Мечокът и Славеят

гладуването. За мен вие сте светлината. - Тя отново хвана ръката му и

се подпря на лакът, очите й плуваха в сълзи. - Моля ви, батюшка, искам само да съм близо до вас.

- Вие сте луда - отвърна той.

Отблъсна ръцете й и се отдръпна.

Тя беше отпусната и стара, разяждана от страх и опропастени

надежди.

- Вие сте омъжена. Аз съм се отдал на Бог.

- Не става дума за това! - отчаяно изплака тя. - Никога не е ставало

дума за това. Искам да ме видите. - Тя преглътна и се запъна. - Да ме

видите. Виждате доведената ми дъщеря.

Наблюдаваше я. Както аз ви наблюдавах... както ви наблюдавам. Защо

не виждате мен? Защо не и мен?

Гласът й се извиси до вопъл.

- Замълчете. - Той сложи ръка на вратата. - Виждам ви. Но, Ана

Ивановна, има малко за гледане.

Вратата беше тежка. Когато я затвори, дървената плоскост заглуши

звука от плача й.

Онзи ден хората останаха близо до печките си, докато валеше слаб

сняг. Но Вася се измъкна, за да види конете.

Той идва, каза Миш, докато въртеше ужасено очи.

Вася отиде при баща си.

- Трябва да вкараме конете зад оградата - настоя тя. - Тази нощ, преди

здрачаване.

- Защо си тук да си ни в тежест, Вася? - сопна се Пьотър. Снегът

валеше бързо и се задържаше върху шапките и раменете им. -

Трябваше да си заминала. Да си заминала отдавна и да си в

безопасност. Но ти уплаши кандидата си и сега си тук, а е зима.

Вася не отговори. Всъщност не можа, защото внезапно и съвсем

ясно видя, че баща й е уплашен. Никога не го беше виждала уплашен.

Искаше й се да се скрие в печката като малко дете.

- Прости ми, татко - каза, след като се овладя. - Тази зима ще отмине, както и всички други преди нея. Но аз мисля, че сега, през нощта, трябва да вкараме конете вътре.

Пьотър си пое дълбоко дъх.

- Права си, дъще - отвърна. - Права си. Ела, ще ти помогна.

Конете се поуспокоиха, когато портата се затвори зад тях.

Вася отведе Миш и Метел в конюшнята, докато по-малко ценните коне

останаха да обикалят в предния двор. Малкият вазила сложи ръката си

в нейните:

- Не ни оставяй, Вася.

- Ще отида да си взема вечерята - каза Вася. - Дуня ме вика. Но ще се

върна.

Тя си изяде супата, сгушена в задната част на тясното отделение на

Миш, и даде на кобилата да изяде хляба й. След това се уви в един

конски чул и се зае да брои сенките по стената на конюшнята.

Вазилата седна до нея.

- Не си тръгвай, Вася - примоли й се. - Като си тук, си спомням за

силата си и знам, че не се страхувам.

И така Вася остана, трепереща въпреки сламата и конския чул.

Нощта беше много студена. Имаше чувството, че никога няма да

заспи.

Но трябва да е задрямала, защото след като луната залезе, се събуди

измръзнала. Конюшнята беше тъмна. Дори и с котешкото си зрение

Вася едва различи Миш пред себе си. За момент всичко бе тихо. После

отвън се чу тих кикот. Миш изпръхтя, отстъпи назад и отметна глава.

Около окото й се появи белият пръстен.

Вася тихо се изправи и остави чула да падне. Студеният въздух впи

кучешките си зъби в плътта й. Тя се промъкна до вратата на

конюшнята. Нямаше луна, плътни облаци затулваха звездите. Снегът

продължаваше да трупа.

По снежната покривка, тих като снежинките, се промъкваше мъж.

Притичваше от сянка на сянка. При всяко издишване от устата му

излизаше дълбок, гърлен смях. Вася се промъкна по-близо. Не можеше

да види лицето му, а само дрипавите му дрехи и гъстата, рошава и

остра като четина коса.

Онзи се приближи до къщата и вдигна длан на вратата. Вася извика

силно, когато мъжът се вмъкна в кухнята. Нямаше звук от докосването

на плът до дървото - просто премина през вратата като дим.

Вася се втурна през двора. Всичко блестеше от новия сняг.

Дрипавият не беше оставил отпечатъци от стъпки. Снегът беше дебел

и мек - Вася усети тежест в крайниците си. Въпреки това тичаше и

крещеше. Но преди да успее да стигне до къщата, онзи беше изскочил

обратно в предния двор и се приземи на четири крака с животинска

подвижност. Смееше се.

- О! - възкликна. - Толкова време мина. Колко приятни са къщите на

хората и о, как пищеше тя...

Тогава той забеляза Вася и момичето се препъна. Позна белезите, единственото сиво око. Беше лицето на иконата, лицето... лицето на

мъжа, който бе видяла да спи в гората преди години. Как е възможно?

- Виж ти, какво е това? - каза онзи и направи пауза. Тя видя как

споменът премина по лицето му. - Спомням си едно малко момиче с

големи очи. Но сега вече си жена. - Той впи единственото си око в

очите й, сякаш се опитваше да изкопчи някаква тайна от душата й. -

Ти си малката вещица, която изкушава моя слуга. Но не виждам... -

Той се приближаваше все повече и повече.

Вася опита да побегне, но краката не я слушаха. Вонящият му на

гореща кръв дъх се носеше на талази в лицето й. Тя събра кураж.

- Никоя не съм - отвърна. - Махни се оттук, остави ни на мира.

Той протегна влажните си пръсти и повдигна брадичката й.

- Коя си ти, момиче? - После добави по-тихо: - Погледни ме.

В окото му имаше лудост. Вася не го погледна - знаеше, че не

бива, - но пръстите му бяха като железен капан и след миг тя нямаше

да може да се съпротивлява повече...

Тогава една ледена ръка я сграбчи и издърпа. Усети мирис на

студена вода и смачкан бор. Над главата й заговори глас.

- Още не, братко - каза той. - Върни се.

Вася не можеше да види говорещия, мярна само диплата на черно

наметало, но едноокият беше пред нея. Едновременно се зъбеше, раболепничеше и се смееше.

- Още не? Но вече е сторено, братко - възрази той. - Вече е сторено.

Той намигна на Вася със здравото си око и изчезна. Черното

наметало около нея се превърна в целия свят. Беше й студено, чуваше

се цвилене на кон, а някъде далече някой крещеше.

После Вася се събуди, вкочанена и трепереща, върху пода на

конюшнята. Миш притисна топлия си нос към лицето на момичето. Но

макар че Вася беше будна, тя все още чуваше вика. Той продължаваше

и не стихваше. Вася скочи на крака и се отърси от кошмара. Конете в

конюшнята цвилеха, ритаха и разцепваха дървените стени на

конюшнята. Събратята им навън в замръзналия двор се въртяха, изпаднали в паника. Дрипава едноока фигура не се виждаше. Било е сън,

каза си Вася. Просто сън. Тя се втурна между конете, като избягваше

мятащите им се тела.

В кухнята цареше бъркотия като в гнездо на разгневени оси. Братята

й си пробиваха път през всичко това, полусъбудени и въоръжени.

Ирина и Ана Ивановна се бяха събрали при отсрещната врата. Слугите

се суетяха насам-натам, като се кръстеха или молеха, или се

притискаха един към друг.

И тогава се появи баща й - едър и спокоен, с меч в едната ръка. С

ругатни си проби път между групичките ужасени слуги.

- Млъкнете! - извика на суетящите се хора.

Отец Константин нахлу в стаята, следвайки го по петите.

Пишеше малката Агафя, слугинята. Седеше изпъната като струна

върху сламеника си. Стискаше с побелели кокалчета вълненото си

одеяло. Беше прехапала долната си устна и кръвта се стичаше по

брадичката й, а около немигащите й очи се появи бял пръстен.

Писъците й прорязваха въздуха като ледени висулки, падащи от

стрехите отвън.

Вася си проби път през уплашените хора. Сграбчи момичето за

раменете.

- Агафя, чуй ме. Чуй ме!... Всичко е наред. В безопасност си. Всичко е

наред. Сега замълчи. Замълчи.

Държеше здраво момичето и след малко Агафя изстена и млъкна.

Широко отворените й очи бавно се фокусираха върху лицето на Вася.

Тя преглътна и се опита да заговори. Вася се напрегна да я чуе.

- Той дойде заради греховете ми - задави се тя. - Той...

Гърдите й се повдигнаха, за да си поеме дъх.

Едно малко момче се промъкна през тълпата.

- Мамо - изкрещя то. - Мамо!

Хвърли се към нея, но тя не му обърна внимание.

Ирина внезапно се озова там, малкото й лице беше мрачно.

- Тя припадна - каза детето със сериозен глас. - Има нужда от въздух и

вода.

- Това е просто кошмар - каза отец Константин на Пьотър. - По-добре

да я оставим на жените.

Пьотър може и да отговори нещо, но никой не го чу, защото в този

момент Вася изкрещя в шок, изпълнена с внезапна ярост. Цялата стая

се сви от нова уплаха.

Вася гледаше втренчено към прозореца.

После, след като видимо възвърна самообладанието си, каза:

- Не. Простете ми. Аз... нищо. Нямаше нищо.

Пьотър се намръщи. Слугите й хвърлиха открито подозрителни

погледи и започнаха да шепнат помежду си.

Дуня се дотътри до Вася, дъхът й свиреше кухо в гърдите й.

- Момичетата винаги имат кошмари, когато времето се променя - каза

тя с хриптящ глас, но достатъчно силно, за да чуе цялата стая. -

Върви, дете, донеси вода и медовина.

Тя изгледа строго Вася.

Вася не каза нищо. Погледът й отново се отклони към прозореца. За

миг можеше да се закълне, че е видяла лице. Но не можеше да е

истина, защото лицето беше онова от съня й - осеяно със синкави

белези и еднооко. Притежателят му й се беше ухилил и намигнал през

трептящите отблясъци на леда.

***

Още призори на следващата сутрин Вася отиде да намери домовоя.

Търси го, докато бледото слънце не се издигна високо, и после пак по

време на краткия следобед, като изклинчи от работата си. Слънцето

скланяше глава на запад, когато тя успя скришом да издърпа

създанието от фурната. Краищата на брадата му пушеха. Беше

заслабнал и прегърбен, дрехите му бяха опърпани, а държанието му -

примирено.

- Снощи - без предисловие започна Вася, обхванала изгорената си ръка

- сънувах едно лице и после го видях през прозореца. Имаше едно

око и се усмихваше. Кой е той?

- Лудостта - смънка домовоят. - Апетитът. Онзи, който спи и яде. Не

мога да му попреча да влезе.

- Трябва да се стараеш повече - сопна се Вася.

Но погледът на домовоя блуждаеше, а устата му увисна.

- Слаб съм - замазано отвърна той. - И пазителят на гората също е

слаб. Врагът ни разхлаби веригата си. Скоро ще бъде свободен. Не

мога да му попреча да влезе.

- Кой е врагът?

- Апетитът - отново повтори домовоят - Лудостта. Ужасът. Той иска да

изяде света.

- Как мога да го победя? - настоятелно попита Вася. - Как може да

бъде защитена къщата?

- С дарове - промърмори домовоят. - Хлябът и млякото ще ми дадат

сили... и може би кръвта. Но ти си само едно самотно момиче и не

мога да взема живот за себе си от теб. Ще изчезна. Онзи, който яде, ще дойде отново.

Вася сграбчи домовоя и го разтърси така, че челюстите му

изтракаха. Помътнелите му очи се прочистиха и за момент той

изглеждаше удивен.

- Ти няма да изчезнеш - отсече Вася. - Може да вземеш живот от мен.

Ще го направиш. Едноокият - онзи, който яде - няма да влезе отново.

Няма да го направи.

Нямаше мляко, но Вася открадна хляб и го пъхна в ръката на

домовоя. Продължи да го прави и занапред, като заделяше от

собствената си храна. Поряза ръката си и размаза кръв по праговете и

пред печката. Притисна окървавената си длан към устата на домовоя.

Ребрата й започнаха да стърчат през кожата, очите й хлътнаха и сънят

й беше преследван от кошмари. Но нощите отминаваха - една, две, дузина - и никой повече не крещеше заради нещо, което всъщност го

нямаше. Треперещият домовой се държеше и тя наливаше силата си в

него.

Но малката Агафя никога повече не проговори разумно. Понякога

отправяше молитви към невидими за никой друг същества - светци, ангели и едноока мечка. По-късно започна да говори несвързано за

мъж и бял кон. Една нощ избяга от къщата, припадна с посинели

устни в снега и умря.

Жените подготвиха тялото с цялата бързина, която позволяваше

благоприличието. Отец Константин остана на бдение с

побелели устни и склонена глава, с неразгадаемо за околните

изражение. Макар че бе коленичил до трупа в продължение на часове, нито веднъж не се помоли на глас. Думите сякаш засядаха в стегнатото

му гърло.

Погребаха Агафя по време на краткия зимен ден, докато гората

наоколо им стенеше. Хората побързаха да се сгушат пред печките си в

бързо падащия здрач. Детето на Агафя плака за майка си, риданията

увиснаха над тихото село като мъгла.

Нощта след погребението един сън завладя Дуня като болест. Видя

се да стои сред мъртва гора, осеяна с пъновете на почернели дървета.

Потрепващите звезди бяха забулени от мазен дим, премигващата

светлина на огъня се отразяваше в снега. Лицето на демона Мраз беше

маска с формата на череп, с опъната кожа. Тихият му глас изплаши

Дуня повече, отколкото ако беше закрещял.

- Защо се забави?

Дуня събра цялата си сила.

- Обичам я - отвърна тя. - Тя ми е като дъщеря. Ти си зимата, Морозко.

Ти си смъртта, ти си студът. Не може да я получиш. Тя ще отдаде

живота си на Бог.

Демонът Мраз се засмя горчиво.

- Тя ще умре в мрака. С всеки ден силата на брат ми нараства. И тя го

видя тогава, когато не трябваше да го вижда. Сега той знае какво е тя.

Ще я убие, ако може, и ще я вземе за себе си. Тогава вече наистина

ще можеш да говориш за проклятие. - Гласът на Морозко се смекчи

съвсем леко и той добави: - Аз мога да я спася. Мога да спася всички

ви. Но тя трябва да получи онова бижу. Иначе...

И Дуня видя, че трептящата светлина на огъня идва от собственото

й горящо село. Гората се изпълни с пълзящи същества, чиито лица й

бяха познати. Най-голямото сред тях беше на ухилен едноок мъж, а до

него стоеше още една фигура, висока и стройна, бледа като труп и с

дълга и тънка коса.

- Ти ме остави да умра - каза призракът с гласа на Вася и зъбите й

проблеснаха между окървавените устни.

Дуня откри, че е сграбчила огърлицата и я е извадила. Бижуто

хвърли слаб отблясък на светлина в един безформен и тъмен свят.

- Не знаех - запелтечи Дуня. Тя протегна ръка с висящата от юмрука й

огърлица към мъртвото момиче. - Вася, вземи я, Вася!

Но едноокият само се засмя, а момичето изобщо не реагира.

Тогава демонът Мраз застана между нея и ужаса и я сграбчи за

раменете с яките си ледени ръце.

- Нямаш време, Авдотя Михайловна - предупреди я той. - Следващия

път, когато ме видиш, аз ще те повикам и ти ще ме последваш.

Гласът му беше гласът на гората. Той сякаш отекваше в костите на

старицата и вибрираше в гърлото й. Дуня усети как коремът й се свива

от страх и чувство за несигурност.

- Но преди да си отидеш, можеш да я спасиш - продължи той. - Трябва

да я спасиш. Да й дадеш огърлицата. Да спасиш всички тях.

- Ще го направя - прошепна Дуня. - Ще стане, каквото казваш. Кълна

се. Кълна се...

И тогава се събуди от собствения си глас.

Но студът на тази изгорена гора, на докосването на демона Мраз, остана. Костите на Дуня трепереха така, сякаш щяха да изскочат през

кожата й. Всичко, което тя можеше да види, беше демонът Мраз, неговата решителност и отчаяние и подигравателното лице на брат му

- едноокото създание. Двете лица загубиха очертанията си и се сляха в

едно. Синият камък в джоба й сякаш гореше с леден пламък. Кожата й

се напука и почерня, когато пръстите й се сключиха здраво около него.

ДАР ОТ НЕПОЗНАТ

Всяка сутрин на зазоряване в онези кратки, студени като метал дни

Вася ходеше при конете - малко след баща си. Двамата си приличаха в

това, че искрено се страхуваха за животните. От съображения за

безопасност през нощта конете бяха вкарвани зад оградата на двора и

в здраво построената конюшня - толкова, колкото успяваха да

подслонят там. Но през деня ги оставяха на свобода, сами да се грижат

за себе си, да скитат из посивелите пасбища и да изравят трева изпод

снега.

Една ярка студена сутрин малко преди средата на зимата Вася

подкара конете към полето и им подвикваше, докато яздеше

неоседланата Миш. Но щом конете стигнаха до мястото, момичето

скочи на земята и изгледа намръщено кобилата. Ребрата на животното

изпъкваха през кафявата й козина не толкова от недоимък, колкото от

очакването.

- Той ще дойде пак - каза кобилата - Не го au подушват?

Вася нямаше обонянието на кон, но се обърна срещу вятъра. За

момент миризмата на гниещи листа и мор накара гърлото й да се свие.

- Да - мрачно отвърна тя и се закашля. - Кучетата също го надушват.

Скимтят, когато мъжете ги пуснат, и бягат в колибите си. Но аз няма

да му позволя да те нарани.

Вася започна обиколката си, като вървеше от кон на кон, даваше им

изсъхнали ябълкови огризки, галеше ги и им шепнеше

кротки думи. Миш я следваше като куче. В края на стадото Метел

риеше земята с копитото на предния си крак и отправи

предизвикателство към очакващата го гора.

- Успокой се - каза Вася.

Тя мина покрай жребеца и сложи длан върху горещия му врат.

Той беше гневен като жребец, видял съперник сред стадото си, и за

малко не я изрита, преди да си възвърне самообладанието.

- Нека дойде! - Изправи се на задните си крака и ритна с предните. - Този

път ще го убия.

Вася избягна летящите копита и притисна тялото си към неговото.

- Почакай - прошепна в ухото му.

Конят се завъртя и щракна със зъби, но тя се притисна близо до него

и той не можа да я достигне. Момичето продължи да му говори с тих

глас:

- Пази си силите.

Жребиите се подчиняват на кобилите. Метел сведе глава.

- Трябва да си силен и спокоен, когато той дойде - напомни му Вася.

- Брат ти - каза Миш.

Вася се обърна и видя Альоша да тича гологлав към нея през

портата на оградата.

Миг по-късно Вася сложи ръка върху плешките на Миш и след това

се озова върху гърба на коня. Кобилата препусна в галоп през полето, като вдигаше във въздуха замръзналия пласт от лед най-отгоре. Пред

нея се изправи солидната ограда на пасбището, но Миш премина

преградата и продължи да препуска.

Вася пресрещна Альоша точно пред оградата.

- Идвам заради Дуня - обясни Альоша. - Тя не се събужда. Повтаря

името ти.

- Хайде - отвърна Вася и Альоша скочи зад нея.

***

В кухнята беше горещо. Фурната бумтеше, зейнала като отворена

паст. Дуня лежеше върху печката с отворени и невиждащи очи. Беше

неподвижна, като се изключат потрепващите й ръце. От време на

време си промърморваше нещо. Крехката й кожа беше толкова

опъната върху костите, че на Вася й се стори, че може да види как

кръвта се отдръпва. Момичето бързо се покатери върху печката.

- Дуня - повика я. - Дуня, събуди се. Аз съм, Вася.

Отворените очи премигнаха веднъж, но това беше всичко.

За момент Вася почувства паника, след което я овладя. Ирина и Ана

коленичиха една до друга пред иконата в ъгъла и започнаха да се

молят. По лицето на Ирина се стичаха сълзи - не беше красива, когато

плаче.

- Гореща вода - сопна се Вася и се обърна. - За бога, Ирина, молитвите

няма да я стоплят. Направи супа.

Ана й хвърли отровен поглед, но Ирина изненадващо бързо се

изправи на крака и напълни една тенджера.

През целия ден Вася седя до Дуня, прегърбена върху печката. Тя

струпа одеяла около съсухреното тяло на бавачката и се опита да сипе

бульон в гърлото й. Но течността се стичаше от устата й и Дуня не се

събуди. През целия този дълъг ден облаците бавно се отдалечаваха и

дневната светлина помръкваше.

Късно следобед Дуня си пое дъх така, сякаш имаше намерение да

погълне целия свят, и хвана ръцете на Вася. Момичето се дръпна

изненадано назад. Силата на хватката на старата й бавачка я удиви.

- Дуня - повика я тя.

Очите на възрастната жена блуждаеха.

- Не знаех - прошепна тя. - Не го видях.

- Ще се оправиш - увери я Вася.

- Той има едно око. Не, има сини очи. Те са еднакви. Те са братя. Вася,

запомни... - И после ръката й се отпусна и тя остана да лежи

неподвижно, като си мърмореше под носа.

Вася сипа с лъжица още топли напитки в гърлото на Дуня. Ирина

подклаждаше огъня. Но пулсът на старицата ставаше все по-слаб с

намаляването на дневната светлина. Тя спря да мърмори и остана да

лежи с отворени очи.

- Още не - обърна се тя към празния ъгъл, а понякога плачеше, тогава

повтаряше. - Моля те, моля те.

Немощният ден проблесна и върху къщата и селото се спусна

тишина. Альоша излезе навън за дърва за горене. Ирина отиде да се

погрижи за раздразнителната си майка.

Гласът на Константин наруши тишината и почти стресна Вася:

- Жива ли е?

Сенките лежаха върху му като плетена мантия.

- Да - отвърна Вася.

- Ще се моля за нея - рече той.

- Няма нужда - отсече Вася, която беше твърде уморена и изплашена, за да се държи любезно. - Тя няма да умре.

Константин се приближи:

- Мога да облекча болката й.

- Не - повтори Вася на ръба на сълзите. - Тя няма да умре. Моля ви да

си вървите, ако обичате Бог.

- Тя умира, Василиса Петровна. Мястото ми е тук.

- Не умира! - Гласът на Вася се изтръгна мъчително от гърлото й. - Тя

не умира. Аз ще я спася.

- Тя ще умре, преди да дойде утрото.

- Искате хората ми да ви обичат, затова ги карате да се страхуват. -

Вася беше пребледняла от ярост. - Няма да позволя Дуня да се

страхува. Махайте се!

Константин отвори уста, после я затвори. Обърна се рязко и напусна

кухнята.

Вася забрави за него на мига. Дуня не се беше събудила.

Продължаваше да лежи неподвижно, несигурната ръка на Вася едва

успяваше да долови пулса й.

Падна нощ. Альоша и Ирина се върнаха. За кратко кухнята се

изпълни с тихо оживление, докато се сервираше вечерята. Вася не

можеше да сложи залък в устата си. Наближи часът за молитва и

кухнята се изпразни, докато не останаха само те четиримата - Дуня и

Вася, Ирина и Альоша. Последните двама дремеха върху печката.

Самата Вася също клюмаше.

- Вася - повика я Дуня.

Вася се събуди стреснато и изхлипа. Гласът на Дуня беше слаб, но

ясен.

- Ти си добре, Дуняшка. Знаех, че ще си добре.

Дуня се усмихна беззъбо.

- Да - отвърна тя. - Той те очаква.

- Кой ме очаква?

Дуня не отговори. Мъчеше се да си поеме дъх.

- Васочка - започна тя. - Имам нещо, което баща ти ми даде да пазя за

теб. Сега трябва да ти го дам.

- По-късно, Дуняшка - възрази Вася. - Сега трябва да почиваш.

Но Дуня вече опипваше със скованата си ръка, търсейки джоба на

полата си. Вася го отвори вместо нея и извади нещо твърдо, увито в

парче мек плат.

- Отвори го - прошепна Дуня.

Вася го направи. Огърлицата беше изработена от някакъв светъл

блестящ метал - по-ярък от сребро и оформен като снежинка или

многолъча звезда. В средата блестеше сребристосин камък. Ана

нямаше бижута, които да се сравняват с това. Вася никога не беше

виждала нещо толкова изящно.

- Но какво е това? - объркано попита тя.

- Талисман - отвърна Дуня, като си пое дъх с усилие. - В него има сила.

Пази го скрит. Не говори за него. Ако баща ти те попита, не му казвай

нищо.

Лудост. Между веждите на Вася се образува линия, но тя сложи

верижката на врата си. Медальонът увисна между гърдите й, невидим

под дрехите. Внезапно Дуня се скова, сухите й пръсти се вкопчиха в

ръката на Вася.

- Брат му - изсъска тя. - Той е разгневен, че бижуто е у теб. Вася, Вася, ти трябва...

Тя се задави и замлъкна.

Отвън се разнесе дълъг дивашки кикот.

Вася замръзна с разтуптяно сърце. Отново ли? Последния път сънувах.

После се разнесе стържене - тихият звук на влачещи се крака. Той се

чуваше отново и отново. Вася преглътна. Плъзна се

безшумно към печката. Домовоят клечеше в отвора на фурната.

Изглеждаше хилав, но решителен.

- Не може да влезе - ожесточено каза домовоят. - Няма да го пусна.

Няма.

Вася сложи ръка върху главата му и се промъкна до вратата. През

зимата нищо отвън не мирише на гнило, но на прага я лъхна мирис на

разложение, от който празният й стомах се преобърна. От камъка, който лежеше върху гърдите й, бликна изгаряща студенина. Тя издаде

тих звук на болка. Дали да не събуди Альоша? Да разбуди цялата

къща?

Домовоят каза, че няма да го пусне вътре. Ще отида да видя - помисли си Вася. -

Не се страхувам.

Тя се измъкна през вратата на кухнята.

- Не - промълви Дуня от печката. - Вася, недей. - Тя леко обърна глава

и прошепна на празното пространство. - Спаси я. Спаси я... не ме е

грижа дали брат ти ще дойде за мен.

Каквото и да беше, вонеше като нищо друго на смърт, мор и

нагорещен метал. Вася проследи дирята на влачещите се стъпки. Ето

там - някакво бързо движение в сянката на къщата. Видя нещо, наподобяващо на прегърбена и дребна жена, облечена в бял пеньоар, който се влачеше в снега. Движеше се като рак, сякаш имаше твърде

много стави.

Вася събра кураж и се приближи. Нещото се стрелкаше от прозорец

на прозорец, като спираше при всеки от тях и понякога протягаше

треперещата си ръка, но никога не докосваше перваза. Но при

последния прозорец - този на свещеника - то се напрегна. Очите му

засветиха в червено.

Вася се затича напред. Домовоят каза, че то не може да влезе вътре. Но един

удар на бледия юмрук отчупи леда от мястото, където се беше

насъбрал върху рамката на прозореца. Вася видя на лунната светлина

да проблясва сива кожа. Влачещата се след съществото дреха беше

саван и то беше голо под него.

Мъртво - каза си Вася. - Това нещо е мъртво.

Сивкавите влажни ръце сграбчиха високия перваз на прозореца на

Константин и то - тя, - защото Вася зърна за момент дълга, сплъстена

коса, се вмъкна в стаята. Вася спря под прозореца, след това последва

съществото. Използва груба сила, за да се набере и вмъкне в стаята.

Вътре беше пълна тъмнина. Нещото беше приклекнало, оголило зъби

над мятащата се в леглото фигура.

Сенките върху стената сякаш набъбнаха, все едно щяха да се

откъснат от дървото. На Вася й се стори, че чува глас. Момичето! Остави

този - той вече е мой. Вземи момичето, вземи я. .

Прониза я болка в гръдната кост - камъкът гореше със студен

пламък. Без да се замисли, Вася вдигна ръка и извика. Съществото

върху леглото се завъртя - лицето му беше почерняло от кръв.

- Вземи я! - изръмжа отново сянката глас.

Белите зъби на мъртвото създание уловиха лунната светлина, когато

то се напрегна, за да скочи.

Внезапно Вася осъзна, че до нея има още някой - не беше мъртвата

жена, нито гласът, създаден от сенките, а мъж с тъмно наметало. Не

можеше да види лицето му в мрака. Който и да беше другият, той

сграбчи ръката й и заби пръсти в дланта й. Вася сподави вика си.

-Ти си мъртва - каза новодошлият на създанието. - А аз все още съм господарят.

Върви си.

Гласът му беше като снегът в полунощ.

Мъртвото създание върху леглото се сви и отстъпи, надавайки вой.

Сенките на стената сякаш се издигнаха със заплашителна ярост и

изръмжаха:

- Не, не му обръщай внимание. Той е нищо. Аз съм господарят. Вземи я, вземи. .

Вася усети как кожата на ръката й се сцепи и кръвта покапа на пода.

Тя усети как я изпълва ожесточено ликуване.

- Върви си - каза тя на мъртвото нещо, сякаш винаги беше знаела тези

думи, - с кръвта си ти забранявам да идваш на това място.

Тя обви ръка около ръката, която я държеше, и усети, че е хлъзгава

от кръвта й. За момент другата ръка й се стори истинска, студена и

твърда. Тя потрепери и се обърна да погледне, но там нямаше никой.

Сенките на стената сякаш внезапно се смалиха, трепереха и

крещяха, и сгърчените устни на мъртвото същество закриха отново

дългите му тънки зъби. То нададе писък към Вася, обърна се и се

отправи към прозореца. Покачи се на перваза, спусна се в снега и се

понесе с подскоци към гората, по-бързо от препускаш кон.

Сплъстената му, мръсна коса се вееше след него.

Вася не го проследи как си отива. Тя вече беше при леглото и

отмяташе мръсните одеяла, за да види раната върху голото гърло на

свещеника.

Онази вечер гласът на Господ не беше проговорил на Константин

Никонович. Свещеникът се беше молил сам, час след час. Но

изтърканите от употреба думи не успокояваха мислите му.

Василиса греши - беше си казал Константин. - Какво ще навреди малко страх,

ако той спаси душите им ?

Той за малко не се върна в кухнята, за да й каже това. Но беше

уморен и остана коленичил в стаята си дори след като стана твърде

тъмно, за да вижда лющещата се златна боя върху иконата.

Точно преди луната да изгрее, той си легна и му се присъни сън.

В съня му девата с благи очи слезе от дървената дъска на иконата.

Лицето й беше обляно от неземна светлина. Тя се усмихна. Повече от

всичко му се искаше да почувства ръката й върху лицето си и да

получи благословията й. Тя се наведе над него, но онова, което той

усети, не беше ръката й. Устата й леко докосна челото му и очите му.

След това постави пръст под брадичката му и устните й намериха

неговите. Тя го целуваше отново и отново.

Въпреки че сънуваше, срамът му се бореше с желание. Той немощно

се опита да я отблъсне. Но сините й поли бяха тежки, а тялото й

гореше срещу неговото като въглен. Накрая той отстъпи и обърна

лицето си към нейното с отчаян стон. Тя се усмихна с устни, опрени в

неговите, сякаш страданието му й доставяше удоволствие. Тогава

устата й се стрелна към гърлото му със скоростта на връхлитащ

ястреб.

После тя нададе писък и Константин се събуди стреснат, притиснат

под потрепващата й тежест.

Свещеникът си пое дълбоко дъх и се задави. Жената изсъска и се

претърколи встрани от него. Той зърна за миг сплъстената й коса и

полускритите й, подобни на рубини, очи. Създанието се отправи към

прозореца. Той видя други две фигури в стаята си - едната, озарена в

синьо, а другата тъмна. Синята форма се протегна към него.

Константин немощно започна да опипва за кръста на врата си. Но

озареното от синя светлина лице беше това на Василиса Петровна, която приличаше на икона с острите си черти и огромните си очи.

Очите им се срещнаха за момент - неговите бяха широко отворени от

уплаха. После ръцете й се протегнаха към гърлото му и той припадна.

Той не беше наранен - по гърлото, ръката и гърдите му нямаше

следи. Вася успя да установи това опипом в тъмното. След това на

вратата се потропа. Вася скочи към прозореца и почти падна през него.

Луната блестеше над заснежения двор. Тя се спусна на земята и клекна

в сянката на къщата, треперейки от студ и от преживения ужас.

Тя чу как някакви мъже нахлуха в стаята и се заковаха на място.

Вася се прилепи към стената с две ръце - тя беше точно толкова

висока, че да може да надникне през перваза на прозореца на

Константин. Стаята вонеше на разложение. Свещеникът седеше, изправил вдървено гръб, и се държеше за шията. Бащата на Вася

стоеше над него с фенер в ръка.

- Добре ли сте, батюшка? - попита Пьотър. - Чухме писък.

- Да - отвърна Константин несигурно и с ужасен поглед. - Да, простете

ми. Трябва да съм извикал насън.

Мъжете при вратата се спогледаха.

- Ледът се отчупи - обясни Константин. Той стана от леглото и се

олюля, докато се опитваше да ходи. - От студа сънувам кошмари.

Вася побърза да се наведе, когато пребледнелите им лица се

обърнаха към скривалището й. Тя приклекна в сянката на къщата, под

прозореца и се опита да не диша.

Чу как баща й изсумтя и отиде до счупената рамка на прозореца, където се беше отчупил цял леден блок. Сянката на главата и раменете

му падна върху нея, когато той се надвеси предпазливо към двора. За

щастие, той не погледна надолу. На двора нищо не помръдваше.

Тогава Пьотър затвори кепениците и сложи клин между тях.

Но Вася не чу това. В мига, в който кепенците се затвориха, тя се

затича безшумно и с всички сили към зимната кухня.

***

Кухнята беше топла и тъмна като утроба. Вася се промъкна тихо

през вратата. Всичките крайници я боляха.

- Вася? - повика я Альоша.

Вася се покатери върху печката. Альоша коленичи до нея.

- Всичко е наред, Дуня - увери я Вася и взе ръцете на бавачката в

своите. - Сега ще бъдеш добре. В безопасност сме.

Дуня отвори очи. На Съсухрените й устни се появи усмивка.

- Марина би била горда, Васочка - каза тя. - Ще й кажа, когато я видя.

- Няма да направиш нищо такова - отвърна Вася и опита да се

усмихне, макар че очите й се замъглиха от сълзи. - Ще се оправиш.

При тези думи старицата вдигна студената си ръка и с изненадваща

твърдост отблъсна Вася.

- Не, няма - възрази тя с малко от старата си хапливост. - Доживях да

видя всичките си мъничета пораснали и не искам нищо повече от

това да умра, заобиколена от последните си три деца.

Ирина вече също се беше събудила и Дуня протегна другата си ръка, за да хване тази на малкото момиче.

Альоша сложи своята ръка върху тези на всички останали. Той

заговори, преди Вася да успее да протестира.

- Вася, тя е права - намеси се той. - Трябва да я пуснеш да си отиде.

Зимата ще бъде жестока, а тя е изтощена.

Вася поклати глава, но ръката й трепна.

- Моля те, скъпа моя - прошепна възрастната жена. - Толкова съм

уморена.

Вася се поколеба за един кратък, застинал във времето, миг и после

едва доловимо кимна с глава.

Старицата с труд освободи другата си ръка и стисна тази на Вася с

двете си ръце.

- Майка ти те благослови, преди да си отиде, и аз ще сторя същото.

Остани в мир - тя направи пауза, сякаш се ослушваше. - Трябва да си

припомниш старите истории. Да направиш кол от самодивско дърво.

Вася, бъди предпазлива. Бъди храбра.

Ръката й се отпусна настрани и тя остана да лежи мълчаливо. На

Ирина, Альоша и Вася не им оставаше нищо друго, освен да хванат

студените й ръце и да се напрягат да чуят звука от дишането й. Накрая

Дуня се изправи и заговори отново, толкова тихо, че те трябваше да се

наведат по-близо, за да доловят думите.

- Льошка - прошепна тя, - ще ми попееш ли?

- Разбира се - прошепна Альоша в отговор. Той се поколеба, после си

пое дълбоко дъх:

Доскоро имаше време, когато

цветята по цяла година растяха

и дните толкова дълги бяха.

В нощите звездите грееха,

а хората без страх живееха.

Дуня се усмихна. Очите й блестяха като на дете, а в усмивката й

Вася видя сянката на момичето, което някога е била.

Но сезоните се сменят, и променят, ветровете нахлуват

от юг, идват пожарите, бурите, копията, идва тъгата,

осеяна с мрак.

Отвън вятърът се усилваше - студеният вятър, който предвещава

сняг. Но тримата върху печката не му обръщаха внимание. Дуня

слушаше с широко отворени очи, вперила поглед в нещо, което дори и

Вася не можеше да види.

Но някъде има такава земя, където раснат жълти

цветя.

Където слънцето сутрин изгрява и каменния бряг там

осветява, пяната летяща позлатява.

И всичко трябва там да свърши, и всичко...

Альоша беше прекъснат внезапно. Вятърът блъсна вратата на

кухнята, отвори я и с вой нахлу в стаята. Ирина нададе лек писък. С

вятъра влезе и фигура с черно наметало, макар че никой друг, освен

Вася, не я видя. фигурата я изгледа продължително, после протегна

ръка и сложи дългите си пръсти върху гърлото на Дуня.

Старицата се усмихна.

- Вече не се страхувам - каза тя.

В следващия миг се появи сянката. Тя се стовари между фигурата с

черно наметало и Дуня, както брадва сцепва дърво.

- О, братко - каза гласът сянка. - Толкова ли си непредпазлив?

Сянката се усмихна с голяма, черна, зейнала усмивка и сякаш се

протегна и сграбчи Дуня с две огромни ръце. Умиротворението върху

лицето на Дуня се превърна в ужас. Очите й изпъкнаха, сякаш щяха да

изскочат, и лицето й стана аленочервено. Вася застана на колене, уплашена и объркана, и тялото й се разтърси от ридания.

- Какво правиш? - изкрещя тя. - Не... пусни я!

Вятърът отново нахлу с рев в стаята - първо беше зимният вятър, а

после влажният, изпълнен с пращене вятър, появяваш се преди лятна

буря.

Но вятърът утихна също толкова бързо, колкото беше и започнал, и

отнесе със себе си сянката и мъжа с черното наметало.

- Вася - наруши тишината Альоша. - Вася.

Пьотър и Константин нахлуха в стаята, следвани по петите от

останалите мъже в домакинството. Пьотър беше поруменял от студа.

Той не си беше лягал след случката в стаята на свещеника, а накара

хората си да патрулират в спящото село. Всички бяха чули вика на

Вася.

Тя погледна надолу към Дуня. Дуня беше мъртва. Лицето й беше

покрито с кръв и в ъгълчетата на устата й бе избила малко пяна. Очите

й бяха изпъкнали и тъмното на зениците плуваше в кръв.

- Тя умря уплашена - много тихо промълви Вася, докато трепереше. -

Умря уплашена.

- Хайде, Васочка - каза Альоша. - Слез долу.

Той се беше опитал да затвори очите на Дуня, но те бяха твърде

изпъкнали. Последното нещо, което Вася видя, преди да слезе от

печката, беше изражението на ужас върху мъртвото лице на Дуня.

***21 ***

КОРАВОСЪРДЕЧНОТО ДЕТЕ

Положиxa Дуня в банята, а на зазоряване жените дойдоха и вдигнаха

шум като кудкудякащи кокошки. Изкъпаха повехналото тяло на Дуня, увиха я в ленено платно и останаха да бдят край нея. Ирина коленичи

и заплака, сложила глава в скута на майка си. Отец Константин също

коленичи, но не изглеждаше да се моли. Лицето му беше бяло като

лененото платно. Треперещата му ръка отново и отново опипваше

гърлото му, по което нямаше никакви следи.

Вася не беше там. Когато жените я потърсиха, не можаха да я

открият.

- Тя винаги е била мъжкарана - промърмори една от тях на тази до нея.

- Но никога не съм си мислила, че е чак толкова лоша.

Приятелката й кимна мрачно и присви уста. Дуня беше като майка

за Василиса, когато Марина Ивановна умря.

- Това й е в кръвта - отвърна тя. - Можеш да го видиш на лицето й. Тя

има очите на вещица.

На разсъмване Вася се измъкна навън с лопата на рамо. Лицето й

имаше решителен вид. Приготви някои неща, след което отиде да

намери брат си. Альоша цепеше дърва за горене. Брадвата му

изсвистяваше с такава сила, когато се спускаше надолу, че цепениците се ставаха на парчета и се пръсваха в снега около

краката му.

- Льошка - рече Вася, - нуждая се от помощта ти.

Альоша премигна към сестра си. Беше плакал - ледените

кристалчета проблясваха в брадата му. Беше много студено.

- За какво, Вася?

- Дуня ни даде една задача.

Младият мъж стисна челюсти.

- Сега едва ли е подходящият момент - отвърна той. - Защо си тук?

Жените са на бдението - трябва да си с тях.

- Миналата нощ - настойчиво продължи Вася - в къщата имаше мъртво

създание. Упир, като в приказките на Дуня. Дойде, докато тя

умираше.

Альоша мълчеше. Вася срещна погледа му. Когато замахна отново с

брадвата, кокалчетата му бяха побелели.

- И ти прогони чудовището, нали? - с известен сарказъм предположи

той, докато замахваше. - Малката ми сестричка, съвсем сама?

- Дуня ми каза - отвърна Вася. - Тя ми каза да си спомня историите.

Каза ми да направя кол от самодивско дърво. Спомняш ли си? Моля

те, братко.

Альоша спря да сече дърва:

- Какво предлагаш?

- Трябва да се отървем от него - пое си дълбоко дъх Вася. - Трябва да

потърсим разровени гробове.

Альоша се намръщи. Дори и устните на Вася бяха пребледнели, а

очите й бяха като огромни черни дупки.

- Е, ще видим - отвърна Альоша с лека нотка на ирония. - Да отидем да

преровим гробището. Наистина мина доста време, откакто татко ме

пердаши за последно.

Той събра цепениците на купчина и метна брадвата на рамо.

Един час преди зазоряване беше валял сняг. В гробището не можеше

да се види нищо, освен неясните очертания на могилите под

искрящите преспи. Альоша хвърли поглед на сестра си:

- Сега какво?

Устата на Вася трепна въпреки желанието й:

- Дуня винаги е казвала, че девствените мъже са най-добри в

намирането на немъртвите. Ще вървиш в кръг, докато не се спънеш в

правилния гроб. Искаш ли да вървиш пръв, братко?

- За съжаление, страхувам се, че нямаш късмет, Васочка - отвърна

Альоша с известна рязкост. - Вече мина доста време оттогава. Дали

да не отвлечем някое селянче?

Вася си придаде добродетелно изражение.

- Щом като ни липсва мъжка добродетелност, ще трябва да се справим

с каквото имаме под ръка - информира го тя и първа се изкачи върху

проблясващите гробове.

Честно казано, съмняваше се, че добродетелността има нещо общо с

това. Миризмата беше увиснала над гробището като зловещ дъжд и не

след дълго Вася спря, задушавайки се, в един познат ъгъл. Двамата с

Альоша се спогледаха и брат й започна да копае. Пръстта трябваше да

е скована от студа, но беше влажна и прясно разровена. Когато Альоша

разчисти снега, миризмата ги удари с такава сила, че той се извърна, готов да повърне. Но после стисна уста и заби лопатата в пръстта.

След изненадващо кратко време вече бяха разкрили главата и трупа на

увита в саван фигура. Вася извади малък нож и сряза плата.

- Пресвета Богородице! - възкликна Альоша и се извърна.

Вася не каза нищо. Кожата на малката Агафя беше сивкаво-бяла като на труп, но устните й бяха малиненочервени, пълни и нежни, каквито не помнеха да са били никога приживе. Миглите й хвърляха

тънки като дантела сенки върху повехналите й страни. Изглеждаше

като заспала, намерила покой в ложе от пръст.

- Какво ще правим? - попита белият като платно Альоша, който се

опитваше да задържа дъха си колкото му е възможно.

- Ще забием кол през устата й - отвърна Вася. - Издялах кол тази

сутрин.

Альоша потрепери, но коленичи. Вася го последва с треперещи

ръце. Колът беше грубо оформен, но остър и тя вдигна един голям

камък, за да го използва като чук.

- Е, братко - обърна се към него Вася, - главата й ли ще държиш, или

ще забиеш кола?

Младежът, бял като снежните преспи наоколо, отвърна:

- Аз съм по-силен от теб.

- Вярно е - съгласи се тя.

Подаде му кола и камъка и отвори челюстите на Агафя. Острите

като на котка зъби проблясваха като игли от кост.

Видът им стресна Альоша и го извади от вцепенението му. Стиснал

зъби, вкара кола между червените устни и стовари камъка отгоре му.

От устата бликна кръв, която се застича по сивкавата брадичка. Очите

се отвориха, огромни и ужасени, макар че тялото не помръдна.

Ръката на Альоша трепна, не уцели кола и Вася дръпна пръстите си

точно навреме. Разнесе се противно хрущене, когато камъкът строши

дясната скула. Съществото нададе тънък писък, макар че все още не

помръдваше.

На Вася й се стори, че откъм гората долетя яростен рев.

- Побързай - подкани го. - Побързай, побързай.

Альоша прехапа език и хвана камъка по-здраво. Ударът беше

превърнал лицето в безформена маса. Заудря кола пак и пак, облян в

пот въпреки студа. Накрая върхът на кола опря в кост и с един

последен, ожесточен удар излезе от другата страна на черепа.

Светлината в отворените очи угасна и камъкът падна от вкочанените

пръсти на Альоша. От ръцете на Вася капеше кръв и по-неприятни

неща, но тя пусна Агафя почти разсеяно, втренчена в гората.

- Вася, какво има? - попита Альоша.

- Стори ми се, че видях нещо. Погледни там.

Тя се беше изправила. Един бял кон с тъмен ездач се отдалечаваше в

лек галоп и беше погълнат почти мигновено от надвисналите дървета.

Отвъд тях й се стори, че вижда още една фигура, като огромна сянка, която наблюдаваше.

- Тук няма никой друг, освен нас, Вася - възрази Альоша. - Ела и ми

помогни да я погребем и да загладим снега. Побързай. Жените ще те

търсят.

Вася кимна и вдигна лопатата. Все още се мръщеше.

- И преди съм виждала коня - каза си тя - и ездача с тъмно наметало.

Очите му са сини.

Вася не се върна в къщата, след като упирът беше погребан. Изми

пръстта и кръвта от ръцете си, отиде в конюшнята и се сгуши в

отделението на Миш. Кобилата потърка муцуната си в горната част на

главата й. Вазилата седна до нея.

Вася седя дълго там и се опита да заплаче - за лицето на Дуня, когато умря, за кървавите останки на Агафя. Дори за отец Константин.

Но макар че седя дълго, сълзите не идваха. Само в нея имаше някаква

празнота и огромна тишина.

Когато слънцето започна да клони на запад, момичето се

присъедини към жените в банята.

Всички се обърнаха едновременно към нея.

Нищо не я интересува - казваха те. - Дива е. Коравосърдечна. - После ги чу да

казват по-тихо: - Вещица е. Като майка си.

- Ти си неблагодарно малко създание, Вася - злорадстваше Ана

Ивановна. - Но не съм и очаквала друго.

Същата вечер тя накара Вася да се наведе върху един стол и здраво я

наложи с брезовата пръчка, въпреки че Вася беше твърде голяма, за да

я бият. Само Ирина мълчеше, но гледаше сестра си укорително със

зачервените си очи, което беше по-лошо от приказките на жените.

Вася изтърпя всичко, но не можа да намери думи, с които да се

зашити.

Погребаха Дуня в края на деня. Хората шепнеха помежду си по

време на цялото бързо и смразяващо погребение. Баща й изглеждаше

измъчен и мрачен - никога не й се беше струвал толкова стар.

- Дуня те обичаше като своя дъщеря, Вася - каза й той по- късно. -

Точно днес не беше подходящ ден да избягаш.

Вася не каза нищо, но си помисли за наранената си ръка, за ужасно

студената, осеяна със звезди нощ, за бижуто на врата си и за упира в

мрака.

- Ташко - каза тя същата вечер.

Селяните се бяха върнали в своите къщурки. Тя придърпа стола си

до този на Пьотър. Пламъците в пещта се издигаха, обагрени в

червено, а край огнището - там, където седеше Дуня, имаше празно

място. Пьотър правеше нова дръжка за един ловджийски нож. Остърга

малко парче дърво и хвърли поглед на дъщеря си. На светлината на

огъня лицето й изглеждаше изпито.

- Татко - повтори тя, - не бих изчезнала така, ако не се налагаше.

Говореше толкова тихо в претъпканата кухня, че само те двамата

чуваха.

- Тогава какво е било толкова наложително, Вася? - Пьотър остави

ножа настрани.

Вася осъзна, че той изглежда така, сякаш се страхува от отговора. Тя

преглътна обърканото признание, което напираше да излезе от устата

й. Упирът е мъртъв - помисли си тя. - Няма защо да товаря татко - не и да да спася

гордостта си. Той трябва да бъде силен заради всички нас.

- Отидох... отидох на гроба на мама - побърза да отвърне тя. - Дуня ми

заръча да отида и да се помоля и за двете им. Сега тя е с мама. Там, в

тишината... ми беше по-лесно да се моля.

Баща й изглеждаше по-изтощен, отколкото някога го беше виждала.

- Много добре, Вася - рече той и се обърна отново към ловджийския си

нож. - Но не беше добре да отиваш сама и без да се обадиш. Това

кара хората да говорят.

Настъпи кратка тишина. Вася взе да чупи ръце.

- Съжалявам, дете - по-меко добави баща й. - Знам, че Дуня ти беше

като майка. Даде ли ти нещо, преди да умре? Нещо за спомен?

Някакво украшение?

Вася се поколеба, сварена неподготвена. Дуня каза, че не трябва да му казвам.

Но това е неговият подарък. Тя отвори уста...

По вратата се разнесе силно тропане и един мъж нахлу вътре и

падна в краката им, полузамръзнал. Пьотър скочи на мига и моментът

отмина. Зимната кухня се изпълни с викове на удивление. Ледът в

брадата на мъжа потракваше при всяко вдишване и издишване. Очите

му гледаха втренчено над покритите с петна скули. Легна треперещ, на

пода.

Пьотър го познаваше.

- Какво има? - попита, наведе се и го стисна за рамото. - Какво се е

случило, Николай Матфеевич?

Мъжът не отвърна - само лежеше свит на пода. Когато свалиха

ръкавиците му, замръзналите му ръце приличаха на ноктите на хищна

птица.

- Ще ни трябва гореща вода - обади се Вася.

- Накарай го да проговори веднага щом можеш - нареди Пьотър. -

Селото му е на два дни разстояние. Не мога да си представя какво

нещастие би го довело тук посред зима.

Вася и Ирина в продължение на цял час разтриваха ръцете и краката

на мъжа и сипваха горещ бульон в гърлото му. Дори след като силите

му се възвърнаха, всичко, което можеше да направи, беше да се сгуши

до печката и да диша тежко. Накрая прие храна и я изгълта гореща.

Пьотър сдържаше нетърпението си. Най- сетне пратеникът избърса

уста и погледна боязливо към своя господар.

- Какво те води тук, Николай Матфеевич? - попита Пьотър.

- Пьотър Владимирович - прошепна мъжът, - ние ще умрем.

Лицето на Пьотър се помрачи.

- Преди две нощи селото ни се запали - продължи Николай. - Нищо не

остана. Ако не се смилите над нас, всички ще умрем. Мнозина от нас

вече измряха.

- От пожара ли? - попита Альоша.

- Да - отвърна Николай. - От едно огнище падна искра и цялото село

изгоря. Духаше лош вятър - твърде топъл за средата на зимата. Не

можахме да сторим нищо. Тръгнах веднага щом изровихме живите от

пепелта. Чувах ги да пищят, когато снегът докоснеше кожата им -

може би щеше да е по-добре, ако бяха умрели. Вървях цял ден и цяла

нощ - и каква нощ - в гората се чуваха ужасяващи гласове. Сякаш

писъците ме преследваха. Не посмях да спра, беше ме страх от студа.

- Постъпил си смело - рече Пьотър.

- Ще ни помогнете ли, Пьотър Владимирович?

Настъпи дълго мълчание. Не може да замине - помисли си Вася. - Не и

сега. Но тя знаеше какво ще каже баща й. Това бяха неговите земи и той

беше техният господар.

- Утре двамата със сина ми ще дойдем с теб - с усилие отвърна Пьотър,

- ще отделим толкова хора и животни, колкото можем да си позволим.

Пратеникът кимна. Очите му блуждаеха някъде далеч.

- Благодаря ви, Пьотър Владимирович.

***

Зората на следващия ден беше ослепително синьо-бяла. Пьотър

нареди конете да бъдат оседлани по видело. Мъжете, които нямаше да

яздят, вързаха на краката си снегоходки. Зимното слънце светеше

студено. От ноздрите на конете се виеха големи бели струи пара, сякаш

бяха огнедишащи змейове, а от косматите им брадички висяха ледени

висулки. Пьотър пое поводите на Метел от слугата. Конят издаде

напред устната си и разтърси глава. Ледът по мустаците му изтрака.

Коля клекна в снега и погледна Серьожа в очите.

- Нека да дойда с вас, татко - примоли му се детето. Косата падна в

очите му. Беше излязъл навън, водейки кафявото си пони и облечен

във всички дрехи, които притежаваше. - Достатъчно голям съм.

- Не си достатъчно голям - възрази Коля, който изглеждаше

изтормозен.

Ирина изтича от къщата.

- Ела - каза тя и хвана детето за рамото. - Баща ти заминава, ела с мен.

- Ти си само момиче - настоя Серьожа. - Какво ли разбираш? Моля те, татко.

- Върни се обратно в къщата - вече строго му каза Коля. - Прибери

понито и слушай леля си.

Но Серьожа не го направи. Вместо това се разрева и побягна зад

конюшнята, като стресна конете. Коля разтри лицето си.

- Ще се върне, когато огладнее. - Метна се на гърба на коня си.

- Бог да е с теб, братко - каза Ирина.

- И с теб, сестричке - отвърна Коля.

Стисна ръката й и се обърна.

Студената кожа скърцаше, докато мъжете слагаха коланите на

конете и проверяваха ремъците на снегоходките си. Парата от дъха им

удебеляваше заледената четина на брадите им. Альоша стоеше в края

на двора с гневно изражение на добродушното си лице.

- Трябва да останеш - беше му казал Пьотър. - Някой трябва да се

грижи за сестрите ти.

- Ще имаш нужда от мен, татко - беше отвърнал той.

- Ще спя по-спокойно, ако знам, че ти пазиш момичетата ми - поклати

глава Пьотър. - Вася е безразсъдна, а Ирина е крехка. Освен това, Льошка, трябва да се погрижиш Вася да си стои у дома. За нейно

добро. Атмосферата в селото се влошава. Моля те, синко.

Альоша безмълвно поклати глава. Но не пита повече.

- Татко - повика го Вася. - Татко.

Тя застана до главата на Метел. Лицето й беше напрегнато, а косата

й изглеждаше катраненочерна на фона на светлата качулка. - Не трябва

да заминаваш. Не и сега.

- Трябва, Васочка - уморено отвърна Пьотър. Тя вече го беше молила

да не тръгва миналата нощ. - Тяхното село е мое, тези хора са мои.

Опитай се да разбереш.

- Разбирам - каза тя. - Но в гората има зло.

- Времената са лоши - съгласи се Пьотър. - Но аз съм техният

господар.

- В гората има мъртви създания, мъртъвците бродят. Татко, горите са

опасни.

- Глупости, Вася - отсече Пьотър.

Света Богородице! Ако тя започнеше да разпространява такива истории

в селото...

- Те са мъртви - отново повтори Вася. - Татко, не трябва да заминаваш.

Пьотър я сграбчи за рамото достатъчно силно, за да я сепне. Хората

му се бяха насъбрали около него и чакаха.

- Твърде голяма си за историите от приказките - изръмжа той, опитвайки се да я вразуми.

- Приказки ли! - възкликна Вася. Думите й прозвучаха като сподавен

вик.

Метел отметна глава. Пьотър стисна по-здраво юздата на жребеца и

успокои коня. Вася отблъсна бащината длан настрани.

- Видя счупения прозорец на Константин - настоя тя. - Не можеш да

напуснеш селото. Татко, моля те.

Мъжете не можеха да чуят всичко, но доловиха достатъчно. Лицата

под брадите им пребледняха. Гледаха втренчено дъщерята на Пьотър.

Мнозина хвърлиха поглед към жените и децата си, които изглеждаха

дребни и храбри на фона на снега. Пьотър си каза, че няма да може да

ги управлява, ако глупавата му дъщеря продължи да говори така.

- Не си дете, за да се плашиш от приказките, Вася - отсече Пьотър. Той

говореше спокойно и решително, за да вдъхне увереност на мъжете.

- Альоша, контролирай сестра си. Не се страхувай, дочка - добави той

по-тихо и меко. - Ще спечелим славна победа - тази зима ще отмине

като всяка друга. Двамата с Коля ще се върнем при теб. Бъди мила с

Ана Ивановна.

- Но, татко...

Пьотър скочи на гърба на Метел. Вася стисна оглавника на коня.

Всеки друг би бил съборен и стъпкан, но жребецът наведе уши срещу

момичето и спря.

- Пусни го, Вася - каза Альоша, застанал до нея.

Тя не помръдна. Брат й сложи ръка върху нейната - там, където

беше стиснала юздата, и се наведе, за да прошепне в ухото й:

- Сега не е подходящият момент. Мъжете ще се пречупят. Те се

страхуват за къщите си и се плашат от демоните. Освен това, ако

татко те послуша, ще кажат, че неомъжената му дъщеря го командва.

Вася си пое дъх през зъби, но пусна юздата на Метел.

- По-добре да ми повярва - промърмори тя.

Освободен, храбрият застаряващ жребец се изправи на задните си

крака. Унилите мъже изостанаха зад Пьотър. Коля поздрави брат си и

сестра си, докато групата пое в тръс към покрития в бяло свят и ги

остави сами на двора на конюшнята.

***

Селото притихна, щом ездачите заминаха. Леденото слънце

блестеше ослепително.

- Аз ти вярвам, Вася - каза Альоша.

- Ти заби кола със собствената си ръка - разбира се, че ще ми вярваш,

глупако. - Вася крачеше напред-назад като вълк в клетка. - Трябваше

да разкажа всичко на татко.

- Но ние убихме упира - напомни й Альоша.

Вася безпомощно поклати глава. Тя си спомни предупреждението на

русалката и на лешия.

- Това не е краят - отвърна. - Предупредиха ме да се пазя от мъртвите.

- Кой те предупреди, Вася?

Тя спря да крачи и видя, че брат й я гледа студено и леко

подозрително. Обзе я толкова силно отчаяние, че се засмя.

- И ти ли, Льошка? - попита. - Предупредиха ме верни приятели, които

са стари и мъдри. Вярваш ли на свещеника? Аз вещица ли съм?

- Ти си моя сестра - отсече Альоша. - И дъщеря на майка ни. Но трябва

да стоиш настрана от селото, докато татко не се върне.

Тази нощ къщата постепенно утихна, сякаш се промъкваше заедно с

нощния мраз. Семейството на Пьотър се беше събрало край печката, за да шие, дяла или поправя разни неща на светлината на огъня.

- Какъв е тоя звук? - внезапно попита Вася.

Един по един останалите от семейството й замлъкнаха.

Някой отвън плачеше.

Не беше нищо повече от задавено скимтене, което едва се чуваше.

Но накрая нямаше съмнение - чуваха приглушения звук на жена, която

плаче.

Вася и Альоша се спогледаха. Вася понечи да се изправи.

- Не - спря я Альоша. Той сам отиде до вратата, отвори я и дълго се

взира в нощта. - Няма никой.

Но плачът продължаваше. Альоша ходи два пъти, а после още

веднъж до вратата. Накрая Вася отиде сама. Стори й се, че мярна

проблясък, бързо движение между селските къщи. След това мигна и

вече нямаше нищо.

Вася отиде до печката и надникна в блестящата й паст. Домовоят

беше там и се криеше в горещата пепел.

- Тя не може да влезе - прошепна й сред пропукването на пламъците. -

Кълна се, че не може. Няма да я пусна да влезе.

- Така каза и преди, но онова същество влезе в къщата - припомни му

също шепнешком Вася.

- Стаята на страхливия мъж е различна - прошепна домовоят. - Нея не

мога да я защитя. Той не ме пуска. Но тук, сега... това същество не

може да влезе. - Домовоят стисна юмруци. - Тя няма да влезе.

Луната най-сетне залезе и всички се отправиха към леглата. Вася и

Ирина се сгушиха една в друга, увити в кожи, и дишаха в черния мрак.

Внезапно плачът се чу отново, много наблизо. И двете момичета

замръзнаха.

От прозореца се чу драскане.

Вася хвърли поглед на Ирина, която лежеше сковано и с широко

отворени очи до нея.

- Звучи като...

- Ох, не го казвай - примоли й се Ирина. - Недей.

Вася се изтърколи от леглото. Ръката й несъзнателно потърси

медальона между гърдите й. Студенината му изгори треперещата й

ръка. Прозорецът беше поставен високо върху стената. Вася се

покатери горе и с усилие отвори кепенците. Ледът по прозореца

изкривяваше гледката на двора.

Но зад леда имаше лице. Вася видя очи и уста - като големи черни

дупки, - и костелива ръка, притисната към замръзналото стъкло.

Съществото ридаеше.

- Пусни ме да вляза - задъхано се примоли.

Разнесе се острият, стържещ звук на нокти върху леда.

Ирина изхлипа.

- Пусни ме вътре - изсъска съществото. - Студено ми е.

Вася изпусна перваза, падна и се просна на пода.

- Не. Не... - Тя се покатери на прозореца.

Но той вече беше празен и тих - луната блестеше необезпокоявана

над празния двор.

- Какво беше? - прошепна Ирина.

- Нищо, Иринка - отсече Вася. - Отивай да спиш.

Тя заплака, но Ирина не можеше да я види.

Вася пропълзя обратно в леглото и прегърна сестра си. Ирина не

каза нищо повече, но дълго лежа будна и трепереща. Накрая се унесе и

Вася отмести ръцете на сестра си настрани. Сълзите й бяха изсъхнали, изражението й - решително. Отиде в кухнята.

- Мисля, че всички ще умрем, ако теб те няма - каза тя на домовоя. -

Мъртвите бродят.

Домовоят подаде умореното си лице от пещта.

- Ще ги държа на разстояние колкото мога по-дълго. Ела да пазиш с

мен тази нощ. Когато си тук, съм по-силен.

***

Пьотър не се върна в продължение на три нощи и Вася остана в

къщата на пост заедно с домовоя. През първата нощ й се стори, че

чува плач, но нищо не се приближи до тях. През

втората нощ цареше пълна тишина и Вася имаше чувството, че умира

за сън.

През третата нощ реши да помоли Альоша да остане на пост заедно

с нея. Кървавият здрач пламна и после угасна, оставяйки след себе си

синкави сенки и тишина.

Семейството остана по-дълго в кухнята - спалните изглеждаха

твърде студени и далеч. Альоша наточи копието си за глигани на

светлината на печката. Острието с форма на лист хвърляше леки

отблясъци върху огнището.

Огънят беше намалял и кухнята бе изпълнена с червени оттенъци, когато отвън отекна протяжен нисък вой. Ирина се сгуши до печката.

Ана плетеше, но всички можеха да видят, че й е студено и трепери.

Очите на отец Константин бяха облещени толкова, че склерите му

образуваха бял пръстен. Той тихо шепнеше молитви.

Разнесе се звук от тътрещи се стъпки. Приближаваха все по-близо и

по-близо. После един глас накара прозореца да потрепери.

- Тъмно е - каза гласът. - На мен ми е студено. Отвори вратата. Отвори

я.После от вратата се разнесе звук: Чук Чук Чук

Вася стана на крака.

Ръцете на Альоша стиснаха дръжката на копието му.

Вася отиде до вратата. Усещаше туптенето на сърцето в гърлото си.

Домовоят стоеше до нея, стиснал зъби.

- Не - успя да каже Вася, макар че устните й бяха вцепенени. Тя заби

пръсти в раната на ръката си и опря окървавената си длан върху

вратата. - Съжалявам. Къщата е за живите.

Нещото от другата страна нададе вой. Ирина зарови глава в скута на

майка си. Олюлявайки се, Альоша се изправи на крака, с копие в ръка.

Но тътрещите се стъпки стреснато се отдалечиха, докато звукът от тях

постепенно се изгуби. Всички си поеха дъх и се спогледаха.

После се разнесе цвиленето на ужасени коне.

Без да се замисля, Вася рязко отвори вратата въпреки виковете на

четиримата.

- Демон! - изпищя Ана. - Тя ще го пусне вътре!

Вася вече беше изтичала в нощта. Една бяла фигура се стрелна

между конете и ги подплаши, при което те се разпръснаха на всички

посоки. Един обаче беше по-бавен от останалите. Бялата фигура се

прилепи към гърлото на животното и го събори. Вася изкрещя и се

затича, забравила страха си. Мъртвото създание вдигна поглед и

изсъска, върху лицето падна лъч лунна светлина.

- Не! - извика Вася, препъна се и спря. - О, не, моля те. Дуня. Дуня...

- Вася - изфъфли съществото с дрезгавия, хриптящ глас на труп, но все

пак гласът на Дуня. - Вася.

Беше тя и едновременно с това не беше. Костите бяха налице, както

и фигурата и формата й, а също и саванът. Но носът беше увиснал, устните - окапали. Очите бяха пламтящи дупки, а устата - черен

кладенец. Брадичката, носът и бузите бяха покрити със спечена кръв.

Вася събра цялата си смелост. Огърлицата гореше студено върху

гърдите и тя я стисна със свободната си ръка. Нощта миришеше на

гореща кръв и на пръст от гроб. Стори й се, че до нея стои тъмна

фигура, но тя не се огледа, за да провери.

- Дуня - каза Вася, като с мъка се опита да запази гласа си спокоен. -

Върви си. Вече стори достатъчно зло тук.

Дуня притисна ръка към устата си. От празните й очи рукнаха сълзи, въпреки че оголи зъби. Тя се олюля, потрепери и прехапа устната си.

Изглеждаше сякаш иска да заговори. Понечи да тръгне напред и Вася

отстъпи, като вече си представяше зъбите й върху гърлото си. И тогава

упирът нададе пронизителен писък, отскочи назад и побягна като куче

към гората.

Вася я наблюдаваше, докато тя не се изгуби под лунната светлина.

Разнесе се стържещият дъх от коня в краката на Вася. Беше най-малкото конче на Миш, още почти жребче. Вася падна на колене до

него. Гърлото му беше разкъсано. Вася притисна ръце към раната, но

черният поток от кръв продължаваше да тече. Тя усети смъртта като

премаляване в стомаха. От конюшнята се чу викът на болка на

вазилата.

- Не - промълви Вася. - Моля те.

Но жребчето лежеше неподвижно. Черната струя се забави и спря.

Една бяла кобила излезе от мрака и допря много нежно носа си до

мъртвото конче. Вася усети върху шията си топлия дъх на кобилата, но

когато се обърна да погледне, видя само слаб проблясък на звездна

светлина.

Отчаянието и умората я заляха като черна вълна, подобна на кръвта

на кончето по ръцете й, и погълнаха Вася изцяло. Тя хвана

вкочаняващата се, опръскана с кръв глава в ръцете си и заплака.

***

Беше станало късно и те отдавна трябваше да са си легнали, когато

Альоша се върна в зимната кухня. Лицето му беше пепеляво и целите

му дрехи бяха опръскани с кръв.

- Един от конете е мъртъв - тъжно каза той. - Гърлото му беше

разкъсано. Вася иде остане в конюшнята тази нощ. Не можах да я

разубедя.

- Но тя ще замръзне. Ще умре! - извика Ирина.

- Не и Вася - на лицето на Альоша се появи слаба усмивка. - Опитай се

ти да спориш с нея, Иринка.

Ирина стисна устни, остави настрана дрехата, която кърпеше, и

отиде да затопли едно глинено гърне във фурната. Никой не беше

съвсем сигурен какво е намислила, докато тя не приготви сварено

мляко със стара овесена каша, взе го и се отправи към вратата.

- Иринка, върни се! - извика Ана.

Доколкото на Альоша му беше известно, Ирина никога в живота си

не се беше противопоставяла на майка си. Но този път момичето

изчезна през прага, без да каже и дума. Альоша изруга и тръгна след

нея.

Татко беше прав - мрачно си помисли той. - Сестрите ми не могат да бъдат

оставени сами.

Беше много студено и дворът миришеше на кръв. Жребчето лежеше

там, където беше паднало. Трупът щеше да замръзне през нощта и

утре щеше да е все още достатъчно скоро да накара мъжете да го

разфасоват. Конюшнята изглеждаше празна, когато Альоша и Ирина

влязоха вътре.

- Вася - повика я Альоша.

Обзе го внезапен страх. Ами ако...?

- Тук съм, Льошка - разнесе се гласът на Вася.

Тя се появи с мека котешка походка от отделението на Миш. Ирина

изписка и за малко не изпусна гърнето.

- Добре ли си, Васочка? - успя да попита тя с треперещ глас.

Не можеха да видят лицето на Вася, а само бледо петно под мрака на

косата й.

- Достатъчно добре, пиленце - отвърна тя с дрезгав глас.

- Льошка каза, че тази нощ ще останеш в конюшнята - каза Ирина.

- Да - отвърна Вася, която видимо се беше съвзела. - Трябва... вазилата

е уплашен.

Ръцете й бяха почернели от кръв.

- Щом трябва - много меко се съгласи Ирина, сякаш разговаряше с

някой, обичан от нея, смахнат. - Донесох ти овесена каша.

Тя несръчно подаде гърнето на сестра си. Вася го взе. Тежестта и

топлината му сякаш я успокоиха.

- Все пак е по-добре да влезеш в къщата и да хапнеш край огъня -

предложи Ирина. - Хората ще започнат да говорят, ако останеш тук.

- Сега това няма значение - поклати глава Вася.

Ирина стисна устни.

- Да вървим - настоя. - Така е по-добре.

Альоша с удивление наблюдаваше как Вася се остави да бъде

отведена обратно в къщата, сложена на мястото си до печката и

нахранена.

- Върви да си лягаш, Иринка - каза Вася накрая. Лицето й беше

възвърнало малко цвета си. - Легни върху печката. Двамата с Альоша

ще пазим тази нощ.

Свещеникът си беше отишъл. Ана вече хъркаше в спалнята си.

Ирина, която клюмаше за сън, не се колеба дълго.

Когато малката заспа, Вася и Альоша се спогледаха. Вася беше

бледа като платно, с кръгове под очите. Роклята й беше опръскана с

кръвта на кончето. Но храната и огънят я бяха успокоили.

- Сега какво? - тихо попита Альоша.

- Тази нощ трябва да останем на пост - отвърна Вася. - А призори ще

се опитаме да отидем на гробището и да направим каквото можем на

дневна светлина. Бог да се смили над нас.

-

***

Константин отиде до църквата по изгрев. Той се затича през двора, сякаш преследван от ангела на смъртта, залости вратата към нефа и се

просна пред иконостаса. Когато слънцето изгря и сивкавата му

светлина запълзя по пода, той не й обърна внимание. Молеше се за

опрощение. Молеше се гласът да се върне и да премахне всичките му

съмнения. Но през целия ден цареше пълна тишина.

Едва когато настъпи безрадостният здрач, когато върху пода на

църквата сенките станаха повече от светлината, се разнесе глас.

- Толкова ли си паднало, бедно мое създание? Вече два пъти женските демони идват за

теб. Чупят прозореца ти и чукат на вратата ти.

- Да - изстена Константин. Вече виждаше лицето на женския демон и

наяве, и насън, усещаше зъбите му върху гърлото си. - Знаят, че съм

низвергнат и затова ме преследват. Смили се. Умолявам те, спаси ме.

Прости ми. Махни този грях от мен. Константин сключи ръце и се

поклони с лице към пода.

- Много добре - благо отвърна гласът. - Искаш толкова дребно нещо от мен, Божи

човече. Виждаш ли, аз съм милостив. Ще те спася. Не е нужно да ридаеш.

Константин притисна ръце към мокрото си лице.

- Но - продължи гласът - ще поискам нещо в замяна.

Константин вдигна поглед.

- Каквото и да е - каза той. - Аз съм твой беден слуга.

- Момичето - рече гласът. - Вещицата. Всичко това е по нейна вина. Хората го

знаят. Шепнат помежду си. Виждат как очите ти я следват. Казват, че те е

изкушила да се откажеш от благословията ми.

Константин не отвърна. Вината е нейна. Вината е нейна.

- Имам голямо желание - продължи гласът - тя да се оттегли от светския живот.

Трябва да стане възможно най-скоро. Тя донесе зло на този дом и спасението няма да

дойде, докато тя е тук.

- Тя ще замине на юг с шейните - обясни Константин. - Ще замине

преди средата на зимата. Пьотър Владимирович го каза.

- По-скоро - възрази гласът, - трябва да стане по-скоро. Иначе това място го

очакват адски огньове и мъки. Но ако я отпратиш, може да се спасиш, Константин

Никонович. Отпрати я и ще можеш да спасиш всички.

Константин се поколеба. Мракът сякаш отрони дълга и тиха

въздишка.

- Ще стане, както казваш - прошепна Константин. - Кълна се.

След това гласът вече го нямаше. Константин остана сам

върху пода на църквата. Чувстваше се изпразнен, възторжен и

премръзнал.

***

Същия следобед Константин отиде при Ана Ивановна. Тя си беше

легнала и дъщеря й донесе бульон.

- Трябва веднага да отпратите Вася - започна Константин. По веждите

му имаше пот и ръцете му трепереха. - Пьотър Владимирович е с

твърде меко сърце - може би тя ще му повлияе. Но заради всички нас

момичето трябва да замине. Демоните идват заради нея. Видяхте ли

как изтича в нощта? Тя ги призовава, тя не се страхува. Може да се

окаже така, че собствената ви дъщеря, малката Ирина да е

следващата, която ще умре. Демоните жадуват за нещо повече от

коне.

- Ирина? - прошепна Ана. - Мислите, че Ирина е в опасност?

Тя трепереше от обич и страх.

- Знам го - потвърди Константин.

- Дайте Вася на хората - веднага отвърна Ана. - Те ще я пребият с

камъни. Пьотър Владимирович не е тук, за да ги спре.

- По-добре да отиде в манастир - след съвсем кратко колебание каза

Константин. - Предпочитам да не среща Бог, преди да е имала

възможност да се покае.

- Шейните не са готови - сви устни Ана. - По-добре е тя да умре. Не

искам моята Ирина да бъде наранена.

- Първите две шейни са готови - възрази Константин. - Има

достатъчно мъже. Неколцина от тях нямат търпение да я отведат

оттук. Аз ще го уредя. Ако желае, Пьотър може да отиде да види

дъщеря си, след като тя е в безопасност в Москва. Той няма да се

разгневи, когато научи всички подробности. Всичко ще бъде наред.

Само си мълчете и се молете.

- Вие знаете най-добре, батюшка - отвърна недоволно Ана. И всичко това

заради изчадието на онзи зеленоок демон. Но той е мъдър. Знае, че тя не може да остане, да да

покварява добрите християни. - Вие сте милостив. Но бих предпочела

момичето да умре, преди да постави моята Ирина в опасност.

-

***

Всичко беше уредено. Старият и грубоват Олег щеше да води

шейната, а родителите на Тимофей, чиито сърца бяха празни без

мъртвия им син, щяха да са слуги и пазачи на Вася.

- Разбира се, че ще го направим, батюшка - каза Ясна, майката на

Тимофей. - Бог се отвърна от нас и причината е това дете демон. Ако

я бяха отпратили по-рано, никога нямаше да изгубя чедото си.

- Ето въжето - рече Константин. - Вържете й ръцете да не би да стане

неконтролируема.

В ума си той видя елена, убит по време на лова, с вързани крака и

объркани очи и кървавата следа, която оставяше по снега. Изпита

неочаквана смесица от похот, срам и изпълнена със задоволство

гордост. Утре. Утре тя щеше да замине - половин лунен месец преди

средата на зимата.

***22***

КОКИЧЕТА

Същата нощ Ана Ивановна извика Вася при себе си.

- Васочка! - извика Ана с писклив глас и накара момичето да

подскочи. - Васочка, ела тук!

Вася вдигна поглед, изглеждаше измъчена на светлината на огъня.

По изгрев двамата с Альоша бяха отишли на гробището. Но когато

разровиха треперещи гроба на Дуня, откриха, че е празен. Спогледаха

се втренчено през студената пръст. Альоша бе шокиран, а мрачното

изражение на Вася подсказваше, че не е изненадана.

- Това не може да е истина - каза Альоша.

Вася си беше поела дълбоко дъх.