Ловци на кости

17.

Вонящи на урина вади се стичаха по стъпалата на Хана на обесения на Кууп, една от десетките долнопробни кръчми в Пристанищния квартал на град Малаз, която Банашар, някогашният жрец на Д’рек, напоследък имаше навик да посещава често. Подробностите, съществували някога в ума му за отлики между едно такова място и друго, отдавна се бяха заличили, защитният вал на решимостта му бе ерозирал от отчаяние и нарастваща паника, достатъчно отровни, за да го вцепенят — духовно, ако не в плът. А настъпващият потоп носеше странно утешение с вдигащата се все по-високо вода.

Не беше много по-различно, отбеляза си той наум, докато слизаше предпазливо по коварните, хлъзгави от нечистотии стъпала, хлъзгави от този проклет дъжд, така поне го наричаха старите местни посетители въпреки ясното небе горе. Дъждът, казваха те, най-вече вали, но понякога извира отдолу и превръща заведения като кръчмата на Кууп под уличното ниво в блатясала бърлога с входа, охраняван от бръмчащ рояк комари, и вонящ на препълнени градски канали, толкова тежко, че старите посрещаха вонята, както щяха да посрещнат някой познат с прозвище Вонята — с поздрав, ако не и радушно, в мръсната компания.

А компанията на Банашар напоследък си беше мръсна отвсякъде. Ветерани, които отбягваха трезвостта като проклятие; курви, отдавна продали на безценица златните си сърца, стига изобщо някога да са ги имали; мършава младежка сган с всевъзможни умерено скромни амбиции — зъл катил с паяжината му от мизерни улици и задни улички; майстор крадец на малкото вещи, които бедните можеше да притежават; гаден подлец с много възли на каишките на китките, всеки в чест на някой достатъчно глупав, за да му се довери; и, разбира се, обичайната сбирщина телохранители и биячи, чиито мозъци бяха превтасали в някой момент от живота им; контрабандисти и кандидат-контрабандисти, доносници и имперските шпиони, на които доносничеха, продавачи на безчет вещества, потребители на същите тези вещества, хванали пътя към забравата на Бездната; и тук-там хора, за които никоя категория не бе възможна, тъй като нищо не издаваха от своя живот, от своето минало и тайни.

Донякъде Банашар бе един от тях, в по-добрите си моменти. В други, като сегашния, не можеше да претендира за възможна — макар и малко вероятна — извисеност. Тъй че този следобед бе дошъл в кръчмата на Кууп с цел да поразтегли предстоящата нощ, доколкото може, добре накиснат, разбира се, което на свой ред щеше да му осигури продължителен и — дано — напълно блажен период на безпаметност в някой от въшлясалите плъши капани над кръчмата.

Нямаше да е трудно, помисли си той, след като се наведе, влезе, спря и примига, за да привикне със сумрака; лесно щеше да е да приеме гълчавата като идваща от едно-единствено същество с безброй много уста и да сметне шумотевицата за нещо безсмислено като, шуртенето на вода от канална тръба. И все пак Банашар бе достигнал до ново схващане за странностите на шума, изригващ от човешки гърла. Повечето хора говореха, за да не мислят, но други говореха, все едно са се вкопчили в спасителни въжета, докато в същото време се давеха в отчайващото разбиране, до което са стигнали — може би по време на някоя нежелана пауза, изпълнени с ужаса на тишината. Малцина не спадаха към нито една от тези две категории. Те обикновено използваха врявата наоколо като преграда, създаваха си сред нея място, където да се крият, неми и безразлични, заслонили се от външния свят.

Най-често Банашар — който беше бивш жрец и някога сам се беше потапял в монотонния напев на гласове, извисили се в молитва и пеан — търсеше точно такива посетители, заради съмнителното удоволствие от компанията им.

През смога от дъранг и дима от ръждивец, през парливите завихрени черни струи от фитилите на лампите и нещо, което можеше да е водна мъгла, сбрала се ниско под тавана, той зърна свита в един от отсеците покрай задната стена позната фигура. Позната в смисъл, че вече неведнъж беше делил маса с тоя човек, макар буквално нищо да не знаеше за него, включително името му. Знаеше го само като Чужденеца.

Наистина беше чужденец и говореше малазански с непознат за Банашар акцент. Само по себе си това будеше любопитство, след като пътуванията на бившия жрец бяха дълги и обширни, от Корел, през Тефт и Мейр на юг; от Натилог до Калоуз на Дженабакъз на изток; а на север — от Фалар, през Ейрън, та чак до Ят Олбан. И в тези пътувания бе срещал други пътници, родом от места, които дори не можеше да намери на храмовите карти. Немил, Периш, Шал-Морзин, Елингарт, Тормент, Джакуруку и Стратем. И все пак този човек, към когото се приближаваше сега, като лъкатушеше и си пробиваше път с лакти през следобедната тълпа моряци и ужасните местни ветерани, този човек имаше акцент, какъвто Банашар не беше чувал никога.

Все пак истината за нещата изобщо не бе толкова интересна, колкото загадката, предшестваща разкритието, и Банашар бе започнал да цени невежеството. Та нали в края на краищата по много други въпроси знаеше твърде много, а какво му беше донесло това?

Някогашният жрец се тръшна на мръсната скамейка срещу грамадния чужденец, развърза опърпаното си наметало, измъкна се от него и го сбута отзад — някога, като че ли вече преди много време, подобно нехайство колко неприлично ще се омачка дрехата от това щеше да го ужаси — но вече неведнъж бе спал в това наметало безпаметен, на оплискан с повръщано под и — два пъти на калдъръма в разни улички — приличната външност, уви, бе престанала да е за него нравствена необходимост.

И сега отпусна гръб, грубият плат се смачка зад него на вързоп, щом една от прислужничките на Кууп пристигна с половница Червива помия — силно газиран ейл, собствено производство на Кууп, спечелил името си в съвсем буквалния смисъл. Гарантиращ обичайното вече примижаване с едното око преди първата глътка.

Чужденецът кимна със сардонична полуусмивка, после отново насочи вниманието си към глинената чаша вино в ръцете си.

— О, джакатанските лози са си много добри — заговори бившият жрец. — Всичко е от тукашната вода, която превръща това вино, дето толкова го харесвате, в змийска пикня.

— Лош махмурлук, да — отвърна Чужденеца.

— Желано ли е това?

— И още как. Буди ме непрекъснато нощем, почти на всяка камбана, с тътнещ череп и мехур, готов да се взриви — но ако не се будя, мехурът ще се взриви. Нали?

Банашар кимна, огледа се и каза:

— Повече глави от обичайното този следобед.

— Мислите си така само защото не сте били тук напоследък по това време. Три транспортни и един ескорт дойдоха преди три нощи, от Корел.

Този път бившият жрец огледа другите клиенти малко по-внимателно.

— Говорят ли много?

— Доста.

— За кампанията там?

Чужденеца сви рамене.

— Идете ги питайте, ако искате.

— Не. Прекалено усилие. Лошото при задаването на въпроси…

— … е, че получаваш отговори, м-да — това вече сте го казвали.

— Това също е лошо — как всички накрая започваме да повтаряме все едно и също.

— Това сте вие, не и аз. И става все по-зле.

Банашар удари две глътки и отри уста с опакото на ръката си.

— По-лошо. Да.

— Не е хубаво да видиш припрян човек — подхвърли Чужденеца.

— Надпревара е — отвърна Банашар. — Дали аз стигам до ръба и се хвърлям, или спасението ми идва навреме? Да заложим няколко монети за изхода — аз бих допуснал първото, но това си е само между нас двамата.

Грамадният мъж — рядко поглеждаше някого в очите, когато говореше, ръцете му бяха нашарени с белези и пъпчасали — поклати глава.

— Ако това спасение е жена, само глупак би заложил срещу мен.

Банашар изкриви лице и вдигна половницата.

— Чудесна идея. Да пием за всички изгубени любови на света, приятел. С твоята какво стана? Или е твърде личен въпрос за тази наша съмнителна връзка?

— Стъпихте на грешния камък — отвърна мъжът. — Моята любов не е изгубена и може би някой ден ще помисля да си сменим местата, но не днес. Нито вчера или онзи ден. Като си помисля…

— Не е нужно да продължавате. Спасението ми не е жена, а и дори да беше, няма да е заради това, че е жена, ако ме разбирате.

— Значи току-що подхванахме един от онези хипотетични разговори?

— Научили сте малазански от образован моряк, нали? Все едно, хипотетичен е неподходяща дума за това, което имате предвид, според мен. По-скоро метафоричен.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че не, но не това е същественото, нали? Жената е разбито сърце или да речем, кално свлачище, по което се плъзгаш, докато не те затрупа, докато ни затрупа всички. — Банашар допи ейла, махна с половницата във въздуха, остави я и се оригна. — Чух за един напански моряк, изпил цяло буре Червива помия, обаче стоял много близо до запален фитил и повечето му задник изгърмял. Как това осветлява нещата, питам се?

— Моментално според мен.

Доволен от отговора, Банашар не отвърна. Дойде прислужница с кана и му наля. Той я изгледа, докато се отдалечаваше, поклащайки бедра — жена, предлагаща много възможности.

Лесно е да се мисли, че един остров е изолиран — повечето островитяни, разбира се, споделят обща, тясна перспектива, смесица от самодоволна наглост и самообсебеност — но изолацията е повърхностна, чиста заблуда. Пресушиш ли моретата, скалистото дъно, свързващо всичко, ще се оголи; следовниците на Д’рек, Червея на есента, разбираха това много добре. Слухове, отношения, стилове, вери, дрънчащи вериги на убеждение, всичко това се носеше над вълните леко като вятъра и нещата, които се наместваха удобно, скоро се превръщаха в присъщи за островитяните — и дори, от тяхна гледна точка, произлизаха от самите тях.

Наскоро бе имало чистка и въздухът още миришеше на пепел от Мишия квартал, където тълпите се бяха нахвърлили на няколкото заселили се там уикски семейства — коняри, налбанти и сарачи, старица, която лекуваше товарни коне и мулета — и с ужасяващ фанатизъм ги бяха измъкнали от жалките им колиби и бордеи, деца, старци и всичко помежду им; след това, след като бе разграбила оскъдните им вещи, тълпата беше подпалила домовете им. Изкараните като стадо на улицата уикци бяха обкръжени и пребити до смърт с камъни.

Колтейн не беше умрял, говореха хората. Цялата история била лъжа, както и по-отскорошният слух, че Ша’ик била убита от адюнктата. Подставена фигура, разправяха, жертва, принесена, за да отклони възмездието на армията. Колкото до самото въстание, виж, то изобщо не било съкрушено. Просто се прикрило, предателите отново се били снишили, оръжията били прибрани в ножниците и скрити под телабите. Вярно, адюнктата подгонила Леоман от Вършачите, спипала го натясно в Ю’Гатан, но и това било само подвеждащ ход. Червените мечове отново били на свобода в Ейрън, кокалите на предадения Върховен юмрук Пормквал били натрошени и пръснати по Ейрънския път, трева вече била избуяла по гробните могили с предадената армия на Пормквал.

И нима не бяха ходили загрижени граждани на Ейрън на хълма край града, на хълма до падината Ерут? Да прокопаят там дупки и да потърсят прокълнатите кости на Колтейн? И на Бълт, на Майнсър, на Лъл? Да бяха намерили нещо? Само лъжи. Предателите бяха изчезнали до един, включително Дюйкър, имперският историк, чиято измяна към неговата императрица — и към самата Империя — бе може би най-мръсният момент от всички.

И най-сетне, последните новини. За провалена обсада. За ужасен мор в Седемте града. Откъслечни, несвързани, но като маши, забити в жаравата, и разпръснати искри в тъмното. И шепнещата мълва, натежала с убедеността за истина, Ша’ик Преродената се появила отново и призовавала нови поклонници.

Последните камъчета, обърнали колата.

В Мишия тълпата се бе задействала сама. Тълпата не се нуждаеше от водачи, нито от имперски указания — тълпата разбираше от справедливост, а на този остров — рожденото място на Империята — справедливостта се държеше от кървави ръце. Пребитите подути тела бяха хвърлени в реката, която бе твърде набъбнала, задръстена от нечистотии и смет, каналите под мостовете бяха твърде тесни, за да пропуснат тези тела, та водата да ги отнесе до залива.

И в това също видяха поличба. Древният морски бог бе отхвърлил тези тела. Маел, окуражен от съживилата се вяра на острова, нямаше да ги приеме — какво по-голямо доказателство бе нужно?

Призрака на императора бяха видели, в обраслия с бурени двор на Скръбния дом, призрак, хранещ се с душите на избитите уикци.

В храмовете на Д’рек в Джаката и тук, в град Малаз, жреците и жриците бяха изчезнали — тръгнали една нощ, както шепнеха, да изловят последните останали на острова уикци — избягалите, след като чули за чистката в град Малаз — защото самата богиня, Червея на есента, жадувала за уикска кръв.

Армия, разправяха, се трупала по старата граница в края на планините Уик на континента и се канела да нахлуе, за да унищожи и последните проклети предатели в жалките им вонящи колиби. А беше ли пратила императрицата легиони, които да разпръснат тази армия? Не, разбира се, защото тя одобряваше.

Имперският Върховен маг Тайсхрен беше в град Малаз, настанен в Твърдината на Мок. Какво го беше довело тук? И защо беше толкова публична тази визита — загадъчният маг бе легендарен с това, че се движи невидим, с това, че действа зад сцената, за да гарантира здравето на империята. Той беше самата основа на властта на Ласийн, в края на краищата, нейната лява ръка, докато дясната ръка бе на Нокътя. Щом беше тук, то бе, за да надзирава…

„Той е тук.“ Банашар усещаше кучия син, аура, тъмна и застрашителна, сипеща се откъм Твърдината на Мок. Ден след ден, нощ след нощ. „И защо? О, всички вие, глупци.“

„За същото, заради което и аз съм тук.“

Шестима пратеници дотук. Шестима, на всички заплатено достатъчно, за да са благонадеждни, и всички след това се бяха заклели, че са предали спешното съобщение — на пазача на Твърдината на Мок, онзи изгърбен урод, за когото разправяха, че бил стар колкото самата Твърдина на Мок, който на свой ред всеки път беше кимал и бе уверявал, че ще предаде съобщението на Върховния маг.

И все пак — никакъв отговор. Никаква покана.

„Някой прихваща посланията ми. Няма друга възможност. Вярно, прикрит бях в думите си — как иначе? Но Тайсхрен щеше да разпознае печата ми и щеше да разбере… с изведнъж разтуптяно сърце, студена пот по кожата, с разтреперани ръце… щеше да разбере. Мигновено.“

Банашар не знаеше какво да прави. Последният пратеник бе преди три седмици.

— Този отчаян блясък в окото ви — каза мъжът срещу него, отново с полуусмивка, въпреки че погледът му бързо се плъзна настрани, щом Банашар го погледна.

— Да не сте влюбен?

— Не, но почти любопитен. Наблюдавам ви последните седмици. Предава се, но бавно. Повечето хора го правят за миг. Станат от леглото, отидат до прозореца, застанат там вцепенени, без нищо да виждат, а отвътре всичко бързо пропада само с глух шепот, като облак прах, срива се и се стапя в нищото.

— По-добре ще е да говорите и да мислите като проклет моряк — каза Банашар.

— Колкото повече пия, толкова по-ясен и стабилен ставам.

— Лош признак, приятелю.

— Събирам си ги. Вие не сте единственият, прокълнат да чакате.

— Месеци!

— Години при мен — отвърна мъжът и топна пръст във виното да извади кацнала мушица.

— Май вие е трябвало да се предадете отдавна.

— Може би. Но съм стигнал до нещо като вяра. Вече още малко, готов съм да се закълна. Скоро.

Банашар изсумтя.

— Удавникът говори с глупеца, нощ за акробати, жонгльори и танцьори, хайде, всички насам, два сребърника ще ви купят безкрайно — безкрайно, казвам — забавление.

— Не ми е чак толкова непознато давенето, приятел.

— В смисъл?

— Нещо ми подсказва, че стане ли дума за глупците, вие можете да кажете същото.

Банашар извърна очи. Видя друго познато лице, още един грамаден мъж — по-нисък от чужденеца, който седеше срещу него, но също толкова широк в плещите, с плешиво теме, нашарено с черни пъпки, с белези по цялото тяло. Тъкмо вдигаше халба Старо тъмно малазанско. Бившият жрец извика високо:

— Ей, Темпър! Има място да седнеш тук! — И се премести на пейката, когато старият, но още як мъж — ветеран несъмнено — се запъти към него.

Сега поне разговорът отново щеше да потъне в безсмислие. Все пак. „Още един кучи син, който чака… нещо. Само че подозирам, че при него това нещо ще е много лошо. Ако изобщо дойде.“

Някъде в подземията на един далечен, далечен град — изгнил гоблен. Навит на руло, превърнал се в мише гнездо, геният на ръцете, които са го изтъкали, бавно губи невидимата война срещу плъзналите ларви, молци и червеи… Ала при все това мракът на немарата криеше все още ярки цветове тук-там, а сцената, изобразена на този огромен гоблен, все още съхраняваше достатъчно елементи от разказа, чийто смисъл не беше изгубен. Може би щеше да оцелее още петдесетина години, преди най-сетне да се покори на опустошението и забравата.

Светът, знаеше Алрада Ан, беше безразличен към необходимостта от съхраняване. На истории, на разкази, напластени със смисъл и важност. Изобщо не се интересуваше от забравеното, от паметта и знанието, които така и не можеха да спрат безкрайното повторение на упоритата глупост, толкова здраво свързваща народите и цивилизациите.

Гобленът някога бе господствал над цяла една стена, вдясно, с лице към Обсидиановия трон — от който преди анексирането беше властвал Великият крал на Блуроуз, Върховният слуга на Чернокрилия господар, със съвета на Чародеите на Оникса от двете страни на подиума, всички във великолепните им одежди от гъвкав течен камък… но не, тъкмо гобленът толкова силно обсебваше мислите на Алрада Ан.

Повествованието започваше в края, най-отдалечен от трона. Три фигури на тъмночерен фон. Трима братя, родени в чист Мрак и преобичани от своята майка. Всички низвергнати вече, по различно време. Андарист, в когото тя бе видяла първия изменник, обвинение, за което всички знаеха, че е било погрешно, но възелът от лъжи се беше стегнал здраво около него и никой не можеше да го разхлаби освен самия Андарист — а това той не можеше да стори. Изпълнен с непоносима скръб, той бе приел прокуждането си и сетните му думи бяха: „Желан или не, ще продължа да браня Майката Тъма в самота.“ И по това трябваше да бъде оценен животът му. Но и при това обещание тя се беше извърнала от него. Братята му не можеше да не осъзнаят престъпността на това решение и Аномандарис Пюрейк пръв се беше опълчил на Майката Тъма. Само те знаеха какви думи си бяха разменили, но горчивите последствия ги видяха всички — Аномандър й обърна гръб. Отиде си, отрече Мрака в своята кръв и потърси наместо него Хаоса, кипял открай време в жилите му. Силхас Руин дълго беше разкъсван от нерешителност, затънал в неосъществими опити за опрощение, за помирение, докато всички задръжки не рухнаха и той не извърши най-голямото престъпление от всички. „Съюз със Сянка. Когато избухна войната сред Тайст — война, продължаваща неспирно до ден-днешен.“

Имало беше победи, поражения, големи кланета. А после, в последния си жест на отчаяние, Силхас Руин и следовниците му се вляха в легионите на Сянка и техния жесток пълководец Скабандари — когото щяха да помнят с прозвището Кървавото око — в бягството им през портала. „На този свят. Но измяната още терзае тримата братя.“ И в мига на върховната победа срещу К’Чаин Че’Малле Силхас Руин беше паднал под ножа на Скабандари, а следовниците му на свой ред паднаха под мечовете на Тайст Едур.

Такава бе втората сцена на гоблена. Измяната, избиването. Но избиването не беше толкова пълно, колкото вярваха Едур. Тайст Андий бяха оцелели — ранените, изостаналите, старите, майки и деца, останали далече зад бойното поле. Те бяха видели. И бяха избягали.

Третата сцена изобразяваше мъчителното им бягство, отчаяната им защита от преследвачите им от трима едва порасли чародеи — които щяха да се превърнат в основателите на Ордена на оникса — победата, която им бе осигурила отдих, достатъчен, за да се спасят — и с помощта на новооткрита магия да заблудят гонителите си и да сътворят светилище…

В пещери дълбоко под планините на брега на вътрешното море, пещери, в които цъфтяха цветя от сапфир, пищни като рози, от които кралството, планините и морето бяха добили общото си име. „Блуроуз, и затова — последната и най-затрогващата сцена, най-близо до трона, най-близо до сърцето ми.“

Народът му, няколкото хиляди оцелели, отново се беше укрил в тези дълбоки пещери, когато тиранията на Едур се развихри безумно над цял Ледер. „Безумие, което ме погълна.“

Хиротската бирема летеше сред бурните вълни на това свирепо северно море, което местните наричаха Кокакал, и Алрада стискаше с две ръце перилото, докато жестоките студени пръски биеха в лицето му, все едно бе привлякъл върху себе си гнева на побеснял бог. А може би наистина го беше направил и бе заслужил това.

Беше дете на шпиони. И поколения наред кръвната му линия, предците му, бяха обитавали сред Тайст Едур, без да бъдат подозирани процъфтяваха сред хаоса на привидно безконечните междуособни спорове сред племената. Ханан Мосаг беше сложил край на това, разбира се, но междувременно Стражите, такива като Алрада Ан и други, вече бяха по местата си, родословията им бяха оплетени здраво с тези на Едур и неразличими от тях.

Белила за кожата, тайните жестове на общуване, споделяни между скритите Андий, ловките манипулации, които трябваше да осигурят присъствие на важни събирания — това беше животът на Алрада Ан, — и ако племената бяха останали в северните си твърдини, щеше да е приятен. Докато не се отправеше един ден на ловна експедиция, от която повече да не се върне. Осиновилото го племе щеше да скърби за загубата му, докато той всъщност щеше да е прехвърлил южния край на ледената пустиня, щеше да извърви неизброимите левги, докато стигне Блуроуз. Докато се върне у дома.

Този дом беше… не като някога. Светилището беше под обсада — вярно, от нищо неподозиращи врагове, които все още не знаеха нищо за катакомбите под нозете им. Ала сега властваха те, избраният елит в положението си на върховна власт, от която произтичаше всяка поквара и жестокост. „Мръсната кръв се стича и стича от императора…“ Нито едно ледерийско управление не беше падало толкова ниско като това на Рулад и неговите „благородници“ едури. „Моля се това да свърши. Моля се един ден историците да напишат за този мрачен период от историята на Ледер като за Кошмарния век, название, заслужаващо да оцелее в бъдещето.“

Не го вярваше. Не вярваше на нито една дума от молитвата, която беше изричал десетки хиляди пъти. „Видяхме пътя, по който щеше да поеме Рулад. Видяхме го, когато императорът низвергна собствения си брат — Богове, та аз бях там, в Новороденото. Бях един от «братята» на Рулад, новата му разширена фамилия от боязливи ласкатели. Чернокрилият господар да ме опази дано, видях как единственият Едур, комуто се възхищавах, единственият едур, когото ценях, как бе прекършен. Не само наблюдавах. Добавих своя глас в острижението на Трул. А кое беше престъплението на Трул? Само поредният отчаян опит да върне Рулад у дома. Кълна се в самата Майка Тъма…“ Но Алрада Ан така и не беше посмял, нито веднъж, не и в онези дни, в които Трул се бореше да обърне прилива. Не, той сам беше извърнал гръб, бе отхвърлил всяка възможност да изрече слова, за които знаеше, че Трул копнее, че ще ги приеме и ще ги цени като дар. „Бях страхливец. Душата ми избегна риска и връщане няма.“

В дните след въздигането на Рулад на ледерийския трон Алрада беше повел отряд воини арапаи извън Ледер, за да подирят следите на новите изменници на императора — неговия брат Феар и онзи роб, Удинаас. Никаква следа не бяха открили от тях и Алрада бе приел това като малка победа. Гневът на Рулад за малко щеше да доведе до масови убийства, но опустошението, оставено от Ханан Мосаг, бе успяло да му наложи известна сдържаност — императорът изпитваше огромна нужда от воини Тайст Едур, не просто за окупирането и управлението на империята, а по-скоро за мащабните военни експедиции, които се замисляха още тогава.

„Експедиции като тази.“ Да беше знаел до какво ще доведат тези пътувания, Алрада навярно щеше да предпочете избиването, което Рулад толкова жадуваше да нанесе в онези първи дни в Ледерас.

Оттогава…

„Всичко, което сторихме в неговото прокълнато име… Следваме го… а той в какво ни превърна? О, Трул, ти беше прав, а нито един от нас не се оказа достатъчно смел, за да застане на твоя страна, когато беше най-необходимо.“

Спомените за Трул Сенгар терзаеха Алрада Ан. Не, спомените му за всичко го терзаеха, но се бяха слели, намерили бяха средоточието си в един-единствен воин на Тайст Едур.

Сега стоеше на огромния кораб с очи, вперени в бурното море, с лице, отдавна свикнало с ледените пръски. А сред водите от всички страни още кораби пореха бурните вълни, половината от Трета едурска имперска флота, търсеща път да заобиколи този необятен континент. Под палубата и по такелажа на всеки кораб се трудеха екипажи ледерии, дори и низши моряци. А господарите им не вършеха нищо, освен да поглъщат вино и безкрайни блюда; или да взимат в меките си ложета робини ледерийки и след като ги насилят и ги оставят, пълни с отровното семе на Едур, просто ги хвърляха през борда за следващите ги вечно гладни акули и стада млади денрабъ.

Половината флота беше в това море. Под командата на Томад Сенгар, бащата на императора.

„И какво успяхме да направим дотук, прескъпи Томад? Ние, шепа съмнителни герои, приели предизвикателството на двубоя. Да се върнем у дома, пред безумния взор на твоя най-малък син, така ли?“

„Да не забравяме и пропадналите си ближни. Откъде са дошли те? Дори това не знаем. Но отнесохме ли се с тях като с отдавна изгубени родственици? Приехме ли ги с широко отворени обятия? Не, те са по-низши същества, кръвта им е омърсена от провал, от падение. Дарихме ги с презрение, макар да го наричаме освобождение.“

„Но ето, че мислех за поборниците… и за неутолимия глад на Рулад, който ни отпраща в този свят, флота след флота. Томад. Какво сторихме?“

Помисли си за последните им „гости“ долу под палубата и се появи онова предчувствие, смътно като шепот в мътилката на разбитата му, прогнила, проядена от молци душа, че може би този път са намерили някой наистина непреодолим. Някой, който просто би могъл да накара Рулад да се задави със собствената си кръв, и то неведнъж… макар че, както винаги, просто щеше да последва онзи сетен ужасен вик…

„Съграждат ни и ни рушат, и все така. Вечно.“

„А аз никога няма да видя родния дом.“

Ледерийският Командващ морската пехота Атри-преда Ян Товис, известна на войниците си с името Туайлайт7, присви гранитеносивите си очи и погледна болника. В трюма беше зловонно и влажно, пътеката над кила беше зацапана с бълвоч и слузеста тиня. Скърцане и тропот изпълваше въздуха с удара на всяка вълна по корпуса. Сенките бясно танцуваха на подскачащата светлина на фенерите.

— Вземи — каза тя. — Пий.

Мъжът я изгледа отдолу с плувналите си в червени кръгове очи, лицето му бе с цвета на китова мас.

— Да пия? — Самата дума сякаш бе достатъчна, за да го накара отново да се превие, но тя видя как здраво се бори да надделее гаденето.

— Не говоря твой език много добре. Пий. Две глътки. Почакаш, после още.

— Няма да го задържа — отвърна мъжът.

— Нищо. Две, и чувстваш по-добре. Лошо минава.

Той пое с разтреперана ръка малката бутилка от мътно стъкло.

— Цеда прави — каза Туайлайт. — Правил, преди поколения. Лошо минава.

Той глътна веднъж, после два пъти, остана неподвижен за миг, после се присви на една страна. Захрачи, закашля, пое си дъх и рече:

— Духовете да ме вземат дано, да.

— По-добре?

Той кимна.

— Пий другото. Ще остане.

Той я послуша, после се отпусна, затворил очи.

— По-добре. По-добре, да.

— Хубаво. Сега иди при него. — Посочи към носа, на двайсет крачки напред по пътеката, където на извиващата се нагоре носова греда се беше облегнала фигура. — Преда има съмнения. Поборник няма преживее пътуване. Не иска яде, пие. Отслабва. Иди при него. Ти много хвали негова сила. Ние виждаме друго. Виждаме само слабост.

Лежащият не я погледна, но бавно се надигна, седна, след това се изправи, олюляваше се.

Плю в шепите си, потърка длани и ги прокара по косата си.

А после Таралак Вийд погледна жената.

— Ето, че сега ти изглеждаш зле — каза й намръщено. — Какво ти е?

Туайлайт бавно поклати глава.

— Иди. Преда трябва бъде убеден. Иначе ще хвърлим двама ви през борда.

Воинът грал закрачи по пътеката. От двете му страни, струпани между сандъци и бурета, седяха оковани фигури. Сивокоси като пленителите си, почти толкова високи, чертите им издаваха едурска кръв. И все пак бяха тук, гниеха в собствената си мръсотия и очите им вяло проследяваха Таралак.

Гралът се наведе над Икариум и го докосна по рамото.

Икариум потръпна.

— Приятелю — заговори тихо Таралак. — Зная, че не толкова болест на плътта те е поразила така. Болест е на духа. Трябва да я надвиеш, Икариум.

Джагът седеше с прибрани до гърдите колене — поза, която напомняше на грала погребалния стил, практикуван от ерлиите. И мълчеше. А после вдигна глава, отчаяните му очи се впиха в Таралак и той промълви:

— Не мога да го направя. Не искам… Не искам да убивам никого!

Таралак потърка чело. Духове подземни, отварата на Туайлайт беше направила чудеса. „Мога да го направя.“

— Икариум. Погледни този трюм. Виж ги тези мръсни същества — на които казаха, че са освободени от потисниците си. Които повярваха, че в тези Тайст Едур е спасението им. Но не. Кръвта им не е чиста! Зацапана е — били са роби! Толкова пропаднали, не знаещи нищо за историята си, за славата на своето минало — да, знам каква слава! Но само ги виж! Що за демони са тези Тайст Едур и тяхната проклета империя? Да се държат така със същества от своята раса? А сега ми кажи, Икариум, какво ти осигурих аз? Кажи ми!

Лицето на воина беше измъчено, ужас витаеше в очите му и… нещо друго, блясък на лудост.

— За онова, което видяхме — прошепна той. — За онова, което видяхме, че вършат…

— Мъст — довърши Таралак и кимна.

Икариум го зяпна като удавник.

— Мъст…

— Но няма да ти се даде този шанс, Икариум. Преда губи вяра в теб — и в мен — и сме в голяма опасност да ни хвърлят на акулите…

— Те ме молят да убия императора им, Таралак Вийд. Няма никаква логика…

— Какво те молят те — изръмжа през зъби гралът — и какво ще направиш, са две съвсем различни неща.

— Мъст — повтори Икариум бавно, сякаш вкусваше думата. — Не, не, не е за мен това. Вече се проля твърде много кръв — още няма да постигне нищо. Няма да съм по-различен от тях! — Сграбчи Таралак за врата и го придърпа по-близо. — Не разбираш ли това? Животът на още невинни…

— Невинни ли? Глупак си ти, Икариум — не можеш ли да разбереш? Невинността е лъжа! Никой от нас не е невинен! Никой! Един ми покажи, моля те, умолявам те — покажи ми, че греша! — Извърна се в желязната хватка на джага и изпъна пръст към свитите тела на робите. — Двамата бяхме свидетели, нали? Вчера! Двама от тези жалки глупаци задушиха до смърт трети — и тримата във вериги, Икариум, и тримата умираха от глад! И все пак някакъв стар спор, някаква стара глупост, развихрила се за сетен път! Жертви? О, да, безспорно. Невинни? Ха! И нека духовете горни и долни да ме поразят, ако преценката ми е лъжлива!

Икариум го изгледа, после дългите му пръсти много бавно пуснаха яката на кожената риза на грала.

— Трябва да ядеш, приятелю — каза Таралак. — Трябва да пазиш силата си. Тази империя на Тайст Едур е мерзост. Там властва един безумец, чиято единствена дарба е да борави с меча, и затова и слаби, и силни са длъжни да му се прекланят, защото така е устроен светът. Да се опълчиш на силните означава да си спечелиш робство и унищожение — ти знаеш това, Икариум. Но ти, и само ти, приятелю, притежаваш онова, което е нужно, за да се унищожи тази мерзост. Затова си роден. Ти си последното оръжие на правосъдието — не се разколебавай пред този порой от несправедливост. Подклаждай онова, което си видял — което двамата видяхме, — и всичко, което тепърва ще видим по пътя си. Подклаждай го, за да разпали правосъдието в теб — докато силата му не стане ослепителна. Икариум, не позволявай тези ужасни едури да те надвият — както правят сега.

Чу глас зад себе си. Туайлайт.

— Преда мисли изпитание. За този воин.

Таралак Вийд се обърна и я погледна.

— Какво значи това? Какво изпитание?

— Ние водим много войни. Вървим по пътя на Хаос и Сянка.

Гралът присви очи.

— „Ние“?

— Едурите сега властваме над Ледер. Където те поведат, ледериите трябва следват. Едурски мечове правят река от кръв, а от река от кръв потича река от злато. Верните стават богати, много богати.

— А неверните?

— Те хващат греблата. Длъжници. Така е.

— А ти, Атри-преда? Ти вярна ли си?

Тя го изгледа мълчаливо, после отвърна:

— Всеки поборник вярва. От техен меч императорът умре. Какво вярва и какво истина не едно и също. Но истината — аз вярна. Преда мисли за изпитание.

— Добре. — Гралът затаи дъх, уплашен, че Икариум ще откаже. Но отказ не последва. „Това е добре.“

Жената се отдалечи, бронята й изшумя като монети, пръснати по пясък.

Таралак Вийд се вторачи след нея.

— Тя се прикрива — каза тихо и тъжно Икариум. — Но душата й умира отвътре.

Гралът се обърна към джага.

— Вярваш ли, че само тя страда в мълчание, приятелю? Че само тя се присвива така, че само нейната чест е унизена от това, което е длъжна да прави?

Икариум поклати глава.

— Тогава мисли за нея, когато решимостта ти се поколебае, приятелю. Мисли за Туайлайт. И за всички други като нея.

Отвърна му вяла усмивка.

— Но ти сам казваш, че невинност не съществува.

— Наблюдение, което не отменя нуждата от правосъдие, Икариум.

Погледът на джага се отмести, спря се на зацапаните дъски на трюма вдясно и той отрони:

— Предполагам, че да.

Скалите бяха лъснали от пот, сякаш натискът на света бе станал непоносим. Мъжът, който току-що се беше появил от небитието, постоя за миг вцепенен, тъмносивото на наметалото и качулката го правеше почти неразличим в сумрака, но единствените свидетели на тази странност бяха безразлични и слепи — личинките, гърчещи се в разкъсаната гниеща плът на телата, пръснати пред него.

Зловонието беше непреодолимо и за миг Котильон се почувства потопен в нещо познато, натежало от скръб — все едно че това бе истинският мирис на съществуването. Имало беше времена като че ли, в които щеше да изпита неоспорима радост, но тези времена дотолкова се бяха заличили в спомените му, че подозираше, че са само лъжлив носталгичен зов. Както с цивилизациите и техните златни векове, така и с хората: всеки индивид жадува вечно за отминалия златен миг на истински мир и добро.

Толкова често този копнеж е вкоренен в детството, във времето, когато границите на просветлението все още не са оковали душата, когато привидно простите неща разкриват сложността си като листчетата на отровен цвят, за да те лъхне вонята на развалата.

Телата бяха на млади мъже и жени — твърде млади всъщност, за да са войници. Но бяха войници. Спомените им за утеха и покой навярно бяха изстъргани от умовете им още тогава, когато на едно място на родния им свят бяха увиснали, приковани с железни шипове, на дървени кръстове, така и неразбрали какви са престъпленията им. Престъпления, разбира се, не беше имало. И кръвта, която бяха пролели тъй щедро, не бе показала свидетелство, че е омърсена, защото нито името на един народ, нито цветът на кожата му, нито чертите на лицата правят кръвта по-малко чиста или ценна.

Упорити глупци с жажда за смърт в гнилите си сърца вярваха в друго. Разделяха мъртъвците на невинни жертви и справедливо наказани и знаеха с ненакърнима убеденост на чия страна са самите те. С такава убеденост забиването на ножовете е лесно.

Тук те се бяха сражавали здраво, забеляза той. Решителна битка, след това — оттегляне с бой. Доказателство за изключителна подготовка, дисциплина и яростно нежелание да се признае поражението, без враговете да платят висока цена. Противникът беше изнесъл своите паднали, но за тези млади мъртви самата урва се бе оказала тяхната гробница. „Спасени от разпятието си… за това.“

Очакваха го толкова много… неотложни задачи. Съществени нужди. „Забравихме този отряд. Отряд, който ние самите разположихме тук, за да брани онова, което смятахме за свое. А те са си мислили, че сме ги изоставили.“ И в този мрачен извод бяха стигнали почти до истината. „Но сега сме нападнати от всички страни. Положението е отчаяно за нас. Точно сега… о, мои паднали приятели, съжалявам за вас…“

Заблудата сред живите, че думите им могат да облекчат мъртвите. Още по-лошото: изричането на думи, търсещи прошка от тези мъртви. Падналите имаха само едно послание към живите и то нямаше нищо общо с опрощението. „Напомняй си го това, Котильон. Винаги помни какво мъртвите казват на теб и на всеки друг, отново и отново.“

Чу шум някъде напред. Приглушено ритмично стържене като острие на желязо по кожа, след него — тихи стъпки.

И се появи Т’лан Имасс, опрял острието на меча си в скалата пред себе си, гледаше приближаващия се Котильон. Зад немрящия воин струеше смътна жълтеникава светлина от фенери, сянка някаква премина, после друга, след това се появи човешка фигура.

— Отдръпни се, Ибра Голан — каза Майнала, гледаше Котильон.

Бронята й беше разкъсана. Връх на копие беше раздрал металната ризница и кожата на гърдите от лявата страна, малко под рамото. Кръв бе засъхнала по ръбовете. Лявата страна на набузника на шлема й я нямаше и оголената част от лицето беше подпухнала и покрита с отоци. Необичайно светлосивите й очи не се откъсваха от очите на Котильон. Тя подмина Т’лан Имасс и каза:

— Идват през портал. Лабиринт от сребрист пламък.

— Хаос — отвърна той. — Доказателство за съюз, до който се бояхме, че ще се стигне. Колко атаки отбихте, Майнала?

— Четири. — Тя се поколеба, после развърза шлема и го вдигна. Дългата сплъстена от пот черна коса се плъзна надолу. — Децата ми… загубите бяха тежки.

Котильон не можеше повече да издържи погледа й. Не и след това признание.

Тя продължи:

— Ако не беше Т’лан Имасс… и Апт, и ренегатът Тайст Едур, този проклет Първи трон вече щеше да е в ръцете на армия кръвожадни варвари.

— Значи дотук нападателите ви бяха изключително Тайст Едур?

— Да. — Изгледа го. — Няма да продължи дълго, нали?

Очите на Котильон отново се спряха на Ибра Голан.

Майнала продължи:

— Едурите са само първите сили, нали? И дори не са изцяло отдадени на тази кауза. Защо?

— Силите им са разтеглени като нашите, Майнала.

— А, значи не мога да очаквам повече апториани. А другите демони от вашето селение, Котильон? Азалан? Дайнал? Нищо ли не можете да ни дадете?

— Можем — отвърна той. — Но не сега.

— Кога?

Той я погледна.

— Когато стане най-неизбежно.

Майнала пристъпи към него.

— Кучи син. Имах хиляда и триста. Вече ми останаха едва четиристотин, още годни за бой. — Посочи с пръст назад към тесния коридор. — Още близо триста издъхват от раните си — и нищо не мога да направя за тях!

— Сенкотрон ще бъде уведомен — каза Котильон. — Ще дойде. Ще изцери ранените ви…

— Кога? — почти изръмжа тя.

— Щом си тръгна оттук, се връщам право в Цитаделата на Сянка. Майнала, искам да поговоря с другите.

— С кого? Защо?

Котильон се намръщи.

— Заради ренегата. Твоят Тайст Едур. Имам… въпроси.

— Никога не съм виждала досега такова умение с копието. Трул Сенгар убива и убива, а след това, щом се свърши и коленичи в кръвта на ближните си, които е убил, плаче.

— Те познават ли го? — попита Котильон. — Наричат ли го по име?

— Не. Казва, че са Ден-Рата, и млади. Кръвни воини отскоро. Но твърди. И че е само въпрос на време. Едурите, които успяват да се оттеглят, трябва да донасят за присъствието на Едур сред защитниците на Първия трон. Според Трул едно от неговите племена скоро ще бъде сред нападателите и ще го познаят — и точно тогава, според него, ще дойдат в пълна сила, с магьосници. Казва, Котильон, че той ще донесе унищожение за всички ни.

— Смята ли да напусне? — попита Котильон.

Тя се намръщи.

— На това не дава отговор. Ако се скрие, не бих го обвинила. А ако предпочете да остане, като нищо може да умра с неговото име за последно проклятие, което ще изрека на този свят. Или по-скоро предпоследното.

Той кимна разбиращо.

— Значи Трул Сенгар остава тук от чест.

— И тази чест е нашата гибел.

Котильон прокара ръка през косата си леко изненадан колко е пораснала. „Трябва да намеря някой да ме подстриже. Достатъчно надежден, за да не ме заколи.“ Замисли се за миг за това. „Е, чудно ли е изобщо, че боговете трябва сами да се справят с толкова банални задачи? Чуй се, Котильон — умът ти може да се отплесне от този важен момент. Отвърни на куража й със свой.“

— Идването на магьосници сред Тайст Едур може да ни затрудни…

— Разполагаме с Гадател на кости — отвърна тя. — Но засега е скрит. Бездействащ. Защото, като Трул Сенгар, той е като магнит.

Котильон кимна.

— Ще ме заведеш ли вътре, Майнала?

В отговор тя се обърна и му махна да я последва.

Беше кошмарно. Въздухът беше тежък и зловонен като в кланица. Съсирена кръв покриваше каменния под като мек раздран килим. Пребледнели лица — съвсем млади — се извръщаха и го поглеждаха със състарени очи, лишени от всякаква надежда. Богът видя Апт, черната козина на демона беше нашарена със сиви, още незараснали рани, а до единствения й преден крак седеше присвит Панек, огромното му многофасетно око блестеше. На челото над това ръбесто око се виждаше лошо зараснал прорез от удар.

Три фигури се надигнаха, очертаха се в сумрака, тръгнаха към него. Богът покровител на убийците спря. „Монок Очъм, останалият без клан Т’лан Имасс, вече наричан Онрак Прекършения, и ренегатът Тайст Едур Трул Сенгар. Хм, дали тези тримата, с Ибра Голан, нямаше да са достатъчни? Трябваше ли наистина да хвърлим в този ужас Майнала и младите й подопечни?“

Те се приближиха. Онрак и Трул бяха пребити, посечени, в рани. Половината кокалеста глава на Онрак беше отпрана. Ребрата му бяха хлътнали от жесток удар, а горната част на бедрото му, лявото, беше посечена, виждаше се шуплестата вътрешност на костта. Трул беше без броня — явно беше влязъл в битката без защита. Повечето му рани — дълбоки прорези и дупки по тялото — бяха по бедрата, под слабините и отвън — следи от париране, присъщо на боравещ с копие, със средата на дръжката на оръжието. Едурът едва вървеше, подпираше се тежко на очуканото копие в ръцете си. Котильон едва издържа отчаяния му поглед.

— Дойде ли времето, ще пристигне помощ — каза той на сивокожия воин.

Онрак Прекършения проговори:

— Когато спечелят Първия трон, ще разберат истината. Че не е за тях. Могат да го държат, но не и да го използват. Тогава защо тези храбри смъртни жертват живота си тук, Котильон от Сянка?

— Може би сме само отвличаща сила — каза Монок Очъм. Каза го съвсем спокойно.

— Не — отвърна Котильон. — Много повече е. Работата е какво ще направят след това откритие. Ще развихрят тук лабиринта на Хаос — в залата, където пребивава Първият трон. Монок Очъм, те ще го унищожат и така ще унищожат силата му.

— Такова деяние достойно ли е за съжаление? — попита пак така спокойно Онрак.

Смаян от въпроса, Котильон не намери отговор.

Монок Очъм се обърна рязко и изгледа Онрак Прекършения.

— Този говори словата на Необвързания. Той се бие не за да пази Първия трон. Бие се само за да защити Трул Сенгар. Само той е причината Тайст Едур още да е жив.

— Това е вярно — отвърна Онрак. — Не приемам ничия власт, освен тази на собствената си воля, желанията, заради които избирам действията си, и преценките, които правя сам. Това е смисълът на свободата, Монок Очъм.

— Недей… — почна Трул Сенгар.

— Трул Сенгар?

— Не, Онрак. Нима не разбираш? Ти избираш собственото си унищожение само защото аз не знам какво да правя, само защото аз не мога да реша… нищо. И затова оставам тук, също толкова окован, колкото когато ме намери в Новороденото.

— Трул Сенгар — отвърна след кратко мълчание Онрак. — Ти се биеш, за да спасиш живот. Живота на тези млади тук. Отново и отново, заради тях. Този избор е благороден. Чрез теб откривам дара да се биеш в защита на честта, дара на избраната достойна кауза. Не съм какъвто бях някога. Не съм като Монок Очъм и Ибра Голан. Целесъобразността вече не е достатъчна. Изгодата е лъжата на убиеца.

— В името на Гуглата — заговори Котильон на Монок Очъм с горчиво безсилие, — не можете ли да призовете ближните си? Няколкостотин Т’лан Имасс — трябва да лежат някъде тук, без нищо да вършат, какъвто навик имат?

Пустите очи си останаха… пусти.

— Котильон от Сянка. Твоят съратник възжела Първия трон…

— Значи трябва само да заповяда Т’лан Имасс да се включат…

— Не. Другите са тръгнали на война. Война за самосъхранение…

— При Гуглата да вървят Ассаил! — извика Котильон и гласът му отекна из пещерата. — Проклета гордост! Не можете да спечелите там! Изпращате клан след клан, всичко в една и съща унищожителна паст! Вие, проклети глупци, се оттегляте! Никакъв смисъл няма да се воюва за онзи жалък, кошмарен континент! Не разбирате ли? За Тираните там това е само игра!

— В природата на моя народ е… — почна Онрак и този път Котильон долови някаква нотка в гласа му, нещо като зла ирония, — да вярва в своята върховна ефикасност. Т’лан Имасс смятат да спечелят тази игра, Котильон от Сянка, или да срещнат забравата. Не приемат алтернативи. Гордост? Не е гордост. Това е самата причина да съществуват.

— Изправени сме пред по-големи заплахи…

— А тях не ги интересува — прекъсна го Онрак. — Трябва да разбереш това, Котильон от Сянка. Някога, преди много време според мярката на смъртните, твоят съратник откри Първия трон. Зае го и така наложи власт над Т’лан Имасс. Но още тогава тя бе изтъняла, защото силата на Първия трон е древна. Всъщност тази сила чезне. Сенкотрон успя да пробуди Логрос Т’лан Имасс — самотна армия, оказала се още обвързана от остатъчната сила на Първия трон само заради близостта. Не можеше да властва над Крон Т’лан Имасс, нито над Бентракт или Ифайил, нито над другите, защото бяха много отдалечени. Когато Сенкотрон седна на Първия трон, той беше смъртен, не беше свързан с друг аспект. Не се беше възнесъл. Но сега той е нечист и тази нечистост отслабва властта му. Котильон, както твоят спътник губи все повече материалност, така той губи… истинност.

Котильон го зяпна, после извърна очи към Монок Очъм и Ибра Голан.

— Тогава тези тук са… само израз на символично покорство.

— Трябва да се мъчим да съхраним своя вид, Котильон от Сянка — каза Гадателят на кости.

— А ако Първият трон бъде изгубен?

Воинът сви рамене. Издрънчаха кости.

„Богове долни. Едва сега разбирам защо изгубихме немрящата армия на Логрос посред кампанията в Седемте града. Те просто са… напуснали.“ Извърна очи към Онрак Прекършения.

— Възможно ли е да се възстанови силата на Първия трон?

— Не казвай нищо — заповяда Монок Очъм.

Полуразбитата глава на Онрак бавно се извърна и той погледна Гадателя на кости.

— Ти не властваш над мен. Необвързан съм.

По някаква мълчалива заповед Ибра Голан вдигна каменния си меч и се изправи срещу Онрак.

Котильон вдигна ръце.

— Чакайте! Онрак, не отговори на въпроса ми. Да забравим, че изобщо съм го задавал. Няма нужда от това — нямаме ли си вече бездруго достатъчно врагове?

— Ти си опасен — заговори Монок Очъм на бога. — Мислиш това, което не трябва да се мисли, изричаш това, което не трябва да се изрича. Ти си като ловец, вървящ по пътека, която никой друг не може да съзре. Трябва да помислиш за последствията.

Гадателят на кости се обърна, кокалестите му крака застъргаха по каменния под към залата на Първия трон. След миг Ибра Голан отпусна меча и закрета след Монок Очъм.

Котильон прокара отново ръка през косата си и усети, че на челото му е избила пот.

— Ето, че ни взе мярката, Котильон — заговори Трул Сенгар с лека усмивка. — А от това посещение и ние получихме не по-малко горчиви дарове. Намекът, че всичко, което правим тук в защита на Първия трон, е безсмислено. Дали пък не си решил да ни изтеглиш оттук? — Присви очи към бога и ироничната му усмивка се смени с… нещо друго. — Не мисля.

„А може би наистина вървя по невидима пътека. Пътека, за която и аз самият съм сляп. Но нуждата да продължа едва ли някога е била по-голяма.“

— Няма да ви изоставим.

— Така казваш ти — промърмори зад него Майнала.

Котильон я изгледа.

— Призовах Сенкотрон.

— Призовал си го?

— Даваме си правото да правим това, Майнала, когато нуждата го продиктува.

— Истински съратници значи. Мислех си, че си подчинен на Сенкотрон, Котильон. Да не би да го отричаш?

Усмихна й се с усилие.

— Съвсем наясно сме как се допълват взаимно дарбите ни. — Не продължи.

— Времето не беше достатъчно — каза тя.

— За какво?

— За обучението. Години бяха необходими… за тях. Да отраснат. Да живеят.

Беше права.

— Вземи ги с теб — каза Майнала. — Веднага. Аз ще остана, както и Апт, и Панек. Котильон, моля те, вземи ги с теб.

— Не мога.

— Защо?

Той погледна към Онрак.

— Защото, Майнала, не се връщам в селението на Сянка…

— Където и да отиваш, все трябва да е по-добро от това!

— Да можех да дам такова обещание… но уви.

— Не може — каза Онрак. — Майнала, той наистина тръгва по незрима пътека. Мисля, че повече няма да го видим.

— Благодаря ти за доверието — каза Котильон.

— Приятелят ми помни и по-добри времена. — Трул Сенгар потупа Онрак по гърба. Изтупването, което се чу при удара, беше кухо, вдигна се прах и нещо издрънча надолу в гръдния кош на воина. — О — каза едурът, — да не ти причиних нещо лошо?

— Не — отвърна Онрак. — Счупен връх от копие. Беше се забило в костта.

— Дразнеше ли те?

— Само с лекото стържене, докато вървя. Благодаря ти, Трул Сенгар.

Котильон ги изгледа. Що за същество можеше да нарича един Т’лан Имасс приятел? „И се бият рамо до рамо. Бих искал да науча повече за този Трул Сенгар.“ Но при толкова неща напоследък нямаше време за това. Въздъхна, обърна се и видя, че Панек вече пази теснината — нали Ибра Голан си беше тръгнал.

Богът се запъти натам.

Панек се извърна към него и каза:

— Липсва ми.

— Кой?

— Еджуокър.

— Защо? Съмнявам се, че онази торба кокали може да се измъкне от ковчег от брезова кора.

— Не за да се бие редом с нас, чичо. Ние тук ще удържим. Мама обаче се безпокои.

— Коя мама?

Отвърна му грозна острозъба усмивка.

— Двете.

— А защо ти липсва Еджуокър?

— Разказите му.

— А, да.

— За драконите. Глупавите, мъдрите, живите, както и мъртвите. Ако всеки свят беше само място на игралната дъска, те щяха да са игралните фигури. Но не ги насочва една ръка. Всеки от тях е необузданост. Воля, сама за себе си. А ги има и сенките — Еджуокър обясни и тях, — онези, които не можеш да видиш.

— Обясни ги, така ли? Хм, явно тоя дърт кучи син те харесва повече от мен.

— Всички те хвърлят сенки, чичо — каза Панек. — Във вашия свят. Във всеки друг. Затова има толкова много… пленници.

Котильон се намръщи. А после, щом осъзна казаното, очите му бавно се разшириха.

Трул Сенгар изгледа как богът спря за малко при Панек и как после си тръгна, като се подпираше с една ръка на каменната стена като пиян.

— Какво стана? Панек все едно го срита с коляно в чатала.

— Ще го разцелувам, ако го е направил — каза Майнала.

— Много си сурова — отвърна Трул. — Аз изпитвам жалост към Котильон.

— Значи си идиот. Е, аз го знам вече от месеци.

Той й се усмихна.

Майнала се обърна към входа за залата на Първия трон.

— Какво ли правят? Никога не са влизали там.

— Обсъждат положението сигурно.

— И къде е Сенкотрон? Трябваше вече да е тук. Ако ни нападнат сега…

„Ако ни нападнат, сме мъртви.“ Трул се подпря на копието, за да облекчи тежестта на левия си крак, който го болеше повече — съвсем малко повече — от десния. „Или аз поне съм мъртъв. Но това най-вероятно ще се случи все едно дали ще бъда изцерен, или не.“ Не можеше да разбере вялите им набези, това предпазливо опипване на Ден-Рата. И защо изобщо си правеха труда? Ако толкова ламтяха за трон, щеше да е тронът на Сянка, а не това вкаменено костено чудовище, което наричаха Първия трон. „Но пък, като си помислиш, може би всъщност е обяснимо. Съюзили са се със Сакатия бог и с Необвързаните Т’лан Имасс, които сега служат на Сакатия. Но моите Тайст Едур придават голяма тежест на съюзи с Не-Едур. Може би точно затова всичко, което правят дотук, е просто символично пускане на кръв. Само един магьосник и воини ветерани и тази малка драма щеше да е приключила.“

А щяха да дойдат. „Ще дойдат, щом някой ме познае.“ И все пак не можеше да се скрие от очите им; не можеше да стои отзад, докато избиват тези млади човешки същества, които нищо не знаеха за живота, които бяха войници само на думи. Не тези уроци на жестокост и бруталност трябваше да учи едно дете, едно дете нямаше нужда от тях. А свят, в който деца са подложени на това, беше свят, в който състраданието е само куха дума, чийто ек е подигравка и хладно презрение.

Четири схватки. Четири, а Майнала вече беше майка на седемстотин унищожени живота, почти половината от които вече чакаха милостта на смъртта… „Докато Сенкотрон се появи с неговия остро наточен дар, сам по себе си студен и безсърдечен.“

— Лицето ти те издава, Трул Сенгар. Готов си да заплачеш.

Едурът изгледа през рамо Онрак, после извърна очи към Майнала, която бе застанала до Панек.

— Нейният гняв е бронята й, приятелю. И в това е най-голямата ми слабост, че не мога да събудя същото в себе си. Само стоя и чакам. Следващата атака. Да се върне ужасната музика — писъците, болката на умиращите, оглушителният рев на безсилието, което ражда жаждата ни за бой… с всеки сблъсък на меч и копие.

— Но не се предаваш — каза Т’лан Имасс.

— Не мога.

— Музиката, която чуваш в битката, е непълна, Трул Сенгар.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато стоя до теб, чувам молитвите на Майнала все едно дали е наблизо, или не. Чувам я, докато извлича назад ранените и убитите си деца. Тя се моли, Трул Сенгар, да не паднеш. Да продължаваш да се биеш, чудото, което си ти, и копието в ръцете ти да не й измени. Да не провалиш нея и децата й.

Трул Сенгар извърна глава.

— О, в сълзите, които бликнаха от очите ти, съзирам грешката си, приятелю. Опитвам се с думи да ти вдъхна гордост, ала вместо това те наранявам дълбоко. С отчаяние. Съжалявам. Забравил съм толкова много неща от това да си жив. — Воинът изгледа за миг мълчаливо Трул и добави: — Навярно бих могъл да ти предложа нещо друго, нещо по-… обнадеждаващо.

— Опитай. Моля те — прошепна Трул.

— Понякога долу в пропастта надушвам нещо. Някакво присъствие. Смътно, животинско. То… то ми носи утеха, макар да не знам защо, след като не мога да разбера източника му. В такива моменти, Трул Сенгар, имам чувството, че ни наблюдават. Наблюдават ни невидими очи и в тези очи има огромно състрадание.

— За да облекчиш болката ми ли казваш това, Онрак?

— Не, не бих те заблуждавал.

— От… кого идва то?

— Не знам. Но съм виждал, че влияе на Монок Очъм. Дори на Ибра Голан. Усещам тревогата им и това също ме утешава.

— Хм, а мен — не — изхриптя нечий глас до тях. Сенките се сгъстиха, очертаха изгърбена закачулена фигура, тръпнеща и размазана, сякаш с неохота приемаше да се отдаде на едно-единствено битие, на една-единствена реалност.

— Сенкотрон.

— Изцеряване, нали? Добре. Но нямам много време. Трябва да бързаме, ясно? Да бързаме!

„И ще бъда отново подновен. За да посрещна онова, което иде. Да можех да имам и аз своите молитви. Думи за утеха в ума ми… да заглушат писъците около мен. Да заглушат моите.“

Някъде долу Карса Орлонг се мъчеше да укроти Хавок и тропотът на копита в дърво караше палубата да се тресе под краката на Сеймар Дев, показваше, че животното няма да се успокои скоро. Не можеше да вини коня на джага. Въздухът долу беше мръсен, наситен с вонята на болни и умиращи, с горчивата миризма на безнадеждност.

„Но на нас тази съдба ни е спестена. Ние сме Гости, защото моят спътник великан е готов да убие императора. Глупак. Нагъл самоуверен идиот. Трябваше да остана с Ботфайндър, там, на онзи див морски бряг. След това можех да тръгна обратно и да се върна у дома.“ Толкова беше искала това да се окаже пътешествие на откривателства, с изкушението за чудеса, очакващи те някъде напред. Но вместо това се оказа пленница на империя, обезумяла от самообсебеност. Самодоволна, гледаща на своята мощ все едно е благочестив дар. Все едно, че силата излъчва свой етос и че възможността да направиш нещо е достатъчно оправдание да го направиш. Нагласата на уличния разбойник, с две-три правила в главата, които управляват цялото му битие и с които се опитва да извае личния си свят. Онези, от които трябва да се бои, онези, които може да смъкне на колене, и може би онези, на които иска да заприлича или за които жадува, но дори и с тях отношението е въпрос на сила. На Сеймар Дев й прилошаваше от отвращение, едва успяваше да надмогне надигащия се в душата й прилив на паника и никаква суха палуба под ботушите й не можеше да я опази от такова удавяне.

Беше се опитала да стои настрана от човешкия екипаж, който се трудеше над платната на огромния кораб, и най-сетне си бе намерила място, където нямаше да я бутат настрана и да ругаят, на самия нос, здраво вкопчила се във въжетата, докато вълните повдигаха и спускаха поклащащия се съд. По някакъв странен начин всяко пропадане, отнемащо тежестта й, я караше да се чувства по-добре, почти носеше утеха.

Някой застана до нея и тя не се изненада, като видя русокосата синеока вещица. Стигаше едва до рамото й, по голите й ръце се виждаха дълги възлести мускули, присъщи за човек, навикнал на тежък труд. И бяха показателни също така за силна личност. Твърда, преценяваща хладно, вероятно и недоверчива също — жилави, винаги стегнати мускули като тези говореха за вътрешна напрегнатост, за изгарящо и никога несекващо вълнение.

— Аз Перната вещица — заговори тя и Сеймар Дев чак сега забеляза колко е млада. — Разбираш мои думи?

— Разбираш ли думите ми.

— Думите ми — повтори тя. — Той учи лошо.

„Има предвид таксилианеца. Не е изненадващо. Той знае какво ще се случи, след като стане вече безполезен.“

— Ти учиш мен — каза Пернатата вещица.

Сеймар Дев се пресегна и дръпна леко сухия пръст, увиснал на шията на младата жена, а тя трепна и изруга тихо.

— Не те уча… на нищо.

— Накарам Ханради Халаг убие теб.

— И Карса Орлонг ще избие всяка проклета особа на този кораб, без окованите.

Пернатата вещица се намръщи, явно се мъчеше да я разбере, после изръмжа, обърна се рязко и се отдалечи.

Сеймар Дев отново се загледа в бурното море напред. Вещица, наистина. И то от тези, които не играят честно с духовете. От тези, които не разбират от чест. „Опасна. Ще… опита нещо. Може дори да се опита да ме убие, така, че да прилича на злополука. Възможно е да успее, а това означава, че няма да е зле да предупредя Карса. Ако умра, той ще разбере, че не е било злополука. И ще унищожи всички тези мръсни същества.“

Мислите й я стъписаха. „Срамота. Ето, че и аз започвам да мисля за Карса Орлонг като за оръжие. В ръцете ти е, ти боравиш с него — и за какво? Заради някакво въображаемо възмездие, ни повече, ни по-малко.“ Но подозираше, че някой или нещо друго вече играе тази игра. С Карса Орлонг. И точно тази загадка трябваше да проследи, докато не намери отговор. „А след това? Не допускам ли, че тоблакаят не съзнава как го използват? А ако вече го знае? Помисли над това…“

„Добре. Той го приема… засега. Но щом реши, че е време да се обърне срещу тези манипулатори, ще го направи — и те ще съжалят, че са се намесили в живота му. Да, това напълно подхожда на наглостта на Карса, на непоклатимата му увереност. Всъщност колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм права. Стъпила съм на пътеката, която ще ме отведе до решаването на загадката. Добре.“

— В името на Гуглата, какво си й казала?

Сепната, Сеймар Дев се обърна и видя, че до нея е застанал таксилианецът.

— Кой? Какво? А, да.

— Внимавай — каза мъжът. Махна с мръсната си ръка пред подутото си от бой лице. — Виждаш ли това? Пернатата вещица. Не смея да отвърна с бой. Не смея дори да се защитя. Виж го в очите й — мисля, че тя самата е била бита, като дете. Така се предават тези неща, от поколение на поколение.

— Да — отвърна изненадана Сеймар. — Прав си.

Успя да докара някакво подобие на усмивка.

— Глупав бях, че се оставих да ме пленят, но това не значи, че винаги съм глупак.

— Какво стана?

— Поклонничество, един вид. Платих за превоз на един дрейк — до Руту Джелба, — опитах се да избягам от мора и повярвай ми, доста платих.

Сеймар Дев кимна. Дрейките бяха поклоннически кораби на Танно, тежки и здрави, и безопасни, освен при най-свирепите бури, и на тях винаги имаше Сънебродник на Танно или поне Мендикант8 на Танно. Никаква чума не можеше да вирее на такъв кораб — беше уместен риск, а и дрейките обикновено бяха полупразни по обратния си път.

— На разсъмване, само на два дни път от Руту Джелба — продължи таксилианецът, — ни обкръжиха чужди кораби — тази флота. Сънебродникът се опита да преговаря, а щом се разбра, че тези Едур гледат на нас като на плячка — да предложи откуп. Богове подземни, каква магия хвърлиха по него! Ужасна, въздухът чак се поболя. Той се съпротивляваше — по-дълго, отколкото бяха очаквали, както разбрах по-късно — достатъчно дълго, за да ги ужаси — но накрая падна, горкият кучи син. Едурите избраха едного от нас, мен, както се оказа, другите ги разпраха и ги хвърлиха на акулите. Преводач им трябвало, виждаш ли.

— А каква ти е професията, ако мога да попитам?

— Архитект, в Таксила. Не, не съм прочут. Боря се с живота. — Сви рамене. — Какво не бих дал да се върна към тази борба.

— Мамиш Пернатата вещица в уроците.

Той кимна.

— Тя го знае.

— Да, но засега не може да направи нищо. Тази част от флотата е с достатъчно провизии — много време още няма да спираме на суша, а колкото до кораби от Седемте града за плен, морът все пак е опразнил морето, нали? Освен това ще плаваме на запад. Засега съм в безопасност. И освен ако Пернатата вещица не се окаже по-умна, отколкото си мисля, няма скоро да започне да схваща.

— Как го правиш?

— Уча я на четири езика едновременно, като не правя разлика между тях, дори в правилата на синтаксиса. За всяка дума й давам четири в превод, после измислям разни объркани правила за избор на една вместо друга според контекста. Хвана ме само веднъж. Тъй. Малазански, таксилският учен диалект, ерлийският вариант на общата реч и, от сестрата на баба ми — племенният рангала.

— Рангала? Мислех, че е изчезнал.

— Не и докато тя не умре, а съм готов да се закълна, че дъртата вещица ще живее вечно.

— Как се казваш?

Той поклати глава.

— В имената има сила — не, не че не ти вярвам, но заради тези Тайст Едур… А Пернатата вещица… ако научи името ми…

— Ще те принуди. Разбирам. Аз мисля за теб като за „таксилианеца“.

— Така е добре.

— Аз съм Сеймар Дев, а воинът, с когото дойдох, е тоблакай… Тоблакаят на Ша’ик. Името му е Карса Орлонг.

— Много рискуваш, като разкриваш имената…

— Рискът е за Пернатата вещица. Превъзхождам я в древните изкуства. Колкото до Карса, хм, само нека да опита. — Погледна го през рамо. — Каза, че плаваме на запад?

Той кимна.

— Ханради Халаг командва само половината флота — останалата е някъде на изток оттук. И двете части плават напред-назад покрай брега от няколко месеца, близо половин година всъщност. Като рибарски флоти, но рибата, която ловят, ходи на два крака и върти меч. Откриването на останки от родствениците им беше неочаквано, а състоянието, в което намериха горките същества, просто разгневи Едур. Не знам дали двете флоти предвиждат да се слеят — някъде западно от Сепик, мисля. Стане ли това… — Той сви рамене. — Поемаме към империята им.

— А тя къде е?

Ново свиване на рамене.

— Много далече. Друго не мога да кажа.

— Много далече, явно. Никога не бях чувала за империя, управлявана от Тайст Едур. И все пак този език е ледерийски. Както си забелязал, свързан е някак с много от езиците тук в Седемте града, тези, които са разклонения от едно и също дърво. А това дърво е Първата империя.

— Е, това го обяснява. Защото вече почти го разбирам ледерийския. Използват по-различен диалект, когато разговарят с Едур — смесица от двата. Търговска реч, и дори нея вече започвам да разбирам.

— Съветвам те да не разкриваш познанията си, таксилианецо.

— Ще те послушам. Сеймар Дев, твоят спътник наистина ли е същият Тоблакай, за когото толкова се говореше, телохранителят на Ша’ик? Казват, че убил два демона в нощта, преди да бъде убита, единия — с голи ръце.

— Доскоро влачеше след себе си изгнилите глави на тези демони — отвърна Сеймар Дев. — Подари ги на Ботфайндър — един анибарски шаман. Бялата кожа, с която е облечен Карса, е от соултейкън. Трети демон уби пред стените на Угарат, а още един прогони от леса на Анибар. С една ръка уби мъжки бедерин — видях го със собствените си очи.

Таксилианецът поклати глава.

— Императорът на Едур… той също е демон. Всички жестокости, които вършат тези сивокожи кучи синове, са по повеля на императора им. Както и това търсене на воини. Император, който иска собствената си смърт — как е възможно това?

— Не знам — призна тя. „И това, че не знам, ме плаши най-много.“ — Наистина изглежда безсмислено.

— Едно е ясно — каза мъжът. — Императорът им никога не е бил побеждаван. Иначе управлението му щеше да е приключило. Може би този тиранин наистина е най-великият воин. Може би няма никой, никъде на този свят, който да може да го надвие. Дори тоблакаят.

Тя се замисли за това. Огромният едурски флот, изпълнил морето от всички страни, пореше на север. „На север, после на запад, към морето Сепик.“

Намръщи се. „О, те са го правили и преди. Сепик, островното кралство, васал на Малазанската империя. Странен изолиран народ с двустепенно общество. Автохтонното племе — покорено и поробено. Рулхун’тал вен’ор — Кафявокожите…“

— Таксилианецо. Тези роби Едур долу. Къде ги намериха?

— Не знам. — Подутото лице се изкриви в горчива усмивка. — Те ги освободиха. Каква мила лъжа се крие в тази дума, Сеймар Дев. Не, няма повече да мисля за това.

„Мисля, че ме лъжеш, таксилианецо.“

От мачтата се разнесе вик, подхванаха го моряците по такелажа. Сеймар Дев видя извърнати глави, появиха се Тайст Едур и закрачиха към кърмата.

— Забелязали са кораби зад нас — каза таксилианицът.

— Останалата флота?

— Не. — Той се вслуша, докато наблюдателят изреждаше отгоре още подробности. — Чужденци. Много кораби. Повечето транспортни — две трети транспортни, една — дромони ескорт. — Изсумтя. — Виждаме ги за трети път, откакто съм на борда. Появяват се и изчезват.

— Казал ли си им чии са тези кораби, таксилианецо?

Той поклати глава.

„Малазанският имперски флот. Адмирал Нок. Това трябва да е.“ Забеляза известно напрежение сред Тайст Едур.

— Какво става? Защо са така възбудени?

— Горките малазанци — отвърна мъжът със зла усмивка. — Заради положението им е.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако останат след нас, ако продължат на север, за да заобиколят острова, са обречени.

— Защо?

— Защото сега, Сеймар Дев, останалата част от флотата на Едур — бойните кораби на Томад Сенгар — са зад малазанците.

Леденият вятър сякаш изведнъж я сряза под дебелите дрехи.

— Канят се да ги атакуват?

— Канят се да ги унищожат — отвърна таксилианецът. — А вече съм виждал едурската магия и мога да ти кажа едно — Малазанската империя скоро ще загуби цялата си флота. А с нея — всеки проклет мъж и всяка проклета жена на борда. — Наведе се напред да се изхрачи, но щом усети, че вятърът бие в лицето му, само се ухили още повече. — Освен може би един-двама… поборници.

Нещо ново имаше тук, помисли си Банашар, забързан под пелените пороен дъжд към кръчмата на Кууп. Преследваха го. Преди време такова разкритие щеше да разпали гнева му и той набързо щеше да се справи с глупака, а после, след като измъкнеше нужните подробности — още по-набързо с онзи, който го е наел. Но сега единственото, което можа да си позволи, беше горчиво да се изсмее наум. „Да, господарю (или господарке), той се буди следобед, неизменно, и някъде след шестина камбана кашляне, чесане и мачкане на гниди излиза на улицата и се запътва, господарю (или господарке) към някое от любимите си долнопробни заведения, и щом се смеси с посетителите, почва да спори за естеството на религията — или дали не бяха данъците и вдигането на пристанищните мита? Или спадането на улова на коравал из плитчините на Джакатан? Или за некадърността на онзи кърпач на обуща, който се заклел, че може да му зашие отпраната пета на левия ботуш — какво? Съвсем вярно, господарю (или господарке), това е някакъв нечестив шифър, толкова сигурно, колкото че съм страшно добър в промъкването крадешком, и съм толкова сигурен, че скоро ще го разбия, колкото мога да съм…“

Тези въображаеми разговори бяха единственото му забавление в последните нощи. „Богове, това ако не е патетично. Но пък патосът винаги ме забавлява.“ А много преди да престанеше да го забавлява, щеше да е пиян, и така отминаваше още един кръг на слънцето и звездите в това безсмислено небе. Стига все още да съществуваше — можеше ли да знае човек с този плътносив таван, снишил се над острова вече почти от седмица без никакъв признак, че ще се разчупи? „Още малко с този дъжд и просто ще потънем под вълните. Търговските кораби от континента само ще кръжат и ще кръжат около доскорошния остров Малаз. Ще кръжат и кръжат, и моряците ще се чешат по главите…“ Ето, че пак почна, поредната измислена сцена с хитро втъкания вътък на презрение към всичко човешко — пълна некадърност, глупост, мързел и мърлявщина — ами виж само, куцукаше като някоя еднокрака стръв за акула — обущарят го посрещна на вратата бос — трябваше още тогава да изпита подозрения. „Нали?“

„Такива ми ти работи, императрице. Нещастникът беше полууикец и му беше платено за това, поради отказа ти да наложиш ред сред тълпата. Подкарали го бяха, о, велика, с тухли и криваци чак докъдето можа да стигне, без да се хвърли с главата надолу в залива. Всичките си обущарски инструменти беше загубил — целия си поминък, видиш ли. А аз… ами, нали съм прокълнат да бъда жалостив… да, императрице, злочестините теб много не те засягат… но докъде бях стигнал? А, да, разкъсан от жалост, подтикван от милост. Гуглата знае, горкият човек имаше нужда от тези пари повече от мен, макар и само за да погребе малкия си син, когото все още мъкнеше, да, детето с разбития череп… Не, престани с това, Банашар.“

„Престани.“

Безсмислени игри на ума, нали? Лишени от значимост. Нищо повече от самоизвинения, а колкото до външната публика — онези шепнещи призраци и подмятанията им, намеците и завоалираните им обиди, и отегчените им умове — тази публика… „Те са моите свидетели, да, това море от мрачни лица в ямата, у които отчаяното ми представление, вечното ми усилие да ги докосна с човещина не предизвиква нищо освен нетърпение и досада, нервно очакване на репликата, която ще ги разсмее.“ Е, добре, това пищно витийство служеше само нему, знаеше Банашар, а всичко останало беше лъжа.

Детето с разбития череп, клюмнало и отпуснато в смъртта, показваше много лица. Повече от едно, повече от десет, повече от десет хиляди. Лица, за които не можеше да си позволи да мисли в своето залитащо от ден в ден, от нощ в нощ битие. Защото бяха като нокти, впити дълбоко в земята, дърпащи надолу товара, който влачеше след себе си, и с всяка нова стъпка съпротивата се усилваше, все по-силно се стягаше около гърлото му, и никой смъртен не можеше да понесе това… „Давим се от това, което виждаме, души ни стремглавият бяг, не, това няма да мине, изобщо. Не ми обръщай внимание, скъпа императрице, разбирам колко чист е тронът ти.“

А, ето ги и стъпалата, водещи надолу. Скъпата стара „Обесеният“ на Кууп, каменният ешафод, плачещ с кални сълзи под стъпалата му, предизвикателство за неуверени ходила, колебливото поклащане — това, наистина ли бяха само стъпала и нищо друго? „Или вече си преобразен, ти, храм на моето бреме, отекващ с глухите стонове на ближните ми, о, колко добре дошла е тази прегръдка…“

Провря се през входа и спря в сумрака до капещите стрехи, нагазил в локвата, където каменният под беше хлътнал и стичащата се от него вода я направи още по-дълбока. Половин дузина лица, бледи и прашни като луна след прашна буря, се извърнаха към него… само за миг, и отново встрани.

„Обожаващата ме публика. Да, трагическият актьор се върна.“

А там, сам на една от масите — чудовищен мъж. Изгърбен, малките му черни очи лъснали под изпъкналото чело. Неописуемо космат. Усукани валма, изригнали от двете уши, абаносовите къдрици се сливаха с огромното гларусово гнездо — брадата, която поглъщаше шията и продължаваше надолу чак до издутата гръд; и се катереше нагоре по бузите, сливаше се с провисналите от ноздрите косми, все едно беше насадил в носа си малки дървета с коренищата нагоре — а след това се сплиташе с провисналите конопени въжета на веждите му, които на свой ред плавно преливаха в смайващо ниско и тясно изпъкнало чело. И въпреки нелепата възраст на мъжа — възраст, за която всъщност се носеха само слухове, тъй като никой не я знаеше със сигурност — тази буйна коса беше с цвета на черно мастило.

Пиеше чай от червена лоза — местна отвара, използвана понякога за избиване на мравки.

Банашар отиде и седна срещу него.

— Ако се замисля по-дълбоко, щях да кажа, че ви търся непрекъснато напоследък, старши сержант Брейвън Тут.

— Но не си падаш много по мисленето, нали? — Грамадният мъж не си направи труда да вдигне глава. — Едва ли, щом търсиш мен. Това, което търсиш ти тука, е измъкване — не, направо си е бягство — Гуглата знае кой решава да ми праща тия жалки глупаци, дето си заслужават името „новобранци“. В малазанската армия, в името на Бездната! Светът се е побъркал. Съвсем.

— Пазителят на портата — отвърна Банашар. — Горе на стъпалата, цитаделата на Мок. Пазачът на портата, Брейвън Тут, предполагам, че го знаеш. Май си стои там, откакто ти обучаваш войници.

— Има знание и знание. Виж, онзи дърт гърбав рак… Да ти кажа нещо за него. Мога да пращам легион след легион от мекушавите ми новобранчета горе по стъпалата, с всички оръжия, които може да са им подръка, и изобщо няма да минат през него. Защо ли? Ще ти кажа защо. Не че Лубен е някакъв си герой на Смъртния меч или нещо такова. Не, просто имам повече мозък в лявата си ноздра, чакащ да го изчопля, отколкото всичките ми така наречени новобранци, взети заедно.

— Това не ми казва нищо повече за Лубен, Брейвън Тут, само за мнението ти за твоите новобранци, за което всъщност вече се досещах.

— Точно така — кимна мъжът.

Банашар се потърка по челото.

— Лубен. Слушай, трябва да поговоря с едного. Един, който се спотайва в цитаделата на Мок. Пращам му съобщения, стигат до ръцете на Лубен и после… нищо.

— Та с кого искаш да говориш?

— По-добре да не казвам.

— А, с него.

— Е, Лубен ли е тоя, дето хвърля всички съобщения в онази мръсна шахта, чиято еманация така пищно боядисва стената?

— Ема-какво? Не. Виж, какво ще кажеш да ида горе, да го спипам оня, дето „по-добре да не го казваш“ за дългата старомодна плитка и да го поразтръскам малко?

— Не виждам как ще помогне това.

— Ами поне ще ме развесели малко, не че нещо специално ме е подразнил, забележи, но просто по принцип. Може би тоя, дето „по-добре да не го казваш“, просто не ще да говори с теб, не си ли го помислял? Или, да речем, ти не щеш.

— Трябва да говоря с него.

— Важно, а?

— Да.

— Имперски интерес?

— Не, поне аз не мисля.

— Виж, ще го сграбча за хубавичката плитка и ще го надвеся от проклетата кула. Даваш ми знак отдолу. Люшвам го напред-назад и това значи „Готово, можеш да се качваш, приятелю“. Или просто го пускам и това значи другото. Или пък значи, че ръцете ми са се уморили и ми се е изплъзнал, да речем.

— Изобщо не ми помагаш, Брейвън Тут.

— Не седнах аз на масата ти, ти седна при мен.

Банашар въздъхна.

— Добре. Виж, ще те черпя още чай…

— Какво, сега пък да ме тровиш ли се опитваш?

— Добре, добре. Какво ще кажеш да си разделим кана малазанско тъмно?

Грамадният мъж се наведе над масата и чак сега погледна Банашар в очите.

— По-добре. Виждаш ли, в траур съм.

— О!

— Новината от Ю’Гатан. — Изпръхтя. — Новината винаги е от Ю’Гатан, нали? Все едно, изгубих там приятели.

— О!

— Тъй че тая вечер мисля да се напия — каза Брейвън Тут. — Заради тях. Не мога да плача, ако не съм пиян, нали разбираш.

— Защо тогава пиеш чай от червена лоза?

Брейвън Тут вдигна очи към един новодошъл и го поздрави с гадна усмивка.

— Питай Темпър. Защо чай от червена лоза, стар дебелогъз кучи сине?

— Да ревеш ли се каниш тая нощ, Брейвън Тут?

Старши сержантът кимна.

Темпър се смъкна на стола, който изпращя опасно под него. Две плувнали в червени кръгове очи се впиха в Банашар.

— Очите му стават като кръв. Разправят, че само веднъж го е правил — когато умря Дасем Ълтър.

„Богове долни, трябва ли да гледам това тази нощ?“

— Пада ми се, като вярвам на всичко, което чуя — измърмори Брейвън Тут.

Банашар изгледа намръщено мъжа пред себе си. „Това пък какво трябваше да означава?“

Каната с ейл се появи, сътворена сякаш от едното им желание, и Банашар, облекчен от поводи за размисъл — и от всякаква друга обременяваща посока на мисълта — се отпусна, готов да понесе търпеливо поредната вечер.

„М-да, господарю (или господарке), седна при онези ветерани, преструваше се, че уж е с тях, но всъщност си е натрапник. Седя си така цялата нощ, докато не се наложи Кууп да го изхвърли навън. Къде е сега ли? Ами в миризливата си мръсна стая, мъртъв за света. Да, Банашар наистина е мъртъв за света.“

Дъждът се сипеше на порой, стичаше се от бойниците, а облакът се беше снишил и беше погълнал върха на старата кула. Прозорецът, от който гледаше Перла, някога беше представлявал върхът на островната технология — стапянето на пясък, от който се получаваше мехуресто и мътно, но общо взето прозрачно стъкло. Сега, вече след столетие, повърхността му беше патинирана на шарки с цветовете на дъгата и светът отвъд изглеждаше накъсан на кръпки, като мозайка, чиито тесери се топят във всепоглъщащ огън. Макар самите пламъци да убягваха от погледа на Перла, той знаеше, с ужасяваща увереност, че ги има, и никакъв дъжд от небесата не можеше да промени това.

Та нали пламъци, в края на краищата, бяха унищожили неговия свят. Пламъци, които му бяха взели нея, единствената жена, която беше обичал. И не беше имало прегръдка за сбогом, нито сетни думи за утеха. Не, само онзи колеблив танц един около друг и нито той, нито Лостара сякаш не можеха да решат дали бе танц на страст, или на злоба.

Дори тук, зад този малък прозорец и дебелите каменни стени, чуваше някъде горе очукания ръждясал ветропоказател — скърцаше и скимтеше под напора на вятъра, щурмуващ цитаделата на Мок. А двамата с Лостара не бяха нещо по-различно от този ветропоказател, въртяха се, подмятани насам-натам, безпомощна жертва на сили извън техния контрол. Извън способността им да ги осмислят дори. Не звучеше ли убедително това? Едва ли.

Адюнктата ги беше пратила на търсене и когато дойде отвратителният му край, Перла беше разбрал, че цялото пътешествие е само встъпление — поне що се отнася до неговия живот — и че собственото му търсене го очаква тепърва. Може би беше съвсем просто — обектът на страстта му щеше да прогласи в душата му края на това търсене. Може би тя бе това, което беше търсил. Но Перла не беше сигурен. Вече не. Лостара Юил беше мъртва, а онова, което го тласкаше, което го преследваше, оставаше неутолено. Дори се усилваше.

„Все едно. Гуглата да го вземе този проклет мръсен град. Защо изобщо трябва имперските събития да се сливат тук?“ Защото, отговори си сам, Дженабакъз си имаше своя Пейл. Корел си имаше Бурния вал. „Седемте града си имат Ю’Гатан. В лоното на Малазанската империя си имаме град Малаз. Откъдето е започнало, там се и връща, отново и отново. И отново. Гноясали рани, които така и не се церят, и когато треската пламне, кръвта се лее, избликва внезапно на порой.“

И той си представи тази кръв, изливаща се над града долу, издигаща се по скалната стръмнина, заливаща самия каменен зид на цитаделата на Мок. Дали щеше да се вдигне още?

— Мечтата ми — отрони мъжът, който седеше кръстато на пода зад него.

Перла не се обърна.

— Кое?

— Да не разбирам тази твоя неохота, Нокът.

— Уверявам те — заговори Перла, — естеството на донесението ми пред императрицата ще обърне малката ти спретната каруца. Там бях, видях…

— Видя това, което искаше да видиш. Всъщност няма нито един свидетел, освен мен самия, на събитията, които се преосмислят сега. Ревизират се, нали? Като всички събития, защото това е заниманието на мършата с писци вместо нокти, титулуващи се „историци“. Преосмисляне с жажда да се долови вкусът, просто вкусът на това какво е да изпиташ травма в треперливата си душа. И произнасяне с авторитет, о, да, за онова, за което произнасящият се всъщност няма никакъв авторитет. Аз единствен оцелях като свидетел. Само аз видях, вдишах въздуха, вкусих измяната.

Перла нямаше да извърне лице към дебелия мазен мъж зад себе си. Не смееше, защото импулсът щеше да го надвие — импулс да вдигне ръка, малко да стегне мускулите на китката си, просто ето така, и да забие намазаната с отрова стреличка в гушестия врат на Малик Рел, джисталския жрец на Маел.

Знаеше, че най-вероятно ще се провали. Щеше да е мъртъв, преди да е успял дори да вдигне ръката си. Та това бяха покоите на Малик Рел, в края на краищата, жилището му. Магически защити, втъкани в пода, надвиснали във влажния въздух ритуали, достатъчно чародейство, за да заскърцаш със зъби и гърбът ти да настръхне. О, официално можеха да наричат тази добре обзаведена стая „килия“, но този нелеп евфемизъм нямаше да удържи задълго.

Агентите на кучия син бяха навсякъде. Шепнеха версиите си по кръчми, по улични пресечки, между разтворените крака на курви, както и на благородни дами. Джисталският жрец бързо се превръщаше в герой — „единственият оцелял от Погрома при Ейрън, сиреч — единственият верен. Онзи, който успя да се спаси от изменническата прегръдка било на самата Ша’ик или на предателите в самия Ейрън. Малик Рел, който единствен може да твърди, че знае истината.“

Имаше едни семена, от някаква трева, растяща в равнините на сети, припомни си Перла, с много хитри влакънца, тъй че успееха ли да се лепнат за нещо или за някого, беше почти невъзможно да се махнат. Черупчици с осили, които се разпукваха едва след като повечето се разнесат надалече. Такива бяха и слуховете, разнасяни от човешкия дъх от една тълпа на друга, и семената се държаха. „А след като мине нужното време, след като всяко семе намери мястото си, тогава какво? Какво ще се разгърне по повелята на Малик Рел?“ Не искаше и да мисли за това.

Не искаше и за сегашното за мисли. Много беше уплашен.

— Говори с него, Нокът.

— С него. Признавам, все още не мога да реша за кой „него“ намекваш, жрецо. Но и в двата случая, уви, не мога да проумея причините да ме молиш за това. Тайсхрен не ти е приятел…

— Но не е и глупак, Нокът. Надалече вижда Тайсхрен. Не, нямам причини да настоявам да говориш с имперския Върховен маг. Неговото положение бездруго става все по-опасно. А ти търсиш задушевен разговор, нали? В такъв случай явно те увещавам, Нокът, да слезеш в катакомбите и да поговориш там с Корболо Дом. Не си чул неговата версия и най-покорно бих те посъветвал — крайно време е.

Перла притвори очи срещу гледката с пелените от дъжд зад прозореца.

— Разбира се. Той всъщност беше агент на Ласийн дори докато се сражаваше на страната на Ша’ик. Неговите Убийци на кучета бяха внедрени и готови да се обърнат срещу Ша’ик, да я съкрушат окончателно, включително да убият и Тоблакая, и Леоман от Вършачите. Но там, по време на Кучешката верига, той стигна до още по-голямо предателство. О, да, Малик Рел, мога да разбера как ще го изкривите двамата — допускам, че сте го обсъдили надълго и широко по време на онези „нелегални“ срещи долу в катакомбите — всъщност аз знам за тях, — но Нокътят си остава извън хватката ти и това няма да се промени, уверявам те.

— Все пак най-добре ще е — изсъска гласът зад него — да се вслушаш в смирения ми съвет, Нокът. За доброто на сектата ти.

„За доброто на… Богове долни, чувства се готов да заплашва Нокътя! Докъде е стигнала цялата тази лудост? Трябва да поговоря с Топър — може би все още не е прекалено късно…“

— Този дъжд — продължи зад него Малик Рел. — Ще вдигне морето, нали?

18.

Ризанът, прилепен в отпуснатите гънки на имперския щандарт, забравил глада си, животът му — затаила се искрица в мъничкото телце, слушаше напрегнато целия този разговор.

Един дромон се провираше към пристаните между транспортните съдове, влачеше на буксир гладък и лъскав черен боен кораб; а от брега наблюдаваха адюнктата и адмирал Нок, Юмрук Кенеб, Бързия Бен и Калам Мекхар. Почти не говореха, докато не дойдоха сержант Геслер и ефрейтор Сторми. В този момент нещата вече станаха интересни.

— Адюнкта — каза за поздрав Геслер. — Това е корабът ни. Това е „Силанда“.

Адмирал Нок гледаше съсредоточено морския пехотинец със златистия тен.

— Сержант, разбирам, че твърдите, че можете да плавате на този пренеприятен съд.

— С няколко отделения, да — отвърна Геслер. — Колкото до екипажа на греблата… ами, когато ни потрябва да гребат — ще гребат.

Сторми добави:

— Живяхме с тях достатъчно дълго и вече не ни плашат, сър, даже и Геслер, а той подскача всеки път, щом погледне в онова негово шантаво сребърно огледало. А и ония глави… и от тях вече не ни настръхват кожите…

— Престанете да говорите като моряк, адютант Сторми — прекъсна го Нок.

В отговор — широка усмивка иззад рошавата червена брада.

— Вече не съм адютант, адмирале.

Нок повдигна вежда.

— Титлата сама по себе си прави ли притежателя й по-умен?

— И още как, сър. Точно затова Геслер е сержант, а аз ефрейтор. С всяка година затъпяваме все повече.

— А Сторми се гордее с това — каза Геслер и потупа приятеля си по гърба.

Адюнктата потърка очи. Загледа се в кожените си ръкавици и бавно започна да ги смъква.

— По ватерлинията виждам, че „Силанда“ е напълно снабдена с провизии…

— В този трюм храната не се разваля — каза Нок. — Това поне установиха маговете ми. Нещо повече, няма никакви плъхове или други твари. — Замълча и въздъхна. — Все едно, не бих могъл да намеря моряци, които доброволно да се включат в екипажа на „Силанда“. И нямам никакво намерение да решавам въпроса с принуда. — Сви рамене. — Адюнкта, ако наистина го желаят…

— Добре. Сержант Геслер — вашето отделение и още две.

— Четвърто и Девето, адюнкта.

Тя го изгледа с присвити очи, после се обърна към Кенеб.

— Юмрук? Това са възкресените ви войници.

— Четвърто… беше май на Стрингс…

— В името на Гуглата — възкликна адюнктата. — Името му е Фидлър. Това е най-лошо пазената тайна в тази армия, Кенеб.

— Разбира се. Моите извинения, адюнкта. Значи, Фидлър, а Девето… чакайте, да, отделението на сержант Балм. Бездната да ни вземе, Геслер, каква ръмжаща пасмина негодници си избрал.

— Да, сър.

— Добре. — Кенеб се поколеба, после се обърна към Тавори. — Адюнкта, позволете да предложа „Силанда“ винаги да стои на фланга на вашия флагман.

На лицето на Геслер се изписа насмешливо изумление, той тупна Сторми по рамото и каза:

— Съмняват се в нас, Сторми.

— Показва колко знаят, нали?

— Точно. Проклет да съм, по-умни са, отколкото мислехме.

— Сержант Геслер — каза адюнктата. — Вземете си ефрейтора и се махайте.

— Слушам, адюнкта.

Двамата морски пехотинци бързо се отдалечиха.

Адмирал Нок се изсмя тихо и рече:

— Адюнкта, трябва да ви кажа, че съм… облекчен.

— Че оставяте „Силанда“ на тези идиоти?

— Не, Тавори. Неочакваното пристигане на още оцелели от Ю’Гатан, с войници като Фидлър, Кътъл, Геслер и Сторми сред тях, и… — Обърна се към Бързия Бен и Калам, — и вие двамата също. Преображението в армията ви, адюнкта, беше… осезаемо. Нещо често забравяно от командирите — значението на легендарни ветерани, особено сред младите, неизпитани войници. Като се добави и необикновената история за оцеляването им под улиците на Ю’Гатан… — Поклати глава. — Общо взето, нещата се развиха доста окуражително.

— Съгласна съм — каза адюнктата и хвърли поглед през рамо към Кенеб. — Всъщност точно тези войници още в самото начало приеха нещо, което можеше да изглежда ужасна поличба, и го превърнаха в сила. Никой от нас не беше съвсем наясно тогава, но го имаше там, при Ейрън, на онзи първи парад, когато се родиха Ловците на кости.

Всички я гледаха зяпнали.

Тавори леко повдигна вежди.

Кенеб се окашля.

— Адюнкта, Ловците на кости може наистина да са се родили в онзи ден в Ейрън, но поеха първия си дъх едва вчера.

— Какво имаш предвид?

— Чудехме се откъде дойде отличителният знак — заговори Калам. — Този, който го поднесохте, със собствената си ръка, на капитан Фарадан Сорт и вещицата Синн.

— А, да. Е, за това нямам претенции. Т’амбър измисли знака и го направи. В семейството й е имало майстори на накити, доколкото разбрах, и на младини е изкарала няколко години като чирак. Все едно, не разбирам с какво тази церемония е допринесла с нещо към вече съществуващото.

— Адюнкта — заговори Юмрук Кенеб, — нужно беше вашето потвърждаване. За да стане истинско. Не искам да ви обиждам, но преди това вие бяхте просто Адюнктата. Бяхте на Ласийн. Нейна собственост.

Лицето й изведнъж се изопна, опасно.

— А сега каква съм, Юмрук?

Но вместо него отговори Калам:

— Сега сте на Четиринадесета.

— Сега сте наша — каза Кенеб.

Мигът трябваше да свърши с това. И на всички щеше да им е добре. Повече от добре. Щеше да е идеално. Но вместо това видяха как на лицето на Тавори се изписа… изумление. И страх. В началото сякаш и двете нямаха смисъл.

Освен ако…

„Освен ако е неспособна да отвърне на такава вярност.“

Така съмнението изпълзя като новородени отровни змийчета, измъкнали се от купчината яйца, и малките гибелни зъбчета се впиха в душите на всички, които стояха там, свидетели на онова, което разкри лицето й.

„Разкри. И то от жена, чийто проклет самоконтрол е почти нечовешки.“

Събудил се отново за живот, ризанът се пусна, направи кръг над ивицата пясък и кацна на белия хълбок на огромен дървен ствол, изхвърлен на брега от някоя отминала буря, с широко разтворени крачета, с коремчето надолу, с леко потръпващи хълбочета. Стреснат и уплашен, Ботъл се пресегна и го погали с пръст между очите, жест, който трябваше да донесе на съществото утеха, докато отпускаше хватката си над жизнената му искра. Дребната твар отлетя, размахала крилца, опашчицата й плющеше във въздуха…

А сега, пет дни по-късно, Ботъл стоеше на фордека на „Силанда“, зяпнал назад към покритата с насмолен брезент купчина отсечени глави, които Сторми наричаше своя „мозъчен тръст“. Забавно, да, но Ботъл знаеше, че немрящите очи пронизват изтърканата тъкан на платнището и го наблюдават. „Защо? Проклети да сте, не мога да ви помогна, глупаци. Трябва да разберете това!“

Освен това точно сега си имаше твърде много други грижи. Всъщност толкова много, че не знаеше откъде да започне.

Видял беше отличителния знак, който адюнктата беше поднесла на Фарадан Сорт, уж на своя военен съд, и на нямото дете Синн — не че наистина беше няма, знаеше той. Хлапето просто вече нямаше много за говорене, освен със своя брат Шард. Знакът… в сребро, крепостна стена, над която се издигаха рубинени пламъци, и скосена могила пред стената, грамада от златни човешки черепи. Ехото от знака на Подпалвачите на мостове не беше случайност. „Направо си е гениално. Геният на Т’амбър.“

В края на същия ден се извадиха железните игли и златните конци и мазолести пръсти заработиха с различна степен на дарование, и нечии военни наметала в Четиринадесета армия се сдобиха с нова украса. Редом с полюшващите се кокалчета от пръсти тук-там по някой птичи череп и огладен зъб.

Дотук — всичко много добре. През по-голямата част от деня, докато Ботъл и останалите си отдъхваха, идваха войници само за да ги погледат. Изнервящо беше всичкото това внимание и той все още се мъчеше да проумее какво беше видял в онези зяпнали очи. „Живи сме, да. Невероятно, вярно, но все пак е истина. Е, какво толкова виждате все пак?“

Спомените за времето под града бяха като натрапчив рефрен зад всяка изречена дума, споделена между Ботъл и оцелелите му приятели. Захранваха ужасяващите им сънища нощем — свикнал беше вече да се буди от приглушения плач на някой член на отделението — от Смайлс, от Кътъл, от Коураб Билан Тену’алас. От викове, отекващи смътно от другите отделения.

Вещите им бяха отарашени надлежно в тяхно отсъствие, снаряжение и сечива — преразпределени според обичая, и в същия онзи първи ден войниците дойдоха да върнат каквото бяха взели. По залез-слънце всеки войник разполагаше с много повече неща, отколкото бе имал — и единственото, което им оставаше, бе да гледат развеселени купищата джунджурии, токи, каишки и талисмани; закърпените куртки, излъсканите подплънки за броня и шлемове, почистените кожени връзки и оръжейни колани. И ками. Много ками, най-личното и най-скъпоценното от всички оръжия… „Последното убежище на боеца. Оръжието, с което, ако се наложи, можеш да посегнеш на живота си пред лицето на нещо много по-лошо. Е, и какъв смисъл трябва да извлечем от това?“

Приклекнали до него на фордека, Корик и Тар играеха играта на кокалчета, която първият беше намерил между подаръците в пътната си торба. Беше моряшкият вариант, с дълбока дървена кутийка, за да не отскачат игралните фигури от полето, дъното направено здраво, с обковани с желязо орлови нокти на ъглите, достатъчно остри, за да захапят в дървото на пейка в трюма или на палубата. Дотук Тар беше изгубил всички игри — над двадесет — от Корик и от Смайлс, но още се инатеше. Ботъл в живота си не помнеше да е познавал човек, толкова напиращ да търпи поражения.

В капитанската каюта се изтягаха Геслер, Сторми, Фидлър и Балм, разговорът им вървеше откъслечно и безцелно. Дълбоко в сенките под дългата правоъгълна маса за карти се беше присвил Ю’Гатан, плъхът на Ботъл — „моите очи, моите уши… болящите ме зърна“.

Нямаше никакви други плъхове на кораба и без неговия контрол над Ю’Гатан и котилото й те също отдавна щяха да са скочили през борда. Магията, погълнала този кораб, беше мръсна, наситена с лудост. Мразеше всичко живо, всичко непокорно на хаотичната й воля. И особено мразеше… „Мен.“

„Само че… Геслер и Сторми, те сякаш са й неподвластни. Кучите му синове, дето ни принудиха да дойдем с тях на тази злокобна, омразна плаваща гробна могила.“

Помисли дали да не поговори с Фидлър за това, но бързо се отказа. Фидлър беше като Калам, а той пък беше като Апсалар, а тя — като Бързия Бен. Всички… зли.

„Е, добре, не точно зли, но… нещо. Не знам. Онова в Сянката… какво се канеха да направят? И Калам, готов да забие ножовете си в Апсалар. И Апсалар, която сякаш искаше точно това. После дойде Бързия Бен, застана между двамата, все едно това беше някакъв стар спор, стари, отворили се наново рани.“

Тавори бе пожелала Бързия Бен, Калам и Апсалар за свой антураж на флагманския кораб, „Бясната вълчица“ — строен в Кюон дромон, изработка на майстори от Мапау, килът и металният обков — някъде съвсем от другаде. „Фенн… едва ли може да се намерят сред жалките им останки повече от шепа майстори на корабни килове и ковачи, но те направиха и кила, и сглобките, и всичко в работата им е точно и изпипано.“ Все едно, Ботъл се радваше, че тримата са на онзи кораб, препускащ по издутите вълни на три разтега на щирборд. Не достатъчно далече, за да е спокоен, но трябваше да е достатъчно. Можеше да си представи скелетите-влечуги, щъкащи из трюма да ловят плъхове…

— Гръб значи? — подхвърли Фидлър на Геслер в каютата.

Под масата ушите на Ю’Гатан щръкнаха.

— Да бе. Онова хлапе, на Кенеб. Казаха, че знаел, че идваме. Може и да го повярвам. Или пък не. Но беше първото, което чух.

— Толкоз по-добре — рече Сторми и се чу как се почеса по брадата. — Като у дома си се чувствам тука…

— Майтапиш се — прекъсна го Геслер. — Последния път, когато бяхме на тоя кораб, Сторми, повечето време трепереше сврян в ъгъла.

— Просто ми трябваше малко време да свикна, нищо повече.

— Вижте какво ми е оставил някой умник в плячката — измърмори Фидлър и нещо тупна на масата.

— Богове долни! — възкликна тихо сержант Балм. — Пълна ли е?

— Трудно е да се каже. Има карти, които не бях виждал досега. Една за Апокалипсиса — Необвързана — и има нещо, наречено Дом на Войната, на старшата му карта е нарисуван трон от кости, незает, с два вълка от двете страни. И в този Дом има карта, наречена Наемника, и друга — нарисувана е от друга ръка — мисля, че името й е нещо като Стражата на мъртвите, показва призрачни войници, стоящи насред горящ мост…

Миг мълчание, след което Геслер проговори:

— Разпознаваш ли лица, Фид?

— Не ми се щеше да я разглеждам много внимателно тая. Има го и Дом на Вериги, а Кралят седи на трон. Сцената е много тъмна, погълната е от сенки, но съм готов да се закълна, че горкият кучи син крещи. А погледът му…

— Друго какво? — попита Балм.

— Престани да разпитваш толкова припряно, далхонийска скална жаба такава.

— Добре де, Фидлър, като толкова не харесваш новия си подарък, дай ми го на мен.

— Да бе. И сигурно ще почнеш да редиш полето още тука, на тоя кораб.

— И какво?

— Такова. Искаш да отвориш врата към тоя кошмар от лабиринти на Тайст и Телланн, нали? И към Сакатия бог, нали?

— О!

— Все едно, има още Необвързани. Господар на Колодата, и да, него го разпознавам. И Верига — възел в средата, с брънки, които се изпъват във всички посоки. Тая никак не ми харесва.

— Голям подарък, Фид.

— Аха. Като камък, хвърлен по давещ се моряк.

— Скрий я — каза Геслер.

Плъхът чу как прибраха Колодата от масата.

— Имаме проблем — продължи Геслер.

— Само дето не знаем какъв е — добави Сторми. — Знаем само, че нещо е уплашило Кенеб и онзи убиец, твоя приятел, Фид. И Бързия Бен. Смутило ги е всички.

— Адюнктата — каза Фидлър. — Калам и Бързака не говореха, но не изглеждаха никак весели. — Замълча за миг. — Може да е само заради това как изчезна Перла, точно след Ю’Гатан, сигурно право при императрицата. Поредният оперативен Нокът с донесението си? Може би. Но дори това оставя горчив вкус в устата — много бързо се задейства, много бързо стигна до заключения — сякаш това, което си е помислил, че стана при Ю’Гатан, само е потвърдило подозренията, които вече е имал. Помислете над това — смятате ли наистина, че в такова донесение ще се съдържа нещо добро?

— Тя уби Ша’ик — отвърна Балм отегчено. — Разби онова гнездо на оси в Рараку и нищо не избръмча навън. Спипа Корболо Дом и го върна с пранги. И всичко това го направи, без да изгуби никой, или почти никой от нас — шкартото по пътя си се очакваше, а и не беше изобщо толкова, колкото можеше да е. После погна Леоман до Ю’Гатан. Ако нямаш някой от другата страна да ти открехне портата, обсадите струват скъпо, особено когато нападащите нямат време за чакане. А ние нямахме, нали? Онзи шибан мор ни беше по петите!

— Успокой малко — спря го Фидлър. — Всичко това все пак го преживяхме, нали?

— Да де. Обаче някой от нас изобщо помисли ли си, че Леоман ще опече така хората си? Че ще превърне целия скапан град в купчина от пепел и реки разтопено олово? Казвах само, Фид, че се справихме не чак толкова зле, нали?

— Балм е прав — рече Сторми и се почеса отново. — Фидлър, в тая Колода, дето си я получил, онзи Дом на Война… надушваш ли Трийч там? Тия вълци… накараха ме да се зачудя.

— Много ме съмнява тази версия — отвърна Фидлър. — Целият този Дом всъщност. Мисля, че художничката нещо се е объркала, или може би онова, което е видяла, е било объркано…

— Мислиш, че е жена ли?

— Да. Освен фалшивата — Стражите на Смърт. Тя е мъжка работа, със сигурност.

В гласа на Сторми изведнъж се долови напрежение.

— Я пак ги извади, Фид. Дай да го видим този Дом на Война — всичките карти.

Последва тихо шумолене.

— Добре, ще ви ги покажа една по една. Не на масата, все пак в дланта ми, нали? Една по една. Колкото до названията, просто чета какво пише по ръбовете. — Кратка пауза. — Властелините на Война. Два вълка, един мъжки и един женски. Което ми подсказва, че името е сбъркано. Но важното тук е множественото число. Означава, че незаетият трон не е толкова важен. Добре, следващата. Ловецът. И да, това е Трийч…

— А това посечено тяло на преден план? Този старец без ръце?

— Представа нямам, Геслер.

— Следващата — подкани Сторми.

— Стражи на Мъртвите…

— Чакай да я огледам… добре. Задръж…

— Какво мислиш, че виждаш, Сторми? — попита Балм.

— Коя е следващата? — попита строго ефрейторът фалариец. — Бързо!

— Армията или Войникът — не знам — две са имената за тази, което сигурно се определя от контекста, или нещо такова.

— Други?

— Две, и точно те никак не ми харесват. Ето, Убиец на Живот…

— Джагът?

— Полуджагът — отвърна глухо Фидлър. — Знам кой е — с роговия лък и с меча. Убиец на Живот е Икариум. Обаче пазителя му, Маппо Рънт, го няма никакъв.

— Това го остави — каза Сторми. — Последната карта каква е?

— Противоположна на Икариум един вид. Убиец на Смърт.

— Кой в името на Бездната трябва да е пък този? Това е невъзможно.

Фидлър изсумтя кисело и отвърна:

— Кой ли? Ами, чакай да видим. Жалка колиба от кожи и пръти, мангал, от който се вдига дим, някакво изгърбено същество в колибата, с крайници, вериги, затънали в земята. Хм, кой ли ще да е?

— Това е невъзможно! — отрони Геслер, повтаряйки думите на Сторми. — Не може да е две неща наведнъж!

— Защо не? — Фидлър въздъхна. — Е, това е. Сторми, какво запали този пламък в очите ти?

— Знам кой е направил тези карти.

— Сериозно? — Фидлър не изглеждаше убеден. — И как разбра?

— Картата на Стражите, нещо в зидарията на моста. После онези, последните две, черепите — адски добре огледах почетния знак на Фарадан Сорт. Тъй че виждам приликата, ако ме разбираш.

Последва дълго, много дълго мълчание.

И Ботъл зяпна, щом изводите се утаиха в ума му — утаиха се само за миг, след което изригнаха като пясъчни демони, един след друг. „Адюнктата иска тази Драконова колода да е в ръцете на Фидлър. Или тя, или Т’амбър — или може би Нил и Недер, или някой друг — кипи отвътре от древно знание и не се бои да го използва. Виж, Фид… Фид никога не реди тези карти. Не. Той измисля игри.“

„Адюнктата знае нещо. Точно както знаеше за призраците в Рараку… и за потопа. Но тя носи меч отатарал. А двамата уикци вече не са каквото бяха, или така поне смятат всички. Трябва да е Т’амбър.“

„Какво ни очаква?“

„Затова ли Бързия Бен и другите бяха толкова уплашени… Ами ако…“

— Нещо току-що се отри в крака ми… какво? Плъх ли е това? Точно под масата ни?

— Никакви плъхове няма на „Силанда“, Сторми…

— Казвам ти, Гес… ето го!

Фидлър изруга и викна.

— Това е плъхът на Ботъл! Дръжте го!

— Дръжте го!

Разхвърчаха се столове, издрънчаха счупени грънци, чу се пъшкане и тропот на ботуши.

— Измъква се!

Толкова много места има на всеки кораб, знаеше Ботъл, до които само плъх може да стигне. Ю’Гатан се измъкна въпреки всички ругатни и трополене.

След малко Фидлър излезе на палубата. Ботъл извърна глава миг преди търсещият поглед на сержанта да се спре на него и чу — уж взрян в морските вълни — как се приближава.

„Туп, туп, туп…“ По стъпалата, към фордека.

— Ботъл!

Той примига, извърна глава.

— Сержант?

— О, не, няма да ме заблудиш, войник… Ти шпионираше! Подслушваше!

Ботъл махна с ръка към Корик и Тар, които бяха вдигнали глави от играта и ги гледаха.

— Питай ги. Седя си тука, нищо не правя от повече от камбана. Питай ги тях.

— Плъхът ти!

— Ю’Гатан ли? Загубил съм й дирята от снощи, сержант. Дори не дойде да си нахрани малките.

Геслер, Сторми и Балм вече се бяха струпали зад Фидлър, който сякаш беше готов да си оскубе брадата от безсилие.

— Ако ме лъжеш… — изсъска Фидлър.

— Лъже, разбира се — каза Балм. — На негово място и аз щях да те лъжа в очите.

— Съгласен съм, сержант Балм — отвърна Ботъл. — Но не сте на мое място и в това е съществената разлика. Защото между другото ви казвам самата истина.

Фидлър изръмжа, обърна се и тръгна към средната палуба. Другите го последваха, Балм хвърли последен, наистина гневен поглед на Ботъл… сякаш едва сега беше разбрал, че са му се подиграли.

След като се махнаха, Корик изсумтя:

— Ботъл, случайно те погледнах преди малко — преди да се качи Фидлър — и Гуглата да ме вземе дано, поне петдесет изражения се изредиха по лицето ти, едно след друго.

— Тъй ли? — отвърна кротко Ботъл. — Може да е било от облаците, минаващи пред слънцето, Корик.

— Твоят плъх още ли си кърми плъшетата? — попита Тар. — През целия поход си ги носил значи. Аз ако ги носех, щях да ги изям едно по едно. Хоп в устата, скръцнеш, сдъвчеш. Сладко и вкусно.

— Ама аз ги носех, не ти, нали? Защо всеки иска да е бил на мое място, между другото?

— Не щем — измърмори Тар и се загледа отново в играта. — Просто се опитваме да ти кажем, че според нас си идиот, Ботъл.

Ботъл изсумтя.

— Тъй ли? В такъв случай предполагам, че двамата не ви интересува какво си говореха преди малко в каютата.

— Я ела насам — изръмжа Корик. — Гледай ни играта и разправяй, Ботъл, иначе ще идем да кажем на сержанта.

— Не, благодаря — отвърна Ботъл и се протегна. — Мисля да му подремна. Може би по-късно. А и тая игра ми е досадна.

— Мислиш, че няма да кажем на Фидлър ли?

— Разбира се, че няма.

— Че защо не?

— Защото това ще е последният път — последният, — в който сте получавали вътрешна информация от мен.

— Лъжлив, лицемерен, подъл кучи син…

— Хайде, хайде. По-кротко.

— Ставаш по-лош и от Смайлс.

— Смайлс ли? — Ботъл спря на стъпалата. — Тя къде е, между другото?

— Занася се някъде с Коураб сигурно — отвърна Тар.

„Нима?“

— Не бива да го прави.

— Защо?

— Защото не е сигурно, че късметът му се простира и над хората край него, затова.

— Какво значи пък това?

„Значи, че много говоря.“

— Няма значение.

— Ще ти го спипат този плъх, Ботъл! — подвикна зад него Корик. — Рано или късно.

„Никой тук не мисли с главата си. Богове, Корик, все още си мислиш, че малките са безпомощни розови гадинки. А те вече са способни сами да се оправят навсякъде. Така че имам повече от един допълнителен чифт очи и уши, приятели. Да. Малкият Корик, малката Смайлс, малкият Тар, малкото… е, другите ги знаете…“

Стигнал беше почти до люка, когато прозвуча сигналът за тревога — отекна като демонски писък над издутите вълни, а вятърът донесе миризма… не миризма, воня.

„Гуглата да ме вземе дано, мразя да не знам нещо.“ Калам се метна по такелажа, без да обръща внимание на люлеенето и подскачането на палубата, докато „Бясната вълчица“ рязко възвиваше на нов курс към коридора, който — поради некадърност или немарливост — се беше отворил между два дромона от ескорта. Докато се катереше бързо нагоре, убиецът успя да зърне за миг чуждите кораби, появили се зад този коридор. Платна, които можеше да са били черни някога, ала сега бяха сиви, избелели от слънце и сол.

Сред зазвучалите объркани сигнали за тревога една истина се открояваше с ужасяваща яснота: бяха се натъкнали на засада. Кораби на север, строени в дъга, с тесни мъртви коридори помежду им. Друг полумесец, този път издут срещу малазанците, бързо се приближаваше пред вятъра от североизток. Трета редица оформяше настръхнала преграда на юг от плитчините покрай брега на запад и навън, в клинообразен строй на изток, след което дъгата се извиваше на север.

„Бойният ни ескорт е ужасно малоброен. Транспортните са наблъскани с войници като блеещи овци в кланица.“

Калам спря. Беше видял достатъчно. „Които и да са, спипали са ни в челюстите си.“ Заслиза надолу, усилие почти толкова рисковано, колкото и изкачването. По палубите щъкаха хора, моряци и морска пехота, офицери притичваха напред-назад и подвикваха.

Флагманският кораб на адюнктата, със „Силанда“ плътно до него откъм левия борд, плуваше точно към коридора. Ясно беше, че Тавори е решила да влезе в сражение с настъпващия полумесец. Всъщност нямаха голям избор. С вятъра зад гърба им атакуващите щяха да се врежат като острие на копие сред тромавите транспортни кораби. Адмирал Нок командваше предния ескорт на север и щеше да се опита да пробие през противника, преграждащ пътя им, и да изведе толкова транспортни, колкото успее — „Но вражеските кораби трябва само да ги притиснат към брега, към подводните скали в плитчините.“

Калам скочи на палубата и хукна напред. На носа стояха един до друг адюнктата и Бързия Бен, вятърът плющеше в наметалото на Тавори. Калам спря зад тях и Върховният маг го погледна през рамо.

— Скъсиха платната, дръпнаха юздата или каквото там моряците наричат забавяне.

— Защо? — учуди се Калам. — Безсмислено е. Кучите му синове трябваше да карат срещу нас на пълен ход.

Бързия Бен кимна мълчаливо.

Убиецът погледна адюнктата. Погледът й, вторачен във вражеската линия кораби, не издаваше нищо.

— Адюнкта… може би е време да извадите меча си.

— Още не — отвърна Тавори. — Там става нещо.

Калам проследи погледа й.

„Богове подземни, какво е това?“

На „Силанда“ сержант Геслер беше надул костената свирка и редиците гребла вече се полюшваха ритмично, безразлични към издутите вълни. С всеки нов тласък корабът изскърцваше тежко и с лекота поддържаше скоростта на флагманския дромон. Отделенията бяха изпънали платната и бяха по палубата, подготвяха броня и оръжие.

Фидлър клечеше до дървения сандък и се мъчеше да укроти вечното си гадене. „Богове, мразя го морето, проклетото подскачане напред-назад и нагоре-надолу. Когато умра, искам краката ми да са сухи. Това и нищо повече. Никакви други условия. Само краката сухи, проклятие…“ Най-сетне разхлаби каишките и вдигна капака. Морантските муниции бяха грижливо наредени в гнездата си.

— Кой може да хвърля? — изръмжа той и изгледа през рамо отделението си.

— Аз — отзоваха се в хор Корик и Смайлс.

— Защо питаш? — рече Кътъл.

Коураб Билан Тену’алас седеше, присвил колене до гърдите си. Толкова зле му беше, че не можеше да помръдне, камо ли да отговори на въпроса на Фидлър.

Тар сви рамене и каза:

— Ако е точно пред мене, може и да улуча, сержант.

Но Фидлър едва чу всичко това — очите му бяха приковани в Ботъл, който стоеше вцепенен, зяпнал към вражеската линия кораби.

— Ботъл? Какво има?

Лицето на Ботъл беше пепеляво.

— Лошо, сержант. Те… привличат.

Сеймар Дев се дръпна и гърбът й опря в коравото безчувствено дърво. Пред нея, от двете страни на главната мачта, стояха четирима Тайст Едур, от които изригваше пращяща във въздуха яростна магия, плющеше между тях като разкъсани вериги, кипеше и разцъфваше с бликащи сиви пламъци… а зад поклащащия се нос се надигаше тежка вълна, гърчеше се като гигантска натегната пружина, извисяваше се към небето…

Настръхналите вериги сила изплющяха от четиримата магьосници, извиха се на дъги наляво и надясно, навън и се сляха с посестримите си от корабите от двете страни на командния на Ханради Халаг, а след това литнаха напред, към другите кораби, и въздухът, който вдиша Сеймар Дев, й се стори мъртъв, нещо жизненоважно в него сякаш беше унищожено. Тя изохка, смъкна се безсилно на палубата, притисна колене до гърдите си. Закашля се, затрепери…

Въздух, пълен с живот, нахлу отново в дробовете й… някой стоеше вляво от нея. Извърна глава, погледна нагоре.

Карса Орлонг, неподвижен, зяпнал надигащата се вълна от магия.

— Какво е това? — попита навъсено.

— Древна магия — отвърна тя хрипливо. — Искат да ги унищожат. Искат да разкъсат над десет хиляди души… на парчета.

— Кой е врагът?

„Какъв е този дъх на живот, който носиш, Карса?“

— Малазанската имперска флота — чу Сеймар отговора на таксилианеца и видя, че е излязъл на палубата с Пернатата вещица и Преда Ханради Халаг. Тримата гледаха ужасяващата стихия.

Тоблакаят скръсти ръце.

— Малазанци. Те не са мои врагове.

Ханради Халаг се обърна към Карса Орлонг и каза дрезгаво:

— А Тайст Едур врагове ли ти са?

Очите на великана се присвиха в тънки цепки, взрени в магическата вълна, от която вече се носеше усилващ се рев, като от милион гневни гърла.

— Не.

— Тогава малазанците са ти врагове — отвърна Преда.

Тоблакаят извърна поглед към Преда и Сеймар Дев успя да долови, с трепет в душата, презрението му. Но той си замълча и седна на палубата до нея.

— Още малко и щеше да го наречеш глупак — прошепна му тя. — Радвам се, че не го направи — тези Тайст Едур не понасят критика.

— Което ги прави още по-големи глупаци — изръмжа великанът. — Но ние го знаехме, Сеймар Дев. Те вярват, че императорът им може да ме надвие.

— Карса…

Странен хор от викове изригна от магьосниците и всички те се сгърчиха, все едно нечия огнена ръка се бе пресегнала към телата им, свила се беше здраво и жестоко около гръбнаците им — очите на Сеймар Дев се разшириха… „Този ритуал, огъва ги… о, колко болка…“

Огромната стена изведнъж се издигна над внезапно затихналата морска повърхност. Извиси се още и още нагоре — а в пространството под нея, в откроилата се противно на всякаква нормалност ивица се виждаха малазанските кораби, с настръхналите им платна, всеки понесъл се напосоки от паниката, обзела горките кучи синове… освен онези двата в челото, бойният дромон и плътно до него откъм открито море — корабът с черния корпус, чиито гребла бляскаха от двете страни.

„Какво?“

Ханради Халаг пристъпи напред, зърнал най-сетне черния кораб, но Сеймар, присвита долу на палубата, не можеше да види лицето му, само тила — но видя как изведнъж високата му фигура се напрегна и застина.

А след това започна още нещо…

Магическата вълна се изтръгваше от повърхността, повличаше бели пръски кипнала вода, която се разкъсваше и падаше, докато прорязаната със сиви пламъци стихия я издигаше все по-нагоре. Ревът се носеше напред, силен и яростен като връхлитаща рат.

Гласът на адюнктата прозвуча тихо. Бездушно.

— Бързи Бен…

— Не са лабиринти. — Магът беше изумен. — Древна е. Крепости, но прорязани с Хаос, с гнило…

— Сакатият бог.

Магьосникът и убиецът извърнаха очи към нея.

— Пълна сте с изненади — отбеляза Бързия Бен.

— Можеш ли да отвърнеш?

— Адюнкта?

— Тази Древна магия, маг… можеш ли да й отвърнеш?

Погледът, който Бързия Бен хвърли на Калам, стъписа убиеца, но напълно подобаваше на отговора, който последва:

— Ако не мога, значи всички сме мъртви, адюнкта.

„Кучи сине… напипал си нещо…“

— Нямаш много време — рече адюнктата и добави: — Аз обаче имам меча си.

И тръгна по палубата. Калам, с разтуптяно сърце, се взря в тътнещата пенеста стихия, затулила небето на север.

— Бързак, нямаш много време, нали знаеш. Върне ли се с меча си…

— Съмнявам се, че ще е достатъчен — прекъсна го чародеят. — Или може би за този кораб и само за него. Колкото до останалите — забрави.

— Направи нещо тогава!

А Бързия Бен му отвърна с усмивка, която убиецът бе виждал толкова пъти, стотици пъти, и този блясък в очите — толкова познат, така…

Чародеят плю на ръцете си, потърка ги и изсумтя:

— Щом ще си играете с Крепостите… значи аз…

— Стиска ти обаче — обади се Калам.

— За кое?

— „Пълна сте с изненади“ й каза.

— Да. Е, отвори ми малко място сега. Преди доста време беше. Може да съм малко… поръждясал.

„Толкова познато… толкова… плашещо.“

На борда на „Силанда“, четири галса на юг, Ботъл усети как нещо изопна всичките му сетива. Извърна рязко глава и погледът му се впи в мостика на „Бясната вълчица“. Бързия Бен, сам, изправен на носа с изпънати настрани ръце, като в проклет жест на жертвоприношение…

… а около Върховния маг закипяха пламъци с цвета на прошарена със злато кал, потекоха напред и нагоре, бързо — „Толкова бързо, свирепо — боговете да ме вземат — не, повече търпение, глупако! Ако те…“

Ботъл зашепна молитва, хвърли цялата си воля в извличането на Върховния маг — „По-бавно, глупако! По-бавно! Ето така, насити го цвета, по-плътен, сега го разлей по двете страни, просто обратно кално свлачище, всичко върви обратно нагоре по склона, пламъци като дъжд, езици от златиста грозна ярост, да, точно така…“

„Престани да се бориш с мен, проклет да си. Не ме интересува колко си уплашен — паниката ще съсипе всичко. Внимавай!“

Изведнъж главата на Ботъл се изпълни с миризма… на козина. Нежният допир на две не съвсем човешки ръце — и отчаяните му усилия да усмири безумния ентусиазъм на Бързия Бен изведнъж престанаха да означават каквото и да било, щом волята му бе забърсана с един замах, като паяжина…

Калам, приклекнал на стъпалата към мостика, видя как Бързия Бен, широко разкрачен, бавно се повдигна от палубата все едно някаква сила го беше стиснала с невидими ръце за предницата на куртката, придърпа го и след това го разтърси.

— Какво, в името на Гуглата…

Магията, надигнала се в отговор на сивия кипнал щорм срещу тях, бе като земен вал, прорязан с горящи коренища, кипеше, издуваше се и се сриваше навътре, свирепата взривна сила все по-здраво се стягаше към нещо още по-мощно — „И когато се влее в онова, другото… Гуглата да ме вземе, никой няма да го преживее…“

Ханради Халаг беше зяпнал, замръзнал на място десетина мига, докато дивият хаос на Древна магия в страховито предизвикателство срещу тази на магьосниците Едур — на близо сто магьосници на Едур — и, осъзна Сеймар Дев, взряна в предния малазански дромон, всичко това идваше от един мъж, от онзи чернокож мъж, зареян високо над корабния нос, с широко разперени ръце и крака.

Преда сякаш се олюля, после се стегна и закрещя заповеди — и пак залитна като пиян назад към маговете си.

А те рухнаха, западаха по палубата като съборени от ударите на гигант и останаха да лежат, гърчеха се и от устите им бликаше пяна.

А извисилата се, напираща напред, ревяща сива стена се пръсна, огромни пипала изплющяха във въздуха и се стопиха, или западаха по кипналата вече морска повърхност, отпращаха към небето гейзери сред облаци нажежена пара. Грохотът заглъхна.

Магията се разби, веригите, свързали маговете на всеки кораб, угаснаха или се разкъсаха с тежко дрънчене, все едно бяха наистина от железни брънки.

Палубата се разлюля бясно под краката им и всички залитнаха — освен Карса Орлонг.

Сеймар Дев извърна погледа си от него и отново се взря в земния вал от магия — той също се слягаше — „Да, може би тези глупаци Едур не изпитват никакво разкаяние да отприщват такива страхотии, когато им се противопоставят… но тази глупост не важи и за теб, малазанецо, който и да си.“

Ханради Халаг — изобщо не обръщаше внимание на маговете си, които се гърчеха по палубата в собствената си мръсотия — ревеше команди, а ледерийските моряци, с пребледнели лица и мълвящи молитви, бързаха да обърнат кораба на нов курс, на изток.

„Оттегляме се. Малазанецът отвърна на блъфа им. Опълчи им се — о, чародеецо, бих те разцелувала — много повече бих направила. Богове, бих…“

— Какво казва едурът? — попита строго Карса Орлонг.

Намръщен, таксилианецът сви рамене и отвърна:

— Те не вярват…

— Не вярват? — изграчи Сеймар Дев. — Те са потресени, таксилианецо. Ужасно.

Мъжът кимна и хвърли поглед към Пернатата вещица, която ги гледаше свъсено.

— Тоблакай, Едур казват, че тези малазанци… имат на борда си Цеда.

Карса се навъси.

— Не я знам тази дума.

— Аз я знам — намеси се Сеймар Дев. Усмихна се, щом слънчев лъч ненадейно проби през сивите облаци и окъпа лицето й с топлина. — Кажи им, че са прави, таксилианецо. Имат. Цеда. Малазанците имат Цеда и каквото и да очакваха Едур от този ден, тези малазанци не се боят. Това им кажи, таксилианецо. Кажи им го!

Калам коленичи до Бързия Бен, огледа отпуснатото му лице, затворените очи. И зашлеви шамар на магьосника. Силен.

Бързия Бен отвори очи и го погледна с яд.

— Трябва да те смачкам като буболечка, Калам.

— Точно сега, мисля, една пръдня на буболечка може да те издуха от този кораб, Бързак — избоботи в отговор убиецът.

— Млъкни. Не може ли просто да си полежа още малко?

— Адюнктата идва. Бавно, вярно. Идиот, твърде много извлече…

— Стига, Калам. Трябва да помисля, и то сериозно.

— Откога си играеш с Древна магия?

Бързия Бен го погледна в очите.

— Откога? Никога не съм се занимавал с Древна магия, идиот с идиот.

— Какво?!

— Беше проклета от Гуглата илюзия. Слава на боговете, че точно тогава се бяха изпокрили по вилите си и тия кретени налапаха въдицата — но чуй, не беше само това. Имах помощ. А след това имах помощ!

— Какво значи това?

— Не знам! Остави ме да помисля!

— Няма време — отвърна Калам. — Адюнктата идва.

Ръката на Бързия Бен рязко се изпъна, спипа Калам за предницата на ризата и го дръпна.

— Богове, приятелю… Никога не съм бил толкова уплашен! Не разбираш ли? Започнах го като илюзия. Да, но после…

Гласът на Тавори се чу зад тях:

— Върховен маг. Трябва да поговорим.

— Не беше…

— Бен Адефон Делат, трябва да поговорим. Веднага.

Калам се изправи и понечи да се отдръпне, но спря при жеста на Тавори.

— О, не, убиецо. Вие също.

Калам се поколеба, после отвърна:

— Адюнкта… разговорът, който предлагате, не може да е еднопосочен.

Тя го погледна намръщено, помисли и кимна.

Фидлър стоеше над Ботъл, който се беше проснал на палубата.

— Войник.

Ботъл беше затворил очи и при думите на Фидлър ги стисна още по-здраво.

— Не сега, сержант. Моля те.

— Войник — повтори Фидлър. — Ти… ъъъ… си се оцапал. Доста. По чатала, разбираш ли.

Ботъл изстена.

Фидлър погледна през рамо към другите от отделението. Всички — заети със себе си, засега. „Добре.“ Наведе се.

— Проклятие, Ботъл, изпълзи някъде и се почисти — ако те видят… Чакай, първо искам да разбера нещо. Искам да разбера какво толкова възбуждащо намери във всичко това?

Ботъл се обърна на една страна и измърмори:

— Не разбираш. Тя обича да го прави това. При всяка възможност. Не знам защо. Не знам.

— Тя ли? Коя? Нямаше жена до теб, Ботъл!

— Тя си играе с мен. С… разбираш.

— Някой го прави, явно — каза Фидлър. — Хайде, слизай долу и се почисти. Смайлс само да го види това, ще те тормози цял живот.

Сержантът изгледа редника, докато изпълзя от палубата. „Възбуден. За малко щяха да ни унищожат. Всички, до един. А тоя си фантазира за някое старо гадже.“

Таралак Вийд огледа намръщено суматохата по палубата. Томад Сенгар крачеше нервно напред-назад, докато воините Едур идваха един след друг със съобщения, предавани със сигнали от привидно неизброимите кораби на Едур. Нещо беше нанесло почти физически удар на Томад Сенгар — не ритуалната магия, отвърнала на тяхната, а някаква вест, пристигнала малко по-късно, докато малазанската флота се мъчеше да се изтръгне от обкръжението. Корабите се подминаваха на една стрела разстояние, хората на тях се гледаха с нещо като облекчение — Таралак дори видя как един малазански войник им махна с ръка. Малко преди войникът до него да го събори на палубата с юмрук в главата.

Междувременно двете флотилии на Едур се съединяваха — нелека задача предвид неспокойните води, многобройните съдове и гаснещата светлина в края на деня.

А на лицето на Томад Сенгар, адмирала на тази огромна плаваща армия — терзание, което можеше да е причинено само от новина за много лична трагедия. За ужасна загуба. Любопитно наистина.

Въздухът бе натежал, все още душен и вонящ от едурската магия. Изчадия бяха тези Едур, така нагло да отприщят подобна сила. Да си въобразят, че могат да боравят с нея като с оръжие от студено равнодушно желязо. Но при Древните сили — с хаоса — тъкмо тези сили я владееха.

А малазанците бяха отвърнали подобаващо. Зашеметяващо откровение, най-неочаквано разбулване на тайнствено познание. Да, нямаше спор, силата на малазанския ритуал надвишаваше тази на десетки и десетки магьосници Едур. Невероятно. Ако Таралак Вийд не го беше видял със собствените си очи, щеше да смята, че такава способност в ръцете на Малазанската империя просто е нещо немислимо. Иначе защо не бяха я използвали досега?

Само миг размисъл, и той намери отговора. „Малазанците може да са кръвожадни тирани, но не са безумци. Разбират от предпазливост. От сдържаност.“

Докато Тайст Едур, за жалост, не разбираха.

Жалко за тях.

Видя Туайлайт, Атри-преда, сред своите войници ледерии. Казваше им по някоя успокоителна дума или тиха команда и вълните на тревога след нея сякаш затихваха.

Гралът тръгна натам.

Тя срещна погледа му и кимна леко за поздрав, после попита:

— Как е спътникът ви долу?

— Храни се. Силата му се връща, Атри-преда. Но колкото за този ден и странните събития преди малко — безразличен е.

— Скоро ще бъде изпитан.

Таралак сви рамене.

— Това не го притеснява. Какво измъчва Томад Сенгар? — попита по-тихо.

Тя помълча, после отвърна:

— Пристигна вест, че сред малазанската флота има съд, който е бил пленен преди време, в друг океан, от Едур. И този кораб е бил даден да го командва един от синовете на Томад — експедиция в Новороденото, мисия, за чийто характер не е било съобщено на император Рулад.

— И Томад е убеден, че синът му е мъртъв.

— Не може да има друга възможност. И губейки един син, той всъщност губи двама.

— Какво имаш предвид?

Тя го погледна и поклати глава.

— Няма значение. Но това, което се породи днес в душата на Томад Сенгар, Таралак Вийд, е изгаряща омраза. Към тези малазанци.

Гралът сви рамене.

— Изправяли са се срещу много врагове, Атри-преда. Каладън Бруд, Сорел Таурит, К’азз Аворски, Аномандър Рейк…

При последното име очите на Туайлайт се разшириха и тя като че ли понечи да каже нещо, но погледът й леко се измести покрай лявото рамо на Таралак Вийд. Зад него се чу мъжки глас:

— Това е невъзможно.

Гралът се обърна.

— Това е Алрада Ан — рече Туайлайт и гралът долови някакво скрито разбиране между двамата, докато тя изричаше името на едура. — Също като мен, той научи езика ви — даже по-бързо от мен.

— Аномандър Рейк — каза едурът. — Чернокрилият господар, който живее при Портите на Мрака.

— Последното, което чух — отвърна Таралак Вийд, — е, че живееше на летяща крепост, наречена Лунния къс. Сражавал се е с магия с малазанците на един далечен континент, над град, наречен Пейл. И Аномандър Рейк е бил победен. Но не и убит.

Стъписване и неверие се смесиха по обветреното набраздено лице на воина Едур.

— Трябва да ми разкажеш повече за това. Онзи, когото наричаш Аномандър Рейк, как го описват?

— Малко знам за това. Висок, чернокож, сребриста коса. Носи някакъв проклет двуръчен меч. Дали тези подробности са точни? Не зная… Но виждам в погледа ти, Алрада Ан, че трябва да са. — Таралак замълча, премисляше колко още да разкрие — следващите му думи щяха да включат тайно знание, информация, неизвестна за мнозина. И все пак… „Я да видим какво ще донесе това.“ Мина на ледерийски и заговори: — Аномандър Рейк е Тайст Андий. Не Едур. Но ако се съди по реакцията ти, бих си помислил, че и ти като Томад Сенгар си уязвен по някакъв начин от нежелано разкритие.

За миг в очите на воина се долови страх. Той хвърли поглед към Туайлайт, обърна се и се отдалечи.

— Има неща, за които не си в течение, и най-добре е да си остане така — каза му Атри-преда. — Невежеството те пази. Но не беше разумно да разкриваш, че знаеш ледерийския език.

— Убеден съм, че Алрада Ан няма да е склонен да съобщи за разговора ни на никого — отвърна гралът. Погледна я в очите и се усмихна. — Както и вие, Атри-преда.

— Непредпазлив си, Таралак Вийд.

Той плю на ръцете си, прокара ги през косата си и за пореден път се учуди на неприязнения й поглед.

— Кажи на Томад Сенгар следното, Атри-преда. Той е този, който рискува много с настояването си силата на Икариум да бъде подложена на изпитание.

— Прекалено уверен изглеждаш.

— За кое?

— Че спътникът ти е най-страховитата заплаха, срещу която се е изправял някога император Рулад. Уви, както неизменно се доказваше, всички други, които са вярвали в същото, вече са мъртви. А бяха толкова много, Таралак Вийд. Томад Сенгар трябва да бъде убеден. Трябва да бъде накаран да го повярва, преди да реши да отведе приятеля ти да застане срещу неговия син.

— Неговият син?

— Да. Император Рулад е най-малкият син на Томад Сенгар. Всъщност вече е единственият син, който му остана. Другите трима изчезнаха или са мъртви. Вероятно всички вече са мъртви.

— В такъв случай — отвърна гралът — може би това, което Томад иска да оцени, е не силата на Икариум, а липсата й. В края на краищата кой баща би желал смъртта на последния си жив син?

Туайлайт само го изгледа продължително. После се обърна.

И го остави сам, още по-намръщен и объркан.

Сержант Хелиан беше намерила моряшки ром и сега обикаляше по палубите с добродушна усмивка на лицето. Няма и преди половин камбана беше запяла някаква мрачна траурна песен от Картуул — точно когато самата Бездна се бе отприщила в небесата пред тях.

Масан Гилани, смъкнала вече бронята и загърната в дебелото наметало против ледения вятър, седеше с още няколко войници общо взето встрани от пътя на моряците. Вражеската флота вече беше някъде на юг, скрита в предвечерния сумрак — и прав им път.

„Вече си имаме Върховен маг. Истински. Онзи, Бързия Бен, бил е Подпалвач на мостове в края на краищата. Истински Върховен маг, който току-що ни спаси кожите. Това е добре.“

Нов знак красеше наметалото й, от сребърни, пурпурни и златни конци — много се гордееше с изделието си. „Ловци на кости. Да, мога да го изтърпя това име.“ Вярно, не беше толкова яко като Подпалвачите на мостове. Всъщност смисълът му беше малко замъглен, но това си беше на място, след като историята на Четиринадесета армия дотук бе не по-малко мътна. Или поне достатъчно размътена, та нещата да изглеждат объркани и несигурни.

„Като това накъде вървим. Какво предстои? Защо ни отзова императрицата? Не че Седемте града не се нуждаят от възстановяване — или от малазанци, да попълнят опразнените гарнизони.“ Но пък чумата сега беше стиснала земята за гърлото и още я давеше до смърт.

„Но пък си имаме Върховен маг.“

Младото момиче, Синн, се присви, разтреперано от студ, и Масан Гилани отгърна наметалото си. Синн се пъхна в топлата й прегръдка, сгуши се и отпусна глава на гърдите й.

Близо до тях сержант Корд още ругаеше Кръмп, който глупаво беше махнал на един от подминаващите ги вражески кораби малко след така и несъстоялата се битка. Кръмп беше този, който бе забъркал кашата при стената на Ю’Гатан, припомни си тя. Дето бягаше и коленете му стигаха чак до големите му клепнали уши. И който слушаше сега сержанта с широка идиотска усмивка и лицето му потръпваше от чиста наслада всеки път, щом тирадата на Корд стигнеше до нови висоти на въображение.

Ако всичко това продължеше още малко, подозираше Масан Гилани, сержантът като нищо щеше да се нахвърли на Кръмп и да стисне дългия му мършав врат с голямата колкото юмрук подскачаща ябълка. Само за да разкара тъпата усмивка от идиотското му конско лице.

Малката ръка на Синн се заигра с едната гърда на Масан, показалецът закръжи около зърното.

„Що за компания ми предлага това малко дяволче?“ Лекичко избута ръката, но тя се върна. „Добре. Какво толкова. Но проклятие, колко студена е ръката й.“

— Всички са мъртви — измърмори Синн.

— Какво? Кои всички са мъртви, момиче?

— Всички са мъртви… харесва ли ти това? Мисля, че ти харесва.

— Пръстът ти е студен. Кои всички са мъртви?

— Големите.

Пръстът се отдръпна, смени го топла влажна уста. Танцуващ език.

„Дъх на Гуглата! Какво пък, мога да се сетя и за по-лоши начини за край на този ужасен ден.“

— Сестра ми ли се крие там?

Масан Гилани вдигна очи към ефрейтор Шард.

— Да.

На лицето му се беше изписало малко болезнено изражение.

— Не иска да ми каже… какво се е случило в имението. Какво е станало… с нея. — Поколеба се за миг. — Твоето наметало не е първото, под което се пъхва тази нощ, Масан Гилани. Макар че си първата жена.

— А, разбирам.

— Искам да знам какво е станало. Разбираш ли? Трябва да знам.

Масан Гилани кимна.

— Мога да го разбера — продължи Шард, извърна се и потърка лицето си. — Всички се справяме по свой начин…

— Но ти си брат й — отвърна тя и кимна. — И искаш да си сигурен, че никой няма да й направи нещо, което не бива.

Той въздъхна тежко.

— Благодаря ти, Масан. Всъщност от теб не се притеснявах…

— Съмнявам се, че трябва да се притесняваш от който и да е от нас. Не и от отделенията тук.

— Знаеш ли — заговори той и тя видя, че по бузите му се стичат сълзи. — Точно това ме изненадва. Тук, с тези хора — всички ние, които се измъкнахме изпод града — всички казаха същото, каквото и ти току-що.

— Шард — каза тя. — Ти още ли си от Ашокския полк? Ти и другите?

Той поклати глава.

— Не. Вече сме Ловците на кости.

„Това е добре.“

— Останали са ми още малко конци. Сигурно ще мога да ви заема наметала… някой по-топъл ден…

— Шиеш хубаво, Масан Гилани. Ще кажа на другите, ако може.

— Може. Бездруго няма какво друго да правим на тези тумбести морски кончета.

— Благодаря ти. Искам да кажа — за всичко.

— Иди да поспиш, ефрейтор. Ако съдя по дъха на сестра ти, тя вече прави точно това.

Той кимна и се отдалечи.

„А ако някой още не го е схванал и се опита да се възползва от това дете, жив ще го одерем.“

Четири деца затичаха по палубата, едното се разпищя от смях. Сгушена в прегръдката й, Синн леко се размърда, после се отпусна отново, с устни, впити в гръдта й. Далхонийката гледаше децата, щастлива, че са се съвзели от похода, че и те са започнали изцеряването си. „Всички се справяме по свой начин, да.“

Та какво беше видяла Синн, когато каза, че всички са мъртви?

„Богове долни, не мисля, че държа да го знам. Не и тази нощ поне. Нека поспи. Нека другите си поиграят, а после да се сгушат под одеялата някъде долу. Нека всички поспим. Бързия Бен е дар за всички ни. За всички ни.“

Братът и сестрата стояха на носа, плътно загърнати в наметалата си и загледани в звездите, изпълнили нощния мрак на север. Скърцащи въжета, пращене на изопнати платна. На запад планинска верига, по-черна от небето, очерта полуостров Олфара.

Сестрата наруши дългото мълчание.

— Трябваше да е невъзможно.

Брат й изсумтя.

— Беше невъзможно. Това е целият проблем.

— Тавори няма да получи каквото иска.

— Зная.

— Свикнала е с това.

— Трябва да се справи с нас, да.

— Знаеш ли, Нил. Той спаси всички ни.

Отвърна й кимване, невидимо в мрака.

— Особено Бързия Бен.

— Съгласен съм. Значи — продължи Нил — и двамата сме съгласни, че е добре, че е с нас.

— Така излиза — отвърна Недер.

— Само че го казваш, защото го харесваш, сестро. Харесваш го, както жена харесва мъж.

— Не ставай идиот. Но онези сънища… и каквото му прави тя…

Нил изсумтя отново.

— Учестява ти дъха, нали? Онази животинска ръка, като го стисне здраво…

— Престани! Не това имах предвид. Просто… да, хубаво е, че той е с армията. Но тя с него… ами, не съм сигурна.

— Ревнива си, искаш да кажеш.

— Братко, това детинско дразнене ми омръзва. Има нещо, хм… натрапчиво в начина, по който го използва.

— Добре, за това ще се съглася. Но за нас двамата, сестро, остава един жизненоважен въпрос. Ерес’ал е проявила интерес. Преследва ни като чакал.

— Не нас. Него.

— Точно. И точно в това е същината на въпроса. Ще й го кажем ли? Ще го кажем ли на адюнктата?

— Какво да й кажем? Че някакъв си войник с мокър чатал в отделението на Фидлър е по-важен за нея и армията й от Бързия Бен, Калам и Апсалар, взети заедно? Слушай, първо изчакваме да видим какво ще каже Върховният маг на адюнктата — за случилото се преди малко.

— В смисъл, ако каже малко или се направи, че не е разбрал нищо…

— Или си го припише и почне да се перчи като Първи герой — тогава ще решим как да отвърнем, Нил.

— Добре.

Помълчаха няколко мига, после Нил каза:

— Не бива да се безпокоиш прекалено, Недер. Една полужена-полуживотно, цялата покрита с миризлива козина, не може да е сериозна съперничка за сърцето му, нали?

— Но не беше моята ръка… — Тя изведнъж млъкна, след което засипа низ от най-люти уикски ругатни.

А Нил се усмихваше в тъмното. Благодарен все пак, че сестра му не може да го види.

Трюмът беше пълен с морски пехотинци, излегнати или присвити под одеялата, толкова много, че Апсалар изпитваше безпокойство, все едно се бе озовала в някоя войнишка гробна могила. Избута завивките си и стана. Два фенера се поклащаха от таванските греди, с почти догорели фитили. Въздухът бе натежал и мръсен. Тя закопча наметалото си и тръгна към люка.

Излезе на средната палуба. Нощният въздух беше хапливо студен, но блажено свеж. Видя двама души на носа, Нил и Недер, така че се обърна и се заизкачва към кърмата. Там също имаше човек опрян на перилото. Войник, нисък, набит, с гола глава въпреки ледения вятър. Плешив, с кръг дълги сиви сплъстени кичури около темето, плющяха под напора на вятъра. Не го познаваше.

Апсалар се поколеба за миг, после сви рамене и отиде до него.

— Просиш си болест, войник. Вдигни си поне качулката.

Старият мъж само изсумтя.

— Казвам се Апсалар.

— И искаш да чуеш моето име, нали? Но ако ти го кажа, е свършено. Само мълчание. Винаги става така.

Тя се загледа в кипналата зад кърмата вода. Бяла фосфоресцираща пяна.

— Не познавам Четиринадесета армия.

— Едва ли щеше да има разлика. Това, което съм правил, не е тайна за никого.

— Едва наскоро се върнах в Седемте града. — Замълча. — Все едно, не си само ти обременен от неща, които си правил преди.

Той я погледна.

— Много си млада, за да те тормози миналото.

— А ти, войник, си твърде стар, за да ти пука за твоето.

Той се изсмя горчиво и отново се загледа в морето.

Облаците на изток се махнаха от лунния лик, но светлината си остана смътна, приглушена.

— Погледни — заговори той. — Очите ми са здрави, но тази луна е като в мъгла. И не е замъглена от облаци. Далечен свят, нали? Друго селение, с други армии, които пълзят насам-натам през мъглата, избиват се едни други, извличат деца на улиците, секат с кървавите си мечове. И бас слагам, че от време на време поглеждат нагоре, ядосват се на цялата прах, която са вдигнали, че им пречи да видят онзи, другия свят в небето.

— Като дете вярвах, че там има градове, но не и войни — отвърна Апсалар. — Само красиви градини и цветята винаги са разцъфтели и всеки сезон, денем и нощем, изпълват въздуха е възхитителен аромат… Знаеш ли, веднъж го казах всичко това на едного. По-късно той ми призна, че се влюбил в мен в онази нощ. С този разказ. Беше млад, разбираш ли.

— А сега той е само тази празнота в очите ти, Апсалар.

Тя трепна.

— Ако продължаваш с подобни наблюдения, ще ти науча името.

— Но това само ще развали всичко. Всичко. В момента съм просто аз, просто един войник като всички други. Разбереш ли кой съм, всичко се разпада. — Намръщи се и се изплю в морето. — Е добре. Нищо не трае вечно, дори незнанието. Аз съм Скуинт.

— Не искам да уязвявам егото ти — колкото и да е изтерзано, — но името ти не разкрива кой знае какво.

— Не лъжеш ли? Хм, виждам, че не. Е, това изобщо не го очаквах, Апсалар.

— Тъй че нищо не се променя, нали? Нищо не знаеш за мен, нито аз — за тебе.

— Забравил съм го онова чувство. Този млад мъж — какво стана с него?

— Не знам. Оставих го.

— Не го ли обичаше?

Тя въздъхна.

— Сложно е, Скуинт. Намекнах за миналото си. Истината е, че го обичах прекалено много, за да мога да понеса да го видя затънал в живота ми, в онова, което бях — и все още съм. Той заслужава нещо по-добро.

— Проклета глупачка. Виж ме мен. Аз съм сам. Някога изобщо не бързах да променя това. А после… един ден се събудих и беше много късно. Сега самотата ми дава покой, но не е приятен този покой. Вие двамата сте се обичали — имаш ли представа колко рядко и ценно е това? Разбила си живота си и неговия — също, според мен. Слушай… иди и го намери, Апсалар. Намери го и го дръж до себе си — е, чие его се самоизтезава, а? Ето, мислиш си, че промяната може да е само в едната посока.

Сърцето й биеше силно. Не можеше да проговори, всеки контрааргумент, всяко опровержение сякаш се стапяше. По кожата й изби студена пот.

Скуинт извърна очи.

— Богове долни, това ако не е истински разговор. Откровен и жесток… самият живот. Слизам долу — главата ми изтръпна. — Замълча. — Едва ли ще поискаш да поговорим пак. Просто Скуинт и Апсалар, които нямат нищо общо, освен че нищо не знаят един за друг.

Тя кимна и промълви:

— На мен… ще ми е хубаво, Скуинт.

— Добре.

Вслуша се в заглъхващите му стъпки. „Горкият човек. Постъпи добре, че отне живота на Колтейн, но е единственият, който не може да го понесе.“

Докато слизаше към трюма, Скуинт спря за миг, с ръце на въжетата от двете страни на стръмните стъпала. Можеше да й каже повече, но представа нямаше, че толкова лесно ще прониже защитата й. Тази уязвимост беше… неочаквана.

„Човек, който е бил обсебен от бог, би трябвало да е по-твърд, нали?“

— Апсалар.

Тя позна гласа и затова не се обърна.

— Здравей, Котильон.

Богът се приближи и се опря на перилото до нея.

— Не беше лесно да те намеря.

— Изненадана съм. Правя каквото поиска все пак.

— В сърцето на Малазанската империя. Тази подробност не я предвиждахме.

— Жертвите не стоят на едно място да дочакат ножа. Макар и да не подозират, са способни да променят всичко.

Той замълча и Апсалар усети ново напрежение. На смътната лунна светлина лицето му изглеждаше уморено, а очите горяха трескаво.

— Апсалар, аз бях… равнодушен…

— Котильон, ти можеш да си всякакъв, но чак пък равнодушен…

— Непредпазлив тогава. Нещо се е случило — трудно е да се сглоби картината. Все едно, че необходимите подробности са разхвърляни в кална локва и нищо повече не можех да направя, освен да опипвам слепешком, без дори да съм сигурен какво търся.

— Кътър.

Той кимна.

— Имало е нападение. Засада, мисля — дори спомените, утаили се в земята, където се е проляла кръвта, са накъсани — много малко успях да разчета.

„Какво е станало?“ Искаше да зададе този въпрос. Веднага, да среже през този негов бавен предпазлив подход… „Не е предпазливост… той увърта.“

— Близо до мястото има малко селце — те са разчистили всичко.

— Той е мъртъв.

— Не знам — тела нямаше. Един гроб, но беше отворен и мъртвецът — изровен… не знам защо ще го прави някой. Все едно, загубих връзка с Кътър и това ме безпокои повече от всичко.

— Загубил си връзка — повтори унило тя. — Значи е мъртъв, Котильон.

— Честно, наистина не знам. Но има други две неща, за които съм сигурен. Искаш ли да ги чуеш?

— Важни ли са?

— Това ти ще прецениш.

— Добре.

— Една от жените, Сцилара…

— Да?

— Тя е родила — поне за това е доживяла и детето сега е под грижата на селяните.

— Това е добре. Друго?

— Хеборик Леката ръка е мъртъв.

При тези думи тя се обърна — но с гръб към него, загледа се над морето към далечната смътна луна.

— Призрачните ръце.

— Да. Силата — аурата — на този старец гореше като зелен огън, носеше свирепата ярост на Трийч. Беше безпогрешна…

— И вече я няма.

— Да.

— Имаше още една жена, момиче.

— Да. Искахме я, двамата със Сенкотрон. Жива е и всъщност се появява точно там, където искахме да е, с една съдбоносна разлика…

— Че не вие със Сенкотрон я контролирате.

— Напътствие, не контрол — не бихме си позволили контрол, Апсалар. За жалост, същото не може да се каже за новия й господар, Сакатия бог. — Поколеба се за миг и добави: — Фелисин Младша е Ша’ик Преродената.

Апсалар кимна.

— Като меч, убиващ създателя си… има цикли на справедливост.

— Справедливост ли? Бездната да ме вземе, във всичко това изобщо няма справедливост, Апсалар.

— Нима? — Тя се обърна към него. — Отпратих Кътър, защото се боях, че ще умре, ако остане с мен. Отпратих го и точно това го уби. Ти искаше да използваш Фелисин и сега тя се оказва пионка в ръката на друг бог. Трийч искаше дестраянт, да поведе поклонниците му на война, но Хеборик е убит, без да е постигнал нищо. Като тигърче, счупило черепа си с лапа — целият този потенциал, тази възможност — край. Кажи ми, Котильон, каква задача беше възложил на Кътър в групата им?

Той не отговори.

— Възложил си му да пази Фелисин Младшата, нали? И той се е провалил. Жив ли е? За него самия може би най ще е добре да не е.

— Не го мислиш сериозно, Апсалар.

Тя затвори очи. „Да, не го мисля. Богове, какво да правя… с тази болка? Какво да правя?“

Котильон бавно се пресегна. Ръката му — черната кожена ръкавица беше смъкната — се доближи към лицето й. Усети как пръстът му погали страната й, усети хладната бразда, останала от сълзата, която изтри. Сълза, която така и не бе разбрала, че е там.

— Замръзнала си — промълви той.

Тя кимна. Поклати глава, щом всичко отвътре се срути… и беше в прегръдката му, и плачеше неудържимо. А богът проговори:

— Ще го открия, Апсалар. Заклевам се. Ще открия истината.

„Истините, да. Една след друга, един камък полита надолу, после друг. И друг. Затулват светлината, мракът се сгъстява, пясък и пръст се сипят. И тишина, щом и последният застине на мястото си. Е, мило ми глупаче, опитай се сега да вдишаш. Единствен дъх.“

Облаци се струпаха около луната. И — една по една — градините умряха.

19.

Отвори очи в тъмното. Изчака неподвижно, докато умът му отдели звуците, които го бяха събудили. Два източника, реши Баратол. Един далечен, другият — съвсем близо. Предпазливостта повели да се съсредоточи върху втория.

Шумолене на завивки, придърпване, леко стържене на пясък по камъчета, приглушено мърморене. Дълга въздишка, после някой се обърна и се намести, звуците станаха ритмични и два дъха се сляха.

Беше добре. Гуглата знаеше, не Баратол бе този, който имаше шанс да облекчи измъчения поглед в очите на даруджистанеца. Веднага се помоли наум дано Сцилара да не му нанесе ново поражение с някоя бъдеща измяна. Подозираше, че ако това стане, Кътър толкова ще се отдръпне от живота, че връщане няма да има.

Все едно, тези неща не зависеха от него, и това също беше добре.

И тъй… другият, по-далечният звук. Шепот, по-търпелив от задъханото любене от другата страна на тлеещото огнище. Като вятър, галещ короните на дърветата… но дървета нямаше. Нито вятър.

„Морето е.“

Утрото наближаваше, небето на изток изсветля. Баратол чу как Сцилара се обърна настрани, дъхът й позатихна, но още дълго остана учестен. Кътър придърпа тихо завивките, обърна се на другата страна и скоро потъна в кротък сън.

Сцилара се надигна. Кремък изщрака в желязо, пръснаха се искри, лулата й се разбуди. Беше похарчила последните си монети, за да се дозапаси с ръждивец предния ден, когато подминаха един малък керван, затътрил се навътре към сушата. Срещата беше ненадейна, буквално се сблъскаха на един завой по скалистия път. Размениха си подозрителни погледи и нещо като облекчение се изписа на лицата на търговците.

Морът беше свършил. Сънебродниците на Танно го бяха прогласили, бяха вдигнали самоналожената изолация на Отатарал.

Но Баратол и спътниците му бяха единствените живи хора, които тази група бе срещнала, откакто бяха излезли от малкото запустяло село, където ги бе оставил корабът им. Търговците, пренасящи основни стоки от Руту Джелба, бяха започнали да се боят, че навлизат в призрачна земя.

Двата дни усамотение на Сцилара бяха започнали да карат Баратол да съжалява, че е оставил ковачницата си. „Ръждивецът, а сега и мъж — тази жена отново е в мир със себе си, слава на Гуглата.“

— Искаш аз да приготвя закуската, нали, Баратол? — обади се тя.

Той се обърна по гръб, надигна се и я изгледа в смътната светлина.

Тя сви рамене.

— Жената знае. Разстроен ли си?

— Защо трябва да съм разстроен? — избоботи той и кимна към Кътър. — Той заспа ли най-после като хората?

Сцилара също кимна.

— Повечето нощи почти не заспива — кошмари, и страхът му от тях. Още една полза от клатенето — отприщва му умората след това.

— Поздравявам те за алтруизма. — Баратол стана, клекна до огнището и разрови въглените с върха на ножа си. От тъмното вдясно се появи ухиленият Чаур.

— И би трябвало — отвърна Сцилара.

Той я погледна.

— И това ли е всичко? За теб?

Тя извърна глава. Дръпна силно от лулата.

— Не го наранявай, Сцилара.

— Глупак. Не разбираш ли? Точно обратното правя.

— Това го разбрах. Но ако вземе да се влюби в теб?

— Няма. Не може.

— Защо?

Тя стана и отиде при торбите.

— Разпали го този огън, Баратол. Малко горещ чай сигурно ще махне студа от кокалите ни.

„Освен ако нищо друго нямаш в тях, жено.“ Чаур се приближи до Сцилара, наведе се и почна да я гали по косата, а тя, без да му обръща внимание, заизважда храна.

Чаур с алчно възхищение гледаше облачетата дим от лулата й.

„Да, момче. Както казват легендите, някои демони дишат огън.“

Оставиха Кътър да спи. Той се събуди чак късно преди обед — стресна се и седна, с объркано, а след това — гузно изражение. Слънцето най-сетне беше станало топло, леко смекчено от приятно прохладния ветрец, лъхащ от изток.

Блуждаещият му още поглед се спря на Сцилара, която седеше, опряла гръб на един камък, и младият дару леко потръпна, щом тя му намигна и му прати въздушна целувка.

Чаур обикаляше около бивака като възбудено псе — ревът на прибоя вече бе станал по-силен, понесен от вятъра, и той не можеше да сдържи нетърпението си да открие източника на този звук.

Кътър извърна очи от Сцилара и го загледа.

— Какво му става?

— От морето е — отвърна Баратол. — Никога не го е виждал. Сигурно дори не знае какво е. Има още чай, Кътър, а увитото пред Сцилара е закуската ти.

— Късно е — каза той и се надигна. — Трябваше да ме събудите. — Изведнъж спря. — Морето ли? Беру да ме пази, толкова ли сме близо?

— Не го ли надушваш? Не чуваш ли?

Кътър изведнъж се усмихна. Беше истинска усмивка — първата, която Баратол виждаше на лицето на младия мъж.

— Някой видя ли луната снощи? — попита Сцилара. — Беше зацапана. Сякаш дупки бяха пробити в нея.

— Някои от тези дупки сякаш стават по-големи — отбеляза Баратол.

Тя се извърна към него и кимна.

— И аз си помислих това, но не можех да съм сигурна. Какво означава това според теб?

Баратол сви рамене.

— Казват, че луната е друг свят, като нашия, и че там също живеят хора. И че понякога там падат неща от нашето небе. Камъни. Огнени кълба. Казват, че падането на Сакатия бог е било нещо такова. Цели планини се сринали, заличили почти цял континент и изпълнили половината небе с дим и пепел. — Погледна Сцилара, после Кътър. — Мислех, че може би нещо такова е поразило и луната.

— Някой бог да е смъкнат там?

— Нещо такова, да.

— Защо са тези тъмни петна тогава?

— Не знам. Може да е пушек и пепел. Може да са късове от света, които са се разлетели.

— Стават по-големи.

— Да. — Баратол пак сви рамене. — Димът и пепелта се разсейват. Логично е, нали?

Кътър вече довършваше закуската си.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Трябва да тръгваме. Искам да видя какво има в онова изоставено село.

— Нещо годно за плаване ни трябва само — каза Баратол.

— Точно това се надявам да намерим. — Кътър изтупа трохите от ръцете си, лапна последната фурма и стана. — Готов съм.

„Добре, Сцилара. Добре си се справила.“

В задната уличка на рибарското селце имаше избелели от слънцето и оглозгани от псета кокали. Всички врати — на къщите, на хана и на сградата на малазанския данъчен — бяха отворени, купчини фин пясък бяха навеяни по праговете. От двете страни на каменния кей бяха привързани полузатънали във водата рибарски лодки с изпънати до скъсване разнищени въжета, в плиткия залив зад тях чакаха закотвени две малко по-големи търговски гемии.

Чаур стоеше на мястото, от което за първи път бе зърнал морето и белогривите вълни. Усмивката му беше същата, но от очите му се стичаха несдържани сълзи и той като че ли се опитваше да пее, със затворена уста — излизаше някакво странно мучене. Потеклият от носа му сопол бе засъхнал и вече покрит от навявания от вятъра пясък.

Сцилара обикаляше селцето и търсеше неща, които можеха да се окажат полезни за пътуването им. Въжета, кошове и сандъци, сушена храна, мрежи, рибарски куки, сол — всичко. Това, на което най-вече се натъкваше, бяха останките от телата на селяните — повечето разкъсани от кучета. От двете страни на главната улица имаше два груби каменни склада, заключени. С помощта на Баратол успяха да проникнат вътре и намериха повече продоволствие, отколкото изобщо можеха да използват.

Кътър преплува да огледа гемиите и след малко се върна и съобщи, че и двете са здрави и никоя не е по-годна за плаване от другата. И че са еднакви като близначки.

— Един майстор ги е направил според мен — рече Кътър. — Ти би могъл да прецениш по-добре от мен, Баратол, ако изобщо те интересува.

— Приемам думите ти на вяра, Кътър. Е, значи ще трябва да изберем едната от двете.

— Да. Сигурно са на търговците, които срещнахме.

— Не, не са от Джелба. Какви имена носят?

— Лявата е „Опашката на денрабъ“. Другата се казва „Скръбта на Санал“. Интересно, кой ли е бил Санал?

— Взимаме „Скръбта“ — реши Баратол. — И преди да си ме попитал защо, по-добре недей.

Сцилара се засмя.

Кътър нагази във водата покрай една от затъналите лодки до кея.

— Трябва да изгребем някоя, за да прекараме продуктите.

Баратол стана.

— Аз ще започна да ги нося от склада.

Сцилара погледна след едрия мъж, после отново насочи вниманието си към младия дару — беше намерил черпак от кратуна и изгребваше водата от една от лодките.

— Да ти помогна ли?

— Няма нужда. Най-после поне имам какво да правя.

— Един ден и една нощ вече.

Той я погледна свенливо.

— Никога не бях опитвал кърма.

Тя се разсмя и извади лулата си.

— Опитвал си. Само че си забравил.

— Да де, права си.

— Все едно, доста по-нежен си от онова кръвниче с милото личице.

— Не й ли даде име?

— Не. Новите й майки да се карат за името й.

— В ума си поне? Искам да кажа, освен кръвниче, личинка и конска муха.

— Кътър, не разбираш. Дам ли й истинско име, ще взема да се върна. И да си я взема.

— О, извинявай. Права си. То и аз какво ли разбирам.

— Повече трябва да си вярваш.

— Не. — Замълча и се загледа над морето на изток. — Нищо не съм направил досега, за да е… възможно. Виж какво стана, след като Фелисин ми се довери — да я пазя. Даже Хеборик — той каза, че показвам качества на водач, каза, че това е добре. Тъй че и той ми се довери.

— Проклет идиот. Попаднахме на засада на Т’лан Имасс. Какво си мислиш, че можеше да направиш?

— Не знам. Точно това ми е проблемът.

— Хеборик беше дестраянтът на Трийч. Убиха го като улично псе. Сякоха крайниците на Сивожаб, все едно се канеха да ги изпекат за пир. Кътър, хора като теб и мен не можем да спрем такива същества. Посичат ни, прегазват ни, и толкова. Да, трудно е да се приеме. Фактът обаче е, че сме незначителни, маловажни. Нищо не се очаква от нас, тъй че по-добре да се свием и стоим настрана, незабележими за неща като Т’лан Имасс, богове и богини. Ти и аз, Кътър, и Баратол също. И Чаур. Ние сме тези, които, ако извадим късмет, оставаме живи достатъчно дълго, за да почистим боклука и да върнем нещата на мястото им. Да утвърдим отново нормалността на света. Това е, което правим. Когато можем. Виж се, ти току-що възкреси една мъртва лодка — върна й функцията, — погледни я, Кътър, тя най-после изглежда както трябва, и това е удовлетворяващо, нали?

— В името на Гуглата, Сцилара. — Кътър поклати глава. — Не сме просто мравки, разчистващи тунел след небрежната стъпка на някой бог. Това не е достатъчно.

— Не казвам, че е достатъчно. Казвам ти с какво трябва да започнем, когато възстановяваме. Селата, живота си.

Баратол вече бе донесъл доста припаси, а Чаур боязливо бе пристъпил още по-близо до водата. Беше разтоварил багажа от конете, включително увития труп на Хеборик, и животните, без седла и такъми, обикаляха из тревата.

Кътър започна да товари лодката.

В един момент спря и се усмихна кисело.

— Паленето на лула е добър начин да се измъкнеш от работа, нали?

— Нали каза, че не ти трябва помощ.

— С изгребването, да.

— Това, което не разбираш, Кътър, е душевната потребност от награда, да не говорим за яснотата на ума, която носят такива дребни удоволствия. А поради неразбирането си изпитваш негодувание, което вгорчава кръвта в сърцето ти и те скапва още повече. Тъкмо тази горчилка убива хората, знаеш ли, прояжда ги отвътре.

Той я изгледа.

— Искаш да кажеш, че всъщност съм ревнив?

— Разбира се, че си, но понеже мога да ти съчувствам, сдържам преценката си. Кажи ми, можеш ли да кажеш същото за себе си?

Баратол дойде с две щайги под мишниците.

— Я си размърдай задника, жено. Имаме попътен вятър и колкото по-скоро отплаваме, толкова по-добре.

Сцилара се надигна и подигравателно отдаде чест.

— Ето, Кътър, един истински мъж, който поема командването. Него гледай, слушай и се учи.

Даруджистанецът я изгледа развеселено.

А тя прочете на лицето му: „Но ти току-що каза…“

„Да, казах го, млади ми любовнико. Ние сме противоречиви същества, човеците, но това не е нещо, от което трябва да се боиш, или да те тревожи особено. И ако направиш списък на онези, които се кланят на последователността, ще откриеш, че те всички до един са тирани или бъдещи тирани. Властващи над хиляди, или над съпруг или жена, или над някое плашливо дете. Никога не се страхувай от противоречието, Кътър, то е в сърцевината на разнообразието.“

Чаур хвана греблата, а Кътър и Баратол се оправяха с платната. Денят беше светъл, вятърът свеж и гемията летеше над издутите вълни, сякаш самото дърво бе оживяло. От време на време носът хлътваше надолу сред пръски пяна и Чаур се смееше детински, с искрена радост.

Сцилара се настани насред палубата, слънцето галеше лицето й — топло, но не горещо, — и разкърши рамене.

„Плаваме на гемия, наречена «Скръб», с труп на борда. Труп, който Кътър е решил да откара на мястото на сетния му покой. Хеборик, знаеше ли, че такава вярност може да съществува, там в сянката ти?“

Чаур отново се разсмя и тя видя ответната усмивка на обруленото, покрито с белези лице на Баратол.

„О, да, тази музика наистина е благословена. Тъй неочаквана, и тъй потребна със своята невинност…“

Възвръщането на някои тленни черти, осъзна Онрак Прекършения, напомняше, че животът съвсем не е съвършен. Не че беше хранил много илюзии в това отношение. Все пак доста време мина — като в мъгла, — преди да осъзнае, че това, което изпитва, е… нетърпение.

Врагът щеше да дойде отново. Тези пещери щяха да заотекват от писъци, от дрънченето на оръжия, от гневни гласове. А Онрак щеше да стои до Трул Сенгар и с него да гледа в безпомощна ярост смъртта на още и още деца на Майнала.

Разбира се, деца вече не беше подходящо определение. Ако бяха Имасс, вече щяха да са преживели изпитанието на прехода към пълнолетие. Щяха да си взимат мъжки и женски, да водят ловни групи, гласовете им да се вливат в нощните песни на клана, щом се върне нощта, за да напомни на всички, че смъртта чака — там, в края на жизнения път.

Лягането с любовници също бе за нощта и това беше разумно, защото тъкмо сред пълния мрак се бе родил първият пламък на живота, примигнал, за да изтласка вековечната липса на светлина. Да легнеш с любим означаваше да отпразнуваш раждането на огъня. „От този в плътта, към външния свят.“

Тук, в скалната пропаст, нощта властваше вечно и нямаше огън в душата, нямаше го зноя на любовта. Имаше само закана за смърт.

И точно това подклаждаше нетърпението на Онрак. Нищо славно нямаше в очакването на забравата. Не, в едно съществуване, обвързано със смисъл и цел, забравата трябваше да дойде нечакана, непредвидена и невидима. Връхлиташ стремглаво в един миг, в следващия — край.

Като Т’лан Имасс от Логрос, Онрак беше познавал ужасната цена на войните до изтощение. Неописуемо уморения дух, без никакво спасение напред, само същото. Ближните, отпадащи от пътя, разбити и вкочанени, с очи, приковани в някоя изкривена гледка — сцена, която ще гледат вечно, мигът започва да измерва векове на безразличие. Пропълзяла уплашена твар, зелен стрък, избуял от земята след дъжд, птици, кълвящи зърна, насекоми, градящи империи…

Трул Сенгар застана до него при теснината, която пазеше, и каза:

— Монок Очъм твърди, че присъствието на Едур се е… свило, далече от нас. Засега. Сякаш нещо е принудило родствениците ми да се оттеглят. Чувствам, приятелю, че ни е даден отдих. Нежелан е този отдих за мен. Не знам колко още ще мога да се бия.

— Когато наистина престанеш да можеш да се биеш, Трул Сенгар, провалът вече ще е без значение.

— Не мислех, че ще й се опълчат, знаеш ли. Но вече виждам, че е разумно. Тя очакваше просто да изоставят това, да ни оставят неколцината тук на собствената ни съдба. Нашата съдба, искам да кажа. — Сви рамене. — Панек не беше изненадан.

— Другите деца гледат него — каза Онрак. — Не биха го изоставили. Нито майките си.

— И като останат, ще разбият сърцата на всички ни.

— Да.

Тайст Едур го погледна през рамо.

— Започваш ли да съжаляваш, че чувствата се пробуждат в теб, Онрак?

— Това пробуждане ми напомня, Трул Сенгар.

— За какво?

— Защо съм наречен Прекършения.

— Прекършен, като всекиго от нас.

— Не и Монок Очъм, нито Ибра Голан.

— Да, те не.

— Трул Сенгар, когато дойдат нападателите, искам да го знаеш — смятам да те оставя.

— Нима?

— Да. Смятам да вляза в двубой с техния водач. Да го убия или да бъда унищожен. Може би, ако успея да им нанеса страховити щети, ще премислят съюза си със Сакатия бог. Най-малкото, може да се оттеглят и дълго да не се върнат.

— Разбирам. — Трул се усмихна в тъмното. — Ще ми липсва присъствието ти до мен в тези последни мигове, приятелю.

— Ако успея в това, което се каня, Трул Сенгар, ще се върна до теб.

— Тогава убий по-бързо водача им.

— Такова е намерението ми.

— Онрак, долавям нещо в гласа ти.

— Да.

— Какво означава то?

— Означава, Трул Сенгар, че Онрак Прекършения, като е открил нетърпението, е открил и още нещо.

— Какво?

— Това: омръзна ми да защитавам незащитимото. Омръзна ми да гледам как падат приятели. В предстоящата битка ще видиш в мен нещо ужасно. Нещо, което нито Ибра Голан, нито Монок Очъм не могат да постигнат. Трул Сенгар, ще видиш Т’лан Имасс с пробуден гняв.

Банашар отвори вратата, залитна, подпря се с една ръка на рамката, а после пристъпи в малката си разхвърляна стая. Миришеше на пот и мръсна постеля, на развалената храна, останала на масичката под залостения прозорец. Спря се, замисли се дали да запали фенера — но маслото беше свършило, а беше забравил да купи. Потърка се по четинестата брадичка, по-енергично от обичайното, защото лицето му сякаш бе изтръпнало.

Откъм стола до отсрещната стена, на шест крачки от него, се чу тихо изскърцване. Банашар замръзна, мъчеше се да прониже с очи тъмнината.

— Кой си ти?

— Едва ли има много неща — заговори силуетът в стола, — които да са по-жалки от един някогашен Демидрек, изпаднал в такова положение, Банашар. Да залиташ пиян в тази пълна с паразити бърлога всяка нощ — защо си тук?

Банашар пристъпи вдясно и се отпусна тежко на нара.

— Не знам кой си, тъй че не виждам смисъл да отговарям.

Въздишка, след която:

— Пращаше от доста време едно след друго кодирани съобщения. С които умоляваше, все по-отчаяно, за среща с имперския Върховен маг.

— Тогава би трябвало да разбираш — отвърна Банашар, мъчеше се да вкара малко повече трезвост в мислите си — страхът помагаше, — че въпросът засяга само посветени на Д’рек…

— Описание, което вече е непригодно нито за теб, нито за Тайсхрен.

— Има неща, които не могат да се забравят. Тайсхрен знае това, също.

— Всъщност имперският Върховен маг не знае нищо. — Пауза, придружена от жест, който Банашар си изтълкува в смисъл, че непознатият си оглежда ноктите, и нещо в тона се промени. — Засега, в смисъл. Вероятно завинаги. Виждаш ли, Банашар, решението е мое.

— Кой си ти?

— Не си готов да научиш това.

— Защо си прихващал съобщенията ми до Тайсхрен?

— Ами, за да сме точни, не съм казвал такова нещо.

Банашар се намръщи.

— Току-що каза, че решението е твое.

— Казах го, да. Това решение зависи от избора ми дали да остана бездеен по въпроса, какъвто бях досега, или — при достатъчно основание — да реша да се, хм, намеся.

— Тогава кой блокира усилията ми?

— Трябва да разбереш, Банашар, Тайсхрен е имперският Върховен маг, главно и преди всичко. Каквото и да е бил някога, вече е несъществено…

— Не е. Не и предвид това, което открих…

— Кажи ми.

— Няма.

— Или още по-добре — убеди ме.

— Не мога — отвърна той, вкопчил ръце в мръсните завивки от двете страни.

— Имперски въпрос?

— Не.

— Е, това все пак е някакво начало. Значи, както каза, темата засяга някогашни поклонници на Д’рек. Темата, предполага се, е свързана с последователните загадъчни смъртни случаи в култа на Червея. Последователни? По-скоро избиване, нали? Кажи ми, останал ли е някой? Който и да е?

Банашар не отвърна.

— Освен, разбира се — продължи непознатият, — онези малцина, които в един момент в миналото и по каквато и да било причина, са отпаднали от култа. От вярата.

— Твърде много знаеш за това — каза Банашар. Не трябваше изобщо да остава в тази стая. Трябваше да си намира различни бърлоги всяка нощ. Не беше и помислял, че е останал някой, който и да било, който да го помни. В края на краищата всички, които можеха да го помнят, бяха мъртви. „И аз знам защо. Богове подземни, да можеше да не го знам.“

— Тайсхрен — заговори мъжът — е изолиран. Дълбоко и най-ефективно. От професионална гледна точка признавам, че изпитвам известно възхищение. Уви, в същото си качество изпитвам и известна тревога.

— Ти си Нокът.

— Много добре — все пак някакви наченки на разум се промъкват през тази пиянска мъгла, Банашар. Да, името ми е Перла.

— Как ме откри?

— Има ли значение?

— Има. За мен има, Перла.

Нова въздишка и махване с ръка.

— О, бях отегчен. Преследвах един, който, както се оказа, преследваше теб — с кого говориш, къде ходиш, нали знаеш, обичайните нужни неща.

— Нужни? За какво?

— Ами, за подготовка, предполагам, за убийство, когато господарят на убиеца сметне, че е необходимо.

Банашар изведнъж се усети, че трепери, потта изби студена и лепкава под дрехите му.

— Нищо политическо няма. Нищо общо с Империята. Няма причина да…

— Да, но ти го направи такова, Банашар. Забрави ли? Тайсхрен е в изолация. Ти се опитваш да я пробиеш, да разбудиш имперския Върховен маг…

— Той защо го позволява? — попита Банашар. — Не е глупав…

Тих смях.

— О, да, Тайсхрен не е глупав. И за това може би точно ти държиш отговора.

Банашар примига в тъмното.

— Трябва да се срещна с него, Перла.

— Все още не си ме убедил.

Последва дълго мълчание. Банашар затвори очи, после ги покри с длани, сякаш това можеше да му донесе някакво освобождаване. Но само думите вече можеха да го сторят. Думите, изречени веднага, пред този човек. О, колко му се искаше да повярва, че ще… стигне. „Нокът, който е готов да ми бъде съюзник. Защо? Защото Нокътят си има… съперници. Нова организация, решила за нужно да вдигне непроницаеми стени около имперския Върховен маг. Какво разкрива това за тази нова организация? Гледат на Тайсхрен като на враг, иначе щяха да го изключат дотолкова, че да направят бездействието му желано дори за него самия. Знаят, че той знае, и чакат да видят дали ще възрази. Но той все още не го е направил, което ги кара да вярват, че може би няма да се противопостави — по време на нещо, което предстои да се случи. Бездната да ме вземе дано, с какво си имаме работа?“

Банашар заговори иззад разперените си длани.

— Бих искал да те питам нещо, Перла.

— Добре.

— Помисли си за най-мащабните планове. Представи си времето, измервано в хилядолетия. Представи си застаряващите лица на богове, богини, вери и цивилизации…

— Продължи. Какво точно искаш да ме попиташ?

Банашар се поколеба още миг. После отпусна ръцете си и вдигна очи към сивото призрачно лице срещу себе си.

— Кое е по-голямото престъпление, Перла, бог да предаде поклонниците си или поклонниците на този бог да го предадат? Поклонници, които след това решават да извършат зверства в името на същия този бог. Кое, Перла? Кажи ми, моля те.

Нокътят помълча десетина мига, после сви рамене.

— Питаш човек без вяра, Банашар.

— Та кой друг би могъл да отсъди по-добре?

— Боговете предават поклонниците си непрекъснато, мен ако питаш. С всяка молитва, на която не са отвърнали, с всеки зов за спасение, на който не са отговорили. С всичките неща, които определят вярата, бих добавил.

— Провал, мълчание и безразличие? Това ли са определенията за вярата, Перла?

— Както казах, не съм подходящият човек за такава дискусия.

— Но тези неща наистина ли са измяна?

— Зависи, предполагам. Доколко почитаният бог, по силата на същото това почитание, е на свой ред задължен към поклонника. Ако богът не е — ако няма морална обвързаност, — тогава отговорът е „не“, не е измяна.

— Спрямо кого — за кого — действа един бог? — попита Банашар.

— Ако продължим по линията на гореспоменатото твърдение, богът действа и отговаря само пред себе си.

— В края на краищата — отвърна Банашар и гласът му изхриптя, щом се наведе напред, — кои сме ние, че да съдим?

— Точно така.

— Да.

— Но от друга страна, ако съществува морална обвързаност между бога и поклонника му, то всеки един отказ представлява измяна…

— Стига онова, което е поискано от въпросния бог, на свой ред да е подчинено на известна моралност.

— Вярно. Молитвата на съпруг жена му да умре в ужасна злополука, за да може той да се ожени за любовницата си, например, едва ли е нещо, с което един самоуважаващ се бог би се съгласил и за което би помогнал.

Банашар долови насмешката в гласа му, но предпочете да я пренебрегне.

— А ако жена му е тиранка, която бие децата им?

— Тогава един наистина справедлив бог би действал без нуждата от молитва.

— В смисъл, че самата молитва, изречена от този съпруг, е също така имплицитно зло, независимо от мотива му?

— Ами, Банашар, според моя сценарий мотивът му е под подозрение, поради наличието на любовницата.

— А ако тази любовница би могла да се окаже най-обична и добра мащеха?

Перла изръмжа:

— Престани, проклет да си — можеш да затъваш в това морално двоумение до безкрай. Не виждам смисъла… — Гласът му заглъхна.

С изпепелено сърце, Банашар зачака, мъчеше се да надвие хлиповете си, да не заплаче на глас.

— Те са отправяли молитви, но не са се молили, не са умолявали, не са я зовели — заговори Перла. — Молитвите им са били настояване. Измяната… била е тяхна, нали? — Нокътят се наведе към него. — Банашар. Да не би да ми казваш, че Д’рек ги е избила всички? Цялото свое жречество? Те са я предали! Как? Какво са искали от нея?

— Има война — отвърна той глухо.

— Да. Война между боговете, да — богове подземни — и нейните поклонници са избрали грешната страна!

— Тя ги чу — заговори глухо Банашар. — Чу избора им. Сакатият бог. И силата, която искаха, бе силата на кръвта. Добре, реши тя, щом толкова жадуват за кръв… ще им даде колкото искат. — Гласът му затихна в шепот. — Всичката кръв.

— Банашар… почакай малко… защо поклонниците на Д’рек ще изберат кръв? Силата на кръвта? Това е Древен обичай. Говориш ми безсмислици.

— Култът към Червея е древен, Перла. Дори ние не можем да определим колко точно е стар. Има упоменаване за богиня, Майката на развалата, Господарката на червеите — и още няколко титли — в „Безумието на Готос“, във фрагментите, притежание на храма. Или поне доскоро притежание на храма — свитъците изчезнаха…

— Кога?

Банашар се усмихна горчиво.

— В нощта на бягството на Тайсхрен от Великия храм в Картуул. Той ги държи. Трябва да са у него. Не разбираш ли? Нещо тук не е наред! С всичко това! Знанието, което имам аз, и знанието, което трябва да притежава Тайсхрен — с достъпа му до „Безумието на Готос“. Трябва да говорим с него, да осмислим какво се е случило и какво означава. Това е извън мащабите на империума, но все пак тази война между боговете — кажи ми, чия кръв според теб ще бъде пролята? Това, което стана с култа към Д’рек, е само началото!

— Боговете ще ни предадат? — Перла се отпусна в стола си. — Нас… смъртните. Все едно дали почитаме, или не, кръвта на смъртни ще напои земята. — Замълча за миг. — Може би, ако се удаде възможност, ще успееш да убедиш Тайсхрен. Но другите жречества — вярваш ли, че ще успееш да ги убедиш всичките? И какво ще им кажеш? За някаква реформация ли ще призовеш, Банашар? Някаква революция сред вярващите? Ще ти се изсмеят в лицето.

Банашар извърна очи.

— В моето — може би. Но… на Тайсхрен…

Мъжът срещу него дълго мълча. Сумракът полека изсветля — утрото идеше, а с него — и смътен хлад. Най-сетне Перла стана, плавно и тихо.

— Този въпрос е за императрицата…

— За нея? Не ставай глупав…

— Внимавай — сряза го тихо Нокътят.

Мисълта на Банашар потече бързо, отчаяно.

— Тя влиза в играта само за да освободи Тайсхрен от поста му на Върховен маг, за да го освободи да действа. И освен това ако слуховете, че Сивата богиня крачи из Седемте града, са верни, ясно е, че войната на пантеона вече е започнала с хилядите й последствия за света на смъртните. Ще прояви мъдрост, ако се вслуша в заплахата.

— Банашар — каза Перла, — това не е заплаха. Реалност е. Измрели са стотици хиляди. Може би милиони.

„Милиони?“

— Ще говоря с императрицата — повтори Перла.

— Кога тръгваш? — попита Банашар. „А тези, които изолират Тайсхрен? А тези, които замислят убийството ми?“

— Това няма да е необходимо — отвърна Нокътят и тръгна към вратата. — Тя ще дойде тук.

— Тук? Кога?

— Скоро.

„Защо?“ Но не изрече този въпрос, защото мъжа вече го нямаше.

Искарал Пъст беше заявил твърдо, че упражнението е необходимо, и сега седеше на мулето си и се мъчеше да го води в кръг по палубата. По всичко изглеждаше, че се мъчи много повече от странното животно, докато го увещаваше да направи още една стъпка на всеки петнайсетина мига.

Със зачервени очи и замаян от морската болест, Маппо седеше опрял гръб на стената на каютата. Всяка нощ в сънищата си плачеше, а щом се събудеше, откриваше, че онова, което го е терзало в съня, е пробило през бариерата, и оставаше да лежи под кожите разтреперан като в треска. Болест, породена от страх, от гузна съвест и срам. Твърде много провали, твърде много лоши преценки; толкова дълго беше залитал слепешком…

Заради приятелството беше предал единствения си приятел.

„Ще поправя всичко това. Кълна се пред всички духове на Трелл.“

Застанала при носа, Спайт едва се виждаше сред песъчливата кално червена мъгла, която я обгръщаше. Нито един бок’арала не смееше да припари до нея.

Разговор водеше. Така поне твърдеше Искарал Пъст. С дух, който нямаше място тук. Не и тук, сред морето, и тази треперлива мъгла, като прах, навяващ през жълти треви — дори за замаяния поглед на Маппо беше натрапчиво не на място.

Натрапник, но владеещ сила, и тази сила като че ли растеше.

— Маел — беше заявил с безумен смях Искарал Пъст. — Съпротивлява се той, и носът му се разкървави. Усещаш ли гнева му, Трелл? Храчи ярост. Хи-хи. Но нея не я е страх от него, о, не, вече изобщо не се бои от никого тя!

Маппо представа нямаше коя ще да е „тя“, дори нямаше сили да пита. Отпърво си беше помислил, че Върховният жрец говори за Спайт, но не, ставаше все по-ясно, че силата, проявяваща се над корабния нос, няма нищо общо с тази на Спайт. Никаква драконска миризма, никаква хладна жестокост. Не, въздишките на вятъра, достигащи до трелла, бяха топли, сухи, миришеха на степи.

„Разговорът“ бе започнал на разсъмване, а слънцето вече беше точно над главата му. Явно имаше много да се обсъжда… за нещо.

Видя как два паяка пробягаха покрай краката му. „Проклета вещице, никого не можеш излъга.“

Имаше ли някаква връзка? Тук, на този безименен кораб, двама шамани от Дал Хон, земя с изсъхнали треви, акации, огромни стада и големи котки — савана — и сега тази… гостенка, понесла се над чужди морета.

— Разгневен е, да — беше казал Искарал Пъст. — Но все пак усещаш ли неохотата му? О, бори се той, но и знае, че тя, която избира на едно място, а не на много, тя е много над него. Смее ли да се съсредоточи? Той дори не иска тази глупава война, ха! Но, о, тъкмо тази колебливост тъй освобождава поклонниците му да правят каквото си щат!

Отекна сърдит вик, щом Върховният жрец на Сянка тупна от гърба на мулето. Животното изрева, заподскача и се завъртя в кръг да погледне тресящия се по палубата старец. Нададе нов рев и на Маппо му се стори, че чува в този звук смях.

Искарал Пъст застина на място, после вдигна глава.

— Тя си отиде.

Вятърът, който ги беше водил силно и неуморно, все по техния курс, задуха на пресекулки.

Спайт заслиза по стъпалата от мостика — изглеждаше уморена и някак разтревожена.

— Е? — попита сърдито Искарал.

Погледът на Спайт се спря на лежащия на палубата Върховен жрец.

— Трябва да ни остави за малко. Опитах се да я разубедя и уви, не успях. Това ни излага на риск.

— От какво? — попита Маппо.

Тя го погледна.

— От капризите на естествения свят. Които могат понякога да се окажат притеснителни и доста произволни. — Вниманието й отново се върна на Искарал Пъст. — Върховен жрец, моля те, наложи някакъв контрол над своите бок’арала. Непрекъснато развързват възли, които трябва да са здраво стегнати, да не говорим, че редят противните си дарове за теб навсякъде, където може да се стъпи.

— Някакъв контрол? — възкликна Искарал слисано. — Но те карат кораба!

— Не ставай идиот — отвърна Спайт. — Този кораб го карат призраци. Призраци Тайст Андий, по-точно. Вярно, забавно беше да си мислим друго, но твоите безмозъчни поклонници вече стават досадни.

— Досадни? Представа си нямаш, Спайт! Ха! — Кривна глава. — Да, нека малко си помисли за това. Тази тънка бръчица от мръщенето е така изкусителна. Нещо повече, признавам, буди похот — о, да, още малко и ще ме убеди! А и ме иска освен това. Виждам го. В края на краищата имах си уж жена, нали? Не като Маппо със зверския му, несъмнено възбуден нрав, не, той си няма! Всъщност не съм ли опитен? Не съм ли способен на възхитителна, изкусителна нежност? Не съм ли облагодетелстван от моя видиотен, вечно бъркащ бог?

Спайт поклати глава, подмина го и спря пред Маппо.

— Да можех да те убедя, трелл, в нуждата от търпение и вяра. Натъкнали сме се на изключително необичаен съюзник.

„Съюзници. Винаги те провалят накрая. Сблъсък на мотиви, разкол — и приятелят предава приятел.“

— Душата си ли ще изядеш, Маппо Рънт?

— Не те разбирам — отвърна той. — Защо се намесваш в моята цел, в търсенето ми?

— Защото знам докъде ще доведе.

— Бъдещето се разгръща пред теб, така ли?

— Никога ясно, нито пълно. Но много добре мога да усетя сливането, което предстои… то ще е огромно, Маппо, много по-ужасно от всичко, което е виждал този или който и да е свят досега. Падането на Сакатия бог, Гневът на Каллор, Раняването при Морн, Оковаванията — всички те ще се смалят пред онова, което иде. И ти ще си там, защото си част от това сливане. Както и Икариум. Както и аз ще трябва в самия край да се изправя срещу своята зла сестра, среща, от която само една ще си тръгне, щом всичко между нас свърши.

Маппо я зяпна.

— А аз… ще го спра ли? В края? Или може би той… е краят на всичко?

— Не знам. Може би възможностите, Маппо Рънт, зависят изцяло от това как си подготвен в момента, от твоята готовност, от вярата ти, ако щеш.

Той бавно въздъхна, притвори очи и кимна.

— Разбирам.

И понеже не я гледаше, не видя трепета й, а и сам не усети жалостта в това признание.

Когато отново я погледна, видя само спокойно, търпеливо лице. Хладно, преценяващо. Маппо кимна.

— Както кажеш. Ще се… опитам.

— Друго не бих и очаквала.

— Тихо! — изсъска Искарал Пъст, още лежеше на палубата, но вече по корем. Душеше във въздуха. — Подушвате ли я? Аз — да! На кораба е! Оная крава е провисналите вимета! Тя е тук!

Мулето зарева отново.

Таралак Вийд се наведе над Икариум. Джагът беше по-блед от всякога, следствие от многото дни в този трюм, което придаваше на зелената му кожа вампирски оттенък. Тихият съсък на желязото в каменния брус беше единственият звук между двамата. Накрая гралът се окашля и рече:

— Поне една седмица мина — тези Едур не бързат. Също като теб, Икариум, започнали са приготовленията си.

— Защо ми натрапват враг, Таралак Вийд?

Въпросът прозвуча така безжизнено, че за миг гралът се зачуди дали не е риторичен. Въздъхна, посегна да се увери, че косата му е както трябва да е — вятърът горе беше свиреп — и отвърна:

— Приятелю, трябва да им бъде показана… воинската ти сила. Врагът, с който са се сблъсквали — многократно явно, — се е оказал жилав и свиреп. Едур са загубили много воини.

Икариум продължи да точи меча. После спря, приковал поглед в острието.

— Чувствам… чувствам, че правят грешка. Това хрумване… да ме изпитат — дали това, което си им казал за мен, е истина. Тези приказки за… развихрения ми гняв. — Поклати глава. — Кои са тези, срещу които ще се изправя, знаеш ли?

Таралак Вийд сви рамене.

— Не, почти нищо не знам — те не ми се доверяват, а и защо да го правят? Не съм им съюзник — всъщност ние не сме им съюзници…

— И все пак скоро ще се бием за тях. Не виждаш ли противоречието, Таралак Вийд?

— В предстоящата битка няма добра страна, приятелю. Те непрекъснато се бият помежду си, защото и на двете страни им липсва способността или волята да направят нещо друго. И двете жадуват за кръвта на враговете си. Двамата с теб сме виждали всичко това и преди, как противопоставящите се сили — все едно колко различен е произходът им, все едно колко справедливо започва конфликтът — накрая стават буквално еднакви, неразличими една от друга. Жестокост срещу жестокост, глупост срещу глупост. Искаш да разпитвам Тайст Едур? За ужасните им зли врагове? Какъв е смисълът? Това е въпрос на убиване, приятелю. Убиване и нищо друго. Разбираш ли го?

— Въпрос на убиване — повтори шепнешком Икариум. След миг отново започна да точи меча си.

— А това вече е твоя работа — каза Таралак Вийд.

— Моя работа.

— Трябва да им го покажеш. Като приключиш битката. Окончателно.

— Да приключа. Всичкото убиване. Завинаги.

— Да, приятелю. Това е твоята цел.

— С моя меч… мога да наложа мир.

— О, да, Икариум, можеш. И ще го направиш.

„Маппо Рънт, ти беше глупак. Как си могъл само да използваш този джаг! За доброто на всички. Икариум е мечът в края на краищата. Изкован, за да се използва, като всички оръжия.“

„Оръжието, обещаващо мир. Защо изобщо избяга от това, глупав Трелл такъв?“

На север от полуостров Олфара ветровете се усилиха, издуха платната и корабите сякаш се втурнаха като мигриращи денрабъ над тъмносиньото море. Въпреки плитката си ватерлиния „Силанда“ се напрягаше да не изостава от дромоните и огромните транспортни съдове.

Отегчен почти колкото другите морски пехотинци, Ботъл крачеше напред-назад по палубата и се мъчеше да не обръща внимание на дрязгите им, мъчеше се да надвие напрежението, което се усилваше в него. „Нещо… в този вятър… нещо…“

— Събирач на кокали — каза Смайлс и посочи Корик с ножа си. — За такъв ми напомняш с всичките тия кокали, дето си ги накичил по себе си. Помня един, обикаляше из селото — селото извън имението де. Събираше ги от кухненските сметища. Изрови какво ли не и го натика в разни стъкленици. С етикети. Кучешка челюст за зъбобол, конско бедро за правене на бебета, птичи череп за отслабнали очи…

— Кокал от пенис за мили малки момиченца — подметна Корик.

Ножът в ръката на Смайлс светкавично се завъртя и тя вече го държеше за върха между палеца и другите пръсти.

— Да не си и помислила — изръмжа Кътъл.

— Освен това Корик не е единственият, който носи много кокали по себе си — отбеляза Тар. — Дъх на Гуглата, Смайлс, ти също си се накичила…

— С вкус — сряза го тя, все така стиснала ножа за върха. — Това, което го прави тъпо, е прекаляването.

— Последната дворцова мода в Унта ли имаш предвид? — попита Кътъл и повдигна вежда.

Тар се изсмя.

— Деликатно и ненатрапчиво малко скромно кокалче от среден пръст, полюшващо се така… дамите припадат от завист.

Коураб Билан Тену’алас само ги зяпаше, докато се дърлеха. На лицето му се беше изписало пълно изумление.

От капитанската кабина долитаха разгорещени гласове. Пак. Геслер, Балм, Сторми и Фидлър.

Едно от плъхчетата на Ю’Гатан слушаше, но Ботъл не обръщаше много внимание, тъй като сблъсъкът беше стар — Сторми и Балм се мъчеха да убедят Фидлър да играе с Драконовата колода. А и важното беше тук, отвън, този шепот на вятъра, силният му неспирен напор — почти щорм, мирисът, едва доловим под солените морски пръски…

Ботъл се опря на лявото перило и се загледа към далечната ивица суша на юг. Странно замъглена, тя сякаш видимо се отнасяше назад, макар че от толкова далече подобно възприятие трябваше да е невъзможно. Самият вятър беше обагрен в кафяво, все едно се беше завихрил през някоя пустиня.

„Оставихме зад себе си Седемте града. Слава на боговете.“ Не искаше никога повече кракът му да стъпи на тази земя. Пясъкът й бе оставил в душата му зърниста патина, наситена със зной, бури и неизброимите хора, чиито тела бяха изгорени — останките от тях бяха в него и никога нямаше напълно да се заличат от плътта му, от дробовете му. Усещаше на езика си вкуса на тяхната смърт, чуваше ека на писъците им.

Шортноус и Флашуит се боричкаха на палубата, ръмжаха и се хапеха като два песа. Някаква стара забрала рана — зачуди се какво ще отхапят от Шортноус този път — и скоро след това се разнесоха викове и ругатни, щом двамата се изтъркаляха върху войниците от отделението на Балм, които гадаеха на кости и подреденото се попиля. След няколко мига се сбиха.

Мейфлай сграбчи Лоуб и го хвърли в купчината отсечени глави.

Писъци. Гадните неща се затъркаляха по дъските, очите замигаха от внезапната светлина…

И боят спря, войниците се разтичаха да върнат главите на купа под платнището.

Фидлър излезе от каютата, спря, огледа сцената, въздъхна измъчено, после поклати глава и отиде при Ботъл, който все така се подпираше на перилото.

— Коураб трябваше да ме остави в тунела — измърмори сержантът и се почеса по брадата. — Там поне щях да си отдъхна малко.

— Заради Балм е — изтърва се Ботъл и бързо затвори уста — но късно.

— Знам го, проклет кучи син е. Добре, остава си между нас, но в замяна искам да чуя какво мислиш. Какво е заради Балм?

— Нали е далхониец.

— Това го знам, идиот с идиот.

— Ами, целият сигурно е настръхнал.

— И аз съм настръхнал, Ботъл.

„Аха. Това го обяснява.“

— Тя е с нас. Пак, искам да кажа.

— Тя ли?

— Знаеш коя.

— Оная, дето си играе с твоя…

— Оная, дето също така те изцери, сержант.

— Какво общо има тя с Балм?

— Не съм сигурен. По-скоро с родното му място, мисля.

— Защо ни помага?

— А сигурен ли си, сержант? — Ботъл го изгледа твърдо. — В смисъл, че ни помага. Вярно, последния път… Илюзията на Бързия Бен, която прогони вражеската флота. Но какво от това? Сега имаме този щорм зад гърба си и той ни тласка на запад, бързо, може би по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно — виж брега ей там — челните ни кораби трябва вече да са на юг от Монкан. При тази скорост ще стигнем Сепик, преди да се стъмни. Нас ни бутат и това ме изнервя — защо е това проклето бързане?

— Може би просто за да се отдалечим от онези сивокожи варвари.

— Тайст Едур. Едва ли са варвари, сержант.

Фидлър изсумтя.

— Сражавал съм се с Тайст Андий. И те използват Древна магия — Куралд Галайн, — но няма нищо общо с онова, което видях преди седмица.

— Онова не бяха лабиринти. Бяха Крепости — по-древни, сурова сила, много близо до хаоса.

— Каквото и да беше, не му е мястото във война.

Ботъл се изсмя. Не можа да се сдържи.

— Искаш да кажеш, че малко чистичко клане си е съвсем добре ли, сержант? Като това, което ние правим на бойното поле? Гоним бягащите войници и им сечем главите отзад, това е добре?

— Не съм казвал, че съм убеден, Ботъл — отвърна Фидлър. — Просто интуиция. Бил съм в сражения, в които се вихри магия — и то каква! — но нищо общо не е имало с онова, което се канеха да направят тези Едур. Те искат да печелят войни, без да извадят меч.

— И какво му е различното?

— Прави победата незаслужена, това.

— А императрицата да не би да печели победите си заслужено, сержант?

— Внимавай, Ботъл.

— Добре де — настоя той, — тя просто си седи на трона, докато ние тук…

— За нея ли мислиш, че се бия, Ботъл?

— Е…

— Ако това си мислиш, нищо не си научил в Ю’Гатан. — Обърна се рязко и си тръгна.

Ботъл зяпна за миг след него, после отново се загледа към далечния хоризонт. „Добре де, той е прав. Но все пак това, което печелим, са парите й, и нищо повече.“

— Какво правиш тук?

— Крия се, на какво друго ти прилича? Това винаги ти е било проблемът, Кал, липсата на финес. Рано или късно ще ти донесе неприятности. Още ли е тъмно?

— Не. Слушай, какво му е на онзи проклет вятър горе? Нещо не е наред…

— Чак сега ли го забеляза?

Калам се намръщи в тъмното. Е, поне беше намерил магьосника. „Върховният маг на Четиринадесета да се крие зад сандъци, бурета и денкове!“

— Адюнктата иска да говори с тебе.

— Разбира се, че иска. И аз щях да искам, ако бях на мястото й. Но не съм, нали? Не, загадка е тя — забелязваш ли, че почти не го носи онзи меч? Виж, ще ти призная, радвам се, че съм вързан за тази проклета армия. Помниш ли ги ония небесни крепости? Забъркани сме в нещо, Кал. А адюнктата знае повече, отколкото казва. Много повече. Някак. Императрицата ни отзова. Защо? Сега какво?

— Дрънкаш глупости, Бързак.

— Глупости ли? Не ти ли е хрумвало, че загубихме?

— Какво?

— Ами… Дрижна, Апокалипсисът, цялото пророчество — изобщо не го схванахме, а двамата с теб трябваше да се оправим, знаеш ли. Това въстание — какво постигна? Кланета, анархия, гниещи трупове навсякъде. И какво дойде след това? Чумата. Апокалипсисът не беше войната, Калам, беше чумата. Тъй че може да сме спечелили, а може и да сме загубили. И двете, схващаш ли?

— Дрижна изобщо не е свързан със Сакатия бог. Нито с Полиел…

— Това няма значение. Накрая послужи и на двамата, нали?

— Не можем да се борим с всичко това, Бързак. Имахме въстание. Потушихме го. А какво са намислили проклетите богове и богини — не можем ние да се борим. Не е и война на Империята, а това включва и Ласийн. Тя няма да погледне на всичко това като на някакво поражение. Тавори направи каквото трябваше и сега се връщаме, а после ще ни пратят другаде. Така става.

— Тавори ни прати в Имперския лабиринт, Кал. Защо?

Убиецът сви рамене.

— Е, добре. Както сам каза, тя е загадка.

Бързия Бен се отдръпна да му направи място.

— Сядай.

Калам се намести до него.

— Имаш ли нещо за ядене? За пиене?

— Естествено.

— Добре.

Наблюдателите горе извикаха, че Сепик се вижда, и Апсалар забърза напред. Адюнктата, Нил, Кенеб и Недер вече бяха на носа. Слънцето, ниско на запад, къпеше в златист блясък надигащата се грамада на сушата ляво на борд. Челните кораби на флотата, два дромона, вече се приближаваха към брега.

От кейовете не се вдигаше дим, а в самия залив само няколко кораба се поклащаха закотвени; най-близкият явно беше откъснал носовата си котва и се беше килнал на една страна така, че перилото на левия борд беше почти под водата.

— Сепик трябваше да го стигнем чак след четири-пет дни — говореше Кенеб с тон, който явно намекваше, че не го казва за първи път.

Апсалар се загледа в двата дромона, навлизащи в залива. Единият беше флагманският на Нок.

— Нещо не е наред — промълви Недер.

— Юмрук Кенеб, задръжте пехотинците — заповяда Тавори.

— Адюнкта?

— Няма да слизаме…

И в същия момент Апсалар видя как първият дромон изведнъж застина на място, сякаш по някакъв необясним начин бе загубил скорост — екипажът му се разтича като мравки в разбунен мравуняк, платната се заобръщаха. След миг същото се повтори на кораба на Нок и нагоре се заиздига сигнален флаг.

А град Сепик изригна.

Чайки. Десетки хиляди, извисиха се от улиците и сградите. Сред тях — черни петна от врани, островни лешояди, заиздигаха се като парцали прах сред димната вихрушка на белите чайки. Нагоре и нагоре… Живият облак се изду и замята треперлива сянка над града.

— Всички са мъртви — прошепна Недер.

— Тайст Едур са ги навестили — каза Апсалар.

Тавори я погледна.

— Клането ли е отговорът им на всичко?

— Намерили са същества от своята раса, адюнкта. Останки от старо население. Покорени, почти роби. Едур не се колебаят да развихрят гнева си.

— Как разбра това, Подпалвачко на мостове?

Апсалар я погледна накриво.

— А вие откъде разбрахте, адюнкта?

Тавори й обърна гръб.

Кенеб гледаше мълчаливо ту едната, ту другата.

Апсалар се загледа отново към залива. Чайките се спускаха към своя пир, а двата дромона вече се измъкваха от залива, отново издули платна. Другите кораби също започнаха да променят курса.

— Продоволствие ще търсим в Немил — каза адюнктата и се обърна. — Апсалар, намери Бързия Бен. Използвай онези скелетчета, слугите ти, ако трябва.

— Върховният маг е долу в трюма — отвърна Апсалар.

Тавори повдигна вежда.

— Нищо магическо, а?

— Не.

Щом стъпките на адюнктата заглъхнаха, Кенеб се обърна към Апсалар.

— Флотата на Едур… смяташ ли, че още ни преследва, Апсалар?

— Не. Прибират се у дома.

— Как разбра?

— Защото я навестява бог, Юмрук — каза Недер. — Идва, за да й разбива сърцето. Непрекъснато.

Все едно нещо я удари в гърдите, ударът отекна в костите й, сърцето й заби на пресекулки и се сви, щом топлината нахлу в жилите й. Но външно не издаде нищо.

— Беше ли необходимо това, Недер? — скастри я Кенеб.

— Не обръщайте внимание на сестра ми — каза Нил. — Изгаря от страст по един…

— Мръсник!

Момичето се обърна и побягна. Брат й я изгледа за миг, погледна Кенеб и Апсалар и сви рамене.

После и той си тръгна.

— Моите извинения — каза Кенеб. — Не бих предизвикал такъв жесток отговор — ако знаех какво ще каже Недер…

— Няма значение, Юмрук. Не е нужно да се извинявате.

— Все едно, няма да любопитствам повече.

Тя само го гледаше.

Той кимна притеснено и също си тръгна.

„Идва, за да й разбива сърцето. Непрекъснато.“ О, толкова малко тайни можеше да се опазят на този кораб. И все пак адюнктата като че ли отричаше това.

„Нищо чудно, че Бързия Бен се крие.“

— Всички са избили — каза Ботъл и потръпна. — На целия проклет остров. И на остров Монкан също — във вятъра е тази истина.

— Ти да му благодариш на тоя вятър — каза Калам. — Адски бързо оставихме кошмара зад себе си и това е добре, нали?

Кътъл изправи рамене и се обърна към Фидлър.

— Сержант, Сепик не беше ли имперски принципат?

Фидлър кимна.

— Значи това, което са направили Тайст Едур, е акт на война, нали?

Ботъл и останалите се обърнаха към сержанта, който се мръщеше — явно предъвкваше думите на Кътъл. После отвърна:

— Формално, да. Дали императрицата ще го погледне по този начин? Или изобщо ще се заинтересува? Бездруго си имаме достатъчно врагове.

— Адюнктата все пак ще трябва да й докладва — каза Тар. — Плюс това, че вече се сблъскахме с проклетата им флота.

— Вероятно идат след нас — подхвърли Кътъл. — И ще ги отведем право в сърцето на Империята.

— Толкова по-добре — отвърна Тар. — Тогава ще можем да ги смажем тия кучи синове.

— Освен ако те не смажат нас — измърмори Ботъл. — Онова, дето го направи Бързия Бен, не беше истинско…

— В началото — рече Фидлър.

Ботъл не отвърна веднага.

— Някои съюзници… по-добре да ги нямаш.

— Защо?

— Ами, съюзници, които не можеш да ги разбереш, чиито мотиви и цели си остават непонятни — за това си говорим тук, сержант. И повярвай ми, изобщо не искаме война с магия на Крепостите. Изобщо.

Другите го зяпнаха.

Ботъл извърна очи.

— Да го смъкнем долу в трюма — каза Кътъл. — Там ще си избълва всичко.

— Изкушаващо е — отвърна Фидлър. — Но имаме време. Много време.

„Глупаци. Времето е последното, което имаме. Това се опитва да ни каже тя. С този зловещ вятър, който бие като юмрук в царството на Маел — и нищо не може да се направи против това. Схващаш ли, Маел, жалко вмирисано раче?“

„Време ли? Тя ни тласка в сърцето на бурята.“

20.

Все по-трудно ставаше да престане да съжалява за някои решения, които беше избрал, осъзна Гъноуз Паран. Докато съгледвачите му съобщаваха, че дераготите не вървят по петите на армията му, която крачеше на североизток през буквално опустелите земи, същото това отсъствие будеше подозрение и трепет. В края на краищата, ако тези древни зверове не ги преследваха, какво се канеха да предприемат?

Ганат, магьосницата Джагът, повече или по-малко бе обяснила, че решението на Паран да пусне на воля тези зверове е ужасна грешка. Може би трябваше да се вслуша в нея. Заблуда беше да си въобразява, че безкрайно ще може да държи под контрола си всички сили, които беше освободил, за да се справят с Т’ролбарал. А може би липсваше и самоувереност в способностите на асцендентите, действащи вече в този свят. Дераготите бяха първични, но тази първичност понякога се оказваше притисната от свят, вече недопускащ такава неограничена свобода.

„Е добре, стига с това. Свърши се, нали? Хайде този път някой друг да почисти бъркотията, която направих.“

После се намръщи. „Вярно, това едва ли е правилното отношение за един Господар на Колодата. Но пък и не съм се молил за тази титла, нали?“

Яздеше някъде в средата на колоната. Не му допадаше идеята за антураж, нито да е в авангарда. В момента водеше Юмрук Рит Бюд — на тази позиция Юмруците се редуваха. Докато Паран си яздеше само с Ното Бойл до него, и понякога Хърлочъл, който се появяваше, щом се наложи да се занесе някое съобщение — а за щастие те бяха малко.

— Като капитан Кайндли бяхте по-напорист, знаете ли — заговори Ното Бойл.

— О, я млъкни.

— Само наблюдение, Върховен юмрук. Не е оплакване.

— Всяко твое наблюдение е оплакване, лечител.

— Оскърбихте ме, сър.

— Сега разбра ли какво имах предвид? Разкажи нещо интересно. Картуулиец си, нали? Значи си бил поклонник на Д’рек?

— Гуглата да ме вземе, не! Добре, като искате да ви разкажа нещо интересно, ще ви разкажа историята си. Като млад бях трошач на крака…

— Какво?

— Трошах кучешки крака. Само по един на помияр, забележете. Куците кучета са важни за празника…

— А, имаш предвид празника на Д’рек? Онзи отвратителен варварски вонящ ден на гнусно празненство! Значи си чупил краката на горките животинчета, за да може да бъдат пребити до смърт в задните улици от малки психотични дечица.

— Какво намеквате, Върховен юмрук? Точно това правех, да. Три полумесеца за куче. Беше си препитание. Само че после ми омръзна и…

— Малазанците забраниха празника…

— И това, да. Крайно погрешно решение. Направо уби народа ми, принуди ни да търсим други места за нашия…

— За вашия извратен вкус да нанасяте мъка и страдание.

— Е, да. Кой трябваше да разказва все пак?

— Бездната да ме вземе дано, приеми извиненията ми. Умолявам те, продължавай — стига да мога да го преглътна.

Ното Бойл вирна нос.

— Аз поне не съм тичал да боцкам разни богини на младини…

— Аз също, макар че може би, като всяко здраво и право момче, което не чупи крака, ме е засърбявало по някои. Най-малкото заради статуите им, нали разбираш. Да вземем Солиел например…

— Солиел! Статуя, изобразяваща открито представата за майчинство!

— О, нима? Хм, това беше малко прекалено откровено, а?

— Да не забравяме, че вие сте били момчето — отвърна съчувствено Ното Бойл.

— Добре де, аз бях. Да го забравим това. Та какво разправяше? След като кариерата ти на трошач на крака умря с подсмърчане, после какво?

— О, колко смешно, Върховен юмрук. Трябва да изтъкна също така, че изображението на Солиел в Г’данисбан е…

— Адски разочароващо — съгласи се Паран. — Представа нямаш колко юношески фантазии са разбити от него.

— Мислех, че нямате желание да обсъждаме повече темата?

— Добре. Продължи.

— За кратко време бях чирак при един местен лечител…

— Лекуваше сакати кучета?

— Не беше основният ни източник на доход, сър. Получи се неразбирателство, в резултат на което бях принуден да напусна, и то бързо. Местната наборна кампания се оказа възможност, особено след като такива усилия на малазанците рядко печелят повече от шепа картуулийци, и повечето от тях са или закъсали, или престъпници…

— А ти беше и двете.

— Основният им извор на радост затова, че се записвам, бе заради уменията ми като лечител. Все едно, първата ми кампания беше в Корел, Тефтийските кампании, където имах щастието да служа под наставничеството на лечител, който по-късно щеше да се сдобие с позорна слава. Ипшанк.

— Наистина?

— Точно той, ни повече, ни по-малко. И да, там се запознах и с Манаск. Трябва да се каже — а вие, Върховен юмрук, ще разберете повече от всеки друг необходимостта от това — трябва да се каже, че както Ипшанк, така и Манаск останаха верни на Греймейн… до края. Е, поне доколкото аз знам, разбира се — тогава вече бях лечител на пълен легион и ни пратиха в Дженабакъз. Междувременно…

— Ното Бойл — прекъсна го Паран, — изглежда, притежаваш изключителен талант да се спогаждаш и с хора с добро име, както и с лошо.

— Ами, да, сър. Предполагам, че го имам, да. А сега подозирам, че се чудите в коя категория поставям вас?

— Мен? Не, не си прави труда.

Лечителят понечи отново да заговори, но бе прекъснат от идването на Хърлочъл.

— Върховен юмрук.

— Да?

— Пътят напред, сър. Досега не личи нищо повече от разпръснати поклонници, както ги нарекохте. Но изглежда, към преселението се е присъединила конна войска.

— Колко са?

— Над петстотин, Върховен юмрук. Може и хиляда да са — яздят в строй, тъй че е трудно да се разбере отдалече.

— В строй. Интересно, кои ли може да са? Добре, Хърлочъл, пуснете напред съгледвачите и конните патрули — колко напред са?

— На четири-пет дни път, сър. Яздят в лек галоп, повечето време.

— Добре. Благодаря, Хърлочъл.

Разузнавачът препусна напред покрай колоната.

— Какво означава това според вас, Върховен юмрук?

Паран сви рамене.

— Предполагам, че скоро ще го разберем, Бойл.

— Ното Бойл, сър.

— Добре, че си станал лечител, а не пиконосец — не можа да се сдържи Паран.

— Ако не възразявате, сър, мисля, че чух напред някакви оплаквания за натъртени от ездата задници. — Мъжът смуши коня си напред.

„Богове, предпочита натъртени задници пред компанията ми. Какво пък, всекиму своето…“

— Върховен юмрук Паран — измърмори капитан Суиткрийк. — Какво прави той там, отзад, и каква е цялата тази работа с неотдаването на чест? Вреди на дисциплината. Не ме интересува какво мислят войниците — не ме интересува дори, че преди е командвал Подпалвачите на мостове — в края на краищата той ги пое само за да ги заличат. Не е редно според мен. Изобщо.

Юмрук Рит Бюд я погледна през рамо. Лицето й се беше зачервило, забеляза Юмрукът, очите блестяха. Капитанът явно не можеше да забрави удара в челюстта. „Между другото, и аз едва ли щях да забравя такова нещо.“

— Според мен Юмруците трябва да организират съвещание…

— Капитане, забравяте се — предупреди Рит Бюд.

— Моля за извинение. Но след като се разбра, че вървим след някаква армия, не искам да свърша като Подпалвачите на мостове. Нищо повече.

— Доверието на Дужек Едноръкия в Паран и възхищението му към него, капитане, е достатъчно за мен. И за колегите Юмруци. Строго ви съветвам да потиснете гнева си и да стегнете собствената си дисциплина. Колкото до войската пред нас, дори хиляда конни воини едва ли представляват заплаха за Воинството. Въстанието свърши — нито един въстаник не е останал, в края на краищата. И малко, с които да се бием. — Махна напред. — Дори тези поклонници непрекъснато отпадат от пътя.

Встрани от пътя се виждаше ниска каменна грамада — поредната тъжна жертва на това поклонничество — и на нея се вееше парче плат, накичено с пера от врани.

— Това също е зловещо — каза Суиткрийк. — Всички тези поклонници на Колтейн…

— Тази земя ражда култове като личинки в труп, капитане.

Суиткрийк изсумтя.

— Много подходящ образ специално в този случай, Юмрук.

Рит Бюд изсумтя. „Напипвам ги понякога, да.“

Зад тях ефрейтор Футгар извика:

— Какво е това?

Те се извърнаха в седлата и се загледаха натам, накъдето сочеше. Небето на изток. Сред войниците отзад се извисиха гласове — молитви, изненадани викове.

Низ от слънца, десетина, малки, но достатъчно ярки, за да пробият дупки в синьото небе. И две изопнати опашки огнена мъгла. Низът слънца се извиваше като лък, с двата края по-нависоко, а над него се виждаше замъгленото лице на луната.

— Поличба за смърт! — извика някой.

— Капитане — изръмжа Рит Бюд, — накарайте тоя глупак да си затвори устата.

— Слушам.

— Небето се срутва — каза Ното Бойл; забавил, за да се изравни с Върховния юмрук.

Паран гледаше навъсено странните слънца в небето на изток, мъчеше се да намери някакъв смисъл в това, което виждаха. „Каквото и да е, никак не ми харесва.“

— Съмнявате ли се? — попита лечителят. — Върховен юмрук, обикалял съм из земите на Корел. Виждал съм кратерите от всичко, което е падало от небето. Разглеждали ли сте някога карта на Корел? Целият северен субконтинент и многобройните му острови? Хвърлете шепа камъчета в тинята и изчакайте водата да запълни дупките. Това е Корел, сър. Хората още разправят истории за огньове, паднали от небето при свалянето на Сакатия бог.

— Иди в челото на колоната, Ното Бойл — каза Паран.

— Сър?

— Заповед да спрат. Веднага. И ми прати Хърлочъл и съгледвачите му. Трябва ми картина за района наоколо. Може би ще се наложи да си намерим укритие.

Този път поне лечителят не възрази.

Паран отново се загледа към низа огнени кълба — разрастваха се като залп от Бездната. „Проклятие, къде е Ормулогун? Трябва да го намеря и дано да му е готова тази Колода — или поне картите да са очертани, надписани и готови за нанасяне на боите. Богове подземни, трябва все пак да имаме нещо, защото нямам време за…“ Мисълта му секна.

Вече ги усещаше с всичките си сетива, приближаваха се — усещаше зноя… възможно ли бе изобщо това?

„Проклетата луна — трябваше да обърна внимание. Трябваше да проуча, да разбера какво става там горе на онзи запуснат свят.“ След което го порази нова мисъл и той застина.

„Война между боговете.“

„Нападение ли е това? Залп, наистина?“

Озъби се, взрян в небето на изток, конят се дърпаше уплашено под него.

— Ей, вие там! Не играете честно. И това… не ми харесва.

Изправи се на стремената и се огледа в паника.

— Ормулогун! Къде си, в името на Гуглата!

— Нищо не мога да направя срещу това — измърмори Искарал Пъст и се присви. — Май трябва да почна да ломотя неразбрано вече. Да, това ще е съвсем уместно. Налудничав поглед в очите. Слюнка и пяна, да. Кой би могъл да ме вини? Всички ще умрем!

Последните думи излязоха с писък, толкова силен, че измъкна Маппо от безчувствената летаргия. Той вдигна глава и погледна Върховния жрец на Сянка. Далхониецът се беше свил до мулето си, и двамата бяха окъпани в някаква странна зеленикава светлина… не, осъзна слез миг треллът, тази светлина беше навсякъде.

Спайт слезе от предния мостик и Маппо видя хладния гняв, изписан на лицето й.

— В беда сме — изръмжа тя. — Нямаме време — надявах се… все едно… — Изведнъж рязко завъртя глава и се вторачи на югозапад. Присви очи и каза: — О… кои сте вие, в името на Гуглата? И що за поразии се каните да правите? — Замлъкна отново, още по-намръщена.

Маппо Рънт примига, надигна се и видя, че небето е пламнало — почти над тях. Все едно слънцето беше народило безброй свои чеда, низ от нажежени до бяло бисери, пламъците им сияеха в зелен ореол. Усилваха се… спускаха се надолу. Какво беше това?

Морето около тях сякаш потрепери, белогриви вълни заплискаха объркано. Въздухът настръхна нажежен и вятърът отведнъж затихна. А там, над грамадата суша на изток, където трябваше да е остров Отатарал… Маппо се обърна към Искарал Пъст. Ниско приведен, Върховният жрец беше покрил главата си с ръце. Бок’арала се трупаха около него, скимтяха и хленчеха, протягаха ръце да се докоснат до треперещия старец. А той ломотеше:

— Това не го мислехме, нали? Не помня… богове, нищо не помня! Могора, мила ми дърта вещице, къде си? Точно сега най-си ми нужна. Искам секс! Дори с теб! Белия паралт ще го изпия после — какъв избор? Или това, или споменът за прежалката ми немощ! Не мога повече да понеса. Престанете да ме опипвате, зли маймуни такива! Сенкотрон, нещастна безумна сянко — къде се криеш и има ли там място и за мен, твоя най-предан слуга, твоя Магус? Гледай да има! Ела ме вземи, проклет да си — остави ги другите! Само мен! Разбира се, че има място! Вмирисан на слуз, затънал до колене в говна облак пръдня! Спаси ме!

— Духове долни! — измърмори Могора до Маппо, — чуй го само това жалко същество! И аз съм се омъжила за него, представи си!

Спайт изведнъж се извъртя и затича обратно към носа, бок’арала се пръснаха от пътя й. Щом се озова там, се обърна и извика:

— Виждам ги! Към тях, глупаци! Бързо!

И се завъртя вихрено, извиси се над тежко поклащащия се над вълните кораб, разпери широко изпъстрени със сребро криле. Вихрушки мъгла се вплътниха и над кораба надвисна огромен дракон — корабът се смали като черупка под неимоверните му размери. Две бляскави очи грейнаха като живак сред злокобната смарагдовозелена светлина. Дългата гъвкава опашка на съществото се загърчи надолу като змия, уви се около извисилия се нагоре корабен нос. След това драконът се изви във въздуха с яростен плясък на крилете…

… корабът подскочи и се понесе стремглаво напред.

Маппо излетя назад, натресе се в стената на каютата, около него се пръсна дърво. Изпъшка, изправи се тромаво и залитна към носа.

„Тя ги вижда. Кои?“

Небето се изпълваше със стрели от зелен пламък, изсипваха се като дъжд към тях. Искарал Пъст запищя.

На повече от хиляда левги от тях, на запад, Ботъл стоеше сред другите и се взираше в хоризонта на изток — там, където тъмнината трябваше да пълзи нагоре, за да възвести безкрайния цикъл на смъртта на деня и раждането на нощта. Но вместо това съвсем ясно виждаше десетина огнени мушици… спускаха се, изпълниха една третина от небето със зловеща зеленикава светлина.

— О… — прошепна той. — Лошо.

Фидлър го сграбчи за ръкава, дръпна го към себе си и прошепна дрезгаво:

— Разбираш ли какво е това?

Ботъл поклати глава.

— Да не би да е… да е нов Сакат бог?

Ботъл го зяпна. „Нов?“

— Богове подземни!

— Това ли е?

— Не знам!

Фидлър изруга и го отблъсна. Ботъл залитна, удари с рамо сержант Балм — който почти не реагира, — измъкна се от гъстата войнишка гмеж, загледа се над водите. На юг корабите на Немил — бойни биреми и транспортни съдове — бяха изпънали всяко платно пред вятъра и пореха бързо към родния бряг, първите бързо изпревариха вторите, затънали наполовина от тежкия товар — изоставили обещаното снабдяване.

„Да, всеки глупак вече е сам за себе си. Но ударят ли ония неща, ударната вълна ще се затъркаля бързо. Всички ни ще разбие на трески. Жалки кучи синове, изобщо няма да се измъкнете. Дори и гадните биреми.“

Несекващият вятър изведнъж сякаш спря, колкото да си поеме дъх, и се върна с удвоена сила, при което всички на палубата залитнаха. Платната заплющяха, мачти и реи заскърцаха — „Силанда“ простена под тях.

„Бързак? Най-добре се измъкни веднага и вземи със себе си когото можеш. Срещу това, което иде… никаква илюзия няма да го разколебае. Колкото до ония Тайст Едур — какво пък, те са свършили като нас. Ще го приема като утешение.“

„Е, мила ми бабо, ти все казваше, че морето ще е гибел за мен.“

Сержант Хелиан се шляеше по палубата, шашната от новия зелен свят, който беше открила. Това бренди от Немил блъскаше здраво, и още как! Наоколо й някакви хора крещяха или просто стояха на място като замръзнали, но това си беше в реда на нещата, нали, в редките мигове, когато случайно — опаа — прекрачеше мътната черта на полупиянството. Все пак от толкова зелено леко й прилошаваше.

Проклето от Гуглата немилско бренди — що за идиоти пиеха този боклук? Е, добре, можеше да го трампи за малко фаларийски моряшки ром. Все щяха да се намерят достатъчно идиоти на този кораб, трябваше само да намери някой. Моряк, като онзи там.

— Ей. Виж, имам тук н’милско б-бренди м-малко, ма ми се п-пие ром, нали. Десет полумес’ца дадох за т’ва, много е, знам, но отделението ми ме обича, ’збираш ли. Събраха ги. И такова, викам, да направим трампа, а? Едно към едно, бутилка за б-бутилка. В-верно, изпих го повечето, но струва повече, нали. Тъй че си е едно към едно. — И изчака.

Мъжът беше някакъв висок кучи син. Гледаше строго някак. Други ги бяха зяпнали отстрани — какъв им беше проблемът между другото?

Типът взе бутилката от ръката й, разклати я и се намръщи. Вдигна я и я изпи на три дълги глътки.

— Ей-ей!

После бръкна под тежкарското си наметало, извади едно плоско шише и й го подаде.

— Вземи, войник. Сега слез долу и се напий до припадък.

Тя стисна бутилката с две ръце, възхитена от лъскавата повърхност, дори от жлеба, минаващ диагонално от едната страна, и печатите, всечени в стъклото, много бяха хубави. Имперският скиптър и други четири, стари — печати на флагмански кораби, беше ги виждала и преди. Ето тоя беше печатът на Картерон, а тоя — на Урко, единия не го знаеше, но последният беше същият като на знамето горе на кораба, на който беше сега. „Това ако не е съвпадение, м-м?“ Примига към мъжа.

— Н-не мога. Имам заповеди…

— Отменям въпросните заповеди, сержант.

— Можеш ли?

— При тези обстоятелства — да.

— Ей, никога няма да те забравя, матрос. Обещавам. Ъъъ… къде беше люкът?

Той я стисна здраво за рамото и я поведе. Притиснала красивата и плискаща се чудесно бутилка до гърдите си, Хелиан закрачи през зелената мъгла, между всички тези зяпнали я лица. Изплези им се.

„Гледайте си работата.“

Чула въздишката на адюнктата, Апсалар се обърна.

Тавори умислено гледаше хоризонта на изток.

— Унизително, нали?

— Да, адюнкта.

— Всичките ни планове… заблудите ни… сякаш само силата на волите ни, на всекиго от нас, може по някакъв начин да наложи всичко друго да остане непроменимо около нас, в очакване само на онова, което ние ще направим или ще кажем.

— Боговете…

— Да, знам. Но това… — посочи на изток, — това не е свързано с тях.

— Нима?

— Твърде опустошително е, войник. Никоя страна в тази война не е чак толкова отчаяна… все още. А вече дори техните игри се оказват нищожни.

— Липсва ви увереност, адюнкта.

— Нима? В какво?

— В нашата издръжливост.

— Може би.

Но Апсалар чувстваше как собствената й увереност рухва, вкопчена в една-единствена мисъл — и решимостта зад тази мисъл дори отслабваше. Все пак. Една-единствена мисъл. „Това… Това е било предвидено. От едного. Трябва да е било.“

„Някой е предвидил, че това предстои.“

Повечето хора бяха слепи. Но някои не бяха.

„Така че е време да направиш нещо, прозорливи мой приятелю. И то бързо.“

Ормулогун, с краставия му жабок по петите, се изтътри на пътя, стиснал в ръце издута кожена торба. Жабокът зад него ломотеше нещо за побъркани художници и за жестокия свят с нотка на песимистично задоволство. Ормулогун се спъна и падна едва ли не в краката на Паран, изпусна торбата и съдържанието й се разсипа по земята… включително няколко десетки дървени карти, повечето — празни.

— Едва-що си ги започнал! Проклет глупак!

— Съвършенството! — вресна Ормулогун. — Вие казахте да…

— Все едно — изръмжа Паран. Погледна през рамо към небето на изток. Огнените стрели се сипеха като дъжд. — Континент? В морето? — зачуди се той на глас. — Или остров Отатарал?

— Може би и трите — измърмори Ното Бойл и облиза устни.

— Хм… — Паран клекна и разчисти пясъка пред себе си. — Морето е по-зле. Което значи, че… — Започна да чертае по пясъка с показалец.

— Имам нещо! — изхленчи Ормулогун и зарови из картите си.

„Маел. Дано само да внимаваш… Дано да си готов за това, което трябва да се направи.“ Огледа резките, които бе очертал по пясъка. „Достатъчно ли е? Би трябвало.“ Затвори очи и съсредоточи волята си. „Портата е пред мен…“

— Имам тази!

Викът изкънтя силно в дясното ухо на Паран и докато отприщваше всичката си сила, той отвори очи… и видя, зареяна пред себе си, друга карта…

И силата му се вля в нея…

На колене, хлъзгаше се по глина, която се огъваше под него, забиваше в нея длани да се задържи. Сив въздух, миризма като в костница — и Паран вдигна глава. Пред него се издигаше порта, грамада от сплетени кости и бледа подута плът, полюшващи се кичури коса, безчет зяпнали го очи, а зад нея — сива смътна забрава.

— О, Гугло!

Беше досами прага. За малко щеше да влети право в портата…

А пред него се появи фигура — загърната в черно наметало, качулата, висока. „Това не е някой от слугите му. Самият той, старият гаден кучи син…“

— Има ли време за такива неприятни мисли, смъртни? — Гласът беше кротък, съвсем леко хриплив. — При това, което предстои… е, Гъноуз Паран, Господарю на Драконовата колода, озова се на крайно неприятно място, освен ако не държиш да те стъпче множеството, което съвсем скоро ще се озове на тази пътека.

— О, я да млъкнеш, Качулати — изсъска Паран и се помъчи да се надигне, но спря, щом осъзна, че това не е най-умното. — Помогни ми. На нас. Спри онова, което иде — то ще унищожи…

— Твърде много, да. Твърде много планове. Но много малко мога да направя. Потърсил си неподходящия бог.

— Знам. Опитвах се да намеря Маел.

— Безсмислено… — Но още докато Гуглата го изричаше, Паран долови известно… колебание.

„А, хрумна ти нещо.“

— Да. Добре, Гъноуз Паран. Сделка.

— Бездната да ни вземе — няма време за сделки!

— Мисли бързо тогава.

— Какво искаш? Повече от всичко друго, Гугло! Какво искаш?

И Качулатия му го каза. А сред труповете, крайниците и вторачените лица едно лице изведнъж се оживи, очите му се отвориха много широко — подробност, която никой от двамата не забеляза.

Паран се вторачи невярващо в бога.

— Не говориш сериозно.

— Смъртта винаги е сериозна.

— О, я стига с този претенциозен боклук! Сигурен ли си?

— Можеш ли да постигнеш каквото искам, Гъноуз Паран?

— Да. Все някак.

— Заклеваш ли се?

— Да.

— Добре. Върви си сега. Трябва да отворя тази порта.

— Какво? Тя е отворена!

Но богът вече му бе обърнал гръб и Паран едва чу отговора му:

— Не и от тази страна!

Щом огнените камъни зашибаха в кипналата вода само на една корабна ширина от тях, Чаур заскимтя. Взривове пара и ужасен съсък пронизаха въздуха. Кътър се бореше с кърмовото весло, мъчеше се да задържи подмятащия се кораб, но сили не му стигаха за това. „Скръб“ отказваше да тръгне накъдето и да било. „Освен към дъното.“

Нещо тупна на палубата. Глух тътен, пръсна се дърво, целият корпус се разтресе, след това от голямата колкото юмрук дупка изригна пара. „Скръб“ сякаш хлътна под тях.

Баратол изруга и залази към пробойната, повлякъл след себе си едно резервно платно. Докато се мъчеше да запуши дупката, още камъни ги поразиха, един отпред откъсна носа, друг… горещината изригна до лявото бедро на Кътър, вдигна се стълб пара и водата швирна нагоре.

Въздухът се бе нажежил като дъх от ковашка пещ. Цялото небе сякаш беше пламнало.

Платното над тях гореше разкъсано.

Нов трясък и над половината от лявото перило просто изчезна, натрошеното дърво се пръсна като мъгла сред рояк нажежени искри.

— Потъваме! — изкрещя Сцилара, вкопчила се в отсрещното перило. Палубата на „Скръб“ се накланяше опасно.

Товарът в трюма залитна — „Много продукти, алчни бяхме“ — и загиващият кораб се наклони още повече.

Увитият труп на Хеборик се затъркаля към кипналите вълни.

Кътър извика, опита се да се хвърли и да го спре, но беше много далече — увитата в зебло мумия се хлъзна във водата…

И Чаур я последва с вой.

— Не! — изрева Баратол. — Чаур, не!

Ръцете на немия великан се свиха около трупа. И миг след това двамата потънаха.

„Море. Бара го нарече море. Топло сега. Мокро. Беше толкова хубаво. Сега небе лошо и море лошо — горе — но сега хубаво. Тук. Тъмно, нощ, нощ идва, болят уши. Болят уши. Боли. Бара каза не дишаш в море. Сега трябва дишаш. О, боли! Дишай!“

Напълни дробовете си и огън избухна в гърдите му, след това… хладно, леко, спазмите затихнаха. Обгърна го мрак, но Чаур вече не се боеше от това. Студът си беше отишъл, горещината си бе отишла, вцепенение изпълни главата му.

Толкова беше обикнал морето.

Увитото тяло в прегръдката му дърпаше все надолу и надолу — и сякаш се раздвижи, платнището се изпъна, загуби форма.

Тъмнина — отвътре и вън. Нещо нажежено и яростно проряза водата покрай него, устремено към дъното като копие светлина, и Чаур трепна. И затвори очи, за да накара тези неща да се махнат. Болката в дробовете му най-сетне си бе отишла.

„Вече спиш.“

Стълбове пара изригваха към небето, оглушителен тътен раздираше въздуха, морето се тресеше като смъртно ранен звяр… и Кътър видя как Баратол се гмурна в кипналата вода след Чаур. „Трупът. Хеборик… Чаур… о, богове…“

Допълзя до Сцилара и я прегърна. Тя се вкопчи в мократа му риза.

— Толкова се радвам — прошепна до гърдите му. „Скръб“ стенеше и се накланяше още повече.

— За какво пък се радваш?

— Че я оставих. Там. Че я оставих.

Кътър я притисна до себе си.

„Съжалявам, Апсалар. За всичко…“

Внезапен стихиен вятър го блъсна в гърба, сянка профуча, той вдигна рязко глава и очите му се разшириха, щом видя чудовищната фигура, затулила цялото небе, спускаше се…

„Дракон. Сега какво?“

И тогава чу викове… и в същия миг „Скръб“ сякаш избухна. Кътър се озова във водата, пляскаше с ръце, паниката стисна сърцето му като юмрук.

„… Протягат се… протягат…“

„Какъв е този звук? Къде съм?“

Милион гласове — писъци, потъващи в ужасна смърт — о, колко дълго бяха странствали в пространството на мрака, безтегловни, взрени напред в необятната… пустота. Безразлична към страстните им, яростни спорове и вражди, тя ги поглъщаше. Изцяло. И ги изхвърляше — от другата страна… изопната мрежа от сила, жадна да трупа, да трупа мощ и странстването изведнъж се превръщаше в безумно, хаотично движение — свят долу — толкова много изгубено… а там, отвъд — друг, още по-голям…

— О, чуй ни, толкова много… унищожено. Планини, сринати в прах, камъни, въртящи се в безбрежната тъма, ослепителни облаци, искрящи под яростна слънчева светлина — а сега този зверски свят, изпълнил взора ни — дом ли е това?

— У дома ли си дойдохме?

„Протягат се… ръце от нефрит, прашни, груби, неизлъскани още до огнен блясък. Помня… трябваше да умреш, Трийч, нали? Преди възнесението, преди божествеността. Първо трябваше да умреш.“

„Бях ли изобщо твоят дестраянт?“

„За мен ли беше изобщо това?“

„Трябваше ли да бъда убит?“

„Протягат се — тези ръце, тези незнайни, неведоми длани — как мога да отвърна на тези писъци? Тези милиони, в разбитите им затвори — докосвах някога, с върховете на пръстите, докосвах, о… тези гласове…“

— Това не е спасение. Ние просто умираме. Унищожение…

— Не е, глупако. У дома. Ние сме у дома…

— Анихилацията не е спасение. Къде е той? Къде е нашият бог?

— Казвам ти, търсенето свършва!

— Няма спор.

„Чуйте ме.“

— Кой е това?

— Той се връща! Онзи отвън — братът!

„Чуйте ме, моля ви. Аз… не съм вашият брат. Аз съм никой. Мислех… Дестраянт… знаех ли го със сигурност? Не бях ли излъган? Дестраянт… Е, може би, а може би не. Може би всички сме сбъркали, всеки от нас. Може би Трийч дори е сгрешил.“

— Изгубил си е ума.

— Забрави го — виж, смърт, ужасна смърт, идва…

— Луд? И какво? Предпочитам него да слушам, вместо който и да е от вас. Той каза слушайте, и ще го слушам.

— Всички слушаме, идиот — нямаме избор, нали?

„Дестраянт. Всичко сбъркахме. Не разбираш ли? Всичко, което съм сторил… не може да се прости. Никога не може да се прости — той ме върна. Дори Гуглата — отхвърли ме, запокити ме обратно. Но… то се изплъзва, толкова е тънко, пропадам…“

— Пропадам, падам, не е ли все едно?

„Протягат се.“

— Какво?

„Моите ръце — виждате ли ги? Отрязани. Ръцете… отрязани. Освободени. Не мога да направя това… но мисля, че те могат. Не виждате ли?“

— Безсмислени думи.

— Не, почакайте…

Не дестраянт.

Щит-наковалня.

„Протягат се — вижте ме, всички! Протягат се! Вижте ръцете ми! Вижте ги! Те се протягат — протягат се към вас!“

„Те… се… протягат…“

Баратол плуваше надолу, в непрогледния мрак. Не виждаше нищо. Никого. „Чаур! О, богове, какво направих?“ Плуваше и плуваше надолу. По-добре беше да се удави и той — нямаше да го понесе това, не и смъртта на мъжа-дете на съвестта му, нямаше да може…

Дъхът му свършваше, налягането го стягаше отвсякъде, пулсираше в черепа му. Беше сляп…

Смарагдово сияние долу… Разцъфтя огнено, заиздува се — а в ядрото му… „Богове, почакай, почакай ме…“

Отпуснат, оплетен в развилото се зебло, Чаур потъваше, разперил ръце, затворил очи, с широко отворена уста…

„Не! Не, не!“

А от пулсиращото сияние — топлина… какъв зной… Баратол се добра още по-близо, гърдите му бяха готови да се пръснат. И се протегна. Надолу, надолу…

Част от кърмовата палуба се понесе над вълните, откъсната от разбития вече кораб, и Кътър се мъчеше да помогне на Сцилара да се покатери на нея. Огнените камъни пронизваха водата отвсякъде. Бяха малки, колкото речни камъчета, въпреки дупките колкото юмрук, с които бяха прорязали „Скръб“. По-малки и от това — по-скоро като зърна пясък, блеснали в яркозелено, като късчета стъкло, цветът им се променяше почти мигновено в ръждивочервено, щом цопнеха във водата, за да се понесат към дълбините.

Сцилара извика.

— Ранена ли си?

— Погледни! Гуглата да ни вземе… виж! — Вдигна ръка и посочи, докато издутата вълна ги издигаше — посочи на изток…

Към остров Отатарал.

Беше… пламнал. Нефритовозелено, блестящ купол, който може би обхващаше целия остров, гърчеше се и се вдигаше нагоре, а през него — изпънати нагоре… ръце. От нефрит. Като… като ръцете на Хеборик. Издигаха се като дървеса. Ръце — огромни — десетки и десетки — издигаха се, с разперени пръсти, зелена светлина изригваше на спирали от тях — от извърнатите нагоре длани, от пръстите, от вените и артериите на възлестите, мускулести ръце — зелена светлина, която сечеше в небесата като остриета на меч. Ръцете бяха невъобразимо огромни, протягаха се нагоре като стълбове през купола…

… а огньовете в небето сякаш потръпнаха… затрепериха и… започнаха да се сливат.

Над острова, над протегнатите ръце от нефрит, през издуващата се нагоре зелена светлина.

Първото падащо слънце порази блестящия купол.

Звукът отекна като удар на тъпан, достатъчно силен, за да оглуши боговете. Пулсът му се изля на вълни по издутите страни на купола, втурна се бясно навън и за миг сякаш оголи морската повърхност, разтърси костите на Кътър, удар, който предизвика неописуема болка в ушите, после още и още, слънцата падаха едно след друго в огъващия се врящ купол. Той крещеше, но не можеше да чуе гласа си. Червена мъгла изпълни очите му… усети, че се хлъзга в разпенените вълни…

И в този миг един огромен ноктест крак се пресегна отгоре, разпери се над Кътър… и над Сцилара, която се беше вкопчила в ръката му и се мъчеше да го издърпа на сала — и нокти като ятагани се стегнаха около двамата. Издигнаха ги над кипналата вода — нагоре, нагоре…

„Протягат се… да. За мен, все по-близо.“

„Забравете болката.“

„Няма да трае вечно. Обещавам. Знам, защото помня.“

„Не. Не мога да бъда опростен.“

„Но вие навярно можете. Аз навярно мога да го сторя, ако чувствате, че е нужно — не знам — аз бях съгрешилият, да докосна… там, в онази пустиня. Не разбрах, а Баудин така и не можеше да се досети какво ще се случи, как ще бъда белязан.“

„Белязан, да. Сега разбирам. За тази… необходимост.“

„Чувате ли ме? По-близо — виждате ли мрака? Там, там съм аз.“

Милион гласове — ридаещи, зовящи, гласове, пълни с копнеж — чуваше ги…

„О, богове, кой съм аз? Не мога да си спомня.“

„Само това. Тъмнината, която ме обгръща. Ние, да, всички вие — не можем всички да чакаме тук, в този мрак.“

„Забравете болката.“

„Чакайте с мен. В този мрак.“

А гласовете — милионната им рат, в своята необятна, непоносима потребност, се втурнаха към него.

Щит-наковалня, който щеше да поеме болката им, защото можеше да помни такава болка.

Тъмнината ги пое и едва тогава Хеборик Призрачните ръце, Щит-наковалня, осъзна най-ужасната истина.

Никой не може да помни болката в пълната й мяра.

Две тела тупнаха на палубата като счупени кукли и Маппо запълзя към тях. Спайт отново се отдалечаваше в небето. Той усещаше агонията на дракона с всеки неин хриплив дъх, въздухът вонеше от миризмата на овъглени люспи и плът.

Огненият дъжд се бе изсипал на порой около тях, бесен като градушка и ужасно по-гибелен. И все пак нито една частица не бе поразила кораба им — защита, дарена им, както осъзна Маппо, не от Спайт, нито от Искарал Пъст или Могора. Не, ласкавите влажни целувки на Върховния жрец бяха живото доказателство, че им е помогнала някаква сила, дошла от проклетото чернооко муле. Неведомо как.

Животното просто си стоеше неподвижно и привидно безразлично, махаше опашка, нищо, че нямаше мухи, които да пъди. Примигваше бавно като задрямало, бърните му леко потръпваха.

А светът около тях беше обезумял…

Маппо обърна по-близкото тяло по гръб. Окървавено лице, струйки кръв от ушите, носа, от ъгълчетата на очите дори… но все пак го позна. Познаваше го. „Крокъс, младокът от Дару. О, момче, какво те е довело тук?“

Очите на младия мъж се отвориха. Пълни със страх и тревога.

— Успокой се — каза Маппо. — Вече си в безопасност.

Другата спасена — жена — храчеше морска вода, кръв се стичаше от лявото й ухо и надолу по челюстта, капеше от брадичката. Тя вдигна глава и се вторачи в трелла.

— Добре ли си? — попита я Маппо.

Тя кимна и изпълзя към Крокъс.

— Ще живее — увери я треллът. — Май всички ще оживеем… Не го вярвах.

Искарал Пъст изврещя.

И посочи.

Нашарена с белези черна ръка изникна над лявото перило, като гърчеща се змиорка, сграбчи здраво хлъзгавото дърво, мускулите се изпънаха.

Маппо се наведе през перилото.

Мъжът, когото видя, държеше друго тяло, мъж поне колкото него на ръст, и беше явно, че първият бързо губи сили. Треллът се протегна и издърпа и двамата.

— Баратол! — ахна жената.

Баратол бързо обърна другия и започна да го натиска по гърдите, за да извади водата от дробовете му.

— Баратол…

— Млъкни, Сцилара…

— Той беше долу много дълго…

— Млъкни!

Маппо го загледа, мъчеше се да си спомни това усещане, тази свирепа вярност. Почти можа да си го спомни… почти. „Този се е удавил. Толкова много вода!?“ Но Баратол не спираше, обръщаше насам-натам отпуснатото, омекнало тяло, изпъваше и свиваше ръцете, най-сетне придърпа главата и раменете в скута си, сгуши до гърдите си лицето му, като новородено.

Лицето му се разкриви от скръб.

— Чаур! Чуй ме! Аз съм Баратол. Чуй! Искам да… да заровиш конете! Чу ли ме? Трябва да заровиш конете! Преди вълците да са слезли! Не моля, Чаур, разбираш ли? Казвам ти!

„Изгубил си е ума. От това няма оправяне. Знам го, знам…“

— Чаур! Ще се ядосам, разбра ли? Ще се ядосам… на теб! На теб, Чаур! Искаш ли Баратол да ти се ядоса, Чаур? Искаш ли…

Кашлица, блъвна вода, гърч, после грамадният мъж, така нежно сгушен до гърдите на Баратол, сякаш се разгъна, едната му ръка се изпъна нагоре и жален вопъл се изтръгна през слуз и пяна.

— Не, приятелю — изпъшка Баратол и го залюля в здравата си прегръдка. — Не съм ядосан. Не съм. Забрави за конете. Ти вече го направи. Забрави ли? О, Чаур, не съм ти ядосан.

Но мъжът хлипаше, вкопчен в Баратол като невръстно дете.

„Той е селският идиот.“ Иначе този Баратол нямаше да му говори така. „Дете в тяло на мъж е този Чаур…“

Маппо гледаше. А двамата грамадни мъже плачеха в прегръдките си.

Спайт вече стоеше до трелла и щом я усети, той долови болката й — а след това и волята й, която я потискаше с ярост, — извърна очи от двамата на палубата и я погледна.

„Избутва я, избутва я… цялата тази болка…“

— Как? Как го направи това?

— Сляп ли си, Маппо Рънт? — попита го тя. — Виж… погледни ги. Чаур… страхът му вече си отиде. Той вярва в Баратол, вярва му. Напълно, безрезервно. Не може да си сляп за това. За смисъла му. Виждаш радост пред себе си, Маппо Рънт. Пред лицето на това няма да се оставя да бъда обсебена от личното си страдание. Разбираш ли? Няма!

„О, духове подземни. Сърцето ми разбиваш.“ Погледна отново през рамо към двамата мъже, а после — зад тях, където Сцилара беше притиснала Крокъс до гърдите си, галеше го по косата, а той идваше на себе си.

„Разбито от всичко това. Отново.“

„Бях… забравил.“

Искарал Пъст подскачаше в безумен танц около Могора, а тя го гледаше кисело, лицето й толкова се бе сбръчкало, че приличаше на сушена слива. А в мига, в който Върховният жрец се приближи прекалено, го изрита така, че стъпалата му изхвърчаха нагоре. Той тупна тежко на палубата и взе да кълне:

— Тъпа жена! Жена! Казах ли жена? Ха! Ти си това, което една змия оставя, когато си сменя кожата! Болна змия! Струпеи, пустули, пъпки и пришки…

— Чух как изгаряш от похот към мен, влечуго грозно!

— Опитах се! От отчаяние. Но дори неизбежната смърт не беше достатъчна! Разбра ли? Не беше!

Могора скочи към него.

Искарал Пъст изскимтя жално и се пъхна под мулето.

— Само да се доближиш, вещице, и слугата ми ще те ритне! Знаеш ли колко глупаци умират ежегодно от мулешки ритник? Ще се изненадаш.

Далхонийската вещица изсъска, разсипа се в рояк паяци… пръснаха се във всички посоки и само след няколко мига изчезнаха.

Върховният жрец, ококорил очи, се заозърта в паника, след което започна да се чеше под дрехите.

— Ох! Ужасно същество такова!

Слисаният поглед на Маппо се измести към Крокъс, който се бе доближил до Баратол и Чаур.

— Баратол. Нямаше ли шанс?

Едрият мъж го погледна и поклати глава.

— Съжалявам, Кътър. Но той спаси живота на Чаур. Макар и мъртъв, той спаси Чаур.

— В смисъл?

— Тялото светеше — каза Баратол: — Яркозелено. Така ги видях. Чаур беше загърнат в зеблото — наложи се да го измъкна. Не можех да издърпам и двамата до повърхността — едва успях…

— Добре си направил — промълви Крокъс.

— Той потъваше, все по-надолу, и светлината отслабваше. Мракът го погълна. Но чуй — ти го доведе съвсем близо — разбираш ли? Не до края, но съвсем близо. Каквото и да стана, каквото и да спаси всички ни, дойде от него.

— Крокъс — каза Маппо, — вече си Кътър, нали? Кътър, кой е този, за когото говорите? Някой друг ли се е удавил?

— Не, Маппо. Искам да кажа — не в действителност. В смисъл… един приятел умря, добре, исках да отнеса тялото му до острова, той искаше да стигне там, разбираш ли. Да върне нещо.

„Нещо.“

— Вярвам, че приятелят ти тук е прав тогава — каза треллът. — Довел си го съвсем близо. За да стане друго. За да направи това, което и смъртта не е могла да му попречи да направи.

— Казваше се Хеборик. Призрачните ръце.

— Ще запомня това име — каза Маппо. — С благодарност.

— Ти… изглеждаш различно — намръщи се Кътър. — Тези татуировки. — И зададе въпроса, който Маппо се боеше, че ще зададе. — Къде? Къде е той?

Вратите, открехнали се в душата на трелла, изведнъж се затръшнаха. Той извърна глава.

— Изгубих го.

— Изгубил си го?

— Замина. — „Провалих го, да. Всички ни провалих.“ Не можеше да погледне младия дару. Не можеше да го понесе. „Моят срам…“

— О, Маппо, съжалявам.

„Ти… какво?“

Една ръка се отпусна на рамото му и това вече му дойде твърде много. Усети сълзите, скръбта му бликна от очите му и потече. „Моята вина… Вината.“

Спайт го погледа още миг. „Маппо. Треллът. Който вървеше с Икариум. Сега се обвинява. Разбирам. Жалко. Но такова беше намерението в края на краищата. И има шанс — единствения шанс, на който страшно се надявам. Напълно е възможно Икариум да срещне сестра ми, преди това да е свършило. О, колко сладко би било това, колко вкусно, ще се наслаждавам на вкуса му дълго, дълго. Достатъчно близо ли си, за да усетиш мислите ми, Енви? Моя… копнеж? Дано.“ Но не, не му беше времето за тези мисли сега, колкото и изкусителни да бяха.

Цялата изтръпнала от болка от раните си, тя се обърна и се загледа в свирепите кипнали облаци над остров Отатарал. Разцъфваха в ярки цветове, а пламъците, разтерзали земята, извиваха огнените си езици нагоре по гигантските нефритови ръце, изригваха на спирали от върховете на пръстите. Над врящия купол нощта заличаваше ореола от пепел и прах, сред който от време на време все още свистяха камъни.

Спайт се обърна към континента. „Които и да сте… благодаря ви.“

Паран ахна, отвори очи и разбра, че пропада стремглаво — песъчливата земя връхлиташе бързо, — после изпъшка от сблъсъка. Усети ръцете си като разнищени въжета, щом бавно ги повлече нагоре, колкото да може да се обърне на една страна, после се извъртя по гръб.

Кръг от лица над него — всички го гледаха.

— Върховен юмрук? — попита Рит Бюд. — Да не би току-що да спасихте света?

— И нас с него? — добави Ното Бойл и веднага се намръщи. — Това го оставете, сър. В края на краищата с отговора на въпроса на Юмрука то от само себе си се подраз…

— Млъкни — прекъсна го Паран. — Ако съм спасил света — а изобщо нямам подобни претенции, — вече съжалявам. Някой да има вода? Оттам, откъдето се връщам, ми остана доста неприятен вкус в устата.

Появиха се няколко меха.

Но Паран вдигна ръка.

— Онова на изток — много зле ли изглежда?

— Трябваше да е много по-лошо, сър — отвърна Юмрук Рит Бюд. — Голяма врява се вдигна, но нищо не излезе навън, ако ме разбирате.

— Добре.

„О, Качулати. Наистина ли го мислеше?“

„Богове, аз и моите обещания…“

Небето на изток беше зловеща, безмълвна огнена буря. Застанал до адюнктата — Нил и Недер бяха на няколко крачки встрани, — Юмрук Кенеб потръпваше под тежкото си наметало въпреки странния сух зной на вятъра. Не можеше да осмисли онова, което се беше случило отвъд хоризонта на изток, нито преди, нито сега. Падането на огнените зелени слънца, забушувалия ад. И в един момент — осъзнаването, обзело всекиго — от това, което идеше, като че ли нямаше изход, нямаше спасение, надежда за избавление.

Тази мисъл, кой знае защо, го беше успокоила. Когато борбата е безсмислена, напрежението просто отпада. Сега му хрумна, че си струва човек да се придържа към подобни чувства. В края на краищата самата смърт беше неизбежна, нали? Неотвратима. Какъв смисъл да дращиш и да пълзиш в обреченото си усилие да я избегнеш?

Утехата от това беше мимолетна, уви. Смъртта се грижеше за себе си — тя беше в живота, в живеенето, във важните неща. Действия, желания, мотиви, страхове, даровете на радостта и горчивият вкус на поражението — „Пир, на който трябва да присъстваме всички.“

„Поне докато го напуснем.“

Звезди трептяха в небето, на север се разтеглиха облачни валма, напомниха му за сняг. „Но ето че стоя тук и се потя, потта охлажда, студът й е донесен не от нощ или вятър, а от изтощение.“ Недер беше споменала нещо за този вятър, настойчивостта му, волята зад него. Тъй че не беше естествен. „Бог значи отново си играе с нас.“

Флотите на Немил пазеха голяма ивица от това крайбрежие. Бойните им биреми бяха примитивни, тромави на вид, така и не се отдалечаваха от скалистите брегове. Този бряг традиционно принадлежеше на Трелл, но тук бе имало войни, поколения войни, и сега поселенията на Немил бяха осеяли заливите и речните устия, докато Трелл, които никога не са били мореплаватели, бяха изтласкани далече навътре в сушата, по хълмовете — гаснещ сред новите заселници анклав. Кенеб беше видял няколко души със смесена кръв сред немилските екипажи в търговските кораби, доплавали до тях с продоволствие.

Колкото и войнствени да бяха немилите спрямо Трелл, не проявиха подобна склонност пред лицето на огромния малазански флот, навлязъл в териториалните им води. Мъдреците им бяха предрекли това пристигане и жаждата за бърза печалба бе тласнала от пристаните флотилия от търговски съдове, придружени от всевъзможна пъстра сбирщина лодки, частни или на кралството. Снабдяването бе започнало в трескава надпревара в началото, докато небето на изток изведнъж не лумна в безумна светлина.

Нито един немилски съд не беше останал, брегът бе изоставен.

По-рано същия ден от един немилски капитан бе дошла интересна вест и тъкмо нея, въпреки късния час, адюнктата сега продължаваше да обсъжда с двамата си уикски събеседници.

— Има ли подробности от малазански източници за народи отвъд Каталско море? — попита Недер.

— Само едно име — отвърна адюнктата и се обърна към Кенеб. — Юмрук, помните ли го?

— Периш.

— Да.

— И нищо повече не се знае за тях? — попита Недер.

Незабавен отговор не последва. И уикците като че ли просто зачакаха.

— Интересно предположение — проговори след малко адюнктата. — И при този силен вятър много скоро сами ще открием що за народ са тези Периш.

Немилският капитан им беше съобщил — от втора ръка, — че предния ден е била видяна друга едурска флота. Далече на север, по-малко от двадесетина кораба, тътрещи се на изток срещу несекващия вятър. Били в лошо състояние, каза капитанът. Повредени, поразени от буря може би, или бяха преживели битка. Каквато и да бе причината, не изгаряли от желание да предизвикат немилските кораби, което само по себе си беше повод за коментар — явно набезите на Едур бяха тормозили търговските кораби на Немил вече от две години и в случаите, когато немилският ескорт се бе оказвал достатъчно близо за сблъсък, резултатите бяха пагубни за примитивните биреми.

Любопитна новина. Адюнктата бе настояла пред немилския капитан за повече сведения за перишите, обитателите на големия, обрамчен с планини полуостров на западната страна на Каталско море, което само по себе си представляваше широк, проснал се на юг проток, където се намираше центърът на кралство Немил. Но мъжът просто бе поклатил глава и изведнъж все едно онемя.

Малко по-рано Недер беше предположила, че едурите може би са се сблъскали с тези периши. И са пострадали.

Сега малазанският флот цепеше през устието на Каталския проток — както го наричаха малазанските карти — разстояние, което според капитана се взима за четири дни плаване при идеални условия. Челните кораби вече бяха взели една четвърт от този път.

Имаше нещо повече от вятъра тук, магически или не — „Как замъглени изглеждат хоризонтите, особено сушата.“

— Немилите говорят с охота за едурите — каза Нил.

— Но не искат нищо да кажат за перишите — добави Недер.

— Историята помежду им — предположи Кенеб.

Другите се извърнаха към него.

Той сви рамене.

— Просто мисъл. Немилите явно са експанзионисти, а това изисква определена… арогантност. Погълнали са племената на Трелл и с това са си осигурили утвърждаващ символ на немилската сила и правота. Възможно е перишите да са им нанесли противоположното — нещо, което е стъписало и унизило немилите — и двете чувства не прилягат много на собствената им представа за величие. И поради това не искат да говорят за тях.

— Хипотезата ви звучи логично — каза адюнктата. — Благодаря, Юмрук. — Обърна се и загледа кипналото небе на изток. — Унизени, да. В писанията си Дюйкър говори за всевъзможните мерки, които могат да се открият в една война, от войника, изправил се срещу друг войник, до самите богове, вкопчили се в смъртоносен двубой. На пръв поглед изглежда кощунствено да се мисли, че такива противоположности могат да съществуват заедно, но Дюйкър твърди, че причината и следствието могат да свързват двупосочно.

— Би било утешително да се мисли така — каза Кенеб. — Сещам се за доста богове, на които бих искал да натрия носа.

— Възможно е някой да ви е изпреварил — отвърна адюнктата.

Кенеб се намръщи.

— Знаете ли кой е, адюнкта?

Тя го погледна и не отвърна нищо.

„Така свърши мимолетната й словоохотливост. Добре. И какво ми казва това? Че е образована, но това вече го знам. Нещо друго?“

„Не.“

Калам пак слезе при Бързия Бен във вмирисания трюм.

— Официално е.

— Кое?

— Още сме живи.

— О, това е добре, Кал. Седях тук върху въглени и чаках тази новина.

— Предпочитам този образ пред реалността, Бързак.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, идеята, че се криеше, че препаската ти е подгизнала и под теб се е разляла локва…

— Нищо не знаеш. Аз знам. Знам повече, отколкото изобщо бих искал…

— Невъзможно. Напиваш се с тайни, както Хелиан се напива с ром. Колкото повече опознаваш пияницата, толкова по-неприятен ти става.

— О, нима? Добре, зная неща, които и ти би искал да знаеш, и тъкмо се канех да ги кажа, но май ще премисля…

— Хайде изплюй го, магьосник, преди да съм се върнал да кажа на адюнктата къде може да те намери.

— Недей. Трябва да помисля, проклет да си.

— Тогава говори. Можеш да мислиш, докато говориш, след като при теб тези две дейности са отделни и предимно без връзка.

— От какво си станал толкова гаден?

— От теб.

— Лъжец.

— Добре, от мен.

— Така е по-добре. Все едно, знам кой ни спаси.

— Нима?

— Е, донякъде — той поне бутна големия камък по нанадолнището.

— Кой?

— Гъноуз Паран.

Калам се навъси.

— Хм, не съм чак толкова изненадан.

— Значи си идиот. Направи го след разговор с Гуглата.

— Как го разбра?

— Там бях, слушах. При Портата на Гуглата.

— За какво си се мотал там?

— Всички щяхме да умрем, нали?

— А, искал си да си пръв?

— Много смешно, Калам. Не, канех се да се спазаря нещо, но това вече не е важно. Свърши се. Паран бе този, който се спазари. Гуглата каза нещо. Иска нещо — кълна се в проклетия му дъх, и то ме слиса, да ти кажа…

— Казвай де.

— Не. Трябва да помисля.

Калам затвори очи и се подпря на един чувал. Миришеше на овес.

— Гъноуз Паран… Мислиш ли, че тя знае?

— Кой, Тавори?

— Кой друг?

— Нямам представа. Не бих се изненадал. Нищо около нея не би ме изненадало всъщност. Може би дори ни слуша в момента…

— Нямаше ли да го усетиш?

— Калам, нещо броди из тази флота сега и не е приятно, каквото и да е. Все се забърсвам покрай него — и тъкмо да го спипам за гърленцето, то изшумоли и отново изчезне.

— Значи все пак се криеш тука?

— Не, разбира се. В смисъл, вече не. Сега стоя тук, за да му поставя капан.

— Капан. Точно така. Много хитро, Върховен маг.

— Хитро е, я. За следващия път, когато се промуши насам.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Вярвай каквото щеш, Калам. Какво ми пука, нищо, че си най-старият ми приятел, който вече не ми вярва…

— В името на Гуглата, Бързак, аз никога не съм ти вярвал!

— Това вече е вредно. Разумно, но вредно.

— Кажи ми нещо, Бързак. Как точно успя да се скриеш при Портата на Гуглата, след като Паран и самият бог са били там?

Магът изсумтя презрително.

— Бяха се разсеяли, естествено. Понякога най-доброто място за криене е като се покажеш явно.

— И двамата спасиха света?

— Бутнаха камъка, Кал. Останалото беше от някой друг. Не знам кой или какво беше. Но едно ще ти кажа. Тези падащи слънца… бяха пълни с гласове.

— Гласове?

— Огромни каменни късове. Нефрит, спускаха се от звездите. И в тези откършени планини или каквото бяха там, имаше души. Милиони души, Калам. Чух ги!

„Богове, нищо чудно, че се криеш тук, Бързак.“

— Това е… зловещо. Направо изтръпвам.

— Знам. Аз изпитвам същото.

— Та как все пак се скри от Гуглата?

— Като част от Портата естествено. Поредният труп, поредното зяпнало лице.

— Наистина хитро.

— Нали?

— И как е там, между кокалите, труповете и всичко останало?

— Донякъде… утешително.

„Мога да го разбера. — Калам отново се навъси. — Чакай малко… чудя се… да не би да ни има нещо на нас двамата?“

— Бързак, ние с тебе…

— Да?

— Мисля, че сме се побъркали.

— Ти не си.

— В смисъл?

— Много си тъп. Не може да си побъркан, след като току-що разбра, че сме побъркани. Разбра ли?

— Не.

— Значи си тъп.

— Е… това поне е облекчение — въздъхна убиецът.

— За теб — да. Шшшт! — Ръката на мага се вкопчи в Калам. — То се върна! — изсъска. — Близо е!

— На ръка разстояние? — прошепна Калам.

— Богове, надявам се, че не!

Сам беше в тази каюта, а в околните ниши и тесни каюти — кордон от Червени мечове, които ревностно пазеха осакатения си командир, макар въпреки теснотията на кораба никой да не искаше да сподели покоите му. Сред тези войници бяха Изгорените сълзи на Хундрил, болни до един, изпълнили въздуха по долните палуби с горчивата воня на жлъчка.

И си оставаше сам, загърнат в своя душен зловонен въздух, без светлина на фенер, която да разсее черния мрак, и така беше добре. Защото всичко отвън подобаваше на онова, което бе вътре, и Юмрук Тене Баралта си го повтаряше — отново и отново. Така беше добре.

Ю’Гатан. Адюнктата ги беше пратила на щурм, в касапницата. Не ги искаше, проклетите ветерани с непрекъснатото им ръмжене на заповедите й. Искаше да се отърве от Червените мечове и морските пехотинци — от войници като Кътъл и Фидлър. Може би го беше нагласила в заговор със самия Леоман. Онзи пожар… предизвикването му беше някак прекалено съвършено, прекалено добре разчетено. Имало беше сигнали — онези глупаци с фенерите на покривите покрай бойниците.

А и самият сезон — град, пълен със зехтин, реколта от цяла година — не беше подгонила армията след Леоман, изобщо не бе проявила припряност, докато всеки истински верен командир щеше… щеше да подгони кучия син и да го спипа много преди Ю’Гатан.

Не, в целия този разчет имаше нещо… подло.

И ето го него сега, осакатен, заклещен сред проклети предатели. Но събитията непрестанно опровергаваха адюнктата и убийствените й замисли. Оцеляването на морските пехотинци, с Лостара сред тях. После — неочакваното противопоставяне на Бързия Бен на едурските магове. О, да, войниците му донасяха всички новини. Те разбираха — макар да не разкриваха нищо от подозренията си, — виждаше го много добре в очите им, разбираха. Че нещата ще се раздвижат. Скоро.

И лично Юмрук Тене Баралта щеше да ги поведе. Тене Баралта, Изтерзания, Предадения. О, да, имена щеше да има за него. Култове щеше да има в негова прослава, също както имаше вече култове в чест на други велики герои на Малазанската империя. Като Колтейн. Бълт. Бария Сетрал и неговия брат, Мескер, от Червените мечове.

В такава компания Тене Баралта щеше да е съвсем на мястото си. Такава компания, повтаряше си той, щеше да е компания, достойна за него.

Едно останало око, годно да гледа… почти… Денем пред взора му изплуваше смътна мъгла и имаше болка, толкова много болка, че не можеше главата си дори да завърти — о, да, лечителите се бяха потрудили над него — със заповеди, знаеше вече той, да го оставят с цяло гъмжило безчувствени белези и фантомни терзания. А щом излезеше от каютата, щяха да се смеят на въображаемия успех на шегата си.

Добре. Щеше да върне даровете им тъпкано на тези лечители.

В душния топъл мрак се взря нагоре, както лежеше на койката. Скърцаха и стържеха невидими неща. Плъх пробяга из тясната каюта. Неговият страж, телохранителят му, затворената му в клетка душа.

Надуши странна миризма — сладникава, лепкава, вцепеняваща сетивата, и усети как болките му заглъхнаха, изопнатите до писък нерви се отпуснаха.

— Кой е тук? — успя да изхрипти.

Отвърна му дрезгав шепот.

— Един приятел, Тене Баралта. Такъв, чиято външност подобава на твоята. Поразен от предателство, като теб. С теб сме изтерзани и обезобразени, за да ни се напомня непрекъснато, че на онзи, който не носи белези, не може да се вярва. Изобщо. Истина е, приятелю, че само смъртен, който е бил прекършен, може да се появи от другата страна отново цял. Пълен и ослепително ярък за всички негови жертви, строени пред него, нали? Нажежените бели пламъци на неговата правота. О, обещавам ти, сладък ще е вкусът на този миг.

— Привидение — изпъшка Тене Баралта. — Кой те е пратил тук? Адюнктата, нали? Демоничен убиец, да сложиш край на това…

— Не, разбира се. — Още докато изричаше това обвинение, Тене Баралта, знаеше, че е лъжливо. — Тя би могла да те убие по всяко време…

— Моите войници ме пазят…

— Тя няма да те убие — отвърна гласът. — Не й трябва. Тя вече те е отписала — безполезна, окаяна жертва на Ю’Гатан. Тя не съзнава, Тене Баралта, че умът ти е жив, остър като всякога, наточен е и е жаден да пролива мръсна кръв. Тя е самодоволна.

— Кой си ти?

— Казвам се Гетол. Аз съм Вестителят на Дома на Вериги. И съм тук за теб. Само за теб, защото усетихме — о, да, усетихме, — че си предопределен за величие.

„Ах, какво чувство тук, в тези думи… не, задръж. Бъди силен… Покажи силата си на този Гетол.“

— Величие. Да, това винаги съм го съзнавал, Вестителю.

— И е дошло времето, Тене Баралта.

— Нима?

— Усещаш ли нашия дар в себе си? Смали болката ти, нали?

— Да.

— Добре. Този дар е за теб, а ще има и още.

— Още?

— Единственото ти око, Тене Баралта, заслужава повече от замъглена, неясна гледка, не мислиш ли? Трябва ти остро зрение, подобаващо на острия ти ум. Това изглежда разумно. Всъщност — справедливо.

— Да.

— Това ще е твоята награда, Тене Баралта.

— Ако направя какво?

— По-късно. Такива подробности не са за тази нощ. Докато не поговорим отново, следвай съвестта си, Тене Баралта. Направи си планове за предстоящото. Връщаш се в Малазанската империя, нали? Това е добре. Знай, императрицата те чака. Теб, Тене Баралта, повече от всеки друг в тази армия. Бъди готов.

— О, ще бъда, Гетол.

— Сега трябва да те оставя, за да не се разкрие това посещение — много сили се крият в тази армия. Бъди предпазлив. Не се доверявай никому.

— Вярвам на моите Червени мечове.

— Ако трябва — да, те ще ти трябват. Довиждане, Тене Баралта.

Отново се възцари тишина. И мракът, непроменен и неизменен, отвътре и отвън. „Предопределен, да. За величие. Ще разберат това. Когато поговоря с императрицата. Ще го разберат всички.“

Легнала в хамака си, с този отгоре едва на педя разстояние, с проскубаните върви и черните туфи от постелката над очите й, Лостара Юил дишаше бавно, чуваше пулса на сърцето си и шепота на кръвта в ушите си.

Войникът в хамака под нея изсумтя:

— Вече си говори сам. Лошо.

Гласът откъм каютата на Тене Баралта беше мърморил петдесетина мига през тънката стена, но като че ли вече бе замрял.

„Говори си сам? Едва ли. Това беше някакъв проклет разговор!“ При тази мисъл затвори очи, съжалила, че не беше спала, за да не е свидетел на все по-зловещия кошмар, в който се превръщаше светът на командира й: лепкавата светлина в окото му, когато я погледнеше, мускулите на тялото, стапящи се в мазнина, обезобразеното лице, започнало да се отпуска, да омеква там, където нямаше белези от изгорялото, за да го стегнат. Бледата кожа, рехавата коса, плувнала в пот.

„Изгорялото е вкоравило душата му. Останала е вече само злоба, петна и нечистотии.“

„А аз пак съм негов капитан, под неговото командване. Какво иска той от мен? Какво очаква?“

„О, Котильон, ти го знаеше, нали? Знаеше, че това ще се случи. Но остави избора на мен. И свободата вече е като проклятие.“

„Ти никога не играеш честно, Котильон.“

Западният бряг на Каталско море беше прорязан от фиорди — високи черни скали и нападали канари. Планините, издигащи се почти непосредствено след бреговата линия, бяха гъсто обрасли с борове, зелените им иглички бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Над тях кръжаха огромни червеноопашати гарвани, гракът им наподобяваше странен дрезгав смях, докато политаха към зловещата флота, излязла да срещне малазанците — прелитаха ниско и отново се издигаха с тежки плавни удари на крилете.

Флагманският кораб на адюнктата бе до кораба на Нок, адмиралът току-що се беше прехвърлил, за да изчака с Тавори идването на перишите.

Кенеб се взираше с нямо възхищение в приближаващите се бойни кораби. Всеки всъщност представляваше два дромона, свързани с дъгообразни дървени мостове — катамарани с циклопски размери. Внезапното затихване на вятъра ги бе принудило да натопят греблата в укротените води, а това включваше и два реда гребла по вътрешните страни на дромоните.

Юмрукът беше преброил тридесет и един от тези гигантски съдове, строени в широк затъпен клин. Успя да види балистите, заредени от двете страни на носовете с вълчи глави, а по външните перила, по дължината на корабите, бяха закрепени застъпващи се правоъгълни щитове, бронзовите им предници бяха излъскани и блестяха на приглушената слънчева светлина.

Щом челният кораб се доближи, греблата се вдигнаха и се прибраха.

Един от офицерите на Нок заговори:

— Вижте под повърхността между корпусите, адмирале. На дъгите отгоре съответстват други под водата… и на тях има тарани.

— Наистина ще е неразумно да влизаме в битка с тези периши — каза Нок.

— И все пак някой е направил точно това — каза адюнктата. — Единият на фланга на флагманския е пострадал от магически огън. Адмирале, според вас колко може да е войнишкият състав на всеки от тези катамарани?

— Докъм двеста морска пехота на всеки дромон. Четиристотин на катамаран. Възможно е някои да са на греблата. Освен ако няма роби, разбира се.

На флага, вдигнат на главната мачта на челния кораб, се виждаше вълча глава на черно поле със сив кант.

Между двата корпуса на флагманския кораб спуснаха дълъг съд, наподобяващ бойно кану, после в него слязоха войници в броня и вдигнаха веслата. След тях слязоха още трима души. Всички освен един носеха железни шлемове с плетени задтилници и метални набузници. Отгоре — сиви наметала. Единственото изключение беше висок мършав и плешив мъж с дълъг тъмносив халат. Кожата на лицата им беше бяла, но всякаква друга характеристика оставаше невидима под бронята.

— Страшно много желязо тежи на това кану — измърмори същият офицер. — Ако се обърне, двайсет буци ще ръждясват на дъното…

Съдът се хлъзна над скрития под водата таран, греблата засвяткаха в съвършен унисон. Само след няколко мига се чу тиха отсечена команда, греблата се вдигнаха и кануто се опря в корпуса на флагманския кораб на малазанците.

По заповед на Нок неколцина моряци се втурнаха да помогнат на бойците на Периш да се качат на борда.

Първи се качи висок широкоплещест мъж с черно наметало. Под дебелата вълна имаше дълга плетена ризница, лъщеше от смазка. Дългият меч на лявото му бедро беше със сребърна вълча глава на дръжката. Перишът се огледа и закрачи към адюнктата, докато другите още се прехвърляха през перилото. Мъжът с халата извика нещо на онзи, за когото Кенеб бе предположил, че е командирът им, и той спря, извърна се… и гласът, който излезе изпод забралото на шлема, изуми Кенеб, защото беше женски.

„Проклета великанка — дори жените от тежката пехота в армията ни ще се поколебаят да й излязат насреща.“

Въпросът й бе кратък.

Плешивият й отвърна с една дума, при което жената в броня се поклони и отстъпи встрани.

Мъжът със сивия халат закрачи напред, без да откъсва очи от адюнктата.

— Мезла — проговори той. — Добре дошли.

„Говори малазански. Е, това би трябвало да улесни нещата.“

Адюнктата кимна.

— Добре сте дошли и вие на борда ни, Периш. Аз съм адюнкта Тавори Паран, а това е адмирал Нок…

— А, да, това име ни е известно. — Нисък поклон към Нок, който сякаш се стъписа в първия миг, преди да отвърне подобаващо.

— Говорите добре езика ни — каза Тавори.

— Простете, адюнкта. Аз съм дестраянт Рун’Турвиан. — Посочи грамадната жена до него. — Това е Смъртният меч Кругава. — А после отстъпи встрани и се поклони към друг войник, застанал на две крачки зад Смъртния меч. — Щит-наковалня Танакалаян. — Дестраянтът добави нещо на своя език и Смъртният меч и Щит-наковалня свалиха шлемовете си.

„О, корави войници са това, корави.“ Кругава, със стоманеносива коса, беше синеока, обветреното й лице беше покрито с белези. За разлика от нея, Щит-наковалня изглеждаше доста млад и бе по-широк в раменете, макар и не толкова висок като Смъртния меч. Косата му беше жълта, с цвета на слама, очите — тъмносиви.

— Корабите ви са влизали в битка — каза адмирал Нок на дестраянта.

— Да, сър. Загубихме четири в сражението.

— А Тайст Едур колко загубиха — попита адюнктата.

Дестраянтът се обърна към Смъртния меч с поклон и жената отговори на съвършен малазански:

— Неясно. Може би двайсет, след като бе отблъсната магията им. Макар и бързи, корабите им отстъпваха по сила. Все пак се биха добре, не помолиха за пощада.

— Гонихте ли оцелелите кораби?

— Не — отвърна кратко Кругава.

Заговори дестраянтът:

— Благородни господа, ние ви очаквахме. Очаквахме Мезла.

След това се обърна и застана до Щит-наковалня.

Кругава пристъпи точно срещу адюнктата.

— Адмирал Нок, простете ми — заяви тя, без да откъсва очи от Тавори. А след това извади меча си.

Както всеки друг малазански офицер наоколо, Кенеб се напрегна и посегна към оръжието си.

Но адюнктата не трепна. Самата тя не носеше никакво оръжие.

Дългото синкаво желязо, хлъзнало се от ножницата, беше ецвано от върха до дръжката, два вълка, изпънати в бяг, виждаше се всяко косъмче на козината им, зъбите им бяха излъскани по-ярко от всичко друго, блестяха, очите бяха две черни петна. Майсторството беше превъзходно, но ръбът на меча беше нащърбен и очукан.

Смъртният меч вдигна меча хоризонтално пред гърдите си и в думите, които изрече, имаше сурова официалност:

— Аз съм Кругава, Смъртен меч на Сивите шлемове на Периш, заклети на Вълците на зимата. В тържествено приемане на всичко, което скоро ще се сбъдне, вричам своята армия на служба на вас, адюнкта Тавори Паран. Съставът ни: тридесет и един Трона на Войната. Тринадесет хиляди и седемдесет и девет братя и сестри на Ордена. Пред нас, адюнкта Тавори, е краят на света. В името на Тогг и Фандърей, ще се бием до сетния си дъх.

Никой не проговори.

Смъртният меч се смъкна на коляно и положи меча в нозете на Тавори.

Калам стоеше до Бързия Бен на предния мостик и гледаше церемонията на средната палуба. Магьосникът мърмореше тихо и това най-сетне толкова подразни Калам, че го накара да отмести поглед от сцената долу тъкмо когато адюнктата с тържественост, не отстъпваща на тази на Смъртния меч, вдигна меча и го върна на Кругава.

— О, я млъкни, Бързак! — изсъска Калам. — Какво ти става?

Магът го зяпна с полубезумен поглед в тъмните си очи.

— Познавам ги тези… тези Периш. Тези титли, проклетата формалност и изисканата реч — познавам го този народ!

— И?

— И… нищо. Но ще ти кажа едно, Кал. Ако изобщо някой ни нападне, горко на нападателите.

Убиецът изсумтя.

— Сиви шлемове, Мечове… богове подземни, Калам — трябва да говоря с Тавори.

— Най-после!

— Наистина трябва да говоря с нея.

— Слез долу и се представи, Върховен маг.

— Ти си луд…

Внезапното млъкване на Бързия Бен накара Калам отново да погледне към множеството долу. И видя, че дестраянт Рун’Турвиан е вдигнал глава и е приковал очи в Бързака. После мъжът с халата се усмихна и се поклони за поздрав.

Извърнаха се глави.

— Мамка му! — изръмжа Бързия Бен.

Калам се намръщи и измърмори:

— Върховен маг Бен Адефон Делат. Властелинът на Изисканата реч.

21.

Слугинята постави със сребърни щипци поредното кръгче стрит ръждивец върху наргилето. Фелисин Младша дръпна от мундщука, махна й да напусне и загледа с насмешка как старицата — с глава, наведена толкова ниско, че почти стържеше пода — заотстъпва на четири крака. Още едно от правилата на Кулат за благоприлично поведение в присъствието на Ша’ик Преродената. Омръзнало й беше да спори за това — щом тия глупаци изпитваха потребност да я боготворят, добре. В края на краищата за първи път в живота й се отвръщаше на всяка нейна потребност, обслужваха я с пламенно рвение, а нуждите й — за голяма нейна изненада — нарастваха с всеки ден.

Все едно че душата й беше огромен казан, който трябваше да се пълни, но всъщност беше бездънен. Хранеха я непрекъснато и тя натежаваше, ставаше тромава под гънките мека тлъстина — под гърдите й, по бедрата и отзад, под мишниците и корема. И несъмнено лицето й също така — вече беше забранила огледалата в тронната зала и личните си покои.

Невъздържаността й не беше само в яденето. Имаше и много вино, ръждивец, а напоследък — и правенето на любов. Имаше цяла дузина слуги сред обслужващите я, чиято задача бе да й доставят удоволствието на плътта. Отначало се беше стъписала, дори разгневила, но настойчивостта бе спечелила. Още едно от извратените правила на Кулат — вече го разбираше. Неговите желания бяха все от воайорско естество и много пъти беше чувала влажното подрънкване на камъчетата в устата му иззад някоя завеса или картина; докато я шпионираше с похотлива страст.

Вече разбираше новия си бог. Най-сетне. Бидитал беше сгрешил изцяло — това не беше вяра на въздържанието. Апокалипсисът бе провъзгласен в невъздържание. Светът свършваше в пресищане и точно както нейната душа беше бездънен казан, такава бе и потребността на цялото човечество, и в това тя беше съвършеният му представител. Както те поглъщаха всичко, което ги заобикаляше, така щеше да направи и тя.

Като Ша’ик Преродената, задачата й беше да лумне ярко и бързо — и да умре. В смъртта, където беше истинското спасение, рая, за който непрекъснато говореше Кулат. Колкото и странно да беше, Фелисин Младша се мъчеше да си представи този рай, но успяваше да сътвори само видения, съответни на онова, което я заобикаляше сега: всяко нейно желание изпълнено без колебание, без осъждане. Може би щеше да е така — за всички. Но ако всеки щеше да се радва на такова съществувание, къде тогава бяха слугите?

Не, казала беше на Кулат, трябва да има степени на спасение. Чистата служба на този свят се възнаграждава с безделие в другия. Покорството, самопожертвуванието, преданото служене, това бе поведението на живите, което можеше да се измери, да се оцени. Единствената трудност с тези възгледи — които Кулат с охота приемаше и превръщаше в закони — бе положението на самата Фелисин. В края на краищата сегашното й безделие — блаженстването й във всички крайни удоволствия, обещани на другите едва след смъртта им — нямаше ли да се възнагради в отвъдния живот с жестоко робство, със служба на нуждите на всички други?

Кулат я уверяваше, че не бива да се безпокои за това. В живота тя беше въплъщението на рая, беше символ на обещаното. Но след смъртта й щеше да има оправдание. Тя бе Ша’ик Преродената в края на краищата и не беше приела тази роля по свой избор. Беше й наложена, а това представляваше най-дълбоката форма на служене на всички.

Беше убедителен, макар че дълбоко в нея се бе утаило малко късче съмнение, няколко мисли, които се препъваха една в друга: „Без крайностите можеше да се чувствам по-добре. Щях да съм каквато бях преди, когато вървях през пустите земи с Кътър и Сцилара, със Сивожаб и Хеборик Призрачните ръце. Без всички тези слуги щях да мога сама да се грижа за себе си и да разбирам ясно, че един умерен живот, живот, закален в умереност, е по-добър от всичко това. Щях да разбирам, че това е един смъртен рай, в който слабостите избуяват като бурен, захранван от гибелни корени, бурен, който задавя целия живот в мен, за да ме докара… дотук.“

„Дотук. До този блуждаещ ум.“ Фелисин Младша се помъчи да се съсредоточи. Двама мъже стояха пред нея. Осъзна, че стоят така от доста време. Кулат бе съобщил за идването им, въпреки че не се налагаше, тя знаеше, че идват; всъщност ги познаваше и двамата. Тези корави, огрубели лица, вадичките пот през пластовете прах, изтърканите кожени ризници, кръглите щитове и ятаганите на бедрата.

По-близкият до нея — висок, със свиреп поглед. „Маток, който командваше пустинните племена в Армията на Апокалипсиса. Маток, приятелят на Леоман.“

А на крачка зад командира стоеше телохранителят на Маток Т’морол, с вид на изправен на задните си крака плешив вълк, с очи на ловец — студени, напрегнати.

Бяха довели своята армия, своите воини.

Това и бяха донесли, и още нещо…

Фелисин Младша погледна опърпаната подвързана с кожа книга в ръцете на Маток. Святата книга на Дрижна. Докато Леоман беше повел малазанците в лудо преследване, в капана на Ю’Гатан, Маток и пустинните му воини се бяха придвижвали тихо, тайно, бяха избягвали сблъсъците. Възнамерявали бяха, бе обяснил Маток, да се съберат при Ю’Гатан, но след това беше ударила чумата, а шаманите във войската му били навестени от видения.

За Ханар Ейра, Града на падналите. За Ша’ик, преродената отново. Леоман и Ю’Гатан, казали бяха на Маток, бил задънен край, във всеки смисъл на фразата. Лъжлива маневра, завършила с унищожение. И командирът беше обърнал армията си и бе поел на дълъг път, за да намери Града на падналите. Да намери нея. Да връчи Святата книга в ръцете й.

Трудно пътуване, достойно за епос, несъмнено.

И сега Маток стоеше пред нея, армията му се настаняваше в града, а Фелисин седеше на възглавничките си от тлъстини, обгърната в дим, и обмисляше как точно да му каже онова, което трябваше да чуе — онова, което всички трябваше да чуят, включително и Кулат.

Добре, щеше да е… пряма.

— Благодаря, Маток, че ми донесохте Книгата на Дрижна. Благодаря ви също, че ми доведохте армията. Уви, и двата подаръка не са ми нужни.

Маток леко повдигна вежди.

— Ша’ик Преродена, с Книгата можете да постъпите както намерите за добре. От воините ми обаче имате огромна нужда. Приближава се малазанска армия…

— Зная. Но вие не сте достатъчно. Освен това не са ми нужни воини. Моята армия не крачи в строй. Моята армия не носи оръжия, не носи броня. Когато завладява, моята армия не убива нито един враг, не поробва никого, не насилва нито едно дете. Това, с което борави моята армия, е спасение, Маток. Обещанието за него. Поканата за него.

— А малазанците? — навъсено попита Т’морол и оголи зъби. — Тази армия носи оръжия и носи броня. Тази армия, Свята, крачи в строй и в момента крачи точно зад нашия задник!

— Кулат — каза Фелисин. — Намерете място за Святата книга. Накарайте майсторите да приготвят нова, с бели страници. Ще има втора свещена книга. Моята Книга на Спасението. На първата й страница, Кулат, запишете какво бе казано тук, в този ден, и удостоете всички присъстващи с честта, която са заслужили. Маток, Т’морол, вие сте предобре дошли тук, в Града на падналите. Както и вашите воини. Но разберете, дните на война, на кланета свършиха. Свалете ятаганите и щитовете, и лъковете си. Разседлайте конете си и ги пуснете на воля по високите пасища в хълмовете при извор Денет’инар. Там ще доживеят живота си в мир. Маток, Т’морол, приемате ли?

Командирът зяпна древния том в ръцете си и Фелисин видя как на лицето му се изписа ярост. Той разпери ръце. Книгата падна на пода, с гърба надолу. Ударът я разкъса. Древните страници се разпиляха. Маток се обърна рязко към Т’морол.

— Събирай воините. Взимаме продоволствие и се махаме.

Т’морол се изхрачи на пода пред трона, обърна се и излезе.

Маток се поколеба, после каза:

— Ша’ик Преродена, вие безспорно ще приемете моите шамани без унижението, на което бяхме свидетели тук. Оставям ги с вас. На вас. Колкото до вашия свят, вашия подут, отвратителен свят и неговото отровно спасение, и това оставям на вас. Заради всичко това Леоман умря. Заради всичко това, Ю’Гатан изгоря. — Изгледа я, обърна се и също излезе от тронната зала.

Кулат притича и коленичи до разкъсаната книга.

— Тя е съсипана! — Гласът му беше изпълнен с ужас.

Фелисин кимна.

— Напълно.

И се усмихна на собствената си шега.

— По моя преценка са четири хиляди — каза Юмрук Рит Бюд.

Бунтовническата армия се беше развърнала по билото. Конни воини, пиконосци, стрелци, но никой все още не бе приготвил оръжието си за бой. Кръглите щитове си стояха стегнати на гърбовете, колчаните бяха затворени, лъковете не бяха изпънати и бяха вързани за седлата. Двама ездачи се спускаха по стръмния склон към Паран и офицерите му.

— Какво мислите, Върховен юмрук? — попита Хърлочъл. — Това според мен прилича на капитулация.

Паран кимна.

Двамата мъже стигнаха до равното, подкараха в лек галоп и спряха на четири крачки от авангарда на Воинството.

— Аз съм Маток — заяви единият, вляво. — Бивш командир от Армията на Апокалипсиса на Ша’ик.

— А сега? — попита Паран.

Мъжът сви рамене.

— Обитавахме Святата пустиня Рараку, която сега е море. Сражавахме се като въстаници, но въстанието свърши. Вярвахме. Вече не вярваме. — Извади ятагана от ножницата и го хвърли в прахта. — Правете с нас каквото пожелаете.

Паран се отпусна, вдиша дълбоко, после издиша.

— Маток. Вие и вашите воини сте свободни да заминете накъдето пожелаете. Аз съм Върховен юмрук Паран и с настоящото ви освобождавам. Както сам казахте, войната свърши, а аз поне не се интересувам от възмездия и наказания. Нищо не се печели с нанасянето на още жестокости в отговор на предишни.

Воинът с посребрената коса до Маток преметна крак през гърба на коня си и се смъкна на земята. Изохка, опипа намръщено кръста си, после изкуцука до ятагана на своя командир. Взе го, обърса прахта от острието и дръжката и го върна на Маток.

Паран заговори отново:

— Идвате от място на поклонничество.

— От Града на падналите, да. Смятате ли да ги унищожите, Върховен юмрук? Те са беззащитни.

— Смятам да говоря с водача им.

— Значи си губите времето. Тя твърди, че е Ша’ик Преродената. Ако това е вярно, този култ е претърпял деградация, от която никога няма да се възстанови. Тя е дебела, отровена. Едва я познах. Тя наистина е паднала. Следовниците й са подмазвачи, интересуват ги само оргии и тъпчене. Покрити са с белези от болести и са полубезумни. Нейният Върховен жрец гледа половите й актове иззад завеси и мастурбира, а и в двете занимания енергията им е неизтощима и неутолима.

— Все пак усещам сила тук — отвърна Паран.

— Несъмнено — каза Маток, наведе се на една страна и се изплю. — Избийте ги тогава, Върховен юмрук, и ще отървете света от нова напаст.

— Какво имате предвид?

— Религия на осакатените и прекършените. Религия, проповядваща спасение… трябва само първо да умреш. Мога да предскажа, че този култ ще се окаже силно заразителен.

„Вероятно е прав.“

— Не мога да избивам невинни, Маток.

— Тогава някой ден най-верните и ревностните сред тях ще убият вас, Върховен юмрук.

— Може би. И така да е, ще му мисля тогава. Междувременно имам други задачи.

— Ще говорите с Ша’ик Преродената?

Паран помисли, после поклати глава.

— Не. Нали казахте, че няма смисъл. Макар да ми се струва доста разумно да се заличи този култ, преди да е пуснал корени, признавам, че намирам идеята за отвратителна.

— Тогава накъде ще тръгнете, ако смея да попитам, Върховен юмрук?

Паран се поколеба. „Смея ли да отговоря? Какво пък, защо да не го чуят всички още сега?“

— Обръщаме, Маток. Воинството тръгва на поход към Ейрън.

— На война ли? — попита командирът.

Паран се намръщи.

— Ние сме армия, Маток. Рано или късно — да, ще има боеве.

— Ще приемете ли нашата служба, Върховен юмрук?

— Какво?!

— Ние сме скитнически народ — обясни Маток. — Но изгубихме своя дом. Семействата ни са се разпръснали и несъмнено много от тях са мъртви, от чумата. Нямаме къде да отидем, нито с кого да се бием. Ако сега ни отхвърлите и ни пуснете да си тръгнем, ще препуснем нанякъде, докато не се разпилеем. Ще измрем. Или воин ще се обърне срещу воин и ще се лее безсмислено кръв. Приемете ни в своята армия, Върховен юмрук Гъноуз Паран, и ние ще се бием редом до вас и ще умрем с чест.

— Представа си нямате къде се каня да отведа Воинството, Маток.

Старият воин до Маток се изсмя горчиво.

— Пустошта отзад или пустош, която малцина са виждали досега, има ли разлика? — Обърна се към своя командир. — Маток, приятелю, шаманите казаха, че този тук е убил Полиел. Само заради това съм готов да го последвам до Бездната, стига да ни обещае глави, които да сечем, и може би по някоя жена, която да яхнем по пътя. Нали само това търсим, преди за сетен път да потанцуваме в скута на някой бог. Освен това ми омръзна да бягам.

Маток само кимна, без да откъсва погледа си от Паран.

„Четири хиляди от тази превъзходна лека конница току-що поискаха доброволно да се влеят, ветерани до един.“

— Хърлочъл. Прикрепете се като офицер за свръзка към командир Маток. Командире, вие вече сте Юмрук, а Хърлочъл ще ви поиска списък на вашите офицери и потенциални офицери. Малазанската армия наема конна войска в части от петдесетима, сто и триста. Преустройте командната си структура съответно.

— Слушам, Върховен юмрук.

— Юмрук Рит Бюд, погрижете се Воинството да се обърне. И, Ното Бойл, намерете ми Ормулогун.

— Пак ли? — попита лечителят.

— Веднага!

„Да, пак. Мисля, че ми трябва нова карта. Мисля, че ще я нарека Спасение. В момента тя е в сферата на влияние на Дом на Вериги. Но нещо ми подсказва, че след време ще се измъкне. Такава поквара няма да се задържи. Тази карта е Необвързана. Във всеки смисъл на думата. Необвързана и вероятно е предопределена да бъде най-опасната сила на света.“

„Проклятие, защо не мога да съм по-безскрупулен. Тази Ша’ик Преродената и нейните извратени последователи — би трябвало да ида да ги избия всички — а точно това искаше Маток от мен.“

Да направи онова, което самият той не можеше. — „Еднакви сме в това… в своята слабост.“

„Нищо чудно, че вече харесвам този мъж.“

Хърлочъл — яздеше до Маток нагоре по склона към пустинните воини на билото — погледна косо новия си Юмрук и попита:

— Сър, когато говорихте за Ша’ик Преродената, казахте нещо… че едва сте я познали…

— Да. Беше една от осиновените дъщери на Ша’ик, в Рараку. Разбира се, както двамата с Леоман знаехме много добре, дори и онази не беше… не беше каквото изглежда. О, избрана от Богинята на Вихъра, всичко това добре, но не беше дете на пустинята.

— Не беше ли?

— Не. Беше малазанка.

— Какво?!

Спътникът на командира изсумтя и се изплю.

— Мезла, да. А адюнктата така и не разбра или така поне чухме. Тя посече жена, покрита с шлем и броня. И си тръгна. После трупът изчезна. Мезла убива мезла — о, колко ли са се смели боговете…

— Или са плакали — отвърна тихо Хърлочъл.

Помисли да разпита още за тази Ша’ик Преродена, но низ от трагични образи, варианти на онзи съдбовен дуел в Рараку, преди от пустинята да се надигне море, пробяга в ума му. Затова продължи мълчаливо до двамата воини и скоро бе напълно погълнат от задълженията с реорганизирането на конниците на Маток.

Толкова улисан в работа, че не донесе за разговора си на Върховния юмрук.

На три левги от Града на падналите Паран обърна войската и поведе по пътя към далечния Ейрън. Пътят, който щеше да ги изведе от Седемте града.

За да не се върнат никога тук.

Саур Батара и Колб Харат бяха влезли в едно планинско село, на четири левги навътре в сушата от пристанищния град. Начело на двадесет воини Едур и четиридесет морски пехотинци ледерии бяха събрали поробените си изродени полубратя, освободиха ритуално нищо неразбиращите диваци от символичните им вериги, а после наистина ги оковаха, за да ги върнат в града при едурските кораби. След това натикаха човеците сепики в една кошара, където бе накладен голям огън. Една по една майките бяха принудени да хвърлят бебетата и децата си в бушуващите пламъци. След което бяха изнасилени и накрая обезглавени. Съпрузи, братя и бащи бяха принудени да гледат всичко това. Когато накрая живи останаха само те, бяха систематично разчленени и оставени, без ръце и крака, да умират сред блеещите, оплискани с кръв овце.

В онзи ден в сърцето на Алрада Ан се беше родил писък — и оттогава не беше секнал, отчаян и ужасяващ. Сянката на Рулад покриваше Тайст Едур, колкото и далече да бяха от трона и от безумното същество, седящо на него. И в тази сянка кипеше кошмар, от който не можеше да има пробуждане.

Този писък бе отекнал в спомените му за онзи ден, крясъците, изтръгнати от гърлата на горящите деца, гърчещите им се, обгърнати от пламъци тела, огньовете, отразени в безстрастните лица на воините Едур. Дори ледериите се бяха извърнали, надвити от ужаса. Да можеше и Алрада Ан да направи същото — но не можеше. Стоеше там, един от многото, без да покаже нищо от онова, което бушуваше в него. Бушуваше и рушеше всичко. „В мен — каза си в онази нощ в Сепик, където звуците от избиването продължаваха да кънтят извън стаята, която си беше намерил, — в мен не остана нищо.“ В онази нощ за първи път бе помислил да сложи край на живота си.

Решение, породено от слабост. Другите щяха да го видят само по този начин — не можеха да си позволят друго — не протест, а предаване, и щяха да се изредят, за да плюят на трупа му. А воини като Саур Батрада и Колб Харат щяха да извадят ножовете си, да се наведат и с наслада в очите щяха да разчленят безчувственото му тяло. Защото тези двамата бяха навикнали да обичат кръвта и болката и в това отношение не бяха сами.

Кралят на Сепик трябваше да умре последен. Принудили го бяха да гледа избиването на скъпите му поданици. Бяха казвали, че е добър владетел — о, как мразеха едурите това твърдение, все едно, че беше обида, тежка и зла обида. Нещастникът се беше смъкнал между двамата воини, които се мъчеха да го задържат прав, сграбчили го за сивата коса, за да вдигнат главата му, да гледа. О, как беше крещял и вил. Докато Томад Сенгар не се отегчи от тези ревове и не заповяда да хвърлят краля от кулата. А докато падаше, воят му се превърна във вик, изпълнен с облекчение. „Гледаше на онези улични камъни, втурнали се да го посрещнат, като на спасение. И това беше нашият дар. Единственият ни дар.“

Алрада Ан извади двата си къси криви меча и огледа смъртоносно острите им ръбове. Дръжките бяха добри, лягаха добре в широките му длани. Долови някакво вълнение сред воините, струпани на палубата, погледна натам и видя Таралак Вийд да си пробива път през тълпата, с Атри-преда Ян Товис до него и след тях — джагът Икариум.

По-висок от повечето едури, воинът със скръбното лице носеше само стария си едноостър меч. Без лък, без ножница за оръжието, без никаква броня. И все пак Алрада Ан усети, че го прониза мраз. „Наистина ли е герой? Какво ще видим този ден, отвъд портата?“

Двеста воини Едур, магьосникът арапаи Сатбаро Ангар — повлякъл гърбавото си тяло по пътека, която щеше да пресече пътя на Икариум — и шестдесет стрелци ледерии. Всички готови, всички жадни да започнат убиването.

Магьосникът вдигна глава и примижа към джага, който спря пред него — не в защита или от вежливост; по-скоро защото изгърбеният старец преграждаше пътя му.

— Виждам в теб… — изхриптя гласът на Сатбаро Ангар — само пустош. Огромна празнота, все едно че дори не си тук. А твоят спътник твърди, че си велик воин? Мисля, че сме измамени.

Икариум не отвърна нищо.

Човекът на име Таралак Вийд пристъпи напред, спря се да плюе на ръцете си и ги прокара през косата си.

— Магьоснико — заговори на сносна търговска реч, — когато боят започне, ще видите раждането на всичко, което е затаено в него. Това ви обещавам. Икариум съществува, за да унищожава, съществува, за да се бие, искам да кажа, и нищо повече…

— Защо тогава думите ти го просълзяват? — попита Томад Сенгар иззад Алрада Ан.

Таралак Вийд се обърна и се поклони ниско.

— Преда, той скърби за онова, което е изгубено в него, за всичко, което вижда вашият маг… липсата, празния съсъд. Все едно.

„Все едно?“ Алрада Ан не вярваше в това. Не можеше. „Глупаци! Вижте го! Това, което виждаш, Сатбаро Ангар, не е нищо повече от загуба. Не схващаш ли смисъла на това? Какво сме довели сред себе си? И този Таралак Вийд, този вмирисан дивак, вижте колко изнервен изглежда, сякаш той самият се ужасява от онова, което предстои — не, не съм сляп за жадния блясък в очите му, но виждам в тях и страх. Този страх крещи с всеки негов жест.“

„Какво ни очаква?“

— Магьоснико, подготви пътя — каза Томад Сенгар.

При тези думи всички приготвиха оръжията си за бой. Саур Батрада и Колб Харат щяха да са в челото, следвани от самия Сатбаро Ангар, а после Таралак и подопечният му, с ядрото едури след тях, и последни ледериите с опънати лъкове.

Щеше да е първият набег на Алрада Ан срещу пазителите на трона. Но беше слушал достатъчно разкази. Безмилостна битка. Най-жестоката битка, преживявана от Едур. Намести в дланите си дръжките на късите мечове и зае позиция в първия ред на ядрото. Поздравиха го тихо — всеки воин Едур се гордееше да се бие редом до Алрада Ан. „Трошача на копия. Безстрашен, сякаш жадува за смърт.“

„О, да, такъв съм, да. Смърт. Моята.“

„И все пак… нима не мечтая все пак да се върна у дома?“

Видя как разядената резка на портала се изду във въздуха, след това се разцепи широко, очертана от сиви пламъци, зад зейналата й паст — само мъгла и мрак.

Магьосникът отстъпи встрани, а Саур и Колб се гмурнаха и изчезнаха в сумрака. Сатбаро Ангар ги последва, после Таралак и Икариум. И дойде ред на Алрада Ан. Той се хвърли напред, в пустото…

… и залитна върху напукана глина, въздухът — наситен с горски миризми. Също като в света, който току-що бяха напуснали, беше късен следобед. Алрада Ан продължи напред и се огледа. Бяха сами. Без никой да им се опълчи.

Чу как Икариум попита:

— Къде сме?

А магьосникът арапаи се обърна и каза:

— В Дрифт Авалий, воине. Където пребивава Тронът на Сянка.

— А кой го пази? — попита Таралак Вийд. — Къде е този ваш свиреп враг?

Сатбаро Ангар вдигна глава, подуши във въздуха и изсумтя изненадано.

— Демоните са избягали. Побягнали са! Защо? Защо са ни оставили трона? След всички тези битки? Не разбирам.

Алрада Ан се озърна към Икариум. „Демоните… бягат.“

— Не го разбирам това — повтори магьосникът.

„Може би аз го разбирам. О, Сестри, кой върви сега с нас?“

След това го стресна някакъв тих, шепнещ звук и той вихрено се обърна, вдигнал оръжията.

Но беше само бухал, прелетял ниско над широката пътека пред тях.

Зърна смътно движение в пръстта и ноктите на хищника изщракаха. След това бухалът плесна отново с криле и се издигна, с малко прекършено телце, стиснато в люспестите му нокти.

— Все едно — говореше магьосникът арапаи. — Да идем да си вземем нашия трон. — И тръгна по пътеката, повлякъл куция си крак.

Слисан, Таралак Вийд се обърна към Икариум.

— Какво усещаш? За това място?

Очите, които го изгледаха, бяха безизразни.

— Демоните на Сянката са напуснали с идването ни. Имало е… някой… мъж, но и него вече го няма. Преди малко. Срещу него трябваше да се изправя.

— Достатъчно опитен ли е, за да отприщи яростта ти, Икариум?

— Достатъчно опитен може би, за да ме убие, Таралак Вийд.

— Невъзможно.

— Няма нищо невъзможно.

Продължиха след неколцината едури, забързани напред със Сатбаро Ангар.

Петнадесет разтега по-натам по пътеката се натъкнаха на първите следи от битка. Подути тела на мъртви апториани и демони азалан. Не бяха паднали лесно, знаеше Таралак Вийд. Чул беше за големите загуби сред Едур и особена сред ледериите. Техните тела обаче бяха извлечени.

Малко по-напред се издигаха стените на обрасъл с бурени двор. Портата беше разбита. С Икариум на стъпка след него, Таралак Вийд последва останалите вътре. Джагът се пресегна и го спря.

— Не повече.

— Какво?

На лицето на Икариум се бе изписало странно изражение.

— Не е нужно.

Алрада Ан, Саур и Колб придружиха магьосника арапаи навътре в сенчестото, пълно със смет пространство на тронната зала. Седалището на Сянка, душата на Куралд Емурлан, тронът, който трябваше да се завладее, преди разкъсаното селение да бъде върнато, каквото е било някога, цялостен лабиринт, кипящ от сила.

„Може би с това Рулад би могъл да…“

Сатбаро Ангар изведнъж извика ужасно и се олюля.

Алрада Ан забрави всякакви мисли. Взря се напред.

Тронът на Сянка, на издигнатия подиум в другия край на залата…

Беше унищожен.

Счупен на парчета. Черното дърво бе натрошено, виждаше се червената му сърцевина. „Демоните не са ни оставили… нищо. Тронът на Куралд Емурлан е изгубен за нас.“

Магьосникът падна на колене и закрещя към зацапания таван. Саур и Колб стояха с извадени оръжия, замръзнали.

Алрада Ан отиде до Сатбаро Ангар, сграбчи чародея за яката и го дръпна да се изправи.

— Престани. Тук може да сме свършили, но още ни чака — знаеш го. Воините вече ще са жадни за кръв. Трябва да се върнеш при портала — друг трон трябва да се спечели и онези, които го бранят, няма да избягат като тези тук. Стегни се, Сатбаро Ангар!

— Да — изпъшка магьосникът. — Да, казваш истината. Клане, да, това е нужното. Хайде, да се махаме — в името на Бащата Кърваво око, да се махаме оттук!

— Връщат се — каза Таралак Вийд, щом Тайст Едур се появиха на входа на храма. — Чародеят изглежда… наскърбен. Какво се е случило?

Икариум не отвърна, но нещо блесна в очите му.

— Джаг — изръмжа Сатбаро Ангар, щом изкуцука до тях, — готви се. Чака ни истинска битка.

Едур се развикаха — безброй проклятия и яростни крясъци. Гневът лумна като пожар, жаден да погълне всичко, което дръзне да му се опълчи. Обърнаха се и забързаха към мигащия портал.

Не се връщаха на корабите си.

Таралак Вийд беше чул, от Туайлайт, че един от пълководците на Едур, Ханради Халаг, пращал воините си срещу друг враг, през портал — който отвеждал, след много дни път, до друга тяхна война. И тъкмо тези врагове щяха сега да се изправят срещу гнева на тези едури. „И на Икариум.“

„Значи всички ще видят, в края на краищата. Това е добре.“

До ушите му стигна звук и Таралак Вийд се обърна изненадано към джага. Тих смях.

— Развеселен ли си? — прошепна дрезгаво.

— От двете Сенки — отвърна загадъчно Икариум, — тъкачът мами поклонника. Но не казвам нищо. Аз, в края на краищата, съм празен.

— Не разбирам.

— Все едно, Таралак Вийд. Все едно.

Тронната зала отново бе празна. Прахта улягаше, сенките се свиваха в привичните си обиталища. А от потрошения трон се усили смътно сияние, смътно се откроиха ръбове, след това — потръпване, което щеше да обезпокои всеки, ако го видеше — но същества със сетива и разум тук нямаше.

Натрошените късове дърво се стопиха и изчезнаха.

И отново на подиума се издигна Тронът на Сянка. А от него се отдели и пристъпи сенчест силует, по-плътен от всичко останало. Изгърбен, нисък, загърнат в гънки катраненочерна мъгла. От неясното петно, където трябваше да е лицето, очите, само за миг, блеснаха лъскави.

Фигурата се отдалечи от трона към открехнатата врата… жезъл от сребро и абанос изчатка тихо по каменните плочи.

Скоро след това се озова зад входа на храма и надникна навън. Там, през портата, излизаха последните. Грал… и онова смразяващо, ужасно привидение, наречено Икариум.

Гърбавата сянка за миг затаи дъх, щом джагът хвърли поглед през рамо.

И Сенкотрон видя на лицето на Икариум нещо като усмивка, съвсем смътно кимване, преди джагът да се обърне напред.

Богът кривна глава, вслушан в отдалечаващите се стъпки.

Скоро след това вече ги нямаше, бяха минали през своя портал.

Веща илюзия, сътворена от гений, задействана с появата на чужди — с всеки друг освен самия Сенкотрон всъщност, — задействана да преобрази престола на Сянка в натрошена безсилна развалина. Мийнас, заплетен с Мокра, проснати из залата невидими нишки, замрежили официалния вход. Мокра, жилки на внушение, на подкана, преодоляващи естествения скептицизъм, за да улеснят възприемането на „строшения“ трон.

По-нищожни лабиринти, но силата им — манипулирана от божии ръце. И не от ръцете на кой да е бог при това. Не… „От моите!“

Едурите си бяха отишли.

— Идиоти!

— Трима крале чародеи властват в Шал-Морзин — каза дестраянт Рун’Турвиан. — Те ще оспорят преминаването ни, адюнкта Тавори Паран, а това не може да се позволи.

— Ще се опитаме да преговаряме — отвърна адюнктата. — Всъщност да закупим продоволствие от тях. Защо да се противопоставят на това?

— Защото така им харесва.

— Много ли са силни?

— Силни? Като нищо може да се окаже, че дори с помощта на вашите магове, включително Върховния маг, ще понесем големи, може би опустошителни загуби, ако се сблъскаме с тях. Загуби, достатъчни да ни принудят да се върнем, ако не бъдем унищожени напълно.

Адюнктата погледна намръщено адмирал Нок и Бързия Бен.

Магът сви рамене.

— Дори не знам още кои са, а вече ги мразя.

Кенеб изсумтя. „И това ми било Върховен маг!“

— Подготвили сме се за това, адюнкта, и с помощта на вашите чародеи вярваме, че можем да успеем в намерението си.

— Портал — каза Бързия Бен.

— Да. Селението на Фандърей и Тогг разполага с морета. Сурови, бурни морета, но все пак плавателни. Не би било разумно пътуването ни през този свят да продължи дълго — рисковете са твърде големи, — но вярвам, че можем да оцелеем достатъчно дълго, та при връщането си да се озовем при Рога на Кюон Тали.

— Колко време ще ни отнеме това? — попита адмирал Нок.

— Няколко дни вместо месеци, сър — отвърна дестраянтът.

— Рискове, казахте — намеси се Кенеб. — Какви рискове?

— Естествени сили, Юмрук. Бури, лед. В това селение морските равнища са се снишили, защото ледът е сковал много земи. Това е свят, обхванат от катастрофални промени. Все пак сезонът, в който ще влезем, е възможно най-мекият — в това отношение наистина имаме голям късмет.

Бързия Бен изсумтя.

— Простете, дестраянт, но нищо случайно не долавям във всичко това. Някакъв дух на саваната ни тласкаше тук с тези ветрове, сякаш всеки спечелен миг е съдбоносно важен. Дух на саваната, в името на Гуглата. А сега се оказва, че сте подготвяли ритуал за отваряне на огромен портал сред морето. Този ритуал трябва да е започнал преди месеци…

— Две години, Върховен маг.

— Две години! Казахте, че сте ни очаквали — знаели сте, че идваме — преди две години? Колко точно духове и богове си играят с нас?

Дестраянтът не отвърна нищо.

— Две години — измърмори Бързия Бен.

— От вас, Върховен маг, искаме сурова сила — обременително, да, но не чак толкова, че да ви увреди.

— О, колко мило!

— Върховен маг, ще се оставите на разположение на Сивите шлемове — заяви адюнктата.

Той въздъхна и кимна.

— Кога започваме, дестраянт? — попита адмирал Нок. — И как да престроим флотата?

— Не повече от три кораба в редица на един хвърлей на къс лък разстояние. Предлагам да започнете подготовката на флотата си незабавно, сър. Порталът ще бъде отворен утре призори.

Нок стана.

— В такъв случай трябва да напусна, адюнкта.

Кенеб изгледа Бързия Бен от другата страна на масата. Върховният маг изглеждаше наистина нещастен.

Калам — чакаше на средната палуба — го попита:

— От какво толкова ти се разтрепериха мартинките?

— Все едно. Ако си решил да ме дразниш — не съм в настроение.

— Само един въпрос имах. Но трябваше да ти го задам насаме.

— Дупката ни в ашика долу.

— Добра идея.

След малко се бяха свили в тесния неосветен проход между сандъците и балите. Калам започна направо:

— За нея става въпрос. За адюнктата.

— Какво по-точно?

— Изнервен съм.

— Тъй ли? Повярвай ми, по-добре е, отколкото да си шашнат от страх, Калам.

— Адюнктата.

— Това какво е сега? Въпрос?

— Трябва да знам, Бързак. Ти с нея ли си?

— С нея? В кое? В леглото? Не. Т’амбър ще ме убие. Виж, може би ако реши и тя да се включи, ще е съвсем друга работа…

— Какви ги дрънкаш, Бързак?

— Извинявай. Попита дали съм с нея. — Замълча и потърка лицето си. — Нещата ще стават все по-гадни.

— Знам! Точно затова те питам, идиот!

— Успокой се. Няма повод за паника…

— Нима?

Бързия Бен престана да търка лицето си и взе да се чеше, после отпусна ръце и примига към убиеца.

— Виж какво ми става! И всичко това е заради теб…

— Заради мен?

— Добре де, все трябва да е заради някого. Ти си тука, тъй че като нищо може да е заради тебе, Кал.

— Добре, така да е. Още не си ми отговорил.

— А ти? — контрира магьосникът.

— Дали съм с нея? Не знам. Това е проблемът.

— И аз. Не знам. Много е трудна да я харесаш, почти толкова — да я мразиш, защото като погледнеш, няма нищо, което да се върже нито с едното, нито с другото, нали?

— Почна да говориш несвързано, Бързак.

— И какво?

— Това, че не знаеш, и аз не знам. Аз и за теб не знам — каза Калам. — Но мразя да не знам. Мразя дори ти да не знаеш.

— Това е защото тогава Ласийн те уговори да минеш на нейната страна. Ти отиде да я убиеш, нали? А тя те обърна. Но сега си тук, с адюнктата, и се връщаме при нея. И ти не знаеш дали нещо се е променило, или всичко се е променило. Друго си беше да стоиш с Уискиджак. Дори с Дужек. Тях ги знаехме. Но адюнктата… хм… с нея нещата не са толкова прости.

— Благодаря ти, Бързак, че повтори всичко, което казах току-що.

— Моля, моля. Е, свършихме ли с това?

— Извинявай, налага ти се да си смениш препаската, нали?

— Представа нямаш какво ни предстои да направим, Кал. Съветът ми е: утре рано-рано слизаш тук долу, затваряш си очите и чакаш. Чакаш и чакаш. Не мърдаш. Или поне се стараеш да не мърдаш. Може да те поразмята малко или може би тези бали ще се срутят върху теб. Всъщност може да те смачкат като буболечка, тъй че по-добре стой горе. Със затворени очи обаче. Затворени, докато не кажа друго.

— Не ти вярвам.

Върховният маг се навъси.

— Е, добре. Да речем, че се опитвам да те уплаша. Но ще е доста грубо. Това поне е вярно. А на „Силанда“ Фидлър ще си изповръща червата.

Калам изведнъж се усмихна.

— Това ме ободрява.

— И мен.

Като приливна вълна, връхлитаща в устието на кипнала река, водни стени се извисиха на бели яростни взривове от всички страни, щом „Силанда“ се понесе през въртопа на гигантския портал. Небето отвъд него беше преобразено — стомана, сребро и сиво, въздушните конвулсии сякаш с грохот се сринаха отгоре, готови всеки миг да премажат двадесетте вече преминали кораба. Мащабът за очите на Ботъл се беше объркал тотално. Само допреди няколко мига корабът им беше само на хвърлей стрела от „Бясната вълчица“, а сега флагманският кораб на адюнктата вече беше на една трета левга, смален от надвисналите облаци и издутите вълни.

Свит до Ботъл, вкопчен в перилото, Фидлър изплю последните остатъци от закуската си. Нямаше сили да изругае, беше толкова скапан, че дори не можеше да погледне…

Което може би е добре, реши Ботъл, докато слушаше повръщането на бойците наоколо и подвикванията — на ръба на паниката — на пъплещите по палубата моряци на транспортния кораб, който се подмяташе тежко зад тях.

Геслер започна да надува оная проклета свирка, щом корабът се издигна над поредната чудовищна вълна — и Ботъл едва не изкрещя, като видя кърмата на „Бясната вълчица“ да се издига точно пред тях. Извърна се, погледна и видя магическия портал далече назад, зейналата му паст бе пълна с кораби — измъкваха се, гмуркаха се и изведнъж се озоваваха току зад „Силанда“.

„В името на Бездната! Проклети да сме, почти летим тука!“

Отдясно видя грамада от айсберги — стена от лед. А откъм левия борд се издигаше брулен от ветровете бряг, вихърът тресеше широколистни дървета — дъб, бук и тук-там високо стърчащи бели пинии, стволовете им се поклащаха при всеки нов свиреп порив. Между флотата и брега имаше тюлени, главите им се мяркаха като черни точки над вълните, скалистите ивици по брега гъмжаха от тюлени.

— Ботъл — едва изграчи Фидлър, все още без да вдига глава, — кажи ми някоя добра новина.

— Минахме през портала, сержант. Грубо е и май попаднахме в море, пълно с айсберги, приближават се откъм десния борд — не, не са чак толкова близо все още. Мисля, че ще ги надбягаме. Обзалагам се, че цялата флота вече премина. Богове, катамараните на перишите все едно са направени точно за това. Късметлии са, кучите му синове. Все едно, разправят, че няма да е дълго тука, в това селение… Сержант?

Но сержантът вече пълзеше към палубния люк.

— Сержант?

— Казах добра новина, Ботъл. Например, че скоро ще пропаднем от ръба на света, нещо такова.

— О. Ами… — извика той, докато Фидлър се вмъкваше долу — има тюлени!

В нощта на зелената буря далече на север четири малазански дромона бавно се хлъзнаха в пристанището на град Малаз, флаговете на мачтите сочеха, че са от флотата на Джакатан, чиято задача бе да патрулира морето на запад от остров Малаз до остров Джени и до Рога на континента. Преди няколко месеца беше имало сблъсъци с някаква неизвестна флотилия, но нашествениците бяха отблъснати, макар и срещу сериозна цена. В пълен състав джакатанският флот наброяваше двадесет и седем дромона и шестнадесет снабдителни кораба. Според слуховете единадесет дромона бяха изгубени в многобройните схватки с чуждестранните варвари, макар че Банашар, когато чу всичко това, заподозря, че броят или е преувеличен, или обратното, в съгласие с политиката да се омаловажават имперските загуби. Истината по въпроса беше, че вече не вярваше много на нищо, независимо от източника.

Кръчмата на Кууп беше претъпкана, посетителите непрекъснато се тътреха навън да погледат нощното небе на север — където нямаше никаква нощ — и се връщаха, за да подхванат отново спорове, което на свой ред предизвикваше ново излизане. И така нататък.

Банашар беше безразличен към цялата тази суматоха — като псета на пътя, притичващи от господаря до къщата и обратно. Безкрайно и безмозъчно.

Каквото и да ставаше там някъде, беше далече отвъд хоризонта. Макар че точно заради това, признаваше с неохота Банашар, трябваше да е голямо.

Но далече. Толкова далече, че той бързо загуби интерес, поне след първата кана ейл, която пресуши. Все едно, четирите дромона, пристигнали току-що, бяха докарали двадесетима корабокрушенци. Намерени на един отдалечен риф югозападно от Рога (а какво бяха търсили дромоните точно там, помисли си за миг Банашар). Бяха ги взели и докарали до остров Малаз с четири кораба, които губеха битката с нахлуващата вода, и същата тази нощ корабокрушенците слязоха в славния град Малаз.

Намирането на корабокрушенци не беше нещо чак толкова необичайно, но това, което правеше точно тези интересни, бе обстоятелството, че само двама от тях бяха малазанци. Колкото до другите… Банашар вдигна глава над чашата си и погледна намръщено редовния си вече съпияч старши сержант Брейвън Тут, а после над него, към новодошлите, присвити около дългата маса в дъното. Не само бившият жрец мяташе погледи в тази посока, но корабокрушенците явно не се интересуваха от разговори с другите, а и техният като че ли не вървеше много, отбеляза Банашар.

Двамата малазанци бяха пияни — от кроткия, нещастен вид пиянство. Другите не пиеха много — бяха седем, а едва смогваха да се оправят с кана вино.

Адски неестествено, поне според Банашар. Но само по себе си това едва ли беше изненадващо, нали? Защото седмината бяха Тайст Андий.

— Един от ония двамата го познавам, знаеш ли — каза Брейвън Тут.

— Какво?

— Малазанците. Те ме видяха. Преди малко, когато влязоха. Единият пребледня. Така го разбрах.

Банашар изпръхтя.

— Повечето ветерани, които влизат тук за първи път, го правят, като те видят, Брейвън Тут. Някои го правят винаги. Какво е чувството, между другото? Да всяваш ужас у всички, които си обучавал някога?

— Доста приятно. Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето. Свикнал съм.

— Тогава защо не ги довлечеш тук тия двамата? Да им измъкнеш историята — какво в името на Гуглата правят с проклетите Тайст Андий, между другото? Разбира се, при това, което се разправя из града, тия глупаци като нищо няма да преживеят нощта. Уикци, Седемте града, Корелри, Тайст Андий — все чужденци. А тълпата е настръхнала. Тоя град всеки момент ще избухне.

— Не съм го виждал това нещо досега — измърмори Брейвън Тут. — Тази… омраза. Старата империя изобщо не беше така. Проклятие, беше тъкмо обратното. Огледай се, Банашар, ако изобщо можеш да се съсредоточиш от тая пиячка в ръката ти, и ще го видиш. Страх, параноя, затръшнати мозъци и оголени зъби. Посмееш ли да възразиш на глас тия дни, и ще се намериш разкъсан в някоя задна улица. Изобщо не беше така преди, Банашар. Изобщо.

— Довлечи един.

— Вече чух историята.

— Нима? Не седеше ли тука с мен цяла вечер?

— Не. Излязох за повече от камбана — ти така и не забеляза, мисля, че дори не вдигна глава. Ти си сюнгер, Банашар, и колкото повече се наливаш, толкова по-жаден ставаш.

— Преследват ме.

— Това го повтаряш непрекъснато.

— И ще ме убият.

— Защо? Могат просто да си седят и да чакат сам да се убиеш.

— Бързат.

— Затова те питам пак, Банашар — защо?

— Не искат да се добера до него. До Тайсхрен, разбираш ли. Всичко е заради Тайсхрен, зазидан там горе, в Твърдината на Мок. Те са донесли тухлите, но той е забъркал хоросана. Трябва да говоря с него, а те не искат да ме пуснат. Ще ме убият дори само ако се опитам. — Махна рязко към вратата. — Само да изляза, ей сега, и да тръгна по Стъпалата, и съм мъртъв.

— Проклетата ти тайна, точно това ще те убие, Банашар. Това те убива точно сега.

— Тя ме е прокълнала.

— Коя?

— Д’рек, разбира се. Червеят в червата ми, в мозъка ми, червеят, който ме яде отвътре. Та каква е историята?

Брейвън Тут почеса четината под гърлото си и се отпусна на пейката.

— Морска пехота, новобранец Мъдслингър9. Името, с което влезе, го забрави, Мъдслингър му го дадох аз. Пасва му, разбира се. Винаги им пасват. Беше корав обаче, от оцеляващите, и тая нощ е доказателство за това. Другият е Гентур. Каниец според мен, не е от моите. Все едно, разбили са се след битка със сивокожите варвари. Озовали се на Дрифт Авалий, където работата станала вече гадна. Изглежда, тия варвари през цялото време са търсили Дрифт Авалий. Е, на него живеели Тайст Андий и преди някой да може да се изплюе, почнал голям бой между тях и варварите. Гаден. Скоро Мъдслингър и другите с него влезли в боя на страната на Тайст Андий и с някой си на име Пътника. С две думи, Пътника им казал да се махат, рекъл, че той сам ще се оправи с варварите и всеки друг, който му излезе на пътя. Така и направили. Махнали се, искам да кажа. Само че ги ударил проклет щорм и спрели на един атол, където няколко месеца пили кокосово мляко и яли миди. — Брейвън Тут вдигна халбата си. — Та това разправяше Мъдслингър, докато беше трезвен, ама вече не е. Оня, Пътника, той ми е интересен… нещо познато има в него, както го описва Слингър, особено как се биел — избивал всекиго бързо, без капка пот да пролее. Толкова по-зле, че не е дошъл с тия.

Банашар беше зяпнал грамадния мъж срещу себе си. Какво му приказваше тоя? Каквото и да беше, устата му не млъкваше. Бързи пътници някакви? Битки с варвари? Беше пиян. Пиян и неясен.

— Та какво разправя тоя Мъд?

— Току-що ти казах.

— А тези Тайст Андий, Брейвън Тут? Ще ги убият…

— Няма. Виж най-високия там, с дългата бяла коса. Това е Нимандър Голит. И хубавата жена до него, тя е Фаед, първата му дъщеря. Седмината са братовчеди, сестри, братя, но водачът им е Нимандър, той е най-старият. Нимандър казва, че е първият син на Сина.

— На какво?

— На Сина на Тъмата, Банашар. Знаеш ли кой е той? Това е Аномандър Рейк. Виж ги, всичките са потомци на Рейк — внуци общо взето, освен Нимандър, който е баща на повечето, но не на всички. Сега, тука някой може и да изпитва омраза към чужденци… мислиш ли обаче, че някой ще е толкова глупав, че да погне издънките на Аномандър Рейк?

Банашар се извърна и зяпна насядалите на масата в дъното. Бавно примига и поклати глава.

— Не. Освен ако не е самоубиец.

— Точно така. Това е нещо, което би искал да знаеш, нали?

— Ако Аномандър Рейк е бил бащата на Нимандър, коя е била майката?

— А, не си съвсем сляп значи. Виждаш, нали? Различни майки, за някои от тях. И една от тия майки не е била Тайст Андий, нали? Виж Фаед…

— Виждам само тила й.

— Все едно. Аз я видях и зададох същия въпрос, който ти зададе току-що.

— Какво?

— Коя е майка ти?

— Моята ли?

— А тя се усмихна — за малко да умра, Банашар, сериозно говоря. За малко да умра. Да ми се пръснат кръвните жили в мозъка, да падна и да умра. Все едно, каза ми, че името не е от Тайст Андий, а като я гледах, половината от нея беше човешко, но пък човек не може да е сигурен в тия неща, нали? Не може.

— Не, сериозно, какво е името?

— Лейди Енви10, която била близка със самия Аномандър Рейк, и си отмъстила, като взела сина му за любовник. Мръсно, нали? Но ако е приличала на тая Фаед там, с тая усмивка, хм, завист е единствената дума — за всяка друга жена на света. Богове подземни… ей, Банашар, какво ти стана? Що така изведнъж ти призля? Бирата не е толкова лоша, не е като снощи, да речем. Виж, ако си мислиш, че пълниш чиния на масата, няма чиния, нали? И дъските са скапано изкорубени, а това значи, че ще ми потече на краката, а това много ще ме ядоса… в името на Гуглата, човече, поеми си дъх бе!

Отпуснат на зацапания надраскан тезгях на десетина крачки от тях, мъжът, когото Банашар наричаше Чужденеца, допиваше шише „Малазанско тъмно“, питие, към което вече бе придобил вкус въпреки високата цена. Беше чул, че бившият жрец и старши сержантът спорят за нещо на масата зад него, нещо, което правеха често напоследък. В други нощи, помисли си Чужденеца, щеше да седне при тях, да се отпусне и да се порадва на забавното им — макар и понякога тъжно — представление.

Но не и тази нощ.

Не и с тях, седнал там отзад.

Сега трябваше да помисли, и то да помисли здраво. Трябваше да вземе решение, а усещаше с боязлив трепет, че от това решение зависи съдбата му.

— Кууп, още едно „Тъмно“, става ли?

Търговската гемия „Удавеният плъх“ като че ли напираше да се изтръгне от каменния кей южно от речното устие. Изжуленият корпус, прясната боя, странното триъгълно платно и централното кърмово весло привличаха любопитството на не един от моряците, които се мотаеха тук през последните няколко дни. Достатъчно изнервящо, мислеше капитанът, но Опонн все още му се усмихваше с милата близначна усмивка и скоро щяха най-сетне отново да са на път. Извън този проклет град — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Първи помощник-капитан Палет лежеше завит на палубата, още се оправяше от цицините и отоците, получени в някаква пиянска свада предната нощ. Ленивият поглед на капитана се спря за миг на него, преди да продължи. Бяха пристанали, вързали се бяха както му е редът, Воул се беше качил горе в голямото вранско гнездо — беше луднал като лястовица със счупена опашка — и всичко като че ли беше наред, всъщност толкова наред, че нервите на капитана се бяха изопнали като струни.

Не беше само от трескавото озлобление, обзело почти всички тук — с всички тия горчиви приказки за измяна и убийства в Седемте града, а сега и неофициалния погром, развихрил се срещу уикците — имаше го и онова, другото.

Картерон Кръст се почеса по четинестото теме и се загледа, присвил очи, към Твърдината на Мок. Почти тъмна, разбира се. Смътно сияние от стражевата вишка над Стъпалата — това трябваше да е Лубен, старият гърбав пазач, сигурно беше изпаднал в несвяст вече, какъвто му беше навикът всеки път, когато Твърдината имаше неканени гости. Разбира се, всички гости бяха неканени и макар преди месец да беше пристигнал един нов Юмрук, онзи Араган беше назначен тук отпреди, тъй че знаеше как най-добре стават нещата — да се наведеш колкото може по-ниско и изобщо да не вдигаш глава над парапета. „Кой знае? Араган сигурно дели сега бутилката с Лубен.“

Неканени гости… като Върховния маг Тайсхрен. Вече от доста време Кръст се озоваваше в тази змийска компания твърде често и много се беше старал да не направи нещо, за което някой сигурно би съжалил. „Не и аз обаче. Императорът — може би. Самият Тайсхрен — определено. Но не и аз.“ Мечтаел си беше за някой миг насаме, само те двамата. Един миг, само това му трябваше. С двете ръце на онзи мършав врат, да стиснат и да завъртят. И готово. Просто. Решен проблем.

„Какъв проблем?“ Това щеше да попита Келанвед с обичайното си раздразнение. А Кръст още нямаше отговор. „Представа нямам, императоре, но съм сигурен, че има поне един проблем, може би два, или пък много.“ Съвсем добър отговор, помисли си, но Келанвед можеше и да не се съгласи. „Танцьора обаче ще се съгласи.“ Ха.

— Четири дромона! — извика Воул отгоре.

Кръст вдигна очи към идиота.

— В пристанището сме! Какво друго очакваш? Край, Воул, повече няма да ти пращам ядене горе — смъквай си задника оттам!

— Идат от север, капитане. На мачтите… някакво бляскащо сребро…

Кръст се намръщи. Тук беше адски тъмно. Но Воул не грешеше никога. „Сребро… това не е добре. Не, това е направо ужасно.“ Отиде до Палет и го срита.

— Ставай. Прати каквото е останало от екипажа в складовете. Не ме интересува кой ги пази, подкупи ги кучите му синове. Искам да сме ниско във водата и да изпълзим оттук като трикрак рак.

Палет го погледна със сънени очи.

— Капитане?

— Всичкия ум ли са избили от главата ти, Палет? Идва беда.

Първият помощник се надигна рязко и се огледа.

— Стражи ли?

— Не, много по-неприятно.

— Като?

— Като императрицата, тъпако.

Палет изведнъж скочи.

— Продоволствието. Ясно, сър. Тръгваме.

Кръст го изгледа как залитна към трапа. Екипажът беше пиян. Толкова по-зле за тях. При това ужасно не им стигаха хора. Беше лоша идея да се гмуркат в залива, когато потъна „Рагстопър“, с всичките тия акули. Четирима добри моряци бяха изгубени в онази нощ. „Добри моряци, лоши плувци. Странно как се връзват двете.“

Огледа се пак. „Проклятие, пак забравих, нали?“ Нямаше лодки. „Е, все нещо ще се намери.“

Четирите дромона вече влизаха в залива пред една от най-грозните бури, които беше виждал. Е, не беше съвсем вярно — виждал беше една такава преди, нали? И какво се получи от нея? „Не много… освен една планина отатарал…“

Челният дромон — флагманският на Ласийн, „Въслата“. Три след нея. Три, това беше много. „Колко в името на Гуглата, е взела със себе си? Цяла проклета армия?“

Неканени гости.

„Горкият Араган.“

22.

Лодката от флагманския кораб на джакатанския флот се долепи до корпуса и командирът и четирима морски пехотинци бързо се качиха на борда на „Бясната вълчица“.

Бяха от Унта, всички до един, с лъскави скъпи брони, командирът им — висок, с рехава брадичка, с воднист изнервен поглед и светлите очи. Отдаде чест първо на адмирал Нок, след това на адюнктата.

— Очаквахме ви след месеци, адюнкта Тавори.

Скръстил ръце, Юмрук Кенеб стоеше малко по-назад, опрял гръб на главната мачта, и гледаше бойците. „Парадна униформа ли е това, което носите?“ А после забеляза презрението и омразата, щом войниците извърнаха очи към Нил и Недер.

Адюнктата заговори:

— Вашето име, командир?

Лек поклон.

— Моля за извинение, адюнкта. Ексент Хадар, от дома Хадар в Унта, първороден…

— Зная фамилията — прекъсна го много рязко Тавори. — Командир Хадар, кажете на войниците си, че ако видя само още една ръка да посегне към дръжката на меча, ще плуват обратно до кораба ви. Без лодка.

Светлите очи на командира пробягаха към адмирал Нок, но той замълча.

Кенеб се отпусна — беше готов кожите да съдере на тези глупаци. „Адюнкта Тавори, нищо не ти убягва, нали? Никога. Защо продължаваш да ме изненадваш? Не, това беше погрешно — защо аз постоянно се изненадвам?“

— Моите извинения — отвърна Хадар, неискреността му бе явна, и махна с ръка към охраната си. — Имаше поредица от, хм, разкрития…

— Разкрития за какво?

— Уикското съучастничество в избиването на вярната армия на Пормквал при Ейрън, адюнкта.

Кенеб го зяпна слисано.

— Съучастничество? — Гласът му излезе толкова хриплив, че думата едва се чу.

Лицето на адюнктата се беше изкривило от такава ярост, каквато Кенеб не беше виждал у нея досега, но пръв заговори адмирал Нок.

— Що за безумие е това, командир Хадар? Верността и службата на уикците беше и си остава безукорна.

Свиване на рамене.

— Казах вече, адмирале. Имаше разкрития.

— Да оставим това — отсече адюнктата. — Командире, защо патрулирате в тези води?

— Императрицата заповяда да разширим обхвата си — отвърна Хадар. — По две причини. Първо, имаше нападения от неизвестен противник, на черни бойни кораби. Досега сме имали шест сблъсъка. Първоначално корабните ни магове не бяха в състояние да се противопоставят на магията на черните кораби и поради това пострадахме в сраженията. Оттогава обаче увеличихме състава и калибъра на кадрите. Отказът от магия в битките значително изравни нещата.

— Кога беше последният сблъсък?

— Преди два месеца, адюнкта.

— А другата причина?

Нов лек поклон.

— Да посрещнем вас, адюнкта. Както казах обаче, не ви очаквахме още доста време. Най-странното е, че точната ни позиция в момента дойде от пряка заповед на самата императрица, преди четири дни. Излишно е да казвам, че срещу този ненавременен шквал ни беше особено трудно да се озовем тук навреме.

— Навреме за кое?

Ново свиване на раменете.

— Ами, за да посрещнем вас, както се оказва. Очевидно е — добави той снизходително, — че императрицата е засякла ранното ви пристигане. В такива неща тя е всезнаеща, което, разбира се, може да се очаква.

Адюнктата се замисли, след което каза:

— И вие ще сте нашият ескорт до Унта?

— Не, адюнкта. Заповядано ми е да ви предам да промените курса на имперската флота.

— Накъде?

— Към град Малаз.

— Защо?

Командир Хадар само поклати глава.

— Кажете ми, ако знаете, къде е сега императрицата? — каза Тавори.

— Ами, предполагам, в Малаз, адюнкта.

— Виждаш ли оня морски пехотинец вляво? — попита шепнешком Калам.

— И какво? — попита безразлично Бързия Бен.

— Нокът е.

Стояха на носа и наблюдаваха разиграващото се долу. Въздухът беше свеж, топъл, морето — изненадващо кротко въпреки силния постоянен вятър. Почти като проклет рай, помисли си убиецът, след онези ужасни три дни в бурния, неспокоен лабиринт на Тогг и Фандърей. Корабите на флотата, освен катамараните на Периш, бяха доста разбити, особено транспортните. Никой не бе потънал за щастие, нито бяха изгубили някой моряк или морски пехотинец. Няколко десетки коня, уви, бяха счупили крака по време на щормовете, но такива щети бяха очаквани, пък и никой не възнегодува особено срещу прясното месо в котлите с яхния. Сега, стига този вятър да останеше зад гърба им, остров Малаз бе само на два дни път, най-много някоя и друга камбана повече.

Жалката припряност на командир Хадар беше явна и нито адюнктата, нито адмиралът, изглежда, не бяха склонни да удължат престоя му.

Щом гостите се върнаха в лодката си, един глас тихо заговори зад Калам и Бързия Бен.

— Добре ли чух? Сега плаваме към град Малаз?

Калам едва се удържа да не потръпне — нищо не беше чул. „Отново.“

— Апсалар…

Но Бързия Бен се обърна мълниеносно и я изгледа с тревога и гняв.

— Как, в името на Гуглата, се озова тук, Апсалар? Да ни дишаш в проклетите вратове!

— И двамата бяхте разсеяни — отвърна канийката и бадемовите й очи примигаха вяло. — Кажи ми, Калам Мекхар, имаш ли някакви хипотези защо агент на Нокътя придружава джакатанския командир?

— Много имам. Но с тебе няма да споделя нито една.

Тя го изгледа за миг.

— Още си нерешителен, нали?

„О, как ми се ще да я ударя. Точно тук, сега.“

— Не знаеш за какво говориш, Апсалар. Аз също.

— Е, това едва ли е логично…

— Права си — сопна се Бързия Бен, — не е. Сега се разкарай от сенките ни, проклета да си.

— Върховен маг, струва ми се, че нещо сте се заблудили. Хрътките на Сянка, в Г’данисбан, преследваха вас.

— Уместно!

— Определено, ако си направите труда да го повярвате. Във всеки случай от това трябва да следва, дори за имунизиран за логиката като вас, че тогава аз се задействах. Сама. Изборът беше мой, Върховен маг, и само мой.

— За какво говори тя, Бързак? — попита Калам.

Но приятелят му се беше смълчал и я гледаше. След това попита:

— Защо?

Тя се усмихна.

— Имам си причини, но в момента не виждам причина да споделям нито една с вас.

После се обърна и си тръгна.

— Точно това е, нали? — измърмори Бързия Бен.

— Какво имаш предвид?

— Нерешителни, Кал. Всички сме нерешителни. Нали? — Обърна се и отново се загледа надолу към адюнктата.

Тавори и Нок говореха, но тихо, вятърът отвяваше думите им.

— А тя дали е? — продължи Бързия Бен.

„Нерешителна? Не за всичко, изглежда.“ Калам направи гримаса.

— Град Малаз. Не беше много забавно при последното ми гостуване. Настръхва ли ти кожицата, Бързак? Моята — да. Настръхва лошо.

— Забелязваш ли нещо? — попита магьосникът. — Този командир — дума не обели за перишките кораби с нас. Виж, Нокътят трябва вече да е направил донесението си, по лабиринт, до Топър или до самата императрица. Тъй че…

— Тъй че тя знае, че водим гости. Може би точно затова не иска да влезем в пристанището на Унта.

— Да бе, императрицата е шашната.

— Току-що се сетих още нещо…

— Какво?

— Адюнктата прати дестраянта в каютата си. И не направи официална покана на командира, както се полагаше — не, накара ги всички да обсъдят нещата тук навън, на открито. Може би не е искала командирът или Нокътят да видят Рун’Турвиан и да говорят с него за каквото и да било.

— Не е глупава.

— Някаква проклета игра на „Нощви“ между тях, а? Бързак, какво става все пак?

— Ще разберем, Кал.

— Кога?

Върховният маг се навъси и отвърна:

— В момента, в който престанем да сме нерешителни, приятел.

На борда на „Силанда“ Фидлър изпълзя от люка като куц плъх, разчорлен, пребледнял и мръсен. Забеляза Ботъл и агонизиращо бавно се помъкна към него. Ботъл беше метнал въдица. Наоколо имаше плитчини и беше видял риби да скачат над водата, побягнали от нещо, което ги гонеше. Един от джакатанските кораби се плъзгаше покрай левия борд, на хвърлей камък, отделението се беше строило като за парад.

Ботъл поклати глава и попита:

— По-добре ли си?

— Май да. Богове, това кошмарно селение ме изцери.

— Не изглеждаш добре.

— Благодаря, Ботъл. — Фидлър изгледа отделението и избухна: — Дъх на Гуглата, какво правите?!

Корик, Смайлс, Кътъл и Тар се бяха присламчили към Детсмел, Троутслитър и Уидършинс. Всички стояха в изпъната редица, вперили погледи в подминаващия дромон, а под лявата мишница на всеки имаше отрязана глава на Тайст Андий.

Геслер и Сторми се появиха на палубата — явно бяха чули вика на Фидлър.

Ботъл видя как двамата обхванаха сцената с един поглед, след което Геслер изрева:

— Махайте им!

Войниците се подчиниха и замахаха ухилени на струпалите се отсреща моряци, пехотинци и — той примижа — и офицери.

— Всичко е точно, сержант — каза Смайлс. — Просто решихме, че ще им хареса малко смяна на пейзажа.

— На кого?

— Ами на главите, разбира се.

А Сторми изведнъж затича към кърмата, смъкна си бричовете, клекна над перилото, оголил задник, и с дивашко сумтене започна да сере.

Ботъл се слиса от ужасния възторг на отсечените глави. „Тези усмивки…“ Въдицата в ръцете му трепна, но изведнъж го сви корем.

И той побягна към другото перило.

Капитан Кайндли се окашля задавено и каза:

— Отвратително.

Лейтенант Поурс кимна.

— И аз така мисля. Богове, какво е ял този човек, та да изсере толкова?

На палубата се трупаше тълпа, пехотинци и моряци се смееха и гледаха клоунадата на „Силанда“. Джакатанският дромон вече беше откъм левия борд, зрителите, струпани по палубите, гледаха онемели.

— Адски необичайно — подхвърли Поурс. — Не се хващат на въдицата.

— Изглеждат слисани от страх — отбеляза Кайндли.

— Значи тези морски пехотинци си имат колекция от глави — подхвърли Поурс равнодушно.

— Идиот. Тия глави са живи.

— Какво?!

— Живи, лейтенант. Знам го от надеждни източници.

— И така да е, сър, откога малазанците са станали толкова мекушави?

Кайндли го изгледа все едно, че е нанизана на вилицата мръвка.

— Наблюдателните ти способности са отчайващо жалки. Този кораб е пълен с унтийци. Глезени благородни палета. Виж им скапаните униформи. Единствените петна по тях са от курешки на чайки и то само защото чайките ги бъркат с умрели подути тюлени.

— Това беше добро, сър.

— Още един такъв коментар и ще накарам кърпача да ти зашие устата, лейтенант. Ха, сменяме курса.

— Сър?

— В името на Гуглата, какво правят тези глупаци?

Поурс се обърна, накъдето гледаше капитанът, към кърмата, и видя двама от тежката пехота; бяха клекнали, със смъкнати гащи.

— Бих рискувал да предложа, сър, че Ханфено и Сени са решили да прибавят лептата си.

— Бягай и им кажи да спрат, лейтенант. Веднага!

— Сър?

— Чу ме! И веднага да ми се явят на рапорт!

— Да ги спра ли, сър? Как да го направя?

— С тапи, ако щеш. Действай!

Поурс забърза към кърмата.

„Моля ви се, моля ви, свършете, преди да съм дошъл. Моля ви…“

Сбогуването с джакатанския флот обхвана всеки малазански кораб — кавалкада от дрисъци, която привлече чайките от левги околовръст с безумен крясък, кръжене и гмуркане. Адюнктата не беше останала дълго на палубата, но и не издаде заповеди процедурите да се прекратят. Не го направи и адмирал Нок, макар Кенеб да забеляза, че моряците по ескортиращите дромони и на транспортните не взеха участие. Жестът остана запазена марка само на Четиринадесета армия.

И може би това беше важно. Трудно беше да се каже за такива неща, Кенеб го знаеше.

Вятърът ги тласкаше все напред, вече на изток-югоизток, и преди да прокънти четвърт камбана, джакатанците вече бяха далече назад.

Дестраянт Рун’Турвиан се беше появил малко по-рано и беше видял безобразията на морските пехотинци. Погледа ги намръщено, после забеляза Кенеб и се приближи.

— Сър. Малко съм объркан. Съществува ли някакво почитание между частите на малазанската военна система?

— Почитание? Не бих казал, дестраянт. Съперничеството осигурява жизнената кръв, макар че в този случаи нещата са малко еднопосочни, а за да разберете причината за това, е достатъчно да погледнете към „Силанда“.

Дестраянтът кимна умно.

— Разбира се, корабът е втъкан в магии, където самото време е отречено.

— Знаете ли какво е естеството на тези магии, дестраянт?

— Куралд Емурлан, Телланн, Телас и утайка от Тоблакай, макар че в последния случай произходът на силата е… несигурен. Разбира се — добави той, — в това няма нищо необичайно. Сред древните Тоблакай — според нашите исторически хроники — е било възможно да се появят индивиди, воини, които се превръщат в нещо като лабиринт сами по себе си. Такава сила варира в ефикасността си и привидно такъв вид вроден талант е угасвал в последните поколения на тоблакайската цивилизация, ставал е все по-слаб. Тъй или иначе — добави дестраянтът и сви рамене, — както казах, утайката е останала на тази „Силанда“. Тоблакай. Което е доста интересно, тъй като се вярваше, че тази великанска раса е изчезнала.

— Казват, че има останки — подхвърли Кенеб. — В планините на Фенн, на север от Кюон Тали. Диви, изолирани…

— О, да — отвърна Рун’Турвиан. — Знаят се примери със смесена кръв, значително смалени, разбира се. Племето на Трелл например, и друго едно, известно като баргасти. Забравили за древното величие, както намеквате. Юмрук, може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Адюнктата Тавори. Изглежда, отношенията й с императрицата са станали напрегнати. Правилна ли е догадката ми? Ако е така, новината е смущаваща предвид онова, което ни очаква.

Кенеб извърна очи и се окашля.

— Дестраянт, нямам представа какво ни очаква, но изглежда, вие имате. Колкото до императрицата — не съществува нищо, което според мен би могло да събуди взаимно недоверие. Адюнктата е Ръката на императрицата. Продължение на волята на Ласийн.

— Следователно императрицата няма да е склонна да отсече тази ръка, да? Облекчен съм, че го чувам.

— Добре… но защо?

— Защото — каза дестраянтът и извърна поглед — вашата Четиринадесета армия няма да е достатъчна.

Ако дървото може да се умори от непрекъснато напрежение, то корабите на имперската флота бяха на ръба на пълното си изтощение на две камбани от остров Малаз, в нощта на втория ден, когато вятърът изведнъж затихна, въздухът захладня и всеки кораб сякаш грохна, затънал сред вълните. Но ето, че на мястото на топлия и сух напорист вятър залъха по-мек бриз.

Калам Мекхар крачеше нервно по палубата, стомахът му се беше стегнал на възел. Когато закрачи обратно към кърмата за тридесети път след стъмване, Бързия Бен се появи до него.

— Ласийн ни чака — каза Върховният маг. — И Тайсхрен е там, като скорпион под камък. Кал, всичко, което усещам…

— Знам, приятел.

— Същото като пред Пейл.

Обърнаха се и бавно закрачиха напред. Калам се почеса по брадата.

— Там разчитахме на Уискиджак. Дори на Дужек. Но сега… — Изръмжа тихо и разкърши рамене.

— От доста време не бях го виждал това, Кал. Това твое кършене на рамене.

— Е…

— Точно това си мислех. — Върховният маг въздъхна, после се пресегна и стисна убиеца за ръката, когато в тъмното пред тях изникна фигура.

Адюнктата.

— Върховен маг — заговори тя тихо, — искам да се прехвърлите на „Силанда“, през лабиринт.

— Сега?

— Да. Това проблем ли е?

Калам долови безпокойството на приятеля си и се окашля.

— Адюнкта. Имперският Върховен маг Тайсхрен, ъъъ… е точно пред нас.

— Той не души — отвърна тя. — Нали, Бързи Бен?

— Не. Как разбрахте?

Тя пренебрегна въпроса му.

— През лабиринт, веднага, Върховен маг. Трябва да вземете Фидлър и войника Ботъл. Уведомете сержанта, че часът настъпи.

— Адюнкта?

— За игра. Той ще разбере. След това тримата трябва да се върнете тук, където ще останете с мен, Калам, Юмрук Кенеб, Т’амбър и Апсалар, в моята каюта. Калам, елате с мен, моля.

„Поредната игра на Фидлър.“

„Богове подземни, игра!“

Някой срита Ботъл в хълбока. Той изпъшка, надигна се, замига.

— Ти ли си, Смайлс? Не сега… — Но не беше Смайлс. Сърцето му заби като дивашки барабан. — О… Върховен маг, ъъъ… Хм. Какво има?

— Стани — изсъска Бързия Бен. — И тихо, проклет да си.

— Много късно — измърмори Корик от постелята си.

— Гледай да не е, войник — прошепна магьосникът. — Още един звук от тебе и ще ти натикам главата в първия срещнат задник.

Една глава се надигна от одеялата.

— Само да не е моят… сър. — И се отпусна отново.

Ботъл се изправи, смразен и в същото време — изпотен.

И зяпна пребледнелия Фидлър, който стоеше зад Върховния маг.

— Сержант?

— Просто ела с нас на кърмата, Ботъл.

Тръгнаха.

Във въздуха имаше някаква странна миризма, усети Ботъл. Позната и все пак…

— Сержант, носите онази ваша Колода…

— Ти и проклетият ти плъх — измърмори Фидлър. — Знаех си, лъжлив кучи сине.

— Не бях аз — почна Ботъл и млъкна. „Богове, дори за мене е тъпо. Пробвай нещо по-добро.“ — Просто ви търсех, сержант. Вашият ашик в дупката, това съм аз.

— Ха, къде ли съм го чувал това, Бързак?

— Тихо, двамата. Прехвърляме се.

Ботъл примига… и се озова на друга палуба, а точно пред тях надолу водеха стъпала. „Бездната да ме вземе, това ако не беше бързо. Бързо и… плашещо.“ Бързия Бен ги подкани с ръка и се спусна през люка, направи две-три крачки по коридора и почука на една врата вляво. Тя се отвори мигновено.

Беше Т’амбър. Очите й, оправдаващи името й11, обхванаха тримата мъже, струпани в тесния коридор.

Адюнктата стоеше зад стола си до масата за карти. Останалите бяха насядали и Ботъл слисано запремества поглед от един на друг. Юмрук Кенеб. Апсалар. Калам Мекхар.

Фидлър тихо простена.

— Сержант — каза адюнктата. — Имате своите играчи.

„Играчи?“

„О.“

„О, не.“

— Наистина не мисля, че е умно — каза сержантът.

— Може би — отвърна адюнктата.

— Съгласна съм — заяви Т’амбър. — Или по-точно, моето участие… като играч. Както вече казах, Тавори…

— Все едно — прекъсна я адюнктата, придърпа празния стол срещу запазения за Фидлър и седна. — Обяснете правилата.

Фидлър замята безпомощни, отчаяни погледи към Калам и Бързия Бен. Но никой от двамата не срещна очите му — и двамата изглеждаха някак гузни. Сержантът бавно пристъпи към последния стол. Седна.

— Точно това е, адюнкта, че няма никакви правила, освен ония, които аз измислям мимоходом.

— Добре. Започнете.

Фидлър се почеса по прошарената брада, без да откъсва очи от Т’амбър, която седеше вляво от адюнктата, точно срещу Кенеб.

— Това е вашата колода — каза той, вдигна я да им я покаже и я постави на масата. — В нея има нови карти.

— В смисъл? — попита младата жена.

— Само това. Коя, в името на Гуглата, си ти?

Свиване на рамене.

— Има ли значение?

Калам Мекхар, вдясно от Кенеб, изсумтя. След убиеца, от същата страна и вляво от Фидлър, беше Апсалар. Ботъл седеше вдясно от сержанта, Върховният маг бе до него. „Единственият, на когото мястото му наистина не е тук, съм аз. Къде е Блистиг? Нок? Темъл, Нил и Недер?“

— Последен шанс — обърна се Фидлър към адюнктата. — Това го спираме веднага…

— Започнете, сержант.

— Ботъл, намери вино.

— Сержант?

— Първо правило. Вино. За всеки по чаша. Освен за раздаващия. За него — ром. Действай, Ботъл.

Щом младият войник стана, Фидлър взе картите.

— Играчът вдясно от раздаващия трябва да поднася питиетата по време на първата ръка. — Метна една от картите с лицето надолу, тя се хлъзна треперливо по масата и спря пред Бързия Бен. — Върховният маг има последната карта. Последната карта се раздава първа, но се показва накрая.

Ботъл се върна с чаши. Постави първата пред адюнктата, после пред Т’амбър, Кенеб, Бързия, Калам, Апсалар, Фидлър и накрая — една пред празния си стол. Когато се върна с две шишета, едното с вино, а другото с фаларийски ром, Фидлър вдигна ръка и го спря.

И с бързи движения разхвърля карти по реда, по който Ботъл беше поставил чашите.

Осем карти с лицето нагоре очертаха полето, а Фидлър даде знак на Ботъл да му налее ром и заговори:

— Раздаващият получава Войник на Върховен дом Живот, но това е горчиво-сладко, в смисъл, че е за него и само за него, предвид късния час. Празният стол получава Тъкач на Живот и се нуждае от баня, но никой не е изненадан от това. Тъй че за начало имаме двама от Живот. — Изчака Ботъл да му налее. — И поради това Калам гледа към Необвързана. Обелиск, Спящата богиня — получаваш обърнато поле, Кал, съжалявам, но нищо не може да се направи. — Изгълта рома и подаде отново чашата си, като спря опита на Ботъл да напълни останалите с вино. — Апсалар получи Убиец на Върховен дом Сянка, о, то пък голямата изненада. Единствената карта, която получава.

— Искаш да кажеш, че печеля ли? — попита тя и повдигна насмешливо вежда.

— И губиш същевременно. Добър ход, да ме прекъснеш така, започваш да схващаш. Не, никой повече да не казва и едно скапано нещо, освен ако не искате да вдигате мизата. — Пресуши и втората чаша. — Горкият Бързак, той ще трябва да се оправя с Животоубиец и това го поставя в дупка, но не дупката, в която си мисли че е — друга дупка. Сега Т’амбър, тя е открила играта с оная карта. Трон, и той се мести насам-натам. Шарнирна карта значи…

— Какво е шарнирна карта? — попита Ботъл и най-после седна на мястото си.

— Копеле — знаех си, че не мога да разчитам на теб. Тя е центърът, разбира се. Допий го това вино — вече трябва да пиеш ром. Умен си, нали? Сега Юмрук Кенеб, виж, това е любопитно. Властелин на Вълци, тронната карта на Върховен дом Война, и изглеждат застрашително, нали… Юмрук, къде се крие Гръб напоследък?

— На кораба на Нок — отвърна Кенеб стъписано и някак странно уплашено.

— Добре, това ви изхвърля от играта, макар че получавате още четири карти, тъй като направихме корекция в курса и североизточният нос вече е на два хвърлея на щирборд. До седемдесет секунди ще сме възможно най-близо до оня скалист бряг, а корабът на Нок ще е още по-близо и Гръб ще скочи през борда. Той има трима приятели, които живеят в пещерите в скалата, и ето ги техните карти… — Още три се хлъзнаха малко извън центъра на масата. — Корона, Скиптър, Сфера. Хмм, нека да ги пренебрегнем засега.

Кенеб се надигна от стола си.

— Ще се хвърли през борда?!

— Спокойно, ще се върне. Така. Стигаме до картата на адюнктата. Дом на Война, Стражи на Пътя, или Мъртвите — името е несигурно, така че си изберете. — Хвърли друга карта и тя се хлъзна върху предишната. — Опонн. Както си мислех. Тепърва трябва да се вземат решения. Дали ще е Бутването, или Дръпването? И какво има то общо с тази? — Поредната прелетя и кацна в средата, срещу Калам и Бързия Бен. — Херолд на Върховен дом Смърт. Явно неактивна и остаряла карта в това поле, но виждам Ръждива ръкавица…

— Какво? — попита Калам Мекхар.

— Точно пред мен. Ново питие, което Ботъл в своето пиянско състояние току-що изобрети. Ром и вино — петдесет на петдесет, войник, сипи и на нас — ти също, заради тая физиономия, дето я направи.

Кенеб се потърка по лицето. Беше отпил само глътка от виното, но се чувстваше пиян. „Горещо е тук.“ Сепна се, когато четири карти се появиха в редица пред едната, спряла се вече пред него.

— Предач на Смърт, Кралица на Мрак, Кралица на Живот и, хо, Кралят във Вериги. Като подскачане от камък на камък през потока, а? С жена си ли очаквате да се видите скоро, Юмрук? Забравете. Зарязала ви е заради един унтски благородник и божичко, ако не е Екзент Хадар. Обзалагам се, че тогава си е извърнал очите, вероятно ви е пренебрегнал грубо, това е и гузна съвест, и самодоволство, знаете. Слабият характер трябва да е пленил сърцето й — но погледнете се, сър, изглеждате адски облекчен и тази ръка ни захлупва всички, и макар че бяхте аут при печеленето, сте вътре в губенето, но в този случай печелите губейки, тъй че отпуснете.

— Ми, дано д-дано да не п-печеля в тия ръце — изломоти Ботъл.

— Няма — обърна се Фидлър към него. — Ти го даваш леко. Тя играе и прибира, тъй че… — Една карта издрънча пред облещения войник. — Смъртоубиец. Вече можеш да спиш, Ботъл, съвсем си свършил за тая нощ.

Очите на Ботъл се затвориха, столът му изстърга назад и той се прекатури. Кенеб чу как главата му дрънна на дъсчения под. „Да, това би било хубаво. Екзент Хадар. Богове, жено, наистина ли!“

— А Калам как стига от Херолд на Смърт до Обелиск? Да видим. А, Крал на Върховен дом Сянка! Тая мазна хлъзгава тапа, о, вижте го само колко е самодоволен! Въпреки потта на горната му устна… Кой се е смразил тука? Вдигнете ръце, моля.

Неохотно… Калам, Т’амбър, след тях и Апсалар.

— Добре, това става все по-гадно… сега бутилките са при теб, Апсалар, след като Ботъл вече е затапен. Тази е за тебе, Т’амбър. Дева на Смърт, това ти се пада. Ти си аут, тъй че отпусни. Калам е изстинал, но не получава друга карта, щот’ не му трябва, а вече знам кой го бутат и кой го дърпат, и ще добавя името в поменика, скоро. Сега за тия с горещата кръв. Бързия Бен получава Консорт във Вериги, но той е от Седемте града и наскоро спаси живота на сестра си, тъй че не е толкова зле, колкото би могло. Все едно, толкова за вас. Е, кой напуска?

Мълчание. Кенеб вдигна натежалата си глава и объркано огледа разпилените по масата карти.

— Май ще сме аз и ти, сержант — каза тихо адюнктата.

— Студено ли ви е? — попита Фидлър и пресуши поредната чаша „Ръждясала ръкавица“.

— Не.

— Горещо?

— Не.

Фидлър кимна и тресна празната чаша пред Апсалар да му я допълни с вино и ром.

— Добре. — Метна една карта надлъж по масата и тя се спря точно върху първата. — Господар на Колодата. Гъноуз Паран, адюнкта. Брат ви. Дори хладното желязо, Тавори Паран, трябва да се кали. — Вдигна още една карта и я постави пред себе си. — Жрец на живот, ха, името си го бива. Играта свърши.

— Кой печели? — попита шепнешком адюнктата, беше пребледняла като платно.

— Никой — отвърна Фидлър. — Такъв е животът. — Стана рязко, залитна и се затътри към вратата.

— Чакай! — подвикна след него Бързия Бен. — Обърнатата карта пред мене, какво правим с нея? Каза, че тя затваря играта!

— Току-що го направи — измърмори сержантът през рамо.

— Да я обърна ли тогава?

— Не.

Фидлър залитна навън и Кенеб се заслуша в заглъхващите му колебливи стъпки към стъпалата за палубата. Юмрукът тръсна глава, изправи се и огледа другите.

Никой не беше помръднал.

После Апсалар изсумтя, стана и излезе. И да беше пияна, с нищо не го издаде.

Миг след това я последваха Бързия Бен и Калам.

Ботъл хъркаше под масата.

Бавно, Кенеб осъзна, че адюнктата и Т’амбър са се втренчили в необърнатата карта. Накрая Тавори изсъска отчаяно, пресегна се и я завъртя. След миг се надигна и се наведе над масата да прочете името.

— Рицар на Сянка. Изобщо не бях чувала за такава карта. Т’амбър, кой… какво си…

— Не съм — прекъсна я Т’амбър.

— Какво не си?

Жената вдигна очи.

— Тавори, никога не съм виждала тази карта и определено не съм я рисувала аз.

Двете отново замълчаха, зяпнали странната карта. Кенеб се помъчи да се съсредоточи в размътения образ.

— Това е един от ония, сивокожите.

— Тайст Едур — промълви Т’амбър.

— С копие. Сивокож, като онези, дето ги видяхме на черните кораби… — Кенеб се отпусна в стола замаян. — Зле ми е.

— Моля останете за момент, Юмрук. Т’амбър, какво според теб се случи тук преди малко?

Тя поклати глава.

— Не бях виждала поле да се нарежда така. Беше… хаотично — извинявам се, нямам предвид в елементарния смисъл. Като камък, затъркалял се по стръмното, удря тук-там, но където удари, удря точно.

— Някакъв смисъл можеш ли да извлечеш?

— Не много. Засега. — Поколеба се и огледа пръснатите по цялата маса карти. — Присъствието на Опонн беше… неочаквано.

— Бутането или дърпането — каза Кенеб. — Някой е нерешителен за нещо, така каза Фидлър. Кой?

— Калам Мекхар — отвърна адюнктата. — Но Херолдът на Смърт се намесва…

— Не е Херолдът — прекъсна я Т’амбър. — Неактивна версия, подробност, която вярвам, че е съдбоносна.

Горе се чуха приглушени викове. Видели бяха пристанището на Малаз. Адюнктата се обърна към Кенеб.

— Юмрук, заповедите ви за тази нощ. Поемате командването на Четиринадесета. Никой да не слиза на брега освен тези, за които аз ще се разпоредя лично. С изключение на „Бясната вълчица“ всички кораби да останат на котва в залива — всички заповеди за акостиране на кейовете да се пренебрегват, освен ако аз не разпоредя друго.

— Адюнкта, ако до мен стигнат такива заповеди, те ще са лично от императрицата. Трябва ли да ги пренебрегвам?

— Трябва да не ги разбирате, Юмрук. Подробностите с неразбирането оставям на въображението ви.

— Вие къде ще бъдете, адюнкта?

Изгледа го мълчаливо за миг.

— Юмрук Кенеб, императрицата ме очаква в Твърдината на Мок. Очаквам да ми отправи поканата си преди разсъмване. Войниците на Четиринадесета армия не се завръщат като герои, изглежда. Няма да изложа живота им на ненужни рискове. Имам предвид особено уикците и Изгорените сълзи на хундрилите. Колкото до перишите, характерът на съюза ни с тях зависи от разговора ми с императрицата. Освен ако обстоятелствата не наложат промяна, допускам, че положението им зависи от Ласийн, но трябва да изчакам нейното мнение за това. В крайна сметка, Юмрук, зависи от Смъртен меч Кругава — дали перишите ще слязат на брега и ще се представят на императрицата, както постъпиха с нас, или, ако събитията се развият неблагоприятно, ще си тръгнат. Искам да кажа, Кенеб, че трябва да им бъде оставена свобода на избор.

— Мнението на адмирал Нок?

— С него сме единодушни.

— Адюнкта, ако императрицата реши да се опита да задържи перишите, може да се стигне до бой в залива Малаз. Малазанци срещу малазанци. Това може да предизвика проклета гражданска война.

Тавори се намръщи.

— Не очаквам нещо толкова крайно, Юмрук.

Но Кенеб настоя.

— Простете, но мисля, че не сте разбрала добре. Перишите се заклеха да служат на вас, не на императрицата.

— Тя не иска и да чуе за това — намеси се Т’амбър с неочаквано безсилие в гласа, стана и отиде при спящия Ботъл. Срита го, той изпъшка и се закашля. — Станете, войник — каза Т’амбър с привидно безразличие към разгневения поглед, който й хвърли Тавори.

„Глупак си, Кенеб. Не е безразличие.“

— Получихте заповедите си, Юмрук.

— Слушам, адюнкта. Желаете ли да измъкна този пехотинец?

— Не. Трябва да поговоря с Ботъл насаме. Сега си вървете, Кенеб. И благодаря за присъствието ви тази нощ.

„Просто нямах избор.“ При вратата погледна още веднъж през рамо към картите. Господар на Вълци, Предач на Смърт, Кралици на Тъма и Живот и Крал във Вериги.

„Господар на Вълци… Това трябва да са перишите.“

„Богове подземни, мисля, че се започва.“

Перла стоеше на стената на Твърдината на Мок и гледаше тъмните очертания на имперския флот, който бавно навлизаше в тихите води на залива. Огромни транспортни съдове, като гигантски бедерини, и ескортиращите ги по фланговете дромони, длъгнести и подвижни като вълци. Очите на Нокътя се присвиха към чуждестранните кораби. Огромни, двукорпусни… Страховити. И бяха доста.

Как бяха дошли толкова бързо? И как бе разбрала императрицата, че ще дойдат? Единственият възможен отговор на първия въпрос бе: чрез лабиринт. Но кой от обкръжението на адюнктата можеше да сътвори портал с такава мощ и мащаби? Бързия Бен? Едва ли. Кучият му син обичаше тайните си и обичаше да се прави едновременно на слабак и на нещо много опасно, но и двете заблуди не можеха да впечатлят Перла. Не, Върховният маг на Тавори не притежаваше нужното, за да отвори такъв гигантски разлом.

„С което остават проклетите чужденци.“ А това наистина беше доста обезпокоително. Моментът вероятно щеше да се окаже подходящ за някой изпреварващ таен ход. Напълно възможно, след като и императрицата бе дошла. И целесъобразно. „Защото представа нямаме кой е дошъл сред нас, в самото сърце на империята. Чуждестранен флот, дошъл, без да срещне буквално никаква съпротива, на опасно близко разстояние от самата императрица.“

Нощта щеше да е доста натоварена.

— Перла.

Гласът прозвуча тихо, но не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори. Знаеше също, че императрица Ласийн ще се намръщи неодобрително, ако се извърне към нея. Стари навици. „Не, просто параноя.“

— Добър вечер, императрице.

— Тази гледка радва ли те?

Той отвърна с гримаса:

— Тя пристигна. Общо взето навреме. За всички заинтересовани.

— Очакваш с нетърпение да я видиш отново?

— Доста време бях в компанията й, императрице.

— И?

— И в отговор на въпроса ви съм… безразличен.

— Моята адюнкта не вдъхва ли чувство за вярност?

— Не и у мен, императрице. Нито у войниците на Четиринадесета армия, мисля.

— И все пак, Перла, кога ги е провалила? Макар и веднъж?

— В Ю’Гатан…

Безтелесният сякаш глас го прекъсна:

— Не ставай глупак. Сега си говорим насаме, Перла. Съвсем насаме. Случилото се в Ю’Гатан не можеше да се предвиди. От никого. При това обстоятелство действията на адюнкта Тавори бяха правилни и дори похвални.

— Чудесно — отвърна той и си спомни онази нощ с пламъците… далечните писъци, които чуваше в палатката си… „Когато уязвен и сърдит се скрих като дете.“ — Като се оставят фактите настрана, императрице, всичко е въпрос на възприятие.

— Несъмнено.

— Адюнкта Тавори рядко излиза неопетнена от някое събитие — независимо дали е благоприятно, или непредвидено. Не разбирам защо трябва да е така.

— Наследството на Колтейн.

Той кимна в тъмното. После се намръщи. „А, разбирам.“

— И тъй, мъртвият ни герой е… развенчан. Името му се превръща в проклятие. Подвизите му — в лъжа. — „Не, проклет да си. Достатъчно близо бях, за да знам, че не беше така. Не беше.“ — Императрице, това няма се получи.

— Нима?

— Няма. Опетнени сме всички. Вяра и преданост изчезват. Всичко, което ни носи гордост, е опетнено. Малазанската империя престава да има герои, императрице, а без герои ние се самоунищожаваме.

— Липсва ти вяра, Перла.

— В какво по-точно?

— В жилавостта на една цивилизация.

— Вярата, която препоръчвате, по-скоро прилича на упорито отричане, императрице. Отказ да се признаят симптомите, защото така е по-лесно. Самодоволството служи само на разпада.

— Може да съм всякаква, но не и самодоволна — отвърна Ласийн.

— Простете, императрице. Не намеквах това.

— Флотата катамарани — каза след пауза тя. — Доста злокобно изглежда. Усещаш ли силата, която излъчва?

— Донякъде.

— От тази внушителна гледка не следва ли, Перла, че за да се съюзят с адюнкта Тавори, чужденците са доловили у нея нещо, което на нас ни се губи? Какво ли би могло да е то?

— Не мога да си представя мотивите им, императрице. Все още не съм се срещал с тях.

— Желаеш ли го, Перла?

„Точно както очаквах.“

— Честно казано, тези мотиви не ме интересуват особено.

— Напоследък май нещо ти липсва, Перла. Интересът.

„И кой ли все пак ти е донесъл, императрице?“ Сви рамене и замълча.

— Флотата остава на котва в залива — изведнъж промълви Ласийн, доближи се до парапета и облечените й в ръкавици длани се отпуснаха на грубия камък. — Ето, само два кораба идват да пристанат. Какво си мисли тя, че издава такава заповед? И по-важното — защо адмирал Нок не й се противопостави — сигналните флагове са вдигнати в края на краищата. Заповедта ми е изрична и ясна.

— Няма достатъчно кейове за тази флота в пристанището, императрице. Може би ще пристават в определен ред…

— Не.

Той замълча отново, но усети как потта изби под дрехите му.

— Първият й ход — прошепна Ласийн. В тона й имаше някаква възбуда — или мрачно задоволство.

Ветропоказателят на кулата зад тях вяло изскърца и Перла потръпна. „Да, в такава безветрена нощ…“ Погледна към града долу и видя огрени от факли улици. „Искрите се разпалват. Вестта за пристигането в залива препуска от уста на уста, жадно като похот. Уикците са се завърнали и тълпата вече се събира… събужда се яростта.“

„Затова искаш корабите да се доближат, императрице. Въжетата да се стегнат здраво.“

„Жертвите ти трябва да слязат, пламъците — да забушуват.“

Тя се обърна.

— Последвай ме.

Покрай наблюдателницата, през прохода, до самата цитадела. Крачеше твърдо, почти нетърпеливо. Минаха през сводестия вход между двата загърнати и закачулени силуета на Нокти; той усети разтворените им лабиринти, невидимата сила, кипнала в невидимите им длани.

След това — дълъг слабо осветен коридор с разкъртени каменни плочи по огромната пукнатина, раздрала цялата крепост. „Някой ден цялото това проклето място ще се срути в залива, и толкова по-добре.“ Разбира се, инженерите и маговете бяха уверили всички, че рискът от това ще дойде чак след половин столетие. „Толкова по-зле.“

Императрицата поведе наляво — о, да, тя познаваше всичко тук много добре. Нали тук преди години беше убила императора и Танцьора. „Убийство. Ако може да се нарече така. По-скоро неволно подпомогнато.“ После друг коридор, накрая — вратите на заседателната зала. Пред тях стояха други двама Нокти, онзи вляво се обърна, щом ги видя, и отвори вратата тъкмо навреме, та императрицата да влезе, без да забави крачка.

Перла я последва и щом прекрачи прага, спря.

Пред него имаше дълга Т-образна маса. Подредба за трибунал. В челото на оста бе поставен трон, а от двете страни вече седяха двама души — и двамата станаха, щом видяха Ласийн.

Малик Рел.

И Корболо Дом.

Перла с усилие потисна отвращението си. Точно пред него бяха гърбовете на три стола, на късата страна. Той се поколеба, после попита:

— Къде трябва да седна, императрице?

Тя се настани бавно на трона, изгледа го и повдигна вежда.

— Перла, не очаквам да присъствате. В края на краищата не изразихте някакъв интерес да видите отново адюнктата, така че ще ви освободя от това бреме.

— Разбирам. Тогава какво се очаква да направя?

Джисталският жрец се окашля и заговори:

— Обременителна, но важна мисия ви се пада, Перла. Нужна е организация, нали? Изпращане на Ръка, която ще намерите събрана при Портата. Единично убийство. Пияница, който посещава гостилницата „Обесения“ на Кууп. Името му: Банашар. След това можете да се върнете в квартирата си и да чакате нови заповеди.

Очите му останаха приковани в императрицата. Тя го гледаше съсредоточено, но не издаваше нищо, сякаш го предизвикваше да зададе въпроса, който толкова копнееше да изрече: „Откога един Нокът получава заповеди от джисталски жрец на Маел? Докаран тук в окови не толкова отдавна?“ Но знаеше, че мълчанието й му дава отговор. Откъсна погледа си от нея и се вгледа мълчаливо в Корболо Дом. Напанският кучи син носеше отличителните знаци на Върховен юмрук. Видя самодоволното му, презрително изражение и ръцете го засърбяха. „Два ножа, любимите ми. Бавно режат това лице — цялото — богове, остави това — мога да забия нож точно в този миг в проклетото му гърло — може да се окажа достатъчно бърз, а може би не. Това е проблемът. Скритият в тази зала Нокът ще ме ликвидира, естествено, но може би не го очакват… не ставай глупак, Перла.“ Погледна отново. Ласийн и нещо в погледа й му подсказа, че разбира изцяло желанието, с което се бори… и че й е смешно.

Все пак се поколеба. Сега бе моментът да възрази. Да се опита да я убеди, че е поканила двама лешояди, кацнали на раменете й, и че те са гладни не за онези, които скоро щяха да седнат срещу тях — не, искаха трона, край който седяха. „И те ще те убият, Ласийн. Ще те убият.“

— Можете да напуснете — изсъска му Малик Рел.

— Императрице — заговори Перла с усилие, — моля, преценете добре думите на Тавори тази нощ. Тя е вашата адюнкта и нищо не е променило това. Никой не може да промени това…

— Благодаря ви за съвета, Перла.

Той отвори уста да добави още нещо, но замълча. Поклони се на своята императрица, обърна се и напусна залата.

„И тъй, Перла, хвърляш го в нозете на Тавори. Всичко. Проклет страхливец.“

„Все пак кой уби Лостара Юил? Е, адюнкта, такива злодеяния рано или късно се плащат.“

Така да бъде. Тази нощ беше тяхна. Корболо Дом щеше да оправи в друга нощ, когато му е удобно. Точно така. И може би онзи хилещ се гущер жрец също. Защо не? Топър го нямаше, навярно беше мъртъв. Тъй че Перла щеше да действа. В името на Империята. Не в името на Ласийн, а на Империята, а това беше случай по-ясен от всеки друг, който можеше да измисли — на сблъсък между двете вярности. „Но както винаги с Нокътя, както беше и с теб преди време, императрице, изборът е очевиден. И наложителен.“

При цялата дързост на мислите му, докато слизаше към двора, друг глас не преставаше да шепне, да се врязва в ума му дълбоко. Една дума. Разяждаше като киселина, една дума само…

Страхливец.

Навъсен, Перла слизаше по етажите към изхода на цитаделата. Чакаше го Ръка, за да й се даде задачата да убият един пиян бивш жрец. И в това също така беше изчаквал твърде дълго. Можеше да направи така, че нещата да излязат на открито, да се добере до Тайсхрен — кучият му син буквално се беше самопогребал въпреки гнездото скрити помагачи. О, имперският Върховен жрец държеше да е близо до нещата. „Само да не е въвлечен.“

Горкият Банашар. Измъчен, объркан схолар, който само искаше да поговори с един стар приятел. Но Малик Рел държеше Тайсхрен да не бъде обезпокояван. „Защото джисталският жрец си има свои планове.“

Ласийн наистина ли беше глупава? Нямаше как да им се е доверила. Тогава кое беше ценното в поставянето на двамата в онази зала? Да извади от равновесие Тавори? „Да я извади от равновесие? По-скоро шамар в лицето. А необходимо ли е това, императрице? Да оставим Тавори, ти просто не можеш да използваш хора като Малик Рел и Корболо Дом. Те ще се обърнат срещу теб като лешояди, каквито са.“

Рискът с пускането на лъжливи слухове бе когато се окажат прекалено успешни и лъжецът попадне в капана на собствената си лъжа. И Перла започваше да схваща нещо… като възможност. За да се съсипе името на Колтейн, трябваше да се въздигне това на врага му. Корболо Дом, от предател — в герой. Някак… „Не, не искам да знам подробностите.“ След това Ласийн нямаше да може да екзекутира или затвори един герой, нали? Всъщност щеше да й се наложи да го повиши. „Влязла си сама в капана, императрице. Но не мога да повярвам, че не го съзнаваш…“

Забавиха крачка. Беше стигнал на приземния етаж, на десет стъпки от задната врата, която щеше да го изведе покрай основата на стената, до загърнатата в сенки пътека към Портата.

„Какво тогава искаш да кажеш на адюнктата? За крайната опасност, в която си изпаднала? Ще помолиш Тавори… за помощ? Тя като влезе в залата, ще бъде ли в състояние да види и разбере молбата ти? В името на Гуглата, Ласийн, това може ужасно, ужасно да се обърка.“

Спря. Можеше да направи нужното, точно сега. Да иде до източната кула и да отвори с ритник вратата на Тайсхрен. Да каже тоя глупак онова, което трябваше да чуе. Можеше да…

Две качулати фигури пристъпиха пред него. Нокти. Поклониха се, после мъжът отляво заговори:

— Нокът. Осведомени сме, че обектът ни се е настанил в гостилницата „Обесения“. В уличката зад нея има отходен ров, който ще посети през нощта.

— Да — отвърна той, почувства се изведнъж изтощен. — Това ще е идеално.

Двамата пред него изчакаха.

— Друго има ли?

— За подобни неща вие трябва да заповядате.

— Кои неща?

— Убийство на нежелани лица, сър.

— Да. Продължете.

— Просто това, сър. Обектът ни беше посочен от… другаде. От един, който очакваше безрезервно подчинение.

Перла присви очи.

— Убийството тази нощ… Няма да се подчините без пряката ми заповед.

— Искаме… потвърждаване.

— Не потвърди ли самата императрица думите на джисталеца?

— Не, сър. Тя… нищо не каза.

— Но присъстваше.

— Да.

„Как да го разбирам това?“ Дали просто не му даваше достатъчно свобода? Или и тя беше уплашена от Тайсхрен и затова с радост оставяше на Малик Рел да ликвидира Банашар? „Проклятие! Не знам достатъчно.“ Значи нямаше избор… засега.

— Добре. Заповедта е дадена.

„Нокътят не е твой, Малик Рел. А императрицата се… въздържа. Не, изглежда, че докато — и ако — Топър се върне, Нокътят е мой. И колко удобно, че доведе със себе си шестстотин души, Ласийн…“

Двамата убийци се поклониха и излязоха през задната врата.

Но пък защо ли имаше чувството, че е използван? И нещо по-лошо — защо като че ли това вече не го притесняваше? Не, всичко беше наред. Днес нямаше да мисли, просто щеше да се подчини. Виж, утре е друга работа, нали? „Утре ще изгазя каквото остана. И ще реша каквото трябва да се реши. Точно така, императрице. Утре новият Старши на Нокътя разчиства къщата. И може би… може би точно това искаш от мен. Или вече го поиска, защото не само заради адюнктата събра този трибунал, нали? Ти току-що ми даде власт над шестстотин убийци-магове, нали? За какво друго могат да служат те?“

Истината беше, че не можеше да разгадае ума на императрица Ласийн, а в това отношение определено не беше сам.

Стомахът му изведнъж се сви от страхове, които не можеше да обясни.

„Шестстотин…“

„Преглътни го, Перла. Не адюнктата уби Лостара. Ти я уби. Ти я отпрати и тя загина. Толкова.“

„Но това нищо не променя. Няма отношение към въпроса какво да правя сега.“

„Всички да мрат.“

Обърна се и се запъти към квартирата си. За да чака нови заповеди. „Шестстотин убийци ще се развихрят… но срещу кого?“

Хелиан реши, че мрази рома. Искаше нещо друго, нещо не толкова сладко, по да пасва на характера й. Беше тъмно, топлият влажен вятър почти затихваше, а пристанището на Малаз шепнеше сякаш подкана, като дъх на любовник в тила й.

Стоеше и гледаше как „Бясната вълчица“ се придвижи пред другите кораби, със „Силанда“ след нея. Но отвсякъде се чуваше дрънченето на спускащи се котвени вериги, а и техният беше спрял. Хелиан се завъртя побесняла и изруга.

— Ефрейтор.

— Аз ли? — попита Тъчи зад нея.

— Аз? — попита Бретлес.

— Ти, да. Какво става? Виж, по кейовете има войници и посрещачи. Защо не влизаме? Махат ни. — Хелиан им махна в отговор, но едва ли щяха да я видят — по корабите нямаше никакви светлини. — От мрачно по-мрачно — измърмори сержантът, — все едно сме някакво пребито псе, куцащо към къщи.

— Или все едно, че си доста позакъснял — каза Бретлес, — и не е трябвало да си с приятелката на майка си, изобщо, особено когато мама знае и те чака с нащърбения сатър, но понякога, знаеш ли, по-възрастните жени ти се нахвърлят като демони, и какво можеш да направиш?

— Изобщо не прилича на това, идиот — изсъска Тъчи. — По-скоро е като с дъщерята на жрец и, богове подземни, бягаш, но няма спасение от такива проклятия, не и от жрец всеки случай, което значи, че си обречен завинаги, все едно на Бърн изобщо й пука, че спи, нали?

Хелиан се обърна и зяпна в празното точно между двамата.

— Слушай, ефрейтор, събери си ума, макар че все ми е тая. Не ме интересуваше. Зададох въпрос и ако не можеш да отговориш, не казвай нищо.

Двамата се спогледаха и Бретлес сви рамене.

— Няма да приставаме, сержант. Преди малко го съобщиха.

— Те луди ли са? Разбира се, че слизаме — току-що изминахме милион левги. Пет милиона даже. Минахме през огньове и бури, и зелени светлини в небето, и нощи, в които всичко се тресе и пращят челюсти, и оная проклета ризанска пикня, дето я наричат вино. Това там е град Малаз, ей там, и аз отивам там, ефрейтор Брети Тъчлес, и не ми пука колко ръце имаш, отивам, и толкова!

Прехвърли се през перилото и изчезна.

Чу се плисък и Бретлес и Тъчи се спогледаха отново.

— Сега какво? — попита ядосано Тъчи.

— Ами тя се удави, нали?

— Да вземем да докладваме на някой.

— Направим ли го, сме в голяма беда. Тука бяхме все пак. Ще кажат, че ние сме я бутнали.

— Ама не сме!

— Все едно. Дори не се опитваме да я спасим, нали?

— Не мога да плувам!

— И аз!

— Тогава да вдигнем тревога, а?

— Ти я вдигай.

— Не, ти.

— Може би просто да слезем долу, да кажем, че сме я търсили, но така и не сме я намерили.

Замълчаха и се огледаха. Няколко моряци се движеха из тъмното, вършеха си моряшките работи.

— Никой нищо не е видял, нито чул.

— Така изглежда. Е, това е добре.

— Нали. Значи слизаме долу, нали? И нищо не казваме.

— Точно това имах предвид. Не каквото имам предвид де, в смисъл, че скочи през борда, такива неща.

Зад тях се чу глас:

— Вие двамата, какво правите на палубата?

Двамата ефрейтори се обърнаха и отвърнаха в хор:

— Нищо.

— Слезте долу и стойте там.

Те затичаха.

— Трима на брега — каза младият размъкнат мъж, приковал очи в ашиците, току-що спрели да се въртят на изтъркания камък.

Близначката му се взираше към надвисналата грамада на Твърдината на Мок, нощният вятър развяваше ярките коприни по стройното й тяло.

— Виждаш ли как се отиграва? — попита брат й и с едно помитане на ръката прибра ашиците. — Кажи ми честно, имаш ли си представа изобщо колко мощно се борих да задържа картата ни по време на оная ужасна игра? Още съм замаян. Той непрекъснато се мъчеше да ни изхвърли. Убийствено беше.

— Героично, наистина — промълви тя, без да се обърне.

— Трима на брега — повтори той. — Колко… неочаквано. Мислиш ли, че беше виновно онова страховито падане над остров Отатарал? В смисъл, за онова, което иде? — Изправи се и се доближи до сестра си.

Стояха на една пригодна за това кула, издигаща се над град Малаз, на юг от реката. За повечето жители на града кулата изглеждаше срутена, но това бе илюзия, поддържана от чародея, обитаващ долните й покои, чародей, който сега като че ли спеше. Боговете близнаци, известни под името Опонн, държаха за себе си платформата — и цялата гледка от нея.

— Определено е възможно — съгласи се тя. — Но нали точно в това е чарът на игрите ни, любими? — Посочи към залива вдясно. — Те дойдоха и ето, че се размърдаха онези нещастни тленни по корабите, особено на „Силанда“. Докато в пропуканата Твърдина отсреща гнездото се събужда. Работа ще ни се отвори тази нощ.

— О, да. И за двама ни. Дърпай, бутай, дърпай, бутай. — Потърка ръце. — Нямам търпение.

Изведнъж тя се обърна към него и го погледна.

— Можем ли да сме сигурни, че разбираме всички играчи, братко? Че ги знаем всички? А ако някой се крие от нас? Само един… непредвидим, стихиен, страховит… в беда можем да изпаднем. Можем… да умрем.

— Беше онзи проклет войник — изръмжа брат й. — Силата ни окраде! Каква наглост, да ни присвои в собствената ни игра! Искам кръвта му!

Тя се усмихна в тъмното.

— Ах, какъв плам има в гласа ти. Така да бъде. Хвърли тогава ашиците — за съдбата му. Хайде. Хвърли ги!

Той се вторачи в нея и се ухили. Разтърси ръка, ашиците паднаха, заподскачаха, завъртяха се, спряха.

Близнаците задъхани притичаха и се наведоха да погледнат хвърленото.

И тогава, ако имаше някой, който да ги види, щеше да забележи смутените физиономии, изписали се на съвършените им лица. Все по-намръщени, объркване в безсмъртните им очи, а след миг, малко преди да свърши тази нощ — чист ужас.

И тогава несъществуващият свидетел щеше да поклати глава.

„Никога, скъпи богове. Никога не се забърквайте със смъртни.“

— Гръб и трима приятели си играят в пещера. Соултейкън с откраднат меч. Тогг и Фандърей, и проклети прокуденици…

Затворен в една каюта, голяма колкото килер, на борда на „Бясната вълчица“ след гадаенето на Фидлър, Ботъл доизкусуряваше куклата, положена в скута му. Заповедта на адюнктата беше абсурдна… но не, поправи се той навъсено, не на адюнктата. Това — всичко това — идваше от онази жълтоока красавица, Т’амбър. „Коя, в името на Гуглата, е тя? О, все едно. Само дето за хиляден път си зададох този въпрос. Но е заради онзи поглед в очите й, нали се сещаш. Онзи вещ поглед, все едно се е гмурнала дълбоко-дълбоко, право в сърцето ми.“

„А тя дори не харесва мъже, нали?“

Огледа куклата и се намръщи още повече.

— Ти. Изобщо не съм те виждал досега, знаеш ли? Но ето те тук, с желязната стружка, забита във вътрешностите ти — богове, сто на сто боли, реже и реже вътре. Ти, господине, си някъде в град Малаз и тя иска да те намеря, и толкова. Цял град, представи си, а до разсъмване трябва да те спипам.

Тази кукла щеше да помогне, разбира се. Донякъде. Само нещастникът да се окажеше достатъчно близо, та Ботъл да се взре в очите му и да види същата болка, белязана тук с неравните късчета черупка от стрида. Както и резките от стари белези по ръцете — само дето много хора имат белези, нали?

— Помощ ми трябва — промълви той.

Отгоре се разнесоха викове — корабът влизаше в пристанището.

„Предадени сме. Всички.“

Вратата зад него изскърца.

Ботъл затвори очи.

Адюнктата заговори:

— Близо сме. Върховният маг е готов да те прехвърли — ще го намериш в каютата ми. Вярвам, че си готов, войник.

— Да, адюнкта. — Обърна се и се вгледа в лицето й. Само бръчките около очите издаваха напрежението й. „Отчаяна е.“

— Нямаш право на провал, Ботъл.

— Адюнкта, шансовете са срещу мен…

— Т’амбър казва, че трябва да потърсиш помощ. Казва, че знаеш как.

„Т’амбър. С проклетите й очи. Като на лъвица. Какво им е на тези очи, проклятие?“

— Адюнкта, коя е тя?

Някакво съчувствие пробяга в погледа й.

— Тя е… много повече от онова, което е била, войник.

— А вярвате ли й?

— Вяра. — Усмихна се леко. — Колкото и да си млад, Ботъл, трябва да знаеш. Вярата е в щриха. Винаги.

Не знаеше. Нито разбираше. Нищичко. Въздъхна, стана и напъха парцалената кукла под кожения жакет до ножа в канията, под лявата мишница. Никаква униформа, никакви знаци, които да издават, че е войник на Четиринадесета — липсата на фетиши го караше да се чувства гол и уязвим.

— Добре.

Тя го отведе до каютата и спря на прага.

— Действай. Аз трябва да се кача на палубата.

Ботъл се поколеба, после измърмори:

— Пазете се, адюнкта.

Очите й леко се разшириха. Тя се обърна и се отдалечи.

Калам стоеше на кърмата и се взираше с присвити очи в тъмното към останалите на котва транспортни кораби. Беше му се сторило, че чува скърцане на макара, като че ли спускаха лодка, на няколко хвърлея от брега. „Въпреки всички проклети заповеди на адюнктата тази нощ.“

Е, и той самият не беше доволен от тези заповеди. Бързия Бен беше отворил един тънък портал — дори и тази резка можеше да се засече, а това щеше да е лошо за горкия Ботъл. Беше стъпил в гнездо на Нокти. Нямаше шанс. А и неизвестно кой можеше да нахълта от другата страна.

Прекалено рисковано. Прекалено… крайно.

Разкърши рамене да облекчи напрежението. Но много скоро мускулите му отново се стегнаха. Дланите го засърбяха под изтърканите кожени ръкавици. „Решавай, проклет да си. Просто реши.“

Нещо изшумоля по дъските вдясно от него. Убиецът се обърна и видя висок до пищяла му скелет на влечуго. Беше кривнало дългата си зурлеста глава и празните очни кухини се бяха вперили в него. Сегментираната опашка се поклати.

— Ама миришеш хубаво! — изсъска съществото и челюстите му изтракаха. — Не мирише ли хубаво, Кърдъл?

— О, да — отвърна друг тънък глас, този път вляво от Калам, и той се завъртя и видя друго скелетче, кацнало на кърмовия парапет почти на ръка разстояние. — Кръв, сила, воля и ум, почти неотстъпващи на любимата ни. Представи си как воюват помежду си, Телораст. Няма ли да е страхотна гледка?

— А тя къде е? — изръмжа Калам. — Къде се крие Апсалар?

— Изчезна — отвърна Кърдъл и главата й клюмна.

— Какво?!

— Няма я — изписука Телораст и отново поклати опашка. — Само двете с Кърдъл се крием сега. Не че се налага, разбира се.

— Целесъобразност — поясни Кърдъл. — Страшничко е навън тази нощ. Представа си нямаш. Изобщо.

— Знаем кои са тук, разбираш ли. Всички.

И ето, че от тъмните води Калам чу скърцането на гребла. Някой наистина беше спуснал лодка и беше тръгнал към брега. „Проклети глупаци — тази тълпа ще ги разкъса.“ Обърна се и тръгна към средната палуба.

Огромният кей се появи откъм десния борд, а корабът се завъртя и започна да се доближава. Убиецът видя, че адюнктата излиза на палубата, и пристъпи към нея.

— Имаме неприятност. Някой тръгна към брега, с лодка.

Тавори кимна.

— Уведомиха ме.

— О? И кой?

Т’амбър до нея отвърна:

— В това има определена… симетрия. Доста горчива, уви. В лодката, Калам Мекхар, са Юмрук Тене Баралта и неговите Червени мечове.

Убиецът се намръщи.

— Предвид вероятността, може би — продължи Т’амбър, — нашият ескорт, слизащ от Твърдината на Мок, да се окаже неефикасен срещу тълпата. — Но гласът й не прозвуча особено убедително. Сякаш знаеше някоя по-дълбока истина и го подканваше сам да я отгадае.

— Червените мечове винаги трябва да утвърждават своята вярност — каза адюнктата.

„… своята вярност…“

— Калам Мекхар — продължи Тавори и го погледна в очите, — надявам се да ми разрешат съвсем минимален ескорт по мой избор. Т’амбър, разбира се, и вие, ако се съгласите.

— Не е ли заповед, адюнкта?

— Не — отвърна тя тихо, почти с трепет, и зачака.

Калам извърна очи. „Дракон е спипал Гуглата за космите в носа…“ Едно от наблюденията на Фид в една от игрите му. Преди години. Къде беше, в Леса на Черния пес ли? Май да. Защо се сети за това сега? „Защото разбирам какво трябва да е изпитвал Качулатия, затова.“

„Чакай. Мога да реша за това, без да решавам за нищо друго. Нали? Разбира се, че да.“

— Добре, адюнкта. Ще ви придружа и аз. Ще ви отведем до Твърдината на Мок.

— До Твърдината, да. Точно за това ви помолих.

Обърна се, а Калам извърна очи към Т’амбър, която го гледаше намръщено, сякаш я беше разочаровал.

— Има моменти, в които търпението на адюнктата надминава и моето — каза му. — Може и да не го знаеш, но това все пак говори нещо.

„Бясната вълчица“ бавно подходи към кея.

От другата страна на същия кей десантната лодка изстърга в хлъзгавите каменни блокове. Въжетата се стегнаха в металните халки в зида и Лостара Юил загледа как един от по-пъргавите Червени мечове се закатери от халка на халка, като изпъваше въжената стълба. След малко вече беше горе и привърза стълбата за други халки.

Тене Баралта се изкачи първи — бавно и тромаво, пъшкаше при всяко напъване нагоре по стъпенките.

Лостара го последва със свит стомах, готова всеки момент да го хване, ако залитне или се подхлъзне.

„Това е лъжа. Всичко.“

Стигна горе, изправи се и заоправя оръжейния колан и пелерината.

— Капитане. Стройте хората да изчакаме адюнктата — нареди Баралта.

Тя погледна надясно и видя отряда на Имперската гвардия — пробиваше си път през гъстата тълпа.

Тене Баралта също ги забеляза.

— Недостатъчно. Както подозирах. Ако тази тълпа надуши кръв…

Лостара се обърна към ротата Червени мечове. Лицето й остана безизразно, но беше готова да се изсмее презрително. „Както кажеш, Юмрук. Само не очаквай да повярвам на всичко това.“

В същия миг грохот раздра въздуха и небето над залива лумна ярко.

Банашар огледа примижал тълпата през облаците дим и изсумтя:

— Не е тука. Всъщност не съм го виждал от дни… струва ми се. А ти, старши сержант?

Брейвън Тут сви равнодушно рамене на въпроса на Мъдслингър.

Войникът погледна мълчаливия Гентур и рече:

— Просто е така, старши. Първо ги губим, после чуваме едно друго и събираме нещата, нали?

Косматият ветеран се озъби.

— О, да, Мъдслингър. Сега се разкарай, преди да съм вързал пълно буре на гърба ти и да те пратя на бегом да обиколиш пристанището.

— Не може да го направи, нали? — попита Гентур приятеля си.

Но Мъдслингър беше пребледнял.

— Изобщо не забравяте, нали, сър?

— Обясни го на приятеля си. Но не тука. Пробвай в задната улица.

Двамата войници заотстъпваха смутено към масата си.

— Винаги съм обичал да си мисля, че гадната репутация обикновено е незаслужена. Дължи се на вроденото съмнение и може би на някаква искрица вяра в човечността, която припламва от време на време. Но с теб, Брейвън Тут, подобен оптимизъм явно се оказва заблуда.

— Прав си. И какво?

— Нищо.

Чуха викове отвън на улицата. Скоро заглъхнаха. Така вървеше през цялата вечер. Блуждаещи банди тъпаци, които търсеха кого да тероризират. Настроението в града беше мрачно и гадно и ставаше все по-зле с всяко отекване на камбана, и като че ли без никаква причина. Макар че, напомни си Банашар, това вече се беше променило.

Е, може би нямаше определена причина. Само дето беше дошла… жертва.

— Някой ръга с нож — изръмжа Брейвън Тут.

— Заради имперската флота е — отвърна Банашар. — Ненавреме, с всичките уикци на корабите, и другите чужденци с тях, според мен.

— Не пиеш много, Банашар. Болен ли си нещо, или какво?

— По-лошо — отвърна той. — Взех решение. Есента дойде. Човек може да го усети във вятъра. Червеите пъплят към брега. Това е сезонът на Д’рек. Тази нощ ще говоря с имперския Върховен маг.

Старши сержантът го изгледа навъсено.

— Май каза, че такъв опит ще ти донесе бърза смърт. Освен ако не искаш точно това, разбира се.

— Смятам да се измъкна от преследвача си в тълпата — каза тихо Банашар, надвесен над масата. — Ще хвана по крайбрежната, поне до моста. Чувам, че там имало градска стража, избутват безмозъчните кретени от кейовете — богове, докъде може да стигне човешката глупост! Това на тия кораби е армия!

— Някой ръга, както казах. Гледай само да го срещнеш. Та да мога да натикам юмрука си в лицето му и да видя как ще излезе през тила. Мръсно ще е, но бързо, а кучият син си го заслужава.

— За какво говориш?

— Няма значение.

— Е — каза бившият жрец с повече дързост, отколкото изпитваше всъщност, — сега или никога. Утре ще те черпя бутилка малазанско тъмно…

— Което ме подсеща — ти май винаги намираш пари. Как става тая?

— Храмови хазни, Брейвън Тут.

— Крал си от храма на Д’рек тука?

— Хе, това беше добро. Тука, да. И от всички други, които съм посещавал. Намирах ги къде са скрити, само аз можех да се добера до тях. Проблемът е, че се чувствам гузен всеки път, щом щипна от тях. Никога не взимам много — няма смисъл да привличам крадци, нали. Но това е само извинението ми. Както казах, гузен съм.

— Значи ако те убият тази нощ…

Банашар се ухили и вдигна ръце.

— Пуфф! Всичкото. Изчезва. Завинаги.

— Добър номер.

— Искаш ли да ти го оставя?

— Гуглата да ме вземе, не! Какво ще правя със сандъци пари?

— Сандъци ли? Скъпи ми старши сержант, цели стаи по-скоро. Все едно, утре ще се видим… или няма. Ако не — радвам се, че се запознахме, Брейвън Тут.

— Забрави го това. Утре, както каза.

Банашар кимна, обърна се и се запровира през гъмжилото към изхода.

Останал сам на масата, Брейвън Тут бавно вдигна халбата, почти затворил очи. За всеки на повече от крачка-две от него щяха наистина да изглеждат затворени, тъй че фигурата, която припряно стана и се шмугна като пепелянка след Банашар, не забеляза изобщо съсредоточения поглед на старши сержанта. Малките очички я проследиха за миг, преди Брейвън Тут да довърши бирата на три бързи глътки. След това огромният космат мъж се надигна тромаво, олюля се и се подпря на масата.

Докрета до масата на Мъдслингър и Гентур — и двамата го погледнаха някак гузно и със страх, сякаш бяха обсъждали неприятни неща. Брейвън Тут се наведе над тях и изръмжа тихо:

— Слушайте, тъпаци…

— Ама ние само чакаме Чужденеца — отвърна опулено Мъдслингър. — Нищо друго. Изобщо не сме…

— Млъкни. Виж оная змия там, при стъпалата на входа — бързо!

— Тъкмо излезе — отвърна Гентур примижал. — Змия, казваш. Според мен по-скоро е…

— И си прав. А жертвата не е кой да е, а Банашар. Е, навити ли сте да изненадате един Нокът тази нощ? Направете го и ще почна да мисля хубави неща за вас.

Двамата вече бяха станали.

Гентур си плю на ръцете и разтри длани.

— Мечтаел съм си за такива нощи. Хайде, Мъд. Да не го изтървем.

— По крайбрежната — каза след тях Брейвън Тут. — И после на север, към Стъпалата, ясно?

Двамата се изнизаха през задната врата.

Мъдслингър, знаеше сержантът, бе доста по-корав, отколкото изглеждаше. А и Нокътят едва ли щеше да си помисли, че някой е по петите му. А и при всичките тези тълпи… едва ли щяха да имат големи неприятности. „Войниците обичат да трепят убийци.“

Някой хвърли ашици в дъното на задимената гостилница.

И Брейвън Тут изведнъж потръпна.

„Май съм започнал да се размеквам.“

Сред тълпата имаше много въоръжени, събираха се покрай пристанището, макар че засега оръжията оставаха скрити под тежките наметала, и тези подбрани агенти се придвижваха на определените места. Кимваха си бегло, прошепваха си по някоя дума.

Градската стража стоеше в рехава редица, войниците поклащаха нервно пиките в запотените си ръце, по-дръзките градски биячи пристъпваха напред, с ругатни и закани.

Там, на корабите, имаше уикци.

„И ние ги искаме.“

Предатели до един, а наказанието на предатели беше народно дело. Та нали самата императрица беше тук, в Твърдината на Мок? За да види имперския гняв. „Правила го е и преди, още когато командваше Нокътя.“

„Нищо, че чакате офицер, тъпаци, сигналните огньове са запалени и ние не сме глупави — казват на онези кучи синове да дойдат. Да акостират. Да слязат. Вижте ги, страхливците! Знаят, че е дошъл часът да отговарят за измяната си!“

„Повярвайте ни, ще напълним този залив с уикски глави — няма ли да е хубава гледка на заранта?“

„Богове подземни! Какво е това!“

Хор от гласове изрева последното или нещо подобно, вдигнаха се ръце, пръсти засочиха, очи проследиха яркото огнено кълбо, което профуча през половината небе на запад — оставяше след себе си опашка сиво-синкав дим, като дирята на змиорка по черен пясък. Ставаше все по-голямо, с обезпокоителна бързина.

После… скри се… и миг след това някъде отвъд залива изригна свиреп пукот, вдигна се облак пара.

„Много близо! Една трета левга някъде, нали?“

„По-малко.“

„Ударът не беше силен обаче.“

„Трябва да е било малко. По-малко, отколкото изглеждаше.“

„Мина точно над главите ни…“

„Поличба беше! Поличба!“

„Уикска глава! Видяхте ли я? Беше уикска глава! Хвърлена от боговете!“

За миг разсеян от огнената топка, която сякаш падна точно отвъд залива, Нокътят Сейген Марал отново се запровира напред. Доволен беше от гъстото човешко гъмжило, което вече започваше да се успокоява, макар и още по-настръхнало в очакване.

Някъде пред него същата тази тълпа беше забавила крачките на бившия жрец, което бе добре, тъй като нищо вече не вървеше според плана. Жертвата трябваше да е отседнала за през нощта в странноприемницата на Кууп и Ръката сигурно се събираше в задната улица, за да изчака срещата с него… за нужните подробности.

„Сочене на черепа“ го наричаха обикновено. Посочването на обекта на място, лично. Подобаваща награда за следенето на глупака вече от толкова седмици — да видиш същинското убийство. Все едно, както се обръщаха нещата, май тази нощ сам щеше да си накървави ръцете, след като бе взето решение пияницата да се убие.

Удобно съчетаване на раздвоената му преданост. Сейген Марал беше обучаван от дете в Имперския нокът — още откакто го прибраха, докато стоеше до мъртвата си майка, след Чистката на Восъчните вещици в Мишия квартал преди толкова години. Неприязънта му към императрицата се появи много по-късно, а и ако не беше джисталският старши, така и нямаше да намери фокус или цел. Разбира се, това, че му разкриха как точно е загинала майка му, помогна значително.

Империята беше прогнила дълбоко и той знаеше, че не е единственият Нокът, който съзнава това; също както не беше единственият, който вече изпълняваше заповедите на Джисталеца — повечето хора от Ръката, тръгнали от Твърдината на Мок, се числяха към фантомната Черна ръкавица, името на призрачната организация на Малик Рел. Всъщност нямаше как да се разбере колко от Имперския нокът са минали на негова страна — всеки агент знаеше само за други трима, с които оформяха клетка — класическата структура на Нокътя.

Все едно, Старшият на Нокътя, Перла, бе потвърдил заповедта за убийството на Банашар. Удобно.

Задържа се на десет крачки зад бившия жрец, надушваше остро къкрещата жажда за насилие сред тази тълпа — окуражавана от идиотските крясъци „Поличба!“, „Уикска глава“ — но носеше по себе си някои неща, с вложена магия в тях, които да отклонят вниманието и да смекчат мигновения им гняв, колкото и грубо да ги разбутваше с лакти.

Вече бяха близо до кейовете и агентите на Джисталеца бяха сред тълпите, настройваха ги още по-войнствено с добре премерени подвиквания. Не повече от петдесет войници на Градската стража стояха срещу кипящата маса, вече наброяваща стотици и стотици, нищожно присъствие, координирано грижливо, като се разчиташе на некадърността на няколко подбрани офицери в близката казарма.

Забеляза свита по-тежко въоръжени, ескортираща старши офицер на централния кей, пред който вече се извисяваше флагманският кораб на адюнктата. Капитанът носеше много добронамерени имперски заповеди, знаеше Сейген Марал. А те на свой ред щяха неизбежно да доведат до нощ на клане, каквото този град не беше преживявал досега. Дори Чистката в Мишия не можеше да се сравни.

Убиецът се усмихна.

„Добре дошла, адюнкта.“

Дъхът му изведнъж секна, щом усети лекото боцкане на лявото рамо под дрехите си. Малката метална стружка, вкарана под кожата, се беше разбудила — съобщаваше му, че го следи някой със зъл умисъл. „Непохватно. Един убиец трябва винаги да прикрива тези мисли. В края на краищата Мокра е съвсем обикновен естествен талант, няма нужда от специално обучение — шепнещото вътрешно безпокойство, внезапното настръхване — много хора ги притежават тези неща.“

Все едно, дори и непохватният убиец трябваше да знае, също като Сейген Марал, че въпреки всички умения и подготовка „дръпването“, на богинята може понякога фатално да се препъне в „бутането“ на бога.

Вече само на петнайсет крачки напред, Банашар се измъкваше от тълпата и Сейген усети магията му. „Мокра, да. Носи му онова, което на мен ми дават талисманите. Безразличие в началото, после — внезапен импулс, объркване — колкото по-остър е умът, толкова по-уязвим е за такива усещания.“ Разбира се, за да бъде човек убиец, трябваше да се пази от такава издаваща магия. Достатъчен беше усетът за поставения капан, ако питаха Сейген. Задачата му беше проста.

Трябваше първо да отстрани преследвачите си.

Банашар се беше запътил към Стъпалата. Рискът да се позабави малко не беше голям. Зърна входа на задънената уличка вляво, където тълпата се беше разредила. Убиецът тръгна натам и след като подмина и последния човек, бързо сви наляво и се шмугна в уличката.

Тъмно, смет под краката, крива пътека напред. Продължи още пет стъпки, намери една ниша и се скри в нея.

— Готви се да свали пияния — изсъска Гентур. — Ще заобиколи и…

— Тогава след него — изшепна Мъдслингър и побутна приятеля си напред.

Влязоха в уличката и запристъпваха тихо.

Сенките, загърнали нишата, бяха твърде тъмни и непроницаеми, за да са естествени, и двамата войници я подминаха, без да помислят.

Нещо изсвистя тихо покрай лявото рамо на Мъдслингър и Гентур изпъшка, залитна напред, разперил ръце, и рухна. Мъдслингър се обърна светкавично и се сниши, но недостатъчно, и втората малка стрела го удари в гърдите, точно при сърцето. Той падна тежко и тилът му изпращя в мръсните камъни.

Сейген Марал огледа още за миг двете неподвижни тела, после зареди отново двата миниатюрни арбалета, затегнати на китките му. „Първи изстрел, основата на черепа. Втори изстрел, сърцето — този извади късмет, защото се целих ниско в корема. Сигурно не е искал толкова болка. Колко лошо. Все едно… Какво си мислеха те, да ме оберат? Все едно, приключи.“ Оправи ръкавите си да скрие оръжията и продължи след Банашар.

Една шеста камбана по-късно убиецът разбра, че е изгубил жертвата си. Започна да търси с нарастваща паника. Хладният бриз помиташе сухите листа и ги въртеше на вихрушки по калдъръма.

Грамадните буфери от навито въже, висящи от кея, се свиха, щом „Бясната вълчица“ притисна хълбока си в тях, после корабът за миг се отлепи, но въжетата, стегнати здраво за държалата на кея, се изопнаха и го спряха. Подвижното мостче издрънча и тупна на плочите. Гарнизонният капитан и стражите му вече се приближаваха, пренебрегнали демонстративно застаналия „мирно“ отряд на Червените мечове с едноръкия им и едноок командир.

Току-що нещо беше паднало в морето зад залива с останалия на котва флот и грохотът от удара все още отекваше, макар нощният мрак вече да заличаваше светлината от яркото огнено кълбо. Въздухът бе натежал от миризмата на нажежена пара.

Липсата на реакция спрямо това събитие, от страна на адюнктата и на Т’амбър поне, се беше сторила странна на Кенеб. Моряците бяха реагирали с много викове, жестове „да пази зло“ и оживени приказки, но пък това трябваше да се очаква.

„Да си го признаем, моментът не беше много благоприятен.“ Нищо чудно, че хилядната тълпа, която ги чакаше, крещеше за някакви поличби.

Юмрукът отново насочи вниманието си към приближаващия се отряд.

Тавори се готвеше да слезе, но Кенеб я спря:

— Канят се да дойдат на борда, адюнкта.

Тя се намръщи, после кимна и отстъпи. Т’амбър застана вляво от нея.

По дъсченото мостче изтропаха ботуши и капитанът спря на стъпка от палубата. Огледа се нерешително. Кенеб пристъпи напред.

— Добър вечер, капитане. Аз съм Юмрук Кенеб, Осми легион, Четиринадесета армия.

Миг колебание, после капитанът отдаде чест.

— Юмрук Кенеб. Нося заповед за адюнкта Тавори Паран. Може ли да се кача на борда?

— Разбира се.

Откъм тълпата, напираща зад редицата войници на пристанището, долитаха викове, повечето неразбираеми, но общо взето — ругатни и закани по адрес на Червените мечове. Капитанът леко потръпна, после пристъпи напред и спря пред адюнктата.

— Императрицата ви очаква. В Твърдината на Мок. Във ваше отсъствие командването на Четиринадесета армия временно се възлага на мен, във връзка с дебаркирането и разквартируването.

— Разбирам — каза Тавори.

Капитанът неловко помръдна на място, сякаш беше очаквал възражение, сякаш липсата на реакция от нейна страна беше последното, което бе предвидил.

— Струва ми се, че транспортните кораби стоят на котва в залива, адюнкта.

— Да, така изглежда, капитане.

— Ще се наложи това да се отмени незабавно.

— Капитане… как се казвате всъщност?

— Адюнкта? Моля за извинение. Ринаг. Капитан Ринаг, от Имперската гвардия на Унта.

— А, значи сте придружили императрицата до острова. Обичайното ви местопребиваване е в Дворцовата гвардия.

Ринаг се окашля.

— Вярно е, адюнкта, въпреки че междувременно отговорностите ми се разшириха…

— Т’амбър — прекъсна го Тавори. — Моля, доведете Калам Мекхар. Смятам, че ще го намерите на кърмата. — Изгледа продължително капитана и го запита: — Императрицата заповядва да се явя при нея сама?

— Ъъъ, не беше изрична…

— Добре…

— Извинете ме, адюнкта. Както казах, не беше изрична, с едно изключение.

— Какво?

— Върховният маг Адефон Делат трябва да остане на борда, докато не бъде заповядано друго.

Тавори за миг се намръщи, после повтори:

— Добре.

— Мисля, че говорех за отмяна на заповедта за закотвяне…

— Това го оставям на вас, капитан Ринаг — отвърна адюнктата. В същия миг дойде Т’амбър, с Калам след нея. — Ще се възползваме от вашия ескорт, както и на Червените мечове на Юмрук Баралта, за да осигурят преминаването ни през тълпата. — Махна отсечено на Т’амбър и убиеца да я последват и тръгна по мостчето.

Объркан, капитанът ги изгледа как слизат на кея. Няколко кратки заповеди на строените долу имперски стражи, небрежен жест към Тене Баралта и войниците му да ги последват, и двете групи нервно се престроиха от двете страни на Тавори и двамата й спътници и тръгнаха.

Ринаг се обърна към Кенеб.

— Юмрук?

— Да?

— Ами…

— Нещата не тръгнаха според плана ли, капитане? — Кенеб пристъпи към него и го потупа по рамото. — Помислете, можеше да е и по-лошо. Поправка. То е много по-лошо.

— Вече не — сопна се офицерът, най-после ядосан. — Сега аз командвам Четиринадесета армия, Юмрук Кенеб, и заповядвам следното: дайте сигнал на адмирал Нок. Ескортните да се оттеглят и незабавно да отплават за Унта. Сигнализирайте на чуждата флота да излязат на котва извън залива, отсам плитчините северно от Твърдината на Мок. Ще ги насочи лоцман. После: сигнал за транспортните — ще установим номерация. След това на групи по петнадесет ще вдигат котва и ще подхождат към определените пристани. Дебаркирането ще започне колкото може по-скоро, Юмрук. След това войниците трябва да се разоръжат и снаряжението им да се предостави за транспортиране.

Кенеб почеса брадясалата си буза.

— Защо стоите така и не действате, Юмрук Кенеб?

— Мъча се да реша откъде да започна, капитане.

— В смисъл?

— Добре, все едно. Първо, независимо дали командвате Четиринадесета армия, или не, вие не надвишавате по ранг адмирал Нок. Сигнализирайте му колкото си щете. Той ще постъпи така, както реши.

— Дадени са ми заповеди от императрицата…

— Той ще трябва да ги види тези заповеди, капитане. Лично. Адмиралът е много прецизен по въпросите на протокола. Вярвам, че разполагате с въпросните заповеди?

— Разбира се, че разполагам! Сигнализирайте му да дойде на борда!

— Уви, той няма да се подчини.

— Какво?

— Виж, колкото до перишите — чуждия флот, капитан Ринаг — единственото командване, което те признават при тези обстоятелства, е собственото им. Отправете им своята покана, разбира се, но гледайте наистина да е покана. За да не се обидят, а ви уверявам, капитане, едва ли желаете да се обидят.

— Не ми оставяте никакъв избор, освен да ви освободя от командването, Юмрук.

— Моля?

— Дадох ви заповедите си, а вие продължавате да стоите тук…

— Ами точно в това е проблемът, капитане. Нито една от вашите заповеди не може да се изпълни, защото императивът, стоящ над тях, не може да бъде отменен нито от вас, нито дори от самата императрица.

— За какво говорите?

— Моля, последвайте ме, капитане — отвърна Кенеб.

Отидоха при кърмата. Огромните транспортни кораби в залива се поклащаха като гигантски задрямали зверове.

— Вярно, че тъмнината засега го скрива — заговори Кенеб. — Затова е разбираемо, че все още не сте схванали. Но позволете да ви насоча погледа, капитане, към най-високия сигнален флаг по най-близките кораби. Флаг, идентичен с този на дромоните на Нок. След малко, щом онзи облак се отдръпне от луната, с благословията на Опонн ще има достатъчно светлина, с чиято помощ да видите. Има си указ, капитане, свързан със самото оцеляване. Изглежда, забравяте, че Четиринадесета армия и имперската флота идват от Седемте града.

Облакът леко се хлъзна встрани от замъглената призрачна луна и достатъчно светлина облиза вълни, кораби и флагове, та Ринаг да може да види. Капитанът затаи дъх. И ахна:

— Богове подземни!

— А Седемте града — кротко продължи Кенеб — беше поразен от изключително опасна чума. Която, както сигурно вече разбирате, неизбежно е донесена с нас. Тъй че, капитане, разбирате ли вече защо не можем да се подчиним на заповедите ви?

Ринаг се обърна към него, очите му бяха изпълнени с ужас и паника, и попита хрипливо:

— А този проклет кораб? А другите, които слязоха току-що? Юмрук Кенеб…

— Не са заразени, капитане. Както и корабът, от който дойдоха Червените мечове. В противен случай нямаше да пристанем. Все едно, освен сигналните флагове между корабите няма никакъв контакт. По ясни причини. Предполагам, ако смятате, че императрицата все пак ще настои всички ние да слезем на брега, независимо от убийствената напаст, която присъствието ни ще донесе на остров Малаз — и на целия континент, неизбежно — можете да настоите общият ни жест на състрадание и милост да бъде отменен. Безспорно името на капитан Ринаг ще добие легендарен статут, поне сред поклонниците на Полиел — нищо лошо да се погледне позитивно на нещата, не мислите ли?

Приближаваха се в стегнат строй към преградилата улицата стража. Калам охлаби дългите ножове в каниите, погледна наляво и видя до себе си капитан Лостара Юил.

— Съветвам ви да извадите оръжията си — каза й. — Това би трябвало да ги накара да се отдръпнат.

— И ще почнат да хвърлят тухли и камъни — тросна се тя.

— Съмнявам се. Ние сме за императрицата, не за тях. Онези, които жадуват да изтрепят, са на транспортните. Уикците. Хундрилските Изгорени сълзи.

— Много хитро беше това, с флаговете — изсумтя Лостара.

— Юмрук Кенеб.

— Наистина?

— Да. — Калам се усмихна. — Предач на Смърт. По-хубава лъжа не можеш да измислиш. Фид сигурно си е сцепил устата от хилене. Ако не се дави де.

— Да се дави ли?

— Скочил е през борда, преди „Силанда“ да прибере греблата. Според мен Геслер и Сторми също са с него.

Стигнаха редицата на градската стража и тя се раздвои, за да ги пропусне.

Оръжията изсъскаха от ножниците и стена от щитове се стегна около Червените мечове.

И точно както беше предсказал Калам, тълпата се смълча настръхнала и заотстъпва от двете страни, за да пропусне ескорта.

— Е — измърмори убиецът, — очертава се дълъг и скучен път. Разумна идея беше, между другото, капитане — Юмрукът ви да реши да действа по свое усмотрение.

Тя го сряза с такъв поглед, че той чак се изпоти, и попита:

— Нима, Калам Мекхар?

— Ами…

Тя отново погледна напред и прошепна:

— Юмрукът още не е започнал.

„Хм… О, това хич не е добре.“

Зад въоръжения отряд тълпата отново се сгъсти и се разнесоха нови викове, този път — на ужас.

— Флагове за чума! На транспортните в залива! Чума!

Войнствеността се отцеди като пикня по крак и ужасът сякаш сграбчи тези крака, стисна здраво, и хората започнаха да се разпръскват във всички посоки, всички на ръба на неподправената, трескава паника. Калам скри усмивката си.

Макар и едва доловимо, потропването на търкалящи се и подскачащи ашици беше предупредило Банашар. Червеят се беше пробудил тази нощ, а с него се възвръщаха и старите сетива на бившия жрец към шепота на магия. Оттогава в бърза последователност, щом се отклони от пътя си и се сви с разтуптяно сърце в някаква задънена уличка, той усети учестения пулс на чародейството… портал, тънка резка, прорязала битието, яростното разгръщане на невидим гоблен… а после, най-сетне — тръпнещи стъпки, все едно нещо страховито и огромно току-що бе стъпило на този остров.

Замаян от вълните на злокобната сила, Банашар се изправи, подпря се за миг на мръсната стена, а после отново тръгна към пристанището.

„Никакъв избор, никакъв. Трябва да видя… да разбера…“

Още щом се приближи, надуши паниката във въздуха, кисело-горчива. И мигновено в сумрака се появиха забързали се покрай него смълчани фигури — началото на отстъпление. Изкривени от страх лица, други — помръкнали от безсилен гняв — сякаш всичките им планове изведнъж се бяха разбили и все още нямаха време да се прегрупират, нямаха време дори да спрат и да обмислят нещата.

„Нещо е станало.“

„Може би е свързано с падналия камък от небето, или каквото беше там.“

Едно време при такова събитие, и то в навечерието на есента, навечерието на идването на Д’рек на тленната земя… „Хм, щяхме да сме излезли на улиците. Да извисим гласовете си до небесата: И съкровищниците щяха да се препълнят, защото с нищо не може да се сбърка…“

Усети в устата си вкус на пепел. „Такива глупаци бяхме. Небесата пропадат, земята се тресе, водите помитат всичко. Нищо от това — нищо! — не е свързано с нашите скъпи богове!“

Стигна до широката крайбрежна улица. Пълно беше с хора. И да беше останала ярост в душите им, беше размътена, безпосочна. Някаква необятна страст беше… заглъхнала.

Някаква старица мина покрай него и Банашар я хвана за ръката.

— Какво се е случило?

Тя го изгледа свирепо и се дръпна, сякаш допирът му можеше да я зарази, и изсъска:

— Чумави кораби! Махни се от мен!

Той я пусна, спря и зяпна корабите в залива.

„Аха. Флаговете…“

Подуши въздуха.

„Полиел? Изобщо не мога да те усетя тук. Нито никъде, впрочем.“ Присви очи. И после бавно се усмихна.

В този момент една тежка ръка тупна на лявото му рамо, рязко го завъртя и…

Някой изпищя.

Измъкна се от кипналата черна мръсна вода. Изправи се, чакъл и тиня се свлякоха, змиорки кръвопийци запляскаха и се загърчиха по калните камъни, натрошените грънци и тухлените парчетии под дървения кей. Стъпка напред, после още една, и още една, тежки, стържещи.

Точно пред него — груба стена, оголила пластове от улични нива, крепостни зидове, стари дренажни дупки чак от най-ранната младост на града — преди човеците да са изковали първото желязо, — когато каналната система е била превъзходна, ефикасна подземна мрежа под равни улици. Премного места за хващане и стъпване при достатъчно решимост, сила и воля.

Застаналият пред тази стена имаше и от трите в изобилие.

Още няколко стъпки.

И катерене.

В град Малаз бе дошъл чужденец.

Тя изпъшка и се подпря на някаква стена. Каква грешка: да се опита да преплува с цялата тази броня. А след това — онези гадни змиорки! Беше излязла от водата, цялата покрита с проклетите твари. Ръце, рамене, крака, врат, глава и лице, гърчеха се и шаваха, и сигурно всички бяха пияни, както и да е, не беше никак забавно, докато ги махне една по една. Стиснеш по-силно и плискаха кръв, черна такава, миризлива. Но трябваше да стискаш, да ги хванеш добре, защото зъбатите им усти държаха здраво — и оставяха кръгли ранички.

После взе да залита по брега като някоя вещица на червеите или демон — ха, онова улично псе, дето я подуши, побягна, нали? Тъпо псе.

Каналната шахта беше доста стръмна, но пък имаше железни стъпенки, по които да се издърпа, после катеренето, което едва не я преби, но нямаше начин. Жаждата е властен господар. Най-властният. Но си беше смъкнала бронята там, затънала до колене в тинестото дъно, а килът на проклетия кораб едва не й отсече главата — шлема го отпра, нали? И ако каишката му не се беше скъсала навреме… Все едно, дори оръжейния си колан беше захвърлила. Нищо нямаше, което да заложи, а това беше лошо. Освен този нож, единственият останал й нож.

Беше жадна. Трябваше да махне от устата си вкуса на пристанищната тиня, особено при онова първо вдишване, след като с мъка успя да излезе на повърхността, когато засмука с главата напред подутия труп на гадния плъх — това вече наистина за малко щеше да я убие — ами ако се беше оказал жив и беше пропълзял в гърлото й? Имала беше подобен кошмар веднъж. При едно „сухо“ заклинание, но те това и правеха — припомняха на човек, че светът е ужасен и гаден, и отвратителен, и че има неща, които искат да те спипат. Паяци. Плъхове. Гъсеници.

Някаква тълпа ли беше имало тук, горе? Малко бяха останали вече. А и тези, които се доближаваха до нея, все врещяха и побягваха, обзети от някаква шантава паника. Потърка засърбелите я рани по лицето, примига да махне мръсотията от очите си, вдигна глава и се огледа.

„Я… Това пък кой е?“

Изведнъж изтрезня, изведнъж се избистри умът й, нажежен до бяло пламък прониза мозъка й и знае ли човек какво още.

„Чакай, чакай, чакай… я, а това там кой е? Точно там, о… не, не се обръщай, късно е. Много, много, много късно!“

Заситни напред, колкото можеше по-тихо, озова се точно зад него. Извади ножа с дясната си ръка, изпъна напред лявата. Само още пет крачки…

Сейген Марал пристъпи от уличката. Жертвата беше побягнала назад. Кучият му син. Но ето го отново, няма и на десет крачки, с няколко души наоколо. Удобно. Нямаше вече да се крие. Понякога си струваше да се напомни на гражданите, че Нокътят винаги е тук. Винаги готов да извърши нужното.

Убиецът бързо измъкна намазана с паралт кама изпод наметалото си и тръгна напред.

Някаква жена беше зяпнала Банашар — мокра и грозна, една змиорка бе увиснала под лявото й ухо, жена с кървави рани по оголената плът — всички се дръпваха, щом я видеха. „Да, изглежда все едно е чумава, но не е. Все едно.“

Отново насочи вниманието си към гърба на жертвата, запристъпва пъргаво напред, без да издава звук. Щеше да завърти глупака, да види смъртта в очите му. Така удоволствието винаги беше по-пълно, този прилив на сила, нахлула в убиеца, когато очите се срещнат и наред с болката внезапно лумне осъзнаването на неизбежната смърт.

Знаеше, че е пристрастен към това. Но пък не беше единственият, нали?

Сейген Марал се усмихна, пристъпи зад пияницата, пресегна се и го спипа за рамото, завъртя го, а камата в другата ръка се измъкна изпод наметалото, той замахна…

От тъмната уличка се разнесе писък.

Дръпнаха го, Банашар се обърна и видя на лицето на непознатия пред себе си стъписване и ужас.

Една жена го беше стиснала за ръката — ръка, в която блестеше лъскав нож — и пред смаяния поглед на все още неразбиращия нищо Банашар удари с изпънатата си длан лакътната сгъвка на същата ръка и я счупи. Ножът изхвърча, завъртя се във въздуха и издрънча на плочника, а жената изръмжа, дръпна надолу счупената ръка и заби коляното си в лицето на мъжа.

Последва дивашки пукот, плисна кръв и главата се отметна с опулени очи, а жената изви ръката на мъжа и го натисна с лице надолу в камъните. Смъкна се върху него, хвана го за косата с две ръце и започна да блъска главата му в камъните.

И между всяко пращене от гърлото й се изтръгваха думи:

— Не…

Хряс!

— Ти…

Хряс!

— Няма!

Хряс!

— Той е…

ХРЯС!

— Мой!

Сащисан, Банашар се пресегна, хвана ужасното привидение за ръката и го дръпна.

— В името на Качулатия, жено! Пръсна му черепа! На каша стана! Спри! Спри!

Тя се обърна към него с удивителна плавност и връх на нож се опря точно под дясното му око. Раздраното й, плувнало в кръв мръсно лице се озъби.

— Ти! Най-после! Арестуван си!

И някой изпищя от уличката. Отново.

На трийсет крачки оттам Фидлър, Геслер и Сторми бяха зяпнали свадата. Опит за убийство, прекъснат — с фатална жестокост — от някаква жена…

Геслер изведнъж стисна ръката на Фидлър.

— Ей, това е Хелиан!

„Хелиан? Сержант Хелиан?“

После я чуха, че обяви арест.

В същото време малко по-надалече въздухът се цепеше от писъци, хора затичаха като полудели от брега. „Добре де, за какво е всичко това? Все едно.“ Очите му не се откъсваха от Хелиан, която влачеше след себе си горкия човечец, който изглеждаше не по-малко пиян от нея… „Мъжът й?“ Фидлър се поколеба и поклати глава.

— Няма начин.

— Прав си — каза Геслер. — Е, Фид, среща след една камбана, нали?

— Аха.

Тримата се разделиха. Геслер и Сторми завиха на юг по път, който щеше да ги отведе през реката на първия мост, а Фидлър тръгна на запад, към Централния квартал.

Остави зад гърба си паническите викове откъм северния край на Централния пристан. Те обаче сякаш се приближаваха, въпреки бързия му ход.

„Чумата. Умен ход, Кенеб. Чудно само колко ще издържи тази измама?“

Скоро стигна познатите улици и го заля радост.

„Ей. У дома съм си. Представи си! У дома.“

А после, след десетина крачки, видя дюкяна — тясна врата под порутената стряха, от която се полюшваше лъскав тенекиен диск с ецван с киселина символ. Горяща мишка. Фидлър спря и потропа. Вратата беше много по-здрава, отколкото изглеждаше. Той удари още няколко пъти с юмрук, после чу скърцането на резета от другата страна. Вратата се открехна. Две малки гуреливи очи го изгледаха за миг и се отдръпнаха.

Той бутна и вратата се отвори широко.

Пристъпи вътре. Площадка и водещо нагоре стълбище. Собственикът вече се беше качил до средата, влачеше единия си вкочанен крак, тъмносиният му халат пък се влачеше след него. В едната му ръка имаше фенер, поклащаше се и мяташе дивашки сенки. Сержантът го последва.

Дюкянът на горния етаж беше претъпкан с домъкната плячка от стотици битки, стотици превзети градове. Оръжия, броня, драгоценни накити, гоблени, топове скъпа коприна, знамена на победени армии, статуи на незнайни герои, крале и кралици, на богове, богини и демонски духове. Фидлър се огледа — старецът палеше още два фенера — и каза:

— Добре се оправяш, Так.

— Изгуби го, нали?

Сержантът потръпна.

— Съжалявам.

Так мина зад широката лъскава маса и полека седна в един плюшен стол, който можеше да е тронът на някой дребен крал в Кюон.

— Небрежен дребосък си ти, Фидлър. Знаеш, че ги правя само по един. Пазар няма, нали… да, спазвам си обещанията с тях. Рожби на любов, всеки път, но такава любов не пълни стомаха, не храни жените и всички онези изтърсаци, които даже не приличат на мен. — Очичките му лъснаха като траурни монети. — Е, и къде?

Фидлър се намръщи.

— Под Ю’Гатан.

— Ю’Гатан. По-добре той, отколкото ти.

— И аз си помислих така.

— И след това премисли?

— Виж, Так, не съм вече опулен новобранец. Можеш да престанеш да се държиш с мен, все едно съм проклет чирак, а ти си майсторът ми.

Двете рунтави вежди се вдигнаха.

— Ама, Фид, изобщо не правех такова нещо. Ако се чувстваш така, то е, защото нещо ти се е поразмърдало в тъпия череп. Стари навици и прочие. Казах го сериозно. По-добре той, отколкото ти.

— Карай — изръмжа сержантът и седна на един стол. — Както казах, добре се оправяш, Так. Обаче как така и не успя да го оправиш тоя крак?

— Разсъждавам по следния начин — отвърна старецът. — Куцането печели симпатия — близо пет процента. И понеже изобщо не се оплаквам, мислят, че съм нещо като ветеран. От клиентите ми от войската това са още пет процента. После са домашните. Жените са по-щастливи, като знаят, че не мога да ги хвана…

— Жените? Защо изобщо се съгласи да направиш това?

— Ами, четири жени се събират и решават, че искат да се оженят за мене, малко трудно е да откажа, нали? Вярно, не беше заради мъжествения ми вид, нито заради кривия майстор на бебета между краката ми. Беше заради този нов дюкян и заради всички тия неясно откъде дошли пари, дето ми помогнаха да се вдигна на крака. Заради къщата тука, в Централния квартал. Мислиш ли, че съм единственият, който загуби всичко в Мишия?

— Е, добре, щом те прави щастлив. Значи си запазил куцането. И си спазил обещанието. Е?

Так се усмихна. Бръкна под масата, издърпа две резета и Фидлър чу как скритото чекмедже изстърга по жлебовете. Старецът избута трона назад, бръкна в чекмеджето и внимателно извади нещо, увито в парцали. Сложи го на масата и разви парцалите.

— Малко подобрения — измърка доволно. — По-добър обхват например.

Вперил очи в необичайния арбалет, Фидлър попита:

— Колко по-добър?

— Двайсет разтега отгоре според мен. Още не съм го пробвал. Но виж го само. Десет железни шини, извити заедно. Най-вътрешната държи повечето пружина, по-навън се отпускат. Тетивата е четиристотин жички, усукани в двайсет, след това са увити в черво от бедерин и киснати в мас от денрабъ. Старият ти беше двеста жички по десет. Сега виж ложето — имах само глинени имитации на проклетии, острилки и подпалвачки, претеглих ги точно, колкото можех…

— Острилки и подпалвачки?

Старецът кимна и каза малко припряно:

— Защо само проклетии, запитах се? Ами защото това се искаше и така го направихме ложето, нали? Но макетите ми дадоха идея. — Бръкна отново в чекмеджето и извади глинен модел на граната с големина колкото проклетия. — Тъй че в този направих ложета в това, да съберат пет острилки или три подпалвачки — теглото на трите групи е близко, между другото — морантите винаги са точни в тия неща. — Докато говореше, вдигна глинения предмет с едната ръка отгоре и другата отдолу, завъртя в противоположни посоки, докато се чу стържене, и след малко държеше двете половини на кухия макет. — Подобрения, както казах. Сега можеш да зареждаш както ти хареса, без да се налага да сменяш ложето на арбалета. Имам десет готови от тия. Празни, хубавички и леки, няма да изхвърчиш през Портата на Гуглата, ако случайно някоя вземе, че се счупи в торбата ти.

— Ти си гений, Так.

— Кажи ми нещо, дето не го знам.

— Колко искаш за всичко това?

Старецът го изгледа намръщено.

— Не ставай идиот, Фидлър. Ти спаси живота ми, двамата с Дужек ме измъкнахте от Мишия само с едно счупено бедро. Дадохте ми пари…

— Так, искахме да правиш арбалети, като стария бижутер преди тебе. Но той беше мъртъв, а ти — не.

— Няма значение. Наречи го възмездна гаранция, доживотна.

Фидлър поклати глава, бръкна в торбата си и извади истинска граната „проклетия“.

— Да видим как пасва, а?

Очите на Так лъснаха.

— О, да! После вдигни оръжието, провери баланса — виждаш ли тая скоба тук? Тя е за укрепване на прицела и изравняване на тежестта. Ръцете ти няма да се уморяват. — Стана. — Ей сега се връщам.

Фидлър кимна разсеяно. Намести гранатата в ложето на оръжието и нагласи отгоре подплатения кош. В предната част се вдигна назъбена решетка, за да попречи на снаряда да се изхлузи, когато оръжието се държи наведено надолу. Решетката, от своя страна, беше свързана със спусъка, който я смъкваше да се изравни с ложето, за да може при натискане снарядът да излети.

— Много умно, Так — измърмори сержантът.

Старецът ровеше в някакъв сандък в дъното на дюкяна.

— Я ми кажи, колко такива си направил? — попита Фидлър.

— Това е. Единственият.

— Ясно. Другите къде са?

— В кафеза над главата ти.

Фидлър погледна нагоре и видя дългия сандък, закрепен между две почернели греди.

— Колко са?

— Четири.

— Същите като тоя?

— Общо взето.

— Други?

— Много. За после. Като ги загубите тези.

— Искам четирите над мен, Так, и ще си платя за тях…

— Взимай ги, не ти искам парите. Взимай ги и гърми по хора, които не ти харесват. — Старецът се изправи и се върна при масата.

Държеше нещо, от което очите на Фидлър се ококориха.

— Богове подземни, Так…

— Преди година я намерих. Рекох си — о, да, винаги има шанс. Четири медни полумесеца ми струваше.

И тикна цигулката в ръцете на Фидлър12.

— Ограбили са те — каза Фидлър. — Това е най-грозният боклук, който съм виждал.

— Че каква разлика? Ти бездруго не ги плащаш проклетите неща!

— Прав си. Ще я взема.

— Две хиляди жълтици.

— Имам дванайсет диаманта.

— Стойност?

— Към четири хиляди някъде.

— Добре. Значи, шест за цигулката. Лъка искаш ли го?

— Защо не?

— Това са още две хиляди. Виждаш ли конския косъм? Бял е. Знаех го този кон. Теглеше талиги с боклук от храма на Гуглата в Стария горен квартал. После един ден на талигаря сърцето му се пръсна и паднал под копитата на животното. Изпаднало в паника и драснало, точно през стената със замрежените прозорци отсам четвъртия мост…

— Чакай! Оня голям преден прозорец? Четвърти мост?

— Фасадата на склада за новобранци, да…

— Точно! Старият храм…

— И няма да повярваш кой стоял там с половин дузина скапани новобранци, когато побърканият кон връхлетял в помещението…

— Брейвън Тут!

Так кимна.

— А той да вземе да се обърне, само го погледнал и го фраснал с юмрук точно между очите. Животното рухнало на място. Само че да вземе да падне върху крака на едно от хлапетата, счупил го и оня да почне да врещи. После, без да му обръща внимание, старши сержантът се обърнал към опуления интендант — заклевам се, това го чух лично от новобранците — и вика: „Тия жалки мийр-рати се връщат в Ашок и се зачисляват в полка им. Погрижи се да получат мехове, които не текат.“ И поглежда заека със счупения крак и му вика: „Името ти вече е Лимп13. Не е много творческо, знам, но това е. Ако не можеш да чуеш смеха на Гуглата, е, аз го чувам.“ Та оттам ми е тоя конски косъм.

— Две хиляди жълтици? За лъка?

— С такава история — да. Добра сделка.

— Готово. Хайде, сваляй го тоя кафез — сандъкът не ми трябва. Ще ги окача на гърба си.

— Без пружини са, както и тоя.

— Ще им сложим. Тетиви имаш ли?

— По три за всеки. Макетите искаш ли ги?

— Абсолютно. Нося и острилки и подпалвачки в тази торба, тъй че давай да ги заредим, да проверим тежестта и каквото още трябва. Но по-бързо.

— Фидлър, тук вече никак не е хубаво, знаеш ли? Особено тази нощ. Мирише на стария Миши.

— Знам. Точно затова не искам да изляза навън, без тая проклетия да е заредена.

— Ти се радвай, че не си уикец.

— Първия мразещ уикците, който ми падне, това яйце му го бутам в трапезарията. Я кажи, Брейвън Тут още ли живее в Долния? До Кулата на Обо?

— Там си е.

Хелиан влачеше Банашар по криволичещата уличка — поне изглеждаше криволичеща, както се блъскаха от стена в стена. И говореше:

— Мислеше си, че си се измъкнал, нали? Няма начин. Не, със сержант Хелиан си имаш работа ти. Мислил си, че няма да те преследвам из половината свят? Проклет глупак…

— Идиотка. Половината проклет свят?! Аз просто се върнах на пристанището и отплавах за Малаз.

— И мислеше, че ще ме изиграеш, нали? Забрави. Вярно, следата беше изстинала, но не чак толкова. И си ми в ръцете. Заподозрян, търсен за разпит.

Излязоха на по-широка улица. Вляво имаше мост. Хелиан се намръщи и забута пленника си към него.

— Казах ти го още първия път, сержант! — сопна се Банашар. — Нищо общо нямам с онова клане — същото се беше случило във всеки проклет храм на Д’рек и то точно по едно и също време. Не разбираш — трябва да стигна до Твърдината на Мок. Трябва да се видя с Имперския маг…

— Оная змия! Знаех си — заговор! Е, с него ще се оправя по-късно. Един масов убиец по един, винаги го казвам.

— Това е лудост, сержант! Пусни ме — мога да обясня…

— Спести си обясненията. Първо имам няколко въпроса към теб, и гледай да им отговориш!

— С какво? — изсмя се той. — С обяснения?

— Не. С отговори. Има разлика…

— Нима? Каква е разликата?

— Обяснения са това, дето хората го използват, когато трябва да излъжат. Винаги можеш да ги познаеш, щот’ изглежда уж че са изяснили нещата, а всъщност е точно обратното и те го знаят, и ти го знаеш, и те знаят, че го знаеш, и ти знаеш, че те знаят, че ти го знаеш, и те те знаят, и ти ги знаеш, и може да излезете да му ударите една кана — обаче кой плаща сметката? Ей това искам да знам.

— Е, а отговорите?

— Отговорите са това, дето получавам, когато задавам въпроси. Отговори са, когато нямаш избор. Аз питам, ти казваш. Пак питам и ти казваш още. После ти чупя пръстите, щот’ не ми харесва т’ва дет’ казваш, щото тия отговори не обясняват нищо!

— А! Значи всъщност искаш обяснения!

— Не и преди да ми дадеш отговорите!

— Тогава какви са ти въпросите?

— Кой е казал, че имам въпроси? Всъщност все едно, аз вече знам какви са ти отговорите. Няма смисъл от въпроси, наистина.

— И няма нужда да ми чупиш пръстите, сержант, вече се предавам.

Хелиан го задърпа отново. Спря, огледа се и се намръщи.

— Къде сме?

— Зависи. Накъде ме водеше?

— При корабите.

— Идиотка. Тръгнахме в грешна посока. Трябваше да се обърнеш още там, където ме хвана…

— Но не съм, нали? Какво е онова там?

Банашар погледна намръщено към мрачното неосветено здание точно зад ниската стена, покрай която вървяха, и изруга.

— Скръбният дом.

— Кръчма ли е?

— Не. И да не си и помислила да ме влачиш там.

— Жадна съм.

— Имам идея, сержант. Може да идем при Кууп…

— Далече ли е?

— Право напред и…

— Забрави. Това е капан. — Задърпа го надясно и продължиха покрай фасадата на Скръбния дом, после по къса задна уличка с неизмазани стени, след това наляво. Хелиан спря и посочи през улицата. — Това там какво е?

— Пивницата на Смайли. По-добре не влизай там, плъховете ходят там да мрат…

— Идеално. Черпиш едно пиене. После отиваме при корабите.

Банашар се почеса по темето.

— Както искаш. Разправят, че бирата, дето варят там, е с вода, течаща от Скръбния дом, а и собственикът…

— Какво?

— Свързан бил със стария мъртъв император, разправят — кръчмата била на самия Келанвед, разбираш ли.

— Императорът е имал кръчма?

— Да, Танцьора му бил партньор. И една слугиня имали, викали й Въслата…

Тя го разтърси.

— Това, че зададох въпроси, не значи, че искам отговори, особено такива, тъй че млъкни!

— Извинявай.

— Едно пиене и се връщаме при корабите и плуваме…

— Какво?!

— Спокойно. В залива няма удавени паяци.

— Няма, да. Само змиорки кръвопийци! Като тая, дето виси зад ухото ти. Вече е изсмукала всичката кръв от половината ти лице. Черепът ти не е ли изтръпнал вече от едната страна?

Тя го изгледа ядосано.

— Не съм ти давала разрешение да задаваш въпроси. Това го правя аз. Запомни. — След това тръсна глава. Нещо дълго и подуто я плесна по врата. Хелиан посегна, докопа змиорката и я откъсна. — Оу! — Изгледа с яд гърчещата се в шепата й твар, после я пусна на земята и я смаза с пета. Лигава черна слуз плисна настрани. — Видя ли, Банашар? Само да ми създадеш неприятност, това ще ти се случи.

— Ако увисна от ухото ти? Наистина, сержант, това е нелепо…

Чуха глухо мърморене от улицата зад тях и се обърнаха. Трийсетина от местните, запътили се бяха към Крайбрежната. Някои носеха лъкове и тенекии с горящ катран.

— Какво се канят да правят?

— Мислят, че флотата е чумава — отвърна бившият жрец. — Предполагам, че се канят да подпалят поне няколко транспортни кораба.

— Чума ли? Няма никаква чума…

— Знаем го аз и ти. Обаче има друг проблем — добави Банашар, щом тълпата ги видя и няколко души се отделиха от нея и бавно и застрашително закрачиха към тях. — Тия рани по тебе, сержант — лесно ще ги сбъркат с признаци на чума.

— Какво? Богове долни, давай да влизаме в тая кръчма.

След миг се вмъкнаха през вратата.

Посрещна ги синкав мрак, накъсан само от пламъчетата на няколко лоени свещи, запалени по черните маси. Имаше само един посетител, жена, седнала близо до задната стена. Таванът беше нисък, подът — осеян с боклуци. Душният въздух миришеше на плесенясало сирене.

Вдясно от тях се появи собственикът — тънък като клечка далхониец, очите му гледаха в различни посоки — нито едно не се спря на Хелиан или Банашар, но пък за сметка на това той се заусмихва мазно и закърши ръце.

— О, сладка любовна срещичка, да? Моля! Имам свободна маса, да! Запазена точно за такива като вас!

— Затваряй си мръсната уста или ще ти я зашия — каза Хелиан. — Покажи ни я тая проклета маса и дай кана с к’вото и да е, стига да не ни излезе през носовете.

Мъжът закима, изкуцука до една маса, пресегна се сто пъти, докато докопа столовете, и много показно ги издърпа по мръсотията.

Банашар понечи да седне, но изведнъж се дръпна.

— Богове подземни, тази свещ…

— О, да! — ухили се далхониецът. — Малкото останали вещици на восъка са прещедри с „При Смайли“. Заради историята, нали?

Отвън при входа се разнесоха викове и кръчмарят примижа.

— Неканени гости. Един момент, само да ги отпратя. — И закуцука към вратата.

Хелиан най-после пусна бившия жрец и се тръшна на стола срещу него.

— Да не си се опитал да бягаш — изръмжа му. — Не съм в настроение.

Собственикът открехна вратата зад нея. Няколко кротки думи, последвани от още по-шумни закани.

Хелиан видя как очите на Банашар пробягаха над нея — имаше добра гледка към онова, което ставаше при входа — после той се дръпна в стола си ококорен, — а сред тълпата отвън се разнесоха крясъци, последвани от панически бяг.

Хелиан се намръщи и се обърна.

Собственикът беше изчезнал. Вместо него на прага стоеше демон, с гръб към тях, толкова голям, че изпълваше цялата рамка. В грамадните му лапи се гърчеше жертва… и пред очите на сержанта демонът отпра главата на пищящия мъж, подаде се навън и я запокити сред разбягалите се граждани. После хвърли натам и безглавия труп.

Гледката странно се замъгли, в кръчмата нахлу сладък, уханен аромат и след миг демонът изчезна и на мястото му изникна старият далхониец, изтупа ръцете си и предницата на мръсната риза, обърна се и закуцука обратно към масата.

Под разногледите очи пак лъсна усмивка.

— От най-хубавата бира значи, кана. Ей сега идва!

Хелиан се обърна към жената до задната стена. Очевидно курва. Изсумтя и подвикна:

— Ей! Как е клиентелата?

— На кой му пука?

— Тука си права, знаеш ли.

— Млъкнете! — извика Банашар, все едно някой го душеше. — Това е демон Кенрил’а!

— Не е лош — каза курвата: — Като го опознаеш…

Иззад тезгяха се чу трясък на грънци и ругатня.

На малки групички, на банди, на отряди в раздърпан строй тълпите отново започнаха да прииждат по крайбрежната около Централните кейове. Този път се мяркаха повече оръжия, някои носеха и лъкове. В тъмното проблясваха факли, разнасяха се команди.

Подпрян на носовото перило на „Силанда“, привързана точно зад дългата лодка, с която бяха дебаркирали Червените мечове, Корик погледа ставащото на брега, след което се обърна.

— Сержант Балм.

— Какво?

— Скоро ще си имаме неприятности.

— Типично — изсъска ядосано Балм. — Фид духва нанякъде, Геслер изчезва. Оставам само аз, а свирка нямам, нали? Детсмел, иди да кажеш на Юмрук Кенеб. Виж там какво ще се иска от нас.

Ефрейторът сви рамене и тръгна.

Тар тъкмо се качваше, вече навлякъл бронята.

— Сержант, долу имаме сандъка с муниции на Фид…

— Ташаци на Гуглата, вярно! Кътъл, бягай долу. Острилки и подпалвачки, всичко, което можеш да вземеш. Троутслитър, ти какво правиш там?

— Мислех да се мушна в оная тълпа — отвърна войникът от перилото, тъкмо беше прехвърлил единия си крак и се канеше да скочи в мръсната вода. — Не звучи добре, нали? Там има водачи — Нокти сигурно, знаеш колко обичам да трепя такива. Мога да пообъркам нещата, та да станат, както трябва да са…

— На парчета ще те разкъсат, идиот. Стой тук, бездруго сме малко.

Корик се сви до Тар и Смайлс.

— Фид непрекъснато го прави това, нали?

— Спокойно — рече Тар. — Ако се наложи, аз и тежките на Геслер ще задържим кея.

— Чакаш го с нетърпение, нали? — обвини го Смайлс.

— Че защо не? Откога уикците са заслужили тази съдба? Тази сган жадува за Четиринайсета. Чудесно, защо да ги разочароваме?

— Щото заповядаха да стоим тука на борда — рече Смайлс.

— По-лесно е да държим кея, вместо ония да се качат на борда.

— Ще скочат обратно — предсказа пророчески Корик. — Само като видят ония глави.

— Досърбяло ме е за бой, Корик.

— Хубаво. Тар, иди горе и се приготви. Аз, Смайлс и Кътъл ще сме точно зад теб, с няколко дузини острилки.

Коураб Билан Тену’алас се появи до тях. Нахлузваше кръгъл щит на лявата си ръка.

— Поемам фланга, ефрейтор Тар. Намерих една секира, имам опит с това оръжие.

— Добре си дошъл — отвърна Тар и погледна през рамо към Шортноус, Флашуит, Уру Хела и Мейфлай, които намъкваха бронята си. — Шестима, всичко. Първа линия. Да се опитат да минат през нас.

Кътъл се появи, мъкнеше голям сандък.

— Раздай ги, сапьор — нареди Балм. — След това всички горе и залп срещу тълпата.

Корик зареди арбалета си и потупа Тар по рамото.

— Да идем да огледаме. В настроение съм да убия някой.

Ефрейторът се изправи и плю на дъските.

— Не сме ли всички така?

23.

Щом стигнаха до Рампата — стълбището, водещо към Твърдината на Мок, — Калам Мекхар погледна назад. Отвсякъде прииждаха трескави тълпи и всички като че ли се придвижваха към пристанищната улица. Кой стоеше зад всичко това? И що за възможна причина можеше да има тук?

Четиринадесета нямаше да се въвлече в убийствена касапница. Всъщност единственият реалистичен изход щеше да е обратният. Стотици, хиляди граждани като едното нищо можеше да загинат тази нощ, преди останалите да побегнат. Вярно, на кея имаше само шепа морски пехотинци, но той знаеше много добре, че разполагат с морантски муниции. А и Бързия Бен беше там, разбира се.

„Само не се изтощавай, приятел. Мисля…“ Убиецът бръкна под гънките на наметалото си, за да се увери за пореден път, че още носи жълъда, който му беше приготвил Върховният маг. „Моят ашик в дупката.“ Стигнеше ли се до това, можеше да призове Бързака. „И мисля да…“

Без да се поколебае, адюнктата се заизкачва по Рампата. Другите я последваха.

Беше дълго и уморително изкачване, редове и редове стъпала, видели немалко пролята кръв. Калам нямаше много приятни спомени за улица „Рампата“. „Тя е горе и надолу тече, тече.“ Вече бяха над нивото на Горните имения, минаваха през завихрени мъгли, натежали от миризмата на дим. Стената вляво от тях се бе покрила с капки кондензирана пара, сякаш самата височина бе започнала да се поти.

Долу по улиците като змии пропълзяха светлини от факли. Тук-там тревожно закънтяха камбани на Градската стража и едно от именията изведнъж лумна в пламъци, извиси се черен дим, осветен зловещо отдолу. До ушите им стигнаха първите писъци.

Нито дума не си размениха, докато се изкачваха, без да спрат, за да си поемат дъх. Нищо освен приглушеното шумолене и подрънкването на броня, и все по-задъханото дишане с всяко следващо стъпало. Размътената луна се появи и хвърли бледа светлина над града и залива, огря остров Старата наблюдателница в най-външния край на пристанището, сребристите тръстики на Калния остров и, още по на юг, срещу устието на река Червената пещера — острова на Червея, където се издигаха руините на отдавна изоставен храм на Д’рек. Водата отсам Калния остров гъмжеше от транспортни съдове, ескортите на Нок стояха на позиции между тях и четирите кюонски дромона от антуража на императрица Ласийн, все още привързани по кейовете точно под Твърдината на Мок.

Светът изведнъж се вряза смален в погледа на Калам, като детайл от детска играчка. Ако не бяха многобройните светлини от факли, настъпващи към Централните кейове, едва видимите тичащи фигури по улиците и далечните викове откъм гърчещия се в конвулсии град, панорамата щеше да е почти живописна.

Дали не гледаше сега предсмъртната агония на Малазанската империя? На острова, където се бе родила, може би щеше да се възвести рухването й — тук, тази нощ, в хаотичен, безумен вихър от жестокост. „Адюнктата съкруши въстанието в Седемте града. Това трябваше да е триумфално завръщане. Какво направи, Ласийн? Извън властта ти ли е вече този побеснял звяр?“

Колко тънко беше булото на цивилизацията. Отмятането му изискваше нищожно усилие, а още по-малко — подстрекателството. Предостатъчно убийци и разбойници имаше на този свят, а много от тях като нищо можеше да носят одежди на благородник, инсигнии на Юмрук, халати на жрец или схолар. Предостатъчно имаше, несъмнено, които жадуваха за хаос и възможностите, които им поднася той. За безумна жестокост, за отприщване на омраза, за убийство и насилие. Всеки повод щеше да е достатъчен. А можеше и без повод.

Адюнктата се изкачваше нагоре без колебание. Все едно отиваше на ешафода, примирена с всичко, което е отредила съдбата. Вярно ли я разбираше Калам? Не знаеше.

Но вече наближаваше часът, в който трябваше да реши.

И той се надяваше. Молеше се. Изборът, който щеше да направи, щом дойдеше този час, трябваше да е несъмнен и неизбежен. Все пак някакво съмнение се промъкваше, че изборът ще е много по-труден, отколкото смееше да си признае.

„Живота ли избирам, или избирам смъртта?“

Погледна надолу, вдясно, към четирите кораба точно под тях.

„Доста хора е довела обаче.“

На средата на пътя до парк „Гарванов хълм“ Ботъл спря пред една врата. Сърцето му се беше разтуптяло, от лицето му капеше пот. По улиците кипеше магия. Лабиринтът Мокра. Изкривяваше мислите на нищо неподозиращите, изпълваше черепите им с жажда за насилие. И самотни фигури, мъчещи се да изплуват през мощната вълна, бяха жертвите й — принуден беше да заобикаля, докато стигне до тази врата, по тесни задни улички, под Северна речна, затънал до глезени в мръсната тиня на река Малаз, където гъмжеше от лакоми твари. Но най-сетне беше стигнал.

Извади нож и като внимаваше да не вдигне много шум, драсна по вратата. В момента улицата зад него беше празна, но вече чуваше първите шумове на вакханалията — трясък на дърво, пронизителното цвилене на умиращ кон, вече из целия град псетата виеха, сякаш някаква древна вълча памет се бе пробудила в тях. Драсна още веднъж.

Вратата изведнъж се отвори широко. Висока сивокоса жена го изгледа безизразно.

— Агайла — каза Ботъл. — Чичо ми е женен за сестрата на мъжа на леля ти. Роднини сме!

Тя отстъпи.

— Влизай бързо, освен ако не искаш да те разкъсат!

— Аз съм Ботъл — каза той задъхано и я последва. Малка билкопродавница, въздухът беше спарен и наситен с миризми на лечебни треви. — Е, това не е истинското ми име, но…

— О, остави това. Ботушите ти са мръсни. Откъде идваш и защо избра точно тази нощ да посетиш град Малаз? Чай?

Ботъл примига и кимна.

— Аз съм от Четиринадесета армия, Агайла…

— Доста глупаво от твоя страна, нали?

— Моля?

— Трябваше да се криеш там по корабите с другите, скъпо момче.

— Не мога. В смисъл, адюнктата ме прати да…

Тя се обърна.

— Да ме видиш ли? Че за какво?

— Не. Идеята да те намеря си е моя. Търся един. Важно е. Трябва ми помощта ти.

Тя отново му обърна гръб и наля две чаши билкова отвара.

— Ела си вземи чая, Ботъл.

Щом той пристъпи напред, Агайла рязко се обърна, бръкна в гънките на наметалото му и издърпа парцалената кукла. Огледа я за миг, навъси се и я разтърси пред очите му.

— А това какво е? Имаш ли си представа в какво се навираш, дете?

— Дете? Чакай…

— Тоя ли трябва да намериш?

— Ами… Да.

— Значи не ми оставяш никакъв избор, така ли?

— Моля?

Тя отново натика куклата под наметалото му и му обърна гръб.

— Изпий си чая. После ще говорим.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Да спасиш света? Естествено.

„Да спася света? Адюнкта, ти изобщо не спомена за тази част.“

Корик завъртя рамене да намести тежестта на металната ризница. Дългият меч и щитът лежаха на влажните камъни зад него. В ръцете в стоманени ръкавици държеше арбалета си. На три крачки вляво от него стоеше Смайлс, с острилка в дясната ръка, зъбите й лъщяха на бледата лунна светлина. Вдясно беше Кътъл, приведен над мунициите, подредени върху непромокаема пелерина. Сред тях имаше и проклетия.

— Чакай, Кътъл — изръмжа Корик, щом видя гранатата. — Проклетията я подаваш назад, нали? Освен ако не смяташ да изгърмиш всички ни тук, да не говорим за „Силанда“ и „Бясната вълчица“.

Сапьорът примижа.

— Ако отнесе с нас сто от тях, ще съм щастлив, Корик. Тая я забрави, тя е за последно — дотогава сигурно бездруго вече ще сме паднали…

— Но може би живи още…

— Гледай да го избегнеш, войник. Освен ако не ти харесва тълпата да се позабавлява с останалото от теб.

Корик се намръщи и погледна множеството срещу тях. На двайсет крачки, напираха, крещяха ругатни и грозни закани. Немалко сериозни оръжия се мяркаха. Градската стража се беше разкарала и единственото, което като че ли все още задържаше тия глупаци, беше плътната редица войници с щитове пред тях. Тар, Коураб Билан Тену’алас, Уру Хела, Мейфлай, Шортноус и Флашуит. Отблъскваха камъните и парчетата тухли почти лениво с щитовете си.

По фланговете на градската гмеж обаче се готвеха да хвърлят горящи стрели.

„Първо ще се опитат да запалят корабите, а това не е добре.“ Не мислеше, че „Силанда“ ще изгори, не и след онова, което им беше казал Геслер. Но „Бясната вълчица“ беше друга работа. Погледна през рамо и видя ефрейтор Детсмел да слиза на кея. Юмрук Кенеб зад него заговори:

— Сержант Балм.

— Да, Юмрук?

Кенеб се огледа.

— Къде са Геслер и Фидлър?

— Разузнаване, сър.

— Разузнаване? Ясно.

— Онези стрели, сър…

— Дестраянт Рун’Турвиан ме уверява, че привързаните ни за кея съдове ще са в безопасност. Транспортните, уви, са друго нещо. Сигнализирахме на най-близките със заповед да се отдръпнат. Което означава, сержант, че вашите войници остават сами. Корабната балиста на „Бясната вълчица“ ще ви осигури поддръжка.

— Благодарско, сър — каза Балм и очите му лъснаха малко странно. — Къде е обсадата?

— Моля?

Детсмел се окашля.

— Не му обръщайте внимание, сър. Щом почне боят, ще се оправи. Юмрук, казвате, че стрелите няма да подпалят корабите… щом го разберат, ще ги насочат към нас.

Кенеб кимна и се обърна към Кътъл.

— Сапьор, искам да поразите стрелците на фланговете. Не ги изчаквайте. Острилки, стига да са в обхвата.

— Ясно, сър. Галт, Лоуб, елате тука и си вземете по две — не проклетията, Галт, идиот такъв — от ония малките, кръглите. По две, проклети да сте, не повече. Ако трябват още, се връщате…

— По три?

— Не! Помисли, Лоуб. Колко ръце имаш? Третата къде ще я държиш — в задника си ли? Две и да не сте ги изтървали, че целият този проклет кей ще изчезне, заедно с нас. — Обърна се. — Юмрук, сега ли да ги ударим?

— Защо не — отвърна Кенеб. — С малко късмет, другите ще се пръснат.

В този момент към такелажа на „Бясната вълчица“ изсъскаха запалени стрели. Жужащите дъги обаче изведнъж се стопиха.

— Страхотно — изсумтя Корик. — Действай, Кътъл. Следващите ще са по нас, обзалагам се.

Кътъл се прицели вдясно, Галт и Лоуб — вляво. Глинените гранати излетяха.

Взривове, трясък, падащи тела, писъци…

Средата на тълпата се понесе напред с гърлен рев.

— Мамка му! — изръмжа един от тежката пехота отпред.

Смайлс метна гранатата право в средата на връхлитащата тълпа.

Нов взрив, този път само на десет крачки от стената от щитове, която инстинктивно се дръпна назад. Крясъци, кръв и късове месо, тела, спиращи напора на нападателите — фронтът на атаката се бе превърнал в хаотична гмеж, но другите отзад връхлитаха през тях.

Корик се измести вдясно — чу някой да реве заповеди, плътен глас, властен — отсечено като малазански офицер. Искаше го тоя кучи син.

Балистата, монтирана на носа на „Бясната вълчица“, изтрещя и стрелата се вряза в тълпата сред порой от кръв. Стрела, направена да пробива дупки в корабни корпуси — пронизваше без усилие плът и кости, тяло след тяло.

Още няколко стрели излетяха към войниците на кея, а след това тълпата стигна до предната линия.

Безредни, уверени, че силата на устрема им ще стигне да разбие стената от щитове, нападателите не бяха подготвени за съвършено разчетения ответен тласък на тежката пехота. Засвяткаха мечове.

Единственият войник, необучен в поддържането на стена, беше Коураб Билан Тену’алас и Корик видя как Смайлс скочи зад него, докато той сечеше със секирата. Мъжът срещу него беше грамаден, въртеше два къси меча, забиваше с единия, с другия замахваше отгоре и Коураб отстъпи в защита с кръглия щит… а Смайлс, видяла пролука, метна нож и прониза нападащия в гърлото. Докато той рухваше, Коураб замахна и секирата му изпращя в незащитената глава.

— Запълни редицата! — изкрещя Смайлс и го избута напред.

Корик зърна за миг смътна фигура — не беше водачът им — „Богове, това е маг и се готви да отвори лабиринт“ — надигна арбалета, натисна спусъка…

Улучи.

Още три взрива изтрещяха по-назад в напиращата тълпа. Изведнъж атаката се огъна и стената от щитове настъпи крачка напред, после още една, оръжията сечаха да довършат ранените. Хората се разбягаха и Корик чу как някой вика да се прегрупират за нова атака.

„Първата вълна падна.“

Десетки трупове бяха осеяли каменната настилка, отвсякъде се чуваха викове и стонове.

„Богове подземни! Свои убиваме тук!“

На фордека на „Бясната вълчица“ Кенеб се обърна към капитан Ринаг. Едва сдържаше гнева си.

— Капитане, сред тълпата има военни. Без униформа.

Мъжът беше пребледнял.

— Нищо не знам за това, Юмрук.

— Защо е всичко това? Те няма да се докопат до Четиринадесета.

— Н-не знам. Заради уикците е — тях искат. Започнал е погром и няма как да се спре. Цяла армия настъпва към равнините на Уик…

— Армия ли? Каква армия?

— Паплач. Но казват, че са над десет хиляди. И ветерани има между тях.

— И императрицата го одобрява? Все едно. — Кенеб се обърна отново към града. Кучите синове се прегрупираха. — Добре. Ако всичко това продължи още малко, може да отменя заповедите, дадени ми от адюнктата. И да дебаркирам с цялата проклета армия…

— Юмрук, не можете да го направите…

Кенеб се извърна рязко.

— Не много отдавна тъкмо вие настоявахте за това!

— Чумата, Юмрук! Ще нанесете гибел…

— И какво? По-добре да нанеса, отколкото да приема, особено при тези обстоятелства. Значи, освен ако императрицата не крие цяла армия в града, Четиринадесета може да потуши този метеж. Боговете знаят, имаме достатъчно опит в такива ситуации. И признавам, готов съм да направя точно това.

— Юмрук…

— Напуснете този кораб, капитане. Веднага.

Ринаг го зяпна.

— Заплашвате ли ме?

— Да ви заплашвам? Колтейн беше разпънат на кръст пред Ейрън. Докато армията на Пормквал се криеше зад градските стени. Силно съм изкушен, капитане, да ви прикова на нещо такова тук и сега. Подарък за неверниците там, просто да им напомни, че някои от нас не забравят истината. Ще си поема дъх три пъти и ако все още сте тук, когато свърша…

Капитанът се изниза.

Корик видя как офицерът бързо-бързо се спусна по мостчето, след което заобиколи покрай стегнатата редица на бойците от тежката пехота. Изглежда, се беше запътил към най-близката тълпа, напираща от една от по-широките улици.

Ако беше разсъдил, щеше да намери нужните извинения в мрачните мисли, които се нижеха в ума му. Но не разсъди. А колкото до извиненията — те не му бяха нужни. Изобщо.

Вдигна арбалета.

Пусна стрелата.

Видя как порази бягащия капитан между плешките. Видя го как се просна по очи, разперил ръце.

Тар и другите в първата редица се обърнаха и го изгледаха мълчаливо за миг, с безизразни лица под шлемовете.

Смайлс се изсмя невярващо.

По мостика тежко изтропаха ботуши, след тях — дрезгавият глас на Кенеб:

— Кой направи това?

Корик се извърна към Юмрука.

— Аз, сър.

— Вие току-що убихте капитан на Унтската дворцова гвардия, войник.

— Да, сър.

Тар отдолу подвикна:

— Тръгват отново насам! Май ги побърка, Корик.

— Толкова по-добре — изръмжа полукръвният сети и зареди арбалета. Чакаше Кенеб да заговори. Да заповяда на Балм да го арестува.

Но Юмрукът не каза нищо. Обърна се и тръгна към „Бясната вълчица“.

— Лошо, Корик — изсъска Смайлс. — Чакай само Фид да чуе за това.

— Фид ли? — сопна се сержант Балм. — Ами адюнктата? Ще те обеси, Корик.

— Да ме беси. Пак бих го направил. Кучият син искаше да му предадем уикците.

Изтръпнал, Кенеб отново стъпи на палубата. „… искаше да му предадем уикците…“ Морската пехота и матросите до един бяха вперили погледи в него, дестраянт Рун’Турвиан идваше насам.

— Юмрук Кенеб, нещата тази нощ не тръгват добре, нали?

Кенеб примига.

— Дестраянт?

— Много тежко нарушение на дисциплината…

— Извинявам се — прекъсна го Кенеб. — Но явно не сте разбрали. Преди известно време адюнктата обяви рождението на Ловците на кости. Какво беше видяла тя тогава? Аз само го долавях — едва го долавях. Подозирах по-скоро. Но сега… — Поклати глава. — Три отделения на кея, и не отстъпват. Защо?

— Юмрук, заплахата беше разбрана и трябваше да се отвърне.

— Можехме да срежем въжетата и да отплаваме. Но сме тук. Тук са, готови да разкървавят носа на всеки, който посмее да се доближи. Готови да отвърнат на кръв с кръв. Дестраянт, тази нощ, точно тук, в град Малаз, като бог дебне Измяната. — Тръгна покрай войниците към предния мостик. — Балистата заредена ли е?

Един от екипажа кимна.

— Тъй вярно, Юмрук.

— Добре. Приближават се.

Дестраянтът го настигна.

— Юмрук, не разбирам.

Кенеб извърна очи от разярената приближаваща се тълпа.

— Но аз разбирам. Държим кея и на нито един проклет войник не му пука за нищо друго! Защо? — Удари с юмрук по перилото. — Защото чакаме. Чакаме адюнктата. Ние вече сме нейни, дестраянт. Това е. А скапаната империя ако ще да гние!

Очите на дестраянта бавно се разшириха, после той с лека усмивка се поклони.

— Както кажете, Юмрук. Както кажете.

Последната врата на дългия коридор на жилищната сграда, най-горният етаж. „Типично.“ Ръбът на ножа с лекота се хлъзна между вратата и рамката, повдигна резето. Бавно, плавно бутване и вратата се отмести с почти недоловимо изскърцване на кожените панти.

Фидлър се шмугна вътре и се огледа в тъмното.

Откъм леглото се чуваше животинско хъркане и пръхтене, душният въздух вонеше на вкиснала бира.

Леко, безшумно, Фидлър свали и постави на пода един след друг арбалетите, процедура, която отне трийсетина секунди, но гръмливото хъркане откъм леглото не секна нито за миг.

Най-сетне разтоварен, Фидлър се доближи до леглото, дишаше бавно и леко. Наведе се над чорлавата глава на нищо неподозиращата си жертва.

И зашепна напевно:

— Твоите призраци — върнахме се — няма нивга да те оставим на мира, няма нивга да ти дадем покой — о, да, Брейвън Тут, аз съм, Фидлър, мъртъв, но не и изчезнал — призрак, завърнал се, за да те терзае до последния…

Юмрукът се появи сякаш отникъде, удари здраво в слънчевия му сплит. Останал без въздух, сержантът залитна, срина се на пода и се сгърчи в ужасна болка…

А Брейвън Тут бавно се изправи.

— Не беше смешно, Цигуларче — изръмжа отгоре. — Но виж, както ми се гърчотиш тука на пода, това вече е смешно.

— Затвори я тая уста — изпъшка Фидлър. — И ми дай стол.

Старши сержантът му помогна да се вдигне на крака. Прегънат на две, Фидлър бавно се изправи — усилие, накъсано от охкания и хрипливи вдишвания през зъби.

— Жив ли си?

Фидлър кимна и отвърна:

— Добре де, заслужих си го…

— Спор няма — каза Брейвън Тут.

Постояха миг-два един срещу друг, след което се прегърнаха. Без думи.

Вратата зад тях се отвори широко. Те се пуснаха и видяха Геслер и Сторми, първият с две бутилки вино, вторият — с три самуна хляб.

— Дъх на Гуглата! — изсмя се Брейвън Тут. — Старите кучи синове се върнаха до един!

Докато Геслер и Сторми слагаха провизиите на масичката, Фидлър огледа цигулката, която беше окачил на гърба си. Не беше пострадала повече от обичайното, установи с радост. Извади лъка и докато Брейвън Тут палеше фенера, отиде до един от столовете и седна.

Тримата го загледаха мълчаливо.

— Знам… Брейвън Тут, помниш ли кога свирих последния път…

— Онова последният път ли беше?

— Да. И много паднаха оттогава. Приятели. Хора, които бяхме обикнали. И сега липсват. Като дупки в сърцето са. — Пое дълбоко дъх и продължи. — То си чакаше. Отвътре, от дълго време. Е, мои стари, стари приятели, да чуем някои имена.

Брейвън Тут седна на леглото и се почеса по брадата.

— Имам едно ново за тебе. Войник, пратен на задача тая нощ, убили са го. Гентур. Приятелят му Мъдслингър за малко и той да загине, но изглежда, Богинята е дръпнала. И го намерихме навреме, за да помогнем.

Фидлър кимна.

— Гентур. Добре. Геслер?

— Кълп. Баудин. И смятам, Фелисин Паран — тя нямаше никакъв късмет, а когато идваха добрите неща, колкото и рядко да беше, хм, просто не знаеше какво да направи или да каже. — Сви рамене. — Човек достатъчно го боли отвътре, единственото, което му остава, е да наранява и той. Тъй че и нея. — Помълча и добави: — Пела, Трут.

— И Колтейн — промълви Сторми. — И Дюйкър. И Седма.

Фидлър започна да настройва цигулката.

— Хубави имена, до едно. Ще добавя и аз няколко. Уискиджак. Хедж. Тротс. И още едно име — то още не е име, но и така си е добре. Още едно… — Лицето му се сгърчи в гримаса. — Може да прозвучи малко грубо, колкото и колофон да съм намазал. Все едно. Събра се тъжна траурна песен в главата ми, трябва да излезе навън…

— Само тъжна ли, Фид?

— Не, съвсем не. Добрите спомени ги оставям на вас — но ще ви дам нещо да ви нашепва от време на време, да ви казва, че знам какво изпитвате. Сега се отпуснете — налей чашите, Геслер — ще отнеме малко време, предполагам.

И засвири.

Тежката врата на най-горната площадка на Рампата се разтвори със скърцане и на прага се открои грамадна изгърбена човешка фигура. Щом адюнктата стъпи на площадката, фигурата се отдръпна. Тавори пристъпи в малката стражева вишка, последвана от Т’амбър и Юмрук Тене Баралта. След тях в старото плесенясало помещение влезе Калам. Въздухът ухаеше сладникаво от гъстите изпарения ром.

Убиецът спря пред пазача.

— Лубен.

— Калам Мекхар — отвърна му онзи с тежко ръмжене.

— Много работа тази нощ.

— Не всеки използва вратата.

Калам кимна мълчаливо и продължи. Излезе във вътрешния двор на цитаделата, с разкъртените каменни плочи, старата кула вляво, самата твърдина — леко вдясно. Адюнктата вече беше на средата му.

Калам примижа към навъсената луна. Лек ветрец забърса лицето му, топъл и сух, погали избилите по челото му капки пот. Някъде горе за миг проскърца ветропоказател. Убиецът продължи след другите.

От двете страни на входа на цитаделата пазеха двама Нокти — необичайна охрана. Калам се зачуди къде ли са тази нощ пребиваващият тук Юмрук и гарнизонът му. „В подземията някъде сигурно, мъртво пияни. Гуглата знае, точно там щях да съм на тяхно място.“ Не и Лубен, разбира се. Той беше стар колкото самата Порта на Рампата — открай време беше тук, още от времето на императора и дори, стига слуховете да бяха верни, още от управлението на самия Мок.

Докато минаваше между двамата професионални убийци, и двамата кривнаха глави към него. Насмешливо признание, реши той. Или нещо по-лошо. Не отвърна, а продължи по широкия коридор.

Отпред ги очакваше друг Нокът, загърнат в наметало и закачулен. Поведе ги към стълбището.

Изкачиха два етажа и влязоха в някакво преддверие. Тене Баралта нареди на Червените мечове да останат тук — всички освен Лостара Юил. След това шепнешком отпрати двама нанякъде. Адюнктата гледаше всичко равнодушно. Калам обаче го хвана яд на Баралта за явния акт на подчертана независимост — сякаш Юмрукът освобождаваше себе си и своите Червени мечове от всякаква връзка с адюнктата и Четиринадесета армия.

Нокътят ги поведе отново напред, по нов коридор. Стигнаха до двукрила врата. Не беше обичайното помещение за официални срещи, знаеше Калам, намираха се в рядко посещаван сектор на цитаделата. На стража при вратата стояха други двама Нокти, и двамата се обърнаха да отворят крилата.

Калам видя как адюнктата пристъпи вътре и спря. Както и Т’амбър, и Тене Баралта. Лостара Юил до убиеца затаи дъх.

Очакваше ги трибунал. Срещу тях седяха императрица Ласийн, Корболо Дом — в униформа на Върховен юмрук — и още един човек, когото Калам не познаваше. Закръглено лице, пълен, облечен в сини коприни. Косата му беше безцветна, късо подрязана и намазана. Две сънени очи изгледаха адюнктата със стръвната алчност на екзекутор.

Масите бяха във формата на обърнато „Т“ и имаше три празни стола с гръб към новодошлите.

След дълга пауза адюнктата пристъпи, издърпа средния стол и седна, изправила гръб. Т’амбър зае стола вляво от Тавори. Тене Баралта даде знак на Лостара Юил да го придружи, отмести се далече вдясно и застана мирно, с лице срещу императрицата.

Калам бавно въздъхна и пристъпи към останалия празен стол. Седна и отпусна облечените си в ръкавици ръце на масата.

Мазният дебелак измести погледа си към убиеца и леко се наведе над масата.

— Калам Мекхар, нали? Огромно удоволствие, да се запознаем най-сетне.

— Нима? Радвам се за вас… който и да сте.

— Малик Рел.

— И в какво качество сте тук? — запита Калам. — На главна змия?

— Достатъчно, двамата — прекъсна ги императрицата. — Остани, ако трябва, Калам, но замълчи. И разбери, не съм те канила да присъстваш тази нощ.

Калам долови скрития въпрос в думите й, но само сви рамене. „Не, Ласийн. Още не съм готов да ти дам нищо.“

Ласийн отмести погледа си към командира на Червените мечове.

— Тене Баралта, разбирам, че сте съдействал в ескортирането на адюнктата и свитата й през града. Благородно от ваша страна. Допускам, че адюнктата не ви е поканила, нито ви е принудила по какъвто и да било начин. Следователно явно е, че желаете да говорите с мен от името на Червените мечове.

Той се поклони и отвърна:

— Да, императрице.

— Продължете.

— Червените мечове бяха призовани на служба от адюнктата в Ейрън, императрице, при което бях назначен за Юмрук в Четиринадесета армия. Най-почтително моля да отмените тази заповед. Червените мечове винаги са служили на Малазанската империя в качеството си на независима сила, както подобава на уникалния ни статут като първа и най-челна имперска гвардия в Седемте града.

Императрицата кимна.

— Не виждам причина да отхвърля молбата ви. Адюнктата има ли някакви бележки?

— Не.

— Добре. Командир Тене Баралта, Червените мечове могат засега да се настанят тук, в Твърдината на Мок. Свободен сте.

Той отново се поклони, обърна се и излезе. Капитанът му го последва.

Вратите след тях се затвориха.

Ласийн прикова поглед в адюнктата.

— Добре дошла у дома, Тавори.

— Благодаря, императрице.

— Транспортните кораби в залива са вдигнали флаг за епидемия. Двете с теб знаем, че никаква чума няма сред войниците в твоята армия. — Кривна глава. — Как трябва да разбирам този опит за заблуда?

— Императрице. Юмрук Кенеб очевидно е решил, че въпреки твърденията на капитан Ринаг град Малаз е в състояние на граждански размирици. В достатъчна степен, за да го накарат да се побои за благополучието на Четиринадесета в случай, че армията дебаркира. В края на краищата с мен има уикци — чиято вярност към Империята, бих могла да добавя, е безукорна. В добавка, водим с нас значителна част от хундрилските Изгорени сълзи, които също служиха доблестно. Свалянето на тези части на брега би довело до кръвопролитие.

— Кръвопролитие ли, адюнкта? — Веждите на Ласийн се вдигнаха. — На капитан Ринаг бяха дадени изрични заповеди да се погрижи войниците да се разоръжат, преди да слязат.

— И да се подложат на милостта на озверялата тълпа, императрице.

Ласийн махна пренебрежително с ръка.

— Императрице — продължи адюнктата. — Убедена съм, че тук, в ядрото на Империята, е налице неразбиране. Че всички събития, известни под общото название Кучешката верига — и всичко, което последва при Ейрън — са някак изкривени. — Помълча за миг и продължи: — Виждам, че Корболо Дом, който командваше ренегатите Убийци на псета, който беше пленен и арестуван в Рараку, отново е свободен и при това е Върховен юмрук. Нещо повече, джисталският жрец и вероятният подстрекател на клането на ейрънската армия Малик Рел сега седи като ваш съветник на тази среща. Излишно е да казвам, че съм смутена от това. Освен ако, разбира се, Въстанието на Седемте града не е успяло извън най-безумните им блянове и въпреки успехите ми там.

— Скъпа ми Тавори — въздъхна Ласийн. — Признавам, че съм силно притеснена по отношение на теб. Изглежда, се придържаш към детинската представа, че някои истини са твърди и непоклатими. Светът на възрастните, уви, далеч не е толкова прост. Всички истини са ковки. Предмет на ревизия, по необходимост. Все още ли не си забелязала, Тавори, че в умовете на хората в тази империя истината е маловажна? Загубила е силата си. Тя вече не предизвиква промяна и всъщност самата воля на хората — породена от страх и невежество, да — самата тяхна воля, както казах, може на свой ред да ревизира тези истини, може да превърне, ако искаш, удобните лъжи във вяра, а тази вяра на свой ред е неподатлива на опълчване.

— Опълчиш ли се срещу нея, извършваш измяна — каза след малко Тавори.

Императрицата се усмихна.

— Виждам, че с всеки миг порастваш, Тавори. Навярно бихме могли да поскърбим за изгубената невинност, но не задълго, опасявам се. Малазанската империя е в най-опасния миг на съществуването си, всичко е несигурно, всичко виси на косъм. Изгубихме Дужек Едноръкия от чумата — и армията му, изглежда, е изчезнала напълно, най-вероятно са станали жертва на същата тази чума. Събитията в Корел взеха лош обрат. Избиванията в Седемте града ни нанесоха почти смъртоносен удар, по отношение на икономиката и на реколтите в частност. Може да се изправим пред глад, преди субконтинентът да успее да се възстанови. Става наложително, Тавори, да се наложи нов облик на нашата империя.

— И какво изисква този нов облик, императрице?

Вместо Ласийн заговори Малик Рел.

— Жертви, уви. Пролята кръв, за да утоли жаждата, нуждата. Жалко, но друг път няма. Всички тук сме натъжени.

Тавори бавно примига.

— Искате да ви предам уикците.

— И хундрилите — добави Малик Рел.

Корболо Дом се надвеси над масата.

— Още един въпрос, Тавори Паран. Кои, в името на Гуглата, са на онези катамарани?

— Войници от народ, известен под името периш.

— Кои са те? — озъби се напанецът.

— Врекоха се във вярност, Върховен юмрук.

— На Малазанската империя?

Адюнктата замълча, после отново прикова очи в Ласийн.

— Императрице, трябва да поговоря с вас. Насаме. Има неща, които са само за императрицата и нейната адюнкта.

Малик Рел изсъска.

— Неща, отприщени от отатаралски меч, имате предвид! Точно както се опасявах, императрице! Тя вече служи другиму, и е готова да забие хладното желязо в гърлото на Малазанската империя!

Лицето на Тавори се изкриви в нескрито отвращение, щом погледна джисталския жрец.

— Империята винаги е отказвала безсмъртен покровител, Малик Рел. Точно поради това сме оцелели и ставаме все по-силни. Вие обаче какво търсите тук, жрецо?

— На кого служиш сега? — попита властно Малик Рел.

— Аз съм адюнктата на императрицата.

— Тогава трябва да изпълниш заповедта й! Предай ни уикците!

— „Предай ни“? А, разбирам. Накърнена ви беше малко репутацията при Ейрън. И затова беше арестуван Юмрук Блистиг, бившият командир на ейрънската стража, който отказа да се подчини да напусне града. Заради него и само заради него Ейрън не падна.

— Не бяха ли Червените мечове в Ейрън арестувани от Блистиг, Тавори? — попита Ласийн.

— По заповед на Пормквал. Моля, императрице, трябва наистина да поговоря с вас насаме.

И тогава Калам видя в очите на Ласийн нещо, което бе смятал, че никога няма да види. В очите й пробяга страх. Но този път заговори Корболо Дом.

— Адюнкта Тавори, сега аз съм Върховен юмрук. И след смъртта на Дужек съм старшият Върховен юмрук. Освен това съм удостоен с титлата и властта на Първи меч на Империята, пост, който за жалост остана свободен след ненавременната кончина на Дасем Ълтър. Поради което от този момент поемам командването на Четиринадесета армия.

— Тавори — каза тихо Ласийн, — функцията на адюнктата никога не е била да командва армии. Тласна ме необходимостта, заради въстанието в Седемте града, но това вече свърши. Ти изпълни всичко, за което те помолих, и не съм сляпа за твоята вярност. Натъжава ме, че тази среща стана толкова открито враждебна — ти си продължението на моята воля, Тавори, и не съжалявам за избора си. Не, дори сега. Изглежда, се налага да ти изясня в детайли своята воля. Искам отново да си до мен, в Унта. Малик Рел може и да притежава дарби в много области на администрирането, но му липсват други — нужна си ми заради тях, Тавори, нужна си ми до мен, за да допълниш онова, което липсва на джисталския жрец. Виждаш пред себе си преструктурирането на имперската върховна власт. Нов Първи меч, който поема върховното командване на всички малазански армии. Дошло е време да оставиш меча си, Тавори.

Мълчание. Тавори не помръдна. Дори с едно трепване не издаде онова, което изпитваше.

— Както заповядате, императрице.

Калам усети как се нажежи кожата му под дрехите, готова всеки момент да пламне в мехури. Пот потече по тялото му; усети как се стича по лицето и врата му. Заби очи в ръцете си в кожените ръкавици, застинали върху масата.

— Доволна съм — заяви Ласийн.

— Ще ми се наложи да се върна за кратко на пристанището. Убедена съм, че Юмрук Кенеб ще се усъмни в достоверността на тази смяна в командването, ако бъде уведомен от някой друг вместо мен.

— Изключително верен човек — измърмори Малик Рел.

— Такъв е, да.

— А тези периши? — настоя Корболо Дом. — Може ли да се окажат проблем? Ще се подчинят ли на моята власт?

— Не мога да говоря от тяхно име по този въпрос — отвърна с равен тон Тавори. — Но няма да отхвърлят всякакви преговори просто ей така. Колкото до войнската им сила, убедена съм, че ще е достатъчна поне като помощна функция на редовните ни части.

— Нещо повече за тях?

Адюнктата сви безгрижно рамене.

— Те са чужденци, Първи меч. Варвари.

„Варвари, които плават на най-добрите бойни кораби в проклетия океан, да.“

Но Корболо Дом, с цялата му схватливост и остра като бръснач преценка, само кимна.

Още няколко мига мълчание, мигове, в които можеше да се кажат толкова много неща, в които ходът на Малазанската империя можеше да намери по-здрава основа. Тишина, но на Калам му се стори, че чува тръшкане на врати, дрънченето и стърженето на спускащ се портикул, че вижда коридори, проходи, в които мигащата светлина загасва и се стапя.

Ако можеше императрицата да изрече нещо в тези няколко мига, думи, предназначени единствено за Тавори — каквото и да е, какъвто и да е намек за договаряне, който да не звучи фалшиво…

Малик Рел каза:

— Адюнкта, остава проблемът с двама уикци. Магьосник и вещица.

Очите на Тавори не се откъснаха от Ласийн.

— Разбира се. За щастие те са безсилни след травмата, която преживяха със смъртта на Колтейн.

— Все едно, Нокътят ще ги арестува.

— Неизбежно е, Тавори — проговори Ласийн. — Макар и с малко остатък от предишната им мощ, биха могли да нанесат поражения на гражданите на Малаз, а това не можем да позволим.

— Кръвта тази нощ е на уикците и хундрилите. — Адюнктата го каза без капка чувство.

— Налага се — измърмори джисталският жрец и смръщи чело, уж наистина обзет от скръб.

— Тавори — заговори Ласийн, — възможно ли е хундрилите да проявят непокорство с предаването на бронята и оръжието? Две хиляди ли са, или повече?

— Моята дума ще е достатъчна — отвърна адюнктата.

— Изпитвам огромно облекчение — каза с лека усмивка императрицата, — че вече разбираш необходимостта от това, което предстои да стане тази нощ. В по-общата схема на нещата това жертвоприношение е скромно, Тавори. Също така е ясно, че уикците надживяха ползата от тях — старите съглашения с племената трябва да се премахнат, след като добивите от Седемте града са толкова зле. С други думи, трябват ни равнините на Уик. Стадата трябва да бъдат избити и земята да се разоре, да се посее зърно. Седемте града ни дадоха суров урок доколко може да се разчита на далечни земи за ресурсите на Империята в изхранването.

— Следователно — разпери ръце Малик Рел, — необходимостта е проблем на икономиката, нали? Това, че един невеж и изостанал народ трябва да се изкорени, е тъжно, наистина, но, уви, неизбежно.

— Вие самият би трябвало да го знаете добре — каза Тавори. — Гедорианският фаларийски култ на джисталите беше изкоренен по подобен начин от император Келанвед в края на краищата. Вие, изглежда, сте между малцината оцелели от това време.

Кръглото мазно лице на Малик Рел пребледня.

Адюнктата продължи:

— Съвсем дребна бележка в имперските исторически хроники, трудно е да се намери. Убедена съм обаче, че ако прегледате скрупульозно трудовете на Дюйкър, ще намерите добри препратки. Разбира се, „дребна“ в случая е относителен термин, също както, предполагам, ще бъде видян този погром над уикците в по-късните истории. За самите уикци естествено изобщо няма да е „дребна“.

— За какво по-точно намеквате? — попита Малик Рел.

— Полезно е понякога да спреш на пътя, да се обърнеш и да се върнеш малко назад.

— Какво носи това?

— Разбиране на мотивите, джисталецо. Изглежда, че в крайна сметка тази нощ е за разкриване. На съглашения, на договори, на спомени…

— Този дебат — прекъсна я императрицата — може да се отложи за друг момент. Тълпата долу в града скоро ще се самоизяде, ако не й бъдат доставени жертви. Готова ли си, адюнкта?

Калам се усети, че е затаил дъх. Не можеше да види очите на Тавори, но нещо у Ласийн му подсказа, че адюнктата е приковала погледа си в императрицата: точно в този миг нещо премина между тях и — съвсем бавно — очите на Ласийн станаха безизразни, някак странно безцветни.

Адюнктата стана.

— Да, императрице.

Т’амбър също стана и преди някой да е погледнал към Калам, той се изправи и заяви уморено:

— Адюнкта. Ще се видим отвън.

— Щом приключите с тези учтивости, моля, върнете се тук — каза императрицата. — Не съм получавала вашата оставка от Нокътя, Калам Мекхар, и мисля, че някои заслужени повишения доста се забавиха. Явната ни загуба на Топър в Имперския Лабиринт остави вакантен командния пост на Нокътя. Не мога да се сетя за човек, който да го заслужава повече.

Веждите на Калам се вдигнаха.

— И вие, императрице, си въобразявате, че ще приема мантията и просто ще си седя в Западната кула в Унта, обкръжен от курви и блюдолизци? Нов Топър ли очаквате?

Ред беше на Ласийн да отвърне с безукорно сдържан тон.

— Най-определено не, Калам Мекхар.

„Целият Нокът, под мое командване. Богове, кой би паднал първи? Малик Рел, Корболо Дом…“

„И тя знае това. Тя предлага това. Мога да изрежа туморите от плътта… но първо трябва да умрат някои уикци. И… не само уикци.“

Не можеше да се довери на себе си, за да проговори, дори не знаеше какво да каже, ако можеше. Просто се поклони на императрицата и излезе от залата след Тавори и Т’амбър.

В коридора.

Двадесет и три крачки до преддверието — Червените мечове си бяха отишли. Тавори спря, даде знак на Т’амбър да мине покрай нея и тя застана при отсрещната врата. След това адюнктата затвори вратата зад тях.

И се обърна към Калам.

Но заговори Т’амбър.

— Калам Мекхар. Колко Ръце ни очакват?

Той извърна очи.

— Всяка Ръка е обучена да действа като самостоятелна единица. Това е сила, и недостатък.

— Колко?

— Четири кораба, пристанали долу. Може да са до осемдесет.

— Осемдесет?

Убиецът кимна. „Ти си мъртва, адюнкта. И ти, Т’амбър.“

— Тя няма да ви позволи да се върнете на корабите — отрони той, все така отбягваше погледите им. — Иначе ще последва гражданска война…

— Няма — каза Тавори.

Калам се намръщи и я изгледа.

— Ние напускаме Малазанската империя. И най-вероятно никога повече няма да се върнем.

Той отиде до стената, опря се на нея и затвори очи. Потта се стичаше по лицето му.

— Разбирате ли какво ми предложи тя току-що? Мога да се върна в онази зала и да направя точно това, което иска да направя — онова, което й е нужно да направя. Двамата с нея след това ще излезем оттам и ще оставим два трупа с отрязани глави на оная проклета маса. Проклятие, Тавори. Осемдесет Ръце!

— Разбирам — каза адюнктата. — Върви тогава. Няма да мисля лошо за теб, Калам Мекхар. Ти си от Малазанската империя. Служи й.

Но той не помръдна, нито отвори очи.

— Значи това вече нищо не означава за теб. Така ли, Тавори?

— Имам си други грижи.

— Обясни ми ги.

— Не.

— Защо не?

Отговори му Т’амбър:

— Тази нощ има сливане, Калам. Тук, в град Малаз. Играта тече в трескави ходове и контраходове, и да, Малик Рел е участник, въпреки че ръката, която го движи, остава далечна, невидима. Премахването му, каквото е намерението ти, ще се окаже гибелен удар и може да промени изцяло равновесието. Възможно е да спаси не само Малазанската империя, но и целия свят. Как можем да възразим на желанието ти?

— И все пак…

— Да — отвърна Т’амбър. — Ние те молим. Калам, без тебе нямаме никакъв шанс…

— Шестстотин професионални убийци, проклятие! — Опря главата си в стената. Не можеше да погледне тези две жени, да види в очите им потребността. — Само аз не стигам. Слезем ли всички долу, Малик Рел ще живее.

— Щом казваш — отвърна Тавори.

Изчака я да добави още нещо, последна молба. Изчака Т’амбър да добави нов аргумент. Мълчание.

— Струва ли си, адюнкта?

— Спечели тази битка, Калам. Или спечели войната.

— Аз съм най-обикновен човек.

— Да.

„С ашик в дупката.“

Дланите го засърбяха под кожените ръкавици.

— Този джисталски жрец е обзет от злоба.

— Стара, да — отвърна Т’амбър. — И от жажда за власт.

— Ласийн е отчаяна.

— Да, Калам, знаем.

— Защо не останете тук, двете? Изчакайте да ги убия. Изчакайте и ще убедя императрицата, че този погром трябва да бъде спрян. Веднага. Да не се пролива повече кръв. Долу в града има шестстотин убийци — можем да съкрушим това безумие, да прочистим това безумие…

— Без повече кръв ли, Калам Мекхар?

Въпросът на Т’амбър го жегна и той тръсна глава.

— Само водачите на кръговете, не повече.

— Явно не си се досетил нещо — каза Т’амбър.

— Какво?

— Нокътят. Има вербувани сред тях. Масово. Джисталският жрец не е спал.

— Откъде знаеш?

Ново мълчание.

Калам се потърка по челото с две ръце.

— Богове подземни…

— Може ли да те попитам нещо?

— Казвай, Т’амбър.

— Ти възропта веднъж при чистката на Старата гвардия. Всъщност дойде в този град не много отдавна, с намерение да убиеш императрицата.

„Как е научила това? Как е възможно изобщо да го знае? Коя е тя?“

— Продължавай.

— Тласнал те беше гневът, възмущението. Спомените ти бяха обявени за лъжи и ти поиска да се опълчиш на тези „прекроители на истината“, които се подиграха с всичко, което ценеше. Искаше да погледнеш в очите онази, която реши, че Подпалвачите на мостове трябва да умрат — нужно ти беше да видиш истината в тях и щеше да действаш, ако я намериш. Но тя успя да те предума…

— Тя дори не беше тук.

— А, разбрал си го значи. Е, все едно. Щеше ли само това да те спре да отидеш в Унта? Да се добереш до нея?

Той поклати глава.

— Къде е сега негодуванието ти, Калам Мекхар? Колтейн. Имперският историк Дюйкър. Седма армия. А сега — уикците и Четиринадесета. Юмрук Темъл. Нил, Недер. Гал от Изгорените сълзи на хундрилите, които изтласкаха Корболо Дом при Санимон — отнеха победата на Корболо много преди Ейрън. Предателите са в тронната зала…

— Мога да сложа край на това.

— Можеш. И ако избереш това, ние с адюнктата ще умрем поне малко удовлетворени. Но с нас ще умрат и мнозина други. Повече, отколкото който и да е от нас може да побере в ума си.

— Питаш ме къде е негодуванието ми, но имаш отговора пред себе си. Живо е. Вътре в мен. И е готово да убива. Сега.

— Убийството на Малик Рел и Корболо Дом няма да спаси уикците, нито хундрилите. Няма да предотврати войната с перишите. Нито унищожението на равнините на Уик. Императрицата наистина е отчаяна, толкова отчаяна, че ще пожертва своята адюнкта срещу убийството на двама предатели в обкръжението й. Но кажи ми, не мислиш ли, че Малик Рел разбра същината на предложението на Ласийн към теб?

— Това ли е въпросът ти?

— Да.

— Корболо Дом е глупак. Той вероятно нищо не схваща. Джисталският жрец, за съжаление, не е глупав. Така че е подготвен. — Калам замълча, макар че мислите му продължиха в безброй посоки. Скрити възможности. — Той може би не знае, че притежавам отатаралско оръжие…

— Силата, от която може да привлича, е Древна — каза Т’амбър.

— Значи според всичко, които си казахме тук, може да се проваля.

— Може.

— А ако се проваля, всички губим.

— Да.

Калам отвори очи и видя, че адюнктата му е обърнала гръб. Само Т’амбър беше с лице към него, златистите й очи не трепваха, погледът й беше загадъчен.

„Шестстотин.“

— Кажи ми следното, Т’амбър. Ти и адюнктата… чий живот е по-важен?

Отговорът последва незабавно.

— На адюнктата.

Тавори като че ли трепна, но не се обърна.

— А между теб и мен? — попита Калам.

— Твоят.

„Аха.“

— Адюнкта, изберете, ако благоволите, между себе си и Четиринадесета.

— Каква е целта на всичко това? — попита прегракнало Тавори.

— Изберете.

— Юмрук Кенеб получи заповедите си.

Калам отново затвори очи. А някъде там, в едно скрито кътче в ума му, прозвуча тънък, едва доловим звук. Музика. Изпълнена със скръб.

— Лабиринти в града — промълви той. — Много. Кипят от сила — Бързия Бен ще се затрудни ужасно дори да успея да се добера до него, а да се използват портали е невъзможно. Адюнкта, ще ви трябва мечът. Отатарал във фронта… и в тила.

Странна музика. Мелодията му бе непозната и все пак… позна я.

Калам отвори очи и в този миг адюнктата бавно се обърна.

Очите й бяха като удар в сърцето.

— Благодаря ти — промълви тя.

Убиецът се пое дъх и разкърши рамене.

— Добре. Няма смисъл да ги караме да чакат.

Перла пристъпи в залата. Малик Рел крачеше напред-назад, а Корболо Дом беше отпушил бутилка вино и тъкмо си наливаше. Императрицата седеше в стола си.

Не загуби време в предисловия.

— Тримата наближават портата.

— Разбирам. Калам Мекхар е направил своя избор значи.

Сянка на разочарование сякаш пробяга по лицето й.

— Да. Той вече не стои на пътя ти, Перла.

„Кучка такава. Предложи му Нокътя, нали? А къде щеше да ме постави мен това?“

— Двамата с него имаме неуредени сметки, императрице.

— Нека това не попречи на по-важното. Калам е най-маловажната жертва, разбираш ли ме? Премахни го от пътя, разбира се, но след това изпълни каквото ти бе заповядано.

— Разбира се, императрице.

— Щом се върнеш — каза Ласийн с много тънка усмивка на простоватото си лице, — имам изненада за теб. Приятна.

— Едва ли ще се забавя много…

— Тази твоя свръхсамоувереност е най-дразнещото у теб, Перла.

— Императрице, той е сам!

— Допускаш ли, че адюнктата е безпомощна? Тя владее отатаралски меч, Перла — магията, с която Нокътят устройва засадите си, няма да действа. Това ще е брутално. Освен това имаме и Т’амбър, а тя си остава загадка — за всички нас. Не искам да се върнеш при мен заранта, за да ме уведомиш, че успехът е струвал двеста мъртви Нокти по улиците.

Перла отвърна с мълчалив поклон.

— Е, върви.

В този момент Малик Рел се обърна.

— Старши Нокът. След като тази задача приключи, погрижете се две Ръце да се прехвърлят на кораба „Бясната вълчица“ с указания да убият Нил и Недер. Ако се появи възможност след това, трябва да убият и Юмрук Кенеб.

Перла се намръщи.

— На онзи кораб е Бързия Бен.

— Него го забрави — каза императрицата.

— Няма ли да защити жертвите?

— Неговата сила е илюзия. — Малик Рел махна пренебрежително с ръка. — Титлата му на Върховен маг е незаслужена, но подозирам, че й се радва, тъй че нищо няма да направи, за да разкрие колко нищожни са дарбите му.

Перла бавно кривна глава. „Така ли, Малик Рел?“

— Върви да дадеш заповедите си — подкани го Ласийн.

Нокътят отново се поклони и напусна залата.

„Калам Мекхар. Най-после можем да сложим край на това. За това ти благодаря, императрице.“

Влязоха в стражевата постройка на върха на Рампата. Лубен бе като сянка, изгърбен над малката маса в ъгъла. Вдигна за миг очи към тях и ги наведе отново. Стискаше бронзова халба в грамадните си ръце.

— Ще удариш една и за нас, нали? — каза Калам.

— Разчитай.

Продължиха към портата отсреща.

Лубен зад тях промълви:

— Внимавай на последното стъпало долу.

— Добре.

„И ти благодаря за това, Лубен.“

Излязоха на площадката.

Долу из града вече горяха сгради. Факли пробягваха по улиците като фосфорни червеи из гниеща плът. Чуваха се смътни викове и писъци. Централният пристан гъмжеше от хора.

— Пехота на кея — каза адюнктата.

— Държат се — добави Т’амбър, сякаш искаше да вдъхне увереност на Тавори.

„Богове подземни, поне хиляда души трябва да е тази тълпа.“

— Не са повече от три отделения, адюнкта.

Тя не отвърна нищо, започна да слиза. Т’амбър я последва, а накрая, след един последен поглед към кипящата битка при кейовете, Калам пое след тях.

Тене Баралта влезе в добре обзаведената стая, спря за миг да се огледа и се запъти към един от плюшените столове с висок гръб.

— Кълна се в Седемте — отрони с въздишка, — най-сетне приключихме с оная студеноока вещица. — Седна, изпружи крака. — Налей вино, капитане.

Лостара Юил се приближи до командира си.

— Това може да почака. Позволете да помогна да смъкнете бронята, сър.

— Добра идея. Призракът на ръката ми така боли — вратните ми мускули са като огънати железни пръти.

Тя смъкна металната ръкавица от здравата му ръка и я сложи на масата. Премести се зад стола и откопча иглата на наметалото му. Той се надигна леко да й позволи да го смъкне. Тя го сгъна грижливо и го положи върху дървена ракла до голямото, отрупано с възглавници легло. Върна се при Тене Баралта и каза:

— Станете за малко, сър, ако благоволите. Ще махнем ризницата.

Той кимна и се изправи. Беше доста тромаво, но най-сетне успяха да свалят тежката броня. Тя я струпа на пода до леглото. Подплатата отдолу беше мокра от пот, вмирисана и на петна под мишниците. Тя смъкна и нея и Баралта остана гол над бедрата. Старите белези от изгаряния бяха на сини мехури. Мускулите му се бяха отпуснали от бездействие под пласта тлъстини.

— Висш Денъл — каза Лостара. — Императрицата няма да се поколебае да се разпореди да ви изцерят, както подобава.

— Естествено — отвърна той и се отпусна отново в стола. — А след това, Лостара Юил, няма да трепваш, щом ме погледнеш. Много неща се въртят в ума ми, за теб и мен.

— Наистина ли? — Отново се премести зад него и започна да мачка стегнатите от напрежение мускули от двете страни на врата му.

— О, да. Не се съмнявай.

— Спомняте ли си, сър. Онова посещение, което направих веднъж, преди много време. Докато преследвах Калам Мекхар. Посещение в една гарнизонна цитадела. Седях на същата маса с убиеца. И беше наредена колода, доста неочаквано. Смърт и Сянка властваха над полето, ако паметта не ме лъже — а признавам, не мога да го гарантирам. Все едно, следвайки точно вашите заповеди, след това избих всички присъстващи — след като си замина Калам, разбира се.

— Винаги си изпълнявала заповедите с впечатляваща точност, Лостара Юил.

Тя прокара лявата си длан по брадичката му и я погали нежно.

— Онази нощ на убийства, командире, си остава повод за най-голямото ми съжаление. Всички до един там бяха невинни.

— Не позволявай подобни прегрешения да ти натежават, обич моя.

— Доста трудна задача, сър. Постигането на такова хладнокръвие.

— Имаш изключителен талант в тези неща.

— Предполагам, че да — промълви тя и дланта й погали нацепените му устни и се спря там. А ножът в другата й ръка се хлъзна по врата му, зад дихателната тръба, и посече навътре и надолу.

Кръв плисна в дланта й, притиснала устата, съпроводена от къркорене и мехурчета изтръгнал се въздух. Тялото в стола потрепери за няколко мига и се отпусна.

Лостара Юил се отдръпна. Изтри ножа и ръцете си в копринената завивка. Прибра ножа в канията, взе ръкавиците си и отиде до вратата.

Открехна я, колкото да може да мине, и каза на двамата Червени мечове на стража отвън:

— Командирът спи. Не го безпокойте.

Те отдадоха чест.

Лостара притвори вратата и закрачи по коридора.

„Да. Котильон, ти се оказа прав за него в края на краищата.“

„И за сетен път нужното хладнокръвие беше постигнато.“

Уру Хела беше паднала, крещеше и се извиваше около копието, пронизало тялото й. Корик изруга, натисна още по-здраво с щита си и изтласка назад нападателите, докато успее да я прекрачи. Смайлс пристъпи зад него, сграбчи Уру Хела за колана и я повлече назад.

Избухна нов шрапнел, тела се загърчиха сред плиснала кръв, пръските удариха Корик в лицето под шлема. Той примига да махне парещата горещина от очите си, пое с щита удара на някакъв боздуган, после заби нагоре изпод него, върхът на меча се вряза в нечии слабини. Крясъкът на осакатения нападател почти го оглуши. Той издърпа меча.

Зад него се разнесоха викове, но не можа да ги проумее. С изпадналата от боя Уру Хела и Шортноус, ранен с меч в бедрото при последния щурм, фронтовата редица бе изтъняла отчайващо. Галт и Лоуб вече се бяха включили. Детсмел се бореше да спре кръвта на Шортноус, а Уидършинс трескаво се мъчеше да отбие щурма на Мокра — магическите атаки целяха да вдъхнат объркване и паника. Силата на отдельонния маг обаче бързо се изтощаваше.

Какви, в името на Гуглата ги вършеше Бързия Бен? Къде беше? Защо все още го нямаше на палубата на „Бясната вълчица“?

Корик се усети, че сипе ругатни на всички езици, които знаеше. Не можеха да удържат.

И кой свиреше тая проклета музика?

Продължи да се бие.

И не видя онова, което ставаше зад него, хлъзгащия се от мрака огромен катамаран с вълчата глава на носа, приближаващ се към кея. Широките платформи изскърцаха навън и тупнаха тежко върху здравия камък. Войници в тежка броня тръгнаха в марш по тези платформи, със стрелци между тях, с дълги стрели, изпънати на тетивите.

Корик посече с меча си, видя как лицето на някакъв нещастен малазански гражданин се пръсна на две с отпрана челюст, порой от кръв — лъсналото бяло на оголената кост — след това очите му, изпълнени с неверие и ужас…

„Избиваме… богове подземни… свои…“

Сержант Балм зад него изведнъж изрева:

— Отстъпи! Морска пехота, отстъпи!

Дисциплината си каза своето… същата команда, изригнала от гърлото на един космат старши сержант преди години, на учебния терен… Корик изръмжа и залитна назад, вдигнал щита да отбие забиващото се копие…

В същия миг войници се понесоха напред от двете му страни, нова стена от щитове изтрещя и се затвори отпред.

Изригна хор от писъци, щом стрелите засвистяха към връхлитащата тълпа и започнаха да се забиват в плът.

Корик задъхан заотстъпва, върхът на меча му изстърга в неравните камъни, изпадна от ръката му и издрънча.

„Перишите.“

„Дойдоха.“

„И това е…“

Галт се смееше.

— Първата ни истинска схватка, сержант. И то срещу малазанци!

— Е, по-добре да се смеем, отколкото да плачем — изръмжа Балм. — Все едно, затвори си проклетата уста.

Докато боят в началото на кея набираше сила, пехотинците се смъкваха изтощени на камъните или се тътреха назад да потърсят вода. Корик изтри пръските кръв от очите си и се огледа замаян, изтръпнал. Видя две закачулени фигури, застанали до перилото на „Бясната вълчица“. Уикската вещица и брат й, магьосникът.

— Корик от сетите — извика отгоре Недер. — Къде е Ботъл?

— Представа нямам — отвърна той на младата жена. — Някъде. — Посочи назад към града. — Там някъде.

— Не може да се върне — каза Нил. — Не и през тази орда.

Корик се изплю върху камъните.

— Ще намери начин.

— Не бойте се за това — подхвърли Смайлс, докато подаваше мях вода на полукръвния.

— Всички сте толкова уверени — измърмори Недер, а Смайлс й отвърна:

— Скъпият на сърцето ти ще се оправи, това казвам, Недер. Взел си е плъха, нали?

— Какво?

— Държи си го в гащите повечето време, вярно. Но съм го виждала и да го вади, неведнъж…

— Млъкни — изръмжа й Корик.

Тя му се изплези.

— Майтап бе. Тъпак.

— Двамата по-добре се върнете на кораба — извика Корик на Нил и Недер. — Там е по-безопасно — някоя заблудена стрела и…

— Войник — прекъсна го Нил. — Вие се биете за уикците и за Изгорените сълзи на Хундрил тази нощ. Решихме да бъдем свидетели.

— Добре. Просто се качете на палубата. Какъв смисъл има всичко това, ако паднеш със стрела в гърлото?

След миг братът и сестрата се поклониха — на него и на другите морски пехотинци, — обърнаха се и закрачиха към кораба.

„Богове подземни. Не съм ги виждал да се кланят. На никого.“

„Внимавай на последното стъпало…“

Калам се премести точно зад адюнктата. Оставаха двадесет стъпала. Прошепна й:

— Щом останат шест, забавяш и се изместваш вляво.

Тя кимна.

Четирите дромона на пристан бяха от едната страна, без охрана на кейовете. Точно отпред, в подножието на Рампата, имаше малък площад. От другата страна се издигаха три имперски сгради, едната — затвор, другата — митница, третата — здрава, тежко укрепена оръжейница за Градската стража. Обичайната охрана не се мяркаше, сградата на затвора беше неосветена.

Седем стъпки до подножието. Калам извади от каниите двата си дълги ножа.

Адюнктата се измести вляво и забави.

Калам полетя като вихър надолу покрай нея, с отатаралското оръжие напред, полетя във въздуха надолу, над последните шест стъпала.

Петима души изникнаха сякаш от нищото. Единият се беше присвил точно на пътя му, но се извъртя настрани, за да избегне сблъсъка. Дългият отатаралски нож посече, острието се вряза дълбоко в шията на Нокътя, изтръгна се от срязаната артерия; плисна кръв.

Калам приклекна и парира двойната атака отляво. Черното желязо блесна между двамата, изскърца острие в острие и Калам се завъртя, сниши се и изрита, за да го събори. Онзи падна тежко на лявата си страна. Калам притисна здраво остриетата на двете ками в дръжките на ножовете си, избута ги настрани и заби коляно в гърдите на Нокътя. Гръдният кош изпращя, ребрата се огънаха. С падането си, Калам натисна с цялата си тежест, върхът на единия нож се вряза дълбоко в дясната очна кухина на Нокътя и той застина.

Усети, че острие на кама сряза през пелерината на гърба му, после се плъзна по ризницата отдолу, той се превъртя през рамо, свит на кълбо, и се обърна вихрено.

Нападателят го беше последвал почти със същата бързина и Калам изпъшка от сблъсъка с втория Нокът. Връх на кама се вряза през брънките на ризницата над лявото му бедро, натисна, но не успя да се забие, закачи се в друга брънка и се заплете. По средата на това движение, докато нападателят сякаш отскочи назад след сблъсъка — Калам го превъзхождаше силно в теглото — жена ли беше? — нова кама заби отгоре. Ответно забиване нагоре прониза ръката му и камата изхвърча. Калам пусна единия си дълъг нож, посече с другия другата ръка — преряза сухожилията под лакътя. После пусна и тоя нож, лявата му ръка се извъртя назад и се изстреля нагоре, за да спипа кожения жакет на Нокътя; другата му ръка заби в юмрук надолу към чатала на убиеца — мъж беше — и Калам надигна тялото върху рамото си, после се завъртя и натресе Нокътя с главата напред в каменните плочи.

Цялата глава все едно се стопи под гънките на качулката, пръсна кръв и белезникав мозък.

Калам пусна гърчещото се тяло, грабна ножовете си и се обърна срещу последните двама от Ръката.

И двамата вече бяха паднали. Адюнктата стоеше над единия, с плувнал в кръв меч. Т’амбър, изглежда, беше влязла с голи ръце в схватка с другия Нокът, успяла беше да прекърши врата му, но той бе забил двете си ками в нея. Калам зяпна, щом тя издърпа оръжията от тялото си, малко под ключицата и дясната й китка — и ги хвърли настрана, все едно бяха трески.

Той видя очите на младата жена — златото сякаш блесна за миг, преди тя да се обърне небрежно.

— Запуши ги тези дупки — каза й. — Ще ти изтече кръвта.

— Не се грижи за мен — отвърна тя. — Сега накъде?

На лицето на адюнктата се бе изписала болка, докато гледаше любимата си — като че ли едва се сдържаше да не я прегърне.

Калам прибра и другия си нож.

— Накъде ли, Т’амбър? Засадите са поставени за всякакъв пряк достъп до Централния пристан. Да ги принудим да излязат и да тръгнат да ни прихванат. На запад, адюнкта, навътре в града. След това свиваме на юг и продължаваме през Централния квартал, после минаваме по някой от вътрешните мостове към Мишия — района го познавам добре — и ако успеем да стигнем толкова далече, хващаме към крайбрежната улица и оттам отново на север. Ако се наложи, можем да откраднем лодка и да се доберем с нея до „Бясната вълчица“.

— Предполагам, че в момента ни наблюдават — каза Тавори.

Калам кимна.

— И разбират, че магията им ще ги провали.

— Да.

— Което ще ги принуди да са по-… открити.

— Много скоро ще се озовем срещу повече от една Ръка — каза Калам. — Тогава вече ще изпаднем в сериозна беда.

Отвърна му с лека усмивка.

Калам отново се извърна към Т’амбър.

— Трябва да се движим бързо…

— Мога да издържа.

— Защо не използва меча си с тоя глупак?

— Прекалено близо беше до адюнктата. Хванах го отзад, но все пак се оказа достатъчно ловък да ме удари.

„Проклятие, лошо начало.“

— Добре. Раните не изглеждат дълбоки. Да тръгваме.

Щом поеха на запад — стръмният бряг на пристанището им се падаше вдясно — адюнктата каза:

— Повечето ли хора отскачат, щом се блъснат в теб, Калам Мекхар?

— Бързака все казва, че съм най-якият мъж, когото познавал.

— Една Ръка е напуснала укритието си — каза Т’амбър. — Движат се успоредно на нас.

Калам се озърна наляво. И не видя нищо. Никого. „Как го разбира това? Съмнявам ли се в нея? Нито за миг.“

— На пътя ни ли се събират?

— Все още не.

Още официални сгради, а след това се появи първото по-голямо имение от Квартала на мълниите. „Виж, тук няма погроми. Естествено.“

— Улиците поне са само за нас — измърмори той. „Повече или по-малко.“

— Към Стари горни имения водят само три порти — промълви след малко адюнктата. — А ние се приближаваме към последната от тях.

— Да, малко по на запад всичко е стена, и колкото по-далече отиваме, става по-висока. Но има едно старо имение, изоставено от години, и се надявам, че все още е празно. Има път натам и ако имаме късмет, Ръцете няма да знаят за него.

— Нова Ръка току-що излезе от последната порта — каза Т’амбър. — Съединява се с другата.

— Само двете ли са тук, в Мълниите?

— Засега.

— Сигурна ли си?

Тя го изгледа накриво.

— Обонянието ми е много остро, Калам Мекхар.

„Обонянието?“

— Не знаех, че убийците на Нокътя са престанали да се къпят.

— Не е от този тип миризма. Агресия, страх.

— Страх ли? Та ние сме само трима, в името на Гуглата!

— И един от нас си ти, Калам. И все пак всеки от тях иска да е Ръката, която ще те свали. Ще се състезават за тази чест.

— Идиоти. — Той посочи напред. — Онази там, с високите стени. Не виждам светлини…

— Вратата е открехната — каза адюнктата, щом приближиха.

— Все едно — отвърна Т’амбър. — Ето ги.

Тримата се обърнаха рязко.

Заглушаващият ефект на извадения от ножницата меч на адюнктата се оказа много по-силен от този на дългия нож на Калам, а обхватът му се видя, когато на трийсет разтега нагоре по улицата десет загърнати в наметала фигури се откроиха внезапно, като изникнали от небитието.

— Залегни! — извика Калам и се сниши.

Изсвистяха сребристи стрели, остриетата блеснаха на бледата лунна светлина, стрелите се удариха в обраслата с мъх стена над тях. Калам изруга, щом видя втурналата се срещу убийците Т’амбър.

„Те са десет, глупачко!“

Затича след нея.

На пет крачки от бързо приближаващите се Нокти Т’амбър извади меча си.

Имаше стара поговорка: нищо не е хладнокръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник. Т’амбър дори не забави, мечът й се развъртя като в мъгла. По пътя й западаха тела, плисна кръв, ножове задрънчаха по камъните. Една кама изсвистя във въздуха, улучи я вдясно в гърдите и се заби дълбоко. Не я спря… Очите на Калам се разшириха, като видя как една отсечена глава се изтърколи под уж така лекия замах на дългия й меч… и тогава и той влезе в битката.

Двама бяха отскочили встрани и връхлитаха към адюнктата. Калам скочи натам, за да ги атакува отляво. По-близкият спря на пътя му, опита се да го задържи, за да може другият да се справи с Тавори.

Вихреният му танц с париранията беше започнал още преди Калам да влезе в схватката със своите две оръжия и той разпозна веднага формата — Паяжината.

— Богове подземни, глупак — промълви през зъби, докато врязваше ножовете в мрежестото париране, заигра лъжливо с леки забивания, докато го извади от ритъм, отби ножовете и чисто прониза и двете ръце над лактите.

Нокътят изрева, а Калам настъпи, избута настрани прободените ръце и блъсна с все сила с главата напред. Закачулената глава срещу него се отметна назад и срещна върха на дългия нож на Калам в дясната му ръка, изтръгнат и извит зад нападателя. Чу се пращене, върхът се вряза долу под мозъка. Още не беше паднал, а Калам го прескочи и продължи към последния убиец.

Адюнктата спокойно изчака връхлитащия към нея Нокът. Възпиращото забиване на меча й го порази в гърлото между гръдните кости и тежкият връх проби през дихателната тръба, гръбнака и излезе навън, като изпъна наметалото, но без да го среже.

Нокътят беше хвърлил две ками миг преди да затича напред, но адюнктата ловко ги беше избегнала, като се бе извърнала настрани и в същото време бе забила меча в гърдите му.

Калам спря, обърна се и видя, че Т’амбър се връща при тях.

„Осем мъртви Нокътя. Адски впечатляващо. Макар и с цената на един нож в белия дроб.“

По брадичката на Т’амбър капеше пенеста кръв. Беше изтръгнала ножа и още кръв бликаше изпод туниката й. Но не се олюляваше.

— През портата — викна Калам.

Влязоха в двора. Обрасъл, пълен с парчета зидария и боклуци. В средата имаше фонтан, малкият басейн бе обрасъл с блещукащи водорасли. Рояци насекоми излетяха от него на искрящ облак и се завихриха към тях. Калам посочи с единия нож към отсрещната стена.

— Там има стар кладенец. Някога имало естествена щерна във варовика под всичко това. Един находчив крадец проникнал отдолу. Обрал цялото богатство на живеещата тук фамилия. Оставил ги бедняци. Отдавна е било — точно това съкровище дало средства за първите пиратски набези на Келанвед по морските пътища оттук до островите Напан.

Адюнктата го изгледа.

— Келанвед ли е бил този находчив крадец?

— По-вероятно Танцьора. Имението било на фамилията Мок и съответно трупано от двайсет години пиратство. Скоро след това Келанвед узурпирал властта на Мок и анексирал целия остров. Раждането на Малазанската империя. Сред малцината, които знаят тази история, това се нарича Кладенецът на съкровището.

Т’амбър се закашля и изплю кръв в шепата си.

Калам я погледна в сумрака. Съвършеното й лице бе съвсем бледо. Обърна се отново към кладенеца.

— Аз ще вляза пръв. Спускането е около два и половина човешки боя — ако можете, използвайте страничните стени, за да слезете колкото може по-ниско. Адюнкта, чувате ли музика?

— Да. Смътно.

Калам кимна, вмъкна се в кладенеца и започна да се спуска. „Значи не съм само аз. Късаш ми сърцето, Фидлър.“

Четири Ръце, с извадени оръжия, навъсено оглеждаха във всички посоки. Перла стоеше над едно тяло. Главата на нещастника беше удряна в улицата толкова силно, че се беше превърнала на каша, основата на черепа бе хлътнала и разбила гръбначния стълб.

Човек беше склонен да забравя точно това у Калам, или още по-погрешно — да го омаловажава. Кучият му син имаше животинска сила.

— На запад — заговори шепнешком един от старши помощниците му. — През Мълниите, сигурно до последната порта. Ще се опитат да заобиколят, да развалят засадите…

— Не всички — измърмори Перла. — Нито за миг не съм вярвал, че ще се опита направо. Всъщност той ще се набута в ядрото на малката ми армия.

Помощникът чак се изкиска. Перла само го изгледа и нареди:

— Вземи две Ръце и го проследете. Не ги приближавайте, само се показвайте от време на време. Тласкате ги напред.

— Те ще се обърнат и ще ни устроят засада, Старши Нокът…

— Вероятно. Приятни забавления. Хайде.

Зъл кикот щеше да е още по-зле, но и кискането беше достатъчно не на място.

Перла издърпа нагоре левия ръкав на широката риза. Върхът на стрелата, заредена в стегнатия на китката арбалет, беше покрит с восък. Лесно щеше да се смъкне в нужния момент. Междувременно нямаше смисъл да рискува възможен допир с паралта, намазан по ръбовете на острието. „Не, това усещане е за теб, Калам.“

„Премахнали сте магията в края на краищата. Така че не ми оставяш голям избор. И пет пари не давам за Кодекса.“

Оправи отново ръкава, погледна двете си избрани Ръце — своите фаворити, най-елитните професионални убийци. Нито един от тях не беше маг. Техният талант беше от най-прекия вид. Високи, мускулести, не отстъпваха по маса на Калам.

— Ние се разполагаме при южната страна на Адмиралския мост, в края на Мишия.

Единият попита:

— Вярвате ли, че ще стигнат чак дотам, Старши Нокът?

Перла каза само:

— Да тръгваме.

Калам се запровира през ниския тесен тунел и бързо стигна до храстите, прикриващи входа на пещерата. Имаше откършени клони, а въздухът вонеше на жлъчка и кръв. „Това пък какво е?“ Приближи се, извадил оръжията.

Тук беше имало Ръка, в засада до входа на тунела. Пет трупа, с разперени крайници. Калам се провря през храстите.

Бяха насечени на късове. Счупени ръце. Отрязани крака. Кръв навсякъде — още капеше от ниските клони на дървото в изоставената градина. Двама бяха изкормени, червата им се бяха изсипали върху сухите листа като подути червеи.

Усети движение зад себе си и се обърна. Адюнктата и Т’амбър излизаха от храстите.

— Бързо — прошепна Тавори.

— Не съм аз, адюнкта.

— Разбрах. Имаме си приятели, изглежда.

— Не разчитайте на това — каза Калам. — Това прилича на отмъщение — някой или някои са събрали много омраза към тези нещастници. Не мисля, че има нещо общо с нас. Както казахте, Нокътят е компрометирана организация.

— Обърнали са се едни срещу други?

— Определено изглежда така.

— Все пак е в наша изгода, Калам.

— Хмм… Това не е толкова важно, колкото че са се досетили, че сме тръгнали по заобиколен път. Вече сме в сериозна беда, адюнкта.

— Чуват се звуци — каза Т’амбър. — Горе от кладенеца, мисля. Ръце. Две.

— Много бързо — процеди през зъби Калам. — Искат да ни тласнат напред. Да вървят при Гуглата. Вие двете останете тук. — Тръгна обратно към тунела.

„Горе на кладенеца. Значи ще трябва да слезете… Един по един. Много сте нетърпеливи, глупаци. И ще платите скъпо.“

Стигна до щерната и видя първите два крака, провиснали от дупката в тавана. Приближи се.

Нокътят скочи леко… и издъхна с нож в едната очна кухина. Калам изтръгна оръжието и издърпа настрана отпуснатото тяло. Погледна нагоре и зачака следващия.

После чу глас, който отекна надолу.

Събрани около кладенеца, двете Ръце стояха в недоумение, загледани надолу в тъмното.

— Помощник старшият каза, че ще извика — изсъска един. — Нищо не чувам отдолу.

После се чу — много смътно, три бързи подсвирвания. Познатият сигнал.

Убийците въздъхнаха облекчено.

— Проверявал е входа. Калам трябва да е минал през обсадата в градината.

— Казват, че бил най-опасният Нокът, когото е имало някога. Дори Танцьора не искал да се забърква с него.

— Стига. Хайде, Стурто, слизай.

След малко Калам излезе от тунела. Т’амбър, седеше на земята с гръб, опрян на едно дърво, вдигна глава, кимна и се изправи. Кръв потече от скута й и по бедрата.

— Сега накъде? — попита адюнктата.

— Покрай стената на старата градина, на запад до улица „Гарванов хълм“, после право на юг към самия хълм — улицата е широка, с много задънени преки. Ще заобиколим хълма от източната страна покрай Старата градска стена, после през Адмиралския мост. — Калам замълча и добави: — Ще трябва да се движим бързо, на бегом; никога направо, но и без да спираме. Значи, там има тълпи, банди, които си търсят боя — трябва да гледаме да не се натъкнем на такива. Тъй че като казвам да се движим бързо и да не спираме, говоря сериозно. Т’амбър…

— Мога да издържа.

— Чуй…

— Казах, мога да издържа.

— Не би трябвало дори да си в съзнание, проклета да си!

Тя вдигна меча си.

— Да вървим да намерим следващата засада, а?

Под очите на Сторми лъснаха сълзи, щом изтръгналата се от струните скръбна музика изпълни малката стая и едно след друго в умовете на четиримата войници изплуваха имена и лица. Времето замръзна. Свещите догаряха. От улиците на града отвън приглушено долитаха шумовете от боеве, викове на умиращи, хор като от сбрани в едно гласове на история, на човешко падение и екове, достигащи до тях от всяко място на този свят. Усилието на Фидлър да избегне мрачната монотонност на траурна песен налагаше колебливост в мелодията, търсене на надежда и вяра, и здравия смисъл на приятелството — не само с падналите, но и с тримата други мъже в стаята — но беше борба, която той губеше.

Толкова лесно изглеждаше за толкова много хора да отделят войната от мира, да очертаят дефинициите им до разграничимост. Маршируващи в строй войници, решителни битки и разгром. Заключени оръжейни, мирни договори, празненства и широко разтворени градски порти. Но Фидлър знаеше, че страданието избуява и в двете селения на битието — виждал беше предостатъчно лица на бедняци, на старици и невръстни деца в майчините им прегръдки, лежащи неподвижно тела покрай пътя или в уличните канавки, в които каналната вода течеше неспирно, като реки, и събираше своите изнурени души. И беше стигнал до убеждението, забито като железен гвоздей в сърцето му, че с това изгарящо, разкъсващо осъзнаване повече не може да гледа на нещата както някога и да вижда каквото вижда с удобно раздвоения ум, пълен с готови преценки — плода на моралната относителност — това е по-лошо, това е по-добро. Истината в сърцето му бе следната: той вече не вярваше в мира.

Мирът не съществуваше, освен като идеал, на който служеха безкрайни възвишени слова, литания, предлагаща заблудата, че отсъствието на открито насилие е достатъчно само по себе си, че е доказателство, че едното е по-добро от другото. Не съществуваше никаква разграниченост между войната и мира — никаква истинска опозиция между двете — освен в особените изражения на вездесъщото неравенство. Страданието бе всепроникващо. Деца умираха от глад в нозете на богати владетели, колкото и сигурна и неоспорима да е властта им.

Твърде много състрадание се беше събрало в него — знаеше го, защото усещаше болката, безпомощността, зова на отчаянието, и от това отчаяние произтичаше желанието — нуждата — да се оттегли, да вдигне ръце и просто да се оттегли, да обърне гръб на всичко, което виждаше, на всичко, което знаеше. Щом не можеше да направи нищо, проклятие, тогава нямаше да вижда нищо. Какъв друг избор можеше да има?

И тъй, ние плачем за падналите. Плачем за онези, които тепърва ще паднат, а във война писъците са силни и груби, а в мир хлипът е толкова изнурен, че си казваме, че не чуваме нищо.

И тъй, тази музика е траурен плач, и аз съм обречен да слушам горчивите й ноти, докато съм жив.

Покажете ми бог, който не иска страдание за смъртните.

Покажете ми бог, който тачи различието, обич, обгръщаща дори и неверници, и която не е застрашена от тях.

Покажете ми бог, който разбира смисъла на мира. В живота, а не в смъртта.

Покажете ми…

— Спри — изхриптя Геслер.

Фидлър примига, отпусна цигулката.

— Какво?

— Не можеш да завършиш с толкова гняв, Фид. Моля те.

„Гняв ли? Съжалявам.“ Щеше да го изрече на глас, но изведнъж усети, че не може. Наведе очи и заоглежда мръсния под. Някой мимоходом — може би самият той — неволно беше стъпил върху хлебарка. Смачкана, полуразмазана в грубото дърво, крачетата й потрепваха. Зяпна я смаяно.

„Мило същество, дали не проклинаш сега един безразличен бог?“

— Прав си. Не мога да свърша така. — Вдигна отново инструмента. — Ето ви една по-различна песен, една от малкото, които наистина съм учил. От Картуул. Казва се „Танцът на паралта“. — Опря лъка на струните и започна.

Дива, буйна и весела. Последните й ноти описваха как победоносната женска изяжда своя любим. И макар без думи, детайлите в този бравурен финал не можеше да се сбъркат.

Четиримата мъже се разсмяха.

А после отново се смълчаха.

Можеше и по-лошо да е, помисли Ботъл, докато бързаше по тъмната уличка. Агайла можеше да бръкне отляво вместо отдясно, там, под ризата, и да издърпа не кукла, а жив плъх — който вероятно щеше да я ухапе, защото Ю’Гатан май най-много обичаше да хапе. Дали последвалият разговор тогава щеше да поеме в друга посока? Вероятно.

Уличките в Мишия квартал криволичеха, тесни, задръстени и неосветени, и спъването в нечий труп едва ли беше толкова необичайно, колкото човек можеше да си… но не и пет трупа. Ботъл спря, сърцето му се разтупка. Миризмата на смърт го погълна. Жлъчка и кръв.

Пет трупа, всички облечени в черно, закачулени, като че ли бяха насечени на късове. Съвсем наскоро.

Чу от някаква близка улица писъци, викове, изпълнени с ужас. „Богове, какво става?“ Помисли дали да не пусне Ю’Гатан, но се отказа — очите на плъха щяха да му потрябват по-късно, сигурен беше в това, а да рискува сега животинчето означаваше възможен провал. „Освен това не съм много далече от целта си. Поне се надявам.“

Провря се предпазливо покрай труповете и се доближи до входа на уличката.

Онова, което беше предизвикало врясъците, се бе отдалечило в друга посока, макар че покрай него пробягаха няколко фигури, тичаха към кейовете. Ботъл излезе на улицата, зави надясно и продължи в същата посока.

И стигна до входа на кръчма. Хлътнали стъпала, водещи надолу. Лъхна го лютивата миризма на пот. „Вътре е. Благодаря ти, Агайла.“

Заслиза по стъпалата, бутна вратата и прекрачи прага на „Хана на обесения“ на Кууп.

Малката бърлога с нисък таван беше препълнена, но странно тиха. Към него се извърнаха пребледнели лица, намръщени очи се приковаха в него, щом спря на прага да се огледа.

„Проклети ветерани. Добре, че вие поне не сте навън да избивате пехотинци.“

Тръгна към тезгяха. Усети как куклата под гънките на наметалото му леко се раздвижи, един крайник помръдна — дясната ръка, — а след това видя високата фигура пред себе си, с гръб към него. Широк гръб и рамене, халба в дясната ръка, подпрян на тезгяха. Отпраният ръкав на ръката се хлъзна надолу и оголи плетеница от белези.

Ботъл спря зад него. Потупа го по рамото.

Обърна се бавно. Очите — като студени огнища.

— Ти ли си оня, когото наричат Чужденеца?

Мъжът се намръщи.

— Малко хора ме наричат така и ти не си от тях.

— Нося съобщение за тебе — каза Ботъл.

— От кого?

— Не мога да кажа. Не и тук.

— Какво е съобщението?

— Че дългото ти чакане приключи.

Смътен блясък в угасналите очи, сякаш два въглена се бяха разгорели отново.

— Това ли е?

Ботъл кимна.

— Ако имаш да си взимаш неща, мога да те изчакам, но не задълго. Трябва да побързаме.

Чужденеца извърна глава и подвикна на едрия тип зад тезгяха, който тъкмо избиваше чепа на едно буре.

— Темпър!

Онзи го изгледа през рамо.

— Тоя го дръж под око, докато се върна.

— Да го вържа ли искаш? Или да го смлатя до несвяст?

— Не, просто гледай да е жив.

— Тук е в пълна безопасност — отвърна Темпър и пристъпи към Ботъл. — Четиринадесета се справи добре, войник. Затова всички сме тука, а не отвън.

Погледът на Чужденеца сякаш леко се беше променил, когато отново се обърна към Ботъл и каза тихо:

— А, това било. Сега нещата стават малко по-ясни. Почакай, няма да се бавя.

Ботъл го загледа как се провира през гъстата тълпа, след което отново погледна Темпър.

— Има ли си истинско име?

— Убеден съм — отвърна Темпър и пак се зае с бурето.

Около една маса в отсрещния ъгъл седяха изгърбени три сенки. Само допреди миг не бяха там, сержант Хелиан беше убедена в това. Почти. Като че ли не пиеха нищо, което само по себе си беше достатъчно подозрително, а и тези черни наведени глави, сбрани една до друга, със сигурност си шепнеха за заговор, нечестиви планове, злокобни намерения, но и да си говореха, тя не можеше да чуе нищо, а и беше толкова сумрачно, че дори не можеше да види дали устите им мърдат. Стига да имаха усти.

Курвата на другата маса играеше на „Нощвите“. Сама.

Хелиан се наведе към пленника си.

— Това място е странно, мене ако питаш.

Леко вдигане на веждите.

— Нима? Духове и призраци, една мършава курва и един демон зад тезгяха…

— Внимавай кого наричаш „мършава“ — изръмжа курвата. Кръглите черни камъчета сами заподскачаха в нощвите. Тя изгледа навъсено резултата и замърмори: — Мамиш, а? Заклевам се и ти казвам сериозно, ако пак те хвана, Хормул, купувам свещ с твойто име на нея.

Хелиан хвърли поглед към тезгяха. Демоничният съдържател, върнал се отново в мършавото си хилаво телце, правеше нещо там, виждаше се само главата му. Като че ли ядеше резени от някакъв жълт плод, кривеше лице, докато изсмуче сока от всеки резен, после хвърли през рамо обелената кора.

— Кой го е пуснал така на свобода? — попита тя намръщена. — Не трябва ли някакъв господар да си има тука някъде? Не ги ли призовават и обвързват нещо? Ти си жрец, трябва да го знаеш това.

— Случайно знам, да — отвърна Банашар. — И да, обикновено е както го описа. — Потърка се по лицето и продължи. — С-според мен р-работата е такава, сержант. Тоя демон самият Келанвед го е п-призовал, сигурно за охрана, или д-даже за бияч. После го е оставил и демонът е поел бизнеса.

— Тъпо. Какво разбират демоните от бизнес? Лъжеш. Хайде пий, з-заподозрян, после му у-удряме още по едно и се махаме от тая лудница.

— Как да те убедя, сержант? Трябва да ида в Твърдината на Мок. Съдбата на света зависи от това…

— Ха, това си го биваше. Аз да ти кажа за съдбата на света. Ей, кръчмарят! Ти, главата там, още ейл, проклет да си! Виж ги ония сенки, заподозрян, те са всичко. Крият се зад всяка сцена, зад всеки трон, зад всяка вана. Кроят планове, и планове, и планове, нищо друго, докато всички ние, другите, слизаме в канала, газим по течащи оловни тръби и после в помията, и се давим. Монети броят, това правят. Монети, дет’ не можем и да ги видим даже, но те така ни мерят, везните, искам да кажа, една монетка в едното блюдо, една душа в другото, и наравно, р-разбираш ли. К-какво е съдбата на света, заподозрян? — Вдигна ръка и завъртя показалец надолу и надолу като тирбушон. — С тях на власт всичко отива надолу. И м-майтапът знаеш ли к-ъв е? И те п-пропадат с него.

— Чуй ме, жено. Това там са духове. Същества от сянка. Не правят планове. Н-не броят монети. Те просто се м-мотаят…

И сякаш като по команда, при последните му думи трите сенки се надигнаха, столовете съвсем осезаемо изскърцаха, те придърпаха наметалата си и се изнизаха към вратата.

Хелиан изсумтя.

Гостилничарят дойде при тях с нова кана.

— Д-добре — въздъхна Банашар и затвори очи. — Арестувай ме. Хвърли ме в някоя тъмница. Остави ме да гния с червеите и плъховете. Аб-бсолютно си права, сержант. С главата надолу, в канала… дай тука да ти налея.

— Е т-ва е приказка, з-заподозян.

Лакътят на Калам се натресе в забуленото лице на Нокътя, пръсна носа му и блъсна главата му в стената. Костта изпращя и нападателят се срина. Калам се обърна рязко и забърза покрай стената на сградата, подгонен от няколко стрели на арбалети, които чаткаха в тухления зид. Чу дрънченето на оръжия в уличката отпред и вдясно, където адюнктата и Т’амбър се бяха оттеглили под залпа стрели от другата страна — натикани бяха в засада.

Три Ръце тичаха насам, за да затворят капана. Калам изруга и притича до входа на уличката. Бързо надникна и видя, че двете жени са се вкопчили в жестока схватка с четирима убийци — в същия миг един от четиримата падна под меча на Т’амбър. Калам обърна гръб на битката и се приготви да посрещне идващите от главната улица.

Към него във въздуха изсвистяха няколко ками. Той се хвърли на земята, леко вдясно, превъртя се и се изправи навреме, за да посрещне първите четирима. Няколко вихрени парирания и се придвижи още вдясно, за да се измъкне от обхвата на двама от нападателите. Един от дългите ножове разпра нечие лице и докато мъжът залиташе назад, Калам пристъпи и го прониза в бедрото, докато в същото време отбиваше свирепата атака на другия Нокът. Превъртя се около пронизаното бедро на първия, изви се зад него, заби с другото оръжие над дясното рамо на жертвата и върхът на ножа разпра шията на втория.

Калам изтръгна оръжието, проболо бедрото, ръката му се уви под брадичката на първия Нокът, стегна здраво и с едно-единствено рязко движение прекърши врата.

Намушканият в гърлото беше залитнал, гръклянът му беше разпран и кръвта шуртеше между пръстите, вкопчени напразно в раната. Последните двама от четиримата се приближаваха бързо. Той видя зад тях другите Ръце, затичани към адюнктата и Т’амбър.

Изръмжа от гняв, хвърли се покрай двамата Нокти, отби атаките им с ножовете си, стъпалото му се натресе в крака на по-близкия, между коляното и глезена, изпращяха кости. Докато жертвата — жена — крещеше от болка, вторият нападател се опита да я заобиколи, сблъска се с нея, изгуби равновесие и се хлъзна в локвата кръв.

Калам хукна бясно към Ноктите, настъпващи към адюнктата и Т’амбър. Влезе им отляво и внезапната му поява принуди шестима от нападателите да се обърнат. Той заби рамо в първия, най-близкия. Изпукаха ребра, въздухът изригна от дробовете и нападателят отхвърча назад и помете двамата точно зад себе си. Единият залитна прекалено близо до Калам, докато той ги подминаваше, в обхвата на левия му нож, и ударът, който му нанесе в шията, почти му отсече главата.

Само двама от останалите бяха достатъчно близо, за да му скочат. Единият му влезе отдолу и отляво, другият — отгоре и вдясно. Калам посече на пътя на първия, усети как ножът му изскърца в двете оръжия в ръцете на Нокътя. Последва удар с коляно между очите на тъмната фигура. Втория принуди да отстъпи, с изпънатата ръка и дългия нож, и Нокътят залитна отчаяно назад… Калам заряза лъжливия замах и посече надолу, в корема и до слабините.

Нокътят изскимтя, вътрешностите му се изсипаха между коленете му. Калам изтръгна двата дълги ножа и продължи напред… и чу, че някой го настига отзад. Спря рязко, присви се и се хвърли назад. Една кама се впи в кръста му отляво малко под гръдния кош, с насочен нагоре връх, търсещ сърцето му… и след това двамата убийци се сблъскаха, Калам блъсна с глава назад и я натресе в челото на Нокътя. Втора кама се хлъзна покрай ризницата под дясната му мишница. Той се изви, натресе лакът в скулата на противника и я смаза. Нападателят се просна на земята, изтървал ножа в хълбока на Калам.

Задъхан, той продължи напред. Всяко движение го пронизваше непоносимо в гърдите, но нямаше време да спре, за да извади ножа, след като последните двама Нокти се бяха обърнали да го посрещнат.

И двамата — прекалено близо, почти един до друг… Калам скочи надясно, за да излезе от обхвата на единия. Замахна хоризонтално, целеше се в гърлото, засече втория нож с париране кост в кост, после задно забиване в гърлото. Щом жертвата залитна напред, Калам подпря лявото си рамо в гърдите му, натисна здраво и последва вече мъртвото тяло върху втория убиец. Тримата паднаха, Калам беше най-отгоре. Трупът между него и живия Нокът захвана единия му нож, Калам го пусна, заби палец и показалец в очите на убиеца, изви палеца и натисна още по-дълбоко показалеца, докато тялото не спря да се гърчи.

Чу нов звън на оръжия и се изправи, измъкна камата от кръста си и изруга, като видя швирналата след острието кръв. Прибра си другия нож, олюля се замаяно и влезе в уличката.

Бяха останали само трима от Ноктите и Т’амбър беше влязла в схватка с тях, отблъскваше и двамата назад стъпка по стъпка, на пътя на Калам.

Той пристъпи тежко напред, заби веднъж, и още веднъж, двете тела се сгърчиха в краката му. Т’амбър вече се беше обърнала и се втурна да порази последния убиец отзад, разби черепа му с острието на меча.

Един от Ноктите на паважа понечи да се надигне, вдигна оръжие… Калам опря пета във врата му и натисна.

И изведнъж се възцари пълна тишина, чуваше се само задъханото им дишане.

Той зяпна двете жени. Т’амбър беше цялата в рани — пенеста кръв се стичаше от носа и устата й, гърдите й се повдигаха и спадаха треперливо, болезнено. Изкриви лице, жегнат и той от болката в хълбока, обърна се и огледа улицата.

Тук-там се мяркаха сенки, но като че ли никой не изпитваше охота да поднови боя.

Адюнктата пристъпи към него. И нейното лице беше зацапано с кръв, смесена с прах и пот.

— Калам Мекхар. Наблюдавам те. Изглежда… — Замълча и поклати глава. — Като че ли се движиш по-бързо от тях. И въпреки цялата им тренировка, уменията им, не могат да устоят на бързината ти.

Той избърса потта от очите си. Ръцете му, стиснали двата ножа, се бяха схванали, но не можеше да ги отпусне.

— Всичко се забавя, адюнкта — избоботи Калам. — В ума ми те просто се забавят. — Разкърши рамене да охлаби стегнатите си мускули. Беше успял да спре кървенето, макар да усещаше как топлата кръв по крака му слепва дебелия плат с кожата му. Беше изтощен докрай, в устата му горчеше. — Не можем да спрем. Близо сме до Адмиралския мост, почти стигнахме.

— Къде?

— В Мишия.

— Чувам врява… там има огън и пушек, Калам.

Той кимна.

— Да. Суматоха. Това е добре. — Погледна през рамо към Т’амбър. Беше опряла гръб на стената, цялата в кръв, затворила очи. Заговори тихо: — Адюнкта, тя се нуждае от изцеление, преди да е станало прекалено късно.

Т’амбър го чу. Отвори очи, очи, блеснали като на тигрица, и се изправи.

— Готова съм.

Адюнктата пристъпи колебливо към любимата си, но бе принудена да се обърне — Т’амбър я подмина и тръгна към изхода на уличката.

Калам видя терзанието в очите на Тавори и извърна поглед.

И пред очите му изникнаха още тридесетина убийци, на по-малко от четиридесет крачки по улицата.

— Мамка му! Бегом!

Изскочиха от уличката и затичаха. Калам забави, за да пропусне адюнктата покрай себе си. Непонятно как Т’амбър се задържа най-отпред. „Ще има нова засада. Чакат ни. Ще се натъкне право на тях…“

Убийците зад тях се спуснаха в преследване, по-бързите намаляваха разстоянието. Като че ли самият паваж под краката им, сградите от двете страни и дори ниско надвисналото небе, всичко сякаш бе влязло в заговор, стягаше се около тях, за да ги притисне… самият въздух ставаше все по-душен. Зърнеха ли ги нечии очи, лицата бързо се извръщаха. Мернеха ли се човешки фигури в пресечките, те се стапяха в тъмното.

Улицата водеше на запад, вече срещу Гарванов хълм. По-нагоре щеше да се пресече с друга покрай западната страна на парка, преди да продължи на юг към моста. Щом наближиха пресечката, Калам видя как Т’амбър изведнъж смени посоката и ги поведе по задна уличка наляво. В следващия миг разбра причината за неочакваното отклоняване — нови Ръце, струпани на пресечката, вече се втурваха напред.

„Подкарват ни към моста. Какво ни очаква от другата страна?“

Проходът между сградите се разшири в нещо като улица и точно пред тях се очерта ниската стена на парка.

Т’амбър забави, сякаш се колебаеше дали да поемат наляво, или надясно, а после залитна, спря и надигна меча си, видяла нападателите, обкръжаващи я от двете страни.

Адюнктата извика.

Задрънчаха оръжия, нечие тяло рухна, другите налетяха в кръг около Т’амбър — Калам видя как два ножа се забиват в тялото й над кръста, но тя остана права, сечеше с меча. В този миг Тавори се добра до тях… заби отатаралския меч в скулата на един от убийците, изтръгна го рязко, ръждивото на цвят оръжие изсъска на пътя на нечия ръка, посече плът и кост, ръката отхвърча настрани…

В мига преди и той да се включи в схватката, видя как Т’амбър се пресегна със свободната си ръка и спипа един Нокът за гърлото, надигна го във въздуха, завъртя се и го блъсна в каменната стена, докато той я мушкаше с камите си в гърдите и раменете.

„Богове подземни!“

Връхлетя като разярен бедерин, двата дълги ножа засякоха и в същото време натресе цялата тежест на тялото си в един от Ноктите, после в друг, и просна и двамата на паважа.

Пред стената на Гарванов хълм се завихри дивашки бой. Втора Ръка се притече на помощ на малкото останали от първата. Още десетина мълниеносни мига — и схватката свърши.

А нямаше време да спрат, време нямаше да си поемат дъх, защото металните стрели зачаткаха в стената.

Калам даде безмълвно знак да побегнат покрай стената на запад и — невероятно — Т’амбър отново поведе.

Зад тях се разнесоха писъци, но той нямаше време да се озърне. Стената изви на юг, очертаваше едната страна на улицата, водеща към Адмиралския мост, и след това видяха каменния площад — неосветен и толкова загърнат от сенки, че приличаше на дъно на яма. Щом приближиха, магията се стопи и видяха, че е празно. Нямаше никого.

— Т’амбър! — изсъска Калам. — Спри!

Онзи или онова, което бе нападнало зад тях, бе задържало вниманието на преследвачите им — поне засега.

— Адюнкта, чуйте ме. Двете с Т’амбър слизате в реката. Тръгвате право по нея до пристанището.

— А ти? — попита намръщено Тавори.

— Все още не сме срещнали и една трета от Ръцете в града, адюнкта. — Кимна към Мишия квартал. — Те са там. Смятам да им предложа една весела гоненица. — Замълча и изплю кървавата храчка, събрала се в устата му. — Мога да се отърва от тях — Мишия го познавам, Тавори. Ще тръгна по покривите.

— Няма смисъл да се разделяме…

— Има, адюнкта. Има. — Изгледа за миг Т’амбър. „Да, въпреки всичко не ти остава много.“ — Т’амбър е съгласна с мен. Тя ще те отведе до пристанището.

От улиците зад тях — злокобна тишина. „Приближават се.“

— Тръгвайте.

Адюнктата го погледна в очите.

— Калам…

— Тръгвайте, Тавори.

Гледа ги, докато стигнаха брега на реката по старата хлътнала подпорна стена. Т’амбър слезе първа. Реката беше затлачена, тинеста и плитка. Вървенето щеше да е бавно, но тъмнината щеше да ги крие. „А стигнат ли до пристанището… е, ще измислят нещо.“

Хвана по-здраво ножовете. Погледна за последен път през рамо. Странно. Погледът му се плъзна към моста. „Добре. Да свършваме с това.“

Лостара Юил крачеше през площада, оставила зад себе си Рампата и труповете в подножието й. Отдалече все още се чуваше врява откъм пристанището, — но близките сгради и имения бяха тихи и неосветени все едно се бе озовала в гробище. „Подобаващ паметник на имперската слава.“

Тъкмо затова дребната фигурка, която пристъпи пред нея, бе още по-стъписваща и безпокойството й само се усили, щом позна кой е това.

— Гръб… какво правиш тук?

— Чакам тебе — отвърна момчето и отри с ръка протеклия си нос.

— Защо?

— Ще те заведа там, където трябва да идеш. Тази нощ е тъжна, но всичко ще се оправи, ще разбереш един ден. — След тези думи се обърна и тръгна по широката улица на юг. — Не бива да стоим на пътя, все още не. Можем да минем по първия мост… Лостара Юил… — хлапето я погледна през рамо. — Много си хубава.

Изведнъж смразена, въпреки топлия вятър, тя закрачи след него.

— Какъв път?

— Все едно.

Сред сенките вляво от нея се чу смътно шумолене. Ръката й стисна меча.

— Нещо там…

— Всичко е наред — отвърна Гръб. — Те са мои приятели. Няма да ни закачат. Но трябва да бързаме.

Скоро стигнаха до моста за Централния квартал. Гръб поведе за малко на запад, след което отново свърна на юг.

Натъкнаха се на първите трупове. Нокти, проснати на малки групи като първата при Рампата — плъхове и подивели псета вече бяха започнали своя пир, — а след това, щом наближиха Гарванов хълм, улицата беше буквално покрита с тела. Лостара забави крачка… все едно вихрушка от мечове беше бушувала над повече от стоте имперски убийци… и много бавно Лостара Юил осъзна нещо, докато оглеждаше едно след друго посечените тела… шаблонната еднаквост на раните, местата им, плавната прецизност на всеки смъртоносен удар.

Мраз полази по костите й.

На три крачки пред нея Гръб си тананикаше уикска пастирска песен.

По средата на Адмиралския мост Калам пъхна едното оръжие под мишницата си и бръкна в гънките на пояса си за жълъда. Гладък и топъл дори през кожата на ръкавицата, сякаш подканящ. И… нетърпелив.

Калам приклекна до ниския каменен парапет и хвърли жълъда на каменните плочи. Той изпука, завъртя се за миг и спря.

— Добре, Бързак — промърмори Калам, — време е вече.

В една каюта на „Бясната вълчица“ Адефон Делат, седнал кръстато на пода и затворил очи, трепна при този далечен призив. По-отблизо успя да долови врява и трясъци от боеве покрай пристанището и разбра, че перишите изтласкват тълпата назад, стъпка по стъпка, притиснати от вълни магия и нарастващата маса озверели нападатели. В същото време над палубата Рун’Турвиан поддържаше преграда срещу всяко магическо нападение над самия кораб. Бързия Бен долавяше, че мъжът изобщо не е затруднен в тази нелека задача, но явно нещо го отвличаше и затова у него имаше колебание, сякаш очакваше някакъв призив, много по-важен. И този миг бързо наближаваше.

„Хм. Неприятности отвсякъде, нали?“

Никак нямаше да е лесно да се промъкне през гъмжилото от лабиринти, развихрени тази нощ по улиците на града. На много места кръжаха гнезда от отровна магия, подвижни капани, готови да нанесат болезнена смърт, и Бързия Бен ги разпозна. „Рюз, Пътят на морето. Тези капани са вода, извлечена от дълбоки океани и съхранила жестокия натиск — ще смажат всичко, което обгърнат. Това е Висш Рюз и е ужасно гаден.“

Някой го чакаше там, отвън. Да направи своя ход. И който и да беше той, искаха Бързия Бен да остане точно там, където беше сега, в каютата на „Бясната вълчица“. Да остане, да не прави нищо, да стои извън битката.

Добре. Беше разгърнал четири лабиринта, запрел беше десетина чародейни заклинания, всички готови да изригнат — дланите го засърбяха, после пламнаха, все едно ги бе сложил върху жарава.

„Калам е там. Нуждае се от помощта ми.“

Върховният маг съвсем леко кимна и процепът на лабиринт се разтвори пред него. Той бавно се изправи, ставите му простенаха от болка — „Богове, май остарявам. Кой го е мислил?“ Пое дълбоко дъх, примига да проясни погледа си и се хвърли напред — в зева…

… и още докато изчезваше, чу тих кикот, последван от шепот:

„Каза, че си ми длъжник, помниш ли? Е, скъпа ми Змийо, време е.“

Двадесет удара на сърцето. Двадесет и пет. Тридесет. „Дъх на Гуглата!“ Калам се вторачи в счупения жълъд. „Проклятие. Проклятие. Проклятие!“ Четиридесет. Изруга тихо и тръгна.

„Това му е проблемът с ашика в дупката. Понякога не действа. Е, значи съм сам. Така да бъде, бездруго почва да ми втръсва този проклет живот.“ Убийството се надценяваше, реши Калам. Не постигаше нищо, нямаше никаква стойност. Сред всички онези убийци днес нямаше и един, който да не заслужава да му отсекат главата и да я набучат на пика. Умения, талант, възможности — никое от тези неща не оправдаваше отнемането на живот.

„Колко от нас — да, вие — колко от вас мразят онова, което са? Не си струва, знаете ли. Гуглата да го вземе целия този жалък егоизъм, нека блесне за сетен път жалката ни светлина и да се предаде на мрака. Аз приключих с това. Край.“

Стигна края на моста и отново спря. Последен поглед през рамо. „Не гори, освен тук, в ума ми. Затяга кръга, нали? Хедж, Тротс, Уискиджак…“

Тъмното изподрано и разбито лице на Мишия го мамеше. С усмивката си на развала, на разруха и упадък, злочестина, изтерзала толкова живот. Беше подходящото място, реши Калам Мекхар. И хукна, пробяга косо, колкото можеше по-приведен, до останките от някаква стена на имение, хвърли се нагоре, едното му стъпало се заби в разкъртена амбразура, събори птиче гнездо — нагоре, хвана се с едната ръка за ръба, откършени парчета хоросан се посипаха в ръкава му, задраха кожата — после се прехвърли, скок във въздуха… на полегатия покрив, който избухна в прашен облак от сухи курешки, задращи нагоре по покрива, стигна билото и се смъкна от другата страна…

И пред него се разгърна огромният, насечен сякаш от рани гръб на Мишия…

Нокти, присвити в очакване, се хвърлиха от всички страни. Едри, най-едрите убийци, не бе видял такива досега, всеки с по два дълги ножа. Бързи като пепелянки.

Калам не забави бяга си — трябваше да пробие право през тях, трябваше да продължи — засече две оръжия със своите, усети как остриета заскърцаха по ризницата му, врязаха се между брънките, един връх заби силно и потъна дълбоко, изви и заряза нагоре — той заръмжа, загърчи се между бляскащите остриета, уви едната си ръка около главата на мъжа, после натисна с всичка сила, изви и чу как изпращяха прешлени. Повлече след себе си ритащото още тяло, стиснал главата, после го пусна.

Дълъг нож отдясно блесна, хлъзна се и отпра ухото му. Той замахна и усети как ножът му изскърца в метална ризница.

„Гуглата да ги вземе! Някой ми е направил двойници…“

Продължи надолу до ръба, хвърли се над някаква уличка, превъртя се върху плоския хлътнал покрив на стара жилищна сграда. Последваха още няколко трясъка, от които покривът се разтресе — докато преследвачите му скачаха след него. Двама. Петима, седем…

Калам се изправи и се извъртя. Деветима убийци се разгърнаха в полукръг и налетяха.

„Девет Каламовци срещу един.“

Полетя напред, точно в центъра на полукръга. Мъжът пред него вдигна стъписан оръжията си. Успя да парира веднъж с единия нож, веднъж с другия, и отчаяно заотстъпва, преди Калам да пробие защитата със серия мълниеносни атаки. Единият нож се вряза в гърдите му и прониза сърцето, вторият се заби под челюстта, нагоре и в мозъка.

С помощта на двете забити оръжия Калам извъртя тялото на пътя на други двама Нокти, после изтръгна дългите ножове и връхлетя във фланг с шеметна бързина. Острие на нож посече левия му прасец, но не достатъчно дълбоко, за да го забави… той замахна лъжливо ниско към най-близкия Нокът, после заби високо с другото си оръжие… в очната кухина на мъжа зад първия. Дългият нож засече. Калам го пусна, сниши рамо и го натресе в корема на следващия нападател. Сблъсъкът отекна в костите му… „Грамаден е, проклетият от Гуглата кучи син…“ Все пак натисна надолу, освободената му ръка се плъзна между краката на другия и отзад, нагоре. По гърба му задращиха ножове, брънки заотскачаха като кърлежи по нажежени камъни и той усети как Нокътят се мъчи да промени ъгъла на остриетата, да ги забие навътре… Краката му се огънаха, после Калам надигна нагоре противника си, във въздуха, още нагоре… ревът му направо раздра гърлото му, с дясната ръка се докопа до предницата на бронята… нагоре… и през главата.

Нокътят изрита, полетя с главата напред и се блъсна във връхлитащия отзад убиец. Двамата паднаха, Калам скочи след тях, удари с лакът втория Нокът в челото — смачка се като кора на диня — и останалият в другата му ръка нож се заби в тила на първия.

Острие се заби в дясното му бедро, върхът изскочи от другата страна. Калам се завъртя бързо, изтръгна оръжието от ръката на нападателя, изхвърли двата си крака нагоре и се превъртя на гръб, после силно изрита Нокътя в корема и го отпрати по покрива. Друг нож замахна към лицето му — той изпъна ръка и го блокира, изви я и сграбчи Нокътя за китката, издърпа го към себе си и го изкорми със собствения му нож, червата се плиснаха в скута му.

Олюля се и се надигна, издърпа ножа, пронизал бедрото му — тъкмо навреме, за да парира с него ново посичане, заотстъпва — посечените му и прободени крака почти се огънаха — и спря в защита. Трима убийци стояха срещу него, онзи, когото беше изритал, също се изправяше бавно.

Твърде много загуба на кръв; Калам усети, че премалява. Ако дойдеха още Ръце…

Скочи назад почти до ръба на покрива и хвърли двата ножа — неочакван ход предвид лошия баланс на оръжията с по-тежък връх — но Калам от години се бе упражнявал в мятането им от късо разстояние. Единият се заби дълбоко в гърдите на Нокътя вдясно от него; другият щръкна от гърлото на Нокътя вляво. И още докато ги хвърляше, Калам налетя с голи ръце срещу мъжа в средата.

Докопа едната му ръка под лакътя, избута назад и изви — убиецът опита удар отдолу с другия си нож, но Калам го отби настрана. Дръпна внезапно и изкълчи ръката, после я натисна нагоре, костите изскърцаха в зейналата става — мъжът изкрещя. Калам пусна ръката, хвана го за главата и я блъсна с все сила в покрива.

Силен пукот, пращене, чак покривът хлътна — трясък на стари изгнили греди, мазилка и вар се изсипаха надолу.

Калам изруга, превъртя се през жертвата си — и видя през уширяващия се процеп тъмната стая долу. Хлъзна се натам…

„Време е да се махам.“

На десет разтега встрани Перла стоеше и наблюдаваше. Потресен и невярващ. По хлътналия покрив около него лежаха проснати тела. Най-добрите професионални убийци на Малазанската империя. „А той ги помете всичките. Просто ги помете.“ И усети страх в сърцето си — чувство непознато за него, изпълни го с трепет и отмала.

Пред очите му Калам Мекхар, плувнал в кръв, останал без оръжия, се свлече през дупката в покрива. А Перла вдигна ръкава на лявата си ръка, изпъна я, прицели се и пусна стрелата.

Пъшкане при удара, металната стрела се заби дълбоко малко под изпънатата лява ръка на Калам, докато той се хлъзгаше напред, надолу… и се скри от погледа му.

„Съжалявам, Калам Мекхар. Но ти… Не мога да приема… твоето съществуване. Не мога…“

После тръгна напред, спря до единствения оцелял от двете Ръце, наведе се и прибра оръжията на Калам.

„Моите… трофеи.“

Обърна се към Нокътя.

— Намери другите…

— Но Калам…

— С него е свършено. Събери Ръцете тук, в Мишия — отиваме на Централния пристан. Ако адюнктата е успяла да се добере до него, добре. Ще трябва да я премахнем там.

— Разбрано, Старши Нокът.

„Старши нокът. Да. Свърши се, императрице Ласийн. Той е мъртъв, да. От собствената ми ръка. Вече нямам равен в Малазанската империя.“

Откъде щеше да започне?

Малик Рел.

Корболо Дом.

„Никой от вас няма да види утрото. Заклевам се.“

Другият Нокът проговори от ръба на дупката в разбития таван:

— Не го виждам, Старши Нокът.

— Пълзи, за да умре навън. Отровата е картуулиански паралт.

Мъжът се обърна рязко.

— Не змийска? Богове подземни!

„Да, най-болезнената, бавна смърт. И нито един жрец не е останал на този остров, който да неутрализира отровата.“

Две оръжия издрънчаха на покрива. Перла се обърна натам.

— Какво правиш?

Мъжът го гледаше навъсено.

— Стига. Колко още позор ще хвърлите в нозете на Нокътя? Приключих с теб. — И обърна гръб. — Сам си намери адюнктата, Перла, дай й проклетата си паешка захапка…

Перла изпъна дясната си ръка, втора стрела изсвистя над покрива. Порази Нокътя между плешките. Ръцете му излетяха настрани и той рухна по очи.

— Това, за жалост, беше бял паралт. Много по-бързо.

Както го беше замислял през цялото време. Без свидетел. И беше време да събере останалите Ръце.

Жалко, че не стана другояче. Всичко. Но това бе нова Малазанска империя, с нови правила. „Правила, в които мога да се оправя съвсем добре. В края на краищата не ми остана нищо. Никой…“

Затворил очи, Фидлър остави цигулката. Не каза нищо, нямаше и какво да каже. Свършил бе репризът, който го бе обсебил. Музиката беше напуснала ръцете, ума и сърцето му. Чувстваше се празен отвътре, с изтерзана душа, безжизнен. Знаел беше, че това предстои, истина, която нито смаляваше, нито усилваше болката от загубата — бреме, нищо друго. Просто още едно бреме.

От улицата долу се чуха писъци, после някаква врата се пръсна на трески.

Брейвън Тут вдигна глава, избърса очите си.

Тежки стъпки по стъпалата.

Геслер вдигна каната с вино и бавно напълни чашите по масата. Никой не бе докоснал хляба.

Тътнещи стъпки по коридора. Стържене, тътрене.

Спряха пред вратата на старши сержанта.

Последва тежко, разтърсващо чукане, все едно нокти заораха в дървото.

Геслер стана.

А после отвори вратата и дълго не помръдна, зяпнал оня в коридора. Накрая каза:

— Сторми, за тебе е.

Грамадният мъж бавно се надигна, а Геслер се върна при масата си.

Дошлият изпълваше цялата каса на вратата. Широкоплещест, облечен в опърпани мокри кожи. Плоско лице с изпъната кафява кожа над едрите кости. Дупки вместо очи. Провиснали дълги ръце. Фидлър вдигна вежди. Т’лан Имасс.

Сторми се окашля. И каза със странно изтънял глас:

— Л-легана Брийд.

Отговорът бе като стържене на камъни в гробница.

— Дойдох за меча си, смъртни.

Геслер се смъкна зяпнал в стола и посегна към чашата си.

— Много дълга и мокра разходка, а, Брийд?

Главата се извъртя с тежко скърцане, но Т’лан Имасс не отвърна нищо.

Сторми взе кремъчния меч и пристъпи към Легана Брийд.

— Доста хора си уплашил долу.

— Чувствителни души сте смъртните.

Морският пехотинец му протегна меча.

— Затруднил си се, докато излезеш от оня портал.

Легана Брийд взе оръжието.

— Нищо никога не е толкова лесно, колкото изглежда, Щит-наковалня. Носи болката в сърцето си и знай това: далеч още не си приключил с този свят.

Фидлър хвърли поглед към Брейвън Тут. „Щит-наковалня?“

Старши сержантът само поклати глава.

Легана Брийд оглеждаше оръжието в костеливите си ръце.

— Нащърбен.

— Какво? О, но аз… о, добре…

— Хуморът е изстинал — изхриптя Т’лан Имасс и се обърна към вратата.

Геслер изведнъж се надигна.

— Един момент, Легана Брийд!

Съществото спря.

— Сторми направи всичко, за което го помоли. Сега трябва да ни се отплатиш.

По кожата на Фидлър изби пот. „Геслер!“

Т’лан Имасс отново се обърна към тях.

— Отплата. Щит-наковалня, моето оръжие не ти ли послужи добре?

— Да, да, съвсем добре.

— Тогава няма дълг…

— Не е вярно! — изръмжа Геслер. — Видяхме те, че взе главата на онзи Тайст Андий! Но нищо не казахме на приятелите ти Т’лан Имасс — опазихме ти тайната, Легана Брийд! А можехме да я спазарим и да се измъкнем от проклетата каша, в която бяхме нагазили! Има дълг!

Древният немрящ воин помълча, после каза:

— Какво искате от мене?

— Ние — аз, Сторми и Фидлър — се нуждаем от ескорт. До кораба ни. Това може да означава бой.

— Между нас и кейовете има четири хиляди смъртни — каза Легана Брийд. — Всички до един са полудели от хаотична магия.

— И какво? — озъби се Геслер. — Страх ли те е, Т’лан Имасс?

— Страх. — Произнесе го равнодушно. После кривна глава. — Хумор?

— Тогава какъв е проблемът?

— Кейовете. — Помълча. — Току-що дойдох оттам.

Фидлър взе да събира багажа си.

— С отговори като този, Легана Брийд, направо си за морската пехота. — Кимна на Брейвън Тут. — Радвам се, че се срещнахме, приятелю.

Старши сержантът кимна.

— И аз. И трима ви. Съжалявам, че те фраснах в корема, Фид.

— Гуглата да те вземе, и още как.

— Не знаех, че си ти…

— Качулатия да те… не знаел той!

— Добре де, чух те, че влизаш. Чух плата по струните на цигулката. Надуших морантски муниции. Не беше трудно с всичко това.

— И ме фрасна все пак?

Брейвън Тут се усмихна.

Легана Брийд проговори:

— Всички ли сте морска пехота?

— Да — рече Фидлър.

— Е, значи тази нощ и аз съм морска пехота. Да вървим да трепем хора.

Троутслитър се изтътри по мостчето, смъкна се на палубата и каза задъхано:

— Юмрук, трябва да призовем още… никой от нас не може да издържи още много…

— Не, войник — отвърна Кенеб, без да откъсва очи от жестокия бой и свиващите се и бавно отстъпващи редици на перишите, все по-нарастващото множество побеснели нападатели, изливащи се от всяка улица и уличка между складовите постройки. „Не виждаш ли? Включим ли повече, ще затънем все по-надълбоко в тази каша и няма да можем да се измъкнем. Твърде много магия има там — богове подземни, имам чувството, че главата ми ще се пръсне.“ Така му се искаше да обясни всичко това на отчаяния пехотинец, но никой командир не прави това.

„Точно като адюнктата. Искаш го, богове, колко го искаш, макар и само за да видиш разбирането в очите им. Но не можеш. Добре, значи започвам да схващам…“

— Внимание, Юмрук Кенеб! — Предупреждението дойде от дестраянта. — Убийци. Опитват се да пробият през защитата ни…

Троутслитър изсъска, а Кенеб се обърна и извика на морските пехотинци на кея:

— Сержант! Качи отделенията тук горе! Идват Нокти!

После се обърна към Рун’Турвиан.

— Можеш ли да ги преградиш?

— Този път — да, в последния момент. Но са упорити и умни. Пробият ли, ще се появят тук около нас, изведнъж.

— Кой е целта им? Знаеш ли?

— Всички ние, мисля. Може би най-вече… — Дестраянтът погледна към Нил и Недер, които стояха на фордека, мълчаливи свидетели на отбраната. — Те двамата. Силата им е заспала. Засега не може да се събуди. Не и за нас.

„Дъх на Гуглата!“ Обърна се и видя първите качващи се на борда пехотинци. Корик, Тар, Смайлс — „Проклет да си, Фидлър, къде си?“ — след тях Кътъл и Коураб Билан Тену’алас. Миг по-късно се появи и сержант Балм, следван от Галт и Лоуб.

— Сержант, къде е лечителят ви? И вашият маг?

— Изтощени са — отвърна далхониецът. — Възстановяват се на „Силанда“, сър.

— Добре. Искам кордон около Нил и Недер — Ноктите ще дойдат най-вече за тях. — Войниците затичаха, а той се обърна към Рун’Турвиан и каза тихо: — Приемам, че можете да се защитите сам, дестраянт.

— Да, пощадих се, предвиждах такъв момент. А вие, Юмрук Кенеб.

— Аз едва ли съм толкова важен. — После се сети нещо и извика: — Смайлс! Слез до каютата на първия помощник — предупреди Бързия Бен, ако можеш, убеди го да се качи тук. — След което отиде до кърмата, подпря се на перилото и загледа хода на битката.

Сред тълпата вече имаше малазански войници, всички маски вече бяха свалени. Бронирани, много от тях с щитове, други се задържаха назад с арбалети, мятаха стрели в бойния ред на перишите. Чуждоземните съюзници вече бяха изтласкани почти на самия кей.

Кътъл беше на фордека, ревеше нещо на екипажа на балистата… държеше парче рибарска мрежа в едната си ръка и голяма топка в другата. Проклетия. След миг екипажът отстъпи назад и Кътъл се залови да затегне муницията точно зад острието на голямата стрела.

„Умно. Доста кърваво, но няма голям избор.“

Смайлс се върна.

— Юмрук, няма го.

— Какво?

— Няма го!

— Добре. Все едно. Присъединете се към отделението си, войник.

Някъде в град Малаз удари камбана, звучният тон прокънтя четири пъти. „Богове подземни, това ли е всичко?“

Лейтенант Поурс стоеше до капитана си, загледан над тъмната вода към хаоса на Централния пристан.

— Губим, сър.

— Точно затова те направих офицер — отвърна Кайндли. — Заради необикновената ти схватливост. И не, лейтенант, няма да нарушим дадените ни заповеди. Оставаме тук.

— Не е редно, сър — настоя Поурс. — Наши съюзници загиват там — това дори не е тяхна битка.

— Какво са избрали те, си е тяхна работа.

— Все пак не е редно, сър.

— Лейтенант, наистина ли си толкова жаден да избиваш сънародници малазанци? Ако е така, сваляй си я проклетата броня и можеш да доплуваш до брега. С късмета на Опонн акулите няма да те намерят въпреки трескавите ми молитви да го направят. И ще стигнеш тъкмо навреме, за да ти отсекат главата, което ще ме принуди да си намеря нов лейтенант, което, признавам ти, няма да е трудно предвид всичко ставащо. Може би Ханфено, виж, у него има офицерска мая — до ниво лейтенант, не повече, разбира се. Също толкова дебелоглав и тъп като тебе. Хайде, сваляй бронята, да може Сени да почне да събира залозите.

— Благодаря, сър, но не.

— Много добре. Но още едно оплакване от теб, лейтенант, и лично ще те хвърля през борда.

— Слушам, сър.

— С бронята.

— Да, сър.

— След като ти удържа за загубата на снаряжение.

— Разбира се, капитане.

— И ако продължаваш да ми пробутваш последната дума, мисля, че ще те убия на място.

— Да, сър.

— Лейтенант.

Поурс стисна зъби и замълча. Засега.

С едва доловимо шумолене тъмният силует кацна върху разбития покрив. Спря и огледа нападалите трупове. След това пристъпи към дупката, зейнала в единия край.

Щом се приближи, друга фигура изникна сякаш от нищото, присви се на коляно над едно от телата, паднало по очи близо до дупката. В гърба на това тяло дълбоко се беше забила метална стрела, задният й край бе изработен от кост — от черепа на някое едро морско същество, бяла и полупрозрачна. Новодошлият извърна призрачно лице и погледна приближилия се до него.

— Старшият Нокът ме уби — изхриптя привидението и посочи собствения си труп. — Проклех името му с последния си дъх. Мисля… да, мисля, че затова още съм тук, още не съм готов да мина през Портата на Гуглата. Това е дар… за тебе. Той уби Калам Мекхар. С картуулийски паралт. — Призракът посочи дупката. — Калам… Калам изтръгна стрелата… безсмислено, разбира се, все едно, щом паралтът е вече в кръвта му. Но не казах на Перла — тя е там, поклаща се на самия ръб. Вземи я. Има много отрова по нея. Вземи я. За Старшия Нокът.

След миг призрака го нямаше.

Загърнатата фигура се приведе и взе окървавената стрела с облечената си в ръкавица ръка. Затъкна я в пояса си и тръгна.

Самотната фигура се носеше със светкавична бързина по улицата през плетениците злокобно чародейство, избягваше ловко всяка клопка — искрящите гънки на Висшия Рюз, шепнещия зов на Мокра — а след това в попиващите светлината пътеки на Рашан, където само преди няколко мига бяха притичали убийците на Нокътя — и летеше по дирята им, все по-бързо, с по една кама във всяка облечена в ръкавица ръка.

Близо до кея Ноктите започнаха да излизат от лабиринтите си, да се трупат и трупат, за да нанесат удар с цялата си мощ по чуждите войници и двата акостирали кораба.

Зад тях движенията на фигурата придобиха плавност, гъвкавост, тя запреде поток от сенки и всичко това бързо се преобрази в нещо друго — по-бързо, отколкото може да възприеме смъртно око — и тогава самотният нападател удари първата от Ръцете.

Кръв на порой плисна из въздуха, тела се развъртяха от двете страни на пътя й, вихрушка от смърт се вряза в редиците им. Ноктите пищяха и викаха, и умираха.

Перла чу звуци и се обърна. Стоеше на повече от двадесет Ръце от ариергарда — ариергард, който вече беше нападал, гърчещи се или застинали тела по паважа, докато нещо — някой — ореше през тях. „Богове подземни!“ Танцьор на Сянката. „Кой… Котильон?“ Смразяващ ужас стегна гърдите му с костеливите си пръсти. „Богът. Покровителят на убийците — идва за мен.“

„В името на Калам, идва за мен!“

Завъртя се бясно, затърси отчаяно пролука, накъдето да побегне. „При Гуглата да вървят всички Ръце!“ Затича.

Тесен проход между два склада, загърнат в пълен мрак. Няколко мига само и щеше да отвори лабиринта си, да разреже въздуха, да се гмурне, навътре и навътре, далече.

Вече стискаше оръжията в ръцете си. „Ако падна, няма да е без бой — бог или не…“

После — в прохода, обгърнат от мрак. Зад него — още писъци, все по-близо. Перла затърси в ума си като удавник своя лабиринт. Мокра. „Използвай го. Изкриви реалността, врежи го в друг лабиринт — Рашан, а после Имперският, после…“

Нищо не се отзова. От гърлото му се изтръгна раздран хрип и той с все сила затича напред, в прохода…

Нещо зад него — точно зад гърба му…

Два убийствени удара посякоха ахилесовите сухожилия — Перла изкрещя от неистовата болка, щом жилите изскочиха изпод кожата, залитна, краката му омекнаха като буци кал, огънаха се безнадеждно под него. Той се просна по очи, без да пусне оръжията, все още се мъчеше да се вкопчи в своя лабиринт…

Две остриета заблизаха като езици киселина. Сухожилията под коленете, лактите — след това бе вдигнат с една ръка от почернелите камъни и запокитен в стената. Сблъсъкът премаза половината му лице и докато падаше на гръб, същата ръка се върна, пръстите се впиха, надигнаха главата му. Хладно желязо посече към устата му, заряза, отпра езика му. Задавен в кръв, Перла изви главата си — надигнаха го отново, запокитиха го към отсрещната стена, лявата му ръка се счупи. Той падна на една страна — пета удари горната част на бедрото му, костта се натроши на кървави късове — богове, каква болка, помитаща всичко в ума му, смазваща го — неговият лабиринт… къде беше?

И всичко спря.

Нападателят му стоеше над него. Ниско наведен.

Перла не можеше да види нищо — очите му бяха плувнали в кръв. Жесток кънтеж изпълни главата му, гадене се надигна в гърлото му, изля се навън на пресекливи вълни, примесено с кръвта от отрязания език. „Лостара, любов моя… пристъпи до портата… ще ме видиш. Да влизам.“

Глас, нисък и тих, прекъсна всичко това, жестоко ясен и близък.

— Моята последна цел. Ти, Перла. Смятах да го направя бързо. — Дълга пауза, в която той чу бавно спокойно дишане. — Но за Калам Мекхар…

Нещо се заби в корема му, натикаха го дълбоко.

— Връщам ти стрелата, която го уби, Перла. — И фигурата се изправи отново, отдалечи се на няколко крачки, а после се върна, докато ужасяващото огнено пулсиране заразкъсва вените му, сбираше се зад очите му — отрова, която щеше да го държи жив колкото може по-дълго, да захранва сърцето му с всичко нужно, докато кръвоносните съдове по цялото му тяло горят и горят, и горят…

— Двата ножа на Калам, Перла. Ти не помисли. Не можеш да отвориш лабиринт с отатарал в ръката си. И така, двамата с него те убихме. Както заслужаваш.

„Огънят! Богове! Този огън!“

А Апсалар си тръгна. По-далече от пристанището. По-далече от всичко.

Мършаво загърнато в сянка привидение изникна пред нея и Апсалар спря.

— Кажи на Котильон, че направих каквото ме помоли.

Сенкотрон изхриптя и една безформена ръка се показа от гънките на призрачното наметало, стиснала сребърния връх на тояга. Почука по камъните.

— Гледах те, скъпа. Твоя Танц на Сянката. От подножието на Рампата и нататък. Бях свидетел.

Тя не отвърна нищо. Сенкотрон продължи:

— Дори и Котильон не би могъл… Дори и Котильон.

Апсалар отново не проговори.

Богът изведнъж се изкиска.

— Твърде много лоши преценки, горката. Както се бояхме. — Пауза и нов кикот. — Тази нощ Старши Нокътят и триста и седем други Нокти — всички от твоите ръце, мило момиче. Все още… не вярвам. Все едно. Тя вече е съвсем сама. Толкова по-зле за нея. — Почти невидимата глава леко се кривна. — А. Да, Апсалар. Ние спазваме обещанията си. Ти си свободна. Върви си.

Тя подаде двата дълги ножа, с дръжките напред.

Поклон — и богът взе оръжията на Калам Мекхар.

Апсалар го подмина и продължи.

Сенкотрон я изгледа, докато минаваше по моста.

Въздъхна отново. После рязко вдигна глава и подуши въздуха.

— О, колко добри новини. Но за мен — все още не. Първо, малко връщане, да. Леле, каква нощ!

Богът започна да чезне, след това потрепери, отново се въплъти. Погледна дългите ножове в дясната си ръка.

— Абсурд! Ще трябва да вървя пеш. И по необходимост — бързо!

Заситни по улицата, тоягата зачатка по камъните.

Скоро Сенкотрон стигна до една кула, която изобщо не беше толкова рухнала, колкото изглеждаше. Вдигна тоягата и почука на вратата. Изчака десетина мига и повтори.

Вратата рязко се отвори.

Две черни очи го изгледаха отгоре с нарастващ гняв.

— Е, е, Обо, по-кротко — каза Сенкотрон. — Това е вежливост, уверявам те. Двама много досадни близнаци са си присвоили върха на кулата ти. Най-покорно те съветвам да ги пропъдиш по обичайния си учтив маниер. — Богът вдигна небрежно тоягата „за почест“, обърна се и си тръгна.

Вратата зад него се затръшна.

А Сенкотрон отново забърза. За последната среща в тази нощ, най-скъпата. Тоягата зачатка в ритъма на войнишки барабан.

А зад него кулата на Обо изригна в гръмовно огнено кълбо, разлетяха се тухли и камъни. И отекнаха два яростни писъка.

Сенкотрон промърмори:

— Преучтиво, Обо. Преучтиво, и още как.

И продължи по улиците на град Малаз. Пак така с неприсъща за него припряност.

Вървяха бързо в сенките, на десет крачки след Легана Брийд, чийто меч чаткаше по паважа. Малкото хора, оказали се на пътя им, се разбягваха, щом видеха ужасния Т’лан Имасс.

Фидлър беше дал арбалети на Геслер и Сторми, и двата заредени с гранати „острилки“. Неговият беше с проклетия. Приближиха се до една от по-широките улици, минаваща успоредно на крайбрежната, все още на юг от моста, водещ към Централния пристан. Сградите наоколо бяха познати на Фидлър, но във въздуха се долавяше някаква свръхестественост, все едно майсторска ръка на някой безумен художник бе придала на всеки детайл по-голяма дълбочина и значимост.

Откъм пристанището ехтеше ревът на битката, накъсван от пукота на морантски муниции. Острилки най-вече. „Кътъл. Изразходва ми запасите!“

Стигнаха до пресечката. Легана Брийд спря, извърна се бавно към хлътналата фасада на отсрещната таверна. Вратата там се беше разтворила и от нея излязоха двама души. Олюляваха се, залитаха, стъпваха по плочника като по хлъзгави камъни в кипнал бързей. Жената отпред стискаше дребния мъж за ръката, дърпаше, теглеше, после се облегна на него — и и двамата се олюляха.

Фидлър изруга и забърза към тях.

— Сержант Хелиан, какво търсиш тук, в името на Гуглата?

А очите на Хелиан се приковаха в Т’лан Имасс.

— Фидлър… Изглеждаш ужасно.

— Насам погледни, идиотко пияна. — Махна на Геслер и Сторми да продължат и се приближи.

Хелиан изгледа мъжа, когото държеше, много продължително.

— Аз с-съм т-твоят ар-рестант — каза й той.

— Т-точно така. — Хелиан се изправи и отново погледна Фид. — Водя го за р-разпит.

— Кой ще го разпитва?

— Аз, кой. Все едно. Къде е к-корабът?

Геслер и Сторми продължаваха към моста.

— Иди с тях — каза Фидлър на Легана Брийд и костеливите крака на Т’лан Имасс заскърцаха след двамата. Сапьорът отново се обърна към Хелиан. — Стой с мен, отиваме при корабите.

— Добре. Радвам се, че си се с-правил, Фид, в случай, че тоя тука се опита да избяга. Ще трябва да го п-прострелям. Но само в крака. Искам отговори от него и ще ги п-получа.

— Хелиан, може да се наложи да бягаме.

— Можем го, Фид. Нали, Банаш?

— Глупачка — измърмори Фидлър. — Това е кръчмата на Смайли. Демонът не сервира нормална бира… — Поклати глава. — Хайде, тръгваме.

Геслер и Сторми вече бяха стигнали до моста и тръгваха по него ниско приведени.

Изведнъж Геслер извика и двамата със Сторми вече тичаха, право срещу гъстата, напираща срещу тях тълпа.

— Мамка му!

Фидлър се спусна на бегом напред.

Лъкатушещият канал беше потънал в сумрак, жила, която минаваше под нивото на града, където по всяка улица и проход от двете страни се вихреше бясна касапница. Жената зад нея храчеше кръв и шляпаше. Адюнкта Тавори Паран газеше през вонящия поток.

Все по-близо до шума на битката на Централния пристан.

Беше й се сторило невероятно — Ноктите не ги бяха открили, не бяха скочили от порутените тухлени стени на моста, за да ги избият в мръсните тинести води на река Малаз. О, Тавори и Т’амбър бяха изгазили през много и много трупове по пътя си, но единственото, което чуваха, беше шумът на реката, ситнежът на плъховете, пробягващи по каменните издатини от двете страни, и жуженето на хапещите насекоми.

Всичко това се промени, щом стигнаха под крайбрежната улица. Изненадващо близо изтрещяха шрапнели, няколко тела се сринаха почти върху тях, щом част от подпорната стена се срути. Още хора се изсипаха надолу с писъци…

… и някакъв войник се обърна, видя ги…

Изрева, а Т’амбър се спусна напред покрай адюнктата. Дългият й меч изсвистя, посече половината му глава, шлем и кости се разхвърчаха, плисна бяла и кървава каша.

А след това Т’амбър се пресегна назад, сграбчи с кървавата си ръка наметалото на адюнктата и я повлече напред към срутения бряг от разкъртени тухли, пясък и чакъл.

Силата й смая Тавори. Т’амбър дращеше нагоре, дърпаше я към улицата. Извлече я, падна на колене, пусна я — и грохотът на битката изригна около тях…

Градската стража — поне три отделения, взривовете ги бяха изтласкали към тази страна на крайбрежната улица — се нахвърли върху тях като бесни вълци…

Тавори се надигна, отби един удар към корема си с отчаяно париране, оръжията изтрещяха. Атакува инстинктивно и усети как върхът на меча й се вряза в железни брънки и посече мускулите на рамото. Противникът й изпъшка, залитна назад. Тавори го посече в коляното, сряза капачката на две, мъжът изкрещя и падна.

Вляво от нея Т’амбър сечеше, режеше, парираше и забиваше, около нея падаха трупове. Няколко меча се забиха в нея… тя се олюля.

Тавори извика и се спусна към Т’амбър…

И видя на по-малко от двадесет разтега над двадесет Нокти, тичаха да се включат в клането.

Връх на меч изригна от гърба на Т’амбър, точно между плешките, войникът, стиснал оръжието, скочи напред към нея и я надигна от земята, отхвърли я назад и тя се изхлузи от желязното острие, падна тежко и мечът й издрънча на камъните.

Шест крачки между адюнктата и дузина стражи — а зад тях бързо се приближаваха Ноктите. Тавори заотстъпва… лица, разкривени от безумна ярост, очи студени и гневни, нечовешки. Адюнктата вдигна меча си, вече с две ръце на дръжката, направи стъпка назад…

Стражите връхлетяха…

Ослепителен блясък, точно зад тях, и щурмът се срина в грамада от разкъсани тела, откъснати крайници, порой от кръв — грохотът на взрива избухна сякаш в черепа на Тавори. Светът се разтресе и се преобърна, тя видя над себе си завихрено нощно небе, звездите дори сякаш се разбягаха във всички посоки… главата й се тресна в паважа, шлемът й падна и тя остана да лежи по гръб, зяпнала нагоре, зашеметена и объркана сред гъстите облаци дим и червена мъгла, всичките й мускули и кости стенеха от болка.

Втори взрив я надигна от камъните, гърбът й се удари в някаква твърда повърхност, изведнъж надигнала се зад нея. Нов порой кръв…

Някой притича задъхан към нея, една ръка се пресегна и опипа гърдите й… лице се наведе над нея, неразпознаваемо и замъглено. Видя как се отваря устата, но нищо не чу.

Изведнъж нещо просветна в ума й. Позна го. Сержант Фидлър.

„Какво? Какво правиш тук?“

Влачеха я, ботушите й запираха в камъните и се изхлузваха от изтръпналите й крака. Десният се заклещи и се смъкна. Тя зяпна партенката, прогизнала от тиня и кръв.

Успя да погледне назад. И видя още двама морски пехотинци със странни грамадни арбалети. Но никой не тръгна след тях — враговете им падаха и умираха под острието на каменен меч в съсухрените длани на един Т’лан Имасс… зла магия пронизваше съществото, но то беше с тях и убиваше, убиваше.

Какво ставаше? Откъде се бяха появили тези бойци? Видя още един, жена, дърпаше някакъв пленник — той обаче не се опитваше да се отскубне, мъчеше се само да се задържи на крака. „Пияни са, и двамата… е, точно в тази нощ мисля, че ще им простя.“

„О, Т’амбър…“

Обкръжиха ги и други. Войници, плувнали в кръв. Перишите. Викаха нещо — виждаше го, но грохотът в главата й не спираше, заглушаваше всичко друго. Вдигна немощно ръка пред лицето си, зяпна я… „Мечът ми? Къде е мечът ми?“

„Все едно. Просто заспи. Заспи.“

Гръб я отведе в една задна уличка. На мръсните камъни лежеше свит на кълбо човек. Гърчеше се в ужасна агония, тресеше се в предсмъртни спазми и стенеше. Лостара веднага го позна, притича покрай Гръб и падна на колене.

Перла беше целият в рани, подложили го бяха като че ли на бавно, безмилостно изтезание.

— О, моя обич…

Гръб промълви зад нея:

— Отровата го държи, Лостара Юил. Трябва да му отнемеш живота.

„Какво?“

— Той мислеше, че си мъртва — продължи момчето. — Беше се предал. Беше се отказал от всичко. Освен от мъстта. Срещу адюнктата.

— Кой направи това?

— Няма да ти кажа — отвърна Гръб. — Перла жадуваше за мъст и мъст му беше въздадена. Това е всичко.

„Това е всичко.“

— Убий го веднага, Лостара. Той не може да те чуе, не може да те види. Останала е само болката. От паяците, те дишат кръвта на жертвите си, искат я богата и жива, яркочервена. Затова отровата не го пуска. А киселината в стомаха, тя го изсмуква, яде го отвътре.

Тя извади ножа, изтръпнала.

— Накарай сърцето да спре.

„Да. Тук, зад и под плешката. Забий дълбоко, завърти острието. Изтръгни го сега, виж как застива тялото, как спират да се стягат мускулите. Вече е тихо. Вече го няма.“

— Хайде. Има още. Побързай.

Момчето тръгна, тя стана и го последва. „Оставил си ме. Бил си там, в Твърдината на Мок, но аз не знаех. И ти не си знаел.“

През грамада от трупове. Нокти. Уличката беше пълна с тях.

И напред, към Централния пристан, към площада…

Внезапни взривове разтърсиха сградите. Писъци.

Гръб клекна и й махна да клекне до него.

Бягаха хора — онези, които все още можеха да се държат на крака, и бяха много малко. Поне две проклетии се бяха взривили сред тълпата. Проклетии и острилки, и проклет от Качулатия, незнайно откъде появил се Т’лан Имасс, който избиваше последните.

— Богове — промълви Лостара, — тук трябва да има поне хиляда мъртви.

— Да. Но виж. Трябва да видиш това. — Момчето посочи надясно, към реката.

— Какво?

— О! — Гръб се пресегна и отпусна дланта си на ръката й.

И сцената сякаш някак се измести, светлината се отклони… съсредоточи се върху едно-единствено тяло, твърде далече, за да може да се различат подробностите…

— Т’амбър — каза Гръб. — Само ние с теб можем да видим. Така че гледай, Лостара. Гледай.

Златно сияние се сливаше, издигаше се над тялото. Лек вятър лъхна, вече познат, натежал с мириса на трева от саваната, топъл и сух.

— Дълго остана тя с нас — прошепна Гръб. — Използва Т’амбър. Много. Нямаше избор. Четиринадесета тръгва на война. И ние тръгваме с нея. Длъжни сме.

И ето, че над тялото надвисна приведена фигура. Загърната в кожи, висока. Жена. Без дрехи отдолу, без никакви накити.

И Лостара видя как Т’лан Имасс, на повече от трийсет разтега оттам, бавно се обърна и изгледа привидението. И изведнъж немрящият воин сведе глава и бавно се смъкна на коляно.

— Нали каза, че сме единствените, които можем да видим, Гръб.

— Сгреших. Тя го прави това.

— Коя… какво е тя?

— Ерес’ал. Лостара, не бива да го казваш на адюнктата. Никога.

Капитанът на Червените мечове се намръщи.

— Поредната проклета тайна, която трябва да пазя от нея.

— Само двете — отвърна Гръб. — Можеш да го направиш.

Лостара извърна очи към момчето.

— Две, казваш.

Гръб кимна.

— Сестра й, да. Онази там — и тази. Две сестри. Никога не го казвай.

— Няма да е трудно. — Тя се изправи. — Няма да тръгна с тях.

— Ще тръгнеш. Погледни! Виж Ерес’ал!

Странното женско същество навеждаше глава към тялото на Т’амбър.

— Какво прави?

— Просто целувка. По челото. Благодарствена.

Привидението се изправи, подуши сякаш във въздуха, контурите му се замъглиха… и тя изчезна.

— О! — каза само Лостара.

Гръб стисна ръката й.

— Лостара. Адюнктата… тя вече изгуби Т’амбър. Ти трябва да заемеш мястото й…

— Приключих с любовниците. И мъжки, и женски…

— Не. Просто… да си до нея. Трябва да си до нея. Тя не може да направи това сама.

— Какво да направи?

— Трябва да тръгваме… не, не натам. Към Мишия пристан…

— Гръб… те отплават!

— Нищо! Хайде!

Детсмел избута Фидлър настрана и коленичи до тялото на адюнктата. Отпусна длан върху зацапаното й с кръв и пот чело и я дръпна.

— Дъх на Гуглата! Тя няма нужда от мен. — Отдръпна се и поклати глава. — Проклет отатарал… така и не можах да го разбера какво прави…

Тавори отвори очи. След малко успя да се надигне и Фидлър й помогна да стане.

Адюнктата примига, огледа се и попита:

— Сержант, къде е Ботъл?

— Не знам. Така и не се върна. Изглежда, сме изгубили и Бързия Бен. И Калам.

Тя трепна — едва забележимо.

Но Фидлър вече беше разбрал. „Играта…“

— Адюнкта…

— Не бях виждала човек да се бие така. Той и Т’амбър — двамата… пробиха през цял град…

— Адюнкта. Корабите подават сигнали. Къде отиваме?

Но тя се обърна.

— Ботъл… Провалихме се, сержант. Той трябваше да доведе едно лице.

— Едно лице? Кое?

— Вече е все едно. Провалихме се.

„Всичко това? Всички паднали през тази нощ — заради някой си?“

— Адюнкта, можем да изчакаме в залива до разсъмване, да изпратим хора в града да потърсят…

— Не. На ескортните на адмирал Нок ще заповядат да потопят транспортните — перишите ще се намесят и ще загинат още хора. Трябва да тръгваме.

— Може да ни подгонят…

— Но няма да ни открият. Адмиралът ме увери в неизбежния им провал.

— Значи даваме сигнал на другите кораби да вдигат котва и отплаваме?

— Да.

Един от екипажа извика:

— Кораб, откъм десния борд!

Фидлър последва адюнктата до перилото. Юмрук Кенеб вече беше там.

Към тях се приближаваше малък кораб, на носа му просветна запален фенер.

Корабът се долепи до борда и корпусите изскърцаха.

— Ботъл. — Фидлър се намръщи. — Споменахте за едно лице — тоя глупак е довел цяла тълпа.

Първият, който се прехвърли през перилото обаче, се оказа Гръб. Ухилен.

— Здравей, татко — каза той, когато Кенеб го повдигна и после го пусна на палубата. — Доведох капитан Лостара Юил. А Ботъл е довел много хора…

След това на борда се появи непознат — прехвърли се леко на палубата, спря с ръце на кръста и се огледа.

— Скапана нощ.

Фидлър ахна:

— Картерон Кръст! Мислех, че си…

— Тук няма никой с това име — изръмжа мъжът и посегна към ножа, затъкнат в широкия му колан.

Фидлър отстъпи назад.

На палубата се появиха още, непознати до един: първият беше едър мъж с безизразна физиономия, ръцете му бяха нашарени с белези от стари рани — Фидлър го позна. Отвори уста, но Кръст — който не беше Кръст — го изпревари:

— Адюнкта Тавори, нали? Е, дължите ми шестнадесет златни империала, че доведох тази сган глупаци на кораба ви.

— Добре.

— Тъй че ги давайте, защото няма да се мотаем в това проклето пристанище повече, отколкото се налага.

Тавори се обърна към Кенеб.

— Юмрук, идете до легионната каса и извадете двеста златни империала.

— Казах шестнайсет…

— Двеста — повтори адюнктата.

Кенеб тръгна към стълбата.

— Капитане — почна адюнктата… и млъкна.

Всички, които се появиха на палубата, бяха до един чернокожи. Една жена застана до мъжа с белезите и се обърна към адюнктата.

И заговори на груб малазански:

— Моят мъж ви очакваше от дълго време. Но не мислете, че така лесно ще позволя да ми го отнемете. Това, което предстои, засяга нас — Тайст Андий — толкова, колкото и вас, а може би и повече.

След миг мълчание адюнктата кимна и се поклони.

— Добре дошли на борда, Тайст Андий.

През перилото припряно се изкатериха три дребни фигурки и моментално заситниха към такелажа.

— Богове подземни — измърмори Фидлър. — Нахти. Мразя ги тия същества…

— Мои са — рече мъжът с белезите.

— Как се казваш? — попита го Тавори.

— Уидал. А това е жена ми, Сандалат Друкорлат. Дълго име и още по-дълъг език…

— Мъжо, млъкни.

Фидлър забеляза, че Ботъл се опитва да се скатае, и тръгна към него.

— Стой!

Ботъл трепна и се обърна.

— Да, сержант?

— Как в името на Гуглата намери Картерон Кръст?

— Кръст ли? Ами, просто вървях след Ю’Гатан. Не можех да се надявам, че ще пробием през боя на крайбрежната, тъй че тя ни намери кораб и…

— Но Картерон Кръст?

Ботъл сви рамене.

Кенеб дойде и Фидлър видя как адюнктата и Кръст взеха да спорят, но не можеше да чуе думите им. След малко Кръст кимна и взе ковчежето с монети. А адюнктата тръгна към носа, където стояха Нил и Недер.

— Сержант?

— Отдъхни малко, Ботъл.

— М-м, благодаря, сержант.

Фидлър се приближи зад адюнктата и заслуша разговора.

Тавори говореше:

— … погром. Уикците в отечеството ви се нуждаят и от двама ви. И от Темъл. Уви, няма да можем да вземем конете ви — корабът на капитана не е достатъчно голям, — но можем да поберем всички уикци на борда. Моля ви, пригответе се — и за всичко, което направихте за мен, ви благодаря.

Нил първи заслиза към средната палуба. Недер го последва след миг, но се запъти към Ботъл, който се беше смъкнал на пода, с гръб на перилото. Изгледа го с гняв, докато по някакъв инстинкт той не отвори очи и не я погледна.

— Като свършиш, се върни — каза му.

И си тръгна.

Ботъл зяпна след нея изумен.

Фидлър обърна гръб и се отдалечи.

„Щастлив кучи син.“

„А може би не.“

Качи се на предния мостик и впери очи към град Малаз. Пожари бушуваха, дим и мирис на смърт.

„Калам, приятелю.“

„Сбогом.“

По ирония на съдбата загубата на кръв го беше опазила жив дотук. Кръв и отрова се изливаха от отворените му рани, докато продължаваше да залита напред, почти заслепен от ужасната болка, разкъсваща мускулите му, ударите на сърцето отекваха оглушително в черепа му.

Но продължаваше да се бори. Стъпка, още една, притичване и болката изведнъж изригна неустоима, преди да спре за миг, само колкото да си поеме дъх и с мъчително усилие да придвижи напред едното стъпало. После другото.

Стигна до един ъгъл, опита се да вдигне глава. Но огънят изгаряше очите му, нищо не можеше да види. Дотук следваше картата, запечатана в ума му, по инстинкт, карта, вече разкъсана на тънки ивици от болката.

Беше близо. Усещаше го.

Калам Мекхар се пресегна, за да се подпре на стена… но нямаше стена и той залитна на паважа и се сви на кълбо, обзет от ужасна агония.

Изгубен. Тук трябваше да има стена. Картата му го беше излъгала. И вече беше много късно. Усещаше, че краката му умират. Ръцете също. Гръбнакът му бе копие от разтопен пламък.

Слепоочието му бавно се опря на твърдия влажен камък.

Добре, умираше — и толкова. Изкуството на убиеца неизменно се обръща срещу него. Нищо на този свят не може да е по-справедливо. По-уместно…

На десет разтега встрани Сенкотрон изръмжа:

— Ставай, глупако. Вече почти стигнахме. Ставай!

Но тялото не помръдваше.

Богът изсъска от яд и се плъзна напред. Жест — и трите призрака по петите му се струпаха над Калам Мекхар.

Единият изхриптя:

— Мъртъв е.

Сенкотрон се озъби, избута настрана слугите си и се наведе.

— Още не е. Но, о, колко е близо. — Отдръпна се рязко. — Вдигнете го, идиоти проклети! Ще го домъкнем!

— Ние? — попита един.

— Внимателно — измърмори богът. Призраците хванаха убиеца и го вдигнаха. — Добре, сега ме следвайте, и бързо.

Към портата. Преградата изскърца, щом Сенкотрон я избута настрана.

По пътеката, по разкъртените камъни и по туфите суха трева.

Гробове от двете страни, купчините пръст започваха да димят. Зората ли идеше? Едва ли. Не, онези вътре… усетиха го. Богът си позволи тих сух смях. И се присви, щом излезе по-силен, отколкото го искаше.

Приближиха се до входа.

Сенкотрон спря, отдръпна се колкото можеше встрани и махна на призраците да продължат.

— Бързо! Пуснете го там, на прага! А, ти, вземи му ножовете. Прибери ги в каниите, да. Сега излизаме оттук — и стойте на пътеката, червеи безмозъчни! Кого искате да разбудите?

Още една стъпка, по-близо до тъмната, запотена от предутринната роса врата. Вдигна тоягата. Потропване със сребърната глава.

Вратата изскърца и се отвори.

Огромна бронирана фигура изпълни рамката. Изгледа го отвисоко.

Сенкотрон прошепна:

— Вземи го, тъпако! Прибери го!

Вбесяващо бавно гигантският страж на Скръбния дом се пресегна, хвана убиеца за тила и го издърпа през прага.

Богът, присвит до портата, изчака, докато стъпалата на Калам се скрият в сумрака.

И вратата се затръшна.

„Навреме?“

— Няма как да се разбере. Засега… леле, колекцията на Сенкотрон взе да става страшно впечатляваща, нали? — И като се обърна, видя как призрачните му слуги побягнаха в мига, в който вратата на близката кръчма се отвори с трясък.

И богът потръпна, присви се още по-ниско.

— Хмм, май е време да се махам.

Вихрушка от сенки.

И Сенкотрон изчезна.

Старши сержант Брейвън Тут спря пред кръчмата на Кууп. Още не беше се зазорило. А проклетата нощ бе тиха като гробница. Той потръпна, все едно току-що бе излязъл на пътя на древен зъл дух, подминал го невидим, но поспрял се, за да го изгледа с алчен глад.

Вратата на кръчмата се отвори и се затвори — рязко, жертва на нечий гняв, и Брейвън Тут спря.

Пред погледа му се извиси бронирано чудовище.

Брейвън Тут примига и изсумтя:

— Добра вечер, Темпър.

Главата с шлема се извърна към него, изненадана сякаш от внезапната поява на старши сержанта.

— Брейвън Тут.

— Какво те води навън?

Темпър подуши във въздуха и погледна към Скръбния дом. Сви рамене и отвърна:

— Рекох да се поразходя.

Брейвън Тут кимна.

— Виждам, че си се облякъл подходящо.

Дръпнаха се, когато някаква жена се появи от близката уличка, мина покрай тях, слезе по стъпалата и потъна в тъмната паст на кръчмата.

— Ама как си клати задника само… — измърмори одобрително старши сержантът. Но Темпър се взираше в каменната настилка и Брейвън Тут също погледна надолу.

Беше оставила следи. Тъмночервени.

— Тъй, Темпър. Не можем да се надяваме, че е кал, нали?

— Не мисля, Брейв.

— Е, аз мисля да заседна вътре в Кууп. Свърши ли ти разходката?

Последно озъртане към Скръбния дом, после грамадният мъж кимна.

— Така изглежда.

Слязоха по стъпалата и потънаха в сумрака на „Обесения“.

Тази нощ в кръчмата на Кууп имаше и един гост с висок сан — Юмрук Араган. Беше заел малкото сепаре в най-тъмния ъгъл, най-отдалечения от вратата, и седеше сам. Пиеше ейл и слушаше отвън да изкънтяват камбана след камбана, чуваше и далечния и понякога не толкова далечен хор от разюздано безчинство.

Не само той вдигна очи и се вторачи с възхищение в непознатата чернокоса канийка, която влезе няколко мига преди зазоряване. Изгледа я изпод тежките си вежди как се запъти към тезгяха и си поръча канийско оризово вино, което принуди Кууп да се засуети отчаяно, докато най-сетне не намери прашна стъклена бутилка с цвят на кехлибар — струваше цяло състояние.

Малко по-късно Темпър, смъкнал рамене под тежестта на древната броня — влезе, последван от старши сержант Брейвън Тут. И Араган още повече се присви в стола си.

Никаква компания за него тази нощ.

Още от здрачаване се бореше с главоболието и си беше помислил, че го е надвил — но пулсирането в черепа изведнъж отново се върна с удвоена сила и от устата му се изтръгна тих стон.

Брейвън Тут се опита да заговори жената, но под окото му веднага лъсна връх на нож, после тя плати бутилката, поиска стая и тръгна към стълбището. Съвсем сама. Никой не я последва.

Старши сержантът изруга, отри потта от челото си и изрева за ейл.

Странни неща ставаха в кръчмата на Кууп, но както винаги, ейлът и виното скоро разкаляха водите. А колкото до зората, пробуждаща се навън — какво пък, там беше друг свят, нали?

24.

Много лица имаше хаосът, селението между селенията, а тази пътека, която бяха хванали, помисли си Таралак Вийд, наистина беше ужасна. Обезлистени дървета се издигаха тук-там, откършени голи клони бавно се въртяха в мразовития безпосочен вятър, струи дим се носеха над пустинния разкалян пейзаж и навсякъде… трупове. Затънали в глината щръкнали от земята трупове, сгърчени полузаровени тела.

В далечината проблясваше магия, знак за продължаваща все още битка, но мястото, през което вървяха, беше безжизнено, тишина като траурен саван отвсякъде, единствените звуци — трепетно близко — хлипът на ботуши, изтръгващи се от сивкавата кал, стърженето на броня и оръжие и откъслечните тихи ругатни на ледериите и едурите.

Дни наред сред тази лудост, това жестоко напомняне какво е възможно, как могат нещата да се свлекат надолу и все по-надолу, докато воините се сражават безсмислено и животът изтича, за да запълни калните локви, студената плът да поддаде под нозете.

„А ние продължаваме към своята битка с престорено безразличие към всичко, което ни заобикаля.“ Не беше глупак. Беше роден в племе, което повечето наричаха примитивно, изостанало. Воински касти, култове на кръв и несекваща мъст. Гралите бяха чужди на сложни съждения, тласкани от празни желания и безпочвени убеждения. Бяха поклонници на насилието. И все пак — нямаше ли мъдрост в това да се наложат правила, за да се държи безумието под юзди, да не се стига толкова далече в кръвопролитието?

Таралак Вийд осъзна, че е попил нещо от цивилизованите нрави, като треска от лоша вода, мислите му се бяха извратили с блянове за унищожение — цял клан, поискал бе всеки в него да бъде убит, за предпочитане — от собствената му ръка. Мъж, жена, дете, бебе. След това, в израз на скромна умереност, си беше представял един по-малък вихър от смърт, който щеше да му остави достатъчно съплеменници, над които да властва неоспоримо, свободен да прави с тях каквото пожелае. Щеше да е вълкът мъжкар в разцвета на силите си, да властва над всички и всички да го слушат само щом го погледнат в очите, с един прост жест да доказва господството си.

Всичко това вече беше безсмислено.

Отпред воинът Алрада Ан даде сигнал за отдих и Таралак Вийд се смъкна на стръмния мокър бряг на някакъв ров и зяпна краката си, които сякаш свършваха малко под коленете му — останалото не се виждаше под тъмната локва вода, отразила сивкавото небе.

Тъмнокожият Тайст Едур тръгна назад по колоната и спря при грала и воина джаг зад него.

— Сатбаро Ангар казва, че сме близо. Скоро ще отвори портала — бездруго прекалихме с гостоприемството на този свят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Таралак.

— Няма да е добре обитателите да ни видят тук. Вярно, за тях ще сме като привидения, призрачни, просто поредната тътреща се колона войници. Но все пак едно такова виждане може да предизвика… вълни.

— Вълни?

Алрада Ан поклати глава.

— И на самия мен не ми е ясно, но нашият магьосник е настойчив. Това селение е като Новороденото — да му отвориш пътя значи да навлечеш опустошение. — Помълча и добави: — Виждал съм Новороденото.

И Алрада Ан се отдалечи.

— Командва без чест — промълви Икариум.

— Глупак е — процеди през зъби гралът.

— Суров си в преценката си, Таралак Вийд.

— Играе с измама, Убиецо. И всички се хващат, но не и аз. Не го ли виждаш? Той е различен от другите.

— Съжалявам — отвърна Икариум, — но не виждам като теб. Различен — с какво?

Таралак Вийд сви рамене.

— Избелва си кожата. Надушвам сместа, която използва, напомня ми за цветовете на готар, с които моят народ избелва сърнешките кожи.

— Избелва… — Икариум бавно се изправи и погледна назад по колоната. После въздъхна. — Да, сега виждам. Бил съм разсеян…

— Изгубил си се в себе си, приятелю.

— Да.

— Това не е добре. Трябва да се подготвиш, да владееш целия си разсъдък, Убиецо…

— Не ме наричай така.

— Това също е в теб, тази съпротива срещу истината. Да, тази истина е жестока, но само страхливец би отвърнал лице от нея, би й обърнал гръб и би се скрил зад някоя по-удобна лъжа. Такъв страх лежи под тебе.

— А може би не, Таралак Вийд. Вярвам, че наистина съм страхливец. И все пак това е най-малкото ми престъпление, ако всичко, което каза за мен, е вярно…

— Съмняваш ли се?

— У мен няма жажда — каза джагът. — Няма страст да убивам. И всичко, което хвърли в нозете ми, всичко, което каза, че съм извършил — нищо не помня от него.

— Такова е проклятието ти, приятелю. Да можех да призная, тук и сега, че съм те излъгал. В душата ми са станали промени и чувствам, че двамата все едно сме попаднали в капан, обречени на съдбата си. Започнах да те познавам по-добре, отколкото съм те познавал, и скърбя за теб, Икариум.

Светлосивите очи го изгледаха.

— Ти ми каза, че сме пътували заедно от дълго време, че и преди сме правили тези пътувания на духа. И си бил упорит в рвението си, в желанието си да видиш как се… развихрям. Таралак Вийд, ако сме пътували заедно толкова много години… това, което казваш сега, е нелогично.

Пот изби под дрехите на грала и той извърна глава.

— Твърдиш, че Алрада Ан е измамникът сред нас. Може би трябва да си измамник, за да познаеш подобния си.

— Груби думи чувам от теб, приятелю…

— Вече не вярвам, че сме приятели. Вече подозирам, че ти си моят пазител, а аз не съм нищо повече от твоето оръжие. И ето, че изричаш думи на съмнение за остротата му, все едно с тази взаимна несигурност можем да се доближим един до друг. Но аз няма да направя тази стъпка, Таралак Вийд, освен назад — по-далече от теб.

„Кучи син. Преструвал се е, че забравя. Но през цялото време е слушал, наблюдавал е. И сега се доближава до истината. Оръжието е умно — бях невнимателен, подвел ме е да проявя пренебрежение и ако самите ми думи бяха оръжие… забравих, че този джаг знае как да се брани, че е ковал бронята си от столетия.“

Вдигна очи към Алрада Ан, който отново мина покрай тях, запътен към челото на колоната.

— Скоро — напомни им воинът.

Капитан Варат Таун, първи помощник на Атри-преда Ян Товис, махна на стрелците си ледерии да тръгнат напред. Изплю се в опит да махне от устата си вкуса на кал, но беше безнадеждно. Тук магията на Крепостите се беше развихрила на искрящи унищожителни вълни и той долавяше във вятъра ека на десетки хиляди умиращи войници, а калта, полепнала по езика му, беше от разпрашена плът, зърниста от късчетата кости.

И все пак във всичко това може би имаше и дар, обещание за по-добро бъдеще. Защото колкото и мрачна да беше станала Ледерийската империя под властта на Тайст Едур, все още имаше зелени полета, селски нивя и синьо небе. Майки все още раждаха деца и сълзи на радост лесно потичаха по топлите бузи от очи, премрежени от любов… „О, скъпа моя, тези спомени за теб са всичко, което все още ме държи цял, всичко, което ме пази да не полудея. Ти и скъпата ни дъщеря. Ще те видя отново. Обещавам ти. Може би скоро.“

Алрада Ан беше отново в челото на колоната. Горкият. Чертите му веднага го издаваха пред войник от Блуроуз като Варат Таун. Натрапник — какви ли бяха причините за тази заблуда? „Оцеляване може би. Това и нищо друго.“ Все пак беше чувал от ледерийски роби, служещи на Тайст Едур, че съществувала древна вражда между едурите и Тайст Андий, а ако едурите знаеха за скритите анклави в Блуроуз, за своите омразни тъмнокожи родственици, какво пък…

И тъй, Алрада Ан беше тук сред тях. Шпионин. Варат Таун му желаеше успех. Орденът на Оникса беше имал благонамерени управници в края на краищата — разбира се, при сегашните обстоятелства миналото будеше романтичен идеализъм.

„Все пак не може да е било по-лошо от сегашното.“

Очакваше ги нова безсмислена битка. Още мъртви ледерии. Толкова му се искаше да си спечели уважението на Туайлайт, а това командване можеше да се окаже истинското изпитание. Можеше ли Варат да командва добре? Можеше ли да постигне съвършен баланс между войнска ярост и сдържаност? „Но аз съм служил при най-добрия командир на ледерийските армии след Преда Унутал Хебаз, нали?“

Тази мисъл сякаш само удвои бремето, което усещаше на плещите си.

Ровът, покрай който се тътреха, се втичаше в разкаляна равнина, разровена от конски копита, колела на талиги и кратери от магически взривове. Вонята на гниеща плът бе надвиснала във въздуха като мъгла. Тук-там се виждаха надгробни камъни, кривнати на една страна или счупени, нацепено дърво, почерняло от влага и гниене, тънки бели кости, щръкнали от мъртва плът.

Може би на половин левга от тях минаваше хребет и по него се точеше раздърпана колона, тръгнала в поход към далечна битка.

— Бързо! — изсъска Сатбаро Ангар. — Снишете се, съберете се! Бързо, глупаци! Трябва да се махаме!

Стет и Айстар, брат и сестра, обсебени от общ спомен за болка, за ръце и крака, приковани за дърво, и за гарвани, накацали по лицата им, кълвящи очите им — ужасни кошмари, рожба на творческо въображение, бе казала майка им Майнала — се промъкваха в сумрака по хлъзгавите и коварни камъни.

Никой от двамата още не беше влизал в бой, макар и двамата да бяха изрекли ревностното си желание, защото все още бяха млади, или така поне беше решила майка. Но Стет беше на десет години, а сестра му Айстар — на девет; и носеха бронята на Отряда на Сянката и оръжия на коланите, и се бяха обучавали с другите, също тъй усърдно като всички. А някъде там, отпред, стоеше любимият им страж и пазеше прохода. Промъкваха се към него — най-любимата им игра.

Приближиха се присвити до мястото, където стоеше обикновено.

И вляво от тях се чу дрезгав глас:

— Много шумно дишате.

Айстар изскимтя отчаяно и подскочи.

— Стет е! Аз изобщо не дишам! Също като теб! — Пристъпи към изгърбения Т’лан Имасс, подпрял гръб на стената. После се хвърли към него и го прегърна през кръста.

Тъмният празен поглед на Онрак се спря върху нея. След това сбръчканата ръка, която не държеше оръжие, се пресегна и леко я потупа по главата.

— Сега дишаш — каза воинът.

— А ти миришеш на прах и още по-лошо.

Стет подмина позицията на Онрак и след две крачки се качи на една канара и надникна в тъмното отвън.

— Днес видях плъх — каза той. — Пуснах две стрели по него. Едната мина близо. Много близо.

— Слез оттам — каза му Т’лан Имасс и свали ръцете на Айстар от кръста си. — В силует предлагаш мишена.

— Тук вече не идва никой, Онрак — отвърна момчето и се извърна към приближилия се немрящ воин. — Отказали са се — твърде неприятни се оказахме за тях. Майка казва, че трябва да се махнем…

Стрелата го порази в слепоочието, прониза костта и го завъртя, ходилата му се хлъзнаха по канарата, Стет залитна и падна.

Айстар запищя, пронизителен вик, който прокънтя в цепнатината, а Онрак я изтика зад себе си:

— Бягай. Назад, покрай стената. Бягай!

Още стрели изсвистяха в тесния проход, две се забиха в тялото на Онрак и вдигнаха облачета прах. Той ги изтръгна, пусна ги на пода, закрачи напред и надигна меча.

Лицето на Майнала бе състарено, изцедено от дни и нощи на страх и тревога, от безмилостното бреме на чакането, от взирането в осиновените й деца и от това, че не виждаше нищо освен войници, които се бяха научили да убиват, които се бяха научили да виждат как умират другарите им.

И всичко това — за да бранят един празен трон.

Трул Сенгар можеше да разбере жестоката нелепост на тази отбрана. Един призрак беше обсебил Първия трон, същество от сенки, толкова нематериално, че дори немрящите Т’лан Имасс изглеждаха пред него кипящи от живот. Призрак, бог, тънка като мъгла паяжина от страст, жажда за господство и нечестиви кроежи — това беше обсебило престола на властта над всички Т’лан Имасс.

Там, някъде навън, имаше други Т’лан Имасс, които се стремяха да узурпират Първия трон, да вземат силата му и да я дарят на Сакатия бог — на силата, която вече бе оковала Тайст Едур. На Сакатия бог, който беше дал на Рулад меч, пропит от ужасно проклятие. И за това пропаднало същество армията на Едур не беше достатъчна. Армията на ледериите не беше достатъчна. Не, нужни бяха Т’лан Имасс.

„И ние трябва да го спрем този Сакат бог. Тази наша жалка армийка.“

Онрак беше обещал ярост в битката, която неизбежно щеше да дойде, последната битка. Но Трул знаеше, че яростта няма да стигне, нито онова, което изпитваше самият той: отчаяние. Нито голият ужас на Майнала, нито, както вярваше вече, непоклатимата безчувственост на Монок Очъм и на Ибра Голан — това също беше обречено на провал. „Каква сбирщина сме само.“

Откъсна очи от Майнала и погледна Монок Очъм, който стоеше неподвижно пред сводестия вход, водещ в тронната зала. Гадателят на кости не бе помръднал поне три цикъла на спане и будност. Сребристата кожа на раменете му смътно искреше на светлината на фенера. Но сега леко кривна глава.

„Е…“

Писък на дете отекна в прохода и накара Трул Сенгар да скочи. Беше подпрял копието си на стената — сграбчи го и затича нагоре към виковете.

Айстар се появи срещу него, изпънала ръце напред, пребледняла.

— Стет е мъртъв! Убиха го! Убиха го…

И Майнала дотича, притисна детето до гърдите си и се обърна.

— Панек! Събери войниците!

Втората защитна линия, на средата между позицията на Онрак и главното ядро, се държеше от Ибра Голан. Щом Трул Сенгар се приближи, той каза:

— Онрак се сражава. За да ги забави. Този път има много Тайст Едур. И човеци. Сред тях има и шаман, владее хаотична сила. Този път, Трул Сенгар, сериозно са решили да вземат Първия трон.

Шумът от битката вече се чуваше. Онрак, сам срещу родствениците на Трул. „И някакъв проклет магьосник.“

— Повикайте Монок Очъм! Ако магьосникът реши да отприщи вълна от магия, сме свършени.

— Вие — може би…

— Не разбираш, торба кокали такава! Хаотична магия! Трябва да го убием тоя кучи син!

И Трул тръгна напред.

Алрада Ан видя как трима от воините му паднаха под огромния каменен меч на Т’лан Имасс — немрящият не беше отстъпил и крачка от стеснението на прохода. Обърна се към Сатбаро Ангар.

— Трябва да го изтласкаме назад! Няма да се умори — може да държи тази позиция вечно!

Таралак Вийд зад гърба им каза:

— Пуснете срещу него Икариум!

— Джагът е празен — отвърна пренебрежително магьосникът. — Изтегли воините назад, Алрада Ан. И кажи на ледериите да спрат със стрелите си — не искам някоя заблудена стрела да ме удари в гръб.

И тръгна напред.

А зад Т’лан Имасс се появи друга фигура, видя Алрада Ан. Държеше копие — висок, скрит в сенките, но все пак… познат силует, тези плавни движения — видя как една стрела изсвистя покрай рамото на немрящия, после дръжката на копието я изби настрани.

„Не. Това е невъзможно. Сбъркал съм.“

— Сатбаро!

Т’лан Имасс изведнъж отстъпи от позицията си, отдръпна се в прохода…

Сатбаро Ангар изкуцука към теснината. Сила закипя около него, надигаща се, прошарена със сребристи нишки вълна, искрящо сребро. Мокрият камък на стените на теснината започна да се кърти със странен хрущящ звук, водата по него изригваше на пара. Една голяма плоча близо до стеснението изведнъж се отцепи, изтрещя и се пръсна на пода.

Магията се надигна все по-силна, разшири се от двете страни и над главата на Сатбаро, застинала вълна от сила, която пращеше и съскаше като хиляда змии.

Алрада Ан пристъпи напред.

— Сатбаро! Почакай!

Но магьосникът го пренебрегна и кипналата вълна от магия с рев се гмурна в стеснението, опърли пътека навътре през прохода…

… и изведнъж се пръсна.

Сблъсъкът отхвърли Алрада Ан три стъпки назад, вълна зной го удари в гърдите като юмрук.

Сатбаро Ангар изкрещя.

И нещо огромно изникна от теснината, изгърбени рамене се провряха през отвора. Мършаво и немрящо, кожата му — прошарена на сиво и черно, сребриста козина по врата и надолу по раменете като настръхнали пера… съществото се провря през теснината и се втурна напред — на кокалчетата на пръстите си и на подобните на лапи задни стъпала — право към Сатбаро Ангар.

Алрада Ан извика предупредително…

… Късно. Звярът се пресегна и огромните длани докопаха магьосника, вдигнаха го във въздуха, отпраха едната ръка, после другата, кръвта швирна и привидението изви врещящия Сатбаро и захапа тила му, грамадните кучешки зъби се впиха дълбоко. Челюстите се стиснаха, главата на немрящия демон дръпна рязко назад — откъсна половината врат — и гръбнакът на Сатбаро изригна навън като котвена верига, изплющя кървав във въздуха…

След това звярът запокити трупа встрани и тръгна срещу Алрада Ан.

Икариум стоеше над труп на дете, зяпнал течността, изцеждаща се от натрошения череп, оцъклените очи и полуотворената уста. Стоеше вцепенен и трепереше.

Таралак Вийд дотича при него.

— Сега, Убиецо. Сега е моментът!

— Не е нужно — промълви Икариум. — Не е нужно това…

— Чуй ме…

— Замълчи. Няма да избивам деца. Няма да допусна това…

Взрив от магия пред тях, ударната вълна се затъркаля назад, събори и двамата. Викове, писъци. И зверско ръмжене. Крясъци на страх и ужас сред ледерии и едури.

— Икариум! Напада ни демон! Демон! Не дете, не деца — не виждаш ли? Трябва да действаш — сега! Покажи им! Покажи на Едур какво има в теб!

Таралак го дърпаше за ръката. Намръщен, Икариум го остави — остави се да го повлекат напред, през гмежта от присвити от ужас едури. „Не, не искам това…“ Но усети туптежа на сърцата си, как се надига като бойни барабани, с песен за огън…

Плиснала кръв и мръсотия — и пред очите на двамата воини се разигра жестоката смърт на Сатбаро Ангар.

А след това соултейкънът се понесе напред и Алрада Ан — храбрият воин, пожелал да защити бойците си — излезе на пътя на чудовищното същество.

Икариум усети, че едноострият меч е в дясната му ръка — не помнеше да го е вадил, но се движеше напред, всяко движение сякаш невъзможно забавено, накъсано… и се пресегна, сграбчи Тайст Едур и го отхвърли зад себе си, все едно не тежеше повече от дрипа; и закрачи напред да пресрещне немрящия звяр.

Видя как гигантската маймуна изведнъж се дръпна.

Нова стъпка, странно бучене изпълни черепа на Икариум, а звярът заотстъпва, провря се заднешком в теснината и зад нея, обърна се рязко и побягна по прохода.

Икариум залитна, изпъшка, подпря се на ръба на стеснението, усети грапавата повърхност под дланта си. Злокобната песен в ума му заглъхна…

И тогава едурът се хвърли напред покрай него през разлома. И отпред отново заехтя кънтежът на битка. Трясък на тежко желязо, всякакъв мирис на магия изчезна…

Отвъд теснината Алрада Ан видя пред себе си уширение и там, в раздърпан строй, в поне три реда дълбочина, стояха някакви войници, размахали оръжия, бледи, зацапани лица под шлемовете… „Сестрите да ме вземат дано, толкова са малки! Какво е това? Срещу нас са деца!“

А след това видя двамата Т’лан Имасс и между тях — висока сивокожа фигура… „Не. Не може да бъде — ние го оставихме, ние…“

Колб Харат изрева дивашки, бойният вик моментално беше подет от Саур Батрада.

— Трул Сенгар! Предателят е пред нас!

— Мой си!

И Саур и Колб се хвърлиха заедно срещу Трул Сенгар.

След тях останалите едури се развърнаха и връхлетяха срещу бойния строй на децата в броня и двете сили се сблъскаха в какофония от кънтящи оръжия и щитове. Писъци на болка и гняв заотекваха от очуканите каменни стени.

Алрада Ан стоеше замръзнал и гледаше изумен, с пълно неверие.

Трул Сенгар се отбраняваше яростно с копието си, мечовете на Саур и Колб сечаха и забиваха. Притискаха го назад… и Алрада Ан разбра, проумя — Трул се мъчеше да защити тези деца — децата зад себе си…

Крясъци от бойния ред на едурите — двамата Т’лан Имасс настъпваха в контраатака от двете страни и нищо сякаш не можеше да ги спре.

Но той все така стоеше замръзнал… После се хвърли напред с дивашки вик.

Трул Сенгар познаваше двамата воини. Виждаше омразата в очите им, усещаше гнева в тежестта на ударите им, докато се мъчеха да пробият защитата му — не можеше да ги удържи задълго. А паднеше ли, знаеше, че злочестите малки войничета зад него ще се изправят лице в лице срещу тези убийци.

Къде беше Апт? Защо Майнала беше задържала демона — какво повече можеше да ги застраши?

Друг някой викаше този път името му откъм гъстия строй на едурите. Име, изричано не с гняв, а с болка — но Трул нямаше време да погледне натам, нямаше време да се учуди дори — Колб беше посякъл лявата му китка, отворил беше широка рана и кръвта се стичаше по ръката му, процеждаше се в дланта, стиснала копието.

„Няма да издържа дълго. По-добри са отпреди, и двамата…“

После видя как една къса извита мерудска сабя посече навътре зад Колб, порази го във врата, продължи — и главата на Колб Харат отхвърча и падна. Тялото за миг се залюля, после рухна.

Саур Батрада изръмжа проклятие, обърна се рязко, посече и мечът му се впи дълбоко в дясното бедро на новопоявилия се…

И Трул замахна, острието на копието му се впи в челото на Саур точно под ръба на шлема. И с ужас видя как очите на воина изскочиха от кухините като вързани на конци, докато главата се отмяташе назад.

Трул изтръгна оръжието си, а един едур залитна към него и изпъшка:

— Трул! Трул Сенгар!

— Алрада?

Воинът вдигна двете криви саби.

— Бия се на твоя страна, Трул! Изкупление… моля те!

„Изкупление?“

— Не разбирам — но не се съмнявам. Добре си дошъл…

Някакъв звук се усилваше в главата на Трул, връхлиташе го сякаш от всички посоки. Видя как едно от децата вляво затисна ушите си с длани, после друго…

— Трул Сенгар! Това е джагът! Сестрите да ни вземат дано, той идва!

„Кой? Какво?“

„Какъв е този звук?“

Онрак Прекършения видя джага, усети набъбващата сила в съществото, залитащо като пияно напред. И застана на пътя му. „Това ли е водачът им? Джагътска кръв, да. О, как се надига отново старата горчивина и гняв…“

Изведнъж джагът изправи рамене, вдигна меча си, а пронизителният стон изригна с физическа сила, тласна Онрак една стъпка назад и Т’лан Имасс най-сетне видя очите на джага.

Мъртви, безжизнени… а след това изведнъж лумнаха с убийствена ярост.

Високият смугъл воин връхлетя срещу него, оръжието му засвятка с ослепителна бързина.

Онрак го блокира с меча си, замахна високо в рипост, за да отсече главата на джага… но колкото и невероятно да беше, ударът бе посрещнат от другото оръжие със сила, която го разтърси. Една ръка се изстреля напред, докопа безсмъртния воин, надигна го високо от скалния под…

Трясък в стената и се пръснаха ребра. Онрак се хлъзна надолу, присви се да се съвземе и отново се хвърли напред…

Джагът се понесе напред, право към бойния ред на малките войници на Майнала… тънкият пронизителен звук бе оглушителен…

Онрак се стовари с все сила в туловището на полукръвния, твърдата кост с тежината на цяло муле удари гърба на джага като чук.

И Т’лан Имасс бе отхвърлен назад, срути се тежко на пода.

Противникът му също се олюля и Онрак видя оголените му зъби, щом се обърна побеснял и с неимоверна бързина се приближи до немрящия воин — преди да е успял дори да се надигне, — изпъна ръка, пръстите му се впиха в дебелата суха кожа, вкопчиха се около гръдната кост, той надигна Онрак във въздуха и го запокити — отново в стената, този път със сила, която потроши и кости, и камъни.

Онрак се срина на купчина сред късовете откъртена скала и повече не помръдна.

А при движението си Икариум се беше обърнал с лице срещу Тайст Едур и ледериите.

Трул Сенгар видя как чудовищното зеленокожо същество — което бе натресло Онрак в стената като торба дини — изведнъж скочи сред струпаните зад него Едур и започна ужасяваща сеч.

Пронизителният звук се извиси още, понесъл със себе си яростен, вихрен вятър на сурова сила. Разрастваше се безмилостно, едури и ледерии падаха, кошмар се бе появил сред тях, воинът ревеше неистовата си закана да ги заличи от света. Трул зяпна невярващо в страховитата мъгла от кръв, кипнала във въздуха, телата падаха — по две, по три, четири, пет наведнъж — воините сякаш се стапяха, залитаха, завъртаха се и се сгромолясваха под дивашките удари…

Оцапана с кръв длан се вкопчи в лявата му ръка и го дръпна. И през ужасяващия пронизителен вой той чу:

— Трул — сега ще умрем — всички. Но аз те намерих. Трул Сенгар, съжалявам — за Стрижението, за всичко… за всичко друго…

Майнала залитна към тях. Изплю кръв — копие беше пронизало гърдите й малко под дясната ключица и лицето й беше смъртнобледо.

— Къде е Монок Очъм? — попита. — Къде е Гадателят на кости?

Трул посочи назад към входа на тронната зала.

— Там влезе — като ранено псе… — И зяпна. Ибра Голан беше застанал на входа.

И изведнъж всякакви думи станаха невъзможни, бесен вятър ги тласна назад, вихрен и толкова силен, че вдигна във въздуха мъртви деца и ги понесе със себе си в страховит въртоп. Джагът стоеше на двадесет разтега от тях сред грамади от трупове и Трул видя зад него искрящ портал; огнената рамка потръпваше колебливо във въздуха, без да докосва скалния под, и сякаш бавно се приближаваше, притеглена от стихията на силата. Зад нея се виждаше тунел, необятно бляскаво мъртво поле, а в самия му център, невероятно далечен — кораб, подмятан от бурни вълни.

Майнала се олюля назад, мина покрай Ибра Голан и изчезна в тронната зала…

Джагът се обърна, от очите му лумна сребриста светлина…

Приведе се и тръгна напред с дълги сковани крачки.

„Духовете да ме благословят…“ Трул се хвърли на пътя на привидението.

Мечът връхлетя върху него сякаш от всички посоки. Не можеше да контраатакува, прътът на копието кънтеше и подскачаше в ръцете му с всеки удар, който отчаяно отбиваше…

И Алрада Ан връхлетя отдясно на джага… два мълниеносни сблъсъка и едноръбият меч изби и двете саби, стрелна се и от гърдите на Алрада Ан изригна кръв, ударът бе толкова силен, че воинът излетя от земята, краката му се превъртяха, тялото се понесе, подето от вятъра сред пурпурен дъжд.

Джагът поднови атаката си срещу Трул, пронизителният вой пак изригна от устата му. Мечът засвистя така бързо, че едва се виждаше, всяко блокиране разтърсваше костите на едура… но джагът беше спрян.

Почти погребан под кървавите трупове, Варат Таун лежеше неподвижен, едното му око бе приковано в двете смътни фигури, Икариум и Тайст Едур… Не можеше да продължи дълго. Никой не можеше да устои дълго срещу джага, но воинът с копието все пак се държеше с упорство и дързост, с такава ловкост и непогрешимо умение, че ледериецът едва успяваше да си поеме дъх.

Зад Тайст Едур децата се оттегляха през грубо изсечения вход.

Бурята вече се бе превърнала във вихър и той кръжеше около двамата сражаващи се… богове, движеха се по-бързо, отколкото окото на Варат можеше да проследи, но ето, че най-сетне копието започна да се цепи от мълниеносните парирания…

Варат Таун чу хленч някъде наблизо, съвсем леко отмести поглед и видя свития до стената Таралак Вийд, хлипаше от ужас. Беше драскал с нокти по камъка сякаш да си изрови път да избяга и по нашарената с жълти нишки стена лъщяха кървави петна. „Ти го поиска, кучи сине. Сега го преживей.“

Ново пращене го накара да извърне поглед и видя, че копието се е прекършило — едурът отскочи и успя някак да избегне страничното посичане на меча, който щеше да го обезглави. С рев, Икариум настъпи да довърши противника си, след това изведнъж приклекна, извъртя се и се хвърли встрани…

… и един катраненочерен демон се завихри от сенките, главата с огромната зейнала паст на змиевидния врат се стрелна напред, челюстите се впиха в дясното рамо на Икариум, единственият преден крак задра джага отпред по ребрата, търсеше меката плът на корема му. Демонът се надигна, повлече джага във въздуха…

Но едноострият меч не отстъпи, посече надолу и се вряза във врата на демона. Черна кръв плисна, огромното туловище залитна, краката заритаха в спазъм. Икариум падна присвит на пода, помъчи се да охлаби смъртоносната хватка на челюстите, захапали рамото му.

Зад Икариум Тайст Едур влачеше тялото на Алрада Ан, отстъпваше към изхода…

„Няма смисъл. Никакъв смисъл — само да се освободи и…“

Ревящият вятър жулеше каменната стена, изпълваше плувналия в кръв въздух с лъскави късове гранит. Пукнатини пълзяха по камъка в безумна паяжина — ревът на бурята ставаше все по-силен… и изведнъж лявото тъпанче на Варат се спука с ужасяваща болка.

Трул дърпаше Алрада Ан към портала. Ибра Голан вече не стоеше на стража… всъщност едурът не виждаше никого, съвсем никого.

„Избягаха ли? Предадоха трона? Моля ви, Сестри, моля ви. Нека избягат, далече оттук, далече от това…“

Добра се до входа и видя — точно зад него — Ибра Голан. Воинът беше с гръб към Трул, с лице към Първия трон… не, видя Трул, гледаше не Трона, а онова, което бе останало от Монок Очъм. Магическият вихър бе вилнял в залата със сила, неустоима за Гадателя на кости — Т’лан Имасс беше отхвърлен назад, беше се натресъл в дясната страна на трона и там, видя с нарастващ ужас Трул, Монок Очъм се беше разтопил. Стопен, размазан и изкривен, все едно тялото му се беше впечатало в Първия трон. Виждаше се само половината от лицето на Гадателя на кости, само едното око — обкръжено от пропуканата очна кухина.

От двете страни до стената се бяха присвили малкото останали все още живи деца, Панек бе коленичил до проснатата неподвижно в локва кръв Майнала.

Ибра Голан се обърна и каза монотонно:

— Монок Очъм се провали. Отмести се от входа, Трул Сенгар. Аз ще посрещна сега Крадеца на живот.

Трул издърпа приятеля си настрана, след това коленичи и опипа зацапаното му с кръв чело. За негова изненада, очите на Алрада Ан примигаха и се отвориха.

— Алрада…

Издъхващият воин понечи да проговори, ала от устата му блъвна пенлива кръв. Жестоката кашлица я плисна в лицето на Трул, но той все пак чу една дума миг преди Алрада Ан да изпусне сетния си дъх.

Една-едничка дума.

Вкъщи.

Ибра Голан закрачи да се опълчи на оногова, когото нарече Крадец на живот. На четири крачки от джага, който най-сетне бе успял да се отскубне от смъртоносната захапка на апториана, Т’лан Имасс нападна.

Камък и желязо, искри сред яростни ветрове, а сред вихъра кръжаха късове плът, натрошени кости, кичури кървава коса и парчета броня.

Трул взе едно копие от разпръснатите на пода оръжия, изкуцука и застана на входа.

Атаката на Ибра Голан изтласка джага стъпка назад, после втора…

Жесток трясък, и Т’лан Имасс залитна назад, кремъчният му меч се пръсна. Оръжието на Крадеца на живот вихрено помете и посече лявото рамо на немрящия воин — нов удар, пръснаха се ребра, вятърът понесе късовете — Ибра Голан се олюля…

И мечът полетя към главата му.

Черепът се пръсна на късове…

Ново посичане през тялото, малко над бедрото и косо през гръбнака, острието излезе навън, посякло Т’лан Имасс наполовина. Нови четири удара, преди останалото от немрящия воин да падне на пода. Късове кости се разхвърчаха във всички посоки.

Крадецът на живот изкриви глава назад и зарева, звукът събори Трул, изкара всичкия дъх от дробовете му… той зяпна безпомощен, а чудовището направи стъпка напред, и още една…

Блясък, въздухът се раздра и една фигура залитна, появила се сякаш отникъде на пътя на джага. И изсъска:

— Проклет да си, Сенкотрон!

И Трул я видя как вдигна глава, погледна настъпващия джаг, направи стъпка назад, а когато той вдигна меча си, от нея изригна магия — ослепителна — и щом се разпръсна, вятърът връхлетя с писък на вещаещ смърт дух по разбития коридор… и Крадеца на живот го нямаше.

Изумен, Варат Таун видя безмилостното унищожение на Т’лан Имасс и как после самотният Тайст Едур отново се изправи на пътя на Икариум с копие в ръцете, и как триумфалният рев на Икариум отново го повали.

И в същия миг видя как пред Икариум се разтвори портал, видя отприщената магия и се присви, за да се скрие под грамадата от тела, щом ударната вълна, поразила джага, разтърси самия камък — под и стени — и за едно мигновение видя как Икариум полетя презглава, понесен от вятъра, към него, над него и продължи назад, а бясната стихия профуча по дирята му…

За да се върне с подновена сила — и Варат усети как го натиснаха отгоре премазани мокрите трупове, щом Икариум отново закрачи през мъртвите, приведен напред и вдигнал меча.

Цеда, тъмнокож, стегнат и жилав, изгледа настъпващия джаг и изригна нова грохотна вълна от магия…

И Икариум пак полетя назад…

Бурните ветрове се завихриха с неистова ярост, завиха, заразкъсваха каменни стени, замятаха скални отломки. Телата на падналите се разхвърчаха из въздуха, плътта се обели от костите, костите изтъняха и почнаха да се трошат, захвърлените оръжия бяха пометени в небитието.

А пред очите на падналия на колене Трул Сенгар непознатият биеше с чародейната сила Крадеца на живот. Отново и отново, всеки грохотен взрив помиташе джага във въздуха и го въртеше на спирала, и той мяташе ръце и крака, блъскаше се в издатините с оглушителен трясък.

И всеки път ужасният убиец отново се вдигаше на крака и тръгваше напред.

За да бъде пометен отново.

В кратката пауза след последния удар непознатият се обърна, видя Трул Сенгар и изрева:

— Кой, в името на Качулатия, е този?

Трул примига и поклати глава.

„Грешен въпрос. Кой, в името на Качулатия, си ти?“

Крадецът на живот пак тръгна напред и този път устоя на чародейния удар, отстъпи само няколко крачки назад и щом яростният вятър заглъхна, тръсна глава и надигна меча си. И тръгна отново напред.

Нов взрив, но Крадецът на живот го понесе, ниско приведен…

И Трул видя как магът се разтърси, сякаш той бе понесъл удара. Кожата по дланите му се разцепи, кръв бликна по тях.

Крадецът на живот отстъпи крачка, после връхлетя.

А магът сякаш наполовина се стопи сред мъглата от кръв, залитна назад, изръмжа и се изправи пак…

В мига на следващата атака на джага.

И магът се закова на място, точно пред Трул.

Оголената кожа беше плувнала в кръв. Крака, ръце, лице и врат бяха разкъсани; очите му плуваха в тъмночервено, от тях капеха пурпурни сълзи. Една разтреперана длан се вдигна и през нацепените си устни магът сякаш се усмихна и каза:

— Толкова от мен. Твой е, Едур. И кажи на Сенкотрон и Котильон, че ще ги чакам зад Портата на Гуглата.

Трул вдигна глава, изправи се и стисна копието.

Очите на Крадеца на живот лумнаха и в този пожар на Трул му се стори, че съзря разбиране. „Отново съм аз, да.“

Изведнъж воят на вятъра се накъса, раздра се, късове отломки се разхвърчаха и заблъскаха в стените… и настъпи зной, жежък, душен зной лъхна иззад джага, и той вдигна меча…

Полуизпълзял от телата, Варат Таун усети връхлитащата стихия и затаи дъх, когато златно сияние изпълни въздуха… и в това сияние имаше топлина, живот.

Треперливо движение вляво от него, той изви глава… фигура, облечена сякаш в плътно прилепнала кафява кожа… не, гола, жена… не, женско същество — нечовешко. И все пак…

Полуприсвита, жилава и гъвкава, изпълнена с трепет, запристъпва зад Икариум, докато той настъпваше срещу самотния Тайст Едур.

След това бързо се стрелна напред… Икариум чу и започна да се извръща… но дланта с дългите пръсти се пресегна… без оръжие, само се пресегна напред и Варат Таун видя как връхчетата на пръстите забърсаха Икариум малко над дясното бедро — най-леко докосване…

И Крадецът на живот се свлече на пода.

Варат чу зад себе си безмълвен вик и ледериецът се присви, щом някой пропълзя край него — Таралак Вийд…

Женското същество се беше навело над падналото тяло на Икариум. Галеше нежно челото на убиеца, докато кехлибареното сияние заглъхваше, и с това заглъхване самото създание се замъгли и се стопи в златиста светлина, а тя заискри и изчезна.

Таралак Вийд извърна глава, срещна погледа на Варат и изсъска:

— Помогни ми!

— Какво? — попита ледериецът.

— Порталът зад тебе — гасне! Трябва да извлечем Икариум през него! Трябва да го измъкнем оттук!

— Полудял ли си?

Лицето на грала се изкриви.

— Нима не разбираш? Икариум… той е за вашия император!

Внезапен мраз помете последните утайки от целебната топлина. Варат Таун се надигна бавно и се изправи, за да помогне на Таралак Вийд.

„За Рулад. Богове. Да, вече разбирам. За Рулад — дори Рулад, дори онзи меч — да, вече разбирам, разбирам!“

Входът към тронната зала отново беше празен, след като Тайст Едур бе издърпал през него Цеда в светая светих на залата — сега бе шансът им. Двамата с Таралак пристъпиха към проснатото тяло на Икариум.

Гралът взе меча, затъкна го зад широкия си колан и хвана джага за едната ръка.

— Хващай го за другата — изсъска. — Бързо! Преди да са разбрали — преди да се затръшне проклетият портал!

Варат хвана другата ръка и двамата повлякоха Икариум.

Хлъзгавината под него ги улесни.

Коленичил, Трул Сенгар избърса кръвта от лицето на мага, особено внимателно около затворените очи. Оттатък входа се бе възцарила пълна тишина. В залата се носеше плач — глухо, безнадеждно ридание.

— Ще живее ли?

Тайст Едур се сепна, вдигна глава.

— Котильон. Ти каза, че ще пратиш помощ. Това ли е той?

Богът кимна.

— Не беше достатъчно.

— Знам.

— Тогава кой щеше да пратиш след него?

— Себе си, Трул Сенгар.

„А.“ Погледна отново изпадналия в несвяст маг.

— Онази Ерес’ал… тя направи каквото никой друг не можа.

— Така изглежда.

— Появата й бе неочаквана, предполагам.

— Съвсем неочаквана, Трул. Все пак жалко, че целебната й сила не се разпростря из цялата зала.

Тайст Едур се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Котильон не отвърна на погледа му.

— Онрак. Ето, че се вдига. Изцелен е, общо взето. Мисля, че го е съжалила…

— А кой ще съжали нас? — попита Трул, извърна глава и изплю кръвта от устата си.

Богът не отвърна.

Тайст Едур седна на пода.

— Съжалявам, Котильон. Не знам дали го заслужи това. Сигурно не.

— Тази нощ бе пълна със събития. — Богът въздъхна. — Такова е сливането. Преди малко те попитах, Бързия Бен ще живее ли?

„Бързия Бен.“ Трул кимна.

— Така мисля. Кръвта спря да тече.

— Призовах Сенкотрон. Изцеление ще има.

Трул Сенгар погледна Панек, който седеше до майка си — „Една от майките му…“

— Сенкотрон по-добре да побърза, преди тези деца отново да са станали сираци.

Откъм входа се чу шумолене и се появи Онрак.

— Трул Сенгар.

Трул кимна и се усмихна отпаднало.

— Онрак. Двамата с теб, изглежда, сме прокълнати жалкото ни съществувание да продължи.

— Радвам се.

Замълчаха, след това Т’лан Имасс отрони:

— Крадеца на живот го няма. Взет е, през портала.

Котильон изсъска безсилно.

— Проклетите Безименни! Така и не се учат, нали?

Трул беше зяпнал Онрак.

— Взет? Защо… Как така взет?

Но отговори богът.

— Икариум — Крадецът на живот — е най-съвършеното им оръжие, Трул Сенгар. Безименните смятат да го хвърлят срещу твоя брат, императора на Ледер.

Трул бавно затвори очи. „О, не…“

— Разбирам. И какво ще стане тогава, Котильон?

— Не знам. Никой не знае. Дори Безименните, макар че в своята наглост никога няма да го признаят.

Жалният писък на Панек привлече погледите им — Сенкотрон се бе появил и тъкмо слагаше ръка на челото на Майнала.

Трул се изплю отново — устата му беше раздрана отвътре, — изсумтя и примижа към Котильон.

— Няма повече да се бия тук. Нито Онрак, нито тези деца… Котильон, моля те…

Богът извърна очи.

— Разбира се, че няма, Трул Сенгар.

И Котильон прекрачи през прага, а погледът на Тайст Едур се спря отново на тялото на Алрада Ан. След това Сенкотрон пристъпи към Бързия Бен, а Трул стана и тръгна към приятеля си. „Алрада Ан. Не те разбирам — никога не съм те разбирал, — но все пак ти благодаря. Благодаря ти…“

Излезе навън, огледа се и видя Котильон, Покровителя на убийците, седнал на една хлъзнала се от стената каменна плоча. Седеше сам, стиснал главата си с ръце.