Лявата ръка на мрака

13. ВЪВ ФЕРМАТА

Разтревожен от внезапното повторно появяване на Естравен, от осведомеността му за моите работи и страстната настойчивост на предупрежденията му, аз повиках такси и тръгнах право към острова на Обсъл с намерение да запитам сътрапезника как Естравен е съумял да узнае толкова много и защо изведнъж бе изскочил изневиделица, за да ме увещава да направя именно това, което вчера Обсъл ме бе съветвал да не върша. Сътрапезникът отсъствуваше, портиерът не знаеше нито къде е, нито кога ще се върне. Отидох в къщата на Йегей, но и там нямах по-голям късмет. Валеше силен сняг, най-силният от есента насам; шофьорът ми отказа да ме закара по-далеч от дома на Шусгис, тъй като нямаше противоснежни вериги на гумите си. Тази вечер не успях да се свържа с Обсъл, Йегей или Слоз по телефона.

На вечеря Шусгис обясни: има йомешко тържество, Празник на Светиите и Поддържниците на трона, та се очаква в храмовете да се появят висши представители на Сътрапезничеството. Той обясни също държането на Естравен много хитро, като държане на човек, някога властен, а сега паднал, който се улавя за всяка възможност да влияе на хората или на събитията — с течение на времето все по-неблагоразумно, все по-отчаяно, и сам знае, че изпада в безсилно безличие. Съгласих се, че само така може да се обясни неспокойното, почти безумно държане на Естравен. Безпокойството му обаче ме бе заразило. През цялата тая дълга и тягостна вечеря се чувствувах някак притеснен. Шусгис говореше безспир на мен и на многото служители, адютанти и блюдолизци, които седяха на трапезата му всяка вечер; никога не бях го виждал толкова бъбрив, толкова неуморно весел. Когато вечерята свърши, беше вече твърде късно да излизам отново, пък и празненството заангажира всички сътрапезници до след полунощ, каза Шусгис. Реших да оставя вечерята и си легнах рано. Някъде между полунощ и зори ме събудиха непознати хора, уведомиха ме, че съм под арест, и ме откараха под въоръжена стража в затвора Кундершаден.

Кундершаден е една от малкото много стари постройки, останали в Мишнори. Често я бях забелязвал, когато обикалях града — продълговата, мръсна, неугледна сграда с много кули, изпъкваща сред бледите масивни и тромави корпуси на сътрапезническите здания. И точно такава, каквата изглежда и както я наричат. Затвор. Не параван на нещо друго, фасада или псевдоним, а неподправена, действителна, това, което се крие зад думите.

Пазачите, все яки, едри хора, ме прекараха през коридорите и ме оставиха сам в една малка стаичка, много мръсна и много ярко осветена. След няколко минути се приближи друг отряд пазачи, който придружаваше някакъв човек с мършаво лице и властен вид. Той освободи всички освен двама. Запитах го ще ми бъде ли позволено да известя сътрапезника Обсъл.

— Сътрапезникът знае за вашето арестуване.

— Знае ли? — възкликнах много глупаво.

— Моите началници действуват, разбира се, по нареждане на Тридесет и тримата… Сега ще бъдете подложен на разпит.

Пазачите ме уловиха за ръцете. Възпротивих им се, като креснах гневно:

— Готов съм да отговарям каквото ме питате, оставете тия заплахи!

Човекът с мършавото лице не обърна никакво внимание, а повика още един пазач. Тримата ме вързаха с ремъци за една сгъваема маса, съблякоха ме и ми инжектираха, предполагам, някой от препаратите, които те принуждават да кажеш истината.

Не зная колко продължи разпитът, нито за какво се отнасяше, защото през цялато време бях упоен повече или по-малко дълбоко и нищо не си спомням. Когато дойдох на себе си, нямах представа колко време съм бил в Кундершаден: четири или пет дни, ако се съди по физическото ми състояние, но не бях сигурен. Известно време след това не знаех нито кой ден от месеца е, нито кой месец е и много бавно започнах да се ориентирам в заобикалящата ме обстановка.

Намирах се в керванен камион, много подобен на камиона, който ме бе прекарал през Каргав до Pep, но във фургона, а не в кабината. С мен имаше още двайсет-трийсет души, трудно ми беше да определя колко, тъй като нямаше прозорци и светлина влизаше само през процеп в задната врата, преградена с четворна стоманена мрежа. Очевидно пътувахме вече от доста време, когато съзнанието ми се избистри, защото мястото на всеки беше горе-долу определено и миризмата от изпражнения, повръщане и пот вече бе стигнала дотам, че нито се увеличаваше, нито намаляваше. Никой не познаваше никого от останалите. Никой не знаеше къде ни караха. Почти не говорехме. За втори път ме затваряха на тъмно с безропотни, обезверени жители на Оргорейн. Сега разбирах предзнаменованието — първата ми нощ в тази страна. Не бях обърнал внимание на оная черна изба и бях тръгнал да търся същността на Оргорейн над земята, на дневна светлина. И естествено, нищо не бях видял реално.

Усещах, че камионът се движи на изток, и не можах да се отърся от това впечатление дори когато се изясни, че отива на запад, все по-навътре и по-навътре в Оргорейн. Магнетичните и ориентировъчни подсетива на човека грешат на други планети; когато разумът не иска или не може да компенсира тия грешки, резултатът е дълбоко объркване, чувството, че буквално всичко е с главата надолу.

Един от товара на камиона умря тая нощ. Били са го или са го ритали в корема, та умря от кръвоизлив от ануса и устата. Никой не направи нищо за него; а и нямаше какво да се направи. Преди няколко часа ни бяха пъхнали пластмасова дамаджана с вода, но тя отдавна беше пресушена. Случи се човекът да бъде точно до мен, от дясната ми страна, та сложих главата му на коленете си, за да облекча дишането му; така и умря. Всички бяхме голи, но след това кръвта по краката, бедрата и ръцете ми служеше за облекло — суха, корава, кафява одежда без никаква топлинка.

През нощта застудя и трябваше да се притискаме един до друг, за да се топлим. Трупът, като безполезен, бе изтласкан извън групата, отстранен. Ние, останалите, се гушехме един до друг, като цяла нощ се олюлявахме и подскачахме в такт. Вътре в стоманената ни килия цареше пълен мрак. Намирахме се на някакъв междуселски път и никакъв камион не вървеше подире ни; дори с лице, притиснато плътно о мрежата, не можеше да се види нищо през процепа на вратата, освен мрак и неясната маса на навалелия сняг.

Валящ сняг; току-що навалял сняг; отдавна навалял сняг; сняг, по който е валял дъжд; замръзнал наново сняг… В ор-готейския и кархидейския език има дума за всяко от тези понятия. В кархидейския (който зная по-добре от орготейския) се срещат според изчисленията ми шейсет и две думи за различните видове, състояния, времетраене и качества на снега; по-точно на навалелия сняг. Има друга група думи за различните видове снеговалеж; друга — за леда; поредица от двайсет или повече обозначават диапазона на температурата, силата на вятъра и вида на валежа — всичко заедно. Тая нощ седешком се опитвах да съставя в главата си списъци на тия думи. Всеки път, когато си спомнях нова дума, преповтарях списъците и я вмъквах по азбучен ред.

Малко след като се съмна, камионът спря. Някои се развикаха през пролуката, че в камиона има труп; елате да го махнете. Един след друг крещяхме и викахме. Думкахме дружно по стените и вратата, вдигайки такъв ужасен шум в стоманената килия, че сами не можехме да го търпим. Никой не дойде. Няколко часа камионът стоя на едно място. Най-после отвън се чуха гласове; камионът залитна, боксувайки по ивица лед, и отново потегли. През пролуката се виждаше, че е късна слънчева утрин и че се движим през гористи възвишения.

Камионът продължи така още три денонощия — общо четири, ако се брои от събуждането ми. Не спря никъде на контролните пунктове и мисля, че изобщо не мина през град от каквато и да е било величина. Пътят му беше променлив, потаен. Нямаше спирания за смяна на шофьорите и презареждане на батериите; имаше други, по-продължителни престои по причина, която не можеше да се разбере от вътрешността на фургона. Два дни стоя на едно място от пладне до мръкнало, сякаш изоставен, после, през нощта, отново тръгна на път. Веднъж на ден, около пладне, през един капак на вратата ни подаваха голяма дамаджана с вода.

Ако се смята трупът, бяхме двайсет и шестима, две тринайсеторки. Гетенейците често броят по тринайсет, двайсет и шест, петдесет и две, несъмнено поради 26-дневния лунен цикъл, който съставлява неизменния им месец и съвпада приблизително с половия цикъл. Изблъскахме трупа до самата стоманена врата, която образуваше задната стена на килията ни, да стои на прохладно. Ние, останалите, седяхме, лежахме или стояхме свити, всеки на мястото си, на територията си, във владението си, до вечерта, когато студът стана толкова лют, че малко по малко се сближихме и се сляхме в едно цяло, заемащо едно пространство, топло в средата, студено по краищата.

Имаше състрадание. Като разбраха, че аз и някои други, един старец и един със силна кашлица, не сме толкова издръжливи на студ, всяка нощ ни слагаха в средата на групата, съвкупността от двайсет и петима, където беше най-топло. Не се боричкахме за топлото място, а просто всяка нощ бяхме в него. Страшно е това състрадание, което хората никога не губят. Страшно, защото когато най-после останем голи в мрака и студа, само него имаме. Ние, които сме толкова богати, толкова пълни със сили, на края оставаме само с тая дребна монета. Нямаме какво друго да дадем.

Въпреки че бяхме така наблъскани и притиснати един до друг нощем, ние в камиона никак не си приличахме. Имаше затъпели от наркотици, други вероятно бяха умствено или социално ненормални, но всички — подтиснати и уплашени; и все пак, колкото и да е чудно, никой от тия двайсет и петима не проговори нито веднъж на останалите, дори само за да ги наругае. Имаше и състрадание, и тьрпеливост, ала мълчаливо, винаги мълчаливо. Натъпкани вкупом в горчивия мрак на нашата обща тленност, ние непрекъснато се блъскахме, друсахме се, падахме един върху друг, смесвахме се, поддържахме топлината на телата си, както се поддържа огън — но оставахме чужди един на друг. Аз така и не научих името на никого от хората в камиона.

Един ден — третия, мисля, — когато камионът стоя неподвижен с часове и се чудех дали просто не са ни оставили да изгнием на някое пусто място, един от тях ми заговори. Заразправя ми дълга история за някаква фабрика в Южен Оргорейн, където работел, и как си имал неприятности с някакъв надзирател. Говореше ли, говореше с тихия си, монотонен глас и все слагаше ръката си върху моята, сякаш да се увери, че внимавам. Слънцето клонеше на запад и докато стояхме обърнати обратно на банкета на пътя, през прозореца-процеп влезе сноп лъчи; изведнъж дори в задната част на килията ни просветля. Забелязах някакво момиче, мръсно, хубавичко, глупаво, уморено момиче, което ме гледаше в лицето, докато разговаряше и се усмихваше свенливо, търсейки утешение. Младата орготейка беше в кемър и чувствуваше влечение към мен. За пръв път някой от тях ми искаше нещо, а аз не можех да го дам. Станах и се приближих до прозореца-процеп, уж да взема въздух и да погледна навън, и дълго време не се върнах на мястото си.

Тая нощ камионът ту се изкачва, ту се спуща по дълги стръмнини. От време на време се спираше необяснимо. При всяко спиране извън стоманените стени на нашата килия се възцаряваше ледена, ненарушима тишина, тишината на необятните пущинаци, на височините. Тая в кемър продължаваше да стои до мен и да се мъчи да ме докосне. Отново станах и дълго време стоях прав, притиснал лице в стоманената мрежа на прозореца, дишайки чист въздух, който режеше гърлото и гърдите ми като бръснач. Ръцете ми, притиснати в металната врата, изтръпнаха. Най-после разбрах, че са замръзнали или скоро ще замръзнат. Дъхът ми бе образувал малко ледено мостче между моите устни и мрежата. Наложи се да разчупя това мостче с пръсти, за да мога да се отдръпна. Когато се сгуших между другите, започнах да треперя от студ, треперене, каквото не бях изпитвал, разтърсващи, мъчителни спазми като гърчове на треска. Камионът потегли отново. Шумът и движението създаваха илюзия за топлота, разпръсквайки тая дълбока, ледена тишина, но на мен все още ми беше толкова студено, че тая нощ не можах да заспя. Струваше ми се, че почти цяла нощ сме на доста голяма височина, но трудно можеше да се определи, защото дишането, пулсът и енергичността не са надеждни показатели при тия обстоятелства.

Както научих впоследствие, нея нощ сме прекосявали Сембенсиенските планини и в проходите трябва да сме стигали над девет хиляди стъпки височина.

Аз не страдах особено от глад. Последното ядене, което си спомнях, беше оная дълга и тягостна вечеря в къщата на Шус-гис; трябва да са ме хранили в Кундершаден, но нямах никакъв спомен за това. Яденето, изглежда, не беше част от това съществуване в стоманената килия и аз не мислех често за него. Жаждата, от друга страна, беше едно от постоянните условия на живот. Веднъж дневно при спиране се махаше резето на капака, очевидно сложен за тая цел на задната врата; един от нас пропъхваше през него пластмасовата дамаджана и скоро му я пъхваха обратно пълна, с нея влизаше за малко полъх на леден въздух. Нямаше начин да измерваме водата, която си деляхме. Дамаджаната минаваше от човек на човек и всеки поемаше по три-четири солидни глътки, преди ръката на следващия да се протегне към нея. Никой отделен човек или група не изпълняваше ролята на разпределител или пазител; никой не гледаше да остане глътка за човека, който кашляше, макар че сега той имаше висока температура. Веднъж предложих това и хората около мен кимнаха в знак на одобрение, но нищо не излезе. Водата се поделяше горе-долу поравно — никой не се опитваше да вземе повече от пая си — и се свършваше за няколко минути. Веднъж на последните трима, до предната стена на килията, не се падна нищо, тъй като дамаджаната се бе пресушила, докато стигне до тях. На другия ден двама от тях настояваха да бъдат първи по ред и така стана. Третият лежеше сгушен в ъгълчето си отпред, без да помръдне, и никой не се погрижи той да получи дяла си. Защо не се опитах аз? Не зная. Това стана през четвъртия ден. Ако бяха пропуснали мен, не съм уверен дали бих направил усилие да взема пая си. Аз чувствувах жаждата и страданията му, жаждата и страданията на болния и на другите почти толкова, колкото и своите. Не можех да направя нищо за тия страдания и затова като всички ги приемах спокойно.

Зная, че хората може да се държат много различно при едни и същи обстоятелства. Тези бяха орготейци, хора, приучени от рождение на тегоба, покорство, подчинение на една обща цел, определена отгоре. Качествата независимост и решителност са притъпени у тях. Те не бяха и много способни да се гневят. Образуваха помежду си едно цяло: всеки чувствуваше това и то им беше убежище и истинска утеха през нощта, тази цялостност на сгушената група, всеки от която черпеше живот от другите. Но това цяло нямаше водач, то беше безглаво, пасивно.

Хора с по-силна воля биха се държали много по-достойно: биха разговаряли повече, делили водата си по-справедливо, оказвали по-голяма помощ на болните и поддържали по-висок дух. Не зная. Зная само какво беше в тоя камион.

На петата сутрин, ако сметката ми е вярна, от деня, когато се свестих в камиона, той спря. Чух отвън говор и подвиквания. Махнаха външните резета на стоманените задни врати и ги разтвориха широко.

Един по един допълзяхме до тоя отворен край на стоманената килия, някои на четири крака, и скочихме или се свлякохме с пълзене на земята. Двайсет и четирима. Двамата умрели — старият труп и един нов, оня, който два дни не бе получавал вода — бяха измъкнати.

Навън беше студено, толкова студено, а бялата слънчева светлина върху белия сняг — толкова ослепителна, че ни беше много мъчително, когато напуснахме зловонното убежище на камиона, и някои от нас дори се разплакаха. Стояхме скупчени до големия камион, всички голи и вонящи, нашето малко цяло, нашата нощна общност изложена на болезнената, ярка дневна светлина. Разделиха ни, накараха ни да се строим в редица и ни поведоха към една постройка на няколкостотин крачки от нас. Металните стени и заснеженият покрив на сградата, снежната равнина навред наоколо, голямата планинска верига, проснала се под изгряващото слънце, необятното небе — всичко като че трептеше и блестеше от прекомерната светлина.

Наредихме се да се мием на едно голямо корито в паянтова колиба; най-напред всеки пиеше от водата за миене. После ни вкараха в главното здание и ни раздадоха долни ризи, сиви плъстени ризи, бричове, гамаши и плъстени ботуши. Един пазач проверяваше имената ни по списък, докато влизахме един подир друг в трапезарията, където заедно със сто или повече други облечени в сиво насядахме около завинтени за пода маси и ни дадоха закуска: каша от някакви зърна и бира. След това всички, новите и старите затворници, ни разделиха на групи от по дванайсетима. Моята група бе отведена в една дъскорезница на няколкостотин крачки, зад главната сграда, вътре в оградата. На известно разстояние извън оградата започваше гора, която покриваше вълнистите хълмове в северна посока, додето стигаше окото. Под наставленията на нашия пазач пренасяхме и трупахме нарязани дъски от дъскорезницата в един огромен сайвант, където се съхраняваше дървен материал през зимата.

Не беше лесно да вървиш, да се навеждаш и да вдигаш тежести след дните, прекарани в камиона. Не ни оставяха без работа, но и не ни пресилваха. На обед ни дадоха по купичка неферментирало варено зърно, орш; преди залез ни върнаха в бараките на вечеря — каша с малко зарзават и бира. На мръкване ни заключиха в общата спалня, която цяла нощ стоя напълно осветена. Спяхме на рафтове, широки пет стъпки, наредени на два ката по цялата дължина на стените на помещението. Старите затворници се блъскаха за горния кат, който беше за предпочитане, понеже топлината се вдига нависоко. За завивка всеки получи на вратата спален чувал. Това бяха груби, тежки торби, вмирисани от чужда пот, но добре изолирани и топли. Недостатъкът им за мен беше в това, че бяха къси. Гетенеец със среден ръст можеше свободно да пъхне вътре главата си и цялото си тяло, ала аз не можех; не можех и да се изпъна с цял ръст на спалния рафт.

Мястото се наричаше Трета доброволческа ферма и преселническа агенция на сътрапезничеството Пулефен. Пулефен, тридесети окръг, е в най-северозападния край на обитаемата зона на Оргорейн, граничещ с планините Сембенсиен, река Езагел и морския бряг. Тази област е рядко населена, без големи градове. Най-близкият град до нас беше Туруф, на няколко мили в югозападна посока; аз изобщо не го видях. Фермата се намираше в края на голяма ненаселена гориста област, Таренпет. Разположена твърде на север за по-големите дървета — хемен, серем или черен вейт, гората се състоеше само от един дървесен вид — чворесто, нискостъблено иглолистно дърво със сиви иглици, високо десет-дванайсет стъпки, наричано тор. При все че броят на местните видове, растителни или животински, на Зима е необикновено малък, количеството на всеки вид е много голямо: само в тая гора имаше хиляди квадратни мили торови дървета и почти нищо друго. Дори пущинаците там се стопанисват грижливо и макар че тая гора се сечеше от векове, нямаше оголени места, мъртвило от пънове, ерозирани склонове. Изглежда, за всяко дърво в нея се държеше сметка и нито една стърготинка от нашата дъскорезница не оставаше неоползотворена. Към фермата имаше малка фабрика и когато времето не позволяваше да се излиза в гората, работехме в дъскорезницата или във фабриката, където обработвахме и пресовахме трески, кора и дървесни стърготини в различни форми и извличахме от изсъхналите торови иглици смола, използувана в производството на пластмаси. Работеше се здравата, но не ни претоварваха. Ако отпускаха малко повече храна и по-добро облекло, голяма част от работата щеше да бъде приятна, но през повечето време ние бяхме толкова гладни и премръзнали, че не можехме и да мислим за удоволствия. Пазачите рядко биваха груби и никога жестоки. По-скоро безстрастни, небрежни, непохватни и в моите очи женствени — не в смисъл на нежност и прочие, а тъкмо в обратния смисъл: грубовата, мазна пълнота, закръглена тромавост. Освен това за пръв път, откакто бях на Зима, сред другарите си затворници, имах чувството, че съм мъж между жени или между евнуси. Затворниците се отличаваха със същата отпуснатост и грубост. Те трудно можеха да се различат един от друг; емоционалният им тонус изглеждаше винаги нисък, приказките им — тривиални. Отначало помислих тази безжизненост и еднаквост за последица от липсата на храна, топлина и свобода, но скоро разбрах, че се касае за нещо по-специфично; то беше резултат от медикаментите, давани на всички затворници, за да не встъпват в кемър.

Знаех, че съществуват препарати, които могат да ограничат или почти да премахнат фазата на потентност в гетенейския полов цикъл; те се прилагаха, когато удобството, медицината или моралът налагаха въздържане. По този начин един или няколко кемъра могат да бъдат пропуснати без вредни последици. Доброволното използуване на такива медикаменти беше общоразпространено и позволено. Но не бях допускал, че може да бъдат прилагани спрямо хора, които не ги желаят.

Това си имаше основателни причини. Затворник в кемър би бил рушителен елемент в своята работна група. Ако бъде отстранен от работа, какво можеше да се прави с него? Ето защо се прибягваше до тази мярка.

На Зима няма насекоми с колективистичен начин на живот. Гетенейците не съжителствуват на своята земя като земляните с ония по-стари общества, ония неизброими градове от малки безполови работници, които не притежават никакъв друг инстинкт, освен тоя да се подчиняват на общността, на цялото. Ако на Зима имаше мравки, гетенейците може би отдавна щяха да се опитат да им подражават. Режимът на Доброволческите ферми е нещо сравнително ново, ограничено само за една страна на планетата и буквално непознато другаде. Но той е зловещо указание за насоката, в която може да тръгне едно човешко общество, толкова уязвимо от полов контрол.

В Пулефенската ферма бяхме, както казах, недохранени за работата, която вършехме, а дрехите ни, особено обувките, абсолютно неподходящи за този зимен климат. Пазачите, в мнозинството си условно осъдени затворници, не бяха на по-добър хал. Предназначението на мястото и на неговия режим беше наказателно, но не рушително, и мисля, че би било търпимо, ако не бяха медикаментите и разпитите.

Някои от затворниците минаваха през разпит на групи по двайсетима; те просто четяха нещо като изповед и катехизис, получаваха антикемърова инжекция и ги освобождаваха да работят. Други, политическите затворници, биваха подлагани всеки пети ден на разпит под въздействието на медикаменти.

Не зная с какви препарати си служеха. Не зная целта на разпитите им. Нямам представа какви въпроси ми задаваха. След няколко часа се свестявах в общата спалня, проснат на спалния рафт с шестима-седмина други, някои от които се събуждаха като мен, други — все още отпаднали и замаяни, във властта на упойката. Когато всички се вдигнехме на крак, пазачите ни завеждаха на работа в завода; но след третия или четвъртия от тия разпити вече не бях в състояние да стана. Оставиха ме да лежа, а на другия ден излизах с групата си, макар че едва се държах на крака. Подир следващия разпит бях безпомощен два дни. Антикемъровите хормони или препаратите, стимулиращи към „откровеност“, явно действуваха токсично на моята негетенейска нервна система и действието беше кумулативно.

Спомням си, обмислях как да се държа с инспектора при следващия разпит. Най-напред щях да обещая да отговарям честно на всичко, което ме питат, без медикаменти; а после щях да му кажа: „Господине, не виждате ли колко е безполезно да чуете отговор на неуместен въпрос?“ Тогава инспекторът щеше да се превърне на Факс, със златната верижка на гадател около шията, и аз щях да водя дълъг, много приятен разговор с Факс, следейки същевременно капенето на киселина от една тръбичка във вана от дървени трески на прах. Разбира се, когато влязох в стаичката, където ни разпитваха, помощникът на инспектора разтвори яката ми и направи инжекцията, преди да успея да проговоря, и единственото, което помня от този сеанс — а може би споменът ми е от някой предишен, — беше инспекторът, уморен на вид млад орготеец с мръсни нокти, който ми казваше мрачно: „Трябва да отговаряте на въпросите ми на орготейски, не бива да говорите на никакъв друг език. Трябва да говорите на орготейски.“

Амбулатория нямаше. Законът на фермата беше: „Работи или умри.“ Но всъщност имаше известна снизходителност — паузи между работа и смърт, отпускани от пазачите. Както казах, те не бяха жестоки; но не бяха и благодушни. Бяха небрежни и гледаха през пръсти, стига сами да си нямаха неприятности. Те позволяваха на мен и на друг един да стоим в спалнята, просто ни оставяха там в спалните ни чували уж по недоглеждане, когато беше ясно, че не можем да се държим на крака. Аз бях много зле след последния разпит; другият, човек на средна възраст, имаше някакво разстройство или заболяване на бъбрека и издъхваше. Тъй като не можеше да умре веднага, разрешиха му да остане известно време на спалния рафт, за да свърши тая работа.

Помня го най-ясно от всичко друго в Пулефенската ферма. Физически той беше типичен гетенеец от Големия континент, късокрак и късорък, със солиден пласт подкожна тлъстина, която дори въпреки болестта му придаваше пригладена закръгленост на тялото. Той имаше малки крака и ръце, доста широки бедра и широки гърди. Кожата му беше тъмноръждивокафява, черната му коса — изящна и вълнеста, лице — широко, с дребни, силни черти, скули — изпъкнали. Този тип има известна прилика с различните изолирани земни групи, живеещи на много големи височини или в арктическите области. Казваше се Асра; беше дърводелец.

Разговорихме се.

Асра, мисля, нямаше нищо против да умре, но се боеше от смъртта; мъчеше се да отвлече вниманието си от страха.

Нас не ни свързваше почти нищо освен близостта ни до смъртта, а именно на тази тема не ни се говореше; тъй че доста време не се разбирахме добре. Това нямаше значение за него. Аз, по-млад и недоверчив, търсех съчувствие, разбиране, обяснение. Но не получих обяснение. Просто разговаряхме.

Нощем спалнята на лагера беше нетърпимо светла, претъпкана и шумна. Денем осветлението се угасяше и голямото помещение ставаше тъмно, пусто, тихо. Ние лежахме близо един до друг на спалния рафт и разговаряхме тихо. Асра най-обичаше да разправя дълги, заплетени истории за младостта си в една сътрапезническа ферма в Кундерерската долина, просторната, прекрасна равнина, през която бях пътувал, за да дойда от границата в Мишнори. Езикът му беше цветист и си служеше с много имена на хора, места, обичаи, уреди, чието значение не знаех, затова рядко схващах друго освен потока на спомените му. Когато се чувствуваше по-доб-ре, обикновено около обед, го помолвах да ми разкаже някаква легенда или приказка. Болшинството гетенейци са натъпкани с такива неща. Тяхната литература, макар и да съществува в писмена форма, се състои предимно от живи устни предания, и в този смисъл всички са грамотни. Асра знаеше основната орготейска литература, Късите разкази за Меш, легендата за Парсид, части от големите епоси и подобното на роман сказание за Морските търговци. Тях, както и откъси от местния фолклор, запомнени от детинство, той предаваше с мекия си, плавен говор, а после, когато се умореше, ме помолваш и аз да му кажа нещо. „Какво разправят в Кархида?“ — питаше той, разтривайки краката си, които го измъчваха ту с продължителни и тъпи, ту с внезапни остри болки, и извръщаше към мен лице с неизменно свенлива, лукава, търпелива усмивка.

Веднъж казах:

— Зная една история за хора, които живеят в друг свят.

— Какъв свят ще да е този?

— Общо взето, като тоя; но той не обикаля около вашето слънце. Обикаля около звездата, която вие наричате Селеми. Тя е жълта звезда като слънцето ви, и в оня свят, под онова слънце, живеят други хора.

— Има го в Сановийското учение, това за другите светове. Когато бях малък, в нашето Огнище се отбиваше един стар налудничав сановииски жрец и разправяше на децата всички тези неща, къде отивали лъжците, когато умрат, къде самоубийците и къде крадците — там отиваме всички, и аз, и вие, на едно от тия места, а?

— Не, този, за който става дума, не е свят на духовете. Действителен е. Хората, които живеят на него, са действителни хора, живи, досущ като тукашните. Но много, много отдавна са се научили да летят.

Асра се подсмихна.

— Само че не като махат с ръце. Летят с машини, подобни на коли. — Много трудно беше да се каже това на орготейски, тъй като липсва дума, означаваща „летя“; най-близката до нея значи по-скоро „плъзгам се, нося се плавно“. — Е, научи ли се да майсторят машини, които да ходят по въздуха, както шейната ходи по снега. И след време се научили да ги правят така, че да ходят по-надалеч и по-бързо, докато най-после хвръкнали като камък от прашка, над земята, над облаците и извън въздуха, далеч, далеч към друг свят, около друго слънце. И когато стигнали до този свят, там също намерили човеци…

— Които се плъзгали по въздуха?

— Може би да, може би не… Когато дошли до нашия свят, ние вече сме умеели да се движим във въздуха. Но ни научили как да се прехвърляме от свят на свят, ние още не сме имали машини за тази цел.

Асра беше озадачен от вмъкването на разказвача в разказа. Аз бях трескав, измъчван от раните, които ми бяха излезли по ръцете и гърдите от препаратите, и не можех да си спомня как бях намислил да наглася разказа си.

— Продължавай — каза той, мъчейки се да ме разбере. — Какво друго правели, освен дето ходели по въздуха?

— Ами много от нещата, които хората правят тук. Само че всички са през цялото време в кемър.

Той се подсмихна. Разбира се, нямах възможност да крия нищо при тия условия; неизбежно бях известен между затворниците и пазачите под прякора „Извратения“. Но където липсва желание и свян, колкото и да си ненормален, никому не прави впечатление; и мисля, че Асра не свързваше тази чудатост с мен и моите особености. Той я виждаше просто като вариация на една стара тема, затова се позасмя и каза:

— В кемър през цялото време… Място за награда ли е тогава? Или място за наказание?

— Не зная кое от двете, Асра. Какъв е вашият свят?

— Нито едното, нито другото, чедо. Тоя тук е просто светът, той е такъв, какъвто си е. Раждаш се в него и… нещата са такива, каквито са си…

— Аз не съм се родил в него. Само дойдох в него. Избрах го.

Тишината и мракът ни обгръщаха отвред. Далеч някъде в тишината на природата, извън стените на бараката, се долавяше слаб, остър звук, от точене на ръчен трион: нищо друго.

— Е, добре… Е, добре — промърмори Асра, въздъхна и потърка краката си, при което издаде лек пъшкащ звук, който сам не чу. — Никой от нас не избира — рече той.

На следващата или по-следващата нощ той изпадна в кома и скоро умря. Така и не узнах за какво е изпратен в Доброволческата ферма, за какво престъпление или прегрешение, или нередовност в документите му за самоличност, знаех само, че се намираше в Пулефенската ферма от по-малко от година.

На другия ден след смъртта на Асра ме повикаха за разпит; този път се наложи да ме пренесат вътре и нищо повече не помня.