Магьосникът

1

Истинската любов, като всеки друг силен и омайващ наркотик, е досадна — веднъж разкажеш ли за създаването и откритието й, целувките бързо втръсват и милувките са изтощителни… разбира се, за всички с изключение на онези, които си ги разменят, които дават и взимат милувките, докато всеки звук и цвят на света сякаш се сгъстява и става по-ярък около тях. Както и с другите силни дроги, истинската първа любов е наистина единствено интересна за онези, които са й пленници.

И както всеки друг силен и омайващ наркотик, първата любов е опасна.

2

Някои наричаха Амазонката последна лятна луна. Други казваха, че е първата есенна. Независимо какво от двете беше, тя означаваше промяна в живота на Баронството. Рибарите в залива си слагаха дебелите вълнени пуловери над промазаните якета и вятърът започваше да духа все по-често и по-силно по източно-западния си есенен маршрут, и с времето ставаше все по-остър. В големите овощни градини на Баронството на север от Хамбри (и в по-малките градини на Джон Кройдън, Хенри Уъртър, Джейк Уайт и стиснатата, но богата Корал Торин), берачите започваха да се появяват между редовете, понесли странните си, двойни стълби. Следваха ги теглени от коне каруци, пълни с празни бъчви. В големите пивоварни — особено в тази на Баронството на миля от Сийфронт — студеният въздух разнасяше сладката миризма на пресовани парченца ябълки. Далеч от брега на Чистото море, дните си оставаха топли, докато Амазонката растеше. Небето беше съвсем ясно денем и нощем, но истинската лятна жега беше изчезнала с Торбалан. Последната реколта винаги беше лоша и селяните я псуваха като си задаваха въпроса защо въобще са се мъчили… но дойдеше ли дъждовният, духовит стар месец март, когато хамбарите и варелите бързо се изпразваха, им ставаше ясно. В градините на Баронството — големите на ранчерите и по-малките на селяните, даже в малките задни дворчета на гражданите — мъже, жени и деца се появяваха в старите си дрехи и обувки. Идваха с вързани за глезените панталони, защото по времето на Амазонката откъм пустинята нахлуваха несметен брой змии и скорпиони. По времето, когато се появяваше Старият демон, куп гърмящи змии щяха да увиснат от коневръзите на „Почивка за Пътника“ и магазина от другата страна на улицата. И другите заведения и магазини също щяха да украсят така коневръзите, но когато за змийските кожи се плаща на Жътвен ден, странноприемницата и магазинчето обираха печалбата. По полята и градините се виждаха кошници, подредени по редовете от жени с вързани с кърпи коси и скрити между гърдите жътвени амулети. Прибираха последните домати, краставиците, остатъка от царевицата, последните моркови и лук. Оттук нататък, докато дните се смаляваха и есенните бури приближаваха, ги чакаха меласата, подправките, тиквите и картофите. В Меджис времето за жътва беше дошло, а над главите им, все по-ясна и по-ясна с всяка звездна нощ, Амазонката се кланяше и гледаше на изток към странните водни простори, които никой мъж или жена от Средния свят не можеше да види.

3

Тези в хватката на силна дрога — хероин, дяволска трева, истинска любов — често откриват, че се опитват да запазят предпазливия баланс между тайната и екстаза, докато вървят по опънатото въже на живота си. Да балансираш по въжето е трудно и при най-добри обстоятелства. Да го правиш в делириум е почти невъзможно. Напълно невъзможно е, ако продължава дълго.

Роланд и Сюзан бяха в делириум, но поне имаха някаква представа за това. Пък и нямаше да пазят тайната си завинаги, а само до Жътвен ден в най-лошия случай. Нещата можеха да се променят и преди това, ако Големите ковчези излезеха от прикритието. Всъщност и други играчи биха могли да предприемат първия ход, но Роланд беше сигурен, че, който и да мести пръв, Джонас и хората му ще са там и ще участват. Именно те ще бъдат и най-голямата опасност за трите момчета.

Роланд и Сюзан бяха внимателни — поне толкова, колкото е възможно за хора в делириум. Никога не се срещаха два пъти по ред на едно и също място, нито по едно и също време и никога не се опитваха да прикрият срещите си. В Хамбри ездачите бяха нещо обичайно, но тайните се забелязваха. Сюзан никога не прикри „ездата“ си с оправданието, че ще помага на приятелка (макар че имаше приятелки, които биха й сторили тази услуга). Хората, на които им трябва алиби са именно онези, които имат тайни. Тя имаше чувството, че леля Корд се притеснява все повече от излизанията й, особено онези рано привечер, но поне до момента приемаше основното оправдание на Сюзан за тях: че й трябва време да се усамоти, да поразмисли върху обещанието и отговорностите си. По ирония на съдбата, именно такива бяха първоначалните инструкции на вещицата от Кьос.

Те се срещаха във върбовата горичка, в няколко от изоставените къщи-лодки, които стояха килнати на северния бряг на залива, в една пастирска хижа далеч в изолацията на Кьос, в изоставения ловен дом, скрит в Лошите треви. Местата бяха, простичко казано, отвратителни като онези, на които наркоманите се събират да практикуват порока си, но Сюзан и Роланд не забелязваха рушащите се стени на хижата или дупките в покрива на колибата, или миризмата на гниещи мрежи в ъглите на старите полупотопени къщи — лодки. Те бяха опиянени, затънали в любов и за тях всяка рана на лицето на земята беше красив белег.

Два пъти през онези ранни делириумни седмици, те използваха червения камък на стената зад павилиона, за да си устройват срещи, но след това някакъв дълбок глас се обади в главата на Роланд и му каза, че трябва да измислят нещо друго — камъкът може и да е идеалното място за детски тайни, но той и възлюбената му не бяха вече деца. Ако ги откриеха, бичуването беше най-лекото наказание, на което можеха да разчитат. Червеният камък беше прекалено подозрителен, а писането на съобщения — дори неподписани и отчайващо мъгляви — беше невероятно опасно.

И на двамата им се струваше по-сигурно да използват Шийми. Под усмихнатото му плиткоумие се намираха изумителни дълбини на… ами, дискретност. Роланд обмисля дълго и внимателно, преди да се спре на тази дума, но тя беше правилна — способността да се пази мълчание беше много по-важна от простото извъртане. Извъртането и без друго беше извън обсега на Шийми и винаги щеше да е така — човек, който не може да каже лъжа без да отклони поглед встрани от твоя, е човек, който никога няма да може и да извърта.

Те използваха Шийми към половин дузина пъти в течение на петте седмици, когато физическата им любов гореше най-силно — три пъти си устройваха срещи, два пъти променяха местата на срещите и веднъж отложиха една, когато Сюзан забеляза ездачи от ранчото Пиано да събират сено близо до хижата в Лошите треви.

Дълбокият, предупреждаващ глас никога не проговори на Роланд за Шийми както за опасния червен камък… но здравият му разум го спомена. И когато той накрая каза за това на Сюзан (двамата бяха омотани в одеялото му и лежаха голи в прегръдките си), откри, че и нея я измъчват угризения. След като стигнаха до този извод, Роланд и Сюзан си устройваха срещите само помежду си. Ако тя можеше да го срещне, каза Сюзан, ще окачи червена риза на перваза на прозореца си, все едно я суши. Ако той може да я срещне, трябва да остави бял камък на североизточния ъгъл на двора, напреко на пътя откъм Ковачницата на Хуки, където беше градската помпа. Като последно средство щяха да ползват червения камък зад павилиона, колкото и да е опасно, но не и да забъркват Шийми в аферите си — в тяхната афера — отново.

Кътбърт и Алан наблюдаваха как Роланд затъва в това увлечение първо с недоверие, изумление и тревога, а после и с тих ужас. Те бяха изпратени на място, което се предполагаше, че е спокойно, а вместо това бяха разкрили заговор; бяха дошли просто да броят в Баронство, където повечето от аристократите явно са включени в силите на най-върлия враг на Сдружението; бяха превърнали в лични свои врагове трима опасни мъже, които вероятно бяха избили достатъчно хора, за да напълнят доста голямо гробище. И въпреки всичко се чувстваха уверени, защото бяха дошли тук, предвождани от приятеля си, който в техните очи беше полубог след като победи Корт — със сокол за оръжие! — и стана стрелец на четиринадесет години. Това, че за мисията им бяха дали оръжия и на тях, значеше нещо много, когато напуснаха Гилеад, но не и кой знае какво, когато започнаха да осъзнават реалното положение на нещата в Хамбри и Баронството. А когато разбраха какво става, Роланд беше пистолетът, на който разчитаха. И сега…

— Той е като потопен във вода револвер! — обяви една вечер Кътбърт, почти веднага след като Роланд беше препуснал да се срещне със Сюзан. Амазонката се издигаше в първата си четвърт над верандата на землянката. — Само боговете знаят дали ще стреля отново, дори и ако го измъкнем и изсушим.

— Тихо, чакай — каза Алан и погледна към коневръза. Надяваше се да измъкне Кътбърт от лошото му настроение (занятие, което беше много лесно при нормални обстоятелства) и каза. — Къде е наблюдателят? Да не би веднъж да си е легнал рано?

Това само притесни Кътбърт още повече. Не беше виждал черепа на гарвана от няколко дни — не можеше да се сети колко точно — и прие загубата му като лошо предзнаменование.

— Легнал си е, ама не в леглото — отвърна и мрачно погледна на запад, където Роланд беше изчезнал на гърба на грамадния си кон. — Загубил съм го навярно. Както са изчезнали акълът, сърцето и здравият разум на един човек.

— Той ще се оправи — каза неловко Алан. — Познаваш го не по-зле от мен, Бърт. Ще се оправи.

Тихо, без дори следа от обичайното си чувство за хумор, Кътбърт каза:

— Сега имам чувството, че никога не съм го познавал.

И двамата се бяха уморили да увещават Роланд по различни начини. Бяха получили едно и също обяснение, което в действителност не беше и обяснение. Замечтаният (и вероятно малко притеснен) отсъстващ поглед в очите на Роланд при тези едностранни обсъждания щеше да бъде ясен за всеки, който някога е опитвал да разговаря смислено с наркоман. Беше израз, който показваше, че умът на Роланд е обладан от лицето на Сюзан, миризмата на кожата й и допира до нея.

— Мразя я малко за това, което направи — каза Кътбърт и в гласа му Алан усети нотка, която никога преди не беше чувал — смес от ревност, разочарование и страх. — Май даже повече от малко.

— Не трябва! — Алан се опита да не звучи шокирано, но не успя. — Тя не е отговорна за…

— Дали не е? Тя отиде в Ситго с него. Тя видя каквото видя и той. Бог знае какво още й е казал след като са приключили да се правят на двуглаво животно. И тя никак, ама никак не е глупава. Дори само начинът по който устройва нейната част от аферата го показва. — Бърт си мислеше, предположи Алан, за малкия й сръчен фокус. — Тя би трябвало да знае, че се превръща в част от проблема. Трябва да го знае!

Сега горчивината и страхът бяха съвсем открити. „Той я ревнува, защото му е откраднала най-добрия приятел — помисли си Алан, — но това не е всичко. Ревнува и най-добрия си приятел, защото точно той е спечелил най-красивото момиче, което някой от нас въобще е виждал.“

Алан се приведе напред и стисна рамото на Кътбърт. Когато Бърт прекъсна мрачното съзерцание на двора и се обърна да погледне приятеля си, остана изненадан от жестокостта, изписана на лицето на Алан.

— Това е ка — каза Алан.

Кътбърт изсумтя:

— Ако получавах топла вечеря всеки път, когато някой обвинен в кражба, похот или друга глупост спомене за ка…

Хватката на Алан се стегна, докато не стана болезнена. Кътбърт би могъл да се дръпне, но не го направи. Внимателно наблюдаваше Алан. Шегаджията поне временно беше изчезнал.

— Да обвиняваме е тъкмо онова, което ние двамата не можем да си позволим — каза Алан. — Не виждаш ли? А и ако тъкмо ка ги е отнесла, не би трябвало да ги обвиняваме. Не можем да го правим. Трябва да се издигнем над това. Той ни трябва. А също и тя, може би.

Кътбърт се вглежда в очите на Алан доста дълго. Приятелят му видя как гневът на Бърт води битка със здравия му разум. Накрая (и може би само за момента) здравият разум победи.

— Добре де, добре. Това е ка, любимото извинение на всички. Нали за това съществува Голямото Неясно в крайна сметка, нали? Значи ли това, че не бива да се обвиняваме за извършени глупости? Сега ме пусни, Ал, преди да ми счупиш рамото!

Алан го пусна и се върна облекчен в креслото си.

— Само ако знаехме какво да правим със Ската. Ако не започнем броенето скоро…

— Всъщност имам една идея — каза Кътбърт. — Трябва само малко да се поизглади. Сигурен съм, че Роланд би ни помогнал… ако някой от нас успее да му привлече вниманието за няколко минути, естествено.

Поседяха малко без да говорят, зазяпани към двора. В землянката гълъбите — още един повод за спорове между Роланд и Бърт напоследък — гукаха. Алан си сви цигара. Беше бавен и крайният резултат изглеждаше доста смешно, но тя остана цяла, когато я запали.

— Баща ти ще те претрепе с каиша, ако те види с това в ръката — отбеляза Кътбърт, но говореше с определено възхищение. По времето, когато на следващата година Амазонката се издигнеше в небето, те и тримата щяха да са заклети пушачи, стегнати млади мъже, от очите на които беше изчезнала детинската нотка.

Алан кимна. Силният тютюн от Външната Дъга караше главата му да се върти и гърлото да дращи, но цигарата беше начин да успокои нервите си, а точно сега нервите му се нуждаеха от такова нещо. Не знаеше за Бърт, но тези дни беше надушил кръв във вятъра. Може би част от нея щеше да е тяхна. Не беше точно уплашен — все още не, но беше много, много притеснен.

4

Въпреки че бяха обучавани от ранно детство, Кътбърт и Алан все още имаха погрешната представа, присъща за много деца на тяхната възраст: че по-възрастните знаят какво правят. Дори и обхванат от любовна треска, Роланд беше наясно по въпроса, но приятелите му бяха забравили, че в играта на Обсада и двете страни местят на сляпо. Те биха били изненадани да открият, че поне двама от Големите ковчези са започнали сериозно да се изнервят заради трите момчета от Вътрешността и ужасно им е писнало от играта на изчакване, в която участваха.

Една ранна сутрин, когато Амазонката беше достигнала половината си, Рейнолдс и Дипейп слязоха по стълбите от втория етаж на „Почивка за пътника“. Главната зала беше тиха, като се изключат разнообразни похърквания и флегматични съскания. В най-заетия бар на Хамбри купонът беше приключил до следващата нощ.

Джонас, съпроводен от мълчалив гост, редеше пасианс на масата на Корал от лявата страна на люлеещите се врати. Тази нощ носеше плаща си и дъхът му излизаше на бели облачета, когато се наведе над картите си. Не беше достатъчно студено за сланите — все още не, — но и те щяха да паднат скоро. Хладината във въздуха не оставяше място за съмнения.

Дъхът на госта му също беше видим. Скелетоподобното тяло на Кимба Раймър беше буквално погребано под сиво серапе с тънки оранжеви ивички. Те двамата тъкмо се бяха наканили да обсъждат бизнеса си, когато Рой и Клей се показаха, очевидно приключили до следващата вечер със занятията си на втория етаж.

— Елдред — възкликна Рейнолдс и после продължи: — Сай Раймър.

Раймър му кимна в отговор и огледа Рейнолдс и Дипейп с отвращение:

— Дълги дни и приятни нощи, господа! — Разбира се, светът се беше преместил, помисли си той. Доказваше го това, че открива такива долни боклуци на такъв важен пост. Пък и самият Джонас беше съвсем малко по-добър.

— Може ли да си поговорим, Елдред? — попита Клей Рейнолдс. — Обсъждахме го, Рой и аз…

— Тъпо — отбеляза с треперливия си глас Джонас. Раймър не беше учуден да открие в края на живота си, че Ангелът на Смъртта има такъв глас. — Обсъждането води до мислене, а мисленето е опасно за такива като вас, момчета. Все едно да човъркате носовете си с дулата на заредени пистолети.

Дипейп нададе проклетия си цвилещ смях, като че ли не осъзнаваше, че шегата е за негова сметка.

— Джонас, слушай… — поде Рейнолдс и несигурно погледна към Раймър.

— Можеш да говориш пред сай Раймър — отбеляза Джонас и разбърка отново картите. — В крайна сметка той е наш главен работодател. Редя този пасианс в негова чест, тъй си е.

Рейнолдс изглеждаше изненадан:

— Помислих си… тъй да се каже, вярвах, че кметът Торин е…

— Харт Торин не се интересува от подробностите за нашата сделка с Добрия — каза Раймър. — Поделяне на отговорностите е всичко, което той желае по въпроса, господин Рейнолдс. Главната задача на кмета е Жътвеният празник да премине спокойно и неговото споразумение с младата дама да бъде… нормално консумирано.

— Аха, доста дипломатично рекнато от твойта страна — забеляза Джонас с ясно доловим меджиски акцент. — Но тъй като Рой изглежда малко объркан, ще преведа. Кметът Торин през по-голямата част от времето си витае в облаците, търка си пикалото и си мечтае как ще пъхне ръка в кутията на Сюзан Делгадо. Обзалагам се, че когато черупката най-сетне се разтвори и перлата й попадне в ръцете му, той така и няма да я вземе — сърцето му ще се взриви от възбуда и той ще падне мъртъв върху нея, тъй ще стане. Ах-м!

Отново долетя цвилещ смях откъм Дипейп. Той сръчка Рейнолдс:

— Добре го каза, нали Клей?

Рейнолдс се ухили, но погледът му все още беше притеснен. Раймър пусна усмивка, тънка като ноемврийски лед и посочи към седмицата, която тъкмо беше изскочила от колодата:

— Червено върху черно, скъпи ми Джонас.

— Хич не съм ти скъп — каза Джонас като сложи седмица кари върху осмица. — И ще е най-добре да го запомниш. — После се обърна към Рейнолдс и Дипейп. — Сега, какво точно искате? Раймър и аз тъкмо се канехме да проведем малко съвещание.

— Бихме могли да си поблъскаме главите заедно — предложи Рейнолдс и сложи длани на облегалката на един стол. — Един вид да сме наясно съвпадат ли мненията ни.

— Не мисля така — възпротиви се Джонас и събра картите си. Изглеждаше притеснен и Клей Рейнолдс вдигна ръце от стола бързешком. — Казвай си приказката и да приключваме. Става късно.

— Мислехме си, че е време да посетим Бар Кей — каза Дипейп. — Да поогледаме наоколо. Да видим дали има нещо вярно в онова, дето ми го каза старецът в Рици.

— И да видим какво още може да се измъкне оттам — добави Рейнолдс. — Времето наближава, Елдред, и не можем да си позволим да оставяме нерешени въпроси. Те може да имат…

— Аха? Пистолети? Електрически палки? Малки феи в бутилки? Кой знае? Ще си помисля по въпроса, Клей.

— Но…

— Казах, че ще си помисля. Сега се качвайте горе и двамата, обратно при вашите феи.

Рейнолдс и Дипейп го погледнаха, спогледаха се и след това се отдръпнаха от масата. Раймър ги наблюдаваше с тънката усмивчица на устните си.

В подножието на стълбището Рейнолдс се обърна. Джонас спря да разбърква картите и го погледна, повдигнал рошавите си вежди.

— Подценихме ги веднъж и те ни направиха на маймуни. Не искам да се случва пак. Това е всичко.

— Още не можеш да преглътнеш обидата, нали? И аз също. И ще ти кажа пак, че ще си платят за онова, което сториха. Вече съм приготвил сметката и когато му дойде времето, ще им я представя с точно набелязани подробности. Но междувременно те няма да ме накарат да направя първия ход. Времето е на наша страна, не на тяхна. Схващаш ли?

— Да.

— Ще се опиташ ли да го запомниш?

— Да — повтори Рейнолдс. Изглеждаше удовлетворен.

— Рой? Вярваш ли ми?

— Аха, Елдред. Напълно. — Джонас го беше наградил за свършената в Рици работа и Дипейп се кълнеше в него като надушило разгонена женска мъжко куче.

— Тогава марш нагоре и двамата и ме оставете да преговарям с шефа. Твърде стар съм да се застоявам до късно.

Когато те си тръгнаха, Джонас разбърка отново картите и огледа заведението. Имаше близо дузина посетители, включително пианистът Шеб и барманът Барки, които си отспиваха. Никой не беше достатъчно близо да чуе тихия разговор на двамата до вратата, дори и ако някой хъркащ пияница по неясни причини само имитира сън. Джонас сложи червена дама върху черно вале, после погледна към Раймър:

— Казвай си приказката.

— Всъщност тези двамата го казаха вместо мен. Сай Дипейп никога не се е притеснявал от излишък на сиво вещество, но Рейнолдс е доста умен за пистолетаджия, не мислиш ли?

— Клей е хитър, когато луната е високо — съгласи се Джонас. — Да не искаш да ми кажеш, че си изминал целия път от Сийфронт само да ми съобщиш, че тези три бебчета трябва да се наблюдават отблизо?

Раймър сви рамене.

— Може и да трябва, но ако се наложи аз ще си го свърша. Тъй де. Но какво трябва да се търси?

— Това трябва да разберем — каза Раймър и потупа една от картите на Джонас. — Тук е Попът.

— Аха. Почти толкова е грозен, колкото и този, до който седя. — Джонас сложи Попа върху неговата редичка карти. При следващото раздаване откри Лука, когото сложи до Павел. Оставаха Петър и Матей, все още скрити някъде в колодата. Джонас смръщено погледна Раймър:

— Ти го криеш по-добре от приятелчетата ми, но си се нервирал като тях. Искаш да знаеш какво има в онази землянка? Ще ти кажа: резервни ботуши, портрети на мамичките им, чорапи, които смърдят до небето, мръсни чаршафи на момчета, на които са им казвали, че е лошо да преследваш овцата… и скрити някъде там пистолети. Най-вероятно под дъските на пода.

— Наистина ли смяташ, че имат пистолети?

— Аха, Рой е напипал същината на нещата, тъй си е. Те са от Гилеад, вероятно произхождат от линията на Илд или от хора, които си мислят, че идват оттам и вероятно са чираци, пратени на задача с оръжия, които още не са заслужили. Колебая се малко за онзи високия с „аз го давам тежкарски“ поглед в очите. Той може и да е вече стрелец. Предполагам, но дали е възможно? Не мисля. Дори и ако е, мога да го надвия в честен бой. Знам това, както го знае и той.

— Тогава защо са ги пратили тук?

— Не защото някой във Вътрешните Баронства подозира предателството ти, сай Раймър, спокойно.

Главата на Раймър щръкна от серапето му, когато той се изправи и лицето му се вцепени:

— Как смееш да ме наричаш предател? Как си позволяваш!

Елдред Джонас награди хамбрийския министър на инвентара с неприятна усмивка.

— През целия си живот съм наричал нещата с истинските им имена и не се каня да спирам точно сега. Това, което би трябвало да те интересува е, че никога не съм играл срещу работодателя си.

— Ако аз не вярвам в каузата на…

— Мътните да я вземат вярата ти. Става късно и искам да си лягам. Хората в Ню Канаан и Гилеад си нямат и най-малка представа какво става или не става тук на Дъгата. Пък и малцина от тях въобще са били наоколо, бих казал. Прекалено заети са да запазват света да не се срути над главите им, за да пътуват напред-назад тези дни. Не, това, което са научили е от книжките с картинки, които са чели като малки: весели каубои, препускащи след стадата; весели рибари, които дърпат пълните мрежи на лодките си; хора, които си ходят на гости и пият ракия в големи халби в павилиона на „Зеленото сърце“. В името на човека Исус, Раймър, не се стягай! С това се разправям ден и нощ.

— Те виждат Меджис като спокойно и сигурно място.

— Аха, пасторален рай, точно така, без съмнение. Знаят, че целият им начин на живот — всичкото това благородство и превземките, и древният произход — са под заплаха. Последната битка може и да се проведе на близо двеста колела на северозапад от границите им, но когато Фарсън използва огнените си колесници и роботи, за да издуха армията им, неприятностите бързо ще се придвижат на юг. Там във Вътрешните Баронства подушват тези неща от двадесет години насам. Те не са пратили хлапетата тук, за да разкриват тайните ти, Раймър. Хора като тези не подлагат преднамерено децата си на опасност. Те са ги пратили тук да ги разкарат от пътя си, това е всичко. Това не ги прави слепи или глупави, но, за Бога, нека разсъждаваме разумно. Та те са дечица.

— И какво още би открил, ако отидеш там?

— Някакъв метод за пращане на съобщения, вероятно. Предполагам, че ще е хелиограф. А някъде зад Айболт има овчар или селянин, който е верен на движението — някой, който е обучен да приема съобщенията и или да ги препредава, или да ги носи лично. Но не след дълго ще е твърде късно, за да има полза от съобщения, нали?

— Може би, но сега все още не е късно. И ти си прав. Хлапета или не, те ме притесняват.

— Нямаш причина, казвам ти. Съвсем скоро ще съм богат, а ти направо ще се къпеш в пари. Ще си кмет, ако желаеш. Кой би могъл да те спре? Торин? Той е истинска отрепка. Корал? Тя ще ти помогне да го изхвърлиш, кълна се. Или може би искаш да си Барон, ако тези титли се възстановят?

— Той видя за момент проблясък в очите на Раймър и се засмя. Матей се показа от колодата и Джонас го сложи при останалите попове. — Мхм, виждам какво таиш в сърцето си. Скъпоценностите са хубави, но златото е два пъти по-добро, а няма нищо по-хубаво от това хората да ти се кланят и да падат на колене пред теб, нали?

Раймър каза:

— Те вече трябваше да броят при каубоите.

Ръцете на Джонас увиснаха над редицата карти. Това беше мисъл, която му беше минавала през ума повече от веднъж, особено през последните две седмици.

— Колко време мислиш им трябва да преброят мрежите, лодките и всичко останало при рибарите? — попита Раймър.

— Те трябваше вече да са на Ската и да броят крави и коне, да проверяват хамбарите, да проучват каруците. Трябваше да са там още преди три седмици. Освен ако вече не знаят какво ще открият.

Джонас разбра, че Раймър е прав, но не можеше да повярва в това. Не би повярвал. Едва ли момчета, които се бръснат само веднъж седмично, може да са толкова хитри.

— Не — каза той. — Това идва от виновното ти сърце. Те просто се опитват да го правят както трябва и пълзят наоколо като старци с влошено зрение. Скоро ще се качат на Ската и ще броят, докато им се пръснат сърцата.

— А ако не стане така?

Добър въпрос. Ще трябва да се отървем някак си от тях, предположи Джонас. Чрез засада например. Три изстрела от прикритие и няма повече бебчовци. След това ще има лоши слухове, защото момчетата бяха харесвани в града, но Раймър можеше да се справи с това до Празника, а след Жътва нямаше да има значение. Но все пак…

— Ще трябва да поогледам Бар Кей — добави накрая Джонас. — Но сам. Не искам Клей и Рой да тъпчат наоколо.

— Това звучи добре.

— Сигурно ще искаш да дойдеш и да удариш едно рамо?

Кимба Раймър се усмихна вледеняващо:

— Не мисля.

Джонас кимна и започна да раздава отново. Щеше да е малко рисковано да ходи до Бар Кей, но той не очакваше сериозни проблеми, особено ако отиде сам. Те, бяха само момчета, в крайна сметка и през по-голямата част от деня ги нямаше.

— Кога да очаквам доклада ти, сай Джонас?

— Когато съм готов да ти го поднеса. Не ме притискай.

Раймър вдигна тънките си ръце и ги задържа с дланите навън към Джонас:

— Приеми извиненията ми, сай!

Джонас кимна, леко успокоен. Вдигна нова карта. Беше Петър Ключарят. Той сложи картата на горния ред и се взря в нея, като прокарваше пръсти през дългата си коса. Прехвърли поглед от картата към Раймър и после обратно, а веждите му се вдигнаха.

— Усмихваш се — отбеляза Раймър.

— Ах-м! — отвърна Джонас и раздаде отново. — Щастлив съм! Всички попове са налице. Мисля, че ще спечеля тази игра.

5

За Рия месецът на Амазонката беше време на разочарование и незадоволени желания. Плановете й се бяха провалили и благодарение на ненавременния скок на проклетата котка, тя не можа да разбере как и защо. Младият негодник, който беше взел черешката на Сюзан Делгадо, явно не й беше позволил да си остриже скалпа… но как? И кой беше той в действителност? Тя се чудеше все повече и повече, но любопитството й беше по-слабо от гнева. Рия от Кьос не беше свикнала да я мамят.

Тя погледна от другата страна на стаята, където Мъсти се беше свил и предпазливо я наблюдаваше. Обикновено би се излежавал в огнището, но откакто беше подпалила козината му, Мъсти предпочиташе дървата. Ако се съди по настроението на Рия, това беше мъдър ход.

— Ти имаш късмет, че те оставих жив, проклетнико! — измърмори старицата.

Обърна се към топката и започна да прокарва ръце над нея, но стъклото продължаваше да отразява само ярка розова светлина — не се появи никакво изображение. Накрая Рия се отказа, отиде до вратата, отвори я и погледна към нощното небе. Сега луната беше по-голяма от половината си и Амазонката се очертаваше ясно на яркото й лице. Рия изплю поток мръсни думи към жената на луната, каквито не смееше да казва пред кълбото (кой знае какви същества биха могли да живеят вътре и как ще реагират на подобни приказки?). Тя два пъти удари костеливия си юмрук в касата на вратата, докато проклинаше, измъквайки на бял свят всяка гнусна дума, която знаеше, дори такива глупости, с каквито се наричат малките деца, докато играят в пясъчника. Никога не се беше ядосвала толкова. Беше дала на момичето инструкции и то, все едно по каква причина, ги беше нарушило. Мръсницата заслужаваше да умре, задето се е възпротивила на Рия от Кьос.

— Но не веднага — прошепна старицата. — Първо трябва да бъде овъргаляна в прахта, след това опикана, докато прахта не стане кал върху хубавата й руса косичка. Смазана… наранена… оплюта…

Тя отново удари по стената до вратата и този път от кокалчетата й рукна кръв. Не ставаше дума само за отказа на момичето да изпълни хипнотичната команда. Имаше и друг проблем, свързан с това, но много по-сериозен: самата Рия беше прекалено обладана от топката, освен за кратки и непредсказуеми периоди. Прокарването на ръце над нея и заклинанията, които мърмореше, бяха безполезни. Думите и жестовете бяха само начин да фокусира желанията си. На тях отвръщаше топката — желания и концентрирани мисли. Сега, благодарение на бунта на момичето и любовника й, Рия беше прекалено ядосана, за да постигне дълбоката концентрация, от която се нуждаеше розовата мъгла, вихреща се в кълбото. Беше, на практика, прекалено ядосана, за да вижда.

— Как да го направя като преди? — попита Рия полувидимата жена на луната. — Кажи ми! Кажи ми! — Но Амазонката не отвърна нищо и накрая Рия се прибра, смучейки наранените си кокалчета.

Мъсти я видя да влиза и се пъхна в обгърнатата с паяжини дупка между дърветата и комина.

1

Сега Амазонката „наду корема“, както казваха старците — дори по обед се забелязваше в небето: бледа вампирка на фона на яркото есенно слънце. Пред магазините и „Почивка за пътника“ и на верандите на по-големите къщи във фермите — като Рокинг Би на Ленгил или Лейзи Сюзен на Рефрю заизникваха плашила, натъпкани със слама, облечени в овехтели дрехи. На главата на всяко се мъдреше по едно сомбреро и притискаше кошница с продукти към сламените си гърди, а избродираните й с бял конец очи се взираха в опустяващия свят.

По пътищата дрънчаха каруци с меласа; купчини яркооранжеви тикви и още по-яркочервени моркови бяха струпани до стените на хамбарите. По полето бавно пъплеха каруците с картофи и работниците вървяха отзад. Пред Хамбрийския магазин като по чудо се появиха жътвени амулети, вързани като камбанки за вратовете на изсечените фигури на Пазителите.

В цял Меджис момичетата шиеха костюмите си за Жътвената нощ (и понякога плачеха над тях, ако работата не вървеше както трябва) и мечтаеха за момчетата, с които ще танцуват в павилиона на Зеленото сърце. По-малките им братя така се въодушевяваха при мисълта за ездата, игрите и наградите, които могат да спечелят на карнавала, че не можеха да спят. Дори по-големите понякога будуваха, въпреки отрудените си ръце и болката в гърба — и си мислеха за забавленията по жътва.

Господарката на лятото кокетно развя за последен път полите на зелената си рокля и незабелязано се измъкна — бе време за жътва.

2

Рия изобщо не се интересуваше от жътвените танци или карнавалните игри, но не спеше по-добре от останалите. През повечето нощи лежеше будна върху смрадливия си сламеник чак до сутринта, а главата й се цепеше от ярост. Една нощ, скоро след разговора на Джонас с канцлера Раймър реши да се напие до забрава. Настроението й не се подобри особено от откритието, че бъчвата с ябълкова ракия е празна — взе да проклина като обезумяла.

Тъкмо поемаше дъх за нов изблик ругатни, когато я осени прекрасна идея. Направо брилянтна. Искаше Сюзан Делгадо да си отреже косата. Това не стана, така и не разбра защо… но знаеше това-онова за момичето, нали? Нещо интересно, да, тъй си беше, наистина много интересно.

Рия нямаше желание да открива на Торин онова, което знаеше — хранеше силната (и навярно глупава) надежда, че кметът е забравил за прекрасната си стъклена топка. Но лелята на момичето… да предположим, че Кордилия Делгадо открие, че племенницата й не само се е простила с девствеността си, но е станала доста обиграна проститутка. Не й се вярваше Кордилия да отиде при кмета — макар и сухарка, не беше глупачка, но в подобен случай би настъпила пълна паника, все едно да пуснеш котка в гълъбарник.

— Мяяяу!

Както си мислеше за котки, и ето ти го Мъсти, стои на стената под лунната светлина и се взира в нея със смесица от надежда и недоверие. Усмихната уродливо, Рия разпери ръце и го повика:

— Ела, съкровище! Ела, пиле златно!

Мъсти сякаш разбра, че всичко му е простено и се хвърли в обятията на господарката си с подобаващо мъркане, а Рия заблиза муцуната му със стария си пожълтял език. За първи път от цяла седмица на Кьос спаха непробудно и когато на следващия ден Рия взе кристалната сфера, мъглите в дълбините й веднага се разсеяха. Цял ден не се отдели от нея, шпионирайки омразните си хора, пи малко и не яде нищо, Около залез се отърси от транса достатъчно, за да осъзнае, че все още не се е погрижила за малката сладурана. Но всичко бе наред — вече знаеше как ще се справи, а после ще наблюдава резултата в магическата сфера! Всички възражения, всички крясъци и упреци! Ще види сълзите на Сюзан. Това ще е най-хубавото — да гледа как Сюзан плаче.

— И аз ще жъна — обясни тя на Ермот, който пълзеше по крака й към мястото, където тя най-много обичаше да я докосва. Много малко мъже могат да се мерят с Ермот, наистина много малко. Седнала със змията в скута си, Рия започна да се смее.

3

— Помни обещанието си — нервно напомни Алан, когато чуха приближаващия си шум от копитата на Ръшър. — Сдържай си езика.

— Ще се помъча — съгласи се Кътбърт, но не вярваше много на думите си. Когато Роланд заобиколи землянката и влезе в двора, следван от тъмната си сянка под полегатите лъчи на залеза, Кътбърт нервно стисна длани. Застави се да отпусне юмруци. После, докато гледаше как Роланд слиза от седлото, те отново се свиха и ноктите се забиха в дланите му.

„Още един рунд — помисли си Кътбърт. — Богове, писна ми. Писна ми до смърт.“

Снощи беше заради гълъбите — за пореден път. Кътбърт искаше да изпрати на запад съобщение за петролните танкери, но Роланд още се опъваше. Така избухна спорът.

Въпреки че това също го вбесяваше и направо му пилеше нервите до скъсване, Роланд не спореше. Тези дни изобщо не благоволяваше да спори. Очите му неизменно запазваха онова отнесено изражение, сякаш присъства само телом. Останалото — ум, душа, духа, ка — беше със Сюзан Делгадо.

— Не — просто отвърна той. — Вече е прекалено късно за подобен ход.

— Ти не би могъл да знаеш предварително — възрази му Кътбърт. — Но дори да е късно да очакваме помощ от Гилеад, можем да поискаме поне съвет от Гилеад. Толкова ли не разбираш?

— И какъв съвет ще ни дадат? — Роланд сякаш изобщо не забелязваше грубостта на Кътбърт. Отговаряше му спокойно, разумно. „И напълно отнесено — рече си Кътбърт, — сякаш изобщо не отчиташе важността на ситуацията.“

— Ако знаехме — отвърна му, — не бихме питали, нали, Роланд?

— Можем само да чакаме и да ги спрем, когато решат да действат. Ти търсиш успокоение, Кътбърт, а не съвет.

„Искаш да кажеш да чакаме, докато изчукаш оная толкова пъти, по толкова начини и на толкова места, колкото ти хрумне. Отвътре, отвън, отгоре и отдолу“ — каза си Кътбърт и ледено отсече:

— Ще ни прецакаш заради тази хубостница!

Чу въздишката на Алан. Никога през живота си не бяха дръзвали да кажат на Роланд подобно нещо и в мига, когато то се изплъзна, тревожно зачака експлозията.

Нищо подобно.

— Ами — отвърна Роланд. — Напротив. — И влезе в землянката без нито дума повече.

И сега, като го гледаше как разкопчава коланите на Ръшър и сваля седлото от гърба му, Кътбърт си помисли: „Не е така и ти го знаеш, По-добре хубаво си помисли, В името на всички богове, за твое добро е.“

— Ей — заговори го той, когато Роланд пренесе седлото до верандата и го остави на стълбите. — Зает ли беше следобед? — Алан го срита в глезена, но Кътбърт не му обърна внимание.

— Бях със Сюзан — отвърна Роланд. Направо, без оправдания и без увъртания. И в миг Кътбърт бе поразен от видение с шокираща яснота — те двамата в някаква хижа, а лъчите на късното следобедно слънце се промъкват през дупките на тавана и се плъзгат по телата им. Тя е върху него. Кътбърт вижда коленете й върху старите, мухлясали дъски и долавя напрежението в дългите й бедра. Вижда загорелите от слънцето ръце, белия корем. Вижда как Роланд обгръща с длани гърдите й и ги стиска, докато тя се поклаща върху него — а слънцето огрява косите й, превръщайки ги във фина златоткана мрежа.

„Защо все трябва да си пръв? — мислено викна на Роланд. — Защо все трябва да си ти? Проклет бъди, Роланд! Проклет бъди!“

— Ние ходихме на доковете — каза Кътбърт с далечен отглас на обичайната си веселост. — Броихме обувките и рибарските принадлежности. Само колко приятно си прекарахме, а, Ал?

— Нужна ли ви беше помощта ми? — попита Роланд. Върна се при Ръшър и свали одеялото от седлото. — Затова ли се ядосваш?

— Ако ти се струвам гневен, то е защото повечето рибари ни се присмиват зад гърба. Непрекъснато ходим там. Те ни мислят за глупаци, Роланд.

Той кимна:

— Това е прекрасно.

— Може би — кротко вметна Алан, — но Раймър не ни мисли за глупаци, ако съдим как ни гледаше, като минавахме оттам. Нито пък Джонас. И ако не ни мислят за глупаци, за какви ни имат тогава?

Разсеяно нарамил одеялото Роланд спря на второто стъпало. Най-сетне успяха да привлекат вниманието му, отбеляза Кътбърт. Слава на Бога и чудните му деяния.

— Те мислят, че избягваме Ската, защото вече знаем какво има там — каза Роланд. — А ако още не са го измъдрили, скоро ще им се изясни.

— Кътбърт има план.

Погледът на Роланд — мек, увлечен и вече доста отнесен, се насочи към Кътбърт. Кътбърт шегаджията. Кътбърт чиракът, който изобщо не заслужаваше пистолета, с който пое на изток към Външната арка. Кътбърт девственикът и неизменният втори. „Богове, не искам да го мразя, така е, но сега е толкова лесно.“

— Утре ние двамата трябва да се срещнем с шериф Авери — заяви Кътбърт. — Ще го изкараме като любезно посещение. Вече имаме славата на „трима възпитани, леко глуповати младежи“, нали така?

— Именно — съгласи се Роланд с усмивка.

— Ще кажем, че най-сетне сме приключили с крайбрежната част на Хамбри и се надяваме да сме също тъй прецизни и във фермите, и при каубоите. Но, разбира се, не искаме да причиняваме неприятности и да пречим на когото и да било. В крайна сметка, сега е най-усилното време на годината — и за животновъдите, и за фермерите — и дори абсолютни глупаци като нас са наясно с това. Така че ще дадем на добрия шериф един списък…

— Очите на Роланд блеснаха. Той метна одеялото на перилото на верандата, сграбчи Кътбърт за раменете и силно го прегърна. Кътбърт долови аромата на люляк по яката на другия и изпита налудничаво, но непреодолимо желание да го стисне за врата и да го удуши. Вместо това силно го потупа по гърба.

Роланд се отдръпна широко ухилен:

— Списък на фермите, които ще посетим. Охо! Като ги предупредим, ще преместят всички неща, които не желаят да видим, я в съседното ранчо, я дори в най-отдалеченото… Храна, фураж, снаряжение — всичко! Страхотно, Кътбърт! Ти си гений!

— Ами, нищо подобно — отвърна другият. — Просто си поблъсках главата над този проблем, който засяга всички ни. Включително цялото Сдружение, може би. Налага се да размислим. Не смяташ ли?

Алан трепна, но Роланд като че не забеляза. Продължаваше да се хили и макар четиринадесетгодишен, с това изражение изглеждаше доста странно. Истината е, че като се ухили до уши, Роланд придобиваше доста налудничав вид.

— Знаеш ли, може дори да докарат сума ти мутанти, за да ни накарат да вярваме в лъжите за смесването на породите. — Той замълча, поразмисли и каза: — Защо ти и Алан не отидете да видите шерифа, Бърт? Мисля, че това ще бъде напълно достатъчно.

В този миг Кътбърт за малко да се хвърли върху Роланд — искаше му се да кресне: „Да, защо пък не? Та утре да си свободен да я чукаш — цяла сутрин и цял следобед също! Ах, идиот такъв! Безмозъчен, влюбен до уши тъпак!“

Спаси го Ал и може би спаси всички тях.

— Не ставай глупав — остро го сряза той и Роланд се извърна изумено. Не очакваше подобно отношение именно към него. — Ти си ни водач, Роланд — така те възприемат и Торин, и Авери, и гражданите. Ние също.

— Никой не ме е избирал за…

— Не е и нужно! — кресна Кътбърт. — Ти си спечели пистолетите! Тези хора едва ли биха повярвали — напоследък и на мен вече почти не ми се вярва — но ти си стрелец. Трябва да дойдеш! Ясно е като бял ден! Няма значение кой от нас ще те придружи, но ти трябва да отидеш! — Можеше да каже и още много, много неща, но ако го стори, къде ли ще свърши всичко това? Сигурно ще се изпокарат до смърт.

Така че млъкна — този път нямаше нужда Алан да го рита — и отново зачака Роланд да избухне. Но пак не последва нищо.

— Добре — отвърна стрелецът по новия си начин — меко, сякаш искаше да каже — това няма голямо значение — и на Кътбърт му се прииска да го ухапе, за да го събуди. — Утре сутрин. Ти и аз, Бърт. — Към осем часа удобно ли ти е?

— Идеално — отвърна Кътбърт. Сега, когато дебатите приключиха и решението бе вече взето, сърцето на Бърт се разтуптя с все сила и изведнъж краката му се подкосиха. Така се чувстваше след сблъсъка с Големите ковчези.

— Ще бъдем възможно най-любезни — обясняваше Роланд.

— Мили момчета от Вътрешните баронства с много добри намерения, но малко мозък. Чудесно. — И той влезе вътре, а на устните му вместо ужасната ухилена гримаса трепкаше лека усмивка (което бе на свой ред успокояващо).

Кътбърт и Алан се спогледаха и шумно въздъхнаха. Кътбърт кимна към двора и слезе по стълбите. Алан го последва и двете момчета застанаха насред мръсния правоъгълник с гръб към къщата. На изток изгряващата пълна луна се криеше зад перестите облаци.

— Тя го е омагьосала — каза Кътбърт. — Независимо дали го е желала или не, накрая ще ни убие всичките. Само почакай и ще видим.

— Не бива да го казваш дори на шега.

— Добре, ще ни обсипе с бижутата на Илд и ще живеем вечно.

— Стига си му се сърдил, Бърт. Трябва да му простиш.

Кътбърт го стрелна с поглед и мрачно отсече:

— Не мога.

4

До големите есенни бури оставаше повече от месец, но на следващата сутрин небето беше сиво и мрачно. Роланд и Кътбърт се увиха в индиански одеяла и потеглиха към града, а Алан остана да свърши малкото домакинска работа. Роланд бе затъкнал на колана си списъка на фермите — той започваше с трите малки площи, собственост на Баронството, — който тримата бяха съставили предишната нощ. Предвиждаше се да напредват смехотворно бавно — щяха да останат на Ската и в овощните градини почти до годишния панаир, — но съответстваше на скоростта, която вече бяха установили на доковете.

Двамата мълчаливо препускаха към града, потънали в собствените си мисли. Пътят им минаваше край дома на Делгадо. Роланд вдигна поглед и забеляза Сюзан, седнала на прозореца — ярко видение на фона на сивата есенна утрин.

Сърцето му подскочи и макар че тогава още не го знаеше, щеше да я запомни така за вечни времена — прекрасната Сюзан, момичето на прозореца. Така подминаваме призраците, които ни преследват цял живот — те кротко седят край пътя като бедни просяци, а ние ги забелязваме само с ъгълчето на окото си, ако въобще ги видим. Мисълта, че чакат нас, рядко ни хрумва. Но те чакат, а когато ние ги отминем, вдигат тежките дисаги със спомени й се тътрят отзад, следват стъпките ни и лека полека ни настигат.

Роланд й махна. Понечи да й прати целувка, но това би било лудост. Миг преди пръстите му да докоснат устните му, изви длан и вместо това докосна с пръст челото си, весело отдавайки чест.

Сюзан се усмихна и му отвърна на поздрава. Никой не видя Кордилия, която беше излязла отзад да нагледа последните стръкове цвекло и моркови. Полускрита зад сламеното плашило, което пазеше тиквите, тя неподвижно наблюдаваше изпод нахлупената почти до очите си грамадна шапка. Проследи Роланд и Кътбърт с поглед (почти не забеляза Кътбърт, интересуваше я другият). От момчето прехвърли поглед на Сюзан, която седеше на прозореца си и блажено тананикаше като птичка в клетка.

Острието на подозрението се заби право в сърцето на Кордилия. Смяната на настроенията на племенницата й — от мъка и плашещ гняв тя внезапно потъваше в някакво замаяно, но доста весело примирение — се извършваше най-ненадейно. Може би дори въобще не беше примирение.

— Ти си луда — прошепна тя на себе си, но продължи здраво да стиска дръжката на мачетето. Отпусна се на колене в калната си градина и разсеяно започна да кълца оплетените стъбла, запращайки корени към къщата с резки, точни движения. — Между тях няма нищо. Щях да разбера. Децата па тази възраст са потайни не повече от… от пияниците в „Почивката“.

Но как само се усмихваха. Как се усмихваха един на друг.

— Съвършено нормално — прошепна тя, кълцайки и дърпайки. Преряза един морков през средата, но изобщо не забеляза как го съсипва. Имаше навика да шепти отскоро, откак приближаваше Жътвен ден и ставаше все по-трудно да се справя с вироглавата дъщеря на брат й. — Хората просто си се усмихват, това е.

Същото се отнася и за отдаването на чест и ответното махване на Сюзан. Отдолу хубавият кавалер, който поздравява красивата дама: а на прозореца самата дама, поласкана от вниманието на такъв приятен младеж. Младостта говори свой език, това е. И все пак…

Как я гледаше… и тя него

Глупости, разбира се. Но…

Но ти видя и нещо друго.

Да, може би. За миг й се бе сторило, че младежът възнамерява да прати на Сюзан въздушна целувка… но в последния момент се опомни и й отдаде чест.

И така да е, това не означава нищо. Младите кавалери са дръзки, особено когато са далеч от погледа на бащите си. А тези тримата вече имат дълга история, както много добре знаеш.

Всичко това беше истина, но ледената тръпка се загнезди в сърцето й.

5

Когато Роланд почука на вратата Джонас отвори и въведе двете момчета при шерифа. Носеше значка на помощник — шериф и ги погледна с безизразен поглед:

— Момчета — каза, — влизайте на сухо.

Отстъпи назад и им направи път. Гласът му трепереше по-забележимо от всеки друг път, вероятно заради влажното време, предположи Роланд.

Двете момчета влязоха. В ъгъла имаше газова печка — без съмнение, захранвана от „свещта“ в Ситго, — в голямата стая, където беше доста хладно в деня на първото им посещение, сега беше непоносимо горещо. В трите килии седяха петима жални пияници, две двойки мъже и една жена, която се ширеше сама в средната килия и седеше на нара с широко разкрачени крака, демонстрирайки червените си долни гащи. Роланд се уплаши, че ако тя пъхне пръста си още по-дълбоко в носа, после няма да може да го извади. Клей Рейнолдс се беше облегнал на таблото за обяви и човъркаше с клечка в зъбите си. Зад бюрото седеше помощник-шерифът Дейв, поглаждаше брадичката си и се мръщеше през монокъла си над дъската за игра. Роланд изобщо не се изненада, че Бърт и Дейв са прекъснали играта на Обсада.

— Я, гледай ти, Елдред! — каза Рейнолдс. — Това са двете хлапета от Вътрешността. Майките ви знаят ли, че сте навън, малките?

— Знаят — отвърна весело Кътбърт. — А вие изглеждате много Добре, гос’ин Рейнолдс. Мокрото време сигурно ви се отразява добре на шарката.

Без да поглежда към Бърт, с неизменната си любезна усмивчица, Роланд ръгна с лакът приятеля си по рамото.

— Моля да извините моя приятел, сър. Хуморът му винаги прехвърля границите на добрия вкус, очевидно не е способен да се надмогне. Няма нужда да се дразним взаимно, нали се разбрахме да оставим миналото на мира.

— Аха, разбира се, това е някакво недоразумение — каза Джонас. Понакуцвайки, се върна до бюрото, при дъската за игра. Като седна от своята страна, усмивката му се превърна в кисела гримаса. — По-зле съм от старо куче — каза. — Някой трябва да ме застреля, така си е. Земята е студена, но в нея не боли, нали, момчета?

Отново се обърна към дъската и премести пешка до укреплението си. Започваше да обсажда и това беше непредпазливо… но не и в този случай, помисли си Роланд — помощник-шериф Дейв не изглеждаше особено силен противник.

— Разбирам, че работите за Баронството — каза Роланд и кимна към звездата на ризата на Джонас.

— И то почти безплатно — доста дружелюбно каза Джонас. — Един тук си счупи крака. Просто помагам, това е всичко.

— Ами го’син Рейнолдс? Сай Дипейп? И те ли помагат?

— Ахм, така смятам — каза Джонас. — Как вървят вашите работи при рибарите? Бавно, както чух.

— Най-сетне приключихме. Ние си бяхме виновни за забавянето. Но ни стига, че пристигнахме безславно — нямаме намерение да се оттегляме по същия начин. Казват, че който бърза, бавно стига.

— Тъй си е — съгласи се Джонас. — Които и да са тия, дето го казват.

От вътрешността на сградата се чу шум от тоалетно казанче. „Всички домашни удобства са осигурени на шерифа на Хамбри“ — помисли си Роланд. Скоро шумът бе последван от нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите, и след няколко секунди се появи Херк Авери. Закопчаваше колана си, а с другата ръка бършеше широкото си потно чело. Роланд се възхищаваше на прямотата му:

— Уф! — възкликна шерифът. — Проклетият боб, дето го ядох снощи, е решил да мине по краткия път, казвам ви. — Премести поглед от Роланд към Кътбърт, после отново към Роланд. — Хей, момчета! Много е мокро за броене на мрежи, а?

— Сай Диърборн тъкмо казваше, че са свършили с броенето на мрежите — осведоми го Джонас. Приглади с пръсти дългата си коса назад. Зад него Клей Рейнолдс отново се облегна на дъската за обяви, втренчен в Роланд и Кътбърт с открита неприязън.

— Ами? Браво, браво. А сега какво предстои, момчета. Можем ли с нещо да ви помогнем? Защото най-много от всичко искаме да ви помогнем и да протегнем ръка за помощ в момент на нужда. Тъй си е.

— Всъщност наистина бихте могли да ни помогнете — каза Роланд. Пъхна ръка в колана си и измъкна списъка. — Трябва да се качим на Ската, но не бихме искали да пречим на никого.

Широко ухилен, заместник-шерифът Дейв обиколи със своя рицар цялото укрепление. Джонас веднага го взе и остави открит целия ляв фланг на Дейв. Усмивката на другия се събра и се замени с озадачено недоумение.

— Как го направи?

— Лесно. — Джонас се усмихна, после се отдръпна от бюрото, за да обхване всички с поглед. — Трябва да запомниш, Дейв, че играя, за да спечеля. Не мога да се удържа, такъв ми е нравът. — Той насочи цялото си внимание към Роланд. Усмивката му се разтегна още по-широко. — Както е казал скорпионът на девицата, когато тя умирала: „Още като ме намери, знаеше, че съм отровен.“

6

Като нахрани животните, Сюзан се запъти, както обикновено, право към студения килер за сок. Не забеляза леля си, която я наблюдаваше иззад комина и когато Кордилия заговори, момичето се стресна. Изненада се не толкова от неочакваните думи, колкото от студенината в гласа й.

— Познаваш ли го?

Бутилката със сок се изплъзна от пръстите й и Сюзан я задържа с другата си ръка. Не можеше да хаби безценния портокалов сок, особено по това време на годината. Обърна се и видя леля си до сандъка с дърва. Кордилия беше оставила шапката си на закачалката в антрето, но още не беше свалила одеялото и калните ботуши. Бе оставила ножа върху купчината дърва, а по острието му още висяха зелени стъбълца. Гласът й беше студен, но очите й пламтяха от подозрение.

Изведнъж всичко изпъкна съвършено ясно в съзнанието й. „Ако кажеш «не», си загубена — рече си тя. — Дори ако попиташ за кого става дума. Трябва да кажеш…“

— Познавам ги и двамата — безразлично отвърна тя. — Запознахме се на приема. И ти се запозна с тях. Стресна ме, лельо.

— Той защо те поздрави?

— Откъде да знам! Така му е хрумнало.

Леля й се устреми напред, подхлъзна се с калните си ботуши, но успя да запази равновесие и сграбчи Сюзан за ръцете. Очите й направо искряха.

— Не ми се подигравай, момиче! Не си играй с мен, Мис Младост и Хубост, защото…

Сюзан се дръпна толкова силно, че Кордилия се олюля и сигурно щеше да падне, ако не беше успяла да се хване за масата, която се оказа под ръка тъкмо навреме. Зад нея като обвинителни знаци се точеше дълга кална следа.

— Наречи ме пак така и ще те… ще те ударя! — извика Сюзан. — Тъй ще сторя!

— Ще удариш единствената жива роднина на баща си? Толкова ли си лоша?

— И защо не? Ти не ме ли удряш, лельо? Пламтящите очи на леля й поомекнаха и усмивката й се стопи:

— Сюзан! Почти никога не те удрям! Едва ли има и пет пъти, откакто едва бе проходила и сграбчваше всичко, до което се докопаше, например кипящия чайник или…

— Езикът ти удря — отвърна девойката. — Бях се примирила — каква глупачка съм била, — но вече ми дотегна. Няма повече да търпя. Щом съм достатъчно голяма да ме пратиш в нечие легло за пари, значи съм и достатъчно голяма да държиш приличен език, когато говориш с мен.

Кордилия отвори уста да се защити — гневът на момичето и обвиненията я бяха поразили — и чак след това осъзна колко ловко е била отклонена от темата за момчетата. За онова момче.

— Значи го познаваш само от приема, Сюзан? Диърборн имам предвид. — „Както, струва ми се, чудесно знаеш“ — мислено допълни.

— Виждала съм го в града — отвърна малката. Спокойно гледаше леля си право в очите, въпреки че това й костваше много усилия; полуистините преминават в лъжи, както тъмата следва здрача. — И тримата съм ги срещала в града. Сега доволна ли си?

Не, с нарастващо недоволство отбеляза Сюзан, не беше доволна.

— Кълнеш ли се, Сюзан — в името на баща си, — че не си се срещала с това момче Диърборн?

„Всички късни следобедни разходки — мислеше си Сюзан.

— Всички извинения. Цялото старание някой да не ни види. Всичко това е разрушено от едно безгрижно помахване в дъждовна сутрин. Рискувахме всичко. Толкова неразумно. Нима сме вярвали, че обратното е възможно? Толкова глупави ли сме били?“

Да… и не. Истината беше, че бяха полудели. И още са. Не можеше да се отърси от спомена за погледа в очите на баща си. В редките случаи, когато я улавяше в измама. Това полулюбопитно разочарование. И усещането, че с лъжите си, колкото и безобидни да са били, го е наранявала, колкото убождане с трън.

— Не се кълна в нищо — каза. — Нямаш право да искаш това от мен.

— Закълни се! — пискливо изкрещя Кордилия. — Отново се протегна към масата и я стисна, като че за опора. — Закълни се! Закълни се! Не си играем на прескочи кобила! Вече не си малка! Закълни ми се! Закълни се, че си още чиста!

— Не — отсече Сюзан и се обърна да си върви. Сърцето й лудо биеше и още не можеше да отпъди ужасната яснота, която обгръщаше целия свят. Роланд би отгатнал на мига: тя гледаше с очите на стрелец. В кухнята имаше прозорец с изглед към Ската и девойката видя в него как призрачното отражение на леля Корд се промъква зад нея с вдигнат юмрук. Без да се обръща, Сюзан също вдигна ръка.

— Не вдигай ръка на мен — каза. — Да не си посмяла, мръснице.

Очите на призрачното отражение се разшириха от ужас и недоумение. Юмрукът се отпусна.

— Сюзан — тихо и обидно започна Кордилия. — Как можеш да ме наричаш така? Защо ме гледаш и съдиш така сурово?

Сюзан се отдалечи, без да й отговори. Прекоси двора и влезе в конюшнята. Тук познатите от детинство миризми — на коне, трици, сено — изпълниха сетивата й и отмиха ужасната яснота. Потъна в детски спомени и се изгуби в сенките на объркването си. Пайлън се обърна и изцвили. Сюзан сгуши чело на шията му и заплака.

7

— Ето на! — възкликна шериф Авери, когато Диърборн и Хийт се тръгнаха. — Вие бяхте прави — просто са бавни и предпазливи до посиняване. — Той вдигна старателно изписания лист, плъзна поглед по имената и весело се изкиска. — Я вижте това! Красота! Пфу! Можем да преместим всичко, което не искаме да видят и то дни преди да дойдат, честна дума.

— Те са глупаци — отбеляза Рейнолдс, но въпреки това копнееше пак да му паднат. Ако Диърборн наистина смята, че миналия спомен за онзи малък сблъсък в „Почивка за пътника“ е погребан, значи е не просто глупак, а пълен идиот.

Помощник-шерифът Дейв не каза нищо. Зяпаше през монокъла си с празен поглед дъската за Обсада, където бялата му армия беше разбита за шест бързи хода. Силите на Джонас се изляха иззад Червеното укрепление като река, която отми надеждите на Дейв в руслото си.

— Смятам добре да се увия и да отскоча до Сийфронт с това — каза Авери. — Не спираше да се радва със злостно задоволство на спретнато изписаните ферми и предложените дати за инспекция. Беше планирано да продължи чак до края на годината. Богове!

— Защо не го направиш? — каза Джонас и се изправи. Болката прониза крака му като горчива светкавица.

— Още една игра, сай Джонас? — предложи Дейв и започна да подрежда фигурите.

— По-скоро бих играл с тревопасно куче — каза Джонас и изпита злобно удоволствие от руменината, която плъзна по врата на Дейв и обхвана глупавото му, простодушно лице.

Помощник-шерифът тръгна към вратата, отвори я и излезе на верандата. Ръмежът се бе превърнал в спокоен, лек дъжд. Хил Стрийт беше пуста и мокрият калдъръм блестеше.

Рейнолдс го бе последвал навън.

— Елдред…

— Махай се — тросна се Джонас, без да се обръща.

Клей се поколеба за миг, после се върна и затвори вратата.

„Какво ти става, по дяволите?“ — запита се Джонас.

Трябваше да се зарадва на двете млади кутрета и техния списък — като Авери и като Раймър, когато научи за тазсутрешното посещение. В крайна сметка, нали преди три дни предрече на Раймър, че момчетата скоро ще се качат на Ската и ще броят докато им се пръснат сърцата? Да. Тогава защо бе толкова неспокоен и толкова тревожен? Защото все още нямаше вест от човека на Фарсън, Латиго? Защото, Рейнолдс, не се намери нищо на Висящата скала, а на следващия ден и те с Дипейп не успяха нищо да открият? Латиго ще дойде с голям отряд бойци, но още е твърде рано за тях и Джонас го знаеше. До Жътва имаше почти месец.

„Дали е само от лошото време, което мъчи краката, събужда старата рана и те загрозява?“

Не. Болеше го силно, но е имал и по-лоши пристъпи. Проблемът е в мислите му. Джонас се подпря на стълба под стрехата, вслуша се в почукващия по керемидите дъжд и се замисли как понякога в играта на Обсада умният играч ще надникне иззад укреплението си само за миг, а после пак ще се скрие. Точно така се чувстваше — и всичко беше толкова правилно, че чак намирисваше на нещо гнило. Налудничава идея, но някак си не чак толкова смахната.

— Опитваш се да играеш на Обсада с мен, а нещастнико? — промърмори Джонас. — Ако е така, скоро ще ти се да си стоял вкъщи при мама, не се шегувам.

8

Роланд и Кътбърт се върнаха до Бар Кей по Ската — днес нямаше да броят. Отначало доброто настроение на Кътбърт се беше възвърнало напълно, въпреки дъжда и сивото небе.

— Видя ли ги? — попита той и се засмя. — Видя ли ги, Роланд… Уил, исках да кажа? Хванаха се, нали? Лапнаха стръвта заедно с кукичката, значи!

— Да.

— Какво ще правим сега? Какъв ще е следващият ни ход?

Роланд сляпо примигна, като че ли пробуден от дрямка:

— Те са на ход. Ние ще броим. И ще чакаме.

Доброто настроение на Кътбърт се стопи като дим и отново му се наложи да преглъща напиращите на езика му купища обвинения, които се въртяха около две основни неща: че Роланд изоставя задълженията си, за да тъне в неоспоримия чар на една млада дама, и — много по-важно — че си е изгубил акъла, тъкмо когато целият Среден свят най-силно се нуждае от него.

Само че от каква отговорност бягаше Роланд? И какво го караше да е толкова сигурен, че Роланд греши? Интуиция? Или просто старата мръсна ревност? Кътбърт откри, че си припомня как безгрижно Джонас разби армията на Дейв, който атакува твърде рано. Но животът не е игра на Обсада… или? Не знаеше. Но си рече, че има поне едно вярно предчувствие: Роланд се е засилил право към пропастта. Както и всички те.

„Събуди се — помисли си Кътбърт, — моля те, Роланд, събуди се, преди да е станало твърде късно.“

1

Времето се развали за цяла седмица — в такива дни на хората все им се иска след обяда да се пъхнат под завивките и да се отдават на дълги дремки, от които се събуждат глупави и объркани. Нямаше порои, но прибирането на последните ябълки стана опасно (имаше няколко счупени крака, а в Седмата миля една млада жена падна от върха на стълбата и си счупи гръбнака), а и на картофените ниви стана трудно — губеше се повече време за измъкване на заседналите в калта каруци, отколкото за работа. В Зеленото сърце украсите за Жътвен ден се разкиснаха и трябваше да ги свалят. С нарастващо нетърпение доброволците по декорацията чакаха времето да се оправи, за да започнат отново.

Лошото време пречеше и на младежите, чиято работа беше да броят селскостопанския инвентар, но поне можеха да започнат с посещенията на оборите и броенето на животните. Навярно бихте възразили, че подобно време е отлично за млад мъж и млада жена, които тъкмо са открили удоволствията на плътската любов, но по време на дъждовете Роланд и Сюзан се срещнаха само два пъти. Опасността от онова, което вършеха, бе вече почти осезаема.

Първия път се видяха в изоставената къща-лодка на Сийкоуст Роуд. Втория път се срещнаха в най-затуления край на рушащата се сграда на изток от Ситго — любиха се с бясна сила върху едно от одеялата на Роланд, проснато на пода на едновремешното кафене на рафинерията. В мига на върховното сияние Сюзан крещеше името му отново и отново. Стреснатите гълъби се разлетяха из старите сенчести стаи и рухнали коридори, глухо пляскайки с криле.

2

Тъкмо когато вече започваше да им се струва, че тихият дъждец няма да спре никога и подигравателният звук на изтъняването в неподвижния въздух ще подлуди всички в Хамбри, силен вятър — почти ураган — духна откъм океана и отвя облаците. И един ден градът се събуди под ясно като синя-стомана небе и слънце, което сутринта превърна залива в злато, а следобед — в бял огън. Усещането за летаргия изчезна. В картофените поля каруците трополяха с нова енергия. В Зеленото сърце цяла женска армия отново се зае да украсява с цветя подиума, където Джейми Маккан и Сюзан Делгадо щяха да оъдат обявени за тазгодишните помощници на Жътваря.

В онази част от Ската, която се намираше най-близо до кметския дом, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха с подновена енергия и брояха конете, белязани с жига на Баронството. Ясните небеса и хладният вятър ги изпълваха с енергия и добро настроение и в продължение на три-четири дни те препускаха с крясъци, подсвиркване и смях, а старото им приятелство бе възстановено.

В един от тези ясни и слънчеви ни, Елдред Джонас излезе от шерифския офис и се запъти по Хил Стрийт към Зеленото сърце. Тази сутрин се беше освободил и от Дипейп, и от Рейнолдс — бяха отишли заедно до Висящата скала да търсят разузнавачите на Латиго, които трябваше скоро да дойдат, — но планът му беше съвсем прост: да пийне чаша бира в павилиона, да позяпа приготовленията, които се извършваха там — копаенето на ямите за печеното, подреждането на дървата за кладата, споровете как да разположат оръдията, които ще изстрелват фойерверките, както и дамите, които покриват с цветя подиума за помощника и момичето. Дори, мислеше си Джонас, би могъл да намери някоя хубава цветарка за час-два отдих. Беше оставил на Рой и Клей курвите в бара, но една красива млада цветарка на седемнадесет-осемнадесет години е друго нещо.

Болката в бедрото му изчезна заедно с облаците; болезненото, изкълчено куцукане, на което бе обречен през изминалата седмица, бе забравено и Джонас отново крачеше с обичайната леко накуцваща походка. Може би само бира — две на чист въздух щяха да са му достатъчни, но мисълта за момичето упорстваше. Младо, с гладка кожа, с висока гръд. Свеж, сладък дъх. Свежи, сладки устни…

— Господин Джонас? Елдред?

Той се обърна с усмивка към собственичката на гласа. Погледът му обаче не срещна добре сложена цветарка с разширени очи и влажни, разтворени устни, а кльощава жена в късната средна възраст — плоскогръда, със сплескан задник, тънки бледи устни и така силно опъната коса, че сигурно се гърчеше от болка. Само огромните очи съответстваха на мечтата му. „Струва ми се, че отбелязах завоевание“ — саркастично отбеляза на ум Джонас.

— О, Кордилия! — възкликна той, протегна се и стисна дланта й с две ръце. Колко добре изглеждаш тази сутрин!

Страните й поруменяха и тя се позасмя. За миг изглеждаше на четиридесет и пет вместо на шейсет. „А тя не е на шейсет — помисли си Джонас. — Бръчките около устните й и сенките под очите ги… те са отскоро.“

— Колко си мил — отвърна тя. — Но аз си знам най-добре. Напоследък не мога да спя, а когато жените на моята възраст не спят добре, бързо се състаряват.

— Колко неприятно — каза той. — Но сега, когато времето се оправи, може би…

— Не е от времето. Мога ли да поговоря с теб, Елдред? Мислих, мислих и размислих, че ти си единственият, към когото мога да се обърна за съвет.

Усмивката му грейна още по-доволно. Хвана Кордилия под ръка и положи длан върху ръката й. Лицето й пламна като огън. С всичката тази кръв в главата й би могла да говори с часове. А на Джонас му се струваше, че всяка дума ще е интересна.

3

При жени на определена възраст и с определен характер чаят често действа по-силно и от виното, когато трябва да им развържеш езика. Без да се замисля, Джонас отложи за по-късно плановете си да пие бира (и за милата цветарка). Настани сай Делгадо в слънчевото ъгълче на павилиона в Зеленото сърце (недалеч от червения камък, който Роланд и Сюзан добре познаваха) и поръча много чай, също и пасти. Докато чакаха сладкишите и питието, гледаха приготовленията за Жътвения празник. Из окъпания в слънце парк се разнасяха удари на чукове, викове и весел смях.

— Всички празници са прекрасни, но Жътвата ни превръща отново в деца, не мислиш ли? — попита Кордилия.

— Да, наистина — съгласи се Джонас, който не се беше чувствал като дете дори на съответната възраст.

— Най-много ми харесва кладата — добави тя и погледна към голямата купчина клони и дъски, издигната в далечния край на парка, под ъгъл към сцената. Приличаше на широка дървена индианска колиба. — Обожавам, когато хората носят плашилата си и ги хвърлят в пламъците. Варварско е, но винаги ме кара да потръпвам така приятно.

— Аха — кимна Джонас и се почуди дали тя би потръпнала приятно, ако знае, че трите плашила, които ще бъдат хвърлени в кладата на Жътвената нощ тази година, ще смърдят като прасета и ще пищят като харпии, докато горят: ако има късмет, този, който ще пищи най-дълго, ще има бледосини очи.

Чаят и пастичките пристигнаха и Джонас дори не хвърли поглед към знойния бюст на момичето, което се наведе да сервира. Имаше очи само за възбудената сай Делгадо с нейните странни, припрени движения и още по-странни, отчаяни очи.

Когато момичето си тръгна, той наля чай в чашите, остави чайника на поставката му и хвана ръката й.

— Мила Кордилия — започна с най-топлия тон, на който бе способен, — виждам, че нещо те тревожи. Успокой се. Сподели го с приятеля си Елдред.

Тя така плътно стисна устни, че те почти се скриха, но дори това усилие не можа да скрие треперенето им. В очите й блеснаха сълзи — и в миг рукнаха по страните й. Той взе салфетката си, приведе се през масата и избърса сълзите й.

— Кажи ми — нежно повтори.

— Ще ти кажа. Трябва да споделя с някого или ще полудея. Но трябва да ми обещаеш нещо, Елдред.

— Разбира се, златна рибке! — Руменината се сгъсти още повече при невинния му комплимент и Джонас стисна ръката на възрастната жена. — Ще ти обещая, каквото поискаш.

— Не бива да казваш на Харт. Както и на онзи отвратителен паяк канцлера, но най-вече на кмета. Ако подозренията ми се окажат верни и той научи, ще я изпрати на запад! — Тя почти простена, като че ли за пръв път го осъзнаваше наистина. — Ще ни прати на запад и двете!

Той продължи да се усмихва и съчувствено й рече:

— Нито дума на кмета Торин или на Кимба Раймър. Обещавам.

Стори му се, че няма да клъвне… или не може. После, с тих и задавен глас, който звучеше тъй, сякаш раздира някой парцал, тя произнесе една-единствена дума:

— Диърборн.

Сърцето му подскочи, когато тя изрече името, което постоянно му се въртеше в ума и въпреки че продължи да се усмихва, без да иска, силно стисна пръстите й — тя трепна.

— Извинявай. Просто ме стресна. Диърборн… хлапе с добре смазан език, но се питам дали си заслужава доверието.

— Страхувам се, че е бил с моята Сюзан. — Стисна ръката му на свой ред, но Джонас нямаше нищо против. Всъщност едва го усети. Продължи да се усмихва, надявайки се, че не си личи колко е поразен. — Страхувам се, че е бил с нея… като мъж с жена. О, колко е ужасно!

Тя плачеше безмълвно и горчиво, хвърляйки предпазливи погледи наоколо, за да е сигурна, че никой не ги наблюдава. Джонас беше виждал койоти и диви кучета да се оглеждат над вмирисаните си вечери по същия начин. Остави я да излее душата си — искаше да е спокойна, нямаше полза от несвързани мисли — и когато видя, че сълзите й стихват, й подаде чаша чай.

— Изпий това.

— Да. Благодаря ти. — Чаят беше горещ и още вдигаше пара, но тя го изгълта с благодарност. „Старото й гърло сигурно е обложено с варовик“ — рече си Джонас. Тя остави чашата и докато той отново я пълнеше, Кордилия изтри с накъдрения си ръкав сълзите от лицето си.

— Не го харесвам — каза. — Не го харесвам, не му вярвам, не вярвам на никого от тези тримата с превзетите им поклони от Вътрешността, проницателните им очи и превзетите им приказки, но особено на него. И все пак, ако нещо се е случило помежду им (много се страхувам, че е така), вината е нейна, нали? В крайна сметка жената трябва да отблъсква животинските импулси.

Той се приведе над масата и я погледна с гореща симпатия:

— Разкажи ми всичко, Кордилия.

И тя му разказа.

4

Рия обичаше всичко в кристалната сфера, но най-много й харесваше, че тя неизменно разкрива най-злото у хората. Никога не видя в розовите й дълбини как дете успокоява падналото си другарче, или пък уморен съпруг с глава в скута на жена си, или възрастна двойка, която спокойно вечеря в края на деня — сферата се интересуваше от тези неща не повече от Рия.

Вместо това разкриваше кръвосмешения, майки, които бият децата си, и съпрузи, които малтретират жените си. Веднъж Рия видя банда хлапета от западната част на града (би я развеселило да научи, че тези нахакани осемгодишни хлапета се наричат Големите ковчези), които примамваха скитащи кучета с кокал, а след това се забавляваха да им режат опашките. Бе виждала обири и поне едно убийство: двама скитници се скараха за някаква глупост и единият наръга другия с вила. Това се случи през първата дъждовна нощ. И до ден-днешен тялото гниеше покрито със сено и плевели в една канавка до Великия западен път. Може и да го открият преди есенните дъждове да удавят поредната година, но Рия се съмняваше.

Следеше също Кордилия Делгадо и онази стара пушка, Джонас, които седяха на една от външните маси в Зеленото сърце и говореха за… е, разбира се, не знае, нали? Но пък виждаше очите на проклетата мръсница. Беше се прехласнала по него и цялото й лице руменееше. Толкова да се пали и да припада заради един нищо и никакъв пъзльо и неуспял стрелец. Колко смешно, да, и Рия реши да им хвърля по едно око от време на време. Сигурно ще бъде много забавно.

След като й показа Кордилия и Джонас, кълбото отново угасна. Рия прибра кутията с окото на заключалката. Като видя Кордилия в магическата сфера, старицата се сети, че трябва да се дооправи с развратната й племенница. Макар и разбираемо, все пак е смешно, че още не е приключила с тази работа — но веднага щом измисли как да си върне на малката сай, мислите и чувствата на Рия се успокоиха и образите отново се появиха в кристалната сфера; омагьосана от тях, старицата временно бе забравила, че Сюзан Делгадо е още жива. Сега обаче си припомни плана. Да пусне котка в гълъбарника. И като стана дума за котки…

— Мъсти! Е-хо, Мъсти, къде си?

Котката се изплъзна от купчината дърва, а в прашния здрач на колибата очите й сияеха (когато времето отново се оправи, Рия също отвори капаците на прозорците си) и животното махаше с изправена опашка. Скочи в скута й.

— Имам задача за теб — каза тя и се наведе да оближе котката. Прекрасният вкус на козината на Мъсти изпълни устата и гърлото й.

Мъсти измърка и изви гръб към устните й. Животът е хубав за котка-мутант с шест крака.

5

Джонас се отърва от Кордилия при първа възможност — макар и не толкова скоро, колкото му се искаше, защото трябваше да остави глупавата дъртачка в добро настроение. Можеше да му потрябва и друг път. Накрая я целуна в ъгълчето на устата (от което тя така пламна, че той се уплаши да не получи мозъчен удар) и обеща, че ще се поинтересува от проблема, който я притеснява.

— Но дискретно! — тревожно помоли тя.

Да, потвърди й той, докато я изпращаше до вкъщи, ще бъде дискретен — целият бил изтъкан от дискретност. Знаеше, че Кордилия няма — и не би могла — да се успокои, докато научи със сигурност, но предположи, че цялата работа ще се окаже само блъф. Тийнейджърите обичат да драматизират, нали? И ако госпожичката е усетила, че леля й има страх от него, като нищо би могла да засили тревогата й вместо да я разсее.

Като спряха пред бялата дъсчена ограда, която отделяше от улицата градината на Кордилия, на лицето й се изписа невероятно облекчение. Приличаше на начесано муле.

— Е, и през ум не ми е минавало, но е възможно, нали?

— И още как — отвърна Джонас. — Но все пак ще проверя най-внимателно. Предупреден, значи въоръжен. — Отново я целуна в ъгълчето на устните. — И нито дума пред онези от Сийфронт. Дори и намек.

— Благодаря, Елдред! О, благодаря ти! — Преди да се втурне вътре, тя го прегърна, а гърдите й се притиснаха като два твърди малки камъка към ризата му. — Довечера най-после може би ще спя спокойно.

Тя може и да заспи, но Джонас се съмняваше, че на него ще му е до сън.

Със сведена глава и сплетени зад гърба ръце тръгна към конюшнята на Хуки, където държеше коня си. По отсрещния тротоар тичешком се задаваха група момчета; две от тях размахваха окървавени кучешки опашки.

— Ковчези! И ние като теб сме Големи ковчези! — нагло извика едното.

Джонас измъкна пистолета си и го насочи към тях — извърши движението светкавично и за миг ужасените хлапета го видяха в истинската му същност: с пламтящи очи и оголени зъби Джонас приличаше на белокос вълк в човешки дрехи.

— Махайте се, калпазани! — изръмжа той. — Изчезвайте, преди да съм ви издухал като прашинки — бащите ви ще има да празнуват!

За секунда сякаш бяха окаменели, но като се окопитиха, се разбягаха с писъци. Един дори забрави трофея си — кучешката опашка падна на земята и се разпери като кошмарно ветрило. Джонас се намръщи, прибра пистолета в кобура, отново сплете ръце зад гърба си и продължи с вид на размишляващ върху същността на боговете свещеник. Пък и какво, за Бога, го прихвана да вади оръжие срещу неколцина диванета?

„Разстроен си — мислено отбеляза. — Тревожен си.“

Точно така, беше разтревожен. Подозренията на плоскогръдата дъртофелница много го бяха стреснали. Не заради Торин — що се отнася до самия Джонас, Диърборн може да спи с момичето и на градския площад посред обед на Жътвен ден, ако поиска, — а защото Диърборн може да го беше измамил и за други неща.

„Веднъж те преметна и ти си обеща, че това няма да се повтори. Но ако наистина е бил с момичето, значи, отново те е надхитрил. Нали тъй?“

А-ха, както казваха в тези краища. Ако момчето е имало нахалството да се забърка с бъдещата любовница на кмета и с невероятна ловкост бе успяло да му се изплъзне от погледа, тогава какво остава от идеите на Джонас за трите хлапета от Вътрешността с жълто около устата?

„Веднъж ги подценихме и те ни направиха на маймуни — каза веднъж Клей. — Не искам да се случи пак.“

Дали ситуацията се повтаря? И какво в действителност знаят Диърборн и приятелчетата му? Какво точно са открили? И на кого са казали? Щом Диърборн е успял безнаказано да обезчести избраницата на кмета и така да преметне Елдред Джонас и всички останали.

— Добър ден, сай Джонас — рече в този миг Брайън Хуки. Ухилен до уши, той притискаше сомбрерото към широките си ковашки гърди и само дето не целуна праха под стъпките на Джонас. — ще пийнете ли млада ябълкова ракия, сай? Току-що изкарах новата реколта и…

— Искам си само коня — отсече Джонас. — Докарай го по-бързо и стига си дрънкал.

— Аха, тъй вярно, щастлив съм да услужа, благодаря, сай. — И той хукна да изпълни поставената задача, хвърляйки притеснен, ухилен поглед през рамо, за да се увери, че няма да го застрелят в гръб.

Десет минути по-късно Джонас пое на запад по Великия път. Изпитваше глуповато, но въпреки това силно желание да зареже всички тези щуротии: посивелият сатир Торин; Роланд и Сюзан с тяхната безспорно лигава тийнейджърска историйка; Рой и Клей, които действат бързо, но мислят бавно; Раймър с неговите амбиции; Кордилия Делгадо с призрачните й видения; те двамата с Джонас се усамотяват в някоя гориста долчинка, и докато той рецитира стихове, тя обкичва челото му с цветя.

И преди се бе измъквал, воден от вътрешния си глас; от доста места се бе омитал най-неочаквано. Беше се зарекъл да отмъсти на хлапетата, и макар да беше нарушавал цял куп други обещания, никога не се отмяташе от дадена пред себе си клетва.

Пък и трябваше да се съобразява с Джон Фарсън. Джонас никога не беше говорил лично с Добрия (и никога не бе проявявал подобни желания — Фарсън се славеше като буйстващ, опасен луд), но имаше да урежда сметки с Джордж Латиго, който вероятно ще води хората на Фарсън и сигурно щеше да пристигне всеки момент. Освен това именно Латиго беше наел Големите ковчези, беше им платил огромен аванс в брой (който Джонас още не беше поделил с Рейнолдс и Дипейп) и му беше обещал още по-голям дял от плячката, ако главните сили на Сдружението бъдат отблъснати от планините Шавед.

Латиго беше досаден като муха, но изобщо не можеше да се мери с оная птица, дето се задаваше след него. Пък и човек не получава голямата награда, без да рискува. Ако докарат конете, воловете, каруците с пресни зеленчуци, сбруите, петрола и кристална сфера и най-вече магичното кълбо — всичко ще бъде наред. Но ако се провалят, Фарсън и хората му ще има да играят нощно поло с главите им. Имаше такава опасност и Джонас го знаеше. Без съмнение и това щеше да се случи някой ден. Обаче когато главата му най-сетне напусне компанията на раменете му, разводът няма да е причинен от червеи като Диърборн или приятелите му, без значение от чия кръвна линия произлизат.

„Но ако той се е забъркал с есенната хубавица на Торин,… ако е способен да запази в тайна такова нещо, какво друго пази в тайна? Може би все пак играе на Обсада у теб.“

Ако е тъй, играта няма да продължи дълго. Щом младият господин Диърборн се осмели да подаде нос иззад Укреплението си, ще се натъкне на Джонас, който с радост ще го гръмне.

Въпросът е къде да отиде сега. Да отскочи до Бар Кей и да хвърли един поглед на жилището на хлапетата? Спокойно може да го направи — и тримата сигурно броят баронските коне на Ската. Само че не конете го тревожеха. Бяха добре дошли за Добрия, но не те му трябваха.

Така че Джонас пое към Ситго.

6

Първо провери танкерите. Те си бяха точно както преди и както трябваше да бъдат — подредени в спретната редица, с нови колела, готови да се завъртят, когато му дойде времето, старателно прикрити под новия камуфлаж. Някои от защитните борови клонки бяха започнали да пожълтяват в краищата, но заради продължителния дъжд повечето още бяха свежи. Не личеше някои да ги е пипал.

След това се изкачи на хълма и тръгна по протежение на тръбопровода, все по-често спирайки да почива — като стигна изгнилата врата между склона и нефтеното поле, болният крак вече ужасно го болеше. Разгледа вратата и се намръщи, като забеляза мазните петна в горния край. Може и нищо да не значат, но Джонас предположи, че някой може да се е покатерил отгоре, вместо да рискува да я отвори и да я откачи от пантите.

Прекара следващия час между помпите и особено внимателно огледа онези, които още работеха — търсеше следи. Откри доста, но беше невъзможно (особено след цяла седмица дъжд) да ги разчете достатъчно точно. Момчетата от Вътрешността може и да са идвали насам; може и ония неприятни малчугани от града да са идвали или пък Артур Илд и отрядът му рицари. Тази неяснота вбеси Джонас — както винаги, когато се сблъскваше с неизвестността, освен на дъската за Обсада.

Тръгна да се връща, възнамерявайки да се спусне по хълма до коня си и да се прибере в града. Кракът ужасно го болеше и трябваше да пийне едно за успокоение. Землянката на Бар Кей щеше да почака.

Почти беше стигнал до портата, когато забеляза обраслия коловоз между Ситго и Великия път — и въздъхна. Там нямаше да види нищо, но след като е стигнал чак дотук, реши да довърши работата докрай.

„Друг да я върши, искам си проклетото питие.“

Но Роланд не беше единственият, чиито желания от време на време трябваше да се подчиняват на дисциплината. Джонас въздъхна, потри крака си и се върна при буренясалия двоен коловоз. Където в крайна сметка имаше какво да види.

То лежеше в тревясалата канавка на има-няма десетина крачки от мястото, където старият път се съединяваше с Великия. Отначало видя сред бурените нещо бяло, което помисли за камък. След това забеляза черните кръгове, които не можеха да бъдат нищо друго, освен очни орбити. Не беше камък, а череп.

Сумтейки, Джонас коленичи и го измъкна, а няколкото оцелели помпи продължаваха да скърцат и бумтят зад него. Гарванов череп. Беше го виждал и преди. По дяволите, сигурно целият град го беше виждал. Принадлежеше на оня позьор, Артър Хийт… който, като всички позьори, се нуждаеше от своите малки трикове.

— Наричаше го наблюдател — промърмори Джонас. — От време на време го слагаше на седлото си, нали? А понякога го носеше на врата си като медальон.

Да. Младежът беше с него онази нощ в „Почивка за пътника“, когато…

Джонас обърна птичия череп. Вътре нещо издрънча като последна самотна мисъл. Джонас го тръсна над отворената си длан и отвътре изпадна къс от златна верижка. Значи така го е носило хлапето. И когато веригата се е скъсала, черепът е паднал в тревата и сай Хийт така и не го е потърсил повече. Сигурно не му е минавало през ум, че някой може да го намери. Момчетата са небрежни. Цяло чудо е, че успяват да пораснат и да станат мъже.

Лицето на Джонас остана спокойно, докато изучаваше птичия череп, но зад гладкото му чело бушуваше бурна ярост, каквато не беше изпитвал през живота си. Те са били тук, да — ето още нещо, в което вчера не би повярвал. Значи са видели танкерите, все едно замаскирани или не — и ако не беше имал късмета да открие черепа, никога нямаше да узнае за случилото се.

— Когато се разправя с тях, очите им ще бъдат празни като твоите, сър Гарван. Лично ще им ги извадя.

Понечи да хвърли черепа, но после размисли. Може да му дотрябва. Джонас стисна черепа и тръгна към коня си.

7

Корал Торин слизаше по Хай Стрийт към „Почивка за пътника“, главата й болезнено пулсираше и сърцето й прескачаше в гърдите. Бе станала едва преди час, но я мъчеше такъв махмурлук, сякаш бе изминал цял ден. Напоследък пиеше прекалено много и го знаеше — почти не пропускаше вечер, но внимаваше пред хората да пие само по едно-две (и то леки). Сигурно още никой не я подозира. А щом никой не подозира, значи може да продължава в същия дух. Как иначе да търпи идиотския си брат? И целия идиотски град? При това как да свикне с мисълта, че фермери в Коневъдната асоциация и поне половината от големите земевладелци са предатели? „По дяволите Сдружението — промърмори тя. — По-добре врабче в ръката, отколкото заек в гората.“

Но дали има нещо сигурно, на което да разчита? А те? Дали Фарсън ще спази обещанията си — дадени от човек на име Латиго, по думите на неповторимия Кимба Раймър? Корал се съмняваше — деспотите обичат да забравят обещанията си, а врабчето в ръката има досадния навик да ти кълве пръстите и да ти оцапа дланта, а после да отлети. Не че има значение — тя се беше уредила.

Тя се спря пред Ателието на Крейвън и плъзна поглед към покатерените на стълбите момчета в горния край на улицата, които се смееха и окачаха хартиени фенери по високите стълбове и по стрехите. Веселите лампиони ще грейнат в нощта на Жътвен ден и по Главната улица на Хамбри ще танцуват и ще се кръстосват стотици нежни сенки.

За момент Корал си припомни как като дете с изумление гледаше цветните хартиени фенери, попиваше глъчката и гърмежа на фойерверките, примесени с танцовата музика откъм Зеленото сърце, а баща й я държеше за ръка… а за другата ръка я стискаше по-големият й брат Харт. В това видение Харт гордо носеше първите си дълги панталони.

Заля я носталгията — отначало сладка, после горчива. Детето се превърна в бледа жена, която държеше бар и публичен дом (да не говорим за обширните земи на Ската); жена, чийто единствен сексуален партньор напоследък е канцлерът на брат й; жена, чиято главна цел тези дни е да докопа колкото се може по-скоро кучката, която ухапа. Как се бе стигнало дотук, всъщност? Тази жена, през чиито очи гледаше, бе последното, което детето бе очаквало от бъдещето си.

— Къде сгреших? — запита се тя и се разсмя. — О, скъпи човеко Исус, къде прегреши бедното ти чедо? Кажи алилуя. — Тези думи толкова приличаха на приказките на скитащата проповедничка, която посети града миналата година — казваше се Питстън. Силвия Питстън — че Корал отново се засмя, този път почти естествено. Продължи към „Почивката“ в по-добро настроение.

Шийми беше отвън и оправяше останките от цветята. Махна й за поздрав и извика нещо. Тя махна в отговор и също извика. Беше добро момче, този Шийми, и макар че лесно можеше да му намери заместник, като че ли беше доволна, че Дипейп не го е убил.

Барът беше почти празен, но ярко осветен — всички газови лампи светеха. Беше и чисто. Шийми сигурно е изпразнил плювалниците, но Корал предположи, че останалото е свършила дебеланата зад бара. Гримът не можеше да скрие жълтеникавия тен на лицето й, празнината в очите й, нито бръчките по шията й (Корал настръхваше при вида на подобната на гущер кожа).

Пети Ръчката чистеше бара под втренчения стъклен поглед на Двуглавия и стига да я оставят, щеше да продължи да чисти, докато Стаили се появи и я изгони. Пети не казваше нищо пред Корал — не беше толкоз глупава, но достатъчно ясно показваше желанията си. Дните й на проститутка бяха към края си. Отчаяно желаеше да работи в бара. Корал знаеше, че вече има прецедент — барманката от Горските дървета при Речния брод; имаше и друга в Гленкоув, нагоре по брега на Таварес, само че тя умря от шарка. Но Пети отказваше да забележи, че Станли Руиз е по-млад с петнадесет години и в отлично здраве. Ще налива питиета под Двуглавия дълго след като Пети се сбръчка (вместо да ръчка) в бедняшки гроб.

— Добър вечер, сай Торин — рече Пети. И преди Корал дори да успее да си отвори устата, проститутката извади на бара чаша и я напълни с уиски. Корал се ужаси. Значи всички знаят?

— Не искам — изръмжа тя. — За какво ми е притрябвало, в името на Илд? Слънцето още не е залязло! Върни го в бутилката, мътните те взели, а след това се махай оттук. На кого си седнала да сервираш в пет следобед, и без друго? На призраците ли?

Лицето на Пети помръкна; тежкият й грим буквално се напука. Тя извади фуния изпод бара, нагласи я на гърлото на бутилката и върна уискито. Малко потече навън, пълните й ръце (сега без пръстени — отдавна ги беше разменила срещу храна в магазина отсреща) се тресяха.

— Извинявай, сай. Наистина извинявай. Просто…

— Не ме интересува просто какво — отсече Корал и после стрелна с поглед Шеб, който седеше на столчето пред пианото и прелистваше стари ноти. Беше се втренчил в бара със зяпнала уста. — Ти пък какво зяпаш бе, жабо?

— Нищо, сай Торин. Аз…

— Върви да гледаш нищото другаде. И вземи тая свиня със себе си. Що не вземете да се помачкате? Ще й се отрази добре на кожата. Може и на теб да ти се отрази добре.

— Аз…

— Хайде, изчезвайте! Глухи ли сте? И двамата!

Пети и Шеб тръгнаха към кухнята, вместо към стаите горе, но на Корал й беше все едно. Да вървят и в ада, ако щат. Където и да е, само да не са й пред очите.

Влезе зад бара и се огледа. В отсрещния ъгъл на заведението двама играеха на карти. Онзи простак Рейнолдс гледаше отстрани и пиеше бира. В другия край на бара имаше още някой, но той зяпаше в празното пространство, потънал в собствените си мисли. Никой не обръщаше внимание на сай Корал Торин, пък и какво толкова? Ако Пети знае, значи всички знаят.

Тя прокара пръст по разляното уиски на бара, облиза го, после отново го прокара и пак го изсмука. Сграбчи бутилката, но преди да успее да си налее, едно паякоподобно чудовище със сиво-зелени очи, съскайки, изпълзя на бара. Корал изписка и отстъпи назад, изпусна бутилката уиски в краката си, която, за късмет, не се счупи. Корал имаше чувството, че главата й всеки миг ще се пръсне, и подпухналият й, пулсиращ мозък ще разпукне черепа й като яйчена черупка. Чу се трясък — картоиграчите преобърнаха масата, докато се изправяха. Рейнолдс беше извадил пистолет.

— Не — промълви тя с треперещ, ужасно променен глас. Очите й пулсираха, а сърцето й препускаше. Едва сега осъзнаваше, че човек може да умре от страх. — Не, господа, всичко е наред.

Шестокракият урод стоеше на бара с отворена уста, оголил острите си зъби, и отново изсъска.

Корал се наведе (за миг отново се уплаши, че главата й ще се пръсне), вдигна бутилката и като видя, че от съдържанието е останало само четвърт, отпи направо от гърлото, без да се интересува кой я гледа и какво ще си помислят.

Сякаш чул мислите й, Мъсти отново изсъска. Този следобед беше с червен нашийник — изглеждаше по-скоро зловещо, отколкото смешно. Под нашийника му беше затъкнато парче хартия.

— Искаш ли да го гръмна? — изсъска нечий глас. — С удоволствие, стига да речеш. Само кимни и от него ще останат само бълхите. — Това бе Джонас, който стоеше точно до летящата врата и макар да не изглеждаше кой знае колко по-добре от нея, Корал не се и съмняваше, че ще го направи.

— Не. Ако убиеш любимеца й, дъртата мръсница ще ни превърне в скакалци или нещо такова.

— Каква мръсница? — попита Джонас, докато прекосяваше стаята.

— Рия Дубативо. Рия от Кьос, както я наричат.

— А! Не мръсница, а вещица.

— Тя е и двете.

Джонас погали котката по гърба. Животното му позволи да го гали, дори изви гръб, но той го докосна само веднъж. Козината му беше гадно влажна.

— Би ли поделила това с мен? — попита той и кимна към бутилката. — Рано е, но кракът ме боли, та се къса.

— Твоят крак, моята глава, рано или късно… Заведението черпи.

Джонас вдигна белите си вежди:

— Благословена да си, скъпа.

Тя протегна ръка към Мъсти. Той отново изсъска, но й позволи да издърпа бележката изпод нашийника му. Тя отвори листчето и прочете петте думи, които бяха надраскани там: СУХА СЪМ, ПРАТИ МИ МОМЧЕТО.

— Може ли да погледна? — попита Джонас. Сгрян от топлината на първото питие в стомаха си, изведнъж му просветна пред очите.

— Защо не? — Тя му връчи бележката. Джонас я погледна и й я върна. Почти бе забравил Рия, а не биваше — трудно е да запомниш всичко. Напоследък Джонас се чувстваше не като наемен стрелец, а по-скоро като готвач, който се опитва да приготви наведнъж всичките девет блюда за тържествена вечеря. За щастие старата парцалана сама му напомни за себе си. Бог да благослови жаждата й. И неговата собствена, която го доведе тук навреме.

— Шийми! — изрева Корал. И тя усещаше действието на алкохола — вече се чувстваше почти като човек. Дори можеше да се запита дали Елдред Джонас би прекарал една мръсна вечер със сестрата на кмета… ей тъй, да си убият времето.

Шийми влезе през летящите врати, ръцете му бяха мръсни, а розовата шапка висеше на гърба му.

— Да, Корал Торин! Ей ме на!

Тя погледна навън, преценявайки небето. Не тази вечер, дори и за Рия; не би пратила Шийми след залез там горе и туй-то.

— Нищо — каза тя по-меко от обикновено. — Връщай се при цветята си и виж дали си ги завил добре. Предвиждат слани.

Тя се обърна към бележката на Рия и надраска само: УТРЕ.

Сгъна я и я връчи на Джонас.

— Ще ми направиш ли услугата да я пъхнеш под този смрадлив нашийник? Не искам да го докосвам.

Джонас изпълни молбата й. Котката ги възнагради с прощален див зелен поглед, после скочи от бара и се шмугна под вратата.

— Нямаме много време — отбеляза Корал. И представа нямаше какво иска да каже, но Джонас кимна в знак, че напълно разбира. — Би ли се качил горе с една пияница? На вид не съм нищо особено, но все още мога да ги разтварям колкото леглото и искам да ти кажа, че не просто си лежа.

Той помисли и кимна. Очите му сияеха. И тази беше кльощава като Кордилия Делгадо… но каква разлика само, а? Каква разлика!

— Добре.

— Известна съм с острия си език — предупреждавам те честно.

— Скъпа моя, ще съм целият в слух.

Тя се усмихна. Главоболието й беше минало.

— Аха. Обзалагам се.

— Дай ми само минутка. Не ходи никъде. — Той отиде до Рейнолдс.

— Вземи си стол, Елдред.

— Не мисля. Чака ме една дама.

Погледът на Рейнолдс за миг се отклони към бара.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам за жените, Клей. Сега ме слушай. Рейнолдс се надигна с напрегнат поглед. Джонас се благодареше, че не е Дипейп. Рой ще направи каквото го помоли — и то обикновено добре, — но само ако му обясниш поне пет пъти.

— Иди при Ленгил — каза му, — и му съобщи да прати десетина мъже — не по-малко — на нефтеното поле. Опитни хора, които могат търпеливо да дебнат в засада. Да ги води Брайън Хуки. Той е разумен човек, което трудно може да се каже за по-голямата част от тези нещастници.

Очите на Рейнолдс весело пламтяха:

— Хлапетата ли очакваш?

— Вече са били там и може пак да дойдат. Ако дойдат, нашите веднага да открият кръстосан огън и да ги застрелят. Моментално и без предупреждение. Разбра ли?

— Ах-а. А после какво ще кажат?

— Че са се канели да отмъкнат петрола и танкерите — с крива усмивка рече Джонас. — И че са се канели да ги закарат на Фарсън с помощта на неизвестни съюзници, но по тяхна команда. Като дойде Жътва ще ни носят на ръце по улиците. Ще ни славят като изкоренителите на предателството. Къде е Рой?

— Върна се при Висящата скала. Видях го по обед. Каза, че идват, Елдред. Каза, че когато вятърът се обърнал на изток, чул тропот от копита на приближаващ кон.

— Сигурно само му се струва. — Но подозираше, че Дипейп не греши. Когато влезе в „Почивка за пътника“ Джонас гледаше мрачно, сякаш му бяха потънали гемиите, но вече се чувстваше далеч по-добре.

— Скоро ще преместим танкерите, независимо дали хлапетата ще дойдат. Нощем, два по два, като животните, дето се качвали в ковчега на Ной. — Той се засмя. — Но ще оставим няколко, а? Като сирене в капан.

— А ако мишките не дойдат?

Джонас сви рамене:

— Ако не така, инак. Утре смятам да ги попритисна. Искам ги ядосани и объркани. А сега се хващай на работа. Дамата ме чака.

— По-добре ти, отколкото аз, Елдред.

Джонас кимна. Сигурно след половин час съвсем ще е забравил болния си крак.

— Така си е — каза. — Теб ще те глътне като бонбонче.

Върна се при бара, където Корал го чакаше със скръстени ръце. Сега ги отпусна и хвана дланите му. Дясната сложи на лявата си гърда. Зърното беше твърдо и възбудено под пръстите му. Показалецът на лявата му ръка пъхна в устата си и лекичко го захапа.

— Да вземем ли и бутилката? — попита Джонас.

— Защо не? — каза Корал Торин.

8

Ако бе заспала толкова пияна, колкото имаше навик през последните няколко месеца, скърцането на леглото нямаше да я събуди — не би я събудил и взрив. Но въпреки че донесоха бутилката, тя си стоеше непокътната на нощното шкафче в спалнята, която държеше в „Почивката“ (беше голяма като три от кутийките на момичетата, събрани заедно). Цялото тяло я болеше, но мислите й се бяха прояснили — поне от тази гледна точка, сексът беше хубаво нещо.

Джонас стоеше до прозореца, гледаше първите дрезгави ивици дневна светлина и си обуваше панталоните. Голият му гръб беше покрит с кръстосани белези. Искаше да го попита кой го е подредил така и как е оцелял, но след това реши, че е по-добре да си мълчи.

— Къде отиваш?

— Мисля за начало да потърся малко боя — все едно какъв цвят — и някое улично псе, което още не се е разделило с опашката си. Оттам нататък, сай, не мисля, че ще искаш да знаеш.

— Много добре. — Тя се изтегна и дръпна завивките до брадичката си. Струваше й се, че може да спи цяла седмица.

Джонас намъкна ботушите си и тръгна към вратата, закопчавайки колана с пистолетите. Хвана дръжката на вратата и спря. Жената го погледна, а в сивкавите й очи вече отново трепкаше сънят.

— Никога не ми е било толкова хубаво — каза Джонас.

Корал се усмихна:

— И на мен, скъпи.

1

Роланд, Кътбърт и Алан излязоха на верандата на Бар Кей почти два часа след като Джонас напусна стаята на Корал в „Почивка за пътника“. Слънцето вече доста се беше издигнало над хоризонта. По природа не бяха поспаливи, но както каза Кътбърт — „Трябва да поддържаме фасона на Вътрешността. Не мързел, а безделие.“

Роланд протегна ръце към небето, след това се наведе и докосна връхчетата на ботушите си. Гръбнакът му изпука.

— Мразя този звук — рече Алан. Беше заядлив и сънен. Всъщност цяла нощ го мъчиха странни сънища и предчувствия — подобни неща тормозеха единствен него от тримата. Може би заради докосването, което при него винаги бе силно.

— Точно затова го прави — пошегува се Кътбърт и тупна Алан по рамото. — По-весело, старче. Твърде си хубав да се отчайваш.

Роланд се изправи и тръгнаха през прашния двор към конюшнята. На половината път той се закова на място толкова рязко, че Алан едва не се блъсна в гърба му. Роланд гледаше на изток.

— О! — възкликна той със странен, удивен глас. Дори леко, се усмихна.

— О? — повтори Кътбърт. — Какво „О“, велики водачо? О, радост, скоро ще видя благоуханната лейди, или о, плъхове, през целия безкраен ден трябва да работя със смрадливите си компаньони?

Алан сведе поглед към ботушите си — когато напуснаха Гилеад те бяха още нови и неудобни, но сега се бяха напукали, изглеждаха износени, с малко сплескани токове и по-удобни от всички други работни ботуши на света. В момента предпочиташе да гледа тях, отколкото приятелите си. Напоследък подигравките на Кътбърт все звучаха остро — старата веселост беше изместена от нещо тревожно и неприятно. Алан очакваше Роланд да избухне всеки миг, като огниво, и да събори Бърт на земята. В известен смисъл Алан дори мечтаеше за това. Тъкмо напрежението ще се разсее.

Но не и тази сутрин.

— Просто о — меко каза Роланд и продължи.

— Моля за извинение, защото знам, че не искаш да го чуеш, но отново ще повдигна въпроса за гълъбите — каза Кътбърт, докато оседлаваха конете. — Продължавам да вярвам, че едно съобщение…

— Ще ти обещая нещо — усмихна се Роланд.

Кътбърт го погледна недоверчиво:

— Тъй ли?

— Ако утре сутринта още искаш да изпратиш някой, ще го сторим. Когото ти избереш, незабавно ще бъде изпратен към Гилеад със съобщение по твоя преценка. Какво ще кажеш, Артър Хийт? Честно ли е?

Кътбърт го изгледа подозрително, което обиди Алан. Но после и той се усмихна.

— Честно е — каза. — Благодаря ти.

И тогава Роланд рече нещо, което порази Алан и накара пророческата му душа да изтръпне.

— Рано е да ми благодариш.

2

— Не искам да ходя там, сай Торин — дърпаше се Шийми. Необичайно изражение бе сбърчило инак кроткото му лице — беше се смръщил притеснено и изплашено.

— Тя е ужасна старица. Ужасна като мечка, да. Има брадавица на носа, точно тук. — Той докосна връхчето на собствения си нос, който бе малък, мек и добре заоблен.

Корал, която вчера би му откъснала главата за подобно размотаване, днес бе необичайно търпелива.

— Така е — каза — но, Шийми, тя иска да идеш точно ти и плаща за това. Знаеш, че плаща, и то добре.

— Няма да ми помогне, ако ме превърне на бръмбар — каза нацупено Шийми. — Бръмбарите не харчат парички.

Въпреки всичко се остави да го отведе до Капричозо — товарното муле на странноприемницата. Барки беше натоварил две малки бъчонки на гърба на животното. Едната, пълна с пясък, служеше само за баласт. Другата съдържаше млада ябълкова ракия, каквато Рия доста обичаше.

— Празникът наближава — весело каза Корал. — Остават само две-три седмици.

— Аха. — При тази мисъл Шийми се развесели. Страстно обичаше празниците — светлините, фишеците, танците, игрите, смеха. На празник всички се веселяха и никой не му говореше грубо.

— Младеж с монети в джоба сигурно ще си прекара добре на празника — добави Корал.

— Така си е, сай Торин. — Шийми имаше вид на човек, който току-що е открил велик житейски закон. — Аха, истина-преистина, тъй си е.

Корал връчи въжето на Капричозо на Шийми и притисна пръстите му.

— Приятен път, малкия. Бъди любезен със старата гарга, направи й най-добрия си поклон… и гледай да се върнеш от хълма преди здрачаване.

— Много преди това, аха — бързо се съгласи Шийми и потръпна при самата мисъл да замръкне на Кьос. — Това, то си е ясно като бял.

— Добро момче. — Корал го изпрати с поглед — нахлупил розовата шапка на главата си, с тромавото старо товарно муле. И когато той се скри зад върха на първия нисък хълм, повтори: — Добро момче.

3

Скрит във високата трева на склона под върха на хълма, Джонас чака цял час, след като хлапетата излязоха от Бар Кей. След това препусна по рида, докато ги видя — три черни точки поне на шест километра по кафявия склон. Тръгнали са да свършат обичайната работа за деня. Нямаше признаци, че са заподозрели нещо. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха на пръв поглед, но не чак толкова умни, колкото си мислеха, че са.

Доближи се на половин километър до Бар Кей — като изключим землянката и конюшнята, изгорял скелет под ярката слънчева светлина на този ранен есенен ден — и остави коня до някакви дървета край поточето на къщата. Тук момчетата си бяха прострели прането. Джонас смъкна панталоните и ризите от ниските клонки, на които бяха провесени, струпа ги на купчина, изпика се отгоре и отново се качи на коня си.

Когато Джонас измъкна кучешката опашка от дисагите, животно заудря с копита, като че ли искаше да покаже колко се радва да се освободи от нея. Джонас също беше доволен. Беше започнала непоносимо да вони. От другата дисага извади малък стъклен буркан с червена боя и четка. Беше ги взел от най-големия син на Брайън Хуки, който днес отговаряше за конюшнята. Самият сай Хуки сигурно вече беше в Ситго.

Джонас се приближи до землянката, без да си прави труда са се крие. В крайна сметка нямаше никого — момчетата бяха излезли.

Някое от тях бе оставило истинска книга — „Размишления и Медитации“ на Мърсър — на седалката на люлеещото кресло на верандата. В Средния свят книгите бяха нечувана рядкост, особено когато пътуваш към периферията. Откакто беше дошъл в Меджис, тази беше първата, освен онези няколко в Сийфронт, която Джонас виждаше. Отвори я. Прочете посвещението, изписано със стегнат женски почерк: „На моя най-скъп син, от неговата обична МАЙКА.“ Джонас скъса тази страница, отвори бурканчето с боя и бръкна вътре с безименния и малкия си пръст. Зачеркна думата МАЙКА с възглавничката на средния си пръст, а после, използвайки нокътя на кутрето си като писалка, изписа думата „КУЧКА“ над „МАЙКА“. Набучи листа на едни ръждив гвоздей на видно място, след това накъса книгата и разпиля парчетата. На кого ли принадлежи? Надяваше се да е на Диърборн, но всъщност няма значение.

Като влезе вътре, най-напред забеляза гълъбите, гукащи в кафезите си. Мислеше, че изпращат съобщенията с хелиограф… но гълъби. За бога! Това беше още по-хитро!

— След малко ще стигна и до вас — закани се на птиците. — Спокойно, съкровища, гукайте и дрискайте, докато още можете.

Огледа се с известно любопитство, а мекото гугукане на гълъбите отекваше в ушите му. Обикновени хлапета или лордове? Рой бе питал стареца в Рици. Той бе казал, че може би и двете. Спретнати момчета, най-малкото, ако се съди по подреденото жилище, отбеляза Джонас. Добре обучени. Три нара, всичките оправени. Три купчинки вещи в долния край на всеки, подредени също така спретнато. Във всяка купчинка намери рисунка на майка — о, какви добри момчета — а на едната рисунка го имаше и бащата. Беше се надявал да открие имена, може би някакви документи (ако ще любовни писма от момичета), но не намери нищо такова. Обикновени хлапета или лордове бяха достатъчно предпазливи. Джонас извади рисунките от рамките и ги накъса. Вещите разпиля навсякъде и за краткото време с което разполагаше, съсипа каквото можа. Когато откри бродирана кърпичка в джоба на един панталон, си издуха носа в нея и след това я разгъна грижливо върху ботушите на момчето, така че зеленият сопол да се вижда добре. Какво по-вбесяващо — по-нервиращо — от това да се прибереш у дома след тежък ден, прекаран сред животните, и да откриеш нечий сопол върху личните си вещи?

Гълъбите вече бяха тревожни — не умееха да врякат като гарги или свраки, но щом отвори клетките им, се опитаха да отлетят от него. Това не помогна, разбира се. Излови ги един по един и им изви вратовете. Като приключи и с това, Джонас пъхна по една мъртва птица под възглавницата на всяко момче.

Под всяка възглавница откри малка награда: хартиени ленти и писалка, очевидно пазени за писане на послания. Счупи писалката и я запрати на пода. Лентите прибра в джоба си. Хартията винаги беше полезна.

Като се погрижи за гълъбите, вече чуваше по-добре. Напрегнал слух, бавно се заразхожда по дъсчения под с наведена глава.

4

Когато Алан се зададе в галоп, Роланд не обърна внимание на изопнатото бяло лице на момчето и пламтящите му, ужасени очи.

— Тук ги изкарах тридесет и един — каза той. — Всичките с марката на Баронството — корона и щит. А ти?

— Трябва да се връщаме — каза Алан. — Нещо не е наред. Докосването е. Никога не съм го чувствал така ясно.

— Ти колко ги изкара? — отново попита Роланд. Имаше моменти, като сега например, когато способността на Алан да използва докосването му беше по-скоро досадна, отколкото полезна.

— Четиридесет. Или четиридесет и един, забравих вече. Но какво значение има? Те са преместили онова, което не желаят да преброим. Роланд, чу ли ме? Трябва да се върнем! Нещо не е наред! В лагера става нещо!

Роланд погледна към Бърт, който мирно яздеше на петстотин метра встрани. След това се обърна към Алан с повдигнати в безмълвен въпрос вежди.

— Бърт? Той винаги е бил сляп за докосването — нали знаеш. Но аз не съм. Знаеш, че не съм! Роланд, моля те!

Който и да е, ще види гълъбите! Може да намери пистолетите ни! — обикновено флегматичен и муден, Алан почти крещеше от възбуда и напрежение. — Ако не дойдеш с мен, поне ме остави да се върна сам! Трябва да се върна, Роланд, в името на баща си!

— В името на твоя баща не ти разрешавам — отвърна Роланд. — Аз преброих тридесет и един. Твоите са четиридесет. Да, нека кажем четиридесет. Това е хубаво число — не по-лошо от всяко друго, струва ми се. Сега ще си разменим местата и ще ги преброим отново.

— Какво ти става? — почти прошепна Алан. Гледаше Роланд, сякаш е полудял.

— Нищо.

— Ти знаеше! Знаел си, когато тръгнахме тази сутрин!

— О, може и да съм видял нещо — каза Роланд, — отражение, може би, но… ти вярваш ли ми, Ал? Това е важно, струва ми се. Вярваш ли ми, или си мислиш, че съм си изгубил ума? Като него? — кимна към Кътбърт. На устните му трепкаше лека усмивка, но очите му бяха празни и отчуждени — както обикновено погледът му се рееше над хоризонта. Алан се запита дали Сюзан Делгадо вече е виждала това изражение, и ако го е виждала, какво си мисли по въпроса.

— Вярвам ти. — Алан се чувстваше толкова объркан, че не беше сигурен дали казва истината, или лъже.

— Добре. Тогава си сменяме местата. Аз ги изкарах тридесет и един, имай предвид.

— Тридесет и един — повтори Алан. Вдигна ръце и плесна бедрата си толкова звучно, че обикновено спокойният му кон присви уши и леко подскочи. — Тридесет и един.

— Мисля, че днес можем да се приберем по-раничко, ако това ще те успокои — подметна Роланд и се отдалечи. Алан го проследих поглед. Винаги бе недоумявал какво ли става в мозъка на Роланд, но никога колкото днес.

5

Скръц. Скрщ-скръц.

Ето за какво се ослушваше — и то тъкмо когато вече се канеше да се откаже. Бе очаквал да открие скривалището по-близо до леглата, но те наистина бяха много хитри.

Коленичи и повдигна с острието на ножа дъската, която изскърца. Под нея се подадоха три пакета, омотани в тъмни ивици памучен плат. Лентите бяха влажни и приятно миришеха на смазка. Джонас ги извади и ги разопакова, любопитен да види какво са домъкнали тия момчета. Отговорът беше полезен, но нежелан. Два от пакетите съдържаха по един петзарядник от онези, които се наричаха, кой знае защо „резачи“. В третия имаше два пистолета с шест патрона. Джонас си помисли, че е открил големите револвери на стрелеца и сърцето му едва не се пръсна — те имаха истински синкави стоманени барабани, ръкохватки от сандалово дърво, дула като минни шахти. Такива пистолети не би могъл да остави, независимо какво ще му коства това. Но плътните ръкохватки му подействаха доста успокоително. Човек не си проси сам разочарованието, но то е прекрасен начин да си прочистиш мозъка.

Уви отново пистолетите и ги прибра на мястото им, после намести и дъската. Някоя шайка градски мърльовци би била способна така да вандалства в незащитената им землянка — но да открие подобно скривалище? Не, братко. Малко е вероятно.

Наистина ли мислиш, че ще повярват, че това е работа на градските хулиганчета?

Може би; това, че ги беше подценил отначало, не означаваше, че трябва да се преобърне наопаки и сега да вземе да ги надценява. Пък и можеше да си позволи лукса да не му пука. И без това ще се ядосат — може би ще ги ядоса достатъчно, за да ги накара да напуснат убежището си. Да зарежат предпазливостта… и да се хвърлят с главата напред.

Джонас пъхна края на кучешката опашка в един кафез така, че да прилича на голямо, увиснало перо. С боята изписа по стените особено чаровни момчешки шегички, като:

„ЛАПАЙ МИ КУРА!“

и

„МАРШ ОТТУК, БОГАТИ КОПЕЛЕТА“

След това излезе и постоя малко на верандата, за да се убеди, че все още е сам в Бар Кей. Естествено, че е сам. Но накрая за миг-два се почувства притеснен — почти си помисли, че са го усетили. Чрез някаква телепатия от Вътрешността, да речем.

Има такова нещо, знаеш. Докосването, както го наричат.

Аха, само че го използваха стрелците, артистите и умопобърканите. А не разни мошеници, все едно дали бяха лордове или не.

Въпреки всичко Джонас се върна при коня си тичешком, скочи на седлото и препусна към града. Ситуацията назряваше, а имаше още много за вършене, докато Луната на демона изгрее пълна на небето.

6

Хижата на Рия, с каменните си стени и напуканите плочи на покрива, покрити с мъх, се гушеше на последния хълм на Кьос. Оттук се откриваше разкошен изглед на северозапад — към Лошите треви, пустинята, Висящата скала и Айболт каньон — но хубавите пейзажи бяха последното, което вълнуваше Шийми, докато внимателно вкарваше Капричозо в двора на Рия малко след пладне. От час изпитваше глад, но сега ненадейно премина. Мразеше това място повече от всяко друго в Баронството, дори повече от Ситго, с големите кули, които винаги скръц-скърцаха и щрак-щракаха.

— Сай? — провикна се докато крачеше с мулето през двора. Когато приближиха хижата, Капи се запъна, непоклатимо заби копита в земята и наведе глава, но когато Шийми дръпна въжето, отново тръгна. Шийми почти го съжаляваше.

— Госпожо? Търся добрата старица, дето не би посегнала и на муха. Ту-ук ли сте? Иде добрият Шийми с ябълковата ракия. — Усмихна се и вдигна свободната си ръка с дланта навън, за да покаже, че не я заплашва по никакъв начин, но хижата оставаше безмълвна. Присви го стомахът. За миг се уплаши, че ще се изпусне в гащите като бебе; като се облекчи от газовете, усещането премина и се почувства малко по-добре. Или поне червата му се почувстваха по-добре.

Продължи напред, но с всяка следваща стъпка тук му харесваше все по-малко. Дворът беше осеян с камъни, а високите бурени жълтееха, сякаш собственичката на хижата бе поразила с докосването си самата земя. Имаше градина и Шийми отбеляза, че повечето зеленчуци в нея — най-вече тикви и моркови — са мутанти. Погледът му попадна върху градинското плашило. То също беше мутант — противно творение с две сламени глави и трета сламена ръка в женска копринена ръкавица, която стърчеше от гърдите му.

„Сай Торин никога няма да ме придума да се върна тук — каза си той. — Пък дори за всички пепита на света.“

Вратата на хижата беше отворена. Приличаше на зяпнала уста. Отвътре лъхаше болестотворна влажна смрад.

Шийми спря на петнадесетина крачки на прага и когато Капи го побутна по дупето (като че ли питаше какво го спира), момчето тихо изписка. Едва не хукна да бяга и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се строполи на земята. Денят беше ясен, но тук горе, на хълма, слънцето изглеждаше някак безпредметно. Не идваше тук за първи път и хълмът на Рия никога не му е бил приятен, но днес му се струваше някак още по-страшен. Така се чувства, когато звукът на изтъняването го събуди посреднощ. Стори му се, че насреща му се промъква някакво ужасяващо създание, от което се виждат само обезумелите очи и зейналата огнена паст.

— С-с-сай? Има ли някой тук? Аз…

— Ела по-близо — гласът долиташе иззад отворената врата.

— Ела да те видя, идиотче такова.

Стараейки се да не се разхленчи или разплаче, Шийми изпълни повелята на гласа. Мина му през ум, че може би никога повече няма да слезе по хълма. Капричозо може и да се върне, но не и той. Бедният Шийми ще свърши в казана — топла вечеря за довечера, супа за утре и студени пържоли до края на годината… Това ще стане с него.

Измина мъчителния път до прага на Рия с омекнали крака — ако коленете му се докоснеха, щяха да дрънчат като кастанети. Дори гласът й звучеше различно.

— С-сай? Страх ме е. Тъ-ъ-ъй си е.

— Така и трябва — отсече гласът. — Той се лееше иззад вратата, стелейки се в слънчевия ден като гаден миризлив дим. — Няма значение обаче — просто прави, каквото казвам. Ела по-близо, Шийми, син на Станли.

Шийми го послуша, макар че ужасът му нарастваше с всяка крачка. Мулето го последва със сведена глава. По целия път насам Капи съскаше като гъска — не млъкна за миг, — но сега не издаваше и звук.

— Ето те и теб, значи — прошепна гласът иззад сенките.

— Ето те и теб, най-сетне.

Тя излезе на слънце и за миг присви очи, заслепени от ярката светлина. Стискаше празната бъчвичка за ябълкова ракия. Ермот беше увит като огърлица около врата й.

Шийми беше виждал змията и преди и вечно се питаше какви ли мъки ще изстрада преди да умре, ако го ухапе някоя такава гадина. В сравнение с Рия Ермот изглеждаше съвсем нормално. Лицето на старата жена бе хлътнало и главата й бе заприличала на череп. Кафяви петна покриваха тънката й коса и сбръчканото чело като армия нахални насекоми. Под лявото й око имаше струпей, а усмивката й разкриваше няколкото останали зъба.

— Не ти ли харесвам — попита тя. — Сърцето ти се вледенява, а?

— Н-не — възрази Шийми, но после му се стори, че не това е правилният отговор и се поправи: — Исках да кажа, да! — Богове, това звучеше още по-зле. — Вие сте толкова красива, сай! — изтърси най-накрая.

Тя избухна в беззвучен смях и пъхна празната бъчвичка в ръцете му с такъв замах, че едва не го събори по гръб. Пръстите го докоснаха само за миг, но това бе достатъчно да го накара да настръхне.

— А така. Казват, че делата красят човека. А това ми е достатъчно. Аха, напълно достатъчно. Дай си ми ракията, идиотче такова.

— Д-да, сай! Веднага, сай! — Той занесе празната бъчвичка до мулето, сложи я на земята, после освободи въжетата, с които беше привързана пълната. Усещаше как го следи с поглед и ръцете му отмаляваха, но накрая успя да освободи бъчонката. Тя почти му се изплъзна и за миг изстина от ужас, че ще падне на камъните и ще се разбие, но в последната секунда я задържа. Понесе я и за секунда осъзна, че змията вече не е на шията й, а се катери по ботушите му. Ермот го гледаше, съскаше и показваше двойния си комплект остри зъби в зловеща усмивка.

— Не прави разни движения, момчето ми. Не е добра идея. Днес Ермот е нервен. Сложи бъчвичката зад вратата, ей там. Твърде е тежка за мен. Поотслабнала съм напоследък.

Шийми се изви в кръста („поклони й се с най-добрия си поклон“ — заръча сай Торин и ето на, правеше точно това), свил вежди в болезнена гримаса, не смеейки заради змията, която още беше върху него, да отпусне гърба си, като премести крак. Когато се изправи, Рия бе измъкнала стар, оцапан плик. Беше запечатан с капка червен восък. Шийми потръпваше от мисълта, как ли е бил направен този восък.

— Вземи това и го занеси на Кордилия Делгадо. Познаваш ли я?

— А-аха — съумя да каже Шийми. — Лелята на Сюзан-сай.

— Точно така. — Шийми разтреперан посегна към плика, но тя го дръпна. — Не можеш да четеш, нали, идиотче?

— Не. Думите и буквите бързо изхвърчат от ума ми.

— Добре. Внимавай никой да не види туй писмо, инак ще откриеш Ермот да те чака под възглавницата ти. Виждам надалеч, Шийми, чуваш ли? Виждам надалеч.

Беше най-обикновен плик, но на Шийми му се стори някак тежък и особен, сякаш беше направен от човешка кожа, вместо от хартия. И какво ли пишеше Рия на Кордилия Делгадо? Шийми си припомни деня, когато видя лицето на сай Делгадо цялото в паяжини, и потрепери. Може това същото ужасно създание, на прага на гнусната си хижа, да е опънало онези паяжини.

— Ако го загубиш, веднага ще разбера — прошепна Рия. — Ако кажеш другиму, пак ще разбера. Не забравяй, сине на Станли, виждам надалеч.

— Ще внимавам, сай. — Може би ще е по-добре наистина да изгуби плика, но нямаше да го стори. Шийми беше малко сбъркан, всеки го казваше, но не чак толкова, че да не разбере защо са го повикали тук — не за бъчвата с ракия, а да отнесе това писмо.

— Искаш ли да влезеш за малко? — прошепна тя и посочи с пръст слабините му. — Ако ти дам малко гъбки — много специални, — мога да се превърна за теб в която си щеш.

— О, не мога — каза той, подръпна панталоните си и се усмихна така широко, сякаш кожата му се опитваше да изпищи. — Това глупаво нещо изсъхна миналата седмица, тъй си е.

В миг Рия се опули насреща му — това бе един от малкото пъти в живота й, когато искрено се озадачаваше, а после отново избухна в смях. Стискаше се за корема с бледите си като восък ръце и примираше от веселие. Ермот се стресна и запълзя към къщата върху плоския си зелен корем. Откъм вътрешността на къщата изсъска котка.

— Тръгвай — каза Рия, като не спираше да се смее. Наведе се напред и пусна три-четири монети в джоба на ризата му. — Махай се оттук, смешнико! И не се помайвай да зяпаш цветята!

— Не, сай…

Но преди да продължи, вратата се хлопна с такава сила, че от процепите между дъските се вдигна прах.

7

Роланд изненада Кътбърт, като към два часа предложи да се върнат в Бар Кей. Когато Бърт поиска да знае защо, Роланд кротко сви рамене и не каза нищо повече. Бърт погледна Алан и забеляза странно, замислено изражение на лицето му.

Когато се приближиха до землянката, Кътбърт също бе обзет от странно предчувствие. Прекосиха хребета и погледнаха към Бар Кей. Вратата на землянката зееше.

— Роланд! — извика Алан. Сочеше към горичката до поточето на ранчото. Техните дрехи, на тръгване спретнато прострени да се сушат, бяха разпилени наоколо.

Кътбърт скочи от седлото и хукна надолу. Вдигна една риза, помириса я и я захвърли.

— Опикани са! — извика невярващо.

— Елате — каза Роланд. — Да видим щетите.

8

Имаше много щети за гледане. „Както си очаквал“ — рече Кътбърт и погледна към Роланд. След това се обърна към Алан, който изглеждаше тъжен, но не и особено изненадан. Както сте очаквали и двамата.

Роланд се наведе над един от мъртвите гълъби и вдигна нещо толкова тънко, че в началото Кътбърт не можа да види какво е. След това се изправи и го показа на приятелите си. Беше косъм. Много дълъг и много бял. Отвори пръсти и косъмът литна към пода. Падна сред накъсаните останки на майката и бащата на Кътбърт Алгууд.

— Ако си знаел, че старият гарван е наблизо, защо не се върнахме да го довърших? — се чу да пита Кътбърт.

— Защото още не му е дошло времето — меко каза Роланд.

— Той би го направил, ако ние бяхме на негово място и съсипвахме неговите вещи.

— Ние не сме като него — меко обясни Роланд.

— Ще го открия и зъбките ще му изхвърчат през темето.

— Нищо такова няма да направиш — заяви меко Роланд.

Ако чуеше още една мека дума от устата на Роланд, Бърт щеше да полудее. Всички мисли за приятелство и ка-тет излетяха от ума му, който се скри някъде дълбоко, залян от кървав гняв. Джонас е бил тук. Джонас е пикал върху дрехите им, нарекъл е майката на Алан кучка, накъсал е безценните им снимки, драскал е детински глупости по стените им, убил е гълъбите им. Роланд е знаел,… а не е направил нищо… и възнамерява да продължи да не прави нищо. Освен да спи с приятелката си. При това много, защото сега само това го интересува.

„Следващия път като се качиш на седлото, лицето ти никак няма да й хареса — закани се Кътбърт. — Ще се погрижа за това“

Замахна с юмрук. Алан го хвана за китката. Роланд се извърна и започна да събира разпилените одеяла, сякаш гневното лице на Кътбърт и свитият му юмрук нямаха нищо общо с него.

Кътбърт сви и другия си юмрук, възнамерявайки да накара Алан да го пусне, все едно как, но като видя кръглото, честно лице на приятеля си, тъй непресторено и объркано, малко се успокои. Алан нямаше нищо общо. Кътбърт беше сигурен, че и той е знаел, че тук става нещо лошо, но също така беше сигурен, че Роланд е настоял Алан да не предприема нищо, докато Джонас си тръгне.

— Ела с мен — промърмори Алан и обви с ръка раменете на Бърт. — Да идем. В името на баща си, ела. Трябва да се успокоиш. Нямаме време да се бием помежду си.

— Няма време и мозъкът на водача ни да минава през оная работа — тросна се Кътбърт, без да понижава глас. Но когато Алан отново го дръпна, се остави да бъде отведен до вратата.

„За последен път ще преглътна гнева си — каза си той. — но ми се струва — знам, — че това е всичко, на което съм способен. Ще накарам Алан да му го каже.“

Мисълта да изпрати Алан като посредник при най-добрия си приятел — и че нещата са се обърнали по този начин — изпълни Кътбърт с черна, отчайваща ярост и на прага на верандата той се обърна към Роланд.

— Тя те е направила страхливец — каза на Свещения език. Зад него Алан шумно пое дъх.

Роланд застина като вкаменен с гръб към тях, грабнал цяла купчина одеяла. В този миг Кътбърт беше сигурен, че Роланд ще се обърне и ще се нахвърли върху него. Ще се сбият и няма да се оставят, докато един не падне мъртъв, ослепял или в безсъзнание. И най-вероятно това ще е самият той, но вече не му пукаше.

Но Роланд не се обърна. Вместо това отвърна на същия език:

— Той е дошъл да открадне предпазливостта и Сдружението ни. Ти си се поддал.

— Не — каза Кътбърт, преминавайки на обикновения език.

— Знам, че част от теб наистина вярва в това, но не е така. Истината е, че ти си загубил посоката. Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел. Аз…

— О, бога ми, ела! — почти изръмжа Алан и го дръпна от вратата.

9

Като го нямаше Роланд, яростта на Кътбърт неволно се насочи към Алан — обръщаше се като ветропоказател, щом вятърът се смени. Двете момчета се гледаха лице в лице насред слънчевия двор; Алан изглеждаше нещастен и объркан, а Кътбърт така силно стискаше юмруци, че ръцете му трепереха.

— Защо все го защищаваш? Защо?

— Там, на Ската, той попита дали му вярвам. Казах, че да. И е така.

— Значи си глупак.

— А той е стрелец. Ако каже да чакаме още, ще чакаме.

— Стана стрелец случайно! Той е урод! Мутант!

Застанал в безмълвен ужас, Алан се втренчи в него.

— Ела с мен, Алан. Време е да сложим край на тази налудничава игра. Ще намерим Джонас и ще го убием. Нашият ка-тет е разрушен. Ще си направим нов, ти и аз.

— Не е разрушен. Но ако се разруши, ти ще си виновен. И никога не бих ти го простил.

Беше ред на Кътбърт да замълчи.

— Защо не идеш да пояздиш. По-надалеч. Дай си време да се овладееш. Всичко зависи от нашето приятелство.

— Кажи му на него!

— Не, казвам го на теб. Джонас е написал глупава дума за майка ми. Не мислиш ли, че пръв щях да тръгна с теб да отмъщавам, ако не смятах, че Роланд е прав? Джонас цели точно това — да си загубим акъла и сляпо да се хвърлим иззад Укрепленията си.

— Така е, но не си съвсем прав — упорстваше Кътбърт. Но юмруците му бавно се отпускаха. — Ти не разбираш, а на мен не ми достигат думи да го обясня. Ако кажа, че Сюзан е отровила целия ни ка-тет, ще ме наречеш ревнивец. Но все пак мисля, че е така, без тя да знае това или да го е желала. Отровила му е ума и вратата към ада е отворена. Роланд усеща горещия полъх откъм тази врата и мисли, че това са само чувствата му към нея… Но ние трябва да сме наясно, Ал. Трябва да мислим по-добре. Заради него, както и заради себе си, и заради бащите ни.

— Искаш да кажеш, че тя е наш враг?

— Не! Щеше да е по-лесно, ако беше така. — Три пъти по ред пое дълбоко дъх. С всяко вдишване се чувстваше по-стабилен, по-уверен. — Няма значение. Няма какво повече да говорим. Съветът ти е добър — мисля да пояздя. По-надалеч. — Бърт тръгна към коня си, после се обърна. — Кажи му, че греши. И дори да е прав, че трябва да изчакаме, истинската причина не е тази, което значи, че той изцяло греши. — Кътбърт се поколеба. — Предай му какво съм казал за вратата към ада. Кажи му, че това е моето докосване. Ще му кажеш ли?

— Да. И стой далеч от Джонас, Бърт.

Кътбърт се качи на коня:

— Не ти обещавам нищо.

— Ти не си мъж. — Алан беше тъжен, всъщност беше на ръба на сълзите. — Никой от нас не е мъж.

— Дано грешиш — каза Кътбърт. — Защото идва ред на мъжката работа.

Той обърна жребеца си и се отдалечи в галоп.

10

Изкачи се далеч по Сийкоуст Роуд, опитвайки се да изпразни съзнанието си. Беше открил, че понякога в главата ти нахлуват неочаквани мисли, стига да им оставиш вратата отворена, често доста полезни, при това.

Този следобед успя. Объркан, нещастен, лишен от всякакви свежи идеи (дори не се надяваше нещо да му хрумне), в края на краищата Бърт свърна към Хамбри. Премина от единия до другия край Хай Стрийт, махаше на хората, които го поздравяваха и дори се заговаряше с тях. Тук се бяха запознали със сума ти добри хора. Някои смяташе за приятели и дори долавяше, че простичките хора в Хамбритаун ги приемат като свои деца — младежи, които са далеч от собствените си домове и семейства. И колкото повече Бърт опознаваше тези обикновени хора, толкова по-малко подозираше, че са част от мръсната игричка на Раймър и Джонас. Инак защо Добрия би избрал тъкмо Хамбри — тук им бе гарантирано прекрасно прикритие.

Този ден бяха наизлезли много хора. Пазарът се пръскаше по шевовете, площадите бяха претъпкани, децата се смееха на театъра на Пинч и Джили (Джили тъкмо гонеше Пинч и пердашеше бедния стар нещастник с метлата си), украсата за Жътвен ден бързо напредваше. Въпреки това Кътбърт изпитваше твърде малко радост и задоволство при мисълта за празника. Защото му беше малко чужд, не беше Гилеад — ската жътва? Може би… но най-вече защото се чувстваше смазан под тежестта на огромно бреме. Ако това значи да пораснеш, предпочиташе да се лиши от това преживяване.

Излезе извън града — океанът остана зад гърба му, слънцето грееше в лицето му и сянката му непрестанно се удължаваше. Канеше се скоро да свие от Великия път и да пресече Ската към Бар Кей. Но в този миг срещна своя стар приятел Шийми, с мулето си. Шийми бе свел глава, раменете му бяха отпуснати, розовата му шапка бе накриво, а ботушите му бяха мръсни. Сякаш пристигаше пеш от края на света.

— Шийми! — провикна се той, вече предвкусвайки широката весела усмивка на момчето и шантавата му реакция. — Дълги дни и весели нощи! Къде оти…

Шийми вдигна глава и когато периферията на шапката откри лицето му, Кътбърт млъкна. На лицето на другото момче бе изписан смъртен страх — страните му бяха побледнели, зениците му се бяха разширили от ужас, а устните му трепереха.

11

Ако бе пожелал, Шийми можеше да стигне при Делгадо още преди два часа, но той се бе влачил като костенурка, а писмото в пазвата му сякаш го теглеше назад. Ужасно, просто ужасно. Вече дори не можеше да мисли, защото мозъкът му направо се беше изприщил от мислене.

Кътбърт моментално скочи от коня и забърза към Шийми, Сложи ръка на раменете му.

— Какво има? Кажи на старото приятелче. Няма да ти се смея, честна дума.

При звука на милия глас на „Артър Хийт“ и при вида на загриженото му лице, Шийми се разплака. Строгото нареждане на Рия да не казва на никого, на мига излетя от ума му. Хълцайки, той разказа всичките си приключения от сутринта. Два пъти Кътбърт трябваше да го моли да говори по-бавно, а когато го заведе под сянката на едно дърво, Шийми най-сетне се поуспокои. Кътбърт слушаше разказа с нарастваща тревога. Накрая Шийми извади плика от ризата си.

Кътбърт счупи печата и прочете писмото, а очите му се разшириха.

12

Джонас се върна в отлично настроение от пътешествието си до Бар Кей и намери Рой Дипейп да го чака в „Почивка за пътника“. Пратеникът най-сетне се появи, съобщи Дипейп, и настроението на Джонас се подобри още повече. Само че Рой не изглеждаше особено доволен от новината. Даже никак.

— Човекът отиде в Сийфронт, където сигурно го чакат — съобщи Дипейп. — Иска веднага да отидеш при него. На твое място дори не бих обядвал. И не бих пил. Трябва да се оправяш с този на свежа глава.

— Днес съветите ти безплатни ли са, Рой? — попита Джонас. Говореше ужасно саркастично, но когато Пети му донесе чаша уиски, я отпрати и поиска вода. Рой изглежда странно, реши Джонас. Твърде блед беше днес добрият стар Рой. А когато Шеб седна пред пианото си и засвири, Дипейп подскочи, а ръката му се стрелна към кобура. Интересно. И малко тревожно.

— Казвай, синко — защо ти е настръхнала косата?

Рой поклати мрачно глава.

— Не зная точно.

— Как се казва човекът?

— Не съм го питал, а и той не ми каза. Показа ми сигула на Фарсън обаче. Знаеш… — Дипейп малко снижи глас. — Окото.

Джонас знаеше, разбира се. Мразеше това отворено втренчено око и не можеше да си обясни защо въобще Фарсън го е избрал. Защо не сочещ пръст? Или кръстосани мечове? Или птица? Например сокол — соколът би бил чудесен сигул. Но това око…

— Добре — каза той и допи водата си. И без друго му дойде по-добре от уиски — беше се разсъхнал като кост. — Останалото ще науча сам, нали така?

Когато достигна летящите врати и ги отвори, Дипейп го повика по име. Джонас се обърна.

— Изглежда като външните хора — каза Дипейп.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно — Дипейп изглеждаше притеснен и изплашен… но и настръхнал. Не пускаше пистолетите. — Говорихме само пет минути, но като го погледах, ми запри лича на оня дърт мръсник Рици — дето го застрелях. После пак го огледах и си рекох: „Леле божке, това е старото ми татенце“. След малко и това премина и той пак заприлича на себе си.

— И на какво прилича?

— Сам ще видиш, значи. Не знам дали ще ти хареса особено.

Джонас придържаше едното крило на вратата и размишляваше.

— Абе, Рой, т’ва да не е самият Фарсън? Добрият де, маскиран по някакъв начин?

Дипейп се поколеба, смръщи се и поклати глава: — Не.

— Сигурен ли си? Виждали сме го само веднъж, спомни си, и то отдалеч.

Латиго им го показа. Преди шестнадесет месеца, плюс минус.

— Сигурен съм. Сещаш ли се колко беше грамаден?

Джонас кимна. Фарсън не беше Властелина Пърт, но имаше към метър и осемдесет и имаше широки рамене и гърди.

— Този човек е висок колкото Клей или по-дребен. И си стои все същия на ръст, независимо на кого прилича. — Дипейп се поколеба и продължи: — Смее се като мъртвец. Едва го изтърпях.

— Какво искаш да кажеш с това „като мъртвец“?

Рой Дипейп поклати глава:

— И аз не мога да ти кажа.

13

След двадесет минути Елдред Джонас мина под „ЕЛАТЕ В МИР“ и влезе в двора на Сийфронт доста притеснен, защото бе очаквал Латиго… а освен ако Рой не е в ужасна грешка, пристигналият не беше Латиго.

Мигел се запъти към него със старата си гумена усмивка на уста и пое юздите на коня.

— Благодаря.

— Няма за какво, господарю!

Джонас влезе, видя Олив Торин в предния салон като самотен призрак и й кимна. Тя отвърна на поздрава и дори леко се усмихна.

— Сай Джонас, колко добре изглеждаш. Ако видиш Харт…

— Моля за извинение, лейди, но съм дошъл при Канцлера — прекъсна я Джонас. Бързо заизкачва стълбите към апартамента на канцлера, после прекоси тесния каменен коридор, осветен (не много добре) с газени лампи.

Когато стигна края на коридора, почука на вратата — масивна дъбова изработка, в собствена медна каса. Раймър пет пари не даваше за такива като Сюзан Делгадо, но обичаше облагите на властта — това помагаше на кривия му макарон да се изправи. Джонас почука.

— Влизай, приятелю — чу се глас. Не беше Раймър. Последва треперлив смях, който накара Джонас да настръхне. „Смее се като мъртвец“ — беше казал Рой.

Джонас бутна вратата и влезе. Благовонията интересуваха Раймър по-малко от бедрата и устните на жените, но в стаята гореше ароматна пръчица — дървесната миризма припомни на Джонас за двора в Гилеад и церемониите в Голямата зала. Газените лампи бяха усилени. Завесите — от пурпурно кадифе, цветът на властта, любимият на Раймър — се полюшваха под поривите на морския бриз, който нахлуваше през отворените прозорци. Раймър не се виждаше никъде. Всъщност нямаше никого. Имаше малко балконче, но вратите към него бяха отворени и то също беше празно.

Джонас пристъпи напред и погледна в огледалото с позлатена рамка в дъното на стаята, за да провери дали не го следват, без да обръща глава. Нямаше никого. Вляво пред него бе поставена маса, сервирана със студена вечеря за двама, но столовете бяха празни. Въпреки това някой му отговори. Някой, който — съдейки по посоката на гласа — бе застанал точно от другата страна на вратата. Джонас извади пистолета си.

— Хайде, хайде — каза гласът, който го бе поканил да влезе. Долиташе иззад лявото рамо на Джонас. — Няма нужда от това, всички сме приятели. Нали сме съюзници.

Джонас се завъртя на токове, внезапно почувствал се стар и бавен. Намери се пред мъж, среден на ръст, добре сложен, с ясни сини очи и румени страни, признак на добро здраве или от добро вино. Раздалечените му, усмихващи се устни разкриваха малки гъсти зъби, които изглеждаха заострени като игли — което определено бе неестествено. Беше с черна роба като расо на светец, но качулката бе отметната назад. Първоначалното предположение, че човекът е плешив, се оказа погрешно. Косата му беше отрязана толкова късо, че приличаше на мъх.

— Прибери гърмялката — нареди човекът в черно. — Повтарям ти, че сме приятели — направо първи дружки. Ще седнем заедно на маса и ще говорим дълго — за волове и петролни танкери и дали Франк Синатра е по-добър певец от Дер Бингл.

— Кой? По-добър какво!

— Няма значение, не го познаваш. — Мъжът в черно отново се засмя. Такъв тип звук по би се свързвал със зарешетения прозорец на някоя лудница.

Обърна се. Отново погледна в огледалото. Този път мъжът в черно стоеше и се усмихваше, придобил гигантски размери. Богове, такъв ли беше от самото начало?

„Да, но не си могъл да го видиш, преди той да поиска. Не знам дали е магьосник, но е илюзионист, да. Може би дори е вещерът на Фарсън.“

Отново се обърна. Мъжът в свещеническото расо продължаваше да се усмихва. Зъбите му вече не бяха заострени. Но одеве бяха. Джонас залагаше часовника си, че не греши.

— Къде е Раймър?

— Изпратих го да поработи с младата сай Делгадо върху Жътвените катехизми — каза мъжът в черно. Приятелски обгърна с ръка раменете на Джонас и го поведе към масата. — Най-добре да си поприказваме насаме, струва ми се.

Джонас не искаше да обиди човека на Фарсън, но не можеше да понася допира на тази ръка. Не знаеше защо, просто беше непоносимо. Като някаква отрова. Изплъзна се от нея и се запъти към единия стол, стараейки се да не трепери. Нищо чудно, че Дипейп се завърна от Висящата скала толкова блед. Нищо чудно.

Вместо да се обиди, човекът в черно отново се изкиска. („Да — рече си Джонас, — смее се като мъртвец, много добре казано.“). За миг на Джонас му се стори, че е с Фардо, бащата на Корт — човекът, който го изпрати на запад преди много, много години — и пак посегна към пистолета си. Но в следващия миг отново стоеше пред мъжа в черно, който му се усмихваше неприятно всезнайко, а сините му очи танцуваха като пламъците на газените лампи.

— Видя нещо интересно, а, сай Джонас?

— Аха — съгласи се Джонас, докато сядаше. — Храна. — Взе парче хляб и го пъхна в устата си. Хлябът залепна за сухия му език, но той решително го задъвка.

— Добро момче. — Другият също седна и наля вино, като първо напълни чашата на Джонас. — Сега, приятелю, ми разкажи всичко, което си направил, откакто са пристигнали тези трима досадници, както и всичко, което знаеш. Бъди тъй добър, не пропускай нищо.

— Първо ми покажи своя сигул.

— Разбира се. Колко си предпазлив.

Мъжът в черно пъхна ръка под дрехата си и извади парче метал — може би сребро, предположи Джонас. Хвърли го на масата и то иззвъня до чинията на Джонас. На него беше гравирано именно онова, което очакваше — втренченото око.

— Доволен ли си?

Джонас кимна.

— Върни ми го.

Джонас се протегна, но изведнъж инак сигурната му ръка се разтрепери като несигурния му глас. Погледна играещите си пръсти; постави длан върху масата.

— Аз… Аз не искам.

Не. Не искаше. Внезапно разбра, че ако го докосне, гравираното сребърно око ще се обърне… и ще се впери в него.

Мъжът в черно се изкиска и повика метала с пръст. Сребърната тока (точно на това приличаше, помисли си Джонас) се плъзна обратно към него… и скочи в полите на домотканата му роба.

— Абракадабра! Хоп! Краят! Сега — мъжът деликатно отпи от виното си — вече приключихме с досадните формалности.

— Има още една — каза Джонас. — Ти знаеш името ми. Бих искал да науча твоето.

— Наричай ме Уолтър — рече мъжът в черно и усмивката внезапно изчезна от устните му. — Добрият стар Уолтър, това съм аз. Сега нека видим къде сме и накъде сме се запътили. Нека, с две думи, да проведем съвещание.

14

Когато Кътбърт се върна в землянката, вече беше се спуснала нощта. Роланд и Алан играеха на карти. Бяха почистили и домът им изглеждаше почти както преди (благодарение на терпентина, който откриха в килера на стария иконом, така че дори мръсотиите от стените се бяха стопили и от тях бяха останали само розовите им призраци), а сега бяха дълбоко погълнати от играта на „Горещата Пътека“, както я знаеха в техния край на света. Тъй или иначе, това беше проста версия на „Гледай ме“ за двама — игра на карти, популярна в баровете, къщите и край лагерните огньове откакто свят светува.

Роланд вдигна поглед, опитвайки се да отгатне чувствата на Бърт. Външно изглеждаше безчувствен, както винаги, дори бе надиграл Алан с четири трудни ръце, но вътрешно се разкъсваше от болка и нерешителност. Алан му беше предал думите на Бърт от разговора им на двора, а подобни неща от устата на приятел, дори чрез посредник, звучат ужасно. Но повече го тревожеше онова, което Бърт подхвърли на излизане — „Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел“. Съществува ли макар и минимална възможност да е сторил такова нещо? Отново и отново си повтаряше, че не съществува — бе им наредил да следват труден, но разумен път, но нямаше по-добър начин. Крясъците на Кътбърт бяха породени от гняв, от нерви… и ярост, задето са потъпкали така отвратително личните им неща. И все пак…

Кажи му, че е прав, че истинската причина не е тази, което значи, че греши изцяло.

Не може да бъде.

Или може?

Кътбърт се усмихваше и лицето му аленееше, сякаш бе препускал по целия път дотук. Изглеждаше млад, красив и жизнен. Всъщност изглеждаше щастлив, почти като предишния Кътбърт — който неуморно дрънкаше смехории на гарвановия череп, докато някой го помоли, ама много настоятелно, да си затвори устата.

Но Роланд не вярваше на очите си. В усмивката имаше нещо нередно, червенината по страните му бе може би ярост, а не здраве, и искрите в очите му като че бяха трескави, а не весели. Лицето на Роланд остана непроменено, но сърцето му изтръпна. Надяваше се бурята да утихне от само себе си, ако й даде малко време, но не му се вярваше. Стрелна с поглед Алан и видя, че и той чувства същото.

„Кътбърт, всичко ще свърши след три седмици. Само да можех да ти го кажа.“

Мисълта, която отекна в главата му, го шокира с простотата си — „Защо не можеш?“

Осъзна, че не знае. Защо си мълчеше и пазеше мислите си за себе си? С каква цел? Сляп ли беше? Богове, сляп ли беше?

— Здрасти, Бърт — поздрави. — Добре ли се разхо…

— Да, много беше приятно, наистина добре пояздих, беше много поучително. Ела навън. Трябва да ти покажа нещо. Веселите отблясъци в очите на Бърт му харесваха все по-малко, но остави картите си с лице надолу и се изправи. Алан го дръпна за ръкава:

— Недей! — гласът му беше тих и паникьосан. — Не го ли виждаш какъв е?

— Виждам — отвърна Роланд. Сърцето му се свиваше от ужас.

Докато бавно следваше приятеля си, който вече изобщо не приличаше на приятел, за първи път Роланд откри, че е взимал решения в състояние, близо до безпаметно пиянство. И дали изобщо са били решения? Вече не беше много сигурен.

— Какво искаш да ми покажеш, Бърт?

— Нещо прекрасно — отвърна Бърт и се засмя. В гласа му звънна омраза. Може би жажда за смърт. — Ще ти стане много интересно. Сигурен съм.

— Бърт, какво ти става? — попита Алан.

— Какво да ми става? Нищо не ми става, Ал — щастлив съм като чучулига по изгрев, пчеличка в цвете и риба в океана. — И на излизане отново се засмя.

— Не ходи там — каза Алан. — Съвсем се е забравил.

— Ако приятелството ни е разрушено, няма да се измъкнем от Меджис живи — рече Роланд. — Ако е така, по-скоро бих умрял от ръката на приятел, отколкото на враг.

Той излезе. След кратко колебание Алан го последва. Изглеждаше ужасно нещастен.

15

Амазонката си беше отишла и Демонът още не бе подал лицето си, но небето бе обсипано със звезди, които хвърляха достатъчно светлина. Конят на Кътбърт, още оседлан, бе вързан за коневръза. Квадратният прашен двор сияеше като тигел с разтопено сребро.

— Какво има? — попита Роланд. Не носеха пистолети. Трябваше да й благодари поне за това. — Какво щеше да ми показваш?

— Тук е — Кътбърт спря по средата между землянката и руините на голямата къща. Уверено посочи нещо, но Роланд не забеляза нищо необичайно. Застана до Кътбърт и сведе поглед.

— Не забелязвам…

Ярка светлина — хиляди пъти по-силна от светлината на звездите — избухна в главата му, когато юмрукът на Кътбърт се стовари върху брадичката му. Бърт го удряше за първи път, освен по време на игра (и то когато бяха много малки). Роланд не припадна, но загуби контрол над ръцете и краката си. Имаше чувството, че не принадлежат на тялото му и се люшкат като крайници на парцалена кукла. Падна по гръб. Около него се вдигна прах. Звездите странно се въртяха, описваха дъги и оставяха дълги млечни следи зад себе си. Ушите му пищяха.

Отдалеч дочу крясъка на Алан:

— Глупак такъв! Тъп глупак!

С огромно усилие Роланд успя да обърне главата. Алан се затича към тях, но Кътбърт мрачно го отблъсна.

— Това си е между нас, Ал. Ти стой настрана.

— Ти го нападна в гръб, подлецо! — Алан, който трудно се палеше, набираше гняв срещу Кътбърт, който можеше да съжалява накрая.

„Трябва да стана — каза си Роланд. — Трябва да ги разтърва, преди да се случи нещо още по-лошо.“ Леко се размърда в прахта.

— Да — ето как ни е изиграл — каза Кътбърт. — Само му връщам услугата. — Погледна надолу. — Това исках да ти покажа, Роланд. Това обикновено парче земя. Този най-обикновен прах, в който се въргаляш. Гледай да похапнеш добре от него. Може и да те събуди.

Сега Роланд взе да побеснява на свой ред. Почувства леденината, която обгръщаше мислите му, и се опита да я отпъди, но разбра, че не може. Джонас вече нямаше значение; нито танкерите в Ситго, нито голямата конспирация, която бяха разкрили. Скоро и Сдружението и техният катет, които толкова се бе мъчил да запази, също ще изгубят смисъл.

Вцепенението напускаше ръцете и краката му и той се насили да седне. Подпря се на земята и кротко погледна към Бърт право в лицето. Звездната светлина сияеше в очите му.

— Обичам те, Бърт, но няма да допусна по-нататъшно неподчинение и ревниви дрънканици. Ако ти платя за всичко, сигурно ще свършиш на парчета, тъй че ще ти върна само задето ме удари без предупреждение.

— Не се и съмнявам, че можеш, драги — отвърна Кътбърт, преминавайки без усилие на хамбрийски диалект. — Ама първо може да искаш да погледнеш туй. — Почти презрително той подхвърли сгънатата хартия. Тя се удари в гърдите на Роланд и падна в скута му.

Той я взе, чувствайки как яростта му стихва.

— Какво е това?

— Отвори го и виж. Светлината е достатъчно силна да го прочетеш.

Бавно, с нежелание, Роланд разгъна хартията и прочете написаното:

ВЕЧЕ НЕ ЧИСТА! ВЕЧЕ Я Е ИМАЛ ЦЯЛАТА, ТОЗИ УИЛ ДИЪРБОРН. КАК ТИ ХАРЕСВА?

Прочете го два пъти. Втория му беше по-трудно, защото ръцете му се разтрепериха. Пред очите му преминаха всички места, където се бяха срещали със Сюзан — къщата-лодка, хижата, колибата — и сега ги видя в нова светлина. Знаейки, че и друг ги е виждал. Той си мислеше, че са много хитри. Вярваше, че всичко се пази в пълна тайна. И все пак някой ги бе следил през цялото време. Сюзан бе права. Някой бе видял.

„Изложих всичко на опасност. Не само нас, но и нейния живот“

„Кажи му какво съм казал за вратата към ада.“

И гласът на Сюзан — „Ка е като вятъра… ако ме обичаш, люби ме.“

Тъй и стори, вярвайки с младежка арогантност, че всичко ще се оправи, дори само защото беше вярвал в това с цялата си душа — че той си е той и ка трябва да служи на любовта му.

— Държах се като глупак — каза. Гласът му трепереше като ръцете.

— Да, наистина — съгласи се Кътбърт. — Тъй си е. — Коленичи в прахта и погледна Роланд. — Сега, ако искаш да ме удариш, удряй. Колкото силно си искаш и колкото можеш. Няма да ти отвърна. Направих, каквото можах, за да ти припомня дълга ти. Ако още спиш, тъй да бъде. Във всеки случай, още те обичам. — Бърт сложи ръцете си на раменете на Роланд и бързо целуна страната му.

Роланд заплака. Изпитваше благодарност, но по-скоро плачеше от срам и объркване — с една малка, тъмна част от себе си бе намразил Кътбърт завинаги. Тази част мразеше Кътбърт повече заради целувката, отколкото заради неочаквания удар; повече заради прошката, отколкото заради събуждането.

Изправи се на крака, стискайки писмото в напрашената си ръка, а с другата напразно триеше лицето си и оставяше по него прашни следи. Когато се олюля и Кътбърт протегна ръка да го подкрепи, Роланд го бутна толкова силно, че другото момче щеше да падне, ако Алан не го беше хванал за раменете.

После Роланд бавно се свлече на земята — този път пред Кътбърт, с вдигнати ръце и сведена глава.

— Роланд, не!

— Да. Забравил бях лицето на баща си и моля за извинение.

— Да, добре, Бог ми е свидетел, да! — Кътбърт сякаш щеше да се разплаче всеки миг. — Само… моля ти се, стани! Сърцето ми се къса като те гледам такъв!

„Моето също — мислено отвърна Роланд. — Да се унижавам така. Но нали си го навлякох сам? Този тъмен двор, главата ме боли, а сърцето ми прелива от срам и страх. Това си е мое, пито и платено.“

Те му помогнаха да се изправи и той прие помощта им.

— Здравата ме цапна, Бърт — каза с почти естествен глас.

— Така е само като не го очакваш.

— Как се добра до това писмо?

Кътбърт разказа за срещата с Шийми, който тънел в собственото си нещастие и сякаш чакал ка да се намеси… което се проявило в лицето на „Артър Хийт“.

— От вещицата — размишляваше Роланд. — Добре, но тя как е научила? Тя никога не напуска Кьос или поне Сюзан така ми каза.

— Не знам. Не ме е грижа. В момента ми се струва най-важно Шийми да не пострада заради онова, което ми каза и даде. Другата ми грижа е старата вещица Рия, щом веднъж е проговорила, да не вземе да опита втори път.

— Допуснал съм поне една ужасна грешка — каза Роланд.

— Но не смятам любовта ми към Сюзан за втора. Това не беше по силите ми да променя. Както беше и отвъд нейните възможности. Вярвате ли ми?

— Да — веднага каза Алан, а след малко и Кътбърт повтори с неохота:

— Да, Роланд.

— Бях арогантен и глупав. Ако тази бележка беше стигнала до леля й, сигурно щяха да я пратят в изгнание.

— А нас през бесилото и по дяволите — сухо добави Кътбърт. — Макар да знам, че в сравнение с първото, това ти се струва нищо работа.

— Ами вещицата? — попита Алан. — Какво ще правим с нея?

Роланд леко се усмихна и се обърна на северозапад.

— Рия ако не друго, създава неприятности. А подобни хора трябва да бъдат порицавани.

И той тръгна към землянката с наведена глава. Кътбърт погледна Алан и видя, че и той е леко просълзен. Бърт протегна ръка. Отначало Алан просто го изгледа.

После кимна — по-скоро на себе си, отколкото на Кътбърт — и стисна дланта му.

— Постъпи правилно — призна той. — Отначало се съмнявах, но сега съм сигурен.

Кътбърт въздъхна.

— И го сторих точно както трябваше. Ако не го бях изненадал…

— … щеше да те посини целия.

— Ами, доста щеше да ме нашамари. Щях да приличам на дъга.

— На Магьосническа дъга дори — каза Алан. — С допълнителни цветове за цяло пени.

Кътбърт се засмя. Двете момчета тръгнаха към землянката, където Роланд разседлаваше коня на Бърт. Кътбърт понечи да му помогне, но Алан го дръпна:

— Остави го за малко насаме — каза. — Така е най-добре.

Влязоха вътре, а когато Роланд се върна след десет минути, откри Бърт да доиграва ръката му. И да печели с нея.

— Бърт.

Кътбърт вдигна глава.

— Утре двамата с теб имаме малко работа. Горе на Кьос.

— Ще я убием ли?

Роланд се замисли, и то дълбоко. Накрая вдигна глава и прехапа устни.

— Би трябвало.

— Аха. Би трябвало. Но ще го направим ли?

— Не и ако не се наложи, струва ми се. — По-късно горчиво щеше да съжалява за това решение — ако изобщо беше решение, — но така и не дойде време да го разбере. Беше още момче, не по-възрастно от Джейк Чеймбърс през онази есен в Меджис, а решението да убиват не идва лесно или естествено за повечето момчета. — Само ако ни принуди.

— Май е най-добре да го стори — отбеляза Кътбърт. Това бяха сериозни думи на стрелец, но той изглеждаше притеснен, когато ги каза.

— Да, може би. Но надали тя е толкова хитра. Приготви се да станеш рано.

— Добре. Искаш ли си картите?

— Когато тъкмо си на път да го разбиеш? Не, благодаря.

Роланд ги отмина и застана до нара си. Седна и втренчи поглед в сплетените си длани в скута. Може би се молеше, може би просто размишляваше дълбоко. Кътбърт го изгледа, после се обърна към картите си.

16

На следващата сутрин слънцето тъкмо беше се вдигнало над хоризонта, когато Роланд и Кътбърт тръгнаха. Ската, все още покрит с утринна роса, сякаш пламтеше в оранжевите отблясъци на утринните лъчи. Като дишаха, изпускаха облачета пара. И двамата запомниха тази сутрин завинаги. За първи път в живота си поемаха нанякъде с револвери в кобурите; за първи път се показваха пред света като стрелци. Кътбърт мълчеше — знаеше, че ако заговори, ще дрънка обичайните си глупости, — а Роланд беше мълчалив по природа. Размениха само няколко думи — и то накратко.

— Казах, че съм допуснал поне една сериозна грешка — каза Роланд. — Писмото ме накара да я осъзная. Знаеш ли каква е тя?

— Не е любовта към нея — отвърна Кътбърт. — Ти нарече това ка и аз вярвам, че е така. Зарадва се, че може да го изрече на глас, а истината в тези думи му носеше безкрайно облекчение. Кътбърт си рече, че дори вече може да приеме самата Сюзан не като любовница на най-добрия си приятел — момиче, което бе пожелал за себе си още първия път, когато я видя, — а като част от свързаната им съдба.

— Не — каза Роланд. Не любовта, а заблудата може да остане встрани от всичко останало. Нима мога да живея два живота — един с теб и Ал, и работата ни тук; а друг — с нея. Мислех, че любовта може да ме възвиси над ка, както птичите криле възнасят птицата над всички неща, които заплашват живота й. Разбираш ли?

— Заслепила те е — каза Кътбърт с мекота, доста чужда за младежа, който беше страдал през последните два месеца.

— Да — тъжно се съгласи Роланд. — Заслепила ме е… но сега съм зрящ. Хайде, да побързаме, ако обичаш. Искам да приключа с това.

17

Те се изкачиха по изгнилия коловоз, по който Сюзан (още по времето, когато не знаеше нищо за света) бе дошла, пеейки „Безгрижна любов“ под светлината на Целуващата луна. Пред двора на Рия спряха.

— Прекрасен изглед — промърмори Роланд. — Оттук се вижда цялата пустиня.

— Но какво да кажем за гледката насреща.

Това бе истина. Мутиралите зеленчуци още стояха в градината, плашилото бе или лоша шега, или лош знак. В двора имаше само едно-единствено дърво, по чиито клони висяха гниещи, противни на вид сухи есенни листа, и то приличаше на стар лешояд с окапващи пера. Зад дървото се виждаше самата хижа, изградена от груби камъни, с крив комин, на който беше изрисуван яркожълт шестоъгълен знак. В дъното, зад скрития в клоните на дървото прозорец, се виждаше купчина дърва.

Роланд бе виждал много колиби като тази — на път от Гилеад бяха отминали много такива хижи — но никъде не бе изпитвал толкова неприятно усещане. Тук нямаше нищо необичайно, но усещането за нечие присъствие бе твърде силно. Някой ги гледаше и чакаше.

Кътбърт също го почувства.

— Трябва ли да се приближим? — преглътна. — Трябва ли да влезем? Защото… Роланд, вратата е отворена. Виждаш ли?

Той видя. Сякаш ги очакваше. Като че ли ги канеше вътре и ги чакаше да споделят кошмарната й закуска.

— Остани тук — Роланд смушка Ръшър.

— Не. Идвам и аз.

— Не, пази ме в гръб. Ако се наложи да вляза, ще те повикам да се присъединиш… но ако се наложи да вляза вътре, старицата, която живее тук, ще спре да диша. Както ти каза, може и да е за добро.

С всяка бавна стъпка на Ръшър неприятното усещане се усилваше у Роланд. Наоколо се стелеше някаква смрад, като на гнило месо или попарени домати. Като че ли идваше от колибата, но същевременно сякаш се издигаше от самата почва. И с всяка стъпка писъкът на изтъняването се усилваше, като че ли самото място го примамваше.

„Сюзан е дошла тук сама, в мрака. — рече си той. — Богове, не съм сигурен, дали бих могъл да се изкача тук в тъмното, дори с приятелите си за подкрепа“

Спря под дървото и се взря във вратата, която беше отворена на двадесет крачки по-нататък. Видя нещо, което приличаше на кухня: крака на маса, облегалка на стол, мръсно огнище. Не личеше дамата да е в къщата. Но бе сигурен, че е у дома. Чувстваше как очите й пълзят по тялото му като гадни насекоми.

„Не я виждам, защото използва изкуството си да се разтвори в мъгла,… но там.“

И може би всъщност дори я бе видял. Отдясно до вратата въздухът странно се премрежваше сякаш наблизо грееше огън. Бяха му казвали, че можеш да видиш някой мъгляв, като си обърнеш главата и погледнеш с крайчеца на окото си. Опита се да направи точно това.

— Роланд — викна Кътбърт.

— Всичко е наред, Бърт. — Почти не обърна внимание на думите, които каза, защото… Да! Фигурата се очерта по-ясно — имаше формата на жена. Може и да си въобразява, но…

В този миг, сякаш уловила погледа му, трепкащата сянка се скри в здрача на къщата. Роланд мярна ветреещата се пола на овехтяла черна рокля.

Няма значение. Не беше дошъл да я види, а само да я предупреди… макар да бе сигурен, че бащите им в никакъв случай не биха я щадили толкова.

— Рия! — В гласа му прозвучаха груби нотки на възрастен, сигурен и заповеднически тон. Две жълти листа паднаха от дървото, като че ли гласът му ги беше откъснал — и едното се закачи в черната му коса. Хижата отвърна с търпеливо, предпазливо мълчание… а после долетя нехармонично, присмехулно „котешко“ мяукане.

— Рия, ничия дъще! Дойдох да ти върна нещо, жено! Сигурно си го загубила! — Той извади от ризата си сгънатото писмо и го хвърли на каменистата земя. — Днес бях добър с теб, Рия — ако това бе стигнало до местоназначението си, щеше да платиш с живота си.

Той замълча. От дървото падна още едно листо. То кацна на гривата на Ръшър.

— Чуй ме добре, Рия, ничия дъще, и се вслушай в думите ми. Дойдох тук под името Уил Диърборн, но Диърборн не е моето име и аз служа на Сдружението. И не само на Сдружението, а на силите на Бялото. Ти пресече пътя на нашето ка и те предупреждавам за последен път; не го пресичай отново. Разбра ли?

Само напрегнато мълчание.

— Ако докоснеш и косъм от главата на момчето, което носеше твоето зловредно писание, ще умреш. Само да заговориш за нещата, които знаеш, или си мислиш, че знаеш — на Кордилия Делгадо, на Джонас, на Раймър, или на Торин — и ще умреш. Живей в мир и няма да те закачаме. Но дръзнеш ли да го прекрачиш, ще умреш. Разбра ли?

Отново мълчание. Мръсните прозорци го зяпаха като очи. Лек полъх на вятъра отново го посипа с листа, а плашилото гадно изскърца на кола си. Роланд смътно си спомни готвача Хакс, който се полюляваше на въжето.

— Разбра ли?

Не последва отговор. Вече дори трептенето до вратата бе изчезнало.

— Много добре — заключи Роланд. — Мълчанието означава съгласие. — Той обърна коня си.

В този миг леко вдигна глава и видя нещо зелено, надвиснало сред жълтите листа над главата му. Чу се тихо съскане.

— Роланд, внимавай! Змия! — изпищя Кътбърт, но още преди да довърши, Роланд беше извадил единия пистолет.

Ръшър изцвили, а Роланд се наклони на седлото, придържайки се с лявата си пета. Стреля три пъти — трясъкът на големия пистолет цепеше спокойния въздух и отекваше в близките хълмове. При всеки изстрел змията се отмяташе нагоре, и кръвта й засияваше на фона на синьото небе и жълтите листа. Последният куршум й откъсна главата и змията падна на земята, разкъсана на две. От хижата се разнесе изпълнен с мъка и ярост вой, който беше толкова ужасен, че гръбнакът на Роланд сякаш се вледени.

— Мръсник! — пищеше женски глас иззад сенките. — О, подъл негодник! Моят приятел! Моят приятел!

— Ако ти е бил приятел, не е трябвало да го насъскваш срещу мен — каза Роланд. — Запомни го, Рия, ничия дъще.

Гласът изпищя за последен път и млъкна. Роланд се върна при Кътбърт и прибра пистолета. Бърт се бе ококорил изумен.

— Роланд, каква стрелба! Богове, каква стрелба!

— Да се махаме оттук.

— Но още не знаем как е разбрала!

— Да не мислиш, че ще ни каже? — гласът на Роланд трепна леко, но доловимо. Как изникна тази змия, точно над главата му… още не можеше да повярва, че я е убил. Слава на боговете, че ръката му посегна сама.

— Можем да я накараме да проговори — възрази Кътбърт, но Роланд отгатваше по гласа му, че Бърт не изгаря от желание за това. Може би по-късно, след години следотърсачество и стрелба, но сега не можеше да издържи за мъчения или убийство.

— Дори да успеем, не можем да сме сигурни, че ще каже истината. Такива като нея лъжат без да им мигне окото. Хайде. Мразя това място.

18

Когато се връщаха града, Роланд каза:

— Трябва да се срещнем.

— Ние четиримата. Това имаш предвид, нали?

— Да. Искам да разкажа всичко, което знам или подозирам. Искам да ви изложа целия си план. Да ви разкрия какво чакаме.

— Това е добра идея.

— Сюзан може да ни помогне — Роланд като че говореше на себе си. Кътбърт удивен забеляза, че самотното, подобно на корона листо е още в косата му. — Сюзан е предназначена да ни помогне. Защо не съм го проумял?

— Защото любовта е сляпа — рече Кътбърт. Насмешливо изсумтя и тупна Роланд по рамото. — Любовта е сляпа, синко.

19

Когато се увери, че момчетата са си отишли, Рия изпълзя през вратата на омразната слънчева светлина. Тя закуцука към дървото, падна на колене пред разкъсаната змия и високо заплака.

— Ермот! Ермот! — извика. — Какво е станало с теб!

Ето главата му: устата бе замръзнала разтворена, от двойните зъби още капеше отрова — прозрачни капки, които сияеха като кристали на слънчевата светлина. Стъклените очи сияеха. Тя вдигна Ермот, целуна озъбената уста, облиза последната отрова от оголените игли, като хълцаше и плачеше през цялото време.

След това вдигна дългото му разкъсано тяло и простена, като видя дупките в сатенената му кожа: отдолу прозираше червена плът. Два пъти притисна главата до тялото си, мърморейки заклинания, но нищо не се случи. Разбира се. Ермот бе отвъд силата на заклинанията й. Бедният Ермот.

Тя притисна разчлененото на две тяло към плоските си гърди. След това, докато последните капки кръв попиваха в роклята й, извърна поглед натам, накъдето бяха тръгнали омразните момчета.

— Ще си платите — прошепна тя. — В името на всички богове, които някога са били, ще ви накарам да си платите. Когато най-малко очаквате, Рия от Кьос ще дойде и вашите писъци ще разкъсат гърлата ви. Чухте ли? Вашите писъци ще разкъсат гърлата ви!

Остана още малко на колене, след това се изправи и се помъкна към хижата, притиснала Ермот към гърдите си.

1

Онзи следобед, три дни след посещението на Роланд и Кътбърт при Кьос, Рой Дипейп и Клей Рейнолдс прекосиха коридора на горния етаж на „Почивка за пътника“ и стигнаха до просторната спалня на Корал Торин. Клей почука. Джонас им викна да влязат, било отворено.

Първото нещо, което Дипейп забеляза, когато влезе, беше сай Торин, седнала в люлеещото кресло до прозореца. Носеше пеньоар от бяла коприна и червен тюрбан. В скута си беше сложила плетивото. Дипейп изумено я погледна. Тя загадъчно се усмихна на двамата, каза:

— Здравейте, господа! — и отново раздвижи иглите за плетене. Навън канонадата продължаваше (младежта никога не може да изчака до големия ден; ако има фишеци под ръка, непременно трябва да им се палне фитилът), нервно изцвили кон, момчетата хрипливо се смееха.

Дипейп се обърна към Рейнолдс, който сви рамене и кръстоса ръце, за да придърпа краищата на наметалото си. По този начин изразяваше съмнение, неодобрение, или и двете.

— Някакви проблеми?

Джонас стоеше на прага на банята и бършеше пяната от лицето си с крайчеца на преметнатата през рамото му кърпа. Беше гол до кръста. Дипейп го беше виждал в този вид достатъчно често, но плетеницата от избледнели белези винаги го караше да чувства лека болка в стомаха.

— Ами… Знаех, че използваме дамски будоар, но не съм и предполагал, че дамата върви в комплект с него.

— Вече знаеш — Джонас хвърли кърпата в банята, отиде до леглото и взе ризата си. Зад него Корал вдигна глава, хвърли алчен поглед към голия му гръб и отново се върна към плетивото си. Джонас се облече.

— Как вървят нещата в Ситго, Клей?

— Всичко е спокойно. Но ще се вдигне голям шум, ако някои млади немирници напъхат дългите си носове там.

— Колцина сте поставили на нефтеното поле и как са разположени?

— Десетима през деня. Една дузина нощем. С Рой проверяваме всяка смяна, но както казах, всичко е спокойно.

Джонас кимна, но не беше доволен. Надявал се беше да измъкне хлапетата от Ситго досега, както се беше надявал и да ги въвлече в конфронтация, като разграби техния лагер и убие гълъбите им. Чувстваше се като човек, влязъл в пасището при три млади бичета. Размахваше червена кърпа, правеше се на тореадор и ги дразнеше по всички възможни начини, но биковете продължаваха да не му обръщат внимание. Защо?

— А операцията ни? Как се развива?

— Като по часовник — отвърна Рейнолдс. — Четири танкера през нощта, по двойки, през последните четири нощи. Ренфрю е дежурен, онзи, от Лейзи Сюзен. Все още ли искаш да оставим половин дузина като примамка?

— Аха — кимна Джонас и в този момент на вратата се почука.

Дипейп подскочи:

— Да не би…

— Не — каза Джонас. — Нашият приятел с черната роба се е махнал. Може би се кани да потърси спокойствие при войниците на Добрия преди битката.

Дипейп се разсмя. Жената с пеньоара продължи да гледа към плетивото си и не каза нищо.

— Отворено е — извика Джонас.

В стаята влезе мъж, който носеше сомбреро, наметало и сандали — типични за фермер или говедар, но лицето му беше бледо и изпод сомбрерото се показваше кичур руса коса. Беше Латиго — сигурен човек и без грешка, но твърде много приличаше на човека с черната роба… направо си беше същият.

— Радвам се да ви видя, господа — каза новодошлият и затвори вратата. Лицето му — сурово и смръщено — принадлежеше на човек, на когото не му се е случвало нищо добро от години. Може би дори от самото му раждане насам.

— Джонас? Добре ли си? Какво ново? — попита той.

— Добре съм и всичко е наред — каза Джонас. Подаде му ръка. Латиго отвърна на ръкостискането му. Не се ръкува с Дипейп и Рейнолдс, вместо това погледна към Корал.

— Пожелавам ти дълги дни и приятни нощи, госпожо!

— Да ти се връща двойно, сай Латиго! — каза тя, без да откъсне поглед от плетивото си.

Той седна на единия край на леглото, измъкна кесия с тютюн изпод наметалото си и сви цигара.

— Няма да остана дълго — каза. Говореше с резкия, накъсан акцент на северния Вътрешен свят, където — както Дипейп беше чувал — чукането на елени все още беше най-популярният спорт.

— Няма да е разумно — продължи той. — Не пасвам добре на картинката, ако някой погледне по-отблизо.

— Не — каза Рейнолдс заинтригувано. — Така си е Латиго гневно го погледна, след което се обърна към Джонас:

— По-голямата част от групата ми е на лагер на тридесет колела оттук, в гората западно от Айболт Каньон… Какъв е този отвратителен звук в каньона, между другото? Плаши конете.

— Изтъняване — обясни Джонас.

— Изкарва акъла и на хората, ако се приближат твърде много — обади се Рейнолдс. — По-добре се дръж настрани, капитане.

— Колко сте? — попита Джонас.

— Сто човека. Добре въоръжени.

— Така е било, казват, и с хората на властелина Пърт!

— Не дрънкай врели-некипели.

— Виждали ли са истинска битка?

— Достатъчно пъти, за да знаят какво е това — каза Латиго и Джонас разбра, че той лъже. Фарсън беше задържал ветераните в планинските си убежища. Тук беше пратил само малък експедиционен корпус, в който без съмнение само сержантите знаеха какво друго да правят с пикалата си, освен да пускат вода през тях.

— Една дузина са при Висящата скала, пазят танкерите, които твоите хора са докарали дотам — добави Латиго.

— Вероятно са даже повече от необходимото!

— Не съм рискувал да се пъхам в това забравено от бога подобие на град, за да обсъждам решенията си с теб.

— Моля за извинение, сай — отвърна Джонас небрежно. Седна на пода до креслото на Корал и също си сви цигара. Торин сложи встрани плетивото си и нежно загали косата му. Дипейп не беше в състояние да разбере какво толкова привлекателно намира в нея Елдред — когато я гледаше, виждаше само една грозна кучка с голям нос и цици колкото житни зърна.

— Що се отнася до тримата младежи — каза Латиго с тон на човек, който се пъха право в центъра на събитията, — Добрият е извънредно обезпокоен да научи, че в Меджис има посетители от Вътрешния свят. А сега вие ми казвате, че не са това, за което се представят. Какви са в такъв случай?

Джонас перна ръката на Корал, сякаш беше досадно насекомо. Без да се притеснява, тя се върна към плетенето.

— Не са младежи, а хлапета, и ако идването им тук е ка, мисля, че Фарсън много се безпокои — може би по-скоро това е наше ка, отколкото на Сдружението.

— За съжаление няма да можем да осветим Добрия относно твоите теологични заключения — каза Латиго. — Донесли сме няколко радиостанции, но или са повредени, или не могат да работят на такова голямо разстояние. Никой не знае причината. Мразя всички тези боклуци. Боговете ни се подиграват за тях. Тъй че сме оставени сами на себе си, приятелю. За добро или за зло…

— Фарсън не бива да бъде безпокоен без причина! — отбеляза Джонас.

— Добрият иска тези хлапета да бъдат третирани като заплаха за плановете му. Очаквах Уолтър да ти е казал същото.

— Аха. И не съм забравил нито дума. Сай Уолтър е незабравим човек.

— Да! — съгласи се Латиго. — Той е показалката на Добрия. Главната причина да те посети беше да ти посочи тези момчета.

— Точно това направи. Рой, разкажи на сай Латиго за твоето посещение при шерифа онзи ден.

Дипейп нервно си прочисти гърлото:

— Шерифът… Авери…

— Познавам го, дебел е като прасе по Пълноземие — каза Латиго. — Продължавай.

— Един от неговите заместници занесе съобщение на трите момчета, докато брояха конете на Ската.

— Какво съобщение?

— Да стоят извън града по Жътва, да се разкарат от Ската па празника и най-добре да стоят близо до щаба си в този лен, защото по време на празненствата си хората от Баронството не обичат да срещат чужденци, дори и онези, които харесват.

— А те как приеха предупреждението?

— Веднага се съгласиха да не припарват тук по Жътва — каза Дипейп. — Такъв си им е обичаят, да са послушни като агънца, когато някой ги помоли нещо. Те си знаят най-добре, разбира се — тук няма някакви ограничения за чужденците по време на Жътва, поне не повече, отколкото навсякъде другаде. Всъщност доста често се случва странниците да участват във фестивала, което, сигурен съм, хлапетата знаят. Идеята е…

— … да ги накараме да вярват, че се каним да потеглим на самия празник — нетърпеливо завърши Латиго. — Но искам да знам дали са убедени? Можеш ли да ги заловиш в деня преди Жътва, както обеща, или ще бъдат подготвени?

Дипейп и Рейнолдс погледнаха Джонас. Той се протегна и сложи ръка върху кльощавото бедро на Корал. „В това е проблемът“ — помисли си той. Щяха да му държат сметка за онова, което се канеше да каже — и то безмилостно. Ако беше прав, Големите ковчези щяха да бъдат почитани и… може би възнаградени. Ако грешеше, щяха да ги обесят толкова високо и така яко, че главите им да се откъснат, като увиснат на въжето.

— Ще ги хванем лесно както кацнали на земята птици — каза Джонас. — „Измяна“ е точната дума. Трима млади мъже, всичките високопоставени, платени от Джон Фарсън. Шокиращо! Какво може да е по-показателно за злите времена, в които живеем?

— Викне ли някой за предателство и се събере тълпа…

Джонас награди Латиго с ледена усмивка.

— Като концепция измяната може и да е малко неясна за хората, дори ако тълпата е пияна и пиенето е доставено и платено от коневъдната асоциация. Едно убийство обаче… особено това на обичания кмет…

Дипейп стреснато погледна към сестрата на кмета.

— Колко жалко — каза тя и въздъхна. — Можех да бъда избрана да водя тълпата лично!

Дипейп реши, че най-накрая е разбрал с какво тя привлича Елдред — беше студенокръвна точно като него.

— От друга страна — каза Латиго, — част от собствеността на Добрия е изпратена при теб да я пазиш! Една стъклена топка…

Джонас кимна:

— Да, наистина. Сладка джунджурийка.

— Научих, че си я оставил при местната магьосница.

— Да.

— Ще трябва да я върнеш. Скоро.

— Не учи дядо си да пържи яйца — кисело каза Джонас. — Ще изчакам, докато приберем хлапенцата.

Рейнолдс попита заинтригувано:

— Гледал ли си в нея, сай Латиго?

— Не точно, но съм виждал хора, които са. — Той замълча за момент. — Един полудя и трябваше да бъде застрелян. Само още веднъж бях виждал човек в такова състояние — преди тридесет години, в края на голямата пустиня. Беше ухапан от бесен койот.

— Пу-пу! — промърмори Рейнолдс и потупа гърлото си три пъти. Много се страхуваше от бяс.

— Ще се простиш с живота, ако Магьосническата дъга те сграбчи! — мрачно каза Латиго и се съсредоточи върху Джонас. — Ще трябва да си много по-внимателен, когато го прибираш, отколкото когато си го оставил там. Дъртата вещица изглежда вече е омагьосана от него.

— Имам намерение да изпратя Раймър и Авери. Авери не е много свестен, но Раймър е точен човек.

— Страхувам се, че няма да стане — каза Латиго.

— Няма ли? — изуми се Джонас, стисна бедрото на Корал и злобно се усмихна. — Може би ще благоволиш да кажеш на глупавите си слуги защо мислиш така.

Вместо него отвърна Корал:

— Защото, когато прибираш онази част от Магьосническата дъга, която е у Рия, канцлерът ще съпровожда брат ми към последното му обиталище.

— Какво има предвид тя, Елдред? — попита Дипейп.

— Че Раймър също ще умре — каза Джонас и се намръщи. — Още едно глупаво престъпление, за което ще бъдат обвинени мръсните шпиончета на Джон Фарсън!

Корал се усмихна със задоволство, премести ръката на Джонас по-нагоре върху бедрото си и отново взе плетивото си.

2

Момичето, макар и младо, беше омъжено.

Момчето, макар и честно, беше неопитно.

Девойката го срещна една нощ на тайното им място, за да му каже, че тяхната любовна история, колкото и сладка да беше, трябва да приключи. Младежът отвърна, че никога няма да свърши, защото е предречена от съдбата. Тя му каза, че дори и да е така, в даден момент съдбата се променя. Може би той беше започнал плаче. Може би тя се беше смяла — най-вероятно от притеснение. Какъвто и да беше случаят, смехът й изобщо не беше на място. Младежът грабна камък и й размаза главата. След това, когато дойде на себе си и осъзна какво е направил, се облегна на гранитната плоча, положи в скута си бедната й разбита глава и си преряза гърлото. Един бухал ги наблюдаваше от съседното дърво. Момчето умря, целувайки лицето на девойката, а когато ги откриха, устните й бяха слепени от кръвта им.

Стара история. Всеки град помни подобна случка. Обикновено драмата се е разиграла на местната алея на влюбените, на уединено местенце на брега на реката или на градското гробище. След като разказвачите изопачат подробностите достатъчно, за да задоволят тъмните страсти на слушателите, от истории като тази се съчиняват песни. Пеят ги най-често тъжни девици, които зле свирят на китара или мандолина и гласът им е неприятен. Най-често към песните прибавят и такива сладникави припеви като: „Ла-ли-ла-ли — ла-ли-ло-о, те умряха заедно-о…“

Версията на тази история, разказвана в Хамбри, беше за любовници на име Робърт и Франческа, и действието се развиваше в древността — преди светът да се промени. Предполагаемите убийство и самоубийство се бяха случили в гробищата на Хамбри. Камъкът, с който главата на Франческа е била смазана, беше парче от надгробна плоча, а гранитната стена, на която Робърт се беше облягал, докато си прерязва гърлото, принадлежеше на мавзолея на Торин. Беше малко съмнително дали изобщо е имало някакви Торин в Хамбри или Меджис преди пет поколения, но като цяло народните предания не са нищо повече от измислици.

Независимо дали историята беше истина или лъжа, смяташе се, че гробището е обитавано от духовете на любовниците, които (както се говореше) можеха да бъдат видени да се разхождат ръка за ръка сред гробовете — кървящи и стенещи жалостиво. Малцина се осмеляваха да идват на гробището посред нощ и това го превръщаше в идеално място за срещата на Роланд, Кътбърт, Алан и Сюзан.

По времето, когато се събраха, Роланд беше започнал да чувства нарастващо притеснение… дори отчаяние. Сюзан беше проблемът му — или, по-точно казано, ставаше дума за леля й. Дори и без отровното писмо на Рия, което беше подпомогнало процеса, подозренията на Кордилия относно Сюзан и Роланд се бяха превърнали в почти сигурни убеждения. Веднъж, преди по-малко от седмица, Кордилия се беше нахвърлила върху Сюзан в мига, в който тя беше пристъпила през вратата с кошницата си на рамо.

— Била си с него! Била си, лошо момиче, изписано е на лицето ти!

Сюзан, която точно този ден изобщо не се беше приближавала до Роланд, в първия момент само зяпна.

— Да съм била с кого?

— О, не се дръж като невинно ангелче с мен, госпожице Колко Съм Млада и Хубава! Не ми се подигравай, ако обичаш! Кой според теб изплезва език доземи, само щом прекрачи през тази врата? Диърборн, ето кой! Диърборн! Диърборн! Повтаряла съм ти го хиляди пъти! О, срам за моите очи! Срам! Виж си панталоните! Целите са боядисани в зелено от тревата, върху която сте се въргаляли. Удивена съм, че не ги е и разкъсал на всичкото отгоре! — Тук вече леля Кордилия направо пищеше. Вените на врата й се бяха издули като въжета.

Сюзан, изумена, погледна към старите си панталони в цвят каки.

— Но това е боя — не виждаш ли? С Чета рисувахме декорите за празника в къщата на кмета! Изцапала съм се, когато Харт Торин — не Диърборн, а Торин — ме нападна в ъгъла, където държим декорите и фишеците. Решил бил, че е открил идеалното място и време за малко борба! Хвърли се отгоре ми, изпразни се в гащите си и си отиде доволен! Той е истинско животно — тя смръщи нос, макар че напоследък чувстваше само отвращение към Торин. Страхът й от него беше преминал.

Междувременно лелята я оглеждаше с блеснали очи. За пръв път Сюзан сериозно се замисли върху психическото й здраве.

— Нелоша история — прошепна Кордилия накрая. Над веждите й се беше събрала пот, а сините вени на слепоочията й пулсираха. Дори беше започнала да мирише напоследък, независимо дали се е къпала или не — излъчваше неприятна кисела смрад.

— След като се въргаляхте ли измислихте това? — изписка тя.

Сюзан пристъпи напред, сграбчи костеливата длан на жената си и я плесна върху едно от петната на коленете си. Кордилия изпищя и се помъчи да се дръпне назад, но Сюзан я държеше здраво. След това вдигна ръката към лицето на леля си и я задържа там, докато не се убеди, че онази е успяла да помирише добре пръстите си.

— Усещаш ли, лельо? Боя! Рисуваме с нея върху оризовата хартия за цветните фенери!

Китката в хватката на Сюзан постепенно се отпусна, втренченият в нея поглед лека-полека се избистри.

— Аха! — каза Кордилия. — Боя! — След малко добави: — Този път наистина е боя.

Оттогава Сюзан твърде често беше обръщала глава само за да види как лелята я следва по улиците — или пък някой от множеството приятели на Кордилия да я следи с подозрителен поглед. Когато яздеше към Ската, винаги имаше усещането, че е наблюдавана. Два пъти досега четиримата бяха отивали на гробището, където тя беше обещала да се срещне с тях. И двата пъти плановете им се бяха проваляли, винаги в последния момент. Сега пък беше забелязала най-големият син на Брайън Хуки да я зяпа по странен, предизвикателен начин. Всичко си оставаше само предчувствие, но беше твърде силно.

Допълнително утежняваше положението й фактът, че не по-малко от Роланд й се искаше да се срещат — и то не за съвещания. Имаше нужда да вижда лицето му, да държи ръцете му… Всички останали сладости можеха да почакат, но трябваше да го вижда и докосва, да се убеди, че той не е просто халюцинация на едно самотно, изплашено момиче.

Накрая Мария й беше помогнала — Бог да благослови малката, която разбираше повече, отколкото предполагаше Сюзан. Мария беше отишла при Кордилия със съобщението, че Сюзан ще прекара нощта в крилото за гости на Сийфронт. Съобщението беше от Олив Торин и при всичките си подозрения Кордилия не би могла да предположи, че е фалшиво. И то не беше. Олив го беше написала, покорно и без да задава въпроси, когато Сюзан я помоли.

— Какво й има на племенницата ми? — беше се озъбила Кордилия.

— Уморена е. И е прихванала dolor de garganda.

— Възпалено гърло? Току пред празника? Глупости! Не вярвам! Сюзан никога не боледува!

— Dolor de garganda! — повтори Мария, безразлична, както единствено селянките могат да бъдат, пред лицето на висшестоящите — и Кордилия трябваше да се задоволи с обяснението. Самата Мария нямаше никаква представа в какво се е забъркала Сюзан, но точно това беше желанието на девойката.

Сюзан се беше измъкнала през терасата. Пъргаво се беше спуснала по сплетените лози, растящи по северната стена на сградата, и беше минала през задната врата за прислугата. Роланд я чакаше до вратата и след две минути на пламенни ласки, върху които няма да се спираме подробно, те препуснаха заедно върху Ръшър към гробището, където Кътбърт и Алан трескаво ги очакваха, изпълнени с предчувствия и надежда.

3

Сюзан първо погледна към спокойния блондин с обло лице, чието име не беше Ричард Стокуърт, а Алан Джоунс. После се обърна към другия — този, който явно се съмняваше в нея и може би дори я мразеше. Името му беше Кътбърт Алгууд.

Седяха един до друг на повалена надгробна плоча, обраснала с бръшлян. Сюзан скочи от гърба на Ръшър и бавно се приближи към тях. Те се изправиха. Алан се поклони по типичния за Вътрешния свят начин, с изнесен напред крак и сгънато коляно…

— Госпожо, желая ви дълъг живот и…

Другият застана до него — слаб и мургав, с лице, което щеше да бъде красиво, ако не изглеждаше толкова неспокойно. Тъмните му очи наистина бяха хубави.

— … и приятни нощи! — завърши Кътбърт, копирайки поклона на Алан. Двамата толкова приличаха на смешници от скеч, че Сюзан се засмя. Не можа да се удържи. Направи реверанс, разтваряйки ръце, за да разгъне полите, които не носеше.

— Да ви се връща двойно, господа.

След което се огледаха взаимно — трима младежи, неуверени как точно да се отнасят един с друг. Роланд не се опита да им помогне — седеше на гърба на Ръшър и ги следеше внимателно.

Сюзан пристъпи несигурно напред. Вече не се смееше. В ъгълчетата на устните й още се таеше усмивка, но погледът й беше станал сериозен.

— Надявам се, че не ме мразите — каза. — Бих ви разбрала, ако е така — вмъкнах се в плановете ви… както и между вас тримата, но съм безпомощна. — Протегна ръце към Алан и Кътбърт. — Обичам го!

— Не те мразим — отвърна Алан. — Нали, Бърт?

В продължение на един ужасен миг Кътбърт запази мълчание, зазяпан над рамото на Сюзан и очевидно проучващ изгряващата Демонска луна. Девойката почувства как сърцето й спира. После погледът му се насочи към нея и той се усмихна толкова сладко, че през съзнанието й като комета прелетя объркваща, но ярка мисъл: „Ако бях срещнала първо него…“

— Възлюбената на Роланд е и моя възлюбена — каза Кътбърт. Протегна се, стисна ръцете й и я дръпна напред, за да застане между него и Алан — като сестра между двамата си братя. — Приятели сме, откакто сме били в пеленки и ще продължим да сме заедно, докато един от нас напусне пътеката! — После се ухили като хлапе. — Макар че май ще открием края на пътеката четиримата.

— И то скоро — добави Алан.

— Освен ако — завърши Сюзан Делгадо — леля ми Кордилия не се присъедини към нас.

4

— Ние сме ка-тет — каза Роланд. — Един, съставен от много.

Той ги огледа последователно, не видя несъгласие в очите им. Бяха се преместили в мавзолея и дъхът им излизаше на бели облачета от устите и от ноздрите им. Роланд приклекна срещу тримата, седнали на каменната пейка, обградена от погребални букети в каменни вази. Подът беше осеян с листенца от увехнали рози. Кътбърт и Алан от двете страни па Сюзан я бяха прегърнали по доста необичаен за тях начин. Роланд отново си я представи като сестра между защищаващи я братя.

— По-силни сме, отколкото бяхме — каза Алан. — Чувствам го отлично.

— Аз също — заяви Кътбърт и се огледа. — Чудесно място за сбирки. Особено за ка-тет като нашия.

Роланд не се усмихна — беше лишен от чувство за хумор.

— Нека да поговорим за онова, което става в Хамбри! След това ще обсъждаме най-близкото бъдеще!

— Не сме изпратени тук по работа — обясни Алан на Сюзан. — Бащите ни просто искаха да ни махнат от пътя си, това е всичко. Роланд изпитваше враждебност към човек, който вероятно е в свитата на Джон Фарсън…

— Изпитваше враждебност към… — каза Кътбърт. — Страхотен израз! Мисля да го запомня и да го използвам при всяка възможност.

— Вземи се в ръце — сопна се Роланд. — Нямам желание да стоя тук цяла нощ!

— Приеми извиненията ми, о, Велики — каза Кътбърт, но очите му танцуваха по определено непочтителен начин.

— Дойдохме заедно с нашите пощенски гълъби, които да приемат и отнасят писма! — продължи Алан. — Но мисля, че гълъбите са тук по-скоро за да са сигурни родителите ни, че всичко е наред!

— Така си е — намеси се Кътбърт. — Алан се опитва да обясни, че бяхме много изненадани. С него имахме някои… разминавания… относно това какво да предприемем. Искаше да изчакаме. Не бях съгласен. Но сега вярвам, че е бил прав.

— Само че се убеди по погрешен начин — сухо добави Роланд. — Във всеки случай отдавна сме изгладили отношенията си.

Сюзан притеснено местеше поглед от единия към другия. Очите й се спряха върху белега на долната челюст на Роланд, ясно видим дори на слабата светлина, която проникваше през полуотворената врата.

— Как точно сте ги изгладили? — попита тя.

— Няма значение — обяви Роланд. — Фарсън смята да предизвика битка или може би цяла серия схватки в планините Шавед на северозапад от Гилеад. За силите на Сдружението, насочили се към него, ще изглежда като капан. Ако всичко вървеше нормално, наистина щеше да е капан… Фарсън обаче има намерение да ги подведе, обкръжи и унищожи с помощта на оръжията на Древните. За тази цел кара петрол от Ситго. Петролът в танкерите, които видяхме.

— Къде ще го рафинират, за да може Фарсън да го използва?

— Някъде на запад по пътя му — каза Кътбърт. — Мислим, че е най-вероятно това да стане във Ви Кастис. Знаеш ли я? Това е миньорска страна.

— Чувала съм за нея, но никога през живота си не съм напускала Хамбри. — Тя погледна Роланд. — Мисля обаче, че това скоро ще се промени.

— Там са останали доста машинарии от времето на Древните — поясни Алан. — Повечето са в пропастите и каньоните, казват. Роботи и убиващи светлини — лъчи-бръсначи, както ги наричат, защото спокойно могат да те разрежат на две, ако попаднеш сред тях. И само боговете знаят какво още има там. Някои неща без съмнение са измислици, но където има дим, най-често има и огън. Във всеки случай това изглежда най-подходящото място за рафиниране.

— И след това ще го закарат там, където Фарсън ги чака — каза Кътбърт. — Не това има някакво значение за нас — едва успяваме да се справим тук в Меджис.

— Изчаквах с надеждата да получа всичко — обяви Роланд. Всяка капчица от проклетия заграбен петрол.

— В случай, че не си забелязала, нашият приятел е прекалено амбициозен — поверително сподели Кътбърт и премигна.

Роланд не му обърна внимание. Гледаше към Айболт Каньон. Тази нощ оттам не се чуваха звуци — вятърът се опне обърнал и ги отнасяше встрани от града.

— Ако можем да запалим петрола, всичките им планове ще се провалят… Петролът е най-важното нещо и без друго. Искам да го унищожа и след това да се махнем оттук. Ние четиримата.

— Смятат да ударят по Жътва, нали? — попита Сюзан.

— Да, така изглежда — каза Кътбърт и се засмя. Смехът му беше заразителен, като смях на дете. Докато се смееше, се полюшваше напред назад, притиснал корема си точно както би го направило едно дете.

Сюзан объркано го погледна.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Не мога да ти кажа — оправда се той, кашляйки. — Твърде много ми идва. Бих се смял през цялото време, докато говоря, и Роланд ще се ядоса. Кажи го ти, Ал. Разкажи на Сюзан за посещението на заместник-шерифа Дейв.

— Дойде да ни види в Бар Кей — каза ухилен Алан. — Поговори си с нас като да ни е чичо. Каза ни, че хората от Хамбри не обичат чужденци на празниците си и е най-добре да стоим настрани през деня на пълнолунието.

— Това е лудост — каза Сюзан гневно, като всеки един, който току-що е чул родният му град да бъде несправедливо обиждан. — Ние приветстваме чужденците на празниците си. Не сме някое племе… диваци.

— Кротко, кротко! — упрекна я Кътбърт, кискайки се. — Знаем всичко, но заместник Дейв не знае, че знаем, нали така? Убеден е, че жена му прави най-хубавия чай с мляко в околността и за нищо друго си няма ни най-малко понятие. Шериф Херк знае мъничко повече, както той самият смята, но не особено много.

— Мерките, които взима да ни отстранят, означават две неща — намеси се Роланд, — първо, че възнамеряват да ударят по Жътва, точно както ти каза, Сюзан. Освен това си мислят, че могат да измъкнат благата на Фарсън изпод носовете ни.

— И най-вероятно да ни обвинят, след като го направят — намеси се Алан.

Тя изумено погледна първо единия, после другия, и попита:

— Какво сте намислили?

— Да разрушим това, което са оставили в Ситго като примамка, след това да ударим там, където е истинското място — спокойно обясни Роланд, — Висящата Скала. Поне половината от танкерите, които смятат да вземат на запад, са там в готовност. Ще има доста хора. Най-малкото двеста души, макар да ми се струва, че ще са по-малко. Мисля, че всички трябва да умрат.

— Ако не са те, ще сме ние — каза Алан.

— Как можем ние четиримата да се справим с двеста войника?

— Не можем. Но ако успеем да запалим един-два от заредените танкери, те ще експлодират — може даже да стане верижна експлозия. Оцелелите войници ще се паникьосат, а оцелелите им командири ще бъдат бесни. Ще ни забележат, понеже ще се оставим да бъдем видени…

Алан и Кътбърт го наблюдаваха със затаен дъх. Всичко казано до тук, беше или вече споделено с тях или те поне отчасти се бяха досещали, но тази част поне до момента Роланд беше пазил в тайна.

— И тогава какво? — попита изплашена тя. — Тогава какво?

— Мисля, че ще успеем да ги отведем в Айболт Каньон — каза Роланд — и мисля, че дори ще успеем да ги набутаме в изтъняването:

5

Възцари се мъртвешка тишина. След това с известно уважение Сюзан каза:

— Ти си луд.

— Не е — замислено промълви Кътбърт. — Мислиш си за онзи малък процеп в стената на каньона, нали, Роланд? Онзи точно преди завоя.

Роланд кимна.

— Четиримата можем да се покатерим горе без особени проблеми. На върха ще разполагаме с доста камъни. Достатъчно, за да причиним срутване върху всеки, който би се осмелил да ни последва.

— Това е ужасно — каза Сюзан.

— Начин да оцелееш — отвърна Алан. — Ако им позволим да си запазят петрола и да го използват, ще избият всички от Сдружението, които попаднат в обсега на оръжията им. Добрия не взима затворници.

— Не казах, че е погрешно, само е ужасно.

За момент настъпи тишина — четири хлапета планираха смъртта на двеста мъже. Само дето те дори не бяха мъже — много от тях (може би дори всичките) щяха да са момчета горе-долу на техните години. Накрая тя каза:

— Тези, които не бъдат засипани от срутването, ще могат да се измъкнат обратно откъдето са дошли.

— Не, няма да могат. — Алан беше виждал мястото и сега беше схванал идеята напълно. Роланд кимна и се усмихна.

— Защо не?

— Храсталаците в устието на каньона. Ние се каним да ги запалим, нали, Роланд? И ако постоянните ветрове се запалят и него ден, то димът…

— Ще ги вкара още по-навътре — съгласи се Роланд. — В изтъняването.

— И как ще запалиш храстите? — попита Сюзан. — Знам, че са сухи, но едва ли ще имаш време да използваш кибрит или огнивото си.

— Ще трябва да ни помогнеш — каза Роланд. — Както ще ни помогнеш да запалим и танкерите. Не можем да разчитаме на оръжията си: суровият петрол е много по-слабо умалителен, отколкото хората си мислят. И Шийми ще се включи, нали?

— Кажи ми какво точно искаш.

6

Обсъждаха го още двадесетина минути, но допълниха плана учудващо малко — добре разбираха, че ако пресметнат точно всяка стъпка и в последния момент нещо се промени, няма да реагират правилно. Ка ги беше въвлякла в това и може би щеше да е най-добре да разчитат на ка — и на собствената си смелост — да се измъкнат на чисто отново.

Кътбърт не беше съгласен да въвличат Шийми, но накрая прие — ролята на момчето щеше да бъде незначителна. „Където са четирима, там и петима“ — каза Роланд.

— Добре — кимна накрая Кътбърт и се обърна към Сюзан. — Един от нас двамата ще трябва да поговори с него.

— Аз ще го направя.

— Дано да е разбрал, че не бива да казва на Корал Торин нито думица — каза Кътбърт. — Не само защото кметът й е брат, просто не вярвам на тази мръсница.

— Мога да ти посоча по-добра причина от Харт да не й вярваш — каза Сюзан. — Моята леля твърди, че тя ходи с Елдред Джонас. Бедната леля Корд. Изкара най-лошото лято в живота си. Пък и есента няма да е по-добра. Хората ще я наричат леля на предателка.

— Някои ще разберат — каза Алан. — Мнозина успяват.

— Може би, но леля Кордилия е от онези хора, които никога не дават ухо на добрите слухове. Нито пък ги разпространяват. Тя обожава Джонас.

Кътбърт беше потресен.

— Обожава Джонас! В името на всички проклети богове! Можеш ли да си представиш? Хм, ако награждаваха хората за лош вкус в обичта, леля ти щеше да се класира доста напред, нали?

Сюзан се изкикоти и кимна.

— Време е да си тръгваме — каза Роланд. — Ако се случи нещо, за което Сюзан трябва незабавно да узнае, ще използваме червения камък на стената на Зеленото сърце.

— Добре — каза Кътбърт. — Да се махаме оттук. Толкова е студено, че замръзнах до кости.

Роланд се изправи, раздвижвайки схванатите си крака.

— Най-важното е, че са решили да ни оставят на свобода, докато си свършат работата и побягнат. Това е нашият шанс… А сега…

Тихият глас на Алан го прекъсна:

— Има един друг проблем. Много важен.

Роланд отново приклекна, гледайки Алан с интерес.

— Вещицата.

Сюзан потръпна, но Роланд само нетърпеливо се засмя.

— Тя не може да ни се меси, Ал — не виждам как би могла. Не вярвам, че участва в заговора на Джонас и…

— Нито пък аз — съгласи се Алан.

— …и ние с Кътбърт я предупредихме да си държи езика зад зъбите за мен и Сюзан. Ако не бяхме го сторили, на леля й щяха да са й гръмнали бушоните досега.

— Не разбираш ли? — обади се Алан. — На кого Рия ще каже няма никакво значение. Въпросът е как въобще е научила!

— Розова е — внезапно каза Сюзан. Беше вдигнала ръце над главата си и докосваше внимателно мястото, където отрязаните косми започваха да растат отново.

— Кое е розово? — попита Алан.

— Луната — каза тя, после тръсна глава. — Не знам. Не знам дори за какво говорех. Май съм откачила като Пинч и Джили съм… Роланд? Какво става? Какво ти става?

Роланд се беше смъкнал на обсипания с листенца под. Изглеждаше сякаш ей-сега ще припадне. Откъм гробището се чуваше сухият шум на падащи листа и писъците на козодоя.

— Свещени богове — каза той тихо. — Не може да бъде! Не може да е истина! — Погледът му срещна този на Кътбърт.

Доброто настроение на младежа беше изчезнало от лицето му, оставяйки грубо и пресметливо изражение, което дори собствената му майка не би познала — или не би пожелала да познае.

— Розова — повтори Кътбърт. — Не е ли забавно — същата дума, която баща ти споменаваше точно преди да тръгнем. Предупреди ни за розовото. Мислехме си, че е нещо като шега. Почти, де.

— О! — очите на Алан бяха широко отворени. — О, мамка му! — възкликна той. Осъзна какво е казал току-що, докато си седи точно до възлюбената на най-добрия си приятел, и притисна устата си с длани. Беше почервенял като рак.

Сюзан изобщо не забеляза смущението му. Беше се навела към Роланд с нарастващ страх и объркване.

— Какво? — попита. — Какво точно знаете? Кажете ми! Кажете ми!

— Искам да те хипнотизирам отново, както направих онзи ден при върбите — каза Роланд. — Смятам да го направя веднага, преди да обсъдим въпроса и да замъглим спомените ти.

Бръкна в джоба си и извади куршум, който започна да прехвърля между пръстите си. Погледът й се насочи към него, сякаш привлечен от магнит.

— Може ли? — попита Роланд. — С твое позволение, скъпа!

— Както желаеш. — Зениците й се бяха разширили, очите и се изцъклиха. — Не знам защо си мислите, че този път ще бъде различно, но… — Спря да говори, очите й продължаваха да следят танца на куршума. Когато той спря да го движи и го стисна в юмрука си, те се затвориха. Дишането й беше равномерно и леко.

— Богове, тя потъна като камък — прошепна удивен Кътбърт.

— Била е хипнотизирана и преди. От Рия, струва ми се. — Роланд замълча за миг. — Сюзан, чуваш ли ме?

— Да, Роланд.

— Искам да чуваш и един друг глас.

— Чий?

Роланд погледна към Алан. Ако някой можеше да пробие преградата в ума на Сюзан (или да намери път покрай нея), това беше приятелят му.

— Моя — каза Алан и застана до Роланд. — Познаваш ли ме?

Тя се усмихна със затворени очи:

— Аха, ти си Алан или Ричард Стокуърт.

— Точно така. — Той погледна нервно и въпросително към Роланд, сякаш казваше: — Какво да я питам?, но за момент приятелят му не отговори. Беше на две други места и се вслушваше в два различни гласа. Сюзан, край потока при върбите:

— Тя каза: „Ау, скъпа, точно тъй, ти си едно добро момиченце…“ — и всичко стана розово…

Баща му, в двора зад Голямата зала:

— Това е грейпфрутът. Розовият.

Розовият!

7

Конете им бяха оседлани и натоварени. Трите момчета стояха пред тях, външно спокойни, но всъщност изгаряха от желание да тръгнат. Зовът на пътя и скритите около него чудеса е най-силен за младите…

Бяха в двора източно от Голямата зала, недалеч от мястото, където Роланд се беше сражавал с Корт. Беше ранно утро, слънцето още не се беше показало и над зелените поля на сиви ивици се извиваше мъгла. На около двадесет крачки от тях бащите на Кътбърт и Алан стояха неподвижно, разкрачени, стиснали ръкохватките на револверите си. Мартин (който по това време отсъстваше от двореца и доколкото всички знаеха, от Гилеад) едва ли щеше да предприеме атака срещу тях — не тук, — но и не беше напълно невъзможно.

Единствено бащата на Роланд говори с момчетата, докато се качваха на конете, за да потеглят на изток към Меджис и Външната Арка.

— Последно предупреждение — каза той, докато затягаха ремъците на седлата си. — Съмнявам се, че ще попаднете на нещо, което да ви заинтригува — не и в Меджис — но си отваряйте очите за цвят от дъгата. От Магьосническата дъга! — Цъкна с език и добави. — Това е грейпфрутът. Розовият.

— Магьосническата дъга е измислица — каза Кътбърт, отвръщайки на усмивката на Стивън. Внезапно нещо в погледа на Стивън Дисчейн накара усмивката му да помръкне.

— Не всички стари приказки са истина, но мисля, че тази за Дъгата на Маерлин е вярна — отвърна Стивън. — Казано е, че някога в нея имало тринадесет стъклени топки — по една за всеки от Дванадесетте пазители и една, представяща централната точка на Лъчите.

— Една за Кулата! — тихо каза Роланд и по гърба му полазиха тръпки. — Една за Тъмната кула!

— Да, когато бях момче, я наричахме Трина десетица та. Разказвахме си истории за черната топка и се плашехме до смърт… докато бащите ни ни хванаха. Моят собствен татко каза, че никак не е разумно да приказваме за Тринадесетицата, защото може да чуе името си и да пресече пътя ни. Но черната Тринадесетица не е вашата цел… не сега, поне за момента. Не, става дума за розовата. Грейпфрутът на Маерлин.

Невъзможно бе да се прецени доколко е сериозен… ако изобщо говореше сериозно.

— Ако останалите топки в Магьосническата дъга съществуват, най-вероятно са вече счупени. Такива неща никога не остават на едно място или в едни и същи ръце задълго, както знаете, а дори и омагьосаното стъкло може да бъде разбито! Но поне три-четири от топките на Дъгата вероятно още се търкалят по нашия тъжен свят. Почти сигурно — синята. Едно пустинно племе мутанти — Абсолютните прасета, както самите се наричат — я притежаваше преди петдесетина години, макар че сега тя отново изчезна. За зелената и оранжевата се говори, че са съответно в Луд и Дис. И остава, само може би, розовата.

— За какво служат? — попита Роланд.

— За предсказване. Някои цветове от Магьосническата дъга са предсказване на бъдещето. Други отвеждат погледа в различни светове — там, където живеят демони; там, където се предполага, че са отишли Древните, когато са напуснали нашия свят… Могат да показват и местата, където тайни врати свързват световете. Други цветове можели да проникнат в нашия свят и да виждат неща, които хората искат да запазят в тайна. Никога не виждат обаче доброто — само лошото. Колко от това е истина и колко — легенда — никой не знае със сигурност. — Той погледна към тях, усмивката му беше помръкнала. — Знаем обаче, че Джон Фарсън има талисман — предмет, който свети в палатката му късно нощем… преди битки, преди голямо разместване на войници и коне, понякога преди да бъдат обявени внезапни негови решения. И свети в розово.

— Може да има електрическо фенерче и да го увива в розов плат, когато се моли — каза Кътбърт и предизвикателно погледна приятелите си. — Не се шегувам, някои хора правят подобни неща.

— Може би — съгласи се бащата на Роланд. — Може и да е това или нещо подобно! Но може и да е нещо доста по-значимо! Единственото, което знам от собствен опит, е, че той продължава да ни побеждава, да ни се изплъзва и да изниква където най-малко го очакваме. Ако магията е в него, а не в някакъв талисман, боговете да са на помощ на сдружението.

— Ще си държим очите отворени, щом желаеш — каза Роланд. — Но Фарсън е някъде на север или на запад. Ние отиваме на изток.

— Ако става дума за топка от Дъгата — отвърна Стивън, — може да е навсякъде — на изток или на юг със същата вероятност, с която и на север. Той не може да я носи навсякъде със себе си, нали разбираш? Независимо, че му се иска. Никой не може.

— Защо?

— Тези топки са живи… и гладни — обясни Стивън. — Човек започва да ги използва, накрая го използват те. Ако Фарсън има парче от Дъгата, ще го отпрати надалеч и ще го връща при себе си само когато му трябва. Осъзнава опасността да го загуби, но разбира също и риска от това да го задържа твърде дълго.

Имаше един въпрос, който останалите двама поради доброто си възпитание не можеха да зададат. Роланд обаче го направи:

— Сериозно ли говориш, тате? Не е някоя шегичка, нали?

— Изпращам ви толкова далеч на възраст, на която момчетата още не могат да спят добре, ако мама не ги целуне за лека нощ, и очаквам да ви видя отново живи и здрави — Меджис е приятно, тихо местенце или поне беше, когато бях момче, — но не съм абсолютно сигурен. Както стоят нещата тези дни, човек не може да е сигурен за каквото и да било. Не бих ви изпроводил с глупави шегички. Учуден съм, че сте си го помислили.

— Моля за извинение — каза Роланд. Трудно беше постигнал мир с баща си и нямаше намерение да го нарушава. Но въпреки това изгаряше от желание да се махне. Ръшър потръпна под него, сякаш потвърждавайки мисълта му.

— Не очаквам от вас да откриете топката на Маерлин… Но не очаквах и да ви видя да поемате на път на четиринадесет и вече с револвери в кобурите. Тук е въвлечена ка, а където има пръст ка, всичко е възможно. — Бавно, много бавно Стивън свали шапката си, отстъпи назад и ниско им се поклони. — Пътувайте в мир, момчета. И се върнете здрави.

— Дълги дни и приятни нощи, сай — каза Алан.

— Успех — пожела Кътбърт.

— Обичам те — добави Роланд.

Стивън кимна.

— Благодаря, синко — и аз те обичам. Приемете благословията ми, момчета. — Последното каза на висок глас и другите двама — Робърт Алгууд и Кристофър Джоунс, който в дните на буйната си младост беше известен като Горящия Крис — прибавиха своите благословии към неговата.

И тъй тримата поеха към техния край на Големия път, а лятото простираше задушливото си наметало над тях. Роланд погледна нагоре и видя нещо, което мигновено го накара да забрави Магьосническата дъга. Майка му се беше навела от прозореца на спалнята — овалът на лицето й беше обграден като с рамка от древните сиви камъни на западното дворцово крило. По страните й се стичаха сълзи, но тя се усмихна и им махна с ръка. От тримата само Роланд я видя. Не й махна в отговор.

8

— Роланд! — Нечий лакът го ръгна в ребрата достатъчно силно, за да го измъкне от спомените му, колкото и ярки да бяха те, и да го върне в настоящето. Беше Кътбърт.

— Направи нещо, ако изобщо имаш такова намерение. Хайде да се махаме от тази гробница преди от студ кожата ми да се смъкне от костите.

Роланд прошепна в ухото на Алан.

— Бъди готов да ме подкрепиш.

Алан кимна.

Роланд се обърна към Сюзан:

— След като за първи път се срещнахме ан-тет, ти отиде при потока в горичката.

— Аха.

— Отряза малко от косата си…

— Аха… — с познатия сънен глас. — Точно това направих.

— Трябваше ли да я отрежеш всичката?

— Да, до дъно.

— Знаеш ли кой ти нареди да я острижеш?

Последва дълга пауза. Роланд беше готов да се обърне към Алан, когато тя каза:

— Рия… — И след още една пауза. — Искаше да ми се подиграе.

— Какво стана след това? Какво се случи, докато стоеше на прага?

— А, преди това стана още нещо.

— Какво?

— Донесох й дърва — каза девойката и не обясни нищо повече.

Той погледна към Кътбърт, който сви рамене. Алан разпери ръце. Роланд се замисли дали да го помоли да се намеси, но реши, че още не му е дошло времето.

— Дървата нямат значение в момента — каза. — Ще поговорим за това по-късно, може би, но не точно сега. Какво се случи, когато си тръгваше? Какво каза тя за косата ти?

— Прошепна го в ухото ми. Имаше малък Исус…

— Какво ти прошепна?

— Не знам, тази част е розова.

Ето го най-сетне. Той кимна на Алан. Приятелят му прехапа устната си и пристъпи към девойката. Изглеждаше уплашен, но когато взе ръцете й в своите и й заговори, гласът му беше спокоен и нежен:

— Сюзан, аз съм Алан Джоунс. Познаваш ли ме?

— Аха — Ричард Стокуърт е новото ти име.

— Какво прошепна Рия в ухото ти?

Неодобрение, леко като сянка в облачен ден, се спусна над лицето й.

— Не го виждам. Всичко е в розово.

— Няма нужда да виждаш! — каза Алан. — Не това искаме от теб сега. Затвори очи, тъй че да не виждаш нищо.

— Затворени са! — каза тя, малко дръпнато. „Изплашена е“ — помисли си Роланд. Искаше му се да каже на Алан да спре и да я събуди, но си забрани да го прави.

— Вътрешните си очи, — настоя Алан, — онези, които гледат в спомените… Затвори ги, Сюзан. Затвори ги в името на баща си и ми кажи не какво виждаш, а какво чуваш. Повтори ми какво ти каза тя.

Внезапно очите й широко се отвориха. Взря се в Роланд и през него с погледа на древна статуя. Роланд едва не изпищя.

— Ти стоеше ли на вратата? — попита Алан.

— Аха. И двете стояхме на вратата.

— Застани там отново.

— Добре. — Гласът й беше сънлив, но ясен. — Дори и със затворени очи виждам светлината на луната. Тя е голяма като грейпфрут…

„Това е грейпфрутът — помисли си Роланд. — Розов е.“

— И какво чуваш? Какво казва тя?

— Не, аз говоря. — С тънкия треперлив глас на малко момиченце. — Първо аз й говоря, Алан. Казвам „Свършихме ли вече?“ и тя отвръща „Може и да има още едно малко нещо…“ и после… после…

Алан нежно стисна ръцете й, изпращайки своята тайна сила дълбоко в нея. Тя се опита да се съпротивлява, но младежът не я пусна.

— След това какво? Какво стана после?

— Тя има малък сребърен медальон.

— Какво се случи после?

— Навежда се и ме пита дали я чувам. Усещам дъха й. Смърди на чесън. И на други, по-гадни неща. — Лицето на Сюзан се изкриви от отвращение. — Казвам, че я чувам. Сега виждам. Виждам медальона.

— Много добре. Какво още виждаш?

— Рия. Главата й изглежда като череп. Череп с коса.

— Богове! — промърмори Кътбърт и скръсти ръце на гърдите си.

— Казва, че трябва да слушам. Обещавам, че ще слушам. Казва да се подчинявам. Гали косата ми. През цялото време. Моята плитка. — Сюзан вдигна омекналата си, натежала ръка към русата си коса. — И после казва, че има нещо, което трябва да направя, когато изгубя девствеността си. „Чакай — казва тя, — докато той заспи до теб и след това си отрежи косата. Всеки косъм. Чак до самия ти череп“…

Момчетата я зяпаха с нарастващ ужас, тъй като гласът й се беше превърнал в този на Рия — ръмжащите, пискливи тонове на старата жена от Кьос. Дори лицето й — с изключение на сънливия й поглед — се беше преобразило в това ма вещицата.

— „Изрежи я всичката, момиче, всеки курвенски косъм откъсни, аха, и се върни при него плешива, както си излязла от утробата на майка си! Да видим дали ще те харесва тогава!“

Тя млъкна. Алан обърна пребледнялото си лице към Роланд. Устните му трепереха, но той все още стискаше ръцете й.

— Защо е розова луната? — попита Роланд. — Защо луната е розова, когато се опитваш да си спомниш?

— Това е нейната светлина. — Сюзан изглеждаше изненадана, почти развеселена. — Крие я под леглото си. Не знае, че я видях.

— Сигурна ли си?

— Аха — каза Сюзан, след това добави: — Ще ме убие, ако разбере! — Изкиска се, изумявайки младежите. — Рия има луна в кутия под леглото си! — Изпя това с треперливия гласец на малко дете.

— Розова луна? — попита Роланд.

— Точно така.

— Под леглото си ли?

— Аха. — Този път тя издърпа ръцете си от тези на Алан. Очерта с тях кръг във въздуха и когато го погледна, на лицето й се появи странно изражение. — Искам да я имам, Роланд! Толкова искам! Прекрасна луна! Видях я, когато тя ме изпрати за дърва. През прозореца й. Изглеждаше… млада! Трябва да я имам!

— Не, не ти трябва. Казваш, че е била под леглото й.

— Да, на магическото място, което тя прави със заклинания.

— Вещицата притежава част от Дъгата на Маерлин! — каза Кътбърт изумено. — Това, за което приказваше баща ти, е в дъртачката — нищо чудно, че знае всичко, което се случва.

— Има ли още нещо, което търсим? — попита Алан. — Ръцете й са много студени. Не ми се иска да я пращаме толкова надълбоко. Справя се добре, но…

— Мисля, че приключихме.

— Да й наредя ли да забрави?

Роланд поклати глава — бяха ка-тет, за добро или за зло. Взе дланите й. Наистина бяха студени.

— Сюзан?

— Да, скъпи.

— Ще кажа едно стихче и когато свърша, ще помниш всичко, както преди малко. Става ли?

Тя се усмихна и отново затвори очи.

— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — Роланд се усмихна. — Изпълни най-силното й желание от всички.

Очите й се отвориха.

— Ти си желанието ми — каза и го целуна. — Все още си ти, Роланд. Все още, моя любов.

Неспособен да се сдържи, той я прегърна. Кътбърт извърна очи. Алан сведе поглед към ботушите си и се изкашля.

9

Докато яздеха обратно към Сийфронт, Сюзан попита:

— Ще й вземеш ли стъклената топка?

— Най-добре засега да я оставим където си е! Била й е поверена от Джонас и принадлежи на Фарсън. Безсъмнено трябва да бъде изпратена на запад заедно с останалите неща. Ще й видим сметката, когато се разправим с танкерите и с хората на Фарсън.

— Ще я вземем ли с нас?

— Или ще я вземем, или ще я счупим. Бих предпочел да я занеса на баща ми, но това крие рискове. Ще трябва да сме много внимателни. Това е мощна играчка.

— А ако тя прозре плановете ни? Ако предупреди Джонас или Кимба Раймър?

— Ако не ни види да крадем скъпоценната й вещ, не мисля, че ще се намеси в плановете ни. Струва ми се, че сме я изплашили достатъчно и ако топката наистина я е завладяла, само си губи времето да я зяпа.

— И да я има — това е най-голямото й желание.

— Точно така.

Ръшър вървеше през гората. През оредяващите клони двамата ездачи виждаха обраслата с мъх сива стена около къщата на кмета и чуваха ритмичния шум на вълните, разбиващи се в скалите.

— Можеш ли да се прибереш сама, Сюзан?

— Не се безпокой.

— Нали знаеш какво трябва да направите с Шийми?

— Аха. Чувствам се така добре, както не съм била от години. Като че ли всички паяжини от мозъка ми са изметени.

— Ще трябва да благодариш на Алан. Не бих се справил самичък.

— В докосването му има някаква магия.

— Така е. — Бяха достигнали вратата за слугите. Сюзан с лекота слезе от коня. Роланд скочи от седлото, застана до нея и я прегърна през кръста. Тя гледаше към луната.

— Виж, завъртяла се е достатъчно, за да се вижда част от лицето на Демона! Забелязваш ли го?

Връхчето на носа, част от усмивката… Окото не се беше появило още, но да, той го виждаше.

— Плашеха ме с него, когато бях малка — прошепна Сюзан, спомняйки си къщата отвъд стената. — Винаги спусках щорите при пълнолуние. Страхувах се, че ако Демонът ме забележи, ще се протегне, ще ме сграбчи и ще ме изяде. — Устните й трепереха. — Децата са глупави, нали?

— Понякога. — И като малък той не се беше страхувал от Демонската луна, но точно сега тя го плашеше. Бъдещето изглеждаше толкова мрачно, а тунелът към светлината беше толкова тесен…

— Обичам те, Сюзан. С цялото си сърце — промълви.

— Знам. И аз те обичам. — Тя го целуна по устата. Той докосна гърдите й, после целуна топлата й китка. Притисна я към себе си, а девойката гледаше над рамото му към изгряващата луна.

— Една седмица до Жътва! — промърмори. — Fin de aco, както говедарите го наричат. Как му казват в твоята страна?

— Името е приблизително същото — отвърна Роланд. — Наричат го Затварянето на годината. Жените раздават сладки и целувки.

Тя отпусна глава на рамото му и се засмя.

— Може и да не видя големи разлики в крайна сметка.

— Трябва да запазиш за мен най-хубавите си целувки.

— Ще го направя.

— Каквото и да става, ще сме заедно — каза той, но над тях Демонската луна се хилеше сред звездното небе, сякаш виждаше нещо съвсем различно в бъдещето.

1

И тъй, в Меджис настъпи Fin de aco, известен из централните части на Средния свят като Затварянето на годината. Настъпи, както беше идвал в продължение на хиляда години… на десет, а може би и на сто хиляди. Никой не можеше да каже със сигурност; светът се беше изместил и времето се беше изменило. В Меджис беше популярна поговорката: „Времето е като отражение във водата“.

Последните картофи бяха прибрани от полята. Работниците носеха ръкавици и най-дебелите си дрехи, защото вятърът се беше обърнал и сега духаше от изток на запад, беше силен и в студения въздух витаеше солен аромат — като на сълзи. Полските работници приключиха с последните редове, обсъждайки весело какво ще правят по време на празника, но и те усещаха с пълна сила извечната есенна тъга на вятъра; годината си отиваше. Изчезваше като вода в бърз поток и, макар че никой не го спомена, всички го осъзнаваха.

Последните ябълки от овощните градини бяха събрани от засмени младежи (само те бяха дръзнали да работят на този студ), които се катереха по дърветата като търсачи на сврачи гнезда. Над тях в яркосиньото безоблачно небе ескадрони гъски отлитаха на юг, кряскайки пътем дрезгавото си adieux.

Малките рибарски лодки бяха изтеглени на брега; собствениците им изтъркаха и боядисаха бордовете. Повечето от тях работеха голи до кръста въпреки студа.

Докато работеха, пееха:

И понякога от док на док се прехвърляше малка дамаджана с ракия.

Само по-големите кораби още бяха в залива и кръжаха из водата, влачейки мрежите си като овчарски кучета около стадо овце. По пладне рибарите запалваха огньове на брега и сядаха върху лодките си с кръстосани крака, за да обядват — и вярваха, че всичко, което виждат е тяхно-хо… поне докато сивите есенни облаци не затъмнят хоризонта и не започнат да плюят върху тях киша и сняг.

Годината се затваряше ли, затваряше.

Нощем по улиците на Хамбри горяха жътвени фенери и хората боядисаха ръцете на плашилата в червено. Жътвени амулети висяха навсякъде и макар жените често да се целуваха и да бяха целувани по улиците и на пазарите — обикновено от мъже, които дори не познаваха — сексуалният живот беше почти замрял. Щеше да се възстанови (и то с взрив, би могло да се каже) в нощта на празника. На следващата година отново щеше да има богат урожай от пълноземни бебета, заченати по това време.

На Ската конете диво галопираха, сякаш разбираха (най-вероятно беше точно така), че свободният им живот е пред своя край. Когато вятърът се усилеше, спираха рязко, обърнали задниците си към зимата.

Фермерите пребоядисваха портите и поправяха оградите. В огромните кухни на именията и в малките фермерски кухнички никой не се мъчеше да получи празнична целувка — и никой не се сещаше за любов. Настъпило беше времето да се трупат запаси и да се правят консерви, въздухът беше нажежен и натежал от пара от ранни зори до късен мрак. Разнасяха се миризми на ябълки и цвекло, на боб и подправки, както и сладък аромат на месо. Жените се трудеха без прекъсване по цели дни и след това едва стигаха до леглата си, където падаха като трупове до следващата тъмна утрин, която щеше да ги призове в кухните.

В дворовете палеха купчини сухи листа и с напредването на седмицата, докато лицето на Стария демон ставаше все по-ясно, все повече червеноръки плашила бяха хвърляни в огньовете. Из полята сухите царевични стебла горяха като факли и често заедно с тях изгаряха и плашилата, а от горещината червеното от ръцете им и бялата боя на очите се стичаха надолу. Мъжете, които палеха тези огньове, почти не разговаряха, а лицата им бяха мрачни. Никой не би посмял да пита какви кошмарни стари дни и неназовими древни богове погребват, изпепелявайки плашилата, но всички бяха убедени, че точно това правят. От време на време някой от тези пазачи прошепваше под носа си две думи: „Чарю трий“.

Всички затваряха, затваряха, затваряха годината.

По улиците отекваше канонада от фишеци — понякога мощно „бум-бам“ караше дори спокойните впрегатни коне да подскачат — и децата се смееха без прекъсване. На верандата на магазина и от другата страна на улицата, край „Почивка за пътника“, се разменяха целувки — често безсрамно дълги и с пускане на език… но момичетата на Корал Торин („памучните пухчета“, както някои въртиопашки като Герт Могинс обичаха да се наричат) бяха отегчени. Твърде малко работа се намираше за тях през тази седмица.

Не е точно Краят на годината, когато огньовете горят против уроки и в Меджис танцуват по улиците… и все пак е. Това е истинският край на годината, чарю трий, и всеки един, от Стенли Руиз, застанал на бара, та до говедарите на Фран Ленгил край Лошите треви, го знаят. Във въздуха се разнася странно ехо, страсти за далечни места кипят в кръвта, и в сърцата отеква самота като вой на вятър.

Но през тази година имаше и нещо друго: нещо лошо, което никой не беше в състояние да изкаже с думи. Хора, които никога не бяха сънували кошмари, сега се събуждаха с писъци през цялата седмица на Fin de aco. Мъже, които се смятаха за мирни по нрав, откриваха, че не само участват в юмручни схватки, ами и ги предизвикват. Кротки момчета, които досега само бяха мечтали да избягат от къщи, тази година действително бягаха и повечето от тях, за разлика от друг път, не се връщаха у дома след първата нощ, прекарана на пътя.

Над града беше надвиснало странното усещане, че през този сезон нещо се е объркало. Беше настъпило Затварянето на годината; но също тъй и краят на спокойствието. Защото тук, в сънливото Външно баронство на Меджис, не след дълго щеше да избухне най-големият военен конфликт в Средния свят; точно оттук щяха да потекат реките от кръв. След две години, не повече, светът, какъвто го знаеха, щеше да бъде изтрит от лицето на земята. И това започваше точно оттук. Тъмната кула надаваше зверски викове от средата на розовите градини. Времето беше като отражение във водата.

2

Корал Торин вървеше по Хай Стрийт, когато забеляза Шийми, повел Капричозо в обратната посока. Момчето си пееше „Безгрижна любов“. Напредваше бавно — бъчонките, натоварени на гърба на Капи бяха големи почти колкото и онези, които наскоро беше карал в Кьос.

Корал доста весело поздрави своето момче за всичко. Имаше причина да е в добро настроение — Елдред Джонас не признаваше седмицата на въздържание. А за човек със сакат крак той беше изключително изобретателен.

— Шийми — подвикна тя. — Къде отиваш? Към Сийфронт ли?

— Аха! — отвърна Шийми. — Нося им ракията, която бяха поръчали. Какви ли не гости пристигат за празника, охо, с тонове. Танцуват много, горещят се много, пият много, за да охладят страстите си. Ей, колко си хубава днес, сай Торин, бузите ти розови-розови, честно слово!

— О, колко мило от твоя страна, Шийми. — Тя го награди с широка усмивка. — Тръгвай сега, мързеливецо, не се помайвай!

— Няма-няма, изчезвам.

Корал позяпа след него и продължи да се усмихва. „Танцуват много, горещят се“ — беше казал Шийми. Не беше сигурна за танците, но че тазгодишният жътвен празник щеше да е горещ, това беше сигурно. Наистина много нажежен.

3

Мигел пресрещна Шийми на алеята пред Сийфронт, стрелна го с презрителния поглед, който пазеше специално за незначителни въшки като него, и отпуши първо едната бъчвичка, после и другата. Първата само помириса, но във втората си пъхна пръста и след това замислено го облиза. Приличаше на старо, брадато бебе с хлътнали бузи и беззъба уста.

— Вкусно, а? — попита Шийми. — Вкусно като баничка, а, драги ми Мигел, дето си бил тук хиляда години.

Мигел, все още смучейки пръста си, го награди с кисел поглед:

— Изчезвай, тъпако.

Шийми поведе мулето си покрай къщата и към кухнята. Вятърът откъм океана беше остър и вледеняващ. Момчето помаха на жените в кухнята, но нито една не му махна в отговор — като че ли въобще не го бяха видели. На всяка от плочите на огромната печка кипеше по един чайник и жените се движеха като призраци сред парата. Носеха широки памучни рокли с дълги поли — досущ нощници — а косите си бяха вързали с яркоцветни кърпи.

Шийми свали първо едната бъчвичка от гърба на Капи, после и другата. Пъшкайки, ги отнесе до голямата дъбова цистерна до задната врата. Вдигна капака и се дръпна назад от дразнещата очите кисела миризма на отлежала ракия.

— Пфу! — промърмори и вдигна първия варел. — Шъ зема да се напия само като го помирисвам туй!

Изля ракията, като внимаваше да не разсипе и капчица. Когато приключи, цистерната беше пълна почти догоре. По Жътва ябълковата ракия щеше да се пие като вода, тъй че беше добре Сийфронт да има стабилен запас.

Нагласи празните бъчонки на местата им, надникна още веднъж в кухнята, за да се увери, че не е бил забелязан (не беше, простоватото хлапе от кръчмата на Корал беше последното нещо, на което някой би обърнал внимание тази сутрин), след това поведе Капи не по пътя, по който бяха дошли, а по пътеката, водеща към хамбарите на Сийфронт.

Сградите бяха три, построени една до друга, и пред всяка стоеше червеноръко плашило. Те сякаш гледаха право в Шийми и той потрепери. След това се сети за посещението в къщата на онази луда стара вещица Рия. Е, тя наистина беше ужасяваща. Тези тук бяха само чучела, натъпкани със слама.

— Сюзан? — тихичко подвикна той. — Тук ли си?

Вратата на средния склад беше открехната. Сега се отвори още малко.

— Влизай — също така тихо го подкани Сюзан. — Вкарай и мулето. Побързай.

Той поведе Капи към вътрешността на хамбара, откъдето се разнасяше аромат на сено, боб, кожа… и нещо друго. Нещо по-остро. „Бомбички! — помисли си той. — Гърмящ прах, точно тъй!“

Сюзан, която цяла сутрин се беше занимавала с последните приготовления, носеше тънка копринена роба и тежки кожени ботуши. Косата й беше украсена с навити хартийки в яркосиньо и червено.

Шийми се изкиска.

— Изглеждаш страхотно, Сюзан, дъще на Пат! Доста шантаво, мен ако питаш.

— Да, в момента представлявам гледка невиждана — каза Сюзан. Изглеждаше притеснена. — Трябва да бързаме. След около двадесет минути ще забележат, че ме няма. Може да открият липсата ми и по-рано, ако този гнусен стар козел тръгне да ме търси… Да побързаме!

Свалиха бъчонките от гърба на Капи. Сюзан извади шило от джоба си и го използва да избие капака на едната. Шийми отвори другата. Сладката миризма на ябълкова ракия изпълни хамбара.

— Ето — тя подаде на Шийми мек парцал. — Подсуши го колкото се може по-добре. Не е нужно да е идеално, защото са увити, но за всеки случай…

Избърсаха вътрешността на бъчвичките, като Сюзан хвърляше нервни погледи към вратата.

— Добре — каза най-сетне. — Чудесно. Сега… Има два вида. Сигурна съм, че няма да забележат липсата им; тук са струпали достатъчно фишеци да вдигнат във въздуха половината град. — Тя изтича в сумрачните дълбини на хамбара, придържайки робата си с една ръка. Ботушите й тропаха тежко. Когато се върна, полите й бяха пълни с пакетчета.

— Тези са по-големите.

Шийми ги подреди в едната бъчонка. Бяха около дузина, всеки с размера на детско юмруче. Докато приключи с подреждането им и сложи капака на бъчонката, Сюзан се върна с по-малките пакети. Прибраха ги в другата бъчвичка. Наистина бяха по-малки, но пък не само гърмяха, а изстрелваха цветни огньове.

Сюзан му помогна да натоварят бъчвичките на гърба на Капи, като продължаваше да стрелка с поглед вратата на хамбара. Когато най-сетне прикрепиха товара от двете страни на мулето, тя въздъхна облекчено и избърса потното си чело с опакото на дланта.

— Благодаря на боговете, че приключихме с това. Нали знаеш къде да ги закараш?

— Аха, Сюзан, дъще на Пат. В Бар Кей. Моят приятел Артър Хийт ще се погрижи за тях.

— И ако някой те попита какво правиш натам?

— Нося ракия на момчетата от Вътрешността, щото са решили да не слизат в града за празника… защо няма да са тук, Сюзан? Не обичат ли празниците?

— Ще узнаеш съвсем скоро. Не си блъскай сега главата с това, Шийми. Тръгвай — най-добре да побързаш.

Въпреки това той се поколеба.

— Какво? — попита тя, с мъка прикривайки нетърпението си. — Шийми, какво има?

— Щеше ми се да получа една целувчица за Fin de aco от тебе. — Беше почервенял като домат.

Сюзан се засмя, надигна се на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата. След което Шийми пое към Бар Кей с огнения си товар.

4

На следващия ден Рейнолдс напусна Ситго в луд галоп. Лицето му беше омотано с шал така, че се виждаха само очите му. Щеше да е много доволен да се махне от това проклето място, което тъй и не можеше да реши дали е ранчо или морски курорт. Температурата не беше паднала толкова ниско, но с приближаването до океана вятърът режеше като бръснач. Но и това не беше всичко — надигаха се вълнения в Хамбри и в целия Меджис, които нарастваха с приближаването на Жътва, мрачни настроения, които хич не му харесваха. Рой също им се поддаваше… Рейнолдс го виждаше по лицето му.

С удоволствие щеше да изтрие от съзнанието си онези три бебета-рицари и да прати и тях, и тези места да летят като пепел по вятъра…

Слезе от седлото на паркинга пред рафинерията и върза коня за задната броня на някаква ръждясала таратайка със странния надпис „ШЕВРОЛЕТ“, едва видим на задния й капак. Тръгна към сградата. Вятърът беше силен, проникваше дори под дебелия му кожух от овча кожа и на два пъти му се наложи да придърпва шапката си до ушите, за да не я отнесе бурята. Като цяло беше много доволен, че не може да се види отстрани — най-вероятно приличаше на скапан фермер.

Мястото обаче изглеждаше идеално, въпреки че… най-точно беше да се каже, че е изоставено. Вятърът виеше тъжно из фабричния комин. Човек никога не би отгатнал, че го наблюдават дванадесет души — докато някой не го гръмне например.

— Хей! — провикна се. — Излезте, трябва да си поприказваме.

Отначало не получи отговор. После Хайрам Куинт от ранчото „Пиано“ и Барки Калахан от „Почивка за пътника“ се спуснаха по съседните дървета. „Боже мили — помисли си Рейнолдс, по-скоро изумен, отколкото развеселен, — тези тук не стават даже за пушечно месо!“

В колана на панталоните на Куинт беше затъкнат стар мускет — Рейнолдс не беше виждал подобно оръжие от години. Помисли си, че ако Куинт е късметлия, когато дръпне спусъка, просто няма да уцели. Ако пък няма късмет, пушкалото ще му гръмне в лицето и ще го ослепи.

— Всичко наред ли е? — попита.

Куинт отвърна с типичните за Меджис дрънканици. Барки го изслуша, после каза:

— Всичко е наред, сай. Казва, че той и хората му започват да губят търпение. — Усмихна се весело и добави: — Ако мозъкът беше от барут, на този тъпак нямаше да му стигне да си взриви даже и носа.

— Можем ли да му се доверим?

Барки сви рамене.

Преминаха през горичката. Там, където Роланд и Сюзан бяха преброили почти тридесет танкера, сега имаше само половин дузина — и единствено два от шестте бяха пълни с петрол. Пазачите бяха насядали по земята или хъркаха с нахлупени на лицата сомбрера. Повечето от тях имаха оръжия, които не изглеждаха по-сигурни от мускета на Куинт.

— Предай на властелина Пърт, че ако момчетата дойдат, това трябва да бъде перфектна засада и хората ще имат само един шанс да си свършат работата както трябва — каза Рейнолдс на Барки.

Барки преведе на Куинт. Куинт на свой ред се ухили, разкривайки кошмарните си почернели и пожълтели криви зъби. Каза нещо, протегна ръце и ги сви в огромни, покрити с белези юмруци, един над друг, сякаш извиваше врата на невидим противник. Когато Барки се помъчи да превежда, Рейнолдс му махна да си затваря устата. Беше схванал само една дума, но тя му стигаше: muerto.

5

Цялата предпразнична седмица Рия беше прекарала пред стъклената топка, втренчена в дълбините й. Беше отделила време да пришие главата на Ермот към тялото му с груби черни конци и сега седеше с разлагащата се змия, омотана около раменете й, гледаше и мечтаеше, без изобщо да забелязва смрадта, която влечугото започна да излъчва. Мъсти на два пъти се приближава, мяукайки от глад, но всеки път Рия го изритваше встрани, без дори да го погледне. Тя самата слабееше все повече и заприличваше на черепите, подредени на полицата до вратата на спалнята й. От време на време задрямваше, все тъй с топката в скута си и вмирисаната змия около врата си, главата й увисваше, острата й брадичка се забиваше в гърдите й, от устните й потичаха лиги — но нито веднъж не заспа както трябва. Имаше твърде много за гледане.

И всичко това беше нейно! През тези дни дори не й се налагаше да прокарва ръце над кълбото, за да разсее розовите мъгли във вътрешността му. Всички случки в Баронството, всички жалки (и не-тъй жалки) престъпленийца, всичките злодейства лежаха като на длан пред нея. Повечето от това, което виждаше, бяха незначителни дреболии — мастурбиращи момчета зяпаха през ключалките в стаите на голите си сестри, съпруги претърсваха джобовете на мъжете си, търсейки скрити пари или тютюн, пианистът Шеб облизваше седалката на стола, на който се беше отпуснала за малко любимата му курва, едно момиче от Сийфронт наплю възглавницата на Кимба Раймър, след като канцлерът го беше ритнал, задето се е забавило да се разкара от пътя му…

Всичко това потвърждаваше мнението й за обществото, което беше загърбила. Понякога неистово се смееше, друг път говореше на хората, които виждаше в стъклената топка — сякаш можеха да я чуят. На третия ден от седмицата преди Жътва Рия престана да ходи и до тоалетната, макар да можеше да носи топката със себе си и там. Под стола й започна да се събира локва урина.

На четвъртия ден Мъсти престана да се приближава до нея.

Рия сънуваше и се загуби в сънищата си, както се беше случвало и на други преди нея — дълбоко потънала в мръсните удоволствия от гледането, изобщо не забеляза как розовата топка отмъкваше останките от нейната душа. Ако го беше усетила, най-вероятно щеше да реши, че сделката е съвсем честна. Виждаше онова, което хората правят тайно, и това беше единственото, което я интересуваше; за него беше почти готова да продаде и живота си.

6

Момчето каза:

— Остави ме да я запаля, мътните да те вземат.

Джонас веднага разпозна гласа му — беше онзи негодник, който размахваше отрязана кучешка опашка след него и крещеше „Ние сме Големи ковчези, досущ като теб!“.

Момчето, на което това очарователно детенце говореше, се беше вкопчило в парчето дроб, което бяха отмъкнали от месарницата. Другият сграбчи ухото му и го изви. Вторият изпищя и изпусна месото. По пръстите му се стичаше тъмна кръв.

— Така е по-добре — каза първото хлапе и вдигна дроба. — Трябва да запомниш кой е шефът.

Намираха се зад хлебарницата на долния пазар. Наблизо се мотаеше пършив пес, привлечен от миризмата на горещ хляб. Беше сляп с едното око. С другото се взираше в тях с гладна надежда.

В суровото месо имаше дупка, от която висеше зеленият фитил на фишек. Под фитила дробът се беше издул като корем на бременна жена. Първото хлапе извади кибритена клечка, захапа я между изгнилите си предни зъби и я запали.

— Няма да стане — обади се другото момче, гърчещо се от надежда и нетърпение.

— Както е отслабнал, ще захапе и още как — уверено каза първият. — Залагам колодата си карти срещу твоята конска опашка.

Третият поумува над думите му и поклати глава. Първият се нацупи.

— Глей ся къв си умен! — каза и запали фитила на бомбичката. — Хей, мършо! — подвикна на кучето. — Искаш ли да гризнеш нещо вкусно? Ей го на.

Хвърли суровия дроб. Изпосталялото куче въобще не се притесни от съскащия фитил, а се хвърли напред, втренчило зрящото си око в първата свястна храна, която виждаше от седмици насам. В мига, в който налапа парчето, бомбичката избухна. Долната челюст на кучето буквално се изпари. В продължение на няколко секунди животното продължи да се полюшва, зяпайки хлапетата със здравото си око, после падна на земята.

— Страхотно! — изкрещя първото момче. — Страхотно я налапа! Весела Жътва за всички нас, а?

— Какво правите тук, негодници? — извика някаква жена. — Я да се махате оттук, гарги такива.

Момчетата побягнаха със смях. Звучеше точно като крясък на гарвани.

7

Кътбърт и Алан поведоха конете си към входа на Айболт. Въпреки че вятърът отнасяше звука на изтъняването в обратна посока, той се вмъкваше в главите им и вибрираше в зъбите им.

— Мразя го! — каза със стиснати челюсти Кътбърт. — Богове, нека да побързаме.

— Аха! — кимна Алан.

Слязоха и завързаха конете за храстите пред входа на каньона. По принцип не беше нужно да ги връзват, но момчетата знаеха, че конете се плашат не по-малко от тях самите от виещия, скърцащ звук на изтъняването. На Кътбърт дори му се струваше, че в съзнанието му воят се превръща в думи, в злобна, зловеща покана: „Ела, Бърт! Обърни гръб на всички тези глупости — барабаните, гордостта, страхът от смъртта, самотата, над която се надсмиваш, защото си способен единствено да се смееш. И момичето, остави и него… Обичаш го, нали? Дори и да не е така, го искаш. Много жалко, че вместо в теб, тя е влюбена в приятеля ти, но ако дойдеш при мен, това скоро ще престане да те притеснява… Тъй че ела-а… Какво чакаш?“

— Какво чакам ли? — промърмори той.

— А?

— Казах „какво чакаме?“ Да свършваме с това и да си обираме крушите.

Свалиха памучните торбички от седлата си. Бяха натъпкали вътре барута от бомбичките, които Шийми им беше донесъл преди два дни. Алан приклекна, извади ножа, запълзя заднешком. С острието изравяше бразда под храстите.

— Прави я по-дълбока — нареди му Кътбърт. — Не искаме вятърът да отвее барута.

Алан го погледна раздразнено.

— Защо не вземеш да го направиш? Просто за да си сигурен, че работата е свършена както трябва?

„От изтъняването е — помисли си Кътбърт. — Действа му и на него.“

— Не, Ал — каза смирено. — Справяш се прекрасно за човек, който хем е сляп, хем му хлопа дъската. Продължавай.

Алан вбесено го стрелна с поглед, след това се ухили и продължи да рови под храстите.

— Ще умреш млад, Бърт.

— И на мен така ми се струва. — Кътбърт също приклекна и запълзя след него. Пълнеше браздата с барут и се опитваше да пренебрегне бръмчащия, подигравателен глас на изтъняването. Най-вероятно барутът нямаше да бъде отвян, не и ако не се извие истинска буря. Но ако завали, храсталаците нямаше да опазят прашеца от влагата. Ако завалеше…

„Не мисли за това! — скара се на себе си. — Това е ка_!_“ Приключиха с прокопаването и запълването на браздите от двете страни на храстите само за десетина минути, но им се струваше, че са работили доста по-дълго. Конете също се бяха притеснили — бяха изопнали юздите, ушите им бяха присвити и очите им се въртяха диво. Кътбърт и Алан ги отвързаха и се метнаха на седлата. Конят на Кътбърт дори се опита да хвърли къч… въпреки че по-скоро сякаш трепереше от ужас.

В далечината яркото слънце хвърляше отблясъци върху стоманените цистерни на танкерите при Висящата скала. Бяха поставени колкото се може по-навътре под варовиковата козирка, но когато слънцето се издигаше високо, а сенките се смаляваха, козирката почти не ги скриваше.

— Просто не мога да повярвам — каза Алан, когато поеха обратно по пътя. — Сигурно си мислят, че сме степи.

Щяха да яздят доста, налагаше се да заобиколят отдалеч и Висящата скала, за да са сигурни, че никой не ги е забелязал.

— Мислят, че сме глупави — обади се Кътбърт. — Но май е едно и също.

Сега, когато Айболт Каньон беше останал зад гърбовете им, той се чувстваше почти главозамаян от облекчение. Нима щяха да се върнат тук след няколко дни? Даже не просто да се върнат, а да се пъхат вътре, да стигнат на броени метри от онази гнусна локва? Не можеше да повярва… и да се накара да престане да мисли за това преди действително да е започнал да вярва.

— Още ездачи се насочват към Висящата скала — отбеляза Алан и посочи назад към горите около каньона. — Виждаш ли ги?

Приличаха на мравки от това разстояние, но Бърт ги различаваше чудесно.

— Сменят пазачите. Най-важното обаче е, че не ни виждат… Не мислиш, че могат, нали?

— Чак тук? Едва ли.

— Всичките ще се съберат там по Жътва, нали? — попита Алан. — Няма смисъл да пречукаме само неколцина.

— Да, мисля, че всички ще бъдат там.

— Джонас и приятелчетата му също, нали?

— Убеден съм.

Приближаваха се към Лошите треви. Вятърът яростно ги блъскаше в лицата и караше очите им да сълзят, но Кътбърт нямаше нищо против. Звукът на изтъняването беше заглъхнал до тънък писък и скоро щеше да изчезне окончателно. В момента това беше достатъчно да го направи щастлив.

— Мислиш ли, че ще се справим, Бърт?

— Бог знае — отвърна Кътбърт. Сети се за браздите с барут под сухите храсталаци и се ухили. — Обаче ще ти кажа нещо. Никога няма да забравят, че поне сме се опитали.

8

В Меджис, както и във всяко друго Баронство в Средния свят, седмицата преди празника беше посветена на политиката. Важните хора се стичаха от всички краища на Баронството, организираха се множество беседи, които да ги подготвят за главното събеседване на жътвения ден. Сюзан трябваше да присъства в ролята на допълнителен свидетел за могъществото на кмета. Олив също беше там. По време на извънредно комичната пантомима, която само жените можеха достойно да оценят, те седяха от двете страни на възрастните фермерки, Сюзан наливаше кафето, а Олив разпределяше сладките — и двете достойно приемаха комплиментите за храната и питиетата, в приготвянето на които нямаха участие.

Сюзан откри, че е почти невъзможно да гледа към усмихнатото, но тъжно лице на Олив. Съпругът й никога нямаше да притежава дъщерята на Пат Делгадо… но сай Торин не го знаеше, а тя не беше в състояние да й каже. Стигаше й само да хвърли един поглед към съпругата на кмета, за да се сети какво й беше казал Роланд онзи ден на Ската: „За секунда ми заприлича на майка ми!“. Точно в това беше нейният проблем — Олив Торин не беше ничия майка. Това беше причината, довела на първо място до създаването на неловкото положение.

Имаше нещо важно, което Сюзан непременно трябваше да свърши, но с всичките тези гости в къщата на кмета, успя да се измъкне едва три дни преди Жътва. Най-сетне, след последната беседа, свали розовата рокля с апликацията (о, колко я мразеше, колко ги мразеше всичките!) и навлече джинсите, дебелата си фланела и кожуха. Нямаше време да си заплита косата, защото трябваше да се върне за чая на кмета, но Мария я пристегна добре. Сетне се изплъзна от къщата, която скоро щеше да напусне завинаги.

Това, което й трябваше, се намираше в задната стая на конюшнята, която баща й беше използвал като канцелария — но тя първо се промъкна в къщата и чу точно онова, което се надяваше: лекото, прилично на свирукане хъркане на леля й. Великолепно.

Сюзан си отряза филия хляб, намаза я с мед и я взе със себе си, опитвайки се да я опази колкото се може по-добре от облаците прах, които вятърът разнасяше из двора. Плашилото на леля й беше застанало на пост в градината.

Пъхна се в изпълнените със сладко ухание сенки на сайванта. Пайлън и Фелиша изцвилиха за поздрав и тя раздели помежду им остатъците от хляба. Изглеждаха много доволни да получат по някой залък. Тя обърна повече внимание на Фелиша, която скоро щеше да изостави.

От смъртта на баща си насам беше избягвала да влиза в канцеларията — страхуваше се от болката, която изпита, щом вдигна резето и пристъпи вътре. Тесните прозорци бяха покрити с паяжини, но през тях все още проникваше достатъчно ярка есенна светлина, така че успя да види лулата в пепелника — червената, неговата любима, която той наричаше „лула за мислене“ — и парчето кожа, преметнато през облегалката на креслото му. Вероятно беше имал намерение да го обработва, оставил го беше настрани с намерение да го завърши на другия ден… а след това змията беше изникнала под копитата на Фоум и друг ден не беше настъпил. Не и за Пат Делгадо.

— О, тате… — прошепна тя тъжно. — Колко ми липсваш!

Отиде до бюрото и прокара пръсти по повърхността му, чертаейки пътечки в праха. Седна в креслото и се вслуша в скърцането — точно така беше скърцало под баща й всеки път… и с това чашата преля. В продължение на повече от пет минути тя просто си седеше там и плачеше, търкайки очите си с юмруци, сякаш беше дете. Само че сега, разбира се, Големият Пат нямаше да изникне отнякъде, да се наведе над нея и да я развесели, да я вдигне на ръце и да целува онова чувствително местенце под брадичката й (особено чувствително за острите му мустачки например) докато плачът й се превърне в кикот. Времето беше като отражение във водата и този път това беше отражението на баща й.

Сълзите й постепенно секнаха. Издърпа чекмеджетата на бюрото. Намери още лули (повечето неизползваеми заради надъвканите си мундщуци), шапка, една от собствените си кукли (Пат явно така и не се беше наканил да залепи счупената й ръка), пера за перодръжки, малка манерка — празна, но все още ухаеща на уиски… На дъното на най-долното чекмедже откри единственото интересно нещо — шпори. На едната колелцето във форма на звездичка се беше запазило, на другата беше счупено. Почти беше убедена, че бяха шпорите, които беше носил в деня на смъртта си.

„Ако татко беше тук…“ — беше казала тя онзи ден на Ската.

„Но го няма — беше й отвърнал Роланд. — Той е мъртъв.“

Шпори със счупено колелце.

Стисна го в ръка. Представи си как Оушън Фоум се вдига на задни крака, хвърля баща й (едната шпора се закача за стремето, колелцето се чупи), препъва се и пада върху тялото му. Виждаше всичко съвсем ясно, но не забелязваше змията, за която Фран Ленгил й беше разказал. Изобщо не я виждаше.

Върна шпорите на мястото им, изправи се и огледа полиците от дясната страна на бюрото, поставени така, че да са под ръка на сръчния Пат Делгадо. Там бяха подредени подвързаните с кожа тефтери, безценна колекция в общество, което е забравило как се прави хартия. Баща й беше изпълнявал длъжността на главен коняр в Баронството в продължение на повече от тридесет години и тук се намираха счетоводните му книги, доказателство за добре вършената работа.

Сюзан свали последната и я прелисти. Сладка болка изпълни сърцето й, когато видя познатите бащини писания с ъгловат почерк.

Родени от ХЕНРИЕТА (2) жребчета — нормални.

Мъртвородено от ДЕЛИЯ — МУТАНТ.

Родено от ЙОЛАНДА — ЧИСТОКРЪВЕН ЖРЕБЕЦ.

След всяка записка имаше дата. Толкова акуратен е бил. Толкова умен. Толкова…

Тя внезапно спря, разбрала, че току-що е намерила онова, което беше търсила, без дори да има ясна представа какво точно прави тук. Последните страници от счетоводния бележник бяха откъснати.

Кой би направил подобно нещо? Не и баща й; беше самоук, но ценеше хартията повече от скъпоценности и злато.

И защо бяха откъснати страниците?

Струваше й се, че знае отговора: разбира се, заради конете. Фермерите — Ленгил, Кройдън, Ренфрю — лъжеха за родословието и произхода на животните си. Същото правеше и Хенри Уъртнър, който беше наследил поста на баща й.

Ако татко беше тук…

Но не е. Той е мъртъв!

Беше казала на Роланд, че Фран Ленгил едва ли ще лъже за обстоятелствата около смъртта на баща й… Но сега би повярвала и на това.

Бог да й е на помощ, вече вярваше!

— Какво правиш тук?

Тя тихичко изпищя, изтърва книгата и се обърна. Кордилия беше застанала пред нея в един от мръсните си черни пеньоари. Най-горните три копчета бяха разкопчани и Сюзан виждаше ключиците на леля си, които стърчаха от бялата й нощница. Достатъчно беше да забележи тези стърчащи кости, за да осъзнае колко е отслабнала лелята през последните три месеца. На страната й, като белег от плесница, се виждаше червен отпечатък от възглавницата. Очите й трескаво блестяха в тъмните си орбити, обградени от подпухнала плът.

— Лельо Корд! Стресна ме! Ти…

— Какво правиш тук? — повтори Кордилия.

Сюзан се наведе и вдигна книгата.

— Дойдох да си спомня за татко! — каза и сложи книгата обратно на полицата. Кой ли беше откъснал страниците? Ленгил? Раймър? Съмняваше се. Помисли си, че най-вероятно го беше направила жената, която сега стоеше пред нея. Може би дори срещу нещо толкова незначително като късче червено злато. „Ако не те питат, няма защо да отговаряш и всичко ще е наред“ — сигурно си е мислела тя, докато е слагала монетата в касичката си, след като я е захапала, за да се увери, че действително е от злато.

— Да си го спомниш? Трябва да му искаш прошка, тъй си е. Защото си забравила лицето му, ето какво си направила. Много жалко, че си го забравила, Сю.

Девойката само я погледна.

— Била ли си с него днес? — попита с остър, писклив глас Кордилия. Започна да потрива червения белег на бузата си. Състоянието й непрекъснато се беше влошавало, осъзна Сюзан, но процесът беше станал ясно забележим, откакто бяха тръгнали слуховете за Корал Торин и Джонас.

— Била ли си с Диърборн? Мокра ли си още там долу от него? Дай да проверя!

Леля й се плъзна напред — приличаше на призрак в черната си разгърдена дреха — и Сюзан рязко я отблъсна. В страха и отвращението си я удари силно. Кордилия се блъсна в стената под покрития с паяжина прозорец.

— Ти трябва да искаш прошка! — извика девойката. — Да говориш по този начин на дъщеря му, тук! На неговото място! — Погледна за миг към полицата с бележници и отново се обърна към леля си. Ужасеният пресметлив поглед на Кордилия Делгадо й каза всичко, което искаше да научи. Не беше замесена в убийството на брат си, но знаеше нещо.

— Ти, невярна мръснице — прошепна Кордилия.

— Знаеш ли — каза й Сюзан, — вярна бях.

И наистина беше така. Сякаш от раменете й падна товар. Тръгна към вратата и на прага се обърна към леля си:

— Това беше последната ми нощ тук. И нямам намерение повече да слушам глупости. Нито пък да те гледам в състоянието, в което си. Боли ме сърцето. Обичала съм те от малка, от времето, когато правеше всичко възможно да заместиш майка ми! Не убивай остатъците от тази обич.

Кордилия закри лицето си с длани, сякаш за нея беше мъчение да гледа към Сюзан.

— Махай се оттук тогава! — изпищя. — Върни се в Сийфронт или където там искаш да се въргаляш с онова момче! Ще съм доволна никога повече не видя гнусното ти лице!

Сюзан изведе Пайлън от бокса му. Когато излязоха на двора, плачеше толкова силно, че едва се качи на седлото. Но въпреки всичко успя да го яхне и не би могла да отрече, че изпитва не само болка, но и облекчение. Когато стигна до Хай Стрийт и пришпори коня в галоп, не погледна назад.

9

През малките часове на следващата нощ Олив Торин се промъкна от стаята, където спеше сега, до онази, която почти четиридесет години беше делила със съпруга си. Подът беше леден под босите й крака и когато стигна до леглото, тя цялата трепереше… но причината за това не беше само студът. Легна до разплутия, хъркащ мъж с нощна шапчица и когато той се отдръпна от нея (коленете и гръбнакът му изпукаха шумно, докато се местеше), тя се притисна към него и го прегърна здраво. В прегръдката й нямаше страст, искаше само да се възползва от топлината му. Гръдният му кош — познат й не по-зле от нейните собствени гърди — се надигаше и спадаше под дланите й. Тя постепенно започна да се успокоява. Мъжът й изсумтя и тя се ужаси, че ще се събуди и ще я открие в леглото си — за пръв път от Бог знае колко години.

„Хайде, събуди се, де! — помисли си. — Хайде!“ Нямаше смелост да го разбуди сама — беше изчерпала куража си докато идваше насам… пътешествието през мрака беше предизвикано от един от най-лошите кошмари, които беше сънувала — но ако той се събудеше, щеше да приеме това като добър знак и да му разкаже, че е сънувала някаква огромна птица, жестока златоока Рух, която се носи над Баронството и от крилете й капе кръв.

„Където и да падне сянката й, има кръв — би му казала, — а сянката й се спуска навсякъде! Тя е върху Баронството, от Хамбри та чак до Айболт. И вятърът разнася дим от голям пожар… Дотичах да ти го съобщя, но и ти беше умрял в кабинета си, в креслото до камината — с извадени очи и череп в скута…“

Но вместо да се събуди, в съня си той я хвана за ръка, както беше правил преди да започне да се заглежда по млади момиченца — дори в сервитьорките, мътните го взели — и Олив реши, че просто ще си полежи до него и ще го остави да й държи ръката. Искаше поне за малко да се почувства както преди, когато помежду им всичко беше наред.

Дори задряма за малко. Когато се събуди, първите сивкави лъчи на зората се промъкваха през прозореца. Той беше пуснал ръката й — всъщност се беше отдръпнал чак в другия край на леглото, колкото се може по-далеч от нея. Нямаше да е хубаво да се събуди и да я види тук, реши тя сега, когато кошмарът се беше заличил от съзнанието й. Отметна завивките, спусна крака на пода и отново го погледна. Шапчицата му се беше смъкнала настрани. Намести я, ръцете й погладиха плата и костеливото чело отдолу. Той пак изсумтя. Олив го изчака да се успокои и стана. Промъкна се в стаята си тиха като призрак.

10

Два дни преди Жътва в Зеленото сърце отвориха първите сергии. Хората прииждаха да изпробват късмета си на колелото, на събори-бутилката или на улучи-коша. Имаше и омнибус с пони — каручка, пълна с развеселени деца, която кончето теглеше по разположени във форма на осмица тесни релси.

— Чарли ли беше името на понито? — попита Еди Дийн.

— Мисля, че не! — отвърна Роланд. — Това име започва по сходен начин с една извънредно неприятна дума от Свещения език.

— Каква е думата? — полюбопитства Джейк.

— Тази — поясни Стрелецът, — която означава смърт.

Рой Дипейп проследи как понито обикаля по маршрута си няколко пъти и с носталгия си спомни как се беше возил в такива каручки като малък. Разбира се, в повечето случаи те бяха крадени.

След като се наслади докрай на гледката, влезе в канцеларията на шерифа. Завари там Херк Авери, Дейв и Франк Клейпуул. Занимаваха се с почистването на странен асортимент от налудничави оръжия. Авери му кимна и се върна към работата си. Имаше нещо необичайно в него и след секунда или две Рой осъзна, че шерифът не си похапва. За пръв път влизаше тук и не виждаше чиния с храна някъде наблизо.

— Всичко готово ли е за утре? — попита.

Авери му хвърли полу-притеснен, полу-развеселен поглед.

— Що за въпроси задаваш, по дяволите?

— Тези, които Джонас ме е изпратил да те питам — каза Дипейп и от този отговор кривата, нервна усмивка на Авери помръкна.

— Ами, готови сме. — Шерифът махна с тлъстата си ръка към оръжията. — Не виждаш ли, че сме?

Дипейп би могъл да му цитира старата поговорка, че доказателство за качеството на тортата е това, че е била изядена, но не виждаше смисъл да го прави. Всичко щеше да е наред, ако трите хлапета се окажеха толкова тъпи, колкото Джонас смяташе, че са; ако ли не бяха, най-вероятно щяха да изрежат всичката сланина от телесата на Херк Авери и да натъпчат с нея най-близката глутница вълци. За Рой Дипейп нямаше голямо значение какво точно ще се случи.

— Джонас ме помоли да ти напомня за „по-рано“-то!

— Добре де, ще бъдем там по-раничко — съгласи се Авери. — Тези двамата и още шестима свестни мъже. Фран Ленгил също иска да дойде, а той има картечница. — В гласа му прозвуча искрена гордост, когато му съобщи последното, сякаш той самият беше изобретил картечницата. — Ами ти, гробарю? — Погледна лукаво към Дипейп. — Искаш ли да дойдеш с нас? За нула време те правя заместник!

— Имам си друга задача. Рейнолдс също — ухили се Дипейп. — Има предостатъчно работа за всички, шерифе. В крайна сметка, Жътва е.

11

Този следобед Сюзан и Роланд се срещнаха в колибата сред Лошите треви. Тя му разказа за бележника с откъснатите страници, а той й показа какво е оставил в северния ъгъл на хижата, скрито под купчина мухлясали кожи.

Девойката първо погледна към нещата, после към него очите й бяха ужасени.

— Какво не е наред? Какво мислиш, че не е наред?

Той поклати глава. Всичко си беше както трябва… поне доколкото можеше да прецени. Въпреки това беше почувствал необходимост да направи това, което беше сторил. Не беше като докосването… бе само предчувствие.

— Мисля, че всичко е наред — или поне дотолкова, доколкото срещу всеки един от нас ще се изправят по петдесетима от тях. Единствената ни възможност е да ги изненадаме. Не искаш да ни провалиш, нали? Няма да хукнеш при Ленгил, размахала победоносно тефтера.

Тя поклати глава. Ако Ленгил беше направил онова, което тя подозираше, щеше да си получи заслуженото след два дни. Щеше да има жътва, нали така? Богата жътва. Но това тук… то я плашеше и тя си го призна.

— Чуй ме! — Роланд обгърна лицето й с длани и я погледна в очите. — Опитвам се да бъда предвидлив. Ако нещата тръгнат на зле — а това може да се случи, — вие почти сигурно ще успеете да се измъкнете. Ти и Шийми. Ако се случи така, Сюзан, то вие — ти — трябва да дойдете тук и да вземете револверите ми. Занеси ги в Гилеад. Намери баща ми. Той ще разбере, че казвате истината, когато му ги покажеш. Разкажи му какво се е случило. Това е всичко…

— Ако ти се случи нещастие, няма да мога да направя нищо друго, освен да умра.

Дланите му все още обгръщаха лицето й. Сега той разтърси леко главата й.

— Няма да умреш! — Гласът му беше студен, а в очите му нямаше страх — само благоговение.

— Не бива да умираш, без да си изпълнила поръчението ми. Обещай ми.

— Аз… Кълна се, Роланд. Ще го направя!

— Кажи ми какво обещаваш.

— Ще дойда тук. Ще взема револверите ти. Ще ги занеса ма баща ти. Ще му разкажа всичко.

Той кимна и я пусна Върху страните й бяха отпечатани следи от дланите му.

— Изплаши ме — каза девойката и поклати глава. Не беше само това. — Плашиш ме!

— Не мога да се променя.

— Не бих и искала! — Тя го целуна — първо по лявата буза, след това по дясната, след това и по устата. Пъхна ръце в панталоните му и го погъделичка по слабините. Мъжествеността му се стегна и изду под пръстите й.

— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — каза тя, покривайки лицето му с целувки. — Изпълни ми най-силното желание от всички.

По-късно се излежаваха на мечата кожа, която Роланд беше донесъл, и слушаха как вятърът шумоли в тревата.

— Обичам този звук! — прошепна Сюзан. — Представям си, че летя с вятъра… Отивам там, накъдето се носи той, и виждам онова, което той вижда.

— Тази година, ако ка ни позволи, ще летиш.

— О, да! И то заедно с теб! — Тя се обърна към него и се подпря на лакът. През продънения покрив проникваше лъч и слънчевите зайчета подскачаха по лицето й.

— Роланд, обичам те! — Девойката го целуна… после се разплака.

Той я прегърна.

— Какво ти става? Сю, какво те притеснява?

— Не знам — каза тя и се разплака още по-силно. — Единственото, което знам, е, че върху сърцето ми е паднала сянка. — Погледна го, по страните й се стичаха сълзи. — Няма да ме изоставиш, нали, скъпи? Няма да си тръгнеш без Сю, нали?

— Да, миличка.

— Дадох ти всичко, което имах. Девствеността беше последното ми богатство.

— Никога няма да те изоставя! — заяви, но по гърба му полазиха студени тръпки, макар че лежеше на топлата меча кожа, а вятърът отвън — толкова приятен преди секунда — сега звучеше като воя на звяр.

— Никога няма да те изоставя, кълна се! — повтори Роланд.

— Въпреки това ме е страх. Толкова съм изплашена…

— Не бой се — каза той тихо и нежно… и едва потисна всички неподходящи думи, които напираха от устата му.

Ще си тръгнем, Сюзан — не вдругиден, на Жътва, а сега, в този момент! Облечи се и ще се надбягваме с вятъра, ще яздим на юг и никога няма да погледнем назад… Ние ще бъдем…

… преследвани. Точно това щеше да им се случи. Преследвани от лицата на Алан и Кътбърт; както и от лицата на всички онези, които ще умрат в планините Шавед, избити от древни оръжия, които е трябвало да бъдат оставени в криптите. Преследвани най-вече от лицата на бащите им — през целия им живот. Дори Южният полюс не би бил достатъчно далеч, за да избягат от тези лица. Роланд продължи:

— Вдругиден трябва да се престориш на болна. — Бяха преповтаряли всичко това и преди, но в момента, както беше изплашен незнайно от какво, това беше единственото, което му идваше на ум. — Отиваш в стаята си, след това излизаш както онази нощ, когато се срещнахме на гробището. Криеш се известно време. Когато стане три часа, идваш тук и поглеждаш под кожите в онзи ъгъл. Ако револверите ги няма — а тях няма да ги има, кълна се, — значи всичко е наред. Тръгваш да ни посрещнеш. Отиваш в каньона, на онова място, за което ти разказах. Ние ще…

— Добре де, всичко това го знам наизуст, но нещо не е наред. — Тя погледна към него и докосна скулата му. — Страх ме е за нас двамата и дори не знам защо.

— Всичко ще бъде наред! — каза той. — Ка…

— Не ми говори за ка! — извика Сюзан. — Моля те, недей! „Ка е като вятъра — казваше баща ми, — взима каквото й трябва и не я е грижа за никого!“ Злобната стара ка, само колко я мразя!

— Сюзан…

— Не, не говори повече! — Тя се отпусна и отхвърли мечата кожа надолу към коленете си. Много по-велики мъже от Харт Торин биха дали цели кралства, за да обладаят тялото й. Слънчеви зайчета танцуваха по голата й кожа като капки дъжд. Протегна ръце към Роланд. Никога не му се беше струвала толкова красива с разпиляна около главата й коса и това странно изражение. По-късно щеше да си каже: „Тя знаеше. Нещо дълбоко в нея знаеше!“

— Няма да говорим повече — заяви тя. — Приключихме с това. Ако ме обичаш, люби ме.

И Роланд я облада за последен път. Телата им бяха споени едно за друго, а навън вятърът се носеше на запад като приливна вълна.

12

Тази вечер, когато ухиленият Демон изгря на небето, Кордилия напусна къщата си и бавно прекоси градината, шляпайки през купчините листа, които беше събрала следобеда. Носеше вързоп с дрехи. Хвърли ги под кола, на който беше набучено плашилото, и погледна към изгряващата луна — познатото намигащо око, вампирската усмивка. Сребриста като кост беше тази луна, бяло цвете, закичено на виолетовото небе.

Хилеше се на Кордилия — Кордилия й се ухили в отговор. Накрая, като че се пробуждаше от транс, пристъпи напред и смъкна плашилото от кола. Главата му се килна към рамото като на пияница, който се опитва да танцува. Червените му ръце се люлееха.

Тя смъкна дрехите му и оголи покритото с бучки получовешко тяло, навлечено с дългите гащи на мъртвия й брат. Вдигна един от предметите, които беше донесла от къщата, и го огледа на лунната светлина. Червена копринена блуза за езда, един от подаръците на кмета Торин за госпожица Колко Съм Млада и Хубава. Една от онези, които малката не искаше да носи. Курвенски дрехи, както ги наричаше. Тогава каква беше Кордилия Делгадо, която се беше грижила за малката дори след като твърдоглавият й баща реши, че трябва да се противопостави на хора като Фран Ленгил и Джон Кройдън? Съдържателка на бордей, предположи тя.

Тази мисъл й напомни за Елдред Джонас и Корал Торин, голи и разгорещени, докато в кръчмата пианистът свиреше „Червено буги“, и тя изскимтя като куче.

Нахлузи червената блуза на плашилото. Дойде ред на една от полите на Сюзан. След полата — пантофки. Накрая смени сомбрерото с една от любимите пролетни шапки на малката.

Готово! Плашилото сега беше курвичка.

— Пипнах те на местопрестъплението, хубавице! — прошепна Кордилия. — Знам за греха ти. О, да, знам. Не съм вчерашна, я.

Изнесе плашилото от градината и го сложи върху купчина листа пред къщата. Грабна шепа листа и ги напъха в деколтето на блузата. Оформи добре закръглени гърди. След като приключи, извади кибрит от джоба си и драсна една клечка.

Вятърът спря за малко, сякаш искаше да й помогне. Кордилия допря клечката до сухите листа. Скоро цялата купчина пламна. Тя грабна плашилото и застана с него пред огъня. Не чуваше трясъка на бомбичките откъм града, нито оркестъра, свирещ на Долния пазар, не забеляза дори понесеното от вятъра горящо листо, което се завъртя около главата й и се опита да й подпали косата. Очите й бяха широко отворени и празни.

Когато огънят се разгоря добре, тя пристъпи към ръба на кладата и хвърли плашилото върху нея. Пламъците се издигнаха като оранжеви цветя; искри и овъглени листа се понесоха към небето в спирален вихър.

— Тъй да бъде — изкрещя Кордилия, червената светлина превръщаше сълзите по лицето й в капки кръв. — Чарю трий!

Чучелото с дрехите на Сюзан се запали, лицето му се топеше, червените ръце пламтяха, бялото му лице почерня. Шапката също пламна, най-сетне избухна и самата глава.

Кордилия стоеше и гледаше, а юмруците й се свиваха и разпускаха. Не я беше грижа за искрите, които се сипеха по нея, нито пък за огнените листа, които се носеха към къщата. Ако сградата се беше запалила, вероятно и на това нямаше да обърне внимание.

Взираше се в огъня, докато от плашилото не остана нищо, освен пепел върху жаравата. Едва тогава, бавно като робот, тя се върна в дома си, легна на дивана и потъна в мъртвешки сън.

13

Беше три и половина сутринта в деня преди Жътва и Станли Руиз си помисли, че най-сетне е приключил за тази нощ. Последната песен беше заглъхнала преди около двадесет минути — Шеб беше издържал близо час, но сега се беше проснал с лице на пода и хъркаше юнашки. Сай Торин се беше качила в стаята си, а Големите ковчези никакви не се виждаха. Станли си мислеше, че тази вечер са отишли в Сийфронт. Мислеше си също, че при тях можеше да се намери някаква работа и за него, но не беше сигурен. Погледна нагоре към стъклените очи на Двуглавия.

— Не искам и да знам, стари приятелю — каза му той. — Единственото, за което копнея, са осем-девет часа сън — утре ще е истински ад и няма да си тръгнат до зори. Тъй че…

Протяжен писък се чу някъде иззад сградата. Станли се хвърли назад и се блъсна в бара. Шеб вдигна глава и промърмори:

— Квостаа? — после пак се пльосна на пода.

Станли нямаше никакво желание да проучва източника на писъка. Звучеше му като гласа на старата кучка Пети Ръчката.

— Ще ми се да изритам дъртия ти торбест задник от този град — промърмори и се наведе да погледне под бара. Там държеше две здрави тояги, Кротягата и Убиеца. Кротягата беше от гладко обгорено дърво, с гаранция да зашемети за около два часа всеки, който бъде цапнат по разгорещената тиква.

Станли се поколеба и взе другата тояга. Беше по-къса от Кротягата и по-широка към върха. Единият й край беше обкован с гвоздеи.

Станли заобиколи бара и прекоси сумрачния склад с наредени покрай стените бъчонки ябълкова ракия и уиски. Най-отзад имаше врата, която водеше към задния двор; Приближи се до нея, пое си дълбоко дъх и я отключи. Очакваше Пети да изпищи поне още веднъж, но нищо не се случи. Чуваше се само вятърът.

„Може да съм имал късмет и да са я убили!“ — помисли си Станли. Отвори вратата, отстъпи назад и вдигна тоягата.

Пети не беше мъртва. Облечената в мръсна поличка проститутка стоеше на пътеката към задната стаичка, с ръце на гърдите, а сбръчканата й като на пуйка шия потръпваше. Зяпаше към небето.

— Какво има? — попита Станли и се затича към нея. — Направо ми скъси живота с десет години, тъй си е!

— Луната, Станли — прошепна тя. — Виж луната, дявол те взел!

Той погледна нагоре и това, което видя, накара сърцето му да подскочи, но се опита да говори разумно и спокойно:

— Хайде сега, Пети, това е само прах, нищо повече. Успокой се, мила, нали знаеш колко е силен вятърът напоследък, пък и нямаше дъжд да отмие прахта… това е само прах, нищо друго.

Но не приличаше на облаци прах.

— Знам какво виждам — прошепна Пети.

Над тях Демонската луна се хилеше и им намигаше през кървавата си маска.

1

Докато барманът и проститутката зяпаха към кървавата луна, Кимба Раймър се събуди с кихавица.

„Мътните го взели, настинал съм по Жътва — помисли си той, — точно когато трябва да съм на открито през следващите два дни и дано имам късмет да не се обърне на…“

Нещо погъделичка крайчеца на носа му и той отново кихна. Кихавицата прозвуча като изстрел от малокалибрен револвер.

— Кой е там? — изкрещя той.

Никакъв отговор.

Раймър внезапно си представи птица, някакво гнусно пиле с лош характер, което се е вмъкнало тук по светло и сега кръжи в мрака и се тика в лицето му. Настръхна целият — птички, бръмбарчета, прилепи, мразеше ги всичките — и скочи толкова енергично, че едва не си удари главата в тавана.

Докато придърпваше газената лампа, гъделичкането се повтори. Този път беше върху бузата му. Раймър изпищя и се сви сред възглавниците, притискайки лампата към гърдите си. Завъртя колелцето, вслуша се в съскането на газта и натисна огнивото. Лампата светна и в кръгчето бледа светлина той видя не някаква кошмарна птичка, а Клей Рейнолдс, който седеше на единия край на леглото. Държеше перо, с което допреди малко беше гъделичкал канцлера на Меджис. Другата му ръка беше скрита под палтото, което беше преметнал на коленете си.

Рейнолдс беше намразил Раймър още от първата им среща в гората — същата гора отвъд Айболт Каньон, където пратеникът на Фарсън Латиго беше разквартирувал сега войниците си. В една бурна нощ Клей и другите Големи ковчези бяха попаднали на полянката, където Раймър, Ленгил и Кройдън седяха край малък огън. Палтото на Рейнолдс се вееше около него.

— Сай Манто! — го беше нарекъл Раймър и останалите двама се засмяха. Беше безобидна шега, но на Рейнолдс не му се стори духовита. В някои от страните, през които беше пътувал, manto не означаваше само „палто“, а „слабак“ или „пияница“. Освен всичко друго, беше и жаргонна дума за хомосексуалист. На Рейнолдс така и не му мина през ума, че Раймър (и другите чукундури, които се хилеха на циничния му хумор) не знаеха тези подробности. Важното беше, че му се подиграват — а ако можеше да накара някой подигравчия да си плати, непременно си разчистваше сметките с него.

За Кимба Раймър беше настъпил денят за разплата.

— Рейнолдс? Какво правиш тук? Как влезе в…

— Нещо бъркаш имената — отвърна седналият на ръба на леглото мъж. — Тук няма никакъв Рейнолдс. Измъкна ръка изпод палтото си. В нея стискаше добре наточен нож. Беше го купил от Долния пазар с точно тази цел наум. Сега го вдигна и заби дългото острие в гърдите на Раймър. То потъна чак до дръжката и го прикова като набоден с карфица бръмбар. „Креватна буболечка!“ — помисли си Рейнолдс.

Лампата се изплъзна от ръката на Раймър и падна на килимчето, но не се счупи. На съседната стена се полюшваше треперещата сянка на Кимба Раймър. Сянката на другия мъж се спусна над нея като гладен лешояд.

Рейнолдс вдигна ръката, с която беше държал ножа. Обърна я така, че пред очите на Раймър да попадне малкият син ковчег, татуиран между палеца и показалеца му. Искаше това да е последното нещо, което врагът му ще види на този свят.

— Хайде да те чуя сега да ми се подиграваш — процеди през зъби Рейнолдс и се усмихна. — Хайде де!

2

Кметът Торин се събуди малко преди пет. Беше сънувал ужасен кошмар. В него една птица с розови очи бавно летеше над Баронството. Където и да паднеше сянката й, тревата пожълтяваше, листата падаха от дърветата и житото изтикаше. Сянката превръщаше зеленото му прекрасно Баронство в пустиня. „Може Баронството да е мое, но и птицата, е моя — помисли си той точно преди да се събуди, свит на топка в единия край на леглото си. — Моята птица, аз я доведох тук, аз я пуснах от клетката!“

Знаеше, че няма да заспи отново тази нощ. Наля си чаша вода, изгълта я жадно и отиде в кабинета си, като с отсъстващо изражение измъкна нощницата си измежду бузите на костеливия си стар задник, докато вървеше. Пискюлът на нощната му шапчица се люлееше между раменете му, а коленете му пукаха на всяка стъпка.

Колкото до чувството за вина, което олицетворяваше сънят му… е, каквото е писано, това ще стане. Джонас и приятелите му скоро ще получат онова, за което бяха дошли (и така любезно си бяха платили) и след два дни щяха да си отидат. Махни се оттук, птицо с розови очи и смъртоносна сянка, разкарай се натам, откъдето си дошла и вземи със себе си глупаците от Големия ковчег! Лениво си помисли, че докато посреща Края на годината, ще е твърде зает, за да умува за тези неща. Или пък да сънува такива сънища.

Освен това сънищата без видими знаци си оставаха само сънища, не предсказания.

Видим знак можеха да бъдат ботушите зад завесите в кабинета — показваха се само носовете им, — но Торин никога не поглеждаше в тази посока. Погледът му се беше залепил за бутилката, поставена до любимото му кресло. Да си пийва по чашка в пет сутринта не му беше навик, но една нямаше да му навреди. Беше сънувал ужасен кошмар, за Бога, и освен това…

— Утре е Жътва! — каза и седна в креслото край камината. — Човек може да глътне една-две чашки в чест на празника.

Наля си — последното питие, което изобщо щеше да вкуси — и се закашля, когато то загря стомаха му и топлината се плъзна нагоре по гърлото му. Така беше много по-добре, наистина. Никакви гигантски птици, никакви унищожител на сенки… Протегна ръце, сплете костеливите си пръсти и предизвикателно изпука с тях.

— Мразя, когато правиш така, ръждива панто — изрече някой в лявото му ухо.

Торин подскочи. Сърцето му направи лупинг в гърдите му. Празната чаша се изплъзна от пръстите му и тук нямаше килимче да омекоти падането, така че тя се разби в земята.

Преди да успее да изкрещи. Рой Дипейп смъкна величествената му нощна шапчица, сграбчи останките от величествените му коси и изви величествената му глава назад. Ножът, който стискаше с другата си ръка, беше доста по-малък от този на Рейнолдс, но съвсем ефикасно преряза гърлото на стареца. Червена кръв плисна в сумрачната стая. Дипейп пусна косата на Торин, върна се при завесата, зад която се беше крил допреди малко, и вдигна нещо от пода. Беше талисманът на Кътбърт. Занесе го до креслото и го пусна в скута на умиращия кмет.

— Птицата… — изгъргори с пълната си с кръв уста Торин.

— Птицата!

— Аха, дърто магаре, много мъдро, че споменаваш за това сега, бих казал. — Дипейп отново изтегли главата му назад и му избоде очите с два бързи удара на ножа. Едното падна в угасналата камина. Другото се стече по стената. Десният крак на Торин потрепери за последно и застина.

Имаше още нещо за свършване.

Дипейп се огледа, видя нощната шапчица на кмета и реши, че пискюлът на върха й ще му свърши работа. Вдигна я, топна я в локвата кръв, която се беше образувала на коленете на кмета и нарисува на стената сигулата на Добрия човек.

— Добре… — промърмори и се отдръпна. — Ако това не ги довърши, нищо на земята няма да успее.

Така си беше. Единственият въпрос, на който не можеше да бъде отговорено засега беше дали ка-тетът на Роланд може да бъде заловен жив.

3

Джонас беше обяснил на Фран Ленгил точно къде да разположи хората си — двама вътре в конюшнята и още шестима отвън, от които трима трябваше да се скрият зад купчина ръждясали железарии, двама — в изгорелите руини на къщата и един — Дейв Холис — да се покатери на покрива. Ленгил беше доволен, че постовите му взеха тази работа на сериозно. Ставаше дума само за някакви си хлапета, наистина, но поне в едно отношение момчетата имаха предимство пред Големите Ковчези…

Шериф Авери си въобразяваше, че е начело на отряда, докато не се приближиха достатъчно до Бар Кей. След това Ленгил, с картечницата през рамо (и гордо изправен на седлото, сякаш беше на двадесет години) пое командването. Авери, който се беше притеснил и задъхал, изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото разочарован.

— Ще ви обясня къде ни е наредено да отидем и ще го направим както ми е казано, защото планът е добър и нямам намерение да го провалям — каза на хората си Ленгил. В мрака лицата им приличаха на неясни розови петна. — Ще добавя само едно, което ми се струва правилно. Те не ни трябват непременно живи, но е ще е по-добре да ги пленим — Баронството ще плати добре за тях… и по този начин ще платят и за всичко друго, което правим. Ще си разчистят сметките, ако така повече ви харесва. Тъй че ви казвам: ако се наложи да стреляте, стреляйте! Но живи ще ви одера, ако убиете някого от тях без нужда. Схванахте ли?

Не последва отговор. Но май че го бяха разбрали.

— Добре — каза Ленгил. — Давам ви една минута да си проверите снаряжението и потегляме. И нито звук оттук нататък! — Лицето му беше застинало в каменно изражение.

4

Роланд, Кътбърт и Алан излязоха от землянката в шест и четвърт сутринта и застанаха на входа. Алан си допиваше кафето. Кътбърт се прозяваше и се протягаше. Роланд си закопча ризата и погледна на югозапад, към Лошите треви. Вместо за засадата си мислеше за Сюзан. За сълзите й. „Мръсната стара ка, колко я мразя“ — беше казала тя.

Инстинктът не му подсказваше нищо; докосването на Алан, чрез което бяха усетили Джонас в деня, когато уби гълъбите им, не се обаждаше. Що се отнася до Кътбърт…

— Още един спокоен ден — провъзгласи той към порозовяващото небе. — Още един благ ден. Още един ден тишина, нарушавана само от любовни въздишки и тропот на конски копита…

— Още един ден с твоите глупости — промърмори Алан. — Хайде!

Преминаха през дворчето, без въобще да усетят осемте чифта очи, които ги наблюдаваха. Влязоха в конюшнята, без да забележат двамината скрити край вратата — единият беше залегнал под старата орана, а другият се беше заровил в купчина сено, и двамата с готови за стрелба оръжия.

Само Ръшър беше усетил нещо нередно. Пристъпваше от крак на крак, очите му нервно шареха насам-натам и когато Роланд го изведе от бокса, се дръпна назад.

— Кротко, момче! — каза младежът и се огледа. — Паяци, струва ми се. Той ги мрази.

Навън Ленгил се изправи и размаха ръце. Хората му безшумно се придвижиха към конюшнята. На покрива Дейв Холис се надигна с оръжие в ръце. Монокълът му беше пъхнат в джоба, за да не хвърля отражения.

Кътбърт изведе жребеца си навън. Алан го последва. Роланд излезе последен, стиснал късо юздата на нервния, танцуващ кон.

— Вижте! — възкликна Кътбърт, все още без да забелязва застаналите буквално пред него и приятелите му мъже, и посочи на север. — Облак с формата на мечка! Добър знак за…

— Не мърдайте, красавци! — подвикна Фран Ленгил. — Даже не си повдигайте хубавите крачка!

Алан беше започнал да се обръща — от объркване, а не от нещо друго — и във въздуха отекна тихо пращене, като че множество сухи клончета се бяха счупили изведнъж. Звукът беше от предпазителите на револверите и мускетите.

— Не, Ал! — извика Роланд. — Не мърдай! — Отчаянието се надигаше в гърлото му като отрова и в очите му бликнаха гневни сълзи… но въпреки това остана неподвижен. Кътбърт и Алан също трябваше да са кротки — ако мръднеха, щяха да ги убият.

— Не мърдайте! — повтори.

— Мъдро, хубавецо! — Гласът на Ленгил се беше приближил, съпроводиха го стъпки. — Сложете си ръцете зад гърба.

Две сенки обградиха Роланд, издължени от ниското утринно слънце. Съдейки по ширината на тази отляво, той прецени, че принадлежи на шериф Авери. Едва ли днес щеше да им сервира чай… Втората сянка сигурно беше на Ленгил.

— Побързай, Диърборн, или както там ти е името. Горе ръцете… сега ги сложи зад гърба си. Към вас са насочени оръжия и да знаеш, че животът ще си продължи и без теб, ако решиш, че е по-разумно да се занимавам с двама от вас, а не с трима.

„Не ни подценяват!“ — помисли си Роланд и за момент почувства извратена гордост. Заедно с нея го връхлетя и нещо като въодушевление. Но беше някак горчиво.

— Роланд! — гласът на Кътбърт трепереше от напрежение. — Роланд, недей!

Но нямаше друг избор. Роланд сложи ръце зад гърба си. Ръшър тихо и укорително изцвили — сякаш потвърждаваше, че всичко това е нередно — и пристъпи встрани към входа на землянката.

— Ще почувстваш метал около китките ти! — предупреди Ленгил.

Около китките на Роланд се стегнаха студени белезници.

— Добре — каза нечий друг глас. — Сега ти, синко.

— Проклет да си, ако го направя! — Кътбърт сякаш беше близо до истерия.

Чу се глух удар и приглушен болезнен стон. Роланд се обърна и видя Алан, приклекнал на колене, да притиска длан към челото си. По лицето му се стичаше кръв.

— Искаш ли да му прасна още един? — попита Джек Уайт, който държеше стар револвер, обърнат с ръкохватката напред. — Мога да го сторя, знаеш. Ръката направо ме сърби тази сутрин.

— Не! — извика Кътбърт с ужас и възмущение. Точно зад него стояха трима въоръжени нападатели и го наблюдаваха с нервна възбуда.

— Тогава се дръж като добро момче и си сложи ръцете отзад.

Кътбърт, все още преглъщайки сълзите си, се подчини. Заместник Брайдър му сложи белезниците. Другите двама изправиха Алан на крака. Той се олюля, но успя да се задържи прав, докато го оковаваха. Погледът му срещна този на Роланд и той се помъчи да се усмихне. В някои отношения това беше най-ужасният момент в цялата тази кошмарна сутрин. Роланд му кимна и си обеща никога повече да не допуска да го сгащят по този начин, ако ще и да стане на хиляда години.

Тази сутрин Ленгил носеше шалче вместо вратовръзка, но Роланд с изумление забеляза, че е облечен в същия фрак, който беше сложил и на празненството за „добре дошли“ у кмета преди няколко седмици. До него, задъхан от възбуда, тревога и самовъзхищение, стоеше шериф Авери.

— Момчета — каза шерифът, — арестувани сте за нарушаване законите на Баронството. Обвинени сте в предателство и убийство.

— И кого сме убили? — мило попита Алан, а един от нападателите избухна в смях — дали от страх или просто от цинизъм, Роланд не можа да прецени.

— Кмета и неговия канцлер, както много добре знаете — отвърна Авери. — Сега…

— Как сте могли да го направите? — попита заинтригувано Роланд — говореше на Ленгил. — Меджис е родното ви място. Виждал съм гробовете на предците ви в градското гробище… Как можете да сторите това на родния си дом, сай Ленгил?

— Нямам намерение да ви давам обяснения точно на вас — каза Ленгил и погледна над рамото на Роланд. — Алварес, доведи му коня. Сръчни хлапенца като тези няма да имат проблеми да яздят с ръце зад гърба си…

— Не, кажи ми — настоя Роланд. — Не се дърпай, сай Ленгил — тези тук са твои приятели и наблизо няма вражески уши. Как можа да го направиш? Би ли удушил собствената си майка с нощницата й, докато тя спи?

Ленгил стисна устни — не от срам или смущение, а от внезапно благовъзпитано отвращение — и се обърна към Авери:

— Добре им смазват езиците там в Гилеад, нали? Авери имаше пушка. Сега пристъпи напред към окования стрелец и я вдигна:

— Ей-сегичка ще го науча как се разговаря с джентълмени. Ще му избия глупостите от главата, само кажи, Фран.

Ленгил го задържа с уморено изражение.

— Не се прави на глупак. Не искам да го връщам в града напреки на седлото, освен ако не е мъртъв.

Авери свали пушката си. Ленгил се обърна към Роланд:

— Няма да живееш достатъчно дълго, за да извлечеш полза от съветите ми, Диърборн, но все пак ще ти дам един-два… Дръж се с победителите в този свят. И винаги проверявай накъде духа вятърът, тъй че да усетиш когато си смени посоката.

— Забравил си лицето на баща си, ти, богохулен малък червей! — ясно произнесе Кътбърт.

Това уязви фермера по начин, който забележката на Роланд за майка му не успя — пролича си по внезапната червенина, избила по хлътналите му страни.

— Качвайте ги на седлата — изръмжа той. — Искам ги в килиите до час.

5

Метнаха Роланд толкова силно върху седлото на Ръшър, че едва не се прекатури от другата страна — щеше да падне, ако Дейв Холис не беше там да го подкрепи и да му пъхне крака в стремето. Дейв нервно и малко смутено му се усмихна.

— Съжалявам, че те виждам тук! — промълви Роланд.

— Съжалявам, че се налага да съм тук — отвърна заместникът. — Ако се занимавахте с убийства, предпочитам да го бяхте сторили по-рано. И твоят приятел не е трябвало да бъде толкова самонадеян, та да оставя ясни доказателства — кимна към Кътбърт.

Роланд нямаше представа за какво говори Дейв, но това беше без значение. Беше само част от баснята, в която никой от тези тук не вярваше особено, включително Дейв.

Стрелецът използва коленете си, за да обърне Ръшър, и видя там, на портата между двора на Бар Кей и алеята към Големия път, да стои самият Джонас. Беше застанал до грамаден кон, носеше зелена широкопола шапка и сив плащ. В калъфа до дясното му коляно беше пъхната пушка. Беше отметнал назад левия край на наметалото, за да разкрие кобура на револвера си. Бялата му коса, разпусната днес, се беше разпиляла по раменете му.

Свали шапката си и я размаха с учтив жест.

— Много добро изпълнение — каза. — Игра чудесно за някой, който доскоро е сукал от майчината си цицка.

— Дъртако — отвърна Роланд, — живял си твърде дълго! Джонас се усмихна.

— Би поправил това, ако можеше, нали? Мхм, убеден съм. — Погледна към Ленгил. — Вземи им играчките, Фран. Внимателно ги претърси за ножове. Трябва да имат и револвери, но не са в тях. Познавам малко повечко тези гърмящи железа, отколкото те си мислят. И не забравяй смешната им прашка, за Бога. Щеше да отнесе главата на Рой с нея.

— Да не би да говориш за морковената тиква? — попита Кътбърт. Конят му танцуваше под него; Бърт се полюшваше като цирков ездач, който се опитва да запази равновесие. — Главата никога не би му липсвала. Топките — може би, но не и главата.

— Сигурно е така — съгласи се Джонас, наблюдавайки как прибират шпорите и късото копие на Роланд. Прашката беше затъкната в колана на Кътбърт, пъхната в калъфа, който сам й беше направил. Рой Дипейп беше постъпил много добре, като не се беше пробвал да изпитва търпението на Бърт — Роланд знаеше, че приятелят му може да свали летяща птица от шестдесет метра. Кесията с железни топчета беше от лявата страна на Бърт. Брайдър взе и нея.

Докато обискът продължаваше, Джонас дружески се ухили на Роланд.

— Как е истинското ти име, хубавецо? Не се опъвай — няма да ти навреди повече, ако си го признаеш, всички сме наясно, че скоро ще гушнеш букетчето.

Роланд не каза нищо. Ленгил погледна към Джонас и вдигна вежди. Онзи сви рамене и кимна по посока на града. Ленгил също кимна и посочи Роланд с кривия си показалец.

— Хайде, хлапе. Да пояздим.

Роланд притисна хълбоците на Ръшър и конят тръгна към Джонас. Внезапно стрелецът усети нещо. Беше само предчувствие, идваше отникъде и отвсякъде — нямаше го преди секунда, а сега беше напълно осезаемо.

— Кой те изпрати на запад, червей? — попита, когато минаваше покрай Джонас. — Не може да е бил Корт, ти си твърде стар. Неговият баща ли беше?

Изражението на леко отегчение изчезна от лицето на Джонас. За един миг мъжът с бяла коса отново се превърна в момче: ужасено, засрамено и наранено.

— Да, бащата на Корт — виждам го в очите ти. И сега си тук, край Чистото море… Само дето всъщност ти си на запад. Душата на човек като теб никога не напуска запада.

Джонас извади оръжието си с такава скорост, че само опитният поглед на Роланд успя да проследи движението. Мъжете зад гърба му замърмориха — отчасти шокирани, отчасти удивени.

— Джонас, не бъди глупак! — изръмжа Ленгил. — Нали няма да го убиеш след като загубихме толкова време и положихме толкова усилия да ги хванем живи.

Онзи въобще не го забеляза. Очите му бяха разширени. Ъгълчетата на устните му трепереха.

— Внимавай какви ги дрънкаш, Уил Диърборн — каза тихо и хрипливо. — Ще трябва много, много да внимаваш. Ще те застрелям като мръсно псе.

— Хубаво, стреляй — каза Роланд, изправи се гордо и погледна към Джонас. — Стреляй, нищожество! Стреляй, боклук такъв! Стреляй, изгнанико! Ще продължиш да живееш в изгнание и ще умреш както си живял!

За секунда-две беше убеден, че онзи наистина ще стреля — и почувства, че смъртта ще е приемлив край, заслужено наказание за унижението да бъдат заловени толкова лесно. Дори не си спомни за Сюзан. Всичко беше замряло в тази секунда, нито една птица не се обади, не повя дори вятър. Сенките на мъжете, които наблюдаваха сблъсъка, бяха като отпечатани в праха.

После Джонас наведе дулото на револвера си и го пъхна обратно в кобура.

— Закарайте ги в града и ги затворете! — обърна се към Ленгил. — И когато дойда, не искам дори косъм да е паднал от главите им. Щом можах да се удържа да не убия този тук, ти можеш да се удържиш да не нараняваш останалите. Сега изчезвайте!

— Мърдайте! — подвикна Ленгил. Гласът му беше изгубил част от надутото превъзходство. Сега говореше като човек, който осъзнава (твърде късно), че участва в игра на покер, в която залозите са твърде високи за него.

Потеглиха. Роланд се обърна за последен път. Презрението, което Джонас съзря в тези студени очи, го нарани повече от бичовете, които бяха белязали гърба му преди години.

6

Когато се изгубиха от погледа му, Джонас влезе в землянката, издърпа дъската, под която се намираше малкият им арсенал, и намери само два револвера. Великолепният комплект с потъмнели ръкохватки — оръжията на Диърборн, най-вероятно — го нямаше.

„Ти си на запад. Душата на човек като теб никога не напуска запада! Ще живееш в изгнание и ще умреш както си живял!“

Джонас се съсредоточи и започна да разглобява револверите, които Кътбърт и Алан бяха донесли. Този на Алан изобщо не беше използван, като се изключи тренировъчната стрелба. Джонас излезе и хвърли частите. Хвърляше ги далеч колкото можеше, опитвайки се да забрави онзи леден поглед и шока от разкриването на тайната, за която си мислеше, че никой не знае. Рой и Клей подозираха, но дори и те не бяха убедени.

Преди слънцето да залезе, всеки в Меджис щеше да научи, че Елдред Джонас, белокосият отмъстител с татуиран на ръката ковчег, не е нищо друго, освен провалил се стрелец.

— Ще живееш в изгнание и ще умреш както си живял!

— Може би — промърмори и огледа изгорената къща без всъщност да я вижда. — Но ще живея по-дълго от теб, млади Диърборн, и ще умра много след като костите ти изгният в земята.

Качи се на коня и го обърна, дърпайки яростно юздите. Потегли към Ситго, където Рой и Клей щяха да го чакат; препускаше бързо, но очите на Роланд продължаваха да го преследват.

7

— Събуди се! Събуди се, сай! Ставай! Събуди се!

В началото думите сякаш идваха отдалеч, спускаха се като по магия до тъмното място, където се беше скрила. Дори когато към гласа се присъедини грубо разтърсване и Сюзан вече знаеше, че трябва да се събуди, това й костваше огромно усилие.

Бяха минали седмици, откакто за последен път беше спала добре, и тя беше очаквала безсънието да я сполети и тази нощ… особено тази нощ. Беше лежала будна в луксозната си спалня в Сийфронт, въртеше се насам-натам, и най-разнообразни предчувствия — нито едно от тях добро — караха сърцето й да се свива. Нощницата й упорито се усукваше около бедрата й. Когато стана да използва нощното гърне, свали проклетото нещо и го захвърли в ъгъла. Легна си гола.

В изхвърлянето на нощницата беше магията. Девойката заспа почти мигновено… „потъна дълбоко“ беше най-правилният израз: не приличаше на заспиваме, а на пропадане в някаква бездънна черна бездна без сънища.

А сега този нахален глас! Тази нахална ръка, която я разтърсваше толкова силно, че главата й се мяташе насам — натам по възглавницата. Сюзан се опита да избяга, свивайки колене до гърдите си и мърморейки неясни протести, но ръката я последва. Разтърсването не престана, а гласът стана още по-настоятелен:

— Събуди се, сай! Ставай! В името на Костенурката и Мечката, събуди се!

Гласът на Мария. Сюзан не го беше разпознала от самото начало, понеже Мария явно беше разстроена. Никога не я беше виждала в подобно състояние, нито пък очакваше да я види. Но сега прислужничката като че ли се канеше да изпадне в истерия.

Сюзан седна. Толкова много неща — и всичките погрешни — се стовариха върху нея наведнъж, че беше неспособна да помръдне. Чаршафът се смъкна в скута й, разголвайки гърдите й.

Първото погрешно нещо беше светлината. Нахлуваше през прозореца по-силна от всякога… защото, осъзна тя, никога не беше оставала в тази стая до толкова късно. Богове, трябва да беше към десет, че дори и към обед.

Следващото погрешно нещо бяха звуците отдолу. Къщата на кмета обикновено беше спокойно местенце рано сутрин: преди обяд беше малко вероятно да чуеш нещо друго, освен конярите, извеждащи животните за утринните им упражнения, шък-шък-шъък откъм Мигел, който мете двора — и неспирното буум-шшш на вълните. Тази сутрин се чуваха викове, плач, галопиращи коне и от време на време странен, горчив смях. Някъде навън — може би дори не и в това крило на къщата — Сюзан чу тропот на ботуши.

А най-погрешното нещо беше видът на самата Мария, с пребледнели страни и с разрошена коса. Навярно само силно земетресение може да я докара до това положение.

— Мария, какво става?

— Трябва да тръгваш, сай! Сийфронт не е сигурно място за теб сега. Твоята къща е най-добра. Като не те видях по-рано, помислих, че вече си си тръгнала. Избрала си лош ден да се успиваш.

— Да тръгвам ли? — попита Сюзан. Бавно издърпа чаршафа нагоре и се втренчи в Мария с разширени, сънени очи. — Какво искаш да кажеш?

— Обратно вкъщи! — Мария измъкна от вцепенените й пръсти одеялото и този път го отметна чак до глезените й. — Сега, госпожице, сега! Облича се и тръгва! Тези хлапета ги хванали, аха, но може би имат приятели! И какво, ако дойдат и те убият също?

Сюзан беше започнала да се надига. Но сега краката й омекнаха и тя седна на леглото.

— Момчета? — прошепна. — Кои момчета са убили? Момчетата са убили кои!

Беше доста далеч от правилната граматика, но Мария схвана въпроса й.

— Диърборн и неговите приятелчета! — отвърна.

— И кого са убили?

— Кмета и канцлера! — Тя погледна към Сюзан със симпатия. — Сега ставай, казвам ти! И изчезвай! Това място е пълна лудница.

— Не биха направили такова нещо — каза Сюзан и едва се сдържа да не добави: „Това не беше в плана.“

— Сай Торин и сай Раймър са си мъртви, някой ги очистил. Виковете се усилваха и се чу слаба експлозия, която не беше от бомбичка. Мария погледна в тази посока, после започна да хвърля на Сюзан дрехите й.

— Очите на кмета, избодени от бедната му глава.

— Не биха направили това! Мария, познавам ги и…

— Аз, аз не знам за тях и хич не ме е грижа — но ме е грижа за теб. Обличай се и се махай, казвам ти.

— Какво е станало с тях? — Сюзан се сети нещо ужасно и скочи на крака, а дрехите паднаха около нея. Сграбчи раменете на Мария. — Убити ли са? Кажи ми, че не са мъртви.

— Май не са. Чувам хиляди клюки и слухове, но ми се чини, че са в затвора. Само че…

Нямаше нужда да завършва мисълта си; погледът й се отклони от Сюзан и този неволен жест (заедно с виковете) беше достатъчно красноречив. Не бяха мъртви все още, но Харт Торин беше обичан от народа и произхождаше от стар род. Роланд, Кътбърт и Алан бяха чужденци.

Все още бяха живи… но утре беше Жътва и утре вечер щеше да гори Жътвената клада.

Сюзан побърза да се облече.

8

Рейнолдс, който по-добре познаваше Джонас, хвърли поглед към този, който се приближаваше към тях през гората от нефтени помпи, и се обърна към партньора си:

— Не му задавай никакви въпроси — не е в настроение за глупави разговори.

— Откъде знаеш?

— Няма значение. Просто си затваряй голямата уста.

Джонас се появи пред тях. Беше блед и замислен. Видът му все пак предизвика един въпрос от Дипейп, въпреки предупреждението на Клей:

— Елдред, добре ли си?

— Дали въобще някой е? — отвърна новодошлият и пак млъкна. Зад него няколкото оцелели помпи на Ситго уморено пухтяха.

Накрая Джонас се взе в ръце и се поизправи на седлото.

— Товаренето вече трябва да е приключило. Казах на Ленгил и Авери да стрелят два пъти, ако нещо се обърка, но не съм чул стрелба.

— Ние също, Елдред — усърдно кимна Дипейп. — Нищо подобно.

Джонас се намръщи.

— Не бихте и могли — при целия този шум. Глупаци!

Дипейп прехапа устни, откри, че лявото стреме на седлото му има нужда от нагласяне и се наведе.

— Забелязаха ли ви, докато си вършехте работата, момчета? — попита Джонас. — Искам да кажа, докато пращахте Раймър и Торин по дяволите.

Рейнолдс поклати глава.

— Свършихме го както трябва.

Джонас кимна, сякаш беше загубил интерес към темата и се обърна да огледа ръждясалите помпи.

— Може би хората са прави — каза едва чуто. — Може би Древните са дяволи! — Отново се обърна към тях: — Сега ние сме дяволите. Нали така, Клей?

— Както кажеш, Елдред! — съгласи се Рейнолдс.

— Казвам каквото мисля! Ние сме дяволите сега и, Бога ми, точно така ще се държим. Какво става с Куинт и онези нещастници там? — обърна глава към гористия хълм, където беше поставена засадата.

— Още са си на място, чакат заповедите ти! — каза Рейнолдс.

— Вече не ни трябват. — Той мрачно го погледна. — Този Диърборн е хитро копеленце. Ще ми се да съм в Хамбри утре вечер, та да му пъхна горяща факла между краката. Едва не го гръмнах в Бар Кей. Щях да го направя, ако не беше Ленгил. Хитро малко копеленце, ето това е той…

Самонавиваше се. Лицето му ставаше все по-тъмно и по-тъмно, като че ли върху него се струпваха буреносни облаци. Дипейп, който най-сетне беше оправил стремето, хвърли нервен поглед към Рейнолдс. Клей не му отвърна. Пък и защо? Ако Елдред откачеше (Рейнолдс беше виждал това да се случва и преди), нямаше начин да се измъкнат от обсега на оръжието му.

— Елдред, имаме още доста работа — каза го спокойно, но улучи право в целта. Джонас се надигна. Свали шапката си, окачи я на рога на седлото, като че ли то беше закачалка, и отсъстващо прокара пръсти през косата си.

— Мхм, добре казано. Отидете там. Кажете на Куинт да докара волове да изтеглят онези два последни танкера до Висящата скала. Да вземе четирима със себе си и после да ги прати при Латиго. Останалите да се махат.

Рейнолдс прецени, че вече може да задава въпроси.

— Кога хората на Латиго ще бъдат там?

— Хора? — Джонас изсумтя. — Ще ти се, нали? Останалите от хлапетата на Латиго ще бъдат при Висящата скала довечера, без съмнение с развети знамена, та всички койоти и улични кучета да ги забележат. Ще са готови да ни съпровождат утре към десет, струва ми се… Макар че ако са такива, за каквито ги мисля, хич няма и да си мръднат задниците. Хубавата новина е, че изобщо не ни трябват. Засега всичко върви отлично. Тръгвайте, подгонете онези да си вършат работата и се върнете — и то по-бързичко.

Джонас се обърна и погледна към хълмовете на северозапад.

— Имаме още работа, момчета — каза. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще приключим. Искам по-скоро да изчистя праха на проклетия Меджис от шапката и ботушите си. Хич не ми харесва миризмата му.

9

Жената — Тереза Мария Долорес О’Шайвън — беше на четиридесет, заоблена, хубавичка, майка на четири деца, съпруга на Питър, коняр с весел характер. Продаваше пердета и драперии на Горния пазар; голяма част от по-важните и деликатни поръчки на Сийфронт минаваха през ръцете на Тереза О’Шайвън и семейството й се издържаше доста добре. Въпреки че съпругът й беше само каубой, кланът О’Шайвън живееше по начин, който по друго време и на друго място можеше да бъде наречен „средна класа“. Двете й най-големи деца бяха пораснали и напуснали дома си, едното дори живееше извън Баронството. Третият син се надяваше да се ожени за голямата си любов. И само най-малката подозираше, че нещо не е наред с нейната мамичка, но дори и тя не би могла да разбере колко близо е Тереза до пълната лудост.

„Скоро — помисли си Рия, наблюдавайки Тереза в стъкленото кълбо, — ще започне да го прави скоро, но първо ще трябва да се отърве от хлапето!“

В навечерието на Жътва не се провеждаха училищни занятия, а сергиите отваряха само за няколко часа. Следобед Тереза изпрати най-малката си дъщеря да занесе някакъв сладкиш. „Подарък за съседите“ — помисли си Рия, въпреки че не можеше да чуе беззвучните нареждания, които жената даваше на дъщеря си, докато й нахлузваше плетената шапка чак до ушите. Пък и съседите да не се мотаят наблизо, това също беше причина — на нея й трябваше време, нали Тереза Мария Долорес О’Шайвън, време да си върши къщната работа. Къщата беше голяма, имаше доста за чистене.

Рия се изкиска; кискането се превърна в пристъп кашлица. В ъгъла Мъсти ужасено погледна към старата вещица. Макар да не беше като скелета, в който господарката му се беше превърнала, котаракът също изглеждаше зле.

Момичето беше изпратено навън с пая под мишница; спря, за да погледне притеснено към майка си, след това вратата се хлопна под носа й.

— Сега — изхриптя Рия. — На колене, жено, и на работа.

Но Тереза първо тръгна към прозореца. Когато остана удовлетворена от гледката — дъщеря й мина през портите и пое надолу по Хай Стрийт, най-вероятно — тя се обърна. Отиде до масата и спря до нея, зяпайки със замечтан поглед в пространството.

— Не, не това сега! — нетърпеливо извика Рия. Вече не виждаше собствената си мръсна колиба, нито пък надушваше кошмарната смрад около себе си. Беше потънала в Магьосническата дъга. Беше при Тереза О’Шайвън, чиято къща беше най-чистото място в Меджис. Пък може и в целия Среден свят.

— Побързай, жено! — изкрещя. — Хващай се за работа!

Тереза като че я чу, разкопча пеньоара си, съблече го и го остави на един стол. Придърпа полите на своята чиста бяла риза над коленете си, отиде в ъгъла и се отпусна на четири крака като куче.

— Точно така, сърце мое! — извика Рия и почти се задави от кашлица и смях. — Върши си къщната работа сега и действай по-бързичко.

Тереза О’Шайвън наведе глава, отвори уста, изплези език и започна да облизва ъгъла. Ближеше го, както Мъсти лочи млякото си. Рия наблюдаваше това, шляпайки се по коляното, лицето й се зачервяваше все повече и тя се залюля насам-натам. О, Тереза й беше любимка! В продължение на часове щеше да пълзи на колене и да си фръцка задника във въздуха, докато облизва ъглите, сякаш произнася молитви към някакъв налудничав бог — дори не човешкия Исус — с молба за прошка един господ знае за какво, докато прави това, плаща своята епитимия. Понякога си порязваше езика и трябваше да спре, за да изплакне кръвта в мивката. Поне досега някакво шесто чувство я беше връщало в съзнание навреме, преди семейството й да се върне, но Рия знаеше, че съвсем скоро лудостта й ще се задълбочи още повече и някой ще я изненада. Може би щеше да стане точно днес — момиченцето щеше да подрани, може би за да вземе пари за забавления, и щеше да завари майка си на четири крака да ближе ъглите. О, каква бъркотия щеше да настъпи! Колко й се искаше на Рия да види този момент. Как щеше да…

Внезапно Тереза О’Шайвън изчезна. Изчезна и вътрешността на хубавата й малка къща. Всичко изчезна, загуби се сред вълни розова светлина. За пръв път от седмици магическото кълбо угасна.

Рия вдигна топката, стисна я с кривите си пръсти с дълги нокти и я разтърси.

— Какво ти става, гаден боклук? Какво ти става!

Топката беше тежка, а Рия беше много отслабнала. След две-три яростни разтърсвания кълбото почти се изплъзна от пръстите й. Тя го притисна към шиещите останки от гърдите си.

— Недей! — промърмори. — Върни се, моля те. Рия си изпусна нервите, но вече е добре… нямаше намерение да те тръска и никога, никога не би те изпуснала, тъй че…

Млъкна и наклони глава, вслушана в шума отвън. Приближаваха се коне. Не, не се приближаваха: тук бяха. Трима ездачи, ако се съди по звука. Бяха се промъкнали до нея, докато е била погълната от заниманието си.

Момчетата? Онези ужасни хлапета?

Рия притисна топката към гърдите си с широко отворени очи и олигавени устни. Ръцете й бяха толкова изтънели, че розовата светлина на кълбото прозираше през тях, очертавайки мъгляво тъмните ивици на костите.

— Рия! Рия от Кьос!

Не, не бяха момчетата.

— Излез и ни дай онова, което ти поверихме.

По-лошо беше!

— Фарсън си иска собствеността. Дойдохме да я приберем.

Не бяха хлапетата, а Големите ковчези.

— Никога, мръсно пикало такова! — прошепна тя. — Никога няма да ми я вземеш!

Очите й се стрелкаха насам-натам. С изсъхналата си, тресяща се глава, приличаше на болен койот.

Погледна към топката и от гърдите й се изтръгна скимтене. Сега дори розовата светлина беше угаснала. Кълбото беше празно като око на труп.

10

От хижата се чу писък.

Дипейп ужасено се обърна към Джонас, побиха го тръпки. Викът не приличаше на човешки.

— Рия! — извика отново Джонас. — Донеси я тук, жено, и ми я дай! Нямам време да си играя с теб!

Вратата на къщурката се отвори. Дипейп и Рейнолдс измъкнаха револверите си, когато старата вещица пристъпи навън, примигвайки срещу ярката светлина като някой, прекарал целия си живот под земята. Държеше любимата играчка на Джон Фарсън високо над главата си. Из двора имаше достатъчно камъни, върху които би могла да я хвърли, а дори и да не улучеше нито един, кълбото сигурно щеше да се счупи.

Това беше лошо и Джонас го знаеше — има някои хора, които просто не можеш да заплашваш. Беше обърнал толкова внимание на хлапетата (които, по ирония на съдбата, беше успял да залови толкова лесно), че дори не се беше сетил да се притеснява за стъклената топка. А Кимба Раймър, човекът, който беше предложил Рия за пазач на Дъгата на Маерлин, беше мъртъв. Дали случайно не би могъл да му прехвърли цялата вина, ако нещо се обърка тук?

В този момент чу щракане — Дипейп беше освободил предпазителя на оръжието си.

— Махни го, идиот! — изръмжа.

— Ама виж я само! — простена Дипейп. — Гледай я, Елдред!

Той точно това и правеше. Вещицата в черната дреха май носеше трупа на отровната змия като огърлица. Беше толкова изпосталяла, че приличаше на ходещ, скелет. Само тук-там по черепа й имаше кичури коса, а кожата се белеше. По бузите и челото й се виждаха струпеи, а до ъгълчето на устата й имаше белег като от ухапване на паяк. Джонас си помисли, че това може да е херпес, но в действителност не го беше грижа какво точно е. Интересуваше го само фактът, че умиращата жена стискаше кълбото в дългите си треперещи ръце.

11

Слънчевата светлина така раздразни очите на Рия, че тя изобщо не видя насоченото към нея оръжие, а когато погледът й се избистри, Дипейп вече го беше прибрал. Тя се взря в застиналите пред нея мъже — червенокосия, другия с палтото и стария белокос Джонас — и се закиска хрипливо. Страхувала ли се беше от тях, от тези могъщи мъже? Може би не знаеше причината. Бяха мъже, това беше всичко, просто мъже, а тя беше побеждавала подобни на тях през целия си живот. О, те си мислеха, че командват нещата, нали така — никой в Средния свят не те обвиняваше, че си забравил лицето на майка си — но всъщност бяха само мухльовци: една тъжна песен беше достатъчна да ги разчувства, един поглед към разголени цици да ги свали на колене, ставаха още по-лесни за манипулиране просто защото вярваха, че са и силни, и мъдри, и хитри.

Кълбото беше потъмняло и колкото и да ненавиждаше тази тъмнина, това поне беше изчистило ума й.

— Джонас! — провикна се. — Елдред Джонас!

— Тук съм, стара майко — каза той. — Желая ти дълги дни и приятни нощи!

— Я се разкарай с тези любезности, нямам време за глупости! — Рия пристъпи четири крачки напред и спря, все още вдигнала кълбото над главата си. Близо до нея изпод бурените се подаваше голям сив камък. Погледна към него, после към Джонас. Не изказа намеренията си на глас, но и нямаше нужда.

— Какво искаш? — попита той.

— Топката угасна! — каза вещицата, отговаряйки отчасти на въпроса му — През всичкото време, докато я пазех, беше жива — охо, дори когато не ми показваше неща, които да разбирам, беше жива, ярка и розова, — но угасна само като ти чу гласа. Не иска да тръгва с вас.

— Въпреки всичко ми е наредено да я взема. — Гласът на Джонас беше топъл и убедителен, не говореше по начина, по който приказваше на Корал. — Помисли в какво положение съм. Фарсън си я иска и кой съм аз, че да се опълчвам на желанията на човека, който ще бъде господар на Средния свят щом Демонската луна изгрее догодина? Ако се върна без топката и кажа, че Рия от Кьос е отказала да ми я даде, той ще ме убие.

— Ако се върнеш и му кажеш, че съм я строшила в грозното ти дърто лице, пак ще те убие — каза Рия. Вдигнатото нагоре кълбо се полюшваше застрашително. Нямаше да е в състояние да го държи още дълго. Капки пот избиха на челото на Джонас.

— Да, майко! Но щом ще се изправям пред лицето на смъртта, предпочитам да отнеса проблема със себе си в ада. Теб, скъпа!

Тя изхриптя отново — гнусно подобие на смях — и кимна.

— И без друго няма да му върши работа на Фарсън без мен — каза. — То откри господарката си, струва ми се — ето защо угасна, щом те чу.

Джонас се зачуди колцина още са вярвали, че топката е предназначена за тях. Искаше му се да избърше потта от челото си преди да му потече в очите, но задържа ръцете на рога на седлото. Не си позволи да погледне нито към Рейнолдс, нито към Дипейп, и се надяваше да го оставят да се оправя както намери за добре. Тя балансираше и на психическия, и на физическия еквивалент на острието на бръснача. И най-малкото погрешно движение би я блъснало от едната или от другата страна.

— Намерило си е човека, който търси, а? — Стори му се, че е открил изход от ситуацията — ако имаше късмет, а може би и ако на нея й беше останал малко. — И какво да правим в такъв случай?

— Вземете ме със себе си. — Лицето й се сгърчи от ужасяваща алчност, изглеждаше като труп, който се опитва да киха. „Не осъзнава, че умира“ — помисли си Джонас.

— Вземете топката, но вземете и мен. Ще дойда с вас при Фарсън. Ще му стана гадателка и нищо няма да може да ни се опре, след като гадая съдбата ни. Вземете ме с вас.

— Добре! — каза Джонас. Точно на това се беше надявал. — Въпреки че Фарсън ще трябва да реши какво да прави след това с теб, не аз. Знаеш го, нали?

— Да.

— Отлично. Сега ми я дай. Ще ти я върна, щом я искаш, но първо трябва да се убедя, че е здрава!

Тя бавно отпусна ръце. Джонас не беше убеден, че дори в прегръдката й кълбото е на сигурно място, но почувства облекчение. Рия му подаде топката и той се принуди да обуздава коня си, който отскочи назад.

Наведе се от седлото и протегна ръце към топката. Рия погледна към него, старческите й очи блестяха изпод гуреливите клепачи. Дори му смигна заговорнически.

— Знам какво ти е на ума, Джонас. Мислиш си: „Ще взема топката, ще измъкна пистолета си и ще я убия, нали?“ Само че ще стане лошо. Убий ме и топката никога няма да заблести за Фарсън. За някой друг, може би, някой ден… но не и за него. И дали ще те остави жив, ако му върнеш играчката и тя се окаже повредена?

Джонас вече беше обмислил това.

— Сключихме сделка, стара майко! Тръгваш на запад с топката… освен ако не умреш някоя нощ край пътя. Извини ме, че го казвам, но не изглеждаш много добре.

Тя се изкиска.

— По-добре съм, отколкото изглеждам. Ще изминат още много години, преди часовникът ми да спре.

„Мисля, че грешиш, стара майко“ — помисли си Джонас. Но не каза нищо, само протегна ръце към топката.

Тя я задържа още малко. Сделката беше уговорена и одобрена и от двете страни, но й беше трудно да пусне топката. Алчен копнеж блестеше в очите й като лунни лъчи през мъгла.

Той търпеливо почака, без да продума, с надеждата вещицата най-сетне да приеме реалността — ако пуснеше топката, щяха да имат някакъв шанс. Ако продължеше да я стиска, най-вероятно всички те, които стояха в каменистия буренясал двор съвсем скоро щяха да ритнат камбаната.

С въздишка тя най-сетне сложи топката в ръцете му. В мига, в който преминаваше от нейните в неговите длани, в дълбините й проблясна розова искрица. В главата на Джонас се заби огнена игла… и през слабините му премина похотлива тръпка.

Като че от огромно разстояние той чу Дипейп и Рейнолдс да освобождават предпазителите на револверите си.

— Махнете ги! — сопна им се.

— Но… — Рейнолдс изглеждаше объркан.

— Мислят, че могат да измамят Рия — каза старицата и се изхили. — Добре, че повече от тях, Джонас май знаеш нещо, което приятелите ти не подозират.

Той знаеше нещо, наистина — колко опасно е гладкото стъклено кълбо. Можеше да го обсеби. И след месец щеше да изглежда като вещицата — изсъхнал и покрит със струпеи.

— Махнете ги! — изкрещя повторно.

Рейнолдс и Дипейп си размениха погледи и прибраха пистолетите в кобурите.

— Имаше калъф за това чудо! — каза Джонас. — Подплатена торба в кутията. Донеси го!

— Добре! — Рия недружелюбно му се ухили. — Но калъфът няма да те опази от топката, ако тя те поиска. Хич и не си мисли. — Огледа другите двама и се спря на Рейнолдс. — В сайванта имам каручка, както и два козела да я теглят. — Говореше на Клей, но погледът й все се връщаше към топката, забеляза Джонас… пък и собствените му проклети очи бяха като залепнали за нея.

— Не ми давай заповеди — каза Рейнолдс.

— Тя не, но аз ще го направя! — озъби му се Джонас. Сведе поглед към топката, едновременно му се искаше и се страхуваше да види онази розова, жива светлина вътре… Но не. Беше студена и тъмна. Отново се втренчи в Клей. — Докарай каручката.

12

Рейнолдс чу бръмченето на мухите още преди да влезе в сайванта и се досети, че козлите на Рия никога повече няма да теглят каручката. Лежаха по гръб, подути и мъртви, с гъмжащи от червеи очни орбити. Беше невъзможно да се каже кога за последен път ги е хранила и поила Рия, но Рейнолдс реши, че е било поне преди седмица.

„Твърде е била заета, да зяпа в топката, за да се сети за тях — помисли си той, — и защо ли носи оная мъртва змия около шията си?“

— Не искам и да знам! — промърмори изпод вдигнатия пред носа си шал. Единственото, което му се искаше в момента, беше да се махне от това място.

Разгледа каручката. Беше боядисана в черно и нашарена със златни кабалистични знаци. Приличаше на фургона на панаирджийски шарлатанин; напомняше катафалка. Хвана я за стръките и я издърпа навън колкото можеше по-бързо. Дипейп щеше да довърши останалото, мътните го взели. Да впрегне коня си в каручката и да откара дъртата смрадлива вещица… къде? Кой знаеше въобще? Елдред, може би…

Рия в тръс изтича откъм колибата си. Носеше калъфа, в който й бяха донесли топката.

Джонас се обади:

— Първо отиваме в Сийфронт. Ще бъде сигурно убежище за топката, докато свърши празникът.

— Аха, Сийфронт, никога не съм ходила там — каза Рия. Когато стигна до коня на Джонас, отвори торбата. Джонас се поколеба малко, но сложи топката вътре. Чу се странен звук, когато тя падна на дъното — сякаш капна сълза.

Рия леко се усмихна.

— Може да срещна и Торин. Ако е тъй, ще намеря нещо хубаво да му покажа в топката на Добрия — нещо, което мно-ого ще му хареса.

— Ако го срещнеш — каза Джонас, докато слизаше от седлото да помогне на Дипейп да запрегне коня си в черната каручка, — това ще бъде на едно място, където няма да ти трябва магия, за да виждаш надалеч.

Тя озадачено го изгледа, но леката усмивка отново плъзна по устните й.

— Защо, да не би на нашия кмет да му се е случила случка?

— Може и да е! — съгласи се Джонас.

Тя се изкиска и скоро кискането й прерасна в смях с пълно гърло. Все още се хилеше, когато тръгнаха на път, хилеше се и се поклащаше в малката черна каручка с кабалистична украса, сякаш беше Кралицата на мрака, седнала на трона си.

1

Паниката е силно заразна, особено в ситуации, когато нищо не се знае и всичко върви с краката нагоре. Пътят на Сюзан надолу към дъното започна от Мигел, стария метач, който стоеше в средата на предния двор на Сийфронт. Беше притиснал към гърдите си метлата и тъжно гледаше ездачите, които сновяха напред-назад. Сомбрерото му се беше килнало на гърба му и Сюзан забеляза с ужас, че Мигел — обикновено сресан, чист и спретнат — носеше серапето си наопаки. Когато се обърна, по бузите му се стичаха сълзи. Това и опитите му да поздравява познатите ездачи, й напомниха за детето, което веднъж беше видяла да стои на пътя на връхлитащия го дилижанс. Баща й беше дръпнал малкото встрани навреме; ала кой щеше да помогне на Мигел?

Тя се втурна към него. Един ездач премина в галоп толкова близко до нея, че едното стреме се плъзна по бедрото й, а опашката на коня я удари по рамото. Тя нададе тих писък. Притесняваше се за Мигел, а почти я бяха прегазили.

Този път се огледа внимателно и пое напред, след което бързо се дръпна, когато иззад ъгъла бясно зави натоварена каруца — първите няколко метра премина на две колела. Така и не можа да види какъв е товарът — беше завит с брезент, — но забеляза Мигел да тръгва към нея, все тъй прегърнал здраво метлата си. Сюзан отново се сети за детето пред дилижанса и изпищя. Мигел отскочи в последния момент, преди каруцата да прехвърчи през него.

Изтърва метлата, притисна бузите си с ръце, падна на колене и започна да се моли. Сюзан го загледа, след което хукна към конюшните без да се старае да се прикрива. Беше прихванала заразата, която щеше да обземе почти целия град до обяд и, въпреки че се помъчи спокойно да оседлае Пайлън (в друг ден наоколо биха се въртели най-малкото три конярчета, които да се хвърлят да помагат на хубавата сай), способността да мисли я напусна още когато смушка ужасения кон и препусна през вратите на конюшнята.

Когато прехвърча покрай Мигел, не го забеляза. Не видя и останалите ездачи преди нея.

2

Препускаше по Хай Стрийт и забиваше упорито пети (добре, че нямаше шпори) в хълбоците на Пайлън, докато конят направо полетя. Мисли, въпроси, възможни планове за действие… нищо такова не се появи в главата й докато яздеше. Почти не забелязваше хората по улицата и беше оставила на Пайлън сам да си пробива път през тълпата. Единственото, което пулсираше в мозъка й, беше неговото име — Роланд, Роланд, Роланд — беше като писък в съзнанието й. Всичко се беше преобърнало с краката нагоре. Смелият малък ка-тет, образуван онази нощ на гробището, беше разбит, трима от членовете му бяха вкарани в затвора и не им оставаше много живот (ако все още бяха живи), последният беше объркан и загубен, полудял от ужас като птичка, случайно попаднала в стая.

Ако се беше оставила в плен на паниката, нещата можеха да се развият по доста различен начин. Но докато препускаше през центъра на града, премина покрай къщата, която беше делила с баща си и леля си.

Когато Сюзан се приближи, вратата се отвори и Кордилия, облечена в черно от глава до пети, се хвърли към улицата, давейки се от ужас или смях. Може би и от двете едновременно. Образът й проникна през мъглата от паника, обгърнала мозъка на Сюзан… но не защото беше познала леля си.

— Рия! — изпищя тя и дръпна юздите толкова яростно, че конят се подхлъзна, завъртя се и едва не падна по гръб. С това животът на господарката му най-вероятно щеше да приключи, но Пайлън успя да се удържи на задни крака. Сюзан се вкопчи във врата му, борейки се за живота си.

Кордилия Делгадо, която носеше най-хубавата си черна дреха и дантелена мантила на главата, застана пред коня като в собствената си гостна, без изобщо да забелязва копитата, които разсичаха въздуха на сантиметри от лицето и. В едната си ръка държеше дървена кутия.

Сюзан най-сетне забеляза, че това не е Рия, но грешката и беше обяснима. Леля Корд не беше слаба като Рия (е, поне засега) и беше по-спретнато облечена (като се изключат мръсните й ръкавици — защо леля й си беше сложила ръкавици въобще, Сюзан не можа да разбере, нито пък защо са толкова изпоцапани), но лудостта в очите й беше ужасяващо подобна на тази на Рия.

— Добър ти ден, госпожице Колко Съм Млада и Хубава — поздрави я с писклив, яростен глас и сърцето на Сюзан подскочи. Леля Корд направи реверанс и разпери полата си с една ръка. С другата придържаше кутийката към гърдите си.

— Накъде си тръгнала в този прекрасен есенен ден? Накъде си се забързала? Не и към любовник, чини ми се, щото единият е мъртъв, а другият скоро ще бъде.

Кордилия отново се засмя, разтегнатите й устни разкриха големите й бели зъби. Очите й блестяха на слънчевата светлина.

„Откачила е — помисли си Сюзан. — Бедната! Бедната стара жена!“

— Ти ли насъска Диърборн? — попита леля Корд, примъкна се към хълбока на Пайлън и се втренчи в Сюзан със замъглени, фосфоресциращи очи. — Ти беше, нали? Охо! Може даже да си му дала ножа, дето го използва, след като си го целунала за късмет! Вий сте заедно в това — що не си признаеш? Признай поне, че си луда за това момче, щото знам, че е истина! Видях как го гледаш оня ден като седеше на прозореца — и как той те гледаше!

Сюзан каза:

— Щом искаш истината, ще ти я призная. Бяхме любовници. И ще бъдем мъж и жена след Края на годината!

Кордилия вдигна едната си мръсна ръкавица към небето, като че ли поздравяваше боговете. Изкрещя в налудничав триумф и се смя, докато махаше с ръка:

— И шъ се женят, мисли си тя! Оооооо! Не се съмнявам, че на олтара ще пиете от кръвта на жертвите си, нъл тъй? О, дяволице! Направо ми се плаче! — Но вместо да заплаче, тя отново се засмя — погребален вой към сляпото синьо лице на небето.

— Не бяхме планирали никакви убийства — каза Сюзан, прокарвайки — макар и само в ума си — дистанцираща линия между убийствата в къщата на кмета и капана, който се бяха надявали да устроят на хората на Фарсън. — И той никого не е убил. Не, това е работа на твоя приятел Джонас, сигурна съм! Негов план и негова мръсна работа.

Кордилия пъхна ръка в кутията, която държеше, и Сюзан разбра отведнъж защо ръкавиците й са мръсни — беше ровила в огнището.

— Проклинам те с тази пепел! — изкрещя Кордилия и хвърли тъмен смрадлив облак към Сюзан. — Проклинам ви на мрак, и двамата! Бъдете щастливи заедно, невернице! Вие, убийци! Вие, заговорници! Вие, лъжци! Вие, прелюбодейци! Вие, прокълнати и анатемосани!

И при всеки крясък хвърляше нова шепа пепел. И с всеки крясък съзнанието на Сюзан се изчистваше и охлаждаше. Остана неподвижна и позволи на леля си да я посипва с пепел. Вече се бяха събрали зрители, които с жадни погледи следяха древния ритуал на проклятието (Шийми беше сред тях, с отворена уста и разширени очи), но Сюзан изобщо не им обърна внимание. Съзнанието й отново й принадлежеше, беше взела решение какво да прави и дори само заради това дължеше на леля си някаква благодарност.

— Прощавам ти, лельо! — каза простичко.

Кутията с пепел, която почти се беше изпразнила, се изплъзна от ръката на Кордилия, сякаш Сюзан я беше ударила.

— Какво? — прошепна. — Какво каза?

— Прощавам ти това, което стори на брат си, моя баща! За това, в което участваше.

Тя се наведе. Преди леля й да може да отстъпи, Сюзан размаза пепелта по едната й буза. Мръсотията се отпечата там като широк черен белег.

— Остави я — каза, — или я измий, все ми е едно — тъй или иначе ще я носиш докрай в сърцето си. Мисля, че вече е там. Сбогом.

— Къде си мислиш, че си тръгнала? — Леля Корд докосна пепелявата следа на лицето си с една ръка и се хвърли напред да сграбчи юздите на Пайлън, но се препъна в кутията и едва не падна. Сюзан, все още наведена към леля си, я хвана за рамото и я изправи на крака. Кордилия се дръпна назад от нея, като че ли я докосна прокажен.

— Не при него! Няма да ходиш при него сега, ти, луда гъско!

Сюзан обърна коня си:

— Не е твоя работа. Това е краят на отношенията ни с теб. Но запомни какво ти казах: ще се омъжа след Края на годината. Детето ни вече е заченато.

— Ти ще си омъжена утре вечер, ако идеш при него! Сгодена в дим, омъжена в огън, облечена в пепел! Облечена в пепел, чуваш ли ме!

Лудата тръгна към нея_, _олюлявайки се, но Сюзан нямаше повече време да я слуша. Денят отлиташе. Времето щеше да й стигне за всичко, което беше намислила, но само ако действаше бързо.

— Сбогом — повтори и смушка коня. Последните думи на леля й още звучаха в ушите й: „В пепел, чуваш ли?“

3

Докато препускаше към Великия път, видя ездачи да идват срещу нея и се отклони от пътя. Това не беше подходящо време за среща със странници. Наблизо имаше стар хамбар и тя спря Пайлън зад него, погали го по врата и му прошепна да пази тишина.

На ездачите им отне повече време да я отминат, отколкото беше очаквала. Когато приближиха, разбра защо се бавят. Рия беше с тях, седеше в черна каручка с магически символи. Вещицата беше ужасяваща още когато Сюзан я видя в нощта на Целуващата луна, но тогава все пак приличаше на жена; това, което момичето видя, беше люлеещо се насам-натам в черната каручка и стиснало торба в скута си, безполово създание, покрито със струпеи, което повече приличаше на трол, отколкото на човек. Придружаваха я Големите ковчези.

— Към Сийфронт! — крещеше съществото в каруцата. — Напред, пълен напред! Тази нощ ще спя в леглото на Торин, знам си а-ааз. Ще спя и ще пикая в него, ако ми се прииска. Пълен напред!

Дипейп се обърна и я погледна с отвращение и страх.

— Затваряй си устата!

Вместо отговор последва нов пристъп на смях. Тя се полюшваше, притискаше с една ръка торбата в скута си и насочи към Дипейп другия си крив показалец с дълъг счупен нокът. При вида й Сюзан се почувства слаба и ужасена, тя усети паниката отново да се изкачва в гърлото й — като някаква тъмна течност, която с удоволствие ще удави разума й, ако получи и най-малката възможност.

Постара се да потисне ужаса си и да запази здравия си разум — нямаше никакво намерение да се превръща в онова, което беше преди малко, и в което щеше да се преобрази, ако се остави на паниката: обезумяла птичка в стая, блъскаща се в стените и пропускаща прозореца, през който е влязла.

Дори когато каруцата изчезна зад следващия хълм и от ездачите остана само вдигнатия във въздуха прах, тя продължаваше да чува безумния смях на Рия.

4

Сюзан достигна колибата сред Лошите треви около един. Известно време просто остана на гърба на Пайлън и само оглеждаше хижата. Нима те с Роланд бяха стояли тук преди по-малко от двадесет и четири часа? Бяха правили любов и градили планове… Беше й трудно да повярва, но когато слезе от седлото и тръгна напред, празната кошница, в която беше донесла студено месо, потвърди събитията от вчера. Все още си стоеше върху масата.

Едва когато видя кошницата, осъзна, че не е хапвала нищо от предишната вечер — тъжна вечеря с Харт Торин, по време на която тя само беше ровичкала храната, твърде притеснена от погледа му. Е, бяха приключили с това завинаги, нали? И никога повече нямаше да й се наложи да върви по дългия коридор в Сийфронт, чудейки се иззад коя врата ще изникне той като чудовище от кутийка, с алчни ръце и дебела, втвърдена мъжественост.

„Пепел — помисли си тя, — пепел и още пепел. Но не и ние, Роланд! Кълна се, скъпи, не и ние!“

Беше изплашена и напрегната. Опитваше се да подреди нещата, които следва да направи — в поредица от действия като онази, когато човек оседлава кон. Само че освен всичко друго, беше здраво шестнадесетгодишно момиче. Един поглед към кошницата я беше накарал да почувства глад.

Вдигна капака и видя върху двата сандвича с телешко да пълзят мравки. Изтръска ги и захапа сандвича. Хлябът беше доста изсъхнал, но тя въобще не забеляза.

Когато излапа всичко, отиде до северния ъгъл на колибата и премести кожите, които някой беше започнал да обработва и след това беше забравил. Под тях имаше дупка. Вътре, увити в мека кожа, бяха револверите на Роланд.

Ако нещо се провали, трябва да дойдеш тук и да ги занесеш на запад в Гилеад. Намери баща ми.

С леко, но искрено любопитство Сюзан се запита дали Роланд наистина очаква тя сляпо да хукне към Гилеад с нероденото им дете в корема си, докато той и приятелите му се пържат на Жътвената клада.

Извади единия револвер от кобура. Отне й известно време да разбере как се зарежда, но накрая барабанът изскочи и тя видя, че във всяко гнездо има патрон. Върна го на мястото му и провери другия.

Скри ги, точно както Роланд, в навитото одеяло отзад на седлото, качи се на коня и отново пое на изток. Но не се насочи към града. Имаше още едно място, което трябваше да посети.

5

Около два из Меджис се разнесе слух, че Фран Ленгил ще произнася реч в градската заседателна зала. Никой не би могъл да каже откъде е тръгнала тази новина (беше твърде специфична и убедителна, за да я наричат клюка), но и никой не го беше грижа; просто си я предаваха един на друг.

Към три заседателната зала вече беше претъпкана, а над двеста души стояха отвън и шепнешком си предаваха думите на Ленгил. Корал Торин, която беше разнесла вестта за предстоящото изказване на Ленгил из „Почивка за пътника“, не беше там. Беше наясно какво се кани да каже Ленгил; всъщност дори беше подкрепила мнението на Джонас, че речта трябва да е колкото се може по-кратка и простичка. Нямаше нужда да предизвикват излишни вълнения — и без друго жителите на града щяха да се превърнат в неуправляема тълпа по залез… а тълпите винаги сами си избират водачи и то онези, които трябва.

Ленгил говореше, стиснал шапката си в ръка и с жътвен амулет на шията. Беше кратък, безцеремонен и убедителен. Повечето от присъстващите го познаваха от дълги години и не се усъмниха в нито една негова дума.

„Харт Торин и Кимба Раймър са били убити от Диърборн, Хийт и Стокуърт“ — каза Ленгил на събралите се мъже в дочени гащеризони и жени с избелели ленени рокли. Причинителите на престъплението бяха разкрити, защото в скута на Торин открили уличаващ предмет — птичи череп.

Хората приветстваха това с мърморене. Повечето от слушателите бяха виждали черепа — окачен на седлото на Кътбърт или безгрижно провесен на врата му. Бяха се надсмивали над причудливия му навик. Сега си спомняха как се е смял заедно с тях и осъзнаваха, че вероятно се е забавлявал на съвсем друга шега. Лицата им потъмняха.

Оръжието, използвано за прерязването на гърлото на канцлера, продължи Ленгил, е принадлежало на Диърборн. Тримата млади мъже тази сутрин се били подготвили да избягат от Меджис. Мотивите им все още не бяха изяснени, но най-вероятно е ставало дума за конете. Ако е така, те са ги искали за Джон Фарсън, който, както се знае, плаща добре за хубави жребци — и то в брой. Накратко, бяха предали както родните си земи, така и Сдружението.

Ленгил беше настанил Руфус, сина на Брайън Хуки, на третия ред в залата. Сега, точно според плана, Руфус Хуки се провикна:

— Признаха ли си?

— Аха! — отвърна Ленгил. — Признаха си и двете убийства и говореха с гордост за това, точно тъй си беше!

Надигна се глухо мърморене. Като вълна се разнесе назад и навън, където тръгна от уста на уста: говорели гордо, даже надменно — нанесли коварните си удари посреднощ и говорели за това почти надменно.

Хората стискаха зъби и свиваха юмруци.

— Диърборн каза, че Джонас и приятелите му ги били видели и съобщили за тях на Раймър. Убили канцлера Раймър, за да му затворят устата и да приключат спокойно работата си, — а Торин ликвидирали да не би Раймър да му е казал нещо.

Това беше пълна безсмислица, беше отбелязал Латиго. Джонас се беше ухилил и беше кимнал:

— Не, няма никаква логика в тази история, но това Е без значение.

Ленгил се подготви да отговаря на въпроси, но никой не го попита нищо. Хората мърмореха, погледите им бяха мрачни, разнесе се тихо дрънчене на жътвени амулети, когато публиката се изправи на крака.

Момчетата бяха в затвора. Ленгил не каза какво ще се случи с тях — и отново никой не го попита. Съобщи, че някои от предвидените за следващия ден забавления — игри, състезанията по езда, надбягванията с пуйки, конкурсът за украса на тиква, борбата в кал, отгатването на гатанки и танците — са били отменени предвид настъпилото нещастие. Най-важните празнични състезания, разбира се, щели да се проведат, както е било винаги и както трябва да е: конкурсите за крави и други домашни животни, надбягването с коне, надстригването на овце; също и търговете — за коне, прасета, крави и овце. И огънят щеше да бъде запален както си му е редът, когато луната изгрее. Празничният огън и изгарянето на плашилата. Чарю трий беше краят на Жътвения празник и тъй си е било открай време. Нищо не би могло да го отмени до свършека на света.

— Огънят ще гори и плашилата ще пламтят с него! — заяви Джонас. — Това е всичко, което ще съобщиш.

И беше прав, както забеляза Ленгил. Беше изписано на лицата им. Не само решението да постъпят правилно, но и някакво подличко очакване. Червеноръките плашила бяха само останки от старите обичаи. Те бяха част от церемонията. От поколения древните церемонии не бяха прилагани (освен от време на време в тайни храмове), но когато светът се промени, старите обичаи се възродиха.

„Бъди кратък“ — каза Джонас и това се оказа отличен съвет. Не беше човек, който Ленгил би желал да се мотае наоколо в мирно време, но бе полезен при подобни събития.

— И дано боговете ви дадат мир! — каза той, отстъпи назад и скръсти ръце, за да покаже, че е свършил. — Нека боговете дадат мир на всички ни.

— Дълги дни и приятни нощи — отвърнаха всички в хор. След това се обърнаха и си тръгнаха да вършат делата, с които хората винаги се занимават в следобеда преди Жътва. Мнозина от тях, помисли си Ленгил, щяха да отидат в „Почивка за Пътника“ или в хотел „Бейвю“. Вдигна ръка и потри челото си. Мразеше да говори пред хора — и точно днес му беше особено неприятно, — но реши, че се е получило добре.

6

Тълпата безмълвно се разпръсна. Повечето от зяпачите, както Ленгил бе предвидил, се насочиха към баровете. Пътят им минаваше покрай затвора, но малцина погледнаха натам… Верандата беше празна (запазена беше за червеноръкото плашило, скрито в килера на шериф Авери), а вратата беше отворена както обикновено в горещите и слънчеви следобеди. Момчетата бяха вътре, нямаше ни най-малко съмнение, но нямаше следа от каквато и да е охрана.

Ако хората, които се спускаха по хълма, се бяха сетили, можеха да измъкнат Роланд и приятелите му без никакви проблеми. Вместо това минаваха с наведени глави, без да разговарят, упътени към очакващите ги питиета. Днес не беше решаващият ден.

Утре обаче…

7

Недалеч от Бар Кей Сюзан видя нещо на хълма, което я накара да изтърве юздите и да зяпне от изумление. Далеч на запад група каубои беше обградила най-големия табун на Ската, който тя някога беше виждала: там имаше най-малко четиристотин коня.

Каубоите не ги насочваха отвъд Ската: табунът, толкова голям, че се носеше по тревата като сянка на облак, отиваше на запад, към Висящата скала.

Сюзан беше вярвала на всичко, което казва Роланд, но тази гледка я накара да реагира също като баща си.

Конете, разбира се!

— Мръсници! — промърмори тя. — Проклети конекрадци!

Обърна Пайлън и препусна към изгорялото ранчо. От дясната й страна сянката й ставаше все по-дълга. Над главата й Демонската луна призрачно сияеше в дневното небе.

8

Притесняваше се да не би Джонас да е оставил пазачи в Бар Кей — така и не разбра защо не го е направил, но страхът й се оказа безпочвен. Ранчото беше празно, както беше от пет-шест години, след като огънят го беше изравнил със земята. Въпреки това забеляза следи от сутрешния сблъсък и когато влезе в землянката, където момчетата бяха спали, веднага съзря зейналата в пода дупка. Джонас не си беше направил труда да я прикрие, след като беше прибрал оръжията на Алан и Кътбърт.

Мина по пътеката между наровете, приклекна и надникна в дупката. Беше празна.

Поколеба се, гледайки към трите легла. Кое ли беше на Роланд? Предположи, че би могла да отгатне — обонянието щеше да й подскаже, чудесно познаваше миризмата на кожата и косата му, — но си помисли, че е по-добре да потисне подобни чувства. Сега трябваше да бъде твърда и бърза — да действа, без да губи време.

„Пепел“ — прошепна леля Корд едва чуто. Сюзан тръсна нетърпеливо глава да прогони гласа й и излезе навън.

Нямаше нищо зад сградата, нито пък в тоалетната или някъде наоколо. Обиколи старата кухня и там откри онова, което търсеше — сложено наяве, без никакъв стремеж да бъде скривано: двете бъчвички, които тя лично беше сложила на гърба на Капричозо.

Споменът за мулето й напомни и за Шийми с изпълненото му с надежда момчешко лице. „Искам да получа една целувчица за fin de aco от теб, точно това искам.“

Шийми, чийто живот беше спасен от „господин Артър Хийт“. Шийми, който беше рискувал да си навлече проклятието на вещицата, като даде на Кътбърт бележката, предназначена за леля й. Шийми, който беше примъкнал бъчвичките тук. Бяха покрити със сажди за камуфлаж и тя си изцапа ръцете и полата, докато ги отваряше — още пепел. Но бомбичките си бяха вътре: кръглите, с размер на юмрук и по-малките „женски пръсти“.

Натъпка джобовете си и взе допълнително в шепите си. Изсипа ги в дисагите си и погледна към небето. Беше около три и половина. Искаше да се прибере в Хамбри след здрачаване и това означаваше, че трябва да изчака поне час. Щеше да й остане време и за размисъл.

Върна се в землянката и лесно намери леглото на Роланд. Коленичи до него като дете, което се готви за вечерната си молитва, притисна лице във възглавницата и дълбоко вдъхна аромата му.

— Роланд! — каза с приглушен глас. — Колко те обичам! Колко много те обичам, скъпи!

Просна се на леглото му и се загледа през прозореца. Следеше как светлината отслабва. По едно време вдигна ръка към лицето си, разглеждайки пепелта по пръстите си. Запита се дали да не отиде до помпата пред готварницата и да се измие, но реши да не го прави. Нека пепелта остане. Те бяха ка-тет, съставен от хора, които са силни и в действие, и в любовта.

Нека пепелта остане и си свърши работата.

9

„Мойта Сюзи си има недостатъците, но никога не закъснява — обичаше да казва Пат Делгадо. — Страшно пунктуално е това момиче!“

И в нощта преди Жътва това си остана вярно. Сюзан подмина родната си къща и продължи към „Почивка за Пътника“ малко след като слънцето се беше скрило зад хълмовете, изпълвайки Хай Стрийт с плътни тъмни сенки.

Улицата беше почти опустяла, макар че беше нощта преди Жътва. Оркестърът, който свиреше в „Зеленото сърце“ всяка нощ през последната седмица, го нямаше; от време на време се чуваха гърмежи на фишеци, но не и смехът и писъците на децата; само няколко от множеството пъстри фенери бяха запалени.

От почти всяка веранда се пулеше по едно плашило. Сюзан потръпна под погледа на празните им очи.

Всичко си беше почти както обикновено в кръчмата. Коневръзите бяха претъпкани (още коне бяха вързани за перилата пред магазина от другата страна на улицата) и от прозорците се лееше светлина — толкова много прозорци и светлина, че странноприемницата приличаше на самотен кораб в тъмното море, — но не се чуваха обичайните викове и тостове, а само игривите звуци, изливащи се от пианото на Шеб.

Добре си представяше клиентите — бяха стотина, а може би и повече, — които просто се мотаят насам-натам и пият. Не разговарят, не се смеят, не играят на зарове и не обсъждат резултатите от играта. Момичетата стоят без работа, никой не иска жътвени целувки, никой не се впуска в спорове, които завършват с юмручна схватка. Хората се веселяха близо до мястото, където бяха затворени възлюбеният й и приятелите му. Хората нямаше да предприемат нищо друго тази нощ, освен да пият. Ако имаше късмет… ако беше смела и късметлийка…

Когато остави Пайлън пред кръчмата, някой се размърда в сенките. Тя се вцепени, но първите оранжеви лъчи на луната осветиха лицето на Шийми. Девойката се отпусна — дори се засмя, по-скоро на себе си. Той беше част от техния ка-тет.

— Сюзан! — прошепна младежът, свали сомбрерото и го притисна към гърдите си. — Чаках те.

— Защо?

— Щото знаех, че ще дойдеш. — Той погледна към кръчмата — тъмен силует, откъдето се лееше яростна светлина върху площада. — Отиваме да освободим Артър и другите, нали?

— Надявам се.

— Трябва да го направим. Хората вътре не приказват, няма нужда да си говорят. Знаят го, Сюзан, дъще на Пат, просто го знаят.

— Вътре ли е Корал? — попита тя.

Шийми поклати глава.

— Отиде в къщата на кмета. Каза на Стаили, че ще помага да подготвят телата за погребението вдругиден. Мисля, че Големите ковчези потеглят и тя ще тръгне с тях. — Вдигна ръка и изтри сълзящите си очи.

— Мулето ти, Шийми…

— Оседлано е, сложих му дългата юзда.

Тя смаяно го зяпна.

— Как се досети, че…

— Точно както разбрах, че идваш, Сюзан-сай. Просто си знаех. — Той сви рамене и добави: — Капи е отзад. Вързах го за помпата.

— Отлично! — Сюзан порови в дисагите си и извади от малките бомбички. — Ето. Вземи няколко от тези. Имаш ли кибрит?

— Аха. — Не я попита нищо, просто напъха фишеците в предния си джоб. А тя, която никога не беше минавала през люлеещите се врати на „Почивка за пътника“, го попита:

— Какво правят с палтата и шапките си, и с наметалата си, когато влизат в кръчмата? Сигурно ги свалят, пиенето здравата загрява.

— О, да. Слагат ги на една дълга маса точно зад вратата. А когато си тръгнат, спорят кое на кого е.

Девойката кимна, обмисляйки бързо нещата. Шийми стоеше пред нея и все още притискаше сомбрерото към гърдите си — беше я оставил да прави онова, което той не можеше… или поне не по обичайния начин. Накрая тя отново вдигна глава:

— Ако ми помогнеш, Хамбри ще бъде затворен за теб… както и Меджис… и цялата Външна арка. Ще трябва да тръгнеш с нас, ако се измъкнем. Схващаш ли?

Очевидно я беше разбрал, защото лицето му грейна.

— Аха, Сюзан. Да тръгна с теб и Уил Диърборн, и Ричард Стокуърт, и най-добрия ми приятел, господин Артър Хийт. Да ида във Вътрешността. Ще видим сгради, и статуи, и жени в рокли като приказни принцеси, и…

— Ако ни хванат, ще ни убият.

Усмивката му помръкна, но в очите му нямаше сълзи.

— Аха, шъ ни убият, ако ни хванат, сигурно е.

— Въпреки това ще ми помогнеш, така ли?

— Капи е оседлан — повтори Шийми. Тя прие думите му за достатъчно категоричен отговор. Наведе се, стискайки с една ръка пръстите му, а с другата рога на седлото си — и го целуна по бузата. Той й се усмихна.

— Ще дадем всичко от себе си, нали? — попита го.

— Аха, Сюзан, дъще на Пат! Ще дадем всичко от себе си за своите приятели! Всичко от себе си!

— Чуй какво ще ти кажа.

Започна да му обяснява, а той внимателно я слушаше.

10

Двадесет минути по-късно, когато подпухналата оранжева луна се издигна над градчето като бременна жена, катереща стръмен хълм, един самотен каубой поведе мулето си по Хил Стрийт към канцеларията на шерифа. Хил Стрийт беше потънало в сенки. Около „Зеленото сърце“ имаше светлина, но дори паркът (който в предишните години по това време беше претъпкан, шумен и ярко осветен) беше почти празен. Повечето сергии бяха затворени, а от тези, които работеха, някакъв оборот правеше само гадателят. Тази нощ всички предсказания бяха лоши, но хората въпреки това идваха — не бяха ли се осланяли винаги на надеждата за по-щастливо бъдеще?

Каубоят носеше плътно наметало. Дори ако той имаше женски гърди, не се виждаха. Носеше и огромно, втвърдено от пот сомбреро; ако имаше женско лице, то изобщо не се забелязваше. Чуваше се само глас, напяващ „Безгрижна любов“.

Към седлото на мулето беше завързан огромен денк с парцали или някакви дрехи, въпреки че в сгъстяващия се мрак беше трудно да се прецени. Най-интересното от всичко беше онова, което се поклащаше на врата на мулето като необикновен жътвен амулет — две сомбрера и широкопола пастирска шапка, окачени на едно въже.

Когато каубоят приближи канцеларията на шерифа, престана да си тананика. Мястото щеше да изглежда изоставено, ако не беше лъч светлина, процеждащ се през един от прозорците. На кола на верандата се поклащаше смешно плашило, навлечено с една от куртките на Херк Авери и с тенекиена звезда на гърдите. Не се забелязваха пазачи; нямаше никакъв знак, че тримата най-мразени мъже в Меджис са заключени вътре. Напротив, от сградата едва чуто се разнасяше подрънкване на китара.

То беше заглушено от тихата пукотевица на фишеци. Каубоят погледна през рамо и забеляза човека, който му махна. Кимна, махна му в отговор и върза мулето за коневръза.

11

Вратата се отвори — никой не си беше дал труда да я заключва, — когато Дейв Холис се опитваше, най-малкото за стотен път, да изсвири припева на „Капитан Майлс“. От другата му страна шериф Авери седеше облегнат на креслото си със скръстени на шкембето ръце. Мижава лампа осветяваше стаята.

— Продължавай в този дух, заместник Дейв, и няма да ни се наложи да преживеем екзекуцията — каза Кътбърт Алгууд. Беше застанал до вратата на една от килиите и стискаше решетките. — Ще се самоубием, само и само да не слушаме дрънкането ти.

— Млъквай, червей! — изръмжа шерифът. След като хубаво се беше навечерял с четири пържоли, лениво обмисляше как точно ще разкаже на брат си (и на неговата жена, която беше доста хубавка) в съседното Баронство за днешния героичен ден. Ще трябва да бъде скромен, но при все това да им внуши, че е изиграл главната роля, че ако не е бил той, тримата млади негодници щяха да са…

— Поне недей да пееш — помоли Кътбърт. — Ще направя пълни самопризнания за убийството на Артър Илд, ако щеш, само недей да пееш!

От лявата страна на Бърт Алан беше седнал по турски на нара си. Роланд лежеше на своя с ръце под тила, зазяпан в тавана. Но щом бравата щракна, моментално седна. Сякаш точно този звук беше очаквал.

— Сигурно е Брайдър — каза заместник Дейв и със съжаление остави китарата. Не му харесваше да е на пост тук и си умираше от желание да го сменят. Шегите на Хийт бяха най-ужасното нещо — продължаваше да се шегува пред лицето на смъртта.

— Струва ми се, че по-скоро е някой от тях — отвърна шериф Авери. Имаше предвид Големите ковчези.

Всъщност и двамата грешаха. Влезе каубой, наметнат със серапе, което му беше твърде голямо (краищата му направо забърсваха пода, когато се намъкна в стаята и затвори вратата). Шапката му закриваше очите. Според Херк Авери младежът приличаше на истинско плашило в каубойски дрехи.

— Здрасти, страннико — каза той и понечи да се усмихне… защото това явно беше нечия шега, а Херк Авери схващаше шегите не по-зле от всеки друг. Особено след четири пържоли и планина пюре. — Как си? К’во те води…

Каубоят беше затворил вратата с една ръка, другата държеше под серапето. Когато я извади, несигурно стискаше пистолет, който тримата затворници разпознаха веднага. Авери се втренчи в оръжието, усмивката му помръкна. Ръцете му се отпуснаха. Машинално свали крака от бюрото.

— Леко, партньоре! — промълви. — Да си поприказваме първо.

— Отваряй килиите! — каза с груб, пресилено басов глас. Навън, нечута от никого освен от Роланд, изгърмя цяла поредица бомбички.

— Ще ми е трудничко да го направя — каза Авери, отваряйки с крак най-долното чекмедже на бюрото си. Там държеше няколко револвера. — Хич и не знам дали това чудо е заредено, но не мисля, че чакал като теб…

Непознатият насочи пистолета си към бюрото и дръпна спусъка. Трясъкът беше оглушителен в малката стая, но Роланд си помисли — надяваше се, — че тъй като вратата е затворена, навън ще прозвучи като някой от фишеците.

„Браво — помисли си той. — О, браво, моето момиче — но бъди внимателна! За Бога, Сю, внимавай!“

Куршумът улучи ръба на бюрото и откърти голяма треска. Авери изпищя и падна. Кракът му се закачи под чекмеджето, то се отвори и се преобърна, а револверите се разпиляха по пода.

— Сюзан, внимавай! — изкрещя Кътбърт. — Дейв, не!

В края на живота му не страхът от Големите ковчези, а дългът ръководеше Дейв Холис, който се беше надявал да стане шериф на Меджис, когато Авери се оттегли (и понякога казваше на жена си Джуди, че ще е по-добър шериф, отколкото Дебелакът някога е сънувал да бъде). Забрави, че сериозно беше умувал върху начина, по който заловиха момчетата, както и върху това какво са или не са направили. Единственото, за което се сети в този миг, беше, че са затворници и не бива да бъдат отвличани, ако може да се предотврати по някакъв начин.

Хвърли се към каубоя като възнамеряваше да изтръгне оръжието от ръцете му и да го застреля, ако се наложи.

12

Сюзан се беше втренчила в ръба на бюрото и беше забравила за всичко друго в изумлението си — толкова голяма вреда беше нанесла само с едно свиване на пръста! — когато отчаяният вик на Кътбърт я изтръгна от вцепенението й.

Хвърли се към стената и, без да губи време да разсъждава, дръпна спусъка. Последва нова експлозия и Дейв Холис — младеж, който беше само с две години по-възрастен от самата пея — беше отхвърлен назад с димяща дупка на гърдите си. Очите му бяха широко отворени и пълни с изумление. Монокълът му беше увиснал на черната копринена лента. С единия си крак закачи китарата и я събори на пода с трясък, който прозвуча почти толкова кошмарно, колкото мелодията, която се беше опитвал да изсвири преди малко.

— Дейв! — прошепна тя. — О, Дейв, съжалявам, какво направих!

Той се опита да се надигне и падна по лице. Дупката, която се виждаше на гърдите му, беше малка, но тази, към която тя гледаше сега, беше огромна и ужасяваща, цялата черна и червена, и разкъсаните краища на дрехата му… като че ли тя го беше наръгала с голям нажежен шиш.

— Сюзан, внимавай! — изкрещя Роланд.

Авери, който беше застанал на четири крака, я сграбчи за глезените и я дръпна. Тя падна по гръб и се озова лице в лице с неговата жабешка физиономия и със смърдящата на чесън дупка, която му служеше за уста.

— Богове, ти си момиче! — прошепна той. Сюзан отново дръпна спусъка на оръжието, подпалвайки предницата на серапето си и пробивайки дупка в тавана. Отгоре се посипа мазилка. Лапите на Авери се стегнаха около гърлото й и дъхът й секна. Някъде отдалеч Роланд крещеше името й.

Тя имаше още една възможност.

Може би.

„Една ти стига, Сю — каза баща й. — Едничка е всичко, което ти трябва, скъпа!“

Тя заби дулото на револвера в тлъстините под гушата на шериф Авери и дръпна спусъка.

Касапницата беше страхотна.

13

Главата на Авери падна в скута й, тежка и мокра като къс сурово месо. Тя почувства нарастваща горещина. С ъгълчето на окото си забеляза жълти пламъци.

— На бюрото! — извика Роланд, блъскайки вратата на килията си толкова силно, че издрънча в рамката. — Сюзан, каната!

Изблъска главата на мъртвеца от коленете си, изправи се и залитна към бюрото. Предницата на серапето й гореше. Подушваше отвратителната миризма и благодари на боговете, че докато чакаше да се стъмни, беше имала време да стегне косата на тила си.

Каната беше почти пълна, но не с вода — тя ясно усети сладко-киселата смрад на ябълкова ракия. Заля се цялата и пламъците изсъскаха, когато течността попадна върху тях. Смъкна серапето (прекалено голямото сомбреро също падна) и го хвърли на пода. Погледна още веднъж към Дейв, хлапето, с което беше израсла и което навремето беше целувала пред входа на Хуки.

— Сюзан! — грубо и настоятелно подвикна Роланд. — Ключовете! Побързай!

Тя грабна връзката от гвоздея на стената. Първо отиде при килията на Роланд и слепешката ги пъхна през решетките. Въздухът беше натежал от миризмата на барут, горяща вълна и кръв. Стомахът й безпомощно се свиваше при всяко вдишване.

Роланд подбра правилния ключ и го пъхна в ключалката. След секунда вече беше навън и я стисна в прегръдките си. Сълзите й потекоха. След още секунда Кътбърт и Алан също бяха на свобода.

— Ти си истински ангел! — възкликна Алан и на свой ред я прегърна.

Девойката заплака по-силно. Връчи оръжието на Роланд.

— С него играехме заедно като деца! Беше от добрите — никога не ме дърпаше за плитката и не ме блъскаше — като порасна, стана добър човек. А сега го убих — кой ще каже на жена му?

Роланд отново я взе в прегръдките си.

— Стори каквото трябваше! Ако не го беше убила, щяхме да сме мъртви. Знаеш го, нали?

Тя кимна и се притисна към него.

— За Авери не съжалявам толкова, но Дейв…

— Ела! — каза Роланд. — Някой може да разпознае изстрелите дори в тази пукотевица! Шийми ли хвърля бомбички?

Тя кимна.

— Приготвил ви е дрехи. Шапки и наметала.

Сюзан побърза към вратата, отвори я и се огледа в двете посоки, след което изчезна в мрака.

Кътбърт взе изгорялото серапе и закри с него лицето на Дейв.

— Лош късмет, партньоре! — каза тъжно. — Озова се между чука и наковалнята. Мисля, че в действителност не беше от лошите.

Сюзан отново влезе вътре, натоварена с откраднатите вещи, които беше вързала за седлото на Капи. Шийми вече беше поел към следващата си задача.

— Откъде взе всичко това? — попита Алан.

— От „Почивка за пътника“. Шийми свърши голямата работа. Хайде, побързайте!

Кътбърт им раздаде шапките. Ролан и Алан вече бяха наметнали серапетата — с шапките, нахлупени над очите им, приличаха на обикновени каубои.

— Къде отиваме? — попита Алан, когато излязоха на верандата. Улицата все още беше тъмна и пуста, изстрелите не бяха привлекли внимание.

— Започваме с Хуки! — каза Сюзан. — Там са конете ви!

Тръгнаха заедно по улицата. Шийми беше взел мулето със себе си. Сърцето на Сюзан биеше бързо и тя чувстваше, че по челото й тече пот, но въпреки това й беше студено. Независимо с каква цел беше стреляла, това си бяха убийства — беше прекъснала два живота тази вечер и бе пресякла граница, през която нямаше как да се върне. Беше го направила за Роланд и знаеше, че е постъпила правилно.

Бъдете щастливи заедно, неверници, заговорници, убийци. Проклинам ви с пепелта!

Хвана Роланд за ръката, сетне погледна към Демонската луна, чието гримасничещо лице сега преминаваше от холерично червено-оранжево към сребристо. Помисли си, че когато беше убила бедния изпълнителен Дейв Холис, беше платила за любовта си с най-скъпото си нещо — със своята душа. Ако той я изоставеше сега, проклятието на леля й щеше да се изпълни, защото от нея щеше да остане само пепел.

1

Когато влязоха в конюшнята, в един от боксовете се размърда някаква сянка. Роланд, който беше препасал колана с револверите си, мигновено ги измъкна. Шийми го погледна с несигурна усмивка, очите му светнаха от щастие и той се затича към тях.

Роланд прибра оръжията и се приготви да прегърне момчето, но Шийми претича край него и се хвърли в обятията на Кътбърт.

— Кротко, кротко — каза Кътбърт, като първо отстъпи комично назад, сетне вдигна Шийми. — Ще ме събориш, хлапе.

— Тя тъ е измъкнала! — извика Шийми. — Знаех си, че ще успее! Добрата малка Сюзан! — Обърна се да погледне към нея. Все още беше бледа, но горе-долу беше дошла на себе си. Шийми отново се извърна към Кътбърт и го целуна по челото.

— Кротко — повтори Бърт. — За какво е всичко това?

— Щото те обичам, добричък ми Артър Хийт! Ти ми спаси живота!

— Е, може и да съм — каза Кътбърт и се засмя заразително (краденото сомбреро, което му беше твърде голямо, комично се беше килнало на главата му), — но ако не се размърдаме, животът ти няма да си остане спасен задълго.

— Конете са всичките оседлани! — каза хлапето. — Сюзан ми поръча и го свърших. Само трябва да окача това стреме на коня на господин Ричард Стокуорт, щото неговото е съвсем износено.

— Това ще почака — Алан се обърна към Роланд. — Къде отиваме сега?

Първоначалната идея на Роланд беше да се върнат при мавзолея на Торин. Шийми отскочи с неподправен ужас. Костницата? И при пълна Демонска луна в небето? — Тръсна глава толкова яростно, че сомбрерото му се смъкна и косата му се разпиля по раменете. — Те са мъртви, сай Диърборн, ама ако ги притесняваш при Демона, ша станат и ша тръгнат.

— И без друго не е много умна идея — намеси се Сюзан.

— Жените от града ще затрупат пътя от Сийфронт натам с цветя, ще напълнят и мавзолея. Олив сигурно ще е на бдение, ако е в състояние, а леля ми и Корал непременно ще са там. Точно с тях не ми се ще да се срещаме.

— Добре — кимна Роланд. — На седлата и напред! Помисли си добре, Сюзан. Шийми, ти също. Трябва ни място, където да се скрием — най-малкото до сутринта; и трябва да е място, до което се стига за по-малко от час! Да е встрани от Големия път и да не е на северозапад.

— Защо? — попита Алан.

— Защото точно нататък отиваме. Имаме работа… и трябва да им покажем, че я вършим. Най-вече на Елдред Джонас.

— Той си позволи да се усмихне леко. — Искам да научи, че играта свърши. Няма да правим повече рокади. Истинските стрелци са тук. Да видим как ще се справи с тях.

2

След час, когато луната се беше издигнала над дърветата, ка-тетът на Роланд стигна до нефтеното поле на Ситго. Бяха яздили встрани от големия път за всеки случай, но както се оказа, предпазните мерки бяха напразни — не забелязаха нито един ездач, в която и да е от двете посоки. „Като че ли Жътвен ден е отменен тази година“ — помисли си Сюзан… след което се сети за червеноръките плашила и потръпна. Утре вечер биха боядисали ръцете на Роланд червени и това все още можеше да се случи, ако ги хванеха. „Не само с него, обаче, С всички ни. Дори с Шийми“

Оставиха конете завързани за някакво отдавна повредено съоръжение близо до югоизточния край на полето и бавно се приближиха до работещите помпи, които бяха разположени в същия район. Разговаряха шепнешком, когато изобщо си разменяха по няколко думи. Роланд не беше сигурен дали е необходимо да шепнат, но това изглеждаше естествено. Според него Ситго беше доста по-страшно място от гробищата макар да се съмняваше, че мъртвите биха се събудили, ако ще в небето да са изгрели и две Демонски луни. Тук лежаха неспокойни трупове, същински зомбита, които протягат ръждясалите си снаги към небето, а буталата им се спускат и се вдигат като маршируващи крака.

Поведе групата си към работната зона. Подминаха табела с надпис „КАК ТИ Е КАСКАТА?“ и друга, на която пишеше „ПРОИЗВЕЖДАМЕ ПЕТРОЛ, РАФИНИРАМЕ СИГУРНОСТ“. Спряха до една помпа, която дрънчеше толкова силно, че Роланд трябваше да вика за да го чуят:

— Шийми! Подай ми няколко от големите!

Шийми беше напълнил джобовете си от дисагите на Сюзан и сега му подаде две бомбички. Около помпата имаше останки от ръждива ограда и когато младежите се опитаха да се покатерят по нея, коловете й запукаха като кости.

Сюзан стисна рамото на Роланд.

— Внимавай! — изкрещя, надвиквайки ритмичното уумп-уумп-уумп на помпата. Не изглеждаше уплашена, само възбудена и нащрек.

Усмихна й се, придърпа я към себе си и я целуна.

— Приготви се да бягаш! — прошепна. — Ако всичко мине добре, ще палнем свещ край Ситго. Страхотно голяма свещ.

С Кътбърт преминаха под подпорите на ръждясалата помпена кула и спряха до двигателя. Роланд се зачуди как машината не се е разпаднала още преди години. Повечето от частите й бяха ръждясали, но той видя гигантски въртящ се лост, по който се стичаше масло — очевидно зареждано чрез някакъв друг механизъм. От него се разнасяше миризма на газ, която му напомни за струята, пулсираща ритмично в другия край на нефтената платформа.

Роланд се приближи до машината, промъквайки се изпод металните казани, боядисани в зелено. Преминаха през някакъв смрадлив и горещ проход, който ги отведе точно под кулата. Пред тях лостът в края на буталото се въртеше равномерно, а по него се стичаха мазни сълзи. До него имаше крива тръба — най-вероятно преливник, реши Роланд. От време на време от отвора й се стичаше по някоя капка петрол, а под нея имаше черна локва. Посочи я и Кътбърт кимна.

Крясъците нямаше да им помогнат тук — трясъкът и ревът на машините бяха оглушителни. Роланд показа на приятеля си една бомбичка и извика в ухото му:

— Пали и бягай! Ще изчакам, за да ти дам колкото може повече преднина. Правя го както за мое, така и за твое добро. Трябва ми чиста пътека през тази машинария, разбираш ли?

Кътбърт кимна и също изкрещя:

— И какво ще стане, ако наоколо има достатъчно газ да гръмне, като драсна клечката?

Роланд отстъпи. Вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Как бих могъл да знам?“. Кътбърт се засмя и извади кутията кибрит, която беше отмъкнал от бюрото на Авери преди да излязат от затвора. Вдигна вежди към Роланд — „Готов ли си?“. Стрелецът кимна.

Вятърът беше силен, но обкръжаващите ги машинарии му преграждаха пътя и пламъчето от клечката не угасна. Роланд вдигна бомбичката и това предизвика в съзнанието му кратък, болезнен спомен за майка му: колко мразеше тя тези неща и как винаги й се струваше, че някой ще си загуби око или пръст при взрива.

Кътбърт се потупа по гърдите и целуна дланта си за късмет. След това приближи пламъчето до фитила. Той започна да се разгаря. Младежът се обърна, престори се, че се кани да изрита боклуците („Това си е Бърт — помисли си Роланд, — би се шегувал и на бесилото“), после изчезна в прохода, по който бяха дошли.

Роланд задържа за миг бомбичката, след това я метна в преливника. Трепереше, когато се обърна — страхуваше се от експлозията. Но не се случи нищо. Той се втурна по прохода, излезе на открито и видя Кътбърт от другата страна на оградата. Махна му, сякаш искаше да каже: „Махай се, идиот такъв, изчезвай!“ — сетне светът се взриви.

Разнесе се басов тътен, който едва не го оглуши. Земята се изплъзна изпод краката му като вълна, грамадна гореща ръка го блъсна в гърба и го тласна напред. Стори му се, че е бягал с нейна помощ една-две крачки — или може би дори три — преди тя да го вдигне във въздуха и да го запрати към оградата. Кътбърт беше паднал по гръб и зяпаше нещо зад Роланд. Очите му бяха разширени и удивени, бе зяпнал от изумление. Роланд видя всичко това, защото Ситго беше залят от светлина като посред бял ден. Бяха запалили тяхна собствена Жътвена клада раничко, но за сметка на това беше огромна и ярка.

Пропълзя на четири крака към Кътбърт и го сграбчи за ръката. Зад тях се чу глух, яростен рев и наоколо се посипаха парчета метал. Двамата се надигнаха и се затичаха към мястото, където Алан стоеше пред Сюзан и Шийми, сякаш се мъчеше да ги предпази.

Роланд погледна назад и видя останките от кулата, които сияеха в тъмночервено като нажежена конска подкова около сияйна факла, чийто пламъци се издигаха в небето. Бяха започнали! Не знаеше колко помпи още ще могат да запалят преди хората да заприиждат от града, но възнамеряваше да се справят с колкото се може повече, независимо какъв риск поемат. Взривяването на танкерите край Висящата скала беше само част от задачата им. Източникът на петрол на Фарсън трябваше да бъде пресушен.

Не се оказа необходимо да хвърлят бомбички в преливниците на останалите помпи. Тръбите бяха свързани в мрежа под земята, очевидно пълни с естествен газ, който се беше просмуквал през разпадащите се уплътнения. Роланд и Кътбърт едва бяха достигнали до спътниците си, когато избухна нова експлозия и още един огнен стълб се издигна от кулата отдясно на онази, която бяха запалили. Желязната конструкция се откъсна от подпорите си като зъб, измъкнат от гноясал венец. Полетя сред облак от жълт пламък, после се сгромоляса, разпръсквайки искри.

И още една. И още една. И още…

Петимата младежи стояха в укритието си с ръце пред лицето, за да защитят очите си от непоносимия блясък. Сега нефтеното поле приличаше на празнична торта със запалени свещички и топлината беше непоносима.

— Господи! — прошепна Алан.

Ако останеха още малко, осъзна Роланд, щяха да бъдат изпечени като пуканки. Пък и трябваше да мислят за конете — макар и да се намираха доста далеч от епицентъра на експлозията, никой не знаеше докъде ще се разпростре пожарът — дори и две от повредените кули вече бяха обгърнати от пламъци. Конете сигурно бяха полудели от ужас.

По дяволите, той беше полудял от ужас.

— Хайде! — изкрещя.

Хукнаха, следвани от разрастващото се жълто-оранжево сияние.

3

Отначало Джонас си помисли, че това е само в съзнанието му — че експлозията е последица от тяхната любовна игра.

Любовна игра, ъхъ. Глупости! С Корал правеха любов колкото магаретата могат да смятат! Но правеха нещо подобно. Наистина страхотно!

Беше преспивал със страстни жени и преди, такива, дето те натикват във фурната и те държат там, и продължават да те нагряват като помпат с бедра, но преди Корал никога не беше имал жена, която да се нажежава в такъв синхрон с него. Що се отнася до секса, винаги се беше държал като човек, който си го взима, когато може, и забравя за това, когато не става. Но с Корал искаше само да граби още и още. Когато бяха заедно, се любеха като котки или невестулки, въртяха се, съскаха и се деряха; хапеха се един друг като дяволи; и това никога не им беше достатъчно.

Тази вечер беше имало сбирка на коневъдната асоциация, която през последните дни беше започнала да се превръща в асоциация на Фарсън. Джонас ги беше събрал да им обясни положението, беше отговарял на идиотските им въпроси и се беше убедил, че са наясно какво трябва да правят утре. След като приключи с това, провери Рия, която се беше настанила в стаята на Кимба Раймър. Тя дори не го забеляза. Седеше в кабинета на Раймър — с висок таван и претъпкани с книги стелажи — зад изисканото му бюро, в неговото подплатено кресло и изглеждаше не на място като курвенски гащи на олтара на църква. На бюрото на Раймър беше поставила стъкленото кълбо. Прокарваше напред-назад ръце над него и си мърмореше нещо под носа, но то оставаше все така тъмно.

Джонас я заключи и отиде при Корал. Тя го очакваше в приемната, където щеше да се проведе утрешната беседа. В това крило имаше предостатъчно спални, но Корал го беше отвела при мъртвия си брат… и това не беше случайност. И тъй, те се любеха в разкошното легло, което Харт Торин така и не успя да сподели с любовницата си.

Беше великолепно както винаги и Джонас приближаваше към оргазма си, когато първата кула избухна. „Господи Христе, тя е страхотна! — помисли си той. — Като нея няма друга из целия проклет свят.“

Още две експлозии отекнаха една след друга и Корал замръзна за секунда под него, преди да продължи да помпа с алчните си бедра.

— Ситго! — прошепна дрезгаво.

— Ахм! — изръмжа той и се залюля заедно с нея. Беше изгубил желанието да правят любов, но вече бяха стигнали до точката, където беше невъзможно да спрат, дори ако ги заплашваше смърт или нещо по-лошо.

След две минути вече вървеше към площадката пред стаята, а пенисът му се полюшваше като някаква безумна имитация на магически жезъл. Корал го следваше по петите, гола като него.

— Защо сега? — избухна тя, когато Джонас отвори вратата към терасата. — Можех да свърша още поне три пъти!

Той не й обърна внимание. Хоризонтът на запад тънеше в мрак, но над нефтеното поле се издигаше стълб жълта светлина. Нарастваше и ставаше по-ярък пред погледа му; гръмотевичните трясъци от експлозиите отекваха през няколко километровото разстояние.

Чувстваше съзнанието си странно замъглено — усещането си беше там, откакто онзи плъх, Диърборн, чрез кошмарен интуитивен пробив беше разбрал какъв е и го беше изобличил. Любенето с буйната Корал за малко беше смекчило усещането, но сега, докато гледаше към обгърнатата от пожар местност, която допреди малко беше смятал за запас петрол за Добрия, чувството се върна с нарастваща сила; беше като блатна треска, която понякога те напуска, но си остава загнездена в костите ти. „Душата на човек като теб никога не напуска запада“ — бе казал Диърборн. Беше истина, разбира се, и не му беше нужно някакъв младок с жълто около устата да му го напомня,… но мисълта беше особено натрапчива.

Проклетият Уил Диърборн! Къде, всъщност, бяха сега той и неговите благовъзпитани приятелчета? В затвора ли? Джонас смяташе, че вече не са пленници.

Нови експлозии разтърсиха нощта. Хората, които бяха крещели по време на разкриването на убийствата сутринта, крещяха отново.

— Това е най-големият жътвен фойерверк на света! — промълви Корал.

Преди Джонас да й отговори, някой потропа на вратата на спалнята. След секунда Клей Рейнолдс влезе в стаята само по джинси. Косата му беше разрошена, погледът му — див.

— Лоши новини от града, Елдред! — извика. — Диърборн и другите негодници от Вътрешността…

Последваха още три експлозии. Откъм пламтящото нефтено поле на Ситго лениво се издигна червено-оранжева огнена топка, избледня и изчезна. Рейнолдс излезе на терасата и застана до перилата между двамата, без да обръща внимание на голотата им. Като обезумял се втренчи в огненото кълбо, което след миг изчезна — също като хлапетата. Джонас почувства, че странната, сгъстяваща се мъгла в съзнанието му отново се опитва да го обсеби.

— Как са избягали? — попита. — Знаеш ли? А Авери?

— Мъртъв е. Заместникът, който е бил на пост с него — също. Открил ги е другият заместник, Тод Брайдър… Елдред, какво става там? Какво се е случило?

— А, това са твоите хлапета — каза Корал. — Не им отне много време да започнат собствения си жътвен празник!

„Какво ли са намислили?“ — запита се Джонас. Беше уместен въпрос — може би единственият от значение в момента. Дали бяха приключили със създаването на неприятности… или тепърва започваха?

Внезапно му се прииска да е далеч от Сийфронт, от Хамбри, от Меджис. Но вече беше твърде късно да се върне назад и в момента се чувстваше ужасно безпомощен.

— Клей?

— Да, Елдред.

Но погледът на Рейнолдс — и съзнанието му — все още бяха насочени към Ситго. Джонас го стисна за рамото и го обърна към себе си. Чувстваше как собственото му съзнание се включва на скорост, започва да нахвърля план за действие и приветства това усещане. Тъмната, мрачна сянка на фатализъм в душата му избледня и изчезна.

— С колко човека разполагаме?

Рейнолдс се намръщи, обмисляйки въпроса.

— Тридесет и пет — каза накрая. — Може би.

— Колко са въоръжени?

— С пушки ли?

— Не, с грахови шушулки, глупак такъв.

— Е, вероятно… — Рейнолдс подръпна долната си устна, мръщейки се по-усилено от всякога. — Около дузина. Става дума за пушки, които стрелят, нали така…

— А големите клечки от коневъдната асоциация? Още ли са тук?

— Струва ми се, че да.

— Намери Ленгил и Ренфрю. Поне няма да се налага да ги събуждаш — всичките ще са станали, а повечето от тях ще са долу. — Джонас посочи към двора. — Кажи на Ренфрю да събере хайка. Само от въоръжени мъже. Ще ми се да са поне осем-десет, но ще се задоволя и с петима. Впрегни в каручката на дъртата вещица най-здравото и яко пони, което намериш. Кажи на стария загубеняк Мигел, че ако понито, което ти избере, умре по пътя към Висящата скала, ще трябва да си използва очите вместо тапи за уши.

Корал Торин дрезгаво се изсмя. Рейнолдс я погледна, втренчи се в гърдите й и с усилие се обърна отново към Джонас.

— Къде е Рой? — попита го Елдред.

— На третия етаж с някаква сервитьорка.

— Изритай го от там — нареди Джонас. — На него му се пада да подготви старата кучка за пътуването.

— Кога тръгваме?

— Колкото се може по-скоро! Ти и аз напред, с момчетата на Ренфрю, а Ленгил отзад, с останалите бойци. Но трябва да си сигурен, че Хаш Ренфрю е с нас, Клей — той е подло куче.

— А какво ще стане с конете на Ската?

— Мътните да ги вземат проклетите коне! — Последва още една експлозия в Ситго и към небето се издигна ново огнено кълбо. Джонас не можеше да види черните облаци дим, които изпълват небето или да помирише горящия петрол — вятърът, който духаше от изток на запад ги отнасяше встрани от града.

— Но…

— Просто направи каквото ти казах! — Джонас най-сетне осъзна задачите си, подредени в низходящ ред. Конете бяха най-маловажни: Фарсън можеше да си намери коне почти навсякъде. По-интересни бяха танкерите, струпани край Висящата скала. Бяха още по-важни сега, когато останалите запаси ги нямаше. А най-важно от всичко беше стъкленото кълбо. Ако се счупеше, нека да се чупи в ръцете на Джордж Латиго, а не в тези на Елдред Джонас.

— Размърдай се — каза на Рейнолдс. — Дипейп тръгва след нас, с хората на Ленгил. Ти идваш с мен. Хайде, побързай!

— А аз? — попита Корал.

Той се обърна и я придърпа към себе си.

— Не съм те забравил, скъпа.

Корал кимна и го стисна между краката пред погледа на Клей Рейнолдс.

— Охо! — прошепна. — Аз също не съм те забравила.

4

Напуснаха Ситго с проглушени уши, но без да са пострадали. Шийми яздеше заедно с Кътбърт, а Капричозо се мъкнеше отзад.

Сюзан се сети къде да се скрият — и като повечето умни решения, нейното изглеждаше очевидно… след като някой се беше сетил за него. Малко след като преджътвената вечер се беше превърнала в погребална жътвена клада, петимата стигнаха до колибата сред Лошите треви, където Сюзан и Роланд няколко пъти се бяха любили.

Кътбърт и Роланд разгънаха одеялата си и седнаха да разгледат оръжията, които бяха отмъкнали от канцеларията на шерифа. Бяха намерили дори прашката на Бърт.

— Тези са с голям калибър — отбеляза Алан, който се взираше в дулото на своя револвер. — Ако имаш точен мерник, може и да ни свършат работа.

— Ще ми се да имахме картечницата на онзи фермер — замечтано каза Кътбърт.

— Нали се сещаш какво би казал Корт за пушка като тази? — попита Роланд и Кътбърт избухна в смях. Алан също се разсмя.

— Кой е Корт? — попита Сюзан.

— Здравеняк, за какъвто Елдред Джонас само се мисли — отвърна Алан. — Беше ни учител.

Роланд предложи да поспят час-два — следващият ден щеше да е наистина тежък. Не чувстваше необходимост да подчертае, че можеше да им е последният.

— Алан, долавяш ли нещо?

— Не още.

— Продължавай в този дух!

— Ще се опитам… но не обещавам нищо! Силата ми не е постоянна… Знаеш го не по-зле от мен.

Шийми се приближи, огледа ги и промърмори:

— Ти си Роланд… Ти Алан… А ти кой си, скъпи Артър Хийт? Как се казваш всъщност?

— Името ми е Кътбърт. — Бърт протегна ръка. — Кътбърт Алгууд. Как си, добре ли си, как си днес?

Шийми стисна ръката му и се изкиска. Беше весел, неочакван звук и ги накара да се усмихнат. Гримасата беше болезнена и Роланд предположи, че ако може да си види лицето, ще открие следи от изгаряния като наказание за това, че се е бил толкова близо до експлодиращите кули.

— Кът-кът-бърт — изкиска се Шийми. — О, божичко! Кът-кът-кът-бърт е много смешно име, нищо чудно, че си такъв забавен човек! Кът-кът-кът-бърт, ха-ха-ха-ха, като истинско пиленце! Голям майтап!

Младежът се усмихна и кимна.

— Мога ли да го убия, ако няма да ни трябва повече?

— Спести ми шума от изстрела, ако обичаш — отвърна му Роланд и се обърна към Сюзан с усмивка. — Ще се поразходиш ли с мен, Сю? Искам да си поговорим.

Тя го погледна, опита се да разчете нещо по лицето му и кимна.

— Добре.

Подаде му ръка. Роланд я пое и двамата излязоха навън. Под насмешливото лице на Демонската лупа девойката почувства как ужасът стяга сърцето й.

5

Вървяха мълчаливо през ароматната трева. Децата понякога се губеха в Лошите треви и умираха, но Сюзан никога не се беше страхувала да идва тук с Роланд, дори когато нямаше звезди, по които да се ориентира; усещането й за посока беше почти безпогрешно.

— Сю, ти не ми се подчини за револверите! — промърмори Роланд.

Тя го погледна с усмивка; беше удивена, но и започваше да се ядосва:

— Значи искаш да се върнеш в килията?

— Не, разбира се! Каква смелост! — Придърпа я към себе си и я целуна. Когато тя се отдръпна, и двамата дишаха тежко. — Но не трябва да нарушаваш заповедта ми този път.

Тя го гледаше прямо, без да казва нищо.

— Знаеш какво се каня да ти наредя.

— Да останем с Шийми в колибата, а вие ще тръгнете на път.

Той кимна.

— Ще го направите ли?

Тя си помисли колко непознато и страшно й се струваше оръжието на Роланд, скрито под нейното серапе; за учудения, изумен поглед на Дейв, когато изстреляният от нея куршум го удари в гърдите и го блъсна назад; за това как се беше опитала да застреля Авери и първият изстрел само беше запалил дрехата й. Нямаха оръжие за нея (освен ако не вземеше единия револвер на Роланд), пък и да имаше, тя не би могла да го използва добре… и, което беше по-важното, не искаше да го използва. Трябваше да мисли и за Шийми, следователно беше най-добре да се подчини на нареждането му.

Роланд търпеливо чакаше. Тя кимна.

— С Шийми ще ви чакаме. Обещавам ти.

Роланд се усмихна с облекчение.

— А сега на свой ред искам честен отговор.

— Стига да мога…

Тя се взря в луната, потръпна под погледа на болезнено — подпухналото й лице и се обърна към него.

— Каква е вероятността да се върнеш?

Той внимателно обмисли отговора си, като все още я държеше за раменете.

— Много по-голяма, отколкото Джонас си мисли. Ще чакаме в края на Лошите треви и вероятно отдалеч ще го забележим да идва!

— Да, табунът коне, който видях…

— Може да дойде и без конете — каза Роланд без дори да осъзнава колко добре следва мислите на Джонас. — Но хората му ще вдигат шум, дори ако се движат без конете! Ако отрядът му е многоброен, ще ги видим.

— А ако ви проследят? Ако Джонас е изпратил разузнавачи?

— Съмнявам се, че ще си направи този труд. — Роланд сви рамене. — Ако е така, ще се наложи да ги убием. Обучени сме да убиваме… ще се справим.

— Не отговори на въпроса ми. Каква е вероятността да те видя отново?

Той се замисли.

— Доста малка — каза накрая.

Тя притвори очи, като че я беше ударил.

— Лошо — промълви. — Но може и да не е толкова зле, колкото си мисля. А ако не се върнеш? С Шийми да тръгнем ли на запад, както беше предишната ни уговорка?

— Да, към Гилеад. Там ще сте на сигурно място и теб ще те уважават, скъпа, независимо какво ще се случи… Но пристигането ти там ще е от голямо значение, особено ако не чуеш танкерите да експлодират. Знаеш го, нали?

— Да предупредя хората ти — за нашия ка-тет.

Роланд кимна.

— Ще го сторя, не се безпокой. Ще се погрижа и за Шийми. Той е една от причините да се махна оттук.

Роланд разчиташе на Шийми повече, отколкото тя си мислеше. Ако той, Бърт и Алан бъдеха убити, младежът трябваше да я подкрепи.

— Кога тръгвате? — попита Сюзан. — Ще имаме ли време да се любим?

— Имаме време, но може би е по-добре да не го правим. Ще бъде достатъчно трудно да те напусна и без друго. Освен ако действително искаш да… — Погледът му почти я умоляваше да се съгласи.

— Тогава да поспим. — Тя го хвана за ръката. За секунда на езика й беше да му каже, че носи детето му, но в последния момент реши да замълчи. Роланд си имаше достатъчно други проблеми, а тя не искаше да му съобщава такава хубавата новина в такъв лош момент.

Върнаха се през тревата, която вече се надигаше да закрие проправената преди малко пътека. Роланд я прегърна и нежно я целуна още веднъж.

— Ще те обичам винаги, Сюзан. Каквото и да се случи.

Тя се усмихна, но очите й се наляха със сълзи.

— Каквото и да се случи — повтори и също го целуна.

6

Луната вече залязваше, когато осмината минаха под арката с надпис „ЕЛА В МИР“ на Свещения език. Джонас и Рейнолдс водеха групата. Зад тях се движеше Рия в черната каручка, теглена от понито. Другите петима бяха Хаш Ренфрю, Куинт и трима от най-добрите каубои на Ренфрю.

Корал също искаше да дойде, но Джонас имаше друга намерения.

— Ако ни убият, можеш да продължиш горе-долу както преди — каза й. — Няма нищо, което да те свърже с нас.

— Не съм сигурна, че без теб би имало смисъл да продължавам,

— Прекрати тези детинщини, не ти принадлежа. Ще откриеш доста много други причини да продължиш нататък по пътя, ако си напънеш мозъка. Ако всичко е както трябва а аз вярвам, че ще е — и все още ти се иска да дойдеш с мен, махни се от града веднага след като се разчуе, че сме успели. Има едно селище на запад в планините Ви Кастис. Рици. Вземи най-бързия кон, до който се добереш и ни чакай там. Когато пристигнем с танкерите, просто скачаш зад мен ма седлото и готово. Разбра ли?

Тя беше схванала — и още как. Една на хиляда беше Корал Горин — хитра като Сатаната и способна да се чука като любимата курва на Дявола. Той само можеше да се надява, че всичко ще се уреди толкова лесно, колкото й го беше представил.

Джонас поизостана, докато конят му се изравни с каручката. Стъкленото кълбо беше извадено от калъфа и лежеше в скута на Рия.

— Нещо ново? — попита я.

Едновременно се надяваше и се страхуваше да види, че и топката се заражда розовото сияние.

— Не! Ще проговори, когато реши, бъди сигурен.

— Тогава защо си ми_ ти, _стара жено?

— Ще разбереш, като му дойде времето. — Рия го погледна с презрение и с малко страх.

Той отново пришпори коня си начело на малкия отряд. Беше решил да отнеме топката от Рия при най-малкия признак на неприятности — магическото кълбо вече беше сложило отпечатък в мозъка му; твърде често си мислеше за онзи розов проблясък…

„Глупости — каза си. — Просто съм нервен преди битката. Веднъж да приключа с тази работа, пак ще съм си старият аз.“

Хубаво, ако беше истина, но…

… но, в интерес на истината, беше започнал да се чуди.

Ренфрю яздеше до Клей. Джонас се промъкна с коня си помежду им. Сакатият крак ужасно го болеше — още един лош знак.

— Ленгил? — обърна се към Ренфрю.

— Събира солиден отряд — отвърна фермерът. — Не се бой за Фран Ленгил. Най-малко тридесет човека.

— Тридесет? Богове, та аз му казах, че искам най-малко четиридесет!

Ренфрю го измери с поглед и потръпна от полъха на хладния вятър.

— Колко се страхуваш от тези три хлапета, Джонас?

— Страхувам се достатъчно и за двама ни, предполагам, след като ти си прекалено тъп да осъзнаеш кои са и на какво са способни. — Той се постара да се успокои и да нормализира тона си. Щеше да е по-добре да успее, тези тиквеници му бяха необходими още малко. Веднъж да предадеше кълбото на Латиго, нещата щяха да се променят.

— Макар че не вярвам да ги видим повече — добави.

— Най-вероятно са на поне петдесет километра оттук и яздят на запад — съгласи се Ренфрю. — Но съм готов да дам цяла крона, за да разбера как са се измъкнали!

„Какво значение има, идиот такъв?“ — помисли си Джонас, но не го каза на глас.

— Що се отнася до Ленгил, той ще събере най-свестните хора, които има — ако се стигне до битка, неговите тридесет ще се бият като шейсет.

Погледът му срещна този на Клей. „Ще повярвам като го видя“ — казваше му безмълвно Клей и Джонас отново си помисли, че винаги го беше харесвал повече от Рой Дипейп.

— Колцина ще са въоръжени?

— С пушки ли?

— Поне половината. Не са на повече от час зад нас.

— Добре. — Поне тилът им щеше да е прикрит. Трябваше да свърши работа. А той нямаше търпение да се отърве от тази трижди проклета топка.

„О — прошепна един писклив, налудничав глас от място, много по-дълбоко от дъното на сърцето му. — О, така ли?“

Джонас се постара да не му обръща внимание.

След около половин час се отклониха от пътя и минаха покрай Ската. На няколко километра разстояние се намираха Лошите треви, полюшвани от вятъра като сребърно море.

7

По същото време, когато Джонас и приятелите му се спускаха край Ската, Роланд, Кътбърт и Алан се качиха на конете си. Сюзан и Шийми стояха на входа на колибата и ги гледаха тъжно.

— Ще чуете взрива, когато танкерите избухнат, и ще подушите дима — каза Роланд. — Дори ако вятърът духа в обратна посока, пак ще усетите миризмата. После, след не повече от час, ще има още дим хей там. Това ще са храсталаците, запалени пред входа на каньона.

— А ако не видим нищо подобно?

— Тръгвате на запад. Но всичко ще е наред, Сю. Кълна се.

Девойката пристъпи напред, прегърна го през кръста и погледна към обляното му от лунната светлина лице. Той се наведе, погали я по главата и нежно я целуна.

— Пазете се — прошепна Сюзан и отстъпи назад.

— Аха — внезапно се обади Шийми. — Дръжте се като истински мъже. — Свенливо пристъпи напред и докосна ботуша на Кътбърт.

Кътбърт се наведе, хвана го за ръката и я разтърси:

— Грижи се за нея, приятелю!

Шийми сериозно кимна.

— Хайде — подкани ги Роланд. Беше сигурен, че ако още веднъж погледне към тъжното й лице, ще се разплаче. — Да тръгваме.

Бавно се отдалечиха от колибата. Преди тревата да се надигне зад тях и да я скрие от погледа им, той се обърна за последен път.

— Сю, обичам те!

Тя се усмихна. Усмивката й беше прекрасна.

— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — промълви.

Следващия път, когато Роланд я видя, беше впримчена в Магьосническата дъга.

8

Картината, която Роланд и приятелите му съзряха на запад от Лошите треви, беше едновременно странна и тъжна. Вятърът разнасяше воали от пясък над каменистата пустиня, а лунната светлина ги превръщаше в надбягващи се призраци. Висящата скала се издигаше на около две колела разстояние, а входът към Айболт Каньон беше на още две колела по-нататък. Понякога пясъкът ги закриваше напълно. Зад тях високата трева сякаш шепнеше.

— Добре ли сте, момчета? — попита Роланд.

Те кимнаха.

— Май има доста стрелба.

— Ще помним лицата на бащите си — обади се Кътбърт.

— Да — съгласи се Роланд с отсъстващо изражение, после се надигна на седлото. — Вятърът духа в нашата посока — това е чудесно. Ще ги чуем като идват. Ще трябва да преценим от колко души се състои отрядът им.

Двамата кимнаха.

— Ако Джонас все още е в течение на нещата, скоро ще пристигне с малка групичка — каквито стрелци е успял да събере набързо — ще носи и топката. В такъв случай ще му подготвим засада, ще ги избием до крак и ще вземем Магьосническата дъга!

Алан и Кътбърт го слушаха внимателно.

— Ако се страхува от нас, сигурно ще реши да се появи по-късно и с повече хора. В такъв случай ще ги оставим да ни подминат… и ако вятърът все още е приятелски настроен към нас, ще ги нападнем отзад. Кътбърт се ухили.

— Баща ти трябва да се гордее с теб. Ти си само на четиринадесет и вече си лукав като дявол.

— При следващата луна навършвам петнадесет — сериозно му отвърна Роланд. — Ако ще действаме по този начин, може да се наложи да убием последните ездачи. Стреляйте само по мой сигнал.

— Каним се да стигнем до Висящата скала като част от групата им, така ли? — попита Алан. Винаги се беше движил на две крачки зад Кътбърт, но Роланд нямаше нищо против — понякога увереността е по-добра от бързината.

— Да, в случай, че носят стъклената топка.

— Страхувам се от Магьосническата дъга — ами ако им подскаже намеренията ни?

Кътбърт изглеждаше изненадан. Роланд прехапа устната си и си помисли, че понякога Алан е доста бърз. Беше се досетил за тази неприятна подробност преди Кътбърт… и дори преди него самия.

— Тази сутрин трябва да се надяваме на доста неща… Но ще изиграем картите си така, както ни бъдат раздадени от съдбата.

Слязоха от седлата и седнаха до конете си в края на затревеното поле, почти без да разговарят. Роланд следеше сребристите облаци прах, надбягващи се през пустинната местност — и мислеше за Сюзан. Представяше си я вече омъжена за него, как живеят заедно в някакво имение на юг от Гилеад. Дотогава Фарсън сигурно щеше да е победен, странните изменения в света — прекратени (детинското в него просто го убеждаваше, че краят на Фарсън ще доведе и до това), а дните му на Стрелец ще са приключили. Не беше минала и година, откакто бе спечелил правото да носи револвери, а вече не ги искаше. Целувките на Сюзан бяха смекчили сърцето му и го бяха променили по някакъв начин, бяха направили възможен съвсем друг живот.

По-добър от сегашния. Мечтаеше за дом, дечица и…

— Идват — прошепна Алан и го изтръгна от фантазиите му.

Стрелецът скочи на крака, стиснал юздите на Ръшър. Кътбърт застана до него.

— Голяма или малка група?

Алан се беше изправил и гледаше на югоизток. Старата звезда залязваше — само час оставаше до изгрев слънце.

— Не мога да преценя.

— Усещаш ли дали носят топката?

— Не! Млъкни и ме остави да слушам.

Роланд и Кътбърт наблюдаваха Алан, същевременно напрягайки слуха си да чуят тропота на коне и скърцането на колела, които вятърът би донесъл. Времето минаваше, вятърът се усилваше. Роланд погледна към Кътбърт, който беше извадил прашката си и нервно подръпваше ластика.

— Малка група са — внезапно обяви Алан. — Усещате ли ги?

Те поклатиха глави.

— Не са повече от десетина…

— Богове! — прошепна Роланд и замахна с юмрук към небето. — А топката?

— Не я чувствам. — Гласът на Алан бе тих, сякаш говореше насън. — Но е с тях, не мислите ли?

Роланд беше сигурен. Малка група от шестима или осмина, вероятно пренасяха и вълшебното кълбо.

— Пригответе се, момчета — каза. — Ще ги нападнем.

9

Групата на Джонас бързо се придвижваше през Лошите треви. Звездите грееха ярко в есенното небе, а Ренфрю чудесно умееше да се ориентира по тях. Джонас не се съмняваше, че старият каубой ще ги преведе по най-прекия път към Висящата скала.

Около час след като бяха навлезли сред Лошите треви, Куинт се изравни с него.

— Старицата иска да те види, сай. Казва, че било важно. — Куинт се озърна и тихичко добави: — Топката на коленете й е цялата блестяща!

— Така значи? Виж сега какво ще ти кажа — остани да правиш компания на приятелчетата тук, докато отида да видя какво става. — Изостана и изчака да се изравни с черната каручка.

Рия вдигна глава да го погледне и за секунда, както беше обляна в розовата светлина, му се стори, че вижда лицето на младо момиче.

— Тъй — рече тя. — Ето те и теб, голямо момче. Знаех си, че веднага ще дотърчиш. — Изкиска се, лицето й се изкриви и сбръчка и Джонас отново я виждаше такава, каквато беше в действителност — изсмукана до капка от топката в скута й. После и той надникна в кълбото… и се загуби. Чувстваше розовата светлина да прониква в най-дълбоките гънки и кухини на мозъка му, възбуждайки го до краен предел. Дори Корал в най-добрите си моменти не беше в състояние да го възбуди чак толкова.

— Харесва ти, нали? — полу-пропя и полу се изсмя тя. — Охо, точно така е, с всеки е така, толкова хубава светлина е това. Какво виждаш вътре, сай Джонас?

Той се взираше в топката. В началото виждаше само похотливото розово сияние, но после кълбото се избистри. Сега различи някаква хижа, заобиколена от висока трева. Вратата, боядисана в излющено, но все още яркочервено, беше отворена. И там, седнала на камъните, с ръце в скута си и с омотано около краката одеяло, с разпиляна по раменете коса, беше…

— Мътните го взели! — прошепна Джонас. Вече се беше плъзнал толкова настрани, че приличаше па ездач-акробат от цирка, а очите му сякаш бяха изчезнали — в орбитите им блестяха само огледала от розова светлина.

Рия удовлетворено се изкиска:

— Аха, това е любовницата на Торин, дето тъй и не му стана! Възлюбената на Диърборн! — Хиленето й внезапно секна. — Любимата на младия стрелец, който уби моя Ермот! И той ще си плати за това, о, да, точно тъй ще е! Виж по-добре, сай Джонас! Разгледай по-хубаво!

Той точно това и направи. Изображението вече беше съвсем ясно и си помисли, че е трябвало да го забележи по-рано. Всичко, от което лелята на момичето се беше страхувала, беше истина. Рия е знаела (макар че Джонас не беше наясно защо не е казала на никого), че момичето се чука с едно от момчетата от Вътрешността. А Сюзан не само се беше чукала с Уил Диърборн — тя му беше помогнала да избяга, на него и на приятелчетата му, и най-вероятно точно тя беше убила двамата шерифи заради него…

Фигурата в топката се приближи. Гледката накара Джонас да почувства световъртеж, но това беше много приятно главозамайване. Зад момичето се виждаше вътрешността на хижата, мътно осветена от лампа със съвсем снижен фитил. В началото той си помисли, че някой спи в ъгъла, но като се вгледа по-добре, реши, че това е само купчина кожи, която смътно наподобява човешка фигура.

— Виждаш ли момчетата? — попита Рия, гласът й сякаш долиташе до него от голямо разстояние.

— Не! — каза той и му се стори, че и неговият глас също се разнася някъде отдалеч. Очите му бяха приковани в топката. Чувстваше как светлината й прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието му. Усещането беше прекрасно, като буен огън в студена нощ.

— Сама е — каза. — Като че ли чака нещо.

— Ах — Рия се протегна над топката — леко замахна с ръце, сякаш я почистваше от праха — и розовата светлина угасна.

Джонас изстена тихо, но въпреки това топката си остана тъмна. Прииска му се да протегне ръце към Рия, да й каже да върне светлината — да я умолява, ако се наложи — и се удържа единствено със силата на волята си. Лека-полека съзнанието му се възвръщаше. Това му припомни, че жестът па Рия не е нищо повече от движенията на куклите в сценките за Пинч и Джили. Топката правеше каквото си поиска, а не каквото пожелае тя.

Междувременно ужасната старица го гледаше и очите й биха проницателни и ясни.

— Какво мислиш, че чака тя? — попита го.

Имаше само едно нещо, което момичето можеше да чака, помисли си Джонас с нарастваща тревога. Момчетата. Тримата кучи сипа с жълто по устата! И щом те не бяха с нея, най-вероятно се намираха някъде пред групата му, затаени и очакване.

В очакване на него. Може би дори чакаха…

— Чуй ме! Ще го кажа само веднъж и ще е най-добре да ми кажеш истината. Знаят ли те за това чудо? Знаят ли трите момчета за Дъгата?

Погледът й се отклони встрани. И това му беше достатъчно за отговор — отчасти. Но не съвсем. Тя твърде дълго беше правила каквото си поиска там горе на своя хълм — крайно време беше да разбере кой е шефът. Отново се наведе и я стисна за рамото. Беше отвратително — като да стискаш оголена кост на още жив човек — но той се насили да я хване здраво. Рия изстена и се дръпна, но той я държеше здраво.

— Кажи ми, дърта кранто! Размърдай си проклетия език!

— Може и да знаят — промърмори тя, — момичето може и да е видяло нещо в нощта, когато беше при мен…олеле, пусни ме, ще ме убиеш!

— Ако се канех да те убивам, отдавна да си умряла! — Той погледна с копнеж към топката, после се намести на седлото, сви длани на фуния около устата си и се провикна: — Клей, задръж така!

Вятърът шептеше в тревата, люлееше я, разгръщаше я и разнасяше сладкия й аромат. Джонас се взря напред в мрака, макар да знаеше, че е напълно безполезно да ги търси. Можеха да бъдат навсякъде и тази вероятност никак не му харесваше.

Насочи се към Клей и Ренфрю. Фермерът изглеждаше нетърпелив.

— Какво има? Скоро ще се съмне. Трябва да побързаме.

— Знаеш ли къде са хижите в Лошите треви?

— Да. Но…

— Да се сещаш за някоя с червена врата?

Ренфрю кимна и посочи на север:

— Тя е на стария Суни. Беше го връхлетяла някаква религиозна лудост — бил сънувал сън, или имал видение, нещо такова. Именно тогава боядиса вратата на колибата в червено. Отиде си преди пет години. — Вече не питаше „защо“, беше видял изписано на лицето на Джонас нещо, което го накара да престане да задава въпроси.

Джонас вдигна ръка, погледна към татуирания на дланта си син ковчег, обърна се и извика Куинт.

— Ти ще си водач — каза му. Рошавите вежди на Куинт се вдигнаха. — Аз?

— Да. Обаче няма да продължавате — планът се променя.

— Какво…

— Слушай ме и недей си отваря устата, освен ако ти кажа нещо, което не ти е ясно. Веднага обръщаш проклетата черна каручка. Разполагаш си хората около нея и поемаш в обратна посока. Присъединяваш се към Ленгил и групата му. Кажи им, че Джонас е наредил да стоите на място, докато той, Рейнолдс и Ренфрю не се върнат. Ясно ли е?

Куинт кимна. Изглеждаше изумен, но не каза нищо.

— Чудесно. Действай. И кажи на вещицата да сложи играчката в калъфа й. — Джонас потри челото си с ръка. Пръстите му никога не бяха треперили, но сега направо се тресяха.

Куинт смушка коня си, но се обърна, когато Джонас го повика.

— Мисля, че онези хлапета от Вътрешността са някъде там. Най-вероятно са пред нас, но ако са изостанали, най-вероятно те причакват.

Куинт нервно огледа тревата, която се издигаше над главата му. Сви устни и се обърна към Джонас.

— Ако ви нападнат, ще се опитат да вземат топката — продължи Елдред. — Чуй ме внимателно — на всеки, който не умре в нейна защита, ще му се прииска да го е сторил! — Посочи към каубоите, които се бяха подредили зад черната каручка. — Кажи им го.

— Да, шефе! — кимна Куинт.

— Когато откриеш Ленгил, вече ще сте на сигурно място.

— Колко да чакаме, ако не се върнеш?

— Докато адът замръзне! Сега тръгвай! — Когато Куинт се отдалечи, Джонас се извърна към Рейнолдс и Ренфрю. — Сега ще си направим една отбивка, момчета.

10

— Роланд! — Гласът на Алан беше тих, но настоятелен. — Те обръщат!

— Сигурен ли си?

— Да. Има и друга група, която идва зад тях. Много по-голяма. Към нея са се насочили.

— Колкото повече, толкова по-добре, това е то — каза Кътбърт.

— Топката в тях ли е? — попита Роланд. — Все още ли не можеш да я докоснеш?

— Да, с тях е! С нейна помощ по-лесно ги чувствам, въпреки че са тръгнали обратно. След като веднъж я откриеш, тя свети като лампа в подземен тунел.

— Още ли е при Рия?

— Така ми се струва. Отвратително е да я докосвам.

— Джонас се страхува от нас — каза Роланд. — Иска да има повече хора със себе си, когато мине оттук.

Не знаеше, че едновременно е прав и ужасно греши в предположението си. Не знаеше, че беше попаднал в капана на младежката си самоувереност.

— Какво ще правим? — попита Алан.

— Ще останем тук. Ще слушаме. Ще чакаме. Ще минат оттук, ако отиват към Висящата скала.

— Сюзан? — попита Кътбърт. — Сюзан и Шийми? Какво ще стане с тях? Как ще разберем, че са добре?

— Просто няма да сме сигурни. — Роланд седна със скръстени крака и отпусна юздите на Ръшър в скута си. — Но Джонас и хората му скоро ще се върнат. И когато дойдат, ще направим необходимото.

11

На Сюзан не й се искаше да спи вътре — колибата й се струваше ужасна без Роланд. Остави Шийми завит със старите кожи и изнесе одеялата си отвън. Поседя малко на прага, загледана в звездите. Молеше се за Роланд по свой собствен начин. Когато се почувства малко по-добре, постла едното одеяло на земята и се зави с другото. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, откакто Мария я беше измъкнала от дълбокия й сън. Заспа с глава, облегната на едната й ръка, и не се събуди когато след двадесетина минути Шийми излезе на прага, примигна сънливо към нея и навлезе сред тревата да се изпикае. Единственият, който го забеляза, беше Капричозо, който протегна муцуна и бутна младежа по бедрото. Шиими, все още полузаспал, го избута встрани. Познаваше отлично номерата на Капи.

Сюзан сънуваше върбовата горичка — мечка, и рибка, и зайче, и птичка — и я събуди, не беше завръщането на Шийми, а студена стомана, опряна във врата й. Чу се шумно щракане, което тя моментално разпозна след събитията в канцеларията на шерифа — някой сваляше предпазителя на револвер.

— Изгрей, слънчице — каза нечий глас. За момент, както беше объркана и още сънена, си помисли, че е вчера и Мария иска да я събуди, за да я прогони от Сийфронт преди убийците на кмета Торин и канцлера Раймър да се върнат и да убият и нея.

Но когато отвори очи, не видя силната обедна светлина, а пепелив утринен здрач. И гласът не беше женски, а мъжки. В гърлото й беше опряно дулото на револвер.

Погледна нагоре и видя сурово, набръчкано лице, обградено с бяла коса. Очите бяха бледо сини като на Роланд. Елдред Джонас. Мъжът зад него, който бе черпил баща й в по-добри времена, беше Хаш Ренфрю. Третият, един от ка-тета на Джонас, влезе в хижата. Тя изтръпна от ужас — както за себе си, така и за Шийми. Не беше сигурна дали момчето ще разбере какво му се случва. „Тук са двама, от онези, които искаха да — го убият — помисли си тя, — той ще разбере поне това.“

— Значи тук си била. Слънчево зайче — каза дружелюбно Джонас, докато тя се мъчеше да се събуди окончателно. — Прекрасно. Но красива дама като теб не би трябвало да спинка на такова място самичка. Не се притеснявай, ще се погрижа да те върна там, където ти е мястото.

Очите му проблеснаха, когато червенокосият излезе от хижата.

— Какво има вътре. Клей?

Рейнолдс поклати глава:

— Останалите най-вероятно са в засада.

„Шийми — помисли си Сюзан. — Къде си, Шийми?“

Джонас я погьделичка по гърдата и промърмори:

— Стегната и сладка. Нищо чудно, че Диърборн те харесва.

— Махни си мръсната лапа от мен, проклето копеле.

Той се усмихна, но се подчини. Обърна глава и погледна към мулето.

— Знам го този звяр, принадлежи на добрата ми приятелка Корал. Значи освен всичко друго, ти крадеш коне. Ужасно, направо ужасно е това младо поколение! Не мислиш ли така, сай Ренфрю?

Старият приятел на баща й не каза нищо. Лицето му беше напълно безизразно и Сюзан си помисли, че той би трябвало поне мъничко да се срамува от присъствието си тук.

Джонас отново се обърна към нея, тънките му устни бяха извити в подобие на презрителна усмивка:

— Е, предполагам, че след убийствата кражбата на едно муле е лесна.

Тя мълчеше.

— Какво толкова са мъкнали тези момчета, че им е притрябвало мулето?

— Погребален саван — каза тя през стиснатите си зъби. — За теб и всичките ти приятелчета. Ужасно тежък товар — почти пречупи гръбнака на нещастното животно.

— Има една поговорка там — каза Джонас все още с усмивка. — Умните жени попадат в ада. Да ти е минавало през ума, че хора, които свалят товара и го отнасят нанякъде, обикновено не се връщат?

Тя не му отговори.

— Оставена си на сухо, зайче! Бързото чукане бързо се забравя, казват хората. Знаеш ли къде са те?

— Да — прошепна тя.

Джонас изглеждаше възхитен:

— Ако ни го съобщиш, нещата чувствително ще се улеснят. Съгласен ли си, Ренфрю?

— Аха! — отвърна Ренфрю. — Те са предатели, Сюзан. Работят за Добрия. Ако знаеш къде са или в какво са се забъркали, кажи ни.

Втренчила поглед в Джонас, Сюзан промърмори:

— Приближи се.

Вцепенените й устни не искаха да се движат и думите прозвучаха като „Рипжисъ“, но Джонас я разбра и се наведе към нея. Тя се изплю в лицето му.

Онзи отскочи назад, озъбен от изненада и отвращение.

— Ах! Мръсница! — изкрещя и я зашлеви с такава сила, че я просна на земята. Пред очите й избухнаха черни звезди. Чувстваше, че дясната й буза се подува като балон и си помисли: „Ако ме беше ударил един-два сантиметра по-надолу, можеше да ми счупи врата. Май щеше да е най-добре.“Вдигна ръка към носа си и избърса кръвта.

Джонас се обърна към Ренфрю:

— Качи я на коня й и й завържи ръцете отпред. — Погледна Сюзан и я ритна, като я повали на земята. — Ще ме плюеш, значи? Ще оплюваш Елдред Джонас, тъй ли, мръснице?

Рейнолдс беше извадил носната си кърпичка. Джонас я взе, избърса слюнката от лицето си и вбесен, приклекна до Сюзан. Сграбчи косата й и внимателно изтри кърпичката в нея. След това я сграбчи и я изправи на крака. От очите й бликнаха сълзи, но тя запази мълчание.

— Може и да не видя приятеля ти отново, сладка Сю с хубави малки цици, но поне хванах теб, нали така? И ако Диърборн ни създаде проблеми, ще ти го върна двойно. Ще гледам той да узнае.

Усмивката му помръкна и яростно я блъсна така, че почти я събори.

— Сега се качвай на коня и действай по-бързичко, преди да реша да поукрася лицето ти с ножа.

12

Скрит в тревата, ужасен и разплакан, Шийми наблюдаваше как Сюзан се изплю в лицето на Големия ковчег и как той я удари толкова силно, че можеше да я убие. Понечи да й се притече на помощ, но нещо — може би гласът на приятеля му Артър — му подсказа, че така само ще го убият.

Видя как Сюзан се качва на коня. Един от мъжете, когото Шийми беше виждал от време на време в кръчмата, се опита да й помогне, но Сюзан го ритна с върха на ботуша си. Човекът се отдръпна, почервенял като домат.

„Не го ядосвай, Сюзан! — помисли си Шийми. — О, богове, не го прави!“

— Последна възможност — повтори Джонас. — Къде са те и какво се канят да правят?

— Върви по дяволите — отвърна девойката.

— Знам къде ще те намеря, когато се върна! — усмихна се Джонас и се обърна към другия ловец. — Внимателно ли провери всичко?

— Каквото и да са носили, взели са го със себе си — отвърна червенокосият. — Единственото, което са оставили, е това сладко зайче.

Джонас се разсмя и продължи да се хили, докато се качи на седлото.

— Хайде! — извика. — Да тръгваме.

Потеглиха през Лошите треви. Тревата се затвори зад тях, сякаш никога не са били тук… само дето Сюзан я нямаше, също и Капи.

Когато се убеди, че те не възнамеряват да се върнат, Шийми излезе от тревата и в движение си закопча панталоните. Погледна в посоката, накъдето бяха тръгнали Роланд и приятелите му, после натам, накъдето отведоха Сюзан. В коя посока трябваше да тръгне?

След минута размисъл осъзна, че всъщност няма избор. Тревата беше жилава и гъвкава. Пътеката, която Роланд, Алан и добрият Артър Хийт (Шийми продължаваше да си ю спомня с това име и така и щеше да бъде винаги), бяха проправили, отдавна беше изчезнала. Тази, по която се движеха Сюзан и похитителите й, все още можеше да бъде различена. Може би ако я последваше, щеше да помогне на Сюзан.

Първо вървеше бавно, после се затича, когато се уплаши, че могат да се върнат и да го хванат.

13

Кътбърт, който не беше особено търпелив в каквато и да е ситуация, започваше все повече и повече да нервничи, когато утринната светлина се разля наоколо. „Настъпи Жътвен ден — помисли си той — най-сетне е Жътва и ето ни тук с наострени ножове, а няма нищо, което да пожънем!“

На два пъти пита Алан дали чува нещо. Първия път Алан само изсумтя. Втория попита Бърт какво очаква да чуе, когато някой му крещи в ухото.

Кътбърт, който не смяташе два въпроса в разстояние на четвърт час за крещене, седна начумерен до коня си. След малко Роланд се приближи и се настани до него.

— Чакане — промърмори Кътбърт. — Не правим друго откакто сме в Меджис, — а това най-трудно ми се отдава.

— Няма да ти се наложи да чакаш още дълго — отвърна му Роланд.

14

Около час след изгрев слънце Джонас достигна мястото, където отрядът на Фран Ленгил беше спрял за почивка. Куинт, Рия и каубоите вече бяха там и пиеха кафе.

Ленгил се надигна, видя Сюзан да язди с вързани ръце и отстъпи назад, като че ли искаше да се скрие от погледа й.

Сюзан с колене насочи коня си напред и когато Рейнолдс се опита да я хване за рамото, се изви встрани.

— Виж ти, Франсис Ленгил. Представи си, да те срещна чак тук.

— Сюзан, аз също съжалявам да те видя — промълви той. Беше се изчервил и червенината пълзеше нагоре към челото му като връхлитаща върху скали морска вълна. — В лоша компания си попаднала… а накрая лошите момчета винаги те изоставят.

Сюзан се изсмя:

— Лоша компания! Знаеш доста по въпроса, нали, Фран?

Той се обърна, объркан и пламнал от възмущение. Девойката внезапно го ритна между лопатките. Той падна по корем, лицето му беше застинало от изумление.

— Ах, ти, горда гадино — изкрещя Ренфрю и я зашлеви — този път отляво. Тя се олюля на седлото, но успя да запази равновесие. Изобщо не погледна към Ренфрю — продължи да се взира в Ленгил, който най-сетне беше успял да се надигне на колене. Изглеждаше напълно объркан.

— Ти уби баща ми! — изкрещя Сюзан. — Уби баща ми, страхливо, подло подобие на мъж! — Обърна се към каубоите, които я зяпаха. — Погледнете Фран Ленгил, водачът на коневъдната асоциация, пълзящ като змия, каквато е в действителност. Разплескан като лайно от койот… Като…

— Стига му толкова — каза Джонас, наблюдавайки с интерес как Ленгил се влачи към хората си и как докато пълзи, раменете му се тресат. Рия се хилеше, полюшвайки се насам-натам. Сюзан изобщо не беше изненадана да я види в тази компания.

— Никога няма да му стигне — процеди тя, прехвърляйки поглед от Джонас към Ленгил с изражение на безкрайно презрение.

— Е, може би, но ти се справи доста добре за времето, с което разполагаше, сай. Малцина биха изиграли картите си по-добре. И чуй само как се киска вещицата! Сипа му сол в раните, басирам се… Скоро ще ти затворим устата обаче! — Той се извърна. — Клей!

Рейнолдс се приближи.

— Смяташ ли, че можеш без проблеми да отведеш Слънчевото зайче в Сийфронт?

— Така ми се струва. — Рейнолдс се опита да не издаде облекчението си, че го изпращат далеч от бойното поле. Измъчваха го лоши предчувствия за Висящата скала, Латиго и танкерите… за цялата тази работа. — Сега ли?

— Изчакай малко. Може след малко тук да има голямо клане. Кой знае? Но именно останалите без отговор въпроси са онова, заради което си струва човек да става сутрин, дори ако кракът го боли като развален зъб. Как мислиш?

— Не знам, Елдред.

— Сай Ренфрю, наглеждай Слънчевото зайче за малко. Има нещо, което трябва да си взема.

Нарочно говореше високо и смехът на Рия внезапно секна, все едно беше измъкнат от гърлото й с харпун. Джонас с усмивка насочи коня си към черната каручка. Рейнолдс яздеше от лявата му страна и Джонас по-скоро почувства, отколкото видя Дипейп да го догонва отдясно. Рой беше добро момче, наистина малко мекушаво, но умът му си беше на мястото и не се налагаше да му обясняваш нещата.

С всяка крачка на коня Рия се отдръпваше по-назад в каручката си. Очите й шареха насам-натам, търсейки спасение.

— Махни се от мен, негоднико! — изкрещя, вдигайки ръка срещу него. С другата притисна още по-плътно торбата с топката. — Махай се или ще накарам мълнията да те порази на място. И гадните ти приятелчета също.

Рой се поколеба за секунда, но не и Клей, нито пък Джонас, който процеди:

— Дай ми я! — Достигнал беше до каручката и протегна ръка да вземе торбата. — Тя не е твоя и никога не е била. Някой ден безспорно ще получиш благодарностите на Добрия, задето си я пазила така добре, но сега трябва да ми я дадеш.

Тя изпищя — звукът беше толкова силен, че няколко каубои изпуснаха чашите си и закриха ушите си с ръце. В същото време вещицата вдигна торбата над главата си.

— Не! — изкрещя. — Ще я разбия в земята, преди да я дам на някой като теб.

Джонас се съмняваше дали топката ще се счупи, но не искаше да рискува.

— Клей! — извика. — Приготви си револвера!

Не се налагаше да поглежда, за да разбере, че Клей се е подчинил: достатъчно беше да види как погледът на Рия се отклонява към Рейнолдс.

— Сега ще броя — продължи Джонас — Ако стигна до три и дъртата не ми е дала торбата, откъсни й грозната глава.

— Добре.

— Едно — започна Джонас, наблюдавайки как топката се полюшва на дъното на торбата. От нея се процеждаше розово сияние. — Две. Сбогом, Рия, ще се видим в ада. Тр…

— Ето — изпищя тя, подаде му торбата и закри лицето си с длан. — Ето, вземи я! И дано ти навлече същото проклятие, което застигна и мен!

— Благодаря, сай.

Той сграбчи торбата и я дръпна. Рия изпищя отново. Джонас изобщо не я чу. За пръв път през дългия си живот забрави и работата си, и обкръжаващите го хора, и шестте хиляди причини да умре още днес. Най-сетне я притежаваше — стъклената топка, проклетото нещо най-сетне беше у него.

„Моя!“ — помисли си и това беше всичко. Някак си успя да потисне нуждата да отвори торбата и да пъхне глава вътре, като кон, който пъха муцуна в торба със зоб. Вместо това здраво завърза дръжките за седлото си. Пое си дълбоко дъх; издиша. Така беше по-добре.

— Рой!

— Кажи.

Щеше да е добре да се разкарат оттук, помисли си Джонас.

— Рой, този път ще броим до десет. Ако дотогава дъртата кучка не ми изчезне от погледа, имаш разрешение да я застреляш. Да видим дали можеш да броиш. Ще слушам внимателно, така че не си и помисляй да прескочиш някое число.

— Едно — каза послушно Дипейп, — две, три, четири…

Плюейки лиги, Рия грабна юздите на каручката и плясна понито по гърба. Кончето присви уши и се втурна напред толкова стремително, че магьосницата падна по гръб. Каубоите се засмяха. Джонас се присъедини към тях. Беше доста забавно да я гледа по гръб като костенурка, вирнала крака във въздуха.

— Хи-хи-пет! — продължи Дипейп, смеейки се толкова силно, че чак беше започнал да хълца. — Ши-ши-шест.

Рия успя да се надигне и зяпна към тях е разширени очи.

— Проклинам ви всичките! — изпищя. Думите й накара смехът им да секне. — Всеки един от вас! Ти… и ти… и ти! — Кривият й пръст посочи към Джонас. — Крадец! Нещастен крадец!

Каручката навлезе сред Лошите треви, понито тичаше в галоп с присвити уши, писъците на старицата го подтикваха да препуска много по-силно, отколкото камшикът. Видяха каручката да се появява един-два пъти, като че изпълняваше фокус — след това изчезна. Още дълго време обаче чуваха проклятията на Рия, която призоваваше смъртта да ги порази.

15

— Тръгвай! — нареди Джонас на Клей Рейнолдс. — Откарай Слънчевото зайче вкъщи. И ако решиш по пътя да спреш и да се възползваш от нея, не се колебай. — Погледна към Сюзан да разбере какъв ефект имат думите му и остана разочарован. Тя изглеждаше замаяна от последния удар на Ренфрю.

— Погрижи се да я предадеш на Корал — добави.

— Така ще направя. Някакви съобщения за сай Торин?

— Кажи и да прибере кучката на сигурно място, докато не й пратя ново нареждане. И… Защо не останеш там с нея, Клей? С Корал, имам предвид — утре няма да се притесняваме повече за тази тук, но Корал… Иди с нея в Рици. Пази я…

Рейнолдс кимна. Да бъде в Сийфронт щеше да е чудесно. Можеше и да се позабавлява с момичето, щом веднъж я достави там, но не и по пътя. Не и под призрачната, видима дори през деня Демонска луна.

— Тръгвай тогава! Хайде, мърдай!

Рейнолдс я поведе през полянката и се насочи доста встрани от мястото, където Рия беше преминала. Сюзан яздеше безмълвно, втренчена в завързаните си ръце.

Джонас се обърна към хората си:

— Тримата младежи от Вътрешността са се измъкнали от затвора с помощта на тази мръсница.

Надигна се тихо ръмжене. Те знаеха, че Уил Диърборн и приятелите му са свободни, но досега не бяха наясно, че сай Делгадо им е помогнала да избягат… и май за нея беше по-добре, че Рейнолдс я отвежда по-далеч от тях.

— Няма значение! — изкрещя Джонас, привличайки отново вниманието им. Докосна торбата на седлото си. Самото докосване до топката го накара да се почувства всемогъщ, да усети, че е способен на всичко.

— Тя няма значение, нито пък те. — Погледът му се премести последователно върху Ленгил, Уъртер, Кройдън, Брайън Хуки и Дипейп. — Ние сме почти четиридесет и скоро към нас ще се присъединят още сто и петдесет бойци. Те са трима и нямат дори шестнадесет години. Страхувате ли се от три малки момченца?

— Не! — изкрещяха хората му.

— Ако се натъкнем на тях, приятели, какво ще направим?

— Ще ги убием — Викът беше толкова силен, че към небето се издигнаха ята гарвани.

Джонас беше удовлетворен. Все още докосваше торбата и чувстваше силата на топката. „Розова сила“ — помисли си и се ухили.

— Хайде, момчета! Искам тези танкери да са в горите на запад от Айболт преди хората да решат да запалят Жътвената клада.

16

Шийми, присвит в тревата и втренчен в полянката, едва не беше прегазен от черната каручка на Рия — пищящата, проклинаща вещица мина толкова близо до него, че подуши киселата й смрад. Ако беше погледнала към него, сигурно щеше да го превърне в птичка, животинче или дори в комар.

Видя Джонас да предава Сюзан на онзи с палтото и тръгна към края на полянката. Чу Джонас да инструктира хората си (мнозина от тях Шийми познаваше, срам го беше да види колко много каубои са тръгнали с лошия ловец), но изобщо не обърна внимание на думите му. Замръзна на място, когато те се качиха на седлата, ужасен, че биха могли да тръгнат към него, но те потеглиха на запад. Полянката се изпразни като по магия… само дето не беше съвсем празна. Капи погледна към отдалечаващите се ездачи, изпръхтя, сякаш ги изпращаше по дяволите.

Шийми предпазливо тръгна към него, разсъждавайки колко по-лесно би било да язди, вместо да ходи пеша. След това му хрумна нещо друго. Мулето можеше да изпръхти отново и да стресне човека, който придружаваше Сюзан.

— Ще намериш пътя към къщи! — каза му. — Сбогом, приятелю. Ще се видим някъде по пътя.

Откри пътеката, проправена от Сюзан и Рейнолдс, и се затича след тях.

17

— Отново приближават! — каза Алан малко преди Роланд и сам да го почувства — лек проблясък в главата му като розова светкавица.

— Много зависи от теб — прошепна Роланд и посочи прашката. — И от това.

— Знам.

— Колко заряда имаш?

— Почти четири дузини стоманени топчета — Бърт вдигна памучната торбичка, в която преди време баща му си беше слагал тютюна. — Плюс бомбичките в дисагите.

— Колко от тях са големи?

— Достатъчно са, Роланд. — Вече не се усмихваше. Погледът му беше отсъстващ като на убиец. — Достатъчно са.

Роланд приглади с ръка серапето си, оставяйки дланта си да привикне с грубата вълна. Роланд огледа приятелите си, опитвайки да се убеди, че всичко ще е наред поне докато успяват да си сдържат нервите.

— Онези край Висящата скала ще чуят стрелбата, щом веднъж започнем, нали? — попита Ал.

Роланд кимна:

— След като вятърът духа от нас към тях, без съмнение ще чуят.

— В такъв случай трябва да действаме бързо.

— Прав си. — Роланд се сети как беше стоял между зелените лехи зад Голямата зала, със сокола Дейвид на ръката си и стичаща се по гърба му пот. „Мисля, че ще умреш днес“ — беше промълвил на сокола и му беше казал истината. Но той самият беше оцелял; беше преминал изпитанието и беше тръгнал на изток. Днес беше ред на Кътбърт и Алан да минат през изпитание — макар не в Гилеад, а тук, в Меджис.

— Докажи се или умри — промърмори Алан, сякаш му четеше мислите. — До това се свежда всичко.

— Имаш право. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?

— Най-малкото час. По-скоро два.

— Ще изпратят ли разузнавачи?

Алан кимна:

— Така мисля.

— Това не ми харесва — каза Кътбърт.

— Джонас се страхува да не се натъкне на засада — намеси се Роланд. — Например да не запалим пожар около него. Ще се поотпуснат, когато излязат на открито.

— Надяваш се да е така — поправи го Кътбърт.

Роланд кимна мрачно:

— Да, само се надявам.

18

Около тридесет минути след като напуснаха Джонас, Ленгил и останалите, Рейнолдс запрепуска по пътеката. Пайлън следваше коня му и продължи да се движи с лекота и десетина минути по-късно, когато той ускори движението му до лек, но равномерен галоп.

Сюзан се държеше за рога на седлото с вързаните си ръце и си мислеше, че лицето й сигурно е живописна картинка — чувстваше, че страните й са подпухнали, бяха втвърдени и болезнени. Кожата й се дразнеше дори от полъхващия вятър.

На мястото, където Лошите треви отстъпваха пред Ската, Рейнолдс спря да даде на конете почивка. Слезе от седлото, обърна й гръб и се изпика. Сюзан се огледа и видя на хълма големия табун — конете вече се разпръсваха. Е, бяха успели да постигнат поне това: не беше много, но все пак беше нещо.

— Имаш ли нужда да свършиш работата и ти? — попита Рейнолдс. — Ще ти помогна да слезеш, ако искаш, но не отказвай, щото после няма да има почивка.

— Ти се страхуваш. Голям смел регулатор като теб, ама уплашен, така ли е? Да, въпреки татуировката на ковчега и всичко останало.

Рейнолдс се помъчи да се усмихне.

— Най-добре остави гадаенето на онези, които ги бива, госпожичке. Ще ходиш ли по нужда или не?

— Не! И ти наистина се страхуваш! Или не? Рейнолдс, който беше сигурен, че лошите предчувствия не са го напуснали след раздялата с Джонас, й показа пожълтелите си от тютюна зъби:

— Ако не можеш да приказваш смислено, затваряй си устата.

— Защо не ме пуснеш да си ида? Може би приятелите ми могат да направят същото за теб, когато те хванат.

Този път той се изсмя. Качи се на седлото, намести се и се изплю. Над него Демонската луна висеше като бледа и подута топка в небето.

— Мечтай си — промърмори. — Мечтай си колкото си искаш. Но ти никога повече няма да видиш онези тримата. Те са храна за червеите, така си е. Време е да тръгваме.

19

Кордилия не си беше легнала през цялата Жътвена вечер. Беше проседяла нощта в креслото си и въпреки че в скута й имаше плетиво, не беше изплела и една бримка. Сега, когато утрото напредваше, тя продължаваше да седи в същото кресло, зазяпана в нищото. Пък и какво ли имаше за гледане? Всичко се беше разпаднало изведнъж — всичките й надежди за съкровището, което Торин ще плати за Сюзан и за детето й, може би и още докато е жив, но със сигурност в завещанието си; всичките й мечти да си възвърне високото положение в обществото; всичките й планове за бъдещето. Бяха провалени от двама глупави младежи, които дори не умееха да си закопчават панталоните.

Седеше в креслото с плетивото в скута и пепелта, която Сюзан беше размазала по бузата й, и в главата й се въртеше само една мисъл: „Ще ме открият някой ден мъртва в това кресло — стара, бедна и забравена от всички. Това неблагодарно момиче. След всичко, което сторих за него.“

Внезапно дочу драскане по прозореца. Нямаше представа колко време е минало, преди звукът да проникне през вцепенението й, но когато това се случи, остави иглите за плетене и се надигна да погледне. Птица, може би. Или дете, което си прави шегички, без да е наясно, че светът всъщност вече е свършил. Каквото и да беше, трябваше да го прогони.

Отначало не видя нищо. После, тъкмо когато се канеше да се обърне, забеляза едно пони с каручка в края на двора. Каручката беше странна — черна, със златни знаци по нея — и понито стоеше с провесена глава, без да пасе; изглеждаше така, сякаш е изтощено до смърт.

Все още се мръщеше на тази гледка, когато съзря мръсна ръка, която отново задраска по стъклото. Кордилия зяпна и притисна ръце към гърдите си, сърцето й подскочи. Отстъпи назад и тихичко изпищя.

Дългите, мръсни нокти подраскаха отново и изчезнаха.

Кордилия остана на място за момент, разколебана, после тръгна към преддверието и спря край сандъка да вземе една полуизгоряла цепеница. За всеки случай. След това отвори вратата, отиде до ъгъла на къщата, пое си дъх и тръгна през градината с вдигнато над главата си дърво.

— Махай се оттук, който и да си! Изчезвай, преди…

Гласът й секна, когато видя старата жена, пълзяща през осланените цветни лехи близо до къщата… пълзяща към нея. Белите коси на вещицата (или поне останките им) бяха полепнали по лицето й. Бузите и челото й бяха покрити с гнойни рани; устните й бяха напукани и по мръсната й, изсъхнала брадичка се беше спекла кръв. Бялото на очите й беше добило мръсен жълто-сив цвят и ставите й скърцаха, докато се движеше.

— Добра жено, помогни ми! — простена чудовището. — Помогни ми, ако можеш, и ще ти се отплатя.

Кордилия не можеше да повярва на очите си.

— Рия? — прошепна. — Ти ли си, Рия?

— Аха — отвърна вещицата, пълзейки неуморно през мъртвите цветя, забивайки нокти в студената земя. — Помогни ми.

Кордилия отстъпи назад и отпусна импровизираната тояга.

— Не, аз… Не мога да вкарам такова нещо в къщата си… Съжалявам да те видя в такова състояние, но… Трябва да си пазя репутацията, знаеш… хората ме следят отблизо, тъй правят…

Погледна към Хай Стрийт, докато го казваше — все едно очакваше да види тълпа хора пред вратата си, които я зяпат, готови веднага да разпространят клюки за нея, но навън нямаше никой. Хамбри беше притихнал, улиците и входовете бяха празни, обичайната радостна глъчка на Жътвен ден липсваше. Обърна се отново към създанието, което се гърчеше в мъртвите й цветя.

— Племенницата ти… направи това… — прошепна съществото в калта. — Всичко… нейна е вината…

Кордилия изтърва дървото, което я удари по глезена, но тя изобщо не усети. Беше свила длани в юмруци пред гърдите си.

— Помогни ми — прошепна Рия. — Аз знам… къде е тя… ние… ние трябва да свършим нещо заедно… женска… работа…

Кордилия се поколеба, след това се приближи до вещицата, коленичи, подкрепи я с ръка и някак си успя да я изправи на крака. Миризмата, която лъхаше от нея, беше ужасна и предизвикваше гадене — смрад на разлагаща се плът.

Костеливи пръсти погалиха бузата и шията й, докато вмъкваше старицата в къщата. Настръхна, но не се отдръпна, докато не стовари Рия в едно кресло.

— Чуй ме — изсъска старицата.

— Слушам те — Кордилия си придърпа стол и седна. Пръстите на Рия се заровиха дълбоко в гънките на мръсната й дреха, измъкнаха някакъв сребърен амулет и започнаха да го движат напред-назад бързо като метроном. Кордилия, която не беше почувствала сънливост цяла нощ, сега усети тялото си да се отпуска.

— Другите са извън обсега ни — каза Рия. — И топката ми я измъкнаха. Но тя… Обратно в къщата на кмета я връщат и може би ще успеем да я видим.

— Нищо няма да видиш — глухо каза Кордилия. — Ти умираш!

Рия се изкиска и изплю жълтеникава храчка:

— Да умирам ли? Ами! Само съм уморена и се нуждая от освежаване. Сега ме слушай, Кордилия, дъще на Хайрам и сестро на Пат.

Обгърна с костеливата си (и учудващо силна) ръка врата на Кордилия и я придърпа към себе си. В същото време вдигна другата си ръка и залюля сребърния медальон пред разширените очи на Корд. Започна да й шепне и след малко жената закима усърдно.

— Направи го, тогава — каза старицата и я пусна. — Побързай, защото не мога да остана още дълго в този вид. А след това ще ми трябва и малко време… да се съживя.

Кордилия тръгна към кухнята. На плота до ръчната помпа имаше парче дърво с два забити в него остри ножа. Взе единия и се върна. Очите й бяха празни и безизразни, също като тези на Сюзан, когато с Рия стояха на прага на хижата на вещицата в нощта на Целуващата луна.

— Ще й платиш, нали? — попита старицата. — Точно за това съм дошла.

— Госпожица Колко Съм Млада и Хубава — промърмори Кордилия с едва чут глас. Вдигна свободната си ръка и докосна пепелта на бузата си. — Да! Ще й потърся сметка за всичко, така ще сторя.

— До смърт?

— Да, нейната или моята.

— Нейната ще е — каза Рия. — Не се бой. Сега ми помогни. Дай ми каквото ми трябва.

Кордилия разкопча предницата на дрехата си и я разтвори, за да разкрие повяхналите си гърди и коремчето, което беше започнало да се образува през последните една-две години. Все още се забелязваха остатъци от тънкия й кръст обаче и точно там тя заби ножа, прорязвайки ризата и гащите си до свежата плът отдолу. Белият памук се обагри в тъмночервено.

— Да… — прошепна Рия. — Като рози. Сънувам ги много често, разцъфнали рози и онова, което стои между тях в края на света. Ела по-близо! — Тя сложи ръка на гърба на Кордилия, придърпвайки я напред. Вдигна очи към лицето на жената, усмихна се и облиза устни:

— Прекрасно. Много добре.

Кордилия зяпаше над главата й, докато Рия от Кьос зарови лице в червения разрез в ризата й и започна да пие.

20

Роланд с удоволствие чу как приглушеното подрънкване на сбруи се приближава до мястото, където тримата се бяха спотаили във високата трева, но когато звукът се усили дотолкова, че мекият тропот на копита и гласовете на хората да станат ясно различими, започна да се притеснява. Едно нещо беше ездачите да минат близо до тях и съвсем друго поради лош късмет да връхлетят право отгоре им — в такъв случай тримата най-вероятно щяха да умрат като къртици, разрязани от плуг.

Ка не би трябвало да ги е докарала дотук за да прекъсне живота им по такъв начин… Как би могла групата ездачи да се е насочила точно към мястото, където Роланд и приятелите му са залегнали в засада? Но те продължаваха да се приближават и подрънкването на сбруите, скърцането на седлата и гласовете ставаха все по-ясни.

Алан погледна към него и посочи наляво. Роланд поклати глава и потупа по земята, подсказвайки му, че трябва да останат тук. Така и направиха — беше твърде късно да се преместят, без да бъдат чути.

Роланд извади револверите си.

Кътбърт и Алан направиха същото.

В крайна сметка „плугът“ подмина „къртиците“. Момчетата видяха конете и ездачите, препускащи през гъстата трева; Роланд забеляза, че Джонас, Дипейп и Ленгил предвождат групата и яздят един до друг. Следваха ги поне три дузини други, чиито серапета проблясваха като червени и зелени мълнии, докато конете им се носеха напред. Препускаха доста бързо и Роланд си помисли, че групата ще ускори ход още повече, когато излезе на открито в пустинята.

Младежите изчакаха отрядът да премине — държаха главите на конете си в случай, че на някой от тях му хрумне да изцвили към преминаващите жребци. Когато най-сетне групата ги подмина, Роланд обърна бледото си и намръщено лице към приятелите си и извика: — На седлата. Жътвата настъпи!

21

Преведоха конете си до края на Лошите треви и излязоха на проправената от Джонас и групата му пътека там, където започваше пояс от изсъхнали храсти и след това самата пустиня.

Вятърът виеше пронизително и тъжно. Разнасяше големи облаци прах към безоблачното тъмносиньо небе. Демонската луна се пулеше като изцъклено око на труп.

Роланд се премести така, че Кътбърт да заеме средната позиция. Бърт вече беше извадил прашката си. Сега връчи на Алан и Роланд по половин дузина стоманени топчета. Вдигна въпросително вежди. Роланд му кимна и тримата препуснаха напред.

Прашните воали се носеха край тях като накъсани хартии, превръщайки задните постови в призраци, понякога закривайки ги напълно, но момчетата постепенно се приближаваха към тях. Роланд яздеше напрегнат, очаквайки някой да се обърне и да ги забележи, но нито един не погледна назад — никой не искаше да подлага лицето си на режещия вятър и свистящите песъчинки. Не биха могли да чуят нито звук, който да ги предупреди за опасността — под копитата на конете хрущеше ситен пясък и тропотът им не се разнасяше надалеч.

Когато приближиха на двадесет метра от постовите, Кътбърт кимна — вече бяха достатъчно близо. Алан му подаде едно топче. Бърт, изправен на седлото, опъна ластика, изчака вятърът да утихне и стреля. Ездачът от ляво се завъртя при удара, вдигна ръка и падна от седлото. Невероятно, но нито един от двамата му спътници не забеляза нищо. Бърт стреля отново и ездачът в средата се отпусна върху врата на коня си. Животното отскочи назад. Ездачът се олюля, сомбрерото му се смъкна от главата и той падна. Кракът му се чупи, тъй като остана заклещен в стремето.

Третият ездач понечи да се обърне. Роланд забеляза брадясалото му лице, увисналата между устните цигара — незапалена заради вятъра — и едно изумено око — след което Кътбърт стреля отново. Изуменото око беше заменено от червено петно. Ездачът се изплъзна от седлото.

„Трима по-малко“ — помисли си Роланд.

Пришпори Ръшър в галоп. Другите направиха същото и препуснаха напред през прашните облаци.

Отпред се забелязваха още ездачи — един самичък, двама един до друг и четвърти, пак сам.

Роланд извади ножа си и се приближи до онзи, който сега беше заден постови.

— Какво става? — попита го дружелюбно и когато човекът се обърна, заби ножа в гърдите му.

Кътбърт и Алан се понесоха покрай него и Бърт, без да забавя скорост, повали двамата отпред с прашката си. Онзи пред тях явно чу нещо през поривите на вятъра и се обърна. Алан беше измъкнал ножа си и сега го държеше за върха на острието. Хвърли го мощно и въпреки че разстоянието беше доста голямо, прицелът му беше съвършен. Ножът се заби до дръжката. Човекът посегна към него, издавайки ужасени гъргорещи звуци, и също падна на земята.

Седем досега.

„Като в приказката за обущаря и мухите“ — помисли си Роланд. Сърцето му биеше спокойно и равномерно, когато се изравни с Алан и Кътбърт. Вятърът надаваше тъжни писъци. Прахът се носеше, кръжеше и се слягаше заедно с поривите на вятъра. Пред тях се виждаха още трима ездачи, а още по-напред яздеше основната група.

Роланд посочи към следващите трима и имитира изстрел с прашка. Направи жест към останалите и се престори, че стреля с револвер. Кътбърт и Алан кимнаха. Препуснаха напред, отново един до друг, приближавайки се все повече до целта.

22

Бърт улучи двама, но третият сви встрани в последния момент и стоманеното топче, насочено към тила му, само забърса върха на ухото му. Роланд вече беше извадил пистолета си и заби един куршум в главата на ездача, когато той се обърна. С него ставаха десет — четвърт от групата на Джонас. Нямаше представа дали са набрали достатъчна преднина, но поне първата част от работата беше приключена. Прокрадването иззад гърбовете беше свършило — сега настъпваше моментът за безцеремонни убийства.

— Хей! Хей! — провикна се с мощен глас. — Към мен, стрелци! Настигнете ги! Без пленници!

Препуснаха към основната група, впускайки се за първи път в битка, стреляйки преди хората пред тях да разберат кой се носи по следите им или какво точно става. Трите момчета бяха обучени като стрелци и липсата на опит компенсираха с острия си поглед и младежките си рефлекси. Под дулата на оръжията им пустинната местност около Висящата скала се превърна в истинска кланица.

Крещейки, съсредоточили цялото си съзнание в смъртоносните си ръце, те се врязаха в неподготвения меджиски отряд като остриета, стреляйки в движение. Не всеки изстрел беше смъртоносен, но нито един не подмина целта си. Хората падаха от седлата си, а когато краката им се закачаха в стремената, конете ги влачеха; други, някои от тях мъртви, а някои просто тежко ранени, бяха смазани под копитата на полуделите от ужас жребци.

Роланд стреляше с двата си револвера, а юздите на Ръшър беше захапал със зъби, за да не увиснат и да спънат животното. Двама паднаха под куршумите му отляво, още двама — отдясно. Пред тях Брайън Хуки се обърна в седлото, брадатото му лице се беше издължило от изумление. Около врата му се люлееше жътвен амулет във вид на звънче, което издрънча, когато той се пресегна към пушката си. Преди да успее да направи нещо повече, Роланд го застреля право в сърцето. Хуки с крясък се свлече от седлото.

Кътбърт застреля още двама. Усмихваше се яростно и ослепително.

— Ал беше прав! — извика. — Тези са с голям калибър.

Роланд сръчно презареждаше револверите, докато конят галопираше. Враговете падаха като житни снопове. Алан поизостана и обърна коня си, прикривайки Роланд и Кътбърт.

Роланд видя Джонас, Дипейп и Ленгил да се обръщат да посрещнат нападателите. Ленгил се мъчеше да освободи оръжието си, което се беше закачило за широката яка на наметалото му. Устата му беше извита в яростна гримаса под гъстите русоляви мустаци.

Хаш Ренфрю се вряза между Роланд и Кътбърт и изкрещя:

— Проклети да сте! Мръсни прелюбодейци! — Захвърли юздите и се приготви да стреля. Вятърът яростно виеше, обвивайки го във вихър от сив прах.

Роланд дори не помисли да отстъпва или пък да се отклони в една или друга посока. Всъщност не мислеше за нищо. Крещейки през стиснатите в зъбите си юзди, се понесе към Хаш Ренфрю и тримата зад него.

23

Джонас нямаше представа какво се случва, докато не чу виковете на Уил Диърборн:

— Ехо! Насам! Без пленници! — боен вик, който чудесно познаваше. Всичко си дойде на мястото, разбра какво означават изстрелите. Отклони коня, смътно осъзнавайки, че Рой прави същото… но най вече с мисълта за топката в торбата, предмет едновременно могъщ и крехък.

— Това са хлапетата! — възкликна Рой. Пълната му изненада го караше да изглежда по глупав от всякога.

— Диърборн, копеле! — изрева Хаш Ренфрю и оръжието в ръцете му изтрещя.

Джонас видя как сомбрерото на Диърборн полетя във въздуха. Момчето стреляше и беше страхотно — по-добро от всекиго, който Джонас беше виждал през живота си. Ренфрю се стовари на земята по гръб — беше мъртъв.

Ръката на Ленгил се отпусна, сякаш не можеше да повярва на кошмара, понесъл се към него откъм праха.

— Назад! — изкрещя. — В името на коневъдната асоциация ви заповядвам… — След това в центъра на челото му се появи огромна черна дупка.

— Кучи сине, ти малък гнусен кучи син! — изкрещя Дипейп. Опита се да извади револвера си, който се омота в серапето му. Все още се мъчеше да го измъкне, когато един куршум от револвера на Роланд му направи нова яркочервена уста близо до адамовата ябълка.

„Не може да бъде — помисли си Джонас, — та ние сме толкова много!“

Но се случваше. Момчетата от Вътрешността се бяха врязали неумолимо в групата им — атаката им беше като по учебник за стрелци. Сбирщината от фермери, каубои и градски смелчаги беше объркана. Оцелелите се разпръскваха във всички посоки.

Диърборн се носеше към него с готови за стрелба оръжия.

Джонас сграбчи връзките на торбата и ги нави около китката си. Вдигна топката високо и изкрещя.

— Приближи се и ще я счупя! Това ще направя, проклето псе!

Роланд дори не забави бесния си галоп. Изобщо не се замисли, сега ръцете му „мислеха“ вместо него и когато по-късно си припомни всичко, събитията бяха далечни и някак си замъглени като нещо, видяно в криво огледало… или в стъклената топка.

Джонас си помисли: „Богове, това е той! Самият Артър Илд е дошъл да ме вземе!“

И в мига, когато дулото зина срещу него като вход на тунел, той си спомни какво му беше казало хлапето пред изгорялото ранчо: „Душата на човек като теб никога не напуска Запада!“

„Знам — помисли си Джонас, — още тогава знаех, че моята ка_ изтича! Но той със сигурност няма да рискува, топката, не може да рискува топката.“_

— Към мен! — изпищя той. — Към мен, момчета! Те са само трима, за Бога! Към мен, страхливци!

Но той беше сам — Ленгил беше убит, трупът на Рой лежеше под мътното небе, Куинт беше избягал, Хуки беше мъртъв, фермерите, които яздеха с него, ги нямаше. Само Клей беше още жив, но се намираше на километри оттук.

— Ще го разбия! — изкрещя към момчето с ледени очи, което се носеше към него, неумолимо като смъртта. — Кълна се пред боговете, че…

Роланд стреля. Куршумът улучи татуираната ръка, която държеше връзките на торбата. Синият ковчег беше залят от рукналата кръв.

Докато Ръшър се изравняваше с коня на Джонас, Роланд сграбчи торбата. Джонас, пищящ от ужас, че е е загубил безценната топка, се протегна към Роланд, сграбчи го за рамото и почти успя да го свали от седлото.

— Върни ми я, негоднико! — Бръкна под серапето си и измъкна револвер. — Върни ми я, тя е моя!

— Вече не! — извика Роланд и изстреля от упор два пълнителя в лицето на врага си. Конят на Джонас падна и беловласият се просна по гръб на земята. Ръцете и краката му се загърчиха, потрепериха и застинаха.

Роланд преметна торбата през рамо и се насочи обратно към Алан и Кътбърт, готов да им се притече на помощ… но не беше необходимо.

Бяха спрели конете си един до друг сред облаците прах, в края на пътеката от мъртви тела. Очите им бяха разширени — очи на момчета, които са минали през битка за първи път и изобщо не могат да повярват, че не са били улучени. Само Алан беше ранен; един куршум беше прорязал лявата му страна. Беше загубил представа за всичко по време на стрелбата и имаше само смътни спомени какво се е случило след началото на битката. Кътбърт твърдеше горе-долу същото.

— Роланд — обади се Кътбърт и прокара трепереща ръка по лицето си. — Слава тебе, стрелецо!

— Слава!

Очите на Кътбърт бяха зачервени и раздразени от пясъка, като че ли беше плакал. Прибра неизразходваните заряди за прашката, когато Роланд му ги подаде, без дори да осъзнава какво прави.

— Живи сме!

— Да.

Алан замаяно се оглеждаше:

— Къде отидоха останалите?

— Бих казал, че поне двадесет и петима от тях са тук — отвърна Роланд, посочвайки труповете. — Останалите… — Той махна с ръка, все още стиснал револвера. — Избягаха. Мисля, че са получили предостатъчно от войната в Средния свят!

Роланд свали торбата от рамото си, задържа я пред себе си за момент, след това я отвори.

В началото вътрешността на торбата беше черна, но после се изпълни с прекрасна розова светлина.

— Роланд — тревожно промълви Кътбърт, — не бива да си играеш с това. Особено пък сега. Сигурно са чули стрелбата там, край Висящата скала. Ако се каним да довършваме делото си, нямаме време за…

Роланд не му обърна внимание. Пъхна ръце в торбата и извади топката. Вдигна я към очите си, без да забелязва, че по нея капе кръвта на Джонас. Стъкленото кълбо проблесна за момент и се изпълни с безформени вихри, след което вътрешността му се разкри. Роланд видя какво има вътре и сякаш потъна в дълбините.

1

Корал безцеремонно влачеше Сюзан по коридора. Девойката дори не се опита да протестира — щеше да е безполезно. Зад двете жени се движеха неколцина каубои, въоръжени с ножове и прашки. Зад тях като мрачен призрак, на който му липсва достатъчно сила да се материализира напълно, се промъкваше Ласло, по-възрастният брат на бившия канцлер. Рейнолдс, който беше прекалено изплашен, за да мисли как да изнасили девойката, беше останал горе или беше напуснал града.

— Ще те затворя в студения килер, докато реша какво да правя с теб, скъпа — процеди Корал. — Там ще си на сигурно място… и ще ти е добре. Какъв късмет, че носиш серапе. После… когато Джонас се върне…

— Никога повече няма да видиш Джонас — каза Сюзан. — Никога няма да…

Върху смазаното й лице се стовари нов водопад от болка. За секунда й се струваше, че целият свят се е взривил. Облегна се върху каменната стена, докато замъгленото й зрение се проясни. По бузата й течеше кръв от раната, която камъкът на пръстена на Корал беше направил. Проклетият й нос също кървеше.

Корал я стрелна с вледеняващ поглед, но на Сюзан й се стори, че забелязва и още нещо в очите й. Може би страх.

— Не ми споменавай за Елдред, госпожичке. Той отиде да хване момчетата, които убиха брат ми. Онези същите, които ти пусна на свобода.

— Престани с тези глупости! — Сюзан си избърса носа, намръщи се при вида на изцапаната си с кръв ръка и я изтри в панталоните си. — Знам не по-зле от теб кой уби Харт, тъй че не ми приказвай небивалици и аз няма да засягам твоята болна тема! — Видя как Корал вдига ръка, готова да я удари отново, и се изсмя. — Хайде! Срежи ми лицето и от другата страна, щом ти се иска. Какво значение има това, след като тази нощ ще спиш без мъж, който да ти топли другата половина на леглото?

Корал яростно замахна, но вместо да я удари, отново я хвана за рамото. Стискаше достатъчно силно, за да боли, но Сюзан едва ли почувства нещо. Доста хора я бяха наранявали днес, но тя с удоволствие би се оставила да я наранят още повече, стига с това да приближи момента, в който с Роланд отново ще бъдат заедно.

Корал я повлече през кухнята (огромно помещение, което на всеки друг Жътвен ден щеше да бъде изпълнено с весела гълчава, но днес беше тихо като гробница) към обкованата с желязо врата в далечния й край. Отвори вратата. От килера се разнесе миризма на картофи, тикви и подправки.

— Влизай вътре! И по-бързичко, докато не съм решила да те изритам.

Сюзан я погледна в очите и се усмихна.

— Бих те проклела, задето спиш с убиец, сай Торин, но както виждам, ти си се проклела сама. И го знаеш — изписано е на лицето ти. Тъй че просто ще ти сторя поклон — все още усмихната, тя направи реверанс — и ще ти пожелая приятен ден.

— Влизай вътре и си затваряй мръсната уста! — изкрещя Корал и бутна Сюзан в студения килер. Хлопна вратата, спусна резето и обърна блесналите си очи към каубоите, които стояха на безопасно разстояние от нея.

— Пазете я добре. И внимавайте.

Промъкна се помежду им, без да изслуша уверенията им, и се втурна към стаята на мъртвия си брат да чака Джонас или поне съобщение от него. Бялата негодница, която седеше в килера с картофите и морковите, не би могла да знае нищо, но думите й

(никога повече няма да видиш Джонас)

се въртяха в главата на Корал; звънтяха в съзнанието й и отказваха да замлъкнат.

2

Часовникът на кулата над градската заседателна палата удари дванадесет. И ако непривичната тишина, надвиснала над Хамбри, беше необичайна, тишината в „Почивка за Пътника“ беше направо страшна. Най-малкото двеста души бяха наблъскани под мъртвия поглед на препарираното животно. Всички се наливаха здравата, но не разговаряха. Чуваше се само тътрене на крака или нетърпеливо почукване с чаша по бара, подсказващо, че човекът се нуждае от още едно питие.

Шеб се беше опитал да свири на пианото, но един каубой с белег на бузата беше допрял ножа си до ухото му и му беше наредил да прекрати това дрънкане, ако иска да си запази тъпанчето. Шеб веднага стана от столчето и отиде на бара да помага на Стаили и Пети Ръчката да наливат скоросмъртницата.

Посетителите бяха объркани и мрачни. Жътвеният, празник им беше отнет и не знаеха как да реагират. Пак щеше да си има клада, както и купища плашила за изгаряне, но нямаше нито жътвени целувки, нито пък щеше да има танци довечера… нито гатанки, надбягвания, борба в кал, шегички… нищо интересно, мътните го взели! Вместо веселие беше имало убийство, виновните бяха избягали и хората само можеха да се надяват убийците да си платят. Напиващите се мъже бяха не по-малко опасни от буреносни облаци и търсеха някого, върху когото да си съсредоточат вниманието, някой, който да им каже какво да правят.

И, разбира се, някого, когото да хвърлят в огъня, както е било по времето на Илд.

Бяха стигнали горе-долу дотам в размислите си, когато, люлеещите се врати се отвориха и в бара влязоха две жени. Мнозина познаваха вещицата, която вървеше отпред, и повечето от тях кръстосаха пръсти против уроки. Надигна се многогласно мърморене. Това беше Кьос, старата вещица, и въпреки че лицето й беше цялото в струпеи, а очите й бяха потънали така дълбоко в орбитите си, че едва можеха да ги различат, тя излъчваше невероятна жизнена енергия. Устните й бяха червени, като че ли беше яла къпини.

Жената зад нея вървеше бавно и сковано, притиснала с ръка корема си. Лицето й беше бледо като платно.

Рия спря в средата на залата и подмина зяпачите, без дори да ги забележи. Когато стигна центъра на бара и застана точно под Двуглавия, се обърна да огледа смълчаните каубои и граждани.

— Повечето от вас ме познават! — извика с дрезгав глас, който приличаше на скърцане. — За тези от вас, на които никога не им е трябвал любовен еликсир, за да си върнат мъжката сила, или пък им е писнало от острия език на тъщата… Аз съм Рия, магьосницата от Кьос, а жената до мен е леля на момичето, което освободи убийците снощи… Също то момиче, което уби нашия шериф и един почтен младеж. Умолявал я е да му пощади живота в името на жената и детенцето му, а тя го е застреляла. Жестока е тя! Жестока и безсърдечна.

Чуха се бурни възгласи. Рия вдигна кокалестите си длани и мърморенето мигновено секна. Бавно се обърна и ги огледа, все още с вдигнати ръце.

— Дойдоха странници и вие ги приветствахте с добре дошли — изкрещя тя със скърцащия си глас. — Приветствахте ги и им дадохте хляб, а те ви отвърнаха с кръв. Със смъртта на онези, които обичахте и от които зависехте. Отровиха ви Жътвата и само боговете знаят какви още проклятия са ви навлекли.

Сега мърморенето беше по-силно. Тя се беше докоснала до най-дълбоките им страхове — че злото от тази година ще се разпръсне, че дори ще се разпространи върху новите стада, които толкова дълго и с такава надежда бяха чакали да се появят във Външната арка.

— Но те си тръгнаха и едва ли ще се върнат — продължи Рия. — Може тъй да е по-добре — защо да цапаме земите си с чужда кръв? Но има нещо друго… един от нашите… една жена предаде града си и собствения си народ.

Гласът й се сниши до дрезгав шепот; слушателите й пристъпиха напред да я чуят. Рия тласна напред бледата, повяхнала жена в мръсна черна дреха и прошепна нещо в ухото й… но всички чуха думите й.

— Ела, скъпа. Разкажи им това, което каза на мен.

С мъртъв, унесен глас Кордилия промълви:

— Тя каза, че няма да се отдаде на кмета. Не бил достатъчно добър за такава като нея. След това избра Уил Диърборн. Цената за тялото й беше високопоставено място в двора на Гилеад като негова съпруга… и убийството на Харт Торин. Диърборн й плати. Силно я желаеше и с удоволствие плати цената. Приятелите му помагаха; те също са могли да се възползват от нея, доколкото знам. Канцлерът Раймър сигурно им е застанал на пътя. Или просто са го видели и са поискали да приключат и с него.

— Мръсници! — изкрещя Пети. — Гнусни малки змийчета!

— Сега им кажи какво трябва да се направи, за да не разнесем проклятието върху новия сезон, скъпа — напомни й тихо Рия.

Кордилия Делгадо вдигна глава и погледна към мъжете. Пое си дъх, вдишвайки киселия, натрапчив аромат на ябъл кова ракия.

— Хванете я! Казвам го с любов и жал, така е!

Тишина. Всички смаяно я наблюдаваха.

— Боядисайте й ръцете!

Звярът на стената ги съзерцаваше със стъкления си поглед.

— Чарю трий — прошепна Кордилия.

Съгласието им не беше вик, а прозвуча като повей на есенен вятър през оголените клони на дърветата.

3

Шийми тича след лошия ловец и Сюзан-сай, докато умората го повали — дробовете му горяха и болката в хълбока му се беше превърнала в нажежен шиш. Просна се по лице върху тревата, притиснал с ръка дясната си страна и смръщен от болка.

Лежа там известно време, заровил лице в ароматната трева — осъзнаваше, че те се отдалечават все повече и повече, но знаеше също, че няма да има полза да се надигне и да тича отново, докато болката не отшуми напълно. Остана на мястото си, вдигнал глава и втренчен в следата, оставена от Сюзан-сай и лошия ловец. Тъкмо беше готов да се изправи на крака, когато Капричозо го ухапа.

— Дяволите да те вземат! — изпищя Шийми и скочи на крака. Няма нищо по-вълшебно от едно ухапване отзад, както би отбелязал някой с по-философски настроен ум; то веднага заличава всички проблеми, все едно колко тежки или ужасни са те.

— Защото направи, ти злобен стар смок? — Той усърдно разтриваше раната си и от очите му се стичаха сълзи.

Капричозо протегна врат, оголи зъби в сатанинската усмивка, която само мулетата и камилите умеят да изобразяват, и изпръхтя. Пръхтенето му прозвуча като смях.

Юздата на мулето все още се влачеше по земята. Шийми се протегна към нея и когато Капи наклони глава да го ухапе отново, момчето силно го удари между очите. Капи изсумтя и примигна.

— Сам си го предизвика, приятел! — каза младежът. — Цяла седмица ще трябва да ям на колене, така си е! Няма да мога да приседна даже на пухена възглавничка! — Омота юздата около юмрука си и се покатери на гърба на мулето. Капи не се опита да го събори, но Шийми потръпна от болка. Все пак беше имал късмет, реши той. Задникът го болеше, но поне нямаше да му се наложи да ходи пеша…

— Мърдай, глупчо! — извика. — Побързай! Тичай колкото ти държат краката!

4

Следата водеше към голямото старо имение на брега на океана. Шийми слезе от гърба на мулето, щом мина през арката на Сийфронт, като се чудеше какво да прави. Че бяха дошли тук, нямаше ни най-малко съмнение — конете на Сюзан и на лошия ловец бяха вързани един до друг в двора.

Ездачите, които влизаха и излизаха от имението (в повечето случаи белокоси каубои, които са били сметнати за твърде стари, за да участват в отряда на Ленгил), изобщо не обръщаха внимание на момчето от странноприемницата и неговото муле, но Мигел можеше да го забележи. Старецът никога не го беше харесвал и се държеше така, сякаш Шийми ще отмъкне нещо, тъй че най-вероятно щеше да го изпъди.

„Не, няма да успее — помисли си той мрачно. — Не и днес, днес не мога да го оставя да ме командва! Няма да се махна, даже и да се разкрещи!“

Но ако дъртакът се развикаше и вдигнеше тревога, тогава какво? Лошият Голям ковчег можеше да дойде и да го убие. Шийми беше готов да умре за приятелите си, но не и преди да си е изпълнил задачата.

Стоеше под студената слънчева светлина, пристъпваше от крак на крак, колебаеше се и от все сърце му се искаше да е по-умен, отколкото е, за да измисли някакъв план. Мина час, след това и втори. Времето течеше бавно. Той чувстваше, че всяка възможност да помогне на Сюзан-сай се изплъзва, но не знаеше какво да предприеме. По едно време чу нещо, което прозвуча като гръмотевица от запад… въпреки че есенният ден беше ясен и не изглеждаше да наближава буря.

Почти беше решил да прекоси двора, който беше празен в момента и може би щеше да успее да стигне до къщата — когато човекът, от когото се беше страхувал, излезе от конюшнята.

Беше окичен с жътвени амулети и мъртво пиян. Залитайки, стигна до средата на двора, а връзките на сомбрерото му бяха омотани около гърчавия му врат и дългата му коса се развяваше от вятъра. Очите му излъчваха ярост и изумление.

— Кой направи това? — изкрещя. Погледна към Демонската луна, която плуваше в небето. Макар че Шийми никак не харесваше стареца, сърцето му подскочи. Носеше лош късмет да гледаш право в стария Демон, така си беше.

— Кой направи това? — повторно извика Мигел, след което изпищя толкова силно, че се олюля и едва не падна. Вдигна юмруци, като че ли се канеше да удря ухиленото лице на луната, докато не получи отговор, след това отпусна ръце.

Облегна се на стената и се свлече в седнало положение. Отпи голяма глътка от бутилката, която държеше, придърпа нагоре сомбрерото си и го нагласи над очите си. Опита се да надигне шишето и го пусна, като че ли му се бе сторило прекалено тежко. Шийми тръгна към него, после реши да изчака още малко. Мигел беше стар и пиян, но можеше да готви някоя хитрост.

Изчака, докато го чу да хърка, след това преведе Капи през двора, потръпвайки при всеки удар на копитата му. Мигел обаче не се събуди. Шийми върза Капричозо за перилото, след което се втурна към главната порта. Никога не си беше представял, че може да влезе през нея. Хвана желязната дръжка, погледна още веднъж към спящия старец, след това отвори вратата и на пръсти се вмъкна вътре.

Постоя малко в правоъгълника светлина, нахлуваща през отворената врата, свел глава сякаш очакваше някой да го удари.

Преддверието беше празно и тихо. На едната стена висеше гоблен, до него беше облегната китара със счупен гриф. Колкото и предпазливо да пристъпваше Шийми, стъпките му отекваха в тишината. Той потрепери. Това беше къща със смъртник, лошо място. Сигурно имаше и призраци!

Но Сюзан беше тук, някъде наблизо.

Премина през двойната врата и влезе в приемната. Под високия таван стъпките му отекваха по-силно от всякога. Отдавна мъртви кметове го зяпаха от стените; повечето от тях имаха ужасни очи, които сякаш го следваха, докато върви, набелязвайки го като нашественик. Знаеше, че са просто нарисувани, но…

Една картина го притесняваше най-много — мъж с буйна червена коса, лице на булдог и лукав поглед, който сякаш питаше малоумното хлапе от странноприемницата какво прави в Голямата зала в къщата на кмета.

— Престани да ме зяпаш така! — прошепна Шийми и се почувства малко по-добре.

Влезе в трапезарията, също празна. Дългите дървени маси бяха избутани до стената. На една от тях стояха остатъци от храна — чиния със студено пиле, нарязан хляб и половин халба бира. Като видя тази гледка, той най-сетне осъзна какво нещастие се е случило в къщата. Много неща се бяха променили в Хамбри и градът никога нямаше да е същият.

Размислите не му попречиха да сграбчи останките от пилето и хляба, да ги изгълта и да ги полее с бирата.

Оригна се, притисна с ръце устата си и виновно се огледа, след което продължи напред.

Вратата в другия край на трапезарията беше отключена. Шийми я отвори, надникна в коридора, който пресичаше цялата къща на кмета. Беше празен — поне за момента, — но младежът чуваше шепоти, идващи от някои от стаите, дори от другите етажи. Предположи, че говорят слугините и другите прислужници, които работеха тук следобед, но му се сториха някак призрачни… Някой от тях може и да беше на кмета Торин, промъкващ се в коридора точно до него. Кметът Торин, който се скита и се пита какво му се е случило и какво е това желеобразно нещо, стичащо се по нощницата му, кой…

Някой сграбчи Шийми за лакътя. Той едва не изпищя.

— Тихо! — прошепна някаква жена. — В името на баща ти!

Младежът съумя да сдържи писъка си. Обърна се. И там, облечена с джинси и ръчнотъкана риза, с вързана на опашка коса, възбудено побеляло лице и блестящи тъмни очи, стоеше вдовицата на кмета.

— С-с-сай Торин… Аз… Аз… Аз…

Не можеше да измисли какво да каже. „Сега ще извика пазачите“ — помисли си.

— За момичето ли си дошъл? За онази Делгадо?

Мъката беше накарала лицето на Олив да изглежда по-малко подпухнало и странно подмладено. Шийми кимна.

— Добре. Ще те използвам да ми помогнеш, момче. Тя е долу, в килера, но я пазят.

Шийми смаяно я зяпна.

— Да не мислиш, че съм повярвала, че тя има нещо общо с убийството на Харт? — попита Олив, като че ли младежът се беше опитал да й възрази. — Може да съм дебела и бавно да съобразявам, но не съм пълна идиотка. Ела! Сийфронт не е подходящо място за сай Делгадо точно сега — твърде много хора от града знаят къде е тя.

5

Роланд!

Ще чува този глас в кошмарите си през остатъка от живота си, но никога няма да може да си спомни какво точно е сънувал, само ще знае, че тези сънища го разболяват — неспокойно крачи из омразни стаи, вслушвайки се във виковете по площадите на непознати градове…

Роланд от Гилеад.

Този глас, който почти разпознава; глас, който толкова прилича на неговия, че някой психиатър от света на Еди, Джейк би казал, че е_ неговият глас; глас от подсъзнанието му, но Роланд знае истината, знае, че често гласовете, които звучат почти като твоя собствен, когато говорят в главата ти, са на най-ужасните непознати, на най-опасните нашественици._

Роланд, сине на Стивън!

Топката първо го беше завела в Хамбри и къщата на кмета и той искаше да види по-добре какво става там, но после го беше отвела другаде — беше го призовала_ другаде с този странно познат глас, тъй че трябваше да му се подчини. Няма никакъв избор, за разлика от Рия или Джонас, защото той не гледа топката и създанията, които беззвучно разговарят вътре; той е в кълбото, част от безконечния му розов ураган._

Роланд, ела, Роланд, виж!

Ураганът ги понася. Той прелита над Ската, издига се все по-високо във въздуха, който отначало е топъл, после става студен; и не е сам в розовата буря, която го носи на запад по Пътя на лъча. Шеб прелита край него с килната шапка; пее „Хей, Джуд!“ с всичка сила, докато пожълтелите му от никотина пръсти удрят клавишите на невидимо пиано.

Роланд, ела!

… казва гласът — гласът на бурята, гласът на топката — и Роланд се подчинява. Двуглавият прелетя край него, стъклените му очи сияят с розова светлина. Странен мъж с фермерски дрехи преминава край него, дългата му червена коса се вее зад гърба му. „Ще съживи теб и твоите посеви!“ — казва и изчезва. След него, въртящо се като налудничава вятърна мелница, прехвърча метално кресло (на Роланд то му се струва като инквизиторско пособие) и момчето-стрелец си помисля „Господарката на сенките“_, без дори да знае защо му е хрумнало или какво означава._

Сега розовият вихър го носи над озъбени планини, после над плодородна долина, където широка река плиска тъмните си гънки като вена, отразявайки избелялото синьо небе, което се превръща в розово като диви рози, когато бурята преминава над нея. Напред Роланд вижда настъпваща завеса от мрак и сърцето му спира, но точно натам го носи розовият ураган и там трябва да отиде.

„Искам да се махна“_ — помисля си, но не е глупак и осъзнава, че може би никога няма да се измъкне. Стъклената топка на магьосника го е погълнала. Може да остане в бурното и, замъглено око завинаги._

„Със стрелба ще си пробия път навън“ — казва си, но се досеща, че няма оръжия. Гол е в бурята, носи се гол към заразния синьо-черен тумор, който е погребал пейзажа под себе си,

И при все това чува пеене.

Тихо, но прекрасно — сладостен хармоничен звук, който го кара да потрепери и да се сети за Сюзан: и мечка, и рибка, и зайче, и птичка…

Внезапно мулето на Шийми се понася край него, галопирайки през въздуха — с очи, проблясващи като мълнии. След него, нахлупила сомбреро_ и яхнала метла, прелита. Рия от Кьос. „Ще те хвана, красавецо!“ — пищи тя към летящото муле, сетне, кискайки се, изчезва._

Роланд се врязва в мрака и не може да си поеме дъх. Светът около него се е превърнал в мрак; въздухът сякаш пълзи по кожата му като пълчища насекоми; удрят го оттам-отсам невидими юмруци, след това се понася надолу с такава скорост, че се уплашва да не се разбие в земята: тъй падна властелинът.

Мъртви поля и изоставени селца се появяват в здрача; вижда оголени дървета, които не хвърлят сянка — о, но там всичко е сянка, всичко е смърт, това е краят на света.

ТУК СА НЕДИШАЩИТЕ БЛЕДОЛИКИ.

— Недишащите, белите лица!

Да, някак си той го знае. Това е мястото на убитите войници, на разбития шлем, на ръждясалата алебарда; оттук идват бледите воини. Това е ТЪНДЪРКЛАП, където часовниците вървят назад и гробовете повръщат своите мъртъвци.

Пред него има дърво, протегнато като костелива, сгърчена, ръка; на най-горния му клон е забучен скунк. Животинчето би трябвало да е мъртво, но докато розовият вихър носи Роланд покрай него, то вдига глава, поглежда го с неизразима болка и ужас, „Ко!“ — изпищява и също изчезва.

Погледни напред, Роланд — виж своята орис.

Внезапно той разпознава, гласа — това е гласът на Костенурката.

Вижда ярка синъо-златна светлина да прорязва мръсния здрач на ТЪНДЪРКЛАП. Преди да може да стори друго, освен да я забележи, тя заличава мрака и в светлината се появява нещо, измъкващо се като пиле от яйце, създание, което най-сетне се е родило.

— Светлина. Нека бъде светлина…

… крещи Костенурката и Роланд закрива с длани очите си, за да не бъде ослепен. Под него се плискат поля от кръв — или поне така си мисли тогава, момче на четиринадесет, което точно днес е влязло в първата си битка. Това е кръвта, която се излива от ТЪНДЪРКЛАП и се опитва да удави нашата част от света_ — мисли си той и в продължение на неизброими години няма да се сети за това, докато най-сетне не разкаже за видяното в топката и не сглоби спомените си със съня па Еди, и не каже на своите приятели, докато седят край пътя в края на нощта, че е грешил, бил е измамен от блясъка, който е последвал мрачните сенки на ТЪНДЪРКЛАП — „Не беше кръв, ами рози!“ — ще каже на Еди, Сузана и Джейк._

Стрелецо, погледни!

Да, това е то, мръсен сиво-черен стълб, издигащ се на хоризонта — Тъмната кула, мястото, където всички Лъчи, всички силови линии, се преплитат. В нейните спираловидни прозорци вижда, яростен син пламък и чува виковете на всички, заключени вътре — чувства както силата, на това място, така и нередното в него: чувства как то разпръсва заразата над всичко, смекчава границите между световете, а потенциалът му нараства, докато заразата отслабва реалността му, като при разяждано от рак тяло; тази кошмарна протегната, ръка от тъмносив камък е най-голямата загадка на света и последната ужасна гатанка.

Това е Кулата, Тъмната кула, издигаща се в небето, и докато Роланд се носи към нея с розовия ураган, си мисли: „Ще влезем в теб с моите приятели, ако ка желае да е така, ще влезем в теб и ще се преборим с погрешното в теб. Може да минат години, но се кълна в птичка и мечка, и заек и рибка, с всичката любов, която…“

Но сега небето се изпълва с оръфани облаци, които се носят откъм Тъндърклап и светът се смрачава, синята светлина от прозорците на кулата блести като очите на безумец и Роланд чува хиляди пищящи, умоляващи гласове.

— Ти ще убиеш всичко и всеки, когото обичаш — казва гласът на Костенурката и сега това е жесток глас, жесток и твърд.

— … и въпреки това Кулата ще бъде заключена за теб.

Стрелецът дълбоко си поема дъх и събира всяка капчица от силата си, а когато извиква отговора си към Костенурката, прави го в името на всички свои предшественици:

— НЕ. НЯМА ДА БЪДЕ ЗАКЛЮЧЕНА. КЪЛНА СЕ В ИМЕТО НА БАЩА СИ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАКЛЮЧЕНА.

— Тогава умри.

— казва гласът и Роланд е запратен към стената на Кулата, за да бъде размазан като буболечка. Но преди това да се случи…

6

Кътбърт и Алан гледаха Роланд с нарастваща тревога. Беше вдигнал късчето от Дъгата на Маерлин към лицето си, обгърнал го с длани като човек, който държи церемониален бокал преди да вдигне тост. Страните и челото му бяха облени от розова светлина, която накара двамата да потръпнат. Беше някак жива… и гладна.

Помислиха си едновременно: „Не виждам очите му. Къде са очите му?“

— Роланд? — повтори Кътбърт. — Ако искаме да потеглим към Висящата скала, преди да са се приготвили да ни посрещнат, трябва да оставиш това занимание.

Роланд не се и опита да прибере топката. Промърмори нещо под носа си: по-късно, когато Кътбърт и Алан обсъждаха случилото се и двамата се съгласиха, че са чули „тъндърклап“.

— Роланд? — обади се и Алан, след което пристъпи напред. Предпазливо като хирург, който работи със скалпел, пъхна дясната си ръка между топката и суровото, задълбочено лице на Роланд. Не последва никаква реакция. Алан се отдръпна и се обърна към Кътбърт.

— Можеш ли да проникнеш в съзнанието му? — попита приятелят му.

Алан поклати глава:

— Не. Сякаш е много надалеч.

— Ще трябва да го събудим — Кътбърт беше прегракнал от праха и гласът му трепереше леко.

— Ванай ни каза, че ако събудиш някого от дълбок хипнотичен транс, може да полудее — каза Алан.

Роланд се размърда. Розовото сияние в очните му орбити стана още по-силно. Устата му се стегна в кисела гримаса, която и двамата познаваха отлично.

— Не! Тя няма да бъде заключена! — извика той с глас, който накара другите двама да настръхнат; това изобщо не беше гласът на Роланд, поне не този, който те познаваха сега — беше гласът на възрастен мъж.

— Не — каза по-късно Алан, когато Роланд спеше и с Кътбърт седяха до лагерния огън. — Това беше гласът на крал!

Сега обаче двамата само зяпаха своя приятел, парализирани от ужас.

Когато неестествено зачервеното лице на Роланд се сгърчи като на човек, който се изправя пред невъобразим кошмар, Кътбърт и Алан се хвърлиха към него. Ако не направеха нещо, топката щеше да го убие.

Кътбърт го сграбчи, а Алан го удари по челото. Роланд се търкулна назад, топката се изплъзна от ръцете му и ужасяващата розова светлина помръкна. Алан я улови. Розовият й блясък сякаш пронизваше съзнанието му, но той решително я пъхна в торбата, без да гледа към нея… и когато дръпна връзките, видя розовата светлина да угасва, сякаш топката знаеше, че е загубила битката. Поне за момента.

Обърна се и потрепери при вида на цицината, която се надигаше на челото на Роланд.

— Той дали…

— Напълно е изключил — отвърна Кътбърт.

— Дано по-скоро влезе в релси.

Приятелят му мрачно го погледна без следа от обичайната си дружелюбност.

— Имаш право.

7

Шийми стоеше до стълбите, които водеха към кухнята, и пристъпваше неспокойно от крак на крак, докато чакаше сай Торин да се върне или да го повика. Не знаеше колко се е бавила в кухнята, но му се струваше, че е минала цяла вечност. Много му се искаше тя да се върне и още повече — повече от всичко друго — искаше да доведе Сюзан-сай със себе си. Имаше ужасно предчувствие за това място и този ден; предчувствие, което се сгъстяваше като дима по небето, носещ се сега от запад. Шийми не знаеше какво беше станало там и имаше ли нещо общо с гръмотевичния трясък, който беше чул по-рано, но искаше да се махне оттук преди димът да закрие слънцето и в небето да засияе истинската Демонска луна, а не бледият й дневен призрак.

Вратата се отвори и Олив се втурна в коридора. Беше сама.

— Тя е в килера — каза и прекара пръсти през побелялата си коса, — научих поне това от онези двама глупаци, но нищо повече.

— Казах им, че горе има непознати — добави. — И че се страхувам да не откраднат среброто. Казах, че искам да бъдат прогонени. А те продължиха да се държат като идиоти. Престориха се, че не ме разбират. О, мътните да ги тръшнат дано.

Шийми реши да запази мълчание. Тя се разхождаше напред-назад и от време на време хвърляше изпепеляващ поглед към кухненската врата. Накрая пак спря пред младежа и му нареди:

— Обърни си джобовете.

Шийми се подчини и измъкна джобен нож (подарък от Станли Руиз) и полуизядена бисквита. От другия джоб извади три фишечета, голяма бомбичка и няколко кибритени клечки.

Очите на Олив проблеснаха, когато ги видя.

— Слушай, Шийми… — започна тя.

8

Кътбърт потупа страните на Роланд — без резултат. Алан го избута встрани, коленичи и хвана приятеля си за ръцете. Никога не беше използвал „докосването“ по този начин, но му беше ясно, че е възможно да проникне в съзнанието на друг човек, поне в някои случаи.

Роланд! Роланд, събуди се! Моля те! Трябваш ни!

Отначало не се случи нищо. После Роланд се размърда, промърмори и издърпа дланите си от хватката на Алан. Малко преди да се вдигнат клепачите му, двамата му приятели с ужас си представиха, че ще видят не очи, а снопове розова светлина…

Но това си бяха очите на Роланд, съвсем нормални — вледеняващите сини очи на стрелец.

Той се опита да се изправи на крака и не успя. Протегна ръце. Кътбърт го хвана за едната, а Алан за другата. Докато го вдигаха, Бърт видя нещо странно и плашещо: в косата на Роланд имаше бели кичури. Тази сутрин не беше имал дори един бял косъм — можеше да се закълне. Но това сякаш бе много отдавна.

— Колко време бях в безсъзнание? — Роланд докосна цицината на челото си и простена.

— Не много дълго — отвърна Алан. — Около пет минути, може би. Съжалявам, че те ударих, но се налагаше. Беше… Имаше опасност за живота ти.

— Може и тъй да е било. Топката в безопасност ли е?

Алан безмълвно посочи към торбата.

— Добре. Някой от вас трябва да я носи. Тя е… — Роланд потърси най-подходящата дума и когато я откри, на устните му се появи слаба, студена усмивка. — … съблазнителна — завърши. — Да потегляме към Висящата скала. Имаме доста работа.

— Роланд… — започна Кътбърт.

Роланд се обърна, стиснал с една ръка рога на седлото си.

Кътбърт облиза устните си и за секунда Алан си помисли, че няма да се осмели да зададе въпроса. „Ако не го направиш — каза си той — ще бъда аз.“ Но Бърт се взе в ръце и избърбори:

— Какво видя?

— Много неща. Видях много, но повечето вече избледнява в ума ми като сънищата, когато се събудиш. Това, което си спомням, ще ви разкажа по пътя. Трябва да го знаете, защото променя всичко. Ще се върнем в Гилеад, но не задълго.

— И къде ще отидем след това? — попита Алан и се метна на седлото.

— На запад. Ще търсим Тъмната кула! Ако оцелеем днес, разбира се.

9

Двамата каубои си свиваха цигари, когато внезапно се разнесе оглушителен гръм. Мъжете скочиха и се спогледаха. Изпищя жена. Вратата се отвори с трясък. Влезе вдовицата на кмета, този път придружена от прислужница. Каубоите добре я познаваха — беше Мария Томас, дъщерята на техен стар приятел от ранчото „Пиано“.

— Проклетите крадци запалиха къщата! — изпищя Мария. — Елате на помощ!

— Имаме заповед да пазим…

— Онази мръсница в килера? — извика Мария, а очите й гневно проблеснаха. — Елате, дърти глупави магарета, преди всичко да се запали! Как после ще обяснявате на господаря Ленгил че сте седели тук и сте си чоплили носовете, докато сградата е била опожарена?

— Хайде! — намеси се Олив. — Страхувате ли се?

Чуха се още няколко трясъка, когато Шийми взриви фишечетата. После подпали и завесите.

Двамата се спогледаха, после по-възрастният се обърна към Мария:

— Наблюдавай тази врата!

— Бъди спокоен.

Мъжете изтичаха навън.

Веднага щом стъпките им се отдалечиха, Олив кимна на Мария и двете прекосиха кухнята. Прислужницата отмести резето, а кметицата отвори вратата. Сюзан излезе от килера, огледа ги и тревожно им се усмихна. Мария възкликна при вида на подутото лице на господарката си и съсирената около носа й кръв.

Сюзан сграбчи ръката й и нежно стисна пръстите й.

— Мислиш ли, че сега Торин ще ме иска? — попита, след което осъзна коя е другата й спасителка. — Олив… сай Торин… Съжалявам. Не исках да съм жестока. Но трябва да повярвате, че Роланд, познат ви като Уил Диърборн, никога не би…

— Знам го отлично — прекъсна я Олив. — Но сега нямаме време за това. Ела!

Поведоха Сюзан към горния етаж и към складовете в северния край на подземието. Олив нареди на двете по-млади жени да я почакат и изчезна. Нямаше я около пет минути, но на Сюзан и Мария това се стори цяла вечност.

Когато се върна, Олив носеше пъстро серапе, което й беше прекалено голямо. Беше напъхала полите му в джинсите си, за да не се спъва в тях. Преметнати през рамото й като одеяла висяха още две наметала.

— Сложете си ги — нареди. — Навън е студено.

Напуснаха склада, преминаха през тесните коридори и излязоха в задния двор. Там, ако имаха късмет (и ако Мигел още спеше), Шийми вече трябваше да ги чака с конете. Олив се надяваше с цялото си сърце, че ще имат късмет. Искаше да отведе Сюзан колкото е възможно по-далеч от Хамбри, преди слънцето да е залязло. И преди да изгрее луната.

10

— Заловили са Сюзан — каза Роланд на приятелите си, докато яздеха към Висящата скала. — Това е първото, което видях в топката.

Говореше с толкова странно изражение, че Кътбърт едва не дръпна юздите. Струваше му се, че Роланд е сънувал как язди през розовото сияние в топката и част от него продължава да е там.

— Какво? — зяпна Алан. — Хванали са Сюзан? Как? Кой? Добре ли е?

— Бил е Джонас. Малко я е наранил, но не твърде зле. Ще се оправи… ако оцелее. Бих се върнал веднага, ако мислех, че има реална опасност за живота й.

Пред тях, очертаваща се и изчезваща в прах като някакъв мираж, беше Висящата скала. Кътбърт виждаше отблясъците от слънчевите лъчи по танкерите — а също и хората. Много хора. И много коне. Погледна към Алан, за да се убеди, че носи картечницата на Ленгил. Посегна към своята прашка, сетне към дисагите от еленова кожа, които бяха натъпкани с откраднатите от Шийми фишеци и стоманените топчета.

„Във всеки случай полага старание да не се върне назад“ — помисли си той. Мисълта му подейства успокояващо — понякога Роланд го плашеше. Имаше нещо в него, пред което дори стоманата изглеждаше крехка. Наподобяваше лудост.

— Къде е тя? — обади се Алан.

— Рейнолдс я е отвел в Сийфронт. Заключена е в един килер… или поне беше заключена там. Не мога да кажа точно кога, защото… — Роланд замълча, мислейки усилено. — Топ ката вижда надалеч, но понякога вижда и повече. Понякога показва бъдещето, което вече се е случило.

— Как може бъдещето вече да се случи? — попита Алан.

— Не знам и не мисля, че винаги е било така. Струва ми се, че зависи от нашия свят, а не от Дъгата на Маерлин. Времето е странно сега. Нещата някак си се… изплъзват. Все едно навсякъде има изтъняване, което разкъсва всичко. Но Сюзан е добре. Сигурен съм и това ми стига. Шийми ще й помогне… или й помага в момента. Джонас не го е забелязал и той е последвал Сюзан по целия път обратно.

— Браво на Шийми! — каза Алан и замахна с юмрук във въздуха. — Ура! — После попита: — А ние? Видя ли ни в това бъдеще?

— Не. Това го прескочихме набързо — едва успях да различа това-онова и топката ме отклони. По-скоро ме отнесе. Но… Видях дим на хоризонта. Помня това! Може и да е бил от горящите танкери или от храстите пред входа на Айболт, или пък и от двете. Мисля, че може и да успеем.

Кътбърт смаяно гледаше стария си приятел. Онзи младеж, така обсебен от любовта, че Бърт трябваше да го просне в праха на двора, за да го разбуди и да го върне към действителността — къде беше той? Какво го беше променило, беше предизвикало тези страховити бели кичури в косата му?

— Ако оцелеем — каза Кътбърт, гледайки внимателно Стрелеца, — тя ще ни срещне на пътя. Нали така?

Видя болката на лицето на Роланд и разбра: любовникът беше тук, но топката беше откраднала радостта му и му беше оставила само печал. Това се беше случило… но тя му беше дала и някаква нова цел — да, Кътбърт го забелязваше съвсем ясно, — която тепърва трябваше да бъде изяснена.

— Не знам — каза Роланд. — Почти се надявам да не е така, защото ние никога не бихме могли да сме такива, каквито бяхме.

— Какво? — Този път Кътбърт наистина дръпна юздата.

Роланд го погледна доста спокойно, но в очите му имаше сълзи.

— Ние сме роби на ка — каза. — Ка е като вятъра, казва Сюзан. — Погледна първо към Кътбърт, после към Алан. — Кулата е нашата ка; по-специално, моята. Но не и нейна — нито пък е моя. Джон Фарсън вече не е наша ка. Няма да се срещнем с хората му, за да го победим, освен ако не застане на пътя ни. — Вдигна ръце и ги отпусна, сякаш казваше: „Какво повече да добавя?“

— Няма Кула, Роланд — търпеливо поясни Кътбърт. — Не знам какво си видял в топката, но Кулата не съществува. Като символ, предполагам, я има — като чашата на Артур или кръста на Исус, — но не е истинска, няма такава сграда…

— Истинска е! — възрази Роланд.

Погледнаха го притеснени — и не видяха и капка съмнение в очите му.

— Истинска е и бащите ни го знаят. Отвъд тъмните земи — не мога да си спомня името им, това е едно от нещата, които съм забравил — е Светокрай, а в Светокрай се издига Тъмната кула. Съществуването й е голямата тайна, която бащите ни крият; тя е поддържала техния ка-тет през годините на изместването на света. Когато се върнем в Гилеад — ако се върнем, макар сега да си мисля, че ще успеем — ще им разкажа какво съм видял и те ще потвърдят думите ми.

— Видял си всичко това в кълбото? — попита с приглушен от изумление глас Алан.

— Видях много неща.

— Но не и Сюзан Делгадо — намеси се Кътбърт.

— Не. Когато приключим с враговете тук и тя свърши делата си в Меджис, нейното участие в нашия ка-тет приключва. Топката ми даде избор — Сюзан и моят живот като неин съпруг и баща на детето, което носи… или Кулата. — Роланд докосна лицето си с разтреперана ръка. — Бих избрал Сюзан на мига, но ме спря едно нещо: Кулата се разпада и ако тя се срине, всичко, което познаваме, ще бъде разрушено. Ще настъпи хаос, какъвто дори не сме в състояние да си представим. Трябва да тръгнем_… и ще отидем — _Под гладкото му чело сияеха очите на убиец, които Еди Дийн беше видял за пръв път в огледалото в самолета. Само че сега бяха плувнали в сълзи.

— Избрах Кулата! Трябваше! Нека Сюзан живее дълго и щастливо с друг — така ще стане след време. Що се отнася до мен, избирам Кулата.

11

Сюзан яхна Пайлън, когото Шийми беше съумял да преведе до задния двор след като беше подпалил драпериите в приемната. Олив Торин яздеше един от жребците от табуна на Баронството, Шийми беше зад нея на седлото и държеше повода на Капи. Мария отвори задната врата, пожела им късмет и тримата потеглиха. Слънцето клонеше към заник, но вятърът беше разнесъл дима, който го затъмняваше. Каквото и да беше станало в пустинята, беше приключило… или ставаше в друг отрязък от сегашния момент.

„Роланд, дано си добре! — помисли си Сюзан. — Ще се видим скоро, скъпи… колкото се може по-скоро!“

— Защо отиваме на север? — попита тя след половин час безмълвна езда.

— Защото Крайбрежният път е най-добрият.

— Но…

— Шът! Ще открият, че те няма, и най-напред ще претърсят къщата… ако не е изгоряла междувременно. Като не те открият, ще тръгнат на запад, по Големия път — тя хвърли към Сюзан поглед, неприсъщ на дебелата, объркана и колеблива Олив Торин, която жителите на Хамбри познаваха — или си мислеха, че познават. — Знам накъде би тръгнала, ако решаваше сама, другите също го знаят — и най-добре да не следваме тази посока.

Сюзан замълча. Беше прекалено объркана, за да говори, но Олив като че ли знаеше какво прави и Сюзан й беше много благодарна.

— Докато вървят на запад, ще се стъмни. Ще пренощуваме в една от скалните пещери, на около осем километра оттук. — Мисълта за пещерите, в които си беше играла като малка, я ободри. — Утре ще поемем на запад. Страхувам се, че ще се наложи да изтърпиш дебелата стара вдовица за известно време. По-добре да свикнеш с присъствието ми.

— Много си добра! — каза Сюзан. — Трябваше да ни пуснеш сами, сай!

— И да се върна — къде? Та аз не можах да накарам дори двама стари глупаци на стража в кухнята да ми се подчиняват. Фран Ленгил е господар на всичко сега, ще му е по-добре да ме обяви за луда и да ме напъха в някоя стая с решетки на прозорците. Или би трябвало да остана и да гледам как Хаш Ренфрю става кмет. — Олив се засмя.

— Сай, съжалявам!

— Ще съжаляваме по-късно — каза Олив и гласът й звучеше невероятно ведро. — Засега най-важното е да стигнем до онези пещери незабелязани. Все едно сме се изпари ли! Дръж се!

Олив се изправи на стремената, огледа се, за да се ориентира, кимна и се обърна така, че да говори с Шийми.

— Млади човече, време е да яхнеш вярното си муле и да се върнеш в Сийфронт. Ако видиш някакви ездачи да идват зад нас, трябва да ги върнеш с няколко добре подбрани думи. Ще го направиш ли?

Шийми изглеждаше стреснат.

— Не знам дали ще се справя, сай Торин, тъй си е.

— Глупости — промърмори Олив и го целуна по челото. — Върни се в бърз тръс. Наблюдавай дали някой идва след нас, докато слънцето не докосне хълмовете, след това се обърни на север и ни последвай. Ще те чакаме при знака. Знаеш ли какво имам предвид?

Шийми беше сигурен, защото знакът обозначаваше северния край на добре познатия му мъничък географски район.

— Червеният ли? Този със сомбрерото и със стрелката към града?

— Точно този! Няма да стигнеш дотам преди залез слънце, но ще има достатъчно лунна светлина тази вечер. Ако не се появиш веднага, ще те чакаме. Но сега трябва да се върнеш и да отклониш всеки, който ни следва. Разбра ли?

Шийми слезе от коня, обърна Капричозо и се покатери на гърба му.

— Така ще сторя, Олив-сай!

— Добре, младежо. Чудесно! Сега тръгвай.

— Шийми? — обади се Сюзан. — Ела за малко, ако обичаш.

Той се подчини и я погледна с обожание. Сюзан се наведе и го целуна — не по челото, а по устните. Младежът се притисна към нея и се разрида.

— Благодаря! — прошепна девойката.

Шийми кимна и едва успя да прошепне:

— Беше само ка. Знам го… но те обичам, Сюзан-сай. Върви в мир. Ще се видим скоро.

— Очаквам с нетърпение завръщането ти.

Но нямаше нито „Скоро“, нито „По-късно“ за тях. Шийми дълго гледа назад, като й махаше. Сюзан вдигна ръка в отговор. Беше последният път, когато Шийми я видя.

12

Латиго беше пратил постови на два километра от Висящата скала, но русото момче, което Роланд, Кътбърт и Алан видяха да охранява танкерите, изглеждаше объркано, неуверено и не беше опасно за никого.

Когато Кътбърт направи знака на Добрия, младият пазач направи същото и радостно се усмихна.

— Какво става? — попита. Говореше с акцент от Вътрешността. — на Роланд му се стори, че е нордит.

— Три момчета са изтрепали куп големи клечки и са побегнали към хълмовете — отвърна Кътбърт. — Имаше схватка. Вече приключи, но се биха страхотно!

— Какво…

— Няма време! — намеси се грубо Роланд. — Имаме съобщения! — Скръсти ръце на гърдите, сетне ги протегна.

Момчето му отдаде чест с усмивка. Минаха край него и влязоха в лагера на Латиго.

— Не забравяйте, че тактиката е „удряй и бягай“ — напомни им Роланд. — Не бива да се бавим. Няма да имаме друг шанс.

— Богове, въобще не споменавай подобна възможност — възкликна Кътбърт, но се усмихваше. Извади прашката си и изпробва ластика й с палец. След това близна пръста си и провери посоката на вятъра. Беше силен, но духаше в гърба им.

Алан свали картечницата на Ленгил, погледна я със съмнение и освободи предпазителя.

— Не съм сигурен в това чудо, Роланд. Заредена е и мисля, че мога да я използвам, но…

— Тогава действай — отсече Роланд. Вече набираха скорост, копитата на конете им барабаняха по камъните. Вятърът се усилваше. — Ако засече, хвърляш я и вадиш револвера! Готови ли сте?

— Да.

— Бърт?

— Аха — каза Кътбърт с преувеличен хамбрийски акцент. — Тъй си е, тъй си е то.

Пред тях няколко отряда ездачи се подготвяха за потегляне. Пехотинците се взряха в пришълците с любопитство, но без да се разтревожат.

Роланд измъкна двата си револвера и изкрещя:

— Гилеад! Слава на Гилеад!

Пришпори Ръшър в галоп. Другите направиха същото. Кътбърт отново беше в средата, с прашката в ръце, а от стиснатите му устни стърчаха кибритени клечки.

Стрелците връхлетяха върху Висящата скала като ураган.

13

Двадесетина минути след като отпратиха Шийми на юг, Сюзан и Олив направиха завой и се сблъскаха с трима ездачи. Под косите лъчите на късното следобедно слънце Сюзан видя, че единият има татуиран син ковчег на ръката. Беше Рейнолдс и тя изтръпна.

Не познаваше кривогледия от лявата страна на Рейнолдс, но онзи отдясно, който приличаше на свещеник, беше Ласло Раймър. И точно към него погледна Рейнолдс, след като се усмихна на Сюзан.

— Дори не можахме да пийнем по едно за Бог да прости на бившия канцлер! — рече той. — На бърза ръка ни изхвърлиха от града. Мътните ги взели! Тази дъртачка е голямо нещо. Може да накара и мъртвец да ти духа, да ме извиниш за приказката. Мисля, че на леля ти й хлопа дъската, сай Делгадо! Тя…

— Приятелите ти са мъртви — прекъсна го Сюзан.

Рейнолдс млъкна за момент и сви рамене:

— Глей ти! Реших да се движа без тях. Но може да поостана още една нощ. Тези жътвени истории… Слушал съм толкова много за начина, по който хората го правят във Вътрешността!

Кривогледият се изсмя.

— Пусни ни да минем — настоя Олив. — Момичето не е сторило нищо, нито пък аз.

— Тя помогна на Диърборн да избяга — каза Раймър, — а той уби собствения ти съпруг и моя брат. Не бих нарекъл това нищо.

— Боговете може и да пратят Кимба Раймър в рая, но истината е, че той ограби половината градска съкровищница и каквото не даде на Фарсън, запази за себе си.

Раймър се дръпна, все едно го бе ударила.

— Ти не подозираше, че знам, а? Нито един от вас не се сещаше за мен… макар че изобщо не ми пука за мнението ви. Знам предостатъчно и тъй да си остане. Например, че човекът, до когото стоиш…

— Млъкни! — промърмори Раймър.

— … е най-вероятно същият, който прободе сърцето на брат ти…

— Млъквай, глупачко!

— … и определено вярвам в това.

— По-добре го послушай и си затвори устата — обади се Рейнолдс. Вече не се усмихваше. Сюзан си помисли: „Не обича хората да знаят какви ги върши! Без Джонас е нищожество. И го знае!“

— Пусни ни да минем — каза Олив.

— Не, сай, не мога да го направя.

— Тогава ще ти помогна.

Пъхна ръка под широкото серапе и измъкна огромен револвер.

Но Тримата бяха така стъписани от гледката на старото пушкало в ръцете й (Рейнолдс също), че си седяха на конете, зяпнали от изумление. Джонас би се разплакал при тази гледка.

— Хванете я! — дочу се странен старчески глас. — Какво ви става, глупаци? Хванете я!

Рейнолдс се размърда и посегна към револвера си. Беше бърз, но докато напипваше кобура, вдовицата на кмета вече стискаше оръжието си с две ръце и присвила очи като малко момиче, което карат да изяде нещо отвратително, дръпна спусъка.

Блесна искра, но се разнесе само облаче син дим. Куршумът — достатъчно голям да откъсне главата на Клей Рейнолдс, си остана в дулото.

В следващата секунда той също стреля. Конят на Олив изцвили и рязко отскочи назад. Тя падна от седлото с главата надолу, с голяма черна дупка върху серапето й, точно над сърцето й.

Сюзан изпищя. Звукът като че ли идваше някъде отдалеч. Усети, че ще припадне, но чу тропота на копита по пътя… и разбра какво ще се случи. Дори преди кривогледият да се отмести и да й разкрие гледката, тя знаеше и писъците й спряха.

Изтощеното пони, което беше отвело вещицата обратно в Хамбри, беше сменено с отпочинало, но каручката си беше същата — черна, със златни кабалистични символи и със същия каруцар. Рия стискаше юздите, главата й се полюшваше като на ръждясал стар робот. Усмивката й беше като на озъбен мъртвец.

— Здравей, госпожичке! — извика тя, наричайки я както през нощта, когато Сюзан беше дошла да докаже девствеността й. Тогава девойката беше тичала през по-голямата част от пътя, защото й липсваше смелост. Под светлината на Целуващата луна беше дошла тя, с кипнала от тичането кръв и порозовяло лице; беше пяла „Безгрижна любов“.

— Твоите приятелчета ми взеха топката, малката! — добави Рия, когато понито спря на няколко крачки пред ездачите. Дори Рейнолдс се втренчи в нея с тревога. — Взеха ми хубавата светлинка, ето какво направиха тези лоши момчета! Тези лоши, лоши хлапета! Но кълбото ми показа много, докато още беше при мен. Вижда надалеч и знае какво ще се случи. Повечето от видяното забравих… но не и откъде ще минеш, сладурано. Знаех по кой път тази мръсна стара мъртва кокошка, дето лежи тук на пътя, ще те прекара. Сега трябва да идем в града! — Усмивката й се превърна в зловеща гримаса. — Време е за празника.

— Пуснете ме! — промълви Сюзан. — Пуснете ме или ще отговаряте пред Роланд от Гилеад!

Рия не й обърна внимание и каза на Рейнолдс:

— Вържи й ръцете и я сложи отзад в каручката. Сума хора чакат да я видят. Трябва да изглежда хубава, защото така искат да я видят и точно такава ще я получат! Ако леля й се справи добре, доста хора чакат хубавицата в града. Действай по-бързичко.

14

Алан отчаяно си помисли: „Можехме да ги заобиколим, ако Роланд казва истината, от значение е само магьосническата топка, а ние я имаме. Можехме да ги заобиколим.“

Знаеше обаче, че това е невъзможно. Стотици поколения стрелци протестираха в душата му. На крадците не биваше да им се позволява да си вземат плячката. Не и ако можеха да бъдат спрени.

Приведе се и прошепна на коня си:

— Само посмей да подскочиш, като почна да стрелям, и ще ти пръсна проклетия мозък.

Роланд препускаше най-отпред. Враговете ги зяпаха недоумяващо, докато те започнаха да стрелят, след това се разбягаха. Някой крещеше: „Нашественици! Ловци! На седлата, глупаци!“

— Алан! — извика Роланд, когато се понесоха надолу. Към танкерите приближаваха ездачи и въоръжени войници — тичаха паникьосано, опитвайки се да създадат подобие на защитна линия. — Сега, сега!

Алан вдигна картечницата, намести ръждивия й приклад на рамото си и си припомни малкото, което знаеше за скорострелните оръжия: „цели се ниско, върти се бързо и плавно“.

Натисна спусъка и обсипа с куршуми крещящите защитници и стоманените танкери.

Единият танкер се взриви. Разнесе се тътен, придружен от проблясък на оранжево-червен пламък. Стоманената черупка се разпука на две половини. Едната полетя във въздуха и се приземи, обгърната от яростни пламъци; другата се издигна в небето върху стълб от мазен черен дим.

Мъжете бягаха — някои пешком, други се бяха вкопчили в гривите на жребците си с разширени и паникьосани очи.

Когато Алан достигна края на редицата танкери, обърна дулото на картечницата. Беше загряла в ръцете му, но той задържа пръст на спусъка. Конят му препускаше така, сякаш беше разбрал всяка думица, която Алан му беше прошепнал.

— Още един! Искам още един!

Но преди да успее да взриви следващия танкер, оръжието престана да стреля — може да беше засякло, но по-скоро амунициите бяха свършили. Алан го захвърли и измъкна револвера си. Чу изсвистяването на прашката на Кътбърт, ясно различимо въпреки крясъците на мъжете и тропота на копитата. За около секунда виждаше само редицата от дупки върху танкера, които беше пробил с картечницата на сай Ленгил — след това блесна светлина и бомбичката експлодира. Малко по-късно към дупките плъзнаха пламъци. Петролът се беше запалил.

— Махайте се! — крещеше някакъв човек с избеляла шапка. — Тя шъ гръмне! Те синките шъ…

Алан го застреля, взривявайки половината му лице. Малко по-късно още един танкер се взриви, последван от трети. Черен дим се издигна като от погребална клада, затъмни светлината и се разнесе като воал.

15

Докато се обучаваше за стрелец, на Роланд бяха описвали шестимата помощници на Фарсън, ето защо веднага разпозна тичащия към него мъж — Джордж Латиго. Можеше да го застреля в гръб, но не искаше смъртта му да е толкова лека.

Вместо това застреля онзи, който изтича да го пресрещне.

Латиго рязко се обърна и се втренчи в Роланд с блестящи, изпълнени с омраза очи. След това отново хукна, призовавайки останалите, които се бяха скупчили извън огнения кръг.

Още два танкера избухнаха: трясъкът беше оглушителен. На Роланд му се стори, че някой изсмуква въздуха от дробовете му като вампир. Предварително бяха решили Алан да надупчи танкерите, а Кътбърт да пуска фишеците, подпалвайки изтичащия петрол. Единствената бомбичка, която в действителност беше пуснал, само доказваше, че планът е изпълним, но беше последният изстрел с прашката, даден за деня от Кътбърт.

Лекотата, с която стрелците се бяха промъкнали във вражеския лагер, и объркването, с което беше посрещната атаката им, бяха предизвикани от неопитност и пренебрежение от страна на войниците, но начинът, по който Латиго беше разположил танкерите, си беше негова грешка. Беше ги наредил плътно един до друг, без дори да помисли какво прави, и сега те стреляха напосоки. След като верижната реакция беше започнала веднъж, нямаше начин да бъде спряна. Дори преди Роланд да даде сигнал на Алан и Кътбърт да прекратят, всичко беше приключило. Лагерът на Латиго беше в пламъци и плановете на Джон Фарсън бяха провалени.

— Напред! — изкрещя Роланд. — Тръгвайте! Напред!

Обърнаха на запад и се насочиха към Айболт Каньон.

Докато препускаха, Роланд почувства един-единствен куршум да прелита край лявото му ухо. Беше единственият, изстрелян по тях през цялото нападение над танкерите.

16

Латиго беше побеснял от гняв и това може би беше Божия милост — спаси го от мисълта какво ще направи Добрия, когато научи за провала му. Защото в момента единственото, което искаше Латиго, беше да залови хората, които го бяха нападнали от засада.

Хора? Не.

Момчетата бяха виновни за всичко.

Латиго знаеше кои са и бягството им щеше да бъде спряно точно тук, на изток от горите и хълмовете.

— Хендрикс! — изрева. Хендрикс поне беше съумял да събере хората си — половин дузина, всички на коне. — Хендрикс, при мен!

Когато онзи се насочи към него, Латиго се обърна и видя своите войници да стоят и да зяпат горящите танкери. Прииска му се да изкрещи, но успя да се сдържи навреме.

— Хей! — изрева към войниците. Само един се обърна. Латиго тръгна към него и му връчи револвера си, като му нареди да застреля един от онези, които не се бяха обърнали.

— Застреляй този негодник.

Замаян, с изражение на човек, който мисли, че сънува, човекът се подчини. Нещастникът падна на колене и се свлече на земята. Останалите най-сетне се обърнаха.

— Добре! — каза Латиго и си прибра оръжието.

— Сър! — извика Хендрикс. — Видях ги, сър! Видях враговете!

Още два танкера се взривиха. Няколко изкривени стоманени парчета полетяха към тях. Неколцина от войниците приклекнаха.

— Да тръгна ли след тях, сър?

— Ще взема хората ти и сам ще ги последвам, Хендрикс. Събери колкото можеш от хората си, но не се престаравай. Тръгнали са към каньона, а някой ми каза, че бил задънен. Ако е така, ще го превърнем в стрелбище.

Устните на Хендрикс се извиха в несигурна усмивка:

— Да, сър.

Зад тях танкерите продължаваха да избухват.

17

Роланд се обърна и остана изумен от черния димен стълб, който се издигаше във въздуха. Пред тях виждаше храстите, блокиращи входа на каньона. И въпреки че вятърът духаше в обратна посока, чуваше писъка на изтъняването.

Направи знак на Кътбърт и Алан да забавят малко. Докато и двамата гледаха към него, той свали кърпата си, намота я и я върза така, че да закрива ушите му. Те повториха действията му.

Продължиха да препускат на запад, сенките им се носеха пред тях. Зад тях Роланд различи две групи ездачи, които ги преследваха. Латиго предвождаше едната и отчаяно се опитваше да сдържа ездачите си, за да се съединят двата отряда и да нападнат заедно.

„Прекрасно“ — реши той.

Тримата се насочиха към каньона, като се движеха по-бавно, за да позволят на преследвачите да ги приближат. От време на време оглушителен гръм разтърсваше земята, когато поредният танкер се взривяваше. Роланд беше изумен колко лесно стана всичко — дори след битката с Джонас и Ленгил, която би трябвало да предупреди враговете какво ги очаква, пак беше лесно. Спомни си за един Жътвен ден преди много време, когато двамата с Кътбърт бяха на по около седем години и тичаха покрай редица плашила, като ги събаряха едно след друго — бум-бум-бум.

Воят на изтъняването се вмъкваше в мозъка му въпреки кърпата и караше очите му да сълзят. Зад себе си чуваше тропота на копита и виковете на преследвачите. Това му достави удоволствие. Хората на Латиго бяха пресметнали вероятностите — две дузини срещу трима — и бойният им дух се беше възвърнал.

Роланд се обърна напред и насочи Ръшър към отвора в храстите.

18

Хендрикс се изравни с Латиго и задъхано извика:

— Сър, настоявам да докладвам!

— Давай!

— Събрах двадесет човека и около три пъти по толкова препускат с все сили да се присъединят към нас.

Латиго сякаш не го чуваше. Очите му се бяха превърнали в сини парченца лед. Изпод мустаците му сияеше зловеща усмивка.

— Родни! — каза той, наричайки Хендрикс с първото му име.

— Сър?

— Мисля, че влизат в каньона. Да… Виж. Сигурен съм. След две минути ще е твърде късно да обърнат.

— Да, сър, прекрасно. — Хендрикс се обърна и махна на хората си да се приближат.

19

— Слизайте! — извика Роланд, когато стигнаха до преплетените храсталаци. Не знаеше дали ако влязат без конете в каньона, това няма да предизвика подозренията на Латиго — и не го беше грижа. Жребците бяха превъзходни, отлична гилеадска порода, и през последните месеци Ръшър се беше превърнал в негов приятел. Нямаше да вкара нито него, нито някой от другите коне в каньона, където щяха да са приклещени между огъня и изтъняването.

Младежите мигновено скочиха от седлата, Алан свали торбата от седлото и я преметна през рамо. Конете на Кътбърт и Алан веднага побегнаха, но Ръшър се поколеба за момент и погледна към Роланд.

— Тръгвай! — Стрелецът го плесна по задницата. — Тичай!

Ръшър препусна. Кътбърт и Алан се промушиха през процепа в храстите. Роланд ги последва, като пътем погледна дали посипаният барут си е на мястото. Там си беше и още беше сух — не беше капнала и капка дъжд откакто го бяха посипали.

— Кътбърт — извика, — дай кибрита.

Кътбърт му подаде няколко клечки. Смееше се толкова силно, че беше невероятно как успява да ги стиска между зъбите си.

— Позагряхме ги днес, а? И още как.

— Така е, наистина — кимна Роланд и също се ухили. — Хайде сега, бегом към този комин!

— Нека аз да го направя — примоли се Кътбърт. — Моля те, Роланд, тръгни с Алан, а аз да остана. Знаеш, че съм пироман по душа, винаги съм бил.

— Не! Недей да спориш. Тръгвай. И кажи на Алан да пази като очите си магьосническото кълбо.

Кътбърт го погледна изпитателно, после кимна:

— Не се бави.

— Няма.

— И дано имаш късмет.

— Твоят да е два пъти повече.

Кътбърт забърза нататък, ботушите му тропаха по камъните. Догони Алан, който вдигна ръка и махна на Роланд. Стрелецът му кимна и мигновено се приведе, тъй като един куршум профуча толкова близо до него, че откъсна парче от периферията на шапката му.

Притаи се от лявата страна на отвора в храстите и се огледа. Сега вятърът с пълна сила духаше в лицето му. Хората на Латиго бързо се приближаваха. По-бързо, отколкото беше очаквал. Ако вятърът угасеше пламъците…

Забрави всички „ако“! Дръж се, Роланд… дръж се… изчакай ги…

Стискаше зъби, приготвил по една незапалена клечка във всяка ръка, и се взираше през преплетените клонки. Миризмата на петрол беше остра и натрапчива. Недалеч се издигаше стълбът дим от горящите танкери. Писъкът на изтъняването гърмеше в ушите му и предизвикваше главозамайва — не, караше го да се чувства не на място в собственото си тяло. Спомни си как се беше носил в розовия ураган… как беше откъснат от видението за Сюзан. „Благодаря на Бога за Шийми — помисли си разсеяно. — Той ще се погрижи за нейната безопасност.“ Но зловещият писък на изтъняването някак си го объркваше, караше го да се пита дали не е пропуснал да види нещо важно.

Латиго и хората му се носеха в галоп към входа на каньона и групата отзад бързо настигаше предните редици. За водачите щеше да е невъзможно да спрат внезапно и да не бъдат прегазени от останалите.

Време беше. Роланд запали една от клечките, сетне я поднесе към барута. Пламъчетата плъзнаха по браздата като ярка жълта следа.

Той се хвърли през отвора, който беше достатъчно широк през него да преминат два коня. Запали другата клечка, пусна я в барута, обърна се и хукна.

20

„Мама и татко“ — беше първата му объркана мисъл — толкова неочакван спомен, че му дойде като шамар. — „На езерото Сарони.“

Кога бяха ходили там? Не можа да си спомни. Знаеше само, че е бил съвсем малък, че там имаше широка плажна ивица, на която беше строил пясъчни замъци. Точно с това се занимаваше през целия ден…

(ваканция? беше ли това ваканция? дали моите родители действително си бяха позволили поне една почивка?)

… и по някаква причина беше вдигнал поглед — може би заради крясъците на птиците, летящи над езерото — и бе видял родителите си, Габриеле и Стивън Дисчейн, с гръб към него, прегърнати през кръста и загледани в синята вода под синьото лятно небе. Каква любов към тях беше изпълнила сърцето му. Колко безбрежна беше тя и как го изпълваше целия — истинската Светла кула за всеки човешки живот и душа.

Само че сега не чувстваше обич, а ужас. Двамата, които стояха пред него, докато тичаше към края на каньона, не бяха Стивън от Гилеад и Габриел от Артен, а приятелите му Кътбърт и Алан. И не бяха прегърнати през кръста, а се бяха хванали за ръце като дечица от приказките, които са се загубили в някоя страховита гора. Над тях летяха птици — само че бяха лешояди, не чайки, и мъглявото, трептящо нещо пред двамата не беше вода.

Беше изтъняването и докато Роланд ги наблюдаваше, Кътбърт и Алан тръгнаха към него.

— Спрете! — изкрещя. — В името на бащите си, спрете!

Те не се подчиниха. Вървяха ръка за ръка към мъглявото зелено сияние. Изтъняването сякаш мърмореше окуражаващо, обещаваше им награди, проникваше в съзнанието им.

Нямаше да успее да стигне до тях, ето защо Роланд направи единственото, за което успя да се сети — стреля над главите им. Поне за момент трясъкът от изстрелите заглуши звука на изтъняването. Двамата спряха на няколко сантиметра от ужасяващото сияние. Роланд почти очакваше то да се протегне и да ги сграбчи, както беше хванало птицата, когато бяха дошли тук в нощта на Крадливата луна.

Стреля още веднъж във въздуха, ехото отекна в каменните стени на каньона.

— Стрелци! — провикна се. — Към мен! Към мен!

Алан пръв се обърна към него, замаяните му очи сякаш плуваха сред изцапаното му с прах лице. Кътбърт пристъпи още една крачка напред, връхчетата на ботушите му изчезнаха в сребристо-зелената пяна в края на изтъняването (нещото изпищя още по-пронизително, сякаш предвкусваше победата си), но Алан го дръпна назад. Кътбърт се препъна в голям скален отломък и падна. Когато вдигна поглед, очите му се бяха избистрили.

— Богове! — прошепна и докато се изправяше на крака, Роланд видя, че върховете на ботушите му ги няма, бяха отрязани като с ножица. Палците на краката му стърчаха от дупките.

— Роланд — прошепна той, докато с Алан се препъваха назад, — почти ме погълна. То говореше!

— Да! И аз го чух! Елате, нямаме време!

Поведе ги към пукнатината в стената на каньона, като се молеше да успеят да се изкачат достатъчно бързо, преди да ги обсипят с куршуми… което със сигурност щеше да стане, ако Латиго пристигнеше преди да успеят да се доберат догоре.

Усети някаква миризма — кисела и горчива като на кипящо хвойново сладко. Покрай тях се понесоха първите тънки пипалца сивкаво-бял дим.

— Кътбърт, ти си пръв. Алан, следвай го! Аз ще бъда последен. Качвайте се по-бързо, момчета. Животът ви зависи от това.

21

Хората на Латиго се втурнаха през пролуката в храстите и докато преминаваха, постепенно разшириха отвора. Сухите растения вече се бяха запалили, но във възбудата си никой не забеляза малките пламъчета — или ако ги бяха видели, не им обърнаха внимание. Смрадливият дим също остана незабелязан — носовете им бяха запушени от миризмата на горящ петрол. Латиго беше обладан от една — единствена мисъл: „Задънен каньон! Задънен каньон! Задънен каньон!“

Все пак нещо започна да се промъква през тази мантра, когато навлезе в Айболт, а копитата на коня му яростно трополяха върху чакъла и

(костите)

купчините оглозгани черепи. Беше нещо като басово бръмчене, подлудяващо пищене, настоятелно и неприятно. Караше очите му да сълзят. Но колкото и силен да беше звукът (ако изобщо беше звук, изглеждаше почти така, сякаш идва от мозъка му), той го отблъсна, вкопчи се в мантрата си

(задънен каньон, задънен каньон, хванахме ги в задънения каньон).

Щеше да му се наложи да се срещне с Уолтър, а може би и със самия Фарсън, когато това приключеше, и нямаше представа какво наказание ще получи, задето беше допуснал унищожаването на танкерите… но всичко това беше за по-късно. Сега искаше само да убие тези нагли мръсници.

Пред него каменистата пътека завиваше на север. Те трябваше да са някъде там, най-вероятно недалеч от завоя. Притиснати към задната стена на каньона, опитващи се да се скрият зад падналите камъни. Латиго щеше да ги накара да излязат с вдигнати ръце, умолявайки го за милост. Ала той нямаше да им прости. След това, което бяха направили, проблемите, които бяха причинили…

Когато зави покрай стената на каньона, вече извадил револвера си, конят му изпищя като жена и се дръпна назад. Латиго сграбчи рога на седлото и успя да се удържи, но задните копита на коня се подхлъзнаха върху чакъла и животното падна. Латиго пусна рога и се хвърли встрани, вече наясно, че звукът, който се беше промъквал в ушите му, внезапно е станал десет пъти по-силен, достатъчно силен да накара очите му да подскачат в орбитите си, да накара топките му да се стегнат неприятно и да изхвърли от съзнанието му мантрата, която толкова настоятелно си повтаряше.

Докато падаше, конете прелетяха край него и бяха изтласквани от ездачите, които на двойки преминаваха през процепа и се разпръсваха, без никой напълно да осъзнава, че каньонът е като гърло на бутилка.

За миг Латиго зърна развети опашки, копита и ботуши, напъхани в стремената. Опита се да се надигне и едно копито се стовари върху тила му. Шапката го спаси да изпадне в безсъзнание, но той падна на колене, пред очите му затанцуваха звезди, а по яката му рукна кръв.

Дочу писъци на животни и хора. Отново се надигна и видя Хендрикс да се опитва да обърне коня си на югоизток срещу прииждащите ездачи. Не успя. Очевидно конят му беше затънал в плаващи пясъци. Животното отново изпищя и се опита да се вдигне на задните си крака. Копитата му се подхлъзнаха. Хендрикс безмилостно го пришпорваше, опитвайки се да го накара да се размърда — но конят не можеше или не искаше. Звукът от изтъняването кънтеше в ушите на Латиго и сякаш беше погълнал целия свят.

— Назад! Обръщайте!

Опитваше се да изкрещи тези думи, но се чу само хриптене. Ездачите продължаваха да се носят покрай него, вдигайки прах. Латиго си пое дълбоко дъх, за да извика по-силно — трябваше да се върнат, нещо кошмарно ставаше в Айболт Каньон, — но от устните му не се изтръгна нито звук.

Пищящи коне.

Облаци дим.

И навсякъде, подлудявайки целия свят, това скърцащо, дразнещо, всепоглъщащо бръмчене.

Конят на Хендрикс рухна, очите му се въртяха диво, от устата му бликаше пяна. Хендрикс се строполи в димящата вода… но това не беше вода. Оживя, когато той падна в нея — пораснаха й зелени ръце, олигавена уста, която докосна бузата му и стопи плътта, докосна носа му и го откъсна, докосна очите му и ги измъкна от орбитите. Придърпа Хендрикс и под повърхността, но преди това да се случи, Латиго видя оголената му челюст, а окървавеният му език стърчеше през зъбите.

Другите видяха същото и се опитаха да се отдръпнат от зеления капан. Тези, които успяха, скоро бяха обградени от следващата вълна ездачи — някои още крещяха с пълно гърло бойни викове. Още коне и ездачи бяха изтикани в зеленото сияние, което жадно ги погълна. Латиго, вцепенен и кървящ, съзря човека на когото беше дал оръжието си. Мъжът, който беше послушал заповедта му и беше застрелял един от своите другари, за да се осъзнаят останалите, скочи от седлото и запълзя към края на зеленото блато, докато конят му потъваше. Опита се да се изправи на крака, видя двама ездачи да се носят към него и закри лицето си с ръце. След секунда го прегазиха.

Писъците на ранените и умиращите отекваха в задимения каньон, но Латиго едва ги чуваше. Интересуваше го само бръмченето… напомняше човешки глас, призоваващ го да скочи вътре. Да приключи с всичко. И защо не? Битката беше приключила, нали?

Машинално отстъпи назад и като по чудо не беше прегазен — потокът от ездачи отслабваше. Някои дори бяха в състояние да обърнат конете си. Но бяха отчаяни и объркани от сгъстяващия се дим.

„Проклетите негодници са запалили храстите зад нас. Богове от небето и земята, мисля, че сме в капан!“

Не можеше да дава заповеди — всеки път, когато си поемеше дъх, започваше да кашля неудържимо — но успя да сграбчи минаващия наблизо ездач и да го смъкне от седлото. Момчето падна с главата надолу и си разцепи главата върху остър камък. Латиго скочи на седлото и насочи коня си към изхода на каньона, но димът се сгъсти още повече. Латиго едва успяваше да различи нарастващото оранжево сияние на горящите храсти в края на пустошта.

Обърна коня си и запрепуска в посоката, откъдето беше дошъл. Още коне изникнаха от мъглата. Латиго се блъсна в един от тях и беше изхвърлен от седлото за втори път в разстояние на пет минути. Падна на колене, изправи се на крака и хукна по посока на вятъра, кашляйки и давейки се, със зачервени и сълзящи очи.

Зад завоя въздухът беше малко по-чист. Около него се мятаха коне, много от тях със счупени крака и пищящи хора. Видя няколко шапки да плуват по зелената повърхност на странния организъм, който изпълваше част от каньона.

„Ела — призова го зеленото сияние и Латиго откри, че зовът му е странно привлекателен, почти страстен. — Влез и се отпусни, почини си, бъди в мир, бъди цял.“

Латиго вдигна оръжието си с намерението да стрела в него. Не вярваше, че може да убие създанието, но щеше да навлезе вътре, стреляйки.

Само че не го направи. Револверът се изплъзна и падна от ръката му и той пристъпи в дълбините на изтъняването. Бръмченето нарастваше и нарастваше, изпълваше ушите му, докато не остана нищо друго.

22

Видяха всичко от скалите, където Роланд и приятелите му бяха спрели вцепенени на около шест метра под върха. Видяха настъпилото объркване, паникьосаното щуране, мъжете, които бяха прегазени, хората и конете, които бяха попаднали в изтъняването… също и онези, които накрая влязоха доброволно вътре.

Кътбърт почти се бе изкачил по стръмната стена на каньона, Алан и Роланд го следваха. Виждаха как изтъняването се разраства и пълзи към тях като надигаща се вълна.

Роланд, с угаснал вече боен плам, изобщо не се интересуваше от гледката, но нямаше начин да се обърне. Писъкът на изтъняването — изплашен и победоносен, щастлив и тъжен, изгубен и преоткрит — го задържаше като лепкави пипала. Вкопчваше се в скалата, хипнотизиран като приятелите си, и не помръдна дори когато димът се сгъсти и го накара да кашля.

Хората гинеха пред дима. Избледняха, когато пушекът се сгъсти и заля стените на каньона като вода. Конете цвилеха под отровния бял саван. Изтъняването бръмчеше и там, където се намираше, димът беше оцветен в мистично бледо — зелено.

Най-сетне писъците на хората замлъкнаха.

„Убихме ги — помисли си Роланд с болезнен, но главозамайващ ужас. — Не, не ние! Аз ги убих!“

Нямаше представа колко време беше стоял там — може би докато издигащият се дим го погълна изцяло, но след това Кътбърт, който отново беше започнал да се катери, се обади нежно, а в гласа му имаше изненада и объркване.

— Роланд! Луната!

Роланд погледна нагоре и видя, че небето е потъмняло до кадифен пурпур. Приятелят му гледаше на изток, а лицето му беше оцветено в оранжево от светлината на изгряващата луна.

„Да, оранжево — избръмча изтъняването в главата му. — Оранжево, каквото беше през нощта, когато дойде да ме видиш и да ме провериш. Оранжево като огън. Като празнична клада!“

„Как може да е вече нощ?“ — изкрещя той мислено, но внезапно осъзна какво се е случило. Времето пак се беше изместило като земни пластове, слягащи се след земетресение.

Нощта беше настъпила.

Луната изгряваше.

Ужасът го блъсна като юмрук, насочен в сърцето му, и той отстъпи назад — и извън скалния корниз, на който беше стъпил. Протегна ръка да сграбчи стърчащата скала над него, но сякаш действаше насън — отново бе обгърнат от розовата буря, която го бе понесла и му бе показала половината вселена. Може би стъклената топка му беше показала какво се намира в далечните светове само за да не му разкрие какво скоро ще се случи близо до него.

„Бих обърнал веднага, ако си мислех, че животът й наистина е в опасност! — беше казал той. — Веднага!“

А ако не беше способна да излъже, но можеше да го обърква? Дали преди да го отведе далеч и да му покаже Тъмната земя и Тъмната кула…? Да, беше му показала нещо друго, нещо, което той си спомни едва сега: странен човек с фермерски дрехи, който беше казал… какво? Не онова, което си беше помислил, което беше свикнал да чува през целия си живот; не „Ще съживи теб и посевите ти“, а…

— Смърт! — прошепна. — Твоята смърт ще съживи посевите ми. Чарю трий. Това беше казал. Чарю трий. Ела, Жътварю!

„Оранжево, стрелецо!“ — прозвуча писклив старчески глас в съзнанието му. Гласът на вещицата от Кьос. Цветът на огъня! „Това са старите обичаи, от които само плашилата с червени ръце са останали… до тази нощ. Днес старите обичаи ще бъдат възкресени. Чарю трий, проклето хлапенце, чарю трий — тази нощ ще си платиш за сладкия ми Ермот. Тази нощ ще платиш за всичко. Ела, Жътварю!“

— Катерете се! — изкрещя той. — Катерете се, нагоре! В името на бащите си, нагоре!

— Роланд, какво…? — Алан беше объркан, но все пак се подчини и върху лицето на Роланд се посипаха камъчета.

— Катери се, дявол те взел! — изкрещя отново. — Може би още не е късно да я спасим!

Но знаеше истината. Демонската луна беше изгряла, беше видял лъчите й да осветяват лицето на Кътбърт — и знаеше. Безумният писък на изтъняването, този гнил струпей, прояждащ плътта на реалността, се сля с безумното кискане на вещицата — и разбра какво ще се случи. „Смъртта ти ще съживи посевите ми… Чарю трий!“

О, Сюзан…

23

Сюзан не осъзнаваше какво я очаква, докато видя човека с дълга червена коса и смачкана шапка, която не закриваше настървените му очи. Когато той я замери с царевичните кочани, докато тя преминаваше, изправена в бавно придвижващата се каручка с вързани пред себе си ръце, със сведена глава и въже на шията — всичко й се изясни.

— Чарю трий! — извика фермерът, произнасяйки с наслаждение думите на Древните, които тя не беше чувала от детството си, думи, които означаваха „Ела, Жътварю“ … и нещо друго, също така. Нещо скрито, нещо тайно, нещо свързано с тази ужасна дума чар, която означава само смърт. И когато царевичният кочан падна пред нея, тя осъзна каква е тайната и разбра, че за нея няма да има нито дете, нито сватба в далечните приказни земи на Гилеад, нито зала, в която с Роланд ще бъдат поздравявани под светлината на електрическите полилеи. Нямаше да има съпруг, нито сладка любов, всичко това беше свършено. Светът отново се беше изместил и всичко беше свършило още преди да е започнало.

Разбра защо са я сложили в каручката и защо оцелелият Голям ковчег й беше надянал примка около врата.

— Не се опитвай да сядаш! — беше казал той. — Нямам желание да те душа, скъпа! Ако каручката се тръсне и паднеш, ще се опитам да задържа въжето хлабаво, но ако се помъчиш да седнеш, ще трябва да го стегна. По нейно нареждане! — Кимна към Рия, която зорко ги следеше от капрата. — Сега тя командва.

Каквито и щети да беше нанесла топката на тялото й и на нейния ум, не беше пречупила силата й; напротив, енергията й бе нараснала, сякаш беше открила друг източник. Хора, които биха могли да пречупят гръбнака й като суха съчка, следваха заповедите й, без да задават въпроси.

Събираха се все повече и повече хора, докато жътвеният следобед постепенно прерастваше в нощ — половин дузина вървяха пред каручката, яздеха с Раймър и кривогледия, цяла дузина отзад с Рейнолдс начело, въжето вързано за врата й беше омотано около татуираната му ръка. Тя не познаваше тези хора, нито пък знаеше как са се събрали.

Рия известно време води нарастващата групичка на север, после сви на югозапад покрай Коприненото ранчо и се върна в града. Дори в замаяното си състояние Сюзан осъзна, че вещицата се съобразява със залязващото слънце — или поне така беше, докато следобедната златна светлина угасна. Когато минаха край фермера — добър човек без съмнение, с малка ферма, където работи здраво от ранни зори до късен здрач и има семейство, което обича (но, о, там под периферията на шапката му блестяха тези настървени очи), тя разбра причината за бавното пътуване. Рия изчакваше луната да изгрее.

Нямаше богове, на които да се помоли, така че Сюзан отправи молитва към баща си.

„Ако ме чуваш, помогни ми да бъда силна да запазя спомена за него. Помогни ми да бъда смела. Не за да се спася, а за да не им доставя удоволствие да видят болката и страха ми. И на него, помогни му и на него.“

— Помогни му да оцелее — прошепна. — Запази любовта ми.

— Молиш ли се, драга? — попита старицата, без да се обърне. Пискливият й глас преливаше от фалшиво съчувствие. — Аха, моли се, докато още можеш, преди дъхът да изгори в гърлото ти! — Тя отметна глава и се изкиска, а стърчащите й кичури коса сияеха в оранжево под светлината на луната.

24

Конете им, предвождани от Ръшър, се отзоваха на призива на Роланд. Стояха недалеч, гривите им се развяваха от вятъра, тръскаха глави и недоволно цвилеха всеки път, когато подушеха гъстия бял дим, издигащ се от каньона.

Роланд не обърна внимание нито на конете, нито на дима. Погледът му беше съсредоточен върху торбата, преметната през рамото на Алан. Топката отново беше оживяла — в сумрака торбата сияеше като розов фенер. Той протегна ръце към нея.

— Дай ми я!

— Роланд, не знам, дали…

— Дай ми я, проклет да си!

Алан погледна към Кътбърт, който кимна… след това сви рамене.

Роланд дръпна торбата преди Алан да се опита да я свали от рамото си. Бръкна в нея и извади топката. Тя сияеше — розова Демонска луна.

Зад и под тях дразнещият писък на изтъняването се усилваше и затихваше, усилваше и затихваше…

— Не гледай в това нещо — прошепна Кътбърт на Алан.

Роланд сведе глава към пулсиращата топка, светлината обля страните му като вода и очите му се потопиха в нея.

Видя Сюзан, дъщерята на коневъда. Видя я изправена в черната каручка, украсена със златни символи, каручката на старата вещица. Рейнолдс яздеше зад нея, стиснал края на въже, което беше стегнато около врата й. Каручката бавно се движеше към Зеленото сърце. Хил Стрийт беше претъпкана с хора, от които фермерът с настървените очи беше първият. Гражданите от Хамбри и Меджис, на които празникът беше развален, но в замяна им се предлагаше друго забавление.

Разнесе се беззвучен шепот като набираща сила вълна и хората започнаха да замерят Сюзан — първо с кочани, после с гнили домати, след това с картофи и ябълки. Нещо я удари по бузата. Тя се олюля, но успя отново да се изправи, вдигнала гордо нараненото си, но все още красиво лице.

— Чарю трий! — шептяха те. Роланд не можеше да ги чуе, но разчете думите по устните им. Стаили Руиз беше тук, също и Пети, и Герт Могинс, и Франк Клейпуул, заместникът със счупения крак, Джейми Маккан, който тази година трябваше да играе Спътника на жътваря. Роланд видя стотици хора, с които се бе запознал по време на престоя си в Меджис. Сега те замеряха възлюбената му с кочани и зеленчуци, докато тя стоеше с вързани ръце.

Бавно движещата се каручка достигна до Зеленото сърце, украсено с цветни хартиени фенери, до смълчаната въртележка, където не се возеха смеещи се деца… Тълпата, все още повтаряща тези две думи — пееща ги сега вече, както изглеждаше, се раздели. Роланд видя купчина дърва — незапаленият още празничен огън. Около кладата бяха поставени червеноръки плашила.

От тълпата излезе някаква жена. Носеше мръсна черна дреха и държеше ведро. На едната й буза като панделка се беше извила следа от пепел. Тя…

Роланд изкрещя. Повтаряше отново и отново една и съща дума: не, не, не, не, не, не! Розовата светлина на топката проблясваше все по-ярко с всяко повторение, като че ли ужасът му я подсилваше. Кожата му сякаш изтъня, видяха се очертанията на черепа му.

— Ще трябва да му я вземем — извика Алан. — Налага се, ще го изсмуче. Убива го.

Кътбърт кимна и пристъпи напред. Сграбчи топката, но не можа да я изтръгне от ръцете на Роланд. Пръстите му сякаш бяха залепнали за нея.

— Удари го! — извика на Алан.

Но Алан със същия успех би могъл да удари стълб. Роланд дори не се олюля. Продължи да крещи „Не! Не! Не! Не!“, докато топката проблясваше все по-силно, поглъщайки го, изсмуквайки мъката му като кръв.

25

— Чарю трий! — изкрещя Кордилия Делгадо, хвърляйки се напред. Тълпата я поздрави, а зад лявото й рамо Демонската луна намигна съучастнически.

— Чарю трий, невярна мръснице! Чарю трий!

Плисна боята върху племенницата си, заливайки панталоните й и покривайки ръцете й с мокри червени ръкавици. Ухили се на Сюзан, докато каручката минаваше. Пепелта се открояваше на бузата й. На челото й пулсираше вена.

— Мръсница! — изкрещя. Юмруците й бяха стиснати, играеше някакъв лудешки танц. — Живот за посевите! Смърт за мръсницата! Чарю трий! Ела, Жътварю!

Каручката я отмина. Кордилия изчезна от погледа на Сюзан — още един жесток призрак от съня, който скоро щеше да свърши. „И мечка, и рибка, и зайче, и птичка — помисли си тя, — бъди спокоен, Роланд, тръгни с любовта ми. Това е най-силното ми желание.“

— Вземете я! — изкрещя Рия. — Вземете тази мръсна убийца и я опечете! Чарю трий!

— Чарю трий! — отвърна тълпата. Гора от размахани ръце се надигна под светлината на луната, някъде изтрещяха фишеци, разнесе се детски смях.

Сюзан беше вдигната от каручката и пренесена до очакващата клада, предавана от ръце на ръце като героиня, която триумфално се завръща след победа на бойното поле. От ръцете й капеха червени сълзи върху яростните им лица. Луната спокойно съзерцаваше ужасяващата гледка, затъмнявайки светлината на хартиените фенери.

— И мечка и рибка, и зайче, и птичка — шепнеше тя, докато я стовариха върху кладата, като я сложиха на мястото, което беше приготвено за нея — цялата тълпа пееше в хор сега:

— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!

— И мечка и рибка, и зайче, и птичка…

Опитваше се да си спомни как Роланд беше танцувал с нея. Опитваше се да си спомни първата им среща на пътя: „Благодаря, сай, добра среща беше!“ — бе казал той и въпреки този страшен край и хората, които се бяха превърнали в таласъми, въпреки болката и предателството и онова, което щеше да се случи, беше казал истината: срещата им беше хубава.

— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!

Жените се приближаваха и хвърляха царевични кочани в краката й. Някои я улучваха (нямаше значение, нейното подуто и подпухнало лице като че ли беше изтръпнало) и една — беше Миша Алварес, чиято дъщеря Сюзан беше учила да язди — се изплю в лицето й и след това отскочи назад, вдигнала ръце към небето. Дойде и Корал Торин, накичена с жътвени амулети. Носеше купчина сухи листа, които хвърли върху Сюзан.

Отново се появи леля й, с Рия до себе си. Носеха по една факла. Изправиха се пред нея и Сюзан усети миризмата на горяща смола.

Рия вдигна факлата си към луната.

— ЧАРЮ ТРИЙ! — изкрещя с дрезгавия си старчески глас и тълпата отвърна: „ЧАРЮ ТРИЙ!“

Кордилия вдигна своята факла:

— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ!

— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ! — отвърнаха й те.

— Сега, мръсницо — изкудкудяка Рия, — сега идват най-горещите целувки, каквито нито един любовник не ти е давал.

— Умри, невернице — прошепна Кордилия. — Живот за посевите, смърт за теб!

Първа пъхна факлата си в купчината царевична шума, достигаща до коленете на Сюзан. Рия я последва. Лумнаха буйни пламъци и окъпаха Сюзан в златиста светлина.

Тя пое последна глътка студен въздух, стопли го със сърцето си и изкрещя:

— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.

Хората отстъпиха, мърморейки, като че ли чувстваха угризения за онова, което бяха сторили, но беше твърде късно, за да се откажат. На кладата стоеше не плашило, а прекрасното момиче, което добре познаваха и което поради някаква налудничава причина бяха сложили на жътвения огън. Може би щяха да я спасят, ако имаха време — поне някои от тях щяха да опитат — но беше твърде късно. Сухите клони прихвана огъня, панталоните й пламнаха, също и ризата, дългата й руса коса засия над главата й като корона.

— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.

В края на живота си усети горещина, но не и болка. Успя да си спомни очите му — сини като небето при изгрев слънце. Спомни си го как препускаше с развяна черна коса; видя го да се смее, изпълнен с щастие, което никога повече нямаше да изпита през дългия си живот. Продължи да чува смеха му, когато животът я напусна, а светлината и топлината се превърнаха в мек, успокояващ мрак, а тя го зовеше, отново и отново, докато потъваше в мрака.

26

Вече нямаше думи, виеше като умиращо животно, с ръце, притиснати към топката, която пулсираше като сърце. Виждаше как Сюзан изгаря на кладата.

Кътбърт отново се опита да му отнеме кълбото и не успя. Направи единственото, за което се досети — извади револвера си, насочи го към топката и свали предпазителя. Вероятно щеше да нарани Роланд, а стъклата можеха дори да го ослепят, но нямаше друг избор. Ако не предприемеха нещо, кълбото щеше да го убие.

Не се наложи да стреля. Топката сякаш беше видяла оръжието и беше разбрала смисъла на жеста му, защото внезапно угасна в ръцете на Роланд. Вцепененото му тяло, което трепереше от гняв, се отпусна. Той се строполи на земята и най-сетне пусна топката. Тя се изплъзна изпод него и се търкулна. Нищо не светеше в дълбините й, освен бледа оранжева искра — бледо отражение на изгряващата Демонска луна.

Алан погледна към кълбото със смесица от отвращение, ужас и възбуда… гледаше я, както се гледа опасно животно, което в момента спи — но ще се събуди, ще хапе, когато се съвземе.

Пристъпи към нея, възнамерявайки да я стъпче.

— Не смей — дрезгаво извика Кътбърт. Беше коленичил до Роланд, но гледаше към Алан. Луната се отразяваше в очите му като два ярки скъпоценни камъка. — Не смей да го правиш, след всичкото нещастие и смърт, през които преминахме, за да я вземем. Дори не си помисляй да го сториш.

Алан несигурно го погледна и си помисли, че все пак трябва да счупи проклетото нещо — нещастието, което е отминало, не означава, че друго няма да дойде, а докато кълбото беше непокътнато, нещастие беше единственото, което то бе способно да носи. Беше машина за нещастия и бе убило Сюзан Делгадо. Не знаеше какво е видял Роланд в топката, но беше зърнал лицето му и това му стигаше. Кълбото беше убило Сюзан и щеше да убива още, ако му позволяха.

Но след това се сети за ка и се отдръпна. По-късно горчиво щеше да съжалява, че го е сторил.

— Прибери я в торбата — промълви Кътбърт. — И ми помогни да се справим с Роланд. Трябва да го махнем оттук!

Алан взе топката. Отвращаваше се от допира до гладката й повърхност, очакваше да се съживи при докосването му. Ала не се случи нищо. Пъхна я в торбата, след това коленичи до Роланд.

Не знаеше колко време безуспешно са се опитвали да го върнат в съзнание, но забелязаха, че луната се е изкачила високо в небето, а димът откъм каньона вече се разсейваше. Накрая се отказаха, метнаха приятеля си на седлото на Ръшър и решиха да потеглят. Ако можеха да се доберат преди изгрев до гъстите гори на запад от Баронството, сигурно щяха да са в безопасност… но трябваше да стигнат поне дотам. Бяха разбили армията на Фарсън с поразителна лекота, но оцелелите сигурно щяха да се съберат отново на следващия ден. Най-добре беше да се махнат, преди това да се случи.

Напуснаха Айболт Каньон и крайбрежието на Меджис — яздеха под Демонската луна, с Роланд проснат напреки на седлото като труп.

27

Следващия ден прекараха в гората западно от Меджис, като чакаха Роланд да се свести. Когато мина пладне и той още беше в безсъзнание, Кътбърт каза:

— Провери дали можеш да проникнеш в съзнанието му.

Алан взе дланта на Роланд, концентрира се, наведе се над бледото, сънено лице на приятеля си и остана така почти половин час. Накрая тръсна глава и се изправи.

— Успя ли? — попита Кътбърт.

Алан въздъхна и поклати глава.

Измайсториха нещо като шейна от борови клонки, сложиха Роланд върху нея и продължиха, без да излизат на Големия път — би било прекалено опасно. Когато Роланд остана в безсъзнание и на следващия ден (Меджис беше далеч зад тях и младежите изпитваха необяснима носталгия) спряха, за да обсъдят какво да предприемат.

— Може ли да умре от глад или жажда, след като е в безсъзнание? — попита Кътбърт. — Не може, нали?

— Мисля, че е възможно — въздъхна Алан. Изминалата нощ им се беше сторила безкрайна. Легнаха на земята, завиха се през глава, за да затъмнят слънцето, и потънаха в мъртвешки сън. Събудиха се няколко минути преди да настъпи залезът и Демонската луна да пробие през скупчените облаци, които бяха предвестници на първите есенни бури.

Ококориха се, като видяха, че Роланд е седнал. Беше извадил топката и я притискаше в обятията си — късче от магия, мъртво като стъклените очи на Двуглавия. Очите на Роланд, също така мъртви, бяха втренчени в горската просека. От тук насетне щеше да се храни, но нямаше да спи. Щеше да пие от потоците, край които минаваха, но не и да говори. И нямаше да успеят да го разделят от Дъгата на Маерлин, с която се бяха сдобили на такава голяма цена. Но стъкленото кълбо не му показа нищо повече.

В отчаянието си Алан обгърна с длани лицето на Роланд, опитвайки се да проникне в съзнанието му. Само че там нямаше нищо. Създанието, което яздеше към Гилеад, не беше Роланд — или дори неговият призрак. Както лупата в края на цикъла си, тъй и той си беше отишъл.