Магьосникът

1

Съвършен сребърен диск — Целуващата луна, както я наричаха в Деня на пълноземието — висеше над хълма на осем километра източно от Хамбри и на петнадесет южно от Айболт Каньон. В подножието му жегата на превалящото лято се бе задържала и два часа след залез слънце още беше задушно, но на върха на Кьос духаше силен вятър и въздухът разнасяше мирис на мраз, сякаш бе дошла Жетва. За жената, която живееше там в компанията само на змия и стар глух котарак, нощта щеше да бъде дълга.

Но тя нямаше нищо против. Радваше се, че има работа.

Изчака, докато тропотът на копитата на конете на гостите й заглъхна. Седеше тихо до прозореца в голямата стая на къщурката си. Имаше само още едно помещение — спалня с размерите на килер. Мъсти, котаракът с шест крака, беше на рамото й. Скутът й бе пълен с лунна светлина.

Трите коня носеха трима мъже. Великите ловци на ковчези, както сами се наричаха.

Тя изсумтя. Мъжете бяха смешни и най-забавното беше, че не го съзнаваха. Мъжете, с техните високопарни имена, които си измисляха. Мъжете, които толкова много се гордееха с мускулите си, с възможностите си да пият и да ядат, както и с пенисите си. Да, дори в тези времена, когато мнозина от тях не можеха да изхвърлят нищо друго освен странно, изродено семе, което създаваше деца, годни само за да бъдат удавени в най-близкия кладенец. Но вината никога не беше тяхна, нали? Не, винаги обвиняваха жената. Нейната утроба. Мъжете бяха страхливци. Ухилени пъзльовци. И онези тримата не бяха по-различни. Куцият старец имаше толкова проницателен поглед, че можеше да ходи на лов за мечки в тъмна нощ. Ясните му и свръх любопитни очи я бяха погледнали, но тя не видя в тях нищо, с което да не може да се справи, ако се наложи.

Мъже! Не разбираше защо толкова много жени се страхуваха от тях. Та нали боговете ги бяха създали така, че най-уязвимата им част да виси между краката им като черво? Ритнеш ли ги там, свиваха се като змии. Погалиш ли ги там, мозъкът им омекваше. Всяка, която се съмняваше във второто, трябваше само да се замисли върху следващото си нощно задължение. Торин! Кмет на Хамбри! Главен пазител на Баронството! Няма по-голям глупак от дъртия глупак!

Но все още никоя от тези мисли нямаше истинска власт над нея, нито истинска злина за тях. Поне засега. Тримата мъже, които наричаха себе си Великите ловци на ковчези, й бяха донесли чудо и тя щеше да го гледа, докато очите й се напълнят.

Куцият Джонас бе настоял тя да го прибере. Казали му, че имала място за такива неща. Но нямал желание да види тайните й скривалища. Да не дава Господ. При тази иронична забележка Дипейп и Рейнолдс се изхилиха. И тя наистина го прибра. Но сега вятърът погълна тропота на копитата на конете им и жената можеше да прави каквото иска. Момичето, чиито гърди бяха откраднали, и малкото, което бе останало от ума на Харт Торин, щеше да дойде след час. Старицата бе настояла девойката да върви пеш от града, позовавайки се на пречистващото въздействие на разходката на лунна светлина, с цел да остави безопасен период от време между двете си срещи. И през този час тя можеше да прави каквото иска.

— О, сигурна съм, че е хубав — прошепна и сякаш изпита известно затопляне на онова място, където се съединяваха кривите й старчески крака. Влага в пресъхналия поток, който се таеше там. О, богове! — Да, дори през сандъчето, където го скриха, усещам притегателната му сила. Толкова е красиво. Като теб, Мъсти.

Взе котарака и го задържа пред очите си. Животното замърка. Жената го целуна по носа.

— Толкова хубав. Като теб. Да!

Остави котарака и бавно тръгна към огнището, където лениво тлееше огън. Опашката на Мъсти, разцепена на две в края, така че приличаше на дяволска, се размахваше напред — назад в замъгления оранжев въздух в стаята. Допълнителните му два крака, висящи отстрани на тялото, сънено потрепнаха. Сянката, която се влачеше по пода и се уголемяваше на стената, беше чудовищна — кръстоска между котка и паяк.

Старицата се изправи и влезе в спалнята, където бе занесла нещото, което Джонас й даде.

— Загубиш ли го, ще загубиш главата си — беше казал той.

— Не бой се, добри приятелю — бе отговорила, отправяйки му угодническа, раболепна усмивка, докато в същото време си мислеше: „Мъже! Глупави суетни същества!“

Приближи се до леглото, коленичи и плъзна ръка по пръстения под, където се появиха очертания и образуваха квадрат. Старицата натисна с пръст една от линиите, която поддаде още преди допира й. Вдигна скрития капак и откри дупка с размери тридесет на тридесет и дълбочина шестдесет сантиметра. Вътре имаше сандъче от желязо и дърво. Върху капака се бе свила на кълбо тънка зелена змия. Жената докосна гърба й и влечугото вдигна глава. Устата му се отвори в безгласно съскане, оголвайки четири зъба — два горе и два долу.

Старицата взе змията, като й тананикаше монотонно. Когато доближи плоската й глава до лицето си, устата се отвори още по-широко, а съскането стана осезаемо. Жената също отвори уста и изплези жълтеникавия си вонящ мръсен език между сбръчканите сиви устни. На него капнаха две капки отрова — достатъчни да убият всичките гости, дошли на вечеря, ако ги смесиш с пунша. Старицата преглътна и усети как устата, гърлото и гърдите й пламнаха, сякаш бе погълнала силен алкохол. За миг погледът й се замъгли и чу гласове, мърморещи в зловонния въздух. Гласовете на онези, които наричаше „невидими приятели“. По браздите, които времето бе издълбало на лицето й, потекоха сълзи. После жената изпусна дъх и зрението й се проясни. Гласовете заглъхнаха.

Целуна Ермот по очите без клепачи. „Нали днес е денят на Целуващата луна“ — помисли и остави влечугото. Змията се плъзна под леглото, сви се на кълбо и се вторачи в пръстите й, които докоснаха капака на сандъчето. Старицата усети как мускулите на ръцете й затрепериха и топлината в слабините й се усили. От години не бе изпитвала зова на пола си, но сега го почувства и това не се дължеше на Целуващата луна, или поне не до такава степен.

Сандъчето беше заключено и Джонас не й бе дал ключ, но това нямаше значение. Беше живяла и учила достатъчно дълго и се бе занимавала със същества, от които повечето мъже, въпреки дръзките им думи и наперено държание, биха избягали, щом ги зърнеха. Старицата протегна ръка към ключалката с изображение на око и девиз, написан на Свещения език „ВИЖДАМ КОЙ МЕ ОТВАРЯ“, после се дръпна. Изведнъж надуши миризма, която при обикновени обстоятелства носът й не долавяше. На мухъл, прах, мръсен дюшек и трохи от храна, консумирана в леглото. Смесената смрад на пепел и стар тамян. Мирис на възрастна жена с влажни очи и сухо влагалище. Нямаше да отвори тук сандъчето и да види чудото. Щеше да излезе навън, където въздухът беше чист и единствените миризми бяха на градински чай и мескитови храсти.

Щеше да го види под светлината на Целуващата луна.

Сумтейки, Рия от хълма Кьос издърпа сандъчето, изправи се, пъхна го под мишница и излезе от стаята.

2

Къщурката се намираше в подножието на хълма От жътва до края на Широкоземието и бе предпазена от най-силните пориви на зимния вятър, който духаше почти непрекъснато в тези планини. Пътеката, водеща до най-високата точка на възвишението, на светлината на пълната луна приличаше на сребърна бразда. Пъшкайки, старицата тръгна нагоре по нея. Белите й коси стърчаха около главата на мръсни кичури, а старческите гърди се люшкаха насам-натам под черната рокля. Котаракът вървеше в сянката й и мъркаше.

На върха на хълма вятърът разроши косите й и донесе стенещото ромолене на изтъняването, което си бе проправило път до отсрещния край на Айболт Каньон. Малцина се интересуваха от звука му, но тя го харесваше. Струваше й се като приспивна песен. Над главата й плуваше луната. Сенките върху ярката й повърхност изобразяваха лицата на влюбени, които се целуват… ако можеше да се вярва на обикновените хора на земята. Глупаците долу виждаха различно лице при всяко пълнолуние, но вещицата знаеше, че луната има едно-единствено лице. На Демона. На смъртта.

Никога не се бе чувствала по-жизнена.

— О, мой красавецо — прошепна и докосна ключалката с изкривените си пръсти. Между свитите кокалчета проблесна бледа червена светлина и се чу изщракване. Дишайки тежко, като човек, който е тичал, тя сложи сандъчето на земята и го отвори.

Отвътре бликна розово сияние, по-слабо от това на Целуващата луна, но безкрайно по-красиво. Докосна сбръчканото лице, наведено над сандъчето, и за миг го подмлади.

Мъсти протегна глава, прилепи уши до черепа си и задуши. Старческите му очи бяха обагрени по краищата с розовата светлина. Рия мигновено изпита ревност.

— Махай се, глупчо! Това не е за такива като теб.

Мъсти се дръпна назад, съскайки като чайник, и обидено закрачи към хълмчето, бележещо самия връх на Кьос. Седна там, като се преструваше на възмутен, и заблиза лапите си, докато вятърът неспирно разрошваше козината му.

В сандъчето, надничайки от кадифена плетена торба, лежеше стъклено кълбо. Беше изпълнено с розовата светлина, която пулсираше като сърце.

— О, красавецът ми — измърмори Рия и го вдигна. Задържа кълбото пред очите си и пулсиращото му сияние потече по сбръчканото й лице — досущ дъжд.

— О, жив си! Да!

Изведнъж сиянието потъмня и стана червено. Старицата го усещаше как пулсира в ръцете й и отново почувства онази удивителна влага между краката си, онзи прилив на похот, който мислеше, че отдавна е загубила.

Сетне пулсирането утихна и светлината в стъкленото кълбо се сви като венчелистчета на цвете. На нейно място се появи мрак… сетне трима ездачи. Отначало Рия помисли, че това са мъжете, които й бяха донесли стъклената топка. Но сетне видя, че са по-млади — дори от Дипейп, който беше двайсет и петгодишен. На седлото на онзи вляво сякаш имаше птичи череп. Странно, но наистина беше така.

После двама от тях изчезнаха, по-скоро се… затъмниха. Остана само младият мъж в средата. Беше с джинси и ботуши и шапка с плоска периферия, закриваща горната половина на лицето му. Яздеше с лекота и първата й тревожна мисъл беше: „Стрелец! Дошъл е на изток от Вътрешните Баронства. Да, вероятно от самия Гилеад!“ Но не беше необходимо да види горната половина на лицето му, за да разбере, че той е почти дете и на колана му няма револвер. И все пак не мислеше, че младежът е дошъл невъоръжен. Де да можеше да вижда по-добре…

Долепи кълбото до носа си и промълви:

— По-близо, хубавецо! Още по-близо!

Не знаеше какво да очаква — по всяка вероятност нищо, но в тъмния кръг фигурата наистина се уголеми. Все едно плаваше във вода. Рия видя, че на седлото му няма череп, а къс лък. А от дясната страна, където един стрелец би трябвало да носи пушка в калъф, имаше колчан със стрели. Този мъж не беше от Старците. Лицето му съвсем не изглеждаше така… Не беше и от Външната арка.

— Кой си ти, лековерни човече? — задъхана попита тя. — И как да те позная? Косата ти е паднала над лицето и не виждам очите ти. Може би по коня… Махай се, Мъсти! Защо продължаваш да ме безпокоиш?

Котаракът се бе върнал от наблюдателния си пост, търкаше се в подутите й старчески глезени и мяукаше с глас, по-дрезгав и от мъркането. Старицата понечи да го ритне, но Мъсти пъргаво отскочи… после се приближи до нея, загледа я с ненормалните си очи и тихо замяука.

Рия отново вдигна крак да го ритне и отново не успя да го уцели, сетне се вторачи в стъкления глобус. Конят и младият ездач бяха изчезнали. Розовото сияние също. Стъклото беше потъмняло, в него се отразяваше луната.

Вятърът духна и опъна роклята по старешкото й тяло. Мъсти, необезпокоен от леките ритници на господарката си, се стрелна напред и отново започна да се търка в глезените й, като непрекъснато мяукаше.

— Видя ли какво направи, противна торба с бълхи и болести? Светлината угасна точно когато…

В същия миг Рия долови звука, идващ от коларския път, и разбра защо Мъсти се държи така. Чу пеене. Момичето. Беше подранило.

Направи ужасна гримаса — мразеше да я изненадват и малката госпожичка долу на пътя щеше да си плати за това — наведе се и сложи кълбото в сандъчето. Вътрешната страна беше подплатена с коприна и топката се вмести идеално. От подножието на хълма (тя прокле вятъра, който духаше в погрешната посока, инак щеше да чуе звука по-рано) пеенето на момичето се усилваше.

— Ще ти дам аз една безгрижна любов, малка девствена кучко — измърмори възрастната жена и усети киселата воня на пот от мишниците си, но онази влага отново бе пресъхнала. — Ще ти дам да разбереш, задето идваш по-рано при старата Рия!

Прокара пръсти над ключалката на сандъчето, но то не се заключи. Предположи, че в нетърпението си да го отвори бе счупила нещо вътре. Окото и надписът сякаш й се подиграваха. ВИЖДАМ КОЙ МЕ ОТВАРЯ. Можеше да оправи ключалката за миг, но в момента нямаше време дори за това.

— Досадна мръсница! — изхленчи и обърна глава към приближаващия се глас.

Господи! Момичето идваше четирийсет и пет минути по-рано!

Затвори капака на сандъчето. Сърцето я заболя, когато го стори, защото кълбото отново оживяваше и се изпълваше с розов блясък, но сега нямаше време да гледа и да мечтае. Щеше отново да го съзерцава по-късно, след като си отидеше обектът на неприличното сексуално влечение на дъртия Торин.

„И трябва да се въздържаш да не направиш нещо ужасно на момичето — напомни си. — Не забравяй, че то е тук заради него, И не е някоя от онези простодушни тъпички с приятел, който се ослушва, щом чуе молби за женитба. Това е дело на Торин. За нея мисли, след като грозната му съпруга заспи, а той вземе пениса си в ръка и започне нощното доене. Законът е на негова страна и Торин има власт. Нещо повече, онова в сандъчето е работа на неговия човек, и ако Джонас разбере, че си го видяла… и използвала…“

Рия не се страхуваше от това.

Пъхна сандъчето под мишница, вдигна поли със свободната си ръка и хукна по пътеката към колибата. Още можеше да тича, щом се наложеше, макар че малцина го вярваха.

Подскачайки, Мъсти се завтече по петите й. Разполовената му опашка беше вдигната високо, а допълнителните му крака се люшкаха насам-натам на лунната светлина.

1

Рия се втурна в колибата си, мина пред тлеещия огън и застана на вратата на мъничката си спалня, като разсеяно прокара ръка през косите си. Малката кучка не я беше видяла, защото сигурно щеше да спре да вие или поне гласът й щеше да се промени. И това беше хубаво, но старицата прокле сандъчето, което отново се бе заключило. Това вече беше лошо. Нямаше време да го отваря. Забърза към леглото, коленичи и бутна сандъчето отдолу.

Да, и това щеше да свърши работа. Докато Сюзан си отидеше. Усмихвайки се накриво (само с дясната половина на устата си, защото лявата беше парализирана), Рия стана, изтупа роклята си и отиде да посрещне втория си гост за тази вечер.

2

Зад нея капакът на сандъчето изщрака. Открехна се на по-малко от два сантиметра, но това беше достатъчно, за да позволи на пулсиращата розова светлина да блесне.

3

Сюзан Делгадо спря на около метър от колибата на вещицата. Потта охлади ръцете и врата й. Току-що бе забелязала възрастна жена (сигурно онази, която бе дошла да види) да тича надолу по пътеката.

„Не спирай да пееш. Когато една старица бяга така, явно не иска да я видят. Престанеш ли да пееш, тя ще разбере, че си я видяла.“

За миг се изплаши, че ще млъкне. Паметта й ще се затвори като стресната ръка и ще й откаже достъп до следващия стих на песента, която знаеше от детството си. Но си спомни думите и продължи.

Неподходяща песен за нощ като тази, но сърцето й не се интересуваше много от онова, което разумът искаше. Винаги беше така. Страхуваше се, че е навън, на лунната светлина, когато се разхождат върколаци, както се говореше. Боеше се от мисията си и от онова, което щеше да се случи. И все пак, когато бе излязла на Великия път, водещ вън от Хамбри, и сърцето й настояваше да бяга, тя наистина хукна под светлината на Целуващата луна. Полата й се вдигна високо над коленете. Галопираше като пони, а сянката й я гонеше. Тича около километър и половина, докато всеки мускул на тялото й затрептя, и въздухът, който поемаше, придоби вкуса на сироп. И когато стигна до пътеката, водеща нагоре към онзи висок, зловещ хълм, Сюзан запя. Защото сърцето й го искаше. Пък и идеята не беше лоша. Ако не друго, то поне прогонваше унинието.

Сега се приближаваше към края на пътеката, пеейки „Безгрижна любов“. Навлезе в оскъдната светлина, процеждаща се през отворената врата, и един груб като на гарга глас заговори от сенките:

— Престани да виеш, госпожичке. Мозъкът ми ще се пръсне.

Сюзан, на която непрекъснато казваха, че има хубав глас, дар от баба й, веднага млъкна и се смути. Застана на прага и скръсти ръце пред престилката си. Отдолу бе облякла една от двете най-хубави рокли, които имаше, а под нея сърцето й биеше силно.

Един котарак — ужасно същество с два допълнителни крака, стърчащи от двете му страни като вилици — се показа пръв. Погледна я, сякаш я преценяваше, после презрително се намръщи като човек. Изсъска и изчезна в нощта.

„Добър вечер и на теб“ — помисли Сюзан.

На прага се появи старицата, при която я бяха изпратили. Огледа я от главата до петите с присвити очи и със същото изражение на презрение, после отстъпи назад.

— Влез. И гледай да затвориш добре вратата. Вятърът често я отваря.

Сюзан се подчини. Не искаше да се затваря в тази воняща стая с възрастната жена, но нямаше друг избор. Човек никога не трябва да се колебае. Така казваше баща й, независимо дали обсъждаше събиране и изваждане, или как Сюзан да се държи с момчетата по време на танците, когато ръцете им започнеха да шарят по тялото й. Тя затвори плътно вратата и чу как резето изщрака.

— Ето те и теб — рече старицата и й предложи за добре дошла уродливата си усмивка.

Усмивка, която със сигурност можеше да накара дори смело момиче да се замисли за приказките от детството — истории за възрастни жени с криви зъби и врящи казани, пълни с жабешкозелена течност. Над огнището в тази стая не висеше казан (пък и огънят догаряше), но Сюзан предположи, че в него е имало неща, за които беше по-добре да не мисли. Тази жена беше истинска вещица, не възрастна дама, която се преструва на магьосница. Убеди се в това в мига, когато видя как Рия бяга към колибата си, следвана по петите от уродливия котарак.

— Да — промълви и се усмихна. Опита се усмивката й да бъде приятна, лъчезарна и безстрашна. Известно време тичах. Предполагам, че луната влезе в кръвта ми. Така би казал баща ми. — Ето ме и мен.

— При това подрани, сладурче.

Зловещата усмивка на старицата изведнъж се разшири.

— Да, но Пат Делгадо е мъртъв вече от пет години. Имаше червена коса и брада. Собственият му кон го прегази и отне живота му. Отиде на поляната в края на земния си път, слушайки музиката на счупените си кости.

Нервната усмивка изчезна от лицето на Сюзан, сякаш я бяха зашлевили. При споменаването на баща й в очите й бликнаха горещи сълзи. Но тя нямаше да им позволи да потекат по лицето й. Не и пред тази безсърдечна дърта сврака.

— Хайде да свършим бързо работата си — каза тя със сух глас, съвсем различен от обичайния й жизнерадостен тон.

Но Сюзан беше дете на Пат Делгадо, дъщеря на най-способния коняр в Уестърн Дроп и много добре помнеше лицето му. Можеше да бъде непреклонна, ако се наложеше. И сега моментът явно беше такъв. Старицата искаше да засегне най-съкровените й чувства и видеше ли, че усилията й имат успех, щеше да ги удвои.

Вещицата наблюдаваше изпитателно девойката. Беше сложила ръце на кръста си, а котаракът се търкаше в глезените й. Очите й сълзяха, но Сюзан забеляза, че са сивозелени като на котарака и се зачуди каква ли разрушителна магия крият. Почувства силно желание да наведе глава, но не го направи. Нямаше нищо лошо, че изпитва страх, но понякога не биваше да го показва.

— Виждаш ми се дръзка, госпожичке — каза накрая Рия. Усмивката й бавно се стопи и се превърна в сприхаво намръщване.

— Не, стара майко — монотонно отговори Сюзан. — Само се държа като човек, който е дошъл да свърши работа и да си тръгне. Тук съм по желание на кмета на Меджис и на леля ми Кордилия, сестра на баща ми. Моят скъп баща, за когото не желая да чувам лоши думи.

— Аз говоря така — рече старицата. Тонът й беше презрителен и все пак в гласа й се долови оттенък на угодническо раболепие. Сюзан не й обърна внимание. Вероятно през целия си живот вещицата бе говорила по този начин и вече го правеше машинално.

— Дълго съм живяла сама и отворя ли уста, езикът ми се обръща накъдето иска.

— Тогава понякога може би е по-добре изобщо да не отваряш уста.

Очите на старицата блеснаха гневно.

— Ти си затваряй устата, малко момиче, освен ако не искаш езикът ти да изсъхне в устата, където ще гние и ще накара кмета да се замисли, преди да те целуне, когато помирише вонята.

Сърцето на Сюзан се сви. Беше дошла тук с една-единствена цел — колкото е възможно по-бързо да свърши работата, някакъв ритуал, който явно щеше да бъде болезнен и срамен. Защо нещата се влошиха толкова бързо? Или винаги беше така с вещиците?

— Започнахме зле, госпожо… Не може ли да поправим случилото се? — неочаквано попита тя и протегна ръка.

Вещицата се стъписа, но също подаде ръка. Връхчетата на съсухрените й пръсти докоснаха пръстите на шестнадесетгодишната девойка. Младото лице беше гладко и чисто, а дългите коси — сплетени на плитка, падаща на гърба. Сюзан трябваше да положи истински усилия да не направи гримаса при допира, колкото и да беше кратък. Пръстите на старицата бяха ледени като на труп, но девойката бе докосвала студени пръсти и преди. „Студени ръце, горещо сърце“, както понякога казваше леля й Кордилия. Всъщност неприятна беше самата им структура, ледената плът, гьбеста и увиснала около костите, сякаш жената, на която принадлежеше, бе удавница.

— Не, няма да започваме отначало — каза Рия. — По-добре да продължим. Имаш влиятелен приятел в лицето на кмета и не искам той да ми става враг.

„Поне е откровена“ — помисли Сюзан, сетне се подигра на себе си. Тази жена би била откровена, само когато абсолютно й се наложеше. Ако зависеше от нея, щеше да излъже за всичко — за времето, реколтата и за полета на птиците по време на жетва.

— Дойде по-рано, отколкото те очаквах, и това ме ядоса. Донесе ли ми нещо, госпожичке? Сигурна съм, че го носиш.

Очите й блеснаха още веднъж, този път не от гняв.

Сюзан бръкна в джоба на престилката си (колко глупаво беше да носи престилка за мисията си на това затънтено място, но такъв беше обичаят). Там, завързана за връв, за да не я изгуби, висеше платнена торбичка. Момичето развърза връвта и извади торбичката. Сложи я в протегнатата към нея ръка. Дланта беше толкова съсухрена, че линиите едва се забелязваха. Сюзан внимаваше да не докосне отново Рия… макар че старицата щеше да докосне нея, при това скоро.

— Шумът на вятъра ли те кара да трепериш? — попита вещицата, въпреки че мислите й бяха съсредоточени върху торбичката, а пръстите й припряно дърпаха възела.

— Да.

— Така и трябва да бъде. „Във вятъра чуваш гласовете на мъртвите и когато викат така, е защото молят за прошка.“

Възелът се разплете. Магьосницата отвори торбичката и изсипа на дланта си две златни монети. Бяха грапави и груби — никой не бе правил такива монети поколения наред, но бяха тежки, а орлите, гравирани на тях, имаха определена власт. Рия захапа едната с няколкото си отвратителни зъба, сетне огледа леките вдлъбнатини в златото. Взира се в монетите в продължение на няколко секунди, после ги стисна в шепата си.

Докато вниманието на вещицата бе насочено към монетите, Сюзан случайно погледна през отворената врата, където предположи, че е спалнята на старицата. И там видя нещо странно и обезпокоително — светлина под леглото. Розово, пулсиращо сияние. Изглежда идваше от някакво сандъче, макар че не можеше да се…

Старицата вдигна глава и момичето бързо насочи поглед към ъгъла на стаята, където на кука висеше мрежа с три-четири странни бели плода. Сетне, когато възрастната жена се премести и огромната й сянка затанцува надалеч от тази част на стената, Сюзан видя, че това съвсем не са плодове, а черепи. Повдигна й се.

— Трябва да разпаля огъня, госпожичке. Отиди зад къщата и донеси малко дърва. Големи и дебели. И недей да хленчиш, докато ги мъкнеш. Ти си едричка и яка.

Сюзан, която не хленчеше, щом й възложеха работа, не каза нищо… макар че й мина през ума да попита Рия дали изпраща за дърва всеки, който й донесе злато. Всъщност нямаше нищо против. Въздухът навън щеше да й се стори като вино след вонята в къщурката.

Беше почти стигнала до вратата, когато кракът й се удари в нещо топло и меко. Котаракът измяука. Тя се спъна и едва не падна. Старицата издаде някакви задъхани, задавени звуци, които явно бяха смях.

— Внимавай, госпожичке. Котаракът е лукав, нали? И спъва. Хи, хи!

И пак избухна в смях.

Мъсти погледна Сюзан, сви уши и изсъска. Сивозелените му очи бяха огромни. А девойката, без да съзнава какво прави, също изсъска. Както изражението му на презрение, така и изненадата на Мъсти бяха човешки. Обърна се и избяга в спалнята, размахвайки разполовената си опашка. Сюзан имаше чувството, че е там от хиляда години и сигурно ще минат още толкова, преди да си тръгне за вкъщи.

4

Въздухът навън беше приятен, както се бе надявала, за миг тя застана на верандата, вдишвайки и опитвайки се да прочисти белите дробове и мислите си.

После заобиколи къщурката… но там нямаше дърва, а само малък прозорец, почти закрит от някакво твърдо и грозно увивно растение. Прозорчето беше в задната част на колибата и сигурно гледаше към спалнята на старицата.

„Не поглеждай там. Онова, което е под леглото, не е твоя работа, и ако тя те хване…“

Въпреки това Сюзан се приближи и надникна.

Рия бе коленичила, държеше платнената торбичка между зъбите си и бъркаше под леглото.

Извади някакво сандъче и махна капака, който вече беше открехнат. Лицето й се озари от нежна розова светлина и Сюзан затаи дъх. За миг видя лицето на младо момиче, но изпълнено с жестокост. Лице на капризно дете, твърдо решено да научи всички лоши неща на този свят поради всички погрешни причини. Може би такова е било лицето на вещицата на млади години. Светлината изглежда идваше от стъклено кълбо.

Старицата се вторачи в него. Очите й бяха широко отворени. Устните й се движеха, сякаш говореше или дори пееше, а торбичката, която Сюзан бе донесла от града, се поклащаше насам-натам. После с огромно усилие на волята вещицата затвори сандъчето и розовото сияние изчезна. Сюзан изпита облекчение. В тази работа имаше нещо, което не й харесваше.

Вещицата сложи длан на сребърната ключалка в средата на капака и от пръстите й за миг проблесна алена светлина. После остави сандъчето под леглото и прокара ръце по пръстения под. Макар че го докосна само с длани, на пода се появиха линии, сякаш бе използвала молив. Сетне потъмняха и се превърнаха в бразди.

„Дървата, Сюзан! Занеси ги, преди да е осъзнала колко си се забавила! Направи го, в името на баща си!“

Девойката запретна полата си чак до кръста — не искаше вещицата да види мръсотия или листа по дрехите й, нито да отговаря на въпроси как се е изцапала — наведе се и изпълзя под прозореца. Белите й памучни гащи проблеснаха на лунната светлина. Изправи се и безшумно забърза към далечния край на къщурката. Там, под старо и плесенясало парче кожа, намери дървата. Взе пет-шест големи цепеници и тръгна към предната част на къщата.

Старицата се бе върнала в стаята и намръщена гледаше огнището, където сега имаше само тлееща жарава. От платнената торбичка нямаше и следа.

— Много се забави, госпожичке — каза, без да откъсва очи от огнището, сякаш Сюзан не я интересуваше… но единият й крак потропваше под мръсната рокля, а веждите бяха свъсени.

Момичето прекоси помещението, надничайки над дървата, за да гледа къде стъпва. Нямаше да се изненада, ако котаракът я дебнеше с надеждата-да я спъне.

— Видях паяк — рече тя. — Тръснах престилката си, за да го прогоня. Не обичам да ги гледам.

— Скоро ще видиш нещо, което съвсем няма да ти хареса — ухили се Рия с особената си крива усмивка. — Ще излезе изпод нощницата на стария Торин. Твърдо като пръчка и червено като невен. Хи, хи! Чакай малко. О, богове, донесла си толкова много дърва, сякаш ще палим празничен огън.

Взе две големи цепеници и равнодушно ги хвърли върху въглените. Нагоре в тъмния и леко бучащ комин спираловидно се извиха искри от жаравата. „Ето, разпиля онова, което бе останало от огъня ти, глупаво старо същество, и сега ще трябва да го запалиш отново“ — помисли Сюзан. После Рия бръкна в огнището, каза нещо с гърлен глас и пъновете пламнаха.

— Сложи останалите тук — каза тя и посочи дървена щайга.

— И внимавай да не ги разпилееш.

„И да изцапам тази чистота?“ — помисли момичето и прехапа устни, за да сдържи усмивката си.

Вещицата сигурно усети това, защото я погледна с раздразнително, многозначително изражение.

— И така, госпожичке, хайде да свършим работата. Знаеш ли защо си тук?

— Тук съм по желание на кмета Торин — повтори Сюзан, съзнавайки, че това не е истинският отговор. Уплаши се — повече, отколкото когато погледна през прозорчето и видя старицата да тананика на стъкления глобус. — Съпругата му е станала безплодна в края на живота си. Торин иска да има син, преди и той да не може да…

— Дрън-дрън, спести ми глупостите и красивите думи. Той иска цици и задник, които да не се размекват в ръцете му, и кутийка, която да стиска онова, което й бута. Ако още е достатъчно мъж, за да го бута. Ако от това излезе син, да, чудесно, ще ти го даде да го отгледаш, докато стане време да тръгне на училище, сетне повече няма да го видиш. Ако е дъщеря, вероятно ще ти я вземе и ще я даде на новия си човек, оня с момичешките коси, куция, за да я удави в най-близкия вир.

Потресена, Сюзан се вторачи в нея. Старицата се изсмя.

— Истината не ти хареса, нали? Малко истини са приятни. Но леля ти винаги е била хитруша и ще измъкне всичко от Торин и от съкровищницата му. Златото, което ти ще видиш, не е моя работа… нито твоя, ако не внимаваш. Хи, хи! Свали тая рокля!

„Няма“ — беше на път да каже Сюзан, но какво щеше да стане после? Щеше да бъде изгонена от тази колиба и изпратена на запад, дори без двете златни монети, които бе донесла тук. И това щеше да е само половината. Най-важното бе, че беше дала дума. Отначало отказа, но когато леля Кордилия я призова да го стори в името на баща си, отстъпи. Както винаги правеше. Всъщност нямаше избор. А там, където няма избор, колебанието е грешка.

Развърза престилката си и я свали. Сгъна я, сложи я на малката, черна възглавница за крака до огнището и разкопча до кръста роклята си. Отметна я от раменете и я остави да се свлече на пода. Сгъна и нея и я постави върху престилката, опитвайки се да не обръща внимание на завистливия поглед на Рия. Котаракът дойде, влачейки се по пода. Чудовищните му допълнителни крака подскачаха насам-натам. Седна в краката на старицата. Навън вятърът се усили. Край огнището беше топло, но на Сюзан й бе студено, сякаш по някакъв начин леденият вятър бе нахлул в тялото й.

— Побързай, момиче! В името на баща си!

Сюзан издърпа долната си риза през главата и я остави върху роклята, после застана само по гащи и прикри с ръце гърдите си. Огънят хвърляше оранжеви отблясъци върху бедрата и тъмни сенки под нежните извивки на коленете й.

— И още не е гола! — изсмя се дъртата гарга. — Колко сме целомъдрени! Но сме много хубави. Свали гащите, госпожичке, и застани така, както си излязла от майка си. Макар че нямаш толкова много благини, за да заинтересуваш такива като Харт Торин. Хи, хи!

Чувствайки се като в кошмар, Сюзан се подчини и спусна ръце от двете страни на тялото си.

— О, нищо чудно, че те иска! — рече старицата. — Наистина си красива! Нали, Мъсти?

Котаракът измяука,

— Коленете ти са изцапани — неочаквано каза Рия. — Как е станало това?

Сюзан преживя миг на ужасна паника. Беше вдигнала полата си, за да изпълзи под прозорчето на вещицата… После отговорът сам излезе от устата й.

— Когато видях колибата ти, много се уплаших. Коленичих да се помоля на боговете и вдигнах роклята си, за да не я изцапам.

— Трогната съм, че искаш да се явиш с чиста рокля пред такава като мен! Колко си добричка! Не си ли съгласен, Мъсти?

Котаракът пак измяука и започна да ближе предната си лапа.

— Хайде, свърши работата си — каза Сюзан. — Платено ти е и аз ще се подчиня, но престани да ме дразниш.

— Знаеш какво трябва да направя, госпожичке.

— Не знам — отговори Сюзан. Отново беше на път да се разплаче. Сълзите пареха очите й, но нямаше да им позволи да потекат по лицето й. — Имам някаква представа, но когато попитах леля Кордилия дали съм права, тя ми каза, че ти ще се погрижиш за образованието ми в това отношение.

— Не иска да цапа устата си със съответните думи, нали? Е, няма нищо. Леля Рия ще ти каже всичко. Трябва да се уверя, че си непокътната, госпожичке. Възрастните хора го наричат доказване на целомъдрие. Ела при мен.

Девойката с нежелание пристъпи напред. Едрите й гърди почти докоснаха роклята на старицата.

— Ако някой дявол или демон е покварил духа ти, това ще омърси детето, което ще носиш. Оставя следи. Най-често е белег от смучене или от любовно ухапване, но има и други… Отвори уста!

Сюзан го направи и когато вещицата се наведе към нея, вонята стана толкова силна, че стомахът й се сви. Затаи дъх и се замоли на боговете това да свърши бързо.

— Изплези език и ми дъхни.

Рия помириса дъха й, после се отдръпна. Беше толкова близо, че момичето видя въшките, подскачащи в косите й.

— Дъхът ти е приятен. Обърни се.

Пръстите на старицата опипаха гърба и хълбоците й. Връхчетата им бяха студени като лед.

— Наведи се и разтвори бузите на дупето си, госпожичке. Не се срамувай. Рия е виждала много голотии през живота си.

Сюзан се изчерви. Сърцето й сякаш пулсираше в слепоочията. Сетне почувства как единият от онези леденостудени като на труп пръсти прониква в ануса й. Прехапа устни, за да не изпищи.

За щастие, проникването беше краткотрайно… но Сюзан се опасяваше, че ще има още едно.

— Обърни се.

Вещицата прокара ръце по гърдите й, леко побутна зърната с палци и внимателно ги огледа. Бръкна в пъпа на момичето, после изсумтявайки от усилието, се свлече на колене и опипа краката й.

— Вдигни левия си крак, момиче!

Сюзан го стори и се засмя нервно и пискливо, когато Рия докосна петата и погледна между пръстите й.

След като повтори процедурата с другия крак, старицата каза:

— Знаеш какво следва.

— Да. — Думата беше произнесена с разтреперан и припрян глас.

— Стой мирно, госпожичке. Всичко друго е наред. Чиста си като сълза. Но сега стигнахме до уютното кътче, което интересува Торин, там, където целомъдрието наистина трябва да бъде доказано. Затова стой мирно!

Сюзан затвори очи и се замисли-за конете, препускащи по Ската. Официално те бяха конете на Баронството, надзиравани от Раймър, съветник на Торин и министър на инвентара, но животните не знаеха това. Мислеха, че са свободни, а щом духът ти е свободен, какво друго има значение?

„Нека да бъда свободна в мислите си като конете, препускащи по Ската, и не и позволявай да ми причини болка. Моля те. А ако го стори, моля те, помогни ми да го понеса с достойно мълчание.“

Студените пръсти разделиха косъмчетата под пъпа й, спряха, после проникнаха в нея. Почувства болка, но само за миг. Не беше силна, но най-неприятното беше унижението и погнусата от докосването на вещицата.

— Колко си тясна! — извика Рия. — Но Торин ще се погрижи за това. А що се отнася до теб, ще ти кажа една тайна, която превзетата ти леля с дългия нос, стиснати устни и кесия и малки, настръхнали гърди никога не е знаела: дори момиче, което е непокътнато, може от време на време да изпита тръпка, ако знае как.

Пръстите на вещицата обвиха малката пъпка плът в началото на срамните устни на Сюзан. В един ужасяващ миг момичето помисли, че ще ощипят чувствителното място, което понякога я караше да затаява дъх, когато се търкаше в седлото, докато яздеше. Но пръстите го погалиха… и тя с ужас установи, че топлината, която усети, съвсем не е неприятна.

— Мъничката копринена пъпчица — изтананика старицата и пръстите й започнаха да се движат по-бързо.

Сюзан почувства как бедрата й неволно се люшнаха напред и после се замисли за алчното, своенравно лице на вещицата, озарено от розовата светлина, излъчваща се от сандъчето, и как платнената торбичка със златните монети висеше от сбръчканите устни като повръщано и топлината, която усети, изчезна. Разтреперена, се дръпна назад. Ръцете, коремът и гърдите й настръхнаха.

— Извърши онова, за което ти беше платено — каза момичето със сух и смразяващ глас.

Рия се намръщи.

— Не можеш да ми казваш какво съм направила и какво не, дръзка хлапачке! Аз знам кога ще съм свършила работата. Аз, Рия, чудачката от Кьос, и…

— Не мърдай и стани, преди да съм те ритнала в огъня, уродливо същество!

Устните на старицата оголиха няколкото останали в устата й зъба в подигравателна усмивка и Сюзан осъзна, че и двете са се върнали в началото: готови да си издерат очите.

— Вдигнеш ли ръка или крак срещу мен, нахална кучко, ще си тръгнеш или без тях, или със сляпо око.

— Не се съмнявам, че можеш да го направиш, но Торин ще се ядоса.

За пръв път през живота си споменаваше името на мъж, за да се защити. Засрами се. Почувства се някак… нищожна. Не знаеше защо е така, особено след като се бе съгласила да спи в леглото му и да носи неговото дете.

Вещицата се вторачи в нея, докато сбръчканите й устни се разтегнаха в пародия на усмивка, която беше по-неприятна и от озъбването й. Пъшкайки и подпирайки се на стола, тя стана. Сюзан бързо започна да се облича.

— Да, ще се ядоса. Вероятно ти го познаваш най-добре, госпожичке. Прекарах странна нощ и това разбуди части от мен, които е по-добре да са заспали. Всичко друго, което би могло да се случи, приеми като комплимент за целомъдрието… и за красотата си. Да. Наистина си красива. Няма съмнение. Косите ти… разпуснеш ли ги, както ще направиш за Торин, когато легнеш с него… блестят като слънцето, нали?

Сюзан не искаше да отблъсква старицата, но не желаеше и да насърчава тези раболепни комплименти. Още виждаше омразата в сълзящите очи на Рия и при спомена за докосването на пръстите, по гърба й полазиха тръпки. Не каза нищо, само облече роклята си и започна да я закопчава.

Вещицата вероятно прочете мислите й, защото усмивката изчезна от устните й и държанието й стана делово. Сюзан изпита огромно облекчение.

— Е, няма значение. Оказа се девствена. Можеш да се облечеш и да си вървиш. Но те предупреждавам да не казваш на Торин нито дума за онова, което стана между нас. Женските неща не бива да безпокоят мъжките уши, особено на големец като него. — Рия не можа да сдържи конвулсивната си подигравателна усмивка. Сюзан не знаеше дали старицата съзнава това или не. — Договорихме ли се?

„Ще й обещая каквото иска, само да се махна оттук.“

— Обявяваш ли ме за целомъдрена?

— Да, Сюзан, дъщеря на Патрик. Но думите ми не означават нищо. Чакай малко… Тук някъде…

Рия зарови по полицата над огнището. Разбута остатъците от свещи, залепени върху напукани чинии, вдигна газената лампа и за миг се вторачи в рисунката на младо момче, после я остави.

— Къде… Ето!

Грабна тефтер с черни корици, на който със старомодни златисти букви бе напечатано СИТГО, и молив. Прелисти тефтера почти докрая и намери празен лист. Надраска нещо и откъсна страницата. Подаде я на Сюзан, която взе листа и погледна написаното. Там имаше една-единствена дума, която отначало не можа да разчете.

Отдолу се мъдреше някакъв символ:

— Какво е това? — попита момичето, посочвайки драсканицата.

— Рия, моят знак. Известен е в шест Баронства и не може да бъде фалшифициран. Покажи този лист на леля си. После на Торин. Ако леля ти поиска тя да му го покаже — нали я знаеш колко е властна — ще речеш: „Рия каза, че не може да го задържиш в себе си.“

— Ами ако Торин го поиска?

Вещицата сви рамене презрително.

— Може да го задържи, да го изгори или да избърше задника си с него. Все ми е едно. И за теб не е важно, защото ти си знаеше, че си девствена, нали? Вярно ли е?

Сюзан кимна. Веднъж, когато се прибираше вкъщи от танци, бе позволила на едно момче да пъхне ръката си под ризата й за миг-два, но какво от това? Беше девствена. И в много повече отношения, отколкото имаше предвид това противно същество.

— Внимавай да не изгубиш листчето. Освен ако, разбира се, не искаш да ме видиш отново. Ще трябва да повторя цялата процедура.

„Боговете да убият дори самата мисъл за това“ — помисли Сюзан и се въздържа да не потрепери. Пъхна листа в джоба си — там, където бе носила платнената торбичка.

— А сега, ела до вратата, госпожичке.

Старицата като че ли искаше да я хване за ръката, сетне промени решението си. Двете тръгнаха към вратата, като внимаваха да не се докоснат. Но щом стигнаха до прага, Рия улови ръката на Сюзан и посочи яркия сребрист диск, висящ над хълма Кьос.

— Целуващата луна — промълви. — Средата на лятото.

— Да.

— Кажи на Торин да не ляга с теб, докато на небето не се издигне Демонската луна.

— Чак по Жетва?

Дотогава имаше три месеца. Сюзан се опита да не покаже радостта си от тази отсрочка. Мислеше, че на следващата вечер Торин ще отнеме девствеността й. Виждаше, че я гледа похотливо.

Рия се бе вторачила в луната и сякаш пресмяташе нещо. Ръката й се плъзна към дългата плитка на момичето и я погали. Сюзан изтърпя милувката, но когато усети, че вече не издържа, старицата махна ръката си и кимна.

— Да, не само по Жътва, но и в истинския Край на годината, в празничната нощ. Така му кажи. Може да те има след огъня. Разбра ли?

— Да.

Сюзан едва сдържаше радостта си.

— Когато огънят в Зеленото сърце започне да гасне и последният човек с червени ръце се превърне в пепел — добави Рия. — Едва тогава. Не по-рано. Трябва да му го кажеш.

— Добре.

Ръката се вдигна и отново загали косите й. Сюзан стоически понесе изпитанието. След такава добра новина би било дребнаво да постъпи другояче.

— През това време ще се отдадеш на размисъл и ще събираш сили да родиш момче, както кметът иска… а не само да яздиш по Ската и да събираш последните цветове на моминството си. Разбра ли?

— Да. — Девойката си позволи учтивост. — Благодаря, сай. Старицата махна с ръка, сякаш чу ласкателство.

— И пак те предупреждавам — не казвай на никого какво стана между нас. Това не е тяхна работа, само наша.

— Няма да кажа нищо. Свършихме ли си работата?

— Ами… може би остана още една дреболия…

Рия се усмихна, после вдигна ръка пред очите на момичето. Събра три пръста и разпери единия. Между тях блесна сребърен медальон, който сякаш се материализира от празното пространство. Очите на Сюзан мигновено се приковаха в него. Сетне вещицата произнесе с гърлен глас една-единствена дума.

Момичето затвори очи.

5

Старицата погледна момичето, което стоеше заспало на лунната светлина. Спусна медальона в ръкава си (пръстите й бяха изкривени, но се движеха сръчно, когато трябваше). Деловото изражение изчезна от лицето й и се замени с гняв. Присви очи. „Ще ме ритнеш в огъня, така ли, уличнице? Щяла да каже на Торин“. Но заплахите и наглостта на момичето не бяха най-лошото, а отвращението, изписано на лицето му, когато се отдръпна при допира й.

Беше твърде добра за старицата, нали? И несъмнено се мислеше за твърде добра и за Торин. Тя, тази шестнайсетгодишна хлапачка с хубави руси коси, в които Торин сигурно мечтаеше да зарови ръце, докато я обладаваше.

Не можеше да стори зло на Сюзан, колкото и да й се искаше и колкото и онази да го заслужаваше. Ако не друго, Торин можеше да й отнеме стъкления глобус, а Рия нямаше да го понесе. Още не. Не можеше да нарани девойката, но можеше да й направи нещо, което щеше да развали удоволствието на Торин, макар и за известно време.

Наведе се към момичето, сграбчи дългата плитка и започна да я премята в ръката си, наслаждавайки се на гладките като коприна коси.

— Сюзан? — прошепна. — Чуваш ли ме, Сюзан, дъщеря на Патрик?

— Да — отговори момичето, без да отваря очи.

— Тогава слушай. — Светлината на Целуващата луна падаше върху лицето на Рия и го превръщаше в сребрист череп. — Чуй ме добре и запомни — там, в дълбоката пещера, където будното ти съзнание никога не пристъпва.

Старицата продължи да гали косите й — копринени и гладки като пъпчицата между краката й.

— Ще запомня — рече Сюзан.

— Да. Има нещо, което трябва да сториш, след като той ти отнеме девствеността. Направи го веднага, без да се замисляш. Чуй ме, Сюзан, дъщеря на Патрик. Слушай внимателно.

Доближи сбръчканите си устни до гладкото ухо на момичето и прошепна нещо.

1

Никога не бе преживявала такава странна нощ и вероятно не биваше да се изненадва, че не чу ездача, приближаващ се към нея…

Докато се връщаше към града, най-много се безпокоеше от новото си разбиране за сделката, която току-що бе сключила. Беше хубаво, че имаше отсрочка — три месеца, преди да преживее края на споразумението, но това не променяше основния факт: когато Дяволската луна станеше пълна, щеше да загуби девствеността си от кмета Торин, мършав, потрепващ конвулсивно човек с пухкави бели коси, увенчаващи като облак плешивото му теме. Съпругата му го гледаше уморено и тъжно — изражение, което бе болезнено да се наблюдава. Харт Торин беше човек, който се смееше гръмогласно, когато компания вдигнеше веселба, включваща блъскане с глави, бой на шега или замерване с изгнили плодове, но изглеждаше озадачен, когато чуеше тъжна или трагична история. Пукаше пръстите си, потупваше хората по гърба и се оригваше на масата. Поглеждаше притеснено съветника си почти при всяка своя дума, сякаш да се увери, че не е обидил Раймър по някакъв начин.

Сюзан често бе наблюдавала тези неща. Години наред баща й отговаряше за конете на Баронството и редовно ходеше в Сийфронт по работа. Много пъти взимаше любимата си дъщеря. Тя познаваше Харт Торин много добре. Както и той нея. Може би прекалено добре. Сега най-важният факт около него беше, че е почти петдесет години по-възрастен от момичето, което вероятно щеше да му роди син.

Сюзан сключи сделката доста безразсъдно…

Не, не беше безразсъдно. Беше несправедливо към нея… но всъщност не бе прекарала много безсънни нощи. Изслуша доводите на леля си Кордилия и помисли: „Е, няма да е зле най-после да притежавам официално нашите фамилни земи на Ската… да имам документи — един в къщата ни и друг — в папките на Раймър, където да пише, че земите са наши. Да, и да имаме още коне. Само три, но все пак ще бъдат повече, отколкото имаме сега. А срещу това? Да легна един-два пъти с него и да родя дете — нещо, което милиони жени са правили преди мен безпроблемно. В края на краищата, той не е мутант или прокажен, а само старец, който обича да пука пръстите си. Тази история няма да продължи вечно и както леля Кордилия каза, ще мога да се омъжа, ако времето и ка решат. Няма да бъда първата жена, която ще легне при съпруга си, след като вече е станала майка. А и това прави ли ме проститутка? Законът казва «не», но истинският съдник, сърцето ми, нашепва, че ако по този начин спечеля земите на баща ми и три коня, ще бъда проститутка.“

Имаше и още нещо. Леля Кордилия безмилостно бе извлякла изгода от невинността й. Непрекъснато опяваше за мъничкото, сладко бебенце, което Сюзан ще роди. Знаеше, че момичето ще хареса идеята да има собствено бебе — малка жива кукла, която да облича, храни и приспива в горещите следобеди. Но Кордилия не спомена (вероятно беше твърде невинна, дори да си го помисли, макар че Сюзан не вярваше в това) онова, което тази вечер вещицата брутално изясни: Торин искаше нещо повече от дете. „Той иска цици и задник, които да не се размекват в ръцете му, и кутийка, която да стиска онова, което й бута.“

При спомена за тези думи лицето й запулсира, докато вървеше в мрака. Беше се съгласила, имайки предвид неясните си представи за чифтосването на добитъка — позволяваха на животните да го правят, докато „семето хванеше“, после отново ги разделяха. Но сега знаеше, че Торин вероятно щеше да я пожелае отново и отново и общоприетият закон, датиращ от двеста поколения, повеляваше, че той може да спи с нея, докато тя, вече доказала добродетелността си, родеше дете, и ако това дете също беше нормално, а не мутант… Сюзан тайно разпита тук-там и научи, че второто доказване обикновено се извършва около четвъртия месец на бременността… тогава, когато започнеше да личи и под дрехата. Рия трябваше да направи преценката, а вещицата не я харесваше.

Сега, когато беше твърде късно — беше приела споразумението, за чието официално оформяне се погрижи съветникът, и девствеността й бе доказана от онази странна кучка — Сюзан съжаляваше за сделката. Най-много мислеше за това как Торин ще смъкне панталона си, излагайки на показ белите си, мършави, щъркелови крака и как ще легнат заедно и ще чуе старческите му кости да пукат. Коленете, гърбът, лактите и вратът.

„И кокалчетата на пръстите. Не забравяй за тях.“

Да. Старчески кокал чета, обрасли с косми. Сюзан се усмихна на тази комична гледка, но в същото време от крайчеца на окото й бликна гореща сълза. Избърса я, без да съзнава — така, както не чу и потракването на приближаващите се конски копита. Мислите й още бяха далеч. Постоянно се връщаха към странното нещо, което бе видяла през прозорчето на спалнята на старицата — меката, но някак неприятна светлина, излизаща от розовото кълбо, и как вещицата го гледаше като хипнотизирана…

Когато Сюзан най-после чу приближаващия се кон, първата й тревожна мисъл бе да се скрие в горичката, покрай която минаваше. Шансът някой порядъчен човек да бъде на пътя по това време й се струваше малък, особено сега, когато в Средния свят нещата се бяха влошили. Но вече беше късно.

Тогава ще легне в канавката…

Но дори преди да погледне натам, ездачът, който се бе промъкнал зад нея, докато бе погълната в дълбоките мрачните си мисли, я поздрави.

— Добър вечер, мадам, и нека дните ви на земята да бъдат дълги.

Тя се обърна, като си помисли: „Ами ако е някой от новите мъже, които се мотаят в къщата на кмета или в «Почивка за пътника»? Не е най-възрастният. Гласът на този човек не трепери като неговия, но някой от другите… Онзи, когото наричат Дипейп…“

— Добър вечер — чу се да казва тя на непознатия. — Нека и вашите дни да са дълги.

Гласът й не трепереше — чу поне това. Но сега разбра, че този мъж не е Дипейп, нито Рейнолдс. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че той носи шапка с плоска периферия, с каквито тя свързваше мъжете от Вътрешните баронства от времето, когато пътуването между изтока и запада беше по-обичайно, отколкото сега. Преди да дойде Джон Фарсън, Добрия, и да започнат кръвопролитията.

Прости си, задето не го чу да се приближава, защото на седлото му нямаше нито тока, нито звънец, и всичко бе завързано така, че да не вдига шум. Багажът му приличаше на този на човек извън закона, на опустошител (беше убедена, че в други времена и на други места Джонас и двамата му приятели са били и двете) или дори на стрелец. Но този човек не носеше оръжия, освен ако не бяха скрити. Само лък на седлото и нещо като колчан със стрели, но това беше всичко. Пък и никога не бе имало толкова млад стрелец.

Той изцъка с език на коня, точно както правеше баща й (и самата тя, разбира се) и животното веднага спря. Преметна крак на седлото, вдигайки го високо и с несъзнателна грациозност, а Сюзан каза:

— Не, не си правете труда, страннико! Продължавайте по пътя си!

Дори да бе доловил тревогата в гласа й, мъжът не й обърна внимание. Слезе от коня и пъргаво скочи пред нея. Около ботушите му с четвъртити носове се вдигна прах. На звездната светлина тя видя, че човекът е съвсем млад, горе-долу на нейните години. Дрехите му бяха като на говедар, макар и нови.

— Уил Диърборн на вашите услуги — представи се той, свали шапката си, протегна крак и се поклони, както правеха във Вътрешните Баронства.

Тази нелепа учтивост сред дивата пустош стресна Сюзан, прогони страховете й и я накара да се засмее. Помисли, че младият мъж ще се обиди, но той също се засмя. Хубава усмивка, искрена и неподправена. Зъбите му бяха равни.

Тя се поклони леко, хващайки крайчеца на полата си.

— Сюзан Делгадо.

Младежът докосна три пъти шията си с дясната ръка.

— Благодаря, Сюзан Делгадо-сай. Добра среща. Не исках да ви уплаша.

— Е, все пак го сторихте.

— Извинете.

По говора му Сюзан установи, че той наистина е от Вътрешните баронства и го погледна с подновен интерес.

— Не, не бива да се извинявате. Бях потънала в мисли. Ходих при… една приятелка… и осъзнах колко време е минало, едва когато видях, че луната е залязла. Ако спряхте от загриженост, благодаря ви, страннико, но всеки от нас трябва да продължи по пътя си. Отивам в покрайнините на градчето Хамбри. Вече съм съвсем близо.

— Хубаво слово и красиви чувства — усмихна се младежът, — но е късно и вие сте сама, затова мисля, че можем да вървим заедно. Яздите ли, сай?

— Да, но…

— Тогава се приближете и се запознайте с моя приятел Ръшър. Той ще ви пренесе през последните три километра. Скопен е и е послушен.

Сюзан погледна Уил Диърборн със смесица от интерес и раздразнение и помисли: „Ако още веднъж ме нарече сай, сякаш съм учителка или старата му леля, ще развържа тази глупава престилка и ще го прасна.“

— Никога не съм имала нищо против темперамента на кон, който е достатъчно послушен, за да носи седло. До смъртта си баща ми отговаряше за конете на кмета… А по тези места кметът е и Пазител на баронството. Цял живот съм яздила.

Хрумна й, че младежът може да се извини, дори да започне да заеква, но той само кимна спокойно и замислено — нещо, което й допадна.

— Тогава качете се. Ще вървя до вас и няма да ви безпокоя с приказките си, ако не желаете да разговаряме. Късно е и, както казват, разговорът омръзва, след като луната залезе.

Тя поклати глава, смекчавайки отказа си с усмивка.

— Не. Благодаря за любезността, но няма да е хубаво, ако някой ме види да яздя с непознат посреднощ. Нали знаете, че репутацията на една млада дама не е бяла риза, която може да се почисти с лимонов сок.

— Наоколо няма никого — каза младият мъж с влудяващо разумен глас. — Пък и виждам, че сте уморена. Хайде, сай…

— Моля ви, не ме наричайте така. Кара ме да се чувствам стара като… — Поколеба се за миг, обмисляйки думата вещица, която й хрумна най-напред. — Възрастна жена.

— Добре тогава, госпожице Делгадо. Сигурна ли сте, че не искате да яздите?

— Напълно. И без това не бих яздила в рокля, господин Диърборн, дори да бяхте мой брат. Неприемливо е.

Той стъпи на стремето, прехвърли се през седлото и отново стъпи на земята. Държеше сгъната дреха. Може би пончо.

— Можете да покриете краката си с това. Дрехата е широка. На баща ми е, а той е по-висок от мен.

Погледна за миг към хълмовете на запад и Сюзан видя, че е красив. Почувства лека тръпка и за хиляден път й се прииска мръсната вещица да бе вършила с ръцете си само работата, която се искаше от нея, колкото и да беше неприятна. Не желаеше да гледа този хубав странник и да си спомня за докосването на Рия.

— Не — промълви. — Благодаря ви още веднъж, но трябва да откажа.

— Тогава ще вървя до вас и Ръшър ще ни бъде официален придружител — весело отговори младежът. — Поне до покрайнините на града няма да има кой да ни види и да си помисли нещо лошо за едно напълно порядъчно момиче и горе-долу порядъчно момче. И там ще сваля шапка и ще ви пожелая лека нощ.

— Бих искала да не го правите. Наистина. — Тя прокара ръка по челото си. — За вас е лесно да кажете, че няма кой да ни види, но понякога очите са навсякъде. Пък и в момента положението ми е малко… деликатно.

— Ще вървя с вас — повтори той и лицето му стана сериозно, — Времената са лоши, госпожице Делгадо. Тук, в Меджис, сте далеч от неприятностите, но понякога ръцете им са дълги.

Сюзан понечи да възрази и да му каже, че дъщерята на Патрик Делгадо може да се грижи за себе си, после си спомни за новите хора на кмета и колко хладнокръвно я оглеждаха, когато вниманието на Торин бе насочено другаде. Видя онези тримата, когато тръгна за колибата на вещицата. Тях ги чу да се приближават и си отдъхна зад една пиния (отказваше да мисли, че се е скрила). Отиваха в града и в момента по всяка вероятност пиеха в „Почивка за пътника“ и щяха да продължат, докато Станли Руйз затвореше пивницата, но все пак не беше съвсем сигурна. Можеше да се върнат.

— Ами щом не мога да ви разубедя, добре тогава — въздъхна тя раздразнено и примирено — чувства, каквито всъщност не изпитваше. — Но само до първата пощенска кутия, на госпожа Бийч. Там е краят на града.

Младежът отново докосна шията си и направи още един от онези смешни и очарователни поклони — единият крак протегнат напред, сякаш се готвеше да спъне някого, и петата — забита в земята.

— Благодаря, госпожице Делгадо!

„Поне не ме нарече сай — помисли тя. — Това вече е нещо.“

2

Сюзан очакваше, че младежът ще бъбри като сврака, въпреки обещанието си да мълчи, защото познатите й момчета правеха така. Не беше суетна, но смяташе, че наистина е хубава, макар и само защото момчетата не млъкваха и не преставаха да се влачат подир нея. Този сигурно щеше да й задава въпроси, които градските момчета не би трябвало да задават — на колко години е, винаги ли е живяла в Хамбри, живи ли са родителите й и още петдесетина, също толкова скучни, но свеждащите се до едно — има ли сериозен приятел.

Но Уил Диърборн не я попита нито за училището й, нито за семейството или за приятелите й. Бе установила, че това е най-обичайният подход момчето да разбере дали има евентуалния съперник в ухажването. Уил Диърборн само вървеше до нея. Държеше юздата на Ръшър и гледаше на изток, към Чисто море. Вече бяха близо до него и насълзяващият очите мирис на сол се смеси с противната смрад на нефт, макар че вятърът духаше от юг.

Минаваха покрай Ситго и Сюзан се зарадва на присъствието на Уил Диърборн, макар мълчанието му да бе малко раздразнително. Нефтеното поле с гората от сонди, които приличаха на скелети, я плашеше. Повечето стоманени кули отдавна бяха спрели да изпомпват нефт и нямаше нито резервни части, нито желание да ги поправят. А онези, които още работеха — деветнадесет от двеста — не можеха да бъдат спрени. Изпомпваха ли изпомпваха, сякаш запасите от нефт под тях бяха неизчерпаеми. Използваше се съвсем малка част от него. По-голямата се стичаше обратно в кладенците под мъртвите помпени станции. Светът се бе променил и това място й напомняше за чудато гробище от механизми, където някои от труповете не бяха съвсем… Нещо студено и гладко я бутна по гърба и Сюзан не успя да сподави лекия си писък. Уил Диърборн се втурна към нея, спускайки ръка към колана си. После спря и се усмихна.

— По този начин Ръшър казва, че се чувства пренебрегнат. Съжалявам, госпожице Делгадо.

Тя отправи очи към коня. Ръшър отвърна на погледа й, сетне наведе глава, сякаш също й се извиняваше, че я бе стреснал.

„Глупости, момиче — помисли Сюзан, чувайки сърдечния, сериозен глас на баща си. — Той иска да знае защо си толкова неприветлива, това е всичко. Аз също. Обикновено не си такава.“

— Господин Диърборн, размислих — каза тя. — Ще се кача на коня.

3

Той се обърна с гръб и се вторачи в Ситго, пъхнал ръце в джобовете си, докато Сюзан първо разстла пончото на седлото, после сложи крак на стремето. Вдигна поли и внимателно се огледа. Беше убедена, че младежът ще я погледне крадешком, но той още беше с гръб към нея. Изглеждаше заинтригуван от ръждясалите нефтени сонди.

„Какво толкова интересно има в тях, глупчо? — леко ядосана помисли тя — вероятно поради късния час и утайката от обърканите си чувства. — Мръсни стари неща, които стоят там повече от шест века. Цял живот дишам вонята им“

— Спокойно, момче — каза, след като стъпи на стремето.

Ръшър размърда уши, сякаш искаше да каже, че ще мирува цяла нощ, ако това е желанието й.

Сюзан се качи на седлото. Едното от дългите й бели бедра проблесна на звездната светлина. Тя почувства вълнението, което винаги изпитваше, когато яздеше… но този път беше по-силно, по-приятно и по-осезаемо. Вероятно защото конят беше красавец и непознат.

„Вероятно защото собственикът на коня е непознат — помисли тя. — И хубав.“

Това, разбира се, бяха глупости. Опасни глупости. И все пак, беше вярно. Той наистина беше хубав.

Покри краката си с пончото и в същия миг Диърборн започна да си подсвирква. Със смесица от изненада и суеверен страх тя осъзна, че песента е „Безгрижна любов“. Същата, която самата тя си тананикаше на път за колибата на Рия.

„Това е ка, момиче“ — прошепна гласът на баща й.

„Няма такова нещо — отговори тя. — Отказвам да съзирам ка във всеки прозорец и сянка, като възрастните жени, които в летните вечери се събират в «Зелено сърце». Тази песен е стара. Всеки я знае.“

„Дано да си права — върна се гласът на Пат Делгадо. — Защото ако е така, ще връхлети като вихър и плановете ти ще рухнат като хамбара на дядо ми, когато го порази циклонът.“

Не беше ка. Сюзан нямаше да се остави да бъде изкушена от мрака, сенките и зловещите очертания на нефтените сонди, за да повярва, че е ка. Това беше само случайна среща с хубав млад мъж на безлюден път.

— Настаних се — каза със сух глас, който сякаш не беше нейният. — Можете да се обърнете, ако желаете, господин Диърборн.

Той се подчини и я погледна. За миг не каза нищо, но по очите му разбра, че той също я харесва. Това я обезпокои — вероятно заради песента, която си подсвиркваше, — но същевременно я зарадва.

— Изглеждате добре на коня. Умеете да седите на седлото — отбеляза младежът.

— И скоро ще имам собствени коне — отговори Сюзан и си помисли: „Ей сега ще започнат въпросите.“

Но той само кимна, сякаш вече знаеше всичко, и отново тръгна към града. Малко разочарована, без да знае точно защо, Сюзан изцъка с език на Ръшър и го сръга с колене. Конят настигна господаря си, който приятелски го погали по муцуната, сетне попита, посочвайки сондите:

— Как наричат онова място?

— Нефтеното поле ли? Ситго.

— И някои от сондите още изпомпват нефт, така ли?

— Да, няма начин да ги спрат. Поне още никой не знае как.

— О — каза той и това беше всичко.

Но когато се приближиха до обраслата в бурени пътека, водеща към Ситго, Диърборн отиде да разгледа старата неизползваема къщичка на пазача. Когато Сюзан беше дете, там имаше табела с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ПРОПУСКИ“, която бе отнесена от буря. Уил Диърборн се върна при коня си.

Продължиха към града. Младежът с шапката с плоска периферия, който вървеше пеша, и девойката, яхнала кон и покрила колене с пончо. Звездната светлина се лееше над тях и когато веднъж вдигна глава, Сюзан видя, че на небето проблесна метеор и остави мимолетна яркооранжева диря. Хрумна й да си пожелае нещо, после, изпитвайки лека паника, установи, че няма представа какво.

4

Сюзан мълча, докато се приближиха на километър и половина от града, и тогава зададе въпроса, който се въртеше в главата й. Бе решила да го направи едва след като младежът я попита, и малко се ядоса, че тя трябва да наруши тишината, но любопитството й надделя.

— Откъде сте, господин Диърборн, и какво ви води в нашата малка част от Средния свят… ако не възразявате, че ви питам?

— Съвсем не — отговори той, като я погледна и се усмихна. — С радост бих желал да разговаряме и само се опитвах да измисля как да започна. Не ме бива да разговарям.

„А в кое те бива, Уил Диърборн?“ — зачуди се Сюзан, защото докато се наместваше на седлото, бе сложила ръка на навитото одеяло… и бе докоснала нещо, скрито вътре. Приличаше на револвер. Не трябваше да е така, но тя си спомни как младежът инстинктивно посегна към колана си, когато тя извика от изненада.

— Идвам от Вътрешния свят. Предполагам, че вече сте се досетили. Ние там говорим по особен начин.

— Да. И в кое Баронство сте роден?

— Нови Ханаан.

Сюзан изпита истинско вълнение. Нови Ханаан! Центърът на Сдружението! Това, разбира се, не означаваше всичко, което някога бе имал, но все пак…

— И може би сте от Гилеад? — попита тя. Момичешката интонация на гласа й никак не й хареса.

— Не — засмя се той. — Не съм от великия Гилеад, а само от Хемфил, селце на четирийсет и няколко колела оттам. Мисля, че е по-малко от Хамбри.

„Колела — помисли Сюзан, чудейки се на архаизма. — Той каза «колела».“

— Ще обясните ли какво ви води в Хамбри?

— Защо не? Дойдох с двама от приятелите си, господин Ричард Стокуърт от Пенилтън, Нови Ханаан, и господин Артър Хийт, весел млад мъж от Гилеад. Тук сме по заповед на Сдружението. Идваме като преброители.

— На какво?

— На всичко, което може да помогне на Сдружението през идните години. — В гласа му се прокрадна печал. — Онази история с Добрия стана сериозна.

— Така ли? Тук чуваме малко новини от толкова далеч.

Той кимна.

— Отдалечеността на Баронството от центъра е главната причина да сме тук. Меджис винаги е бил предан на Сдружението и ако от тази част на Външните баронства е необходимо да се изтеглят запаси, те ще бъдат изпратени там. Въпросът, на който трябва да се отговори, е на колко може да разчита Сдружението.

— Колко от какво?

— Да — съгласи се той, сякаш тя не бе задала въпрос. — И колко от какво.

— Говорите така, сякаш Добрия е реална заплаха. Той е само един бандит, който омайва крадците и убийците си с приказки за „демокрация“ и „равенство“.

Диърборн сви рамене и Сюзан помисли, че това ще бъде единственият му коментар по темата, но после, макар и с нежелание, той каза:

— Вероятно някога е било така. Времената се промениха. В един момент бандитът стана генерал, а сега генералът ще стане управник в името на народа. — Младежът млъкна, сетне добави. — Северните и Западните баронства са обхванати от пламъци, госпожице.

— Но те са на хиляди километри оттук!

Този разговор беше обезпокоителен и в същото време вълнуващ. Ала най-вече беше странен на фона на еднообразния, скучен свят на Хамбри.

— Да. Но вятърът духа в тази посока. — Той се обърна към Сюзан и се усмихна. Усмивката отново смекчи суровите му черти и младежът заприлича на дете. — Но тази нощ едва ли ще срещнем Джон Фарсън.

Сюзан също му се усмихна.

— Ако го срещнем, ще ме защитите ли от него, господин Диърборн?

— Несъмнено — все още усмихвайки се отговори той, — но ще го направя още по-ентусиазирано, ако ми позволите да ви наричам с името, което ви е дал баща ви.

— В интерес на личната ми безопасност можете да го направите. И предполагам, че аз трябва да ви наричам Уил, в името на същите тези интереси.

— Мъдри думи и хубаво изречени. Аз…

Изведнъж, както вървеше, обърнал лице към нея, новият приятел на Сюзан се спъна в един камък на пътя и едва не падна. Ръшър изцвили и се вдигна на задните си крака. Сюзан весело се засмя. Пончото се отмести, откривайки голия й крак, и тя мигновено го покри. Да, този младеж й харесваше. И какво лошо имаше в това? В края на краищата беше само едно момче.

— Обикновено не съм толкова тромав — каза той. — Надявам се, че не те уплаших.

„Съвсем не, Уил. Момчетата около мен непрекъснато се спъват, откакто ми пораснаха гърди.“

— Съвсем не — отговори тя и се върна на предишната тема, която явно го интересуваше повече. — Значи с твоите приятели сте дошли по заповед на Сдружението, за да преброите нашите стоки, така ли?

— Да. Обърнах специално внимание на нефтеното поле, защото един от нас ще трябва да се върне и да преброи работещите сонди…

— Ще ти спестя труда, Уил. Деветнайсет са.

Той кимна.

— Задължен съм ти. Но също така трябва да проверим — доколкото можем — колко нефт изпомпват онези деветнайсет сонди.

— Толкова ли много машини работят още в Нови Ханаан, че такава вест има значение? А знаете ли алхимията, необходима да променяте нефта в продукт, който използват машините ви?

— В случая се казва рафинерия, а не алхимия. Не, нямаме толкова много машини, макар че в Голямата зала в Гилеад осветлението все още работи.

— Не думай! — възхити се Сюзан.

Беше виждала картини на електрически лампи. Последните крушки в Хамбри бяха изгорели преди две поколения.

— Каза, че до смъртта си баща ти се е грижил за конете на кмета — рече Уил. — Името му беше Патрик Делгадо, нали?

Сюзан го погледна силно изненадана.

— Откъде знаеш?

— Името му се споменаваше в професионалните ни уроци. Учехме се да броим добитък, овце, прасета, волове… и коне. Конете са най-важни. И по този повод трябваше да се срещнем с Патрик Делгадо. Съжалявам да чуя, че е стигнал до поляната в края на пътя си, Сюзан. Ще приемеш ли съболезнованията ми?

— Да. Благодаря.

— Злополука ли беше?

— Да — отговори тя, надявайки се, че тонът й е изразил онова, което искаше да каже: „Остави този въпрос, не питай повече.“

— Ще бъда откровен с теб — каза Уил и за пръв път й се стори, че долови фалшива нотка в гласа му.

Вероятно беше само плод на въображението й. Нямаше жизнен опит (леля Кордилия й го напомняше всеки ден), но знаеше, че хората, които започваха с „Ще бъда откровен с теб“, обикновено продължаваха, говорейки със сериозно изражение, че дъждът вали нагоре, парите растат по дърветата и щъркелите носят бебетата.

— Да, Уил Диърборн — сухо каза тя. — Казват, че откровеността е най-добрата политика.

Той я погледна недоверчиво и после отново засия в усмивка — опасна, подобна на плаващи пясъци — лесно попадаш в тях, но трудно се измъкваш.

— Напоследък в Сдружението има разногласия. Отчасти това е причината Фарсън да се е издигнал толкова много и амбициите му да нараснат. Той измина дълъг път — от опустошител, който започна като разбойник, ограбващ дилижанси в Гарлан и Дисой. И ще отиде още по-надалеч, ако Сдружението не се съживи. Може да стигне и до Меджис.

Сюзан не можеше да си представи за какво е притрябвало на Добрия едно заспало градче близо до Чисто море, но си замълча.

— Всъщност не ни изпраща точно Сдружението — продължи Уил. — Не изминахме този дълъг път да броим крави, нефтени сонди и хектари обработваеми земи.

Спря за миг, вторачи се в пътя и разсеяно погали муцуната на Ръшър. Сюзан си помисли, че вероятно е смутен или дори се срамува.

— Изпратиха ни нашите бащи.

И тогава тя разбра. Те бяха лоши момчета, изпратени уж да работят, което не беше точно изгнание. Вероятно истинската им задача в Хамбри беше да заличат петното върху репутацията си. „Е — помисли си, — това обяснява усмивката, подобна на плаващи пясъци, нали? Пази се от този човек, Сюзан. Той е от онези, които горят мостове и преобръщат пощенски коли, сетне продължават весело по пътя си, без да поглеждат назад. Не го правят от злоба, а от чисто момчешко безразсъдство.“

Това отново я подсети за старата песен.

— Да, нашите бащи.

Сюзан Делгадо също бе правила една-две (или може би пет-шест) лудории в живота си и изпита симпатии към Уил Диърборн, но и предпазливост. И интерес. Лошите момчета можеха да бъдат забавни… до определен момент. Въпросът беше колко лоши са Уил и неговите приятели.

— Наказание, а?

— Да, наказание — потвърди той. Гласът му още беше мрачен, но погледът му се поразведри. — Бяхме предупредени. Имаше… известно количество алкохол.

„И момичета, които да опипвате с ръката, в която не държите чашата с бира?“ Това беше въпрос, който нито едно порядъчно момиче не би задало направо, но Сюзан си го помисли.

Усмивката, която играеше в ъгълчетата на устните му, изчезна.

— Прекалихме и веселбата спря. Постъпихме като пълни глупаци. След полунощ устроиха състезание. Всички бяхме пияни. Един от конете заклещи копитото си в дупка на лалугер и счупи крака си. Трябваше да го убием.

Сюзан изтръпна. Това не беше най-лошото, което можеше да си помисли, но бе достатъчно неприятно. И когато Уил продължи да говори, стана още по-лошо.

— Конят беше чистокръвен, един от трите на бащата на моя приятел Ричард, който не е заможен човек. Разиграха се сцени, които нямам желание да си припомням. Накратко, след много разговори и предложения за наказания, бяхме изпратени тук. Идеята бе на бащата на Артър. Мисля, че той винаги е бил отвратен от сина си. Разбира се, лудориите на Артър не идвали от страна на Джордж Хийт.

Сюзан се усмихна, припомняйки си думите на леля Кордилия. „Със сигурност не го е наследила по наша линия.“ Сетне пресметнатата пауза, последвана от: „Леля й по майчина страна полудя… Не знаеше ли? Да. Самозапали се и се хвърли от Ската. Това стана в годината на кометата.“

— Както и да е — продължи Уил, господин Хийт ни изпрати с поговорка, която знаеше от баща си. „Човек трябва да размишлява в чистилището.“ И ето ни тук.

— Хамбри съвсем не е чистилище.

Той отново направи смешния си поклон.

— Ако беше така, всички щяха да искат да са достатъчно лоши, за да дойдат тук и да се запознаят с красивите му жителки.

— И все пак може би трябва да се замислят — каза тя с леден тон. — И тук има неприятности…

После изведнъж млъкна, защото осъзна нещо смайващо — искаше й се да се надява, че този младеж ще участва в заговор с нея. Инак щеше да й бъде трудно.

— Сюзан?

— Замислих се за нещо. А вече пристигнал ли си? Имам предвид официално?

— Не — отговори той, мигновено схващайки смисъла на думите й. Явно беше проницателен. — Пристигнахме в Баронството днес следобед и ти си първият човек, с когото някой от нас е разговарял… освен ако Ричард и Артър не са срещнали някого. Не можах да заспя, излязох да пояздя и да обмисля нещата. Лагерът ни е ей-там. На онзи склон, спускащ се към морето.

Посочи вдясно.

— Да, наричаме го Ската.

Сюзан осъзна, че Уил и приятелите му може да са се настанили там, където след известно време щяха да бъдат официално узаконените й земи. Мисълта беше забавна и вълнуваща, но и малко обезпокоителна.

— Утре ще отидем в града и ще поднесем почитанията си на кмета Харт Торин. Бил доста глуповат, съдейки по онова, което ни разказаха в Нови Ханаан.

— Наистина ли ви казаха така? — учуди се Сюзан.

— Да. Бил склонен да бръщолеви врели-некипели, обичал силните напитки и най-вече младите момичета. Вярно ли е?

— Мисля, че сам трябва да прецениш — отговори тя, усмихвайки се насила.

— Ще се представим и на почитаемия Кимба Раймър, съветника на Торин. Разбрах, че нямал представа от работата си.

— Торин ще ви покани на вечеря в къщата си. Вероятно не утре вечер, но сигурно вдругиден.

— Вечеря в град Хамбри — усмихна се Уил и погали муцуната на Ръшър. — О, богове, как ще понеса агонията на очакването?

— Недей да говориш много, а само слушай, ако искаш да ми бъдеш приятел. Искам да ти кажа нещо важно.

Усмивката му помръкна и тя отново видя човекът, който Уил щеше да бъде след много години — сурово лице, съсредоточени очи и безмилостна уста. Ужасяващо лице. Ужасяваща перспектива. И въпреки всичко, мястото, което бе докоснала старата вещица, се затопли и на Сюзан й бе трудно да откъсне очи от младежа. Запита се каква ли е косата му под глупавата шапка.

— Кажи ми го, Сюзан.

— Ако Торин ви покани на гости, може да ме видиш в дома му. Прави се, че не ме познаваш, Уил. За теб ще бъда госпожица Делгадо, а ти за мен — господин Диърборн. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Напълно. — Той я гледаше замислено. — Прислужница ли си? Не, щом баща ти е бил главен коняр на Баронството…

— Няма значение каква съм. Само обещай, че ако се срещнем в „Сийфронт“, все едно ме виждаш за пръв път.

— Обещавам. Но…

— Никакви въпроси повече. Почти стигнахме до мястото, където трябва да се разделим, и искам да те предупредя за нещо — като отплата за ездата на твоя хубав кон. Ако вечеряте с Торин и Раймър, вие няма да сте единствените хора на масата. По всяка вероятност ще има още трима. Мъже, които Торин е наел да охраняват къщата му.

— Нещо като полиция?

— Не, лични пазачи. Отговарят само пред Торин… и вероятно пред Раймър. Казват се Джонас, Дипейп и Рейнолдс. Виждат ми се безмилостни… макар че буйната младост на Джонас е отминала отдавна и сигурно е забравил, че е бил млад.

— Джонас ли е водачът?

— Да. Той е куц и с хубави дълги коси като на момиче. Има треперещ старчески глас, но мисля, че е най-опасният от тримата. Предполагам, че тези хора са забравили какво е да бъдат наказвани.

Защо му разказа всичко това? И тя не знаеше. Вероятно от благодарност. Бе обещал да запази в тайна среднощното им запознанство и имаше вид на човек, който държи на думата си, макар да се беше провинил.

— Ще ги наблюдавам. Благодаря за съвета.

Сега изкачваха полегатия склон. Над главите им неумолимо блестеше Старата майка.

— Телохранители — замислено каза той. — Телохранители в заспалия малък Хамбри. Странни времена, Сюзан.

— Да.

И тя си бе задавала въпроси за Джонас, Дипейп и Рейнолдс и не можа да измисли основателна причина за тяхното присъствие в града. Раймър ли ги беше повикал? Негово ли беше решението? Може би, защото Торин беше човек, на когото никога не би хрумнало да наема телохранители. Шерифът винаги му е бил достатъчен и все пак… защо?

Изкачиха хълма. Под тях имаше куп сгради — градчето Хамбри. Светеха само няколко лампи. Най-яркият грозд светлини беше на „Почивка за пътника“. Топлият ветрец донесе до тях „Хей, Джуд“, изпълнявана на пиано и от хор пиянски гласове. Но тримата, за които бе предупредила Уил Диърборн, явно не участваха. Сигурно стояха до бара и наблюдаваха помещението с непроницаемите си очи. Не бяха от онези, които пеят. На дясната ръка на всеки, между палеца и показалеца, имаше малка синя татуировка на ковчег. Хрумна й да го каже на Уил, после осъзна, че скоро той щеше да види всичко това с очите си. Посочи малко по-надолу към тъмното очертание, което висеше на верига край пътя.

— Виждаш ли онова?

— Да. — Той въздъхна тежко и комично. — Това ли е предметът, от който се страхувах най-много? Пощенската кутия на госпожа Бийч.

— Да. И там трябва да се разделим.

— Щом казваш… И все пак, искаше ми се да…

Вятърът изведнъж смени посоката си, както понякога се случваше през лятото, и задуха от запад. Мирисът на сол мигновено изчезна. Както и пиянските гласове. Замени ги някакъв безкрайно по-зловещ звук, от който винаги я побиваха тръпки. Тих, атонален звук, подобен на ромолене и на стенание на умиращ човек.

Уил отстъпи назад. Очите му се отвориха широко и Сюзан отново забеляза, че посегна към колана, сякаш към нещо, което не беше там.

— Какво е това, за Бога?

— Изтъняване — тихо отговори тя. — Айболт Каньон. Не си ли чувал за тези неща?

— Да, но за пръв път чувам звука му. Как издържате? Все едно е живо.

Сюзан никога не се бе замисляла по този въпрос, но сега й се стори, че той има право. Сякаш някаква противна част на нощта се бе сдобила с глас и се опитваше да пее.

Потрепери. Ръшър мигновено усети краткотрайното засилване на натиска на коленете й и тихо изцвили, обръщайки глава да я погледне.

— Рядко го чуваме толкова ясно по това време на годината — добави Сюзан. — През есента го горят, за да млъкне.

— Не разбирам.

Кой ли вече разбираше нещо? Та хората не можеха дори да изключат няколкото нефтени помпи в Ситго, които още работеха, макар че половината квичаха като прасета в кланица. В днешно време човек обикновено беше благодарен, ако видеше, че нещо изобщо работи.

— През есента, когато имат време, конярите и краварите влачат дърва, за да запушат отвора на Айболт — обясни тя. — Сухите клони вършат работа, но суровите са по-подходящи, защото трябва да има пушек — колкото е възможно по-гъст. Нещо като наклонен комин. Разбираш ли?

— Да.

— По традиция изгарянето се прави в утрото на Жътвата — денят след празника, гощавката и огъня.

— Първият ден на зимата.

— Да, макар по тези места да не се усеща, че зимата настъпва. Във всеки случай това не е традиция. Понякога запалват огъня по-рано, ако ветровете се разлудеят или звукът е особено силен. Шумът дразни животните. Кравите дават по-малко мляко и не могат да спят.

— Сигурно.

Уил още гледаше на север и силен порив на вятъра блъсна шапката му, която падна на гърба му и увисна на кожения ремък на врата му. Косите му бяха по-дълги от общоприетото, дълги и черни като гарваново крило. Сюзан изпита неочаквано, непреодолимо желание да прокара пръсти през тях и да усети структурата им — груба, гладка или мека като коприна. И какъв ли беше ароматът им? Отново почувства гореща тръпка ниско под корема. Младежът се обърна към нея, сякаш бе прочел мислите й, и тя се изчерви, благодарна, че е тъмно и Уил не вижда смущението й.

— Откога съществува?

— Откакто съм родена, но не и преди баща ми да бъде роден. Разказваше ми, че когато се появило, земята се разлюляла като при земетресение. Според някои земетресението предизвикало изтъняването. Други твърдят, че това са суеверни глупости. Само знам, че винаги е било там. Пушекът го кара да утихне за известно време, така както въздейства върху пчелите или осите, но звукът винаги се завръща. Дървата, струпани пред отвора, пречат на добитъка да влиза вътре, но понякога изтъняването привлича животните. Само боговете знаят защо. Но ако някоя крава или овца попадне в него, никога не излиза. Каквото и да представлява, изтъняването е гладно.

Сюзан отметна пончото, преметна крак над седлото и скочи от Ръшър с едно-единствено грациозно движение. Очите на Уил се разшириха и тя разбра, че е видял доста… но нищо от онова, което миеше, докато вратата на банята беше затворена, така че какво от това? Пък и бързото слизане от кон беше любимият й номер, когато беше в настроение да се перчи.

— Красота — възкликна той.

— Научих го от татко — отговори Сюзан, реагирайки на по-невинното тълкуване на комплимента. Но усмивката й, докато му подаваше юздите, загатваше, че има желание да приеме ласкателството му.

— Виждала ли си изтъняването?

— Да. Един-два пъти. Отвисоко.

— Как изглежда?

— Грозно — без да се замисли, отговори тя. До тази вечер, когато бе видяла отблизо усмивката на Рия и изтърпяла подвижните й пръсти, би казала, че това е най-грозното нещо, което бе виждала. — Малко прилича на тлеещ торфен огън и на блато, пълно с мръсна зелена вода. От него се надигат изпарения. Понякога има очертанията на дълги, мършави ръце. Едната е безпръста.

— Расте ли?

— Да. Всяко изтъняване се разраства, но бавно. Няма да излезе от Айболт Каньон, докато ние с теб сме живи.

Погледна небето и видя, че съзвездията бяха продължили да се движат по пътя си, докато двамата разговаряха. Имаше чувството, че може да говори с Уил цяла нощ — за изтъняването, за Ситго, за досадната й леля, за каквото и да е — и тази мисъл я учуди. Защо трябваше да й се случи точно сега, за Бога? След като три години не бе обръщала внимание на момчетата от Хамбри, защо сега трябваше да срещне младеж, който я заинтригува по такъв странен начин? Защо беше толкова несправедлив животът?

Отново чу думите на баща си: „Ако е ка, ще връхлети като вихър и плановете ти ще рухнат като хамбара на дядо ми, когато го порази циклонът.“

Не. Тя се възпротиви на мисълта с цялата сила на волята си. Това не беше хамбар, а собственият й живот.

Протегна ръка и докосна ръждясалата пощенска кутия на госпожа Бийч, сякаш търсейки подкрепа. Вероятно нищожните й надежди и мечти не означаваха толкова много, но баща й я бе учил да се преценява по умението си да изпълнява обещанията си и тя нямаше да отхвърли наставленията му, само защото случайно е срещнала хубаво момче в момент, когато тялото и чувствата й бяха объркани.

— Ще те оставя тук. Или отиди при приятелите си, или продължи да яздиш. — Сериозният й глас малко я натъжи, защото говореше като възрастна. — Но не забравяй обещанието си, Уил. Видиш ли ме в къщата на кмета, и ако искаш да си ми приятел, престори се, че се срещаме за пръв път.

Младежът кимна и тя видя, че сериозността й е отразена на лицето му. И може би тъгата.

— Никога не съм канил девойка да язди с мен или да я помоля да й отида на гости. И сега моля теб, Сюзан, дъщеря на Патрик — дори ще поднеса цветя, за да за увелича шансовете си, но мисля, че няма да се съгласиш. Тя поклати глава.

— Имаш право.

— Врекла ли си се да се омъжиш за някого? Знам, че е твърде рано да питам, но нямам лоши намерения.

— Убедена съм, но предпочитам да не отговоря. В момента положението ми е деликатно, както вече ти казах. Пък и е късно. Тук ще се разделим. Почакай…

Бръкна в джоба на престилката си и извади парче сладкиш, увито в зелено листо. Другото бе изяла по пътя към Кьос. Сега й се стори, че това е била другата половина от живота й. Подаде остатъка от вечерята си на Ръшър, който го подуши, после го изяде и близна ръката й.

— Добро конче — прошепна девойката. Сетне погледна Уил Диърборн, който стоеше на пътя, пристъпваше от крак на крак и тъжно я гледаше. Суровото изражение бе изчезнало от лицето му и той отново изглеждаше на годините си.

— Срещата ни беше добра, нали?

Сюзан се приближи до него и преди да се замисли какво прави, сложи ръце на раменете му, надигна се на пръсти и го целуна по устата. Целувката беше кратка, но съвсем не сестринска.

— Да, много добра, Уил.

Но когато той посегна към нея (така безразсъдно, както цветето обръща лице към слънцето) с желанието да изпита повторно преживяването, девойката го отблъсна нежно, но решително.

— Не, това беше само за да ти благодаря и една благодарност би трябвало да е достатъчна за джентълмена. Върви си в мир, Уил.

Младежът взе юздите като насън и за миг се вторачи в тях, сякаш не знаеше къде се намира. Тя видя, че Уил се опитва да проясни мислите и чувствата си след въздействието на целувката. Хареса го заради това и много се зарадва, че го бе целунала.

— Ти също — каза той и се метна на седлото. — Очаквам с нетърпение да те срещна за пръв път.

Усмихна се и тя видя копнеж и желание в тази усмивка. После пришпори коня, обърна го и тръгна по пътя, по който бяха дошли — вероятно за да огледа още веднъж нефтеното поле. Сюзан остана на мястото си. Искаше й се Уил да се обърне и да й махне, за да види отново лицето му. Беше сигурна… но той не го стори. После, тъкмо когато се накани да тръгне надолу по хълма към града, Уил наистина се обърна и вдигна ръка.

Сюзан също му махна и продължи по пътя си. Беше щастлива и в същото време нещастна. И все пак — и това може би беше най-важното — вече не се чувстваше омърсена. Когато докосна устните на Уил, допирът на Рия сякаш изчезна от кожата й. Вероятно беше някаква магия, но й достави удоволствие.

Продължи да върви, като се усмихваше и поглеждаше към звездите по-често, отколкото имаше навика да го прави.

1

Близо два часа той язди без почивка, обикаляйки онова, което тя нарече Ската. Не насилваше Ръшър да бяга в тръс, въпреки че му се искаше да препуска с всички сили под звездите, докато кръвта му престане да кипи.

„Ще се случи, ако привлечеш вниманието към себе си — помисли Роланд, — и тогава вероятно няма да ти се наложи да я охлаждаш сам. Глупците са единствените създания на земята, които докрай разчитат да получат това, което заслужават.“ Тази стара поговорка го накара да се замисли за кривокракия мъж с белезите, най-добрият учител през живота му. Той се усмихна.

Насочи коня си надолу по склона към потока и измина около два километра срещу течението (видя стада коне, които изгледаха Ръшър сънливо и изненадано) и стигна до върбова горичка. От шубраците тихо изцвили кон. Ръшър му отвърна със същото, като тропаше с копито и клатеше глава.

Ездачът му бързо се наведе, докато минаваше под клоните на върбите, и изведнъж пред него се появи малко и нечовешко бяло лице. Черните очи без зеници заемаха почти цялата му горна половина.

Посегна към револверите — за трети път тази вечер. И за трети път там нямаше нищо. Не че имаше някакво значение. Вече бе разпознал онова, което висеше на връвта пред него — онзи идиотски череп на някакъв мошеник.

Младият мъж, представящ се под името Артър Хийт, го бе свалил от седлото си (доставяше му удоволствие да нарича черепа „грозен като старица, но пък много на сметка за поддържане“) и го бе закачил там като шегаджийски поздрав. Голям шегаджия беше, няма що! Собственикът на Ръшър бутна черепа, скъса връвта и го запрати в мрака.

— Как не те е срам, Роланд — обади се някой.

Гласът беше укоризнен, но всеки момент човекът щеше да избухне в смях… както винаги ставаше. Кътбърт бе най-старият му приятел — отпечатъците от млечните им зъби бяха останали върху много от общите им играчки, — но в много отношения Роланд така и не го разбираше. Не ставаше въпрос само за смеха му. В онзи отдавнашен ден, когато дворцовият готвач Хакс трябваше да бъде обесен като предател на Гелоуз Хил, Кътбърт агонизираше от ужас и угризения. Каза на Роланд, че не може да гледа… но накрая бе останал да наблюдава екзекуцията. Защото нито глупавите шегички, нито елементарните и повърхностни емоции бяха истинската същност на Кътбърт Олгуд.

Роланд влезе в горичката и иззад дървото изскочи тъмна сянка. На половината път през сечището сянката се превърна във високо момче с тънки крака, облечено само с джинси. Държеше огромен старинен револвер — от онези, които наричаха „бирено буре“ заради размера на барабите им.

— Не те е срам — повтори Кътбърт, сякаш бе очарован от звученето на думата „срам“, която не се беше превърнала в архаизъм само в такива затънтени и забравени от Бога места като Меджис. — Така ли се отнасяш с пазача? Цапардоса го и го запрати чак в съседната планина.

— Ако имах револвер, вероятно щях да го пръсна на парчета и да събудя половината жители в околността.

— Знаех, че няма да тръгнеш въоръжен — тихо отговори Кътбърт. — Изглеждаш невероятно зле, Роланд, но никой не може да те направи на глупак, макар да наближаваш сериозната възраст от петнайсет години.

— Мисля, че се разбрахме да използваме имената, под които пътуваме. Дори когато сме сами.

Кътбърт протегна крак. Заби босата си пета в тревата, разпери ръце и се поклони — вдъхновена имитация на човек, за когото дворцовите обноски се бяха превърнали в професия. Удивително приличаше на чапла, застанала в тресавището, и Роланд не можа да сдържи усмивката си. После докосна с длан челото си, за да провери дали няма температура. Усещаше, че главата му е пламнала, но челото му бе студено.

— Моля за прошка, стрелецо — каза, все още смирено навел глава.

Усмивката на лицето на Роланд помръкна.

— Не ме наричай така. — Моля те. Нито тук, нито където и да е другаде. Не го прави, ако държиш на мен.

Приятелят му се отказа от преструвките и бързо се приближи до него. Изглежда искрено се разкайваше.

— Роланд, искам да кажа, Уил, извинявай.

Роланд го потупа по рамото.

— Нищо лошо не си направил. Само го запомни отсега нататък. Меджис може и да е накрая на света… но все пак е част от света. Къде е Алан?

— Къде мислиш, че е? — Посочи към другата страна на сечището, където някакъв човек хъркаше или умираше от задушаване. — Той би проспал дори земетресение.

— Но ти ме чу да идвам и се събуди.

— Да — каза Кътбърт. Очите му обходиха лицето на приятеля му, разглеждайки го изпитателно, и това накара Роланд да се почувства неловко. — Случи ли ти се нещо? Изглеждаш променен.

— Така ли?

— Да. Развълнуван. И някак ободрен.

Ако Роланд имаше намерение да каже на приятеля си за Сюзан, сега беше моментът. Без да се замисля, реши да запази тайната си. Всъщност повечето му решения, със сигурност най-добрите от тях, бяха вземани по същия начин. Ако я срещнеше в къщата на кмета, щеше да се престори, че не я познава. Какво лошо имаше в това?

— Да, наистина се ободрих — каза, слизайки от коня и разхлабвайки стремето. — И видях някои интересни неща.

— Нима? Говори тогава, приятелю на най-съкровените ми мисли.

— Мисля да изчакам до утре, когато онази мечка, спяща зимния си сън, най-сетне се събуди. Тогава ще се наложи да го разкажа само веднъж. Освен това съм изморен. Ще ти кажа едно: по тези места има твърде много коне, дори за Баронство, прочуто с конете си.

Преди Кътбърт да го заразпитва, той сваля самара от гърба на Ръшър и го сложи на земята, до три малки плетени кафеза, завързани един за друг с връв от сурова кожа. Така те се превръщаха в средство за пренасяне, което може здраво да се закрепи за гърба на коня. В тях имаше три гълъба с бели пръстени около шиите, които гукаха приспивно. Единият извади глава изпод крилото си, погледна Роланд, после отново се скри.

— Добре ли са тези приятели? — попита Роланд.

— Много добре. Кълват и дрискат из сламата. За разлика от нас те са на почивка. Какво искаше да кажеш за…

— Утре — лаконично отвърна Роланд.

Кътбърт разбра, че няма да чуе нищо, кимна и отиде да търси черепа.

Двадесет минути по-късно Ръшър бе разтоварен, почистен и изпратен да пасе заедно с Брич и Лепило (Кътбърт дори не можеше да даде на коня си име, каквото би измислил нормален човек), а Роланд лежеше по гръб, увит в завивките, и гледаше късно изгрелите звезди. Приятелят му отново заспа — толкова лесно, колкото се бе събудил от тропота на копитата на Ръшър. Но на Роланд не му се спеше.

Мислите му се върнаха месец назад — към стаята на проститутката, към баща му, който седеше на леглото й и го гледаше как се облича. Думите, които баща му бе изрекъл: „Знам от две години“ отекваха като гонг в главата му. Подозираше, че може би ще ги чува до края на живота си.

Но баща му имаше да казва много повече. За Мартин. За майката на Роланд, която бе вероятно по-греховна и от самия грах. За опустошителите, които се наричаха патриоти. И за Джон Фарсън, който наистина беше ходил в Кресия и после бе изчезнал, както обичаше да прави — досущ дим при силен вятър. Преди да замине, с неговите хора бяха опожарили Индри, главния град на Баронството — бяха го сринали до основи. Бяха убити стотици и не бе изненада, че оттогава Кресия отхвърляше Сдружението и говореше за Добрия. Губернаторът на Баронството, кметът на Индри и шерифът — всички те бяха умрели в един летен ден, с което приключи и посещението на Фарсън. Главите им бяха поставени върху крепостната стена до входа на града. Стивън Дисчейн бе казал, че това е „много убедителна политика“.

Бащата на Роланд заяви, че това е било игра, в която и двете армии бяха излезли от укритията си и бяха предприели последните си ходове. И както често се случваше с народните революции, имаше вероятност тази игра да свърши много преди в Баронствата от Средния свят да разберат, че Джон Фарсън е сериозна заплаха… или важен двигател на промяната, ако си един от поддръжниците му и пламенно вярваш в неговото разбиране за демокрация и за края на онова, което той наричаше „класово робство“.

Роланд с изумление научи, че баща му и неговият малък ка-тет от стрелци не се интересуват много от Фарсън. Смятаха го за дребна риба. Дори самото Сдружение смятаха за нещо незначително.

„Ще те изгоня — заяви Стивън, докато седеше на леглото и гледаше навъсено единствения си син — онзи, който бе оживял. — В Средния свят няма безопасно място, но баронство Меджис на Чисто море се доближава до тази представа, доколкото в днешни дни може да съществува такова място… Ще отидеш там заедно с най-малко двама твои другари. Предполагам, че Алан ще е единият. Но само другият да не е онова постоянно кикотещо се момче. Моля те, По-добре да тръгнеш с лаещо куче,“

Роланд, който при други обстоятелства би останал доволен от възможността да види поне малко от широкия свят, разгорещено се възпротиви. Ако предстояха последните битки срещу Добрия, искаше да се сражава на страната на баща си. В края на краищата сега беше стрелец, макар и още неопитен „чирак“ и…

Баща му бавно и категорично поклати глава. „Не, Роланд. Още не разбираш. Но ще разбереш; доколкото е възможно.“

После двамата се разходиха по високите бойни кули над последния оцелял град от Средния свят — раззеленилият се на утринното слънце, прекрасен Гилеад, където се вееха дълги знамена, продавачите се провикваха по улиците на Стария квартал, а конете яздеха в тръс по пътеките, които се разделяха във всички посоки от издигащият се в центъра дворец. Тогава Стивън Дисчейн му каза много неща (макар и не всичко) и Роланд разбра повечето (далеч не всичко, но пък и баща му не бе разбрал всичко). Нито един от двамата не спомена за Тъмната кула, но младежът вече мислеше за нея — вероятност, подобна на далечен буреносен облак на хоризонта.

Наистина ли всичко това ставаше заради Кулата? Не заради наглия опустошител, мечтаещ да управлява Средния свят, не заради магьосника, омаял майка му, нито заради стъклената топка, която Стивън и неговата хайка се бяха надявали да намерят в Кресия… а заради Тъмната кула.

Така и не попита.

Не се осмели да го стори.

Обърна се на другата страна и затвори очи: Веднага видя лицето на девойката. Почувства как устните й отново го целуват и усети уханието на кожата й. Полазиха го ту горещи, ту студени тръпки. После си спомни как бедрата й бяха проблеснали, докато слизаше от Ръшър (и за белотата на бельото под мимолетно повдигнатата й рокля) и усети как слабините му се затоплиха.

Проститутката бе отнела девствеността му, но не го целуна. Бе извърнала лице, когато той се опита да я целуне. Би му позволила да направи всичко друго, но не и това. Тогава Роланд остана горчиво разочарован. Но сега беше доволен.

Сякаш виждаше плитката, стигаща до кръста на Сюзан, нежните трапчинки, образуващи се в ъгълчетата на устата й, когато се усмихваше, напевния й глас, старомодния начин, по който казваше „да“ и „не“. Отново си спомни как докосна раменете му, докато се надигаше на пръсти да го целуне, и реши, че би дал всичко, което притежаваше, само за да докосне ръцете й — леки и силни. И устните й. Предполагаше, че не умее да се целува, но той също беше неопитен.

„Внимавай, Роланд. Не позволявай на чувствата си към това момиче да преобърнат всичко. И без това не е свободно — поне това спомена. Не е омъжена, но се е врекла някому.“

Роланд съвсем не беше безмилостното създание, в което по-късно щеше да се превърне, но семената на тази безпощадност бяха налице — малки и твърди като камъчета семена, които с течение на времето щяха да израснат в дървета с огромни корени… и горчиви плодове. Сега едно от тези семена се разтвори и покълна.

„Казаното може да е недоизречено, а стореното — поправено. Нищо не е сигурно и… аз я желая.“

Да. Това бе единственото, в което беше убеден. Знаеше го със сигурност, както познаваше лицето на баща си. Желаеше я. Не както бе желал курвата, която лежеше гола на леглото си с разтворени крака и с притворени клепачи, а така, както имаше нужда от храна, когато бе гладен, или от вода, когато ожаднееше. Желаеше я така, както жадуваше да влачи тялото на Мартин по главния път на Гилеад в отплата за онова, което магьосникът бе направил с майка му.

Желаеше момичето на име Сюзан.

Обърна се на другата страна, затвори очи и заспа. Сънят му беше неспокоен, изпълнен с безпощадните, поетични видения, които сънуват само юношите, видения, в които сексуалното привличане и романтичната любов се смесват и отекват по-силно от всичко.

В тези изпълнени с копнеж сънища Сюзан Делгадо отново и отново слагаше ръце на раменете му, целуваше го и му казваше да отиде при нея.

2

На около осем километра от мястото, където Роланд спеше, Сюзан Делгадо лежеше в леглото си и гледаше през прозореца. Наблюдаваше как Старата звезда започва да избледнява на разсъмване. Още не можеше да заспи. В слабините й, където я бе докоснала старицата, нещо пулсираше. Беше смущаващо, но вече не бе неприятно, защото сега го свързваше с момчето, което бе срещнала на пътя, и бе целунала импулсивно. Всеки път, когато местеше краката си, пулсирането се усилваше и се превръщаше в краткотрайна лека болка.

Когато прибра се вкъщи, леля й Кордилия (която би трябвало да си е легнала преди час) седеше на люлеещия се стол до камината. Държеше дантела, която приличаше на пяна на фона на старомодната й черна рокля. Плетеше със скорост, която се стори свръхестествена на Сюзан, и не вдигна глава, когато вратата се отвори и племенницата й влезе, движейки се като повей на бриз.

— Очаквах те преди час — каза леля Кордилия. А после, сякаш без да издава звук, добави: — Притесних се.

— Така ли? — отвърна девойката.

Помисли си, че в която и да е друга нощ би измислила някое от нелепите си извинения, които винаги звучаха нереално дори на самата нея — такова въздействие имаше леля Кордилия върху нея, но тази нощ не беше обикновена. Никога през живота си не бе преживявала подобна нощ. Разбра, че не може да избие от главата си мисълта за Уил Диърборн.

Леля Кордилия най-сетне вдигна глава. Малките й, разположени близо едно до друго очи, които приличаха на мъниста, гледаха изпитателно и дори нахално любопитно над тесния и остър връх на носа. Нищо не се бе променило, откакто Сюзан замина за Кьос. Отново усещаше как очите на леля й обхождат лицето и тялото й, досущ малки, бързо движещи се четчици с остри влакънца.

— Защо се забави толкова много? — попита по-възрастната жена. — Имаше ли затруднения?

— Никакви — отговори Сюзан, но за миг се замисли как магьосницата бе застанала до нея на прага, галейки плитката й с изкривените си пръсти. Спомни си, че й се искаше да тръгне и попита Рия дали работата им е свършена.

„Ами… може би остана още една дреболия…“ — бе казала старицата… или поне така й се стори на Сюзан. Но каква беше тази дреболия? Не можеше да си спомни. Пък и имаше ли значение? Беше се бе отървала от Рия, докато коремът й с детето на Торин започнеше да се издува… и ако до нощта на Жътвата не се любеха, Сюзан щеше да отиде на хълма едва с настъпването на късната зима. Цяла вечност!

— Вървях бавно на връщане вкъщи, лельо. Това е всичко.

— Тогава защо изглеждаш така? — попита леля Кордилия и се намръщи.

— Как? — попита Сюзан, докато сваляше престилката си и я закачваше на куката на вътрешната страна на кухненската врата.

— Цялата си поруменяла! Запъхтяна! Кипиш като току-що издоено прясно мляко.

Девойката се засмя. Леля Кордилия, която познаваше мъжете толкова малко, колкото Сюзан звездите и планетите, беше улучила право в целта. Наистина беше поруменяла и запъхтяна.

— Предполагам, че е от нощния въздух. Видях падаща звезда. И чух изтъняването. Тази вечер звукът е силен.

— Така ли? — равнодушно попита леля й, после се върна на темата, която наистина я интересуваше. — Боля ли те?

— Малко.

— Плака ли?

Сюзан поклати глава.

— Добре. По-добре, че не си. Така винаги е по-добре. Чувала съм, че тя е доволна, когато момичетата плачат. А сега, Сю… даде ли ти нещо?

— Да.

Момичето бръкна в джоба си и извади листчето хартия, на което пишеше „ДЕВСТВЕНА“.

Подаде го на леля си, която алчно го грабна. През последния месец и нещо Кордилия се държеше много мило с нея, но сега, когато имаше онова, което искаше (и когато Сюзан бе отишла твърде далеч, обещавайки твърде много, за да промени решението си), отново бе станала онази кисела, високомерна, често недоверчива жена, с която Сюзан бе израсла, онази, която почти всяка седмица изпадаше в пристъпи на гняв заради флегматичния си, безгрижен брат. В известен смисъл това беше облекчение. Беше изнервящо да гледа как леля Кордилия ден след ден играе ролята на добрата фея Сибил.

— Да, да, добре, ето го и нейният отпечатък — каза леля й, докато проследяваше с пръсти написаното на листчето. — Какво ли значи това дяволско копито, както биха се изразили някои? Но какво ни интересува, нали така, Сю? Макар да е отвратително и ужасно създание, тя е направила така, че да може две жени да я карат малко по-дълго на този свят. Ще се наложи да я видиш само още веднъж — вероятно към края на годината, когато ще си заченала.

— Това ще стане дори по-късно — рече Сюзан. — Няма да легна с него преди Дяволската луна да стигне до пълната си фаза. И след празника по Жътва и големия огън на открито.

Леля Кордилия се вторачи в нея с широко отворени очи и уста.

— Така ли каза?

„Лъжкиня ли ме наричаш, лельо?“ — помисли Сюзан с проницателност, която не й бе присъща. По начало приличаше на баща си.

— Да.

— Но защо? Защо след толкова много време!

Леля Кордилия явно се разстрои и разочарова. При това досега бе спечелила осем сребърни и четири златни монети, които бяха грижливо скрити (Сюзан подозираше, че лелята е доста заможна, макар че при всяка възможност обичаше да изтъква колко е бедна). А й се полагаше двойно повече… когато изцапаният с кръв чаршаф отидеше за пране в къщата на кмета. Същото количество щеше да бъде заплатено още веднъж — щом Рия потвърдеше, че бебето е родено и целомъдрено. Това бяха много пари. Страшно много пари за градче като това и за дребнави хорица като тези. А сега плащането щеше да се забави… и тя се чувстваше измамена.

— Защо след толкова много време? — повтори.

— Можеш да отидеш до Кьос и да я попиташ.

Тънките устни на Кордилия Делгадо бяха тънки и толкова здраво стиснати, че почти не се забелязваха.

— Много си дръзка, госпожичке.

— Не. Твърде съм уморена, за да се държа дръзко с когото и да е. Искам да се измия, защото още усещам ръцете й, и да си легна.

— Тогава направи го. Може би сутринта ще обсъдим проблема по начин, подходящ за дами. И, разбира се, трябва да отидем при Харт.

Сгъна листчето. Изглеждаше доволна от възможността да посети Харт Торин. Сетне посегна към джоба на роклята си.

— Не — каза Сюзан.

Гласът й беше необичайно рязък и уплаши леля й. Ръката й застина във въздуха, тя се втренчи в девойката. Сюзан се смути от погледа й, но не сведе очи и без да потрепва, протегна ръка.

— Аз трябва да пазя това, лельо,

— Кой ти го каза? — почти изскимтя от възмущение леля Кордилия. За миг гласът напомни на Сюзан за изтъняването. — Кой те е учил да говориш така на жената, която те е отгледала като родна майка? На сестрата на горкия ти мъртъв баща?

— Ти знаеш кой — отговори Сюзан, все още протегнала ръка. — Аз ще го пазя и ще го дам на кмета Торин. Рия каза, че не я интересувало какво ще стане с този къс хартия после. Кметът можел да си избърше задника с него. Червенината, която обля лицето на леля й при тези думи, беше много забавна, но дотогава ще го пазя аз.

— За пръв път чувам такова нещо — обиди се леля Кордилия… но й върна мръсното листче. — Да дадеш такъв важен документ на такова малко момиче.

„И все пак не съм толкова малка, за да му бъда любовница, нали? Да лежа под него и да слушам как костите му пукат, да приема семето му и може би да нося детето му.“

Наведе глава и погледна към джоба си, докато прибираше листчето, защото не искаше другата жена да види негодуванието в очите й.

— Качвай се горе — каза леля Кордилия и сложи в кошничката дантелата, която плетеше. — И когато се миеш, погрижи се по-специално за устата си. Измий я от дързостта и от неуважението към онези, които са се отказали от много неща заради любовта си към притежателя й.

Сюзан мълчаливо се подчини, сподавяйки хиляди отговори. Изкачи се по познатите стълби, а тялото й пулсираше от срам и от възмущение.

Още беше будна, когато звездите започнаха да избледняват и първите слънчеви лъчи обагриха небето. Събитията от предишната нощ се прокраднаха в съзнанието й като фантастична мъглявина, досущ разбъркани карти за игра; непрекъснато виждаше лицето на Уил Диърборн, което можеше да бъде сурово в един миг и неочаквано мило в следващия. Беше ли хубаво? Да. За нея беше красиво.

„Никога не съм канил девойка да язди с мен или да я помоля да й отида на гости. И сега моля теб, Сюзан, дъщеря на Патрик.“

„Защо сега? Защо да се срещам с него, когато от това няма да излезе нищо добро?“

„Ако е ка, ще връхлети като вятър. Като циклон.“

Тя се мяташе в леглото и накрая отново легна по гръб. Явно тази нощ нямаше да заспи. Можеше да отиде на Ската и да гледа изгрева.

Но не стана от леглото. Беше й зле и в същото време се чувстваше добре. Наблюдаваше сенките и слушаше първите крясъци на птиците, като си мислеше за нежния допир на устните и зъбите му, за уханието на кожата му и за грубата тъкан на ризата му.

Сложи длани на гърдите си и леко ги стисна. Зърната й бяха твърди като речни камъчета. Докосна ги и неочаквано почувства топлина в слабините.

Мислеше, че може да заспи. Да, можеше, но само ако знаеше как да се справи с тази топлина.

Сюзан знаеше. Възрастната жена й бе показала. „Дори момиче, което е девствено, може да изпита тръпка… Прилича на копринена пъпчица.“

Размърда се и плъзна ръка под чаршафа. Прогони от съзнанието си ясните очи и хлътналите бузи на старицата. Откри, че това не е трудно, когато се съсредоточиш. Замени образа й с лицето на младежа с глупавата широкопола шапка. За миг видението стана толкова ясно и приятно, сякаш беше действителност, а всичко останало в живота й — само скучен сън. В това видение той я целуваше отново и отново. Устните им се разтваряха все по-широко, езиците им се докосваха и тя поемаше дъха му.

И изведнъж Сюзан сякаш пламна като факел. И когато най-сетне слънцето се появи на хоризонта, вече спеше дълбоко. На устните й грееше лека усмивка, а разпуснатите й коси се бяха разпилели на лицето и на възглавницата като разпръснато злато.

3

В последния час преди зазоряване в пивница „Почивка за пътника“ цареше тишина. Газените лампи, които до два часа след полунощ превръщаха полилея в блестящ скъпоценен камък, сега бяха почти угаснали и приличаха на мъждукащи сини точици. Продълговатото помещение изглеждаше сенчесто и призрачно.

В единия ъгъл бяха натрупани счупени столове — резултат от възникналото сбиване по време на игра на карти (в момента побойниците бяха в килията за пияници на шерифския затвор). В друг ъгъл имаше голяма локва от повърнато, което се бе втвърдило. На подиума в другия ъгъл се мъдреше очукано пиано. На столчето беше подпряна палката на Барки, самохвалко и хулиган. Самият Барки лежеше под столчето и хъркаше. Осеяният му с белези корем, издигащ се над колана на кадифения панталон, приличаше на тесто. Държеше карта за игра — двойка каро.

В дъното на заведението имаше игрални маси. На тях бяха подпрели глави двама пияници. Хъркаха, а лигите им течаха върху зеленото сукно. Протегнатите им ръце се докосваха. На стената над тях имаше картина на Артур, великия крал на Елд, възседнал бял жребец, а надписът гласеше: „НЕ ОСПОРВАЙТЕ КАРТИТЕ, КОИТО СА ВИ ДАДЕНИ В ИГРАТА ИЛИ В ЖИВОТА“.

Зад бара, опасващ цялото помещение, беше окачен чудовищен трофей: двуглав лос с рога като горичка и четири блестящи очи. Този звяр беше известен на редовните клиенти на „Почивка за пътника“ под името Немирника. Никой не знаеше защо го бяха кръстили така. Някой умник беше нарисувал презервативи като бозки на свиня над две от разклоненията на рогата. На самия бар и под неодобрителния поглед на Немирника лежеше Пети Свинския крак, една от момичетата проститутки в заведението… макар че отдавна бе загърбила девическите години и скоро щеше да бъде принудена да упражнява професията си на колене и зад кръчмата, не в стаите на горния етаж. Закръглените й крака бяха опънати. Между тях се диплеше широката й пола. Жената хъркаше оглушително, като от време на време бедрата й потръпваха. Единствените други звуци бяха горещият летен вятър навън и тихото, постоянно шляпане на картите, които се обръщаха една след друга.

Малка маса стоеше самотна до люлеещите се врати, гледащи към главната улица на Хамбри. Там сядаше Корал Торин, собственичка на „Почивка за пътника“ (и сестра на кмета) в нощите, когато слезеше от апартамента си, „за да се включи в компанията“. Обикновено идваше рано — когато все още имаше повече пържоли, отколкото уиски — и се качваше, щом Шеб, пианистът, сядаше и започваше да блъска с всички сили по ужасния си инструмент. Самият кмет никога не влизаше тук, макар да притежаваше половината заведение. Кланът Торин бяха доволни от парите, които им докарваше барът. Само не обичаха онова, което виждаха там след полунощ, когато дървените стърготини, разпръснати на пода, започваха да попиват разлятата бира и пролятата кръв. И все пак в Корал имаше нещо безмилостно. Беше по-млада от издигналия се в политиката си брат, не беше толкова слаба и изглеждаше добре заради големите си като на невестулка очи.

Докато барът беше отворен, никой не сядаше на нейната маса. Барки спираше всеки, който се опиташе да го стори. Но сега, когато работното време бе приключило и повечето пияници си бяха отишли или заспали на горния етаж, Шеб се сви и бързо заспа в ъгъла зад пианото. Малоумното момче, което почистваше пивницата, си бе тръгнало в два и нещо (прогонено от подигравки, обиди и летящи бирени чаши, както обикновено ставаше. Особено Рой Дипейп не таеше обич в сърцето си към това момче). Щеше да се върне около девет, за да подготви заведението за поредната нощ на веселие, но дотогава мъжът, седнал на масата на господарката Торин, можеше да запази това място за себе си.

Отново бе подредил пасианса: черно върху червено, червено върху черно. В лявата ръка държеше остатъка от колодата, а татуировката на дясната помръдваше, докато обръщаше картите. Гледката беше някак потискаща, сякаш ковчегът дишаше. Картоиграчът беше възрастен, не толкова мършав, колкото кмета или сестра му, но все пак слаб. Дългите му бели коси бяха разпуснати на гърба. Имаше тъмен слънчев загар, а плътта на шията му беше набръчкана и висеше. Мустаците му бяха толкова дълги, че рошавите им краища стигаха почти до челюстите. Мнозина мислеха, че това са изкуствени мустаци на стрелец, но никой не смееше да употреби думата „изкуствени“ пред Елдред Джонас. Носеше бяла копринена риза, а от кобура на кръста му се подаваше револвер с черна ръкохватка. На пръв поглед големите му кръвясали очи изглеждаха тъжни. Но отблизо се виждаше, че само сълзят. И бяха безизразни като очите на Немирника.

Джонас вдигна асо пика. Тук не му беше мястото.

— Пфу, негодник — каза той със странен, писклив глас, който трепереше като на човек, готов всеки момент да избухне в сълзи. Това отлично подхождаше на кръвясалите му очи. Мъжът отново събра картите.

Преди да ги размеси, на горния етаж тихо се отвори и затвори врата. Джонас остави картите и посегна към револвера си. После, когато позна скърцането на ботушите на Рейнолдс, пусна оръжието и извади от колана си кесията с тютюна. Видя краищата на наметалото на Рейнолдс, сетне и него. Слизаше по стълбите. Лицето му беше наскоро измито, а къдравите му червеникави коси висяха над ушите. Скъпият стар Рейнолдс беше суетен и защо не? Пенисът му бе изследвал повече влажни и уютни цепнатини, отколкото Джонас бе виждал през живота си, а Джонас беше два пъти по-голям от него.

Рейнолдс се отправи към барчето, спря, за да стисне едно от дебелите бедра на Пети и после тръгна към масата на Джонас.

— Добър вечер, Елдред.

— Добро утро, Клей. — Джонас отвори кесията, извади къс хартия и наръси тютюн. Гласът му трепереше, но ръцете не помръдваха. — Искаш ли цигара?

— Бих изпушил една.

Рейнолдс придърпа стол, обърна го и седна, като кръстоса ръце на облегалката. Джонас му даде цигарата, а онзи я прокара по горната страна на пръстите си — стар номер на стрелците. Татуираните знаеха много такива трикове.

— Къде е Рой? С нейна светлост ли?

Бяха в Хамбри от месец и нещо и през това време Дипейп се бе влюбил в петнайсетгодишна курва на име Дебора. Кривите крака, тежката й походка и начина, по който присвиваше очи, накараха Джонас да предположи, че тя е само една краварка, но с превзети маниери. Клей беше човекът, който пръв започна да я нарича „Нейна светлост“ или „Нейно величество“, или понякога (когато беше пиян) „коронованата женска на Рой“.

Рейнолдс кимна.

— Да, сякаш е опиянен от нея.

— Ще му мине. Няма да ни зареже заради някаква мацка с пъпчиви цици. Толкова е невежа, че не знае как се пише „котка“. Нали я питах.

Джонас сви втора цигара, извади серен кибрит от кесията и го запали с нокътя на палеца си. Първо поднесе огънчето на събеседника си.

През люлеещите се врати се промъкна малко жълто псе. Мъжете го наблюдаваха мълчаливо и пушеха. Кученцето прекоси стаята, подуши повърнатото в ъгъла и започна да го яде, размахвайки късата си опашка.

Рейнолдс кимна към предупреждението да не оспорваш картите, които ти дават.

— Мисля, че онзи пес е разбрал това.

— Ами! Това е само един помияр, който яде повръщано. Преди няколко минути чух конски тропот. Дали е бил някой от наетите стражи?

— Нищо не пропускаш, нали?

— Така трябва да бъде. От нашите стражи ли беше?

— Да. Работи за един от дребните собственици на земя в източния край на Ската. Той ги видял да идват. Трима. Млади. Почти деца. — Рейнолдс произнесе последната дума така, както я изговаряха в Северните баронства. — Няма от какво да се тревожим.

— Е, не можем да бъдем сигурни — рече Джонас. Треперещият му глас звучеше като на дърт подлизурко. — Казват, че младите очи виждат надалеч.

— Очите на младите виждат онова, към което са насочени.

Кучето изприпка покрай него, облизвайки муцуната си. Рейнолдс му помогна да излезе с ритник, който песът не беше достатъчно бърз да избегне. Промуши се през люлеещите се врати, като джафкаше, и това накара Барки да изхърка силно. Пръстите на ръката му се разпериха и пуснаха картите.

— Може да е така, може и да не е — отбеляза Джонас. — Във всички случаи те са деца на Сдружението, синове на големи земевладелци някъде от Моравата, ако Раймър и онзи глупак, за когото работи, са разбрали правилно. Това означава, че трябва да бъдем много, ама много внимателни. Да стъпваме предпазливо, сякаш вървим по опънато въже. Тук ще останем най-малко три месеца. И онези младежи може да бъдат тук през цялото време. Ще броят това-онова и ще записват. В момента преброителите не са желани. Не и за хора, отговарящи за доставките.

— И още как! Това е само фасада. Лесно можем да загазим. Техните бащи…

— Бащите им знаят, че Фарсън сега отговаря за целия Югозападен край и е един от силните на деня. Децата може би също го знаят. Не можем да бъдем сигурни, Клей. Не знаеш какво да очакваш от такива хора. Най-малкото може да се опитат да ни измамят и отново да вземат страната на родителите си. Ще научим повече, когато ги видим, но ще ти кажа едно: няма начин да опрем револвери в главите им и да ги убием като коне със счупени крака, ако видят нещо, което не трябва да виждат. Бащите им може да им се сърдят, докато децата са живи, но мисля, че няма да понесат леко смъртта им. Такива са бандите. Трябва да бъдем нащрек, Клей.

— По-добре да не замесваме Дипейп.

— Рой ще се оправи — каза Джонас с треперещия си глас.

Пусна угарката на пода и я настъпи с ботуша си. Погледна Немирника и присви очи, сякаш пресмяташе нещо. — Тази вечер ли каза приятелят ти? Онези хлапета са пристигнали тази вечер, така ли? — Да.

— Предполагам, че тогава утре ще дойдат да видят Ейвъри. — Ставаше дума за Хърк Ейвъри, шериф и главен управител на Хамбри, едър мъж, отпуснат като вързоп мръсни дрехи.

— Вероятно — рече Клей Рейнолдс. — Да представят документите си и всичко останало.

— Да, наистина. Добър ден, как сте и така нататък.

Рейнолдс не каза нищо. Често не разбираше Джонас, но пътуваше с него от петнайсетгодишен и знаеше, че обикновено е по-добре да не иска обяснение. Направеше ли го, щеше да се наложи да изслуша култово-манихейска лекция за другите светове, които старият мишелов бе посетил през така наречените „специални врати“. Що се отнасяше до него, в света имаше достатъчно обикновени врати, които му създаваха главоболия.

— Ще говоря с Раймър, а той — с шерифа по въпроса къде ще отседнат — каза Джонас. — Мисля да ги настаним в подземието на старото ранчо „Бар Кей“. Разбираш ли какво имам предвид?

Рейнолдс разбираше много добре. В баронство като Меджис човек бързо се запознаваше с малкото забележителности. Бар Кей беше пустееща земя на северозапад от града, недалеч от онзи странен бучащ каньон. Всяка есен там запалваха огньове и веднъж, преди шест години, вятърът бе сменил посоката си и изпепелил по-голямата част от Бар Кей — хамбари, конюшни и самата жилищна сграда. Огънят обаче бе пощадил подземието, което щеше да бъде подходящо място за три хлапета от Вътрешните баронства. Беше далеч от Ската и от нефтеното поле.

— Мястото ти харесва, нали? — попита Джонас, преминавайки на провинциалния акцент на Хамбри. — Да, много го харесваш, глупчо. Знаеш ли какво казват в Кресия? Ако ще крадеш сребърните прибори, първо затвори кучето в килера.

Рейнолдс кимна. Добър съвет.

— А онези камиони, дето ги наричаш танкери?

— Добре са си там, където са. Сега не можем да ги преместим, без да привлечем нежелани погледи, нали? С Рой трябва да отидете там и да ги покриете с клони. Ще го направите вдругиден.

— А ти къде ще бъдеш, докато ние бъхтим в Ситго?

— През деня ли? Ще се приготвям за вечерята в дома на кмета, глупако. Вечерята, която Торин ще дава, за да представи гостите си от Великия свят на непридирчивото общество на по-малкия свят. — Джонас пак започна да свива цигара. Гледаше по-скоро Немирника, отколкото ръцете си, но не разсипа никакъв тютюн. — Баня, бръснене, подстригване на къдриците… Дори може да намажа мустаците си с восък. Какво ще кажеш, Клей?

— Не се престаравай, Елдред.

Джонас се засмя — достатъчно пронизително, за да накара Барки да измърмори нещо, а Пети — да се размърда неспокойно.

— С Рой не сме поканени на тържествената вечеря, така ли?

— Ще бъдете поканени, при това много радушно — отговори Джонас и даде на Рейнолдс цигара, после започна да прави друга за себе си. — Ще поднеса извиненията ви. Ще ви накарам да се гордеете, разчитайте на мен. Дори силните мъже може да се разплачат.

— И всичко това, за да прекараме един ден там, в прахоляка и вонята, скривайки онези танкери. Много си любезен, Джонас.

— Ще задавам и въпроси — замечтано продължи Джонас. — Ще се мотая насам-натам… ще изглеждам шик, ще ухая на дафинов лист… и ще задавам въпросчетата си. Познавам хора от нашия бранш, които ще отидат при някой дебел веселяк, за да узнаят клюката. Вероятно салонен управител или барман, собственик на конюшня или един от онези закръглени типове, които вечно се навъртат около затвора или съдебната палата с ръце, пъхнати в джобовете на жилетките си. Що се отнася до мен, Клей, мисля, че една жена е толкова по-хубава, колкото е по-слаба. Да има по-скоро нюх, отколкото големи цици. Ще потърся някоя, която не си слага червило и прибира косите си на кок.

— Имаш ли предвид някоя?

— Да. Казва се Кордилия Делгадо.

— Делгадо?

— Знаеш името — всички тук говорят за нея. Сюзан Делгадо, нашата уважавана бъдеща любовница на кмета. Кордилия е нейна леля. Открих един факт на човешката природа: хората са по-склонни да разговарят с жена като нея, която се прави на много близка с местните веселяци. Онази дама играе ролята на народен човек. На вечерята ще се промъкна до нея, ще й направя комплимент за парфюма, който адски се съмнявам, че ще си е сложила, и непрекъснато ще доливам чашата й. Е, одобряваш ли плана ми?

— План за какво? Това бих искал да знам.

— За играта на замъци, която може би ще се наложи да играем — отговори Джонас и лицето му помръкна. — Трябва да вярваме, че онези момчета са изпратени тук повече като наказание, отколкото да вършат някаква работа. При това звучи правдоподобно. Вярвам в тази версия всяка нощ до около три сутринта, а после започвам да се съмнявам. И знаеш ли какво, Клей?

Рейнолдс поклати глава.

— Имам право да се съмнявам. Точно както бях прав, когато отидох с Раймър при стария Торин и го убедих, че стъклената топка на Фарсън трябва да бъде при вещицата. Тя ще я държи там, където стрелец няма да може да я намери, да не говорим за любопитно хлапе, което още не е чукало мадама. В странни времена живеем. Задава се буря. А когато знаеш, че вятърът ще задуха, най-добре е да заковеш с летви прозорците си.

Той погледна цигарата, която бе свил. Прокара я по пръстите си, както бе сторил Рейнолдс. Отметна косата си и пъхна цигарата зад ухото си.

— Не искам да пуша — каза, стана и се протегна. Гърбът му изпука. — Луд, че да пуша толкова рано сутрин. Но пък твърде многото цигари поддържат буден стар човек като мен.

Той тръгна към стълбите, като стисна голия крак на Пети, докато минаваше покрай нея — пак както бе направил Рейнолдс. Преди да започне да се качва, се обърна.

— Не искам да ги убивам. Нещата и без това са достатъчно деликатни. Не надушвам нищо лошо около тях и няма да вдигна пръст. Но… искам да изясня къде е мястото им във великия замисъл на нещата.

— Покажи им тежката си ръка.

Джонас засия.

— Да, партньоре, може би точно това ще им покажа. Ще ги накарам да се замислят, преди да се забъркват с нас, Големите ковчези, когато по-късно това стане важно. Ще ги принудя да ни заобикалят, когато ни видят по пътя си. Да, това е нещо, върху което си заслужава да се помисли.

Пое нагоре по стълбите, като се подсмихваше и куцаше по-видимо от обикновено. Състоянието на крака му се бе влошило през нощта. Корт, учителят на Роланд, би познал това накуцване, защото бе видял удара, който го бе причинил. Бащата на Корт го беше цапардосал с тояга. Преди да вземе оръжието на Роланд и да го изпрати в изгнание, невъоръжен на запад, той бе счупил крака на Елдред Джонас в двора зад Великата зала на Гилеад. В края на краищата, мъжът, в който се бе превърнало момчето, разбира се, бе намерило оръжие. Изгнаниците винаги го правеха, ако бяха достатъчно издръжливи. Фактът, че тези револвери няма да са същите като големите, с дръжки от сандалово дърво, може би щеше да ги обсебва до края на живота им, но онези, които се нуждаеха от оръжия, все още можеха да намерят, дори в този свят.

Рейнолдс го гледа, докато Джонас изчезна от погледа му, после зае мястото си на масата на Корал Торин, разбърка картите и продължи пасианса, който колегата му бе оставил недовършен.

Навън слънцето изгряваше.

1

Две нощи след пристигането си в баронство Меджис, Роланд, Кътбърт и Алан преминаха под тухлена арка, на която бяха изписани думите „ЕЛАТЕ В МИР“. Отвъд нея се простираше осветен с факли павиран двор. Факлите бяха покрити с обработена по специален начин смола, така че да пламтят в различни цветове: зелено, оранжево-червено и ярко-розово, което напомни на Роланд за фойерверки. Чуваха се звън на китари, приглушени гласове и женски смях. Въздухът беше натежал от онези миризми на морска сол, нефт и бор, които винаги щяха да му напомнят за Меджис.

— Не знам дали ще мога да го направя — промърмори Алан.

Той беше едро момче с рошава руса коса, която стърчеше изпод шапката. Беше се измил добре — всички се бяха мили — но Алан, който по принцип бе изключително смел, изглеждаше изплашен до смърт. Кътбърт се владееше по-добре, но Роланд предположи, че безгрижният вид на стария му приятел е само маска. Ако някой трябваше да води групата, това щеше да е той.

— Всичко ще е страхотно — каза той на Алан. — Само.

— О, той изглежда страхотно — каза Кътбърт и нервно се изсмя, докато пресичаха двора. В далечния край се намираше кметският дом — великолепна тухлена хасиенда с много крила. От всеки прозорец бликаха светлина и смях. — Бял е като чаршаф, грозен като…

— Я млък! — сряза го Роланд и подигравателната усмивка изчезна мигновено от лицето на Кътбърт. Роланд забеляза това и отново се обърна към Алан: — Само недей да пиеш алкохол. Знаеш какво да казваш в такъв случай. Помни добре и остатъка от историята ни. Усмихвай се, бъди любезен. Използвай каквито там добри обноски имаш. И помни как Шерифът направи всичко възможно да се чувстваме добре дошли.

Алан кимна. Вече изглеждаше по-самоуверен.

— Що се отнася до добрите обноски — отбеляза Кътбърт, — те едва ли са кой знае колко възпитани, така че сигурно ще сме поне на крачка пред тях!

Роланд кимна, но забеляза, че птичият череп отново е окачен върху рога на седлото на Кътбърт.

— Махни това оттук.

С виновно изражение Кътбърт бързешком напъха „наблюдателя“ в дисагите си. Двама мъже с бели сака, панталони и сандали се приближаваха към тях — усмихваха се и им се кланяха.

— И умната — Роланд понижи глас. — Не забравяйте защо сте дошли. И помнете лицата на бащите си! — той потупа по рамото Алан, който изглежда все още се съмняваше. След това се обърна към посрещачите: — Добър вечер, господа! — каза им. — Дано дните ви на земята са много!

И двамата се усмихнаха, а зъбите им проблеснаха на светлината на екстравагантните факли. По-старият се поклони:

— И вашите да са такива, млади господари! Добре дошли в кметския дом!

2

Предишния ден великият шериф ги беше посрещнал също така радостно.

Досега всички ги приветстваха радостно, дори каруцарите, които подминаха на път за града. Именно затова Роланд беше така подозрителен. Помисли си, че това е глупаво — разбира се, че местните трябваше да са дружелюбни. Нали бяха изпратени тук, защото Меджис беше встрани от неприятностите, но и лоялен към Сдружението. Все пак реши да си отваря очите на четири. По-добре да е излишно предпазлив. Те и тримата бяха почти деца и евентуалните неприятности тук щяха да се дължат на прекалената им доверчивост.

Комбинираният шерифски офис и баронски затвор се намираше на Хил Стрийт, с изглед към залива. Роланд предположи, че са малко отчаяните пияници или скандалджиите в Средния свят, които се събуждат сутрин с такава прекрасна гледка: редици от пъстроцветни къщи-лодки на юг, докове точно пред тях, мъже, които ловят риба, докато жените им оправят платната и мрежите… Малкият флот на Хамбри се носи из бистрата вода в залива — сутрин спускат мрежите и вечер ги прибират.

Повечето сгради на Хай Стрийт бяха тухлени, но тук горе, в търговската част на Хамбри, се издигаха здания като в гилеадския старинен квартал. Бяха добре поддържани, с ковани железни порти и пътечки, успоредно с които растяха дървета. Покривите бяха оранжеви, а капаците затворени заради лятното слънце. Тримата яздеха по улицата, копитата на конете им чаткаха по изтърканите камъни. Не беше за вярване, че северозападната част на Сдружението — древните земи на Илд, кралството на Артур — може да бъде застрашена от превземане.

Затворът беше увеличено копие на пощенската станция или земевладелския офис — и умалено копие на градската заседателна палата. Като се изключат, разбира се, решетките на гледащите към малкото пристанище прозорци.

Шериф Херк Авери имаше огромен корем и носеше униформа в цвят каки. Сигурно беше наблюдавал през шпионката, защото вратата се отвори, преди Роланд да посегне към дръжката. Шерифът застана на най-горното стъпало и разпери ръце, като че искаше да ги прегърне. Дълбоко се поклони (по-късно Кътбърт сподели как се е страхувал, че дебелакът ще се изтъркаля надолу по стълбата) и им пожела многобройни прекрасни утрини, потупвайки като луд по гърдите. Усмивката му беше толкова широка, че сякаш щеше да разреже главата му на две. Тримата заместници, които изглеждаха по-скоро като фермери, облечени в хаки като шерифа, се струпаха на вратата зад Авери и зяпаха с отворени усти. Точно това си беше — зяпане — просто няма друга дума за такова неприкрито любопитно и напълно неовладяно взиране.

Авери се ръкува с всяко момче, като продължи да се кланя, докато траеше церемонията. Когато най-сетне свърши, той ги въведе вътре. Помещението беше прохладно въпреки силно приличащото лятно слънце. Това се дължеше на тухлите, разбира се. Беше голям и по-чист от който и да е шерифски офис, който Роланд някога беше виждал… А той беше влизал в поне половин дузина през последните три години, докато съпровождаше баща си на няколко кратки пътувания и на една по-дълга патрулна обиколка.

В средата имаше бюро с капак, отдясно на вратата висеше табло за обяви (едни и същи оръфани листа се използваха неколкократно, тъй като хартията беше рядка ценност в Средния Свят), а в далечния ъгъл се намираше сандък с две пушки. Те бяха толкова древни, че Роланд се зачуди дали изобщо още се намират амуниции за тях. Той се чудеше и дали могат да стрелят, ако се наложи. Отляво на арсенала беше отворената врата към самия затвор — по три килии от двете страни на къс коридор, откъдето се разнасяше миризмата на серен сапун.

„Почистили са заради пристигането ни — помисли си Роланд. Беше удивен, трогнат и притеснен. — Почистили са така, сякаш сме част от отрядите на Вътрешното баронство — щатни войници, които биха направили сериозна инспекция… а не три хлапета, които си отработват наказанието.“

Но пък дали тази загриженост от страна на домакините им беше необичайна? Все пак те бяха от Ню Канаан и хорицата в това забутано ъгълче като нищо можеха да си ги представят като истински високопоставени гости.

Шериф Авери им представи заместниците си. Роланд се ръкува и с тримата, без да се опитва да запомни имената им. Кътбърт трябваше да се грижи за това — и рядко се случваше да пропусне някого. Третият заместник, плешив и с увиснал през врата монокъл, дори падна на едно коляно пред тях.

— Не прави така, идиот нещастен! — извика Авери и го изправи на крака, като го дръпна за врата. — Какво ще си помислят за теб? Освен това ще ги притесниш, тъй ще стане.

— Всичко е наред! — каза Роланд (всъщност, беше много притеснен, но се постара да не го показва). — Наистина не сме нищо специално, знаете…

— Нищо специално — Авери се разсмя. Коремът му, отбеляза Роланд, не се тресеше както човек би очаквал. Беше по-стегнат, отколкото изглеждаше. Същото би могло да се отнася и за собственика му. — Нищо специално, казва той. Те са преминали петстотин или повече мили от Вътрешността, първите ни официални посетители от Сдружението, откакто един стрелец мина по Великия път преди четири години. А той твърди, че не са нищо специално. Ще седнете ли, момчета? Имам ракия, която сигурно няма да искате в този ранен час, а може и въобще да не пиете, като ви гледам годинките. Извинете, че тъй грубо споменавам младостта ви, защото това не е нещо, от което да се срамувате, тъй си е. Всички сме били млади някога. Имам също и студен чай, който ви препоръчвам най-сърдечно, щото жената на Дейв го е правила и тя има златни ръце поне що се отнася до нещата, които се слагат в чайници.

Роланд погледна към Кътбърт и Алан, които кимнаха и се усмихнаха (като се опитваха да не гледат към морето) и след това се обърна към шериф Авери. Чай с мляко ще е истинско лекарство за запрашените гърла — съгласи се той.

Един от заместниците отиде да го налее, другите изкараха столове и ги сложиха в редица до бюрото на шериф Авери.

— Знаете кои сте и откъде идвате, аз също го знам — каза шерифът, седна в собственото си кресло (то издаде пронизително скърцане под масивния му задник, но устоя). — Мога да усетя Вътрешността по акцентите ви, но, което е по-важното, виждам я белязана на лицата ви. Но ние тук в Хамбри се придържаме към старите обичаи, колкото и лениви и закостенели да ви се виждат. Държим се за старите правила и си припомняме лицата на бащите си колкото се може по-добре. Тъй че няма да ви отклонявам от задълженията ви, но и ако ми простите за недоверието, бих искал да погледна документите и пропуските ви, които може и да сте взели със себе си в града.

По „случайност“ те бяха взели всичките хартии със себе си и Роланд беше сигурен, че шериф Авери е сигурен в това. Той ги прегледа доста бавно за човек, който е обещал да не ги задържа, сочеше с дебелия си пръст редовете и мърдаше беззвучно устни, докато четеше добре подвързаните листове (материята беше толкова плътна, че повече приличаше на плат, отколкото на хартия). От време на време пръстът му се връщаше нагоре, докато той препрочиташе някой ред. Другите двама заместници стояха зад него, надничайки старателно над огромните му рамене. Роланд се зачуди дали някой от тях в действителност може да чете.

Уилям Диърборн, син на говедар.

Ричард Стокуърт, син на ранчер.

Артър Хийт, син на животновъд-развъдчик.

Опознавателните документи за всеки от тях бяха подписани от свидетел — Джеймс Рийд (от Хемфилд) за Диърборн, Пийт Рейвънхед (от Пенилтън) за Стокуърт, Лукас Ривърс (от Гилеад) за Хийт. Всички по ред с внимателно изработени описания. Документите бяха върнати с трогателна благодарност. Роланд връчи на Авери писмо, което извади грижливо от портфейла си. Авери го пое по същия начин, очите му се разшириха като видя печата в края му:

— Леле, момчета! Т’ва го е писал стрелец!

— Аха, тъй си е — съгласи се с изумен тон Кътбърт. Роланд го ритна по глезена, без да сваля внимателния си поглед от лицето на Авери.

Писмото над печата беше от някой си Стивън Дичейн от Гилеад, стрелец (което означаваше също рицар, ескуайър, миротворец и барон… последната титла не означаваше почти нищо в тези модерни дни, въпреки всичките преструвки на Джон Фарсън) от двадесет и девето поколение, род, водещ началото си от Артур от Илд по съребрена линия (което ще рече, че произхожда от някоя от многобройните любовници на Артур, с други думи). На кмета Хартуел Торин, канцлера Кимба Раймър и Великия шериф Херкаймър Авери той пращаше поздрави и препоръчваше на вниманието им тримата млади мъже, приносители на документа, господата Диърборн, Стоукърт и Хийт. Те бяха пратени на специална мисия от Сдружението, да служат като преброители на всички неща, които могат да потрябват на Сдружението в миг на нужда (думата война беше заобиколена от документа, но сияеше ярко между редовете). Стивън Дичейн, по поръчка на Сдружението на Баронствата, умоляваше господата Торин, Раймър и Авери да оказват на гореописаните преброители на Сдружението каквато помощ могат и да бъдат особено внимателни при броенето на всички животни, хранителните запаси и всички видове транспорт. Диърборн, Стокуърт и Хийт ще останат в Меджис поне три месеца, пишеше Дичейн, може би и около година. Писмото завършваше с покана споменатите официални лица да „пишат няколко думи за тези млади мъже и техните задачи, с всички подробности, които бихте сметнали за интересни за нас“. И умоляваше — „Не се скъпете в това отношение, ако обичате.“

Кажете ни как се държат, с други думи. Кажете ни дали са си научили урока.

Заместникът с монокъла се върна още докато Великият шериф се занимаваше с този документ. Носеше поднос с четири чаши чай и беше приведен над него като виночерпец. Роланд промърмори благодарности и раздаде чашите. Взе последната за себе си, вдигна я към устните си и видя, че Авери го гледа, а сините му очи сияеха на дебелото лице.

Алан леко разклати чашата си, достатъчно, за да накара ледчетата да звънтят и Роланд му отвърна със съвсем леко кимване. Беше очаквал студен чай от някоя делва, скътана в близкия килер, но в чашите действително имаше парченца лед. Лед посред лято. Извънредно интересно.

Чаят, впрочем, както им бяха обещали, беше великолепен.

Авери приключи с писмото и го върна на Роланд, сякаш му връчваше свещена реликва.

— Предполагам, ще искаш да го държиш на сигурно при себе си, Уил Диърборн. На много сигурно, тъй си е.

— Да, сър — той прибра писмото и документите си. Приятелите му Ричард и Артър правеха същото.

— Това е превъзходен чай, сър — каза Алан. — Никога не съм пил по-хубав.

— Аха — отбеляза Авери и отпи от чашата си. — Тоз мед го прави така страхотен. Нъл, Дейв?

Заместникът с монокъла се усмихна от мястото си до таблото за обяви:

— Мисля че е така, но Джуди не обича да обяснява. Тя е взела рецептата от майка си.

— Аха, трябва да помним и лицата на майките си също тъй, така си е. — Шериф Авери изглеждаше разчувстван за момент, но Роланд си помисли, че лицето на майката е последното нещо в ума на дебелака точно сега. Обърна се към Алан и емоциите бяха изместени от изумителна проницателност:

— Чудеше се за леда, господин Стокуърт!

Алан зяпна:

— Ами, аз…

— Не си очаквал такава прелест в дупка като Хамбри, гарантирам — продължи Авери и въпреки че в гласа му се усещаше подигравателно добродушие, Роланд имаше чувството, че в дълбините се крие нещо съвсем друго.

„Той не ни харесва. Не харесва това, за което си мисли като «градски навици». Не ни познава от достатъчно време, за да знае какви навици имаме, ако изобщо ги имаме, но вече не ги харесва. Той мисли, че сме три хлапета, които още имат жълто около устата и че смятаме него и всички останали тук за селски тиквеници.“

— Не само в Хамбри — обясни спокойно Алан, — ледът е рядък във Вътрешната арка тези дни, както и навсякъде другаде, шериф Авери. Откакто пораснах, съм го виждал само в специални случаи като рождени дни или подобни празненства.

— Винаги има лед на Сияен ден — вмъкна Кътбърт. Говореше не-кътбъртски кротко. — Това е, което най-много му харесвам, като изключим фойерверките.

— Тъй си е, тъй си е — каза удивено шерифът, което не значеше, че е напълно съгласен. На Авери най-вероятно не му харесваше да нахълтват така, нито пък да прекарва с тях онова, което би нарекъл „проклета половин сутрин“. Не харесваше нито дрехите им, нито странните им опознавателни документи, нито акцента, нито възрастта им. Най-вече възрастта. Роланд можеше да го разбере, но се чудеше дали нещата се изчерпват с това. Дали тук нямаше и нещо друго? А ако имаше, какво ли беше то?

— В Градската заседателна палата има поддържани с газ хладилник и печка — обясни Авери. — И двете работят. Тук има предостатъчно земен газ в Ситго — това е нефтеното поле източно от града. Сигурно сте минали край него.

Те кимнаха.

— Печката е само забавен предмет, но хладилникът ни е доста полезен, тъй си е. — Авери вдигна чашата си и погледна в нея. — Особено през лятото! — отпи малко чай, облиза си устните и се усмихна на Алан. — Виждаш ли? Никакви тайни.

— Учуден съм, че не сте открили приложение за нефта — каза Роланд. — Няма ли генератори в града, шерифе?

— Хм, събират се четири или пет — отвърна Авери. — Най-големият е в ранчото на Фран Ленгил „Рокинг Би“ и даже си спомням докога работеше. Той е ХОНДА. Знаете ли туй име, момчета? ХОНДА?

— Срещал съм го веднъж-дваж — спомена Роланд. — На велосипеди с мотор.

— Тъй ли? Във всеки случай, никой от генераторите не работи с нефт от Ситго. Много е гъст. Суров е той, всичкият. Нямаме рафинерия тук.

— Забелязах! — включи се в разговора Алан. — Във всеки случай, ледът през лятото е чудесно нещо. Както и да попада в чашата. — Той остави едно от парченцата да се плъзне в устата му и го строши между зъбите си.

Авери го погледа още малко, като че ли да се убеди, че темата е приключена, след което се обърна към Роланд. Дебелото му лице отново беше разцепено от широката му, незаслужаваща доверие усмивка.

— Кметът Торин ме помоли да ви предам най-добрите му пожелания и да го извиня, че не е тук днес. Много е зает нашият Лорд кмет, тъй си е. Но той е приготвил празненство в кметския дом утре вечер — в седем за повечето хора, а в осем за вас, младите… Тъй че да се появите величествено, струва ми се, с драматичен привкус. И не е нужно да казвам на такива като вас, които сигурно сте били на повече празненства, отколкото вечери съм изял аз, че ще е най-добре да пристигнете точно навреме.

— Дали е официално? — тревожно попита Кътбърт. — Защото сме пропътували дълъг път, почти четиристотин колела и не сме си взели костюми и папийонки.

Авери се изкиска — „по-скоро искрено този път“ — помисли си Роланд, — може би защото приятелят му „Артър“ беше показал малко несигурност и несъобразителност.

— Не, млади господа. Торин разбира, че сте дошли да работите — един вид рода на каубоите, такива сте. Няма да ви кара да вадите мрежите от залива!

В ъгъла Дейв (заместникът с монокъла) неочаквано се изсмя. „Може би това беше шега, която разбираха само местните“ — помисли си Роланд.

— Носете най-хубавото, което имате и всичко ще е наред. Във всеки случай, никой няма да носи папийонка. В Хамбри не правим такива работи.

Роланд отново долови насмешливото презрение на човека към града и Баронството му… и възмущението му към чуждоземците пред него.

— Във всеки случай, утре вечер по-скоро ще работите, отколкото ще се забавлявате, струва ми се. Харт е поканил всичките по-големи ранчери, развъдчици и собственици на животни от тази част на Баронството… Не че са чак толкова много, нали разбирате, тъй като Меджис е в съседство с пустинята, щом слезете от Ската. Но всеки, чиято собственост и блага са ви пратили да преброите, ще е там и, мисля, ще откриете, че всички са лоялни към Сдружението и горят от желание да помагат. Например Франсис Ленгил от „Рокинг Би“, Джон Кройдън от Ранчото „Пиано“… Хенри Уъртър, който е баронски животновъд, както и коневъд на свободна практика… Хаш Ренфрю, който притежава „Лейзи Сюзен“, най-голямото коневъдно ранчо в Меджис. Не, че е кой знае какво по стандартите с които вие, приятели, сте свикнали, кълна се… Ще има и други, сигурно. Раймър ще ви представи и ще ви прати бързичко на работа.

Роланд кимна и се обърна към Кътбърт:

— Утре вечер ще си в стихията си! Кътбърт кимна:

— Не се плаши, Уил, ще обърна внимание на всички.

Авери пийна още чай, наблюдаваше ги над ръба на чашата с лукаво изражение — така фалшиво, че на Роланд му се прииска да си тръгне.

— Повечето от тях имат дъщери на възраст за женене и ще ги доведат. Ще трябва да внимавате, момчета!

Роланд реши, че толкова чай и съвети му стигат за една сутрин. Кимна, изпразни чашата си, усмихна се (надяваше се, че изглежда по-убедителен, отколкото Авери му се струваше сега) и се изправи. Кътбърт и Алан го разбраха и направиха същото.

— Благодаря за чая и приветствията — каза Роланд. — Моля, пратете съобщение на кмета Торин, благодарете му за любезността и му кажете, че ще дойдем утре вечер, точно в осем.

— Аха. Тъй ще сторя.

Роланд се обърна към Дейв. Нещастникът беше толкова изненадан да го забележат отново, че едва не си удари главата в дъската за обяви.

— Моля, благодарете на съпругата си за чая. Беше великолепен.

— Ще го направя. Благодаря, сай!

Те излязоха отново навън. Великият шериф Авери ги подкарваше като умно, затлъстяло овчарско куче.

— Що се отнася до това къде ще отседнете… — започна той, когато слязоха по стълбите и тръгнаха по пътеката. Веднага, щом се показаха на слънце, той започна да се поти.

— О, земята! Забравих да ви попитам за това! — Роланд се плесна по челото. — Лагеруваме на онзи дълъг хълм, където има сума коне. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид…

— Ската, да.

— … но без разрешение, защото не знаехме кого да питаме.

— Това сигурно ще е земята на Джон Кройдън и съм сигурен, че няма да има нищо против, но ние имахме предвид нещо по-добро. Има едно място на северозапад оттук, Бар Кей. Беше на семейство Гарбър, но те го изоставиха и напуснаха след пожара. Сега е на Коневъдната асоциация — това е малка местна група фермери и ранчери. Говорих с Фран Ленгил за вас. Той е президент на Коневъдната и каза: „Защо не ги настаним в старото място на Гарбър?“

— Защо не? — съгласи се Кътбърт с мек, замечтан глас.

Роланд остро го погледна, но Кътбърт зяпаше към пристанището, където малките риболовни лодки се суетяха напред-назад като водни паяци.

— Аха, точно тъй му казах „Защо не, наистина!“. Голямата къща е изгоряла до основи, но землянката още стои. Също оборът и готварницата до него. По заповед на кмета Торин си позволих да почистя землянката и да я поразкрася. Може и да видите някоя буболечка, но нищо няма да ви ухапе или ужили… и няма змии, освен ако някоя не се е навряла под пода. Пък ако има там, оставете ги да си живеят, да ви кажа. Е, момчета?

— Нека си живеят, точно под пода, където са щастливи — съгласи се Кътбърт, все още зазяпан към залива със скръстени на гърдите ръце.

Авери го погледна несигурно, усмивката му леко избледня. След това се обърна към Роланд и усмивката отново блесна ярко:

— Няма дупки в покрива и ако вали ще сте на сухо. Какво ще кажете за това? Как ви се струва?

— Не заслужаваме такова нещо. Мисля, че сте бил извънредно предвидлив и кметът Торин е дори прекалено любезен — и наистина си го мислеше. Въпросът беше защо е така. — Благодарни сме ви за вниманието! Нали, момчета?

Кътбърт и Алан потвърдиха веднага.

— Приемаме предложението с благодарност.

Авери кимна:

— Ще му кажа. Вървете в мир, момчета!

Бяха стигнали до коневръза. Авери още веднъж се ръкува с тях като отправи благ поглед към конете им.

— До утре вечер в такъв случай, млади господа?

— До утре вечер — съгласи се Роланд.

— Ще можете ли да намерите сами Бар Кей?

Роланд отново усети неизказаното усилие на човека. Може би беше за добро. Докъде ли щяха да стигнат, ако високият шериф продължаваше да ги мисли за глупаци.

— Ще го намерим — каза Кътбърт, докато се качваше на седлото. Авери подозрително гледаше към гарвановия череп на седлото. Кътбърт забеляза погледа му, но поне този път успя да си удържи устата затворена. Роланд беше едновременно изумен и доволен от това неочаквано поведение.

— С Бога напред, шерифе!

— И вие, момчета!

Едър мъж с риза хаки, мокра под мишниците и с черни ботуши, прекалено лъскави за работни шерифски обувки, се изправи до коневръза. „А къде ли е конят, който може да го издържи цял ден? — помисли си Роланд. — Ще ми се да видя този Голиат.“

Авери им помаха, когато потеглиха. Другите заместници също бяха излезли на пътеката и също им махаха. Дейв беше на преден план.

3

В момента, в който хлапенцата от Сдружението се метнаха на конете, завиха зад ъгъла и поеха надолу по Хай Стрийт шерифът и заместниците спряха да махат. Авери се обърна към Дейв Холис, чието изражение на лек идиотизъм беше заменено с доста по-интелигентно.

— Какво мислиш, Дейв?

Последният вдигна монокъла към устата си и започна нервно да хапе ръба му — навик, за който шериф Авери отдавна беше спрял да му прави забележка. Дори Джуди, жената на Дейв, беше престанала да се налага, а тя — по баща Уъртър — минаваше през трупове, за да постигне своето.

— Още имат жълто около човката си — каза Дейв.

— Може да си прав — допълни Авери, — но онзи, дето приказваше най-много, не мисли така.

— Няма значение какво си мисли — отвърна Дейв, като все още гризеше монокъла си. — Сега той е в Хамбри. Може и да промени начина си на мислене!

Останалите заместници се разсмяха. Дори Авери се усмихна. Щяха да оставят богатите хлапета на мира, ако и те не ги закачаха — такива бяха нарежданията, дошли право от кметския дом. Авери нямаше нищо против да се поборичка с младоците. С радост би сритал в топките онзи с идиотския птичи череп на рога на седлото. Явно маминото синче през цялото време си беше мислило, че Херк Авери е селски идиот и не знае с какво се е захванал. Но най-много щеше да се зарадва да замени студенината в очите на онзи с плоската шапка със страх, предизвикан от факта, че богатото татенце не може да му помогне.

— Аха — каза той и потупа Дейв по рамото. — Може да се наложи да си смени начина на мислене — усмихна се. По съвсем различен начин от този, който беше демонстрирал пред преброителите на Сдружението. — Може да им се наложи на всичките.

4

Трите момчета яздеха заедно, докато не преминаха край Почивка за пътника (някакъв малоумен младеж с рошава черна коса надникна зад купчина тухли и им помаха, а те му отвърнаха). Движеха се в редица, като Роланд беше в средата.

— Какво мислите за новия ни приятел, Великия Шериф? — попита Роланд.

— Нямам мнение — отвърна весело Кътбърт. — То е политика, а политиката е зло, довело до обесването на куп хора, все още млади и хубави. — Той се наведе напред и почука по гарвановия череп с кокалчетата на пръстите си. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но според нашия верен наблюдател, Шериф Авери е дебела торба със сланина без нито една кост в цялото си тяло.

Роланд се обърна към Алан:

— А ти, млади господарю Стокуърт?

Алан обмисляше думите си известно време, като по навик дъвчеше стръкче трева. Накрая каза:

— Ако ни види да горим на улицата, не мисля, че ще се изпикае отгоре ни, за да ни угаси.

Кътбърт се изсмя сърдечно на думите му:

— Ами ти, Уил? Какво ще кажеш, скъпи ми капитане?

— Не беше особено интересен… но нещо, което той каза ме заинтригува. Като се има предвид, че онази конска ливада, наречена Ската, е поне тридесет колела дълга и навлиза в прашната пустиня най-малкото пет или повече пъти. Според вас откъде шериф Авери е разбрал, че лагеруваме в онази част, която спада към ранчото на Кройдън „Пианото“?

Обърнаха се към него, отначало с изненада, после с интерес. След малко Кътбърт се наведе напред и отново потупа гарвановия череп.

— Били сме следени, а ти не си ни казал? Няма да има вечеря за теб, сър. А ако се повтори, отиваш в каторгата.

Но преди да се отдалечат много, мислите на Роланд относно шериф Авери бяха изместени от по-приятните спомени за Сюзан Делгадо. Беше абсолютно сигурен, че ще я види следващата нощ. Чудеше се, дали косата й ще е разпусната.

Нямаше търпение да разбере.

5

И ето ги най-сетне в кметския дом. „Нека играта започне“ — помисли си Роланд, без да е наясно какво значи това. Дори когато мисълта прелетя през ума му, със сигурност не си мислеше за игра на Обсада… не и тогава.

Посрещачите отведоха конете им и известно време те тримата стояха в подножието на стълбището — кажи-речи скупчени, както конете правят в лошо време — а безбрадите им лица бяха окъпани в светлината на факлите. Отвътре се чуваха китари и гласове, които на моменти избухваха в смях.

— Да почукаме ли? — попита Кътбърт. — Или просто да отворим и да влезем?

Роланд нямаше време да отговори. Главната порта се отвори и отвътре излязоха две жени. Носеха дълги рокли с бели яки, които напомниха на трите момчета роклите на жените на търговците в тяхната част на света. Косите им бяха стегнати в мрежички, украсени с някакви ярки, подобни на диаманти камъчета, които блестяха под светлината на факлите.

По-дебелата от двете пристъпи напред, усмихна се и направи дълбок реверанс. Обеците й, които отразяваха слънчевите лъчи, се люлееха и звънтяха.

— Вие сте младежите от Сдружението. Тъй си е, и сте добре дошли. Също така добър вечер, господа, и нека дните ви на земята бъдат дълги!

Те се поклониха едновременно, изнасяйки крак напред и благодарейки й в нестроен хор, който я накара да се засмее и да плесне с ръце. Тънката жена до нея им се усмихна скъпернически.

— Аз съм Олив Торин — каза дебелата, — съпругата на Кмета. Това е моята зълва, Корал.

Корал Торин, все още с тази лека усмивка (тя едва докосваше устните й и въобще не стигаше до очите), направи лек реверанс. Роланд, Кътбърт и Алан се поклониха отново.

— Приветствам ви с добре дошли в Сийфронт — каза Олив Торин. Официалното й държание беше смекчено от простичката й усмивка, а притеснението й от появата на тримата млади посетители от Вътрешността беше очевидно. — Влезте в дома ни с радост! Казвам го от все сърце.

— Така и ще сторим, мадам — каза Роланд, — Защото приветствията Ви ни доставиха радост. — Той целуна ръката й без изобщо да обмисля тази своя постъпка. Доволният й смях го накара да се усмихне. Беше харесал Олив Торин от пръв поглед. Като се изключи Сюзан Делгадо, тази нощ не откри никой друг, който да му харесва или на когото да се довери.

6

Беше доста топло, макар откъм морето да полъхваше бриз и гардеробиерът във фоайето изглежда нямаше да има много работа. Роланд не беше особено учуден да види, че тази длъжност изпълнява заместник Дейв — остатъците от косата му бяха зализани с брилянтин, а монокълът му лежеше върху снежнобелия ревер на сакото. Роланд му кимна. Дейв, стиснал ръце зад гърба си, отвърна на поздрава му.

Шериф Авери и някакъв по-възрастен господин с вид на стария доктор Смърт от комиксите се приближиха към тях. Отзад се виждаха двойка широко отворени врати, хора, които държаха кристални чаши за пунш и разговаряха.

Роланд имаше време само да хвърли бегъл поглед към Кътбърт: Всичко! Всяко име, всяко лице… всеки нюанс. Особено последното.

Кътбърт вдигна едната си вежда — негова дискретна версия на кимването. После Роланд неохотно беше въвлечен в празненството — първото му истинско празненство като действащ стрелец. И едва ли някога беше работил по-добре.

Старият Доктор Смърт се оказа Кимба Раймър, Канцлерът на Торин и Министър на Инвентара (Роланд предположи, че титлата е измислена специално за посещението им). Беше най-малкото пет инча над Роланд, който минаваше за доста висок в Гилеад, а кожата му беше бяла като восък. Нямаше вид на болен, просто беше блед. Кичури стоманеносива коса падаха от двете страни на главата му, гъсти като паяжина. Темето му беше напълно плешиво, а на върха на носа му се крепеше пенсне.

— Мили момчета — каза той, когато му ги представиха. Имаше мек, меланхолично уверен глас на политик или вербовчик. — Добре дошли в Меджис, в Хамбри. И в Сийфронт, скромния ни кметски дом.

— Ако това е скромно, чудя се какъв ли замък биха могли да издигнат гражданите ви — отбеляза Роланд. Забележката беше по-скоро комплимент, отколкото закачка, но канцлерът Раймър се засмя силно. Също и шериф Авери.

— Елате, момчета! — каза Раймър, когато почувства, че е изразил достатъчно задоволство. — Кметът ви очаква с нетърпение.

— Аха — обади се иззад тях стеснителен глас. Кльощавата зълва Корал беше изчезнала някъде, но Олив Торин още стоеше загледана в новодошлите с любезна усмивка. — Харт наистина няма търпение да ви види. Да ги съпроводя ли, Кимба, или…

— Не, не, не се затормозявай. Погрижи се за останалите гости — предложи Раймър.

— Сигурно си прав — тя направи реверанс към Роланд и приятелите му за последен път и въпреки усмивката й той си помисли: „Нещо я прави нещастна. Направо е отчаяна, както ми се струва.“

— Господа? — попита Раймър. Усмивката му беше зловеща.

— Ще ме последвате ли?

Той ги поведе край ухиления шериф в приемната.

7

Роланд не беше чак толкова впечатлен — в крайна сметка, беше влизал в голямата зала на Гилеад, залата на предците, както понякога я наричаха, и беше шпионирал големите празненства, които се правеха там всяка година, тъй наречените източни танци, които отбелязваха края на Великоземието и настъпването на Посевника. В голямата зала имаше не един, а пет полилея и електрически крушки вместо маслени фенери. Облеклото на празнуващите (повечето от тях бяха богати мъже и жени, които никога не се бяха занимавали със селска работа) беше пищно, музиката — хубава, а компанията се състоеше от аристократични линии, които се сближаваха все повече назад във времето, докато се стигнеше до Артур Илд (онзи с белия кон и обединяващия меч).

Но и тук имаше живот и веселие, което липсваше в Гилеад. За това можеше да се съди не само по източните танци, но и въобще. Настроението, обзело Роланд, след като пристъпи приемната на кметския дом, беше нещо, което не ти липсва напълно, защото се изплъзва неусетно и безболезнено. Като бликнала от разрязана вена кръв, когато си във вана с топла вода.

Стаята — почти, но не чак толкова голяма, за да бъде наречена зала — беше кръгла, а на стените, покрити с ламперия висяха портрети (повечето доста лоши) на предишните Кметове. На висок подиум до дясната врата, водеща към трапезарията, четирима ухилени китаристи със сака и сомбрера, свиреха нещо като версия на валс. В средата на стаята беше разположена маса с две стъклени купи за пунш, едната — масивна и дълбока, другата — по-малка и плитка. Облеченият с бяла униформа прислужник, който се грижеше за напитките, беше още един от заместниците на Авери.

Въпреки всичко, което Великият шериф им беше казал предния ден, някои от мъжете носеха разноцветни папийонки, което не пречеше на Роланд да се чувства добре в бялата си копринена риза, черната вратовръзка-шнурче и панталоните — кюнци… Зад всеки с папийонка той виждаше трима с нещо като смешни фракове, които свързваше със селяни в църква. Видя и неколцина младежи, които въобще не носеха сака. Някои от жените бяха отрупани с бижута (макар и да нямаше нищо така ценно като обеците на сай Торин), а други явно бяха погладували доста, но също носеха дълги рокли със заоблени деколтета, черни обувки с ниски токове и мрежички за коса (обсипани с дребни скъпоценни камъчета като тези на Олив и Корал Торин).

И изведнъж видя една, която се отличаваше от останалите.

Беше Сюзан Делгадо, разбира се, блестяща и почти прекалено прекрасна, за да гледа към нея, облечена в синя копринена рокля с висока талия и квадратно деколте, което разкриваше заоблените хълмчета на гърдите й. Около шията проблясваше сапфирена огърлица, в сравнение с която обеците на Олив Торин бяха боклук. Беше застанала близо до мъж с папийонка с цвят на жарава от добре разпален огън. Това дълбоко оранжево-червено беше цветът на Баронството и Роланд предположи, че, човекът е техният домакин, но в началото изобщо не го забеляза. Погледът му беше привлечен от Сюзан Делгадо: синята рокля, нежната кожа, цветните триъгълници на бузите й — твърде бледи и изящни, за да са просто грим. А най-вече косата й, която тази нощ се спускаше до кръста й като водопад от бледа коприна. Той я пожела внезапно и отчаяно с чувство, което беше като болест. Всичко, което той представляваше и всичко, за което беше дошъл, губеше значение пред нея.

Тя се обърна леко и се взря в него. Очите й (сиви, както забеляза той) леко се разшириха. Помисли си, че и бузите й са поруменели. Устните й — устни, които бяха докоснали неговите, докато стояха на пътя, помисли си той с изумление — леко се разтвориха. И после мъжът, който стоеше до Торин (също висок и кльощав, с мустаци и дълга бяла коса, разпиляна по яката на сакото му), каза нещо и тя се обърна към него. Малко по-късно групичката около Торин се разсмя, също и Сюзан. Мъжът с бялата коса не се разсмя, а само леко се усмихна.

Роланд се надяваше лицето му да не издава мислите, когато беше отведен право до тази група близо до съдовете за пуши. Някъде отдалеч можеше да усети костеливите пръсти на Раймър да го стискат над лакътя. Малко по-ясно можеше да помирише парфюмите, маслото от лампите на стените, аромата на океана. И без никаква причина си помисли: „Ах, умирам. Умирам!“

Дръж се, Роланд от Гилеад. Спри с тези глупости в името на баща си. Дръж се!

Той се опита… донякъде успя… и знаеше, че ще изгуби следващия път, когато тя погледне към него. Господи, очите й! Предишната нощ в тъмното не беше видял тези очи с цвят на мъгла. „Не съм знаел какъв късметлия съм!“ — помисли си криво.

— Кмете Торин — подхвана Раймър, — мога ли да ви представя нашите гости от вътрешните баронства?

Торин обърна гръб на човека с дългата бяла коса и на жената до него, а лицето му светна. Беше по-нисък от Канцлера, но също така кльощав като него, а и телосложението му беше същото: торс с тесни и къси рамене, разположен над невероятно дълги и костеливи крака. „Той изглежда — помисли си Роланд — като някаква птица, крачеща на зазоряване в търсене на закуска.“

— Аха, можеш! — възкликна той на висок глас. — Наистина можеш, ний очакваме с нетърпение, голямо нетърпение, този момент. Добре сме се срещнали, много добре се срещаме. Добре дошли, господа! Дано вечерта в тази къща, чийто собственик засега съм аз, да е щастлива, а дните ви на земята — дълги.

Роланд стисна протегнатата му костелива ръка, чу как кокалчетата изпукаха, потърси белези на неудобство по лицето на кмета и за радост не откри такива. Поклони се ниско.

— Уилям Диърборн, кмете Торин. На вашите услуги. Благодаря за посрещането и нека са дълги дните ви на земята!

Артър Хийт се представи на свой ред, след това и Ричард Стоукуърт. Усмивката на Торин се разтягаше при всеки нисък поклон. Раймър се постара да бъде на ниво, но явно не беше свикнал с такива неща. Мъжът с дългата бяла коса взе чаша пунш, връчи я на компаньонката си и продължи да се усмихва леко.

Роланд беше наясно, че всеки в стаята — гостите бяха близо петдесетина — ги гледа, но чувстваше само нейния поглед. Можеше да види синята коприна на роклята й с крайчеца на окото си, но не си позволи да погледне към нея.

— Беше ли тежко пътуването ви? — попита Торин. — Имахте ли приключения и интересни срещи? Ще изслушаме подробностите по време на вечеря, защото в последно време малко гости от Вътрешната арка ни посещават. — Широката му, малко дебелашка усмивка избледня, а рошавите вежди се свъсиха. — Срещнахте ли патрули на Фарсън?

— Не, Ваше благородие — отвърна Роланд. — ние…

— Не, приятелче — не благородие, не бих го понесъл. А също и говедарите, и рибарите, на които служа, няма да го понесат, дори и ако аз съумея. Просто кмет Торин, ако обичате!

— Благодаря! Видяхме много странни неща по пътя си, кмете Торин, но не и Добрия.

— Добрия — подчерта Раймър, а горната му устна се изви в усмивка. — Добър е, наистина.

— Ще чуем всичко това — каза Торин, — но преди да забравя за маниерите и учтивостта, млади господа, нека ви представя най-близките си. Вече сте срещнали Кимба. Човекът от лявата ми страна е Елдред Джонас, шеф на новосъздадения ми отряд за сигурност — за миг Торин изглеждаше притеснен. — Не съм убеден, че ми трябва допълнителна сигурност. Шериф Авери винаги е бил достатъчен да поддържа мира в това кътче на света, но Кимба настоя. А когато Кимба настоява, кметът трябва да се съгласява.

— Много мъдро, сър — рече Раймър и се поклони. Всички се засмяха, освен Джонас, който все още съхраняваше тънката си усмивчица. После кимна:

— Добре дошли, господа! — Гласът му леко вибрираше. След това пожела и на тримата дълги дни на земята. Ръкува се с Роланд, който забеляза малка синя татуировка между палеца и показалеца на дясната му ръка. Приличаше на ковчег.

— Дълги дни и приятни нощи! — каза Роланд без да се замисли. Беше поздрав от ранното му детство и едва по-късно той осъзна, че е свързан по-скоро с Гилеад, отколкото с някое забутано място като Хемфил. Малък пропуск, но вече знаеше, че имат по-малко време за такива пропуски, отколкото мислеше баща му, когато го изпрати насам, за да го махне от пътя на Мартин.

— И на теб — каза Джонас. Ярките му очи премерваха Роланд с внимание, което граничеше с нахалство. Още стискаше ръката му. После я пусна и отстъпи назад.

— Кордилия Делгадо — кметът Торин кимна към жената, с която Джонас беше говорил. Когато Роланд й се поклони, той видя фамилна прилика… само че това, което изглеждаше приятно и изящно в лицето на Сюзан, беше грозно и стегнато в лицето на жената пред него. Не беше майка на момичето. Предположи, че Кордилия Делгадо е прекалено млада.

— И нашата специална приятелка, мис Сюзан Делгадо — завърши Торин. Звучеше възбудено (Роланд предположи, че тя би имала същия ефект върху който и да е мъж, дори и старец като кмета). Торин я избута напред, кимайки с глава и хилейки се, а едната от кокалестите му ръце беше залепена върху кръста й. Роланд почувства люта ревност.

След това тя се обърна към него и той отново видя очите й, в които сякаш щеше да се удави. Видя притеснение в очите й, дори страх.

Обещай ми, че ако се срещнем в кметския дом, се срещаме за пръв път!

Споменът за тези думи му подейства успокояващо.

Той се поклони ниско, но едва докосна протегнатата й ръка. Почувства, че между пръстите им прескача искра.

— Радвам се да Ви срещна, сай — каза. Опитът му да се държи както обикновено звучеше тънко и фалшиво в собствените му уши, но нямаше друг избор, освен да продължи в този дух. — Нека дните ви бъдат дълги и…

— Вашите също, господин Диърборн. Благодаря, сай!

Тя се обърна към Алан бързешком, почти грубо, после и към Кътбърт, който каза учтиво:

— Мога ли да падна в краката ви, мис? От красотата Ви ми прималя. Сигурен съм, че няколко секунди съзерцание към профила ви отдолу, с глава, положена на прекрасните ви крачка, ще ме оправят.

Всички се разсмяха, дори Джонас и мис Кордилия. Сюзан се изчерви красиво и плесна Кътбърт по ръката. Този път Роланд благослови приятеля си за безкрайните му глупащини.

Още един човек се присъедини към компанията около купата за пунш. Новодошлият беше доста пълен и набит. Лицето му беше обрулено от вятъра, а бледите му очи се криеха в гънки и бръчки. Беше фермер и Роланд доста често беше яздил с баща си.

— Има предостатъчно девици да ви посрещнат тази вечер, момчета — приятелски се усмихна новодошлият. — Ще откриете, че се къпете в парфюмите им, ако не внимавате. Но ми се ще да ви поздравя преди да ги срещнете. Фран Ленгил, на вашите услуги!

Ръкостискането му беше силно и бързо. Поклони и други глупости не последваха.

— Притежавам Рокинг Би… или то ме притежава. Въпрос на гледна точка. Шеф съм и на Коневъдната асоциация, поне докато не ме изритат. Бар Кей беше моя идея. Надявам се да ви е харесал.

— Чудесен е, сър — каза Алан. — Чист и сух, и има място за двадесетима. Благодаря! Бяхте много мил.

— Глупости! — каза Ленгил, но изглеждаше доволен, докато си наливаше чаша пунш. — Ние сме заедно в това, хлапе. Джон Фарсън е само още една лоша сламка в целия гнил куп тези дни Светът се приплъзна, както казват хората. Ха! Тъй си е, аха, и се е плъзнал доста по пътя към ада, натам е отишъл. Работата ни е да задържим разваленото сено далеч от доброто, поне колкото можем и както можем. В името на децата ни много повече, отколкото в това на бащите ни.

— Гледай, гледай! — обади се кметът Торин с тон, който би трябвало да звучи солидно, но прозвуча слабоумно. Роланд забеляза, че кокалестият дъртак е стиснал ръката на Сюзан (тя като че ли не забелязваше, защото се беше вторачила в Ленгил) и внезапно проумя, че кметът й беше или чичо, или може би близък роднина. Ленгил се беше обърнал към тримата гости и ги оглеждаше по ред, като завърши с Роланд.

— Ако някой от нас в Меджис може да ви е от помощ, само ни кажете. Ще се срещнете с повечето от хората тази вечер.

Ще се запознаете също с жените, синовете и дъщерите им. Може и да сме доста далечко от Ню Канаан, но сме здраво със Сдружението, всичките. Аха, много здраво.

— Добре казано — меко отбеляза Раймър.

— А сега — продължи Ленгил — ще отпразнуваме както подобава пристигането ви. Пък и вие чакахте вече доста дълго за чашка пунш. Сигурно гърлата ви са пресъхнали!

Той се обърна към масата и се протегна към черпака в по-голямата купа — очевидно искаше да им окаже честта да сервира лично.

— Мистър Ленгил — промълви Роланд. Въпреки това тонът му беше властен и заповеднически. — В по-малката купа има по-слаб пунш, нали?

Ленгил обмисли това, като първоначално не го разбра. След това повдигна вежди. За пръв път той явно оцени Роланд и останалите не като живи символи на Сдружението и Вътрешните баронства, а като човешки същества. Младежи. Просто момчета, ако може да се каже така.

— Ахм?

— Налейте ни оттам, ако обичате! — Чувстваше, че всички погледи са обърнати към тях. Особено нейният. Гледаше право във фермера, но с отличното си периферно зрение долови, че тънката усмивка на Джонас се е появила отново. Самият Джонас знаеше каква е причината, а Роланд предположи, че Торин и Раймър също са наясно. Тези селски хитреци знаеха доста. Повече, отколкото е нужно. Но точно в момента това беше най-малкият му проблем.

— Изпратени сме със специална мисия в Хамбри. — Роланд с неудобство осъзнаваше, че сега е принуден да разправя небивалици. Не се обръщаше към всички в стаята, слава Богу, но кръгът слушатели беше доста по-голям отпреди. И въпреки всичко трябваше да завърши… жребият беше хвърлен. — Няма нужда да се впускам в подробности, но трябва да кажа, че обещахме да не употребяваме алкохол по време на престоя си тук. Като изкупление, нали разбирате.

Нейният поглед. Все още го чувстваше върху кожата си. За секунда около купите с пунш настъпи пълна тишина. После Ленгил каза:

— Баща ти се е гордял с теб, Уил Диърборн. — Той потупа Роланд по рамото и въпреки дружелюбната усмивка, в дълбоките му очи проблясваха само подозрителни искрици.

После напълни другите чаши и бързо ги раздаде. Тези, които вече държаха такива, откриха, че техните са взети и заместени от нови със слаб пунш. Когато всеки от групата получи по една, Ленгил се обърна с намерение да вдигне тост. Раймър го потупа по рамото, поклати леко глава и извърна поглед към кмета. Той от своя страна ги зяпаше с разширени очи и увиснала челюст. След като проследи погледа на канцлера, Ленгил кимна. Музиката спря, а Торин заговори:

— Господа и дами, приятели! Нека приветстваме тримата нови приятели, младежите от Вътрешните баронства, които са преминали през множество перипетии в името на Сдружението, в служба на реда и мира.

Кметът вдигна чашата си още по-високо. Всички в стаята последваха обичая.

— Дами и господа, представям ви Уил Диърборн от Хемфил, Ричард Стокуърт от Пенилтън и Артър Хийт от Гилеад.

— Грижете се за тях, направете дните им в Меджис приятни, а спомените им още по-приятни. Помагайте им и подпомагайте каузата им, която е тъй скъпа за всички нас. Нека дните им на земята са дълги! Така мисли вашият кмет!

— Така мислим всички! — ревнаха те в отговор.

Торин отпи, останалите го последваха. Разнесоха се нови аплодисменти. Роланд се извърна и потърси още веднъж очите на Сюзан. За момент тя открито го гледаше. После възрастната жена, която приличаше на нея, се наведе и промърмори нещо. Сюзан се обърна, сега лицето й беше покрито с маска… но той беше разгадал истинските й черти в очите й. Помисли си, че недоизказаното може да бъде уточнено с дела.

8

Когато преминаха в трапезарията, Кордилия стисна ръката на племенницата си и я издърпа встрани от кмета и Джонас, които пък се бяха заговорили с Фран Ленгил.

— Защо го гледаше така, мис? — прошепна вбесено Кордилия. На челото й се беше появила вертикална бръчка. Тази вечер тя изглеждаше дълбока като бразда. — Какво те е прихванало тебе, глупачке?

Тебе. Дори това беше достатъчно да подскаже на Сюзан, че леля й е побесняла.

— Да гледам кого? И как точно? — гласът й звучеше спокойно, помисли си тя, но сърцето й…

Ръката, намираща се върху нейната, се сви и й причини болка:

— Не си играй с мен, мис! Да си виждала някога преди тези добре подострени карфици? Кажи ми честно.

— Не, как бих могла? Лельо, боли ме!

Леля Кордилия се усмихна унесено и я стисна още по-силно:

— По-добре да те боли малко сега, отколкото повече по-късно. Смири си гордостта! И укроти тези немирни очи.

— Лельо, не знам какво имаш…

— Мисля, че знаеш — каза мрачно Кордилия, докато притискаше племенницата си към дървената ламперия, за да могат гостите да минават зад тях. Когато фермерът, който притежаваше лодката до тяхната каза здрасти, Леля Корд му се усмихна приятелски и му пожела добър вечер преди да се обърне отново към Сюзан.

— Чуй ме, госпожичке, и то ме чуй добре! Ако аз съм забелязала кравешкия ти поглед, бъди сигурна, че и половината от гостите са видели. Добре, каквото е станало, е свършено, но трябва да спреш с това. Времето ти за такива детински девически игрички приключи. Разбра ли?

Сюзан запази мълчание, а на лицето й се беше появило онова сковано изражение, което Кордилия най-много мразеше — караше я да желае от все сърце да шамаросва твърдоглавата си племенница, докато носът й се разкървави, а от тези големи сиви сърнешки очи бликнат сълзи.

— Ти сключи сделка и договор. Разменихме си хартия, консултирахме се с вещицата, получихме пари. И ти обеща! Ако това не значи нищо за такава като теб, момиченце, помни, какво означаваше за баща ти.

Очите на Сюзан отново се насълзиха и Кордилия беше доволна да ги види. Брат й беше вечен проблем, способен да създаде единствено това твърде красиво женско отроче… но можеше да й бъде от полза, дори и мъртъв.

— Сега ми обещай да не раздаваш такива погледи и ако видиш това момче да идва, мигом да се дръпнеш далече — колкото се може по-далеч — от пътя му.

— Обещавам, лельо! — прошепна Сюзан. — Кълна се.

Кордилия се усмихна. Всъщност беше доста хубавичка, когато се усмихваше:

— Добре, тогава. Да влизаме. Наблюдават те. Дръж ми ръката, дете!

Сюзан стисна напудрената ръка на леля си. Те влязоха в трапезарията една до друга, дрехите им шумоляха, сапфирената огърлица в трапчинката между гърдите на Сюзан проблясваше и мнозина отбелязаха колко си приличат те и как би се гордял с тях бедният стар Пат Делгадо.

9

Роланд беше настанен близо до предната част на централната маса, между Хаш Ренфрю (който беше дори по-голям и масивен от Фран Ленгил) и доста унилата сестра на Торин, Корал. Ренфрю се беше справил добре с пунша — сега, когато поднесоха супата, той се зае да се доказва с бирата.

Приказваше за риболова („не е к’вото беше, момче, макар че напоследък изкарват по-малко мутанти в мрежите, дето си е чиста благословия“), земеделието („хората наоколо могат да извъдят к’вото и да е, стига да е царевица или боб“) и накрая за онези неща, от които най-много разбираше: коне, езда и ферми. Тези занятия вървяха както винаги, да, тъй си бяха, въпреки че от четиридесет или повече години времената бяха тежки тук в тревистите и морски брегове на Баронството.

Дали се изчистваха кръвните линии, попита Роланд. Защото там, откъдето той идваше, били започнали да го правят.

Да, съгласи се Ренфрю, като пренебрегна доматената си супа и се зае с препечените пържоли. Хващаше ги с ръка и ги поливаше с бира. Да, млади господарю, кръвните линии се изчистват добре. Три жребеца от всеки пет стават за продажба — и сред чистокръвните, както и сред местните линии, знайш — ли, — а четвъртият може да бъде запазен и да работи, ако не и да се ползва за разплод. Само един от пет тези дни се ражда с допълнителни крака или очи, или с червата навън и това е хубаво. Но раждаемостта намалява, така си е: жребците имат достатъчно страст в мъжките си части, ама не им стига барутът в топките.

— Моля за извинение, мадам! — каза Ренфрю и се приведе през Роланд към Корал Торин. Тя се усмихна с тънката си усмивчица, порови с лъжицата в супата си и нищо не каза. Ренфрю изпразни халбата си, облиза устни и протегна чашата отново. Когато му я напълниха, пак се обърна към Роланд.

Нещата не бяха добри, не както едно време са били, но можеха и да са по-зле. Ще бъдат по-зле, ако този нещастник Фарсън си оправи работата. (Този път той не се притесни да се извинява на сай Торин.) Те всички трябва да се държат един за друг, това е работата — богати и бедни, големи и малки, поне докато това може да свърши някаква работа. И после повтори думите на Ленгил, като каза на Роланд, че каквото и да искат той и приятелите му, каквото и да им трябва, нужно е само да го назоват.

— Ще ни стигне и информацията — каза Роланд. — Бройката на нещата.

— Аха, не мож да си преброител без бройката — съгласи се Ренфрю и се засмя пиянски. От лявата страна на Роланд Корал Торин отхапа парченце салата (не беше докоснала дори пържолите). Роланд предположи, че ушите й са съвсем наред и брат й накрая ще получи пълен доклад за техния разговор. Или може би Раймър щеше да получи доклада. Защото, макар и да беше прекалено рано да се каже със сигурност, на Роланд му се струваше, че Раймър е истинският командир тук. Заедно, може би, със сай Джо нас.

— Например — попита той, — за колко ездитни коне смятате, че можем да съобщим на Сдружението?

— Като дължимото или въобще?

— Изобщо.

Ренфрю остави чашата си и се зае да пресметне. Докато го правеше, Роланд погледна през масата и видя Ленгил и Хенри Уъртър, баронският животновъд, да се споглеждат бързо. Бяха го чули. Но видя и нещо друго, когато обърна поглед към съседа си: Хаш Ренфрю беше пиян, но май не чак толкова, колкото му се искаше да повярва младият Уил Диърборн.

— Изобщо, това ще рече, не просто каквото дължим на Сдружението или сме способни да заделим току-тъй.

— Да.

— Да видим, млади сай… Фран Ленгил трябва да има към сто и четир’сет глави; Джон Кройдън притежава към стотина. Ханк Уъртър има около четиридесет собствени и там горе на Ската поддържа още шестдесет за Баронството. Държавни запаси, гу’син Диърборн.

Роланд се усмихна:

— Знам ги отлично. Сплескани копита, къси вратове, бавна работа и бездънни тумбаци.

Ренфрю се засмя яката, кимна… но Роланд откри, че се чуди дали човекът действително се забавлява. Тук в Хамбри течението на повърхността и онова на дъното май се движеха в различни посоки.

— Що се отнася до мен, аз изкарах лоши десет-дванадесет години — прашни очи, мозъчна треска, други болести… Там, където едно време на Ската тичаха над двеста коня със знака на Лейзи Сюзен, сега едва ли са и осемдесет.

Роланд кимна:

— Значи говорим за около четиристотин и двадесет глави?

— А, повечко ще са! — засмя се Ренфрю. Той отново посегна към халбата си, бутна я с опакото на мазолестата си и обрулена от вятъра ръка, преобърна я, изруга, вдигна я и изпсува прислужника, който се забави да я напълни.

— Повече ли? — настоя Роланд, когато Ренфрю най-сетне преглътна, намести се удобно и беше готов да продължи разговора.

— Трябва да помните, господин Диърборн, че това е по-скоро коневъден, отколкото риболовен край. Може и да се делим, ние и рибарите, ама мнозина от онези смрадльовци имат по някой кон зад къщата или в Баронските конюшни, ако нямат свой покрив, та да пазят главата на кончето от дъжд. Т’ва май бедните и нещастните поддържат Баронските конюшни.

Ренфрю кимна към Сюзан, която беше настанена през три стола встрани от Роланд — точно на ъгъла на масата до кмета, който от своя страна, разбира се, беше начело на масата. Роланд реши, че мястото й е доста необичайно, особено като се има предвид, че жената на кмета беше чак в другия край на масата, с Кътбърт от едната си страна и някакъв фермер, с когото още не го бяха запознали, от другата.

Роланд предположи, че старец като Торин би желал да има до себе си симпатична млада роднина, която да привлича вниманието към него или пък той да си плакне очите, но въпреки това му се струваше странно. Почти като обида към съпругата му. Ако му е писнало от нейните дрънканици, защо не я е сложил начело на друга маса?

„Те си имат свои обичаи, това е всичко, а обичаите на страната не са твой проблели Сега да те занимава, това налудничаво броене на коне.“

— Та колко други ездитни коня би казал? — попита той Ренфрю. — Общо?

Ренфрю се втренчи несигурно в него:

— Ще ме обесят ли за честен отговор, синко? Аз съм човек на Сдружението, тъй си е. Сдружен съм до мозъка на костите, да забият Ескалибур на гроба ми, ако не е вярно. Но не искам да видя Хамбри и Меджис окрадени до шушка.

— Няма да стане така, сай. Как бихме могли да ви насилим да дадете онова, което не искате? Всички сили, които сме събрали, са струпани на север и запад, срещу Добрия.

Ренфрю обмисли това и кимна.

— И може ли да ме наричаш Уил?

Той просветля, кимна отново и му подаде ръка за втори път. Ухили се широко, когато Роланд този път я разтърси с двете си ръце, по начина, предпочитан от фермерите и каубоите.

— Живеем в лоши времена, Уил, а те създават лоши обноски. Бих предположил, че има поне още сто и петдесет коня в и около Меджис. Имам предвид нормални.

— Голяма работа, коне!

Ренфрю кимна, потупа Роланд по гърба и глътна доста бира:

— Голяма работа, точно така.

Откъм края на масата им се чу смях. Джонас явно беше казал нещо забавно! Сюзан се смееше без задръжки, главата й беше отметната назад, а ръцете скръстени над сапфирения медальон. Кордилия, от лявата страна на която беше момичето, а от дясната — Джонас, също се смееше. Торин беше направо сгърчен, клатеше се напред-назад в стола си и бършеше очите си със салфетката.

— Тя е сладко момиче — каза Ренфрю. Говореше почти с благоговение. Роланд не би могъл да се закълне, че е чул тихия звук — женско хммф, може би — да долита от другата му страна. Погледна нататък и видя сай Торин все още да си играе със супата си. Обърна се отново към края на масата.

— Кметът чичо ли й е, или може би братовчед? — попита Роланд.

Това, което се случи след това, се беше запечатало ясно в паметта му, като че ли някой усили всички звуци и цветове на действителността. Пурпурните драперии зад Сюзан внезапно станаха яркочервени. Имитацията на смях, долитаща откъм Корал Торин се превърна в трясък. Сигурно беше достатъчно силен, защото успя да накара всички наоколо да прекратят разговорите си и да се обърнат към нея, помисли си Роланд… въпреки че само Ренфрю и двамата фермери от другата страна на масата го сториха.

— Неин чичо! — това бяха първите й думи тази вечер. — Неин чичо, това беше страхотно! А, Рени?

Ренфрю не каза нищо, само бутна настрани халбата си и най-сетне започна да си яде супата.

— Учудваш ме, млади човече, тъй си е. Може и да си от Вътрешността, но, богове, който и да се е мъчил да те запознава с истинския свят (този извън книгите и картите) си е оставил ръцете, бих казала. Тя е… — и след това изрече тъй бързо диалектната дума, че Роланд нямаше и представа каква е тя. Шифи, както му прозвучи, или може би Шийвин.

— Моля? — той се усмихваше, но чувстваше усмивката си ледена и изкуствена върху устните. В стомаха му се беше събрала топка, като че ли пуншът, супата и пържолката, която беше изял, внезапно са се слепили на кълбо. „Обслужваш ли?“ я беше попитал той, имайки предвид дали сервира на масата. Може и да обслужваше, но го правеше в стая с по-голямо уединение от тази. Внезапно реши, че не иска да чува нищо повече, беше загубил интерес дори към думата, която сестрата на кмета беше използвала.

Нов взрив смях се разнесе откъм края на масата. Сюзан се смееше с отметната назад глава, бузите й пламтяха, очите й хвърляха искри. Единият ръкав на роклята й се беше смъкнал по ръката, разкривайки бледото й рамо. Докато той я гледаше със страх и страст, тя автоматично я намести с длан.

— Означава тиха малка жена — каза Ренфрю, очевидно притеснен. — Това е стар термин, не се използва много тези дни…

— Стига, Рени — каза Корал Торин и се обърна към Роланд. — Той е просто стар каубой и не може да спре да приказва за конски фъшкии дори ако е далеч от любимите си жребци. Шийвин означава странична съпруга. По времето на моята пра-прабаба е значело курва… но от определен вид. — Тя обърна бледия си поглед към Сюзан, която сега пиеше бира и пак се насочи към Роланд. Имаше някаква странна възбуда в очите й. Поглед, който на Роланд не му хареса особено. — Тип курва, на която плащаш с монети, но тип твърде специален, за да го купуват обикновените хора.

— Тя му е държанка? — попита Роланд. Имаше чувството, че устните му са замръзнали.

— Аха — отвърна Корал. — Не я е ползвал, няма да стане преди жътва. Това хич не се харесва на брат ми, мога да ти гарантирам, но е купена и платена точно като в старите времена. Тъй е тя — Корал помълча, после добави: — Баща й би умрял от срам, ако можеше да я види — говореше с нещо като меланхолично задоволство.

— Не мисля, че би трябвало да съдим строго кмета — каза Ренфрю с притеснен глас.

Корал го пренебрегна. Тя проучваше извивката на челюстта на Сюзан, меката гънка на гръдта й над ръба на деколтето, водопада на косата й. Леката насмешка беше изчезнала от лицето на Корал Торин. Сега излъчваше вледеняващо нетърпение.

Що се отнася до него, Роланд откри, че си представя кокалестите ръце на кмета да смъкват презрамките на роклята на Сюзан, да пълзят по голите й рамене, да се вмъкват като сиви раци в пещерата под косата й. Отклони поглед към долния край на масата и това, което видя там, не му хареса повече. Защото забеляза Олив Торин. Олив, която беше изритана в края на масата. Гледаше към съпруга си, който я беше заменил с красиво младо момиче и беше подарил на това момиче медальон, пред който собствените й обеци изглеждаха като евтини дрънкулки. На лицето й ги нямаше омразата и гневното очакване на Корал. Тя съзерцаваше съпруга си с очи, които бяха кротки, но нещастни и изпълнени с надежда. Сега Роланд разбра защо му се беше сторила тъжна. Имаше достатъчно причини за това.

Откъм групата на кмета се разнесе нов смях. Раймър се беше навел от съседната маса, за да сподели смешката. Сигурно беше хубав виц. Този път дори Джонас се засмя. Сюзан сложи ръка на гърдите си, след това взе салфетката си и я вдигна да избърше сълзите от ъгълчето на окото си. Торин хвана другата й ръка. Тя погледна към Роланд и срещна погледа му. Той си помисли за Олив Торин, седнала там долу в края на масата с недокоснатата супа пред нея и с нещастна усмивка на лицето. Седеше там, където и момичето би могло да я види. И докато си мислеше за това, Роланд реши, че ако си носеше пистолетите, сигурно би могъл да изкара единия и да вкара някой куршум в малкото продажно сърчице на Сюзан Делгадо.

Помисли си: „Кого се надяваш да излъжеш?“ После дойде един от прислужниците и му поднесе чиния с риба. Роланд си мислеше, че никога по-рано не е изпитвал такова отвращение към яденето, но щеше да яде, а също и да насочи мислите си към въпросите, засегнати при разговора му с Хаш Ренфрю от ранчото Лейзи Сюзен. Щеше да помни лицето на баща си.

„Да, ще го помня добре — помисли си. — Само ако мога да забравя за онова над прекрасния сапфир!“

10

Вечерята беше безкрайна, а и след нея нямаше как да се измъкнат. Масата в средата на приемната беше преместена и гостите се групираха в два преплетени пръстена около пъргав червенокос човечец, когото Кътбърт по-късно нарече министъра на смеха на кмета Торин.

Двойките момче-момиче, момче-момиче, момче-момиче кръжаха под акомпанимента на смях и малко скованост (Роланд предположи, че около три четвърти от гостите се бяха изморили здравата) и след това китаристите подеха quesa. Това изглежда представляваше простичък вариант рийл. Кръговете се въртяха в противоположни посоки, всички се държаха за ръце, докато музиката за малко спираше. Тогава двойките на местата, където кръговете се преплитаха, се придвижваха към средата на кръга на партньорката, а всички останали пляскаха и припяваха.

Тъкмо когато Роланд си мислеше, че глупавият танц никога няма да свърши, музиката спря и той откри, че е застанал срещу Сюзан Делгадо.

За момент не можеше да направи нищо друго, освен да я зяпа, а очите му само дето не изскочиха от орбитите. Чувстваше, че не може да помръдне от мястото си. После тя вдигна ръце, музиката засвири и кръгът (който включваше кмета Торин и наблюдателния, тънко ухилен Елдред Джонас) заръкопляска. Той я поведе във вихъра на танца.

В началото, докато я въртеше през съответната фигура, се чувстваше като направен от стъкло. После постепенно се отпусна.

Тя се притисна до него за момент и когато заговори, дъхът й го погьделичка в ухото. Той се зачуди дали някоя жена може да те подлуди — в най-буквалния смисъл. Не беше вярвал в това преди тази вечер, но сега всичко се беше променило.

— Благодаря за дискретността и благопристойността! — прошепна тя.

Той се отдръпна малко от нея и в същото време я завъртя, а ръката му я придържаше зад гърба. Дланта му беше отпусната върху студения сатен, пръстите му докосваха гореща кожа. Краката й следваха неговите без пауза или тръпка: движеха се с перфектна грация, без да се страхуват от неговите грамадни слонски копита в ботуши, макар да бяха обути само в нежни копринени пантофки.

— Мога да бъда дискретен, сай — каза той. — Що се отнася до благопристойността… Учуден съм, че изобщо знаете думата!

Тя се вгледа в леденото му лице, усмивката й избледня. Видя да я замества гняв, но преди гнева имаше болка — все едно я беше ударил. Почувства се едновременно доволен и виновен.

— Защо говориш по този начин? — прошепна тя. Музиката спря преди да може да й отговори… въпреки, че нямаше и представа какво би могъл да каже. Тя направи реверанс, той й кимна, докато хората около тях пляскаха и свиркаха. Върнаха се на местата си, в отделните си кръгове и китарата подхвана отново. Роланд усети, че го хващат за ръцете и започна да се върти с кръга още веднъж.

Да се смее. Да подскача. Да пляска в ритъм. Чувстваше я някъде зад себе си да прави същото. Чудеше се дали и тя като него ужасно иска да е далеч оттук, някъде в мрака — сам в мрака — където би могъл да сложи маската си настрана преди истинското лице отдолу да се е нажежило толкова, че да я запали.

1

Около десет тримата млади мъже от Вътрешните Баронства се сбогуваха с домакините и гостите и изчезнаха в ароматната лятна нощ. Кордилия Делгадо, която стоеше до Хенри Уъртър, Баронския животновъд, отбеляза, че сигурно са уморени. Уъртър се засмя и отвърна с така плътен акцент, че беше почти смешен:

— Нъц, споджо, мумч’та на таз възраст са като плъхови в купчина дървета след летен дъждец, тъй са си. Шъ има още часове преди криватите таме в Бар Кей да си ги видът.

Олив Торин напусна празненството скоро след момчетата, като се извини с главоболие. Беше достатъчно бледа, за да могат почти да й повярват.

Към единадесет кметът и неговият Канцлер, както и шефът на новооснованата му служба за сигурност, се събраха в кабинета на кмета заедно с последните няколко окъснели гости (всички фермери, членове на Коневъдната Асоциация). Разговорът беше кратък, но напрегнат. Повечето присъстващи фермери изразиха облекчението си, че пратениците на Сдружението са толкова млади. Елдред Джонас не каза нищо по въпроса, само гледаше надолу към бледите си ръце с дълги пръсти и се усмихваше с тънката си усмивчица.

Към полунощ Сюзан си беше вкъщи и се събличаше за лягане. Не се налагаше поне да се безпокои за сапфира — това беше бижу на Баронството и го беше върнала в сейфа в кметския дом преди да си тръгне, каквото и да си мислеше за него и нея Господин Не Съм Ли Готин Уил Диърборн. Кметът Торин (тя не можеше да се застави да го нарича Харт, въпреки че той я беше помолил — дори и насаме не успяваше) лично й го беше взел. Беше станало в коридора, точно до приемната. Торин беше използвал възможността да я целуне по устата и бързешком да я щипне по гърдите — част от нея, която беше усещала болезнено гола през цялата безкрайна вечер.

— Изгарям за жътва! — беше прошепнал мелодраматично в ухото й. Дъхът му смърдеше на бренди. — Всеки ден от това лято ми изглежда като година.

Сега, в нейната стая, докато си решеше косата и гледаше към луната, тя си помисли, че никога през живота си не се е вбесявала така, както в онзи момент: бясна беше на Торин, на леля Корд и направо кипеше от гняв заради онзи самодоволен сухар Уил Диърборн. А най-вече беше бясна на себе си.

— Има три неща, които можеш да направиш при всяко едно положение, момиче — беше й казал веднъж баща й. — Можеш да решиш да предприемеш нещо, да решиш да не предприемаш нищо… или да решиш да не решаваш.

Това, последното, нейният тати никога не го беше разбирал и казваше (макар да нямаше нужда), че е изборът на слабите и глупаците. Тя си беше обещала никога да не избира този метод… но въпреки всичко си беше позволила да бъде въвлечена в тази грозна ситуация. Сега всички избори й изглеждаха лоши и безчестни, всички пътища или бяха затрупани с камъни, или свършваха в блатото.

В своята стая в кметския дом (тя не делеше спалнята на Харт от десет години, а в леглото му не беше влизала от пет), Олив седеше по бяла памучна нощница и също гледаше към луната. След като се беше уединила в това сигурно и спокойно място, тя беше плакала… но не много. Сега очите й бяха сухи и се чувстваше куха като мъртво дърво.

И кое беше най-лошото? Това, че Харт не разбираше колко е притеснена — и то не само за себе си. Беше прекалено зает да се натиска и да дрънка (твърде зает да зяпа в предницата на дрехата на сай Делгадо при всяка възможност), за да разбере, че хората му се присмиват зад гърба. Това можеше и да престане, ако момичето се върне при леля си с надут корем, но подобно нещо нямаше да се случи с месеци. Засега. Вещицата се беше погрижила. Щеше да продължи още по-дълго, ако момичето омекваше бавно. И кое беше най-глупавото, най-оскърбителното нещо? Това, че тя, дъщерята на Джон Хавърти, Олив, все още обичаше съпруга си. Харт беше самонадеян, самовлюбен, надменен глупак, но тя все още го обичаше.

Имаше и още нещо, доста встрани от преображението на Харт в Свети Козел на стари години — тя мислеше, че е в действие и някакъв заговор, опасен и най-вероятно нечестен. Харт не знаеше почти нищо за подробностите и тя предполагаше, че е наясно само с онова, което Кимба Раймър и онзи отвратителен куц човек искат да знае.

Бяха времена, не твърде отдавна, когато Харт нямаше да си позволи да бъде въртян с такава лекота около пръста на някой като Раймър. Времена, когато един поглед към Елдред Джонас и приятелчетата му щеше да е достатъчен да ги изпрати на запад без да са получили и една топла вечеря. Но това беше преди Харт да бъде пленен от сивите очи на сай Делгадо, от стегнатия бюст и плоския й корем.

Олив намали фитила на лампата, духна пламъчето и се пъхна в леглото, където щеше да лежи будна до сутринта.

Към един в приемната на кметския дом не беше останал никой, освен четири чистачки, които изпълняваха задълженията си безшумно (и нервно) под погледа на Елдред Джонас. Когато една от тях погледна нагоре и видя, че го няма в стола под прозореца, където беше седял и пушил, тя промърмори тихичко на приятелките си и те всички се отпуснаха малко. Но не пееха — нито се смееха. Il spectro, мъжът със синия ковчег на ръката, можеше й само да е отстъпил в сенките. Можеше все още да ги гледа.

Към два дори и чистачките си бяха отишли. Беше настъпил часът, в който в Гилеад празненството щеше тъкмо да достига апогея си от блясък и клюки. Но Гилеад беше далеч, не само в друго Баронство, но и в друг свят. Това тук беше Външната арка, а във външността дори благородниците си лягат рано.

Нямаше никакви благородници в „Почивка за пътника“ обаче и под всевиждащия поглед на Двуглавия нощта беше все още съвсем млада.

2

В единия край на бара рибари с навити до глезените ботуши пиеха и играеха на карти с малки залози. От дясната им страна имаше маса за покер. Отляво група крещящи, разгорещени мъже — най-вече кравари — стояха край Алеята на Сатаната и наблюдаваха как заровете се търкалят по кадифената покривка. В другия край на залата Шеб Маккърди свиреше джазирано буги. Зад и над него, изправена пияна на стола, Пети Ръчката полюляваше грамадната си гръд и завалваше думите на песента с пълен глас:

— Ела, бейби, имаме пиле в хамбара, чий хамбар, моя хамбар! Ела тука, бейби, бейби, хвани бика за рогата…

Шийми спря зад пианото с кофа в ръка, усмихваше й се и се опитваше да пее. Пети го изпроводи по пътя му без да пропусне и дума, такт или движение и Шийми пое нататък с обичайния си смях, който беше треперлив, но някак си не и неприятен.

Играта на дартс беше в разгара си. В ъгълчето отзад една курва, която се величаеше като Контеса Джилиан от ЪпТард Килиан (благородничка в заточение от далечния Гарланд, скъпи мои, или Колко Сме Специални) съумяваше да оправя едновременно двама, пушейки при това лула. А на бара цяла орда разнообразни хулигани, скитници, каубои, говедари, кравари, шофьори, каруцари, ковачи, моряци, търговци, лодкари и стрелци пиеха под двете глави на РОМПА.

Единственият истински стрелец на това място беше в края на бара, част от двойка, която пиеше отделно. Никой не се опитваше да се присъединява към тях — и не само защото носеха стрелящи железа в кобури, които бяха провесени ниско и закачени по маниера на стрелците. Пистолетите бяха непривични, но не и необичайни в Меджис по това време и не беше нормално да се плашат от тях, но тези двамата имаха мрачния вид на хора, които ще се захванат с бой без причина и ще са доволни да завършат деня си като изпратят у дома в катафалка съпруга на някоя нова вдовица.

Барманът Станли им сервираше уиски след уиски без да се опитва да завързва разговор, нищо повече от „Горещ ден, господа, нали?“ Те смърдяха на пот и ръцете им бяха лепкави от борова смола. Не бяха прекалено оцапани обаче, за да не може Станли да види сините ковчези, татуирани върху дланите. Поне наоколо не се навърташе техният приятел, старият куц ненормалник с женска коса и крив крак. По мнение на Станли, Джонас беше най-лошият от Големите ковчези, но и тия двамата бяха достатъчно лоши и той нямаше намерение да им пада на мерника, ако може да го избегне. С малко късмет никой нямаше да им се изпречи. Изглеждаха достатъчно уморени, за да си легнат рано.

Рейнолдс и Дипейп бяха уморени, точно така — бяха прекарали деня в Ситго, маскирайки редица празни стоманени танкери с глупави надписи. Бяха насекли най-малкото милион борови клонки и ги бяха подреждали, но нямаха никакво намерение да приключват запоя рано. Дипейп можеше и да го направи, ако Нейна Милост беше свободна, но тази млада красавица (истинското й име: Герт Могинс) беше отишла в едно ранчо и нямаше да се върне през следващите две нощи.

— А може да мине и седмица, ако оня има достатъчно пари — мрачно каза Дипейп. Побутна очилата си по-нагоре на носа.

— Зарежи я! — каза Рейнолдс.

— Точно това ми се ще да сторя, ама не мога.

— Каня се да си взема една порция от тази безплатна вечеря — добави Рейнолдс и посочи другия край на бара, където се беше появила току-що изнесена от кухнята купа задушени миди. — Искаш ли и ти?

— Изглеждат като сополи и имат същия вкус. Донеси ми малко филе.

— Добре, партньоре! — Рейнолдс тръгна нататък. Хората се отдръпваха от пътя му, отстъпваха дори на подплатеното му с коприна палто.

Дипейп, още по-мрачен сега, като се беше сетил за Нейна Милост, която облизва пикалото на някой каубой в ранчото Пиано, глътна питието си, намръщи се от миризмата на борова смола по ръката си и протегна чашата си към Станли Руиз.

— Напълни я догоре, куче! — извика. Един каубой, облегнал се с гръб на бара, се извърна при звука от гласа на Дипейп и това беше достатъчно, за да започнат неприятностите.

Шийми напредваше към вратата, откъдето току-що бяха изникнали задушените миди. Сега вече стискаше ведрото с две ръце. По-късно, когато „Почивката“ се поизпразнеше, щеше да се хване да чисти. В момента обаче главното му задължение беше просто да обикаля наоколо с кофата и да излива вътре каквито недопити чаши намери. Този смесен еликсир завършваше пътя си в бъчва под бара. Етикетът му беше съвсем честен — КАМИЛСКА ПИКНЯ — и едно двойно струваше три пенита. Това беше питие само за отчаяните и непридирчивите, но немалко и от двата вида преминаваха под стъкления поглед на Двуглавия всяка нощ. Станли рядко имаше проблем с изпразването на бъчвата. А ако в края на нощта тя не беше празна, то, в крайна сметка, винаги! предстоеше нова нощ. Да не споменаваме и новото попълнение жадни глупаци.

Но в този случай Шийми така и не успя да стигне до Камилската пикня в края на бара. Той се препъна в ботуша на навелия се напред каубой и падна на колене с въздишка. Съдържанието на кофата се разплиска пред него и, следвайки Първия Закон на Дявола за Неизбежното — винаги, когато най-лошото може да се случи, то се случва — заля Рой Дипейп от коленете надолу с косонастръхваща смес от бира, ракия и бяла мълния.

Разговорите на бара заглъхнаха и това накара да замлъкнат дори и онези, струпани около масата със заровете. Шеб се обърна, видя Шийми да коленичи пред един от хората на Джонас и спря да свири. Пети, здраво стиснала очи, тъй като влагаше цялата си душа в пеенето, продължи a capella за няколко секунди преди да осъзнае тишината, която се разпръсваше като вълна. Тя спря да пее и отвори очи. Този тип тишина обикновено означаваше, че някой ще бъде убит. И ако е така, тя не желаеше да пропусне събитието.

Дипейп се беше изправил напълно, вдишваше миризмата на алкохол, докато се изправяше. Нямаше нищо против нея — поне не беше борова смола. Нямаше нищо против и начина, по който панталоните му бяха залепнали за краката. Можеше и да се раздразни доста, ако този весел сок беше попаднал в ботушите му, но това не стана.

Ръката му се спусна към дръжката на пистолета. Тук, в името на боговете и богините, стоеше нещото, което ще отвлече мислите му от лепкавите ръце и липсващата мацка. А доброто забавление си заслужава даже и малко мокрене.

Над заведението се беше спуснала тишина. Стаили стоеше вцепенен като войник зад бара, подръпвайки нервно тирантите си. В другия край на бара Рейнолдс зяпаше партньора си с искрен интерес. Беше взел мида от обвитата с пара купа и я беше строшил в ръба на бара като варено яйце. В краката на Дипейп Шийми се оглеждаше нагоре, очите му бяха огромни и изпълнени със страх изпод рошавите кичури черна коса. Опитваше се да се усмихне.

— Хубу ся, момче — каза Дипейп, — бая ме поизмокри!

— Извинявай, големи братко, ама нещо се спънах! — Шийми посочи с ръка през рамото си, от пръстите му се стичаше камилска пикня. Някой някъде нервно си прочисти гърлото — раааах. Стаята беше пълна с очи и достатъчно тиха, така че всички да чуват и вятъра в клоните на дърветата, и вълните, които се разбиват в скалите на Хамбри Пойнт на две мили оттук.

— Бре да му се не види! — каза каубоят, който се беше навел. Беше на около двадесет и внезапно се беше уплашил дали отново ще види майка си. — Хич не се опитвай да си прехвърляш неприятностите на мен, проклет идиот!

— Не ме интересува как е станало — каза Дипейп. Беше наясно, че играе за посетителите и знаеше, че повечето от тях желаят да ги забавлява. Сай Р. Б. Дипейп, винаги добронамерен, възнамеряваше да ги задоволи.

Той защипа крачолите на панталоните си над коленете и ги дръпна нагоре, разкривайки ботушите си. Те бяха лъскави и мокри.

— Гледай сега! Виж какво направи на ботушите ми!

Шийми погледна към него, едновременно усмихнат и ужасен.

Станли Руиз реши, че не може да остави това да се случи без поне да се опита да го предотврати. Той познаваше Долорес Шиймър, майката на момчето. Беше възможно дори именно той да му е баща. Във всеки случай, харесваше Шийми. Момчето беше тъпичко, но с добро сърце, никога не пиеше и винаги си вършеше работата. Също тъй, можеше да намери усмивка за теб и в най-студения мъглив зимен ден. Това беше талант, който мнозина с нормална интелигентност не притежават.

— Сай Дипейп — каза той, като пристъпи напред и заговори с дълбок уважителен тон, — много съжалявам за това. Бих бил щастлив да плащам питиетата ви през остатъка от вечерта, ако му простите тази…

Движението на Дипейп беше твърде бързо за проследяване, но не това изуми хората в „Почивката“ тази вечер. Те очакваха от човека, който се движи с Джонас, да бъде бърз. Това, което ги възхити, беше, че той изобщо не погледна към мишената си. Беше се прицелил в Станли само по гласа.

Дипейп измъкна пистолета си и го завъртя надясно във възходяща дъга. Той се заби право в устата на Станли Руиз, разбивайки устните му и откъртвайки три зъба. Кръвта плисна върху огледалото отзад на бара, няколко литнали високо капки украсиха лявата ноздра на Ромпа. Станли изпищя, притисна лицето си с ръце и се блъсна в стелажите отзад. Дрънченето на бутилките беше много шумно в настъпилата тишина.

В другия край на бара Рейнолдс счупи втора мида и продължи да наблюдава, запленен. Беше хубаво като пиеса, точно така си беше.

Дипейп отново се обърна към коленичилото момче:

— Изчисти ми ботушите! — каза.

Изражение на смътно облекчение пропълзя по лицето на Шийми. Да почисти ботушите? Да. Разбира се. Веднага. Той дръпна парцала, който винаги носеше в задния си джоб. Дори не беше мръсен все още. Е, поне не много.

— Не! — търпеливо каза Дипейп. Шийми се взря в него, зяпнал и объркан. — Пъхни тоя гнусен боклук откъдето го извади. Дори не ми се ще да го гледам.

Шийми го натика обратно в задния си джоб.

— Оближи ги! — каза със същия търпелив тон Дипейп. — Това ми се иска. Ще ближеш ботушите ми, докато отново изсъхнат и са толкова чисти, че можеш да видиш глупавата си заешка мутра да се отразява в тях.

Шийми се поколеба, като че ли още не беше наясно какво се иска от него. Или може би само обмисляше изискването.

— Бих го направил, момче — каза Барки Калахан от мястото си зад пианото на Шеб, за което се надяваше да е добро прикритие. — Ако искаш да видиш слънцето отново, направи го!

Дипейп вече беше решил, че гъбеният мозък няма да види друг изгрев, не и в този свят, но запази мълчание. Никога не беше притежавал облизани ботуши. Искаше му се да види като как е това. Ако е хубаво — нещо като секса — може да накара и нейна милост да прави същото.

— Трябва ли? — очите на Шийми се пълнеха със сълзи. — Не може ли просто „аз съжалявам“ и да ги лъсна хубавичко?

— Ближи, малоумно магаре! — каза Дипейп.

Косата на Шийми падна върху челото му. Той несигурно изплези език между устните си и се наведе към ботушите на Дипейп, а първите му сълзи капнаха.

— Спри, спри, спри! — извика някой. Беше шокиращо в тази тишина. — Не защото се случи внезапно и със сигурност не защото звучеше гневно. Беше шокиращо, защото звучеше възмутено. — Просто не бих могъл да го позволя Не. Ще ми се да можех, но не мога. Не е хигиенично, нали разбирате? Кой знае каква зараза може да се разнесе по този начин. Умът ми не го побира! Аб-со-лют-но не го побира!

Собственикът на тези идиотски и вероятно фатални глупости беше застанал точно зад люлеещите се врати — млад мъж, среден на ръст, плоската му шапка беше килната встрани и изпод нея се подаваше кичур кафява коса. Въпреки че „млад мъж“ не му отиваше точно, осъзна Дипейп, млад мъж звучеше тежкарски. А този беше само хлапе. Около врата му, един Господ знае защо, висеше птичи череп като грамаден комичен медалъон. Висеше на верига, промушена през очните орбити. А в ръката си държеше не пистолет (откъде накъде небръснещ се боклук като него ще вземе пистолет на първо място? — зачуди се Дипейп), а някаква скапана прашка. Дипейп избухна в смях.

Хлапето също се засмя, като кимаше, сякаш разбираше колко глупава изглежда цялата сцена, колко глупаво е проклетото нещо. Смехът му беше заразителен. Пети, все още изправена на стола си, се изкиска преди да притисне устата си с ръце.

— Това не е подходящо място за дете като теб — каза Дипейп. Револверът му, стар петзарядник, все още беше изваден. Лежеше в юмрука му на бара, а кръвта на Станли Руиз капеше от дулото му. Дипейп, без да го вдига от плота, леко го завъртя. — Момче, което влиза на места като това, прихваща лоши навици, хлапе. Умирането е само един от тях. Тъй че ти давам последна възможност. Изчезвай оттук!

— Благодаря, сър, уважавам много тази възможност — отвърна момчето. Говореше с истинска и неоспорима благодарност,… но не се помръдна. Продължи да си стои точно до люлеещите се врати, беше опънало назад широката еластична лента на прашката си. Дипейп не можеше да види добре какво има в гнездото й, но нещото проблясваше на светлината на газените лампи. Метално топче, най-вероятно.

— Е, и? — изръмжа той. Вече му писваше.

— Знам, че съм като болка във врата, сър, да не споменавам онази в задника и стягането в мръсното ти пикало. Но понеже на теб ти е все едно, драги ми приятелю, предпочитам да предоставя възможността си на младия човек, коленичил пред теб. Нека се извини, да лъсне ботушите ти с парцала, докато не останеш напълно доволен и да си ходи по живо, по здраво.

Надигна се неориентирано одобрително мърморене от мястото, където стояха картоиграчите. На Дипейп това не му хареса и той взе внезапно решение. Момчето също щеше да умре, екзекутирано заради нахалството си. Нахалникът, който беше разлял кофата с пикня отгоре му, поне явно беше малоумен. А хлапето нямаше и това извинение. Просто си мислеше, че е забавен.

С крайчеца на окото си Дипейп засече Рейнолдс да напредва към момчето. Дипейп одобри идеята му, но не вярваше, че ще му трябва помощ да се разправи с прашкаджията.

— Момче, мисля, че направи грешка — каза той меко. — Наистина вярвам…

Гнездото на прашката трепна леко… или Дипейп си въобрази, че е мръднало. И посегна.

3

В Хамбри се говореше за това с години. Три десетилетия след падането на Гилеад и края на Сдружението все още споменаваха тази история. По това време там вече имаше над петстотин стари кравари (и неколцина стари картоиграчи), които се кълняха, че са пили бира в „Почивката“ онази нощ и са видели всичко.

Дипейп беше млад и бърз като змия. Въпреки това той дори не успя да се прицели в Кътбърт Алгууд. Чу се тип-ТАНГ! когато той освободи ластика и през задимения въздух в кръчмата се понесе стоманен отблясък като светкавица, а след това Дипейп изпищя. Револверът му падна на пода и нечий крак го изрита веднага под бара (никой не си призна собствеността над този крак, докато тримата Големи ковчези бяха в Хамбри. Стотици се кълняха, че е техен след като си бяха тръгнали). Все още пищейки — болката беше непоносима — Дипейп вдигна кървящата си ръка и се втренчи в нея с агонизиращи, невярващи очи. Всъщност беше извадил късмет. Топчето на Кътбърт беше сплескало върха на средния му пръст и беше откъснало нокътя. Малко по-надолу Дипейп щеше да може да пуска кръгчета дим през собствената си длан.

Междувременно Кътбърт беше презаредил прашката и отново беше опънал ластика.

— Сега — каза той, — ако мога да получа вниманието ти, добри ми господине…

— Не мога да твърдя за неговото — каза иззад него Рейнолдс. — но поне моето си получил, партньоре. Не знам доколко си добър с това нещо или просто си имал късмет, но във всеки случай, вече свърши. Отпусни ластика и го сложи долу. Масата пред теб е точно мястото, където искам да го видя.

— Бил съм обграден! — тъжно отбеляза Кътбърт. — Заслепен още веднъж от моята младост…

— Не знам за младостта ти, братле, но си обграден, точно така — съгласи се Рейнолдс. Той беше застанал отзад и леко отляво на Кътбърт и сега премести пистолета си напред, така че момчето да може да почувства дулото на тила си. Свали предпазителя. В гробната тишина в „Почивка за пътника“, звукът беше много силен.

— Сега остави този ластик долу!

— Мисля, добри ми сър, че трябва да поднеса почитанията си и да откажа.

— Какво?

— Виждате ли, добри ми сър, моята вярна прашка е насочена към главата на вашият симпатичен приятел… — започна Кътбърт и когато Дипейп тревожно се облегна на бара, гласът му се надигна до вик, който никак не звучеше притеснено. — Стой мирен! Мръдни още веднъж и си мъртвец!

Дипейп се поколеба, притиснал кървавата си ръка към облепената със смола риза. За пръв път изглеждаше изплашен. За пръв път, откакто беше с Джонас. Рейнолдс почувства, че ситуацията вече не е под контрол. Как беше възможно, след като заобиколи този приказлив боклук и го беше хванал за гърлото? Това трябваше да приключи.

Като понижи глас до обичайния почти игрив тон, Кътбърт каза:

— Ако ме застреляш, топчето полита и приятелят ти също се гътва.

— Не вярвам — отрече Рейнолдс, но не хареса тонът на собствения си глас. Звучеше като съмнение. — Никой не може да стреля така.

— Защо не оставим приятелчето ти да реши? — Кътбърт повиши глас с добре преценена насмешлива нотка. — Хей-хо, там, мистър Очилатко! Ще оставиш ли другарчето ти да ме застреля?

— Не! — изпищя Дипейп на ръба на паниката. — Не, Клей! Не стреляй!

— Значи сме в шахмат — каза Рейнолдс с изумление. И изумлението му прерасна в ужас, когато почувства острието на един много широк нож да се плъзва по гърлото му.

— Не, не сме — меко отговори Алан. — Пусни пистолета, приятелю, или ще ти прережа гърлото!

4

Джонас беше застанал отвън, до люлеещите се врати. Беше пристигнал по чист късмет за този скеч на Пинч и Джили и наблюдаваше сцената с изумление, тревога и нещо близо до ужас. Първо едното от хлапенцата от Сдружението взима на мушка Дипейп, а когато Рейнолдс го покрива, голямото момче с кръглото лице и селяшки вид му опира нож в гърлото. Нито едно от хлапетата не беше на повече от петнадесет години и дори нямаха пистолети. Най-добре щеше да е да си помисли за присъединяване към пътуващ цирк не само заради проблемите, които щяха да последват случилото се тук, но и ако не успееха да се справят сега… Какво биха могли да свършат в Хамбри, ако бандитите се страхуваха от децата, вместо да бъде обратното?

„Сигурно има време да спреш това преди да се стигне до убийства. Ако искаш. Искаш ли?“

Джонас реши, че желае, че могат да излязат победители, ако си изиграят добре ролите. Реши също така, че хлапетата от Сдружението няма да напуснат Меджис живи, освен ако не са страхотни късметлии.

„Къде ли е онзи другият? Диърборн?“

Добър въпрос. Важен въпрос. Притеснението ще се превърне в чиста паника, ако се остави да го прецакат като Рой и Клей.

Диърборн със сигурност не беше на бара. Джонас се обърна на пети и проучи южната част на Хай Стрийт и в двете посоки. Беше светло почти като ден под Целуващата Луна, само две нощи след пълнолуние. Наоколо нямаше жива душа: нито по улицата, нито от другата страна, където се намираше смесеният магазин на Хамбри. Магазинът имаше веранда, но и там не се забелязваше нищо, освен редица изкривени тотеми, изобразяващи Пазителите на Лъча: Мечката, Костенурката, Рибата, Орела, Лъва, Прилепа и Вълка. Седем от дванадесет, блестящи като мрамор под лунната светлина и без съмнение големи любимци на децата. Но нямаше жив човек. Прекрасно. Великолепно.

Джонас се взря внимателно в плетеницата алеи между магазина и месарницата, забеляза някаква сянка между няколко струпани кутии, напрегна се и след това се отпусна, когато различи котка с ярки зелени очи. Кимна и се обърна да си свърши работата, като бутна лявата люлееща се врата и пристъпи в „Почивка за Пътника“. Алан чу скърцането на пантите, но пистолетът на Джонас беше опрян в слепоочието му преди дори да започне да се обръща.

— Синко, освен ако не си бръснар, ще е най-добре да оставиш това касапско шило. Няма да получиш второ предупреждение.

— Не — каза Алан.

Джонас, който не беше очаквал друго, освен подчинение и не беше подготвен за такава реакция, остана поразен:

— Какво?

— Чу ме добре — отвърна Алан. — Не!

5

След като поднесоха почитанията си и се измъкнаха от Сийфронт, Роланд остави приятелите си да се забавляват самостоятелно. Те щяха да приключат вечерта в „Почивка за пътника“, предположи той, но няма да останат дълго или да се забъркват в неприятности, след като нямаха пари за карти и не можеха да пият нищо по-силно от студен чай. Самият той навлезе в града по друг път, върза коня си за един уличен стълб в по-долната от двете градски части (Ръшър изцвили веднъж в знак на протест срещу подобно третиране, но нищо повече) и от тогава насам се мотаеше по празните, сънени улици със смъкната ниско над очите шапка и ръце, сплетени болезнено на гърба.

Куп въпроси се въртяха в главата му. Нещата тук бяха зле, много зле. В началото си мислеше, че само си въобразява, измисля си приключения и плете интриги като в книжките, защото е бил изхвърлен от истинското място на действието. Но след като беше поговорил с „Рени“ Ренфрю, вече беше наясно. Имаше въпроси, както и чисти загадки, но той не можеше да се съсредоточи върху тях и дори да започне постепенно да ги разбира. Всеки път, когато се опитваше, се появяваше лицето на Сюзан Делгадо… нейното лице или пък кичурите й коса, или дори прекрасният, безстрашен начин, по който обутите й в копринени пантофки крачета следваха ботушите му в танца без капка колебание. Отново и отново чуваше последните си думи към нея, казани с надутия, подигравателен глас на нахално момче. Би дал почти всичко това да не се беше случвало. Тя щеше да бъде на възглавницата на Торин за Жътва и да му износи дете, преди да падне първият сняг. Може би дори наследник — и какво от това? Богатите и известните, онези със синя кръв, си взимат любовници откакто свят светува. Тъй че какво значение имаше за него?

„Мисля, че съм влюбен в нея. Това е значението.“

Идеята беше странна, но не и невероятна: познаваше пейзажа на сърцето си прекалено добре. Обичаше я, но част от него също я и мразеше и му напомняше за това какво би сторил по време на вечерята: че би могъл да простреля Сюзан Делгадо в сърцето, ако беше дошъл въоръжен. Беше направил някаква неизразима, но съвсем ясна връзка между Олив Торн — тъжната й, но приятна усмивка от долния край на масата — и собствената си майка. Не беше ли видял горе-долу същото печално, страстно желание в очите на майка си, когато беше връхлетял при нея и бащиния си магьосник? Мартин беше в разгърдена риза, Габриеле Дисчейн беше в рокля, смъкната от едното рамо, а цялата стая сякаш крещеше какво са вършили двамата тази гореща сутрин…

Умът му, както всеки път ставаше, отхвърли ужасено тази картина. Вместо нея се върна към Сюзан Делгадо — сивите й очи и блестящата й коса. Видя я как се смее с вдигната брадичка и скръстени ръце върху подарения й от Торин сапфир.

Роланд би могъл да й прости прелюбодейството. Това, което не би могъл да забрави, въпреки че тя извънредно много го привличаше, беше ужасната усмивка на лицето на Олив Торин, когато гледаше към момичето, седнало на полагащото й се по право място. Седнала на нейното място и заливаща се в смях.

Такива бяха мислите, които прелитаха през главата му, докато се разхождаше на лунна светлина. Не би трябвало да се занимава с подобни неща. Сюзан Делгадо не беше причината да е тук, нито пък смешният кмет с пукащите кости и неговата жалка съпруга с вид на селска богородица… но въпреки всичко не можеше да ги игнорира от съзнанието си и да се заеме с това, което му беше работата. Беше забравил лицето на баща си и скиташе на лунна светлина с надеждата да го открие отново.

Унесен в такива мисли, той прекоси сънната, посребрена Хай Стрийт, напредвайки от север на юг и замислен за това, че ще е най-добре да се изправи до Кътбърт и Алан да пийне нещо, да хвърли заровете по Алеята на Сатаната един-два пъти, преди да се върне да си вземе Ръшър и да си легне. Точно така се случи да проследи Джонас — мъжът с гъвкава фигура и водопад дълга бяла коса, който не беше възможно да сбърка — застанал пред люлеещите врати на „Почивка за пътника“ и зяпащ вътре. Джонас правеше това с една ръка на дръжката на пистолета си и напрежение в тялото, което мигновено изхвърли всички други мисли от ума на Роланд. Нещо ставаше и ако Бърт и Алан бяха там, сигурно бяха въвлечени. Те бяха непознати в града, в крайна сметка, и беше възможно (дори вероятно) някой в Хамбри да не харесва Сдружението по начина, представен на днешната вечеря. Или пък приятелчетата на Джонас си бяха създали неприятности вътре. Но нещо се мътеше, тъй или иначе.

Без да е съвсем сигурен какво се кани да прави, Роланд бавно изкачи стъпалата на магазина. Там бяха строени в редица грубовати животни (най-вероятно завинтени здраво за дъските, та да не могат пияниците от бара от другата страна на улицата да ги отмъкнат, припявайки приспивните песнички от детството си, докато ги влачат). Роланд пристъпи зад последната в редицата — Мечката — и коленичи така, че върхът на шапката му да не се вижда. След това изчака притаен. Видя Джонас да се обръща, да оглежда улицата, после да се втренчва в нещо отляво…

Чу се тихичък звук: Мяяу. Мяяу.

„Това е котка. В уличката.“

Джонас позяпа още малко, после влезе в „Почивката“. Роланд мигновено се измъкна от прикритието си зад сгърчената мечка, изтича по стълбите и прекоси улицата. Нямаше дара за докосване на Алан, но имаше интуиция, която понякога беше много силна. Точно в момента му подсказваше, че трябва да побърза.

Там отгоре Целуващата Луна се скри зад облак.

6

Пети Ръчката все още беше изправена на стола, но вече не се чувстваше пияна и пеенето беше последното нещо, което й минаваше през ума. Тя едва можеше да повярва на очите си: Джонас беше заклещил хлапето, което на свой ред държеше Рейнолдс, който пък беше хванал другото хлапе (това, което носеше птичи череп на верижка около врата си), което пък беше взело на мушка Дипейп. Което, всъщност, беше пуснало кръв на Рой Дипейп. И когато Джонас каза на голямото момче да остави ножа, който притискаше към гърлото на Рейнолдс, то му отказа!

„И да ми гаснат светлината и да ме пратят към края на пътеката — помисли си Пети, — вече съм видяла всичко възможно, тъй си е.“ Тя предположи, че би трябвало да слезе от стола — стрелбата щеше да започне всеки момент и сигурно щеше да се гърми доста, — но понякога човек просто трябва да приема съдбата.

Защото някои неща са прекалено забавни, за да ги пропускаш.

7

— Ние дойдохме тук по работа на Сдружението — каза Алан. Едната му ръка беше заровена в потната коса на Рейнолдс. С другата продължаваше да притиска ножа към гърлото му, но не прекалено силно, за да не среже кожата. — Ако ни нараниш, Сдружението ще си вземе бележка. Също и бащите ни. Ще бъдеш преследван като куче и обесен край града като бандит, когато те хванат.

— Синко, на поне двеста колела оттук няма патрули на Сдружението, а може и да са триста — обясни Джонас. — И не ме е грижа за бурите в другия край на света, когато точно сега над твоя хълм вее вятър. Нито пък бащите ви ще разберат каквото и да е. Сваляй ножа или ще ти издухам проклетия мозък през ушите.

— Не.

— Обсъждането на проблема в бъдеще ще е доста забавно — каза весело Кътбърт… въпреки че под насмешката му се усещаше нервност. Не беше страх, нито притеснение, просто нервност. Беше подценил трите хлапета, даже и друго да не му беше ясно, това му стана.

— Стреляш по Ричард, той клъцва гърлото на господин Палто точно когато той пък ме застрелва, а бедните ми агонизиращи пръсти освобождават ластика и вкарват стоманата в онова, което при господин Очилатко минава за мозък. Ти поне ще си тръгнеш — това сигурно ще е голямо успокоение за мъртвите ти другарчета.

— Наречи го реми — каза Алан на мъжа, опрял пистолет в слепоочието му. — Всички ще се разпръснем и ще си идем по живо, по здраво.

— Не, синко — възрази Джонас. Тонът му беше търпелив и той не смяташе, че показва гнева си, но започваше да се вбесява. Богове, да бъде побеждаван по такъв начин, пък дори и временно. — Никой не се държи така с Големите Ковчези. Това е последната ви възможност да…

Нещо твърдо, студено и много точно насочено се опря точно между лопатките на Джонас. Той моментално осъзна какво става, кой държи пистолета и разбра, че играта е загубена, но не можеше да схване как изобщо събитията могат да се извъртят по такъв ненормален начин.

— Пусни оръжието! — обади се зад него глас с остротата на метал. Беше безизразен, не просто спокоен, а без капка емоция. — Направи го сега или те намушквам в сърцето! Без повече разговори. Дрънкането приключи. Действай или умираш!

Джонас долови две неща в този глас: младост и искреност. Той отпусна оръжието.

— Ти, с черната коса, извади си пистолета от ухото на приятеля ми и го прибери в кобура. Веднага!

Клей Рейнолдс не се нуждаеше от втора покана и изпусна дълга, трепереща въздишка, когато Алан свали ножа от гърлото му и отстъпи назад. Кътбърт дори не се огледа, стоеше си с опънат ластик на прашката и свит лакът.

— Ти, на бара — каза Роланд. — Хайде в кобура!

Дипейп го направи, кривейки се от болка, когато си закачи наранения пръст в колана. Едва когато оръжието беше прибрано, Кътбърт отпусна прашката си и изсипа стоманеното топче от гнездото в дланта си.

Причината за всичко това беше забравена, докато се разиграваше пиесата. Сега Шийми се изправи на крака и се олюля през стаята. Бузите му бяха мокри от сълзи. Той стисна едната ръка на Кътбърт, целуна я няколко пъти (шумните жвакащи звуци биха били смешни при други обстоятелства) и задържа ръка до бузата му за няколко секунди. След това се препъна край Рейнолдс, бутна дясната люлееща се вратичка и се стовари право в обятията на сънения и все още полупиян шериф. Авери беше извикан от Шеб чак от затвора, където Баронският шериф си отспиваше след кметската церемониална вечеря в една от собствените си килии.

8

— Страхотна бъркотия, нали?

Говореше Авери. Никой не му отвърна. Той и не беше очаквал да го сторят, не и ако знаеха какво е добро за тях.

Кабинетът пред затвора беше прекалено малък, за да побере трима мъже, трима подрастващи не-съвсем-мъже и един извънредно широк шериф, така че да се чувстват удобно, ето защо Авери ги беше подкарал към близката Градска Заседателна Палата, из която се разнасяха меките гукания на гълъби от покрива и ритмичното бум-бум-бум на стария часовник зад подиума.

Залата беше не само голяма, но и всички я възприемаха като символ. Тук жителите на града и Баронските земевладелци се бяха събирали в продължение на стотици години да взимат решения, да обсъждат законите и често, за да изпратят някоя особено притеснителна личност на Запад. Имаше намек за сериозност в разредения от луната сумрак. И това със сигурност придаваше на шериф Авери допълнителен авторитет, който не можеше да бъде подчертан по друг начин.

Стаята беше запълнена с онова, което на това място и време се наричаше „гологьрби пейки“ — дъбови дъски без удобства нито за задника, нито за гърба. Бяха общо шестдесет, по тридесет от всяка страна на широкия централен проход. Джонас, Дипейп и Рейнолдс седяха на първия ред от лявата страна. Роланд, Кътбърт и Алан бяха от другата страна, от дясно. Рейнолдс и Дипейп бяха мрачни и притеснени. Джонас изглеждаше дистанциран и спокоен. Малката групичка на Уил Диърборн беше тиха. Роланд беше наградил Кътбърт с поглед, който за момчето беше ясен: „Една умна забележка и ще ти откъсна езика!“ Мислеше си, че съобщението е било прието. Бърт беше скрил идиотския си „наблюдател“ някъде, което беше добър знак.

— Страшна бъркотия — повтори Авери и при дълбоката си въздишка ги облъхна с аромат на вино. Седеше на ръба на сцената с провесени къси крачка, като ги гледаше с отвратено изумление.

Страничната врата се отвори и влезе заместник Дейв. Беше свалил бялото прислужническо сако и монокълът му беше пъхнат в джоба на по-обичайната хаки-риза. В едната си ръка носеше халба, в другата — увито в парцал нещо, което на Роланд му заприлича на брезова кора.

— Кипнахте ли първата половина от съставките, Дейвид? — попита Авери. Сега изражението му беше съвсем официално.

— Аха.

— Кипнахте я два пъти?

— Аха, двойно.

— Защото нарежданията бяха такива…

— Аха — потрети Дейв с неутрален глас. Връчи на Авери чашата и пусна вътре остатъка от брезовите кори, когато шерифът протегна чашата към него.

Авери подуши течността, проучи я с изражение на дълбоко съмнение и отпи от нея. Смръщи се.

— О, бедният аз! — изплака. — Защо е толкова гадно?

— Какво е това? — попита Джонас.

— Прахче за главоболие. За махмурлук, може да се каже. От старата вещица. Тази, дето живее на Кьос. Знаеш ли какво имам предвид? — Авери се спогледа с Джонас. Старият стрелец се направи, че не го е забелязал, но Роланд мислеше, че е. И какво ли означаваше това? Още една загадка.

Дипейп вдигна глава при думата Кьос и после отново засмука ранения си пръст. Зад него Рейнолдс седеше с нагърчено палто и мрачно зяпаше в скута си.

— И действа ли? — попита Роланд.

— Аха, момче, но си плащаш цената за лекарствата на вещицата. Запомни от мен — винаги си плащаш цената. Това премахва главоболието, ако си пил прекалено много от проклетия пунш на кмета Торин, но е кошмар за червата. А пръдните… — той махна с ръка пред лицето си, за да покаже какво има предвид, отпи още една глътка от чашата и я остави встрани. Беше се върнал в строгото си състояние, но настроението в стаята се беше отпуснало малко; всички го чувстваха. — Сега да видим какво ще правим с тази работа.

Херк Авери бавно ги огледа, от Рейнолдс, който беше най-отдясно до Алан — Ричард Стокуърт — който седеше накрая отляво.

— Е, момчета? От едната страна са хората на кмета, а от другата, ъъъ, хората на Сдружението. Значи шестима на крачка от убийството и защо? Заради половин кофа пикня — той посочи първо към Големите Ковчези, а после и към преброителите на Сдружението. — Две купчини барут и един дебел шериф в средата. И к’во мислите за това? Говорете де, не се срамувайте. Не бяхте срамежливи в публичния дом на Корал, не се срамувайте и тук.

Всички мълчаха. Авери отпи още малко от ужасното си питие, след това го остави встрани и решително ги огледа. Това, което каза, не беше изненада за Роланд, а точно онова, което би очаквал от човек като Авери. Тонът беше като на важна клечка, готова да вземе важни решения, щом се налага.

— Ще ви кажа какво ще сторим — ще забравим какво се случи.

Сега си придаде вид на някой, който очаква протести и е готов да се справя с тях. Но след като никой не проговори и дори не помръдна, той изглеждаше притеснен. Все пак си имаше работа за вършене, а нощта остаряваше. Така че размърда рамене и продължи:

— Няма да прекарам следващите три-четири месеца в гадаене кой от вас кого ще убива. Не. Нито пък ще допусна да ме натикат в ситуация, в която ще трябва аз да поема наказанието за вашата глупава свада около малоумния Ший — ми. Призовавам здравия ви разум, момчета, когато отбелязвам, че мога да съм ви или приятел, или враг по време на престоя тук… но ще сгреша, ако не призова и благородните ви сърца.

Шерифът се опитваше да си придаде екзалтирано изражение, което, според Роланд, не му се удаваше много добре. Авери насочи вниманието си към Джонас:

— Сай, не мога да повярвам, че ще вземеш да създаваш неприятности на тримата младежи от Сдружението. Сдружението ни е като майчино мляко и бащина ласка от поне петдесет поколения насам… Няма да проявиш неуважение към чувствата ни, нали?

Джонас поклати глава и си сложи тънката усмивчица. Авери кимна отново. Това кимване подсказваше, че нещата се развиваха добре.

— Всички, значи, си имаме собствени дела за вършене и кладенци за копаене, така че никой не иска нещо такова да ни пречи да си гледаме работата, нали?

Те всички поклатиха глави този път.

— Тъй че това, което искам, е да се изправите, да се погледнете един друг, да си стиснете ръцете и да се извините. Ако не искате, всички можете да тръгнете на запад от града по изгрев, доколкото съм наясно.

Вдигна халбата и този път отпи голяма глътка. Роланд видя, че ръцете му леко треперят и не беше изненадан. Всичко това беше блъф и глупости, разбира се, шерифът сигурно беше наясно, че Джонас, Рейнолдс и Дипейп са извън юрисдикцията му още откакто беше забелязал сините ковчези на ръцете им. След тази вечер трябваше да чувства същото и по отношение на Диърборн, Стокуърт и Хийт. Би могъл само да се надява, че е открил накъде духа вятърът. Поне Роланд беше. Вероятно същото беше сторил и Джонас, защото, когато Роланд се изправи, той стори същото.

Авери се стегна малко, очаквайки Джонас да извади пистолета си и Диърборн да посегне към ножа на кръста си — онзи, който беше държал опрян в гърба на Джонас, когато Авери, пухтейки, пристигна в бара.

Но не се появиха нито пистолет, нито нож. Джонас се обърна към Роланд и му протегна ръка.

— Всичко е наред, приятелче — каза той с дълбокия си резониращ глас.

— Да.

— Ще се ръкуваш ли със стареца и да започнем на чисто?

— Да. — Роланд протегна ръка.

Джонас я стисна:

— Съжалявам.

— Аз също, господин Джонас.

Когато те двамата седнаха, Алан и Рейнолдс се изправиха точно като хора, изпълняващи церемония. След тях бяха Кътбърт и Дипейп. Роланд беше почти убеден, че глупащините на Кътбърт ще изскочат като чудовище от кутийка — идиотът просто няма да успее да се сдържи, въпреки че сигурно осъзнава, че Дипейп не е човекът, с когото да се закача тази нощ.

— Приеми извиненията ми — каза Бърт със забележителна липса на хумор в гласа.

— И моите — промърмори Дипейп и протегна окървавената си ръка. Роланд получи кошмарно видение как Бърт я стисва колкото може по-силно, карайки червенокосия да изкрещи като бухал в гореща фурна, но хватката на Бърт беше добре преценена като гласа му.

Авери седеше на ръба на сцената с виснали пухкави крака и ги наблюдаваше с присъщото му добро настроение. Дори заместник Дейв се усмихваше.

— Сега мисля да си стисна ръце с всички ви и да ви пратя да си ходите, защото стана бая късничко, тъй си е, и хора като мен трябва да си получат почивката да разхубавяване — той се изкиска и отново се почувства неудобно, когато никой не се присъедини към него. Но се спусна от сцената и си размени ръкостискания с тях, като го правеше с ентусиазма на сватбар, който най-сетне е успял да ожени някоя твърдоглава двойка след дълъг и бурен годеж.

9

Когато излязоха навън, луната беше залязла и първото просветляване на небето беше започнало да се показва на хоризонта над Чистото море.

— Може да се срещнем пак, сай — каза Джонас.

— Може и тъй да е — съгласи се Роланд и се метна на седлото.

10

Ловците от Големия ковчег бяха седнали в къщата на пазача на около миля южно от Сийфронт и на пет мили от града.

На половината път до там Джонас спря край пътя. Тук земята свършваше рязко и преминаваше в каменист склон към проясняващото се море.

— Слизай, господинчо! — каза Джонас. Говореше на Дипейп.

— Джонас. Джонас, аз…

— Слизай!

Хапейки нервно устните си, Дипейп се смъкна от седлото.

— Свали си очилата!

— Джонас, ама защо? Аз не…

— Ако искаш да ги счупя, остави ги на място. Все ми е едно.

Прехапал по-силно устната си, Дипейп свали обрамчените си със злато очила. Дори не ги беше стиснал добре, когато Джонас го халоса с ужасяващ удар отстрани по главата. Дипейп изпищя и се търкулна по склона. Джонас препусна напред със същата скорост, с каквато го беше ударил и го хвана за ризата точно преди да се претъркули през ръба. Заби пръсти в тъканта на дрехата и издърпа Дипейп към себе си. Дишаше дълбоко, поемайки миризмата на борова смола и потта на съдружника си.

— Трябваше да те блъсна през ръба — въздъхна. — Знаеш ли какви неприятности създаде?

— Аз… Джонас, аз никога не съм предполагал… просто малко забавление, това е всичко, което… как можех да знам, че те…

Джонас бавно отпусна ръка. Тези последни объркани думи бяха попаднали в десетката. Как биха могли да предположат — вярно си беше. И ако не беше тази нощ, сигурно никога нямаше да разберат. Ако погледнеш на нещата по този начин, Дипейп в действителност им беше направил услуга. Познатият дявол е за предпочитане пред непознатия. Въпреки всичко щяха да тръгнат слухове и хората да се смеят. Може и това да беше правилно, всъщност. Смехът ще спре като му дойде време.

— Джонас, извинявай!

— Млъквай! — заповяда Джонас. На изток слънцето скоро щеше да се подаде над хоризонта и да хвърли първите проблясъци на новия ден над този свят на страсти и печал. — Няма да те хвърлям, защото би трябвало да хвърля и Клей и накрая сам да се метна. Те ни приклещиха точно както и теб, нали?

Дипейп искаше да се съгласи, но си помисли, че може и да се окаже опасно. Така че запази мълчание.

— Ела тук, Клей!

Клей слезе от коня.

— Сега клякай!

Те тримата се облегнаха на кончовите на ботушите и токовете им щръкнаха нагоре. Джонас отскубна стрък трева и го пъхна между устните си.

— Хлапетата от Сдружението са онези, за които са ни казали и няма причина да не вярваме в това — каза той. — Лошите момчета непрекъснато ги пращат в Меджис, сънливото Баронство на Чистото море да вършат работа, която е две пети изкупление и три пети наказание. Нали така ни казаха?

Те кимнаха.

— Някой от вас да вярва в това след тази вечер?

Дипейп поклати глава. Също и Клей.

— Може и да са богати хлапета, но това не е всичко — каза Дипейп. — Начинът, по който се държаха тази вечер… бяха като… — той млъкна, несигурен как да се изрази. Мисълта му беше истински абсурд.

Джонас не се и поколеба:

— Държаха се като стрелци!

Нито Джонас, нито Рейнолдс проговориха в началото. После Клей каза:

— Твърде са млади, Елдред. Не им достигат години.

— Не са прекалено малки да са чираци, може би. Във всеки случай, ще трябва да открием истината — обърна се към Дипейп. — Ще трябва да пояздиш, глупако!

— Ау, Джонас.

— Никой от нас в действителност не се е покрил със слава, но ти беше идиотът, заради който чашата преля — той погледна към Дипейп, но приятелят му беше свел поглед към тревата. — Ще трябва да минеш назад по следата им, Рой, и ще задаваш въпроси докато не получиш отговорите, които да задоволят любопитството ми. Клей и аз се каним най-вече да чакаме. Да внимаваме. Да играем на Обсада с тях, ако така ти харесва. Когато реша, че е минало достатъчно време за нас, та да поразузнаем малко без да ни забележат, може и това да направим.

Той прехапа снопа трева в устата си. Едно голямо парче се отрони и падна между ботушите му.

— Знаеш ли защо му стиснах ръката? Ръката на проклетото хлапе Диърборн? Защото не можем да потопим лодката, момчета. Не и когато е насочена точно към пристанището. Латиго и останалите, които чакаме, ще се присъединят към нас съвсем скоро. И докато не навлязат в тези земи, в наш интерес е да пазим мира. Но ще ти кажа това: Никой не опира нож в гърба на Елдред Джонас и не оживява да разправя за това. Сега слушай, Рой! Не ме карай да ти повтарям нещо по два пъти.

Джонас заговори, наведен напред на колене към Дипейп. След малко приятелят му започна да кима. Малкото пътуване можеше и да му хареса, всъщност. След тази безумна комедия в „Почивка за пътника“, смяната на климата щеше да му се отрази добре.

11

Момчетата почти бяха стигнали до Бар Кей и слънцето се беше подало над хоризонта, преди Кътбърт да наруши мълчанието:

— Добре. Това беше забавна и поучителна вечер, нали?

Нито Роланд, нито Алан му отговориха, тъй че той се наведе към гарвановия череп, когото беше върнал на обичайното му място на рога на седлото:

— Какво ще кажеш ти, стари приятелю? Наслаждаваше ли се на вечерта? Похапнахме, танцувахме и накрая почти ни убиха. Забавно ли ти беше?

Наблюдателят само се взираше пред коня на Кътбърт с големите си тъмни очи.

— Казва, че е твърде уморен за приказки — съобщи Кътбърт и се прозя. — Аз също, честно казано — погледна към Роланд. — Добре видях очите на господин Джонас след като ти стисна ръката, Уил. Възнамерява да те очисти.

Роланд кимна.

— Иска да убие всички ни — каза Алан.

Роланд отново кимна:

— Ще се постараем да ги затрудним, но те знаят повече за нас, отколкото научиха по време на вечерята. Повече няма да успеем да ги изненадаме така.

Той спря, точно както Джонас беше спрял на три мили от мястото, където бяха сега. Само че вместо да погледнат към Чистото море, Роланд и приятелите му се обърнаха към полегатия склон на Ската. Табун коне препускаше от запад на изток, почти като сенки на слабата светлина.

— Какво виждаш, Роланд?. — попита Алан, почти беззвучно.

— Неприятности — каза Роланд. — На нашия път.

След това пришпори коня си и отново пое. Преди да се върнат в землянката на Бар Кей, отново се сети за Сюзан. Пет минути по-късно опря глава на квадратната твърда възглавница и вече я сънуваше.

1

От приветствената вечеря в кметския дом и инцидента в „Почивка за пътника“ минаха три седмици. Не бяха възниквали други неприятности между ка-тетите на Роланд и Джонас. В нощното небе Целуващата Луна беше избледняла и Луната на Торбалан правеше първите си стъпки. Дните бяха ясни и топли — дори старците отбелязваха, че това е едно от най-хубавите лета, за които се сещат.

В средата на сутринта, хубава като всяка друга това лято, Сюзан Делгадо препускаше с двегодишния жребец на име Пайлън по северния склон на Ската. Вятърът изсушаваше сълзите по бузите й и развяваше зад нея разпуснатата й коса. Тя пришпорваше Пайлън да препуска още по-бързо като леко го смушкваше в хълбоците с ботушите си. Пайлън се носеше като вихър с прибрани уши и развята опашка. Сюзан, облечена с джинси и избеляла (но първоначално в цвят хаки) риза, която беше принадлежала на баща й и се явяваше първопричина за всички неприятности, се беше навела в лекото тренировъчно седло, стискаше рога му с една ръка и с другата потупваше силния, мек конски врат.

— Още — прошепна тя. — Още по-бързо. Хайде, момче!

Пайлън се напъна още малко. Тя знаеше, че той не е достигнал границите на възможностите си.

Носеха се по високия гребен на Ската, но тя почти не забелязваше прекрасните земи, проснати пред нея, целите в златно и зелено, или пък как те се спускаха към синьото сияние на Чистото море. Всеки друг ден гледката и хладният солен бриз биха я очаровали. Днес тя искаше само да чува равномерния тропот на копитата на Пайлън и да чувства движението на мускулите му под себе си. Днес искаше да надбяга дори мислите си.

И всичко се дължеше на факта, че сутринта слезе по стълбите, облечена за ездата в една от бащините си стари ризи.

2

Леля Корд се въртеше край печката, все още загърната в домашния си халат и с мрежичка на косата. Сипа си купичка овесена каша и я пренесе до масата. Сюзан разбра, че положението е сериозно още когато леля й се обърна към нея с купата в ръка. Видя недоволната извивка на устните и осъдителния поглед, който хвърли. Леля й все още беше запленена от среброто и златото, които очакваше вече да й принадлежат, но засега оставаха извън обсега заради глупавото нареждане на вещицата Сюзан да остане девствена до есента.

Все пак това не беше основната причина и Сюзан го знаеше. Простичко казано, беше им дошло до гуша една от друга. Парите бяха най-малко разочарование за леля Корд.

Тя разчиташе, че през лятото вече ще разполага с къщата на края на Ската, в която да живее сама, или с посещенията на Елдред Джонас от време на време (Кордилия изглеждаше обсебена от него). Вместо това те все още бяха тук: една жена, запътена към края на живота си с тънки осъдителни устни на строго изпито лице, с малки топчести гърди под роклите с високи колосани яки. „Вратът, често казваше тя на Сюзан, е първото, което си отива.“ Косата й губеше обичайния си кестеняв цвят и се прошарваше. Другата — млада, умна, сръчна, с тепърва разцъфтяваща красота. Те се отчуждаваха една от друга, всяка дума сякаш пораждаше искри между тях и в това нямаше нищо странно. Мъжът, който беше обичал и двете достатъчно, за да ги накара да се харесват една друга, беше мъртъв.

— Пак ли ще излизаш с онзи кон? — запита леля Корд, остави купата си и застана под ранните слънчеви лъчи. Това не беше подходящо място и тя не би си позволила да я заварят тук, ако господин Джонас беше наблизо. Силната светлина превръщаше лицето й в сбръчкана маска. В едното ъгълче на устата й се беше появил херпес, признак, че е спала зле.

— Аха — отвърна Сюзан.

— Ще трябва да хапнеш повечко в такъв случай. Т’ва няма да те подкрепи до девет, момиче.

— Напълно достатъчно ми е — отвърна Сюзан, като бързо поглъщаше парченцата портокал. Усещаше как се очертава ситуацията, забелязваше изражението на недоволство в очите на леля си, и й се искаше да се махне от масата колкото е възможно по-скоро.

— Защо да не ти сипя една чиния от това? — попита леля Корд и пусна лъжицата си в овесената каша. Според Сюзан звукът приличаше на конско копито, пляскащо в тиня или във фъшкия и стомахът й се сви. — Ще те засити до обяд, ако се каниш да яздиш толкова дълго. Предполагам, че млада дама като теб няма да се затруднява с домакинската работа…

— Свършена е — „Я ти знаеш, че е свършена — не добави тя. — Оправих всичко, докато ти седеше пред огледалото и се звереше в този херпес на устата си.“

Леля Корд пусна парче масло в кашата си и проследи как то се топи. За малко изглеждаше, че закуската може да свърши доста цивилизовано в крайна сметка.

След това се започна с ризата.

— Преди да излезеш, Сюзан, искам да махнеш този парцал от себе си и да сложиш една от новите блузи за езда, които Торин ти изпрати миналата седмица. Това е най-малкото, което можеш да направиш, за да…

Всичко друго, което леля й би могла да каже, щеше да бъде заглушено от гнева, дори ако Сюзан не я беше прекъснала. Тя прокара ръка по предницата на ризата, опивайки се от плата — беше почти като кадифе заради многото пранета.

— Този парцал принадлежеше на баща ми.

— Аха, на Пат беше — изсумтя леля Корд. — Твърде ти е голяма, износена е и в никой случай не е подходяща. Когато беше по-малка, можеше и да носиш мъжка риза с копчета, но сега, когато имаш силует на жена…

Блузите за езда висяха на закачалката в ъгъла. Бяха пристигнали преди четири дни и Сюзан дори не си направи труда да ги качи в стаята си. Бяха три — червена, зелена и синя — копринени и без съмнение струваха цяло състояние. Тя ненавиждаше претенциозната им изработка и вида, от който човек хем го побиваха тръпки, хем се изчервяваше: дълги поли, които да се веят артистично на вятъра, големи тъпашки пърхащи яки… и, разбира се, дълбоки деколтета, които вероятно, ако застанеше облечена в някоя от тези блузи, щяха да са единственото забелязано от Торин нещо. А тя нямаше да ги облече, не и ако можеше да избегне това.

— Моят женски силует, както го нарече, никак не ме интересува и сигурно няма да заинтересува и никой друг, поне докато яздя — каза Сюзан.

— Може би да, а може би не. Ако някой от баронските пастири те види, ще спомене на Харт, че си била с една от блузите, които той така любезно ти е подарил. Нали така? Защо трябва да си толкова опърничава, момиче? Защо винаги си така упорита и подла?

— Какво значение има пък за теб, тъй или иначе? — попита Сюзан. — Ти си получи парите, нали? И ще вземеш още доста, след като той ме изчука.

Леля Корд, пребледняла от яд, се наведе през масата и я удари.

— Как си позволяваш да използваш тази дума в моята къща?

И тогава потекоха сълзите й — когато чу леля си да нарича къщата своя.

— Тя беше къщата на моя баща. Негова и моя. Ти беше сама и нямаше къде да отидеш, освен може би в Приюта, но той те прибра. Той те прибра, лельо!

Последните две парченца портокал още бяха в ръката й. Сюзан ги хвърли в лицето на леля си и се дръпна така яростно назад от масата, че столът й се разклати, наклони се и тя падна на пода. Сянката на леля й се надвеси над нея. Сюзан ужасено запълзя назад с разпиляна коса, ударената буза пулсираше, очите й бяха пълни със сълзи, а гърлото й пареше. Накрая успя да се изправи на крака.

— Ти, неблагодарно момиче! — извика леля й. Гласът й беше изпълнен с отрова. — След всичко, което направих за тебе и всичко, което стори за теб Харт Торин… Същият жребец, който се каниш да яздиш, е подарък от Харт за…

— ПАЙЛЪН БЕШЕ НАШ! — изпищя Сюзан, почти вбесена от безсрамното изопачаване на истината. — ВСИЧКИТЕ ТЕ БЯХА КОНЕТЕ, ЗЕМЯТА — НАШИ СИ БЯХА…

— Я не ми викай! — сряза я леля Корд.

Сюзан пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. Тя отметна назад косата си, разкривайки червения белег върху бузата си. Кордилия трепна като го видя.

— Баща ми никога не би позволил това — продължи Сюзан. — Той никога нямаше да ме пусне да стана любовница на Харт Торин. Каквото и да чувстваше спрямо Харт като кмет… и като негов patrono… той никога не би позволил. И ти го знаеш. Знаеш го!

Леля Корд завъртя очи, след това с жест допря пръста си до слепоочието, сякаш искаше да покаже, че Сюзан е полудяла.

— Ти се Съгласи доброволно, мис. Да, точно тъй стори. И ако детинските ти капризи сега те карат да се откажеш от клетвата си…

— Аха — потвърди Сюзан. — Приех сделката, така беше. След като ти ме подкокоросваше ден и нощ, след като си изплака очите…

— Не съм плакала — изпищя поразена Кордилия.

— Толкова бързо ли забравяш, лельо? Аха, предполагам. Както тази вечер ще си забравила, че ме удари на закуска. Добре, аз не съм забравила. Ти плака, точно така, крещя и ми каза, че тебе те е страх, че може да ни изхвърлят от земята, след като вече нямаме легални права да я притежаваме, че ще останем на пътя. Плака пред мене и каза, че тебе…

— Спри да ми говориш така — изкрещя леля Корд. Нищо не я подлудяваше толкова, колкото да слуша от друг собствените си фрази. — Ти нямаш право да ползваш стария език, не повече, отколкото и да ползваш овчите ливади. Хайде, махай се!

Но Сюзан продължи. Гневът й беше достигнал връхната си точка и не можеше да бъде укротен.

— Ти плака и каза, че тебе и мене ще ни изхвърлят, ще ни пратят на запад, че никога повече няма да видим татковия дом в Хамбри… и тогава, когато бях достатъчно изплашена вече, ми заговори за сладкото малко бебче, което ще имам. Земята, която е наша по право, ще ни бъде върната. Конете, които са си наши, ще ни бъдат върнати. Като знак за честните намерения на кмета, аз получих кон, който сама съм обяздвала. И с какво съм заслужила тези неща, които и без друго са си мои, само дето сме загубили една хартия? Какво съм сторила, че той да ти дава пари? Как да удържа на обещанието си да спя с него, когато жена му след четиридесет години брак спи в края на коридора?

— Значи искаш парите, така ли? — попита леля Корд с гневна усмивка. — Тъй или иначе до тях опря? Взимай си ги тогава! Вземи ги, пази ги, харчи ги, дай ги на прасетата, не ме е грижа…

Тя се обърна към чантата си, която висеше близо до печката. Започна да рови в нея, но движенията й бързо изгубиха скоростта и сигурността си. От лявата страна на кухненската врата висеше овално огледало и в него Сюзан видя лицето на леля си. То изразяваше смес от омраза, недоволство и мъка.

— Остави, лельо. Виждам, че не ти се дават, пък и не бих ги взела Това са курвенски пари.

Леля Корд се обърна към нея с ужасено лице, беше напълно забравила за чантата си:

— Това не е курвенско, глупава патко! Та някои от най-великите жени в историята са били държанки, а някои от най-великите мъже са синове на държанки. Това не е курвенско!

Сюзан смъкна червената копринена блуза от закачалката и тя мигом прилепна към гърдите й, сякаш през цялото време беше копняла да ги докосне.

— Защо тогава той ми прати тези курвенски дрехи?

В очите на леля Корд блестяха сълзи.

Сюзан хвърли блузата към нея, както беше сторила с парченцата портокал. Тя падна в краката на Кордилия.

— Вдигни я и си я сложи, щом толкова ти харесва! Ти си разтваряй краката за него, щом ти харесва!

Тя се обърна и изхвърча през вратата. Полуистеричният крясък на леля й я догони:

— Хич не си мисли глупости, Сюзан! Глупавите мисли водят до глупави постъпки, а и за двете е вече късно. Ти прие…

Тя знаеше това. И колкото и бързо да препускаше Пайлън по Ската, тя не можеше да надбяга мислите си. Беше се съгласила без значение колко би се ужасил Пат Делгадо от бъркотията, в която се беше забъркала. Едно беше ясно: тя бе обещала, а обещанията трябва да се спазват. Тези, които не ги сдържат, отиват в Ада.

3

Тя позабави коня докато все още имаше достатъчно сили. Погледна зад себе си и видя, че са изминали почти миля. Пое си дълбоко дъх и издиша. За пръв път тази сутрин забеляза прекрасния ден — на запад чайките кръжаха в омарата, високите треви шумоляха около нея, имаше цветя във всяко сенчесто местенце. Навсякъде се носеше приспивното жужене на пчели. Звукът я успокои и тя вече беше в състояние да забележи още нещо… да го види и след това да го назове:

— Уил Диърборн — потръпна след като произнесе името му, макар че наоколо нямаше кой да я чуе, освен Пайлън и пчелите. Така че тя го повтори, внезапно поднесе китката си към устата и я целуна там, където вената беше най-близо до кожата. Действието я шокира, защото не осъзнаваше, че се кани да го стори, а и защото вкусът на собствената й кожа и пот я възбудиха незабавно. Почувства нуждата да се охлади, както в леглото си след като го беше срещнала.

Вместо това тя изръмжа любимата ругатня на баща си: „Прехапи го!“ — и плю между ботушите си. Уил Диърборн беше виновен за прекалено объркания й живот през последните три седмици. Той — с неспокойните си сини очи, черната си коса и сковано, високомерното си поведение. Мога да бъда дискретен, мадам. Що се отнася до благопристойността… Учуден съм, че изобщо знаете думата!

Всеки път, когато се сещаше за това, сърцето й се изпълваше с гняв и срам. Повече гняв. Как си позволяваше той да я съди? Той, който беше израснал в разкош, заобиколен от толкова злато, че дори не е имал нужда от него: получавал е безплатно нещата, които желае, един вид като услуга. Как би могло момче като него да е наясно с трудния избор, пред който тя бе изправена? Защото, по-точно казано, как би могъл господин Уил Диърборн от Хемфил да разбере, че тя в действителност не е имала право на избор?

И въпреки това той не напускаше мислите й: тя знаеше, дори и леля Корд да не осъзнаваше, че в свадата тази сутрин е имало и трети невидим участник.

Тя знаеше и още нещо — нещо, което би разтревожило леля й до край.

Уил Диърборн също не я беше забравил.

4

Около седмица след приветственото парти и последвалата я свада малоумният прислужник от „Почивка за пътника“ Шийми, както хората го наричаха, се появи пред къщата, която Сюзан и леля й деляха. Носеше голям букет, най-вече от диви цветя от Ската, но между тях имаше и ароматни диви рози. Изглеждаха като розови запетайки. По лицето на момчето се беше разляла широка слънчева усмивка, когато отвори вратата без да чака покана.

Сюзан чистеше предната пътека, а леля Корд беше отзад в градината. В това нямаше нищо чудно, защото тези дни двете правеха всичко възможно да стоят далеч една от друга.

Сюзан проследи Шийми докато вървеше по пътеката и усмивката му сияеше иззад огромния букет.

— Добър ден, Сюзан Делгадо, дъще на Пат — весело поздрави Шийми. — Дойдох непоканен и моля за извинение, ако създавам проблеми… Защото съм проблем за хората и го знам добре като тях. Тези са за теб. Вземи!

Той й ги връчи и тя видя малък сгънат плик поставен между тях.

— Сюзан? — беше гласът на леля Корд, някъде иззад къщата, но се приближаваше. — Сюзан, вратата ли се отвори?

— Да, лельо — провикна се тя в отговор. Проклети да са острите й уши! Сюзан тромаво дръпна плика от мястото му между маргаритките и теменужките. Пъхна го в джоба на роклята си.

— Те са от третия ми най-добър приятел — поясни Шийми. — Сега имам трима различни приятели. Толкова много — той вдигна два пръста, намръщи се, прибави още два и се усмихна щастливо. — Артър Хийт ми е първият най-добър приятел, Дик Стокуърт е вторият най-добър, а третият е…

— Шт! — прошепна Сюзан гневно и накара усмивката на Шийми да изчезне. — Нито думичка за тримата ти приятели!

Почувства, че по лицето й избива забавна червенина, точно като шарка: спуска се откъм бузите и по врата, после се плъзва по целия път до краката. Из Хамбри през последната седмица много се говореше за новите приятели на Шийми. Май не говореха за нищо друго. Историите, които беше чула, звучаха невероятно, но ако не бяха истина, защо всички версии звучаха така сходно?

Сюзан все още се мъчеше да се овладее, когато леля Корд зави зад ъгъла. Шийми се дръпна една крачка назад, когато я видя, а объркването му прерасна в ужас. Леля й беше алергична към пчелите и в момента беше увита с воал от върха на сламеното си сомбреро до ръба на износената си градинска рокля — изглеждаше необичайна на силна светлина и направо странно в сенките. Като завършек към костюма, в ръката си с ръкавица стискаше мръсни овощарски ножици.

Тя видя букета и се насочи към него с вдигнати ножици. Когато стигна до племенницата си, пъхна оръжието в колана и дръпна воала от лицето си:

— Кой ти ги прати?

— Не знам, лельо — отговори Сюзан доста по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Това е младежът от кръчмата…

— Кръчмата! — изсумтя леля Корд.

— И той също не знае кой ги праща — продължи Сюзан. Само ако можеше да го махне от тук… — Той, добре де, предполагам, че ти би казала, че…

— Той е глупак, да, знам това — леля Корд стрелна Сюзан с къс, притеснен поглед и след това се провикна към Шийми:

— КОЙ… ПРАТИ… ТЕЗИ… ЦВЕТЯ… МЛАДИ… ЧОВЕЧЕ?

Краищата на воала й, който беше отметнат встрани, сега паднаха над лицето й. Шийми отстъпи още една крачка назад. Изглеждаше ужасен.

— БЕШЕ ЛИ… МОЖЕ БИ… НЯКОЙ ОТ… СИЙФРОНТ?

ОТ… КМЕТА… ТОРИШ КАЖИ МИ… И… ЩЕ… ТИ… ДАМ… ЕДНО ПЕНИ.

Сърцето на Сюзан потрепери, защото той сигурно щеше да каже. Не би могъл да разбере, че ще я забърка в неприятности. Уил явно също не го схващаше.

Но Шийми само поклати глава:

— НЕ помна. Празна мий главата, сай, тъй си е. Станли казва, че съм буболечо.

Усмивката му отново разцъфна, прекрасна усмивка, пълна с бели, здрави зъби. Леля Корд му отвърна с гримаса:

— О, глупчо! Изчезвай! Право към града, ясно! Не се мотай наоколо с надежда да те наградя. Хлапе, което не може да помни такова нещо, не заслужава пени. И не се връщай тук, все едно кой те праща с цветя за младата сай! Разбра ли?

Шийми енергично кимна. После попита: — Сай?

Леля Корд го зяпна. Вертикалната бръчка на челото й беше много дълбока днес.

— Защо цялата си омотана в паяжини, сай?

— Махай се оттук, тъпоумно магаре! — изпищя леля Корд.

Тя имаше доста силен глас щом решеше да го използва и Шийми отскочи стреснато назад. Когато беше убедена, че той се е насочил обратно надолу по Хай Стрийт към града и няма намерение да се връща пред вратата им и да се мотае наоколо, леля Корд се обърна към Сюзан:

— Сложи ги във вода преди да са увехнали, мис! И не се главомъчи да се сетиш чий таен дар са.

След това се усмихна. Наистина се усмихна. Това, което най-много нарани Сюзан и я обърка, беше, че леля й не е някакво ужасно чудовище, нито вещица като Рия от Кьос. Нямаше звяр наоколо, само стара девственица с някои социални претенции, любов към среброто и златото и страх да не бъде изхвърлена бедна на улицата.

— За хора като нас, Сузи-пай — каза тя с потискаща искреност, — е по-добре да си вършим домашната работа и да оставим мечтите на онези, които могат да си ги позволят.

5

Тя беше сигурна, че цветята са от Уил и се оказа права. Писмото му беше написано ясно и честно.

Много е важно. Подчертано. Тя почувства силно желание да разбере какво е толкова важно за него и се зарече да не прави глупости. Може би е поразен от нея… и ако е така, чия е вината? Коя беше говорила с него, беше яздила коня му и му беше показвала краката си при несръчното слизане от седлото? Коя беше слагала ръце на раменете му и го беше целувала?

Бузите и челото й пламнаха при мисълта за това и надолу по тялото й се плъзна още една гореща вълна. Не беше сигурна, че съжалява за целувката, но, съжалява или не, това си беше грешка. Ако го срещнеше още веднъж, щеше да е още по-лошо.

Въпреки всичко искаше да го види и чувстваше дълбоко в сърцето си, че е готова да забрави гнева си към него. Но оставаше обещанието, което беше дала.

Проклетото обещание!

Тази нощ тя лежа будна, въртя се в леглото си и първо реши, че е по-добре, по-благоприлично, просто да запази мълчание, а после започна наум да му пише писма — някои високомерни, други студени, трети с лека нотка на флирт.

Когато чу камбаната в полунощ да изпраща стария и да посреща новия ден, тя реши, че трябва да предприеме нещо. Скочи от леглото, отиде до вратата, отвори я и надникна в коридора. Когато чу свиркащото похъркване на леля Корд, затвори отново вратата, отиде до малкото бюро под прозореца и запали лампата. Взе един пергамент от горното чекмедже, разкъса го на две и след това бързо се зае да пише, чувствайки, че и най-малкото колебание може да я хвърли в още часове нерешителност. Без приветствие и подпис, отговорът й отне само няколко секунди:

Сгъна писмото, загаси лампата и се върна в леглото като пъхна бележката на сигурно място под възглавницата си. Заспа след две минути.

На следващия ден, когато отиде да пазарува в града, тя мина покрай „Почивка за пътника“, която около единадесет сутринта беше привлекателна колкото умряло край пътя животно.

Дворчето на кръчмата представляваше утъпкан прашен квадрат, разделен от дълъг коневръз с корито за вода отдолу. Шийми буташе покрай релсата количка и прибираше с лопатката последните конски фъшкии от снощи. Носеше смешно розово сомбреро и пееше „Златни пантофки“. Сюзан се почуди колко от посетителите на „Почивката“ ще се събудят доволни като Шийми тази сутрин… и кой, в крайна сметка, е по-тъп — той или те?

Тя се огледа, за да се убеди, че никой не я следи, след което отиде при Шийми и го потупа по рамото. Той стреснато я погледна и Сюзан не го обвиняваше — ако се съди по историите, които беше чула, Дипейп, приятелчето на Джонас, само дето не беше убил бедното дете, защото му разляло питие върху ботушите.

После Шийми я позна.

— Здравей, Сюзан Делгадо там от края на града — каза той дружелюбно. — Пожелавам ти прекрасен ден, сай!

Той се поклони — забавна имитация на поклона от Вътрешността на тримата му нови приятели. Тя с усмивка му направи реверанс (носеше джинси и трябваше да имитира разгръщането на полата, но жените в Меджис бяха свикнали да имитират рокли).

— Видя ли цветята ми, сай? — попита той и посочи към небоядисаната стена на „Почивката“. Това, което тя видя, я трогна дълбоко — редичка сини и бели теменужки около основата на сградата. Изглеждаха едновременно патетични и смели, полюляващи се там под лекия утринен бриз — зад празния, отрупан с боклуци двор и пред порутения публичен дом.

— Ти ли ги посади, Шийми?

— Аха, тъй сторих. И господин Артър Хийт от Гилеад ми обеща жълти.

— Никога не съм виждала жълти теменужки!

— Никак не, аз също, но господин Артър Хийт каза, че ги имат в Гилеад — той погледна сериозно Сюзан. Стискаше лопатката си както войник, който държи за почест пушка или копие. — Господин Артър Хийт ми спаси живота. Всичко бих сторил за него.

— Наистина ли, Шийми? — попита тя трогната.

— Той също има и наблюдател. Птича глава. И когато му говори, все си въобразява. Не се ли смея? Охо, кискам се до сълзи.

Огледа се още веднъж, после извади от джоба на джинсите си бележката, сгъната на съвсем малко правоъгълниче.

— Ще предадеш лй това на господин Диърборн от мен? Той също е твой приятел, нали?

— Уил? Аха — взе бележката и внимателно я прибра в джоба си.

— И не казвай на никого.

— Шшшт! — съгласи се той и опря пръст на устните си. Очите му бяха смешно-кръгли под забавната розова дамска шапка, която носеше. — Както когато ти донесох цветята. Шъшъ-пъшъ!

— Точно така, шъшъ-пъшъ. С Бога напред, Шийми!

— И ти, Сюзан Делгадо.

Той продължи да чисти. Сюзан постоя и го погледа малко. Чувстваше се притеснена от самата себе си. Сега, след като успешно беше предала бележката, имаше голямото желание да помоли Шийми да й я върне, за да задраска каквото е написала преди и да приеме срещата. Дори и само за да види отново сините му очи.

После другият приятел на Джонас, онзи с палтото, излезе лениво от магазина. Тя беше сигурна, че не я е видял, но нямаше намерение да изпробва късмета си. Рейнолдс говореше с Джонас, а Джонас се виждаше — и то доста често! — с леля Корд. Ако тя научеше, че по това време на деня племенницата й е била с момчето, което й донесе цветята, сигурно щеше да задава въпроси. Такива, на които Сюзан не искаше да отговаря.

6

„Всичко е минало сега, Сюзан — като вода под моста. Най-добре да изтриеш миналото от мислите си.“

Тя доведе Пайлън до върха и погледна надолу по Ската, където конете се разхождаха и пасяха. Бяха доста тази сутрин.

Не стана обаче. Мислите й постоянно се връщаха към Уил Диърборн.

Какъв лош късмет беше имала да го срещне тогава. Ако това не се беше случило по обратния път от Кьос, досега тя сигурно щеше да се е примирила с положението — беше практично момиче в крайна сметка и обещанието си беше обещание. Тя едва ли някога беше очаквала да се тюхка много-много над загубата на девствеността си, а възможността да износи дете всъщност й харесваше.

Но Уил Диърборн беше променил всичко това. Беше се вмъкнал в главата й и сега я дразнеше като трън, който не може да бъде изваден. Забележката му по време на танца беше запечатана в съзнанието й като песен, която постоянно си тананикаш, тази забележка… но дали в нея нямаше и зрънце истина? Рия беше права за Харт Торин. По този въпрос Сюзан вече нямаше съмнения. Предположи, че вещиците са прави за мъжките страсти дори и ако грешат за всичко друго. Не беше приятна мисъл, но сигурно беше вярна.

Но именно Уил проклет да си Диърборн, беше направил за нея толкова трудно да се примири с действителността, беше я подтикнал към спор, в който тя едва разпознаваше собствения си разтреперан и отчаян глас, който се обаждаше в сънищата й. Сънища, в които той обвиваше кръста й с ръце и я целуваше, целуваше, целуваше…

Тя слезе от седлото и повървя малко по склона със стиснати в ръката юзди. Пайлън я следваше послушно и когато тя спря да погледне към синята омара на югозапад, той сведе глава и отново започна да пасе.

Помисли си, че трябва да види Уил Диърборн поне още веднъж, дори и само за да се успокои. Трябваше да го види на живо, а не такъв, какъвто беше в съзнанието й, създаден от топли мисли и още по-топли сънища. Може би затова беше поела по тази пътека — същата, по която яздеше вчера, и онзиден, и по-онзиден… Той се появявал по тази част от Ската, така беше чула на долния пазар.

Обърна се с гръб към Ската, внезапно усетила, че той ще бъде там, сякаш мисълта й го е призовала.

Видя само синьото небе и ниски хълмове, плавно нагънати като линията от бедрата, хълбоците, кръста и гърдите на легнала жена. Сюзан почувства горчиво разочарование. Можеше почти да го усети на устните си — като мокри чаени листенца.

Тя се обърна към Пайлън. Възнамеряваше да се върне в къщата и да се погрижи за извинението, което беше длъжна да поднесе. Колкото по-скоро го направеше, толкова по-бързо щеше да приключи с това. Протегна се към лявото стреме, което се беше извило малко и докато го оправяше, на хоризонта се появи ездач. Носеше се на фона на небето откъм мястото, което тя беше определила за женско бедро. Беше просто силует на гърба на кон, но тя веднага разбра кой е.

„Бягай! — помисли си с внезапна паника. — На седлото и в галоп! Махай се оттук! Бързо! Преди нещо ужасно да се случи… преди наистина да се намеси ка, да връхлети като вятър и да те отнесе заедно с всичките ти планове през небето и далеч оттук.“

Но не побягна. Стоеше с юздите на Пайлън в ръка и му шепнеше, докато конят вдигна глава и изцвили поздрава си към големия петнист жребец, който приближаваше по хълма.

После Уил беше там, първо над нея и сведен надолу, после скочи от седлото с изящно, плавно движение, което тя не мислеше, че е способна да повтори, въпреки всичките си години с конете. Този път нямаше шегички и подигравки, нито пък шапка, килната над лицето на комично тъжното момче. Този път погледът, който й отправи, беше сигурен и сериозен.

Те се гледаха там на Ската в мълчание, Роланд от Гилеад и Сюзан от Меджис, и в сърцето си тя усети, как вятърът се надига. Страхуваше се от него, но същевременно го желаеше.

7

— Добро утро, Сюзан! — каза той. — Радвам се да те видя отново.

Тя не отговори, просто чакаше и го наблюдаваше. Дали той можеше да чуе така ясно ударите на сърцето й, както го чуваше тя? Разбира се, че не — това си беше просто романтична измислица. Но въпреки това й се струваше, че всеки в разстояние от петдесет ярда трябва да е в състояние да чуе сърцебиенето й.

Уил пристъпи напред. Тя веднага отстъпи, недоверчиво гледаща в него. Той сведе глава за момент, после отново я вдигна и устните му се разтвориха.

— Моля за извинение — каза.

— Така ли? — тонът й беше леден.

— Това, което казах през онази нощ, беше необмислено.

Сега вече тя почувства искрица истински гняв.

— Изобщо не ме интересува дали е било обмислено, беше нечестно. Нарани ме.

Една сълза се спусна надолу по бузата.

Помисли си, че може би думите й са го засрамили, но въпреки че лицето му пребледня, очите му останаха втренчени в нейните.

— Влюбен съм в теб — каза той. — Затова се държах така. Случи се още преди да ме целунеш, струва ми се…

Тя се засмя… но простотата, с която говореше той накара смеха й да звучи фалшиво в собствените й уши.

— Господин Диърборн…

— Уил, моля те.

— Господин Диърборн — каза тя, търпеливо като учител, занимаващ се с глупав ученик, — самата идея е смешна. Само от една среща? От една целувка? Сестринска целувка? — сега тя беше тази, която се изчервява, но продължи нататък. — Такива неща стават в легендите, но не и в истинския живот. Очите му не се отклониха от нейните и там тя видя част от истината за Роланд: дълбоко романтичния му характер, погребан като великолепна жилка чужд метал в гранита на душата му. Той приемаше любовта по-скоро като факт, отколкото като цвете и това обезсмисляше и за двама им нейното усилие.

— Моля за извинение — повтори той. Имаше нещо като брутална грубост в него. Тя я възбуждаше, забавляваше и притесняваше едновременно. — Не те моля да отвърнеш на любовта ми, не става и дума за това. Ти ми каза, че си сложно обвързана… — сега погледът му се отклони и той се зазяпа надолу по Ската. Дори се разсмя. — Нарекох го глупак, нали? В лицето ти. Само че кой ли в крайна сметка е глупакът?

Тя не можа да се удържи да не се усмихне.

— Ти каза също, че си чул, че той се увличал по силни питиета и сладки момиченца.

Роланд докосна челото си с опакото на ръката си. Ако приятелят му Артър Хийт беше направил същото, тя щеше да го приеме като отчаян, комичен жест. Но не и при Уил.

Между тях настъпи мълчание, този път не така неловко. Двата коня, Ръшър и Пайлън, спокойно пасяха един до друг. „Ако бяхме коне, животът щеше да е много по-лесен“ — помисли си тя и се усмихна.

— Господин Диърборн, нали разбираш, че съм сключила сделка?

— Аха — той се усмихна, когато тя повдигна вежди в знак на учудване. — Не ти се подигравам, това е от диалекта… той просто се… изплъзва.

— Кой ти разказа за мен?

— Сестрата на кмета.

— Корал — тя сбърчи нос и реши, че отговорът не я изненада. Предположи, че и други биха могли да му обяснят положението и то в по-черни краски. — Значи разбираш… Тогава защо разговаряме? Защо ме търсиш? Мисля, че това те притеснява…

— Да — започна той, сякаш й обясняваше прост факт. — Притеснен съм, точно така. Когато те видя, не мога да разсъждавам трезво.

— Тогава най-добре ще е да не ме виждаш, да не говориш и да не мислиш за мен — гласът й беше едновременно остър и несигурен. Как е възможно да разговаря така спокойно, като през цялото време не откъсва очи от нея?

— Защо ми изпрати букета и онова писмо? Не беше ли наясно за неприятностите, които ще ми причиниш? Ако познаваше леля ми… Тя вече ме разпитва за теб, а ако узнае за онази бележка… или ни види тук заедно… — тя се огледа, проверявайки дали все още са незабелязани. Той се протегна и докосна рамото й, но тя го погледна косо, което го накара да се дръпне като опарен.

— Надявам се, че си ме разбрала — поясни той. — Това е всичко. А чувствата са си мои и ти не си отговорна за тях.

„Но аз съм! — помисли си тя. — Целунах те. Мисля, че съм повече от отговорна за начина, по който и двамата се чувстваме, Уил.“

— Съжалявам много за това, което казах, докато танцувах ме. Не би ли ме извинила все пак?

— Аха — отвърна, и ако той я беше взел в обятията си в този момент, нямаше да се възпротиви, независимо от последствията. Но той само свали шапката си и направи очарователен поклон.

— Благодаря, сай!

— Не ме наричай така! Мразя това обръщение. Казвам се Сюзан.

— Ще ме наричаш ли Уил?

Тя кимна.

— Добре. Сюзан, искам да те питам нещо, но не за да те нараня. Може ли?

— Аха, предполагам — каза тя войнствено.

— На страната на Сдружението ли си?

Тя го погледна, поразена. Това беше последният въпрос, който би очаквала да й зададе… но сега той я гледаше сериозно.

— Очаквах, че ти и приятелите ти ще броите крави, оръжия, копия и кораби, и кой знае какво още… Но не мислех, че ще пресмятате и поддръжниците на Сдружението.

Забеляза неговото изумление и леката усмивка, докоснала ъгълчетата на устните му. Този път усмивката го накара да изглежда по-възрастен. Сюзан обмисли отново какво беше казала, осъзна, че сигурно го е засегнала, и се изсмя леко и притеснено. — Леля ми от време на време изпада в „тебе“ и „вий“. Баща ми също така правеше. Идва от една секта на Древните, които се наричали Приятели.

— Знам. Ние все още си имаме Приятелски племена в моята част на света.

— Така ли?

— Да, или аха, ако това ти звучи по-добре, посещавал съм ги. И ми харесва начинът, по който Приятелите разговарят. Звучи прекрасно.

— Не и когато леля ми го прави — каза Сюзан, като се сети за спора около ризата. — Но да отговоря на въпроса ти. Аха, аз съм за Сдружението, предполагам. Защото баща ми беше. Ако ме попиташ дали съм твърдо със Сдружението, предполагам, че не. Виждаме и чуваме малко за тях тези дни. Повечето са слухове и истории, разнасяни от търговците и пътешестващите надалеч барабанчици. Сега вече няма железопътна линия… — тя сви рамене.

— Повечето от обикновените хорица, с които говорих, са на същото мнение. Но въпреки това твоят кмет Торин…

— Той не е мой кмет Торин — сопна се по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Въпреки всичко кметът на Баронството Торин ни предлага всяка помощ, за която помолим, а и такава, която не сме искали. Трябва само да щракна с пръсти и Кимба Раймър изниква пред мен.

— Тогава не щракай — каза тя и се огледа. Опита се да се усмихне и да покаже, че се е пошегувала, но не постигна особен успех.

— Хората от града, рибарите, фермерите, каубоите… всички се изказват добре за Сдружението, но отчуждено. Въпреки това кметът, канцлерът му и членовете на Коневъдната асоциация — Ленгил, Гарбър и останалите…

— Знам ги добре.

— Те са извънредно ентусиазирани в подкрепата си. Когато спомена Сдружението пред шериф Авери той само дето не почна да танцува. Като че ли във всяко ранчо ни предлагат питие от специалната чаша на Илд…

— Питие? — попита тя, малко изумена. — Бира? Ракия?

— Също и вино, уиски и ликьор. Все едно че искат да нарушим клетвата си. Това не ти ли се струва странно?

— Аха, малко, но може и да е просто хамбрийско гостоприемство. В тези части, когато някой, особено млад мъж, каже, че е въздържател, хората не приемат думите му на сериозно.

— Ами тази жизнерадостна подкрепа към Сдружението сред господарите и работниците? Това как ти звучи?

— Странно.

Така си беше. Работата на Пат Делгадо изискваше почти всекидневен контакт с тези земевладелци и коневъди, тъй че тя, която се мъкнеше след баща си всеки път щом й позволеше, беше общувала доста с тях. Тя си ги представяше като студени хора, груби и непосредствени. Не можеше да си представи Джон Кройдън или Джейк Уайт да вдигат чашата на Артур Илд в сантиментален тост… не и посред бял ден, когато има още купища работа за вършене и животни за гледане.

Очите на Уил отново се взираха в нея, сякаш четеше мислите й:

— А кметът Торин не говори ли за нас, за мен и приятелите ми, когато сте насаме? Или това е въпрос, който нямам право да задавам? Предполагам, че е точно такъв…

— Всъщност не оставам насаме с него.

„Как го лъжеш! — помисли си мрачно, като си спомни как Торин я беше прегръщал в коридора след празненството, как й каза, че изгарял за нея. — Каква лъжкиня си само!“

— Във всеки случай, Уил, мнението на Харт за теб и приятелите ти едва ли би могло да ме засяга? Ти си вършиш работата и това е всичко. Ако ти помагат, защо не приемеш товари не бъдеш просто благодарен?

— Защото нещо куца тук — отговори той и сериозният му тон малко я изплаши.

— Куца? С кмета? И Коневъдната асоциация? За какво говориш?

Той се замисли и промълви:

— Ще ти се доверя, Сюзан!

— Не съм сигурна, че искам да ми доверяваш нещо повече от любовта си — каза тя.

Той кимна:

— И въпреки това бих се чувствал по-добре, ако можех да се доверя на някого. Можеш ли да ме разбереш?

Девойката кимна в знак на съгласие. Той пристъпи към нея:

— Погледни тук и ми кажи какво виждаш.

Тя погледна и сви рамене:

— Ската. Прекрасен както винаги. Това винаги е било любимото ми място в целия свят.

— Аха, прекрасен е, тъй си е. Какво друго виждаш?

— Табуни на бабуни! — тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той не отвърна на усмивката й.

— Табуни. Да. Но струват ли ти се колкото трябва да са? Ти си виждала коне по Ската през целия си живот. Достатъчно ли са? Помисли си внимателно!

— Не — отговори тя. — Не са колкото трябва.

— Твърде много или твърде малко? Кое от двете?

Тя се поколеба за момент, после въздъхна:

— Твърде много са. Прекалено много.

Уил Диърборн вдигна свитите си юмруци и здраво ги удари един в друг. Сините му очи сияеха:

— Знаех си. Просто си знаех!

8

Той попита:

— Колко коне има там?

— Под нас или на целия Скат?

— Само под нас.

Тя се вгледа внимателно, без всъщност да се опитва да брои. Това нямаше да свърши работа, само объркваше. Видя четири доста големи групи от по около двадесет коня във всяка да се носят през тревата почти като птиците в синьото небе над тях. Имаше още около девет по-малки групи, съставени от четворки и осморки…

— Сто и шестдесет? — попита той с тих, почти колеблив глас.

Тя удивена го погледна:

— Аха. Сто и шестдесет имах предвид. Абсолютно точно.

— И каква част от Ската виждаме? Четвърт? Една трета?

— Дори по-малко — възнагради го с мека усмивка. — Както, предполагам, ти е известно. Една шеста от цялото открито пространство, най-вероятно.

— И ако върху всяка шеста има по сто и шестдесет свободно пасящи коня, тогава…

Тя го изчака да изчисти.

— И колко още са в конюшните, обучават се или работят, как смяташ? — продължи той.

— По един на всеки три там долу. Може би и повече.

— Значи говорим за около хиляда и двеста коня. Всички годни за разплод, не мутанти.

Тя го погледна с лека изненада:

— Аха. Тук в Меджис почти няма мутанти… или в някое от другите Външни баронства, ако става въпрос.

— Значи чистокръвни са повече от три на всеки пет?

— Всичките са чисти. Разбира се, от време на време има някой урод, който трябва да бъде убит, но…

— Но не и един от всеки пет живородени?

Стреснатото й изражение беше достатъчен отговор:

— Кой ти каза такива глупости?

— Ренфрю. Каза ми също, че има около петстотин и седемдесет нормални коня тук в Меджис.

— Това е просто… — тя се изсмя смутено. — Просто лудост. Ако баща ми беше тук…

— Но не е — почти я прекъсна Роланд и гласът му беше сух като чупещо се клонче. — Той е мъртъв.

В началото като че ли не забеляза промяната в тона му. После, сякаш прозря намека му:

— Това с баща ми беше случайност. Разбираш ли, Уил Диърборн? Случайност. Ужасно неприятно, но е нещо, което се случва от време на време. Върху него падна кон. Оушън Фоум. Фран казва, че Фоум видял змия в тревата.

— Фран Ленгил ли?

— Аха — тя беше пребледняла. — Фран е яздил много мили с баща ми. Не бяха големи приятели, бяха от различни класи, но яздеха заедно. Някъде е прибрана пелената, която първата жена на Фран е направила за кръщенето ми. Те яздеха заедно по пътя. Не бих повярвала, че Фран Ленгил ще излъже за смъртта на баща ми, нито пък че би имал… нещо общо с това. Въпреки всичко тя със съмнение се взря надолу към препускащите коне. Толкова много. Прекалено много. Баща й би забелязал. А нейният баща би се зачудил за същото, върху което умуваше и тя сега: чии са допълнителните табуни?

— Така се случи, че Фран Ленгил и приятелят ми Стокуърт имаха спор за конете — каза Уил. Гласът му звучеше почти нормално, но изражението му беше странно. — Обсъждаха го на чиста вода, след като ни бяха предложили бира и ние я отказахме. Говориха горе-долу по начина, по който аз и Ренфрю беседвахме на приветствената вечеря при кмета Торин. Когато Ричард попита сай Ленгил колко са ездитните коне, той каза, че са към четиристотин.

— Глупости.

— Май си е така — съгласи се Уил.

— Не им ли е ясно, че конете са тук на открито, където можете да ги видите?

— Знаят, че тъкмо започваме. И сме се насочили към рибарите. Ще продължим около месец, сигурно така си мислят, преди да започнем да се навъртаме около конските табуни тук горе. А междувременно те ще се погрижат да… как да го кажа? Добре де, няма значение как го казвам. Не съм много добър с думите, но моят приятел Артър го нарича „мило презрение“. Те са оставили конете пред очите ни, мисля, защото не вярват, че ще разберем какво гледаме. Или защото мислят, че няма да повярваме на очите си. Много съм доволен, че те видях тук.

„Просто защото можех да ти преброя по-точно конете? Нима това е единствената причина?“

— Но вие ще трябва да преброите конете. Евентуално. Искам да кажа, че това сигурно е една от главните нужди на Сдружението.

Той я погледна така, сякаш беше пропуснала нещо очевидно. Накара я да се почувства неудобно.

— Какво? Какво има?

— Може би очакват допълнителните коне да ги няма, докато стигнем до тази част от Баронските неща.

— Да ги няма — къде!

— Не знам. Но това не ми харесва. Сюзан, нека си остане между нас двамата, става ли?

Тя кимна. Щеше да е лудост от нейна страна да каже на някого, че се е срещала с Уил Диърборн.

— Може и да се окаже, че е безсмислица, но ако не е, знаенето на този факт ще бъде опасно.

Което отново я върна към баща й. Ленгил беше казал на нея и на леля Корд, че Пат е бил хвърлен и след това Оушън Фоум е паднал върху него. Никоя от тях нямаше причини да се съмнява в историята му. Но Фран Ленгил също така беше казал на приятеля на Уил, че тук в Меджис има само четиристотин годни коня, а това си беше чиста лъжа.

Уил се обърна към коня си и тя се зарадва.

Част от нея желаеше той да остане, но вече бяха стояли тук горе твърде дълго. Нямаше причина да очаква някой да дойде и да ги види, но вместо да я успокои, тази мисъл я накара да се чувства по-нервна от всякога.

Той оправи стремето, висящо до ножницата на копието му (Ръшър изпръхтя, сякаш казваше „Време е да тръгваме“) и се обърна към нея. Тя се почувства странно, когато срещна погледът му и сега мисълта за ка беше прекалено силна, за да я отрече. Опита се да си каже, че това са глупости, чувство за вече преживявано, но не беше така. Беше все едно да откриеш път, който си търсил през цялото време.

— Има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Не ми харесва да се връщаме откъдето започнахме, но така трябва.

— Не — възпротиви се тя. — Приключихме с това.

— Казах ти, че те обичам и че ревнувам — за пръв път гласът му не беше добре овладян, засядаше в гърлото му. Тя се притесни, като видя, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. — Има и още. Още много.

— Уил, не искам да… — обърна се към коня си. Той я хвана за рамото и я обърна към себе си. Не беше груб, но в действията му имаше решителност. Безпомощно се взря в лицето му и разбра, че не би могла да му се противи повече. Желаеше го така силно, че изпитваше болка. Би дала цяла година от живота си, за да може само да сложи длани на бузите му и да докосне кожата му.

— Липсва ли ти баща ти, Сюзан?

— Аха — прошепна той. — Липсва ми много.

— Моята майка ми липсва по същия начин — той я стискаше за раменете. Едното му око трепна и по бузата му като сребърна линия се спусна сълза.

— Мъртва ли е?

— Не, но нещо се случи. Във връзка с нея. На нея. Господи! Как мога да говоря за това, след като дори не зная как да мисля за това? По един или друг начин, тя е мъртва. Поне за мен.

— Уил, това е ужасно.

Той кимна.

— Последния път, когато я видях, тя ме гледаше по начин, който ще помня до гроба си. Със срам и любов, и надежда — всичко това беше изписано на лицето й. Срамът от това, което съм видял и знам за нея… Надежда, може би, че ще я разбера и ще простя… — той си пое дълбоко дъх. — През нощта на празненството, точно преди края на поредното блюдо, Раймър каза нещо смешно. Вие всички се смяхте…

— Ако съм го правила, то е защото би изглеждало странно, ако съм единствената, която не се смее — поясни Сюзан. — Не го харесвам. Мисля, че е подъл и противен.

— Всички се смяхте, а аз погледнах към другия край на масата. Към Олив Торин. И за момент си помислих, че това е майка ми. Изражението беше същото, разбираш ли. Същото, което видях сутринта, когато отворих погрешна врата в погрешно време, налетях на майка ми и…

— Стига! — изпищя тя и се дръпна назад от ръцете му. Всичко в нея се беше раздвижило — всички прегради, катинари и резета, които използваше, сякаш се топяха едновременно. — Спри, просто спри, не мога да те слушам да говориш така за нея!

Тя се протегна към Пайлън, но сега целият свят се беше превърнал в мокри шестоъгълници. Тя започна да хлипа. Усети ръцете му на раменете си, но не се съпротивляваше.

— Толкова ме е срам — каза тя. — Срам ме е и ме е страх, и съжалявам. Забравила бях лицето на баща си и… и…

„И никога няма да мога да го открия отново“, искаше да каже, но нямаше нужда от това. Той я спря с целувки. В началото тя просто се остави да бъде целувана… после започна да го целува и целуваше почти с ярост. Тя попи влагата от очите му, после прокара ръце по бузите му. Чувството беше великолепно: дори мекото дращене на брадата по кожата й беше прекрасно. Тя обви ръце около врата му, впила устни в неговите, притискаше го и го целуваше толкова силно, колкото можеше.

9

Това бяха най-хубавите целувки в целия му живот и той никога не ги забрави — мекото приплъзване на устните й, изпълнени с копнеж и вече не така срамежливи. Аромата на дъха й, сладките гънки на тялото й, притиснато към неговото. Той плъзна ръката си по лявата й гърда, стисна я леко и почувства как сърцето й ускорява ритъма си под пръстите му. Другата си ръка зарови в косата й и я прокара през нея. Никога не забрави мекотата й.

После тя се озова далеч от него, лицето й пламтеше от изчервяване и страст. С едната си ръка докосваше устните, които той беше целувал, докато ги прехапе. Тънка струйка кръв се стичаше от ъгълчето на долната. Очите й бяха широко разтворени и втренчени в неговите. Гръдта й се повдигаше и спадаше, като че ли току-що беше тичала. А между тях имаше привличане, каквото никога не беше изпитвал през живота си. Беше силно като река и разтърсващо като треска.

— Стига — каза тя с треперещ глас. — Стига, моля те. Ако наистина ме обичаш, не ме оставяй да наруша честта си! Дадох обещание. След като го изпълня, всичко може да се случи, предполагам… ако още ме искаш…

— Ще чакам вечно — отвърна той кротко. — И ще сторя всичко за теб, дори и да стоя встрани и да те оставя да отидеш при друг мъж.

— Тогава, ако ме обичаш, върви си. Моля те, Уил!

— Още една целувка.

Тя пристъпи напред, доверчиво вдигна лице към неговото и той разбра, че може да прави с нея каквото си поиска. Поне засега, тя не беше господарка на чувствата си, беше изцяло негова. Можеше да стори с нея това, което Мартин беше направил с майка му, ако го желаеше.

Тази мисъл разпръсна страстта му, превърна я в жарава под силен дъжд и угаси въглените един след друг.

Вместо страстната целувка, която беше искал, той нежно докосна с устни ъгълчето на устата й, където се стичаше кръвта. Целуна я, вкусвайки собствените си сълзи. Затвори очи и потръпна, когато ръката й докосна косата в основата на врата му.

— Няма да нараня Олив Торин за нищо на света — прошепна тя в ухото му. — Не повече, отколкото бих наранила тебе, Уил. Тогава не разбирах, а сега е твърде късно да оправя нещата. Но ти благодаря за това, че… че не взе каквото можеше. И ще те помня винаги. Ще помня какво е да ме целуваш. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, така смятам. Като да се слеят небесата и земята.

— И аз ще помня — той я проследи как се мята на седлото и си припомни оголените й крака да проблясват в мрака през нощта, когато я срещна. И внезапно разбра, че не може да я остави да си отиде. Протегна се напред и докосна ботуша й.

— Сюзан…

— Не — продума тя. — Моля те!

Той се отдръпна. Някак си успя.

— Това е наша тайна — каза тя. — Нали?

— Аха.

Усмихна се при тази дума… но усмивката й беше тъжна:

— Стой далеч от мен отсега нататък, Уил. Моля те. И аз ще стоя далеч от теб.

Той се замисли и отбеляза:

— Ако можем.

— Трябва, Уил. Налага се.

Препусна бързо. Роланд стоеше до стремето на Ръшър и я гледаше как си отива. Дори когато изчезна от погледа му зад хоризонта продължаваше да гледа.

10

Шерифът Авери, заместник Дейв и заместник Джордж Ригинс седяха на верандата пред шерифския офис и затвор, когато господин Стокуърт и господин Хийт (онзи идиотски птичи череп пак беше на рога на седлото му) преминаха спокойно край тях. Преди петнадесет минути беше иззвъняла камбаната по обед и шериф Авери предположи, че те са се запътили да обядват, вероятно в Милбанк или пък в „Почивката“, където сервираха нелоши порции за обяд. Авери предпочиташе по-калорични неща — половин пиле или парче телешко го устройваше напълно.

Господин Хийт ги поздрави с махване и усмивка:

— Добър ден, господа! Дълъг живот! Свеж бриз! Весела сиеста!

Те му махнаха и се усмихнаха в отговор. Когато двамата изчезнаха от погледа им, Дейв каза:

— Прекарали са цялата сутрин на доковете, брояха мрежите. Мрежите! Вярвате ли го?

— Дас, сър — отговори шериф Авери, отлепи задника си от люлеещото се кресло и изпусна шумна предобедна пръдня. — Дас, сър, вярвам. Аха.

Джордж каза:

— Ако не бяха пресрещнали така момчетата на Джонас, щях да си мисля, че са банда глупаци.

— Те едва ли биха възразявали — съгласи се Авери. Погледна към Дейв, който сега въртеше монокъла на края на панделката му и гледаше в посоката, в която изчезнаха момчетата. Имаше хора в града, които бяха започнали да наричат хлапетата от Сдружението „Малките ковчези“. Авери не беше сигурен какво означава това. Беше се намесил между тях и здравеняците на Торин, беше постигнал хем примирие между тях, хем получи златна монета от Раймър заради усилията си, но все още не знаеше… какво да ги прави?

— Денят, в който пристигнаха — каза на Дейв, — си мислеше, че са меки. Какво мислиш сега?

— Сега? — Дейв за последен път врътна монокъла си, после го намести на окото си и се загледа в шерифа. — Сега мисля, че може и да са малко по-твърди, отколкото предполагах.

„Да наистина — помисли си Авери. — Но твърд не означава умен, слава на боговете! Аха, благодаря ви за това, богове.“

— Гладен съм като бик, така си е — каза и се изправи. Наведе се, сложи ръце на коленете си и изпусна още една шумна пръдня. Дейв и Джордж се спогледаха. Джордж помаха с ръка пред лицето си. Шериф Херкимър Авери, баронски шериф, се изправи и изглеждаше едновременно облекчен и недоволен.

— Там има повече място, отколкото тук вътре — поясни той. — Хайде, момчета, да се поразходим надолу по улицата и да понапълним коремите.

11

Дори и залезът не можеше да подобри много изгледа от верандата на Бар Кей. Сградата беше Г-образна и верандата беше построена откъм късата страна. На нея бяха оставени точен брой столове: две тръстикови люлеещи се кресна и дървена пейка, към която беше прикована нестабилна облегалка.

Тази вечер Алан седеше в едно от креслата, а Кътбърт се беше наместил на пейчицата, която явно предпочиташе. На перилото, втренчен в сплесканата пръст пред вратата и към изгорените останки на къщата на Гарбьр, стоеше наблюдателят.

Алан беше уморен до смърт и въпреки че и двамата се бяха изкъпали в потока близо до западния край на имението, все още усещаше миризма на риба и водорасли. Бяха прекарали деня в броене на мрежи. Нямаше нищо против тежката работа, дори и ако беше монотонна, но възразяваше срещу безполезния труд. Какъвто беше точно този. Хамбри се делеше на две части — рибари и коневъди. Сред рибарите за тях нямаше нищо и след като прекараха три седмици с тях, и тримата го знаеха вече. Отговорите им бяха там на Ската, а не бяха успели да му хвърлят нищо повече от случаен поглед. По нареждане на Роланд.

Вятърът се усили и за момент можаха да доловят ниския, дрезгав, плачлив вой на изтъняването.

— Мразя този звук — отбеляза Алан.

Кътбърт, необичайно мълчалив и вглъбен тази вечер, кимна и каза само:

— Аха.

Те всички изразяваха съгласие така, да не споменаваме за „тъй си е“, „тъй си беше“ и „точно тъй“. Алан подозираше, че и тримата ще говорят за Хамбри дълго след като отърсят праха на градчето от ботушите си.

Зад тях се разнесе тропот на конски копита. Копитата на Ръшър.

Роланд спокойно зави зад ъгъла — и когато се появи, нещо сякаш цапардоса Алан като зловещо предзнаменование… вид предчувствие. Чу се плясък на крила, появи се тъмна сянка във въздуха и внезапно една птица кацна на рамото на Роланд. Той не подскочи, а само се поогледа. Стигна до коневръза и седна там с протегната ръка.

— Здравей! — каза меко и гълъбът стъпи на дланта му. За единия крак на птицата беше вързана капсула. Роланд я отвори и извади отвътре тънък свитък хартия.

— Здравей! — каза Алан и протегна ръка. Птицата кацна на нея. Докато Роланд слизаше от коня, Алан внесе гълъба в землянката, където под отворения прозорец бяха поставени клетките. Отвори средната и гълъбът, който тъкмо беше пристигнал, скочи вътре. Онзи отвътре излезе и зае мястото на първия. Алан затвори вратичката на клетката, заключи я, прекоси стаята и обърна възглавницата на нара на Бърт. Под нея се намираше плик с няколко празни хартиени ивици и малка писалка. Той взе една от ивиците и писалката, която си имаше собствено резервоарче с мастило и нямаше нужда от презареждане. След това се върна на верандата. Роланд и Кътбърт изучаваха развития свитък, който гълъбът беше донесъл от Гилеад. На него се намираше редица геометрични драскулки:

— Какво пише? — попита Алан. Кодът беше доста прост, но той не можеше да го възприеме директно или да го прочете от пръв поглед, както Роланд и Бърт бяха способни. Талантът на Алан (способностите му да проследява, лесният му достъп до докосването) беше в друга насока.

— Фарсън тръгва на изток — прочете му Кътбърт. — Силите са разделени, една голяма и една малка част. Видяхте ли нещо необичайно… — той погледна към Роланд, почти разколебан. — Нещо необичайно, какво значи това?

Роланд поклати глава. Не знаеше. Съмняваше се, че и хората, които бяха пратили съобщението (един от тях почти със сигурност беше и баща му) са наясно.

Алан връчи на Кътбърт хартията и писалката. С единия си пръст Бърт погали главичката на меко гукащия гълъб. Той размърда криле като че ли изгаряше от нетърпение да потегли на запад.

— Какво да напиша? — попита Кътбърт. — Същото ли?

Роланд кимна.

— Но ние видяхме необичайни неща. — каза Алан. — И знаем, че тук нещо не е наред. Конете… и това малко ранчо на юг, не си спомням името му…

Кътбърт се сети:

— Рокинг Ейч.

— Аха, Рокинг Ейч. Там имаше волове. Волове! Боже мили, никога не бях виждал такива, освен на картинка.

Роланд изглеждаше притеснен:

— Някой знае ли, че сте ги забелязали?

Алан нетърпеливо сви рамене:

— Не мисля. Там имаше говедари — трима или четирима…

— Четирима, аха — тихо добави Кътбърт.

— … но не ни обърнаха внимание. Дори когато виждаме разни неща, те си мислят, че не можем.

— Така и трябва да бъде — Роланд се обърна да погледне към залеза и Алан видя нещо на яката на ризата му. Дръпна го толкова бързо, че Роланд дори не го усети. „Бърт не би могъл да направи това“ — помисли си Алан не без известна гордост.

— Аха, но…

— Същото съобщение — повтори Роланд. Седна на най-горното стъпало и се загледа във вечерната червенина на запад. — Търпение, господа Ричард Стокуърт и Артър Хийт. Знаем това-онова и вярваме в разни други работи. Но дали Джон Фарсън ще измине целия този път само за да се снабди с коне? Не мисля така. Не съм сигурен, конете са ценни, аха, тъй си е… но не съм сигурен. Така че ще почакаме.

— Добре, добре, същото съобщение — Кътбърт разпъна парчето хартия на перилото на верандата и надраска на него няколко малки серии символи. Алан можеше да разчете това съобщение. Беше виждал същата последователност вече няколко пъти, откакто бяха дошли в Хамбри. — „Съобщението получено. Добре сме. Няма нищо за съобщаване засега.“

Листчето беше сложено в капсулата и привързано за крака на гълъба. Алан слезе по стъпалата, застана до Ръшър (все още очакващ търпеливо да го разседлаят) и подхвърли птицата към гаснещия залез:

— Напред!

Тя се издигна и изчезна с едно плясване на крилете. Можеха да я видят само за малко — тъмен силует на фона на тъмнеещото небе.

Роланд седеше загледан нататък. Замечтаното изражение все още си беше на лицето му. Алан откри, че се чуди дали Роланд е взел правилно решение тази вечер. Никога в живота си не беше помислял такова нещо. Нито пък беше очаквал да му се случи.

— Роланд?

— Хмм? — промърмори като човек, потънал в дълбок сън.

— Ще го разседлая, ако искаш — кимна към Ръшър. — И ще го изтрия.

Отговор не последва доста време. Алан тъкмо се накани да попита отново, когато Роланд каза:

— Не. Аз ще го направя. След една-две минути — и отново се зазяпа в залеза.

Алан се изкачи по стъпалата към верандата и седна в креслото. Бърт се беше настанил на обичайното място на пейчицата. Сега стояха зад Роланд и Кътбърт погледна въпросително към Алан.

Той му подаде онова, което беше свалил от яката на Роланд. Беше дълъг косъм с цвят на тъмно злато. От лицето на Бърт беше ясно, че знае чии е. Откакто бяха пристигнали в Хамбри, бяха срещнали само едно момиче с дълга руса коса. Двамата се спогледаха. В очите на Бърт Алан видя тревога и насмешка едновременно.

Кътбърт Алгууд вдигна показалец към слепоочието си и се престори, че дърпа спусък.

Алан кимна.

Седнал на стъпалата пред тях, Роланд продължаваше да наблюдава гаснещия залез със замечтани очи.

1

Градчето Рици, почти на четиристотин мили на запад от Меджис, не беше нищо особено. Рой Дипейп го достигна три нощи преди Луната на Торбалан, наричана Късна лятна луна от някои, да се напълни. И го напусна на следващия ден.

Рици беше мизерно миньорско градче на източния склон на планините Ви Кастис, на около петдесет мили от ръба Ви Кастис. Градът имаше само една улица, превърнала се в езеро от кал три дни след първите есенни бури. Там се намираха „Мечите и костенуркови търговски и смесени стоки“, откъдето „Ви Кастис Къмпани“ беше забранила на миньорите да пазаруват, както и магазин на компанията, откъдето биха пазарували само нещастници. Имаше смесен затвор и Градска Заседателна Палата с бесило-вятърна мелница отпред, шест бара, работещи с пълна пара.

Рици беше като грозна сведена глава между двата масивни хълма. На юг над града се намираше разровеният склон, където Компанията заселваше миньорите си. На север бяха самите мини — неподсигурени груби шахти, които се спускаха на петдесет фута надолу и там се разклоняваха. Отвън приличаха на дупки, вкопани в голата камениста почва.

Някога мините са били частна собственост, но сега този период беше отминал и всички бяха управлявани от „Ви Кастис Къмпани“. Дипейп знаеше подробностите, защото Големите ковчези бяха участвали в прогонването. Това стана точно след като се беше присъединил към Джонас и Рейнолдс.

Паметта понякога му изневеряваше, но винаги, когато докоснеше ранения си пръст, си спомняше за Диърборн, Стокуърт и Хийт. Искаше да ги види мъртви в редица, с ръце, разперени като парцалените кукли на малко момиченце.

По изгрев Дипейп премина по единствената улица на Рици, подкара коня си в тръс по склона на първия хълм и спря на върха, за да хвърли последен поглед назад. Предната нощ беше разпитвал старото копеле в „Хатиган“. Докато яздеше, си припомни стария негодник. Беше се отнесъл доста честно с него, както прецени. Беше му обещал награда и беше платил за получената информация.

— Мхм — промърмори Дипейп. — Мисля, че старият парцал няма право да се оплаква.

Той лесно проследи пътя на младоците. Бяха се движили на изток по Великия път и навсякъде бяха правили впечатление. И в това нямаше нищо чудно: млади мъже с добри коне, без белези по лицата, без татуировки на регулатори по ръцете, с хубави дрехи на гърба, скъпи шапки на главите… Бяха ги запомнили особено добре в баровете и странноприемниците, където не си поръчваха силни питиета, нито бира. Все едно идваха от по-ранни, по-добри времена.

„Пикай в лицата им — помисли си Дипейп, докато яздеше. — Господин Артър Ха-Ха-Хийт остава за накрая. Ще си запазя достатъчно пикня да те удавя в нея.“

Бяха ги забелязвали, но нямаше да е достатъчно, ако се върнеше в Хамбри само с толкова. Джонас най-вероятно щеше да му откъсне носа. И щеше да си го е заслужил. Въпросът беше в какво друго са замесени те?

Беше влязъл в два други бара, преди да се навре при „Хатиган“. Поръча си още една бира и се приготви да заговори бармана.

Случайно дочу старчески глас, предизвикващ главоболие. Приказваше за старите дни, както винаги правят дъртите копелдаци, и за това как светът се бил преместил, както и колко по-добре са били нещата, когато той бил момче. След това каза нещо, при което Дипейп наостри уши: как старите дни щели да се върнат, защото не бил ли видял трима млади лордове преди по-малко от два месеца и дори купил на единия от тях питие, пък дори и да било газирана сода?

— Ти не би отличил млад лорд от млад бездомник — подхвърли една мацка, която май имаше само четири зъба, останали в очарователната й уста.

Всички се разсмяха. Старият негодник се огледа и въздъхна:

— Знам, добре де. Забравил съм повече, отколкото някога ще научите, тъй си е. Но поне един от тях беше от рода на Илд, защото го видях в чертите на лицето му… така ясно, както виждам сбръчканите ти цици, Джолейн. — Тогава старият негодник дръпна блузата на проститутката и изля остатъка от бирата си вътре. На свой ред тя грабна халбата и я разби в главата му.

— Махай се оттук! — кресна тя и го бутна към вратата. Няколко яки ритника от миньорите наоколо му помогнаха да се изнесе.

Дипейп излезе след него и му помогна да се изправи.

— Те нямат уважение — потвърди тъжно старото копеле. — Нито разбират, също тъй.

— Аха, тъй си е — каза Дипейп, който още не беше успял да изчисти акцентите на крайбрежието и Ската от речта си.

Старото копеле стоеше полюлявайки се, гледаше към него и бършеше безполезно кръвта, която се стичаше по съсухрените му бузи от разсечения скалп:

— Синко, ще ми купиш ли едно питие? Помни лицето на баща си и дай на стареца едно питие!

— Не съм много по благотворителността, старче — отговори Дипейп. — Но може и да си спечелиш колкото за едно питие. Ела тук в офиса ми и да видим ще стане ли.

Той поведе старото копеле обратно през улицата по дъсчената настилка, примъквайки го покрай черните люлеещи се врати със златни потоци светлина.

— Твойто офисче — изкиска се старецът, когато Дипейп го поведе по алеята към дъсчената ограда с купчини боклуци в далечния край. Вятърът вееше и пълнеше носа на Дипейп с миризма на сяра и карбид от мините. От дясната им страна звуците от пияната оргия се лееха през стената на „Хатиган“. — Твоят офис, добре казано.

— Аха, офисът ми.

Старецът го погледна, облян в лунната светлина, която се носеше по небето над алеята:

— Да не си от Меджис? Или Тепачи?

— Може от едното, може и от другото, а може и да не съм.

— Познавам ли те? — старецът се взря още по-внимателно в него, изправен на пръсти, като че ли очакваше целувка.

Дипейп го избута встрани:

— Не се ври така, татенце!

Въпреки всичко се чувстваше доста окуражен. Той, Джонас и Рейнолдс бяха тук преди и ако старецът можеше да си спомни лицето му, сигурно не приказваше глупости за трите хлапета, които е видял далеч по-скоро.

— Разкажи ми за тримата млади лордове, тате. — Дипейп почука по стената на „Хатиган“. — Тия вътре може и да не се интересуват, обаче аз…

Старецът се втренчи в него с мътен, пресметлив поглед:

— Дали пък няма да получа парче метал?

— Мхм — промърмори Дипейп. — Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще ти дам метал.

— Злато?

— Разкажи ми и ще видиш.

— Не, сър. Плащането първо, приказката после.

Дипейп го стисна за ръката, завъртя я и изви китката му, която беше като сноп пръчки, опрени в кльощавите рамене на стареца:

— Продължавай да ме дразниш, татенце, и ще ти счупя ръката!

— Пусни ме! — изпищя безпомощно старият негодник. — Пусни ме, вярвам в благородството ти, млади сър, щото имаш благородно лице! Да! Да, наистина!

Дипейп го пусна. Старият негодник войнствено го огледа, потривайки рамото си. На лунната светлина засъхналата по бузата му кръв изглеждаше черна.

— Трима бяха, точно тук — каза той. — Хлапета с висок произход.

— Хлапета или лордове? Кое от двете, татенце?

Старото копеле обмисли внимателно въпроса. Дупката в главата, нощният въздух и извиването на ръката май му бяха върнали здравия разум, поне временно.

— И двете, струва ми се — заключи. — Единият със сигурност беше лорд, все едно дали ония вярват или не. Защото видях баща му, а баща му носеше пистолети. И не такива мизерни като твоите, ами истински пистолети, каквито е виждал само баща ми като дете. Големи и с дръжки от сандалово дърво.

Дипейп се втренчи в стареца, възбудата му нарасна… „Държат се като стрелци“ — беше казал Джонас, когато Рейнолдс възрази, че са твърде млади. Сега му се струваше, че шефът е бил прав.

— Дръжки от сандалово дърво? — учуди се той. — От сандалово дърво, татенце?

— Аха — старецът забеляза възбудата му и видимо се възгордя.

— Стрелец, имаш предвид. Бащата на единия от младежите е носел големи пушкала.

— Ахм, стрелец. Един от последните лордове. Родът си отива сега, но моят баща ги е познавал добре. Стивън Дисчейн от Гилеад. Стивън, синът на Хенри.

— А този, който си видял наскоро…

— Синът му, внукът на Хенри Слабия. Другите също изглеждаха благородни, биха могли и да произхождат от родовете на лордове, но този, който видях идва директно от Артур Илд, от една или друга страна. Сигурен съм както знам, че ходя на два крака. Заслужих ли си вече метала?

Дипейп понечи да потвърди, но осъзна, че дори не знае кой от тримата има предвид дъртия. — Трима млади мъже — подчерта той, — трима аристократи. И имаха ли те пистолети?

— Не там, където могат да ги видят, във всеки случай — каза старецът и грозно се изсмя. — Но имаха, о, да. Сигурно скрити в одеялата им. Готов съм да се закълна.

— Аха — каза Дипейп. — Предполагам, че би се заклел. Трима младежи и единият е син на лорд. На стрелец, както смяташ. Стивън от Гилеад.

Името му се струваше познато, охо, тъй си беше.

— Стивън Дичейн от Гилеад, точно така.

— И как се представи този млад лорд?

Старото копеле тревожно се намръщи в усилие да си спомни:

— Диърфилд? Диърстайн? Не се сещам точна…

— Добре, добре, познавам го. И ти си спечели метала.

— Така ли? — старецът отново се приближи, дъхът му беше кисело-сладък от плевела. — Злато или сребро? Какво е то, приятелю?

— Стомана — отвърна Дипейп, извади пистолета си и стреля два пъти в гърдите на стареца. Всъщност му правеше услуга.

Сега се връщаше в Меджис. Щеше да пътува много по-бързо като не се налага да задава въпроси.

Чу се плясък на криле над главата му. Един гълъб (тъмносив, с бял пръстен около врата) кацна на една скала точно пред него, като че да си отдъхне. Странна птичка. Не, помисли си Дипейп, не е див гълъб. Нечий избягал любимец? Не можеше да си представи кой в това забравено от Бога кътче на света би могъл да отглежда друго, освен полудиво куче. Във всеки случай, печен гълъб щеше да му подейства добре, когато спре да нощува.

Дипейп извади пистолета си, но преди да успее да спусне предпазителя, гълъбът полетя на изток. Дипейп все пак стреля след него. Понякога човек има късмет… не и този път. Гълъбът се наклони леко, после изправи линията на полета си и изчезна в посоката, в която се движеше самият Дипейп. Той се изправи на седлото без да губи самообладание. Беше сигурен, че Джонас ще е много доволен от откритията му.

2

Три дни след като Рой Дипейп беше напуснал Рици и беше поел обратно към Хамбри, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха първо по дългия склон на Ската и после в пустеещите земи, които жителите на Хамбри наричаха Лошите треви. Пред тях, след като веднъж излязоха на открито, ясно се виждаха оронени и ерозирали възвишения. В средата им се намираше тъмна пропаст с гладки ръбове.

От края на Ската до скалите имаше около шест мили. На третата четвърт от пътя минаха край истинско природно чудо — стърчаща нагоре скала, която приличаше на отрязан до първата фаланга пръст. Под нея имаше малка, прилична на бумеранг полянка и когато Кътбърт извика диво, за да чуе ехото на гласа си, групичка дърдорещи ЖИВОТИНЧЕТА изскочи от тревата и хукна на югоизток към Ската.

— Това е Висящата скала — поясни Роланд. — В основата й има изворче — единственото в този район, както казват.

Това бяха единствените думи, които си размениха по време на ездата. Кътбърт и Алан обаче си отдъхнаха. През последните три седмици те правеха едно и също. На Роланд му беше лесно да каже, че трябва да изчакат, да обръщат най-голямо внимание на неща, които нямат значение и да броят онова, което забелязват с периферното си зрение. Не можеха да вярват на замечтания си и напоследък разсеян приятел. Не откриха повече руси косми по яката му и тази вечер той повече приличаше на себе си, като че ли беше оставил онова абстрактно палто вкъщи. Поне временно. А може би и за постоянно, ако имаха късмет. Можеха само да изчакват. В края на краищата ка щеше да си каже думата, както винаги.

На миля или някъде толкова от скалите, силният морски бриз, който беше духал в гърбовете им през цялото време, внезапно спря и те чуха тих, немузикален писък, идващ откъм дупката, която наричаха Айболт каньон. Алан дръпна юздите, смръщен като човек, който е захапал неочаквано кисел плод. Това, за което се сети, беше шепа остри камъчета, стискани и търкани едно в друго в силна длан. Над каньона кръжаха привлечени от звука птици.

— Наблюдателят не го харесва, Уил — каза Кътбърт и почука с кокалчета по птичия череп. — На мен също не ми допада. За какво сме тук?

— Да броим — отговори Роланд. — Пратиха ни да броим всичко и да отбелязваме всичко, а това е нещо, което става за броене и отбелязване.

— О, да. Хиляда шестстотин и четиринадесет риболовни мрежи, седемстотин и десет малки лодки, двеста и четиринадесет големи лодки, седемдесет вола, за които никой не споменава и, на север от града, едно изтъняване. Каквото и да е това.

— Ще трябва да разберем — каза Роланд.

Навлязоха в звука и въпреки, че не им хареса, никой не предложи да се върнат назад. Бяха изминали целия път до тук и Роланд беше прав — това им беше работата. Освен това ги глождеше любопитство.

Входът на каньона беше доста солидно преграден с храсти, както Сюзан беше казала на Роланд. През средата на храсталаците имаше пътека, която беше прекалено тясна за конете и при гаснещата светлина Роланд не виждаше почти нищо.

— Ще влизаме ли вътре? — попита Кътбърт. — Нека в протокола се отбележи, че съм против, макар че не се каня да вдигам бунт.

Роланд нямаше намерение да ги прекарва през храстите и към източника на звука. Не и при условие, че имаше само смътна представа какво е изтъняване. Беше задал няколко въпроса за него през последните седмици, но получи малко полезна информация. „Бих стоял по-далечко“ — беше съветът на шериф Авери. До момента най-ценно беше наученото от Сюзан в нощта, когато я срещна.

— Кротко, Бърт. Няма да влизаме.

— Добре — меко добави Алан.

Роланд откри, че колкото по-дълго си в близост до Айболт каньон, толкова по-дълбоко се вмъква стърженето в мозъка ти. Влиза в ушите, но и в зъбите ти — вибрира като нервен възел в гръдния кош и сякаш прояжда меката и деликатна тъкан зад очите. А най-вече се пъха в мозъка ти и ти казва, че всичко, от което някога си се страхувал, е точно зад следващия завой на пътеката.

След като веднъж достигнаха равната и гладка земя в края на пътеката светлината беше почти угаснала и когато слязоха от седлата и приближиха до ронещия се ръб на каньона, виждаха само сенки.

— Не е добре — каза с отвращение Кътбърт. — Трябваше да си тръгнем по-рано, Роланд… Уил, исках да кажа. Какви глупаци сме!

— Щом искаш, тук горе мога и да съм Роланд за теб. Но трябва да видим това, за което сме дошли и да го преброим — едно изтъняване, както сам каза. Само почакай.

Те чакаха и след двадесетина минути Луната на Торбалан се издигна над хоризонта — перфектна лятна луна, грамадна и оранжева. На лицето й ясно можеше да се види Торбалан, който идваше от Нищото с торба пищящи души. Сгърченият силует беше съставен от мътните сенки. Зад него оранжевата светлина сияеше като адски огън.

— Брр — потръпна Кътбърт. — Това е гнусен начин да видиш що за звук идва от дълбините.

Но въпреки това останаха на местата си докато луната се издигна в небето и премина в сребристо. Най-сетне беше горе-долу достатъчно високо, за да хвърли мрачната си светлина в Айболт каньон. Трите момчета се взряха надолу. Роланд не беше сигурен за приятелите си, но не мислеше, че би могъл да проговори, дори ако му се налага.

„Задънен каньон, много къс и със стръмни стени“ — беше казала Сюзан и описанието й се оказа съвсем точно. Тя също беше обяснила, че Айболт изглежда като комин, обърнат настрани и Роланд предположи, че това също е истина, ако си представиш, че падналият комин би могъл малко да се пречупи и да се срути, изкривен в средата.

До тази извивка каньонът беше съвсем нормален. Стените бяха прекалено стръмни за катерене, освен може би на едно място точно след малкия крив завой. Там Роланд забеляза нещо като пукнатина нагоре по стената на каньона, с достатъчно опорни точки по нея. Нямаше истинска причина да отбелязва това, но просто го направи, както щеше да търси потенциални пътища за бягство през целия си живот.

Зад завоя дъното на каньона се превръщаше в нещо, което никой от тях не беше виждал преди… и когато се върнаха в землянката след няколко часа, бяха съгласни, че не са съвсем сигурни какво точно са видели. Задната част на Айболт каньон беше залята от зловеща сребриста течност, от която се издигаха струйки дим или мъгла. Течността сякаш се движеше леко, плискайки се в стените, които я обграждаха. По-късно щяха да открият, че и течността, и мъглата са светлозелени. Лунната светлина ги правеше сребристи.

Докато гледаха, една тъмна летяща фигура се плъзна надолу към повърхността на изтъняването. Преследваше нещо във въздуха и след това отново се опита да се издигне. За секунда скимтящият, бърборещ вой се усили и се превърна почти в глас. Свали птицата от въздуха и я дръпна надолу. Зеленикаво просветване, късо и нефокусирано, пробяга по повърхността на изтъняването като електричество и изчезна.

Трите момчета ужасено се спогледаха.

„Скачай, стрелецо!“ — внезапно се чу един глас. Беше гласът на изтъняването, но и този на баща му, а също и на Мартин заклинателя, Мартин съблазнителя. А най-страшното от всичко беше и неговият собствен глас.

„Скачай и остави всичките си грижи. Тук няма да те притеснява любов към момичета, няма да обременяват детската ти душа погребения на изгубени майка. Ще имаш само покой в средата на вселената — само мазна сладост на гниеща плът.“

„Ела, стрелецо. Стани част от изтъняването.“ С унесено изражение и празни очи, Алан се насочи към ръба на скалата, десният му ботуш беше толкова близо до края, че токът пръскаше малки облачета над бездната и пращаше надолу малки камъчета. Преди да направи и пет стъпки, Роланд го хвана за колана и го дръпна грубо назад.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Алан го погледна с поглед на сомнамбул. Очите му се изясняваха, но бавно.

— Не знам… Роланд.

Под тях изтъняването виеше, ръмжеше и пееше. Имаше и друг звук, също така — напевно, мазно мърморене.

— Аз знам — каза Кътбърт. — Знам накъде сме тръгнали всичките. Към Бар Кей. Хайде, да се махаме оттук — умолително погледна към Роланд. — Ужасно е!

— Добре.

Но преди да ги поведе надолу по пътеката, той пристъпи до ръба и погледна към мътното сребърно езеро долу:

— Отчитам — отбеляза предизвикателно, — отчитам едно изтъняване. — После, като понижи глас, добави: — И проклето да е!

3

Настроението им се възвърна по обратния път. Морският бриз беше прекрасен и живителен след мъртвешката миризма на каньона и изтъняването.

Докато яздеха по Ската Алан каза:

— Какво ще правим сега, Роланд? Имаш ли представа?

— Не. Честно казано, не знам.

— За начало може да вечеряме — весело предложи Кътбърт и почука за подкрепа кухия череп на наблюдателя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да — съгласи се Кътбърт. — Но ще ти кажа нещо, Роланд…

— Уил, ако обичаш. Сега сме отново на Ската и нека бъда Уил.

— Аха, добре. Ще ти кажа нещо, Уил. Не можем да продължаваме с това броене на мрежи, кораби, станове и колела. А вярвам, че да се правим на глупаци ще е доста по-трудно, като стигнем до конете.

— Да — съгласи се Роланд, спря Ръшър и погледна назад откъдето бяха дошли. — Но ще ви кажа отново и на двамата, че не става въпрос само за конете. Дали на Фарсън му трябват? Сигурно. Както и на Сдружението. Воловете също. Но коне има навсякъде — може би не така добри като тези, но всяка стряха е добра при буря, както казват. Тъй че, ако не са конете, какво ще е? Докато не разберем, или докато не решим, че никога няма да научим, продължаваме както досега.

Част от отговора ги чакаше в Бар Кей. Беше кацнал на коневръза и кисело въртеше опашка. Когато гълъбът скочи в дланта на Роланд, той видя, че едното от крилете му е странно наранено. Някакво животно — вероятно котка — се беше приближило достатъчно близо, за да го одере, реши той.

Бележката, привързана за крака му, беше къса, но обясняваше доста от онова, с което не бяха наясно.

„Ще трябва да я видя отново“ — помисли си Роланд след като прочете писмото и почувства прилив на задоволство. Пулсът му се ускори и той се усмихна под студената сребърна светлина на Луната на Торбалан.

1

Луната на Торбалан започна да избледнява — щеше да отнесе по-горещата и весела част от лятото със себе си, когато си отиде. Следобед, четири дни след пълнолуние, старият ратай от кметския дом (Мигел беше живял там много преди Харт Торин и щеше вероятно да продължи да си живее след като Торин се върне в ранчото си) стигна до къщата, която Сюзан делеше с леля си. Водеше великолепен кафяв кон. Беше вторият от трите, обещани от кмета и Сюзан веднага разпозна Фелиша. Кобилата беше една от любимките от детството й.

Сюзан прегърна Мигел и го целуна. Широката усмивка на стареца би разкрила всичките му зъби, ако му бяха останали такива.

— Хиляди благодарности, бащице — каза му тя.

— За нищо — отвърна той и й връчи повода. — Това е авансов дар от кмета.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и усмивката лека — полека изчезна от устните й. Фелиша стоеше търпеливо до нея, тъмнокафявата й козина блестеше като сън на лятна светлина. Но не беше сън. Приличаше на такъв в началото. Сега вече беше попаднала в капан. Фелиша не беше подарък, нито пък Пайлън — те бяха постъпково изпълнение на договора, който тя беше сключила. Леля Корд би се шокирала, но Сюзан знаеше истината.

Когато Сюзан поведе подаръка си (който всъщност беше върната собственост от нейна гледна точка) към конюшнята, леля Корд стоеше на кухненския прозорец. Викна нещо весело относно коня, който бил хубаво нещо и че грижите за него ще дават на Сюзан по-малко време за глупости. Сюзан усети надигащ се в гърлото й остър отговор и го преглътна. Помежду им беше настъпило враждебно примирие откакто се бяха карали за ризата и Сюзан не искаше първа да го нарушава. Твърде много проблеми се бяха струпали върху главата и сърцето й. Помисли си, че при още един спор с леля си може просто да я смачка като сухо клонче под ботуша си. На около десет години беше попитала баща си защо е толкова мълчалив и той й отговори: „Защото често мълчанието е злато“. Това я беше озадачило тогава, но сега го разбираше по-добре.

Настани Фелиша до Пайлън, изтри я и я нахрани. Докато кобилата дъвчеше овес, Сюзан провери копитата й. Не й харесаха подковите, които конят носеше, тъй че тя свали от гвоздея до вратата торбата на баща си, преметна презрамката през рамо и извървя двете мили до Конюшнята и Чудесната ковачница на Хуки. Кожената торба до бедрото й върна спомена за баща й по начин толкова свеж и ясен, че мъката я сграбчи отново и й се доплака. Помисли си как би се възмутил той от положението, в което се намираше, дори би се отвратил. И Уил Диърборн щеше да му хареса, беше сигурна — да му хареса и да го одобри за нея. Това я натъжи още повече.

2

Знаеше как да слага подкови и дори се наслаждаваше на това, когато беше в добро настроение — беше мръсна, проста работа, винаги беше възможно да те ритнат здравословно в ребрата, та това да разсее скуката и да те върне в реалността. Но за правенето на подкови не знаеше нищо и нямаше намерение да научава. Брайън Хуки ги майстореше някъде там отзад в ковачницата си. Сюзан лесно подбра четири нови с подходящ размер. Миризмата на коне и прясно сено я зарадва. Конюшнята и ковачницата на Хуки изглеждаха наистина страхотно. Като погледна нагоре, тя не видя нито една дупка в покрива. Времената май бяха добри за Хуки.

Той оправи подковите за нула време. Когато Сюзан се помъчи да обсъди заплащането, той се засмя и отвърна, че знае, че тя ще уреди сметките си веднага щом може, ако е рекъл Бог. Не би се отнасял така безгрижно дори към дреболия като четирите подкови само допреди година, но сега тя беше най-добрата приятелка на кмета Торин и нещата се бяха променили.

Следобедното слънце я заслепи след сумрака в ковачницата на Хуки. В последния момент успя да забележи някакъв силует на фона на светлината и след това се сблъска с него достатъчно силно, за да издрънчат зъбите й и новите подкови на Фелиша. Щеше да падне, ако не я бяха прихванали здравите ръце, които бързо се протегнаха и я сграбчиха за раменете. До този момент очите й вече се бяха приспособили и тя с удивление и недоволство видя, че младият човек, който едва не я беше съборил в праха, беше един от приятелите на Уил — Ричард Стокуърт.

— О, сай, моля за извинение! — каза той, изтърсвайки ръкавите й, сякаш наистина я беше съборил. — Добре ли сте? Наистина ли сте добре?

— Добре съм — отговори тя с усмивка. — Моля, не ми се извинявайте! — Почувства внезапно желание да го целуне по устата и да каже: „Предай това на Уил и му кажи, че няма значение какви съм ги приказвала! Кажи му, че там, откъдето идва тази, има още хиляди! И му кажи да дойде и да ги вземе всичките!“

Вместо това си представи смешната картинка как Ричард Стокуърт целува Уил по устата и му казва, че това е от Сюзан Делгадо. Започна да се киска. Сложи ръце на устата си, но това не свърши работа. Сай Стокуърт й се усмихваше в отговор… несигурно и предпазливо. „Той сигурно си мисли, че съм луда… Такава съм! Луда съм!“

— Добър ден, господин Стокуърт — каза тя и го подмина, за да запази сериозно изражението си.

— Добър ден, Сюзан Делгадо — подвикна й той в отговор.

Тя се огледа едва когато беше на петдесетина ярда нататък по улицата, но него вече го нямаше. Не беше влязъл при Хуки, помисли си тя. Чудеше се какво ли е правил господин Стокуърт в тази част на града.

След около час и половина, когато извади новите подкови от торбата на баща си, откри отговора. Между две от подковите имаше пъхнато нагънато листче хартия и още преди да го отвори тя знаеше, че сблъскването й с господин Стокуърт не е било случайност.

Разпозна почерка на Уил — същия като на бележката от букета.

Тя веднага я изгори и докато гледаше как пламъците първо се издигат и после гаснат, си повтаряше отново и отново думите, които най-силно я бяха впечатлили: Много те моля!

3

Тя и леля Корд хапнаха хляб и супа в мълчание и след вечеря Сюзан изкара Фелиша на Ската и гледаше как слънцето залязва. Нямаше да се срещне с него тази вечер. Вече беше имала прекалено много неприятности заради импулсивното си и необмислено поведение. Но утре?

Защо Ситго?

Има връзка с това, което обсъждахме преди.

Да, вероятно. Не се съмняваше в честта му, въпреки че много се чудеше дали той и приятелите му са онези, за които се представят. Вероятно искаше да се срещнат по въпрос, който засягаше мисията им (въпреки че тя нямаше представа какво общо би имало нефтеното поле с прекалено многото коне на Ската), но между тях беше възникнало и друго — сладко и опасно чувство. Можеха да започнат с разговор, но сигурно щяха да завършат с целувки… а целувките щяха да са само началото. Познанието не променяше чувствата и въпреки всичко тя искаше да го види. Трябваше да го види.

Така че стоеше изправена върху седлото на новия си кон (друга част от аванса на Торин по заплащането на девствеността й) и гледаше как слънцето потъва и почервенява на запад. Слушаше старото мърморене на изтъняването и за пръв път от шестнадесет години наистина се колебаеше. Всичко, което желаеше, се противопоставяше на чувството й за чест. Чувстваше ка да нараства около нея, като надигащ се около нестабилна къща вятър. Но беше лесно да предадеш честта си по тази причина, нали? Да се извиниш за пропадналия си здрав разум като въвлечеш всемогъщата ка. Беше мекушав начин на мислене.

Никога не се беше отдавала на религията и слабо вярваше в божествата на Средния Свят, тъй че, когато слънцето залезе тя се опита да се моли на баща си. И отговорът дойде, въпреки че не разбра дали идва от него или от собственото й сърце.

„Нека ка_ реши сама_ — каза гласът в съзнанието й. — Тъй или иначе ще го направи — винаги така става. Ако ка_ надвие честта ти, тъй да е. Нека ка прецени искреността на обещанието ти, колкото и да е трудно това.“_

4

На следващия ден беше неделя, традиционният почивен ден за каубоите. Малката групичка на Роланд също почиваше.

— Честно ще е да си отдъхнем — отбеляза Кътбърт, — след като и без друго не знаем какво да предприемем сега.

Точно тази неделя — шестата откакто бяха пристигнали в Хамбри — Кътбърт отиде на Горния пазар (Долният беше по-евтин, но смърдеше твърде много на риба според него), разглеждаше ярко оцветените наметала и едва сдържаше сълзите си. Майка му беше имала serape, което много харесваше и той си спомни как беше яздила понякога с него. Този спомен го изпълни с отчаяна носталгия. „Артър Хийт“, ка-май на Роланд, страдаше за майчето си така, че очите му се насълзяваха! Беше шега точно в стила на… добре де, в стила на Кътбърт Алгууд.

Докато си стоеше и беше сплел ръце зад гърба си като посетител на художествена галерия някой леко го потупа по рамото. Той се обърна и видя момичето с руса коса.

Кътбърт не беше изненадан, че Роланд си е паднал по нея. Тя беше просто главозамайваща дори когато носеше джинси и фермерска риза. Косата й беше пристегната отзад с няколко груби ремъчни примки, а очите й бяха така яркосиви, каквито Кътбърт никога не беше виждал. Той си помисли, че е цяло чудо, дето Роланд изобщо е в състояние да забелязва и другите страни на живота си… дори елементарни неща като миене на зъбите. На всичкото отгоре тя подейства като лекарство и за Кътбърт: сантименталните спомени за майка му изчезнаха моментално.

— Сай — заговори я той. Това беше всичко, което можеше да измисли, но поне беше някакво начало.

Тя кимна и му протегна това, което хората в Меджис наричат „корвет“. — Общоприетата дефиниция е „малък пакет“, а действителното значение е „малка кесийка“. Тези малки кожени предмети, които побираха не повече от няколко монети, по-често принадлежаха на дамите, отколкото на господата, въпреки че това не беше някакво твърдо установено модно правило.

— Изпусна това, приятел — каза тя.

— Не, благодаря, сай.

Тази тук можеше да принадлежи и на мъж — беше от черна кожа и без дръжка за през рамо, но той никога не я беше виждал. Никога не беше притежавал „корвет“, ако ставаше дума.

— Твоя е — настояваше тя и сега очите й така го пронизваха, че той направо чувстваше погледа й да прогаря кожата му. Би трябвало да разбере веднага, ако не беше заслепен от внезапната й поява, а също и от хитростта. Човек някак си не очаква от толкова красиво момиче да е и хитро. Красавиците не са такива, като правило, пък и не им трябва. Доколкото Бърт можеше да каже, всички хубави момичета трябва само да се събуждат сутрин и нищо повече.

— Твоя е.

— О, да — каза той и почти издърпа малката кесийка от ръцете й. Чувстваше как глуповата усмивка се разлива по лицето му. — Сега, след като го споменахте, сай…

— Сюзан — погледът й беше внимателен и предпазлив. — Нека съм Сюзан за теб, моля.

— С удоволствие. Моля за извинение, Сюзан, просто умът и паметта ми, като разбраха че е неделя, си стиснаха ръцете и отидоха на почивка заедно и ме оставиха временно без акъл в главата.

Можеше да дърдори в този дух най-малкото час, но тя го спря с безгрижното умение на по-голяма сестра:

— Лесно бих повярвала, че нямаш контрол над акъла си, господин Хийт. Или над езика си, но сигурно ще трябва да се грижиш по-добре за кесията си в бъдеще. Приятен ден! — изрече и изчезна, преди той да успее да продължи.

5

Бърт откри Роланд на мястото, където той често ходеше тези дни — горе на онази част от Ската, която повечето местни наричаха Градския страж. Даваше прекрасен изглед към Хамбри, замечтан в синкавата омара на неделния следобед, но Кътбърт доста се съмняваше, че точно гледката към града докарва най-стария му приятел тук отново и отново. Мислеше си, че по-скоро изгледът към къщата на Делгадо е основната причина.

Този път Роланд беше с Алан, но и двамата мълчаха. Кътбърт приемаше факта, че някои хора могат да изкарват доста време без да си приказват, но не мислеше, че някога би разбрал това нещо.

Пристигна в галоп, пъхна ръка под ризата си и извади кесийката.

— От Сюзан Делгадо. Даде ми я на Горния пазар. Прекрасна е, но е и хитра като лисица. Казвам го с огромно възхищение.

Лицето на Роланд светна и се оживи. Когато Кътбърт му хвърли торбичката, той я улови с една ръка и дръпна връзките й със зъби. Вътре, където пътешественикът би държал парите си, имаше малко парченце сгъната хартия. Роланд го прочете набързо, светлината угасна в очите му и усмивката изчезна от устните му.

— Какво пише? — попита Алан.

Роланд му връчи бележка и отново се зазяпа над Ската. Преди Кътбърт да види истинското отчаяние в очите на приятеля си, той не беше осъзнал напълно колко далеч в живота на Роланд (и по този начин в живота на всички им) е проникнала Сюзан Делгадо.

Алан му предаде бележката. Състоеше се от две изречения:

„По-добре да не се срещаме. Съжалявам!“

Кътбърт я прочете два пъти, като че ли самият прочит можеше да я промени и след това я върна на Роланд. Той я прибра обратно и върза връзките, след което пъхна малката кесийка в джоба си.

Кътбърт мразеше мълчанието повече от опасността (а това си беше опасност за него), но всеки опит да завърже разговор, който провеждаше наум, му се струваше груб и безчувствен, като се има предвид изражението на приятеля му. Все едно някой беше отровил Роланд. Кътбърт се отвращаваше от мисълта, че едно прекрасно младо момиче може да разтваря крака за високия и кокалест кмет на Хамбри, но настроението на Роланд предизвика в него по-силни емоции. За това тук можеше и да я намрази.

Най-накрая Алан проговори, почти свенливо:

— Ами сега, Роланд? Ще ходим ли да душим в нефтеното поле без нея?

Кътбърт одобри това. При първа среща мнозина подценяваха Алан Джоунс като глупак. Но сега, по дипломатичен начин, който Кътбърт никога не би съумял да приложи, той беше посочил, че неприятният сблъсък на приятеля им с любовта не променя техните задължения.

И Роланд се изправи на седлото и запита:

— Големите ковчези видя ли ги в града?

— Джонас и Рейнолдс — отвърна Кътбърт. — Все още няма и следа от Дипейп. Мисля, че Джонас го е пребил и го е хвърлил от скалите в изблик на ярост след онази нощ в бара.

Роланд поклати глава:

— Джонас прекалено много се нуждае от доверените си хора, за да ги хаби. Не, Дипейп просто е отстранен за известно време.

— Къде? — попита Алан.

— Където трябва да заляга в храстите и да стои под дъжда, когато времето е лошо! Най-вероятно Джонас го е пратил обратно по следите ни.

Алан възкликна изненадано. Роланд се беше отпуснал удобно върху Ръшър и гледаше съм сънливите земи долу и към пасящите коне. С една ръка несъзнателно докосваше кесийката, която беше пъхнал в ризата си. Накрая отново погледна към тях.

— Ще почакаме още малко — добави той. — Тя може и да си промени мнението.

— Роланд… — поде Алан със сериозен тон.

— Не се съмнявай в мен, Алан! Говоря като син на баща си.

— Добре — Алан се протегна и леко го побутна по рамото. Що се отнася до Кътбърт, той си запази правото да съди по-късно. Роланд може да действаше правилно, а може и да не беше така. Кътбърт обаче предположи, че в този момент той не е господар на мислите си.

— Помните ли какво обичаше да посочва Корт като основна слабост за червеи като нас? — попита Роланд с лека усмивка.

— „Препускате без да сте го обмисляли и падате в дупка“ — изимитира Алан толкова добре, че накара Кътбърт да се изсмее на глас.

Усмивката на Роланд също се разшири:

— Да. Това са думи, които смятам да запомня, момчета. Няма да разглобя играчката, за да видя какво има вътре… освен ако нямам друг избор. Сюзан може и да се завърти наоколо, ако й дадем време да помисли. Вярвах, че вече ще е съгласна да ме види, но поради… другите проблеми между нас — той замълча и известно време се възцари тишина.

— Ще ми се бащите ни да не ни бяха изпращали — проговори накрая Алан… въпреки че всъщност бащата на Роланд ги беше изпратил и тримата го знаеха. — Твърде сме млади за проблеми като тези.

— Справихме се чудесно онази нощ в „Почивката“ — напомни Кътбърт.

— Това беше тренировка, не престрелка. И те не ни приемаха на сериозно. Няма да се повтори.

— Не биха ни пратили, ако знаеха какво ще открием — каза Роланд. — Но сега, след като сме открили, трябва да действаме, нали?

Алан и Кътбърт кимнаха. Трябваше да действат, в това нямаше и капка съмнение.

— Във всеки случай, твърде късно е да се притесняваме. Ще чакаме и ще се надяваме на Сюзан. Не бих приближил Ситго без някой от Хамбри, който знае това-онова за мястото… Но ако Дипейп се върне, ще трябва да пробваме. Един Бог знае какво може да е открил или какви истории ще си измисли, за да се хареса на Джонас, или пък какво ще направи Джонас, след като го изслуша. Може да се стигне до престрелка.

— Ще й пратиш ли друга бележка, Уил Диърборн? — попита Алан.

— Не — отговори Роланд. — Ще й дадем време, колкото и да е трудно. И ще се надяваме любопитството й да я докара насам.

След тези думи той се обърна към изоставената землянка, която им служеше за дом. Кътбърт и Алан го последваха.

6

Сюзан работи здравата през остатъка от неделята — чистеше боксовете, носеше вода, изми всички стъпала. Леля Корд мълчаливо я наблюдаваше едновременно със съмнение и учудване. Сюзан не се интересуваше от това й — искаше само да се изтощи и така да избегне още една безсънна нощ. Всичко беше приключило. Нека да стане каквото трябва.

— Да не си полудяла, момиче?. — беше всичко, което леля Корд й каза, когато тя изля последното ведро мръсна вода зад кухнята. — Неделя е!

— Не съм откачила — отвърна тя, без дори да я погледне.

Легна си веднага след като луната изгря. Ръцете й бяха изтощени, краката я боляха, гърбът я пробождаше, но въпреки това не можа да заспи. Лежеше в леглото с отворени очи и нещастна. Часовете отминаваха, луната залезе, а Сюзан все още не заспиваше. Гледаше в мрака и се чудеше дали има някаква възможност, дори минимална, баща й да е бил убит, за да му затворят очите и устата.

Накрая стигна до извода, че е съгласна моментално да се срещне с Уил, дори и само за да успокои притеснения си мозък.

След като осъзна това, облекчението се плъзна по цялото й тяло и тя заспа.

7

Късно на следващия следобед, когато Роланд и приятелите му бяха в „Почивка за пътника“. Шийми дойде отвън, където беше поливал цветята си. Носеше розовото сомбреро в едната си ръка, а в другата стискаше малък пакет.

— Здрасти вий, Малки ковчези! — викна приветствено и се поклони по начин, който беше отлична имитация на техните поклони. Кътбърт отчасти се забавляваше да види такъв поклон, направен от човек с градинарски сандали. — Как сте? Добре, надявам са, щото и аз съм така!

— Добре сме като пълни бъчви с дъждовна вода — отвърна Кътбърт. — Но на никого от нас не му се нрави да ни наричат Малки ковчези, така че карай по-внимателно, става ли?

— Аха — съгласи се Шийми весело както винаги. — Аха, господин Артьр Хийт, добри човече, дето ми спаси живота! — той спря и за момент изглеждаше объркан, като че не можеше да си спомни защо беше дошъл при тях. След това погледът му се проясни, усмивката отново грейна и той протегна пакета към Роланд:

— За теб, Уил Диърборн!

— Наистина ли? Какво има вътре?

— Семенца! Точно тъй си е!

— От теб ли са, Шийми?

— О, не.

Роланд взе пакета, който беше сгънат залепен. Нямаше надписи отпред или отзад, а връхчетата на пръстите му не напипаха семена вътре.

— От кого тогава?

— Не си спомням — каза Шийми и отклони поглед встрани. След това очите му отново се насочиха към Роланд с надежда и несигурност. — Помня обаче какво трябваше да ти кажа.

— Хм; Давай тогава Шийми!

С тоя на човек, който рецитира заучено произведение, едновременно горд и нервен, той каза:

— Тези семена си разпилял по Ската.

Очите на Роланд блеснаха така яростно, че Шийми отстъпи една крачка назад. Дръпна бързо сомбрерото си, обърна се и изхвърча навън. Харесваше Уил Диърборн и приятелите му. Видя нещо в очите на Уил-сай, което силно го изплаши. В този момент разбра, че и Уил е убиец, също като онзи в палтото или този, който искаше Шийми да му облизва ботушите, или стария белокос Джонас с треперещия глас.

Лош като тях, че даже и повече.

8

Роланд пъхна пакетчето със семена в ризата си и не го отвори, докато тримата не се върнаха на верандата на Бар Кей. Изтъняването мърмореше в далечината, карайки конете им нервно да въртят уши.

— Е? — повдигна вежди Кътбърт, неспособен да сдържи любопитството си.

Роланд извади плика и го разкъса. Докато го правеше, знаеше какво иска да му съобщи Сюзан.

Останалите се наведоха — Алан отляво, Кътбърт отдясно, докато развиваше парчето хартия. Той отново видя простичкия й акуратен почерк. Съобщението не беше по-дълго от предишното, но съдържанието му беше съвсем различно.

И отдолу, с малки печатни букви: ИЗГОРИ ЛИСТА

— Ще ви следим — каза Алан.

Роланд кимна:

— Да, но отдалеч.

След това изгори бележката.

9

Портокаловата горичка беше грижливо посадена във формата на правоъгълник в края на отчасти буренясал черен път. Роланд пристигна там след смрачаване, но поне половин час преди бързо изтъняващата Луна на Торбалан да се издигне отново над хоризонта.

Докато обикаляше около един от редовете, заслушан в призрачните звуци откъм нефтеното поле на север, обзе го дълбока носталгия. Беше породена от аромат на портокаловите цветчета — нежен, надвиващ тежката смрад на петрол. Тази малка горичка нямаше нищо общо с ябълковите градини на Ню Канаан… но напомняше за тях. Вятърът люлееше дърветата и миризмата му напомняше за Гилеад с горчива настойчивост. Мина му през ум, че може никога повече да не види дома си — че се е превърнал в скитник като Луната на Торбалан горе в небето.

Чу стъпките й, чак когато застана зад него. Обърна се и пристъпи към нея.

Тя направи тревожен жест и Роланд спря объркан.

— Уил Диърборн, срещаме се с радост и болка — каза Сюзан с треперещ глас и тогава той я целуна. Изгаряха един за друг, докато Луната на Торбалан се издигаше в пламъците на последната си четвърт.

10

Рия седеше в самотната си хижа пред кухненската маса, сведена над топката, която Големите ковчези й бяха донесли преди месец и половина. Лицето й беше обляно в розово сияние и никой вече не би го сбъркал с лице на момиче. Тя притежаваше невероятна жизнена сила, която я крепеше през многото години (само най-възрастните жители на Хамбри имаха бегла представа колко е възрастна Рия от Кьос. През последните дни не й оставаше време дори да имитира чистене. Стъклената топка я беше обсебила. Когато не гледаше в нея си мислеше за гледането вътре… Такива неща беше видяла!

Ермот се виеше между костеливите й крака и съскаше недоволно, но тя не го забелязваше. Вместо това се сведе още по-ниско към отровното розово сияние на топката, омагьосана от видяното вътре.

Това бяха момичето, което дойде при нея, за да докаже девствеността си и младежът, който тя видя първия път, когато погледна в топката. Този, който беше сбъркала със стрелец преди да осъзнае, че е млад.

Глупавото момиче, което беше дошло при Рия с песен и си беше тръгнало в по-подходящо мълчание, беше чисто и можеше все още да е такова, но нямаше да запази девствеността си още дълго. И дали Харт Торин няма да остане изненадан, когато вземе предполагаемо чистата си млада любовница в кревата? Имаше начини да излъжеш мъжете за това (мъжете направо си просеха да бъдат лъгани), но тя не знаеше това. О, чудесно! И като си помислеше, че може да види Мис Горделивка да си разтваря краката точно тук, в прекрасното й кълбо! О, беше невероятно! Направо страхотно!

Тя се наведе още по-близо, дълбоките орбити на очите й се изпълниха с розов огън. Усетил, че е сляпа за умилкванията му, Ермот пропълзя мрачно по пода в търсене на буболечки. Мъсти отскочи от него и изсъска котешка ругатня, а шестокраката му сянка беше голяма и странна върху осветената от огъня стена.

11

Роланд усети какво ще се случи. Някак си успя да отстъпи от нея, тя също се дръпна, очите й бяха разширени, а бузите й пламтяха — можеше да види червенината дори на светлината на току-що изгрялата луна. Тестисите му бяха болезнено стегнати.

Тя се обърна и Роланд видя, че сомбрерото й се е килнало на гърба. Протегна едната си трепереща ръка и го оправи. Тя притисна пръстите му. Обърна се към него с умолителни очи.

— Какво да сторим? О, Уил, какво трябва да правим?

— Най-доброто, което можем — отговори той. — Както винаги ни се е налагало. Както бащите ни са ни учили.

— Това е лудост. Ако някога ни видят заедно, ще имаме сериозни проблеми. — Той се приближи към нея, но тя отстъпи назад. — Най-добре да не го правим, Уил. Ако го сторим, само ще страдаме. Освен ако нямаш предвид…

— Знаеш, че нямам. Тя кимна:

— Сложил ли си на стража приятелите си?

— Аха — отвърна той и неочаквано се усмихна — усмивка, която тя толкова обичаше. — Но не и където могат да ни гледат.

— Благодаря на боговете за това! — тя се изсмя объркано. После пристъпи към него толкова близо, че той едва се въздържа да не я прегърне отново. Вгледа се с любопитство в лицето му. — Кой си ти всъщност, Уил?

— Почти този, който казвам, че съм. В това е смешката, Сюзан. Приятелите ми и аз не бяхме изпратени тук, защото сме били пияни и сме вандалствали, но не бяхме и изпратени да разкриваме какъвто и да е заговор или секретна конспирация. Бяхме просто момчета, които трябва да се махнат от пътя по време на опасност… Всичко започна, откакто… — той тръсна глава, за да покаже колко безпомощен се чувства и Сюзан отново се сети, че ка е като вятъра — когато дойде, може и да ти вземе пилетата, хамбара и къщата. А дори и живота.

— А Уил Диърборн истинското ти име ли е?

Той сви рамене:

— Всяко едно име е еднакво подходящо, струва ми се, ако този, който отговаря на него е добър. Сюзан, ти беше в кметския дом днес, защото моят приятел Ричард те е видял да яздиш…

— Аха, налагаше се — каза тя. — Защото аз ще съм тазгодишното Жътвено момиче — Харт ме е избрал и държа да отбележа, че аз не бих се захванала с подобно нещо за нищо на света. Пък и на Олив, предполагам, й е още по-тежко.

— Ще бъдеш най-хубавото Жътвено момиче, каквото някога е имало — каза той и чистата сигурност в гласа му я накара да потрепне от удоволствие. Бузите й отново се зачервиха. Жътвеното момиче трябваше да си сменя дрехите пет пъти между обедния празник и Огъня на свечеряване. Всеки костюм беше по-хубав от предишния (в Гилеад те щяха да са девет, в това отношение Сюзан си нямаше и представа каква късметлийка е). Тя би носила с радост и петте заради Уил, ако той беше Помощник на Жътваря. Дори по-радостно тя би носила шестия костюм — сребърна дреха с тънки като косъм презрамки и пола, която стигаше високо до бедрата й. Това беше костюм, който прислужницата Мария, шивачката Кончита и Харт Торин щяха някога да видят. Него трябваше да носи, когато влезе в покоите на стареца като държанка, след като празникът приключи.

— Когато беше там, видя ли онези, дето се наричат Големите ковчези?

— Видях Джонас и онзи с палтото да си говорят в двора — отговори тя.

— Не и Дипейп? Червенокосия?

Тя поклати глава.

— Знаеш ли как се играе на Обсада, Сюзан?

— Аха. Баща ми ми показа, когато бях малка.

— Тогава знаеш как червените се подреждат от едната страна на дъската, а белите от другата. Как се скупчват около укреплението и се наместват едни спрямо други, за да подобрят защитата. Това, което се случва в Хамбри сега, е почти същото. И, както в играта, сега е най-важно кой пръв ще излезе иззад прикритието. Разбираш ли? Тя кимна веднага:

— В играта първият, който излезе зад укреплението става уязвим.

— Също и в живота. Винаги. Но понякога дори да останеш зад прикритието е трудно. Приятелите ми и аз вече преброихме почти всичко, което можем да си позволим. Да броим остатъка…

— От конете на Ската, например.

— Аха, точно тъй. Да ги преброим ще е да излезем иззад прикритието. Или воловете за които знаем…

Веждите й се повдигнаха:

— Няма волове в Хамбри. Трябва да сте сгрешили нещо.

— Няма грешка.

— Къде са?

— В Рокинг Ейч.

Сега веждите й се смъкнаха и се сключиха в замислена гримаса:

— Това е ранчото на Лаело Раймър.

— Аха, братът на Кимба. Но това не са единствените скрити съкровища в Хамбри напоследък. Има допълнителни каруци, повече хамути, укрити по хамбарите на членовете на Коневъдната асоциация, допълнителни хранителни запаси…

— Уил, не…

— Да. Всичко това и много повече. Само че да ги преброим — да ни видят да ги броим — ще е нарушаване на прикритието. Бихме рискували да ни „обсадят“. Последните ни дни приличат на кошмар — опитваме се да изглеждаме извънредно заети, без да се качваме на онази страна на Ската, която гледа към Хамбри. Става все по-трудно и по-трудно. След това получихме съобщението…

— Съобщение ли? Как? И откъде?

— Най-добре да не знаеш за това, струва ми се. Но то ни накара да вярваме, че някои от отговорите, които търсим, може да са в Ситго.

— Уил, мислиш ли, че това там може да ми помогне да разбера повече за случилото се с баща ми?

— Не знам. Възможно е, предполагам. Всичко, което знам със сигурност е, че най-сетне имаме възможност да преброим нещо от значение без да ни видят да го правим.

— Ела — каза тя. — Знам една пътека.

12

Под бледата светлина на намалялата луна, Сюзан го преведе през портокаловата горичка към бученето и скърцането на нефтеното поле. Тези звуци караха гръбнака на Роланд да потрепва. Щеше му се да държи единия от пистолетите си, скрити под дъските на пода на землянката.

— Можеш да ми се довериш, Уил, но това не значи, че ще съм ти от голяма полза — каза тя с малко по-силен от шепот глас. — Била съм достатъчно близо до Ситго, за да го чувам през целия си живот, но на пръсти мога да преброя идванията си тук. Първите две-три са били заедно с мои приятели.

— А после?

— С баща ми. Той винаги се е интересувал от Древните и леля ми Корд често казваше, че това ще свърши зле — тя преглътна с мъка. — И той наистина свърши зле, макар да се съмнявам, че Древните са отговорни. Бедният татко.

Те достигнаха ограда с мрежа. Зад нея се издигаха кулите на петролните помпи като войници с ръста на властелина Пърт. Звукът им беше задъхан — дишане на изтощени до смърт чудовища. Разбира се, това беше място, което приличаше на къща с духове на открито.

— Надявам се, че приятелите ти ще следят добре.

— Тъй ще е.

— Имате ли уговорен сигнал?

— Писък на козодой. Да се надяваме, че няма да го чуем.

— Аха, дано е тъй — тя го хвана за ръката и го поведе през нефтеното поле.

13

Първия път, когато газовата факла проблесна пред тях, Уил промърмори под мустак ругатня (толкова бърза, каквато тя не беше чувала от смъртта на баща си) и спусна свободната ръка към колана си.

— Полека! Това е само свещ! Газова тръба!

Той бавно се отпусна:

— Тази, която ползват, нали?

— Аха. Подкарват няколко машини с газта. Не са нищо повече от играчки, тъй си е. Най-вече правят лед.

— Опитах го в деня, когато посетихме шерифа.

Той не се стресна, когато факлата пламна отново. Огледа без особен интерес трите танка за газ зад онова, което хората в Хамбри наричаха „свещ“. Наблизо бяха отрупани ръждиви бутилки, в които газта да може да се налива и пренася.

— Виждал ли си такива преди? — попита тя.

Той кимна.

— Вътрешните Баронства сигурно са много странни — каза Сюзан.

— Започвам да си мисля, че не са по-странни от тези във Външната Арка — добави той и бавно се обърна. Посочи нещо.

— Какво е онуй здание там? От Древните ли е останало?

— Аха.

На изток от Ситго почвата стръмно се спускаше по обрасъл с дървета склон с широк прорез в средата. Пътеката се виждаше на лунната светлина като път в косата. Недалеч от края на склона имаше обградено с камъни полурухнало здание. Купчините боклук сигурно бяха останки от множество паднали комини — поне така можеше да се съди от този, който все още се крепеше. Каквото и да бяха правили Древните освен това, бяха произвеждали и сума дим.

— Имало е полезни неща там, когато баща ми е бил малък — каза тя. — Хартия и разни такива, дори и писалки с мастило, които работят… поне известно време. — Тя посочи отляво на сградата, където се простираше правоъгълник от разтрошени камъни и няколко ръждиви скелета, служили някога на Древните за странния им начин на пътуване без коне. — Преди там имаше неща като танкове за газ, само че много, много по-големи. Като големи сребърни кутии. И не ръждясваха като останалите. Нямам представа какво е станало с тях, освен ако някой не ги е отмъкнал за водни цистерни. Никога не бих посмяла… Може да донесе нещастие, даже ако не са заразени с нещо.

Тя се обърна към него и го целуна.

— О, Уил. Колко жалко е за теб.

— Колко жалко и за двама ни! — каза той и след това си размениха един от онези дълги, болезнени погледи, на които са способни само тийнейджърите. Най-сетне се разделиха и продължиха напред, хванати за ръце.

Тя не можеше да прецени кое я плаши повече — няколкото помпи, които още работеха или дузините повредени такива. Това, което знаеше със сигурност беше, че няма сила на земята, която да я прекара през оградата без приятел близо до нея. Помпите пищяха; от време на време някой цилиндър изскърцваше като че ли е бил настъпен. На равномерни интервали „свещта“ избухваше като драконов дъх и „захвърляше“ сенките им далеч напред. Тя се ослуша за писъка на козодоя, но не чу нищо.

Стигнаха до широка ивица (някога без съмнение това е бил главен път), която разделяше нефтеното поле на две. По средата й преминаваше стоманена тръба с ръждиви болтове. Беше закопана дълбоко и над земята се виждаше само горният й ръб.

— Какво е това? — попита той.

— Тръбата, която отвежда нефта към онази сграда, струва ми се. Не служи за нищо, защото е суха от години.

Той приклекна на едно коляно, плъзна внимателно длан в пространството между чакъла на насипа и ръждивата стена на тръбата. Тя нервно го наблюдаваше, хапейки устни, за да се удържи да не каже нещо, което сигурно ще прозвучи страхливо или женствено: Какво, ако там долу в забравения от Бога мрак има отровни паяци? Или ако ръката му се заклещи? Какво ще правят тогава?

Нищо такова не би могло да стане, разбра тя, когато той издърпа ръката си. Беше мазна и черна от петрол.

— Суха от години? — попита той с лека усмивка.

Тя можеше само стреснато да поклати глава.

14

Последваха тръбата до мястото, където изгнила порта преграждаше пътя. Тръбата (сега тя можеше да види нефта да тече от старите й винтове, дори и на слабата светлина) хлътваше под вратата. Минаха над нея. Помисли си, че ръцете му са малко твърде интимни в помагането и трепваше при всяко докосване. „Ако не спре, главата ми ще експлодира като «свещта»“ — помисли си тя и се засмя.

— Сюзан?

— Не ми обръщай внимание, Уил, просто нерви.

Размениха си още един дълъг поглед, когато стояха от другата страна на вратата и след това заедно се спуснаха по хълма. Докато вървяха, тя забеляза нещо странно — много от боровете бяха окастрени. Белезите от брадви и боровата смола ясно се забелязваха на лунната светлина и изглеждаха пресни. Тя ги посочи на Уил, който кимна и не каза нищо.

В подножието на хълма тръбата се показваше от земята и, подкрепяна от редица ръждиви стоманени подпори, се точеше на около седемдесет ярда към изоставената сграда, преди да прекъсне внезапно. Под този участък имаше нещо, което приличаше на езеро от съхнещ, лепкав петрол. Това, че се беше плискало тук от известно време, Сюзан можеше да определи по труповете на птиците, които се виждаха, разпилени из него. Бяха кацнали да проучат, залепнали и обречени да умрат по бавен и жесток начин.

Тя се втренчи в това с разширени, неразбиращи очи. Уил беше коленичил. Тя проследи ясното движение на пръста му с нарастващо неверие и объркване. Имаше следи. Много големи. Само едно животно можеше да остави такива.

— Волове — възкликна тя.

— Аха. Дошли са оттам. — Той посочи мястото, където свършваше тръбата. — И са тръгнали натам… Личеше си, че някой се е опитал да скрие следите и отъпканата почва, по която нещо тежко беше влачено и търкаляна. Бъркотията беше леко загладена, но следите все още бяха ясни. Тя дори си помисли, че знае какво са теглили воловете. Разбра, че Уил също знае.

Следите се разделяха на две дъги от края на тръбата. Сюзан и Уил Диърборн последваха дясната. Тя не беше изненадана да види следи от колела, отпечатани заедно с копитата на воловете. Те бяха плитки (лятото беше сухо, а почвата — твърда почти като чакъл), но все пак се виждаха. Това означаваше, че е преместван голям товар. Иначе защо са били нужни волове.

— Гледай — каза Уил, когато приближиха края на гората в подножието на хълма. Тя най-сетне видя какво е привлякло вниманието му, но се учуди колко остри бяха очите му. Направо свръхестествени. Виждаха се следи от ботуши. Не бяха пресни, но бяха доста по-нови от следите на воловете и колелетата.

— Те са на онзи с палтото — поясни той, като посочи ясната редичка следи. — На Рейнолдс.

— Уил! Не би могъл да знаеш!

Той изглеждаше изумен, после се засмя:

— Разбира се, че мога. Той върви като извръща малко левия си крак. Това не е магия, Сюзан, дъще на Патрик, само следотърсачество.

— Как може да знаеш толкова много и да си така млад? — попита тя. — Кой си ти, Уил?

Той се изправи и я погледна в очите:

— Не се казвам Уил, а Роланд. И сега оставих живота си в ръцете ти. Нямам нищо против това, но може би съм подложил и твоя живот на риск. Трябва да пазиш тайната до смърт!

— Роланд… — каза тя удивено. Опитваше името на вкус.

— Аха. Кое от двете ти харесва повече?

— Истинското — отговори веднага. — Това е благородно име, тъй си е.

Той се усмихна успокоен и това беше усмивка, която му възвърна младежкия вид.

Тя се надигна на пръсти и докосна с устни неговите. Целувката, която започна сковано, разцъфна като цвете: разтвори се и беше бавна и сладка. Тя чувстваше езика му да докосва долната й устна и го посрещна, срамежливо в началото, със собствения си език. Ръцете му обгърнаха гърба й, после се промъкнаха отпред. Докосна гърдите й, после срамежливо прокара длани от основата до върховете им. Изпусна лека, нечленоразделна въздишка. Когато се притисна по-близо до нея и започна да целува шията й, тя почувства каменната твърдост под колана му. Това беше ка в крайна сметка — ка като вятъра и тя щеше да тръгне доброволно с него, да остави честта и обещанията зад себе си.

Отвори уста да му го каже и тогава я обзе странно, но много ясно усещане, че ги наблюдават. Тя като че ли дори знаеше кой ги гледа. Отдръпна се от Роланд, токовете на ботушите й несигурно потропваха в полуразличените следи на воловете.

— Махай се, дърта мръснице! — промърмори. — Ако ни следиш някак си, не знам как, то се махай веднага!

15

На върха на Кьос Рия се дръпна от топката, бълвайки ругатни с такъв нисък и дрезгав глас, че звучеше точно като собствената си змия. Не знаеше какво е казала Сюзан (звуците не минаваха през кълбото, само гледките), но знаеше, че момичето я е усетило. И щом това стана, всичко изчезна. Стъклената топка проблесна в яркорозово и след това потъмня. Нито едно прокарване на ръката над нея не можа да я накара да се проясни отново.

— Аха, добре, тъй да е! — изрече накрая и се предаде. Помнеше проклетото свенливо момиче да стои хипнотизирано на прага й. Помнеше и какво беше казала на момичето да стори, след като загуби девствеността си и започна да се хили, а доброто й настроение се възвърна. Защото ако тя се отдадеше за пръв път на това скитащо хлапе, вместо на Харт Торин, майтапът щеше да е още по-голям, нали?

Рия седеше в сенките на смрадливата си къща и започна да се киска.

16

Роланд се взря в нея с разширени очи и когато Сюзан му разказа малко повече за Рия (тя пропусна отвратителното описание на процеса, залегнал зад думите „доказване на невинност“), желанието му се охлади достатъчно, за да си възвърне самоконтрола.

— Мисля, че само си си въобразила — каза той, когато тя завърши разказа си.

— Не е така.

— Не е дори подсъзнанието ти?

При тези думи тя сведе поглед и не каза нищо.

— Сюзан, не бих те наранил за нищо на света.

— И ме обичаш? — все още без да вдига очи.

— Аха, така е.

— Тогава най-добре не ме целувай и докосвай повече, не и тази вечер. Не бих устояла, ако го сториш.

Той кимна безмълвно и протегна ръка. Тя я стисна и заедно продължиха в посоката, в която вървяха преди.

Още когато бяха на десетина ярда от горичката и двамата видяха сиянието на метал, въпреки гъстите клони. „Твърде гъсти — помисли си тя. — Твърде гъсти още от тук.“

Бяха клонки от боровете, онези, които бяха отсечени от дърветата на склона. Те прикриваха големите сребърни казани, липсващи от павирания участък. Най-вероятно сребърните контейнери бяха докарани дотук от воловете и после скрити. Но защо?

Роланд проучи редиците струпани борови клонки, после спря и премести няколко встрани. По този начин създаде проход и я подкани да мине навътре.

— Оглеждай се внимателно! — каза той. — Съмнявам се, че са си играли да слагат капани или жици, но винаги е добре да внимава човек.

Зад камуфлажната стена танкерите бяха грижливо строени като войничета-играчки в края на деня и Сюзан изведнъж разбра защо са били скрити. Те бяха отново снабдени с колела, добре изработени от солиден дъб. Всяко беше обхванато от тънка желязна лента. Колелетата бяха нови, както и лентите, а осите бяха изработени на ръка. Тя познаваше само един ковач в Баронството, способен да извърши такава фина работа — Брайън Хуки, при когото беше ходила за подковите на Фелиша. Той се усмихваше и я потупваше по рамото, когато го беше посетила с торбата на баща си на бедрото. Брайън Хуки беше един от най-добрите приятели на Пат Делгадо.

Спомни си, че по всичко личеше, че времената са добри за сай Хуки. В ковачницата имаше предостатъчно работа. Хуки беше правил купища колела и оси. Разбира се, някой му е плащал за труда. Възможно беше да е Елдред Джонас; Кимба Раймър беше още по-подходящ за работодател. Харт? Тя просто не би могла да повярва. Умът на Харт, колкото и малко да му беше останал, това лято беше фиксиран върху друг проблем.

Между танкерите имаше нещо като пътека. Роланд бавно премина по нея с ръце на гърба и четеше надписите върху табелите на танкерите: СИТГО. СЪНОКО. ЕКСЪН. КАНО — КО. Спря веднъж и прочете на глас, колебливо:

— Чисто гориво за по-добро бъдеще — изсумтя меко. — Глупости! Това е бъдещето.

— Роланд. — Уил, исках да кажа. За какво служат те?

В началото той не й отговори, а тръгна обратно покрай лъскавите стоманени казани. Бяха четиринадесет от тази страна на мистериозно реактивираната петролна тръба и тя предположи, че същият брой са и от другата. Докато той вървеше, почукваше с юмрук по всеки един. Звукът беше глух и плътен. Всички бяха пълни с петрол от нефтеното поле на Ситго.

— Били са приготвени от доста време, предполагам — каза той. — Съмнявам се, че Големите ковчези са направили всичко сами, но няма съмнение, че са участвали… Първо са били сложени новите колелета на мястото на старите изгнили гуми. После са ги напълнили. Използвали са воловете да ги подредят тук, в основата на хълма. После, когато сме дошли, им се е сторило разумно да вземат мерки и да скрият тези тук. Може и да сме глупави бебета, но сигурно сме достатъчно умни, за да се зачудим какво правят тук двадесет и осем пълни нефтени танкери с нови колелета. Така че са дошли и са ги покрили.

— Джонас, Рейнолдс и Дипейп.

— Аха.

— Но защо? — Тя го хвана за ръката и повтори въпроса си. — За какво служат те?

— За Фарсън — отговори привидно спокойно Роланд. — За Добрия. Сдружението знае, че той е открил няколко военни машини. Те или са останали от Древните, или идват от друго „къде“-то. Досега Сдружението не се страхуваше от тях, защото те не работеха. Мълчаливи са. Някои казваха, че Фарсън е полудял да се доверява на такива повредени неща, но…

— Но може и да не са повредени. Може да им трябва само това тук. И сигурно Фарсън е наясно.

Роланд кимна.

Тя докосна единия от танкерите. Пръстите й се омазниха. Тя ги потри, подуши ги, после клекна и откъсна сноп трева да си обърше ръцете:

— Нашите машини не работят с това. Пробвали сме. Задавя ги.

Роланд отново кимна.

— Моят ба… моят народ от Вътрешния Полукръг също е наясно. Разчитат на това. Но ако Фарсън се е забъркал в това и е пратил хора да дойдат тук и да напълнят танкерите, както явно е направил, той или знае начин да го докара до използваемо състояние, или мисли, че може. А ако вкара силите на Сдружението в битка на място, където бързото отстъпление е невъзможно и ако може да използва машини с оръжия като онези, за които се разказва в легендите, би могъл да спечели не само битката. Би могъл да покори десет хиляди бойци на коне и да спечели войната.

— Но сигурно бащите ви знаят, че…

Роланд поклати глава. Едно беше какво точно знаят бащите им, а съвсем друго какви заключения ще си извадят. Какво караше хората да вършат това — нужда, страх или фанатична гордост, предавана от баща на син по линията на Артур Илд? Можеше да й каже само някои от подозренията си.

— Мисля, че няма да чакат още много, за да ударят Фарсън. Иначе Сдружението просто ще си изгние отвътре. А ако това се случи, голяма част от Средния Свят ще си замине с него.

— Но… — тя замълча, прехапа устни и поклати глава. — Сигурно дори Фарсън трябва да знае… да разбира… — тя се вгледа в него с широко отворени очи. — Начините на Древните водят към смъртта. Всеки го знае, тъй си е.

Роланд от Гилеад откри, че си спомня за готвача на име Хакс, който увисна на въжето. Той беше умрял за Фарсън. Но преди това беше тровил деца заради него.

— Смъртта — каза той — е точно това, на което служи Джон Фарсън.

Отново в градината.

Струваше им се, че са минали часове, но всъщност бяха изминали не повече от четиридесет и пет минути. Последната лятна луна, смалена, но все още ярка, продължаваше да сияе над тях.

Тя го преведе обратно до мястото, където беше вързала коня си. Пайлън сведе глава и изцвили меко към Роланд. Той видя, че конят е подготвен за тихо промъкване — всяко копито и стремената бяха омотани с парцали.

После се обърна към Сюзан.

Кой може да си спомни сладостта и болките от онези ранни години? Помним нашата първа истинска любов не по-ясно от халюцинациите, сполетели ни при силна треска. Тази нощ и под бледнеещата луна, Роланд Дисчейн и Сюзан Делгадо бяха почти разкъсани на части от копнежите си един за друг, съмняваха се какво е правилно и умираха от чувства, които бяха едновременно силни и безнадеждни.

Пристъпиха един към друг, после отстъпиха… Вглеждаха се в очите си с безпомощно възхищение… Тя помнеше думите му, че ще стори всичко за нея, дори ако трябва да я дели с друг мъж. Не биваше (и сигурно не можеше) да наруши даденото на Торин обещание. И тук беше най-страшното: дори и да беше силна като вятър ка, май честта и обещанията, които бяха дали, щяха да се окажат още по-силни.

— Какво ще правим сега? — попита тя с пресъхнали устни.

— Не знам. Трябва да си помисля и да говоря с приятелите си. Леля ти ще ти се кара ли като се прибереш? Ще иска ли да знае къде си била и какво си правила?

— За мен ли се притесняваш или за себе си и плановете си, Уили?

Той не отговори, само я гледаше. След малко Сюзан сведе поглед:

— Съжалявам, това беше жестоко. Не, тя няма да ме накаже. Често излизам да яздя нощем, въпреки че рядко се отдалеча вам толкова от къщата.

— Но тя не би могла да знае къде си ходила?

— Не. Пък и напоследък се отбягваме. То е като да държиш две бурета с барут на едно и също място. — Тя протегна ръце. Затькна ръкавиците в колана си и пръстите, които стиснаха неговите длани, бяха студени. — Това няма да свърши добре — прошепна.

— Не говори така, Сюзан.

— Налага се. Но каквото и да се случи, аз те обичам, Роланд.

Той я прегърна и я целуна. Тя бавно доближи устни до ухото му и прошепна:

— Ако ме обичаш, тогава ме люби. Накарай ме да наруша обещанието си.

За дълго време, докато сърцето й не биеше, той не отговори и тя си позволи да се надява. После поклати глава — само веднъж, но уверено:

— Сюзан, не мога.

— Значи гордостта ти е по-голяма от любовта към мен? Аха? Тъй да бъде! — Тя се метна на седлото и не обърна внимание на тихия му повик да почака. Той нямаше да я получи обезчестена и нейното обещание към Торин беше дадено преди Роланд да се появи на земята. Така беше и как смееше той да настоява, че загубата на чест и последвалият срам ще са само нейни? По-късно, легнала в леглото си и страдаща от безсъние, тя щеше да осъзнае защо бе постъпил така. И тя дори не беше напуснала портокаловата горичка, когато вдигна лявата ръка към лицето си, усети влагата там и разбра, че той също е плакал.

18

Роланд обикаляше горите извън града до залеза на луната, като се опитваше да овладее поне малко бурните си емоции. Чудеше се какво да правят с откритието си в Ситго и след това мислите му отново се прехвърляха към Сюзан. Беше ли той глупак, че не я взе, когато тя искаше да бъде обладана? „Ако ме обичаш, люби ме.“ Тези думи почти то бяха разкъсали. Но в дълбините на сърцето си (където му говореше най-чистият бащин глас) той усещаше, че не е сгрешил. Това не беше само въпрос на чест, каквото и да си мислеше тя. Но нека я остави да мисли каквото си ще. По-добре тя да го намрази малко, отколкото да осъзнае в каква опасност са и двамата.

Около три той се накани да обърне към Бар Кей, когато чу бърз тропот на конски копита да се приближава от запад по главния път. Без да мисли защо му се струва толкова важно да го стори, Роланд се обърна в тази посока и накара Ръшър да спре зад висок, увяхнал жив плет. За около десет минути звукът от копита продължаваше да се чува. Времето беше достатъчно, за да осъзнае Роланд кой препуска към Хамбри два часа преди изгрев. И не сбърка. Луната беше залязла, но той разпозна Рой Дипейп. По изгрев Големите ковчези отново щяха да са трима.

Роланд обърна Ръшър в предишната посока и го пришпори с цел да се присъедини към собствените си приятели.

1

Най-важният ден в живота на Сюзан Делгадо — денят, в който съдбата й се преобърна като повдигнат с лост камък — дойде около две седмици след разходката й с Роланд на лунна светлина по нефтеното поле. Оттогава го беше виждала половин дузина пъти, винаги отдалеч. Поздравяваха се като далечни познати. Всеки път, когато махваше с ръка, я пронизваше остра като нож болка и въпреки че без съмнение беше жестоко, се надяваше, че той изпитва същите чувства. Ако през тези две мъчителни седмици се беше случило нещо добро, то беше само, че най-големият й страх (да не се разнесе слух за нея и Уил Диърборн) премина и тя откри, че в действителност съжалява за липсата му. Слух? Нямаше за какво да се клюкарства.

И тогава, в деня между изчезването на Луната на Торбалан и появата на Амазонката, ка най-сетне дойде и я отнесе — с къщата, хамбара и всичко останало. Започна с появата на някой на вратата.

2

Тя тъкмо приключваше с прането (достатъчно лека домакинска работа, когато я правиш за двама души), когато се почука.

— Ако е вехтошарят, отпрати го, ако обичаш! — извика леля Корд откъм външната стая, където простираше покривките за легла.

Но не беше вехтошарят. Беше Мария, прислужничката от Сийфронт и изглеждаше ужасно. Втората рокля, която Сюзан трябвало да носи на Жътвен ден — копринената, предназначена за обеда в кметския дом и Беседата след него — била съсипана, каза Мария, и я били обвинили нея. Сигурно щели да я пратят обратно през Брода Они, ако няма късмет, а тя била единствената опора на майка си и баща си — ох, било ужасно, много ужасно. Би ли могла Сюзан да дойде? Ако обича?

Сюзан отиде с радост. Винаги беше щастлива да се махне от къщата през тези дни, да е далеч от подигравателния глас на леля си. Колкото повече приближаваше Жътва, толкова по-малко тя и леля Корд успяваха да се понасят.

Те взеха Пайлън, който нямаше нищо против да носи две момичета през хладната утрин и Мария набързо разказа историята си. Сюзан разбра почти веднага, че положението на Мария в Сийфронт не е под такава ужасна заплаха. Дребната чернокоса прислужница просто използваше вродената си (и доста чаровна) склонност да драматизира.

Вторият жътвен костюм (за който Сюзан мислеше като синята рокля с воалите; първата, тази за закуска, беше бялата рокля с висока талия и бухнали поли) бил отделен от останалите. Трябвало още да се работи върху него, но нещо се вмъкнало в шивачницата на първия етаж и го накъсало на парцали. Ако това беше костюмът, който тя трябваше да носи на празничния огън или онзи, предназначен за бала след огъня, проблемът наистина щеше да е сериозен. Но синята рокля с воалите на практика беше само за приема на празника и лесно щяха да я заместят през оставащите до Жътва два месеца. Само два! Преди — през нощта, когато старата вещица я обяви за невинна — й се струваше, че има векове до започването на креватните услуги за кмета Торин. А сега оставаха само два месеца! Тя направи гримаса на отвращение при тази мисъл.

— Мем? — попита Мария. Сюзан не би позволила на момичето да я нарича сай и Мария, която очевидно беше неспособна да се обръща към господарката си с рожденото й име, беше стигнала до този компромис. Сюзан реши, че обръщението е забавно при условие, че е само на шестнадесет, а Мария е не повече от две-три години по-възрастна. — Мем, добре ли си?

— Просто ми прищрака гърбът, Мария, това е всичко.

— Аха, случва ми се и на мен. Понякога е доста зле. Имах три лели, които умряха от сковаващата болест и когато получа такова схващане, винаги се плаша, че…

— И какво животно е изгризало синята рокля? Имаш ли представа?

Мария се наведе напред, за да може да говори поверително в ухото на господарката си, като че ли бяха насред тълпата на пазара, а не на пътя към Сийфронт.

— Смята се, че миеща мечка е влязла през прозореца, който е бил оставен отворен по жегите и след това е бил забравен вечерта. Но аз добре помирисах онази стая, както и Кимба Раймър, който слезе да провери какво става. Точно преди да ме прати при теб, тогава беше.

— И какво подуши?

Мария отново се наведе и този път направо шепнеше, въпреки че наоколо нямаше никой да ги подслушва:

— Кучешки пръдни.

Настъпи поразено мълчание, а после Сюзан започна да се смее. Смя се докато я заболя стомахът и по бузите й потекоха сълзи.

— Да не искаш да кажеш, че У-уууулф… ссссобственото ккккуче на кмета… е влязъл в шивалнята и е излапал моята рррр… — тя не успя да довърши. Просто се смееше прекалено силно.

— Аха — отвърна Мария стоически. Изглежда не намираше нищо необичайно в смеха на Сюзан… и Сюзан много харесваше тази нейна черта. — Но няма да го накажат, тъй ми се струва, защото кучетата следват естествените си инстинкти, когато има начин да го сторят. Прислужничките от долния етаж… — добави тя. — Не би казала на кмета или Кимба Раймър, нали, мем?

— Мария, учудена съм от теб. Да не ме смяташ за клюкарка?

— Не, мем, смятам те за скъпа до сърцето ми, тъй си е, но винаги е най-добре да се подсигуриш. Та, исках да кажа, че в горещите дни прислужниците от долния етаж понякога влизат в таз шивалня за следобедната си закуска. Тя е точно в сянката на наблюдателницата, знайш, и е най-студеното помещение в къщата — по-хладно е даже от главната приемна.

— Ще го запомня — каза Сюзан. Помисли си как би прекарала обеда и беседата в шивалнята зад кухнята през празника и започна да се киска отново. — Давай нататък.

— Няма какво повече да казвам, мем — обясни Мария, като че ли всичко друго беше прекалено очевидно да се обсъжда. — Прислужниците ядат сладкиши и оставят трохи. Предполагам, че Улф ги е помирисал и този път вратата е била оставена отворена. Когато трохите вече ги нямало, той е опитал роклята. За десерт, явно.

Този път се смяха заедно.

3

Но тя не се смееше, когато се прибра у дома.

Кордилия Делгадо чу тропота на приближаващи се копита. Не се усъмни, че именно Сюзан се прибира и изобщо не е усъмни, че има проблем. При нормални обстоятелства момичето никога не би пришпорвало така жестоко някой от любимите си коне.

Проследи, нервно бършейки ръце, как Сюзан дръпва юздите на Пайлън в много не-делгадовски стил — жестоко. След това слиза с неприличен за дама скок. Плитката й беше наполовина разплетена, проклетата руса коса (нейното богатство и проклятие) стърчеше на кичури във всички посоки. Беше бледа, с изключение на две огнени пътечки високо на скулите й. Видът й никак не се хареса на Кордилия. Пат винаги се изчервяваше по същия начин, когато беше изплашен или вбесен.

Тя остана до мивката като си хапеше устните и въртеше ръце. Ох, к’во хубаво щеше да е да види най-сетне гърба на този свой проблем.

— Не си се забъркала в неприятности, нали? — прошепна тя, когато Сюзан смъкна седлото от гърба на Пайлън и го повлече към конюшнята. — По-добре да не си, мис. Не и сега. По-добре не.

4

Когато Сюзан се върна след двадесетина минути, не забеляза следи от напрежението или гнева на леля си. Кордилия ги беше скрила както някой друг би скътал опасно оръжие — пистолет, примерно — на най-горния рафт в килера. Беше се върнала в креслото си, плетеше и изражението й, когато се обърна към Сюзан, беше привидно спокойно. Тя проследи как момичето отива до мивката и си наплисква лицето. Вместо да вземе кърпата и да се избърше, Сюзан само погледна през прозореца с изражение, което изплаши Кордилия. Момичето без съмнение си въобразяваше, че изглежда изтормозено и отчаяно. Според Кордилия това беше само детинска несговорчивост.

— Добре, Сюзан — каза тя със спокоен, уравновесен глас. Момичето никога нямаше да разбере с какво усилие е постигнала този тон (и го е запазила). Не и докато не срещне самата тя твърдоглав тийнейджър, тъй де. — Какво те е измъчило така?

Сюзан се обърна към нея — Кордилия Делгадо, просто седнала в креслото си, с каменно спокойствие. За момент й се стори, че може да се нахвърли върху леля си и да накъса тънкото й, самодоволно лице на ивички, като пищи: „Това е твоя грешка! Твоя! Вината е твоя!“ Чувстваше се омърсена. Не, това не беше достатъчно силно, беше овъргаляна в мръсотия и всъщност нищо не се беше случило. Тъкмо това беше най-ужасното. Нищо все още не беше станало.

— Личи ли ми? — беше всичко, което каза.

— Разбира се, че ти личи — отвърна Кордилия. — Сега ми кажи, момиче. Оправи ли те той?

— Да… не… не.

Леля Корд седеше в креслото си с плетивото в скута и вдигнати вежди, в очакване на повече сведения.

Накрая Сюзан й каза какво се случи, като говореше с неутрален тон общо взето — към края гласът й започна да потреперва, но това беше всичко. Леля Корд започна да изпитва предпазливо облекчение. Може би всичко се свеждаше до нервите на глупавата гъска, в крайна сметка!

С изяждането на роклята, както обикновено става, нещата не приключваха. Имаше още куп неща за вършене. Поради това Мария отведе Сюзан при остроликата Кончита Моргенщерн, главната шивачка. Заедно отидоха в стаята за шиене.

Синята рокля с воалите беше провесена на безглав шивашки манекен, напъхан под един нисък корниз и въпреки че Сюзан забеляза няколко разкъсани места на полата и една малка дупка на гърба, това в никой случай не беше непоправимата руина, която тя очакваше.

— Не може ли да се поправи? — попита тя свенливо.

— Не — остро отвърна Кончита. — Измъквай се от панталоните, момиче. Сваляй и ризата.

Сюзан направи каквото я молеха и застана боса в хладната малка стая с обвити около гърдите ръце… въпреки, че Кончита никога не беше показвала и капка интерес към тялото й.

Синята рокля с воалите беше заменена от розовата рокля с апликацията. Сюзан пристъпи в нея, вдигна презрамките и търпеливо стоеше, докато Кончита се върти, мери и мърмори, понякога използвайки парче тебешир да записва числа на стената, понякога грабвайки парче плат и обвивайки го плътно около бедрата или кръста на Сюзан, като проверяваше гледката в огледалото на далечната стена. Както винаги по време на този процес, Сюзан се изплъзна умствено и позволи на съзнанието си да отлети накъдето му се иска. Мястото, където най-често й се ходеше тези дни беше в една мечта, как язди по Ската с Роланд, двамата са един до друг, а накрая спират във върбовата горичка край Хамбри Крийк.

— Стой колкото се може по-неподвижна — каза остро Кончита. — Ся се връщам.

Сюзан почти не усети, че тя излиза. Вече дори не съзнаваше, че е в кметския дом. Онази част от нея, която беше от значение, не беше там. Намираше се във върбовата горичка с Роланд. Можеше да помирише слабата полусладка-полукисела миризма на дърветата, да чуе лекото мърморене на потока, докато лежат, опрели чела един до друг. Той прокара длан по лицето й преди да я вземе в обятията си…

Тази представа беше толкова силна, че в началото Сюзан отвърна на ръцете, които обвиха кръста й отзад, като изви гръб щом те първо погъделичкаха стомаха й и после се вдигнаха да прихлупят гърдите й. След това тя чу пъшкащ, сумтящ дъх в ухото си, подуши тютюн и осъзна какво става. Не Роланд докосваше гърдите й, а Харт Торин с дългите си кокалести пръсти. Тя погледна в огледалото и го видя сведен над лявото й рамо. Очите му бяха изпъкнали, по челото му се търкаляха големи капки пот въпреки прохладата в стаята, а езикът му висеше навън като на куче в горещ ден. В гърлото й се надигна киселина като вкус на развалена храна. Опита се да се дръпне и ръцете му се стегнаха, придърпвайки я към него. Кокалчетата му непрекъснато пукаха и сега тя можеше да почувства твърдината в слабините му.

През последните седмици Сюзан таеше надеждата, че, когато му дойде времето, Торин няма да може да се справи, че няма да изкове желязото, както се казва. Чувала беше, че това често се случва на мъжете, когато остареят. Но твърдият кол, опрян в слабините й набързо разсея надеждите й.

Все пак успя да постигне някакво равновесие, като просто сложи длани върху неговите и се опита да ги дръпне от гърдите си.

— Кмете Торин… Харт… не бива… Не е подходящо място и още не е време… Рия каза…

— Да го духат тя и всички вещици! — обработеният му политически тон беше изместен от акцент, силен като на всеки фермер от Брода Они. — Трябва да получа нещо, бонбонче, тъй си е. Да го духа вещицата, казвам аз! Да се валя в бухалски лайна! — миризмата на тютюн се стелеше в гъст облак около главата й. Тя си помисли, че ще повърне, ако се наложи да я вдишва още дълго. — Просто стой мирна, момиче! Стой мирна, сърце мое! Възнагради ме добре!

Тя някак си се справи Част от съзнанието й, тотално посветена на самооцеляването, се надяваше, че той ще сбърка треперенето й с девическа възбуда. Той я придърпа към себе си, ръцете му енергично мачкаха гърдите й, дишаше тежко като парна машина в ухото й. Тя стоеше с гръб към него, със затворени очи, под клепачите й и между миглите се стичаха сълзи.

Не му отне много време. Той се люлееше напред-назад зад нея и стенеше като че има болки в стомаха. По едно време заблиза върха на ухото й и Сюзан си помисли, че кожата й ще се смъкне от тялото й от отвращение. Накрая, слава Богу, тя почувства, че той започва да се гърчи до нея.

— О, да, хайде, махай се, проклета отрова! — каза той с глас почти като писък. Натискаше толкова силно, че тя трябваше да опре ръце на стената, за да не смаже лицето й в нея. И най-накрая той отстъпи назад.

За момент Сюзан остана неподвижна както преди, с опрени на студения груб камък на стената на шивалнята длани. Можеше да види Торин в огледалото и в отражението му видя обичайната орис, която се стоварва върху нея — орис, за която случилото се беше само предупреждение: край на девичеството, край на романса, край на мечтите, в които тя и Роланд лежат заедно във върбовата горичка с опрени чела. Мъжът в огледалото изглеждаше странно като момче, хлапе, което се е забъркало в нещо нередно и няма да каже за това на майка си. Просто тънък и кокалест младеж със странна сива коса, тесни присвити рамене и мокро петно отпред на панталоните. Харт Торин сякаш дори не беше съвсем сигурен къде е. В този момент страстта изчезна от лицето му, но се замени с още по-лошо изражение — празно объркване. Все едно той беше кофа с дупка на дъното: няма значение какво слагаш вътре или колко много, то винаги изтича оттам.

„Ще го направи пак — помисли си тя и почувства нарастваща умора да я поглъща. — След като го е сторил веднъж, ще го прави всеки път, когато може. Отсега нататък идването тук ще бъде като… добре де…!“

Като обсада. Като игра на обсада.

Торин я позяпа още малко. Бавно, като насън, той дръпна полите на скъпата си бяла риза от колана на панталоните и ги остави да увиснат около кръста му като пола, прикривайки мокрото петно. Брадичката му блестеше, беше пускал лиги във възбудата си. Явно го усети, защото избърса мокрото с опакото на ръката си, зяпайки я с празните си очи през цялото време. После най-накрая в тях се появи някакво изражение и без да каже нито дума, той се обърна и напусна стаята.

Чу се тих пукащ звук, когато той се сблъска с някого в коридора. Сюзан го чу да мърмори „Прощавай, прощавай!“ под носа си (това беше по-добро извинение, отколкото й беше дал на нея, все едно дали го мърмореше или не) и след това Кончита влезе отново в стаята. Парчето плат, за което беше тръгнала, висеше през рамото й като плащ. Тя веднага забеляза бледото лице на Сюзан и мокрите й бузи.

„Няма да каже нищо — помисли си Сюзан. — Никой няма да проговори, както и не биха си мръднали пръста да ми помогнат да се измъкна от тази кал, в която се напъхах самичка. Ти си го приготви сама, сладурано — ще кажат, ако викам за помощ и това ще е извинението им да ме оставят да се гърча.“

Но Кончита я изненада.

— Животът е тежък, миси, тъй си е. Най-добре започвай да свикваш.

5

Гласът на Сюзан — сух, сега вече доста изпразнен от емоции — най-накрая секна. Леля Корд остави встрани плетивото си, изправи се и сложи чайника на печката.

— Драматизираш, Сюзан — говореше с глас, който би трябвало да е едновременно мек и мъдър, но не беше нито едното, нито другото. — Това ще идва от манчестерската ти жилка — половината от тях си въобразяваха, че са поети, а останалите — че са художници. Пък и почти всичките прекарваха нощите си прекалено пияни за нещо друго. Той ти е стиснал циците и се е изцвъркал на сухо, това е всичко. Няма какво толкова да те разстройва. И определено не е нещо, заради което да си губиш съня.

— Как би могла да знаеш? — попита Сюзан. Това беше нелюбезно, но тя беше преминала границата и без друго. Помисли си, че е стигнала до точката, в която може да понесе всичко от леля си, освен този поучително-мъдър тон. Звучеше като пресни фъшкии.

Кордилия вдигна вежди и заговори без колебание:

— Щом искаш, обвинявай ме! Леля Корд, дъртата стара кобила. Леля Корд, старата мома. Леля Корд, одъртялата девственица. Нали? Добре, може и да съм девствена, но съм имала един-двама любовници, когато бях млада… преди светът да се измести, както би казала. Един от тях май беше големият Фран Ленгил.

„А може и да не е бил“ — помисли си Сюзан. Фран Ленгил беше по-голям от леля й с поне петнадесет годинки, ако не и< с двадесет и пет.

— И аз съм чувствала козела на стария Том в гърба си един-два пъти, Сюзан. Да. Както и от предната си страна.

— И беше ли някой от твоите любовници на шейсет, с лош дъх и кокалчета, които пукат докато ти стиска циците, лельо? Опитваше ли се някой от тях да те прекара през най-близката стена, когато почваше да се перчи и да прави цвък-цвък?

Гневът, който очакваше, не последва. Това, което се случи, беше още по-лошо — изражение, близко до празния поглед, който беше видяла на лицето на Торин в огледалото.

— Сделката е сключена, Сюзан. — Усмивка, кратка и ужасяваща, проблесна като примигване по тясното лице на леля й. — Сделката е сключена, да.

Сюзан с ужас изкрещя:

— Баща ми би намразил това! Би го мразил! И би мразил теб, задето позволяваш да се случи! Задето го подпомагаш!

— Може би — каза леля Корд и ужасната усмивка отново се появи. — Може и да е тъй. Но какво би мразил още повече? Безчестието на нарушеното обещание, срамът на невярното си дете. Той би поискал да го сториш, Сюзан. И ако помниш лицето му, трябва да го сториш.

Сюзан я погледна, устата й беше разтворена в треперещ овал, очите й отново се пълнеха със сълзи. „Срещнах някой, когото обичам! Това би й казала, ако можеше. — Не разбираш ли, че това променя нещата? Срещнах някой, когото обичам!“ Но ако можеше да каже такова нещо на леля Корд, Сюзан нямаше изобщо да бъде въвлечена в тази ситуация на първо място. Така че се обърна и олюлявайки се напусна къщата без да каже нищо, а сълзите замъгляваха зрението й и изпълваха света на късното лято с печални отблясъци.

6

Тя яздеше, без да знае къде отива, но част от нея сигурно беше взела някакво решение, защото четиридесет минути след като напусна къщата, тя откри, че приближава същата горичка върби, за която мечтаеше, когато Торин се промъкна зад нея като лош елф от приказките.

Сред върбите беше благословено прохладно. Сюзан върза Фелиша (която беше яздила без седло) за един клон и бавно прекоси малката полянка в средата на горичката. Оттук минаваше потокът и тя седна на мекия мъх, покрил полянката. Разбира се, трябваше да дойде тук. Тук я довеждаха тайните мъки и радости, откакто беше открила мястото на осем или девет годинки. Тук беше идвала, отново и отново, в почти безкрайните дни след смъртта на баща си, когато й се струваше, че целият свят — поне нейната представа за него — е свършил с Пат Делгадо. Само тази полянка знаеше цялата й мъка. На потока беше говорила тя и потокът я беше отнесъл със себе си.

Сега наново рукнаха сълзите й. Тя облегна глава на коленете си и захълца — шумно, не като дама, а като преживяща крава. В този момент си мислеше, че би дала всичко, за да върне баща си поне за минута и да го попита дали трябва да удържи обещанието си.

Плачеше над потока, когато чу звук от счупено клонче и погледна през рамото си, ужасена и разтреперана. Това беше тайното й място и тя не искаше да я виждат тук, особено пък когато ревеше като хлапенце, което е паднало и си е ударило главата. Изпука друго клонче. Някой скиташе наоколо, точно така, вмъкваше се в тайното й място във възможно най-неподходящия момент.

— Махай се! — изпищя тя със задавен от сълзи глас, който едва разпозна. — Махай се, който и да си! Остави ме на мира!

Но силуетът — сега можеше да го види — продължи да се приближава. Когато видя и на кого принадлежи, в началото си помисли, че Уил Диърборн („Роланд — каза си, — истинското му име е Роланд.“) сигурно е създаден от напрегнатото й въображение. Не беше съвсем убедена че е истински, докато не коленичи и не я прегърне. Тогава тя почти се вкопчи в него:

— Как разбра, че аз…

— Видях те да яздиш по Ската. Бях на мястото, където отивам да помисля понякога и те видях. Не бих те последвал, ако не бях забелязал, че яздиш без седло. Помислих си, че нещо не е наред…

— Нищо не е наред.

Колебливо, с широко отворени и сериозни очи, той започна да целува бузите й. Беше го направил няколко пъти от двете страни на лицето й преди тя да осъзнае, че той изсмуква сълзите и. После я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да може да погледне в очите й.

— Кажи го отново и ще го сторя, Сюзан. Не знам дали това е обещание или предупреждение, или пък и двете, но… кажи го отново и ще го сторя.

Нямаше нужда да го пита какво има предвид. Тя сякаш почувства земята да помръдва под нея и по-късно щеше да си помисли, че за пръв и единствен път в живота си действително усеща ка — вятър, който не идваше от небето, а от земята. „Тя дойде за мен в крайна сметка — помисли си. — Моята ка, за добро или зло“

— Роланд?

— Да, Сюзан.

Тя спусна ръка под токата на колана му и стисна онова, което беше там, без да отлепя очи от неговите.

— Ако ме обичаш, люби ме.

— Да, лейди. Тъй ще сторя.

Той разкопча ризата си, правена в част от Средния Свят, която тя никога нямаше да види и я взе в обятията си.

7

Ка:

Те си помагаха взаимно, докато сваляха дрехите си. Лежаха голи в обятията си върху летния мъх, мек като най-фин гъши пух. Лежаха с допрени чела, както в мечтата й и когато той откри пътя сив нея, тя почувства болката да се топи в сладост като див и екзотичен плод, който може да бъде вкусен само веднъж в живота. Задържа вкуса му колкото се може по-дълго, докато сладостта не я превзе и тя не й се отдаде, стенейки дълбоко в гърлото си и търкайки горната част на ръцете си от двете страни на врата му. Те се любиха във върбовата горичка, бяха забравили за честта, бяха нарушили обещанията без дори да погледнат назад и в края Сюзан откри, че това е повече от сладост. Имаше нещо като благословено сплитане на нервите, което започваше от онази част, разтворена пред него като цвете. Надигаше се оттам и след това изпълваше цялото й тяло. Тя пищеше отново и отново, мислеше си, че в света на смъртните не би могло да има такова удоволствие, че от това се умира. Роланд присъедини гласа си към нейния и тътенът на плискащата се по камъните вода ги обви и двамата. Когато тя го дръпна по-плътно към себе си, сключи глезени над коленете му и покри лицето му с яростни целувки, той ускори темпото, за да влезе в ритъм. Тъй се съединиха любовниците в Баронство Меджис, близо до края на последната велика ера, а зеленият мъх под слабините й се оцвети в прекрасно червено, когато девствеността я напусна. Тъй се възрадваха те и така бяха обречени.

Ка.

8

Лежаха заедно прегърнати, споделяха кротки целувки под мекия поглед на Фелиша и Роланд почувства, че се унася. Това беше разбираемо — това лято беше подложен на невероятно напрежение и беше спал зле. Въпреки, че не го знаеше тогава, щеше да спи зле и през остатъка от живота си.

— Роланд? — гласът й звучеше отдалечен и сладък. — Да?

— Ще се грижиш ли за мен?

— Да.

— Не мога да ида при него, когато времето настъпи. Бих могла да понеса докосването му и малките му кражби, ако те имам, но не мога да легна с него на Жътвената нощ. Не знам дали съм забравила лицето на баща си или не, но не мога да вляза в леглото на Харт Торин. Мисля, че загубата на девственост може да бъде скрита, но не искам да ползвам такива методи. Просто не мога да ида в леглото му.

— Добре — каза той, — прекрасно. — После, когато очите й се разшириха тревожно, той се огледа. Нямаше никой наоколо. Погледна към Сюзан, напълно разбуден. — Какво има?

— Може би вече нося детето ти — отбеляза тя. — Помислил ли си за това?

Не беше. Но сега се замисли. Още една брънка във веригата, изпъната назад в мъглите, където Артур Илд повеждал стрелците си в бой с великия меч Ескалибур, вдигнат над главата и с короната на Целия Свят на главата. Но това беше без значение. Какво ли би си помислил баща му? Или Габриеле, когато узнае, че ще става баба?

Лека усмивка пропълзя по ъгълчетата на устата му, но мисълта за майка му я изтри. Помисли си за белега на врата й. Когато майка му се появеше пред очите му тези дни, той винаги се сещаше за белега, който видя при неочакваното влизане в апартамента й. И за леката, печална усмивка на лицето й.

— Ако носиш детето ми, значи такъв е добрият ми късмет — каза той.

— Моят също — беше неин ред да се усмихне, но нейната усмивка беше тъжна. — Твърде сме млади, предполагам. Та ние сме почти деца.

Той се обърна по гръб и се взря в синьото небе. Може и да беше казала истината, но това нямаше значение. Истината и реалността не са едно и също — увереността в тази мисъл бе залегнала в средата на кухото, празно пространство, което беше център на раздвоения му характер. Това, че би могъл да се издигне и над двете и да прегърне доброволно лудостта на романтиката, беше подарък от майка му. Останалата част от него беше лишена от чувство за хумор… и, което сигурно беше по-важно, и от метафори. Това, че били прекалено млади за да са родители? И какво от това? Ако беше засял семе, то щеше да порасне.

— Каквото и да се случи, ще сторим каквото трябва. И винаги ще те обичам, без значение какво става.

Тя се усмихна. Беше го казал както човек обявява сухи факти — небето е горе, земята е долу, водата тече на юг.

— Роланд, на колко си години? — понякога я притесняваше мисълта, че колкото и да е малка тя самата, Роланд е още по-малък. Когато се съсредоточаваше върху нещо, изглеждаше толкова суров, че я плашеше. Когато се усмихваше, й приличаше не на любовник, а на малко братче.

— По-възрастен съм, отколкото бях когато дойдох тук — каза той. — Доста позастарял. И ако трябва да остана още шест месеца пред очите на Джонас и хората му, сигурно ще ми трябва бастун, за да ходя и подкрепа да се кача на седлото.

Тя се усмихна и той я целуна по носа.

— И ще се грижиш за мен?

— Аха — потвърди той и отвърна на усмивката й. Сюзан кимна и също се обърна по гръб. Лежаха така с опрени бедра и вгледани в небето. Тя взе дланта му и я сложи на гърдите си. Когато той погали зърното й с палец, то се надигна, втвърди се и започна да я стяга. Това усещане бързо се плъзна по тялото й към мястото, което все още алчно трепереше между краката й. Тя стисна бедра и откри, че така само става още по-лошо.

— Трябва да се грижиш за мен — каза тя с тих глас. — Заложила съм всичко на теб.

— Ще се постарая — каза той. — Никога не се съмнявай в това. Но сега, Сюзан, ще трябва да продължиш както преди. Ще мине още време. Сигурен съм, защото Дипейп се върна и трябва да е разказал историята си, но те все още не са ни се противопоставили. Каквото и да е открил, Джонас все още смята, че е в негов интерес да изчака. Това ще го направи още по-опасен, когато тръгне срещу нас, но поне засега все още играем на Обсада.

— Но след жътвената клада Торин ще…

— Никога няма да идеш в леглото му. Можеш да разчиташ на това. Давам ти честната си дума.

Малко шокирана от собствената си смелост, тя се протегна под кръста му:

— Тук има един свидетел, който можеш да използваш, ако желаеш — каза.

Той искаше. Можеше. И го използва.

Когато приключиха (според Роланд този път беше още по-сладко от предишния, ако изобщо беше възможно такова нещо), той я попита:

— Това усещане, което имаше в Ситго, Сюзан, че те гледат… Усети ли го този път?

Тя го погледа замислено:

— Не знам. Умът ми беше другаде, нали разбираш. — Докосна го нежно и се засмя, когато той подскочи. Това полутвърдо местенце, което дланта й погали, беше май още много, много живо.

Тя дръпна ръка и погледна в небето над горичката.

— Толкова е хубаво тук — промърмори и очите й се затвориха.

Роланд също задряма. Беше смешно, помисли си. Този път тя не беше имала усещането, че я наблюдават… но втория път го имаше той. И въпреки всичко би се заклел, че в горичката няма никого.

Нямаше значение. Чувството — халюцинация или истина — беше изчезнало. Той хвана Сюзан за ръката и почувства как пръстите й естествено обхващат неговите и се сплитат.

След това затвори очи.

9

Всичко това Рия видя в топката и гледката беше наистина интересна, охо, страшно интересна. Но тя беше виждала любов и преди — понякога с трима, четирима или повече, които го правят едновременно (понякога с партньори, които не са съвсем живи). Цуни-гуни не я интересуваше много, особено в напредналата й възраст. Това, което чакаше, щеше да дойде след цуни-гуни-то.

„Свършихме ли вече?“ — беше попитало момичето.

Може и да има още едно нещо… — беше отвърнала Рия и след това каза на малката мръсница какво да стори.

Аха, беше дала на момичето съвсем ясни инструкции както стояха на прага, а Целуващата Луна сияеше над тях, докато Сюзан Делгадо спеше странен сън и Рия галеше плитката й и шепнеше нарежданията си в ухото й. Така че сега трябваше да настъпи завръзката… и това искаше да види тя, а не две бебета, които се гушат едно в друго, сякаш са първите на земята, които откриват каква е тази работа.

Те го бяха правили два пъти почти без пауза, само бяха разменили по две думи (тя би дала много, за да чуе какво са си казали). Рия не беше изненадана: след като беше толкова млад този, тя предположи, че има достатъчно сополи в торбата, та да повтаря кучката цяла седмица, а ако се съди по начина, по който малката повлекана се държеше, това сигурно щеше да й хареса. Някои от тях, след като го открият, никога не им се приисква друго: „тази е такава“, помисли си Рия.

„Но нека да видим колко секси ще се чувстваш след няколко минути, подла мръснице“ — помисли си тя и се сведе по-ниско в пулсиращата розова светлина на стъкленото кълбо. Понякога чувстваше, че светлината се отразява чак в костите на лицето й… но болката беше приятна. Да, много приятна наистина.

Най-накрая те приключиха… поне за момента. Сплетоха длани и заспаха.

— Сега — прошепна Рия. — Сега, малка моя. Бъди добро момиче и направи каквото ти е казано.

Като че ли я беше чула, Сюзан отвори очи, но в тях нямаше нищо. Тя беше будна и заспала едновременно. Рия я видя внимателно да измъква длан от тази на момчето. Седна, голите й гърди увиснаха над голите бедра, огледа се. Изправи се на крака…

Точно тогава Мъсти, шестокракият котарак, скочи в скута на Рия, като мяукаше за храна или от възбуда. Старицата се дръпна от изненада и магическата топка потъмня — угасна като духнато от внезапен вятър пламъче на свещ.

Рия изпищя отново, този път от гняв и сграбчи котката преди да може да избяга. Метна я през стаята в огнището. Това беше мъртва тъмна дупка както всяко огнище през лятото, но когато Рия насочи костеливата си, крива ръка към него, от полуизгорялата цепеница вътре се издигна жълт пламък. Мъсти изпищя и изхвърча от него с разширени очи и изпъната опашка, която пушеше като недозагасена цигара.

— Хайде, махай се! — викна след него Рия. — Изчезвай, нахално изчадие!

Тя се обърна отново към топката и прокара ръце над нея. Но въпреки че се съсредоточи с цялата си мощ, напъваше се, докато сърцето й не се разтупа болезнено в гърдите, не можа да постигне нищо повече, освен да върне обичайното розово сияние. Не се появиха образи. Това беше горчиво разочарование, но нямаше какво да се прави. Пък и след време щеше да види резултата със собствените си очи, ако се наканеше да слезе до града.

Всеки ще може да го види.

Доброто й настроение се върна и Рия прибра топката в скривалището й.

10

Само няколко секунди преди да потъне в прекалено дълбок сън, за да го чуе, в главата на Роланд зазвъня алармен звънец. Може би беше породен от бледото усещане, че ръката й вече не е в неговата, а може би беше просто интуиция. Би могъл да пренебрегне слабото звънене и почти го стори, но в крайна сметка обучението му се оказа прекалено силно. Издигна се от дълбините на съня, сражавайки се да излезе на светло както гмуркачът се стреми към повърхността на океана. Беше трудно в началото, но-ставаше все по-лесно: когато приближи до пробуждането, тревогата му се усили.

Той отвори очи и погледна наляво. Сюзан вече не беше там. Той седна, погледна надясно и не видя нищо над потока… но чувстваше, че тя все пак е някъде в тази посока.

— Сюзан?

Нямаше отговор. Той се изправи, погледна към панталоните си и Корт — посетител, който той никога не би очаквал в романтична ситуация като тази — се обади мрачно в главата му: „Няма време, червей.“

Отиде гол до брега и погледна надолу. Сюзан беше там, също гола, обърната с гръб към него. Беше разплела косата си. Тя висеше като течно злато и почти стигаше до слабините й. Хладният въздух, идващ от повърхността на потока, люлееше краищата на косата като мъгла.

Тя беше паднала на едно коляно в края на водата. Едната й ръка беше вътре до лакътя — търсеше нещо.

— Сюзан!

Не получи отговор. И сега през ума му пробяга ледена мисъл: „Тя е обладана от демон. Докато съм спал безгрижно до нея, тя е била обладана от демон.“ Но всъщност не вярваше в това. Ако близо до поляната е имало демон, той щеше да го усети. Най-вероятно и двамата щяха да го усетят, пък и конете. Но нещо не беше наред у нея.

Тя вдигна от дъното на потока някакъв предмет и го задържа пред очите си с мократа си ръка. Камък. Тя го проучи, после го хвърли — плъок. Пъхна ръка отново, със сведена глава, два кичура от косата й вече наистина се носеха във водата, потокът яростно ги дърпаше по течението си.

— Сюзан!

Отговор не последва. Тя вдигна друг камък. Този път това беше триъгълно парче кварц, счупено горе-долу като наконечник на копие. Сюзан изви глава наляво, взе кичур от косата си в ръка като жена, която се кани да разреши по-сложно сплитане. Но не държеше гребен, а камък с остър ръб и Роланд остана още малко на брега, замръзнал от ужас, убеден, че тя се кани да си пререже гърлото от срам и вина. През следващите седмици щеше да го преследва ясното разбиране, че ако наистина се е целела в гърлото си, той е нямало да има време да я спре.

След това парализата му премина и той се втурна надолу, без да обръща внимание на острите камъни, които се забиваха в стъпалата му. Преди да я стигне, тя вече беше използвала ръба на кварцовия къс да отреже част от златната река на косата си.

Роланд сграбчи китката й и я дръпна назад. Сега вече ясно виждаше лицето й. Това, което от брега можеше да сбърка със спокойствие, вече приличаше на празнота и безизразност.

Когато я сграбчи, мекотата на лицето й беше заменена от мътна и лукава усмивка: устата й се изви, сякаш чувстваше далечна болка и от устните й се изтръгна почти нечленоразделно отрицание:

— Ннннннннн…

Част от косата лежеше отрязана в скута й като златна тел. Повечето беше паднала в потока и беше отнесена. Сюзан дръпна ръката си, опитвайки се да продължи лудото си бръснене. Те двамата се бореха като играчи на канадска борба на баронското състезание. И Сюзан печелеше. Физически той беше по-силен, но направената магия й придаваше допълнителна сила. Малко по малко белият триъгълник кварц се приближаваше до увисналата й коса. Ужасяващият звук — „Ннннннннн“ — продължаваше да се излива от устните й.

— Сюзан! Спри! Събуди се!

— Нннннн…

Голата й ръка видимо се люлееше във въздуха, мускулите бяха изпъкнали като малки твърди камъни. И кварцът продължаваше да се приближава до косата й, до бузата й, до окото й.

Без да се замисли (по този начин винаги действаше успешно) Роланд приближи лице до бузата й, опря устни в ухото й и цъкна с език.

Този звук, който вероятно беше преминал през главата й като копие, накара Сюзан да отскочи назад. Клепачите й затрепкаха бързо и натиска, който упражняваше върху хватката на Роланд, малко отслабна. Той използва тази възможност и изви китката й.

— Оу! Оуууу!

Камъкът падна от отворената й длан и цопна във водата. Сюзан се втренчи в него, вече напълно будна, очите й се пълнеха със сълзи и изумление. Тя разтърка китката си… която, помисли си Роланд, започваше да подпухва.

— Ти ме нарани, Роланд! Защо ме нара…

Тя се огледа. Сега вече не само лицето й, но и цялото й тяло изразяваха изумление. Помъчи се да се покрие с ръце, осъзна, че още са сами и отпусна длани до хълбоците си. Хвърли поглед през рамо към следите — всички от боси крака — водещи надолу по брега.

— Как съм дошла тук? — попита. — Ти ли ме пренесе след като заспахме? И защо ме нарани? О, Роланд, обичам те! Защо ме нарани?

Той вдигна космите, които още бяха на корема й и ги протегна към нея:

— Ти беше взела камък с остър ръб. Опитваше се да се острижеш с него и не искаше да спреш. Нараних те, защото бях уплашен. Радвам се, че просто не съм ти счупил китката… или поне не мисля, че съм успял.

Роланд вдигна ръката й и нежно я завъртя насам-натам, ослушвайки се да чуе търкането на разделени кости. Не чу нищо и китката се движеше свободно. Докато Сюзан го наблюдаваше, вцепенена и объркана, той вдигна дланта й към устните си и целуна вътрешната част, точно над деликатната плетеница от вени.

11

Роланд беше вързал Ръшър доста далеч сред върбите, така че големият жребец да не бъде забелязан, ако някой препуска по Ската.

— Полека — каза Роланд докато се приближаваше. — Потърпи още малко, приятелю!

Ръшър пристъпи и изцвили, сякаш казваше, че ще търпи до края на годината, ако от него се изисква това.

Роланд отвори дисагите си и извади стоманения съд, който му служеше за чайник или тиган, в зависимост от нуждата. Обърна се, после се върна. Одеялото му беше вързано за седлото на Ръшър — смяташе да прекара нощта на Ската в размишления. Имаше куп неща, за които да мисли, а сега се оказваха още повече.

Той дръпна една от грубите връзки, пъхна ръка в одеялата и извади малка метална кутия. Отвори я с ключето, което беше закачено на врата му. Вътре имаше малък квадратен медальон на тънка сребърна верижка (в медальона беше портретът на майка му) и малко допълнителни патрони — горе-долу дузина. Взе един, стисна го в юмрука си и се върна при Сюзан. Тя го гледаше с разширени, ужасени очи.

— Не помня какво е станало след като се любихме за втори път — каза тя. — Гледах към небето и си мислех колко добре се чувствам, и се унасях… О, Роланд, много ли е зле!

— Не много, мисля, но ти ще разбереш по-добре. Ето.

Той напълни с вода тенджерата си и я отнесе на брега.

Сюзан нетърпеливо се наведе над нея, отметна косата от лявата страна на главата си през лакътя, след това бавно изви навън ръка, опъвайки кичурите в златна лента. Видя веднага увреденото място. Проучи го внимателно и после остави косата да увисне с по-скоро облекчена, отколкото измъчена въздишка.

— Мога да го скрия — каза. — Когато е заплетена, никой няма да разбере. Пък и освен всичко, това е само коса — просто женска суета. Леля ми доста често ми го повтаря, впрочем. Но, Роланд, защо? Защо съм го направила?

Роланд имаше една идея. Косата е женската гордост, и следователно бръсненето на косата сигурна беше гнусен план на жена — един мъж едва ли би се сетил за такова нещо. Дали е била жената на кмета? Не мислеше така. Струваше му се по-вероятно Рия, там горе на хълма, зазяпана към Лошите треви, Висящата скала и Айболт каньон, да измисли такъв гаден капан, кметът Торин би трябвало да се събуди на сутринта след Жътва с махмурлук и плешива любовница.

— Сюзан, мога ли да опитам нещо?

Тя му се усмихна:

— Нещо, което не си пробвал по-рано? Аха, щом желаеш.

— Не става дума за това — той разтвори длан и й показа патрона. — Искам да се опитам да открия кой ти е сторил това и защо. — И други неща също. Но все още не знаеше какво.

Тя погледна към патрона. Роланд започна да го търкаля по опакото на ръката си, прехвърляйки го напред-назад с изумително умение. Кокалчетата му се вдигаха и спускаха като иглите на стан. Тя гледаше това с изражение на детински възторг:

— Къде се научи да го правиш?

— Вкъщи. Няма значение.

— Хипнотизираш ли ме?

— Аха… и не мисля, че ще ти е за пръв път. — Той накара патрона да танцува малко по-бързо, сега на изток по мърдащите му кокалчета, а не на запад. — Може ли?

— Аха — каза тя. — Ако стане.

12

Стана и още как. Бързината, с която тя се поддаде, потвърждаваше, че й се е случвало и преди, и то често. Все пак той не можа да получи каквото искаше от нея. Тя беше напълно готова да му сътрудничи (нетърпелива насън, както би казал Корт), но не премина отвъд определена точка. Не беше преструвка или срамежливост — докато спеше с отворени очи пред потока, му разказа с дистанциран, но спокоен глас за проучванията на старата вещица и как Рия се опитвала да я „стресне“ (в този миг Роланд сви юмруци така здраво, че ноктите му се забиха в дланите). Но имаше един момент, откъдето нататък не си спомняше нищо.

Тя и Рия бяха стигнали до вратата на хижата, каза Сюзан, и там бяха стояли с осветени от Целуващата Луна лица. Старата жена докосваше косата й. Това Сюзан го помнеше. Докосването я беше възмутило, особено след предишните опипвания на вещицата, но не можеше да стори нищо. Ръцете й бяха прекалено тежки, за да ги вдигне, езикът — твърде тежък да заговори. Можеше само да стои там, докато вещицата шепне в ухото й.

— И какво? — попита Роланд. — Какво ти прошепна тя?

— Не знам — отговори Сюзан. — Останалото е розово.

— Розово? Какво имаш предвид?

— Розово — повтори тя. Звучеше почти удивено, сякаш й се струваше, че Роланд е отчаяно тъп. — Тя казва „Аха, прекрасно, точно тъй, какво добро момиченце“ и след това всичко е розово. Розово и ярко.

— Ярко?

— Аха, като луна. И тогава… — Сюзан замълча. — Тогава мисля, че става луната. Целуващата луна, може би. Яркорозова Целуваща луна, кръгла и пълна като грейпфрут.

Той опита и други начини да пробуди паметта й, но безуспешно — всяка пътека, по която поемаше, свършваше в яркорозово, първо разливащо се пред очите й и после превръщащо се в пълна луна. Това не означаваше нищо за Роланд. Беше чувал за сини луни, но не и за розови. Единственото нещо, в което беше убеден, беше, че старицата е дала на Сюзан мощно нареждане да забрави.

Мислеше да я вкара по-дълбоко, тя би го последвала, но не посмя. По-голямата част от опита му идваше от хипнотизиране на приятели — тренировъчни упражнения, които бяха забавни и понякога страшнички. И Корт и Ванай винаги бяха стояли там, за да им се притекат на помощ, ако нещо се обърка. Сега наблизо нямаше учители да се намесят. За добро или за лошо, учениците бяха напуснали училищната скамейка. Какво би станало, ако я вкара на дълбоко и не може да я върне обратно? Пък и му бяха казвали, че в подсъзнанието също има демони. Ако се спуснеш до там, където са те, понякога напускат пещерите си да те пресрещнат…

А като се отстранят и другите съмнения, просто ставаше късно. Не би било разумно да останат тук по-дълго.

— Сюзан, чуваш ли ме?

— Аха, Роланд, чувам те отлично.

— Добре. Сега ще кажа една броилка. Докато я казвам, ще се събудиш. Когато свърша, ще си напълно будна и ще помниш всичко, което си казахме. Разбираш ли?

— Аха.

— Слушай: И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… Изпълни й най-силното желание от всички.

Докато се пробуждаше от безсъзнанието, усмивката й беше една от най-прекрасните, които той някога беше виждал. Тя се протегна, след това обви ръце около врата му и покри лицето му с целувки:

— Ти, ти, ти, ти — каза тя, — ти си най-силното ми желание, Роланд. Ти си единственото ми желание. Ти и ти, сега и завинаги.

Те отново се любиха на брега, край бърборещия поток, притиснати плътно един в друг, дишайки в устните си и крепейки се на дъха на другия. Ти, ти, ти, ти.

13

Двадесет минути по-късно той я настани на гърба на Фелиша. Сюзан се наведе, докосна лицето му и звучно го целуна.

— Кога ще те видя отново? — попита.

— Скоро. Но ще трябва да внимаваме.

— Аха.

— Да сме внимателни, както винаги са любовниците, струва ми се. Благодаря на Бога, че си умен.

— Можем да използваме Шийми, ако не прибягваме до него прекалено често.

— Аха. И, Роланд, знаеш ли онзи павилион в „Зеленото сърце“? До мястото, където сервират чай и сладки, и такива неща, когато времето е хубаво?

Роланд го знаеше. На около петдесет ярда нагоре от затвора и Градската заседателна палата, по Хил Стрийт, се намираше „Зеленото сърце“, едно от най-привлекателните места в града с пътечки с чакъл, масички с чадъри и затревен павилион за танци.

— Там отзад има каменна стена — каза тя. — При павилиона. Ако много ти трябвам…

— Винаги ми трябваш много — каза той.

Тя се усмихна при този комплимент:

— Има един камък на един от долните редове — червеникав е. Ще го видиш. Моята приятелка Ейми и аз го използвахме да си оставяме съобщения, когато бяхме малки. Ще поглеждам там от време на време. Прави същото.

— Аха — Шийми щеше да върши работа известно време, ако внимаваха. Червеният камък също щеше да им послужи, ако внимават. Но колкото и да са предпазливи, сигурно щяха да се провалят някой ден, защото Големите ковчези сега навярно знаеха доста неща за Роланд и приятелите му. Но трябваше да я вижда, все едно колко голяма е опасността. Ако не го правеше, струваше му се, че ще умре. И му стигаше само да я погледне, за да разбере, че и тя чувства същото.

— Специално се озъртай за Джонас и другите двама! — каза той.

— Ще внимавам! Още една целувка, ако обичаш?

Той я целуна с удоволствие и с не по-малко удоволствие би я свалил от гърба на кобилата… но беше време да изтрезнеят и да станат предпазливи.

— С Бога напред, Сюзан. Обичам те… — той се поколеба и се усмихна. — Обичам тебе.

— И аз тебе, Роланд. Цялото, ми сърце е твое.

Той изчака, докато се убеди, че се е отдалечила достатъчно. После отиде при Ръшър и препусна в обратната посока, сигурен, че навлиза в нова и опасна фаза на играта.

14

Скоро след като Роланд и Сюзан се разделиха, Кордилия Делгадо излезе от магазина с кутия в ръка и тревоги в главата. Страхът й, че Сюзан ще стори нещо глупаво преди Жътва най-сетне беше изплувал на повърхността.

Тези мисли грубо бяха прекъснати, когато нечия силна ръка дръпна кутията. Кордилия изписка от изненада, присви очи срещу слънцето и видя Елдред Джонас застанал между тотемите на Мечката и Костенурката. Косата му, дълга и бяла (и красива според нея) падаше върху раменете му. Кордилия усети, че сърцето й се разтуптява. Винаги беше привличана от мъже като Джонас, които се смеят пред лицето на опасността.

— Стреснах те. Извинявай, Кордилия.

— Ами — каза тя. Звучеше малко странно в собствените си уши. — От слънцето е. Толкова е ярко по това време, че…

— Ще ти помогна малко, ако нямаш нищо против. Отивам само нагоре по Хай до ъгъла, след това ще свия по Хил, но мога ли поне да ти помогна дотам?

— С удоволствие — съгласи тя. Слязоха по стъпалата и тръгнаха по дъсчената настилка, а Кордилия хвърляше кратки предпазливи погледи наоколо да види кой ги следи — тя до хубавия сай Джонас, който носеше покупките й. Имаше достатъчно много зяпачи.

— Надявам се, че нямаш нищо против да те наричам Кордилия. — Джонас пъхна кутията под мишница (тя я беше носила с две ръце). — Мисля, че след приема в кметския дом, сме се опознали достатъчно.

— Кордилия е добре.

— Мога ли да бъда Елдред за теб?

— Мисля, че „господин Джонас“ ще ми служи още малко — каза тя и го възнагради с нещо, което се надяваше да е кокетна усмивка. Сърцето й се разтупка още по-бързо (така и не се сети, че Сюзан май не е единствената глупава гъска в семейство Делгадо).

— Тъй да е — добави Джонас с разочарование, което изглеждаше толкова комично, че тя се засмя. — Ами племенницата ти? Тя добре ли е?

— Доста добре, благодаря, че питаш. Цяло изпитание е понякога…

— Та нима има някое момиче на шестнадесет, което не е?

— Мисля, че няма такова.

— Все пак имаш специални грижи край нея тази есен. Не мисля, че тя го осъзнава.

Кордилия не каза нищо (би било недискретно), но го погледна по начин, който изразяваше всичко.

— Предай й най-добрите ми пожелания, моля!

— Ще го сторя.

Но нямаше да го направи. Сюзан изпитваше силна неприязън към наемниците на кмета Торин. Да се опитва да я накара да си смени чувствата едва ли щеше да е от полза. Младите момичета си мислят, че знаят всичко. Погледна към звездата, която надничаше в процепа под яката на Джонас. — Разбирам, че си поел главната отговорност за нашия незначителен град, сай Джонас.

— Аха, помагам на шериф Авери — потвърди той. В гласа му се усещаше онази пронизителна малка тръпка, която Кордилия смяташе за толкова привлекателна. — Един от заместниците му, казва се Клейпуул…

— Франк Клейпуул, да.

— Паднат от лодката си и си счупил крака. Как ли се пада от лодка и се чупи крак, Кордилия?

Тя се засмя весело (чувството, че всички в Хамбри ги гледат беше сигурно погрешно, но не беше неприятно) и каза, че си няма представа.

Той спря на ъгъла на Хай и Камино Вега с разочаровано изражение:

— Аз съм дотук. — Връчи й кутията. — Сигурна ли си, че можеш да го носиш? Предполагам, че мога да те придружа до къщата ти…

— Няма нужда, няма нужда. Благодаря, Елдред. — Изчервяването, което пропълзя по врата и бузите й беше горещо като огън, но усмивката му си заслужаваше всеки градус от тази горещина. Той я поздрави и се отдалечи нагоре по хълма към офиса на шерифа.

Кордилия тръгна за вкъщи. Кутията, която й се струваше ужасен товар, когато излезе от магазина, сега беше лека като перце. Това чувство се задържа за половин миля или малко повече, но когато къщата й се появи на хоризонта, тя отново усети стичащата се по бузите й пот и болката в ръцете. Благодаря на боговете, че лятото беше почти приключило… и не беше ли това Сюзан, тъкмо превеждаща коня си през портата?

— Сюзан! — викна тя, сега достатъчно принизена до обичайното си раздразнение от момичето, което прозвуча ясно в гласа й. — Ела и ми помогни, преди да счупя яйцата!

Сюзан дойде, като остави Фелиша да пасе трева в предния двор. Десет минути по-рано Кордилия не би забелязала как изглежда момичето — мислите й биха били в плен на Елдред Джонас. Но горещото слънце беше изпарило част от романтиката от главата й и беше върнало краката й на земята. Когато Сюзан взе кутията от нея (носеше я почти с лекотата, с която го беше правил Джонас), Кордилия си помисли, че нещо става с момичето. Характерът й се беше променил на първо място — от полуистеричното объркване, с което беше напусната дома до приятно и весело спокойствие. Това беше Сюзан от предишните години… а не тазгодишната стенеща, променлива глупачка. Кордилия не би могла да се хване за нищо друго, освен…

Всъщност имаше за какво. Едно нещо. Тя се протегна и грабна плитката на момичето, която изглеждаше нетипично мръсна този следобед. Разбира се, Сюзан беше яздила, което обясняваше бъркотията. Но какво би могло да обясни защо косата й е тъмна, като че ли ярката купчина злато е започнала да мухлясва? И тя подскочи, почти виновно, когато почувства докосването на Кордилия. Какво, за Бога, беше това?

— Косата ти е мокра, Сюзан — каза тя. — Да не си плувала някъде?

— Не. Спрях и си подложих главата под помпата на Хуки. Той няма нищо против — знаеш колко дълбок кладенец има. И е голяма жега. Може би ще си взема душ после. Ще напоя и Фелиша.

Очите на момичето бяха открити и чисти както винаги, но Кордилия си помисли, че нещо друго липсва в тях. Не можеше да определи какво. Мисълта, че Сюзан може да крие нещо голямо и важно не се появи веднага в съзнанието на Кордилия. Тя би казала, че племенницата й е неспособна да пази в тайна нещо повече от подарък за рожден ден или парти… Но там нещо липсваше. Кордилия спусна пръсти върху яката на ризата за езда на момичето.

— Да, ама тука е сухо.

— Внимавах — бързо изстреля тя, вгледана объркано в леля си. — Мръсотията полепва по-добре по мократа риза. Ти си ме учила на това, лельо.

— Но се дръпна като ти пипнах косата, Сюзан.

— Аха — съгласи се Сюзан, — тъй си е. Вещицата ме пипаше по същия начин. Оттогава не ми харесва. Сега мога ли да вкарам тези неща вътре и да махна коня си от слънцето?

— Не бъди нахална, Сюзан! — Но остротата в гласа на племенницата й в действителност я облекчи по странен начин. Чувството, че Сюзан някак си се е променила, започна да се топи.

— Тогава не бъди досадна!

— Сюзан! Извини ми се!

Сюзан дълбоко си пое дъх, задържа го и издиша.

— Да, лельо. Извинявай! Но е горещо.

— Аха. Сложи тези неща в килера. И благодаря.

Сюзан тръгна към къщата с кутията в ръце. Когато се отдалечи достатъчно, за да не вървят една до друга, Кордилия я последва. Явно подозренията й бяха напразни, но момичето беше в опасна възраст, а от доброто й поведение през следващите седем седмици зависеше много. След това проблемът щеше да е на Торин, но дотогава беше грижа на Кордилия. Надяваше се, че в края на краищата, Сюзан ще сдържи обещанието си, но ще се наложи да я следи изкъсо до Жътвения празник.