Магьосницата от Даршива

1.

Нейно величество кралица Порен стоеше до прозореца в украсената с розови завеси всекидневна в палата в столицата Боктор и наблюдаваше своя син Кева и Унрак, сина на Барак от Трелхайм — двете момчета си играеха в градината, окъпана от слънчевата светлина на утрото. Бяха на такава възраст, когато просто бе възможно да видиш как израстват пред собствените ти очи. Гласовете им се колебаеха несигурно между момчешкото сопрано и мъжкия баритон. Порен въздъхна и приглади черната си рокля — след смъртта на своя съпруг кралицата на Драсния винаги се обличаше в черно.

— Ти би се гордял с него, скъпи ми Родар — прошепна тъжно тя.

Някой почука на вратата и тя отговори, без да се обръща:

— Да.

— Един надрак е пристигнал и желае да се срещне с вас, ваше величество — съобщи и икономът от прага. — Твърди, че го познавате.

— Така ли?

— Казва, че името му е Ярблек.

— О, да. Приятелят на принц Келдар. Доведете го.

— С него има някаква жена, ваше величество — каза икономът неодобрително. — Тя използва език, какъвто ваше величество не би желала да чува в покоите си.

— Това сигурно е Вела — усмихна се Порен. — И по-рано съм я чувала да ругае. Не зная дали наистина приема сериозно онова, което приказва. Въведете и двамата.

— Веднага, ваше величество.

Ярблек, както винаги, беше облечен в окъсани дрехи. Дългото му черно палто бе съдрано на едното рамо и бе грубо зашито с ремък от нещавена телешка кожа. Брадата му беше черна, сплъстена и рядка, косата — несресана, и от него се излъчваше не особено приятна миризма.

— Ваше величество — каза високо той и се опита да направи поклон, ала се олюля.

— Вече си пиян, Ярблек? — попита го дяволито Порен.

— О, не, Порен — отвърна той, без да му трепне окото. — Просто страдам от лек махмурлук.

Кралицата не се обиди от факта, че надракът я нарече по име — Ярблек никога не бе притежавал бляскави познания в областта на дворцовия етикет.

Чернокосата жена, която влезе с него, беше ослепително красива представителка на народа на надраките. Беше облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен кожен жакет. По една кама със сребърна дръжка се подаваше от двата й ботуша, други две бяха пъхнати в широкия кожен колан на кръста й. Тя се поклони пред кралицата с неописуема грациозност и каза:

— Изглеждаш уморена, Порен. Май не си доспиваш.

Порен се засмя.

— Кажи това на хората, които непрекъснато ме затрупват с нови и нови документи.

— Преди много години аз възприех едно-единствено правило — заяви Ярблек и се тръшна без покана на едно от креслата. — Никога не записвай нещо. Така хем пестя време, хем си нямам неприятности.

— И Келдар казва същото.

Ярблек сви рамене.

— Силк се оправя добре в живота.

— Не съм ви виждала от доста време — отбеляза Порен и също седна.

— Бяхме в Малореа — каза Вела и започна да се разхожда из стаята, оглеждайки мебелите с оценяващ поглед.

— Нима това не е опасно? Чух, че там върлувала чума.

— Епидемията е ограничена предимно в Мал Зет — отговори Ярблек. — Поулгара убеди императора да затвори градските порти и да не допуска никого нито да влиза, нито да напуска столицата.

— Поулгара ли? — възкликна Порен и се изправи. — Че какво прави тя в Малореа?

— Последния път, когато я видях, се беше насочила към Ашаба. Белгарат и всички останали са с нея.

— А как са стигнали в Малореа?

— С кораб, струва ми се. Плавали са доста дълго.

— Ярблек, нима ще трябва да изтръгвам насила всяка дума от устата ти? — попита Порен, изгубила всякакво търпение.

— Сега идвам до най-важната част, Порен — отвърна надракът малко обидено. — Какво искаш да чуеш първо: цялата история или съобщението, което нося за тебе?

— Просто започни от самото начало, Ярблек.

— Щом искаш. — Надракът почеса брадата си. — Онова, за което се сещам, е следното: Силк, Белгарат и останките били в Ктхол Мургос. Там били пленени от малореанците и Закат ги отвел в Мал Зет. И онзи младият мъж с огромния меч, Белгарион… Та Белгарион и Закат станали приятели…

— Гарион и Закат — приятели? — недоверчиво попита Порен. — Как е станало това?

— Не зная. Не съм бил там, когато се е случило. Казано накратко, двамата станали приятели, но точно по това време в Мал Зет избухнала чумната епидемия. Аз успях да измъкна Силк и останалите извън града и всички тръгнахме на север. Преди да стигнем Вена, се разделихме. Те искаха да отидат в Ашаба, а пък аз имах цял керван със стоки, които трябваше да закарам в Яр Марак. Всъщност продадох ги с голяма печалба.

— А защо са тръгнали към Ашаба?

— Преследват някаква жена на име Зандрамас — същата, която отвлякла сина на Белгарион.

— Жена ли? Значи Зандрамас е жена?

— Така ми казаха. Белгарат ми даде едно писмо и каза да ти го предам. В него е описано всичко. Казах му, че не бива да пише нито една дума, но той не ме послуша. — Ярблек се размърда в креслото, стана, пъхна ръце под полите на палтото си и измъкна едно смачкано и не особено чисто парче пергамент. След това бавно отиде до прозореца, погледна навън и попита:

— Онова там да не би да е момчето на Трелхайм? Онова едрото, с рижата коса?

— Да — отвърна разсеяно Порен, опитвайки да се съсредоточи върху пергамента.

— Значи той е тук? Искам да кажа — граф Трелхайм?

— Да. Но не зная дали е станал. Снощи се легна твърде късно, а и беше малко пийнал.

— Такъв си е Барак — засмя се Ярблек. — Довел ли е жена си и дъщерите си?

— Не — отговори Порен. — Те са във Вал Алорн подготвят венчавката на най-голямата му щерка.

— Толкова ле е пораснало туй хлапе?

— Череките се женят млади. Изглежда мислят, че бракът е най-сигурното средство да опазят дъщерите си от различни неприятности. Барак и синът му дойдоха тук, за да се измъкнат от суетенето и суматохата около сватбата.

— Веднага отивам да го събудя. Ще ми се да проверя дали има нещо за пиене. — Надракът разтри слепоочията си и се намръщи. — Тази сутрин не съм в блестяща форма, а Барак е прекрасен човек. С него всеки може да прекара добре. Ще взема да пийна, та да се оправя. Пък и ти трябва да прочетеш пощата си. О — добави Ярблек, — щях да забравя. Имам още писма за теб. — Той започна да рови из джобовете на оръфаното си палто. — Едното е от Поулгара. — И той небрежно го хвърли на масата. — А това е от Белгарион. Това — от Силк, а пък това — от русокосото момиче с трапчинките — дето му викат Велвет. А пък змията не ти изпрати нищо — нали ги знаеш какви са змиите. А сега ще ме извиниш, но наистина не се чувствам особено добре. — Надракът се обърна и тръгна с олюляваща се походка към вратата.

— Този човек наистина ме изкарва от търпение — заяви Порен.

— Нарочно го прави. — Вела вдигна рамене. — Смята, че е забавно.

— Ярблек каза, че и ти носиш съобщения за мен — рече кралицата. — Мисля, че ще е най-добре да прочета всичко наведнъж — така ще изживея всички неприятни изненади само един път.

— Нося ти само едно съобщение, Порен — отговори Вела. — При това устно. Лизел — момичето, което наричат Велвет — ме помоли да ти предам нещо, когато останем насаме.

— Какво? — попита Порен и остави писмото на Белгарат.

— Не съм сигурна как са разбрали — подхвана Вела, — но изглежда, че кралят на Ктхол Мургос не е син на Таур Ургас.

— Какво говориш?

— Ургит няма никаква родствена връзка с онзи луд за връзване. Изглежда, преди доста години някакъв драсниански благородник посетил кралския палат в Рак Госка. Той и втората съпруга на Таур Ургас си допаднали. — Вела се усмихна и леко повдигна вежда. — Та значи много си допаднали. Винаги съм изпитвала съмнения в жените на мургите. Както и да е — в резултат на това приятелство на света се появил Ургит.

Ужасно съмнение проблесна в съзнанието на кралица Порен.

Вела се засмя дяволито.

— Всички знаем, че Силк има връзки с много хора, в чиито вени тече благородна кръв — рече тя. — Ала не ни беше известно точно с колко кралски семейства е свързан.

— О, не! — възкликна Порен.

Вела започна да се смее.

— О, да. Лизел притисна майката на Ургит до стената и старата дама си призна всичко. — Изведнъж лицето на надракското момиче стана сериозно. — Смисълът на съобщението, което ти изпраща Лизел, е следният: Силк не иска онзи симпатяга Джевълин да разбере за това. Лизел смяташе, че трябва да съобщи за този факт на някого. Затова ми заръча да предам съобщението на теб. Предполагам, ти трябва да решиш дали да уведомяваш Джевълин, или не.

— Колко мило от нейна страна — сухо каза Порен. — Значи искат да пазя тайни от началника на кралското разузнавателно управление?

Очите на Вела блеснаха.

— Лизел се намира в трудно положение, Порен — подхвана тя. — Тя знае, че аз пия прекалено много и често-често сипя страхотни ругатни. Това кара хората да мислят, че съм глупава, ала не съм. Жените на надраките знаят какво става по света, а пък аз имам остри очи и виждам много неща. Да си кажа право — не съм ги хванала на място, но бих заложила половината от парите, които ще взема, щом Ярблек ме продаде, че Силк и Лизел често си правят компания.

— Вела!

— Не мога да го докажа, Порен, но зная какво съм видяла. — Надракското момиче помириса коженият си жакет и направи гримаса. — Ако не бих те затруднила особено с молбата си, бих желала да се изкъпя. От две седмици яздя без прекъсване. Конете наистина са прекрасни животни, но никак не ми се иска да мириша като тях.

Умът на Порен заработи бързо и усилено; в желанието си да спечели време, кралицата стана, приближи се до надракското момиче и попита:

— Обличала ли си някога атлазени одежди, Вела?

— Атлазени ли? Аз? — Вела се изсмя грубо. — Надраките никога не носят коприна и атлаз.

— Тогава можеш да си първата, която ще го стори. — Кралица Порен протегна малките си бели ръце и вдигна буйните черни коси на младата жена. — Бих дала душата си, за да имам такава коса.

— Ами да ти я продам тогава? — предложи Вела. — Знаеш ли как щеше да се вдигне цената ми, ако бях русокоса?

— Стига глупости, Вела — рече кралицата. — Опитвам се да мисля. — Тя зарови ръцете си в къдриците на Вела и чак се уплаши от усещането — косите й се сториха като живи! След това Порен протегна ръка: вдигна брадичката на Вела и се вгледа в огромните и очи. Нещо, изглежда, развълнува кралицата на Драсния — тя изведнъж разбра каква ще бъде съдбата на това полудиво дете на природата, застанало пред нея. — О, скъпа! — засмя се тя. — Само какво удивително бъдеще те очаква! Ти ще достигнеш небесните висини, Вела, наистина ще ги достигнеш!

— Не разбирам за какво приказваш, Порен.

— Ще разбереш. — Порен се вгледа в съвършеното й лице. — Да — рече кралицата. — Мисля, че материята трябва да бъде атлаз. Бледолилаво ще ти отива много.

— Аз предпочитам червеното.

— Не, скъпа — каза Порен. — Червеният цвят няма да ти отива. Трябва да се облечеш в бледолилаво. — Тя докосна ушите на момичето. — Освен това мисля, че трябва да сложиш украшения с аметист.

— Какво си наумила?

— Това е просто игра, дете. Драснианците са много добри играчи. А щом постигна онова, което съм наумила, цената ти ще се вдигне двойно. — Порен явно изпитваше самодоволство. — Първо се изкъпи, а после ще видим какво ще направим с тебе.

Вела вдигна рамене.

— Може, но при условие, че камите си останат при мен.

— Ще решим и този въпрос.

— Наистина ли можеш да направиш нещо с дънер като мен? — попита Вела и гласът й буквално прозвуча жално.

— Имай доверие в мен — отвърна Порен усмихната. — Сега върви се изкъпи, дете. Аз трябва да прочета всичките писма и да взема някои важни решения.

Кралицата на Драсния прочете писмата, повика иконома и даде няколко разпореждания.

— Искам да говоря с граф Трелхайм, преди да се е напил — заяви тя накрая. — Освен това трябва да проведа разговор с Джевълин. Да дойде по най-бързия начин в двореца.

След десет минути Барак вече стоеше на вратата на кралските покои. Очите му биха зачервени, а рижата му брада стърчеше във всички посоки. Ярблек бе дошъл с него.

— Оставете халбите с бира на масата, господа — повелително каза Порен. — Имаме доста работа. Барак, „Морска птица“ готова ли е да отплува в открито море?

— Моят кораб е винаги готов за среща с вълните — отвърна графът обидено.

— Добре. Събери моряците си. Трябва да отидеш до няколко места. Ще свикам среща на съвета на алорните. Съобщи това на Анхег, Фулрах и сина на Бранд Кайл в Рива. Отбий се в Арендия и вземи Мандорален и Лелдорин. — Кралицата сви устни. — Кородулин не е достатъчно здрав да понесе дългото пътуване, затова заобиколи град Воу Мимбре. Той ще стане дори от смъртното си ложе, ако знае, че свиквам такава среща. Вместо това отиди в Тол Хонет и доведи Варана. Аз сама ще съобщя новината на Чо-Хаг и Хетар. Ярблек, ти отиди в Яр Надрак и доведи Дроста. Остави Вела тук, при мен.

— Но…

— Никакво „но“, Ярблек. Прави онова, което ти казвам.

— Стори ми се, че става дума за Съвета на алорните, Порен — възрази Барак. — Тогава защо каним аренди, толнедранци, че и надраки?

— Трябва спешно да вземем важно решение, Барак. А то засяга всички без изключение.

Двамата мъже се взираха глупаво в нея.

Кралицата плесна рязко с ръце.

— Побързайте, господа. Побързайте! Нямаме никакво време.

Ургит, върховният крал на Ктхол Мургос, седеше на обсипания си с крещящи украшения трон в палата в Рак Урга. Беше облечен в любимия си лилав жакет и лилави панталони и разсеяно подхвърляше короната си от едната ръка в другата, заслушан в напевния глас на Агачак, йерарха на Рак Урга с вид на мъртвец.

— Това ще трябва да почака, Агачак — заяви накрая кралят. — Идния месец се женя.

— Но това е повеля на църквата, Ургит.

— Прекрасно. Предай на църквата искрените ми поздрави.

Агачак изглеждаше изумен.

— Не вярваш в нищо. Така ли?

— Не, вече не много. Нима болният свят, в който живеем, още не е готов да приеме атеизма?

За пръв път през живота си Ургит видя сянка на съмнение по лицето на Йерарха.

— Атеизмът е незамърсено пространство, Агачак — каза кралят. — Високо, сиво, равно място, където човек сам изковава съдбата си и праща боговете да вървят по дяволите. Нито аз съм създал тях, нито те мен, така че сме квит. Въпреки всичко им пожелавам всичко добро.

— Това не е в твоя стил, Ургит — отбеляза Агачак.

— Наистина не е. Просто вече ми омръзна да се правя на шут. — Ургит изпъна крак и хвърли короната си към стъпалото, сякаш мяташе обръч. Успя да я хване и с ловък ритник я препрати отново към ръцете си. — Всъщност ти не разбираш, нали, Агачак? — рече кралят и хвана короната във въздуха.

Йерархът на Рак Урга се изправи сковано.

— Това не е молба, Ургит. Аз не те моля.

— Добре. Защото аз няма да отида.

— Заповядам ти да отидеш.

— Аз пък не мисля така.

— Осъзнаваш ли с кого приказваш?

— Много добре осъзнавам, старче. Ти си същият досаден гролим, отегчаващ ме до сълзи още от момента, когато наследих трона от човека, който дъвчеше килимите в Рак Госка. Чуй ме внимателно, Агачак. Ще използвам кратки думи и прости изречения, за да не те обърквам. Няма да отида в Малореа. Никога не съм имал намерение да ходя в Малореа. В Малореа няма нищо, което бих искал да видя. Определено не възнамерявам да се приближавам до Закат. Освен това в Малореа има демони. Виждал ли си някога демон, Агачак?

— Веднъж, всъщност два пъти — отвърна навъсено Йерархът.

— И все още искаш да ходиш в Малореа? Агачак, ти си луд като Таур Ургас.

— Мога да те направя крал на всички ангараки.

— Аз пък не искам да бъда крал на всички ангараки. Дори не искам да бъда крал на Ктхол Мургос. Просто искам да ме оставите на мира, за да съзерцавам ужаса, който ще ме сполети съвсем скоро.

— Имаш предвид женитбата си ли? — Лицето на Агачак стана лукаво. — Можеш да я избегнеш, като дойдеш с мен в Малореа.

— Толкова ли бързо приказвах, че не можа да схванеш за какво става дума, Агачак? Достатъчно зле ще се чувствам със съпруга на главата си. Демоните са нещо още по-лошо. — Ургит потрепери.

— Аз мога да те защитя.

Ургит се изсмя презрително.

— Ти ли, Агачак? Та ти не можеш да защитиш дори себе си. Дори Поулгара трябваше да прибегне до помощта на бог, за да се справи с онова чудовище. Може би възнамеряваш да възкресиш Торак, за да те подкрепя? Или пък ще се обърнеш към Алдур? Но той пък помага на Поулгара. Струва ми се, че Алдур никак няма да те хареса. Дори аз не те харесвам, а те познавам, откакто се помня.

— Прекаляваш, Ургит.

— Не, не прекалявам, Агачак. Векове наред, а по-всяка вероятност цели епохи, вие, гролимите сте контролирали всичко в Ктхол Мургос. Но тогава Ктучик беше все още жив. Това ти беше известно отдавна, нали, старче? Той се опита да се бие с Белгарат, но Белгарат го съкруши. Може би аз съм единственият мург, видял Белгарат и останал жив, за да опише срещата си с него. Всъщност с него сме в твърде добри отношения. Би ли искал да се срещнеш с Белгарат? Вих могъл да ви запозная, само ми кажи, че искаш.

Агачак се дръпна уплашено.

— Така е много по-добре, Агачак — заяви Ургит с равен тон. — Безкрайно се радвам, че разбираш какво е истинското положение на нещата. Сигурен съм, че можеш да вдигнеш ръка срещу мен и да ме посочиш с пръст, но аз разпознавам твърде добре жестовете, с които се правят магии. Миналата зима, докато препускахме в Ктака, наблюдавах Белгарат много внимателно. Само да си мръднеш пръста, в гърба ти ще се забият десетки стрели. Стрелците вече са заели местата си и лъковете им са опънати. Помисли си по този въпрос — докато напускаш покоите ми.

— Това държане не е типично за теб, Ургит — викна Агачак. Ноздрите му бяха побелели от ярост.

— О, зная, зная. Прекрасно, нали? Е, можеш да си вървиш, Агачак.

Йерархът се обърна и тръгна към вратата.

— О, между другото, старче — добави Ургит. — До ушите ми стигна новината, че скъпият ни брат Гетел от Тулдом починал наскоро — вероятно от нещо, което непредпазливо е изял. Тулите ядат каквото им попадне — всичко, което плува, лети, пълзи или снася яйца върху развалено месо. Всъщност много жалко. Гетел беше един, от малцината на света, когото можех да обиждам. Впрочем сега на трона се изкачи полуумния му син Нател. Срещал съм се с Нател. Той има ум и манталитет на земен червей, ала е истински ангаракски крал. Защо не провериш дали той не би искал да дойде с тебе в Малореа? Може би ще ти трябва доста време, докато му обясниш къде се намира Малореа, защото Нател смята, че светът е плосък. Е, аз имам пълно доверие в способностите ти, Агачак. — Ургит помаха с ръка на вбесения Йерарх. — Хайде, тичай сега — подкани го кралят. — Върви си в храма и изкорми още неколцина гролими. Може би дори ще успееш отново да запалиш огньовете в светилището, а? Ако не друго, те поне ще ти помогнат да успокоиш нервите си.

Агачак изхвърча навън, като затръшна вратата. Ургит удари с юмрук облегалката на трона и започна да вие от смях.

— Не мислиш ли, че наистина прекали, сине? — попита лейди Тамазин от потъналата в мрак ниша, откъдето бе чула целия разговор.

— Може би, мамо — съгласи се той, все още неспособен да спре да се смее. — Но беше толкова приятно, нали?

Възрастната дама се приближи куцукайки и му се усмихна с обич.

— Да, Ургит — рече тя. — Наистина беше приятно, ала не притискай Агачак толкова силно. Той може да бъде опасен враг.

— Аз имам много врагове, майко — подхвърли Ургит и подръпна несъзнателно дългия си остър нос. — Повечето от хората по света ме ненавиждат, ала вече свикнах с това — нали няма да ми се налага да ме избират за свой владетел.

Управителят на замъка Оскатат също излезе от нишата, намръщи се и каза:

— Какво ли ще правим с тебе, Ургит? Всъщност на какво точно те научи Белгарион?

— Научи ме как да постъпвам, за да бъда достоен крал. Оскатат. Може да не се задържа на трона дълго, но докато съм на него, ще бъда крал. Без друго враговете ми ще ме убият, затова ще радвам на титлата си, докато мога.

Майка му въздъхна и вдигна безпомощно ръце.

— Оскатат, с него не можеш да излезеш на глава.

— Предполагам, че имате право — съгласи се белокосият мъж.

— Принцеса Прала иска да говори с теб — обърна се Тамазин към сина си.

— Незабавно съм на нейно разположение — обяви Ургит. — Не само незабавно, но и во веки веков, ако не бъркам някъде в условията на брачния договор.

— Бъди мил — укори го Тамазин.

— Ще бъда, майко.

Принцеса Прала от династията Ктан влезе през една странична врата. Беше облечена в костюм за езда, състоящ се от дълга до прасците черна пола, бяла сърмена блуза и лъснати ботуши. Токовете й удряха мраморния под като чукове, дългата й черна коса падаше по гърба й, а очите й святкаха опасно. Държеше някакъв свитък.

— Бихте ли ми помогнали, милорд Оскатат? — помоли лейди Тамазин.

— Разбира се, милейди — отвърна той с нежна загриженост и й предложи ръката си. След това двамата се оттеглиха.

— А сега пък какво има? — попита предпазливо Ургит бъдещата си невяста.

— Да не би да нарушавам спокойствието ви, ваше величество? — попита Прала, без да си направи труд да се поклони. Принцесата се беше променила. Вече никак не приличаше на покорна дама от благовъзпитано семейство на мургски благородници. Времето, което бе прекарала с кралица Се’Недра и маркграфиня Лизел, без никак съмнение я бе покварило. Освен това Ургит чувстваше, че нездравословното влияние на лейди Поулгара прозира във всяко движение и жест на младата жена. Но пък беше очарователна.

— Ти винаги нарушаваш спокойствието ми, любима — отговори той и разпери театрално ръце.

— Я стига! — прекъсна го остро принцесата. — Говориш също като брат си.

— Това е семейна черта.

— Ти ли си написал това тук? — попита тя и размаха свитъка като тояга.

— Какво да съм написал?

— Ей това. — Принцесата разгъна пергамента. — „Споразумяхме се, че принцеса Прала от династията Ктан ще бъде най-облагодетелстваната съпруга на Негово величество.“

— Че какво лошо виждаш в това? — попита Ургит изненадано.

— Намекваш, че може да има и други съпруги освен мен.

— Такъв е обичаят, Прала. Не аз съм измислил тези правила.

— Ти си кралят. Въведи нови, различни правила.

— Аз ли?

— Няма да има други съпруги, Ургит — нито пък кралски наложници. — Гласът й, който обикновено звучеше нежно, сега сякаш пращеше и съскаше. — Ти си мой и няма да те деля с никоя друга.

— Наистина ли смяташ така? — попита той смаяно.

— Да, точно така. — Принцесата вирна брадичката си.

— Никой по-рано не е изпитвал подобни чувства към мене.

— Ще трябва да свикнеш. — Гласът и беше непоколебим.

— Ще направим промени в тази част от договора — съгласи се бързо Ургит. — Бездруго нямам нужда от повече съпруги. Една ми стига.

— Определено е така, милорд. Много мъдро решение.

— Естествено. Кралските решения винаги са мъдри. Така поне пише в съчиненията по история.

Принцесата положи големи усилия да не се усмихне, но накрая се отказа, разсмя се и се втурна към разперените му ръце.

— О, Ургит! — прошепна тя. — Обичам те.

— Наистина ли? Какво удивително нещо! — Изведнъж му хрумна една бляскава мисъл, която го порази с чистотата си. — Какво ще кажеш, ако заедно с нашата сватба направим още една, скъпа?

— Не те разбирам — призна принцесата.

— Аз съм кралят, нали?

— Да. И вече си малко по-добър крал в сравнение с времето, преди да срещнеш Белгарион.

Ургит остави забележката й без внимание.

— Аз имам роднина от женски пол — рече той. А щом се оженя, ще бъда много зает.

— Много, много зает, скъпи — потвърди Прала.

— Както и да е — продължи нервно Ургит. — Вече няма да имам достатъчно време да се грижа за тази своя роднина, нали? Няма ли да е по-добре, ако я омъжа за някой достоен човек, който винаги се е отнасял към нея с безкрайно уважение?

— Наистина не те разбирам, Ургит. Мисля, че нямаш никаква роднина от женски пол.

— Само една, моя принцесо — засмя се той. — Само една.

Прала го изгледа втрещено и възкликна:

— Ургит!

Той отново се ухили и каза гордо:

— Аз съм кралят. Мога да правя каквото си пожелая. Освен това майка ми живя прекалено дълго време сама, не мислиш ли? Оскатат я е обичал още когато била момиче, а тя в най-лошия случай изпитва привързаност към него — макар че според мен може би става дума за далеч по-силно чувство. Ако им заповядам да се оженят, ще го направят, нали?

— Това наистина е блестяща идея, Ургит! — възкликна принцесата.

— Тя е плод на драснианското ми наследство — призна скромно Ургит. — Дори Келдар не би могъл да измисли по-хубав план.

— Той е съвършен! — почти изпищя Прала. — Така свекърва ми няма да може да пречи, когато започна да те превъзпитавам.

— Да ме превъзпитаваш ли?

— Само мъничко, любов моя — отвърна сладко тя. — Имаш някои лоши навици, а освен това вкусът ти по отношение на дрехите е направо ужасен. Кой дявол те накара да се облечеш в лилаво?

— Друго нещо?

— Следващия път, когато дойда при тебе, ще си взема списъка.

В този момент Ургит започна да се замисля съвсем сериозно.

Тази сутрин негово императорско величество Кал Закат имаше много работа. По-голямата част от времето си прекара с Брадор, началника на Бюрото на вътрешните работи. Двамата се бяха уединили в малък, украсен със сини завеси кабинет на втория етаж на двореца.

— Мога да твърдя, че епидемията определено затихва, ваше величество — доложи Брадор, когато императорът повдигна въпроса за чумата. — През изтеклата седмица нямаше нито един случай на заболял човек. Истински изненадващият факт е, че мнозина от болните се възстановяват. Изглежда, че планът да затворим със стени отделните участъци на града се оказа успешен.

— Добре — рече Закат, след това повдигна нова тема. — Имаме ли някакви новини от Каранда?

— Вече няколко седмици никой не е виждал Менга, ваше величество. — Шефът на Бюрото на вътрешните работи се усмихна. — Изглежда, сме се отървали и от това зло. По всичко личи, че демоните са си отишли и фанатиците губят бойния си дух. Това е само мое предположение, основаващо се на слухове, ваше величество, защото не мога да изпратя агенти в тази област. Струва ми се, че размириците са се преместили към източния бряг. Скоро след изчезването на Менга големи орди от нередовни карандски войници, заедно с пазачите на храма на Урвон и много чандими са прекосили планините на Замад. Нямаме никакви сведения от Воресебо и Ренгел.

— Урвон ли? — попита Закат.

— Така изглежда, ваше величество. Бих казал, че ученикът на Торак заема позиция за последната си схватка със Зандрамас. Изкушен съм да ви предложа просто да ги оставим да се бият помежду си. Не мисля, че някой от тях ще липсва на света.

Едва доловима ледена усмивка плъзна по устните на Закат.

— Имаш право, Брадор — каза той. — Предложението наистина звучи изкушаващо, ала не смятам, че трябва да поощряваме подобно развитие на нещата — това е политически въпрос. Тези кралства са част от империята и имат право да получат защита от императора. Може да се разпространят различни грозни слухове — например, че просто се отдръпваме и оставяме Урвон и Зандрамас да опустошат тези земи. Ако някой доведе военна сила, която ще установи контрол в Малореа, това ще бъда аз. — Императорът запрелиства документите на масата пред себе си, взе един, погледна го и се намръщи. — Къде държиш барон Васка?

— Сложил съм го в килия с великолепен изглед — отговори Брадор. — По цял ден може да наблюдава дръвника на палача. Сигурен съм, че това ще му подейства много възпитателно.

— Понижи го — заповяда Закат. — Разжалвай го.

— Това е нова дума при описанието на тази процедура — измърмори Брадор.

— Не точно това имах предвид — каза Закат и ледената усмивка пак плъзна по лицето му. — Убеди го да ни каже къде е скрил всичките пари, които е измъкнал чрез изнудване от хората, с които е търгувал. Ще прехвърлим всичките средства в императорската съкровищница. — Императорът се обърна към голямата карта, окачена на стената му. — Да, най-добре ще е в южен Юбал.

— Какво искате да кажете, ваше величество?

— Дай му поста министър на търговията в южен Юбал.

— Но в южен Юбал търговията въобще не е развита, буквално не съществува, ваше величество. Там няма никакви пристанища и единствените животни, които се въдят по блатата на река Темба, са комарите.

— Васка е изобретателен. Сигурен съм, че все ще измисли нещо.

— В такъв случай вие не желаете да го… — Брадор направи красноречив жест, прокарвайки ръка пред гърлото си.

— Не, не желая — отвърна Закат. — Ще опитам нещо, което ми предложи Белгарион. Може би някой ден отново ще имам нужда от Васка и не ми се ще да го изравям на парчета от ковчега му. — Лицето на императора придоби тъжен израз. — Има ли някакво съобщение за него?

— За Васка ли? Ами нали току-що…

— Не, за Белгарион.

— Видели са ги скоро след като са напуснали Мал Зет, ваше величество. Пътували са заедно с Ярблек, надракския партньор на принц Келдар. Не след дълго Ярблек отпътувал за Гар ог Надрак.

— В такъв случай всичко е било просто военна хитрост. — Закат въздъхна. — Всъщност Белгарион е искал единствено да се завърне в родната си страна. Онази невероятна история, която ми разказаха, е чиста измислица. Закат потри уморено очи. — Този младеж наистина ми харесваше, Брадор — тъжно каза той. — Не трябваше да бъда толкова доверчив.

— Белгарион не се е върнал на запад, ваше величество — каза Брадор. — Най-малкото — не с Ярблек. Винаги проверяваме много внимателно корабите на този човек. Доколко бе по силите ни да го проследим, мога да предположа, че Белгарион не е напускал Малореа.

Закат се отпусна и дори се усмихна.

— Не съм сигурен защо, но това ме кара да се чувствам по-добре. Мисълта, че ме е предал, бе много болезнена за мен — сам не мога да си го обясня. Имаш ли някаква представа къде е отишъл?

— В Катакор са избухнали размирици, ваше величество — около Ашаба. Обикновено такива неща свързвам с Белгарион — странни светлини по небето, експлозии и други необичайни явления.

Закат се засмя и в смеха му прозвуча неподправена радост.

— Той може да привлича вниманието на хората, когато се ядоса, нали? Навремето взриви цяла стена от спалнята ми в Рак Хага.

— О, така ли?

— Опитваше се да ме убеди в правотата си по един въпрос.

Някой почука почтително на вратата.

— Ваше величество, генерал Атеска — доложи от прага един от облечените в алени пелерини стражи.

— Да влезе.

Генералът със счупения нос влезе, отдаде стегнато чест и поздрави. Червената му униформа беше изцапана от дългия път.

— Пристигна много бързо, Атеска — каза Закат. — Радвам се, че те виждам.

— Благодаря, ваше величество. Имахме добър попътен вятър и морето беше спокойно.

— Колко войници доведе?

— Петдесет хиляди.

— А с колко разполагаме тук? — попита императорът Брадор.

— Малко повече от един милион, ваше величество.

— Това е внушителна военна сила. Да подготвим разпределението на армиите. Следващата задача е да се подготвим за поход. — Закат се изправи и отиде до прозореца. Листата на дърветата бяха започнали да променят цвета си, изпълвайки градината с яркочервени и жълти багри. — Искам да усмиря размириците по източния бряг — продължи той. — Сега е началото на есента, затова искам да тръгнем, преди времето да се е влошило. Ще стигнем до Мага Рен и оттам ще разпратим разузнавателни отряди в различни посоки. Ако обстоятелствата позволяват, ще предприемем боен поход. Ако не, ще изчакам в Мага Рен още войски от Ктхол Мургос.

— Веднага ще започна да работя по заповедите ви, ваше величество. — Брадор се поклони и излезе от кабинета.

— Седни, Атеска — каза императорът. — Какво става в Ктхол Мургос?

— Ще се опитаме да задържим градовете, които вече превзехме, ваше величество — доложи Атеска и седна. — Съсредоточили сме преобладаващата част от силите си недалеч от Рак Ктан. Те очакват транспортни кораби, които ще ги върнат в Малореа.

— Съществува ли възможност Ургит да контраатакува?

— Не мисля, ваше величество. Не съм убеден, че ще изложи на риск войските си, атакувайки в открито поле. Естествено човек никога не знае как би постъпил един мург.

— Така е — съгласи се Закат, но не каза на генерала, че Ургит всъщност не е мург. След това се наведе напред. — Ти вече веднъж плени Белгарион и го доведе при мен, Атеска.

— Да, ваше величество.

— Страхувам се, че ще трябва да го направиш пак. Той успя да се изплъзне. Предполагам, че вината за това е в моята разсеяност, но по това време трябваше да мисля за твърде много неща.

— Това означава, че ще трябва отново да го хванем, ваше величество.

Тази година Съветът на алорните се състоя в Боктор. Случи се нещо необичайно — той бе ръководен от кралица Порен. Дребната русокоса кралица на Драсния, облечена в неизменните си траурни одежди, се приближи тихо към централното място на масата в украсената с червени завеси зала, където протичаше Съветът, и зае стола, където обичайно сядаше кралят на Рива.

— Господа — започна тя тихо, но твърдо. — Отчитам факта, че онова, което става днес, е в разрез с традицията, но времето ни е крайно ограничено. До мен стигна информация, с която според мен трябва незабавно да се запознаете. Необходимо е да вземем важни решения, а времето наистина е малко.

Император Варана се облегна в креслото си и в очите му се появи весел блясък.

— Е, ние ще направим малка почивка, докато алорнските крале получат колективен апоплектичен удар.

Крал Анхег се намръщи за миг срещу къдрокосия император, а след това се засмя и каза кисело:

— Не, Варана. Отдавна сме над тези неща — още откакто Родар ни убеди да последваме Се’Недра в Мишрак ак Тул. Палатът е на Порен; нека тя ръководи нещата.

— Благодаря, Анхег. — Гласът на кралицата на Драсния прозвуча малко изненадано. — Сигурна съм, че сте забелязали следната подробност: тази година на събранието ни присъстват крале, които обикновено не са между нас. Ала проблемът, пред който сме изправени, засяга всички ни. Скоро получих съобщение от Белгарат, Белгарион и останалите.

В хола се възцари напрегната тишина. Порен вдигна ръка.

— Те са в Малореа, по следите на сина на Белгарион.

— Този млад мъж понякога може да се движи по-бързо от вятъра — отбеляза Фулрах. С годините кралят на Сендария беше наедрял, напълнял и в кестенявата му коса се бяха появили бели косми.

— Как са стигнали до Малореа? — тихо попита крал Чо-Хаг.

— Изглежда, са били пленени от Кал Закат — отговори Порен. — Гарион и Закат станали приятели и Закат ги отвел в Мал Зет.

— Наистина ли Закат е в състояние да се сприятели с някого? — попита крал Дроста, без да крие нотките на недоверие, промъкнали се в пискливия му глас.

— Гарион умее да привлича хората — измърмори Хетар.

— Ала може би приятелството им вече е разрушено — продължи Порен. — Един ден, късно вечерта, Гарион и приятелите му се измъкнали от Мал Зет, без да си вземат довиждане с императора.

— И сигурно цялата армия на императора се е впуснала по петите им — обади се Варана.

— Не — възрази Порен. — Точно сега Закат не може да напусне Мал Зет. Разкажи им, Ярблек.

— В Мал Зет върлува чума — рече Ярблек. — Закат затвори града — не пуска никой нито да влиза, нито да излиза от столицата.

— Но как така? — попита Мандорален. — Как е възможно в такъв случай приятелите ни да избягат от Мал Зет?

— По пътя взех със себе си един странстващ комедиант — отвърна кисело Ярблек. — Честно да си кажа, мнението ми за него е направо лошо, но той забавляваше Вела. На нея й допадат разни неприлични разкази и истории.

— Внимавай, Ярблек — предупреди го надракската танцьорка. — Засега си цял и здрав, но мога да се погрижа положението да се промени много бързо. — И тя съвсем недвусмислено попипа дръжката на камата си. Вела беше облечена в ослепителна бледолилава рокля, ала не се беше отказала напълно от любимата си надракска носия: беше обута в излъскани до блясък ботуши, в които бе пъхнала ками, а в широкия кожен колан на кръста й също бяха затъкнати оръжия. Ала мъжете тайно извръщаха очи към нея още от момента, когато бе влязла. Независимо как бе облечена, Вела имаше дарбата да привлича всички погледи.

— Както и да е — бързо продължи Ярблек, — онзи комедиант знаеше за някакъв тунел, който извежда от града до някаква изоставена кариера. Оттам успяхме да се измъкнем, без косъм да падне от главите ни.

— Закат никак няма да хареса това — отбеляза Дроста. — Той не обича да изпуска хора от ръцете си.

— В Седемте кралства на Каранда в северна Малореа избухнало някакво въстание — продължи Порен. — Разбрах, че в цялата работа били замесени демони.

— Демони ли? — скептично каза Варана. — Я стига, Порен.

— Но Белгарат сам ми го съобщава.

— Понякога Белгарат има твърде изкривено чувство за хумор — каза подигравателно Варана. — Вероятно просто се е пошегувал. Демоните просто не съществуват.

— Грешиш, Варана — намеси се крал Дроста с нехарактерна за него сериозност. — Веднъж видях един — в Мориндландия, — когато бях момче.

— И как изглеждаше?

Дроста потрепери.

— Сигурен съм, че не би искал да узнаеш.

— Във всеки случай — каза Порен — Закат е разпоредил по-голямата част от армията му да напусне Ктхол Мургос, за да потуши въстанието. Не след дълго цяла Каранда ще гъмжи от негови войници — но важното е, че там сега се намират приятелите ни. Затова свиках тази среща. Какво ще предприемем по този въпрос?

— Ще имаме нужда от бързи коне — обади се Лелдорин.

— Защо? — попита Хетар.

— За да им се притечем на помощ, разбира се. — Очите на младия астурианец блестяха от вълнение.

— О, Лелдорин — каза Барак. — Та между нас и Малореа лежи Морето на Изтока.

— Така ли? — рече Лелдорин смутено. — Не знаех. В такъв случай ще имаме нужда от кораб, нали?

— Не — твърдо каза крал Анхег. — Дори ако успеем да се промъкнем в Малореа, с това ще сведем до нула шансовете на Белгарион да победи в битката с Детето на Мрака. Нали така ни каза пророчицата в Реон, помните ли?

— Но сега положението е различно — възрази Лелдорин и в очите му се появиха сълзи.

— Не — каза Анхег. — Не е. Тъкмо това ни предупредиха да не предприемаме. Не можем да се приближаваме до тях, докато всичко това не свърши.

— Но…

— Лелдорин — продължи Анхег, — аз не по-малко от теб искам да отида, ала не можем да го направим. Ще ни благодари ли Гарион, ако заради нас изгуби сина си?

Мандорален стана и закрачи из залата, подрънквайки с бронята си.

— Струва ми се, че доводите ви са правилни, ваше величество — обърна се той към Анхег. — Не бива да се присъединяваме към приятелите си, ако с това ще изложим на опасност тяхната мисия; знаем, че всички ние бихме дали живота си за успешния й край. Но можем да отидем в Малореа, без да се приближаваме до тях — просто ще се изправим между тях и ордите на Кал Закат. По този начин бързо ще успеем да спрем враждебния марш на малореанците и ще помогнем на Гарион да избяга.

Барак се вгледа в рицаря, чието лице блестеше с неописуема жертвоготовност, след това изстена и скри лицето си в шепи.

— Хайде, хайде — измърмори Хетар и съчувствено го потупа по рамото.

Крал Фулрах почеса брадата си.

— Защо ми се струва, че сме правили това и преди? — попита — той. — Става същото като миналия път. Трябва да създадем някакво изострено положение за отвличане вниманието на противниците ни и така ще помогнем на приятелите ни да се измъкнат. Имате ли някакви предложения?

— Да нападнем Малореа — веднага каза Дроста.

— Да плячкосаме бреговете на Закат — включи се с не по-малко нетърпение Анхег.

Порен въздъхна.

— Бихме могли да нахлуем в Ктхол Мургос — предложи замислено Чо-Хаг.

— Да! — подкрепи го Хетар, без да обуздава ожесточението си.

— Мога да ви предложа военна хитрост, синко — рече Чо-Хаг. — Закат е хвърлил много сили в завладяването на Ктхол Мургос. Ако армиите на Запада нахлуят в тези земи, той със сигурност трябва да отвърне на нашия удар, нали?

— Тази идея по принцип е добра — каза Варана. — Но вече е есен, а планините на Ктхол Мургос са страшни през зимата. Зимният сезон не е подходящо време за разгръщане на военна сила там. Мисля, че бихме могли да постигнем целта си със средствата на дипломацията — без дори да си мръднем малкия пръст.

— Толнедранците винаги са пълни с коварни хитрини — изръмжа Анхег.

— Повече ли ти харесва да измръзнеш до смърт, Анхег? — попита Варана.

— Ами зимата си е зима — сви рамене Анхег.

Варана вдигна очи към тавана и възкликна:

— Алорни!

— Добре де — изсумтя Анхег. — Само се пошегувах. Какъв е блестящият ти коварен план?

Варана погледна към другия край на стаята, където седеше Джевълин, и го попита:

— Добро ли е разузнаването на малореанците, маркграф Кендон?

Джевълин стана и изопна перленосивия си жакет.

— Сам по себе си Брадор е много умен и находчив, ваше императорско величество — отговори той. — Понякога неговите хора не се прикриват достатъчно добре и са твърде непохватни, ала той разполага наистина с много агенти. Освен това има на разположение неограничени финансови средства, които употребява по свое усмотрение. — След тези думи шефът на драснианското разузнаване хвърли укорителен поглед към кралица Порен.

— Бъди мил, Кендон — измърмори тя. — Моят бюджет е силно орязан.

— Да, ваше величество. — На лицето му трепна лека усмивка, той се поклони и след това заговори с отмерен, делови тон — Според нашите стандарти малореанското разузнаване действа грубо, ала Брадор разполага с ресурси и средства да изпрати толкова агенти, колкото сметне за необходимо, на местата, където пожелае. Нито драснианските, нито толнедранските разузнавателни служби могат да си позволят този лукс. Понякога Брадор губи по сто души за определена задача, ала обикновено получава информацията, която му е необходима. — Шефът на драснианското разузнаване изсумтя презрително. — Лично аз предпочитам по-чисто изработени операции.

— В такъв случай този Брадор разполага с агенти и в Рак Урга, така ли? — попита Варана.

— Това е почти сигурно — отговори Джевълин. — Понастоящем самият аз имам четирима агенти в палата Дроджим, а доколкото ми е известно, за ваше величество работят двама.

— Не знаех — отвърна Варана с невинно изражение.

— Наистина ли?

Варана се засмя, после продължи:

— Добре. Как би реагирал Закат, ако до ушите му достигне информация, че кралствата на Запада се готвят да сключат военен съюз с краля на мургите?

— Много ми е трудно да предположа как точно би постъпил Закат в каквато и да било ситуация. Много зависи от това колко сериозни са вътрешните проблеми на неговата империя; във всеки случай съюзът между мургите и Запада би представлявал основна заплаха за Малореа. Ще му се наложи почти веднага да се върне тук; ще положи максимални усилия до потуши съпротивата на мургите преди нашите войски да биха могли да ги подкрепят.

— Да се съюзим с мургите? — възкликна Хетар. — Никога!

— Никой не предлага истински съюз, милорд Хетар — обърна се към него Кайл, синът на Пазителя на Рива. — Ние желаем единствено да отклоним силите на Закат за достатъчно време — така ще дадем възможност на Гарион да се промъкне необезпокоявано по пътя си. Преговорите могат да се проточат до безкрай и по-късно ще бъдат изцяло преустановени.

— О — рече Хетар малко объркано. — В такъв случай работата е съвсем друга.

— Добре — продължи решително Варана. — Може би ще успеем да убедим Закат, че възнамеряваме да сключим военен съюз с Ургит. Джевълин, накарай твоите агенти в палата Дроджим да убият неколцина малореански агенти — достатъчно на брой, за да убедим Мал Зет, че полагаме сериозни дипломатически усилия в тази насока.

— Разбирам съвършено ясно замисъла ви, ваше величество. — Джевълин се усмихна. — Имам човек тъкмо за тази работа — наскоро привлякохме на своя страна един наемен убиец от Нийса, казва се Айсус.

— Добре. Възможността за сключване на съюз ще изиграе същата роля както действително съществуващо военно споразумение. Така ще успеем да привлечем силите на Закат там, където искаме, без да изгубим нито един войник — ако не броим онзи Айсус, за когото спомена.

— Не се тревожете за Айсус, ваше величество — увери го Джевълин. — Той винаги оцелява, независимо от ситуацията.

— Смятам, че пропускаме нещо — изръмжа Анхег. — Ще ми се Родар да беше сред нас.

— Да — съгласи се Порен и гласът й потрепери; кралицата едва сдържаше сълзите си.

— Съжалявам, Порен — извини се Анхег и похлупи с огромната си шепа мъничката й ръка. — Но разбираш какво имах предвид.

— В Рак Урга имам на разположение един дипломат — продължи Варана. — Той може да започне началните стъпки за сближаване с крал Ургит. Известно ли ни е нещо полезно за краля на мургите?

— Да — отвърна твърдо Порен. — Той ще се отнесе доброжелателно към предложението ни и ще го приеме.

— Откъде знаете, че ще бъде така, ваше величество?

Порен се поколеба.

— Предпочитам да не разкривам сега това пред вас — отвърна тя и хвърли поглед към Джевълин. — Просто ми повярвайте.

— Разбира се — съгласи се Варана.

Вела стана и отиде до прозореца. Шумоленето на роклята й изпълни с музиката си цялата зала.

— Вие, хората от Запада, винаги искате да усложнявате нещата — каза критично тя. — Вашият проблем е Закат. Изпратете някой с остър нож в Мал Зет.

— Трябвало е да се родиш мъж, Вела — засмя се Анхег.

Тя се обърна, изгледа го с искрящите си очи и попита:

— Наистина ли мислиш така?

— Ами… Всъщност не.

Младата жена се облегна на перваза на прозореца и въздъхна тъжно:

— Ще ми се фокусникът да беше тук, за да ме развлича. От политика винаги ме заболява глава… Чудя се какво ли е станало с него?

Порен се усмихна — изведнъж си припомни внезапното си хрумване след пристигането на надрачката в Боктор.

— Ще бъдеш ли ужасно разочарована, ако разбереш, че твоят фокусник съвсем не е човекът, за какъвто се е представял? — попита кралицата на Драсния. Белгарат бе споменал за него в писмото си.

Вела я изгледа остро.

— Белгарат, без никакво съмнение, го е познал — продължи Порен. — Фокусникът всъщност е бил Белдин.

Вела отвори широко очи.

— Гърбавият магьосник ли? — възкликна тя. — Онзи, дето може да лети?

Порен кимна.

Вела изрече цял порой от думи, каквито нито една дама с благородно потекло не би произнесла за нищо на света. Дори крал Анхег пребледня, докато я слушаше. След това надрачката измъкна една от камите си и се хвърли срещу Ярблек. Мандорален, облечен с непробиваемата си броня, се изправи пред нея, а Хетар и Барак я хванаха изотзад и изтръгнаха хладното оръжие от ръката й.

— Идиот такъв! — изкрещя тя на Ярблек, който се бе отдръпнал страхливо. — Абсолютен идиот!

И се разрида безутешно на гърдите на Барак. Хетар въпреки това благоразумно й отне останалите три ками.

Зандрамас, Детето на Мрака, стоеше, вперила поглед в обезлюдената долина. От опустошените села се вдигаше пушек. Очите на Детето на Мрака бяха насочени към разрушенията, ала не ги виждаха. Силен детски плач долетя зад гърба й и това я накара да стисне здраво зъби.

— Нахрани го! — нареди тя.

— Както заповядате, господарке — бързо каза мъжът с белите очи.

— Не ми се усмихвай, Нарадас — рязко каза тя. — Просто накарай това изчадие да млъкне. Опитвам се да мисля.

Вече беше изминало много, много време от началото на всичко това. Зандрамас беше изпипала внимателно всички подробности. Беше пребродила половината свят, ала въпреки огромните й усилия Богоубиеца със своя ужасен меч бе само на няколко дни след нея.

Мечът. Пламтящият меч. Той изпълваше сънищата й с кошмари — а сияйното лице на Детето на Светлината я ужасяваше още повече.

— Как успява да ме следва толкова отблизо! — изкрещя тя. — Нищо ли не може да го забави?

Зандрамас протегна двете си ръце напред и ги обърна с дланите нагоре. Милиарди миниатюрни светещи точици се въртяха под кожата й — светлинките подскачаха в буен кръг, блещукайки като съзвездие мънички слънца в нейната плът. Още колко време трябваше да мине, докато тези съзвездия проникнеха в цялото й тяло и тя най-сетне щеше да престане да бъде човешко същество? Още колко време трябваше да чака, докато ужасния дух на Детето на Мрака щеше да я обсеби цялата? Малкото момче отново изплака.

— Казах ти да го накараш да млъкне! — изкрещя тя.

— Веднага, господарке — отвърна Нарадас.

Детето на Мрака продължи да съзерцава звездната вселена, затворена в плътта й.

Ерионд и Кон излязоха да се разтъпчат още докато другите спяха. Прекосиха с лек галоп една поляна, окъпана в сребристата светлина на утрото. На младежа му беше много приятно да язди сам, да чувства най-малкото движение в мускулите на Кон, да усеща вятъра по лицето си, без да се разсейва в разни оживени разговори.

Как си бе наложил Алдур да напусне всичко това? Алдур, богът, който сигурно бе обичал този свят най-много от всичко във вселената, тъй като бе отказал да има свой народ, който да се прекланя пред него, а бе предпочел да остане съвсем сам, за да изучава заобикалящите го прелести. А сега Богът можеше да го посещава само понякога, и то като дух.

Ала Алдур беше приел тази жертва. Ерионд въздъхна. Може би никаква саможертва не бе наистина непоносима, ако е направена от любов. Младият мъж повярва, че е така, и се утеши с тази мисъл.

Въздъхна още веднъж и препусна в галоп към малкото езеро и палатките, където спяха неговите приятели.

2.

Тази сутрин станаха късно. Напрежението през изтеклите няколко седмици, изглежда, най-сетне беше надвило Гарион и макар че светлината, нахлуваща през отвора на палатката, му подсказваше, че слънцето вече се е изкачило високо в небето, никак не му се ставаше. Чуваше подрънкването на съдовете, с които Поулгара приготвяше закуската, долавяше и човешки гласове. Знаеше, че тъй или иначе скоро все пак трябва да стане. Помисли си дали да не подреме още малко, ала реши да не го прави. Раздвижи се внимателно, за да не събуди Се’Недра, и се измъкна от одеялата. Наведе се и нежно целуна косата й, после облече покритата с ръжда туника, взе меча и ботушите си и излезе от палатката.

Поулгара, облечена в сивите си дрехи за пътуване, шеташе край огъня и както обикновено си тананикаше. Силк и Велвет разговаряха тихо наблизо. Незнайно защо Силк се беше преоблякъл и сега носеше мек перленосив жакет, който подсказваше, че дребничкият драснианец ще се представя за богат търговец. Белгарат, разбира се, бе със старата си туника, кърпените панталони и ботушите от различни чифтове. Дурник и Тот ловяха риба в близкото езеро, а Ерионд разседлаваше дорестия си жребец. Останалите очевидно още не бяха станали.

— Помислихме, че ще спиш цял ден — рече Белгарат, щом Гарион седна на един пън да нахлузи ботушите си.

— Аз също си помислих да го направя — призна Гарион, изправи се и погледна към отсрещния бряг на блещукащото езеро. Там имаше горичка от трепетлики и цветът на стволовете им наподобяваше този на току-що навалял сняг. Листата бяха започнали вече да пожълтяват и проблясваха на слънчевите лъчи като ковано злато. Въздухът беше хладен и леко влажен. Кралят на Рива въздъхна и попита Силк: — Защо си облякъл тази пищна премяна?

Силк сви рамене.

— Навлизаме в област, където съм доста известен — отвърна той. — Може да извлечем някаква полза от това — стига да ме познаят. Напълно ли си сигурен, че трябва да вървим на югоизток?

Гарион кимна.

— Отначало имаше малко объркване, но после всичко се изясни.

— Какво объркване? — попита го Белгарат.

— Сардионът също е бил тук — преди много време. Стори ми се, че за няколко секунди Кълбото искаше да следва и двете следи едновременно. Трябваше да поговоря с него твърде решително по този въпрос. — Гарион преметна ножницата на гърба си и я закопча, след това я издърпа малко напред, за да му бъде по-удобно. Кълбото върху дръжката на меча сияеше с гневен ален цвят.

— Защо го прави? — попита с любопитство Силк.

— Заради Сардиона — отговори Гарион, погледна през рамо към сияещия камък и му каза: — Спри вече.

— Не наранявай чувствата му — предупреди го Силк. — Можем да си докараме големи неприятности, ако реши да ни се разсърди.

— Кое кралство е разположено на югоизток? — обърна се Белгарат към дребничкия мъж.

— Воресебо — отвърна Силк. — В него няма почти нищо, като изключим малобройните пътища, използвани от керваните, и няколко мини високо в планините. В Панор има пристанище. Понякога се отбивам там на връщане от Мелцена.

— Там живеят каранди, нали?

— Да, но са дори по-сурови и необразовани от събратята си в централните кралства — ако това въобще е възможно.

Ястребът със сините пера по крилете описа величествена спирала в яркото утринно небе, спусна се, проблесна за миг и щом докосна земята, прие формата на Белдин. Дребният гърбав магьосник беше облечен в обичайните си парцали, а по брадата и косата му висяха сламки и клечки. Той потрепери и измърмори:

— Мразя да летя, когато е студено. Болят ме крилете от мразовития въздух.

— Всъщност не е чак толкова студено — отбеляза Силк.

— Я литни на две хиляди стъпки, че да те видя тогава. — Белдин посочи към небето, след това се обърна и изплю две-три мокри сиви пера.

— Пак ли си излапал някоя беззащитна птица? — попита Поулгара.

— Нали трябваше да закуся, Поул — отвърна той. — Просто един гълъб тази сутрин се беше събудил прекалено рано.

— Не е трябвало да го правиш, знаеш ли. — Тя почука изразително с дългата дървена лъжица по бълбукащата тенджера.

Белдин сви рамене.

— Светът няма да усети липсата на един гълъб.

Гарион потрепери.

— Как можеш да ги ядеш сурови?

— Просто свикваш. Знаеш ли, никога не съм имал особен успех, когато съм опитвал да запаля огън с ноктите на краката си, за да приготвя нещо за хапване. — Той погледна Белгарат и продължи: — Напред ни очакват неприятности. Навсякъде дими. Освен това има десетки групи въоръжени мъже.

— Успя ли да разбереш какви са?

— Не можах да стигна толкова близо. В подобни тълпи обикновено има един-двама отегчени стрелци с лъкове. Хич не ми се ще да загубя перата от опашката си само защото някой идиот иска да се изфука пред другарите си колко е ловък.

— Това случвало ли се е някога? — попита Силк.

— Веднъж — преди много, много време. Оттогава бедрото все още ме боли, щом дойдат студени дни и нощи.

— И направи ли нещо по въпроса?

— Ами побъбрих си със стрелеца. Помолих го да не прави такива неща в бъдеще. Когато си тръгнах, момъкът трошеше лъка на коляното си. — Гърбавия отново се обърна към Белгарат. — Сигурни ли сме, че вървим във вярна посока?

— Кълбото е сигурно.

— Тогава ще трябва да рискуваме. — Вълшебникът се огледа. — Защо още не сте прибрали палатките?

— Реших, че няма да е лошо, ако позволя на всички да поспят малко повече. Мисля, че имахме напрегнато пътуване, а ни предстои дълъг и труден преход.

— Винаги подбираш такива идилични местенца за почивка, Белгарат — отбеляза Белдин. — Смятам, че дълбоко в себе си си романтик.

Белгарат сви рамене.

— Никой не е съвършен.

— Гарион — извика Поулгара.

— Да, лельо Поул?

— Защо не събудиш останалите? Закуската е почти готова.

— Веднага, лельо Поул.

След закуска прибраха палатките и поеха по следата на Зандрамас, следвайки Белдин, който летеше напред, разузнавайки възможните опасности по пътя. Беше приятно топло и във въздуха се носеше силното ухание на вечнозелени дървета. Странно притихнала, Се’Недра яздеше до Гарион, обвила плътно тялото си с тъмносивото наметало.

— Какво има, скъпа? — попита я кралят на Рива.

— Тя не беше с Геран — измърмори тъжно малката кралица.

— Имаш предвид Зандрамас? Да, не беше.

— А тя наистина ли се появи пред нас, Гарион?

— В известен смисъл — да; ала същевременно не е била тялом на мястото, където я видяхме. Също както става и с Кайрадис — тя хем се появява пред нас, хем не.

— Нищо не разбирам.

— Всъщност образът, който видяхме, беше нещо повече от обикновена проекция, ала същевременно не е самото живо същество. Снощи разговаряхме за това и Белдин ми обясни. Да си призная, не разбрах всичко, което ми каза. Понякога обясненията на Белдин са много неясни.

— Той е много умен, нали?

— Ала не е много добър учител. Губи търпение, когато трябва приказва с хора, неспособни са следват мисълта му с достатъчна бързина. Както и да е — положението, че Зандрамас е наполовина проекция и наполовина човешко същество, я прави много опасна. Ние не сме в състояние да я нараним, но тя може да нарани нас. Вчера без малко не те уби — когато Поледра я спря. Тя много се страхува от Поледра.

— Това беше първият път, когато видях баба ти.

— Всъщност не е така. Тя беше и на сватбата на леля Поул, помниш ли? Тя ни помогна и в Улголандия, когато трябваше да се бием с елдрака.

— Но първия път беше приела формата на кукумявка, а втория — на вълчица.

— Не мисля, че това има някакво значение в случая с Поледра.

Се’Недра изведнъж се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Когато всичко това свърши и се приберем у дома с нашето бебе, защо не се превърнеш за известно време във вълк?

— Че защо?

— Ще е много хубаво да си имам огромен сив вълк, изтегнал се пред камината. През студените нощи ще заравям краката си дълбоко-дълбоко в козината ти.

Той я изгледа проницателно.

— Ще те почесвам между ушите, Гарион — предложи малката кралица. — Освен това ще ти давам хубави кокали от кухнята и ще можеш да си ги глозгаш, колкото желаеш.

— Недей — твърдо каза той.

— Но винаги ми е студено на краката.

— Забелязал съм.

Пред тях Сади и Силк спореха разгорещено.

— Абсолютно не — заяви енергично Силк.

— Наистина смятам, че проявяваш неблагоразумие по този въпрос, Келдар — възрази Сади. Евнухът беше съблякъл блестящата във всички цветове на дъгата копринена роба и сега носеше туника както западните народи, панталони и високи здрави ботуши. — Системата за разпространение вече е на твое разположение, освен това аз имам достъп до неизчерпаем резерв. Можем да спечелим милиони.

— Забрави това, Сади. Няма да търгувам с опиати.

— Но ти търгуваш с всичко останало, Келдар. Към нас се простира огромен пазар, който само чака някой да го овладее. Защо позволяваш на скрупулите да пречат на бизнеса?

— Ти си нийсанец, Сади. Опиатите са част от твоята култура, затова не би могъл да ме разбереш.

— Лейди Поулгара използва опиати, когато лекува болни — изтъкна Сади в своя защита.

— Това е съвсем различно.

— Не виждам защо.

— Никога не бих могъл да ти го обясня.

— Разочарован съм от тебе, Келдар — въздъхна Сади. — Ти си шпионин, наемен убиец и крадец. Мамиш, когато играеш на зарове, фалшифицираш пари и нямаш никакви скрупули по отношение на омъжените жени. Жестоко мамиш клиентите си и се наливаш с пиво като смок. Ти си най-поквареният човек, когото съм срещал, ала отказваш да прекараш няколко безвредни съединения, които биха изпълнили с щастие хората, когато ги купят.

— Човек все трябва да сложи граница някъде — отвърна Силк.

Велвет се размърда на седлото си и погледна назад към тях.

— Това е един от най-очарователните разговори, които съм чувала, господа — направи им комплимент тя. — Особено сравняването на морала ви. — След което им се усмихна и трапчинките грейнаха ослепително на лицето й.

— А… маркграфиня Лизел — рече Сади. — Случайно пак да сте ми взели Зит?

— Всъщност да, Сади — Девойката, чиято коса наподобяваше цвета на пресен пчелен мед, вдигна ръка. — Но този път не я откраднах. Тя сама допълзя посред нощ в палатката ми и се свря в любимото си скривалище. Бедното животинче буквално трепереше от студ.

Силк леко пребледня.

— Искаш ли да ти я върна? — обърна се Велвет към евнуха с бръснатата глава.

— Не — въздъхна Сади и потри с длан голото си теме. — Щом е щастлива, нека я оставим на мястото, което сама си е избрала.

— Наистина е щастлива — буквално мърка от удоволствие. — Велвет леко се навъси. — Смятам, че трябва да се грижиш по-добре за диетата й, Сади. Струва ми се, че мъничкото й коремче все повече се подува. — Тя отново се усмихна. — Не бихме желали пред очите ни да пълзи дебела змия, нали?

— О, не, разбира се — възкликна Сади.

В най-високата точна на прохода имаше голямо изсъхнало дърво. Ястребът със синя ивица по крилете бе кацнал на един от голите клони и енергично почистваше перата си с клюн. Когато приятелите се приближиха, птицата се спусна надолу и след миг пред тях се изправи Белдин, бълвайки ругатни.

— Какво става? — попита го Поулгара.

— Попаднах на отвратително въздушно течение. Сплъстиха ми се перата — изръмжа той. — Знаеш как се чувстваш в такива случаи.

— О, знам. Непрекъснато ми се случва.

— Перата ти са прекалено меки.

— Не аз съм създала совите, Белдин. Така че не ме обвинявай, че перата ми са меки.

— Напред има кръстопът и кръчма — рече Белдин на Белгарат. — Искаш ли да се отбием там, за да проверим какво става долу в равнината?

— Тази идея никак не е лоша — съгласи се Белгарат. — Не е нужно да си създаваме неприятности, ако можем да ги избегнем.

— В такъв случай ще ви чакам в кръчмата — заяви Белдин и се издигна в небето.

— Защо все избира кръчма? — въздъхна Поулгара.

— Защото хората, които пият, обичат да приказват, Поул — обясни й Белгарат. — В кръчма за пет минути можеш да събереш повече информация, отколкото за цял час на чашка чай.

— Знам си, че винаги намираш убедителни оправдания.

— Естествено.

Продължиха надолу, докато стигнаха до кръчмата — ниска сграда, направена от греди, измазани с кал. Покривът беше увиснал, дървените плочки, служещи за керемиди, се бяха огънали от времето. Жълтеникавокафяви пилета ровеха в прахта пред вратата, една голяма шарена свиня лежеше в кална локва пред тях и цяла дузина прасенца сучеха щастливо от нея. Няколко мършави коня бяха вързани пред кръчмата и трима каранди, облечени в изтъркани кожени дрехи, хъркаха на малката веранда пред вратата.

Поулгара спря коня си на няколко крачки от постройката, подуши спарената миризма на вонящата кръчма и каза:

— Дами, мисля, че ние ще предпочетем да почакаме навън на сянка.

— Уханието наистина е доста особено — съгласи се Велвет.

— Ти също, Ерионд — заяви твърдо Поулгара. — Не е нужно да започнеш да придобиваш лоши навици толкова отрано. — И вълшебницата подкара коня си към една горичка от високи ели, разположена на значително разстояние от кръчмата. За миг Дурник и Тот се спогледаха, след това тръгнаха след нея, следвани от Велвет, Се’Недра и Ерионд.

Сади понечи да слезе от коня си пред пивницата, после помириса въздуха и почти се задави.

— Това място не е по вкуса ми, господа — рече той. — Мисля, че аз също ще почакам навън. Освен това сега е тъкмо време да нахраня Зит.

— Както искаш. — Белгарат сви рамене, слезе от седлото и поведе останалите към кръчмата. Прекрачиха хъркащите на верандата каранди и влязоха.

— Разделете се и се пръснете — измърмори възрастният мъж. — Разговаряйте с колкото се може повече хора. — Той погледна Силк. — Не сме тук, за да правим бляскава търговска кариера.

— Имай доверие в мен — отвърна драснианецът и бързо се отдалечи.

Гарион спря до вратата и присви очи, за да привикнат с мрака в постройката. Нямаше никакви признаци, че кръчмата някога е била почиствана. Подът беше посипан с изгнила слама и вонеше на разлята бира, в ъглите лежаха вмирисани остатъци от различни гозби. В срещуположния край на помещението пушеше грубо направена камина. Масите бяха от обикновени дъски, поставени на дървени магарета, пейките също. Гарион забеляза, че Белдин вече разговаря с няколко каранди в един от ъглите, и понечи да отиде при него.

Докато минаваше покрай една от масите, усети, че настъпва нещо меко. Разнесе се недоволно квичене, след това изведнъж се чу тропот от забързаните стъпки на някакво животно.

— Я не стъпвай на парсето ми — каза войнствено един каранд с гурелясали очи. — Аз не стъпвам на твоето парсе, нали?

В първия миг Гарион не го разбра, но карандът продължи:

— И си гледай в карката!

— Какви „карка“?

— Карката, дето си нахлузваш чизмите, ясно ли ти е?

— А, да, краката. Разбрах.

— Точно това ти казах — „карката“!

— Съжалявам — извини се Гарион — Отначало не схванах какво ми приказваш.

— Това е проблемът с вас, чужденците. Не загрявате какво ви приказваме, а то е ясно като бял ден.

— Защо не изпием заедно по една бира? — предложи Гарион. — Ще се извиня на прасето ти веднага щом се появи, обещавам.

Карандът го изгледа подозрително. Беше старец с побеляла брада и беше облечен в дрехи, направени от зле ощавени кожи. Шапката му беше от цяла кожа на язовец — краката и опашката на животното висяха от нея. Беше много мръсен и из брадата му подскачаха рояци бълхи.

— Аз плащам — каза Гарион и седна на масата срещу собственика на прасето.

Лицето на каранда видимо засия.

Изпиха по две халби вкисната бира, ала карандът примляскваше и вдигаше очи към тавана, сякаш никога в живота си не бе опитвал по-великолепно пиво. Нещо студено и влажно докосна ръката на Гарион и той бързо я отдръпна. После погледна надолу и срещна две сини очи, оградени от остри бели мигли. Прасето очевидно съвсем наскоро беше излязло от калта и носеше със себе си миризмата й.

Старият каранд се изкикоти.

— Това е парсето ми — отбеляза той. — Много добро парсенце е и въобще няма зъб на никого. — Облеченият с кожи мъж примигна, сякаш бе късоглед. — То е сираче, разбираш ли.

— О, така ли?

— Обаче от майка му стана страхотен бекон! — Старецът се изсекна и изтри носа си с ръкав. — Понякога тя страшно много ми липсва — призна той. След това отново изгледа Гарион и каза: — Много голям нож си нарамил.

— Голям е — съгласи се Гарион и разсеяно почеса ушите на прасенцето. Животното затвори очи, обзето от истинска наслада, отпусна глава в скута му и започна доволно да грухти.

— Слязохме по пътя, прекосяващ планината — подхвана Гарион, — и видяхме в равнината много дим. Има ли някакви неприятности там?

— Там стават най-страшните неща на света, приятелю — отвърна сериозно старецът и отново погледна Гарион с присвити очи. — Ти не си от ония малореанци, нали?

— Не съм — увери го Гарион. — Не съм малореанец. Роден съм далеч на запад.

— Не знаех, че има нещо по-далеч на запад от Малореа. Както и да е, долу, в равнината, цели тълпи са се хванали за гушите и спорят ли спорят за някаква религия.

— Че каква религия?

— Самият аз не разбирам много-много от тези неща — призна карандът. — Някои хора схващат религията, други — не. На мен лично тя никак не ми е ясна. Да оставим боговете да се грижат сами за себе си — това ми е мнението. Аз ще се грижа за себе си, за децата, и внуците и така ще сме квит — всички ща са доволни, нали?

— Струва ми се мъдро — рече предпазливо Гарион.

— Радвам се, че възприемаш така нещата. В Даршива се подвизава някаква Зандрамас. Та значи тази Зандрамас — тя е гролимка, да го знаеш от мен — се появила и във Воресебо и започнала да приказва за някакъв нов бог на ангараките — разбираш ли, твърдяла, че Торак вече е мъртъв. Обаче мене това знаеш ли колко ме интересува, а? Точно колкото го интересува парсенцето ми. А то е умно животно и веднага усеща кога хората дрънкат глупости.

Гарион потупа прасенцето по гърба и то издаде силно, изпълнено с дълбоко задоволство грухтене.

— Добро прасенце — рече Гарион и веднага се поправи: — Искам да кажа добро „парсенце“.

— Много съм привързан към него, да знаеш. Не можеш да си представиш колко ми е топличко, като се сгуши до мен през студените нощи — пък и въобще не хърка. Е, господине, бях започнал да ти разправям за Зандрамас — тази жена, разбираш ли, дойде при нас и като взе да проповядва и да крещи, просто не мога да ти опиша какви ги приказваше. Всички гролими паднаха като круши на земята и забиха носове в прахта, демек признават силата й. Добре обаче преди известно време цяла група други гролими дойдоха от планината и взеха да разправят, че Зандрамас се била побъркала и говорела само лъжи. Над земите на ангараките наистина щяло да има нов бог, но Зандрамас излъгала кой ще е той. Ето затова цялата равнина долу е в пушеци. И всички само палят и избиват де когото видят, при това не млъкват — все проповядват кой според тях щял да е новият бог. Лично аз не ща да имам нищо общо нито с тая, нито с оная страна. Взимам си парсенцето и двамата отиваме в планината, пък те нека се изколят до крак, щом искат. Когато пушилката утихне, ще се върнем — тогава ще се кланям на онзи олтар, дето се е наложил след цялата дандания.

— Значи Зандрамас е жена? — попита Гарион.

— Да! Можеш ли да повярваш в това? — изсумтя сърдито карандът. — По-глупаво нещо не съм чувал през живота си! Жените трябва да си знаят мястото и да не си пъхат носовете в мъжките дела.

— Виждал ли си я някога?

— Както вече ти казах, въобще не се бъркам в тия спорове около религията. Аз и парсенцето си знаем нашите работи и хич не се интересуваме от проповеди, така да знаеш.

— Добре си го намислил — каза Гарион. — Но аз и приятелите ми ще трябва да прекосим равнината. Само от гролимите ли трябва да се пазим?

— Ето, сега напълно ми стана ясно, че не си оттука — заяви старецът и недвусмислено погледна празната си халба.

— Слушай — предложи му Гарион. — Искаш ли да изпием по още една? — Измъкна монета от кесията си и повика кръчмаря.

— Цялата работа, приятелю — продължи словоохотливият собственик на прасенцето, — е, че в тази част на страната гролимите винаги ходят с многобройна войска. Войниците, които следват Зандрамас, са от армията на краля на Воресебо. Старият крал въобще нямаше вземане-даване с религиозните свади, но него го свалиха от престола — от мен да го знаеш. Синът му реши, че старецът е твърде оглупял да управлява кралството, затова изхвърли баща си от трона и сам седна на него. Синчето е опасен хитрец — това от мен да го знаеш — и само наблюдава кой ще победи, за да се присъедини към него. Затова взе страната на Зандрамас, обаче тъкмо тогава се появи онзи… как му беше името? Да, Урвон. Та тогава се появи Урвон начело на цялата армия на Джено и Ганезия — всички войници в бляскави доспехи, освен това с тях имаше и едни грозни черни кучета — да не ти споменавам какво пълчище гролими ги следваха. Долу в равнината положението е ужасно, приятелю. Палят, убиват и принасят в жертви пленници и на олтара на Зандрамас, и на олтара на Урвон. Ако зависеше от мен, веднага щях да прекратя това безумие, независимо колко ще ми струва, разбираш ли!

— Ще ми се и аз да можех да го направя, приятелю — отвърна му искрено Гарион. — Чухме, че в Джено имало демони.

— Демони ли? — каза карандът и потрепера, а после направи знака, за който в тези земи вярваха, че предпазва от зли духове. — Не съм чувал такова нещо. Ако до ушите ми бе долетяла дори една дума за това, аз и парсенцето ми щяхме отдавна да изчезнем в планината, дето нито звяр, нито човек може да ни открие.

Гарион почувства, че въпреки волята си харесва този бъбрив старец — макар и необразован, той умееше да даде проницателна, дори съвсем точна оценка на хаоса, царящ наоколо. Кралят на Рива изпита истинско съжаление, когато забеляза как Силк едва забележимо му кима към вратата. Той внимателно отмести главата на животинчето от скута си и то издаде тих недоволен звук.

— Трябва да тръгвам — рече Гарион на каранда и стана. — Благодаря ти за компанията… и задето позволи на прасенцето си да дойде при мен.

— Казва се „парсенце“ — поправи го старецът.

— Парсенце — съгласи се Гарион, извади още една монета от кесията си и спря кръчмаря, който минаваше край него. — Донеси на моя приятел и на неговото „парсенце“ всичко, което пожелаят.

— Е, благодаря ти, млади ми приятелю — рече разчувстван старият каранд.

— За мене беше истинско удоволствие — отвърна му Гарион, погледна животното и добави: — Желая ти приятен ден, „парсенце“.

Прасето изгрухтя и се премести при господаря си.

Се’Недра сбърчи нос, щом Гарион се приближи към горичката и каза:

— Какво си правил? Миришеш ужасно.

— Запознах се с едно прасенце.

— С прасенце ли? — възкликна тя. — Че за какво ти е притрябвало то?

— Знаеш ли, трябваше да бъдеш там, за да ме разбереш.

Продължиха по пътя и почнаха да обменят информацията, която бяха събрали. Стана ясно, че собственикът на прасето бе дал удивително пълна и стегната оценка на положението във Воресебо. Гарион повтори разговора си с него с подробности.

— Не е възможно да е приказвал така! — засмя се Велвет недоверчиво.

— Че защо пък не? — отвърна Гарион. — Във всеки случай аз и „парсенцето“ станахме добри приятели.

— Гарион — рече Поулгара. — Би ли могъл да отидеш ей там? — И посочи края на колоната. — Всъщност по-добре изостани на двеста-триста метра.

— Да, госпожо — отвърна той и дръпна юздите на Кретиен. Забеляза, че едрият сив кон също е обиден от нещо, носещо се във въздуха.

Вечерта, по обща молба на дамите, Гарион се изкъпа в зашеметяващо мразовитите води на планинския ручей. Когато се върна разтреперан от студ при огъня, Белгарат го погледна и рече:

— Мисля, че е най-добре отново да сложиш ризницата си. Дори половината от онова, което е казал карандът с прасенцето, да е вярно, очевидно ще имаш нужда от тях.

— Карандът с „парсенцето“ — поправи го Гарион.

На следващата сутрин времето беше ясно и определено мразовито. Металната ризница беше хладна и влажна, въпреки дебелата туника, която Гарион винаги носеше под нея, а освен това тежеше и беше неудобна. Дурник отсече от близкия гъсталак прът, направи копие за краля на Рива и го подпря на едно дърво близо до мястото, където бяха вързани конете.

— Доколкото разбрахме, размириците са обхванали цялата област — каза Белгарат. — В такъв случай няма смисъл да се опитваме да избягваме срещите с хора. Колкото по-бързо успеем да минем през Воресебо, толкова по-добре, затова нека прекосим кралството по най-прекия път. Ще се опитваме да убедим всички да ни пуснат да преминем с добро. Ако не сполучим обаче, ще се наложи да прибегнем до сила.

— Предполагам, че ще е най-добре да отида да си потърся някаква здрава тояга — въздъхна Сади.

Потеглиха. Гарион яздеше начело в пълно въоръжение и се опитваше да придаде на лицето си навъсено, заплашително изражение. Мечът в ножницата, привързана към гърба му, го тласкаше напред, показвайки, че продължават да вървят по следата на Зандрамас. Когато слязоха от хълмовете, лъкатушещата пътека се превърна в тесен път с дълбоки коловози.

На няколко мили в равнината минаха покрай горящо село, но не спряха да разберат кой и защо го е подпалил.

Към обяд срещнаха група въоръжени пешаци. Бяха петнадесетина и носеха дрехи, които с много усилия на въображението можеха да минат за униформи.

— Е? — рече Гарион през рамо и стисна здраво копието.

— Нека първо поговоря с тях — каза Силк. — Опитай се да изглеждаш много опасен. — След това тръгна с коня си право към непознатите и им каза с твърд, враждебен тон: — Задръствате пътя.

— Заповядано ни е да проверяваме всеки, който минава оттук — рече единият от мъжете и погледна някак нервно към Гарион.

— Е, добре. Вече ни проверихте. А сега се дръпнете от пътя.

— На коя страна сте вие?

— Това е глупав въпрос, човече — заяви Силк. — По-добре кажи вие на коя страна сте.

— Няма да дам отговор на такъв въпрос.

— Тогава и аз няма да го направя. Използвай очите си, човече. Приличам ли ти на каранд — или на някой от пазачите на храма — или пък на гролим?

— На кого сте последователи — на Урвон или на Зандрамас?

— Нито на нея, нито на него. Нашата цел е да трупаме пари, а човек не прави пари, като се бърка в религиозни разпри.

Изразът на зле облечения войник стана още по-несигурен.

— Трябва да доложа на капитана чии последователи сте.

— Това трябва да стане, ако приемем, че си ме видял — подхвърли Силк и изразително раздрънка добре напълнена кесия в шепата си. — А аз бързам, приятелю. Вашата религия хич не ме интересува. Моля те, окажи ми тази любезност да ме оставиш да си вървя по пътя.

Войникът гледаше кесията в ръката на Силк с неприкрита алчност.

— За мен е много важно да не се бавя — подметна лукаво Силк и театрално изтри челото си с ръкав. — Освен това тук взе да става много топло — добави той. — Защо ти и хората ти не намерите някое сенчесто местенце, където ще можете да си отдъхнете? Аз пък „съвсем случайно“ ще изтърва кесията си тук и вие по-късно „ще я намерите“. Така вие ще направите добра печалба, аз ще си вървя по пътя, без да ви преча, пък и никакъв началник няма да разбере, че съм минал оттук.

— Знаеш ли, тука наистина взе да става много топло — съгласи се войникът.

— Надявах се, че ще го забележиш.

Останалите войници се ухилиха широко.

— Нали няма да забравиш да оставиш кесията?

— Имай ми доверие — отговори му Силк.

Войниците запратиха през полето към малката горичка наблизо, а Силк небрежно хвърли кесията край пътя, направи знак на приятелите си да продължат напред и каза:

— Ще трябва да побързаме.

— Пак ли използва кесия, пълна с камъчета? — засмя се Дурник.

— О, не, Дурник. В кесията този път има истински пари — малореански пиринчени петачета. С тях наистина не можеш да купиш кой знае какво, но са истински.

— Какво щеше да правиш, ако онзи беше поискал да види какво има в нея?

Силк се ухили и протегна ръка. Притиснати здраво между пръстите му лъщяха няколко сребърни монети.

— Обичам да съм готов за всякакви случаи — рече драснианецът, след това погледна назад през рамо. — Мисля, че трябва веднага да тръгнем. Войниците се връщат към пътя.

Следващата среща беше по-сериозна. Пътят беше блокиран от трима пазачи на храма. Бяха вдигнали щитовете пред гърдите си и стискаха копията, готови за бой. Лицата им бяха лишени от всякакви признаци, че са мислещи същества.

— Мой ред е — каза Гарион, вдигна щита пред гърдите си, приготви копието си за бой и пришпори Кретиен. Чу, че още един кон лети след него, ала нямаше време да се обърне. Всичко това беше невероятно глупаво, но той пак почувства пламтящо вълнение в кръвта си. — Идиотска работа — измърмори той под нос, след това събори с лекота пазача в центъра, дръпна рязко юздите и обърна сивия жребец, за да се изправи лице срещу лице с другите двама, които беше оставил зад гърба си. Ала не беше необходимо да го прави — мъжът, яздещ зад него, беше Тот, а двамата пазачи вече бяха проснати на земята, забравили, че преди секунди са били на седлата на конете.

— Бих могъл да ти намеря работа в Арендия, Тот — рече Гарион на гиганта. — Там все пак трябва да има някой човек, който да убеди арендите, че не са непобедими.

Тот се ухили насреща му в беззвучен смях.

В централната част на кралство Воресебо цареше пълен хаос.

Гъсти стълбове дим се издигаха над горящи села и ферми, навсякъде нивите бяха подпалени, а шайки въоръжени мъже яростно се биеха, без изобщо да обръщат внимание нито на пламъците, нито на препускащите по пътя ездачи.

Осакатени трупове лежаха буквално навсякъде и не беше възможно Гарион да предпази Се’Недра от ужасните гледки на мъртви тела.

Когато над обхванатата от ужас земя се спусна здрач, Дурник и Тот се отклониха от пътя да потърсят убежище, където групата можеше да пренощува. Скоро се върнаха и съобщиха, че са открили гъсталак от ниски храсти в малка клисура, разположена на около миля встрани от пътя.

— Няма да можем да запалим огън — рече сериозно Дурник, — но ако не вдигаме шум, не мисля, че някой ще дойде да ни нападне.

Нощта никак не беше приятна. Вечеряха със студена храна сред гъстите шубраци и се опитаха да се подслонят някак сред клоните, без да привличат ничие внимание — беше невъзможно да опънат палатките сред храстите. Във въздуха се чувстваше полъхът на есента и щом се стъмни, веднага стана студено. Приятелите станаха с първите лъчи на утрото, озарили хоризонта на изток, закусиха набързо и продължиха напред.

Студената неприятна нощ и безсмислените кръвопролития навсякъде разгневиха Гарион. Яростта му нарастваше с всяка измината миля. Малко преди обяд видяха облечен в черно гролим, изправен край олтар, издигащ се на неколкостотин метра вдясно от пътя. Шайка от облечени в изпокъсани дрехи войници влачеха към олтара трима ужасени селяни със завързани около вратовете им въжета. Гарион не се замисли нито за миг, а захвърли копието, измъкна меча на Желязната хватка, предупреди Кълбото да не се показва и се втурна в атака.

Очевидно гролимът беше толкова погълнат от религиозно усърдие, че нито чу, нито забеляза как Гарион връхлита срещу него. Изпищя само веднъж, когато копитата на Кретиен се стовариха върху тялото му. Войниците за миг се взряха ужасено в Гарион, след това захвърлиха оръжията си и побягнаха. Ала това не уталожи гнева на риванския крал и той неумолимо се впусна след тях. Яростта му все пак не беше толкова голяма, за да го подтикне да отнеме живота на невъоръжени хора, и той просто ги събори на земята един подир друг. Когато и последният се сгромоляса в прахта под копитата на сивия жребец, кралят на Рива се върна, освободи затворниците и пак излезе на пътя.

— Не мислиш ли, че беше излишно да правиш това? — попита гневно Белгарат.

— Не, при тези обстоятелства не беше — отвърна Гарион не по-малко сърдито. — Сега поне съм сигурен, че една от войнишките банди в тази воняща страна няма да мъкне обикновени хора към някой от многобройните олтари наоколо — поне докато не зараснат строшените им кости.

Белгарат изсумтя отвратено.

Все още обхванат от ярост, Гарион изгледа войнствено Поулгара и попита:

— Е?

— Нищо не съм казала, скъпи — отвърна меко тя. — Въпреки това не смяташ ли, че дядо ти трябва да знае какви са плановете ти, когато следващия път отново се впуснеш в атака? Понякога тези малки изненади го притесняват.

— Конят ми се нуждаеше от малко раздвижване — отвърна Гарион с нетърпящ възражение тон. — Тези войници просто се изпречиха на пътя му.

— Защо си в толкова отвратително настроение тази сутрин?

— Всичко, което става пред очите ни, е отвратително.

— Разбира се, че е така, но се подготви за още подобни картини. Границата с кралство Ренгел е пред нас, а положението там е също толкова лошо, колкото тук.

3

Спряха на границата, за да обсъдят положението. Граничният пост беше изоставен, но пред тях се издигаха черни стълбове дим и се виждаха големи групи хора, движещи се из полето — изглеждаха съвсем мънички в далечината.

— Тук нещата са малко по-добре организирани — каза Белдин. — Във Воресебо видяхме само малобройни банди, които повече се интересуваха от плячката по селата и не ги беше особено грижа да навлизат в сериозни битки. Пред нас шайките са по-големи, в тях е установено някакво подобие на дисциплина. Не мисля, че ще успеем да си проправим път с измама, както във Воресебо.

Тот направи цяла серия неясни знаци с ръце.

— Какво казва? — обърна се Белгарат към Дурник.

— Предлага да пътуваме нощем — отвърна ковачът.

— Това е абсурдно, Тот — възрази Сади. — Щом е толкова опасно денем, през нощта сигурно ще е поне десет пъти по-страшно.

Ръцете на Тот отново започнаха да се движат. Незнайно защо Гарион откри, че почти разбира какво се опитва да каже огромният ням мъж.

— Казва, че даваш оценка за предложението му прекалено бързо, Сади — преведе Дурник. — Ако го приемем, определено имаме някои преимущества. — Ковачът се намръщи, отново погледна приятеля си и го попита: — Ами ти как разбра за това?

Тот направи нов знак с ръце.

— О, да — кимна Дурник, след това се обърна към другите. — Казва, че Белгарат, Поул и Гарион могат да ни водят, като приемат формата на животни. Тъмнината няма да бъде никакъв проблем за два вълка и една сова.

Белгарат подръпна замислено ухото си и каза на Белдин:

— Предложението му наистина разкрива редица възможности. По такъв начин ще успеем да избегнем всякакви нежелани срещи. Войниците не се движат много-много в тъмнината.

— Но поставят часовои на пост — изтъкна гърбавият магьосник.

— За мен, Гарион и Поул няма да е трудно да открием къде са те и да ви преведем на безопасно разстояние покрай тях.

— Ще се придвижваме много бавно — намеси се Велвет. — Няма да можем да пътуваме в галоп и ще се налага да заобикаляме всеки часовой, който се изпречи на пътя ни.

— Знаеш ли — рече Силк, — хрумването на Тот никак не е лошо. Дори направо ми харесва.

— Винаги ти е допадало да се промъкваш дебнешком в тъмното, Келдар — каза Велвет.

— А нима на теб не ти харесва?

— Ами как да кажа… — Тя му се усмихна. — Да, и на мен ми харесва. Аз също съм драснианка.

— Това ще ни отнеме прекалено много време — възрази Се’Недра. — Сега разстоянието, което ни отделя от Зандрамас, не е голямо. Ако направим опит да се промъкваме дебнешком, тя отново ще ни остави далеч зад себе си.

— Просто нямаме друг избор, Се’Недра — каза й нежно Гарион. — Ако се опитаме да си пробием път със сила, прекосявайки Ренгел, рано или късно ще се натъкнем на повече войници, отколкото бихме могли да победим.

— Та ти си вълшебник — обвиняващо каза тя. — Можеш просто да махнеш с ръка и те ще изчезнат!

— Във вълшебствата има определени граници, които трябва да се спазват, Се’Недра — намеси се Поулгара. — И Урвон, и Зандрамас водят гролими. Ако се опитаме да направим онова, което предлагаш, всички в Ренгел ще разберат точно къде се намираме.

Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи, долната й устна започна да трепери, тя се обърна и затича през полето, разтърсвана от горчиви ридания.

— Иди при нея, Гарион — каза Поулгара. — Опитай да я успокоиш.

През останалата част от деня се подслониха в една букова горичка край пътя. Гарион се опита да заспи, предчувствайки, че го очаква дълга нощ, но след около час се отказа от намерението си и започна да броди неспокойно из лагера. Нетърпението, обхванало Се’Недра, измъчваше и него. Почти настигаха Зандрамас, ала щом започнеха да се придвижват нощем, скоростта им можеше да се сравни единствено с пълзене. Но колкото и усилено да мислеше, не успяваше да открие никаква друга възможност.

Когато слънцето залезе, вдигнаха лагера и зачакаха да стане достатъчно тъмно.

— Мисля, че открих слабо място в плана ни — рече Силк.

— Така ли? — попита Белгарат.

— Кълбото трябва да може да следва дирята на Зандрамас. Ако Гарион се превърне във вълк, дали безценният камък ще успее да му показва накъде да върви?

Белгарат и Белдин се спогледаха, после Белгарат каза:

— Не зная. Ами ти?

— Нямам представа — отговори Белдин.

— Е, има само един начин да открием какъв е отговорът на този въпрос — рече Гарион.

После подаде юздите на Кретиен на Дурник, отдалечи се от конете, внимателно създаде образ на вълк в съзнанието си и започна да съсредоточава волята си върху него. Както винаги, отново изпита особеното усещане, че се разтапя, след миг вече беше постигнал онова, което желаеше. Отпусна се на задните си лапи и почна да проверява дали всичко в него е наред.

Носът му изведнъж долови позната миризма, той обърна глава и погледна през рамо. Се’Недра стоеше неподвижно на мястото си, разтворила широко очи и притиснала пръсти към устните си.

— Т-това ти ли си все още, Гарион? — попита несигурно.

Гарион се изправи на четирите си лапи и се отърси. Не беше възможно да й отговори — устата на вълка не бе в състояние да произнася човешки думи. Той изтича с къси подскоци до нея и близна ръката й. Малката кралица падна на колене, обви врата му с ръце и притисна буза в муцуната му.

— О, Гарион!

Поддавайки се на някакъв необясним порив, родил се внезапно желанието му да направи някаква палава постъпка, той съвсем преднамерено облиза лицето на Се’Недра от брадичката до челото. Езикът му беше твърде дълъг и твърде влажен.

— Стига! Веднага спри — заповяда тя, ала се разсмя въпреки волята си, опитвайки се да изтрие лицето си. Той завря за миг студения си нос във врата й и Се’Недра се отдръпна. Тогава звярът се обърна и се отдалечи с дълги скокове към пътя, където го зовеше дирята на Зандрамас. Спря в храстите край пътя и надникна внимателно между листата. Ушите му щръкнаха напрегнато, носът му подуши въздуха, търсейки в околността следи от присъствие на непознато човешко същество. След това, удовлетворен, Гарион се измъкна от храстите, прилепи корем до земята и спря по средата на пътя.

Усещането, което изпита, разбира се, не беше същото. Имаше едва доловима разлика в чувството, което му внушаваше притеглянето напред — но без никакво съмнение го усещаше. Изпита особено задоволство и му се наложи да обуздае изгарящото желание да вдигне муцуна към небето и да нададе триумфален вой. След това красивият звяр се обърна и се понесе с величествени скокове към мястото, където се криеха приятелите му. Ноктите му се забиха в тревата и в същия момент го обзе опияняващо чувство на безкрайна свобода. С истинско съжаление той отново прие човешкия си вид.

— Е? — попита го Белгарат.

— Няма никакъв проблем — отвърна Гарион небрежно и потисна желанието си да се изсмее, защото му беше известно, че такова високомерно държане ще раздразни дядо му.

— Наистина ли си сигурна, че този младеж ще ни е необходим през останалата част от пътуването? — обърна се Белгарат към дъщеря си.

— Ами… да, татко — отговори тя. — Струва ми се, че все някъде ще ни влезе в работа.

— Боях се, че ще ми дадеш тъкмо такъв отговор. — Старият вълшебник огледа останалите и каза: — Добре. Значи разбрахме, че Кълбото действа. Поул и Дурник могат да поддържат връзка дори с когато са на голямо разстояние един от друг, така че Дурник ще може да ви предупреди, ако се натъкнем на войници или пък ако следата се отклони от пътя. Движете се ходом, не тичайте, за да не вдигате шум. Бъдете готови да се скриете, и то бързо. Гарион, нека твоят ум поддържа връзка с ума на Поул. Не забравяй, че освен очи имаш нос и уши. От време на време се връщай на пътя — така ще сме сигурни, че не сме се отклонили от следата. Имате ли някакви въпроси?

Всички поклатиха глави.

— Тогава да тръгваме.

— Искаш ли да дойда с теб, момиче? — попита Белдин.

— Благодаря, но е по-добре да съм сама — отклони предложението му Поулгара. — Ястребите не виждат особено добре в тъмнината. Няма да ми бъдеш от особена полза, ако се блъскаш в дърветата.

Осъществяването на плана се оказа изненадващо лесно, защото първото нещо, раждащо се в главите на войниците, след като установяваха лагера си, бе да напалят огъня, второто — да го поддържат цяла нощ. Водени от тези ярки огньове, както моряците от светлината на фар, Гарион и Белгарат успяха да открият с лекота местата за нощуване на всички банди в околността, а после надушиха къде са застанали на пост часовите. По някаква случайност повечето от отредите бяха направили лагерите си недалеч от пътя и приятелите на Гарион съумяха да се промъкнат незабелязано край тях. Полунощ отдавна вече бе минала. Гарион беше пропълзял до върха на един хълм да огледа долината пред тях. В нея се виждаха много огньове, примигващи в мрака.

„Гарион?“ — Гласът на Се’Недра сякаш прозвуча точно над главата му. Той нададе уплашен вой и подскочи високо във въздуха.

След миг успя да възвърне самообладанието си и помисли:

„Се’Недра. Моля те, не прави така! Направо изгубих ума и дума от уплаха. Насмалко да изляза от козината си.“

„Просто исках да разбера дали си добре — рече тя. — Щом се налага да нося този амулет, все пак някога трябва да го използвам, нали?“

„Добре съм, Се’Недра — отвърна той. — Просто не ме плаши повече така. Вълците са неспокойни животни.“

„Деца — намеси се твърдо гласът на Поулгара. — Друг път ще си играете. Опитвам се да чуя Дурник, но вие го заглушавате с бъбренето си.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна автоматично Гарион.

„Обичам те, Гарион“ — прошепна му Се’Недра вместо „довиждане“

През следващите няколко дни пътуваха нощем, а сутрин, щом първите лъчи на слънцето обагреха в златисто хоризонта на изток, търсеха уединени места за укритие. Всичко беше толкова лесно, че накрая Гарион стана непредпазлив и през четвъртата нощ, както тичаше, изведнъж настъпи суха съчка.

— Кой е там? — Гласът долетя срещу вятъра: затова миризмата на войника не беше дошла до ноздрите му. Мъжът навлезе в гъсталака и насочи копието си напред. Ядосан по-скоро на себе си, отколкото на непохватния часовой, Гарион изблъска копието с рамо, изправи се на задните си крака и сложи предните на раменете на ужасения войник. След това започна за ругае — и продължи доста дълго. Гневните му проклятия се чуваха като ужасяващ вой и ръмжене.

Очите на войника изхвръкнаха от орбитите си, когато ужасните зъби на Гарион блеснаха само на сантиметри от лицето му. Той изкрещя и побягна. Гарион се измъкна виновно от храсталака и се отдалечи с големи подскоци.

„Какво стана?“ — долетя до слуха му гласът на Поулгара.

„Нищо — отвърна той, дълбоко засрамен от себе си. — Кажи на Дурник и останалите да се отклонят на запад и известно време да продължат в тази посока. Тази група войници е направила лагера си твърде близо до пътя.“

Вече се зазоряваше, когато вятърът донесе до ноздрите на Гарион миризма на пържен бекон. Той пропълзя през високата трева, ала преди да успее да стигне достатъчно близо и да разбере какво става, срещна дядо си.

„Видя ли ги? — попита кралят на Рива. — Колко са?“

„Около двеста войници — отвърна Белгарат. — С цял керван мулета.“

„Движат се по пътя, нали?“

„Не мисля, че ще представляват някакъв проблем за нас. Чух как двама от тях си приказваха. Изглежда, че работят за Силк.“

„Значи Силк има своя собствена армия?“ — попита недоверчиво Гарион.

„Така излиза. Ще ми се този малък крадец да няма тайни от мен. — Гарион почувства как мислите на стария вълшебник политат някъде далеч. — Поул, кажи на Дурник да изпрати Силк при мен. — След това възрастният мъж погледна Гарион. — Да се върнем на пътя. Ще ми си да си поговоря с гордостта на кралство Драсния.“

Двамата се върнаха с красиви дълги подскоци на пътя, приеха човешкия си образ и се изправиха срещу Силк.

— Напред по пътя има голяма група войници, облечени в сини туники — каза хладно Белгарат. — Случайно да знаеш какви са?

— Че какво правят тук? — попита Силк и се намръщи. — Беше им заповядано да избягват областите, където има размирици и напрежение.

— Може би не са разбрали какво точно им заповядваш. — Гласът на Белгарат прозвуча саркастично.

— Това е постоянна и неотменна заповед. Определено ще разговарям с техния капитан по този въпрос.

— Нима имаш своя собствена армия? — попита Гарион.

— Не зная дали бих избрал точно думата „армия“. Двамата с Ярблек просто платихме на неколцина наемници да охраняват керваните ни.

— Нима това не е ужасно скъпо?

— Не чак толкова, колкото е цената на стоките. Обирите по пътищата са истинска индустрия, с която се препитават цели села в Каранда. Хайде да отидем да поговорим с тях.

— Не би било зле. — Гласът на Белгарат не трепна, макар че в него се промъкнаха враждебни нотки.

— Не одобряваш това мое начинание, така ли, стари приятелю?

— Не прекалявай, Силк. Пет нощи поред дебна из мократа трева, козината ми се проскуба, в опашката ми се заби грамаден трън и ще трябва да дъвча цяла седмица, докато го измъкна, а през цялото това време ти да разполагаш с въоръжен ескорт на един хвърлей от нас!

— Не знаех, че са тук, Белгарат — възрази Силк. — Въобще не трябваше да бъдат в това кралство.

Белгарат изруга.

Рано сутринта към кервана се приближиха трима мъже на коне — в средата беше Силк, а от двете му страни яздеха Гарион и Белгарат. Един як мъж с лице, изпъстрено с белези от шарка, тръгна към тях и отдаде чест.

— Ваше височество — обърна се той към Силк. — Не знаехме, че странствате в тази част на Малореа.

— Аз пътувам навсякъде по света — отговори му Силк. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас, капитан Ракос?

— Не, разбира се, ваше височество.

— След малко ще дойде останала част от моята група — каза Силк. — Какво ще има за закуска тази сутрин?

— Бекон, пържени яйца, пържоли, топъл хляб, конфитюр — както обикновено, ваше височество.

— И никаква каша?

— Мога да накарам готвача да приготви една тенджера за вас, ако желаете, ваше височество — отвърна Ракос.

— Не, благодаря, капитане. — отклони поканата му Силк. — Струва ми се, че мога да мина без каша — е, поне днес.

— Бихте ли желали да проверите какво е състоянието на войниците?

Силк направи гримаса, след това въздъхна.

— Те очакват това от мен, нали?

— Би било добре за бойния им дух, ваше височество — увери го Ракос. — Войник, когото не проверяват, винаги се чувства недооценен.

— Имаш право, капитане — рече Силк и слезе от коня си. — Накарай ги да се строят и веднага ще повдигна бойния им дух.

Капитанът се обърна и изрева някаква заповед.

— Извинете ме — обърна се Силк към Белгарат и Гарион. — Човек понякога си губи времето с формалности — това е цената да бъдеш командир на собствена армия. — Дребничкият драснианец приглади косата си и оправи гънките по дрехите си, след това последва капитан Ракос към петте редици войници, вече застанали мирно край пътя. Държеше се величествено и педантично изтъкваше липсата на копчета, сочеше необръснатите лица и ботушите, които не бяха лъснати до съвършенство. Дурник, Поулгара и останалите пристигнаха тъкмо когато беше стигнал до последната редица и Белгарат бързо им обясни какво е положението.

Когато Силк се върна при приятелите си, лицето му изразяваше неприкрито самодоволство.

— Наистина ли всичко това бе чак толкова необходимо? — попита го Велвет.

— Момчетата очакват от мен да го направя. — Той сви рамене и хвърли поглед към хората си. — Изглеждат добре, нали? Може би не разполагам с най-голямата армия в Малореа, но пък е най-боеспособната. Защо не отидем да закусим?

— Ял съм войнишка храна — изсумтя Белдин. — Предпочитам да си хвана някой гълъб.

— Правиш прекалено прибързани изводи, Белдин — увери го Силк. — Лошата храна е най-главната причина за недоволство в редиците на всяка армия. Ярблек и аз проявяваме особено внимание и наемаме най-добрите готвачи, освен това осигуряваме по възможност най-доброто ядене за войниците си. Сухата храна може би е на почит в армията на Кал Закат, но не и в моята.

Капитан Ракос се присъедини към тях на закуската. Очевидно беше военен, свикнал с походите, и имаше трудности с приборите за хранене.

— Накъде се е запътил керванът? — попита го Силк.

— Към Джарот, ваше височество.

— И какво превозвате?

— Боб.

— Боб ли? — Гласът на Силк прозвуча малко сепнато.

— Вашите заповеди са такива, ваше височество — каза Ракос. — До нас достигна информация от вашия агент в Мал Зет, точно преди да се разрази чумната епидемия, че сте искали да завладеете пазара, предлагайки навсякъде боб. Складовете ви в Мага Рен са пълни с това вариво, затова напоследък ги прекарваме в Джарот.

— Че защо ли пък съм издал такава заповед? — рече Силк учудено и се почеса по брадата.

— Закат реши да върне армията си от Ктхол Мургос в Малореа — напомни му Гарион. — Предвиждаше да организира военен поход в Каранда. Ти искаше да изкупиш всичкия боб в Малореа, за да прецакаш Бюрото по военните доставки.

— Що за думи използваш, Гарион! — възрази Силк обидено. — Мислех си, че съм отменил тази заповед.

— Не съм чувал такова нещо, ваше височество — каза Ракос. — Стотици тонове боб идват в Мага Рен от Делчин и цяла южна Ганезия.

Силк изстена и после попита:

— Колко трябва да пътуваме, докато стигнем до Джарот? Трябва да сложа край на всичко това.

— Няколко дни, ваше височество — отвърна Ракос.

— А през това време ще идва още и още боб?

— Вероятно, ваше височество.

Силк отново изстена.

Прекосиха останалата част от кралство Ренгел без повече инциденти. Професионалните войници на Силк очевидно имаха завидна репутация в областта и зле обучените войски на различните групировки им правеха път без никакви схватки. Силк яздеше начело на колоната като същински фелдмаршал и се държеше като пълновластен господар.

— Нима ще го оставиш без никакво наказание за тази постъпка, предприета без твое знание? — обърна се Се’Недра към Велвет след два дни.

— Не, разбира се — отговори й русокосата девойка. — Но засега ще го оставя да се порадва на положението си. По-късно ще имам достатъчно време да го науча на някои истини от живота.

— Ужасна си! — изкикоти се Се’Недра.

— Естествено. Но нима ти не стори същото с нашия герой? — И Велвет погледна многозначително към Гарион.

— Лизел — твърдо каза Поулгара. — Пак издаваш тайни!

— Съжалявам, лейди Поулгара — отвърна гузно русокосата драснианка.

Към следата на Зандрамас скоро се присъедини мрачната алена следа на Сардиона: двете продължиха заедно напред, прекосявайки Ренгел към река Калахар и границата на Селанта. Изглежда двете следи на злото също се бяха насочили към Джарот.

— Защо Зандрамас е тръгнала към морето? — разтревожено попита Гарион дядо си.

— Кой знае? — отвърна Белгарат. — Тя е чела пророчествата от Ашаба, а аз не съм. Може би знае накъде и с каква цел е тръгнала, а аз просто вървя след нея слепешком.

— Но какво ще стане, ако…

— Моля те, не повтаряй непрекъснато „какво ще стане, ако“, Гарион — рече Белгарат. — Имам си достатъчно проблеми.

Прекосиха река Калахар с няколко лодки, които, изглежда, принадлежаха на Силк, и пристигнаха в града-пристанище Джарот, разположен в кралство Ренгел. Докато минаваха по калдъръмените улици, цели тълпи хора излязоха от къщите да ги приветстват. Силк яздеше начело на колоната и благосклонно махаше с ръка в знак, че приема поздравите на посрещачите.

— Какво става? — попита Дурник.

— Неговите хора го обичат — обясни Ерионд.

— „Неговите“ хора ли?

— Кой притежава човека, Дурник? — попита тъжно русокосият младеж. — Онзи, който го управлява ли, или онзи, който му плаща?

Канторите на Силк в Джарот бяха наистина пищни — видът им беше дори прекалено показен. Подовете бяха застлани с дебели малореански килими, стените бяха облицовани с рядка, полирана до блясък дървесина, чиновници в скъпи ливреи се движеха буквално навсякъде.

— Човек трябва да действа съобразно положението, което заема в обществото — каза дребничкият мъж на приятелите си. — Местните жители се впечатляват силно от подобно представление.

— Разбира се — отвърна сухо Белгарат.

— Ти сигурно не мислиш, че аз…

— Я да забравим това, Силк.

— Но всичко това създава толкова голямо удоволствие, Белгарат — ухили се Силк.

И тогава Белгарат направи нещо, каквото Гарион никога не би повярвал, че някой ден ще види — вдигна умолително и двете си ръце към небето, лицето му придоби трагично изражение и Белгарат промълви едва чуто:

— О, защо тъкмо аз трябва да изтърпя всичко това?

Белдин буквално щеше да се пръсне от смях.

— Е? Какво? — сърдито го изгледа Белгарат.

— Нищо, нищо — отвърна Белдин.

Агентът на Силк в Джарот беше един мелцен с опулени очи, казваше се Касвор. Касвор крачеше така измъчено, сякаш цялото бреме на света се бе стоварило върху плещите му, при това непрекъснато въздишаше. Той влезе уморено в канцеларията, където се бе разположил Силк, седнал зад огромно писалище, сякаш върху императорски трон. Останалите си бяха избрали удобни столове, подредени край стената.

— Принц Келдар — поздрави Касвор и се поклони.

— Здравей, Касвор — небрежно отговори Силк.

— Погрижих се да получите помещенията които пожелахте, ваше височество. — Касвор въздъхна. — Странноприемницата се нарича „Лъвът“. Намира се на две пресечки оттук. Запазил съм целия последен етаж за вас и приятелите ви.

Дурник се наведе и прошепна на Гарион.

— В Камаар бяхме отседнали в една странноприемница — не се ли казваше и тя „Лъвът“? Мястото, където ни арестува Брендиг?

— Струва ми се, че във всички градове по света има странноприемница, която носи името „Лъвът“ — отговори му Гарион.

— Отлично, Касвор. Отлично — тъкмо казваше Силк.

Касвор се усмихна едва-едва.

— Как върви бизнесът? — попита Силк.

— Правим добра печалба, ваше височество.

— Колко добра?

— Около четиридесет и пет процента.

— Не е зле. Но все пак трябва да поприказвам с тебе по един друг въпрос. Хайде да престанем да купуваме боб.

— Страхувам се, че вече е късно да сторим това, ваше височество.

— Така ли? — Думите на Силк прозвучаха уплашено, ала очите му светнаха. — Как се случи това?

— До нас долетяха най-различни слухове, освен това няколко пъти пращаха хора от Бюрото по военните доставки. Всички се опитват да купуват боб, но ние изкупихме цялата реколта.

— До зрънце, така ли?

— Да, ваше височество.

— Продавайте боба — рече Силк.

Тези думи, изглежда силно сепнаха Касвор.

— Изкупихме бобената реколта, очаквайки военен поход на император Закат в Каранда. Ала такъв поход няма да има.

— Наистина ли сте сигурен в това, ваше височество?

— Имам достъп до определени източници на информация. Когато истината за похода се разчуе, пазарът за боба ще замре — ще потъне като камък към дъното. Ние не щем няколко милиона тона боб, с които няма да знаем какво да правим, нали? Имаме ли някакви предложения за откупуване?

— Мелценският консорциум прояви известен интерес, ваше височество. Готови са да заплатят с два пункта по-високо от пазарната цена.

— Преговаряй с тях, Касвор. Щом приемат да ни дадат три пункта над пазарната цена, продавай. Хич не ми се ще да ям сам целия боб, натрупан при тебе.

— Да, ваше височество.

Белгарат многозначително се прокашля.

Силк погледна възрастния мъж и кимна.

— Току-що пристигнахме, прекосявайки Воресебо и Ренгел — каза драснианецът. — Нещата там са твърде хаотични.

— Аз също чух за това, ваше височество — отвърна Касвор.

— Има ли размирици и на други места в тази част на Малореа? Предстои ни да свършим някои неща тук и хич не ни се ще да ги правим в области, където вилнее война — ако това не е крайно необходимо, разбира се.

Касвор вдигна рамене.

— Даршива е раздирана от дрязги и заговори, но в това няма нищо ново. През последните десетина години в Даршива цари безредие и размирици. Позволих си да изтегля всички наши хора. Там не е останало нищо, за което би си струвало да положим някакви усилия. — Той погледна към тавана с престорено благочестие и каза: — Дано на Зандрамас й излезе цирей на носа.

— Амин — подкрепи го пламенно Силк. — Има ли някое друго място, което би трябвало да избягваме?

— Положението в северен Гандахар е твърде напрегнато — отговори Касвор. — Но това не ни засяга, защото не търгуваме със слонове.

— Най-мъдрото решение, което сме вземали някога — обърна се Силк към Белгарат. — Имаш ли някаква представа колко може да изяде един слон?

— Говори се, че сега и Пелдан е разтърсван от брожения, ваше височество — продължи Касвор. — Зандрамас разпространява своята зараза във всички посоки.

— Ти виждал ли си я? — попита Силк.

Касвор поклати глава.

— Все още не е идвала чак толкова далеч на изток. Мисля, че се опитва да укрепи позициите си, преди да пристигне тук. Императорът няма да се натъжи особено от загубата на Даршива, Ренгел и Воресеба. Пелдан и Гандахар му създават повече неприятности, а не носят почти никакви приходи. Ала Селанта — и със сигурност Мелцена — са нещо съвсем друго.

— Така е — съгласи се Силк.

Касвор се навъси.

— Все пак дочух нещо интересно, ваше височество — каза той. — По крайбрежието се носи слух, че слугата на Зандрамас Нарадас преди няколко дни наел кораб и отплавал за Мелцена.

— Нарадас ли?

— Може би ваше височество никога не го е виждал, но той бие на очи и сред многобройна тълпа. Очите му са съвършено бели. — Касвор потрепери. — Видът на този човек всява ужас. Както и да е, за него се говори, че е заедно със Зандрамас от самото начало и че е дясната й ръка. Има и други слухове, но не мисля, че би трябвало да приказвам за тях в присъствието на дамите. — Той погледна извинително към Поулгара, Се’Недра и Велвет.

Силк почука замислено с показалец брадичката си.

— Значи Нарадас е отишъл в Мелцена — тихо каза той. — Ще ми се да науча повече подробности за това.

— Ще пратя хора по крайбрежието, ваше височество — каза Касвор. — Сигурен съм, че ще успеем да открием някой, който би могъл да ни даде по-подробна информация.

— Добре — рече Силк и стана. — Ако попаднеш на такъв човек, изпрати го при мен в странноприемницата. Кажи му, че ще проявя голяма щедрост.

— Разбира се, ваше височество.

Силк посочи кожената кесия на пояса си и каза:

— Имам нужда от пари.

— Веднага ще се погрижа за това, принц Келдар.

Когато напуснаха кантората и заслизаха по полираните до блясък каменни стъпала, Белдин издаде остър, недоволен звук.

— Това не е здравословно — измърмори той.

— Кое не е здравословно? — попита го Белгарат.

— Да имаш толкова голям късмет.

— Не те разбирам.

— Не е ли забележително, че Касвор съвсем случайно си спомни нещо, което ти непременно трябваше да узнаеш отнякъде, просто го избъбри сякаш ей така между другото.

— Боговете винаги са били особено привързани към мен — отговори самодоволно Белгарат.

— Значи смяташ, че късметът е бог, така ли? Ако нашият Учител те чуеше да приказваш така, щеше да те остави няколко столетия само на хляб и вода.

— Може би не всичко се дължи изцяло на добрия късмет — подхвана замислено Дурник. — Пророчеството просто е подтиквало някои хора от време на време. Спомням си едно време в Арендия, когато Се’Недра трябваше да произнесе реч. Тя беше толкова ужасена, че едва не се разболя. Докато най-сетне онзи млад благородник не я обиди. Тогава тя се ядоса и речта и буквално подпали хората. Тогава Поул каза следното: че може би Пророчеството е накарало младия мъж да се напие. Така той е обидил Се’Недра, за да я вбеси до такава степен, че тя да измисли речта си. Нима и сега случаят не е точно такъв? Просто е бил пръстът на съдбата, а не на късмета.

Белдин погледна ковача и очите му изведнъж блеснаха.

— Този ковач е истинско съкровище, Белгарат — рече той. — Векове наред търся човек, с когото мога да си поприказвам на философски теми, а той бил тук — точно пред собствения ми нос. — Магьосникът отпусна грубата си ръка на рамото на Дурник. — Когато стигнем в странноприемницата, приятелю, ще сложим началото на един дълъг, дълъг разговор. Той може да продължи няколко столетия, да.

Поулгара въздъхна.

Странноприемницата „Лъвът“ представляваше голяма постройка със стени от жълти тухли и покрив с червени керемиди. Широко стълбище отвеждаше до внушителния й вход, пред който стоеше облечен в ливрея лакей.

— Къде е конюшнята? — попита Дурник.

— Вероятно на гърба на сградата — отговори Силк. — Мелценската архитектура е малко по-различна от стиловете на запад.

Щом приятелите слязоха от седлата, двама коняри веднага дотичаха да отведат конете им. Силк се изкачи по стълбището и лакеят пред вратата направи дълбок поклон.

— Вашето присъствие е истинска чест за странноприемницата, принц Келдар — каза той. — Моят господар ви очаква, за да ви поднесе почитанията си.

— Е, благодаря, приятелю — отговори Силк и му даде една монета. — Сигурно след малко при мен ще дойде един човек — възможно е да бъде моряк или докер. Ще бъдеш ли така добър да го доведеш при мен веднага?

— Разбира се, ваше височество.

Последният етаж на странноприемницата наподобяваше кралски палат. Стаите бяха големи и застлани с красиви килими, стените бяха измазани с бял хоросан, а на прозорците имаше завеси от синьо кадифе. Мебелите бяха масивни и удобни. Всички врати приличаха на арки.

Дурник внимателно изтри краката си преди да влезе и се огледа.

— Тези хора очевидно са твърде силно привързани към арките — отбеляза той. — Самият аз предпочитам конструкции с колони и трегери. Не зная защо, но изпитвам някакво недоверие в арките.

— Постройката е изключително здрава, Дурник — увери го Силк.

— Тази теория ми е известна — отвърна Дурник. — Проблемът е, че не познавам лично човека, който е направил арката, затова се питам дали мога да му имам доверие.

— Все още ли искаш да приказваш с него на философски теми? — обърна се Белгарат към Белдин.

— Защо не? Безпогрешната практичност има своето място в света, а освен това моите разсъждения понякога са доста откъснати от реалността.

— Мисля, че към твоите разсъждения повече приляга думата „вятърничави“, Белдин. Да, вятърничави.

— И трябваше да го кажеш, нали?

Белгарат го огледа критично и отговори:

— Да. Наистина беше наложително да го кажа.

Поулгара, Се’Недра и Велвет се оттеглиха в банята, която беше дори по-голяма от онази в императорския дворец в Мал Зет.

Докато дамите се къпеха, Силк каза на приятелите си:

— Има още няколко неща, за които трябва да се погрижа. Ще се върна скоро.

По едно време, след като всички вече се бяха окъпали, ала бе все още рано за вечеря, в главната всекидневна въведоха дребен жилав мъж, облечен в оцапана с катран роба.

— Казаха ми, че тук имало някакъв си принц Келдар, който искал да си поприказва с мен — рече човекът и се огледа.

— Ами… — Гарион се обърка. — Принцът излезе да се поразходи, но ще се върне всеки момент.

— Не мога да седя тук цял ден и да си клатя краката, момче — възрази дребният човек. — Трябва да свърша куп неща и да се срещна с много хора, разбираш ли ме?

— Но…

— Това не е никакъв проблем — намеси се Дурник с малко по-твърд от типичния за него тон. — Принцът просто искаше да ти зададе няколко въпроса, това е всичко — добави той едва ли не уморено. — Ние с теб ще се справим сами с това, без да безпокоим негово височество. — Ковачът се засмя. — Нали знаеш какви са благородниците — обиждат се от нищо и никакво.

— Точно така, точно така. Човек само трябва да сложи титла пред името си и можем да кажем, че си е изгубил ума от превземки и надутост.

Дурник разпери ръце.

— Какво повече от теб мога да кажа аз? Защо не седнем да си поговорим малко спокойно като хората? Искаш ли пиво?

— Слушай, понякога ми се случва заедно с пивото и да похапна за вечеря. — Дребният мъж се ухили. — Ти си човек по моя вкус, приятелю. Какъв си по професия?

Дурник протегна грубите си, мазолести ръце, по които имаше белези от изгорено, и каза:

— Ковач съм.

— Тюх! Тюх! — възкликна докерът. — Тежка работа си си избрал, приятелю. Аз пък работя на доковете. И моята работа е тежка, но поне е под открито небе.

— Така е — съгласи се Дурник. След това се обърна и щракна с пръсти към Белгарат. — Я виж дали можеш да намериш малко пиво за мен и моя приятел. Вземи една халба и за себе си — ако ти се пие с нас.

Белгарат изсумтя недоволно, но отиде до вратата да поговори със слугата, който чакаше отвън.

— Този е роднина на жена ми — довери се Дурник на изцапания с катран докер. — Не е много умен, но настоява да проявявам уважение към него. Нали знаеш — така си върви светът.

— О, зная. Моята собствена скъпоценна съпруга има десетки братовчеди и братовчедки, които не могат да различат брадва от лопата — толкоз са прости. Ала доста ги бива да се наливат с пиво за моя сметка, така да знаеш.

Дурник се засмя, после попита:

— Как е работата? Искам да кажа как върви там, на доковете?

— Много е тежко. Направо смазващо. Господарите задържат цялото злато за себе си, а ние вземаме медните монети.

Дурник се засмя иронично.

— Нима винаги не става така?

— Така е, приятелю. Така е.

— Няма справедливост на този свят — въздъхна Дурник — И човек трябва само да се моли да го подминат злите ветрове на съдбата.

— Истината говориш, да. Виждам, че и ти си страдал от лоши господари.

— Случвало се е — призна Дурник. И пак въздъхна. — Е, сега да поговорим по работата, за която си дошъл. Принцът се интересува от човек с бели очи. Ти виждал ли си го?

— Аха — възкликна докерът. — Онзи ли? Дано потъне в някоя помийна яма чак до веждите!

— Значи си го срещал, така ли?

— И срещата ми с него никак не беше приятна — вярвай ми.

— Добре тогава — рече спокойно Дурник. — Виждам, че имаме еднакво мнение за този човек.

— Ако си решил да го убиваш, ще ти дам назаем куката си.

— Интересно предложение — засмя се Дурник.

Гарион се вгледа изумен в стария си приятел. Това беше нова страна в характера на Дурник, с която кралят на Рива никога не се беше сблъсквал. Той хвърли бърз поглед към Поулгара и забеляза, че и тя е разтворила широко очи, изненадана до крайност.

В този момент Силк влезе в стаята, ала остана неподвижно на мястото си, защото Велвет му направи знак да не се намесва.

— Както и да е — продължи лукаво Дурник, — какъв по-добър начин да развалим настроението на тип, когото и двамата не харесваме, от това да провалим неговия план, който той е подготвял вече цяла година?

Докерът се ухили свирепо.

— Слушам те, приятелю — изрече пламенно той. — Кажи ми как да сложа прът в колелата на белоокия и ще бъда твой човек до гроб. — След това плю на дланта си и протегна ръка на Дурник.

Дурник също плю на десницата си и двамата стиснаха ръце, спазвайки ритуала, стар като света. После ковачът поверително сниши глас.

— Значи така — подхвана той. — Чухме, че онзи, белоокият — дано му изпадат всичките зъби, — бил наел кораб до Мелцена. Искаме да научим кога е тръгнал, какъв е бил корабът, кой се е срещал с него и къде ще хвърли котва.

— Та това е съвсем проста работа — заяви сърдечно докерът и се намести удобно на стола.

— Хей, ти — подвикна Дурник на Белгарат. — Кога ще ни донесеш пивото?

Белгарат отново изсумтя.

— Напоследък е трудно човек да намери добри домашни помощници — въздъхна Дурник.

Поулгара правеше усилени опити да не се разсмее.

— Слушай сега, приятел — рече докерът и се наклони напред поверително. — Това, което ти казвам, го видях със собствените си очи, така че не ти предлагам някакъв слух или приказки от втора или трета ръка. Преди пет дни белоокият дойде и започна да се разхожда по доковете. Беше призори, утрото беше мрачно — една от онези сутрини, когато човек не може да направи разлика дали има мъгла, или пушек от комин пред очите му. В такива случаи никак не ти се ще да дишаш дълбоко, нали? Както и да е. Та значи онзи, белоокият, дойде на доковете, а с него имаше някаква жена. Беше облечена в черна дреха с качулка и още нещо — с нея имаше едно малко момче.

— Как разбра, че е жена? — прекъсна го Дурник.

— Че нали имам очи, човече! — изсмя се докерът. — Жените не вървят като нас. Те поклащат бедрата си по особен начин и никой мъж на този свят не може да ги имитира. Да, белоокият беше придружаван от жена, разчитай на думата ми. А малкото момченце беше красиво като изгрева на слънцето, но ми се стори, че е малко тъжно. Изглеждаше здраво хлапе и си мисля, че най-голямото му желание беше да грабне някой меч и да се отърве от онези двамата, защото изведнъж ми стана ясно, че детето никак не ги харесва. Както и да е, тримата се качиха на борда на един кораб. И отплаваха в мъглата. По доковете се говореше, че щели да отплават до град Мелцена — щели да хвърлят котва в някакво малко тихо заливче наблизо. Предполагам, че са искали да се вмъкнат незабелязано в града, защото по онези места белоокият и жената били добре познати на хората.

Дурник сграбчи здраво десницата на изцапания с катран дребен мъж и каза:

— Приятелю. Ще забием такъв здрав прът в колелата на белоокия, че ще ни помни, докато е жив.

— С радост бих ви помогнал в тази работа — рече замечтано докерът.

— Вече го стори, приятелю — увери го Дурник. — Вече много ни помогна. Аз ще го фрасна един-два пъти от твое име. Силк — продължи ковачът сериозно. — Мисля, че трябва да платим на нашия приятел за труда, който си направи заради нас.

Силк, който изглеждаше изпълнен с истинско страхопочитание, извади няколко монети от кесията си.

— Само толкова ли? — попита го критично Дурник.

Силк удвои броя на монетите. След това, забелязвайки неодобрителния поглед на ковача, извади още толкова — само че този път златни.

Докерът излезе от стаята, стиснал здраво парите, сякаш се боеше, че някой ще му ги отнеме.

Без да каже нито дума, Велвет стана и направи грациозен реверанс пред Дурник с най-искрено уважение.

— Откъде си се научил да правиш това? — попита го Силк.

Дурник го погледна с известна изненада.

— Никога ли не си продавал коне на селски панаир, Силк?

— Защо се впусна в толкова приказки? — попита Белгарат.

Дурник сви рамене.

— Много пъти съм срещал подобни хора. Те могат да ти помогнат много, ако успееш да ги убедиш, че имат причина да го направят. Ала същевременно се обиждат много лесно и подходът ти към тях трябва да е много внимателен. — Ковачът се усмихна. — Ако имах повече време, можех да продам на този човек дори кон с три крака — при това щях да го убедя, че е направил блестяща сделка.

— О, Дурник! — възкликна Поулгара и обви ръце около врата на ковача. — Какво ли щях да правя без тебе?

— Надявам се, че никога няма да ни се наложи да разберем — рече той.

— Добре — прекъсна ги Белгарат. — Сега знаем, че Зандрамас е отишла в Мелцена. Въпросът е защо?

— За да се измъкне от нас? — предположи Силк.

— Не мисля така, Келдар — възрази Сади. — Центърът на нейната власт е в Даршива. Защо ще се отдалечава тъкмо в противоположната посока?

— Ще поработя по въпроса — отвърна драснианецът.

— Какво има в Мелцена? — попита Велвет.

— Нищо особено — побърза да й отговори Силк. — Нищо, ако не броиш парите — това е най-голямото финансово средище в цял свят. Поне такава е последната информация, с която разполагам.

— Нима Зандрамас се интересува от пари? — попита русокосото момиче.

— Не — отвърна твърдо Поулгара. — Парите за нея нямат никакво значение — поне на този етап. Нещо друго я е накарало да предприеме това пътуване.

— Единственото нещо, от което се интересува Зандрамас сега, е Сардионът, нали? — рече Гарион. — Възможно ли е Камъкът на злото да се намира някъде из островите?

Белдин и Белгарат се спогледаха.

— Какво е значението на онази фраза? — попита Белдин, изгубил всякакво търпение. — Мисли, Белгарат. Какво е значението на израза „Мястото, което вече не съществува“?

— Ти си по-умен от мен — отвърна остро Белгарат. — Ти намери отговора на тази гатанка.

— Ненавиждам гатанките.

— Мисля, че единственото, което можем да направим, е просто да вървим след нея — така ще разберем всичко — изтъкна Силк. — Зандрамас знае точно къде се е запътила, а ние — не. Така че бездруго нямаме голям избор, нали?

— Сардионът също е бил в Джарот — замислено каза Гарион. — Това се е случило преди много време, но Кълбото долови следата му пред самия град. Ще отида до пристанищните докове. Ще ми се да проверя дали двете следи — тази на Зандрамас и на Черния камък — все още още вървят заедно. Възможно е Зандрамас да разполага с някакъв начин, позволяващ й да следва Сардиона — също като нас. Може би не й е известно къде точно отива. Има вероятност просто да върви по дирята на Сардиона.

— Той има право — съгласи се Белдин.

— Ако Сардионът е скрит някъде в Мелцена, всичко може да свърши още преди края на тази седмица — добави Гарион.

— Не. Все още е прекалено рано — заяви решително Поулгара.

— Прекалено рано ли? — възкликна Се’Недра. — Поулгара, бебето ми го няма повече от година. Как може да казваш, че все още е прекалено рано?!

— Между двете неща няма нищо общо, Се’Недра — отвърна вълшебницата. — Ти чака повече от година завръщането на сина си. Аз чаках повече от хиляда години да се появи Гарион. Съдбата, времето и боговете не обръщат внимание на нашето летоброене. В Ашаба Кайрадис каза, че до последната среща остават девет месеца — а до изтичането им остава много време.

— Може би е сбъркала — възрази Се’Недра.

— Може би… но грешката й във всеки случай е не повече от секунда, скъпа.

4.

Пристанището беше обвито в мъгла — типичната за ранната есен гъста пелена, която почти винаги донася дъжд. Докато качваха конете на борда, Гарион вдигна глава и забеляза, че вижда само няколко стъпки от мачтите на кораба, с който щяха да пътуват. Силк стоеше на палубата до кърмата и разговаряше с капитана.

— Мъглата ще се разсее, щом навлезем в морето, ваше височество — тъкмо казваше капитанът, когато Гарион се приближи към тях. — В пролива между континента и Мелцена винаги духа силен вятър.

— Добре — рече Силк. — Не ми се ще да се блъснем в някой друг кораб. За колко време смяташ, че ще пристигнем в Мелцена?

— Ще пътуваме почти през целия ден, ваше височество — отвърна капитанът. — Разстоянието е голямо, но вятърът е попътен и ни подпомага. За да се върнеш от острова на континента обикновено са нужни няколко дни.

— Скоро ще свършим с товаренето — каза Силк.

— Можем да тръгнем веднага щом сте готови, ваше височество.

Силк кимна, отиде при Гарион и попита:

— По-добре ли си?

— Какво имаш предвид?

— Ами беше много кисел сутринта — тъкмо беше станал.

— Съжалявам. Толкова много неща са се струпали на главата ми…

— Разкажи на някого за тях — посъветва го Силк. — Грижите не тежат толкова много, когато ги споделиш с приятелите си.

— Идваме все по-близо до целта — рече Гарион. — Дори ако тази среща не стане на Мелценските острови, все пак от нея ни делят само няколко месеца.

— Това е добре. Вече взе да ми омръзва да живея все на седлото.

— Но все още не знаем какво точно ще се случи.

— Разбира се, че знаем. Ще срещнем Зандрамас, ще я съсечеш на две с вълшебния си меч и след това ще заведем жена ти и сина ти в Рива, където им е мястото.

— Ала не можем да сме сигурни, че ще се случи точно това, Силк.

— Не знаехме, че ще победиш и в схватката с Торак, но ти го стори. Всеки, който се е бил с бог и при това е надделял, не бива да се страхува от някаква си долнопробна магьосница.

— Откъде знаем, че е „долнопробна“?

— Тя не е ученичка на някой бог, нали?

— Не знам. Но мисля, че надминава по способности учениците на боговете. Тя е Детето на Мрака и това прави заплахата от нейна страна по-опасна, отколкото би била, ако ни предстоеше схватка с някой от учениците на Торак. — Кралят на Рива стовари юмрук върху парапета. — Ще ми се да знаех как би трябвало да постъпя. Когато се изправих срещу Торак, това ми беше известно. А сега не съм сигурен.

— Ще получиш необходимите инструкции, когато му дойде времето, убеден съм в това.

— Но ако знаех сега, можеше да се подготвя.

— Имам чувството, че човек просто не е в състояние да се подготви за такова нещо, Гарион. Снощи следата те доведе до пристанището, нали?

— Да. Отново бяха двете следи. И Зандрамас, и Сардионът са тръгнали оттука. До голяма степен сме сигурни, че Зандрамас отива в Мелцена. Само боговете знаят накъде е поел Сардионът.

— А може би дори за тях това остава неизвестно.

Голяма водна капка се откъсна от въжетата на такелажа, които се губеха в мъглата, и падна върху рамото на Силк.

— Защо все на мен се случват такива неща?

— Какви?

— Щом нещо влажно и мокро се откъсне от небето, винаги цопва върху мен.

— Може би някой се опитва да ти каже нещо — ухили се Гарион.

Тот и Дурник докараха последните два коня на борда и Силк извика:

— Вече натоварихме всичко, капитане. Можем да тръгваме.

— Да, ваше височество — рече капитанът и започна да крещи заповедите си към моряците.

— Отдавна искам да те попитам нещо — обърна се Гарион към Силк. — Винаги по-рано се държеше така, сякаш изпитваше срам от благородническата си титла. Тук, в Малореа, изглежда, се наслаждаваш на пищния й блясък.

— Колко цветисто!

— Разбираш какво искам да кажа.

Силк се почеса по ухото.

— На запад титлата ми създава само неприятности и неудобства. Привлича прекалено много внимание, а това ми пречи. В Малореа положението е различно. Тук никой не те приема на сериозно, ако не притежаваш някаква титла. Щом имаш такава — използвай я пълноценно. Титлата ми отваря много врати и ми позволява да правя сделки с хора, които не биха изхабили и секунда от ценното си време за Амбар от Кофу или за Радек от Боктор. Всъщност нищо не се е променило.

— Значи всички тези пози и помпозност — прости ми, че използвам тези думи — са само за да бъде представлението ти по-убедително. Така ли?

— Разбира се, Гарион. Нали не мислиш, че наистина съм се превърнал в глупаво магаре?

Странна мисъл проблесна в съзнанието на Гарион.

— В такъв случай и принц Келдар е също измислен образ, каквито са Амбар и Радек, нали?

— Естествено.

— Но кой тогава е истинският Силк?

— Трудно е да се каже, Гарион. — Силк въздъхна. — Понякога ми се струва, че съм го изгубил някъде по пътищата преди много години. — Дребничкият драснианец се взря в мъглата. — По-добре да слезем при другите. Мрачните сутрини винаги предразполагат към такива тъжни разговори.

На около една левга от пристанището мъглата започна да се разсейва. Морето на изток от Малореа се надигаше на дълги тежки вълни, подсказващи за огромни водни пространства без никаква суша. Корабът летеше с попътния вятър, носът му пореше вълните и късно следобед брегът на най-големия от Мелценските острови вече можеше ясно да се види на хоризонта.

Пристанището беше пълно с кораби от всички части на Малореа. Вече се беше смрачило, когато разтовариха конете и багажа, а след това Силк поведе приятелите си по широките улици към къщата, която поддържаше в града. Улиците бяха широки и педантично почистени. Постройките имаха внушителен вид, а всички жители носеха дрехи в убити цветове. Тук нямаше шум и блъсканица, така типични за другите големи градове: и тук гражданите се движеха по улиците с истинско благоприличие, уличните търговци не хвалеха стоките си с пронизителни гласове, които допринасяха най-много за постоянния водопад от крясъци и бъбрене, превърнали се в емблема на други градове, чиито жители се славеха с далеч по-невъздържания си нрав. Макар че Мелцена бе разположена в тропическа географска ширина, непрекъснатият вятър откъм океана правеше климата приятен.

Къщата на Силк тук без никакво преувеличение можеше да бъде наречена „палат“. Беше изградена от мрамор и се издигаше на няколко етажа. Пред нея се простираше голяма, съвършено поддържана градина, в която растяха великолепни дървета. Път, застлан с красиви плочи, минаваше през градината и извеждаше до веранда, оградена с колони. На входа почтително ги очакваха лакеи, облечени в ливреи.

— Наистина великолепна постройка — отбеляза Сади.

— Хубаво малко местенце — призна Силк с небрежен тон, и след това се разсмя. — Всъщност, Сади, направих тази къща, за да я изложа на показ пред гражданите. Лично аз предпочитам стари бедняшки кантори в тесните странични улички, ала Мелцена приема всичко съвсем сериозно и човек просто трябва да е в крак с обичаите. Особено ако желае да има успешен бизнес. Заповядайте, дами и господа.

Изкачиха широкото стълбище и влязоха във внушителния вход. Фоайето беше обширно, а стените блестяха, облицовани с мрамор. Силк ги поведе по величествените стъпала на вътрешното стълбище.

— Използваме стаите на приземния етаж като кантори — обясни драснианецът. — Покоите за гости са горе.

— Какъв бизнес имаш тук? — попита Дурник. — Не видях наблизо нито една постройка, напомняща на склад.

— В Мелцена няма складове — каза Силк и отвори вратата към изключително просторна всекидневна, застлана с дебели сини килими. — Решенията за различни сделки вземаме тук, разбира се, ала стоките остават на склад на континента. Просто няма смисъл да прекарваме нещата дотук, а след това да ги връщаме обратно.

— Звучи логично — рече одобрително ковачът.

Мебелите бяха красиви и удобни кресла. Восъчни свещи горяха в красиви поставки, прикрепени към облицованите с мека дървесина стени.

— Вече е късно да обикаляме улиците да търсим Зандрамас — отбеляза Силк. — Според мен най-добре да похапнем нещо за вечеря, после да се наспим, а утре рано сутринта аз и Гарион ще излезем из града.

— Да, това е, което можем да направим — съгласи се Белгарат и се отпусна на един великолепно тапициран диван.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, докато очакваме вечерята? — попита Силк.

— Мислех си, че въобще няма да се сетиш — изръмжа Белдин, тръшна се на едно кресло и зачеса брадата си.

Силк дръпна шнура на малка камбанка и мигновено след това в стаята влезе един слуга.

— Вино — каза само Силк.

— Да, ваше височество.

— Няколко вида.

— А случайно да имаш пиво? — попита Белдин. — От виното получавам киселини.

— Донеси и пиво за зажаднелия ми приятел — заповяда Силк. — Съобщи в кухнята да приготвят вечеря за единадесет души.

— Незабавно, ваше височество. — Слугата се поклони и излезе.

— Предполагам, че имаш и място, където да се изкъпем? — попита Поулгара и свали наметалото си.

— Но ти се къпа снощи в Джарот, Поул — изтъкна Белгарат.

— Да, татко — отвърна замечтано тя. — Зная.

— Навсякъде в покоите има бани — каза й Силк. — Ваните не са толкова големи, колкото в палата на Закат, но все ще свършат работа.

Вълшебницата се усмихна и седна на един диван.

— Моля, разположете се удобно — обърна се Силк към останалите.

— Мислиш ли, че някой от хората ти тук би могъл да знае какво става по света?

— Да, това е съвсем естествено.

— Че защо пък да е естествено?

— Още от момче се занимавам с шпионски дела, Белгарат, а старите навици трудно умират. Всичките ми хора са получили инструкции да събират информация.

— И какво правиш с нея? — попита Велвет.

Дребничкият драснианец сви рамене.

— Разучавам я и я сортирам. Работата с информацията ми доставя точно същото удоволствие, колкото и работата с пари.

— Изпращаш ли нещо от тази информация на Джевълин в Боктор?

— От време на време му подхвърлям по някоя трохичка — просто му напомням, че все още съм жив.

— Сигурна съм, че това му е известно, Силк.

— Защо не повикаш някого… просто някой от твоите хора, да ни осветли какво ново се е случило, докато пътувахме? — предложи Белгарат. — От известно време нямам никаква връзка със света, а много ми се иска да узная какво правят някои хора.

— Добре — съгласи се Силк, отново дръпна шнура на малката камбанка и в стаята се появи друг слуга, облечен в ливрея.

— Би ли помолил Ветер да дойде при нас? — попита Силк.

Слугата се поклони и излезе.

— Ветер е моят агент тук — каза Силк и седна на едно кресло. — Привлякох го от тайната полиция на Брадор. Този човек има остър ум за бизнеса, освен това е преминал през специално обучение в разузнавателните служби.

Ветер се оказа човек с тясно лице и нервен тик на левия клепач.

— Ваше височество е пожелал да ме види? — попита почтително той от прага.

— А, здрасти, Ветер — рече Силк. — Известно време странствах и се питам дали би могъл да ме осведомиш какво се е случило напоследък.

— Тук, в Мелцена ли, ваше височество?

— Всъщност имам нужда от по-обща информация.

— Добре. — Ветер замълча за миг, после почна: — В Мал Зет имаше чумна епидемия. Императорът затвори града, за да спре разпространяването на болестта, затова известно време нямаме никаква информация от столицата. Но чумата отмина и вратите отново са отворени. Сега агентите на императора се движат свободно из цяла Малореа. В централна Каранда има размирици. Изглежда, са били предизвикани от някакъв бивш гролим на име Менга. Всички каранди вярвали, че в борбите срещу императора са замесени демони, но карандите винаги си обясняват необичайните неща с намесата на демони. Но въпреки това изглежда, че наистина е имало няколко свръхестествени явления по тези места. Менга не се е появявал отдавна и постепенно отново се установява ред и законност. Императорът се отнесе достатъчно сериозно към тези брожения и поради тях изтегли армията си от Ктхол Мургос, за да потуши въстанието.

— Нима вече не е отменил заповедта си за изтегляне на войската? — попита Силк. — Ако положението в Каранда бъде овладяно, той няма да има нужда от всичката войска, нали?

Ветер поклати глава и възрази:

— Войските продължават да пристигат в Мал Джемила. От Мал Зет до нас достигна информация, че императорът е изгубил желанието си да завоюва Ктхол Мургос. Той е искал да осъществи този поход преди всичко поради лични причини, ала очевидно тези мотиви вече не са така неотложни за него. Изглежда, че основната му грижа в момента е предстоящият сблъсък между Урвон, ученика на Торак, и магьосницата Зандрамас. В близко бъдеще ще се разбере кой от двамата ще бъде победителят. Изглежда, че Урвон страда от някакво умствено заболяване, изразяващо се в нестабилност на способността му да разсъждава, ала поддръжниците му съсредоточават голям брой хора по тези места, готвейки се за нещо наистина внушително. Зандрамас също събира силите си. Нашата оценка на създалото се положение е следната: въпрос на време е императорът да изведе силите си от Мал Зет и да възстанови реда. Имаме сведения, че в Мага Рен се натрупват различни боеприпаси. Очевидно е, че Кал Закат възнамерява да използва този район като предмостие в бъдещите военни действия.

— Ние успяхме ли да реализираме някаква печалба при създалата се обстановка? — попита Силк.

— До известна степен, ваше височество. Днес продадохме част от запасите на боб на Бюрото за военни доставки.

— На каква цена?

— С около петнадесет пункта по-висока от тази, на която купихме боба.

— Изпрати съобщение за това на Касвор в Джарот — рече Силк и явно се вкисна. — Казах му да продава на тринадесет пункта. Мелценският консорциум му отправяше предложения. Има ли вероятност цената да се повиши?

Ветер само вдигна рамене.

— Нека се разчуе, че сме продавали на петнадесет пункта. Обади се на Касвор да задържи, докато не стигне такова ниво.

— Ще се погрижа за това, ваше височество. — Ветер се намръщи и продължи: — В Даласия става нещо особено. Все още не сме успели да разберем точно какво е, но всички даласианци са много развълнувани. Кел е затворен — не допускат никого нито да влиза, нито да напуска града. Не можем да изпратим никого от нашите хора да проучи за какво става дума, а Кел е източникът за всичко, което се случва в Даласия.

— Някакви новини от запад? — попита Гарион.

— В Ктхол Мургос все още се запазва равновесие между противниковите сили — отвърна Ветер. — Кал Закат намалява броя на войските си там и е дал заповед на генералите си да се приберат в Малореа. Все още държи в свои ръце градовете в източен Ктхол Мургос, ала провинциите отхвърлят властта му. Все още не е сигурно дали крал Ургит ще се възползва от това положение. Сега умът му е зает с други неща.

— О, така ли? — възкликна Силк. — И с какво по-точно?

— Крал Ургит се жени. Доколкото ми е известно, неговата избраница е принцеса от династията Ктан.

Силк въздъхна.

— Крал Гетел Тул умря — продължи Ветер. — Нател, синът му, наследи трона. Нател е безнадежден некадърник, затова не можем да сме сигурни колко ще продължи царуването му. — Ветер замълча и почеса брадичката си. — Докладваха ми, че в Боктор е имало среща на Съвета на алорните. Алорнските крале се събират веднъж годишно, но обикновено предпочитат за срещите си град Рива. Друг необичаен факт е, че на сбирката им са присъствали мнозина монарси, които не са владетели на алорнски кралства.

— О! — възкликна Белгарат. — И кои са те?

— Кралят на Сендария, императорът на Толнедра и крал Дроста от Гар ог Надрак. Кралят на Арендия бил болен, но изпратил свои представители.

— Какво ли са наумили? — измърмори Белгарат.

— Не успяхме да се доберем до дневния ред на срещата — отвърна Ветер, — но не след дълго делегация от дипломати от кралствата, представени в Боктор, отидоха в Рак Урга. Носят се слухове, че са започнали някакви особено сериозни преговори.

— Какво правят тези хора! — извика Белгарат, изгубил всякакво търпение.

— Непрекъснато ти говорех да не оставяш алорните без надзор — намеси се Белдин. — Ако има най-незначителна възможност да направят някаква голяма грешка, непременно ще я направят.

— Цената на златото се повишава — продължи Ветер. — Цената на малореанските крони спада. Мелценските империали са стабилни, но пазарът на диаманти претърпява такива драстични колебания, че изтеглихме инвестициите си от тази стока. Това е цялата текуща информация, ваше височество. Ще подготвя по-подробен доклад и утре рано сутринта ще го намерите на писалището си.

— Благодаря, Ветер — каза Силк. — Засега това е достатъчно.

Ветер се поклони и излезе.

Белгарат закрачи из стаята и заруга под нос.

— Не можеш да направиш нищо, татко — каза Поулгара. — По-добре въобще въобще не се разстройвай.

— Може би имат някаква причина, за да постъпват така — предположи Силк.

— Какви възможни доводи биха могли да изтъкнат, за да започнат преговори с мургите?

— Не зная. — Силк разпери ръце. — Не съм бил там, когато са взели това решение. Може би Ургит им е предложил нещо, което искат.

Белгарат продължи да ругае.

След около половин час приятелите отидоха в трапезарията и се разположиха в единия край на огромна маса, която с лекота би могла да побере петдесет души. Покривката беше снежнобяла, ножовете и вилиците бяха от чисто злато, а порцелановите чинии бяха украсени със златни кантове. Обслужването беше изтънчено, а гозбите толкова обилни, сякаш бяха приготвяни за голямо пиршество.

— Трябва да поговоря с твоя готвач — рече Поулгара, докато приключваха с десерта. — Очевидно е много даровит човек.

— Би трябвало — отвърна Силк. — Струва ми цяло състояние.

— Бих казал, че можеш да си позволиш такива разходи — отбеляза Дурник, оглеждайки луксозните мебели.

Силк се отпусна в креслото си и започна да върти за столчето красивата си сребърна чаша.

— Няма смисъл да поддържам подобна къща, при положение че идвам тук два пъти в годината — призна той. — Но хората просто го очакват от мен.

— И Ярблек ли я използва? — попита Гарион.

Силк поклати глава.

— Не. С Ярблек сме се споразумели така: позволявам му да прави каквото иска в останалата част на света, ала не бива да се меси в делата ми тук, в Мелцена. Всъщност в Мелцена Ярблек не се чувства в свои води, освен това настоява Вела винаги да бъде с него. А Вела наистина шокира мелцените до смърт.

— Но иначе си е добро момиче — отбеляза Белдин и се ухили. — Когато всичко това свърши, може и да я купя.

— Тя не е крава, нали знаеш?

— Разбира се, че не е. Ако исках крава, щяха да си купя крава.

— Не можеш да купуваш хора.

— Разбира се, че мога — възрази гърбавият магьосник. — Тя е от народа на надраките. Ще се обиди до смърт, ако не направя опит да я купя.

— Много внимавай с камите й — предупреди го Поулгара. — Много е бърза с тях.

Белдин сви рамене.

— Всеки има някой и друг лош навик, нали?

Тази нощ Гарион не спа добре, макар че леглото, което споделяше със Се’Недра, беше меко и удобно. Отначало си помисли, че причината е тъкмо в това. Седмици наред бе спал направо на земята и му се струваше логично, че е отвикнал от меките легла. Ала към полунощ разбра, че леглото няма нищо общо с безсънието му. Времето неумолимо напредваше, срещата му със Зандрамас се приближаваше с всеки изминал ден. Все още знаеше съвсем малко повече, отколкото в самото начало. Във всеки случай сега се намираше по-близо до нея, отколкото в мига, когато започнаха пътешествието — това поне беше сигурно. Ако вярваше на събраната информация, бе изостанал от магьосницата не повече от една седмица. Ала все още продължаваше да върви по следите й и не му беше известно накъде го води Детето на Мрака. Той измърмори няколко мрачни ругатни към безумеца, написал Мринския сборник. Защо всичко трябваше да е толкова загадъчно и неразбираемо? Защо не го беше написал на обикновен и ясен език?

„Защото ако беше така, половината свят щеше да те чака на мястото на последната среща — изрече сухият глас в съзнанието му.“ — „Ти не си единственият, който иска да намери Сардиона, нали знаеш това.“

„Помислих, че си си отишъл завинаги.“

„О, не. Все още съм тук.“

„Колко сме изостанали от Зандрамас?“

„На около три дни път.“

Гарион почувства как в гърдите му се разгаря яркият пламък на надеждата.

„Не се вълнувай толкова — предупреди го гласът. — И не се втурвай като сляп напред, щом попаднеш на следата. Има друго нещо, което трябва да направиш тук.“

„Какво?“

„Знаеш, че не бива да ми задаваш такъв въпрос, Гарион. Не мога да ти отговоря, затова престани да се опитваш да измъкнеш нещо повече от мен.“

„Защо просто не ми кажеш?“

„Защото ако ти разкрия някои неща, другият дух ще бъде свободен да каже нещо на Зандрамас — като например къде е това място, което вече не съществува.“

„Искаш да кажеш, че и тя не знае къде е това място?“ — попита невярващо Гарион.

„Разбира се, че не знае. Ако го знаеше, вече отдавна щеше да е там.“

„Значи в Пророчествата от Ашаба не е описано къде се намира това тайнствено място?“

„Очевидно. Утре бъди много внимателен. Някой ще произнесе мимоходом една фраза, която ще бъде особено важна. Не я пропускай.“

„И кой ще произнесе тази фраза?“

Ала сухият глас вече беше изчезнал.

На следващата сутрин Гарион и Силк излязоха в града, облечени в дълги тъмносиви роби. Времето беше ветровито. По предложение на Силк Гарион беше свалил Кълбото от дръжката на меча и го носеше скрито под връхната си дреха.

— Мелцените рядко носят оръжие в града — обясни дребният мъж. — Освен това твоят меч привлича вниманието на всички. — Двамата не взеха конете си, а просто излязоха пеш, смесвайки се с гражданите.

— Да започнем с пристанището — предложи Силк. — Всеки кей тук е собственост на различна група търговци и ако разберем къде е спрял корабът на Зандрамас, ще знаем към кого да отправим въпросите си. Така ще съберем допълнителна информация.

— Това ми звучи разумно — каза Гарион и закрачи към пристанището.

— Не тичай — подвикна след него Силк.

— Че аз въобще не тичам.

— Добре тогава, просто се движиш прекалено бързо — рече дребничкият драснианец. — Хората в Мелцена вървят с много по-бавна и величествена походка.

— Знаеш ли, Силк, въобще не ме е грижа какво си мислят за мен хората в Мелцена. Не съм дошъл тук, за да си губя времето.

Силк го хвана за ръката и я стисна здраво.

— Гарион — рече сериозно той. — Знаем, че Зандрамас и слугата й са пристигнали тук. На нея й е известно, че я преследваме, а в Мелцена човек с лекота може да наеме хора, способни да извършат какво ли не. Нека не улесняваме работата им, привличайки към себе си всички погледи.

— Добре — рече Гарион. — Ще правя както казваш.

Поеха с вбесяващо бавни стъпки по една широка красива улица. По едно време Силк спря и измърмори някаква ругатня под нос.

— Какво има? — попита Гарион.

— Виждаш ли онзи човек точно пред нас — онзи с големия нос? Той е от тайната полиция на Брадор.

— Сигурен ли си?

— Познавам го от доста време. — Дребният мъж се изпъчи. — Е, няма как. Той вече ни видя. Да вървим.

Ала човекът с големия като патладжан нос се приближи към тях и застана на пътя им.

— Добро утро, принц Келдар — каза той и леко се поклони.

— Здравей, Рола — отвърна му хладно Силк.

— Ваше величество — добави Рола и се поклони по-дълбоко пред Гарион. — Не очаквахме, че ще се появите в Мелцена. Брадор ще бъде много изненадан.

— Изненадите му действат добре. — Силк сви рамене. — Човек, когото никой не изненадва, става самодоволен.

— Императорът беше направо силно потресен от действията ви, ваше величество — каза Рола с укор на Гарион.

— Сигурен съм, че ще оцелее, след като поразмисли малко.

— Ваше величество, в Малореа за оцеляването си трябва да мислят само онези, които обиждат Кал Закат.

— Не ни заплашвай, Рола — предупреди го Силк. — Ако Негово величество — към когото дръзваш да отправяш тези неприятни думи — реши, че донесението ти до началника на Бюрото по вътрешните работи не го устройва, може въобще да не ти позволи да го напишеш. В крайна сметка Негово величество е алорн, а на теб ти е известно колко гневливи са всички алорни.

Рола отстъпи назад уплашено.

— Винаги ми е приятно да разговарям с тебе, Рола — обърна се към него Силк с тон, даваш на агента да разбере, че трябва да се махне. След това драснианецът и Гарион продължиха напред.

— Обичам да създавам поводи за размишление на хората — усмихна се самодоволно Силк.

— Много лесно се развеселяваш — рече Гарион. — Знаеш, че когато докладът му стигне до Мал Зет, Закат ще залее цялата област със свои хора, опитващи се да ни открият.

— Искаш ли да се върна и да го убия? — предложи Силк.

— Не, разбира се!

— Така си и мислех. Щом не можеш да сториш нищо при определено положение, няма никакъв смисъл да се тревожиш повече, нали?

Когато стигнаха до пристанището, Гарион стисна здраво Кълбото. Понякога тласъците, с които го предупреждаваше мечът на Желязната хватка, бяха много силни и кралят на Рива не желаеше скъпоценният камък да изскочи от дланта му. Двамата продължиха на север покрай кейовете. Пристанището на Мелцена, за разлика от повечето пристанищни градове по света, беше изненадващо чисто и по водата не плуваха никакви отпадъци.

— Как поддържат такава чистота? — попита Гарион. — Искам да кажа — как успяват да изчистят водата?

— Има много тежки глоби за изхвърляне на боклук в района на пристанището — отговори Силк. — Мелцените са принудени да поддържат чистота. Освен всичко друго има и работници, снабдени със специални мрежи, които патрулират в крайбрежните води и събират всички плаващи отпадъци. Така в града няма никаква безработица. — Драснианецът се засмя. — Тази работа наистина е отвратителна и винаги се възлага на хора, които не проявяват особена упоритост в търсенето на редовни трудови занимания. След като прекарат няколко дни в малка лодка, пълна с отпадъци и мъртви риби, амбицията им да си намерят подходяща работа се увеличава неимоверно.

— Знаеш ли — рече Гарион, — това наистина е много добра идея. Чудя се дали… — Кълбото изведнъж се затопли много силно в дланта му и той разтвори леко връхната си дреха и го погледна. То светеше с яркочервен гневен блясък.

— Зандрамас ли? — попита Силк.

Гарион поклати глава и отговори:

— Сардионът.

Силк подръпна нервно върха на носа си.

— Значи сме изправени пред истинска дилема. Кого да следваме — Сардиона или Зандрамас?

— Зандрамас — каза Гарион. — Моят син е при нея.

— Ти решаваш. — Силк вдигна рамене. — Това е последният кей на пристанището. — Ако не открием следата тук, трябва да проверим градската порта от север.

Минаха покрай последния кей, ала Кълбото не прояви никакви признаци, че е открило дирята на Зандрамас.

— Възможно ли е да са отишли на някой от другите острови? — попита Гарион разтревожено.

— Това е възможно само ако са сменили курса, след като са излезли в морето — отвърна Силк. — По крайбрежието има много други места, където е удобно да се хвърли котва. Хайде да огледаме северната порта.

Отново тръгнаха по улиците с убийствено бавни крачки. Минаха няколко пресечки и изведнъж Силк спря и изстена:

— О, не!

— Какво има?

— Виждаш ли онзи дебел мъж, който идва насреща ни? Това е виконт Еска, един от старшите членове на Мелценския консорциум. Непременно ще иска да разговаря с мене по работа.

— Кажи му, че имаме уговорена среща.

— Това няма да свърши никаква работа в неговия случай. Времето не означава нищо за мелцените.

— А, намерих те най-после, принц Келдар — извика дебелият мъж, облечен в дълга сива дреха. — Търсих те из целия град.

— Здравей, виконт Еска — поздрави го Силк и се поклони.

— Аз и колегите ми бяхме изпълнени със страхопочитание след набега ти на стоковия пазар — каза с възхищение виконтът.

Очите на Силк блеснаха лукаво, дългият му нос трепна. След това лицето му придоби оскърбен израз.

— Всъщност допуснах груба грешка, скъпи ми виконте — подхвана драснианецът с тъжен глас. — От такива обемисти стоки, каквито са плодовете и зеленчуците, се извлича малка печалба.

— Чул ли си последните новости на пазара? — попита Еска. Лицето му светкавично се покри с умела маска — самото олицетворение на безпристрастността, — ала в очите му грейна неприкрита алчност.

— Не — излъга Силк. — Не съм запознат с положението на пазара. Все още не съм имал възможност да приказвам с търговския си агент тук, а се връщам от обиколка из провинциите. Инструктирах го да приеме първата оферта, която му предложат — дори ако се наложи да претърпим известна загуба. Сега изпитвам остра нужда от складове, а те са претъпкани до тавана с боб.

— Е, добре — подхвърли Еска, — ще разговарям с колегите си по този въпрос. Може би ще ти отправим една скромна оферта. — След тези думи виконтът започна да се поти обилно.

— Не бих могъл да ви позволя да направите това, Еска. На практика стоката ми не носи никаква печалба. Защо не оставим някой непознат да поеме загубите? Не бих могъл да постъпя така с истински приятели като вас.

— Но, скъпи ми Келдар — възрази Еска с тон, в който вече започваха да се прокрадват нотки на болка. — Ние въобще не очакваме, че ще реализираме огромни печалби. Покупката ни ще бъде преди всичко вид дългосрочна спекулация.

— Ами… — почна нерешително Силк. — Щом като осъзнавате риска от подобна сделка…

— О, да, разбира се, че го осъзнаваме — рече нетърпеливо виконтът.

— Добре тогава — въздъхна Силк. — Защо не пратиш офертата си до Ветер? Надявам се, че няма да се възползваш от положението, в което съм изпаднал.

— О, разбира се, Келдар, разбира се. — Еска бързо се поклони. — Трябва да тръгвам. Неотложна работа ме притиска, нали разбирате.

— О, да — отвърна Силк. — Напълно те разбирам.

Еска се отдалечи, тътрейки крака с необичайно висока скорост.

— Хванах го на въдицата! — изкиска се Силк. — Сега ще оставя Ветер да му измъкне паричките!

— Никога ли не мислиш за нищо друго? — попита Гарион.

— Разбира се, че мисля. Но точно сега сме заети и нямаме на разположение цял ден да слушаме празните му приказки. Хайде да тръгваме.

Изведнъж една мисъл проблесна в съзнанието на Гарион и той попита:

— Ами ако Зандрамас въобще не е влизала в града, а просто го е заобиколила?

— В такъв случай ще се качим на конете и ще обиколим цялата крайбрежна ивица на острова. Все някъде трябва да е спряла, нали?

Когато наближиха северната порта, движението по улиците стана по-натоварено. Карети и конници се появяваха все по-често, гражданите, които обикновено бяха съвсем невъзмутими, сега се движеха по-бързо. Наложи се Гарион и Силк да си пробиват път през тълпата.

— Има ли нещо? — попита Силк.

— Все още не — отвърна Гарион. И в същия миг усети познатото придръпване. — Тя е била тук — съобщи той на Силк. — Излязла е от ей тази уличка… или може би е влязла в нея. Все още не мога да определя точно кое от двете. — Той направи няколко крачки по уличката, ала Кълбото се опита да го избута назад и Гарион се обърна и се върна при Силк. Силният тласък на Кълбото го насочи към портата. — Минала е оттук — каза бързо Гарион.

— Добре — отбеляза Силк. — Хайде да се връщаме при другите. Може би след това ще успеем да открием защо Зандрамас е дошла в Мелцена.

5.

По някакъв странен начин нетърпението на Гарион се беше предало и на Кретиен. Големият сив жребец беше неспокоен още от мига, когато напуснаха къщата на Силк и излязоха на улицата, и раздразнено присви уши, щом Гарион се опита да го укроти. Той потупа красивата шия на коня, за да го успокои, ала усети нервното потрепване на мускулите под лъскавата кожа.

— Зная — каза кралят на Рива. — И аз изпитвам същото чувство, но трябва да почакаме още малко, докато излезем извън града. Там ще можем да потичаме.

Кретиен изпръхтя, после жално изцвили.

— Още малко остава — увери го Гарион.

Яздеха един след друг по пълните с хора улици. Силк предвождаше колоната. Вятърът носеше прашен аромат на есен.

— Какви са тези сгради ей там? — извика Ерионд на Силк и посочи високите постройки, които се издигаха в центъра на един зелен парк.

— Това е университетът на Мелцена — отговори Силк. — Най-крупната учебна институция за получаване на висше знание в цял свят.

— Дори по-голям от университета в Тол Хонет? — попита Гарион.

— О, да. Много по-голям. Мелцените изучават всичко. В този университет се развиват области от знанието, които в Толнедра въобще не признават.

— Така ли? И кои са те?

— Приложна алхимия, астрология, некромантия, основи на магьосничеството и разни други такива неща. Има дори цял колеж, който се занимава с предсказания за бъдещето по листата на чая.

— Не говориш сериозно, нали?

— Аз наистина не приемам такива неща сериозно, но те — да.

Гарион се засмя и продължи напред.

Движението по улиците стана още по-натоварено, ала дори в суетнята хората запазваха благоприличния си вид. Независимо от това колко нетърпящи отлагане бяха делата на мелценските търговци, те никога не се отдаваха на грижите си до такава степен, че да не намерят време за приятелско бъбрене с конкурентите си. Откъслечните разговори, долитащи до слуха на Гарион, докато яздеха из улиците на града, се простираха в различни области — от времето и политиката до подреждането на различни видове цветя. Ала повечето разговори бяха посветени на цената на боба.

Когато стигнаха до северната порта, огромният меч отново започна да го тегли напред. Въпреки критиките на Силк, кралят на Рива беше решил, че няма да излиза извън пределите на града без оръжието си. Зандрамас имаше обичай да оставя капани след себе си, а Гарион определено не желаеше да попадне в някой от тях съвсем неподготвен. Щом излязоха през портата, той пришпори Кретиен и се придвижи напред до Силк.

— Тръгнала е по този път — каза риванският крал и посочи широкото шосе, простиращо се на север.

— Добре поне че не минава направо през полето — отбеляза Силк. — Земята тук на места става блатиста, а аз никак не обичам да яздя из рядка кал.

Белгарат не беше изрекъл нито дума, откакто напуснаха къщата на Силк, и изглеждаше ядосан. Сега той излезе напред, присъедини се към Силк и Гарион и каза:

— Нека повторим още веднъж всичко — стъпка по стъпка. Какво точно каза твоят приятел?

— Ами — започна замислено риванският крал, — започна с това, че всички пророчества били загадъчни — по такъв начин предпазвали информацията и не позволявали тя да попадне в неподходящи ръце.

— В това има известен смисъл, Белгарат — намеси се Белдин, който яздеше зад тях.

— Може — отвърна Белгарат. — Ала в никакъв случай не облекчава работата ни.

— Никой не е обещавал, че ще е лесно.

— Зная. Просто ми се ще да не ни създават всевъзможни пречки, усложнявайки бездруго трудно разбираемите текстове. Продължавай, Гарион.

— След това каза, че сме само на три дни път след Зандрамас — отвърна Гарион.

— Това означава, че тя вече е напуснала острова — отбеляза Силк.

— И как стигна до този извод? — попита го Белгарат.

— Мелцена е голям остров, но не чак толкова — за два дни човек може да стигне на кон от единия до другия му край. Може би е отишла до един от островите на север, но щом сме изостанали на три дни път от нея, значи вече не е тук.

Белгарат изсумтя и попита:

— Какво друго каза?

— Спомена, че трябва да извършим тук нещо друго — искам да кажа, че трябва да сторим нещо, освен това, че намерихме следата на Зандрамас.

— Но не е посочил точно какво е то, така ли?

— Не, не ми каза. Ала обясни защо не трябва да го прави: ако каже на мен какво трябва да направим, другото пророчество ще съобщи на Зандрамас някои неща, които не са й известни. И ми каза, че тя не знае къде се намира Мястото, което вече не съществува. Освен това ми разкри, че в Пророчествата от Ашаба това място също не е посочено.

— Подсказа ли ти по някакъв начин каква точно ще е нашата задача?

— Само спомена, че днес някакъв човек ще каже нещо, което ще бъде изключително важно за нас.

— И кой ще бъде този човек?

— Не ми каза. Само отбеляза, че човекът щял да изрече тази фраза мимоходом и предупреди, че не бива да я пропускаме. Трябвало да сме нащрек, за да я забележим.

— Нещо друго?

— Няма. Каза го и изчезна.

Възрастният мъж започна да ругае.

— И аз се чувствах по съвсем същия начин — съгласи се с реакцията му Гарион.

— Той е направил всичко, каквото е могъл, Белгарат — рече Белдин. — Останалото зависи от нас.

Белгарат направи гримаса.

— Имаш право.

— Разбира се, че имам право. Винаги съм прав.

— Не стигай толкова далеч в твърденията си. Е, нека направим план за действие. Първо трябва да открием къде е отишла Зандрамас. След това ще започнем да анализираме всяка случайна забележка, която сме чули. — Вълшебникът се обърна назад и викна на останалите: — Всички да слушат и да помнят! — След това пришпори коня си и се понесе напред.

Някакъв ездач облечен в тъмносини дрехи, профуча в галоп край тях — яздеше към града с нетипично висока скорост. След като непознатият се отдалечи на достатъчно голямо разстояние от тях, Силк се разсмя.

— Кой беше този? — попита Дурник.

— Един от членовете на Консорциума — отвърна весело Силк. — Очевидно виконт Еска спешно свиква нова сесия.

— Трябва ли и аз да зная подробности по този въпрос? — попита Белгарат.

— Не, освен ако не се интересуваш от пазарната цена на боба.

— Би ли престанал с глупостите си и да се съсредоточиш върху онова, с което трябва да се справим?

— Просто беше наложително да го направи, дядо — защити приятеля си Гарион. — Виконтът ни спря на улицата, докато търсехме следата на Зандрамас. Щеше да бъбри цял ден, ако Силк не го бе пратил за зелен хайвер.

— А спомена ли нещо по въпроса, който ни интересува?

— Не, приказва само за боба.

— Днес срещахте ли някого другиго? Разкажи ни за срещите си, Гарион.

— Натъкнахме се на един човек от тайната полиция на Брадор. Предполагам, че изпратеният от него вестоносец вече е на път към Мал Зет.

— Той каза ли нещо особено?

— Отправи ни няколко завоалирани заплахи, това беше всичко. Император Закат не е във възторг от нашата постъпка. Полицаят ме разпозна, но това е съвсем естествено. Силк искаше да го убие, но аз го спрях.

— Защо? — попита сърдито Белдин.

— Бяхме на оживена улица — това първо. Убийството е нещо което човек извършва, без наоколо да има твърде много свидетели, нали?

— Беше много по-мило момче преди да станеш толкова умен — изръмжа Белдин.

Гарион вдигна рамене.

— Всички се променяме.

— Бъди учтив, Гарион — извика зад тях Поулгара.

— Да, лельо Поул.

Една черна карета профуча с бясна скорост край тях. Белите коне, които я теглеха, препускаха лудо, телата им бяха плувнали в пяна.

— Още един купувач на боб? — подхвърли Белгарат.

Силк се усмихна самодоволно и кимна.

Дурник се огледа и каза:

— Не виждам никакви признаци някой да обработва тази земя.

Силк се засмя.

— Земята в Мелцена е прекалено ценна, за да правят на нея някакви си ферми, Дурник. Хората тук внасят всички необходими за живота им храни от континента. Тук има единствено имения на много, много богати хора — оттеглили се от активен живот търговци, благородници и така нататък. Целият остров е един огромен парк. Дори планините са оформени като декоративни градини.

— Това не ми изглежда особено практично — изрече ковачът с неодобрение.

— Хората, които живеят в именията, харчат много пари за поддръжката им, затова според мен могат да правят със земята каквото пожелаят.

— Това също ми прилича на истинско разсипничество.

— Разбира се, че е така. Богатите умеят да правят най-добре тъкмо това — да съсипват разни неща.

Зелените хълмове на север бяха приятно полегати, тук-там по тях растяха специално засадени горички. Много от дърветата бяха окастрени внимателно, за да привличат вниманието на пътниците с красивите си форми. Гарион реши, че тази намеса в установения от природата ред го дразни. Оказа се, че не само той изпитва подобни чувства — лицето на Се’Недра изразяваше открито неодобрение и от време на време малката кралица сумтеше отвратено при вида на някое внимателно подкастрено дърво.

Напредваха в лек галоп по широкия път, покрит с блестящ бял чакъл. Пътят правеше леки завои, на равните места описваше внушителни извивки без никаква очевидна причина освен стремежа на строителите да разсеят еднообразието на дългите прави участъци. Къщите, които се издигаха далеч от пътя, бяха от мрамор и бяха заобиколени от паркове и градини. Беше слънчев есенен ден и вятърът носеше аромат на море — миризма, твърде добре позната на Гарион. Той изведнъж почувства остра носталгия по своето далечно кралство Рива.

Докато минаваха в галоп покрай едно от именията, многобройна тълпа хора, облечени в пъстроцветни одежди и яхнали бързоноги коне, прекосиха пътя, следвайки глутница лаещи кучета. Хората лекомислено прескачаха канавки и огради с лудешка невъздържаност.

— Какво правят? — попита Ерионд.

— Тръгнали са на лов за лисици — отговори Силк.

— Но в това няма никакъв смисъл, Силк — възрази Дурник. — Щом като тук няма ферми, значи хората не отглеждат пилета. Защо толкова се тревожат, че има лисици?

— А като си помислиш, че лисицата въобще не е разпространена на тези острови, ще откриеш още по-малък смисъл в заниманието им. Лисиците се внасят от континента.

— Но това е нелепо!

— Да, разбира се. Богатите хора винаги вършат нелепи неща. Техните спортове са екзотични — и често жестоки.

— Питам се какво ли ще почувстват, ако тръгнат да преследват глутница алгроти — а може би един-два елдрака? — изсмя се Белдин.

— Стига — рече му Белгарат.

— Всъщност никак няма да е трудно да отгледаме няколко елдрака, Белгарат — ухили се гърбавият магьосник: — А защо не и няколко трола. Тролите са много приятни твари. Ще ми се отнякъде да зърна физиономиите на тези натруфени пеперуди, щом прескочат някоя ограда и се озоват лице срещу лице с някой трол.

— Стига де — повтори Белгарат.

На едно място пътят се раздели на две и Кълбото ги насочи наляво.

— Отново се е насочила към океана — отбеляза Силк. — На какво ли се дължи тази нейна привързаност към водата? Откакто започнахме да я преследваме, все прескача от остров на остров.

— Може би й е известно, че Кълбото не може да я следва, когато се движи по вода — предположи Гарион.

— Не смятам, че това сега е най-голямата й грижа — възрази Поулгара. — Времето изтича — както за нея, така и за нас. Тя няма на разположение излишни часове, които би си позволила да губи в заобиколни маршрути.

Пътят ги изведе до високи скали и Кълбото тласна Гарион към една внушителна сграда, издигната на самия ръб на гигантската пропаст. Докато яздеха към постройката, Гарион разхлаби ножницата на меча си.

— Някакви неприятности ли очакваш? — попита го Силк.

— Просто искам да съм готов — отвърна Гарион. — Къщата е голяма и в нея могат да се скрият много хора.

Ала хората, които излязоха от къщата, не бяха въоръжени и всички бяха облечени в пурпурни ливреи.

— Мога ли да попитам по каква работа идвате тук? — попита един от тях. Беше висок и слаб, снежнобялата му коса се спускаше по раменете му като грива. И се държеше надуто — като слуга с висок ранг, привикнал да се разпорежда с конярите и камериерките.

Силк бързо излезе напред и каза:

— Аз и приятелите ми излязохме да пояздим рано сутринта. Бяхме очаровани от великолепието на тази къща и особено от нейното разположение. Може би собственикът й си е вкъщи?

— Негова светлост ерцхерцога в момента го няма — отговори мъжът.

— Колко жалко! Какъв срам! — възкликна Силк и се огледа. — Това място наистина ми взе ума — добави той и изведнъж неочаквано се разсмя. — Може бие по-добре, че не е вкъщи. Защото щях да му направя предложение да купя тази къща.

— Не зная дали негова светлост би проявил интерес — заяви слугата.

— Дали не познавам негова светлост — я да видим? — рече хитро Силк. — Кой е той?

— Ерцхерцог Отрат, сър — отвърна слугата и се наду още повече. — Негова светлост е член на императорското семейство.

— О, така ли?

— Той е трети братовчед на Негово императорско величество Кал Закат по линия на бабата на своята майка.

— Наистина ли? Колко удивително! Съжалявам, че не го заварих у дома. Но следващия път, когато го видя, ще му кажа, че съм се отбивал.

— Значи познавате Негова светлост?

— О, да. Ние сме стари приятели.

— Мога ли да попитам как е вашето име, ваша милост?

— О, съжалявам. Какъв глупав пропуск от моя страна. Аз съм принц Келдар от Драсния.

— Прочутият принц Келдар?!

— Искрено се надявам, че няма друг човек със същото име като моето — засмя се Силк. — Достатъчно неприятности си имам и сам.

— Негова светлост много ще съжалява, че е пропуснал срещата си с вас, ваше височество.

— Ще остана в Мелцена няколко седмици. — рече Силк. — Може би пак ще се отбия тук. Кога очаквате да се върне Негова светлост?

— Много ми е трудно да отговоря на въпроса ви, ваше височество. Той замина преди три дни с някакви хора от континента… — Белокосият слуга замълча замислено. — Ако вие и вашите приятели нямате нищо против да почакате няколко секунди, принц Келдар, ще съобщя на Нейна светлост ерцхерцогинята, че сте тук. При Нейно превъзходителство идват толкова малко посетители, а тя толкова обича компания. Бихте ли влезли, моля? Веднага ще отида да я уведомя, че сте тук.

Приятелите слязоха от конете и последваха слугата през широкия вход. Коридорът бе украсен с десетки гоблени.

— Много добре се справи, Келдар — измърмори Велвет с възхищение.

— Че как иначе? — отвърна той.

Слугата ги помоли да изчакат и когато се върна, на лицето му бе изписано тъжно изражение.

— В момента Нейна светлост е леко неразположена, ваше височество — извини се той на Силк.

— Колко жалко, че госпожата не е добре! — изрече Силк с искрено съжаление. — Може би ще се видим някой друг път.

— О, не, ваше височество. Нейна светлост настоява да ви види, но моля, простете й, ако ви изглежда мъничко… не на себе си.

Силк изненадано вдигна вежда.

— Това се дължи на факта, че води изключително уединен живот, ваше височество — довери му слугата. — Нейна светлост не е щастлива в провинцията, затова прибягва до подсилващи средства, приемайки, че те ще облекчат нейното изгнание тук.

— Какви подсилващи средства?

— Мога ли да разчитам на дискретността на ваше височество?

— Разбира се.

— От време на време Нейна светлост прибягва до помощта на виното, ваше височество. И изглежда, точно сега е един от моментите, когато се е възползвала от него. Боя се, че е поела малко повече, отколкото е полезно за нея.

— Толкова рано сутринта?

— Нейна светлост не води, както биха се изразили някои хора, редовен начин на живот. Бихте ли ме последвали, моля?

Докато вървяха след слугата, Силк измърмори през рамо на приятелите си:

— Внимавайте как реагирам и правете същото. Само се усмихвайте и се опитвайте да не изглеждате уплашени след онова, което кажа.

— Не е ли прекрасно, когато този човек започне да показва хитростите си? — прошепна възхитено Велвет на Се’Недра.

Ерцхерцогинята беше жена на около тридесет и пет години с буйна тъмна коса и големи очи. Долната й устна бе леко нацупена, фигурата й бе едва доловимо по-пълна, отколкото би трябвало, и изпълваше до пръсване копринената й рокля. Освен това нейна светлост беше пияна до козирката. Беше захвърлила чашата и сега се наливаше направо от каната.

— Принц Келдар — изхълца тя и се опита да направи реверанс. Сади ловко се приближи до нея и предотврати предстоящата катастрофа, при която дамата щеше да се просне на пода.

— Извинете — каза не особено разбрано тя. — Много мило от ваша страна.

— Удоволствието е изцяло мое, ваша светлост — учтиво отговори Сади.

Благородницата примигна няколко пъти срещу него и попита:

— Наистина ли си плешив, или само се преструваш?

— Избрал съм такава прическа поради разбиранията си в областта на културата, ваша светлост — обясни той и се поклони.

— Какво разочарование! — въздъхна ерцхерцогинята, потри с длан бръснатата му глава и отпи от каната. — Мога ли да предложа на всички ви нещичко за пиене? — попита тя, осенена от внезапно бляскаво хрумване.

Повечето от тях отказаха, ала Белдин пристъпи напред и протегна ръка.

— Защо не? — рече дребният гърбушко. — Я да си пийнем мъничко от питието ти, моето момиче. — Неизвестно защо той отново започна да приказва като Фелдегаст.

Белгарат възмутено вдигна очи към тавана.

Ерцхерцогинята се разсмя и подаде каната на Белдин, който я пресуши на един дъх.

— Много вкусно — рече той и се оригна, после захвърли с истинско пренебрежение каната в ъгъла. — Обаче аз предпочитам пиво, ваша светлост. Щом пия вино толкова рано сутрин, получавам киселини.

— Нека бъде пиво тогава — кресна щастливо тя. — Всички ще седнем около тази маса и ще пием, докато изгубим съзнание. — Тя се отпусна на един диван, разкривайки по-голяма част от тялото си пред погледите на своите гости. — Донеси пиво — заповяда тя на загубилия и ума и дума слуга. — Искам направо да ни удавиш в пиво, разбра ли?

— Както нареди ваша светлост — отвърна високият мъж и се оттегли.

— Хуав чвек — изфъфли ерцхерцогинята. — Но понякога е страхотно надут. Винаги отказва, щом го поканя да пийнем заедно. Очите й изведнъж се наляха със сълзи. — Никой не ще да пие с мене — оплака се тя, протегна умолително едната си ръка към Белдин и той я прегърна. — Ти ме разбираш, нали, приятелю? — захълца тя и зарови лице в рамото му.

— Естествено, че те разбирам — рече и той и я потупа по гърба. — Хайде, хайде, мило момиче. Успокой се. Скоро ще ти мине.

Тя възвърна самообладанието си, подсмъркна шумно и затърси носна кърпа.

— Не че специално ми се иска да съм такава, каквато ме виждате, ваше височество — извини се тя, опитвайки да съсредоточи погледа си върху Силк. — Тук просто умирам от скука. Отрат е истински охлюв. Няма никакви приятели и ме натика в този затвор. Че какво е забавното на този пуст бряг? Само прибоят се блъска в скалите и чайките пищят — това е единствената ми компания. Така ми липсват баловете и вечерните увеселения — какво да правя тук като непрекъснато съм сама като кукувица?

— Това е ужасно жестоко, скъпа — съгласи се Белдин, взе малкото буренце с пиво, донесено от слугата с раболепен поклон, и изби капака с коравия си юмрук. — Искаш ли и ти да пийнеш с мене, скъпа? — учтиво попита той ерцхерцогинята и вдигна буренцето към нея.

— Ако направя опит да пия направо от това, ще се удавя — възрази тя и се изсмя глупаво.

— Имаш право — съгласи се гърбавият магьосник. — Хей, ти — обърна се той към Белгарат. — Я дай на това мило момиче някаква чаша.

Белгарат се намръщи, ала без да произнесе нито дума, му подаде една сребърна халба от бюфета.

Белдин загреба дълбоко с халбата, потапяйки я в буренцето, изтри дъното и с ръкав и я подаде на ерцхерцогинята.

— Да си жива и здрава, моето момиче — вдигна тост той и отпи направо от буренцето.

— Толкова си мил! — изхълца тя. После пресуши половината халба, а от ъгълчетата на устните и потекоха струйки пенливо пиво и накапаха роклята й.

— Много съжаляваме, че не успяхме да се срещнем с Негова светлост — подхвана Силк, очевидно твърде смутен от грубия подход на Белдин към благородната дама, която въпреки синята кръв във вените си, беше доста пийнала.

— Не сте пропуснали нищо интересно, ваше височество. — Тя се оригна, благовъзпитано прикривайки устата си с ръка. — Моят съпруг е дебела зелена крастава жаба, притежаваща не повече чар от някой мъртъв плъх. Прекарва цялото си време, опитвайки се да открие родствена връзка с императорския трон. Кал Закат няма наследник, така че всичките му братовчеди по цял ден седят и се дебнат кой от тях ще умре по-бързо. А същевременно всички се опитват да сключат някакви съюзи помежду си. Били ли сте някога в Мал Зет, ваше височество? Този град е направо отблъскващ. Честно ви казвам — дори да получи императорската корона, предпочитам да отида в ада, вместо в столицата. — Тя изпи на един дъх останалото пиво в халбата и без да промълви нито дума, я подаде на Белдин. След това се огледа с блеснали очи, неспособна да съсредоточи поглед върху някой от гостите си. — Но, скъпи ми принц Келдар — рече ерцхерцогинята, — все още не сте ме представили на приятелите си.

— О, колко ужасно разсеян съм днес, ваша светлост — възкликна драснианецът, плесна се по челото, стана и направи официален поклон. — Ваша светлост, имам честта да ви представя Нейна светлост херцогинята на Ерат. — Дребният мъж протегна величествено ръка към Поулгара, която стана и направи реверанс.

— Ваша светлост — измърмори вълшебницата.

— Ваша светлост — отвърна ерцхерцогинята и се опита да се надигне, ала това не и се удаде.

— Нищо, нищо, скъпа — рече Белдин и я подпря с рамо, помагайки и отново да се разположи на мястото си. — Още е рано, а тук всички сме само приятели. Не е необходимо да се подчиняваме на всички тези досадни формалности.

— Този човек ми харесва — заяви тя и посочи с лявата си ръка Белдин и междувременно гребна още пиво с дясната. — Може ли да го задържа при мен?

— Съжалявам, ваша светлост — отговори й Белгарат. — но той ни е необходим.

— Я какво мрачно лице имаш — отбеляза ерцхерцогинята, като погледна древния вълшебник. След това палаво се ухили. — Обзалагам се, че мога да те накарам да се усмихнеш.

Силк бързо я прекъсна, продължавайки с представянето на спътниците си:

— Нейно височество принцеса Се’Недра от династията на боруните — обяви той. — А това е маркграфиня Лизел от Драсния. Младият мъж с големия меч е известен с прозвището Повелител на Западното море — признавам, че титлата му не е особено известна, но неговият народ също не може да се похвали с някакви големи постижения.

Гарион направи дълбок поклон.

— Какъв огромен меч имате, милорд — отбеляза тя.

— Това е семейна реликва, ваша светлост — отвърна той. — Дал съм обет винаги да го нося.

— Останалите не притежават титли, достойни да бъдат споменати пред ваша светлост — заяви Силк. — Те са търговци, а ние не се интересуваме от титлите, щом стане дума за пари.

— А ти имаш ли някаква титла? — обърна се ерцхерцогинята към Белдин.

— Няколко, милейди — отвърна небрежно той. — Ала всички са валидни в кралства, които едва ли са ви известни — повече от тези земи са изчезнали отдавна от света. — Гърбавият магьосник отново вдигна буренцето и отпи няколко глътки.

— Какво мило дребно мъжле си ти! — заяви дамата разнежено.

— В това се състои моят чар, милейди — отвърна той сдържано. — Моята привлекателност винаги ми е създавала огромни проблеми. Понякога трябва буквално да се крия от симпатичните девойки, които при вида ми незнайно защо изпитват необуздана страст. — Гърбавият магьосник въздъхна и се оригна.

— Искаш ли да си поговорим в близките дни — както сме се събрали такава симпатична компания? — предложи ерцхерцогинята.

Силк се почувства като риба на сухо след въпроса й.

— Ами… — подхвана неубедително той, — както вече изтъкнах, ние много съжаляваме, че не успяхме да се срещнем с Негова светлост ерцхерцога…

— Просто не мога да ви опиша колко съм благодарна, че пропуснахте срещата с него — направо заяви дамата. — Съпругът ми е безподобно магаре, което въобще не се къпе редовно. Измъчват го неутолими аспирации към императорския трон, макар да няма никакви реални изгледи за успех. — Тя протегна халбата си към Белдин. — Би ли ми налял малко пиво, скъпи?

Той погледна буренцето с присвити клепачи.

— Скъпа, струва ми се, че някой трябва да ни донесе още една от тези великолепни малки бъчвички.

— Цялата ми изба е пълна с пиво — въздъхна щастливо благородницата. — Можем да продължим така цяла седмица.

Белгарат и Белдин се спогледаха, без да откъсват очи един от друг.

— Не може.

— Но…

— Не може.

— Споменахте, че съпругът ви има амбиции да се възкачи на императорския трон — поде Силк, за да поддържа разговора.

— Можете ли да си представите този идиот като император на Малореа? — изрече подигравателно благородната дама. — Та той не може дори да си върже обувките. За щастие кръвната му връзка с императорския престол е твърде далечна и шансовете му да го наследи са съвсем незначителни.

Изведнъж Гарион се досети за нещо.

— Някой правил ли е предложение на съпруга ви, чрез което би могъл да окуражи тези негови амбиции?

— Самата аз със сигурност не съм правила нищо в тази насока — заяви ерцхерцогинята. — Но като заговорихте за това, се сетих — да, преди пет години по тези места мина един човек с бели очи. Да сте виждали някога такова чудо — мъж с бели очи? Направо почувствах как кръвта ми замръзва. Както и да е, той и съпругът ми се уединиха в кабинета на ерцхерцога и разговаряха насаме. — Дамата изсумтя подигравателно. — Кабинет! Не мисля, че моят идиот изобщо може да чете. Той дори не умее да разговаря с мен, а нарича онова помещение „кабинет“! Нима това не е абсурдно! Е, както и да е. Това се случи по времето, когато все още се интересувах от делата на това изчадие. Бях накарала един от лакеите да пробие дупка в стената — така можех хем да слушам, хем да наблюдавам какво е наумил онзи глупак… — Долната й устна започна да трепери. — Много скоро след това го видях в кабинета с една от камериерките от втория етаж! — Херцогинята протегна трагично ръце и заля Белдин с пиво от халбата си. — Той ми изневери! — изкрещя тя. — Направи го в собствената ми къща!

— И за какво говориха? — попита я тихо Гарион. — Имам предвид съпругът ви и белоокият мъж?

— Белоокият каза на мъжа ми, че някой си Зандрамас може да му гарантира императорския престол в Мал Зет. Това име Зандрамас ми звучи познато. Някой от вас случайно да го е чувал? — Тя се огледа, опитвайки се да задържи погледа си на фокус.

— Не си спомням — отвърна любезно Силк. — Вие виждали ли сте отново онзи белоок човек?

Ерцхерцогинята беше твърде заета да загребе последните няколко глътки пиво от буренцето.

— Онзи, белоокият — нетърпеливо я попита Белгарат. — Връщал ли се е тук?

— Разбира се. — Дамата се отпусна в креслото си и енергично пресуши пивото. — Беше тук преди няколко дни. Дойде с някаква жена, облечена в черна рокля, и с някакво малко момче… — Ерцхерцогинята се оригна и продължи: — Можеш ли да дръпнеш шнурчето на ей това звънче, мой гърбави приятелю? — помоли тя Белдин. — Мисля, че приключихме с това буренце, а пък още съм жадна.

— Веднага ще се погрижа за това, скъпа! — Гърбавият вълшебник отиде с несигурна стъпка до звънеца и дръпна шнурчето.

— Толкова е хубаво човек да е обкръжен с приятели — замечтано каза ерцхерцогинята. След това главата й се килна на една страна и тя захърка.

— Събуди я, Поул — рече Белгарат.

— Да, татко.

Вълшебницата съсредоточи волята си и клепачите на дамата незабавно се отвориха.

— Какво правех, приятели? — попита тя.

— Ами… разказвахте ни за посещението на белоокия преди няколко дни, ваша светлост — подсказа й Силк.

— О, да. Дойде привечер, вече се беше смрачило. Той и онази вещица с черната рокля.

— Вещица ли?

— Сигурно беше вещица. И си криеше лицето! Но малкото момченце беше наистина очарователно — с червеникаворуси къдрици и най-сините очи, които съм виждала. Дадох му мляко, защото беше гладно. Както и да е, белоокият и вещицата заминаха нанякъде с мъжа ми, после се върнаха, взеха всички коне от къщата и отново изчезнаха. Онази крастава жаба, мъжът ми, ми каза, че известно време нямало да се връща у дома. Освен това добави да извикам добър шивач — да съм си направела рокля, подходяща за коронясване. Забравих точно каква трябваше да бъде роклята.

— А малкото момче? — попита напрегнато Се’Недра.

Ерцхерцогинята сви рамене.

— Не знам. Май го взеха с тях. — Тя въздъхна. — Така ми се приспа изведнъж…

— Съпругът ви каза ли къде възнамерява да отиде? — попита Силк.

Тя размаха ръце и заяви:

— От години съм престанала да слушам какво дрънка. Имаме малка яхта в едно заливче на около миля оттук. Сега я няма, затова мисля, че са отпътували с нея. Той спомена нещо за търговските кейове на юг от града… — Ерцхерцогинята се огледа. — Още ли не са донесли друго буренце?

— Ще го донесат след секунда, скъпа — увери я Белдин с тих, нежен глас.

— О, добре.

— Искаш ли да разбереш още нещо от нея? — попита Силк Белгарат.

— Мисля, че не. — Възрастният мъж се обърна към дъщеря си. — Приспи я, Поул.

— Не е е необходимо, татко — отвърна тя и погледна тъжно ерцхерцогинята, която отново бе обвила ръце около врата на Белдин. Главата й лежеше на рамото на магьосника и вече се чуваше лекото й хъркане. Гърбавият внимателно се освободи от ръцете й и я сложи да легне. После оправи роклята й, взе едно одеяло и я зави.

— Лека нощ, милейди — измърмори той, докосвайки леко лицето й. След това се обърна, измери Белгарат с войнствен, яростен поглед и попита с тон на човек, готов да се сбие с някого. — Е?

— Нищо не съм казал — рече Белгарат.

Без да произнесе нито дума, Се’Недра стана, отиде до ужасния дребен мъж, прегърна го и го целуна по бузата.

— Това пък защо? — попита я подозрително той.

— Аз също нищо не съм казала — отвърна малката кралица, разсеяно измъкна няколко сламки от брадата на вълшебника и му ги подаде.

6.

Щом излязоха от къщата, Гарион веднага отиде при Кретиен и се метна на седлото.

— Какво си наумил? — попита го Силк.

— Ще продължа по дирята на Зандрамас — отвърна кралят на Рива.

— Защо? Тя просто ще ни изведе до онова заливче, за което спомена херцогинята, и след това отново ще се изгуби в морето.

Гарион безпомощно погледна приятеля си.

— Според мен най-доброто е незабавно да се върнем в града. Там много хора работят за мен. Ще напълня кейовете с мои агенти — както направихме в Джарот. Не е трудно да бъде проследен Нарадас.

— Защо не взема Кълбото и не отида сам на кейовете? — възрази Гарион.

— Защото ще откриещ единствено от кой кей е отплавала Зандрамас. Необходима ни е повече информация. — Силк го погледна съчувствено. — Зная, че те измъчва нетърпение — всички ние изпитваме същото, — но ще стане по-бързо, ако постъпим както предлагам аз. Хората ми ще разберат откъде е отплавала Зандрамас и накъде се е насочила. Всъщност нас ни интересува последното, нали?

— Добре тогава — рече Белгарат. — Качвайте се на конете. Тръгваме веднага.

Всички скочиха на седлата и се понесоха в галоп към пътя.

По пладне стигнаха северната порта на града и не след дълго слязоха от конете пред къщата на Силк. Влязоха, изкачиха се по стълбището и се отправиха направо във всекидневната.

— Ветер да дойде при мен — нареди Силк на един слуга, докато влизаха в стаята.

— Веднага, ваше височество.

— Смятам, че ще е най-добре веднага да опаковаме нещата си — предложи Силк. — Щом разберем накъде е тръгнала Зандрамас, ще трябва да потегляме на път.

— Бедната Зит — измърмори Сади. — Сигурно много се е изморила от това пътуване.

— Е, не е единствената — рече Велвет с известно съжаление. — Не мисля, че когато всичко това приключи, ще пожелая отново да погледна кон.

На вратата се почука и след секунда влезе Ветер.

— Искали сте да ме видите, ваше височество?

— Да, Ветер. — Силк крачеше напред-назад, вперил замислено поглед в пода. — Търсим едни хора — каза той.

— Така и предположих, ваше височество.

— Добре. Знаем, че тези хора са дошли неотдавна в Мелцена. Напуснали са града преди три или четири дни. Искаме да разберем накъде са се отправили.

— Разбирам, ваше височество. Можете ли да ми опишете тези хора?

— Да. Групата се състои от двама мъже, една жена и малко дете — момче. Единият от мъжете е ерцхерцог Отрат. Познаваш ли го?

Ветер кимна утвърдително.

— Да, мога да дам на хората си точното му описание.

— Много добре, Ветер. Другият мъж се казва Нарадас.

— Чувал съм това име, ваше височество, ала не мисля, че съм виждал този човек.

— Не би могъл да го забравиш. Очите му са изцяло бели.

— Да не е сляп?

— Не, но очите му не са с цвета на човешки очи, а съвсем бели.

— Това ще направи задачата ни много по-лека.

— Така си и мислех. Жената непрекъснато е полагала усилия да държи лицето си скрито, ала тя придружава ерцхерцога и Нарадас. До нас достигна следната информация: те може би са отплавали от някой кей на юг от града. Започни търсенето оттам. Изпрати всичките си хора в тази зона. Разпореди им да разговарят с всички моряци, работници и докери по тези кейове. Нуждаем се незабавно от тази информация. Ако се наложи, раздай пари на агентите си. Искам да зная кога са тръгнали, с кой кораб и къде отиват. Ако корабът вече се е върнал в пристанището, изпрати при мен някой от моряците, работил на борда. А най-добре ще е да доведеш самия капитан. От изключително значение е да действаме бързо, Ветер.

— Веднага ще се погрижа за това, ваше височество. Най-много след час на онези кейове ще има неколкостотин от моите хора. Непрекъснато ще ви държа в течение как напредва търсенето. Има ли нещо друго, което желаете да свърша?

Силк се намръщи, после каза:

— Да. Ние дойдохме в Мелцена с един от нашите кораби. Той сигурно все още е в пристанището. Изпрати някой до капитана. Нека му съобщи да бъде готов да вдигне платната — ще отплаваме веднага щом получим необходимата информация.

— Ще се погрижа за това. — Ветер се поклони и безшумно излезе.

— Май е добър в занаята — отбеляза Белдин.

— Един от най-добрите — потвърди Силк. — Изпълнява точно всичко и никога не изпитва ненужно вълнение. — Дребният мъж се усмихна. — Чувам, че Брадор се опитва отново да го привлече към своята мрежа, ала аз имам повече пари от него.

Белдин се ухили и погледна към Белгарат.

— Трябва добре да обмислим някои неща — каза той. — Защо Зандрамас се обременява с онзи ерцхерцог? И защо се е отклонила от пътя си? Не виждам никакъв смисъл в тази нейна постъпка.

— Разбира се, че има смисъл в пътуването, което е предприела.

— Сигурен съм, че ще ми го обясниш — в най-добрия случай подир една-две седмици.

Белгарат пъхна ръка под туниката си, измъкна окъсано парче хартия и зачете:

„Запомнете. Преди богът на Мрака да се възкачи в небесата, кралят на изтока и кралят на юга ще започнат война един срещу друг. Това ще бъде знак, че наближава денят на последната среща. Затова побързайте! Отидете на Мястото, което вече не съществува, когато по равнините на юга се водят опустошителни битки. Вземете със себе си човека, определен да бъде принесен в жертва, както и един крал на ангараките — той ще бъде свидетел на онова, което ще се случи. Защото онзи, който се появи пред Ктраг Сардиус с човека, определен за жертвоприношението, и с краля на ангараките, ще бъде издигнат над всички и ще ги управлява. Знайте — в момента, когато принесете жертвата, богът на Мрака отново ще се роди и ще триумфира, смазвайки в мига на своето ново раждане Детето на Светлината.“

— Глупави брътвежи — заяви Белдин. — Как попадна това в ръцете ти?

— Намерихме го в Ктхол Мургос. — Белгарат вдигна рамене. — Това е част от пророчествата на гролимите. Разказвал съм ти за него.

— Не — възрази Белдин. — Не си.

— Не може да не съм ти споменавал.

— Съжалявам, Белгарат — измърмори мръсният гърбав вълшебник и стисна зъби. — Не си.

— Удивително! — намръщи се Белгарат. — Сигурно съм забравил.

— Знаехме, че това рано или късно ще се случи, Поул — рече Белдин. — Този момък вече наистина навлиза в годините на старостта.

— Не говори така — прошепна вълшебницата.

— Напълно ли си сигурен, че не съм ти казвал нищо по този въпрос? — каза Белгарат натъжено.

— Във философията не съществува понятие „пълна сигурност“ — отвърна Белдин.

— Радвам се, че го каза — рече Белгарат и в гласа му се прокраднаха едва доловими нотки на самодоволство.

— Я стига!

— Какво „стига“?

— Не се опитвай да използваш собствените ми предразсъдъци срещу самия мен. И какво ще стане с нас, ако вярваме на безумните пророчества на гролимите?

— Да, гролимите се подчиняват на заповеди, лишени от здрав смисъл.

— Ние правим същото — замисли се и ще видиш.

— Може би имаш право. Ала ние поне от време на време подлагаме на съмнение заповедите, които получаваме. Гролимите въобще не го правят. Те следват сляпо всички инструкции. Когато бяхме в Рак Урга, видяхме как Агачак притиска крал Ургит. Агачак знае, че трябва да има подръка някой крал на ангараките — единствено в този случай има някакъв шанс да попадне на мястото на последната среща. Той ще вземе Ургит със себе си дори ако трябва да го влачи за косата. До този момент Зандрамас не се е погрижила да отговори на това изискване.

— Следователно тя планира да убие Закат — рече Дурник. — След това ще постави онзи ерцхерцог на неговия трон.

— Няма да е необходимо да го прави, Дурник. Необходими са няколко неща, за да бъде признат човек за крал на ангараките: във вените му да тече кралска кръв — колкото и малко да е тя; нужна е церемония по коронясването и някой висш гролим да потвърди пред обществото, че въпросната личност става владетел. В миналото племенните вождове бяха наричани крале. Това обаче нямаше никакво значение, защото цялата власт беше съсредоточена в ръцете на Торак. Ала всички те си имаха корони и тронове. Във всеки случай Зандрамас е гролим и заема висока позиция в йерархията на тяхната църква. Отрат пък има кралска кръв. Като организират церемонията по коронясването — колкото и фалшива да е, — той ще стане крал на ангараките и ще отговаря на посоченото в пророчеството.

— Въпреки всичко това не ми звучи съвсем убедително — рече Дурник.

— И тези думи изрича човек, чийто народ избра за свой първи крал най-обикновен фермер — намеси се Белдин.

— Всъщност Фундор Великолепни съвсем не беше лош крал — подхвана Белгарат. — Е, наистина му беше необходимо известно време, докато се научи да управлява. От фермерите винаги стават добри крале. Те знаят кое е важно и кое — не. Във всеки случай Отрат наистина ще притежава кралска титла — и затова отговаря на посоченото в пророчеството. Така че сега Зандрамас разполага с всичко, което и е нужно.

— На нас също ли ни е необходим владетел? — попита Дурник — Искам да кажа — трябва ли да имаме ангаракски крал?

— Не. С нас трябва да бъде алорнски крал. Мисля, че Гарион отговаря на това условие.

— Предишния път не беше толкова сложно, нали?

— Всъщност беше. Тогава Гарион беше и крал на Рива, и Детето на Светлината. Торак пък беше и крал, и бог, а същевременно беше и Детето на Мрака.

— А кой тогава беше човекът, когото трябваше да принесат в жертва?

— Ти беше този човек, Дурник — тихо каза вълшебникът. — Не помниш ли?

— О — възкликна Дурник объркано. — Понякога забравям.

— Е, аз пък никак не съм изненадан — изръмжа Белдин. — Когато убиват някой човек, обикновено паметта в някои моменти му изневерява.

— Престани! — намеси се Поулгара, повишила опасно глас, и прегърна Дурник.

Гарион изведнъж осъзна, че никой от тях не беше разговарял с Дурник за онова ужасно време от мига, когато Зедар бе убил ковача, до секундата, когато Кълбото и боговете го бяха възкресили. Но пък Поулгара едва ли би позволила някой да приказва по този въпрос.

— В такъв случай Зандрамас е изпълнила всичките си задачи, нали? — изрече тъжно Се’Недра. — Държи в ръцете си моя син и един ангаракски крал. Искам да видя детето си преди да умра.

— Да умреш? — възкликна невярващо Гарион. — Как така „да умреш“?

— Един от нас трябва да се раздели с живота си — отвърна малката кралица. — Сигурна съм, че ще бъда аз. Иначе няма никаква друга причина да идвам с вас, нали? Пред всеки един от нас е поставена някаква задача. Моята е да умра.

— Глупости!

— Не са глупости. — Тя въздъхна.

— Всъщност Зандрамас трябва да изпълни още няколко задачи — каза Белгарат. — Най-малкото трябва да се справи с Урвон.

— Мисля, че трябва да елиминира и Агачак — добави Сади. — Доколкото си спомням, йерархът също иска да влезе в играта.

— Агачак е в Ктхол Мургос — възрази Силк.

— И ние бяхме там преди няколко месеца — изтъкна евнухът. — Човек може без особени затруднения да стигне от Ктхол Мургос до Малореа. Нужен му е само кораб.

— Зандрамас трябва да направи и още нещо — рече Велвет и прегърна малката кралица.

— О, така ли? — отвърна Се’Недра без особен интерес. — И какво?

— Пророчеството съобщи на Гарион, че тя все още не знае къде е Мястото, което вече не съществува. Зандрамас не би могла да отиде там преди да разбере къде се намира то, нали?

Лицето на Се’Недра малко се разведри.

— Не само Зандрамас не е свършила работата си докрай — каза Белгарат. — Аз трябва да намеря неповредено копие на Пророчествата от Ашаба. — Вълшебникът погледна към Силк. — Как мислиш, колко време ще бъде необходимо на хората ти да намерят нужната ни информация?

Силк разпери ръце.

— Не знам. Много неща просто зависят от късмета. Все пак предполагам, че няма да се наложи да чакаме повече от един ден.

— А корабът ти достатъчно ли е надежден? — попита Гарион. — Искам да кажа дали може да се движи по-бързо, отколкото докато идвахме насам?

— Е, не е в състояние да развива особено висока скорост — отговори дребничкият драснианец. — Мелцените са по-добри корабостроители от ангараките, но този кораб е предназначен за превоз на товари, а не да участва в състезания по ветроходство.

— Какво ли не бих дал да можех да имам в този миг един черекски боен кораб! — въздъхна Гарион. — Бързият плавателен съд наваксва много от изгубеното време. — Той се вгледа замислено в пода. — Ще ни е много трудно, нали? — каза кралят на Рива и погледна Белгарат. — Може би ако ти и аз обединим силите си, а после…

— Хм… Гарион — прекъсна го Дурник. — Дори ако тук имаше черекски кораб, как ще го управляваш? Не мисля, че тукашните моряци ще се справят с подобна задача.

— Да — рече мрачно Гарион. — Въобще не помислих за това.

Някой почука и след миг влезе Ветер.

— Хората са изпратени при южните докове, ваше височество — докладва той. — Споменахте, че работата не търпи отлагане, за това си позволих да изпратя куриери с бързи коне на определени места недалеч от бреговата ивица. Ако някой от тях се добере до нова информация, тя ще пристигне до нас след пет минути. — Той погледна към Се’Недра. — Надявам се, че това до известна степен ще облекчи безпокойството на Нейно височество.

— Нейно височество ли? — избухна Силк, ала след миг се овладя, погледна агента и избухна в смях. — Откъде разбра коя е тя, Ветер? Та аз не съм ти представял никого.

— Моля ви, ваше височество — отвърна Ветер обидено. — Не сте ме наели на този пост, за да правя глупости. Поддържам известни контакти с бившите си сътрудници от Мал Зет, така че в общи линии ми е известно кои са вашите спътници и каква е мисията ви. Вие предпочетохте да не споменавате нищо по този въпрос и аз тъй и не го повдигнах, ала не ми плащате да държа очите и ушите си затворени, нали?

— Не е възможно човек да не обича тези мелцени, нали? — обърна се Велвет към Сади.

Ала Сади вече наблюдаваше Ветер с подчертан интерес.

— Може би след време ще успея да разсея едно малко недоразумение, което се появи между мен и моята кралица — каза евнухът на агента на Силк. — Ако това се случи, бих могъл да ви предложа да работите за мен в Стис Тор.

— Сади! — възкликна Силк.

— Бизнесът си е бизнес, принц Келдар — отвърна любезно Сади.

Ветер се усмихна, после каза на Силк:

— Нося няколко документа, ваше височество. Помислих си, че докато чакате, може би ще пожелаете да ги прегледате. Без вашия подпис някои от тях ще са невалидни.

— Пак работа — въздъхна Силк.

— Така ще спестим време, ваше височество. Понякога са нужни дни, докато човек се справи с текущата работа.

Силк бързо прегледа документите.

— Всичко това не излиза извън обичайната практика — отбеляза той. — Има ли нещо друго, което непременно трябва да ми съобщиш?

— Къщата е под наблюдение, ваше височество — докладва Ветер. — Двама от тайната полиция на Рола. Предполагам, че ще се опитат да ви проследят, когато тръгнете.

Силк се намръщи.

— Бях забравил за този човек. Има ли някакъв начин да се отървем от хората му?

— Смятам, че мога да се справя с положението, ваше височество.

— Не искам трупове — предупреди го Силк. — Кралят на Рива се отнася с неодобрение към отнемането на човешки живот. — И се ухили на Гарион.

— Мисля, че ще овладеем положението, без да проливаме кръв, ваше височество.

— Нещо друго?

— Утре сутринта Консорциумът ще ни изпрати оферта за откупуване на нашите запаси от боб — отговори Ветер. — Началната им цена ще е с три пункта под пазарната, но накрая ще достигне пет пункта над стойността, предлагана в момента на пазара.

— Откъде научи пък това? — попита го изумено Силк.

— Подкупих един от членовете на Консорциума. — Ветер сви рамене. — Обещах да му дам комисиона една четвърт пункт от приходите, ако успее да наложи на колегите си да закупят боб от нас на цена с десет пункта по-висока от пазарната. Може би предложението ми е прекалено щедро, но по всяка вероятност ще имаме нужда от услугите на този човек и в бъдеще, а сега вече го държа в ръцете си.

— Този четвърт пункт наистина си струва!

— И аз така си помислих, ваше височество. — Изведнъж Ветер се разсмя. — А, и още нещо, принц Келдар. Сега разполагаме с възможност да направим нови инвестиции.

— Така ли?

— Всъщност става дума по-скоро за дарение с благотворителна цел.

— Това не е област, в която се проявявам особено често — отвърна Силк хладно, ала изведнъж носът му потрепна едва забележимо. — Е, както и да е, няма да изгубя нищо, ако чуя какво ще ми съобщиш, нали?

— В университета има един алхимик, който винаги се облича в необичайно мръсни дрехи — обясни Ветер. — Та той се кълне във всичко най-свято, че може да превръща пиринча в злато.

— О, интересно! — Очите на Силк светнаха.

Ветер вдигна предупредително ръка.

— Засега цената на услугите му е твърде висока. Няма никакъв смисъл да дадеш две жълтици и след експеримента да получиш в замяна само една.

— Не бих казал, че си струва.

— Ала този дребен куц алхимик твърди, че може да намали цената на опитите си. Хлопа по вратите на всеки търговец в Мелцена и проглушава ушите на всички със своя проект. Необходим му е богат покровител, за да намали разходите по експериментите си.

— Ти проучи ли как стоят нещата?

— Разбира се. Изглежда, че наистина умее да превръща пиринч в злато — освен ако не е някой блестящ фалшификатор. Той се ползва с особена репутация — говори се, че се занимава с тези опити от няколко столетия. Има непоносим характер и около него ужасно вони — казват, че това се дължало на химикалите, които използва.

Изведнъж очите на Белгарат се разшириха и той попита:

— Как нарече този човек?

— Мисля, че не съм споменавал името му, древни — отвърна агентът на Силк. — Нарича се Сенджи.

— Нямам предвид името му. Опиши ми го как изглежда.

— Нисък, плешив. Има брада, ала тя е вечно опърлена. Понякога нещо в експериментите му се обърква и от лабораторията му се разнасят експлозии. А, да, споменах, че е куц — струва ми се, че накуцва с левия крак и ходи изкривен на една страна.

— Точно това е! — възкликна Белгарат и щракна с пръсти.

— Не бъди толкова загадъчен, татко — каза строго Поулгара.

— Пророчеството съобщи на Гарион, че някой ще каже мимоходом пред нас нещо, което ще е изключително важно. Е, това е то!

— Не те разбирам.

— В Ашаба Кайрадис ни заръча да търсим човек с криви крака, защото само той ще ни помогне да открием онова, което търсим.

— По света има много куци хора, татко.

— Зная, но Пророчеството положи извънредни усилия, за да изпречи на пътя ни именно онзи, който ни е потребен.

— „Да изпречи на пътя ни“?

— Може би изразът ми не е съвсем точен, но разбираш какво имам предвид.

— Наистина, Поул — намеси се Белдин. — Спомням си, че приказвахме за Пророчествата от Ашаба, когато Кайрадис ни спомена за някакъв кривокрак човек. Не съм забравил думите й — тя каза, че Зандрамас държи в ръцете си едно от неувредените копия, у Нахаз е второто, а третото, последното копие е при кривокракия — или поне той знае къде се намира то.

— Всичко това не ми звучи много убедително, Белгарат — рече Дурник.

— Разполагаме с достатъчно време да проверим какво е положението — отговори му възрастният мъж. — Бездруго не сме в състояние да тръгнем преди да узнаем накъде се е отправила Зандрамас. — Вълшебникът погледна към Ветер. — Къде можем да намерим този Сенджи?

— Той работи във факултета по приложна алхимия, древни.

— Добре. Ще взема Гарион и ще отидем дотам. През това време вие се подгответе за тръгване.

— Дядо — възрази Гарион, — аз трябва да остана тук. Искам да чуя новините за Зандрамас със собствените си уши.

— Поул ще ги чуе. Може би ще ми потрябваш, докато се опитвам да убедя алхимика да разговаря с мен. Вземи Кълбото, ала остави меча тук.

— А защо да взимам Кълбото?

— Да речем, че имам предчувствие.

— И аз ще дойда — заяви Белдин и стана.

— Не е нужно.

— О, разбира се, че е нужно. Паметта ти понякога ти изневерява, Белгарат. Забравяш да ми съобщаваш разни неща. Ако бъда до теб, когато намериш Пророчествата от Ашаба, ще ти спестя много време и неприятности да си припомняш точно какво трябва да ми кажеш.

7.

Университетът на Мелцена бе огромен комплекс от сгради, разположени в обширен парк. Постройките бяха старинни и величествени, а дърветата, израснали сред ниско окосените морави, бяха изкривени от времето. Мястото излъчваше някакво особено спокойствие и сигурност, разкриващи безкрайната пристрастеност на учените към заниманията на ума. Странно спокойствие обзе Гарион, докато крачеше с двамата вълшебници през зелената морава, ала в гърдите му се промъкна и тъга и той въздъхна.

— Какво има? — попита го Белгарат.

— Не зная, дядо. Понякога ми се иска да имам възможност да остана за дълго в място като това. Сигурно е чудесно да посветиш живота си на някакво изследване — просто защото желаеш да научиш нещо ново и непознато. Онова, което аз самият съм изучавал, почти винаги е било подчинено на различни неотложни дела. „Намери отговора на този въпрос, или ще настъпи краят на света“ — разбираш, нали?

— Ролята на университетите често се надценява — намеси се Белдин. — Много млади мъже отиват в тях просто защото бащите им настояват за това. Такива хора прекарват по-голямата част от времето си в гуляи и почти не учат. Шумът разсейва сериозните студенти. Трябва да учиш сам — така ще натрупаш много повече знания. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Имаш ли въобще някаква представа къде можем да намерим този Сенджи?

— Ветер каза, че е от факултета по приложна алхимия. Значи тъкмо там трябва да го потърсим най-напред.

— О, ти проявяваш логика. Белгарат! Браво. Ала следващият въпрос, който ми идва наум, е къде да открием факултета по приложна алхимия?

Белгарат спря един учен в дълга тога, който прекосяваше моравата, стиснал отворена книга в ръка.

— Можете ли да ми кажете къде се намира факултетът по приложна алхимия?

— Всички факултети на науките за природата са ей натам — отговори ученият. — До катедрата по теология. — След това направи твърде неясен жест с ръка към южния край на университетските земи.

— Благодаря — каза му Белгарат. — Бяхте много любезен.

— Дългът на учения е да дава наставления и да разпространява знания — отвърна важно мъжът с тогата.

— О, да — измърмори Белгарат. — Понякога този факт просто ми убягва.

Тръгнаха натам, накъдето им беше посочил ученият.

— Ако професорът не даде на студентите си точни знания и указания, докато са тук, те вероятно ще напуснат това място с твърде смътни представи за света — отбеляза Белдин.

Упътванията, които Гарион и спътниците му получиха от други случайно срещнати люде на науката, бяха по-точни и накрая тримата стигнаха до внушителна постройка, изградена от тежки сиви камъни, чиито стени бяха здраво укрепени със специални подпори. Изкачиха се по широкото стълбище и се озоваха в коридор, който също бе подсилен с подпори.

— Не ми е ясно защо са укрепвали вътрешните стени — каза Гарион.

Сякаш в отговор на въпроса му в средата на коридора се разнесе оглушителен трясък, една врата изхвръкна от пантите си и през зейналия отвор започнаха да изскачат облаци вонящ дим.

— О — рече Гарион. — Вече ми е ясно.

Някакъв безкрайно слисан мъж се появи сред гъстия пушек.

— Прекалено много сяра — замърмори той под нос. — О да, прекалено много сяра!

— Извинете — обърна се към него Белгарат. — Случайно да знаете къде можем да намерим алхимика Сенджи?

— Прекалено много сяра — отвърна експериментаторът.

— Сенджи — повтори старият вълшебник. — Къде можем да го намерим?

Мъжът се намръщи и попита:

— Какво?

— Я оставете тази работа на мен — предложи Белдин и изрева с все сила в ухото на учения. — Къде да намерим Сенджи? Той е куц.

— О, да — отвърна мъжът. — Лабораторията му е на последния етаж — в срещуположния край на сградата.

— Благодаря пак — изкрещя Белдин.

— Прекалено много сяра. Това е проблемът, да. Сложих прекалено много сяра.

— Защо му крещеше? — попита Белгарат, когато тримата се отдалечиха по коридора.

— И аз съм преживявал доста експлозии на младини. — Белдин вдигна рамене. — Най-малко две седмици след всяка бях глух като пън.

— О, ясно.

Изкачиха се още два етажа и най-сетне стигнаха до таванския. Минаха покрай друга врата, която очевидно също бе изкъртена съвсем наскоро. Белгарат пъхна главата си в зейналия отвор и викна:

— Къде можем да намерим Сенджи?

— Последната врата вляво — чу се отвътре.

— Изглежда, е доста опасно човек да се занимава с алхимия — отбеляза Гарион.

— Освен това е и глупаво — изръмжа Белдин. — Щом толкова им е притрябвало злато, защо не отидат в мините?

— Струва ми се, че подобно нещо никога не е хрумвало на повечето от тези учени — рече Белгарат, спря пред последната врата отляво, която очевидно бе ремонтирана съвсем наскоро, и задумка по нея с юмрук.

— Махай се! — отговори му дрезгав глас.

— Трябва да поговорим с тебе, Сенджи — викна Белгарат.

Дрезгавият глас надълго и нашироко му обясни как да се справи с това абсурдно желание, като повечето от използваните думи бяха нецензурни.

Белгарат се намръщи, съсредоточи волята си, изрече една-единствена дума и вратата се пръсна с оглушителен тътен.

— Да, такова нещо човек не вижда всеки ден в този факултет — рече мръсният дребен мъж, седнал на пода сред треските, които само допреди секунда бяха били съвсем здрава врата на лабораторията. — Дори не мога да си спомня кога за последен път съм виждал някой да взривява вратата ми по този начин. — и се зае да вади треските от вратата от брадата си.

— Добре ли си? — попита го Гарион.

— Разбира се. Просто съм малко изненадан. Когато човек преживява взривове всеки ден като мен, лека-полека свиква. Някой от вас би ли желал да ми до извади треските от брадата?

Белдин приклекна до него и почна да го чисти.

— Ама че си грозен! — рече алхимикът.

— И ти не си особено красив.

— Е, това не ми пречи да живея.

— На мен също.

— Добре. Ти ли взриви вратата на лабораторията ми?

— Не. — Белдин посочи Белгарат и след това помогна на алхимика да се изправи.

— Как успя да го направиш? — попита мръсният дребен мъж Белгарат. — Не усещам миризма на никакви химикали.

— Просто дарба — отвърна му вълшебникът. — Ти си Сенджи, нали?

— Да, аз съм Сенджи — старши член на факултета по приложна алхимия. — Ученият се удари силно по темето с длан. — Експлозиите винаги предизвикват особено звънтене в ушите ми — отбеляза той. — Хей, грозник — рече той на Белдин. — В ъгъла има едно буре пиво. Я ми донеси да пийна. И ти си налей една халба. Дай и на приятелите си.

— С тебе ще се разберем — отбеляза Белдин.

Сенджи закуцука към каменната маса в средата на стаята. Левият му крак, тежко деформиран, беше значително по-къс от десния. Алхимикът разрови пергаментите на масата и каза на Белгарат:

— Добре. Взривът не е разпилял изчисленията ми по цялата лаборатория. — Огледа пак записките си и добави: — Е, щом вече си тук, намери си нещо, на което може да седнеш.

Белдин му донесе халба бира, след това се върна при бурето и наля още три.

— Ама този наистина е много грозен — рече Сенджи и седна на масата. — Но ми харесва. Почти хиляда години не съм срещал грозник като него.

Белгарат и Гарион се спогледаха.

— Хиляда години е доста време — рече предпазливо Белгарат.

— Да — съгласи се Сенджи, отпи и направи недоволна гримаса. — Пак се е вкиснало. Ей, грозник! На лавицата над бъчвата има една пръстена кана. Изсипи няколко шепи от праха в пивото. Това ще му възвърне добрия вкус. — След това алхимикът отново погледна Белгарат. — Та за какво искаш да си приказваме? Толкова ли е важно, че направи вратата на лабораторията ми на трески?

— Почакай малко — каза Белгарат, отиде до куция и докосна плешивата му глава с върха на пръстите си.

— Е? — попита Белдин.

— Не използва вълшебства често, но умее да ги прави — каза Белгарат. — Гарион, оправи вратата. Искам да поговорим без излишни свидетели.

Гарион безпомощно погледна треските по пода и каза:

— Не съм в добра форма, дядо.

— Е, направи нова тогава.

— О! Не се сетих!

— Бездруго трябва да се упражняваш. Но се увери, че после ще успееш да я отвориш. Не ми се ще да я взривявам, когато си тръгнем.

Гарион призова волята си, съсредоточи се за миг, посочи празния отвор и каза: „Врата!“. Зейналата дупка незабавно се затвори.

— Значи отново има врата? — изрече невярващо Сенджи.

— Понякога той прави такива неща — подхвърли Белгарат. — Опитвам се да го накарам да забрави този вреден навик, но той все пак от време на време се връща към него.

Сенджи ги изгледа с присвити очи и каза:

— Я виж ти! Изглежда, при мен са дошли талантливи гости. От много отдавна не съм срещал истински вълшебник.

— Колко отдавна? — попита Белгарат.

— От няколко столетия, струва ми се. Един гролим изнасяше лекции във факултета по сравнителна теология. Доколкото си спомням, беше старомоден и тесногръд човек, но пък повечето гролими са такива и…

— Добре, Сенджи — прекъсна го Белгарат. — Всъщност ти на колко си години?

— Ами, роден съм през петнадесетото столетие — отговори Сенджи. — Коя година сме сега?

— Пет хиляди триста седемдесет и девета — каза Гарион.

— Нима? — възкликна Сенджи. — Ей, как лети времето! — Той започна да брои на пръсти. — Значи съм на около три хиляди и деветстотин години.

— Откъде научи за Волята и Думата? — попита настойчиво Белгарат.

— За какво?

— За вълшебствата.

— Така ли го наричаш? — Сенджи се замисли за миг. — Всъщност този термин е доста точен — изрече сериозно той. — Харесва ми — Волята и Думата. Звучи добре.

— Кога направи това откритие? — повтори Белгарат.

— Очевидно през петнадесетото столетие. В противен случай бих умрял както всички останали хора.

— И никой ли не те е обучавал?

— Че кой би могъл да го стори през петнадесетото столетие? Сам се натъкнах на това изкуство.

Белгарат и Белдин се спогледаха. След това Белгарат въздъхна и покри с длан очите си.

— Такива неща се случват понякога — рече Белдин. — Някои хора просто случайно откриват тайната на нашето изкуство.

— Зная, но това все пак ме дразни. Помисли си колко векове бяха нужни на нашия учител, докато ни предаде тези знания, а този тук е постигнал всичко сам. — Вълшебникът отново се обърна към Сенджи. — Защо не ни разкажеш как се случи това? Опитай се да не пропускаш особено интересните моменти.

— Наистина ли имаме толкова време, дядо? — попита Гарион.

— Трябва да използваме времето по най-рационален начин — отвърна му Белдин. — Това беше една от последните заръки на нашия учител. Винаги щом попаднем на човек, който спонтанно е открил тайната на нашето изкуство, трябва да проучим как е станало това. Тази загадка остава неразкрита дори от боговете.

Сенджи скочи от масата и закуцука към препълнената с книги и пергаменти библиотека. Започна да рови сред тях и накрая измъкна някаква изпокъсана книга.

— Съжалявам, че е такава — извини се той, — но е преживяла много експлозии. — Алхимикът се върна при масата и отвори книгата. — Написах всичко това през двадесет и третото столетие — подхвана той. — Забелязах, че започнах да ставам разсеян, затова описах подробно всичко, докато е още свежо в паметта ми.

— Разумна постъпка — отбеляза Белдин. — Моят приятел с мрачното лице, дето седи ей там, напоследък започна да забравя страшно много неща — разбира се, тъкмо това трябва да се очаква от човек, който е на деветнадесет хиляди години.

— Би ли престанал? — попита Белгарат с леден тон.

— Искаш да кажеш, че си дори още по-стар?

— Млъкни, Белдин!

— Ето какво съм написал — рече Сенджи и започна да чете на глас: „През следващите хиляда и четиристотин години Мелценската империя процъфтявала, незасегната от политическите и теологически размирици, типични за западната част на континента. Мелценската култура била светска по своя характер, високо издигната, характеризираща се с високо ниво на образованост. Робството било неизвестно явление, търговията с ангараките и с подчинените на тях народи в Каранда и Даршива донасяла изключително високи печалби. Старата столица на империята станала център на знанието.“

— Извинявай — прекъсна го Белгарат, — но този пасаж не е ли взет от „Императорите на Мелцена и Малореа“?

— Естествено — отвърна Сенджи, без изобщо да се смути. — Плагиатството е първото правило в научния свят. Моля те, не ме прокъсвай.

— Извинявай — каза Белгарат.

— „За съжаление — продължи да чете Сенджи, — някои представители от цвета на мелценската наука се обърнали към силите на мрака. Те съсредоточили силите си предимно в областта на алхимията.“ — Куцият вдигна глава и погледна Белгарат. — Оттук нататък четивото е оригинално — заяви той и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — „Мелценският алхимик Сенджи Куция съвсем случайно се натъкнал на някакво вълшебство и го използвал при опитите си.“

— Защо говориш за себе си в трето лице? — попита Белдин.

— Превземки, присъщи на двадесет и третото столетие — отвърна Сенджи. — Писането на автобиографии се приемаше за проява на изключително лош вкус — нескромност, показност — нали разбирате. Едно наистина много скучно столетие. През всичките тези сто години непрекъснато се прозявах. — След това куцият продължи да чете: — „Сенджи, човек от петнадесетото столетие, работещ в областта на алхимията в университета на имперската столица, бил известен с некадърността си.“ — Дребният мъж спря за миг. — Може би трябва да редактирам този откъс — отбеляза критично той и хвърли бърз поглед на следващия ред. — А пък това въобще не ми допада — измърмори той с неудоволствие. — „Експериментите на Сенджи превръщали по-често златото в олово, отколкото обратното. Обзет от огромно безсилие след пълния провал на последния си експеримент, Сенджи съвсем случайно превърнал половин тон пиринч в чисто злато. Веднага възникнал спор между Бюрото по паричните единици, Бюрото на мините и рудниците, Департамента по здравеопазване, факултета по приложна алхимия в университета и факултета по сравнителна теология коя от всички тези институции да контролира тайната по откритието на Сенджи. След около триста години разгорещени спорове, доводи и контрааргументи учените изведнъж се досетили, че освен че е много талантлив, Сенджи е и безсмъртен. В името на научния експеримент различните бюра, департаменти и факултети накрая се споразумели, че трябва да положат съвместни усили да убият този алхимик, за да проверят дали наистина е безсмъртен.“

— Не мога да повярвам, че са взели такова решение! — възкликна Белдин.

— О, взеха го и още как — отвърна Сенджи с мрачно самодоволство. — Мелцените са любопитни, до пълно видиотяване. Готови са да излязат от кожата си, за да докажат някаква теория.

— И какво направиха?

Сенджи подсмъркна толкова силно, че дългият му нос и заострената му брадичка почти се докоснаха, и продължи да чете:

— „Широко известен убиец, който умъртвявал хората, хвърляйки ги от прозорците на жилищата им, бил привлечен да изтика избухливия стар алхимик от един прозорец в една от кулите на административната сграда на университета. Този експеримент преследвал три отделни цели, които щели да задоволят любопитството на различните бюра. А. Дали наистина е невъзможно Сенджи да бъде убит. Б. Към какви средства ще прибегне, за да спаси живота си, докато пада с шеметна скорост към покрития с павета вътрешен двор. В. Дали ще е възможно да бъде разкрита тайната на летенето, като на алхимика не се предоставя никаква алтернатива.“ — Куцият потупа с длан страницата. — Винаги съм изпитвал известна гордост от това изречение — изтъкна той. — То е толкова красиво и добре балансирано.

— Истински шедьовър — рече одобрително Белдин и така силно шляпна алхимика по рамото, че едва не го събори от масата. — Гледай сега — рече той и взе чашата на Сенджи. — Сега ще ти налея нещо особено. — Гърбавият магьосник се съсредоточи, челото му се сбръчка, волята му за миг се концентрира до крайност и след това чашата се оказа пълна до самия ръб. Сенджи отпи една глътка от течността и веднага започна да фъфли.

— Това питие приготвя една жена от народа на надраките. Тя е добра моя позната — каза му Белдин. — Невероятно силно е, нали?

— Повече от невероятно — съгласи се Сенджи.

— Продължавай, приятелю.

Сенджи се изкашля няколко пъти и отново зачете:

— „Онова, което официалните лица и учените разбрали в резултат на своя експеримент, било следното: много е опасно да заплашваш живота на някой вълшебник — та дори и на толкова непохватен като Сенджи. Убиецът изведнъж се пренесъл в пространството и увиснал сред облаците над пристанището на височина хиляда и петстотин метра. Това било място, отдалечено на пет мили от кулата на университета. В един момент убиецът просто блъскал Сенджи към прозореца; в следващия се озовал във въздуха високо над водата. Смъртта на убиеца не предизвикала особена скръб — натъжени били единствено рибарите, чиито мрежи били изпокъсани от светкавичното падане на тялото му от такава височина.“

— Това беше пасаж, написан с истинско майсторство — изсмя се гръмко Белдин. — Но откъде си научил значението на израза „пренасяне в пространството“?

— Беше ми попаднал някакъв старинен текст, описващ подвизите на вълшебника Белгарат, и… — Сенджи млъкна, пребледня и рязко се обърна към дядото на Гарион.

— Човек изпитва истинско разочарование като го види на живо, нали? — рече Белдин. — Винаги сме му казвали, че трябва да се опита да придобие по-внушителен външен вид.

— Точно пък ти ще ми говориш за външен вид — отвърна рязко старият вълшебник.

— Ти имаш световна репутация. — Белдин вдигна рамене. — Аз съм просто лакей и вървя с теб, за да създавам комичен ефект.

— И този разговор наистина ти харесва, така ли, Белдин?

— Не ми е било толкова весело от години. Чакай само да разкажа на Поул…

— Затваряй си устата, чу ли ме!

— Да, о, могъщи Белгарат — отвърна подигравателно Белдин.

Белгарат се обърна към Гарион и каза:

— Сега разбираш защо Силк ме дразни толкова много.

— Да, дядо. Струва ми се, че разбирам.

Сенджи все още се взираше диво в тях.

— Я си пийни още малко, Сенджи — посъветва го Белдин. — Няма да ти е толкова трудно да го преглътнеш, щом вече бездруго си се налял с това питие.

Сенджи започна да трепери, след това пресуши чашата си на един дъх.

— Това се казва храбър момък — похвали го Белдин. — Моля те, продължи да четеш. Историята ти е наистина очарователна.

Дребният алхимик зачете със запъване:

— „В прилив на справедливо възмущение Сенджи продължил да наказва деканите на различните департаменти, които прибегнали до насилие над неговата личност. Най-накрая единствено личната молба на самия император възпряла стареца от изпълнението на някои твърде особени наказания. След това деканите не създавали никакви проблеми на куция алхимик и го оставили да прави експериментите си, без да му досаждат. Сенджи създал своя частна академия и разпространил информация за нея, за да набере студенти. Макар че неговите ученици не станали вълшебници от ранга на Белгарат, Поулгара, Ктучик и Зедар, някои от тях все пак успявали да изпълнят редица елементарни приложения на принципа, който техният учител открил съвсем случайно. Това незабавно ги издигнало далеч над нивото на магьосниците и знахарите, практикуващи своите ограничени номера в университета.“ — Сенджи вдигна глава. — Писал съм още неща, но те са свързани с алхимичните ми експерименти.

— Това е най-важната част — рече Белгарат. — Нека се върнем малко назад. Какво точно чувстваше в мига, когато превърна пиринча в злато?

— Раздразнение. — Сенджи сви рамене и затвори книгата. — Дори ярост. Бях направил изчисленията си много внимателно, Но металът, с който работех, изобщо не реагираше. Това ме вбеси и усетих как събирам цялата сила на съществото си, волята си, и почувствах огромна мощ и изкрещях: „Промени се!“

— Имал си късмет, че не си превърнал и стените в злато — каза Белдин. — Успявал ли си да повториш това?

Сенджи поклати глава.

— Опитвах, ала, изглежда, в мене никога не се е натрупвала толкова силна ярост.

— Винаги ли си сърдит, когато правиш такива неща? — попита гърбавият магьосник.

— Почти винаги — призна Сенджи. — Ако не съм ядосан, не мога да съм сигурен в резултатите. Понякога успявам, понякога не.

— Изглежда, тъкмо това е ключът към загадката, Белгарат — рече Белдин. — Яростта е общият характерен белег при всички случаи, на които се натъкнахме.

— Доколкото си спомням, аз също бях силно подразнен от нещо, когато го направих първия път — потвърди мисълта му Белгарат.

— Аз също бях много ядосан — спомни си Белдин. — Бях сърдит на теб.

— А защо трябваше да си го изкарваш на онова дърво?

— В последната секунда си спомних, че учителят ни е привързан към теб. Не исках да нараня чувствата му, като те изтрия от лицето на земята.

— Това вероятно е спасило живота ти. Ако беше казал: „Престани да съществуваш!“, сега нямаше да бъдеш тук.

Белдин се почеса по корема.

— Това може би обяснява факта защо има толкова малко случаи на спонтанно овладяване на умението да се правят вълшебства. Когато някой е разярен от нещо, първото му желание е да го унищожи. Това вероятно се е случвало много, много пъти, ала станалите по спонтанен начин вълшебници вероятно са се самоунищожили в мига, когато са направили откритието.

— Никак не бих се изненадал, ако истината е тъкмо такава — съгласи се Белгарат.

Сенджи пребледня още повече и каза:

— Мисля, че трябва да узная още много неща от вас.

— Първото правило е следното — подхвана Гарион. — Вселената не ни позволява да лишаваме от съществуване различни живи и неживи неща. Ако опитаме да го сторим, силата се обръща към самите нас, затова тъкмо ние ще изчезнем от лицето на земята.

Кралят на Рива потрепера, припомняйки си унищожаването на Ктучик, погледна Белдин и попита:

— Правилно ли се изразих?

— Да, това обяснение е твърде близо до истинската същност на нещата. Разбира се, всичко е много по-сложно, но ти описа процеса много точно.

— Успявали ли са някои от учениците ти да го постигнат? — обърна се Белгарат към Сенджи.

Алхимикът се намръщи и каза:

— Може би. Неколцина от тях изчезнаха някъде, но е вероятно и да не са успявали.

— Вземаш ли още ученици?

Сенджи поклати глава.

— Вече нямам търпение да се занимавам с тази работа. Само един на десет успява да схване същността, останалите само хленчат и ме обвиняват, че не им обяснявам достатъчно добре какво да правят. Затова отново се върнах към алхимията. Вече не използвам почти никакви вълшебства.

— Казаха ни, че всъщност вече можеш да го правиш — каза Гарион. — Имам предвид — златото.

— О, да — отвърна Сенджи. — Всъщност това е много лесно, но процесът е по-скъп от самото злато. Тъкмо това се опитвам да направя — да опростя процеса, като използвам по-евтини химикали. Ала не мога да привлека някой желаещ да финансира опитите ми.

Гарион почувства внезапно пулсиране до бедрото си и погледна кесийката, в конто носеше Кълбото. В ушите му се разнесе особен звук — някакво гневно бръмчене, много различно от благозвучните акорди, които Кълбото издаваше обикновено.

— Какъв е този звук? — попита Сенджи.

Гарион отвърза кесията от колана си и я отвори. Кълбото сияеше с гневен ален блясък.

— Зандрамас? — попита Белгарат напрегнато.

Гарион поклати глава.

— Не, дядо.

— Може би то иска да те заведе някъде?

— Тласка ме в определена посока.

— Хайде да видим къде иска да отиде.

Гарион стисна Кълбото в дясната си ръка, изправи я напред и усети как скъпоценният камък го тласка към вратата. Излязоха в коридора, следвани от Сенджи, чието лице бе пламнало от любопитство. Кълбото ги поведе по стълбището, след това ги накара да излязат от постройката с лабораториите.

— Изглежда, иска да отиде към онази сграда там — каза Гарион и посочи издигащата се високо в небето кула от бял мрамор.

— Колежът по сравнителна теология — заяви Сенджи и подсмъркна. — Всички там са жалка група учени, въобразяващи си, че правят неоценим принос към човешкото знание.

— Следвай Кълбото, Гарион — каза Белгарат.

Четиримата прекосиха моравата. Уплашени учени се пръскаха като пилци пред тях, щом зърнеха навъсеното лице на Белгарат.

Влязоха в приземния етаж на кулата. Някакъв слаб мъж, облечен в свещенически одежди, седеше на голямо писалище точно до входа.

— Вие не сте членове на този колеж — заяви гневно той. — Не можете да влизате тук.

Без да спира дори за миг, Белгарат премести досадния чиновник в средата на моравата заедно с писалището.

— В определени случаи вълшебствата могат да бъдат полезни — призна Сенджи. — Може би трябва да ги проуча в по-голяма дълбочина. Алхимията започва да ме отегчава.

— Какво има зад тази врата? — попита Гарион и посочи напред.

— Това е техният музей. — Сенджи вдигна рамене. — Истински хаос от стари идоли, религиозни реликви и други подобни на тях неща.

Гарион натисна дръжката на вратата и каза:

— Заключено е.

Белдин изби вратата с ритник, като нацепи на трески дървото — около ключалката.

— Защо го направи? — попита Белгарат.

— А защо не? — Белдин вдигна рамене. — Не си струва да съсредоточавам волята си заради някаква най-обикновена врата.

— Ставаш мързелив.

— Ако искаш, мога веднага да я поправя — така ще можеш сам да я отвориш.

— О, я стига!

Влязоха в прашно, отрупано с множество предмети помещение. В центъра имаше няколко редици стъклени витрини, а стените бяха украсени с гротескни статуи. От тавана висяха паяжини и всичко бе покрито с прах.

— Не идват тук много често — отбеляза Сенджи. — Готови са да съчинят безброй умопобъркани теории, ала не желаят да проследят истинския ефект от религиозните чувства на човека.

— Натам! — извика Гарион, защото Кълбото в ръката му продължаваше да го тласка напред. Кралят на Рива забеляза, че блясъкът на скъпоценния камък става все по-ален и по-наситен. Самото Кълбо пареше все по-болезнено кожата му.

Изведнъж Кълбото спря Гарион пред една стъклена витрина, в която имаше някаква възглавничка. Кълбото излъчваше буквално изгаряща топлина, а аленият му гневен блясък изпълни цялата стая.

— Какво е имало в тази витрина? — попита Белгарат.

Сенджи се наведе да прочете надписа върху потъмнялата пиринчена табелка, прикрепена към витрината.

— О — възкликна той. — Това е витрината, където съхраняваха Ктраг Сардиус — това беше по времето преди да го откраднат.

Изведнъж без никакво предупреждение Кълбото сякаш подскочи в ръката на Гарион и празната стъклена витрина избухна, разбивайки се на безброй парчета.

8.

— Колко време е останал Ктраг Сардиус тук? — обърна се Белгарат към потресения Сенджи, който се взираше със страхопочитание в мрачно проблясващия скъпоценен камък в ръката на Гарион.

— Сенджи! — рязко каза Белгарат. — Попитах те нещо!

— Дали това нещо в ръката му е онова, което си мисля? — попита алхимикът и посочи Кълбото с треперещи пръсти.

— Да, това е Ктраг Яска — каза Белдин. — Ако наистина възнамеряваш да участваш в тази игра, трябва да знаеш в какви неща се забъркваш. А сега отговори на въпроса.

— Та аз не съм… — започна объркано Сенджи. — Винаги съм си бил само алхимик. Въобще не се интересувам от…

— Не може така — прекъсна го Белгарат. — Независимо дали ти харесва, или не, ти си член на нашата група, в която достъп са получили малцина. Престани да мислиш за злато и други подобни глупости. Време е да започнеш да обръщаш внимание само на важните неща.

Сенджи преглътна мъчително.

— Просто всичко досега беше само като на игра — колебливо каза той. — Никой не ме е приемал сериозно…

— Ние те приемаме — каза му Гарион и протегна Кълбото към дребния мъж, който веднага се отдръпна. — Имаш ли някаква представа на каква могъща сила си се натъкнал? — Изведнъж кралят на Рива страшно се разгневи. — Или може би искаш да срина до основи тази кула — или да изпратя Мелценските острови на дъното на морето — само за да ти докажа колко сериозни са нашите намерения?

— Ти си Белгарион, нали? Богоубиеца?

— Някои ме наричат и така.

— О, богове! — изхленчи Сенджи.

— Губим време — твърдо каза Белгарат. — Говори. Искам да зная точно откъде е дошъл Ктраг Сардиус, колко време е останал тук и кога и как е изчезнал.

— Историята е много дълга — въздъхна Сенджи.

— Съкрати я — каза му Белдин и подритна парчетата стъкло по пода.

— Колко време е останал Сардионът тук? — попита Белгарат.

— Безброй векове.

— Откъде е дошъл?

— От Замад — отговори алхимикът. — Хората там са каранди, ала се страхуват от демони. Мисля, че някои от техните магьосници били изядени живи. Както и да е, според легендата, по времето, преди около пет хиляди години, когато светът се разделил… — Куцият отново се взря невярващо в двамата ужасни мъже, изправили се пред него.

— Беше много шумно. — Белдин плю встрани с отвращение. — Много пара, пушеци и земетресения. Торак обичаше винаги да привлича вниманието към себе си — мисля, че това беше един от недостатъците му.

— О, богове! — отново възкликна Сенджи.

— Престани да повтаряш това — каза му Белгарат отвратено. — Ти дори не знаеш кой е твоят бог.

— Ала ще научиш, Сенджи — каза Гарион с глас, който не беше неговият собствен. — След като се срещнеш с него, ще го следваш през всичките дни на живота си.

Белгарат погледна Гарион и вдигна вежди. Кралят на Рива разпери безпомощно ръце.

— Продължавай, Белгарат, — изрече гласът чрез устните на Гарион. — Времето не чака никого, нали знаеш?

Белгарат отново се обърна към Сенджи.

— Е, добре — рече той. — Сардионът е дошъл от Замад. А как е попаднал там?

— Говори се, че бил паднал от небето.

— Винаги става така — въздъхна Белдин. — Ще ми се някой ден нещо да изскочи от земните недра — просто за разнообразие.

— Много лесно се отегчаваш — каза му Белгарат.

— Аз пък не съм те виждал да седиш на гроба на Торак Изгореното лице цели петстотин години — отвърна гневно Белдин.

— Не мисля, че бих могъл да понеса такова нещо — рече Сенджи и скри лице зад треперещите си длани.

— Човек постепенно свиква и му става по-лесно — утеши го Гарион. — Ние не сме дошли тук, за да направим живота ти неприятен. Просто са ни необходими някои сведения, след което ще си отидем. А ти може би ще си наложиш да вярваш, че всичко е било само сън.

— Та аз съм сред трима полубогове и искате да го нарека сън?

— Добре подбрана фраза — подчерта Белдин. — Полубогове. Харесва ми как звучи.

— Ти лесно се впечатляваш от думите — подхвърли Белгарат.

— Думите са сърцевината на мисълта. Без думи мисълта не би могла да съществува.

Очите на Сенджи светнаха и той предложи:

— Може би да поговорим по-нашироко по този въпрос?

— По-късно — отвърна Белгарат. — Да се върнем към Замад и Сардиона.

— Добре — каза дребният куц алхимик. — Ктраг Сардиус — или Сардионът, наричайте го както желаете, попаднал в Замад, падайки от небето. Живеещите там варвари си помислили, че той е свята реликва, построили параклис в негова чест, долепили лица до земята и започнали да му се молят. Параклисът се издигал в една високопланинска долина; там имало пещера, а в нея бил изграден олтар.

— Вече бяхме там — рече Белгарат. — Сега това място е дъно на езеро. Как е попаднал камъкът в Мелцена?

— Това е станало много години по-късно — отговори Сенджи. — Карандите винаги са били непокорен народ, а социалната им организация е твърде зле развита. Преди около три хиляди години — а може би и повече — кралят на Замад, воден от властническите си амбиции, покорил Воресебо и започнал да се вглежда жадно на юг. Осъществил няколко неудържими набега в Ренгел. Разбира се, Ренгел бил част от Мелценската империя и императорът в Мелцена решил, че е дошло време да даде добър урок на карандите. Той предприел наказателна експедиция, нахлувайки във Воресебо, а след това в Замад, начело на дълга колона от безброй слонове. Карандите никога не били виждали слон и побягнали, обзети от неудържима паника. Императорът унищожил систематично всички градове и села в земите, където преминал. Той чул за светата реликва и за параклиса, издигнат в нейна чест, затова отишъл и взел Ктраг Сардиус — мисля, че го сторил повече от желание да накаже карандите, а не толкова защото му се искало да притежава камъка. Всъщност Сардионът никак не е привлекателен, знаете.

— Как изглежда той? — попита Гарион.

— Доста голям е — отговори Сенджи. — Има овална форма и размерите му са приблизително такива. — Той вдигна ръце на около две стъпки една от друга. — Цветът му е странен — млечночервеникав, каквито са някои мрамори. Както и да е, вече ви казах, че императорът не желаел да го вземе за себе си, затова щом се върнал в Мелцена, го подарил на университета. Прехвърляли го от департамент в департамент и най-сетне му намерили място в този музей. Камъкът останал във витрината в продължение на хиляди години, върху него се стелели гъсти пластове прах и всъщност никой не му обръщал никакво внимание.

— Как е изчезнал? — попита Белгарат.

— Тъкмо се готвех да ви разкажа това. Преди около петстотин години в колежа, където били изучавани силите на мрака, имало някакъв странен учен — той непрекъснато чувал различни гласове. Както и да е — този човек се вманиачил на темата Ктраг Сардиус. Не мисля, че някой щял да забележи липсата на камъка, но ученият побягнал от острова с такава скорост, сякаш всичките легиони на Мелценската империя го преследвали по петите. Качил се на някакъв кораб и се насочил на юг. За последен път корабът му бил видян недалеч от южните предели на Гандахар; хората сметнали, че ученият иска да стигне в някой от Даласианските протекторати. Корабът така и не се завърнал, затова хората решили, че е потънал по време на буря някъде в тези води. Това е всичко, което зная за Сардиона.

Белдин се почеса замислено по корема.

— Струва ми се, че всичко пасва, Белгарат. Сардионът притежава същата мощ като Кълбото. Бих казал, че Камъкът на Мрака предприема съзнателни стъпки, за да се премести от едно място на друго — по всяка вероятност в отговор на определени събития. Предполагам, че ако направим сравнение във времето, ще се натъкнем на следния факт: мелценският император е взел Ктраг Сардиус от Замад точно по същото време, когато ти и Мечото рамо сте отишли Ктхол Мишрак, за да си върнете Кълбото. След това ученият, за когото спомена Сенджи, е откраднал Камъка на Мрака по времето на битката във Воу Мимбре.

— Приказваш така, сякаш камъкът е жив — възрази Сенджи.

— Наистина е жив — потвърди Белдин. — Освен това е в състояние да контролира мислите на хората. Очевидно е невъзможно да напусне мястото си и да се придвижва сам, затова са му нужни хора, които го вземат и го пренасят от място на място.

— Това предположение се крепи на твърде много произволно направени изводи, Белдин — отбеляза Белгарат.

— Силата ми е тъкмо в това — да правя изводи. Ще тръгваме ли вече? Знаете, че трябва да пътуваме с кораб. Може да поговорим за тази неща по-късно.

Белгарат кимна и погледна Сенджи.

— Съобщиха ни, че може би ти ще можеш да ни помогнеш — рече вълшебникът.

— Ще се опитам.

— Добре. Един човек ни довери, че ти разполагаш или най-малкото имаш достъп до древно копие от Пророчествата на Ашаба.

— И кой точно ви каза това?

— Една даласианска пророчица. Казва се Кайрадис.

— Никой не вярва на онова, което приказват пророците — каза подигравателно Сенджи.

— Аз вярвам. Цели седем хиляди години никога не съм чувал някой пророк да е допускал грешка — може би предсказанията са били загадъчни и обвити в неяснота, ала никога не са били погрешни.

Сенджи се отдръпна стреснато от вълшебника.

— Не се преструвай на толкова страхлив, Сенджи — каза Белдин. — Знаеш ли къде можем да намерим копието от Пророчествата?

— В библиотеката на този факултет имаше едно — отвърна уклончиво алхимикът.

— Имаше? Нима вече няма?

Сенджи се огледа нервно, след това сниши глас и прошепна:

— Аз го откраднах.

— От него бяха ли отрязани някои откъси? — попита напрегнато Белгарат.

— Прегледах го и смятам, че няма.

Белгарат издиша шумно въздуха от гърдите си и възкликна:

— Е, най-сетне! Мисля, че победихме Зандрамас в собствената й игра.

— Значи сте тръгнали да се борите срещу Зандрамас? — попита недоверчиво Сенджи.

— Ще го сторим веднага щом я настигнем — отговори му Белдин.

— Нали знаете, че тя е ужасно опасна?

— Ние сме не по-малко страшни от нея — рече Белгарат. — Къде е книгата, която си откраднал?

— Скрих я в лабораторията си. Университетските чиновници са много тесногръди и се проявяват като истински палачи към хората от всички департаменти, които задигат книги от чужди библиотеки.

— Чиновниците са винаги тесногръди. — Белдин вдигна рамене. — Това е едно от най-важните изисквания за чиновническите длъжности. Хайде да се върнем в лабораторията ти. Древният ми приятел трябва да прочете тази книга.

Сенджи закуцука към вратата и тримата го последваха.

Слабият мъж в свещенически одежди беше успял по някакъв начин да върне писалището си на предишното му място и отново седеше зад него. Гарион забеляза, че погледът му е малко неспокоен.

— А сега ще си тръгнем оттук — обърна се Белгарат към мъжа. — Имате ли някакви възражения?

Слабият мъж се отдръпна рязко назад.

— Мъдро решение — подхвърли Белдин.

Вече беше късен следобед. Лъчите на есенното слънце озаряваха добре поддържаната морава.

— Питам се дали приятелите ни вече са проследили Нарадас — рече Гарион, докато четиримата се връщаха с бързи стъпки към факултета по приложна алхимия.

— Това е повече от вероятно — отвърна Белгарат. — Хората на Силк си разбират работата.

Отново влязоха в сградата с укрепените стени и завариха всички коридори изпълнени с пушек. Освен това още няколко врати бяха избити и лежаха по пода на коридорите.

Сенджи подуши дима и отбеляза с професионален тон:

— Слагат прекалено много сяра.

— Натъкнахме се на някакъв учен, който твърдеше съвсем същото — каза Гарион. — Тъкмо бе взривил лабораторията си.

— Непрекъснато им говоря по този въпрос — заяви Сенджи. — Малко сяра наистина е необходима, ала те слагат много и — бух! Експлозия!

— Струва ми се, че тук доста често стават експлозии — отбеляза Белдин и размаха ръка пред очите си да разсее дима.

— Когато човек е алхимик, такива неща нерядко съпътстват работата му — отвърна Сенджи. — Е, просто свикваш с тях. — Той се разсмя. — Освен това никога не знаеш точно какво ще се случи. Веднъж един идиот превърна купчина стъкло в стомана.

Белгарат рязко спря.

— Какво е направил?

— Превърна стъклото в стомана — или в някакво вещество, силно наподобяващо стомана. То пак си беше прозрачно, но нито се огъваше, нито се чупеше, нито се цепеше. Беше най-твърдото вещество, което съм виждал.

Белгарат удари с длан по челото си.

— По-полека — рече му Белдин и се обърна към Сенджи. — Онзи учен спомня ли си подробностите на процеса?

— Съмнявам се. Той изгори всичките си записки и след това отиде в манастир.

Белгарат изстена.

— Имаш ли някаква представа колко безценен може да се окаже този процес? — обърна се Белдин към Сенджи. — Стъклото е едва ли не най-евтиното нещо на света — та то в крайна сметка е просто стопен пясък — освен това хората са в състояние да го моделират в каквато форма пожелаят. Тъкмо този процес може да се окаже по-ценен от всичкото злато на света.

Сенджи примигна.

— Е, както и да е — рече Белдин. — Ти си човек, който се интересува единствено от наука? Парите за тебе нямат никакво значение, нали?

Ръцете на Сенджи се разтрепериха.

Изкачиха се по стълбището и отново влязоха в претъпканата с какво ли не лаборатория на Сенджи. Алхимикът затвори и залости вратата, след това се отправи куцукайки към един голям шкаф до стената. Сумтейки той го отмести малко напред, коленичи и пъхна ръката си в пролуката.

Книгата не беше дебела и беше подвързана в черна кожа. Ръцете на Белгарат трепереха, докато я носеше към масата. После вълшебникът седна и я отвори.

— Много неща в нея ми бяха напълно непонятни — призна Сенджи пред Белдин. — Мисля, че онзи, който я е писал, е бил истински безумец.

— Такъв беше.

— Значи знаеш кой е той?

Белдин кимна и каза:

— Торак.

— Та Торак е просто мит — измислица на ангараките.

— Разправяй тези неща на него — каза Белдин и посочи Гарион.

Сенджи преглътна и се взря в краля на Рива.

— Ти наистина ли… искам да кажа — ти съвсем наистина ли…

— Да — отговори тъжно Гарион. Странно, но откри, че все още съжалява за онова, което се беше случило в Ктхол Мишрак преди повече от дванадесет години.

— Никакви откъси не са отстранени от копието! — възкликна триумфално Белгарат. — Някой е преписал оригинала преди Торак да е имал време да го повреди. Всичките липсващи пасажи са тук. Чуйте това: „И ще се случи така: Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се срещнат в Града на Вечната нощ. Ала това не ще бъде мястото на последната среща помежду им, защо изборът няма да бъде направен там и Духът на Мрака ще побегне. Освен това знайте, че новото Дете на Мрака ще се появи на изток.“

— Че защо е притрябвало на Торак да унищожава този пасаж? — попита Гарион.

— Изводите, до които достига човек, никак не са добри — е, поне за него — отговори Белгарат. — Фактът, че на изток ще се появи ново Дете на Мрака, недвусмислено подсказва, че Торак няма да оцелее след срещата в Ктхол Мишрак.

— Пък и не само това — добави Белдин. — Другият извод е, че дори да оцелее, Торак ще бъде понижен в йерархията на боговете. Сигурно му е било твърде тежко да преглътне това.

Белгарат бързо прелисти още няколко страници.

— Сигурен ли си, че не пропускаш някои важни неща?

— Зная точно какво беше написано в онова копие в Ашаба, Белдин. Имам много добра памет.

— Наистина ли? — Тонът на Белдин бе язвителен.

— Остави това засега — рече Белгарат и започна бързо да чете нов откъс: — „Запомнете — камъкът, който съдържа в себе си силата на Тъмния дух, няма да се разкрие пред онова Дете на Мрака, което ще отиде в Града на Вечната нощ. Той ще се прояви единствено пред Онзи, който ще се въздигне в бъдеще.“ — Старият вълшебник почеса брадата си. — Ако разбирам правилно този откъс, Сардионът се е скрил от Торак, защото богът с изгореното лице е нямало да бъде върховният инструмент на Пророчеството на Мрака.

— Надявам се, че това е наранило егото му съвсем, ама съвсем мъничко — разсмя се Белдин.

Ала Белгарат вече беше продължил да чете. Очите му изведнъж се разшириха, а лицето му пребледня.

— „Защото помнете — прочете на глас вълшебникът. — Само онзи, който е докосвал Ктраг Яска, ще бъде в състояние да докосва и Ктраг Сардиус; и в момента на това докосване всичко, което той е бил или може да стане в бъдеще, ще бъде принесено в жертва и той ще се превърне във Вместилище на Духа на Мрака. Затова търси сина на Детето на Светлината — този негов син ще бъде нашето оръжие на Мястото, което вече не съществува. И ако Той — Вместилището на Мрака — победи, ще се издигне над всички останали твари и ще властва над света, стиснал Ктраг Яска в едната си ръка и Ктраг Сардиус в другата. Така онова, което е било разделено в миналото, отново ще стане едно цяло, а Той ще бъде властелин и повелител на всички живи същества и неживи предмети, докато свят светува.“

Гарион замръзна, зашеметен до смърт.

— Значи това са имали предвид под фразата „принасяне в жертва“! — възкликна той. — Зандрамас няма да убие Геран!

— Не — мрачно каза Белгарат. — Тя ще-направи нещо много по-лошо. Тя ще го превърне в същество, по-ужасно от самия Торак.

— Ще стане дори по-страшно — изръмжа Белдин. — Кълбото отхвърли Торак и изгори половината от лицето му. Сардионът дори не разкри пред него присъствието си. Ала Кълбото ще приеме Геран, същото ще стори и Сардионът. Ако синът ти сложи ръка върху двата скъпоценни камъка, той ще притежава абсолютна власт. Торак беше невинен младенец в сравнение с онова, което ще стане синът ти. — Гърбавият магьосник погледна мрачно към Гарион. — Затова Кайрадис ти каза в Реон, че може би ще се наложи да убиеш сина си.

— Това е немислимо! — извика Гарион.

— Може би ще е по-добре, ако започнеш да мислиш по този въпрос. Геран вече няма да бъде твой син. След като докосне Сардиона, той ще се превърне в нещо абсолютно зло и лошо — и освен това ще бъде бог.

Белгарат мрачно продължи да чете:

— Има и друго — каза той. — „Детето на Мрака ще доведе нашето скрито оръжие — сина на риванския крал — на мястото, където ще бъде направен изборът. След това Детето на Мрака ще бъде отдадено изцяло от Духа на Мрака; нейната плът ще бъде само външната обвивка и цялата звездна вселена ще се влее в кръвта й.“

— Какво означава това? — попита Гарион.

— Не съм сигурен — призна Белгарат, прелисти още две страници и се намръщи. — „И ще се случи така, че онази, която е дала живот на нашето скрито оръжие, ще ви разкрие мястото на последната среща. Но вие трябва да я залъгвате и заблуждавате, преди да е проговорила.“

— Се’Недра ли? — попита Гарион, неспособен да повярва чутото.

— Зандрамас и по-рано се опита да обърка съзнанието на Се’Недра. — напомни му Белгарат. — Отсега нататък Поул ще я наглежда непрекъснато. Но защо Торак е изрязал този откъс? — попита объркано той.

— Не само Торак е имал остри ножове, Белгарат — рече Белдин. — Тази информация е изключително важна. Не мисля, че Зандрамас би искала да ни я остави.

— Ясно — раздразнено каза Белгарат. — И Торак и Зандрамас са отстранявали съществени откъси от копието в Ашаба. Учудвам се, че въобще беше останало нещо.

— Продължавай да четеш, старче — подкани го Белдин и погледна през прозореца. — Слънцето вече клони към залез.

— Най-сетне! — каза Белгарат, след като прочетете още няколко пасажа. — Ето го. Слушайте: „Запомнете: мястото на последната среща ще бъде разкрито в Кел, защото то е скрито сред страниците на прокълнатите книги на пророците.“ — Старият вълшебник се замисли. — Глупости! Самият аз съм чел Малореанските евангелия — по целия свят са пръснати десетки други екземпляри! Ако това, което съм чел, е вярно, всеки би могъл да прочете и да научи къде ще е мястото на последната среща.

— Копията обаче не са еднакви — измърмори Сенджи едва чуто.

— Какво? — избухна Белгарат.

— Копията от Малореанските евангелия не са еднакви — повтори алхимикът. — Едно време четях подробно всички тези свети книги. Понякога древните са се натъквали на открития, които можеха да се окажат полезни за моите експерименти. Събрах богата библиотека от подобни съчинения. Точно затова откраднах и тази книга.

— И сигурно имаш и копие от Мринския сборник? — попита Белдин.

— Всъщност две. И са напълно еднакви. Но Малореанските евангелия имат една странна особеност. Имам три комплекта и всичките са различни.

— О, ясно — рече Белгарат. — Знаех, че е имало някаква причина, поради която не си се доверявал на пророците.

— Мисля че го правят нарочно. — Сенджи вдигна рамене. — След като започнах да се натъквам на различни несъответствия, отидох до Кел. Там пророците ми казаха, че в Евангелията има много тайни, които са прекалено опасни и не всеки трябва да разбира смисъла им. Затова всички копия са различни. Всички екземпляри са били променени и по такъв начин истината за тези тайни остава скрита. Естествено само оригиналът е останал непроменен. Той винаги е бил съхраняван в Кел.

Белдин и Белгарат се спогледаха.

— Добре — твърдо каза Белдин. — В такъв случай отиваме в Кел.

— Но сега сме съвсем близо до Зандрамас — възрази Гарион.

— И никога няма да я настигнем, ако не отидем до Кел — каза Белдин. — Все ще вървим след нея. Единственият начин да я изпреварим и да я победим е да отидем в Кел.

Белгарат беше обърнал последната страница на Пророчествата.

— Мисля, че това е послание, изпратено лично до тебе, Гарион — каза вълшебникът и в гласа му прозвучаха нотки на страхопочитание.

— Какво?!

— Торак иска да разговаря с тебе.

— Торак нека си приказва колкото си ще. Аз няма да го слушам. Веднъж едва не допуснах тази грешка — когато се опита да ми каже, че е мой баща. Помниш ли?

— Това е малко по-различно. Този път той не лъже.

Гарион взе книгата и почувства как в ръцете му пропълзява смъртна студенина.

— Прочети го — каза неумолимо Белгарат. Гарион наведе очи към страницата.

— „Здравей, Белгарион — прочете той с потрепващ от вълнение глас. — Ако някога видиш това, значи съм паднал от твоята ръка. Не съжалявам за това. Ще съм се впуснал в тежкото изпитание на съдбата и ако не успея да победя — нека бъде така. Знай, че те мразя, Белгарион. Заради омразата си към теб ще се хвърля в мрака. Заради омразата си към теб ще изплюя последната глътка въздух в дробовете си, проклети мой братко.“ — Гарион млъкна, усетил огромната, непреодолима ненавист на обезобразения бог, достигаща до съществото му след изтеклите безброй, безброй векове. Едва сега кралят на Рива разбра истинското значение на онова, което се беше случило в ужасния Град на Вечната нощ.

— Продължавай! — каза Белгарат. — Има още.

— Дядо, това е повече, отколкото мога да понеса.

— Чети! — Гласът на Белгарат изплющя като удар на камшик.

Изпълнен с чувство на безпомощност, Гарион отново вдигна книгата.

— „Знай, че ние сме братя, Белгарион, макар че омразата ни един към друг някой ден може да разкъса небесата. Ние сме братя, защото помежду ни е поделена ужасна задача. Ако някога прочетеш думите ми, това означава, че си моят палач — ти си ме унищожил. Така аз ти предавам тежестта на задачата, която ще поемеш оттук насетне. Предсказаното в тези страници е ужасяващо. Не позволявай то наистина да се случи. Унищожи света, ако е необходимо, унищожи и вселената, но не позволявай това да се случи. Здравей, мой омразни братко, и сбогом. Ние ще се срещнем — или вече сме се срещнали в Града на Вечната нощ — и спорът между нас ще получи окончателното си решение. Ала все още ни предстои да решим задачата на Мястото, което вече не съществува. Един от нас трябва да отиде там и да се изправи лице в лице с върховния ужас. Ако това си ти, не ни предавай и не се оставяй да бъдеш победен. Ако си изчерпал всички други възможни средства, отнеми живота на единствения си син, както отне моя живот.“

Книгата падна от ръцете на Гарион. Той се строполи на пода и се разрида неудържимо.