Лявата ръка на мрака

2. МЯСТОТО ЗАД СНЕЖНАТА БУРЯ

Из колекцията звукозаписи на севернокархидейски „Разкази край огнището“ в архивите на историческия университет в Ерхенранг, разказвач неизвестен, записано през царуването на Аргавен VIII.

Преди около двеста години в огнището Шат на Перинговата бурна граница живели двама братя, които се заклели във взаимен кемър. По онова време, както и сега, на родни братя се разрешавало да поддържат кемър, докато единият от тях роди дете, но след това трябвало да се разделят; тъй че не им се позволявало да се заклеват в кемър за цял живот. И все пак те сторили това. Когато било заченато дете, шатският велможа им заповядал да прекъснат обета си и никога вече да не се събират в кемър. Като чул това разпореждане, единият от двамата, тоя, който родил детето, се отчаял, не искал да слуша нито утешения, нито съвети и като си набавил отрова, се самоубил. Тогава населението на Огнището се вдигнало срещу другия брат и го прогонило от Огнището и Владението, като стоварило позора на самоубийството върху него. И тъй като велможата го осъдил на изгнание и мълвата за това го изпреварвала, никой не искал да му даде подслон, а след тридневно гостуване всички го отпращали от вратите си като човек, обявен извън закона. Така той ходел от място на място, докато най-после разбрал, че не ще срещне вече доброта в собствената си родина и престъплението му няма да бъде простено2.

Не предполагал, че ще стане така, понеже бил млад и неопитен. Виждайки, че това е неизбежно, той прекосил страната, върнал се в Шат и като изгнаник застанал пред портата на Външното огнище. И казал на намиращите се там свои земляци: „Аз съм безличен пред хората. Никой не ме вижда. Говоря, а никой не ме чува. Идвам, а не ме посрещат като добре дошъл. За мен няма място до огъня, нито храна на трапезата, нито легло, на което да легна. Ала още си имам име: Гетерен е моето име. Хвърлям го върху това огнище като проклятие и заедно с него — и позора си. Задръжте го. А сега безименен ще тръгна да търся смъртта си.“ Тогава неколцина от земляците му скочили с крясък и врява и искали да го убият, защото убийството хвърля по-лека сянка върху една къща, отколкото самоубийството. Той им се изплъзнал и побягнал на север, през страната, към Ледовете, изпреварвайки своите преследвачи. Те всички се върнали задъхани в Шат. А Гетерен продължил нататък и след двудневен път стигнал Перинговия лед3.

Два дена вървял той на север по леда. Нямал нито храна, нито подслон, само палтото си. На леда не расте нищо и не се срещат никакви животни. Било месец Сусми и през тия дни и нощи паднали първите снегове. Той бродел сам през бурята. Още на втория ден усетил, че губи сили. А на втората нощ се принудил да легне и да поспи. Когато на третата сутрин се събудил, видял, че ръцете му са премръзнали, и установил, че краката му са в същото положение, макар и да не можел да развърже ботушите си, за да ги погледне, тъй като му било невъзможно да си служи с ръцете. Запълзял по-нататък на колене и лакти. Но нямало смисъл, защото било безразлично дали ще умре на едно или друго място на леда, ала усещал, че трябва да се движи на север.

След дълго време снеговалежът около нещо престанал и вятърът утихнал. Грейнало слънце. Пълзейки, не можел да вижда далеч пред себе си, понеже кожата на качулката му се смъкнала върху очите. Тъй като вече не усещал студ нито с краката, нито с ръцете, нито по лицето си, помислил, че мразът го е вкочанил. Ала все още можел да се движи. Снегът, който покривал ледника, му се сторил особен, сякаш от леда растяла бяла трева. Той се прегъвал при досега му и пак се изправял като тревни стръкове. Гетерен престанал да пълзи и седнал, отмятайки качулката си назад, за да се огледа. Додето виждали очите му, се простирали поляни от снежна трева, бяла и лъскава. Имало горички от бели дървета, на които растели бели листа. Слънцето греело, било тихо и всичко наоколо бяло.

Гетерен свалил ръкавиците и погледнал ръцете си. Те били бели като снега. Но измръзването било преминало и можел да си служи с пръстите и да се изправи на крака. Не усещал нито болка, нито студ, нито глад.

Над леда на север съзрял бяла кула, като кула на Владение, и от това далечно място към него вървял някакъв човек. След известно време Гетерен забелязал, че човекът е гол, цялата му кожа била бяла и цялата му коса — бяла. Той се приближил дотолкова, че можело вече да му се говори. Гетерен запитал:

— Кой си ти?

— Белият човек отвърнал:

— Аз съм твоят брат и кемърин, Хоуд.

Хоуд се казвал брат му, който се самоубил. И Гетерен виждал, че белият човек е брат му по тяло и образ. Но в плътта му вече нямало живот, а гласът му звучал тихо, като пращене на лед.

Гетерен попитал:

— Кое е това място?

Хоут отговорил:

— Това е мястото зад снежната буря. Ние, самоубийците, живеем тук. Тук ти и аз ще поддържаме обета си.

Гетерен се уплашил и рекъл:

— Няма да остана тука. Ако бе избягъл с мен от нашето Огнище в южните земи, можехме да продължим да бъдем заедно и до края на живота си да поддържаме нашия обет, без никой да знае за простъпката ни. Но ти наруши клетвата ни, като я отхвърли заедно с живота си. И сега не можеш да изречеш името ми.

Това било вярно. Хоуд мърдал белите си устни, но не можел да произнесе името на брат си.

Той се приближил бързо до Гетерен, протягайки ръце, за да го задържи, и го уловил за лявата ръка. Гетерен се отскубнал и побягнал от него. Тичал към юг и бежешком видял как пред него изникнала бяла стена от валящ сняг, а когато проникнал през нея, отново паднал на колене и не можел да бяга, а само пълзял.

На деветия ден от попадането му на Леда жителите на огнището Орхоч, разположено на североизток от Шат, го намерили в земите си. Те не знаели нито кой е, нито откъде е дошъл, защото го намерили пълзящ в снега, умиращ от глад, ослепен от снега, с почерняло от слънцето и студа лице и отначало не можел да говори. Ала нямал никаква трайна увреда освен на лявата си ръка, която била измръзнала и трябвало да се отреже. Някои от тамошните жители подхвърлили, че това е Гетерен от Шат, за когото чували да се говори; други възразили, че не може да бъде, защото тоя Гетерен поел по Леда още с първата есенна снежна буря и сигурно е умрял. Самият той отричал, че името му е Гетерен. Когато се оправил, напуснал Орхоч и Бурната граница и навлязъл в южните земи, представяйки се като Енох.

Когато Енох, вече старец, обитавал Рерските равнини, срещнал някакъв човек от родината си и го запитал:

— Как е Шатското владение?

Другият му отговорил, че Шат е зле. Нищо вече не вървяло нито в огнищата, нито по нивите, защото всички били спо-летени от болест, пролетното семе измръзвало в земята, зрялото зърно гниело и от години било все така. Тогава Енох му казал: „Аз съм Гетерен от Шат“ — и му разправил как скитал по Леда и какво му се случило там. На края на разказа си рекъл: „Кажи им в Шат, че възвръщам името и сянката си.“ Няколко дена след това Гетерен се разболял и умрял. Пътникът занесъл думите му в Шат и разправят, че оттогава областта процъфтяла отново и всичко потръгнало както трябва по ниви, къщи и огнища.