Мечът на Шанара

ГЛАВА 1

Слънцето вече потъваше в тъмнозеленото на хълмовете на запад от долината, а червените и сиво-розовите му отблясъци докосваха кътчетата ма земята, когато Флик Омсфорд пое надолу. Пътеката лъкатушеше но северния склон, виеше се през струпани на огромни купчини заоблени камъни, с които беше осеяна неравната пресечена местност, чезнеше в гъстите гори на низината и току се мернеше в някоя малка полянка и рядка горичка. Флик гледаше познатата пътека и следваше уморено, но упорито пътя си, а леката торба се поклащаше на рамото му. Широкото му, загоряло от слънцето лице, изглеждаше безучастно и спокойно. Само големите сиви очи издаваха кипящата енергия, която напираше под спокойната външност. Той беше млад, но набитото му тяло, посивяващата кестенява коса и гъстите вежди го състаряваха. Облечен беше в непридирчивото свободно работно облекло на хората от Вейл, а в торбата си имаше няколко метални сечива, които от време на време леко подрънкваха.

Вечерният въздух беше хладен и Флик загърна по-плътно около врата см разтворената яка на вълнена та риза. Чакаше го път през гори и хълмисти равнини, които все още не се виждаха от гората. Силуетите на високите дъбове и тъмните хикории се протягаха нагоре и закриваха безоблачното нощно небе. Слънцето залезе и остави след себе си само тъмносиньото на небето, осеяно с хиляди дружелюбни звезди. Огромните дървета закриваха дори и тях и Флик беше оставен сам в смълчаната тъмнина, докато се движеше бавно по отъпканата пътека — Младият мъж беше минавал оттук стотици пъти и сега забеляза необичайното безмълвие, което тази вечер сякаш беше омагьосало цялата долина. Нямаше го познатото бръмчене и жужене на насекомите, които обикновено огласяха тишината на нощта, нямаше ги крясъците на птиците, които със залеза на слънцето се пробуждаха и литваха да търсят храна. Флик се заслуша напрегнато, за да чуе някакъв звук на живот, но острият му слух не долови нищо. Поизвърна неспокойно глава. Дълбоката тишина го разтревожи. Носеха се слухове за някакво страховито същество с черни криле, което било забелязано само няколко дни преди това в нощното небе на север в долината.

Насили се да засвирука с уста и отново се замисли за всекидневната си работа на север от Вейл, където живеещите уединено семейства обработваха земята и отглеждаха домашни животни. Всяка седмица ходеше по домовете им, носеше им разни неща, за които го бяха помолили и им разказваше за Вейл, а понякога и за откъснатите градове в далечните краища на Южната земя. Малцина познаваха околните места по-добре от него, а още по-малко имаха желание да напускат относителната сигурност на домовете си в долината. В тези времена хората предпочитаха да живеят в изолирани общности и да оставят останалия свят да се оправя както намери за добре. Но Флик обичаше да пътува от време на време извън долината, отдалечените ферми се нуждаеха от услугите му и охотно му плащаха за труда, а бащата на Флик не беше от хората, които пропускаха възможността да правят пари. Така че всички бяха доволни.

Нисък клон докосна главата му. Флик се стресна и отскочи. Позасрамен се съвзе и се втренчи в листатото препятствие после продължи пътя си, леко ускорил крачки. Навлязъл беше дълбоко в гората на низината и само снопчетата лунна светлина които успяваха да се промъкнат през гъстите клони над главата му, осветяваха слабо тъмната лъкатушна пътека. Толкова тъмно беше, че Флик трудно откриваше пътя и докато проучваше релефа на местността пред себе си, отново усети дълбоката тишина. Сякаш внезапно всичко живо беше изчезнало, а той — оставен сам да търси пътя, който да го изведе от тази зелена гробница. Отново си спомни странните слухове. Обзе го тревога и неволно се огледа. Но нищо не помръдваше по пътеката напред, нито пък в дърветата наоколо. Изпита облекчение, макар и притеснен.

Спря се за миг на осветена от луната полянка и преди да навлезе отново между дърветата се загледа в ширналото се над главата му безкрайно нощно небе. Вървеше бавно подбирайки пътя си по виещата се пътека. След полянката тя се беше стеснила и сега сякаш щеше да се блъсне и изчезне в стената от дървета и храсти пред него. Знаеше, че само така му се струва, но се улови, че се оглежда неспокойно. След малко пътеката отново се разшири и той успя да зърне късчета небе, които надничаха през високите дървета. Намираше се почти в края на долината на около две мили от дома. Усмихна се, започна да си подсвирква стара кръчмарска песен и продължи бързо напред. Така се беше вторачил в пътеката пред себе си и (в полянката зад гората, че не забеляза огромната черна сянка. Тя сякаш внезапно се източи, отдели се от голям дъб вляво от него и се задвижи бързо към пътеката, за да го пресрещне. Тъмната фигура почти се беше изравнила с човека от Вейл, когато той усети присъствието й. Извисяваше се заплашително пред него като огромен черен камък, който всеки момент застрашаваше да смаже по-крехкото му тяло. Стресна се, извика от страх и отскочи встрани, а торбата падна на пътеката с метален звън. Лявата му ръка измъкна дълъг тънък нож.

— Не бързай. Почакай, приятелю. Не съм враг и не искам да те наранявам.

Той приклекна, готов за скок, но беше възпрян от властен жест на ръка, която се вдигна над него и от силен, но успокоителен глас, който заговори бързо.

— Почакай приятелю. Не съм враг и не искам да те наранявам. Просто се заблудих и ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.

Флик се поотпусна и се помъчи да проникне в тъмнината пред него, като се опитваше да открие някаква прилика на фигурата с човешко същество. Но не успя да види нищо и с предпазливи стъпки се отмести вляво. Взираше се да долови чертите й в разсеяната от дърветата лунна светлина.

— Уверявам те, нямам никакво намерение да ти сторя зло — продължи гласът, сякаш четеше мислите на човека от Вейл. — Нямах намерение да те плаша, но те забелязах, едва когато се изпречи пред очите ми. Уплаших се, че можеш да ме отминеш, без да ме видиш.

Гласът секна и огромната черна фигура замълча. Но Флик усещаше, че очите го следят, докато се промъкваше по пътеката, за да застане с гръб към светлината. Очертанията на странника започнаха бавно да се открояват на бледата лунна светлина в неясни контури и сини сенки. Дълго седяха безмълвно един срещу друг и се изучаваха. Флик се мъчеше да прецени какво е това, което стои срещу него, а странникът чакаше мълчаливо. Внезапно огромната фигура се хвърли напред с изумителна бързина, силните ръце сграбчиха китката на човека от Вейл, рязко го отделиха от твърдата земя и го вдигнаха нависоко. Ножът падна от безчувствените му пръсти, а дълбокият глас се изсмя ехидно:

— Е, млади приятелю. Любопитно ми е какво ще правиш сега. Веднага можех да изтръгна сърцето ти с ножа си и да те оставя за храна на вълците, ако бях поискал, нали така?

Флик се мяташе енергично, за да се освободи, а ужасът сковаваше мозъка му и единствената му мисъл беше как да се спаси. Нямаше представа що за същество го е пленило. Но несъмнено то беше много по-силно от всеки нормален човек и явно изобщо не смяташе да се церемони с него. Внезапно огромната фигура го отдалечи от себе си и присмехулният глас стана ледено студен от гняв.

— Виж какво, момче. Стига толкова номера. Уморен съм, гладен съм и нямам никакво намерение да вися на горската пътека във вечерния хлад, докато ти благоволиш да решиш дали съм човек или звяр. Ще те пусна на земята, за да можеш да ми покажеш пътя. И внимавай, хич не си прави труда да хитруваш и да се мъчиш да ми се изплъзнеш, защото иначе, предупреждавам те, ще ти се случи нещо много лошо.

Силният глас постепенно заглъхна, гневният тон изчезна, а предишната ехидност се върна и се чу кратък смях.

— Освен това — избоботи фигурата, докато пръстите охлабваха желязната хватка и Флик беше спуснат на земята — аз мога да бъда много по-добър приятел, отколкото можеш да си представиш.

Фигурата отстъпи крачка назад. Флик се изправи и разтърка внимателно китката си, за да раздвижи кръвта в изтръпналата ръка. Искаше да избяга, но беше сигурен, че странникът отново ще го хване и този път ще го убие без изобщо да се замисли. Наведе се предпазливо, вдигна падналия нож и го пъхна обратно в пояса си.

Сега Флик можеше да види по-ясно странника. Хвърли му бърз, проницателен поглед и разбра, че той определено е човек, но много по-едър от всеки друг, който Флик беше виждал досега. Висок беше най-малко седем фута, но извънредно слаб. И все пак не можеше да бъде абсолютно сигурен в това, защото фигурата беше обгърната в диплещ се черен плащ и падаща свободно около главата качулка. Затуленото лице беше продълговато и набраздено от дълбоки бръчки, които му придаваха суров вид. Изглеждаше като издялано от камък. Очите бяха дълбоко хлътнали и почти не се виждаха изпод гъстите вежди, виснали свирепо над дълъг широк нос. Къса, черна брада очертаваше широката уста, която беше като черта на лицето — черта, която сякаш никога не помръдваше. Целият му вид, цялата тази суровост и ръст будеха страх и Флик трябваше да потисне надигащото се у него желание да хукне към края на гората. Насили се да погледне право в хлътналите, неумолими очи на странника, и се помъчи да се усмихне.

— Помислих си, че си крадец — промърмори той нерешително.

— Сгрешил си — отговори другият тихо. После гласът поомекна. — Трябва да се научиш да различаваш приятел от враг. Може би някой ден животът ти ще зависи от това. Е, хайде, кажи как се казваш.

— Флик Омсфорд.

Флик се поколеба и после продължи малко по-смело.

— Баща ми е Курсад Омсфорд. Собственик е на страноприемница във Вейлската долина на една-две мили оттук. Там можеш да намериш подслон и храна.

— А, Вейлската долина — внезапно се оживи странникът. — Точно там отивам. — Замълча, сякаш размишляваше върху собствените си думи. Флик го наблюдаваше внимателно, докато той почесваше е извит пръст ръбатото си лице и гледаше отвъд гората към хълмистата тревиста долина. Не отмести погледа си, когато проговори отново.

— Ти… имаш брат.

Това не беше въпрос, а просто установяване на факт. Изречено беше толкова сдържано и тихо, сякаш високият странник изобщо не се интересуваше от отговора. Флик едва го чу. После изведнъж осъзна смисъла на казаното, трепна и го стрелна с поглед.

— Откъде…

— Я, стига — отвърна мъжът. — Нима всички младежи като теб от Вейлската долина нямат някакъв брат?

Флик кимна мълчаливо, но не можеше да разбере какво се криеше зад думите му. Чудеше се какво ли още можеше да знае за Вейлската долина. Странникът го гледаше въпросително и очевидно чакаше да бъде отведен при обещаните храна и подслон. Флик се обърна бързо и потърси падналата торба, вдигна я и я метна на рамото си, после погледна към извисяващата се над него фигура.

— Пътят е оттук. — Той посочи с ръка и двамата тръгнаха. Пресякоха гъстата гора и излязоха на тихата хълмиста местност, която трябваше да изминат до селцето, разположено в края на Вейлската долина. Над дърветата беше светла нощ.

Бялото кълбо на луната над главите им блестеше и ясно осветяваше контурите на долината. Самата пътека беше неясно очертана линия, която се виеше по затревените хребети и можеше да бъде различена само по изровените тук-таме от дъжда бразди и заравнените повърхности — твърди парчета земя, врязващи се в тучната трева. Вятърът събра сили и връхлетя върху двамата мъже с бързи пориви, които удряха като с камшик дрехите им и ги принудиха да приведат леко глави, за да предпазят очите си. Продължаваха пътя си и никой не проронваше дума, и двамата вторачили погледи в очертанията на местността в далечината. След всеки изминат рид пред очите им изникваха нови възвишения и малки падини. Като се изключат пристъпите на вятъра, нощта беше тиха. Флик се ослушваше напрегнато и в един момент му се стори, че чу пронизителен вик далеч на север, но миг след това той изчезна и повече не се чу. Тишината изглежда не правеше никакво впечатление на странника. Вниманието му като че ли беше съсредоточено върху някаква непрестанно движеща се точка върху земята на няколко крачки пред тях. Не вдигаше глава и не поглеждаше към младия си водач, за да разбере в каква посока се движат. Напротив, той сякаш знаеше накъде точно го води другият и вървеше доверчиво до него.

След известно време Флик започна да се затруднява да поддържа темпото на високия мъж, който вървеше по пътеката с размах, с широки крачки. В сравнение с неговите ситните крачки на Флик наподобяваха походката на джудже. Понякога човекът от Вейлската долина трябваше да подтичва, за да се изравнява с него. Един-два пъти другият сведе поглед към по-дребния си спътник и като видя, че му е трудно да го следва, забави хода си. Накрая, когато се приближиха до южните склонове на долината, възвишенията започнаха да се снижават в покрити с шубраци поляни, което показваше, че се доближават до нови гори. Пътеката се заспуска по лек наклон и Флик забеляза няколко познати слога, които ограждаха подножието на Вейлската долина. Неволно се отпусна и успокои. Селцето и родният му дом бяха точно пред него.

Странникът не продума нито дума през краткия им път, а Флик нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вместо това се мъчеше да изучи гиганта, като му хвърляше бегли погледи и се стараеше той да не забележи. Обзелият го страх беше разбираем. Продълговатото ръбато лице, закрито под острата черна брада, му напомняше за страховития Господар на магиите. Научил беше за него още като невръстно дете от разказите на сурови мъже, седнали край тлеещия в късна вечер огън. Най-ужасяващото в странника бяха очите — или по-скоро дълбоките тъмни кухини под рунтавите вежди, където трябваше да са очите му. Флик не можеше да проникне в огромните сенки, които продължаваха да прикриват всичко това, което беше лицето му. Дълбоко набръчкано то приличаше на издялано от камък. Изведнъж, докато се опитваше да разгадае тайнствения образ, Флик се сети, че странникът изобщо не е споменавал името си.

Двамата се озоваха на външния край на Вейл, където вече ясно се виждаше как пътеката се вие през големи гъсти храсталаци, почти непроходими за човешки крак. Високият спътник внезапно спря, закова се на място, наведе глава и изостри слух. Флик се спря до него и зачака мълчаливо. Вслушваше се напрегнато, но не долавяше нищо. Стори му се, че бяха стояли застинали неподвижно цяла вечност, когато накрая огромният мъж се извърна към по-малкия си спътник.

— Бързо. Да се скрием в храстите пред нас. Хайде, тичай!

Той дърпаше и влачеше Флик след себе си, докато бягаше към високия храст. Уплашен, Флик запрепуска към храсталака. Торбата му се удряше бясно в гърба, а металните сечива дрънчаха. Странникът се обърна, грабна му торбата и я пъхна под дългия си плащ.

— Тихо! — изсъска той. — Хайде, тичай! И нито гьк!

Тичаха бързо към тъмната стена на листака пред тях н високият мъж припряно теглеше Флик през преплетените клони, които ги шибаха по лицата. Изтегли го грубо в средата на голям гъст шубрак, където се спряха и задишаха тежко. Флик хвърли поглед на спътника си и го видя, че наднича през гъсталака и се оглежда. Взираше се нагоре към листата, през които прозираше нощното небе. То приличаше на тъкан, покрита с безразборно съшити и различни по големина кръпки. Човекът от Вейлската долина проследи погледа на другия и му се стори, че небето е ясно. Единствено неизменните звезди му намигаха, докато наблюдаваше и чакаше. Изминаха минути. Понечи да каже нещо, но силната ръка на странника го сграбчи предупредително за рамото и не му позволи да си отвори устата. Флик остана неподвижен. Гледаше нощта и напрягаше слух, за да долови някакъв звук на някаква опасност. Но не чуваше нищо, освен собственото см тежко дишане и тихия полъх на вятъра, който се провираше през гъстите клони на скривалището им.

После, точно когато Флик се канеше да седне, за да отпусне уморените си крака, небето над него внезапно се закри от нещо огромно и черно, което се понесе над главите им и после изчезна. Минута по-късно отново се появи. Кръжеше бавно, сякаш без да помръдва. Сянката му висеше зловещо над двамата скрити пътници, сякаш се канеше да връхлети върху тях. Внезапно чувство на ужас обзе Флик и го оплете в стоманена мрежа, а той се мъчеше да се освободи от страхотното обезумяване, което го притискаше. Нещо сякаш пълзеше надолу в гърдите му и изтласкваше бавно въздуха от белите му дробове. Отвори широко уста и се опита да поеме дълбоко глътка въздух. Пред погледа му ясно се мярна черен образ, изпъстрен с червено, ръце, които завършваха с животински нокти, и огромни крила, образ на нещо толкова зло, че със самото си присъствие застрашаваше крехкия му живот. За момент му се стори, че ще започне да крещи, но ръката на странника го сграбчи здраво за рамото и го измъкна от гибелната бездна. Сянката изчезна точно така внезапно, както се беше появила. Остана само спокойното небе.

Ръката върху рамото на Флик постепенно се отпусна и човекът от Вейлската долина бавно се свлече на земята с обезсилено от избилата го студена пот тяло. Високият странник седна тихо до спътника си и през лицето му пробягна лека усмивка. Постави дългата си ръка върху ръката на Флик и я погали, сякаш беше ръка на дете.

— Хайде, млади приятелю — прошепна той. — Ти си жив и нищо ти няма, а Вейл е точно пред нас.

Флик вдигна глава към спокойното лице на другия. Поклати бавно глава с разширени от ужас очи.

— Това нещо! Какво беше това ужасно нещо?

— Просто сянка — отвърна мъжът спокойно. — Но не му е нито мястото, нито времето, да се занимаваме с подобни неща. Ще говорим за това по-късно. Единственото, което искам сега, е малко храна и топлина, преди да съм загубил всякакво търпение.

Помогна на Флик да се изправи на крака и му подаде торбата. После направи широк жест с покритата от плаща ръка и показа, че е готов да го следва ако младежът няма нищо против да го води. Когато излязоха от прикритието на гъсталака, Флик беше изпълнен с лоши предчувствия и тревожно погледна нощното небе. Имаше чувството, че всичко, което се беше случило, е плод на прекалено разпаленото му въображение. Замисли се сериозно над преживелиците си и бързо реши, че каквато и да е била причината, това му е предостатъчно за една вечер. Първо този непознат гигант, а после тази ужасяваща сянка. Негласно се зарече друг път да мисли два пъти преди да тръгне на път през нощта толкова далеч от сигурността на Вейл. След няколко минути дърветата и гъсталакът започнаха да се разреждат и в тъмнината заблещука жълта светлина. Докато се приближаваха, неясните форми на сградите започнаха да се очертават в мрака като квадратни и правоъгълни масивни фигури. Пътеката се разшири в по-равен черен път, който водеше направо в селцето.

Без повече приказки той се отдалечи тихо и се приближи до малка маса в задната част на стаята. Седна с гръб към мъжете на бара, с леко приведена глава. Човекът от Вейл го наблюдава за момент, после бързо се приближи към двойната врата в задната част на стаята и влезе в салона зад нея. Баща му вероятно беше в кухнята и вечеряше с Ший. Флик прекоси бързо салона и мина покрай няколко врати, преди да стигне до вратата на кухнята. Когато влезе, двамата готвачи, които работеха в задната й част, го посрещнаха усмихнати. Баща му беше седнал на края на дълга маса. Както беше предположил Флик, той приключваше с вечерята си. Махна му със загорялата си ръка за поздрав.

— Идваш малко по-късно от обикновено, синко — промърмори весело той. — Ела и хапни, докато все още има нещо.

Флик се приближи уморено, постави торбата си на пода, при което сечивата леко подръннаха, и се настани на един от високите столове до масата. Баща му изправи едрото си тяло, докато отместваше празната чиния, и го погледна изпитателно, с чело, набраздено от бръчки.

— По пътя срещнах странник, който се беше запътил към долината — започна нерешително Флик, — Поиска подслон и храна. Покани ни да му правим компания за вечеря.

— Значи е дошъл точно където трябва — каза старият Омсфорд. — Не виждам защо да не седнем при него и да похапнем заедно. Лесно бих могъл да се справя с още малко храна, стига някой да ми помогне.

Надигна едрото си тяло от стола и поръча на готвачите вечеря за трима. Флик се огледа за Ший, но не го видя никъде. Баща му се запъти тежко към готвачите, за да им даде специални напътствия за менюто на малката компания, Флик се приближи до легена на мивката, за да измие прахта и мръсотията от пътя. Когато баща му се върна, той попита за брат си.

— Излезе да изпълни една моя поръчка и трябва да се върне всеки момент — отвърна баща му. — Между другото, как се казва човекът, когото си довел със себе си?

— Не знам. Не си каза името — вдигна рамене Флик. Баща му се намръщи и измърмори нещо по адрес на обвиващите се в загадъчност непознати. Накрая смутолеви, че никога повече няма да пуска в страноприемницата си такива потайни типове. После поведе сина си към кухненската врата и широките му рамене се отриха леко в стената, когато се обърна наляво и се насочи към салона. Флик го последва бързо, а широкото му лице бе помръкнало от подозрение.

Непознатият продължаваше да седи мълчаливо, с гръб към мъжете на бара. Когато чу вратата да се отваря, се поизвърна и хвърли бегъл поглед към бащата и сина. Изненада се от голямата прилика между тях. И двамата бяха средни на ръст, широкоплещести, с еднакво широки, спокойни лица и прошарена кестенява коса. Поспряха се на вратата и Флик посочи към тъмната фигура. Странникът забеляза учудването в очите на съдържателя на страноприемницата. Стана вежливо и се извиси над другите двама.

— Добре дошли в страноприемницата, страннико — поздрави го по-възрастният Омсфорд, и напразно се мъчеше да надникне зад качулката, която закриваше тъмното лице на другия. — Името ми е, както сигурно синът ми ви е казал, Курсад Омсфорд.

Странникът стисна протегнатата ръка толкова силно, че лицето на якия мъж се поизкриви от болка, а после кимна към Флик.

— Синът ви беше достатъчно любезен да ме доведе до тази приятна страноприемница — пусна той усмивка, която Флик беше готов да се закълне, че не беше нищо друго, освен ехидна гримаса. — Надявам се, че ще ми правите компания за вечеря.

— Естествено — отговори съдържателят на хана, като придърпа шумно един празен стол и седна. Флик също седна, без да откъсва очи от странника, който обсипваше с комплименти баща му за хубавата страноприемница. По-старият Омсфорд сияеше от удоволствие и кимаше със задоволство към Флик, докато поръчваше на човека от бара да донесе три чаши. Високият мъж не сваляше качулката на плаща си, която хвърляше сянка върху лицето му. Флик искаше да надзърне под сенките, но се страхуваше, че странникът ще го забележи. Един такъв опит вече му беше коствал болки в китките, но и искрено страхопочитание към силата и нрава на големия мъж. По-безопасно щеше да бъде да си остане в неведение.

Седеше мълчаливо, докато разговорът между баща му и странника премина от размяна на неангажиращи, вежливи подмятащи за това, колко меко е времето, към по-конкретни коментари за хората и събитията във Вейл. Флик забеляза, че баща му, който и без това не се нуждаеше от особено подканяне, водеше целия разговор, прекъсван само от време на време от някой въпрос на другия. Може би в това нямаше нищо лошо, но те не знаеха нищо за странника. Дори името си не им беше казал. Сега той доста умело измъкваше информация за Вейл от един нищо неподозиращ съдържател на страноприемница. Всичко това притесняваше Флик, но той не знаеше какво точно да направи. Поиска му се Ший да се прибере и да разбере какво става. Но брат му не се връщаше. Дългоочакваната вечеря беше сервирана и изядена и чак тогава вратата в предверието се отвори и Ший се появи от мрака.

Флик забеляза, че за първи път странникът с качулката прояви към някого нещо повече от бегъл интерес Силните ръце се вкопчиха в масата, докато тъмната фигура се надигна мълчаливо и се извиси над бащата и сина, сякаш забравила за присъствието им. Бръчките на челото се врязаха още по-дълбоко, а изсечените черти излъчваха напрегнато съсредоточаване. За момент Флик изпита страх, защото му се стори, че по някакъв начин странникът щеше да унищожи Ший, но после чувството изчезна и беше заместено с друго. Мъжът проникваше в мислите на брат му.

Втренчил се беше напрегнато в Ший, дълбоките му засенчени очи шареха по дребното лице и крехкото телосложение. Веднага забеляза издайническите черти на елфите — леко заострените уши под разрошените руси кичури коса, писаните вежди, които в основата на носа тръгваха право нагоре под остър ъгъл, а не напряко на челото, и нежните нос и челюст. Видя в това лице интелигентност и доблест и докато наблюдаваше Ший в отсрещния край на стаята, забеляза твърдост в проницателните му сини очи — твърдост, която внезапно се изписа върху лицето на младежа, когато двамата срещнаха погледите си. За момент Ший се спря със страхопочитание пред огромното тъмно привидение в отсрещната страна на стаята. Изпита необяснимо чувство на хванат в капан, но се въоръжи с неподозирано мъжество и се насочи към внушаващата страх фигура.

Флик и баща му наблюдаваха приближаващия се Ший, който продължаваше да се взира във високия странник. Сякаш внезапно осъзнали кой е той и двамата станаха от масата. Последва момент на неловко мълчание. Гледаха се без да мигнат. После бащата и двамата братя Омсфорд се поздравиха в един глас. Изведнъж започнаха да говорят един през друг и думите ги освободиха от първоначалното напрежение. Ший се усмихна на Флик, но не можеше да свали очи от внушителната фигура пред себе си. Той беше малко по-нисък от брат си и изглеждаше още по-дребен в сянката на странника. Но това не го изнервяше особено много. Курсад Омсфорд го разпитваше за поръчката и вниманието на Ший беше отклонено, докато отговаряше на настойчивите въпроси на баща си. След няколко разменени реплики той се извърна към новодошлия във Вейл.

— Не мисля, че сме се срещали преди. Но ми се струва, че се познаваме отнякъде. Имам странното чувство, че съм ви виждал.

Тайнственото лице над него кимна и познатата присмехулна усмивка за миг пробягна по устните.

— Сигурно си ме виждал. Но не се изненадвам, че не ме помниш. Аз обаче знам кой си. Да, познавам те добре.

Ший беше слисан от отговора и без да може да продума, гледаше втрещено странника. Другият вдигна мършавата си ръка, поглади малката си черна брада и бавно огледа тримата мъже, които го чакаха да продължи. Флик тъкмо щеше да изрече въпроса, който се въртеше в главите и на тримата, когато странникът вдигна ръка и отметна плаща си. Откри широко тъмното си лице, обградено от дълга почти до раменете черна коса, която закриваше хлътналите дълбоко очи. Дори и сега те приличаха на черни процепи в сянката на гъстите вежди.

— Казвам се Аланон — изрече тихо той.

Последва дълго мълчание и тримата го гледаха втренчено — изумени и потресени, без да могат да проговорят. Аланон — тайнственият странник на Четирите земи, историкът на расите, философът и учителят, и както твърдяха някои — специалистът в областта на мистиката. Аланон — мъжът, който е бил навсякъде, от най-потайните кътчета на Анар до недостъпните върхове на планините Чарнал. Името му беше известно дори на хората от най-отдалечените общности на Южната земя. Сега, най-неочаквано, той стоеше пред бащата и братята Омсфорд. Нито един от тях не беше рискувал да излезе, освен само няколко пъти, извън родната им долина.

Аланон за първи път се усмихна сърдечно, но вътрешно им съчувстваше. Спокойното съществувание, което бяха водили толкова много години, беше свършила И вината, донякъде, е негова.

— Какво ви води насам? — попита най-после Ший. Високият човек го погледна остро и от устата му се разнесе дълбоко, гърлено хихикане, което ги изненада.

— Ти, Ший — промърмори той. — Дойдох тук, защото търся теб.

ГЛАВА 2

Следващата сутрин Ший се събуди рано. Надигна се от топлината на леглото и набързо се облече във влажния и студен въздух на утрото. Откри, че се е събудил много рано. Всички в цялата страноприемница, и гостите, и близките му, още спяха. Дългата постройка беше смълчана, когато се измъкна тихо от малката стая и отиде в големия салон. Запали набързо огън в голямото каменно огнище. Пръстите му бяха вкочанени от студ. В долината винаги беше ужасно студено рано сутрин, дори и в най-топлите сезони на годината, докато слънцето не се спуснеше от върховете на хълмовете. Шейдската долина се намираше в закътано място, заслонено не само от очите на хората, но и от странните прищевки на времето на Северната земя. Но докато разбеснелите се зимни и пролетни бури минаваха над долината на Вейл и отминаваха, то през цялата година лютият студ на ранното утро всеки божи ден се загнездваше между високите хълмове и не си отиваше, докато топлината на обедното слънце не пропълзеше достатъчно ниско, за да го прогони.

Огънят пращеше и протягаше езици към дървата, а Ший, отпуснат в един от столовете с прави облегалки, размишляваше върху събитията от предишната вечер. Облегна се назад, обгърна с ръце раменете си, за да се стопли, сгуши глава и се загледа в огъня. Откъде можеше да го познава Аланон? Рядко беше излизал от Вейл и сигурно щеше да си го спомня, ако го беше срещнал поне веднъж при някое от редките си пътувания. Аланон не пожела да каже нещо повече по въпроса, само съобщи факта. Довърши мълчаливо вечерята си и накрая заяви, че ще продължат разговора на сутринта. Отново се беше превърнал в неприветливата фигура, както му се стори в началото, когато влезе в страноприемницата. След като приключи с вечерята се извини и помоли да го заведат в стаята му, за да се наспи. Нито Ший, нито Флик успяха да изкопчат от него нещо повече за пътуването му до Шейдската долина и за интереса му към Ший. По-късно двамата братя си поговориха насаме и Флик му разказа за срещата си с Аланон и за изживяването си при появата на ужасяващата сянка.

Мислите на Ший се върнаха към първоначалния въпрос — откъде можеше Аланон да го познава. Спомените му от детството бяха смътни. Не знаеше къде е роден, въпреки че малко след като семейство Омсфорд го осинови му казаха, че родното му място е малка общност в Западната земя. Баща му умря, когато Ший беше прекалено малък, за да остави трайни следи в съзнанието му. Майка му се беше грижила известно време за него, така че той си спомняше туй-онуй от прекараните с нея години — игрите с децата елфи сред огромни дървета и потънало в зеленина дълбоко уединение. Когато беше петгодишен тя неочаквано се разболя и реши да се върне при народа си в селцето на Шейдската долина. Тогава трябва да е знаела, че умира, но първата й грижа беше синът й. Пътуването на юг я беше погубило и тя умря малко след като бяха пристигнали в долината.

Роднините, които майка му напуснала при омъжването си, бяха починали. Всички, с изключение на семейство Омсфорд. Те бяха само далечни братовчеди. Курсад Омсфорд беше загубил съпругата си по-малко от година преди това и се грижеше за сина си Флик и за страноприемницата. Ший се превърна в част от семейството и двете момчета израснаха като братя. И двамата носеха фамилното име Омсфорд. Никога не му бяха казвали истинското презиме, пък и той не си беше правил труда да пита. Омсфордови бяха единственото семейство, което имаше значение за него. Те го приеха като свой. Имаше моменти, когато мисълта, че е само наполовина тяхна кръв, го тормозеше. Но всеки път Флик упорито му беше втълпявал, че това безспорно е предимство, защото благодарение на този факт той притежава инстинктите и качествата на две раси, върху които може да гради характера си.

И все пак, не можеше да си спомни да е срещал някъде Аланон. Сякаш това изобщо не се беше случвало в действителност. Може пък и наистина никога да не се бе случвало. Размърда се на стола и втренчи празен поглед в огъня. Имаше нещо около тайнствения пътник, което го бе изплашило. Нищо чудно това да бе плод на въображението му, но той не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин мъжът може да чете мислите му, да гледа през него, когато си поиска. Изглеждаше абсурдно, но тази мисъл му се въртеше в главата след срещата в салона на страноприемницата. Флик също спомена, че изпитва подобни подозрения. Дори нещо повече. Шепнал беше в мрака на спалнята им, страхувайки се да не би някой да ги подслушва. Сподели с него страховете си, че Аланон е опасен.

Ший се протегна и въздъхна дълбоко. Навън вече се развиделя ваше. Стана, за да прибави още дърва в огъня и чу гласа на баща си в салона. Оплакваше се просто ей така, без да има предвид нещо конкретно. Ший въздъхна примирено, отхвърли мислите си и се забърза към кухнята, за да помогне в сутрешната шетня.

Стана почти пладне, но Ший изобщо не беше виждал Аланон, който явно беше останал в стаята си през цялата сутрин. Странникът се появи доста неочаквано иззад ъгъла на страноприемницата, докато Ший се излежаваше под огромно сенчесто дърво в задната част на двора и разсеяно дъвчеше приготвения набързо обяд. Баща му имаше работа в къщата, а Флик беше някъде да изпълнява поръчка. Загадъчният странник от предишната вечер не изглеждаше по-привлекателен на дневна светлина. Пак същата нереална, ужасно висока фигура, въпреки че беше сменил черния плащ със светлосив. Мършавото лице беше леко приведено към пътеката, по която вървеше, приближавайки се към Ший. Настани се на тревата до човека от Вейл и втренчи безизразен поглед във върховете на хълмовете на изток, които се виждаха над дърветата в селцето. И двамата мълчаха дълго, но накрая Ший не издържа.

— Защо си дошъл в долината, Аланон? Защо ме търсиш? Мрачното лице се извърна към него и лека усмивка мина по мършавото му лице.

— Въпрос, млади приятелю, на който не може да се отговори така лесно, както ти се иска. Може би най-добрият начин да ти отговоря е първо аз да ти задам един въпрос. Чел ли си нещо от историята на Северната земя? — Замълча. После попита: — Знаеш ли нещо за Кралството на черепите?

Ший настръхна при споменаването на това име. Име, което беше синоним на всички ужасни неща в живота, действителни и въображаеми. Име, което се използваше, за да се плашат непослушните малки деца и, от което възрастните настръхваха от ужас, когато слушаха да се говори за него край гаснещите въглени на огъня в късна вечер. Това беше име, което пораждаше асоциации за духове и таласъми, за лукавите горски гноми на изток и за огромните скални троли далеч на север. Ший погледна мрачното лице пред себе си и кимна бавно с глава. Аланон отново замълча, преди да продължи.

— Аз съм и историк, Ший, освен всичко друго. Може би съм единственият жив историк в момента, пътувал най-много по света, защото от петстотин години никой освен мен не е стъпвал в Северната земя. Знам толкова много за расата на Човека, колкото никой не подозира. Миналото се е превърнало в смътен спомен, но кой знае, може би така е по-добре, защото през последните две хиляди години историята на Човека не е била особено славна. Днес хората са забравили миналото, за настоящето знаят малко, а за бъдещето още по-малко. Расата на човека живее почти единствено в границите на Южната земя. Човекът не знае абсолютно нищо за Северната земя и за народите й, а за Източната и Западната земя знае съвсем малко. Жалко, че хората са станали толкова недалновидни, защото навремето те са били най-прозорливите. Но сега те са напълно доволни, че живеят изолирано от другите раси, далеч от проблемите на останалата част от света. И, чуй ме добре, те продължават да са доволни, защото тези проблеми все още не са ги засегнали и защото страхът от миналото ги карал да вярват, че не трябва да се взират прекалено внимателно в бъдещето.

Ший малко се подразни от тези общи обвинения и се намеси доста рязко:

— Твърдиш, че е ужасно лошо човек да иска да бъде оставен на спокойствие. Познавам достатъчно добре историята. Всъщност не, познавам достатъчно добре живота, и затова съм убеден, че ако Човекът иска да оцелее, той трябва да се изолира от другите раси и да изгради отново всичко, което е загубил през последните две хиляди години. Тогава той може би ще бъде достатъчно разумен, за да не го загуби втори път. Човешката раса насмалко не се унищожила напълно във Великите войни, защото постоянно се бъркала в работите на другите и, защото погрешно смятала, че политиката на изолация трябва да се отхвърля.

Чертите на мрачното лице на Аланон се изостриха:

— Много добре знам катастрофалните последици от тези войни, резултат на сила и алчност, войни, които расата на Човека сама си навлякла на главата поради лекомислие и изумително късогледство. Това се случило много отдавна, но нещо да се е променило оттогава насам? Мислиш, че човек може да започне отначало, така ли, Ший? Е, може би ще се изненадаш доста като научиш, че някои неща никога не се променят, а силата винаги крие опасности, дори и за раса, която почти изцяло се е заличила. Големите войни на далечното минало — на расите, на политиката и национализма, и войните в по-новата история — на безусловната сила, на абсолютната власт, може да са свършили, но днес сме изправени пред нови опасности, които застрашават съществуването на расите много повече от всички предишни! И искаш ли да ти кажа нещо? След като мислиш, че Човек има право да гради нов живот, докато останалата част на света стои със скръстени ръце, значи не знаеш нищо за историята!

Внезапно млъкна. Суровото му лице се беше сбръчкало от гняв, а Ший го погледна предизвикателно, макар че вътрешно се чувстваше малък и изплашен.

— Е, хайде, стига — подхвана отново Аланон. Чертите на лицето му се смекчиха. Силната му ръка се протегна и стисна приятелски Ший за рамото. — Миналото е зад гърба ни и това, което трябва да ни интересува, е бъдещето. Искам да ти припомня един момент от историята на Северната земя и легендата за Кралството на черепите. Както сигурно знаеш, Великите войни сложили край на една епоха, в която единствено човешката раса била господстваща. Човекът бил почти напълно унищожен и дори географията, която познавал, била изцяло променена, напълно прекроена. Страни, нации и правителства престанали да съществуват, тъй като последните представители на човешката раса избягали на юг, за да оцелеят. Това станало хиляди години преди Човекът отново да се издигне над равнището на животните, които ловял, за да се изхранва и преди да създаде прогресивна цивилизация. Тя, разбира се, била примитивна, но в нея имало ред и своеобразно управление. Тогава Човекът започнал да открива, че освен него има и други раси, които обитават света — същества, които оцелели във Великите войни и създали собствени раси. В планините живеели огромните троли, силни и свирепи, но доволни от това, което имат. Хълмовете и горите били обитавани от малки и коварни същества, които сега наричаме гноми. В годините след Великите войни хората и гномите се сражавали едни срещу други в много битки за правото на земя, а тези сражения взели много жертви и от двете страни. Но те се били, за да оцелеят, а същество, което се бори за живота си, губи разума си.

Човекът открил, че има и друга раса — раса на хора, които избягали под земята, за да се спасят от последиците на Великите войни. Годините, прекарани в огромни пещери под земята, където не прониквала слънчева светлина, променили физиката им. Те станали по-ниски и набити, със силни ръце и гръден кош, с яки, развити крака, с които можели да се катерят и пълзят под земята. В тъмнината зрението им се изострило и те започнали да виждат по-добре от другите същества. Но не и на слънчева светлина. Прекарали под земята стотици години, но накрая започнали да излизат и да живеят на повърхността й. В началото очите им били много слаби и те си правели домове в най-тъмните части на горите в Източната земя. Създали си собствен език, макар че по-късно пак започнали да използват езика на човека. Когато Човекът за пръв път открил съществата от тази изчезнала раса, ги нарекъл джуджета, на името на измислена в миналото раса.

Гласът му постепенно заглъхна. Няколко минути не каза нищо, загледан във върховете на хълмовете, облени в слънчева светлина, която разкриваше ярката им зеленина. Ший се замисли върху казаното от историка. Никога не беше виждал трол. Виждал беше няколко гнома и джуджета, но почти не си спомняше как изглеждат.

— А елфите? Какво ще кажеш за тях? — попита най-после той.

Аланон се обърна замислен и сведе още по-ниско глава.

— А, да, елфите. Не съм ги забравил. Удивителен вид създания, елфите. Може би най-великите от всички, въпреки че никой досега не го е осъзнавал напълно. Но разказът за елфския народ ще оставим за друг път. Сега не му е времето. Достатъчно е да се каже, че те винаги са били там, в големите гори на Западната земя, макар че другите раси рядко са ги срещали в този период от историята.

Я да видим какво знаеш за историята на Северната земя, млади ми приятелю. Сега тя е населена почти само от тролите. Голо и отблъскващо място, където едва ли някой от другите раси си прави труда да ходи, камо ли да се установи. Сега хората живеят в топлината и спокойствието на мекия климат и зеленината на Южната земя. Забравили са, че някога Северната земя също била населена от същества от всички раси, не само от тролите в планинските райони, а и от хора, джуджета и гноми, в низините и горите. Това било по времето, когато всички раси започнали отново да изграждат нова цивилизация с нови идея, с нови закони и с много нови култури. Бъдещето било многообещаваща Но днес хората просто са забравили, че онези времена наистина ги е имало. Забравили са, че са нещо повече от победена раса, която се мъчи да живее изолирано от онези, които са я победили и пречупили гордостта й. Тогава не е имало разделение на страни, а просто една възродена земя, в която на всяка раса била давана втора възможност да направи света по-добър. Те, естествено, не осъзнавали сериозността на тази възможност. Прекалено заети били да запазят това, което смятали за свое, и да си създават свои лични малки светове. Всяка раса живеела със самочувствието, че е предопределена да властва над другите в бъдните години. И така всички членове на определена раса се скупчвали заедно, настръхнали като глутница озверени плъхове, които вардят бучка гнусно, вмирисано сирене. Да, за съжаление, дори и Човекът, въпреки цялото му величие, се унижавал и се вкопчвал в тази възможност — също като другите. Знаеше ли това. Ший?

Младежът от Вейл поклати бавно глава и не можеше да повярва, че всичко, което току-що беше чул, е истина. Казвали му бяха, че човешката раса била преследвана още от Великите войни, че хората, изправени пред неимоверното варварство на другите раси, воювали, за да запазят достойнството, честта си и малкото земя, която била тяхна. Човекът никога не е бил потисникът в тези битки. Той винаги е бил потисканият. Аланон се усмихна мрачно, ъгълчетата на устните му леко се разтегнаха и извиха в ехидно задоволство, когато видя ефекта на думите си.

— Разбирам, ти просто си виждал нещата в друга светлина. Няма значение. Това е най-малката изненада от всички, които съм ти приготвил. Хората никога не са били великите човеци, както си въобразявали. В онези времена Човекът се биел като всички останали, въпреки че той може би е бил с по-силно развито чувство за чест и, за разлика от някои други, с по-ясна цел за възраждането, а защо пък не и малко по-цивилизован. — Изрече последната дума с многозначително повишаване на гласа, влагайки известна доза неприкрит сарказъм. — Но всичко казано дотук няма почти никаква връзка със същността на разговора ни, която се надявам да ти изясня накратко.

Горе-долу по същото време, когато расите се открили едни други и започнали борба за надмощие, Съветът на друидите за пръв път отворил залите на Паранор в непланинските части на Северната земя. Историята е доста неясна по въпроса за произхода и целите на друидите, макар да се смята, че те били група от представители на всички раси с всестранни познания, с различни умения в областта на науките по онова време. Те били философи и мечтатели, начетени и в изкуствата, и в науката. И нещо повече, те били учителите на расите. Давали силата — силата на познанието във всички области на живота. Водачът им бил Галафил, историк и философ като мен, който събрал при себе си всички велики мъже на земята, за да създаде съвет, който да установи мир и ред. Той се осланял на познанията им. Разчитал, че техните познания ще господстват над расите, че техните способности ще носят знание, което ще печели доверието на хората.

През онези години Друидите били много могъща сила и изглеждало, че планът на Галафил се осъществявал както бил замислен. Но с течение на времето станало ясно, че някои от членовете на Съвета притежавали способности, които далеч превъзхождали възможностите на останалите, способности, които дремели и събирали сила в няколко изключителни гениални умове. Няма да е лесно да ти опиша тези способности преди да мине известно време, повече, отколкото имаме в момента. За целите ни е важно да разбереш, че някои от Съвета, в който били събрани най-големите умове, си въобразили, че са предопределени да моделират бъдещето на расите. Накрая те се отцепили от Съвета, създали си собствена група, за известно време изчезнали и били забравени. Около сто и петдесет години по-късно избухнала ожесточена гражданска война между представителите на човешката раса, която накрая се разраснала в Първата война на расите, както я наричат историците. Причината за избухването й още тогава не била много ясна, а сега тя почти е забравена. Казано по-просто, малка прослойка от човешката раса се разбунтувала срещу доктрините на Съвета и създала много мощна и изключително добре обучена армия. Организаторите на бунта обявили, че целта му е всички останали хора да бъдат подчинени на централна власт, за да бъде подобрена расата и да бъде засилено самочувствието й като нация. Накрая почти всички слоеве на расата се обединили около новата идея и започнали срещу другите раси война, която привидно имала за задача да постигне тази нова цел. Централната фигура в основата на войната бил мъж на име Брона, архаична гномска дума, която значи Господар. Обявено било, че той е вождът на друидите от първия Съвет, които се отцепили и изчезнали в Северната земя. Но нито един достоверен източник не споменавал някой някога да го е виждал или разговарял с него. Накрая било решено, че Брона е само име, въображаема личност. В крайна сметка бунтът, ако нямаш нищо против да го наречем така, бил смазан от обединените сили на друидите и на другите съюзнически раси. Знаеше ли всичко това, Ший?

Човекът от Вейл кимна и се усмихна лека — Чувал бях за Съвета на друидите, за целта и дейността му. Цялата древна история след Съвета е изчезнала. Отдавна. Чувал бях за Първата война на расите, само че в по-различен вариант от твоя. Убеден съм, че ще ме обвиниш в предубеденост, но според мен войната е била жесток урок за Човека.

Аланон зачака търпеливо и не каза нищо, когато Ший млъкна и се замисли за това, което знаеше за миналото, преди да продължи.

— Знам, че оцелелите от расата ни са избягали на юг след края на войната и оттогава живеят там, градят отново разрушените си домове и градове, мъчат се да създават живот, а не да го унищожават. Според теб всичко това се дължи на страх. Но аз съм убеден, че това е бил и продължава да бъде най-добрият начин на живот. Централните правителства винаги са били най-голямата опасност за човечеството. Сега такива правителства няма. Новият начин на управление са малките общности. По-добре е някои неща да бъдат изоставени и забравени.

Високият мъж се изсмя, едно гърлено, невесело изкискване, което накара Ший да се почувства като глупак.

— Толкова малко знаеш, макар че в това, което казваш, има известна доза истина. Общоизвестните истини, млади ми приятелю, са нежеланите деца на умуването над отминали събития. Е, добре, не смятам да спорим с теб сега за хубавите страни на социалната реформа, а още по-малко за активната политическа дейност. Това ще направим друг път. Кажи ми какво знаеш за творението Брона. Може би… не, чакай малко. Някой идва.

Едва изрече тези думи и набитата фигура на Флик се появи иззад ъгъла на хана. Като видя Аланон, човекът от Вейл спря рязко и застана нерешително, докато Ший не му махна с ръка. Той се доближи бавно и остана прав, втренчен в мрачното лице на големия мъж, който бавно разтегна устните си в усмивка, с познатото загадъчно извиване на ъгълчетата на устата.

— Чудех се къде ли сте отишли — започна Флик, говорейки на брат си — и нямах намерение да ви прекъсвам…

— Никого не прекъсваш — бързо отвърна Ший. Но Аланон като че ли не беше на същото мнение.

— Този разговор беше предназначен само за теб — каза той грубо. — Ако брат ти предпочете да остане, той ще реши съдбата си за дните, които ни предстоят. Твърдо настоявам да не остава и да не чува останалото. Просто да забрави, че изобщо сме говорили. И все пак, изборът е негов.

Братята се спогледаха. Не можеха да повярват, че високият мъж говори сериозно. Но мрачното му лице показваше, че не се шегува. За момент и двамата се поколебаха. Нямаха желание да казват каквото и да било. После Флик проговори.

— Нямам представа за какво си говорите, но Ший и аз сме братя и това, което се случва на единия, трябва да се случва и на другия. Ако той изпадне в някаква беда, аз трябва да бъда до него. А изборът естествено е мой, убеден съм в това.

Ший се изуми. Никога досега не беше виждал Флик толкова категоричен. Почувства се горд от брат си, погледна го и се усмихна с благодарност. Флик му смигна и седна, без да гледа Аланон. Високият странник поглади малката си тъмна брада със сухата си ръка и най-неочаквано се усмихна.

— Естествено, че изборът е твой, и ти на думи доказа, че си истински брат. Но думите са едно, а делата съвсем друго. Нищо чудно в бъдеще да съжалиш за избора си…

Млъкна и потъна в мисли. Известно време не откъсна поглед от наведената глава на Флик. После се обърна към Ший.

— Е, не мога да започна отново разказа си само заради брат ти. Ще трябва да ни следва доколкото може. А сега ми кажи какво знаеш за Брона.

Ший се замисли, после сви рамене.

— Наистина не знам много нещо за него. Един мит, както ти каза, въображаем водач на бунта в Първата война на расите. Предполагало се, че е друид, който напуснал Съвета и използвал злата си сила, за да властва над умовете на последователите си. Никога не бил виждан, никога не бил залавян, нито е бил убит в последната битка. Той никога не е съществувал. Поне така пише в историята.

— Е да, в историята е точно така, прав си — промърмори Аланон. — Какво знаеш за него във връзка с Втората война на расите?

Ший се усмихна на въпроса:

— Ами според легендата той бил централната фигура и в тази война, но отново се оказало, че е мит. Смятало се, че той е човекът, който организирал армиите на човешката раса в първата война, но във втората бил наречен Господар на магиите — злият двойник на друида Бремен. Доколкото си спомням Бремен трябвало да го убие във Втората война. Но всичко това са измислици.

Флик бързо кимна с глава, за да изрази съгласието си. Но Аланон мълчеше. Ший чакаше някакво потвърждение, явно озадачен от посоката на разговора.

След малко попита:

— И все пак, накъде ни води целият този разговор?

Аланон го погледна остро и с недоумение вдигна високо едната си черна вежда.

— Ужасно ся нетърпелив, Ший. Та ние се разходихме из историята на хиляди години само за няколко минути. Но ако се въоръжиш с още малко търпение, обещавам тя да получиш отговор на въпроса си.

Ший кимна и се почувства унизен от забележката. Засегнаха го не самите думи, а начина, по който Аланон ги произнесе — с ехидната си подигравателна усмивка и със зле прикрития си сарказъм. Но човекът от Вейл бързо се овладя и сви рамене, като му показа, че няма нищо против той да решава с каква бързина да продължава разказа си.

— Е, добре — каза другият доволен. — Ще се опитам да завърша по — набързо. Всичко, което казахме дотук, е основата на това, което ще ви кажа сега — причината, заради която съм тук. Припомням ви събитията от Втората война на расите, най-неотдавнашната война в новата история на човека, водена преди по-малко от петстотин години в Северната земя. Човекът не участвал в тази война. Той бил разгромената от Първата война раса и живеел във вътрешността на Южната земя — няколко малки общности, които се мъчели да се преборят със заплахата от пълното им изчезване. Това било война на великите раси — елфския народ и джуджетата, които се борели срещу силата на свирепите скални троли и лукавите гноми.

След края на Първата война на расите дотогавашният свят се разделил на съществуващите сега Четири земи и доста дълго расите живели в мир. През този период силата и влиянието на Съвета на друидите много отслабнали, тъй като явната потребност от помощта му изчезнала. Тук трябва да добавя, че вниманието на друидите към расите непрекъснато намалявало и след години новите членове на Съвета забравили първоначалните му цели, пренебрегнали хорските проблеми и все повече се отдавали на личните си интереси. Заживели в уединение и запълвали времето си с научни занимания и медитация. Елфите били най-силната раса, но се затворили в непристъпната си земя далеч на запад. Чувствали се добре в относителната си изолация — грешка, за която по-късно щели горчиво да съжаляват. Другите народи се разпръснали и създали по-малки и не толкова единни общества. Повечето от тях се заселили предимно в Източната земя, но имало и групи, които се установили в граничните райони на Западната и Северната земя.

Втората война на расите започнала, когато огромна армия на тролите слязла от планините Чарнал и завладяла цялата Северна земя, включително и друидската крепост Паранор. Друидите били предадени отвътре от свои хора, които били подлъгани с примамливи предложения и обещания от вожда на вражеската армия. По окова време името му не било известно. Останалите друиди, с изключение на малцина, които успели да се спасят, били заловени и хвърлени в тъмниците на Централната кула на крепостта и повече никой никога не ги видял. Онези, които избягнали съдбата на събратята си, се пръснали по четирите земи и се укрили. Тролската армия незабавно тръгнала срещу народа на джуджетата в Източната земя с явното намерение да смаже съпротивата им колкото се може по-бързо. Но джуджетата се събрали и навлезли дълбоко в огромните гори на Анар, които единствено те познавали достатъчно добре, за да могат да оцелеят в тях. Там те дали твърд отпор на тролската армия, въпреки помощта, която й била оказана от някои присъединили се към нашественическите сили гномски племена. Кралят на джуджетата Рейбър записал в историята на народа си името на истинския враг, който сам бил разкрил — бунтовника друид Брона.

— Как е могъл кралят джудже да повярва в това? — вметна бързо Ший. — Та ако наистина е бил жив по онова време, Господарят на магиите е трябвало да бъде на повече от петстотин години. Дали пък някой амбициозен мистик не му е подсказал идеята в желанието си да възроди един древен, почти забравен мит, за да подобри положението си в кралството или кой знае защо.

— Възможно е — съгласи се Аланои. — Но нека да продължа. След дълги месеци на борба, тролите явно решили, че джуджетата са победени. Обърнали легионите си на запад и започнали поход срещу могъщото кралство на елфите. Но през месеците, в които тролите разбили джуджетата, известният мистик Бремен, стар и високоуважаван старейшина на Съвета, събрал малкото спасили се от Паранор друиди и ги отвел в кралството на елфите в Западната земя. Той предупредил тамошния народ за новата опасност и ги посъветвал да се подготвят за почти сигурното нападение, което жителите на Северната земя планирали. В онази година крал на елфите бил Джърл Шанара, може би най-великият от всички елфски крале, като изключим Ивънтайн. Бремен го предупредил за евентуалното нападение срещу земята му и елфският крал бързо подготвил армията си преди настъпващите орди на тролите да успеят да стигнат до границите му. Сигурен съм, че знаеш историята на собствения си народ достатъчно добре, за да си спомниш какво се случило, когато битката свършила. Но ми се иска да обърнеш внимание на подробностите, които ще ти разкажа. И Ший, и възбуденият Флик, кимнаха нетърпеливо. — Друидът Бремен дал на Джърл Шанара специален меч за битката срещу тролите. Предполагало се, че този, който притежава Меча, не може да бъде победен, дори от страховитата мощ на Господаря на магиите. Когато тролските легиони навлезли в долината на Рен в граничните земи на елфското кралство, те били нападнати и хванати в капан от армиите на елфския народ, които били разположени на по-високи възвишения.

Нападателите били жестоко разбита в една решаваща битка, която продължила два дни. Елфите били предвождани от друидите и Джърл Шанара, който носел дадения му от Бремен огромен меч. Сражавали се заедно срещу армиите на тролите за които се говорело, че като същества от подвластния на Господаря на магиите свят на духовете, притежават допълнителна сила, но смелостта на елфския крал и силата на легендарния Меч надвили врага и го разгромили. Когато останалите живи от тролската армия войници се опитали да избягат обратно в безопасната Северна земя отвъд равнините Стрелехайм, те били притиснати между преследващата ги армия на елфите и една армия на джуджетата, която напредвала откъм Източната земя. Разразила се страхотна битка, в която тролската армия била унищожена почти до последния войник. По време на битката Бремен, който се сражавал на страната на елфския крал, сам се изправил срещу Господаря на магиите и изчезнал. В историята е записано, че и друидът и Господарят на магиите, изчезнали в боя и после никой не ги е виждал. Дори и телата им не били открити.

Джърл Шанара носел дадения му легендарен меч до смъртта, която го сполетяла няколко години по-късно. Синът му предал оръжието на друидския Съвет в Паранор. Мечът бил закрепен към огромен блок на Тре-стоун и поставен в гробница в централната кула на крепостта на друидите. Сигурен съм, че знаеш легендата за меча и какво символизира той, какво е значението му за всички раси. Знаменитият меч сега се намира в Паранор, където е стоял петстотин години. Бях ли достатъчно ясен в разказа си, младежи на Вейл?

Флик кимна, занемял от учудване, все още силно възбуден от разказа. Но Ший изведнъж реши, че е слушал достатъчно дълго. Нищо от това, което Аланон им разказа за историята на расите, не беше факт. Поне той не го възприемаше като факт след всичко, което собственият му народ го беше учил, когато беше дете. Високият мъж просто им беше разказал приказка, предавана през вековете от родители на деца. Слушал беше внимателно всичко, което Аланон беше представил уж като истина за расите, и го изтърпя само от уважение към известността му. Но целият разказ за Меча беше абсурден и Ший остана с чувството, че го правят на глупак.

— И какво общо има всичко това с идването ти в Шейдската долина? — упорстваше той и се усмихна кисело, с което издаде възмущението си. — Чухме всичко за някаква си битка, разразила се преди около петстотин години. Битка, която дори няма нищо общо с Човека, а с троли, елфи и джуджета, и кой ли не още, поне така, както я разказа. Май спомена за духове или нещо, подобно. Може да ме обвиниш в прекалено голям скептицизъм, но, съжалявам, трудно ми е да приема всичко това за истина. Историята за Меча на Джърл Шанара е добре известна на всички раси, които играят известна роля в нея. Но легендата на Шанара е приказка за деца, която възрастните трябва да надраснат, когато поемат отговорностите на зрелостта. Защо ни загуби времето, разказвайки ни тази история, когато единственото, което искам да чуя, е един обикновен отговор на един обикновен въпрос. Защо търсиш… точно мен?

Ший млъкна изведнъж, когато видя как мрачните черти на Аланон се изостриха и лицето му потъмня от гняв, а гъстите му вежди се сключиха над внезапно появилите се светли точици в скритите му в дълбоки сенки очи. Високият мъж сякаш се мъчеше да овладее някаква ужасна ярост в себе си. За момент на Ший му се стори, че ще бъде удушен от огромните ръце, които се сключиха пред лицето му, а мъжът го гледаше с неприкрит гняв. Флик бързо отстъпи назад и залитна, преплитайки краката си, без да може да потисне растящото чувство на страх.

— Глупаци — невероятни глупаци — задъха се гигантът, едва сдържайки яростта си. — Толкова малко знаете, деца! Какво знае расата на човека за истината — къде е човекът, какво правят хората, освен да се крият, да пълзят обзети от ужас под жалки заслони в най-отдалечените райони на Южната земя като подплашени зайци? И дръзвате да ми казвате, че ви разказвам приказки и измислици. Вие, които никога не сте познавали борбата, освен тук в безценния ви Вейл. Дойдох да открия кръвния потомък на крале, а открих момче, което се крие в тъжи. Ти си просто едно дете!

Флик изпитваше горещо желание да потъне вдън земя и просто да изчезне, когато за огромна негова изненада видя как Ший скочи на крака и се изправи пред високия мъж. Хлътналите му бузи бяха пламнали от гняв, а ръцете му свити в юмруци. Жителят на Вейл беше толкова побеснял, че не можеше и дума да отрони. Стоеше пред обвинителя си и трепереше от негодувание и унижение. Но реакцията му не направи никакво впечатление на Аланон и дълбокият глас отново прозвуча:

— Стига, Ший. Не ставай още по-голям глупак! Слушай ме внимателно. Всичко, което ти разказах, е предавано векове наред като легенда и така е стигнало до човешката раса. Но времето за детски приказки свърши. Това, което ти разказах, не е легенда, то е истина. Мечът наистина съществува. Сега той е в Паранор. Но най-важното от всичко е, че и Господарят на магиите наистина съществува. Той е жив и Кралството на черепите е негово владение!

Ший се сепна, внезапно осъзнал, че всъщност мъжът не лъжеше умишлено, а просто беше убеден, че това не е приказка. Отпусна се и бавно седна, без да откъсва очи от мрачното лице. Изведнъж си спомни думите на историка.

— Каза крал… търсел си крал?

— Каква е легендата за Меча на Шанара, Ший? Какъв е надписът, издълбан в плочата на Тре-стоун?

Ший седеше като втрещен. Не можеше да си спомни нищо от легендата.

— Не знам… Не мога да си спомня за какво беше. Имаше нещо за следващия път…

— Син! — обади се изведнъж Флик от другата страна. — Когато Господарят на магиите се появи отново в Северната земя, един син от рода Шанара ще вдигне Меча срещу него. Това е легендата!

Ший погледна брат си, припомняйки си надписа. После се обърна към Аланон, който го гледаше съсредоточено.

— Какво ме засяга това — попита той троснато. — Аз не съм потомък на рода Шанара. Дори не съм елф. Не съм елф, не съм и крал. Ивънтайн е потомък на рода Шанара. Да не би да искаш да кажеш, че съм загубен син, изчезнал наследник? Не го вярвам!

Хвърли бърз поглед на Флик с надеждата, че той ще го подкрепи, но брат му изглеждаше напълно объркан, втренчил смаян поглед в лицето на Аланон. Мрачният човек проговори тихо.

— Във вените ти наистина тече кръв на елф, Ший. И ти не си истински син на Курсад Омсфорд. Трябва да знаеш това. И Ивънтайн не е пряк потомък на Шанара.

— Винаги съм знаел, че съм осиновен — призна жителят на Вейл. — Но не бих могъл да съм… Флик, кажи му!

Но брат му само го гледаше изумено, неспособен да отговори на въпроса. Ший внезапно млъкна и тръсна невярващо глава. Аланон кимна.

— Ти си син на рода Шанара, но само наполовина. И много далеч от пряката линия, на потомъка, която може да бъде проследена през последните петстотин години. Познавах те като дете, Ший, преди семейство Омефорд да те приеме като роден син. Баща ти беше елф, много хубав човек. Майка ти беше от расата на хората. Те и двамата умряха, когато беше малък. Курсад Омефорд те отгледа като собствен син. Но ти си син на Джърл Шанара, макар връзката да е далечна и във вените ти да не тече чиста кръв на елф.

Ший кимна разсеяно на обяснението на високия мъж, недоумяващ и все още невярващ. Флик гледаше брат си така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Какво означава всичко това? — попита той припряно Аланон.

— Това, което ти казах, е известно и на Господаря на мрака, макар че той все още не знае къде живееш, нито пък кой си. Но пратениците му щете открият, рано или късно. А когато това стане, ти ще бъдеш унищожен.

Ший вдигна рязко глава и погледна ужасено Флик, спомняйки си разказа му за огромната сянка, която видял в края на Вейл. Брат му изстина, когато се сети за невероятния ужас, който беше изпитал.

— Но защо? — бързо попита Ший. — Какво съм направил, че |да заслужа такава участ?

— Трябва да узнаеш много неща Ший, преди да можеш да разбереш отговора на този въпрос — отвърна Аланон. — А сега нямам време да ти обясня всичка Трябва да вярваш, когато ти казвам, че си потомък на Джърл Шанара, че в теб тече елфска кръв и че семейство Омефорд те е отгледало. Ти не си единственият син на рода Шанара, но си единственият, който |все още е жив. Другите бяха елфи. Лесно бяха открити и унищожени. Господарят на мрака не те е открил досега, защото не е знаел, че има един син наполовина елф, който живее в Южната земя.

Но помни това, Ший. Силата на Меча е неограничена. Той е причина за големия страх, в който Брона живее. Единствената сила, на която той не може да удържи. Легендата за Меча е мощен талисман в ръцете на расите и Брона възнамерява да сложи край на легендата. Ще направи това, като унищожи целия род Шанара, за да няма син, който да излезе насреща му в да извади Меча срещу него.

— Но аз дори не бях чувал за Меча — възрази Ший. — Дори не знаех кой всъщност съм и нищо за Северната земя, нито…

— Няма значение — прекъсна го остро Аланон. — Ако беше мъртъв, нямате да има никакво съмнение кой си.

Гласът му заглъхна в уморен шепот. Отново се обърна да погледне далечните планински върхове зад очертанията на |високите брястове. Ший легна бавно на меката трева и впери поглед в бледосиньото небе на късната есен, изпъстрено с нежните снопчета на перест бял облак, който се приближаваше от високите хълмове. Изпита няколко приятни минути, в които присъствието на Аланон и заплахата от смърт потънаха в сънливата топлина на следобедното слънце и в свежия мирис на извисяващите се около тях величествени дървета. Затвори очи и се замисли за живота си във Вейл, за плановете, които бяха правили с Флик, за надеждите за бъдещето им. Всичко щеше да отиде на вятъра ако това, което му бяха казали, е истина. Лежеше тихо и размишляваше за тези неща. Накрая седна, подпрян на ръце.

— Не знам какво да мисля — проговори бавно той. — Толкова въпроси имам към теб. Объркан съм от възможността да съм някой друг, а не от рода Омсфорд, някой, застрашен да бъде убит от ръцете на… един мит. Какво предлагаш да направя?

Аланон за пръв път се усмихна сърдечно:

— Засега не прави нищо. Не се намираш в непосредствена опасност. Помисли върху това, което ти казах, а за последиците ще говорим по-късно. Тогава ще съм щастлив да отговоря на всичките ти въпроси. Но не казвайте това на никой друг, дори на баща ви. Дръжте се така, сякаш никога не е имало такъв разговор, преди да имаме възможност да изчерпим въпросите докрай.

Младежите се спогледаха и кимнаха с разбиране, въпреки че щеше да им бъде трудно да се преструват, че нищо не се е случило. Аланон стана мълчаливо, протегна високото си тяло, за да отпусне схванатите си мускули. Братята се надигнаха заедно с него и стояха мълчаливо, докато той ги гледаше отвисоко.

— Легендите и митовете, които не са съществували вчера, ще съществуват утре. Силите на злото, безсърдечни и коварни, дрямали векове наред, отново ще се пробудят. Призракът на Господаря на магиите е започнал да се появява в Четирите земи.

И изведнъж млъкна.

— Нямах намерение да бъда груб с теб — усмихна се той кротко и неочаквано — но ако това се окаже най-лошото от всичко, което предстои да се случи, би трябвало наистина да си щастлив. Изправен си пред голяма и реална опасност, и това съвсем не е приказка, която можеш да отминеш с насмешка. Ще научиш за живота много неща, които няма да ти харесат.

Замълча. Приличаше на висока сива сянка, която се открояваше на зеления фон на далечните възвишения, с плащ, грижливо прибран до мършавата му фигура. Една огромна ръка се протегна и стисна силно слабото рамо на Ший. После Аланон се обърна и си отиде.

ГЛАВА 3

Аланон остави братята да си говорят тихо, седнали зад постройката и се прибра в стаята си. Накрая Ший и Флик се заловиха за всекидневните си задължения и малко след това бяха изпратени по поръчки. Напуснаха Вейл и се запътиха към северния край на долината, а когато се върнаха, вече беше тъмно. Забързаха се към столовата с надеждата, че ще намерят историка, за да продължат с въпросите си. Него обаче го нямаше. Седнаха да вечерят, и преди да бяха успели да си поговорят за случилото се през следобеда, се появи баща им. След вечерята прекараха почти цял час в чакане, но той не се повяваше. Решиха да отидат в стаята на Аланон. Флик нямаше никакво желание да търси загадъчния странник, особено след срещата им предишната нощ на пътя за Вейл. Ший обаче беше толкова настойчив, че накрая брат му се съгласи да го придружи, като си помисли, че ще бъде по-безопасно ако са двамата.

Когато стигнаха до стаята, видяха че е отключена, а високият скитник си беше отишъл. Всичко изглеждаше непокътнато, сякаш никой не беше влизал. Бързо обиколиха страноприемницата и околностите, но не откриха Аланон. По неизвестни причини той беше напуснал Шейдската долина. Ший не скри яда си, че Аланон си е тръгнал, без дори да се сбогува, но в същото време усещаше, че се е освободил от наставничеството на историка. Флик също се радваше, че човекът си е отишъл. Докато седяха с Ший пред огнището в големия салон, той се мъчеше да убеди брат си, че това е за добро. Не на всичко повярвал във фантазьорския разказ на историка за войните в Северната земя и за Меча на Шанара, но дори и да имало нещо вярно в цялата тази история, безспорно частта за произхода на Ший и за заплахата от Брона била просто абсурдна, нелепа измислица.

Ший слушаше мълчаливо обърканите разсъждения на брат си, който се опитваше да обясни до каква степен може да се вярва на чутото и от време на време само кимаше утвърдително. Той самият мислеше усилено какво да прави по-нататък. Силно се съмняваше в правдоподобността на разказа на Аланон. Но каква всъщност е целта на историка, и на първо място, защо беше дошъл при него? Изглежда е смятал за уместно да разкаже на Ший за неизвестния му произход и да го предупреди, че е в опасност. Но после изчезна без да каже нито дума каква полза ще има той самият от цялата тази работа. Как можеше Ший да бъде сигурен, че Аланон не е дошъл с някаква лично негова, потайна цел, с надеждата да използва човека от Вейл каях маша? Прекалено много бяха въпросите, на които нямаше отговор.

Накрая Флик се умори да говори и млъкна, облегна се на стола си и се загледа разсеяно в пращящия огън. Ший продължи да разсъждава върху подробностите от разказа на Аланон и се мъчеше да вземе решение за по-нататъшните си действия. Но след час мълчалив размисъл той вдигна безпомощно ръце, все така объркан, както преди. С твърда крачка напусна салона и се запъти към стаята си. Верният Флик го последва. И двамата нямаха настроение да продължат разискванията. Когато пристигнаха в малката им спалня в източното крило, Ший се отпусна тежко в един стол и потъна в мрачно мълчание. Флик се строполи върху леглото и втренчи празен поглед в тавана.

Двете свещи на нощната масичка хвърляха мъждукащи отблясъци в стаята. Скоро Флик усети, че се унася в сън. Скочи рязко и се протегна. И изведнъж съзря дълъг свитък, който се беше свлякъл между пружината и таблата на леглото. С любопитство го доближи до очите си и видя, че е адресиран до Ший.

— Какво е това? — промърмори той и го подаде на излегналия се Ший, който отвори запечатания свитък и му хвърли бърз поглед. Едва беше започнал да го изучава, когато подсвирна леко и скочи на крака. Флик бързо седна в кревата, досетил се кой е оставил свитъка.

— От Аланон е — потвърди Ший подозренията на брат си. — Слушай, Флик:

Ший погледна възбудено брат си, но подозрителният Флик поклати недоверчиво глава и се намръщи.

— Не му вярвам. И какви ги дрънка — Черепи, камъни на елфи? А това място, наречено Кълхейвън? Изобщо не съм чувал за него. Пък и горите на Анар са на толкова мили оттук — до там трябва да се върви дни наред. Хич не ми харесва цялата тази работа.

— Камъните! — възкликна Ший и се хвърли към пътното си наметало, което висеше във високия долап в ъгъла на стаята. Няколко минути се рови из дрехите си, докато Флик го наблюдаваше угрижена. После замислен полека отстъпи назад с малка кожена торбичка, която държеше плахо, внимателно в дясната си ръка. Повдигна я, преценявайки тежестта й, и я показа на брат си. После бързо се върна до леглото и седна. След секунда вече беше развързал шнуровете на торбичката и изпразваше съдържанието й в отворената си длан. Отвътре се изтърколиха три тъмносини камъка, всеки с размера на средно голямо речно камъче, с изящна форма. Те блестяха ярко на слабата светлина на свещите. Братята се взряха любопитно в камъчетата и сякаш се надяваха, че те едва ли не на секундата ще направят някакво чудо. Но нищо не се случи. Лежаха неподвижно върху дланта на Ший и блещукаха като малки сини звезди, отскубнати от нощното небе, толкова ясни, че през тях можеше да се гледа като през тъмно стъкло. Накрая, след като Флик събра достатъчно смелост да докосне едно от тях. Ший ги пусна обратно в торбичката, а нея пъхна в джоба на куртката си.

— Е, оказва се, че за камъните не ни е излъгал — осмели се да проговори Ший след минута.

— Може да е така, може и да не е така. Какво ни гарантира, че са камъни на елфи — изсумтя изпълненият с подозрение Флик. — Откъде можеш да бъдеш сигурен? Да си виждал някога такъв камък? Ами останалата част от писмото? Какво ще кажеш за нея? Никога не съм чувал за човек на име Балинор, никога не съм чували за Кълхейвън! Трябва да забравим всичко това и на първо място, че изобщо сме виждали Аланон.

Ший кимна разколебано, неспособен да отговори на въпросите на брат си.

— Няма смисъл да се притесняваме сега. Просто трябва да си държим очите отворени за знака на Черепа, какъвто и да е той, яли за появата на приятеля на Аланон. В крайна сметка може и нищо да не се случи.

Още няколко минути Флик продължи да говори за подозренията си и към писмото, и към неговия автор, после загуби интерес към тях. И двамата брата бяха изтощени и решиха, че вечерта е била наситена с прекалено много емоции. Изгасиха свещите и Ший поставя внимателно торбичката под възглавницата си, където можеше да „усеща малката й подутина. Нямаше значение какво мисли Флик. Твърдо беше решил следващите дни да държи камъните под ръка.

На другия ден започна да вали. Доста неочаквано огромни облаци се струпаха откъм север я се разстлаха над цялата долина. Не оставиха я най-малка следа от слънцето и небето и в един момент от тях рукнаха шибащи порои от дъжд, които се стичаха свирепо върху малкото селце Работата в полето беше преустановена и всякакво придвижване към и от долината беше напълно спряно — първо за един, после за два, и накрая за цели три дни. Проливният дъжд беше страхотна гледка — ослепителни светкавици прорязваха покритото с тъмни облаци небе и над долината се носеше дълбок тътен на гръмотевици, разтърсващи въздуха и всичко наоколо със земетръсни взривове, конто трещяха един след друг, а после затихваха в още по-злокобно далечно боботене, долитащо от всички страни отвъд тъмнината на Севера. Три дни дъждът не спря и жителите на Вейл започнаха да се страхуват, че кънтящите порои от възвишенията около тях ще се изсипят опустошително върху малките им домове и незащитените им ниви и ще ги отнесат. Всеки ден мъжете се събираха в страноприемницата на Омсфорд и бъбреха угрижени над халбите си с бира, като хвърляха преценяващи погледи на реките от дъжд, които се стичаха безспир зад прозорците. Братята Омсфорд наблюдаваха мълчаливо, слушаха разговорите и се взираха в уморените лица на разтревожените жители на Вейл, скупчени на малки групи в претъпкания салон. В началото се надяваха, че бурята ще спре скоро, но изминаха три дни, а нямаше никакви признаци за проясняване. На четвъртия ден към обед дъждът понамаля и от безпощаден порой се превърна в ситен ръмеж, примесен с гъста мъгла и лепкава влага. Всички бяха намръщени и се чувстваха неловко. Тълпата в страноприемницата взе да понамалява, когато мъжете започнаха да си тръгват, за да се заловят отново за работа. Скоро Ший и Флик също се заеха да поправят туй-онуй и да почистват наоколо. Бурята беше изпотрошила капаците на прозорците и разцепила дървените шинди на покрива и ги бе разпръснала навсякъде из двора. На покрива и в стените на къщата се бяха образували широки пукнатини. Малката барака за сечива в задната част на двора на Омсфордови беше направо сплескана от повален бряст, а покривът й отнесен от силата на бурята. Няколко дни младежите запушваха процепите, кърпеха покрива, сменяха отнесени или счупени шинди и капаци. Работата беше еднообразна и времето се влачеше бавно.

След десет дни дъждът съвсем спря. Мрачното небе се разведри и проясни, стана приветливо светлосиньо и се изпъстри с носещи се бели облаци. Пороите, от които се опасяваха, не се изсипаха и жителите на Вейл се върнаха по нивите си. Топлото слънце отново се показа и земята на долината започна да съхне и да се превръща от прогизнала кал в твърда почва, покрита тук-таме с локвички от мътна вода, които се мъдреха предизвикателно върху вечно жадната земя. Накрая дори локвичките изчезнаха и долината си възвърна обичайния вид. Бесовете на отминалата буря оставиха само смътен спомен.

Ший и Флик бяха приключили с ремонта на повредите в страноприемницата и като поправяха бараката, дочуваха откъси от разговорите на хората от Вейл и гостите на хана за проливния дъжд. Никой не си спомняте такава безпощадна буря по това време на годината във Вейл. Тази приличаше на зимна буря, от онези, които застигат внезапно нищо неподозиращите пътници в големите планини на север, връхлитат ги и ги помитат от пътеките и скалистите проходи незнайно накъде. Внезапната й поява караше всеки в селцето да се замисли върху непрестанните слухове за странните неща, които се случвали далеч на север.

Братята се вслушваха внимателно в тези разговори, но не научаваха нищо, което би ги заинтригувало. Често си говореха тихо за Аланон и за странната история, която им беше разказал за потеклото на Ший. Прагматичният Флик отдавна беше зарязал всичките тези приказки. За него те бяха или глупости, или лоша шега. Ший Го слушаше търпеливо, макар че бе по-малко склонен от брат си да отхвърли цялата тази работа. Но както не му се искаше да прогони разказа от мислите си, така и не можеше да го приеме. В него все още имаше неизвестни на Ший неща, твърде много неща, свързани с Аланон, които нито Флик, вито той знаеха. Не разполагаше с всички факти и оставяше нещата така, както са бяха. Торбичката с камъните на елфите беше неотлъчно до него. Флик продължаваше да го хока, понякога по няколко пъти на ден, че е глупав, като носи тези камъни непрекъснато със себе са и като вярва, че в приказките на Аланон има някаква истина. Междувременно Ший внимателно наблюдаваше непознатите, които минаваха през Вейл, неспокойно се взираше в багажа им и търсеше някаква следа от знака на Черепа. Но времето минаваше, той не забелязваше нищо и накрая реши, че трябва да заличи от паметта си случилото се като наивно преживяване.

Не се случи нищо, което да промени решението на Ший, до един следобед, малко повече от три седмица след внезапното отпътуване на Аланон. Братята не ся бяха цял ден у дома, рязаха шинди за покрива. Прибраха се привечер. Когато влязоха баща им седеше на любимото си място в кухнята, широкото му лице надвесено над димящата чиния с ядене. Махна им с ръка за поздрав.

— Докато те нямаше, пристигна писмо за теб, Ший — съобщи му той и му протегна дълъг навит къс хартия. — Адресирано е до теб.

Ший възкликна изненадано и протегна нетърпеливо ръка към писмото:

— От Мениън Лий е!

Флик простена на глас:

— Знаех си аз. Страхотно! — прошепна той. — Най-големият пройдоха в цялата Южна земя е решил, че е крайно време отново да ни поизтормози. Скъсай писмото, Ший.

Но Ший вече беше отворил запечатания свитък и изучаваше съдържанието му, без да обръща никакво внимание на мърморенето на Флик. Брат му вдигна възмутен рамене и се настани на стол до баща си, който продължи да яде.

— Пита къде сме изчезнали — изсмя се Ший. — Иска да му отидем на гости, колкото се може по-скоро.

— Така ли — изсумтя Флик. — Вероятно е загазил и му се ще да прехвърли вината за това върху нечия друга глава. Колко му е да скочим от най-близката скала! Помниш ли, какво ни се случи, когато бяхме на гости на Мениън Лий миналия път? Загубихме се в Черните дъбове и престояхме там дни наред. Насмалко не ни изядоха вълците! Никога няма да забравя това малко приключение. По-скоро бих се оставил на Призраците, отколкото да приема още една негова покана.

Брат му се засмя и го прегърна през широките рамене:

— Ти му завиждаш, защото Мениън е син на крале и може да живее както му харесва.

— Кралство, голямо колкото една локва — изстреля Флик. — А сега кралската кръв върви евтино. Я виж твоята…

Овладя се и млъкна. Двамата стрелнаха с очи баща ся, но той явно не беше чул нищо, погълнат от яденето. Флик се сви, сякаш искаше да му се извини“ а Ший му се усмихна успокоително.

— В хана има човек, който те търси. Ший — изтърси неочаквано Курсад Омсфорд и вдигна очи към него. — Когато попита за теб спомена за високия странник, който беше тук преди няколко седмици. Никога преди не съм го виждал във Вейл. Навън е, в главния салон.

Флик се изправи бавно, изтръпнал от ужас, а сърцето на Ший се сви от страх при тази новина. Трябваше бързо да разбере дали непознатият е враг. Пипна джоба на ризата си и се увери, че камъните на елфите все още са си на мястото.

— Как изглежда мъжът — запита той, без да измисли някакъв друг начин, по който би могъл да открие знака на Черепа.

— Не мога точно да ти кажа, синко — чу той неясния отговор на баща си, който продължаваше да дъвче вечерята си с лице, наведено над чинията. — Загърнат е в дълъг зелен плащ на човек от гората. Просто се появи на кон днес следобед. Красив кон има. Изгаряше от нетърпение да те види. Най-добре е веднага да отидеш и да разбереш какво иска от теб.

— Забеляза ли някакви знаци? — попита Флик, загубил всякакво търпение. Баща му престана да дъвче и вдигна озадачено поглед към него.

— Какви ги говориш? Да не би да искаш да ти покажа някоя рисунка с креда? Какво ти става?

— Е, хайде сега и ти — побърза да се намеси Ший. — Флик просто се чудеше дали… дали човекът прилича на Аланон — Спомняш ли си?

— А, да — усмихна се с разбиране баща му, докато Флик се опитваше да сподави въздишка на облекчение. — Не, не забелязах никаква прилика, освен, че и този мъж е висок. На дясната му буза има дълъг белег, вероятно от удар с нож.

Ший му поблагодари с кимване и бързо повлече Флик след себе си през коридора към главния салон. Те се завтекоха към двойната голяма врата и се спряха, останали без дъх. Ший бутна предпазливо едното крило на вратата, открехна го и надникна в пълното с хора помещение. В първия момент не забеляза нищо, освен лицата на редовните посетители и пътуващите до Вейл търговци. В следващия миг се стресна, затвори вратата и обърна възбуденото си лице към Флик.

— Той е ей там, в ъгъла, близо до огнището. Оттук не мога да кажа кой е, нито как изглежда. Загърнат е в зелен плащ, точно както каза татко. Ще трябва да се приближим.

— Да отидем там! — погледна го смаяно Флик. — Ти да не си откачил? Веднага ще те разпознае, ако знае кого търся.

— Тогава върви ти — нареди твърдо Ший. — Все едно, че искаш да сложиш дърва в огъня и му хвърли един поглед. Виж дали носи знака на Черепа.

Флик се ококори и се опита да избяга, но Ший го хвана за ръката и го задържа. Насила го бутна през вратата в салона и бързо се скри. Секунди по-късно открехна вратата и надникна вътре. Видя как Флик се приближи несигурно де огнището и започна да разравя бавно жарта, после взе една цепеница от купчината с дърва и я сложи в огъня. Явно се опитваше да разбере, откъде най-добре може да зърне обвития в зелен плащ човек. Непознатият седеше на маса на няколко стъпки от огнището. Беше с гръб към Флик, но се извърна леко към вратата, зад която Ший се беше скрил.

И изведнъж, точно когато му се стори, че Флик се готви да се връща, непознатият се раздвижи леко на стола и каза нещо на Флик. Ший видя как брат му се обърна към непознатия и му отговори, поглеждайки бегло към мястото, където се беше скрил. Ший отстъпи по-дълбоко в сянката на хола и затвори вратата. Те някак се бяха издали. Докато мислеше къде може да избяга, Флик внезапно мина през двойната врата с побеляло от страх лице.

— Видя те на вратата. Мъжът има ястребов поглед. Каза ми да те заведа при вето.

Ший помисли за момент и после поклати отчаяно глава. Имаше ли къде да избягат и да се скрият? Та нали където и да отидеха, само след няколко минути щяха да ги открият?

— Може пък и нищо да не знае — подхвърли с надежда той. — Може да си мисли, че знаем къде е отишъл Аланон. Внимавай какво ще му кажеш, Флик.

Влезе през широката двукрила врата, мина през салона и стигна до масата, където седеше непознатият. Спряха се точно зад него и зачакаха. Без да се обръща той с бързо движение на ръката им направи знак да седнат на масата. Неохотно се подчиниха на негласната заповед и за известно време тримата седяха мълчаливо и се изучаваха с поглед. Непознатият беше едър човек, широкоплещест, въпреки че не чак толкова огромен, колкото Аланон. Плащът обгръщаше цялото тяло и те виждаха само главата му. Чертите му бяха груби и силни, приятни на вид, като изключим тъмния белег, който прорязваше бузата от края на дясната вежда до устата. Очите, с цвят на лешник, се сториха на Ший необикновено кротки и говореха за скрита под суровата му външност доброта. Русата коса беше късо подстригана и падаше свободно над широкото чело около малките уши. Ший разглеждаше непознатия и не можеше да повярва, че е възможно той да е врагът, за чиято поява в долината ги беше предупредил Аланон. Дори и Флик изглеждаше външно спокоен.

— Нямаме време да си играем на котка и мишка. Ший — проговори пришелецът изведнъж с благ, но отегчен глас. — Предупреден си да бъдеш внимателен, но аз не нося знака на Черепа. Аз съм приятел на Аланон. Името ми е Балинор. Баща ми е Рул Букхана, кралят на Калахорн. Братята бяха чували името, но Ший не искаше да рискува.

— Как да бъда сигурен, че ти си този, за когото се представяш? — запита той бързо.

Непознатият се усмихна:

— Ти носиш в джоба на куртката си три камъка. Камъните на Елфите, които ти е дал Аланон.

Изуменият младеж от Вейл кимна едва забележимо. Само някой, изпратен от огромния странник, можеше да знае за камъните. Той се наведе напред предпазливо.

— Какво стана с Аланон?

— Не знам със сигурност — отговори тихо големият мъж. — Повече от две седмици нито съм го виждал, нито съм го чувал. Запъти се към Паранор, когато се разделихме. Плъзна слух — за нападение срещу Централната кула на крепостта. Страхуваше се за Меча. Изпрати ме тук, за да те пазя. Щях да пристигна по-рано, но времето ме забави, пък и онези, които искаха да ги доведа при теб, ме дебнаха непрекъснато.

Замълча и погледна Ший право в лицето. Очите му с цвят на лешник изведнъж станаха студени и се впиха в младежа.

— Аланон ти е разкрил истинския ти произход и те е предупредил за опасността, която някога ще те сполети. Сега е без значение дали му вярваш или не. Времето дойде! Трябва незабавно да напуснеш долината.

— Просто ей така? Да си събера нещата и дим да ме няма? — възкликна поразен Ший. — Не мога да направя това!

— Можеш и ще го направиш, ако искаш да останеш жив. Носителите на Черепа подозират, че си в долината. След ден, може би два, ще те открият и това ще бъде краят ти. Трябва да тръгнеш веднага. Ще вървиш бързо и предпазливо. Ще следваш пътеките, които са ти познати и прикритието на гората, когато можеш. Ако си принуден да преминаваш на открито, върви само през деня, когато те са по-безсилни. Аланон ти е казал къде да отидеш, но трябва да се осланяш на собствената си съобразителност, за да стигнеш дотам.

Изуменият Ший прикова за момент поглед в човека, после се обърна към Флик, който беше загубил и ума и дума. Как можеше непознатият да си въобрази, че той просто ще си събере багажа и ще избяга? Странно.

— Трябва да тръгвам — надигна се внезапно чужденецът с плътно прилепнал плащ около огромната фигура. — Щях да те отведа със себе си, ако можех, но ме преследват. Онези, които те издирват, за да те унищожат, се надяват, че в крайна сметка ще ги отведа при теб. Ще ти бъда повече от полза, ако служа като примамка. Вероятно те ще продължат да ме преследват. И аз ще ти дам възможност да се измъкнеш незабелязано. Известно време ще яздя на юг, после ще свърна назад към Кълхейвън. Там пак ще се срещнем. Помни, каквото ти казах. Не се мотай повече във Вейл. Спасявай се сега, още тази нощ. Направи това, което ти е казал Аланон и пази внимателно камъните на елфите. Те са мощно оръжие.

Ший и Флик станаха заедно с него, стиснаха протегната му ръка и за пръв път забелязаха, че тя е покрита с искряща ризница. Без повече приказки Балинор премина бързо през стаята и изчезна през вратата в нощта.

— Е, а сега какво? — попита Флик и отново се отпусна на стола си.

— Откъде да знам — отвърна уморено Ший. — Нямам и най-малката представа дали това, което ни каза, е по-истинско от приказките на Аланон. Ако не лъже, а имам смътното усещане, че поне част от това, което каза е истина, тогава заради всички застрашени, трябва да напусна долината. Ако някой наистина е по следите ми, не можем да бъдем сигурни, че никой друг, освен теб и татко, няма да бъде засегнат, в случай че остана.

Зашари с унил поглед из стаята, с безнадеждно объркани мисли от разказите на Аланон и Балинор, неспособен да прецени кое е най-доброто решение. Флик мълчаливо го наблюдаваше и знаеше, че не може да му помогне, но беше объркан и угрижен, също като брат си. Накрая се наклони напред и постави ръката си на рамото на Ший.

— Тръгвам с теб — Съобщи му тихо той.

Ший го погледна, леко изненадан.

— Не мога да ти позволя да направиш това. Татко никога няма да разбере. Освен това може и никъде да не отида.

— Не забравяй какво каза Аланон. И аз съм вътре с теб — упорстваше Флик. — Освен това си ми брат. Не мога да те изоставя.

Ший го погледна учудено, после кимна с глава и му поблагодари с усмивка.

— Ще говорим за това по-късно. Във всеки случай не мога да тръгна преди да реша накъде отивам и от какво ще имам нужда, ако изобщо тръгна. Трябва да оставя някаква бележка на татко. Не мога да изчезна просто ей така, независимо какво мислят Аланон и Балинор.

Станаха от масата и отидоха в кухнята, за да вечерят. През останалата част от вечерта крачеха нервно напред-назад от салона до кухнята и обратно, и няколко пъти отскочиха до спалните помещения. Там Ший се ровеше из вещите си и разсеяно отбелязваше какво има, отделяше напосоки това, което му паднеше под ръка. Флик го следваше мълчаливо. Не искаше да го оставя сам. Страхуваше се, че брат му може да реши да тръгне за Кълхейвън, без да му се обади. Ший го увери, че няма да напусне Вейл, без да го предупреди, но уверенията му не успокоиха Флик и той започна да го следи още по-отблизо.

Когато Ший се събуди от допир на нечия ръка върху неговата, нощта беше напреднала. Не беше заспивал дълбоко и студеният допир го събуди мигновено. Сърцето му заби луда Замята се буйно, мъчейки се да се освободи, и протегна ръка, за да сграбчи невидимия си нападател. Чу припряно шъткане и изведнъж различи широкото лице на Флик, неясно очертано на слабата светлина на луната, която се промъкваше през пердетата на прозореца. Страхът го напусна и въздъхна облекчено.

— Флик! Изкара ми акъла…

Отново се напрегна, когато силната ръка на брат му се стовари върху отворената му уста и той отново чу предупредителното му шъткане. В сумрака Ший успя да съзре изкривеното му от ужас лице. Кожата му беше силно опъната от студения въздух на нощта. Опита се да се надигне, но яките ръце на Флик го стиснаха още по-силно и придърпаха лицето му към здраво стиснатите му устни.

— Мълчи — прозвуча в ушите му шепот, а гласът трепереше от ужас. — Прозорецът — тихо!

Флик отпусна хватката си, внимателно и бързо го изтегли от леглото, повлече го по пода и накрая двамата братя се проснаха бездиханни върху твърдите дъски, скрити в сенките на отдалечения край на стаята. После запълзяха към открехнатия прозорец, все още легнали по корем, без да смеят дори да дишат. Когато стигнаха до стената, Флик придърпа Ший към края на прозореца. Ръцете му трепереха.

— Ей там до сградата отсреща. Погледни!

Уплашен до смърт, Ший повдигна глава към перваза на прозореца и внимателно се вгледа над дървената рамка в тъмнината отвън. Почти веднага видя съществото — огромна, ужасно черна фигура, която се придвижваше приведена почти на две, сякаш пълзеше и се влачеше бавно през сенките на сградите на отсрещната страна на улицата, с изкривен от гърбица гръб, покрит с плащ, който леко се надигаше и отпускаше, сякаш нещо под него го буташе и дърпаше. Дишането му беше съпроводено от противни остри хриптения, които се чуваха отдалеч, а краката му издаваха странен стържеш звук, когато стъпваше на черната земя. Ший се вкопчи още по-здраво в перваза, очите му се втренчиха в приближаващото се същество и секунда преди то да се озове точно под отворения прозорец, ясно видя сребърна висулка със знак на искрящ череп.

ГЛАВА 4

Ший се сгромоляса безмълвен до брат ся и те останаха сгушени един до друг в тъмнината. Чуваха, че съществото се движи и с всяка изминала секунда стържещите звуци се засилваха. Убедиха се, че прекалено късно бяха обърнали внимание на предупрежденията на Балинор. Чакаха и докато се ослушваха, не смееха да продумат. На Ший му се искаше да избяга, но се разкъсваше от страха, че ако се помръдне, съществото отвън ще го чуе и незабавно ще го залови и убие. Флик седеше неотлъчно до него и трепереше от студения полъх на нощния вятър, който омотаваше пердетата около рамката на прозореца.

Изведнъж чуха ожесточен лай на куче, който се повтори — отново и отново — и накрая се превърна в глухо ръмжене, предизвикано едновременно от страх и омраза. Двамата братя предпазливо надигнаха главите си над перваза, погледнаха навън и се взряха в бледата светлина. Съществото със знака на черепа стоеше приклекнало пред сградата точно срещу тях. На около десет стъпки от него стоеше огромно куче вълча порода, което един от жителите на Вей л използваше при лов. Оголените му бели зъби проблясваха, докато наблюдаваше неканения гост. Двете сенки се обърнаха една към друга в полумрака на нощта. Съществото продължаваше да диша тежко и да издава същите стържещи звуци, а кучето ръмжеше тихо, зъбеше се и от време на време настъпваше приведено към него. После в пристъп на гняв голямото куче се нахвърли срещу неканения гост и протегнатите му лапи се пресегнаха към потъналата в тъмнина глава. Но изведнъж изпод издутия плащ изскочи подобен на лапа крайник, който рязко се стрелна към гръкляна на беззащитното животно и го тръшна бездиханно на земята. Всичко стана за секунди. Братята бяха така изумени, че насмалко да забравят да клекнат под перваза, за да не бъдат забелязани. Секунда по-късно пак чуха странния стържещ звук. Съществото се влачеше край стената на съседната сграда. Но звукът започва да отслабва, сякаш то се отдалечаваше от страноприемницата. Доста време мина. Братята чакаха, затаили дъх, скрити в сенките на стаята и трепереха, без да могат да се спрат. Нощта около тях бе притихнала и те напрягаха слух с надеждата да доловят нещо, което да им подскаже къде се намира съществото. Накрая Ший събра достатъчно кураж и надникна още веднъж над перваза на прозореца в тъмнината. Докато брат му се оглеждаше, ужасеният Флик изпита огромно желание да допълзи до най-близкия изход, но с бързо кимване на глава Ший го увери, че съществото си е отишло. Флик веднага се отдръпна от прозореца и се върна в топлината на леглото си. Но още не се беше завил, когато забеляза, че Ший започна да се облича припряно в тъмнината. Тъкмо се готвеше да каже нещо, но видя как брат му докосна с пръст устните си, предупреждавайки го да мълчи. Флик моментално започна да навлича дрехите си. Каквото и да си беше наумил Ший, където и да отиваше, Флик беше твърдо решен да го следва. Когато и двамата се облякоха, Ший придърпа брат си и му прошепна тихо в ухото:

— Всички във Вейл ще бъдат в опасност, докато сме тук. Трябва да се махнем тази нощ — още сега! Готов ли си да дойдеш с мен?

Флик енергично кимна и Ший продължи:

— Ще отидем в кухнята и ще си приготвим малко храна заизпът, само за няколко дни. Там ще оставя бележка на татко.

Без да каже нито дума повече. Ший грабна малкия вързоп с дрехите си от килера и изчезна безшумно в тъмния като рог коридор, който водеше към кухнята. Флик бързо го последва. В коридора нищо не се виждаше и няколко минути те опипваха пътя си покрай стените и ъглите, докато накрая стигнаха до голямата кухненска врата. Когато влязоха в кухнята Ший запали свещ и даде знак на брат си да се занимае с храната, а той започна да пише бележка на баща си. След няколко минути Флик беше готов и се върна при брат си, който загаси свещта и тръгна. Когато стигна до задната врата. Ший се спря и се обърна към него:

— Изобщо не говори след като излезем. Просто ме следвай отблизо.

Флик кимна нерешително, притеснен от това, което може би ги чакаше в нощта зад затворената врата — нещо, което ги чакаше, за да прегризе гърлата им, както беше направило с кучето само преди няколко минути. Но сега нямаше време за колебание. Ший отвори предпазливо широката врата, надникна през нея в осветения от луната двор, и след секунда махна на Флик. Измъкнаха се предпазливо в хладния въздух на нощта и затвориха внимателно вратата зад себе си. Извън къщата беше по-светло. Огледаха се и видяха, че няма никой. Оставаха един-два часа до зазоряване, когато селцето щеше да започне да се пробужда. Братята се спряха до сградата и се ослушаха за някакви звуци, които можеха да предупреждават за опасност. Не чуха нищо и Ший тръгна през двора. Изчезнаха в сянката на стената от жив плет. Флик хвърли последен, тъжен поглед на къщата, която може би никога вече нямаше да види, а Ший мълчаливо пое между сградите на селцето. Младежът от Вейл знаеше, че Носителят на черепи не беше сигурен кой е той, иначе щеше да го залови още в страноприемницата. Но се обзалагаше, че съществото подозира, че той живее в долината и затова е дошло в спящия град на Вейлската долина, за да разузнае за липсващия наследник, наполовина син на потомството на Шанара. Ший отново прехвърли в главата си плана за пътуването, който беше нахвърлил в хана. Ако врагът е открил кой е той, както го беше предупредил Балинор, тогава всички възможни пътища щяха да бъдат наблюдавани. И още нещо, когато откриеха, че липсва, нямаше да си губят времето, а веднага щяха да почнат да го търсят. Допускаше, че това ужасяващо същество не е само и че те вероятно наблюдават цялата долина. Флик и той трябваше да се възползват от безшумното си тайно измъкване и за ден или малко повече да напуснат долината и страната. Това означаваше, че трябва да вървят бързо и почти да не спят. Щеше да бъде тежко, но най-големият проблем беше къде да избягат. Имаха храна за няколко дни, а отиването до Анар щеше да продължи няколко седмици. Братята не познаваха местността извън Вейл, с изключение на няколко пътя и селца, които Носителите на Черепи сигурно щяха да наблюдават. Като се имаше предвид положението им, те нямаха друга възможност, освен просто да си изберат някаква посока, в която да се движат. Но по кой път да тръгнат? Коя ли беше посоката, която дебнещото същество най-малко очакваше те да поемат?

Ший обмисляше внимателно възможностите, въпреки че вече беше взел решение. Местността на запад от Вейл беше открита, като се изключат няколкото селца. Пък и ако поемеха натам, щяха да се отдалечат от Анар. Ако тръгнеха на юг, щяха да стигнат до относителната безопасност на градовете Пиа и Золомах в Южната земя, където имаха приятели и роднини. Но това беше пътят, който беше най-логично да поемат, за да се спасят от Носителите на черепи, така че съществата щяха внимателно да наблюдават пътищата на юг от Вейл. Освен това местността отвъд Дълнските планини беше просторна и открита. В нея нямаше да има почти никакво прикритие за бегълците, а и разстоянието до градовете беше голямо. Лесно можеха да бъдат заловени и убити. На север от Вейл и отвъд Дълн се простираше обширно пространство, което ограждаше реката Рапахаладран и огромното Езеро на дъгата. Това беше дива необитаема земя, която водеше до кралството на Калахорн. Носителите на черепи сигурно бяха минали оттам по пътя си от Северната земя. Много вероятно беше да я познават по-добре от братята и щяха да наблюдават и нея внимателно, ако подозираха, че Балинор беше дошъл от Тирзис във Вейл.

Анар се намираше североизточно от Вейл. Пътят до там минаваше през най-неравната и коварна местност на обширната Южна земя. Този пряк път беше най-опасният, но враговете търсачи най-малко биха очаквали братята да минат по него. Той се виеше през тъмни гори, вероломни низини, прикрити тресавища и множество неизвестни опасности, които всяка година отнемаха живота на непредпазливите пътници. Но на изток от Дълнските планини се простираше нещо, за което дори Носителите на черепи не биха могли да знаят — безопасната планинска местност Лий. Там братята щяха да потърсят помощта на Мениън Лий, близък приятел на Ший и, въпреки скептицизма на Флик, единственият човек, който би могъл да им покаже път, водещ през опасните земи до Анар. Според Ший този вариант беше единствено разумен.

Братята стигнаха до югоизточния край на града и спряха, останали без дъх, до барака за дърва. Ший се вгледа внимателно пред себе си. Нямаше представа къде би могло да се намира дебнещото същество — Носителят на черепи. Всичко в отиващата си нощ бе замъглено в неясната светлина на покритата с облаци луна. Някъде вляво от тях се носеше яростен лай на кучета и тук-там проблясваха светлинки в прозорците на близките къщи, когато сънените им собственици надникваха любопитно в тъмнината. До зазоряване оставаше малко повече от час, но Ший знаеше, че трябва да поемат риска и да тръгнат към края на долината и към укритието на Дълнските планини. Ако светлината на зората ги завареше в долината, преследвачите щяха да ги видят как изкачват склоновете на откритите възвишения и те щяха да бъдат заловени.

Ший потупа Флик по гърба, кимна му и двамата се затичаха към осеялите долината групи от гъсти дървета и шубраци. Нощта около тях беше тиха. Чуваше се само тихото прошумоляване на високата, влажна от сутрешната роса трева под краката им. Докато бягаха, отрупаните с листа клони шибаха незащитените им ръце и лица, а росата полепваше по кожата им. Тичаха бързо към полегатия, покрит с шубраци източен склон на Вейл, и ту се скриваха, ту отново се появяваха от гъстите дъбове и хикории. Стигнаха склона и се закатериха нагоре по откритото пасище толкова бързо, колкото им позволяваха силите. Не се спираха, не се оглеждаха назад, дори не поглеждаха къде стъпват. Гледаха само напред в това, което профучаваше край тях и оставяше Вейл зад тях. Често се подхлъзваха по мократа трева, но най-после стигнаха края на Вейл. Пред погледа им се откри ясната гледка на просторна долина, покрита с безформени каменни блокове и пръснати храсти, които стигаха чак до източните й стени и се издигаха като огромна бариера към света отвъд.

Ший беше в чудесна физическа форма и лекото му тяло се заспуска по неравния терен. Движеше се ловко сред храсталаците и камъните, които се препречваха на пътя му. Флик упорито го следваше, яките мускули на краката му неуморно се движеха, за да не изостава зад леката и пъргава фигура пред него. Само веднъж се осмели да хвърли бърз поглед назад. Единственото, което видя, беше неясния силует на дървета, които се извисяваха над вече скрилия се от погледа град и се очертаваха на светлината на залязващите звезди и избледняващата луна. Пред него Ший се носеше леко между разпръснатите камъни, очевидно решен да стигнат до малката гориста местност в основата на източния склон на долината на около миля пред тях. Флик започна да усеща умора в краката си, но страхът от съществото, което беше някъде зад тях, не му позволяваше да изостава. Чудеше се какво ли щеше да им се случи сега на тях, бегълците от единствения им дом, преследвани от неимоверно коварен, злобен враг, който, ако ги заловеше, щеше да духне като пламъче на свещичка живота им и да го угаси. Къде биха могли да отидат, за да не бъдат открити? За пръв път след като Аланон беше изчезнал, Флик изпита горещо желание тайнственият странник да се появи отново.

Минутите бързо летяха и малката горичка пред тях се приближаваше, докато двамата братя, изтощени, продължаваха да тичат. Ушите им не долавяха никакъв звук. В пространството пред тях нищо не помръдваше. Сякаш, като се изключеха съзерцаващите ги звезди, които премигваха важно над главите им, потънали в мълчаливо самодоволство, те бяха единствените живи същества на една огромна арена. Небето започна да избледнява и накрая нощта се оттегли тъжно, а немите зрители над тях бавно се разотидоха, един по един, в заревото на утрото. Братята продължаваха да тичат, забравили всичко останало. Единствената им мисъл беше, че трябва да тичат по-бързо, ако не искат да бъдат разкрити от издайническата светлина на слънцето, което щеше да изгрее само след няколко минути.

Когато бегълците най-после стигнаха гористата местност, те се сринаха бездиханни върху покритата с клонки земя под няколко високи хикории. Кръвта бучеше в ушите им и биеше лудо в сърцата им от усилието при тичането. Няколко минути лежаха неподвижно и дишаха тежко в тишината. После Ший се изправи бавно и погледна назад към Вейл. Нищо не помръдваше, нито на земята, нито във въздуха и изглеждаше, че засега братята не бяха забелязани. Ший протегна ръка и насила изправи Флик на крака, повлече го със себе си през дърветата и се заизкачва по стръмния склон. Флик го следваше безмълвно. Престанал беше дори да мисли. Съсредоточил беше цялото си внимание върху напускащата го воля да поставя единия си крак пред другия.

Източният склон беше насечен и коварен. Покрит беше с огромни камънаци, нападали дървета и трънливи храсталаци. Теренът беше неравен, така че катеренето щеше да бъде продължително и трудно. Ший наложи скоростта и заобикаляше огромните препятствия толкова бързо, колкото беше по силите му, а Флик го следваше неотстъпно. Младежите пълзяха и забиваха ноктите си в земята, лазеха нагоре по склона. Небето избледня и всички звезди изчезнаха. Пред тях, на края на долината, слънцето вече изпращаше първата си бледа светлина с оранжеви и жълтеникави отблясъци, които очертаваха смътно контурите на далечния хоризонт. Ший започна да усеща умора, дишаше остро и учестено, катереше се, залитайки по склона. Зад него Флик се насили да пълзи и повлече изтощеното си тяло с ръце, издрани и нарязани от бодливите храсталаци и острите камъни. Струваше им се, че изкачването няма да има край. Единствено страхът, че ще бъдат открити, заставяше уморените им крака да продължават да се движат. Ако ги заловяха тук, под открито небе, всичките им усилия…

Внезапно, след като бяха изминали три четвърти от нанагорнището, Флик изкрещя пронизително, предупреждавайки брат си, и падна, останал без дъх. Уплашен, Ший се обърна рязко и веднага видя огромното черно нещо, което се надигна бавно от останалия в далечината Вейл. Изкачваше се като огромна птица в утринния сумрак, като очертаваше все по-широки и по-широки спирали. Младежът от Вейл се просна на земята сред камъните и храстите, направи знак на брат си да допълзи бързо до него, за да се скрие, и се молеше съществото да не ги забележи. Лежаха неподвижно на склона, докато страховитият Носител на черепи се издигаше все по-нависоко, като непрестанно разширяваше кръга на полета си и се доближаваше до мястото, където лежаха братята. Изведнъж съществото нададе смразяващ вик, който изцеди от младежите и последната капчица надежда, че ще се спасят.

Завладя ги същото необяснимо чувство на ужас, което беше сковало Флик, когато седяха с Аланон скрити от огромната черна сянка в храсталака. Само че този път нямаше къде да се скрият. Ужасът им бързо прерасна в първите пристъпи на истерия, когато съществото политна право към тях и в този кратък миг те разбраха, че ще умрат. Но в следващия момент черният преследвач смени посоката на летенето си и се понесе плавно на север, отдалечи се към хоризонта без да се отклонява и накрая се изгуби от погледите им.

Младежите от Вейл лежаха вцепенени от ужас, скрити, както им се стори, цяла вечност в редките храсталаци и разпръснатите камъни, страхувайки се, че в момента, в който шавнат, съществото ще се върне отново и ще ги унищожи. Но когато ужасният, безразсъден страх изчезна, те олюлявайки се, се изправиха на крака и изтощени, подновиха мъчителното изкачване. До ръба на неравния склон вече беше близо и след няколко минути прекосиха малката открита поляна, за да навлязат в горите на Дълнските планини. Когато се скриха между големите дървета първите проблясъци на изгряващото слънце докоснаха просналата се назад към Вейл земя, тиха и пуста.

Младежите забавиха крачка, когато навлязоха в Дълн и накрая Флик, който все още нямаше понятие накъде вървят, подвикна на Ший пред него:

— Защо се движим по този път? — Собственият му глас му прозвуча като чужд след дългото мълчание. — Накъде изобщо вървим?

— Накъдето ни каза Аланон — към Анар. Най-добрата ни възможност е да се движим по пътя, който Носителите на черепи най-малко очакват, че ще поемем. Така че ще вървим на изток до Черните дъбове, а оттам ще поемем на северозапад. Да се надяваме, че по пътя ще срещнем някой да ни помогне.

— Чакай малко — възкликна Флик, внезапно разбрал намеренията му. — Искаш да кажеш, че вървим на изток през Лий и се надяваме Мениън да ни помогне. Ти, какво, да не би напълно да си откачил? Защо просто не се дадем без бой на това същество? Така всичко ще свърши по-бързо!

Ший вдигна ръце и се обърна уморено към брат си.

— Нямаме никакъв друг избор! Мениън Лий е единственият, към когото можем да се обърнем за помощ. Той познава местността отвъд Лий. Възможно е да знае път, който да ни изведе от Черните дъбове.

— А-ха, значи така — поклати мрачно глава Флик, — А бе ти да не би да си забравил заради кого се загубихме последния път там? Никога повече не бих му се доверил и с удоволствие бих го запратил по дяволите.

— Нямаме друг избор — повтори Ший. — Никой не те е карал насила да тръгваш на този път, нали?

Внезапно млъкна и се извърна:

— Извинявай, изпуснах си нервите. Но трябва да направим това, което ти казвам, Флик.

Отново тръгна, потънал в гнетящо мълчание. Флик го последва навъсен, като клатеше неодобрително глава. Самата идея да бягат беше достатъчно лоша, въпреки че знаеха, че чудовищното същество претърсва долината. Но идеята да отидат при Мениън Лий беше още по-лоша. Този самонадеян нехранимайко щеше да ги закара право в капана, ако преди това не ги заблудеше за посоката. Мениън се интересуваше единствено от Мениън, великият авантюрист, тръгнал на поредното си налудничаво приключение. Цялата идея да го молят за помощ беше нелепа.

Флик, разбира се, беше предубеден. Не одобряваше Мениън Лий и всичко, което той представлява. Не го харесваше още от времето, когато се срещнаха пет години по-рано. Единствен син на семейство, което управляваше високото планинско кралство, Мениън беше прекарал целия си живот, хвърляйки се от едно смахнато приключение на друго. Никога не беше изкарвал сам прехраната си, и, доколкото Флик знаеше, никога не се беше занимавал с нещо по-смислено. По-голяма част от времето си прекарваше в лов и борба, занимания, които трудолюбивите жители на Вейл считаха за безделничене. Поведението му също беше смущаващо. Нищо свързано с живота, със семейството, с родното му място или със страната му, нямаше някакво особено значение за него. Планинецът се носеше в живота като облак в чисто небе, без да се докосва до нещо, без да оставя някаква диря след себе си. Заради това негово лекомислено отношение към живота едва не загинаха преди една година в Черните дъбове. Но Ший го харесваше. И с присъщата си вятърничавост, планинецът му отговаряше с истинска привързаност. Но Флик изобщо не беше убеден, че това е приятелство, на което може да се разчита. И ето че сега брат му предлагаше да поверят живота си в ръцете на човек, който няма понятие от отговорност.

Премисляше положението и се чудеше какво можеше да направи, за да предотврати неизбежното. Накрая реши, че най-добре ще бъде да не изпуска Мениън от очи и да предупреди Ший, възможно най-тактично, ако се усъмни, че правят нещо нередно. Ако сега отблъсне брат си от себе си, по-късно няма да може да се противопоставя на лошите съвети на принца на Лий.

Когато пътниците най-после стигнаха до бреговете на река Рапахаладран, беше късен следобед. Ший го води надолу по брега на реката близо миля, докато накрая стигнаха до място, където коритото на реката се стесняваше значителна спряха и се загледаха в простиращите се отвъд гори. След около час слънцето щеше да залезе, а Ший не искаше нощта да ги свари на отсамния бряг. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако реката лежеше между него и преследвачите. Обясни това на Флик, който се съгласи, и двамата се заловиха да правят малък сал с помощта на ръчните си брадви и ловните ножове.

Салът щеше да бъде малък, колкото за вързопите и дрехите км. Нямаше достатъчно време да направят по-голям, затова трябваше да преплуват реката, като теглят нещата си.

Свършиха набързо работата, свалиха вързопите и дрехите си, привързаха ги в средата на сала и нагазиха в студените води на Рапахаладран. Течението беше бързо, но не и опасно по това време на годината. Пролетното топене на ледовете беше приключило. Единственият проблем беше да намерят подходящо място за слизане край високите брегове на отсрещната страна. Течението ги отнесе на около половин миля надолу. Когато бяха почти прекосили реката, видяха, че са близо до тясно заливче на отсрещния бряг, където можеха лесно да слязат на сушата. Измъкнаха се от студената вода, треперещи във въздуха на ранната вечер и след като извлякоха рала, бързо се изсушиха и облякоха. Всичко това трая малко повече от час. Слънцето вече се беше скрило зад високите дървета. Оставило беше след себе си само слаби червеникави отблясъци, които осветяваха следобедното небе до падането на здрача.

На братята не им се искаше да се простят с деня, но Ший предложи да поспят няколко часа, за да си възстановят силите, след което да продължат пътуването през нощта, за да избягнат опасността да бъдат забелязани. Заслоненото заливче изглеждаше безопасно. Увиха се в одеялата си и бързо заспаха под един бряст. В полунощ Ший побутна леко Флик и го събуди. Бързо опаковаха нещата си и се приготвиха за изкачването през Дълн. В един момент на Ший му се стори, че нещо дебне на отсрещния бряг и веднага предупреди Флик. Вслушаха се в тишината, но не доловиха никакво движение в тъмнината на огромните дървета и накрая решиха, че на Ший само му се е сторило. Флик отбеляза, че тъй като нищо не може да се чуе от шума на бушуващата река, съществото от света на черепите вероятно все още ги търси във Вейл. Увереността му се подсилваше от заблудата, че са успели да надхитрят преследвачите си.

Вървяха до изгрев слънце. Опитваха се да се движат на изток, но не можеха да видят почти нищо от ниската местност, в която се намираха. Звездите не се виждаха ясно, защото бяха закрити с мрежа от преплетени клони и шумолящи листа. Когато най-после спряха, те все още не бяха излезли от Дълн и нямаха представа колко още трябва да вървят, за да стигнат границите на Лий. Ший изпита облекчение при появата на изгряващото слънце точно пред тях. Посоката, в която вървяха, беше правилна. Когато стигнаха до открита полянка, сгушена сред група големи брястове и заслонена от трите страни с гъсти храсталаци, братята свалиха вързопите и бързо заспаха, напълно изтощени от изнурителното бягство. Събудиха се чак късно следобед и започнаха да се подготвят за среднощния си преход. Не искаха да палят огън, който можеше да привлече вниманието и се задоволиха със сушено говеждо месо и сурови зеленчуци. Накрая хапнаха плодове и пийнаха малко вода. Докато ядяха Флик отново повдигна въпроса за крайната им цел.

— Ший — започна той предпазливо, — не ми се иска да се разпростирам върху въпроса, но все пак сигурен ли си, че това е най-подходящия за нас път. Искам да кажа, дори ако Мениън има желание да ни помогне, лесно може да се загубим в мочурищата и хълмовете, които са зад Черните дъбове и да не можем изобщо да се измъкнем.

Ший поклати бавно глава, после сви рамене.

— Имаме две възможности. Или да вървим по този път, или да продължим на север, където местността е по-открита и по-непозната дори и на Мениън. Мислиш ли, че разполагаме с по-добър вариант?

— Мисля, че не — отвърна Флик угрижено. — Но продължавам да мисля за това, което ни каза Аланон. Помниш ли, да не казваме никому нищо, да внимаваме и да не се доверяваме на никого. Той беше категоричен по този въпрос.

— Хайде да не започваме отначало — избухна Ший. — Аланон го няма и сега аз решавам, аз, разбираш ли! Не виждам как можем да се надяваме да стигнем до горите на Анар без помощта на Мениън. Освен това той винаги е бил добър приятел и е един от малкото, които си служат ловко с меча. Вещината му ще ни е нужна, ако сме принудени да се бием.

— А боят няма да ни се размине, след като той ще е с нас. В това можеш да бъдеш сигурен — заключи жлъчно Флик. — Пък и можем ли да се надяваме на нещо, след като си имаме работа със същество като Носителя на черепи? То просто ще ни разкъса на парчета.

— Не бъди чак толкова черноглед — засмя се Ший. — Все още сме живи. И не забравяй — камъните на елфите ни закрилят.

Този аргумент убеди напълно Флик, но той усещаше, че засега най-добре беше да оставят цялата тази работа настрана. Даваше си сметка, че никак няма да е лошо Мениън Лий да е наблизо, ако им се наложи да се бият. Но в същото време не беше сигурен чия страна щеше да заеме този непредсказуем тип. Ший се доверяваше на Мениън заради интуитивната симпатия, която се беше породила към този мускулест авантюрист при пътуванията с баща им до Лий през последните няколко години. Но според Флик брат му не проявяваше особено здрав разум в преценките ся за Принца на Лий. Лий беше една от малкото запазили се монархии в Южната земя, а Ший беше отявлен привърженик на децентрализираното управление, противник на абсолютната власт. Въпреки това поддържаше приятелство с един наследник на монарх — нещо напълно несъвместимо според Флик. Човек или вярва в нещо, или не. Иначе как би могъл да уважава себе си.

Довършваха мълчаливо яденето си, когато се появиха първите сенки на вечерта. Слънцето отдавна се бе скрило и меките му златисти лъчи бавно преляха в наситено червено и се вплетоха в зелените клони на огромните дървета. Братята събраха багажа си и подновиха бавния си, упорит ход на изток, с гръб към топящата се дневна светлина. Всичко беше необичайно неподвижно, дори за ранна вечер, и наблюдателните младежи на Вейл вървяха в угнетително мълчание през забулената в нощния мрак гора. Месецът, като далечен фар, се мярваше от време на време през тъмните клони над главите им. Флик беше силно разтревожен от неестествената тишина на Дълн, безмълвие, неприсъщо за тази огромна гора, но смущаващо познато на набития младеж от Вейл. Понякога се спираха в мрака и се вслушваха в дълбоката тишина. После, след като не чуваха нищо, бързо подновяваха изтощителния си поход и търсеха пролука в гората пред тях, която да им открие пътя към възвишенията отвъд. Флик ненавиждаше гнетящата тишина и по едно време започна да си подсвирква тихо, но Ший, с предупредителен жест, го накара да спре.

В ранните часове на утринта братята стигнаха края на Дълн и навлязоха в откритите равнини, които се ширнаха пред тях на мили разстояние преди възвишенията на Лий. Сутрешното слънце щеше да изгрее чак след няколко часа и пътниците продължиха пътя си на изток. И двамата изпитваха огромно облекчение, че се отърваха от Дълн и че вече бяха далеч от задушаващата близост на чудовищните дървета и противната тишина. Може би в прикриващите ги сенки на гората те бяха в по-голяма безопасност, но в откритите равнини се почувстваха значително по-уверени, че ще се справят с всякаква опасност, която би ги застрашила. Дори отново започнаха да си говорят тихо. Около час преди пукването на зората стигнаха до малък, покрит с храсти дол, където спряха да хапнат и починат. Вече можеха да видят слабо осветените възвишения на Лий на изток, които щяха да стигнат след още един ден път. Ший изчисли, че ако пак тръгнат по залез слънце, лесно биха могли да стигнат до целта си преди следващия изгрев. Тогава всичко щеше да зависи от Мениън. С тази мисъл в главата той бързо заспа.

Само след няколко минути се събудиха. Внезапно ги обзе мрачно предчувствие, не заради шума на нещо движещо се, а заради мъртвешката тишина, надвиснала зловещо над равнините. Веднага усетиха несъмненото присъствие на друго същество. Усетиха го едновременно и скочиха уплашени, без да кажат дума, а извадените им ножове проблясваха в бледата светлина, докато се оглеждаха внимателно наоколо. Нищо не помръдваше. Ший даде знак на брат си да го последва и запълзя нагоре по покрития с шубраци склон на долчинката, откъдето можеха да видят местността зад нея. Легнаха неподвижно в храсталака и се вгледаха в полумрака на ранното утро. Изобщо не се съмняваха, че там някъде има нещо. Та нали и на двамата им беше познато чувството, което бяха изпитали пред прозореца на спалнята си. Сега чакаха, затаили дъх и се чудеха дали съществото най-после ги е открило. Молеха се да са били достатъчно предпазливи, и да не са се издали. Струваше им се невъзможно, че могат да бъдат разкрити точно сега, след толкова упорита борба да се спасят, несправедливо, че смъртта ще дойде, когато спасението е само на няколко часа път от тях.

После, с внезапен порив на вятър и вихрушка от листа, черната фигура на Носителя на черепи се надигна безшумно от дълга редица ниски храсти далеч вляво от тях. Неясната му фигура се извиси и няколко дълги минути вися тягостно над земята, сякаш неспособна да се помръдне, а силуетът й се открояваше на слабата светлина на наближаващото утро.

Братята лежаха притиснати плътно до ръба на възвишението, безмълвни като храсталаците около тях и чакаха съществото да се задвижи. Как беше успяло да ги проследи — ако наистина беше успяло. Можеха само да предполагат. Нищо чудно да бяха стигнали чак дотук само благодарение на някакъв невероятен късмет. Но фактът си беше факт, младежите от Вейл бяха преследвани и смъртта им се беше превърнала в много реална възможност. Съществото повися още малко неподвижно на фона на небето, после бавно разпери огромните си криле и започна да се приближава към укритието им. Флик извика ужасено и отново се шмугна в ограждащия го храсталак. Лицето му беше бледо в слабата светлина, а ръката му стискаше тънката ръка на Ший. Преди да се доближи, съществото потъна в групичка дървета на няколко мили от тях и за момент го изгубиха от поглед. Братята се взираха отчаяно в сумрака, но не можеха да видят преследвача си.

— Сега — прошепна Ший с твърд, нетърпящ възражение глас в ухото на брат си — докато не може да ни вижда. Тръгвай направо към тази редица от храсти пред нас.

Не беше нужно да повтаря. Свършеше ли черното чудовище да претърсва горичката, която сега изучаваше внимателно, следващата му спирка щеше да бъде тяхното укритие. Ужасен младежът от Вейл побягна от скривалището си, като едновременно тичаше и пълзеше през влажната трева на утрото, а разрошената му глава подскачаше върху раменете. Очакваше всеки момент Носителят на черепи да се надигне от горичката и да го последва. Ший тичаше зад него, гъвкавото му тяло беше наведено ниско до земята, докато препускаше на зиг-заг през полянката, плътно по петите на брат си. Стигнаха до гъсталака безпрепятствено и тогава Ший се сети, че са забравили вързопите си на дъното на дола, който току-що бяха напуснали. Нямаше начин съществото да не ги забележи, а забележеше ли ги, край на преследването и на догадките по кой път са тръгнали. Ший усети свиване под лъжичката. Как можаха да са такива глупаци? Сграбчи Флик за рамото, напълно отчаян, но брат му, който също беше осъзнал грешката им, се строполи тежко на земята. Ший знаеше, че трябва да се върне за издайническите вързопи, въпреки опасността да бъде забелязан. Нямаше друг избор. Но когато се надигна нерешително, черната фигура на преследвача се появи и увисна неподвижно в развиделяващото се небе. Възможността беше отминала.

Отново бяха спасени от наближаващото утро. Докато Носителят на черепи висеше безмълвно над откритото пространство, златистият ръб на сутрешното слънце се измъкна от покоите са и изпрати първите вестители на идващия ден да погалят земята и небето с топлия си блясък. Слънчевите лъчи докоснаха черната фигура на съществото на нощта и когато то видя, че времето му е изтекло, внезапно се стрелна нагоре в небето и полетя над земята, очертавайки широки кръгове. С ужасяваща омраза изпищя смъртоносния си крясък, който за момент смрази всички нежни звуци на утрото. После сви на север и бързо се скри. Минута след изчезването му двамата благодарни, невярващи на очите си младежи от Вейл, седяха, втренчили мълчаливо поглед в далечното, чисто утринно небе.

ГЛАВА 5

Същия ден, късно следобед, младежите от Вейл стигнаха до планинския град Лий. Измазаните с хоросан каменни стени, които ограждаха града, бяха желано от уморените пътници убежище, въпреки че в ярките лъчи на следобедното слънце нагорещената им, сивкава грамада изглеждаше неприветлива. Огромните размери на стените се сториха отблъскващи на хората от Вейл, които предпочитаха свободата на по-лесно превземаемите горски околности на родния им дом. Но изтощението бързо прогони неприятното им усещане и те, без да се колебаят, преминаха през западната порта и влязоха в тесните улици на града. Беше час на оживление. Хората се тълпяха и блъскаха край магазинчетата и сергиите, подредени по главната улица, която водеше към дома на Мениън — внушително старо имение, оградено с дървета и жив плет, които опасваха грижливо поддържани поляни и благоуханни градини. На младежите от Вейл градът Лий приличаше на голяма метрополия, макар че всъщност беше относително малък в сравнение с големите градове далеч в Южната земя или дори с граничния град Тирзис. Лий беше изолиран от света и през портите му много рядко минаваха пътници. Той беше самостоятелен град, който съществуваше най-вече за да служи на собствените си жители. Монархията, която управляваше страната, беше най-старата в Южната земя. Тя беше единственият закон, който поданиците й познаваха — и вероятно единственият, от който се нуждаеха. Ший изобщо не беше убеден в това, въпреки че планинците общо взето бяха доволни от управлението и от начина на живот, който монархията им предлагаше. Докато хората от Вейл си проправяха път през тълпата. Ший се улови, че мисли за необикновеното си приятелство с Мениън Лий. Повечето хора биха го нарекли невероятно, защото на пръв поглед изглеждаше, че нямат почти нищо общо помежду си. Човек от долината Вейл и планинец, хора от — толкова различна среда. Достатъчен аргумент, с която можеше да се оспори всеки разумен опит за сравнение. Ший, осиновен от съдържател на страноприемница, прагматичен, възпитан в традициите на трудолюбието. Мениън, единствен син на кралството на Лий и наследник на трона, роден в живот, изпълнен с отговорности, които той подчертано пренебрегваше, обладан от дръзка самонадеяност, която се опитваше да прикрива без особен успех, надарен с невероятен инстинкт на ловец, благодарение на който печелеше, макар и неохотно, уважението дори на такъв безпощаден критик като Флик. Политическите им възгледи бяха също толкова различни, колкото и средата им. Ший беше убеден, че старите методи са се оказали неспособни да се справят с проблемите на расите.

Но въпреки всичките си различия, те изградиха приятелство, в което взаимното уважение беше очевидно. Мениън смяташе, ще дребният му приятел понякога мисли с отживели времето си понятия, но се възхищаваше от убедеността и непоклатимостта на младежа. Човекът от Вейл, въпреки честите натяквания на Флик, не беше сляп за недостатъците на Мениън. Но виждаше у принца на Лий нещо, което другите обикновено не забелязваха — силно, непреодолимо чувство за добро и лошо.

В момента Лий водеше живот без никаква мисъл за бъдещето. Пътуваше много, ловуваше в планинските гори, но по-голямата част от времето си сякаш прекарваше в търсене на начини да си навлича неприятности. От добитите му с упорит труд умения да използва ловко големия си лък и да няма равен на себе си в търсенето на следи, нямаше никаква практическа полза. Напротив, те само огорчаваха баща му, който многократно, но безуспешно, се беше опитвал да възбуди интерес у сина си, единствения наследник към проблемите на управлението на кралството. Някой ден Мениън щеше да стане крал Ший обаче се съмняваше, че леконравният му приятел се е замислял сериозно по въпроса. Майката на Мениън беше умряла преди няколко години, малко след като Ший беше посетил високите планински области. Бащата на Мениън не беше стар, но кралете не винаги умират от старост. Много бивши владетели на Лий бяха напуснали този свят внезапно, най-неочаквано. Ако нещо непредвидено сполетеше баща му, Мениън щеше да стане крал, независимо дали е готов за това или не. И тогава щеше да бъде принуден да научи някои уроци, помисли си Ший неволно и се усмихна.

Домът на прадедите на Лий беше голяма двуетажна каменна постройка, сгушена кротко сред разпростряла се група от хикории и малки градинки. Имението беше скрито от града зад високи храсталаци — Точно зад пътечката, която водеше към сградата, имаше просторен парк. Когато жителите на Вейл се доближиха уморено към предната врата, чуха веселите викове на деца, които се плискаха в езерцето. Денят бе още топъл и край пътниците минаваха забързани хора, било за да се срещнат с приятел, било за да се приберат у дома при семейството си. На запад късното следобедно небе потъваше в мек златист здрач.

Високата желязна порта беше отворена и хората от Вейл се запътиха бързо към входната врата на дома. Заизкачваха се по виещата се през високите храсталаци и очертания на градинките дълга каменна пътека. Още не бяха стигнали до каменния праг на къщата, когато тежката дъбова врата се отвори и на нея, най-неочаквано, се появи Мениън Лий. Облечена в пъстроцветна пелерина и жилетка в зелено и бледо жълто, стройната му фигура се задвижи грациозно и гъвкаво като котка. Не беше едър, макар и няколко инча по-висок от хората от Вейл, но беше развит в раменете и с дълги ръце. Заслиза по една странична пътека, но когато забеляза двете опърпани, прашни фигури, които се приближаваха по главната алея, внезапно спря. Минута по-късно отвори широко очи от изненада.

— Ший — възкликна той. — Какво по дяволите… какво ти се е случило?

Забърза се към приятеля ся и сграбчи сърдечно слабата му ръка.

— Радвам се да те видя, Мениън — каза Ший усмихнат.

Планинецът отстъпи крачка назад, а сивите му очи ги загледаха изпитателно.

— Изобщо не очаквах писмото ми да има такъв бърз ефект… — замълча и се загледа в умореното лице на другия. — Не то е причината, нали? Всъщност по-добре не казвай нищо. Не искам да слушам. Предпочитам, в името на приятелството ни, да си мисля, че си дошъл просто ей така, за да ме видиш. И, ако не ме лъжат очите, довел си със себе си стария недоверчив Флик. Е, това вече е истинска изненада.

Ухили се на Ший и премести погледа си върху навъсения Флик, който кимна хладно:

— Можеш да бъдеш сигурен, че идеята не беше моя.

— И на мен би ми се искало единствената причина за идването ми тук да беше приятелството ни — усмихна се тъжно Ший. — Нямам никакво желание да те въвличам в каквито и да било неприятности, но се страхувам, че сме изпаднали в сериозна беда и само ти би могъл да ни помогнеш.

Мениън се канеше да се усмихне, но бързо се отказа, като долови настроението, изписано на измъченото лице на приятеля си и поклати сериозно глава.

— Какво по-естествено от това? Няма да имате нищо против една гореща баня и малко ядене, нали? Май трябва да започнем с това. По-късно ще ми кажете какво ви е довело тук. Хайде. Баща ми е зает на границата, но аз съм на ваше разположение.

Щом влязоха, Мениън се разпореди на прислугата да се погрижи за хората от Вейл и те бяха отведени да си вземат освежителна вана и да се преоблекат. Един час по-късно тримата приятели се събраха в просторния салон за вечеря, която при други обстоятелства можеше да засити два пъти повече души, но тази вечер едва им стигна. Докато ядяха, Ший разказа на Мениън странната история, която го принуди да избягат от Вейл. Разказа за срещата на Флик с тайнствения странник Аланон и свързаната с него легенда за Меча на Шанара. Въпреки изричната заповед на Аланон да пазят в тайна чутото, той трябваше да потърси помощта на Мениън. Разказа за появата на Балинор и за краткото му предупреждение, за спасяването им на косъм от черното същество на черепите и накрая за бягството им в платата. През цялото време говори Ший. Флик не се намесваше в разговора и устояваше на изкушението на свой ред да се включи с подробности за случилото се през последните няколко седмици. Предпочете да мълчи, защото беше твърдо решил да не се доверява на Мениън. Убеден беше, че за хората от Вейл ще е по-добре, ако поне един от тях бъде нащрек и си държи езика зад зъбите.

Мениън Лий слушаше мълчаливо дългата история и не проявяваше явни признаци на изненада до частта за произхода на Ший, от която той изглежда остана неописуемо доволен. През повечето време изпитото му загоряло лице беше застинало в неразгадаема маска, изкривена единствено от неизменната полуусмивка и ситните бръчици в ъглите на проницателните му сиви очи. Бързо схвана защо хората от Вейл са дошли именно при него. Изобщо не можеха да се надяват да се оправят по пътя от Лий през низините на Клийт и оттам през Черните дъбове без помощта на човек, който познава местността — човек, на когото можеха да се доверят. По-точно на човек, помисли си Мениън, усмихвайки се вътрешно, на когото Ший би могъл да се довери. Знаеше, че Флик никога нямаше да се съгласи да дойдат в Лий, ако брат му не е настоял. Между Флик и него никога не е имало силно приятелско чувство. Въпреки това те двамата бяха тук, те двамата търсеха помощта му, независимо от причината, а той никога не би могъл да откаже нещо на Ший, дори ако собственият му живот беше застрашен.

Ший свърши разказа си и зачака търпеливо отговора на Мениън. Планинецът изглеждаше потънал в мисли, втренчил очи в полуизпитата чаша с вино до лакътя му. Когато проговори, гласът му беше сдържан.

— Мечът на Шанара. От години не бях чувал тази история. Всъщност никога не съм вярвал, че всичко това е истина. И сега, като гръм от ясно небе, тя отново се появява, с моя стар приятел Ший Омсфорд като пряк наследник. А ти наистина ли си такъв?

Изведнъж очите му заискриха.

— Нищо чудно да си нещо като стръв, примамка за тези същества от Северната земя, за да те преследват и унищожат. Как можем да бъдем сигурни в Аланон? От всичко, което ми разказа, той изглежда почти толкова опасен, колкото и съществата, които те преследват. Възможно е дори да е един от тях.

При тези думи Флик настръхна. Ший остро възрази:

— Не мога да повярвам. Няма никаква логика.

— Може би — продължи бавно Мениън, като обмисляше тази възможност. — Нищо чудно с остаряването да ставам подозрителен. Откровено казано, цялата история звучи много неправдоподобно. Ако е истинска, имаш късмет, че си стигнал дотук без чужда помощ. Прекалено много истории има за Северната земя, за злото, което живее в пущинаците над равнините на Стрелехайм — сила, за която се говори, че не може да бъде възприета от разума на което и да било живо същество. Спря за момент, после отпи от виното си:

— Мечът на Шанара… само вероятността, че легендата може да е истина вече е достатъчно…

Поклати глава и широко се усмихна:

— Никога не бих се лишил от възможността да открия истината. Ще имате нужда от човек, който да ви отведе до Анар, и този човек съм аз.

— Знаех си, че няма да откажеш.

Ший се протегна и раздруса ръката му с благодарност. Мениън веднага се зае със задачата:

— А сега да видим къде сме. Тези камъни на елфите. Защо да не ги поразгледаме, а?

Ший бързо извади малката кожена торбичка и изпразни съдържанието й в разтворената си длан. Трите камъка заискриха ярко на светлината на факлите с тъмносин, наситен блясък. Мениън докосна леко един от тях и го взе в ръката си.

— Наистина са красиви — поклати той възхитено глава. — Не си спомням да съм виждал някога подобно нещо. Но как биха могли да ни помогнат?

— Все още не знам — призна неохотно Ший. — Единственото, което знам, е казаното ни от Аланон — камъните трябва да се използват само в краен случай и силата им е огромна.

— Надявам се да е прав — изсумтя другият. — Не би ми се искало в труден момент да откривам, че е грешал. Но ми се струва, че въпреки всичко трябва да имаме едно наум.

Замълча за момент и се загледа в Ший, който прибра камъните в торбичката и я напъха в джоба на куртката си. Когато човекът от Вейл вдигна поглед, той се беше вторачил в чашата си с вино.

— Знам нещичко за Балинор, Ший. Добър воин е. Едва ли в цялата Южна земя може да се намери равен на него. Може би за нас ще е по-добре да потърсим помощта на баща му. Войниците на Калахорн ще ви охраняват по-добре от живеещите в гората на Анар джуджета. Познавам пътищата към Тирзис. Всички са безопасни. Но почти всички пътеки до Анар минават пряко през Черните дъбове. А както ви е известно местността не е от най-безопасните в Южната земя.

— Аланон ни каза да отидем в Анар — упорстваше Ший. — Трябва да е имал причина за това и докато не го открия отново, няма да поемам никакви рискове. Освен това самият Балинор ни посъветва да следваме указанията му.

Мениън вдигна рамене.

— Жалко, защото дори и да успеем да преминем през Черните дъбове, аз наистина не знам почти нищо за земята отвъд. Казвали са ми, че по целия път до горите на Анар има относително малко заселници. Обитателите й са предимно жители на Южната земя и джуджета, които не би трябвало да са опасни за нас. Кълхейвън е малко селце, разположено на Сребърната река в по-долната част на Анар. В него живеят джуджета. Не мисля, че ще ни е много трудно да го открием, ако стигнем до там. Първо ще трябва да се промъкнем през низините на Клийт, а това никак няма да е лесно, като се има предвид, че сега се топят пролетните снегове. После ще трябва да минем и през Черните дъбове. Това ще бъде най-опасната част от пътуването ни.

— Не можем ли да изнамерим някакъв заобиколен път…? — попита Ший с надежда в гласа.

Мениън си наля още една чаша вино и подаде гарафата на Флик, който я пое без да го погледне.

— Ще ни трябват седмици. На север от Лий е Езерото на дъгата. Ако тръгнем по този път, ще трябва да заобиколим цялото езеро на север през планините Рун. Черните дъбове се простират на юг от езерото и от другата страна отново тръгват на север. Ще ни трябват най-малко две седмици, а цялата местност е открита. Абсолютно никакво прикритие. Трябва да вървим на изток през низините, после да пресечем дъбовите гори.

Флик се намръщи като си спомни как при последното им идване в Лий той ги беше заблудил и няколко дни бяха прекарали в ужасяващата гора, преследвани от кръвожадни вълци и разкъсвани от мъчителен глад. Едва успяха да си спасят кожите.

— Нашият Флик си припомня Черните дъбове — изсмя се Мениън, като забеляза мрачното изражение на другия. — Е, Флик, този път ще се подготвим по-добре. Местността е коварна, но никой не я познава по-добре от мен. Пък и там едва ли някой ще ни преследва. Въпреки това няма да уведомяваме никого къде отиваме. Просто ще кажем, че тръгваме на дълго пътешествие и ще ловуваме. Във всеки случай баща ми си има неговите проблеми. Изобщо няма да му липсвам. Свикнал е да ме няма, понякога седмици наред.

Млъкна и погледна Ший, за да разбере, дали не е пропуснал нещо. Човекът от Вейл се усмихна на неподправения ентусиазъм на планинеца.

— Мениън, знаех си, че можем да разчитаме на теб. Хубаво е, че ще си с нас.

Флик погледна принца с нескрита неприязън, а Мениън, който улови погледа му, не устоя на изкушението да се възползва от случая и да се позабавлява за чужда сметка.

— Но първо дайте да се разберем какво ще спечеля аз от цялата тази работа — заяви той неочаквана — Имам предвид, какво ще получа, ако ви преведа живи и здрави от Кълхейвън.

— Какво ще спечелиш ли? — възкликна възмутено Флик, без да се замисли. — Откъде пък накъде…?

— По дяволите — прекъсна го бързо другият. — Как можах да забравя за теб, стари ми Флик. Но ти не се притеснявай. И през ум не ми е минало да те ощетявам.

— Какви ги дрънкаш, хитрец такъв? — разгневи се Флик. — Никога не съм имал намерение да вземам каквото и да било.

— Спрете — наведе се напред Ший с почервеняло лице. — Не може да продължавате така, ако ще пътуваме заедно. Мениън, трябва да престанеш да дразниш брат ми и да го гневиш. А ти, Флик, трябва да се освободиш, веднъж завинаги, от необоснованите си подозрения към Мениън. Трябва да си имаме някакво доверие и да бъдем приятели.

Мениън позасрамен сведе очи, а Флик възмутено хапеше долната си устна. Ший отново седна, след като гневът му го напусна.

— Добре го каза — призна Мениън след секунда. — Флик, ето ти ръката ми. Хайде да сключим временно примирие, поне заради Ший.

Флик погледна протегната ръка и после бавно я пое.

— Говориш, без да мислиш, Мениън. Надявам се, че този път не се шегуваш.

Планинецът прие упрека с усмивка.

— Примирие, Флик.

Пусна ръката на човека от Вейл и пресуши чашата си. Знаеше, че изобщо не беше успял да убеди Флик в каквото и да било.

Времето напредваше, а тримата горяха от желание да довършат плана си и да си легнат. Бързо решиха, че трябва да тръгнат рано сутринта. Мениън успя да осигури лека екипировка за къмпинг, включително и раница, ловни наметала, провизии и оръжие. Извади карта на местността източно от Лий. Но тя бе зле обозначена, липсваха подробности, тъй като местността беше малко позната. Низините на Клийт, които се простираха на изток от хребетите до Черните дъбове, бяха негостоприемно коварно тресавище. На картата обаче бяха обозначени като празно бяло пространство, върху което беше изписано името им. Черните дъбове се издигаха величествено гъста гориста местност, проточила се от Езерото на дъгата на юг, като голяма стена между Лий и Анар. Мениън накратко съобщи на хората от Вейл онова, което знаеше за терена и за времето през този сезон на годината. Но и неговите сведения бяха непълни, също като картата. Повечето от нещата, с които щяха да се сблъскат, нямаше да бъдат точно предвидени, а неочакваното можеше да се окаже ужасно опасно.

В полунощ тримата си легнаха, след като приключиха с подготовката си за пътешествието до Анар. В стаята, в която бяха оставени с Флик, Ший се отпусна тежко в мекото легло и известно време изучаваше тъмнината зад отворения прозорец. Беше се заоблачило, небето се беше превърнало в огромна маса от плътна тъмнина, която се влачеше и наслагваше зловещо около замъглените хребети. Топлината на деня си бе отишла, хладният нощен бриз я бе отвял на изток и спящият град беше потънал в тихо уединение. В леглото до него Флик вече спете, дишайки тежко и равномерно. Ший го наблюдаваше замислено. Главата му тежеше, а тялото му беше уморено от неимоверните усилия, които бяха хвърлили, докато стигнат до Лий. Въпреки това не можеше да заспи. За пръв път започна да осъзнава истински опасното положение, в което се намираше. Бягството, неимоверните трудности, които бяха преодолели, докато стигнат до Мениън, бяха само началото на пътуването, което можеше да продължи с години. Ший знаеше, че дори да успееха да стигнат живи и здрави до Анар, те, в крайна сметка, отново щяха да бъдат принудени да бягат. Диренето им щеше да продължи, докато Господарят на магиите не бъде унищожен, или докато Ший не умре. Дотогава нямаше да има връщане във Вейл, у дома и при баща му, които беше изоставил. Където и да се намираха, щяха да бъдат в безопасност само до момента, в който крилатият преследвач отново ги откриеше.

Истината беше ужасяваща. В смълчаната тъмнина Ший Омсфорд беше сам със страховете си, и някъде дълбоко в себе си се съпротивляваше срещу надигащата се буца на ужас.

През следващия ден слънцето не се показа. Беше сумрачно, влагата и студът проникваха в човешката плът и пронизваха костите. Ший и двамата му спътници бяха лишени от всякаква топлина и удобство, докато пътуваха на изток към мъгливите хребети на Лий и се заспускаха бавно към неприветливия климат на низините зад тях. Не разговаряха, докато слизаха в колона по един по тесните пътеки, които се виеха еднообразно край сиви едри камъни и групи от умиращи безформени храсталаци. Водеше ги Мениън, набитият му поглед внимателно подбираше често неясните следи на пътеката. Движеше се с широка и отпусната крачка, почти грациозно върху все по-неравния терен. На гърба си носеше малък вързоп, към който беше прикрепил голям, направен от ясеново дърво лък и стрели. Под вързопа, завързан с дълъг кожен ремък висеше старият меч, който баща му му беше дал, когато беше влязъл в зряла възраст — мечът, който Принцът на Лий имаше законно право да наследи. Студеният сив метал проблясваше слабо в сумрака, а Ший, който вървеше на няколко крачки след него, се улови, че се чуди, дали този меч не прилича на легендарния Меч на Шанара. Елфските му вежди се повдигаха учудено, докато се опитваше да проникне с поглед в безкрайния мрак на местността пред тях. В нея сякаш нямаше никакъв живот. Това беше мъртва земя за мъртви неща, а живите тук не бяха нищо друго освен натрапници. Нищо окуражително. Поусмихна се вътрешно, когато се насили да мисли за други неща. Флик вървеше последен, якият му гръб носеше провизиите, които трябваше да им стигнат, докато пресекат Низините на Клийт и Черните дъбове. Когато ги преминеха — ако изобщо преминеха — те щяха да бъдат принудени да купуват храна от малкото разпръснати из местността жители, или да я разменят срещу нещо и, само в краен случай, разбира се, да разчитат на самата природа да не умрат от глад. Възможност, която не се харесваше особено много на Флик. Той се беше поуспокоил малко, когато видя искреното желание на Мениън да им помогне в пътуването, но въпреки това не беше убеден, че планинецът е способен да го направи. Спомените от последното им пътешествие все още бяха живи в съзнанието му и хич не му се искаше да се подлага на друго подобно изпитание.

Първият ден се изниза бързо. Тримата пътници преминаха през границата на кралството на Лий и при падането на нощта бяха стигнали периферията на мрачните низини на Клийт. Подслониха се да пренощуват в малка долинка под рехав покрив от редки дървета и няколко гъсти храста. Целите им дрехи бяха просмукани от влагата на мъглата и те трепереха от студа на падащата нощ. Опитаха се да запалят огън, за да се постоплят и поизсушат, но дървата в местността бяха така подгизнали от влага, че беше невъзможно да се запалят. Накрая се отказаха от огъня и започнаха да ядат храната студена, загърнати в одеялата, които старателно бяха опаковали в началото на пътуването, за да ги предпазят от намокряне. Почти не си продумваха, защото никой нямаше настроение за разговори. Само от време на време се разнасяше някоя и друга ругатня срещу времето. Никакъв звук не долиташе от тъмнината зад мястото, където се бяха сгушили. Стелеше се всепроникваща тишина, която човъркаше съзнанието с внезапно, неочаквано мрачно предчувствие и ги караше да се ослушват, обзети от страх, и да се мъчат да доловят някакво слабо, успокоително прошумоляване на живот. Но всичко наоколо тънеше в безмълвна непрогледна тъмнина. Нямаше дори и лек полъх на случаен ветрец, който да докосне измръзналите им лица, докато лежаха смълчани, увити в одеялата си. Накрая умората от дългото ходене през деня ги налегна неусетно и те, един след друг, заспаха.

Вторият и третият ден бяха невъобразимо по-тежки от първия. През цялото време валя — тих, студен, ситен дъждец, който напои първо дрехите им, после като че ли проникна в кожата и костите им и прониза нервните им центрове.

Единственото усещане, което изтощеното тяло можеше да изпитва, беше всепронизваща, отвратителна мокрота. Въздухът беше влажен и студен през деня, а вечерта стана почти смразяващ. На тримата пътници всичко наоколо им изглеждаше напълно съсипано от спусналия се студ. Малкото храсталаци и зеленина, които можеха да се видят, бяха усукани и умираха, безформени групи от дървета с повяхнали листа, които безмълвно чакаха да се разпаднат и да изчезнат напълно. Тук не живееха нито хора, нито животни. Дори и най-малкият гризач щеше да бъде погълнат и изяден от тази всепоглъщаща тишина, която проникваше навсякъде заедно с мразовитата влага на дългите, лишени от слънце я живот дни и нощи. Нищо не се движеше нито помръдваше, докато тримата вървяха на изток през безформената местност, където вече нямаше пътека.

Нищо не загатваше, че някой или нещо някога са минавали оттук преди, или че някога щяха да минат. Слънцето изобщо не се показа по време на прехода им. Нямаше и бегла следа от преките му лъчи, които макар и боязливо, да се бяха промъкнали надолу и да бяха намекнали, че там някъде, отвъд тази мъртва, забравена земя, има живот. Питаха се дали падналата ниско и непомръдваща се мъгла или черните облаци, или и двете заедно, скриваха напълно небето, но въпросът им оставаше без отговор. Единственият им свят беше тази мрачна, просмукана с омраза сива земя, през която вървяха.

На четвъртия ден започнаха да се отчайват. Нямаше нови признаци за крилатите преследвачи на Господаря на магиите и изглеждаше, че те се бяха отказали от диренето. Но това не им носеше утеха. Часовете се точеха бавно, тишината ставаше все по-дълбока, а земята все по-враждебна. Дори несломимият дух на Мен пън започна да се разколебана и съмнението започна да дълбае и да си пробива упорито път, да разклаща присъщата му увереност. Започна да се пита дали не са объркали посоката и дали не са се въртели в кръг. Знаеше, че местността никога няма да им отговори, че загубеха ли се веднъж в тази сурова земя, няма да могат да се спасят. Ший и Флик изпитваха още по-силен страх. Те не знаеха нищо за тези места и им липсваха ловните умения и инстинкти, каквито Мениън притежаваше. Осланяха се изцяло на него. Усещаха, че нещо не е наред, макар че планинецът умишлено мълчеше и не споделяше съмнения си, за да не ги тревожи. Часовете минаваха, но студът, влагата и противната безжизненост на местността си оставаха непроменени. Усетиха, че последната капка на взаимно доверие и увереност в собствените им сили започна да се изцежда бавно и агонизира що. Вече бяха към края на петия ден от пътуването, а суровата пустош продължаваше да се стеле пред тях без видими признаци, че отчаяно търсената местност отвъд Черните дъбове е наблизо. Ший изтощено спря безкрайното ходене, отпусна се тежко на земята и обърна питащ поглед към принца на Лий.

Мениън вдигна рамене и погледна разсеяно към замъглените околности. Кожата на красивото му лице беше опъната от студения въздух.

— Няма да ви лъжа — измънка той. — Не съм сигурен, че сме следвали вярната посока. Възможно е да сме се въртели в кръг.

Нищо чудно дори да сме се загубили без надежда за спасение.

Флик тръшна възмутено вързопа си на земята и погледна брат си с многозначителен поглед, който означаваше: „Казвах ли ти аз?“ Ший го погледна бегло и бързо се извърна към Мениън:

— Не мога да повярвам, че сме безвъзвратно загубени! Няма ли някакъв начин да се ориентираме къде сме?

— Слушам предложенията ви.

Мениън му се усмихна насила, протегна се, хвърли багажа си на земята и седна до замисления Флик.

— Какво има, Флик? Пак ли започваш?

Флик му хвърли гневен поглед. Но след като се взря в сивите му очи се замисли дали неприязънта, която изпитваше към мъжа, беше заслужена. В тях имаше искрена тревога, дори някаква тъга при мисълта, че ги беше провалил. С необичайна за него благосклонност, той протегна ръка и я постави успокоително върху рамото му. Кимна мълчаливо с глава. Неочаквано Ший скочи на крака, грабна торбата си и започна да рови в нея.

— Камъните могат да ни помогнат — извика той.

За секунди другите двама го гледаха озадачено. После изведнъж схванаха мисълта му и се надигнаха в очакване. Миг след това Ший извади малката торбичка със скъпоценното съдържание. И тримата се втренчиха в протритата кожа с мълчалива надежда, че камъните на елфите най-после ще докажат, колко са ценни, че някак си ще им помогнат да се спасят от пустошта на Клийт. Ший развърза връзките и внимателно пусна трите малки тъмносини камъчета в обърнатата си нагоре длан. Те седяха там и блещукаха слабо, докато тримата ги наблюдаваха и чакаха.

— Вдигни ги, Ший — подкани го Мениън след малко. — Може би се нуждаят от светлина.

Човекът от Вейл го послуша и се загледа нетърпеливо в сините камъчета. Почака известно време преди да свали ръката си. Аланон го беше предупредил да не ги използва освен в най-критични моменти. Може би камъните на елфите щяха да му се притекат на помощ само при много особени обстоятелства. Започна да се отчайва. Във всеки случай, той беше изправен пред неоспоримия факт, че няма никаква представа какво трябва да прави с тях. Погледна сломен приятелите си.

— Е, добре, де. Опитай нещо друго! — възкликна Мениън разпалено.

Ший взе камъните между ръцете си и ги разтърка енергично, после ги разклати и ги хвърли като зарове. Пак нищо не се случи. Бавно ги вдигна от влажната земя и внимателно ги избърса. Тъмносиният им цвят сякаш го привлече към тях и той се вгледа по-отблизо в ясната им, подобна на стъкло вътрешност, като че ли там можеше по някакъв начин да открие отговора.

— Може би трябва да им поговориш или нещо — гласът на Флик заглъхна с надежда.

Внезапно в съзнанието на Ший се мярна ясно образа на Аланон — мрачното му лице, приведено и потънало в дълбок размисъл. Осени го мисълта, че може би тайната на камъните на елфите би могла да бъде разгадана по друг начин. Протегна напред отворената си длан, където ги беше поставил, затвори очите си и съсредоточи мислите си върху тъмносинята им вътрешност, мъчейки се да проникне в нея и да стигне до силата, от която те тримата така отчаяно се нуждаеха. Безмълвно подкани камъните на елфите да му помогнат. Проточиха се дълги минути, стори му се, че бяха изминали часове. Отвори очите си и тримата приятели загледаха и зачакаха, а камъните все така лежаха върху дланта на Ший и синият им блясък мъждукаше в тъмнината и влагата на мъглата.

Изведнъж, най-неочаквано и буйно, те грейнаха с ослепително син блясък, който накара пътниците да отстъпят от ярката светлина, прикривайки очите си с ръце. Аурата беше толкова силна, че удивеният Ший насмалко не изпусна дребните скъпоценни камъни. Ярката светлина засия още по-силно и озари пустошта около тях така, както слънцето никога не би могло да я освети. Сиянието се засили и от тъмносиньо се превърна в светлосиньо, толкова ослепително, че обладаните от страхопочитание мъже бяха буквално хипнотизирани. То се увеличи, престана да трепти и най-неочаквано се устреми напред, подобно на огромен фар, който се задвижи вляво от тях, вряза се без усилие в потъналата в мъгла сивота и накрая се спря на неколкостотин или може би на хиляди ярдове в далечината, върху огромните чепати дънери на древните Черни дъбове. За секунди светлината се задържа. После изчезна. Сивата мъгла се върна със студената си влага и трите малки сини камъчета отново както преди само проблясваха леко.

Мениън бързо се съвзе. Удари силно Ший по гърба и се усмихна широко. Бързо метна вързопа на рамото си и беше готов да тръгне. Очите му вече опипваха невидимото в момента място, където бяха осветени Черните дъбове. След като се поколеба за миг, Ший прибра камъните на елфите в торбичката и хората от Вейл привързаха вързопите си на гърбовете. Не продухаха нито дума, докато се придвижваха бързо, следвайки посоката, която фарът км беше осветил. Всеки се взираше напрегнато в дългоочакваната гора. Нямаше ги вече студът на сивия здрач и тихият дъждец на отминалите пет дни. Нямаше го отчаянието, в което бяха изпаднали само минути преди това.

Имаше я само увереността, че е възможно да се измъкнат от тези ужасни низини. Не поставяха под въпрос, не се усъмняваха, че видението на камъните им се беше явила Черните дъбове бяха най-опасната гора в Южната страна, но в този момент, в сравнение със земята на Клийт, тя им се струваше като убежище на надеждата.

Времето сякаш беше спряло, докато си пробиваха път напред. Може би след часове, или само след няколко минути сивеещата мъгла неохотно разбули очертанията на покрити с мъх стволове. Те се издигаха сковано и короните им се губеха в мъглата. И тримата спряха. Уморените им очи се загледаха щастливо в безрадостните чудовища, които стояха пред тях с огромните са стъбла, еднообразни и безчет — една непроницаема стена от прогизнала, грапава кора, стъпила върху прорязани от широки дълбоки белези основи, които бяха стояли там от незапомнени времена и вероятно щяха да см стоят така до унищожението на самата земя. Гледката беше страховита, дори и а слабата светлина на мъглявите низини. Тримата, които я наблюдаваха, усетиха неопровержимото присъствие на една жизнена сила в тези гори, толкова неимоверно стара, че тя просто внушаваше дълбока, макар и неохота, почит към възрастта и. Сякаш бяха прекрачили в друг век, в друг свят и всичко пред тях, потънало в тази невероятна тишина, имаше магическото въздействие на изпълнена с премеждия приказка, която човек слушаше в захлас.

— Камъните бяха прави — промърмори тихо Ший. Умореното му, но щастливо лице се разтегна бавно в усмивка. Облекчен пое дълбоко въздух и се засмя.

— Черните дъбове — възкликна възторжено Мениън.

— Е, да тръгване — въздъхна Флик.

ГЛАВА 6

Прекараха нощта под прикритието на периферията на Черните дъбове в малка полянка, закътана сред големи дървета и гъсти шубраци, които закриваха мрачните Клийтски долини, разположени на не повече от петдесет ярда на запад, гъстата мъгла се разсейваше в гората. Когато погледнаха към небето, те вече можеха да видят на неколкостотин фута над главите си величествения навес от сплетени клони и листа. След липсата на всякакви признаци на живот в мъртвите низини, тук, сред огромните дъбове, смесващите се звуци на живота на насекомите и животните отново шепнеха в нощта. Приятно им беше пак да чуят шум от живи същества наоколо и тримата пътници се отпуснаха за пръв път от дни насам. Но някъде в подсъзнанието им дремеше споменът за предишното им пътуване до това измамно спокойно място, където се бяха лутали няколко дълги дни и замалко не бяха изядени от изгладнелите вълци, които бродеха в дълбоката гора. Пък и разказите за оставили костите си в същата тази гора злочест пътници бяха прекалено много, за да не им обръщат внимание. Въпреки това младите жители на Южната страна се чувстваха в относителна безопасност в края на Черните дъбове и успокоени, запалиха огън. Дърва имаше много и то сухи. Съблякоха се голи и окачиха прогизналите си дрехи на въже близо до малкия пламък. Приготвиха си набързо храна — първото топло ядене от пет дни насам — и я погълнаха за минути. Земята под дърветата беше мека и гладка, удобно легло в сравнение с подгизналата почва на низините. Лежаха мълчаливо по гръб и гледаха към небето и леко олюляващите се корони на дърветата. За момент ярката светлина на огъня сякаш се стрелна нагоре в бледооранжеви ивици и заприлича на горящ в някой голям храм олтар. Светлината затанцува и заискри сред напуканата кора и мекия зелен мъх, който беше прилепнал като тъмни кръпки към стволовете на дърветата.

Насекомите в гората продължаваха да жужат със задоволство. От време на време някоя мушица политаше към пламъците на огъня и краткият й живот угасваше с ослепително лумване. Един-два пъти чуха прошумоляването, извън обсега на светлината, на някакво малко животинче, което ги наблюдаваше, прикрито в тъмнината.

След малко Мениън се обърна на една страна и погледна любопитно Ший.

— Какъв е произходът на тези камъни. Ший? Могат ли да изпълняват някакви желания? Още не съм сигурен…

Гласът му заглъхна и той поклати леко глава. Ший продължи да лежи неподвижно по гръб с отправен нагоре взор и премисляше събитията от следобеда. Даде си сметка, че никой от тях не беше заговарял за камъните на елфите след загадъчното видение на Черните дъбове при будещата страхопочитание проява на непонятна сила. Обърна се към Флик, който го наблюдаваше внимателно.

— Не мисля, че имам достатъчно власт над тях — отвърна той рязко. — Решението по-скоро беше взето от тях. — Замълча и после добави объркан — Струва ми се, че не мога да им влияя. Мениън поклати замислено глава и отново се излегна. Флик се прокашля.

— И какво от това? В крайна сметка те ни изведоха от тресавището, нали?

Мениън хвърли остър поглед към Флик и вдигна рамене.

— Би ни било от полза, ако знаехме дали можем да разчитаме на някаква помощ, не мислиш ли? — Той пое дълбоко въздух, скръсти ръце под главата си и се загледа в огъня. Флик се размърда неловко на отсрещната страна, погледна към брат си, и после отново към Мениън. Ший не каза нищо. Очите му бяха заковани в някаква въображаема точка над главите им. Мина много време преди планинецът да проговори.

— Е, добре де, дотук поне успяхме — отбеляза той усмихнато.

— А сега да видим какво ще правим по-нататък!

Седна и започна да чертае върху сухата земя скица на местността. Ший и Флик седнаха до него и наблюдаваха.

— Ето — Мениън посочи едно петно върху нахвърляната върху прахта карта, което обозначаваше края на Черните дъбове. — Намираме се тук, поне така си мисля — добави той бързо. — На север е Блатото на мъглите, и още по на север Езерото на дъгата, откъдето извира Сребърната река, която тече на изток към Горите на Анар. Най-добре е утре да тръгнем на север, докато стигнем края на Блатото на мъглите. После ще заобиколим покрай него — той начерта дълга линия — и ще излезем на другия край на Черните дъбове. Оттам можем да продължим на север, докато стигнем до Сребърната река. Така ще стигнем невредими до Анар. — Замълча и погледна другите двама. Не изглеждаха доволни от плана.

— Какво има — попита той смутено. — Целта на плана е да преминем през Черните дъбове, без да ни се налага да ги прекосим направо, както направихме миналия път, поради което точна тук изпаднахме в беда. Не забравяйте, че вълците са някъде наоколо и дебнат.

Ший кимна бавно с глава и се намръщи.

— Въпросът не е в това — започна той нерешително — Чували сме разни истории за Блатото на мъглите.

Внезапно Мениън се удари по челото.

— А, не! Нямате предвид бабините деветини за някакъв си Дух на Мъглите, който витаел в околностите на блатото и само чакал да погълне някой заблуден пътник? Само не ми казвайте, че вярвате на всичките тези дивотии!

— Браво бе — избухна Флик гневно. — Виж ти кой ни го казва. Май си забравил кой ни уверяваше колко безопасни били Черните дъбове точно преди да тръгнем на лов миналия път!

— Е, добре де, добре — посмекчи тона си ловецът. — Не казвам, че мястото е безопасно, нито пък се кълна, че в тези гори не бродят някакви странни същества. Само че досега никой не е виждал този дух на мъглите. Но вълци сме виждали, нали? И така, какво избирате?

— Може би това е най-добрият план — бързо се намеси Ший. — Но бих предпочел да вървим колкото се може по на изток, докато прекосяваме гората, за да можем, доколкото това е възможно, да избегнем духа на мъглите.

— Дадено! — извика Мениън. — Но това може да се окаже доста трудно. Не сте забравили, че не сме виждали слънцето вече цели три дни и не можем да бъдем сигурни къде точно е изток.

— Качи се на някое дърво — предложи неочаквано Флик.

— Да се кача на… — изстреля другият стъписано. — Да, бе! Как не ми дойде на ум? Колко му е да се кача на сто фута височина по един хлъзгав, мокър, покрит с мъх ствол на дърво с голите ся ръце и крака! — изгледа го Мениън ехидно, сякаш не можеше да си прости, че не се беше сетил за тази възможност. — Понякога ти наистина ме ужасяваш.

Хвърли бърз поглед към Ший, търсейки разбиране, но човекът от Вейл зае енергично страната на брат си.

— Взе екипировката за катерене, нали? — попита го той. — След като другият кимна утвърдително, Ший го потупа сърдечно по широкия гръб.

— Специални ботуши и ръкавици, и въже — поясни той на объркания принц на Лий, — Флик е най-добрият катерач във Вейл и ако някой може да се справи с някое от тези чудовища, това е той.

Мениън поклати глава, без да разбира.

— Ботушите и ръкавиците се мажат със специално вещество точно преди да се използват. То прави повърхността достатъчно грапава, за да може човек да се изкачва дори по влажно мъхесто стъбло. Той ще може да се изкатери по един от тези дъбове утре сутринта и да види къде се намира слънцето.

Флик се ухили самодоволно и кимна с глава.

Когато се събудиха на следващата сутрин, в гората още беше тъмно. В короните на големите дъбове се прокрадваха само бледи зачатъци на светлина. Рядка мъгла се спускаше бавно над низините, които, от периферията на гората, изглеждаха все така непрогледни и мрачни. В гората беше студено. Това не беше влажният, пронизващ студ на низините, а свежият, стегнат хлад на ранно утро в гората. Закусиха набързо и Флик се приготви да се изкатери на един от високите дъбове. Нахлузи тежките еластични ботуши и ръкавиците, а Ший ги покри с дебел слой лепилообразно вещество, което изцеди от една туба. Мениън наблюдаваше скептично и с любопитство. Но направо се слиса, когато набитият човек от Вейл се хвана за основата на голямото дърво с ловкост, неприсъща нито на тромавото му тяло, нито на трудната задача, и се покатери бързо към върха. Яките му крайници го изкачваха нагоре през гъстата плетеница от отрупани с листа огромни клони, а катеренето ставаше все по — трудно и по-бавно. Когато стигна до короната на дървото за секунди се изгуби от поглед. После пак се появи, спусна се бързо надолу по гладкото стъбло и след миг беше при приятелите си.

Те бързо прибраха екипировката за катерене и продължиха в североизточна посока. Според това, което Флик им съобщи за положението на слънцето в момента, избраният от тях път трябваше да ги изведе в източния край на Блатото на мъглите. Мениън беше убеден, че пътеката през гората ще ги отведе до там за един ден. Беше ранно утро и те бяха твърдо решени да пресекат Черните дъбове преди да се стьмни. Вървяха един зад друг, без да спират, а на моменти ускоряваха ход. Водеше наблюдателният Мениън, Той подбираше най-добрия път, като се осланяше силно на усета си за посока в тъмнината. Ший вървеше близо зад него, а Флик — накрая, и от време на време поглеждаше през рамо към притихналата гора. Само три пъти спряха да си починат и един път за обед, без да се заседяват. Рядко си продумваха, но когато се заприказваха, разговорът им беше безгрижен и весел. Денят мина бързо и скоро се появиха първите признаци на падането на нощта. Гората все още се простираше пред тях, без да се вижда краят й. И още по-лошо, отново се появи просмукващата се сивкава мъглявина, която постепенно ставаше все по-тъмносива и вее по-гъста. Но тази мъгла беше друга и не приличаше на мъглата в низините. Беше плътна, почти като дим, и те я усещаха как се лепеше по тялото и дрехите им ужасно противно и най-нахално отказваше да се отлепи. Усещаха я по особен начин, сякаш ги бяха сграбчили стотици малки, лепкави, студени ръце, които се мъчеха да омаломощят телата им, И тримата пътници изпитваха явна погнуса от натрапчивото й съприкосновение. Мениън отбеляза, че подобната на дим гъста мъгла пълзи от Блатото на мъглите и че са много близо до края на гората.

Накрая мъглата така се сгъсти, че и тримата не можеха да виждат на крачка пред себе си Мениън намали скоростта и започнаха да се движат съвсем бавно. Стана почти непрогледно и вървяха съвсем близо един до друг, за да не се загубят. В този час в края на деня дори и да нямаше мъгла, гората щеше да бъде почти черна. Но при тази мъгла, която се носеше от издигащата се стена от гъсти и влажни изпарения, беше почти невъзможно да се види каквато и да е пътека. Те сякаш бяха увиснали в някакво предверие на ада и единствено твърдата земята, по която стъпваха, им даваше известно чувство за реалност. Накрая стана толкова непрогледно, че Мениън предложи тримата да се завържат един за друг с въже, за да не се загубят. Завързаха се бързо и отново продължиха. Мениън знаеше, че трябва да са много близо до Езерото на мъглите и внимателно се взираше в сивотата пред тях, мъчейки се да долови някаква пролука.

Въпреки това така и не разбра, че най-после бяха стигнали до края на блатистата местност, която граничеше със северния край на Черните дъбове, докато не нагази до колене в гъстото зеленикаво мочурище. Студената, мъртвешка хватка на блатото под него и ненадейността го повлякоха по-надълбоко и само бързото му предупредително извикване спаси Ший и Флик от подобна участ. Когато чуха вика му, те задърпаха въжето, с което се бяха вързали един за друг и бързо изтеглиха приятеля си от тресавището и от сигурната смърт. Под застоялите, покрити с тънък слой тиня води се криеше бездънна кал. Тя не засмукваше така бързо като плавуна, но след известно време краят беше същият. Нещо или някой, попаднал в капана на блатото, беше обречен на бавна смърт от задушаване в една огромна бездна. От незапомнени времена безмълвната му повърхност си беше превила лоши шеги с нищо неподозиращите същества, които се бяха опитвали да го прекосят или заобиколят, или може би само да изпробват мътните му води. Сега изгнилите останки на всички лежаха погребани заедно някъде под безпричастните му води. Тримата пътници стояха мълчаливо на бреговете на блатото, гледаха го и вътрешно изпитваха ужаса на жестоката му тайна. Дори Мениън Лий потръпна, когато си спомни мимолетната му сграбчваща покана да сподели съдбата на толкова много други. За части от секундата мъртъвците преминаха пред погледите им като сенки и изчезнаха.

— Какво стана? — извика ненадейно Ший и гласът му раздра тишината с проглушителна острота. — Нали трябваше да сме встрани от блатото.

Мениън повдигна очи и след няколко секунди поклати глава:

— Много бързо сме се придвижили на запад. Трябва да вървим по края на тресавището и да го заобиколим на изток, докато излезем от тази мъгла и Черните дъбове.

Замълча и се опита да прецени колко е часът.

— Няма да прекарам нощта тук — заяви Флик решително, предугаждайки въпроса на другия. — Предпочитам да вървя през цялата нощ и следващата сутрин, а защо не и целия Ден след това!

Бързо решиха да продължат по края на Блатото на мъглите, докато стигнат открито пространство на изток, където да спрат да нощуват. Ший не беше се освободил от страха, че може да бъде заловен на открито от Носителите на черепи, но в момента ужасът от блатото надделя и основната му мисъл беше как да се отдалечи от мястото колкото се може повече. Тримата стегнаха въжето около себе си и в колона по един тръгнаха по сушата край блатото, без да откъсват очи от неясната пътека пред тях. Мениън ги водеше предпазливо, като избягваше лабиринта от вероломни корени и бурени, които растяха в изобилие по брега. Разкривените им, оплетени силуети, изглеждаха като живи в зловещия полумрак на пълзящата сива мъгла. Някъде почвата се превръщаше в мека кал, опасна като тинята на тресавището и трябваше да се заобикаля. На други места огромни дървета препречваха пътя. Големите им стволове бяха силно приведени към покритата с мъгла повърхност на водата и клоните им бяха клюмнали тъжно, застинали неподвижно, сякаш чакаха смъртта, която се спотайваше само на няколко крачки под тях. Ако Клийтската долина беше земя в прегръдката на смъртта, то това блато беше самата смърт. Смърт, която чакаше — една смърт, която беше вечна и нямаше възраст, една смърт, която не правеше никакъв знак и изобщо не предупреждаваше, че се готви за скок, смърт, притаена в земята, която самата тя така безпощадно бе унищожила. И тук, както в низините, влагата беше мразовита, но към нея се добавяше и необяснимото чувство, че напластената неподвижна тиня на блатните води прониква в мъглата и се вкопчва жадно в грохналите пътници. Мъглата около тях пълзеше бавно, нямаше и помен от вятър, нямаше и полъх от ветрец, който да прошумоли във високата блатна трева или в умиращите дървета. Всичко беше неподвижно, мълчание на вечна смърт която много добре знаеше кой е господарят.

Вървели бяха може би около час, когато Ший усети, че нещо не е в ред. Напълно безпричинно. Усещането се прокрадна на пръсти, полека лека. Накрая всичките му сетива се изостриха и се мъчеха да открият причината за безпокойството. Вървеше мълчаливо между другите двама. Вслушваше се напрегнато. Взираше се първо в големите дъбове, после към блатото. Накрая заключи със смразяваща сигурност, че не са сами, че там някъде отпред има някой друг. Мъглата им пречеше да го видят, но той ги виждаше. За секунди младежът от Вейл беше така ужасен от тази мисъл, че не успя нито да проговори, нито да махне с ръка. Единственото, което беше в състояние да прави, беше да върви напред със скован мозък и да чака това, което не може да изрече, да се случи. Но после положи неимоверни усилия, успокои обърканите си мисли и неочаквано даде знак на другите да спрат.

Мениън се огледа озадачено и тъкмо щеше да проговори, когато Ший вдигна предупредително пръст към устните си и посочи към блатото. Флик вече беше вперил поглед натам. Шестото му чувство го беше предупредило за страховете на брат му. Дълго стояха неподвижно на ръба на тресавището, превърнали се в слух, с очи, впити в непрогледната мъгла, която се движеше бавно над повърхността на мъртвата вода. Тишината беше угнетяваща.

— Мисля, че грешиш — прошепна най-накрая Мениън и се поотпусна. — Понякога, когато човек е ужасно уморен, много лесно му се привиждат разни неща. Ший поклати отрицателно глава и погледна Флик.

— Не знам — призна другият. — Стори ми се, че усетих нещо…

— Някакъв дух на мъглите? — присмя се Мениън.

— Може би си прав — намеси се бързо Ший. — Наистина съм много уморен и нищо чудно да съм си въобразил. Хайде да продължаваме и да се махаме оттук.

Те бързо подновиха изтощителния си път, и за известно време бяха нащрек за всеки необичаен звук. Но нищо не се случи и мислите им се отплеснаха за други неща. Ший току-що се бе уверил, че поради липса на сън е станал жертва на прекалено болно въображение, когато Флик изкрещя.

Ший усети, че въжето, с което бяха вързани, се дръпна силно и го повлече към мъртвешкото блато. Загуби равновесие и падна, без да може да различи нещо в мъглата. За по-малко от секунда му се стори, че зърна тялото на брат си да виси във въздуха, на няколко крачки от него, с все още вързано въже около кръста. В следващата секунда Ший усети как ледените води на блатото сграбчиха краката му.

И тримата щяха да напуснат този свят, ако не бяха бързите рефлекси на Принца на Лий. При първото силно подръпване на въжето той инстинктивно се хвана за единственото достатъчно близо до него нещо и се задържа прав. Това беше огромен дъб, със стъбло, затънало толкова дълбоко в меката почва, че горните му клони можеха да се достигнат. Лий бързо хвана с едната си ръка най-близкия клон, а с другата сграбчи увитото около кръста му въже и се помъчи да го тегли. Ший, който вече беше затънал до колене в калта на блатото, усети, че въжето се опъва откъм страната на Мениън и се опита да помогне. Флик крещеше силно в тъмнината, а Мениън и Ший му викаха окуражително. Изведнъж въжето между Флик и Ший се охлаби и от сивата мъглявина се появи яката, мятащата се фигура на Флик Омсфорд, който продължаваше да виси над повърхността на водата, а кръстът му беше хванат от нещо, което приличаше на зеленикаво, покрито с бурени пипало. В дясната си ръка държеше дългия сребрист нож, който проблясваше застрашително, докато нанасяше, без да спира, отсечени удари към сграбчилото го нещо. Ший дръпна силно въжето, което ги привързваше един за друг, мъчейки се да помогне на брат си да се освободи. Минута по-късно успя. Пипалото отскочи в мъглата и пусна все още съпротивляващия се Флик, който мигновено падна в блатото под него.

Ший едва изтегли изтощения си брат от хватката на блатото, освободи го от въжето и му помогна да се вдигне на крака преди няколко други зеленикави крайници да се стрелнат от мъгливия здрач. Те удариха пълзящия Флик и едно от тях се присегна към лявата ръка на нищо неподозиращия Ший, преди да беше успял да се отдръпне. Когато усети, че го влекат към блатото, извади ножа си и замахна яростна към покритото с бурени и тиня пипало. Докато се бореше забеляза, че нещо огромно излиза от блатото. Тялото му се виждаше смътно в тъмнината. Флик отново беше омотан от други две яки пипала, които сграбчиха набитото му тяло и неумолимо го повлякоха към края на водата. Ший храбро се освободи от пипалото, което стискаше здраво ръката му и с един замах разсече на две противния крайник. Когато се помъчи да се добере до брат си усети, че друго пипало сграбчва крака му и нанесе силен удар отдолу, но падна, а главата му се удари в корена на един дъб и той загуби съзнание.

Отново ги спаси Мениън. Пъргавото му тяло изскочи от тъмнината зад тях, големият меч проблесна слабо като широка дъга и приятелят им с един силен замах отряза пипалото, което държеше изпадналият в безсъзнание Ший. Секунда след това планинецът се озова до Флик, като си пробиваше път през пипалата, които най-неочаквано изникваха от тъмнината и се протягаха към него. С няколко последователни бързи и точни замаха освободи и другия от Вейл. За момент пипалата изчезнаха в мъглата на блатото, а Флик и Мениън побързаха да изтеглят изпадналия в безсъзнание Ший от брега край водата. Но преди още да стигнат до безопасността на големите дъбове, зеленикавите крайници отново изскочиха от тъмнината. Без да се колебаят, Мениън и Флик застанаха пред неподвижния си приятел и започнаха да замахват към обкръжаващите ги крайници. Борбата беше безмълвна, като изключим тежкото дишане на мъжете, които нанасяха удар след удар и посичаха части, а понякога и цели парчета от протягащи се пипала. Колкото и да го нараняваха и осакатяваха, чудовището в блатото като че ли оставаше невредимо и при всеки следващ удар подновяваше атаките си с нова ярост. Мениън се проклинаше, че не се беше сетил да вземе със себе си големия ясенов лък, за да може да се прицелва във всичко, което, каквото и да беше то, се намираше отвъд мъглявината.

— Ший — изкрещя отчаяно той. — Ший, събуди се, за бога. Иначе сме загубени!

Безмълвното тяло зад него се помръдна.

— Ставай, Ший! — молеше Флик с дрезгав глас и го раздрусваше с ръце, изтощени от огромното напрежение, което му бе нужно, за да отблъсква пипалата.

— Камъните! — изрева Мениън. — Дай камъните на елфите!

Ший чу Мениън да вика, помъчи се да застане на колене и като замаян започна да търси торбата си. Почти веднага се сети, че я беше захвърлил, докато помагаше на Флик. Видя я на няколко ярда от себе си, вдясно, видя и пипалата, които се гърчеха застрашително над нея. Мениън като че ли се досети и в същия този момент се хвърли с див вой напред, а с дългия си меч разчистваше път за другите. Флик беше до него, все още с късия нож в ръка. С последен напън на напускащите го сили Ший скочи на крака и се втурна към торбата с безценните камъни на елфите. Слабото му тяло се промъкна през мъчещите се да я сграбчат пипала и се хвърли върху нея. Пъхна ръката си вътре и докато опипваше съдържанието й и се ровеше, търсейки кесията, първото пипало докопа незащитения му крак. Зарита и се засъпротивлява, като се мъчеше да запази свободата си още няколко секунди, които му бяха нужни, за да открие камъните. За миг му мина през ума, че пак ги е загубил. После ръката му напипа малката кесия и той я издърпа от падналата на земята торба. Внезапният удар, който едно от гърчещите се пипала му нанесе, го повали на земята. Притисна силно до гърдите си торбичката, докато разхлабваше връзките й бавно, с вдървени пръсти. Флик беше блъснат толкова силно, че се препъна в проснатото тяло на Ший и се строполи назад, а пипалата се протегнаха надолу. Сега само високият Мениън стоеше между тях и огромния нападател, и стискаше силно в ръцете си големия меч.

Почти несъзнателно Ший най-после усети в ръката си трите сини камъка и ги извади от торбата. Пропълзя назад и се опита да стане на крака. Младежът от Вейл нададе обезумял победоносен вик и показа слабо блещукащите камъни на елфите. Заключената в тях сила веднага лумна ярко и заля тъмнината с ослепителна синя светлина. Флик и Мениън отскочиха назад и закриха очите си, за да ги предпазят от блясъка. Пипалата се отдръпнаха колебливо, несигурно, а когато тримата мъже се осмелиха да хвърлят по още един бърз поглед, видяха как блестящата светлина на камъните на елфите се промуши в мъглата над блатото и се вряза в парата й с остротата на кинжал. Видяха как тя разклати отвратителното огромно туловище, което ги беше нападнало и как то започна да потъва бавно под покритите с тиня води. В същия момент изчезващото чудовище започна да блести и се нажежи до бяло. Заприлича на малко слънце, а водата около него заизпуска синя, пламтяща пара, която остави ярки следи в забуленото небе. Блясъкът и пламъците се задържаха за момент и после изчезнаха. Мъглата и нощта отново покриха всичко наоколо и тримата спътници останаха сами в тъмнината. Бързо прибраха оръжията си в ножниците, вдигнаха торбите си и се върнаха сред огромните черни дъбове. Блатото беше безмълвно, както преди нападението, а застоялите му води — зловещо неподвижни под сивата мъгла. Известно време никой не продума. Лежаха изнемощели и онемели под огромните дървета, поемаха дълбоко въздух, благодарни, че са живи. Битката се беше разразила шеметно бързо, като един единствен миг в един прекалено дълъг и истински кошмар. Флик беше прогизнал до кости от водите на блатото, а Ший беше мокър от кръста надолу. И двамата трепереха в студения нощен въздух. Отдъхнаха си само няколко минути. После отново тръгнаха, мъчейки се да прогонят сковаващия ги студ. Мениън надигна умореното си тяло от грапавата кора на дъбовото стъбло и метна торбата си на рамо. Ший и Флик го последваха бързо, макар и неохотно. Набързо обсъдиха в коя посока да поемат. Изборът не ги затрудни. Трябваше или да продължат през Черните дъбове и да рискуват да се загубят и да бъдат нападнати от скитащи глутници вълци, или да вървят по брега и да поемат за втори път риска да се срещнат с Духа на мъглите. Нито един от двата избора не беше особено привлекателен, но споменът за борбата със съществото от Блатото на мъглите беше прекалено ярък, за да им позволи да рискуват още една подобна среща. Така че решиха да вървят близо до гората и да се помъчат да следват посока, успоредна на брега на блатото, с надеждата, че след няколко часа ще стигнат до открито пространство. Стигнали бяха до момент, в който дългите часове на прехода, наред с острото усещане за опасност, бяха притъпили и замъглили ясната мисъл от сутринта. Бяха уморени и уплашени от странния свят, в който бяха попаднали и единствената мисъл, останала в скованите им мозъци, беше да минат през тази задушаваща ги гора и най-после да могат да си поспят. Тази мисъл притъпи предпазливостта им и те забравиха да се вържат отново.

Продължиха както преди. Мениън най-отпред. Ший — на няколко крачки след него, Флик — най-отзад. Вървяха мълчаливо и упорито, мислеха си за неща, които им вдъхваха смелост. Пред тях лежеше огряното от слънце открито пространство, което щеше да ги отведе до Анар. Мъглата май се беше поразсеяла, и въпреки че тялото на Мениън беше само сянка. Ший го различаваше достатъчно ясно, за да може да го следва. От време на време Ший и Флик губеха от поглед човека, който беше непосредствено пред тях и се с поглежда ха тревожно, притеснени, че няма да могат да следват пътя, който Мениън прокарваше за тях. Времето течеше ужасно бавно и, поради липсата на сън, остротата на зрението на тримата започна да отслабва. Минутите започнаха да се точат като дълги, безкрайни часове, но те продължаваха да вървят, напред и все напред, през мрачната мъглявина на Черните дъбове. Трудно им беше да преценят колко време бяха вървели. Но не след дълго престанаха да мислят за това. Превърнали се бяха в полу-сомнамбули в един свят на полусънища и блуждаещи мисли, без отдих в този изтощителен преход и сред тези безмълвни черни стволове, които се доближаваха и оставаха зад тях, и нямаха край. Единствено постепенно засилващият се вятър, който се носеше кой знае откъде от засенчената нощ, нарушаваше монотонността. Въздъхна, извика тихо, после се превърна в кресчендо. Вик, който с магическа пръчка омая съзнанието на тримата. Вик, който ги зовеше и им припомняше мимолетността на вече изживените, и на все още неизживените дни. Вик, който ги предупреждаваше, че са простосмъртни, че няма да оставят никакви следи на тази земя. Вик, който ги подканваше да легнат и да потънат в спокойствието на съня. Чуваха го и се противяха на изкусителния повик, останали почти без мощ, насилвайки се, почти несъзнателно, да слагат единия си крак пред другия в безкраен низ от крачки. След малко тръгнаха в нестройна редица. В следващата минута Ший погледна пред себе си и видя, че Мениън е изчезнал.

В началото не можа да повярва на очите ся. Будният му мозък беше замъглен от липсата на сън и той продължаваше да върви навред и напразно търсеше с поглед високия планинец; После изведнъж спря. Изтръпнал от ужас, осъзна, че те някак си се бяха разделили. Отчаяно протегна ръката си към Флик и сграбчи брат ся за куртката, а пребитият от умора човек от Вейл се препъна в него и насмалко не падна. Флик го погледна невиждащо, без да разбира, без дори да го попита защо са спрели. Единствената му надежда беше, че ще може да се строполи на земята и да заспи Вятърът се кискаше самодоволно в тъмнината на гората, а Ший отчаяно зовеше принца на възвишенията. Единственият отговор беше ехото на безсмисления му вик. Той викаше и викаше. Гласът му се извисяваше и разкъсваше тишината. Вик на отчаяние без отговор. Чуваше само звука на собствения си глас, приглушен и изкривен от неспокойното шумолене на свистящия в листата на големите дъбове вятър, който фучеше и виеше около смълчаните стволове и клони и се промушваше през шепнещите листа. В един момент му се стори, че някой вика името му. Отговори и нетърпеливо повлече след себе си и изтощения Флик през лабиринта от дървета натам, откъдето идваше звука. Там нямаше нища Падна на земята и крещя, докато прегракна. Пригласяше му само ехидният смях на вятъра, колкото да му припомни, че беше загубил принца на Лий.

ГЛАВА 7

На следващия ден Ший се събуди по обяд. Ярката слънчева светлина струеше в полуотворените му очи с пареща острота, докато лежеше по гръб във високата трева. В началото не можеше да си спомни нищо от предишната вечер, освен че той и Флик бяха разделени от Мениън в Черните дъбове. Още полуспящ Ший се подпря на лакът, огледа се сънливо и видя, че се намира в открито поле. Зад него се издигаха зловещите Черни дъбове. Знаеше, че след като беше загубил Мениън, беше успял някак да намери пътя си през ужасяващата гора, преди да припадне от изтощение. Не можеше да си представи откъде беше събрал сили, за да стигне до края на прехода. Не можеше дори да си спомни как се е измъкнал от безкрайната гора и как е стигнал до покритата с трева равнина, която сега съзерцаваше. Цялото изживяване му се струваше толкова далечно, че потърка очи и въздъхна със задоволство, отпуснал се в топлината на слънцето и свежия въздух. За пръв път от дни наред гората Анар му се струваше достижима.

Изведнъж си спомни за Флик и се огледа тревожно за брат си. Минута по-късно забеляза набитата му фигура, потънала в сън на няколко ярда от нега Ший стана бавно, протегна се лениво и потърси с очи торбата си. Наведе се и започна да рови в съдържанието й, докато накрая напипа торбичката с камъните на елфите и се увери, че те все още са у него. После вдигна торбата, запъти се към брат ся и леко го побутна. Флик се размърда неохотно, явно недоволен, че някой смущава съня му. Наложи се Ший да го разтърси няколко пъти, докато той с нежелание отвори очи и ги присви недоволно. Като видя брат си, седна и бавно се огледа.

— Хей, успяхме! — възкликна той. — Но как, не знам. Не ся спомням нищо от момента, в който загубихме Мениън. Спомням си само че вървяхме и вървяхме. Имах чувството, че краката ми ще окалят.

Ший се усмихна кисело, кимна и го потупа по гърба. Изпита известно чувство на благодарност, когато си спомни за всичко, което бяха изживели. Преминали бяха през толкова трудности и опасности, а Флик все още можеше да се шегува. Внезапно го обзе силна обич към него като към истински брат и, въпреки че нямаха кръвна връзка, го почувства по-близък от роден брат заради искреното му приятелство.

— Дотук се справихме добре — усмихна се той — ще се справим и с останалата част от пътя, ако успея да те вдигна от земята.

— Подлостта на някои хора е безгранична — Флик поклати скептично глава с привидно възмущение и с мъка се изправи на крака. Погледна въпросително Ший — Мениън…?

— Загубихме го… Не знам къде.

Флик отвърна поглед. Усети горчивото разочарование на брат си, но не искаше да признае пред себе си, че не им беше по-добре без принца планинец. Инстинктивно изпитваше недоверие към Мениън, но той беше спасил живота му в гората, а това беше нещо, което Флик не можеше да забрави лесно. Позамисли се малко и после потупа брат си по рамото.

— Не се притеснявай за този мошеник. Той пак ще се появи, и то в най-неподходящия момент, може би.

Ший кимна мълчаливо и те прехвърлиха разговора към това, което им предстоеше да свършат. Единодушни бяха, че е най-добре да вървят на север, докато стигнат Сребърната река, която се влива в Езерото на дъгата, и после да тръгнат нагоре по течението й до Анар. Ако имаха късмет, Мениън също щеше да тръгне по реката и да ги настигне след няколко дни. Опитът му на скитащ из горите ловец щеше да му помогне да се измъкне от Черните дъбове, след което да открие следите им и да ги настигне, където и да бяха. Ший не искаше да изоставя приятеля си, но беше достатъчно благоразумен и си даваше сметка, че всеки опит да го търсят в Черните дъбове може само да им навлече неприятности. Освен това опасността, с която можеха да се сблъскат, ако бъдат открити от дирещите ги Носители на черепи, беше много по-голяма от опасностите, в които Мениън можеше да изпадне, дори в тази гора. Нямаха друг избор освен да продължат пътя си.

Двамата вървяха бързо през покритата със зеленина спокойна равнина, и се надяваха до свечеряване да стигнат до Сребърната река. Следобедът вече преваляше, а те нямаха никаква представа колко още път им остава до реката. В светлината на слънцето, което им служеше като водач, те се чувстваха по-сигурни за местонахождението си, отколкото в мъгливите очертания на Черните дъбове, където трябваше да се осланят на чувството си за ориентация, а на него не винаги можеха да разчитат. Вървяха безгрижно, осветявани от слънчевите лъчи, които не бяха виждали толкова много дни и с леко сърце от неизреченото чувство на благодарност, че все още са живи след мъчителните преживявания край Блатото на мъглите. Малки животинки и летящи високо в небето птици се разбягваха подплашени при появата им. В един момент на Ший му се стори, че в гаснещата светлина на следобедното слънце зърна далеко на изток дребната, прегърбена фигура на старец, който бавно се отдалечава от тях. Но при тази тъмнина и от това разстояние не можеше да бъде сигурен в очите си, пък и секунда по-късно вече не виждаше никого. Флик не беше забелязал нищо и случката беше забравена.

В сумрака съзряха дълъг, тесен като лента поток, който течеше на север. Бързо разбраха, че това е приказната Сребърна река, източник на удивителното Езеро на дъгата на запад и на хилядите разправяни край светлината на огъня приключенски разкази. Говореше се, че имало легендарен Крал на Сребърната река, чиито богатства и власт били неописуеми, но единственият смисъл на живота му бил да се грижи за водите на голямата река, за да продължават те да текат волни и чисти, както за хората, така и за животните. В приказките се разказваше, че той рядко бил виждан от пътници, но винаги бил там, готов да помогне на някой, изпаднал в беда, или да накаже някой, смутил покоя на царството му. Когато забелязаха реката, единственото, което Ший и Флик можеха да кажат за нея беше, че тя изглеждаше много красива в гаснещата светлина и искреше с бледосребрист блясък, заради който беше получила името си. Когато най-после стигнаха до брега й вече беше станало толкова тъмно, че не можеха да видят колко бистри са водите й. Но след като ги опитаха решиха, че са достатъчно чиста и стават за пиене.

Откриха малка затревена полянка на южния бряг на реката, под широко разперените клони на два стари клена, които предлагаха чудесно място за пренощуване. Дори този кратък преход на следобеда ги беше уморил и те предпочетоха да не рискуват и да не продължават пътя си в тъмнината през тази открита местност. Запасите им почти се бяха изчерпали и след като ги довършеха тази вечер, трябваше да ловуват, ако искаха да ядат. Посърнаха при тази мисъл. Единствените ловни оръжия, които бяха взели със себе, бяха късите ножове, а те едва ли щяха да им свършат добра работа. Мълчаливо изядоха последните си запаси без да палят огън, за да се стоплят, защото той можеше да издаде присъствието им. Луната се беше показала наполовина, а нощта беше безоблачна и хилядите звезди в безкрайната галактика грееха с ослепителна белота и осветяваха реката и земята отвъд нея със загадъчен, тъмнозелен блясък. След като свършиха с вечерята Ший се обърна към брат си:

— Замислял ли си се за цялото това пътуване, за бягството ни — попита той. — Искам да кажа, какво всъщност правим?

— Глупаво е да си задаваш тези въпроси — протестира остро другият. Ший се усмихна и кимна с глава:

— Наистина е глупаво. Но търся оправдание пред себе си, а задачата не е никак лека. Разбирам повечето от нещата, които ни каза Аланон за опасността, на която са изложени потомците на Меча. Но какъв е смисълът да се крием в Анар? Това същество Брона сигурно търси нещо друго освен Меча на Шанара, за да си навлича всичките тези неприятности и да издирва потомците на елфи от рода Шанара. Какво иска то… Какво би могло да бъде?

Флик вдигна рамене и хвърли камъче в бързите, надиплени от леки вълнички, води на река. Неговите мисли също бяха объркани и не можеше да предложи някакъв смислен отговор.

— Може би иска да завладее всичко — подхвърли той неопределено. — Всеки, който се сдобие с малко власт, рано или късно започва да желае всичко, не мислиш ли?

— Несъмнено — съгласи се колебливо Ший. Мислеше си, че този особен вид алчност беше докарала расите дотам, докъдето бяха стигнали след продължителните ожесточени войни, които едва не бяха унищожили всяка форма на живот. Но след последната война бяха изминали много години и появата на тези изолирани, обособени общности, които не контактуваха помежду си, май беше някакъв отговор на продължителното търсене на мир. Обърна се към наблюдаващия го Флик:

— Какво ще правим, когато стигнем там, накъдето сме се запътили? — Аланон ще ни каже — отговори брат му неуверено.

— Не може вечно Аланон да ни казва какво да правим — отвърна бързо Ший. — Освен това все още не съм убеден, че ни каза истината за себе си.

Флик изрази съгласието си с кимване на глава и си спомни първата смразяваща кръвта му среща с мрачния гигант, който го беше подмятал като парцалена кукла. Тогава поведението му го порази. Държа се като човек, който беше свикнал да постига своето и то когато и както той намери за добре. Неволно потръпна при спомена за Носителя на черепи, който насмалко не го бе открил, и си даде сметка, че всъщност Аланон го беше спасил.

— Не съм сигурен, че искам да знам истината за каквото и да било. Не съм сигурен, че ще мога да разбера нещо — промърмори тихо Флик.

Ший се изуми от думите му и погледна осветените от луната води на реката.

— Нищо чудно да сме само някакви нищожни човечета за Аланон — призна той — но от сега нататък няма да правя нищо, без да имам някаква причина за това!

— Може да е така — долетя до него гласът на брат му. — Но може и… — после потъна злокобно в тихите звуци на нощта и на реката.

Ший предпочете да прекъсне разговора на тази тема. Двамата легнаха и бързо заспаха. Уморените им мисли се оттеглиха бавно в ярките, цветни сънища на краткотрайния свят на съня. В това безопасно, пасивно измерение на фантазията уморените им мозъци можеха да се отпуснат, да се освободят от потисканите страхове за утрешния ден и да ги оставят да се появят под каквато си искат форма и там, в този най-затънтен олтар на човешката душа, те да бъдат посрещнати насаме и преодолени. Но въпреки успокоителните шумове на живота около тях и тихото утешително ромолене на проблясващата Сребърна река, което притъпяваше безпокойствата им, те не можеха да избягат от този досаден, разяждащ призрак на страха. Той се прокрадваше в света на сънищата им и чакаше с отегчена, злобна усмивка, защото много добре знаеше докъде се простират границите на издръжливостта им. И двамата спящи от време на време се мятаха неспокойно, неспособни да се отърсят от присъствието на наглото привидение, окопало се дълбоко в тях по-скоро като мисъл, отколкото като образ.

Може би същата тази сянка на предупреждение, на необяснимо предчувствие за страх, обладала неспокойното съзнание на младежите от Вейл, ги сепна в един и същи миг. Сънят си беше отишъл. Въздухът беше наситен със смразяващо, вцепеняващо безумие. То ги беше сграбчило здраво и беше започнало да ги души. Веднага го познаха. Седяха неподвижно и се вслушваха в безшумната нощ. Обзе ги паника. Минутите се нижеха, но нищо не се случваше. Въпреки това те не помръдваха, изострили сетива за звуците, които знаеха, че ще се появят. После чуха ужасяващото пляскане на огромните криле. Погледнаха към откритата река и видяха тромавото безмълвно тяло на Носителя на черепи. То долетя почти грациозно от равнината отвъд реката на север и се понесе направо към укритието им. Младежите от Вейл се вцепениха от ужас. Не можеха да мислят, камо ли да помръднат и гледаха как съществото намаляваше разстоянието до тях. Какво от това, че то още не ги беше забелязало, а може би дори не знаеше, че бяха там. След няколко секунди щеше да ги види, а братята нямаха нито време да избягат, нито място да се скрият. Никаква възможност за спасение. Ший усети как устата му пресъхва и някъде в обърканите му мисли проблесна спомен за камъните на елфите, но мозъкът му беше скован. Седеше парализиран и заедно с брат си чакаше края.

Като по чудо той не дойде. Точно когато изглеждаше, че слугата на Господаря на магиите щеше със сигурност да ги открие, ослепителен блясък от другата страна на брега привлече вниманието му. Той бързо се насочи към светлината, но после, малко по-надолу, светлината проблесна отново, и след малко, още по-надолу, проблесна пак. Дали пък не грешеше? Съществото полетя бързо, затърси трескаво, коварният мозък му подсказваше, че диренето е към края си, че най-после продължителното преследване е свършило. Светлината пак проблесна за миг и изчезна. Обезумяло, съществото се спусна към нея с ясното съзнание, че навлиза все по-надълбоко в чернотата отвъд реката, загубило се някъде сред хилядите малки дерета и долини. Тайнствената светлина проблясваше отново и отново, всеки път все по и по-навътре, дразнеше и предизвикваше разярения звяр да я следва. На другия бряг вцепенените от ужас хора от Вейл седяха скрити в тъмнината и ужасените им очи наблюдаваха как летящата сянка се отдалечава все повече и повече от тях. Накрая се скри от погледа.

След изчезването на Носителя на Черепи останаха неподвижни. Отново се бяха озовали на крачка от смъртта и отново се бяха изплъзнали от пагубната й прегръдка. Стояха мълчаливо и се вслушваха във връщащите се смесени звуци на насекоми и животни. Изминаха дълги минути. Започнаха да дишат по-леко, а вцепенените им тела се поотпуснаха в по-удобни пози. Спогледаха се смаяно и облекчено. Знаеха, че съществото си е отишло, но не можеха да си обяснят как беше станало това. После, преди още да имат някаква възможност да обсъдят случилото се, загадъчната светлина, която беше проблясвала отвъд реката, отново се появи на възвишение на няколко стотици ярда зад тях, изчезна за секунда и отново проблесна, този път по-близо. Ший и Флик я наблюдаваха учудени, докато тя, поклащайки се, ги приближаваше.

Минути по-късно пред тях застана стар, прастар, прегърбен от вековете старец, облечен в дрехи на обитател на гората. Косата му сребрееше в светлината на звездите, лицето му беше очертано от дълга бяла брада, грижливо подредена и сресана. Отблизо странната светлина в ръката му изглеждаше ослепително ярка, а в средата й не се виждаше никакъв пламък. Внезапно тя изчезна и на мястото й се появи цилиндричен предмет, стиснат в кокалестата ръка. Той ги погледна, усмихна се и ги поздрави. Ший погледна мълчаливо старческото лице и усети, че странният старец заслужава уважението му.

— Светлината — проговори най-после Ший — как…?

— Играчка на хора, които отдавна са умрели и са напуснали този свят.

Гласът беше ясен и отчетлив, ромонлив шепот, който се разнесе в хладния въздух. — Хора, които са си отишли като злото същество ей там… Думите заглъхнаха и той вдигна по посока на изчезналия Носител на черепи сухата си, набръчкана ръка, която увисна в нощта като чуплива пръчка на изсъхнало дърво. Ший го погледна колебливо, без да знае как да реагира.

— Вървим на изток. — внезапно се намеси Флик.

— Към Анар. — Кроткият глас го прекъсна, главата на стареца кимна с разбиране, а обградените му с бръчки очи проблясваха проницателно, докато местеше поглед от единия брат към другия. Неочаквано мина край тях, доближи се до брега на бързата река, после се обърна и им даде знак да седнат. Ший и Флик го послушаха без да се колебаят, без да изпитват и капчица съмнение в намеренията на стареца. Когато седнаха, усетиха огромна умора, която се разля по телата им и в един момент клепачите им така натежаха, че не бяха в състояние да държат очите си отворени. — Спете, млади пътници, за да съкратите пътуването си.

В съзнанието им гласът прозвуча по-силен, по-властен. Не можеха да се противопоставят на чувството на умора, толкова приятно и желано, че се изтегнаха послушно на мекия затревен бряг. Фигурата пред тях започна бавно да се променя и да приема нови очертания. През замъглените им полузатворени клепачи им се стори, че старецът се подмладява, а и дрехите му бяха други. Ший започна да мърмори тихо, опитвайки се да остане буден, за да разбере какво става, но секунди по-късно и двамата от Вейл бяха заспали.

В съня си се понесоха като облаци през забравените слънчеви и щастливи дни в спокойната гориста земя на дома, който бяха напуснали преди толкова много дни. Отново газеха в хладните води на огромната река Рапахаладран. В миг страховете и грижите им бяха пометени. Вървяха по гористите хълмове и долини на местността с непозната досега свобода. В съня си докосваха, сякаш за пръв път, всяко растение и животно, всяка птичка и насекомо и сякаш едва сега ги усетиха като живи същества, всяка и всяко със своята значимост, независимо от големината. Носеха се и бродеха като вятъра, усещаха мириса на свежата земя, виждаха красотата на живота, която природата беше дала на това място. Всичко се беше превърнало в калейдоскоп от цвят и мирис, а до съзнанието им долитаха само нежни звуци — звуците на необятността и спокойствието на местността. Забравени бяха дългите, тежки дни на пътуването през покритата с мъгла Клийтска долина, забравена беше земята без слънце, където животът беше загубена душа, която се скита безнадеждно в една умираща земя. Забравена беше тъмнината на Черните дъбове, влудяващата безкрайност на огромните дървета, които ги криеха от слънцето и небето. Изчезна споменът за Духа на мъглите и за преследващия ги Носител на черепи, упорит, неуморен в диренето Младежите от Вейл плуваха в свят, в който ги нямаше страховете и грижите на реалния свят. През тези часове времето потъна в блаженото спокойствие на прелестна дъга, изписана мимолетно на небето след излял се гняв на внезапно разразила се буря.

Не знаеха колко време бяха прекарали в света на сънищата, нито какво им се беше случило през това време. Знаеха само, отпуснали се в ленивото пробуждане, че вече не бяха на края на Сребърната река. Знаеха също, че времето бепе ново и някак по-различно. Усещаха се напрегнати, но необезпокоявани от грижи.

Когато бавно се събуди, Ший осъзна, че е заобиколен от много хора, които го наблюдаваха и чакаха. Надигна се бавно и се подпря на лакът. Замъгленият му поглед долови групи от малки фигури наоколо, приведени някак напрегнато. От размазания фон се появи висока внушителна фигура, с падащи свободно дрехи, която се надвеси над него и постави широката си ръка на слабото му рамо.

— Флик — извика той, започнал да идва на себе си. Разтърка сънените си очи и премигна. Мъчеше се да различи чертите на приведената фигура.

— Сега си в безопасност, Ший — гърленият глас сякаш се изтърколи от размазаната фигура. — Това е Анар.

Ший отново премигна бързо, помъчи се да стане, но едрата ръка го притисна надолу. Погледът му започна да се прояснява и той съзря до себе си, пробуждайки се от дълбокия сън, полуприведеното тяло на брат си. Около тях бяха наклякали фигури на мъже, които Ший веднага разбра, че са джуджета, Очите му се спряха върху лицето на фигурата до него и в момента, в който зърна металната ризница, която покриваше протегнатата към рамото му ръка, разбра, че пътуването до Анар беше приключило. Те бяха открили Кълхейвън и Балинор. Мениън Лий не стигна толкова лесно до края на пътуването си до Анар. Обзе го паника, когато разбра, че е разделен от двамата от Вейл. Не се страхуваше за себе си. Страхуваше се, че на братята Омсфорд може да се случи най-лошото, ако им се наложи сами да търсят пътя си в мъгливите Черни дъбове. Развика се отчаяно, без резултат, препъвайки се невиждащ в тъмнината, докато прегракна. Накрая беше принуден да си признае, че при тези условия търсенето е напразно. Изтощен, продължи да върви през гората в посока, която беше убеден, че го води към откритата равнина. Успокояваше се донякъде с мисълта, че като се съмне, ще открие другите. Прекара в гората повече време, отколкото очакваше. Измъкна се призори и накрая се тръшна на поляната. Излязъл беше на юг от спящите братя, макар тогава да него знаеше. Издръжливостта му беше преминала всякакви граници и сънят го връхлетя толкова бързо, че не можеше да си спомни нищо след чувството на бавно и леко отпускане, когато се стовари във високата трева и потъна в съня. Струваше му се, че е спал много дълго, а всъщност се събуди само няколко часа след като Ший и Флик се бяха запътили към Сребърната река. Убеден, че се намира доста на юг от мястото, към което групата беше вървяла известно време в Черните дъбове, Мениън бързо реши да тръгне на север и да се опита да пресече пътя на спътниците си преди да са стигнали до реката. Сигурен беше, че ако не успее да ги открие дотогава, те ще продължат да се лутат в лабиринта на гората.

Планинецът припряно постави торбата на гърба си, преметна дългия лък и меча на Лий през рамо и се запъти с бърза крачка на север. Няколкото часа, които му бяха останали от следобедната светлина, бързо се стопиха. Острият му поглед внимателно се взираше за някаква следа от човешки крак.

Почти се беше здрачило, когато най-после съзря следи от някой, който се движеше към Сребърната река. Откри, че следата е оставена преди няколко часа и имаше основание да вярва, че не е оставена само от един човек. Но изобщо не можеше да знае кои са били пътниците, затова продължи да бърза в сумрака на здрача като се надяваше да ги настигне, когато се спрат да нощуват. Знаеше, че Носителят на черепи също ги търси, но прогони страховете си, като си спомни, че няма никакво основание да го свързва с младежите от Вейл. Във всеки случай рискът, който щеше да поеме, беше пресметнат и се надяваше, че ще помогне на приятелите си.

Малко по-късно, точно преди слънцето да се скрие напълно зад хоризонта, Мениън забеляза източно от него фигура, която се движеше в обратна посока. Бързо викна на другия, който се стресна от неочакваната поява на планинеца и се опита да се отдалечи. Мениън ускори крачка и се затича към уплашения пътник. Извика му, че не му мисли нищо лошо. След няколко минути настигна мъжа, който се оказа амбулантен търговец, който продава готварски принадлежности в отдалечените села на живеещи в тези равнини семейства. Търговецът, прегърбен, боязлив човечец, който се беше уплашил до смърт от неочакваното преследване, беше загубили ума и дума при вида на високия, носещ меч планинец, появил се пред него като гръм от ясно небе. Мениън набързо му обясни, че не му мисли нищо лошо, а че търси двама приятели, от които бил разделен, докато вървели из Черните дъбове. Това се оказа най-страшното, което можеше да каже на дребния мъж, който сега вече беше напълно убеден, че странникът е луд. Мениън се замисли дали да не му каже, че е принцът на Лий, но бързо отхвърли идеята. Накрая търговецът на дребно му призна, че бил видял двама пътника в ранните следобедни часове. Описанието му отговаряше на двамата от Вейл, видени от разстояние.

Мениън си даде сметка, че вече е много тъмно, за да се помъчи да върви по следите на приятелите си и се огледа за подходящо за пренощуване място. Видя два големи бора, които изглеждаха най-добрият подслон наоколо и се настани под тях, хвърляйки неспокоен поглед към ясното нощно небе. Светлината беше достатъчно силна, за да позволи на всяко дебнещо същество от Северната земя да открие сравнително лесно всеки приютил се за нощта пътник. Помоли се мислено приятелите му да са имали необходимия инстинкт, за да подберат достатъчно закрито място за нощта. Свали торбата и оръжието си и пролази под прикритието на ниските клони. Умрял от глад през последните два дни на пътуването, той погълна последните си запаси, като през това време си мислеше, че през следващите дни и младежите от Вейл щяха да имат същите проблеми с храната. Изропта на глас срещу лошия късмет, който ги беше разделил, загърна се в лекото си одеяло и бързо заспа. Големият меч на Лий лежеше до него, изваден от ножницата, и проблясваше слабо в светлината на луната. Без да знае какво се беше случило, докато е спал дълбоко на няколко мили южно от Сребърната река, Мениън Лий се събуди на следващата сутрин с нов план в главата. Ако успееше да пресече местността, движейки се на север, той може би щеше да настигне много по-лесно младежите от Вейл. Сигурен беше, че те ще вървят покрай Сребърната река и ще следват извивките й на изток до горите на Анар. Така че трябваше да се срещнат някъде по-нагоре по реката. Като изостави неясните следи на пътеката от предишния ден, Мениън тръгна през равнината в източна посока и си мислеше, че ако не попадне на някакви следи от тях в горното течение на реката, когато стигне до края й, щеше да се върне надолу по течението. Освен това се надяваше да зърне някой дребен дивеч, който да му осигури месо за вечеря. Подсвиркваше си и си тананикаше докато вървеше, а изпитото му лице беше отпуснато и радостно нри мисълта за срещата със загубените приятели. Дори си представяше неизменното недоверие, което щеше да се изпише на упоритото лице на Флик, когато отново го видеше. Вървеше леко, с дълги подскоци, като изминаваше разстоянието бързо и равномерно, с олюляваща се отмерена походка на опитен обитател на гората и ловец.

Мислите му се върнаха на събитията през изминалите дни. Разсъждаваше над значението на всичко, което се беше случило. Много малко знаеше за историята на Великите войни и за управлението на Съвета на друидите, за тайнствената поява на така наречения Господар на магиите и за поражението му от обединената мощ на трите земи. От всичко най-много го тревожеше това, че не знае почти нищо за легендата за Меча на Шанара, легендарното оръжие, което толкова много години е било магическа дума, символ на свободата, извоювана със смелост. Сега един неизвестен сирак, получовек, полу-елф, имаше законното право да притежава този Меч. Мисълта беше толкова абсурдна, че той все още не можеше да възприеме Ший в тази му роля. Инстинктивно усещаше, че нещо липсва в картината — нещо толкова съществено в цялата тази загадка за великия Меч, че докато не разберяха какво е то, тримата приятели щяха да бъдат като брулени от вятъра листа. Освен това Мениън знаеше, че не участва в приключението в името на — приятелството. В това отношение Флик беше прав. Дори сега не беше абсолютно сигурен какво точно го накара да се включи в пътешествието. Знаеше, че интересът му към хората не е достатъчно дълбок и че никога не бе имал истинско желание да ги опознае. Никога не се бе опитвал да вникне във важните проблеми на справедливото управление на общество, в което думата на монарха е единственият закон. Въпреки това усещаше, знаеше, че не е по-лош от другите хора. Ший беше убеден, че Мениън е човек, който заслужава уважение. Може би е прав, мислеше си той лениво, но досегашният му живот — беше една дълга поредица от мъчителни, опустошителни преживявания и безумни приключения, които или не бяха донесли полза никому, или не бяха послужили на някаква градивна цел.

Тревистата равнина се превърна в неравна пустош, която ту се издигаше рязко в малки възвишения, ту се спускаше стръмно в полегати равнини. Всичко това забавяше вървежа и на места правеше прехода почти опасен. Мениън се загледа пред себе си, като търсеше някакви признаци за по-равен терен. Но невъзможно беше да се види много надалеч, дори от върховете на по-големите възвишения. Продължаваше да върви бавно, с отмерена крачка, като не обръщаше внимание на неравността на пътя и мислено се ругаеше, че е тръгнал оттук. За малко мислите му се отклониха, но после отново го връхлетяха, когато долови звук на човешки глас. Заслуша се напрегнато няколко секунди, но не чу нищо повече. Реши, че е било вятър или въображаем шум. Малко по-късно отново го чу, само че този път съвсем ясно. Беше женски глас, който пееше някъде пред него, плахо и гърлено. Ускори крачка и се чудеше, дали ушите му не му погаждат номера, но сочният женски глас непрестанно се засилваше. Скоро хипнотичният звук на песента изпълни въздуха с дръзка, почти необуздана страст, която проникна в най-затънтените дълбини на съзнанието на планинеца, подканяше го да я следва и да се освободи напълно, като самата песен. Почти в транс той продължаваше да върви, широко усмихнат на образите, които игривата песен извикваше във въображението му. Смътно се питаше какво ли може да прави сама жена в тази отблъскваща пустош, на мили разстояние от всякаква цивилизация. Но песента като че ли разсея всичките му съмнения и го уверяваше горещо, че излиза от сърцето. Видя я да седи на върха на едно ужасно, голо възвишение, малко по-високо от околните хълмчета под дребно, изкривено дърво с дълги чепати клони, които му заприличаха на корени на върба. Тя беше младо момиче, изключително красива и явно се чувстваше като у дома си по тези места. Пееше силно, сякаш не се интересуваше дали някой можеше да я чуе и да бъде привлечен от звука на гласа й. Мениън не прикри приближаването си. Напротив, вървеше право към нея и се усмихваше мило на свежестта и младостта й. Тя му отвърна с усмивка, но не направи усилие да стане или да го поздрави, а продължи веселите трели на мелодията, която пееше през цялото време. Принцът на Лий спря на няколко крачки от нея, но тя бързо го подкани да се доближи и да седне до нея под дървото с чудновата форма. Точно в този момент някъде дълбоко в него се опъна предупредителен нерв, някакво шесто чувство, което все още не беше омаяно от трелите на песента й, разтревожи го и поиска да разбере защо това младо момиче моли напълно непознат странник да седне до нея. Колебанието му не можеше да се обясни с нищо друго, освен с инстинктивното недоверие, което ловецът изпитваше към всичко, което беше извън мястото и времето в природата. Но каквато и да беше подбудата, тя накара планинецът да спре. В този момент момичето и песента изчезнаха като дим и оставиха.

Мениън да гледа странното дърво на голото възвишение. За секунда той се поколеба. Не можеше да повярва на очите си После се опита да отстъпи бързо назад, но сипкавата почва под краката му се разтвори преди да успее да помръдне. От нея се подаде огромен пън с ужасно изкривени корени, които се увиха здраво около глезените на младия мъж и ги стиснаха силно. Мениън се препъна назад, опипвайки се да се освободи. За момент си помисли, че положението, в което беше изпаднал е нелепо. Но въпреки неимоверните усилия не успя да се освободи от стисналите го здраво корени. Почти моментално положението стана още по-абсурдно. Когато вдигна глава към чудатото дърво с чепати корени, което преди беше неподвижно, видя, че то се приближава към него с бавни, провлечени движения, с протегнати към него крайници, връхчетата на които бяха покрити с малки, но смъртоносни на вид игли. Напълно отрезвен, Мениън пусна на земята торбата и лъка и извади от ножницата големия меч. Вече знаеше, че момичето и песента са били привидение, които е трябвало да го привлече в обсега на зловещото дърво. Започна да замахва с чести и резки движения срещу стисналите го здраво корени. На места ги прерязваше, но всичко ставаше много бавно, защото те се бяха обвили толкова плътно около глезените му, че не можеше да рискува и да нанася широки удари. Изведнъж го обзе паника, че няма да може да се освободи навреме, но потисна чувството и изкрещя предизвикателно срещу растението, което вече беше почти върху него. Мениън размаха яростно меча си, когато то дойде достатъчно близко, но не можеше да го достигне и бързо разсече няколко стегнали го в хватката си крайника. Дървото се отдръпна леко назад и цялото потръпваше от болка. Планинецът знаеше, че при следващото му доближаване то вероятно щеше да удари нервния му център, ако искаше да го унищожи. Но странното дърво си беше наумило нещо друго. Намота крайниците си кълбовидно към тялото си и после ги изхвърли, един по един, към хванатия в плен пътник и го засипа с излизащите от връхчетата им малки иглички. Много от тях изобщо не попаднаха в целта, а някои се удряха и отскачаха от грубата му куртка и ботушите. Други обаче се забиваха в кожата на ръцете и в главата му и предизвикваха пареща болка.

Мениън се опитваше да ги изтегля и междувременно се предпазваше от поредната атака. Но игличките се чупеха и връхчетата им оставаха забити в кожата му. Усети, че бавно започна да го наляга дрямка и част от нервната му система стана безчувствена. Веднага разбра, че игличките съдържат някакво упойващо вещество, което трябва да приспи жертвата на растението, да я омаломощи и превърне в лесна плячка. Яростно се съпротивляваше на това усещане, което проникваше в организма му, но не след дълго падна обезсилен на колене, неспособен да се бори, със съзнанието, че дървото е спечелило битката.

Случи се обаче нещо странна Смъртоносното дърво като че ли се разколеба и започна да отстъпи леко назад, готвейки се за ново нападение. Зад падналия принц се чуха бавни тежки стъпки, които се приближаваха предпазливо. Не можеше да извърне глава и да види кой е. Дълбок басов глас го предупреди остро да не мърда. Дървото се беше намотало и се готвеше да нападне, но секунда преди да изстреля смъртоносните си иглички, то беше ударено с унищожителната сила от огромен боздуган, който прелетя над рамото на падналия Мениън. Странното дърво беше повалено от удара. Явно наранено, то се помъчи да се надигне и да продължи борбата. Мениън чу [зад себе си острия звук на освободена тетива на лък и една дълга черна стрела се заби дълбоко в обемистия ствол на дървото. Корените около глезените му мигновено отпуснаха хватката и потънаха в земята, а основната част на дървото се раздруса силно, крайниците се за мятаха във въздуха и разпръснаха иглички във всички посоки. Секунди по-късно то ре свлече бавно на земята. Потръпна в последен спазъм и замря. Все още силно упоен от игличките, Мениън усетя как силните ръце на спасителя сграбчиха грубо раменете му. Той го обърна по корем, а с широкия си ловен нож преряза останалите усукани около краката му корени. Пред него стоеше добре сложено джудже, облечено в зеленикаво-кафяви дрехи на обитател на гората, каквито носеха повечето от тази раса. За джудже беше висок, малко повече от пет фута и носеше малък арсенал от оръжия, прикрепени към широкия му кръст. Погледна към упоения Мениън и поклати несигурно глава.

— Трябва да не си оттук, щом вършиш такива глупост — порица го той с дълбокия си басов глас. — Никой, който има малко разум в главата си, не флиртува със сирените.

— Аз съм Лий… на запад — успя да каже Мениън, задъхвайки се. Собственият му глас му се стори прекалено плътен и чужд.

— Планинец. Как не се сетих — чистосърдечно се изсмя на себе си джуджето. — Е, хайде, не се притеснявай. За няколко дни ще се оправиш. Лекарството няма да те убие, ако вземем мерки, но за известно време ще си извън строя.

Отново се засмя и се обърна да си прибере боздугана. Мениън събра последните си остатъци от сила и го сграбчи за дрехата.

— Трябва да стигна… до Анар… Кълхейвън — изстена силно той. — Заведи ме при Балинор…

Джуджето го погледна остро, но Мениън беше изпаднал в безсъзнание. Мърморейки си под носа, джуджето взе собственото си оръжие и оръжието на планинеца. После, с неочаквана сила преметна отпуснатото тяло на Мениън върху широките си плещи, и нагласи товара си. Доволен, че най-после всичко си е на мястото, той се завлачи тежко, роптаейки през цялото време, към горите на Анар.

ГЛАВА 8

Флик Омсфорд седеше на дълга каменна пейка на едно от по-горните нива на разточително красивите градини Мийд в общността на джуджетата в Кълхейвън. Имаше чудесен изглед към удивителните градини, които се простираха надолу по скалистите склонове в правилни тераси, с издадени напред краища от грижливо поставени изсечени камъни. Приличаха на спускащ се по слаб наклон висок водопад. Да се създадат градини върху това, на времето голо възвишение, беше наистина изумително постижение. От по-плодородни райони била пренесена специална почва и поставена на мястото, където сега бяха градините. Тя създала благоприятни условия на хиляди красиви цветя и растения да цъфтят целогодишно в мекия климат на по-ниската част на Анар. Багрите бяха неописуеми. Ужасно несправедливо би било да се сравняват безчетните окраски на цветята с цветовете на дъгата. Флик се опита да преброи различните нюанси, но бързо разбра, че това, с което се беше заловил, беше непосилна задача. Скоро се отказа и насочи вниманието ся към огромното открито пространство в подножието на градините, където членовете на общността на джуджетата се движеха от или към обекта на дейността, с която бяха заети. Флик ги намираше за странни хора, отдадени всецяло на упорит труд и на добре поддържан ред. Всичко, което правеха, беше винаги толкова добре планирано предварително и толкова щателно обмислено до най-малката подробност, че дори разсъдливият Флик се беше подразнил от времето, което отделяха на подготовката, преди да се заловят за работа. Но джуджетата бяха дружелюбни и имаха огромно желание да помогнат. Изпълнени бяха с доброжелателство, което не убягна от погледите на двамата братя и те се чувстваха малко не на място в тази странна земя.

Вече два дни бяха прекарали в Кълхейвън и все още не бяха разбрали какво им се е случило, защо бяха там или колко ще продължи престоят им в това място. Балинор не им каза нищо освен че и той самият знае много малко и че нещата ще се изяснят, когато му дойде времето. Изявление, което според Флик, беше не само мелодраматично, но и вбесяващо. От Аланон нямаше и помен, нито дума за това, къде се намира. И което беше най-лошото, нямаше никакви известия за липсващия Мениън, а на братята им беше забранено да напускат сигурността на селото на джуджетата независимо от причините. Флик отново хвърли поглед към долната част на градините, за да види дали личната му охрана все още е там. Бързо го съзря — очите му бяха неотклонно вперени в младежа от Вейл. Ший беше възнегодувал бурно срещу това отношение, но Балинор побърза да им обясни, че до тях неотлъчно трябва да има някой в случай, че бродещите в Северните земи същества се опитат да ги нападнат. Флик веднага се съгласи, след като си спомни много добре срещите отблизо, които вече беше имал с Носителите на черепи. Изостави безцелните си размишления, когато видя, че Ший се изкачва по виещата се като спирала пътека.

— Нещо ново? — попита Флик плахо, когато брат му се доближи и седна до него. — Абсолютно нищо — беше краткият отговор.

Ший отново се почувства леко изтощен, макар че бяха минали два дни от възстановяването му след необикновената одисея, която ги прогони от дома им във Вейл и ги докара в горите на Анар. Отнасяха се към тях добре, макар че малко се престараваха, и наистина изглеждаха загрижени за състоянието им. Никой обаче не продумваше и дума за това, какво ще става занапред. Всички, включително и Балинор, като че ли чакаха нещо, може би пристигането на дълго липсващия Аланон. Балинор не можа да им обясни как са стигнали до Анар. Преди два дни, след проблясването на загадъчната светкавица, той ги открил лежащи на нисък бряг близо до Кълхейвън и ги докарал до селото. Не знаеше нищо за стареца, нито как са изминали това дълго разстояние нагоре по течението. Когато Ший спомена за легендите за Краля на Сребърната река, Балинор вдигна рамене и без да проявява някакъв интерес, се съгласи, че всичко било възможно.

— Някакви новини от Мениън…? — попита Флик колебливо.

— Не, освен че джуджетата продължават да го търсят, а за това може би е нужно малко време — отговори тихо Ший. Наистина не знам какво да правя. Флик си помисли, че Ший току що направи признание, което беше в основата на цялото пътуване. Погледна надолу към предверията на градините на Мийд, където малка група от тежко въоръжени джуджета се трупаха около даващия нареждания Балинор, който се беше появил ненадейно от горите отвъд. Дори от наблюдателния си пост в най-горната част на градините, младежите от Вейл можеха да видят под дългия му ловен плащ ризницата, която им беше толкова позната. Няколко минути говори нещо на джуджетата със сериозно и замислено изражение на лицето. Ший и Флик знаеха много малко за принца на Калахорн, но хората на Кълхейвън като че ли се отнасяха с най-голямо уважение към него. Пък и Мениън се беше изказал добре за Балинор. Родното му място беше кралството в най-северната част на просторната Южна земя. Често я наричаха пограничната земя и поради това, че се намираше на южните граници на Северната земя, тя играеше ролята на буферна зона. Преобладаващото мнозинство от гражданите на Калахорн бяха хора, но за разлика от повечето представители на другите раси, те общуваха без всякакви задръжки с другите раси и не водеха политика на изолация. В тази отдалечена страна беше разположен високо уважаваният Граничен легион — една професионална армия, командвана от Рул Букхана, крал на Калахорн и баща на Балинор. Още от незапомнени времена Южната земя е разчитала на Калахорн и на Легиона да отбиват първия удар на евентуална нашественическа армия и да дават възможност на останалата част на земята да се подготви за сражение. През петстотинте хиляди години след създаването му, Граничният легион никога не е бил разгромяван.

Балинор започна да се изкачва бавно към каменната пейка, където двамата братя седяха и чакаха търпеливо. Усмихна им се и ги поздрави. Разбираше притеснението им от неизвестността за бъдещите дни и тревогата, която изпитваха за липсващия им приятел. Седна до тях и помълча няколко минути преди да проговори:

— Знам, колко е тежко всичко това за вас — започна той твърдо. — Свиках всички войни-джуджета, които са на разположение и ги пратих да търсят приятеля ви. Ако изобщо има някой, който може да го открие по тези места, това са те. А те няма да се откажат от търсенето, докато не го намерят, обещавам ви.

Братята кимнаха с разбиране като виждаха усилията на Балинор да им помогне на всяка цена.

— Времето сега е много опасно за тези хора, макар че Аланон едва ли ви е споменал за това. Изправени са пред заплахата от нашествие на гномите от горната част на Анар. Вече има сблъсъци по цялата граница и струпване на огромна армия някъде над равнините Стрелехайм. Може би сте се досетили, че всичко това има връзка с Господаря на магиите.

— Значи ли това, че и Южната земя е в опасност? — попита нетърпеливо Флик.

— Безспорно — потвърди Балинор. — Това е една от причините, поради която съм тук. — Дойдох, за да координирам отбранителната стратегия с народа на джуджетата в случай на повсеместно нападение.

— Но тогава къде се губи Аланон? — запита бързо Ший. — Ще дойде ли навреме, за да ни помогне? Какво общо има Мечът на Шанара с всичко това?

Балинор погледна недоумяващите им лица и поклати бавно глава.

— Трябва да призная честно, че не мога да ви отговоря на нито един от тези въпроси. Аланон е много тайнствена личност. Но е умен, и винаги е бил съюзник, на когото може да се разчита, когато в миналото сме се нуждаели от помощта му. Определихме си среща в Анар, когато го видях за последен път няколко дни преди разговора ми с вас във Вейлската долина. Закъснява вече с три дни.

Млъкна и се замисли. Погледна надолу към градините и зад тях, към големите дървета на горите на Анар, заслушан в шумовете на гората и в тихите гласове на джуджетата, които се движеха долу на поляната. Внезапно от една група джуджета в подножието на градините се разнесе вик, към който почти веднага се присъединиха виковете и крясъците на други джуджета и се смесиха с огромна врява, идваща от гората зад селото Кълхейвън. Мъжете на каменната пейка се надигнаха несигурно, огледаха се бързо, за да видят дали има някакви признаци за опасност. Силната ръка на Балинор стисна I Дръжката на широкия меч, прикрепен здраво под ловния му плащ. Минута по-късно едно от джуджетата под тях се втурна нагоре по пътеката и докато тичаше, крещеше неистово.

— Намерили са го, намерили са го! — викаше възбудено то, и в желанието си да стигне по-бързо до тях, често се препъваше.

Ший и Флик се спогледаха слисано. Останало без дъх, джуджето се спря пред тях, а Балинор го сграбчи възбудено за рамото. — Мениън Лий ли са намерили? — попита той бързо. Джуджето заклати щастливо глава, а набитото му тяло насмалко да се пръсне от стремителния бяг, тласкано от желанието да им съобщи по-бързо добрата новина. Без да пророни дума Балинор тръгна надолу по пътеката към глъчката. Ший и Флик го последваха. За секунди стигнаха до полянката долу и се затичаха по главната пътека през дърветата, която водеше към разположеното на няколко стотици ярда зад тях село Кълхейвън. Пред себе си чуваха възбудените викове на джуджетата, които приветстваха този, който беше открил загубения планинец. Стигнаха селото и, пробивайки си път през стоящите на пътя им тълпи от джуджета, се насочиха направо към центъра на цялата тази възбуда. Обръчът от охрана се отвори и ги пропусна в малък двор, образуван от сградите вляво и вдясно и от висока каменна стена в дъното. Неподвижното тяло на Мениън Лий лежеше върху дълга дървена маса. Лицето му беше бледо и изглеждаше безжизнено. Екип от лекари се занимаваха с някаква рана. Ший нададе остър вик и се помъчи да се втурне напред, но силната ръка на Балинор го задържа и воинът се провикна към едно от стоящите наблизо джуджета.

— Пан, какво става тук?

Якото джудже, облечено в бронирани доспехи и очевидно от връщащата се група за издирване, се забърза към тях.

— Ще се оправи след лечението. Намерен бил оплетен ь пипалата на една от сирените в низините Батълмаунд под Сребърната река. Откри го не нашата група, а Хендъл, който се връщал от градовете южно от Анар. Балинор кимна и потърси с очи спасителя.

— Тръгна към съвещателната зала, за да докладва — отговори джуджето на незададения гласно въпрос.

След като даде знак на хората от Вейл да го последват, Балинор си проби път през множеството, излезе от двора и минавайки през главната улица, стигна до заседателната зала. В нея се намираха кабинетите на управниците на селото и заседателната зала, в която намериха Хендъл, седнал на една от дългите пейки. Ядеше лакомо, а един писар записваше доклада му. Докато се приближаваха, Хендъл вдигна глава, погледна с любопитство хората от Вейл, кимна на Балинор и продължи да поглъща яденето си. Балинор освободи писаря и тримата седнаха срещу джуджето, което не им обръщаше никакво внимание и изглеждаше изтощено и умряло от глад.

— Ама че идиот, да напада сирена с меч — промърмори то. — Смелчага, няма що. Как е?

— Ще се оправи след лечението — отговори Балинор и се усмихна окуражително на притеснените младежи от Вейл. — Как го откри?

— Чух стенанията му — другият продължи да яде без да спира. — Трябваше да го нося почти цели седем мили преди да попадна на Пан и издирващата група край Сребърната река.

Млъкна и отново погледна двамата от Вейл, които слушаха напрегнато. Джуджето ги изгледа с преценяващ, изпълнен с любопитство поглед и се обърна въпросително към Балинор.

— Приятели на планинеца и на Аланон — отговори човекът от границата, поклащайки многозначително глава. Хендъл им кимна рязко.

— Никога нямаше да разбера кой е, ако не беше споменал името ти — уведоми ги кратко Хендъл, като посочи с глава високия човек от границата. — Може би нещата щяха да бъдат по-лесни, ако от време на време някой благоволяваше да ме уведомява какво става. Преди то да се случи, естествено, а не след това.

Отказа се да се разпростира повече по въпроса, а развеселеният Балинор се усмихна на озадачените братя и повдигна леко рамене, за да покаже, че джуджето си е сприхаво по природа. Ший и Флик не познаваха добре темперамента на субекта и мълчаха, докато другите двама разговаряха, макар че братята умираха от нетърпение да чуят всичко, свързано със спасяването на Мениън.

— Какъв ти е докладът за Стьрн и Уейфорд? — попита накрая Балинор. Имаше предвид големите градове в Южната страна разположени непосредствено на юг и на запад от Анар. Хендъл спря да яде и се изсмя презрително.

— Високопоставените лица на тези две внушителни общности ще обсъдят въпроса и ще изпратят дълъг доклад. Избрани от незаинтересовани хора типични нескопосани служители, които си прехвърлят топката, докато дойде подходящ момент, в който да я подадат на някой друг глупак. Пет минути след като си отворих устата се убедих, че ме смятат за луд. Не са способни да видят опасността, докато ножът не опре до собственото им гърло. Тогава почват да крещят за помощ и да я търсят от онези, които винаги са знаели, че опасност има. — Млъкна и пак започна да яде, очевидно отвратен от цялата тази тема.

— Май че трябваше да очаквам това — каза Балинор разтревожен. Как можем да ги убедим, че наистина има опасност? Вече толкова много години не е имало война и никой не иска да повярва, че тя ще избухне именно сега.

— Проблемът не е в това и ти го знаеш много добре — прекъсна го вбесеният Хендъл. — Те просто не смятат, че трябва да се замесват в цялата тази работа. В крайна сметка границите се защитават от джуджетата, да не говорим за градовете на Калахорн и за Граничния легион. Досега все ние сме го правили. Защо да не продължим да го правим и занапред? Тези жалки тъпанари. — Млъкна, довърши яденето си и усети умора от дългия път до дома. Почти цели три седмици бяха изминали, откакто беше тръгнал към градовете на Южната земя. И всичко май е било на вятъра. Усети се ужасно обезверен.

— Не разбирам какво е станало — каза Ший тихо.

— А, това сте вие двамата — отвърна Хендъл навъсено. — Ще спя около две седмици. После ще се видим.

Стана рязко и излезе от заседателната зала без дори да се сбогува, смазан от умора. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, втренчили очи в излизащата фигура, докато се загуби от погледите им. После Ший погледна въпросително Балинор.

— Една вековна история на самонадеяност, Ший. — Високият воин въздъхна тежко, изправи се и се протегна. — Може би сме на ръба на най-голямата война от хиляда години насам, но никой не иска да приеме този факт. Всички вървят по един и същ утъпкан път — какво пък, нека неколцина се грижат за портите на града, а останалите да забравят и да се върнат по домовете си. Превръща се в навик — да се разчита на малцина да охраняват останалите. А после, един дени малцината се оказват недостатъчно и врагът влиза в града — направо през отворените порти.

— Наистина ли ще има война? — попита Флик, почти ужасен.

— Точно това е въпросът — отговори бавно Балинор. — Единственият човек, който може да ни отговори го няма… и закъснява.

Около възбудата да открият Мениън жив и здрав, двамата от Вейл временно бяха забравили Аланон, човекът, заради когото бяха в Анар. Обичайните въпроси отново налегнаха мислите им, с нова сила и натрапчивост. Но през последните няколко седмици младежите от Вейл бяха привикнали с тях и за пореден път отхвърлиха всички съмнения. Забелязаха, че Балинор излиза през отворената врата и го последваха.

— Не трябва да обръщате внимание на Хендъл — уверяваше ги той, докато вървяха. — Той си е такъв груб с всички, но е истински приятел, за какъвто може само да се мечтае. Вече години наред се бори срещу гномите в горната част на Анар и успява да ги надхитря Защитава народа си и самодоволните граждани на Южната земя, които толкова бързо забравиха колко важна роля играят джуджетата като защитници на тези граници. На гномите им се иска да го пипнат, сигурен съм.

Ший и Флик не казаха нищо. Срамуваха се, че хората на собствената им раса бяха такива егоисти и същевременно си даваха сметка, че и те не бяха запознати с положението в Анар преди Балинор да им каже как стоят нещата. Смущаваше ги мисълта, че враждебните действия между расите могат да бъдат подновени, припомняха си уроците по история на древната раса и ужасната омраза, господствала през всичките онези ожесточени години. Вероятността от третата война беше смразяваща.

— Защо не се върнете в градините — посъветва ги принцът на Калахорн. — Веднага, щом науча нещо ново за състоянието на Мениън, ще ви уведомя.

Братята неохотно се съгласиха. Знаеха, че и без това нямат друг избор. Вечерта, преди да се приберат, се спряха до стаята в която държаха Мениън. Единственото, което научиха от застаналото на пост джудже, беше, че приятелят им спи и не трябва да го безпокоят. Следващия следобед нетърпеливите братя посетиха планинеца веднага щом се събуди. Дори Флик изпита облекчение, когато го видя жив и здрав. Не пропусна обаче да отбележи надуто, че много отдавна е предсказал съвсем точно нещастията, които са ги сполетели, още когато за пръв път са решили да тръгнат през Черните дъбове. Мениън и Ший се изсмяха на вечния му песимизъм, но не възразиха. Ший разказа на Мениън как джуджето Хендъл го беше донесло в Кълхейвън и после му описа загадъчния начин, по който той и Флик бяха открити близо до Сребърната река. И Мениън, също като тях беше озадачен от странното им пътешествие и не можеше да намери логично обяснение. Ший умишлено не спомена за легендата за Краля на Сребърната река. Много добре знаеше как ще реагира планинецът на нещо, свързано с някакво старо поверие. Същия ден, рано вечерта, до ушите им стигна новината, че Аланон се е върнал. Ший и Флик тъкмо се канеха да напуснат стаите си и да посетят Мениън, когато чуха възбудените викове на джуджетата, които тичаха край отворените им прозорци към заседателната зала. Там явно щеше да има някакво заседание. Разтревожените младежи от Вейл не бяха направили и две крачки извън вратата, когато група от четирима пазачи джуджета ги поведоха, като им проправяха път през блъскащата се тълпа, после ги преведоха през отворените врати на заседателната зала и ги въведоха в съседната стая, където им казаха да останат. Джуджетата затвориха вратите, излязоха мълчаливо и пуснаха резето. Веднага след това заеха местата си отвън. Стаята беше ярко осветена. Имаше няколко големи маси и пейки, на които смутените хора от Вейл седнаха без да продумат. Прозорците бяха затворени и дори без да имаше нужда да проверява, Ший беше сигурен, че и те като вратата са залостени. От заседателната зала се чуваше дълбокият глас на един-единствен оратор.

Няколко минути по-късно вратата на стаята се отвори и се появи Мениън, който беше почервенял, но иначе изглеждаше добре — Двама пазачи джуджета бързо го натикаха вътре. Когато останаха сами планинецът обясни, че са го прибрали по същия начин както и тях. От откъслечните разговори, които дочул по пътя, изглежда джуджетата в Кълхейвън и вероятно всички в Анар се готвят за война. Във всеки случай новината, която Аланон донесъл със себе си, хвърлила общността на джуджетата в смут. През отворената врата на заседателната зала май зърнал Балинор да стои на трибуната пред сградата, но пазачите го побутнали да побърза, така че не е много сигурен.

Гласовете в съседната стая закънтяха оглушително и тримата застинаха в очакване. Секундите течаха, а виковете продължаваха да ехтят през голямата зала и политваха през отворените врати навън, където стоящите там джуджета ги подемаха. Когато крясъците станаха оглушителни, вратата на стаята им се отвори рязко и най-неочаквано се появи тъмната властна фигура на Аланон.

Той бързо се доближи до хората от Вейл, ръкува се с тях и ги поздрави за успешното им пристигане в Кълхейвън. Облечен беше със същите дрехи, които носеше, когато Флик го срещна за пръв път. Изпитото му лице беше полускрито в дългата качулка и видът му беше мрачен и злокобен. Поздрави любезно Мениън, запъти се към най-близката маса и посочи на останалите да седнат. След него влязоха Балинор и няколко джуджета, които явно бяха вождове на общността. Сред тях беше и сприхавият Хендъл. Цялата тази процесия завършваше с две слаби, почти призрачни фигури в странно, свободно падащо облекло на хора, които живеят в гората. Седнаха мълчаливо до Аланон начело на масата. От мястото си на срещуположния край Ший можеше да ги вижда добре и след кратко наблюдение заключи, че са елфи от далечната Западна земя. Ший се обърна и видя, че и Флик, и Мениън го гледаха озадачено, явно доловили силната му прилика с непознатите, Никога не бяха виждали елфи и въпреки че знаеха, че Ший е наполовина елф и бяха чували как изглеждат те, досега не бяха имали такава възможност за сравнение.

— Приятели мои — дълбокият глас на Аланон прогърмя сред тихото шушукане, докато той се изправяше властно в целия си ръст от седем фута. Залата мигновено замлъкна и всички обърнаха лице към него. — Приятели мои, сега трябва да ви кажа нещо, което все още не съм казвал на никой друг. Преживяхме тежка загуба. — Замълча и погледна обезпокоените лица. — Паранор падна. Дивизия от гноми ловци, под командването на Господаря на магиите, е завладяла Меча на Шанара.

Настъпи гробно мълчание, което продължи около две секунди. После джуджетата станаха на крака и се развикаха гневно. Балинор се надигна бързо от мястото си и се опита да ги успокои. Ший и Флик се спогледаха смаяно и не можеха да повярват на ушите си. Само Мениън като че ли не беше изненадан от съобщението. Той внимателно изучаваше тъмната фигура, седнала на председателското място.

— Паранор е бил превзет отвътре — продължи Аланон, след като възбудата се поуталожи. — Няма съмнение за съдбата на онези, които са охранявали и защитавали крепостта и Меча. Казаха ми, че всички са били убити. Никой не знае как е станало това.

— Ти беше ли там? — попита неочаквано Ший и в следващия миг се усети, че задава глупав въпрос.

— Напуснах внезапно дома ви във Вей л, защото ми съобщиха, че Паранор се нуждае от подкрепление. Пристигнах прекалено късно, за да мога да помогна на онези, които са били вътре, и насмалко не ме заловиха. Ето защо дойдох в Кълхейвън по-късно.

— Но ако Паранор е паднал, а Мечът завзет…? — изтърваният от Флик въпрос прозвуча глухо и зловещо.

Неочаквано Аланон напусна мястото си, заобиколи дългата маса и застана зад Ший. Постави голямата си ръка на слабото му рамо и се обърна към слушащите го внимателно присъстващи.

— Мечът на Шанара е безсилен в ръцете на Господаря на магиите. Той може да бъде вдигнат само от син на рода на Джърл Шанара. Единствено това пречи на злия дух да нападне сега. Той систематично преследваше и унищожаваше всички потомци на рода, един по един, един след друг, дори и онези, които се опитах да открия и предпазя. Сега всички те са мъртви — всички, с изключение на един и това е младият Ший. Въпреки че е само наполовина елф, той е пряк потомък на краля, носил толкова години Меча. Сега той трябва отново да го вдигне.

Ший щеше да се стрелне към вратата, ако не беше силната ръка, която стискаше силно рамото му. Погледна отчаяно към Флик и в очите на брат си видя отразен собствения си ужас. Мениън не се бе помръднал, но явно беше поразен от ужасното съобщение. Никой нямаше право да го иска от Ший това, което Аланон очакваше от него.

— Е, мисля, че поразтърсихме младия ни приятел — изсмя се кратко Аланон. — Не се отчайвай, Ший. Нещата не са чак толкова страшни, колкото може би ти се струват в момента — обърна се рязко, върна се на мястото си и извърна лице към останалите.

— Трябва да вземем Меча на всяка цена. Нямаме никакъв друг избор. Ако не успеем да си го възвърнем цялата земя ще бъде въвлечена в най-голямата война, която расите са виждали след почти пълното унищожение на живота преди две хиляди години. Ключът е Мечът. Ако не го притежаваме, ще трябва да прибегнем до силата ни на простосмъртни, до храбростта ни на воини — една битка с желязо и мускули, единственият резултат от която ще бъдат хиляди убити и от двете страни. Злото е Господарят на магиите, а той не може да бъде унищожен без помощта на Меча — и без храбростта на неколцина, сред които безспорно ще трябва да бъдем и ние, тук присъстващите.

Отново замълча, за да подсили ефекта от думите си. Настъпи пълна тишина, когато започна да се вглежда очаквателно в мрачните лица на смълчалите се, които отвръщаха поглед встрани. Изведнъж Мениън Лий стана от другия край на масата и погледна право в очите огромния оратор:

— Доколкото разбрах, предлагаш да тръгнем да търсим Меча в Паранор.

Аланон кимна бавно, разтегна тънките си устни в полуусмивка и зачака реакцията на другите изумени слушатели. Дълбоко хлътналите му очи светеха гневно под гъстите вежди и наблюдаваха внимателно хората около него. Мениън седна бавно и на красивото му лице се изписа пълно недоверие, когато Аланон продължи:

— Мечът е още в Паранор. Има голяма вероятност да остане там. Нито Брона, нито Носителите на черепи могат да пренесат сами талисмана. Самото му физическо присъствие е анатема за пребиваването им в света на простосмъртните. Ако някой от тях остане близо до него повече от няколко минути, започва да изпитва мъчителна болка Това означава, че всеки опит да бъде пренесен Мечът на север до Кралството на черепите, трябва да бъде осъществен с помощта на гномите, които държат Паранор.

На Ивънтайн и воините му елфи е възложена задачата да отбраняват крепостта на друидите и Меча. Загубихме Паранор, но елфите продължават да държат южната частна Стрелехайм. Тя е разположена на север от гората и при всеки опит да се стигне от северната страна до Господаря на мрака неминуемо трябва да се премине през патрулите на елфите. Явно Ивънтайн не е бил в Паранор, когато градът е превзет и нямам никакво основание да смятам, че той няма да се помъчи да си върне Меча или поне да попречи на опитите да бъде преместен на друго място. Предполагам, че Господарят на магиите знае много добре това и не мисля, че ще рискува да загуби оръжието, като накара гномите да го изнесат. Вместо това той ще се окопае в Паранор, докато армията му се придвижи на юг.

Възможно е Господарят на магиите да не допуска, че ще се помъчим да си възвърнем Меча. Нищо чудно да си мисли, че всички потомци на Шанара са избити до един. Може би предполага, че ще хвърлим усилията си за подсилване на отбраната ни срещу предстоящото нападение. Ако действаме незабавно, възможно е една малка група да се промъкне незабелязано в Централната кула на крепостта и да спаси Меча. Изпълнението на тази задача ще бъде опасно, но си заслужава да рискуваме дори и при минимална възможност за успех.

Балинор стана и даде знак, че иска да говори. Аланон кимна и седна.

— Не разбирам каква сила има Мечът над Господаря на магиите. Признавам си го най-откровено — започна високият воин. — Но знам пред каква опасност ще бъдем изправени, ако Брона нахлуе с армията си в Южната земя и в Анар. А той явно възнамерява да направи това, както се вижда от докладите, с които разполагаме. Родината ми ще бъде първата, която ще бъде изложена на тази заплаха и ако аз по някакъв начин мога да предотвратя това, то съм длъжен да опитам да го направя. Отивам с Аланон.

Джуджетата отново се изправиха на крака и въодушевени се развикаха одобрително. Аланон стана, вдигна дългата си ръка и ги призова към тишина.

— Тези двама млади елфи до мен са братовчеди на Ивънтайн. Те ще ме придружат, защото животът им е изложен на не по-малка опасност от вашия. И Балинор ще дойде. Ще взема със себе си и един от вождовете на джуджетата, но само един. Групата трябва да бъде малка и да се състои от изключително опитни ловци, ако искаме да успеем. Изберете най-добрия сред вас и нека той ни придружи.

Погледна към другия край на масата, където седяха Ший и Флик, изумени и объркани. Мениън Лий беше умислен и не поглеждаше към никого. Аланон хвърли очакващ поглед към Ший. Мрачното му лице изведнъж омекна, когато видя ужасените очи на младежа от Вейл, който беше преминал през толкова много опасности, докато стигне в това сигурно убежище, само за да чуе, че очакват от него да го напусне и да тръгне на още по-опасно пътешествие на север. Но нямаше време за губене и Аланон не можеше да изчака по-удобен момент, за да поднесе по-деликатно новината на човека от Вейл. Изпълнен със съмнения, той поклати глава и зачака.

— Мисля, че е по-добре да тръгна. — Ненадейното изявление беше направено от Мениън, който отново беше станал и гледаше останалите. — Дойдох до тук, за да съм сигурен, че Ший ще пристигне в Кълхейвън жив и здрав и постигнах целта си. Изпълних задължението си към него, но съм длъжен да браня родината и хората си с каквото мога.

— И какво предлагаш? — попита рязко Аланон, изненадан, че планинецът предложи услугите си, без да се допита преди това до приятелите си. Ший и Флик направо занемяха от неочакваното изявление.

— Аз съм най-добрият стрелец с лък в Южната земя — отговори Мениън с равен глас — А може би и най-добрият следотърсач.

Аланон като че ли се поколеба за миг, после погледана Балинор, който присви леко рамене. За секунди Мениън и Аланон се измериха с очи, сякаш всеки се мъчеше да преценя намеренията на другия. Мениън се усмихна хладно на мрачния историк: — Длъжен ли съм да ти отговарям? — попита той рязко. Тъмната фигура в другия край на масата го изгледа почти с любопитство. Настъпи гробна тишина. Дори Балинор отстъпи крачка назад, напълно изумен. Ший веднага разбра, че Мениън си търси белята и че никой друг от присъстващите освен тях тримата не знае нищо за пророка Аланон. Изплашеният младеж от Вейл хвърли бърз поглед на Флик, чието почервеняло лице пребледня при мисълта, че двамата мъже можеха да се счепкат. В горещото си желание да предотврати каквато и да е неприятност, Ший неочаквано се изправи. Очите на всички се обърнаха към него и в този момент мозъкът му блокира. — Искаш да кажеш нещо? — попита Аланон намусено. Ший кимна с глава и мислите му загалопираха отчаяно с ясното съзнание какво се очаква от нега Отново погледна Флик, който направи едва забележим жест, с който искаше да го увери, че ще го последва, независимо от решението му. Ший отново се поизкашля.

— Явно не съм се родил в семейството, в което трябва, и това изглежда е единственото ми качества Но най-добре ще е да доведа нещата да край. Флик и аз, и Мениън… ще отидем в Паранор.

Аланон кимна одобрително и дори се поусмихна, вътрешно доволен от младежа от Вейл. Ший, повече от всички останали, трябваше да бъде силен. Той беше последният син на рода Шанара. А съдбата на толкова много хора ще зависи от тази единствена, малка случайност, че се беше родил.

На другия край на масата Мениън Лий се отпусна безшумно на мястото си и от устните му се откъсна почти недоловима въздишка на облекчение, сякаш негласно се поздравяваше. Той нарочно беше провокирал Аланон и по този начин беше принудил Ший да му се притече на помощ и да се съглася да тръгне за Паранор. Планинецът беше направил отчаяна стъпка, която можеше да свърши с фатален сблъсък с Аланон. Този път беше имал късмет. Дали късметът ще продължи да им се усмихва и занапред, в предстоящото им дълго им пътуване?

ГЛАВА 9

Ший стоеше мълчаливо в тъмнината извън заседателната зала, подложил пламналото си лице на хладния нощен въздух. Флик го доближи и застана вдясно от него с мрачна физиономия в слабата лунна светлина. На няколко ярда вляво от тях Мениън се беше облегнал на висок дъб. Заседанието беше свършило и Аланон ги беше помолил да го изчакат. Високият странник още не беше излязъл Заедно със старейшините на джуджетата планираше отпора, който щяха да дадат на предстоящото нападение от горен Анар. Балинор беше с тях и координираше отбранителните действия на прославения Граничен легион в отдалечения Калахорн със съпротивата на армията на джуджетата от Източната земя. Ший изпита облекчение, че не е в задушната малка стая. Радваше се, че е навън, под откритото нощно небе, където можеше да обмисли по-обстойно прибързаното си решение да придружи другите до Паранор. Сигурен беше, а се досещаше, че и Флик беше убеден, че не биха могли да останат настрана от неизбежния конфликт, който се съсредоточаваше около Меча на Шанара. Биха могли да останат в Кълхейвън и да живеят почти като затворници с надеждата, че народът на джуджетата ще ги брани от Носителите на черепи. Биха могли да останат в тази чудата страна, далеч от всички, които ги познаваха и вероятно да бъдат забравени от всички с изключение на джуджетата. За пръв път Ший си даде сметка, че веднъж завинаги трябва да приеме факта, че той вече не е осиновеният син на Курсад Омсфорд, а син на елфите от рода на Шанара, син на крал и наследник на чутовния Меч. И въпреки че хич не му се искаше да е така, той трябваше да приеме това, което съдбата му беше отредила.

Погледна безмълвно вглъбения, вперил взор в потъналата в мрак земя Флик и го обзе силно чувство на тъга, когато си помисли колко верен му беше той. Брат му винаги е бил безстрашен и всеотдаен, но някога не беше подозирал подобен обрат на нещата, който щеше да го отведе в центъра на страната на врага. Ший не искаше да замесва в цялата тази работа Флик, който не му беше длъжен с нищо. Знаеше че якият младеж от дол някога няма да го изостави докато усеща, че може да му помогне. Дали пък не можеше сега да убеди Флик да се откаже, дори да се върне в Шейдската долина и да разкаже на баща им какво ги беше сполетяла Идеята му се въртеше в главата, но накрая я отхвърля. Знаеше, че Флик никога няма да се върне. Каквото я да се случи, той ще издържи докрай.

— Навремето — тихият глас на Флик го откъсна от мислите му — се бях заклел да изживея живота ся в уединението на Шейдската долина, където нищо не се случва. А сега май ще бъда част от едно усилие да се спаси човечеството.

— Какво мислиш? Дали не сгреших, като взех това решение? — допита Ший, след като поразмисли малко.

— Не, не мисля — поклатя глава Флик. — Но не забравяй какво си говорехме по пътя дотук — за нещата, които са извън нашия контрол, дори извън нашия разум. Нали си наясно, че едва ли ще можем да владеем положението оттук нататък? Замълча и погледна брат си право в очите.

— Мисля, че решението, което взе, е правилно. Ще бъда неотклонно до теб, каквото и да се случи.

Ший се усмихна широко и постави ръка на рамото на другия. Помисли си, че беше предвидил какво ще каже Флик. Може би това беше един малък жест, но той значеше много за него, повече от всеки друг. Усети приближаването на Мениън от другата страна и се обърна към планинеца.

— Подозирам, че след всичко, което се случи тази нощ, ме смяташ малко за глупак — изрече неочаквано Мениън, — Но този глупак стои на страната на Флик. Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно, било то хубаво или лошо.

— Държа се така, за да предизвикаш Ший да се съглася, нали? — полита вбесен Флик. — Това е най-мръсният номер от всичките, които си ни пораждал досега.

— Стига, Флик — сряза го Ший. — Мениън е знаел какво върши и постъпи правилна При тези обстоятелства аз и без друго щях да реша да тръгна. Поне ми се иска да вярвам, че щях да постъпя така. Сега трябва да забравим миналото, да забравим несъгласията си и да се държим един за друг, за да можем да оцелеем.

— След като той ще бъде навсякъде, където ще бъда и аз и ще ми се пречка постоянно пред очите? — запита го язвително брат му.

Вратата на заседателната зала се отвори внезапно и широката фигура на Балинор се открои на светлината на горящите вътре факли. Огледа тримата в тъмнината пред него после затвори вратата и се доближи до тях поусмихнат.

— Радвам се, че решихте да дойдете с нас — заяви чистосърдечно той. — Искам да отбележа, Ший, че без теб пътуването щеше да е безсмислено. Без наследника на Джърл Шанара Мечът не е нищо друго освен парче метал.

— Какво можеш да ни кажеш за това чародейно оръжие? попита го бързо Мениън.

— Ще оставя разясненията на Аланон — отговори Балинор. Той възнамерява да говори с вас тук само след няколко минути.

Мениън кимна, вътрешно притеснен от предстоящата му среща с високия мъж още същата вечер. Но беше любопитен да чуе нещо повече за силата на Меча. Ший и Флик се спогледаха, най-после щяха да чуят всичко за това, което ставаше в Северната страна.

— Ти защо си тук, Балинор? — попита Флик предпазливо, без да има желание да си пъха носа в личните му работи.

— Историята е доста дълга, а и едва ли би ви заинтригувала — отговори другият почти рязко, което накара Флик да си помисли, че беше прекрачил границата. Балинор забеляза огорчението в погледа му и се усмихна, за да го успокои. — В последно време семейството ми и аз не се разбирахме особено много. По-малкият ми брат и аз се… сдърпахме и ми се прииска да напусна града за известно време. Аланон ме помоли да го придружа до Анар. Хендъл и другите са ми стари приятели, и аз се съгласих.

— Звучи ми доста познато — измърмори Мениън сухо. — И аз от време на време си имам подобни проблеми.

Балинор кимна с глава и се насили да се усмихне, но Ший по очите му позна, че работата хич не беше за смях. Това, което го беше принудило да напусне Калахорн изглежда беше много по-сериозно от всичко, с което Мениън се беше сблъсквал в Лий. Ший бързо смени темата.

— Какво можеш да ни кажеш за Аланон? Ние като че ли му гласуваме прекалено много доверие, а все още не знаем абсолютно нищо за него. Кой е той?

Балинор повдигна вежди и се усмихна, изненадан от въпроса и не знаеше какво точно да отговори. Отдалечи се малко от тях, позамисли се и после изведнъж се обърна и се запъти към заседателната зала.

— Истината е, че и аз самият не знам много за Аланон — призна си откровено той. — Пътува много, изучава страната, записва си промените на земята и нарастването на числеността на хората, които я обитават. Познават го във всички страни. Мисля че е бил навсякъде. Има изключително обширни познания за света. Повечето от тях не могат да се открият в нито един учебник. Голям чудак е.

— Но кой е той? — попита Ший възбудено, убеден, че трябваше да научи истината за историка.

— Не знам със сигурност, защото дори и на мен никога не ми се е доверявал напълно, въпреки че ме възприема почти като собствен син — отговори Балинор тихо, толкова тихо, че се доближиха малко до него, за да са сигурни, че няма да пропуснат нито дума от това, което щеше да каже. — Старейшините на джуджетата и на собственото ви кралство твърдят, че е най-великият сред друидите от онзи почти забравен Съвет, който управлявал хората преди хиляди години. Казват, че е пряк потомък на друида Бремен, а може би и на самия Галафил. Мисля, че във всичко това има голяма доза истина, защото той често ходи в Паранор, остава там за дълго и записва откритията си в знаменитите ръкописи, които се съхраняват в този град.

Замълча за момент, а тримата му слушатели се спогледаха и се чудеха дали мрачният историк би могъл да бъде пряк потомък на друидите, изпълнени със страхопочитание към вековната история зад гърба му. Ший и преди беше подозирал, че Аланон е един от древните философи-учители, известни като друиди. Очевидно беше, че той знае много повече от всички останали за расите и за източника на заплахата, която ги грозеше. Погледна Балинор, който продължи да говори.

— Не знам защо, но съм убеден, че не можем да си мечтаем за по-добър спътник при евентуална беда, дори и при среща със самия Господар на магиите. Не мога да ви дам нито някакво конкретно доказателство, нито да ви посоча някакъв пример но съм сигурен, че силата на Аланон е много по-голяма от всичко, което сме виждали досега. Той може да бъде много опасен враг.

— Виж, в това изобщо не се съмнявам — измърмори сухо Флик.

Минута по-късно вратата на заседателната зала се отвори и се появи Аланон. В слабата светлина на луната той изглеждаше огромен и страховит, почти точно копие на всяващите ужас Носители на черепи, от които те толкова много се страхуваха. Тъмният му плащ се повдигаше леко, докато се приближаваше към тях, а слабото му лице беше скрито в дългата качулка около главата му. Наблюдаваха го мълчаливо и се чудеха какво ли щеше да им каже, каква ли роля щеше да играе в дните пред тях. Докато ги доближаваше, той като че ли инстинктивно беше предугадил мислите им, но суровото му лице представляваше неразгадаема маска, която подслоняваше скрития под нея мъж. Единственото, което успяха да видят, когато се спря пред тях и започна бавно да се взира последователно в лицата им, беше внезапният блясък на очите му. Над малката група падна зловеща тишина.

— Време е вече да научите цялата история за Меча на Шанара, да научите историята на расите, която само аз познавам — гласът му се извиси и властно ги привлече. — За Ший това е изключително важно, но тъй като и вие ще бъдете излагани на същите опасностите, редно е и вие да знаете истината. Ще трябва да пазите в пълна тайна това, което ще научите тази вечер, докато не ви кажа, че вече е все едно дали ще проговорите. Ще ви бъде трудно, но ще трябва да мълчите.

Даде им знак да го последват, отдалечи се от поляната и ги поведе все по-надълбоко в тъмнината на дърветата пред тях. Когато вече бяха навлезли на неколкостотин фута в гората, той сви към една малка, почти скрита полянка. Седна на изтрития пън на едно дърво и подкани останалите да направят същото. Седнаха бързо и зачакаха мълчаливо, докато известният историк събираше мислите си и се готвеше за разказа си.

— Много, много отдавна — започна накрая той все още обмисляйки обяснението — преди Великите войни, преди появата на расите, такива каквито ги знаем сега, земята била населена само от Човека, или поне така мислели. Цивилизацията се била развила много преди това, в продължение на хиляди и хиляди години — години на упорит и тежък труд и учение, благодарение на които човекът стигнал пред прага на овладяването на тайната на живота. По онова време било толкова славно и възбуждащо да се живее, с цената на толкова много усилия и упорит труд, че едва ли бихте могли да разберете всичко, колкото и да се старая да ви обрисувам най-точно и подробно цялата картина. През всичките тези години Човекът се трудел неуморно, за да разкрие тайната на живота, но така и не успял да се освободи от непреодолимата магия на смъртта. Тя била неизменната алтернатива, дори и в най-цивилизованите страни. И много странно, катализаторът на всяко ново откритие бил същият този неумолим стремеж да се изучи науката. Не науката, която расите познават сега — не разкриването на тайните на животинския свят, на растителния свят, на земята и на обикновените изкуства, — а науката на машините и силата. Наука, която се деляла на безброй много необятни области на проучване и всички те преследвали едни и същи две крайни цели — изнамиране на по-добри начини на живот или на по-бързи начини на изтребление.

Той замълча, усмихна се мрачно на себе си и наклони глава към слушащия го внимателно Балинор.

— Много странно, наистина. Представяте ли си? Човекът прекарвал толкова много време в преследване на две толкова очебийно противоположни цели. Дори и сега нищо не се е променило, дори след всичките тези години…

Замълча за момент и Ший хвърли бърз поглед към другите, но те бяха вперили очи в разказвача.

— Науки на физическата сила — възкликна неочаквано Аланон и Ший рязко обърна глава. — Те са били средствата за постигане на всички цели на онази епоха. Преди две хиляди години постиженията на човешката раса били несравними с постиженията през който и да било друг период на историята на земята. Вековният враг на човека — смъртта, можела да покосява само онези, които били изживели естествената продължителност на живота си. Болестите били буквално изкоренени и, ако е имало малко повече време, човекът щял да открие дори начин за продължаване на живота. Някои философи твърдели, че тайните на живота били забранени за простосмъртните. Никой никога не успявал да докаже обратното. Нищо чудно да са могли да го направят, но времето им изтичало и същите елементи на силата, които били ликвидирали болестите и немощта в живота, насмалко не унищожили напълно самия човек. В началото Великите войни започвали като несъществени спорове между няколко народа, но постепенно те се разраствали, и въпреки че всички много добре знаели накъде вървят нещата, споровете се превръщали от дребнави пререкания в силна ненавист по принципни въпроси — раса, националност, граници, вероизповедание… докато накрая ненавистта обхващала всичко. И тогава, най-неочаквано, толкова неочаквано, че малцина можели да кажат как така се било случило, целият свят се оказвал въвлечен в множество отмъстителни нападения между отделните страни, които били много научно планирани и осъществени. Само за няколко минути натрупваните през хилядите години научни познания, наученото през вековете, завършвали в едно почти пълно унищожение на живота.

Великите войни. — Дълбокият глас на Аланон беше мрачен, а тъмните очи горяха и трескаво наблюдаваха лицата на слушателите му. — Много подходящо название, няма що. Изразходваната в онези няколко минути на сражението сила не само че успяла да заличи тези хиляди години на човешко развитие, но и отключила цяла верига от взривове и катаклизми, които изцяло променили лицето на земята. Първоначалната сила нанесла най-много щети. Тя убила всичко живо върху деветдесет процента от земната повърхност. Но не се свършило само с това — разкъсани били континенти, пресушени били океани, в продължение на няколко хиляди години сушата и морето били лишени от способността да поддържат живот на земята. Това щяло да бъде краят на живота въобще, може би краят на самия свят. Но едно истинско чудо предотвратило тази гибел.

— Не мога да повярвам. — Думите излетяха от устата му преди Ший да успее да се овладее, а Аланон го погледна с обичайната насмешлива усмивка върху устните.

— Това е вашата история, Ший, историята на цивилизованите хора — каза той натъжен. — Но това което ни засяга по-пряко, е случилото се по-късно. Останки от расата на човека успели да оцелеят през ужасния период след масовото изтребление. Те заживели в изолирани участъци на земното кълбо и повели борба за оцеляване. Така започнало развитието на сегашните раси — хора, джуджета, гноми, троли, а някои казват и елфи, но те винаги са съществували, само че това е друга история и сега не му е времето за нея.

Аланон беше казал абсолютно същото за народа на елфите на двамата братя в Шейдската долина. Ший изгаряше от желание да прекъсне разказа в този момент и да попита за расата на елфите и за техния произход. Но знаеше, че е по-добре да не дразни високия историк и да не го прекъсва, както беше направил няколко пъти при първата им среща.

— Почти никой не си спомнял тайните на науките, оформили начина на живот преди унищожението на стария свят. Малцина били онези, които ги помнели. Повечето били почти примитивни създания, а онези, които имали някакъв спомен, си спомняли само откъслечни неща от познанието. Но запазили книгите си невредими, а от тях можели да научат повечето тайни на древните науки. През първите неколкостотин години ги държали скрити на сигурно място, без да могат да прилагат на практика написаното в тях и чакали да дойде времето, когато щели да им влязат в употреба. Чели ценните им текстове, а после, когато книгите започнали да се похабяват с годините, а те нямали възможност да ги запазят или препишат, малцината, които притежавали книгите, започнали да запаметяват информацията. Годините минавали, а знанията били предавани добросъвестно от баща на син и всяко поколение съхранявало грижливо познанията вътре в семейството. Пазели ги от онези, които ги използвали неразумно и застрашавали да създадат свят, в който да се появят условия за избухване на нови велики войни. Накрая, дори когато станало възможно да се запише съдържащата се в тези безценни книги информация, хората, които я били запаметили, отказали да направят това. Те продължавали да се страхуват от последиците, страхували се от всички останали, страхували се дори от самите себе си. И така, те решили, повечето от тях самостоятелно, сами за себе си, да изчакат да дойде подходящото време, когато да предложат знанията ся на развиващите се нови раси. Годините минавали, а новите раси започнали бавно да излизат от стадия на примитивното съществувание. Започнали да се обединяват в общности, опитвал и се да градят нов живот от пепелищата на предишния, но както вече ви казах, оказало се, че задачата била непосилна за тях. Карали се ожесточено за земя, затъвали в маловажни спорове, които скоро прераствали във въоръжен конфликт между расите. И тогава синовете на онези, които първи съхранили тайните на стария живот, на древните науки, разбрали, че вещата вървят неотклонно към упадък, пак към същото, което разрушило стария свят. И решили да действат. Мъжът на име Галафил видял какво става и осъзнал, че ако не се предприеме нещо, расите със сигурност ще влязат във война помежду си. Свикал на съвет в Паранор подбрана група мъже, всички, които успял да издири, всички въоръжени с познанията на древните книги.

— Значи това е бил първият съвет на друидите — промърмори Мениън Лай учудено — Съвет на всички образовани мъже от онова време, които обединили знанията си, за да спасят расите.

— Достоен за похвала опит да се предотврати изтребването на всичко живо на земята — изсмя се рязко Аланон. — Повечето негови членове създали Съвета на друидите с най-добри намерения, поне в началото, може би. Те имали огромно влияние върху расите, защото били способни да предложат много неща, които да подобрят чувствително живота на всички. Действали единно и всеки един от тях допринасял с познанията са за благото на всички. Успели да предотвратят избухването на повсеместна война и в началото запазили мира между расите, но се сблъскали с неочаквани проблема. Оказало се, че познанията, които всеки един от тях притежава, били неминуемо леко видоизменяни при предаването им от едно поколение на друго и в крайна сметка много от основните схващания започнали да се различават съществено от първоначалния им вариант.

Положението било допълнително усложнено от обяснимата неспособност да се направи връзка между различните дисциплини, различните познания на отделните науки. Много от членовете на Съвета не виждали практическо приложение на предаденото от прадедите им знание и в по-голямата си част то им се струвало като хаотично нахвърляни думи без някаква система и ли смисъл. И така друидите (нарекли се така по името на древна група), които се стремели да вникнат в същността, успявали да помагат на расите по много начини. Но нещата от запаметените от тях текстове, които не успявали да осмислят, се оказали прекалено много. По тази причина те се затруднявали да прилагат основните понятия на великите науки, които според тях, можели да помогнат на страната им да се усъвършенства и процъфтява.

— После друидите поискали старият свят да бъде отново изграден върху поставени от тях условия — вметна бързо Ший. — Искали да предотвратят войните, които са го били унищожили първия път, и в същото време да възкресят изгодите от всичките древни науки.

Флик тръсна озадачено глава. Не можеше да разбере какво общо има всичко това с Господаря на магиите и с Меча на Шанара.

— Точно така — кимна Аланон. — Но съветът на друидите, въпреки всичките му обширни познания и добри намерения, пренебрегнал един основен принцип на човешкото съществувание — когато едно разумно същество изпитва вътрешна потребност да подобри условията си на живот, да отключи тайните на напредъка, то винаги намира средства да направи това, ако не по един, то по друг начин. Друидите се уединили в Паранор, далеч от расите на земята и се заели поединично или на малки групи, да усвояват тайните на древните науки. Повечето се надявали, че материята, с която разполагат, познанията на отделните членове, които били разказвани пред целия Съвет, ще им помогнат в усилията да възстановят и овладеят древните средства за обуздаване на силата. Някои обаче не били доволни от този подход. Те, вместо да се мъчат да вникват по-дълбоко в думите и понятията на древните книги, предпочитали да се съсредоточават върху познанието, което веднага разбирали, и да го доразвиват в нови идеи, поставени на по-рационална основа.

Случило се така, че някои членове на Съвета, под ръководството на мъж, наречен Брона, започнали да се ровят в древните тайни, без да имат търпението да проникнат до дъно в старите науки. Те били изключително умни, на моменти истински гениални, и горели от желание да успеят, нетърпеливи да овладеят силата, която щяла да бъде толкова полезна на расите. Но по странна ирония на съдбата, откритията и разработките им ги отдалечавали все повече и повече от изследванията на Съвета. За тях древните науки си останали загадки без отговори, те се отклонили в други области на мисълта и бавно, но упорито се заплитали в една сфера на проучвания, която никой не бил овладявали никой не наричал наука. Това, което започнали да разкриват, била безграничната сила на мистиката — магьосничеството. Те успели да овладеят няколко тайни на мистиката, докато не били разкрити от Съвета, който им заповядал да спрат дейността си. Избухнали ожесточени спорове и последователите на Брона напуснали гневно Съвета, твърдо решени да продължат да следват собствения си подход.

Той спря за момент, премисляйки разказа си. Другите чакаха нетърпеливо.

— Сега вече знаем какво се случило в следващите години. По време на продължителните ся изследвания, Брона разкрил най-дълбоките тайни на магьосничеството и ги овладял. Но в този процес загубил самоличността си, а нищо чудно и душата си, и попаднал под влиянието на силите, които толкова ревностно търсел. Забравил старите науки и техните цели в света на хората. Забравил Съвета на друидите и целта му да създаде един по-добър свят. Забравил всичко. Останал му само непреодолимият подтик да научи още нещо за мистичното изкуство, за тайните на силата на духа, която позволява да се достигат други светове. Брона бил обладан от нуждата да разпростира силата си — да властва над хората и над света, който те обитавали, чрез способността си да използва тази ужасна сила. Резултатът на тази негова амбиция била позорната Първа война на расите. Тогава той взел надмощие над слабите, объркал умовете на расата на човека и накарал тези нещастни хора да воюват срещу другите раси като ги подчинил на волята на един единствен човек, който вече бил престанал да бъде човек, напълно лишен от способността да бъде дори сам на себе си господар.

— А последователите му? — попита бавно Мениън.

— Жертви на същото. Те се превърнали в слуги на водача си, всички те станали слуги на невероятната сила на магьосничеството… — Аланон замълча нерешително, сякаш се колебаеше да добави още нещо, но не беше сигурен какъв ще бъде ефектът върху слушателите му. Помисли още малко и продължи:

— Фактът, че тези нещастни друиди попаднали точно на обратното, което търсели, е сам по себе си поучителен за човека Може би ако бяха проявили повече търпение, те щяха да успеят да подредят правилно липсващите връзки със старите науки, а не да откриват ужасната сила на света на духовете, които се хранели ненаситно от незащитените им мозъци, докато не ги погълнали напълно. Човешките мозъци не са приспособени да приемат света на нематериалното на тази земя. Нито един простосмъртен не може да издържи дълго на подобно нещо. Прекалено тежко е за понасяне.

Отново изпадна в злокобно мълчание. Слушателите му вече разбираха нрава на врага, който се мъчеха да надхитрят. Те бяха се надигнали срещу човек, който беше престанал да бъде човек, а се беше превърнал в проекцията на някаква огромна сила. Сила, която беше извън възможностите им да разберат, но толкова мощна, че според Аланон тя можеше да поразява човешките мозъци.

— Останалото го знаете — продължи Аланон доста рязко. — Съществото, наречено Брона, което вече било лишено от всичко човешко, се превърнало в направляваща сила и в двете войни между расите. Носителите на черепи са последователите на предишния си господар Брона, онези друиди, които някога били с човешки облик и част от Съвета в Паранор. И те, като самия Брона, вече не могат да избягат от съдбата си. Образите, които приемат, са олицетворение на злото, което въплъщават. Но по-важно е да знаете, че те представляват нова епоха за човечеството, за всички хора на Четирите земи. Старите науки са изчезнали в историята ни и сега са забравени напълно, както са забравени напълно и годините, когато машините били ключът към лесен живот. Сега те са изместени от магьосничеството — една по-силна, по-страшна заплаха за човешкия живот в сравнение с която и да било досега. Повярвайте ми приятели. Живеем в епоха на магьосника и има опасност неговата сила да погълне всички нас!

Последва кратко мълчание. Дълбока тишина надвисна угнетително в нощната гора и последните думи на Аланон отекнаха с кънтяща острота. Ший се обади тихо:

— Каква е тайната на Меча на Шанара?

— В първата война на расите — продължи Аланон почти шепнешком — силата на друида Брона била ограничена. В резултат на това обединената мощ на другите раси, съчетана с познанията на Съвета на друидите, разгромила съставената му от хора армия и го принудила да се скрие. Щял да престане да съществува и цялото събитие щяло да бъде забравено като поредна затворена страница на историята — поредна война между простосмъртните. Но той бил разгадал тайната как да увековечи духовното си начало дълго след като тленните му останки се разложат и превърнат в прах. Успял някак да съхрани собствения си дух, като го подхранвал със силата на мистичните умения, които бил овладял, и му вдъхвал живот извън материалния свят, извън смъртта. Вече можел да хвърля мост между двата свята — светът, в който живеем и светът на духовете, който е извън нашия свят. Събрал спящите векове наред зли духове и изчакал момент, в който да си отмъсти. Докато чакал, наблюдавал как расите се отчуждават една от друга, както бил сигурен, че ще стане след време, и как влиянието на Съвета на друидите намалявало, докато интересът им към расите отслабвал. И тъй като познавал злото, той изчакал, докато омразата, завистта, алчността — присъщите на всички раси човешки недостатъци, — взели превес над добротата и доброжелателството, и тогава нанесъл удара си. Лесно наложил властта си над примитивните, войнствено настроени скални троли от планините Чарнал, подсилил числеността им със същества от света на духовете, на който вече служел, и армията му тръгнала на поход срещу разединените раси.

Както знаете, тя разбила Съвета на друидите и унищожила всички, с изключение на неколцина, които успели да се спасят. Един от спасилите се бил стар мистик на име Бремен, който предугадил опасността и напразно се мъчел да предупреди останалите. В началото бил историк и изучил историята на Първата война на расите, от която научил за Брона и последователите му. Заинтригувал се от това, което те се опитвали да направят. Заподозрял, че тайнствените друиди вероятно са придобили сили, за които никой не знае и срещу които никой не може да се бори. И така Бремен започнал да изучава мистичните умения, но много по-задълбочено и по-предпазливо към евентуалната сила, която усещал, че може да отключи. Работел усилено и след няколко години се убедил, че Брона действително все още съществува и ще започне следващата война срещу расите, а крайният й изход ще бъде решен от силите на магьосничеството и на черната магия. Никак не е трудно да се досетите как била посрещната тази негова теория. Прогонили го извън границите на Паранор. Тогава той самият започнал да усвоява уменията на мистиката и не бил в Паранор, когато армията на тролите завзела палата. Когато разбрал за разгромяването на Съвета, бил убеден, че ако не предприеме нещо, расите ще бъдат абсолютно беззащитни срещу усвоеното от Брона магьосничество — сила, непозната на простосмъртните. Но бил изправен пред проблема как да победи съществото, което нито едно оръжие на простосмъртните не може да срази, същество, съхранило се повече от петстотин години. Отишъл при най-голямата нация по онова време — народа на елфите, конто били под командването на смелия млад крал Джърл Шанара и им предложил помощта си. Елфите открай време уважавали Бремен, защото го разбирали по-добре дори от самите друиди.

Той бил живял сред тях преди падането на Паранор, в годините, когато изучавай науката на мистиката. — Има нещо, което не разбирам — обади се изведнъж Балинор. — Ако Бремен е бил майстор в мистичните изкуства, защо самият той не сее противопоставил на силата на Господаря на магиите? Аланон отговори малко уклончиво: — Накрая той се изправил срещу Брона в равнините Стрелехайм. Но това не било битка, която можела да се види от очите на простосмъртни. После двамата изчезнали. Предположили, че Бремен победил Господаря на духовете, но времето доказало обратното и сега… — поколеба се за миг, после бързо продължи разказа си, но всички забелязаха многозначителната му пауза. — Във всеки случай, Бремен осъзнавал нуждата от талисман, който да служи като щит срещу евентуалното завръщане след време на някой като Брона, когато никой няма да познава мистичните изкуства, за да помогне на народите от четирите земи. Така у него се породила идеята за Меча на Шанара, оръжие, което да съдържа силата, необходима за разгромяването на Господаря на магиите. Бремен изковал Меча на Шанара, но не само от метала на нашия свят, а и с помощта на собствената си мистична сила, която му придала специалните защитни качества, присъщи на всички талисмани в борбата срещу непознатото. Мечът трябвало да черпи силата см от духа на простосмъртните, на които служи като щит. Силата на Меча била в тяхното собствено желание да останат свободни, да жертват дори живота си, за да запазят свободата си. Това било силата, която дала възможност на Джърл Шанара да унищожи тогавашната подвластна на духовете армия на Северната земя. Сега тази сила трябва да се използва, за да бъде върнат Господарят на магиите в света на забвението, в света, на който той принадлежи, да бъде затворен там завинаги и пътят му за връщане в този свят да бъде безвъзвратно отрязан. Но докато притежава Меча, той е способен да пречи, да не позволява на тази сила да бъде използвана за пълното му унищожаване.

— Но защо само потомък от рода на Шанара…? — въпросът се изплъзна от треперещите устни на Ший, а мислите му се лутаха объркано.

— Това е най-големият парадокс — възкликна Аланон още преди да чуе края на въпроса. — Ако сте следили внимателно всичко, което ви разказах за промяната на живота след Великите войни, за това как древните материалистични науки са отстъпили пред науката на сегашната епоха, науката на мистиката, тогава трябва да сте разбрали за какво всъщност става въпрос — най-необикновеното явление от всички. Докато науките на миналото боравели с практически теории, изградени върху неща, които могат да се видят, пипнат и усетят, магьосничеството на нашето време се основава на един съвсем друг принцип. Силата му е действена само когато се вярва, че тя съществува, защото това е сила над ума и тя не може да бъде нито пипната, нито видяна с помощта на човешките сетива. Ако умът не съумее да стъпи на нещо солидно и реално, за да повярва в нейното съществувание, тогава тя не може да има действително въздействие. Господарят на магиите знае това, а страхът на ума от непознатото и вярата му, че това непознато наистина съществува — световете, съществата, всички явления, които не могат да бъдат разбрани от ограничените човешки сетива — му предоставят предостатъчна основа, върху която да практикува мистичните си изкуства. Той се е възползвал от това повече от петстотин години. Ето защо Мечът на Шанара не може да бъде ефикасно оръжие, ако онзи, който го притежава, не вярва в собствената си сила да го използва.

Когато Бремен дал Меча на Шанара, направил грешка, че го поверил направо на крал и на потомците на крал, а не на хората от Четирите земи. Поради неразбирането на хората и погрешното тълкуване на историците, възникнало общото мнение, че Мечът е оръжие само на краля на елфите и че само потомците на неговия род могат да вдигат Меча срещу Господаря на магиите, Затова всеки, който не е потомък на рода Шанара, не може да повярва напълно, че има правото да го използва. Древното традиционно схващане, че единствено такъв човек може да го притежава, кара всички останали да се съмняват. А съмнение не трябва да има, защото няма да има и въздействие. Той просто ще се превърне в най-обикновено парче метал. Само кръвта и вярата на потомък на Шанара може да призове дремещата сила на великия Меч.

Той замълча. Настъпи дълбока тишина. Казал им беше всичко, което можеше да им каже. Аланон премисли набързо онова, което беше решил да казва. Умишлено бе премълчал още нещо, което щеше да се окаже последният ужас за тях. Вътрешно се разкъсваше между желанието да каже всичко докрай и натрапчивото усещане, че това би убило всякаква възможност за успех. А беше ужасно важно те да успеят — само той знаеше това. Затова продължи да мълчи, изтерзан от онова, което само той знаеше и ядосан от границите, които сам си бе наложил. Граници, които не му позволяваха да разкрие цялата истина на хората, които бяха станали толкова зависими от него.

— В такъв случай единствено Ший може да използва Меча, ако… — прозвуча неочаквано гласът на Балинор в тишината.

Станало беше толкова тихо, че сякаш дори и нощният живот в гората беше спрял безспирното си шумолене, потънал в дълбок размисъл върху отговора на мрачния историк. Бъдещето се спусна върху всеки един от тях с един най-обикновен въпрос, свързан с оцеляването им — ще успеят ли или ще бъдат унищожени.

— А сега ме оставете — изкомандва внезапно Аланон. — Спете, докато можете. Ще напуснем убежището при изгрев слънце и ще се отправим към палатите на Паранор.

ГЛАВА 10

За малката група сутринта дойде бързо и златистото развиделяване ги завари да се приготвят за дългото пътуване с натежали от сън очи. Балинор, Мениън и двамата младежи от Вейл чакаха Аланон и братовчедите на Ивънтайн. Никой не говореше, донякъде защото всички бяха още полусънени и не можеха да измислят нищо ободрително, и донякъде защото всеки си мислеше за опасния път, който им предстоеше. Ший и Флик седяха мълчаливо, без да се поглеждат и разсъждаваха върху разказа на Аланон от предишната нощ. Чудеха се какви евентуални възможности имаха да открият Меча на Шанара, да използват оръжието срещу Господаря на магиите, за да го унищожат, и въпреки това да се върнат живи в родната си земя. Ший се беше отърсил от страха, който за известно време беше обладал цялото му същество. Сега беше изпаднал във вцепенение, което сковаваше мозъка му в наложена от самия него капитулация и подобно на робот приемаше факта, че го водят към явна гибел. Въпреки липсата на капчица надежда за оцеляване при пътуването до Паранор, някъде в обърканите му мисли се беше загнездила вярата, че може би ще успее да преодолее всичките тези непреодолими, както изглеждаше, препятствия. Усещаше я някъде вътре и дълбоко в себе си. Тя чакаше по-удобен момент да се надигне и да поиска удовлетворение. Но засега той просто покорно се беше отдал на вцепенено примирение.

Младежите от Вейл бяха облечени в дадените от джуджетата дрехи на обитаващите гората хора. Загърнали се бяха в топлите полу-наметала, за да се предпазят от студа на ранното утро. Носеха и късите ловни ножове, които бяха взели от Вейл, затъкнати в кожените им колани. Торбите им бяха здравата натъпкани, но съобразени с дребния ръст на хората от Вейл. Местността, през която щяха да преминат, предлагаше една от най-добрите възможности за лов в цялата Северна земя и само няколко малки, приятелски настроени към Аланон и| джуджетата, общности. Но тя беше дом и на гномите отколешни ожесточени врагове на джуджетата. Имаше някаква надежда малката група да успее да се възползва от преимуществото си, да се прокрадне тайно и да избегне сблъсъците с гномите ловци. Ший грижливо беше прибрал камъните на елфите в кожената им торбичка, без да ги показва на никого. Аланон не беше споменавал за тях след пристигането си в Кълхейвън. Дали беше просто забравил или си имаше някакви други основания? Както и да е. Ший нямаше никакво намерение да се отказва от единственото действително мощно оръжие, което притежаваше и държеше торбичката скрита в куртката си.

Мениън Лий беше на няколко ярда от братята и вървеше отпуснато. Облечен беше в небиещи на очи ловни дрехи с цвят, който се сливаше с местността и бяха възможно най-удобни за задачата му на следотърсач и ловец. Обувките му бяха направени от мека кожа и намазани с най-различни масла. Така той можеше хем да се придвижва крадешком, без да бъде чут, хем да стъпва по най-коравата почва, без да наранява ходилата си. Големият меч беше пристегнат в ножницата на кокалестия му гръб, а яката му дръжка проблясваше слабо в светлината на ранното утро и се поклащаше от непрестанното движение. През рамото си беше преметнал дългия ясенов лък, любимото му оръжие по време на лов.

Балинор беше облечен в обичайното дълго ловно наметало, което обвиваше плътно високата му, едра фигура, със спусната около главата качулка. Отдолу беше ризницата, която проблясваше ярко всеки път, когато раменете му се показваха изпод прикритието на наметалото. В колана си беше затъкнал дълъг ловен нож и най-огромния меч, който младежите от Вейл бяха виждали в живота си. Беше толкова голям, че им се струваше, че само с един замах на страховитото си острие, той би посякъл всекиго. В момента беше скрит под наметалото, но братята бяха забелязали как тази сутрин той, преди да дойде при тях, го прикачи към колана си.

Най-после Аланон се появи от заседателната зала, придружен от гъвкавите фигури на двамата елфи. Без да се спре, поздрави всички с добро утро и им каза да се подредят в колона по един за похода. После строго ги предупреди, че след като пресекат Сребърната река на няколко мили пред тях, ще навлязат в патрулирана от гноми страна, така че е желателно всякакви разговори да бъдат сведени до минимум. Пътят им ще ги изведе от реката направо на север през горите на Анар до планините, които се простират отвъд. В тази неравна местност вероятността да бъдат забелязани е по-малка, отколкото ако пресекат равнините, които се намират на запад и теренът на които е определено по-равен и приятен. Основното за успеха им е да останат незабелязани. Ако целта на пътуването им стане известна на Господаря на магиите, с тях ще е свършена Ще се движат само през деня, когато горите и планините ще ги прикриват. Ще правят нощни преходи, с риск да бъдат открити от издирващите ги Носители на черепи, само когато се наложи да прекосяват равнините, намиращи се на много мили на север.

Вождът на джуджетата беше избрал за представител в експедицията Хендъл, необщителният тип, който беше спасил Мениън от сирената. Хендъл, който беше най-запознат е тази част на местността, изведе групата от Кълхейвън. До него вървеше Мениън, който обелваше по някоя и друга дума само от време на време, гледаше да не се пречка в краката на начумереното джудже и всячески се мъчеше да не привлича вниманието му върху себе си. На няколко крачки зад тях вървяха двамата братя елфи, грациозно и леко със стройните си фигури. Те разговаряха с тихи напевни гласове, които успокояваха Ший. И двамата носеха дълги ясенови лъкове, подобни на лъка на Мениън. Не бяха с наметала, а само в странните, прилепнали към тялото им облекла, с които бяха предишната вечер на заседанието. Ший и Флик ги следваха, а зад двамата младежи от Вейл вървеше мълчаливият водач на групата. Движеше се с приведено към земята лице. Широките му крачки изминаваха разстоянието без никакво усилие. Най-отзад беше Балинор. И Ший и Флик бързо разбраха, че са поставени в средата на групата, за да им бъде осигурена максимална защита. Ший усещаше, че другите осъзнават колко ценен беше той за успеха на мисията, и в същото време го тормозеше усещането, че го смятат за неспособен да ос защитава в случай на истинска опасност. Групата стигна до Сребърната река и я прекоси на едно тясно място, където над проблясващата вода имаше здрав дървен мост. Веднага след като минаха по него всички разговори спряха и всички очи се вторачиха неспокойно в гъстата гора около тях Теренът все още беше относително равен, а пътеката криволичеше през голямата гора и ги водеше неотклонно на север. Сутрешното слънце се промушваше с дългите са серпентинени лъчи през пролуките на гъстите клони и от време на време осветяваше лицата им, стопляйки ги за миг в студения въздух на гората. Потъналите в обилна роса окапали листа н клонки образуваха под краката им дебел килим, който приглушаваше шума от стъпките им. Отвсякъде бяха „обиколени от звуците ни живота. Чуваха ги, въпреки че единственото, което виждаха, биха пъстроцветни птички я няколко катерички, пило подскачаха игриво от клон на клон в короните на дърветата и от време на време обсипваха минаващите под тях пътници с дъжд от жълъди и клонки. Дърветата пречеха на мъжете да виждат всичко, което ги заобикаляше. Те бяха огромни, с размери от три до десет фута в диаметър, а дебелите им корени се подаваха от дънерите като гигантски въжета. От никъде нямаше видимост и трябваше да се осланят единствено на това, че Хендъл познаваше местността и че Мениън Лий откриваше пътеката, която ги водеше през лабиринта на растителността.

Първият ден премина без произшествия. Прекараха нощта под гигантските дървета, някъде на север от Сребърната река и Кълхейвън. Очевидно беше, че Хендъл беше единственият, който знае точно къде се намират Аланон размени няколко думи с мълчаливото джудже за местонахождението им и за посоката, която щяха да поемат. Изядоха вечерята си студена Страхуваха се, че огънят може да привлече нечие внимание. Но общо взето настроението им беше добро, а разговорът приятен. Ший се възползва от възможността да говори с двамата елфи. Братовчеди бяха на Ивънтайн и Аланон ги беше избрал за членове на групата като представители на кралството на елфите, които да му помагат в издирването на Меча на Шанара.

Бяха братя, по-големият се казваше Дюрън, строен, скромен обитател на западната земя, който още в първия момент създаде у Ший, а и у неотклонно следващия го Флик впечатлението, че е човек, на когото може да се гласува доверие. По-малкият се казваше Дейъл, стеснителен и изключително мил, с няколко години по-млад от Ший. Момчешкият му чар по странен начин разпалваше кръвта на по-възрастните членове на групата, особено на Балинор и Хендъл, калени в битки ветерани, които години наред бяха защитавали границите на родината си. Те аха-аха да повярват, че младостта и неподготвеността му за живота щяха да им предоставят още една възможност да уловят нещо, което ги беше отминало. Дюрън каза на Ший, че брат му напуснал елфския им дом няколко дни преди женитбата си с едно от най-красивите момичета в страната. Ший не можеше да повярва, че Дейъл беше достатъчно пораснал, че да се жени се чудеше защо му е трябвало да напуска дома си в навечерието на сватбата. Дюрън го увери, че той сам е направил избора си. Но по-късно Ший сподели с Флик, че според него връзките му с краля са изиграли голяма роля за решението му. Сега, когато всички от групата, с изключение на мълчаливия усамотил се Хендъл, седяха и си говореха тихо, Ший си мислеше дали младият елф не съжалява горко, че е напуснал бъдещата си булка и е тръгнал на това опасно пътешествие до Паранор. Прииска му се Дейъл да не беше решавал да се присъедини към групата, а да си беше останал на сигурно място в защитените граници на собствената си страна.

По-късно същата вечер Ший се доближи до Балинор и го попита защо са позволили на Дейъл да тръгне на тази експедиция. Принцът на Калахорн се присмя на загрижеността иа човека от Вейл и си помисли, че досега не беше забелязал разликата във възрастта на двамата. Каза му, че когато родните страни на толкова много хора са а такава голяма опасност, никой не си губи времето да се пита защо някой друг е предложил помощта ся. Това просто се подразбира от само себе си. Дейъл е решил да дойде с тях, защото кралят му го помолил да направи това и защото в противен случай щеше да се чувства по-малко мъж а собствените си очи. Балинор обясни, че години наред Хендъл е водил непрестанна битка с гномите, за да защитава родината си. Тази отговорност му е поверена, защото е най-опитният и най-осведоменият човек от граничния район на Източната земя. У дома има жена и семейство, които е виждал само веднъж през последните два месеца и не може да се надява: да ги види скоро отново. Всеки от групата има много неща за губене, заключи той, може би много повече, отколкото Ший би могъл да си представи. Без да се разпростира повече върху последната си забележка, високият обитател на граничния район се отдалечи и отиде при Аланон, за да разискват други въпроси. Леко раздразнен от рязкото прекъсване на разговора им, Ший се върна при Флик и братята елфи.

— Що за човек е Ивънтайн? — питаше Флик, когато Ший ги доближи. — Чувал съм, че го смятат за най-великия крал на елфите и всички го уважават. Какво представлява, той като човек?

Дюрън се усмихна широко. И Дейъл се разсмя весело на въпроса, намирайки го малко странен и неочакван. — Какво можем да кажем за собствения си братовчед?

— Той е велик крал — отговори Дюрън сериозно след кратък размисъл. — Другите монарси и вождове биха казали, че е много млад за крал. Но е прозорлив и най-важното, върши точно това, което трябва, преди да е станало прекалено късно. Радва се на обичта и уважението на всички елфи. Всички са готови да го последват навсякъде, да направят всичко, което ги помоли. А това е истински късмет за цялата ни общност. Старей шините от съвета предпочитат да не обръщат внимание на другите земи и да продължават да си живеят изолирани. Абсолютна глупост, но те просто се страхуват от нова война. Само Ивънтайн им се противопоставя, на тях и на политиката им. Той знае, че единственият начин да се избегне една война, от която всички се страхуват, е да се нанесе изпреварващ удар и да се отсече главата на застрашаващия враг. Това е една от причините, поради които тази мисия е толкова важна — трябва да се направи нещо, което да възпре нашествието, преди да се е разраснало в повсеместна война.

Мениън беше минал от другата страна на малкия лагер и седна при тях точно навреме, за да чуе последните думи.

— Какво знаеш за Меча на Шанара? — попита той любопитно.

— Всъщност много малко — призна Дейъл, — макар че за нас това е история, а не легенда. Мечът винаги е бил обещание на елфския народ да не се страхува от съществата от света на духовете. Винаги е било считано, че краят на Втората война на расите е сложил и край на заплахата, и то веднъж завинаги. До тази причина никой не е обръщал внимание на факта, че цялото потомство на Шанара е измряло с течение на годините, с изключение на малцина, като Ший, за когото никой не знае, фамилията на Ивънтайн, нашата фамилия, станала владетелка почти преди сто години — при Елеседилите. Мечът останал в Паранор, забравен почти от всички до сега.

— Каква е силата на Меча? — упорстваше Мениън, прекалено настойчиво, по мнението на Флик, който хвърли на Ший многозначителен поглед.

— Не знам отговора на този въпрос — призна Дейъл и погледна Дюрън, който само сви рамене и поклати глава. — Като че ли само Аланон го знае.

В този момент всички погледнаха към високата фигура, която разговаряше сериозно с Балинор от другата страна на поляната. После Дюрън се обърна към останалите:

— Имаме късмет, че с нас е Ший — потомък на рода Шанара. Той ще съумее да разгадае тайната на силата на Меча, когато успеем да го вземем и с тази сила ще можем да сразим Господаря на мрака, преди той да е успял да подпали унищожителната война.

— Искаш да кажеш, ако успеем да го вземем — поправи го бързо Ший. Дюрън оцени забележката му, засмя се одобрително и кимна утвърдително.

— Все още има нещо, което не пасва както трябва — заяви Мениш тихо, стана ненадейно и тръгна да си търси място за спане. Ший го наблюдаваше как се отдалечава и усети, че е на същото мнение, но не знаеше какво могат да направят. В момента му се струваше, че надеждата им за успех в издирването на Меча е толкова малка, че предпочете да си мисли само за приключването на пътуването им до Паранор. Прогони мислите си за това, което може да се случи после.

Групата се събуди с пукването на зората и отново тръгна по виещата се пътека, с Хендъл най-отпред. Джуджето ги водеше с бърза крачка през множеството големи дървета и тучната зеленина, която ставаше все по-гъста и по-гъста колкото по навътре навлизаха в Анар. Пътеката започна да се изкачва, което показваше, че доближават до планините по протежението на централен Анар. Някъде по на север щяха да прекосят високите хребети, за да стигнат до равнините на запад, които се простират между тях и палатите на Паранор. Колкото по-дълбоко навлизаха в територията на гномите, толкова по-неспокойни ставаха. Завладя ги неприятното чувство, че някой непрекъснато ги дебне, скрит в гъстата гора и изчаква подходящия момент, за да ги нападне. Само Хендъл изглеждаше спокоен, очевидно освободен от страховете им защото познаваше местността. Вървяха без да говорят, а очите им претърсваха гората около тях. Към обед пътеката тръгна рязко нагоре и групата започна да се изкачва. Тук дърветата растяха доста нарядко и шубракът беше рехав. Небето вече се виждаше ясно през дърветата, тъмносиньо, абсолютно чисто, без никаква следа от облаче. Слънцето беше топло и ярко, лъчите му се промъкваха през разпръснатите дървета и огряваха цялата гора. Тук-там се появяваха малки групички от скали и теренът се издигаше във високи върхове и назъбени хребет Явно приближаваха южния сектор на планината в централен Анар. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен, а дишането им по-трудна След няколко часа групата стигна до много гъста борова гора, толкова гъста, че беше невъзможно да виждат на разстояние повече от двадесет-тридесет стъпки пред тях. Напред стръмни скали се издигаха на неколкостотин ярда и се извисяваха в синевата на следобедното небе. Гората се простираше във всички посоки и свършваше при високите канари. Когато излезе на една поляна Хендъл даде кратка почивка и поприказва няколко минути с Мениън, като ту сочеше към гората, ту към канарите. Очевидно се консултираше с него за нещо. Аланон отиде при тях, после махна на останалите да се съберат в тесен кръг.

— Името на горите, които ще прекосим, е Волфсктааг, ничия земя, както за джуджетата, така и за гномите. — обясни Хендъл тихо. — Избрахме този път заради по-малката вероятност да се сблъскаме с ловен патрул на гномите, нещо, което неминуемо би завършило с ожесточена битка. Говори се че Волфсктаагската планина се населява от същества от друг свят. Голям майтап, нали?

— Карай по въпроса — сряза го Аланон.

— Въпросът е — продължи Хендъл, като се направи, че не е забелязал забележката на историка, — че преди около петнадесетина минути бяхме забелязани от един, а може да са били и двама, гноми разузнавачи. Нищо чудно и други да се навъртат наоколо, кой знае. Планинецът казва, че е забелязал признаци, които говорят за голяма група. Няма никакво съмнение, че разузнавачите ще докладват за нас и бързо ще повикат помощ, затова ще трябва да вървим бързо.

— И което е още по-лошо — добави нетърпеливо Мениън — следите показват, че някъде пред нас има още гноми — зад тези дървета или в тях.

— Може да е така, но може и да не е така, планинецо — изрепчи му се Хендъл. — Дърветата растат по този начин на още почти една миля до стръмните скали. След гората пътеката навлиза в Прохода на примката, входът към Волфсктааг. Трябва да минем оттам. Всеки друг път ще ни коства още два дни и е почти сигурно, че ще налетим на гномите.

— Стига спорове — извика Аланон. — Да се измъкваме бързо. Когато минем от другата страна на прохода ще навлезем в планината. Гномите няма да ни последват там.

— Много оптимистично, няма що — измърмори Флик под носа си.

Групата навлезе в скупчените нагъсто дървета на боровата гора, в колона по един, и тръгна лъкатушейки сред грапавите, неравномерно разпръснати стволове. Изсъхнали иглички бяха нападали, струпани на купчинки, по цялата земя и образуваха мек килим, който поглъщаше шума от стъпващите по него крака. Дърветата със светла кора се издигаха високи и стройни. Завършваха с корони, наподобяващи оплетена от паяк паяжина, която украсяваше ясносиньото небе с филиграни с омайващи форми. Групата лъкатушеше упорито напред през лабиринта от стволове и клони и следваше неотклонно Хендъл, който бързо избираше пътя им, без да се колебае. Не бяха изминали и няколкостотин ярда, когато Дюрън бързо ги доближи и им направи знак да мълчат. Оглеждаше се подозрително и явно душеше нещо. — Дим — веднага извика той. — Те са подпалили гората.

— Не подушвам никакъв дим — заяви Мениън, душейки внимателно въздуха.

— Ти просто нямаш силното обоняние на елфите — отбеляза важно Аланон. Той се обърна към Дюрън. — Можеш ли да кажеш къде са го запалили?

— И аз подушвам миризмата на дим — каза замислено Ший изумен, че собствените му сетива са също толкова остри колкото на елфите.

Близо минута Дюрън въртя глава във всички посоки и се опитваше да уточни откъде идва миризмата на дим.

— Не съм съвсем сигурен, но изглежда са запалили огньове на повече от едно място. В такъв случай, гората ще пламне само след няколко минути! Аланон се поколеба за части от секундата, после им направи знак да продължат напред към Прохода на примката. Ускориха значително крачката, за да стигнат от другата страна на огнения капан, в който бяха заловени. Един пожар в тази борова гора бързо щеше да пресече всякаква възможност за спасение, когато се разпростреше по короните на дърветата. Големите крачки на Аланон и на обитателя на граничния район принудиха Флик и Ший да започнат да тичат, за да не изостават. В един момент Аланон извика вещо на Балинор и едрата фигура изостана и се скри край пътеката. Не виждаха Мениън и Хендъл пред себе си и само от време на време зърваха братята елфи, които се стрелваха между боровете. Аланон се движеше на няколко крачки зад тях и им подвикваше да побързат. Гъсти облаци от бял дим започнаха да проникват през скупчените стволове като плътна мъгла, засенчваха пътеката и все повече затрудняваха дишането. Още нямаше признаци за истински пожар. Явно огънят не се беше разгорял достатъчно силно, за да плъзне през преплетените клони и да ги повали. След няколко минута димът обгърна всичко и Ший и Флик започнаха ла кашлят силно при всяко поемане на въздух, а очите ги засмъдяха от острата миризма. Тогава Аланон им викна да спрат. Спряха неохотно и всеки миг очакваха да продължат, но Аланон като че ли се взираше в нещо назад, а слабото му мрачно лице изглеждаше странно бледо в бялата димна завеса. Не след дълго едрото тяло на Балинор отново се появи в гората зад тях, загърнато плътно в дългото ловно наметало.

— Прав беше, те са зад нас — каза той задъхан на историка, мъчейки се да си поеме въздух. — Подпалили са цялата гора зад гърба ни. Прилича на капан, който цели да ни подмами в Прохода на примката.

— Остани с тях — нареди бързо Аланон, като кимна към уплашените хора от Вейл. Трябва да настигна другите преди да са стигнали прохода!

С изумителна за такъв едър човек бързина високият водач скочи, стрелна се към дърветата отпред и изчезна почти на секундата. Балинор направи знак на младежите да го последват и те продължиха с бърза крачка в същата посока през задушаващия ги лютив дим. После, най-неочаквано, чуха ужасени острото пращене на горящата гора. Димът започна да се издига на талази край тях и да се превръща в ослепително бяла пещ от огромни облаци. Пожарът постепенно ги догонваше. След няколко минути щеше да ги застигне и да ги изгори живи. Тримата се разкашляха, без да могат да си поемат въздух, и се втурнаха като обезумели през боровете, в отчаян опит да се измъкнат от пъкъла, в който бяха попаднали. Ший хвърли бърз поглед към небето и ужасен видя как пламъците прескачат бясно по върховете на високите борове над и пред тях, упорито пълзят по огнения си път и се спускат все по-ниско и по-ниско.

Изведнъж високата каменна стена на канарите се замержеля през дима и дърветата и Балинор им кимна да тичат в тази посока. Минути по-късно излязоха на открито и видяха останалите от групата, които се бяха свили между скалите. Пред тях пътеката се виеше нагоре между канарите и се губеше в Прохода на примката. Тримата бързо се присъединиха към групата и цялата гора лумна в пламъци.

— Опитват се да ни заставят да избираме дали да бъдем изпечени живи в тази борова гора или да тръгнем през прохода — кресна Аланон, като се мъчеше да надвика пращенето на горящата гора, вперил неспокоен поглед в пътеката пред тях.“ — Знаят, че пътищата, по които можем да тръгнем са само два. Но и техните възможности са само две и точно по тази причина губят предимството си. Дюрън, навлез малко в прохода и виж дали гномите не са устроили засада.

Елфът се отдалечи, ниско приведен, без да каже дума. Наблюдаваха го, докато изчезна нагоре по пътеката в скалите. Ший се сгуши до другите. Толкова много му се искаше да може да помогне с нещо.

— Гномите не са глупаци — гласът на Аланон се вряза внезапно в мислите му. — Онези в прохода знаят, че ще бъдат отрязани от другите, които са подпалили гората. Но и не биха рискували да отстъпят през Волфсктаагските планини просто ей така. Или отпред в прохода има голяма сила от гноми, което Дюрън би трябвало да може да ни каже, или имат нещо друго наум.

— Каквото и да е то, те вероятно ще се помъчат да осъществят плановете си в местността, наречена Възела — обясни им Хендъл. — На това място пътят се стеснява толкова много, че по пътеката, образувана от издигащите се ужасно близо една до друга скали, не могат да минат двама души едновременно. — Замълча и като че ли се замисли за нещо.

— Не разбирам защо са намислили да ни спрат — намеси се бързо Балинор. — Тези скали са почти отвесни. Никой не би могъл да ги изкачи без продължително опасно катерене. Гномите не са имали достатъчно време да стигнат ей-там до високото, след като са ни забелязали.

Аланон поклати замислено глава. Явно и той си мислеше същото и не можеше да разбере какво им готвеха гномите. Мениън Лий заговори нещо тихо на Балинор. После внезапно остави групата, насочи се към входа на прохода, където стените на канарите се стесняваха рязко, и започна да разглежда внимателно земята. Горещината беше станала толкова непоносима, че бяха принудени да се доближат още малко до входа на прохода. Всичко все още беше замъглено от облаците бял дим, които се носеха откъм загиващата гора и се разпръсваха бавно във въздуха. Изминаха дълги минути докато шестимата чакаха завръщането на Мениън и Дюрън. Все още можеха да виждат как слабият планинец изучава земята при входа на прохода, високата му фигура неясно очертана в наситения с дим въздух. Накрая той се изправи и тръгна бавно към тях. Почти веднага след него се появи и връщащият се елф.

— Има следи от стъпки, но никакви друга признаци на живот в прохода — докладва Дюрън. — Явно нищо не е пипано до най-тясното място. Не продължих по-нататък.

— Има нещо друго — намеси се бързо Мениън. — При входа на прохода открих две ясни редици от отпечатъци на стъпки, които водят навътре и две други, които водят навън. Следите са от крака на гноми.

— Трябва да са се промъкнали преди нас и после са излезли и заели позиции близо до стените от канари. А ние сме допуснали груба грешка, че сме се заклещили в средата. — каза ядосано Балинор. — Но ако те са били там преди нас, какво…?

— Нищо няма да разберем, ако седим тук и умуваме — заключи възмутено Аланон — само ще тънем в догадки. Хендъл, тръгвай най-отпред, след теб планинеца, а останалите да следват в досегашния ред.

Якото джудже тръгна до Мениън и острите им очи се впиваха във всеки камък, който очертаваше виещата се пътека, докато се стесняваше в Прохода на примката. Другите вървяха на няколко крачки зад тях и хвърляха преценяващи погледи към неравния терен, който ги заобикаляше. Ший рискува и погледна бързо назад. Видя, че Аланон го следва отблизо, но Балинор не се виждаше никакъв. Очевидно Аланон отново беше оставил обитателя на граничната зона да охранява гърба на колоната в края на горящата борова гора, да наблюдава дали останалите някъде зад тях гноми ловци не са намислили някакъв начин на действие, който да ги погуби. Ший инстинктивно усещаше, че са хванати в капан, усърдно подготвен за тях от лукавите гноми и всичко, което им оставаше, беше да открият как точно ще се задейства.

В първите стотина ярда пътеката се изкачваше рязко, после постепенно изтъняваше и така се стесняваше, че между скалите беше невъзможно да се промъкне повече от един човек. Проходът не беше нищо друго, освен дълбока ниша в предната част на канарата. Скалите от двете й страни се накланяха толкова навътре, че почти се допираха и образуваха нещо като свод високо над главите им. Една единствена тънка ивица от синьото небе струеше надолу към тях и осветяваше слабо виещата се, отрупана с камъни, пътека. Напредваха много бавно, защото водачът им се оглеждаше за поставени от гномите капани. Ший нямаше представа какъв участък Дюрън беше успял да разузнае, но той явно не се бе осмелил да навлезе в местността, която Хендъл беше нарекъл Възела. Досещаше се за произхода на името. Проходът беше ужасно тесен и пораждаше у човек тягостното усещане за възела на примката на палач и злата участ на осъден на смърт. Чуваше тежкото дишане на Флик почти в тила си и изпитваше неприятното чувство, че се задушава от близостта на скалите. Движеха се бавно напред, леко приведени, за да избегнат допира с острите им като бръснач издатини.

В един момент намалиха още повече ход и се скупчиха заедно. Ший чу зад тях плътния глас на Аланон, който роптаеше, искаше да разбере какво се е случило, настояваше разпалено да мине пред тях. Но в тези тесни участъци беше невъзможно някой да му направи път. Ший надзърна напред и забеляза пред водачите силен лъч от светлина. Явно пътеката най-после се разширяваше. Почти се бяха освободили от Прохода на примката. Но после, точно когато ся помисли, че са стигнали до безопасността на другия край, се чуха силни викове и цялата колона спря. Гласът на Мениън проряза полумрака изненадано и ядосано. Това накара Аланон да изругае тихо и гневно и да нареди на групата да продължи напред. За момент нищо не се случи. Отново тръгнаха бавно напред и навлязоха в широко открито пространство, засенчено от стените на канарите. Внезапно стръмните скали се раздалечаваха рязко и разкриваха обляно в слънчева светлина небе.

— Точно от това се страхувах — мърмореше си Хендъл под носа, когато Ший последва Дейъл и излезе от нишата. — Надявах се гномите да не са стигнали толкова далеч в земята, която за тях е табу. Изглежда, че са ни пипнали в капан, планинецо.

Ший излезе в светлината на скалиста площадка, където останалите от групата стояха и си говореха приглушено с нотки на гняв и безсилие. Почти в същия момент се появи Аланон и всички се загледаха напред. Скалата, на която стояха, се издаваше напред от отвора на Прохода на примката на около петнадесетина фута и образуваше малък ръб, който рязко се спускаше в широка зейнала цепнатина, дълбока стотици фута. Дори и на ярката слънчева светлина дъното й не се виждаше. Стените на канарата зад гърбовете им образуваха полукръг и слизаха косо и рязко надолу до гъстите гори. Пропастта, истинско чудо на природата, не можеше да се заобиколи. От другата страна на цепнатината висяха останките на нещо, което е било висящ дървен мост. Той е бил единственото средство, което пътниците са могли да използват, за да преминават. Осем чифта очи изучаваха отвесните стени на канарите и търсеха начин да се изкачат по хлъзгавите им стени. Повече от ясно беше, че единственият начин да стигнат до отсрещната страна е да минат направо през зейналия ров пред тях.

— Гномите са знаели какво правят, когато са разрушили моста! — разгневи се Мениън, без да се обръща определено към някого. — Оставиха ни да паднем в капан между тях и тази бездънна яма. Дори няма да има нужда да идват след нас. Могат да чакат, докато умрем от глад. Ама че гадост…

Млъкна вбесен. Всички знаеха, че са постъпили глупаво, като позволиха да бъдат примамени да влязат в такъв елементарен, но истински капан. Аланон се доближи до ръба на пропастта, надникна внимателно в дълбините и и после проучи терена от другата страна. Търсеше начин за преминаване.

— Ако беше малко по-тясна или ако разполагах с малко повече пространство, да се засиля, може би щях да мога да я прескоча — обади се Дюрън.

Ший изчисли, че разстоянието до отсрещната страна е около тридесет и пет фута. Поклати глава със съмнение. Дори Дюрън да беше най-добрият скачач в света, опитът му едва ли щеше да бъде успешен при тези условия.

— Чакайте малко — изведнъж извика Мениън, като се обърна към Аланон и посочи на север. — Какво ще кажете за онова старо дърво, закрепило се на канарата вляво?

Всички погледнаха нетърпеливо, без да могат да разберат какво имаше предвид планинецът. Дървото, което им показваше, бе пуснало корени в скалата отсреща на почти сто и петдесет ярда от тях. Сивият му ствол се очертаваше на фона на ясното небе, клоните му бяха без листа и голи, провиснали тягостно надолу, като уморени крайници на някой източен гигант, замръзнал в полукрачка. Това беше единственото дърво на обсипаната с камъни пътека, която се отдалечаваше от пропастта и изчезваше под канарите в гората отвъд. Ший гледаше като всички останали, но не можеше да разбере с какво то можеше да им помогне.

— Ако мога да забия стрела в онова дърво със завързано на нея въже, някой по-лек може да мине по него и да завърже въжето за останалите — предложи принцът на Лий, като стискаше силно в лявата си ръка големия ясенов лък.

— Разстоянието е повече от сто ярда — отговори Аланон, като го преценяваше. — Като прибавим и тежестта на въжето, завързано за стрелата, ти ще трябва да постигнеш най-високия резултат по стрелба в света, за да я изпратиш там. Да не говорим, че трябва да я забиеш в дървото достатъчно дълбоко, за да може да издържи тежестта на човек. Не мисля, че това е възможно.

— Или дайте да измислим нещо, или да забравим за Меча на Шанара — изръмжа Хендъл с пламнало от гняв лице.

— Имам една идея — изведнъж се осмели да се обади Флик и направи крачка напред, докато говореше. Всички погледнаха към якия младеж от Вейл, сякаш го виждаха за пръв път.

— Е, хайде, казвай, какво чакаш! — извика Мениън нетърпеливо. — Каква е тя, Флик?

— Ако в групата има стрелец специалист — Флик стрелна към Мениън злобен поглед — той би трябвало да е способен да изпрати стрела с въже в дървената част на моста, който виси на отсрещната страна и да го изтегли обратно отсам.

— Тази идея си заслужава да се опита — съгласи се Аланон веднага. — Но кой…

— Мога да се справя — отвърна Мениън и на свой ред стрелна ядно с очи към Флик. Аланон кимна с глава, а Хендъл извади яко въже, което Мениън Лий стегна здраво за стрелата и завърза свободния му край за широкия си кожен колан. Постави стрелата на големия ясенов лък и се прицели в парче дърво, което висеше на тридесетина фута под него, все още закрепено за една скоба на счупения мост. Всички гледаха притаили дъх, когато той опъна тетивата, прицели се бързо и уверено и освободи стрелата с рязко отпускане. Стрелата полетя към пропастта и се заби в дървото, а въжето се заклати отпуснато.

— Великолепен изстрел, Мениън — Дюрън го потупа одобрително по рамото, а планинецът се засмя.

Останките от моста бяха изтеглени обратно при тях. Аланон потърси място, където да ги прикачи, но клиновете, които са крепили моста, бяха свалени от томите. Накрая Хендъл и Аланон се наведоха над ръба на пропастта, и опънаха въжето на моста, а Дейъл започна да се придвижва по него над зейналата пропаст, местейки последователно ръцете си с прикрепено второ въже около кръста му. Имаше няколко напрегнати момента, когато облеченият в черно наметало гигант и мълчаливото джудже се огъваха силно от тежестта, но накрая Дейъл успя да стигне на отсрещната страна. Балинор се появи и ги осведоми, че пожарът започва да затихва и гномите ловци скоро ще навлязат в Прохода на примката. Дейъл завърза здраво края на въжето, което носеше със себе си и бързо го прехвърли обратно, където завързаха и другия му край. Останалите от групата започнаха да преминават на другата страна на пропастта по начина, използван от Дейъл, един по един. Когато всички успяха да преминат, въжето беше срязано и пуснато в пропастта, заедно с остатъците от стария мост, за да са сигурни, че няма да могат да ги преследват.

Аланон нареди на групата да се изнесе бързо и тихо, за да не разберат приближаващите гноми, че са успели да се измъкнат от грижливо подготвения капан. Преди да тръгнат високият историк се доближи до Флик, постави мършавата си тъмна ръка на рамото му и се усмихна мрачно.

— Днес, приятелю мой, ти си извоюва правото да бъдеш част от групата ни — право, което не е свързано с родството ти с брат ти.

Обърна се и даде знак на Хендъл да поеме водачеството, Ший погледна пламналото от щастие лице на Флик и потупа сърдечно брат см по гърба. Той наистина беше заслужил правото да бъде редом с другите — право, което Ший все още може би не си беше извоювал.

ГЛАВА 11

След като изминаха още десетина мили в планините Волфсктааг, Аланон им каза да спрат. Проходът на примката и опасността да бъдат нападнати от гномите отдавна бяха останали зад гърба им и сега те вече бяха навътре в гората. Вървели бяха бързо и до момента не се беше случило нищо, което да ги обезпокои. Пътят беше широк и чист, а теренът равен, въпреки че се бяха изкачили на няколко мили нагоре в планината. Въздухът беше свеж и прохладен, така че пътуването им беше почти приятна Топлото следобедно агънце грееше ярко и светлината му повдигаше духа на групата. В тази планина горите бяха разпръснати, отделени от стърчащи хребети и върхове, които бяха голи и покрити със сняг. Открай време това беше забранена страна, дори и за джуджетата, но никой не забеляза признаци на нещо необичайно, което би могло да бъде сигнал за тревога. Разнасяха се всичките нормални звуци на гората — от резониращото цвъртене на насекомите до веселото чуруликане на пъстроцветни птички с различни форми и размери. Изглежда бяха направили разумен избор на пьтя до палатите на Паранор, които все още бяха далеч.

— След няколко часа ще спрем да пренощуваме — каза високият странник, след като ги събра около себе си. — Но рано сутринта ще ви напусна, за да разузная пътя напред, да проверя дали зад Волфсктааг няма някакви следи от Господаря на магиите и помощниците му. След като свършим с прехода на тези планини и на един къс участък в горите на Анар, ще трябва да прекосим равнините отвъд тях и да стигнем до Зъбите на дракона, точно под Паранор. Трябва да разбера дали съществата от Северната земя или техните съюзници не са блокирали входа, за да можем бързо да изберем друг път.

— Сам ли ще тръгнеш? — попита Балинор.

— Мисля, че за всички ни ще бъде по-добре, ако тръгна сам. Опасността за мен е малка, а всеки от вас ще се нуждае от помощта на другия, когато отново стигнете до горите на централен Анар. Подозирам, че групите от гноми ловци ще наблюдават всички проходи, които извеждат от тези планини, за да се уверят, че няма да ги напуснете живи. Хендъл може да ви прекара през тези клопки не по-зле от мен. Ще се опитам да ви пресрещна някъде по пътя преди да стигнете до равнините.

— По кой път ще тръгнеш? — попита неразговорливото джудже.

— Проходът на Джейд предлага най-добро прикритие. Ще маркирам пътя с малки парчета плат, както правех досега. Червеното ще означава опасност. Следвайте белият цвят и всичко ще е наред. А сега да продължим още малко, докато все още е светло.

Тръгнаха през Волфсктааг и вървяха докато слънцето потъна зад очертанията на планините на запад и пътеката пред тях престана да се вижда ясно. Тази нощ нямаше луна, макар че звездите хвърляха мъждив блясък върху назъбения пейзаж. Групата се разположи под висок остър зъбер на скала, който се издигаше на няколкостотин фута над тях и приличаше на голям меч, врязващ се рязко в тъмното небе. Срещу скалата имаше групи от високи дървета, които заобикаляха лагера в полукръг — добро прикритие от всички страни. Втора вечер ядоха студена храна. Все още не искаха да палят огън, който можеше да разкрие присъствието им. Хендъл направи график за охрана на лагера през цялата нощ. Практика, която, според него, беше необходима във вражеска страна. Всички се редуваха, като всеки седеше на пост по няколко часа, докато другите спяха. След вечерята нямаше почти никакви разговори. Завиха се в одеялата си почти веднага, уморени от дългото ходене през деня.

Ший поиска да бодърства пръв, защото изгаряше от желание да вземе някакво участие като член на групата. Все още изпитваше чувството, че не е допринесъл) почти с нищо, докато другите бяха рискували живота си за него. Отношението на Ший към пътуването до Паранор се промени значително през изминалите два дни. Започна да осъзнава колко важно е да вземат Меча на Шанара, колко много хора от Четирите земи зависят от него, за да бъдат защитени от Господаря на магиите.

Преди той бягаше от опасността на Носителите на черепи и от наследството си като потомък на рода Шанара. Сега вървеше към една още по-голяма заплаха, сблъсък със сила, толкова внушителна, че границите й никога не са били определяни, и то под закрилата на куража само на седем простосмъртни мъже. Ший знаеше с какво ще се сблъска, но дълбоко в себе си усещаше, че ако се откаже да продължи, ако се откаже от малкото, което беше дал, той щеше да се превърне в жалък предател както на родството си с елфите, така и на човека. Той щеше най-бездушно да опровергае гордостта, която изпитваше от загрижеността си за сигурността и свободата на хората. Знаеше, че дори сега да му кажеха, че не ще може да успее, той трябваше да опита.

Аланон си легна без да каже дума на никого и за секунди заспа. Ший наблюдаваше неподвижното му тяло по време на двучасови я си пост и после се оттегли, когато Дюрън го смени. Когато Флик се събуди след полунощ, за да заеме поста си, водачът им се поразмърда и се надигна бавно, загърнат злокобно в големия си черен плащ. Флик си помисли, че изглежда точно такъв, какъвто го беше видял за пръв път по пътя за Шейдската долина. Постоя за момент и погледа спящите, после обърна поглед към Флик, който стоеше неподвижен на един камък. След това, без да каже дума, без да направи никакъв жест, тръгна по пътеката, която го отдалечаваше от тях и изчезна в тъмнината на гората.

През останалата част от нощта Аланон вървя без да спира, за да стигне до Прохода на Джейд в централен Анар и в равнините на запад от него. Тъмната му фигура се плъзгаше през смълчаната гора като сянка, която докосва земята само за миг и продължава бързо напред. Изглеждаше нереален. Преминаваше край малките същества, които го зърваха и го забравяха. Той нито ги променяше, нито ги оставяше съвсем същите, след като ги отминеше, а запечатваше незаличимия си образ в неразбиращите им главици. Отново се замисли за пътуването, което правеха до Паранор. Разсъждаваше върху това, което той знае, но никой друг не би могъл да знае и изпита ужасно чувство на безпомощност пред предстоящите събития, които можеха да се окажат отминаването на една епоха. Другите само подозираха ролята му в това, което се беше случило, в това, което предстоеше да се случи, но единствено той беше принуден да живее с истината за собствената си съдба, и за тяхната съдба. Изропта на глас при тази мисъл. Ненавиждаше всичко, което се случваше, но знаеше, че той просто няма избор. Дългото му слабо лице приличаше на черна маска на нерешителност на фона на смълчаните дървета, край които минаваше при самотния си преход. Лице, набраздено с дълбоки бръчки на тревога, но непреклонно, с вътрешна твърдост, която щеше да подхранва душата, когато сърцето си отидеше. Зазоряването го свари в една особено гъста гора, която се простираше на няколко мили напред в хълмистата местност. Веднага забеляза, че тази част на гората е изумително тиха, сякаш някаква особена смърт беше докоснала с ледената си ръка земята. Пътят зад него беше внимателно маркиран с малки ленти бял плат. Забави крачка. Досега не беше забелязал нищо, което да го обезпокои, но сега някакво шесто чувство се надигна в пъргавия му ум и го предупреждаваше, че нещо не е наред. Стигна до място, където пътеката се разклоняваше. Едното отклонение, широка, чиста пътека, която приличаше на едновремешен главен път, водеше наляво и надолу, вероятно към огромна долина. Трудно можеше да се определи точно, защото дърветата се извисяваха над всичко и закриваха от погледа пътя след първите неколкостотин ярда. Втората пътека беше обрасла с гъсти шубраци. През нея не можеха да минат двама души, без да я разчистят, за да я разширят. Тясната пътека водеше нагоре към висок хребет, разположен под ъгъл към Прохода на Джейд.

Изведнъж мрачният историк настръхна, когато усети присъствието на друго същество, безспорно зла форма на живот, някъде по-надолу по пътеката, която водеше към невидимата долина. Не се чуваше шум от някакво движение. Каквото и да беше, то предпочиташе да лежи и да чака жертвите си на пътека. Аланон бързо откъсна две ленти плат, едната червена, другата бяла. Върза червения плат на по-широката пътека, която водеше към долината, а белия плат на по-малката пътека, която водеше към хребета. Когато изпълни задачата си се спря и отново се заслуша. Продължаваше да усеща присъствието на съществото надолу по пътя към долината, но не успя да забележи някакво движение. То в никакъв случай не беше по-силно от него, но щеше да бъде опасно за мъжете, които го следваха. След като за последен път провери лентите от плат, той безшумно пое по тясната пътека към хребета и изчезна в гъстите шубраци.

Измина почти час преди съществото, което лежеше дебнешком в долината, да се реши да разузнае. То беше високо интелигентно, нещо, което Аланон не отчете, и знаеше, че онзи, който беше минал отгоре, беше усетил присъствието му и умишлено беше избягнал този път. Освен това знаеше, че способностите на този човек бяха далеч по-големи от неговите. Затова лежа безшумно в гората и го изчака да си отиде. Реши, че беше чакало достатъчно дълго. Минути по-късно то се взря напрегнато в затихналото разклонение на главния път, където двете ленти плат се вееха леко в слабия горски вятър. Каква глупост са тези знаци, помисли си лукавото същество и тромаво повлече напред огромното си туловище с неправилна форма.

Последен на пост стоя Балинор и когато зората се пукна рязко със заслепяващи златисти лъчи над източния планински хоризонт, високият обитател на граничната зона внимателно пробуди останалите от групата от спокойния им сън и те усетиха студа на ранното утро. Бързо се оправиха, погълнаха набързо закуската и докато се опитваха да се стоплят във все още хладния въздух на слънчевия ден, събраха мълчаливо багажа си и се приготвиха за прехода за деня. Някой попита за Аланон и Флик сънливо отговори, че историкът беше потеглил някъде около полунощ, без да му каже нещо. Никой не се изненада, че бяха напуснати безмълвно, и повече не коментираха въпроса.

След половин час групата беше на пътеката, водеща на север през горите на Волфсктааг. Вървяха безшумно, без почти никакви разговори, в същия ред както преди. Хендъл беше отстъпил мястото си на водач на надарения Мениън Лий, който се движеше с безшумната грациозна походка на котка през преплетените клони и храсталаци по покритата с листа земя.

Хендъл изпитваше особено уважение към принца на Лий. След време той нямаше да има равен на себе си като обитател на гората. Но джуджето знаеше и още нещо. Планинецът беше прибързан и все още неопитен, а в тези земи оцеляваха само предпазливите и улегналите. Но практиката беше единственият добър учител. Ето защо джуджето неохотно позволи на младия търсач на следи да води групата, а то следеше с четири очи всичко, което се появяваше на пътеката пред тях. Почти веднага вниманието на джуджето беше привлечено от една особено смущаваща подробност, която спътникът му изобщо не забеляза. На пътя нямаше никакъв знак от мъжа който беше минал само няколко часа преди тях, Хендъл разгледа много щателно земята, но не можа да забележи дори и най-малка следа на човешки крак. Лентите от бял плат бяха поставени на редовни интервали, точно както беше обещал Аланон. Но нямаше никакви следи от минаването му. Хендъл знаеше разказите за загадъчния странник и беше чувал, че той притежава невероятни способности. Но никога не беше допускал, че е такъв завършен следотърсач, че да може напълно да заличи следите си. Джуджето беше силно озадачено, но реши да не го споделя с другите. В края на колоната Балинор също си мислеше за загадъчния мъж от Паранор, за историка, който знаеше ужасно много неща, без някой да беше подозирал това, за пътешественика, който изглежда е бил навсякъде, но за когото се знаеше толкова малка Като дете беше виждал Аланон от време на време в кралството на баща си, но много смътно си го спомняше. Мрачен странник, който идваше и си отиваше без предупреждение, който винаги беше толкова мил към него, но никога не беще предлагал да му разкаже собствената си загадъчна съдба. Осведомените мъже на всичките земи познаваха Аланон като учен и философ, който няма равен на себе си. Други го познаваха само като скитник, който живее благодарение на добрите си съвети и притежава учудващо мрачен здрав разум, който никога никой не беше уличил в някаква грешка. Балинор се беше учил от него и можеше да се каже, че беше започнал да му се доверява едва ли не сляпо. Въпреки това той никога не беше разбирал истински историка. Поразсъждава още малко върху това и внезапно го осени една мисъл, почти като ненадейно откровение. Даде си сметка, че през цялото време, Прекарано с Аланон, той никога не беше забелязал някакъв признак на остаряване.

Пътят започна да се изкачва и стеснява, а големите дървета на гората и гъстите храсталаци прилепнаха в плътни стени. Мениън добросъвестно беше следил белите ленти плат и не се съмняваше, че те сочат правилната посока. Но след като пътят стана забележимо по-труден от преди, той, без да се усети, започна сам да проверява. Беше почти обяд, когато пътеката неочаквано се разклони и изненаданият Мениън се спря.

— Странно. Разклонение в пътя, а никакъв знак. Не мога да разбера защо Аланон е отминал, без да остави знак.

— Нещо трябва да се е случило на знака — каза Ший и въздъхна тежко. — Кой път да поемем?

Хендъл изучаваше внимателно земята. По пътеката, която водеше нагоре към хребета имаше следи от минаването на някой. Неотдавна паднали клонки и листа. По долната пътека обаче имаше следи от стъпки, макар и много бледи. Инстинктивно усещаше, че нещо опасно лежи по единия, а може би и по двата пътя.

— Това никак не ми харесва. Тук има нещо нередно — измърмори той неопределено. — Знаците са объркани, може би нарочно.

— Възможно е всичките тези приказки, че тази земя е табу, в крайна сметка да не са измислица — предположи Флик сухо и седна на едно паднало дърво.

Балинор мина напред и се посъветва набързо с Хендъл за посоката, в която се намира проходът на Джейд. Хендъл призна, че по долния път ще стигнат най-бързо, пък и той очевидно е главният. Но нямаше начин да разберат по кой път е тръгнал Аланон. Накрая Мениън вдигна отчаяно ръце и настоя най-после да вземат някакво решение:

— Всички знаем, че Аланон не би минал по този път, без да остави знак. Така че единственият възможен извод е, или че нещо се е случило на знаците, или че нещо се е случило на самия него. И в двата случая не можем да седим тук и да чакаме да открием отговора. Той каза, че ще се срещнем при Прохода на Джейд, или зад гората, затова предлагам да тръгнем по долния път — най-бързия.

Хендъл отново им каза, че е объркан от знаците по долния път. Натрапчивото му усещане, че там има нещо опасно, се беше появило и у Ший в момента, в който пристигнаха на мястото и не намериха ленти плат. Балинор и останалите поспориха разгорещено няколко минути и накрая приеха предложението на планинеца. Ще тръгнат по най-бързия път но ще бъдат ужасно нащрек, докато не излязат от тези тайнствени планини.

Смениха реда на колоната и поставиха Мениън за водач. Спуснаха се бързо по полегатия долен път. Той ги водеше към долина, закрита от големи дървета, които растяха плътно едно до друго мили наред във всички посоки. Много скоро пътят започна удивително да се разширява, дърветата и храстите се отдръпнаха, а теренът се изравни и наклонът стана почти незабележим. Страховете им започнаха да се разсейват, когато ходенето стана по-леко. Очевидно беше, че дълги години пътят е бил главно шосе за обитателите на тази земя. Вървели бяха не повече от час, когато стигнаха долината. Трудно беше да се каже къде точно се намираха поради планинските вериги, които ги заобикаляха отвсякъде. Гората закриваше всичко от погледа освен пътеката непосредствено пред тях и безоблачното синьо небе над тях.

След кратко пътуване през долината групата забеляза необикновена структура, която се издигаше пред дърветата като огромна рамка. Сякаш беше част от гората около нея, с изключение на това, че елементите й бяха прави. След малко те се озоваха достатъчно близко и видяха, че това е поредица от гигантски, покрити с ръжда греди, които опасяват като в рамка квадратни късове от откритото небе. Групата автоматично забави крачка, огледа се внимателно, за да се увери, че това не е някакъв капан, поставен за непредпазливи пътници. Но нищо не помръдна и те продължиха да се доближават, заинтригувани от структурата, която се издигаше мълчаливо пред тях.

Изведнъж пътят свърши и странната рамка се разкри напълно пред очите им. Огромните метални греди, захабени от времето, изглеждаха все така яки, каквито са били през изминалите векове. Те бяха част от един голям навремето град, построен толкова отдавна, че никой вече не си спомняше за съществуването му. Град, забравен като долината и планините, в които се намираше — последен паметник на цивилизацията на изчезнали същества. Металната рамка беше здраво поставена в огромна основа от нещо като камък, който сега се ронеше и рушеше от времето и годините. На места се виждаха останки от някогашни стени. Много от загиващите сгради бяха скупчени на групи. Те се простираха на няколко стотици ярда пред пътниците и завършваха там, където стената на гората отбелязваше края на немощната намеса на човека пред неунищожаемата природа. Вътре в самите структури и по основата на рамката растяха храсти и малки дървета в огромно изобилие и по-скоро изглеждаше, че те задушават до смърт града, а не че времето го руши. Групата съзерцаваше в гробно мълчание това странно свидетелство за друга епоха, дело на хора като тях отпреди толкова много години. Ший изпита остро чувство на безсмислие при вида на зловещите рамки, умореният живот на които ръждата бавно преяждаше и отнемаше.

— Какво е това място? — попита той тихо.

— Останките на някакъв град — вдигна рамене Хендъл, като се извърна към младежа от Вейл. — Струва ми се, че това място е пусто от векове наред.

Балинор се доближи до най-близката структура и потърка металната греда. Огромни прашинки от ръжда и мръсотия се посипаха като дъжд и отдолу се показа мътен стоманеносив цвят, който показваше, че в постройката все още имаше някаква сила. Другите от групата последваха човека от границата, когато той се доближи бавно до основата и загледа внимателно наподобяващата камък структура. Минута след това се спря до един ъгъл и изчетка ръждата и мръсотията от повърхността. Отдолу се показа една единствена дата, която все още се виждаше в рушащата се стена. Всички се наведоха, за да я разчетат.

— Та този град е съществувал преди Великите войни! — възкликна Ший изумен. — Не мога да повярвам. Това трябва да е най-древната структура, която все още съществува. — Спомням си какво ни каза Аланон за хората, които са — живели по онова време — каза Мениън, отдал се за момент на смътни спомени. — Той каза, че този век бил велик. Дори да е така, всичко, което той може да ни покаже, е само това. Нищо друго, освен няколко метални пръти.

Балинор и Хендъл се притесняваха от това спиране. Но се съгласиха да починат малко, стига да не се разпръскват. Ший се доближи до следващата сграда, придружен от Флик. Хендъл седна и погледна подозрително огромните рамки. Противен му беше всеки момент от престоя им в тази метална джунгла, толкова различна от собствената му горска родина. Другите последваха Мениън от другата страна на сградата, на която току-що бяха научили датата, и откриха част от име, издълбано върху паднал къс стена. След няколко минути Хендъл се улови, че мечтае за Кълхейвън и за семейството си, и моментално застана нащрек: всички бяха наоколо, но Ший и Флик се бяха отдалечили към лявата част на мъртвия град — те продължаваха да разглеждате любопитство разпадащите се останки и търсеха следи от древната цивилизация. В този момент усети, че чува само тихите гласове на спътниците си. Заобикалящата ги гора беше потънала в мъртвешка тишина. В спокойната долина нямаше дори лек полъх на вятър, нямаше дори една прелитаща над тях птичка, не се чуваше резониращо бръмчене дори на едно насекомо. Собственото му тежко дишане отекваше дрезгаво в напрегнатия му слух.

— Нещо не е наред — промърмори той на глас, а ръката му инстинктивно посегна към тежкия боен боздуган.

В този момент Флик забеляза нещо матово бяло на земята от едната страна на сградата, която Ший и той изучаваха, скрито отчасти от основата. Изгарян от любопитство, той се доближи до предмета, който приличаше на пръчки с различна големина и форма, разхвърляни безразборно наоколо. Ший не забеляза интереса на брат си и се отдалечи от сградата, загледан като омагьосан в останките на друга структура. Флик се приближи, но все още не можеше да разбере, дори и от няколко стъпки разстояние, какво представляват белите пръчки. Едва когато се надвеси над тях и видя мътния им блясък върху черната земя, осветена от следобедното слънце, разбра, изтръпнал до премаляване, че това са кости.

Джунглата зад набития младеж от Вейл се разцепи и клонки и клечки се разхвърчаха с оглушителен трясък. Сивкав ужас с много крайници и с чудовищни размери се измъкна от укритието си. Кошмарна мутация на човешка плът и машина с уродливи крака, които крепяха покритото с твърда козина тяло, състоящо се наполовина от метално покритие, наполовина от плът. Насекомоподобна глава се поклащаше от време на време върху метален врат. Пипала, които завършваха със сензори, се спускаха леко над две искрящи очи и свирепи челюсти, които потракваха гладно. Създадено от хората на друга епоха, за да служи на господарите си, то беше надживяло масовото унищожение, което ги беше заличило от лицето на земята. Но оцеляло и запазило вековното си съществуване с метални части, присадени към разпадащото се тяло, то се беше превърнало в злочеста аномалия. И още по-лошо. Започнало беше да се храни с плът.

Нахвърли се върху нещастната си жертва преди някой да успее да се помръдне. Ший се намираше най-близко, когато огромното същество удари брат му с протегнат крайник, свали го и го прикова безпомощен на земята. Докато се навеждаше към него челюстите му издаваха стържещи звуци. Ший мислеше напрегнато. Извика силно, изтегли късия си ловен нож и размаха жалкото си оръжие, докато търчеше бясно, за да помогне на Флик. Съществото току-що беше сграбчило изпадналата в безсъзнание жертва, когато вниманието му беше отклонено към другото човешко създание, което се беше втурнало в яростно нападение. Разколеба се за миг от неочакваната атака, после отпусна смъртоносната си хватка и отстъпи предпазливо малко назад. Огромното му туловище отново зае нападателна позиция, а изпъкналите му зелени очи се приковаха върху крехката фигура на мъжа пред него.

— Ший, не…! — извика ужасен Мениън, когато младежът от Вейл замахна безуспешно към един от разкривените крайници на съществото. От дълбините на огромното тяло на чудовището изригнаха яростни стържещи звуци и то замахна силно с един протегнат крайник, мъчейки се да прикове жертвата на земята. Но Ший се измъкна с леки отскоци. И тогава, пред ужасените очи на останалите, кошмарът от джунглата връхлетя върху нещастния човек от Вейл — една вихрушка от заплетени крайници и косми. Точно когато Ший щеше да изтегли Флик на безопасно разстояние, съществото го претърколи на земята и за секунда всичко потъна в облак от прах.

Всичко стана толкова бързо, че никой не беше имал възможност да реагира. Хендъл никога не беше виждал толкова огромно и толкова свирепо същество, същество, което явно беше живяло в тези планини от незапомнени времена, в очакване на нещастните ся жертви. Джуджето се намираше най-далече от мястото на битката, но бързо се придвижи напред, за да помогне на падналия младеж от Вейл. Другите също се задвижиха. В момента, в който прахта се слегна достатъчно и отвратителната глава отново се появи, се разнесе шум от отпуснати едновременно три тетиви на лъкове. Стрелите се забиха с тъпи звуци дълбоко в черното покрито с козина туловище. Съществото заскърца побесняло, надигна се, простря напред крайниците си и затърси новите си нападатели.

Предизвикателството не остана без ответна реакция. Мениън Лий хвърли лъка от ясеново дърво, изтегли от ножницата големия меч и го стисна здраво в ръцете си.

— Лий, Лий! — бойният вик на хиляди години проехтя, когато принцът се втурна като обезумял към чудовището през ронещите се основи и срутените стени. Балинор беше изтеглил собствения си меч, чието огромно острие искреше свирепо в ярката слънчева светлина и се хвърли да помага на планинеца. Дюрън и Дейъл запращаха една след друга стрели в главата на гигантския звяр, а той, изпаднал в бяс, стържеше бясно и с помощта на предните си крайници отблъскваше стрелите и ги вадеше от дебелата си кожа. Мениън стигна до отвратителното чудовище преди Балинор и със силен замах на меча си нанесе дълбока рана в най-близкия му крайник. Усети силен удар на желязото в кост, който го разтресе. Когато чудовището отстъпи назад и удари Мениън странично, то беше зашеметено от силен удар по главата. Бойният боздуган на Хендъл го беше ударил с изумителна сила. Секунда по-късно Балинор стоеше здраво на краката си пред огромното същество, ловното му наметало беше отметнато назад и се развяваше зад искрящата ризница. С поредица от бързи, мощни удари големият меч на принца на Калахорн напълно отряза втори крайник. Звярът се извърна свирепо и се опита безуспешно да свали някой от нападателите си на земята и да го смаже до смърт. Тримата мъже нададоха бойните си викове, нахвърлиха се безпощадно и отчаяно се мъчеха да отделят чудовището от повалените му жертви. Нападенията им бяха точни, ударите им прицелени към незащитените му флангове, които принуждаваха гиганта да се мята ту на едната, ту на другата страна. Дюрън и Дейъл се приближиха още и продължиха да обсипват със стрели огромната си мишена. Много от тях бяха отклонени от металното покритие, но безпощадният щурм непрестанно отклоняваше вниманието на влуденото същество. В един момент Хендъл беше ударен толкова силно, че за няколко секунди загуби съзнание, а кошмарният нападател бързо се доближи, за да го довърши. Но непоколебимият Балинор събра последните си капчици сила и нападна така безжалостно и свирепо, че то не успя да стигне до поваленото джудже преди Мениън да го вдигне на крака.

Накрая стрелите на Дюрън и Дейъл улучиха дясното око на съществото. Кръвта се стичаше обилно от засегнатото му око и от многото други сериозни рани. Чудовището разбра, че е загубило битката, а нищо чудно да загубеше и живота си, ако не избяга веднага. След като предприе кратка маневра към най-близкия нападател, то изведнъж се обърна с изумителна ловкост и хукна бързо към безопасността на бърлогата си в гората. Мениън се впусна да го преследва, но съществото увеличи разстоянието между тях и се скри сред огромните дървета. Петимата спасители бързо насочиха вниманието си към двамата младежи от Вейл, които лежаха неподвижни върху изпотъпканата земя. Хендъл ги разгледа внимателно. С течение на годините той беше натрупал известен опит в лекуването на получени при сражения рани. Телата им бяха силно наранени и насинени, но явно нямаха счупени кости. Трудно можеше да се каже дали бяха получили вътрешни увреждания. И двамата бяха ранени от съществото: Флик в основата на врата, а Ший по рамото. Противните, тъмно червени белези показваха, че ударите са проникнали дълбоко. Отрова! Двамата мъже продължаваха да са в безсъзнание въпреки многократните опити да бъдат върнати на себе си. Дишането им беше повърхностно, кожата им бледа и започваше да посивява. — Те умират, нали? — попита Мениън с едва доловим шепот. Хендъл кимна леко в настъпилата тишина. Балинор веднага взе нещата в ръцете си, нареди на Дюрън и Мениън да отсекат върлини и да направят носилки, а Хендъл и той приготвиха хамаци, на които да поставят младежите. Дейъл стоеше на пост в случай, че съществото решеше неочаквано да се върне. Петнадесет минути по-късно носилките бяха готови изпадналите в безсъзнание мъже бяха вързани здраво за тях и покрити с одеяла, които да ги предпазват от студа на приближаващата нощ и групата потегли. Прекосиха бързо руините на мъртвешко тихия град и след няколко минути намериха пътя, който извеждаше от скритата долина. С мрачни лица погледнаха в безпомощен гняв към все още виждащите се структури, които се извисяваха над гората. В тях се надигна горчиво чувство на безсилие. Когато бяха пристигнали в долината, те бяха силни и изпълнени с решителност и увереност в себе си, с вяра в мисията, която ги бе събрала. Но сега, когато си отиваха, те се чувстваха като победени, обезкуражени жертви на една жестока съдба.

Бързо излязоха от долината и се заизкачваха по леко наклонените склонове на заобикалящата ги Планинска верига, нагоре по широката лъкатушна пътека сред високи мълчаливи дървета. Мислеха единствено за мъжете, които носеха. Познатите звуци на гората отново се върнаха и им подсказваха, че опасностите на долината са вече минало. Никой от тях не можеше да забележи това сега, с изключение на мълчаливото джудже, чийто закален в битките ум регистрираше автоматично промените на родната му гора. То отново се върна към горчивите си мисли за избора, който ги беше завел в долината и се чудеше какво се беше случило на Аланон и на обещаните от него знаци. Почти без да се замисля той беше сигурен, че високият странник е сложил знаците преди да поеме по горния път и че някой или нещо, може би съществото, което срещнаха, беше разбрало целта на знаците и ги беше махнало. Поклати осъдително глава на собствената си глупост, че не е успял да разбере веднага истината и започна да тъпче по яростно земята под обутите си в ботуши крака, изливайки върху нея яда си.

Стигнаха до края на долината и продължиха без да спират нататък през гората, която се простираше пред тях с огромни стволове и големи клони, объркани и преплетени едни в други, сякаш искаха да закрият планинското небе. Пътеката отново се стесни и те бяха принудени да вървят в колона по един с носилките. Следобедното небе бързо променяше цвета си от тъмносиньо в смесица от кърваво и пурпурно червено, което бележеше края на още един ден. Хендъл изчисли, че можеха да се надяват най-много на още един час слънчева светлина. Нямаше представа на какво разстояние се намират от прохода на Джейд, но беше сигурен, че не е много далеч от мястото, където се намираха. Всички знаеха че няма да спрат с падането на нощта, че тази нощ няма да могат да поспят, а вероятно и през следващия ден, ако искаха да спасят живота на младежите от Вейл. Трябваше бързо да намерят Аланон и раните на братята да бъдат излекувани, преди отровата да стигне до сърцата им. Никой не казваше нищо и никой не смяташе, че е нужно въпросът да се разисква. Имаше само един избор и те го приемаха.

Когато час по-късно слънцето се скри зад западните планински хребети, ръцете на четиримата носачи бяха изчерпили границите на издръжливостта си и бяха изтръпнали от непрекъснатото носене през гората. Балинор реши да направят кратка почивка и те се сгромолясаха един до друг. Дишаха тежко в тишината на ранната вечер. С приближаването на нощта Хендъл отстъпи водачеството си на Дейъл, който явно беше най-изтощен. Младежите от Вейл продължаваха да са в безсъзнание, загърнати в одеяла, с изпити лица, които изглеждаха пепеляви на гаснещата светлина. Хендъл потърси пулса им и едва успя да долови искрица живот в отпуснатите им ръце. Изпаднал в необуздан гняв Мениън започна да ругае на глас местността и се кълнеше, че ще отмъсти за всичко, което му идваше на ум. Изпитото му лице беше почервеняло от разгорещеността на неотдавнашната битка и от изгарящото го желание да открие още нещо, върху което да излее яда си. Групата отново потегли след кратка десетминутна почивка.

Слънцето се беше скрило напълно и ги беше оставило само на бледата светлина на звездите и сребристата луна. Лошата видимост забавяше вървежа им и го правеше опасен по виещата се и често неравна пътека. Хендъл беше заел мястото на Дейъл в задната част на носилката на Флик, а слабият елф използваше силно развитото си чувство за ориентация и следваше пътеката в тъмнината. Хендъл не можеше да се откъсне от мрачните си мисли за лентите плат, които Аланон беше обещал да оставя, за да им помотае да излязат от Волфсктааг. Сега, повече от всякога, те имаха нужда от знаци, които да им показват правилния път. Не мислеше за себе си, а за двамата младежи от Вейл, чийто живот зависеше от бързината. Докато вървеше и мислите му се въртяха около положението, в което бяха изпаднали, усети, че погледът му почти несъзнателно се е насочил към два високи върха, които се врязваха в нощно небе вляво от него. След няколко минути внезапно осъзна, че гледа входа на Прохода на Джейд. В същия момент Дейъл съобщи на групата, че пътеката точно пред тях се разклонява в три посоки. Хендъл бързо ги уведоми, че до прохода може да се стигне по лявата пътека. Без да спират, те продължиха напред. Пътеката ги поведе надолу извън планините, по посока на двата върха. Успокоени, че краят му се вижда, закрачиха по-бързо и силите им се възвърнаха от надеждата, че Аланон ги чака. Ший и Флик вече не лежаха неподвижни върху носилките. Започнали бяха да се дърпат неудържимо, и дори да се мятат буйно под завързаните одеяла. В отровените им тела се водеше борба между затягащата се хватка на смъртта и едно силно желание за живот. Хендъл си помисли, че това е добър знак. Телата им все още не са се отказали от борбата за оцеляване. Той се обърна към останалите от групата и видя, че те се бяха вторачили в нещо, което приличаше на светлина и грееше ярко на фона на черния хоризонт между двата върха. После ушите им доловиха далечни звуци от силно бумкане и глух шум от гласове, които идваха от мястото на светлината. Балинор им нареди да продължат да вървят, но каза на Дейъл да разузнае пътя пред тях и да си държи очите отворени.

— Какво е това — попита любопитно Мениън.

— Не мога да кажа със сигурност от това разстояние — отговори Дюрън. — Прилича ми на биене на барабани и на хора, които скандират или пеят.

— Гноми — отбеляза зловещо Хендъл.

След още един час път те стигнаха достатъчно близко, за да могат да определят, че странната светлина идва от запалените стотици малки огньове, а шумът наистина е от думкането на много барабани и от пеенето на много, ужасно много мъже. Звуците се засилиха неимоверно и станаха оглушителни, а двата върха, от двете страни на входа на Джейд, се издигаха като огромни стълбове пред тях. Балинор беше сигурен, че ако фигурите пред тях са гноми, те не биха се осмелили да поставят постове в земята, която беше табу. Така че групата щеше да бъде в безопасност, докато стигнат до прохода. Шумът от барабаните и от монотонното пеене продължи да отеква през гъстата гора. Който и да беше блокирал прохода, щеше да остане там още известно време. Минути по-късно групата стигна до ръба на прохода на Джейд, точно извън обсега на светлините от огньовете. Като напуснаха тихо пътеката и се скриха в сенките на дърветата, те спряха, за да обсъдят накратко въпроса.

— Какво става? — попита разтревоженият Балинор Хендъл, когато се сгушиха в прикритието на гората.

— Невъзможно е да се каже чак оттук, освен ако човек може да чете мисли от разстояние — изръмжа джуджето гневно. — Монотонното пеене ме кара да мисля, че са гноми, но думите са неясни, по-добре е да се приближа и да проверя.

— Не мисля, че си прав — бързо се намеси Дюрън. — Това е работа за елф, а не за джудже. Мога да се движа по-бързо и по-безшумно от теб и имам способността да усещам присъствието на всякакви постове.

— Тогава по-добре ще бъде аз да свърша тази работа — предложи Дейъл. — по-дребен съм и по-бърз от всички вас. Ще се върна след минута.

Без да чака отговор, той се шмугна в гората и изчезна, преди някой да успее да му възрази. Дюрън изруга тихо. Страхуваше се за живота на по-малкия си брат. Ако в Прохода на Джейд наистина има гноми, те биха убили всеки заблудил се елф, когото хванат да дебне в тъмнината. Хендъл вдигна възмутено рамене и седна до едно дърво да чака завръщането на Дейъл. Ший беше започнал да пъшка и да се мята по-бурно, отметна одеялата и едва не се изтъркули от носилката. Флик реагираше по същия начин, само че не чак толкова буйно, и стенеше тихо а лицето му беше ужасно пребледняло. Мениън и Дюрън бързо се заеха да оправят и затягат одеялата с дълги кожени ремъци. Стенанията продължиха, но групата не се страхуваше, че ще бъде открита при целия този шум, който идваше от другата страна на прохода. Те седяха тихо и чакаха Дейъл, наблюдаваха неспокойно светлия хоризонт и слушаха барабаните, знаейки, че някак си ще трябва да намерят начин да минат покрай онези, които бяха блокирали входа, независимо кои са те. След доста време Дейъл се появи изведнъж от тъмнината. — Гноми ли са? — попита остро Хендъл.

— Стотици гноми — отвърна мрачно елфът. — Настанили са се навсякъде около входа на Прохода на Джейд и има десетки огньове. Сигурно е някакъв обред, ако се съди по начина, по който бият барабаните си и пеят монотонно, най-лошото е, че всички теса обърнати с лица към прохода. Невъзможно е някой да влезе или да излезе, без да бъде забелязан.

Млъкна и хвърли поглед на изкривените от болка тела на наранените младежи от Вейл, после се обърна към Балинор:

— Проучих целия вход и върховете от двете страни. Няма друг начин да се измъкнем, освен да минем право през гномите. Хванали са ни в капан!

ГЛАВА 12

Обезсърчаващите думи на Дейъл предизвикаха незабавна реакция. Мениън скочи на крака, посегна към меча си и заплаши, че или ще си пробие път с бой, или в опита си да направи това, ще умре. Балинор се опита да го обуздае или поне да го поуспокои. Но за няколко минути настъпи истинска бъркотия, когато и останалите се присъединиха към викащия планинец. Хендъл разпитваше потресения Дейъл за това, което е видял при входа на прохода и след няколко кратки въпроса се провикна и нареди на всички да млъкнат.

— Там са вождовете на гномите — каза той на Балинор, който най-после успя да укроти Мениън дотолкова, че да изслуша джуджето. — Там са и всички високопоставени жреци и представители на околните села. Събрали са се за специален обред, който се организира веднъж месечно. Те идват по залез слънце и пеят песни с възхвала на боговете си, за да ги защитават от злите сили на земята табу, Волфсктааг. Това ще продължи цяла нощ и до сутринта можем да забравим, че трябва да помогнем на младите ни приятели.

— Изумителни същества са тези гноми — избухна Мениън. — Страхуват се от злите сили на това място, а самите те са на страната на Кралството на черепите! Ваша си работа, но аз лично няма да се откажа заради няколко си полу-умни гноми, които пеят безсмислени заклинания!

— Никой не се отказва, Мениън — бързо се намеси Балинор. — Ще се измъкнем от тези планини още тази нощ. Точно сега.

— И как смяташ да стане това? — попита Хендъл. — Ще преминем направо през половината гномска нация? Или може би ще прелетим над тях?

— Чакайте малко! — извика неочаквано Мениън, наведе се над изпадналия в безсъзнание Ший и затърси нещо трескаво в дрехите му. Накрая извади кожената торбичка с могъщите камъни на елфите.

— Камъните на елфите ще ни измъкнат от тук — каза той на останалите, стиснал здраво торбичката.

— Ти да не си откачил? — попита Хендъл, вперил недоверчив поглед в планинеца, който размахваше въодушевено кожената торбичка.

— Нищо няма да се получи, Мениън — каза тихо Балинор. — Единственият, който има силата да използва камъните, е Ший. Освен това Аланон ми каза, че те могат да се използват само срещу неща, чиято сила е извън материалното, опасности, които объркват ума. Тези гноми са простосмъртни от плът и кръв, а не същества от света на духовете или на въображението.

— Не разбирам за какво говориш, но знам, че тези камъни подействаха срещу съществото от Блатото на мъглите и аз видях това с очите си. — Мениън каза това разколебан. Поразмисли над думите си и накрая отпусна обезверен торбичката и ценното й съдържание. — Какъв смисъл има това? Сигурно си прав. Вече не знам какво говоря.

— Трябва да има начин! — Дюрън излезе напред и отчаяно чакаше предложения. — Единственото, от което се нуждаем, е план, който да отклони вниманието им от нас за около пет минути. Тогава ще можем да се промъкнем край тях.

Мениън се оживи от предложението му, явно оценявайки донякъде идеята, но неспособен да измисли начин, който да отвлече вниманието на няколко хиляди гноми. Балинор закрачи напред-назад, потънал в мисли, докато другите подхвърляха наслуки каквото им дойдеше наум. С присъщото си черно чувство за хумор Хендъл предложи да мине направо през тях и да се остави да бъде заловен. Гномите щели да изпаднат в такъв див възторг, че държат в ръцете си него, човека, когото през всичките тези години така упорито се опитват да смажат, че щели да забравят за всичко останала Мениън изобщо не разбра, че се шегува и заяви, че няма никакво намерение да му позволява да направи подобно нещо.

— Стига празни приказки! — изръмжа накрая принцът на Дий гневно. В момента имаме нужда от план, който незабавно да ни изкара от тук, преди да е станало късно да се помогне на младежите от Вейл. Какво да направим?

— Колко широк е проходът? — попита Балинор безучастно, като продължаваше да крачи напред-назад.

— Около двеста ярда на мястото, където са се събрали гномите — отговори Дейъл, опитвайки се да избегне сблъсък с Мениън. Позамисли се за минута, после се сети за нещо и щракна с пръсти. — Дясната страна на прохода е съвсем открита, но от лявата му страна има малки дървета и храсталаци, които растат край скалата. Те могат да ни бъдат някакво прикритие.

— Но не достатъчно — намеси се Хендъл. — Проходът на Джейд е достатъчно широк, за да мине цяла армия през него, но всеки опит да се премине при липсата на достатъчно прикритие би бил истинско самоубийство. Виждал съм го от другата страна и всеки гном, който погледне натам, моментално ще ни забележи!

— Ами в такъв случай те ще трябва да гледат в обратната посока — измърмори Балинор и в съзнанието му просветна смътна идея за план, който започна да се оформя в главата му. Внезапно спря, коленичи и започна да нахвърля груба скица на входа на прохода, като поглеждаше към Дейъл и Хендъл за одобрение. Мениън беше престанал да нервничи и се приближи до тях.

— Можем да останем под прикритие и извън светлината, докато стигнем дотук — обясни Балинор и посочи точка на земята близо до линията, която обозначаваше лявата страна на скалата. — Склонът е достатъчно полегат, за да ни позволи да останем над гномите и под прикритието на храсталаците. После, преди да започнат горите по по-стръмната страна на склона, има едно открито пространство, дълго около двадесет и пет-тридесет ярда. Това е мястото, от което вниманието им трябва да бъде отклонено. Тук светлината ще ни разкрие ясно пред погледа на всеки, който гледа в тази посока. Гномите трябва да са обърнати на другата страна, когато преминаваме през това открито пространство.

Замълча и погледна угрижените лица на другите четирима, които страстно желаеха да има по-добър план, но знаеха, че нямат време за друг, ако искат да се опитат да открият Меча на Шанара. Много неща бяха заложени на карта, но най-важното в момента беше да се спаси животът на губещия сили наследник на силата на Меча. Това беше единствената възможност хората от Четирите земи да избягнат конфликт, който щеше да ги унищожи до един. Собственият им живот можеше да бъде продаден на сравнително ниска цена, само и само да можеха да запазят тази единствена надежда.

— За това ще е нужен най-добрият стрелец на лък в Южната земя — каза тихо високият човек от границата.

Планинецът го погледна изненадан от неочакваната забележка, без да може да скрие гордостта, която изпитваше.

— Ще има само един изстрел — продължи принцът на Калахорн. — Ако стрелата не улучи целта, с всички ни ще бъде свършено.

— Какъв ти е планът — прекъсна го Дюрън любопитно.

— Когато стигнем до откритото пространство, Мениън ще се прицели в един от вождовете на гномите на отдалечената страна на прохода. Ще трябва да стреля веднъж с лъка си и да го убие, а при объркването, което ще последва, ние ще можем да се измъкнем.

— Няма да стане, приятелю — изръмжа Хендъл. — В момента, когато видят, че вождът им е улучен от стрелата, те всички ще се струпат при входа на прохода. Ще ни открият за няколко минути. Балинор поклати глава и се усмихна леко, но неубедително.

— Не, няма, защото вниманието им ще бъде привлечено от някой друг. В минутата, в който вождът на гномите падне, някой от нас ще се покаже отново в прохода. Гномите ще бъдат толкова обезумели и така ще изгарят от желание да го пипнат, че няма да си губят времето да търсят някой друг. Така че ние ще можем да се измъкнем по време на объркването.

Предложението му беше посрещнато с мълчание и те се споглеждаха един друг с посърнали лица, с една и съща мисъл в главите.

— Всичко това звучи добре за всички с изключение за човека, който ще трябва да им се покаже — проговори Мениън разколебано. — Кой ще се заеме с тази самоубийствена задача?

— Планът е мой — заяви Балинор. — Мой дълг е да остана и да поведа гномите във Волфсктааг, докато успея да направя кръг и да ви настигна по-късно в края на Анар.

— Трябва да си луд, ако си мислиш, че ще те оставя да си припишеш всичките заслуги — заяви Мениън. — Ако улуча, ще остана да приема аплодисментите, ако не улуча…

Той млъкна и се усмихна, повдигаше от време на време рамене, потупваше Дюрън по раменете, докато другият го гледаше, без да може да повярва на ушите си. Балинор тъкмо се канеше да му се противопостави, когато Хендъл излезе напред, разтърси широката си глава и възрази.

— Планът е добър, но всички знаем, че след човека, който ще остане за примамка, ще тръгнат няколко хиляди гноми. Те ще се помъчат да го заловят или в най-добрия случай, ще го изчакат да напусне забранената зона. Този човек трябва да бъде някой, който познава гномите и техните методи. Той трябва да знае как да се бие срещу тях и как да оцелее. Във всеки случай този човек е джудже, което има зад гърба си цял живот на бойна закалка. Този човек ще бъда аз. — Освен това — добави мрачно той — колко пъти съм ви казвал за огромното им желание да ми вземат главата. Не биха пропуснали възможността след едно такова оскърбление.

— Вече ви казах — отново настоя Мениън. — Планът е…

— Хендъл е прав — прекъсна го рязко Балинор.

Другите го погледнаха изненадано. Само Хендъл знаеше, че взетото от човека от границата решение, колкото и противно да беше, е същото, което той щеше да вземе, ако беше в неговото положение.

— Изборът е направен и ние ще се придържаме към него. Хендъл ще има най-голяма възможност за оцеляване.

Той се обърна към якото джудже войн и протегна широката си ръка. Другият я стисна здраво, после бързо им обърна гръб и изчезна по пътеката в лек тръс. Думкането на барабаните и монотонното пеене се носеха провлачено от осветеното небе на запад.

— Завържете устите на младежите от Вейл, за да не могат да викат — нареди Балинор и изненада останалите трима с рязкостта на неочакваната команда.

Мениън не се помръдна. Стоеше като закован на мястото си и гледаше замислено пътеката, по която тръгна Хендъл минута преди това. Балинор се обърна към него и постави успокоително ръката си върху рамото му:

— Бъди сигурен, принц на Лий, че изстрелът ти заслужава неговата саможертва за нас.

Продължаващите да се мятат тела на хората от Вейл бяха бързо завързани за импровизираните носилки, а слабите им викове приглушени от здраво стегнати платнени превръзки Останалите четирима взеха торбите си и носилките, излязоха от прикритието на дърветата и се насочиха към отвърстието на Прохода на Джейд. Огньовете на гномите горяха ярко пред тях и осветяваха нощното небе с блестяща аура от жълта и оранжеви пламъци. Барабаните трещяха в отмерен ритъм, а шумът им удряше все по-оглушително в ушите на приближаващите се четирима мъже. Монотонното пеене се засили и накрая им се стори, че цялата гномска нация се е събрала там. Всички изпитаха чувството, че са попаднали в някакво зловещо нереално обкръжение. Сякаш се бяха загубили в този примитивен свят на полусънища, прекосяван както от простосмъртни, така и от духове, които изпълняваха странни ритуали с напълно непонятна цел. Стените на извисяващите се скали се издигаха назъбени от двете страни в нощното небе, далечни, но зловещи натрапници на малката сцена, която се разиграваше пред входа на Прохода на Джейд. Скалите проблясваха с множество светлини — червени, оранжеви и жълти, които се преливаха в преобладаващо тъмнозелено, танцуваха и премигваха в светлината на запаления от хората огън. Цветовете се отразяваха от твърдите скали, осветяваха меко мрачните лица на четиримата носещи носилките и за миг докосваха страха, който те се мъчеха да скрият.

Накрая мъжете се озоваха в коридора на прохода извън полезрението на пеещите гноми. Склоновете и от двете страни бяха стръмни и високи, северният беше почти гол, а южният обрасъл с малки дървета и гъсти храсталаци, които растяха толкова близо едни до други, че просто се задушаваха. Балинор мълчаливо направи знак на останалите да тръгнат нагоре по склона. Той поведе колоната, като търсеше най-безопасния преход и се движеше предпазливо нагоре към малките дървета, които растяха в по-високата част на планините. Не след дълго стигнаха до заслона на дърветата и Балинор ги подкани с глава да продължат бавно напред към отвора на прохода. Докато се придвижваха Мениън успяваше да зърне през пролуките на дърветата и храстите горящите долу огньове, които все още бяха пред тях. Ярките им пламъци почти не се виждаха от стотиците дребни, жилести фигури, които се клатеха ритмично в светлината и пееха дрезгаво и монотонно, търсейки душата на духовете на Волфсктааг. Устата му пресъхна, като си представи какво щеше да им се случи, ако ги откриеха. Помисли си с болка за Хендъл. Изведнъж се уплаши ужасно много за джуджето. Храсталаците и дърветата започнаха да се разреждат и да се отдръпват по-нависоко по склона. Четиримата вървяха приведени зад прикритието им, но сега напредваха по-бавно, по-несигурно, а Балинор не изпускаше от поглед гномите долу. Дюрън и Дейъл напредваха с котешка стъпка. Леките тела на елфите се движеха безшумно през сухите, крехки съчки и клонки и се сливаха с природата около тях. Мениън отново хвърли неспокоен поглед към гномите, този път по-отблизо. Жълтеникавите им тела се извиваха под такта на барабаните и лъщяха от потта, избила от часовете, прекарани в призоваване на боговете им и в молитви към планините.

Четиримата стигнаха до края на прикритието. Балинор посочи напред към ярдовете открито пространство, което се разстилаше между тях и гъстите гори на Анар, ширнали се отвъд. Разстоянието беше голямо, а между хората и подножието на прохода нямаше нищо, освен няколко редки, изсъхнали от слънцето туфи трева. Пеещите гноми се намираха точно под тях. Те се олюляваха в проблясъците на огъня и така бяха насядали, че можеха да видят всеки, който се опиташе да премине през ярко осветеното открито пространство на южния склон. Дейъл беше прав. Истинско самоубийство беше да се мъчат да се промъкнат незабелязани при това положение. Мениън погледна нагоре и бързо разбра, че по-нататъшните усилия да се изкачват с двамата ранени младежи от Вейл бяха на практика невъзможни заради отвесната скала. Тя се издигаше стръмно в небето в продължение на неколкостотин фута и някъде, много високо, съвсем леко се накланяше в неуморното си катерене към невидимия връх. Обърна се отново, за да погледне откритото пространство. Сега то му се стори по-голямо, по-далечно, отколкото преди. Балинор направи знак на останалите и те го заградиха в кръг.

— Мениън може да се придвижи до края на прикритието — прошепна той предпазливо. — След като си избере целта и улучи гнома, Хендъл ще отклони гнева им, като привлече вниманието им към себе си и ще ги повлече навътре е прохода, високо на другия склон. Той трябва вече да е стигнал. Когато гномите хукнат след него, ние ще прекосим откритото пространство колкото се може по-бързо. Не спирайте и не се оглеждайте, продължавайте все напред.

Останалите трима кимнаха с глава и очите на всички се впериха в Мениън, който свали големия ясенов лък от гърба си и провери тетивата. Изтегли една единствена дълга черна стрела, изгледа я изпитателно, за да види дали е наред. За миг се поколеба и погледна надолу през забуленото прикритие на дърветата към стотиците гноми в долината. Изведнъж осъзна какво се очаква от него. Той трябваше да убие човек не в сражение, не в открита битка, а от засада, скришом, без да даде възможност на другия да се самоотбранява. Инстинктивно усети, че няма да може да стори това, че не е закоравял в боевете войн като Балинор, че му липсват хладнокръвието и решителността на Хендъл. На моменти беше нахакан и смел, готов да се противопостави на всеки в открита борба, но не беше убиец. Обърна се за миг към другите и те веднага прочетоха всичко в погледа му.

— Трябва да го направиш — прошепна сурово Балинор, а очите му горяха с твърда непоколебимост.

Лицето на Дюрън беше полуобърнато и в полусянка — мрачно и застинало в несигурност. Дейъл погледна Мениън право в очите. Широките му очи на елф бяха уплашени от избора, пред който планинецът беше поставен, а младежкото му лице беше бледо и призрачно.

— Не мога да убия човек по този начин — каза сякаш на себе си Мениън и неволно поклати глава — дори за да спася живота им…

Той стоеше, а Балинор не откъсваше втренчения си поглед от него и чакаше.

— Всъщност, защо не? Ще го направя — заяви неочаквано Мениън след кратко размишление и погледна още веднъж към долината долу. — Само че по друг начин.

Без да обяснява повече той тръгна през групите от дървета. Вървя безшумно и бавно до самия край, едва не излезе от рехавото им прикритие. Очите му бързо изучаваха телата на гномите долу и накрая се спряха върху вожда в отдалечената страна на прохода. Гномът стоеше пред поданиците си, с високо вдигнато набръчкано жълто лице, а издадените му напред малки ръце държаха продълговат поднос с тлеещи въглени, които поднасяше в жертвоприношение. Стоеше неподвижен, докато водеше монотонното пеене с останалите вождове на гномите, с лице обърнато към входа на Волфсктааг. Мениън издърпа втора стрела от колчана и я постави пред себе си. После приклекна на едно коляно, излезе бавно от прикритието на малкото дърво, зад което се беше спрял, нагласи първата стрела и се прицели. Другите трима чакаха напрегнато, затаили дъх в края на листака и наблюдаваха стрелеца. За миг всичко сякаш замря. Чу се звук, който приличаше на издаден от рязкото отпускане на силно опъната струна шум, и стрелата политна към целта си. Почти като продължение на същото движение, Мениън закрепи втората стрела към тетивата, изстреля я със светкавична бързина и после се свлече неподвижен в прикритието на най-близкото дърво.

Стана толкова бързо, че успяха да проследят не движенията на стрелеца, а само сцената, която последва сред нищо неочакващите гноми. Първата стрела улучи продълговатия поднос в протегнатите ръце на пеещия вожд на гномите и я отпрати във въздуха като взрив от малки дървени тресчици. Блещукащи горящи червени въглени се разхвърчаха във всички посоки и се разпръснаха като дъжд от искри. В следващия момент, докато изумените и все още замаяни от тайнството на обряда гноми останаха за миг вцепенени и неуверени, втората стрела се заби болезнено в полуобърнатите и силно уязвими задни части на вожда. Той нададе ужасяващ вик, който се разнесе по цялата дължина и ширина на Прохода на Джейд. Моментът беше избран безпогрешно точно. Всичко стана толкова бързо, че дори злочестата жертва нямаше нито време, нито желание, да открива откъде е дошла неприятната атака или кой може да бъде извършителят предател. Вождът на гномите заподскача известно време ужасен и умиращ от болка, а гномите го наблюдаваха ту смутени, ту уплашени. Церемонията им беше нагло прекъсната и един от вождовете им беше предателски улучен от засада. Те се чувстваха унизени и бяха ужасно разгневени.

Секунди след като стрелите улучиха целта си, преди още гномите да дойдат на себе си, далеч навътре в прохода, на горния край на северния склон, се появи факел. Той подклаждаше огромен пожар, който лумна и се стрелна високо в небето, сякаш самата земя беше изригнала в отговор на виковете на отмъстителните гноми. Пред огромните пламъци стоеше набитата неподвижна фигура на джуджето Хендъл. Той беше вдигнал предизвикателно ръце. В едната стискаше здраво боздугана и го размахваше заплашително и пренебрежително пред очите на всички, които го гледаха. Смехът му кънтеше оглушително и ехото му се разнасяше от стените на скалата.

— Елате и застанете лице в лице с мен, червеи на земята! — ревеше той подигравателно. — Надигнете се и се бийте. Ясно е, че няма да бъдете заловени, докато седите там. Глупавите ви богове няма да могат да ви спасят от силата на едно джудже, камо ли от духовете на Волфсктааг!

Гневният вик, който се изтръгна от гномите, беше ужасяващ, Почти до един те се втурнаха към Прохода на Джейд, към надсмиващата им се от склона над тях фигура, твърдо решени да я разкъсат на парчета заради срама и унижението, на които ги подлагаше. Да посягаш на живота на вожд на гноми беше ужасно, но да се гавриш с религията и смелостта им беше непростимо. Някои от тях веднага разпознаха джуджето, съобщаваха името му на останалите и крещяха, искайки незабавно смъртта му. Когато гномите се втурнаха сляпо към прохода, забравили за церемонията, неугасили огньовете, четиримата мъже на склона скочиха на крака, хванаха здраво носилките с безценния товар и се затичаха ниско приведени през открития и незащитен южен склон. Ярката светлина на огньовете ги освети целите, а сенките им заприличаха на огромни призраци, които се движеха по скалата над бягащите им тела. Никой не се спираше да провери до къде са стигнали разгневените гноми. Устремили се бяха бясно напред, с очи приковани в убежището на тъмните гори на Анар, които се мержелееха в далечината.

Като по чудо стигнаха до подслона на гората. Спряха се, дишайки тежко, в студените сенки на големите дървета и се ослушаха. Под тях входът на прохода беше опустял. Останала беше само една малка група от гноми, един от които помагаше на ранения вожд да измъкне причиняващата му болка стрела. Тази гледка накара Мениън да се усмихне. Но усмивката му изчезна бързо, когато погледна към прохода, където огънят на северния склон продължаваше да гори буйно. Побеснелите гноми се катереха нагоре от всички страни, една безкрайна маса от малки жълтеникави тела, най-първите от които бяха почти стигнали до пожара. Хендъл не се виждаше никакъв, но по всичко изглеждаше, че е хванат в капан някъде на склона. Четиримата наблюдаваха само минута и после Балинор мълчаливо им даде знак да продължат. Проходът на Джейд остана зад гърба им.

В гъстите гори беше тъмно, когато светлината от огньовете на гномите се скри. Балинор постави Принца на Лий в началото на колоната и му нареди да се движи надолу по южния склон, за да намери път, който да ги изведе на запад. Не след дълго стигнаха до такава пътека и малката група навлезе в Централен Анар. Горите около тях закриваха почти цялата бледа светлина на далечните звезди. Младежите от Вейл отново започнаха да се мятат неистово в носилките и да стенат от болка въпреки стегнатите превръзки на устите им. Носачите започнаха да губят надежда за младите си приятели. Отровата се процеждаше бавно в телата и когато достатъчно количество от нея стигнеше до сърцата им, краят щеше да дойде внезапно. Четиримата мъже не можеха да знаят колко време остава на братята, нито пък да преценят на какво разстояние се намират от мястото, където може да им бъде оказана някаква медицинска помощ. Единственият, който познаваше Централен Анар, беше зад тях, хванат в капан във Волфсктааг, и се бореше за живота си.

Изведнъж, толкова внезапно, че четиримата не успяха да отскочат от пътеката, за да се скрият, от тъмнината пред тях изникна група гноми. За миг всички замръзнаха на място и започнаха да се взират при слабата светлина. Когато те разбраха кой стои срещу тях четиримата мъже бързо оставиха тежките носилки, минаха напред и застанаха в редица, за да препречат пътя. Гномите, които бяха десет или дванадесет на брой, се скупчиха за момент, а после един от тях изчезна сред дърветата.

— Изпратиха го да вика помощ — прошепна Балинор на другите. — Ако не се промъкнем край тях бързо, ще получат подкрепления и ще ни довършат.

Едва беше изрекъл тези думи и останалите гноми като нададоха смразяващ кръвта боен вик, се втурнаха към четиримата, с извадени къси мечове, които изглеждаха зловещи н проблясваха слабо. Безшумните стрели на Мениън и на братята елфи свалиха трима от тях в движение, преди останалите да се нахвърлят върху тях като освирепели кръвожадни вълци. Дейъл беше почти изваден от строя по време на нападението, остана някъде назад и за момент го изгубиха от поглед. Балинор стоеше здраво на краката си и огромният му меч разсече на две двама гноми с широкия си размах. Следващите няколко минути бяха разкъсвани от пронизителни викове и тежко дишане, докато биещите се ту нападаха, ту отстъпваха по тясната пътека. Гномите се опитваха да се промъкнат през мъжете пред тях, а четиримата защитници маневрираха и се мъчеха да се задържат между ожесточените нападателя и двамата си ранени спътници. Накрая всички гноми лежаха мъртви на пропитата с кръв пътека, телата ни като малки купчинки на слабата светлина на наблюдаващите звезди. Дейъл беше сериозно ранен в ребрата и трябваше да бъде превързан, а Мениън и Дюрьн бяха покрити с множество малки рани. Балинор не беше засегнат. Леката метална ризница под разкъсания му плащ беше предпазила тялото му от ударите на гномите.

Четиримата спряха само колкото да превържат раната на Дейъл в ребрата, след което взеха носилките и продължиха с още по-бързо темпо по обезлюдената пътека. Сега имаха и друга причина, за да бързат. Гномите ловци бързо щяха да тръгнат да ги преследват, когато откриеха убитите си другари. Мениън се мъчеше да отгатне часа по разположението на звездите и по времето, през което бяха се движила след залязва нето на слънцето в планините Волфсктааг. Но единственото, което успя да заключи беше, че е ранно утро. Планинецът усета как последният сигнал на умората започна да пълзи по болящите го ръце а по напрегнатите мускули на гърба, докато следваше бързо широкоплещестия Балинор, който водеше колоната.

Всички бяха на ръба на изтощението, телата им обезсилени от целодневното ходене и от срещите им първо с чудовището във Волфсктааг, а после с гномите. Държаха се на краката си най-вече защото знаеха какво щеше да се случи на младежите от Вейл, ако спрат. Въпреки това 30 минути след кратката схватка с ариергарда на гномите Дейъл просто се срина на земята от загубата на кръв и от пълно изтощение. Минаха няколко минути, докато другите го съживят и вдигнат отново на крака. Но темпото, с което продължиха, беше чувствително забавено. Няколко минути по-късно Балинор беше принуден да спре и да разреши толкова необходимата на всички почива. Те се сгушиха безшумно встрани от пътеката и се заслушаха ужасени в засилващата се врява около тях. Викове и приглушени удари на барабани, все още далечни, отново се разнесоха след сблъсъка им на пътеката. Очевидно гномите бяха предупредени за присъствието им и бяха вдигнали на крак много ловни групи, които ги преследваха. Сякаш цялата гора на Анар беше изпълнена с разгневени гноми, които дебнеха наоколо и се опитваха да открият врага, който им се беше изплъзнал на пътеката, убил десетина от техните хора и избягал. Мениън сведе уморен поглед към младежите от Вейл. Лицата им бяха бели и покрити с плътен слой пот. Чуваше ги как стенат през платнените превръзки, виждаше как крайниците им се свиват в конвулсии, докато отровата проникваше упорито в отпадащите им тела. Гледаше ги и изведнъж изпита чувството, че някак ги беше изоставил точно когато бяха имали най-голяма нужда от него. Сега те щяха да платят цената за това, че ги беше предал. Вбеси се, когато се замисли за цялата тази налудничава идея да отидат до Паранор я да възстановят някаква реликва от друга епоха. На всичкото отгоре, изобщо не бяха сигурни, че тя ще ги спаси, тях или всички хора на четирите земи, от същество като Господаря на магиите. Но въпреки угризенията си знаеше, че сега не трябва да поста вя под въпрос нещо, което още в началото бяха приели като нещо доста несигурна Погледна уморено Флик и се зачуди защо не бяха успели да станат по-добри приятели.

Внезапното предупредително изшъткване на Дюрън ги накара да се отдръпнат бързо от откритата пътека и заедно с тежките носилки да се приютят в уединението на големите дървета. Притиснаха се плътно до земята и чакаха, затаили дъх. Минута по-късно отчетливият звук на тежки ботуши отекна по пустата пътека и видяха, че от посоката, от която бяха дошли, се приближава група гномски воини, маршируващи в тъмнината към укритието им. Балинор веднага разбра, че са прекалено много, за да се бият с тях и постави ръката си върху възбудения Мениън, за да го предпази от някое необмислено действие. Гномите се движеха по пътеката, подредени в боен ред, жълтите лица изглеждаха каменни в светлината на звездите, а широко отворените им очи шареха неспокойно наоколо в тъмнината. Те стигнаха до мястото, където групата се беше скрила и продължиха нагоре без да се спрат. Не усетиха, че плячката им беше само на няколко крачки от тях. Когато изчезнаха от погледа и вече не се чуваше никакъв звук от тях, Мениън се обърна към Балинор.

— С нас е свършено, ако не намерим Аланон. Няма да можем да изминем още една миля, носейки Ший и Флик, ако някой не ни помогне!

Балинор кимна бавно, но не каза нищо. Много добре знаеше в какво положение се намират. Но знаеше и нещо друго. Още по-лошо щеше да бъде, ако спряха сега, или ако ги заловяха, или ако втори път се сблъскаха с гномите. А и не можеха ла оставят братята в тези гори и да се надяват, че ще ги намерят, след като получат помощ Това беше прекалено голям риск. Направи знак на останалите да станат. Без да проговорят те вдигнаха носилките и подновиха изтощителния си поход по горската пътека и сега знаеха, че гноми има и пред тях, и зад тях. Мениън отново се запита какво ли се беше случило на храбрия Хендъл. Струваше му се невъзможно дори находчивото джудже със всичките му умения в бойното изкуство в планински условия да е успяло да се измъкне от разгневените гноми. Във всеки случай джуджето едва ли беше в по-лошо състояние от тях, скитащи се в Анар с ранени хора и без надежда за помощ. Мениън изобщо не се съмняваше в изхода, ако гномите ги откриеха отново преди да са стигнали на безопасно място.

Острият слух на Дюрън отново долови шума на приближаващи се крака и всички хукнаха към укритието на големите дървета. Тъкмо се бяха отдръпнали от откритата пътека и залегнали сред храстите в гората, когато пред тях се появиха фигури. Дори в слабата светлина на звездите острите очи на Дюрън успяха веднага да различат водача на малката група — огромен мъж в дълга черна роба, загърната леко около тялото му. Беше Аланон. Но внезапните предупредителни жестове на Дюрън възпряха въздишките на облекчение, които Мениън и Балинор бяха готови да изпуснат. Взряха се в тъмнината и видяха малките, облечени в бели наметала фигури, които съпътстваха историка и беше повече от сигурно, че те са гноми.

— Не, почакайте малко — нареди бързо Балинор и ги накара да легнат, докато групата се приближаваше към укритието им.

Високата фигура на Аланон се движеше бавно по пътеката. Той очевидно не бързаше, а дълбоките му очи гледаха право напред, докато вървеше. Тъмните му вежди бяха събрани в дълбок размисъл. Мениън инстинктивно усети, че ще бъдат открити и напрегна мускулите си за скок върху пътеката, където първият му удар щеше унищожи предателя. Знаеше, че няма да има втора възможност. Облечените в бели наметала гноми следваха покорно водача си, без да маршируват в някакъв ред, а вървяха разбъркано и с явно безразличие. Аланон внезапно спря и се огледа наоколо, сепнато, сякаш беше усетил присъствието им. Мениън се приготви за скок, но една тежка ръка сграбчи рамото му и го притисна към земята.

— Балинор — извика високият странник, закова се на място и погледна очаквателно. — Пусни ме — викна гневно Мениън на принца на Калахорн.

— Те нямат оръжие! — Гласът на Аланон го отрезви и го накара да се вгледа отново в облечените в бели наметала гноми до високия мъж. Оръжия не се виждаха.

Балинор се изправи бавно и се доближи до откритото място, стиснал здраво в ръката си големия меч. Мениън беше точно зад него и забеляза слабата фигура на Дюрън сред дърветата, със стрела на тетивата. Аланон се доближи, въздъхна облекчено и протегна ръка на Балинор. Но бързо се спря, когато забеляза лекото недоверие, което се четеше в очите на човека от границата и нескритото огорчение, изписано на лицето на планинеца. Той като че ли се пообърка за момент, но погледна отново малките фигури, които стояха неподвижно пред него.

— Не се притеснявайте, всичко е наред — обясни той бързо. — Това са приятели. Нямат оръжие и не изпитват злоба към вас Те са лечители, лекари.

За момент никой не помръдна. После Балинор върна в ножницата големия си меч и пое протегнатата ръка на Аланон. Мениън направи същото, все още притеснен от гномите, които чакаха на пътеката.

— А сега ми кажете какво се случи — нареди Аланон, който отново беше взел в ръцете си командването на уморената група. — Къде са другите?

Балинор набързо му разказа какво ги беше сполетяло във Волфсктааг, за погрешния избор на пътеката при разклонението, за битката след това със съществото в развалините на града, за пътешествието им до прохода и за плана, който ги преведе край насъбралите се гноми. Когато чу за раните на младежите от Вейл, Аланон веднага заговори на гномите, които го придружаваха и съобщи на подозрителния Мениън, че те могат да излекуват раните на приятелите му. Гномите бързо се доближиха до ранените и се засуетиха над тях с явна загриженост, като извадиха някаква течност от мускалите, които носеха. Мениън ги гледаше неспокойно и се чудеше защо тези гноми бяха различни от останалите. Когато Балинор завърши разказа си, Аланон поклати възмутено глава.

— Грешката е моя, не съм дооценил нещата — промърмори той гневно. — Гледах прекалено много напред в пътуването, а не обръщах достатъчно внимание на непосредствените опасности. Ако тези двама младежи умрат, цялото пътуване ще бъде напразно!

Отново заговори на суетящите се гноми и един от тях тръгна бързо нагоре по пътеката към прохода на Джейд.

— Изпратих го да разбере нещо за Хендъл. Ако нещо му се случи, единственият виновник за това ще бъда аз.

Нареди на гномите лекари да вземат младежите от Вейл и цялата група се насочи по пътеката на запад. Носачите вървяха отпред, а всички останали от изтощената група след тях. Раната в реброто на Дейъл също беше превързана отново и сега той можеше да ходи без помощ. Докато се движеха по пустата пътека Аланон им обясни защо в този район няма да срещнат ловни групи на гноми.

— Приближаваме се до земята на сторите, на гномите, които ме придружават — каза той. — Те са лечители, живеят отделени от останалата гномска нация и от всички други раси. Посветили са живота си да помагат на всички, които се нуждаят от подслон или медицинска помощ Управляват се сами, живеят настрана от дребните дрязги на другите нации, нещо, което повечето хора не биха успели да направят. Всички в тази част на света ги уважават и почитат. Земята им, в която скоро ще навлезем, се нарича Сторлок. Тя е свята и нито една ловна гномска група не би се осмелили да я прекоси, ако не бъде поканена. Уверявам ви, тази нощ покани няма да има.

Продължи да обяснява, че от дълги години е приятел с тези безобидни хора, споделя с тях тайните им, живее заедно с тях по няколко месеца. На сторите може да се разчита, гарантира той на Мениън и го увери, че ще излекуват всичко, което не е наред с младите от Вейл. Те били най-добрите лечители в света и не случайно дошли с историка, когато той се върнал в Анар, за да се срещне с групата при прохода на Джейд. Чул за странните събития от устата на един бягащ гном, който срещнал на пътеката в края на Сторлок. Гномът бил убеден, че духовете на земята табу са се запътили, за да ги унищожат всичките. Тогава Аланон помолил сторите да го придружат в търсенето на приятелите му. Опасявал се, че може да са ранени при прохода.

— Нямах представа, че съществото, което усетих в онази долина във Волфсктааг, може да бъде толкова интелигентно, че да махне знаците след като съм отминал — призна той гневно. — Трябваше да го допусна и да поставя други знаци, за да съм сигурен, че ще заобиколите онова място. И още по-лошо, минах през прохода на Джейд в ранния следобед без да разбера, че същата вечер ще се събират, за да прогонват горските духове. Май съм ви подвел жестоко.

— Всички допуснахме грешки — заяви Балинор. — Ако бяхме по-бдителни, нямаше да ни се случи това, което ни се случи. Важното е Ший и Флик да бъдат излекувани и да се опитаме да направим нещо за Хендъл преди гномите да са го открили.

Известно време вървяха мълчаливо, подтиснати, прекалено уморени, за да мислят за по-нататъшното развитие на нещата. Вниманието им беше съсредоточено единствено върху това, да поставят единия си крак пред другия, докато стигнат обещаната сигурност на сторското селище. Пътеката се виеше безкрай през дърветата на анарската гора и скоро четиримата загубиха всякакво чувство за време и място, мозъците им се бяха притъпили в сънливо изтощение. Нощта бавно отмина и първите проблясъци на утринната зора се появиха неочаквано на източния хоризонт. Те все още не бяха стигнали целта си. Час по-късно видяха светлината на горящите в селото на сторите нощни огньове, които се отразяваха в дърветата около уморените пътници. Озоваха се в селото, заобиколени от приличащи на призраци стори, загърнати в същите бели наметала. Те ги наблюдаваха с тъжни, немигащи очи, докато I им помагаха да се приютят в една от ниските сгради.

Щом влязоха членовете на групата се сринаха безмълвно върху меките легла, прекалено уморени, за да се измият и дори да се разсъблекат. След секунди всички вече спяха, освен Мениън Лий. С присъщата си прекалена възбудимост, той се съпротивляваше на изкушението да потъне в дълбок успокоителен сън и оглеждаше бавно със замъглените си очи стаята. Търсеше Аланон, но не го откри. Надигна се бавно от мекото легло и се запъти уморено към затворената дървена врата, която смътно си спомняше, че води към друга стая. Натисна силно вратата, притисна ухото си до процепа в страничната част на касата и се заслуша в откъслечните разговори между историка и сторите. Странните дребни хора бяха убедени, че младежите от Вейл ще се възстановят, ако лежат в покой и бъдат подложени на специално лечение. После внезапно вратата в другата стая се отвори. Влязоха няколко души. Невъзможно беше да се разбере какво говорят, защото гласовете им се смесиха с възклицания на тревога и ужас. Гърленият глас на Аланон се извиси с ледена яснота.

— Какво разбрахте? — полита той. — Толкова ли е страшно, както се опасявахме?

— Хванали са някого в планината — беше тихият отговор. — Невъзможно беше да се разбере кой е бил той, нито какво точно се е случило, докато го довършат. Разкъсали са го на парчета. Хендъл!

Потресен, въпреки изтощението си, планинецът се изправи и олюлявайки се, се върна в очакващото го легло. Не можеше да повярва, че е чул добре. Дълбоко в себе си почувства огромна празнота. Сълзи на безпомощен гняв се надигаха, но не успяваха да стигнат до сухите му очи, докато принцът на Лий най-после потъна в успокоителен сън.

ГЛАВА 13

Ший отвори очи едва в средата на следващия следобед, Откри, че се намира в удобно дълго легло, покрито с чисти чаршафи и одеяла, а ловните му дрехи бяха сменени със свободна бяла роба, вързана около врата му. На леглото до него лежеше Флик, който продължаваше да спи. Широкото му лице не беше вече изпито и бледо, а отново съживено от цвета на живота и спокойно в съня. Намираха се в малка стая с измазали стени, таванът на която беше подпрян с греди. През прозорците младият човек от Вейл можеше да види дърветата на Анар и ярката синевина на следобедното небе. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, нито пък какво се е случило по времето, през което го бяха довели на това непознато място. Но беше сигурен, че съществото на Волфсктааг едва не ги беше убило, него и Флик, и те дължаха живота си на хората от групата. Вниманието му бързо беше привлечено от отварящата се врата в единия край на малката стая и от появата на угрижения Мениън Лий.

— Е, стари приятелю, виждам че си се завърнал в света на живите. — Планинецът се усмихна и бавно се доближи до леглото. — Знаеш ли, че доста ни уплаши.

— Справихме се, нали? — засмя се Ший весело на познатото шеговито лице.

Мениън кимна леко и се обърна към лежащия по гръб Флик, който се поразмърда под завивките и започна да се пробужда. Набитият младеж отвори бавно очи и погледна нерешително към усмихващото се лице на планинеца.

— Невероятно — едва изговори той. — Преследва ме дори и в отвъдния свят. Истинско проклятие!

— Старият Флик също е напълно възстановен — изсмя се Мениън. — Надявам се, че оценява труда, който си направихме да носим тежкото му тяло през целия този път. — В деня, в който направиш нещо почтено, ще ме трогнеш — до сълзи, повярвай ми — измърмори Флик, опитвайки се да проясни замъглените си от съня очи. Погледна към усмихващия се Ший, усмихна се и той и махна за поздрав.

— И все пак къде сме? — попита любопитно Ший, насилвайки се да седне в леглото. Все още се чувстваше слаб. — Колко време бях в безсъзнание?

Мениън седна на ръба на леглото и повтори целия разказ за пътуването след като се спасиха от съществото в долината. Разказа им за похода до прохода на Джейд, за сблъсъка със гномите там, за Плана да минат покрай тях и за резултатите. Позапъваше се, докато разказваше за саможертвата на Хендъл. На лицата на младежите от Вейл се изписа изумление, когато научиха за зловещата смърт на смелото джудже, убито от разярените гноми. Мениън бързо продължи да разказва останалата част от историята и обясни как са вървели през Анар, докато бъдат открити от Аланон и странния народ, наречен стори, които ги довеждат на това място и излекуват раните им.

— Тази земя се казва Сторлок — заключи той накрая. — Хората тук са гноми, които са посветили живота си да лекуват болните и ранените. Това, което могат да правят, е наистина изумително. Имат мехлем, който като се намаже върху отворена рана, я затваря и изцелява за дванадесет часа. Видях с очите си въздействието му върху една рана на Дейъл.

Ший поклати недоверчиво глава и тъкмо щеше да попита за някои подробност, когато вратата се отвори отново и влезе Аланон. Ший си помисли, че мрачният странник за пръв път изглежда наистина щастлив, когато забеляза искрена усмивка на облекчение върху суровото му лице. Мъжът се доближи до тях и кимна със задоволство.

— Наистина съм доволен, че и двамата се възстановихте от раните си. Сериозно бях загрижен за вас, но изглежда сторите са си свършили добре работата. Достатъчно добре ли се чувствате, за да станете от леглата и да се поразходим малко, пък и да похапнете?

Ший погледна Флик въпросително и двамата кимнаха в съгласие.

— Е, добре тогава, тръгнете с Мениън и изпробвайте силата си — предложи историкът. — Важно е да се оправите достатъчно за да можем отново да тръгнем на път.

Без да каже нещо повече, излезе, като затвори вратата тихо след себе си. Гледаха го как си отива и се чудеха как може да продължава да се държи толкова студено и официално с тях. Мениън сви рамене и предложи да донесе ловните им дрехи, които бяха взети, за да бъдат почистени. Излезе и скоро се върна с тях. Младежите се надигнаха немощно от леглата си и се облякоха, докато Мениън им разказа още малко за сторите. Обясни им, че в началото не им гласувал доверие, защото били гном и, но опасенията му бързо се разсеяли, като ги наблюдавал как се грижат за хората от Вейл. Останалите от групата са се наспали добре сутринта и сега се пръснали из селото, за да се насладят на кратката почивка по пътя им към Паранор.

Тримата излязоха от стаята и влязоха в друга сграда, която служеше за столова на селото. Там им сервираха обилни порции топла храна, с която да утолят вълчия ся апетит. Въпреки раните си, младежите от Вейл откриха, че са способни да погълнат няколко допълнителни порции от питателната храна. След като приключиха, Мениън ги изведе навън, където се срещнаха с напълно възстановените Дюрън и Дейъл, и двамата радостни, че могат да видят братята отново на крака. По предложение на Мениън петимата се запътиха към южния край на селото, за ла се насладят на прекрасното Синьо езеро, за което планинецът беше чул от сторите по-рано същия ден. Стигнаха до малкото езеро само след няколко минути, седнаха на края му под огромна плачеща върба и се загледаха мълчаливо е спокойната синя повърхност. Мениън им каза, че сторите приготвяли много мехлеми и балсами от водите на това езеро. Говорело се, че те съдържат редки целебни съставки, които не можели да се намерят никъде другаде по света. Ший опита водата и откри, че е различна от всички, които беше пил досега, но не беше неприятна на вкус Другите също я опитаха и я одобриха. Синьото езеро беше толкова спокойно място, че за момент всички се отпуснаха, забравили за опасното пътешествие, с мисли, литнали към дома и хората, които бяха оставили.

— Това езеро ми напомня за Билийл, дома ми в западната земя, — Дюрън се усмихна на себе си, докато прокарваше пръст през водата и чертаеше някакъв образ, появил се в мислите му. — Там цари същото спокойствие като тук.

— Ще се върнем там преди да се усетиш — обеща Дейъл и после добави пламенно — почти момчешки — а аз ще се оженя за Линлис и ще имаме много деца.

— Я се откажи от тези мераци — каза рязко Мениън. — Остани си ерген и си живей щастливо.

— Не си я виждал, Мениън — продължи Дейъл въодушевена — Ти никога през живота си не си срещал такава девойка. Кротка и мила, толкова красива, колкото е бистро това езеро.

Мениън поклати глава, придаде си вид на отчаян, потупа леко слабия елф по рамото и се усмихна с разбиране на дълбоките му чувства към девойката. Няколко минути никой не проговори и те продължиха да съзерцават със смесени чувства сините води на езерото на сторите. После Ший ги попита:

— Мислите ли, че постъпваме правилно? Имам предвид това пътешествие и всичко останала Искам да кажа, заслужава ли си?

— Не е ли странно, че точно ти задаваш такъв въпрос, Ший — отбеляза замислено Дюрън. — Доколкото разбирам, смяташ себе си за най-ощетен от всички, които тръгнахме на път. Та нали всичко това е заради теб! А ти какво мислиш, заслужава ли си?

Ший се умълча, а другите го наблюдаваха замислено.

— Не е много честно да му задаваш такъв въпрос — защити го Флик.

— Напротив — прекъсна го замислено Ший. — Те всички налагат живота си на опасност заради мен, а единствено аз се съмнявам в смисъла на това, което правим. Но не мога да си отговоря на един мой въпрос, дори на самия себе си. Усещам, че все още не зная какво точно става. Не мисля, че ни е ясна цялата картина.

— Знам какво имаш предвид — съгласи се Мениън. — Аланон не ни е казал всичко за това, което правим по време на пътуването. Има още нещо в цялата тази история за Меча на Шанара, което ние все още не знаем.

— Виждал ли е някой някога Меча? — изведнъж попита Дейъл. Другите поклатиха отрицателно глави. — Може и да няма никакъв Меч.

— Е, стига, мисля че Мечът съществува — каза бързо Дюрън. — Но какво ще правим с него, след като го вземем? Какво може да направи Ший срещу Господаря на магиите, дори да държи в ръцете се Меча на Шанара?

— Мисля, че трябва да се доверим на Аланон и да му повярваме, че ще ни отговори на този въпрос, когато му дойде времето — каза някакъв друг глас.

Новият глас дойде иззад петимата. Те се обърнаха рязко и шумно изпуснаха въздишка на облекчение, когато видяха, че това е Балинор. Докато наблюдаваше приближаващия се до тях принц. Ший се чудеше, защо всички те продължават да изпитват неизречен страх от Аланон. Човекът от границата се усмихна на Ший и Флик и седна при тях.

— Е, изглежда трудностите, които изживяхме при преминаването ни през прохода на Джейд, все пак си заслужават труда. Радвам се да видя, че сте добре.

— Жалко за Хендъл — каза Ший и гласът му прозвуча странно дори на самия него. — Сигурен съм, че беше верен приятел.

— Това беше пресметната опасност, която положението изискваше — отговори тихо Балинор. — Той знаеше какво върши и какви са шансовете му. Направи го заради всички нас.

— И какво ще правим по-нататък? — попита Флик след малко.

— Чакаме Аланон да реши по кой път ще минем в последната част на пътешествието ни — отговори Балинор. — Между другото, аз наистина му се доверявам, както ви казах. Той е велик човек, добър човек, макар че на моменти може би не изглежда такъв. Казва ни това, което смята, че трябва да знаем, но, повярвайте ми, той се тревожи за всички нас Не бързайте да го съдите.

— Знаеш, че не ни е казал всичко — отбеляза Мениън.

— Сигурен съм, че ни е казал само част от историята — кимна Балинор. — Но той е единственият, който осъзнава заплахата, надвиснала над четирите земи. Дължим му много, а най-малкото, с което можем да му се отплатим, е известно доверие.

Другите се съгласиха и кимнаха бавно с глави повече заради уважението, което изпитваха към човека от границата, а не защото бяха много убедени в думите му. Това важеше най-много за Мениън, който признаваше, че Балинор е изключително смел мъж, мъж, на когото Мениън гледаше като на водач. Не говориха повече по въпроса, а продължиха разговора си за сторите, за историята им като клон на гномската нация и за дългогодишното им трайно приятелство с Аланон. Слънцето залязваше, когато високият историк се появи неочаквано и седна при тях до Синьото езеро.

— След като свършим тук, искам двамата младежи от Вейл отново да си легнат и да си отпочинат известно време. Едва ли малко сън ще навреди и на останалите. Ще напуснем това място някъде около полунощ.

— Не е ли малко прибързано, имам предвид раните на Ший я Флик — попита Мениън предпазливо.

— Нямаме друг избор, планинецо. — Тъмното му лице изглеждаше черно в гаснещата светлина на слънцето. — Времето на всички ни изтича. Ако нещо за мисията или за присъствието ни в тази част на Анар стигне до ушите на Господаря на магиите, той веднага ще се опита да изнесе Меча. А без Меча цялото това пътешествие е безсмислено.

— Флик и аз ще се справим — заяви Ший твърдо.

— По кой път ще тръгнем — попита Балинор.

— Ще прекосим равнината Раб тази нощ. За това ще ни трябват около четири часа. Ако имаме късмет, няма да бъдем заловени на откритото пространство, въпреки че съм сигурен, че Носителите на черепи продължават да издирват и Ший, и лен. Единствената ни надежда е, че не са успели да ни проследят в Анар. Не ви казах по-рано, защото и без това имахте достатъчно много тревоги, но при всяко използване, камъните на елфите сигнализират за точното ни местонахождение и на Броня, и на преследвачите му. Мистичната сяда на камъните може да бъде засечена от всяко същество от света на духовете и го предупреждава, че се прибягва до магьосничество, подобно на магиите, които то използва.

— Значи, когато използвахме камъните на елфите в Блатото на мъглите — започна Флик ужасен.

— Показали сте на Носителите на черепи къде точно се намирате — довърши изречението му Аланон с вбесяващата си усмивка. — Ако не се бяхте загубили в мъглите на Черните дъбове, те са могли да ви спипат точно там.

Ший внезапно усети как го заля студена пот, когато си спешни колко близко се бяха почувствали до смъртта тогава без да си дават точна преценка в каква огромна опасност са се намирали заради съществата, от които се страхуваха най-много.

— След като си знаел, че използването на камъните ще привлече съществата от света на духовете, защо не ни каза? — попита Ший гневно. — Защо ни ги даде да ги използваме за защита, след като си знаел какво ще се случи?

— Ти беше предупреден, приятелю — беше бавният, ръмжащ отговор, който винаги показваше, че търпението на Аланон се изчерпва. — Без тях вие щяхте да бъдете под заплахата на друго също толкова опасни същества. Освен това те, камъните, сами по себе си, са достатъчна защита срещу крилатите същества.

Отклони всякакви по-нататъшни въпроси, като показа, че темата е изчерпана. Това засили още повече подозренията и гнева на Ший. Наблюдателният Дюрън забеляза настроението му и сложи ръка на рамото на младежа от Вейл, възпря гнева му и поклати предупредително глава.

— А сега, ако ми позволите, ще се върна на въпроса — продължи Аланон с още по-равен глас. — Искам да ви обясня още нещо за пътя през следващите дни. И без да ме прекъсвате. Пътуването през равнината Раб ще ни изведе призори до подножието на Драконовите зъби. В тази планина можем да се укрием от всеки, който ни издирва. Но трудното е да ги прехвърлим и да слезем от другата страна, за да стигнем до горите около Паранор. Всички известни проходи през Драконовите зъби ще бъдат строго охранявани от съюзници на Господаря на магиите и всеки опит да се изкачат склоновете, без да се преминава през някой от проходите, ще причини смъртта на половината от нас. Ето защо ще минем по друг път, който те няма да охраняват.

— Чакай малко! — възкликна Балинор изумено. — Не смяташ да ни прекарваш през Гробницата на кралете, надявам се!

— Нямаме друга възможност, ако искаме да останем неразкрити. Можем да влезем в Залата на кралете при изгрев слънце, да прекосим цялата планина и да стигнем до Паранор при залез слънце, без да бъдем забелязани от охраната при проходите.

— Но според приказките никой никога не е успявал да премине през тези пещери жив! — присъедини се Дюрън към опита на Балинор да отхвърли този план. — Никой от нас не се страхува от живите същества, но тези пещери се обитават от духовете на умрелите и само умрелите могат да минават оттам, без да им се случи нещо лошо.

Балинор поклати бавно глава, показвайки, че е на същото мнение, а другите гледаха разтревожени. Мениън и младежите от Вейл никога не бяха чували за това място, от което другите изглеждаха ужасени до смърт. Аланон се подсмихна странно на последната забележка на Дюрън, очите му бяха тъмни под гъстите вежди, а белите му зъби блестяха застрашително.

— Не си съвсем прав, Дюрън — отговори след малко той. — Аз съм минавал през Залата на кралете и ви казвам, че това е възможно. Е, не е съвсем безопасно пътешествие, вярно. Пещерите наистина се обитават от духовете на умрелите и точно на това разчита Брона, за да пречи на живите същества да влизат там. Но силата ми ще бъде достатъчна, за да ни предпази.

Мениън Лий нямаше не знаеше какво представляват тези пещери, които караха дори човек като Балинор да има едно на ум, но каквото и да беше то, той усещаше, че има основателна причина за страх. Освен това вече гледаше с друго око на приказките, които беше наричал бабини деветини и глупави измишльотини, след сблъсъците им в Блатото на мъглите и във Волфсктааг. Това, което действително го интересуваше в момента, беше какви бяха силите на човека, който им предлагаше да ги преведе през пещерите на Драконовите зъби, че да ги предпазят от духовете.

— Цялото пътешествие е пресметнат риск — проговори отново Аланон. — Всички знаехме какви са опасностите, преди да тръгнем на път. Готови ли сте сега да се върнете или ще вървим докрай?

— Ще те следваме — заяви Балинор след кратко колебание. — Знаеш, че ще го направим. Заслужава си да поемем риска, ако можем да, вземем Меча.

Аланон се поусмихна, дълбоките му очи преминаха по лицата на останалите, Спираше проницателния си поглед върху всеки и накрая се втренчи в Ший. Човекът от Вейл издържа погледа му без да мигне, макар че сърцето му се сви от ужас и несигурност, когато тези очи задълбаха в най-потайните му мисли. Той явно осъзнаваше всички съмнения, които младежът се мъчеше да скрие дълбоко.

— Много добре — кимна мрачно Аланон. — А сега отидете да си починете.

Обърна се неочаквано и се запъти към селото на сторите. Балинор се затича след отдалечаващата се фигура, явно искаше да попита неща Другите ги наблюдаваха, докато се загубиха от погледа им. Тогава за пръв път Ший осъзна, че е почти тъмно че слънцето потъва бавно зад хоризонта и настъпва здрач, една мека прозрачна светлина във все по-наситеното пурпурно на небето. За момент никой не помръдна, после безмълвно станаха и тръгнаха към тихото село да поспят до уречения час в полунощ.

На Ший му се стори, че току-що беше заспал, когато усети грубо стискане на силна ръка, която го разтърсваше. Минута по-късно ярката светлина на горящ факел затрептя в тъмната стая, той примигна, за да се предпази, докато натежалите му от съня очи привикнат с нея. В полусън видя решителното лице на Мениън Лий, неспокойния му, нетърпелив поглед, който му казваше, че часът за тръгване е настъпил. Стана, олюлявайки се в студения нощен въздух и, след моментно колебание, започна да се облича бързо. Флик беше вече буден и полуоблечен и упоритият израз на лицето му беше приятна гледка в зловещата тишина на полунощния час. Ший отново се почувства силен, достатъчно силен, за да издържи на дългия преход през равнината Раб до Драконовите зъби и отвъд, а ако се наложеше — на всичко, само и само да стигне до края на това пътуване.

Минути по-късно тримата спътници вървяха през спящото село на сторите към срещата с другите членове на групата. Потъналите в мрак къщи бяха черни квадратни фигури в нощния сумрак. Небето беше закрито от черна покривка от облаци, които се придвижваха бавно към някаква неопределена цел. Нощта беше добра за пътуване на открито и Ший се почувства по-уверен при мисълта, че издирващите ги пратеници на Господаря на магиите трябва да хвърлят огромни усилия и да загубят много време, за да ги открият. Докато вървяха забеляза, че шумът от леките им ловни ботуши по влажната земя почти не се чува. Като че ли всичко работеше в тяхна полза.

Когато стигнаха до западната граница на Сторлок, откриха останалите, с изключение на Аланон. Дюрън и Дейъл приличаха на безплътни същества в тъмнината, слабите им фигури — същински сенки, които се движеха безмълвно, заслушани в звуците на нощта. Когато в един момент мина по-близо до тях. Ший остана изненадан от характерните им елфски черти — странните заострени уши и тънките, изписани като с молив вежди, които се издигаха като арки нагоре в челото. Чудеше се дали другите човешки същества гледаха на него така, както той сега разглежда двамата братя елфи. Наистина ли бяха по-различни същества? Отново се замисли за историята на народа на елфите, историята, която Аланон веднъж нарече забележителна, но не пророни нито дума повече за нея. Тяхната история беше и негова. Сега знаеше онова, което винаги беше подозирал. То беше нещо, за което той искаше да научи повече, може би само за да разбере по-добре собствения си произход и легендата за Меча на Шанара.

Погледна високата, широка фигура на Балинор, изправена като статуя. Чертите на лицето му не се виждаха в тъмнината. Безспорно Балинор вдъхваше най-голяма увереност на цялата група. Имаше нещо много стабилно в човека от границата, нещо непоколебимо, което се предаваше на всички членове на групата и ги окуражаваше. Дори Аланон не ги вдъхновяваше така, макар че Ший чувстваше, че той безспорно е по-силният от двамата. Може би Аланон, с явното си безгранично усещане на нещата, осъзнаваше какво значение има Балинор за другите. Дали пък не го беше взел точно заради това?.

— Точно така, Ший. — Тихият глас прозвуча толкова близо до ухото му, че човекът от Вейл подскочи силно изненадан, когато облеченият в черен плащ странник се озова до него и направи знак на другите да се доближат. — Трябва да вървим, докато имаме прикритието на нощта — Не се отдалечавайте един от друг и не изпускайте от поглед другите пред вас И никакви приказки.

Без да каже нито дума повече, мрачният гигант ги поведе в горите на Анар по тясна пътека, която излизаше точно на запад от Сторлок. Ший вървеше зад Мениън, сърцето му още беше заседнало в гърлото от уплахата, а мислите му се връщаха бясно към миналите срещи със странния мъж. Чудеше се дали пък това, което беше подозирал през цялото време, не е истина Реши, че трябва да пази мислите си само за себе си винаги, когато Аланон е наблизо, колкото и трудно да се окаже това. Групата стигна западния край на анарските гори и началото на равнината Раб по-скоро, отколкото Ший беше очаквал. Въпреки тъмнината на нощното небе младежите от Вейл усетиха присъствието на Драконовите зъби, които се мержелееха в далечината. Без да говорят, те се спогледаха после се обърнаха и се взряха в тъмнината. Аланон ги поведе през пустата равнина без да спира и без да намали крачка. Равнината беше абсолютно равна и безжизнена. По нея растяха само храсталаци и тук-там голи шубраци, приличащи на скелети. Земята беше спечена, на места толкова суха, че се бяха образували дълги неравни пукнатини. Нищо не помръдваше наоколо. Пътниците вървяха мълчаливо, с очи и уши напрегнати за всичко, което е извън обичайното. В един момент, след около три часа път, Дейъл ги спря с рязко махване на ръка, показвайки им, че е чул някакъв шум зад тях, далеч в тъмнината. Те се приведоха и останаха няколко минути безшумни и неподвижни, но нищо не се случи. Накрая Аланон вдигна рамене, даде им знак отново да се подредят един зад друг и потеглиха. Стигнаха Драконовите зъби точно преди разсъмване. Нощното небе все още беше черно и заоблачено, когато спряха в подножието на зловещата планина. И Ший, и Флик се чувстваха добре, въпреки продължителното ходене и уведомиха другите, че са готови да продължат без почивка. Аланон искаше да продължат незабавно, сякаш бързаше да не закъснее за среща. Поведе ги направо към планината, която имаше коварен вид. Обсипаната с камъчета пътека лъкатушеше леко нагоре и водеше до нещо, което приличаше на падина между скалите. Флик се улови, че гледа към върховете от двете страни на пътеката. Извиваше якия си врат под прав ъгъл, за да хвърля от време на време погледи към назъбените върхове.

Името Драконови зъби изглеждаше много подходящо за планината. Докато следваха пътя си към падината в скала, възвишенията от двете страни започнаха да се приближават към тях. По-нататък се виждаха други хълмове, по-високи от тези и явно непроходими за всичко, което се движи на крака. В един момент Ший се спря, вдигна парче откъртена скала изпод краката си и започна да го разучава с любопитство, продължавайки пътя си. За негова изненада повърхността му се оказа равна и гладка, почти като стъкло, с наситен огледално черен цвят. Напомняше за въглищата, които някои общности на Южната земя горят. Само че тази скала изглеждаше по-твърда от въглища, сякаш беше специално пресована и полирана, за да придобие сегашния си вид. Подаде парчето на Флик, който го погледна, вдигна рамене, без да проявява някакъв интерес, и го захвърли.

Пътеката започна да се вие през огромни купчини от откъртени камъни, които от време на време закриваха изцяло заобикалящите ги хълмове. Те дълго време криволичиха из заплетения лабиринт от каменни блокове и продължаваха да се изкачват към падината, а мрачният им водач явно беше забравил, че никой няма никаква представа накъде вървят. Накрая стигнаха до празно място в скалите, откъдето можеха да се огледат и разбраха, че са близо до най-високата част на пътеката. Оттук тя или щеше да се спусне надолу или да поведе навътре в планината. В този момент Балинор наруши мълчанието и подсвирна тихо, с което обяви почивка. Веднага се заговори с Дюрън, който беше изостанал с човека от границата в подножието на планината. После се обърна бързо към Аланон и другите и ги погледна разтревожено.

— Дюрън е сигурен, че е чул някой да ни преследва по пътеката — съобщи им угрижено той. — Този път няма никакво съмнение — някой е по петите ни.

Аланон погледна неспокойно нощното небе. Намръщи се тревожно, а по изпитото му лице се четеше силно безпокойства Погледна неуверено, въпросително към Дюрън.

— Сигурен съм, че там има някой — потвърди Дюрън.

— Не мога да спра тук и да се справям с това сам. Трябва да — бъда в долината, която се простира пред нас, преди пукването на зората — отвърна Аланон рязко. — Каквото и да има зад нас ще трябва да почака, докато си свърша работата — тя е по-важна.

Ший никои не го беше чувал да говори така безапелационно за нещо. Долови смайване и върху лицата на Флик и Мениън докато се споглеждаха. Каквото и да трябваше да свърши Аланон трябваше да го направи в долината и за него беше от жизнено важно значение да не бъде прекъсван, докато не го свърши.

— Аз ще остана най-отзад, — предложи Балинор, като издърпа големия си меч. — Чакайте ме в долината.

— Не сам, нали — обади се бързо Мениън. — И аз оставам, просто за всеки случай.

Балинор се усмихна и кимна на планинеца в знак на съгласие. Аланон го погледна за момент, сякаш искаше да се противопостави, но после кимна рязко и даде знак на другите да го следват. Братята елфи бързаха нагоре по пътеката, като следваха високия водач, но Ший и Флик изостанаха объркани, докато Мениън не им махна с ръка да тръгнат. Ший също му махна. Нямаше желание да изоставя приятеля си, но разбираше, че едва ли би могъл да му помогне, ако остане. Погледна само веднъж назад и видя двамата мъже как се настаняват сред скалите от двете страни на тясната пътека, а тъмните им плащове се сливаха със сенките на скалата.

Аланон поведе останалите четирима напред през хаоса от отрупаните на безразборни купчини камъни право нагоре към хребета, заграждащ загадъчната долина. Само след няколко минути те стояха на края й и изненадано гледаха пейзажа, който се простираше пред погледа им. Долината беше дива пустош от откъснати скални блокове и камъни, разхвърляни по цялата земя, черни и блестящи като камъка, който Ший беше разглеждал на пътеката. Цялото място беше покрито с тях. Нищо друго не се виждаше, освен малко езеро с тъмни води, които блещукаха слабо с зеленикаво-черни отблясъци и се движеха в малки бавни кръгове, като че ли имаха свой собствен живот. Ший беше изумен от странното движение на водата. Нямаше вятър, който да предизвиква леките вълнички. Погледна мълчаливия Аланон и беше потресен, когато видя странния блясък, който се излъчваше от мрачното му сурово лице. Високият странник изглеждаше потънал в мислите им, втренчил поглед в езерото и младежът от Вей л усетя странната тъга, с която той неотлъчно наблюдаваше леко пенещите се води.

— Това е Шейлската долина, прагът пред Залата на кралете и домът на духовете на вековете. — Плътният глас излезе от дълбините на огромните му гърди. — Езерото е Рогът на Хадес — водите му са смърт за простосмъртните. Елате с мен до края на долината, но после ще триона да продължа сам.

Без да чака отговор, той се заспуска бавно по склона на хребета, като стъпваше здраво върху нестабилните камъни, с поглед, отправен към езерото. Другите го следваха озадачени и смълчани и усещаха, че моментът щеше бъде важен за всички тях. Усещаха, че тук, повече отвсякъде другаде във всички земи, Аланон е крал. Без да може да обясни защо. Ший знаеше, че историкът, пътешественикът, философът и мистикът, човекът, който ги беше прекарал през неизброимите опасности на един безумен риск, смисъла на който единствено той знаеше, загадъчният мъж, когото те познаваха като Аланон, най-после си е у дома. Минути по-късно, когато всички се събраха в края на Шейлската долина, той отново се обърна към тях.

— Каквото и да се случи занапред, няма да ме следвате. Няма да мърдате от това място, докато не свърша. Там, където отивам, има само смърт.

Те стояха като заковани на място, докато той се отдалечаваше през каменистата местност към странното езера Наблюдаваха как високата му черна фигура с леко издуващ се голям плащ се движи неотклонно напред, без да променя нито бързината, нито посоката. Ший хвърли бърз поглед на Флик, на чието лице беше изписан страх от това, което предстои да се случи. За миг на Ший му се прииска да се махне оттам, но веднага осъзна колко глупаво би било подобно поведение. Инстинктивно стисна здраво куртката си и усети успокоителното въздействие на малката торбичка, в която бяха камъните на елфите. Присъствието им го накара да се почувства по-сигурен, въпреки че се съмняваше, че биха могли да му помогнат срещу нещо, с което Аланон не би могъл да се справи. Погледна тревожно другите, които наблюдаваха смаляващата се фигура. После отново се обърна и видя, че Аланон е стигнал до ръба на Рога на Хадес, където явно очакваше нещо. Сякаш цялата долина потъна в гробна тишина. Четиримата чакаха с очи, вперени в мрачната фигура, която стоеше неподвижно на брега на езерото.

Бавно високият странник вдигна обгърнатата си в черен плащ ръка към небето и смаяните мъже видяха как езерото се разбунтува и запени гневна Долината се разтресе силно, сякаш някакъв скрит, дремещ живот, беше пробуден. Ужасените простосмъртни се огледаха наоколо невярващо. Уплашиха се, че ще бъдат погълнати от осеяните с камъни челюсти на някакъв кошмар, предрешил се като долина. Аланон стоеше без да помръдва на края на брега, когато водите в центъра кипнаха бурно и фонтан от пръски изригна нагоре към тъмните небеса с остро свистене на облекчение, като че ли се освобождаваше от дълбините. Сред нощния въздух се разнесоха тихи вопли, виковете на оковани души, чийто сън беше нарушен от човека, който стоеше на ръба на Рога на Хадес. Гласовете, нечовешки и сковани от смъртта, се врязаха през несъвършената обвивка на разсъдъка на четиримата, които; трепереха и гледаха от края на долината, напрягаха уплашените си мозъци и се гърчеха с безпощадна жестокост, докато накрая изглежда и малкото смелост, която им беше останала, явно беше изстискана от тях, оставяйки ги напълно изцедени от всичките им защитни сили. Те стояха вцепенени от ужас, неспособни да се движат, да говорят, да мислят дори, докато звуците на света на духовете ги връхлитаха, пронизваха съзнанието им, предупреждаваха ги за нещата извън този свят и извън тяхното разбиране.

Всред смразяващите кръвта викове се разнесе глух тътен, който сякаш се надигаше от недрата на земята. Рогът на Хадес се разтвори в центъра, завихри се като буен водовъртеж и от тъмните му води се появи призрак на прегърбен от вековете старец. Фигурата се изправи в цял ръст и сякаш застана върху самата вода. Високото, измършавяло тяло заблещука с прозрачно сиви, призрачни оттенъци, като водата под него.

Флик побеля като платно. Появата на този истински ужас само потвърди страха му, че последният им миг на земята е настъпил. Аланон стоеше неподвижно. Черният плащ беше обгърнал плътно фигурата му и той приличаше на статуя, с лице, обърнато към привидението, което стоеше пред него. Те като че ли разговаряха, но четиримата от групата не можеха да чуят нищо заради нестихващия влудяващ крясък на нечовешките викове, които разкъсваха оглушително нощта всеки път, когато фигурата от Рога на Хадес направеше някакъв жест. Разговорът, на каквато и тема да беше, продължи не повече от няколко кратки минути. Ненадейно призракът се обърна към тях, вдиша изнемощялата си, скелето-подобна ръка и посочи към мястото, където се намираха. Ший усети студ, който прониза незащитеното му тяло и се вряза до мозъка на костите му. Разбра, че за миг беше докоснат от ръката на смъртта. После призракът се извърна и с последно махване за сбогом към Аланон, потъна бавно в тъмните води на Рога на Хадес. Буйно водите отново се размърдаха, а воплите и писъците се засилиха. После затихнаха в стенания на страдание. Накрая езерото се усмири, водите му се укротиха и пътниците останаха сами.

Когато слънцето се показа на източния хоризонт, високата тъмна фигура на брега на езерото се олюля леко и се свлече на земята. За миг четиримата го гледаха нерешително, после се втурнаха през долината към падналия им водач, като се подхлъзваха и препъваха в ронливите камъни. Стигнаха до него след секунди и се наведоха загрижено над него, без да знаят какво трябва да направят. Накрая Дюрън го разтърси предпазливо, като викаше името му. Ший разтърка огромната ръка, усети ледената студенина на кожата и забеляза ужасяващата й бледност. Но страховете им се разсеяха, когато след няколко минути Аланон се размърда и дълбоките му очи отново се отвориха. Гледа ги няколко секунди, после седна бавно, а те го наобиколиха.

— Напрежението трябва да е било огромно — измърмори на себе си той и разтърка челото си. — Притъмня ми пред очите след като загубих контакта. След малко ще се оправя.

— Кое беше това същество? — попита бързо Флик и се ужасяваше при мисълта, че то всеки момент може отново да се появи.

Аланон се позамисли върху въпроса му, загледан в пространството, тъмното му лице посърна от мъка я после се отпусна бавно.

— Загубена душа, същество, забравено от света н народа си — каза той тъжна Обрекъл е себе си на съществувание на полу-живот, което може да трае вечно.

— Не разбирам — каза Ший.

— Това не е важно точно сега. — Аланон отклони въпроса рязко. — Тази скръбна фигура, на която току-що говорих, е духът на Бремен, друидът, който някога се е бил срещу Господарят на магиите. Говорих с него за Меча на Шанара, за пътуването ни до Паранор и за съдбата на групата ни. Научих от него малко, което показва, че съдбата ни ще се решава в по-далечни дни, по-точно, съдбата на всички, с изключение на един.

— Какво искаш да кажеш — обади се настойчиво Ший.

Аланон се вдигна, без да се олюлява, на крака, огледа мълчаливо долината, сякаш за да се увери, че срещата с духа на Бремен е приключила, после се обърна към лицата, конто го чакаха нетърпеливо да продължи.

— Никак не е лесно да се каже това, но вие стигнахте дотук, почти до края на това дирене. Извоювахте си правото да разберете. Духът на Бремен предсказа съдбата на хората от групата, когато го призовах от света на преддверието на ада, в което той е прикован. Обеща, че спец две зазорявания ние ще притежаваме Меча на Шанара. Но предсказа и още нещо. Един от групата ни няма да стигне до най-отдалечената страна на Драконовите зъби. Въпреки това той пръв ще притежава свещения меч.

— Все още не разбирам — призна си Ший след кратък размисъл. — Вече загубихме Хендъл. Той като че ли е говорил за него.

— Не, грешиш, млади ми приятелю — въздъхна тихо Аланон. — Когато каза това, той се обърна и посочи към вас четиримата, които стояхте на края на долината. Един от вас не ще стигне до Паранор!

Мениън Лий се сгуши в прикритието на камъните по пътеката, която водеше нагоре съм Долината на призраците, и зачака тайнственото същество, което ги беше дебнало в Драконовите зъби. На отсрещната страна, скрит в тъмнината на сенките, беше Принцът на Калахорн. Острието на големия му меч беше обърнато надолу и опряно в скалите, а едната му ръка беше отпусната върху дръжката. Мениън се взря в тъмнината. Нищо не се помръдваше. Можеше да вижда само петнадесет ярда пред себе си. След това имаше остър завой, който скриваше останалата част от пътеката. Чакали бяха най-малко половин час и още нищо не се появяваше, въпреки уверенията на Дюрън, че нещо ги преследва. За момент Мениън се зачуди дали съществото, което върви по петите им, не е някой от пратениците на Господаря на магиите. Всеки Носител на черепи можеше да се вдигне във въздуха, да мине зад тях и да застигне останалите. Мисълта го уплаши и тъкмо се канеше да даде знак на Балинор, когато вниманието му беше привлечено от внезапен шум по пътеката под тях. Незабавно се прилепи към скалата.

Ясно се чуваше шум от някой, който подбираше пътя си нагоре по виещата се пътека и се влачеше бавно сред големите камъни в слабата светлина на приближаващата се зора. Който и да беше той или каквото и да беше топа, явно не подозираше, че те са скрити горе, или по-лошо, не се интересуваше, защото изобщо не си правеше труда да прикрива стъпките си. Секунди по-късно тъмна фигура се появи на пътеката точно под прикритието им. Мениън хвърли бърз поглед и за миг квадратната форма и влачещата походка на приближаващата се фигура му заприлича на Хендъл. Сграбчи меча на Лий и зачака. Планът за нападението беше прост. Той трябваше да скочи пред натрапника и да му препречи пътя отпред. В същия момент Балинор щеше да му отреже пътя за отстъпление.

Със светкавичен скок планинецът, с вдигнат меч, се озова лице срещу лице със странния натрапник и му заповяда да спре. Приведената фигура пред него се приближаваше бавно. Изведнъж една силна ръка се повдигна леко и показа огромен железен боздуган, който проблесна леко. Секунда по-късно, когато очите на двамата се срещнаха, те смаяно се разпознаха, хвърлиха оръжията си и принцът на Лий нададе вик на изненада.

— Хендъл!

Балинор излезе от сенките иззад новодошлия тъкмо навреме, за да види как ликуващият Мениън подскочи във въздуха нададе див вой на необуздана радост и се хвърли да прегръща по-малкото, набито тяло. Принцът на Калахорн постави облекчено големия си меч в ножницата, усмихна се и поклати учудено глава при вида на изпадналия в екстаз планинец и дърпащото се, мърморещо джудже, което смятаха за мъртво. За пръв път след успешното им измъкване през Прохода на Джейд във Волфсктааг, той усети, че успехът им е близък и че групата сигурно щеше да се изправи заедно пред Меча на Шанара.

ГЛАВА 14

Зората увисна над необятните спящи хребети и върхове на Драконовите зъби със сурова, безмилостна невъзмутимост, която не обещаваше нищо приятно и хубава Топлината и светлината на изгряващото слънце бяха напълно скрити от ниските пластове облаци от гъста мъгла, която се бяха настанили в зловещите височини и не помръдваха. Вятърът духаше свирепо над голите скали и беснееше сред каньоните и скалистите падини, препускаше през склоновете и хребетите, завираше се в оскъдната растителност и така я огъваше, че насмалко не я прекършваше, после се шмугваше през смесицата от облаци и мъгла с неуловима бързина, но я оставяше необяснимо и странно неподвижна. Воят на вятъра приличаше на силното боботене на разбиващ се в открит бряг океан, силен и напорист. Птиците се стрелваха към небето и политнаха е вятъра, който понасяше крясъците им и ги разпиляваше. На този връх нямаше почти никакви животни — тук-там някое стадо от изключително издръжлива порода планински кози и малки, покрити с козина мишки, които обитаваха най-затънтените дълбини на скалите. Въздухът беше повече от студен. Той беше кучешки студен. Снегът застилаше по-горните части на Драконовите зъби и на тази надморска височина промяната на времето почти не влияеше на температурите, които рядко се качваха до нула градуса.

Това беше коварна планина, огромна, висока и невероятно масивна. Тази сутрин тя като че ли беше потънала в странно очакване на малката група, тръгнала от Кълхейвън. Осемте мъже не можеха да се отърват от тревожното чувство, което метеше мислите им, докато навлизаха бавно и все по-надълбоко в студенината и сивотата на планината. Пророчеството на Бремен беше повече от смущаващо, както и самата мисъл, че скоро щяха да се опитат да преминат през Залата на кралете. На имаше друго, което повече ги гнетеше. Нещо ги дебнеше.

Нещо, което беше търпеливо и хитро, някаква жива сила, която лежеше скрита в гората, в скалистата местност, през която минаваха. Скътала беше злоба и мъст за тях. Сила, която ги наблюдаваше как упорито навлизат все по-навътре в гигантската планина, която препречваше пътя към кралството на Паранор. Те вървяха бавно на север, в нестройна колона, която се очертаваше на фона на черното като въглен небе. Телата им бяха плътно загърнати във вълнените плащове, лицата наведени срещу вятъра. Склоновете и каньоните бяха покрити с ронливи камъни и напукани от невидими цепнатини, поради което ходенето беше изключително опасно. Не веднъж някой от малката група беше засипван от порой от падащи камъни и пръст. Но нещото, спотаило се в земята, все още предпочиташе да не се показва. То просто се задоволяваше да оставя присъствието му да бъде усещано от осемте мъже и да чака ефекта от това усещане да изцеди и последната им капка издръжливост. И тогава преследвачите щяха да станат преследвани.

Не след дълго това стана. Съмненията започнаха да гризат тихо, упорито мозъците им. Съмнения, които се надигаха като фантоми от страховете и тайните, които мъжете таяха дълбоко в себе си. Разделени един от друг от студа и воя на засилващия се вятър, всеки един от тях остана изолиран от спътниците си, а невъзможността да контактуват помежду си само изостряше растящото им чувство на безпокойство. Само Хендъл оставаше неуязвим. Характерът му на мълчалив самотник го беше закалил и не му позволяваше да се съмнява в собствените си сили, а спасяването му на косъм от вбесените гноми в прохода на Джейд го лиши, поне за момента, от всякакво чувство на страх от смъртта. Доближил се беше до смъртта, стигнал беше до нея толкова близко, че накрая само инстинктът му го спаси. В началото гномите го нападнаха от всички страни. Прииждаха на тълпи, рояха се нагоре по склона безразсъдно вбесени до такава степен, че само проливането на кръв можеше да уталожи омразата им. Той реагира бързо, отстъпи към хребетите на Волфсктааг, притихна неподвижно в храстите и хладнокръвно изчака гномите да се разгърнат така, че някой от тях да влезе в обсега му. Само за секунди зашемети нищо неочакващия преследвач, загърна пленника си в собствения си плащ по обичайния за джуджетата начин и после извика за помощ. В тъмнината, разгорещени от възбудата на преследването, гномите не успяха да разпознаят нищо друго, освен плаща. Те разкъсаха събрата си на парчета, без да си дават сметка за това. Хендъл остана скрит и на следващия ден се измъкна през прохода. Отново беше оцелял.

Младежите от Вейл и елфите не притежаваха силно развитото у Хендъл чувство на увереност в себе си. Пророчеството на призрака Бремен ги беше потресло. Воят на вятъра сякаш повтаряше думите, отново и отново. Един от тях щеше да умре. О, пророкът го беше казал по друг начин, но подтекстът беше повече от ясен. Това беше една жестока перспектива и никой от тях не искаше да я приеме като истина. Те щяха да се опитат някак си да докажат, че предсказанието е грешно.

Далеч в началото на колоната, с огромното си тяло, приведено срещу увличащата сила на вятъра, Аланон премисляше събитията, които се случиха в Шейлската долина. За стотен път размисляше върху странната му среща с призрака на Бремен, друидът с незапомнена възраст, който беше обречен да се скита в пъкъла до окончателното унищожаване на Господаря на магиите. Но сега го смущаваше не видението на призрака. Тормозеше го това, което знаеше. То беше толкова ужасяващо, погребано дълбоко сред най-ужасните му истини. Спъна се в издадена скала, олюля се леко и се опита да запази равновесие. Кръжащ ястреб изкрещя пронизително в мрака и се снижи в небето над отдалечен връх. Друидът се поизвърна към мъжете, които го следваха и се опитваха да не изостават. От призрака беше научил нещо повече от пророческите му думи. Но не каза на другите, на хората, които му се доверяваха, цялата истина, както не им беше казал цялата легенда за приказния Меч на Шанара. Дълбоките му очи горяха от вътрешен гняв към предсказанието, за което се беше зарекъл да не им казва всичко. За миг се замисли дали да не им каже. Толкова много бяха дали от себе си, а това беше само началото… Но миг по-късно прогони мисълта от главата си. Необходимостта беше по-свят бог от истината.

Сивотата на зората бавно се стопи в сивотата на обеда, а преходът през Драконовите зъби продължаваше. Хребетите и склоновете ту се появяваха, ту се скриваха с досадно потискащо еднообразие, което създаваше впечатление в съзнанието на изтормозените хора, че изобщо не напредват. Пред тях зловещо се издигаха огромните, извисяващи се контури на върховете на фона на мъглявия северен хоризонти им се струваше, че вървят направо към стена от непробиваем камък. После навлязоха в широк каньон, който се виеше остро надолу и преминаваше в тясна, лъкатушна пътека, която се провираше между две огромни скали и се губеше в гъстата мъгла. Аланон ги водеше в реещата се сивота, когато хоризонтът изчезна и вятърът утихна. Тишината настъпи внезапно и неочаквана Звучеше като тих шепот в извисяващите се скални маси и говореше на измъчените мъже тихо, предпазливо. После проходът се разшири леко и гъстата мъгла се разсея в рядка мъглявина, която разкри висок пещерен отвор в скалата, където беше краят на лъкатушната пътека. Входът на Палата на кралете.

Той беше величествен, внушителен, страховит. От двете страни на правоъгълния черен отвор се издигаха две чудовищни каменни статуи, издълбани върху тъмната повърхност на скалата на височина повече от сто фута. Каменните пазачи бяха облечени в доспехи на воини и бдяха в дълбокия мрак, с ръце, стенали дръжките на огромни мечове със спуснати надолу остриета. Брадатите им, потъмнели от времето лица, бяха белязани от вятъра и студа. Но очите все още изглеждаха като живи, вперени изпитателно в осемте простосмъртни, застанали пред прага на древния дворец, който те охраняваха. Над големия вход в скалата бяха издълбани три думи на език, датиращ от преди много векове и отдавна забравен. Те служеха като предупреждение към всички, които дръзваха да влязат, че това е гробница на мъртвите. Зад огромния вход всичко тънеше в черен мрак и тишина. Аланон ги събра около себе си.

— Преди много години, още преди Първата война на расите, съществувал култ към хора, чийто произход постепенно бил забравен и потънал във времето, които служели като жреци на Боговете на смъртта. В тези пещери те погребвали монарсите на четирите земи, заедно със семействата, слугите, любимите им предмети и с голяма част от богатствата им. Появила се легенда, че само мъртвите могат да оцеляват в тези зали и само жреците имат право да присъстват на погребенията на владетелите. Всички останали, които влизали тук, повече не били виждани. С времето култът отмрял, но насаденото в Палата на кралете зло продължило да съществува и да служи сляпо на жреците, чиито кости се върнали обратно в земята преди много, много години. Малцината са хората, които са преминали…

Замълча, когато видя в очите на слушателите си неизказания въпрос.

— Аз съм минавал през Палата на кралете. Единствено аз през този век, а сега и вие. Аз съм друид, последният останал жив на тази земя. Като Бремен, като Брона преди него, съм изучавал черната магия и съм магьосник. Не притежавам силата на Господаря на мрака, но мога да ви преведа през тези пещери от другата страна на Драконовите зъби.

— И после? — въпросът на Балинор се разнесе тихо в мъглата.

— Тясна скалиста пътека, която хората наричат Драконовия ръб, извежда от тези планини. Когато стигнем дотам, ще видим Паранор.

Последва дълго, тягостно мълчание. Аланон знаеше какво си мислеха. Без да обръща внимание на това, продължи:

— Зад този вход има много коридори и зали, истински лабиринт за онзи, който не познава пътя. Някои от тях са опасни, други не. Скоро след като влезем, ще стигнем до тунела на Сфинксовете, гигантски статуи като тези пазачи, но изсечени като получовеци, полузверове. Ако погледнете в очите им на секундата ще се вкамените. Затова очите ви трябва да бъдат завързани. Трябва да съсредоточите вниманието си върху мен, да мислите само за мен, защото тяхната воля, тяхната мисловна сила е достатъчно могъща, за да ви накара да разкъсате превръзките на очите си и да ги погледнете в очите. Седемте мъже се спогледаха разколебани. Вече бяха започнали да се съмняват в разумността на целия план. — Веднага след Сфинксовете има няколко безопасни галерии, които водят до Коридора на ветровете. Това е тунел, обитаван от невидими, същества наречени банши. Те не са нищо друго освен гласове, но тези гласове докарват простосмъртните до умопобъркване. Ушите ви ще бъдат завързани, за да бъдат предпазени, но отново най-важното за вас ще бъде да се съсредоточите с мислите си върху мен, да оставите разсъдъкът ми да покрие вашия и да го предпази от пълната сила на тези гласове. Ще трябва да се отпуснете, да не ми се противопоставяте. Разбирате ли? След Коридора на ветровете ще се озовем в Гробницата на кралете. Там ще има още едно препятствие…

Замълча и погледна към входа на пещерата, като го изучаваше внимателна За миг изглеждаше, че ще довърши изречението си, но вместо това км направи знак да тръгнат към тъмния отвор. Те стояха угнетени между каменните гиганти. Сивкавата мъгла обгръщаше високите скални стени около тях, а черната зейнала паст пред тях ги чакаше като отворена челюсти на огромен хищник. Аланон извади няколко широка ленти от платя даде по една на всеки от тях Хората от малката група се завързаха един за друг с дебело дълго въже. Стабилният Дюрън застана в началото на колоната, а принцът на Калахорн отново зае мястото най-отзад. Превръзките бяха вързани здраво през очите им, и те се хванаха за ръце и образуваха верига. Миг по-късно колоната мина внимателно през входа и се запъти към Палата на кралете.

В пещерите цареше дълбока тишина, която стана още по-тягостна от внезапното заглъхване на ветровете и от отекването на стъпките им по каменния коридор. Подът на тунела беше необикновено равен и гладък, но студът, който се беше наслагвал в камъка от незапомнени времена, бързо проникна в напрегнатите им тела. Измръзнаха и започнаха да треперят. Всички мълчаха, всички се мъчеха да се отпуснат, докато Аланон ги водеше внимателно през поредица от леки завои. В средата на въжето Ший усещаше силата, с която Флик стискаше ръката му в заобикалящата ги тъмнина. След бягството им от Вейл те бяха станали още по-близки. Сега ги свързваха повече общите изпитания, отколкото родствените връзки. Ший усещаше, че каквото и да се случи, те никога няма да загубят тази близост. Както беше сигурен, че никога нямаше да може да забрави това, което Мениън беше направил за него. Помисли си за момент за принца на Лий и неволно се усмихна. Планинецът се беше променил толкова много през последните няколко дни, че беше станал почти нов човек. Старият Мениън се беше запазил, но беше придобил нови измерения, които Ший се затрудняваше да определи. Но всички те, и Мениън, и Флик, и Ший, се бяха променили в различни отношения. Промените не можеха веднага да се доловят, а само когато всеки един от тях беше възприеман като отделна личност. Чудеше се дали Аланон беше забелязал промяната в него — Аланон, който винаги се беше отнасял към него не толкова като към мъж, колкото като към момче.

Внезапно спряха и в настъпилата дълбока тишина се разнесе властният глас на водача друид, който прошепна безгласно в съзнанието на всеки един от тях: Не забравяйте предупреждението ми, оставете мислите си да се обърнат към мен, съсредоточете се само върху мен. После колоната продължи напред, а обутите в ботуши крака ехтяха глухо по пода на пещерата. Мъжете със завързаните очи усетиха присъствието на нещо, което чакаше пред тях и наблюдаваше мълчаливо, търпеливо. Секундите отлитаха, докато групата навлизаше все по-навътре в пещерата. Мъжете почувстваха огромните, неподвижни фигури, които се извисяваха над тях — издълбани от камък образи с човешки лица, но прикачени към уродливи тела на неописуеми зверове. Сфинксовете. В съзнанието си мъжете можеха да виждат тези очи, които горяха край избледняващия образ на Аланон и започнаха да усещат усилието, което трябваше да полагат, за да се съсредоточат върху огромния друид. Упоритата воля на каменните чудовища се промушваше в мозъците им, оплиташе се в разхвърляните им мисли, объркваше ги и усърдно подготвяше момента, в който човешките очи щяха да срещнат безжизнените им погледи. У всеки един от тях се появи импулсивното, бързо засилващо се желание, да дръпне от очите си пристегнатото парче плат, което оковаваше зрението му, да разкъса тъмнината и да погледне свободно удивителните същества, които го наблюдаваха мълчаливо от високо.

Но точно когато изглеждаше, че изопващият нервите шепот на Сфинксовете най-после щеше да пробие през стопяващата се решителност на обсадените мъже и да откъсне напълно мислите им от избледняващия образ на Аланон, желязната му мисъл се вряза с остротата на нож в тях, и ги призова безгласно:

Мислете само за мен!

Умовете им инстинктивно се подчиниха, изтръгнати от почти напълно завладелия ги подтик да погледнат нагоре към каменните лица, които ги наблюдаваха. Необичайната битка продължаваше тягостно, без миг почивка, докато колоната от мъже, които се обливаха в пот и дишаха тежко в тишината, вървеше слепешком през заплетения лабиринт от невидими образи. Една верига от здраво стиснати ръце на вързани с въже един за друг през кръста мъже, оставили се на въздействието на властния глас на Аланон. Никой не загуби контрол над себе си. Друидът ги водеше неотклонно между редицата от Сфинксове, със заковани в пода на пещерата очи, с несломима воля, която се бореше да задържи умовете на мъжете, за които носеше отговорност. Най-после лицата на каменните фигури започнаха да избледняват, да изчезват и да изостават, докато най-накрая простосмъртните останаха сами в тишината и мрака.

Продължаваха да вървят и да лъкатушат през дълга поредица от виещи се коридори. После колоната отново спря. Тихият глас на Аланон проряза тъмнината и им нареди да махнат превръзките. Изпълниха нерешително заповедта му и видяха, че се намират в тесен тунел, в който неравната скала излъчваше странна зеленикава светлина. Измъчените им лица се къпеха в необикновения блясък и мъжете бързо се спогледаха, за да се уверят, че никой не липсва. Тъмната фигура на Аланон премина безшумно покрай колоната. Пробваше здравината на въжето, вързано около телата им и ги предупреждаваше, че Коридорът на ветровете все още е пред тях. Напъха им парчета плат в ушите и ги завърза със свалените от очите им превръзки, за да приглуши звуците на невидимите същества, които беше нарекъл банши. После мъжете отново се хванаха за ръце.

Колоната започна да се вие бавно през слабата зелена светлина на тунела и те почти не чуваха шума от стъпките си в здраво завързаните им уши. Този участък на пещерите беше дълъг повече от миля. После внезапно свърши. Коридорът се разшири и се премина във висок тунел, който беше абсолютно черен. Стените се отдръпнаха, а таванът се издигна толкова нависоко, че в един момент престанаха да се виждат. Групата остана в странен затвор от тъмнина, в който единствено гладкият под на пещерата носеше някакво успокоение, че земята все още не се беше разтворила под краката им. Аланон ги водеше в непрогледния мрак без да проявява каквото и да било колебание.

Внезапно се появи шумът. Невероятният му бяс ги връхлетя напълно неподготвени и за момент те изпаднаха в паника. После се засили и се превърна в чудовищен рев, сякаш хиляди разбеснели се ветрове бяха слели гнева и неимоверната си сила. Отдолу се разнасяха ужасяващите викове на души, които пищяха от непоносима болка. Гласове, които скимтяха и виеха, и изплакваха мъчителния си път през всичките ужаси, които човек можеше да си представи, изпаднали в пълно отчаяние, загубили всякаква надежда за спасение. Воят се извиси в крясък и стана толкова писклив, че потресените умове на простосмъртните вече не можеха да го възприемат започнаха да губят разсъдъка си. Зловещите викове се плискаха върху тях, заливаха ги и отразяваха собственото им надигащо се отчаяние, повличаха ги неумолимо все по-надълбоко, оголваха разбитите им нервни окончания и ги белеха, сякаш бяха кожа, слой след слой, докато костта остана напълно гола.

Това беше продължило само миг. В следващия миг те щяха да бъдат загубени. Но за втори път безнадеждно вцепенените от ужас хора бяха спасени, този път от окончателно полудяване, благодарение на мощната воля на Аланон, която се вряза в подлудяващите викове и ги загърна в успокоителна защитна обвивка. Виковете и крясъците отслабнаха и се превърнаха в странен шепот, когато мрачното тъмно лице се проектира върху трескавото съзнание на седмината и железните му мисли заговориха успокоително, властно:

Отпуснете умовете си — мислете само за мен.

Мъжете вървяха механично през непрогледната тъмнина на тунела, мислите им се лутаха и търсеха спасителния пояс, който ги свързваше и спокойствието, което друидът им предлагаше. Стените на коридора отекваха от крясъците, които все още се чуваха, а масивната скала ехтеше страховито. Още един път гласовете на баншите се извисиха до умопомрачителни височини, нададоха пронизителен зловещ писък в отчаян опит да пробият издигнатата от властния могъщ ум на друида стена, крещяха неистово, но стената не се поддаде. Гласовете се изтощиха и заглъхнаха в мъртвешки шепот. Миг по-късно тунелът се стесни още веднъж и групата излезе от Коридора на ветровете.

Видимо смазани, с лица, плувнали в пот, мъжете стояха безмълвни, когато Аланон даде знак с въжето да спрат. Опитвайки се да сложат някакъв ред в обърканите си мисли, те свалиха въжето от кръстовете си и превръзките от ушите си. Намираха се в малка пещера, с лице към две огромни каменни врати, прихванати с железни обръчи. От стените наоколо струеше същата странна зеленикава светлина. Аланон изчака търпеливо всички да се съвземат напълно и после им кимна да вървят. Спря се пред каменните врати. Побутна леко със слабата си ръка масивната врата и тя веднага се отвори безшумно. Дълбокият глас на друида прошепна в тишината:

— Палатът на кралете.

Хиляди години никой освен Аланон не беше минавал през забранената гробница. През всичкото това време та не е била обезпокоявана от никого. Това беше огромна, кръгла пещера, с големи гладки и излъскани стени, с таван, който блещукаше със зелен блясък, подобен на блясъка, отразяван от тунелите, през които вече бяха минали. По кръглите стени на огромната ротонда, със същата горделива надменност, която вероятно бяха проявявали в живота си, се извисяваха каменните статуи на мъртвите владетели. Всяка една от тях беше обърната към центъра на помещението и към удивителния олтар, който се издигаше нагоре като свита на кълбо змия. Пред всяка статуя беше струпала купчина с богатствата на умрелия — бурета I сандъци със скъпоценни метали и бижута, с кожи и оръжия, с всички любими предмети на покойните. В стените непосредствено зад всяка статуи имаше преградени квадратни отвърстия, в които почиваха останките на мъртъвците — крале, семействата им, слугите им. Надписите над вградените гробници описваха живота на погребаните там крале, често на езици, непознати на никой от изумената групата. Цялото помещение беше обляно в тъмнозелена светлина. Металът и камъкът сякаш поглъщаха цвета. Всичко беше покрито с прах, тъмен скален прах, който се беше наслагвал през вековете и сега се издигаше на малки облачета, когато стъпките на мъжете нарушаваха дългия му покой. Повече от хиляда години никой не беше смущавал спокойствието на тази старинна зала. Никой не се беше ровил в тайните й, нито пък се беше опитвал да отвори вратите, които охраняваха мъртвите и вещите им. Никой, освен Аланон. А сега…

Ший се разтрепери силно, без да може да си обясни защо. Не трябваше да бъде тук. Усещаше как слаб, далечен глас му казва, че той не трябва да е тук. Не защото Палатът на кралете беше свещен или забранен. А защото беше гробница — гробница на умрелите в древността. Тук нямаше място за живите. Някой го сграбчи и с изненада разбра, че ръката на Аланон беше поставена на рамото му. Друидът го погледна намръщено и мрачно, после извика тихо на другите. Те се струпаха мълчаливо в зеленикавата светлина и той им заговори приглушено:

— Зад онези врати в най-отдалечения край на залата е Събранието.

Всички насочиха погледите си към отсрещния край на ротондата. Там се виждаше втора огромна каменна врата, която беше затворена.

— Широки каменни стълби водят надолу към продълговат басейн, който се пълни от извор, намиращ се някъде дълбоко под земята. В края на стълбите, точно пред басейна, е погребалният огън. Там мъртвите монарси били излагани за поклонение за определен брой дни, в зависимост от ранга и богатствата им, за да могат, както навремето вярвали, душите им да бъдат спасени в отвъдния свят. Трябва да минем през тази зала, за да стигнем до коридора, който ще ни отведе до Драконовия ръб от другата страна на планината. Замълча и пое дълбоко въздух.

— Когато миналия път минавах през тези пещери, успях да се скрия от очите на съществата, които са поставени тук, за да премахват натрапниците. Не мога да ви скрия. В Събранието има нещо, чиято сила може да се окаже по-голяма от моята. То не можа да усета присъствието ми, но аз го усещах, скрито под дълбоките води на езерото. След стълбите, от двете страни на езерото има тесни пътеки, които водят към другия край на залата и към входа на коридорите зад нея. Тези пътеки са единственият път. Не знам какво охранява Погребалния огън на мъртвите там, но съм сигурен, че ще ни нападне. Когато влезем в стаята Балинор, Мениън и аз ще тръгнем по пътеката вляво. Това ще привлече вниманието на съществото и то ще излезе от укритието си. Когато го нападнем, Хендъл ще преведе останалите по пътеката вдясно до изхода в най-отдалечения край. Не спирайте, докато не стигнете Драконовия ръб. Разбрахте ли?

Кимнаха бавно с глава. Ший изпита странното чувство, че е попаднал в капан, но нищо нямаше да спечели, ако заговореше за това сега. Аланон се изправи в целия си седем футов ръст и се усмихна изкуствено, а силните му зъби проблеснаха. Дребният младеж от Вейл усети как го побиха ледени тръпки и се почувства неимоверно щастлив, че не беше враг на мистика, С леко движение Балинор изтегли големия си меч и металното му острие звънна остро, докато излизаше от ножницата. Хендъл вече беше тръгнал да прекосява залата, стиснал здраво боздугана си в ръка. Мениън понечи да го последва, после се поколеба, зареял поглед в неимоверните богатства, струпани около гробниците. „Какво пък. Едва ли ще навредя на някого, ако взема нещо оттук.“ Младежите от Вейл и елфите вървяха след Хендъл и Балинор. Аланон стоеше и наблюдаваше планинеца, а дългите му ръце бяха скръстени под черния плащ. Мениън се обърна и погледна въпросително мистика.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — предупреди го рязко другият. — Всичко е намазано с отровно за кожата на живите вещество. Докоснеш ли го, мъртъв си след по-малко от минута.

Мениън го изгледа недоверчиво, хвърли бърз поглед назад към съкровищата, после тръсна решително глава. Беше стигнал до средата на залата, когато, поддал се на внезапен порив, откачи две дълги черни стрели и се запъти към един отворен сандък със златни накити и предмети. Предпазливо допря металните връхчета до скъпоценния метал, усмихна се с вироглаво задоволство и се присъедини към другите. Каквото и да ги чакаше зад каменните врати, той щеше да има възможността да изпита устойчивостта му на тази отрова, която, както се предполагаше, би убила всяко живо същество. Притиснати плътно един до друг, мъжете се събраха около Аланон, а металните им оръжия просветваха със студен блясък. В огромната зала настъпи тишина, нарушавана единствено от дишането на очакващите осем мъже, скупчени около вратите. Ший хвърли поглед към Палата на кралете. Гробницата изглеждаше непокътната, с изключение на неравната пътека от оставените върху прахта следи от крака, преминали през помещението. Гъста мъгла от прах, вдигната от ходилата на неканените госта, се носеше на облаци в зеленикавата светлина, но отново се наслагваше бавно върху древния под на пещерата. След време всички следи от преминаването им щяха да бъдат заличени, а стъпките им покрита с дебел слой прах.

След лекото докосване на Аланон, вратата се отвори и групата влезе безшумно в Събранието. Намираха се на висок подиум, който се издаваше напред и се врязваше в широка ниша, след което се спускаше надолу в редица широки стъпала. Пещерата отвъд беше огромна — просторна и висока — и разкриваше цялото си все още недокоснато величие на едно неподправено, самобитно творение на грижливата ръка на природата. От високия таван се спускаха каменни висулки, образувани от водата и минералните наноси, наслагвани в продължение на хиляди години. Под тези изваяни от камък копия се простираше продълговато правоъгълно езеро с тъмнозелени води, с гладка като стъкло повърхност. Когато от някоя от каменните висулки се стечеше капка вода, спокойната повърхност се надипляше, образувалите се леки вълнички се разстилаха към брега, и отново всичко застиваше неподвижно. Мъжете внимателно се придвижиха към края на подиума и погледнаха към намиращия се в долния край на стъпалата пред езерото каменен олтар. Древната му повърхност беше набраздена и неравна, а на места изровена. Пещерата беше слабо осветена от снопове фосфоресцираща светлина, които се провираха, пречупени и изкривени, през скалните й стени и придаваха на древната зала свръхестествен, флуоресцентен блясък.

Групата бавно заслиза по стълбата и очите им попаднаха на една единствена дума, изрязана в каменната повърхностна олтара. Някои знаеха значението й. Валг — дума, взета от древния език на гномите. Тя значеше Смърт. Стъпките им отекваха в приглушеното ехо на огромната пещера. Нищо не помръдваше. Навсякъде наоколо се стелеше вечност и тишина. Когато стигнаха края на дългите стълби, те се поколебаха за миг с очи, приковани в безмълвното езера Аланон направи припрян знак на Хендъл и останалите да тръгнат надясно. После се насочи бързо към лявата пътека, а Мениън и Балинор по последваха. Сега всяка погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Ший погледна през езерото трите фигури, които вървяха мълчаливо край грубата каменна стена. Спокойните води на езерото не помръдваха. Едва след като изминаха половината Ший за пръв път започна да диша нормално.

Изведнъж спокойната повърхност на тъмното езеро се надигна и от дълбините му се появи един кошмар. Подобното на змей отвратително чудовище сякаш запълни пещерата. Покритото му с тиня туловище се изправи нагоре, като трошеше вековните висулки. Нададе яростен вик и крясъкът му проехтя в Събранието. То кривеше и гърчеше огромното си тяло, докато се измъкваше от водата. Дългите му предни крайници, които завършваха с ужасни криви нокти, се опитваха да се вкопчат в празния въздух, а огромните му челюсти потракваха рязко и поскърцваха с почернелите, изпъкнали напред зъби. Широките втренчени очи изпускаха яркочервени искри сред кичури от козина и закърнели рога, които покриваха безформената глава. Цялото туловище на чудовището беше покрито с кожа на влечуго, от която се свличаше нечиста пяна и мръсотия, извлечени сякаш от най-черните дълбини на земята. От устата му капеше отрова, която падаше във водата и после се разнасяше из въздуха с леки изпарения. Чудовището гледаше тримата мъже на пътеката и съскаше е необуздана омраза. Разтвори широко челюстите си, нададе зловещ вик, предвкусвайки гибелта на плячката си и нападна.

Всички реагираха мигновено. Големият ясенов лък на Мениън Лий изсвистя, когато огромните стрели литнаха със смъртоносна точност и се забиха дълбоко в незащитената плът на зиналата уста на влечугото. Съществото отстъпи, сви се от болка и Балинор бързо пое инициативата. Като се придвижи към края на пътеката, гигантът от границата нанесе силен удар на протегнатия преден крайник на чудовището. Но за негова изненада огромният меч само одраска леко люспестата кожа и отскочи от плътния слой тиня. Вторият преден крайник замахна силно към нападателя и насмалко не го улучи, когато набелязаната жертва се наведе встрани. На отсрещната пътека Хендъл се втурна към открития проход в отдалечения край на езерото, като тласкаше младежите от Вейл и братята елфи пред себе си. Но някой докосна някакъв скрит механизъм и една тежка каменна плоча се откачи и сгромоляса върху откритото пространство като запуши пътя за бягство. Отчаян Хендъл се хвърли с мощното си тяло върху каменното препятствие и го заблъска яростно, но то не помръдваше.

Вниманието на влечугото беше привлечено от падащия каменен блок. То изостави битката си е Мениън и Балинор и бързо се насочи към тези по-малки врагове. Това щеше да бъде краят, ако не бяха бързите реакции на закаленото в битки джудже. Забравил за каменната плоча, без никаква мисъл за собствената си безопасност, Хендъл се стрелна към огромното чудовище, връхлетя отгоре му и запрати тежкия железен боздуган право в най-близкото искрящо око. Оръжието го удари с такава сила, че смаза бълващата огън очна ябълка. Влечугото подскочи от адската болка, блъсна се силно в каменните висулки и замята туловището си ту на едната, ту на другата страна. Смъртоносни скални късове се срутваха върху пода на Цялата зала. Флик се свлече от силен удар по главата. В края на езерото Хендъл беше затрупан от водопад от търкалящи се камъни и се просна неподвижен. Другите трима отстъпиха към затрупания вход, а огромният нападател закръжи над тях.

Накрая Аланон се присъедини към неравностойната битка. Вдигна двете си ръце и простря напред слабите си длани. Пръстите му засветиха като малки ярки топки. От върховете им изскочиха ослепително сини огнени езици и се удариха в главата на освирепялото същество. Силата на тази нова атака вцепени неподготвеното влечуго. То се метна яростно към бушуващите води на басейна като крещеше от болка и гняв Друидът се придвижи бързо напред по пътеката и нанесе втори удар. Сините пламъци отново лумнаха, връхлетяха към главата на разгневеният звяр и този път го преобърнаха. Вторият удар запрати огромното люспесто тяло назад към стената на пещерата, където, мятайки се в необуздана ярост, то освободи каменната плоча, която беше блокирала изхода. Ший и братята елфи едва успяха да дръпнат навреме изпадналия в безсъзнание Флик, за да не бъде смазан от масивното туловище. Чуха как каменната плоча падна с тъп звук и като видяха отвора в изхода, завикаха неистово на другите. Когато гърчещото се чудовище отново попадна в обсега му, Балинор поднови атаката си и безуспешно се мъчеше да се прицели в главата му, когато то се хвърли към него, все още зашеметено от силата на ударите на Аланон. Аланон не откъсваше поглед от влечугото и само Мениън забеляза, че другите викаха нещо, размахваха като обезумели ръце и сочеха към изхода. Дейъл и Ший вдигнаха падналия Флик и го пренесоха в тунела. Дюрън тръгна след тях, но после се поколеба, когато видя изпадналия в безсъзнание Хендъл, все още погребан под откъсналите се каменни късове. Обърна се, втурна се към края на езерото, сграбчи отпуснатата ръка на Хендъл и започна да го тегли, мъчейки се да го измъкне от отломъците.

— Махай се! — извика Аланон, който изведнъж съзря елфа близо до отвора.

Змеят се възползва от моментното разсейване и отново нападна. С един силен замах на завършващата му с криви нокти лапа той блъсна Балинор встрани и го запрати със съкрушителен удар в стената на залата. Мениън се изправи пред чудовището, но то внезапно атакува стремително и преобърна принца на Лий, който изчезна. Змеят все още изпитваше мъчителни болки от многобройните си рани, но единствената му мисъл беше как да стигне до високата фигура в черния плащ и да я унищожи. Звярът имаше още едно оръжие в арсенала си и този път го използва. Челюстите с отровни зъби се разтворила широко над набелязаната жертва, която стоеше сама и незащитена и чудовището избълва огромни огнени стълбове, които буквално зазидаха друида от всички страни. Дюрън, който успя да види всичко, което се случи на пътеката — извика ужасен. Ший и Дейъл, които стояха точно пред изхода на тунела, водещ извън Събранието, видяха, онемели от ужас, как пламъците обгърнаха високия мистик. Но след секунда огънят угасна и Аланон стоеше невредим пред смаяните мъже. Вдигна ръцете си, разпери широко пръстите си и сините огнени езици, които изхвърчаха от тях, се заудряха в главата на змея с ужасна сила и отново отблъснаха гърчещото се тяло. От разбушувалите води на езерото се надигнаха големи облаци от пара, смесиха се с вдигнатия от битката прахоляк, и образуваха гъста мъгла, която закри всичко.

После от мъглата и пушилката се появи Балинор и застана до Дюрън. Плащът му беше разкъсан, блестящата ризница издрана и олющена, познатото лице покрито със струйки пот и кръв. С общи усилия извлякоха Хендъл изпод скалните блокове. С мощната си ръка принцът на Калахорн повдигна безмълвното тяло, преметна го през рамо и направи знак на Дюрън да го последва към изхода, където Дейъл и Ший все още се суетяха над изпадналия в безсъзнание Флик. Огромният човек от границата им нареди да вдигнат падналия и без да чака да види дали ще му се подчинят, изчезна надолу в тъмния коридор с Хендъл на рамо и с големия меч, здраво стиснат в свободната му ръка. Братята елфи бързо изпълниха това, което им беше наредено, но Ший се бавеше и се оглеждаше тревожно за някаква следа от Мениън. Събранието приличаше на развалина. Дългите редици от каменни висулки бяха изпотрошени и разбити, пътеките се бяха превърнали в купчина от каменни отломки и всичко бе обгърнато от прахоляка и издигащите се от разбунтуваните води на басейна изпарения. В едната страна на пещерата все още се виждаше огромното тяло на змея. Той се мяташе, гърчеше се в агония край една разбита стена, отвратителното му туловище беше заприличало на огромна пихтиеста маса от люспи и кръв. Мениън и Аланон не се виждаха никъде. Но минута по-късно и двамата се появиха от гъстата мъгла. Мениън накуцваше, но продължаваше да стиска ясеновия лък и меча на — Лий, а тъмното тяло на Аланон беше наранено, покрито с гъст слой от прах и пепел. Без да говори, друидът махна на младежа от Вейл да върви пред тях и тримата тръгнаха бавно през открехнатия изход.

По-късно никой не можеше да си спомни какво точно се беше случило след това. Вцепенени, съсипаните членове на групата тръгнаха бързо през тунела, като носеха двамата ранени и изпаднали в безсъзнание мъже. Времето се влачеше мъчително бавно. После изведнъж се озоваха навън, заслепени от ярката светлина на следобедното слънце. Намираха се на ръба на една опасно отвесна скала. Вдясно от тях Драконовият ръб се виеше надолу съм откритата хълмиста местност. Изведнъж цялата планина започна да тътне заплашително и да се разтърсва на кратки интервали. Аланон рязко ги изкомандва да тръгнат надолу по тясната пътека. Балинор поведе колоната с все още неподвижното тяло на Хендъл на гръб. Мениън Лий тръгна на няколко крачки след него. Дюрън и Дейъл ги последваха с Флик на ръце. Зад тях беше Ший и накрая Аланон. Зловещото боботене продължаваше да се носи някъде от дълбините на планината. Малката група тръгна бавно надолу. Тясната пътека криволичеше сред надвиснали скали и на места почти изчезваше, така че мъжете бяха принудени да се притискат към скалата, за да не загубят равновесие. Името Драконов ръб беше много подходящо. За успешното преодоляване на безкрайните извивки и завои на пътеката бяха необходими ловкост и съсредоточаване на вниманието, а подновяващите се трусове правеха задача т два пъти по-опасна.

Изминали бяха съвсем малко разстояние по коварната пътека, когато се разнесе някакъв нов шум — силно бучене дълбоко под земята, което бързо заглуши тътена в планините. Ший, който беше в края на колоната с Аланон, не можа да определи източника на боботенето, докато не се озова почти над самия него. След като мина по една стръмна пряка пътека, която го изведе на обърната на север издатина, пред очите му, точно на отсрещната страна на планината, се показа огромен водопад. На сто фута под него тонове падаща вода се разбиваха с оглушителен рев в голяма река, която течеше между планинските хребети и се отклоняваше в множество бързеи точно под терасата, на която той стоеше и под тясната пътека отпред. Белите й пенести води се блъскаха в обуздаващите я основи на двата върха, които се извисяваха от двете й страни. Ший се загледа за миг, после се спусна бързо по пътеката по нареждане на Аланон. Останалите от групата бяха се отдалечили доста и за момент се бяха загубили от погледа.

Ший беше изминал около стотина фута по ръба, когато внезапен трус, по-силен от предишните, разтърси планината из основи. Изневиделица участъкът на пътеката, върху който той се движеше, се отцепи и започна да се плъзга надолу по склона на планината, повличайки нещастния младеж от Вейл със себе си. Ший извика ужасен и се помъчи да се задържи, когато видя, че се свлича по надвиснала отвесна скала, която рязко се спускаше надолу в едно дълго, дълго падане към разпенените води на реката в долината. Аланон се втурна към младежа от Вейл, който се плъзгаше в облак от прах и камъни.

— Хвани се за нещо! — извика друидът. — Задръж се!

Ший напразно се мъчеше да се залови за нещо, като забиваше нокти в гладката повърхност на скалата. Спря се точно на ръба на една стърчаща скала. Прилепи се до почти вертикалната й повърхност и не смееше да се опита да изпълзи обратно нагоре. Ръцете му едва издържаха на огромното напрежение.

— Дръж се, Ший! — окуражаваше го Аланон. — Ще донеса въже! Изобщо не мърдай!

Аланон извика на другите, но дали те бяха успели да чуят, Ший така и не можа да разбере. Когато друидът се развика за помощ, втори трус разтърси планината, отхвърли нещастния младеж и го отпрати отвъд издатината преди да се задържи. Размахал бясно ръце и крака той политна с главата надолу и се заби с ужасна сила в бързите води на реката. Аланон, който стоеше абсолютно безпомощен, видя как Ший беше понесен на изток към равнините. Бушуващите води на реката го преобръщаха и подмятаха като малка тапа, докато не се загуби от погледа.

ГЛАВА 15

Флик Омсфорд стоеше мълчаливо в подножието на Драконовите зъби и гледаше в далечината. Гаснещия лъчи на късното следобедно слънце осветяваха набитото му тяло с бледи проблясъци. Той се заслуша в шумовете наоколо, вляво от него — приглушен глас на някой от групата, в гората пред него — чуруликането на птиците. В съзнанието му прозвуча решителният глас на Ший и си помисли за огромната смелост на брат му пред лицето на безбройните опасности, които ги бяха връхлетели. Сега Ший го нямаше, вероятно беше мъртъв, отнесен от тази непозната река в равнините от другата страна на планината, която бяха преминали с толкова нечовешки усилия. Попи па главата си и усети подутината и тъпата болка от ударилото го парче скала. Изпаднал беше в безсъзнание н това му беше попречило да помогне на брат си, точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Подготвили се бяха да посрещнат смъртта от ръцете на Носителите на черепи, подготвили се бяха да умрат от мечовете на скитащите гноми, подготвили се бяха дори да се подложат на ужасите на Палата на кралете. И след всичко това краят беше дошъл по някаква си прищявка на природата на тесен скален ръб, когато бяха толкова близо до спасението. Ударът беше прекалено тежък за всички, за да го приемат. Флик усети такава пронизваща болка вътре в себе си, че му се прииска да изкрещи от мъка. Но дори сега не можеше. Всичко в него се беше свило на топка от гнева, с който не можеше да се пребори и единственото което изпитваше, беше остро, непреодолимо чувство на безпомощност. Мениън Лий като че ли изживяваше случилото се по коренно различен начин от Флик. Крачеше нервно близо до младежа от Вейл в гневно отчаяние. Кокалестото му тяло беше приведено, сякаш се беше превил от непоносима болка. Яростни мисли пареха мозъка му. Изпитваше онзи безсмислен гняв, присъщ на затворен в клетка звяр, останал без капчица надежда за спасение, изпълнен единствено с омразата към това, което му се беше случило, но с несломена гордост. Знаеше, че не би могъл да направи нищо, за да помогне на Ший. Но това изобщо не намаляваше чувството му за вина, което изпитваше, че не е бил там, когато парчето скала е поддало и младежът от Вейл е бил хвърлен в разпенените води на буйната река под него. Може би щеше да успее да направи нещо, ако не беше оставил Ший сам с друида. Знаеше, че и Аланон не е виновен. Направил беше всичко възможно, за да помогне на Ший. Мениън крачеше нервно напред-назад с широки крачки и ожесточено забиваше токовете на обувките си в земята. Не искаше да приеме, че издирването е приключило, че ще бъдат принудени да се признаят за победени, когато Мечът на Шанара беше толкова близко до тях. Спря и за момент се замисли за предмета на тяхното дирене. Планинецът все още не можеше да схване смисъла му. Дори и да бяха открили Меча, какво би могъл един мъж, който засега беше само едно пораснало момче, да направи срещу силата на същество като Господаря на черепите? Сега те никога нямаше да узнаят, защото Ший по всяка вероятност беше мъртъв. Но дори и да беше жив, за тях той беше загубен. Вече нищо нямаше смисъл и Мениън Лий изведнъж осъзна какво огромно значение беше имало за него това случайно, разтоварващо приятелство между тях двамата. Никога не бяха го обсъждали, никога не бяха го признавали гласно. Но през цялото време то си съществуваше, и винаги му е било скъпа Сега всичко свърши. Мениън прехапа долната си устна в безпомощен гняв и отново закрачи нервно напред-назад.

Другите от групата се бяха събрали в подножието на Драконовия ръб, който завършваше на няколко ярда зад тях. Дюрън и Дейъл разговаряха тихо. Красивите им елфски лица бяха помръкнали от тревога, очите им, забити в земята, и само от време на време се поглеждаха. Близо до тях беше Хендъл, който беше подпрял набитото си тяло на голям камък. Мълчаливото по природа джудже беше в лошо настроение и недостъпно. Рамото и кракът му бяха превързани, безжизненото му лице беше покрито с белези и синини от борбата със змея. Мислите му бяха отлитнали в родната страна, при семейството и за миг му се прииска да види зеленината на Кълхейвън още веднъж преди края. Знаеше, че без Меча на Шанара, без Ший, който да го вдигне, родината му щеше да бъде прегазена от армиите на Северната земя. Не само Хендъл се беше отдал на тези мисли. Балинор си мислеше почти същото, загледан в самотния друид, който седеше неподвижно сред малка група дървета, недалеч от останалите. Знаеше, че бяха изправени пред труден избор. Или трябваше да се откажат от диренето и да се върнат обратно, опитвайки се да стигнат до родните си домове и евентуално да намерят Ший, или да продължат към Паранор и да открият Меча на Шанара без смелия младеж от Вейл. Трудно беше да се направи избор между тези две възможности, пък и в двата случая никой нямаше да бъде особено доволен. Поклати тъжно глава, като си спомни ожесточената кавга между него и брат му. Той самият трябваше да направи избор, когато се върне в град Тирзис — а това никак нямаше да е приятно. Не беше споделял с другите този проблем и в момента личните му неприятности бяха на второ място.

Внезапно друидът се обърна и тръгна към тях. Явно беше взел решение. Гледаха го как се приближава с леко развяващ се плащ, с твърд израз на суровото лице дори и в този момент на жестоко поражение. Мениън замръзна на мястото си, а сърцето му биеше лудо в очакване на сблъсъка помежду им, който знаеше, че е неминуем. Планинецът вече беше направил своя избор и подозираше, че той щеше да се различава от решението на Аланон. Флик долови мигновената уплаха на Принца на Лий, но забеляза и невероятната решителност, която се изписа на лицето му, когато мъжът се овладя. Всички сдаваха нерешително и се събраха, докато тъмната фигура се приближаваше. В този момент мозъците им неочаквано се съвзеха от умората и те твърдо решиха да не се признават за победени. Не можеха да знаят какво ще им нареди Аланон, но знаеха, че бяха стигнали прекалено далеч и бяха жертвали прекалено много неща, за да се откажат именно сега.

Аланон застана пред тях. Дълбоките му очи блестяха със смесени чувства, а засенченото му лице приличаше на гранитна стена от невероятна сила, състарено и покрито с белези. Когато проговори, гласът му прозвуча хладно и рязко в тишината, означавало да се опозорим в очите на онези, които зависят от нас. Ако е писано да бъдем сразени от злото в Северната земя, от неща, родени в света на духовете, ние трябва да се изправим лице в лице с тях. Не можем да си позволим да отстъпим и да се надяваме на някакво мистично чудо, което да застане между нас и нещо, което със сигурност вече е тръгнало да ни пороби и унищожи. Ако ни е писано да умрем, ние ще трябва да посрещнем смъртта с извадени оръжия и с Меча на Шанара в ръце.

Изстреля последното изречение с такава ледена решителност, че дори Балинор усети лека тръпка на възбуда, която премина през тялото му. Всички стояха и мълчаливо се възхищаваха на неизчерпаемата сила на друида. Изведнъж се почувстваха горди, че са с него, че са част от малката група, която той беше избрал за опасна мисия.

— А Ший, — обади се изведнъж Мениън, може би малко остро, и пронизващите очи на друида се обърнаха към него. — Какво е станало с Ший, който беше главната причина за това пътуване?

Аланон поклати бавно глава и отново се замисли за съдбата на младежа от Вейл.

— Не знам нищо повече от това, което ти знаеш. Отнесен беше от реката към равнините. Може да е жив, може и да не е, но засега не можем да направим нищо за него.

— Предлагаш да забравим за него и да продължим да дирим Меча, едно абсолютно безполезно парче метал, след като го няма човекът, който по право трябва да го притежава — извика гневно Мениън, най-после натрупалото се у него раздразнение се отприщи. — Само че аз няма да продължа, докато не разбера какво се е случило на Ший, дори ако се наложи да се откажа временно от диренето, докато не го открия. Няма да изоставя приятеля си в беда.

— Я се стегни, планинецо. — предупреди го мистикът с бавен, ехиден глас. — Не бъда глупак. Няма никакъв смисъл да ме обвиняваш за това, че загубихме Ший, защото аз, най-много от всички, му желая доброто. Решението ти е лишено от всякакъв разум.

— Стига мъдри приказки, друиде! — избухна Мениън и се приближи без изобщо да се интересува от това, което би могло да последва.

Безразличието, с което високият странник приемаше загубата на младежа от Вейл, беше извадило сприхавия по природа мъж извън границите на всякаква търпимост.

— Следвахме те седмици наред през хиляди земи и опасности, без нито веднъж да подложим на съмнение заповедите ти. Но това е вече прекалено много за мен. Аз съм принц на Лий, а не някой просяк, който изпълнява всичко, което му наредят, без да си задава каквито и да било въпроси, и който мисли само за себе си и за никой друг! За теб приятелството ви с Ший не струва и пукната пара, но за мен то е много по-скъпо от сто Мечове на Шанара. А сега се махни от пътя ми. Ще правя това, което съм решил аз!

— Глупак такъв! Ти си повече клоун, отколкото принц, след като говориш така! — отвърна свирепо Аланон с потъмняло от гняв лице.

Огромните му ръце се свиха в юмруци пред лицето му. Другите стояха пребледнели, докато двамата, изпаднали в необуздана ярост, си разменяха словесни удари. После, след като видяха, че нещата вървяха към бой с юмруци, застанаха между тях и се помъчиха да ги вразумят. Страхуваха се, че в момента едно разцепване на групата може да сложи край на всякаква възможност за успех. Единствено Флик не се помръдна. Продължаваше да мисли за брат си, отвратен от безпомощността, която изпитваше, от неспособността да направи нещо, освен да се чувства… В момента, в който Мениън проговори, разбра, че планинецът изразява чувствата, които той самият изпитваше и беше убеден, че няма да напусне това място, докато не разбере какво се е случило на Ший. Но винаги излизаше така, че Аланон знаеше много повече от всички останали в групата, че неговите решения винаги бяха правилни. И сега като че ли не беше много уместно да се пренебрегват напълно думите на друида. За миг в главата му настъпи истинска борба. Мъчеше се да прецени какво щеше да направи Ший при това положение, какво щеше да предложи на останалите. После, почти неосъзнато, намери отговора.

— Има изход, Аланон — заяви най-неочаквано той, като се опита да надвика вдигната от останалите врява.

Всички веднага впериха погледи в него, изненадани от решителния вид на лицето на младежа от Вейл. Аланон кимна, с което искаше да покаже, че го слуша.

— Можеш да говориш с умрелите. Видяхме това там в долината. Не можеш ли да ни кажеш, дали Ший е жив? Имаш достатъчно големи способности да откриваш живите, ако успееш да вдигнеш на крака умрелите. Можеш да кажеш къде е той, нали?

Всички отново погледнаха друида и зачакаха отговора му. Аланон въздъхна тежко, наведе глава, забравил гнева си към Мениън и обмисляше предложението на младежа от Вейл.

— Бих могъл — отвърна той за всеобща изненада и облекчение, — но няма да го направя. Ако използвам способността си да открия къде се намира Ший, дали е жив или мъртъв, тогава със сигурност ще разкрия присъствието ни на Господаря на магиите и на Носителите на черепи. Те ще бъдат предупредени и ще ни чакат в Паранор.

— Ако изобщо стигнем в Паранор — отсече мрачно Мениън, при което Аланон се извърна гневно към него, отново вбесен. И отново всички спуснаха да ги разтървават.

— Стига, спрете — провикна се Флик ядосана — Това няма да помогне на нито един от нас, още по-малко на Ший. Аланон, досега не съм молил за нищо. Нямах правото да моля. Тръгнах по собствено желание. Но имам правото да моля сега, защото Ший ми е брат, може би не по кръв или раса, а чрез много по-здрави връзки. Ако сега не използваш способността си да разбереш къде е той, аз ще тръгна с Мениън и ще търся Ший, докато го намеря.

— Той е прав, Аланон. — Балинор поклати бавно глава, протегна голямата си ръка и я постави върху рамото на Флик. — Каквото и да ни сполети в бъдеще, те двамата имат правото да знаят дали има някаква възможност Ший да бъде спасен. Знам много добре какво ще стане, ако ни открият, но съм убеден, че трябва да рискуваме.

Дюрън и Дейъл кимнаха енергично, показвайки, че са на същото мнение. Мистикът друид погледна към Хендъл, за да разбере какво мисли по въпроса, но мълчаливото джудже не помръдна, докато го гледаше право в очите. Аланон ги изгледа един по един И може би се мъчеше да разбере истинските им чувства. През това време обмисляше степента на риска, който щеше да поеме, преценяваше доколко и дали си заслужаваше да загуби двама от групата заради Меча. Погледна с невиждащ поглед слънцето, което залязваше, докато здрачът на настъпващата вечер се настаняваше в планините, примесен с червените и пурпурни отблясъци на отиващия си ден. Пътували бяха дълго и изтощително, а нямаше с какво да се похвалят освен че бяха загубили човека, заради когото бяха тръгнали. Изглеждаше, че всичко вече беше загубено и той разбираше нежеланието им да продължат сега. Мислено беше на тяхна страна. После отново ги погледна и видя как очите им внезапно светнаха. Те вярваха, че той ще кимне утвърдително и ще изпълни настоятелната молба на Флик. Без дори да се поусмихне, високият странник тръсна твърдо глава.

— Изборът е ваш. Ще изпълня молбата ви. Отстъпете назад и не ми казвайте нищо, не ме доближавайте, докато не ви дам знак.

Членовете на групата отстъпиха, а той остана безмълвен на мястото си, наклони леко глава и се съсредоточи, със сключени пред себе си дълги длани, с ръце, скрити под дългия плащ. Чуваха се само далечните звуци в здрачевината. После друидът се вцепени. Напрегнатото му тяло засия с ослепително бяла аура. Другите присвиха очи и накрал ги закриха, за да ги предпазят. В един миг блясъкът освети всичко наоколо и тъмната фигура на Аланон изчезна от погледа. В следващия миг светлината блесна ярко и изчезна. Аланон седеше както преди, неподвижен на фона на здрача, после бавно се отпусна на земята, притиснал силно едната си ръка към челото. Другите се поколебаха за миг, после, без да се съобразяват със заповедта му, се втурнаха напред. Страхуваха се да не му е станало нещо. Аланон ги погледна неодобрително, ядосан, че не му се бяха подчинили. После забеляза в надвесените над него лица огромната им загриженост. Гледаше ги невярващо и изведнъж, когато се скупчиха мълчаливо около него, ги разбра. Трогна се до дъното на сърцето се и през цялото му тяло се разля топлина, когато усети колко верни му бяха тези шест мъже от различни раси и различни земи, с различен начин на живот, след всичко, което се беше случило. За пръв път след загубата на Ший Аланон изпита облекчение. Вдигна се, олюлявайки се, на крака, подпря се леко на силната ръка на Балинор. Остана безмълвен за известно време, после се усмихна.

— Младият ни приятел наистина е жив, макар за мен това да е истинско чудо, което не мога да обясня. Засякох жизнената му сила от другата страна на тази планина, вероятно някъде край реката, която го е отнесла в източните равнини. С него имаше и други хора, но ако исках да разбера намеренията им, трябваше допълнително да напрегна мозъка си. Това със сигурност щеше да разкрие местонахождението ни, а аз така щях да се изчерпя, че нямаше да мога да ви бъда от полза изобщо.

— Но си сигурен, че е жив? — попита Флик настойчиво. Аланон кимна в потвърждение. Всички се усмихнаха широко и въздъхнаха облекчено. Мениън удари ликуващия Флик по широкия гръб, направи няколко танцови стъпки и подскочи.

— Тогава проблемът е решен от само себе си — каза въодушевено Принцът на Лий. — Трябва да се върнем на Драконовия ръб и да го намерим, а после да продължим пътя си към Паранор, за да вземем меча.

Усмихнатото му лице изведнъж посърна и постепенно очите му заблестяха с предишния гняв, когато Аланон поклати отрицателно глава. Другите го зяпнаха смаяно, защото бяха сигурни, че друидът щеше да предложи същото.

— Ший е в ръцете на патрул на гномите — отсече мистикът. — Отведен е на север, най-вероятно до Паранор. Не можем да стигнем до там без да си пробиваме отново път през охраняваните проходи на Драконовите зъби и да го търсим през онези гъмжащи от гноми равнини. Ще бъдем отклонени от целта си няколко дни и присъствието ни ще бъде усетено веднага.

— Не можем да го изоставим — настоя Флик и отново пристъпи напред.

Другите не казаха нищо. Стояха онемели и чакаха да чуят обяснението на Аланон. Тъмнината обгърна напълно планинската местност и мъжете едва успяваха да различат фигурите си в слабата светлина. Извисяващите се около тях чудовищни върхове скриваха луната.

— Забравихте пророчеството — напомни им спокойно, търпеливо Аланон. — Според него един от нас няма да види другата страна на Драконовите зъби, но пръв ще държи в ръцете си Меча на Шанара. Сега знаем, че това ще бъде Ший. Освен това според предсказанието онези от нас, които ще стигнат от другата страна на Ръба, ще видят Меча преди да са изминали две нощи. Изглежда съдбата отново ще ни събере.

— На теб това може да ти стига, но на мен не — заяви хладно Мениън, а Флик се присъедини към него с енергично кимане на глава. Как можем да се доверяваме на някакво налудничаво обещание на един призрак? Караш ни да оставим живота на Ший в опасност.

За миг лицето на Аланон потъмня от гняв, но той се овладя след кратка вътрешна борба, после спокойно погледна двамата и поклати разочарован глава.

— Още от началото ли не сте вярвали в легендата — попита той тихо. — Не видяхте ли със собствените си очи подножието на планината, където светът на духовете се е вселил във вашия свят на плът и кости, на пръст и камък? Не се ли борим още от началото срещу същества, родени от онова друго съществуване, същества, които притежават сили, които със сигурност простосмъртните не притежават? Станахте свидетели на могъщата сила на камъните на елфите. Защо сега обръщате гръб на всичко това, подведени от нещо, което ви внушава здравият разум — начин на мислене, който се опира на факти и подбуди, натрупани в този свят, във вашия материален свят, и не сте способни да го преместите в друго съществуване, където дори и най-основните ви схващания са лишени от всякакъв смисъл.

Гледаха го втренчено, без да продумват и разбираха, че е прав, но не искаха да се откажат от намеренията си да открият Ший. В крайна сметка цялото им пътешествие се основаваше на полусънища и стари легенди, а не на здрав разум. Така че наистина щеше да бъде нелепо, ако отново решеха да бъдат практични. Флик се беше отказал да бъде практичен в деня, в който, обзет от страх, побягна от долината на Вейл.

— На ваше място не бих се притеснявал — смекчи друидьт тона си, доближи ги и сложи слабите си ръце на раменете на двамата. Това им подейства успокоително, дори В този момент. — Камъните на елфите са все още в Ший и силата им ще го предпазва. Възможно е те да го насочат и към Меча, защото са в съзвучие с него. Ако имаме късмет, ще го намерим, когато намерим Меча в Паранор. Сега всички пътища водят към Централната кула на друидите и трябва да направим всичко възможно да бъдем там, за да помогнем с каквото можем на Ший.

Другите от групата бяха събрали оръжията и багажа си и бяха готови за път. Силуетите им приличаха на сенки в слабата светлина на звездите, на силно гравирани с молив линии на тъмния фон на планините. Флик погледна на север към черната гора, която скриваше ниската местност отвъд Драконовите зъби, В средата й като обелиски се издигаха скалите на Паранор и там, на върха, беше Централната кула на крепостта на друидите и Меча на Шанара. Краят на диренето. За момент Флик погледна спокойно към самотната кула, после се обърна към Мениън. Планинецът кимна неохотно.

— Ще дойдем с теб — каза Флик и гласът му прозвуча като приглушен шепот в тишината.

Вуйните води на бързеите се удряха бясно, лудо в стените на планинските корита, мятаха се и бушуваха по стремителния си път на изток, влачейки със себе си попадналите в неспокойните им прегръдки клонки и плавеи. Те бързаха надолу извън планината и се превръщаха в пълноводни ручеи, които се пенеха край гладки скали и неочаквани завои, виеха се бавно към спокойните тихи води на голямата река в хълмистата равнина Раб. Един от тези спокойни притоци изхвърли на калния бряг изпадналия в безсъзнание и полуудавен мъж. Дрехите му бяха разпокъсани и разпарцаливени, загубил беше кожените си ботуши, а мокрото му лице беше бледо и безкръвно от многобройните удари. Влачен беше през множество бързеи надолу по реката, която го беше довлякла до този бряг. Дойде на себе си и разбра, че най-после беше спасен. Отмалял се привлече по-нагоре по брега и легна в гъстата трева на ниско хълмче. Сякаш водени от някакъв рефлекс, изподраните му и натъртени ръце заопипваха пояса, където беше прикачена кожената торбичка. С облекчение установи, че тя все още е там, завързана с кожените каишки. Малко след това, останал без капка сила, той потъна в дълбок, възстановителен сън.

Спа непробудно в топлината и тишината на деня до късен следобед. Поразмърда се, когато усети по лицето си допира на изстиващата трева, раздвижена от появилия се лек вятър. Но имаше и нещо друго. Нещо в отпочиналото му съзнание ненадейно го предупреди, че е в опасност. Едва успя да надигне натежалото си тяло и да заеме полуседящо положение, когато забеляза група от десет или дванадесет фигури, които се появиха на върха на хълма. Спряха се изненадано, когато го видяха и се заспускаха бързо по склона към него. Вместо да огледат внимателно тялото му и да видят дали не беше наранен, те веднага го повалиха, извиха безпомощните му ръце зад гърба и ги вързаха здраво с кожени ремъци, които се впиха болезнено в голите му ръце. Вързаха и краката му, след което го обърнаха по гръб и той най-после успя да види онези, които го бяха пленили. Моментално най-големите му страхове се потвърдиха. Мениън му беше разказал за случилия се инцидент в Прохода на Джейд. Така че той много лесно разпозна жилестите жълти тела, облечени в облеклото на обитатели на горите и въоръжени с къси саби. Погледна уплашено гномите, които наблюдаваха с известна почуда получовешките му, полуелфски черти и дрипите от странното му облекло на човек от Южната земя. Накрая водачът им се наведе и започна да го претърсва щателно. Ший започна да се противи, но след като получи няколко удара по лицето, престана. Не помръдна, когато гномът взе малката кожена торбичка, в която бяха камъните на елфите. Когато водачът им ги сложи в дланта си, гномите се струпаха, любопитни да видят трите сини камъчета, които блестяха ярко в топлите лъчи на слънцето. Казаха си нещо, от което заловеният не можа да разбере и дума. Явно се чудеха къде ги е намерил и за какво ги използва. Накрая решиха, че и камъните, и мъжът трябваше да бъдат отведени в главния лагер в Паранор при големите вождове. Гномите го вдигнаха грубо, освободиха краката му и го поведоха на север. Когато забавяше крачки от изтощение, го побутваха. Те продължаваха да се движат на север по залез слънце, когато от другата страна на планинската бариера, известна като Драконовите зъби, друидьт, водач на малка група от решителни мъже, се мъчеше да определи къде се намира липсващият Ший Омсфорд.

В ранните часове на утрото, загърнати в плаща на смълчания мрак и скрити в сенките на гъстите гори, които не допускаха изцяло успокоителната светлина на луната и звездите, групата най-после стоеше пред скалите на Паранор. Това беше момент, който те никога нямаше да забравят. Момент, в който очакващите погледи се плъзнаха нагоре към стръмните скални стени, по които нямаше нито пътека, нито някаква издатина, нагоре, край високите борове и дъбове, които тук приличаха на джуджета, и свършваха рязко там, където започваха скалите, и после още по-нагоре, докато се спряха на създадената от човешка ръка постройка на върха — Централната кула на крепостта на друидите. Тя приличаше на кула на дворец — вековни стени от каменни блокове, които се извисяваха в островърхи кулички и спираловидни кули и прорязваха небето с надменно предизвикателство. Нямаше съмнение, че е крепост, строена да удържа нападенията и на най-силната вражеска армия, древен дом и протекторат на цялата, но изчезнала вече от лицето на земята, човешка раса, наречена друиди. Векове наред в сърцето на тази крепост от камък и желязо се е съхранявала паметта за триумфа на човека над силите от света на духовете, символът на смелостта и надеждата на расите от отдавна отминали времена — удивителния Меч на Шанара, забравен с течение на годините, защото с умирането на поколенията са умирали и старите легенди.

Докато седемте мъже стояха и съзерцаваха Главната кула на крепостта на друидите, мислите на Флик се върнаха към събитията, които се бяха случили след като групата потегли при залез слънце от Драконовите зъби. Преминаха бързо, само за няколко часа, през откритите пространства, които ги отделяха от ограждащата Паранор гора, и стигнаха до уединението на мрачната й периферия без никакви произшествия. Тогава Аланон им разказа накратко какво ги чака по-нататък. Гората е непроходима, им каза той, само ако човек не знае как да избегне опасните препятствия, изобретени от Господаря на магиите, за да обезкуражи всеки опит да се стигне до Централната кула на крепостта на друидите. В цялата гора бродят вълци, огромни сиви зверове, които могат да заловят всичко движещо се на два или на четири крака и за секунди да го разкъсат на парчета. След вълците, около основата на скалите под кулата, има непревземаема бариера от тръни покрити с отрова, срещу която няма лек. Но находчивият друид се беше подготвил. Те бързо навлязоха в гъстата гора и без да се колебаят поеха по пътеката пред тях право към крепостта. Аланон ги предупреди да стоят близо до него, въпреки че предупреждението му беше излишно. Само Мениън направи опит да изпревари групата, но при първия шум от виещи вълци се върна при тях. Огромните сиви зверове ги нападнаха няколко минути след като мъжете бяха навлезли в гората. Очите им бяха кърваво червени в тъмнината, огромните им челюсти потракваха в сляпа омраза. Но преди да успеят да стигнат до изплашената група, Аланон допря странна свирка до устните си и духна леко в нея. Разнесе се висок звук, почти недоловим за човешкото ухо, при който ръмжащите вълци се разбягаха, извръщайки се от време на време, със силен вой на ужас и уплашеното им скимтене се чуваше дълго след като се бяха загубили от погледа им.

През останалата част от пътя през гората, вълците се появиха още два пъти, макар че не можеше да се каже дали е същата глутница или някоя друга. Флик беше склонен да вярва, че са различни глутници, съдейки по реакцията им на звука на странната свирка. Всеки път вълците се свиваха от ужас и оставяха пътниците недокоснати. Групата стигна до бариерата от тръни без затруднения. Но плътната маса от отровни бодли, която се изпречи пред тях, изглеждаше непроходима, дори за безстрашния Аланон. Той отново им припомни, че това е родината на друидите, а не на господаря на магиите. Поведе ги надясно, заобиколи края на стената от тръни, докато стигна до място, което изглежда го задоволи. Друидът бързо отброи няколко крачки от един близък дъб, който за Флик изобщо не се различаваше от всички останали дъбове, и отбеляза знак върху земята пред бодливото препятствие. С кимване на глава им показа, че това е мястото, откъдето ще влязат. После се изумиха, когато мрачният мистик просто тръгна по острите като бръснач бодли, изчезна в растителността, и само секунда по-късно отново се появи невредим. Обясни им тихо, че на това място препятствието е фалшиво и безобидно и представлява таен проход към крепостта. Имало и други, но не могат да се разпознаят от хора, които не знаят какво трябва да търсят. И така групата премина през бариерата и накрая се озова пред стените на Паранор.

На Флик му се струваше някак невероятно, невъзможно, че изобщо бяха успели да стигнат дотук. Докато вървяха пътешествието им се стори безкрайно, опасностите, които ги застрашаваха, не бяха преодолявани, а само избягвани и накрая сменявани от други. И все пак те бяха тук. Всичко което им оставаше, беше само да изкачат скалите и да вземат Меча. Задачата не беше лека, но в никакъв случай не беше по-трудна от другите, с които се бяха сблъскали и справили успешно. Погледна нагоре към укрепленията на замъка, изучи набързо поставените на определени разстояния факли, които осветяваха крепостните валове, и се увери, че врагът охранява тези стени и Меча зад тях. Чудеше се кой ли беше врагът, как изглежда. Не гномите, нито тролите, а истинският враг — съществото, което принадлежеше на друг свят, но което беше нахлуло в този свят по някакъв необясним начин, за да зароби хората, които го обитаваха. Чудеше се дали някога щеше да узнае причината, поради която стояха тук сега, търсачи на легендарния Меч на Шанара, за който никой друг, освен мистикът друид, не знаеше нищо. Усещаше, че някъде има урок, който трябваше да бъде научен, но в момента той му убягваше. Единственото, което искаше, беше всичко най-после да свърши и той да се измъкне жив.

Изостави мислите си, когато Аланон им направи знак да поемат към стръмните стени на скалата. И отново друидът сякаш търсеше нещо. Няколко минути по-късно той спря пред гладък участък на скалата, докосна нещо в нея, след което една скрита врата се отвори и им разкри таен коридор. Аланон влезе за момент вътре и се върна с няколко факли, даде по една на всеки от групата и им кимна да го последват. Те влязоха мълчаливо, спряха за миг в малкия вход и каменната врата се затвори безшумно зад тях. Примижавайки в почти непрогледната тъмнина, те видяха неясните очертания на каменни стъпала, които водеха нагоре в скалата, едва забележими в слабата светлина на една факла, която мъждукаше точно пред тях в коридора. Заизкачваха се внимателно към тази факла и всеки от тях запали своята, за да стане достатъчно светло, докато се изкачват към замъка, като постави пръст пред устните си, за да им покаже, че очаква пълна тишина, тъмната фигура на водача им се обърна и започна да се изкачва по влажните каменни стъпала, черният плащ се надигаше леко и сянката му изпълваше целия проход пред тях. Другите го последваха без да кажат дума. Щурмът на Централната кула на крепостта на друидите беше започнал. Стълбата се виеше спираловидно и нямаше край. В един момент никой не знаеше колко са изкачили и колко още им остава. Постепенно въздухът ставаше все по-топъл и по-приятен за дишане, а влагата по стените и стъпалата намаля и накрая напълно изчезна. Стъпките от тежките им кожени ботуши отекваха в дълбоката тишина на тунела. Изкачили бяха стотици стъпала, когато се озоваха на края на стълбата. Една масивна дървена врата, прихваната с железни скоби и прикрепена в скалата, се изпречи срещу тях. Аланон отново доказа, че познава пътя много добре. Само с едно докосване на железните панти вратата се отвори безшумно и мъжете влязоха в просторна зала с множество коридори, които водеха навън и всички те бяха осветени от горящи факли. Аланон бързо огледа помещението и след като не забеляза никого, викна останалите при себе си.

— Намираме се точно под същинския замък — обясни той с едва доловим шепот, когато другите го наобиколиха. — Ако успеем да стигнем до стаята, където е Мечът на Шанара, без да бъдем забелязани, може би ще можем да се измъкнем без бой.

— Нещо не е в ред, — предупреди кратко Балинор. — Къде е охраната?

Аланон вдигна рамене, за да покаже, че не може да му отговори, но другите забелязаха безпокойството в очите му. Нещо не беше както трябва.

— Коридорът, по който ще минем, води към главната отоплителна тръба и към една задна стълба, която се изкачва към централната зала. Не говорете, докато стигнем до там, но дръжте очите си отворени.

Без да чака отговор, той се обърна и бързо пое към един от отворените тунели, а другите го последваха. Проходът водеше нагоре, но в един момент сви рязко и след известно време им се стори, че се движат в обратна посока. Балинор хвърли факлата и извади меча си и останалите последваха примера му. Блещукащата светлина на факлите, закрепени в железни поставки върху най-ниската част на пещерата, хвърляха разкривените си сенки по каменните стени. Отразените от тях фигури се движеха като тайнствени същества, които се опитваха да избягат от светлината. Те се изкачваха бавно и предпазливо по древните тунели. Всички, и друидът, и двамата принца, и братята елфи, и джуджето, гледаха очаквателно, обзети от възбудата на изострените сетива, която се появява в края на дълъг лов. На разстояние един от друг, пръснати край стените на тунела, с извадено оръжие, с очи и уши напрегнати за най-малкия признак на опасност, те вървяха неотклонно напред, все по-нагоре и все по-навътре в сърцето на Централната кула на крепостта на друидите. После дочуха приглушен шум, който приличаше на тежко дишане, а горещината ре засили. Пътеката свърши пред каменна врата с желязна дръжка. Краищата й бяха ярко очертани от ослепителната светлина, която идваше от помещението зад вратата. Странният шум се засили и вече можеше да се определи. Беше равномерно бумтене на машина, поставена в скалата под тях, която помпаше ритмично. Нетърпеливите членовете на групата се доближиха до затворената врата след мълчаливо дадената заповед от Аланон.

Когато огромният друид отвори тежката каменна врата, нищо неподозиращите мъже бяха блъснати от силна струя горещ въздух, която нахлу яростно в белите им дробове. Задушавайки се, те за миг се поколебаха, и после неохотно влязоха в помещението. Вратата се затвори зад тях. След секунда разбраха къде се намират. Помещението беше тясна пътека около огромен ров в скалата, дълбок повече от сто фута. На дъното гореше буен огън, поддържан от неизвестен източник. Червсникаво-оранжевите му пламъци се протягаха нагоре към повърхността на дълбокия кладенец. Вдълбаната яма заемаше по-голямата част от помещението и беше опасана само от тясна пътечка с нисък железен парапет, поставен от вътрешния й край. От тавана и стените се спускаха различни отоплителни тръби, които пренасяха горещия въздух в други части на сградата. Скрита изпомпваща система контролираше количеството топлина, получавана от горещата пещ. Тъй като беше нощ, изпомпващата система беше изключена и горещината по тясната пътечка беше все още поносима, въпреки високата температура долу в ямата. При пълен капацитет на духалата, всеки, който минеше през помещението, щеше да бъде изгорен жив само за няколко секунди.

Мениън, Флик и братята елфи спряха до парапета и разгледаха по-отблизо системата. Хендъл изостана. Чувстваше се неуютно в тази скала, която му приличаше на затвор в сравнение с необятните простори на познатите му до болка гористи местност. Аланон се доближи до Балинор, размени няколко думи с него, докато, хвърляше по някой и друг обезпокоен поглед към няколкото затворени врати на помещението и сочеше към откритата спираловидна стълба, водещи В по-горните зали на крепостта. Накрая двамата като че ли се споразумяха за нещо, кимнаха в съгласие и дадоха знак на останалите да се приближат. Хендъл с радост се подчини. Мениън и братята елфи се отделиха от парапета и се присъединиха към тях. Само Флик се помота малко, странно захласнат по пленителния огън долу. Малкото му забавяне доведе до неочакван резултат. Когато повдигна очи, за да хвърли прощален поглед към другата страна на помещението, той видя тъмната фигура на Носителя на черепи, който се появи като гръм от ясно небе.

Флик замръзна на мястото си. Съществото остава полуприведено точно на отсрещната страна на горящия в ямата огън. Тялото му беше черна маса дори на светлината на ярките пламъци Покритите с къса наметка крила се издигаха леко зад него. Краката му бяха криви, стъпалата завършваха с ужасни криви нокти, които изглеждаха способни да раздробят и камък. Приклекнало беше ниско сред масивните каменни блокове, а главата и лицето му приличаха на нащърбена буца въглища. Впило беше отвратителните си очи в онемелия младеж от Вейл, а дълбочината им го притегляше все по-близо до червеникавите пламъци на огъня, който гореше в ямата. Открита покана за смърт. Задвижи се бавно и тромава При всяка следваща крачка издаваше дрезгаво хриптене. Приближаваше все по-близо и по-близо до загубилия ума и дума Флик, който искаше да извика, да избяга, да направи нещо, но не можеше да се помръдне. Необикновените очи го приковаваха неподвижен на мястото му и той разбра, че с него е свършено.

Но другите бяха забелязали вцепененото му тяло. Проследиха ужасения му поглед и видяха черния Носител на черепи, който пълзеше безшумно край парапета на ямата. Аланон със скок се озова пред Флик. Закрещя му като обезумял да се освободи от магията на ужасните очи на съществото. Омаян, Флик залитна назад към протегнатите към него ръце на Мениън, който се беше хвърлил да помага. Другите стояха точно зад друида с извадени оръжия. Съществото, все още полуприведено, се спря на няколко ярда от Аланон. Прикриваше отблясъка на огъня противното си лице с вдигнато крило и със завършваща с криви нокти ръка. Дишаше бавно и издаваше кресливи звуци, а жестоките му очи не се откъсваха от високата фигура, която стоеше между него и малкия човек от Вейл.

— Друиде, толкова ли си глупав, че да ми се противопоставяш? — Гласът изхриптя някъде от дълбините на безформеното лице на съществото. — Всички вие сте обречени. Обречени сте от момента, в който решихте да тръгнете да търсите Меча. Господарят знаеше, че ще дойдете, друиде! Той знаеше.

— Разкарай се, докато можеш, омразно същество такова! — изкомандва му Аланон с най-заплашителния си тон, който мъжете от групата бяха чували досега. — Не можеш да уплашиш никой от тук присъстващите. Ние ще вземем Меча и ти няма да можеш да ни попречиш. Отдръпни се, лакей такъв. Нека Господарят ти сам се яви!

Думите се врязаха във въздуха и пронизаха Носителя на черепи като с нож. Съществото изсъска разярено, а хриптящото му дишане се учести, когато направи още една крачка и се приведе още по-ниско. Очите му бяха ужасяващи, пламнали от нова омраза.

— Ще те унищожа, Аланон! След том няма да остане никой, който да се опълчва срещу Господаря! Още от самото начало ти беше наша пионка, въпреки че не се досещаше. Сега си ни под ръка, заедно с най-ценните ти съюзници. — И я виж само кой ся ни довел, друиде — последният наследник на Шанара!

За всеобща изненада завършващата с криви нокти ръка посочи съм изумения Флик. Съществото изглежда не знаеше, че Флик не е наследникът, нито че са загубили Ший при Драконовите зъби. За момент настъпи мълчание. Огънят пращеше в ямата долу. Изведнъж пламъците лумнаха и изхвърлиха врящ въздух, който опърли незащитените лица на простосмъртните. Кривите нокти на съществото от света на черните духове се протегнаха към тях.

— А сега, глупаци — преливащият от омраза глас се обърна кресливо към тих — ще умрете по начин, които човешкият род заслужава!

ГЛАВА 16

След като последните думи на черното същество заглъхнаха със съскане в осветения от огъня въздух, онова, което се случи, сякаш стана изведнъж. С драматичен жест на слабата си ръка и с рязка команда, гигантът друид на секундата ги извади от вцепенението и ги хвърли в действие. Напрегнатите членове на малката група се втурнаха към откритите стълби, които водеха към главната вала на централната кула. Когато шестимата обезумели мъже се стрелнаха към виещите се стъпала, зад тях Носителят на черепи налетя върху Аланон Дори бягащите нагоре но стълбите мъже чуха трополенето от сблъсъка им. Флик вее още се колебаеше, макар и да гореше от желание да се спаси. Стоеше омагьосан от титанската борба между двете могъщи същества, които се бяха вкопчили в битката само на няколко инча от издигащите се пламъци на огромната открита пещ. Той стоеше в началото на стълбата, чуваше отдалечаващите се стъпки на спътниците си, които тичаха към залата на горния етаж. Минути по-късно стъпките заглъхнаха напълно и той остана единствен свидетел на невероятната борба между друида и Носителя на черепи.

Облечените в черно фигури застанаха неподвижно на ръба на пещта. Две статуи, замръзнали на място, изпълнени с огромното напрежение на битката, тъмните им лица иа разстояние само на няколко инча едно от друго, сухите ръце на огромния друид стискаха здраво завършващите с криви нокти крайници на ужасното същество от света на духовете, Носителят на черепи се мъчеше да сграбчи с острите си като бръснач нокти незащитеното гърло на мистика и да го унищожи, да приключи бързо битката. Черните криле се надигаха от усилието, размахваха се яростно, за да наберат сили за нападението, а отчетливото хрипливо дишане разкъсваше въздуха е дрезгави крясъци на отчаяние. После ненадейно якият крайник на съществото от Северната земя се стрелна напред и така препъна друида, че той падна назад върху каменния под на ръба на ямата. Като куршум нападателят се изстреля върху него, а едната му ръка се протегна към плячката. Но жертвата реагира светкавично, освободи се ловко от смъртоносните нокти на съществото, претърколи се на пода и се освободи от яката му хватка. Флик обаче видя как ударът закачи част от рамото му и чу ясно звукът на раздиране на плът. Пролята беше първата капка кръв. Флик извика ужасен, но секунда по-късно друидът се изправи без да проявява признаци, че е ранен. Две огнени мълнии се стрелнаха от разперените пръсти на ръцете му, удариха надигащия се Носител на черепи със страхотна сила и отблъснаха вбесеното същество отново към парапета. Но докато мълниите на мистика явно бяха наранили змея в битката им в Залата на кралете, сега ефектът им беше почти нищожен. Те само забавиха реакцията на съществото от Северната земя с няколко секунди. Виещо от гняв, то контраатакува. От горящите му очи изхвърчаха ярки червени светкавици. С рязко, широко движение Аланон вдигна плаща си и мълниите се отклониха в каменните стени на помещението. За миг съществото се поколеба. Двамата противници се въртяха в кръг и се дебнеха като два звяра в гората, вкопчени в борба на живот и смърт, в която само единият можеше да оцелее.

За пръв път Флик забеляза, че температурата се покачва. С приближаването на зората работниците, които отговаряха за пещта, бяха станали, за да се погрижат за отоплението на пробуждащия се палат. Без да знаят, че на пътеката над тях се води борба, те бяха задействали духалата в дъното на ямата, които раздухваха огъня, за да го засилят така, че да може нагорещеният въздух да стопли всички помещения на кулата на друидите. Пламъците вече бяха почнали да се издигат над ръба на ямата и температурата на помещението непрестанно се покачваше. Флик усещаше потта, която се стича по лицето му и се просмуква през топлото му ловно облекло. Въпреки това не си тръгна. Усещаше, че ако Аланон бъде победен, всички те щяха да бъдат обречени и беше твърдо решил да види изхода на битката. Мечът на Шанара нямаше да означава нищо за тях, ако мъжът, който ги беше довел до последното полесражение, бъде сразен. Като омагьосан, напълно хипнотизиран, Флик Омсфорд гледаше нещо, което можеше да се окаже съдбата на расите и на земите, която може би щеше да се реши от двамата, на пръв поглед непобедими врагове — единият простосмъртен, другият Господар на духовете.

Аланон нападна отново с ярките сини светкавици. Нанасяше на обикалящия в кръг Носител на черепи отсечени болезнени удари, мъчеше се да го принуди да реагира прибързано, да го накара да се подхлъзне, да направи една единствена фатална грешка. Съществото от света на духовете не беше глупак, а едно зло с опита от стотици преследвания, в които единственият победител е било то, а всичките му жертви лежаха забравени отвъд света на простосмъртните. То се извиваше и изплъзваше с изумителна лекота, и отново приклякваше напрегнато, наблюдаваше и чакаше момента си за удар. Съвсем неочаквано, черните крила се разпериха широко и то започна да кръжи във въздуха с размах, който го понесе устремно около пламъците на пещта, после се снижи злобно и светкавично връхлетя върху високата фигура на Аланон. Завършващите му с криви нокти ръце загребаха надолу и за момент Флик си помисли, че всичко е загубено. Но като по чудо падналият на пода друид се измъкна от смъртоносните нокти, вдигна Носителя на черепи високо с мощните си ръце и го хвърли яростно. Злокобното същество политна бясно във въздуха и се блъсна жестоко в каменната стена, при което се чу силно тупване. Веднага се надигна с мъка на крака, но силата на удара го беше разтърсила и забавила реакциите му достатъчно, за да може друидът да се хвърли отгоре му преди да е успяло да избяга.

Двете черни фигури се блъснаха силно в стената, сякаш бяха споени един за друг, крайниците им преплетени като изкривени клони. Когато отстъпиха назад и се изправиха в цял ръст, Флик видя, че Аланон беше застанал зад съпротивяващия се Носител на черепи, стискаше като в менгеме главата му с яките си ръце, а напрегнатите му мускули бавно изцеждаха живота от тялото на съществото. Жертвата размахваше гневно, ожесточено криле, кривите й ръце напразно се мъчеха да се хванат за нещо, за да разхлабят хватката, която я унищожаваше.

Ярко червените очи горяха с яростта на огъня в пещта изстрелваха огнени светкавици, които се забиваха в каменните стени и оставяха зейнали, тъмни дупки. Борците се отделиха от стената, затъркаляха се бясно към огнената яма в центъра на нагорещеното помещение и накрая се спряха до ниския железен парапет. За момент на човека от Вейл, който наблюдаваше с широко отворени очи, му се стори, че двамата ще загубят равновесие и ще политнат към пламъците долу. Но внезапно Аланон се изправи с огромно усилие и извлече противника си на известно разстояние от парапета. Точно това неочаквано движение помогна на обърканото същество да се съвземе и изпълнените му със злоба очи се насочиха право към не напълно скрития младеж от Вейл, сграбчвайки възможността да отклони вниманието на впилия се в него друид.

Носителят на черепи нападна неподготвения Флик. Две огнени гръмотевици изхвръкнаха от пламтящите му очи, разбиха каменните блокове на стълбата на множество парчета, които се разлетяха във всички посоки като малки ножове. Флик реагира инстинктивно, като се хвърли от стълбата към пътеката, ръцете и лицето му бяха нарязани от камъка, но животът му — спасен от светкавичната му реакция. След като се махна от стълбите целият вход се разтърси рязко и се срина като водопад от откъртени каменни блокове, които напълно отрязаха пътя нагоре. От нападалите каменни отломъци се надигнаха облаци от прах.

В този момент Флик лежеше уплашен и потресен, но все още в съзнание на каменния под на помещението с пещта. Пламъците в бумтящата яма се издигаха все по-нависоко и се смесваха с прахта от блокирания проход. Здраво стиснатите пръсти на Аланон се отпуснаха точно толкова, колкото да позволят на хитрото същество да се освободи. То се изви и нададе вик, пропит с омраза, нанесе на разсеялия се друид унищожителен удар по главата, събори го и високият странник падна на колене. Съществото от Северната страна се запъти към плячката, но замаяният мистик успя някакси отново да се вдигне на крака, а сините светкавици от ръцете му проблясваха ярко, когато се удряха в незащитената глава на нападателя. Аланон нападна с яки юмруци, които отекваха силно и отново претьрколи нараненото същество. Огромните ръце притиснаха със смазваща сила гърдите му, притискаха крилата и ръцете му плътно зад гърчещото се тяло. Друидът със стоманен поглед и скърцащи от ярост зъби продължаваше да стиска безмилостно. Флик, който лежеше на пода, докато двамата се биеха на няколко ярда от него, чу ужасно хрущене, сякаш нещо вътре в Носителя на черепи се спука. После с подскок двете фигури отново бяха до ниският железен парапет и напрегнатите им черти се виждаха ясно очертани на ярката светлина на пламъците. Бученето на горящата пещ беше също толкова мощно и гневно, колкото агонизиращите викове на смазаната жертва, когато изкривеното, черно тяло потрепна веднъж. От някакъв дълбок извор на злоба, скрита дълбоко в него, Носителят на черепи събра отчаяно последния си прилив на сила, хвърли се към железния парапет, кривите му пръсти се вкопчиха в нападателя с черния плащ и докато падаше, повлече омразния враг със себе си. Двете фигури изчезнаха в гладните пламъци на огъня.

Олюлявайки се, Флик се вдигна на крака, а на смазаното му лице бавно се изписа смайване. Тръгна, залитайки, към ръба на ямата, но горещината беше толкова силна, че мигновено отстъпи назад. Опита още веднъж, но пак безуспешно. Потта се стичаше от челото му, влизаше в очите и устата му и бавно се смесваше със сълзите на безпомощен гняв. Пламъците от ямата се извисиха над ниския железен парапет, плъзнаха по камъка и запращяха с нова сила, сякаш за да благодарят за допълнителното гориво, хвърлено им от облечените в черно същества, чиито тела те лакомо погълнаха. През мъглата, която обгръщаше парещите му очи, мъжът от Вейл се взираше втренчено в бездънната яма. Долу нямаше нищо, освен червеният блясък на пламъците и непоносимата жега. Викаше името на друида, отново и отново, изпаднал в безнадеждно отчаяние и ехото на всеки негов вик се удряше в каменните стени и умираше в горещината на огъня. Младежът от Вейл разбра, че е останал сам с пращящите пламъците и най-после, че друидът е мъртъв.

Изпадна в паника. Като обезумял започна да отстъпва от огнената яма. Стигна до останките на стълбището и после се сети, че входът с блокиран. Рухна сред срутилите се камъни и остана известно време там. Разтърси глава, за да проясни объркания си мозък и усети огъня с цялата му сила. Инстинктивно усещаше, че ако до няколко минути не успее да избяга от помещението, горещината ще го опече жив. Втурна се към вратата и изтича до най-близката каменна врата. Започна да я блъска и дърпа отчаяно. Но вратата не помръдваше. Накрая се отказа. Ръцете му бяха покрити с кръв от усилието. Плъзна поглед надолу по стената и видя друга врата. Доближи я бавно, но и тя беше залостена от другата страна. Усети как го напусна И последната му капка надежда. Вече беше сигурен, че е заловен в капан. Вдървен, той се насили да отиде до третата врата. Събра последните остатъци от напускащата го сила и започна да бута и дърпа неистово неподдаващата се преграда. В един момент докосна нещо скрито в скалата, което задвижи някакъв механизъм и вратата се отвори. Извика облекчено, втурна се през отвора в коридора отвън, ритна вратата и я затвори. Залегна в полумрака, оставил горещината и мъртъвците зад себе си.

Дълго време лежа изтощен в тъмнината на коридора. Пламтящото му тяло поглъщаше хладината на каменната врата и на облекчителния въздух. Поолекна му. Не се опитваше да мисли, не си правеше труда да си спомня. Единственото му желание беше да се отпусне в спокойствието и тишината на скалния тунел. Накрая се насили и застана внимателно първо на колене, после на крака, облегна се, олюлявайки се, на студената стена на коридора и зачака силите му да се възстановят. За пръв път си даде сметка, че дрехите му са скъсани и обгорени, станали почти неузнаваеми, а ръцете и лицето му са опърлени и потъмнели от горещината. Огледа се бавно наоколо. Изправи якото си тяло, като се отблъскваше от стената. Слабата светлина на факлата пред него показваше посоката на виещия се коридор, по който той тръгна, влачейки крака, докато успя да сграбчи горящото парче дърво. Продължи бавно и несигурно, протегнал факлата пред себе си. Някъде отпред дочу викове и свободната му ръка инстинктивно се хвана за дръжката на късия му ловен нож. След няколко минути шумът като че ли се отдалечи и накрая изобщо замря, а младежът от Вейл все още не беше видял нищо. Коридорът се виеше по странен начин през скалата и поведе Флик край няколко врати, всичките заключени и залостени с напречни греди, но не се изкачваше нагоре, нито някъде се разклонявате в други коридори. Често тъмнината пред него се разкъсваше от бледата светлина на горяща факла, прикрепена здраво към камъка, а жълтата й светлина хвърляше на отсрещната страна сянката му, която приличаше на бягащ в мрака злочест призрак. Изведнъж проходът се разшири и светлината отпред се засили. Флик се поколеба за миг, после сграбчи здраво оръжието си. Лицето му беше потъмняло от сажди, набраздено от струйки пот, но на мъждукащата светлина изглеждаше сурово и решително. Докато се движеше напред не дочу никакви звуци. Знаеше, че там някъде трябва да има стълба, която да води до главната зала на Централната кула на крепостта на друидите. Всичко дотук беше едно дълго и безполезно търсене, а силите му все повече го напускаха. Сега, макар и със закъснение, му се прииска да не беше изпитвал това силно желание да остава след другите и да позволи да бъде откъснат от групата. Попаднал беше в капан от отвратителни коридори в центъра на Паранор. А какво ли се беше случило с другите, помисли си с ужас той. Може би никога нямаше да ги намери, лутайки се в този лабиринт. Продължи още малко напред и стигна до завой в скалата, напрегна мускули и надникна предпазливо в светлината. За негова изненада откри, че се е озовал в кръгла зала с много друго коридори, които водеха до нея. Около дузина факли светеха приветливо от кръглата стена. Отдъхна си облекчено, когато видя, че в помещението няма никой. После разбра, че положението му с нищо не се е подобрило. Другите коридори изглеждаха абсолютно същите като този, който беше преминал. Нямаше врати, които да водят към други стаи, нито стълби, които да извеждат нагоре и никакви знаци, които да показват по кой път да върви. Огледа се смутено и отчаяно се мъчеше да различи един коридор от друг, а надеждата го напущаше с всяка изминала секунда и с всеки следващ опит да се ориентира. Накрая объркан поклати глава. Приближи се до една от стените, седна уморено, затвори очи и се насили да приеме горчивия факт, че се е загубил безнадеждно.

По заповед на Аланон останалите от групата се втурнаха към стълбите. Дюрън и Дейъл бяха най-близо до каменния път и като най-бързи се озоваха на половината на стълбите, когато другите едва започнаха да се изкачват. Малките им крака на елфи ги носеха нагоре по стъпалата с плавни бързи отскоци като едва докосваха камъка. Хендъл, Мениън и Балинор тичаха след тях, но по-бавно, донякъде заради тежките оръжия и по-тежките им тела, донякъде защото си пречеха в усилията да не се блъскат един друг по виещата се тясна стълба. Тичаха бясно, без никакъв ред, към горния салон и всеки от тях се изкачваше бързо, устремен към целта на дългото им дирене и към спасението от ужасното същество от света на духовете. В стремежа си да постигнат по-бързо целта и да настигнат двамата елфи, те дори не забелязаха, че Флик не е с тях.

Дюрън пръв влезе през входа на стълбището в Централната кула, едва държащ се на крака, а скоро след него се появи и дребната фигура на брат му. Коридорът ги смая с разточителната си пищност. Огромно помещение с висок таван и огромни стени от масивно, полирано до блясък дърво, които сияеха величествено на смесената светлина от запалени факли и червеникавите отблясъци на зората, която струеше през високите наклонени прозорци. Стените бяха украсени с картини, с майсторски изработени от камък и дърво фигури върху поставки от мозайка, с ръчно тъкани дълги завеси, които се спускаха вадил лени до излъскания мраморен под по цялата дължина на помещението. На различно разстояние бяха поставени огромни статуи от желязо и зърнест камък, скулптури от друга епоха, съхранявани през вековете под покрива на това убежище, построено в незнайни времена. Те сякаш бяха стражи на тежките инкрустирали дървени врати, украсени с красиви месингови дръжки. Някои от тях бяха отворени и в стаите, които се намираха зад тях, се виждаше същият придирчиво замислен разкош. Предметите блестяха ярко в слънчевата светлина, която проникваше през отворените прозорци на дълги снопове от преливащи се багри, свежа със свежестта на новия ден.

Братята елфи нямаха време да се прехласват по вековната красота на Паранор. Миг след като бяха изкачили откритото стълбище налетяха на пазачи гноми, които прииждаха от всички страни. Жилестите им жълти тела изпълзяваха от укритията си зад вратите, зад статуите, иззад самите стени. Дюрън пресрещна щурма с дългия си ловен нож и удържа на атаката само минута преди да го повалят. Дейъл се притече на помощ на брат си. Размахваше дългия си лък като хладно оръжие и отхвърляше встрани нападателите, докато якият лък се счупи със силно пукане. За момент им се стори, че ще бъдат разкъсани на парчета, преди силните им приятели да могат да им се притекат на помощ. Но Дюрън се освободи и изтръгна дълго, страховито на вид копие из ръката на желязна статуя на воин от друга епоха и, размахвайки го яростно на всички страни, разпръсна напиращите напред врагове. След миг гномите получиха подкрепление и бързо се приготвиха за втора атака. Братята елфи бяха отстъпили до стената, задъхваха се тежко, целите покрити с рани и кръв от ударите на нападателите си. Гномите се събраха в жълта група, насочили пред себе си смъртоносните къси саби, решени да си пробият път край размахващото се копие на Дюрън и да насекат двамата братя на парчета. С див оглушителен рев те се втурнаха към плячката си.

За нещастие на гномите, те бяха забравили да наблюдават отворената открита стълба в случай, че братята елфи не бяха сами. В момента, в който се спуснаха върху Дюрън и Дейъл, другите трима членове на групата се втурнаха през вратата и нападнаха неподготвените нападатели. Гномите никога не се бяха сблъсквали с мъже като тези. В центъра беше огромният човек от Калахорн, пробляскващият му меч изсичаше пътека през по-късите мечове с такова ожесточение, че гномите падаха един връз друг. От едната страна те попадаха под мощните ударите на размахания от Хендъл боздуган, а от другата бяха пресрещани от бързото острие на подвижния и ловък планинец. За момент продължиха да се бият срещу петимата разбеснели се мъже, после, когато бяха още по-силно притиснати, се разколебаха и накрая се разбягаха. Без да продумат дума, петимата ранени воини се спуснаха към великолепния салон, като прескачаха ранените и убитите, а ловните им ботуши кънтяха върху излъскания мрамор. Няколкото гноми, които се изправиха срещу тях, когато те се появиха, бяха посечени преди още да успеят да ги нападнат. След всичко, което бяха изстрадали и загубили, нямаше да е честно на петимата, останали от малката група, да им бъде отказана победата, към която се стремяха толкова отчаяно.

Почти в края на древния коридор, сега покрит с мъртви е ранени гноми, с разкъсани и разхвърляни от ожесточената борба гоблени и рисунки, видяха последна групичка от отчаяни пазачи, които се подреждаха в сбит боен ред пред няколко високи, инкрустирани дървени врати, които бяха затворени и залостени. Решителните гноми държаха късите ловни мечове пред себе си като стена от копия и бяха готови за последен отпор. Нападателите щурмуваха смъртоносната стена, мъчейки се да пробият в центъра, но закалените в боевете мъже отблъснаха нападението след няколко минути на ожесточена схватка. Петимата се оттеглиха изтощени, телата им насечени и наранени. Дюрън се отпусна тежко на коляното си, двете му ръце и краката бяха лошо засегнати от мечовете на гномите. Едната страна на главата на Мениън беше одра на от върха на копие, кръвта бликаше от раната и образуваше яркочервена струйка. Планинецът като че ли не усещаше раната. Петимата отново нападнаха, после отново и отново, и след дълги минути на ожесточена ръкопашна борба бяха отблъснати. Броят на гномите беше намалял почти наполовина, но времето изтичаше за мъжете от групата. Нямаш никакви следи от Аланон, а гномите щяха да получат подкрепление, за да запазят Меча на Шанара, ако той наистина беше в помещението, което те сега така отчаяно се мъчеха да превземат.

Изведнъж, събрал нечовешки сили, високият Балинор се втурна към отсрещната страна на салона и с невероятен напън прекатури една огромна каменна колона, на върха на която беше закрепена метална урна. Колоната и урната се стовариха върху пода с оглушителен трясък, който така прокънтя в потъналата в кръв зала, че всички ги побиха тръпки на ужас Колоната би трябвало да се разбие от този силен удар, но тя остана цяла. С помощта на Хендъл огромният човек от границата започна да търкала закръглената стенобойна машина към вкаменените гноми и затворените врати на помещението зад тях. При всяко поредно претъркулване чудовищният валяк набираше скорост и сила и се приближаваше с трясък към нещастните стражи. За миг жилавите жълти същества се поколебаха. Но в момента, в който насочиха късите си мечове за отбрана, смазващата тежест на каменната колона се търкулна върху тях. Те се разбягаха и се втурнаха да се спасяват, духът им беше паднал, бяха загубили битката. Няколко гноми обаче не бяха достатъчно бързи, за да се спасят от импровизирания таран и попаднаха под огромната колона, докато тя се търкаляше с грохот под дъжд от камъни и разбито на трески дърво към залостените врати. Вратите се разтърсиха и поддадоха. От удара дървото се разцепи, а металните панти изплющяха като камшик, изметнаха се и изхвърчаха със силен трясък. Петимата мъже влетяха § стаята, за да потърсят Меча на Шанара.

Изумиха се, когато видяха, че стаята с празна. Тя беше с високи прозорци и дълги диплещи се завеси, с окачени по стените майсторски нарисувани картини. Имаше и няколко малки мебели с орнаменти, които бяха грижливо разположени в огромната стая. Но никъде нямаше и следа от скрития меч. Поразени и невярващи на очите си петимата огледаха бавно затворената стая. Дюрън се свлече тежко на колене, омаломощен от загубата на кръв и на път да загуби съзнание. Дейъл бързо се доближи до него, откъсна парче плат, за да превърже откритите му рани, после му помота да седне на един стол, където той припадна от изтощение. Мениън разглеждаше една след друга стените и търсеше друг изход от стаята. После Балинор, който обикаляше из стаята и изучаваше внимателно мраморното покритие на пода, извика тихо. Една част от пода в центъра на стаята се различаваше малко по цвят от останалата и беше леко издрана. Личеше, че някой се е опитвал, но явно без особено голям успех, да прикрие, че на това място е имало нещо голямо и квадратно, което е стояло години наред.

— Каменният блок на Тре-стоун — възкликна Мениън.

— Но ако е преместен, то трябва да е било неотдавна — изрази Балинор гласно мислите си, дишайки тежко и гласът му прозвуча уморено. — Защо тогава гномите се опитваха да ни задържат отвън…?

— Може да не са знаели, че е бил преместен — предположи отчаяният Мениън.

— Да не би да е примамка…? обади се рязко Хендъл. — Но защо си губеха времето, освен ако…?

— Искали са да ни задържат тук, защото Мечът все още е в замъка — заключи Балинор възбудено. — Не са имали време да го изнесат, затова се опитаха да ни примамят. Но къде е мечът сега? У кого е?

За момент всички бяха объркани. Дали Господарят на магиите наистина е знаел, че групата е на път към кулата, както намекна Носителят на черепи при пещта? А ако нападението им е било неочаквано, тогава какво ли се е случило на Меча, след като Аланон го е видял за последен път в тази стая?

— Почакайте! — провикна се слабо Дюрън от другия край на стаята и се надигна бавно. — Когато се изкачвах по стълбите, нещо ставаше на други стълби долу до залата — по тях се изкачваха хора.

— Кулата! — извика Хендъл и се втурна към отворената врата. — Заключили са меча в Кулата!

Забравили за умората, Балинор и Мениън тръгнаха бързо след изчезващото джудже. Мечът на Шанара не беше все още безвъзвратно загубен. Дюрън и Дейъл ги последваха по-бавно. Дюрън продължаваше да изпитва слабост и се облягаше силно на брат си, но в очите му блестеше надежда. Миг след това стаята остана празна.

След като си почина няколко минути, Флик се надигна унил и реши, че единственото, което му остава, е да си избере един от коридорите и да го извърви до края с надеждата, че той ще го изведе до стълба, водеща към кулата. Помисли си за другите, които бяха някъде из коридорите над него и може би вече държаха Меча в ръцете си. Не можеха да знаят, че Аланон е паднал в ямата, нито за собствената му злочеста съдба, загубен в тези неизбродими тунели. В същото време се надяваше, че ще го потърсят, но едновременно с това си даваше сметка, че ако бяха открили меча, нямаше да имат време, за да тръгнат да го търсят. Те трябваше да се спасят преди Господарят на магиите да изпрати Носителите на черепи, които да му върнат безценния Меч. Чудеше се какво ли се е случило на Ший, ако е останал жив, ако е спасен. Не знаеше защо, но беше сигурен, че Ший не би напуснал Паранор, докато Флик е жив. Но брат му нямаше как да научи, че той не е загинал в пещта в онова помещение. Трябваше да си признае, че собственото му положение изглеждаше доста безнадеждно.

В този момент от един от тунелите се разнесе силна врява, шум на ботуши, които вървяха по каменния под, мъже, които тичаха право към кръглата стая. Мигновено човекът от Вейл прекоси стаята, бързо се шмугна в друг тунел и се притисна плътно до скалата, потънал в укритието на сянката й. Спря се съвсем наблизо до осветената ротонда и извади късия си ловен нож. След няколко минути множество бягащи гноми пазачи се втурнаха в съседната стая и изчезнаха надолу по друг коридор без да се спрат. Шумът от тичащите им крака скоро заглъхна в чупките и завоите на скалата. Флик нямаше представа от какво бягаха, или може би тичаха към нещо, кой знае. Във всеки случай, той искаше да е там, където бяха те, независимо къде се намираше това място. Обзалагаше се, че идваха от по-горните помещения на Централната кула на друидите, а това беше мястото, до което младежът от Вейл трябваше да стигне. Върна се предпазливо в осветената стая, прекоси я и стигна до тунела, по който бяха минали гномите. Тръгна след тях, влезе във вече празния коридор и потъна в тъмнината. Държеше ножа пред себе си и слепешката опипваше пътя край слабо осветените стени, докато стигна до първата поставка с факел. Взе горящото дърво и продължи по коридора, а очите му неспокойно шареха по — грубите стени и търсеха следи от врата или открита стълба.

Изминал беше едва стотина ярда, когато съвсем неочаквано част от скалата се отмести, едва ли не до самия му лакът, и той видя един гном.

Трудно беше да се каже кой от двамата беше по-изненадан при вида на другия. Пазачът гном беше изостанал от по-голямата група, която бягаше от битката в залите отгоре и появата на един от нападателите тук, в тунелите, го стресна. Макар и по-дребен от човека от Вейл, гномът беше як и въоръжен с къс меч. Нападна мигновено. Флик инстинктивно се отдръпна и размаханият меч попадна далеч от целта.

Младежът от Вейл се нахвърли върху гнома, преди той да е успял да се съвземе и го събори на каменния под. Напразно се мъчеше да измъкне меча от пъргавия си противник и а боричкането изпусна ножа си. Флик нямаше опит в ръкопашен бой, а гномът беше добре обучен и това даваше на малкия жълт човек определено преимущество. Убивал беше и преди, и сега щеше да убие без да се замисли, докато Флик само се мъчеше да обезоръжи неприятеля си и да се спаси. Няколко минути се търкаляха по пода и се боричкаха, преди гномът да успее да се освободи отново и да замахне злобно към врага си като насмалко не улучи главата му. Флик отскочи рязко назад като търсеше отчаяно ножа си. Малкият човек от охраната се хвърли върху му точно когато пръстите му напипаха тежкото дърво на факела, който беше изпуснал при първото нападение. Късият меч се стовари, отплесна се от рамото на Флик и се заби болезнено в ръката му. В същия момент стъписаният човек от Вейл замахна рязко с факела и усети как той се удари в главата на гнома. Пазачът залитна напред от силата на удара и не се помръдна повече. Флик бавно се изправи на крака и след кратко търсене откри ножа си. Усещаше пулсираща болка в ръката си, а кръвта беше напоила ловната му куртка и се стичаше по ръката в дланта му, където можеше ясно да я види. Уплашен от обилното кървене, той бързо скъса няколко парчета плат от късото наметало на лежащия неподвижно гном и ги стегна около ранената си ръка, за да спре кървенето. Взе меча на другия и тръгна към все още отворената каменна плоча, за да види накъде води.

С облекчение откри зад вратата виеща се стълба, която водеше спираловидно нагоре. Промъкна се през отвора и затвори плочата с няколко подръпвания на здравата си ръка. Познатата светлина от факлите очертаваше слабо стълбите в той започна да се изкачва с бавни, предпазливи стъпки. Докато вървеше нагоре в прохода цареше тишина, а дългите факли в железните поставки хвърляха достатъчно светлина, която му позволяваше да подбира пътя си върху неравния камък. Стигна до една затворена врата на горния край на стълбата, спря се и се ослуша, прилепил ухото си до пролуките в железните панти. Отвъд беше тихо. Бутна предпазливо вратата, открехна я и надникна в древните зали на Паранор. Стигнал беше до целта си. Отвори още малко вратата и пристъпи внимателно в тихия коридор.

Изведнъж стоманената хватка на суха тъмна ръка се стовари върху протегнатия му напред меч и го издърпа на откритото.

Хендъл се спря колебливо в долния край на стълбата, която водеше към върха на Централната кула на друидите и се взря нагоре в тъмнината. Другите стояха мълчаливо зад него и напрегнато проследиха погледа му. Стълбището се състоеше от открити каменни стъпала, тесни и наглед коварни, които се виеха спираловидно нагоре край стените на една кръгла кула. Всичко беше обгърнато в зловеща тъмнина. Нямаше нито факли, нито някакви процепи в тъмния камък. От мястото, където се намираха, членовете на групата трудно можеха да видят какво има след първите няколко завоя на стълбата. От вътрешната страна на извитото стълбище зееше тъмна пропаст. Мениън се доближи до ръба на площадката и погледна надолу, без да забравя, че няма никакъв предпазен парапет, нито тук, нито край стъпалата. Хвърли малко камъче в черната бездна и зачака то да стигне до дъното. Но не се чу никакъв звук. Отново погледна откритото стълбище и мракът нагоре, после се върна при останалите.

— Прилича на откровена покана за влизане в капан — изрече той сухо.

— Нищо чудно, — съгласи се Балинор и пристъпи напред, за да хвърли поглед по-отблизо. — Но ние трябва да се качим горе.

Мениън кимна, вдигна рамене и тръгна към стълбите. Другите го последваха мълчаливо. Хендъл беше непосредствено зад планинеца, после Балинор, а братята елфи отзад. Заизкачваха се предпазливо по тесните каменни стъпала, напрегнато се оглеждаха и ослушваха за някакви признаци на капан, с доближени до стената рамене, далеч от опасната открита страна на стълбата. Изкачваха се с отмерена крачка неотклонно по виещата се стълба в плесенясалия мрак. Мениън изучаваше внимателно всяко едно стъпало, а проницателните му очи се взираха в ръбовете на каменната стена и търсеха скрити механизми. От време на време хвърляше по някое камъче нагоре по стъпалата и проверяваше за капани, които биха могли да бъдат освободени от някоя случайна тежест, попаднала върху тях. Но нищо не се случи. Бездната под тях беше няма черна дупка, изрязана в плътния мрак на кулата и никакъв звук не проникваше в мрачната й тишина, освен лекото поскърцване на ловните ботуши, които изкачваха разбитите стъпала. Накрая слабата светлина на горящи факли се открои в тъмнината далеч над тях и малките пламъци заблещукаха живо с порива на неизвестен източник на вятър в горния край на стълбата. Появи се малка площадка, а зад нея неясните очертания на огромна, закрепена с желязо каменна врата, която беше затворена. Върхът на Централната кула на крепостта на друидите.

В този момент Мениън задвижи първия скрит капан. Ненадейно множество дълги, остри шипове изскочиха от каменната стена, задвижени от тежестта на Мениън върху каменните стъпала. Ако в този момент той все още се намираше на стъпалото, те щяха да се забият в незащитените му крака, да го осакатят и да го изхвърлят през ръба на откритата вита стълба право в черната пропаст. Но Хендъл беше чул щракването на освободената пружина секунда преди капанът да се задвижи. Дръпна бързо планинеца и за негова изненада така го блъсна назад към останалите, че той едва не ги повали върху тесните стъпала. Те се олюляха силно в плътния мрак на педя от острите стоманени шипове. След като отново стъпиха здраво на крака, петимата се притиснаха плътно до стената и останаха така няколко минути, дишайки шумно в безмълвната тишина. После мълчаливото джудже сплеска шиповете с няколко точни удара на огромния си боздуган и разчисти пътя пред тях. Сега той поведе колоната, мълчалив и бдителен, а разтърсеният Мениън остана зад Балинор. Хендъл бързо откри втори капан, подобен на първия, задвижи го и изпотроши шиповете, след което продължиха изкачването.

Бяха вече съвсем близо до площадката и изглеждаше, че ще стигнат без повече препятствия, когато Дейъл извика рязко. Острият му слух на елф беше доловил нещо, което другите не бяха чули — леко пощракване, което беше сигнал, че още един капан се е отворил. За миг всички замръзнаха по местата си и проницателните им очи изучаваха стъпалата и стените. Но не откриха нищо и накрая Хендъл се осмели да направа крачка напред. За всеобща изненада не се случи нищо и предпазливото джудже продължи към върха на стълбите, а другите стояха на местата си. След като стигна благополучно до площадката, останалите го последваха. Застанали в най-горния край те погледнаха страхливо надолу към стълбите и черния ров. Не можеха да си обяснят как са успели да се измъкнат от третия капан. Според Балинор той не се е задвижил, защото дълги години не е поддържан както трябва, но Хендъл не беше убеден в това. Не можеше да се отърве от чувството, че не бяха забелязали очевидното. Кулата се извисяваше като огромна сянка над откритата стълба. Черният й камък беше студен и влажен на пипане — маса от огромни вековни блокове, устояли твърдо на опустошенията на времето с издръжливостта на самата земя. Огромната врата на площадката изглеждаше неподвижна. Повърхността й беше грапава, железните панти яки, сякаш бяха поставени предишния ден. Забити в камъка огромни железни шипове крепяха пантите и ключалката и на петимата, които стояха пред нея им се струваше, че единствено някое земетресение би могло да избие чудовищната каменна плоча. Балинор се приближи внимателно и прокара ръката си по ръбовете и ключалката, мъчейки се да открие някой скрит механизъм, който да я отвори. Завъртя бавно желязната дръжка и я натисна. За всеобща изненада каменната плоча се отмести леко, пораздруса се и ръждясалото желязо проскърца. Миг след това цялата тайнственост на кулата се разкри пред очите им, когато вратата напълно се отвори и се удари с остър звук във вътрешната стена.

Точно в центъра на кръглата стая, закрепен в полираната черна повърхност на гигантския блок Тре-стоун, ее издигаше като искрящ кръст от сребро и злато легендарният Меч на Шанара. Дългото му острие блестеше ярко на слънчевата светлина, която струеше през високите, покрити с решетки прозорци на кулата и се отразяваше от огледалната повърхност на квадратния камък. Никой от тях не беше виждал митичния Меч, но веднага разбраха, че това е той. За момент фигурите им останаха очертани в отвора на вратата. Гледаха изумени и не можеха да повярват на очите си, че най-после, след толкова много усилия, след толкова много безкрайни преходи, след толкова много дни и нощи на пълно отчаяние и криене, пред тях стоеше древният талисман, за който бяха рискували всичко. Мечът на Шанара беше техен! Надхитрили бяха Господаря на магиите. Бавно влязоха един по един в каменната зала с усмихнати лица, забравили умората и раните. Останаха така доста дълго, съзерцавайки меча, безмълвни, удивени, благодарни. Не можеха да се насилят да се задвижат и да вземат скъпоценния Меч от камъка. Изглеждаше им прекалено свят за ръце на простосмъртни. Аланон го нямаше, Ший също, а къде…

— Къде е Флик? — Дейъл изведнъж зададе на глас въпроса. За пръв път забелязаха, че го няма. Огледаха стаята и се питаха: с очи къде ли можеше да се е дянал. Мениън, който отново се беше извърнал към блестящия меч, видя как невъзможното се случи. Огромният блок на Тре-стоун и изложената върху него скъпоценна вещ започнаха да блещукат и се разтапят пред изумените му очи. Само за няколко секунди целият идол се скри в дим, после в плътна мъгла и накрая се сля със самия въздух. Петимата мъже останаха сами в стаята, взирайки се в празното пространство.

— Капан! Третият капан! — изрева Мениън, идвайки на себе си след първоначалния шок.

В този момент чу, как зад него огромната каменна плоча хлопна и ги остави в затвор, от който не можеха да се спасят. Ръждясалите й панти издадоха скърцащ и остър стържещ звук под напора на ужасната тежест на камъка. Планинецът хукна през стаята и се хвърли върху вратата точно когато тя се затвори, катанците й простъргаха рязко и щракнаха, заели предишното си място. Той се свлече бавно върху износения каменен под, а сърцето му щеше да се пръсне от ярост и безпомощност. Другите не се бяха помръднали. Стояха онемели и отчаяни, и наблюдаваха как просналата се на пода фигура зарови лице в ръцете си. От хладните стени се разнесе слаб, приглушен, накъсан смях, който се присмиваше на глупостта им, и на жестокото им, неизбежно поражение.

ГЛАВА 17

Неприятният студ на небето на Северната земя се спускаше като сива мъгла на фона на високата самотната планина, където се намираше замъкът на Господаря на магиите. Кралството на черепите приличаше на зъбци на трион, а над и под обграждащата го равнина се издигаха притъпените върхове на Планините на бръснача и Острието на ножа, една непроходима бариера за простосмъртните. Между тях се простираше планината на Господаря на духовете, забравена от природата, отритната с презрение от сезоните. Покровът на смъртта, който застилаше високите й върхове, беше прилепнал безпощадно върху съсипаното й лице, разнасяше пагубния си дъх по цялата земя с неприкрита омраза към мъничкото признаци на живот и красота, които, незнайно как, бяха успели да оцелеят. Една обречена епоха чакаше безропотно в Северното кралство на Господаря на магиите. Сега беше времето на смъртта. Последните признаци на живот бавно чезнеха и се връщаха отново в земята. Оставаше само грубо нахвърляната скица от творението на талантливата ръка на природата, навремето толкова ярко и великолепно.

От незапомнени времена в недрата на самотната планина имаше стотици пещери. Търпеливите им, невидели слънце каменни стени, се виеха като свирепо навита на кълбо змия, притисната в чатал. В сивата мъгла на Кралството на духовете се стелеха тишина и смърт, един всепроникващ навъсен въздух, знак за безвъзвратно убити надежди, на окончателно погребано веселие и безгрижие. Но дори и тук имаше движение. Само че това беше живот, напълно непознат на простосмъртните. Неговият източник беше една единствена черна стая на върха на планината. Чудовищно помещение, което гледаше на север, към бледата светлина на безрадостното небе навън и към безкрайната верига на отблъскващите планини, които бяха северния вход на кралството. В тази стая-пещера, със студени и влажни стени се суетяха мастилено черните творения на Господаря на магиите. Малките им черни фигури пълзяха по пода на тихата стая, телата им — безгръбначни, прегънати и смазани от ужасната, насилническа власт, която господарят им упражняваше над тях. Дори ходенето би било спасение за тях при съществуването, което влачеха. Безмозъчни призраци оставени с една единствена цел — да служат на този, който ги беше превърнал в роби, Докато се щураха насам-натам, те непрестанно мънкаха нещо, стенеха и хленчеха, сякаш се гърчеха в една постоянна агония. В средата на стаята се издигаше широк пиедестал с вграден басейн. Тъмната повърхностна водата беше неподвижна и мъртвешка. От време на време някое от малките пълзящи същества се забързваше към ръба на басейна и се взираше внимателно в студената вода оглеждаше се крадешком, гледаше и чакаше. Миг по-късно се разцивряше тихо, изприпкваше обратно в сенките на пещерата и отново се сливаше с тях.

— Къде е господарят? Къде е господарят? — носеше се тихото им проплакване в сивотата, докато малките същества щъкаха неспокойно напред-назад.

— Той ще дойде, той ще дойде, той ще дойде — отговаряше им пропито с ненавист ехо.

По едно време въздухът се замята неудържимо, сякаш някой се мъчеше да се изскубне от пространството, което го задържаше, мъглата се събра и се превърна в огромна черна сянка, която бавно придоби материални очертания на ръба на басейна. Сянката се уплътни и се завихри, превърна се в Господаря на духовете — виснала във въздуха огромна фигура в черно наметало. Ръкавите се вдигнаха, но в тях нямаше ръце, а гънките на влачещото се наметало не покриваха нищо, освен пода.

— Господарят! Господарят! — викаха в хор ужасените гласове на съществата, в раболепно превити пред него пози. Качулката, под която нямаше лице, се обърна към тях и погледна надолу. В тъмнината вътре в нея те можеха да видят слабите припламвания на огън, който гореше с удовлетворена омраза, искри, които просветваха в сивкавозелената мъгла, изпълнила вътрешността на покривалото. После господарят на магиите се отвърна от тях и ги забрави. Втренчи се напрегнато във водите на странния басейн и зачака да се яви заповяданото от него изображение. Секунди по-късно тъмнината изчезна и на нейно място се появи помещението с пещта в Паранор, където групата на Аланон се беше изправила лице в лице с всяващия ужас Носител на черепи. Горящите в зелената мъгла очи се втренчиха първо в младежа от Вейл, а после започнаха да наблюдават борбата между двете тъмни фигури, докато те се претърколиха през ръба на ямата и се загубиха в пламъците долу. В този момент внезапен шум зад гърба му накара Господарят на духовете да спре и да се поизвърне. Двама от неговите Носители на черепи влязоха в стаята от един от тъмните тунели на планината, застанаха безмълвно и зачакаха да им обърне внимание. Не беше подготвен за тях, затова пак се обърна към водите на басейна. Те отново се избистриха и се оформиха в изображение на кулата, където изумените членове на групата се бяха вцепенили, възбудени и облекчени, пред Меча на Шанара. Изчака няколко секунди, поигра си с тях, наслаждавайки се, че е господар на положението, докато те се доближаваха до Меча като мишки, подмамени от бучка сирене, поставена като стръв в капан. Секунди по-късно, когато той разпръсна видението пред изумените им очи, капанът щракна, погрижи се вратата на кулата да се затръшне зад тях, и ги зазида навеки. Зад него двамата крилати слуги усетиха смразяващия смях, който премина през цялата му безплътна фигура и се разпръсна във въздуха на пещерата.

Без да се обръща, Господарят на магиите рязко им посочи отворената северна стена и Носителите на черепи се запътиха натам веднага. Без да питат знаеха какво се очаква от тях. Трябваше да отлетят до Паранор и да унищожат заловения син на Шанара, единствения наследник на омразния Меч. След смъртта му и с Меча в ръцете си, те щяха да престанат да се страхуват от мистичната сила, която беше по-могъща от тяхната. Безценният меч вече беше на път от палатите на Паранор към Кралството на Северната земя, където щеше да бъде заровен, погребан и забравен в безбройните пещери на Планината на черепите. Господарят на магиите се обърна и видя как двамата му слуги тръгнаха тромаво, пресякоха тъмната стая, стигнаха до отворената стена, издигнаха се бавно в тъмното небе и отлетяха на юг. Повече от сигурно беше, че кралят на елфите Ивънтайн щеше да се опита да открие и върне Меча заради народа си. Но опитът щеше да се провали и Ивънтайн щеше бъде заловен — последният велик вожд на свободните земи, последната надежда на расите. А след като Ивънтайн бъде пленник, Мечът в ръцете му, последният наследник на Шанара мъртъв, а най-омразният му враг — друидът Аланон — загинал в пещта в Паранор — значи борбата щеше да е приключила, преди да е започнала. В Третата война на расите нямаше да има поражение. Той беше победил.

Махна с ръкава на плаща си и водите отново потъмняха, а изображението на Централната кула на крепостта на друидите изчезна заедно с хванатите там простосмъртни. После въздухът започна да кръжи буйно около черния дух, фигурата му започна да избледнява и да се разсейва в мъглата на стаята и постепенно изчезна. Накрая не остана нищо, освен басейнът и празната стая. Доста време измина, докато най-после раболепните любимци на Господаря на магиите се увериха, че Господарят отново ги беше напуснал. Тогава те изпълзяха от сенките и малките им черни фигури се затътриха нетърпеливо към ръба на басейна, където отново за надничаха любопитно, и с вайкане и хленч, продължиха да изплакват нещастието си на неподвижните води.

Във високата кула на Паранор, в отдалечената и непристъпна стая на Централната кула на крепостта на друидите четиримата смълчани, уморени членове на малката група от Кълхейвън крачеха мрачно в затвора си. Само Дюрън седеше тихо, подпрян на стената на кулата, а раната му така го болеше, че вече не можеше да се движи. Балинор се беше изправил до висок прозорец с решетки, поклащаше се леко на пети и наблюдаваше слабите лъчи на слънцето, които се промъкваха като дълги струи от движеща се прах И осветяваха мрачната стая с малки квадратчета слънчева светлина, които падаха нехайно върху пода. Вече повече от час бяха затворени в тази стая, зад огромната, залостена с желязо врата. Безвъзвратно бяха загубили Меча, а заедно с него и всякаква надежда за победа. В началото бяха чакали търпеливо, с вярата, че Аланон скоро ще дойде и ще премахне огромната каменна преграда, която им препречваше пътя към свободата. Зовяха го дори по име, надяваха се да ги чуе и следвайки гласовете им, да дойде в кулата. Мениън им припомни, че Флик все още го няма, вероятно се лута из залите на Паранор и ги търси. Но скоро вярата им се разколеба и накрая съвсем изчезна. И всеки си мислеше, без да го казва на глас, че няма да има спасение, че смелият друид и малкият човек от Вейл са се превърнали в плячка на Носителите на черепи, че Господарят на магиите е победил.

Мениън отново се замисли за Ший и се чудеше какво се е случило на приятеля му. Групата беше направила всичко по силите си, но то се оказа недостатъчно, за да спаси живота на едно малко човешко същество. А сега никой не можеше да предположи какъв му е бил краят, изоставен на грижите на пустошта в пограничните равнини на Източната страна. Ший беше изчезнал и вероятно е мъртъв. Аланон беше убеден, че ще намерят Ший, когато намерят Меча, но Мечът беше загубен, а нямаше и следа от липсващия наследник. Сега и Аланон си беше отишъл, загинал в помещението с пещта в Централната кула на крепостта — домът на неговите прадедите. Или ако не беше убит, тогава беше пленен и окован във вериги в някоя тъмница, така, както те бяха затворени в тази кула. Щяха да ги оставят да изгният или нещо още по-лошо, я всичко, което бяха изстрадали, щеше да отиде на вятъра. Усмихна се мрачно, докато разсъждаваше за съдбата им и му се искаше да има поне една единствена възможност да застане лице в лице с истинския враг и да размаха бързо меча си срещу всемогъщия Господар на магиите.

Изведнъж вечно бдителният Дейъл изшътка предупредително и всички застинаха на мястото си. Впериха очи в голямата врата и наостриха уши, застанали нащрек от тихия шум на стъпки по каменните стъпала отвън. Мениън посегна към меча на Лий, който беше в кожената ножница на пода и безшумно го извади. До него огромният обитател на границата вече държеше извадения си меч. Всички се насочиха с тихи, забързани крачки към входа и застанаха от двете му страни. Дори раненият Дюрън се надигна, олюлявайки се на крака и закуцука, превит от болка, за да се присъедини към приятелите си. Стъпките стигнаха до площадката и спряха. Настъпи миг на зловеща тишина.

После огромната каменна врата внезапно се отвори и се задвижи тежко навътре, а железните й панти поскърцваха тихо, поемайки цялата тежест на каменната плоча. В тъмнината се появи уплашеното лице на Флик Омсфорд, и очите му засвяткаха, когато видя затворените си приятели въоръжени и готови за нападение. Мечовете и боздуганите бяха бавно свалени, а изумените му приятели, които ги държаха, заприличаха на механични кукли. Малкият човек от Вейл влезе без особено желание в бледо осветената кула, засенчен отчасти от високата черна фигура, която вървеше след него. Беше Аланон.

Безмълвно се вторачиха в него. Потънала в пот, тъмната му фигура беше покрита с няколко пласта от пепел и сажди. Застана сред тях, едната му ръка беше поставена спокойно на малкото рамо на Флик. Усмихна се на реакцията им. — Аз съм добре — увери ги той.

Флик продължаваше да клати глава, все още не можейки да повярва, че Аланон го беше намерил.

— Видях го как пада… — опитваше се да обясни на другите.

— Успокой се, Флик, нищо ми няма. — Аланон погали малкия човек от Вейл по рамото. Балинор пристъпи крачка напред, сякаш искаше да се увери, че това наистина е Аланон, а не някакво привидение. — Мислехме, че си… загубен — продума той. Познатата присмехулна усмивка се появи на изпитото лице.

— Вината донякъде е на този наш млад приятел. Видя ме как падам в ямата на пещта заедно с Носителя на черепи и реши, че съм мъртъв. Но той не е знаел, че в пещта има много железни стъпенки, по които работниците се спускат в рова, когато го почистват и ремонтират. Тъй като Паранор векове на ред е бил фамилен дом на друидите, аз знаех за тези стъпала. Когато усетих, че злият ме повлече зад парапета, протегнах ръце и се хванах за тях на няколко фута под ръба. Флик, естествено, не е могъл да види това и силното пращене на огъня е погълнало гласа ми, когато му виках.

Спря и изтръска част от пепелта, полепнала по плаща му.

— Флик е имал късмет, че се е измъкнал от помещението, но после се е загубил в тунелите. След битката с Носителя на черепи бях изтощен, но имам специална защита от огъня и ми трябваше малко време, за да се измъкна от ямата. Тръгнах ла търся Флик, обърках се в лабиринта от подземни коридори, но накрая го открих. Изплаших го до смърт, когато го измъкнах на светло. После дойдохме при вас. Но хайде да изчезваме. Бързо.

— А мечът? — попита остро Хендъл.

— Няма го. Отнесен е някъде по-рано. Можем да говорим за това по-късно. Опасно е да седим тук, Гномите ще изпратят подкрепления, за да защитят Паранор, а Господарят на магиите ще изпрати още Носители на черепи, за да е сигурен, че няма да му създавате повече неприятности. След като Мечът на Шанара е все още в ръцете му, той бързо ще пренасочи вниманието си към плановете за нахлуване в Четирите земи. Ако успее да завземе Калахорн и пограничните страни достатъчно бързо, останалата част от Южната земя ще падне без съпротива.

— Значи много сме закъснели — загубихме — възкликна Мениън с горчивина. Аланон поклати глава енергично.

— Само сме надхитрени, но не и победени, принц на Лий. Господарят на магиите се заблуждава, че е победил, че сме унищожени и вече не представляваме никаква опасност. Защо да не използваме тази негова заблуда срещу него самия? Не трябва да се отчайваме. А сега последвайте ме.

Той бързо ги поведе през отворената врата. Миг по-късно стаята на кулата беше празна.

ГЛАВА 18

Малката група от гноми поведе Ший на север. Вървяха до залез слънце. Дългият преход ги отдалечаваше от бреговете на неизвестната река на север, в хълмистата местност западно от горите на Анар, граничещи със Северната земя. Релефът ставаше по-неравен, теренът се променяше — от степи в равнината Раб в неравна, хълмиста местност. След известно време групата се усети, че през повечето време се катери и слиза, вместо да върви по равно и започна често да мени посоката, за да избегне по-големите височини. Пейзажът беше красив — полянки и горички от стари, хвърлящи дебела сянка дървета с грациозно поклащащи се от лекия пролетен вятър клони. Но изтощеният човек от Вейл не забелязваше тази красота. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше да поставя единия си крак пред другия, а хората, които го бяха хванали в плен, безразлични към всичко наоколо, само го блъскаха да върви по-бързо и не го оставяха да си поеме дъх. До падането на нощта групата навлезе навътре в хълмистата местност и спря за нощуване източно от Паранор. Сънят връхлетя Ший толкова бързо, че единственото, което остана в съзнанието му, беше как се отпусна уморено върху тревата и заспа моментално.

Прилежните гноми го вързаха и запалиха огън, за да стоплят оскъдната си вечеря. Един от тях остана на пост, по-скоро по навик, защото си мислеха, че няма от какво да се страхуват толкова навътре в собствената си страна, а на друг наредиха да наблюдава отблизо спящия пленник. На вожда на гномите все още не му беше ясно значението на камъните на елфите, въпреки че беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че те имат някаква стойност. Решил беше да заведе човека от Вейл в Паранор, където можеше да се посъветва с по-висшестоящи от него за съдбата на младежа и на камъните. Може би те щяха да знаят нещо за тях. Единствената грижа на гнома беше да прави това, което му беше наредено — да наблюдава този район. Извън това негово задължение не го интересуваше нищо друго.

Гномите запалиха огън и изядоха приготвеното набързо ядене от хляб и обезкостено месо. Когато свършиха, се струпаха около сгряващите пламъци и се загледаха любопитно в трите камъчета на елфите, които водачът им беше извадил по настояване на подчинените си. Набръчканите жълти лица се надвесиха над огъня и над протегнатата напред ръка на водача, в която камъните на елфите сияеха силно. Нетърпелив гном се опита да ги докосне, но силният удар на вожда го претърколи обратно в сенките. Изпълнен с любопитство, водачът на гномите докосна камъните и ги поразклати в отворената си длан, а другите ги наблюдаваха като омагьосани. Накрая се отегчиха от заниманието. Камъните бяха прибрани в малката кожена торбичка и отново поставени в куртката на вожда им. Уморените гноми отвориха бутилка бира, за да прогонят студа на нощта, пък и мислите си за непосредствените грижи: Малките жълти войници си предаваха бутилката от ръка на ръка, шегуваха се и се смееха шумно, като поддържаха огъня, за да ги топли. Дори и този, който беше на пост, се присъедини към тях, почти убеден, че не е необходимо да пази. Накрая бирата свърши и уморените преследвачи налягаха около огъня, увити плътно с одеялата. Постовият беше останал достатъчно трезв, за да хвърли едно одеяло върху спящия пленник. Просто си помисли, че няма да има никаква полза да го закарат в Паранор болен. След няколко минути мястото, което бяха избрали за нощуване, потъна в тишина. Всички спяха с изключение на пазача, който дремеше точно под светлината на слабия огън, който бавно гаснеше.

Ший спеше неспокойно и от време на време се стряскаше. Сънят му беше нарушаван от кошмарите на мъчителното бягство с Флик и Мениън към Кълхейвън, а после и на това злополучно пътешествие към Паранор. В сънищата си отново преживя битката с духа от Блатото на мъглите и с цялото си тяло усети студеното му лигаво докосване. Повторно изживя ужаса от допира на водите на мъртвешкото езеро, които се бяха плискали в краката му. Усети как отчаянието бавно се промъкна в цялото му същество, когато отново бяха разделени в Черните дъбове, само че този път той беше сам в огромната гора и знаеше, че няма начин да се измъкне. Щеше да се лута, докато умре в нея. Чуваше воя на скитащите вълци, които го заобикаляха в кръг и се приближаваха. Мъчеше се да избяга, щурайки се като луд из безкрайния лабиринт от огромни дървета. Малко по-късно картината се смени и групата се намираше пред руините на града в средата на планината Волфсктааг. Гледаха любопитно металните греди без да усещат опасността, която витаеше безмълвно в джунглата пред тях. Само Ший знаеше какво щеше да се случи, но когато се опита да предупреди другите, разбра, че не може да издаде нито звук. После видя огромното същество да изпълзява от укритието си и да напада нищо неподозиращите мъже, а той не можеше да се помръдне и да ги предупреди. Те като че ли не знаеха какво щеше да се случи, а съществото, огромна маса от черна козина и зъби, нападна. След това Ший се озова в реката, мяташе се и се преобръщаше бясно и напразно се опитваше да задържи главата си над бързите й води, да поеме глътка животворен въздух. Но беше повлечен надолу и усещаше, че се задушава. Направи отчаян опит да се пребори и се замята като луд, но затъваше все по-дълбоко и по-надълбоко.

После внезапно се събуди и се загледа в първите слаби отблясъци на светлината на приближаващата се зора. Ръцете и краката му бяха ледени и изтръпнали от впиващите се в тялото му кожени ремъци. Огледа неспокойно откритото пространство и видя тлеещите въглени на огъня и неподвижните тела на гномите, потънали в дълбок сън. Хълмовете бяха тихи и обгърнати в полумрак, толкова тихи, че младежът от Вейл чуваше собственото си дишане. От едната страна на лагера се виждаше самотната фигура на застаналия на пост гном. Малкото му тяло беше бледа сянка в отдалечения край на полянката близо до гъстите шубраци. Фигурата му беше толкова неясна в мъглявината на отиващата си нощ, че в продължение на няколко секунди Ший не можа да разбере дали това не беше част от храста. Отново огледа потъналото в мълчание място и, подпрян на лакът, прогони съня, взирайки се внимателно около себе си. Помъчи се да разхлаби каишите, с които го бяха вързали и таеше слаба надежда, че ще може да се освободи и да побегне към свободата, преди спящите гноми да го усетят. Но след няколко минути беше принуден да се откаже от идеята си. Ремъците бяха вързани много здраво и той не можеше да ги разхлаби, а нямаше достатъчно сила да ги скъса. За момент се загледа безпомощно в земята пред себе си, убеден, че с него е свършено, че щом гномите стигнат в Паранор, той ще бъде предаден на Носителите на черепи, които ще побързат да го убият.

После чу нещо. Беше само някакво прошумоляване, което идваше от тъмнината зад откритото пространство. Но то го накара да застане нащрек, да се огледа и да изостри слуха си. Елфските му очи зашариха наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Измина известно време, докато различи самотния пазач в края на храста, но той не беше се помръдвал. После една огромна черна сянка се откъсна от храста, обгърна пазача и след секунди него го нямаше. Ший примигна, не вярвайки на очите си, но се увери, че не греши. На мястото, на което допреди малко беше пазачът, сега нямаше никой. Доста време мина, докато Ший чакаше да види какво ще се случи по-нататък. Зазоряваше се. Последните следи от нощта изчезваха бързо, а ръбът на златистото сутрешно слънце се появи над върховете на далечните източни възвишения.

Вляво от него се чу слаб шум и младежът от Вейл се извърна рязко. Иззад прикритието на малка групичка от дървета се разкри една от най-невероятните гледки, които младежът беше виждал някога. Беше мъж, облечен в аленочервено от главата до петите, тип, какъвто никой от Вейл не беше срещал. В началото младежът си помисли, че може би е Мениън. Спомни си, че веднъж беше видял планинеца е подобно аленочервено ловно облекло. Но почти веднага стана ясно, че това не е планинецът. Този човек не приличаше по нищо на него. Ръстът, стойката, походката бяха различни. В бледата светлина беше невъзможно да се видят чертите му. В едната си ръка носеше къс ловен нож, а в другата странен заострен предмет. Фигурата вървеше бавно към него и се приближи откъм гърба му. Ловният нож преряза кожените връзки и плененият младеж от Вейл бе освободен. После другият го заобиколи и застана пред него. Ший се ококори изумен, когато видя, че лявата ръка на мъжа липсва и на нейно място се подава шип, който изглеждаше ужасен.

— Тихо, — прозвуча строго приглушеният глас в ушите му. — Не гледай, не мисли, само се изтегли към дърветата вляво и чакай там. Хайде!

Без да задава някакви въпроси Ший бързо направи това, което му бяха казали. Дори без да беше видял лицето на спасителя си, можеше да се досети от острия му глас и от отрязаната ръка, че ще е по-разумно от негова страна да изпълни това, което му беше наредено. Измъкна се тихомълком от лагера и тича приведен, докато стигна до прикритието на дърветата. Спря там, обърна се и зачака другия. Но остана изненадан, когато видя, че облечената в аленочервено фигура се беше надвесила безшумно над спящите гноми и явно търсеше нещо. Светлината очерта силуета на непознатия, когато се наведе към сгушения в одеяло водач, протегна със здравата си ръка към куртката му, порови малко и после се изправи с малката кожена торбичка с безценните камъни на елфите. За момент остана неподвижен. Гномът се събуди и протегна ръка, за да хване китката на непознатия, а с другата замахна светкавично, опитвайки се да убие крадеца с един удар. Но спасителят на Ший беше достатъчно бърз, за да не позволи да бъде изненадан. Дългият железен шип парира удара, при което се разнесе остър звън на метал и после се заби в гърлото на гнома. Когато непознатият се надигна от безжизненото тяло, всички в лагера се бяха събудили от шума при сборичкването. Моментално гномите се изправиха на крака с мечове в ръце и се нахвърлиха върху неканения гост. Спасителят на Ший беше принуден да се бие, с късия нож в ръка, изправен срещу множество нападатели.

Ший беше сигурен, че това е краят на човека и се приготви да скочи от укритието си под дърветата и да се помъчи да му помогне. Но изумителният непознат отблъсна първата атака на гномите ловци, сякаш бяха мишки, вряза се в нестройния им ред и повали двама от тях, които се загърчиха от смъртоносните си рани. После, когато втората вълна от атакуващи тръгна напред, извика силно и изпод сенките на отсрещната страна се втурна една гигантска черна фигура с голяма тояга в ръка. Без да намалява скоростта, черната фигура разкъса изненаданите редици на гномите с неописуема ярост, и като размаха боздугана си, ги разпръсна като листа на дърво. За по-малко от минута всички гноми лежаха неподвижно на земята. Ший наблюдаваше смаян в края на дърветата. Когато огромната фигура се доближи до спасителя, тя донякъде заприлича на вярно куче, което чака одобрение от господаря си. Няколко минути непознатият говори нещо тихо на гиганта и после тръгна към Ший, а спътникът му остана при гномите.

— Мисля си, че всичко стана заради това — каза облечената в аленочервено фигура, когато се приближи до младежа от Вейл и вдигна торбичката в здравата си ръка.

За момент Ший се вгледа изпитателно в лицето на мъжа и все още не беше сигурен що за човек е благодетелят му. Начинът, по който се перчеше, не оставаше никакви съмнения, че това е един нагъл и страхотно самонадеян тип, което вероятно се дължеше единствено на безспорните му качества на боец. Загорялото му уморено лице, беше гладко избръснато, с изключение на равно подрязаните малки мустачки над горната устна. Не изглеждаше нито стар, нито млад, някъде на средна възраст. Но се държеше като младеж и само загрубялата му кожа и хлътналите очи издайнически разкриваха, че е прехвърлил четиридесетте. Тъмната му коса беше започнала да се прошарва и тук-таме се виждаха посивели кичурчета, въпреки че човек не можеше да е сигурен при слабата светлина на зората. Лицето му беше широко, чертите издадени, а устата широка и предразполагаща. Беше красиво, подкупващо лице, но Ший инстинктивно усещаше, че това е грижливо носена маска, която крие истинската същност на мъжа. Непознатият застана непринудено пред несигурния човек от Вейл, усмихваше се и го чакаше с нещо да покаже отношението си към хората, които го бяха спасили. Явно не беше сигурен в чувствата му.

— Искам да ви благодаря — измънка бързо Ший. — Нямаше да съм жив, ако вие не бяхте…

— Е, добре де, добре. Занаятът ни не е точно да спасяваме хора, но онези дяволи щяха да ти прережат гърлото, ей така, за нищо. Знаеш ли, и аз самият съм от Южната земя. Не съм ходил там от доста време, но все пак тя е ми е родината, нали така? Сигурен съм, че си оттам. Може би някой от малките общности? Да, разбира се, а във вените ти тече и кръв на елф…

Внезапно млъкна и за момент Ший беше сигурен, че човекът знае не само кой е той, но и какъв е, и че беше попаднал от трън та на глог. Младежът хвърли бърз поглед към огромното същество, останало при посечените гноми, за да се увери, че не е Носител на черепи.

— Кой си ти, приятелю, и откъде си? — неочаквано го попита непознатият.

Ший му каза името си и обясни, че е от Шейдската долина. Каза му, че е проучвал една река на юг, когато лодката му се преобърнала и бил отнесен надолу по течението, изпаднал в безсъзнание и захвърлен на един бряг, където го открили гномите. Измисленият разказ беше достатъчно близо до истината, за да може мъжът да повярва, а Ший не беше още готов да сподели цялата истина с непознатия, докато не научи за тези двамата нещо повече, отколкото знаеше в момента. Завърши историята си като каза, че гномите го открили и решили да го пленят. Известно време мъжът го гледа усмихнато, докато подмяташе небрежно кожената торбичка.

— Аха. Съмнявам се, че ми каза цялата истина — изсмя се той. — Но не те обвинявам. Ако бях на твое място и аз щях да направя същото, по-късно ще имаме достатъчно време за истината. Казвам се Панамон Крийл.

Протегна широката си ръка и след като Ший я пое, я раздруса сърдечно. Непознатият стисна ръката му толкова силно, че младежът от Вейл неволно присви очи от болка. Мъжът се поусмихна и пусна ръката му, после посочи към тъмния гигант зад тях.

— Спътникът ми Келцът. Изминаха почти две години, откакто сме заедно и никога не съм имал по-добър приятел, макар че може би щях да бъда по-доволен, ако беше по-приказлив. Той е ням.

— Какъв е той? — попита любопитно Ший, наблюдавайки как едрата фигура се движи тромаво по малкото открито пространство.

— Сигурно не познаваш тази част на света — изсмя се непознатият, явно развеселен. — Келцът е скален трол. Имал дом в планините Чарнал, но народът му го прокудил. И двамата сме изгнаници в този неблагодарен свят, но какво да се прави, животът раздава на всеки различна карта. В тази работа нямаме никакъв избор.

— Скален трол — повтори учуденият Ший. — Никога не бях виждал скален трол преди. Мислех, че всички те са свирепи същества, почти животни. Как си могъл да…?

— Внимавай какви ги говориш, приятелю — предупреди го остро непознатият. — Келцът не обича такива приказки и е достатъчно чувствителен, за да се нахвърли срещу теб за това, че си изрекъл такива думи. Работата е там, че ти го виждаш и го възприемаш като чудовище, уродливо същество, което не прилича на теб и мен, и се чудиш дали не е опасен. Аз ти казвам, че той е скален трол, и ти си мислиш, че той е по-скоро животно, отколкото човек. Уверявам те, че това се дължи на ограниченото ти образование и на липсата ти на опит в живота. Де да беше скитал с мен през последните няколко години — ехе, тогава щеше да научиш, че дори и една приятелска усмивка разкрива зъбите зад нея.

Ший се вгледа по-внимателно в скалния трол, докато Келцът се навеждаше небрежно над гномите, оглеждаше ги, за да види дали не е пропуснал нещо в усиленото си претърсване на дрехите и торбите им. Всъщност тялото му приличаше на човешко. Облечен беше с панталони до коленете и куртка, препасана със зелен шнур. Около врата и китките му имаше метални верижки. Това, което наистина го отличаваше от хората, беше странната му, наподобяваща кора на дърво кожа с цвят на силно препечено, но все още неовъглено месо. Чертите на лицето му бяха дребни и грубовати, и не можеха да се опишат, веждите му гъсти, а очите хлътнали. Крайниците му също бяха като на човек с изключение на ръцете. И на двете ръце нямаше кутрета, само палец и три яки, силни пръста, големи почти колкото китката на младежа от Вейл.

— Не ми изглежда много опитомен — заяви тихо Ший.

— Ама че си! Идеален пример на прибързано мнение, напълно лишено от основания. Само защото Келцът не наглежда цивилизован и на пръв поглед няма вид на интелигентно същество ти си готов да го причислиш към животните. Ший, момчето ми, трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че Келцът изпитва същите чувства като теб и мен. Да си трол от Северната земя е толкова нормално, колкото да си елф от Западната земя и така нататък. Ти и аз сме чужденци в тази част на света.

Ший се вгледа внимателно в широкото, излъчващо самоувереност лице, в усмивката, която се изписваше с такава лекота на устните му и изглеждаше толкова естествена и инстинктивно изпита недоверие към мъжа. Тези двамата бяха само едни преминаващи оттук скитници, които бяха станали свидетели на злочестата му съдба и се бяха притекли на помощ заради любовта към себеподобния. Умело и хитро бяха дебнали този лагер на гномите, и когато бяха разкрити, избиха най-безпощадно целия патрул. Скалният трол му изглеждаше опасен, но Ший беше сигурен, че Панамон Крийл беше два пъти по-опасен.

— Ти със сигурност си по-добре осведомен по въпроса, отколкото аз — призна Ший, подбирайки внимателно думите си. — Аз съм от Южната земя и почти не съм излизал извън границите й, така че не познавам живота в тази част на света. Дължа на двама ви живота си, благодарен съм и на Келцът.

Енергичният непознат се усмихна щастливо на изразената благодарност, явно доволен от неочакваната любезност.

— Казах ти, че няма нужда от никакви благодарности — отговори той. — Ела тук и седни до мен докато чакаме Келцът да приключим с тази работа. Трябва да си поговорим още малко за това, което те е довело в тази част на страната. Знаеш ли, тук е много опасно, особено за самотни пътници.

Запъти се към най-близкото дърво и седна уморено, после подпря гърба си на тънкия ствол. Продължаваше да държи в здравата си ръка торбичката с камъните на елфите. Ший се надяваше, че непознатият щеше да го попита, дали са негови и той щеше да може да си ги вземе обратно и да продължи пътя си до Паранор. Другите от групата сигурно го търсеха или по източния връх на Драконовите зъби, или някъде по-нататък, близо до Паранор.

— Защо Келцът претърсва тези гноми? — попита младежът след кратко мълчание.

— Може да открие нещо, което да ни подскаже откъде са и накъде са се запътили. Може да им е останала някаква храна, от която бихме могли да се възползваме. Кой знае, може пък сред вещите им да има и нещо ценно…?

Млъкна рязко и погледна Ший въпросително. Протегна ръката си с кожената торбичка с камъните на елфите пред очите на младежа от Вейл. Държеше я като примамка пред преследвано животно. Ший преглътна трудно и се поколеба, осъзнавайки изведнъж, че мъжът през цялото време е усещал, че камъните са негови. Трябваше бързо да направи нещо, в противен случай сам щеше да се издаде.

— Те са мои. Торбичката и камъните са мои.

— А сега твои ли са? — Панамон Крийл се ухили наежено на младежа. — Не виждам името ти на торбичката. Откъде ги имаш?

— Баща ми ми ги даде — излъга Ший. — Имам ги от години… нося ги навсякъде като талисман, за късмет. Когато гномите ме заловиха, те ме претърсиха и взеха торбичката с камъните. Но те са си мои.

Облеченият в аленочервено негов спасител се поусмихна и отвори торбичката, изсипа камъните върху дланта си, като държеше торбичката със зловещия шип. Повдигна ги и ги задържа на светлината, възхищавайки се на яркия им син блясък. После се обърна към Ший и повдигна въпросително веждите си.

— Това, което казваш може и да е вярно, но възможно е и да си ги откраднал. Изглеждат доста скъпоценни, за да бъдат разнасяни насам-натам като талисман. Мисля да ги задържа, докато се уверя, че те наистина са твои.

— Но аз трябва да тръгвам, трябва да се срещна с приятели — изломоти отчаяният Ший. — Не мога да остана с теб, докато се увериш, че камъните са мои!

Панамон Крийл стана бавно, усмихна му се отвисоко и натика торбичката с камъните в куртката си.

— Това не би трябвало да се превръща в проблем. Просто ми кажи къде мога да те намеря и да ти върна камъните, когато проверя достоверността на историята ти. След около няколко месеца отново ще бъда в Южната страна.

Ший беше извън себе си от гняв и скочи вбесен на краката си.

— Аха, значи ти си крадец и нищо друго, най-обикновен разбойник! — разкрещя се той като луд и задърпа предизвикателно другия.

Панамон Крийл ненадейно се разсмя неудържимо, сложил ръце на хълбоците си. Накрая се овладя, поклати невярващо глава, а по широкото му лице се стичаха сълзи. Ший го погледна изумен, без да може да разбере какво толкова смешно има в обвинението му. Дори огромният скален трол изостави за миг заниманието си, обърна се и ги погледна. Широкото му лице беше мрачно и безизразно.

— Ший, наистина се възхищавам от хора, които говорят това, което мислят — възкликна непознатият и продължи да се киска очарован. — Никой не би могъл да те обвини, че не си досетлив.

Побеснелият човек от Вейл тъкмо щеше да му отвърне нещо, но се овладя бързо, като прецени трезво положението в объркания си мозък. Какво правеха тези двама непознати по тези места в Северната земи? И на първо място, защо си направиха труда да го спасят? Как дори можеха да знаят, че е пленник на малката група гноми? И моментално проумя истината. Тя беше толкова очебийна, че той просто не я беше забелязал.

— Панамон Крийл, любезният спасител! — каза той присмехулно. — Нищо чудно, че възприе забележката ми като много забавна. Ти и приятелят ти сте точно това, което ви нарекох. Вие сте крадци, разбойници! Интересували са ви камъните, а не аз! Докога ще можете…?

— Мери си думите, младежо! — Облеченият в аленочервено непознат се озова със скок пред него и размаха железния шил. Широкото му лице беше изкривено от внезапна злоба. Неизменната усмивка изведнъж беше станала злодейска под мустаците му, а черните очи заискриха гневно. — Мисли каквото си щеш за нас, но по-добре го пази за себе си. Много път съм извървял в този свят и никой никога не ми е дал нещо. Така че и аз няма да позволя на никого да вземе от мен каквото и да било!

Ший се отдръпна предпазливо, ужасен, че беше прекрачил неразумно границите с непредсказуем човек като този пред себе си. Несъмнено те са решили да го спасят по-късна Първата им мисъл е била да откраднат камъните на елфите от нападателите гноми. Панамон Крийл не беше от хората, които позволяват на другите да си правят шеги с него и всяка необмислена дума в този етап на играта можеше да коства на младежа от Вейл живота му. Високият крадец погледа гневно уплашеният пленник още малко и после отстъпи бавно назад. Вбесеното му лице се отпусна, появи се слаба следа от предишната му добронамереност, която бързо се превърна в усмивка.

— И защо трябва да го отричаме, Келцът и аз? — Поотдръпна се бавно назад и отново се обърна рязко към Ший. — Ние сме пътници на съдбата, той и аз. Хора, които живеят благодарение на мозъка и хитростта си. Въпреки това не сме по-различни от останалите, освен по методите. И заради презрението ни към лицемерието! Всички хора са крадци, по един или по друг начин. Ние просто сме от старомодните, от онези, честните, които не се срамуват от това, което са.

— Как се озовахте в този лагер? — попита колебливо Ший, страхувайки се да не разсърди още повече темпераментния мъж.

— Снощи стигнахме до огъня им, след залез слънце — отговори другият спокойно, без следа от предишната враждебност. — Слязох до края на откритото пространство, за да разгледам по-отблизо и видях малките жълти приятелчета да си играят с тези три сини малки камъчета. Видях те и тебе, с привързани към тялото ръце и с вързани крака, същински вързоп. Реших да доведа Келцът и с един куршум да ударим два заека — ето, виждаш ли, не те излъгах, когато ти казах, че не ми е приятно да виждам съгражданин от Южната земя в ръцете на тези коварни същества.

Ший кимна и беше щастлив, че е свободен, но не беше сигурен дали сега положението му е по-добро, отколкото когато беше пленник на гномите.

— Доста обезпокоително, приятелю — изрази на глас неизречения му страх Панамон Крийл. — Не ти мислим нищо лошо. Единственото, което искаме, са камъните — ще ни донесат добри пари, а ние знаем какво да правим с тях. Можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Изведнъж се обърна и се доближи до Келцът, който стоеше чинно до малка купчина от оръжия, дрехи и различни ценни вещи, които беше събрал от избитите гноми. До огромното тяло на трола едрата фигура на спътника му изглеждаше дребна. Тъмната, подобна на кора кожа, му придаваше малко вид на криво дърво, което хвърляше сянката си върху облечения в аленочервено човек. Двамата си размениха няколко думи, Панамон говореше тихо на огромния си приятел, а другият му отговаряше с жестове и с поклащания на широката си глава. Върнаха се до купчината с предмети, мъжът набързо ги разгледа и повечето от тях хвърли настрана като ненужни боклуци. Ший ги гледа известно време, без да знае какво да прави. Загубил беше камъните, а без тях той беше абсолютно безпомощен и незащитен в тази свирепа земя. Загубел беше спътниците си в Драконовите зъби, единствените, които биха останали с него, единствените, които наистина биха му помогнали да си върне камъните. Беше стигнал толкова надалеч, че беше немислимо да се връща назад сега, дори и да си мислеше, че би могъл да се справи успешно. Другите от групата зависеха от него, а никога не би изоставил Флик и Мениън, независимо от опасностите.

Панамон Крийл хвърли бегъл поглед през рамото си, за да види дали човекът от Вейл си е тръгнал и на красивото му лице се изписа лека изненада, когато видя, че младежът продължава да стои там, където го беше оставил.

— Какво чакаш?

Ший поклати бавно глава, с което искаше да каже, че не знае точно. Високият красавец го погледа известно време, после му се усмихна и махна с ръка да се приближи.

— Хайде, ела да похапнеш с нас, Ший — покани го той. — най-малкото, което можем да направим за теб, е да те нахраним преди да тръгнеш обратно за Южната земя.

След петнадесет минути тримата седяха около малък огън, и наблюдаваха как парчетата изсушено говеждо се загряват съблазнително на жаравата. Немият Келцът седеше мълчаливо до малкия човек от Вейл, приклекнал до огъня. Дълбоките му очи бяха приковани в димящото месо, а огромните му ръце сключени по детски. Ший изпита непреодолимо желание да протегне ръка и да докосне странното същество, да усети грубата му, приличаща на кора, кожа. Чертите на трола бяха неописуемо мили, дори от това близко разстояние. Тролът не помръдна, докато месото се печеше, стоеше абсолютно неподвижен и приличаше на изсечена скала, която студът, вятърът и вековете бяха отминали без да докоснат. Панамон Крийл се огледа и забеляза, че Ший наблюдава внимателно огромното същество. Усмихна се широко, протегна здравата си ръка и потупа леко изненадания младеж по рамото.

— Няма да те ухапе — поне докато е сит! Повтарям ти едно и също, а ти не искаш да слушаш. Млад си затова си буен и с развинтено въображение. Келцът е същият като теб и мен, само че по-едър и по-мълчалив, нещо което ценя в партньора си в нашия занаят. Върши си по-добре работата от всички, с които някога съм работил, а ако искаш да знаеш, имал съм за съдружници много хора.

— Предполагам, че той изпълнява всичко, което му наредиш? — попита остро Ший.

— Естествено, естествено — отговори бързо другият. После облечената в алено червено фигура се надвеси по-близо до пребледнялото му лице и размаха енергично шипа си, за да си придаде по-голяма тежест. — Но не ме разбирай погрешно, момче, защото далеч съм от мисълта да казвам, че е някакво животно. Умее да мисли за себе си, когато се налага. Но аз му бях приятел, когато никой друг не си направи труда дори да го погледне — никой! Той е най-силното живо същество, което някога съм виждал. Би могъл да ме смаже без дори да се замисли. Но знаеш ли какво? Аз го съсипах и сега той ме следва!

Млъкна, за да види реакцията на другия и погледна с широко отворени от задоволство очи към изумения и невярващ младеж от Вейл. Изсмя се весело и удари коляното си с пресилен възторг от реакцията, която беше предизвикал.

— Съсипах го с приятелство, а не със сила! Уважавах го като човек, отнасях се към него като с равен и срещу тази евтина цена спечелих верността му. Е, май че те изненадах!

Като продължи да се киска на този жалък опит за проява на чувство за хумор, крадецът вдигна парчетата месо от огъня и подаде пръчката, на която бяха забодени, на мълчаливия трол, който си взе няколко и започна да дъвче лакомо. Когато предложи и на него. Ший си взе едно и изведнъж усети, че умира от глад. Дори не можеше да си спомни кога за последен път беше ял и захапа лакомо вкусното месо. Панамон Крийл поклати изумея глава н подаде второ парче на младежа преди да е свършил с първото. Тримата ядоха няколко минути мълчаливо, след което Ший се осмели да продължи разпита си за двамата.

— Какво ви накара да станете… крадци? — попита той предпазливо.

Панамон Крийл му хвърли бърз поглед и вдигна изненадано веждите си.

— Защо се интересуваш от причините? Да не би да възнамеряваш да напишеш история на живота ни. — Млъкна и изведнъж се овладя, усмихна се бързо на собствената си раздразнителност. — Това не е никаква тайна. Ший. Никога не съм бил особено запален да водя почтен живот, пък и никога не съм умеел да върша най-обикновени неща от всекидневието. Бях непокорно дете, обичах приключенията, обичах да съм сред природата — мразех да работя. После в едно произшествие загубих ръката си и ми беше още по-трудно да си намирам работа, която да ми осигури удобен живот, да ми даде това, което искам. Тогава се намирах далеч в Южната земя. Живеех в Талхан. Забърках се в една малка неприятност, а после затънах в много други. После започнах да се скитам из Четирите земи и крадях, за да се изхранвам. Странното е, че се оказах толкова добър в краденето, че не можех да се откажа от него. Дори се забавлявах — през цялото време. И ето ме тук, е, може би не богат, в разцвета на младостта, или на зрелостта.

— Никога ли не си мислил да се върнеш? — настоя Ший, неспособен да повярва, че мъжът беше откровен с него. — Не си ли мислиш понякога за дом и…?

— О, младежо, моля те, хайде да не ставаме сантиментални! — Другият се задави от смях. — Ако продължиш на тази тема, така ще ме разплачеш, че ще ме накараш да застана на уморените си стари колене и да те моля за прошка! — Изпадна в такъв необуздан пристъп на дрезгав кикот, че дори мълчаливият го погледна замислено за момент, после продължи да яде. Ший почувства силен изблик на възмущение, което се изписа на лицето му и отново се зае с месото си, като го дъвчеше яростно, разгневен и объркан. След известно време силният смях се превърна в накъсано хихикане, а крадецът клатеше изумено глава и се мъчеше да преглътне храната в устата си. После, без някой да го подканва, продължи разказа си с по-тих глас.

— Историята на Келцът е по-различна от моята, искам да си наясно с това. Аз нямах причини да се отдам на този начин на живот, но той е имал, и то сериозни. Ням е по рождение, а тролите не обичат недъгавите. Подозирам, че за тях той е бил нещо като посмешище. Така че направили живота му непоносим, подритвали го и го биели, когато били вбесени от нещо, върху което не можели да си изкарат яда. После той израснал, станал толкова голям и силен, че другите се плашели от него. Една нощ един от младежите се опитал да го нарани, ама така да го нарани, че да го принуди да си отиде, дори е искал той да умре. Но Келцът не реагирал така, както те очаквали. Предизвикателството било прекалено голямо и той му отвърнал, като убил трима от тях. В резултат на това го прогонили от селото, отхвърлен от себеподобните му троли. Останал без дом, след като напуснал племето си или каквото и да е там. Скитал се сам, докато го намерих.

Поусмихна се и погледна едрото, спокойно лице, надвесено съсредоточено над последните парчета месо, които ядеше лакомо.

— Знае какво правим и допускам, че се досеща, че работата ни не е почтена. Но е като дете, към което са се отнасяли толкова жестоко и несправедливо, че не изпитва уважение към другите. Освен това се движим в тази част на страната, където има само гноми и джуджета — естествените врагове на трола. Отбягваме отдалечените части на Северната земя и често отиваме далеч на юг. Постъпваме правилно.

Обърна се към парчето си месо, задъвка безизразно, загледан в гаснещите въглени на огъня, побутваше ги с върха на кожените си ботуши, а искрите политваха като малки фонтанчета и после изчезваха в прахта. Ший приключи с яденето без да каже нещо повече и се чудеше какво би могъл да направи, за да си върне камъните на елфите. Така му се прииска да знае къде се намират останалите от групата сега. Минути по-късно яденето свърши, облеченият в аленочервено крадец стана рязко и разпръсна тлеещите въглени, подритвайки ги с ботуша си. Масивният скален трол се надигна заедно с него и тихо зачака да види какво ще предприеме приятелят му по-нататък, а огромното му туловище се извисяваше над Ший, най-после младежът от Вейл стана и започна да наблюдава Панамон Крийл, който взе няколко дреболии и оръжия и ги сложи в торбата, която подаде на Келцът да носи. После се обърна към малкия си пленник и му кимна рязко.

— Интересно ми беше да се запозная с теб, Ший, и ти желая късмет. Когато си мисля за малките камъни в тази торбичка, ще се сещам и за теб. Много лошо, че не се получи така, че да можеш да си ги вземеш обратно, но поне си спаси живота — по-точно аз ти спасих живота. Мисли си за камъните като за подарък, който си направил за услугата. А сега по-добре е да тръгваш, ако смяташ да стигнеш до безопасната Южна земя след няколко дни. Град Варфлийт се намира точно на югозапад и там ще намериш някой да ти помогне. Просто се придържай към откритата местност.

Обърна се и тръгна. Махна на Келцът да го последва, направи няколко широки крачки и погледна назад през рамото си. Младежът от Вейл не се беше помръднал и гледаше след отдалечаващите се мъже, сякаш беше изпаднал в транс. Панамон Крийл тръсна възмутено глава, обърна се и продължи още малко. После спря раздразнен и се обърна рязко, убеден, че другият продължава да стои неподвижно там, където го беше оставил.

— Хей, какво ти става? — попита го ядосано. — Само не ми казвай, че си си пъхнал глупавата идея в главата да се влачиш след нас и да се опиташ да си вземеш обратно камъните. Това ще развали прекрасните ни отношения, защото ще се наложи да ти отрежа ушите, или нещо още по-страшно, кой знае! Хайде, тръгвай, разкарай се оттук!

— Ти просто не можеш да разбереш какво означават тези камъни, — извика отчаяно Ший.

— Мисля, че знам — отвърна бързо другият. — Те означават, че за известно време Келцът и аз ще бъдем нещо повече от изпаднали в нищета крадци. Това означава, че няма да ни се налага да крадем или просим доста дълго време. Това означава пари, Ший.

Напълно отчаян, Ший се втурна след двамата крадци, неспособен да мисли за друго, освен за ценните камъни на елфите. Панамон Крийл го гледаше изумен как се приближава, убеден, че младежът е откачил напълно и ще се осмели да ги нападне, за да си вземе обратно трите сини камъчета. През целия си досегашен живот никога не беше срещал такъв упорит човек. Той беше спасил живота на младежа и великодушно му беше подарил свободата, но това изглежда не му беше достатъчно, за да го задоволи. На няколко ярда от двете високи фигури Ший спря задъхан и в главата му проблесна мисълта, че е стигнал до края. Търпението им се беше изчерпало и сега щяха да се отърват от него без изобщо да разискват въпроса.

— Преди малко не ти казах истината — каза най-после задъхан. — Не можех… Всъщност и аз самият не знам цялата истина. Но камъните са много важни не само за мен, но и за всички в Четирите земи. Дори за теб, Панамон.

Облеченият в аленочервено крадец го погледна едновременно изненадан и възмутен. Усмивката му изчезна, а черните очи проблеснаха гневно. Не каза нищо, стоеше без да помръдва и чакаше загубилият търпение младеж от Вейл да продължи.

— Трябва да ми повярваш! — извика силно Ший. — В цялата тази работа има нещо много повече, отколкото подозираш.

— Е, ти поне, май си убеден в това — призна спокойно другият.

Погледна към огромния Келцът, който стоеше до него и изрази скептичността си към поведението на Ший с повдигане на рамене. Тролът се обърна бързо към Ший, а младежът отстъпи ужасен. Но Панамон Крийл спря огромния си спътник с вдигане на ръка.

— Слушай, просто ми направи една услуга — молеше Ший отчаяно, вкопчвайки се във всяка възможност да спечели малко време и да помисли. — Вземи ме със себе си до Паранор.

— Ти да не си луд! — изкрещя крадецът втрещен от предложението. Каква сносна причина можеш да имаш, че да трябва да отиваш в тази тъмна гора? Местността е ужасно неприветлива. Няма да издържиш в нея и пет минути. Отивай си у дома, момче. Върни се в Южната земя и ме остави на мира.

— Трябва да отида в Паранор — инатеше се другият. — Натам се бях запътил, когато гномите ме заловиха. Там имам приятели, приятели, които ме търсят. Трябва да се срещнем в Паранор.

— Паранор е зло място, развъдник на същества от Северната земя, в която дори и аз не бих посмял да вляза! — отвърна разгорещено Панамон. — Освен това, ако ти наистина имаш приятели там, вероятно си намислил да вкараш Келцът и мен в някакъв капан, за да можеш да си върнеш проклетите камъните. Такъв ти е планът, нали? Забрави го веднага. Вслушай се в съвета ми и поемай на юг, докато все още можеш!

— Страх те е, нали? — изсъска Ший гневно. — Страхуваш се от Паранор и от приятелите ми. Нямаш смелостта…

Внезапно млъкна. Гневни пламъци лумнаха в очите на крадеца, широкото му лице пламна от обвинението. За миг Панамон Крийл остана неподвижен. Цялото му тяло се тресеше от гняв, впил очи в малкия човек от Вейл. Ший не отстъпваше. Заложил беше всичко на последната си молба.

— Ако не искаш да ме вземеш със себе си — само до Паранор — тогава ще рискувам и ще отида сам — закани се той. Спря за миг да види как ще реагират и продължи — Единствената ми молба е да бъда заведен само до границите на Паранор. Няма да те моля да продължиш нататък. Няма да те вкарам в капан.

Панамон Крийл поклати още веднъж недоверчиво глава, гневът беше изчезнал от очите му и върху стиснатите му устни играеше лека усмивка, когато се извърна от младежа и погледна огромния скален трол. Той повдигна бързо рамене и кимна.

— Всъщност, няма за какво да се тревожим — каза той присмехулно, разсъждавайки на глас — В крайна сметка твоята глава е на дръвника, нали? Хайде, да тръгваме, Ший.

ГЛАВА 19

Тримата необикновени спътници тръгнаха на север през неравната хълмиста местност и вървяха до обед, когато се спряха, за да хапнат набързо и да си починат малко. При сутрешния им преход теренът си беше останал непроменен. Непрекъснати вериги от скални възвишения и падини, които затрудняваха ходенето изключително много. Дори якият Келцът беше принуден да се катери и пълзи наред с другите двама и не можеше да открие солидна опора или равна почва, за да ходи изправен. Местността беше не само неравна и безформена, но и гола и неприветлива. Възвишенията бяха обрасли с трева и осеяни с храсталаци и ниски дървета, но те внушаваха на пътниците чувство на влудяваща самотност и ги правеха неспокойни и потиснати. Тревата беше висока, подобни на камшици плевели, които шибаха през панталоните краката им с болезнени, парещи удари. Когато мъжете стъпваха с тежките си ботуши върху нея, тя само за секунди полягаше и после отново се изправяше. Когато Ший се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли, земята изглеждаше така, сякаш никой не е минавал през нея. Разпръснатите дървета бяха уродливи и приведени, отрупала с множество малки листа. Приличаха на осакатени още при раждането деца на природата, захвърлени в тази самотна местност и оставени да се оправят както могат. Нямаше абсолютно никакви признаци на някакъв животински или птичи живот и от ранните часове на утрото тримата мъже не бяха нито видели, нито чули някакво друго живо същество.

Но не липсваха разговори. Ший на няколко пъти дори изпита желанието Панамон Крийл да се умори поне за няколко минути от собствения си глас. Цялата сутрин високи я т крадец не спря да говори на спътниците си, на себе си, а понякога дори не се обръщаше определено към никога Говореше за всичко, което човек можеше да си представи, включително и за доста неща, за които той като че ли не знаеше нищо. Единствената тема на разговор, която съзнателно избягваше, беше произхода на Ший, камъните на елфите и целта на пътуването. Очевидно беше решил, че най-добрият начин да се справи с положението, е да закара младежа от Вейл до Паранор колкото може по-бързо, да го събере с приятелите му и без повече да се бави, да продължи пътя си. Ший нямаше представа накъде се бяха запътили двамата, преди да го срещнат. А може и изобщо да не са имали някаква определена посока. Слушаше внимателно бъбренето на крадеца, намесваше се от време на време със забележки, когато смяташе за уместно или когато другият го запиташе за мнението му. Но през повечето време си мислеше за пътуването и се мъчеше да реши кой щеше да бъде най-добрият начин, по който да си върне камъните. Положението беше малко неловко, независимо как щеше да постъпи. И двамата крадци, и той, знаеха, че Ший щеше се помъчи да си вземе обратно камъните от тях. Единственият въпрос беше как щеше да се опита да го направи. Ший беше убеден, че хитрият Паранор Крийл просто щеше да си поиграе с него, щеше да му подаде достатъчно кукичката, за да разбере какви са плановете му, и после много изкусно щеше да дръпне въдичката.

Докато вървяха и разтваряха, Ший поглеждаше от време на време мълчаливия трол и се чудеше що за човек се крие зад безизразната му външност. Панамон беше казал, че тролът е саможив, прокуден от собствения му народ, спътник на крадеца е крещяща външност, защото той бил му доказал, че му е приятел. Кой знае, можеше да е в така. На пръв поглед историята звучеше правдоподобно. Но в поведението на трол а имаше нещо, което караше младежа да се съмнява, че той е прокуден от собствените му хора. Тролът се държеше с безспорно достойнство, с високо вдигната глава, с опънато като струна едро тяло. Изобщо не беше проговарял, очевидно беше наистина ням. Но в дълбоките му очи се четеше интелигентност, която караше Ший да мисли, че Келцът беше по-сложна личност, отколкото го беше представил спътника му. Също както с Аланон, Ший усещаше, че Панамон Крийл не му беше казал цялата истина. Но за разлика от друида, хитрият крадец може би беше лъжец и младежът усещаше, че не трябва да вярва на нито една негова дума. Сигурен беше, че той не знае цялата история за Келцът. Панамон или го беше излъгал, или просто той самият не я знаеше. Точно толкова сигурен беше и в нещо друго. Облеченият в аленочервено авантюрист, който в един момент беше спасил живота му, а в следващия, без да се церемони, беше откраднал безценните камъни на елфите, беше най-обикновен джебчия.

Набързо приключиха с обеда. Докато Келцът прибираше приборите за ядене, Панамон обясняваше на Ший, че не са далеч от прохода Дженисън в северните граници на хълмистата местност. Щом преминат през него, ще прекосят равнините Стрелехайм на запад и ще стигнат до Паранор. Там пътищата им ще се разделят, заяви натъртено крадецът и Ший ще може да се срещне с приятелите ся и да отиде в Централната кула на крепостта на друидите. Това всъщност си било негова работа. Човекът от Вейл кимна с разбиране, доловил лекото нетърпение в гласа на другия. Съзнаваше, че те очакваха той да направи нещо, за да си върне камъните. Но не каза нищо и не даде никакви признаци, че се досеща, че му подават стръв. Събра малкото багаж, който му беше останал и се приготви за път. Тримата мъже лъкатушеха бавно през хълмистата местност към ниските планини, които се появиха пред тях. Ший беше сигурен, че далечната планина вляво е продължение на ужасните Драконови зъби, но тази планинска верига изглеждаше съвсем различно и се намираше между двата хребета, където трябваше да е Проходът Дженисън. Сега бяха много близко до Северната земя и за младежа от Вейл нямаше връщане назад.

Панамон Крийл се беше впуснал в друга серия от разкази за приключенията му, които сякаш нямаха край. И странно, рядко споменаваше за Келцът, още едно доказателство за Ший, че крадецът знае за трола по-малко, отколкото се беше представил, че знае. Ший започна да подозира, че тролът гигант беше не по-малка загадка за спътника му, отколкото и за самия него. Ако те двамата наистина бяха живели две години заедно като крадци, както твърдеше Панамон, то в някои от разказите трябваше да се появява и Келцът. И още нещо. В началото на Ший му се стори, че тролът следва крещящо облечения крадец с верността на куче, но след по-внимателно наблюдение започна да си мисли, че той пътуваше с него по съвсем други причини. Стигна до този извод не толкова от разказите на Панамон, а от поведението на Келцът. Ший беше озадачен от гордата осанка и независимото му поведение. Келцът се беше проявил като много бърз и суров при избиването на гномите. Но връщайки се мислено назад, младежът стигна до извода, че той го беше направил само защото трябваше да го направи, а не за да достави удоволствие на спътника си, нито пък за да открадне камъните. На Ший му беше трудно да разбере кой можеше да бъде Келцът, но беше сигурен, че той не е низвергнатият саможив изгнаник, прокуден от хората му като омразен досадник.

Денят беше изключително горещ и Ший започна обилно да се поти. Теренът продължаваше да е неравен и преминаването през тези хълмисти местности беше трудно, уморително и бавно. Панамон Крийл не спираше да говори, смееше се и се шегуваше с Ший, сякаш бяха стари приятели, спътници, тръгнали към невероятни приключения. Разказа му за Четирите земи. Избродил ги всичките, видял народите им, изучил начина им на живот. На Ший му се стори, че разказът му за Западната земя беше доста повърхностен и си помисли, че крадецът не знае кой знае колко много за народа на елфите, но реши, че по-благоразумно би било да не разнищва тази тема. Слушаше примирено историите на Панамон за жените, които срещал при пътешествията си, както и баналния разказ за красивата кралска дъщеря, чийто живот спасил и в която се влюбил, но загубил, когато баща й застанал между двамата и я убедил да отиде в далечни земи. Младежът от Вейл въздишаше, преструвайки се, че ужасно много съжалява за случилото се, а вътрешно се присмиваше на историята. Изтерзаният от мъка крадец завърши разказа си, като призна, че и до ден днешен продължава да я търси. Ший отбеляза, че се надява да я намери и че тя може би щеше да го убеди да изостави този начин на живот. Човекът го изгледа рязко, изучавайки лицето му и известно време мълча, докато обмисляше тази възможност.

Два часа по-късно стигнаха до прохода на Дженисън. Той представляваше процеп, образуван от събирането на двете планински вериги, широк и лесно проходим и извеждаше до обширните равнинни местности отвъд. Голямата планинска верига, която се издигаше на юг, беше продължение на високите Драконови зъби, но северната верига беше непозната на Ший. Знаеше, че Планините Чарнал, домът на скалните троли, се намираха някъде на север от тях, а втората планинска верига би могла да бъде южно продължение. Векове наред пустите и относително необитавани върхове са били огромна пустош, населявана единствено от свирепите и войнствени колонии на тролите. Скалните троли бяха най-многобройната група от тази раса. Но имаше и няколко други видове троли, които живееха в тази частна Северната земя. Ший си помисли, че ако Келцът беше някакъв пример на скалните троли, то те май са по-интелигенти, отколкото ги смятаха хората от Южната земя. Стори му се малко странно, че съгражданите му са зле осведомени за една друга раса, която населява същия свят. Дори и в учебниците, по които беше учил в детските си години, тролите бяха представени като невежи и нецивилизовани.

Неочаквано Панамон даде знак да спрат пред входа на широкия проход, измина няколко ярда напред, вгледа се предпазливо към високите склонове от другата страна, очевидно притеснен от това, което можеше да ги очаква там. След неколкоминутно проучване нареди на едрия Келцът да изследва прохода и да види дали е безопасен за тях, преди да продължат. Тролът гигант тръгна бързо напред и скоро се изгуби между хълмовете искалите. Панамон предложи на Ший да седнат, докато чакат, с тази негова непростимо самодоволна усмивка, които показваше, че се смята за невероятно предвидлив, след като беше прибягнал до тези допълнителни предпазни мерки, за да избегне капана, който приятелите на Ший биха могли да му приготвят. Чувстваше се в безопасност с Ший до него и беше уверен, че сам по себе си Ший не представлява заплаха, но човекът от Вейл можеше да има приятели, които да са достатъчно силни, за да му създадат неприятности, ако им се отдадеше възможност. Докато чакаше завръщането на спътника си, словоохотливият авантюрист реши да започне друга страхотна история от живота си като крадец. И тази, като всички предишни, се стори на Ший неправдоподобна и явно преувеличена. Панамон като че ли се забавляваше, докато разказваше тези истории, много повече от слушателя си, който и да беше той, и разказваше всяка, сякаш беше първата, а не петстотната поред. Ший изтърпя историята със стоическо мълчание, като се мъчеше да изглежда заинтригуван, а в същото време си мислеше какво ги очаква занапред. Трябваше да са доста близо до границите на Паранор, а щом стигнеха до тях, той щеше да бъде оставен сам. Ще трябва да намери бързо приятелите си, ако иска да остане жив в тази част на страната. Господарят на магиите и неговите ловци щяха да търсят неуморно всяка следа от него и ако го стигнеха преди да има защитата на Аланон и на приятелите си, смъртта му щеше да е сигурна. И все пак нищо чудно те вече до са завзели Централната кула на крепостта на друидите и безценният Меч на Шамара да е в ръцете им. Може би вече бяха победили.

Изведнъж Келцът се появи в прохода и им даде знак да се приближат. Те бързо се присъединиха към него и тримата продължиха напред. В прохода на Дженисън нямаше почти никакво прикритие, където би могла да се скрие някоя група, дебнеща да нападне от засада, и беше очевидно, че в това отношение нямаше да имат проблеми. Имаше няколко разхвърляни групи от камъни и няколко малки хълмчета, но те не бяха достатъчно големи, за да прикрият повече от един-двама души. Проходът беше доста дълъг и тримата вървяха около час, докато стигнат до края му. Но ходенето беше приятно и времето мина бързо. Когато стигнаха до северния вход, те видяха широката долина и друга планинска верига, която се простираше на запад. Пътниците излязоха от прохода и тръгнаха по меката покривка на долината, заобиколена от три страни под формата на подкова от планини и гори. Открита беше само на запад. Долината беше покрита с оскъдна, бледо зелена трева, която растеше на гъсти туфи върху суха глинеста почва. Малките храсти, които стигаха до колената на Ший, бяха приведени и проскубани. Явно дори и през пролетта в тази долина не беше много зелена и в самотната шир на местността отвъд Паранор нямаше почти никакъв живот.

Когато Панамон насочи групата на запад, Ший разбра, че наближават мястото, към което бяха се запътили. В продължение на няколкостотин ярда се движиха успоредно на гората и планината вляво от тях, за да се предпазят от някое ненадейно нападение. Когато човекът от Вейл попита облечения в аленочервени дрехи водач какво е местонахождението им спрямо Паранор, крадецът само се усмихна лукаво и го увери, че все повече се доближават до града. Безсмислено беше да задава други въпроси и младежът се примири, че ще бъде държан в неведение за това, къде се намират, докато другият не реши, че е готов да остави неканения си гост да продължи сам. Ший се загледа в равнините далече пред тях. Голата им шир му се стори величествена и пленителна. Това беше един абсолютно нов за него свят и той реши, че въпреки разбираемите опасения за живота си, няма да пропусне нищо. Това беше прословутата одисея, за която Флик и той си бяха мечтали, и макар че сега всичко можеше да свърши със смъртта на двамата и с потъването им в забрава, макар че диренето можеше да се окаже пълен провал, а мечът загубен, той щеше да види всичко това през времето, което му оставаше да живее.

В средата на следобеда тримата бяха потънали в пот, настроението им се влошаваше, а търпението им се изчерпваше от непрестанната жега. Келцът вървеше малко встрани от другите двама, крачката му беше твърда и отмерена, грубото му лице безизразно, очите мрачни и недружелюбни в горещата бяла светлина на слънцето. Панамон най-после беше млъкнал и единственото, което го интересуваше, беше най-после този преход да свърши и да се отърве от Ший, когото беше започнал да възприема като ненужно бреме. Ший беше уморен и раздразнителен, малкото му сили изцедени от двата дълги дни на безспирно ходене. Тримата вършеха точно под лъчите на изгарящото слънце, със силно присвити от пронизващата светлина очи. Слънцето се придвижваше бавно към западния хоризонт и ставаше все по-трудно да се различи теренът пред тях. След известно време Ший се отказа да се взира и се остави на умението на Панамон да ги заведе до Паранор. Пътниците се приближаваха до края на планинската верига вдясно от тях и изглеждаше, че там, където свършват планинските върхове, започват равнини, ширнали се в безкрая. Те бяха толкова необятни, че Ший виждаше страничната линия на хоризонта, където небето се сливаше с изсъхналата земя. Когато най-после попита дали това бяха равнините Стрелехайм, Панамон позамълча и след неколкоминутен размисъл, кимна утвърдително глава.

Панамон не каза нищо друго за местонахождението им, нито за плановете си за Ший. Излязоха от долината с форма на подкова и навлязоха в източните покрайнини на равнините Стрелехайм, широко, равно пространство, простряло се на север и на запад. Местността непосредствено пред тях, простираща се успоредно на скалите и на гористата местност вляво от тях, беше изумително неравна. Човек не можеше да забележи това от долината, а го виждаше едва когато се изкачеше на високото. Имаше дори групи от малки дървета, а по-нататък, участъци от растящи нагъсто храсти, и… нещо друго, нещо неприсъщо за тази земя. И тримата го забелязаха едновременно. Панамон им даде сигнал да спрат, вперил изпълнен с подозрение поглед в далечината. Ший примигна от силната светлина на следобедното слънце и засенчи очите си с ръка. Видя множество странни, забити в земята пръти, разпръснати на няколко стотици ярда във всички посоки купчини от плат с различен цвят и парчета от блестящ метал или стъкло. Много трудно забеляза, че сред парчетата плат и останалите отломки се движеха множество черни, малки предмети. Накрая Панамон изкрещя на онези, които бяха пред тях, без да знае на кого вика. Останаха поразени от внезапно размаханите гарваново черни крила и от страхотните крясъци на обезпокоени птици. Черните предмети се оказаха лешояди, които се издигнаха бавно и неохотно и накрая се разпиляха в ярката светлина на слънцето. Панамон и Ший останаха като заковани на място, застинали в нямо изумление, а огромният Келцът се доближи с няколко ядра до мястото и се втренчи внимателно пред себе си. След миг се обърна и започна да прави резки движения към другаря си. Крадецът кимаше сериозно.

— Имало е някакво сражение — каза той отсечена — Онези там са мъртъвци!

Тримата се доближиха до зловещата сцена на битката. Ший отстъпи малко назад, внезапно обзет от страх, че безжизнените проснати тела можеха да бъдат труповете на приятелите му. Странните върлини вече се виждаха ясно, когато мъжете се доближиха на няколко ярда от мястото. Това бяха копия и дръжки на бойни знамена. Ярко блестящите парчета бяха остриета на мечове и ножове, някои изоставени от бягащите мъже, други все още стиснати в мъртвите ръце на покосените им притежатели. Купчините плат бяха мъже, неподвижните им, напоени с кръв тела отпуснат в смъртта се изпичаха бавно в ужасната горещина на нажеженото до бяло слънце. Ший започна да се задушава, когато зловонието на смъртта го удари в ноздрите, а ушите му доловиха бръмченето на досадни мухи, които кръжаха над човешките трупове. Панамон се обърна и се усмихна зловещо. Знаеше, че човекът от Вейл никога не е виждал смъртта толкова отблизо и това ще бъде за него урок, който никога няма да забрави.

Ший се бореше с желанието да повърне, което се надигаше в стомаха му и се насили да се придвижи с другите двама до мястото на полесражението. Неколкостотин трупа лежаха върху малкия участък хълмиста земя, проснати равнодушно в смъртта. От разпръснатите в безпорядък тела и от липсата на поне една по-голяма група от мъже, струпани на едно място, Панамон бързо направи извода, че битката е била продължителна и ожесточена до смърт — никой не беше молил за пощада и никой не беше проявил пощада. Веднага позна знамената на гномите, пък и никак не беше трудно да се разпознаят жълтите им жилести тела. Но едва след като разгледа отблизо няколко свити тела разбра, че противопоставящата ое сила е била съставена от воини елфи. Накрая Панамон се спря в средата на избитите мъже, без да може да реши какво да прави по-нататък. Покъртен, Ший се беше втренчил в касапницата. Движеше ужасения си поглед почти като робот от едно лице на мъртвец на друго, от гном на елф, от грозните открити рани към напоената с кръв земя. В този момент разбра какво точно е смъртта и се уплаши. В нея нямаше никакво приключение, никакво усещане за цел или избор, нищо, освен една ужасна погнуса. Остана потресен. Всички тези мъже бяха умрели заради някаква безсмислена причина, умрели може би без дори да знаят целта, за която са се били. Нищо не си заслужаваше такава ужасна сеч — нищо. Внезапно движение на Келцът насочи отново вниманието му към спътниците му и той видя как тролът вдигна паднало знаме, скъсано и окървавено, със счупена на две дръжка. Гербът изобразяваше разперено дърво, върху него корона, заобиколена от венец от клонки. Келцът изглеждаше много възбуден и направи няколко енергични знака с ръце на Панамон. Другият се намръщи и започна да се вглежда в лицата на труповете около него като се отдалечаваше от спътниците си във все по разширяващ се кръг. Келцът се огледа неспокойно наоколо и изведнъж задържа дълбоките си очи върху Ший, явно хипнотизирам от нещо, което беше видял на лицето на малкия човек от Вейл. Миг след това Панамон се озова до него, а широкото му лице беше помръкнало от неприсъща за него тревога.

— Натъкнахме се на истинско нещастие. Ший — каза той сериозно, постави ръце пред устните си и заби краката си в земята. — Това е знамето на кралския род на елфите на Елеседил — личния щаб на Ивънтайн. Не мога да открия тялото му сред мъртъвците, но това хич не ме успокоява. Ако нещо се е случило на краля на елфите, то може да стане причина за избухването на война с невероятни размери. Цялата земя ще се затрие!

— Ивънтайн — възкликна Ший ужасен. — Той трябваше да охранява северните граници на Паранор, в случай че…

Млъкна на средата на изречението. Уплаши се, че сам се е издал. Но Панамон Крийл продължи да говори и явно не го беше чул.

— Не виждам смисъла — гноми и елфи да се бият чак тук, насред никакво място. Какво би докарало Ивънтайн толкова далеч от родината му? Трябва да са се сражавали за неща Не мога да раз… — Спря и недовършената му мисъл увисна в мълчанието. Изведнъж се втренчи в Ший. — Какво каза преди малко? Нещо за Ивънтайн?

— Нищо не съм казвал… смутолеви объркан младежът от Вейл.

Високият крадец сграбчи нещастния младеж за куртката, придърпа го към себе си и го вдигна от земята, докато лицата им се доближиха само на педя разстояние едно от друго.

— Не се опитвай да хитруваш, дребосък такъв! — Зачервеното му, ядосано лице наглеждаше огромно, а гневните му очи се бяха присвили подозрително. Знаеш нещо за всичко това. А сега говори. През цялото време те подозирах, че знаеш много повече, отколкото казваш за тези камъни и за причината, заради която гномите си бяха направили труда да те пленят. Сега времето та да ме будалкаш свърши. Стига толкова!

Ший така и не разбра, какво щеше да отговори. Докато висеше във въздуха, мъчейки се яростно да се освободи от желязната хватка на крадеца, най-неочаквано върху им надвисна огромна черна сянка, която размаха широко крилете си, като чудовищен призрак, спуснал се от небето на късния следобед. Огромното черно туловище се снижаваше бавно, грациозно към бойното поле, само на няколко ярда от тях и ужасен Ший усети познатия смразяващ страх, който се надигна в него при вида на фигурата, наподобяваща самата смърт. Панамон Крий л, все още вбесен, но смутен от внезапната поява на това същество, рязко натисна Ший към земята и се обърна с лице към странния натрапник. Краката на Ший се разтрепериха, кръвта му се смрази и сетивата му замряха, вцепенени от ужас. Последните останки от смелостта му се изпариха. Съществото беше един от всяващите страх Носители на черепи на Господаря на магиите! Нямаше време за бягство. Най-после го бяха открили.

Свирепите червени очи на съществото бързо се плъзнаха по огромния трол, който остана неподвижен, спряха се за миг върху крадеца и после се прехвърлиха върху малкия човек от Вейл. Изгаряха го и пронизваха обърканите му мисли. Панамон Крийл, който все още беше зашеметен от вида на това крилато чудовище, не беше ни най-малко паникьосан. Той се обърна и се изправи лице в лице със злото същество, а широката сатанинска усмивка бавно се разтегна върху пламналото му лице, докато вдигаше ръка и я размахваше предупредително:

— Каквото и същество да си, стой настрана — предупреди той рязко. — Единствената ми грижа е за този човек, а не…

Изгарящите очи се втренчиха в него, изпълнени с омраза, и в един момент той беше неспособен да продължи. Гледаше черното същество втрещен и изумен.

— Къде е Мечът, нищожество? — захриптя заплашително гласът. — Усещам, че е тук някъде наблизо. Дай ми го!

Панамон Крийл опули неразбиращи очи в черното същество, после погледна остро уплашения Ший. За пръв път си даде сметка, че това ужасно същество, по някакви неизвестни причини, беше враг на човека от Вейл. Моментът беше опасен.

— Безсмислено е да отричаш, че не е в теб! — Острият глас пронизваше злочестия мозък на крадеца. Знам, че е в теб и аз трябва да го взема. Безсмислено е да ми се противопоставяш. За теб битката приключи. Последният наследник на Меча отдавна е заловен и унищожен. Трябва да ми дадеш Меча!

Панамон Крийл беше загубил и ума, и дума. Нямаше представа за какво говореше огромното черно същество, но разбираше, че наистина няма никакъв смисъл да му го казва. Във всеки случай крилатото чудовище беше твърдо решено да ги унищожи, а времето за обяснения беше минало. Високият крадец вдигна лявата си ръка и поглади крайчетата на тънките си мустаци със смъртоносния шип. Усмихна се храбро и плъзна поглед към неподвижната фигура на огромния си спътник. И двамата инстинктивно усещаха, че това щеше да бъде битка до смърт.

— Не бъдете глупаци, простосмъртни нищожества! — Заповедта проехтя с остро свистене. — Вие изобщо не ме интересувате — интересува ме единствено Меча. Лесно мога да ви унищожа — дори и през деня.

Внезапно у Ший проблесна лъч на надежда. Веднъж Аланон беше казал, че силата на Носителите на черепи изчезвала на дневна светлина. Може би докато грееше слънцето те не бяха непобедими. Може би двамата закалени в боевете крадци ще имат някаква възможност. Но как можеха да се надяват да унищожат нещо, което не беше простосмъртно, а само дух на умряла душа, дух на едно безсмъртно съществуване, въплътен във физическо тяло? За секунди никой не се помръдна и после внезапно съществото направи крачка напред. Мигновено здравата ръка на Панамон Крийл извади със светкавична бързина меча от ножницата и крадецът се приведе за атака. В същия миг огромното тяло на Келцът направи няколко крачки напред и от неподвижна статуя се превърна в бойна машина с железни мускули, с вдигнат тежък боздуган в едната ръка, с дебели крака, напрегнати за нападение. Носителят на черепи се поколеба, горящите му очи се приковаха върху лицето на приближаващия се скален трол и за пръв път започнаха да изучават огромното същество по-отблизо. После пурпурните му очи се разшириха смаяно.

— Келцът!

Имаха само момент за размисъл откъде можеше Носителят на черепи да познава немия гигант — по-малко от миг на изумление и колебание в очите на съществото, и на недоумение в очите на Панамон Крийл. После огромният трол нападна със светкавична бързина. Боздуганът политна във въздуха, засилен от яката дясна ръка на Келцът и удари черното същество на черепите точно в гърдите, при което се чу ужасно изхрущяване. Панамон вече се беше втурнал напред и замахнал с шипа и меча към гърдите и гърлото на Носителя на черепи. Но отвратителното същество на Северната земя не можеше да бъде унищожено толкова лесно. То се беше съвзело след удара на боздугана, парира оръжията на Панамон с една завършваща с криви нокти ръка и го повали на земята. В следващия миг горящите очи започнаха да димят и от пронизващата им червена светлина се стрелнаха мълнии към замаяния крадец, който бързо скочи встрани. Те само се плъзнаха по него и се отклониха, но обгориха аленочервената му куртка и отново го повалиха на земята. Преди нападателят да може да открие целта си, за да нападне втори път, огромното тяло на Келцът се хвърли върху него и го повали тежко на земята. Дори относително едрото тяло на крилатото чудовище изглеждаше нищожно в сравнение с гигантската фигура на трола, когато двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха върху напоената с кръв земя. Панамон беше още на колене, разтърсваше замаяната си глава и се мъчеше да се съвземе. Осъзнавайки, че трябва да направи нещо, Ший се втурна към падналия крадец и го сграбчи отчаян за рамото.

— Камъните! — помоли го той горещо. — Дай ми камъните и ще мога да помогна!

Нараненото лице се вдигна за момент към него и после познатият гневен поглед пропълзя в очите му. Крадецът грубо отблъсна човека от Вейл.

— Млъкни и стой настрана — извика той и, залитайки, се изправи на крака. — Без номера, приятелю. Просто не се бъркай!

Взе падналия меч и се втурна да помага на огромния си спътник, като напразно се опитваше да нанесе силен удар на загърнатия в плащ Носител на черепи. Тримата дълго се биха ожесточено, хвърляха се, въргаляха се по неравното бойно поле и се мятаха като луди над застиналите тела на убитите гноми и елфи. Панамон беше по-слаб от другите двама, но беше пъргав и ужасно издръжлив. Отблъскваше и избягваше насочените към него удари, отскачаше чевръсто встрани, когато обитателят на Северната страна изпращаше червените пламтящи мълнии към него. Невероятната сила на Келцът доказваше, че е равностойна дори на силата на духа на Носителите на черепи и злото същество започна да се отчайва. Грубата кожа на трола беше опърлена и обгорена на много места от огъня, който я беше засегнал, но гигантът отърсваше от себе си мощните мълнии и продължаваше да се бие. Ший имаше огромното желание да помогне, но приличаше на джудже на фона на огромната им сила и размери, а оръжието му беше направо смехотворно за случая. Само да имаше камъните…

Накрая двамата простосмъртни започнаха да се уморяват от неспирните, неумолими атаки на съществото на духа. Ударите им престанаха да бъдат толкова резултатни и те бавно започнаха да осъзнават, че човешката сила не беше в състояние да унищожи сама съществото. Губеха битката. Внезапно храбрият Келцът се препъна и падна на едното си коляно. Мигновено съществото на черепите замахна с единия крайник, който удари с огромна сила врата на незащитения трол, спусна се до кръста му и го повали по гръб на земята. Панамон извика вбесен, замахна яростно срещу съществото, но ударът му бе парирай. В бързината той беше забравил да се предпазва и моментално стана уязвим. Пратеникът на Господаря на магиите нанесе злобен удар, с една ръка отклони ръката с шипа на крадеца, а присвитите му очи избълваха огнените си мълнии право в лицето и ръцете на безпомощния Панамон Крийл с такава сила, че той изпадна в безсъзнание. Носителят на черепи щеше да го довърши, ако Ший, забравяйки страховете ся при вида на надвисналата над другия сериозна опасност, не беше метнал копие към незащитената глава на нападателя, което го удари право в злобното лице. Завършващата с криви нокти ръка се вдигна прекалено бавно, за да може да се предпази от болезнения удар, после сграбчи потъмнялото от гняв лице и вбесеното същество се помъчи да дойде на себе си. Панамон продължаваше да лежи безпомощен на земята, но издръжливият Келцът отново беше на крака, притиснал съществото на черепите в агонизираща хватка. Стискаше силно главата му и се мъчеше да я смачка.

Само след секунди ужасното чудовище се изскубна от ръцете му. Ший се хвърли към Панамон Крийл и му викаше да стане. Пребитият крадец му отговори с нечовешки усилия, но отново се строполи на земята, заслепен и изтощен. Ший го молеше горещо, разтърсваше го, за да го извади от безсъзнанието, умоляваше го да му даде камъните. Сега само камъните могат да ни спасят, викаше отчаяно младежът от Вейл! Те са единствената ни възможност за оцеляване! Погледна към двете борещи се тъмни фигури и с ужас видя, че Келцът бавно губя надмощието си над съществото. След няколко секунди злото създание щеше да се освободи и всички те щяха Да са мъртви. Неочаквано Панамон му хвърли в ръката малката кожена торбичка и той отново държеше безценните камъни.

Малкият човек от Вейл скочи, отвърза бързо кожената торбичка и изсипа трите сини камъчета върху дланта си. В този момент Носителят на черепи се освободи от мощната хватка на Келцът в поднови битката, за да я приключи. Ший извика неистово. Протегна камъните към нападателя и се молеше удивителната им сила да му помогне. Ослепителният син блясък засия отвътре точно когато съществото се обърна. Носителят на черепи прекалено късно видя как наследникът на Шанара извлече силата на камъните на елфите и им вдъхна живот. Прекалено късно насочи към младежа от Вейл горящите си очи, които просветваха застрашително и изпускаха червените мълнии с обгарящия пламък. Ослепителната синя светлина блокира и разгроми атаката и с могъщ, ярък прилив на енергия се промуши и стигна до свитата пред нея фигура. Светлината удари неподвижното същество на черепите с остро пукане, сграбчи го здраво и започна да изцежда черния дух от тленната му обвивка. Съществото се гърчеше в агония и крещеше, изливаше ненавистта си към силата, която го унищожаваше. Келцът скочи на крака, грабна едно паднало на земята копие, огромното му тяло отстъпи назад с вдигнати високо ръце и с подскок заби острието в покрития с плащ гръб на съществото. Обитателят на Северната земя се раздруса ужасно, преобърна се, нададе последен вик и бавно се свлече на земята. Черното му тяло започна да се смалява и да се превръща в прах. След секунда изчезна. От него беше останала само купчинка черна пепел. Ший стоеше, без да помръдва, протегнал пред себе си камъните. Те продължаваха да осветяват пепелта с пронизващия си син блясък. После пепелта потръпна още веднъж и от средата й се надигна змиеподобен черен облак, който се издигна като тънка струя дим и се скри във въздуха. Внезапно синият блясък изчезна. Битката беше приключила. Тримата простосмъртни стояха изправени като статуи в тишината и празнотата на окървавената земя.

За известно време никой не помръдна, все още занемели от неочаквания край на ожесточената битка. Ший и Келцът бяха втренчили погледи в малката купчинка от черна пепел, сякаш чакаха тя отново да оживее. Панамон Крийл лежеше изтощен на земята, на едната си страна, подпрян на лакът, а смъдящите го очи напразно се мъчеха да уловят онова, което току-що се беше изпарило. Накрая Келцът се доближи, олюлявайки се, до пепелта на Носителя на черепи, разрови я с крак, за да се увери, че не беше останало нищо. Ший го наблюдаваше мълчаливо. Постави механично камъните в кожената торбичка и ги пъхна в предната част на куртката си. Сети се за Панамон и се обърна рязко, за да види какво прави ранения крадец. Но издръжливият човек от Южната земя вече се мъчеше да седне, а дълбоките му черни очи гледаха учудено човека от Вейл. Келцът бързо се приближи и помогна на спътника си да се вдигне бавно на крака. Мъжът беше обгорен и ранен, лицето и разголените му гърди бяха потъмнели и на места се виждаха открити рани, но май нямаше нищо счупено. Вгледа се за малко в Келцът, после се освободи от силната му ръка и, залитайки, тръгна към Ший.

— Та значи, бил съм прав, а — измърмори той, като дишаше тежко и клатеше широката си глава. — Ти наистина си знаел много повече, отколкото ми каза, и най-вече за тези камъни. И защо, все пак, не ми каза веднага истината?

— Щеше да ми се изсмееш — измъкна се бързо Ший. — Пък и ти самият не ми каза истината — нито за себе си, нито за Келцът. — Млъкна и погледна бързо към масивния трол. — Знаеш ли какво си мисля? Май и ти не знаеш много нещо за него.

Черните очи се втренчиха изумено в човека от Вейл, после по красивото лице бавно се разля широка усмивка. Сякаш облеченият в аленочервено крадец съзря нещо смешно в цялото положение. Но на Ший се стори, че долови в очите му сянка на не чак дотам охотно уважение към проницателната преценка.

— Какво пък, може и да си прав. Аз наистина започвам да си мисля, че не знам нищо за него. — Усмивката премина в чистосърдечен смях и крадецът погледна рязко към грубото, безизразно лице на големия скален трол. После очите му отново се върнаха на Ший.

— Спаси ни живота, Ший. Това е дълг, който никога няма да можем да изплатим. Но ще започна с това — камъните са твои, задръж ги. За мен този въпрос е приключен. И още нещо, обещавам ти, че при нужда мечът ми и уменията ми ще бъдат на твое разположение, стига само да ми дадеш знак с кимване на глава.

Замълча изтощен, опитвайки се да поеме дъх, все още смазан от нанесените му удари. Ший бързо се доближи до него, за да му помогне, но високият крадец отказа помощта с енергично поклащане на глава:

— Имам чувството, че ще станем големи приятели, Ший — промърмори сериозно той. — Но не можем да бъдем истински приятели, ако крием нещо един от друг. Мисля, че ми дължиш някакво обяснение за тези камъни, нещо за съществото, което насмалко не сложи край на блестящата ми кариера и за този дяволски Меч, който никога не съм виждал. А в замяна на това аз ще те осветля за някои неща, ами, за това, което куца в отношенията между мен и Келцът, да речем. Съгласен ли си?

Ший се навъси и го погледна подозрително. Мъчеше се да проникне зад нараненото лице и да прозре истинската му същност. Накрая кимна в съгласие и дори успя да се усмихне.

— Чудесно, Ший — каза сърдечно Панамон и потупа човека от Вейл по слабото рамо. Миг след това високият крадец се срина на земята, обезсилен от загубата на кръв и замаян от рязкото движение, което направи, мъчейки се да се вдигне на крака. Другите двама се спуснаха към него, и въпреки уверенията, че се чувства добре, не му позволиха да стане, а гигантът Келцът почисти лицето му, както една грижовна майка би постъпила с нараненото си дете. Ший беше изумен от бързата промяна в поведението на трола — в един момеят почти неразрушима бойна машина, в следващия, нежна, загрижена медицинска сестра. В него имаше нещо много необикновено и Ший беше сигурен, че той, по някакъв странен начин, беше свързан с Господаря на магиите и с издирването на Меча на Шанара. Не случайно Носителят на черепи беше разпознал скалния трол. Явно двамата се бяха срещали и преди, но не се бяха разделили като приятели.

Панамон не беше в безсъзнание, но очевидно все още не беше в състояние да се крепи дълго на краката си. Направи няколко опита да стане, но всеки път Келцът го побутваше леко да легне. Разгневеният крадец ругаеше яростно и настояваше да стане, но всеки път без успех. Накрая разбра, че трябва да се примири, помоли да го махнат от слънцето и да го оставят някъде да си почине за малко. Ший огледа голата равнинна местност и бързо заключи, че там няма да могат да намерят някакво сенчесто място. Единствената сянка на приемливо разстояние от тях беше на юг в горите, които заграждаха Централната кула на крепостта на друидите. Преди Панамон беше заявил, че кракът му изобщо няма да стъпи в околностите на Паранор, но сега той вече нямаше последната дума. Ший посочи към горите на юг, на по-малко от час път. Келцът кимна и прие предложението му. Раненият видя какво беше предложил Ший и се развика яростна Нямало да позволи да го занесат в тези гори, дори ако това го обрича на смърт там, където ся лежи. Ший се опита да го вразуми, уверявайки го, че няма да бъдат изложени на опасност, ако приятелите му случайно ги открият. Но крадецът май беше по-разтревожен от слуховете, които се носеха за Паранор. Ший се изсмя, припомняйки си самохвалството на Панамон с всичките му тези разкази за страховитите опасности, с които се е сблъсквал и оцелял. Докато двамата мъже се мъчеха да се убедят един друг, Келцът се надигна бавно и заоглежда местността около тях. Явно имаше нещо наум. Двамата продължаваха спора си, когато той се наведе към тях и направи рязък жест към Панамон. Крадецът се стресна, лицето му пребледня и кимна рязко с глава. Ший започна да се надига обезпокоен, но силната ръка на крадеца го задържа.

— Келцът току-що е забелязал нещо, което се движи в храстите на юг от нас От това разстояние не може да определи какво точно. Намира се точно на периферията на бойното поле, почти по средата между нас и гората. Извади камъните си и ги дръж под ръка, в случай че ни потрябват — нареди тихо другият, което ясно показваше, че се страхува да не би някой друг Носител на черепи да дебне в прикритието на храста и да чака залеза на слънцето, за да се опита да ги нападне неподготвени.

— Какво ще правим сега — попита уплашен Ший и сграбчи малката торбичка.

— Да го заловим, преди той да ни е заловил. Имаме ли някакъв друг избор? — отвърна раздразнено Панамон и направи знак на Келцът да го вдигне.

Покорният гигант се наведе и повдигна внимателно Панамон в люлката на двете си огромни ръце. Ший взе падналия на земята меч на крадеца и тръгна след бавно отдалечаващата се фигура на Келцът, който се насочи на юг с отпусната, спокойна крачка. Докато вървяха, Панамон не си затвори устата. Подвикваше на Ший да побърза, караше се на Келцът, че е много груб като носач на ранен човек. Ший не можеше да си наложи да се поотпусне и се радваше, че върви най-отзад. Оглеждаше се неспокойно и на двете страни, докато се движеха на юг и напразно се мъчеше да открие някакъв признак, който да им подскаже къде точно е опасността. С дясната си ръка стискаше здраво торбичката с безценните камъни, единственото им оръжие срещу силата на Господаря на магиите. Бяха на около стотина ярда от мястото на борбата с Носителя на черепи, когато Панамон внезапно им даде знак да спрат и се оплака от силни болки в раненото си рама Келцът внимателно положи товара си на земята и се изправи.

— Рамото ми няма да може да издържи на такова нехайно отношение — изстена Панамон Крийл сприхаво и погледна многозначително Ший.

В миг човекът от Вейл разбра, че сега му беше времето и мястото. Ръката му трепереше, докато разхлабваше връзките на торбичката и извади камъните. Секунда по-късно Келцът застана спокойно до непреставащия да се жалва крадец, с огромния боздуган в ръката. Ший бързо се огледа наоколо и закова поглед право в огромната група от храсти, намиращи се непосредствено вляво от другите двама. Сърцето му спря, когато част от храста се размърда почти незабележимо.

После Келцът се задейства. С остър скок се втурна напред, хвърли се в средата на храста и се скри от поглед.

ГЛАВА 20

След малко храстът заприлича на истинско свърталище на демони. От него се разнесе ужасно пронизителен писък и цялата маса от храсталаци се раздруса неистово. Панамон се мъчеше отчаяно де се вдигне на колене и викаше на Ший да хвърли големия меч, който вцепененият от ужас човек от Вейл продължаваше да държи здраво в лявата си ръка. Ший стоеше замръзнал на място, стиснал в дясната си ръка могъщите камъни на елфите, готов да ги използва всеки момент, и чакаше ужасен нападението, което несъмнено щеше да последва от непознатото същество в храста. Накрая Панамон падна по гръб безнадеждно изтощен, без да може да привлече вниманието иа Ший. От гъстите храсталаци се разнесоха още няколко писъка и после настъпи тишина. След миг се появи якият Келцьт, който продължаваше да държи тежкия боздуган в едната си отпусната ръка. В другата тролът стискаше здраво в желязната си хватка извиващото се и мятащо се тяло на един гном ловец. Жилестата му жълта фигура приличаше на детско телце до гигантското тяло на човека, който го беше заловил. Мяташе ръцете и краката ся на всички страни и те приличаха на заловени за опашките змии. Облечен беше в кожена куртка, ловни ботуши и колан за меч около кръста. Мечът липсваше и Ший правилно допусна, че боричкането в храстите е включвало и обезоръжаването на малкия тип. Келцът се приближи до Панамон, който отново беше успял да заеме седящо положение и предано му протегна борещия се пленник, за да го разгледа.

— Пуснете ме, пуснете ме да си вървя, проклетници такива! — викаше озлобено мятащият се гном. — Нямате право! Не съм ви направил нищо, дори не съм въоръжен, кълна ви се. Пуснете ме!

Панамон Крийл погледна развеселен малкото същество и поклати облекчен глава. Накрая, докато гномът продължаваше да се моли, крадецът избухна в смях.

— Какъв ужасен враг, а, Келцът! Господи, та той можеше да ни избие всичките, ако не го беше заловил. Битката трябва да е била страхотна! Несъмнено борбата е била ужасна! Ха-ха, не мога да повярвам. А ние се страхувахме, че е някое от онези крилати черни чудовища!

Ший не беше много в настроение да се забавлява със случилото се, като си спомни ясно близките сблъсъци на групата с малките жълти същества при пътуването им през Анар. Те бяха опасни и лукави — врагове, които според него хич не бяха безопасни. Панамон вдигна очи и когато забеляза сериозното му изражение, престана да се подиграва на пленника и насочи вниманието си към Ший:

— Не се ядосвай. Ший. Правя го по-скоро по навик, отколкото от глупост, когато вземам на смях тези неща. Надсмивам им се, за да не загубя разума си. Е, добре, спирам. Какво ще правим сега с малкото ни приятелче, а?

Гномът се втренчи ужасен в престаналия да се смее мъж, с широко отворени очи и постепенно твърдият му глас се превърна в тих хленч.

— Моля ви, пуснете ме, — умоляваше ги угоднически той, — Ще си отида и няма да кажа на никого за вас. Ще направя всичко, което ми кажете, приятели добри. Само ме пуснете.

Келцът продължаваше да държи злочестия гном за врата на около един фут от земята пред Ший и Панамон, а малкият тип започваше да се задушава от якото му, силно стискане. Като видя незавидното положение на пленника, Панамон накрая даде знак на скалния трол да остави жертвата си на земята и да отпусне хватката си. След като се позамисли сериозно върху горещата молба на гнома, крадецът погледна Ший, намигна му бързо, обърна се рязко към пленника и с бързо движение допря края на шипа на лявата си ръка в жълтото гърло.

— Не виждам причина да те оставим жив, камо ли да те освободим — заяви той застрашително. — Мисля, че най-добре за всички ще бъде просто да ти прережа гърлото — тук и сега. После никой от нас няма да се безпокои вече за теб.

Ший не вярваше, че крадецът говори сериозно, но гласът му звучеше така, сякаш наистина възнамерява да направи това, което казва. Ужасеният гном преглътна с усилие и протегна напред ръце с последен отчаян вик за пощада. Той така зави и се завайка, че накрая Ший започна да се безпокои за него, почти се разтревожи. Панамон не се помръдваше, седеше и не откъсваше очи от изкривеното от ужас лице на нещастника.

— Не, не, моля ви, не ме убивайте — молеше обезумелият гном, а широко отворените очи шареха от едно лице на друго. — Моля ви, моля ви, останете ме жив — мога да ви бъда полезен. Мога да помогна! Мога да ви кажа нещо за Меча на Шанара! Дори мога да ви го донеса!

Ший трепна неволно при неочакваното споменаване на Меча и постави ръка върху широкото рамо на Панамон, за да го възпре.

— Значи можеш да ни кажеш нещо за Меча, така ли? — каза крадецът с леден, почти незаинтересован глас, без да обърне абсолютно никакво внимание на Ший. — Я да чуем какво можеш да ни кажеш?

Жилавото жълто тяло на гнома се поотпусна, а очите му придобиха нормалните си размери и зашариха неспокойно насам-натам, търсеха някаква възможност да остане жив. Но в тях Ший забеляза и нещо друго, нещо, което не можеше да определи точна Заприлича му на фанатично коварство, което се разкри, когато гномът за миг отпусна маската на старателно прикриваните си чувства. Миг след това то изчезна, сменено от поглед, в който се четеше пълно покорство и подчинение.

— Дори ако искате, мога да ви заведа при Меча — прошепна хрипкаво той, сякаш се страхуваше, че някой можеше да чуе. — Мога да ни заведа на мястото, където е той. Ако ме оставите жив!

Панамон отдръпна железния връх на шипа от гърлото на подмилкващия се гном като оставя само една лека кървава следа по жълтия му врат. Келцът не се беше помръднал и не проявяваше никакви признаци, че се интересува от това, което става. Ший искаше да предупреди Панамон колко важен можеше да се окаже този гном, ако имаха и най-малката възможност да открият Меча на Шанара, но разбираше, че крадецът предпочита да държи пленника в неведение. Човекът от Вейл не беше сигурен какво и колко знае Панамон Крийл за легендата. Досега не беше показал някакъв интерес към расите изобщо и с нищо не беше подсказал, че знае нещо за историята на Меча на Шанара. Сериозното лице на крадеца се поотпусна леко и слаба усмивка премина по устните му, докато продължаваше да наблюдава треперещия пленник.

— А този Меч ценен ли е, гноме! — попита той с непринуден, безразличен глас, почти закачливо. — Мога ли да го продам срещу злато?

— Той е безценен, когато е в ръцете на хората, които трябва — отговори другият обещаващо и кимна енергично с глава. — Има хора, които биха дали всичко, абсолютно всичко, само и само да го имат. В Северната земя…

Изведнъж млъкна, уплаши се, че е казал прекалено много. Панамон се усмихна алчно и кимна на Ший.

— Този гном казва, че той може да ни донесе много пари — присмя се тихо крадецът — а гномът не би ни излъгал, нали, гноме? Жълтата глава се разклати енергично.

— Ами, при това положение, може би ще трябва да те оставим да поживееш още малко, докато докажеш, че имаш нещо ценно, което да размениш срещу безценната си кожа. Не ми се иска да пропускам възможността да направя пари само за да задоволя вроденото си желание да прережа гърлото на гном, който ми е под ръка. Какво ще кажеш, гноме?

— Разбрал си много добре, знаеш цената ми — захленчи малкият тип и се заумилква около коленете на усмихващия се крадец. — Мога да помогна. Мога да ви направя богати. Можете да разчитате на мен.

Панамон се усмихна още по-широко. Огромното му тяло беше отпуснато, а здравата му ръка лежеше върху малкото рамо на гнома, сякаш бяха стари приятели. Потупва известно време приведеното рамо, сякаш искаше да успокоя пленника и кимаше утвърдително. В продължение на няколко минути местеше поглед от гнома върху Келцът и после върху Ший.

— Я ни кажи какво търсиш сам по тези места, гноме? — подкани го накрая Панамон. — Между другото, как се казваш?

— Орл Фейн, воин от племето на пелите от Горен Анар — отговори той охотно. — Аз… изпълнявах куриерска задача от Паранор, когато попаднах на това бойно поле. Всички бяха мъртви, абсолютно всички и аз просто нямаше какво да направя. После ви чух и се скрих. Помислих си уплашен, че може да сте… елфи.

Млъкна и погледна уплашено Ший, като забеляза ужасен типичните за елфите черти на младежа. Ший не помръдна, изчака да види реакцията на Панамон. Панамон само погледна с разбиране гнома и се усмихна приятелски.

— Орл Фейн, от племето на пелите — повтори бавно крадецът. — Велико племе на ловци, смелчаци. — Поклати глава, като че ли дълбоко съжаляваше за нещо и отново се обърна към озадачения гном. — Орл Фейн, ако ще си правим взаимни услуги, трябва да си имаме взаимно доверие. Лъжите могат само да попречат на целта, която свързва новото ни партньорство. На бойното поле имаше знамена на пелите — знамето на вашето племе от гномската нация. Трябва да си бил с тях, докато е траело сражението.

Гномът стоеше безмълвен. В широките му зелени очи отново започнаха да се прокрадват бавно страх и съмнение. Панамон продължаваше да му се усмихва спокойно.

— Я се погледни, Орл Фейн, целият си покрит с кървави петна и с дълбока рана на челото, точно до косата ти. Защо криеш истината от нас? Тук си бил, нали? — Настойчивият глас го накара бързо да кимне, а Панамон се разсмя почти весело. — Естествено, че си бил тук, Орл Фейн. И когато сте били нападнати от народа на елфите, си се бил, докато са те ранили, а може би си изпаднал и в безсъзнание, а, и си лежал тук, докато дойдем. Е, това е истината, нали?

— Да, това е истината — съгласи се гномът, без изобщо да противоречи. — Не, това не е истината!

За миг настъпи потресаваща тишина. Панамон продължаваше да се усмихва, а Орл Фейн се разкъсваше от противоречиви чувства. Сянката на съмнението не беше изчезнала от очите му, а на устните му беше изписана страхлива полуусмивка. Ший погледна с любопитство и двамата, без да може да разбере какво точно става.

— Я ме чуй, ти малък лъжлив гризач такъв. — Усмивката изчезна от лицето на Панамон, чертите му се изостриха, а гласът му отново стана студен и заплашителен.

— Лъжеш от самото начало! Ако беше член на племето на пелите, щеше да имаш техния герб. А ти нямаш такъв. И изобщо не си бил раняван в боя. Тази малка драскотина на челото ти е нищо работа! Ти просто си пребърквал мъртвите — ти си просто един дезертьор, нали! Нали така?

Крадецът беше сграбчил ужасения гном за куртката му и го разтърсваше с такава сила, че Ший чуваше как зъбите му тракат. Жилавият пленник се мъчеше да поеме дъх, отворил широко уста, без да може да повярва на неочаквания обрат на нещата.

— Да, да! — най-после признанието беше направено с хриптящ глас. Панамон го пусна и го блъсна силно в яките ръце на бдителния Келцът.

— Дезертьор от собствения си народ. — Панамон изплю думите отвратен. — Дезертьорът е най-нисшата форма на живот, която ходи или пълзи. Преравял си това бойно поле, търсел си скъпоценности от умрелите. Къде са те, Орл Фейн? Ший, я виж в тези храсти къде ги е скрил.

Докато Ший се доближаваше до храстите, борещият се гном нададе най-страховития писък на ужас, който човек можеше да си представи. Младежът си помисли, че Келцът му е извил врата и откъснал главата, и се обърна. Но Панамон само се усмихна и му кимна да продължи, вече сигурен, че гномът е скрил нещо в храстите. Ший си проправи път през гъстите клони до средата на храсталака и започна да се оглежда внимателно за някаква следа от скривалище. Земята и клоните в центъра бяха изпочупени безмилостно от борбата между Келцът и гнома и в началото не забеляза нищо. Продължи да търси безуспешно още няколко минути. И тъкмо щеше да се откаже, когато очите му попаднаха на нещо полузаровено под листа, клони и пръст в отдалечения край на храстите. С късия си ловен нож и с ръце той бързо изрови продълговата торба, в която имаше метални предмети, които се удряха един в друг, докато копаеше. Извика на Панамон, че е открил нещо, което незабавно отприщи нова поредица от вой и крясъци, издавани от обезумелия пленник. Когато напълно освободи торбата от укритието й, той я издърпа изпод храста в гаснещата слънчева светлина на следобеда и я занесе пред другите. Орл Фейн беше напълно обезумял и Келцът беше принуден да използва и двете си ръце, за да го удържа.

— Не знам какво има тук, но то явно е важно за малкото ни приятелче — ухили се Панамон на Ший и протегна ръка да вземе торбата.

Ший надникна през широкото му рамо, докато Панамон развързваше кожените връзки, които стягаха горната част на торбата и трескаво се зарови в нея. Внезапно променил решението си, облеченият в аленочервено крадец извади ръката си, сграбчи другия край на торбата, преобърна я и изсипа съдържанието й на земята. Другите се загледаха в нещата и местеха любопитно погледи от един предмет на друг.

— Боклуци — намръщи се Панамон Крийл след кратък размисъл. — Абсолютни боклуци. Гномът е толкова тъп, че дори не отбира от истински ценните неща.

Ший погледна съдържанието на торбата без да отговори. В нея имаше най-различни видове ками, ножове и мечове, някои дори не бяха извадени от кожените ножници. Няколко евтини бижута блестяха на слънчевата светлина и една-две гномски монети, без никаква стойност за никой, освен за гном. Наистина изглежда всичко беше ненужен боклук, но вайкащият се Орл Фейн очевидно ги смяташе за някаква ценност. Ший поклати глава, изпълнен със съжаление към малкия гном. Той беше загубил всичко, когато беше станал дезертьор, и всичко, с което можеше да се похвали, бяха тези непотребни предмети от метал и евтини бижута без никаква стойност. А сега изглежда щеше да загуби и живота си, защото се беше осмелил да излъже сприхавия Панамон Крийл.

— За това не си заслужава да се умира, гноме — изсумтя сърдито Панамон и кимна рязко с глава на Келцът, който вдигна тежкия си боздуган, за да приключи с нещастния тип.

— Не, не, чакайте, почакайте малко, моля ви — извика пискливо гномът, с изпълнен с отчаяние глас Това беше неговият край. Това беше последната му молба. — Не излъгах за Меча, кълна се, не излъгах! Мога да ви го предоставя. Не си ли давате сметка колко ценен е Мечът на Шанара за Господаря на мрака?

Без да се замисли, Ший се протегна и сграбчи силната ръка на Келцът. Огромният трол изглежда разбра. Бавно свали боздугана и погледна любопитно Ший, Панамон Крийл отвори ядосан уста, но се поколеба. Искаше да научи истината за присъствието на Ший в Северната страна и тайната на този Меч, който явно беше свързан с цялата тази работа. Изгледа мъжа от Вейл, после се обърна към Келцът и вдигна рамене, искайки да каже, че му е все едно.

— Нищо не ни пречи да те убием по-късно, Орл Фейн, ако се окаже, че това е поредната ти лъжа. Сложи му въже около безценния врат и го докарай тук, Келцът. Ший, ако ми подадеш ръка да стана и рамо, на което да се облегна, мисля, че ще мога да стигна до гората. Келцът ще държи под око хитрия ни малък дезертьор.

Ший помогна на ранения Панамон да стане и се опита да го подкрепя, докато той направи няколко пробни крачки. Келцът завърза Орл Фейн и постави въже около шията му, за да го води. Гномът се остави да бъде вързан без да хленчи, макар че изглеждаше притеснен за нещо. Ший си помисли, че той сигурно отново лъжеше, когато каза, че знае къде може да бъде намерен Мечът и се мъчеше да си представи по какъв начин би могъл да им се изплъзне, преди да открият измамата му и да го убият. Ший не беше способен да убие гнома, нито дори би се съгласил той да бъде убит, но не изпитваше никакво съчувствие към лъжеца. Орл Фейн беше страхливец, дезертьор, крадеше вещи от мъртъвци — човек без народ и без родина. Сега Ший беше сигурен, че хленчещото, раболепно поведение на гнома в началото беше усърдно заучена защитна реакция на лукавото, ужасно същество, което се криеше зад тази маска. Орл Фейн би прерязал гърлата им без ни най-малко угризение на съвестта, ако можеше да го направи безнаказано. Ший почти съжаляваше, че Келцът не беше сложил край на неприятностите им и не беше убил гнома. Щеше да се чувства по-добре.

Панамон им направи знак, че е готов да продължи към гората, но преди да направят и две крачки, хленченето и молбите на Орл Фейн ги спряха. Нещастният гном отказваше да върви без торбата и скъпоценностите си. Нададе такъв вой на протест, че Панамон отново изпадна в ярост и едва се въздържа да не го цапардоса по омразната жълта глава.

— Има ли някакво значение, Панамон — попита най-после Ший вбесен. — Дай му дрънкулките, ако това ще го направи щастлив. Можем да се отървем от тях по-късно, когато се поуспокои.

Панамон поклати възмутен красивото си лице и накрая се съгласи неохотно. Вече му беше дошло до гуша от Орл Фейн.

— Е, добре, ще отстъпя, но само веднъж, съгласи се крадецът. Орл Фейн веднага се успокои. — Но ако още веднъж си отвори устата, ще му отрежа езика. Келцът, дръж го настрана от торбата. Не искам да се докопа до някое от тези оръжия, което да е достатъчно дълго, че да може да се освободи и да ни очисти! Тези нищо и никакви мечове едва ли могат да свършат някаква чиста работа и аз ще умра от отравяне на кръвта.

Ший се изсмя без да иска. Оръжията изглеждаха жалки, въпреки че той доста хареса тънкия меч с гравираната в дръжката му протегната ръка с горящ факел. Но дори и той беше доста безвкусен. Евтината позлата беше изтъркана и на места дръжката беше олющена. Той, както няколко други, беше в кожена ножница и беше трудно да се каже в какво състояние беше острието му. Но във всеки случай би могъл да се окаже опасен в ръцете на лукавия Орл Фейн. Келцът метна торбата и съдържанието й на рамо и групата се запъти към гората.

Разстоянието, което изминаха, беше сравнително малко, но когато стигнаха края на гората, Ший беше изтощен от тежестта на ранения Панамон, когото подкрепяше. Малката група спря по нареждане на крадеца. После, сякаш сетил се изведнъж, той изпрати Келцът да заличи следите им и да направи няколко фалшиви, за заблуда на евентуалните им преследвачи. Ший не се противопостави, въпреки че се надяваше, че Аланон и останалите го търсеха, защото имаше огромна опасност патрулиращите гноми ловци, или още по-лошо, някой друг Носител на черепи, да попаднат на следите им.

След като завърза Орл Фейн за едно дърво, скалният трол се върна и заличи всички следи от преминаването им в тази посока. Панамон се свлече изтощен на земята и се подпря на един дебел клен, а умореният човек от Вейл се настани точно срещу него, легна по гръб на малко затревено хълмче, загледа се разсеяно в короните на дърветата и започна да вдишва дълбоко горския въздух. Слънцето бързо изчезваше с отминаването на следобеда и вечерта се прокрадваше в небето на запад с бледи пурпурни, червени и тъмносини отблясъци. Слънцето щеше да грее не повече от час и нощта щеше да им помогне да се скрият от враговете си. В този момент Ший изпитваше ужасна нужда от помощта на приятелите си, от властното мъдро ръководство и удивителната мистична сила на Аланон, от смелостта на останалите — Балинор, Хендъл, Дюрън, Дейъл и избухливия Мениън Лий. Най-много от всичко му се искаше Флик да е до него — с непоклатимата му сляпа вярност и доверие. Хубаво беше, че Панамон Крийл е до него, но тях не ги свързваше нищо истинско. Крадецът беше живял прекалено дълго, разчитайки на разума и хитростта си, за да може да разбере почтеността и истината. А Келцът? Пълна загадка, дори и за Панамон?

— Панамон, беше споменал, че ще ми разкажеш за Келцът — каза тихо Ший. — Откъде го познава Носителят на черепи?

За момент крадецът не отговори и Ший го погледна да види, дали го беше чул. Той го гледаше изненадан, без да продума.

— Носителят на черепи? Май ти си много по-осведомен от мен по тези въпроси. Я по-добре ти ми кажи нещо за огромния ми спътник. Ший.

— Не ми каза истината, когато ме спаси от онези гноми, нали? — попита го Ший. — Той не е саможивец, прогонен от родното му село от неговите хора. Не ги е убил, защото са го нападнали, нали? Панамон се изсмя весело и с шипа погали тънките си мустаци.

— Защо, може да е било точно така. Възможно е това да му се е случило. Не знам. Винаги съм си мислил, че наистина трябва да му се е случило нещо подобно, след като се е хванал с човек като мен. Той не е крадец. Не знам какво всъщност е той. Но ми е приятел — виж, в това съм сигурен. Не те излъгах, когато ти казах това. — От къде е? — попита Ший след кратко мълчание. — Срещнах го на север оттук преди около два месеца. — Тръгнал беше да излиза от планините Чарнал, изранен, пребит, просто се чудех как беше останал жив. Не знам какво му се е случило. Така и не пожела да ми каже, пък и аз не го попитах. Явно беше решил да крие миналото си, също като мен. Грижих се за него няколко седмици. Поназнайвах нещичко от езика на знаците. Той разбра това и започнахме да си общуваме. Догадих се за името му чрез знаците. Понаучихме туй-онуй един за друг. Когато се оправи, го попитах дали иска да дойде с мен и той прие. Знаеш ли, имали сме и хубави моменти, най-лошото е, че не е истински крадец.

Ший кимна с разбиране и се изхили тихо на последната забележка. Панамон Крийл вероятно никога нямаше да се промени. Не разбираше, не приемаше никакъв друг начин на живот и не искаше да променя собствения си. Единствените хора, които разбираше бяха онези, които плюеха на света и вземаха насила това, което им беше нужно. И все пак приятелството беше за него ценна стока, нещо, което не трябваше да се захвърля с лека ръка. Дори и Ший беше започнал да изпитва някакви странни чувства на приятелство към крещящо облечения Панамон Крийл, едно учудващо приятелство заради разликата в характерите и в ценностите им, които бяха коренно противоположни. Но и двамата проявяваха разбиране към чувствата на другия въпреки различията, пък и изживяванията в битката срещу общия враг ги свързваха. Нищо чудно това да беше предостатъчно като основа за приятелство за всеки, който се нуждаеше от него.

— От къде може Носителят на черепи да го познава — настояваше Ший.

Панамон повдигна рамене, като искаше да му покаже, че нито знаеше, нито пък това го интересуваше. Наблюдателният човек от Вейл усещаше, че последното не е вярно и че на Панамон много му се иска да разбере истината за появата на Келцът два месеца по-рано. Тайната на миналото му трябваше да има нещо общо със съществото от света на духовете, което кой знае как беше разпознало огромния трол. В жестоките му очи се беше изписал някакъв страх, а Ший не можеше да си представи как можеше един простосмъртен да изплаши могъщия Носител на черепи. И Панамон беше забелязал това, така че сигурно и той си задаваше същия въпрос.

Слънцето беше залязло, когато Келцът се върна при тях и бледите лъчи на късния следобед осветяваха съвсем слабо тъмната гора. Тролът беше заличил грижливо всичките им следи от полесражението дотук и беше направил множество други, объркващи, в случай че някой се опитваше да ги проследи. Панамон се чувстваше достатъчно добре, за да може да се движи сам, но помоли Келцът да го подкрепя, докато стигнат до подходящо за нощуване място, защото се стъмваше много бързо. Ший трябваше да води укротилия се Орл Фейн за ремъка, задача, която не му беше по сърце, но прие безропотно. Панамон отново се опита да се освободи от износената торба и съдържанието й, но Орл Фейн не се остави да отнемат толкова лесно скъпоценностите му. Веднага започна да вие така жалостно и силно, че крадецът нареди да му вържат здраво устата, докато накрая единственият звук, който се чуваше от нещастния гном, беше приглушено стенание. Но когато се опитаха да влязат в гората без торбата отчаяният пленник се тръшна на земята и отказа да стане, въпреки безпощадните ритници на излезлия от себе си Панамон. Келцът би могъл да носи гнома и да подкрепя Панамон, но Щеше да му бъде трудно, а и не си заслужаваше труда. След като отправи страховити заплахи към виещия гном, накрая крадецът остави Келцът да вдигне торбата му и четиримата навлязоха в сумрака на гората.

Когато стана толкова тъмно, че не можеха да бъдат сигурни в каква посока се движат, Панамон им даде знак да спрат на малко открито пространство сред огромни дъбове, преплетените клони на които образуваха рехав покрив. Орл Фейн беше вързан за един от високите дъбове, след което останалите трима се заловиха да запалят огън и да приготвят вечерята. Отпуснаха въжето, с което беше вързан Орл Фейн толкова, колкото да може да се нахрани. Панамон не знаеше къде точно се намират, но се чувстваше в достатъчна безопасност и затова беше позволил да запалят огън. Почти сигурен беше, че никой няма да ги следи през нощта. Едва ли щеше да бъде толкова спокоен, ако знаеше за опасностите, които криеха непроходимите гори около черните скали на Паранор. Четиримата мъже се намираха в съседство с опасните гористи местности, които окръжаваха Паранор. Добре, че участъкът от гората, в който бяха спрели да пренощуват, беше рядко посещавано място от любимците на Господаря на магиите и малко вероятно беше някой да се навърта насам. Ядоха мълчаливо, гладни и уморени след продължителното ходене през деня. Дори досадният гном от време на време преставаше да хленчи и ядеше лакомо с приведено към топлината на малкия огън лукаво жълто лице, а тъмнозелените му очи шареха неспокойно наоколо. Ший не му обръщаше внимание. Мислеше какво да каже на Панамон Крийл за себе си, за групата и най-вече за Меча на Шанара. Когато свършиха с яденето, той все още не беше решил това. Пленникът пак беше завързан за най-близкия дъб и му махнаха превръзката от устата, за да може да диша свободно, след като даде тържествено обещание, че няма пак да започне да вие и да крещи. После, след като се настани удобно до гаснещия огън, Панамон насочи вниманието си към човека от Всйл.

— Е, Ший, дойде времето да ми разкажеш всичко, което знаеш за този Меч — започна той оживено. — Никакви лъжи, никакви полуистини и нищо скрито-покрито. Обещах да помогна, но трябва да си имаме взаимно доверие, а не нещо подобно на отношението ми към този жалък дезертьор. Бях честен и откровен с теб. Бъди и ти такъв с мен.

И така. Ший му разказа всичко. Не смяташе да го прави, когато започна. Той наистина не знаеше каква част от истината трябва да му каже, но едното водеше към другото, второто към третото и преди да се усети, беше разказал абсолютно всичко. Разказа му за пристигането на Аланон, после за появата на Носителя на черепи, която принуди двамата братя да избягат от Шейдската долина. Разказа какво им се случи по пътя до Лий и за срещата им с Мениън, а после за ужасното им бягство през Черните дъбове до Кълхейвън, където се присъединиха към останалата част на групата. Пропусна подробностите от пътуването им до Драконовите зъби, много от които все още бяха неясни в съзнанието му. Завърши, като обясни как падна от Ръба в реката и бе отнесен до равнината Раб, където беше заловен от групата на гномите ловци. Панамон го слушаше, без да го прекъсва, с широко отворени от смайване очи. Келцът седеше до него неразгадаем и безмълвен. Грубото му, но интелигентно лице беше обърнато напрегнато към малкия човек от Вейл, от началото до края на разказа Орл Фейн шаваше неспокойно, стенеше и бръщолевеше нещо, докато слушаше заедно с другите двама, очите му шареха тревожно, сякаш очакваше самия Господар на магиите да се появи всеки момент.

— Това е най-изумителното нещо, което някога съм чувал — промълви най-после Панамон. — Всичко е толкова невероятно, че дори и на мен ми е трудно да повярвам. Но аз ти вярвам, Ший. Вярвам ти, защото сам се бих с това чудовище с черни крила там, в равнината и защото видях необикновената власт, която имаш над тези камъни на елфите, както ги нарече ти. Но виж, всичко това около Меча, че ся загубеният наследник на Шанара — де да знам? А ти самият вярваш ли, а?

— В началото не вярвах — призна бавно Ший — а сега не знам какво да мисля. Толкова много неща ми се случиха, че вече нито знам кой съм, нито в какво да вярвам. Във всеки случай трябва да намеря Аланон и другите. Те вече може и да са намерили Меча. Възможно е вече да имат отговора на цялата тази загадка за произхода ми и за силата на Меча.

Внезапно Орл Фейн започна да се превива от смях. Гласът му беше ужасно писклив, а той напълно обезумял.

— Не, не, Мечът не е в тях — викаше той като малоумен, превзет от собствената си лудост. — Не, не, само аз мога да покажа Меча! Мога да ви отведа до него. Само аз. Можете да го търсите колкото си искате, да търсите и да търсите — ха-ха-ха, хайде де. Но аз знам къде е той! Знам у кого е! Само аз знам!

— Тоя май че полудява — измърмори навъсено Панамон Крийл и нареди на Келцът отново да върже устата на досадния гном. — Утре сутринта ще разберем какво знае. Ако знае нещо за Меча на Шанара, в което много се съмнявам, ще ни го каже, доброволно или не.

— Мислиш ли, че може да знае у кого е Мечът? — попита сериозно Ший. — Този Меч може да означава толкова много, не само за нас, но и за всички народи на Четирите земи. Трябва да се опитаме да измъкнем от него всичко, което наистина знае.

— Още малко и ще ме разплачеш с тази твоя загриженост за хората — присмя му се Панамон презрително. — Да вървят по дяволите, хич не ми пука, не ме е грижа за тях. Никога не са направили нищо за мен — освен че пътуват сами, невъоръжени, с натъпкани с пари портфейли, но за съжаление много рядко. — Погледна към разочарованото лице на Ший и вдигна равнодушно рамене. — И все пак, любопитен съм да узная нещичко за Меча, затова ми се иска да ти помогна. В края на краищата, дължа ти много, а не съм от хората, които забравят, че са длъжници.

Келцът отново беше завързал устата на бръщолевещия гном и се присъедини към тях до малкия огън. Орл Фейн беше изпаднал в пристъп на кратки, пронизителни изблици на смях, а в промеждутъците мърмореше нещо несвързано, което дори здраво стегнатата превръзка не можеше напълно да заглуши. Ший погледна обезпокоен към малкия пленник и наблюдаваше как жилестото жълто тяло се гърчи, сякаш обладано от зъл демон, с широко отворени очи, които се въртяха неистово. Панамон се мъчеше да не обръща внимание на стенанията му, но накрая, загубил всякакво търпение, скочи и извади камата си с намерението да изтръгне езика на гнома. Орл Фейн моментално притихна и за известно време забравиха за него.

— Какво мислиш — поднови след малко разговора Панамон. — Защо съществото от Северната земя беше убедено, че ние крием Меча на Шанара? Странно, то изобщо не подлагаше на съмнение това. Каза, че усещало, че е в нас Как си обясняваш това? — Може би заради камъните на елфите, знам ли?

— Възможно е — съгласи се бавно Панамон и се замисли, като поглади със здравата ръка брадичката си. — Честно казано, нищо не разбирам. Келцът, ти какво ще кажеш?

Огромният скален трол ги погледна сериозно, после направи няколко кратки знака с ръце. Панамон го наблюдаваше съсредоточена след което се обърна към Ший възмутен.

— Според него Мечът е изключително важен, а Господарят на магиите много опасен за всички нас — Крадецът се разсмя весело. — Няма що, много ни помогна!

— Мечът наистина е много важен! — повтори Ший и гласът му потъна в тишината. Замълчаха и се замислиха.

Станало беше много късно. Нощта около тях чернееше зад бледата светлина на червеникавите въглени на огъня. Гората беше като защитна стена, иззад която долитаха острите звуци от света на насекомите и от време навреме крясъка на някое същество в далечината. На места небето прозираше през клоните на големите дървета и приличаше на тъмносини кръпки, опръскани с някоя и друга далечна звезда. Панамон продължи да говори тихо още малко, докато въглените се превърнаха в пепел. После стана, разрови с крак пепелта, стъпка недоизгасналите въглени и каза лека нощ на спътниците си с тон, който пресече всякакви намерения за разговор. Келцът се беше увил в едно одеяло и вече спеше, а Ший още не си беше избрал подходящо място за спане. Човекът от Вейл се чувстваше ужасно изморен от дългото ходене през деня и от битката с Носителя на черепи. Хвърли одеялото си на земята, легна по гръб, изхлузи ботушите си и се загледа в тъмнината, в която едва-едва различаваше клоните на дърветата.

Ший се замисли за всичко, което му се беше случило, и отново се върна по дългия, безкраен път от Шейдс ката долина. Голяма част от него продължаваше да бъде загадка. Стигна дотук, изживя толкова много неща и въпреки това не знаеше защо е всичко това. Тайната на Меча на Шанара, Господарят на магиите, собственият му произход — всичко си оставаше толкова неясно, колкото и в самото началото. Групата се луташе там някъде и го търсеше, водена от тайнствения Аланон, вероятно единственият, който знаеше отговорите на всички въпроси. Защо още в началото не каза всичко на Ший? Защо така упорито поднасяше на хората от групата само по нещичко от историята и винаги беше запазвал тази малка част; винаги премълчаваше това, което щеше да им позволи да разберат напълно неизвестната сила, заключена в изплъзващия им се Меч на Шанара?

Обърна се на една страна, взря се през тъмнината в спящата само на няколко стъпки от него фигура на Панамон Крийл. Оттатък, от другата страна на празното пространство можеше да чуе тежкото дишане на Келцът, което се сливаше със звуците на нощта в гората. Орл Фейн седеше, опрял гръб на дървото, за което беше завързан, а очите му светеха като очите на котка в тъмнината, втренчени неподвижно в Ший. Човекът от Вейл го погледа известно време, изнервен от втренчения поглед на гнома, но накрая се насили да отвърне поглед, затвори очи и след няколко секунди беше в прегръдките на съня. Последното, което си спомняше беше, че притисна малките камъни на елфите по-силно до гърдите си под куртката, чудейки се дали силата им ще продължи да го закриля и в дните занапред.

В сивотата на ранната утрин в гората Ший внезапно се събуди от дълга нестихваща врява, една безкрайна поредица от клетви, които развилнелият се Панамон Крийл бълваше жлъчна Крадецът вилнееше из лагера, изпаднал в необуздана ярост и ругаеше настървено, без да спира. Ший не можа веднага да разбере какво се е случило. Чак след няколко минути успя да прогони съня от очите си, след което се подпря на лакът и примигна сънливо. Имаше чувството, че е спал не повече от няколко минути, усещаше болка и умора в мускулите си, а мозъкът му беше замъглен. Панамон продължаваше да беснее в малкото празно пространство, а Келцът беше клекнал до един от големите дъбове. Тогава Ший забеляза, че Орл Фейн липсва. Скочи разтревожен на крака и разбра, че най-лошите му опасения са се оправдали. Въжето, с което беше вързан лукавият гном, беше разрязано на парчета, разхвърляни около дънера на дървото. Пленникът беше избягал и Ший беше загубил единствената възможност да открие Меча.

— Как е успял да се измъкне — попита ядосано Ший. — Мислех, че така стегнато си го вързал, че няма да може да се докопа до нещо, което да може да разреже въжето!

Панамон го погледна така, сякаш виждаше кръгъл идиот пред себе см и върху пламналото му от гняв лице се изписа възмущение.

— Я стига! Аз да не съм пълен глупак! Разбира се, че го вързах далеч от всякакви оръжия. Не само че го вързах за проклетото дърво, но и за по-сигурно му сложих превръзка на устата. А та къде си бил? Този малък проклетник просто е изгризал въжето и превръзката на устата си. Сега дойде ред на Ший да се втрещи.

— Говоря ти съвсем сериозно, уверявам те — продължи вбесен Панамон. — Въжетата бяха прегризали със зъби. Малкият ни приятел гризач се оказа по-изобретателен, отколкото подозирах.

— Или може би по-отчаян — заяви замислено младежът от Вейл. — Чудя се защо не се е опитал да ни убие. Имаше достатъчно основание да ни мрази.

— Колко жестоко от твоя страна да допускаш такова нещо — каза другият с насмешка. — Но щом питаш, ще ти кажа. Страхувал се е, че ще се събудим преди да ни е убил и тримата. Този гном е дезертьор — най-долнопробен страхливец. Не е имал смелостта да направи нещо друго, освен да избяга. Какво има, Келцът?

Огромният трол се беше доближил мълчаливо до приятеля си и беше направил бързо няколко знака, сочейки на север. Панамон с отвращение тръсна глава.

— Безгръбначната мишка е изчезнала в ранни зори — преди няколко часа. И което е по-лошо, избягал е на север, а хич не е препоръчително да го преследваме в тази посока. Освен това, много вероятно е да бъде открит от собствените му хора и да бъде очистен от тях. Те не биха приютили дезертьор. Ама я стига, прав му път, по-добре ще ни бъде без него, Ший. Пък и сигурно ни е лъгал за Меча на Шанара.

Ший кимна несигурно. Не беше убеден, че гномът ги е излъгал за всичко, което им беше казал. Колкото и лицемерен да беше, той звучеше убедително, когато твърдеше, че знае къде се намира Мечът. Самата мисъл, че той знае такава тайна, вбесяваше човека от Вейл. Ами ако беше тръгнал да търси Меча? Ами ако знаеше къде е той?

— Забрави цялата тази история, Ший — намеси се примирено Панамон. — Този гном се уплаши до смърт от нас. Единствената му мисъл е била да се спаси, Историята с Меча беше просто номер, за да не го убием, докато му се отдаде възможност да избяга. Погледни това. Толкова е бързал, че дори е забравил скъпоценната си торба.

Едва сега Ший забеляза торбата, оставена полуотворена на отсрещната страна на малкото открито пространство. Наистина беше странно, че Орл Фейн беше забравил скъпоценностите си, след като се беше подложил на толкова неприятности, само и само да ги убеди да ги вземат със себе си. Тази безполезна торба беше толкова важна за него, и въпреки това лежеше там забравена. Явно и съдържанието й беше вътре. Това личеше по малките издутини по нея. Ший се доближи любопитно и я изгледа с нескрито подозрение. Изпразни съдържанието й на земята. Мечовете, кинжалите и бижутата се изсипаха с подрънкване. Ший се загледа в предметите и усети огромното тяло на Келцът до себе си. Тъмното му безизразно лице беше надвесено над него. Стояха и изучаваха изоставените вещи на гнома, сякаш те криеха някаква загадъчна тайна. Спътникът им ги наблюдава няколко секунди, после измърмори ядно нещо, доближи се и се загледа в оръжията и бижутата.

— Хайде да тръгваме — подкани го той. — Трябва да открием приятелите ти, Ший, и може би с тяхна помощ ще можем да разберем къде се намира Мечът. Какво толкова зяпаш? Нали вече видя веднъж всичките тези боклуци? Не са се променили. Нищо не се е променило. Все са си същите.

В този момент Ший разбра.

— Не са същите — каза той бавна — Няма го. Той го е взел.

— Какво го няма — попита раздразнено Панамон и подритна купчината. — За какво говориш?

— Онзи стар меч в кожената ножница. С ръката и факела.

Панамон погледна бързо мечовете в малката купчина, присвил вежди. Изведнъж Келцът се изправи, погледна Ший и прикова дълбоките си, интелигентни очи в неговите. И той беше открил истината.

— Значи, взел е един меч — измърмори сърдито Панамон, а мозъкът му не преставаше да работи. — Но това не означава, че той… — Млъкна, ченето му увисна от смайване, извъртя невярващо очи. — О, не! Не може да бъде. Невъзможно е. Искаш да кажеш, че той е…?

Не можа да довърши мисълта си. Думите му заседнаха в гърлото. Ший кимна с глава, напълно отчаян.

— Мечът на Шанара.