Мечокът и Славеят

упирите.

- Добра работа - отвърна Морозко. - Един новороден упир, убит на

дневна светлина, блед домовой, вкопчил се в живота, и момиче, побягнало като глупачка в снега.

Вася преглътна.

- Има един талисман - каза тя. - Бавачката ми го даде. От баща ми е.

Той ми помогна в нощите, когато дойдоха упирите. Може да помогне

пак.

Тя извади сапфира изпод рубашката си. Беше студен и тежък в

ръката й. Когато го завъртя на светлината на огъня, сребристосиният

скъпоценен камък проблесна с шестолъчата си звезда.

Дали си въобразяваше, или лицето на Морозко стана малко по-бледо? Беше стиснал устни, а очите му изглеждаха дълбоки и

безцветни като вода.

- Малък талисман - отвърна Морозко. - Древна, крехка магия, която да

предпази едно момиче, което е още дете. Нещо незначително пред

Мечока.

Но погледът му се задържа върху медальона.

Вася не видя това. Тя пусна огърлицата. Наведе се напред.

- През целия си живот - започна тя - ми казваха къде да отида и кога да

се върна. Казваха ми как ще живея и ми казваха как трябва да умра.

Че трябва да бъда слугиня на някой мъж и кобила, която да му

доставя удоволствие, или че трябва да се скрия зад стените и да

отдам плътта си на един студен, мълчалив бог. Бих отишла в пастта

на самия ад, ако сама съм избрала този път. Бих умряла още утре в

гората, вместо да живея сто години живот, който ми е бил наложен.

Моля те. Моля те, позволи ми да ти помогна.

За момент сякаш Морозко се поколеба.

- Не ме ли чу? - най-сетне отвърна той. - Ако Мечокът вземе твоя

живот, е, тогава брат ми ще бъде свободен и аз няма да мога да сторя

нищо. По-добре да стоиш далеч от него. Ти си само една девойка.

Прибери се у дома, където си в безопасност. Това ще ми помогне -

така е най-добре. Носи своя скъпоценен камък. Не отивай в

манастир. - Тя не забеляза суровата извивка на устата му. - Ще се

намери някой мъж, който да се ожени за теб. Ще се погрижа за това.

Ще ти дам зестра - истинско богатство, както е в приказката. Това

няма ли да ти хареса? Злато върху китките и шията ти - най-хубавата

зестра в цялата Рус?

Вася внезапно се изправи и събори стола на пода. Тя не можа да

намери подходящите думи. Изтича навън в нощта, боса и гологлава.

Соловей хвърли гневен поглед на Морозко и я последва.

Къщата потъна в тишина, нарушавана само от пропукването на

огъня.

- Не се справи добре - укори го кобилата.

- Нима сбърках? - попита Морозко. - По-добре е тя да се прибере у

дома. Брат й ще я защити. Мечокът ще бъде вързан. Ще се намери

мъж, който да се ожени за нея и тя ще живее в безопасност. Трябва

да носи скъпоценния камък. Трябва да живее дълго и да си спомня.

Няма да й позволя да рискува живота си. Добре знаещ какво е

заложено на карта.

- Това значи да отречеш онова, което е тя. Тя ще повехне.

- Млада е. Ще се приспособи.

Кобилата не отвърна нищо.

***

Вася не знаеше колко дълго е яздила. Соловей я беше последвал в

снега и тя слепешката се беше качила на гърба му. Би го яздила вечно, но накрая конят я върна до еловата горичка. Къщата сред елите

потрепваше пред погледа й.

Соловей разтърси гривата си.

- Слизай - каза той. - Вътре има огън. А на теб ти е студено, уморена си и си

изплашена.

- Не съм изплашена! - сопна се Вася, но слезе от гърба на коня.

Трепна, когато краката й се удариха в снега. Накуцвайки, се

провря между елите и с препъване прекрачи познатия й праг. Огънят в

печката се издигна високо. Вася съблече мокрите си горни дрехи, без

да забелязва мълчаливите слуги, които ги отнесоха. Някак успя да се

добере до огъня. Отпусна се на стола. Морозко и бялата кобила бяха

заминали.

Накрая изпи чаша медовина и задряма, сложила премръзналите

пръсти на краката си близо до печката.

Огънят догоря, но момичето продължаваше да спи. В най- тъмната

част от нощта тя сънуваше.

Беше в килията на Константин. Въздухът вонеше на пръст и кръв и едно чудовище се

беше навело над размахващото ръце тяло на свещеника. Когато то вдигна лице, Вася

видя, че целите му устни и брадичката му са покрити със съсирена кръв. Тя вдигна ръка

да го прогони и то изпищя, изскочи пред прозореца и изчезна. Вася коленичи до леглото и

започна да опипва разкъсаните одеяла.

Но лицето между ръцете и не беше това на отец Константин. В нея се взираха

мъртвите сиви очи на Альоша.

Вася чу ръмжене и се обърна. Упирът се беше върнал и той беше Дуня - мъртвата,

олюляваща се Дуня, която беше влязла наполовина през прозореца. Устата й беше

зейнала дупка, костите се подаваха от върховете на пръстите и - Дуня, която и беше

като майка. И после сенките върху стената на свещеника се превърнаха в една сянка -

едноока сянка, която и се изсмя.

- Плачи - каза тя. - Ти си уплашена. Това е вкусно.

Всички икони в ъгъла оживяха и изпищяха одобрително.

Сянката също отвори уста да се засмее и в следващия момент тя

вече не беше никаква сянка, а мечок - огромен, гладен и озъбен мечок От устата му

изригна пламък и тогава стената се запали. Къщата й гореше. Чу Ирина да пищи

някъде.

Между пламъците се показа едно ухилено, покрито с петна, синкаво лице, с голяма

тъмна дупка на мястото, където трябваше да е едното око.

- Ела - каза то. - Ще бъдеш с тях и ще живееш вечно.

Мъртвите й брат и сестра стояха до това привидение и сякаш я

викаха иззад пламъците.

Нещо твърдо удари Вася по лицето, но тя не му обърна внимание.

Протегна ръка.

- Альоша - извика тя. - Льошка!

Но рязката болка се появи, по-остра отпреди. Вася беше изтръгната

от съня си и задавено нададе нещо средно между ридание и вик.

Соловей я буташе разтревожено с носа си - беше захапал горната част

на ръката й. Тя сграбчи топлата му грива. Ръцете й бяха като две буци

лед, зъбите й тракаха. Тя зарови лице в козината му. Главата й беше

изпълнена с викове и онзи смеещ се глас. Хайде, ши никога повече няма да ги

видиш. След това чу друг глас и усети струя леденостуден въздух.

- Върни се, добитък такъв.

Откъм Соловей се чу възмутено цвилене и после Вася почувства

студени ръце върху лицето си. Когато се опита да погледне, всичко, което успя да види, беше горящата къща на баща й и едноокият мъж, който я викаше.

- Забрави го - каза едноокият. - Ела тук.

Морозко я удари през лицето.

- Василиса Петровна, погледни ме.

Имаше усещането, че й се наложи да измине огромно разстояние, но

накрая успя да се фокусира върху очите му. Не можеше да види

къщата в гората. Всичко, което виждаше, бяха елите, снегът, конете и

нощното небе. Леденостуденият въздух се виеше около нея. Вася се

опита да успокои паникьосаното си дишане.

Морозко изсъска нещо, което тя не успя да разбере. После...

- Вземи - каза той. - Пий.

Усети медовина върху устните си и помириса меда. Преглътна, задави се и отпи. Когато вдигна глава, чашата беше празна и дишането

й се беше забавило. Можеше отново да види стените на къщата, макар

че ръбовете им потрепваха. Соловей тикаше голямата си глава до

нейната и докосваше с устни косата и лицето й. Тя се засмя немощно.

- Добре съм - започна тя, но смехът й се превърна в сълзи и тя избухна

в плач.

Закри лице.

Морозко я наблюдаваше, присвил очи. Тя все още можеше да

почувства отпечатъка на ръцете му и едната й буза пулсираше там, където я беше ударил.

Най-сетне сълзите й намаляха.

- Сънувах кошмар - обясни тя.

Не можеше да погледне към него. Прегърби се върху стола. Беше й

студено и бе смутена и лепкава от сълзите.

- Не съвсем - възрази Морозко. - Беше повече от кошмар, беше моя

собствена грешка. - Когато видя, че тя потрепери, той издаде звук на

нетърпение. - Ела тук при мен, Вася. - Когато тя се поколеба, той

добави рязко: - Няма да те нараня, дете, и това ще те успокои. Ела тук.

Объркана, тя се изправи, като сдържаше с мъка напиращите нови

сълзи. Той я уви в наметало. Тя не знаеше откъде го е намерил - може

би го беше създал с магия от въздуха. Той я вдигна и се отпусна с нея в

ръце на топлата пейка край печката. Беше нежен. Дъхът му беше

зимният вятър, но плътта му бе топла и сърцето му биеше под ръката

на Вася. Тя искаше да се отдръпне да го погледне гневно с цялата си

гордост, но й беше студено и изпитваше страх. Усещаше пулса в ушите

си. Несръчно положи глава в извивката на рамото му. Той прокара

пръсти през разпуснатата й коса. Постепенно треперенето й се

успокои.

- Сега съм добре - призна малко несигурно след известно време. -

Какво имаше предвид, като каза, че това е твоя грешка?

Тя по-скоро почувства, отколкото чу смеха му.

- Медвед е господарят на кошмарите. За него гневът и страхът са като

месото и напитките и така пленява умовете на хората. Прости ми, Вася.

Тя не отвърна нищо.

След известно време той каза:

- Разкажи ми за съня си.

Вася му разказа. Докато говореше, пак се разтрепери, а той я

държеше и мълчеше.

- Беше прав - призна накрая Вася. - Какво знам аз за древната магия, древните съперничества или каквото и да било друго? Но

аз трябва да се прибера у дома. Мога да защитя семейството си, поне

за известно време. Татко и Альоша ще разберат, когато им обясня.

Картината на мъртвия й брат разкъса сърцето й.

- Много добре - съгласи се Морозко.

Тя не го гледаше и не видя мрачното му лице.

- Мога ли да взема Соловей с мен? - колебливо попита Вася. - Ако той

желае да дойде?

Соловей я чу и разтърси грива. Наведе глава, за да погледне Вася с

едното си око.

- Където отидеш ти, отивам и ад - каза жребецът.

- Благодаря ти - прошепна Вася и го погали по носа.

- Ще тръгнеш утре - намеси се Морозко. - Поспи през останалата част

от нощта.

- Защо? - попита Вася и се дръпна назад, за да го погледне. - Ако

Мечокът ме очаква в сънищата ми, със сигурност няма да спя.

- Но този път ще спиш - усмихна се криво Морозко. - Дори и в

сънищата ти Медвед не би се осмелил да влезе в къщата ми, ако си

бях тук.

- Откъде знаеше, че сънувам? - попита Вася. - Как се върна навреме?

- Знаех - повдигна вежда Морозко. - И се върнах навреме, защото под

тези звезди няма нищо, което да препуска по-бързо от бялата кобила.

Вася отвори уста да зададе поредния въпрос, но изтощението я заля

като вълна. На прага да заспи, тя се отърси от сънливостта, внезапно

уплашена.

- Не - прошепна Вася. - Недей... Не бих могла да го понеса отново.

- Той няма да се върне - отвърна Морозко. - Гласът му прозвуча

спокойно до ухото й. Тя усети годините в него и силата му. - Всичко

ще бъде наред.

- Не си отивай - прошепна тя.

През лицето му премина нещо, което тя не можа да прочете.

- Няма - успокои я той.

И в следващия момент това нямаше значение. Сънят беше като

голяма тъмна вълна, която я заля и премина през нея. Клепачите й

потрепнаха и се затвориха.

- Сънят е братовчед на смъртта, Вася - прошепна той над главата й. - И

те ми принадлежат.

Както беше обещал, той все още беше там, когато Вася се събуди. Тя

изпълзя от леглото и отиде до огъня. Той седеше напълно неподвижен, загледан в пламъците. Сякаш изобщо не беше помръднал. Ако Вася се

вгледаше по-внимателно, можеше да види гората около него, а той

седеше, безформен в средата, като огромно бяло мълчание. Но после

тя се отпусна на стола, той се огледа и част от отдалечеността напусна

лицето му.

- Къде ходи вчера? - попита го тя. - Къде беше, когато Мечокът знаеше, че си далеч?

- Тук-там - отвърна Морозко. - Донесох ти подаръци.

Край огъня лежеше купчина вързопи. Вася им хвърли поглед.

Морозко повдигна подканващо вежди и тя съвсем по детски веднага

отиде до първия вързоп и го отвори с разтуптяно сърце. В него имаше

зелена рокля в комплект с червено, подплатено с кожа от самур

наметало. Имаше и ботуши, направени от филц и кожа, с бродирани

върху тях пурпурни горски плодове. Имаше също и украшение за

глава за косата й и бижута за пръстите й - много бижута. Вася ги

претегли на ръка. Имаше сребро и злато в дисаги от тежка кожа.

Имаше сребротъкан плат и скъпа мека материя, която й беше

непозната.

Вася погледна във всички вързопи.

Аз съм момичето от приказката - каза си тя. - Това е богатството. Сега той ще

ме отведе обратно в къщата на баща ми, отрупана с подаръци.

Тя си спомни ръцете му през нощта - няколко мига на нежност.

Не, това не означаваше нищо. В историята не става така. Аз просто съм момичето

от приказката, а той е злият демон Мраз. Девицата напуска гората, омъжва се за

красив мъж и забравя напълно за магията.

Защо изпитваше такава болка? Тя остави плата настрани.

- Това зестрата ми ли е? - Гласът й беше тих.

Не знаеше какво е изписано на лицето й.

- Трябва да имаш такава - отвърна Морозко.

- Не и от теб - прошепна Вася, Тя видя, че той е изненадан. - Ще

отнеса твоите кокичета на мащехата си. Соловей ще дойде с мен в

Лесная Земля, ако желае. Но няма да взема нищо друго от теб, Морозко.

- Нищо ли няма да вземеш от мен, Вася? - попита Морозко и това беше

единственият път, когато тя чу човешки глас.

Вася се олюля назад и се спъна в богатствата, разпръснати в краката

й.

- Нищо! - Тя знаеше, че той знае, че тя плаче, и се опита да говори

разумно. - Вържи брат си и ни спаси. Аз се прибирам у дома.

Наметалото й висеше край огъня. Тя обу ботушите си и взе

кошницата с кокичетата. Част от нея искаше той да възрази, но

Морозко не го направи.

- Тогава призори ще преминеш през бариерата на вашето село -

отвърна Морозко. Изправи се и замълча за момент. - Вярвай в мен, Вася. Не ме забравяй.

Но тя вече беше прекрачила прага и бе излязла навън.

***26 ***

ТАМ, КЪДЕТО СНЕГЪТ СЕ ТОПИ

Тя е просто една жалка смахната глупачка - помисли си Константин

Никонович. - Той каза, че няма да я убие. Трябва да го накарам да ме остави на мира.

Никой не трябва да знае да това.

Сива зора и изгряващо червено слънце. Къде е границата, да която

говореше той? В гората. Кокичета. Старият дъб, преди зазоряване.

Константин се промъкна в спалнята на Ана и я докосна по рамото.

Дъщеря й спеше до нея, но Ирина не се размърда. Той сложи ръка

върху устата на Ана, за да заглуши писъка й.

- Елате с мен веднага - каза й той. - Бог ни призова.

Той я огледа. Тя лежеше неподвижна, със зяпнала уста. Той я целуна

по челото.

- Елате - подкани я.

Тя го гледаше с широко отворени очи, които внезапно се бяха

изпълнили със сълзи.

- Да - отвърна Ана.

Последва го като куче. Константин се беше подготвил да шепне, да

говори глупости, но бе нужен само един поглед и тя го последва. Беше

тъмно, но небето на изток изсветляваше. Беше много студено. Той я

уви с наметалото й и я изведе от къщата. Бяха минали месеци, откакто

Ана не бе излизала навън дори и през деня, но сега тя го следваше

само леко задъхана, докато пресякоха границите на селото.

Стигнаха go един стар дъб, съвсем малко по-навътре в гората.

Константин не го беше виждал никога преди. Зимата беше навсякъде

около тях - покривката от леденостуден сняг, твърдата като желязо

пръст и реката като син мрамор. Но под дъба снегът се беше стопил и

когато Константин се приближи, видя, че земята е покрита с кокичета.

Ана сграбчи ръката му.

- Отче - прошепна тя. - О, отче, какви са тези цветя там? Все още е

зима - твърде рано е за кокичета.

- Времето се затопля - отвърна Константин, чувствайки се уморен, отвратен и уверен. - Хайде, Ана.

Тя обви ръка около неговата. Докосването й беше като на дете. На

светлината на зората той можеше да види черните дупки между зъбите

й. Константин я дръпна по-близо до дървото с неговия килим от

ненавременни кокичета. Все по-близо и по-близо.

И внезапно се озоваха на поляна, която никой от двамата никога не

беше виждал. Дъбът се издигаше самотен в средата, а белите цветя се

бяха скупчили около древните му стърчащи корени. Небето беше бяло.

Земята бе покрита с киша, която се превръщаше в кал.

- Добра работа - каза гласът.

Той сякаш идваше от въздуха, от водата. Ана нададе сподавен писък.

Константин видя една сянка върху снега, която се беше разраснала

чудовищно голяма, дълга и разкривена - най-черната сянка, която

някога беше виждал. Но Ана не гледаше сянката, а празното

пространство зад нея. Тя посочи с треперещ пръст и изпищя.

Продължи да пищи отново и отново.

Константин погледна там, където гледаше Ана, но не видя нищо.

Сянката сякаш се протегна и потрепери като куче, погалено от

стопанина си. Писъците на Ана разцепиха празния въздух. Светлината

беше матова и слаба.

- Добра работа, слуга мой - повтори сянката. - Тя е всичко, което бих

могъл да пожелая. Може да ме вижда и е уплашена. Пищи, ведма, пищи.

Константин се почувства празен отвътре и странно спокоен. Той

избута Ана далеч от себе си, макар че тя размахваше ръце и драскаше.

Ноктите й се забиваха в неговата облечена във вълна ръка.

- Сега изпълни обещанието си - каза Константин. - Остави ме на мира.

Върни момичето.

Сянката застина неподвижно, като глиган, доловил далечните

стъпки на ловеца.

- Прибери се у дома, божи човече - отвърна тя. - Прибери се и чакай. Момичето ще дойде при

теб. Кълна се.

Ужасените писъци на Ана станаха още по-оглушителни. Тя се

хвърли на земята и започна да целува краката на свещеника, обвила

ръце около него.

- Батюшка - умоляваше го тя. - Батюшка! Моля те... недей. Не ме

оставяй, умолявам те. Умолявам те! Това е дявол. Това е дяволът!

Константин беше изпълнен с уморено отвращение.

- Много добре - обърна се той към сянката.

Отблъсна Ана настрани:

- Съветвам те да се молиш.

Риданията й станаха още по-силни.

- Тръгвам - каза Константин на сянката. - Ще чакам. Не се отричай от

думата си.

***27***

ЗИМНИЯТ МЕЧОК

Вася се върна в Лесная Земля при първите лъчи на ясната зимна зора.

Соловей я отнесе до онази част от оградата, която беше най-близо до

къщата. Когато се изправи върху гърба му, тя успя да стигне до върха

на стената от колове.

- Ще те чакам, Вася - каза жребецът. - Ако се нуждаеш от мен, трябва само да ме

повикаш.

Вася сложи ръка върху врата му. След това прескочи оградата и

падна в снега.

Откри Альоша сам в зимната кухня да крачи напред-назад

въоръжен, увит в наметало и с ботуши на краката. Той я видя и се

закова на място. Братът и сестрата се гледаха втренчено.

После Альоша направи две крачки, сграбчи я и я придърпа към себе

си.

- За бога, Вася, уплаши ме - каза той с уста, заровена в косата й. -

Мислех, че си мъртва. Проклети да са и Ана Ивановна, и упирите -

мислех да отида да те търся. Какво се случи? Ти... дори не изглежда

да ти е студено. - Той я отдалечи малко от себе си. - Изглеждаш

различна.

Вася си спомни за къщата в гората, хубавата храна, почивката и

топлината. Спомни си за безкрайната езда в снега и за Морозко, за

начина, по който я гледаше вечерта през огъня.

- Може би съм различна. - Тя хвърли цветята.

Альоша зяпна.

- Къде? - запелтечи той. - Как?

Вася се усмихна криво.

- Подарък са - отвърна тя.

Альоша протегна ръка и докосна едно крехко стъбълце.

- Няма да свърши работа, Вася - каза той, когато дойде на себе си. -

Ана няма да спази обещанието си. Селото вече е ужасено. Ако се

разчуе за тези....

- Няма да им казваме - прекъсна го Вася с твърд глас. - Това е

достатъчно, за да спазя моята част от сделката. В средата на зимата

мъртъвците отново ще лежат кротко. Татко ще се прибере у дома и

двамата с теб ще го накараме да се вразуми. Междувременно трябва

да пазим къщата.

Тя се обърна към печката.

В този момент Ирина влетя, препъвайки се в стаята.

- Васочка! - нададе вик тя. - Ти се върна. Толкова ме беше страх.

Тя обви ръце около Вася и Вася погали косата й. Ирина се отдръпна.

- Но къде е мама? - попита тя. - Не беше в леглото, макар че

обикновено спи толкова дълго. Мислех, че е в кухнята.

Вася сякаш усети студени пръсти да докосват врата й, макар да не

беше сигурна защо.

- Може би е в църквата, пиленце - предположи тя. - Ще отида да видя.

Междувременно ти донесох малко цветя.

Ирина грабна цветята и ги притисна към устните си.

- Толкова скоро. Да не би вече да е пролет, Васочка?

- Не - отвърна Вася. - Те са само обещание за пролетта. Пази ги

скрити. Трябва да отида да намеря майка ти.

В църквата нямаше никой друг, освен отец Константин. Вася

стъпваше безшумно в тишината. Иконите сякаш се взираха в нея.

- Ти - уморено каза Константин. - Той изпълни обещанието си.

Свещеникът не извърна поглед от иконите.

Вася го заобиколи и застана между него и иконостаса.

В хлътналите му очи гореше слаб пламък.

- Дадох всичко за теб, Василиса Петровна.

- Не всичко - възрази Вася. - Тъй като очевидно гордостта ви е

непокътната, както и илюзиите ви. Къде е мащехата ми, батюшка?

- Не, наистина дадох всичко - настоя Константин. Гласът му стана по-силен. Той сякаш говореше въпреки желанието си. - Мислех, че

гласът е на Бог, но не беше така. И останах сам с греха си - да те

искам. Слушах дявола, за да те махна от себе си. Сега никога повече

няма да съм чист.

- Батюшка, какъв е този дявол? - попита Вася.

- Гласът в мрака - отвърна Константин. - Онзи, който докарва бурите.

Сянката върху снега. Но той ми каза...

Константин закри лицето си с ръце. Раменете му се разтърсиха.

Вася коленичи и свали ръцете от лицето му:

- Батюшка, къде е Ана Ивановна?

- В гората - отвърна Константин. Той гледаше лицето й като

хипнотизиран, подобно на Альоша. Вася се зачуди какво ли беше

променила в нея къщата в гората. - Със сянката. Това е цената за

греховете ми.

- Батюшка - много предпазливо го попита Вася, - в тази гора имаше ли

голям, черен и разкривен дъб?

- Разбира се, познаваш това място - каза Константин. - То е

свърталище на демони.

В този момент той се стресна. Лицето на Вася беше изгубило

напълно цвета си.

- Какво има, момиче? - попита я той с нотка от предишното си

високомерие в гласа. - Не можеш да скърбиш за тази смахната

старица. Тя би предпочела да си мъртва.

Но Вася вече тичаше към къщата. Вратата се тръшна зад гърба й.

Беше си спомнила как мащехата й зяпаше домовоя и очите й щяха

да изхвръкнат.

Той най-много желае животите на онези, които могат да го виждат.

Мечокът имаше своята вещица и вече беше призори.

Тя сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително.

От комините вече струеше дим. Изсвирването й прониза утрото като

стрелите на нашествениците и хората наизскачаха от домовете си.

- Вася! - чу тя гласове. - Василиса Петровна!

Но всички замлъкнаха, задното Соловей беше прескочил оградата.

Той препусна в галоп към Вася и не забави крачка, когато тя скочи на

гърба му. Чуха се викове на удивление.

Конят се плъзна и спря на двора. От конюшнята се разнесе

цвиленето на другите коне. Альоша изтича от къщата с гол меч в ръка.

На вратата, зад него, трепереща се колебаеше Ирина. Те спряха и

зяпнаха Соловей.

- Льошка, ела с мен - извика Вася. - Веднага! Няма време.

Альоша погледна сестра си и червеникавокафявия жребец. После

погледна към Ирина и хората.

- Ще носиш ли и него? - Вася попита Соловей.

- Да - отвърна конят. - Ако поискаш това от мен. Но къде отиваме, Вася?

- При дъба. На поляната на Мечока - каза Вася. - Препускай с всичката

бързина, на която си способен.

Без да каже и дума, Альоша се метна зад гърба й.

Соловей изправи глава като жребец, надушил битка. Но каза:

- Не можеш да се справиш сама. Морозко е далеч. Каза, че трябва да чака до средата на

зимата.

- Не мога ли? - отвърна Вася. - Аз ще го направя. Побързай!

***

Ана Ивановна беше останала без глас. Гласните струни и мускулите

на гърлото й бяха изтръгнати и скъсани. Въпреки това тя опитваше да

крещи, макар че от устните й излизаше само немощен стържещ звук.

Едноокият мъж седеше до мястото, където тя лежеше върху земята, и

се усмихваше.

- О, красавице моя - рече той. - Пищи отново. Това е прекрасно.

Душата ти съзрява, докато крещиш.

Той се наведе по-близо. В един момент тя виждаше мъж с

разкривени синкави белези по лицето, а в следващия - озъбен едноок

мечок, чиито глава и рамене сякаш опираха в небето. А после нямаше

съвсем нищо: буря, вятър или опустошителен летен пожар. Сянка. Ана

се сви уплашено, гадеше й се. Опита се, олюлявайки се, да се изправи

на крака. Но съществото й се озъби и силите напуснаха крайниците й.

Тя лежеше там и дишаше зловонния въздух.

- Ти си възхитителна - каза създанието и се наведе още по- близо, а от

устата му течаха лиги. Той прокара ръце по плътта й. В краката му

клечеше друга фигура - дребна и увита в бяло. Лицето й се беше

свило и от него не беше останало почти нищо - само разположени

близо едно до друго очи, тесни слепоочия и огромна, лакомо зейнала

уста. То клечеше на пода, с глава между коленете. От време на време

поглеждаше към Ана и в тъмните му очи проблясваше глад.

- Дуня - изхлипа Ана, защото това беше тя, облечена така, както я бяха

погребали. - Дуня, моля те.

Но Дуня не отвърна нищо. Отвори огромната си като пещера паст.

- Умри - каза Медвед с прехласната нежност, пусна Ана и отстъпи

назад. - Умри и живей вечно.

Упирьт се хвърли напред. Ана се съпротивляваше, като само

драскаше със слабите си пръсти.

Но тогава от другата страна на поляната отекна звънливото цвилене

на жребец.

***

Докато Соловей препускаше, Вася каза на Альоша, че едно

чудовище е хванало мащехата им и ако я убие, ще е свободно да

изпепели цялата околност, сеейки ужас.

- Вася - каза Альоша, след като известно време обмисля думите й, - ти

къде беше?

- Бях гостенка на царя на зимата - отвърна Вася.

- Е, тогава трябваше да донесеш голямо богатство - веднага каза

Альоша и Вася се засмя.

Денят вече настъпваше. Между стволовете на дърветата се носеше

странна, гореща и противна миризма. Соловей продължаваше да

препуска неотклонно, с наострени напред уши. Беше кон, достоен за

всяко Божие дете, но ръцете на Вася бяха празни и тя не знаеше как да

се бие.

- Не трябва да се страхуваш - каза Соловей и тя погали лъскавия му врат.

Пред тях се извисяваше огромният дъб. Вася усети, че Альоша зад

нея се напрегна. Двамата ездачи подминаха дървото и се озоваха на

една поляна - непознато на Вася място. Небето беше бяло, въздухът -

топъл, дотолкова, че тя се изпоти под дрехите.

Соловей се изправи застрашително на задните си крака. Альоша

сграбчи Вася за кръста. Имаше нещо бяло, проснато върху калната

земя, друга фигура лежеше под него и мърдаше. Плуваха в голяма

локва кръв.

Над тях, в очакване и озъбен, стоеше Мечокът. Но вече не беше

дребният мъж с белези по кожата. Сега пред Вася се извисяваше

истински мечок, само че далеч по-голям от всеки, който някога беше

виждала. Кожухът му беше на петна и с цвят на лишей. Черните му

устни лъщяха около голямата му, озъбена уста.

Когато Мечокът ги видя, на тези черни устни се появи лека усмивка, подаде се червеният език.

- Сега са две! - каза той. - Още по-добре. Мислех, че ти вече

принадлежиш на брат ми, момиче, но предполагам, че е твърде голям

глупак, за да те задържи. Имаш очите на морския цар - що за смъртна

девица има такива очи?

С крайчеца на окото си Вася мярна бялата кобила да пристъпва на

поляната.

- А, не, ето го и него - каза Мечокът, но гласът му беше станал груб. -

Здравей, братко. Дойде да ме видиш ли?

Морозко хвърли бърз, пламтящ поглед на Вася и тя почувства в

отговор в нея да се надига огън - на силата и свободата едновременно.

Под нея беше едрият червеникавокафяв жребец, там бяха и разярените

очи на демона Мраз, а помежду им беше чудовището. Тя отметна глава

назад и се разсмя, и когато го стори, усети скъпоценния камък на

шията й да пари.

- Е - огорчено рече Морозко с глас като вятъра, - аз наистина се опитах

да те предпазя.

Задуха. Слабо, леко, бързо и пронизващо. Малка част от белия облак

над главите им се разкъса и Вася успя да зърне чистото утринно небе.

Чу Морозко да говори тихо и ясно, но не разбираше думите. Очите му

бяха втренчени в нещо, което Вася не можеше да види. Вятърът се

усили още и стана по-пронизващ.

- Мислиш ли, че ще ме уплашиш, Карачун? - попита Медвед.

- Мога да спечеля време - каза вятърът в ухото на Вася. - Но не знам

колко. В средата на зимата щях да съм по-силен.

- Нямаше време. То хвана мащехата ми - отвърна Вася. - Бях забравила

- Ана също вижда.

Внезапно тя осъзна, че в гората, в края на поляната, има други

фигури. Гола жена с дълга мокра коса и подобно на старец същество с

кожа като кора на дърво. Там беше и водяноят, речният цар, с големите

си рибешки очи. Полевикьт също беше там, както и болотникът.

Имаше и десетки други. Същества като гарвани и същества като

камъни, гъби и купчини сняг. Мнозина пълзяха напред към мястото, където бялата кобила стоеше до Вася и Соловей, и се скупчваха около

краката им. Зад нея Альоша подсвирна удивено:

- Виждам ги, Вася.

Но Мечокът също говореше с глас, наподобяващ на човешки

писъци. И някои от чортите отидоха при него - болотникьт, злото

блатно създание и - Вася усети сърцето й да спира - русалката, чието

странно и очарователно лице беше изпълнено с необузданост, празнота и похот.

Чортите взеха страна и Вася видя, че лицата на всички са

напрегнати. Царят на зимата. Медвед. Ние ще отвърнем. Вася почувства, че

всички треперят преди началото на битката - кръвта й кипна. Чу

множеството им гласове. И когато бялата кобила също пристъпи

напред с Морозко на гърба си, Соловей се изправи на задните си крака

и започна да рие земята.

- Върви, Вася - каза вятърът с гласа на Морозко. - Мащехата ти трябва

да живее. Кажи на брат ти, че мечът му няма да навреди на плътта на

мъртвите. И... не умирай.

Момичето премести тежестта си и Соловей полетя напред в галоп.

Мечокът изрева и на поляната мигновено настъпи хаос. Русалката

скочи върху водяноя - баща си - и разкъса покритото му с брадавици

рамо. Вася видя, че летият е ранен и че от раната върху ствола му тече

нещо като мъзга. Соловей продължаваше да препуска. Стигнаха до

голямата локва кръв, плъзнаха се и спряха.

Упирът вдигна поглед и изсъска. Ана лежеше с посивяло лице под

него. Беше покрита с кал и не мърдаше. По Дуня имаше засъхнала

кръв и мръсотия. Лицето й беше набраздено от сълзи.

Ана издиша бавно и от устата й се отрони гъргореща въздишка.

Гърлото й беше разкъсано. Зад гърбовете им отекна триумфиращият

рев на Мечока. Дуня клечеше като котка, готова да скочи. Вася я

погледна в очите и се спусна от гърба на Соловей.

- Не, Вася - каза жребецът. - Качи се обратно горе.

- Льошка - рече Вася, без да откъсва очи от Дуня. - Отиди да се биеш

заедно с останалите. Соловей ще ме защити.

Альоша се плъзна от гърба на коня.

- Сякаш бих те оставил - отвърна той.

Някои от създанията на Мечока ги наобиколиха. Альоша нададе

боен вик и размаха меча си. Соловей изпружи глава като бик, готвещ

се да нападне.

- Дуня - каза Вася. - Дуняшка.

Тя чу неясното мърморене на брат си, когато краят на битката стигна

до тях. Отнякъде се чу вой, наподобяваш вълчи вой, и писък, който

приличаше на женски. Но тя и Дуня стояха в едно малко централно

пространство от тишина. Соловей риеше пръстта с ниско сведени над

главата си уши.

- Това създание не те познава - предупреди я той.

- Познава ме. Знам, че ме познава - изражението на ужас върху лицето на

упира сега се бореше с израз на ненаситен глад. - Просто ще й кажа, че не трябва да се страхува. Дуня... Дуня, моля те. Знам, че тук ти е

студено и че си изплашена. Но можеш ли да си ме спомниш?

Дуня дишаше тежко и в очите й блестяха всички огньове на ада.

Вася измъкна ножа си от колана и поряза дълбоко вените на китката

си. Кожата се съпротивляваше, преди да поддаде, после навън рукна

кръв. Соловей инстинктивно се дръпна уплашено назад.

- Вася! - изкрещя Альоша, но тя не му обърна внимание.

Вася направи дълга крачка напред. Алената й кръв падаше върху

снега, калта и кокичетата. Зад нея Соловей се изправи на задните си

крака.

- Ето, вземи, Дуняшка - подкани я Вася. - Ела тук. Гладна си.

Достатъчно често си ме хранила. Спомняш ли си?

Тя протегна кървящата си ръка.

И в следващия момент вече не разполагаше с повече време да

мисли. Съществото сграбчи ръката й като лакомо дете, прилепи уста

до китката й и започна да пие.

Вася стоеше неподвижна и отчаяно се опитваше да се задържи на

крака.

Съществото скимтеше, докато пиеше. То скимтеше все повече и

повече и после изведнъж отблъсна ръката й настрани и отстъпи назад, като се препъваше. Вася замаяно се олюля. В периферията на зрението

й разцъфваха черни цветя. Но Соловей беше зад нея и я поддържаше

изправена, като я душеше разтревожено.

Китката й беше разръфана чак до костта. Стиснала зъби, Вася

откъсна лента от ризата си и пригоди стегната превръзка. Чу

свистенето на меча на Альоша. Бъркотията на битката помете брат й и

го отдалечи.

Упирът я гледаше с неописуем ужас. Носът, брадичката и бузите на

Дуня бяха покрити с петна и омазани с кръв. Гората сякаш затаи дъх.

- Марина - каза вампирът с гласа на Дуня.

Отекна яростен рев.

Адските огньове в очите на вампира угаснаха. Кръвта по лицето й

се напука и започна да се лющи:

- Най-сетне моята Марина. Мина толкова време.

- Дуня - каза Вася. - Радвам се да те видя.

- Марина, Марушка, къде съм? Студено ми е. Бях толкова уплашена.

- Всичко е наред - успокои я Вася, която се бореше със сълзите. -

Всичко ще бъде наред. - Тя обви ръце около смърдящото на смърт

същество. - Вече не трябва да се страхуваш.

От другата страна се чу нов рев. Дуня трепна в прегръдката на Вася.

- Шшш - Вася й говореше като на малко дете. - Не гледай.

Усети вкуса на сол върху устните си.

Изведнъж Морозко се озова до нея. Дишаше бързо и погледът му

беше толкова див, колкото и този на Соловей.

- Ти си смахната глупачка, Василиса Петровна - викна той.

Грабна шепа сняг и я притисна към кървящата й ръка. Снегът

замръзна и съсири кръвта. Когато изтупа излишъка, тя установи, че

раната е покрита с тънък слой лед.

- Какво се случи? - попита Вася.

- Чортите удържат - мрачно отвърна Морозко. - Но това няма да трае

дълго. Мащехата ти е мъртва и така Мечокът е на свобода. Брат ми

скоро ще се измъкне от затвора си... много скоро.

Битката се беше върнала на поляната. Горските духове изглеждаха

като деца пред грамадата на Мечока. Той беше пораснал още повече -

раменете му сякаш разцепваха небето. Мечокът сграбчи полевика в

огромните си челюсти и го запрати настрани. Русалката застана до

него и нададе писък без думи. Мечокът отметна огромната си рунтава

глава.

- Свободен! - изрева той, като ръмжеше и се смееше.

Сграбчи лешия и Вася чу дървото да се цепи.

- Тогава трябва да им помогнеш - отсече Вася. - Защо си тук?

Морозко присви очи и не каза нищо. За един кратък миг Вася

се зачуди дали не се беше върнал, за да й попречи да се самоубие.

Бялата кобила сложи носа си върху повехналата шия на Дуня.

- Познавам те - прошепна старицата на коня. - Ти си толкова красива.

След това Дуня видя Морозко и в очите й отново пропълзя слаб

страх.

- Теб също те познавам - каза тя.

- Няма да ме видите отново, Авдотя Михайловна - много се надявам на

това - отвърна Морозко, но гласът му беше благ.

- Вземи я - бързо се намеси Вася. - Остави я сега да умре наистина, така че да не се страхува. Погледни, тя вече започва да забравя.

Наистина. Погледът на Дуня бе започнал да помътнява.

- А ти, Вася? - попита Морозко. - Ако я взема, ще трябва да напусна

това място.

Вася прецени, че ако той си тръгне, тя ще трябва да се изправи

срещу Мечока сама и се разколеба:

- Колко дълго няма да те има?

- Един миг. Един час. Не мога да кажа.

Зад тях Мечокът извика. Зовът му накара Дуня да се разтрепери.

- Трябва да отида при него - прошепна тя. - Трябва... Марушка, тая те.

Вася събра цялата си решителност.

- Имам една идея - каза тя.

- Би било по-добре...

- Не - отсече Вася. - Отведи я веднага. Моля те. Тя ми беше като майка. -

Сграбчи ръката на демона Мраз с двете си ръце. - Бялата кобила каза, че ти си онзи, който прави подаръци. Сега направи това за мен, Морозко. Умолявам те.

Настъпи дълго мълчание. Морозко погледна към битката зад тях.

После очите му се спряха пак върху момичето. За един кратък миг

погледът му се зарея към дърветата. Вася го проследи, но не видя

нищо. В този момент демонът Мраз се усмихна.

- Много добре - отвърна Морозко.

Неочаквано се протегна, придърпа я към себе си и я целуна бързо и

страстно. Тя го погледна с широко отворени очи.

- Тогава трябва да ги задържиш - каза й - колкото може по-дълго. Бъди

храбра. - Той отстъпи назад. - Хайде, Авдотя Михайловна, да поемем

заедно на път.

Внезапно двамата с Дуня вече бяха възседнали белия кон и само

едно сгърчено, окървавено и празно нещо остана да лежи в снега, в

краката на Вася.

- Сбогом - прошепна тя, борейки се с порива да го повика обратно.

В следващия миг бялата кобила и двамата й ездачи вече ги нямаше.

Вася си пое дълбоко дъх. Мечокът беше отхвърлил последните си

нападатели. Сега имаше белязаното лице на мъж, но висок и силен

мъж с жестоки ръце. Той се засмя.

- Добра работа. Аз самият винаги съм се опитвал да се отърва от онзи.

Той е студено същество, девушка. Аз съм огънят. Аз ще те стопля.

Ела тук, малка ведма, и живей вечно.

Махна й да се приближи. Очите му сякаш я привличаха. Силата му

сякаш заливаше поляната и ранените чорти се свиваха пред него.

Вася си пое изплашено дъх. Но Соловей беше до нея. Тя усети

мускулестия му врат под ръката си и тогава, слепешката, се качи върху

гърба му.

- По-добре да умра хиляда пъти - заяви тя на Мечока.

Покритата му се белези устна се повдигна нагоре и тя видя

блясъка на дългите му зъби.

- Ела тогава - студено я подкани той. - Робиня или вярна слугиня -

изборът е твой. Но така или иначе си моя.

Той растеше, докато говореше, и изведнъж мъжът отново се

превърна в мечка.

- О, ти си уплашена - ухили й се. - Накрая всички винаги са уплашени.

Но страхът на смелия е най-добър.

Вася имаше чувството, че сърцето ще изхвръкне от гърдите й. Но

успя да му отвърне със сподавен глас:

- Виждам горските същества. Но къде са домовоят, банникът и

вазилата? Елате при мен сега, деца на човешките домове, защото

моята нужда е много голяма.

Тя разкъса ледената кожа върху раната на ръката си, така че кръвта

да шурне. Синият скъпоценен камък блестеше под дрехите й.

На поляната за миг настъпи тишина, нарушавана от звънтенето на

меча на Альоша и сумтенето на чортите, които все още се биеха. Брат

й беше заобиколен от три от съществата

на Мечока. Вася видя напрегнатото му лице и блясъка на кръв по

едната му ръка и бузата.

- Елате при мен сега - отчаяно призова Вася. - Защото аз винаги съм ви

обичала и вие сте ме обичали. Спомнете си кръвта, която пролях, и

хляба, който ви давах.

Продължаваше да е все така тихо. Мечокът заби огромните си

предни крака в земята.

- А сега ще изпаднеш в отчаяние - каза й. - Отчаянието е дори по-добро от страха.

Езикът му се стрелна навън, подобно на змийски, сякаш за да вкуси

въздуха.

Глупаво момиче - помисли си Вася. - Как биха могли да дойдат домашните духове? Те

са обвързани с домовете ни. Тя усети в устата си горчиво-соления вкус на кръв.

- Можем поне да спасим брат ми - каза Вася на Соловей и конят

изцвили предизвикателно.

Една от огромните лапи на Мечока проблесна, като ги свари

неподготвени, и конят едва успя да я избегне. Отстъпи, присвил уши

ниско над главата си, и огромната лапа се дръпна назад, за да нанесе

нов удар.

Внезапно всички домашни духове, всички пазители на бани и

дворни духове от всички жилища в Лесная Земля се струпаха в

краката им. Соловей трябваше да вдига копитата си, за да не ги стъпче, а в един момент върху врата му скочи вазилата. Дребният домовой от

дома на Вася размахваше нажежен въглен в покритата си със сажди

ръка.

За пръв път Мечокът започна да изглежда неуверен.

- Невъзможно - промъмри той. - Те не напускат къщите си.

Домашните духове отправяха с рев странни заплахи, а Соловей

риеше калната земя.

Но в този момент сърцето на Вася се качи в гърлото й и сякаш

остана да тупти там като парен чук. Русалката беше притиснала

Альоша към земята. Вася видя как мечът му полетя във въздуха. Видя

как брат й застина омаян, отправил поглед нагоре към голата жена.

Видя и как пръстите й обвиват гърлото му.

Мечокът се засмя:

- Всички да останат по местата си или този тук ще умре.

- Спомни си - отчаяно извика Вася на русалката от другата страна на

поляната, - че ти хвърлях цветя, а сега проливам кръвта си. Спомни

си!

Русалката

замръзна

напълно

неподвижна,

само

водата

продължаваше да се стича от косата й. Ръцете й около гърлото на

Альоша се отпуснаха.

Альоша отново започна да се бори, но Мечокът беше твърде близо.

- Хайде! - изкрещя Вася на Соловей и на цялата си дрипава армия. -

Хайде... той е мой брат!

Но в този момент от другия край на поляната се разнесе силен рев

на ярост.

Вася хвърли поглед настрани и видя баща си да стои там с копие в

ръка.

Мечокът беше два-три пъти по-голям от обикновена мечка. Имаше

само едно око и половината му лице представляваше плетеница от

белези. Здравото му око проблясваше с цвета на тънка сянка върху

снега. Не беше сънливо като на обикновена мечка, в изражението му

пламтяха глад и смайваща злоба.

Пред Мечока стоеше Вася - нямаше как да я сбърка, тъй миниатюрна

пред звяра, яхнала тъмен кон. Альоша, синът му, беше опасно близо

под краката на великана и огромната паст тъкмо се насочваше надолу

към него...

Пьотър изрева с вик на любов и ярост. Мечокът рязко завъртя глава.

- Толкова много гости - рече той. - Тишина в продължение на хиляда

човешки живота, а сега целият свят се стоварва върху главата ми. Е, нямам нищо против. Обаче ще се разправям с вас един по един.

Първо момчето.

В този момент една гола жена със зелена кожа и проблясваща в

дългата й коса вода изпищя и скочи върху гърба на Мечока, като се вкопчи в него с ръце и зъби. В следващия миг дъщерята на

Пьотър нададе силен вик и едрият кон се втурна в атака, при която

нанесе удар на звяра с предните си крака. Към тях се присъединиха

всякакви странни същества: високи и слаби, миниатюрни и брадати, мъжки и женски. Те се нахвърлиха едновременно върху Мечока, като

пищяха с тъничките си странни гласчета. Здравенякът отстъпи под

напора им.

Вася скочи от гърба на коня, сграбчи Альоша и го извлече настрани.

Пьотър я чу да ридае:

- Льошка - плачеше тя. - Льошка.

Жребецът нанесе още един удар с предните си крака и отстъпи, за да

защити момчето и момичето на земята. Альоша премигна замаяно и се

огледа.

- Ставай, Льошка - умоляваше го Вася. - Моля те, моля те.

Мечокът тръсна туловището си и повечето странни същества

изпопадаха. Огромната му лапа замахна и едрият жребец едва избегна

удара. Голата жена падна в снега и от косата й се разлетя вода. Вася се

хвърли върху брат си, който беше на ръба да изгуби съзнание.

Чудовищните зъби се насочиха към незащитения й гръб.

Пьотър не разбра кога се е затичал. Но внезапно се озова задъхан

между децата си и звяра. Беше спокоен, като се изключи разтуптяното

му сърце. Стисна с две ръце широкия си меч. Вася го зяпна, сякаш

беше призрак. Той видя устните й да помръдват: Татко .

Мечокът се плъзна и спря.

- Махай се - изръмжа той и протегна ноктестата си лапа.

Пьотър я бутна с меча си, без да помръдне.

- Моят живот е нищо - каза Пьотър. - Не се страхувам.

Мечокът отвори уста и изрева. Вася трепна. Въпреки това

Пьотър не помръдна.

- Отмести се - каза Мечокът. - Ще взема децата на морския цар.

Пьотър нарочно пристъпи напред.

- Не познавам никакъв морски цар. Това са моите деца.

Зъбите на Мечока щракнаха на няколко сантиметра от лицето му, но

той въпреки това не помръдна.

- Махай се - сопна му се. - Ти си едно нищо. Най-обикновена приказка.

Остави земите ми на спокойствие.

- Тези гори сега са мои - изсумтя Мечокът. - Но окото му се завъртя

предпазливо.

- Каква е цената ти? - попита Пьотър. - Аз също съм слушал старите

истории и в тях винаги има цена.

- Както желаеш. Дай ми дъщеря си и ще те оставя на мира.

Пьотър хвърли поглед на Вася. Очите им се срещнаха и той я

видя да преглъща мъчително.

- Тя е последното дете на моята Марина - отвърна. - Моя дъщеря. Един

мъж не предлага друг живот в замяна. Още по-малко живота на

собственото си дете.

За миг настъпи пълна тишина.

- Предлагам ти своя живот - продължи Пьотър и отпусна меча си.

- Не! - извика Вася. - Татко, недей! Не!

Мечокът присви очи и се поколеба.

Внезапно Пьотър се хвърли с голи ръце към гърдите с цвят на

лишей. Мечокът действа инстинктивно и запрати мъжа настрани. Чу

се ужасяващо пукане. Пьотър полетя като сламена кукла и се приземи

ничком върху снега.

Мечокът изрева и скочи след него. Но Вася вече беше скочила на

крака, забравила всякакъв страх. Тя изкрещя, обзета от неописуема

ярост, и Мечокът отново рязко се завъртя.

Вася се метна на гърба на Соловей и те се втурнаха към Мечока.

Момичето плачеше. Тя беше забравила, че няма оръжие.

Скъпоценният камък на гърдите й гореше леденостуден и туптеше

като второ сърце.

Мечокът се ухили широко и езикът му се залюля между големите

зъби като на куче.

- О, да - каза той. - Ела тук, малка ведма, ела тук, малка вещице. Все

още не си достатъчно силна за мен и никога няма да бъдеш. Ела при

мен и се присъедини към жалкия си баща.

Но още докато говореше, той започна да се смалява. Мечокът се

превърна в мъж - дребен, раболепен мъж, който ги гледаше с

воднистосивото си око.

Една бяла фигура се появи до Соловей и бяла ръка докосна

напрегнатия врат на жребеца. Конят вдигна глава и забави ход.

- Не! - изкрещя Вася. - Не, Соловей, не спирай.

Но едноокият мъж се сви на снега и тя усети ръката на Морозко

върху своите.

- Достатъчно, Вася - каза той. - Виждаш ли? Той е вързан. Свърши се.

Тя зяпна дребния мъж, който премигваше замаяно:

-Как?

- Такава е силата на хората - обясни Морозко със странно задоволство.

- Ние, които живеем вечно, не познаваме куража, нито пък обичаме

достатъчно, за да отдадем живота си. Но баща ти можа да го стори.

Саможертвата му върза Мечока. Пьотър Владимирович ще умре така, както би желал. Свърши се.

- Не - извика Вася и издърпа ръката си. - Не...

Тя слезе тежко от Соловей. Медвед се сви от страх, мърморейки, но

тя вече беше забравила за него. Вася изтича до главата на баща си.

Альоша беше стигнал там преди нея. Тя дръпна настрани разкъсаното

наметало. Ударът беше смазал ребрата от едната страна на Пьотър и

между устните му бликаше кръв. Вася притисна ръце към нараненото

място. Към тях плъзна топлина. Сълзите й падаха върху очите на баща

й. Посивяващата кожа на Пьотър леко възвърна цвета си и очите му се

отвориха. Те се спряха върху Вася и се проясниха.

- Марина - каза дрезгаво. - Марина.

Той издиша и не си пое дъх отново.

- Не - прошепна Вася. - Не.

Тя заби върховете на пръстите си в отпусната плът на баща си.

Внезапно гърдите му се повдигнаха, като мях, но очите му бяха

неподвижни и невиждащи. Вася усети вкуса на кръв на мястото,

където беше прехапала устната си, и започна да се бори със смъртта, сякаш беше нейната собствена, сякаш...

Една студена ръка с дълги пръсти хвана двете й ръце и изсмука

топлината й. Вася опита да се освободи, но не успя. Гласът на Морозко

беше като леден полъх върху бузата й.

- Остави го, Вася. Той избра това, не можеш да го промениш.

- Да, мога - изсъска тя в отговор и дъхът й заседна в гърлото. -

Трябваше да съм аз. Пусни ме!

Тогава ръката изчезна и тя се завъртя. Морозко вече се беше

отдръпнал. Тя вдигна поглед нагоре към бледото му, безразлично и

жестоко лице, в което имаше и съвсем малко доброта.

- Твърде късно - каза той и всичко наоколо, заедно с вятъра, поде

думите: Твърде късно, твърде късно.

И в този миг демонът Мраз вече се беше метнал върху гърба на

бялата кобила зад друга една фигура, която Вася можеше да види само

с крайчеца на окото си.

- Не - извика тя и затича след тях. - Почакай... Татко.

Но бялата кобила вече препускаше в лек галоп между дърветата и

изчезна в мрака.

***

Тишината беше внезапна и пълна. Едноокият се измъкна в шубрака, а чортите изчезнаха в зимната гора. Русалката положи мократа си ръка

върху рамото на Вася, докато минаваше покрай нея.

- Благодаря ти, Василиса Петровна - каза тя.

Вася не отговори.

Соловей нежно потърка муцуна в нея.

Вася не му обърна внимание. Тя гледаше в празното пространство, докато държеше ръката на баща си, която бавно изстиваше.

- Погледни - прошепна Альоша с дрезгав глас и овлажнели очи. -

Кокичетата умират.

Вярно беше. Топлият, нездрав и миришещ на смърт вятър беше

станал неприятно студен и остър и цветята увяхваха върху твърдата

земя. Средата на зимата още не беше дошла и техният час щеше да

настъпи след месеци. Нямаше поляна, нито покрито с кал място под

сивото небе. Имаше само един огромен стар дъб с разкривени и

преплетени клони. Селото лежеше отвъд

него и вече се виждаше ясно само на един хвърлей разстояние. Вече

беше ден и бе ужасно студено.

- Вързано е - каза Вася. - Чудовището е вързано. Татко го направи.

Тя протегна сковано ръка, за да откъсне едно клюмнало кокиче.

- Как се озова тук татко? - попита Альоша с известно учудване. - Той...

изглеждаше така, сякаш знаеше какво да направи, как и защо. Сега е

при мама, по Божията милост.

Альоша направи кръстен знак над тялото на баща си, изправи се, отиде при Ана и повтори жеста.

Но Вася не помръдна, нито му отговори.

Тя сложи цветето в ръката на баща си. После положи глава върху

гърдите му и тихо заплака.

***28***

В КРАЯ И В НАЧАЛОТО

Направиха нощно бдение за Пьотър Владимирович и съпругата му.

Двамата бяха погребани заедно, като Пьотър беше положен между

първата и втората си жена. Макар че хората скърбяха, те не бяха

отчаяни. Мирисът на смърт и поражение беше изчезнал от нивите и

домовете им. Дори мърлявите, оцелели от изгорялото до половина

село, които изтощеният Коля доведе през портата им, не можеха да ги

уплашат. Въздухът леко хапеше, слънцето блестеше и обсипваше снега

с диаманти.

Вася стоеше със семейството си, с качулка и наметало, които да я

предпазят от студа, и трябваше да понася шепота на хората. Василиса

Петровна изчезна. Върна се на крилат кон. Трябваше да е мъртва. Вещица. Вася си

спомни докосването на въжето върху китките си и студения поглед на

Олег - мъж, когото познаваше от детството си, - и взе решение.

Когато всички останали си тръгнаха, Вася остана сама до гроба на

баща си в полумрака. Почувства се стара, унила и уморена.

- Можеш ли да ме чуеш, Морозко? - попита.

- Да - отвърна той и в следващия миг беше до нея.

Тя видя едва доловима предпазливост върху лицето му и се засмя

със смях, който беше наполовина ридание.

- Страхуваш се, че ще поискам да върнеш баща ми обратно?

- Когато се движех свободно сред хората, живите ми крещяха - отвърна

Морозко с равен глас. - Сграбчваха ръката ми, гривата

на коня ми. Майките ме умоляваха да ги взема, когато отнемах децата

им.

- Е, връщането на мъртвите ми беше достатъчно. - Вася се постара да

вложи ледено безразличие в тона си, но гласът й потрепери.

- Предполагам, че е така - отвърна той, но предпазливостта беше

изчезнала от лицето му, когато добави: - Ще запомня куража му, Вася. И твоя.

- Завинаги ли? - изкриви уста тя. - Когато и аз като баща ми се

превърна в глина в студената земя? Е, това е нещо, което си

заслужава да се запомни.

Той не каза нищо. Двамата се гледаха.

- Какво искаш от мен, Василиса Петровна?

- Защо умря баща ми? - изстреля думите тя. - Ние се нуждаем от него.

Ако някой е трябвало да умре, то трябваше това да съм аз.

- Така избра той, Вася - отвърна Морозко. - Това беше негово право.

Не би позволил да се случи друго. Той умря за теб.

Вася поклати глава и неспокойно закрачи в кръг.

- Откъде баща ми изобщо е знаел? Той дойде на поляната. Той знаеше .

Как е успял да ни намери?

Морозко се поколеба. После бавно каза:

- Прибра се у дома преди останалите и двамата с брат ти ви нямаше.

Отиде в гората да ви търси. Тази поляна е омагьосана. Докато

дървото не умре, то ще стори всичко по силите си, за да държи

Мечока затворен. Знае по-добре от мен какво е необходимо. То е

довело баща ти при теб, щом е влязъл в гората.

Вася мълча дълго. Тя го погледна с присвити очи и той срещна

погледа й. Накрая Вася кимна.

- Има нещо, което трябва да направя - внезапно каза Вася. - Нуждая се

от помощта ти.

***

Всичко се обърка,

помисли си Константин. Пьотър Владимирович беше

мъртъв, убит от див звяр на прага на собственото си село. Казваха, че

Ана Ивановна е избягала в гората в пристъп на лудост.

Ами, разбира се, че го е направила, каза си той. Тя беше смахната глупачка и всички

го знаехме.

Но той все още виждаше обезумялото й бледо лице. То беше пред

очите му през цялото време, докато беше буден.

Константин проведе служба за Пьотър Владимирович, като почти не

осъзнаваше какво говори и яде на погребалното пиршество, като почти

не осъзнаваше какво прави.

Но по здрач на вратата на килията му се почука.

Когато вратата се отвори, дъхът му излезе със свистене и той

отстъпи назад с препъване. В празното пространство стоеше Вася и

свещта осветяваше добре лицето й. Тя беше станала толкова красива, бледа и сдържана, грациозна и неспокойна. Моя, тя е моя. Бог ми я върна

обратно. Това е неговото опрощение.

- Вася - каза той и протегна ръка към нея.

Но тя не беше сама. Когато се вмъкна през вратата, от сенките до

рамото й се появи, обвита в черно наметало, фигура и се плъзна

покрай нея вътре. Мъжът носеше наметало и качулка, които хвърляха

сенки. Константин не можеше да види нищо от лицето му, освен че е

бледо. Ръцете му бяха много дълги и тънки.

- Кой е този, Вася? - попита Константин.

- Върнах се - отвърна Вася. - Но както виждаш, не съм сама.

Константин не можеше да види очите на мъжа - толкова

хлътнали бяха те в черепа му. Ръцете му бяха слаби като на скелет.

Свещеникът облиза устни:

- Кой е този, момиче?

Вася се усмихна.

- Смъртта - отвърна тя. - Той ме спаси в гората. Или пък може би не ме

е спасил и аз съм призрак. Тази нощ се чувствам като призрак.

- Ти си луда - каза Константин. - Страннико, кой си ти?

Странникът не отвърна нищо.

- Жива или мъртва, дойдох, за да ти кажа да напуснеш това място -

продължи Вася. - Върни се в Москва или във Владимир, или в

Цариград, или в ада, но трябва да си тръгнеш, преди кокичетата да

разцъфнат.

- Задачата ми...

- Задачата ти приключи - прекъсна го Вася и пристъпи напред.

Тъмният мъж до нея сякаш започна да расте - главата му беше череп, а в орбитите на хлътналите му очи горяха сини пламъци. - Ще си

тръгнеш, Константин Никонович. Или иде умреш. И смъртта ти няма

да бъде лека.

- Няма да го направя. - Беше се притиснал към стената на стаята и

зъбите му тракаха.

- Ще го направиш - настоя Вася и се приближи на една ръка

разстояние от него. Той можеше да види извивката на бузата й и

безмилостния поглед в очите й. - Или ние ще се погрижим да

полудееш, както стана с мащехата ми, преди да дойде краят й.

- Демони - задъхано извика Константин.

По челото му изби студена пот.

- Да - усмихна се Вася като самото дете на дявола.

Черепът на тъмната фигура до нея също бавно се озъби в усмивка.

И после те изчезнаха също толкова тихо, колкото бяха дошли.

Константин падна на колене пред сенките на стената си. Протегна

умолително ръце.

- Върни се - проплака свещеникът, после спря и се ослуша. - Върни се.

Ти ме въздигна, но тя ме презира. Върни се.

Стори му се, че сенките съвсем леко се раздвижиха. Но чу

единствено тишина.

- Мисля, че ще го направи - отбеляза Вася.

- Твърде вероятно - съгласи се Морозко през смях. - Никой друг не е

искал това от мен.

- И предполагам, че през цялото време плашиш хората по свое

желание - каза Вася.

- Аз ли? - изненада се Морозко. - Аз съм само една история, Вася.

Сега беше peg на Вася да се засмее. После смехът заседна в гърлото

й.

- Благодаря ти - отрони тя.

Морозко наклони глава. И тогава нощта сякаш протегна ръце, сграбчи го и го обгърна, така че на мястото, където беше стоял, остана

само мракът.

Домакинството си беше легнало и единствено Ирина и Альоша

седяха сами в кухнята. Вася се плъзна вътре като сянка. Ирина

плачеше, Альоша я прегръщаше. Вася безмълвно се отпусна на

пейката до печката и прегърна и двамата.

Известно време всички мълчаха.

- Не мога да остана тук - много тихо каза Вася.

Альоша я погледна, мрачен от скръбта и от умората след битката.

- Да не би все още да мислиш за манастира? - попита я той. - Е, вече не

е нужно. Ана Ивановна е мъртва, както и баща ни. Аз ще имам своя

земя, свое наследство. Ще се грижа за теб.

- Ти трябва да се наложиш като господар сред мъжете - възрази Вася. -

Няма да гледат с много добро око на теб, ако знаят, че си приютил

лудата си сестра. Знаеш, че мнозина обвиняват мен за всичко това. Аз

съм вещицата. Нима и свещеникът не го каза?

- Това няма значение - не се съгласи Альоша. - Ти няма къде да

отидеш.

- Така ли? - попита Вася. Върху лицето й бавно се разгаряше пламък и

заглаждаше бръчиците, предизвикани от скръбта. - Соловей ще ме

отведе до края на земята, ако поискам. Ще тръгна по белия свят, Альоша. Няма да бъда ничия невеста - нито на мъж, нито на Бога.

Ще отида в Киев, в Сарай или в Цариград и ще видя как слънцето

изгрява над морето.

Альоша зяпна сестра си:

- Ти наистина си луда, Вася.

Тя се засмя, но очите й бяха пълни със сълзи.

- Напълно - отвърна Вася. - Но ще получа свободата си, Альоша. Нима

се съмняваш в мен? Донесох кокичета на мащехата си тогава, когато

трябваше да съм умряла в гората. Татко го няма вече - няма да преча

на никого. Кажи ми честно - какво друго има за мен тук, освен стени

и килии? Ще бъда свободна и няма да се пазаря за цената.

- Не заминавай, Вася, не заминавай. - Ирина си притисна силно към

сестра си. - Аз ще бъда добра, обещавам.

- Погледни ме, Иринка - отвърна Вася. - Ти се добра. Ти си най-доброто малко момиче, което познавам. Много по-добро от мен

самата. Ти знаеш, че не съм вещица, сестричке, но другите го мислят.

- Това е вярно - призна Альоша.

Той също беше виждал мрачните погледи на селяните и чу какво си

шепнеха по време на погребението.

Вася не каза нищо.

- Това не е нормално - продължи брат й, но беше по-скоро тъжен, отколкото гневен. - Не можеш ли да се задоволиш с онова, което

имаш? С времето хората ще забравят за случилото се, а онова, което

наричаш „килии“, е съдбата на жените.

- Но не и моята - възрази Вася. - Обичам те, Льошка. Обичам и двама

ви. Но не мога да го направя.

Ирина започна да плаче и се притисна по-близо.

- Не плачи, Иринка - добави Альоша, който гледаше сестра си с

присвити очи. - Тя ще се върне. Нали, Вася?

Тя кимна веднъж:

- Някой ден. Кълна се.

- Няма ли да ти е студено и да огладнееш по пътя, Вася?

Вася си спомни за къщата в гората и за съкровищата, които я

очакваха, струпани там. Вече не бяха зестра, а скъпоценности, с които

да търгува. Едно наметало срещу студа, ботуши... това беше всичко, от

което се нуждаеше за пътуването.

- Не - отвърна тя. - Не мисля.

Альоша кимна неохотно. На лицето на сестра му, като горски пожар, пламтеше непреклонна решителност.

- Не ни забравяй, Вася. Ето, вземи. - Той измъкна някакъв дървен

предмет, който висеше на кожен ремък около врата му, и й го подаде.

Беше малко, издялано от дърво птиче с протрити разперени криле.

- Баща ни го е направил за майка ни - обясни Альоша. - Носи го, сестричке, и си спомняй.

Вася целуна и двамата. Ръката й стисна здраво дървения предмет.

- Кълна се - повтори тя отново.

- Върви - каза Альоша, - преди да съм те вързал за печката, за да те

накарам да останеш.

Но очите му също бяха влажни.

Вася се измъкна навън. Точно когато стъпваше на прага, гласът на

брат й се разнесе отново:

- Върви с Божията помощ, сестричке.

Въпреки че вратата на кухнята се затвори зад гърба й, това не беше

достатъчно, за да заглуши плача на Ирина.

Соловей я чакаше точно пред оградата.

- Ела тук - повика го Вася. - Ще ме отнесеш ли до краищата на света, ако пътят ни отведе толкова далеч?

Говореше през сълзи, но конят ги подсуши с муцуната си.

Ноздрите му се издуха, за да уловят вечерния вятър.

- Навсякъде, Вася. Светът е широк и пътят ще ни отведе навсякъде.

Тя се метна върху гърба на жребеца и той препусна бързо и

тихо като летяща в нощта птица.

Не след дълго Вася видя елова горичка и светлина от огън, който

проблясваше между дърветата и обагряше снега в златисто.

Вратата се отвори.

- Влез, Вася - подкани я Морозко. - Студено е.

Моля, всички, които искат да оценят времето, което сме отделили за

обработката

на

тази

книга

да

пуснат

един

лайк

на

https://www.facebook.com/dikos74

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРКАТА

Онези, които изучават и говорят руски език, със сигурност ще

забележат - а навярно и ще осъдят - моя доста несистематичен подход

към транслитерацията.

Едва ли не си представям как читателите кършат ръце и се питат как

съм стигнала go vodyanoy от руската дума водяной, но пък после съм

размислила и съм изписала домовой, завършваща със същото

окончание като domovoid

Отговорът е, че с транслитерацията преследвах две иели.

Първо: исках да представя руските думи по такъв начин, че да запазя

частица от тяхната екзотичност. Това е причината да изпиша

Константин като Konstantin, вместо по-познатото Constanine, и Дмитрий -

Dimitrii, вместо Dmitri.

Втората и по-важна цел беше, че исках тези руски думи да бъдат по-лесно произносими и да доставят естетическо удоволствие на

англоговорящите читатели. Може би е по-правилно да изпиша Метель

като Myetyef вместо Metel, но това би създало неудобство и объркване на

английски.

Харесва ми kale изглежда vodyanoy в текста точно както ми се нрави и

името Aleksei (Алексей), но предпочетох да напиша Solovey вместо Solovei.

Отказах се от всякакви опити да посочвам твърди и меки знаии с

апострофи или по друг начин, тъй като те нямат абсолютно никакъв

смисъл за средния англоговоряид читател. Единственото изключение е

думата Rus\ при която е разпространено изписването с апостроф.

1 Бележките на авторката касаят изписаните на латиница руски думи в

текста и не важат за българския превод поради разбираемата причина, че при част от тези думи на български и руски няма разлика в

изписването. При изписването на руските думи в българския текст

следвах логиката на авторката. - Б.пр.

На студентите по руска история мога да кажа само, че се опитах да

бъда възможно най-точна спрямо един зле документиран исторически

период. Когато съм си позволявала волности с историческите архиви -

например направих княз Владимир Андрее- вич по-възрастен от

Дмитрий Иванович, въпреки че в действителност е бил няколко

години по-млад, и го ожених за момиче на име Олга Петровна, - то е

било с оглед драматизма на сюжета и се надявам моите читатели да

проявят снизхождение.

КРАТЪК РЕЧНИК

БАБА ЯГА - стара вещица, която се появява в много руски приказки.

Тя лети наоколо в хаван, като завива с чукалото и замита следите си с

метла от брезови клонки. Живее в колиба, която се върти върху кокоши

крака.

БАННИК - „обитателят на банята“, пазителят на банята в руския

фолклор.

БАТЮШКА - буквално „малък татко“, използва се като уважително

обръщение към православните духовници.

БОГАТИР

-

легендарен

славянски

войн,

нещо

като

западноевропейския странстващ рицар.

БОЛОТНИК - обитател на блатото, блатен демон.

БОЯРИН - член на киевската, а по-късно на московската аристокрация, втори по ранг само след княза или принца.

БУЯН - загадъчен остров в океана, който според славянската

митология притежава способността да се появява и изчезва. Присъства

в няколко руски народни приказки.

ВАЗИЛА - в руския фолклор пазителят на конюшнята и защитник на

добитъка.

ВЕДМА - вещица, магьосница.

ВЕЛИК КНЯЗ - титлата на владетел на голямо княжество, например

Москва, Твер или Смоленск, в средновековна Русия. Титлата „цар“ е

влязла в употреба след коронясването на Иван Грозни през 1547

година.

ВЕРСТА - измервателна единица за разстояние, равна грубо на един

километър или две трети от милята.

ВОДЯНОЙ - в руския фолклор мъжки воден дух, често злонамерен.

ГОСУДАР - обръщение, подобно на „Ваше величество“, или

„суверен“.

ДВОРНИК - в руския фолклор пазителят на двора. Съвременната му

употреба също означава „портиер“.

ДЕВОЧКА - малко момиченце.

ДЕВУШКА - млада жена, девойка.

ДОМОВОЙ - в руския фолклор пазителят на домакинството, домашният дух.

ДОЧКА - дъщеря.

ДУРАК - глупак, женска форма - „дура“.

КАША - овесена каша. Може да бъде приготвена и от елда, жито, ръж, просо или ечемик.

КВАС - ферментирала напитка, приготвяна от ръжен хляб.

КОКОШНИК - руско украшение за глава. Има много стилове

кокошници в зависимост от мястото и епохата. Обикновено думата се

отнася за затворената украса, носена от омъжените жени, макар че

девойките също носели украса с отворена задна част. Носенето на

кокошници било запазено за дворянството. По-обикновената форма на

покриване на главата за руските жени в Средновековието била с

използването на шал или забрадка.

ЛЕСНАЯ ЗЕМЛЯ - буквално „Горска земя“.

ЛЕШИЙ - също наричан „лесовик“, лешият е горският дух в

славянската митология, защитник на горите и животните.

МЕТЕЛ - снежна буря.

МИШ - мишка.

ОБУВКИ ОТ ЛИКО - леки обувки, направени от лико - вътрешната

кора на брезата. Били са лесни за правене, но нетрайни. Наричат се

„лапти“.

ОГОН - огън.

ПЕЧКА - руската печка, или „печ“, е огромна конструкиия, която

започнала да се използва широко през XIV век за готвене и отопление.

Снабдена е със система от димоотводи, които осигуряват равномерно

разпределение на топлината. През зимата върху нея се спи.

ПЬОС - куче, пес.

РУС - русите първоначално били скандинавски народ. През IX век, по

покана на враждуващите славянски и фински племена, те създали

управляващата династия на рюрикидите, която постепенно обхваща

днешната територия на Украйна, Беларус и Западна Русия. В крайна

сметка територията, която управлявали, била наречена на тяхно име, както и народът, живял под управлението на династията им. Думата

„Рус“ е останала и до ден-днешен, както можем да видим в имената на

Русия и Беларус.

РУСИЯ - между XIII и XV век не е имало държава, наречена Русия.

Вместо това Рус е съществувала като конгломерат от съперничещи си

княжества, чиито управниии полагали клетва за вярност на

монголските сюзерени. Думата „Русия“ не се използва широко преди

началото на XVII век. По този начин в контекста на средновековния

свят тази земя не била наричана Русия, а по-скоро „земята на Рус“ или

просто „Рус“.

САРАФАН - рокля, която прилича на сукман с презрамки за раменете

и се носи върху рубашка с дълги ръкави. Тази дреха всъщност се е

използвала по-широко само в началото на XV век. Вкл1о- чих я в

романа малко преди времето й, защото този вид рокля символизира

Русия от приказките.

СИНОК - изразяващо привързаност умалително, произлизащо от

„син“.

СОЛОВЕЙ - славей.

СТАРИК - старец.

УПИР - вампир.

ЦАР - думата „цар“ произхожда от латинската дума Caesar (Цезар) и

първоначално е била използвана за титулуване на римския, а по-късно

на византийския император в старите църков- нославянски текстове.

По тази причина тук думата „цар“ се отнася за византийския

император в Константинопол (Цариград), а не за руския владетел.

Иван IV (Иван Грозни) е бил първият руски Велик княз, който е

използвал титлата „Цар на всички руснаци“ почти двеста години след

измислените събития в „Мечокът и Славеят“. Руските владетели

приели титлата „цар“, защото след превземането на Константинопол

от турците през 1453 година me смятали Москва за „Третия Рим“ -

наследникът на духовната власт на Константинопол над

православните християни.

ЮРОДИВ - или „безумен за Христа“ е човек, който се е отказал от

светските си притежания и се е посветил на аскетичен живот. Смята

се, че тяхната лудост (истинска или престорена) е била Божие

вдъхновение и те често са казвали истини, които другите не биха се

осмелили да изрекат.

Бележки

[←1]

Превод от руски: Любен Любенов. - Б. пр.

[←2]

Политико-географско наименование на руската държава, използвано в западните

източници. - Б. пр.

[←3]

Голям, православен, привилегирован манастир. - Б. пр.

[←4]

Руски вариант на вареното мляко, при който млякото се вари на бавен огън в

продължение на осем часа или повече. - Б. пр.