Магьосницата от Даршива

16.

Не беше точно лодка, а по-скоро шлеп. След него се влачеше дълго въже, показващо, че се е откъснал от някой кей. Това старо корито все пак можеше да им бъде полезно, но беше заседнало и дъските от дясната страна на носа зееха пробити.

— Какво мислиш, Белгарат? — попита Белдин.

— Нещо, което веднъж е потънало, не ми вдъхва особено доверие — отвърна старият вълшебник.

— Едва ли ще ти хареса повече, ако опитаме да прекосим реката с плуване. На десет мили оттук няма дори сал.

Дурник застана на брега, хвърли поглед към мътната вода и каза:

— Ще свърши работа.

— Дурник — възрази Силк. — Той е пробит.

— Мога да го поправя — освен ако не е стоял прекалено дълго във водата и дървесината не е започнала да гние. — Ковачът събу ботушите си, после се съблече, нагази в реката и заопипва дъските, като от време на време забиваше ножа си в дървото.

— Е? — извика Белгарат.

— От тази страна всичко е наред — отвърна Дурник. — Сега ще проверя и другата. — Той се гмурна в зеленикавата вода и заплува покрай другия борд. Появи се за кратко, после се потопи отново да разгледа дупката и когато изплува, пое дъх и викна: — Ще мога да го оправя достатъчно, за да прекосим реката. Но първо трябва да го разтоварим.

— Така ли? — Носът на Силк потрепери от любопитство. — И какъв товар превозва този шлеп?

— Боб — отговори Дурник. — Стотици чували боб. Но повечето са се пръснали, защото зърната са набъбнали от водата.

Силк изпъшка.

— Може би са принадлежали на някой друг, Келдар — каза Велвет утешително.

— И мислиш, че каза нещо много умно?

— Аз ще ти помогна, Дурник — предложи Гарион и започна да се съблича.

— А, не — възрази Дурник. — Виждал съм те как плуваш. По-добре остани на брега. Тот и аз ще се справим.

— И как възнамерявате да извадите шлепа от водата? — попита Сади.

— Нали имаме коне — каза Дурник. — Ако успеем да го завъртим в кръг, те ще успеят да го изтеглят на брега.

— Защо трябва да го въртим?

— Защото дупката е близо до носа. Така водата ще изтича, докато го изтегляме на брега. Цял табун коне няма да успее да го помръдне, ако го дърпаме пълен с вода.

Тот остави тоягата си, свали одеялото, което носеше на раменете си, и нагази в реката.

Ерионд също започна да се съблича.

— Ами ти къде отиваш, млади човече? — попита го Поулгара.

— Ще помогна в разтоварването, Поулгара — отвърна — сериозно той. — Мога да плувам много добре. Имам голям опит, не си ли спомняш? — След това младият мъж също влезе във водата.

— Не разбрах точно какво иска да каже — призна Велвет.

Поулгара въздъхна печално.

— Когато беше малък, Ерионд живееше с мен и Дурник в Долината на Алдур. Наблизо имаше река и той редовно падаше в нея.

— О, ясно.

— Добре — рече решително Белгарат. — На тях ще им трябва дървен материал да запушат дупката. Докато идвахме насам, минахме край една колиба на около половин миля нагоре по течението. Да отидем и да я разглобим.

Няколко часа след залез слънце шлепът вече беше на брега. Както никога досега природата беше на страната на пътешествениците и тази вечер нямаше буря. Запалиха огън на брега да осигурят светлина, след това Дурник, Тот и Ерионд се хванаха на работа.

Силк се разхождаше печално около шлепа и въздишаше. Накрая каза:

— Добре де, мой е.

— Твоите шлепове са добре екипирани, Силк — рече весело Дурник, докато мереше една дъска. — На борда има всичко, от което се нуждаем — пирони, буре с катран и дори достатъчно добър трион. Ще можем да го пуснем във водата утре още преди да е изгряло слънцето.

— Радвам се, че го харесваш — подхвърли мрачно Силк и направи кисела гримаса. — Но това наистина не е естествено.

— Какво има, Келдар? — попита го Велвет.

— Обикновено щом има нужда от лодка, аз я открадвам. Да използвам своя собствена ми изглежда съвсем неморално.

Русокосата девойка се засмя весело и го погали по бузата.

— О бедничкият ми! Сигурно е ужасно човек да има толкова чувствителна съвест.

— Скъпи дами — обади се Поулгара. — Хайде да се погрижим за вечерята.

Дурник, Тот и Ерионд поправяха дупката на шлепа, Поулгара, Се’Недра и Велвет приготвяха вечерята, а Гарион и другите донесоха още дървен материал и започнаха да дялат груби гребла, като продължиха да работят дори докато се хранеха. Странно защо, но това се хареса на Гарион. Всичките му приятели бяха около него и всеки беше зает с някаква задача. Поправката на шлепа беше от жизненоважно значение. Въпреки това кралят на Рива смяташе, че обикновените домакински задължения са необходими и изключително полезни, затова можеше да им се отдаде изцяло и това го изпълваше с особено спокойствие.

Към полунощ Гарион отиде на брега и потопи възпалените си ръце във водата. Се’Недра седеше близо до него, загребваше лениво пясък в шепите си и го оставяше да изтече между пръстите й.

— Защо не си легнеш? — попита я Гарион.

— Мога да стоя будна колкото и ти — отговори тя.

— Сигурен съм, че можеш, но защо?

— Не се дръж покровителствено с мен. Не съм дете.

— Знам — рече лукаво той. — Много пъти съм го забелязвал.

— Гарион! — възкликна тя и се изчерви.

Кралят на Рива се засмя и я целуна.

— Отиди да поспиш, скъпа.

Призори изтласкаха шлепа във водата и Дурник скочи вътре с факла в ръка да огледа кръпката.

— Тече съвсем малко — заяви със задоволство той. — Ще успеем.

Мъглата ставаше все по-гъста. В тази част на света беше пролет, жабите крякаха усилено, изпълнявайки любовните си ритуали сред тръстиките. Дурник проучи брега и на неколкостотин метра по-надолу откри плитчина, където течението беше оформило нанос от мека почва. Откараха шлепа там и натовариха конете.

— Да изчакаме, докато стане по-светло — предложи ковачът. — Мъглата бездруго утежнява положението, но като прибавим и тъмнината, става почти невъзможно да видим накъде отиваме. Гребането едва ли ще ни се хареса чак толкова, че да ни се прииска да се въртим в кръг.

— Не може ли да поставим някакво платно? — попита Силк с надежда.

— Това е най-лесното — отвърна Дурник. — Ще го направя веднага, стига да накараш вятъра да задуха.

— Много изкривено чувство за хумор имаш — отбеляза Силк.

Когато първите лъчи зората започнаха да обагрят хоризонта на изток, всеки зае мястото си на греблата и потеглиха.

— Не искам да те критикувам — рече Сади на Дурник, — Но в Нийса много често падат непрогледни мъгли и знам как стоят нещата. Как възнамеряваш да поддържаш правилния курс?

— Се’Недра ще се погрижи за това — отвърна ковачът и посочи към носа.

Риванската кралица се беше навела над водата и наблюдаваше внимателно едно носещо се върху повърхността на реката дърво, завързано с дълго въже.

— Какво прави тя? — попита Сади объркано.

— Наблюдава течението. Нали трябва да го пресечем. Докато въженцето и лодката сключват един и същ ъгъл, значи се движим в правилната посока.

— Ти мислиш за всичко, нали? — рече Сади и продължи да гребе.

— Опитвам се. Обикновено човек може да избегне много проблеми, ако помисли малко.

Се’Недра вдигна ръка и посочи с категоричен жест надясно. Изглежда, малката кралица приемаше задачата си много сериозно. Дурник се подчини и завъртя кормилото.

Източният бряг изчезна в мъглата и Гарион изведнъж си помисли, че времето изцяло е спряло. Не беше сигурен дали шлепът се движи, въпреки че навеждаше гръб над греблото в постоянен, несекващ ритъм.

— Уморително е, нали? — рече Силк.

— Гребането винаги е уморително — отвърна Гарион.

Силк се огледа и тихо попита:

— Да забелязваш някаква промяна у Дурник?

— Не, не съвсем.

— Просто се опитвам да кажа, че той не държи да изпъква сред останалите, но сега пое нещата изцяло в свои ръце.

— Дурник винаги е бил такъв, Силк. Когато правим нещо, което не познава много добре, просто ни помага и държи очите си отворени. Но щом трябва да преодолеем нещо, което му е добре известно, веднага се намесва и прави всичко необходимо. — Гарион се засмя с обич и отпусна ръка върху рамото на стария си приятел, след това го погледна лукаво. — Ковачът се учи много бързо. Може би вече е толкова добър шпионин, колкото си и ти. Забелязах, че наблюдава много внимателно манипулациите, които ти приложи при търговията на боб в Мелцена. Ако реши да се заеме с такъв бизнес, смятам, че ти и Ярблек трябва да започнете да следите особено внимателно развоя на събитията и най-вече новия си конкурент.

— Той не би се заел с подобно нещо наистина, нали? — разтревожено попита Силк.

— Не знам. Никой не знае как ще постъпи Дурник.

Слънцето се издигна високо, ала лъчите му се разсейваха в мъглата и светът около тях стана едно цветен — бяла мъгла и черна вода. Нищо не показваше, че напредват — и ако все пак наистина се придвижваха нанякъде, не можеха да определят дали е в правилната посока. Гарион изпитваше някакво странно чувство, защото знаеше, че сега всичко зависи от Се’Недра — курсът се определяше единствено от внимателния поглед на малката кралица. Той я обичаше, но знаеше, че понякога тя проявява лекомислие и преценката й не винаги е най-добрата. Категоричните й жестове към лявата или дясната страна на кораба показваха, че кралицата не се колебае и не изпитва несигурност. Дурник се подчиняваше безпрекословно на знаците, които тя му подаваше. Гарион въздъхна и продължи да гребе.

Малко преди обяд мъглата започна да се вдига и Белдин издърпа веслото си в лодката.

— Ще можете ли да се справите без мен? — обърна се той към Белгарат. — Смятам, че трябва да знаем къде отиваме. В Даршива се случват редица неприятни неща и мисля, че няма да ни хареса, ако на брега се озовем в разгара на някоя остра междуособна война.

— И освен това вече се измори от гребането, нали? — отвърна саркастично Белгарат.

— Аз мога да обиколя цели свят, гребейки на това корито, стига да пожелая — отговори гърбавият магьосник и стегна мускулите на яките си ръце, които приличаха на дъбови клони. — Но това е по-важно. Наистина ли искате да хвърлите котва на брега и едва тогава да разберете, че Нахаз ви очаква, готов за бой?

— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре.

— Аз винаги постъпвам най-добре, Белгарат — дори ако това понякога те дразни. — Мръсният дребен мъж се запъти към носа. — Извини ме, скъпа — рече той на Се’Недра, — но трябва да излитам.

— Трябва да останеш на мястото си при греблата — възрази тя. — Как ще поддържам курса, ако всички избягат?

— Сигурен съм, че ще се справиш, скъпа — каза той, потупа я нежно по бузата и след миг изчезна в мъглата с глух, призрачен смях.

— Върни се! — изкрещя малката кралица, но него вече го нямаше.

Изведнъж се появи лек, едва доловим вятър — Гарион усети полъха му върху потния си тил. Мъглата се раздвижи леко и започна да се разсейва.

А после навсякъде около шлепа започнаха да се люлеят огромни черни сенки.

— Гарион! — възкликна Се’Недра.

Ликуващи викове, откъснали се от десетки гърла, се разнесоха сред бързо разпръскващата се мъгла. Бяха заобиколени от кораби, чиято цел очевидно беше да ги обградят от всички страни.

— Ще се опитаме ли да ги изпреварим? — прошепна Силк с потрепващ от напрежение глас.

Белгарат хвърли поглед към корабите, които се движеха около тях, и изръмжа:

— Да ги изпреварим и да избягаме? С това корито? Не ставай смешен.

Един кораб се отдели от флотилията и тръгна към тях. Гарион видя гребците на веслата и каза:

— Малореански войници. Армията на Закат.

Белгарат измърмори под нос няколко цветисти ругатни.

— Може да не ни познаят. Силк, опитай да ни измъкнеш с някоя лъжа.

Дребният мъж се изправи и отиде до носа на шлепа.

— Радваме се, че срещаме императорски войски в този район, капитане — каза той на офицера, който командваше кораба, препречил пътя им. — Може би вие ще сложите край на лудостите, които стават тук.

— Кой си ти? — отвърна офицерът.

— Казвам се Ветер. Работя за принц Келдар. Може би сте чували за него?

— Името ми е познато. Къде отивате?

— Тръгнали сме надолу по течението към Баласа в Даласианските протекторати. Принц Келдар има намерение да развива бизнес там — стига да успеем да прекосим Даршива — там има страшни размирици, знаете. — Дребничкият драснианец замълча за миг. — Чудя се, капитане, дали ще можете да отделите няколко войници, които да използвам като ескорт? Упълномощен съм да платя щедро за подобна услуга.

— Ще видим — рече офицерът.

А после сред мъглата се появи по-голям кораб и приближи към тяхната закърпена течаща черупка, и те видяха познато лице.

— Не сме се срещали отдавна, нали, крал Белгарион? — подхвана генерал Атеска с приятен тон, сякаш се канеше да проведе дълъг разговор. — Наистина трябва да общуваме по-често. — Той носеше обичайното си алено наметало и украсения със злато полиран стоманен шлем.

Сърцето на Гарион се сви. Не можеше да става и дума за някакви военни хитрости, просто отново се озоваваха в плен.

— Ти си знаел, че сме тук! — възкликна той.

— Разбира се. Имам хора, които ви наблюдаваха в Пелдан — каза облеченият в червено генерал и в гласа му се промъкнаха самодоволни нотки.

— Не съм усетила присъствието им — рече Поулгара и се загърна в синьото си наметало.

— Щях да се изненадам, ако ги бяхте открили, милейди — отвърна Атеска. — Хората, които ви следяха, са малоумни в истинския смисъл на думата. Празноглави са като гъби. — Той погледна с неприязън към реката. — Не можете да си представите колко време ми отне, докато им обясня какво трябва да правят. Във всяка армия има такива хора. Опитваме се да се отървем от тях, но предполагам, че понякога дори огромната глупост може да бъде използвана.

— Вие сте много умен, генерал Атеска — отвърна тя мрачно.

— Не, лейди Поулгара — възрази военният. — Аз съм просто обикновен войник. Нито един офицер не може да бъде умен, ако не разполага с добро разузнаване. Брадор е умен. Той събира информация за необикновените ви способности и след битката при Тул Марду разпита много гролими. Гролимите обръщат изключително внимание на вашите постижения, милейди, и през годините са събрали много информация за уменията ви. Доколкото разбирам — въпреки че не съм специалист в тази област, — колкото по-умен е човек, толкова по-лесно можете да откриете присъствието му. Затова изпратих да ви следят онези хора, които имат репи вместо глави на раменете. — Генералът огледа критично шлепа. — Знаете ли, това е истинска развалина. Може би я поддържате на повърхността чрез някакво вълшебство?

— Не — отвърна Дурник и гласът му прозвуча унило и сърдито. — Караме я да плава, защото умеем да го направим.

— Прекланям се пред уменията ти, Дурник — каза Атеска малко прекалено високо. — Може би ще измислиш начин да накараш и камъка да плува — ако наистина пожелаеш да го сториш. — Генералът замълча за миг и погледна към Белгарат. — Предполагам, че при създалото се положение ще постъпите като възпитани хора. Ти какво мислиш по този въпрос, древни?

— Нека първо чуя какво ще ми кажеш — рече предпазливо Белгарат.

— Негово императорско величество изпитва силно желание да обсъди с теб и спътниците ти няколко въпроса, Белгарат — подхвана Атеска. — Мисля, че с тази развалина сте се запътили точно към гнездо на усойници. Напоследък разумните хора стоят надалеч от Даршива.

— Никога не съм се преструвал, че съм особено разумен.

Атеска се усмихна тъжно.

— Аз също — призна той. — В момента подготвям план за военен поход. Трябва да навляза в този неприятелски район, макар да е крайно неблагоприятен за разумни хора. Мога ли да ви предложа, господа — и на вас, дами — гостоприемството на моя кораб? — Той замълча за миг и добави със съжаление: — Страхувам се, че трябва да ме придружите. Такава е заповедта, която имам, разбирате. Освен това трябва да обменим информацията, с която и ние, и вие разполагаме, преди пристигането на Негово императорско величество.

— Нима Закат ще дойде тук? — попита Гарион.

— Едва ли е на повече от един ден път след мен, ваше величество — отвърна Атеска. — Императорът на Малореа изгаря от нетърпение да си поговори с вас.

„Какво ще правим, дядо?“ — попита Гарион с пръсти.

„Не мисля, че в момента имаме голям избор. Белдин е някъде наблизо. Ще му съобщя какво се е случило. Той ще измисли нещо.“

— Добре, генерале — каза на глас старият вълшебник. — Бездруго се уморих от гребането. — „Съобщи на останалите — продължи той с пръсти към Гарион. — Нека тръгнем с него — поне докато стигнем до брега на Даршива.“

Корабът на Атеска не беше богато украсен, но бе удобен. Всички се събраха в голямата каюта зад носа — помещение, отрупано с географски карти и множество документи. Както винаги генерал Атеска беше учтив, ала непреклонен.

— Закусвали ли сте? — попита той.

— Налагаше се да побързаме — отвърна Белгарат.

— Ще изпратя човек да уведоми готвача — рече Атеска, отиде до вратата, каза нещо на един от облечените в червено стражи на пост отвън, после продължи: — Защо не обменим малко информация, докато чакаме? Чух, че сте се отправили към Ашаба, след като напуснахте Мал Зет. След това внезапно се появявате в Мелцена, а сега ви намирам по средата на река Маган на път към Даршива. Вие наистина се движите неуморно от място на място.

„Той вече знае всичко за онова, което правим — казаха пръстите на Силк на Белгарат. — Няма смисъл да се опитваме да го крием.“

— Моля те, принц Келдар — каза Атеска обидено. — Недей така. Знаеш, че не е учтиво.

Силк се засмя.

— Или зрението ти е много остро, генерале, или с напредването на възрастта пръстите ми стават по-тромави. Всъщност предложих на Белгарат да не крием причината за идването си в Малореа. Кал Закат знае защо сме тук, така че няма смисъл да пестим думите си. — Дребничкият драснианец хвърли въпросителен поглед към Белгарат и след като той кимна утвърдително, лицето му стана сериозно, дори мрачно. — Отидохме в Ашаба, преследвайки Зандрамас — и сина на крал Белгарион. След това я проследихме през цяла Каранда, спуснахме се до Джарот в северна Селанта. Следите й водеха към Мелцена и затова отидохме там. След това се върнахме на континента.

— Все още ли сте по петите й? — попита напрегнато Атеска.

— Повече или по-малко — излъга Силк, без да му мигне окото и побърза да се отклони от темата. — Докато бяхме в Ашаба, открихме, че Урвон е напълно луд. Сигурен съм, че Кал Закат ще се заинтересува от това. Както и да е, Урвон е под контрола на един от повелителите на демоните, който се казва Нахаз. Зандрамас е призовала друг господар на демони на име Морджа; в момента двамата се бият в Даршива. Бих си помислил сериозно преди да нахлуя в този район на империята, генерале. Нахаз и Морджа едва ли биха желали някой да прекъсва борбата, разгоряла се помежду им.

— А какво стана с Менга? — попита Атеска. — Мислех, че той призовава демоните.

Лицето на Силк се изкриви в невесела усмивка.

— Всъщност Менга беше чандим и истинското му име беше Харакан. Той беше подчинен на Урвон от векове.

— „Беше“ ли?

— Страхувам се, че повече няма да виждаме Менга сред нас. Той срещна една малка зелена змия на име Зит и скоро след това загуби интерес към всичко на тази земя.

Атеска отметна глава и се засмя.

— Чувал съм за домашния ти любимец — обърна се той към Сади. — Според теб дали Зит ще приеме медал — Героиня на империята, или нещо подобно?

— Не мисля, че това ще я заинтересува, генерал Атеска — отвърна хладно Сади. — Освен това, ако някой се опита да й закачи медал, Зит може би ще изтълкува погрешно благородното му намерение.

— Прав си — съгласи се Атеска и се огледа нервно. — Тя сега е затворена, нали?

— Разбира се, генерале — увери го Велвет и трапчинките грейнаха на лицето й. — в момента Зит се грижи за бебетата си, а те са наистина очарователни. Защо не ги покажеш на генерала, Сади?

— Ами… — поколеба се Атеска. — Може би някой друг път.

— Добре, Атеска — рече Белгарат. — Ние ти разказахме всичко. Смятам, че е време и ти да споделиш информацията си с нас.

— Ние също не криехме онова, което правим, древни. Силите на императора се изтеглиха от Мал Зет и използвахме Мага Рен, за да разгърнем войските си. Аз получих заповед да предвождам авангарда на армията към Маган и да завзема Фера. По този начин трябваше да отрежем пътя на подкрепленията на Зандрамас, пристигащи от Даршива, а армията на Урвон щеше да унищожи войските и в Пелдан. След това възнамерявахме да осъществим масирана атака срещу Урвон. Следващата стъпка беше да прекосим реката и да се справим с остатъка от силите на Зандрамас.

— Добър план — рече Силк.

— За нещастие не успяхме да го осъществим. Отрязахме пътя откъм Даршива, но един от подчинените на Зандрамас замина в Гандахар и нае многобройни войски, използващи бойни слонове. — Атеска се намръщи. — Мисля, че ще се наложи да говоря с Негово императорско величество по този въпрос. Нямам нищо против наемните войници, но пастирите от Гандахар не са особено придирчиви и се бият за всекиго, който им плаща добре. Както и да е, вчера е имало битка в централен Пелдан и слоновете са направили това, което правят обикновено. Армията на Урвон избягала, но вместо да се отправи назад към Селанта, войниците заобиколили слоновете и остатъка от армията на Даршива и тръгнали към Маган. Ако прекосят реката и стигнат в Даршива, ще се наложи да се справям с прекалено много неприятели едновременно. Ще трябва да се изправя срещу демоните, гролимите, чандимите, хрътките, слоновете, карандите и цялата армия на Даршива. — Той въздъхна. — Страхувам се, че всичко това няма да е онзи кратък и лесен поход, какъвто очаквах.

— Защо не оставиш Урвон и Зандрамас да се бият помежду си? — предложи Силк.

— Политика, принц Келдар. Императорът не желае да изглежда страхлив и безпомощен. Сигурен съм, че иска единствено неговата армия да побеждава в Малореа. Ако го направи някой от враговете му, би се създал лош прецедент, внушаващ на останалите му неприятели непокорни, неприятни мисли. Обществото в Малореа не е толкова монолитно, колкото изглежда отвън. Единствено огромната сила на императора го запазва цяло — тъкмо тя е причината, поради която то все още не се е разпаднало.

— Одобрявам този начин на мислене — съгласи се Силк. — Стабилността е добра за бизнеса.

— Като говорим за това — рече Атеска, — някой ден двамата с теб ще трябва да си поговорим за боб.

— Ще продаваш или ще купуваш, генерале? — попита нагло Силк.

— Нека се върнем към нашия случай, господа — предложи Поулгара. — Генерал Атеска, какви са плановете на императора — какво смята да прави той с нас?

— Това решава самият той, милейди — отвърна Атеска. — Негово величество не споделя с мен подобни неща. Беше много огорчен от начина, по който се отнесохте към гостоприемството му в Мал Зет.

— Той знаеше къде отиваме — решително каза Гарион. — Известна му беше и причината за това.

— Той желае да разговаря с вас тъкмо по този въпрос, ваше величество. Възможно е да постигнете някакво съгласие.

— Възможно, ала не особено вероятно.

— Това ще реши Негово императорско величество, нали?

Мъглата се разсея, но небето над Даршива беше покрито с тежки облаци. Застанал недалеч от носа на кораба, Гарион усети натрапчиво позната миризма — смесица от мирис на влажна ръжда, застояла вода и воня на мухъл. Взря се напред и видя гора — по-точно стотици изсъхнали бели дънери. Сърцето му се сви.

Атеска се присъедини до него и каза:

— Надявам се, че ваше величество не ми се сърди. Изглежда, че ми стана навик да ви пленявам заедно с вашите приятели.

— Ти просто изпълняваш заповеди, генерале — каза Гарион. — Свадата е между мен и твоя император, не между теб и мен.

— Вие сте много толерантен човек, ваше величество.

— Не съвсем, генерале. Но не си губя времето да се сърдя на хора, които изпълняват получените заповеди.

Атеска погледна към брега на Даршива, разположен на по-малко от миля от кораба и смени темата:

— Смятам, че до обяд вятърът ще разчисти облаците.

— Не бих разчитал на това, Атеска — отвърна мрачно Гарион. — Ходил ли си някога в Ктхол Мишрак?

— За военните няма причина да посещават необитаеми развалини, ваше величество.

— Ктхол Мишрак не беше необитаем — каза Гарион. — Чандимите бяха там, хрътките и всякакви други същества, на които дори не мога да измисля име.

— Религиозни фанатици — вдигна рамене Атеска. — Те правят особени неща, водени от някакви неразбираеми причини. Казвали са ми, че не е здравословно да се ходи там.

Гарион посочи брега на Даршива.

— Страхувам се, че се приближаваме към още едно подобно местенце. Зная, че мелцените са почти толкова скептично настроени към всички неестествени неща, колкото и толнедранците. Затова не съм сигурен дали ще повярваш на онова, което ще ти кажа. Усещаш ли някаква особена миризма?

Атеска подуши въздуха и сбърчи нос.

— Не е много приятна, нали?

— В Ктхол Мишрак миришеше по същия начин. А небето над Даршива е било покрито с облаци поне десетина години.

— Трудно ми е да приема това.

— Погледни дърветата. — Гарион посочи белите дънери. — Защо според теб е изсъхнала цялата гора?

— Появила се е някаква болест.

— Не, генерале. Досега щяха да поникнат фиданки, а няма дори ниски храсти. Дърветата са изсъхнали поради липсата на слънчева светлина. Там могат да виреят единствено плесени и гъби. От време на време вали и дъждовната вода се събира в локви. Слънчевите лъчи не достигат до тях, водата не може да се изпарява и се заблатява. На това се дължи неприятната воня, която усещаш.

— Струва ми се, че мирише и на ръжда. Каква е причината за това?

— Наистина не знам. В Ктхол Мишрак тази миризма идваше от руините на желязната кула на Торак. Даршива е обгърната от вечна тъмнина, защото е дом на Детето на Мрака.

— Чувал съм това име и по-рано. Кой е Детето на Мрака?

— Зандрамас — поне в настоящия момент. Сигурен ли си, че искаш войските ти да слязат там?

— Трябва да изпълня заповедта, която съм получил, крал Белгарион. Моите войници са добре обучени. Ще построят укрепен лагер на брега независимо дали слънцето свети, или не. След това ще изчакаме императора. Той трябва да вземе някои важни решения — включително и това какво ще прави с вас.

17.

Приятелите на Гарион останаха да чакат на борда на кораба, а войниците слязоха на брега и започнаха да строят укрепения лагер. Малореанските войски работеха не по-малко упорито и ефективно от легионите на империя Толнедра. Относително бързо изчистиха няколко акра земя и издигнаха чист, добре подреден град от палатки. Откъм сушата той беше заобиколен от бруствери и дълбок ров, в който бяха забити заострени колове. Край брега на реката имаше ограда от остри пръти, а в самата вода бяха построени няколко плаващи кея.

В ранния следобед Гарион и другарите му бяха свалени на брега, отведоха ги в една голяма охранявана шатра в центъра на лагера и ги помолиха учтиво, но твърдо да не излизат от нея.

— Успя ли да се свържеш с Белдин? — попита шепнешком Силк Белгарат.

Възрастният мъж кимна.

— Измислил е нещо.

— Надявам се, че няма много да се бави — рече дребният драснианец. — Защото щом Закат пристигне, ще заповяда да ни преместят на по-сигурно място — може би в някоя крепост със здрави стени. — Той направи кисела физиономия. — Мразя затворите.

— Не мислиш ли, че преувеличаваш, принц Келдар? — попита Се’Недра. — Закат винаги се е държал като истински благородник.

— О, разбира се — отвърна Силк с подчертан сарказъм: — Защо не разкажеш същите приказки на всички мурги, разпънати на кръст в равнините на Хага? Императорът наистина може да се държи учтиво, когато това не му създава неудобства, но ние го разсърдихме сериозно. Смятам, че ако не изчезнем преди той да дойде тук, наистина ще ни покаже колко е ядосан.

— Грешиш, Келдар — сериозно каза Ерионд. — Просто Закат все още не знае какво да прави, това е всичко.

— Какво точно искаш да кажеш?

— В Ктхол Мургос Кайрадис му разкри, че в определен момент от живота си той ще се окаже на кръстопът. Смятам, че този момент е дошъл. Ако Закат направи правилния избор, може отново да се сприятелим с него.

— Да се сприятелим с него ли?

— Да, точно така.

— Поулгара, моля те, накарай го да спре да приказва глупости!

Палатката беше обикновена палатка на малореански офицери. На пода имаше червен килим, а мебелите можеха лесно да се разглобяват. Преди време приятелите многократно бяха подслонявани в подобни шатри. Гарион се огледа без особен интерес и се изтегна върху една пейка.

— Какво ти е, Гарион? — попита Се’Недра и седна до него.

— Не е ли очевидно? Защо просто не ни оставят на мира?

— Мисля, че се притесняваш прекалено — рече тя и докосна челото му с мъничкия си показалец. — Приятелят ти, онзи в Кълбото, няма да позволи да ни се случи нещо, което не е предвидено в пророчеството. Затова не бива да изпадаш в мрачно настроение. Ние трябва да отидем в Кел и Закат не може да ни спре дори ако доведе цялата си армия от Ктхол Мургос и я изправи на пътя ни.

— Ти приемаш всичко прекалено спокойно.

— Вярвам, че ще стане така, Гарион — отвърна малката кралица и въздъхна. — Ако не вярвах, досега щях да полудея. — Тя се наведе и го целуна. — Махни тази кисела физиономия от лицето си, започваш да приличаш на Белгарат.

— Разбира се, че ще приличам на него. В края на краищата той ми е дядо.

— Въпреки това приликата трябва да започне да личи едва след няколко хиляди години — рече тя язвително.

Двама войници им донесоха вечеря — обикновени войнишки дажби. Силк отвори едно от канчетата, погледна вътре и въздъхна.

— Страхувах се, че ще стане точно така.

— Какво има, принц Келдар? — попита го Сади.

— Боб — отвърна Силк.

— Мислех, че обичаш боб.

— Не и когато се налага да го ям.

Тази вечер си легнаха рано, защото предната нощ не бяха спали. Известно време Гарион не престана да се мята неспокойно, но най-сетне задряма.

На следващата сутрин всички станаха късно. Кралят на Рива излезе от покритото със завеса помещение, където бяха настанени той и Се’Недра, и видя, че Силк се разхожда нервно из палатката.

— Най-сетне — рече дребният драснианец. — Помислих си, че всички ще спите до обед.

— Какво има, Силк? — попита Гарион.

— Просто имам нужда да поприказвам с някого.

— Самотен си?

— Не. Просто съм нервен. Вероятно Закат ще пристигне днес. Мислиш ли, че трябва да събудим Белгарат?

— Защо?

— За да разберем дали Белдин е измислил начин да ни измъкне оттук, естествено.

— Твърде много се притесняваш.

— О, богове! Не си ли твърде самодоволен тази сутрин?

— Не съвсем. Освен това няма никакъв смисъл да се тормозиш за нещо, което е извън контрола ти, нали?

— Гарион, защо не си легнеш пак?

— Нали искаш компания?

— Размислих.

— Атеска идвал ли е тази сутрин?

— Не. Вероятно е зает. — Дребничкият драснианец се отпусна тежко на един от сгъваемите столове. — Няма значение дали Белдин ще измисли нещо, да ни измъкне оттук. По петите ни сигурно ще тръгне цял полк, ако избягаме с конете. А аз мразя да ме преследват.

— От онази нощ, когато напуснахме фермата на Фалдор, винаги някой ни преследва. Вече би трябвало да си свикнал.

— О, свикнал съм, Гарион. Но въпреки това не ми харесва.

След около час се събудиха и останалите и не след дълго същите облечени в червени плащове войници им донесоха закуска. Тези двама мъже бяха единствените, които влизаха при тях, откакто ги бяха затворили в палатката.

Прекараха остатъка от предобеда в безцелни разговори. Сякаш следвайки някакво негласно споразумение, никой от тях не спомена нито дума за положението, в което бяха изпаднали.

Около обед генерал Атеска влезе в палатката и съобщи:

— Негово императорско величество ще пристигне след малко. Корабите му приближават пристанището.

— Благодаря, генерале — отговори Белгарат. Атеска се поклони сковано и излезе.

Поулгара стана и се обърна към Се’Недра и Велвет.

— Елате. Трябва да се подготвим за срещата и да се погрижим за външния си вид.

Сади погледна панталоните и туниката си и каза:

— Едва ли тези дрехи са подходящи за аудиенция с императора. Смятате ли, че трябва да се преоблека?

— Защо се тревожиш толкова? — вдигна рамене Белгарат. — Не искам Закат да остане с впечатлението, че го приемаме прекалено сериозно.

— А не е ли така?

— Може би. Но не е нужно той да го разбере.

Не след дълго в палатката влезе императорът на Малореа, придружаван от генерал Атеска и началника на Бюрото на вътрешните работи. Както винаги Закат носеше обикновена ленена роба, но раменете му бяха загърнати с алено военно наметало. Погледът му беше изпълнен с меланхолия, а бледите му устни бяха съвсем безизразни.

— Добър ден, ваше величество — поздрави той Гарион с глух, безстрастен глас. — Надявам се, че сте добре?

— Поносимо, ваше величество — отвърна Гарион. Щом Закат държеше на формалностите, Гарион щеше също да употребява официални изрази.

— Вашите продължителни пътувания сигурно са били твърде изтощителни — рече Закат със същия безстрастен глас. — Това важи особено за дамите. Ще се погрижа пътешествието ви обратно към Мал Зет да протече по-леко.

— Негово величество е много мил, но ние не възнамеряваме да се връщаме в Мал Зет.

— Грешиш, Белгарион. Ще се върнете в Мал Зет.

— Съжалявам. Имам много важни ангажименти на друго място.

— Ще предам съжалението ти на Зандрамас, когато я видя.

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва извънредно много като чуе, че няма да идвам.

— Радостта й няма да трае дълго. Възнамерявам да я изгоря на клада като вещица.

— Успех, ваше величество. Но не мисля, че тази жена е подходяща за горивен материал.

— Не се ли държите малко глуповато? — намеси се Поулгара. Беше се преоблякла в синя рокля, седеше на масата и съвсем спокойно кърпеше чорапите на Ерионд.

— Глупаво ли? — попита троснато Закат и очите му внезапно проблеснаха.

— И двамата знаете, че все още сте приятели. Спрете да се държите като деца.

— Мисля, че отивате твърде далеч, лейди Поулгара — изрече императорът следен глас.

— Наистина ли? — отвърна вълшебницата. — Смятам, че описах положението съвсем точно. Ти няма да оковеш Гарион във вериги и той няма да те превърне в ряпа. Затова трябва да престанете с тези заплахи един към друг.

— Мисля, че трябва да продължим този спор някой друг път — заяви лаконично Закат, поклони се леко на Поулгара и напусна палатката.

— Не се ли държахте малко рязко с него, лейди Поулгара? — попита я Сади.

— Не мисля — отвърна тя. — Това ни спести много празни приказки. — Вълшебницата внимателно сгъна чорапите и продължи: — Ерионд, смятам, че е време да си изрежеш ноктите на краката. Късаш чорапите по-бързо, отколкото съм в състояние да ги закърпя.

— Той е станал същият като преди, нали? — рече тъжно Гарион. — Имам предвид Закат.

— Не съвсем — възрази Поулгара. — Поведението му по-скоро беше маска, зад която крие истинските си чувства. — Тя погледна Белгарат. — Белдин измислил ли е нещо?

— Тази сутрин работеше върху някакъв план. Точно сега не мога да говоря с него, защото преследва някакъв заек. Ще се свържа отново с него веднага щом приключи с обяда си.

— Не може ли все пак да се съсредоточи върху задачата си?

— О, Поулгара, престани. Дори и ти понякога се отклоняваш от пътя си, ако забележиш някой тлъст заек.

— Не мога да повярвам! — изпъшка Се’Недра и погледна Поулгара с ужас.

— Не мисля, че ще разбереш, скъпа — каза й Поулгара. — Защо не ми донесеш сивата си рокля? Забелязах, че един от подгъвите й се е разпрал, а така и така съм извадила кутията с шивашки принадлежности.

Останаха в шатрата целия следобед. След вечеря се събраха около масата и започнаха да разговарят съвсем тихичко.

Силк погледна с присвити очи към вратата, където стояха стражите, и прошепна:

— Нещо ново от Белдин?

— Със сигурност замисля нещо — отговори също така тихо Белгарат. — Познавам го и затова предполагам, че планът му е доста необикновен. Вероятно все още изглажда подробностите и ще ми съобщи замисъла си след като всичко е напълно готово.

— Няма ли да е по-добре, ако работите двамата заедно над този план?

— Той знае какво трябва да направи. Само ще му попреча, ако се опитам да помогна. — Възрастният мъж се протегна, прозя се и се изправи. — Не зная вие какво ще правите — рече той. — но аз ще си лягам.

На следващата сутрин Гарион стана тихо, облече се и се измъкна от отделеното със завеса помещение, оставяйки Се’Недра да спи.

Дурник и Тот седяха на масата заедно с Белгарат.

— Не ме питайте как го е направил — тъкмо казваше Белгарат.

— Каза ми единствено, че Кайрадис се е съгласила да пристигне тук, когато я повика Тот.

Дурник и Тот размениха няколко знаци с пръсти.

— Той казва, че може да го направи — преведе ковачът. — Искаш ли пророчицата да дойде сега?

Белгарат поклати глава.

— Не, нека изчакаме, докато се появи Закат. Знам, че за нея е много уморително да изпраща образа си на толкова големи разстояния. — Старият вълшебник направи недоволна физиономия. — Белдин предлага да изчакаме, докато разговорът ни с императора достигне връхната си точка, и едва тогава да я извикаме. Понякога Белдин се увлича и е склонен да превръща нещата в мелодрама. През изтеклите години всички ние сме го предупреждавали за това, но от време на време той се връща към своя порок. Добро утро, Гарион.

Гарион им кимна, седна на масата и попита:

— И какво ще направи Кайрадис? Нима ще постигне нещо с императора, което ние не бихме могли?

— Не съм сигурен — отвърна Белгарат. — Всички знаем, че тя има особено влияние над Закат. Той обикновено винаги губи контрол върху нещата, когато я види. Белдин не ми каза точно какво възнамерява да прави, но беше ужасно доволен от себе си. Искаш ли да разиграем малък театър тази сутрин?

— Не съвсем. Но предполагам, че мога да се справя.

— Трябва да раздразниш малко Закат — но помни, че не трябва да го ядосваш твърде много — просто той трябва да започне да те заплашва. Тогава ще извикаме Кайрадис. Закат не трябва да забележи каква е целта ти. Нека всичко стане постепенно. — Възрастният мъж погледна Тот. — Не откъсвай очи от мен, докато Гарион и Закат спорят — даде му наставления той. — Аз ще прикрия устата си с ръка и ще се изкашлям. Тогава трябва да повикаш господарката си.

Тот кимна.

— Ще кажем ли на останалите за това? — попита Гарион.

Белгарат го погледна с присвити очи и измърмори:

— Не. Реакциите им ще са по-естествени, ако не знаят какво става.

— Смятам, че Белдин не е единственият, който има усет към драматичните обрати — засмя се Дурник.

— Навремето бях професионален разказвач на приказки, Дурник — напомни му Белгарат. — Познавах реакцията на публиката толкова добре, колкото ти лютнята си.

След като и другите се събудиха и закусиха, генерал Атеска влезе в палатката и каза:

— Негово императорско величество заповяда да се приготвите. Ще тръгнете за Мал Зет след час.

Гарион незабавно се противопостави.

— Съобщи на негово величество, че няма да ходим никъде преди да довършим разговора, който започнахме вчера.

За момент Атеска изглеждаше крайно изумен, но след това бързо се съвзе.

— Не е допустимо да се говори така на императора на Малореа, ваше величество.

— Може би това ще му се стори освежаващо.

— В момента императорът е зает.

Гарион се отпусна на стола и кръстоса крака.

— Ще почакаме — заяви категорично той. — Това е всичко, генерале.

Лицето на Атеска се изпъна нервно, после военният се поклони сковано, обърна се и излезе, без да каже нито дума повече.

— Гарион! — възкликна Се’Недра. — Ние сме в ръцете на Закат, а ти съвсем съзнателно се държа грубо!

— И той не беше прекалено учтив с мен — сви рамене Гарион. — Казах му, че няма да се върнем в Мал Зет, а кой пренебрегна думите ми. Изглежда, че понякога трябва да положиш твърде много усилия, за да привлечеш вниманието му.

Поулгара погледна втренчено Гарион, а след това се обърна към Белгарат и попита:

— Какво сте намислили вие двамата?

Той й намигна, но не отговори.

Кал Закат се появи след около пет минути с блеснали очи и огненочервено лице.

— Как смееш? — почти изкрещи той на Гарион.

— Какво имаш предвид?

— Аз съм император и ти заповядах нещо!

— И какво от това? Аз не съм твой поданик.

— Това е непоносимо!

— Ще ти се наложи да свикнеш с подобни неща. Досега би трябвало да разбереш, че винаги правя онова, което съм намислил. Спомням си, че ти обясних този факт, когато напуснахме Мал Зет. Тогава ти казах, че ще отидем в Ашаба, и направихме точно така.

Императорът се овладя с видимо усилие.

— Опитвах се да предпазя теб и приятелите ти, идиот такъв! — изрече през зъби той. — Вие яздехте точно след Менга.

— Менга не ни създаде никакви проблеми.

— Атеска ми съобщи, че си го убил. Въпреки това не научих подробности точно как е станало. — Очевидно Закат възвръщаше спокойствието си.

— Всъщност не го направих аз. Маркграфиня Лизел го уби.

Закат повдигна вежди и погледна усмихнатата Велвет.

— Може би Негово величество преувеличава с похвалите си към мен — промърмори тя и направи реверанс. — Помогнаха ми.

— Помогнали са ти? И кой?

— Всъщност най-трудното го свърши Зит. Менга остана много изненадан.

— Бихте ли ми обяснили, ако обичате, какво точно се е случило? И ви моля да спестите остроумните си отговори.

— Съвсем просто е, ваше величество — отговори спокойно Силк. — Имахме малка разправия с чандимите и с неколцина други господа в старата тронна зала на Торак в Ашаба. Менга крещеше заповеди на своите подчинени, а Лизел извади Зит от корсажа си и я хвърли право в лицето му. Зит го ухапа няколко пъти, Менга се вкочани и умря още преди да падне на пода.

— Наистина ли носиш тази змия в деколтето си? — попита недоверчиво Закат и впери поглед във Велвет. — Но как не те е страх?

— Беше ми нужно доста време, докато свикна — призна тя и отпусна скромно ръка върху корсажа си.

— Не се е случило точно по този начин, нали?

— Принц Келдар описа съвсем точно всичко, което се случи, ваше императорско величество — увери го Сади. — Зит беше много ядосана. Мисля, че все още е спяла, когато графинята я хвърли срещу Менга. Винаги става много раздразнителна, когато я събудят внезапно.

— Закат — подхвана Белгарат, — оказа се, че Менга е чандим. Той беше главният подчинен на Урвон.

— Да, така ми каза и Атеска. Това означава, че Урвон е стоял зад всичко, което става в Каранда, нали?

— Само привидно — отговори Белгарат. — Урвон не притежава достатъчно разум, за да организира каквото и да било. Той е изцяло под властта на един от господарите на демоните, който се казва Нахаз. Общуването с демони обикновено довежда до пълна загуба на разсъдъка — сега Урвон напълно е убеден, че е бог.

— Ако той е наистина луд, кой ръководи военната кампания тук? Атеска смята, че маневрата на армията, заобиколила по фланговете войската на Даршива, както и ходът със слоновете, са идеи на истински гений на военната тактика.

— Предполагам, че Нахаз командва похода, освен това господарите на демоните обръщат малко внимание на човешките жертви, дадени в битките. Нека добавя, че демоните имат свои начини да накарат хората да тичат много, много бързо.

— Никога не съм водил война с господар на демони — рече замислено Закат. — Каква е неговата крайна цел?

— Камъкът Сардион — отговори Гарион. — Всеки иска да се добере до него — включително и аз.

— За да създаде нов бог на ангараките?

— Предполагам, че иска точно това.

— Това не ми харесва. Ти ни освободи от Торак и аз нямам намерение да позволя на някакъв си негов заместник да се възкачи на трона в Мал Зет, нито в Мал Яска. Ангараките не се нуждаят от бог. Те имат мен. Кой е твоят кандидат?

— Не зная. Все още не са ми казали.

— Какво да правя с вас, Белгарион? — въздъхна Закат.

— Ще ни пуснеш да си вървим, за да можем да изпълним онова, за което сме дошли. Може би идеята за нов бог на ангараките не ти допада, но моят избор ще ти се стори далеч по-добър пред онзи, който биха направили Зандрамас, Урвон или Агачак.

— Агачак? Кой е Агачак?

— Йерархът от Раг Урга. Той също е в Малореа.

— Тогава ще се справя и с него. Но се страхувам, че въпреки всичко се налага да реша какво да правя с тебе.

— Казах ти какво да правиш с мен.

Върху устните на Закат се появи слаба усмивка.

— Не смятам, че предложението ти ми допада. Не мога да разчитам на твоя избор.

— Какво искаш да постигнеш? — попита го Белгарат.

— Ще възстановя реда в Малореа. Ако се наложи, ще избия до крак населението в цели области, за да го направя. Щом камъкът Сардион е онова нещо, което кара всички да се чувстват толкова развълнувани, смятам, че ще е най-добре, ако го намеря и го унищожа.

— Добре — рече Гарион и стана. — Ние ще тръгваме.

— О, не! — Гласът на Закат отново стана студен и заповеднически. — Вече не ти вярвам. Веднъж допуснах подобна грешка. Мога да елиминирам поне част от хората, опитващи се да открият Сардиона, като изпратя теб и приятелите ти в Мал Зет под строга охрана. След това ще имам възможност да съсредоточа усилията си в търсене на Сардиона.

— И къде точно ще започнеш да го търсиш? — попита безцеремонно Гарион. Бе решил, че разговорът е достигнал подходящото място да притиснат Закат, както беше предложил Белгарат. — Ти дори не знаеш какво търсиш и нямаш ни най-малка представа откъде да започнеш.

— Мнението ти не ме интересува, Белгарион.

— Това е твърде жалко. Понякога истината е болезнена, нали?

— А ти да не би да знаеш къде се намира Сардионът?

— Мога да разбера.

— Щом ти можеш, значи мога и аз. Сигурен съм, че ще ме упътиш.

— Не се и надявай.

— Ще станеш по-сговорчив, като започна да подлагам приятелите ти на страшни мъчения. Дори ще те накарам да гледаш.

— В такъв случай ще е по-добре да наемеш палач, чийто живот можеш да пожертваш с лека ръка. Още ли не си осъзнал на какво съм способен? Уви, през цялото време си мислех, че си интелигентен човек.

— Край, Белгарион! — изсъска Закат. — Ще тръгнете към Мал Зет веднага. За да съм сигурен, че ще се държите добре, ще заповядам да ви държат разделени един от друг. По този начин ще си осигуря достатъчно на брой заложници, ако решиш да направиш нещо необмислено. Това е всичко. Разговорът ни е приключен.

Белгарат вдигна ръка пред устата си и се изкашля. Тот кимна и наведе глава.

Закат отстъпи изумен, защото точно пред него внезапно се появи блещукащо видение. Императорът хвърли свиреп поглед към Гарион и попита:

— Това някакъв трик ли е?

— Не е трик, Закат — отвърна Гарион. — Тя иска да ти каже много неща. Предлагам ти да я изслушаш, без да я прекъсваш.

— Ще изслушаш ли думите ми, Закат? — попита го блестящият образ на пророчицата от Кел.

Лицето на Закат бе изопнато от страшни подозрения.

— Какво трябва да ми кажеш, Кайрадис? — попита направо той.

— Не мога да остана дълго време при теб, императоре на Малореа. Веднъж ти говорих за онзи момент в твоя живот, когато ще бъдеш изправен на кръстопът, ти вече стигна до него. Остави настрана заповедническото си държане и отдай с готовност сърцето си на задачата, която ще ти възложа. Преди малко приказваше за заложници.

— Това е обичайна практика, Кайрадис — каза той. — По този начин мога да съм сигурен, че хората ще се държат добре.

— Наистина ли се чувстваш толкова немощен, че заплашваш невинни, за да наложиш волята си над другите? — В гласа й се промъкнаха нотки на презрение.

— Аз? Немощен?

— Тогава защо искаш да постъпиш толкова малодушно и страхливо? Чуй ме, Кал Закат, защото животът ти зависи от това. В момента, когато вдигнеш ръка срещу Детето на Светлината или някой от спътниците му, сърцето ти ще се пръсне и ще умреш преди да си успял да си поемеш дъх.

— Нека бъде така. Аз управлявам Малореа и ако променя заповедта си или се поколебая заради нечия заплаха — та дори и твоята, ще изглеждам нищожество дори в собствените си очи. Няма да го направя.

— Тогава със сигурност ще умреш и с твоята смърт могъщата ти империя ще се разпадне — изрече с непоколебима решителност пророчицата.

Закат я погледна втренчено и лицето му стана мъртвешки бледо.

— Ти не желаеш да се вслушаш в предупреждението ми, императоре на Малореа и затова ще ти направя едно предложение. Ако се нуждаеш от заложник, нека аз да бъда твоя заложница. Детето на Светлината знае, че ако аз напусна света на живите преди да изпълня задачата си, търсенето му със сигурност ще завърши със страшен крах. Има ли някакъв по-добър начин от този да го държиш в подчинение?

— Не искам да те заплашвам, света пророчице. — прошепна Закат и потрепването на гласа му издаде, че вече не е толкова сигурен в себе си.

— Защо не, могъщи Закат?

— Защото подобна постъпка надминава всякакви норми на приличие — отвърна рязко той. — Това ли е всичко, което трябваше да ми кажеш? Имам задължения, които трябва да изпълня незабавно.

— Те са без никакво значение. Единствените истински задължения, които имаш, са към мен и към задачата, която ще ти възложа. Изпълнението на тази задача е целта на твоя живот. Заради това си роден. Ако откажеш, няма да доживееш до следващата зима.

— За втори път ме заплашваш със смърт, Кайрадис. Толкова много ли ме мразиш?

— Не те мразя, Закат, и не те заплашвам. Просто ти разкрих каква съдба те очаква. Ще приемеш ли задачата си?

— Не и преди да науча повече за нея.

— Добре тогава. Ще ти разкрия първата част от задачата. Ти трябва да дойдеш при мен в Кел, където ще се предам в ръцете ти. Аз ще бъда твой заложник, но и ти със сигурност ще бъдеш мой. Затова ела в Кел с Детето на Светлината и с неговите избрани спътници. Още от зората на света е предсказано, че ти трябва да си с тях.

— Но…

Пророчицата вдигна тънката си ръка.

— Забрави за своята свита, за армията си и за символите на властта си. Те няма да ти бъдат полезни. — Кайрадис замълча за миг. — Или се страхуваш, о, могъщи Закат, да вървиш през огромната си империя без войници, които да принуждават несъгласните с теб да подвиват коляно и да убеждават непокорните да се подчиняват на волята ти?

Закат се изчерви от гняв.

— Не се страхувам от нищо — отвърна той с леден глас. — Дори от смъртта.

— Смъртта е незначително нещо, Кал Закат. Струва ми се, че се страхуваш от живота. Както казах, ти си мой заложник и аз ти заповядвам да дойдеш в Кел, за да поемеш своя дял от бремето.

Императорът на Малореа започна да трепери. Гарион вече го познаваше добре и беше сигурен, че при нормални условия Закат веднага би отхвърлил нетърпящата възражение заповед на Кайрадис, но Закат беше притиснат от някаква непреодолима сила. Тялото му затрепери още по-силно, по лицето му изби студена пот.

Въпреки че очите на Кайрадис бяха вързани, тя долови вълнението, обхванало нейния „заложник“, и каза:

— Ти направи добър избор, Кал Закат. Ще се подчиниш на моята повеля — с готовност или с неохота, — но трябва да го сториш, защото така ти е писано. — Тя се изправи и продължи: — Сега ми отговори, императоре на Малореа. Съдбата ти изисква да ми се подчиниш. Ще дойдеш ли при мен в Кел?

— Ще дойда. — Гласът на Закат прозвуча като грак на гарван.

— Нека да бъде така. Заеми мястото си до Гарион и ела в Свещения град. След това ще ти дам указания каква е твоята задача. Там ще ти обясня защо от нея зависи не само твоят собствен живот, но и съдбата на целия свят. — Пророчицата се обърна, сякаш за да погледне Гарион с превързаните си очи. — Доведи ми го, Дете на Светлината — рече тя. — Всичко това трябва да стане преди последната среща.

Кайрадис протегна с копнеж ръка към Тот и след миг изчезна.

— Станахме дванадесет на брой — промърмори Сади.

Най-новият член на групата стоеше в средата на палатката с мъртвешки бледо лице. Гарион удивен се взря в сълзите в очите на императора на Малореа.

18.

В гласа на Ерионд трепна едва доловима нотка на задоволство, когато рече:

— Празния. Задачата ни вече е почти изпълнена.

— Не те разбирам — призна Сади.

— Кайрадис дойде при нас, докато бяхме в Реон — обясни му младежът. — И ни разкри кой ще дойде с нас на Мястото, което вече не съществува. Чудех се кой ли ще бъде Празния. Сега вече знам.

— И как ме описа тя? — попита евнухът.

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш?

— Да, любопитен съм.

— Нарече те „Мъжът, който не е мъж“.

Сади примигна.

— Недвусмислено описание, нали?

— Ти сам ме попита.

Сади въздъхна.

— Всичко е наред, Ерионд. — рече той. — Процедурата е била извършена, когато съм бил бебе. Затова никога не съм узнал как бих се чувствал, ако бях различен. Всъщност интересът, който хората проявяват към онази особена функция, ми се струва забавен. Моят живот съвсем не е толкова сложен.

— Защо са постъпили по този начин с теб?

Сади сви рамене и потри с ръка обръснатия си череп.

— Майка ми е била бедна — отвърна той. — Това е бил единственият подарък, който е можела да ми направи.

— Подарък?

— Той ми даде шанс да бъда нает на работа в двореца на кралица Салмисра. В противен случай вероятно щях да прося по улиците като останалите членове на моето семейство.

— Как се чувстваш? — обърна се Гарвон към пребледнелия Закат.

— Остави ме на мира, Гарион — промърмори Закат.

— Защо не позволиш на мен да се справя с това, скъпи? — предложи Поулгара на Гарион. — Сега му е много тежко.

— Разбирам. За мен също не беше никак леко.

— Навремето ние разкрихме пред теб всичко, проявявайки такт и особено внимание. Кайрадис нямаше време за това. Аз ще поговоря с него.

— Добре, лельо Поул. — Гарион се отдалечи и я остави с потресения Закат. Неочакваният обрат на събитията бе породил редица съмнения у краля на Рива. Той харесваше малореанския император, но предусещаше, че включването му в групата им може да създаде много трудности. Твърде често в миналото оцеляването им зависеше изцяло от непоколебимото единодушие, с което спътниците му се отнасяха към целта на търсенето, а мотивите на Закат никога не бяха напълно изяснени.

„Гарион — каза уморено гласът в съзнанието му. — Не се меси в неща, които не разбираш. Закат трябва да дойде с вас, така че трябва да свикнеш с това.“

„Но…“

„Никакво но. Просто го направи.“

Гарион промърмори няколко ругатни под нос.

„И не ме ругай.“

— Това е абсурдно! — избухна Закат и се тръшна на един стол.

— Не е — възрази Поулгара. — Просто трябва да свикнеш да гледаш на света по различен начин, това е всичко. Повечето хора не са изправени пред подобен избор през целия си живот. Сега ти си член на група от строго подбрани хора и трябва да се ръководиш от други правила.

— Правилата никога не са се отнасяли до мен, Поулгара. Аз създавам свои собствени правила.

— Вече няма да го правиш.

— И защо точно на мен се случва такова нещо? — попита Закат.

— Това винаги е било първото нещо, за което питат — отбеляза сухо Белгарат, обръщайки се към Силк.

— Някой отговорил ли е на този въпрос?

— Доколкото зная, не.

— Ние ще ти даваме необходимата информация, докато пътуваме — увери Поулгара императора на Малореа. — Единственото важно нещо в момента е дали възнамеряваш да изпълниш задачата, която ти постави Кайрадис.

— Разбира се, че ще я изпълня. Вече дадох думата си. Никак не ми харесва, но нямам друг избор. Как е възможно да ме манипулира по такъв начин?

— Тя притежава много особени сили.

— Имаш предвид, че прави всичко това чрез различни вълшебства?

— Не. Тя предсказва бъдещето и говори винаги истината.

— Ти самата разбра ли нещо от онези безсмислици, които тя каза?

— Част от думите й — да, но със сигурност не всичко. Казах ти, че ние гледаме на света по особен начин. Пророците го възприемат коренно различно от нас. Никой, който не притежава тяхната дарба, не може да ги разбере докрай.

Закат впери поглед в пода.

— Внезапно се почувствах съвсем безпомощен — призна той. — И това чувство никак не ми харесва. Знаеш ли, много бързо ме свалиха от трона. Днес сутринта бях император на най-голямата нация на земята, а следобед ще се превърна в жалък скитник.

— Може и да ти хареса — подхвърли Силк.

— Млъкни, Келдар — скастри го Закат и отново погледна Поулгара. — Знаеш ли, забелязвам нещо много странно.

— Какво?

— Дори да не бях дал думата си, пак щях да отида в Кел. Усещам, че някаква сила ме тласка натам. Някой ме принуждава да вървя нататък — едно сляпо момиче с превръзка на очите. Момиче, което е почти дете.

— Човек може да бъде възнаграден — отвърна му вълшебницата.

— Например?

— Кой знае? Може би просто ще бъде щастлив.

Императорът се засмя иронично.

— Щастието никога не е било цел за мен, Поулгара. Никога.

— Въпреки това може да се наложи да го приемеш — усмихна се вълшебницата. — На нас не ни е позволено да избираме с какво да бъдем възнаградени, защото не можем да избираме задачите си. Тези решения вече са взети.

— Ти щастлива ли си?

— Да, всъщност наистина съм щастлива.

Той въздъхна.

— Защо въздишаш толкова дълбоко, Кал Закат?

Императорът вдигна ръка и разтвори палеца и показалеца си на малко повече от един пръст.

— Оставаше ми само още толкова, за да стана господар на целия свят.

— А защо искаш да бъдеш господар на целия свят?

Той сви рамене.

— Никой досега не е постигал такова нещо, а властта има своите добри страни.

— Сигурна съм, че ще откриеш други неща, които ще те накарат да се почувстваш удовлетворен. — Тя се усмихна и постави ръка на рамото му.

— Наред ли е всичко? Постигнахте ли съгласие? — попита Белгарат малореанеца.

— Нищо не е наред, Белгарат — отговори Закат. — Не и докато не легнем в гробовете си. Но ще дойда с вас в Кел.

— Тогава защо не пратиш да повикат Атеска? Ще трябва да му кажеш къде отиваш, за да може да прикрива тила ни. Никак не ми се нрави, когато някой ме дебне зад гърба. Урвон минал ли е вече Маган?

— Не знам. Днес излизал ли си навън да огледаш наоколо, Белгарат?

— Палатката се охранява, а войниците на Атеска не поощряват стремежа ни да се запознаем с местните забележителности.

— Мъглата е толкова гъста, че можеш да спокойно да стъпиш върху нея. Урвон може да е някъде съвсем близо.

Поулгара се изправи и отиде до входа на палатката. Един от войниците й каза нещо с рязък тон.

— Стига глупости! — отговори му тя, после няколко пъти пое дълбоко въздух, обърна се и каза: — Това е неестествено, татко. Миризмата на въздуха ме притеснява.

— Гролими ли?

— Да, така смятам. Вероятно някой от чандимите се опитва да прикрие армията на Урвон от патрулните кораби на Атеска. Сигурно ще минат реката без особени затруднения.

— Е, значи пътуването до Кел ще се превърне в истинско надбягване с коне.

— Ще поговоря с Атеска — рече Закат. — Може би той ще успее да ги забави. — Императорът погледна несигурно стария вълшебник. — Аз зная защо трябва да отида в Кел. Но ти защо ще ходиш там?

— Трябва да прочета Малореанските евангелия, за да открия къде се намира мястото, където трябва да отидем.

— Имаш предвид, че все още не знаеш?

— Да. Но зная как се казва. Непрекъснато го наричат мястото, което вече не съществува.

— Белгарат, това е безсмислица!

— Не съм го измислил аз, така че не обвинявай мен.

— Защо не ми спомена за това докато бяхме в Мал Зет? Имам копие от Евангелията в библиотеката си.

— Първо, не знаех за това, когато бяхме в Мал Зет. Научих го съвсем наскоро. Второ, твоето копие едва ли щеше да ми е от полза. Казаха ми, че всички евангелия са различни. Единственото, съдържащо пасажа, който ми е необходим, се намира в Кел.

— Това ми звучи твърде объркано.

— Прав си. Но с тези неща обикновено е така.

Закат отиде до пазачите, каза им нещо и се върна при вълшебника.

— Изпратих да извикат Атеска и Брадор — каза той и се усмихна малко печално. — Няма да се изненадам, ако и двамата възразят.

— Не им оставяй време за възражения — посъветва го Гарион.

— И двамата са мелцени, Гарион — подчерта Закат. — Мелцените протестират срещу всичко по навик. — Малореанецът се намръщи. — Като стана дума за това, вие защо ходихте до Мелцена? Тази страна не е ли малко встрани от пътя ви?

— Преследвахме Зандрамас.

— А защо тя е ходила там?

— Трябваше да вземе твоя братовчед ерцхерцог Отрат.

— Това глупаво магаре? За какво й е притрябвал?

— Зандрамас го отведе в Хемил и го коронова за император на Малореа.

— Какво!? — Очите на Закат за малко да изхвръкнат от орбитите.

— Тя трябва да бъде придружавана от ангаракски крал, щом пристигне на Мястото, което вече не съществува. Доколкото зная, церемонията по коронацията е напълно законна.

— Това ще се промени веднага, щом Отрат ми падне в ръцете! — Лицето на Закат почервеня от ярост.

— Имаше още една причина, поради която отидохме в Мелцена, въпреки че тогава не знаехме за нея — продължи Белгарат. — Там намерихме неповредено копие на Пророчествата от Ашаба. Трябваше да го прочета, за да науча каква трябва да бъде следващата ни стъпка — пътуването до Кел. Аз вървя по следа, която е била оставена преди хиляди години.

Атеска и Брадор влязоха в палатката и генералът енергично отдаде чест и каза:

— Изпратили сте да ни повикат, ваше величество.

— Да — отвърна Закат и погледна замислено двамата си подчинени. — Моля, изслушайте ме внимателно — заговори той. — И не се опитвайте да спорите с мен. — Странно, малореанецът изрече тези думи не като заповед, а като човек, обръщащ се към двама стари приятели. — Има промяна в плановете ни — продължи той. — До мен достигна важна информация. Абсолютно наложително е да не пречим на Гарион и неговите приятели. Тяхната мисия е жизненоважна за сигурността на Малореа.

Очите на Брадор светнаха от любопитство.

— Не трябва ли да ми разясните този въпрос по-подробно, ваше величество? — попита той. — В крайна сметка аз най-много от всички нося отговорността за сигурността на държавата.

— А, не, Брадор — каза с искрено съжаление Закат. — Страхувам се, че не мога да го направя. Подобно нещо изисква твърде голяма промяна в начина ти на мислене, а ти не си готов за това. Всъщност аз самият може би все още не съм съвсем готов. Във всеки случай Белгарион и неговите спътници трябва да отидат в Даласия на всяка цена. — Той замълча за миг. — И още нещо. Аз ще отида с тях.

Атеска се втренчи недоверчиво в императора, след това се овладя и се насили да приказва спокойно.

— Ще уведомя командира на императорската гвардия. Ще бъдат готови за тръгване след час.

— Не се тревожи за това — каза Закат. — Те няма да дойдат с нас. Ще отида с Белгарат сам.

— Сам? — възкликна Атеска. — Ваше величество, това е нечувано!

Закат се усмихна тъжно.

— Виждаш ли, Гарион? Какво ти казах?

— Генерале — рече Белгарат на Атеска. — Кал Закат просто изпълнява заповед. Сигурен съм, че ще разбереш това. Наредиха му да не бъде провождан от никакви войски. Войниците бездруго няма му бъдат необходими на мястото, където отива.

— Заповед? — удивено попита Атеска. — Кой има такава власт да дава заповеди на Негово величество?

— Това е дълга история, Атеска — отвърна старият вълшебник. — А ние нямаме време.

— Но… ваше императорско величество — подхвана плахо Брадор. — Ако отивате в Даласия, ще трябва да прекосите цялата Даршива. Мога ли да ви напомня, че в момента Даршива е вражеска територия? Не бива да рискувате живота си при подобни обстоятелства! Може би ще бъде благоразумно, ако ви съпровожда ескорт поне докато прекосите границата.

Закат погледна Белгарат.

Старият вълшебник поклати глава и рече:

— Нека постъпим така, както ни каза тя.

— Съжалявам, Брадор — обърна се Закат към началника на разузнавателната служба. — Не можем да вземем ескорт. Но ще ми трябват броня и меч.

— Ваше величество не си е служил с меч от години — възрази Атеска.

— Белгарион ще ме обучи — сви рамене Закат. — Сигурен съм, че ще си спомня как се върти меч. Хайде действайте. Урвон ще прекоси Маган. Научих от добре осведомен източник, че не сме в състояние да направим почти нищо, за да го спрем. Предполагам, че армията на Даршива не е далеч от него, а те разполагат със слонове. Искам да им попречите да тръгнат след мен. Задръжте Урвон достатъчно време, за да го настигнат даршиванците. Тогава двете вражески сили ще се унищожат взаимно — единствено това ме интересува. След като враждебните армии почнат да се избиват, вие трябва да се оттеглите. Не искам войниците ми да умират, ако не е абсолютно наложително.

Атеска се намръщи и попита:

— Значи нима да следваме политиката, която обсъждахме в Мага Рен, така ли?

— Политиката понякога се променя — каза Закат. — В настоящия момент от военна гледна точка ми е напълно безразлично кой ще спечели някаква незначителна победа в тази част на света. Това може да ви помогне да прозрете, че мисията на Белгарион е наистина жизненоважна за всички нас. — Той погледна Гарион. — Достатъчно ли е това, което вече казах?

— Не спомена нищо за демоните — отвърна Гарион. — Те също са в Даршива.

Закат се намръщи.

— Забравих. Те ще помагат на Урвон, нали?

— Нахаз ще застане на негова страна — каза Белгарат. — Морджа ще помага на даршиванците.

— Я обясни по-подробно.

— Урвон е довел Нахаз, а Зандрамас е призовала друг господар на демоните, който да й помогне — обясни възрастният мъж. — Морджа е господар на демоните в Мориндландия. Той и Нахаз са равни по сила и се мразят от векове.

— Това означава, че няма да има победител и че враждебните ни сили ще запазят равновесието помежду си. И двете страни имат на разположение и добре въоръжени армии, и демони.

— Демоните не се особено придирчиви към жертвите си, Закат — рече Поулгара. — Те убиват всичко, което се движи, а твоята армия е тук, в Даршива.

— Права си — призна императорът и се огледа. — Някакви предложения?

Белгарат и Поулгара се спогледаха, после старият вълшебник вдигна рамене и каза:

— Струва си да опитаме. Той не обича ангараките, но демоните му харесват още по-малко. Мисля, че ако излезем от лагера, вероятността да успеем с негова помощ ще бъде по-голяма.

— За кого по-точно говорите? — попита Закат.

— За Алдур — отговори Белгарат и се почеса по бузата. — Ще бъде ли безопасно, ако му кажем, че ти няма да пожелаеш да ни последваш, ако армията ти е изложена на риск от поголовно унищожение?

— Мисля, че може да потвърдиш това. — Очите на Закат се разшириха. — Опитваш се да кажеш, че си в състояние да призовеш един от боговете?

— Не съм сигурен дали „призовавам“ е точната дума, но ние наистина можем да разговаряме с него. Да видим какво ще каже той.

— Няма да използваш никакви хитрости, нали, татко? — попита Поулгара.

— Алдур знае какво правя — отговори той. — Не бих могъл да го измамя, дори и да опитам. Нежеланието на Закат да дойде с нас ни дава възможност да започнем разговор с него. Алдур е разумен, но винаги е харесвал разгорещените спорове. Би трябвало да знаеш това, Поул. В края на краищата самият той ти помогна да увеличиш майсторството си и да се образоваш. Хайде да проверим дали можем да разговаряме с него.

— Съгласни ли сте да дойда и аз? — попита Ерионд. — Аз също трябва да обсъдя нещо с него.

Белгарат го изгледа изненадано и за момент сякаш се готвеше да му откаже, но след това промени решението си.

— Постъпи както намериш за добре — сви рамене той. — Атеска, би ли заповядал на пазачите да ни пуснат до рова, който заобикаля лагера? След това ще продължим сами.

Атеска каза нещо на стражите пред вратата на палатката и тримата преминаха край часовоите, без някой да ги спре.

— Какво ли не бих дал да присъствам на тази среща — промърмори Брадор. — Виждал ли си някога Алдур, принц Келдар?

— Да, два пъти — отговори небрежно Силк. — Първо го видях в Долината, а след това в Ктхол Мишрак — той дойде с другите богове да прибере тялото на Торак, след като Гарион го уби.

— Предполагам, че Алдур е изпитал огромно задоволство от това — рече Закат. — Той и Торак бяха заклети врагове.

— Не — възрази тъжно Силк. — Нито един от тях не се зарадва от смъртта на Торак. Той и Алдур бяха братя. Но все пак смятам, че УЛ скърбеше най-дълбоко. В края на краищата Торак е негов син.

— Изглежда в теологията на ангараките има твърде големи празноти — замислено каза Закат. — Мисля, че гролимите дори не признават съществуването на УЛ.

— Биха променили мнението си, ако го видят — заяви Силк.

— Наистина ли изглежда толкова внушително? — попита Брадор.

— Той впечатлява не само с външния си вид — вдигна рамене Силк, — а по-скоро с присъствието си. То те кара да забравиш всичко останало.

— Той се държа много мило с мен — възрази Се’Недра.

— Всеки се държи мило с теб — отвърна й Силк. — Ти винаги оказваш такова въздействие на всички.

— Обикновено — поправи го Гарион.

— Смятам, че ще е най-добре да започнем да стягаме багажа — предложи Дурник. — Мисля, че Белгарат ще поиска да потеглим веднага щом се върне. — Ковачът погледна Атеска и попита: — Може ли да вземем някои неща от вашите складове? До Кел има много път, а ми се струва, че едва ли ще можем да намерим достатъчно хранителни припаси в Даршива.

— Разбира се — отговори генералът.

— В такъв случай ще направя списък с нещата, от които се нуждаем.

Дурник седна на масата и започна да пише, а Атеска хвърли проницателен поглед към Силк и каза:

— Досега не сме имали възможност да си поговорим за последните ви спекулации на стоковия пазар, нали, ваше височество?

— Нима си решил да градиш кариера на друго поприще, Атеска? — попита го Закат.

— Едва ли, ваше величество. Аз съм войник. Но тази година принц Келдар сключи няколко спекулативни сделки, засягащи търговията с боб. Бюрото за военните доставки изпадна в състояние на мъчително вцепенение, научавайки на каква цена принцът предлага своята стока.

Изведнъж Брадор се разсмя и викна:

— Браво, Келдар!

— Отношението ти е много странно, Брадор — каза укорително Закат. — Как ще приемеш, ако удържа от твоя собствен бюджет свръхпечалбите, реализирани от принц Келдар?

— Всъщност, ваше величество, спекулациите на принц Келдар изобщо не са ощетили хазната. Членовете на Бюрото за военни доставки са най-големите мошеници в империята и наистина трябва някой ден да увиснат на въжето. Преди няколко години, когато бяхте зает в Ктхол Мишрак, те ви изпратиха документ с твърде безобиден външен вид. С него трябваше да се уеднаквят цените на всички стоки, които се закупуват за армията.

— Да, спомням си. Основният им аргумент беше, че по този начин ще си осигурят основа за дългосрочно планиране на доставките.

— Така изглеждаше на повърхността, ваше величество. Всъщност фиксирането на цените им осигури златна възможност да напълнят собствените си джобове. Те купуваха стоката под утвърдената цена и я продаваха на армията по определената от закона тарифа. По този начин успяваха да задържат разликата за себе си.

— Каква е фиксираната цена на боба?

— Десет крони за сто фунта, ваше величество.

— Това ми се струва съвсем разумно.

— Когато купуваш за три?

Закат го погледна втренчено.

Брадор вдигна ръце.

— Обаче — продължи той — по закон те са задължени да го продават на армията за десет — независимо от цената, която трябва да заплатят за необходимото количество. Така че сега им се налага да възстановят разликата от собствения си джоб. Това може би ще обясни защо са изпаднали във вцепенение, както го нарече генерал Атеска.

Внезапно на лицето на Закат се появи вълча усмивка и той попита:

— Ти каква цена си определил, Келдар?

— Продавах на мелценския консорциум за петнадесет. — Дребният драснианец сви рамене. — Предполагам, че са вдигнали цената още малко. А моята печалба е съвсем приемлива, както сам можете да изчислите.

— И си закупил цялата реколта боб в империята?

— Опитах се.

— Сигурен съм, че ваше величество ще получи няколко оставки от членовете на Бюрото за военни доставки — намеси се Брадор. — Съветвам ви да не ги приемате, докато тези господа не уредят всичките си сметки.

— Ще запомня това, Брадор. — Закат погледна замислено Силк. — Кажи ми, Келдар, колко трябва да ти платя, за да прекратиш операциите си в Малореа?

— Не вярвам, че в хазната има толкова пари — отговори любезно Силк. — Освен това аз станах истински необходим тук. Преди да дойда в империята малореанската икономика беше в застой. Вече дори мога да кажа, че работя за теб.

— Това сериозно ли е? — обърна се Закат към Брадор.

— Да, ваше величество — въздъхна Брадор. — Странно, но принц Келдар говори истината. Приходите от данъците постоянно се покачват, откакто Келдар и неговият дрипав партньор започнаха да развиват бизнеса си в империята. Ако решим да го изгоним, съвсем възможно е нашата икономика да претърпи истински срив.

— В такъв случай аз завися от него, така ли да разбирам това?

— До известна степен да, ваше величество.

— Ще ми се тази сутрин да не бях ставал от леглото си — печално въздъхна Закат.

Когато се върнаха, Белгарат и Поулгара изглеждаха обезпокоени. Русокосият Ерионд вървеше след тях, безгрижен, както винаги.

— Какво каза Алдур? — попита ги Гарион.

— Предложението ни не му допадна особено — отговори Белгарат, — но все пак го прие. Генерал Атеска, с колко войници разполагате в Даршива?

— Неколкостотин хиляди. Разпределени са в лагери като този тук, разположени по горното и долно течение на източния бряг на река Маган. Основната част от нашите сили се намира от другата, страна на реката, в Пелдан. Могат да пристигнат тук за съвсем кратко време.

— Оставете ги по местата им. Задачата ви е да забавите Урвон достатъчно дълго — така, че да го настигне армията на Даршива. Когато това стане, изтегли всичките си хора в този лагер.

— В него едва ли ще се поберат толкова хора, древни — изтъкна Атеска.

— В такъв случай ще е по-добре да го разшириш. Алдур се съгласи да защити този лагер, ала не спомена нищо за останалите. Съсредоточи войските си тук. Той ще прогони демоните далече от това място.

— Как ще го направи? — попита Брадор.

— Демоните не могат да понасят присъствието на богове. Нито Нахаз, нито Морджа ще посмеят да се приближат на по-малко от десет левги от лагера.

— Значи Алдур ще бъде тук?

— Да, но само в известен смисъл. След като разширите лагера, ровът около него ще се изпълни с необикновена синя светлина. Предупреди хората си да стоят далече от нея. Алдур не харесва ангараките и на всеки войник, който се заблуди и приближи до тази светлина, могат да се случат много странни неща. — Възрастният мъж се усмихна на Закат. — Може би ще ти е интересно да научиш, че цялата твоя войска в Даршива за известно време ще бъде под командването на Алдур. Той никога не е имал армия и е трудно да се предвиди какво би му хрумнало да направи.

— Дядо ти винаги ли се държи така? — попита Закат.

— Обикновено да. — Гарион се изправи, като размърда пръстите си, и отиде в другия край на палатката. Белгарат веднага го последва.

— Какво все пак стана, дядо? — прошепна Гарион.

Белгарат сви рамене.

— Разговаряхме с Алдур и той обеща да защитава армията на Закат.

Гарион поклати глава.

— Не — възрази той. — Сигурен съм, че се е случило още нещо. Двамата с Поулгара изглеждахте много странно, когато се върнахте. И защо Ерионд отиде с вас?

— Това е дълга история — отвърна уклончиво възрастният мъж.

— Имам достатъчно време. Мисля, че ще е по-добре, ако зная какво става.

— По-добре ще е да не знаеш. Алдур беше съвсем категоричен. Ако разбереш какво става, това може да ти попречи да изпълниш задачата си.

— Мислех, че отдавна си престанал да използваш това изтъркано извинение. Вече съм голям. Не е нужно да криеш нещата от мен.

— Нека ти кажа нещо, Гарион. Ти си Детето на Светлината. Защо не отидеш сам да поговориш с Алдур? Той може да реши да ти съобщи всичко, но това ще си зависи от него. Алдур ми каза да мълча и аз ще се подчиня на своя учител независимо дали това ти харесва, или не. — И старият вълшебник обърна гръб на внука си и отиде при другите.

19.

Закат огледа очуканата си броня, после попипа ръждясалия си шлем и възкликна:

— Не мога да разбера защо трябва да изглеждам като просяк. — Бе облечен с кърпена кафява наметка, а мечът му висеше от едната страна на колана в обикновена кожена ножница.

— Обясни му, Силк — промърмори Белгарат. — Ти си експерт по тези неща.

— Всъщност не е чак толкова сложно — каза Силк на императора — Обичайната практика на пътниците е да наемат пазачи. Наемниците не прекарват много време, грижейки се за екипировката си, затова се налага да придобиеш неугледен външен вид. Двамата с Гарион ще сте единствените с оръжие, ще яздите напред и ще се правите на страшни.

Едва забележима усмивка пробяга по бледото лице на Закат.

— Не мислех, че ще трябва да положа толкова много усилия, за да изглеждам анонимен.

Силк се засмя.

— Всъщност по-трудно е да бъдеш анонимен, отколкото велик владетел. А сега, Закат, моля те да не се обиждаш, но всички ще престанем да се обръщаме към теб с „ваше величество“. Някой може да допусне случайна грешка точно в най-неподходящия момент.

— Всичко е наред, Келдар — отговори Закат. — Бездруго понякога това „ваше величество“ твърде много дразни слуха ми.

Силк се вгледа в лицето му и каза:

— Знаеш ли, трябва да прекарваш повече време на открито. Много си блед.

— Аз ще се погрижа за това — заяви Поулгара. — Ще забъркам една смес и ще го направя да изглежда загорял от слънцето като след дълъг път.

— О, има още нещо — добави Силк. — Твоят лик украсява всяка монета в Малореа, нали?

— Точно ти би трябвало да го знаеш най-добре — нали имаш доста от тях.

— Е, скътал съм малко тук-там — отговори Силк скромно. — Хайде да прикрием това известно на всекиго лице с бакенбарди. Престани да се бръснеш.

— Келдар, не съм се бръснал сам още откакто ми е поникнала брада. Дори не зная как се държи бръснач.

— Позволяваш на някого да действа близо да гърлото ти с бръснач в ръка? Това не е ли малко непредпазливо от твоя страна?

— Обясни ли му всичко необходимо? — прекъсна го Белгарат.

— В общи линии — отговори Силк. — Ще му разкрия подробностите веднага щом тръгнем.

— Добре. — Възрастният мъж ги огледа. — Вероятно ще срещнем хора. Някои от тях сигурно ще бъдат враждебно настроени, но повечето сигурно няма да искат да си навличат беля на главата, така че не биха притеснявали група обикновени пътници. — Вълшебникът погледна Закат. — Силк със сигурност ще ни измъква от повечето опасни ситуации, но ако се стигне до сериозна битка, бих искал да се върнеш малко назад и да оставиш на нас да се справим с възникналото затруднение. Не си използвал скоро оръжието си, а пък аз преминах през доста перипетии, докато те намеря, и не искам да изгубиш живота си в някаква безсмислена схватка.

— Все още мога да се грижа за себе си, Белгарат.

— Убеден съм в това. Но не искам да рискувам още от самото начало. Кайрадис ще е много нещастна, ако не пристигнеш здрав и читав в Кел.

Закат сви рамене и отиде да седне до Гарион. Кралят на Рива го погледна. Закат се усмихваше и това непривично за него изражение го караше да изглежда с десет години по-млад. Изведнъж той напомни на Гарион за Лелдорин и сърцето му се сви.

— Закат, всъщност всичко това ти харесва, нали? — попита той.

— Не зная защо, но се чувствам отново млад — отговори малореанецът. — Винаги ли е така — хитрост, опасности и диво чувство на опиянение?

— Повече или по-малко — да — отговори Гарион. — Е, понякога опасностите са повече, отколкото ни се ще.

— Мога да ги понеса. Знаеш ли, досега животът ми беше досадно лишен от предизвикателства.

— Дори когато Нарадас те отрови в Ктхол Мургос?

— Бях твърде болен, за да разбера какво става — отвърна Закат. — Завиждам ти, Гарион. Твоят живот наистина е бил вълнуващ. — Императорът се намръщи. — Нещо особено става с мен — призна той. — Още когато се съгласих да се срещна с Кайрадис в Кел, почувствах, че някаква огромна тежест падна от гърба ми. Сега целият свят изглежда свеж и нов. Не съм в състояние да контролирам живота си и въпреки това съм щастлив като риба, плуваща в дълбоки води. Нелогично е, но нищо не мога да направя.

Гарион се вгледа в него и каза:

— Не искам да ме разбираш погрешно. Не се опитвам съзнателно да обвивам в тайнственост думите си, но сигурно си щастлив, защото правиш това, което ти е предопределила съдбата. С всички ни се случва така. Става дума за различния начин, по който гледаме на живота — тъкмо за това спомена одеве леля Поул. А щастието е една от наградите, които получаваме.

— Не ми е съвсем ясно — призна Закат.

— Просто изчакай — каза му Гарион. — Ще разбереш.

Генерал Атеска влезе в палатката, следван от Брадор, и доложи:

— Конете са готови, ваше величество. — Изражението му подсказа на Гарион, че Атеска остро възразява срещу всичко това. — Прибавих още няколко товарни коня, майсторе — съобщи генералът на Дурник. — Вашите бяха натоварени твърде много.

— Благодаря, генерале — отговори ковачът.

— Няма да ме има известно време, Атеска — подхвана Закат, — така че те оставям отговорен за всичко. Ще се опитам да поддържам връзка с теб, но ще има дълги периоди, през които няма да получаваш никакви вести от мен.

— Да, ваше величество — отговори Атеска.

— Знаеш какво да правиш. Остави Брадор да се разпорежда с гражданските дела, а ти се заеми с военните. Докарай войската в лагера, когато Урвон и армията на Даршива започнат да се избиват. И поддържай тесни контакти с Мал Зет. — Императорът свали големия пръстен с печат от пръста си. — Използвай това, ако е нужно да подпечаташ някакви официални документи.

— Такива документи изискват подписа на ваше величество — напомни му Атеска.

— Брадор може да го подправи. Той пише по-добре името ми, отколкото аз самият.

— Ама, ваше величество… — възрази Брадор.

— Не ми се прави на невинен, Брадор. Зная за твоите експерименти в краснописа. Грижете се за котката ми, докато ме няма, и потърсете дом за котенцата.

— Да, ваше величество.

— Имали нещо друго, заслужаващо вниманието ми, преди да замина?

— Ами… един случай, свързан с дисциплината във войската, ваше величество.

— Не можеш ли ти да се погрижиш за това? — попита Закат и в гласа му се промъкна леко раздразнение.

— Мога, ваше величество — отговори Атеска, — но вие сте поставили този човек под ваша лична защита, затова си помислих, че е по-добре да се посъветвам с вас.

— Кого съм поел под личната си защита? — изгледа го учудено Закат.

— Един ефрейтор от гарнизона на Мал Зет, ваше величество. Актас. Бил пиян по време на дежурство.

— Актас? Не си спомням…

— О този ефрейтор, който беше разжалван точно когато влизахме в Мал Зет! — сети се Се’Недра. — Онзи, дето жена му му се караше на улицата.

— А, да — рече Закат. — Спомням си. Пак ли е пиян? Нали се зарече да не пие.

— Съмнявам се, че това е възможно, ваше величество — съобщи Атеска с едва забележима усмивка. — Поне не и сега. Той е мъртвопиян.

— Тук ли е?

— Чака отвън, ваше величество.

— Доведи го тогава — въздъхна Закат и погледна към Белгарат. — Това ще отнеме само минутка-две.

Мършавият ефрейтор влезе с нестабилна походка в палатката и положи много усилия да разбере какво точно искат от него, но не успя. Опита се да отдаде чест, ала вместо това се удари с юмрук по носа.

— Ваше величество — изломоти той.

— Какво да правя с теб, Актас? — уморено каза Закат.

— Постъпих като ма… магаре… ваше величество — призна Актас. — Безподобно магаре.

— Да, наистина — съгласи се императорът и извърна глава настрана. — Моля те, не дишай срещу мен. Устата ти мирише на разкопан гроб. Изведи го навън и го накарай да изтрезнее, Атеска.

— Със собствените си ръце ще го хвърля в реката, ваше величество. — Атеска се опита да потисне напушващия го смях.

— На теб всичко това ти е забавно, нали?

— На мен ли, ваше величество?

Закат присви лукаво очи и каза:

— Добре, Се’Недра. Ти също носиш отговорност за този човек. Какво да го правим?

Тя махна небрежно с ръка и каза:

— Обесете го. — И се вгледа в ръката си. — О, велики Недра! Счупила съм си още един нокът!

Очите на Актас изскочиха от орбитите си и той зяпна невярващо. После падна на колене.

— Милост, ваше величество — застена той, изведнъж напълно изтрезнял. — Милост.

Закат погледна кралицата на Рива, която все още тъгуваше за счупения си нокът.

— Изведи го, Атеска. След малко ще ти дам заповед какво да правиш с него. — Атеска отдаде чест и дръпна плачещия Актас да се изправи.

— Не говореше сериозно, нали, Се’Недра — попита императорът, когато двамата излязоха.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Аз не съм чудовище, Закат. Изчистете го и го заведете при съпругата му. — Малката кралица замислено опря с пръст брадичката си. — Но вдигнете бесилка пред дома му. Нека има за какво да мисли, когато ожаднее пак.

— Ти наистина ли си се оженил за тази жена? — обърна се Закат към Гарион.

— Всичко беше решено от нашите семейства — отговори риванският крал. — Нас никой не ни попита какво мислим по въпроса.

— Дръж се възпитано, Гарион — каза Се’Недра с невъзмутимо спокойствие.

Когато излязоха от лагера, Закат въздъхна с облекчение.

— Какво има? — попита Гарион.

— Почти се изплаших, че някой може да е намерил начин да ме задържи — отговори Закат и погледна неспокойно назад. — Мислиш ли, че можем да препуснем в галоп за малко? Не ми се ще да ни догонят.

— Сигурен ли си, че си наред? — попита го Гарион подозрително.

— Никога не съм се чувствал по-добре и по-свободен — заяви Закат.

— Страхувах се, че ще стане така — измърмори Гарион.

— Какво искаш да кажеш?

— Тръгни напред в лек галоп — отвърна му кралят на Рива. — Трябва да обсъдя нещо с Белгарат. Ще те настигна след малко. — Гарион дръпна юздите на Кретиен и се върна при дядо си и леля си, които яздеха един до друг и разговаряха оживено.

— Никой не би могъл да обуздае този човек — каза им той. — Какво е станало с него?

— За пръв път през живота си не трябва да решава съдбата на половината свят, Гарион — отговори спокойно Поулгара. — Ще се оправи. Просто трябва да му дадем малко време.

— А разполагаме ли с време? Та Закат постъпва точно така, както би постъпил Лелдорин, може би дори Мандорален. Можем ли да си позволим да го чакаме няколко дни?

— Говорете с него — предложи Белгарат. — Просто му говорете. Ако трябва, дори цитирайте пасажи от „Книгата на алорните“.

— Но аз не я знам наизуст, дядо — възрази Гарион.

— Разбира се, че я знаеш. Тя е в кръвта ти. Ти можеше да я цитираш още когато плачеше в люлката си. А сега отиди при него преди да се е побъркал съвсем.

Гарион изруга и препусна да догони Закат.

— Някакви проблеми ли има? — попита го императорът.

— Не ми се приказва за това.

Белдин ги чакаше на следващия завой на пътя.

— Дотук всичко е наред — рече гърбавият магьосник. — Но защо трябваше да вземете и този?

— Кайрадис му каза да дойде с нас — отговори Белгарат.

— И как го убеди?

— Каза му, че ако не тръгне с нас, ще умре.

— Е, това сигурно го е впечатлило. Здрасти, Закат.

— Познаваме ли се?

— Аз те познавам — макар и само по физиономия. Виждал съм те по време на паради по улиците на Мал Зет.

— Това е брат ми Белдин — каза Белгарат на императора.

— Не знаех, че имаш брат.

— Връзката помежду ни е малко неясна, но и двамата служим на един бог и това ни прави братя по по-особен начин. Бяхме седмина, ала сега са живи само четирима от нас.

Закат се намръщи.

— Твоето име ми напомня нещо, Белдин — каза той. — Не си ли ти онзи, чийто портрет е разлепен из цялата област на тридесет левги около Мал Яска?

— Да, аз съм. Поизнервих малко Урвон. Изглежда, той смята, че имам намерение да го разсека на две.

— А така ли е?

— Помислял съм си го няколко пъти. Но по-скоро би трябвало да изтръгна вътрешностите му, да ги хвърля в някой трънак и да гледам как ги кълват лешоядите. Сигурен съм, че на Урвон ще му е много забавно да наблюдава това.

Закат пребледня.

— Лешоядите също трябва да се хранят с нещо, нали — сви рамене гърбавият магьосник. — О, като си говорим за ядене — Поул, имаш ли нещо вкусно? През последните няколко дни ядох предимно плъхове и яйца на гарвани. Сигурен съм, че в цяла Даршива не е останал нито един заек, нито пък гълъб.

— Това е много необикновен човек — обърна се Закат към Гарион.

— Колкото повече го опознаваш, толкова по-странен ще ти се струва — отвърна му Гарион с усмивка. — Урвон се страхува от него до смърт.

— Той преувеличаваше, нали? Имам предвид, докато говореше за лешоядите?

— Вероятно не. Белдин наистина възнамерява да изкорми последния ученик на Торак.

Очите на Закат блеснаха.

— Мислиш ли, че ще се нуждае от помощ?

— Някой от твоите предци да не е аренд? — попита подозрително Гарион.

— Не те разбрах.

— Няма нищо — въздъхна кралят на Рива.

Белдин клекна насред пътя, започна да ръфа едно студено печено пиле и изсумтя:

— Прегорила си го, Поул.

— Не съм го готвила аз — сопна му се тя.

— Защо? Да не би да си забравила как се готви?

— Но пък имам чудесна рецепта за варени джуджета — каза вълшебницата. — Сигурна съм, че все ще намеря някой желаещ да похапне от тази гозба.

— Остротата на езика ти спада катастрофално, Поул — рече той и избърса мазните си пръсти в дрипавата си дреха. — Умът ти започва да запада и да се отпуска, което впрочем се отнася и за задните ти части.

Закат се навъси, но Гарион го хвана за ръката и каза:

— Това е личен въпрос между тях двамата. Не се намесвай. Те се обиждат по този начин вече хиляди години. Смятам, че е някакъв особен вид обич.

— Обич ли?

— Добре де, привързаност — каза Гарион. — Просто ги слушай. Може да научиш нещо. Алорните не са като ангараките. Ние не сме се кланяли на никого и често прикриваме истинските си чувства с шеги.

— Ама Поулгара алорнка ли е? — попита изненадано Закат.

— Погледни я, Закат. Косата й е тъмна, но пък сестра й е била руса. Вгледай се в скулите и в челюстта й. Аз съм алорнски крал и знам как изглеждат те. Тя и Лизел могат да бъдат сестри.

— Всъщност наистина си приличат. Как съм могъл да го пропусна?

— Защото си наел Брадор да е твое око и ухо — отговори Гарион. — Аз не се доверявам толкова на очите на другите.

— Белдин също ли е алорн?

— Никой не знае. Тялото му е деформирано до такава степен, че националността му не може да се определи.

— Бедният!

— Не го съжалявай — каза Гарион. — Той е на шест хиляди години и може да те превърне в жаба. И освен това е много по-умен от Белгарат.

— Но видът му е толкова неугледен…

— Ходи мръсен, защото изобщо не го е грижа как изглежда — каза Гарион. — Белдин приема тази форма, за да ходи сред нас, хората. Грозен е, но това въобще не му пречи. Другата форма, която приема, е направо великолепна.

— Друга форма ли?

— Вълшебниците могат да променят облика си. Понякога човешкото тяло не е подходящо за онова, което правят. Белдин обича да лети, така че прекарва повечето си време като ястреб със синя ивица по крилете.

— Аз съм любител на лова със соколи, Гарион. На света няма такава птица.

— Кажи го на него. — Гарион посочи грозния гърбав магьосник, който ръфаше пилето със зъби.

— Можеше първо да го нарежеш — подхвърли Поулгара.

— Защо? — попита Белдин.

— По-възпитано е.

— Поул, аз те научих да летиш и да ловуваш. Не се опитвай да ме учиш как да ям.

— Не мисля, че „ям“ е правилно подбраната дума в случая. Ти не си от хората, които се хранят с прибори, а си по-скоро хищник, разкъсващ плячката си.

— Всеки се храни, както намери за добре, Поул. — Той се оригна. — Ти го правиш със сребърна вилица и порцеланова чиния, а аз с ноктите и зъбите си. Няма значение как ядеш — нали всичко отива на едно и също място.

— Какво има пред нас? — попита го Белгарат.

— Няколко отряда войници, ужасени граждани и тук-там гролими.

— Ами демони?

— Не видях. Разбира се, това не означава, че не се крият някъде наоколо. Знаеш как действат. Пак ли ще яздите нощем?

Белгарат се замисли за момент, после каза:

— Не. Твърде бавно е, а времето тече. Трябва да се възползваме от всяка минута.

— Както кажеш. — Белдин хвърли остатъците от пилето и се изправи. — Ще наблюдавам пътя пред вас и ще ви съобщя, ако забележа нещо подозрително. — И гърбавият магьосник се наведе, разпери ръце и излетя в мрачното небе.

— Богове! — възкликна Закат. — Той наистина се превърна в ястреб със синя ивица по крилете!

— Измисли го сам, защото не обича обикновените цветове — рече Белгарат. — Да тръгваме.

Въпреки че лятото беше почти настъпило, над Даршива витаеше леден студ. Гарион не можеше да определи дали причината за това е покритото с облаци небе, или мразовитият въздух е следствие на някакво по-зловещо влияние. Белите клони на изсъхналите дървета се протягаха като кости, навсякъде се носеше воня на плесен, гнилоч и застояла вода. Минаха покрай изоставени отдавна села, стените на един храм стърчаха унило край пътя, обрасли с ужасни на вид гъби, навяващи мисли за зловеща неизлечима болест. Вратите на храма зееха отворени, а бляскавата стоманена маска на лицето на Торак, която би трябвало да се издига над тях, я нямаше. Белгарат спря коня си, скочи от седлото и каза:

— Изчакайте. — Изкачи се по стълбите на храма и погледна вътре. После слезе и навъсено измърмори: — Знаех си аз.

— Какво, татко? — попита Поулгара.

— Свалили са лицето на Торак от стената зад олтара. Сега там има маска, чиито черти все още не са изваяни от длетото на майстора. Чакат да видят как ще изглежда лицето на новия бог.

През нощта се подслониха в полуразрушените къщи на селото. Не запалиха огън, стояха на смени на стража и на следващата сутрин тръгнаха по изгрев слънце. С всяка измината миля пейзажът ставаше все по-пуст и навяваше все по-мрачни предчувствия.

Малко преди обед Белдин се спусна от небето, кацна, прие човешката си форма и каза:

— Отряд войници е блокирал пътя на около миля оттук.

— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.

— Не. Местността е равнинна и растителността е изсъхнала от години.

— Колко са? — поинтересува се Силк.

— Петнадесетина. Но с тях има и гролим.

— Знаеш ли на чия страна са? — попита старият вълшебник.

— По униформите им няма никакви отличителни знаци.

— Искате ли да направя опит да ги убедя? Може пък да ни пуснат да минем — предложи дребничкият драснианец.

Белгарат погледна Белдин и попита:

— Блокирали ли са пътя, или просто лагеруват край него?

— Вдигнали са барикада от дънери.

— Ясно. С приказки няма да постигнем нищо.

— Можем да изчакаме да се смрачи и да ги заобиколим — предложи Велвет.

— Така ще изгубим цял ден — отговори Белгарат. — Ще трябва да пробием блокадата им. Опитайте се да не ги убивате, ако не е абсолютно необходимо за спасението на собствения ви живот.

— Много точно казано — изсумтя раздразнено Закат.

Изкачиха се на билото на хълма и огледаха барикадата и войниците, стоящи зад нея.

— От Даршива са — заяви Закат.

— Как разбра? — попита Силк.

— По шлемовете. — Малореанецът присви очи. — Войниците от Даршива не се славят с храброст и им липсва военно обучение. Да ги нападнем.

И сложи на дясната си ръка някаква странна ръкавица без пръсти, обкована със стомана.

Връхлетяха като вихрушка върху войниците и битката свърши за броени секунди.

— Добре се справихме — отбеляза Закат. Дишаше тежко и по челото му бе избила пот. — Но май не съм в най-добрата си форма.

— Твърде много седиш на трона си — каза Силк. — Какво е това на ръката ти?

— Това е ръкавицата на потомствените рицари — отговори малореанецът, докато я сваляше. — Малко съм изгубил сръчността си с меча, затова реших, че с нея ще се справя по-добре — особено когато Белгарат каза да не убиваме.

— Убихме ли някого? — попита Дурник.

— Двама — призна Сади и завъртя камата си в ръка. — Нямаше как, нали е отровна.

— И още един — каза Силк. — Щеше да те прободе с копието си и хвърлих един от ножовете си по него.

— Е, без жертви не може — каза Белгарат. — Хайде да се махаме оттук.

Вечерта Дурник и Тот изкопаха малка дупка и запалиха в нея огън, след това опънаха палатките, а Гарион и Закат отидоха в края на гората да наблюдават пътя.

— Винаги ли е така? — попита тихо императорът.

— Как?

— Ами през цялото време дебнеш и се криеш.

— Обикновено, да. Белгарат се опитва да избягва всякакви стълкновения, ако е възможно. Повечето пъти успяваме да избягваме схватки като днешната. Силк, а също и Сади, са ни спасявали с хитроумните си лъжи в някои много тежки моменти. — Гарион се усмихна. — Във Воресебо Силк подкупи група войници да ни пуснат да минем с една кесия петачета.

— Но те нямат никаква стойност!

— Това ни каза и Силк, но се бяхме отдалечили на доста голямо разстояние от войниците, когато те отвориха кесията.

До слуха на двамата достигна далечен вой.

— Вълк ли е това? — попита Закат.

— Не, не е вълк. Да се връщаме. Смятам, че Урвон е успял да заобиколи войската на генерал Атеска.

— Защо мислиш така?

— Това беше хрътка.

20.

Вървяха внимателно през гората от изсъхнали дървета, като се стремяха да избягват нападалите по земята клони и вейки. Слабата светлина от огъня ги насочваше, ала Гарион знаеше, че тя служи като маяк и за хрътките. Изглежда, еуфорията на Закат се беше изпарила и сега той пристъпваше предпазливо, стиснал дръжката на меча си.

— Хрътка — съобщи Гарион, когато стигнаха до останалите. — Чухме я да вие.

— Успя ли да разбереш какво каза? — попита Белгарат.

— Не говоря техния език, дядо. Но изглежда, беше някакъв сигнал.

— Сигурно е викала останалите от глутницата — изсумтя старият вълшебник. — Хрътките не ловуват сами.

— Светлината се вижда от много далеч — изтъкна Гарион.

— Ще се погрижа веднага за това — рече Дурник и започна да хвърля пръст върху огъня.

— Можа ли да определиш къде е хрътката? — попита Белгарат.

— Доста далече — отговори Гарион. — Някъде назад по пътя.

— Нашата диря ли следва? — поинтересува се Силк.

— Преследва някого, но не можах да разбера кого.

— Ако преследва нас, мога да я отклоня от следите ни, както направих в Ашаба — предложи Сади.

— Какво мислиш? — обърна се Белгарат към Белдин.

Гърбавият вълшебник седеше на земята и разсеяно чертаеше някаква странна диаграма с една пръчка.

— Няма да стане — заяви накрая той. — Хрътките не са като кучетата, така че няма да се втурнат сляпо да преследват онзи, който е пред тях. Ако открият нашето местонахождение, ще се разпръснат и ще ни нападнат от всички страни. Трябва да избягаме.

— И то бързо — добави Силк и нервно се огледа.

Поулгара свали синьото си наметало, подаде го на Дурник и каза спокойно:

— Аз ще се справя с тях.

— Какво си намислила, Поул? — подозрително попита Белгарат.

— Все още не съм решила, татко. Може би просто ще импровизирам. — Тя се изправи, въздухът около нея заблестя с особен мек блясък и след малко вълшебницата полетя между белите изсъхнали дървета.

— Неприятно ми е, когато постъпва по този начин — измърмори Белгарат.

— Ти правиш същото — каза Белдин.

— Моето е друго.

— Това е неестествено. — Закат потрепери и погледна Гарион. — Но от друга страна, не ви разбирам. Нали сте вълшебници, не можете ли да…

— Не — поклати глава Гарион.

— Но защо?

— Вдига се твърде много шум. Не такъв, какъвто чуват обикновените хора, ала ние го долавяме, гролимите също. Ако се опитаме да направим нещо с помощта на магия, ще привлечем всички черни жреци от тази част на Даршива. Много хора преувеличават възможностите на вълшебствата, Закат. Признавам, че сме в състояние да правим неща, които другите хора не умеят. Но са ни наложени безброй ограничения и понякога не си струва да си навличаш толкова проблеми, освен ако не бързаш, разбира се.

— Не знаех — призна Закат. — Наистина ли хрътките са толкова големи, колкото разправят?

— Дори по-големи — отговори Силк. — Едри са като телета.

— Понякога си склонен да прибягваш до лъжи, Келдар. Ще повярвам само като ги видя със собствените си очи.

— Да се надяваме, че няма да ни доближат чак толкова.

Белгарат погледна малореанеца и попита:

— Не вярваш много в думите ни, нали?

— Вярвам в онова, което виждам — сви рамене Закат. — През годините изгубих вярата си във всичко.

— Това може да се окаже сериозен проблем — каза замислено възрастният мъж и се почеса по бузата. — Може би някога ще се наложи да действаме бързо и няма да има време за обяснения. Тогава не трябва да стоиш със зяпнала от почуда уста, затова ще ти разясним някои неща.

— Слушам те — отговори Закат. — Но не обещавам да повярвам във всичко, което кажеш. Започвай.

— Ще оставя на Гарион да направи това. Аз трябва да поддържам връзка с Поулгара. Отидете пак да наблюдавате пътя и Гарион ще ти разкаже всичко. Но се опитай да не бъдеш толкова скептично настроен.

— Ще видим — каза Закат.

През следващия час Гарион и Закат седяха до един паднал дънер и императорът на Малореа си мислеше, че онова, което слуша, надвишава всички предели на човешката доверчивост. Кралят на Рива преразказа накратко най-важните моменти от Книгата на алорните, след това продължи с няколко съществени пасажа от Мринския сборник. После спомена някои случки, доколкото му бяха известни, от предишния живот на Белгарат и едва след това пристъпи към същността. Посочи възможностите и ограниченията, налагани от Волята и Думата, разясни въпросите, свързани с образите проекции, с приемането на лика на друг човек, със смяната на формата и други. Обясни също и мистериозния звук, съпровождащ използването на онова, което обикновените хора наричат магия. Разказа и защо вълшебниците се чувстват толкова изморени, след като прибягват до нея. Изтъкна единствената абсолютна забрана — да унищожаваш веднъж сътвореното на света.

— Точно това се случи с Ктучик — заключи той. — Той се страхуваше толкова много от това, че Кълбото ще попадне в моите ръце, че забрави за забраната и престъпи границата, опитвайки се да го унищожи.

Воят на хрътката отново прозвуча в тъмнината. Някъде още по-отдалеч се чу протяжен отговор.

— Приближават се — прошепна Гарион. — Надявам се леля Поул да побърза.

Закат обмисляше нещата, които току-що бе чул.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че не Белгарат, а Кълбото е убило Ктучик? — попита той.

— Не, не беше Кълбото. Направи го вселената. Ти наистина ли искаш да се задълбочаваш в теологическите проблеми?

— Настроен съм още по-скептично в тази насока.

— Не можеш да си позволиш такова нещо, Закат — каза Гарион сериозно. — Трябва да вярваш. Иначе мисията ни ще бъде обречена на провал. А ако се провалим, със света ще бъде свършено завинаги.

Воят на хрътката прозвуча отново — този път още по-близо.

— Говори тихо — прошепна Гарион. — Хрътките имат изключително остър слух.

— Не ме е страх от някакво си куче, без значение колко е голямо.

— Позицията ти е погрешна. Страхът е едно от нещата, които ни запазват живи. Доколкото разбирам, така е, откакто УЛ е създал вселената.

— Мислех, че тя е произлязла от нищото.

— Да, така е, но УЛ я е сътворил. След това съединил мисълта си с разума на вселената и се родили седем богове.

— Гролимите казват, че Торак е създател на целия свят.

— Той им налагаше да вярват в това. Точно затова трябваше да го убия. Мислеше, че притежава вселената и че е по-могъщ от УЛ. Но грешеше, защото никой не може да притежава вселената. Тя принадлежи сама на себе си и сама определя правилата на своето развитие.

— Глупости.

— Не са глупости. Вселената е майка на целия свят — на теб, на мен, на скалите, дори на това изсъхнало дърво, зад което се крием. Всички неща са взаимно свързани и вселената няма да позволи някой да унищожава каквото и да било. — Гарион свали шлема си, зарови пръсти в изпотената си коса и въздъхна. — Много съжалявам, Закат. Знам, че изведнъж се сблъска с толкова много непонятни за теб неща, но нямаме време да осмислиш всичко. Неизвестно защо участваме във всичко това — ти и аз. — Кралят на Рива се усмихна горчиво. — Страхувам се, че и двамата сме ужасно неподходящи за тази задача, но нашата майка вселената се нуждае от нас. Съгласен ли си да продължиш?

— Нищо не би могло да ме спре — отговори Закат с безразличен тон. — Каквото и да приказва Кайрадис, не мисля, че ще съм жив, когато всичко това приключи.

— Сигурен ли си, че не си с арендски произход? — попита Гарион подозрително. — Целта ни, Закат, е да останем живи, а не да умрем, ако умрем, няма да можем да изпълним задачата си. Недей да вървиш към смъртта с мислите си. Може би ще ми потрябва твоята помощ. Гласът ми съобщи, че си определен да бъдеш част от мисията. Трябва да бъдем рамо до рамо, когато настъпи решаващият миг.

— За какъв глас приказваш?

— Той е тук — отвърна Гарион и почука с пръст по челото си. — Ще ти обясня по-късно. Засега се натрупаха твърде много неща, които трябва да осмислиш.

— Ти чуваш гласове? Нали знаеш как ги наричат тези хора?

Гарион се усмихна и каза:

— Аз не съм луд, Закат. Понякога съм малко разсеян, но все още имам ясна престава за реалността.

Внезапен гръмотевичен звук отекна в главата на Гарион като експлозия.

— Какво беше това? — възкликна Закат.

— Ти също ли го чу? — Кралят на Рива го погледна учудено. — Не би трябвало!

— Земята се разтърси от това, Гарион. Погледни. — Закат посочи на север, където огромен огнен стълб се издигаше към мрачното беззвездно небе. — Какво е това?

— Леля Поул е направила нещо. Но никога не е била толкова непохватна… Слушай!

Лаят на хрътката, който се приближаваше все повече и повече, докато двамата си говореха, се превърна в болезнено скимтене.

— Сигурно я е оглушила — каза Гарион. — Всъщност и мен ме болят ушите, знаеш ли.

Хрътката отново зави и скоро към нейния вой се присъедини воят на цялата глутница. Врявата започна да утихва на север към огнения стълб.

— Да се връщаме — рече Гарион. — Не е нужно да оставаме повече тук.

Белгарат и Белдин бяха пребледнели и дори Дурник изглеждаше изпълнен със страхопочитание.

— Тя не е вдигала толкова шум, откакто беше на шестнадесет — каза Белдин и погледна подозрително Дурник. — Да не би да е бременна?

Дори на слабата светлина Гарион видя как лицето на приятеля му се изчервява.

— Че какво общо има това с шума? — попита Белгарат.

— Просто моя теория — отвърна Белдин. — Не мога да я докажа, защото Поулгара е единствената вълшебница, която познавам, и освен това никога не е била бременна.

— Сигурен съм, че все ще намериш начин да ни обясниш.

— Не е чак толкова сложно, Белгарат. Когато жена носи в себе си дете, реакциите в организма й се променят. Бременността повлиява на емоциите й и способността й да мисли рационално. Насочването на волята в правилната посока изисква контрол и дълбоко съсредоточаване. Бременната жена просто може да изгуби представа за тези неща. — Той продължи да обяснява физическите, емоционалните и интелектуалните промени, настъпващи при жените по време на бременността. Използваше сухи изрази, без да влага никакви чувства. След малко Се’Недра и Велвет се оттеглиха, като отведоха и Ерионд, а минута по-късно към тях се присъедини и Дурник.

— Сам ли измисли всичко това? — попита Белгарат.

— Размишлявах по този въпрос, докато наблюдавах пещерата, където Зедар беше скрил Торак.

— Значи това ти е отнело петстотин години?

— Исках да съм сигурен, че съм изчерпал всички възможни гледни точки — сви рамене Белдин.

— Защо просто не попита Поул? Тя щеше да ти отговори веднага.

Белдин примигна и призна:

— Изобщо не съм си помислял за това.

Белгарат само поклати глава.

След малко чуха пронизителен рев, който идваше от запад.

— Всички да залегнат! — изсъска Белгарат. — И никой да не приказва!

— Какво е това? — възкликна Закат.

— Тихо — отвърна троснато Белдин. — Тя ще те чуе.

Някъде над главите им въздухът се раздвижи от мощния замах на огромни криле и към небето политнаха оранжеви пламъци. След това огромният звяр продължи полета си, ревейки и бълвайки страшни огньове.

— Какво беше това? — попита Закат.

— Зандрамас — прошепна Гарион. — Говори по-тихо. Може да се върне.

Изчакаха още известно време.

— Изглежда, е тръгнала към шума, който вдигна Поул — каза тихо Белгарат.

— Е, поне не търси нас — рече Силк с облекчение.

— Не, все още не.

— Това всъщност не беше дракон, нали? — попита Закат, поглеждайки стария вълшебник.

— Не истински. Това беше Зандрамас, приела друг образ.

— Не е ли твърде показно?

— Изглежда, нещо кара Зандрамас непрекъснато да привлича вниманието на околните. Не е в състояние да издържи дълго време, без да извърши нещо наистина зрелищно. Това сигурно има нещо общо с факта, че е жена.

— Чух какво каза, Белгарат — обади се заплашително Се’Недра.

— Нямах предвид точно това — рече той, приемайки, че с това й се е извинил.

Бялата сова долетя, описа широк кръг над огъня и отново прие човешкия си образ.

— Какво направи, Поул? — попита я Белгарат.

— Намерих един спящ вулкан — отговори тя, взе наметалото си от Дурник и се загърна. — Накарах го да изригне отново. Хрътките отидоха ли да разследват случилото се?

— Почти веднага — увери я Гарион.

— А също и Зандрамас — добави Силк.

— Да, видях я. — Вълшебницата се усмихна. — Всъщност се получи доста добре. Зандрамас ще види хрътките и ще реши да се отърве от тях. Не мисля, че те ще ни притесняват повече, освен това съм сигурна, че Зандрамас ще бъде изпълнена с огорчение, като разбере, че ни е помогнала.

— Беше ли планирала всичко да протече толкова шумно и нескопосано? — попита Белдин.

— Разбира се. Исках да вдигна достатъчно силна врява, за да привлека хрътките и гролимите, намиращи се в околността. Зандрамас се оказа допълнителна награда за усилията ми. Би ли запалил огъня отново, скъпи? — каза тя на Дурник. — Мисля, че сега сме в безопасност и можем да помислим за вечеря.

Рано на другата сутрин събраха палатките и потеглиха. Вулканът все още изхвърляше дим и пепел високо в небето, прахта се смесваше с облаците и наоколо бе станало някак особено мрачно. Въздухът вонеше на сяра.

— Точно сега летенето няма да е много приятно — рече Белдин кисело.

— Да, но трябва да знаем какво има напред по пътя ни — отговори Белгарат.

— Зная — рече гърбавият магьосник. — Не съм глупав. Просто отбелязах, че никак няма да е приятно. — Той се наведе леко напред, превърна се в ястреб и се издигна във въздуха с няколко замаха на силните си криле.

— Бих платил цяло състояние, за да имам такъв ястреб — каза Закат замислено.

— Ще си имаш много проблеми, докато го научиш да изпълнява заповедите ти — възрази Белгарат. — Белдин не се поддава на дресировка.

— Още първия път, когато се опиташ да сложиш качулка на главата му, със сигурност ще ти откъсне поне един пръст — добави Поулгара.

Белдин се върна почти по пладне — летеше като стрела.

— Пригответе се — изкрещя той още преди да е възвърнал напълно човешкия си образ. — Зад хълма има десетина пазачи на храма. Водят и хрътка.

Гарион посегна към меча си и чу как мечът на Закат изсвистя, докато малореанецът го изваждаше от ножницата.

— Не! Не влизай в това сражение! — извика остро кралят на Рива.

— Не можеш да ме спреш по никакъв начин — отговори Закат.

— Аз ще се погрижа за кучето — рече Сади и извади кесията с праха, послужил им толкова добре в Каранда.

Подредиха се с оръжия в ръце, а Ерионд отведе жените назад.

Хрътката се появи първа и спря, щом ги видя. После се обърна и побягна назад с дълги скокове.

— Лошо! — каза Белгарат. — Вече знаят, че сме тук.

Пазачите на храма излязоха на билото на хълма. Бяха без копия, но всеки беше облечен с ризница и имаше меч и щит. Спряха за миг да разберат какво става и се хвърлиха в атака. Хрътката ги водеше, тичайки с оголени зъби и страховито ръмжене: Сади подкара коня си напред да я пресрещне, стискайки в ръката си цяла шепа прах. Звярът подскочи да свали евнуха от седлото, ала Сади хладнокръвно хвърли праха в муцуната му. Животното тръсна голямата си глава, опитвайки се да изчисти очите си, и след миг кихна, зениците му са разшириха и ръмженето му се превърна в ужасено скимтене. После хрътката нададе пронизителен, почти човешки писък и побягна, виейки от болка.

— Напред! — извика Гарион и нападна идващите пазачи.

Те бяха много по-сериозен противник от войниците от Даршива и шансовете да се справят с тях леко бяха твърде минимални. Един мъж, по-едър от останалите, предвождаше атаката. Гарион го обезвреди с един-единствен замах на меча на Желязната хватка.

Чу отляво звук от удар на стомана в стомана, но не посмя да откъсне поглед от връхлитащите насреща му противници. Посече още двама, а Кретиен се сблъска с коня на трети и изхвърли ездача му на земята. Гарион разкъса редиците на неприятелите и обърна коня.

Закат беше притиснат здраво между двама облечени в ризници мъже. Изглежда, току-що бе повалил трети и сега другите двама го нападаха от две страни. Гарион пришпори Кретиен да му помогне, но Тот го изпревари: вдигна с огромната си ръка единия от неприятелите на Закат от седлото и го хвърли върху един голям камък край пътя. Малореанецът се обърна към другия си враг, сръчно парира и след това го прободе в сърцето.

Камите на Силк сееха смърт на всички страни. Един пазач яздеше в кръг, вкопчил се в дръжката на ножа, стърчащ от корема му. Пъргавият дребен драснианец скочи от коня си зад седлото на друг неприятел, замахна и преряза гърлото му. Кръв рукна от устата на облечения в ризница мъж и тялото му се строполи на земята.

Бяха останали само двама неприятели, които се опитаха да избягат, ала Дурник и Белдин повалиха и тях и всичко стихна.

— Добре ли си? — обърна се Гарион към Закат.

— Да — отговори малореанецът. Дишаше тежко.

— Изглежда, вече си възвръщаш формата.

— Имах много сериозни основания за това. — Закат погледна критично въргалящите се на пътя тела. — Когато всичко това приключи, ще се разпоредя тази организация да бъде разпусната — заяви той. — Не зная защо, но идеята за частните армии ме дразни.

— Измъкна ли се някой от тях? — попита Силк.

— Нито един — отговори Дурник.

— Това е добре. — Дребничкият драснианец се намръщи. — Но какво търсеха толкова далече на юг?

— Вероятно са искали да предизвикат безредици тук, така че войските на Даршива да се отклонят от основната военна сила на Урвон — отговори Белгарат. — Мисля, че вече трябва да сме винаги нащрек. Възможно е в тази местност по всяко време да гъмжи от въоръжени до зъби войници. — Той се обърна към Белдин. — Отиди на разузнаване. Опитай се да разбереш какво е намислил Урвон и къде се намира армията на Даршива. Нали не искаме да попаднем между тях.

— Това ще отнеме доста време — отговори гърбавият вълшебник. — Даршива е доста обширно кралство.

— Тогава по-добре тръгни веднага.

Тази нощ приятелите се подслониха в руините на някакво село. Белгарат и Гарион претърсиха околността и установиха, че районът е безлюден. На следващата сутрин двата вълка избързаха напред, но отново не срещнаха никого.

Почти се беше свечерило, когато Белдин се върна.

— Урвон успя да обходи армията ти — каза той на Закат. — Има поне един способен генерал, който знае какво прави. Неговите войски сега са в Даласианските планини и се придвижват на юг в бърз поход. Атеска трябва да остане близо до крайбрежието, за да посрещне даршиванците и техните слонове.

— Видя ли Урвон? — попита Белгарат.

Белдин се изсмя късо и грозно.

— О, да. Вече е съвсем луд. Разнасят го върху трон насам-натам и прави евтини номера, за да докаже божествеността си. Съмнявам се дали би могъл да съсредоточи волята си достатъчно, за да накара дори едно цвете да увехне.

— Нахаз с него ли е? — попита Белгарат.

Белдин кимна.

— Точно до него и шепне нещо в ухото му. Бих казал, че трябва да контролира съвсем изкъсо своята играчка. Ако Урвон започне да дава грешни заповеди, армията му може да се лута из тези планини, докато войниците побелеят и измрат от старост.

Белгарат се намръщи.

— Това не се вписва в сведенията, които сме събрали досега. Цялата информация сочи, че Нахаз и Морджа съсредоточават силите и вниманието си един срещу друг.

— Може пък вече всичко да е свършило — сви рамене гърбавият вълшебник. — Сигурно Морджа вече е загубил.

— Съмнявам се. Ако беше така, щеше да се вдигне много шум и щяхме да научим.

— Кой може да каже със сигурност защо демоните постъпват по един или друг начин? — Белдин се намръщи и прокара пръсти през сплъстената си коса. — Хайде да приемем фактите такива, каквито са, Белгарат. Зандрамас знае, че трябва да отиде в Кел, това се отнася и за Нахаз. Мисля, че всичко се превръща в едно напрегнато състезание. Всички се опитваме да стигнем първи до Кайрадис.

— Имам чувството, че пропускам нещо — рече Белгарат — Нещо много важно.

— Помисли си. Може и да ти е трудничко, но все пак го направи.

Белгарат пренебрегна хапливата забележка.

С наближаването на вечерта надвисналата над земята пелена от дим и пепел започна да се разсейва, но заради гъстите облаци не стана по-светло. Даршива не преставаше да бъде страна на изсъхнали дървета, плесени и зеленясали локви. Питейната вода се превръщаше в проблем. Запасите, които бяха взели, отдавна се бяха изчерпали. Продължиха да яздят и през нощта, като Гарион и Белгарат избързаха напред, преобразени във вълци. Този път не бяха тръгнали да търсят скрити неприятели, а се надяваха да намерят прясна вода. С острото си обоняние веднага долавяха вонята на застоялите локви и блата и ги отминаваха, без дори да изтичат да тях да ги проверят.

В мрачната безрадостна гора Гарион срещна една вълчица. Беше измършавяла, мръсна и куцаше с предния ляв крак. Вълчицата го погледна предпазливо и оголи зъби в знак на предупреждение.

Той седна на задните си лапи, показвайки миролюбивите си намерения.

„Какво правиш тук?“ — попита тя на езика на вълците.

„Просто минавам — отговори учтиво той. — Нямам намерение да търся дивеч тук, в твоите ловни полета. Искам само да се напия с чиста вода.“

„Вода извира от другата страна на онзи хълм — каза тя и обърна глава към едно възвишение. — Пий, колкото искаш.“

„Има и други с мен“ — рече той.

„Твоята глутница? — Вълчицата предпазливо се приближи, подуши го и прошепна обвиняващо: — Миришеш на човек.“

„В моята глутница има и хора — призна Гарион. — А къде е твоята глутница?“

„Заминаха — отвърна вълчицата. — Когато вече нямате какво да се яде тук, те се отправиха към планините. Аз не можах да ги последвам.“ — Тя облиза наранения си крак.

„Къде е твоят другар?“

„Той вече не може нито да тича, нито да ловува. Понякога отивам да видя костите му.“ — Вълчицата го каза с дълбоко достойнство и Гарион почувства как в гърлото му засяда горчива буца.

„Как ловуват с тази болна лапа?“

„Лежа и чакам да край мен да мине някое непредпазливо животно. Но всички същества тук са много малки. Не съм се наяла добре от много време.“

„Дядо — повика Гарион с мисълта си. — Ела да помогнеш.“

„Някаква опасност ли има?“ — попита старият вълшебник.

„Не точно. О, намерих вода, между другото. Но не тичай на път към мен, ще я изплатиш.“

„Кого ще изплаша?“

„Ще видиш“.

„С кого приказваше?“ — попита го вълчицата.

„Ти си ме чула?“ — стреснато попита Гарион.

„Не, но изглеждаше така, сякаш говориш с някого.“

„Ще ти обясня малко по-късно. Сега ще дойде водачът на моята глутница. Той взема всички решения.“

„Така е най-правилно.“ — Вълчицата легна по корем и почна да ближе болната си лапа.

„Как се случи това с крака ти?“

„Хората крият някакви неща под листата и стъпих на едно от тях. То ме захапа за лапата. Челюстите му бяха много силни.“

Белгарат се приближи — тичаше бързо и леко. Спря, седна на задните си лапи и изплези език. Вълчицата отпусна покорно муцуната си на земята в знак на уважение.

„Какво има?“ — попита Белгарат.

„Преди време се е хванала в капан и глутницата я е изоставила. Другарят й е умрял. Саката е и умира от глад.“

„Случва се.“

„Няма да я оставя да умре.“

Белгарат го изгледа втренчено.

„Знам — отговори той. — Дори не си и помислях, че би го направил — щях да загубя уважението си към теб, ако го беше сторил. — Старият вълшебник се приближи до вълчицата. — Как си, малка сестричке?“ — попита той на езика на вълците и я подуши.

„Зле, уважаеми водачо — въздъхна тя. — Мисля, че няма да мога да ловувам още дълго.“

„Ще се присъединиш към нашата глутница и ние ще се погрижим за крака ти. Ще ти даваме толкова месо, колкото поискаш. Къде са малките ти? Усещам тяхната миризма по козината ти.“

Без да иска, Гарион изскимтя тъжно.

„Остана ми само едно — отговори вълчицата, — и то е много слабо.“

„Доведи го при нас. Ще го направим отново силно.“

„Както кажеш, уважаеми водачо“ — отговори тя.

„Поул — обърна се Белгарат мислено към дъщеря си. — Ела тук. Приеми формата на майка си.“ — Заповедните нотки в гласа му бяха резки.

Възцари се стряскаща тишина, после Поулгара отговори:

„Да, татко. — И след няколко минути бе при тях. Гарион я позна по характерната бяла ивица над лявата й вежда. — Какво има?“

„Нашата сестричка е ранена — отговори Белгарат. — Предната лява лапа я боли. Можеш ли да я излекуваш?“

Поулгара се доближи до вълчицата и подуши крака й.

„Има рана, но костта май е здрава. Ще повърви няколко дни с превръзка и се надявам, че всичко ще се оправи.“

„Излекувай я тогава. Тя има малко. Ще трябва да го намерим.“

Поулгара впери златистите си очи в баща си, без да крие въпроса, стаен в погледа й.

„Тя и нейното малко ще се присъединят към нас. Гарион отказва да я изостави“ — каза Белгарат.

„Много благородна постъпка, но дали е практична?“

„Вероятно не, но решението е негово. Гарион смята, че това е правилният избор, и аз съм съгласен с него. Ти трябва да й обясниш някои неща. Тя има много основания да не вярва на хората, а не искам да изпадне в паника, когато види другите. — Вълшебникът се обърна към вълчицата. — Всичко ще се оправи, сестричке — рече и той. — Сега нека да отидем да намерим твоето малко.“

21.

Малкото вълче беше толкова изнемощяло, че не можеше да стои на краката си, така че Поулгара просто го захапа зад врата и го измъкна от бърлогата.

„Отиди при другите — нареди тя на Гарион. — Не им позволявай да се приближават прекалено близо до нас преди да съм имала достатъчно време да поговоря с малката сестричка. Вземи храна и веднага се връщай.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна Гарион, после затича с дълги скокове назад по пътя, прие човешкия си образ и зачака приятелите си.

— Открихме ранена самка в гората — каза им той, когато пристигнаха. — Тя умира от глад, а има и малко.

— Бебе! — възкликна Се’Недра.

— Не точно бебе — отвърна той, после отиде при чантите с храната и започна да пълни една торба с месо и хляб.

— Но ти каза, че…

— Това е вълче, Се’Недра, а самката е вълчица.

— Какво?!

— Да, вълчица. Преди време се е хванала в капан. Сега не може да тича, не може и да ловува. Ще върви с нас поне докато лапата й заздравее.

— Но…

— Няма „но“. Идва с нас. Дурник, можеш ли да измислиш някакъв начин да я пренасяме от място на място, без конете да се плашат?

— Ще се опитам — отговори ковачът.

— При тези обстоятелства не смятате ли, че не е твърде умно да проявяваме безкрайната си любов към животните? — попита Сади.

— Не — отговори Гарион, докато връзваше торбата. — Последвайте ме до хълма, но не го изкачвайте, докато не убедим вълчицата, че не възнамеряваме да я нараним. Там има вода, но е твърде близо до нейната бърлога. Ще трябва да изчакаме малко преди да напоим конете.

— Защо си толкова ядосан? — попита Силк.

— Ако имах достатъчно време, щях да намеря човека, който залага капани, и щях да му счупя краката! Тръгвам. Тя и малкото са много гладни. — Гарион преметна торбата през рамо и хукна. Знаеше, че гневът му е необясним и че няма извинение за грубото си държане към Се’Недра и останалите, но не можеше да постъпи другояче. Вълчицата приемаше смъртта толкова покорно и скърбеше така дълбоко за своя мъртъв другар, че това трогна сърцето му и той се разплака.

Когато се превърна във вълк, торбата стана страшно неудобна — изкарваше го от равновесие и го препъваше, — но Гарион продължи напред с високо вдигната глава, за да не я влачи по земята.

Завари Поулгара и Белгарат да разговарят с вълчицата. Очите на ранената самка придобиваха все по-скептично изражение след всяка изречена дума.

„Не може да възприеме онова, което й казваме“ — рече Поулгара.

„Да не си мисли, че я лъжем?“ — попита Гарион и пусна торбата с храната на земята.

„Вълците не разбират значението на тази дума. Тя смята, че грешим, но ще трябва да и покажем, че не е така. Ти пръв я срещна, така че на теб сигурно ти вярва малко повече. Превърни се в човек. Бездруго ще трябва да развържеш възела.“

„Добре“ — Той си представи, че е човек, и се преобрази.

„Наистина забележително“ — каза вълчицата учудено.

Белгарат се вгледа остро в нея и попита:

„Защо го каза?“

„Не е ли така?“

„Аз съм свикнал с всичко това. Но ти защо избра точно тези думи?“

„Не знам. Аз не съм водач на глутница и не трябва да подбирам думите си, за да защитя достойнството си.“

Гарион вече беше развързал торбата и побърза да сложи месо пред ранената самка. Тя започна да яде настървено. Гарион клекна до умиращото от глад вълче и започна да го храни, като внимаваше да държи пръстите си далеч от острите му като игли зъби.

„Давай му по-малки парчета — предупреди го Поулгара. — Може да му стане лошо.“

Вълчицата се наяде до насита, после отиде накуцвайки до извора, бълбукащ между две скали, и дълго пи. Гарион вдигна малкото и го занесе при нея, та и то да утоли жаждата си.

„Вие не сте като другите хора“ — отбеляза вълчицата.

„Не сме“ — съгласи се той.

„Имаш ли си другарка?“ — попита тя.

„Да“.

„Тя вълчица ли е, или човек?“

„Жена е — човек като мен.“ — и той докосна гърдите си.

„Тя ловува ли с теб?“

„Човешките женски обикновено не ходят на лов.“

„Значи са безполезни твари“ — презрително каза вълчицата.

„Не съвсем.“

„Дурник и другите идват — каза Поулгара на Гарион и се обърна към вълчицата. — Останалите членове от нашата глутница идват, малка сестричке. Те са хората, за които ти говорих. Не се страхувай от тях. Те са като него — увери я тя и посочи с нос Гарион. — Сега водачът ни и аз също ще се превърнем в хора, защото присъствието на вълци плаши конете. Те трябва да пият от твоята вода. Моля те, бъди така добра да отидеш с човека, който те нахрани, за да могат и те да утолят жаждата си.“

„Да бъде както казваш“ — отговори вълчицата.

Гарион отведе куцащата самка далеч от потока, носейки и сънливото вълче в ръце. То надигна муцунката си, близна го по лицето и заспа.

Дурник и Тот опънаха палатките недалеч от извора, Ерионд и Силк напоиха конете и ги вързаха за клоните на изсъхналите дървета.

След малко Гарион доведе до огъня вълчицата, която беше станала по-предпазлива.

„Време е да се запознаеш с другите членове на нашата глутница — каза и той. — Отсега нататък те ще бъдат твои приятели.“

„Това не е нормално“ — рече тя нервно.

„Те няма да те наранят“ — увери я той. След това се обърна към приятелите си:

— Дръжте се спокойно. Тя иска да ви помирише, за да може да ви разпознава. Не се опитвайте да я докоснете и ако искате да й говорите, правете го тихо. Сега е много нервна. — Кралят на Рива преведе вълчицата около огъня и тя подуши всеки от новите си приятели.

— Как се казва? — попита Се’Недра, когато вълчицата помириса малката й ръка.

— Вълците нямат нужда от имена.

— Но ние все пак трябва да я наричаме някак, нали? Може ли да подържа малкото?

— Мисля, че сега едва ли е най-подходящото време за това. Позволи й първо да свикне с теб.

„Това е твоята другарка — каза ранената самка. — Мирише на теб.“

„Да“ — потвърди Гарион.

„Много е дребна. Сега разбирам защо не може да ловува. Пораснала ли е както другите възрастни хора?“

„Да“.

„Раждала ли е?“

„Да“.

„Колко рожби има?“

„Една.“

„Само една? — Вълчицата изсумтя. — Аз имах шест. Би трябвало да си избереш по-едра жена. Сигурна съм, че и бебето й е било дребничко.“

— Какво каза тя? — попита Се’Недра.

— Не може да се преведе — излъга я той.

След време, когато вълчицата посвикна малко с новото обкръжение, Поулгара свари някакви билки в едно гърне, направи мехлем от сапун и захар и добави билките в него. После превърза ранената лапа на вълчицата и я омота с чист бял парцал.

„Опитай се да не ближеш и дъвчеш това, сестричке — каза й тя. — То има лош вкус и трябва да остане там, където съм го сложила, за да излекува раната ти.“

„Много съм ти благодарна — отговори вълчицата и се загледа в танцуващите пламъчета на огъня. — Това е нещо, което създава уют и удобства, нали?“

„Така мислим и ние“ — отвърна й Поулгара.

„Вие хората имате много сръчни предни лапи.“

„Много са ни полезни“ — съгласи се вълшебницата, взе заспалото вълче от ръцете на Гарион и го сложи до майка му.

„Сега ще поспя“ — каза вълчицата, и затвори очи.

Дурник направи знак на Гарион да отидат настрани и каза:

— Мисля, че открих начин да вземем вълчицата с нас, без да плашим конете. Мога да направя нещо като шейничка, в която да я возим. Ще сложим достатъчно дълго въже и животните няма да усещат миризмата й. Ще покрием нея и малкото й със стар конски чул. Отначало конете може да са малко неспокойни, но постепенно ще свикнат с нея. — Ковачът го погледна сериозно и попита: — Но защо правим всичко това?

— Не можех да ги оставя тук. Щяха да умрат още преди края на седмицата.

— Ти си добър човек — каза Дурник и сложи ръка на рамото на Гарион. — Хем си почтен, хем си смел.

— Аз съм от Сендария. — Гарион сви рамене. — В Сендария всички сме такива.

— Но ти всъщност не си сендар и го знаеш.

— Но съм възпитан с добродетелите на тази страна и единствено това има значение, нали?

— Пред нас има сравнително голям град — каза Силк на Белгарат на следващата сутрин. — Бихме могли да съберем нова информация там.

— Защо непременно трябва да отиваш във всеки град, край който преминем?

— Защото съм гражданин — отговори дребничкият драснианец и в гласа му се прокрадна гордост. — Ставам раздразнителен, ако не се разхождам достатъчно често по павирани улици. Освен това ни трябват и провизии. Вълчицата на Гарион яде много. Защо не заобиколите града отдалеч, а ние ще ви настигнем.

— „Ние ли?“ — попита го Гарион.

— Ти също идваш, нали?

— Да, трябва да дойда — въздъхна Гарион. — Ти винаги се забъркваш в някакви неприятности, когато останеш сам.

— Аз да се забърквам в неприятности! — възкликна невинно Силк. — Аз!?

Закат потърка брадясалата си блуза и каза:

— Аз също ще дойда. Вече не приличам чак толкова на образа, изсечен на всички монети в империята. — Той хвърли бърз поглед към Белгарат. — Как можеш да понасяш това? Сърбежът направо ме подлудява.

— Ще свикнеш — отговори му Белгарат. — Аз например не се чувствам добре, ако не ме сърби.

Градът се намираше на един хълм и беше заобиколен от дебела каменна стена. Облаците, които, изглежда, покриваха цяла Даршива, му придаваха безрадостен и мрачен вид. На градската порта нямаше охрана и Силк, Гарион и Закат влязоха и поеха по безлюдните улици.

— Да се опитаме да открием някого — рече Силк. — Ако не намерим жива душа, ще оберем няколко магазина и ще се снабдим с необходимите ни провизии.

— Никога ли не плащаш за онова, което купуваш, Келдар? — попита рязко Закат.

— Не, ако не е абсолютно необходимо. Нито един честен търговец на света не пропуска шанса да открадне нещичко. Хайде да побързаме, а?

— Знаеш ли, този дребосък е много покварен — каза Закат на Гарион.

— Знам — засмя се Гарион. — От време на време всички го забелязваме.

Зад един ъгъл видяха група мъже, които товареха голяма каруца под ръководството на дебел потен мъж.

Силк спря коня си и попита:

— Приятел, къде са хората в този град?

— Отидоха си. Избягаха в Гандахар и Даласия.

— Избягали? Че защо?

— Къде си бил, човече? Ами защото Урвон идва.

— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо.

— Всички в Даршива го знаят.

— Зандрамас ще го спре — заяви уверено Силк.

— Тя не е тук. — Дебелакът се обърна и извика на един от работниците: — Внимавай с тази кутия. В нея има чупливи неща.

Силк даде знак на приятелите си да се приближат и попита:

— Къде ли е отишла? Имам предвид Зандрамас.

— Кой го е грижа? Откакто тя пое управлението, в Даршива вече не може да се живее — рече дебелият и попи потта от лицето си с мръсна носна кърпичка.

— По-добре не приказвай такива неща на висок глас. Гролимите могат да те чуят.

— Ха, гролимите! — изсумтя дебелакът. — Те бяха първите, дето избягаха. Армията на Урвон ги хвърля на кладата веднага щом ги плени.

— Но защо Зандрамас напуска страната?

— Никой не знае какво прави Зандрамас и защо го прави. — Дебелият се огледа и заговори по-тихо: — Да си остане само между нас, приятелю. Аз мисля, че е луда. Организирала някаква церемония в Хемил. Коронясала някакъв ерцхерцог от Мелцена и заявила, че той е императорът на Малореа. Обзалагам се, че ще го скъсят с една глава, щом Кал Закат го хване.

— Бих искал да заложа малко пари на това твое предположение — измърмори Закат.

— След това Зандрамас държала реч в храма на Хемил — продължи дебелият. — Заявила, че дългоочакваният ден е близо. Ха! Гролимите разправят това от толкова години, че никой не си спомня кога са започнали. Изглежда обаче, че приказват за различни дни. И значи Зандрамас дойде тук преди няколко дни и каза, че наближавал денят, в който щял да бъде избран новият бог на ангараките. Вдигна ръка към небето и каза: „Това е знак за вас, че аз ще надделея.“ За малко да й повярвам, но чакай първо да ти обясня. Изпод кожата й струеше светлина. Помислих си, че наистина може и да се случи нещо, но аптекарят, дето има магазин до моя, ми каза, че Зандрамас била магьосница и можела да накара хората да виждат всичко, което пожелаела. Та това значи обяснявало светлината под кожата й.

— Тя каза ли още нещо? — попита го сериозно Силк.

— Само това, че новият бог ще се появи преди да свърши лятото.

— Да се надяваме, че е права — рече дребничкият драснианец. — Новият бог може да сложи край на тази бъркотия.

— Съмнявам се — отговори мрачно дебелият мъж. — Мисля, че ще изпаднем в още по-лошо положение.

— Сама ли беше? — попита го Силк.

— Не. Придружаваше я фалшивият император и онзи белоок гролим от храма в Хемил. Той я следва навсякъде като дресирана маймунка.

— Още някой?

— Едно момченце. Не знам откъде го е взела. Но преди да замине, Зандрамас ни каза, че армията на Урвон, ученика на Торак, идвала към града и заповяда на всички да излязат и да го спрат. А след това замина на запад. И естествено всеки взе каквото може да носи и всички избягаха. Не сме чак толкова глупави да застанем на пътя на цяла армия!

— Ти защо си изостанал? — попита го Силк.

— Защото това е магазинът ми — отговори дебелият с болка в гласа. — Работих цял живот, докато го построя. Няма да избягам и да оставя да го ограбят.

— О — рече Силк и заостреният му нос трепна заинтригувано. — С какво по-точно търгуваш, приятелю?

— С всичко — отвърна мъжът, погледна критично работниците си и викна: — Сложете тези сандъци по-близо един до друг! Има още много за товарене.

— Какво разбираш под „всичко“? — настоя Силк.

— Домакински стоки, инструменти, платове, храни — такива неща.

— Добре — рече дребничкият драснианец и носът му потрепери още по-силно. — Може би ще купя нещо от теб. На мен и приятелите ми ни предстои дълъг път и трябва да попълним запасите си. Ти спомена храни. Какви точно?

Дебелият търговец присви очи.

— Хляб, сирене, масло, сушени плодове, шунка. Дори имам и прясно говеждо месо. Но ви предупреждавам, че всичко това ще ви струва много скъпо. Храната в тази част на Даршива е доста оскъдна.

— О — отговори му любезно Силк, — все пак не мисля, че ще струва чак толкова скъпо — освен ако не възнамеряваш да изчакаш Урвон.

Търговецът го изгледа невярващо.

— Знаеш — продължи Силк, — че трябва да тръгваш, и то бързо, приятелю. Не можеш да натовариш всичката стока от магазина в каруцата, а освен това няма да можеш да се придвижваш бързо с този товар. Приятелите ми и аз имаме бързи коне, така че можем да си позволим да изчакаме тук още малко. След като заминеш, бихме могли да влезем в магазина ти и да се снабдим с провизиите от които имаме нужда.

Лицето на търговеца изведнъж пребледня.

— Но това е кражба! — изпъшка той.

— Е, някои хора го наричат и така. — Драснианецът направи пауза, давайки време на търговеца да осъзнае напълно всички страни на положението. На лицето на дебелия мъж се изписа болка. Силк въздъхна. — Но за нещастие имам чувствителна съвест. Не мога да понеса мисълта, че мамя някой честен човек, освен ако наистина не съм принуден да го направя. — Той извади кесията си, отвори я и надникна вътре. — Имам десетина сребърни монети. Съгласен ли си за пет от тях аз и приятелите ми да вземем толкова храна, колкото можем да носим?

— Това е оскърбително малка сума! — изфъфли търговецът.

С израз на съжаление Силк затвори кесията и каза:

— Е, тогава просто трябва да изчакаме да тръгнеш. Мислиш ли, че ти и твоите хора ще се бавите още много?

— Но вие ме ограбвате! — изкрещя търговецът.

— В никакъв случай. Ето как аз виждам нещата — аз съм купувачът, при това единственият на пазара в този град. Моето предложение е пет сребърни монети. Приеми го или го отхвърли. Ще те изчакаме ето там, докато решиш. — Силк обърна коня си и тръгна заедно с Гарион и Закат към една голяма къща от другата страна на улицата.

Докато слизаха от седлата, малореанецът едва успяваше да сдържа напушилия го смях.

— Още не е напълно убеден — промърмори Силк. — Трябва му още съвсем мъничко натиск. — Той отиде до заключената врата на къщата и извади от ботуша си дълга игла. Пъхна я в ключалката, след миг се чу силно изщракване и бравата се отвори. — Трябват ни маса и три стола — каза той на приятелите си. — Изнесете ги и ги сложете пред къщата. Аз ще огледам наоколо за другите неща, които са ни необходими.

— Какво му става? — попита Закат учудено.

— Вживява се в ролята на актьор — отговори Гарион, без да скрива неудоволствието си. — Прави го понякога, щом се наложи да сключваме някаква сделка.

Докато Закат и Гарион изнесат столовете, Силк бе намерил маса и бе сложил на нея няколко бутилки вино и четири чаши.

— Е, господа — рече дребничкият драснианец, — поседнете и си пийнете. Аз ще дойда след малко. Искам да проверя нещо. — Той изчезна някъде и след малко се върна усмихнат. Седна на масата, наля си вино и се облегна с изражението на човек, възнамеряващ да остане в това положение дълго време.

— Ти си много жесток човек, принц Келдар — изсмя се Закат.

— Бизнесът си е бизнес — отговори Силк и отпи глътка от виното си. — Знаете ли, не е лошо. — Той вдигна чашата, за да се полюбува на цвета на искрящата течност.

— Къде ходи? — поинтересува се Гарион.

— До конюшнята.

— И?

— Намерих един малък кабриолет.

— И мислиш да го откраднеш?

— Разбира се. Казах на търговеца, че ще вземем толкова, колкото можем да носим, но не споменах по какъв начин ще го направим. Освен това Дурник каза, че шейната не била удобна за вълчицата и че му трябвало нещо на колела. Кабриолетът ще разреши всичките ни проблеми.

Както бе предрекъл Силк, търговецът не издържа дълго — очевидно трудно понасяше тримата мъже, настанили се на масата срещу магазина му — и когато работниците приключиха товаренето на каруцата, дойде при тях.

— Добре — рече той навъсено, — пет сребърни монети. Но ще вземете само толкова, колкото можете да носите.

— Имай ми доверие — отговори му Силк и отброи парите на масата. — Ще пийнеш ли чаша вино с нас? Наистина е много добро.

Дебелият мъж грабна монетите и си тръгна, без да отговори.

— Ще заключим вместо теб, когато си тръгваме — извика Силк след него.

Търговецът не се обърна.

Щом дебелакът и неговите хора заминаха, Силк заведе коня си да го впрегне в кабриолета, а Гарион и Закат влязоха в магазина.

Малкият кабриолет беше с гюрук и голямо, тапицирано с кожа отделение за багаж отзад, което побра учудващо голямо количество продукти. Взеха сирене, масло, шунка, дебели резени бекон и няколко чувалчета боб. След това запълниха останалото пространство с хляб. Но щом Гарион вдигна една голяма торба с брашно, Силк решително поклати глава и каза твърдо:

— Не.

— Защо?

— Знаеш брашнените каши на Поулгара. Не искам да ги ям всяка сутрин цял месец! Хайде вместо брашно да вземем говеждо месце.

— Но ние няма да можем да изядем всичкото това — то ще се развали — възрази Гарион.

— Забрави ли, че сега имаме две гърла повече за хранене? Видях как ядат твоята вълчица и вълчето. Месото няма да се развали, повярвай ми.

Скоро излязоха от града. Силк се бе изтегнал на капрата, стиснал небрежно юздите в лявата си ръка, а в дясната държеше бутилка вино.

— Така е доста по-добре — каза щастливо той и отпи яка глътка.

22.

— Виждам, че сте имали доста работа — забеляза Белгарат, когато Силк спря кабриолета.

— Трябваше ни нещо, с което да докараме провизиите — обясни Силк доволно.

— Разбирам.

— Надявам се, че сте донесли не само боб — каза Сади. — Войнишката храна взе да става твърде еднообразна.

— Силк измами един търговец — каза Гарион, докато отваряше багажното отделение на кабриолета.

— „Измами“ ли? — възкликна дребничкият драснианец.

— Нима не го направи?

— „Мамя“ е твърде неподходящ глагол за обобщение на цялата случка — каза Силк.

— Принц Келдар — каза Поулгара, докато оглеждаше внимателно провизиите. — Ще бъда честна с теб — въобще не ме интересува по какъв начин си се сдобил с всичко това.

Драснианецът се поклони и рече вежливо:

— Удоволствието е изцяло мое, Поул.

— Какво научихте? — попита Белдин.

— Едно-единствено нещо — и то е, че Зандрамас пак е пред нас — отговори Гарион. — Минала е оттук преди няколко дни. Известно й е, че армията на Урвон приближава откъм планините. Изглежда, войските му се придвижват по-бързо, отколкото предполагахме, тъй като е заповядала на цивилното население да се опита до го забави. Но хората вече не й се подчиняват.

— Много умно от тяхна страна — промърмори Белдин. — Нещо друго?

— Зандрамас ги е уверила, че всичко ще приключи още преди края на лятото.

— Думите й съвпадат с онова, което ни разкри Кайрадис в Ашаба — рече Белгарат. — Добре. Сега всички знаем кога ще се състои срещата. Остава ни да разберем къде ще бъде.

— Точно затова всички бързаме да стигнем до Кел — продължи Белдин. — Кайрадис пази тази информация както квачка пиленцата си.

— Ох, не мога да се сетя! — избухна раздразнено Белгарат.

— Какво?

— Не мога да си спомня нещо — нещо много важно, което ми каза!

— Аз съм ти казвал много неща, Белгарат, но ти обикновено не ме слушаш.

— Не, слушах те! Седяхме в моята кула и си приказвахме.

— Но ние го правим от няколко хиляди години.

— Не беше чак толкова отдавна. Ерионд беше с нас, тогава той беше още мъничък.

— Значи е било преди десетина години.

— Точно така.

— И какво правехме?

Белгарат се намръщи.

— Помагах на Дурник — ремонтирахме къщата на Поледра. А ти беше тук, в Малореа.

Белдин се почеса замислено по корема.

— Май си спомням. Изпихме едно буре светла бира, което ти беше откраднал от близнаците, а Ерионд си играеше на пода.

— Ти за какво ми разправяше тогава?

Белдин сви рамене.

— Току-що се бях върнал от Малореа и ти разказвах какво става тук. Разказвах ти и за Сардиона, макар че тогава не знаехме много за него.

— Не — поклати глава Белгарат, — не беше това. Спомена нещо за Кел.

Белдин се намръщи, опитвайки се да си припомни разговора отпреди десет години.

— Сигурно не е било нещо важно, щом никой от нас не се сеща за какво е ставало дума.

— Не-не, ти спомена някаква дума просто така, между другото.

— Аз приказвам за много неща между другото. Така запълвам празнотите в разговора. Сигурен ли си, че е било толкова важно?

— Абсолютно.

— Добре. Да се опитаме да си припомним всичко.

— Не може ли това малко да почака, татко? — попита Поулгара.

— Не, скъпа. Точно сега сме на път да се досетим за нещо много важно за мен. Не ми се ще после да започваме от самото начало.

— Да видим — рече замислено Белдин и грозното му лице се сбръчка. — Когато влязох, вие с Ерионд чистехте. Ти ми предложи от бирата, която беше откраднал от близнаците, и ме попита какво съм правил след сватбата на Белгарион. Аз ти отговорих, че съм следил как се развива положението в Малореа и какво предприемат ангараките.

— Да — съгласи се Белгарат, — спомням си.

— Казах ти, че мургите са изпаднали в отчаяние след смъртта на Таур Ургас и че след смъртта на Торак западните гролими са се пръснали.

— После ми разказа за похода на Закат в Ктхол Мургос и за това как императорът бил прибавил „Кал“ към името си.

— Всъщност идеята не беше моя — обади се Закат. — На Брадор му хрумна да го направим — като средство за обединяване на малореанското общество. — Императорът направи гримаса. — Но хрумването му май не беше много сполучливо.

— Положението в малореанското общество наистина не е добро — съгласи се Силк.

— Та за какво още говорехме тогава? — попита Белгарат.

— Доколкото си спомням — продължи Белдин, — разказахме на Ерионд историята за Воу Мимбре, а после ти ме попита какво става в Малореа. Аз ти отговорих, че нещата въобще не са се променили — цялата власт е съсредоточена в ръцете на административния апарат, че в Мелцена и Мал Зет кроят интриги и заговори, а Каранда, Даршива и Гандахар са пред прага на открито въстание, а гролимите… — Той млъкна и очите му се разшириха.

— Все още се страхуват да се приближават до Кел! — довърши Белгарат с триумфален вик. — Точно така!

Белдин се плесна по челото.

— Как може да съм толкова глупав? — Възкликна той, избухна в див смях и зарита с крака по земята. — Хванахме я натясно, Белгарат! — изрева той. — Ще ги победим всичките — Зандрамас, Урвон, дори Агачак! Те не могат да отидат в Кел!

Белгарат също се разсмя гръмогласно.

— Как можахме да забравим толкова важна подробност!

— Татко! — извика Поулгара. — Всичко това започва да ме изнервя. Някой от вас ще ми обясни ли защо е тази истерия?

Белдин и Белгарат затанцуваха, хванати за ръце.

— Няма ли да спрете? — извика тя.

— Това се случва твърде рядко, Поул — каза задъхано Белдин и я сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Не ме стискай толкова силно! Кажи ми какво става.

— Добре — отвърна той и избърса сълзите на радост от очите си. — Кел е свещено място за далите. Той е средището на тяхната култура.

— Да, зная.

— Когато ангараките опустошили Даласия, гролимите пристигнали да заличат даласианската религия и да я заменят с култа към Торак, както вече били направили в Каранда. Ала разбрали, че Кел е много важен културен център, и решили да го унищожат. Далите трябвало да го защитят по някакъв начин, затова събрали своите магьосници и ги натоварили с тази трудна задача. Далските вълшебници проклели цялата област около Кел… — Белдин се намръщи. — Може би „проклинам“ не е най-точната дума. „Омагьосали“ може би е по-близко до това, което направили, но резултатът бил, че заклинанията на далските вълшебници били насочени срещу гролимите. Ако някой гролим опитвал да се доближи до града, ослепявал.

— Защо не ни каза това по-рано? — остро попита Поулгара.

— Никога не бях обръщал внимание на тази подробност. Дори бях забравил за нея. Не обичам да ходя в Даласия, защото всички дали са мистици, а мистицизмът винаги ме е дразнел. Пророците винаги приказват загадъчно, а черната магия е изгубено време за мен. Дори не бях сигурен, че заклинанията на вълшебниците им наистина действат. Гролимите понякога са страшно лековерни. Слухът, че над някое място е надвиснало проклятие, действа като истинско проклятие, разбираш ли?

— Смятам, че причината, поради която пропуснахме тази важна подробност, е следната — подхвана замислено Белгарат. — Съсредоточихме вниманието си върху факта, че Зандрамас, Урвон и Агачак са магьосници, а пренебрегнахме обстоятелството, че едновременно с това са и гролими.

— Тези заклинания само срещу гролимите ли са насочени? — попита Гарион. — Нас могат ли да засегнат?

Белдин се почеса по брадичката и каза:

— Хубав въпрос, а, Белгарат? Не би рискувал живота на всички ни с лека ръка, нали?

— Сенджи! — щракна с пръсти старият вълшебник.

— Не те разбирам.

— Той е ходил в Кел. Колкото и да е неумел, той все пак е вълшебник.

— Ясно — засмя се Белдин. — Ние можем да отидем в Кел, а те не могат. Така че сега ние ще вървим пред тях, а те ще ни следват!

— Ами демоните? — попита Дурник сериозно. — Нахаз вече е тръгнал към Кел, а, доколкото знаем, Морджа придружава Зандрамас. Ще могат ли двата демона да стигнат до Кел? Имам предвид следното: щом Урвон и Зандрамас не са в състояние да отидат там, те със сигурност ще изпратят демоните.

Белдин поклати глава.

— Това няма да им помогне. Кайрадис няма да позволи на никой демон да се приближи до нейното копие на Малореанските евангелия. Пророците може и да имат някои недостатъци, но категорично отказват да поддържат връзки с представители на хаоса.

— Но Кайрадис може ли да попречи на демоните да вземат онова, което искат? — Дурник изглеждаше обезпокоен. — Нека да погледнем открито проблема, Белдин. Демоните са отвратителни твари.

— Кайрадис може да се грижи за себе си — отговори гърбавият магьосник. — Не се тревожа за нея.

— Не е така, Белдин — възрази Закат. — Тя е почти дете и с тази превръзка на очите е напълно безпомощна.

Белдин се изсмя рязко.

— Безпомощна? Кайрадис? Да не си си изгубил ума? Ако трябва, тя може да спре слънцето. Дори не можем да предположим колко е могъща.

— Не те разбирам. — Закат изглеждаше объркан.

— В Кайрадис е съсредоточена силата на цялата й раса — обясни Поулгара на малореанеца. — В нея са съсредоточени знанията не само на далите, живеещи днес, но и на всички нейни сънародници, живели досега на света.

— А може би и на тези, които ще живеят в бъдещето — добави Белгарат.

— Интересно хрумване — рече Белдин. — Можем да го обсъдим някой ден. Все пак — обърна се той към Закат, — Кайрадис е в състояние да направи всичко необходимо и последната среща ще се състои на определеното място и в посоченото от пророчествата време. Демоните не са част от тази среща, така че Кайрадис вероятно няма да им обърне никакво внимание. Ако започнат да създават неприятности, тя ще ги изпрати там, откъдето са дошли.

— Ти можеш ли да направиш това?

Белдин поклати глава.

— А тя може ли?

— Мисля, че да.

— Изглежда, не разбирам нещо — призна Силк. — Ако никой от гролимите не може да стигне в Кел, без да ослепее, и ако демоните няма да открият нищо, дори да отидат до града, защо тогава всички се стремят към него? Каква полза ще имат, ако все пак се доберат до Кел?

— Така ще са по-близо до нас и ще могат да ни преследват, след като излезем от града — обясни Белгарат. — Те знаят, че ние можем да отидем при пророците и да разберем къде ще се състои срещата. Вероятно възнамеряват да ни преследват, щом напуснем Кел.

— Тогава положението ни ще стане много тежко. Гролимите от половината свят ще хукнат по петите ни.

— Всичко ще е наред, Силк — отговори убедено Белгарат.

— Увереността ти, че пророчествата ще се сбъднат, не ме изпълва със спокойствие и мир, приятелю — заяви хапливо дребничкият драснианец.

— Вярвай ми — рече Белгарат и се усмихна.

Силк го изгледа разярено, после размаха ръце и заруга.

— Знаеш, че от много време искам да го ядосам — засмя се тихо старият вълшебник и сините му очи блеснаха. — Смятам, че чакането си заслужаваше. Както и да е, хайде да събираме багажа и да тръгваме.

Дурник замислено наблюдаваше кабриолета, докато останалите разтоварваха продуктите и ги слагаха в дисагите на товарните коне.

— Няма да стане — заяви ковачът.

— Че какво му е на кабриолета? — възрази Силк.

— Ако качим вълчицата, тя ще е точно зад коня и той ще се подплаши.

— Не бях помислил за това — рече навъсено Силк.

— Миризмата на вълците подлудява конете, нали? — попита Велвет.

— Ръмженето им също — отговори Дурник.

— Белгарион би могъл да я убеди да не ръмжи и да не се зъби.

— А как ще отстраним миризмата? — попита дребничкият драснианец.

— Аз ще се погрижа за това. — Русокосата девойка отиде до един от вързопите и извади малко стъклено шишенце. — Обаче искам да ми купиш още от тази чудодейна течност, принц Келдар — заяви тя твърдо.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— Парфюм, Келдар, и е ужасно скъп. — Тя погледна Гарион и на лицето й грейна усмивка. — Трябва да ми превеждаш — обърна се тя към него. — Не искам вълчицата да ме разбере погрешно, когато започна да я пръскам.

— Разбира се.

Пренесоха ранената вълчица в кабриолета и пръснаха малко парфюм по носа на коня. После се отдръпнаха да проследят реакциите му, а Се’Недра се качи на капрата и стисна юздите. Всичко това се стори малко подозрително на коня, но той не изпадна в паника. Гарион се върна за вълчето, взе го и го сложи в скута на Се’Недра. Малката кралица се усмихна, потупа вълчицата по главата и дръпна леко юздите.

— Това наистина не беше честно — оплака се Силк на Гарион, докато двамата приятели гледаха как кабриолетът се отдалечава напред.

— Искаш ти да седиш до вълчицата, така ли? — попита го Гарион.

Силк се намръщи.

— Всъщност не. Тя няма да ме ухапе, нали?

— Така смятам, но от друга страна, човек никога не може да е сигурен с вълците.

— Тогава по-добре да си стоя тук.

— Умна мисъл, приятелю.

— Не се ли тревожиш за Се’Недра? Вълчицата може да я схруска на две хапки.

— Няма да го направи. Знае, че Се’Недра е моя жена, пък и ме харесва.

— Е, Се’Недра си е твоя, не моя — сви рамене Силк. — Освен това, ако вълчицата я разкъса, Поулгара може да я съживи.

Гарион изведнъж се сети за нещо и избърза напред да настигне Закат.

— Ти си императорът на Малореа, нали? — попита кралят на Рива.

— Колко мило, че все пак си спомни — отвърна му сухо Закат.

— Тогава как е възможно да не си осведомен за проклятието над Кел, за което говореше Белдин?

— Както виждаш, Гарион аз обръщам много малко внимание на гролимите. Зная, че повечето от тях не биха отишли там, но мислех, че това е просто някакво суеверие.

— Добрият владетел трябва да знае всичко за държавата си — заяви Гарион, но после осъзна колко надуто звучи това. — Извинявай, Закат.

— Гарион — търпеливо каза Закат — твоето кралство е един малък остров. И сигурно познаваш лично повечето от поданиците си.

— Да. Е, мнозина само по физиономия.

— Ясно. Но познаваш техните проблеми, мечти, надежди и се интересуваш от тях, нали?

— Да.

— Ти си добър крал — вероятно един от най-добрите на света. Но е много лесно да бъдеш добър крал, когато управляваната от теб територия е толкова малка. Видял си част от моята империя и съм сигурен, че имаш поне някаква представа колко хора живеят в Малореа. За мен е просто невъзможно да бъда добър владетел. Разбираш ли, аз съм император на тази страна.

— И бог? — попита Гарион лукаво.

— Не. Оставям тази заблуда на Урвон и Зандрамас. Хората си изгубват ума, когато се стремят към божественото поприще, а вярвай ми, аз се нуждая от разсъдъка си. Едва сега открих тази истина — след като похабих половината си живот, опитвайки се да унищожа Таур Ургас.

— Гарион! — извика Се’Недра от кабриолета.

— Да?

— Можеш ли да дойдеш за малко? Вълчицата скимти, а аз не зная как да я питам какво я измъчва.

— Връщам се след минутка — каза кралят на Рива на Закат, обърна Кретиен и се върна до кабриолета.

Се’Недра седеше на капрата. Вълчето в скута и лежеше блажено по гръб и размахваше лапи във въздуха, а тя го галеше по коремчето.

Вълчицата лежеше на седалката до нея, мърдаше уши и гледаше мрачно напред.

„Боли ли те нещо?“ — попита я Гарион.

„Твоята другарка винаги ли приказва толкова много?“ — изскимтя вълчицата.

Невъзможно беше да я излъже, а не можеше да става и дума да остави въпроса и без отговор.

„Да“ — призна той.

„Можеш ли да я накараш да млъкне?“

„Ще се опитам“ — Гарион погледна Се’Недра и каза:

— Вълчицата е много уморена. Иска малко да поспи.

— Не й преча.

— Да, но си й приказвала непрекъснато — отбеляза предпазливо той.

— Просто се опитвах да се сприятелим, Гарион.

— Вие вече сте приятелки. Тя те харесва. Просто я остави да поспи.

Се’Недра се нацупи.

— Няма да я безпокоя повече. Ще приказвам на малкото.

— То също е уморено.

— Че защо са толкова уморени през деня?

— Вълците ловуват нощем и спят през деня.

— О, не знаех. Добре, Гарион. Кажи й, че ще мълча, докато спят.

„Малка сестричке — рече той на вълчицата, — тя обещава да не приказва, ако си със затворени очи.“

Вълчицата го погледна учудено.

„Ще си помисли, че спиш.“

Вълчицата изглеждаше смаяна.

„Нима е възможно хората да изричат неща, които не са истина?“

„Понякога.“

„Невероятно — отвърна тя. — Добре. Щом това е правило на глутницата, ще се подчиня, но ми се струва много неестествено.“

„Да, зная.“

„Ще затворя очи и ще остана така цял ден, щом това може да я накара да спре да приказва.“ — Вълчицата въздъхна тежко и затвори очи.

— Заспа ли? — прошепна Се’Недра.

— Мисля, че да — отвърна Гарион и се отправи към челото на групата.

Местността ставаше все по-хълмиста. Въпреки че небето беше все така мрачно, в ранните часове на следобеда на западния хоризонт се появи лъч светлина.

Минаха по един каменен мост над пенлив поток.

— Не мирише на застояло, Белгарат — каза Дурник. — Мисля, че извира от планините.

— Защо не огледаш наоколо? — предложи старият вълшебник. — Виж дали има място, подходящо за лагеруване. Тук трудно се намира годна за пиене вода, така че нека поспрем.

— И аз си помислих същото — рече ковачът.

Разположиха лагера си на неколкостотин метра от моста на малка чакълеста тераса. Напоиха конете, разпънаха палатките и Поулгара започна да приготвя вечерята — телешко печено и гъста супа от сушен грах с парчета шунка. Както винаги готвенето задоволяваше някаква дълбока нейна потребност.

Вечерята беше истински пир.

— Браво, Поул — каза Белдин и се оригна. — Все още не си загубила готварските си умения.

— Благодаря. — Тя се усмихна, погледна към Ерионд и каза: — Не се настанявай толкова удобно. Трябва да ни помогнеш да измием съдовете.

Ерионд въздъхна, взе една кофа и тръгна за вода.

— По-рано това беше мое задължение — каза Гарион на Закат. — Радвам се, че вече има някой по-млад от мен.

— Миенето на съдове не е ли женска работа?

— Би ли го казал на леля Поул?

— Е, след като ми задаваш този въпрос, ще си призная честно — не. Не бих й казал подобно нещо.

— Бързо се учиш, Закат.

— Не съм измил и една чиния през целия си живот.

— Аз пък съм мил и за двама ни. И ако бях на твое място, не бих се хвалил, че не съм мил чинии. Леля Поул може да реши, че точно сега е времето да се научиш. — Гарион хвърли замислен поглед към вълшебницата. — Хайде да отидем и да нахраним вълчицата и малкото. Леля Поул се дразни, когато хората около нея безделничат и почти винаги може да ти измисли някаква работа.

— Гарион, скъпи — каза Поулгара сладко точно когато двамата ставаха. — Като измием съдовете, ще ни трябва вода да се изкъпем.

— Да, лельо Поул — отговори по навик той, а после измърмори на императора на Малореа: — Ето, видя ли? Знаех си, че не трябваше да се задържаме толкова време около нея.

— Винаги ли правиш това, което ти каже? Тя имаше ли и мен предвид, когато спомена водата за къпане?

— „Да“ е отговорът и на двата ти въпроса — въздъхна кралят на Рива.

На следващата сутрин станаха рано и Белдин излетя да разузнае какво има напред по пътя. Останалите закусиха, прибраха палатките и оседлаха конете. Беше застудяло и откъм Даласианските планини духаше вятър. Бяха изминали само една левга, когато Белдин се спусна, описвайки широка спирала в мрачното сиво небе.

— Мисля, че ще е по-добре да продължим на юг — каза той. — Урвон и цялата му армия са точно пред нас.

Белгарат изруга.

— Има и още — каза гърбавият магьосник. — Даршиванците са успели да заобиколят войската на Атеска, а може би са разкъсали бойните му редици, и сега са зад гърба ни. Най-отпред вървят слоновете. Намираме се точно между двете армии.

— На какво разстояние от нас е Урвон? — попита Белгарат.

— Шест или седем левги. Войската му е в подножието на планините.

— А на колко зад нас са слоновете?

— На около пет левги. Изглежда, че искат да пресекат пътя на армията на Урвон. Няма друг начин, Белгарат, трябва да бягаме. Трябва да се махнем оттук преди да започне битката.

— Атеска преследва ли войската на Зандрамас? — попита напрегнато Закат.

— Не. Мисля, че е изпълнил заповедта ти и се върнал в лагера на брега на Маган.

— Как е успял Урвон да проникне толкова далеч на юг? — измърмори Белгарат.

— Наложил е убийствено темпо — отговори Белдин. — Кара войниците да тичат, а Нахаз бие демоните с камшик, за да се придвижват по-бързо.

— Смятам, че нямаме друг избор — рече Белгарат. — Ще тръгнем на юг. Тот, ще можеш ли да ни заведеш в Кел, ако навлезем в планините близо до границата с Гандахар?

Глухонемият великан кимна и започна да говори на Дурник с езика на жестовете.

— Ще е трудно — преведе ковачът. — Планините са много скалисти и стръмни и по високите части все още има много сняг.

— Ще изгубим много време, дядо — каза Гарион.

— Но не чак толкова, колкото ако попаднем в разгара на битката. Тръгваме на юг.

— Един момент, татко — рече Поулгара и викна: — Се’Недра, ела тук.

Се’Недра спря кабриолета при тях и Поулгара бързо и обясни настъпилата промяна в положението.

— Трябва да знаем точно какво правят и какво възнамеряват да предприемат двете армии — каза вълшебницата. — Мисля, че е време да използваш амулета на сестра ми.

— Защо ли не се сетих за това? — рече объркано Белгарат.

— Сигурно защото се мъчеше да си спомниш всички ругатни, които си чувал през безкрайно дългия си живот.

— Можеш ли да използваш амулета и едновременно с това да караш кабриолета? — попита Поулгара малката кралица.

— Ще опитам. — Гласът на Се’Недра прозвуча твърде несигурно. Тя взе спящото вълче от скута си и го сложи да легне до майка му.

— Да тръгваме — извика Белгарат.

Отбиха от пътя и поеха през полето, обрасло с висока изсъхнала трева.

— Чуваш ли нещо? — попита вълшебницата след малко.

— Само откъслечни разговори — отговори кралицата. — Там има много хора. Момент… мисля, че чух Нахаз. Трудно се забравя глас като неговия. — Малката кралица се намръщи. — Той говори с генералите на Урвон. Водят хрътки и знаят, че слоновете идват.

— Опитай се да разбереш дали даршиванските генерали знаят, че войските на Урвон са точно пред тях — каза Белгарат. — Ако има битка, искам да зная точно на кое място ще се разрази.

Се’Недра стисна здраво амулета, затвори очи и след миг отново ги отвори.

— Много бъбрят — прошепна гневно тя.

— Кой? — попита Силк.

— Водачите на слоновете. Бъбриви са като бабички. Почакайте. Открих ги. — Малката кралица се вслуша напрегнато. — Даршиванските офицери са много разтревожени. Знаят, че армията на Урвон се намира някъде в планините, но не им е известно точното й местонахождение. Все още никой от разузнавачите не се е върнал да докладва.

— Хрътките сигурно са се погрижили за това — предположи Силк.

— Какви са плановете на даршиванците? — попита Белгарат.

— Все още не са взели никакво решение. Напредват предпазливо и изпращат напред много разузнавачи.

— Добре. Виж дали ще успееш отново да чуеш Нахаз.

— Ще се опитам. — Риванската кралица пак затвори очи.

— О, но това е ужасно! — извика тя след минута.

— Какво има, скъпа? — попита Поулгара.

— Карандите са намерили някаква тясна клисура. Ще примамят слоновете там, после ще започнат да хвърлят отгоре камъни и горящи храсти! — Се’Недра продължи да слуша напрегнато. — Щом избият слоновете, ще нападнат даршиванската войска от всички страни.

— Урвон там ли е? — попита Белдин, който следеше напрегнато всяка дума на кралицата.

— Не. Скрил се е някъде и бълнува несвързани приказки.

— Мисля, че ще е най-добре да отидеш да намериш тази клисура — каза Белгарат на Белдин. — Битката ще се разрази тъкмо там и аз искам да съм сигурен, че сражението между враждуващите армии е зад гърба ни, а не някъде пред нас.

— Добре — съгласи се Белдин, превърна се в ястреб и отлетя.

Продължиха внимателно напред. Гарион здраво стискаше щита си.

Белгарат яздеше, вдигнал лице към мрачното небе, и Гарион усети, че старият вълшебник изпраща мисълта си към Белдин.

— Не го прави толкова високо, татко — предупреди го Поулгара. — Около нас има гролими.

— Е — каза той, — никой няма да разбере кой вдига този шум. Ще си помислят, че е някой техен събрат.

— На север — извика след малко Белгарат. — Белдин е открил клисурата, където подготвят засадата. Битката ще се разрази всеки миг. Ако яздим с всички сили, ще се измъкнем!

23.

Препуснаха на юг през пустото поле. Се’Недра все така стискаше амулета.

— Даршиванците все още не знаят, че войниците на Урвон ги чакат в засада — извика тя.

— Много скоро ще разберат — отвърна и Силк.

— Още колко има до границата с Гандахар? — викна Гарион на Закат.

— Поне двадесет левги.

— Дядо — подвикна Гарион. — Наистина ли трябва да се отклоним толкова на юг?

— Вероятно не — отговори му старият вълшебник. — Щом отминем разузнавачите на Урвон, Белдин ще ни отведе в планините. Освен това нямам работа в Гандахар.

Облаците се сгъстиха и запръска студен дъжд. След малко се изкачиха на билото на един хълм. Белгарат се повдигна на стремената да види какво има пред тях и каза:

— Ето го. — и посочи към небето.

Самотна птица, мъничко черно петънце в далечината, се рееше във висините. Когато започнаха да се спускат по склона, птицата се насочи на запад, размахвайки криле, и те я последваха.

Дъждът ту се усилваше, ту спираше, но едно бе сигурно — влагата затрудняваше видимостта, разстилайки над полето лека мъгла.

— Много е приятно да яздиш в дъжда, нали? — подхвърли иронично Силк.

— При тези обстоятелства, да — отвърна Сади. — Дъждът не върши толкова добра работа, колкото мъглата, но все пак затруднява видимостта, още повече като знаеш какви хора вървят по петите ни.

— Имаш право — призна Силк и се уви в наметалото си.

Местността ставаше все по-неравна, от земята стърчаха остри камъни. След около половин час усилена езда ястребът ги отведе в една клисура.

Бяха мокри до кости. Гарион избърса лицето си и погледна напред. Небето на запад ставаше по-ясно — плах признак, че времето може би ще се оправи. Досега кралят на Рива не си бе давал сметка колко много го потиска мракът над Даршива, но изведнъж почувства, че ако отново стигнат до слънчевата светлина, вече ще са на сигурно място.

След един завой видяха Белдин, изправен на пътя пред тях. Сплъстената коса на гърбавия магьосник висеше на мокри кичури по раменете му, а от брадата му се стичаше вода.

— По-добре намалете темпото — изръмжа той. — Чувате се от цяла миля!

— Къде точно отвежда тази клисура? — попита Белгарат.

— Непрекъснато криволичи, но накрая ще ни изведе на билото на планината. Ако оттам тръгнем на север, ще излезем на пътя за Даласия.

— Това всеки го знае.

— Добре. Ще имаме поне един ден преднина, без да смятаме времето, което ще загубят в битката.

— Ще отидеш ли пак на разузнаване?

— Не и докато не спре дъждът. Перата ми са мокри. О, и още нещо. Щом стигнем до билото, трябва да сме особено внимателни. Няколко левги на север пътят ни минава само на две-три мили от мястото, където Нахаз е устроил засадата.

— Маршрутът, който си избрал, не е най-подходящият — рече Белгарат. — Ако някой случайно хвърли поглед по склона, половината войска на Урвон ще хукне да ни преследва.

— Няма, освен ако войниците не могат да летят. Преди няколко хиляди години тук имаше земетресение, което срути част от билото и сега скалите там се спускат отвесно надолу.

— Колко надолу?

— Достатъчно. Около хиляда стъпки.

Белгарат изхъмка, после попита:

— Мислиш ли, че битката ще започне още днес?

— Съмнявам се. Слоновете не вървят бързо, пък и даршиванците се придвижват твърде предпазливо. Скоро ще спрат да пренощуват. Но утре сутринта ще стане твърде шумно.

— А дали през нощта ще успеем да минем край мястото, където е устроена засадата?

— Едва ли. Не бива да палим факли, а скалата е наистина отвесна. Ако някой падне, ще се озове направо в Маган, откъдето тръгнахме.

Белгарат изсумтя и попита:

— Сигурен ли си, че не можеш да полетиш?

— Абсолютно. Мокър съм като кокошка.

— Защо не се превърнеш в патица тогава?

— А ти защо не си гледаш работата?

— Е, добре — каза примирено Белгарат. — Значи ние с Гарион трябва да отидем на разузнаване. — Той слезе от коня и продължи нагоре по клисурата. Кралят на Рива въздъхна и го последва.

Стигнаха до билото и продължиха на север. Дъждът постепенно намаля.

— Дядо — каза Гарион, — ей там има пещера.

— Добре ще е да се скрием някъде — каза Белгарат. — Доведи другите.

Гарион се обърна и забърза назад. Дъждът определено ръмеше все по-слабо, но вятърът духаше по-силно и ставаше все по-студено.

— Пак ли пещера? — въздъхна тъжно Силк, когато кралят на Рива им каза да го последват.

— Ако искаш, ще те държа за ръката, Келдар — предложи му Велвет.

— Оценявам жеста ти, Лизел, но не мисля, че ще ми помогнеш особено. Мразя пещерите.

— Някой ден трябва да ми обясниш защо.

След като влязоха в пещерата и се нахраниха, Белгарат стана и каза на Гарион:

— Хайде да поогледаме наоколо. Искам да зная с какво си имаме работа.

Излязоха от пещерата и занесоха храна на Силк, който беше отвън на пост — дребничкият драснианец сам беше предложил — при това твърде ентусиазирано — да остане навън и да наблюдава какво става.

— Искате ли да дойда с вас? — попита той.

— Не. Остани тук и си дръж очите отворени. Предупреди останалите, ако видиш някой да минава по билото — каза му старият вълшебник.

Двамата с Гарион промениха облика си, отидоха до ръба на пропастта и спряха. Равнината под склона бе обгърната в непрогледна тъма — очевидно войниците на Урвон бяха получили заповед да не палят никакви огньове. Но в далечината се виждаха множество огньове, примигващи като малки оранжеви звезди.

„Зандрамас има голяма армия“ — мислено каза Гарион на дядо си.

„Да — съгласи се старият вълшебник. — Битката утре сутринта ще им отнеме много часове. Дори демоните на Нахаз се нуждаят от време, за да убият толкова много хора.“

„Колкото по-дълго трае сражението, толкова по-добре за нас. Ако искат, могат да си бият и цяла седмица. Дотогава ще сме изминали половината път до Кел.“

На следващата сутрин станаха рано, много преди изгрев слънце. Всички бяха унили. Въпреки че двете армии, изправени една срещу друга в равнината, бяха вражески, никой не се радваше на предстоящото кръвопролитие.

— Много си мълчалив тази сутрин, Гарион — отбеляза Закат, докато оседлаваха жребците си.

— Просто се чудех дали има начин да спрем всичко това.

— Няма — каза Закат. — Вече е твърде късно. Даршиванците ще продължат своя поход и войската на Урвон ще ги нападне от засада. Водил съм достатъчно битки и зная, че в един момент нещата стават неизбежни.

— Както беше при Тул Марду?

— В случая с Тул Марду допуснах груба грешка — призна Закат. — Трябваше да пробия фронта на Се’Недра, вместо да се опитвам да го заобиколя. Гролимите обаче ме убедиха, че могат да задържат мъглата цял ден. Не трябваше да им вярвам. Освен това не биваше да подценявам астурианските стрелци. Да не говоря за арендите.

— Да, арендите са страхотни бойци.

— Винаги са ми казвали, че са много глупави — дори почти слабоумни.

— Наистина не са твърде умни — призна Гарион. — Може би точно това ги прави толкова добри войници. Нямат достатъчно въображение, за да изпитват страх. — Той се усмихна. — Мандорален дори не може да си представи, че е възможно да изгуби битка. Би атакувал цялата твоя армия сам-самичък.

— Баронът на Воу Мандор? Чувал съм за него. — Закат се усмихна криво. — Знаеш ли — напълно е възможно да победи.

— Не му го казвай. Той и сега си има достатъчно проблеми — въздъхна Гарион. — Ще ми се да беше тук — и Барак, и Хетар, дори Релг.

— Кой е Релг?

— Един улгос. Може да минава през скали.

Закат се втренчи в него невярващо.

— Не знам как го прави, така че не ме питай. Но видях как веднъж напъха един гролим в една скала. После го остави там — само ръцете му стърчаха от камъка.

Закат потръпна.

Яхнаха конете и започнаха бавно да се изкачват нагоре по клисурата. Небето постепенно се изясни и Гарион видя, че се приближават към ръба на скалата, откъдето можеха да наблюдават предстоящата битка.

— Белгарат — тихо каза Закат. — Имаш ли нещо против едно предложение?

— Винаги се вслушвам в предложенията на спътниците си.

— Това може би е единственото място, от което ще можем да видим какво става долу. Не е ли по-добре да спрем и да се уверим, че битката наистина е започнала, преди да продължим? Ако даршиванците успеят да преодолеят засадата на Урвон, ще бъдат на няколко левги от нас. Тогава наистина ще се наложи да бягаме с все сили.

— Имаш право — намръщи се Белгарат. — Винаги е добре да знаеш как се развиват нещата. На ръба на пропастта има достатъчно растителност и ще можем да наблюдаваме, без да ни видят.

— Ние трите ще изчакаме тук, татко — каза Поулгара. — Виждали сме много битки и не мисля, че трябва да станем свидетели и на тази. Ти също ще останеш с нас — обърна се тя към Ерионд.

— Да, Поулгара — каза младежът.

Мъжете продължиха предпазливо напред и приклекнаха зад няколко стърчащи камъка на ръба на пропастта. Мрачните облаци, вечно надвиснали над Даршива, се носеха над брулената от жестоки ветрове безрадостна равнина. В равнината пълзяха миниатюрни фигурки.

— Твърде далеч са — измърмори Закат. — Нищо не се вижда.

— Ще излетя и ще ви казвам какво става — предложи Белдин.

— Сигурен ли си, че перата ти са сухи? — попита го Белгарат.

— Да. Нарочно спах близо до огъня нощес.

— Добре. Дръж ни в течение.

След миг Белдин се превърна в ястреб и литна.

— Защо винаги приемате това толкова спокойно? — обади се Закат.

— Не е точно така — промърмори Сади и потри с ръка обръснатия си череп. — Просто вече сме свикнали. Първия път, когато го видях, направо ми настръхна косата.

— Армията на Урвон е скрита в падините от двете страни на клисурата — каза Белгарат, повтаряйки думите, които ястребът, кръжащ в мрачното небе, му бе изпратил с мисълта си. — Слоновете се приближават към тях.

Закат се наведе над ръба на пропастта и погледна надолу.

— Внимавай — каза Гарион и го хвана за ръката.

— Наистина е доста високо — рече Закат. — Но разбирам защо даршиванците са се отправили към клисурата. Тя се разклонява и едното разклонение води на север към равнината.

— Слоновете започват да се подреждат в колона, останалите войници на Даршива поемат в редици след тях — предаде им Белгарат сведенията на Белдин.

— Изпращат ли разузнавачи напред? — попита Закат.

— Да, но те оглеждат само дъното на клисурата.

Зачакаха. Белдин кръжеше над двете армии.

— Битката ще започне скоро — тъжно каза Белгарат. — Слоновете вече влизат в клисурата.

— Малко ми е жал за тях — каза Дурник. — Те не са дошли доброволно тук. Дано поне да не използват огън срещу тях.

— Това е стандартната процедура, приятелю — отговори Закат спокойно. — Огънят е единственото нещо, от което слоновете се страхуват. Те ще се обърнат в паническо бягство назад в клисурата.

— И ще стъпчат даршиванците! — възкликна Силк. — И Нахаз ще се наслади на обилно пролятата кръв.

— Нужно ли е да гледаме всичко това? — попита Дурник.

— Трябва — отвърна Белгарат.

— Мисля да отида да изчакам при Поулгара и останалите — рече ковачът и стана. Тот го последва и двамата се спуснаха надолу.

— Май е малко прекалено чувствителен, нали? — каза Закат.

— Обикновено — отговори Гарион. — Но щом нещо трябва да се направи, го прави.

— Битката ще започне ей сега — рече напрегнато Белгарат. — И последният слон вече влезе в клисурата.

Незнайно защо Гарион внезапно почувства, че му става студено.

После, въпреки че всичко ставаше на повече от една левга разстояние, до ушите им долетя гръмовен тътнещ звук — войниците на Урвон започнаха да събарят огромни камъни върху напредващите слонове. Във въздуха се разнесе агонизиращият рев на огромните животни. След миг дим и пламъци започнаха да се издигат над клисурата — жестоките каранди бяха започнали да хвърлят горящи храсти върху безпомощните гиганти.

— Мисля, че видях достатъчно — рече Сади, стана от мястото си и се спусна надолу по билото.

Оцелелите слонове, подобни на мравки заради голямото разстояние, се обърнаха и побягнаха панически обратно през клисурата. Към агонизиращия рев на зверовете изведнъж се присъединиха ужасени човешки писъци — животните бяха започнали да си пробиват път през редиците на войниците от Даршива.

Белдин долетя при спътниците си и кацна на същия камък, от който беше излетял.

— Какво е това? — попита Силк. — Ей, там, в началото на клисурата.

Мрачното пространство в края на равнината се разлюля от необичаен вихър. Нещо започна да блести с потрепваща светлина във всички цветове на дъгата, скоро там затрещяха светкавици, излъчващи пареща топлина. След миг ослепителната светлина се превърна в истински кошмар.

— Белар! — изруга Силк. — Това нещо е голямо колкото хамбар!

Съществото беше ужасно. От тялото му стърчаха десетки змиевидни ръце, които се гърчеха и мятаха във въздуха, три блестящи очи гледаха свирепо наоколо, а огромната му муцуна беше пълна с дълги остри зъби. Чудовището се надигна като крепост над слоновете и започна да ги рита презрително с дългите си силни крака, увенчани със страшни нокти. След това ужасната твар пое с гигантски крачки по клисурата, преминавайки безразлично по средата на изгарящите пламъци. Кръвожадният звяр не обръщаше никакво внимание на огромните камъни, които го удряха по раменете и се стопяваха, сякаш бяха снежинки.

— Какво е това? — попита Закат с треперещ глас.

— Това е Морджа — отговори Белгарат. — Виждал съм го и преди в Мориндландия. Не е лесно да се забрави подобно лице.

Демонът вървеше през клисурата, протягаше многобройните си ръце, сграбчваше цели взводове каранди и ги запращаше небрежно в скалите наоколо с ужасяваща сила.

— Смятам, че изходът от битката е вече решен — каза Силк. — Как мислите, дали ще бъде добре да си тръгнем още сега?

Господарят на демоните Морджа вдигна муцуната си и извика нещо с гръмотевичен глас, крещейки на някакъв страшен език — прекалено отвратителен, за да бъде разбран от човешко същество.

— Бъдете нащрек — викна Белгарат. — Битката все още не е свършила. Това беше предизвикателство, отправено към Нахаз, и той трябва да му отговори!

Въздухът в края на равнината отново затрепери и изведнъж се появи друго огромно чудовище.

— Как се осмеляваш да се изправиш срещу мен, Морджа? — изрева то и дори планините се разтърсиха.

— Не се страхувам от теб, Нахаз — изръмжа Морджа. — Враждата между нас тлее от стотици хиляди години. Нека тя приключи тук. Аз ще занеса вестта за твоята смърт в Ада — и главата ти като доказателство.

— Добре, нека главата ми бъде твоя — викна Нахаз със смразяващ смях. — Ела и я вземи, ако можеш.

— И ти ще дадеш камъка на властта на лудия ученик на обезобразения Торак? — подигра го Морджа.

— Временният ти престой в земята на мориндимите е отнел разсъдъка ти, Морджа. Камъкът на властта ще бъде мой и аз ще управлявам мравките, които пълзят по лицето на този свят. Ще ги отглеждам като добитък и ще се храня с тях, щом огладнея.

— Как ще ядеш, ако нямаш глава? Аз ще бъда господарят на света и ще се храня с обитателите му, защото камъкът на властта ще бъде в моите ръце.

— Скоро ще разберем дали ще стане така, Морджа. Ела. Ела да се сразим — и да видим кой от нас ще загуби главата си и кой ще притежава камъка, който и двамата така силно желаем. — Изведнъж Нахаз погледна към върха на скалата, където лежаха скрити Гарион и приятелите му, и изсъска: — Детето на Светлината! Хвала на краля на ада, който го доведе при мен. Ще го разкъсам на парчета и ще взема камъка, който носи. Ти си обречен, Морджа! Аз ще държа този камък в ръцете си, затова твоята гибел е сигурна! — И Нахаз започна да се катери с ужасяваща скорост по отвесната скала.

— Да бягаме! — извика Силк.

Морджа остана за миг на място, вцепенен от изумление, но после и той се втурна и започна да се изкачва по канарата.

Гарион се изправи и извади меча на Желязната хватка. Изпита особеното чувство, че е съвсем сам на света. След това развърза кожения калъф, покриващ дръжката на оръжието, и го свали. Кълбото на Алдур заблестя и когато кралят на Рива стисна меча с две ръце, познатият син пламък озари цялото острие.

— Гарион! — възкликна Закат.

— Те искат Кълбото — каза студено риванският крал. — А аз не съм съгласен да им го дам доброволно.

А после до тях застана Дурник. Беше гол до кръста и стискаше огромен чук, който блестеше със синя светлина като меча на Гарион.

— Извини ме, Гарион — каза ковачът, — но това е моя задача.

Поулгара стоеше до съпруга си и снежнобелият кичур на челото й блестеше.

— Какво става? — попита Белгарат.

— Не се замесвай в това, татко — каза Поулгара. — Това е нещо, което просто трябва да стане.

Дурник се приближи към ръба на пропастта, погледна надолу към двете чудовища, изкачващи се по отвесната канара, и извика с гръмовен глас:

— Върнете се там, откъдето сте дошли, или ще умрете!

Заедно с гласа на ковача звучеше друг глас — спокоен, тих, но Гарион почувства как силата му го разтърсва. Кралят на Рива беше чувал този глас.

— Махайте се! — викна Дурник и подчерта думите си със страхотен удар с чука, като разби една огромна канара на хиляди парчета.

Пълзящите нагоре по скалата демони се поколебаха.

Отначало промяната беше едва забележима — сякаш гръдният кош и рамената на Дурник започнаха да се увеличават. След това Гарион видя как Дурник започна да расте. Когато достигна десет стъпки, изглеждаше внушителен, при двадесет беше просто невероятен. Огромният чук в ръката му също се уголеми, а синьото сияние около него започна да става все по-плътно. Раменете на ковача докоснаха мрачното, страховито небе, и дори скалите се свиха от страх пред него, щом яките му ръце замахнаха, стиснали огромния чук.

Морджа спря, прилепи се до скалата и животинското му лице се изкриви от страх, когато Дурник натроши на парчета цял склон от планината с един-единствен гръмотевичен удар на могъщия си чук.

Ала Нахаз, чиито очи пламтяха, лишени от мисъл и чувство, продължи да се катери нагоре, забивайки нокти в камъка и бълвайки проклятия.

— Така да бъде! — извика Дурник, но това не бе неговият глас, а друг, по-дълбок, всемогъщ глас, който изгърмя в ушите на Гарион като удар на самата съдба.

Морджа се пусна от скалата, сгромоляса се върху скалите и побягна с вой, стиснал с многобройните си ръце грозната си глава.

Ала Нахаз с лудо блеснали очи продължи да забива ноктите си — в голата скала и да се катери все по-нагоре.

Дурник отстъпи от ръба на пропастта, стиснал с огромните си ръце светещата дръжка на чука.

— Дурник! — извика Силк. — Не му позволявай да се изправи!

Ковачът не отговори, а само се усмихна и залюля чука.

Нахаз изскочи от пропастта, изправи се в цял ръст на ръба и одра с нокти небето, ръмжейки луди проклятия на езика на демоните.

Дурник плю на лявата си ръка, след това на дясната. После замахна и нанесе страшен удар в гърдите на господаря на демоните.

— Махай се! — изрева ковачът с глас, по-силен от гръмотевичен тътен. При сблъсъка на чука с тялото на Нахаз във въздуха се разпиляха зловещи оранжеви искри.

Нахаз изрева и се хвана за гърдите. Дурник замахна отново.

И отново.

Гарион разпозна ритъма в ударите на своя приятел. Дурник не се биеше. Той стоварваше чука върху демона с точността на майстор, чиито инструменти сякаш са сраснали с ръцете му, и отново и отново искрящият в синьо сияние чук блъскаше тялото на демона и след всеки удар се разхвърчаваха искри. Нахаз се свиваше, опитвайки да предпази туловището си от ужаса на летящия към него чук, който чупеше костите му. И при всеки удар Дурник изреваваше:

— Иди си!

Ковачът удряше ли, удряше. Змиевидните ръце на чудовището се откъсваха от тялото му, падаха и се гърчеха в пропастта: огромни, подобни на кратери дупки зейнаха в гърдите на демона.

Неспособен да гледа този ужас, Гарион отклони поглед встрани. Някъде далеч под тях се намираше тронът на Урвон. Мъжете, които го носеха, бяха избягали и обезумелият ученик на Торак скачаше диво от скала на скала и пищеше от ужас.

Дурник нанесе още един удар.

— Иди си!

И още един.

— Иди си!

И още един.

— Иди си!

Нахаз се отдръпна, претърколи се през ръба на пропастта и зави от ярост и отчаяние. Падаше все по-надолу и по-надолу, обвит в зелена светлина. Миг преди да се удари в земята една от змиевидните му ръце се протегна и сграбчи последния ученик на Торак. Урвон нададе ужасяващ писък и потъна в земните глъбини заедно с Нахаз.

Когато Гарион погледна отново към мястото на схватката, Дурник беше възвърнал нормалните си размери. Гърдите и ръцете му бяха покрити с пот, той дишаше тежко, изтощен от гигантските усилия. Синьото сияние на чука ставаше все по-ярко с всяка секунда, докато накрая чукът не се нажежи до бяло, а след това сиянието постепенно започна да избледнява и изведнъж Гарион видя, че Дурник стиска в ръка сребърен амулет.

Гласът, който беше прозвучал заедно с гласа на ковача по време на ужасната битка с повелителя на демоните, сега почти прошепна:

— Този човек беше най-подходящият сред вас за изпълнението на тази задача. Знайте, че той е мой обичен ученик.

Белгарат се поклони и каза с трепет:

— Ще бъде, както казваш, учителю. Ние го приветстваме като наш брат.

Поулгара пристъпи напред с грейнало в почуда лице и внимателно взе амулета от ръката на Дурник.

— Колко е красив! — тихо каза тя, окачи с обич амулета на врата на съпруга си, прегърна го и го целуна.

— Моля те, Поул! — Дурник се изчерви. — Не сме сами.

Тя се засмя и се притисна още по-плътно до него.

Белдин се усмихна дяволито и каза на Дурник:

— Добра работа, братко. Беше доста напечено. — После гърбавият магьосник протегна ръка, измъкна една халба с пенлива бира от въздуха и я подаде на най-новия ученик на Алдур.

Дурник я изпи с благодарност.

Белгарат го потупа по рамото.

— От много отдавна не сме имали нов брат — каза той и след това го прегърна.

— О! — възкликна Се’Недра с разтреперан глас. — Това е толкова прекрасно.

Без да каже нито дума, Велвет й подаде кърпичка и попита:

— Какво е нарисувано на неговия амулет?

— Чук — отговори Белгарат. — Какво друго може да бъде?

— Може ли да кажа нещо, древни? — намеси се плахо Сади. — Двете армии долу, изглежда, са изпаднали в пълно объркване. Не е ли сега най-подходящото време да тръгваме?

— И аз си помислих същото — одобри идеята му Силк.

— Те имат право, Белгарат — подкрепи ги Белдин. — Свършихме онова, за което бяхме изпратени тук, по-точно Дурник го направи. — Гърбавият магьосник въздъхна и погледна над ръба на пропастта. — Аз наистина исках да убия Урвон със собствените си ръце — добави той, — но всъщност така стана дори по-добре. Надявам се, че престоят в ада ще му хареса.

Изведнъж над тях се чу пронизителен, триумфален смях. Гарион се обърна рязко и замръзна от изненада. На една канара над тях стоеше магьосницата от Даршива, облечена в черна роба, а до нея беше застанало русокосо момченце. Чертите на принц Геран се бяха променили през годината, изтекла след отвличането му, но Гарион веднага го позна.

— Добре свършихте моята работа — викна Зандрамас. — Самата аз не бих могла да измисля по-добър край за последния ученик на Торак. Сега, Дете на Светлината, само ти стоиш между мен и Ктраг Сардиус. Ще чакам да се появиш на Мястото, което вече не съществува. Там ще видиш как ще провъзглася новия бог на ангараките, който ще господства над вселената до края на дните!

Геран умолително протегна ръка към Се’Недра, но в същия миг Зандрамас го грабна и двамата изчезнаха.

— Невероятно! — прошепна вълчицата.