Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи]

Иван Димитров Пратка от Египет

Помещението се намираше някъде там, сред върволицата от тунели на старата пирамида. Местоположението му беше забравено много отдавна, а дали някога бе известно на някого? Може би на древните жреци? Стената в края на един от задънените коридори се отваряше чрез скрит механизъм и водеше в него.

Вътре бе топло и задушно. Няколко факли горяха неестествено бавно, закачени на стените, а по средата беше поставен масивен златен саркофаг. Отблясъците на огньовете караха инкрустираните по него скъпоценни камъни да блестят като малки светулки, пречупвайки слабата светлина във водопади от красиви цветове.

— Му-у-у-у… — долетя изпод саркофага глух, провлачен звук, наподобяващ развален грамофон. Капакът леко се надигна, а после се отмести встрани. От вътре се показаха две бинтовани ръце и една глава, чиито елмазени очи заблестяха зловещо сред сумрака на помещението, докато в тях святкаха искрици. — Му-у-у-у… — Фараонът повтори неразбираемата фраза и бавно се изправи.

Отвърна му тишината.

Огледа се наоколо, търсейки някого, и щом забеляза няколкото купчинки прах върху пода, изрева.

— К-к-к-о-о-о-й-и-и? — Стените едва доловимо потрепериха, а от тавана се изсипа пясък.

Фараонът излезе от саркофага и тромаво се доближи до едната от купчинките. Клекна и загреба с бинтованата си ръка шепа прах. Измуча жално и докато прахът изтичаше измежду пръстите му, искриците в неговите очи засвяткаха враждебно.

Надигна се.

Рязко завъртя глава към стълбището, което продължаваше нагоре и достигаше до малък мраморен олтар. Поставеният върху него камък липсваше. Някой го беше откраднал.

— К-к-к-о-о-о-й-и-и? — Фараонът зададе отново невъобразимия си въпрос.

Нямаше отговор.

Стоя така няколко мига замислен с поглед, насочен към празния олтар. После се завъртя тромаво и се прибра в саркофага. Бавно затвори капака над себе си. Прозвуча глух звук от прилепването на краищата му и пламъците на факлите изгаснаха. Той имаше план.

Беше студена януарска утрин. Отвън вятърът свистеше зловещо, пътищата бяха затрупани от сняг, а слънчевите лъчи едва се прокрадваха на небосвода, мъчейки се да пробият сивите облаци.

Лари Дийн се облегна изморено на облегалката на стола и скръсти ръце зад врата си. Прозря се. Цяла нощ беше работил върху есето, което трябваше да представи по банково дело. И макар все още да не го беше завършил, имаше чувството, че вече го е написал поне дузина пъти. Мразеше да се занимава с подобни неща. Предпочиташе математиката и изчисленията пред развиването на теми, които не можеше да разбере напълно. Но нямаше как. Беше студент в местния университет и му предстоеше скоро да влезе в сесия, а дотогава трябваше да е предал есето.

Съхрани документа и изключи лаптопа.

Мислеше да подремне до следобед, защото тази вечер колежката му Памела правеше купон у тях, а купоните й не бяха за изпускане. Винаги канеше много момичета, пък сега на него му трябваше именно жена, защото беше скъсал с приятелката си и си търсеше ново гадже.

Стана от стола и се насочи към спалнята. Живееше сам в огромната къща на баба си в Оукс Таун, която отдавна се бе преместила в Дарк сити. Къщата не беше обитавана от години. На времето идваше през лятото с баба си и брат си. Бяха незабравими лета. Но след като пораснаха, спряха да посещават Оукс Таун. Сега обаче беше постъпил в местния университет и от няколко месеца се бе заселил тук за постоянно.

Отвън прозвуча ръмжене от камион. През нощта беше навалял доста сняг и явно снегорините минаваха, за да разчистят улицата.

Лари се прозя. Намали печката в хола и засили тази в спалнята. После отиде до тоалетната, за да измие зъбите си. Плисна си няколко шепи вода и се огледа в огледалото. Очите му бяха подпухнали и зачервени. Взе шишенцето с визин и се насочи към спалнята. Отвън прозвуча ново ръмжене на камион, което изведнъж спря. Но младежът въобще не му обърна внимание. Легна върху спалнята и си сложи капки в очите. Визинът щеше да успокои очите му и да ги избистри. Все пак трябваше да изглежда добре вечерта.

Остави капките върху шкафчето до леглото и се изправи. Тъкмо щеше да съблече пуловера си, когато изведнъж звънецът на външната врата изпиука. Лари изруга. Искаше да поспи и не му се занимаваше с навлеци.

— Идвам — провикна се, след като онзи оттатък позвъни отново. Погледна часовника си. Показваше осем и петнадесет.

Когато отвори вратата, забеляза, че на улицата пред къщата беше спрял малък камион с брезент. От него беше слязъл дебело облечен мъж, който стоеше пред портата му.

— Какво става, по дяволите? — рече сънено младежът.

— Лари Дийн? — отвърна му с въпрос човекът.

— Да. Защо? — Младежът говореше объркано.

— Имаш пратка — рече онзи, все едно не го беше чул. — Момчета, сваляйте сандъка — и махна на хората в камиона.

— Почакайте! Каква пратка? — недоумяваше Лари. — Сбъркали сте адреса. Аз не очаквам каквато и да била пратка — опитваше се да се измъкне от ситуацията. Сега повече от всякога се нуждаеше от здрав сън, а това, което се случваше пред него, му се стори като кошмар, от който искаше да се пробуди.

От кабината на камиона слязоха още двама души, които със задружни усилия свалиха от каросерията голям дървен сандък — метър на три. После го понесоха през преспите и го оставиха пред портата.

Мъжът, който беше заговорил Лари, извади от шубата си пачка от сгънати листа. Бързо ги разлисти и извади един от тях най-отгоре. После погледна към младежа и му махна подканващо с ръка.

— Хайде, приятел — измъкна химикал от джоба си. — Идвай да се разписваш и да тръгваме, че навън е кучешки студ. — От устата му излизаха облачета дим. — Имаш пратка от Египет. Ние ти я доставяме у дома. Затова ни плащат, но ако ни бутнеш някой петак, може да я внесем в къщата.

Лари обу набързо ботушите си, взе ключа и слезе пред портата.

— Пратка…? Пратка от Египет? — недоумяваше. Имаше чувството, че някой си правеше шега с него. Звучеше толкова абсурдно. Нито имаше роднини в Египет, нито пък познаваше някого оттам. Това беше пълна мистерия. — Сигурен ли си, че пратката е за мен? — погледна въпросително мъжа с листата.

Онзи направи гримаса на отегчение.

— Лари Дийн, улица „Бътъркъп“ 16, нали? — рече мъжът и зачака реакцията на младежа.

— Да. Аз… — започна Лари. Не знаеше какво да отговори. Онези бяха домъкнали пред дома му огромен сандък — пратка от Египет. Беше предназначена за него, доколкото разбираше, и всичко свършваше дотук.

— Хайде, хлапе. — Онзи му подаде през отвора на портата листа и химикалката. — Просто се разпиши в полето с тикчето и да потегляме.

Лари ги пое. Хвърли бърз поглед на текста. Пратката беше адресирана до него, а като подател бе попълнено само едно име — Тутан Ка’Мон, с адрес Кайро, без име и номер на улица или квартал. Подписа листа и го върна на мъжа. Онзи го взе, а после махна на останалите.

— Да изчезваме, момчета — рече, но преди да направи и крачка, младежът го спря.

— Ами сандъкът? — рече.

Мъжът вдигна рамене.

— Може да се обадиш на някое приятелче да ти помогне да го качиш — отвърна.

Лари забърка трескаво в задните джобове на дънките си и извади оттам смачкана двадесетачка.

— Чакайте! — почти извика. — Ето — подаде парите на мъжът и отключи портата. — Качете го горе.

Онзи прибра банкнотата и се ухили.

— Хайде, момчета. — Мъжът подкани носачите и задържа вратата отворена, за да могат да минат с товара. После им помогна, докато го вкарваха в къщата. Пренесоха го до хола, където го оставиха и си тръгнаха.

Щом младежът заключи вратата, отвън прозвуча ръмженето на камиона, който бавно потегляше надолу по улицата. Лари събу бързо ботушите си и изтича в хола. Беше любопитен да разбере какво има в сандъка.

Младежът взе от килера чук и клещи и се зае да изважда пироните на добре закования сандък. Не беше лесно, но въпреки това с огромни усилия успя да откачи капака му и след като го избута встрани, замръзна като вкаменен.

Вътре имаше саркофаг.

— По дяволите! — изруга и седна замаян на пода. Все още беше в стрес от видяното. Дори най-съкровените му мечти не можеха да опишат това, което намираше в хола си. Това несъмнено беше египетски саркофаг. Само беше чувал за тях и ги беше гледал по телевизията, но никога не беше виждал такъв наистина.

„Колко ли струваше?“ — запита се и стана от земята. Отново погледна вътре. Нито очите му изгоряха, нито му се случи нещо лошо. Макар хората да разправяха, че онзи, който е видял маската на фараона, е загивал, това сега му се струваха бабини деветини. Какво друго можеше да се каже за тях? Но този саркофаг тук, насред хола, беше истински… или поне изглеждаше като истински.

— Здрасти, как си? — махна с ръка повече на майтап, отколкото сериозно, и сигурно щеше да се разсмее, ако не беше почувствал как мумията в саркофага го наблюдава.

Отдръпна се като ужилен.

Опита се да не мисли за саркофага. Беше вътре в къщата, пред него, но поне сега не трябваше да насочва потока на съзнанието си към него. Въпреки че… мислеше за него и само за него.

Изруга отново. Откъде се беше взел? Нямаше роднини в Египет, нито познати. Поне да беше ходил там, а само на картата можеше да я покаже тази страна. Несъмнено беше станал жертва на скрита камера и скоро всичко щеше да си дойде на мястото. Някой щеше да се посмее за негова сметка, но това сега не беше важно. Усещаше устата си пресъхнала и се нуждаеше от питие.

Мина близо до стените, за да избегне зловещия поглед на маската, и въздъхна, щом влезе в кухнята.

Застана пред мивката и пусна чешмата. Изчака водата да се източи. После си плисна няколко шепи вода. Взе чаша от сушилника, напълни я догоре и замислено отпи няколко глътки вода.

— Тутан Ка’Мон. Тутан… — рече на глас. Това име му беше познато отнякъде, но не можеше да се сети откъде.

Отпи още няколко глътки и се облегна на стената. Не гореше от желание да се върне в хола. Имаше време, а и за никъде не бързаше. След малко щеше да си легне и да забрави за няколко часа за проклетия саркофаг. После щеше да му мисли, стига да имаше за какво. Отново надигна чашата и я изпусна с разтреперена ръка. Тя се счупи с трясък върху дървения под.

Тутанкамон беше умрял много отдавна.

Лари се разтършува из старата библиотека на баба си и измъкна една прашасала книга. Издуха прахта и прочете заглавието. Казваше се „История на древния Изток“. Ето къде беше прочел за Тутанкамон, въпреки че щом се замислеше, бе чувал за него и от други места. Например в час по история.

— Как не се сетих веднага! — рече си повече като укор към себе си за глупостта, която беше проявил.

Разтвори книгата и я зачете с треперещи ръце. Бяха му нужни няколко минути, докато открие пасажа, отнасящ се за Тутанкамон. Не се споменаваше много за фараона, освен че не бе успял да задържи знамето на реформите, започнати от баща му Ехнатон и трябвало да склони глава пред тиванските жреци. Но в един от следващите абзаци се споменаваше, че гробницата му била открита в „Долината на царските гробници“ край Тива през 1922 година, където били намерени голямо количество ценни художествени предмети и изображения, в това число и неговия саркофаг.

Лари прочете още няколко пъти последния абзац, за да се увери, че няма грешка. Саркофагът на Тутанкамон бе открит през далечната 1922, а сега беше 2010 година — осемдесет и осем години по-късно.

Вече нямаше съмнение, че пратката от Египет беше някаква гадна шега. Трудно можеше да си представи как една мумия отива в куриерската служба и поръчва да изпратят саркофага й до Оукс Таун, улица „Бътъркъп“ 16 за Лари Дийн. Но сега това нямаше значение. Беше изморен и искаше да подремне. После щеше да звънне на един приятел, да го натоварят на пикапа на баща му и да го изхвърлят някъде извън града.

Мина като призрак покрай дървения сандък в хола, без да му обръща внимание и се излегна на леглото. Бутна леко с крак вратата, за да не го обезпокоява близостта на саркофага. Прозя се и се зави с юргана.

След няколко минути заспа дълбоко.

Никакви саркофази, мумии или каквото и да било друго не можеха да развалят дълбокия му сън…

Лари се събуди привечер. Беше сънувал кошмари. Преследваха го разярени мумии из мрачен лабиринт от коридори. Пропадаше в капани и остри шипове пронизваха тялото му. Оплиташе се в паяжините на гигантски паяци. Ухапваха го скорпиони. Но винаги ставаше и продължаваше да бяга все напред и напред, докато стигаше светлината. Тя го заслепяваше. Затваряше очи, а после, когато ги отваряше, беше в храма, целия облян в зелената палитра, а пред олтара стоеше една тъмна прегърбена фигура.

И навсякъде по стените — онези странни рисунки. Жената с котешките очи го наблюдаваше.

Изкъпа се за десетина минути с хладка вода. Хапна няколко залъка, които му се сториха безвкусни, а после си изми зъбите. Облече бяла риза и черна жилетка с цип, който не закопча до горе, за да се подава бялата яка. Обу сивите дънки с орнаменти. Среса косата си, като с пяна изправи перчема си. Огледа се в огледалото и се закани да възстанови нормалния си режим на сън, защото торбичките под очите му го правеха не много привлекателен, както и му придаваха изморен вид.

Отвори хладилника с трескавата мисъл в главата да не би мумията от саркофага да е изпила алкохола, но се успокои, когато видя, че бутилката водка е непокътната. Щом тя си беше на мястото, значи нещата бяха в ред. Оставаше само онзи сандък в хола, но скоро щеше да се отърве от него.

Прибра бутилката в един здрав найлонов плик с реклама на мобилни телефони. Хвърли последен поглед на саркофага с надеждата, че когато се върне, той вече няма да е тук и излезе.

Стенният часовник в хола отмери дванадесет удара, за да ознаменува настъпването на полунощ, и в саркофага нещо се раздвижи. Капакът леко се отмести нагоре и встрани. Отвътре се подадоха две бинтовани ръце и фараонът се надигна. Елмазените му очи засвяткаха из мрака на стаята.

— Му-у-у-у… — обади се той, а после тромаво излезе от саркофага. Насочи се към антрето и по пътя си без да иска, събори с бинтованата си ръка малката керамична статуетка на Веселия Буда, която Лари държеше на масичката с лаптопа. Около нея прелетяха искри и вместо да се счупи при падането си върху пода, тя изохка.

Надигна се бавно, като потриваше натъртеното място.

— По-полека, грознико! — изкрещя му Буда. — За малко щеше да ми счупиш стомничката с винцето.

Фараонът погледна към дребния дразнител и измуча одобрително, което смути малко човечето.

— П-пр-р-ра-ахъ-ъ-ът. Та-а-ам — рече и посочи саркофага. — Кажи-и-и му-у-у! — А после, без да обръща внимание на ругатните на фигурката, се придвижи до външната врата, отвори я и излезе на заснежения двор.

— Грубиян — рече Буда и започна да се изкачва по крака на масата, скоро щеше да се излегне отгоре и да си пийне малко. От тази словесна битка направо му беше пресъхнало гърлото.

Когато Лари достигна до дома си, вече беше почти един след полунощ. Макар да се чувстваше по-малко пиян, отколкото като беше тръгнал от Памела, светът около него продължаваше да играе пред очите му. Но това не го вълнуваше — важното беше, че след всички възможни изпитания, през които бе преминал стоически по пътя си, най-после се намираше на метри от дома.

Ето ги стъпалата, водещи до входната врата на къщата. Налагаше му се да ги изкачи, макар да изглеждаха като ескалатор, който се движеше в обратна посока, за да затрудни максимално способностите му. Въпреки това се справи и с тях. А и как иначе? При всички усилия, които вложи в пълзенето?

Щом премина през няколкото стъпала и се изправи, подпирайки се на стената, влезе с бодра крачка през отворената врата. Измина няколко метра с победоносна усмивка на лицето, когато изведнъж се спря и завъртя. Едва тогава осъзна, че вратата стоеше отворена, а си спомняше, че я беше заключил.

„Крадци?“

Мисълта прободе болезнено съзнанието му, но в същия миг вниманието му беше привлечено от нечий глас, който долетя от хола.

Лари замръзна като вкаменен. Беше изпил доста и започваха да му се привиждат какви ли не неща. Но всичко си беше естествено — малката керамична фигурка на Веселия Буда, която сега се придвижваше тромаво към него и размахваше в ръката си стомничка, смеещият се на стената часовник, стълбите-ескалатор отвън, дори отворената врата, която несъмнено бе отключил сам… За разлика от тях обаче жената с котешките очи, която го очакваше на прага на хола изглеждаше прекалено истинска, за да е халюцинация. Младежът разтърка невярващо очи.

— Очаквах те — изрече тя с леден глас.

— Да-да. И аз също те очаквах — обади се Веселият Буда. — Къде е винцето?

— Затваряй си устата, малчо! — скастри го жената и насочи вниманието си върху младежа. — Къде е той?

— Нали ти казах — фигурката отговори вместо Дийн. — Изчезна към полунощ и за малко да ми счупи стомничката. Грубиян. Дори не ми помогна да намерим къде е скрито винцето, за да пийнем по едно.

Жената го изгледа враждебно и отегчено насочи пръст към него. Една светкавица беше достатъчна, за да го вкамени отново.

— Защо ги върши все такива? — запита се тя и въздъхна уморено, а после насочи вниманието си отново върху младежа. Зеленият пламък в очите й беше изгаснал и сега изпъкна кафявият цвят.

Лари я наблюдаваше захласнат.

Тя беше като в сънищата му. Висока, стройна, с атлетично тяло, лек тен, приятни черти на лицето и леко подчертани в черно мигли. Носеше златна диадема с голям елмаз, която прибираше дългата й черна коса назад, а избродираната й роба даваше овал на изящните й форми.

— Пиян си като прасе — изрече жената и това му прозвуча като констатация на експерт.

— Да. Знам — отвърна младежът, след което се оригна.

Жената се намръщи.

— Влез — посочи му приятелски хола. После махна с ръка и входната врата се затвори сама.

Лари се подчини — нямаше друг избор. Щом влезе вътре, жената посочи саркофага.

— Кога пристигна? — Тонът й бе делови.

— Вчера сутринта — отвърна младежът, без да се замисля, и седна на стола пред компютъра. Светът около него се виеше като дим от комин и имаше чувството, че скоро щеше да падне на пода.

Жената заобикаля нервно около саркофага.

— Значи все още не го е открил… — говореше си тя. — Или пък е успял? Имал е достатъчно време, а той има способността да размишлява дълго над проблемите, особено докато спи. — Спря и измери изпитателно Лари от глава до пети. Замисли се за миг, но после решително рече: — Ти ще ми помогнеш.

Ледени тръпки полазиха младежа.

— Но… — безуспешно се опита да възрази.

Жената вдигна ръка и гласът на Лари изчезна.

— Така е по-добре — продължи тя. — А сега ще трябва да поизбистря главата ти — рече и извади от пояса си малко кристално шишенце, обвито с кожа от камила. Махна тапата, след което го подаде на младежа. — Изпий го — нареди му.

Лари се отдръпна.

— Но аз съм гнуслив — изведнъж гласът му се върна. Опитваше се да си намери оправдание.

Суровият поглед на жената го изпепели.

— А откъде да знам, че вътре няма отрова? — обади се отново. Този път беше по-смел и уверен. Знаеше, че беше пиян и това му даваше още повече сила, защото в неговите очи всичко тук си бе чисто и просто някаква халюцинация, като в момента несъмнено си спеше кротко на дивана в апартамента на Памела.

Жената скръсти ръце.

— Не е отрова. — Тонът й отново бе леден. Явно държанието на младежа я изнервяше с всеки изминал миг. — Отвара е.

Лари взе шишенцето. Помириса съдържанието, а после хвърли бегъл поглед на жената. Тя очакваше. Но какво? Да пие от тая гадория, чиято миризма го караше да повърне?

— Давай — подкани го тя и без да е пожелал, ръцете на младежа сами допряха шишенцето до устните му. Изсипаха съдържанието в устата му. Течността потече през гърлото му и го опари. Сякаш поглъщаше чист спирт. Изгаряше го приятно и това му се понрави, поне докато не усети как стомахът му се преобърна.

Нещо в червата му забълбука, а очите му се завъртяха в орбита. Имаше чувство, че ще се разглоби като побъркала се играчка и му трябва само още малко, за да задими като парен локомотив. Виждаше се като в детските анимационни филмчета, където често на някого излизаше дим я през ушите, я през носа.

Изруга през зъби и държейки ръка пред устата се насочи на зигзаг към банята. Вратата й се отвори сама пред него, а после той връхлетя вътре и се надвеси бързо над тоалетната чиния, за да изхвърли в нея ненужните стомашни течности.

След няколко напъна се изправи. Доближи се до мивката и пусна чешмата. Изплакна хубаво устата си. Плисна си няколко шепи вода, за да се ободри, макар да знаеше, че опитът му е обречен на провал и се отдръпна като опарен, когато две зеленикави искрици го фокусираха оттатък огледалото.

Изщракване.

Лампата в банята светна.

Лари се завъртя настрани и забеляза жената, която беше застанала на прага. Тя се усмихна доволно.

— Как се чувстваш сега? — запита го с по-мек тон.

Младежът погледна отново в огледалото и забеляза онези зеленикави искрици. Сега те се виждаха по-трудно заради светлината, но можеше да се закълне, че играеха в собствените му очи.

— Какво ми направи? — обърна се към жената.

— Нищо — отвърна му тя. — Само ти помогнах да изтрезнееш. — И се разсмя.

Лари знаеше, че е права, защото светът около него вече не се въртеше като грамофонна плоча.

— Но не само това — рече той. Усещаше се някак ободрен, пълен с енергия и сила. А онази слабост, която беше изпитвал до преди, бе изчезнала.

— Прав си — усмихна се жената. — Не само това.

— Какво още?

— Скоро ще разбереш. — В очите на непознатата проблеснаха зеленикави искрици. — Нека да побързаме. Имаме работа за вършене. Трябва да го открием, преди да се е добрал до магьосника.

— Кого да открием? — недоумяваше младежът.

Жената не отвърна. Просто се завъртя гъвкаво и излезе отвън в нощта.

— Почакай — извика след нея Лари. Направи няколко крачки и спря пред Веселия Буда. Наведе се, за да го вдигне от пода, но щом го докосна, той оживя сред рояк от зеленикави искри.

— Най-после! — обади се човечето. — Тъкмо си мислех, че ще изкарам тук чак до зазоряване.

Младежът не отвърна. За миг се замисли дали наистина да го остави в хола, но се отказа, защото щеше да загуби ценно време, а не искаше да изпусне жената. Имаше да й задава някои въпроси, отговорите на които искаше да узнае.

Набута съпротивляващата се фигурка в страничния джоб на якето си въпреки протестите й и излезе.

Жената го чакаше на покритата от сняг улица.

— Значи най-накрая се натутка? — рече ехидно тя.

— Да — отвърна й Лари.

— Тогава да тръгваме.

— Никъде няма да ходим, докато не ми кажеш какво става! — ядоса се младежът. — Дори не знам името ти.

Жената се усмихна.

— Казвам се Изида — рече и се поклони леко. — А ти си Лари Дийн, нали така?

Младежът просто кимна. Усмивката й го разтопи и го накара да загуби ума и дума. Имаше нещо магическо в тази жена.

— Откъде знаеш името ми? — изведнъж се опомни Лари.

— Ами… Прочетох го на бележката върху сандъка. Все пак саркофагът е бил изпратен до теб.

— Права си — съгласи се младежът. — Но не ми отговори какво става? Кого търсиш?

Изида се разсмя непринудено. Явно се забавляваше.

— Нима още не си се досетил? — плесна с ръце. — Кой мислиш, че е бил вътре в саркофага?

— Мумията? — недоумяваше Лари. — Искаш да кажеш, че мумията е жива?

— Фараонът — натърти жената и лицето й изведнъж придоби сериозен вид. — Не го обиждай, като го наричаш мумия. Той не е обикновена мумия, а пазителят на камъка. — Замълча за миг. — Тук е заради камъка. Магьосник на име Ехнатон го открадна и иска да го използва за свои зли цели. Аз съм негова ученичка. Орденът на светлината ме изпрати да го открия и върна.

— Магьосник ли чух? — Веселият Буда подаде глава от джоба на якето.

— Стой вътре и мълчи! — скастри го Лари и го побутна обратно в джоба. — А тази отвара, дето ми я даде… — продължи. — Значи е била магическа?

— Да — потвърди Изида. — Тя пречисти тялото ти и ти даде временна магическа мощ, която ще действа до сутринта. Теоретично, продължителността й е между три и четири часа, но при всеки е различно.

— И какво ще стане с мен, когато спре да действа?

— Нищо особено. Просто ще се почувстваш малко по-изморен от обикновено. Но като се има предвид колко пиян беше, несъмнено сутринта ще имаш мах… — Жената изведнъж замлъкна, а младежът прочете на лицето й тревога.

Изида се завъртя и огледа внимателно съседните къщи. Усещаше близостта на магия, а това не й хареса.

— Наблюдават ни — прошепна тя. Инстинктът й подсказваше, че ги дебнеха слуги на магьосника Ехнатон. Бяха се скрили и изчакваха подходящ момент, за да ги нападнат. Но как ги бяха открили? Единственият път, водещ насам, бяха следите, които бе оставил фараонът, и ако са ги ползвали, значи го бяха пленили.

Мисълта, че злият магьосник е хванал учителя й, я изпълни със страх. Бяха я предупредили, че Ехнатон е могъщ и коварен враг, но тя си беше повярвала, че ще успее да се справи сама. Сега това я плашеше.

— Кой ни наблюдава? — запита я Лари, шептейки.

Жената не го чу. Вниманието й беше насочено към покрива на една от къщите, където се размърда едро черно туловище.

— Бъди готов — процеди през зъби тя, а после доближи дланите си и бавно ги раздалечи, съсредоточавайки между тях магическа енергия.

Миг по-късно Лари видя как чудовището скочи от покрива. Изида го очакваше. Насочи ръцете си към него и освободи магията. От пръстите й се откъсна огнено кълбо, което порази нападателя право в гърдите. Чудовището нададе рев, когато отхвръкна назад и се блъсна в стената на къщата. Мазилката се напука. Парчета вар посипаха димящата му черна козина.

Но имаше още.

Друго чудовище прескочи оградата на срещуположната къща и се озова до тях. По улицата с бързи отскоци се приближаваше трето, а онова, което беше поразила жената, се изправи, олюлявайки се на крака.

Лари не знаеше какво да направи. Почувства се безпомощен и единственото, което успя да стори, когато едното от чудовищата достигна до него и замахна с юмруци, бе да прикрие лицето си с ръце. Последва удар, който го събори в снега. Младежът очакваше болката, а когато погледна ръцете си, мислеше, че ще са оцапани в кръв. Изненадата беше голяма, когато разбра, че му няма нищо.

„Отварата“ — спомни си за зелените искрици, които видя в отражението си на огледалото, и думите на жената, че отварата му е дала временна магическа мощ. И това му даде кураж.

Когато чудовището го атакува отново, Лари отскочи встрани. Сам се учуди на пъргавината, с която го направи, но нямаше много време да се радва на успеха си. Противникът му се извъртя и замахна. Младежът избегна удара, след което стисна юмруци и го атакува на свой ред. Чудовището беше прекалено тромаво и огромно, за да избегне удара. Лари го порази в бедрото и то залитна настрани. После го подкоси с крак. Тогава до ушите му достигна писъкът на Изида.

Извъртя се и видя как тя пада в снега, а после едно от останалите две чудовища я грабва, хвърля на рамо и се изкатерва по стената на близката къща.

— Изида! — извика Лари, но жената не му отвърна.

Чудовището достигна покрива на къщата и с няколко отскока се прехвърли върху покрива на съседната. Като по команда, останалите двама нападатели го последваха и изчезнаха зад далечните покриви. Младежът остана сам на пустата улица. Няколко лампи светнаха от близките къщи и една баба се показа на терасата.

— Дийн — изсъска като змия. — Какво си мислиш, че правиш посред нощ? — размаха заканително пръст. — Да знаеш, че утре ще се обадя на баба ти да се оплача, че пак си се напил и вдигаш шум.

Младежът разпери безпомощно ръце.

— Извинете, госпожо Плант. Аз… — не успя да довърши.

— Засрами се — прекъсна го бабата, а после се прибра и тресна вратата след себе си.

Останалите лампи изгаснаха. Вече на никого не му беше интересно какво е станало навън. Всички мислеха, че Лари пак се е напил и прави сеири на улицата. Не че не се бе случвало и преди…

— Това бабе било много кисело! — констатира Веселият Буда, който се беше показал от джоба на якето.

Лари не отвърна. Случилото се продължаваше са се разиграва пред очите му. Повтаряше се пак и пак. Виждаше как чудовището грабва Изида и я отнася, а той не може да стори нищо. Стои безучастно и гледа как нападателите се отдалечават необезпокоявани. Остра болка раздра гърдите му. Имаше чувство, че ще заплаче. От очите му се отрониха няколко сълзи, които забърса с длан.

— Трябва да я открием — рече решително. — И да я спасим.

Веселият Буда го погледна притеснено.

— Ти чуваш ли се какви ги говориш, мой човек? — рече намусено. — Сам видя, че нито ти, нито тя успяхте да се справите дори с едно от чудовищата. Да не мислиш, че можеш да се пребориш с трите… — Отпи глътка винце от стомничката си. — А пък там, където отиват, сигурно има дузина от тия гадини. Нима ще се справиш сам?

Младежът го извади от джоба.

— Не — усмихна му се Лари. — Ти ще дойдеш с мен.

— Моля? — за малко да се задави Веселият Буда.

— Мисля да тръгнем по следите на мумията. Все още са пресни и ако не завали сняг, ще ни отведат при Изида.

— Ама ти наистина…?

— Да.

— Изперкал си, мой човек. — Веселият Буда заклати глава. — Нали не смяташ, че там има само чудовища. Та тия гадини сигурно са слугите на магьосника — изпуфтя. — Магьосник ли казах? Да ти кажа честно, това магьосниците не са читава работа. Знам го от опит. От тях не можеш да очакваш нищо добро. Могат да те превърнат в жаба. — Оригна се цветисто. — Или по-лошо — да те дадат на дракона си за вечеря.

— Е, и? Какво от това?

— Това значи да не ходим там — прозя се Веселият Буда. — Дай да пием по едно. Така по̀ може.

Лари се усмихна.

— Да не те е бъзе?

— Остави го бъзето. Срещал ли си някога магьосник?

— Не.

— И не ти трябва да срещаш такъв. Послушай ме и остани тук да си довършим пиенето. — Човечето се огледа. — Между другото, извади още една бутилка, че ми останаха само няколко глътки.

— Не сега — отсече младежът. — Като се върнем.

— Аааа… да си ги нямаме тия. Без мен. Като тръгваш на някъде, отиваш сам. Мене не ме пиши в сметките.

— Искаш или не — идваш с мен.

— Не и не! — размаха ръце Веселият Буда. — Да не би да смяташ, че онази магическа сила, която ти даде отварата на мацката, ще ти помогне? Заблуждаваш се, мой човек. Скоро тя ще престане да действа и тогава ония гадини ще те излапат като на закуска.

— Прав си. Но дори да я загубя, ти може и да ми помогнеш.

— Да, ама да ти изглеждам на Рамбо?

Лари се разсмя.

— Не, но има една поговорка, която казва, че дори малкото камъче може да преобърне каруцата. Между другото… — потупа го леко по гърба. — Ще те черпя винце. Така става ли?

— Винце, а? — оживи се Веселият Буда. — Казваш винце? От онова хубавото, дядовото?

— Да. Цяла бутилка.

— Бутилка значи? — замисли се.

— Да. Даже нека бъдат две.

— Две? — заклати одобрително глава Веселият Буда. — За две бутилки и в ада ще вляза, мой човек.

— Това значи ли, че приемаш?

— Вътре съм. — Усмивка изгря на лицето на човечето. — Между другото… като ще ходим там, трябва да ти кажа нещо. — И му смигна заговорнически. — Нека обаче да влезем в къщата, защото искам да видиш нещо. — Покатери се на рамото на младежа и го подкани да тръгва.

Щом се озоваха в хола, Веселият Буда се спусна по ръкава, а после крачола на панталона и се приближи до сандъка. Почука с пръст по дървото и рече:

— Когато грозникът излезе оттук се спря и ме погледна. — Пое си дълбоко дъх. — Каза ми „прахът“. — Направи зловеща гримаса, вживявайки се в ролята на мумия и допълни: — Посочи саркофага и ми заръча да ти кажа.

— На мен? — объркано рече Лари.

— Е… — махна с ръка фигурката. — Не знам дали е имал предвид точно теб. Просто така ми каза.

— А ти защо не разказа това на Изида?

— Амиии… — вдигна рамене Веселият Буда. — Не ме е питала.

— Но ако е имал предвид нея?

— Не — поклати глава човечето. — Думите му бяха „ка-жиии мууу“ — изимитира гласа на фараона.

Лари се вцепени. Ами ако мумията е предвидила, че ще се случи така? Ако нарочно бе адресирала пратката до него? Ако е знаела, че чудовищата ще отвлекат Изида и ще остане само той? Имаше прекалено много „ако“-та, които започваха да го притесняват, а това не му се нравеше.

— Ало-о-о! — махна му с ръка Веселият Буда. — Земята вика Марс. Чуваш ли ме?

Младежът тръсна глава.

— Какво има? — обърна се към човечето.

— Нищо — отвърна то. — Просто си губим времето като стоим така и мълчим. Хайде, виж какво има в саркофага и да тръгваме, че имаш да ми даваш две бутилки винце — усмихна се угоднически. — Аз оттук не мога да видя нищо… — и подскочи няколко пъти в опит да хване ръба на сандъка. Неуспешно.

Лари направи крачка напред и застана до самия саркофаг. Мумията беше свалила капака му, когато беше излязла, и сега можеше да погледне във вътрешността му. Огледа я внимателно, но не видя нищо. И щеше да се откаже, ако нещо не се бе раздвижило в долната част на саркофага. Младежът се вгледа по-внимателно и забеляза малка кесия от черна кожа. Протегна се и я взе.

— Уф! — изпуфтя Веселият Буда след като я видя. — Сигурно вътре си е прибрал паричките. — И се изхили.

Но в кесията имаше нещо прекалено сбъркано. Беше изпъната, което предполагаше, че е пълна и тежка, а всъщност бе лека. Връвта, с която беше завързана, бе омотана няколко пъти и стегната здраво. А когато младежът стисна кесията, за да опипа съдържанието й, тя се раздвижи.

— Вътре има нещо — рече Лари.

— И то се движи — допълни човечето.

Младежът доближи кесията до ухото си и дочу протяжен вой, който сякаш идваше от отвъдния свят. Кожата му настръхна. Това въобще не му харесваше. За миг воят прерасна в шепот, който го подканваше да развърже възела и Лари се подчини. Хвана връзката с пръсти, но гласът на фигурката го спря.

— Не! — извика Веселият Буда. — Не я отвързвай. Имам лошо предчувствие за това. По-добре я вземи със себе си и да я занесем на онзи бинтован тип. Той сигурно знае какво да прави с нея.

Лари кимна в знак на съгласие. Прибра кесията във вътрешния джоб на якето си и вдигна човечето от земята. После го постави на рамото си.

— Добре тогава — рече. — Да не губим повече време и да тръгваме. Изида има нужда от нашата помощ — и излязоха навън в нощта.

Следите на мумията ги поведоха по извънградското шосе нагоре в планината към вилната зона. Когато напуснаха границите на града, двамата забелязаха освен следите на мумията, и други — на създания, които бяха стъпвали боси в снега. Отпечатъците бяха същите като на чудовищата пред къщата, а това означаваше, че вървяха по правилния път.

Когато излязоха от вилната зона, следите ги отведоха до стара къща, която бе опасана от висок каменен зид. Около нея нямаше други постройки и с изключение на просеката между дървета, всичко наоколо беше гъста гора. Следите свършваха пред огромна стоманена порта.

— Тук е — прошепна Лари на подалата се от джоба му фигурка и посочи къщата.

— А как ще влезем? — запита го Веселият Буда. — Не ми казвай, че ще почукаш на портата и ще изчакаш да ни отворят. Не мисля, че ще ни спретнат топло посрещане, а по-вероятно ще загазим.

Лари се огледа.

— Ще се покатерим по стената — реши накрая.

— Ти някога качвал ли си се по такъв зид? — рече притеснено човечето.

— Не, но ще се пробвам. От опит глава не боли! — засмя се и внимателно започна да се прокрадва сред дърветата.

Скоро се озова откъм гърба на къщата. Огледа се дали някой не го наблюдава и когато се увери, че всичко е наред, се доближи до зида. Потърси къде има по-издадени камъни и след като намери няколко такива, стъпи върху най-ниския и се изтласка нагоре.

— Дръж се здраво! — рече на Веселия Буда.

— Да, добре — отвърна му човечето. — И дано не се пребием — измърмори под носа си.

Но Лари не му обърна внимание. Хвана се за друг камък. Стъпи на трети. Изтласка се отново и се захвана за върха на стената. Издърпа се нагоре, а после скочи в снега от другата страна.

Къщата представляваше триетажна масивна постройка с мансарден етаж. Изглеждаше необитаема. Нито един прозорец не светеше, което накара младежът да се запита дали не се беше объркал. Още по-странно бе, че в снега зад къщата нямаше стъпки, а ако тя се пазеше, то там трябваше да има дузина стъпки, направени от пазачите, или най-малкото пътека, по която да обикалят постройката.

Пое си въздух и притича през двора. После се прилепи до стената на къщата и зачака да види дали е забелязан. Не се случи нищо и това го обнадежди. Погледна през близкия прозорец. Въпреки слабата лунна светлина, която влизаше през него — вътре не се виждаше почти нищо.

Трябваше да влезе. Замахна с лакът, за да разбие прозореца, когато нещо капна върху коженото му яке. Извъртя глава нагоре и видя от покрива да виси огромна черна фигура, от чиято отворена паст излизаше пара. Чудовището разбра, че Лари го е забелязал и с рев се хвърли върху него.

Младежът отскочи напред и падна в снега, докато противникът му се приземи на мястото, където бе допреди малко. Ако не беше реагирал бързо, чудовището щеше да го размаже. Претърколи се няколко пъти встрани, след което се изправи. Противникът му го фиксира и с един отскок достигна до него. Замахна с ръце отвън навътре. Ударът му сигурно щеше да смачка главата на Лари, но младежът притежаваше магическа сила и задържа лапите на чудовището със собствените си ръце.

Звярът изрева яростно. Бореше се да свие ръцете си и да докопа главата на жертвата си. Обаче така беше оставил гърдите си незащитени. Лари веднага се възползва и го удари с глава в слънчевия сплит. Чудовището изскимтя, олюля се и отслаби хватката. Младежът се гмурна под дъгата на ръцете му, а когато се озова откъм гърба му, нанесе удар с пета в сгъвката на коляното му. Звярът преви крак и падна настрани в снега.

В същия миг до ушите на Лари достигна нов рев и когато се обърна в посоката, откъдето беше дошъл, видя как от покрива на къщата скачат още две космати чудовища. Щом се приземиха, удариха юмруци в земята и около тях се разхвърча сняг. Младежът очакваше да го атакуват всеки момент, но те спряха, когато изведнъж откъм гърба му се разля меко синьо сияние.

Лари нямаше време да се завърти. Мощна вълна го удари в гърба и го запрати напред по лице в снега. Когато надигна глава, видя приближаващите се към него космати крака.

— Да го убием ли, господарю? — изръмжа едно от чудовищата.

— Не! — последва злорад старчески смях. — Доведете ми го долу в подземието, при останалите. Имам планове за него.

Един космат юмрук удари Лари по главата и светът пред погледа му причерня. Искаше да вярва, че магията ще му помогне да се съвземе, но единственото, което усети, преди да изпадне в безсъзнание, беше как някой го хваща за крака и започва да го влачи в снега.

Когато Лари отвори очи, картината бавно започна да се прояснява. Установи, че се намира в древен храм. Целият беше облян в зелена светлина. По средата бе поставен черен олтар, върху който лежеше камък, голям колкото мъжки юмрук. Той пулсираше в зелено и обливаше храма със светлина. Около него танцуваше мъж в черна роба, който напевно изричаше заклинанието на странен ритуал. На моменти сиянието на камъка се засилваше и една невидима стена изблъскваше стареца встрани, а когато отслабваше, в тялото на танцьора се вливаха снопове зелена светлина.

Сякаш усетил, че Лари идва на себе си, мъжът прекъсна ритуала и със ситни крачки се приближи към младежа.

— А… хлапакът се събуди — изрече със старческия си глас. — Мислеше, че ще се промъкнеш незабелязано? — изкикоти се. — Наблюдавам те отдавна. Слугите ми ме предупредиха за теб. Дори си мислех да ги пратя обратно, за да те хванат, но ти сам дойде тук.

— Къде е Изида? — изсъска Лари.

— Къде ли? — опули се магьосникът, а после се ухили. — Скоро ще разбереш.

Младежът скокна от място, за да го сграбчи. Искаше да му извие врата, но веригите, в които го бяха оковали, го възпряха и падна по лице на пода. Болка проряза крайниците му.

— Заболя ли те? — Мъжът в робата заговори с престорена загриженост.

— Не — стисна зъби Лари.

— Браво! — изръкопляска му старецът и плесна с ръце. — Доведете момичето и мумията. — Наведе се към младежа. — Нали търсеше своята Изида? — рече му подигравателно. — Ето я — посочи с ръка към вратата в срещуположния край на храма. Тя се отвори и Лари видя как две от косматите чудовища въведоха в помещението Изида и фараона. Двамата бяха оковани във вериги. Жената накуцваше и по лицето й имаше синини и петна от засъхнала кръв.

— Животно! — изрева безпомощно младежът.

Магьосникът се ухили доволно.

— Лари? — провикна се изнемощяло жената. — Добре ли си? Извинявай, че те замесих в това.

— Дръж се — отвърна й младежът. — Ще те измъкна оттук.

Старецът се закиска.

— Колко трогателно! — извади от джоба си странната кесия, която Лари беше намерил в саркофага. — И как мислиш да го направиш, когато прахът на мъртвите е у мен? — Размаха го, така че да могат да го видят Изида и фараона. По лицето на жената прочете отчаяние и това го зарадва. — Вече няма да имаш нужда от него, защото съвсем скоро силата на камъка ще бъде моя и мъртвите ще се подчиняват само на мен. — Обърна се към младежа и извади от джоба фигурката на Буда. Попаднала в ръцете на стареца, тя беше загубила магията си и отново се беше превърнала в обикновена фигура. — А това да не е мини статуетката на бога на алкохолиците? — изсмя се.

— Не — отвърна Лари. — Това е Веселият Буда.

— Няма що, много е весел! — Загубил интерес от предметите, магьосникът ги прибра обратно в джоба си. — Стига приказки. Остана последната част от ритуала. — Приближи се до Изида. Погали я с пръсти, а после делово заповяда на едното от чудовищата: — Заведи я при олтара.

Създанието се подчини. Хвана веригата, с която бе окована жената, и я задърпа в посока на олтара. Изида падна на пода. Лицето й се изкриви от болка, но не издаде звук. Бързо се изправи и закуцука след чудовището. Не искаше да достави удоволствие на магьосника със страданието си.

— Пусни я! — не се сдържа Лари и извика.

— Искаш да кажеш нещо? — подигравателно се обърна към него старецът.

— Пусни я — рече по-спокойно младежът. — Иначе ще съжаляваш.

— Заплашваш ли ме? — недоумяваше магьосникът. — Ти си окован във вериги и прикован за стената, а аз имам две свободни ръце и… — От ръкава си измъкна назъбен кинжал, чиято дръжка бе изработена от кост. — Това — ухили се. — Знаеш ли какво е то?

Лари не отвърна.

— Жертвен кинжал, глупако — рече. — И сега ще го ползвам, за да довърша ритуала. Настъпи време да извърша жертвоприношението. И познай кого ще принеса в жертва. — На лицето му се бе изписала дебилна усмивка. — Твоето любимо момиче.

Още преди да го спомене, младежът разбра кого има предвид старецът. Бяс изпълни жилите му.

— Ще те убия! — изкрещя младежът.

— И как ще го направиш? — продължаваше да му се подиграва магьосникът. — Аз ти отнех силата. Всичко свърши и сега си просто обикновен хлапак.

— Не го слушай, Лари — обади се Изида. — Това не е краят. Фараонът неслучайно е пристигнал в твоя дом. Избрал го е заради теб, защото притежаваш силата.

— Каква сила? — недоумяваше младежът.

— Светлината. Спомни си какво видя в огледалото. Спомни си зелената светлина в очите си. Тя носи силата. — Изида плачеше. — Всеки има съдба. Аз посрещнах моята. Ти посрещни своята.

Старецът закрачи с маршова стъпка към жената.

— Стига глупости! — изкрещя в пристъп на гняв и замахна с кинжала.

— Помни ме с добро — извика Изида, преди острието да я прониже и да остави дълбока диря в гърдите. — Кръвта ми ще отклю-у-у-чи си-и-и-л-а-а-а-т-а-а-а… — Гласът й замлъкна, а от устата й рукна кръв. Подът се обагри в алено.

— Не! — изрева младежът и удари с лакти стената. — Не… — прошепна миг по-късно, докато по страните му се стичаха сълзи. Нежно го милваха, а после падаха на земята.

И тогава в лицето го блъсна ярка светлина.

Беше зелена.

Притвори инстинктивно очи, но картината остана запечатана в съзнанието му. Свличащото се тяло на жената. Прегърбеният тъмен силует на стареца. Оцапаното в кръв острие. Мумията и камъка.

— Пр-р-рахъ-ъ-ът. — В главата му прозвуча провлаченият глас на фараона. — Донеси-и-и ми го-о-о.

Зелената светлина го погълна. Усещаше как пропада в нея, а под краката му се заформя огромна фуния, която пулсира в цялата гама на зеленото. Тя го пое и завъртя в продължителна поредица от тунели, за да го изплюе накрая сред мрака.

Лари отвори очи и видя до себе си да лежи странната кесия, която беше намерил в саркофага. Чу над себе си напевният глас на стареца. Раздвижи ръце и крака, за да установи, че бяха свободни. После подскочи и се хвана за ръба над него. Подаде глава и видя собственото си тяло да виси оковано във вериги.

Прозрението го срази. Намираше се в джоба на магьосника и гледаше през очите на фигурката.

Веселият Буда грабна кесията, скочи от джоба на стареца и побягна с всички сили към мумията. Магьосникът обаче го усети. Бръкна в джоба със свободната си ръка и след като установи, че е празен, изпищя от ужас.

— Дръжте го! — заповяда на двете чудовища.

Те тръгнаха едно към друго, размахвайки огромните си лапи в опит да уловят бягащата фигурката, но увлечени в гонитбата, се сблъскаха едно в друго. Удариха главите си и паднаха по гръб на пода.

— Глупаци! — извика разгневено магьосникът. — Все аз ли трябва да върша цялата работа?

После насочи свободната си ръка към Веселия Буда и изстреля по него няколко светкавици. Човечето извъртя глава назад мигове преди първата да излети към него. Видя какво ще направи магьосникът и започна да бяга на зигзаг. Това затрудни стареца и той не успя да го порази. Зарядите удариха пода, пръснаха парченца камък и вдигнаха прах, но не спряха победоносния бяг на малкото човече.

Последната светкавица отхвръкна от пода и удари оковите на мумията. Скъса ги и освободи ръцете на фараона. Веселият Буда стигна до него. Хвърли кесията, а мумията я хвана с бинтованите си пръсти.

Магьосникът се втренчи ужасен във фараона. Но бързо се овладя, хвърли кинжала и направи движение с ръце, чрез което извика във въздуха пред себе си червеникава пентаграма. По лъчите й се подредиха пет символа и се стекоха към петоъгълника в средата. Само още миг и магията щеше да бъде завършена.

Когато фараонът развърза връвта на кесията, от нея се заизнизаха призрачни бинтовани фигури, играещи и извиващи се гъвкаво като змии. Разнесе се нечленоразделно боботене на множество тенорни гласове.

Старецът изпищя и направи няколко безполезни опита за нова магия, но всеки път пентаграмата се разпадаше още преди да се появят символите по върховете й. Едва тогава се реши на последната отчаяна стъпка — да вдигне камъка от олтара, преди призраците да го наобиколят.

— Ще го счупя! — закани се с пискливия си старчески глас. — Не се шегувам — побърза да добави и му се стори, че улавя зловещи усмивки по лицата на мъртвите. Изведнъж зеленото сияние на камъка се спусна бързо по ръката му и, преди да успее да направи каквото и да било, обгърна цялото му тяло. Устата му се отвори в опит да изкрещи, но гласът му се изгуби. Лицето му се сгърчи от ужас, а кожата се вкамени. После каменната фигура на магьосника се пропука и пръсна на парчета.

Фараонът изрече някакво неразбираемо заклинание с боботещия си глас и духовете на мъртвите се прибраха обратно в кесията. После я завърза здраво. Приближи се до олтара и взе камъка.

Веселият Буда притвори очи и замръзна.

Лари простена и отвори очи. Отново беше в собственото си тяло. След всичко, което бе видял и преживял, сега повече от всякога му се искаше никога да не го напуска. Магията на стареца се беше разпаднала и веригите сами се бяха разтворили, за да освободят крайниците му.

Изправи се и притича до тялото на Изида. То лежеше безжизнено на пода като един зловещ паметник на смъртта и човешката алчност. Магьосникът я беше убил заради фалшива сила, която никога нямаше да притежава. А тя се беше пожертвала заради него и фараона. Младежът взе ръката й в своята. По страните му се стичаха сълзи. Всичко беше започнало толкова налудничаво, а сега, когато вече беше свършило и тя лежеше мъртва в краката му, сърцето му се свиваше от болка — болка заради това, което й се беше случило, и защото я бе загубил. Колко жалко, че хората оценяваха нещата около себе си чак когато ги изгубеха.

Фараонът се доближи до него и постави ръка на рамото му. Лари завъртя глава и срещна искрящите му елмазени очи.

— Здра-а-асти-и-и ка-а-ак си-и-и? — запита го мумията и младежът се засмя, защото си спомни, че беше ползвал същият израз, когато саркофагът пристигна у тях. Но не отвърна. Не знаеше какво да каже.

Фараонът се наведе над тялото на Изида и постави камъка върху гърдите й. Докосна с пръст първо челото на жената, а след това челото на Лари. В този странен миг младежът не почувства ни най-малка уплаха. Зеленикавото сияние, което се стече по пръстите на мумията и обгърна телата им, носеше само топлина и доброта.

Светът се изкриви в начупени картини. Ръбатите парчета придобиха вид на размазани цветове — бяха се превърнали в хаотично нахвърляни палитри. Реалността заприлича на драсканица, нацапана с акварелни боички върху лист хартия. Цветовете се преливаха във въртяща се спирала, която бавно започна да увеличава оборотите си. Палитрите вече почти се бяха изгубили в размазаната цапаница.

— Ос-с-свобожда-а-авам те-е-е — бяха последните думи, които младежът чу, преди картината да експлодира.

Звънецът извади Лари от съня.

Младежът се надигна сънено от леглото и седна на ръба му. Все още носеше дрехите от миналата нощ. Дори не си беше направил труда да се събуе.

— Идвам! — извика Лари, прозя се и стана от леглото. С бавни крачки се приближи до вратата. В ключалката нямаше ключ и се почуди къде го беше оставил през нощта, но не му се наложи да го търси. Щом завъртя дръжката, вратата се отвори сама.

На прага стоеше младо момиче.

Приличаше на жената от сънищата му. Високо, стройно, с добре поддържано тяло, кафеникава кожа, приятни черти на лицето и леко подчертани в черно мигли. Беше оплела дългата си черна коса на плитки. Носеше тесни розови панталони и бяло скиорско яке.

— Здрасти — рече тя и се усмихна.

— Здрасти — смотолеви младежът и се опита да си спомни името й. Но колкото повече се напрягаше, толкова повече започваше да се убеждава, че не я познава.

— Бети — представи се момичето. — Снощи се запознахме на партито в Памела.

— Да. Спомням си — излъга Лари.

— Надявам се, че не съм те събудила.

— Не — махна с ръка. — Аз тъкмо ставах. Влез.

Покани я в хола и в мига, в който затвори вратата след нея, се сети, че там носачите бяха оставили сандъка със саркофага. Не можа да я изпревари и тя влезе преди него. Изтръпна при мисълта как ще изпищи при вида на нещото в хола. Но саркофагът го нямаше. Изуми се. Дали всичко беше сън, или халюцинация, плод на алкохола? Не можеше да си отговори, нито да намери разумно обяснение.

— Извинявай за това, че те събудих — рече мило Бети. — Вчера вечерта си замина много рано и реших да намина насам, за да видя как се чувстваш.

— Добре съм — изчерви се младежът.

— Радвам се да го чуя. — Този път усмивката й му се стори още по-очарователна.

— Да те черпя едно питие?

— Може.

Лари побърза да се скрие в кухнята. Не знаеше защо, но за пръв път се чувстваше толкова неловко пред момиче. „Какво ми става?“ — рече си и отвори вратата на хладилника. Посегна към бутилката червено вино, но се вцепени. В нея беше останала само малко течност на дъното.

— Здрасти, мой човек — долетя един познат глас от долния рафт. — Да знаеш, ама има да ми даваш още една бутилчица винце. — Малката керамична фигурка на Веселия Буда се залюля и падна тромаво на задните си части.

Младежът затръшна вратата на хладилника.

— Лари? — провикна се Бети от хола. — Какво има?

— Виното е свършило — рече и побърза да се върне при момичето. — Искаш ли да се разходим към центъра и да пием по кафе в някое заведение?

— Да — съгласи се тя. — Тъкмо щях да ти го предложа.

— Тогава да тръгваме.

— Хей! — Гласът на Веселия Буда долетя глухо вътре от хладилника. — Кой изгаси осветлението?

А там, някъде сред върволицата от тунели в старата пирамида, зад механичната врата, фараонът погали нежно камъка в своята бинтована ръка. Той му отвърна с мекото си зелено сияние. Влагайки още повече нежност, мумията постави камъка върху олтара и из помещението заискряха нови снопове лъчиста светлина. Пречупвайки се игриво във водопади от цветове, въртейки се весело, те донесоха със себе си топлина и доброта.

Фараонът стоя така няколко мига, захласнат в заобиколилата го красота, а после тромаво отвори саркофага, влезе вътре и бавно го затвори. Сега вече можеше да продължи спокойно своя сън.