Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи]

Бранимир Събев Кулата в Леденото езеро

Принц Глациус потупа коня си по шията, подканяйки го да тръгват. Айторен тъкмо пощипваше хилавата тревица, плахо пробила снежния покров, и изпръхтя недоволно, но се подчини и потегли.

Престолонаследникът на Нордола бавно яздеше по криволичещия път, а в главата му се люшкаше морето на спомените. Сякаш не три години, а три дни бяха минали, откакто насмалко не загуби живота си, спасявайки цял Марден от побъркания магьосник Резуар. Чак тогава баща му и Блейм — кралят на Сидела — сключиха официален мир, а Глациус се превърна в героя на континента. Бардовете съчиняваха за него поеми, които пияниците пееха вечер по кръчмите, и едва ли бе останала девойка и в двете кралства, която да не го искаше за мъж. Дори Февра, огненокосата дъщеря на Блейм, му призна, че ако не бе забременяла от дворцовия коняр, начаса щеше да вдигне сватба с Глациус. Поласкан, принцът й благодари за откровеността, но въпреки това се радваше на факта, че войната между Нордола и Сидела, белязала целият му досегашен живот, най-накрая бе свършила.

Унесен в мисли, Глациус не забеляза, че с верния му кон бяха стигнали до Негуста Скоме — Гората на Черната Стомана. Гъстите корони на дърветата скриваха напълно бледата слънчева светлина, а в яките им дънери се трошаха и най-здравите брадви. Преди три години, тръгвайки на поход срещу Резуар, Глациус бе имал в тази гора премеждие с върколак и си напомни да бъде нащрек.

Пътеката се стесняваше все повече и повече — двама души мъчно биха се разминали. Горските исполини възправяха мълчаливо към небето корава снага, а наоколо цареше вечен сумрак. Единствено вездесъщият сняг, покриващ Нордола през цялата година, пречеше на чернотата да завладее всичко наоколо. Глациус язди, докато не прецени, че слънцето вече е залязло и може да нощува. Слезе от коня, разседла го, хапна надве-натри малко сушено месо и разпъна палатката около Айторен. Принцът предпочиташе да се топлят така — не му се рискуваше да пали огън, можеше да привлече някоя твар. Нахвърли сняг и начупени клони върху белия плат, след което палатката вече трудно се отличаваше от околния пейзаж, мушна се вътре при коня и не след дълго заспа.

Спа малко или много; не можа да прецени. Събуди го едва доловимо хруптене в снега — някой се приближаваше. Затаил дъх, принцът тихо извади Валкемор от ножницата и положи успокоително длан на муцуната на Айторен.

Пред палатката стояха две ниски същества със зелена кожа и свински уши, облечени в бели вълнени дрехи. Островърхи стоманени шлемове красяха главите им, а в ръцете си стискаха къси мечове.

— Тоя проклет човек сякаш е литнал някъде, Певуор! — изплю се в снега единият гоблин.

— Прав си, Тонмен — съгласи се другият. — Следите му свършват точно тук. Къде ли се е дянал?

Глациус изруга мислено — бе забравил да заличи дирите си.

— Бре, че късмет — въздъхна Тонмен и клекна, мъчейки се да различи нещо в снега. — Беше добре облечен, сигурно е мъкнел бая пари със себе си…

— Не се коси, братко — подметна Певуор и се облегна на „купчината“ сняг. — Ще го намерим, ще му прережем гърлото и дънцето на кесийката, пък ще си отворим най-после мечтаната кръчма в Селисет и тогава…

Звук като от изпукала съчка накара Тонмен да скочи на крака, готов за бой. От гърдите на приятеля му стърчеше окървавено острие. Певуор се свлече настрани, без да успее да довърши мисълта си, а едно рязко движение отметна снега и клоните, разкривайки палатката и скритите вътре човек и кон.

Тонмен зяпна изцъклен. Пред него стоеше мъж, облечен в черни кожени дрехи и наметнат с черна пелерина. Кожени накитници с шипове пазеха ръцете му от китките чак до лактите, високите ботуши бяха подсилени със стоманени халки. От качулката се подаваха немирни кичури с цвета на околния сняг, а кристалносините му очи искряха като две сияйни звезди, смразявайки всекиго, осмелил се да ги погледне. В десницата си стискаше острие, чийто ефес бе оформен като преплитащи се гаргойли. Валкемор — Меча на Белия Мрак. Нямаше съмнение кой бе човекът, който с Певуор толкова глупаво преследваха вече половин ден.

— Принц Глациус! — едва успя да каже разтреперан гоблинът.

Последва замах и крадливото създание отхвърча настрани с разсечена гръд. Дишането му спря, а погледът стана стъклен — вече бе мъртъв. Принцът прибра палатката, оседла Айторен и го яхна. После щяха да си доспят.

След малко до труповете на двата гоблина се появиха малки бели космати същества с остри зъбки.

Плахите слънчеви лъчи успяха да събудят принца, дремещ на гърба на коня си. Той примижа, разкърши се и хвърли поглед наоколо. Бяха излезли от Негуста Скоме и в далечината вече се различаваха крепостните стени на Валкит. Наоколо всичко бе тиха снежна пустиня — сияйна белота без нито едно дръвче или възвишение. Глациус измъкна от единия джоб на седлото парче сухар и го загриза. Около обяд би трябвало да пристигне в града и там вече щеше да се нахрани като хората.

Докато дъвчеше сухите залци, принцът мислеше върху предстоящата си мисия и тази, която предприе преди години. Определено сега щеше да е по-лесно — тогава му се наложи да прекоси от край до край цял Марден. И сега изтръпваше, колчем се сетеше през какви чудесии бе минал — пътят му лъкатушеше през обширни блата и тесни планински проходи, през безбрежни пустини и дълбоки реки, наложи му се дори да пътешества с кораб в Океана. Да не забравяме „срещите“ със зверове и бойци от всякаква раса, пол и калибър. Е, поне сега няма да се налага цял свят да узнава накъде съм тръгнал, подсмихна се Глациус. А и ще пътувам само из своето кралство — красивата, покрита с вечен сняг Нордола, няма да се мъча в отвратителните горещини на Юга…

Две преспи сняг зад ездача внезапно се надигнаха и от тях изхвърчаха въжета с тежести в краищата. Те се омотаха около принца и с едно дръпване го събориха от коня му. Двамата мъже, скрити досега в снега излязоха от укритията си, мъчейки се да задържат улова в примките. Бяха жилави, брадясали престъпници с тъмни коси и облечени в бели кожи — да се крият по-лесно в снега.

Глациус успя да докопа кинжала в десния си ботуш, измъкна го и разряза въжетата. Беше целият овъргалян в сняг, раздърпан и бесен. Мъжете го познаха и отначало се стъписаха, но бързо се опомниха, извадиха мечове и започнаха да го дебнат.

— Снощи минах през Негуста Скоме и ме преследваха гоблини, за да ме оберат — с тих, змийски глас занарежда принцът. — Сега ме нападат някакви си бандити. Май трябва сериозно да поприказвам с баща ми за разбойниците, които са се навъдили из кралството…

— Принцът е нощувал в Гората на Черната Стомана — с уважение отбеляза единият разбойник.

— Само той може да събере кураж за такова нещо — кимна вторият и се обърна към Глациус: — Е, принце, съжалявам, но имаме нужда от парите ти. Дай ни ги и ще те оставим да си вървиш по живо, по здраво.

— Искам да ви попитам нещо, долни червеи — продължаваше да съска престолонаследникът. — Защо не си изкарвате прехраната с честен труд, а крадете?

Разбойникът разпери ухилен ръце.

— Защото с кражби и обири се изкарва много повече, как защо? Престъпленията са доходен занаят!

— Който води до логичен завършек — отвърна Глациус, извади Валкемор и се впусна в атака.

Бандитите едва успяваха да се предпазят от яростните удари на принца. Плъзгащ се между тях с едва доловими за окото движения, той успяваше да ги натика в най-неудобните места по терена. Численото им превъзходство въобще не им помагаше — принцът бързо парираше и още по-бързо контраатакуваше.

Развръзката не закъсня.

Глациус издебна момента, когато и двамата замахнаха едновременно към главата му, гмурна се на кълбо под мечовете и, изправяйки се, повали с рамо единия бандит в дълбока пряспа. Обърна се светкавично, отрази следващия удар и със скок преряза другия престъпник през кръста. Той ахна от болка и се свлече на колене в снега с треперещи крайници. Принцът мина пред него и с късо движение го закла.

Междувременно първият разбойник успя да се измъкне от пряспата и атакува безогледно с отчаян рев. Глациус в последния момент отскочи назад и веднага се хвърли обратно като барс, събаряйки противника. Мечът му премина през кожите и спря в сърцето на врага.

Принцът изтри меча си с шепа сняг, прибра го в ножницата и закрачи през червения разкалян терен, ругаейки под нос. Мразеше, когато бе принуден да прави така.

Мразеше.

Градските порти тежко се затвориха зад гърба на принца, пропускайки го във Валкит — Белия Град. Стражът, който се опита да го провери, бе почти хлапе — явно нов и не знаеше за навика на принца да странства из кралството инкогнито. Вместо да отговори на лаещата заповед „Име! Занятие! Цел!“, Глациус просто вдигна глава и изгледа младока с горящите си очи. Последният си смени няколко пъти цвета на лицето, отнесе две изшътквания и сръгване с лакът от старите кучета и застана мирно — втора грешка, не отдавай почит на дегизиран висшестоящ, така цялата му маскировка се проваля. Принцът отмина, сподавил смеха в шепата си. Можеше да се басира, че това момче ще прекара довечера една безсънна нощ, чистейки студените коридори на казармите.

Князът леко яздеше сред гълчавата на пазара, където търговците възхваляваха стоката си, купувачите спореха за цената, а двете страни заедно се караха до небесата — принцът даже успя да мерне едно ъгълче, където двама-трима души се биеха. Стражите довтасаха с дрънчене на брони и въдвориха ред, отмъквайки побойниците някъде, където страстите им щяха да се охладят. Глациус поклати глава и упъти Айторен към къщата на Кадж.

Капитанът си беше вкъщи и посрещна принца с потъмняло от мъка лице — преди няколко дни съпругата му се бе споминала от невярна болест. Той прие съболезнованията на своя княз и го въведе в кухнята, където с глух глас започна да го въвежда в тайните на Валкит. За изминалите три години нещата не се бяха променили кой знае колко — бяха сменили продажния кмет с нов, който засега се справяше далеч по-добре. Учудващо: бяха дошли и се заселили няколко семейства от Сидела, които съжителстваха мирно и тихо с останалото население — нито намек за омразата, насадена и в двете страни за толкова години война. Градът като цяло се развиваше — жителите му печелеха добре, внасяха си съвестно данъците, престъпленията бяха намалени до минимум. Единственият проблем бяха редките набези на същества от Бездната, но това бе нещо, от което страдаше цялото кралство и засега по въпроса не можеше да се направи нищо.

Единственият светъл лъч в живота на капитана бе малката му дъщеричка Дати, която постоянно подскачаше наоколо, без да изпуска от ръчичките си своята любима кукла. Принцът й даде една медна монета да си купи бонбони, което директно я изстреля на седмото небе от щастие. Кадж попита престолонаследника какво го води насам, на което последният отговори уклончиво, че е просто на обиколка. Капитанът разбра, и повече не попита.

Глациус не усети как денят се изтърколи в разговори и в града се възцари мрак. Той учтиво отказа предложението на Кадж да пренощува в дома му — не искаше да се натрапва на мъката на стария бащин приятел. Кадж го изпрати, прегърна го и му заръча да предаде много поздрави на крал Фрайм. После дяволито му смигна и попита баща му все още ли има навика да се открива отляво, когато се дуелира. Глациус се засмя и отвърна, че все още не е успял да се отърве от този недостатък.

Сърдечно се разделиха и принцът подкара Айторен из мрака на града. Едва сега си даде сметка колко е гладен — освен сутрешния сухар и няколко курабии, които хапна у Кадж не бе ял нищо друго. Червата му ръмжаха като сърдит орк и Глациус отби в първата странноприемница. Оказа се „Зеленият Глиган“.

Принцът се поколеба за миг, спомняйки си преди години схватката с бармана, който умееше да се превръща на глиган. Огромен, свиреп и зелен — оттам идваше и името на хана. Един от моментите в живота му, когато Глациус наистина се размина на косъм. После махна с ръка и бутна вратата. Какво толкова — нали вече го бе победил?

Отвътре го блъсна горещина, смехове и миризма на печено. Принцът си проправи път между дървените маси и се озова на бара. Ханджията се обърна и го изгледа подозрително. Беше не по-стар от принца, с къдрави черни коси и обеца на ухото.

— Искам стая за през нощта, гореща вана, вечеря, грижи за коня ми и закуска утре сутринта — изброи Глациус.

— Пет сребърника — нехайно отвърна бармана и продължи да подсушава чашите си.

Принцът вдигна глава и се втренчи в него. Ханджията го позна, но издържа смело погледа. Въпреки че Фрайм изрично бе постановил членовете на кралското семейство да не се ползват с по-големи привилегии от обикновеното население, в нордолските странноприемници имаше неписан закон: кралят и принцът преспиват и се хранят безплатно. А неписаните закони се спазват къде-къде от писаните.

— Пет сребърника — повтори настоятелно собственикът, вторачен в принца с неподправена неприязън.

Явно тук щеше да се направи изключение. Глациус нямаше сили и желание да спори, затова отброи исканата сума и се качи в покоите си.

След като се изкъпа и смени дрехите си, принцът запаса меча и преметна през рамо торбата от Дарагон. Това бяха двете неща, с които не се разделяше никога. Слезе да вечеря, без да сваля качулката от главата си — само това му липсваше, да го наобиколят една камара подпийнали мъже, да го засипят с въпроси и похвали, а утре, като си тръгне, да го изпроводят с радостна глъчка цяла върволица жени и деца, та чак до крепостните стени. Не, благодаря — принцът искаше просто да се нахрани и наспи. Нищо повече.

Избра си закътана масичка в тъмен ъгъл и направи знак на ханджията. Последният едвам се довлече. Той тръсна подноса с печено пиле, зеленчуци и хляб пред Глациус, бутна му и халба бира, врътна се на пета и отиде зад бара. Принцът реши първо да отдаде дължимото на стомаха си и закърши късове димящо месо. Щом се нахранеше, щеше да отдаде и дължимото на честта си и да поиска обяснение от този младеж защо се държи така.

Докато се хранеше, принцът надаваше ухо на разговорите в кръчмата. Над гълчавата изведнъж се изви гласът на мустакат мъж, който запя първия куплет от националния химн:

— Бартул, я стига с тия химни! — избоботи един червендалест дебелак. — Изпей нещо за принц Глациус! Това наричам аз герой — хем красавец, хем майсторски боец! Ех, когато бях млад, и аз имах син, който сега ще да е на неговите години…

— И къде е сега синът ти, Ирабас? — дяволито попита Бартул.

— Ха, къде! Сигурно при оная проклетница майка му, гръм да я порази дано, задето ме изостави.

Сновящото между масите слугинче сложи нова халба пред дебелия и плахо реши да се намеси:

— А тя защо те е изоставила?

Дебелакът се опули срещу стреснатото момиче, след което избухна в гръмогласен смях, пляскайки се възторжено по коленете:

— Защото съм пияница, как защо? Да пием!

Глациус едва успя да сподави смеха си. Вече се бе натъпкал доволно и бавно отпиваше от бирата. Барманът хвърли парцала в кофата, дойде при него и безцеремонно се тръсна на стола.

— Не си спомням да съм те канил — спокойно отбеляза принцът.

— Така е, и аз не помня — нагло отвърна ханджията. — Но пък и няма да ти искам позволение. Все пак кръчмата е моя.

— Относително казано — прозя се престолонаследникът и се заклати на стола. — Нужно е само да щракна с пръсти и ще бъде изравнена със земята, а ти ще гниеш в затвора за гражданско неподчинение. Назови ми една основателна причина, за да не го правя.

— Как те мразя, принц Глациус! — засъска младежът. — О, само ако знаеш как те мразя…

Князът спря да се клати.

— Бре-бре, става интересно. Първо ми искаш безбожна цена за услугите, които предлагаш, после се държиш грубо, а сега дори ме мразиш? Това е престъпно неуважително поведение към обикновен клиент, пък какво остава за принц? Баща ти не те ли е учил на обноски?

Младежът скочи бесен, обърна масата и блъсна Глациус на земята. Разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към тях.

— Учил ме е! — изрева собственикът. — Но за тебе добри обноски нямам! Защото преди три години ти го уби!

Ханджията се свлече на пода и започна да се разтриса от нечовешки гърчове. Ставите му рязко пукаха, уголемявайки тялото — дрехите се раздираха на парцали, а от процепите надничаха едри резени плът, бързо покриващи се с козина. Докато клиентелата панически се изнасяше, принцът гледаше светкавичната метаморфоза с болезнена гримаса — о, не, пак ли…

Преобразяването завърши и мечколакът се изправи в цял ръст. Беше висок поне десет стъпки, темето му опираше в опушения таван на кръчмата. Отвори муцуна и нададе могъщ рев, след което презрително изгледа жалкото човече в краката си.

— Знай, о, принце — заговори с ръмжене той, — че ще бъдеш убит от Корн, син на Радур Зеления Глиган! Настъпи часът на разплатата! Колко е сладко отмъщението — почти мога да го вкуся…

Летяща халба се блъсна в главата на мечколака и прекъсна монолога му, разплисквайки наоколо бира. Дебелият Ирабас се възправи до масата, под която се бе крил досега.

— Никой — изкрещя той — няма право да напада моя принц!

Корн изрева и се нахвърли на куражлията. Събори го с един замах и започна стръвно да го разкъсва. Докато Ирабас надаваше предсмъртни крясъци, Глациус светкавично отвори торбата от Дарагон и започна да рови из даровете на великия маг. Намери малка стъкленица с пурпурна течност, извади тапата и на три глътки я изпразни.

Еликсирът за могъщество яростно запрепуска из вените на принца. Той почувства мускулите си набъбнали и твърди като желязо, а пред очите му всичко плувна в червена мъгла.

— Ей! — изкрещя Глациус с променен глас.

Мечколакът вдигна окървавена муцуна от трупа и го загледа учуден.

— Ела насам!

Звярът се затресе с ръмжене на четири крака към принца и посегна. Глациус отби удара и се нахвърли бесен върху му. Погледнати отстрани представляваха абсурдна гледка — гигантска мечка, отнасяща страхотен бой от малкия човек. Ударите се сипеха като градушка, отблъсквайки чудовището назад, раните от мечите нокти заздравяваха мигновено. Накрая принцът срита звяра в слабините, откачи му челюстта с ъперкът и се възползва от последните капки еликсир в кръвта си — сграби мечколака, вдигна го над главата си и с рев го запрати в огнището.

Корн се изсипа в огъня сред порой от пепел и искри. Докато успее да се опомни, козината му вече пламтеше. Той заквича и започна да се търкаля, опитвайки се да угаси огъня — напразно. „Зеленият Глиган“ вече бе обхванат от смъртоносната прегръдка на пламъците.

Глациус изскочи на улицата с димящо наметало и се затича към конюшнята. Долепена досами хана, тя също гореше. Принцът нахълта вътре сред побеснелите коне, отсече въжето на Айторен, скочи на гърба му и двамата напуснаха града в галоп, сподирени от заревото на пожара.

Принцът спря коня си пред пропастта и щателно огледа паянтовия дъсчен мост, опънат над нея. Щеше ли да издържи тежестта и на двамата?

Гигантският разлом, който князът на Нордола се готвеше да пресече, бе известен в цял Марден просто като Бездната. Според преданието бе създаден от Ихпана, великата богиня на сътворението, като наказание за нейния ревнив съпруг Винтакун, богът на зимата и войната. Процепът се простираше на юг до Планините на Вечния Лед, естествената граница с кралство Сидела, а на север достигаше чак до самия край на Гинкутските Възвишения. От Бездната нерядко изпълзяваха най-различни гнусни твари, които тормозеха пътниците и в своите набези стигаха чак до градове като Валкит или Исокер — следващата дестинация на принца. Глациус се зарече, след като завърши мисията си, да събере армия и да се спуснат в дълбините на разлома, където да решат кардинално проблема веднъж завинаги.

Ездачът реши да рискува и подкара леко коня си по дървения понтон. Мостчето издържа и принцът облекчено въздъхна, щом премина от другата страна. Пътят вече не водеше през равнина, а навлезе между хълмчета и канари, зад които можеха да се спотайват най-различни създания. Глациус наостри уши и провери дали Валкемор се вади лесно от ножницата. Премеждието не закъсня.

Тишината внезапно бе нарушена от глъчка, която принцът не можеше да сбърка никога — метален звън, крясъци, сочни ругатни и писъци на болка. Наблизо се водеше битка! Глациус пришпори коня и след малко се натъкна на смразяваща кръвта гледка.

Опрели гърбове о една скала, двама души се отбраняваха от тълпа гнусни създания. Изчадията бяха високи не повече от пет стъпки, гърбави и имаха плешиви глави и катраненочерна кожа. Дългите им почти до земята ръце завършваха с големи криви нокти, а зъбатите им усти стигаха чак до ушите.

— Мулдове — изсъска с омраза принцът и бръкна в торбата. Мулдовете изпитваха непрестанен глад и в стремежа си да се нахранят не знаеха милост. Каквито и да бяха онези мъже, Глациус трябваше да им помогне. Извади стъклено кълбо, в което играеха пламъчета, и го запрати с вик в ледената земя.

Сферата се строши с кристален звън и от нея бликна бесен огън, който подпали няколко мулда и ги накараха да запищят. От пламъците гордо излезе двуметров рогат демон с червена кожа и ципести крила. От яркозелените му очи струеше изумруден дим, а завършващите му с копита крака тропаха буйно. Той яростно изрева и вдигна ръце към изчадията. От дланите му заизригваха огнени топки, които изпепеляваха всичко живо по пътя си. Жадният за кръв демон крачеше сред агонизиращите мулдове, раздираше ги с черните си нокти, палеше телата им и сатанински се смееше. Сякаш побесняла лисица бе попаднала в гнездо с пиленца.

Ефектът от магията престана и демонът се разми в червена пушилка. След него останаха само овъглени трупове, дим и разтопен сняг. Двамата мъже облекчено въздъхнаха и се доближиха до принца.

Едва сега Глациус забеляза, че спасените от него не са точно хора. Високият, облечен в зелени дрехи и стискащ по един арбалет във всяка ръка, бе елф. Косата му, оформена като лъвска грива, бе с цвета на слънце при кървав залез, а от нея дяволито стърчаха две заострени уши. А ниският… Ниският, облечен от глава до пети в кожи и стомана, имаше кестеняви брада, коса и мустаци, сливащи се в един общ гъсталак. Награбил по една брадва във всяка от яките си ръце, той недоверчиво оглеждаше принца с навъсена физиономия.

Че каква друга физиономия би отивала на лицето на едно джудже?

Глациус тъкмо отвори уста, когато многоброен рев и тропот го накараха да се обърне. Към тях се задаваше нова тълпа мулдове — поне три пъти по-многобройна.

— Младежи, сега я втасахме — мрачно се обади джуджето.

— Не съвсем — отвърна Глациус.

Принцът извади меча от ножницата и здраво го стисна. Елфът позна острието и ахна:

— Валкемор!

Глациус не губи време, а нададе бойния си вик:

— Лай мен винде скелта рата!1

Мечът избухна в ослепителна експлозия и Белия Мрак заля всемира.

За пръв път елфа, джуджето и мулдовете попадаха в капана на една от най-могъщите магии на Марден. Всичко около тях потъна в бяла, гъста като мляко мъгла, из която не се виждаше нищо. Влязъл в Белия Мрак, човек биваше напълно дезориентиран и се придвижваше бавно, пипнешком, като слепец. Но не и принц Глациус.

Елфът и джуджето благоразумно решиха да останат на място. Макар и едва доловими, те чуваха удари на стомана в плът и предсмъртни крясъци. Магията започна да губи сила и малко по малко гъстата млечна мъгла се разсея.

Изправен сред камари от трупове, Глациус дишаше тежко, забил поглед в земята. Това не бе битка, а клане. От Валкемор се точеше тънка рубинена струйка и бавно попиваше в снега. Спътниците му предпазливо се приближиха, но принцът им махна с ръка.

— Спокойно, ефектът премина. Е, да се запознаем! — помъчи се да се усмихне той. — Аз съм Глациус, принц на Нордола.

Елфът протегна ласкаво ръце с обърнати нагоре длани — типичният поздрав за неговия народ.

— Аз съм Елтар, воин от свитата на Кейда — кралица на Маалтия, страната на елфите.

Джуджето на свой ред награби десницата на Глациус и здраво я раздруса. Принцът тихо изохка.

— А аз съм Кааверг, поборник на Каагас — господар на Йордеген, земята на джуджетата! Страхотно се биеш момко, моите поздравления!

Глациус се почувства поласкан — подобна похвала от устата на джудже значеше наистина много. Кааверг обаче го поохлади:

— Абе, ще те видим как се справяш без магия, ама нейсе… Да тръгваме, младежи! Следваща спирка — Исокер!

Глациус и Елтар размениха погледи. Последният вдигна примирено ръце и извинително се усмихна.

Вратите на „Пияният Шопар“ се отвориха с протяжно скърцане и пропуснаха в най-големият хан на Исокер трима души: елф, джудже и човек, криещ лицето си под черна качулка. Те бързо си проправиха път до единствената свободна маса благодарение на войнствения вид на Кааверг — никой не искаше да се пречка на джуджето. Поръчаха си ядене и пиене и се заприказваха.

— Е, разправяйте. Какво ви води в моята страна? — усмихна се Глациус.

— Всъщност, не идваме в Нордола, просто минаваме през нея — уточни Елтар.

— Отиваме на поклонение във Верден — добави джуджето.

Принцът кимна и мрачно отпи от халбата си. Магът Резуар бе привлякъл в армията си отцепници от народите на елфите и джуджетата, след което беше покварил техните души и сърца. Злото бе плувнало в очите на войниците му и мрак бе плъзнал по телата им, превръщайки ги в изкривени копия на личностите им. Глациус уби коварния магьосник, което автоматично доведе до смъртта на цялата му страховита войска. Оттогава всяка година от земите на Древните Народи към Верден тръгваха пратеници, които оплакваха злочестата участ на своите сънародници, поели по пътя на злото.

— А ти накъде си тръгнал, ако не е тайна? — попита Елтар.

— Запътил съм се към Кувеил, Леденото Езеро — отвърна Глациус.

— И какво ще търсиш там? — сръбна джуджето от халбата си. — Някой незнаен звяр за убиване?

Принцът се засмя.

— Не точно. Тръгнал съм да си търся жена.

Кааверг се задави, а елфът ахна и зарадвано плесна с ръце.

— Но това е чудесно, принце! Така се радвам за теб! Това е благородна мисия…

— Момче, ти полудя ли? — успя да си поеме дъх Кааверг. — Ще се жениш? Ха! И каква е причината за тази височайша глупост?

— Баща ми е доста стар и скоро аз ще стана крал на Нордола — търпеливо обясни Глациус. — Трябва да осигуря наследник за трона. Такива са правилата откак свят светува. Затова сега си търся достойна спътница в живота.

— Любовта между мъж и жена е най-красивото нещо под небето — замечтано се обади Елтар. — Две всеотдайни души, сплетени в неразривния пръстен на вечната обич, не можещи един без друг, привързани завинаги заедно…

— Горкото хлапе, ако знае какво го чака — мърмореше си джуджето под нос. — Жалко за бойните му умения и хубавия меч. Ще му се прииска да не го бе правил, когато куп ревливи сополанковци залазят из къщата и започнат да цапат навсякъде…

— Кааверг! — скара му се възмутено елфът. — Не така!

— Извинявай принце, поувлякох се — смотолеви джуджето. — Просто не ги разбирам тия любовните неща, какво да правя. Дай ми на мен да ям, да пия и да се бия, тези три работи умея само.

Глациус целият се тресеше от кикот, забавлявайки се искрено с двамата си спътници и го успокои:

— Не се притеснявай, няма нищо. Това е просто естественият ход на живота.

— А защо си търсиш жена точно при Леденото Езеро? — попита Елтар.

Принц Глациус допи халбата си, махна за нова и започна да разказва:

— Преди може би десетина дни в двореца се появи скитащ шут. Такива рядко се вясват тъдява, но този бе някак си… различен. Облечен изцяло в дрехи на червени и черни карета, той сякаш увличаше покрай себе си всичко и всички. Следвайки песента на звънчетата от шапката му, подир него като хипнотизирани вървяха и хора, и животни. Представи се като Ромус Странстващия и започна да изнася своето великолепно представление. Целият персонал на замъка се струпа в Голямата Зала да го гледа. А той нямаше умора — разказваше смешни истории, премяташе се насам-натам, шегуваше се, жонглираше… Бе най-доброто забавление, на което някога съм присъствал, и баща ми съвсем заслужено му връчи пълна кесия.

Глациус въздъхна.

— Накрая за сбогуване изпя една песен, която се заби необратимо в съзнанието ми и все още мога да я повторя дума по дума. Разказваше се за една неописуемо красива девойка, която от години живее в Торнет Хатсен Рале — Кулата на Хилядата Лъчи. Жертва на зла магия, тя крее на върха на кулата, която се издига в средата на Леденото Езеро, и чака своя принц да я освободи…

Елфът и джуджето слушаха, изцяло погълнати от историята. Принцът ровичкаше из чинията си без апетит.

— Оттогава не мога да спя като хората. Всяка нощ сънувам кулата, а през деня не мога да мисля за нищо друго. Накрая поисках от баща ми позволение да отида при езерото и да открия какво ми е приготвила съдбата. Той се съгласи и ето ме тук.

Кааверг и Елтар размениха погледи.

— Какво има? — не разбра принцът.

Елтар се усмихна ласкаво.

— Ако нямаш нищо против, ще те придружим в твоето пътешествие.

— Ами, по принцип нямам нищо против — изненада се принцът, — но няма ли да ви забавя, или нещо такова…

— Ние имаме дълг към теб — продължи елфът. — Ти спаси живота ни, спаси и нашата мисия. Сега на свой ред трябва да ти се отблагодарим.

— Е, не искам да се чувствате задължени — вдигна отбранително ръце Глациус. — Ще се справя и сам…

— Такива са правилата на Древните Народи, момче — тежко изрече джуджето. — В противен случай ще се обезчестим. Не можеш да ни откажеш.

Кааверг замахна и улучи с чука си последния немъртъв воин право в гърдите. Той се пръсна на кости и парчета ръждиво желязо, превръщайки се най-накрая в мъртвец.

— Тия ходещи кокали откъде се взеха бе? — изсумтя джуджето.

Глациус и Елтар поклатиха изумено глави. Тримата бяха напуснали Исокер преди няколко часа и тъкмо навлизаха в Гинкутските Възвишения, когато изведнъж съзряха странна процесия. Право срещу тях вървяха четворица немъртви воини… Някога смели рицари, загинали по бойните полета, а сега ужасяващи същества без грам плът по своите кости. Съживени от незнайна магия, те мъкнеха с дрънчене ръждивите си доспехи и приближаваха все повече и повече, оставяйки неравна диря по снега. В дъната на празните им очни кухини искреше синкава светлина. Първият тържествено носеше странна хоругва от бял плат със златотъкани неразбираеми символи, а другите покорно го следваха.

Джуджето измъкна два чука и без да издаде звук пришпори коня си. Елфът и принцът само успяха безмълвно да зяпнат — за броени мигове спътника им натроши ходещите скелети като сухи клечки и ги разпиля по белия сняг. Дори не можаха да извадят оръжията си, а синкавата светлина в кухите им очи угасна.

Кааверг слезе от коня и клекна до няколко парчета. Бръкна сред костите и извади от тях натъпкана кесия. Развърза я и златото в нея засия, придърпвайки към себе си алчния поглед на джуджето. Елтар на свой ред скочи на земята, взе един от мечовете на немъртвите и го измъкна от ножницата. Красива, дълга сабя със златна дръжка във формата на еленова глава. По острието на старонордолски бе написано името й — Гулдехир. Нямаше нищо общо с останалите ръждиви железа.

Глациус се наведе и вдигна един вързоп, оцелял по чудо от битката. Той се разгъна в ръцете му и се превърна в дълга червена дреха, цялата обшита със златни орнаменти. Изглеждаше му точно по мярка.

— Това се казва добра плячка — подсмихна се Кааверг. — Всеки от нас си намери каквото му трябва.

Принцът се любуваше как джуджето прибира оръжията си в своята специална касетка. Дребният им побратим постоянно мъкнеше на якия си гръб стоманена касета с презрамки, която имаше три реда с по три отвора. От общо деветте прегради войнствено стърчаха съответно два меча, два боздугана, две брадви, два чука и две пръчки, играещи ролята на удължители. С тяхна помощ джуджето за нула време можеше да сглоби алебарда с произволни оръжия в двата си края, за да вършее бясно сред враговете.

Кааверг забеляза погледа на принца и сви рамене.

— Какво да сторя, две-три оръжия хич не ме оправят в битката. Трябва да са повечко, за да мога да се развихря както трябва. Е, момчета, да не се заседяваме! Гинкутските Възвишения само нас чакат…

Вратата на „Бялата чапла“ се отвори и пропусна в малката кръчма тримата опърпани приключенци. Елтар плати на ханджията и помъкна багажите на всички горе към стаята им, а принцът и джуджето се стовариха на първата маса и награбиха халбите.

— Оцеляхме, а? — смотолеви Кааверг, след като пресуши половината бира на един дъх.

— На няколко пъти мислех, че няма да успеем — поклати глава Глациус. — Когато мулдовете ни заклещиха в онзи каньон и започнаха да прииждат и от двете страни си казах: дотук бяхме.

— Аз не се уплаших от мулдовете, ама когато оня каменен трол оживя, направо ми настръхна брадата! — потръпна джуджето. — Беше висок поне пет пъти колкото тебе! Добре че е оная твоя торба с какво беше?

— Дарове — сръбна принцът. — Вълшебни дарове. Винаги вземам няколко от Дарагон, когато тръгвам на мисия. Цял късмет, че този път сложих и гърмяща топка вътре…

— Слава на великия магьосник, да го закриля Винтакун, пия за негово здраве — пресуши халбата джуджето. — Хайде бе, оня нежния къде се бави…

Сякаш чул думите му, елфът се появи и седна на масата с тежка въздишка. Ханджията бързо донесе цяло печено прасенце, нови халби бира и чаша медовина за Елтар.

— Стигнахме Лумис, а, момчета? — измрънка той. — Ох, само да се нахраня и падам да спя. Тези проклети Гинкутски Възвишения те изморяват не само с битките и прехода, а сякаш със самото си присъствие!

— Я малко по-мъжката бе, ей, женчо! — подразни го джуджето.

Елтар го стрелна изпод вежди и промърмори над ръба на чашата си едно „Простак“.

Изведнъж отнякъде цъфна местният бард и се присламчи до тях. Бе облечен в тъмнозелени дрехи, а от червената му шапчица се подаваха немирни руси коси. Той извади арфата си и засвири прекрасна мелодия, след което запя. Текстът бе леко недодялан, явно дело на самия бард:

— Хубава е — одобрително закима джуджето. — Друго е да си известен и откъдето минеш песни за тебе да пеят, а?

— Да — съгласи се с усмивка Глациус, даде на барда цял сребърник и му направи знак да ги остави на спокойствие.

Кааверг дооглозга един крак на прасето и любопитно смигна на принца:

— Каква е историята на твоя меч?

Глациус извади Валкемор и го показа на джуджето.

— Според преданията е изкован от гаргойла Готур, легендарен майстор ковач по поръчка на Винтакун. С този меч Богът на Войната и Зимата е искал да убие любовника на съпругата му Ихпана — Сувимер, бога на Лятното Слънце. Тайно от всички обаче Готур на свой ред бил влюбен в Ихпана, ала се страхувал да се бута между могъщите богове и изпитвал срам от своята черна гърбава снага. Затова, щом завършил острието, призовал цялата магия, на която бил способен и вградил себе си в меча. Когато Винтакун награбил Валкемор, той се убол… — принцът посочи острия език, излизащ от устата на един от гаргойлите, — проклел и захвърлил меча в дълбока пропаст. Оттам го извадил Сувимер и на свой ред се спуснал към Зимния Бог, ала сияйна белота избухнала от меча, заслепила Бога на Слънцето и укрила Винтакун. Не искал злощастният ковач великата богиня да страда от смъртта на някой от своите възлюбени, толкова силна била обичта му към нея.

— И как действа, ако не е тайна? — продължи да любопитства Кааверг.

Принцът се усмихна.

— Просто трябва да се убодеш на езика на гаргойла, за да вкуси от кръвта ти, и ще отключиш мощта на Белия Мрак. Интересното е, че всеки може да задейства магията, ала единствен аз се движа свободно из Мрака. Защо и как… нека това остане в тайна.

— Аха, ясно — закима усърдно джуджето. Реши повече да не нахалства и прехвърли вниманието си към елфа: — Абе, Елтар, да те питам, с принца преди малко обсъждахме в кой момент от прехода сме изтръпнали най-много. При тебе кога беше?

— Да се страхувам? — презрително сви устни елфът. — Опазила ме Ихпана! Не съм се страхувал, но май бях най-притеснен от немъртвите. Бяха не повече от дузина и бързо ги натръшкахме, но се държаха така… странно. Също като онези четиримата, които ти надви сам, преди да влезем във Възвишенията. Просто някак си… не се биеха!

— Да, точно! — възбудено се съгласи джуджето. — Вместо да извадят мечове и да ни нападнат, само обикаляха около нас, махаха с ръце и сякаш се мъчеха да кажат нещо, а само тракаха със зъби. Бил съм се и преди с такива, направо си нападат и не питат, а сега…

— Важното е, че преминахме невредими — додаде принц Глациус. — Сега да се нахраним и наспим, че утре е големият ден.

Глациус стоеше на Айторен и наблюдаваше сутрешните приготовления на своите приятели. Вятърът се бе усилил и принцът се принуди да облече под плаща си червената дреха, плячкосана от немъртвите. Бяха напуснали „Бялата чапла“ и град Лумис, а пред тях се мержелееше Кувеил — езерото, сковано във вечен лед.

Елтар изми лицето и ръцете си със сняг, отиде до най-близкото дърво и опря в ствола му чело и длани. Започна да пее благодарствена песен към Ихпана, молейки я да бди над него и спътниците му и благоволението й да ги застигне във всеки един момент. Той молеше всесилната богиня съзидателка ако смъртта ги застигне, тя да ги прибере в лоното си — раят Химевас.

Коренно различен бе ритуалът на Кааверг. Джуджето, намъкнало цялото си бойно снаряжение, просто падна на колене и измъкна брадва от касетката си. Поряза леко дланта си, сграбчи в нея шепа сняг и я вдигна към бледото слънце. Извисил десница с капещи от нея кръв и вода, Кааверг нареждаше с ръмжащ глас слова към Винтакун, Бога на Войната и Зимата. Декларирайки своята непреходна вярност, джуджето обещаваше да е силен и безстрашен воин и отправяше желание към могъщия бог да му помогне да срази враговете, дарявайки го с триумф. В замяна Кааверг се кълнеше, че ще се отблагодари на своя бог, издигайки пирамида от телата на сразените в негова чест.

След кратко яздене тримата вързаха конете си за хилаво дръвче и внимателно навлязоха в езерото. Досега никой не бе пропадал през дебелия лед, но по-добре да не рискуваха с допълнителната тежест на животните. В средата на ледената шир се мержелееше тъмната снага на кулата.

Вече наближаваше обяд, когато приключенците достигнаха стъпалата на Торнет Хатсен Рале. Кулата на Хилядата Лъчи бе изградена от черен мрамор и изглеждаше висока поне стотина крачки. Беше осеяна със зазидани бойници и полуразрушени первази. Тримата започнаха да се изкачват по витите стълби, опасващи цялата кула, докато стигнаха с пъхтене до малка площадка под самия връх.

Пред тях се разкри неголяма двукрила врата. Джуджето хвана халките й и я раздруса — напразно, бе здраво залостена.

— Нека опитам аз — обади се Глациус и бръкна в торбата, изваждайки от нея голям черен ключ. — Дарагон казва, че няма ключалка на света, която да устои на това.

Едва приближил ключа до вратата, крилата се разтвориха с протяжно скрибуцане, сякаш приветстваха принца с добре дошъл.

— И не те е излъгал — обади се джуджето. — Даже не се наложи да го…

Смразяващ кръвта грохот накара и тримата да погледнат надолу. Ледът около кулата се цепеше с чудовищно скърцане, отрязвайки им пътя назад. Ала това не бе най-лошото. От студените води на Кувеил излизаха стотици зловещи тела, които се катереха по ледените блокове и прииждаха към кулата.

— Немъртви! — ахна Елтар. — Колко са много!

— Проклятие! — изръмжа джуджето и свали касетката от гърба си.

Ужасяващите воини вече трополяха на върволица по витите стълби. Някои по-нетърпеливи се катереха директно по самата кула, захапали вехти оръжия в устите си. Устремът им представляваше гледка, която би смразила сърцето и на най-храбрия воин.

Джуджето междувременно бе сглобило тояга, в чиито краища се мъдреше по една яка стоманена топка, обсипана с остри шипове. Пребледнял, до него Елтар размахваше безцелно арбалетите си насам-натам, чудейки се в кого да се прицели първо.

— Момче, ние тук ще ги задържим, а ти бягай вътре при принцесата си! — кресна на Глациус Кааверг.

— Не! — възпротиви се принцът. — Ще ги избием всичките и тогава…

— Още ли си тук, да те вземат мътните? — изруга джуджето. — Я да тръгваш веднага, че като те запердаша! Срещу тези и Белия Мрак няма да помогне…

Глациус бе принуден да се съгласи, затова обърна гръб и потъна в тишината с оголен меч.

Принцът се скиташе из пределите на кулата, оглеждайки се внимателно на вси страни. Таванът тънеше в непрогледен мрак, а подът бе разделен на черни и бели квадрати. Единствената светлина идваше именно от белите плочи на пода, които сияеха със слаба, мъждива светлина. По стените висяха портрети на незнайни личности, а на всеки три крачки имаше по един пълен комплект рицарски доспехи. Кухите рицари образуваха почетен шпалир през коридорите и стълбите, застинали във вечна стража. Всичко бе потънало в дебел слой прах и тлъсти паяжини, а по доспехите бе плъзнала ръжда.

Глациус слезе по широко стълбище и се озова пред врата, подобна на тази, през която бе влязъл в кулата. Той я открехна леко и се вмъкна вътре.

На пръв поглед стаята приличаше на останалата вътрешност на Торнет Хатсен Рале. С изключение на две съществени разлики.

В единия край на стаята имаше огромно огледало, направено сякаш от жив метал. То постоянно трептеше и по повърхността му се образуваха вълнички и кръгове като в истинско езеро. А в огледалото, застанала с гръб към Глациус, се оглеждаше стройна млада жена, облечена в пищна бяла рокля. Тя се обърна и с бавни крачки тръгна към госта.

Много е хубава, помисли си Глациус. Водопад от черни къдрици се спускаше по раменете и гърдите й, щедро разкрити от дълбокото деколте. Устните бяха пълни, сочни и кървавочервени като узрял плод. А очите… Очите й бяха големи и черни, с дълги трепкащи мигли. В такива очи човек лесно потъва, дави се и е трудно да избяга от техния плен.

Жената вдигна изящните си длани и ги насочи към принца. От дългите й черни нокти се стрелнаха мрачни нишки, подобни на паяжина, и потънаха в слепоочията на Глациус.

Принцът ахна и отвори широко очи. Та тази девойка… бе изключително красива! Тя бе жената на неговия живот! Тя трябваше да му стане съпруга! Майка на децата му! Тя и никоя друга!

Магьосницата проговори с нисък, плътен глас:

— Ето те, принце мой. Колко дълго те чаках тук, сам-сама в своята кула. Чаках и се молех да дойдеш, да ме спасиш от самотата. И ето че най-накрая си при мен, при своята любима.

— К-к… коя си ти? — попита принцът с отмалял глас.

Жената се усмихна.

— Аз съм принцеса Вернатар, владетелка на Торнет Хатсен Рале и твоя бъдеща жена. Аз съм твоята мечта, твоя съдба и предопределеност. Толкова се радвам, че си харесал поне един от даровете, които ти изпратих…

Глациус огледа с невиждащ поглед червената си дреха.

Принцесата кимна.

— Да, това е подарък за теб като мой бъдещ жених. Считай го като малка част от зестрата ми… Проводих го заедно с другите по сватовете, моите верни немъртви воини. После усетих, че си в беда и ти изпратих още бойци в Гинкутските Възвишения. Разбирам защо си отхвърлил жълтиците и меча — все пак и ти си принц, богатство не ти трябва. А от собствения ти меч — в очите й се мярна искрица страх — по-велико оръжие няма…

Принцът безмълвно отпусна пръсти и Валкемор издрънча на каменния под.

Вернатар се засмя облекчено:

— Правилно, той няма да ти трябва…

— Елтар, глупак такъв! Ела насам, не отстъпвай към ръба! — крещеше Кааверг.

Елфът бе свършил стрелите и се отбраняваше отчаяно от свирепите атаки на немъртвите с меча Гулдехир. Джуджето, прилично на малка мелница с тоягата си, напразно се опитваше да си пробие път към него — разделяше ги плътна стена от кости и ръждив метал. Накрая Елтар не издържа на устрема на обградилите го воини, подхлъзна се и полетя надолу към бездната с вик:

— Помооооооооощ…

Кааверг проклинаше. Сега немъртвите имаха само една цел — него — и нападнаха вкупом. Той бясно се развъртя, успя да достигне портата и се шмугна светкавично вътре. Използва тоягата вместо резе и залости дверите на кулата. Отвън долиташе глухото думкане на бойците.

Джуджето клекна за момент, опряло ръце на коленете си. Дишаше тежко на пресекулки, а сърцето му лудо препускаше. Касетката бе останала отвън и единствените му оръжия бяха бойните чукове на кръста. Кааверг прекрати моментната си почивка и ги извади.

Тъкмо навреме.

Кухите рицарски брони като един завъртяха шлемовете си към него. Космите по тила на Кааверг настръхнаха. А металните статуи просто го гледаха безмълвно с безоките си лица.

После бавно, с раздиращо ушите скърцане те тръгнаха към него, хванали в ръце мечове и алебарди. След тях се стелеха облачета ръжда.

— Син фада мумбесте — изпсува сърцато джуджето и стисна по-здраво чуковете.

Отвън се водеше битка, но Вернатар игнорира дрънченето. Имаше по-важна работа.

— Само ти и аз, само аз и ти, оттук до края на времето. И никой няма да ни раздели — редеше омайни слова тя.

Мрачните нишки бяха потънали дълбоко в слепоочията на принца и вече оцветяваха очите му в черно. Той чувстваше как бавно пълзят надолу по тялото и доближават сърцето.

Ала не можеше да помръдне.

— Двамата заедно ще властваме — шепнеше Вернатар. — Първо над езерото, после над кралството, накрая над света. Така ще бъде, защото ние сме създадени един за друг. Защото ти и аз сме от леда родени.

Принцесата приближи лице до врата на Глациус и разтегна устни, откривайки зъбите си. Кучешките бяха двойно по-дълги.

— Ще бъдеш мой навеки — просъска в ухото му тя.

Кааверг си даваше сметка, че няма да издържи дълго. Тия проклети тенекии просто нямаха свършване — досущ като недоумрелите кокали отвън! Макар и тромави, живите доспехи бяха прекалено много и постоянно го заобграждаха. Джуджето се търкулна на кълбо между куп рицари, подскокна и се завъртя с рев, разбивайки шлемовете им. Трябваше да се махне оттук! Но как?

Тъкмо бе стигнал върха на някакво стълбище, по което напъпляха нови железа. Кааверг внезапно видя долу пред себе си открехнати врати, между които се процеждаше светлина.

Нямаше друг избор.

С два могъщи замаха разглоби най-близкия рицар, яхна бронята му и се пързулна с нея като с шейна надолу по стълбите. Премина покрай мудните бойци, пазейки главата си и запрати чуковете по последните двама, застанали на пост до вратите. Шлемовете им хвръкнаха, а джуджето нахълта в стаята.

Принцеса Вернатар забеляза натрапника тъкмо преди да впие зъби в шията на Глациус и разгневено изсъска.

Кааверг светкавично се ориентира в обстановката и посегна към единственото оръжие в стаята — меча на принца. Магьосницата вампир обаче бе по-бърза и запрати нишките от лявата си ръка към джуджето, докато с дясната продължаваше да държи Глациус под контрол. Черните паяжини се омотаха около Кааверг и бавно започнаха да го издигат над земята.

Джуджето се мяташе като риба и хъхреше с изхвръкнали очи — нишките го стягаха все по-силно. Пред погледа му се мержелееха цветни петна… Явно това бе краят.

Внезапно разбра какво трябва да направи. Беше толкова просто.

Той се напъна с нечовешко усилие и замахна отчаяно към падналия меч.

По-точно към дръжката, където едно гаргойлче бе изплезило жадно език.

Един от пръстите му достигна целта.

Ослепителен взрив.

Белият Мрак нахлу от нищото в покоите на Вернатар, издуха праха и паяжините по стените и отвя черните й магически нишки в небитието. Млечнобялата мъгла заля простора и принц Глациус сякаш се пробуди от дълъг сън. Той помръдна ръка и Валкемор леко се изправи от пода, за да легне послушно в десницата на своя единствен господар.

— Благодаря ти, Кааверг — тихо изрече принцът.

Принцеса Вернатар, магьосницата вампир, владетелка на Торнет Хатсен Рале, се луташе безцелно из стаята. Магията на Белия Мрак бе по-могъща от всичко, с което досега се бе сблъсквала и заглушаваше сетивата и уменията й.

— Къде съм? — проеча глас до нея. Или пред нея, зад нея? Гласът на принц Глациус.

— Ти си в Торнет Хатсен Рале, Кулата на Хилядата Лъчи, принце мой — извика магьосницата и безпомощно размаха ръце. Сякаш мярна образа му… Не, разми се в белотата.

— Коя си? — отекна отново същия глас.

Жената се обърна — за миг бе сигурна, че го съзря, ала пак изчезна.

— Аз съм Вернатар, владетелка на кулата. Твоята принцеса, любов моя — умолително протегна ръце вампирката.

Този път гласът прозвуча точно пред нея. Глас, режещ като зимен вятър, студен като вечни ледове.

— Ти не си моята принцеса.

Принц Глациус се яви пред Вернатар и замахна. Валкемор премина между протегнатите ръце и се заби в гърдите й, пронизвайки сърцето.

— Не… — изшептя принцесата, стиснала безсилно хладното острие. От дланите й се точеха черни капки кръв и тупваха безшумно някъде долу. — Защо ме уби, принце? Защо бе уби, любов моя?

Глациус приближи устни до ухото й и прошепна:

— Защото любовта не е робство, принцесо. Любовта е свобода.

С леко пукване Белият Мрак изчезна така внезапно, както се бе появил. Глациус изтегли оръжието си и остави агонизиращата вещица да се свлече на пода.

Лазейки сред локва от тъмната си кръв, Вернатар се доближи до огледалото и протегна ръка към него.

— Хетуспел — отрони се от устните й.

Принцът си спомни легендата за изгубеното Огледало на Истината, което показва в себе си верният облик на всичко. Сега той съзря в него отражението на красивата умираща принцеса. Оттам го гледаше съсухрена старица, облечена във вехти дрипи, изтъкани сякаш от гъсти паешки мрежи. Вернатар се обърна по гръб на пода, отпусна ръце до тялото си и спря да диша. Снагата й мигновено се вдърви, превръщайки мъртвата в статуя от порцелан, по който отчетливо пробягаха дълбоки пукнатини и я натрошиха на сухи парчета.

Глациус бавно се приближи до трепкащата повърхност на Хетуспел. Искаше да разбере истината за себе си. Огледалото на Истината се избистри и го показа такъв, какъвто е в действителност.

Принцът изненадано се вгледа — на пръв поглед изглеждаше точно такъв, какъвто го показваше и обикновено огледало. Взря се по-внимателно и разбра.

Леденостудените му сини очи, които смразяваха всекиго, се отразяваха топли и замечтани, зелени като листата на дърветата, като тучните поля напролет.

Някой се изкашля зад гърба му.

— Ще ми помогнеш ли да стана, или ще се оглеждаш цял ден като фуста?

Принцът се усмихна.

Кааверг.

Двамата вървяха из прашните коридори на кулата, заобикаляйки внимателно разпадналите се кухи рицари.

— Задължен съм ти — каза Глациус.

Джуджето махна с ръка.

— Ама си забраван значи… Не помниш ли, че ни спаси с елфа от сигурна смърт? Сега сме квит.

— А какво стана с Елтар?

Отговор не последва и Глациус тъжно замълча.

Стигнаха портата и Кааверг внимателно откачи тоягата с боздуганите. Отвън се чуваше само воя на вятъра. Джуджето предпазливо открехна вратите и двамата с принца излязоха на площадката.

Всички немъртви бяха натръшкани на купчини — толкова много бяха. Зловещи камари от кости и метал, показващи удивителния брой на бойците, загатващи за тяхното могъщество.

Кааверг нарами касетката и се провикна:

— Хайде, стига си зяпал кокаляците! Да слизаме долу! На бас, че оня нежния е още жив!

— Дано… — отрони въздишка Глациус и забърза след джуджето.

Слязоха в подножието на кулата и съзряха техния другар досами ледените води. Лежеше в замръзнала локва от собствената си кръв, а натрошените му кости стърчаха от тялото. В изтерзания му поглед се четеше примирение и обреченост.

Кааверг клекна до него и зацъка безрадостно.

— Няма да го бъде нашия приятел — въздъхна той. — Винтакун ще го прибере в селенията си…

— Рано е да се каже — възрази Глациус, бръкна в торбата и извади стъкленица със зелена течност.

Последният подарък от Дарагон.

Принцът отпуши гърлото и внимателно изля съдържанието в разкървавената уста на Елтар. Елфът се напъна със сетни усилия и преглътна.

Кааверг наблюдаваше с разширени от изумление очи действието на лечебната отвара. Костите с пукане се прибираха обратно в тялото и се наместваха, засъхналата кръв се отлюспваше и раните се затваряха, без да оставят белези. Възстановеният Елтар се прокашля, изплювайки тъмен съсирек, и се взря с надежда в приятелите си.

— Победихме ли?

Кааверг и Глациус се спогледаха, след което избухнаха в смях.

Скачайки от блок на блок, тримата пътешественици благополучно преминаха езерото и се върнаха при конете си. Айторен радостно се разскача, щом зърна господаря си и щастливо завря муцуна в гърдите му.

— Гледайте! — провикна се джуджето.

Глациус и елфът се обърнаха, за да станат свидетели на изумително явление. Кулата се ронеше. Огромни парчета черен мрамор се късаха от снагата й и се срутваха с грохот в езерото, откривайки под себе си блестяща повърхност.

Накрая Торнет Хатсен Рале се отърси от каменния си обков и засия с ослепителната същност на кристален обелиск, издигащ се в центъра на Кувеил. Светлината му успокои сърдитите води на езерото и спои отново ледените блокове в една обща повърхност.

— Ето защо се нарича Кулата на Хилядата Лъчи — замечтано каза Елтар.

Тримата скочиха на конете и за момент застинаха в неловко мълчание. Кааверг пръв го наруши.

— Принце, време е пътищата ни да се разделят. Не знам какво да кажа — говоренето не е сред трите неща, които умея най-добре. За няколко дни с теб преминахме през толкова премеждия, през колкото с други не преминавам за години. Искам да знаеш, че когато решиш да пребродиш Северната Пустош, завий надясно и ще попаднеш в Йордеген, страната на джуджетата. Питай който искаш за мен и ще получиш навсякъде топло посрещане — ние тачим великите воини.

Елтар добави усмихнат:

— Или завий наляво и навлез в Маалтия, владенията на кралица Кейда, където всеки елф ще те дари с усмивка и ще ни гостуваш колкото пожелаеш!

— Сбогом, приятели — въздъхна тежко принц Глациус. — И вие ще ми липсвате много. Знайте, че винаги сте добре дошли в страната ми. Дано пътищата ни отново се пресекат.

Не бе изминал и двадесет крачки, когато вик го накара да се обърне.

— Принце!

Беше Кааверг, изправен на стремената на коня си, сложил ръце пред устата си на фуния.

— Един съвет от мен! Не знам какво ще правиш оттук нататък, но на твое място бих се впуснал в преследване на един човек, облечен в пъстри дрехи и звънлива шапка!

Принц Глациус кимна в отговор, помаха за последно и пришпори коня си обратно към Талвитер, столицата на Нордола, където го чакаше старият му баща кралят.

Трябваше да му съобщи, че мисията е завършила с неуспех.

Засега.