Ловци на кости

7.

Леоман от Вършачите, целият в пот, излезе от светая светих на храма. Олюля се и попита прегракнало:

— Нощ ли е вече?

Коураб се надигна бързо, после отново се смъкна на пейката, щом тъмнината заплаши да го погълне — твърде дълго беше седял и бе гледал усилията на Дънспароу да изрови бразда в каменния под, като крачи напред-назад. Отвори уста да отвърне, но малазанката го изпревари:

— Не, Леоман. Слънцето още е на хоризонта.

— Някакви ходове на малазанците?

— Последният бегач дойде преди половин камбана. Нищо засега.

В очите на Леоман се долавяше някакъв странен, триумфален блясък, който обезпокои Коураб, ала не му остана време да попита, след като великият воин ги подмина.

— Трябва да бързаме към двореца. Имам няколко последни указания.

Врагът щеше да щурмува още тази нощ? Откъде можеше Леоман да е толкова сигурен? Коураб отново се надигна, този път по-бавно. Върховната жрица бе забранила присъствието на свидетели на ритуала, а при появата на самата Кралица на сънищата дори Върховната жрица и послушниците й бяха напуснали вътрешното светилище със смутени лица и бяха оставили Леоман сам с богинята. Коураб тръгна на две крачки след предводителя си, възпрепятстван да го доближи повече от проклетата Дънспароу.

— Маговете им ще затруднят засичането — говореше Трета, докато напускаха храма.

— Все едно — отсече Леоман. — Не че разполагаме с някой, който заслужава да го наречеш маг. Все пак трябва да направим така, че да изглежда, че се опитваме.

Коураб се намръщи. Че се опитваме? Нищо не разбираше.

— Трябват ни войници по стените! — заговори той. — Колкото може повече!

— Не можем да удържим стените — отвърна му през рамо Дънспароу. — Трябва да си го разбрал вече, Коураб Билан Тену’алас.

— Тогава… тогава защо изобщо сме тук?

Небето вече помръкваше, синкавочервеното на привечерта скоро щеше да се стопи.

Тримата крачеха бързо по пустите улици. Коураб се намръщи още повече. Кралицата на сънищата. Богиня на прорицанията и кой знае още на какво. Самият той презираше всички богове. Освен Дрижна на Апокалипсиса, разбира се. Натрапници, измамници, убийци до един. Това, че Леоман бе подирил един от тях, беше… беше наистина обезпокоително.

По вина на Дънспароу, подозираше Коураб. Тя беше жена. Жречеството на Кралицата включваше предимно жени, той поне така мислеше — нали си имаше Върховна жрица, в края на краищата, една матрона със замъглени очи, от дима на дъранг и сигурно безчет още други вещества. Само да постоиш до нея означаваше да се почувстваш пиян. И прекалено съблазнителна. Нищо добро не можеше да произлезе от това, нищо.

Приближиха се до двореца и най-сетне се чуха шумове от някаква дейност. Воини притичваха насам-натам, оръжия подрънкваха, викове отекваха откъм укрепленията. Значи външните стени щяха да бъдат разбити. Не можеше да има друга причина за цялата тази подготовка. Леоман очакваше втора обсада — тук, в самия дворец. И то скоро.

— Бойни главатарю! — каза високо Коураб и избута с рамо Дънспароу. — Повери ми командването на дворцовите порти! Ще ги удържим срещу малазанския щурм в името на Апокалипсиса!

Леоман го изгледа замислено, после поклати глава.

— Не, приятелю. Трябваш ми за много по-важна задача.

— Каква ще е тя, Велики воине? Ще бъда достоен за нея.

— Гледай да си — отвърна Леоман.

Дънспароу изсумтя.

— Заповядай ми, командире.

Този път жената открито се изсмя. Коураб я погледна навъсено.

— Тази нощ — отвърна му Леоман — задачата ти е следната, приятелю. Пази ми гърба.

— Ах, значи ще поведем битката в най-първите редици! Славно! Ще нанесем на малазанските псета присъда, каквато никога не ще забравят.

Леоман го потупа по рамото.

— Да, Коураб. Точно това ще направим.

Продължиха напред, в двореца.

Дънспароу още се смееше.

Богове, колко я мразеше Коураб.

Лостара Юил отметна с ръка платното на входа на шатрата и нахълта вътре. Завари Перла, излегнат върху плячкосани копринени възглавници, с наргиле смесен с вино дъранг: купата бе положена в скута му. Срещна гнева й с ленив, замъглен от дима поглед през бялата мъгла и това, разбира се, я ядоса още повече.

— Разбирам, че си решил да си отдъхваш тази нощ, Перла. Докато тази проклета армия се готви да щурмува Ю’Гатан.

Той сви невъзмутимо рамене.

— Адюнктата не иска помощта ми. Можех вече да съм се промъкнал в двореца, знаеш — нямат и един сериозен маг. В този момент можех да хлъзна ножа си през гърлото на Леоман. Но не, тя не ще и да чуе. Какво да правя?

— Не ти вярва, Перла. И за да сме честни, не съм изненадана.

Той повдигна вежди.

— Обиден съм, скъпа. Ти поне повече от всеки друг знаеш какви жертви направих, за да опазя крехката психика на адюнктата. Излишно е да казвам — добави той след кратка пауза, докато напълни дробовете си с лепкавия дим, — че напоследък се изкушавам да разбия въпросната психика с истината за сестра й, просто от злоба.

— Сдържаността ти ме впечатлява — отвърна Лостара. — Разбира се, ако направиш нещо толкова жестоко, ще се наложи да те убия.

— Какво облекчение, след като знам колко се стараеш да опазиш душевната ми чистота.

— Въпросът не е в чистотата — контрира тя. — Не и твоята, всеки случай.

Той се усмихна.

— Опитвах се да се представя в по-благоприятна светлина, миличко.

— Перла, ясен си ми. Въобразил си си, че кратката ни връзка — ако изобщо може да се нарече така — е знак за истински чувства. За мен това изглежда доста жалко. Кажи ми, смяташ ли изобщо да ме върнеш при моите Червени мечове?

— Не засега, опасявам се.

— Да не би да ни е дала друга задача?

— Адюнктата ли? Не. Но както може би си спомняш, това, което направихме за Тавори, беше услуга. Ние работим за императрицата.

— Чудесно. А какво заповядва императрицата?

Той я изгледа за миг изпод натежалите си клепачи.

— Почакай и ще видиш.

— Заповядва ни да чакаме и да видим?

— Е, добре, като толкова настояваш, временно си освободена от мен — идея, която би трябвало да ти донесе неописуемо удоволствие. Върви при морските пехотинци или при сапьорите, или който там в името на Гуглата ще щурмува тази нощ. И ако ти откъснат някой крайник, недей да пълзиш обратно при мен — богове, не мога да повярвам, че го казах. Разбира се, че можеш да допълзиш при мен, просто гледай да си донесеш и крайника.

— Ти не притежаваш от Висшия Денъл, Перла. Тогава какъв смисъл ще има да си връщам крайника?

— Просто за да го видя, за какво друго.

— Ако наистина допълзя обратно, Перла, ще е за да забия нож във врата ти.

— След тези сърдечни думи можеш да си тръгнеш веднага, скъпа.

Тя се обърна побесняла и изхвърча от шатрата.

Юмрук Кенеб спря при Тене Баралта на мястото за сбор малко отсам северните постове. Комари и хапещи мухи бръмчаха в мъгливия въздух. Купища камениста пръст се издигаха като малки могили там, където войниците бяха изкопали окопите. Засега се бяха събрали само няколко отделения, за да не се разкрият преждевременно намеренията на армията, макар Кенеб да подозираше, че Леоман и воините му вече знаят всичко, което трябваше да се знае. При все това Юмрукът забеляза, взрян към далечната неравна стена над терасите от пръст и срутена зидария, че като че ли няма никаква дейност. Ю’Гатан изглеждаше мъртвешки спокоен под наметалото на нощната тъмнина.

Тене Баралта беше в пълно снаряжение: елек с метални плочки, плетена ризница и наметало, набедреници и налакътници от бронз, с железни ръбове. Стягаше каишките на шлема си, когато Кенеб застана до него.

— Блистиг не е доволен — подхвърли Кенеб.

Баралта се изсмя тихо.

— Тази нощ е моя и твоя, Кенеб. Той влиза само ако закъсаме. Темъл се чуди… този план съвпада с неговия. Посъветва ли адюнктата?

— Да. Уведоми Темъл, че тя се радва, че стратегията й по този въпрос съвпада с неговата.

— Хм.

— Маговете ти започнаха ли? — попита Кенеб.

— Казват, че там нямало никой. Никой, който да чака да им се противопостави. Нил и Недер са открили същото. Възможно ли е Леоман да е изгубил всичките си магове?

— Не знам. Изглежда невероятно.

— Вярвам, че си чул слуховете, Кенеб.

— За кое?

— За мора. От изток. Развилнял се е из Ерлитан. Ако тази нощ не успеем и се забавим извън града…

Кенеб кимна.

— Значи трябва да успеем, Тене Баралта.

По пътя зад тях и вдясно препускаше конник, бързо се приближаваше. Двамата се обърнаха.

— Спешна депеша? — учуди се на глас Кенеб, примижал, за да може да разпознае загърнатата в сиво наметало фигура, със скрито под качулката лице. Дълъг меч на бедрото, ножницата — обшита с бял емайл. — Не го поз…

Конникът летеше право срещу тях. Тене Баралта изрева от гняв и отскочи встрани. Кенеб го последва, завъртя се бързо, щом ездачът профуча покрай тях.

А после белият кон стигна до окопите и ги прескочи. Войниците се развикаха. Изплющя арбалет, стрелата удари ездача в гърба и отскочи. Ездачът се наведе над врата на коня и продължи устремно към града.

А портата на града се открехна и отвътре се процеди замъглена светлина на фенер.

— Дъх на Гуглата! — изруга Тене Баралта, бе успял да се окопити. — Враг минава на галоп през цялата ни армия!

— Дързостта не е единствено наша привилегия — отвърна Кенеб. — И признавам, макар и с неохота — радвам се, че бях свидетел на това.

— Но той ще извести Леоман…

— Няма нищо, което Леоман вече да не знае, Тене Баралта. Приеми го по-скоро като урок, като напомняне…

— Не ми е нужно, Кенеб. Виж, шлемът ми е пълен с пръст. Светлосиво наметало, бял кон и меч в бяла ножница. Висок. Ще го намеря, заклевам се, и ще си плати за наглостта.

— Имаме си достатъчно грижи тази нощ — отвърна Кенеб. — Ако тръгнеш да го търсиш тоя, Тене Баралта…

И изтърси пръстта от шлема си.

— Чух те. Моли се на Трийч тогава кучият му син да ми се изпречи на пътя още веднъж тази нощ.

„Трийч значи? Финир… бързо се махна от умовете им. Послание, в което никой бог не би искал да се вслуша май.“

Лейтенант Поурс стоеше с капитан Кайндли и Фарадан Сорт, всеки пред ротата си. Новината за шпионина, дръзко препуснал през лагера към Ю’Гатан, беше изнервила всички още повече, след като бездруго бяха настръхнали в очакване на заповедта да се задвижат. Със сапьорите в челото естествено, прикрити в сумрачна магия.

Магия. „Всичко е сумрачно.“ По-лошо и от сапьорите. Като ги събереш наедно… общо взето, тази нощ беше на път да се издъни в Бездната, ако питаха Поурс. Зачуди се къде ли е старият Иброн сега, дали и той участва в ритуалите — липсваше му старото отделение. Лимп, Бел и онова, новото момиче, Синн — направо настръхваше, като се сетеше за нея. Какво пък, май не му липсваха чак толкова. Опасни, до един. И най-вече един за друг.

Капитан Кайндли се опитваше да се сближи с жената — израз, който накара лейтенанта да кривне уста в лека усмивка. „Да се сближи. Но пък никой не е успял досега да се доближи поне, както чувам.“ Хладно желязо беше тя — не можеш да служиш толкова дълго на Вала и да оцелееш, без душата ти да е загърната в нещо ледено, жестоко и пресметливо — но тази специално беше студена във всяко друго отношение, освен това. И мълчалива жена, отгоре на това — най-голямата рядкост. Усмихна се отново.

— Изтрий тая усмивка от лицето си, лейтенант — подхвърли му Кайндли. — Или току-виж заключа, че си се побъркал, и те повиша.

— Моля за извинение, капитане, обещавам повече да не го правя. Моля, не ме повишавайте.

— И двамата сте идиоти — изсумтя Фарадан Сорт.

„Какво пък — добър начин да се прекъсне разговор.“

Сержант Хелиан огледа треперливата сцена, утешена от обзелото я чувство за благоприличие, макар да й прилошаваше от начина, по който всички се раздвояваха. Ефрейтор Урб се приближи до нея.

— Готова ли си за това, сержант?

— За кое? — изръмжа тя. После се навъси и цялото й чувство за благоприличие се изпари. — Ако онова копеле не беше офейкало така, нямаше да си дам меча за една делва местен гнилоч, нали? — Посегна за оръжието си, ръцете й зашариха в голия въздух и по празната ножница. — Защо не ме спря, Урб? Все пак това си беше моят меч, нали? Сега с какво ще се бия?

Той помръдна неловко от крак на крак и се наведе до ухото й.

— Иди си вземи нов от оръжейната, сержант.

— И това ще стигне до капитана, и ще ни пратят някъде на по-лошо.

— По-лошо ли? Къде ще да е това по-лошо, сержант?

— Корел. Крадливия полуостров. Черен Корал, под празните очи на Тайст Андий. Брега на корабокрушенците на Северен Ассаил…

— Там няма малазански сили.

— Да, но е по-лошо от тук.

— Някаква история на изкуфял моряк в Картуул, и вече си убедена, че едва ли не Качулатия гази в…

— Той наистина гази в плитчи… в сенките ни де.

— Слушай, сержант, скоро влизаме в бой…

— Добре де, къде се дяна тая делва? — Озърна се и я видя до нечие походно одеяло. — Ей, кой в отделението ми не си е събрал багажа?

— Това е твоят багаж, сержант.

— Тъй ли? — Надигна делвата, разклати я и остана доволна от плясъците вътре. Вдигна очи и зяпна… отделението си. Двама войници. Двама. То пък едно отделение… Капитанът беше споменал нещо за попълнения, тръгнали насам. — Добре де, къде са?

— Кои? — попита Урб. — Отделението ти ли? Пред тебе са.

— Тъчи и Бретлес.

— Точно така.

— Е, ами другите? Нямахме ли повече?

— Четирима вървяха вчера с нас, но ги преместиха.

— Значи отделението ми е един ефрейтор и двама войници.

— Близнаци сме, сержант — обади се Тъчи. — Но аз съм по-големият, сигурен съм, че сте наясно.

— И умствено изоставащият, сержант — подхвърли Бретлес. — Последните няколко минути явно са изключително важни, сигурен съм, че сте наясно.

Хелиан въздъхна.

— На мен ми изглеждат еднакви, Урб. Все едно, дойде ли вече заповедта? Не трябва ли да се строяваме някъде?

— Сержант, май ще е по-добре да я подадеш тази делва — ще влизаме в бой и не знам за теб и тия двамата, но съм служил в градската стража и гледах да не го правя това. Четири пъти ходих до нужника след вечеря и още съм на пихтия отвътре.

Хелиан обаче притисна делвата до гърдите си.

— Разкарай се.

— Сержант…

— Добре, по две глътки всеки, останалото за мен. Само да видя някой да удари повече от две глътки, ще го съсека на място.

— С какво? — попита Урб, докато издърпваше делвата от ръцете й.

Хелиан се намръщи. С какво? За какво й говореше? А, да. Помисли малко и се усмихна.

— Ще ми заемеш меча си, разбира се.

Ето, че се намери задоволително решение.

Клекнал в пръстта, сержант Балм оглеждаше наредените камъчета, мраморни кръгчета и глинени топчета по издълженото игрално табло. Мърмореше под нос и се чудеше дали не е сън, кошмар някакъв. Вдигна очи към сержант Моук и отново замижа към игралното табло.

Нещо тук не беше като хората. Никакъв смисъл не виждаше във фигурите. Забравил беше как се играе проклетата игра. Сламки, кръгчета, топчета, камъчета — за какво бяха всички те? Какво означаваха? Кой печелеше?

— Кой я играе тая проклета игра? — попита намръщено.

— Ние с теб, невестулко далхонийска — отвърна Моук.

— Лъжеш. Тая игра не съм я виждал през живота си. — Обърна се и огледа сърдито лицата — лица на войници, наблюдаваха играта, а сега бяха зяпнали него. Странни физиономии — беше ли виждал някой от тях преди? Беше сержант, нали така? — Къде ми е скапаното отделение? Трябваше да съм тука с проклетото си отделение. Дойде ли сигналът? Какво търся тука? — Изправи се и за по-сигурно срита играта. Разхвърчаха се фигури, войници се дръпнаха слисани.

— Лоша поличба! — изсъска някой и заотстъпва заднешком.

Моук се изправи, изръмжа и посегна за ножа на колана си.

— Блатен боклук, ще си платиш за това! Аз печелех…

— Не си! Тия фигури бяха объркани! Бъркотия! Никакъв смисъл нямаше! — Вдигна ръка и се почеса по лицето. — Какво… глина? Лицето ми е покрито с глина? Смъртна маска! Кой ми го направи това?

Някакъв смътно познат, вмирисан на мухъл мъж се приближи.

— Сержант, отделението е тук. Аз съм…

— Изобщо не те познавам!

— Аз съм ефрейтор Детсмел. Ония там са Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб…

— Добре, добре, млъкни, не съм сляп. Кога е сигналът? Трябваше да сме го чули вече.

Моук пристъпи към тях.

— Не съм свършил с теб! Това, дето го направи, е проклятие, Балм — на отделението ми, — защото печелех играта. Ти ни прокълна, проклет магьосник такъв…

— Не съм! Случайно стана. Хайде, Детсмел, да ходим на сборното място, омръзна ми да чакам тука.

— Тръгнахте в обратна посока, сержант!

— Добре де, води! Кой го планира този проклет лагер, между другото? Адски е объркано!

Сержант Моук тръгна след тях, но ефрейторът му, Стакър, го дръпна назад.

— Спокойно, сержант. Всичко е наред. Това го знам от баща ми. „Объркването“ му викат. Хваща ги някои преди битка. Губят дирята — на всичко. Обикновено се оправя, щом почне битката — но понякога не, и ако така се получи с Балм, неговото отделение е обречено, не нашето.

— Сигурен ли си в това, Стакър?

— Аха. Помниш ли Юмрук Гамът? Слушай. Всичко е наред. Трябва да си прегледаме оръжията, за последно.

Моук прибра ножа си.

— Прав си. Давай.

На двайсетина крачки от тях Детсмел догони сержанта си.

— Хитро беше. Губеше лошо. Добре го изигра Объркването, сержант. Впечатлен съм.

Балм го изгледа вторачено. Кой беше пък тоя? И за какво му дърдореше? И що за език използваше между другото, тъпакът му с тъпак?

— Нямам апетит — измърмори Лютс и захвърли комата. Едно лагерно псе го грабна и офейка. — Гади ми се.

— Не си само ти — успокои го Мейби. — Аз съм от първите, нали така. Ние сме сапьорите. Другите се уредихте леко. Зарядите ще ги редим ние. Тичай с проклетиите и трошачите из камънаците, катери се после нагоре по руините, сто на сто под обстрел от стените. После — хайде долу в основите и Гуглата знае само какво ще ни се изсипе. Вряла вода, масло или горещ пясък, тухли, боклук, казармени ведра. А бе, ще вали гадно. Затъкни мунициите. Киселина на восъка — някой да прекали и гръмваме всички на място. Дванайсет сапьори, един да сбърка или някой камък да ти падне да тресне муниция. Бумм! Все едно сме си умрели, мен ако питаш. Утре заран враните ще долетят, и толкоз. Да вземеш да драснеш два реда на семейството ми, а? Кажи там, че може да са ме гръмнали при Ю’Гатан, и толкова. Няма смисъл да навлизаш в подробности… ей, къде тръгна? Богове подземни, Лютс, няма да драйфаш пред очите ми, нали? Гуглата да ни вземе дано, много е гадно. Ей, Балгрид! Виж! Отдельонният ни си издрайфа червата!

Геслер, Стрингс, Кътъл, Трут и Пела седяха около гаснещата жарава и пиеха чай.

— Всички се побъркват вече от това чакане — подхвърли Геслер.

— И с мен става, преди всяка битка — призна Стрингс. — Едно такова студено и пусто отвътре, ако ме разбираш. Така и не се маха.

— Но като почне, го уталожваш — рече Кътъл. — Всички го правим, щото вече сме го правили. Уталожили сме го и знаем, че го уталожваме. Но повечето от тия войници тук нямат представа. Не знаят как ще са, като почне боят. И ги е много страх да не се свият като жалки страхливци.

— Повечето сигурно точно това ще направят — каза Геслер.

— Не знам за това, сержант — рече Пела. — Много такива войници видях, на Чашата на черепа. Като удари бунтът, ами — биха се, и се биха добре, общо взето.

— Надвиха ги числено.

— М-да.

— И измряха.

— Повечето.

— Така е с войната — отбеляза Геслер. — Каже ли се всичко и почне ли се, няма толкова много изненади, колкото може да си мислиш. Или да се надяваш. Героичната съпротива обикновено завършва без нито един герой, който да се съпротивлява. Да, задържат по-дълго, отколкото се е очаквало, но краят винаги е един и същ. Краят винаги е същият.

— Бездната да те вземе, Геслер, съвсем си се предал — изсумтя Стрингс.

— Просто съм реалист, Фид. Проклятие, жалко, че Сторми го няма, сега аз трябва да държа отделението под око.

— Е, нали това е работата на сержантите — подхвърли Кътъл.

— Намекваш, че Сторми трябваше да е сержант, а аз ефрейтор ли?

— Това пък защо? — попита сапьорът. — И двамата сте хвани единия, удари другия. Виж, Пела…

— Не, благодаря — рече Пела.

Стрингс отпи от чая си.

— Само гледайте всички да сме на едно, плътно. Капитанът иска да сме върхът на копието, колкото може по-бързо и колкото по-далече — другите ще трябва да ни догонват. Кътъл?

— Щом гръмнем стената, събирам сапьорите и ви чакаме в пролома. Бордюк къде е?

— Отиде да се поразходи. Май са ги хванали някакви нервни пристъпи. Беше побеснял и изхвърча навън.

— Стига да са им празни коремите, докато дадат сигнала — рече Кътъл. — Особено на Мейби.

— Особено — повтори Геслер и се изсмя. — Това беше добро. Оправи ми настроението, Кътъл.

— Изобщо не исках, повярвай ми.

Седнал наблизо, скрит от другите в обрасла с храсти падина, Ботъл се усмихна. „Така значи се готвели за бой ветераните. Същото като при всички други.“ Това наистина го утеши. Почти. Е, може би не. По-добре щеше да е, ако бяха самоуверени, надути и важни. Всъщност дали? Не беше сигурен.

Тъкмо се беше върнал от сбора на маговете. Магическите сонди бяха разкрили рехаво присъствие в Ю’Гатан, главно от жреческия вид, и всичко, което беше там, бе объркано, обзето от паника. Или странно притихнало. За щурма на сапьорите Ботъл щеше да извлича от Мийнас — гъсти вълни от мъгла, търкалящ се мрак от всички страни. Лесно можеше да се разсее, ако имаше малко по-читав маг на стената, но такива като че ли нямаше. Най-притеснителното беше, че за да борави с Мийнас, трябваше да се съсредоточи напълно, а така щеше да се лиши от духовната магия. С което щеше да стане толкова сляп, колкото и вражеските войници на стената.

Явно нервите му се бяха поопънали — изобщо не беше треперил толкова в Рараку. То всъщност при засадата на Леоман в пясъчната буря… ами, засада си беше, нали? — нямаше и време за страх. Все едно, това усещане не му харесваше.

Надигна се и излезе от падината, изправи се и закрачи небрежно към бивака на отделението. Стрингс май нямаше нищо против войниците му да поостанат насаме, преди играта да загрубее. Да си предъвчат мислите и — дано — да си стегнат юздите в последния момент.

Корик си връзваше още фетиши по разните там халки и каишки по бронята си, разноцветни ивици плат, птичи кости и верижки, към вездесъщите му кокалчета от пръсти, станали вече емблематични за Четиринадесета армия. Смайлс си подхвърляше ножовете за мятане, оръжията пляскаха тихо в кожените й ръкавици. Тар вече бе затегнал щита на лявата си ръка и стискаше късия меч в облечената си с метал десница; лицето му бе скрито под набузниците на шлема.

Ботъл се обърна и се загледа към далечния град. Мрак — един-единствен фенер като че ли не светеше в тази тромава грозна грамада. Вече мразеше Ю’Гатан.

Тихо изсвирване в нощта. Внезапно раздвижване.

— Сапьори, при мен — каза Кътъл. — Време е.

„Богове, почва се.“

Леоман стоеше в тронната зала на Фалада. Единадесет воини се бяха изпънали в права редица пред него, със стъклени очи, кожената им броня — оплетена с колани, каишки и висящи халки. Коураб Билан Тену’алас ги огледа внимателно — познати лица до едно, и в същото време — едва разпознаваеми под кръвта и ивиците кожа. Носители на Апокалипсиса, вече заклети до фанатизъм, заклети да не видят повече зората, обвързани в смърт с тази нощ. Само гледката на плувналите в опиат очи го смрази.

— Знаете какво се иска от вас тази нощ — каза Леоман на избраните си воини. — На добър час, мои братя и сестри, под ясния взор на Дрижна, и ще се срещнем отново при Портата на Гуглата.

Те се поклониха и тръгнаха.

Коураб ги гледа, докато и последният не изчезна зад големите крила на портата, след което се обърна към Леоман.

— Бойни главатарю, какво ни чака? Какво си замислил? Говореше за Дрижна, но се пазари с Кралицата на сънищата. Кажи ми, преди да съм изгубил вярата си.

— Горкият Коураб — измърмори Дънспароу.

Леоман я погледна сърдито и рече:

— Време няма, Коураб, но ще ти кажа едно: до гуша ми е дошло от фанатици, за този живот и още за дузина, до гуша…

Отвън в коридора отекна тропот на ботуши и в залата влезе висок воин. Смъкна качулката на наметалото си и Коураб зяпна. Обля го вълна на надежда и той неволно пристъпи напред.

— Върховен маг Л’орик! Дрижна е засиял ярко в небето тази нощ!

Високият мъж разтриваше рамото си. Примижа от болка и отвърна:

— Де да можех да се появя направо между градските стени — твърде много магове са се раздвижили в малазанския лагер. Леоман, не знаех, че имаш силата да призоваваш… честно ти казвам, тръгнал бях другаде…

— Кралицата на сънищата, Л’орик.

— Пак ли? Какво иска?

Леоман сви рамене.

— Боя се, че си част от сделката.

— Каква сделка?

— Ще ти обясня по-късно. Все едно, тази нощ ни трябваш. Хайде, качваме се на Южната кула.

Нов прилив на надежда. Коураб си знаеше, че може да се довери на Леоман. Святият воин имаше план, коварен, гениален план. Беше се усъмнил като истински глупак. Тръгна след Дънспароу, Върховния маг Л’орик и Леоман от Вършачите.

„Л’орик. Вече можем да се сразим с малазанците на равни начала. И в такава надпревара можем само да победим!“

В тъмното, зад каменистия овраг с крайните постове, Ботъл се беше присвил ниско, на няколко крачки от шепата сапьори, които му бяха възложили да пази. Кътъл, Мейби, Кръмп, Рамп и Уидършинс. Наблизо се беше събрала друга група, поверена на Балгрид: Тафо, Ейбъл, Гъп, Джъмп и Боул. Хора, които познаваше от похода, едва сега разкрили се като сапьори или предстоящи такива. „Безумие. Изобщо не знаех, че са толкова много в ротата ни.“ Стрингс не беше в нито една от двете групи; щеше да поведе останалите от отделенията през пролома, след като улегнеха пушекът и прахта.

Покрай крепостните стени на Ю’Гатан имаше натрупани от предишни щурмове тераси, последният кръг беше вдигнат в малазанския стил, под наклон, с двадесет разтега дебелина в основата. Доколкото му беше известно, сапьорите за първи път щяха да подложат на изпитание имперския строеж на укрепление — не му беше трудно да долови блясъка в очите им.

Някой се приближи отдясно и Ботъл примижа в сумрака.

— Иброн, нали?

— Аха. От Ашокския полк.

Ботъл се усмихна.

— Те вече не съществуват, Иброн.

Мъжът се тупна в гърдите.

— Имате един от моето отделение в групата си.

— Кръмп.

— Да. Просто си помислих, че трябва да го знаеш — опасен е.

— Не са ли опасни всичките?

— Този е особено опасен. Изхвърлиха го от Нередовните на Мот още в Дженабакъз.

— Съжалявам, но това не ми говори нищо, Иброн.

— Лошо. Все едно, смятай, че си предупреден. Помисли дали да не го споменеш на Кътъл.

— Добре.

— Опонн да те дръпне тая нощ, момче.

— И теб, Иброн.

Мъжът отново изчезна в тъмното.

Още чакане. Никакви светлини не се виждаха нито по крепостната стена, нито по ъгловите кули от двете страни. Никакво движение по бойниците.

Тихо подсвирване. Ботъл срещна погледа на Кътъл и сапьорът кимна.

Мийнас, лабиринтът на сенки, на илюзия и заблуда. Той сътвори образ на лабиринта в ума си, завихрена стена, и започна да съсредоточава волята си, взря се в оформящата се рана, огненочервена в началото. След миг тя беше пронизана и в него се вля сила. „Стига! Не повече. Богове, защо е толкова силно?“ Смътен звук, някакво движение, присъствие там, от другата страна на стената на лабиринта…

След това… нищо.

Никаква стена не съществуваше, разбира се. Това беше само образ, видение в ума му, което да въплъти една идея в нещо физическо. Нещо, в което след това да може да извърши пробив.

Съвсем просто всъщност. „Само че невероятно опасно. Ние, проклетите магове, сигурно сме луди, да си играем с това, да отстояваме с такава настойчивост заблудата, че може да бъде овладяно, оформено, подчинено единствено на волята ни.“

„Силата е кръв.“

„Кръвта е сила.“

„А тази кръв е на Древен бог…“

Някъде малко по-напред Кътъл изсъска. Ботъл примига и започна да оформя магията на Мийнас. Мъгли, прорязани с мастилен мрак, разстилаха се по каменистата земя, запълзяха между срутени зидове, а сапьорите поеха напред, гмурнаха се в тях и продължиха, невидими.

Ботъл тръгна бавно след тях, на няколко крачки по-назад. Войниците, забулени в тази магия, можеха да виждат. Нищо от илюзията не затрудняваше сетивата им. Илюзиите обикновено биваха едностранни — или двустранни, в най-добрия случай; ако бъдеха погледнати от други ъгли, просто нямаше какво да се види. Истинските майстори, разбира се, можеха да излъжат светлината във всички посоки, да сътворят нещо, което изглежда физически реално, което се движи, както би трябвало, и хвърля собствена сянка, вдига дори илюзорна прах. Вещината му изобщо не достигаше до такива нива. Виж, Балгрид бе сътворил… е, почти, но все пак… впечатляващо.

„Но аз ненавиждам този вид магия. Възхитителна е, спор няма. Забавно е да си играеш с нея. Но не и в нощ като тази, не и когато изведнъж ще се окаже и живот, и смърт.“

Хвърлиха дълги дъски над тесния ров, прокопан от войниците на Леоман, и се доближиха до стената.

Лостара Юил застана до Тене Баралта. Бяха заели позиция на предните лагерни постове, зад тях в тъмното чакаха войнишките редици, строени за щурма. На лицето на бившия й командир се изписа изненада.

— Не мислех, че ще ви видя отново, капитане.

Тя сви рамене.

— Дебелеех и ставах ленива, командире. Нокътят, с когото бяхме заедно, не е популярен. Взе се решение, че ще е най-добре да си остане в шатрата — за неопределено време.

— Нямам възражения.

Видяха в сумрака завихрени облаци още по-тъмен мрак, злокобно настъпващ към крепостната стена.

— Готова ли сте да накървавите меча си тази нощ, капитане? — попита Баралта.

— Повече, отколкото можете да си представите, командире.

Замаяна и обзета от нов пристъп на гадене, сержант Хелиан загледа вторачена настъпващата към стените на Ю’Гатан черна магия. Ю’Гатан беше, нали? Извърна се към стоящия до нея сержант.

— Кой град е това? Ю’Гатан? Зная за този град. Тук загиват малазанци. Ти кой си? Кой подравя стените? Къде са обсадните машини? Що за обсада е това?

— Аз съм Стрингс, а ти май си пияна.

— Е, и? Мразя да се бия. Разжалвайте ме, във вериги ме оковете, в тъмница ме хвърлете — само без паяци. И го намерете онзи кучи син, онзи, дето изчезна, арестувайте го и ми го оковете ей тука. Искам да му разпоря гърлото.

Сержантът я гледаше зяпнал. Тя също го зяпна — поне не се полюшваше. Не много.

— Мразиш да се биеш и искаш да разпориш нечие гърло?

— Престани да ме объркваш. И без това съм достатъчно объркана.

— Къде ти е отделението, сержант?

— Де да го знам.

— Кой ти е ефрейторът? Как се казва?

— Урб беше май. Не помня.

— Дъх на Гуглата!

Пела гледаше сержант Геслер, който говореше с Бордюк. На сержанта на Шесто отделение му бяха останали само трима войници — Лютс, Иб и ефрейтор Хъб — другите бяха или с магьосниците, или със сапьорите. В Пето на Геслер, от другата страна, бяха останали само двама — Трут и самият Пела. Планът беше да се съберат след пробива, а това го изнервяше. Можеше просто да се лепнат за някой и при Гуглата да вървят истинските отделения.

Бордюк подръпваше брадата си все едно, че искаше да я отскубне. Хъб стоеше до сержанта си, физиономията му беше кисела.

Геслер изглеждаше едва ли не отегчен.

Пела се замисли за отделението му. „Нещо много шантаво има в тия тримата, Геслер, Сторми и Трут. И не е само в тази нелепа златна кожа при това…“ Най-нормален беше Трут — младокът все още гледаше ококорен всичко това, въпреки преживяното. Онзи проклет кораб, „Силанда“, който беше конфискуван от адюнктата и сега сигурно трябваше да е някъде на север оттук, някъде в морето Кансу или западно от него. С целия транспортен флот и внушителен ескорт дромони. Бяха плавали на него, на една палуба с все още живи отсечени глави и още по-големи ужасии в трюма.

Пела за пореден път опипа меча си. Беше стегнал нова ивица кожа около ръбовете на дръжката — не толкова здраво, колкото му се искаше. Още не я беше и мокрил, нямаше да е добре да е влажна, щом влезеше в бой. Смъкна арбалета от рамото си и задържа стрела в ръката си, готов да я зареди, щом се разнесеше заповедта за атака.

„Проклета морска пехота. Трябваше да се пиша в простата стара пехота. Трябваше да се прехвърля. Изобщо не трябваше да влизам в проклетата армия. Чашата на черепа ми беше достатъчна, проклет да съм. Трябваше да избягам, да, това трябваше да направя.“

Нощният вятър шепнеше. Коураб, Леоман, Л’орик, Дънспароу и един страж стояха на леко поклащащата се платформа на върха на дворцовата кула. Градът се беше ширнал във всички посоки, загърнат в плашещ мрак и сякаш безжизнен.

— Какво трябва да видим оттук, Леоман? — попита Л’орик.

— Изчакай, приятелю… а, ето там! — Посочи една далечна сграда някъде при западната стена. На плоския покрив за миг примига смътна светлина от фенер. После… угасна.

— И там!

Друга сграда, още една блеснала за миг светлина.

— И там! И там, всички са по местата си! Фанатици! Проклети глупци! Дрижна да ни вземе дано, това ще подейства!

„Ще подейства?“ Коураб се намръщи. Улови погледа на Дънспароу — тя му прати беззвучна целувка. Ох, как му се искаше да я убие.

Купища отломки, строшени грънци, умряло разплуло се псе, животински кокали — едно чисто място нямаше, където да стъпи човек в подножието на стената. Ботъл последва сапьорите плътно, нагоре по първата тераса, парчетата тухли се хлъзгаха под краката им, после някой изрева от болка и изруга, натъкнал се на гнездо на оси — само тъмнината ги беше спасила от фаталните няколко мига — осите бяха лениви; Ботъл се изненада, че изобщо бяха излезли, докато не видя какво бе направил войникът. Спънал се беше в камък и след това беше натикал цялото си стъпало в гнездото.

Магът за миг освободи Мийнас, за да проникне сред възбудените души-искри на осите, да уталожи паниката и гнева им. Лишени от прикриващата ги магия на последните две тераси, сапьорите се пръснаха като подплашени бръмбари — скалата, под която уж се криеха, изведнъж изчезна — и драснаха към основите на стената много пред останалите. А там се присвиха и заразвързваха торбите с муниции.

Ботъл се покатери при Кътъл и клекна до него.

— Тъмно е като катран. Съжалявам за преди малко. Добре обаче, че не бяха черни оси, щеше да е умрял вече.

— Покорно благодаря — измърмори Кътъл. — Аз бях тоя, дето стъпи в проклетото гнездо.

— Колко жила?

— Две-три, десният ми крак е изтръпнал, но е по-добре, отколкото преди малко.

— Изтръпнал? Кътъл, това е лошо. Да намериш Лютс колкото може по-бързо веднага щом приключим тук.

— Че как иначе. Сега тихо, трябва да се съсредоточа.

И извади от торбата си вързоп муниции — две „проклетии“, стегнати здраво с каишки една за друга, като две налети женски гърди. В основата им бяха прикрепени два издължени като шипове експлозива — трошачи. Кътъл внимателно постави устройството на земята и насочи вниманието си към основата на стената. Разчисти няколко тухли и камъни, за да оформи, наклонена под ъгъл дупка, достатъчно голяма и дълбока, за да намести вътре стеноразбивача.

„Това беше по-леката част“, напомни си Ботъл, докато гледаше как сапьорът намества взрива в отвора. „Сега е ред на киселината и восъчната запушалка.“ Хвърли поглед покрай стената и се увери, че всички сапьори правят същото.

— Гледай да не изпревариш другите.

— Знам си работата, маг. Гледай си заклинанията и ме остави на мира.

Сконфузен, Ботъл отново огледа другите сапьори. И изведнъж се опули.

— Ей, какво прави онзи там… Кътъл, какво прави Кръмп?

Ветеранът изруга и се обърна.

— Богове подземни…

Сапьорът от отделението на сержант Корд беше приготвил не един, а цели три стеноразбивача, купчината „проклетии“ и „трошачи“ изпълваше цялата му торба. Зъбите му лъщяха. С блеснали очи измъкна цялата навързана купчина, легна на гръб с глава до стената, сложи я на корема си и запълзя, докато тилът му не опря в зида.

Кътъл бързо изпълзя до него и му изсъска:

— Ей, ти! Да не си се побъркал? Раздели ги!

Усмивката на войника увехна.

— Ма аз си го направих сам!

— По-тихо, кретен!

Кръмп се превъртя и натика купчината муниции в стената. В дясната му ръка се появи малка лъскава стъкленица.

— Чакай само да видиш това! — прошепна и зъбатата усмивка отново лъсна на лицето му.

— Стой! Още не!

Последва цвърчене, във въздуха се извиха струйки дим…

Кътъл вече се беше изправил и затича, влачеше изтръпналия си крак. И закрещя:

— Всички! Назад! Бегом, тъпаци! Бягай!

Пръснаха се във всички посоки. Кръмп подмина Ботъл, все едно че той стоеше на място, нелепо дългите му крака подскачаха високо през камънаците, крака с възлести колене и обути в грамадни ботуши. Покрай стената лежаха готови, но невтъкнати муниции, други останаха разхвърляни на крачка-две по-назад. Зад тях — торби с „острилки“, „димки“ и „подпалвачки“… „Богове подземни, това ще е лошо…“

От бойниците на стената се разнесоха викове, извисиха се в тревога гласове. Изтътна балиста и зарядът изтрещя между бягащите сапьори, Ботъл чу трясъка и се хвърли на земята. Скочи и хукна пак.

„По-бързо…“ Хвърли поглед през рамо. Кътъл куцукаше с мъка след него. „Гуглата да ни вземе!“ Обърна се и притича назад до сапьора.

— Тъпак! — изръмжа Кътъл. — Давай!

— Подпри се на рамото ми…

— Току-що се самоуби…

Не беше от най-леките. Ботъл се огъна под тежестта му, щом затичаха отново.

— Дванайсет! — изпъшка сапьорът.

Магът огледа терена напред с нарастваща паника. Никакво прикритие…

— Единайсет!

Скала от стара основа, здрав варовик, ей там, само на десет… девет крачки…

— Десет!

Още пет крачки — изглеждаше добре — кухина от другата страна…

— Девет!

Две крачки, после долу, и Кътъл изрева:

— Осем!

Нощта изчезна. Резки сенки се понесоха напред, щом двамата тупнаха зад варовиковата скала в купчината гнила смет. Земята се надигна да ги посрещне като божи юмрук, изкара въздуха от дробовете му.

Грохот като от рухваща планина, след него — каменен вал, дим, огън и дъжд, изпълнен с пламъци…

Взривът събори Лостара Юил на земята няколко мига, след като беше зяпнала неразбиращо в отделенията морски пехотинци, строени отвъд постовата линия — зяпна, щом всички изпопадаха и се затъркаляха пред връхлитащата вълна — още и още взривове, трясък и огън по стената от двете страни… после нещо се стовари като чук в гърдите й и тя изхвърча назад сред войниците.

Камъните връхлетяха в почти хоризонтален порой, бързи като изхвърлени от прашки, трошаха броня, забиваха се с плясък в оголена плът, пращяха кости, ехтяха безпомощни писъци…

… блясъкът се разсея и се размаза, сви се във възел от пламъци, изпълнили огромния зев в крепостната стена на Ю’Гатан, почти в самия център и пред погледа на Лостара — надигнала се на лакти въпреки свистящия порой от камъни — страните на огромния зев бавно се сринаха, а двуетажните и триетажни сгради зад него започнаха да се огъват навътре и заизригваха пламъци…

И сред затихващия дъжд този път — парчета човешки тела.

Горе на дворцовата кула Коураб и другите изпопадаха — стражът, който ги беше придружил, изхвърча през ниската стена на платформата и писъкът му заглъхна едва чут. Кулата се разклати. Ревът, като бяс на хиляди озверели демони, заглъхваше бавно, грамадни камъни биеха в стените на кулата, други отскачаха и рухваха между сградите долу, някакъв ужасен тласък отпрати Коураб по каменната настилка към дупката за надолу.

— Пада! — изрева той.

Двама души стигнаха до дупката преди него — Леоман и Дънспароу.

Трясък, рязко хлътване надолу, платформата залитна неумолимо на една страна. Облаци задушаваща прах. Коураб се хвърли надолу, настигна Леоман и малазанката, които се плъзгаха като змии по витото стълбище. Лявата му пета се натресе в нечия челюст и Коураб чу как Л’орик изпъшка от болка и изруга на непозната реч.

Този взрив — пробивът в стената… богове подземни, никога не беше виждал такова нещо. Как можеше да се опълчи човек на тия малазанци? С проклетите им морантски муниции, с ухиленото им пренебрежение към всякакви правила на почтена война.

Падаше и се търкаляше, накрая се просна върху изсипалия се порой от камъни на пода на двореца — залите вляво бяха изчезнали под срутилия се сектор на кулата. Видя нечий крак, щръкнал от рухналия таван — беше странно непокътнат, без дори кръв и прах по него.

Закашля се, изправи се бавно. Беше целият натъртен. Зяпна Леоман, който вече беше на крака и изтупваше дрехите си. До него Л’орик и Дънспароу се измъкваха от купчините тухли и дървени парчетии.

Леоман от Вършачите се огледа бързо и рече:

— Кулата май не беше толкова добра идея. Хайде, трябва да оседлаем конете — ако още са живи — и да препуснем към Храма!

„Храма на Скалисара? Но… какво… защо?“

Порой от каменни отломки, глух тътен и вълни пушлив прашен зной. Ботъл отвори очи. Черупки от себар, космати и сбръчкани, изпълниха полезрението му, носът му се напълни с лютивата миризма на смачкан себар. Сокът на плода се смяташе за деликатес, но от вонята му се догади и той разбра, че никога вече няма да може да пийне и глътка от него. Някъде от развалините вляво се чу стон.

— Кътъл? Ти ли си?

— Изтръпналото май изчезна. Удивително какво може да направи ужасът с тялото ти.

— Сигурен ли си, че още си жив?

— Горе-долу.

— Ти преброи до осем!

— Какво?

— Каза осем! После — бум!

— Трябваше да ти укрепя надеждите, нали? В коя яма на Гуглата сме се наврели, впрочем?

Ботъл залази нагоре, изумен, че се чувства непокътнат — без драскотина дори.

— При живите, сапьор.

Първото, което видя в мъртвата зона, му се стори нелепо. Твърде много светлина — а беше тъмно, нали? След това видя войници сред руините, някои се гърчеха от болка, други се изправяха, целите в прах, кашляха от зловонния въздух.

Проломът в южната стена на Ю’Гатан бе срутил цяла третина от нея, петдесет разтега навътре от най-южния бастион, чак отвъд централната порта на укрепленията. Сградите, които все още се държаха, също горяха — повечето от тези огньове бяха дошли от безбройните подпалвачки, останали в захвърлените торби на сапьорите.

Светлината от опустошителния взрив постепенно отслабваше. Кътъл — отлепваше парчетата гнили плодове от бронята си — изръмжа:

— Можем да нахлуем през пролома… Богове, само да го спипам Кръмп…

— Стегни се, Кътъл. Ей, ето го Стрингс… с отделението…

Засвириха рогове, войниците се разтърчаха да се престроят. Тъмнината се спускаше отново — последните пламъци в пролома гаснеха. Дъждът от прах се сипеше сякаш безкрайно.

Юмрук Кенеб видя Тене Баралта и капитан Лостара Юил в челото на тясна колона, която вече беше поела напред.

Сапьорите бяха оплескали нещата. Това поне беше ясно. И някои от тях не бяха успели да се върнат. „Проклети глупаци, а дори не бяха под обстрел.“

Видя, че пламъците гаснат, макар да продължаваха упорито да пълзят като паяжини по все още изправените сгради от двете страни.

— Първо, второ и трето отделения — нареди Кенеб на капитан Фарадан Сорт. — Най-тежките водят напред през пролома.

— Морската пехота вече прониква, Юмрук.

— Знам, капитане, но искам подкрепленията да са плътно зад тях, ако нещата се объркат. Пращайте ги.

— Слушам, Юмрук.

Кенеб извърна очи към височината от другата страна на пътя, към рехавата редица наблюдаващи. Адюнктата, Т’амбър, Нил и Недер. Юмрук Блистиг. Бойният главатар Гал. Юмрук Темъл сигурно беше повел конните си воини да заобиколят града отляво и отдясно. Винаги оставаше вероятността Леоман да изостави следовниците си на ужасната им съдба и да се опита да избяга сам. Подобни неща не бяха необичайни.

— Сержант Корд!

Боецът се изпъна пред него. Кенеб забеляза знака на Ашокския полк на охлузената му кожена броня, но предпочете да не му обърне внимание. Засега.

— Вкарвайте средните, от седмо до дванадесето отделения.

— Слушам, Юмрук, тичаме по петите на тежките.

— Добре. Този бой ще е за всяка улица, сержант, освен ако кучите му синове не се предадат веднага.

— Ще се изненадам, ако го направят, Юмрук.

— И аз. Действайте, сержант.

Най-сетне бойците на частта му се задвижиха. Чакането беше свършило. Четиринадесета тръгваше на бой. „Извърни очите си от нас тази нощ, Качулати! Само ги извърни.“

Ботъл и Кътъл се събраха с отделението. Сержантът носеше тежкия си арбалет, със заредена в жлеба стрела с топуз „проклетия“, набит на върха.

— Може да се мине през пламъците — каза Стрингс, отри потта от челото си и се изплю. — Корик и Тар — във фронт. Кътъл в тила, и дръж готова острилка. Зад двамата във фронта — аз и Смайлс. Ти — на крачка зад нас, Ботъл.

— Трябват ли ти илюзии, сержант?

— Не, искам от другото. Хващай там плъхове, гълъби, прилепи, паяци и каквото още намериш, в името на Гуглата. Трябват ми очи, да гледаш в места, където не можем да видим.

— Капан ли очакваш?

— Отпред са Бордюк и отделението му, проклятие! Първи са в пролома. Хайде, след тях!

Затичаха през неравния, осеян с камънаци терен. Лунната светлина се мъчеше да пробие през прашната мъгла. Ботъл затърси със сетивата си нещо живо там, отпред, но се натъкна само на болка, гаснещ живот и смърт под грамадите развалини, на замаяни, зашеметени от взрива души.

— Трябва да подминем района на взрива — каза на Стрингс.

— Точно. Това е идеята — отвърна през рамо сержантът.

Стигнаха до ръба на огромния кратер, направен от мунициите на Кръмп. Бордюк и отделението му се катереха нагоре от другата страна и Ботъл видя, че стената, по която пълзят, е засипана със заровени доскоро под земята градски развалини, смазани тавани и подове, поломени части от стени, които се хлъзгаха надолу в самата яма и повличаха след себе си пластове подови плочи. Видя, че и Балгрид, и Мейби са оцелели след взрива, и се зачуди колко ли сапьори и магове са загубили живота си. Някакъв вътрешен инстинкт му подсказа, че Кръмп е оцелял.

Тежки времена преживяваха Бордюк и отделението му.

— Надясно — извика Стрингс. — Можем да заобиколим и да пробием преди тях!

Бордюк го чу и се извърна; висеше като паяк на наклонената стена, вече се беше изкачил на три четвърти до върха.

— Копелета! Балгрид, размърдай си дебелия задник, проклет да си!

Корик намери пътека покрай кратера, изкатери се през отломките и всички го последваха. Замаян от усилието да се задържи на крака, Ботъл така и не се опита да подири хилядите дребни живи същества отвъд района на взрива, в недрата на самия град. Щеше да има време след това. Дано.

Полукръвният сети изведнъж спря, магът погледна нагоре и видя, че Корик се е натъкнал на препятствие, широка пукнатина, зейнала на един човешки бой под уличното ниво. Оцапани с пръст плочки с изрисувани по тях жълти птици в полет, само че сякаш се гмуркаха дълбоко под земята — поради острия наклон.

Корик се обърна към Стрингс.

— Цялата плоча се клати, сержант. Не знам дали ще ни издържи.

— Гуглата да ни вземе дано! Давай въжетата, Смайлс…

— Хвърлих ги — отвърна тя навъсено. — Докато тичахме. Адски тежки бяха…

— А аз ги прибрах — прекъсна я Кътъл, смъкна намотките от лявото си рамо и ги метна напред.

Стрингс изпъна ръка и натресе юмрук в брадичката на Смайлс — главата й се люшна назад, очите й се ококориха, след това се изпълниха с гняв.

— Носиш, каквото аз ти кажа да носиш, войник — изръмжа сержантът.

Корик хвана единия край на въжето, отстъпи няколко крачки, засили се и скочи през процепа. Нямаше начин Тар или Кътъл да се справят с толкова дълъг скок.

Стрингс изруга.

— Които могат това, дето Корик го направи — давай. И никой да не си оставя снаряжението.

След няколко мига Ботъл и Смайлс се присвиха до Корик, помогнаха му да затегне въжето, а сержантът, с две торби муниции, провиснали на гърба, се прехвърли на ръце; торбите се залюляха ужасно, но ги беше окачил така, че да не се удрят една в друга. Ботъл пусна въжето и тръгна да помогне, щом Стрингс стъпи на ръба.

Кътъл беше следващият. След него Тар, увил се с въжето, заслиза по наклонения под и бързо се хлъзна надолу, щом стената се наклони под тежестта му. С дрънчене на броня и оръжие, останалите от отделението издърпаха ефрейтора горе на равното.

— Богове — изпъшка Кътъл. — Тоя тъпанар тежи колкото проклет бедерин.

Корик нави въжето, ухили се и го подаде на Смайлс.

Поеха отново напред, през развалините на някакъв може би дюкян към вътрешната стена. Още тухли и камъни. И най-сетне, след тях — улица.

А Бордюк и отделението му вече навлизаха в нея, със заредени арбалети. Брадатият сержант беше начело, ефрейтор Хъб — вдясно от него и две крачки по-назад. Иб беше от другата страна на ефрейтора, а на две крачки зад тях крачеха Тавос Понд и Балгрид, следвани от Лютс и сапьора Мейби в ариергарда. Класическата щурмова формация на морската пехота.

Сградите от двете страни бяха тъмни, тихи. Нещо странно имаше в тях, помисли Ботъл, зачуди се какво може да е… „Няма кепенци по прозорците — всички са отворени. Вратите също… всяка врата всъщност…“

— Сержант…

Стрели изведнъж излетяха от прозорците от двете страни и в същия миг двадесетина души изскочиха от близките сгради, крещяха и размахваха копия, ятагани и щитове.

Ботъл видя как Бордюк се завъртя замаяно, видя щръкналата от лявата му очна кухина стрела, и втората стрела, пронизала го в шията. Швирна кръв и сержантът се олюля, стисна се за гърлото и за лицето. Зад него ефрейтор Хъб се преви на две над забилата се в корема му стрела и се свлече на калдъръма. Иб, улучен в лявото рамо, дърпаше стрелата и сипеше люти проклятия. Един от нападателите се втурна към него, замахна с ятагана и го удари в слепоочието. Изпращяха шлем и череп, бликна кръв и Иб падна.

В този момент дотича отделението на Стрингс и магът се озова сред вихъра на яростна схватка. Корик беше от лявата му страна. Дългият меч на полукръвния сети отметна един ятаган и се вряза с острието напред в гърлото на воина. Освирепяло видение налетя срещу него, сякаш воинът искаше да разкъса шията му със зъби, и Ботъл се присви от ужас, видял безумието в очите му. Пресегна се в ума си, впи се в бесния вихър от мисли — не повече от накъсани образи и черен гняв — и се добра до най-първичната част от ума му; взрив на сила, и мъжът изгуби всякакъв усет за света, рухна безпомощно, заразмахва ръце и зарита.

Плувнал в студена пот, Ботъл отстъпи назад и съжали, че не може да извади оръжие — имаше само най-обикновен нож.

Боят се вихреше от всички страни — крясъци, звън на метал, пукащи железни брънки на ризници, пъшкане и стонове.

И нов дъжд от стрели.

Една удари шлема на Стрингс отзад и той падна на колене. Коленичи, вдигна арбалета и погледна вбесен към отсрещната сграда — прозорецът на горния етаж гъмжеше от стрелци.

Ботъл дръпна Корик за колана и викна:

— Назад! Проклетията на Фид! Всички! Назад!

Сержантът вдигна тежкия арбалет до рамото си, прицели се в горния прозорец…

До тях вече се бяха появили тежки пехотинци и Ботъл видя Тафо, от отделението на Мозел — беше само на десетина крачки от сградата… от целта на Стрингс…

… и арбалетът изщрака, тежката стрела излетя към зейналия прозорец.

Ботъл се хвърли на земята и покри главата си с ръце…

Горният етаж на сградата избухна, стената се изду и почна да се срутва. Каменните плочи под Ботъл се разтърсиха.

Някой се блъсна в него и той усети как нещо тежко и слузесто тупна върху ръката му, горещо и треперещо. В ноздрите го лъхна воня на жлъчка и опразнени черва.

Падащи камъни, стонове; пламъци заблизаха стените на сградата. Нов оглушителен трясък и всичко, което бе останало от горния етаж, рухна в долното ниво. Още няколко жални стона — и тишина.

Ботъл надигна глава. До него лежеше ефрейтор Харбин. Долната част на тялото му я нямаше, червата се бяха изсипали. Очите под шлема се бяха оцъклили безжизнени. Магът се надигна и заднешком запълзя по осеяната с камъни улица. Там, където допреди няколко мига Тафо се биеше с тълпа воини, беше останала само купчина развалини и стърчащи изпод тях засипани с прах ръце и крака, всичките — застинали.

Корик го подмина, мушкаше с меча си падналите зашеметени бойци. Смайлс го пресрещна; Ботъл видя, че двата й ножа са плувнали в кръв.

Някои от падналите бавно се надигаха, тръскаха глави и храчеха кръв. Ботъл се преви и заповръща.

— Фидлър… кучи син такъв!

Закашля се. Стомахът му засега поне се беше успокоил. Той вдигна глава и видя крачещия към Стрингс сержант Мозел — кипеше от яд.

— Бяхме ги спипали! Тъкмо щурмувахме проклетата сграда!

— Щурмувайте оная тогава! — сопна се Стрингс и посочи сградата от другата страна на улицата. — Само се дръпнаха, всеки момент ще последва нов залп…

Мозел изруга, махна с ръка на тримата останали му пешаци — Мейфлай, Флашуит и Уру Хела — и всички затичаха към входа на сградата.

Стрингс зареждаше нова стрела в арбалета си — този път с острилка на върха.

— Балгрид! Кой е останал в отделението ти?

Едрият маг се обърна към него и се олюля.

— Какво? Не те чувам! Какво?

— Тавос Понд!

— Тук, сержант. Значи Мейби, ммм, Балгрид — но от ушите му тече кръв. Лютс падна, но ще оживее, с малко цяр. Сержант, вече не играем…

— При Гуглата ще играете. Разкарай Лютс — насам идва ново отделение. Останалите — с мен…

— Балгрид е глух!

— По-добре да беше ням — имаме ръчни сигнали, забрави ли? Напомни му го на тоя кучи син! Ботъл, помогни на Тар. Кътъл, завлечи Корик ей до онзи ъгъл и ни изчакайте. Смайлс, зареди — искам проклетото ти оръжие да е заредено и да си отваряш очите за всичко, което мърда от покривите надолу.

Ботъл се надигна и отиде при Тар, който се мъчеше да се измъкне от развалините — част от стената се беше срутила върху него, но бронята и шлемът му, изглежда, бяха устояли. Сипеше проклятия, но не личеше нещо да го боли.

— Дай ръка…

— Добре съм — отвърна ефрейторът, изпъшка и измъкна крака си. Още стискаше късия меч: на върха му беше залепнало валмо косми, покрито с прах, капеше. — Виж ти. — Той посочи с меча към улицата. — Даже Кътъл е млъкнал вече.

— Фид нямаше избор — рече Ботъл. — Много стрели бяха и…

— Не се оплаквам, Ботъл. Изобщо. Нали видя Бордюк? И Хъб? Можеше да сме ние, ако бяхме първи.

— Бездната да ме вземе дано, не помислих за това.

Извърна глава към идващото отделение полутежка пехота — на сержант Корд, полка на Ашок и прочие.

— Какво стана тук, в името на Гуглата?

— Засада — отвърна Ботъл. — Сержант Стрингс трябваше да събори една сграда. С проклетия.

Корд се опули.

— Проклета морска пехота.

Обърна се и тръгна към присвилия се насред улицата Стрингс, Ботъл и Тар тръгнаха след него.

— Престроихте ли се? — попита Корд. — Вече сме зад вас.

— Готови сме, но предай назад. Гъмжи от засади. Леоман е решил да ни даде всяка улица и сграда срещу много кръв. Юмрук Кенеб би могъл да реши отново да прати напред сапьорите, под прикритието на морската пехота, да събарят сгради — така ще е най-безопасно.

Корд се огледа.

— Най-безопасно? Богове подземни. Ефрейтор Шард, чу го Фид. Тичай да докладваш на Кенеб.

— Слушам, сержант.

— Синн — продължи Корд към момичето до тях, — прибери го тоя нож, той вече е мъртъв.

Тя само го погледна, докато ножът й срязваше десния показалец на мъртвия воин. Вдигна го пред очите си да го огледа и го прибра в кесията на колана си.

— Хубаво момиченце си имате — изсумтя Стрингс. — И при нас имаше една такава.

— Шард! Задръж! Прати Синн с донесението!

— Не искам да се връщам! — викна Синн.

— Лошо. — Корд отново се обърна към Стрингс. — Ще се слеем с тежките на Мозел, зад вас.

Стрингс кимна.

— Добре. Отделение, да пробваме следващата улица, а?

Ботъл преглътна да надвие новия пристъп на гадене и тръгна с останалите към Корик и Кътъл. „Богове, това вече ще е наистина гадно.“

Сержант Геслер я надушваше. Голямата беда в нощта. Надушваше я — в непроницаемия мрак от зейналите прозорци и врати и по съседните улици от двете им страни, където се придвижваха други отделения, по грохота на ожесточените схватки. Но пред самите тях нямаше никакво движение, никакъв звук — нищо. Вдигна дясната си ръка, сви два пръста и замахна рязко надолу. Чу зад себе си трополенето на ботуши по каменната настилка, единият чифт сви вляво от него, другият — отдясно, тропотът секна, щом войниците стигнаха до сградите от двете страни. Трут отляво, Пела отдясно, с насочени арбалети, с очи, вперени в отсрещните покриви и горните прозорци.

Нов сигнал и Сандс притича и клекна до него.

— Е? — попита Геслер и за хиляден път съжали, че Сторми го няма.

— Лошо — изсъска Сандс. — Засади.

— Добре, но нашата къде е? Върни се и доведи Моук с отделението му. И Тъг… Искам тежките да прочистят тези сгради, преди всичко да се е изсипало отгоре ни. Имаме ли сапьори с нас?

— Отделението на Том Тиси има — отвърна Сандс. — Ейбъл, Джъмп и Гъп, макар че те решиха да станат сапьори едва тази нощ, преди камбана някъде.

— Страхотно. И са им дали муниции?

— Да, сержант.

— Лудост. Добре. Доведи и отделението на Том Тиси. Чух вече, че една проклетия изгърмя — може да е единственият начин.

— Ясно, сержант. Ей сега се връщам.

Отделения с оредял състав и нощно сражение в чужд, враждебен град. Адюнктата да не би да си беше изгубила ума?

На двайсет крачки встрани, Пела се присви до някаква кирпичена стена. Стори му се, че засече движение в един от високите прозорци отсреща, но не беше сигурен — не толкова, че да подаде сигнал за тревога. Можеше като нищо да е перде, развяно от вятъра.

„Само че… няма много вятър.“

Прикова очи точно в този прозорец и бавно надигна арбалета.

Нищо. Само тъмнина.

Отекнаха далечни взривове — някъде от юг. „Трябваше да натиснем силно и бързо напред, а сме затънали тука, само на една улица от пролома. Геслер е прекалено предпазлив.“

Чу дрънчене на оръжия и тропот на ботуши — идваха още отделения. Отклони за миг очи от прозореца и видя как сержант Тъг повежда тежките си пехотинци към отсрещната сграда. Трима притичаха до вратата на сградата, до която се беше долепил той. Джъмп, Гъп и Ейбъл. Пела видя в ръцете им „острилки“ — и нищо друго. Присви се още по-ниско и отново насочи вниманието си към прозореца. Изруга под нос; очакваше някой от тримата да хвърли граната през зейналия вход.

Отделението на Тъг нахлу в сградата — последваха викове, дрънчене на оръжия, крясъци…

След тях — нови, този път от сградата зад гърба му, щом тримата сапьори нахлуха вътре. Той се присви още повече… „Не, тъпаци! Не ги внасяте вътре… хвърляте ги!“

Рязък пукот, прах и камъчета се посипаха по стената зад Пела, във врата му. Нови крясъци. Стената отново се разтърси… Той се присви още по-ниско, вдигна отново очи към отсрещния прозорец…

… и едва успя да зърне мигновения блясък…

… да се стъписа изненадан…

… от свистящата право към него стрела… Главата му се отметна назад, шлемът издрънча в стената. Нещо смътно и размазано се мярна в горния ръб на полезрението му и веднага изчезна. Чу как арбалетът му издрънча на каменните плочи в краката му, миг след това усети далечната болка, щом коленете му се удариха в камъните, кожата се обели от удара… беше го правил това веднъж, като дете, когато си играеше в задната уличка. Падна и си охлузи коленете на мазните мръсни плочи…

Толкова мръсни, с всичките болести и зарази, скрити в тях… майка му толкова се ядоса… ядоса се и се уплаши. Трябваше да отидат при знахар, а това струваше пари — пари, които беше спестила, за да се преместят. В по-добра част на бедняшкия квартал. Мечта, свършила само защото си беше ожулил коленете.

Също като сега. А тъмнината се сгъсти.

„О, мамо, ожулих си коленете. Без да искам. Без да искам, мамо. Ожулих си коленете…“

В сградите от двете страни изригна адът и Геслер залегна. Щом първият взрив стихна, погледна надясно и видя Пела. Стрела го беше пронизала в челото и тъкмо беше рухнал на колене и изпускаше оръжието си. После се свлече на една страна.

От сградата зад него хвърчаха шрапнели, след тях — още по-лошо — избухна „подпалвач“, бесен червен пламък изригна през прозорците на долния етаж. Врясъци — някой изхвърча навън, обгърнат в пламъци — малазанец, — затича, размахал ръце… право към Моук и отделението му…

— Бягай! — изрева Геслер, надигна се и насочи арбалета.

Моук беше извадил пелерината-дъждобран — войниците му тичаха към горящия… не виждаха… „Торбата… мунициите…“

Арбалетът в ръцете му изтрещя. Металната стрела порази сапьора в корема, а торбата с взривовете вече падаше.

Той залитна назад, просна се по гръб, извъртя се и отново се надигна на крака.

Моук, Стакър, Роув. Бърнт, Гуано и Мъд. „Мъртви. Само парчета месо и натрошени кости.“ Нечий шлем, още с главата в него, изхвърча, натресе се в близката стена, завъртя се и падна.

— Трут! След мен! — Геслер махна с ръка и затича към сградата, в която бяха нахълтали пешаците и откъдето шумотевицата от битката вече ехтеше още по-яростно. — Виждаш ли Сандс? — изрева на боеца, докато презареждаше арбалета.

— Н-не, сержант. Пела…

— Пела е мъртъв, момче. — Видя Том Тиси и онова, което бе останало от отделението му — Тюлип и Рамп: тичаха към входа да помогнат на Тъг и тежките му пехотинци. „Добре, на Том поне умът му не се е размътил…“

Сградата, погълнала Ейбъл, Джъмп и Гъп, беше цялата в пламъци, зноят се изливаше навън като кипнала течност, „Богове, какво са взривили вътре?“

Нахълта през входа, закова се на място. Бойните дни на сержант Тъг бяха свършили — пронизали го бяха с копие малко под гърдите. Избълвал беше кървава жлъчка, преди да издъхне. До вътрешния вход към някакъв коридор лежеше Робело, с премазана глава. По-навътре, извън полезрението, останалите от тежката пехота се биеха.

— Задръж, Трут — изръмжа Геслер. — И ни прикривай отзад с тоя арбалет. Тиси, давай.

Другият сержант кимна и даде знак на Тюлип и Рамп.

Нахълтаха в коридора.

Хелиан залитна зад Урб, а той изведнъж се спря — все едно да се натресеш в стена — и тя отскочи и тупна по задник.

— Проклет вол такъв!

Изведнъж около тях се появиха войници, изтегляха се от ъгъла на улицата, влачеха падналите си другари.

— Кой? Какво…?

Някаква жена приклекна до нея.

— Аз съм Хано. Загубихме си сержанта. И Соублоун. И Тоулс. Засада…

Хелиан се опря на рамото на Хано и се изправи. Тръсна глава.

— Така. — Нещо хладно и твърдо се изпъна в нея, все едно гръбнакът й се превърна в меч или копие, „или каквото там няма да се огъне, не, ще се огъне може би, но няма да се пречупи. Богове, колко ми се гади!“ — Включвай се в отделението ми. Урб, кое отделение бяхме?

— Представа нямам, сержант.

— Все едно, с нас си, Хано. Засада значи? Добре, дай да им разкажем играта на тия кучи синове. Тъчи, Бретлес, изваждайте гранатите, дето ги свихте…

Близнаците я изгледаха — самата невинност и възмущение, отчаяно усилие… и измъкнаха мунициите от торбите.

— Те са димки, сержант, и един трошач — измънка Тъчи. — Само това…

— Димки? Идеално. Хано, водиш ни в сградата, откъдето нападат тия копелета. Тъчи, хвърляш твоята пред нея. Бретлес, хващаш фланга и правиш същото. Няма да се мотаем — няма дори да влезем бавно и предпазливо. Искам го бързо, ясно ли е? Бързо.

— Сержант?

— Кажи, Урб?

— Нищо. Само… просто… готов съм.

„Е, това прави поне един. Знаех си, че ще го намразя този град.“

— Вадете оръжията! Време е да убиваме хора.

— Оставихме всички назад — каза Галт.

— Стига си хленчил — сопна се сержант Балм и отри потта и праха от очите си. — Просто улеснихме останалите. — Изгледа навъсено бойците от отделението си. Дишаха тежко, но нямаше нищо сериозно. Бяха забърсали онази засада бързо и мръсно, както го искаше.

Бяха на втория етаж, в стая, пълна с топове плат — цяло състояние коприни. Лоуб каза, че били от Даруджистан, моля ви се. Проклето цяло състояние, а повечето от него вече бе плувнало в кръв и поръсено с парчета човешко месо.

— Викам да проверим горния етаж — рече Троутслитър и огледа щръбките по дългите си ножове. — Чух някакво шумолене отгоре май.

— Добре, вземи Уидършинс. Детсмел, ти при стълбите. Ще ги прикриваш и ще ни съобщаваш, ясно? Чуеш ли някакво стържене горе, идваш при нас, но не и преди да си ни предупредил. Ясно?

— Кат’ бял ден, сержант.

— Добре, вървете. Галт, ти стой до прозореца и наблюдавай каквото е срещу теб. Лоуб, същото при онзи прозорец. Чака ни още боклук и ще го остържем всичкия.

След малко тропането на ботуши горе спря и Детсмел извика от коридора, че Троутслитър и Уидършинс слизат. След десетина секунди и тримата се върнаха в стаята с коприните.

— Сержант… — почна Троутслитър.

— Какво?

— Открихме нещо. Не ни харесва. Трябва да го видиш и ти.

Балм въздъхна и се изправи.

— Галт?

— Там са, да, и на трите етажа.

— Лоуб?

— И тук същото. И на покрива, един с фенер.

— Добре. Продължавай наблюдението. Троутслитър, води. Детсмел — обратно в коридора. Уидършинс, направи някаква магия.

Тръгна с Троутслитър към дъното на коридора със стълбата. Етажът горе беше нисък, по-скоро таванско, отколкото етаж. Много стаи, стените — от дебел кирпич.

Троутслитър го отведе до една стена при някакви големи делви и бурета.

— Тука ги намерихме. — Бръкна зад едно от буретата и вдигна фуния, изрязана от някакъв вид суха кратуна.

— И какво? — попита Балм.

Войникът изрита едно от буретата.

— Буретата са пълни. Но делвите са празни. Всичките.

— И какво?

— Зехтин.

— Да де. Градът е прочут с него. И?

Троутслитър хвърли фунията настрана и извади нож.

— Виждаш ли тия мокри петна по стените? Ето тук. — Посочи с върха на ножа и изчегърта мазилката. — Глината е мека, измазана е наскоро. Тези стени са кухи.

— В името на Финир, човече, какво искаш да кажеш?

— Че тези стени — цялата сграда, е пълна със зехтин.

— Пълна? Със… със зехтин?

Троутслитър кимна.

„Пълна със зехтин? Някакъв тръбопровод през мазетата? Не, в името на Гуглата, Балм, не ставай идиот.“

— Троутслитър, мислиш, че и други сгради са фрашкани с това? Така ли мислиш?

— Мисля, сержант, че Леоман е превърнал Ю’Гатан в огромен капан. Иска ни тук, вътре, да се бием на улиците, да се набутаме навътре и навътре и…

— Но следовниците му?

— Какво следовниците му?

„Но… това означава, че…“ Припомни си — лицата на враговете, фанатизма, налудничавия блясък в очите от опиата.

— Бездната да ни вземе!

— Трябва бързо да намерим Кенеб, сержант. Или капитаните. Трябва да…

— Знам, знам. Да се махаме оттук, преди онзи кучи син с фенера да го е хвърлил!

Беше започнало мръсно, за да стане още по-мръсно. Все пак след първоначалното стъписване, докато засадите се разкриваха една след друга и забавяха напредването на отделенията морска пехота, частите на Юмрук Кенеб и Юмрук Тене Баралта бяха щурмували, прегрупираха се и натиснаха отново навътре — сграда след сграда, улица след улица. Някъде напред, знаеше Кенеб, онова, което все още бе останало от морските пехотинци, проникваше още по-навътре, врязваше се в отбраната на фанатизираните зле въоръжени и напълно недисциплинирани воини от ренегатската армия на Леоман.

Беше чул, че са обзети от разпалена с опиат ярост, че се бият без оглед на раните и че никой не отстъпва — загиваха на място. Нещо, което беше очаквал, честно казано. Последен отпор, героична мъченическа отбрана. Точно затова беше избран Ю’Гатан, точно това представляваше той и винаги щеше да представлява това.

Щяха да вземат този град. Адюнктата щеше да получи първата си истинска победа. Кървава, жестока, но все пак победа.

Стоеше на улицата, малко по-навътре от пролома в стената, руините димяха зад гърба му, и гледаше колоната ранени и изпаднали в безсъзнание войници, връщани в лагера при лечителите, гледаше настъпващата през подсигурените вече райони свежа пехота и напред, където се вихреше битката, стягаща малазанския юмрук около Леоман и следовниците му, около последните живи останки на въстанието.

Видя как офицерът от Червените мечове, Лостара Юил, поведе три отделения към далечния грохот на битката. И Тене беше тук, говореше с капитан Кайндли.

Кенеб беше пратил напред Фарадан Сорт, да се съедини с предните отделения. Предстоеше втора среща, близо до самия дворец, и дано всички да следваха бойния план.

Чуха се крясъци, тревожни викове — зад гърба му! Извън пролома! Юмрук Кенеб рязко се обърна и видя огнения вал, вдигнал се в мъртвата зона зад крепостната стена — там, където воините на Леоман бяха изкопали тесния дълбок ров. Заровени делви със зехтин започнаха да избухват от рова, запръскаха горяща течност във всички посоки. Кенеб видя как изтеглящите се ранени се пръснаха покрай рова, някои горяха. Писъци, рев, побеснели пламъци…

Изпълненият му с ужас поглед улови някакво движение вдясно, горе на покрива на най-близката сграда, с лице към руините от пролома. Човек, с фенер в едната ръка, с горящ факел в другата — накичен с овързани стъкленици, обкръжен от делви, с изпънати напред ръце… изрита няколко от високите глинени делви… видя въжетата, свързали ги с глезените му… после тежестта преметна човека през ръба.

Към развалините на пролома.

И долу изведнъж изригнаха пламъци, заприиждаха на вълни…

И Кенеб видя, по още покриви и по крепостните стени, още хора — хвърляха се един след друг долу. Падаха, а след тях — огън и рев… още пламъци изригнаха от бастионите и се понесоха бясно във всички посоки, като огнен потоп.

Зноят го помете и Кенеб залитна. Зехтинът под отломките на падналата стена и рухналите сгради изведнъж пламна. Проломът се затваряше, демонски огън заизригва в плътна стена.

Кенеб се огледа с нарастващ ужас и видя неколцина тръбачи от личния му състав — бяха се свили зад грамада камъни. Затича към тях и зарева:

— Свирете отбой! Проклети да сте! Свирете отбой!

На северозапад от Ю’Гатан Темъл и ескадрон уикски воини препускаха нагоре по склона към пътя за Лотал. Не бяха видели никого. Нито една човешка душа не бягаше от града. Конните воини на Четиринадесета го бяха обкръжили изцяло. Уикци, сети, Изгорените сълзи. Измъкване нямаше да има.

Темъл остана доволен, като разбра, че адюнктата разсъждава като него. Внезапен удар, силен като нож, забит в гърдите, право в сърцето на този прокълнат бунт. Чули бяха взривяващите се муниции — силно, по-силно, отколкото се очакваше, видели бяха изригналите нагоре черни облаци дим, повечето от южната стена на Ю’Гатан.

Спряха на пътя и видяха следите от масовото бягство, точило се оттук преди няколко дни.

Блясък на огнена светлина, далечен тътен като от небесен гръм — и всички като един се обърнаха към града. А там, зад каменните стени, се издигаха огнени стълбове: от бастионите, след това — сграда след сграда навътре, още и още пламъци.

Темъл зяпна, потресен от това, което виждаше, от това, което бе разбрал чак сега.

Една трета от Четиринадесета армия беше в града. Една трета.

Мъртва.

Юмрук Блистиг стоеше на пътя до адюнктата. Повдигаше му се неудържимо и това чувство извираше от място, за което бе повярвал, че е оставил зад себе си — когато стоеше на стените на Ейрън и гледаше избиването на армията на Колтейн. Безнадежден, безпомощен…

— Юмрук — отсече адюнктата, — още войници да запълнят рова.

Той се сепна, извърна се и даде знак на един от адютантите — жена; тя вече бе чула заповедта, кимна и се отдалечи на бегом. „Да се справим с изкопа, добре. Но… какъв смисъл има?“ Проломът беше запушен с нова стена, този път от огън. И още огън се вдигаше около целия град, започваше от терасите на самите крепостни стени, избухваха сгради, изригващото от тях горящо масло вдигаше ужасен рев, мяташе тухли, които сами по себе си бяха смъртоносни горящи снаряди. А ето, че вече, още по-навътре, на пресечки и покрай по-широките улици, пламваха още сгради. Една, точно зад двореца, избухна, към небето изригнаха гейзери горящо масло, разпръснаха нощния мрак и оголиха небесата и търкалящите се по тях черни облаци.

— Нил, Недер… — изхриптя адюнктата, — съберете маговете — всички, до един! Пламъците в пролома да се изгасят. Искам…

— Нямаме силата, адюнкта — прекъсна я Недер.

— Старите земни духове умират — добави Нил. — Бягат от пламъците. От изгарящата болка. Всички умират или бягат. Нещо скоро ще се роди тук…

Пред тях град Ю’Гатан изгряваше като ден. Злокобен, ужасен ден.

Кашлящи, олюляващи се ранени войници, носени и влачени през гъстата гмеж — но нямаше накъде да продължат. Кенеб стоеше и гледаше зяпнал — въздухът изгаряше очите му — трупащата се около него тълпа. Неговите войници. Седемстотин, осемстотин. Къде бяха останалите?

Знаеше.

Нямаше ги. Мъртви бяха.

В улиците напред се виждаше само огън, изригваше от сграда на сграда, изпълваше нажежения въздух с безумния си смях — демонски смях, хищен и нетърпелив.

Трябваше да направи нещо. Да измисли нещо… но тази горещина, този ужасен пек… дробовете му отчаяно се издуваха въпреки разкъсващата болка след всяко напрегнато вдишване. Дъх след дъх, но самият въздух сякаш беше умрял, целият живот сякаш бе изсмукан от него.

Собствената му броня го изпичаше жив. Паднал беше вече на колене, с всички останали.

— Бронята! — изпъшка той, без да е сигурен дали изобщо някой щеше да го чуе. — Смъквайте броните! Хвърлете оръжията!

„Богове подземни… гърдите ми… тази болка…“

Париране. Остриетата изстъргаха едно в друго. След това, щом воинът натисна по-силно с ятагана, Лостара Юил приклекна, дръпна меча си надолу и назад, посече обратно нагоре и под извитото острие и порази противника си в гърлото. Бликна кръв. Тя го подмина, отби друго свистящо към нея оръжие — копие, — чу как изпращя дървеният прът. В лявата й ръка беше ножът кетра: заби го с все сила в корема на врага, изви и го изтръгна.

Олюля се и се дръпна от рухващия воин, за миг я прониза жалост, щом го чу да крещи някакво женско име, преди да се свлече на камъните.

Боят кипеше от всички страни, трите й отделения вече се бяха смалили до по-малко от дузина войници, а още и още озверели фанатици изскачаха от околните сгради; навсякъде пушек и воня на зехтин, пращене и пукот… нещо изтътна и… Огън.

Отвсякъде.

Лостара Юил извика предупредително в мига, в който я нападна друг воин. Тя парира с ножа, заби меча и изрита пронизаното тяло, за да измъкне оръжието: свличащият се труп едва не го изтръгна от ръката й.

Зад нея отекнаха ужасени писъци и тя рязко се обърна.

Потоп от врящо масло изригваше от сградите от двете страни, помете сражаващите се — крака, дрехи, телаби, кожа, лен, пламъците запълзяха по всичко.

Тя се дръпна от връхлитащата река смърт, спъна се и падна, просна се върху нечий труп, изпълзя върху него, преди горящото масло да се разлее около нея, да подмине горящия вече остров още топла плът…

Близката сграда избухна, огнено кълбо се изду и полетя към нея. Тя извика, вдигна нагоре ръце и разкъсващата жар се протегна, за да я обгърне…

Нечия ръка се вкопчи в гърба й…

Болка… дъхът, откъснат от дробовете… след това… нищо.

— Залегни! — изрева Балм — водеше отделението си по някаква криволичеща уличка — и отново подхвана безкрайния низ проклятия. Бяха свършили. Изтласкани бяха назад при опита си да се върнат при Кенеб и пролома, притиснати бяха отвсякъде като стадо добитък. От пламъците. Преди малко бяха зърнали двореца, при едно мигновено разсейване на пушеците, и Балм прецени, че все още вървят натам — но светът около тях беше изчезнал в огън и дим, а по петите им връхлиташе усилващ се пожар. Жив, и ги гонеше.

— Усилва се, сержант! Трябва да се махаме от този град!

— Мислиш, че не го знам ли, Уидършинс? Какво, в името на Гуглата, мислиш, че се опитвам да направя? Хайде млъкни…

— Ще ни свърши въздухът.

— Вече ни е свършил, идиот! Затвори я тази уста!

Стигнаха до някаква пресечка и Балм пак спря войниците си. Входовете на шест задни улички ги приканваха мълчаливо, всяка — толкова крива и тъмна, колкото другата. От две вляво бълваше дим. Замаян, далхониецът обърса горещата пот от очите си, обърна се и огледа войниците си. Детсмел, Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб. Корави кучи синове, до един. Не беше подобаващият начин да умрат — имаше си подобаващи начини и този не беше от тях.

— Богове, никога вече няма да клекна до огън.

— Прав си, сержант — съгласи се Троутслитър и се разкашля.

Балм смъкна шлема си.

— Смъквай бронята, проклети глупци, преди да сме се опекли. Задръжте оръжията, ако можете. Тази нощ няма да мрем. Ясно ли е? Чуйте всички — ясно ли е?

— Да, сержант — отвърна Троутслитър. — Чуваме те.

— Добре. Е, Уидършинс? Някаква магия да имаш, да ни отвори път?

Магът поклати глава.

— Де да имах. Но… скоро, може би.

— В смисъл?

— В смисъл, тук се ражда огнен елементал, поне така мисля. Огнен дух, божество. Имаме пред себе си огнен шквал, а това ще възвести идването му… и тогава ще умрем, ако вече не сме умрели. Но елементалът е жив. Има воля, ум, адски гладен е и жадува да убива. Страхът обаче не му е чужд. Страх, защото знае, че няма да оцелее дълго — твърде яростен е, жарък — дни най-много. А познава и други видове страх и тук сигурно мога да направя нещо — илюзии. За вода, но не просто вода. Воден елементал. — Изгледа ги, както го бяха зяпнали, и сви рамене. — Може би да, може би — не. Колко умен е един елементал? Трябва да е умен, за да го изиграеш, нали? Умен като куче поне, по-добре да е повече. Проблемът е, че не всички са съгласни, че съществуват елементали. В смисъл, аз лично съм убеден, че теорията е добра, но…

Балм го фрасна по темето.

— Всичко това на теория? Загуби ни толкова време за глупости? Богове подземни, Уидършинс, ще ми се да те убия на място. — Изправи се. — Да продължаваме, докато можем. При Гуглата да върви този проклет дворец — да заемем отсрещната уличка, и като дойде теоретичният елементал, можем да му стиснем ръка и да го прокълнем в несъществуващата Бездна. Хайде… А ти, Уидършинс, нито дума повече, ясно?

Войникът тичаше, обвит в пламъци. Бягаше от болката, но нямаше къде да отиде. Капитан Фарадан Сорт вдигна арбалета и пусна стрелата. Нещастникът падна. Пламъците още подскачаха по него, изпичаха кожата му до черно, прогаряха плътта. Тя хвърли безполезното оръжие настрана.

— Последната стрела.

Новият й лейтенант с дългото име Мадан’Тул Рада не отвърна нищо — черта, с която Фарадан започваше да привиква и която май й допадаше.

Не и сега обаче, след като скоро щяха да се изпекат.

— Добре. Този маршрут го задраскваш — и съгледвачите ми свършиха. Ни напред, ни назад и както изглежда — ни наляво, ни надясно. Предложения?

С вкиснато лице и отпуснал челюст, Мадан’Тул Рада опипа с език един гнил кътник, изплю се и примижа срещу пушека, после смъкна кръглия си щит и огледа очуканата му повърхност. Вдигна отново очи, бавно се огледа и отвърна:

— Не.

Чуваха вятъра над себе си — пищеше, вихреше се и фучеше над града, увличаше пламъците нагоре — огромни огнени опашки, които свистяха като гигантски мечове през гърчещите се пелени дим. Все по-трудно и по-трудно ставаше да се диша.

Изведнъж лейтенантът вдигна глава към огнената стена нагоре по улицата и се изправи.

Фарадан Сорт се обърна натам и веднага видя онова, което беше видял — странно черно петно, което се разширяваше сред пламъците; огнените езици потръпваха назад и замираха, а петното ставаше все по-тъмно, кръгло… и от самата му среда се появи олюляваща се фигура в овъглени кожени дрипи.

Тръгна залитайки към тях, пламъците танцуваха около буйната й коса — танцуваха, но без да я опърлят. Фарадан Сорт видя, че е момиче, и го позна.

— Тази е от отделението на Корд. Синн.

— Как го направи? — попита Мадан’Тул Рада.

— Не знам. Но да се надяваме, че ще може да го направи пак. Войник! Насам!

Най-горният етаж се срути с грохот сред облак от прах и пушеци — точно там, където се беше присвил Боул. Дори не го беше видял как пада, подозираше Хелиан. „Щастливец.“ Погледна през рамо към отделението си. Покрити с мехури, червени като сварени омари. Смъкната броня, захвърлени оръжия — беше прекалено горещо, за да ги държат. Морска и тежка пехота. Самата тя — единственият сержант. Двама ефрейтори — Урб и Рийм — посърнали. Всички — с червени кръгове около очите — жадно смучеха свършващия въздух. „Колко още? Богове, какво не бих дала за една глътка точно сега. Нещо хубаво. Хладно, деликатно… пиянството иде бавно, крадешком, мами те кроткият сън, сладък като последната глътка в раздраното гърло. Богове, поет съм, стане ли дума за пиене, о, да!“

— Така. Натам вече е блокирано. Да хващаме по онази проклета задна улица…

— Защо? — попита сърдито Тъчи.

— Защото там не виждам пламъци, затова. Продължаваме да се движим, докато не можем повече, ясно?

— Защо просто не спрем тук — рано или късно ще ни затрупа друга сграда.

— Виж какво — изръмжа Хелиан. — Ти ако щеш спри, но аз ще продължа. Щом искаш да мреш сам, мри.

И тръгна.

Всички я последваха. Нищо друго не им оставаше.

Осемнадесет войници — Стрингс ги беше превел. Още три засади, кървави и безмилостни, и ето, че вече се бяха присвили пред портите на двореца, които зееха широко отворени, като огромна паст, пълна с огън. Над тях се издигаха гъсти валма дим. Ботъл, на колене, задъхан, бавно огледа войниците. Неколцина от тежката, цялото отделение на Стрингс и повечето от бойците на сержант Корд, плюс морските пехотинци, оцелели от отделението на Бордюк.

Бяха се надявали, молили се бяха дори, да пристигнат и да заварят други отделения — които и да е, още оцелели, надвили проклетата стихия… дотук, „Само дотук, нищо повече. Щеше да е достатъчно.“ Но бяха сами, без никакъв признак, че някъде другаде други малазанци са успели.

Ако Леоман от Вършачите беше в двореца, трябваше вече да е на пепел.

— Кръмп, Мейби, Кътъл, при мен — заповяда Стрингс. — Други сапьори? Не? Някой да носи муниции? Добре, току-що проверих моите — восъкът е много омекнал и става все по-мек — всичко ще гръмне, и точно това е планът. Всичко, освен подпалвачките — тях ги хвърляй — в пастта на тоя дворец…

— Какъв е смисълът? — попита намръщено Корд. — Не че искам да кажа нещо, обаче…

— Искам да се опитам да гръмна дупка в този ад — изритваме го назад и влизаме през дупката, докато я има — Гуглата знае докъде ще ни отведе. Не виждам никакъв огън зад двореца и това ме устройва. Нещо напротив?

— Умно. Ти си гений. Само да не си бях хвърлил шлема.

Няколко души се изсмяха. „Добър знак.“

След това — хрипливи кашляния. „Лош знак.“

Някой изкрещя, Ботъл се обърна и видя някакъв мъж с провиснали по него бутилки, държеше бутилка и в едната си ръка, и горяща факла в другата — и крачеше право към тях. А бяха захвърлили арбалетите.

Бел от отделението на Корд изрева и се втурна към фанатика.

— Назад! — изкрещя Корд. — Всички!

Бел се носеше срещу мъжа. Сблъскаха се на двадесетина крачки от групата и паднаха.

Ботъл залегна, превъртя се, блъсна се в някого.

Съсък и нови крясъци. Ужасни крясъци. И вълна от зной, изгарящ и свиреп, като дъх от ковашка пещ.

Стрингс сипеше проклятия и пълзеше, повлякъл със себе си торбите.

— Далече от двореца! Всички!

— Без мен! — изръмжа Корд. — Трябва ви помощ.

— Добре. Всички останали! Шестдесет, седемдесет крачки най-малко! Повече, ако можете! Бягай!

Ботъл се надигна и видя как Стрингс и Кътъл затичаха към портите на двореца. „Шестдесет крачки? Нямаме шестдесет крачки…“ Пламъците вече поглъщаха сградите във всички посоки, накъдето и да погледнеше.

Все пак колкото може по-далече. Затича.

Някой го стисна за лявата ръка и го завъртя.

Геслер. А зад него Том Тиси и още войници.

— Какво правят тия глупаци? — викна Геслер.

— Гърмят… дупка… През огъня…

— Крастави богове на Бездната! Сандс — пазиш ли си още мунициите?

— Да, сержант…

— Проклет глупак. Дай ги тука…

— Не — намеси се Трут и застана между двамата. — Аз ще ги взема. Минавали сме през огън и преди, нали, сержант? — Дръпна торбата от ръцете на Сандс и затича към портите…

А там Стрингс и Кътъл отстъпваха — горещината беше неудържима, пламъците изригваха на бели стълбове към тях.

— Проклет да е! — изсъска Геслер. — Онзи огън не беше такъв…

— Трябва да се махаме! — викна Ботъл.

След миг всички бягаха… освен Геслер, който тичаше към сапьорите пред портата. Ботъл се поколеба. Трябваше да види…

Трут стигна до Кътъл и Стрингс, дръпна торбите от ръцете им, метна ги през рамо, после извика нещо и затича към портите.

Двамата сапьори побягнаха назад й хванаха и Геслер, който изглеждаше решен да последва новобранеца си. Повлякоха го назад. Той се дърпаше, явно искаше да последва Трут…

Но Трут вече беше скочил в пламъците.

Побягнаха.

А дворецът зад тях изригна.

Нагоре и навън. Огромни каменни късове полетяха към небето.

Блъснат във въздуха от свирепия напор на вятъра, Ботъл се претърколи сред отскачащи от уличното платно парчета зид, крайници и крака, лица, широко отворени усти, всички крещяха… безмълвно. Никакъв звук… нито… нищо.

Ужасна болка в главата му, шипове, забиващи се в ушите му, натиск в слепоочията, черепът му — готов да се пръсне…

Вятърът изведнъж се обърна, задърпа след себе си огнени пелени, настъпи към него от всички улици. Натискът отслабна. И пламъците заотстъпваха, гърчеха се като пипала.

Въздухът замря.

Ботъл се закашля, надигна се и се обърна.

Центъра на двореца го нямаше, беше се пръснал, имаше само прах и пушеци.

— Давай! — изкрещя Стрингс и гласът му се разнесе на левги. — Давай! Всички! Напред!

Вятърът се върна внезапно, с писък, който преля във вой, и ги тласна напред.

Дънспароу първа стигна до портите на храма и ги разтвори широко. Огнените взривове огряваха хоризонта из целия град… навсякъде между градските стени.

Задъхан, с разтуптяно сърце и сякаш с нож, извиващ се безмилостно в корема, Коураб Билан Тену’алас последва Леоман и малазанката в храма на Скалисара. Л’орик бе на две крачки зад него.

„О, не. Не Скалисара — Кралицата на сънищата. Скалисара, богинята покровителка на зехтина, нямаше да… не, тя нямаше да позволи това. Не и… това.“

А нещата бяха започнали да добиват смисъл. Ужасен, отвратителен смисъл, като наместващи се дялани камъни, издигащи се в стена между човечността… и онова, в което се бе превърнал Леоман от Вършачите.

Воините — онези, които бяха яздили с тях, които бяха живели с тях още от самото начало на въстанието, които се бяха сражавали редом с тях срещу малазанците, които и сега все още се биеха като демони по улиците — всички те щяха да загинат. Ю’Гатан, целият този град… щеше да загине.

Забързаха по централния пасаж, в наоса, от който лъхаше студен прашен вятър — вятър, който сякаш идеше отникъде и отвсякъде едновременно. Вонеше на плесен, на гнило и смърт.

Леоман рязко се извърна към Л’орик.

— Отвори портал, Върховен маг! Бързо!

— Не трябва да правиш това — заговори Коураб на пълководеца си. — Тази нощ трябва да умрем. В бой, в името на Дрижна…

— Гуглата да го вземе Дрижна! — изръмжа Леоман.

Л’орик го гледаше, все едно го виждаше, все едно го разбираше за първи път.

— Момент.

— Нямаме време за това!

— Леоман от Вършачите — заговори невъзмутимо Върховният маг. — Ти си се спазарил с Кралицата на сънищата. Необмислен ход. Тази богиня не се интересува кое е добро и кое — лошо. И да е имала някога сърце, отдавна го е захвърлила. А сега ме въвлече в това — използва ме, за да може и една богиня да ме използва. Аз не…

— Порталът, проклет да си! Ако имаш възражения, Л’орик, постави ги пред нея!

— Всички те ще умрат — възкликна Коураб. — За да живееш ти.

— За да живеем ние, Коураб! Няма друг начин — нима мислиш, че малазанците щяха да ни оставят? Все едно къде и колко далече ще избягаме? Благодаря на прашните крака на Гуглата, че Нокътят все още не е ударил, но не смятам да преживея остатъка от живота си в страх! Аз бях телохранител, проклет да си — онова беше нейна кауза, не моя!

— Воините ти… очакваха да се биеш редом с тях…

— Нищо такова не са очаквали. Тия глупаци искаха да умрат. В името на Дрижна. — Озъби се презрително. — Нека мрат тогава! И още по-добре — ще отведат със себе си половината армия на адюнктата. Ето я твоята слава, Коураб! — Посочи вратите на храма. — Искаш да се присъединиш към тези глупаци ли? Искаш да усетиш как зноят разкъсва дробовете ти, как се пръскат очите ти, как кожата ти цвърчи? Искаш кръвта ти да кипне в жилите?

— Доблестна смърт, Леоман от Вършачите, сравнена с това.

Леоман изръмжа и отново се обърна към Л’орик.

— Отвори портала и не се бой, не съм й давал обещания за теб, освен да те доведа тук.

— Огънят извън този храм оживява, Леоман — отвърна магът. — Може да не успея.

— Шансовете ти намаляват с всеки миг — викна Леоман.

В очите му имаше паника. Коураб се взря в нея. Изглеждаше толкова… не на място. На това лице, за което бе мислил, че познава толкова добре. Всяко възможно изражение. Гняв, хладна насмешка, презрение, унес от дима на дъранг. Всяко изражение… освен това. Паника.

Всичко се срутваше и Коураб усещаше, че се дави. Че затъва все по-дълбоко, посяга към светлина, която става все по-далечна, по-смътна.

Л’орик изсъска някакво проклятие и се извърна към олтара. Камъните му сякаш засияха в сумрака, тъй нови, мраморът тъй непознат — от някой друг континент, предположи Коураб — прорязан с пурпурни жили, които сякаш запулсираха. Зад олтара имаше кръгло езерце, водата вдигаше пара.

Въздухът над олтара се завихри.

Тя ги очакваше от другата страна. Светлината потръпна, отразена сякаш от водата в езерцето, после порталът се разтвори, погълна олтара, ушири се, заизвива се черен и затрептя. Л’орик изохка, притиснат от невидимо бреме.

— Не мога да удържа толкова дълго! Виждам те, Кралице!

Отвърна му плавен хладен глас:

— Л’орик, сине на Оссерк. Не търся оброк от тебе.

— Какво искаш тогава?

Миг, в който порталът потръпна, а после:

— Ша’ик е мъртва. Богинята на Вихъра вече я няма. Леоман от Вършачите, въпрос към теб. — Нов тон се долови в гласа й, нещо, наподобяващо ирония. — Ю’Гатан — това, което направи тук — това ли е твоят Апокалипсис?

Пустинният воин се намръщи.

— Ами… да. — Сви рамене. — Не толкова голям, колкото се надявахме…

— Но може би достатъчен. Л’орик. Ролята на Ша’ик, Търсачката на Дрижна, е… свободна. Трябва да бъде заета…

— Защо? — попита навъсено Л’орик.

— За да не обсеби мантията нещо друго, нещо… по-нежелано.

— А вероятността за това?

— Застрашителна.

Коураб се вгледа във Върховния маг, усети пороя от мисли зад челото му, неведоми последици се подреждаха като късчета мозайка след думите на богинята.

— Имаш избраница.

— Да.

— Някоя, която… се нуждае от закрила.

— Да.

— В опасност ли е тя?

— И то голяма, Л’орик. Всъщност намеренията ми са предусетени и времето ни може би вече е изтекло.

— Добре. Приемам.

— Пристъпи напред тогава. Ти и другите. Не се бавете — и аз самата съм ужасно изтощена от поддържането на този път.

С изпепелена душа, Коураб видя как Върховният маг влезе в портала и се стопи във вихрушката на тъмното разлато петно. Леоман се обърна към него и промълви почти умолително:

— Приятелю…

Коураб Билан Тену’алас поклати глава.

— Нима не чу? Друга Ша’ик… нова Ша’ик…

— И ти и за нея ли ще намериш нова рат, Леоман? Нови глупци, които да поведеш на смърт? Не, с теб свърших, Леоман от Вършачите. Вземи си малазанската курва и се махнете от очите ми. Избирам да умра тук, с моите приятели воини.

Дънспароу стисна ръката на Леоман.

— Порталът се срива, Леоман.

Воинът, последният предводител на Дрижна, се обърна и двамата с жената прекрачиха в портала. Стопиха се… и не остана нищо.

Нищо освен странния вихрещ се вятър, понесъл прашни демони по инкрустирания под.

Коураб примига, огледа се. Извън храма светът сякаш свършваше, извисяваше се в писък предсмъртният му вик. „Не… не предсмъртен вик. Нещо друго…“

Чу друг някакъв звук — по-близък, от един страничен проход — и измъкна ятагана си. Пристъпи към завесата и с върха на оръжието отмести плата.

И видя деца. Присвити, сгушени едно до друго. Десет, петнайсет… шестнайсет. Осаждени лица, ококорени очи, всички го гледаха.

— О, богове — промълви той. — Забравили са ви.

„Всички са ви забравили. Всички, до едно.“

Прибра оръжието и пристъпи към тях.

— Добре. Ще си намерим място, нали? И ще изчакаме това да свърши.

„Нещо друго…“ Грохот, смъртта на сгради, воят на огъня, виещи ветрове. „Това е отвън, светът отвън, тези… духове подземни, Дрижна…“

Отвън родилните викове на Апокалипсиса се извисиха в писък.

— Там! — извика Троутслитър и посочи.

Сержант Балм примига, димът и горещината пареха като натрошено стъкло в очите му, и едва успя да различи десетина души, които пресичаха улицата пред тях.

— Кои са?

— Малазанци — отвърна Троутслитър.

Глас зад Балм:

— Страхотно, още миди за варене. Чудесна нощ ни чака…

— Като казах да мълчиш, Уидършинс, не се шегувах. Добре, давай да ги пресрещнем. Може да не са толкова объркани като нас.

— Тъй ли? Я виж кой ги води! Онази пияница, как й беше името? Сигурно са тръгнали да търсят кръчма!

— Сериозно, Уидършинс! Още една дума и ще те изкормя!

Грамадната лапа на Урб падна на рамото й, стисна, завъртя я рязко и Хелиан видя тътрещото се към тях отделение.

— Слава на боговете — изхриптя. — Тия поне трябва да знаят накъде вървят…

Сержантът им се приближи. Залиташе. Далхониец, с лице, зацапано със спечена кал.

— Аз съм Балм. Накъдето и да сте тръгнали, с вас сме!

Хелиан се намръщи.

— Чудесно. Значи скоро всички съвсем ще се сварим.

— Намерихте ли изход?

— Аха. Ей по онази уличка.

— Страхотно. Какво има там?

— Там е единственото място, където не гори, далхонийски манастирски плъх такъв! — Махна на бойците си и продължиха. Скоро видяха някакъв огромен зацапан със сажди купол и след малко вече вървяха покрай храмове с широко зейнали врати — люлееха се и се тресяха под напора на горещия като пещ вятър. Малкото дрехи, които още носеше, бяха започнали да димят, опърлени конци стърчаха от грубата тъкан. Усещаше миризмата на полуизгорялата си коса.

Някакъв войник я догони. Стискаше два дълги ножа в облечените си в ръкавици ръце.

— Няма да ни ругаеш сержанта — изръмжа й. — Той ни доведе чак дотук.

— Никой доникъде не ви е довел, идиот проклет. И ако не криеш някоя бутилка изстудено вино под дрипите си, бягай да дразниш някой друг.

— Пияна беше по-добра — измърмори той и я остави.

„Аха. Пиян всеки е по-добър.“

В другия край на рухналия дворец левият крак на Лимп беше заклещен от хлъзнал се каменен блок и крясъците му бяха толкова силни, че надмогваха свирепия вой на вятъра. Корд, Шард и още неколцина го измъкнаха, но беше ясно, че кракът му е счупен.

Напред имаше нещо като площад, място за градско тържище навярно, а по-натам, зад висока каменна стена, се издигаше огромният купол на храм. Останки стопен златен варак капеха като дъжд от ръбовете на купола. Тежка пелена черен дим бе надвиснала над всичко и куполът сякаш се рееше във въздуха, огрян от пламъци и осажден. Стрингс даде знак на всички да се съберат.

— Тръгваме към онзи храм. Може и да не помогне — проклетата огнена стена идва насам. Такова нещо не бях виждал. — Закашля се и се изхрачи. — Все едно, друго не мога да измисля.

— Сержант. — Ботъл се намръщи. — Усещам… нещо. Живот. В онзи храм.

— Добре, сигурно ще трябва да се бием, за да си спечелим място да умрем. Страхотно. Може би ще са достатъчно да ни избият всички, а това не е толкова зле.

„Не, сержант. Съвсем друго е. Но все едно.“

— Давай да се опитаме да минем през този площад.

Изглеждаше лесно, но въздухът им свършваше, а ветровете, прииждащи на вълни през площада, бяха убийствено горещи, стените на околните сгради не предлагаха никакъв завет. Ботъл разбираше, че може да не успеят. Зноят раздираше очите му, сипеше се като пясък в гърлото му с всеки хриплив дъх. През заслепяващата болка успя да зърне появилите се отдясно човешки фигури, изскачаха от облаците дим. Десет, петнайсет, десетки, изсипваха се на площада, някои обгърнати в пламъци, други — размахващи копия.

— Сержант!

— Богове подземни!

Воините нападаха. Тук, на този площад, в тази… пещ.

Горящите фигури изоставаха, залитаха, деряха лицата си и падаха, но другите продължаваха напред.

— Строй се! — изрева Стрингс. — Оттегляне с бой — към стената на онзи храм!

Ботъл зяпна настъпващата тълпа. Строй се? Оттегляне с бой? „С какво?“

Един от войниците на Корд се озова до него, махна му с ръка.

— Ти! Маг си, нали?

Ботъл кимна.

— Аз съм Иброн… трябва да ги спрем тия кучи синове… с магия… други оръжия не останаха…

— Добре. Дай каквото имаш, аз ще добавя.

Три от тежката пехота, жените Флашуит, Мейфлай и Уру Хела, бяха извадили ножове и стягаха челната редица. Миг след това Шортноус застана до тях, свил грамадните си лапи в юмруци.

Първите нападатели се приближиха на петнадесетина крачки и замятаха тежките копия. В мигновения блясък на полетелите във въздуха пръти Ботъл видя как дървото пламна и заниза пушливи дири.

Разнесоха се предупредителни викове, миг след това последва тежкият грохот на падащите копия. Уру Хела се завъртя с копието, пронизало лявото й рамо, и дългата дръжка се натресе с пукот във врата на Мейфлай. Уру се смъкна на колене, а Мейфлай залитна, но се изправи. Сержант Стрингс се просна на камъните с копие, забито в десния му крак. Заръмжа проклятия и започна да го дърпа, другият му крак се тресеше и риташе като обезумял. Тавос Понд залитна и се блъсна в Ботъл, събори го, после — половината му лице бе разпрано, окото бе провиснало на кървава жила — продължи да се тътри напред с писъци.

Миг преди освирепелите нападатели да ги връхлетят, вълна от магия се извиси в стена, напираща гигантска вълна сребрист дим, която помете напред и ги погълна. Писъци, падащи тела, кожа и плът почерняха и заголиха бяла кост. Внезапен ужас.

Ботъл представа си нямаше що за магия използва Иброн, но развихри своя Мийнас, подсили дебелината и ширината на пушливата стена — илюзорно, но паниката разкъса редиците на връхлитащите воини. Падаха и се търкаляха, далече от дима, закрили очите си с ръце, гърчеха се, бълвоч швирна по камъните. Магията разби атаката и щом вятърът отмете отровния облак, видяха само бягащи фигури, далече от купчината нападали тела.

Тлеещи и горящи тела.

Корик се беше добрал до Стрингс, който бе успял да изтръгне острието на копието от крака си и тъпчеше парчета плат в прободната рана. Ботъл отиде при тях — от дупките вече не шуртеше кръв. Все пак много кръв бе зацапала камъните.

— Превържи крака! — заповяда на полусета. — Трябва да се измъкнем от този площад!

Корд и ефрейтор Тюлип се оправяха с Уру Хела, а Скант и Балгрид бяха догонили Тавос Понд и го бяха притиснали на земята. Ботъл видя как Скант натика провисналото око в кухината, после извади намотка плат и я уви здраво около главата на войника.

— Извличай ранените! — изрева сержант Геслер. — Хайде, проклети тъпаци! Към онази стена! Трябва да влезем вътре!

Замаян и изтръпнал, Ботъл се наведе да помогне на Корик да вдигне Стрингс.

Видя, че пръстите му са посинели. Беше оглушал от грохота в главата и всичко около него се въртеше.

„Въздух. Трябва ни въздух.“

Стената се извиси пред тях и след това затичаха покрай нея, да намерят пролука.

Лежаха на купове, умираха от задушаване. Кенеб запълзя през натрошения камък, пламналите му от мехури ръце задращиха през отломките зидария. Заслепяващ дим, разкъсващ дробовете зной и ето, че усети ума си — изтощен и разпадащ се — диви, несвързани видения… жена, мъж, дете, излизащи от пламъците.

Демони. Слуги на Качулатия.

Гласове, толкова силни, в безкраен усилващ се вой… и мрак се понесе от трите привидения и загърна стотиците тела…

Да, умът му умираше. Умираше, защото усети как изведнъж се изтръгна от жестокия зной и сладък въздух изпълни дробовете му. „Умирам, какво друго може да е? Пристигнах. При портата на Гуглата. Богове, какво благословено облекчение…“ Нечии ръце го дърпаха — спазми на смъртна болка от допира на пръсти до изгорялата кожа — и го обръщаха.

Примига и зяпна едно зацапано със сажди опърлено лице. Жена. Познаваше я.

И тя говореше.

„Всички сме мъртви вече. Приятели. Сбираме се при Портата на Гуглата…“

— Юмрук Кенеб! Тук има стотици!

„Да.“

— Още живи! Синн задържа огъня, но не може повече! Ще се опитаме да пробием! Разбирате ли ме! Трябва ни помощ, трябва да вдигнем всички на крака!

„Какво?“

— Капитане — прошепна той. — Капитан Фарадан Сорт.

— Да! Хайде, изправи се, Юмрук!

Над Ю’Гатан се трупаше огнен щорм. Блистиг в живота си не беше виждал такова нещо. Пламъци — гърчещи се, завихрени, плющяха с дългите си пипала и разбиваха вълните пушеци. Яростни ветрове разнищваха облаците и ги разпръсваха на червени искри.

Зноят… „Богове подземни, това се е случвало и преди. Този прокълнат от Гуглата град…“

Един от ъгловите бастиони се взриви в огромно огнено кълбо, късове зид заподскачаха, заизвиваха се във въздуха, нагоре…

Вятърът, който ги връхлетя отзад, накара всички на пътя да залитнат. В лагера шатрите се откъсваха от въжетата си, политаха във въздуха и се понасяха на лудешки вълни към Ю’Гатан. Цвилеха коне; вдигащите се пелени от пясък и прах плющяха като в най-свирепия щорм.

Блистиг се озова паднал на колене. Нечия ръка в метална ръкавица го стисна за яката на наметалото и го извъртя. Взря се в лице, което в първия миг не позна. Кал, пот и сълзи, лице, изкривено от паника… Адюнктата.

— Изтегли лагера! Всички!

Едва успя да я чуе, но кимна, обърна се срещу вятъра и заслиза с усилие към пътя. „Нещо скоро ще се роди, каза Нил. Нещо…“

Адюнктата крещеше. Нови заповеди. Нил и Недер се разминаха с него, забързани към адюнктата.

Първоначалният порив на вятъра леко беше затихнал — този път по-дълго дихание, устремено към града и кипящия огнен ад.

— Там има войници! — крещеше адюнктата. — Отвъд разлома! Искам ги вън!

Детето Гръб се закатери по склона, Бент и Роуч тичаха от двете му страни.

И ето, че още хора се втурнаха и подминаха Юмрука. Хундрили. Магьосници, вещици. Пронизителни викове, несвързана реч, потекла в подмолни течения, трупаща се сила, изригваща от изтерзаната земя. Юмрук Блистиг се извърна натам… ритуал, магия, какво правеха? За миг погледът му пробяга към суматохата в лагера, той видя офицери сред залитащите войнишки фигури не бяха глупци. Вече се изтегляха…

Гласът на Нил от пътя:

— Усещаме я! Тук има някой! Духове подземни, такава сила!

— Помогнете й, проклети да сте!

Една вещица изпищя и лумна, обгърната в пламъци на пътя. След миг двама магьосници, присвити близо до него, се стопиха пред очите му и се разсипаха на бяла пепел. Блистиг ги зяпна с ужас. „Помогнете й? На кого? Какво става?“ Отдръпна се в края на пътя.

И успя да види, в средата на разлома в каменната стена, тъмно петно сред пламъците.

Огън засвятка около друга вещица и мигновено угасна, щом… нещо се затъркаля над всички на пътя — прохладна, сладка сила — като милостив дъх на божество. Дори той, Блистиг, презиращият всякаква магия, успя да усети тази извираща мощ, тази ужасна, красива воля.

Изтласка назад пламъците в пролома и разтвори вихрещ се черен тунел.

От който се затътриха фигури.

Недер беше паднала на колене до адюнктата — единственият човек, който все още стоеше на пътя — и Блистиг видя как момичето се обърна към Тавори, чу го как каза:

— Това е Синн. Адюнкта, това дете е Върховен маг. И не го знае дори…

Адюнктата се обърна и видя Блистиг.

— Юмрук! Станете. Отделенията и лечителите — напред. Веднага! Те излизат. Юмрук Блистиг, разбирате ли ме? Трябва им помощ!

Той се надигна на колене, повече не успя. Взря се в жената. Беше само силует, светът зад нея бе само пламъци, ръмжащ огнен щорм, все по-силен. Нещо студено, разкъсало ужаса, изпълни гърдите му.

Видение.

Успя само да зяпне.

Тавори изръмжа, после се обърна към застаналото до нея мършаво хлапе.

— Гръб! Намери офицери долу в лагера ни! Трябва ни…

— Да, адюнкта! Седемстотин деветдесет и един, адюнкта. Юмрук Кенеб. Юмрук Тене Баралта. Живи. Отивам да доведа помощ.

И вече тичаше покрай Блистиг, надолу по склона, и псетата тичаха по петите му.

„Видение. Поличба, да. Вече знам какво ни чака. В другия край. В другия край на този дълъг, дълъг път. О, богове…“

Вече се беше обърнала с гръб към него. Беше се вторачила в горящия град, към жалката виеща се колона оцелели, залитащи от тунела. Седемстотин деветдесет и един. От три хиляди.

„Но тя е сляпа. Сляпа за онова, което виждам аз.“

„Адюнктата Тавори. И един изгарящ свят.“

Вратите се разтвориха с трясък и нахлу вълна от пушек и зной. Димът се завъртя под купола, дърпан и теглен от странични течения. Коураб пристъпи пред сгушилите се деца и извади ятагана си.

Чу гласове — малазански — и миг след това видя фигури, появили се от сумрака в коридора. Войници, с жена начело. Щом видяха Коураб, спряха.

Някакъв мъж подмина жената. По опърленото, покрито с мехури лице личаха следи от татуировка.

— Аз съм Ютарал Галт — изхриптя гласът му. — Парду…

— Предател — изръмжа Коураб. — Аз съм Коураб Билан Тену’алас, Вторият на Леоман от Вършачите. Ти, парду, си предател.

— Има ли вече значение. Бездруго всички сме мъртви.

— Стига — каза някакъв войник с катраненочерна кожа на завален ерлий. — Троутслитър, иди го убий тоя глупак…

— Почакайте! — извика воинът парду и наведе глава. — Сержант. Моля ви. Няма смисъл от това…

— Тези кучи синове ни вкараха в този капан, Галт — изръмжа сержантът.

— Не — каза високо Коураб. — Леоман от Вършачите ни вкара в това. Той и никой друг. Ние… всички бяхме предадени…

— А къде се крие? — запита онзи, когото нарекоха Троутслитър, стискаше два дълги ножа и го гледаше убийствено със светлосините си очи.

— Избяга.

— Темъл ще го хване тогава — рече Ютарал Галт и се обърна към сержанта. — Те са обкръжили града…

— Няма полза — прекъсна го Коураб. — Той не тръгна натам. — Посочи зад себе си, към олтара. — Магически портал. Кралицата на сънищата… го взе оттук. Него и Върховния маг Л’орик, и една малазанка, Дънспароу…

Вратите се разтвориха отново и малазанците се обърнаха вихрено, щом се разнесоха още гласове — болезнени викове, задавено кашляне, проклятия — и се отпуснаха. Още техни другари, разбра Коураб. Още проклети врагове. Но парду беше прав. Единственият враг сега беше огънят. Обърна се рязко и изгледа децата, присвити, с изпълнени с ужас очи, и отново се завъртя — нямаше какво да им каже. Нищо, което си струваше да чуят.

Ботъл залитна в храмовия коридор и ахна. Студен прашен въздух профуча покрай него… откъде, как?… А после Кътъл отново затръшна вратите и изруга, беше си опарил ръцете.

Напред, при входа към залата с олтара, стояха още малазанци. Балм и отделението му. Пияницата от Картуул, Хелиан. Ефрейтор Рийм и още неколцина от тежката пехота на Соублоун. А зад тях, в самия наос — самотен воин бунтовник и зад него — деца.

„Но въздухът — въздухът…“

Корик и Тар помъкнаха Стрингс покрай него. Мейфлай и Флашуит отново бяха извадили огромните си ножове. А бунтовникът хвърли настрана ятагана си и оръжието кухо издрънча на плочките на пода. „Богове подземни, един от тях се предаде!“

От каменните стени се излъчваше зной — огнената буря отвън нямаше да пощади и този храм за много дълго. Последните двадесет крачки около ъгъла на храма до предната фасада едва не ги бяха убили — никакъв вятър, въздухът — изпълнен с пукота на взривяващи се тухли, пламъците сякаш се захранваха от самия въздух, ревяха по улиците, извисяваха се на спирали нагоре, гърчеха се над града като огромни качулати змии. А звукът — още го чуваше зад стените, все по-близо — звукът… беше ужасен. Ужасен.

Геслер и Корд спряха до Балм и Хелиан, и Ботъл се доближи, за да чуе.

— Някой тук да почита Кралицата на сънищата? — попита Геслер.

Хелиан сви рамене.

— Допускам, че е малко късно да започвам тепърва. Все едно, Коураб Билан Тену’алас — ето този, пленникът ни — каза, че Леоман вече бил сключил сделка с нея. Разбира се, тя може би не си пада по фаворити…

Стресна ги внезапен пукот — олтарът току-що се беше пръснал — и Ботъл видя, че Кръмп, безумецът саботьор, още пикае върху него.

Хелиан се изсмя.

— Все едно, задраскай и тази идея.

— Ташаците на Гуглата — изсъска Геслер. — Някой да иде да го убие тоя кучи син, моля ви.

Забелязал внезапното им внимание, Кръмп попита съвсем невинно:

— Какво има?

— Трябва да си кажем една-две думи с теб. — Кътъл се намръщи. — За стената…

— Вината не е моя! Никога не бях използвал „проклетии“!

— Кръмп…

— А и името ми не е това, сержант Корд. Името ми е Джамбър Боул и бях Висш маршал в Нередовните на Мот…

— Е, вече не си в Мот, Кръмп. И не си вече и Джамбър Боул. Вече си Кръмп и гледай да свикваш.

Глас зад Ботъл:

— Нередовните на Мот ли каза?

Ботъл се обърна и кимна на Стрингс.

— Да, сержант.

— Богове подземни, него пък кой го е наел?

Ботъл сви рамене и го изгледа за миг. Корик и Тар го бяха пренесли през входа на наоса и сержантът се беше облегнал на една колона, изпружил пред себе си ранения си крак. Лицето му беше пребледняло.

— Да взема да ида до онзи…

— Няма смисъл, Ботъл — стените ще се взривят. Усещам зноя, дори през тази проклета колона. Удивително е, че въздухът тук… — Гласът му затихна и Ботъл видя как сержантът се намръщи, после опря длани на плочките на пода. — Ха!

— Какво има?

— Хладен въздух, излиза между плочите.

„Крипти? Подземия? Но въздухът там би трябвало да е мъртъв…“

— Ей сега се връщам, сержант — рече той, обърна се и тръгна към пропукалия се олтар. От малкия басейн зад него се вдигаше пара. Тук вече успя да усети вятъра, въздушните течения, вдигащи се от пода. Спря и се смъкна на четири крака.

И отпрати сетивата си надолу, за да потърси искри живот.

Надолу, през плътно улегнали пластове отломки, а след това — движение в мрака, проблясък на живот. Обзет от паника, слизаше все надолу и надолу; втурналият се нагоре въздух профучаваше покрай мазна козина — плъхове. Бягащи плъхове.

„Бягащи. Накъде?“ Сетивата му се понесоха надолу, през пластовете развалини, забърсаха същество след същество. Мрак, въздишащи струи хладен въздух. Миризми и ек, и влажен камък…

— Чуйте! — извика Ботъл и се изправи. — Трябва да пробием през пода! С каквото ви е подръка — трябва да го пробием!

Изгледаха го, все едно е полудял.

— Пробиваме надолу! Този град — изграден е върху руини! Трябва да намерим път надолу — през тях — проклети да сте — този въздух идва отнякъде!

— Ние какво, да не сме мравки? — изръмжа Корд.

— Долу има плъхове — видях през техните очи — видях! Кухини, пещери… проходи!

— Какво си направил! — Корд тръгна настръхнал към него.

— Задръж, Корд! — изсумтя Стрингс. — Чуйте го. Ботъл… можеш ли да проследиш един от тези плъхове? Можеш ли да го държиш във властта си?

Ботъл кимна.

— Но под този храм има каменни основи — трябва да пробием…

— Как? — попита намръщен Кътъл. — Току-що се отървахме от всичките си муниции!

Хелиан зашлеви, един от войниците си.

— Ти, Бретлес! Още ли държиш онази трошачка?

Всички сапьори в залата скочиха и се обърнаха към Бретлес. Той се огледа паникьосано и измъкна изпод дрехата си клинообразен шип с бронзова обшивка.

— Отдръпни се от него! — изрева Стрингс. — Всички. Всички освен Кътъл. Кътъл, можеш да го направиш, нали? Без грешки.

— Никакви — отвърна Кътъл и предпазливо взе шипа от ръката на Бретлес. — Някой все още да има меч? Нещо достатъчно твърдо и остро, за да пробие плочите…

— Аз. — Каза го воинът бунтовник. — Имах по-скоро — ето го там. — Посочи.

Ятаганът се озова в ръцете на Тюлип и той заудря по плочите с настървеност, от която се разхвърчаха във всички посоки инкрустирани скъпоценни камъни. Успя да разкърти в пода груба ъгловата дупка.

— Достатъчно, дръпни се, Тюлип. Всички, отдръпнете се колкото може по-близо до външните стени и покрийте лицата, очите и ушите…

— По колко ръце ще ни трябват според теб? — изръмжа Хелиан.

Смях.

Коураб Билан Тену’алас ги зяпна, все едно си бяха изгубили ума.

Отекващ пукот разтърси храма и отгоре се посипа прах. Ботъл погледна и видя езиците на пламъците, заблизали през цепнатината на купола, който започваше да хлътва.

— Кътъл…

— Виждам го. Молете се тази трошачка да не го срути целия на главите ни.

Вдигна шипа.

— Ботъл, накъде искаш да сочи?

— Към олтара. Там има кухина, два или три разтега надолу.

— Три? Богове подземни. Е, ще видим.

Външните стени бяха нажежени като пещ, рязко пращене и пукот изпълни въздуха, щом храмът започна да се сляга. Чуваха скърцането на каменните основи — хлъзгаха се надолу под неустоимия натиск. Зноят се усилваше.

— Броя от шест! — извика Кътъл и запълзя назад.

„Пет… четири… три…“

Трошачката се взриви сред убийствен дъжд от каменни парчета и късове плочи. Бойците завикаха в паника, децата запищяха, прах и дим изпълни въздуха… и след това, от пода — шум от срутващи се отломки, удрящи се в някакви неща долу, отскачащи и търкалящи се, надолу и надолу…

— Ботъл! — викна Стрингс.

Ботъл отново запълзя — напред, към зейналата дупка. Трябваше да намери друг плъх. Някъде там, долу. „Плъх, който душата ми да може да яхне. Плъх, който да ни изведе.“

Не каза на другите какво друго беше усетил, пробягало крадешком между искрите живот сред безкрайните пластове на мъртвия, заровен долу град — все надолу и надолу — въздухът, изригващ оттам и вонящ на развала, непрогледният мрак, тесните криви проходи. „Надолу. Всички плъхове бягат надолу. И нито един, нито един достижим, пълзят и бягат, навън, на воля, в нощния въздух. Нито един.“

„Плъховете ще избягат. Дори когато няма къде да отидат.“

Носеха покрай Блистиг ранени и обгорели войници. Болка и шок, напукана разтворена плът, жълто-червена като препечено месо — което, осъзна той изтръпнал, си беше точно това. Бяла пепел от коса и косми — по крайници, на мястото на веждите, по опърлени темета. Почернели останки от дрехи, ръце, стопени на дръжките на оръжия — искаше да се обърне, отчаяно искаше да избяга, но не можеше.

Стоеше на хиляда и петстотин крачки от пътя и ивиците горяща трева покрай него, а все още усещаше горещината. По-натам някакъв огнен бог поглъщаше небето над Ю’Гатан — Ю’Гатан, който се срутваше, стапяше се на шлака — и смъртта на града бе толкова ужасна за очите му, колкото колоната оцелели войници на Кенеб и Баралта.

„Как е могъл да направи това? Леоман от Вършачите, ти превърна името си в проклятие, което никога няма да умре. Никога.“

Някой беше дошъл до него и след дълга пауза Блистиг се обърна. И се намръщи. Нокътят, Перла. Очите му бяха зачервени — дъранг, не можеше да е друго, защото беше останал в палатката си, в другия край на лагера, безразличен сякаш към тази жестока нощ.

— Къде е адюнктата? — попита с тих, дрезгав глас Перла.

— Помага при ранените.

— Прекършена ли е? Гърчи ли се на колене в калта, прогизнала от кръв?

Блистиг го изгледа. Тези очи — дали бяха плакали? Не. Дъранг.

— Повтори го, Нокът, и няма да останеш жив задълго.

Високият мъж сви рамене.

— Погледни тези изгорени бойци, Юмрук. По-зле са от издъхващи.

— Лечителите са сред тях. Магьосници, вещици, от ротата ми…

— Някои рани не могат да се изцерят.

— Ти какво правиш тук? Върни се в палатката си.

— Загубих приятел тази нощ, Юмрук. Ще ида, където сам реша.

Блистиг извърна глава. Загубил приятел. А всички тези над две хиляди малазански войници? „Кенеб изгуби повечето си морски пехотинци и сред тях — безценни ветерани. Адюнктата изгуби първата си битка — о, имперските архиви ще го отбележат като велика победа, унищожението на последните останки от бунта на Ша’ик. Но ние, ние, които сме тук тази нощ, ние ще знаем истината до края на живота си.“

„А адюнкта Тавори съвсем не е свършила. Видях го.“

— Върни се при императрицата — каза Блистиг. — Кажи й истината за тази нощ…

— И какъв ще е смисълът от това, Юмрук?

Той отвори уста да отвърне — и я затвори.

— Дужек Едноръкия ще бъде известен, а той на свой ред ще докладва на императрицата — каза Перла. — Засега обаче по-важното е Дужек да знае. И да разбере, в което съм сигурен.

— Какво да разбере?

— Че Четиринадесета армия не може вече да бъде смятана за боеспособна сила на Седемте града.

„Истина ли е?“

— Това тепърва ще се разбере — отвърна той. — Все едно, въстанието е съкрушено…

— Леоман избяга.

— Какво?!

— Избягал е. В Лабиринта на Д’рисс, под закрилата на Кралицата на сънищата — само тя знае, предполагам, каква ще й е ползата от него. Признавам, и това ме безпокои — боговете по природа в повечето случаи са непредсказуеми, а тя — повече от всички. Тази подробност ме… терзае.

— Стой тук тогава и се терзай.

Блистиг се обърна и тръгна към вдигнатите набързо болнични шатри. Гуглата да го вземе този проклет Нокът. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Как можеше да знае такива неща? Леоман… жив. Какво пък, това навярно можеше да подейства в тяхна полза, името му може би щеше да се превърне в проклятие и за хората на Седемте града. Предателят. Командирът, избил собствената си армия.

„Но това сме. Виж Върховния Юмрук Пормквал, в края на краищата. Да, неговото престъпление беше глупост. А на Леоман… чисто зло. Ако такова нещо изобщо съществува.“

Щормът продължаваше да бушува, изригваше вълни от зной, които изпепеляваха околността. Стените на града бяха изчезнали… защото никоя съградена от човешки ръце стена не можеше да устои на гнева на този демон. Далечно бледо отражение се виждаше на изток. Слънцето, изгряващо да срещне своето чедо.

Душата му бе яхнала гърба на някакво дребно нищожно същество, пиеше сила от малко, бясно пулсиращо сърчице и гледаше през очи, пронизващи мрака. Като някакъв далечен призрак, свързан с най-тънката верига, Ботъл усещаше собственото си тяло някъде далече горе, хлъзгаше се през шистите, одраскано и нарязано, с мъртвешки бледо лице, с напрегнати очи. Ожулени разкървавени длани го дърпаха надолу — собствените му, беше сигурен в това — и чуваше движещите се зад него войници, детския плач, стърженето на токи, запъващите се ремъци на войнишки торби, чегъртането по зида, пълзенето.

Нямаше представа колко дълбоко са се спуснали. Плъхът търсеше най-широките, най-високи проходи по дирята на виещия, свистящ вятър. Ако горе в храма бяха останали хора, изчакващи реда си да влязат в този тунел, редът им така и нямаше да дойде, защото самият въздух вече беше пламнал и скоро храмът щеше да рухне, да затрупа овъглените им тела с топящ се камък.

Стрингс щеше да е сред тези жертви, защото бе настоял да тръгне последен, след Коураб Билан Тену’алас. Ботъл си помисли за тези последни, изпълнени с паника мигове, преди да се вдигнат облаците прах и да завалят парчетата от купола…

— Ботъл!

— Търся! — Надолу, през пукнатини и проломи, лов на живот. Топлокръвен живот. Докосна леко, а после се вкопчи в безмълвното същество: плъх, охранен и здрав… но побъркан от ужас. Надмогна жалката му защита, стегна в желязна хватка душата му — плахата, тръпнеща искрица, достатъчно силна обаче, за да се пресегне извън убежището си от плът и кости. Умна и странно горда, стоплена от близостта на събратята си, от властта на господаря на котилото, но всичко вече беше изпаднало в хаос, поривът да се оцелее беше надвил всичко друго.

Тича лудешки надолу по дирята, гони щедрите миризми във въздуха…

И изведнъж се обърна, започна отново да се катери нагоре и Ботъл усети душата му в хватката си. Съвършено застинала и податлива, след като вече бе пленена. Наблюдаваща, любопитна, спокойна. Нещо много, много повече имаше в живите същества — винаги го беше знаел. А толкова малко хора можеха да ги разбират като него, толкова малко можеха да се пресегнат и да се вкопчат в такива души и с това да открият онази странна плетеница на доверчивост, смесена с подозрение, на страх — с любопитство, на потребност — с вярност.

Не водеше на смърт това мъничко същество. Нямаше да го стори, не можеше, и то като че ли разбра, като че ли усети вече една по-голяма цел на живота си, на съществуването си.

— Хванах я — чу Ботъл собствения си глас.

— Слизай тогава!

— Още не. Тя трябва да изпълзи нагоре… за да ни поведе обратно…

— Богове подземни!

— Започвайте да осиновявате деца, войници — викна Геслер. — Искам по едно между всеки от нас, след Кътъл, тъй като Кътъл ще е веднага след Ботъл…

— Оставете ме последен — каза Стрингс.

— Кракът ти…

— Точно така, Геслер.

— Имаме други ранени — имаме и кой да ги води и да ги влачи. Фид…

— Не. Тръгвам последен. С този пред мен трябва да затворим тунела, иначе огънят ще ни подгони…

— Има бронзови капаци. Покриваха басейна — обади се Коураб Билан Тену’алас. — Ще остана с теб. Двамата ще затворим изхода с тях.

— Предпоследен? — изръмжа някой. — Ти току-що уби Фид и…

— И какво, малазанецо? Ако ми се разреши, бих тръгнал и последен. Стоях редом до Леоман…

— Това ме устройва — прекъсна го Стрингс. — Коураб, двамата с теб ще се оправим.

— Задръж. — Хелиан се наведе към Ботъл. — Няма да сляза там. По-добре някой да ме убие тук…

— Сержант…

— Няма начин. Долу е пълно с паяци…

Чу се как нечий юмрук изпращя в челюст, нечие тяло рухна на пода.

— Урб, ти току-що нокаутира сержанта.

— Познавам я от отдавна. Тя е добър сержант, каквото и да мислите.

— Щом казваш.

— Заради паяците е. Няма начин да слезе — трябва да й запуша устата и да я вържа — ще я влача сам…

— Щом тя е добър сержант, Урб, как се държиш с лошите?

— Не съм имал друг сержант и смятам да си остане така.

Долу, в широката цепнатина, която беше усетил Ботъл, плъхът издращи и се опита да продължи, но цепнатината беше… прекалено ниска? Не, щяха да изпълзят през нея, а там, по-надолу — нещо като скосена камера и долната половина на вход… Той отпрати плъха натам и през входа…

— Хванах го! Има улица! Част от улица — не знам докъде…

— Все едно! Хайде, води ни, проклет да си! Излизат ми мехури навсякъде! Побързай!

„Добре. Защо не? Най-малкото ще се спасим за още няколко мига.“ Хлъзна се в дупката. Зад него — гласове, стържещи ботуши, съскане от болка, щом плътта се допреше до нажежен камък. Смътно:

— Колко гореща е водата в басейна? Ври ли вече? Не? Добре, който е с манерка или мях, пълни…

В цепнатината… докато плъхът ситнеше по наклонената, осеяна с камъни улица, под покрив от плътен слой отломки…

Ботъл усети как тялото му се провря през процепа и се спусна надолу, на улицата. Камъни, хоросан и глинени чирепи под дланите му — жулеха и режеха, докато пълзеше напред. Хора бяха вървели някога по този широк булевард, в някой отдавна отминал век. Коли бяха трополили тук, конски копита бяха чаткали и бе мирисало на вкусно. От готварски пещи в околните къщи, от добитък, подкаран на тържищата. Крале и бедняци, велики магове и амбициозни жреци. „Всичко е свършило. Станало е на прах.“

Улицата се наклони рязко там, където калдъръмът се беше изкъртил, бе хлътнал, за да запълни подземна камера… не, стар канал, иззидан с тухли, и тъкмо в този канал бе пропълзял плъхът му.

Той избута настрана парчетата калдъръм и се спусна в шахтата. Засъхнали фекалии в тясното плитко корито под него, черупки на мъртви насекоми запращяха, щом запълзя напред. Бял гущер, дълъг колкото лакътя му, пробяга с шумолене и се скри в странична цепнатина. Челото му се допря до нишки паяжина, толкова здрава, че го спря за миг, преди да изпука и да се скъса. Усети как нещо леко кацна на рамото му, пробяга по гърба му и скочи.

Чу зад себе си как Кътъл се закашля в праха, засипал го с внезапния порив на вятъра. Някакво дете беше заплакало там назад, но вече мълчеше, чуваше се само шумолене и тежко пъшкане. Малко по-напред сектор от тунела беше пропаднал. Плъхът беше намерил изход през него и затова Ботъл знаеше, че преградата няма да е непроходима. Стигна до нея и започна да разчиства отломките.

Смайлс подбутна детето пред себе си.

— Давай напред, не спирай. Вече не е далече. — Чуваше подсмърчането на момиченцето — не плач, все още не, само прахта, толкова много вече беше тази прах, от всички хора, пълзящи напред. Отзад две малки ръце непрекъснато я докосваха по опърлените ходила и рязката болка я жегваше в краката, но това го преглъщаше, без да извика. „Проклетото хлапе нищо друго не знае, нали? И защо имат такива големи очи и те гледат така? Като прегладнели палета.“ — Продължавай да пълзиш, мъничкото ми. Още малко…

Детето зад нея, момче, помагаше на Тавос Понд, чието лице бе покрито с окървавени превръзки. Корик беше точно зад тях. Смайлс чуваше полудивия сети — не спираше да реди някаква песен. Това сигурно бе единственото, което можеше да опази тоя глупак от убийствената паника. Обичаше си родната просторна савана, нали? Не тези тесни криви тунели…

Всичко това не можеше да я притесни. Виждала беше и по-лошо. Толкова пъти, преди време, беше преживявала по-лошо. Научаваш се да разчиташ само на онова, което е пред теб, и стига пътят напред да е чист, все още има надежда, все още има шанс.

Само това тъпо момиченце да не спре. Ново подбутване.

— Продължавай, миличко. Съвсем малко остана.

Геслер пълзеше в катранения мрак и чуваше тежкото пъшкане на Тюлип пред себе си и влудяващото пеене на Кръмп отзад. На огромния Тюлип — протегнатите ръце на Геслер непрекъснато докосваха босите му стъпала — сигурно му беше доста трудно; сержантът напипваше петната кръв, които Тюлип оставяше след себе си, докато се извиваше и промушваше през тесния крив проход. Пъшкане, кашляне… не, не кашляне…

— Бездната да ни вземе, Тюлип, какво толкова му е смешното? — изсъска Геслер.

— Гъдел ме е — отвърна мъжът. — Гъделичкаш ме по петите.

— Просто продължавай напред, проклет глупак!

Зад него: идиотската песен на Кръмп продължаваше:

На Геслер му се искаше да закрещи, както крещеше някой там, напред. Да закрещи, но не можеше да събере дъх — прекалено тясно беше, прекалено зловонно, хладният доскоро въздух вече вонеше на пот, урина и на Гуглата само знае още какво. Лицето на Трут продължаваше да се връща в ума му, издигаше се пред вътрешния му взор като обвинение в смъртен грях. Той и Сторми, двамата бяха измъкнали новобранеца през толкова опасности от онова проклето въстание насам. Опазили го бяха жив, показали му бяха как да остава жив в този проклет от Гуглата свят.

„А какво прави той? Хуква в един горящ дворец. С половин дузина проклетии на гърба. Богове, за едно беше прав обаче, огънят не можа да го хване — мина през него и точно това ни спаси… досега. Издуха онзи огнен щорм назад. Спаси ни…“

Войниците около него бяха покрити с мехури, опърлени. Кашляха с всеки дъх, всмукан в полуовъглените дробове. „Но не и аз.“ Беше усетил онова божество сред бушуващия огън. Усети го, като дете, побесняло от гняв затова, че твърде скоро ще умре. „Добре, не заслужаваш нищо повече.“ Огънят не можеше да го нарани, ала това не означаваше, че е длъжен да коленичи в молитва пред него, нали? За нищо такова не беше молил. Той и Сторми, и Трут — само че Трут вече бе мъртъв. Изобщо не беше очаквал…

Само да се измъкнеше оттук, щеше да извие хилавия врат на Кръмп. Висш маршал4? Богове подземни…

Ефрейтор Тар задърпа ръцете на Балгрид, без да се трогва от врясъците му. Как бе успял магът да остане дебел през целия този безкраен поход беше изумително. А сега най-вероятно щеше да се окаже смъртоносно. Между другото, тлъстината можеше да се натъпче, докато яките мускули не можеха. Това поне беше нещо.

Балгрид изврещя и Тар го издърпа от цепнатината.

— Ръцете ще ми откъснеш!

— Ако се затапиш тука, Урб отзад ще си извади ножовете и…

Приглушен глас откъм грамадния мъж зад Балгрид:

— Адски вярно. Ще те разфасовам като прасе, маг. Заклевам се.

Тъмнината беше най-лошото от всичко — освен паяците, скорпионите и стоножките тъмнината беше това, което глождеше и дъвчеше разума на Тар. Ботъл поне имаше очи на плъх, през които да гледа. Плъховете можеха да виждат в тъмното, нали? Но пък можеше и да не могат. Може би просто използваха носовете си, мустачетата си, ушите. Може би бяха твърде глупави, за да полудеят.

„Или вече са полудели. Води ни някакъв полудял плъх…“

— Пак се заклещих, о, богове! Не мога да мръдна!

— Престани да ревеш — каза Тар, спря и отново се извъртя. И се пресегна за ръцете му. — Чуваш ли онова, Балгрид?

— Какво? Кое?

— Не знам. Стори ми се, че ножовете на Урб излизат от каниите.

Магът запъшка, напрегна се, зарита и запълзя.

— Спреш ли пак, гущерите ще те спипат — каза Балм на детето пред себе си. — Жив ще те изядат. Ще ни изядат всички живи. Това са гробнични гущери, пале проклето. Знаеш ли какво правят гробничните гущери? Ще ти кажа какво. Ядат човешка плът. Затова им викат гробнични гущери, макар че нямат нищо против жива плът…

— В името на Гуглата! — изръмжа Детсмел зад него. — Сержант — не е това начинът…

— Затвори си устата! Нали пълзи? И още как! Гробнични гущери, задник! О, да!

— Надявам се, че не си чичо на някого, сержант.

— Ставаш по-лош от Уидършинс, ефрейтор, с тази твоя бъбрива уста. Искам ново отделение…

— Никой няма да те вземе след всичко това…

— Нищо не знаеш, Детсмел.

— Знам, че ако бях детето пред тебе, щях да ти се изсера в лицето.

— Млък! Даваш му идеи, проклет да си! Само го направи, момче, и ще те вържа, о, да, и ще те оставя на гробничните гущери…

— Чуй ме, малкият! — извика Детсмел и гласът му отекна. — Тия гробнични гущери са дълги само колкото палеца ти! Балм просто…

— Ще те изкормя, Детсмел! Заклевам се.

Коураб Билан Тену’алас пълзеше напред. Малазанецът след него пъшкаше — единственият знак, че още го следва. Бяха успели да дръпнат един от бронзовите капаци над дупката, но си изгориха ръцете — лошо изгаряне, болката не спираше. Дланите на Коураб бяха омекнали като восък, подпухнали от камъните, в които се вкопчваха, от цепнатините, в които се впиваха.

Никога не беше изпитвал такава разкъсваща болка. Плувнал беше в пот, крайниците му трепереха, сърцето биеше като заклещен звяр в гърдите му.

Издърпа се през тясното пространство, смъкна се върху нещо, което приличаше на калдъръм, макар че главата му се остърга в пласта отломки горе. Изпълзя с пъшкане напред и чу как сержантът се смъкна зад него.

После земята се разтърси, посипа се гъст като пясък прах. Глух тътен, след него отгоре последваха гръм след гръм. Поток нажежен въздух ги помете отзад. Пушек, прах…

— Напред! — изкрещя Стрингс. — Преди покривът да е…

Коураб се пресегна назад, докопа едната ръка на малазанеца — мъжът беше полузаровен под срутената зидария, едва дишаше. Коураб дръпна, после — още по-силно.

Малазанецът изпъшка дивашки и сред трясъка на тухли и камъни Коураб го измъкна.

— Хайде! — изсъска. — Напред има някаква яма, канал — останалите се спуснаха долу — хвани се за глезена ми, сержант…

Вятърът отново довя зной.

Коураб се хвърли с главата напред в ямата, повлякъл Стрингс след себе си.

Плъхът беше стигнал до вертикална шахта, с достатъчно груба стена, за да може да се спусне надолу. Вятърът зави от дъното, пълен с гнили листа, прах и парчета изсъхнали насекоми. Съществото все още се спускаше, когато Ботъл се издърпа до ръба. Понесеният от въздуха боклук го удари в очите, щом надникна долу.

И не видя нищо. Напипа някакъв камък и го хвърли в дупката. Душата му, яхнала плъшата, усети как ги подмина надолу. Ушите на гризача щръкнаха в очакване. След четири удара на човешко сърце се чу приглушен удар на камък в камък, още няколко и след това — нищо. О, богове…

Кътъл зад него се обади:

— Какво има?

— Шахта. Слиза право надолу… много надолу.

— Можем ли да се спуснем?

— Плъхът може.

— Колко е широка?

— Не много. И се стеснява.

— Имаме ранени, а Хелиан още е в безсъзнание.

— Направи проверка — искам да знам колко сме. Трябват ни също ремъци, въжета, всичко. Чу ли, че храмът рухна, или ми се е счуло?

Кътъл се извъртя и започна проверката, нареди и да търсят ремъци и въжета, после отново се обърна.

— Да, рухна. Когато връхлетя вятърът. Слава на Гуглата, че се върна, иначе щяхме да се опечем или задушим, или и двете.

„Е, още не сме се измъкнали…“

— Знам какво си мислиш, Ботъл.

— Така ли?

— Мислиш ли, че има бог на плъховете? Дано. И дано да се молим добре и здраво.

Бог на плъховете. Може би. „Трудно е да се разбере при същества, които не мислят с думи.“

— Мисля, че някой от нас, някой от по-големите, по-силните, трябва да остане над шахтата. И да помогне на другите да се спуснат.

— Стига да имаме достатъчно ремъци и въже за спускане, да. Тюлип може би, или онзи, другият ефрейтор, Урб. Но няма място откъде да минат.

„Знам.“

— Ще се опитам да се спусна долу.

— Къде е плъхът?

— Долу. Стигнал е дъното. Чака. Все едно, да видим.

Привлече от Лабиринта на Тир, за да разкъса мрака, и изпълзя до самия ръб. Стената отсреща като че ли беше част от монументална сграда, камъните бяха майсторски изсечени и иззидани. Покриваха ги тук-там петна олющена гипсова мазилка, както и фризът пред мазилката. Изглеждаше почти съвършено отвесна — стесняването на отвора бе причинено от стената от неговата страна — с много по-груба фасада, с изпъкналости, останали от някакъв стар сложен орнамент. Странна среща на стилове за две сгради, стоящи толкова близо една до друга. Все пак и двете стени бяха устояли на натиска от това, че са заровени, и като че ли не бяха пострадали от налягането на пясъка и отломките.

— Добре. Може да не се окаже чак толкова зле.

— Ти да не си на двайсет години? Без стари рани, строен, смел…

— Добре де, разбрах те. — Ботъл изпълзя още напред, после измъкна и завъртя десния си крак. Изпъна го и бавно се извъртя по корем до ръба. — Проклятие, не мисля, че ще мога да…

Издатината, на която се беше подпрял, се пръсна — Ботъл изведнъж осъзна, че всъщност е гнило дърво — и той започна да се хлъзга надолу, да пропада.

Превъртя се, изрита с крака, опъна ръце. Двете му ходила се блъснаха в камъка на отсрещната стена.

И го прехвърлиха през ръба, с главата напред…

Гуглата да го…

Внезапно дръпване, плющене, после — после нещо упорито го затегли нагоре, забави падането му.

Богове! Паяжини…

Нещо издърпа лявото му рамо назад, превъртя го. Той изрита отново и усети покритата с гипс стена под крака си. Пресегна се с дясната ръка и стисна някаква издатина, която сякаш се сви като гъба под вкопчените му пръсти. Другото му стъпало се блъсна в стената и той се оттласна с крака. Гърбът му отново опря в грубия камък.

И се появиха паяците — големи колкото длан, запълзяха отвсякъде към него.

Ботъл замръзна, мъчеше се да затаи дъх.

Голи, късокраки, с цвят на светъл кехлибар — но светлина нямаше — и той изведнъж осъзна, че съществата сияят, осветени някак отвътре, като пламък на фенер зад дебело, обагрено със злато стъкло. Нападнаха го. Чу отгоре отчаяните, изпълнени с ужас викове на Кътъл.

Пресегна се с ума си и мигом се стъписа пред слепия гняв, надигащ се в тварите. И проблясъци на спомен — за плъха, любимата им жертва — измъква се някак от примките им, спуска се надолу покрай тях невиждащ, несъзнаващ стотиците очи, проследили преминаването му. А сега… това.

С разтуптяно сърце, Ботъл опипа отново. Нещо като… кошерен ум… не, голямо семейство — щяха да се струпат всички, да споделят хранителното вещество — щом се хранеше един, хранеха се всички. Не бяха познавали никаква светлина освен тази, която живееше в тях, и доскоро изобщо не бяха познавали вятъра. „Ужасени… но не и умиращи от глад, слава на Гуглата.“ Опита се да ги успокои, присви се отново от страх, щом всякакво движение секна и вниманието на всички се прикова в него. Крака, които бяха пропълзели по тялото му, се вцепениха, малки нокти се впиха здраво в кожата му.

„Спокойно. Няма защо да се боите. Злополука. Ще има още — не може да се избегне. Най-добре се махнете сега, всички. Скоро тишината ще се върне, ние ще сме преминали, този вятър ще спре и ще можете да започнете да градите отново. Моля ви… моля ви.“

Не бяха убедени.

Вятърът изведнъж секна, после горещината се спусна отгоре.

„Бягайте!“ Сътвори в ума си гледки на пожар, извлече от спомените си сцени с умиращи хора, разруха отвсякъде…

Паяците побягнаха. Три удара на сърцето — и беше сам. Нищо вече не се впиваше в кожата му освен жилави, яки като котвени въжета нишки, разкъсани пелени от паяжина. И — капеща по гърба му, от ходилата му, от ръцете му: кръв.

„Проклятие, лошо съм се одрал май.“ Болка, която вече се пробуждаше… „Навсякъде. Твърде много.“ Съзнанието избяга.

Някъде отгоре се чу:

— Ботъл!

Примига. И се събуди. Колко дълго беше висял тук?

— Чух те, Кътъл! Спускам се — малко остана май! — Сгърчил лице от болка, изпъшка и оттласна гърба си от стената.

Нещо изплющя по дясното му рамо, ужили го силно и той се присви — после усети как нещото се плъзна отдясно по гърдите му. Ремък. Чу отгоре:

— Слизам!

Корик извика назад:

— Шард, наред ли си?

Защото Шард беше започнал да ломоти несвързано — всички бяха изпитали неочакван ужас. От спирането. Движението напред беше верига към здравия разсъдък, защото означаваше, че някъде напред Ботъл продължава да пълзи, да им намира изход. Когато обаче спряха, ужасът запълзя по тях, стегна с пипалата си гърлата им и ги стисна.

Писъци, паникьосано блъскане в неподвижните камъни и тухли, пълзящи към чужди ходила ръце. Надигащи се трескаво тела.

След това — зареваха гласове, заотвръщаха — стигнали бяха до някаква шахта — трябваше им въже, колани и ремъци — щяха да се спускат.

През цялото това време Корик беше мърморил заклинанието си. Детската Песен на смъртта, сетският ритуал на прехода от хлапе към зрялост. Ритуалът, който означаваше — за момче или за момиче, все едно — гробния дънер, издълбания ковчег и нощния затвор в гробницата на кръвните близки. Заровен жив, за да умре детето, за да се роди възрастният. Изпитание срещу духовете на лудостта, червеите, които живееха у всеки човек, сгърчени там, в основата на черепа, плътно увили се около гръбнака. Червеи, които жадуваха да се събудят, да запълзят, да изровят диря в мозъка, да шепнат и да се смеят, или да запищят, или и двете.

Беше преживял онази нощ. Беше надвил червеите.

И само това му трябваше за тук. Само това му стигаше.

Беше чул червеите: ядяха умовете на войниците пред него, на войниците зад него. Впиваха се в децата, за да погълнат и тях. Да се прекърши един възрастен пред страха — не можеше да има по-жесток кошмар от това за дете, видяло такова нещо. Защото с това се късаше всяка надежда, всяка вяра.

Корик не можеше да спаси никого. Не можеше да им даде песента си, защото нямаше да знаят какво означава, а и те така и не бяха преживели една нощ в ковчег. А знаеше, че ако всичко това продължи още малко, хората ще започнат да мрат или лудостта щеше да погълне умовете им напълно, завинаги, и това щеше да убие всички останали. Всички.

Червеите бяха отстъпили и единственото, което можеше да чуе сега, беше плач — не онзи, накъсаният, а плач на облекчение — плач и ломотене. И знаеше, че са могли да го вкусят, да вкусят онова, което червеите бяха оставили след себе си, и че се молеха: „Никога вече. Махнете се, молим ви. Никога вече.“

— Ефрейтор Шард?

— К-какво, проклет да си?

— Лимп как е? Продължавам да го ритам, удрям онова, което мисля, че е ръката му, но не се движи. Можеш ли да се промъкнеш напред да провериш?

— Припаднал е.

— Как стана? Защо?

— Изпълзях върху него и му блъсках главата в пода, та да спре да крещи.

— Сигурен ли си, че е жив?

— Лимп ли? Черепът му е корав като камък, Корик.

Чу движение зад себе си и попита:

— Какво правиш?

— Ще ти го докажа. Само да извия тоя счупен крак…

Лимп изпищя.

— Радвам се, че си наред, боец — каза Шард.

— Махни се от мен, кучи сине!

— Не мене ме хвана паниката. Другия път като решиш да се паникьосваш, Лимп, само си припомни, че съм тук, точно зад тебе.

— Ще те убия някой ден, ефрейтор…

— Твоя работа. Обаче не ми се паникьосвай пак.

Корик си помисли за несвързаните звуци, които беше чул от Шард, но си замълча.

Ново стържене, после избутаха в ръцете на Корик намотка въже и ремъци — повечето опърлени. Той ги придърпа, после ги избута напред към малкото момче, присвито зад Тавос Понд.

— Бутни ги напред, момче.

— Ти — промълви хлапето. — Чух те. Слушах.

— И ти беше добре, нали?

— Да.

— Ще те науча. За другия път. Искаш ли?

— Да.

Някой беше изревал заповеди назад, заповедите бяха прорязали паниката и ужаса и хората се бяха отзовали, смъкнали бяха от себе си всичко, което можеше да се използва за въже. Разтреперан от студ под песъчливия пласт пот, Тар отпусна челото си на камъните; миришеха на прах, смесена с остатъците от собствения му страх. Щом вързопът стигна до него, той го избута напред, с усилие смъкна онова, което му бе останало, и го добави към жалката колекция, събрана дотук.

Сега поне имаха повод за чакане — не бяха спрели, защото на Ботъл са му свършили местата за пълзене. Имаха нещо, на което да се уповават.

Балгрид зад него изшепна:

— Жалко, че не вървим пак в поход през пустинята. Там поне беше широко, помниш ли?

— Да де — отвърна Тар. — И помня също как кълнеше. Сушата, слънцето…

— Слънцето, ха! Толкова съм изпечен, че никога вече няма да ме е страх от слънцето. Богове, ще коленича в молитва пред него, заклевам се. Ако свободата беше бог, Тар…

„Ако свободата беше бог. Виж ти, интересна мисъл…“

— Слава на Гуглата, че това пищене спря — каза Балм и се зачеса — щипеше го и сърбеше като някакъв леден обрив. Леден обрив — ха, това беше смешно…

— Сержант — обади се Детсмел, — всъщност ти пищеше.

— Млъкни, лъжец проклет. Не бях аз, беше детето пред мен.

— Нима? Не знаех, че говори далхонийски…

— Ще те изкормя, ефрейтор. Само още една дума, заклевам се. Богове, целия ме сърби, все едно съм се търкалял в тръни…

— Това човек го хваща след паника, сержант. Страхлива пот му казват. Да не си се и напикал? Щото ми мирише…

— Вадя ножа, Детсмел. Знаеш ли какво? Трябва само да се извъртя и няма да ме дразниш повече.

— Ти ножа си го хвърли, сержант. В храма…

— Ще те пребия с ритници тогава!

— Е, ако ще го правиш, може ли да е преди да изпълзя през локвата ти?

— Горещината печели войната — каза Коураб.

— Аха — отвърна зад него Стрингс с много слаб, хриплив глас. — Дръж.

Нещо се бутна в краката на Коураб. Той се пресегна назад и ръката му се впи в намотка въже.

— Носил си това?

— Беше увито около мен. Видях, че Смайлс го пусна, пред храма… димеше, тъй че не ме изненада…

Щом го придърпа към себе си, Коураб усети нещо мокро, лепкаво по въжето.

— Кръв ли ти тече?

— Малко. Нищо ми няма.

Коураб запълзя напред към Уидършинс. Можеше да не изостава, ако беше сам отзад, но нямаше да зареже малазанския сержант. Враг или не, такива неща не се правеха.

Беше вярвал, че всички малазанци са чудовища, страхливци и диваци. Беше чувал, че ядат мъртвите си. Но не, бяха си просто хора. Не по-различни от него. „Тиранията е в нозете на императрицата им. Тези… те всички са просто войници. Обикновени войници.“ Ако беше тръгнал с Леоман… нямаше да открие всичко това. Щеше да държи още на свирепата си омраза към всички малазанци и всичко малазанско.

Но сега… мъжът зад него умираше. Фалариец по род — поредното място, завладяно от Империята. Умираше, а нямаше как да се доближи до него, не и тук, все още не.

— Дръж — каза на Уидършинс. — Предай напред.

— Гуглата да ни вземе! Истинско въже!

— Да. Хайде, предай го бързо.

— Не ми заповядвай, кучи сине. Ти си пленник. Не забравяй.

Коураб не отговори.

Жегата се усилваше, поглъщаше тънките струи хладен въздух, които струяха отдолу. Не можеха да издържат тук дълго. „Трябва да продължим.“

— Каза ли нещо, Коураб? — обади се Стрингс.

— Не.

Кътъл се хлъзна надолу по импровизираното въже, дишаше хрипливо, напрегнато. Ботъл се добра до покритата с отломки основа на цепнатината. Беше здраво отъпкана. Объркано зашари с ръце по двете стени. Плъхът му? „А, тук“ — при дъното на стръмната отвесна стена лявата му ръка се промуши във въздуха, който лъхаше нагоре и покрай него. Сводест вход. Богове, що за сграда беше това? Свод, който удържаше тежестта на поне два — може би три — етажа каменен зид. И нито стената, нито арката се бяха огънали след всичкото това време. „Може би легендите са верни. Може би Ю’Гатан е бил наистина първият Свещен град, най-големият от всички. А когато е умрял, при Голямото клане, всяка сграда е продължила да си стои на мястото — нито камък не е срутен. Да стоят, за да ги погребат пясъците.“

Клекна и се вмъкна с краката напред през дупката. Те почти моментално опряха в нещо… развалини? — което почти изпълваше камерата зад входа. Отломки, които се накланяха и дрънчаха, разклатени от ритащите му крака.

Отпред плъхът му се надигна, сепнат от силния шум. Ботъл се пресегна с волята си, сграбчи отново душата на съществото.

— Добре, мъничето ми. Работата започва отново…

Гласът му секна.

Лежеше на гръб върху редици и редици урни, струпани толкова нависоко, че бяха само на разтег от тавана на камерата. Зашари с ръце и откри, че високите урни са запечатани с железни капаци, изкусно гравирани със спираловидни шарки. Керамиката отдолу беше гладка на допир, фино гледжосана. Щом чу вика на Кътъл, че е стигнал дъното зад него, пропълзя до средата на помещението. Плъхът се промъкна към друг сводест вход на отсрещната стена и Ботъл усети как се спусна долу и се приземи върху чист равен каменен под, след което заситни напред.

Стисна с две ръце ръба на железния капак на една от урните и го задърпа. Печатът беше здрав и усилието му не доведе до нищо. Изви ръба надясно — нищо, — после наляво. Изскърца. Завъртя още по-силно. Капакът се хлъзна, изтръгна се от печата. Изпадна натрошен восък. Ботъл дръпна капака нагоре. След като и това не доведе до нищо, продължи да го върти наляво и бързо разбра, че капакът се повдига малко по малко с всяко пълно завъртане. Опипа с пръсти и откри, че е с резба, навита в спирални жлебове в гърлото на урната. Още две завъртания и капакът се отдели. Вдигна се остра, тежка миризма.

„Позната ми е тази миризма… мед. Тези неща са пълни с мед!“ От колко ли време бяха седели тук, складирани от хора, отдавна превърнали се в прах? Бръкна и почти мигновено ръката му се натопи в хладното гъсто съдържание. Балсам против изгарянията, а вече и отговор на внезапния глад, който се събуди в него.

— Ботъл?

— Насам. Намирам се в голяма камера под правата стена. Кътъл, тук има урни, стотици. Пълни са с мед. — Извади ръката си, облиза пръсти. — Богове, все едно е съвсем пресен. Като влезеш, намажи раните си, Кътъл…

— Само ако обещаеш, че няма да пълзим през мравуняк по-натам.

— Никакви мравки няма тук. Колко сме?

— Всички налице.

— Стрингс?

— Още е с нас, макар че горещината се спуска надолу.

— Стигнали са въжето и ремъците значи. Добре.

— Да. Стига да издържат. Урб май се кани да смъкне Хелиан. На гръб.

— Другите спускат ли се?

— Да. Как се свалят тези капаци?

— Въртиш ги, наляво.

Вслуша се и чу как Кътъл отвърта един капак.

— Не може да е много старо това.

— Има глифове по тези капаци, Кътъл. Не мога да ги видя, но ги усещам на допир. Баба ми имаше един ритуален нож, използваше го във вещерството си — знаците са същите, мисля. Ако съм прав, желязото трябва да е джагътско.

— Какво?!

— Но урните — амфорите де — са от Първата империя. Гладки като яйчени черупки — ако имахме светлина, бих се обзаложил, че са небесносини. Тъй че при добро запечатване…

— Усещам още вкуса на цветя в това, Ботъл.

— Знам.

— Говориш за хиляди и хиляди години.

— Да.

— Къде е милият ти плъх?

— Търси ни изход. Има друга камера отсреща, но е отворена, празна е, искам да кажа… трябва да отидем там, да направим място за другите…

— Какво не е наред?

Ботъл поклати глава.

— Нищо, само дето се чувствам малко… странно. Срязах си малко гърба… изтръпва…

— Дъх на Гуглата! Мак трябва да има в този мед, нали? Почвам да се чувствам… богове подземни, главата ми се замая.

— Да… Предупреди другите.

Въпреки че не можеше да види нищо, Ботъл имаше чувството, че светът потръпва, върти се. Сърцето му изведнъж затупа лудо. „Проклятие!“ Запълзя към другия свод, добра се до него, издърпа се напред… падна.

Сблъсъка с каменния под го усети някак смътно, но разбра, че е паднал от над един човешки ръст височина. Спомни се някакъв остър пукот, разбра, че е бил от челото му, ударило се в плочите.

Кътъл тупна върху него и се претърколи. Пъшкаше.

Ботъл се намръщи, изпълзя настрана по пода. Плъхът… къде беше? „Няма я. Загубих я. О, не, загубих я!“

Много скоро загуби и всичко останало.

Коураб провлече изпадналия в безсъзнание Стрингс по последната отсечка на тунела. Стигнаха до въжето, увиснало на три кръстосани над шахтата ножници. Далече отдолу смътно се чуваха гласове. Зноят се вихреше на змии.

Коураб започна да вади въжето.

Последната третина бяха навързани ремъци и колани — той провери всеки възел, дръпна всеки ремък, за да се увери, че няма опасност да се скъса. След това върза ръцете на малазанеца здраво за китките, после глезените му — единият беше плувнал в кръв, а като опипа за превръзките, разбра, че не е останала нито една, само раздраните рани, останали от копието — а от въжето при глезените направи централен възел между ходилата на сержанта. С края на въжето, стегнат на клуп около едната му ръка, Коураб прехвърли ръцете на сержанта над главата си, после надолу така, че вързаните китки да се опрат на гърдите му. После напъха краката си така, че вързаните ходила на малазанеца да се опрат в пищялите му. Повдигна централния клуп и го прехвърли през главата си и под едната си мишница, след което го стегна на здрав възел.

Спусна се в шахтата, като се опря здраво за миг на ножниците, после успя да постави едното си стъпало на отсрещната стена. Ширината беше доста голяма — можеше да достигне стените само с пръстите на краката си, а щом тежестта на Стрингс на гърба му се отпусна, усети, че сухожилията на глезените му са готови да се скъсат.

Изпъшка и бавно започна да се спуска. Два човешки боя височина, взети с нарастваща бързина, контролът му се изплъзваше с всяко смъкване, след това напипа с крак здрава издатина, на която можеше да подпре цялото си дясно стъпало и да си поеме дъх.

Отпусна се за миг.

Болката от дълбоките изгаряния се събуди, сърцето му заби по-силно. След малко продължи спускането. Вече ставаше по-лесно, шахтата се стесняваше, стесняваше…

Най-сетне се озова на дъното и чу нещо като смях вляво, тих смях, който скоро заглъхна.

Опипа с ръка натам, намери дупката и хвърли въжето през нея. Чу го как тупна в нечие тяло малко по-надолу.

„Всички са заспали. Нищо чудно. И аз не бих отказал малко сън.“

Отвърза Стрингс, след това се прехвърли, усети, че краката му се мъчат да се задържат върху някакви плътно подредени дрънчащи делви, чу хъркане и дишане отвсякъде и усети сладникавата, тежка миризма на мед. Издърпа Стрингс и го спусна долу.

Мед. Безброй делви мед. „Добър е за изгарянията, мисля. Добър е за раните.“ Намери една отворена делва, гребна с шепа, изпълзя до сержанта и натика меда в прободните рани. Намаза като с балсам изгарянията — по Стрингс и по себе си. После се отпусна. По тялото му запълзя омайващо блаженство…

„О, този мед… това е Кейрлбара. Носачът на богове. О…“

Юмрук Кенеб примига и огледа хаотичните редици шатри, повечето опърлени, и войниците наоколо — замаяни, объркани, застанали неподвижно и зяпнали над изпепелената околност към града. Ю’Гатан, замъглен от вълните надигащ се зной, бе жалка стопена грамада, разлята от билото на скалистия хълм, пламъците проблясваха все още тук-там като бледооранжеви езици, а под тях — ярката пурпурна пелена.

Пепел изпълваше въздуха и се сипеше като сняг.

Болеше го да диша. Едва чуваше — ревът на огнения щорм сякаш още бушуваше в главата му, по-ненаситен от всякога. Колко време беше изтекло? Ден? Два? Бяха дошли лечители. Вещици с балсами, знахари на Денъл. Мешавица от гласове, песнопения, шепоти — някои истински, други — въображаеми.

Помисли за жена си. Селв беше далече от този прокълнат континент, в безопасност, във фамилното си имение на Кюон Тали. И Кесен и Ванеб, децата му. Оцелели бяха, нали? Сигурен беше, че са живи и здрави. Спомен имаше за това, достатъчно силен, за да го убеди, че е истина. Онзи убиец, Калам, той беше имал нещо общо с това.

Селв. Разделили се бяха още в двете години преди въстанието, двете години… две ли бяха?… Откакто стъпиха на Седемте града, в гарнизонното селище. Бунтът ги беше принудил да зарежат всичко, заради децата, заради самото оцеляване. Подозираше, че не й липсва; може би липсваше на децата. Подозираше, че вече сигурно си е намерила някой друг, любовник някой, и че последното нещо, което иска, е да го види отново.

Какво пък, и по-лоши неща имаше в този живот. Отново си спомни войниците, които бе видял с най-жестоките изгаряния — богове, как крещяха от непоносима болка.

Кенеб се взираше в града. И го мразеше с цялата си душа.

Кучето Бент се доближи и легна в краката му. Миг след това се появи и Гръб.

— Татко. Знаеш ли какво ще излезе от това? Знаеш ли?

— От кое, Гръб?

Момчето посочи Ю’Гатан с голата си, покрита със сажди ръка.

— Тя иска да се махнем. Колкото може по-скоро. — После посочи към изгряващото слънце. — Чумата, на изток. Затова. Тръгваме на запад. Да намерим корабите. Но аз вече знам отговора. За да намерим онова, което е в нас, трябва да махнем всичко друго, разбираш ли?

— Не, Гръб. Не разбирам.

Хенджийското пале, Роуч, се дотътри до тях, задуши по земята. След това започна да рови трескаво. Вдигна прах.

— Нещо заровено — каза Гръб, гледаше Роуч.

— Ясно де.

— Но тя няма да го види. — Момчето вдигна очи към Кенеб. — Нито ти.

Гръб се обърна и затича, Бент затича по петите му. Палето продължи да рови, душеше и ръмжеше.

Кенеб се намръщи, мъчеше се да си спомни какво беше казал Гръб по-рано… в нощта на пробива ли беше? Предупреждение някакво ли имаше скрито в думите на момчето? Не можеше да си спомни… светът преди пожара сякаш се беше изпепелил в ума му. Едва успяваше да върне в паметта си имената на жена си, на децата си. Лицата им. „Не разбирам. Какво е станало с мен?“

В командната шатра адюнктата стоеше срещу Нил и Недер. Юмрук Блистиг наблюдаваше откъм задната стена: беше толкова изтощен, че едва стоеше на крака. Тавори го бе назначила да ръководи лечението — уреждането на лазаретите, организирането на лечителите на Денъл, вещиците и маговете. Два дни и една нощ, или може би нощ и половина — колебаеше се в броенето на хаотичното и късо време преди изгрева на слънцето в нощта на пробива. Без офицерите си в онази първа нощ щеше да бъде освободен от командването още преди зазоряване. Душата му сякаш бе потънала в дълбините на Бездната.

Все още не беше сигурен дали се е измъкнал.

Нил говореше с монотонен глас, притъпен от дълго проточилата се магия, която бе започнал да мрази.

— … само смърт и зной. Онези, които се измъкнаха — агонията им ме заглушава — духовете обезумяват заради тях. Бягат, разкъсват оковите си. Проклинат ни заради тази огромна рана върху земята, за престъпленията, които сме извършили…

— Не са наши престъпления — прекъсна го адюнктата, извърна се и погледът й потърси Блистиг. — Колко души загубихме днес, Юмрук?

— Тридесет и един, адюнкта, но вещиците твърдят, че ще ги последват малцина. Най-тежко пострадалите са мъртви, останалите ще оцелеят.

— Започнете приготовления за поход — имаме ли достатъчно фургони?

— Стига войниците да носят дажбите си — отвърна Блистиг. — Като стана дума, някои запаси бяха загубени — ще започнем да дъвчем кожа, ако не уредим попълване на запасите.

— След колко?

— Седмица, ако започнем веднага да разпределяме дажбите. Адюнкта, накъде тръгваме?

Очите й за миг се присвиха, после тя извърна глава.

— Морът се оказва… унищожителен. От самата Господарка е, доколкото разбирам. Целувката на самата богиня. А лечителите ни не достигат…

— Лотал?

Нил поклати глава.

— Градът вече е поразен, Юмрук.

— Сотка — отвърна адюнктата. — Перла ме уведоми, че флотата на адмирал Нок и транспортните не са могли да акостират в нито един град на изток от Ашок на полуостров Маадил, тъй че е бил принуден да го заобиколи и очаква да стигне в Сотка до девет дни, стига да може да спре за вода и храна в Таксила или Ранг.

— Девет дни? Ако чумата в Лотал вече е…

— Нашият враг сега е времето — каза адюнктата. — Юмрук, заповядвам да вдигнете лагера. Направете го колкото може по-бързо. Въстанието е потушено. Задачата ни сега е да оцелеем. — Изгледа го втренчено. — Искам тази нощ да сме на път.

— Тази нощ? Да, адюнкта. Да тръгвам тогава. — Отдаде чест и излезе. Спря отвън, примига, после си спомни заповедта и тръгна.

Щом стъпките на Блистиг заглъхнаха, адюнктата се обърна към Недер.

— Господарката на мора, Недер. Защо сега? Защо тук?

— Искате от мен да обясня как разсъждава една богиня ли, адюнкта? Безнадеждно е. Възможно е да няма никакво основание. Морът е нейният аспект, в края на краищата. Тя просто прави това. — Поклати глава и замълча.

— Адюнкта — обади се Нил. — Вие спечелихте своята победа. Императрицата ще е доволна — трябва да е доволна. Имаме нужда от отдих…

— Перла ме уведомява, че Леоман от Вършачите не е мъртъв.

Никой от двамата уикци не отвърна и адюнктата отново ги изгледа.

— И двамата го знаехте, нали?

— Беше… отведен — промълви Нил. — От богиня.

— Коя богиня? Полиел?

— Не. Кралицата на сънищата.

— Богинята на прорицанието? С какво би могъл да й е от полза Леоман от Вършачите?

Нил само сви рамене.

Ездач спря пред шатрата и след миг вътре нахлу Темъл, целият в прах. От трите успоредни драскотини на скулата му капеше кръв. Влачеше някакво чорлаво дрипаво момиче.

— Намерих я, адюнкта.

— Къде?

— Опитваше се да се върне в руините. Ума си е изгубила.

Адюнктата изгледа Синн и заяви:

— Добре е да си го върне. Трябват ми Върховни магове. Синн, погледни ме. Погледни ме.

Синн с нищо не показа, че дори я е чула. Главата й си остана клюмнала, кичурите сплъстена опърлена коса скриваха лицето й.

Адюнктата въздъхна.

— Отведи я и нареди да я почистят. И я дръж под око непрекъснато.

След като Темъл изведе Синн, Нил попита:

— Адюнкта, смятате ли да гоните Леоман? Как? Няма диря, по която да се проследи — Кралицата на сънищата може да го е пренесла вече на друг континент.

— Няма да го преследваме. Но разбери едно: докато той е жив, никаква победа няма да има в очите на императрицата. Ю’Гатан ще си остане каквото е бил винаги, проклятие над Империята.

— Няма да се вдигне отново — каза Нил.

Тавори го изгледа.

— Младите нищо не разбират от история. Отивам да се поразходя. Вие двамата отдъхнете.

И излезе.

Нил погледна сестра си и се усмихна.

— Млади? Колко лесно забравя.

— Всички забравят, братко.

— Къде мислиш, че е отишъл Леоман?

— Къде другаде? В Златния век, Нил. Славата на някогашното Велико въстание. Вече крачи в мъглите на мита. Ще казват, че е дишал огън. Ще казват, че човек можел да види Апокалипсиса в очите му. Ще казват, че е отплавал от Ю’Гатан по река от малазанска кръв.

— Местните вярват, че Колтейн се е възнесъл, Недер. Новият Покровител на враните…

— Глупци. Ние, уикците, не се възнасяме. Ние само се… преповтаряме.

Лейтенант Поурс беше буден и вдигна здравата си ръка да поздрави капитана си, щом Кайндли спря пред походния нар.

— Казват, че дланта ти се е стопила, лейтенант.

— Да, сър. Лявата ми ръка, както виждате.

— Казват, че са направили всичко, което са могли, премахнали са болката и може би някой ден ще успеят да измъкнат отново от плътта всички пръсти. Да намерят лечител от Висшия Денъл и да направят така, че ръката ти отново да изглежда и да действа като нова.

— Да, сър. А дотогава, тъй като ми е лявата, би трябвало да мога да…

— Защо тогава в името на Гуглата лежиш на този нар, лейтенант?

— Ами… трябва само да си намеря някакви дрехи, сър, и веднага съм при вас.

Кайндли огледа редицата болнични нарове.

— Половината лазарет е пълен с блеещи агнета — не искате ли да бъдете вълк, лейтенант? Тръгваме тази нощ. Няма достатъчно фургони и, което е още по-възмутително, не стигат носилки и седла — докъде се докара тази армия, питам се?

— Срамно, сър. Как е Юмрук Тене Баралта, сър?

— Остана без ръка, но не го чувам да хленчи и да мрънка.

— Нима?

— Разбира се. Още е в безсъзнание. Ставай, войник. Наметни се с това одеяло.

— Загубил съм си торквата за рамото, сър…

— Но белега от изгорялото е на мястото си, нали? Ще го видят и ще разберат, че си офицер. Както и по свирепото ти държане.

— Да, сър.

— Добре, хайде стига си ми губил времето. Работи ни чака, лейтенант.

— Да, сър.

— Лейтенант, ако останеш да лежиш така още миг, ще го сгъна този нар заедно с тебе, разбра ли ме?

— Да, сър!

Седеше неподвижно, отпуснала крайници като кукла, докато една старица от уик я миеше, а друга режеше косата й. Не вдигна очи, когато капитан Фарадан Сорт влезе в шатрата.

— Така е добре — заяви тя и махна с ръка на двете да напуснат.

Двете се изнизаха навън, като сипеха низ неразбираеми слова — капитанът реши, че сигурно са проклятия.

Погледна момичето и каза:

— Дългата коса само пречи, Синн. По-добре ще ти е без нея. Моята изобщо не ми липсва. Не говориш, но мисля, че знам какво става. Така че слушай. Не казвай нищо. Само ме слушай…

Матовосивата разнесена от ветровете пепел поглъщаше последната слънчева светлина, прашните облаци над пътя се утаяваха по изсечените брегове на двата склона. Сетните дихания на мъртвия град още заливаха на вълни Четиринадесета армия — единственото, което бе останало от огнения щорм, но достатъчно жестоко напомняне за множеството войници, очакващи роговете да отекнат и да възвестят началото на похода.

Юмрук Кенеб се надигна в седлото си, стиснал юздите. Навсякъде около себе си чуваше ужасно кашляне, от хора и от животни. Фургони, огъващи се под тежестта на увити с парцали ранени, стояха подредени в колона горе по пътя като погребални коли, опушени, опърлени от пламъци и вонящи на клади. Знаеше, че сред тях е и Юмрук Тене Баралта, полуизгорен и с ужасно обезобразено лице — денълски лечител беше успял да спаси очите му, но брадата му се беше подпалила и устните и носа му почти ги нямаше. Тревогата сега бе за разсъдъка му, макар като по милост той все още да оставаше в безсъзнание. А имаше и други като него, толкова много други…

Темъл с още двама конници подкара в тръс към него, дръпна юздите и поклати глава.

— Никъде ги няма, Юмрук. Не съм изненадан — но знай: имали сме и други дезертьорства и всички сме ги залавяли. Адюнктата е издала заповед да убиваме всеки следващ, когото видим.

Кенеб кимна и извърна очи.

— Отсега нататък — продължи Темъл — моите уикци няма да приемат контразаповеди от малазански офицери.

Юмрукът го прикова с поглед.

— Юмрук, вашите уикци са малазанци.

Младият воин се намръщи и завъртя коня си.

— Вече са ваш проблем, Юмрук. Пратете търсачи, ако искате, но Четиринадесета няма да ги чака повече.

Роговете изсвириха и армията пое напред.

Кенеб се надигна в седлото и се огледа. Слънцето вече беше залязло. Твърде тъмно беше, за да се види каквото и да било. А там някъде бяха капитан Фарадан Сорт и Синн. Двама дезертьори. „Проклетата капитанка. Мислех си, че е… е, не мислех, че ще направи такова нещо.“

Ю’Гатан беше прекършил хора, прекършил ги беше изцяло — и Кенеб не мислеше, че много от тях ще се възстановят. Изобщо.

Четиринадесета армия започна своя марш по западния път към Вилката на Сотка, оставяше след себе си прах и пепел. И един разрушен град.

Главата й беше на влечуго, с цепнати вертикални злокобно зелени очи, и Балм гледаше замаян от ужас как се стрелка езикът й. Вълнистите гъсти черни кичури на косата й се гърчеха, на края на всеки косъм имаше малка човешка глава с разтворена в жалък писък уста.

Ядящата вещици, Тесорма Раадил, облечена от глава до пети в кожи от зебра. Четирите й ръце размахваха четирите свещени оръжия на далхонийските племена. Ласо, бич, коса и камък — това така и не бе могъл да го разбере: защо ги нямаше по-очевидните? Нож? Копие? Лък? Кой изобщо беше измислил тези богини? Що за безумен, изкривен, обсебен от зъл хумор мозък можеше да сътвори такива чудовища? „Който и да е бил — или да е — мразя го. Или нея. Сигурно нея. Винаги е «тя». Вещица е, нали? Не, Ядяща вещици. Вероятно е мъж тогава, и при това изобщо не е луд, нито глупав. Някой трябва да ги яде всичките тия вещици.“

Но все пак тя настъпваше към него. Балм. Дребен магьосник — не, пропаднал магьосник — вече само прост войник всъщност. Сержант, но къде, в името на Гуглата, беше отделението му? Армията? Какво търсеше той тук, в саваната на родната си земя? „Избягах оттам, о, да. Да паса добитък? Да ходя на лов за чудовищни зли зверове и да го наричам забавление? Не е за мен. О, не, Балм. Достатъчно кръв съм изпил, бичи рога да ми поникнат, достатъчно кравешко мляко, та вимета да ми порастат…“

— Тъй че ти, Ядяща вещици, махни се от мен!

Тя се изсмя, смехът й предвидимо излезе на съсък, и отвърна:

— Жадувам за опърничави магьосници…

— Не! Ти ядеш вещици! Не магьосници!

— Да съм казала нещо за ядене?

Балм понечи да побегне, да изпълзи, но имаше скали, груби издатини, които го притискаха. Беше в капан.

— В капан съм!

— Махни се от него, змийо разгонена!

Глас като гръм. Е, слабичък гръм. Балм надигна глава и се огледа. Огромен бръмбар стоеше на ръка разстояние — изправен на задните си крака, клинообразната му глава щеше да стига до коленете на Балм, ако можеше да стои прав. Тъй че в относителен смисъл си беше огромен. „Импарала Ар, Торният бог…“

— Импарала! Спаси ме!

— Нямай страх, смъртен — отвърна бръмбарът, антенките и крайниците му се поклатиха. — Тя няма да те вземе. Не, аз имам нужда от теб!

— Ти? За какво?

— Да копаеш, мой смъртни приятелю. През огромното торище на света! Само вашият вид, човеко, с ясния ви взор, с неутолимия ви апетит! Ти, носителю на тор и създателю на смет и измет! Последвай ме и с устите си ще си изровим път до самата Бездна!

— Богове, как вониш!

— О, недей така, приятелю — много скоро и ти ще…

— Оставете го на мира, и двамата! — Трети глас — пронизителен, спускащ се стремглаво отгоре. — Мъртвият и умиращият само изплаква истината за нещата!

Балм погледна нагоре. Бридан Труп, единадесетоглавата богиня лешояд.

— О, оставете ме! Всички!

Вече отвсякъде — усилващ се хор гласове. Богове и богини, цялото далхонийско зверилище от отвратителни божества. „О, защо ги имаме толкова много?“

Беше сестра й, не тя. Помнеше го толкова ясно, сякаш бе вчера, онази нощ на лъжи, нагазила тежко в малкото селце в Итко Кан, когато морето се бе смълчало, празно, за толкова дълго. Когато гладът, не, гладната смърт беше дошла и всички цивилизовани съвременни вери — достолепните справедливи богове — бяха отново низвергнати. В името на Пробуждането се бяха върнали старите зловещи ритуали.

Рибата беше изчезнала. Моретата бяха безжизнени. Кръв бе нужна, за да раздвижи Пробуждането, да спаси всички.

Бяха взели сестра й. Смайлс беше сигурна в това. И все пак тук бяха грубите, грапави от солта ръце на стареите, понесли упоеното й безчувствено тяло надолу към мокрите пясъци — приливът се беше отдръпнал далече и чакаше търпеливо този топъл дар, — а тя се рееше над самата себе си и гледаше отгоре в ужас.

Всичко беше погрешно. Не както се беше случило. Взели бяха близначката й — толкова сила се таеше в Огледалното раждане в края на краищата, и толкова рядко се случваше в селцето, в което се бе родила.

Сестра й. Тъкмо заради това бе избягала от тях. И проклинаше всяко име, всяко лице, което бе зърнала в онази нощ. Бягаше и бягаше, чак до големия град на север — а ако беше знаела какво я очаква там…

„Не, бих го направила отново. Кучите му синове. Заради живота на всички останали, чедо, отдай своя. Това е цикълът, това е живот и смърт, и тази безкрайна пътека е натопена в кръв. Отдай живота си заради живота на всички нас.“

Странно как жреците така и не бяха пожелали сами да принесат този славен дар. Как така и не бяха настояли тях да вържат и да оставят в пясъка, за да дочакат прилива. И раците, вечно гладните раци.

И щом беше толкова адски блажено, защо изляха маслото дъранг в гърлото й, докато очите й не станаха като черни бисери и не можеше дори да върви, още по-малко да мисли? Още по-малко да разбира какво става, какво се канят да й причинят?

Зареяна над собственото си тяло, Смайлс усети прииждащите стари духове, нетърпеливи и ликуващи. А някъде в дълбините отвъд залива чакаше Най-древният бог. Самият Маел, гълтачът на мъка, жестокият крадец на живот и надежда.

С надигаща се в душата й ярост, Смайлс усещаше как се напряга тялото й, подуто и изтръпнало под веригите — нямаше да лежи неподвижно, нямаше да отвърне с усмивка, щом майка й я целунеше за сетен път. Нямаше да примига сънливо, щом топлата вода се прокраднеше над нея, в нея.

Чуйте ме! Всички вие, прокълнати духове, чуйте ме! Отричам ви!

О, да, потръпвайте в ужас! Достатъчно знаете, за да ви е страх, защото това се заклевам — ще ви отнеса всички долу с мен. Всички ще ви отнеса в Бездната, в ръцете на демони на хаоса. Това е цикълът, да. Ред и хаос, много по-древен цикъл от живот и смърт, не сте ли съгласни?

Тъй че хайде, приближете се, всички.

Накрая всичко отново бе така, както го знаеше. Бяха взели сестра й, а тя… е, хайде, не се свени, ти даде последната целувка, скъпо момиче. И без никакво масло на дъранг, което да те утеши с извинение, при това.

Бягството никога не е толкова бързо, нито толкова далече, колкото ти се иска.

Човек можеше да вярва на курвите. Беше роден от курва, момиче от сети, на четиринайсет, когато го прогониха родителите му — разбира се, тя не беше курва тогава, но за да бъде синът й нахранен и облечен топло… е, това бе най-ясният път пред нея.

И на порядките на култа се беше научил сред курви, всички онези жени, насядали плътно около майка му, споделящи страхове и всичко друго, идващо с професията. Допирът им беше нежен и искрен — единственият език, който познаваха.

Полукръвният не можеше да се домогва до богове. Полукръвният газеше в браздата между два свята. Презиран и от двата.

И все пак не беше сам. В много отношения тъкмо полукръвните най-много се придържаха към традиционните нрави на сети. Пълнокръвните племена бяха тръгнали на войни — всички млади воини пиконосци и всички жени стрелци — под щандарта на Малазанската империя. Когато се бяха върнали, вече не бяха сети. Бяха малазанци.

И тъй, Корик се бе потопил в древните ритуали — онези, паметта за които можеше да се възстанови — а те се бяха оказали, още тогава го беше разбрал, безбожни и празни. Служеха само на живите, с полукръвните събратя около всички тях.

Нищо срамно нямаше в това.

Имаше време, много по-късно, когато Корик се натъкна на собствения си език, докато закриляше окаяния живот на жените, от които за първи път бе научил изкуството на празния култ. Грижовен език, необвързан с нищо друго, освен с живите, с познатите състаряващи се лица, с отплащането на даровете, които нежеланите вече някогашни курви му бяха дали в детството му. И след това, докато гледаше как умират една по една. Похабени, толкова обезобразени от толкова много жестоки ръце, от безразличната употреба от мъже и жени на града — провъзгласяха екстаза на почитта към боговете, докато ги устройваше, а после скверняха човешка плът с хладната потреба на месоядни, яхнали жертвата.

Дълбоко в съня на Кейрлбара, Носача на богове, Корик не видя посетители. За него нямаше нищо освен забрава.

Колкото до фетишите, е, те бяха нещо друго. Нещо съвсем друго.

— Хайде, смъртни, дръпни я.

Кръмп изръмжа, първо на Стъмп Флит, бога Саламандър, Най-висшия от Висшите маршали, а след това — на необятното сумрачно тресавище на Мот. Какво търсеше тук? Не искаше да е тук. А ако го намереха братята му?

— Не.

— Хайде, знам, че го искаш. Хвани ми опашката, смъртни, и ме погледай как се мятам, уловен бог в ръцете ти, все едно, нали бездруго това правите всички. Всички.

— Не. Иди си. Не искам да говоря с теб. Иди си.

— О, бедничкият Джамбър Боул, колко ми е самотен. Освен ако братята ти те намерят, а тогава ще искаш да съм на твоя страна, о, да. Ако те намерят, леле, леле.

— Няма да ме намерят. Изобщо не ме търсят.

— О, търсят, те, и още как, мой глупав малък приятелю…

— Не съм ти приятел. Върви си.

— По следите ти са, Джамбър Боул. Заради онова, което направи…

— Нищо не съм направил!

— Сграбчи ми опашката. Хайде. Ето, само се пресегни…

Джамбър Боул, известен вече като Кръмп, въздъхна, пресегна се и стисна опашката на бога Саламандър.

Излетя напред като стрела и в ръцете му остана само крайчеца на опашката.

Стъмп Флит се отнесе надалече. И се смееше, смееше.

Нека, помисли си Кръмп. Само тази шега си имаше.

Коураб стоеше насред пустинята, а някой идваше през горещата мараня. Дете. Ша’ик преродената, пророчицата, се беше върнала, за да поведе нови воини на смърт. Не можеше да види лицето й — нещо лошо беше станало с очите му. Изгорени, може би. Или възпалени от духащия вятър, не знаеше, но да гледа означаваше да усеща болка. Да гледа нея беше… ужасно.

Не, Ша’ик, моля те. Това трябва да свърши, всичко трябва да свърши. До гуша ни дойде от свещени войни — колко още кръв може да попие този пясък? Кога ще секне жаждата ти?

Тя се приближаваше. И колкото повече се приближаваше, толкова повече му изневеряваха очите, а когато чу, че спря пред него, Коураб Билан Тену’алас беше съвсем сляп.

Но не и глух. А тя прошепна:

— Помогни ми.

— Отвори си очите, приятел.

Но той не искаше. Всички настояваха за решения. От него, винаги, а той не искаше да ги взима повече. Никога вече. Както си беше сега, беше съвършено. Това бавно потъване, шепотите, които не значеха нищо, не бяха думи дори. Нищо повече не желаеше, нищо друго.

— Събуди се, Фидлър. Още веднъж, за последен път, за да можем да поговорим. Трябва да поговорим, приятел.

Добре. Той отвори очи, примига, за да разсее мъглите — но те не се разсеяха — всъщност лицето, което го гледаше отгоре, сякаш беше направено от тези мъгли.

— Хедж. Какво искаш?

Сапьорът се ухили.

— Бас слагам, мислиш, че си мъртъв, нали? Че си отишъл при старите си приятелчета. Подпалвачите на мостове обаче не умират. Безсмъртната армия — о, как измамихме Гуглата, а? Ха! Това си мислиш, нали? Е, добре, тогава къде е Тротс? Къде са всички останали?

— Ти ми кажи.

— Ще ти кажа. Не си мъртъв. Още не, може би няма да си още доста време. И точно това имам предвид. Затова съм тук. Трябва да те сритам и да се събудиш, Фид, иначе Гуглата ще те намери и никога вече няма да видиш никой от нас. Светът беше прогорен, там, където си точно сега. Прогорен — селение след селение, лабиринт след лабиринт. Място няма, където някой да удържи. Не и задълго. Мъртъв, прогорен чак до Бездната.

— Ти си призрак, Хедж. Какво искаш с мен? От мен?

— Трябва да продължиш, Фид. Трябва да ни вземеш със себе си, чак до самия край…

— Какъв край?

— Краят. Само това мога да кажа…

— Защо?

— Защото още не се е случил, идиот такъв! Откъде мога да знам? Това е бъдещето, а бъдеще не мога да виждам. Богове, толкова си тъп, Фид. Винаги си бил тъп.

— Аз? Аз не се изгърмях, Хедж.

— Е, и? Лежиш тук върху някаква купчина урни и кръвта ти изтича — по-добре ли е? Буташ всичкия този сладък мед в кръвта си…

— Какъв мед? За какво говориш?

— По-добре ставай и тръгвай, времето ти свършва.

— Къде сме?

— Никъде, това е проблемът. Може би Гуглата ще те намери, може би никой. Призраците на Ю’Гатан — всичките изгоряха. Превърнаха се в нищо. Унищожени, всичките заключени спомени, хиляди и хиляди. Хиляди години… няма ги вече. Нямаш представа каква загуба…

— Млъкни. Ти си призрак.

— Време е да се събудиш, Фид. Събуди се, веднага. Хайде…

Диви пожари бяха раздрали степта. Ботъл лежеше в почернялата пръст. Наблизо имаше овъглен труп. На някакъв вид тревопасно — а около него се бяха струпали няколко човекоподобни фигури, с рехава козина и голи. Държаха остроръби камъни и режеха с тях обгорялата плът.

Две стояха встрани, на стража, оглеждаха хоризонта. Едната беше… тя.

Моята самка. Натежала с дете, толкова натежала вече. Видя го и се приближи. Не можеше да се откъсне от очите й, от царствената ведрост в погледа й.

Някога на остров Малаз беше имало диви маймуни. Помнеше, в Джакатан, когато беше може би седемгодишен, как видя една клетка на пазара, последната останала човекоподобна маймуна, пленена в гъстите лесове на северния бряг. Съществото беше слязло до селото, млад мъжкар, търсещ самка — но самки не бяха останали. Примиращо от глад и уплашено. Бяха го заклещили в един обор, пребили го бяха с тояги и сега клечеше в мръсна бамбукова клетка на пристанищния пазар в Джакатан.

Седемгодишното момче беше постояло пред него, с очи на едно равнище с очите на звяра под гъстите черни вежди и надвисналото чело, и беше настъпил един миг, един-единствен миг, в който погледите им се приковаха. Единствен миг, който беше разбил сърцето на Ботъл. Видял беше мъката, видял беше съзнанието — онази искрица на самопознаването, което така и не бе съзнало какво лошо е сторило, какво му е донесла загубата на свободата. Не можеше да знае, разбира се, че вече е само в този свят. Последното от своя вид. И че по някакъв начин, по някакъв изключително човешки начин, това е престъплението му.

Точно както детето не можеше да знае, че и маймуната е на седем.

Но и двамата видяха, и двамата познаха в душите си — онези смътно блещукащи, все още неясни и безплътни очертания — че за първи път всеки от тях гледа свой брат.

Това разбиваше сърцето му.

Разбиваше сърцето и на маймуната… но може би, беше си мислил след това, може би просто имаше нужда да вярва в това, някакво овъзмездяващо самобичуване. Затова, че си извън клетката, затова, че знаеш, че с кръв са опетнени ръцете ти, твоите и на твоя вид.

Душата на Ботъл, прекършена… и толкова освободена, дарена или прокълната с възможността да странства, да търси безброй смътни жизнени искри и да открива, че всъщност те съвсем не са смътни, че неспособността да ги види ясно е само негова.

Състраданието съществува тогава и само тогава, когато можеш да излезеш от себе си, изведнъж да видиш решетките от вътрешната страна на клетката.

Години по-късно Ботъл проследи съдбата на онази последна островна маймуна. Бе закупена от някакъв схолар, който живеел в самотна кула сред дивия пустинен бряг на Джени, където обитаваха, сред лесовете навътре в сушата, маймуни, не много по-различни от онази, която беше видял; и му харесваше да вярва, че ученият мъж е изпитал състраданието; и че онези чуждоземни маймуни не са отхвърлили странния си свенлив братовчед. Надеждата му: че е имало отмяна, опрощение за онзи единствен, самотен живот.

Страхът му беше, че скрепеният с тел скелет на онова същество виси окачен в някоя от сумрачните стани на кулата, трофей на уникалността.

Сред миризмата на пепел и овъглена плът женската приклекна до него, пресегна се и го погали с грубите си пръсти по челото.

А после същата ръка се сви в юмрук, вдигна се високо и се стовари с все сила…

Той потръпна, рязко отвори очи и нищо не видя в тъмното. Корави чирепи се бяха забили в гърба му… „Камерата, медът, о, богове, как ме боли главата…“ Ботъл изпъшка, превъртя се, глинените парчета под него изпукаха. Беше в помещението след онова с урните, макар че поне една се беше катурнала след него и се бе пръснала върху студения каменен под. Простена отново. Оплескан в лепкав мед, цялото тяло схванато… но изгарянията, болката — нямаше ги. Вдиша дълбоко и се закашля. Въздухът беше душен. Трябваше да вдигне всички да продължат… трябваше да…

— Ботъл? Ти ли си?

Кътъл, лежеше наблизо.

— Да. Тоя мед…

— Срита ни здраво, а? Сънувах… тигър, беше умрял — нарязан на парчета. Всъщност беше от онези гигантски немрящи гущери, дето тичат на два крака. Умрял, но възнесъл се, само че ми разправя за смъртта. Частта с умирането — не разбирам. Трийч е трябвало да умре, мисля, за да дойде. Частта с умирането беше важна — сигурен съм, само че… о, богове подземни, чуй ме. Тоя въздух е гнил — трябва да се махаме.

Да. Но беше изгубил плъха, сега си го спомни — беше я загубил. Изпълнен с отчаяние, Ботъл затърси с духа си…

… и я намери. Събудена от допира му, без изобщо да се противи, че пленява отново душата й — и щом погледна през очите й, той я върна в стаята.

— Събуждай другите, Кътъл. Време е.

Викове… Усилиха се и Геслер се събуди, плувнал в пот. Реши, че е сън, който никога, никога няма да го навести отново. Стига да имаше избор. Огън, разбира се. Толкова огън. Сенчести силуети, танцуваха от всички страни, танцуваха около него всъщност. Нощ, разкъсана от пламъци, барабанен тропот на крака, гласове, пеещи монотонно на някакъв неведом език, и той усети как откликва душата му, кипва, извисява се, призована сякаш от някакъв ритуал.

И в същия момент разбра. Танцуваха около огнище. А той ги гледаше отвътре — от самия огън. Не, самият той беше огънят.

„О, Трут, отиде и се самоуби. Проклет глупак.“

Войници се пробуждаха из цялата камера — викове и стонове, пукот на урни.

Пътуването още не беше свършило. Щяха да продължат още и още, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато проходът не свършеше задънен, докато не свършеше въздухът, докато грамадата отломки отгоре не се разтърсеше и не ги затиснеше всички.

„Каквото и да е, само не огън.“

От колко време вече бяха тук, долу? Ботъл нямаше представа. Спомените за открито небе, за слънчева светлина и за вятъра бяха подкана към лудост, толкова мъчително беше да си спомняш всички онези неща, които човек приема за дадени. Светът вече се беше свел до остри парчета тухли и камък, прах, паяжини и тъмнина. Проходи, които се извиваха, изкачваха се и се спускаха. Ръцете му бяха ожулени, разранени до кръв от пълзенето през пластовете развалини.

Сега, на един стръмен склон, беше стигнал до толкова тясно място, че не можеше да се провре. Заопипва с изтръпналите си длани и проследи ръбовете. Някакъв ъглов камък беше хлътнал под ъгъл от тавана. Най-долният му ръб бе само на две длани над песъчливия под и почти разсичаше прохода на две.

Ботъл подуши пода. Въздухът продължаваше да се движи, но вече на много тънка струя. И по прохода беше текла вода нанякъде.

— Какво не е наред? — попита Кътъл зад него.

— Задънено е.

Миг мълчание.

— Но твоят плъх е продължил напред? Нали?

— Да. Оттатък се разширява пак — някаква пресечка има, дупка, спускаща се отгоре, и въздух, който влиза през нея, чак до ямата в пода. Но, Кътъл… има някакъв голям дялан камък, няма как да се проврем покрай него. Съжалявам. Трябва да се връщаме…

— Ще се връщаме друг път, Гуглата да те вземе дано. Дръпни се настрана, ако можеш, искам да опипам.

Не беше толкова лесно и мина доста време, докато успеят да се разминат. Сапьорът измърмори под нос, след това изруга.

— Казах ти… — почна Ботъл.

— Млъкни. Мисля. Можем да се опитаме да го разхлабим, само че целият таван може да се срути отгоре ни. Не. Но сигурно ще можем да подровим отдолу, тука в пода. Дай ми ножа си.

— Нямам нож. Загубих го в една дупка.

— Тогава им извикай да ти дадат.

— Кътъл…

— Няма да ни се предаваш, Ботъл, не можеш. Или ни извеждаш оттук, или всички сме мъртви.

— Проклет да си — изсъска Ботъл. — Не ти ли е хрумвало, че може да няма изход? Защо трябва да има? Плъховете са дребни — Гуглата знае, плъховете могат да живеят тук долу. Защо трябва непременно да има достатъчно голям тунел за нас, удобен път под целия този проклет град? Честно казано, удивен съм, че успяхме да стигнем и дотук. Виж, можем да се върнем до храма и да си прокопаем…

— Ти си този, който не разбира, войник. Върху дупката, в която се спуснахме, се е чучнала цяла планина, планина, която беше доскоро най-големият храм на града. Да прокопаем? Забрави. Няма връщане, Ботъл. Само напред. А сега ми намери нож, проклет да си.

Смайлс извади един от метателните си ножове и го подаде на детето пред нея. Нещо й подсказваше, че това е краят — повече не можеха да продължат. Освен децата може би. Бяха предали да изпратят напред децата. Значи те поне можеха да продължат, да си намерят изход. Цялото това усилие… някой поне да можеше да го преживее.

Не че щяха да стигнат много далече, не и без Ботъл. Тоя безгръбначен кучи син — представи си, да зависят от него! И можеше да се гледа очи в очи с плъхове, гущери, паяци, гъби. Да им надвива умовете. Тежка битка, как не.

Все пак не беше лош човек — беше й взел половината товар онзи ден в похода, след като онази кучка, капитанката, се разкри колко е психясала. Виж, това беше щедър жест от негова страна. Странно щедър. Но мъжете си бяха такива понякога. Така и не беше свикнала да го вярва, но вече нямаше избор. Да, мъжете могат да те изненадат понякога.

Детето зад Смайлс се катереше през нея, само колене и лакти, и сополив нос. И миришеше освен това. Миришеше лошо. Ужасно нещо са това децата. Малки жалки егоистични тиранчета, момченцата — само зъби и юмруци, момиченцата — нокти и слюнка. Събират се на сополиви банди и душат кои са уязвимите — и горко на детето, което не е достатъчно умно да прикрие слабостта си — другите ще му се нахвърлят като кръвожадни акули, каквито са си. Страшно забавно — да смачкаш някого.

„Ако тези задници са единствените, които ще оцелеят, ще ги гоня. Всичките, до края на дните им.“

— Виж — изръмжа тя, щом я удари с лакът в носа, — просто си разкарай миризливия задник от лицето ми! Хайде, шавай напред, маймуно малка!

Глас зад нея:

— Я по-кротко. И ти си била дете, нали…

— Нищо не знаеш за мен, така че млъкни!

— Какво, да не си измътена? Ха! Вярвам го! С всичките други змии!

— Виж, не знам кой си, но да не си помислил да се катериш покрай мен.

— Ха. И да се приближа толкова? Няма начин.

— Радвам се, че се разбрахме.

Ако се окажеше, че няма изход, всички щяха да се побъркат. Изобщо не се съмняваше. Е, поне й бяха останали още два ножа — всеки, който се окажеше достатъчно глупав да я доближи, щеше да си плати.

Децата допълзяваха едно по едно, а Кътъл ровеше с ножа в пода. Плачеха, вкопчени едно в друго, и сърцето на Ботъл плачеше за тях. Трябваше да намерят кураж, но засега като че ли нямаше никаква надежда за това.

Кътъл пъхтеше и пъшкаше, после изруга, понеже върхът на ножа се откърши. Всички тези звуци не обещаваха нищо добро. Отпред плъхчето обикаляше по ръба на ямата, мустачетата му потръпваха от притока на топъл въздух, лъхащ от шахтата. Можеше да се изкатери до другата страна и Ботъл искаше да го направи — но властта му над женската като че ли отслабваше, защото тя се съпротивляваше, килнала глава към ръба на ямата, забила нокти в разронената стена, въздухът извираше нагоре покрай нея…

Ботъл се намръщи. От шахтата въздухът беше духал надолу. А от ямата — духаше нагоре. Сливаше се в тунела и след това се понасяше към купчината деца.

Но плъхът… този въздух отдолу. Топъл, а не хладен. Топъл, с мирис на слънчева светлина.

— Кътъл!

Сапьорът спря.

— Какво?

— Трябва да се проврем покрай това! Тази яма… ръбовете й са изсечени. Шахтата, Кътъл. Тя е изкопана, изровена е — някой е копал в склона на могилата — няма друга възможност!

При думите на Ботъл детският плач секна. Той продължи:

— Това го обяснява, не разбираш ли? Не сме първите, които използват този тунел — хора са ровили през руините, търсили са плячка…

Чу как Кътъл се раздвижи.

— Какво правиш?

— Ще го откъртя този блок…

— Недей! Чакай! Нали каза, че…

— Не мога да изкопая проклетия под! Ще го избутам това!

— Кътъл, чакай!

Рев, последван от тежко изтупване, отгоре се посипа прах и чакъл. Втори удар, след него грохот разтърси пода и таванът се срина. През прашните облаци се разнесоха писъци на ужас. Присвит, покрил главата си с ръце от сипещите се отгоре камъни и чирепи, Ботъл стисна очи… прахът, толкова светъл…

Светъл.

Но не можеше да диша — едва можеше да помръдне под тежестта на затрупалите го отломки.

Чу зад себе си приглушени викове, но ужасният съсък беше спрял.

Повдигна глава, задъхан.

И видя бял лъч слънчева светлина, с танцуващи прашинки, врязал се надолу. Огря за миг изпружените крака на Кътъл и тежкия каменен блок между тях.

— Кътъл?

Хрипливо окашляне, после:

— Богове подземни, това проклето нещо… ми падна между краката! За малко да ми се натресе на… Гуглата да ме вземе, гади ми се…

— Остави това! Има светлина. Слънчева светлина!

— Извикай си плъха… не виждам… колко е високо. Май се стеснява. Лошо се стеснява, Ботъл.

Плъхчето се катереше през децата и той усети разтуптяното му сърчице.

— Виждам го… твоя плъх…

— Хвани го, помогни му да се провре в шахтата над теб. Да, има дневна светлина — о, ужасно е тясно — може и да се справя, или Смайлс може би, но повечето други…

— Просто ще изровиш, като се качиш горе. Ще го разшириш, Ботъл. Съвсем близо сме вече.

— Може ли децата да се върнат тук? Покрай блока?

— Ъъъ, мисля, че да. Тясно е, но да.

Ботъл се изви.

— Проверка! И чуйте, почти излязохме! Още малко и сме навън!

Плъхът се катереше — все по-близо и по-близо до петното светлина.

Ботъл се отръска от чакъла.

— Добре.

Изпъшка и пропълзя над Кътъл.

— Внимавай къде стъпваш! — изръмжа сапьорът. — Лицето ми е достатъчно грозно и без да го мачкаш с проклетата си пета.

Ботъл се навря в шахтата и спря.

— Трябва да къртя парчета, Кътъл. Дръпни се, да не си отдолу…

— Ясно.

Започнаха да се викат име по име… Трудно беше да се разбере колко са… може би повечето. Ботъл обаче не можеше да си позволи да мисли за това сега. Започна да дърпа издатините, парчета тухли и камъни, да разшири отвора.

— Пускам долу!

Щом поредното парче тупнеше долу, Кътъл го прибираше и го избутваше назад.

— Ботъл!

— Какво?

— Едно от хлапетата — паднало е в ямата. Не издава никакъв звук. Мисля, че я загубихме.

„Проклятие!“

— Подай въжето напред — Смайлс може ли да се добере до тях?

— Не знам. Продължавай нагоре — ще видим какво можем да направим тук долу.

Ботъл се заизкачва. Внезапно уширяване, след това — ново стесняване — почти на ръка разстояние от онзи отвор — твърде малък дори за да провре ръката си. Измъкна един голям камък от стената. Плъхчето се беше присвило на една издатина до лявото му рамо. Прииска му се да целуне проклетата твар.

Но още не. Всичко около дупката изглеждаше адски здраво. Обзе го паника.

Стисна едно остро парче скала и заудря. От кутрето му потече кръв — беше го смазал, без да усети. Заблъска с каменния клин, още веднъж и още веднъж. Западаха парчета. Ръката му изтръпна — нямаше да му стигне сила и издръжливост. Но продължи да удря.

Всеки удар — по-слаб от предишния.

„Не, проклета да си! Не!“

Замахна отново.

В очите му закапа кръв.

Капитан Фарадан Сорт спря на билото, малко на север от мъртвия град. Обикновено град, паднал след обсада, бързо привличаше чистачи — старици и деца, щяха да пъплят и ровят из руините. Но не и тук, все още не. И сигурно още дълго нямаше да се появят.

Стръмните склонове на могилата на Ю’Гатан се бяха разцепили като спукан котел и от пукнатините беше протекло — стопено олово, мед, сребро и злато, жили и локви, пълни с натрошени каменни парчета, пръст и чирепи.

Сорт подаде ръка на Синн да се смъкне от седлото — беше се въртяла и скимтеше, вкопчена в нея, ставаше все по-възбудена в края на деня, докато светлината бавно гаснеше. Четиринадесета армия беше тръгнала предишната нощ. Капитанът и подопечната й бяха обиколили с едничкия си кон могилата — не веднъж, а два пъти, откакто слънцето се беше вдигнало.

И Сорт вече започваше да се съмнява, че е разгадала детето Синн, започваше да се съмнява в собственото си предчувствие, че това полуобезумяло, вече като че ли онемяло същество знае нещо, усеща нещо — Синн на няколко пъти се опита да се върне сред руините, но тя я задържа. Трябваше да има някаква причина за това.

А може би — не. Може би беше просто израз на безумна скръб — заради изгубения й брат.

Огледа отново засипаната с отломки основа на северната стена на могилата и забеляза, че е дошъл поне един чистач. Дете, оцапано с бяла пръст, с разрошена сплъстена коса. Обикаляше безцелно на трийсетина крачки от грубия, почти отвесен скат.

Синн също го видя и бързо заслиза по склона, скимтеше жално.

Сорт развърза шлема си, свали го и го закачи на рога на седлото. Избърса мазната пот от челото си. Дезертьорство. Какво пък, не й беше за първи път, нали? Без магията на Синн уикците щяха да ги открият. И вероятно — да ги убият. Тя, разбира се, щеше да вземе неколцина от тях със себе си, каквото и да направеше Синн. Хората се учеха, че трябва да си платиш, за да се справиш с нея. Да си платиш по всякакъв начин. Урок, на който не й омръзваше да ги учи.

Синн изтича до стръмния склон на града и без да обръща внимание на детето, започна да се катери нагоре.

Сега какво?

Фарадан Сорт отново нахлузи шлема. Мократа кожена подплата за миг охлади челото й, докато стягаше каишката. Тя подръпна юздите и подкара коня по сипея.

Детето плачеше, скрило очи с мръсните си ръчички. Цялата тази прах по него, паяжините в косата — истинското лице на войната. Лице, което щеше да обсеби паметта й, да се слее с безброй такива лица — докато е жива.

Синн се беше изкатерила на два човешки боя и стоеше неподвижно.

Това вече беше прекалено. Синн беше полудяла, реши Сорт. Отново погледна към детето, което сякаш така и не ги бе забелязало. То все така бе стиснало очите си. Червени резки се показваха под прахта, струйка кръв се стичаше по единия му прасец. Паднало ли беше? Откъде?

Сорт подкара нагоре и спря коня под Синн.

— Хайде, слез вече. Слез, няма смисъл — слънцето почти се скри. Ще опитаме утре.

Синн се вкопчи още по-здраво в разядените издатини от камък и тухла.

Сорт въздъхна и посегна да я дръпне долу. Синн изскимтя, пропълзя още нагоре и навря ръка в някаква дупка…

Силата му, волята му бяха свършили. Кратък отдих — и можеше да започне наново. Кратък отдих. Гласовете долу заглъхваха, но това нямаше значение. Малко сън. Тъмната, топла прегръдка го повлече надолу, все по-дълбоко… след нея — прелестна златна светлина, вятър, разлюлял жълти треви…

… и той беше на свобода, и нямаше болка. И осъзна, че това не е сън. Беше смърт, връщането към най-древния спомен, заровен във всяка човешка душа. Тревисти степи, слънце и вятър, топлината и жуженето на насекоми, тъмни стада в далечината, самотните дървета с огромните им корони и прохладната сянка под тях, където дремят лъвове, провиснали езици, мухи, кръжащи около безразлични, задрямали лениво очи…

Смърт, и онова отдавна посято семе. Връщаме се. Връщаме се на света…

И тя се пресегна към него, мократа от пот длан, малка и мека, камъкът се изплъзна от пръстите й, лепкави от кръв — вкопчи се в ръката му, изпълнена с такава отчаяна нужда, и той разбра, че детето в корема й го зове на своя безмълвен език, зове своята нужда, така настойчиво…

Нокти се впиха в раздраната му длан…

Ботъл се сепна и се събуди, примига — дневната светлина беше почти угаснала — нечия малка ръка се пресягаше отвън през дупката, опипваше празното, търсеше неговата.

Помощ!

— Помощ… вие, отвън… помогнете ни…

Сорт се пресегна още по-нависоко, за да дръпне момичето, и видя как Синн изметна глава, видя как блесна нещо в очите й, щом я погледна отгоре.

— Какво… — И изведнъж до слуха й стигна някакъв смътен глас, сякаш идваше от самите камъни. — Синн?

Ръката на момичето, натикана в цепнатината… държеше нещо.

Някой.

— О, богове подземни!

Отвън се чуваше стържене, нечии ботуши ровеха в камъните, после облечени в ръкавица пръсти се промушиха покрай детската ръка и Ботъл чу:

— Ти, вътре… кой си? Чуваш ли ме?

Жена. Завален ерлийски… познат?

— Четиринадесета армия — глухо отвърна Ботъл. — Малазанци.

Детската ръка се стегна.

— Късметът на Опонн, войник — каза жената на малазански. — Синн, пусни го. Трябва ми място. Да разширя дупката. Пусни го — всичко е наред — ти беше права. Ей сега ще ги извадим.

Синн? Виковете отдолу се усилиха. Кътъл викаше нещо за изход. Ботъл се извъртя и му извика в отговор:

— Кътъл! Намериха ни! Ще ни изровят! Предай на всички!

Ръката на Синн го пусна и се отдръпна. Жената заговори отново:

— Войник, дръпни се от дупката — ще използвам меча си.

— Капитане? Ти ли си?

— Да. Сега се дръпни и покрий очите си… Какво? О, откъде се взеха всичките тези деца? Онази с тях не е ли от отделението на Фидлър? Слез долу, Синн. Помогни им.

Върхът на меча закърти тухлите и камъка. Разхвърчаха се парчета.

Кътъл се катереше отдолу и пъшкаше.

— Трябва да го разширим това още, Ботъл. Онова хлапе, дето падна в дупката… Пратихме Смайлс да я извади. Тунел, завива нагоре — и навън. Иманярски тунел. Всички деца са навън…

— Кътъл, това е капитанът. Адюнктата сигурно е пратила да ни търсят.

— Нелогично е.

— Прав си — изсумтя Фарадан Сорт. — Те тръгнаха. Само аз съм. И Синн.

— Оставили са ви?

— Не. Дезертирахме. Синн знаеше — знаеше, че сте живи. Не ме питайте обаче как.

— Брат й е тук долу — рече Кътъл. — Ефрейтор Шард.

— Жив?

— Така мислим, капитане. Колко дни минаха?

— Три. Четири нощи, ако броиш пробива. Хайде, без повече въпроси. И си пазете очите.

Закърти отново в дупката и задърпа разхлабените парчета тухла и камък. Вечерният въздух нахлу, хладен и въпреки всичката прах — сладък в дробовете на Ботъл. Фарадан Сорт напъна един по-голям камък и мечът й се счупи. Низ проклятия на корелри.

— Мечът ви от Бурния вал ли беше, капитане? Съжалявам…

— Ти идиотът ли си бе?

— Но ножницата ви…

— Ножницата — да. Мечът към нея… остана един. Хайде, спести ми приказките. — И отново започна да кърти със счупения меч. — Проклет от Гуглата фаларийски боклук… — Грамадният камък изскърца, хързулна се надолу и повлече и капитана.

Тежко тупване някъде долу и нови ругатни.

Ботъл пропълзя през зейналия отвор, провря се и изведнъж се затъркаля надолу, падна тежко по корем.

Пое си дъх, надигна глава и… беше зяпнал в ботушите на капитана. Извъртя се, вдигна ръка и отдаде чест, отсечено.

— Справи се по-добре от предишния път, Ботъл.

— Капитане, аз съм Смайлс…

— Знаеш ли, войник, много добре направи, че взе половината товар, който трупнах на гърба на Смайлс. Ако не го беше направил, сигурно нямаше да преживеете толкова дълго…

Видя я как се обърна, чу я как изръмжа, после единият ботуш се вдигна, леко се измести встрани и надвисна…

… над неговия плъх…

… после полетя надолу, за да стъпче… и ръката му изхвърча светкавично, избута крака настрана в последния момент. Сорт залитна и викна:

— Какво правиш бе, идиот?!

Ботъл грабна плъхчето в шепи, легна по гръб и го притисна до гърдите си.

— Този път не, капитане. Това е моят плъх. Тя ни спаси.

— Зли, отвратителни твари.

— Не и тя. Не и Ю’Гатан.

Фарадан Сорт го зяпна.

— Ю’Гатан?

— Да. Току-що я нарекох така.

Кътъл се търтеше към тях.

— Богове, капитане…

— Млък, сапьор. Имате още сили… и по-добре… помогнете на другите да излязат.

— Слушам. — Той се обърна и се заизкачва обратно.

Ботъл се отпусна и притвори очи. Погали Ю’Гатан по гладката козинка. „Миличкото ми. Ето, вече си с мен. Ах, гладничка си ми — ще се погрижим за това. Скоро пак ще загладиш коремчето, обещавам ти, и ти, и рожбичките ти… богове, ще си имаш малки, нали? Няма проблем. За вашия вид храна винаги има…“

Усети, че Смайлс е застанала над него. Беше го зяпнала.

Отвърна й със смутена усмивка, зачуден колко ли е чула, колко ли е успяла да схване.

— Всичките мъже сте боклуци.

„Да бе, седнал съм да се чудя.“

Кашляха, плачеха, ломотеха несвързано, лежаха и седяха около Геслер. Той стоеше прав и се мъчеше да ги изброи — имената, лицата им, умората бе замъглила всичко. Видя Шард със сестра му, Синн, гушнала се беше в прегръдката му като бебе и спеше дълбоко, някакъв потрес имаше в широко отворените му, невиждащи очи. До него беше Тюлип — изподран, изгорен, но беше изпълзял навън, без да се оплаче, и сега седеше на един камък, смълчан и целият в кръв.

Кръмп се беше навел и къртеше с камък някакво парче стопено злато и олово с тъпа усмивка на грозното си лице. А Смайлс я бяха заобиколили децата — изглеждаше адски нещастна от цялото това внимание и Геслер много добре я разбираше.

Ботъл ги беше измъкнал. С неговия плъх. Ю’Гатан! Сержантът поклати глава. Какво пък, защо не? „Точно сега всички сме поклонници на плъха. О, добре, проверката…“ Сержант Корд, с Иброн, Лимп и счупения му крак. Сержант Хелиан, със спуканата й, подута на две места челюст, едното око затворено, с полепналата й от кръв коса, тъкмо идваше насам — под грижовната опека на ефрейтора й Урб. Тар, Корик, Смайлс и Кътъл. Тавос Понд, Балгрид, Мейфлай, Флашуит, Солтлик, Хано, Шортноус и Масан Гилани. Белиг Харн, Мейби, Бретлес и Тъчи. Детсмел, Галт, Сандс и Лоуб. Сержантите Том Тиси и Балм. Уидършинс, Уру Хела, Рамп, Скант и Рийм. Троутслитър… Погледът на Геслер се извърна назад към Тар, Корик, Смайлс и Кътъл. „Дъх на Гуглата!“

— Капитане! Загубили сме двама!

Всички глави се обърнаха.

Ефрейтор Тар скочи, олюля се като пиян и рязко се обърна към стената.

Балм изсъска.

— Фидлър… и онзи пленник! Кучият син го е убил и сега се крие! Чака да се махнем!

Коураб беше извлякъл умиращия, докъдето можеше, и сега двамата с малазанеца бяха свършили. Тъмнината ги поглъщаше и той дори не беше сигурен дали е пълзял в правилната посока. Дали не бяха тръгнали на обратно? Не чуваше нищо… никого. Всичкото това теглене и бутане… напразно.

Все едно, вече не отиваха наникъде.

Край. Два скелета, погребани под един мъртъв град. Едва ли можеше да се намери по-подходяща гробница за воин на Апокалипсиса и малазански войник. Изглеждаше справедливо, поетично дори. Нямаше да се оплаква. А щом застанеше с този войник пред Портите на Гуглата, щеше да е горд със спътника си.

Толкова неща се бяха променили. Вече не вярваше в каузи. Убедеността беше илюзия, лъжа. Фанатизмът бе отрова за душата и първата жертва в неумолимия й, вечно удължаващ се списък бе състраданието. Кой можеше да говори за свобода, щом душата му е окована във вериги?

Смяташе, че вече — най-сетне — разбира Тоблакая.

А беше толкова късно. Това прозрение. „Ето, че умирам като мъдрец, а не като глупак. Има ли разлика? Нали все пак умирам.“

„Има. Усещам я. Тази разлика… Разкъсах веригите си. Разкъсах ги!“

Глуха кашлица, а след нея:

— Коураб?

— Тук съм, малазанецо.

— Къде… сме?

— В гробницата ни, уви. Съжалявам, нямам вече сили. Предаден съм от собственото ми тяло. Съжалявам.

Последва мълчание, а след него — тих смях.

— Все едно. Бях в безсъзнание — трябва да си го усетил. Другите къде са?

— Не знам. Влачих те. Бяхме изостанали. А сега сме изгубени. Съжалявам…

— Стига, Коураб. Влачил си ме? Това обяснява отоците. От колко време? Докъде?

— Не знам. Ден може би. Имаше топъл въздух, но после стана хладен — като че ли лъхаше навън и навътре, покрай нас, но кой лъх беше навътре и кой навън — не знам. А вече няма вятър.

— Ден? Луд ли си? Защо не ме остави?

— Ако го бях направил, малазанецо, приятелите ти щяха да ме убият.

— А, така значи. Знаеш ли, не ти вярвам.

— Прав си. Просто е. Не можех.

— Така бива.

Коураб затвори очи. Беше все едно. Сигурно вече бе ослепял. Чувал беше, че затворниците, оставени много дълго без светлина в подземните килии, ослепяват. Слепота, преди лудостта, но и лудостта идвала, рано или късно.

И ето, че чу някакви звуци. Приближаваха се… отнякъде. Чул ги беше и преди, поне няколко пъти, и за кратък миг с тях се примесиха и нещо като приглушени викове. Може би онова беше истина. Демоните на паниката идеха да вземат всички, един по един.

— Сержант, името ти Стрингс ли е, или Фидлър?

— Стрингс, когато лъжа, Фидлър — когато казвам истината.

— А, това е малазанска черта значи? Странно…

— Не е черта. Моя — може би.

— И как да те наричам?

— Фидлър.

— Добре. — „Навременен дар.“ — Фидлър. Мислех си. Ето ме тук, заклещен в капан. И все пак едва сега, мисля си, най-сетне се измъкнах от своя затвор. Смешно, нали?

— Адски весело, Коураб Билан Тену’алас… Какъв беше този звук?

— И ти ли го чу? — Коураб затаи дъх, вслуша се. Идваше към тях…

После нещо го докосна по челото.

Коураб изрева и се опита да се дръпне.

— Чакай! Проклет да си, чакай, казах!

Фидлър извика:

— Геслер?

— Да. Успокой проклетия си приятел, ако можеш.

Коураб се отпусна, сърцето му блъскаше като лудо.

— Загубени сме, малазанецо, съжалявам…

— Млъкни! Чуйте ме. Вие сте само на седемдесет крачки от тунел, който води навън — всички сме отвън, ясно? Ботъл ни изведе. Плъхът му ни изведе. Имаше едно свлачище, което ви преграждаше пътя — изрових го…

— Влязъл си пак? — попита удивено Фидлър. — Геслер…

— Вярвай ми, това беше най-трудното, което съм правил през живота си. Сега разбирам — или мисля, че разбирам — какво е преживял Трут, когато затича към двореца. Бездната да ме вземе, още треперя.

— Води ни тогава — каза Коураб и се пресегна назад отново да задърпа Фидлър.

Геслер понечи да изпълзи покрай него.

— Аз мога…

— Не. Аз го извлякох дотук.

— Фид?

— В името на Гуглата, Геслер, никога досега не съм бил в по-добри ръце.

8.

Има моменти, помисли капитан Гъноуз Паран, когато човек не може да вярва в нищо. Никоя хваната пътека не би може да промени бъдещето и бъдещето си остава все така неведомо, дори за боговете. Да долавяш тези течения, безредната врява на предстоящото, не носи нищо освен загуба на крепък сън и нарастващото подозрение, че всичките ти усилия да оформиш това бъдеще не са нищо освен заблуда.

Яздеше бързо, но се държеше далече от градчета и селца, където дебнеше Господарката, за да сее гибелните си семена, да сбира силата на отровена кръв и десет хиляди смърти в ръката си. Знаеше, че скоро този данък ще нарасне десеткратно. Но въпреки цялата му предпазливост вонята на смърт бе неизбежна, лъхаше непрестанно сякаш отникъде, колкото и голямо да беше разстоянието между него и обитаемите райони.

Каквато и да беше потребността на Полиел, беше огромна и го изпълваше със страх, защото той не можеше да разбере що за игра играе тя тук.

Там някъде, в Даруджистан, в Дома на Финнест, тази земя, известна като Седемте града, му се беше струвала толкова далече от центъра на нещата… от онова, което вярваше, че скоро ще се окаже центърът на нещата. И отчасти тъкмо тази загадка го беше отпратила по този път, за да се опита да открие как ставащото тук ще се разгърне в по-голямата схема. Ако изобщо съществуваше по-голяма схема, разбира се.

Също толкова вероятно беше, допускаше той, тази война между боговете да кипне във въртоп от хаос. Казали му бяха веднъж, че бил нужен Господар на Драконовата колода. Казали му бяха, че бил нужен той. Вече бе започнал да подозира, че още тогава е било много късно. Тази плетеница се разрастваше прекалено бързо, твърде объркана беше, за да я проумее чийто и да е ум.

„Освен може би Круппе, прочутата Змиорка на Даруджистан… богове, да можеше да е тук, на мое място, точно сега. Защо него не направиха Господар на Драконовата колода?“ А може би прословутият му апломб не беше нищо друго освен перчене, зад което истинският Круппе се свиваше в ужас?

„Представи си мислите на Раест…“ Паран се усмихна на този спомен. Беше ранно утро, когато нисичкият шишко почука на вратата на Дома Финнест, със зачервено лице, което грейна в блага усмивка към немрящия Джагътски тиран, щом му отвори и го зяпна отгоре с хлътналите си очи. Круппе замаха с ръце, гръмко заяви за някаква съдбоносна среща, после, кой знае как, се шмугна покрай стража на Азата, заклатушка се като тлъст паток по главния коридор и накрая се насади с доволна въздишка на плюшения стол до камината.

Неочакван гост на закуска; Раест като че ли нищо не можеше да направи по въпроса. Или не искаше. Джагътът типично не обели след това и дума по въпроса.

Така Паран се озова седнал срещу прословутия Круппе, опълчилия се срещу самия Каладън Бруд — шишкавия дребосък в изтърканата му жилетка, успял да разстрои плановете на най-могъщите асценденти на Дженабакъз — и го гледаше как яде. И яде. И в същото време, незнайно как, говори нонстоп.

— Круппе проумява скръбната дилема, м-да, несъмнено, на скръбния объркан Господар. Дважди скръбен? Не, скръбен трижди! Четирижди скръбен — ах, как употребата на тази ужасна дума кулминира! Тутакси спри, благородни ми Круппе, че току-виж си ни докарал до скръбен плач неспирен! — И вдигна мазен пръст. — Ах, но Господарят се удивлява, нали не грешим, как може човек като Круппе да знае всички тези неща? Какви неща, бихте попитали също тъй при първи шанс, от който шанс Круппе припряно би се възползвал с подобаващ отговор. Стига Круппе да има такъв отговор, сиреч. Ала уви! Той го няма и нима не е точно това най-удивителното от всичко?

— За Гуглата… — прекъсна го Паран.

— Точно така! За Гуглата естествено, о, вие сте гениален и следователно достоен за предостойната титла Господар на Драконовата колода и най-доверен приятел на Круппе! Гуглата, в самия център на събитията, о, да, и точно затова трябва да побързате, незабавно, към Седемте града.

Паран го зяпна объркано, зачуден коя съществена подробност е изтървал в този порой от думи.

— Какво?

— Боговете, драги ми, прескъпи приятелю на Круппе! Те са във война, нали? Ужасно нещо е това войната. Ужасни неща — това боговете. Двете заедно — ах, пренеприятнейши!

— Неприятн… какво? О, добре. Стига.

— Круппе добре. Стига.

— Защо Седемте града?

— Дори боговете хвърлят сенки, Господарю на Колодата. Но сенките какво хвърлят?

— Не знам. Богове?

Лицето на Круппе посърна.

— Ох-ох, какъв нелеп отговор. Вярата на Круппе в съмнителен приятел е разклатена. Разклатена? Не, разбита. Да — е. Виждаш ли колко е разбит Круппе? Не богове, не. Как може богове да бъдат хвърляни? Не отговаряй на това — такова е естеството на негласното съгласие досежно риториката. Досежно какво говореше Круппе? О, да. Круппе предизвестява за преужасни престъпления в Седемте града. Яйца са положени в полога и схеми се мътят! Една особено голяма черупка скоро предстои да се счупи, докато стигнеш, което значи, че кажи-речи вече е счупена, тъй че какво чакаш още? Всъщност, глупако глупав, ти вече си много закъснял, или ще си, дотогава, и ако не дотогава, то скоро, в предстоящия смисъл на думата. Скоро, следователно, трябва да тръгнеш, въпреки че е много късно — съветвам те да тръгнеш утре заран и да се възползваш от лабиринти и други пътища, колкото и нечестиви в своята непочтеност да са, за да ускориш безнадеждния си стремеж да пристигнеш. Навреме, и междувременно, и като му дойде времето, все пак ще пристигнеш, и тогава ще трябва да завървиш в изключителната сянка — между, ако смее Круппе да изрече такива ужасни думи — между живот и смърт, колебливата, мъглява метафора, тъй грубо и бездушно нарушавана от неща, които би трябвало да са по-благоразумни. Но ето, че измъчи с приказки ушите на Круппе, злоупотреби с щедростта на Круппе дотам, че коланът на панталоните му се скъса, и следователно изтощи огромния му интелект. — Надигна се и се потупа по шкембето. — Изключително приемливо ядене, макар че Круппе те съветва да уведомиш готвача си, че фурмите бяха направо мумифицирани — от личния склад на Джагъта, би предположил човек, нали, ъмм?

След време Паран стигна до извода, че в цялото това тресавище от словоохотливост все пак има някакъв смисъл. Във всеки случай — достатъчен, за да го уплаши и да го накара да проучи Драконовата колода по-задълбочено. А хаосът в нея се оказа по-ясно изразен, отколкото преди. И някъде по средата имаше някакъв смътен намек за път, за изход — може би просто въображаем, илюзорен — но все пак трябваше да опита, колкото и да го ужасяваше тази мисъл.

Не беше подходящият човек за това. Залиташе полусляп сред въртопа прииждащи сили и в един момент усети, че се бори да задържи дори илюзията за контрол.

Това, че видя Апсалар, му дойде като нечакан дар. Вече не беше момиче, но изглеждаше смъртно опасна, както винаги. Въпреки това там, в очите й, като че ли от време на време се долавяше нещо като човечност. Зачуди се какво ли е преживяла, откакто Котильон бе прогонен от нея извън Даруджистан — нещата извън онези, които пожела да му каже, и се зачуди дали ще завърши пътуването си, за да излезе в другия край преродена отново.

Надигна се на стремената и огледа на юг за издайническото блещукане, което трябваше да открои крайната му цел. Все още — само треперлива омара и голи хълмове, изгърбени над гладката като тепсия равнина. Седемте града бяха гореща, обжарена от слънцето земя и той реши, че и без мора не му харесва много.

Един от хълмовете изведнъж изчезна сред облак прах и разлетели се отломки, след това силен тътен разтърси земята и подплаши конете. Докато се мъчеше да ги укроти — особено коня, който яздеше, понеже той се възползва от удобния повод да поднови усилията си да го смъкне от седлото с подскачане и ритници — усети, че още нещо се затъркаля от разрушената могила.

Омтоуз Феллак.

Дръпна юздите и подкара в бавен тръс към порутения хълм.

Щом приближи, слухът му долови глухо трополене от недрата на гробната могила — защото си беше могила, — а когато се озова на трийсетина разтега от нея, от дупката изхвърча част от съсухрен труп и се затъркаля надолу през отломките. Най-сетне спря, едната ръка се вдигна треперливо и след миг отново се отпусна на земята. След частта от труп изхвърча череп с костен шлем и със сплетени кичури коса, заотскача и се затъркаля в прахта.

Паран дръпна юздите и се взря във високата мършава фигура, която се изкатери от могилата и бавно се изправи. Сиво-зеленикава кожа, провиснали дълги прашни снопове паяжина, броня със сребърни токи и плетена желязна ризница, от която висяха два дълги ножа в медни кании — единият почернял, другият зеленясал от патина. Облеклото, покривало някога тялото, отдавна беше изгнило.

Жена Джагът с дълга черна коса, стегната на опашка, стигаща до кръста й. Бивните й бяха обковани с потъмняло сребро. Тя бавно се огледа, погледът й най-сетне се спря на него. Кехлибарените вертикални зеници се взряха в Паран изпод тежко надвисналото чело. Тя се намръщи и попита:

— Що за същество си ти?

— Благовъзпитано — отвърна Паран и понечи да се усмихне. Беше заговорила на речта на Джагът и той я беше разбрал… незнайно как. Да не би това да беше един от многобройните дарове, дадени му по силата на това, че е Господарят? Или беше поради дългата близост с Раест и неговото безкрайно мърморене? Тъй или иначе, Паран се изненада, че отвърна на същия език. А това я накара да се намръщи още повече.

— Говориш на моя език като някой Имасс… стига някой Имасс да си беше направил труда да го научи. Или Джагът, на когото са извадили бивните.

Паран кимна към лежащата наблизо част от труп.

— Имасс като този ли?

Тя сви тънките си устни в подобие на усмивка.

— Оставен страж — беше изгубил бдителността си. Немрящите имат склонност да ги обзема отегчение и стават непредпазливи.

— Т’лан Имасс.

— Ако наблизо има други, скоро ще дойдат. Нямам много време.

— Т’лан Имасс? Няма, Джагът. Нито един няма наблизо.

— Сигурен ли си?

— Да. Почти. Освободила си се… защо?

— Нима свободата се нуждае от оправдание? — Тя изтупа прахта и паяжината от себе си и се загледа на запад. — Един от ритуалите ми беше разбит. Трябва непременно да го възстановя.

Паран помисли малко и попита:

— Обвързващ ритуал? Нещо или някой е бил затворен и също като теб сега търси свобода?

Тя като че ли остана недоволна от сравнението.

— За разлика от съществото, което затворих, аз нямам интерес да завладявам света.

О!

— Аз съм Гъноуз Паран.

— Аз съм Ганат. Изглеждаш окаяно, като недохранен Имасс — да ми се противопоставиш ли си тук?

Той поклати глава.

— Просто минавам оттук, Ганат. Желая ти късмет…

Тя изведнъж се завъртя и се взря на изток, кривна глава.

— Какво? Т’лан Имасс ли? — попита той.

Тя го погледна през рамо.

— Не съм сигурна. Може би… нищо. Кажи ми, има ли море на юг оттук?

— Имаше ли, когато ти… още не беше в могилата си?

— Да.

Паран се усмихна.

— Ганат, на юг оттук наистина има море и аз отивам точно натам.

— Тогава ще пътувам с теб. Ти защо отиваш натам?

— Да поговоря с някои хора. А ти? Нали каза, че бързаш да възстановиш ритуала?

— Да, но открих, че имам по-належащ приоритет.

— И той е?

— Да се изкъпя.

Твърде ояли се, за да могат да летят, лешоядите се пръскаха с възмутени крясъци, подскачаха и се клатушкаха тромаво с отпуснати криле, като оставяха зад себе си накълвани човешки тела. Апсалар забави стъпка, разколебана дали да продължи да крачи по тази улица, макар възбуденият грак и дърленето на хранещите се лешояди да идваше и от съседните улици и да свидетелстваше, че няма голям избор.

Селяните бяха измрели в мъки — никаква милост нямаше в тази чума, беше прорязала дълга пътека към портата на Гуглата. Подути жлези, които бавно затварят гърлото така, че да не можеш да вкусиш твърда храна, и стесняват въздушните проходи, с което всяко вдишване се превръща в ужасна агония. А отвътре газовете раздуват стомаха. Със запушен изход, накрая избухват и разкъсват обшивката, за да ги разядат отвътре киселините на самите жертви. Това, уви, бяха последните стадии на болестта. Преди това беше треската, толкова гореща, че мозъците се сваряваха, докарваха човек почти до лудост: състояние, от което — дори болестта по някакъв начин да спреше на мига — нямаше съвземане. Очите стават на слуз, ушите кървят, плътта при ставите се превръща в желе — това бе Господарката в цялата й противна слава.

Двете скелетни влечуги, придружаващи Апсалар, тичаха напред, забавляваха се да плашат лешоядите и току подскачаха сред рояците бръмчащи мухи. Но ето, че заситниха обратно, без почернелите полуизядени тела, които прескачаха, да ги притесняват.

— Не-Апсалар! Много си бавна!

— Не, Телораст — изпищя Кърдъл, — недостатъчно бавна!

— Да, недостатъчно бавна! Харесва ни това селище — искаме да си поиграем!

Повела за юздата кроткия кон, Апсалар тръгна по улицата. Двадесетина селяци бяха изпълзели тук по някаква неведома причина, навярно в някой последен жалък опит да избегнат неизбежното. Бяха измрели вкопчени едни в други в отчаяна свада.

— Можете да си останете тук колкото искате — каза тя на двете същества.

— А, това не може — възрази Телораст. — Ние сме твоя охрана в края на краищата. Твоите безсънни, вечно бдителни стражи. Ще стоим на стража над теб, колкото и болна и отвратителна да станеш.

— А после ще ти изкълвем очите!

— Кърдъл! Не й казвай това!

— Добре, ще я изчакаме, докато спи, разбира се. И се мята в треска.

— Точно. Тогава вече бездруго ще го иска.

— Знам, но вече минахме през две села, а тя още не е болна. Не го разбирам. Всички други смъртни са мъртви или умират, какво я прави толкова специална?

— Това, че е избрана от узурпаторите на Сянка — точно затова може така да се шляе, вирнала нос. Май ще трябва да почакаме, преди да можем да й изкълвем очите.

Апсалар подмина купчината трупове. Оттатък селото се издигаха овъглените останки на три отдалечени постройки. Ята врани кръжаха над селското гробище на близкия нисък хълм, със самотно дърво гулдинда. Още черни птици бяха накацали по клоните в злокобно мълчание. Няколко сковани набързо платформи свидетелстваха за някакъв ранен опит да се отдаде почит на мъртвите, явно бързо прекъснат. Десетина бели кози стояха в сянката на дървото и изгледаха Апсалар, щом продължи по пътя със скелетите Телораст и Кърдъл от двете й страни.

Нещо се беше случило там, далече на северозапад. Не, можеше да го определи по-точно. Ю’Гатан. Битка беше имало… и бе извършено ужасно престъпление. Жаждата на Ю’Гатан за малазанска кръв беше легендарна и Апсалар се боеше, че градът отново е пил, много.

Във всяка страна има места, свидетели на не едно сражение, на безкраен низ от кланета — и най-често такива места имат малко стратегическо значение в някакъв по-мащабен план или са съвсем незащитими. Сякаш самите камъни и пръстта се подиграват с всеки завоевател, оказал се достатъчно глупав, за да посегне на тях. Тези мисли бяха на Котильон. Той никога не се боеше да признае безсилието и насладата, с която светът се опълчва на човешкото високомерие.

Подмина последната изгоряла сграда и изпита облекчение, че е оставила вонята зад гърба си — с гниещи трупове беше свикнала, но нещо в тази противна миризма на въглен се прокрадваше като предчувствие в сетивата й. Свечеряваше се. Тя се качи отново на седлото и подръпна юздите.

Смяташе да опита през лабиринта на Сянка, макар да знаеше вече, че е твърде късно — нещо се беше случило в Ю’Гатан; в най-лошия случай щеше поне да огледа оставените рани и да потърси дирята на оцелелите. Ако имаше оцелели.

— Тя бленува за смърт — каза Телораст. — И е ядосана.

— На нас ли?

— Да. Не. Да. Не.

— Ах, тя отвори лабиринт! Сянка! Безжизнена пътека, лъкатушеща през безжизнени хълмове. Ще умрем от скука! Чакай, не ни оставяй!

Щом излязоха от ямата, разбраха, че ги очаква пир. Дълга маса, четири стола с високи гърбове в унтански стил, в средата канделабър с четири дебели свещи от пчелен восък, златистата светлина трепкаше над сребърните блюда, отрупани с малазански деликатеси. Мазна риба сантос от плитчините на Картуул, печена в глина, с масло и подправки; парчета мариновано сърнешко с мирис на бадеми по севернодаворианския обичай; бяла яребица от равнините на Сети, пълнена с горски плодове и билки; печена тиква и филе от далхонийска змия; задушени зеленчуци и четири бутилки вино: бяло от остров Малаз, от именията Паран, греяно оризово от Итко Кан; гъсто червено от Гриз и вино белак с оранжевия оттенък, от островите Напан.

Калам стоеше зяпнал щедрата гощавка, а Сторми само изсумтя, пристъпи, като вдигна облачета прах с ботушите си, седна на един от столовете и хвана гризийското червено.

— Е, много мило — отрони Бързия Бен и се отупа от прахта. — За кого обаче е четвъртият стол според вас?

Калам вдигна очи към надвисналото във въздуха туловище на небесната крепост.

— Предпочитам да не мисля за това.

Сторми пак изсумтя и се нахвърли на мръвките сърнешко.

— Подозираш ли — подхвърли Бързия Бен, щом седна, — че има някакво значение в избора, който ни е предложен? — Взе си алабастров бокал и си наля глътка паранско бяло. — Или просто иска да ни натрие носовете с това упадъчно разточителство?

— Моят нос си е добре — подхвърли Сторми, наведе глава и изплю кокала. — Богове, това мога да го изям сам! И току-виж съм го направил!

Калам въздъхна и се присъедини към тях.

— Добре, поне ни дава време да обсъдим нещата. — Забеляза подозрителния поглед на мага към Сторми. — Спокойно, Бързак, съмнявам се, че Сторми ще ни чуе — яде, та ушите му пукат.

— Ха! — изсмя се фалариецът, от устата му се разхвърчаха късчета месо и едно цопна в бокала на магьосника. — Сякаш давам нокът от кирливите крака на Гуглата за важните ви надувки! Ако искате да се наприказвате, докато устите ви посинеят, давай — няма да си губя времето със слушане я.

Бързия Бен взе една сребърна вилица за месо и деликатно извади мръвката сърнешко от бокала си. Отпи предпазливо, направи физиономия и изля виното. Напълни отново чашата и рече:

— Хм, не съм напълно убеден, че Сторми е безучастен към разговора ни.

Червенобрадият войник вдигна глава и малките му очи се присвиха притеснено.

— Не бих могъл да съм по-безучастен дори и да се опитам. — Посегна отново за бутилката червено. Бучката на гърлото му заподскача, докато отпиваше глътка след глътка.

— Този меч — подхвърли Бързия Бен. — Мечът на Т’лан Имасс. Как се озова у тебе, Сторми?

— Ха, сантос. Във Фалар само бедняците я ядат тази гадна риба, а картуулците я наричат деликатес! Кретени. — Взе една и заостъргва червеното мазно месо от глинената черупка. — Дадоха ми го. На отговорно пазене.

— Т’лан Имасс? — попита Калам.

— Аха.

— Значи който ти го е дал, смята да се върне за него?

— Стига да може.

— И защо един Т’лан Имасс ще ти дава меча си? Те обикновено ги използват. Често при това.

— Не и там, където замина, убиец. Това какво е? Птица някаква?

— Да — отвърна му Бързия Бен. — Яребица. Та накъде е заминал този Т’лан Имасс?

— Яребица. Това какво е, някакъв вид патица? Отиде в една дълбока рана в небето, да я запуши.

Магьосникът се облегна назад.

— Не го очакваш да се върне скоро значи.

— Ами, взе главата на един Тайст Андий със себе си и тя още беше жива — само Трут го видя това, другите Т’лан Имасс не, дори и гадателят на кости. С малки крилца — изненадах се, че това нещо изобщо може да лети. Не много добре, щом го хванаха, ха! — Довърши гризийското, хвърли бутилката и тя тупна в дебелия прах, а Сторми се пресегна за напанския белак. — Знаете ли к’ъв ви е проблемът на вас двамата? С’а ще ви кажа. Ще ви го кажа проблема. Вие двамата много му мислите, и си мислите, че с толкова мислене ще стигнете донякъде с всичкото това мислене, само че няма. Вижте, много е просто. Нещо, дето не го харесваш, ти се изпречи на пътя, убиваш го, и като го убиеш, преставаш да мислиш за него, и толкоз.

— Интересна философия, Сторми — рече Бързия Бен. — Но какво правиш, ако това „нещо“ е прекалено голямо, или са твърде много, или е по-гадно от тебе?

— Тогава го режеш до подходящия размер, маг.

— А ако не можеш?

— Тогава намираш някой друг, който го може. Може би накрая се избиват един друг и толкоз. — Махна с полупразната бутилка белак. — Мислите, че можете да правите планове за всичко? Кретени. Клякам и ви сера на плановете!

Калам се усмихна на Бързия Бен.

— Сторми май напипа нещо.

Магът се намръщи.

— С клякането ли?

— Не, с намирането на някой друг, който да ни свърши мръсната работа. Стари кучета сме в тия неща, а, Бързак?

— Само че става по-трудно. — Бързия Бен зяпна нагоре към небесната крепост. — Добре, чакай да помисля…

— О, сега я загазихме!

— Сторми, ти се напи — рече Калам.

— Не съм. Две бутилки вино не могат да ме напият. Не и Сторми, тц.

— Въпросът е следният — заговори магът. — Кой или какво е надвило К’Чаин Че’Малле първия път? И после, тази могъща сила жива ли е все още? Намерим ли отговорите на тези…

— Точно както казах — изръмжа фалариецът. — Приказвате, приказвате, приказвате и не стигате до едно проклето нещо.

Бързия Бен се отпусна примирено и потърка очи.

— Е, добре. Давай, Сторми, да чуем гениалните ти мисли.

— Първо, приемате, че тия гущерски неща са враг, преди всичко. Трето, ако легендите са верни, тия гущери сами са се надвили, тъй че за какво толкова се паникьосвате, в името на посраните гащи на Гуглата? Второ, адюнктата искаше да разбере всичко за тях и накъде са тръгнали, и тъй нататък. Е, небесните крепости не отиват никъде и ние вече знаем какво има в тях, тъй че си свършихме работата. Вие, тъпаци, искате да проникнете в една от тях — за какво? Изобщо не знаете за какво. И пето, това бяло вино ще го пиеш ли, маг? Щот’ оная оризова пикня няма и да я кусна.

Бързия Бен бавно се наведе над масата и хлъзна бутилката към Сторми.

Едва ли беше възможен по-изразителен жест на поражение, реши Калам.

— Хайде, да довършваме. Да се махаме от този проклет лабиринт и да се връщаме в Четиринадесета.

— Исках да обсъдим още нещо — каза Бързия Бен.

— Давай — подкани го добродушно Сторми и размаха кълка от яребицата. — Сторми е готов с отговорите, м-да.

— Чух някакви истории… малазански ескорт, който се сблъскал с флота загадъчни кораби край брега на Джени. Според описанието на врага приличат на Тайст Едур. Сторми, онзи ваш кораб как се казваше?

— „Силанда.“ Мъртва сган със сиво-зелена кожа, всички посечени на палубата, а капитанът беше нанизан на копие, закован за проклетия му от Гуглата стол в каютата му… богове подземни, ръката, която го беше хвърлила онзи…

— И глави… на Тайст Андий.

— Телата бяха долу, натискаха греблата.

— Онези със сивата кожа са били Тайст Едур — рече Бързия Бен. — Не знам, може би не трябва да ги свързвам, но нещо около тях ме изнервя. Откъде е дошла тази флота на Тайст Едур?

Калам изсумтя.

— Светът е голям, Бързак. Могли са да дойдат откъде ли не, някоя буря да ги е отклонила от курса, или да са били на някаква изследователска експедиция.

— Рейд по-скоро — каза Сторми. — Щом са нападнали така веднага. Все едно, там, където намерихме „Силанда“… там също беше имало битка. Срещу Тайст Андий. Кървава.

Бързия Бен въздъхна и отново потърка очи.

— Близо до Корал, по време на Панионската война, беше намерено тялото на един Тайст Едур. Беше дошло от дълбоките води. — Поклати глава. — Имам чувството, че не сме видели последния от тях.

— Селението на Сянка — каза Калам. — Някога е било тяхно и сега искат да си го върнат.

Магьосникът го изгледа с присвити очи.

— Котильон ли ти го каза това?

Калам сви рамене.

— Все до Сенкотрон стигаме, нали? Нищо чудно, че съм нервен. Тоя хлъзгав кучи син…

— Ташаци на Гуглата — изпръхтя Сторми. — Я ми я подай оная оризова пикня, като ще го сучете така. Сенкотрон не е страшен. Сенкотрон е просто Амманас, а Амманас е просто Келанвед. Както Котильон е Танцьора. Гуглата знае, императора го познаваме достатъчно добре. И Танцьора. Нещо кроят? Какво толкова. Те винаги кроят нещо, от самото начало. Казвам ви го и на двамата… — Спря да удари глътка от оризовото вино, намръщи се и продължи: — Като улегне всичката прах, ще блестят като перли върху купчина тор. Това богове, Древни богове, дракони, немрящи, духове и страшното пусто лице на самата Бездна — нищо няма шанс пред тях. За Тайст Едур ли държиш да се тревожиш, маг? Давай. Може и да са управлявали Сянка някога, но Сенкотрон ще им види сметката. Заедно с Танцьора. — Оригна се. — И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Щот’ никога не се бият честно, затуй.

Калам погледна празния стол и бавно присви очи.

Залитаха, пълзяха, тътреха се през засипаното с бяла пепел корито — и всички се сбраха около седналия Ботъл. Небето — въртоп от звезди над главите им. Всички войници, без нищо да кажат, и всеки поред направи един нежен жест — пресегна се и с един пръст докосна по главичката плъха Ю’Гатан.

Много нежно, с голямо благоговение — а тя ухапваше всеки пръст и бойците рязко дръпваха ръка и съскаха проклятия.

Един по един, Ю’Гатан ухапа всички.

Понеже е гладна, обясни Ботъл, и бременна. Така им обясни. Или поне се опита, но никой така и не го слушаше. Дори като че ли им беше все едно. Ухапването й вече бе част от ритуала, цена в кръв, отплащане за помощта й.

На тези, които искаха да слушат, каза, че е ухапала и него.

Но не беше. Не и тя. Не и него. Душите им вече бяха неразривно свързани. А такива неща бяха сложни, дълбоки дори. Огледа замислено животинката в скута си. Дълбоки, да, това беше думата.

Погали я по главата. „Скъпото ми плъхче. Милото ми… ох! Проклета да си! Кучка!“

Отдолу го изгледаха черни лъскави очички. Мустакатото носле помръдна.

„Зли, отвратителни същества.“

Пусна гадинката долу — да ходи от някоя урва да скочи, все тая му беше. Плъхът обаче се сви до десния му крак, сгуши се и заспа. Ботъл огледа стъкмения набързо бивак. Никой не беше напалил огън. Смешно, по някакъв гаден начин.

Бяха се измъкнали. Още му беше трудно да го повярва. А Геслер се беше напъхал отново, за да излезе пак по някое време. С Коураб Билан Тену’алас — воинът мъкнеше Стрингс, после самият той рухна на земята. Ботъл чуваше хъркането му — не престана половината нощ.

Сержантът беше жив. Намазаният мед в раните му, изглежда, осигуряваше цяр, неотстъпващ на Висш Денъл, което доказваше, че медът съвсем не е обикновен — сякаш странните видения не бяха достатъчно доказателство. Все пак дори това не можеше да замени кръвта, която Стрингс беше загубил, а тази загуба на кръв трябваше да го е убила. Но въпреки това ето, че сержантът спеше, твърде изтощен, за да може да прави нещо друго, но все пак жив.

Ботъл съжаляваше, че и той не изпитва същата тази умора, носеща топлина и блаженство. Вместо това душевно изтощение изпъваше нервите му и образите се връщаха непрестанно, образи от кошмарното пътуване сред погребаните кости на Ю’Гатан. А с тях — и горчивият вкус на онези мигове, в които всичко изглеждаше загубено, безнадеждно.

Капитан Фарадан Сорт и Синн бяха донесли вода и храна, но колкото и вода да изпиеше, Ботъл не можеше да отмие вкуса на дим и пепел от устата си. И още нещо имаше, което го гореше отвътре. Адюнктата ги беше изоставила и с това беше принудила капитана и Синн да дезертират. Вярно, беше съвсем разумно да се приеме, че никой не е останал жив. Знаеше, че онова, което изпитва, е неоправдано, но все пак го глождеше.

Капитанът им беше казала за чумата, настъпваща към тях от изток, и за необходимостта армията да се задържи далече пред нея. Адюнктата беше изчакала, колкото бе могла. Ботъл разбираше всичко това. И все пак…

— Мъртви сме, знаеш ли — обади се Корик: седеше наблизо, кръстосал крака, със заспало до него дете.

— Ако сме мъртви, защо се чувстваме така ужасно?

— За адюнктата сме мъртви. Можем просто да… се разкараме.

— И къде да отидем, Корик? Полиел вилнее из Седемте града…

— Никаква чума не може да ни убие. Вече не.

— Ти какво, въобразяваш си, че сме безсмъртни ли? — Ботъл поклати глава. — Вярно, този ужас го преживяхме, но това нищо не значи. Гуглата да ме вземе, изобщо не значи, че следващото, на което се натъкнем, няма да ни убие на място. Може би се чувстваш неуязвим — към всичко, което светът тепърва може да хвърли срещу ни. Но повярвай ми — не сме.

— По-добре това, отколкото всичко друго — измърмори Корик.

Ботъл се замисли.

— Смяташ, че някой бог е решил да ни използва? Измъкнал ни е нарочно?

— Или е това, Ботъл, или твоят плъх е гений.

— Плъхът е само четири крачета и добър нос, Корик. Душата му беше обвързана. Към мен. Гледах през неговите очи, усещах всичко, което усещаше тя…

— А тя сънуваше ли, когато ти сънуваше?

— Е, това не знам…

— А избяга ли?

— Не, но…

— Значи е изчаквала. Да се събудиш. За да можеш отново да плениш душата й.

Ботъл не отвърна.

— Само да се опита някой бог да ме използва… ще съжали — тихо каза Корик.

— С всички тези фетиши, дето ги носиш по себе си, бих си помислил, че ще се зарадваш на вниманието.

— Грешиш. Това, което нося, не е за да търся благословията им.

— За какво са тогава?

— Да ме пазят.

— Всички?

Корик кимна.

— Правят ме невидим. За богове, духове, демони…

Ботъл се вгледа във войника в тъмното.

— Е, може би не действат.

— Зависи.

— От какво?

— Дали сме мъртви, или не.

Смайлс някъде наблизо се изсмя.

— Загубил си си ума, Корик. Нищо чудно, като е толкова малък, а и вътре беше толкова тъмно…

— Не като призраци и разни такива — изръмжа Корик. — Разсъждаваш като десетгодишна, Смайлс.

Ботъл неволно потръпна.

Нещо издрънча в камъка до Корик и той се сепна.

— Какво правиш, в името на Гуглата?

— Замеря те с нож — каза Ботъл. — Удивително, запазила е един за теб.

— Повече — обади се Смайлс. — И, Корик, не се целех в крака ти.

— Казах ти, че не си неуязвим — подхвърли Ботъл.

— Все пак съм… все едно.

„Все пак съм жив, искаше да кажеш. Но благоразумно го премълча.“

Геслер седна на земята пред капитана и въздъхна.

— Разнебитена пасмина сме. Но се съвземаме доста добре. Капитане, не знам какво ви е накарало да повярвате в Синн дотам, че да избягате от армията, но адски се радвам, че сте го направили.

— Всички бяхте под командването ми — отвърна тя. — След това много се отдалечихте. Направих всичко, което можех, за да ви намеря, но целият този дим и пламъците… — Извърна очи. — Не можех да оставя нещата така.

— Какви са загубите? — попита Геслер.

Тя сви рамене.

— Поне две хиляди. Попаднахме в капан. Юмрук Кенеб и Баралта, с около осем хиляди, бяха от другата страна на пролома — докато Синн не изтласка огъня, не ме питай как. Казват, че била нещо като Върховен маг. Нищо сбъркано нямаше у нея онази нощ, сержант, и не мислех, че е полудяла, когато се опита да се върне в града.

Геслер кимна, помълча малко и се изправи.

— Жалко, че не мога да заспя… и като гледам, май не съм единственият. Защо ли е така?

— Звездите, сержант — каза Фарадан Сорт. — Блестят.

— Да, може би е само това, и нищо друго.

— Нищо друго? Мисля, че е повече от достатъчно.

— М-да. — Погледна ухапаното на показалеца си. — И всичко заради един проклет плъх.

— Глупаци. Всички май ви е хванала чумата вече.

Геслер се сепна, после се усмихна.

— Само да се опита, кучката.

Балм изтърка последната спечена кал по лицето си и изгледа навъсено ефрейтора си.

— Детсмел, мислиш ли, че не чух как се молеше и ломотеше като побъркан долу? Опитваш се да ме избудалкаш, но не можеш. Колкото и да се опитваш, не можеш ме избудалка.

Детсмел, опрял гръб на един голям камък, му отвърна, без да отваря очи:

— Сержант, опитваш се, но ние знаем. Всички знаем.

— Какво знаете?

— Защо само приказваш и приказваш.

— За какво говориш?

— Радваш се, че си жив, сержант. И се радваш, че цялото ти отделение се измъкна читаво, единственото освен това на Фид, и на Хелиан може би, доколкото мога да кажа. Бяхме омагьосани, това е цялата работа. Скапано омагьосани, а ти все още не можеш да го повярваш. Е, и ние не можем, не разбираш ли?

Балм се изплю в прахта.

— Чуй си жалкия хленч само. Сантиментален боклук. Чудя се кой ме е проклел така, че още съм се лепнал за всички вас. Фидлър мога да го разбера. Той е Подпалвач на мостове. И боговете бягат, като видят Подпалвач на мостове. Но ти, ти си никой и това не мога да го разбера. Всъщност, ако го разбера…

„Урб. По-лош е от жреца, дето изчезна. Бившият жрец, как му беше името? Как изглеждаше? Изобщо не приличаше на Урб, в това съм сигурна. Но точно толкова подъл, измамен, също толкова гнил и зъл като името му, каквото там беше.“

„Вече не ми е ефрейтор, в това съм сигурна. Искам да го убия… о, богове, главата ме боли. Челюстта ми… зъбите ми се клатят.“

„Капитанът казва, че й трябвали още сержанти. Ами да го вземе него, с цялото там отделение, дето ще му го даде, ще се моля за тях и ще ги жаля. Това е сигурно. Само да не е при мен. Каза, че имало паяци и може да е имало, и може да не съм била в съзнание, за да не мога да полудея, а сигурно щях да полудея, но това не променя истината, от сигурно по-сигурно е, че са пълзели по мен. Навсякъде… още усещам малките им лепкави остри крачета, как се забиват в кожата ми. Навсякъде. А той просто ги е оставил да ме лазят.“

„Може пък капитанката да е донесла някоя бутилка. Може би, ако я повикам и й поговоря наистина мило, разумно, може да ме развържат. Няма да убия Урб. Обещавам. Можеш да го вземеш, капитане. Това ще й кажа. А тя ще се поколебае — аз бих, — но ще кимне после — тъпачка — и ще ги среже тези въжета. И ще ми даде бутилка, а аз ще я довърша. Ще я довърша и всички ще рекат, хе, всичко е наред. Ето, че се оправи.“

„И тогава ще му скоча на гърлото. Със зъби — не, те са разклатени, няма да свършат работа. Нож, нож трябва да намеря. Или меч. Мога да заменя бутилката за меч. Обратното съм го правила вече, нали? Половината бутилка. Другата половина ще я изпия. Половин бутилка — половин меч. Нож. Половин бутилка за нож. И тоя нож ще му го забия в гърлото, а после го връщам, за другата половина бутилка — ако съм достатъчно бърза, може да стане идеално. Взимам ножа и цялата бутилка.“

„Но тя първо трябва да ме развърже.“

„Щото нищо ми няма, всички го виждат. Кротка, замислена…“

— Сержант?

— Какво има, Урб?

— Мисля, че още искаш да ме убиеш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами ръмжиш и скърцаш със зъби.

„Не ръмжа, няма начин. И не скърцам със зъби.“

„О, от това ли ме болят зъбите така? С това скърцане още повече съм ги разклатила. Богове, сънувала съм го това, как ми окапват зъбите. Кучият син ме удари. Същият е като онзи, дето изчезна, как се казваше де?“

— Ще ми се. — Флашуит въздъхна и намести туловището си в пясъка.

Мейфлай присви устни и намести носа си — не помнеше вече колко пъти го е чупила. Изпука, щом го раздвижи с пръсти, и звукът, кой знае защо, я задоволи.

— Какво ти се ще?

— Да знам някои неща.

— Какви?

— Ами, чуй само Ботъл. И Геслер, и Детсмел. Те са умни. Говорят си за разни работи, нали… Това ми се ще.

— Хм, толкова мозъци, пълно хабене, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Мейфлай изсумтя.

— Флашуит, двете с тебе сме тежка пехота, нали? Заставаме в строй и не отстъпваме пред нищо. Всичко друго е без значение.

— Но Ботъл…

— Хабене, Флашуит. Те са войници, в името на Трийч. Войници. За какво му е мозък на един войник? Гледаш си войниклъка и не е добре да мислиш за други неща. Понеже почваш да имаш мнение и може да не искаш вече да се биеш толкова.

— Че защо да не искаш да се биеш повече заради някакво си мнение?

— Просто е, Флашуит. Повярвай ми. Ако войниците вземат да мислят твърде много за това, което правят, няма да искат да се бият.

— Добре де, а защо съм толкова уморена, обаче не мога да заспя?

— И това е просто.

— Тъй ли?

— Да. И не е от звездите. Чакаме да се вдигне слънцето. Всички искаме да го видим това слънце, щото изглеждаше, че няма да го видим повече.

— М-да. — Дълго, умислено мълчание, след което отрони: — Ще ми се.

— Сега пък какво ти се ще?

— Да бях умна колкото теб, Мейфлай. Толкова си умна, че нямаш никакви мнения, а т’ва е толкова умно, че ме кара да се чудя дали не се хабиш, като си в тежката, и всичко това… Войник.

— Не съм умна, Флашуит. Повярвай ми. И знаеш ли как го разбрах?

— Не. Как?

— Щото… там долу… двете с тебе, и Солтлик, и Шортноус и Уру Хела и Хано, ние, от тежката. Не се уплашихме, нито един от нас, така го разбрах.

— Че то не беше страшно. Само тъмно, и изглеждаше, че ще чакаме вечно Ботъл да ни измъкне, хм, малко досадно ставаше понякога, знаеш ли.

— М-да, а огънят уплаши ли те?

— Е, изгореното боли, нали?

— Много ясно.

— Това не ми хареса.

— И на мен.

— И какво мислиш, че ще правим всички сега?

— Четиринайсета ли? Не знам. Спасяваме света може би.

— М-да. Може би. Това ми харесва.

— И на мен.

— Ей, онова там не е ли слънцето?

— Ами, там, дето става по-светло, е изток, тъй че май да, то трябва да е.

— Страхотно.

Кътъл намери сержантите Том Тиси, Корд и Геслер на склона към западния път. Изгревът на слънцето като че ли не ги интересуваше много.

— Много сериозни сте нещо — каза сапьорът.

— Чака ни път, затова — отвърна Геслер.

— Адюнктата не е имала избор. Беше си огнен ад — няма как да е знаела, че ще има оцелели — да изпълзят отдолу целия този път.

Геслер погледна другите двама сержанти и кимна.

— Всичко е наред, Кътъл. Знаем. Не обсъждаме убийство или нещо такова.

Кътъл се загледа към бивака.

— На някои от войниците им се въртят други неща в главите.

— Да. Но докато свърши този ден, ще ги вкараме в пътя — каза Корд.

— Добре. Работата е, че… — Поколеба се, после се обърна към сержантите. — Мислех си за нещо. Кой, в името на Гуглата, ще ни повярва? По-скоро сякаш сме се спазарили с Кралицата на сънищата. Водим със себе си човек на Леоман в края на краищата. А и с капитана и Синн, като са дезертирали, хм, може да ни вземат всички за предатели или нещо такова.

— Не сме се спазарили с Кралицата на сънищата — отвърна Корд.

— Сигурен ли си?

Тримата го изгледаха мълчаливо. Кътъл сви рамене.

— Ботъл е странен тип. Знае ли човек, може да се е спазарил с някого. С Кралицата на сънищата или с може би с някой друг бог.

— Щеше да ни го каже, нали? — попита Геслер.

— Не знам. Потаен е, кучият му син. Проклетият плъх, дето ни нахапа всичките, нещо ме изнервя. Все едно че тая гадинка знаеше какво става, а ние — не.

— А бе нали е плъх — рече Том Тиси. — Не е питомен, защо да не пи ухапе?

— Чуй ме, Кътъл — заговори Геслер. — Имам чувството, че просто си си намерил нов повод за тревоги. Какъв смисъл има? Това, което ни чака сега, е дълъг път, а сме без броня, без оръжие и буквално без дрехи — слънцето ще ни опече всичките.

— Трябва да намерим някое село — каза Корд. — И да се надяваме чумата да ни е изпреварила, Гуглата да ни вземе.

— Видя ли, Кътъл — ухили се Геслер. — Ето ти го новия повод.

Паран започна да подозира, че конят му знае какво предстои: мяташе глава, цвилеше и биеше с копита, бореше се с юздите през целия път надолу. Пресноводното море беше неспокойно, тинестите вълни в залива лениво прииждаха и се разбиваха в избелелите от слънцето варовикови скали. Мъртви пустинни храсти полюшваха сухите си като скелети клони над разкаляните плитчини, насекоми бръмчаха навсякъде.

— Това не е древното море — промълви Ганат, щом се приближиха до брега.

— Не е — призна Паран. — Допреди половин година Рараку беше пустиня, каквато е била от хиляди години. След това стана… някакво прераждане.

— Няма да е вечно. Нищо не е вечно.

Той изгледа за миг жената Джагът. Беше се загледала в жълтеникавите води и това продължи десетина мига, после бавно закрачи надолу към плитчините. Паран върза конете, като едва избегна злобния опит на своя да го ухапе. После развърза походната торба и са захвана да стъкми бивака. Сухият плавей беше в изобилие и имаше и много изтръгнати из корен дървета, и скоро малкият огън вече се беше разпалил.

Щом свърши с къпането, Ганат се върна при него. Водата се стичаше по странно оцветената й гладка кожа.

— Духовете на дълбоките извори са се събудили — каза тя. — Сякаш това място отново е станало младо. Младо и диво. Не разбирам.

Паран кимна.

— Младо е, да. И наранимо.

— Да. Ти защо си тук?

— Ганат, може би ще е по-безопасно за теб да си отидеш.

— Кога започваш ритуала?

— Той вече започна.

— Странен бог си ти. Яздиш някакво жалко същество, което мечтае да те убие. Палиш огън, на който да си сготвиш храната. Кажи ми, в този нов свят всички ли богове са като теб?

— Не съм бог — отвърна Паран. — На мястото на древните Плочи на Крепостите — да ти призная, не съм сигурен дали са се наричали точно така — все едно, сега има Драконова колода, фатид, съдържащ Върховните домове. Аз съм Господарят на Колодата…

— Господар, също като Блудния?

— Кой?

— Господарят на Крепостите по мое време — отвърна тя.

— Е, тогава предполагам, че да.

— Той беше асцендент, Гъноуз Паран. Почитан като бог от Имасс, Баргаст и Трелл. Държаха му устата пълна с кръв. Никога не изпитваше жажда. Нито знаеше мир. Чудя се как е паднал.

— Мисля, че и аз бих искал да знам тази подробност — каза Паран, потресен от думите й. — Мен никой не ме почита, Ганат.

— Ще те почитат. Отскоро си се възнесъл. Дори и в този ваш свят, сигурна съм, поклонници няма да липсват — от онези, които отчаяно жадуват да вярват. А те ще изловят всички други и ще ги направят жертви. Ще ги режат и ще пълнят купи с невинната им кръв в твое име, Гъноуз Паран, и така ще търсят твоето благоволение, застъпничеството ти за праведната кауза, която ще измислят. Блудния мислеше да ги надвие, както навярно ще поискаш и ти, и така стана богът на промяната. Вървеше по пътя на неутралността, но го вкусваше с насладата на непостоянството. Врагът на Блудния беше скуката, застоят. Затова Форкрул Ассаил поискаха да го унищожат. И всичките му смъртни поклонници. — Замълча, след това добави: — Навярно са успели. Ассаил не се отклоняват лесно от избраната цел.

Паран не отвърна. В думите й имаше истини, които дори и той осъзнаваше, и тези истини тежаха, улягаха непредвидимо в душата му. Всички тежести се пораждаха от загубата на невинност. На наивност. Докато невинните копнееха да изгубят невинността си, онези, които вече я бяха изгубили, завиждаха на невинните и изпитваха скръб за това, което са изгубили. Никаква размяна на истини не беше възможна помежду им. Паран долавяше свършека на един вътрешен път и не изпитваше радост от това, че го съзнава, нито го радваше мястото, където се беше озовал. Не му допадаше това, че невежеството неизменно е свързано с невинността и че загубата на едното означава загуба и на другото.

— Но аз разтревожих ума ти, Гъноуз Паран.

Той вдигна смутено глава.

— Каза ми го… тъкмо навреме. За мое голямо съжаление, но все пак… — Сви отново рамене. — Може би така е най-добре.

Тя се извърна отново към морето и Паран проследи погледа й. Заливът беше потънал във внезапно затишие, макар белите гребени все така да разрошваха водите зад него.

— Какво става? — попита тя.

— Идват.

Последва далечен шум, извиращ като от дълбока кухина, и сиянието на залеза се замъгли, после лумна, все едно багрите на сто хиляди залези и изгреви се бяха сплели в небесна война. А хоризонтите се стесняваха тръпнещи в мрак, дим и вихрушки от пясък и прах.

Повърхността на залива се раздвижи, лениви облаци се надигнаха от дълбините му и ето, че покоят се разстла навън, на юг, над бурните морски води.

Ганат отстъпи назад.

— Какво си направил?

Приглушен, но усилващ се грохот и тътен, хлопот и далечно глухо гърлено ръмжене, звук на воинства в марш, ек на стегнати в плътни редици щитове, тимпанен ритъм на железни и бронзови оръжия, фургони, скърцащи по коловозите на разорани пътища, стени от конска плът и редици вдигнати пики, цвилене, изпълващо въздуха и заглъхващо, за да се извиси отново грохотът, по-силен този път и по-близо, и тропот на железни подкови — всичко това проряза бразда през залива, оставаше зад себе си блед кално-кафяв път, който извираше навън и се стапяше, потъваше в дълбините. Гласове, вече зовящи и гърлен рев, жалост и гняв, впримчен живот, и всеки иска да се отдели в неистовата жажда да заяви своето съществуване, неповторимото, онова с очи и глас. Отчаяни умове, вкопчени в спомени, които се откъсват като дрипави знамена с всяко бликване на изгубената кръв, с всяко смазващо поражение — войници, умиращи и умиращи…

Пред очите на Паран и Ганат избелели прогизнали пряпорци раздраха водната повърхност, копията се вдигнаха във въздуха и тиня закапа от тях — пряпорци, знамена, пики, понесли зловещи гниещи трофеи, издигащи се вече по цялата ивица на брега.

Морето на Рараку връщаше своите мъртви.

Отзовало се на повика на един човек.

Бели, разсекли небитието костеливи ръце, стиснали дръжки от черно дърво, лакти под раздрана кожа и ръждясали ризници и след тях, надигнали се над водата — гнили шлемове и лица без плът. Човешки лица, на Трелл, на Баргаст, на Имасс и Джагът. „Расите и всичките техни расови войни. О, да можех да довлека всеки смъртен историк тук, на този бряг, да види настъплението ни в цялата му слава, да види нашия марш, марш на омраза и унищожение.“

„Колцина биха се опитали с цялото си усърдие да потърсят причини и оправдания? Каузи, престъпления и възмездия…“ Мислите на Паран се вцепениха, щом осъзна, че и той, също като Ганат, отстъпва назад, стъпка по стъпка, пред лицето на откровението. „О, тези вестоносци биха си навлекли толкова… гняв. И хули. А тези мъртви, о, как щяха да се смеят, разбрали добре защитната тактика на пълната атака. Мъртвите ни се надсмиват, надсмиват ни се и не е нужно да казват нищо…“

„Всички онези врагове на разума — но разумът не като сила или бог, не разумът в хладния му, критичен смисъл. Разумът само в най-чистата му броня, когато крачи напред, обкръжен от мразещите всякаква търпимост… о, богове подземни, изгубен съм, изгубен съм сред всичко това. Не можеш да воюваш с неразумието, както ще ти кажат всички тези мъртви — както го казват в самия този миг — убедеността е врагът.“

— Тези… — зашепна Ганат, — тези мъртви нямат кръв, която да ти дадат, Гъноуз Паран. Те няма да се кланят. Няма да те следват. Няма да бленуват за слава в очите ти. Свършили са те с всичко това. Какво виждаш, Гъноуз Паран, в тези зяпнали очни кухини, които някога са били очи? Какво виждаш?!

— Отговори — отвърна той.

— Отговори? — Гласът й бе станал хриплив от ярост. — На какво?

Без да отвърне, Паран се насили да пристъпи напред. Една крачка. После втора.

Първите редици стояха на самата линия между вода и бряг, пяна кипеше около костеливите им стъпала, а зад тях — хиляди и хиляди техни събратя. Стиснали оръжия от дърво, кост, рог, кремък, мед, бронз и желязо. Снаряжени в късове броня, кожа, плъст. Вече мълчаливи и неподвижни.

Небето отгоре бе притъмняло, ниско надвесено и затаено, сякаш някоя буря бе поела първия си дъх… за да го задържи.

Паран бавно огледа ужасяващия строй. Не беше сигурен как трябва да го стори това — не беше знаел дори дали призивът му ще успее. А сега… „Толкова са много.“ Окашля се и започна да извиква имената.

— Шанк! Еймлес! Рънтър! Деторан! Бъклънд, Хедж, Мълч, Тууз, Тротс! — И още и още имена, изстъргваше ги от паметта си, от спомените, всеки Подпалвач на мостове, за когото знаеше, че е умрял. При Корал, край Пейл, в Леса на Черния пес и леса на Мот, на север от Дженабарис и на североизток от Натилог — имена, които бе скрепил някога в главата си, докато проучваше — за адюнкта Лорн — набъбналата мрачна история на Подпалвачите на мостове. Извличаше имена на дезертьори, макар да не знаеше дали все още са живи, или вече са мъртви, дали са се върнали в лоното, или не. Онези, които бяха изчезнали в големите тресавища на Черния пес, изгубили се бяха след завземането на град Мот.

А когато свърши, когато вече не можеше да си спомни нито едно име повече, започна списъка отново.

После видя как една фигура в първата редица се разпадна, стопи се на мътно петно, а то се изсипа в плитката вода и бавно се отнесе. А на негово място се извиси мъж, когото познаваше, опърленото от пламъци лице се ухили — Паран със закъснение осъзна, че в жестоката усмивка няма никакъв смях, само спомен за предсмъртна гримаса. И ужасната рана, оставена от някакво оръжие.

— Рънтър — прошепна Паран. — Черен Корал…

— Капитане — прекъсна го мъртвият сапьор. — Какво търсите тук?

„Да можеше да престанат да ме питат това.“

— Трябва ми помощта ви.

Нови и нови Подпалвачи на мостове изникваха в първия ред. Деторан. Сержант Бъклънд. Хедж — изцапа от водата и каза:

— Капитане. Винаги съм се чудел защо сте толкова труден за убиване. Вече знам.

— Нима?

— Аха. Обречен си да ни мъчиш! Ха! Ха-ха!

Другите зад него започнаха да се смеят.

Стотици и стотици призраци, всички включени в този смях, звук, който Паран никога, никога не искаше да чуе отново. За щастие се оказа кратък, сякаш цялата армия изведнъж забрави повода засмях.

— Е — каза накрая Хедж. — Както виждаш, заети сме. Ха!

Паран изпъна ръка.

— Моля, не започвайте отново, Хедж.

— Типично. Хората трябва да умрат, за да развият истинско чувство за хумор. Знаеш ли, капитане, от тази страна светът изглежда много по-смешен. Смешен по един глупав, безсмислен начин, вярно…

— Стига, Хедж. Мислиш, че не усещам отчаянието тук? Всички вие сте в беда — нещо по-лошо, имате нужда от нас. От живите, и точно това не искате да признаете…

— Признах го съвсем ясно — отвърна Хедж. — На Фид.

— Фидлър?

— Да. Той не е много далече оттук, знаеш ли. С Четиринайсета.

— С Четиринайсета? Да не си е изгубил ума?

Хедж се подсмихна.

— За малко. Но се оправи, благодарение на мен. Засега. Не за първи път крачим сред живите, капитане, Богове подземни, да беше видял само как му накъдрихме косата на Корболо — на него и проклетите му Убийци на кучета — страхотна нощ беше, чакай да ти разправя…

— Не, не си прави труда. Трябва ми вашата помощ.

— Добре, така да бъде. С какво да ти помогнем?

Паран се поколеба. Трябваше да стигне дотук, но сега, след като вече бе дошъл, това беше последното място, където искаше да е.

— Тук… В Рараку, в това море… има един проклет портал. Между кошмара, от който идвате, и моя. Трябвате ми, Хедж, за да призовем… нещо. От другата страна.

Множеството призраци се присви стъписано и въздухът лъхна над морето.

Друг мъртъв Подпалвач на мостове, магът Шанк, попита:

— Кого имаш предвид, капитане, и какво искаш да направи?

Паран погледна през рамо Ганат, после отново извърна глава към тях.

— Нещо се е измъкнало на свобода, Шанк. Тук, в Седемте града. Трябва да бъде убито. Унищожено. — Замълча. — Не знам, може би тук има същности, които биха могли да го направят, но нямам време да ги търся. Разбирате ли, това… нещо… се храни с кръв, и колкото повече кръв изпива, толкова по-силно става. Най-тежката грешка на Първия император, опитът му да сътвори своя версия на Древен бог — знаете го, нали? За какво — за кого — говоря. Знаете… То е тук, на свобода, неоковано и избива…

— О, избива и още как — каза Хедж. — Пуснаха го на свобода, под оброк, после и кръвта си му дадоха — кръвта на шестима Върховни магове, жреци и жрици на Безименните — глупаците се принесоха в жертва сами.

— Защо? Защо ще пускат Дежим Небрал на свобода? Какви оброци са му наложили?

— Просто още един път. Може да ги изведе там, където са искали, може и не, но Дежим Небрал вече е свободен от клетвите си. И вече просто… избива.

Шанк попита, с тон, изпълнен с подозрение:

— И кой точно ви трябва, капитане? Да убие проклетото нещо?

— Мога да се сетя само за една… същност. Същата, която го направи първия път. Шанк, искам да ми намерите Дерагот.

9.

Беше отмил повечето засъхнала кръв и след това дълго беше гледал как спадат отоците. Ударите по главата, разбира се, бяха по-проблематични и от тях беше дошла треската, а с треската демоните в ума бяха легион, битките безкрайни и нямаше отдих от тях. Просто жарта на войната, но накрая и това беше отминало — и малко преди обяд на втория ден видя как очите се отвориха.

Объркването трябваше да изчезне бързо, но се задържа и това, реши Таралак Вийд, бе точно както го очакваше. Наля чаша билков чай, докато Икариум бавно се надигаше.

— Заповядай, приятелю. Дълго беше в несвяст.

Джагът взе калаената чаша, изпи я и я подаде за още.

— Жажда, да — отрони разбойникът грал и напълни отново чашата. — Нищо чудно. Загуба на кръв. Треска.

— Бихме ли се?

— Да. Внезапна, необяснима атака. Д’айвърс. Конят ми беше убит и ме хвърли от седлото. Когато се свестих, беше ясно, че си прогонил нападателя ни, но един удар в главата те беше довел до несвяст.

Замълча, след което добави:

— Имахме късмет, приятелю.

— Боят. Да. Това си го спомням. — Нечовешкият поглед на Икариум се взря в очите на Таралак Вийд — питащ, търсещ.

Гралът въздъхна.

— Това се случва често напоследък. Не помниш, нали, Икариум?

— Ммм… не съм сигурен. Спътник…

— Да. Вече от много години. Твоят спътник. Таралак Вийд, някога от племето грал, но вече заклет в по-висша кауза.

— И тя е?

— Да вървя редом с теб, Икариум.

Джагът зяпна в чашата в ръцете си.

— Вече от много години, казваш. По-висша кауза… не го разбирам. Аз съм… нищо. Никой. Изгубен съм… — Вдигна очи и повтори: — Изгубен съм. Нищо не знам за по-висша кауза, която да те накара да оставиш своя народ. Да вървиш редом с мен, Таралак Вийд. Защо?

Гралът си плю в дланите, разтърка ги и приглади косата си назад.

— Ти си най-великият воин, който светът е виждал някога. Но си прокълнат. Да бъдеш, както каза, изгубен завинаги. И затова трябва да си имаш спътник, който да ти напомня за великата задача, която те чака.

— И каква задача е това?

Таралак Вийд се изправи.

— Ще разбереш, когато дойде времето. Тази задача ще ти се разкрие толкова ясно, така съвършено, че ще разбереш, че си бил създаден — от самото начало, — за да дадеш отговор. Жалко, че не мога да ти помогна повече, Икариум.

Погледът на джага обходи малкия бивак.

— А, виждам, че си прибрал лъка ми и меча.

— Да. Достатъчно ли се оправи за път?

— Да, поне така мисля. Макар че съм… гладен.

— Имам пушено месо в торбата. Можем да ядем по пътя.

Икариум бавно стана.

— Да. Наистина изпитвам някаква спешност. Все едно… все едно, че съм търсил нещо. — Усмихна се на грала. — Може би собственото си минало…

— Когато откриеш какво търсиш, приятелю, цялото знание за миналото ти ще се върне у теб. Така е предречено.

— А. Добре, приятелю Вийд, имаме ли някаква посока наум?

Таралак вдигна багажа си.

— На север и на запад. Търсим дивия бряг срещу остров Сепик.

— Спомняш ли си защо?

— Инстинкт, както каза ти. Чувството, че си… длъжен. Довери се на тези инстинкти, Икариум, както си правил и в миналото. Те ще ни преведат, каквото и да се изпречи на пътя ни.

— Защо трябва нещо да се изпречва на пътя ни? — Джагът окачи меча си, взе чашата и допи последните капки чай.

— Имаш врагове, Икариум. Дебнат ни, дори и в този миг, затова не можем повече да се бавим тук.

Икариум вдигна лъка, пристъпи да подаде чашата на грала и промълви:

— Ти си ме пазил, Таралак Вийд. Чувствам… чувствам, че не заслужавам такава вярност.

— Не е голямо бреме, Икариум. Вярно, липсва ми жената, децата ми. Племето ми. Но не можеш да се отдръпнеш от такава отговорност. Правя каквото съм длъжен. Ти си избран от всички богове, Икариум, за да освободиш света от голямо зло, и знам в сърцето си, че няма да се провалиш.

Воинът въздъхна.

— Да можех само да споделя вярата ти в моите способности, Таралак Вийд.

— Е’напата Н’апур — това име не разбужда ли спомените ти?

Икариум се намръщи и само поклати глава.

— Град на злото — обясни Таралак. — Преди четири хиляди години — с един като мен, който стоял до рамото ти — ти извади страховития си меч и тръгна към залостените му врати. Пет дни, Икариум. Пет дни. Толкова ти трябваха, за да убиеш тиранина и всеки войник в онзи град.

Ужас се изписа на лицето на Икариум.

— Аз… Какво съм направил?

— Разбра необходимостта, Икариум, както си я разбирал винаги, когато се изправиш пред такова зло. Разбра също, че на никого не трябва да се позволи да носи спомена за онзи град. И защо беше необходимо да убиеш всеки мъж, жена и дете в Е’напата Н’апур. Да не оставиш никого да диша.

— Не. Не съм бил длъжен. Таралак, не, моля те — няма такава ужасна необходимост, която да ме принуди да извърша такова клане…

— Ах, скъпи ми спътнико — отвърна с безкрайна скръб Таралак Вийд. — Това е битката, която си длъжен да водиш винаги, и тъкмо затова някой като мен трябва да е на твоя страна. Да те придържа към истината за света, истината за собствената ти душа. Ти си Убиецът, Икариум. Вървиш по Кървавия път, но този път е прав и верен. Най-хладното правосъдие, но чисто. Толкова чисто, че и ти се ужасяваш от него. — Отпусна ръка на рамото му. — Хайде, можем да поговорим повече по пътя. Изричал съм тези думи много и много пъти, приятелю, и всеки път ти си един и същ, съжаляваш с цялото си сърце, че не можеш да избягаш от себе си, от онова, което си. Уви, не можеш, и затова трябва за сетен път да се научиш да бъдеш твърд.

— Врагът е зъл, Икариум. — Той въздъхна. — Лицето на света е зло. Ето защо, приятелю, твоят враг е…

Воинът извърна глава и Таралак Вийд едва чу шепота му:

— Светът.

— Да. Ще ми се да можех да скрия тази истина от теб, но нямаше да мога да твърдя, че съм твой приятел, ако направех такова нещо.

— Нямаше, вярно. Добре, Таралак Вийд, нека, както казваш, поговорим за това по пътя си на запад. Към брега срещу остров Сепик. Да, чувствам, че… там има нещо. Очаква ни.

— Трябва да си готов за това — каза гралът, а Икариум кимна.

— Ще бъда, приятелю.

Всеки път завръщането беше по-трудно, по-мъчително и много, много по-несигурно. Имаше неща, които уж трябваше да го улеснят. Първо — това, че знаеш къде си бил, второ — че знаеш къде трябва да се върнеш. „Връщане към… здравомислието?“ Но Хеборик Призрачните ръце вече нямаше ясна представа какво е здравомислието, как изглежда, какво е на допир, на мирис. Възможно бе да не го е знаел никога.

Скалата беше кост. Пръстта — плът. Водата беше кръв. Множество наслоени утайки, превърнали се в пластове, а върху тези пластове — още и още, и още, докато се сътвори свят, докато всичката тази смърт стане годна да удържи нозете ти там, където стоиш, и да се вдига, за да срещне всяка твоя стъпка. Здраво ложе, на което да лежиш. Толкова за света. „Смъртта ни крепи.“ А сетне бяха диханията, които изпълваха, което правеха въздуха, издуващите и отпускащи гърдите утвърждения, бележещи потока на времето като резки по дъгата на един живот, на всеки живот. Колко ли от тези дихания бяха последни? Последното издъхване на звяр, на насекомо, растение, на човек, с мътната ципа, забулваща гаснещите очи? Тогава как, как можеше изобщо някой да вдишва този въздух в дробовете си? Щом знае колко е изпълнен със смърт, колко наситен е с покруса и поражение?

Този въздух го задавяше, изгаряше гърлото му, вкусът му бе като на най-люта киселина. Разтваряше го и го поглъщаше, докато не се превърне само в… утайка.

Колко млади бяха неговите спътници. Нямаше как да са разбрали мръсотията, по която, в която, през която газеха. И която поемаха в себе си, за да изхвърлят отново част от нея, примесена този път със собствената им гнусота. А когато спяха, всяка нощ, бяха като някакви празни неща. Докато Хеборик се бореше да надвие ужасното знание, че светът вече не диша. Не. Вече не. Светът се давеше.

„И аз се давя с него. Тук, в тази прокълната пустиня. В пясъка, зноя и прахта. Давя се. Всяка нощ. Давя се.“

Какво можеше да му даде Трийч? Този дивашки бог с ненаситния му глад, страсти и нужди. С безумната му жестокост, сякаш можеше да върне и отново да вдиша всеки дъх в зверските си дробове и с това — да се опълчи на света, на стареещия свят и неговия смъртен потоп. Грешно беше избран, всички призраци му казваха това — не с думи, но с непрестанното си тълпене, с надигането си, със смазващите си обвинителни погледи.

А имаше и още. Шепотите в сънищата му, гласовете, надигащи се умолително от море от нефрит. Той беше странникът, дошъл сред тях; направил беше нещо, което никой друг не беше правил досега: проникнал бе в зеления затвор. И те му се молеха, молеха го да се завърне. Защо? Какво искаха?

Не искаше отговори на тези въпроси. Искаше да върне този прокълнат нефритов дар, тази чужда сила. Искаше да я запокити обратно в пустошта и да се свърши.

Да се вкопчи в това означаваше да опази разума си. Ако този страдалчески живот можеше да се нарече здравомислие. „Давя се, давя се и все пак… тези проклети котешки дарби, това гъмжило от усещания, толкова щедри, толкова великолепни… чувствам как се мъчат да ме изкусят. Да ме върнат в този мимолетен свят.“

На изток слънцето пълзеше бавно към небето, като резец на огромен железен меч, току-що изваден от наковалнята. Загледа се в червеното сияние, прорязало мрака, и се зачуди на странното усещане за заплаха, стаило предутринния въздух.

Откъм купчината одеяла, където спеше Сцилара, се чу стон, а след него:

— Край на блажената отрова.

Хеборик потръпна, пое си дълбоко дъх и бавно въздъхна.

— Коя ще да е тази блажена отрова, Сцилара?

Нов стон. Тя бавно се надигна.

— Боли ме, старче. Гърбът, бедрата, навсякъде. И сън не ме хваща — както и да се наместя, ми е неудобно, а и трябва да пикая непрекъснато. Това… това е ужасно. Богове, защо го правят жените? И не спират, и не спират — полудели ли са всички?

— Би трябвало да го знаеш по-добре от мен — отвърна Хеборик. — Но ще ти кажа, мъжете не са по-малко необясними. В това, което мислят. В това, което правят.

— Колкото по-рано изхвърля този звяр от себе си, толкова по-добре — рече тя и сложи ръце на издутия си корем. — Само ме виж, отпуснала съм се цялата. Навсякъде. Отпусната плът.

Другите също се събудиха, Фелисин зяпна Сцилара ококорено — с разкритието, че е бременна, доскоро беше изпитвала преклонение. Изглежда, бе дошъл ред на разочарованието. Кътър стана да разпали огъня. Демонът не се виждаше никакъв. Сигурно беше излязъл на лов.

— Ръцете ти изглеждат особено зелени тази сутрин, старче — подхвърли Сцилара.

Той не си направи труда да потвърди наблюдението й. Достатъчно добре усещаше чуждия напор.

— От призраците е — отвърна той. — Ония отвъд булото, от самите дълбини на Бездната. О, как плачат. Сляп бях някога. Да можех сега да съм глух.

Изгледаха го странно — както правеха често, след като проговореше. Истини. Неговите истини, онези, които те не можеха нито да видят, нито да проумеят. Все едно. Знаеше каквото знаеше.

— Днес ни очаква един огромен мъртъв град. Жителите му са били избити. Всички. От Икариум, преди много време. На север е имало друг град — град побратим. Когато чули какво се е случило, дошли тук, за да видят сами. И тогава, млади мои приятели, решили да погребат Е’напата Н’апур. Целия град. Погребали го непокътнат. Хиляди години са изтекли и ветровете и дъждовете вече са разровили този дебел покров. Старите истини отново са оголени.

Кътър сипа вода в калаеното котле, окачено на куката, провиснала от желязна тринога.

— Икариум. Пътувах с него по едно време. С Маппо и Фидлър. — Намръщи се. — И с Искарал Пъст, оня побъркан пор. Разправяше, че бил Върховен жрец на Сянка. Върховен жрец! Ако това е най-доброто, което може да направи Сенкотрон… — Кътър поклати глава. — Икариум беше… хм… ами, беше трагичен, предполагам. Но си мисля, че… не би нападнал един град без причина.

Хеборик се изсмя горчиво.

— Момче, причини на този свят колкото щеш. Кралят залостил портите и отказал да го пусне. Твърде много мрачни приказки съпътстват името на Икариум. Някакъв войник на бойниците изстрелял предупредително стрела. Рикоширала от един камък и забърсала левия крак на Икариум, после се забила дълбоко в гърлото на спътника му — горкият кучи син се удавил в собствената си кръв — и гневът на Икариум се отприщил.

— Щом не е имало оцелели, откъде знаеш всичко това? — попита Сцилара.

— Призраците бродят наоколо — отвърна Хеборик. Махна с ръка. — Тук някога е имало ферми, преди да настъпи пустинята. — Огледа ги с усмивка. — Всъщност днес е пазарен ден и пътищата — само аз мога да ги видя — са пълни с ръчни колички, каруци с волове, мъже и жени. Деца и кучета. От двете страни джелепи потропват с криваците си да подкарат стадата си овци и кози. От бедните стопанства най-близо до града старици излизат с кошовете си да събират торта за нивите си.

— Виждаш ли всичко това? — прошепна Фелисин.

— Да.

— Сега?

— Само глупците мислят, че миналото е невидимо.

— А тези призраци, те виждат ли те? — попита Фелисин.

— Може би. Онези, които ме виждат, хм, те знаят, че са мъртви. Другите не знаят и не ме виждат. Осъзнаването на смъртта е ужасно нещо; те бягат от него, връщат се към илюзията си — тъй че се появявам и изчезвам, не съм нищо повече от мираж. — Хеборик се изправи. — Скоро ще се приближим до самия град и там ще има войници, и тези призраци ще ме видят, о, да, и ще въззоват към мен. Но как мога да отвърна, като не разбирам какво искат? Зоват ме, като в признание…

— Ти си дестраянтът на Трийч, Тигъра на лятото — каза Кътър.

— Трийч беше Първи герой — отвърна Хеборик. — Соултейкън, спасил се от Избиването. Като Риландарас и Риктер, Толен и Денесмет. Нима не разбираш? Тези призрачни войници — те не са почитали Трийч! Не, техният бог на войната е бил от Седмината, които един ден стават Светите. Един от облиците на Дессимбелакис, нищо повече. Аз не съм нищо за тях, Кътър, но те няма да ме оставят на мира!

Кътър и Фелисин се присвиха от избухването му, но Сцилара се беше ухилила.

— Смешно ли ти е? — попита я той сърдито.

— Да. Виж се. Бил си жрец на Финир, а сега си жрец на Трийч. И двамата — богове на войната. Хеборик, колко лица според теб има богът на войната? Хиляда. А в старите векове? Десетки хиляди? Всяко проклето племе, старче. Все различни, но един и същ. — Запали лулата си, димът замъгли лицето й, и продължи: — Не бих се изненадала, ако всички богове са просто аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.

— Побъркан? — Хеборик се разтрепери. Усещаше как сърцето му блъска като някакъв освирепял демон на вратата на душата му.

— Или може би просто объркан. Всичките тези дърлещи се негови поклонници, всичките убедени, че тяхната версия е вярната. Представи си да приемаш молитви от десет милиона вярващи и нито един от тях не вярва в същото, в което вярва коленичилият до него. Представи си всичките Свещени книги, нито една от които не съвпада в нищо с другите, но всички настояват, че те са словото на единствения бог. Представи си две армии, които се унищожават взаимно, и двете — в името на същия този бог. Кой не би се побъркал от всичко това?

— Е — промълви Кътър в тишината, възцарила се след думите на Сцилара. — Чаят е готов.

Сивожаб клечеше на една плоска скала над тях и ги гледаше. Коремът му беше пълен, но пък дивата коза все още подритваше вътре. „Мрачно. Не се погаждат. Трагичен списък, повтарян апатично. Издута от дете прелест е измъчена от болки и дискомфорт. По-млада прелест се чувства стъписана, уплашена, самотна. Ала навярно ще отхвърли нежна утеха, предложена от обожаващ Сивожаб. Угрижен убиец обзет от нетърпение, а за какво — не знам. И ужасен жрец. Ах, какво злощастно съжителство! Каква нерадост! Отчаяние! Навярно мога да избълвам коза обратно, че да споделим въпросна чудесна храна. Чудесна, още ритаща храна. Айй, какво ужасно храносмилане!“

— Сивожаб! — подвикна отдолу Кътър. — Какво правиш там?

„Приятел Кътър. Дискомфорт. Разкаяние за рогата.“

Дотук, прецени Сеймар Дев, знаците на картата се бяха оказали точни. От трънлив пущинак до равнини, а сега — най-сетне — петна широколистна гора, разхвърляни между блатисти долчини и упорити останки от истинска степ. Два, може би три дни още път на север и щяха да стигнат леса.

Тази дива земя се делеше от пътуващи на малки дружини ловци на бедерини. Видели бяха такива дружини отдалече и се бяха натъквали на следи от биваци, но беше ясно, че дивите номади не държат да се срещат с тях. Едва ли беше изненадващо — Карса Орлонг беше достатъчно плашещ, яхнал своя джагски кон, с настръхналите оръжия и зацапаната с кръв бяла кожа, заметната на широките му рамене.

С наближаването на обраслите с трепетлика земи стадата бедерини се бяха пръснали на по-малки групи. Нямаше много смисъл в преселението на тези огромни зверове, доколкото Сеймар Дев можеше да прецени. Вярно, сухият горещ сезон беше към края си и нощите ставаха хладни, достатъчно, та листата на дърветата да станат ръждивочервени, но зимата на Седемте града изобщо не беше люта. Повече дъжд може би, макар че и той рядко стигаше навътре в сушата — в края на краищата Джаг Одан на юг си оставаше непроменен.

— Мисля, че това е някакъв древен спомен — каза тя.

— На мен по-скоро ми прилича на гора, жено — изсумтя Карса.

— Не, тези бедерини — големите изгърбени туловища ей там, под дърветата. Мисля, че някакъв древен инстинкт ги води на север в тези гори. От време, когато зимата е навявала сняг и вятър.

— Дъждовете ще направят тревата тучна, Сеймар Дев — отвърна теблорът. — Идват тук, за да трупат тлъстина.

— Това звучи доста разумно. Браво на ловците обаче.

Преди няколко дни бяха минали покрай място на голямо клане. Част от стадо бедерини беше заделена и подкарана към ръба на стръмна урва. Четири-пет дузини ловци се бяха събрали и сечаха месо, жените поддържаха огньовете за опушване и нанизваха на шишове едрите късове месо. Полудиви псета — по-скоро вълци, отколкото псета всъщност — подгониха Сеймар Дев и Карса, когато се доближиха прекалено, и тя видя, че са без кучешки зъби — сигурно им ги бяха извадили като малки, но те и така представляваха достатъчна заплаха и двамата предпочетоха да не се приближават повече.

Впечатлиха я тези диви племена, живеещи тук сред пущинаците. Подозираше, че нищо не се е променило за тях от хиляди години; о, железните оръжия и сечива бяха довели до някаква форма на търговия с по-цивилизованите народи на изток, но коне не използваха, което й се стори странно. Но пък впрягаха кучетата в шейни от два пръта. И използваха предимно кошове вместо делви от печена глина, което беше обяснимо, след като пътуваха пеш.

Тук-там самотни високи дървета се издигаха сред степта и всичките като че ли бяха средоточие на някакъв култ към духове, ако се съдеше по фетишите, навързани по клоните, еленовите рога и бедеринските черепи, набити в чаталите — някои бяха толкова стари, че дървото беше израснало около тях. И близо до дърветата — самотни стражи — винаги имаше гробище, издигнати дървени платформи и увити в кожа трупове на тях, и, разбира се, грачещите по клоните врани.

Карса и Сеймар избягваха да нарушават границите на тези свети места. Сеймар подозираше, че за теблора щяха да са добре дошли малко боеве, колкото да убият скуката от пътуването. Но въпреки цялата си войнственост Карса Орлонг се беше оказал добър спътник, макар и мълчалив и склонен към размисъл. Но каквото и да го терзаеше, нямаше нищо общо с нея, нито пък беше склонен да си го изкарва на нея — рядко и ценно качество сред мъжете.

— Мисля си — изведнъж каза той и я сепна.

— За какво, Карса Орлонг?

— Бедерините и онези ловци, в подножието на пропастта. Двеста мъртви бедерина най-малко, а те ги оголваха до кокал и след това варяха и кокалите. А ние ядем само зайци и от време на време — по някоя сърна. Мисля си, Сеймар Дев, че и ние трябва да си убием някой бедерин.

— Не се заблуждавай, Карса Орлонг. Много по-бързи са, отколкото изглеждат. И пъргави.

— Да, но са стадни животни.

— Какво от това?

— Мъжкарите ще се грижат повече да опазят десет женски и телетата им, отколкото за една женска, отделена от другите.

— Може би. И как смяташ да отделиш една? Само не забравяй, тази женска няма да е кротка — може да те събори с коня ти, ако й се удаде шанс. И после да те стъпче.

— Не аз трябва да се притеснявам от това. Ти трябва да се притесняваш, Сеймар Дев.

— Защо аз?

— Защото ти ще си стръвта, примамката. Тъй че гледай да си бърза и да си нащрек.

— Стръв? Чакай малко…

— Бърза и нащрек. За другото ще се погрижа аз.

— Не ми харесва това, Карса Орлонг. Всъщност съм си доволна със зайците и сърните.

— Аз обаче не съм. И искам кожа.

— За какво? Колко кожи смяташ да носиш?

— Намери ни някоя малка група животни — не се плашат от коня ти толкова, колкото от моя.

— Това е, защото джагските коне отвличат телета понякога. Така четох… някъде.

Теблорът се озъби, все едно беше много смешно.

Сеймар Дев въздъхна.

— Има едно малко стадо, ей там, напред и вляво — преместиха се от тази поляна, когато се приближихме.

— Добре. Като стигнем при следващата, искам да препуснеш към тях.

— Това ще привлече бика, Карса — колко очакваш да се доближа до тях?

— Достатъчно, за да те подгонят.

— Няма. Това няма да доведе до нищо…

— Женските ще се разбягат, жено. И от тях ще си избера жертва. Колко смяташ, че ще те гони бикът? Ще се обърне да си събере харема…

— И ще нападне теб.

— Стига приказки.

Запровираха се през тополи и трепетлика, конете газеха през високи до гърдите им храсталаци. Малко по-напред имаше друга поляна, издължена, тъмните туфи издаваха влагата отдолу. От другата страна, може би на четиридесет крачки, под клоните на дърветата се виждаха двадесетина тъмни изгърбени туловища.

— Тук е блатисто — отбеляза Сеймар Дев. — Може би да намерим друго…

— Препускай, Сеймар Дев.

Тя дръпна юздите на коня си.

— А ако не искам?

— Упорито дете. Ще те оставя тук, разбира се — бездруго само ме бавиш.

— Чувствата ми ли трябваше да нарани това, Карса Орлонг? Искаш да убиеш бедерин само за да си докажеш, че си по-добър от ловците. Без пропаст, без маскировка или огради, без глутницата полувълци, които да подкарат бедерините. Не, искаш да скочиш от коня си и да се сбориш с някой от тях, да го събориш на земята и да го удушиш, или може би да го запокитиш в някое дърво, или просто да го вдигнеш и да го въртиш, докато не умре от замайване. И смееш да ме наричаш мен дете? — Изсмя се. Защото знаеше много добре, че смехът ще го ужили.

Но никакъв гняв не помрачи лицето му, а очите му я изгледаха съвсем кротко. А след това й се усмихна.

— Гледай.

И излезе на поляната. Мастилено тъмна вода се плисна под копитата на джагския кон, звярът нададе някакво ръмжене и препусна в галоп към стадото. Бедерините се пръснаха с пращене на скършени храсти и клони. Два обаче се понесоха право срещу Карса.

Грешка, осъзна в този миг Сеймар Дев — допускането, че мъжкият е само един. Единият явно беше по-млад от другия, но и двете животни бяха огромни, с кървясали от ярост очи; водата кипна около тях, щом се понесоха срещу нападателя.

Хавок изведнъж свърна настрани, присвил предните си крака под корема, после се хвърли върху гърба на по-едрия бик. Но бедеринът се оказа по-бърз, изви се и надигна масивната си глава, за да прониже с рога корема на коня.

И този замах нагоре го уби, защото главата му се натъкна на върха на каменния меч на Карса и той се хлъзна в мозъка под основата на черепа и отсече по пътя си повечето от гръбнака.

Хавок скочи сред пръски тиня от другата страна на падащия звяр, далеч извън обхвата на втория мъжкар, който зави смайващо бързо и се втурна да догони Карса.

Воинът завъртя коня наляво, копитата заудряха в мократа земя и Хавок препусна покрай дърветата, подгонил няколко женски и телета, изскочили на поляната. Вторият бик ги догонваше бързо.

Кравите и телетата се пръснаха, една побягна в посока, различна от останалите. Хавок свърна след нея и след миг вече препускаше редом до подивялото животно. Зад тях вторият мъжкар се беше отдръпнал, за да пази другите женски, след това цялата група навлезе с трясък в гората.

Карса Орлонг се наведе на една страна, замахна с меча и посече животното в гръбнака, малко пред задницата.

Задните крака на женската се подвиха, затънаха в тинята.

Карса мина от лявата страна на женската, замахна и острието се вряза в сърцето й.

Животното рухна на една страна, изрита два пъти и замря.

Карса скочи от коня и без да се обръща, подвикна на Сеймар Дев:

— Направи бивак.

Тя го зяпна.

— Страхотно! Показа ми, че всъщност не съм нужна. Поне на теб. Какво сега? Очакваш да ти направя бивак, а след това, предполагам, и да ти помогна да изкормиш тая крава. Може би и да легна тази нощ под теб, за да се закръгли всичко?

Той вече беше извадил нож и клекна сред блатната вода до кравата.

— Ако искаш…

„Варварски кучи син… какво пък, не трябваше и да очаквам нещо друго, нали?“

— Добре де, все пак това месо ще ни трябва — в земята с камъни и езера на север оттук безспорно ще има дивеч, но не толкова обилен и много по-неуловим.

— Аз ще взема кожата на бика — рече Карса, докато срязваше корема на бедерина. Вътрешностите се изсипаха. Наоколо вече бръмчаха стотици насекоми. — Искаш ли кожата на кравата, Сеймар Дев?

— Защо не? Ако някой ледник падне отгоре ни, поне няма да замръзнем.

Той я погледна през рамо.

— Ледниците не падат, жено. Те пълзят.

— Зависи кой ги е направил, Карса Орлонг.

Той се озъби.

— Легендите за Джагът не ме впечатляват. Ледът винаги е бавно движеща се река.

— Ако вярваш в това, Карса Орлонг, значи знаеш много по-малко, отколкото си мислиш.

— Цял ден ли смяташ да седиш на този кон, жено?

— Докато намеря сухо място за бивака, да.

„Гледай, каза той. И преди го е казвал, нали? Някакъв племенен обичай има в това. Е, добре, гледах. Както и онзи дивак, дето се криеше в сенките, в другия край на поляната. Дано местните не се чувстват собственици на тези бедерини. Иначе приключенията ни ще са безкрайни и на Карса сигурно ще му хареса. Колкото до мен, най-вероятно ще съм мъртва, докато това не свърши.“

„Е, малко е късно за такива тревоги.“

А после се зачуди на колцина прежни спътници на Карса Орлонг са им минавали през главите подобни мисли. Преди теблорът отново да се окаже сам на пътя си.

Разядените зъбери на рида мятаха плетеница от сенки по скалната издатина малко по-долу, а в тези сенки пет чифта змийски очи се взираха надолу към виещата се стена прах по равнината. Търговски керван, седем фургона, две карети, двадесет души конна охрана. И три бойни кучета.

Доскоро бяха шест, но три бяха усетили миризмата на Дежим Небрал и нали си бяха глупави същества, спуснаха се да убият Т’ролбарала. Успели бяха да намерят д’айвърса и кръвта им сега пълнеше коремите на петте останали звяра.

Треллът беше зашеметил Дежим Небрал. Да прекърши един от вратовете му — това не беше по силите дори за Тартено… а един се беше опитал, преди много време. След това да довлече другия, да го хвърли през ръба на урвата, за да издъхне долу сред назъбените канари. Тази дързост беше… непростима. Изтощен и ранен, Дежим Небрал избяга от мястото на засадата и скита полуобезумял от гняв и болка, докато не се натъкна на дирята на този керван. Колко дни и нощи бяха изтекли, нямаше представа. Имаше го само глада, нуждата да се изцери — и тази неотменна потребност изпълваше ума на д’айвърса.

И ето, че спасението вече бе тук, пред Дежим Небрал. Достатъчно кръв, за да наплоди нови на мястото на онези, които бе загубил в засадата; може би достатъчно, за да сътвори и още един, осми.

Щеше да удари по здрач, в мига, в който керванът спреше за нощувка. Първо щеше да избие охраната, после останалите кучета, а накрая тлъстите слаби създания, возещи се в жалките си карети. Търговеца с неговия харем смълчани деца, оковани едно за друго и тътрещи се след каляската. Търговец в смъртна плът.

На Дежим Небрал почти му прилоша. Такива отвратителни същества бе имало и по време на Първата империя и покварата така и не беше изчезнала. Щом обаче наложеше властта си над тази земя, над осквернителите на плът щеше да се въздаде ново правосъдие. Дежим щеше да се храни първо с тях, а после — и с други престъпници: с убийците, с насилниците на безпомощните, с хвърлячите на камъни, с мъчителите на духа.

Създателят му беше замислил той и неговият вид да са стражите на Първата империя. Оттук — и смешението на кръв, за да е силно, богоподобно чувството за това съвършенство. Твърде силно, разбира се. Т’ролбарал нямаше да търпят властта на несъвършен господар. Не, щяха да властват те, защото само така можеше да се въздаде истинска справедливост.

Справедливост. И… разбира се… естествен глад. Нуждата ковеше свои закони и тези закони бяха неотменими. Щом наложеше своята власт, Дежим Небрал щеше да сътвори равновесие между двете господстващи сили в душата на д’айвърс, а ако смъртните глупци страдаха под бремето на тази справедливост — така да е. Заслужаваха истината за своята вяра. Заслужаваха острите като нокти ръбове на възхваляваните от самите тях достойнства. Достойнствата не бяха само думи, бяха оръжия. И беше повече от справедливо оръжията да се обърнат срещу своите владелци.

Сенките вече се спускаха от стръмнината тук, в завета на гаснещото слънце. Дежим Небрал ги последва надолу, пет чифта очи, един ум. И всичко това съсредоточено в едно, неумолимо едно.

Блажена касапница. Изумително червено, в чест на зловещия слънчев пламък.

Щом се понесе над равнината, чу лая на псетата.

Миг на жалост към тях. Колкото и глупави да бяха, разбираха необходимостта.

Беше голяма борба, но все пак успя да се смъкне, с много стонове, заради схванатите стави, от широкия гръб на мулето. И въпреки това нито капка не разля от драгоценното си ведро. Затананика си под нос някакво заклинание — беше забравил откъде го беше измъкнал от огромния том на „Свети песнопения“, а и важно ли беше всъщност? — понесе ведрото към сияещите тъпи усмивки на вълните на морето Рараку и навлезе сред нежно вихрещия се пясък и жадно тръпнещите тръстики.

Изведнъж спря.

Огледа се трескаво, подуши влажния въздух. Ново озъртане, очите му пробягваха отчаяно насам-натам, оглеждаха всяка сянка, ушите се вслушваха във всяко странно шумолене на тръстика и трънливи храсти. След това се наведе, клекна в плитчините и намокри опърпания си халат.

Сладки, стоплени от слънцето води.

Последно недоверчиво озъртане на всички страни — повечко предпазливост никога не вреди, — след което тържествуващ и доволен топна ведрото в морето.

И загледа с блеснали очи как десетките малки рибки се разбягаха във всички посоки. Е, не точно се разбягаха, поседяха си по-скоро на място известно време, сякаш стъписани от свободата. Или навярно беше някакъв временен шок от промяната в температурата или от множеството невиждани богатства, с които щяха да се тъпчат, за да станат тлъсти, гладки и изпълнени с блажена енергия.

Първата риба в морето Рараку.

След това Искарал Пъст се изправи и захвърли ведрото.

— Стягай си гърба, муле! Сега ще скоча и ще те възседна, о, да, и не ми се изненадвай, като изведнъж се усетиш, че препускаш в галоп — о, повярвай ми, муле, знаеш ти как да препускаш в галоп, край вече на онова тъпо подрусване в тръс, дето ми разклати горките зъби! О, не, ние с теб ще сме като вятъра! Не някакъв си вял, полъхващ на пресекулки ветрец, а силен, бурен вятър, гръмовен вихър, който препуска през целия свят по дирята на нашата небивала скорост, ох, как ще се размазват копитцата ти в очите на всички!

Стигна до мулето и скочи във въздуха.

А то стреснато се дръпна встрани.

Искарал Пъст изврещя и изпъшка, щом тупна на земята и се изтъркаля в прахта и камънаците, мокрите пешове на халата тежко изплющяха и пръснаха пясък, а мулето изтича на безопасно разстояние, обърна се да изгледа господаря си и примига с дългите си ресници.

— Отвращаваш ме, животно! И се обзалагам, че мисълта е взаимна при това! Но дори да си мислиш това, какво пък, ще се съглася с теб! Напук! Ще ти хареса ли това, ужасно същество такова? — Върховният жрец на Сянка се надигна и изтупа пясъка от халата си. — То си мисли, че ще го ударя. Ще го прасна с някоя дебела тояга. Глупаво муле. О, не, аз съм много по-хитър. Ще го изненадам с доброта… докато не се успокои и не приспя цялата му бдителност, и тогава… ха! Ще го фрасна по муцуната! Няма ли да се изненада! Никое муле не може да се мери по ум с мене. О, да, много са се опитвали и почти всички са се проваляли!

Докара добродушна усмивка на сбръчканото си лице и бавно се приближи към мулето.

— Трябва да препуснем — замърмори му кротко, — двамата с теб. Да бързаме, приятелю, че да не закъснеем много, никак няма да е добре, ако закъснеем много. — Спря на ръка разстояние от юздите, провиснали под главата на мулето, и срещна очите му. — Охо, миличкият ми слуга, виждам злост в този тъй кротък поглед, нали? Искаш да ме ухапеш. Колко лошо. Аз съм единственият наоколо, който може да хапе. — Сграбчи юздите, като едва избегна щракналите зъби, и непохватно се покатери на широкия гладък мулешки гръб.

Двайсет крачки от брега — и светът около тях се раздвижи, сля се в мътна вихрушка от сенки, затварящи се от всички страни. Искарал Пъст кривна глава, подсмихна се и доволно се отпусна.

Стотина мига след като Върховният жрец на Сянка се скри в своя лабиринт, една трътлеста чорлава далхонийска жена изпълзя от храстите. Мъкнеше голямо буре за ейл. Пълно беше обаче с вода, не с ейл.

Запъхтяна, Могора с мъка довлече бурето в плитчините. Наклони го на една страна и с почти беззъба усмивка на сбръчканото лице загледа как няколкото малки акули се хлъзнаха като змии в морето Рараку.

После изрита бурето настрана и изгази от водата. От устата й се изтръгна кикот. С няколко бързи жеста тя отвори лабиринт и се гмурна в него.

Като диплеше сянка след сянка, Искарал Пъст бързо остави зад себе си двадесетина левги. Наполовина виждаше, наполовина — усещаше пустинята, хаотичните гънки на деретата и каньоните, през които минаваше, но всичко това не го интересуваше много, докато, след почти цял ден пътуване, не зърна пет лъскави фигури да прекосяват долината напред и вляво от него.

Спря мулето, присви очи и се вгледа. Нападаха нечий керван.

— Нагли палета — измърмори той и заби пети в хълбоците на мулето. — Атака, казвам! Атака, дебел муден кучи сине!

Мулето затича надолу по склона с гръмък рев.

Чуха го и извърнаха глави. Като един. И петимата Т’ролбарал се спуснаха срещу Искарал Пъст.

Ревът на мулето се извиси до кресчендо.

Д’айвърс се развърнаха и безшумно се понесоха над земята. Ярост и жажда за кръв изригнаха пред тях в почти видима, извита в дъга вълна, силата запращя и замята искри между лабиринта на Сянка и отвъдния свят.

Зверовете от двете страни възвиха, за да заобиколят във фланг, а трите в центъра се разредиха, за да връхлетят заедно.

Искарал Пъст едва успя да се съсредоточи, толкова силно се друсаше и подскачаше на гърба на мулето. Щом Т’ролбарал се доближиха на тридесетина крачки, мулето изведнъж закова на място. А Върховният жрец на Сянка изхвърча напред, през главата на животното. Присви се, превъртя се на кълбо и тупна на гръб сред пръсналия се чакъл и прах.

Първото същество скочи, изпънало ноктести ръце, прелетя във въздуха и се приземи там, където беше паднал Искарал Пъст… и разбра, че го няма. Вторият и третият звяр за миг се объркаха, щом плячката им изчезна, след това усетиха присъствието му отстрани. Рязко извърнаха глави, но се оказа късно, магическата вълна се стовари върху тях. Изкованата от Сянка сила изпращя като мълния и съществата изфучаха във въздуха, след тях се размазаха мъгливи облаци кръв. Паднаха на земята на петнайсетина крачки и се загърчиха.

Двата д’айвърс по фланговете нападнаха. И щом Искарал Пъст изчезна, се блъснаха, гърдите им изтътнаха като гръм, зъби и нокти се забиха в кожите. Отдръпнаха се един от друг, засъскаха и заръмжаха.

Появил се отново зад Т’ролбарал, Искарал Пъст отприщи нова вълна от магия, видя я как порази и петте звяра поред, видя как се плисна кръв и телата се затъркаляха, заритаха в паника, докато магията заплиташе около тях искрящи мрежи. Камъни заподскачаха и се разхвърчаха по земята, пясък заизригва на гейзери и навсякъде се разхвърча кръв.

Т’ролбарал изчезнаха, изхвърлени от лабиринта на Сянка — навън в света, и се пръснаха, забравили напълно за кервана, паниката стискаше гърлата им в невидимите си ръце.

Върховният жрец на Сянка изтупа прахта от дрехите си и се приближи до заковалото се на място муле.

— То пък и от теб една помощ! Можехме вече да сме ги избили до един, но не, о, ти си уморен от тичане. Който си е въобразил, че мулетата заслужават четири крака, е бил идиот! Ти си съвсем безполезен! Ба! — Млъкна и вдигна пръст пред сбръчканите си устни. — Но чакай, ами ако наистина се бяха ядосали? Ако бяха решили да се бият докрай? Тогава какво? Щяхме да я оплескаме тогава, о, и още как. Не, по-добре да ги оставим някой друг да се оправя с тях. Не бива да се разсейвам. Представи си обаче! Да предизвикат Върховния жрец на Сянка в целите Седем града! По-тъпи са от котки тия Т’ролбарал. Капка съчувствие не изпитвам.

Качи се отново на гърба на мулето.

— Е, все пак беше забавно, нали? Тъпо муле. Май ще хапнем мулешко на вечеря този път, какво мислиш? Идва часът на сетната саможертва за теб, а? Какво мислиш? Уф, на кой му пука какво мислиш. Е, а сега накъде? Слава на боговете, че един от нас поне знае накъде да вървим. Натам, муле, и бързо. Бегом, проклето да си, бегом!

Искарал Пъст заобиколи кервана — кучетата още лаеха — и отново задипли сенките.

Когато стигнаха крайната си цел, светът извън лабиринта вече бе потънал във вечерен сумрак.

Сред нападалите камънаци подскачаха лешояди и се трупаха около една цепнатина, но не можеха или все още не искаха да пропълзят надолу. Единият ръб на пукнатината беше зацапан с изсъхнала кръв, а сред камънаците отстрани се виждаха останки от мъртъв звяр — беше изкълван от лешоядите, но не беше трудно да се разпознае. Един от Т’ролбарал.

Лешоядите изразиха хорово възмущението си, щом Върховният жрец на Сянка слезе и се приближи. Като ръсеше злобни проклятия, той разгони грозните като Могора същества и се вмъкна в цепнатината. Миришеше на кръв и гниеща плът.

На малко повече от един човешки бой надолу цепнатината се стесни и той видя заклещено тяло. Провря се до него и опря длан на широкото рамо, но по-настрана от явно натрошената ръка.

— От колко дни, приятелю? Ах, само Трелл може да преживее това. Първо ще трябва да те измъкнем оттук, а за това си имам здраво вярно муле. А после — е, после ще видим, нали?

Нито беше чак толкова здраво, нито особено вярно, а и неохотата му да съдейства забави значително работата с ваденето на Маппо Рънт, така че вече съвсем се беше стъмнило, когато Искарал Пъст издърпа трелла от цепнатината и го извлече на равния откос пясък.

Двете лоши счупвания в лявата ръка бяха най-малкото от ужасните наранявания на грамадния Трелл. Счупени бяха и двата крака, а единият ръб на цепнатината беше отпрал парче кожа и плът от гърба на Маппо — оголеното месо вече гъмжеше от личинки, а провисналата тъкан явно не можеше да се изцери, посивяла в средата и почерняла и замирисала на гнило по краищата. Искарал Пъст я отряза и я хвърли в пукнатината.

След това се наведе и се вслуша в дишането на трелла. Плитко, но бавно — още ден без грижи и щеше да е умрял. Но и с грижи можеше да умре.

— Билки, приятелю — заговори Висшият жрец, щом почна да почиства раните. — И мазила на Висшия Денъл, еликсири, отвари, мехлеми, лапи… дали не забравих нещо? Не, мисля, че не. Вътрешни рани, о, да, счупени ребра, цялата тази страна. Толкова вътрешно кървене, но явно недостатъчно да те убие на място. Забележително. Ти си почти толкова инат, колкото слугата ми тук. — Вдигна глава. — Ей, звяр, бързо да вдигнеш шатрата и да ни напалиш огън! Направи го и може и да те нахраня, а ако не, хи-хи, да се нахраня с теб…

— Идиото с идиото! — Викът проехтя в тъмното от едната му страна и след миг Могора се появи от сумрака.

„Сумракът, да, това обяснява всичко.“

— Какво правиш тук, дърто?

— Спасявам Маппо, разбира се.

— Какво? Аз вече го спасих!

— От тебе го спасявам! — Тя се дотътри до него. — Каква е тая стъкленица в ръката ти? Това е отрова от паралт! Проклет идиот, ще го убиеш с това! След всичко, което е изтърпял!

— Паралт ли? Вярно, жено, паралт е. Ти дойде и се канех да го изпия.

— Видях, че се справи с оня Т’ролбарал, Искарал Пъст.

— Видя? — Замълча и наведе глава. — Обожанието й вече е пълно! Как би могла да не ме обожава? Аз съм си вече почти за обожание. Тя затова ме е последвала чак дотук. Не може да ми се нарадва. Все едно и също с всички — просто не могат да ми се нарадват…

— Най-могъщият Върховен жрец на Сянка — прекъсна го Могора, докато вадеше разни целебни мазила от торбата си, — не може да оцелее без добра жена до него. Като си нямаш добра, имаш си мене, тъй че свиквай, магьоснико. Хайде, дръпни се, че да мога да се погрижа за този беден окаян Трелл.

Искарал Пъст се дръпна.

— И сега какво да правя аз? Безполезен ме направи, жено!

— Това е лесно, мъжо. Вдигни бивака.

— Вече казах на мулето да го направи.

— То е муле, идиот такъв… — Думите й бързо заглъхнаха, щом забеляза мигащата светлина от огън от едната страна. Обърна се и огледа голямата платнена шатра, опитно изпъната, и ограденото с камъни огнище, на което под триногата вече вреше котле с вода. Мулето стоеше наблизо и зобеше от торбата си овеса. Могора се намръщи, поклати глава и се върна към работата си. — Погрижи се за чая тогаз. Да си полезен.

— Аз бях полезен! Докато не дойде ти и не обърка всичко! Най-могъщият Върховен жрец в Седемте града няма нужда от жена! Всъщност това е най-малкото, което му трябва!

— Ти не можеш един забрал нокът да изцериш, Искарал Пъст. Този Трелл има черна отрова в жилите. Ще ни трябва повече от Висш Денъл за това…

— О, пак се почна! Вещерските ти глупости. Висшият Денъл ще надвие черната отрова…

— Сигурно, но мъртвата плът ще си остане мъртва, ще е сакат, полупобъркан, сърцата му ще отслабнат. — Замълча и го изгледа навъсено. — Сенкотрон те прати да го намериш, нали? Защо?

Искарал Пъст се усмихна мило.

— О, сега пък ми е подозрителна, нали? Но няма да й кажа нищо. Само намек, най-скромният намек за огромните ми знания. О, да, познавам аз ума на скъпия ми бог — извратен, хаотичен, лукав ум, и още как. Всъщност толкова много знам, че думи нямам — ха, виж я само как подозрително е присвила тези черни оченца като бръмбари, все едно смее да е наясно за дълбокото ми невежество по всички неща, свързани с моя прескъп видиотен бог. Смее и се кани открито да ме предизвика. И аз да рухна пред този удар, разбира се. — Замълча, усмихна се мило, разпери ръце и каза: — Скъпа ми Могора, Върховният жрец на Сянка трябва да има своите тайни, скрити дори от жена му, уви. Ето защо те моля да не ме притискаш по този въпрос, че да не те сполети капризният гняв на Сенкотрон…

— Ти си пълен глупак, Искарал Пъст.

— Нека да си мисли така — рече той и придружи думите си с кикот. — Ето, че ще се чуди защо съм се изсмял — не, не изсмял, а изкикотил, което, общо взето, е още по-притеснително. В смисъл, прозвуча като кикот, тъй че трябваше да е било, макар да го опитвам или чувам за пръв път, между другото. Докато едно кискане, е, щеше да е друго. Обаче не съм достатъчно дебел за кискане, уви. Понякога ме е яд…

— Иди седни там до огъня на мулето ти — рече Могора. — Трябва да си подготвя ритуала.

— Виж как я притесни кикотенето ми! Разбира се, скъпа моя, иди си поиграй с твоето малко ритуалче, мила. Аз пък ще направя чай за мен и мулето ми.

Стоплен от пламъците и чая от трялб, Искарал Пъст загледа — доколкото можеше да види нещо в тъмното — как Могора се захвана за работа. Първо събра разни камъни, повечето остри, и ги нареди по пясъка в елипса около изпруженото тяло на трелла. След това почна да пикае върху камъните, правеше го с необичайно полурачешко, полупатешко клатушкане, широко разкрачена; движеше се обратно на часовниковата стрелка, докато не стигна там, откъдето беше тръгнала. Искарал се възхити на върховния контрол над мускулите, да не говорим за обема, с който Могора явно разполагаше. През последните няколко години собствените му усилия с уринирането се натъкваха на съмнителен успех, а напоследък самото започване и спиране като че ли се превръщаше във върховно изпитание за вътрешностите му.

Задоволена от пишкането си, Могора почна да скубе косми от главата си. Нямаше много, а онези, които подбираше, като че ли все се оказваха с толкова дълбок корен, че Искарал очакваше да си съдере скалпа с всяко дръпване. Очакването му обаче да види нещо такова му донесе само разочарование, след като, със седем дълги сиви косъма в едната ръка, Могора пристъпи в елипсата и се разкрачи над трелла. Замърмори нещо вещерско и хвърли космите в мастилената чернилка над главата си.

Инстинктът привлече погледа на Искарал нагоре след сребристите косми и той дори малко се притесни, като видя, че звездите горе изчезнаха. Докато далече ниско над хоризонта си оставаха ярки и светли.

— Богове, жено! Какво направи?

Без да му обръща внимание, тя излезе от елипсата и започна да пее на Женския език, който, разбира се, беше неразбираем за ушите на Искарал. Също както Мъжкия език — който Могора наричаше дуднене — беше напълно непонятен за нея. Причината за това бе, Искарал Пъст го знаеше, че Мъжкият език наистина беше дуднене, измислен специално за да обърква жените. „Факт е, че мъжете нямат нужда от език, но жените имат. Ние си имаме пениси в края на краищата. На кого му трябват думи, щом си има пенис? Докато при жените има две цици, което подканва към разговор, точно както един добър задник предлага съвършена целенасоченост, нещо, което знае всеки мъж.“

„Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ти рече: «Не ме питай.» Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила. Ха. Ха-ха.“

Странни ефирни нишки започнаха да се спускат над тялото на трелла.

— Какво са това? — попита той. После се сепна, щом една го забърса по челото, и видя, че е паешка коприна и че в единия й край има паяк, дребен колкото кърлеж. Погледна разтревожено към небето. — Паяци ли има там горе? Що за лудост е това? Какво търсят горе?

— Млъкни.

— Отговори ми!

— Небето е пълно с паяци, мъжо. Носят се на ветровете. Вече ти отговорих, тъй че я затвори тая твоя уста, да не пратя няколко хиляди от сестрите ми в нея.

Зъбите му изщракаха и той седна до огнището. „Горете, гадни твари. Горете!“

Нишките паяжина вече покриваха трелла. Хиляди — десетки, стотици хиляди… паяците увиваха цялото тяло на Маппо Рънт.

— А сега — заяви Могора — е време за луната.

Чернилката в небето изчезна сред внезапно лумналата сребриста светлина. Искарал Пъст изпищя и падна по гръб — толкова стъписваща беше метаморфозата, и се озова зяпнал право нагоре в огромна пълна луна, надвиснала толкова ниско, че сякаш можеше да я докосне. Ако посмее. Не посмя.

— Ти си смъкнала луната! Луда ли си? Тя ще ни смачка!

— О, я стига. Само изглежда така — е, може и да съм я дръпнала малко — но ти казах, че това е сериозен ритуал, нали?

— Какво си направила с луната?!

Тя изграчи с налудничав смях.

— Това е просто малкото ми ритуалче, скъпи. Харесва ли ти?

— Накарай я да се махне!

— Уплашен ли си ми? Би трябвало! Аз съм жена! Вещица! Тъй че защо просто не си завлечеш мършавия задник в онази шатра и да си траеш там, скъпи ми съпруже? Това тук е истинска сила, истинска магия!

— Не е! В смисъл, това не е вещерска магия, нито далхонийска — не знам какво е това…

— Прав си. Не знаеш. Хайде, бъди добро момченце и си лягай да спиш, Искарал Пъст, докато се мъча да спася жалкия живот на този трелл.

Искарал помисли да възрази, но се отказа. Вмъкна се в шатрата.

А отвън се чу:

— Ти ли дуднеш така, Искарал?

„О, я млъкни!“

Лостара Юил отвори очи.

До каменен сводест портал с гръб към нея стоеше загърната в сиво наметало фигура. Грубо иззидани стени, оформящи кръгла камера, и Лостара — положена върху олтар в центъра. Пред фигурата струеше лунна светлина и като че ли се хлъзгаше видимо. Сякаш луната отвън се спускаше от небето.

— Какво… — понечи да попита тя, но се закашля неудържимо, защото рязка болка прониза дробовете й. Съвзе се, примига да махне сълзите от очите си, огледа се отново.

Той вече се беше обърнал към нея.

„Танцьорът на Сянка. Богът. Котильон.“

Сякаш в отговор на първоначалния й въпрос, той заговори:

— Не знам. Някакво дръзко чародейство, някъде сред пустинята. Лунната светлина беше… открадната. Признавам, че никога не бях виждал такова нещо.

Докато го изричаше, спомените на Лостара се върнаха на порой. Ю’Гатан. Огньове навсякъде. Изпепеляващ зной. Жестоки изгаряния — о, как крещеше от болка плътта й…

— Какво… какво е станало с мен?

— А, това ли имаше предвид? Моите извинения, Лостара Юил. Е, с две думи, измъкнах те от пожара. Вярно, рядкост е един бог да се намеси, но Т’рисс първа изрита вратата…

— Т’рисс?

— Кралицата на сънищата. Създаде прецедента. Повечето ти дрехи бяха изгорели — извинявам се, ако новите се окажат не по твоя вкус.

Тя погледна грубата тъкан, покриваща тялото й.

— Риза на послушница — каза Котильон. — Ти си в храм на Рашан, таен. Изоставен с въстанието, мисля. Намираме се на левга и половина от доскорошния Ю’Гатан, на около четиридесет разтега северно от пътя за Сотка. Храмът е добре прикрит. — Махна с облечената си в ръкавица ръка към арката. — Това е единственият изход и вход.

— Защо… защо си ме спасил?

Той се поколеба.

— Ще дойде време, Лостара Юил, когато ще се изправиш пред избор. Ужасен избор.

— Какъв избор?

Тоя я изгледа за миг, после попита:

— Колко дълбоки са чувствата ти към Перла?

Тя се сепна. После сви рамене.

— Моментно увлечение. Мина, за щастие. Освен това напоследък той е неприятна компания.

— Това мога да го разбера — отвърна Котильон малко загадъчно. — Ти ще трябва да избираш, Лостара Юил, между своята вярност към адюнктата… и всичко, което представлява Перла.

— Между адюнктата и императрицата? Но това е безсмислено…

Той вдигна ръка да я прекъсне.

— Не си длъжна да решаваш веднага, Лостара. Всъщност бих те посъветвал да не бързаш. Засега те моля само да обмислиш въпроса.

— Какво става? Какво знаеш, Котильон? Да не би да замисляш отмъщение срещу Ласийн?

Той повдигна вежди.

— Не, нищо такова няма. Всъщност аз не съм пряко замесен в този… ъъ, проблем. Поне засега. Истината е, че само предвиждам определени неща, някои от които може и да се случат, други — не. — Извърна отново лице към арката. — До олтара има храна. Изчакай до съмване и тогава излез. Долу на пътя. Там ще намериш… приятни спътници. Версията ти е следната: успяла си някак да излезеш от града, след това, заслепена от пушека, си се спънала, ударила си си главата и си загубила съзнание. Когато си се свестила, Четиринадесета вече си е била отишла. Паметта ти е разстроена, разбира се.

— Така си е, Котильон.

Той се подсмихна.

— Боиш се, че вече си ми длъжница, Лостара Юил. И че един ден ще дойда при теб и ще поискам да си платиш дълга.

— Не правят ли точно така боговете?

— Някои от тях. Но виждаш ли, Лостара Юил, това, което направих за теб преди четири дни в Ю’Гатан, беше моето отплащане, за дълг, който ти дължах.

— Какъв дълг?

Около Котильон вече се трупаха сенки и тя едва успя да чуе отговора му:

— Забравяш. Веднъж те гледах как танцуваш…

След което изчезна.

А след него се изсипа лунна светлина, като живак.

Тихо похъркване откъм шатрата. Могора седеше на един плосък камък на пет крачки от тлеещия огън. Ако се беше събудил, Искарал Пъст щеше да въздъхне облекчено. Луната се беше върнала на мястото си. Не че я беше местила всъщност. Това вече щеше да е доста трудно, а и щеше да привлече твърде много внимание. Но беше извлякла от силата й, малко, за миг, достатъчно, за да предизвика по-дълбокото изцеряване, от което имаше нужда треллът.

Някой пристъпи от сенките. Бавно обиколи в кръг отпуснатия в сън Маппо, после спря и я погледна.

Тя се навъси, рязко кимна към шатрата.

— Искарал Пъст ви е Магът на Върховен дом Сянка.

— Впечатляващо лечение, Могора — отбеляза Котильон. — Ти естествено разбираш, че тази дарба може всъщност да е проклятие, нали?

— Ти прати Пъст тук да го намери!

— Сенкотрон всъщност, не аз. По тази причина не мога да кажа дали милостта се брои за нещо.

Могора отново хвърли поглед към шатрата.

— Маг… Този бъбрив идиот!

Котильон се втренчи в нея и след малко рече:

— А ти си на Ардата, нали?

И тя се разсипа на купчина паяци.

Богът погледа как побягнаха да се скрият във всяка дупка и цепнатина — след няколко мига ги нямаше. Въздъхна, огледа за последен път наоколо, срещна за миг кротките очи на мулето и изчезна сред вихрушка от сенки.

10.

Излязоха от лабиринта сред воня на пушек и пепелища, а пред тях, в усилващата се светлина на зората, се очерта разрушен град. Тримата постояха дълго неподвижни, смълчани, всеки се мъчеше да побере гледката в ума си.

Сторми заговори пръв.

— Все едно Имперският лабиринт се е излял тука.

Пепел и душен въздух, светлината — вяла и апатична. Калам не се изненада от наблюдението на десантчика. Тъкмо бяха напуснали място на смърт и пустош, за да се озоват на друго като него.

— Обаче още си личи кой град е — каза убиецът. — Ю’Гатан.

Сторми се изкашля и изплю храчката.

— Ега ти обсадата.

— Армията е продължила — отбеляза Бързия Бен. — На запад.

Сторми изсумтя и посочи.

— Виж онзи пролом в стената. Морантски муниции, цял проклет фургон според мен.

През пролома беше изтекла гъста река, вече застинала — блестеше на утринната светлина. Стопено стъкло и метали. Тук се беше разразил истински огнен щорм, осъзна Калам. Поредната злочестина, сполетяла Ю’Гатан. Сапьорите ли бяха направили това?

— Зехтин — каза изведнъж Бързия Бен. — Реколтата зехтин е била прибрана в града. — Помълча и добави: — Нещо ме кара да се чудя дали е било случайна злополука.

Калам погледна накриво магьосника.

— Малко крайно изглежда, Бързак. А и според това, което съм чувал за Леоман, той не е от хората, които ще си жертват живота току-така.

— Ако се е задържал дълго.

— Понесли сме загуби тук — каза Сторми. — Ей там, под пепелта, има гробна могила. Ужасно е голяма, освен ако не са погребали и бунтовници.

— За тях правим отделни ями — подхвърли Калам, макар много добре да знаеше, че и Сторми го знае. Нищо тук не изглеждаше добре, но и тримата не изпитваха охота да го признаят. Не и на глас. — Дирята изглежда отпреди няколко дни поне. Трябва да догоним Четиринайсета.

— Първо да го обиколим това — отвърна Бързия Бен, премрежил очи към разрушения град. — Има нещо… утайка някаква… не знам. Само…

— Стабилен аргумент от устата на Върховния маг — каза Сторми. — Убеди ме.

Калам отново погледна гробната могила и се зачуди колко ли от приятелите му лежат затрупани под тази пръст, неподвижни сред вечния мрак, и личинките и червеите вече са се заловили да отнемат всичко, което ги бе правило неповторими. Не беше от най-приятните мисли, но ако той не постоеше тук да им отдели още няколко мига размисъл, кой друг щеше да го направи?

По пътното платно и равното край пътя се въргаляха овъглени отломки. Колове на шатри все още държаха на място изгорели дрипи платно, а в един изкоп оттатък завоя към някогашната градска порта бяха хвърлени десетина подути конски трупа, краката стърчаха като костеливи клони сред облаци жужащи мухи. Воня на изгорял леш бе надвиснала в неподвижния въздух.

Апсалар спря и бавно огледа опустошението. А после очите й уловиха движение на двеста крачки напред и вляво. Отпусна се в седлото, щом позна походката и жестовете на две от трите фигури, запътили се към останките на Ю’Гатан. Телораст и Кърдъл изприпкаха от двете страни на коня й.

— Ужасна вест, Не-Апсалар! — извика Телораст. — Очакват ни трима ужасни мъже, ако продължим в тази посока. Ако си решила да ги унищожиш, добре, чудесно. Желаем ти успех. Иначе предлагам да бягаме. Веднага.

— Аз съм съгласна — добави Кърдъл и закима, ситнеше нервно на място с щръкнала във въздуха опашка.

Конят вдигна копито и двата скелета побягнаха — знаеха вече, че прекалената близост до животното е опасна.

— Познавам двама от тях — каза Апсалар. — Освен това вече ни видяха. — Смуши коня и бавно го подкара напред към мага, спътника му убиец и малазанския войник, които вече бяха сменили посоката и се приближаваха с отмерени крачки.

— Те ще ни унищожат! — изсъска Телораст. — Сигурна съм… о, този маг, никак не е добър той, никак…

Двете същества побягнаха да се скрият.

Унищожение. Тази възможност съществуваше, призна си Апсалар, предвид нещата, които бе преживяла с Бързия Бен и Калам Мекхар. Но пък, от друга страна, те бяха знаели, че е обсебена, а и след това беше пътувала месеци наред с Калам, първо през Долината на Търсача, от Даруджистан и чак до Ерлитан, и през това пътуване не се беше случило нищо неприятно. Това донякъде й внуши успокоение, докато ги чакаше да се приближат.

Калам заговори пръв:

— Малко неща на този свят са смислени, Апсалар.

Тя сви рамене.

— Всеки от нас си има своите пътувания, Калам Мекхар. Колкото до мен, не съм особено изненадана, че пътищата ни се събират пак.

— Виж, това твърдение е обезпокоително — каза Бързия Бен. — Освен ако не си тук, за да удовлетвориш жаждата на Сенкотрон за възмездие, не виждам никаква възможна причина пътищата ни да се съберат. Не и тук. Не и точно сега. Мен със сигурност нито ме дърпа, нито ме подбутва някой заговорничещ бог…

— Аурата на Гуглата те е обкръжила, Бързи Бен — заяви Апсалар — наблюдение, което явно стъписа Калам и войника. — Такава утайка идва само от дълги беседи с Бога на Смъртта, така че, макар и да държиш, че си свободен, навярно мотивите за това, което правиш и къде избираш да отидеш, не са чак толкова чисто твои, колкото би искал да вярват другите. Или колкото сам би искал да вярваш, впрочем. — Погледът й се плъзна към Калам. — Докато убиецът е почувствал присъствието на Котильон, и то едва наскоро. А колкото до фаларийския войник, неговият дух е обвързан с един Т’лан Имасс. И тъй — огън, сянка й смърт, събрани наедно, докато силите и боговете на тези сили намерят съюз срещу един-единствен враг. Все пак се чувствам длъжна да ви предупредя — този враг вече не е единствен и навярно никога не е бил. А сегашните съюзи може да не удържат.

— Защо ли нещо във всичко това не ми харесва? — каза Бързия Бен.

— Може би защото усещаш желанието ми, Бързак — което едва сдържам — да натреса юмрука си в лицето ти — изръмжа му Калам.

Богът на Смъртта? Какво, в името на Бездната, все пак се случи в Черен Корал?

— Целесъобразност! — сряза го чародеят, без да откъсва очи от Апсалар. — Това се случи. В цялата онази проклета война срещу Панион Домин. Трябваше да е очевидно от самото начало — съюзът на Дужек с Каладън Бруд беше само първото колосално нарушение на правилата.

— Значи сега работиш за Гуглата?

— Мноого студено, Калам. За да разширим каламбура, Гуглата знае, той работеше за мен.

— Нима? А сега?

— А сега… — Кимна към Апсалар. — Както казва тя, боговете са във война. — Сви рамене, но жестът му бе някак притеснен. — Трябва да разбера двете страни, Калам. Трябва да задам въпроси. Трябват ми отговори.

— И Гуглата ли ти ги осигурява?

Погледът, който Бен хвърли на убиеца, беше почти колеблив.

— Бавно.

— А Гуглата какво получава от тебе?

Магьосникът настръхна.

— Опитвал ли си се някога да извиеш ръката на мъртвец? Не става. — Ядосаният му поглед се измести от Калам към Апсалар. — Слушай. Помниш ли онези игри, които играеха Хедж и Фид? С Драконовата колода? Идиотска работа, но не това е важното. Важното е, че те измисляха правилата в движение, и точно това правя аз сега, разбрано? Богове, дори един гений като мен си има граници.

Фаларийският войник изсумтя и оголи зъби. Магьосникът пристъпи срещу него.

— Стига, Сторми! Ти и твоят проклет каменен меч! — Махна побеснял към руините на Ю’Гатан. — На хубаво ли ти мирише това?

— Още по-хубаво ще ми замирише Върховният маг на адюнктата, насечен на парчета и поднесен в яхния на Качулатия. — Посегна към имасския меч и се ухили още по-широко. — И аз съм точно подходящият да го направи…

— Хайде, успокойте се и двамата — каза Калам. — Добре, Апсалар, всички сме тук, и това е повече от странно, но не толкова странно, колкото може би трябва да е. Все едно. — Обхвана с широк жест себе си, Бързия Бен и Сторми. — Тримата се връщаме при Четиринадесета армия. Или ще се върнем, след като обиколим града и Бързака се увери, че е толкова мъртъв, колкото изглежда…

— О, мъртъв е — каза магьосникът. — Все пак ще обиколим руините. — Посочи с пръст Апсалар. — Колкото до теб, не пътуваш сама, нали? Къде се крият? И какво са те? Домашни любимци?

— Можеш да ги наречеш така.

— Къде се крият? — настоя той.

— Не знам. Някъде наблизо. Те са… боязливи. — И нищо повече не добави, доволна от намръщената физиономия на мага.

— Накъде отиваш, Апсалар? — попита Калам.

Тя повдигна вежда.

— Ами, с вас, разбира се.

Не й беше трудно да забележи, че това не ги зарадва, но поне не възразиха. Колкото до нея, това бе идеалният завършек на тази част от пътуването й. Защото съвпадаше с най-неотложната задача — крайната цел за убийство. Единствената, която не можеше да бъде пренебрегната.

Винаги беше знаела, че Котильон е изключително коварен кучи син.

— Е, добре — каза сержант Хелиан, — кой от вас двамата иска да е новият ми ефрейтор?

Тъчи и Бретлес се спогледаха.

— Какво? — попита Тъчи. — Ние? Но ти вече си имаш Балгрид и Тавос Понд. Или даже…

— Това е моето ново отделение и аз решавам тези неща. — Изгледа с присвити очи останалите войници. — Балгрид е маг. Както и Тавос Понд. — Намръщи се и на двамата. — Не обичам магове, винаги изчезват точно когато искаш да ги попиташ нещо. — Погледът й се плъзна по последните двама. — Мейби е сапьор и това говори достатъчно, а Лютс е лечителят ни. Така остават… — Хелиан отново се обърна към близнаците. — Само вие двамата.

— Чудесно — каза Тъчи. — Аз ще съм ефрейтор.

— Почакай — намеси се Бретлес. — Аз искам да съм ефрейтор! Няма да приемам заповеди от него, сержант. Абсурд. Имам си мозък, тъй де…

Тъчи изсумтя.

— Явно не знаеш какво да правиш с толкова мозък и затова го хвърляш на вятъра.

— Ти си дебел тъп лъжец, Тъчи…

— Млък! — Хелиан посегна за меча си. Но се сети и вместо него извади ножа. — Още една дума и ще се порежа.

Отделението я зяпна.

— Аз съм жена, ясно? Така се разправяме с мъжете ние. Всички сте мъже. Само ме ядосайте и ще го забия тоя нож в ръката си. Или в крака. Или ще си отрежа едната цица. А вие, кучи синове, ще трябва да го преглътнете. До края на дните си ще живеете с това, че сте били такива задници, че сте накарали Хелиан да се осакати.

Никой не проговори.

Усмихната, Хелиан прибра ножа в канията.

— Добре. Е, Тъчи, Бретлес, реших. И двамата сте ефрейтори. Точка.

— Но ако искам да заповядам на Бретлес…

— Е, не можеш.

Бретлес вдигна пръст.

— Чакай, ами ако дадем различни заповеди на другите?

— Не се притеснявай за това — рече Мейби. — Бездруго хич няма и да ви слушаме. И двамата сте тъпаци, но щом сержантът иска да ви направи ефрейтори — чудесно. Все ни е тая. От тъпаци се получават добри ефрейтори.

— Добре — заяви Хелиан и стана. — Сега всички да стоите на място и не се размотавай, капитанът иска да сме готови за марш. — Остави ги и тръгна умислена нагоре към билото.

Капитанката й беше взела Урб и го беше направила сержант. Лудост. Явно старото правило за тъпаците, от които се получават добри ефрейтори, се разширяваше и за сержанти, но нищо не можеше да направи по въпроса. Можеше да иде да го убие, но щеше да си навлече голяма неприятност. Урб беше едър, в края на краищата, и къде щеше да скрие трупа? Поне тук наоколо — нямаше къде.

Трябваше да намерят някое село. Можеше да си продаде ножа… не, това нямаше как да стане, щеше само да развали заканата й и отделението можеше да се разбунтува. Освен ако следващия път не добавеше и нокти към възможните оръжия — да си извади едното око примерно, нещо такова. Огледа си ноктите… „О, че то почти ги няма. Ужас…“

— Виж я само — каза Мейби. — Каза ни да не се размотаваме, а тя какво прави? Размотава се. Тръгнала към билото, за какво? Хе, гледа си ноктите. О, ама те са изгризани! Богове, имаме си истинска жена за проклет от Гуглата сержант…

— Тя не е истинска жена — каза Тъчи. — Изобщо не я познаваш, сапьор. Виж, ние с Бретлес, ние бяхме двама от нещастните глупаци, които първи влязоха в храма в Картуул, където започна целият този кошмар.

— За какво говориш? — попита намръщен Балгрид.

— Някой беше влязъл и беше изклал всичките жреци в храма на Д’рек и ние бяхме първите, озовали се там. Все едно, знаете как става. Това беше нашият квартал, нали? Не че можехме да патрулираме вътре в храмовете, разбира се, тъй че не ни обвиниха. Но пък откога здравият разум се брои за нещо в Империята? Тъй че трябваше да ни отпратят. С надеждата, че ще ни убият и всичко това няма да се…

— Обаче се разчу — каза Тавос Понд и се почеса по грубите, зацапани със съсирена кръв превръзки, стегнали едната страна на лицето му.

— За какво говориш? — попита отново Балгрид. — И какво прави сержантът там?

Мейби погледна сърдито към Лютс.

— Още е глух. Направи нещо!

— Ще се оправи — отвърна лечителят и сви рамене. — Е, почти. Само че трябва повечко време.

— Все едно — подхвана отново Тъчи, — тя не е истинска жена. Пие…

— Така е — прекъсна го Бретлес. — А защо пие? Защото я е страх от паяци!

— Това не е важно — изсумтя брат му. — Обаче сега е трезвена и това е лошо.

— Какво? — попита Балгрид.

— Чуйте ме. Всички. Дайте просто да я държим пияна и всичко ще е наред…

— Идиот — изсумтя Мейби. — Сигурно не сте разбрали кой е убил всички ония жреци точно защото сержантката ви е била пияна. Тя се справи добре в Ю’Гатан, забравихте ли? Живи сте благодарение на нея.

— Това скоро ще се изтърка, сапьор. Само почакай. Искам да кажа, виж я само — а бе гледа си ноктите бе!

Приемането на тежка пехота в едно отделение изобщо не беше лесно, Геслер го знаеше. Тежките пехотинци не разсъждаваха нормално, сержантът дори не беше сигурен дали са човешки същества. Нещо средно между чистокръвен Имасс и Баргаст може би. А ето, че имаше четирима от тях. Шортноус, Флашуит, Уру Хела и Мейфлай. Флашуит сигурно можеше да пребори вол, а и беше напанка освен това, макар че зашеметяващите й зелени очи сигурно идваха някъде от другаде; а Шортноус май имаше навика да губи разни части от тялото си и нямаше как да се разбере докъде е стигнал, ако не се брояха липсващият нос и ухо. Уру беше проклета женска от Корелри, навярно предопределена за Бурния вал, преди да се качи на борда на търговския кораб от Джакатан, което означаваше, че не се е чувствала длъжница на никого. Мейфлай просто лесно се объркваше, но явно беше не по-малко корава от другите.

А си бяха корави това, тежката пехота. Трябваше някак да пренастрои мисленето си за това как да се оправи с отделението. „Но ако се издам, Сторми ще ги заобича много тия.“

Може би в едно отношение беше разумно да се реорганизират отделенията, но Геслер не беше сигурен доколко капитанът е избрал подходящия момент. Все едно, отговорността беше на Юмрук Кенеб, а той вероятно предпочиташе просто да разпредели войниците, които вече до един бяха ветерани. Какво пък, тези грижи бяха за офицерите. Това, което най-много го притесняваше в момента, бе фактът, че общо взето бяха без оръжие и броня. Само да се натъкнеше на тях някоя банда разбойници и кокалите на още малазански войници щяха да избелеят на слънцето. Трябваше да се движат, да догонят проклетата армия.

Прикова поглед в западния път, нагоре по склона. Хелиан вече се бе изкачила на билото. Огряна от изгряващото слънце. Странна жена, но все нещо трябваше да е направила както трябва, след като бе успяла да измъкне войниците си от онази бъркотия. Геслер нямаше да обърне повече очи назад към Ю’Гатан. Всеки път, когато го беше правил досега, образите се връщаха: Трут, метнал през рамо торбите с муниции, как тича през пушека и пламъците. Фидлър и Кътъл, как тичат назад, далече от онова, което прииждаше. Не, не си струваше изобщо да хвърля последни погледи към онзи прокълнат град.

А и какво ли можеше да вземе човек от това? Леоман ги беше подмамил вътре, превърнал беше града в паяжина, от която нямаше измъкване — „Само че… ние успяхме, нали? Но колко не успяха?“ Капитанът им беше казала. Над две хиляди, толкова ли беше? И всичко това — само за да загинат няколкостотин фанатици, които сигурно щяха да са също толкова доволни да се избият сами, без никой друг, само за да изтъкнат някаква си там тяхна безумна, безсмислена идея, заради която чувстваха, че си струва да умрат. Точно така разсъждаваха фанатиците в края на краищата. Избиването на малазанци само подслаждаше вече бездруго сладкия им последен миг. „Всичко това, за да блеснат очите на някой бог.“

„Не забравяй, лъскаш ли нещо достатъчно дълго, то блясва.“

Слънцето вдигна огнените си очи над хоризонта. Почти беше време да тръгват.

Десет, може би повече малки — всичките розови, сбръчкани и писукащи като старо лястовиче гнездо, паднало от оронила се стена. Ботъл ги гледаше удивен как мърдат в шепите му. Майка им се беше вкопчила в лявото му рамо, помръдваше носле и сякаш размисляше дали да не скочи — било към безпомощните си рожби, било към врата му.

— Спокойно, мила — зашепна й той. — Те са толкова мои, колкото и твои.

Някой се окашля зад него, след това се изсмя. Смайлс.

Ботъл я погледна ядосано.

— Нищо не разбираш, краво нещастна.

— Не мога да повярвам, че искаш да вземеш тая гадна твар с теб. Добре, тя ни измъкна, обаче разкарай я вече. Освен това няма как да ги опазиш живи — тя трябва да ги храни, нали, значи трябва да ходи за храна. Кога ще го прави това? Ние сме в поход, тъпак такъв.

— Можем да се оправим — отвърна той. — Те са племенни същества, плъхове. Освен това имаме достатъчно храна — само Ю’Гатан трябва да яде. Малките само сучат. Тя ще си ги кърми.

— Престани, че ми прилошава. В този свят има предостатъчно плъхове, Ботъл. Добре, вземи я нея, но малките ги хвърли.

— Тя никога няма да ми го прости.

Корик — гледаше ги как се дърлят — въздъхна и стана.

— Не се отдалечавай много — каза Стрингс.

Корик изръмжа нещо неразбрано и тръгна към северния край на лагера. Тук земята беше надупчена с дълбоки ями. Стигна до ръба на една и надникна долу. Преди много време ямите бяха давали глина на грънчарите, когато близо до повърхността все още беше имало вода. След като водата бе пресъхнала, се бяха оказали полезни за хвърляне на боклука, включително — труповете на несретници.

Ямите най-близо до крепостните стени бяха пълни само с кости, избелели купчини, напукани от слънцето и размесени с опърпани ивици изгнил плат от погребалните савани.

Постоя още миг, загледан в останките, после се смъкна по ронливия бряг.

Войниците бяха загубили повечето кокали, навързани по броните и униформите им. Съвсем редно си беше, помисли си Корик, тези отдавна измрели граждани на Ю’Гатан да предложат своите. „Та нали все пак пълзяхме през костите на самия град. И дори не можем да измерим какво оставихме зад себе си.“

Затънал до колене сред кости, той се огледа. Фетиши колкото искаш. Доволен, започна да си събира.

— Адски гол ми се виждаш без скапаната си броня.

Ефрейтор Тар се намръщи.

— Без скапаната си броня наистина съм като гол, сержант.

Усмихнат, Стрингс извърна глава и затърси с поглед, докато не намери Корик, който тъкмо се спускаше в ямата. Така поне изглеждаше оттук. Странен човек, особняк. Но пък щом толкова държеше да пълзи из ямите — негова работа. Стига да се покажеше, щом подадат сигнала за тръгване.

Кътъл седеше край огъня, доливаше останалото от чая — вариво от някакви местни билки, за които Ботъл реши, че стават на вкус, макар да остана леко сдържан по въпроса колко може да са отровни.

След като огледа отделението си, сержантът отново се залови с бръсненето си: чегърташе вмирисаните опърлени косми с ножа си — единственото оръжие, което му беше останало.

Едно от осиновените деца се беше лепнало за него и седеше насреща му, зяпаше го с ококорени очи. Момиченце. Кръглото му личице беше оцапано с пепел и две мокри мръсни бразди се стичаха от носа му. Облиза напуканите си устни.

Стрингс спря, изгледа я примижал и вдигна вежда.

— Трябва да те окъпем, моме. Ще се наложи да те хвърлим в първия поток, до който стигнем.

Тя се нацупи.

— Няма как — продължи той. — От малазанските войници на Четиринадесета се иска да поддържат известно ниво на хигиена. Дотук капитанът го подминаваше, но повярвай ми, това няма да продължи… — Замълча, щом видя, че детето вече не го слуша. Нито пък го гледаше, гледаше нещо зад и над лявото му рамо. Стрингс се завъртя да проследи погледа й.

И видя конник и трима пешаци. Слизаха към тях от пътя, обикалящ покрай Ю’Гатан.

— Това е Сторми — обади се Геслер. — Тая негова чепата походка ще я позная навсякъде. И Калам, и Бързака. Жената на коня не я знам обаче…

„Аз я знам обаче.“ Стрингс се изправи. Тръгна нагоре по склона да ги посрещне. Чу зад себе си стъпките на Геслер.

— Гуглата да ни вземе дано — възкликна Стрингс, като огледа първо Апсалар, а после — Калам и Бързия Бен. — Половината старо отделение. Всички тук.

Бързия Бен го гледаше, присвил очи.

— Обръснал си се. Напомня ми колко си млад — а бе брадата те правеше старец. — Замълча, после добави: — Добре щеше да е и Малът да е с нас.

— Забрави. — Стрингс махна с ръка. — Той дебелее в Даруджистан и последното, което иска да види, са грозните ни мутри. — Окашля се. — Предполагам, че и Паран е там, гледа си кефа и си пийва изстудено салтоанско.

— Добър капитан се оказа — рече магьосникът. — Кой можеше да го допусне?

Стрингс кимна на жената на коня.

— Здравей, Апсалар. Крокъс къде е?

Тя сви рамене и отвърна:

— Вече се казва Кътър, Фидлър.

„О!“

— Все едно, пътищата ни се разделиха отдавна — добави Апсалар, а Сторми се обърна към Геслер и попита:

— Е, изгубихме ли го?

Геслер извърна очи и кимна мълчаливо.

— Какво стана?

Отвърна му Стрингс:

— Трут ни спаси кожите на всички, Сторми. Направи това, което ние не можахме, когато се наложи. Без дума да каже. Даде си живота за нас. Да можеше да е обратното… — Поклати глава. — Знам, тежко е, когато са толкова млади.

По загорялото от слънцето лице на едрия мъж потекоха сълзи. Без нищо да каже, той тръгна надолу по склона към малазанския бивак. Геслер го проследи с очи, после закрачи след него.

Всички се умълчаха.

— Имах предчувствие — каза след малко Бързия Бен. — Измъкнали сте се от Ю’Гатан… но Четиринадесета е тръгнала.

Фидлър кимна.

— Трябваше да тръгнат. Чумата идва от изток. Освен това сигурно им се е сторило невъзможно… някой да се измъкне от оня огнен ад.

— Вие как успяхте? — попита Калам.

— Скоро ще тръгваме — рече Фидлър, понеже видя Фарадан Сорт да излиза на пътя. — Ще ви разкажа после. И, Бързак, имам си маг в отделението, искам да се запознаеш с него — той ни спаси всичките.

— Какво да направя? Да му стисна ръката?

— Не. Освен ако не искаш да те ухапят.

„Ха, виж му лицето само. Това си го биваше.“

Мостът беше от черни камъни, издялани грубо, но наместени съвършено. Достатъчно широк, за да минат два фургона един до друг, макар да нямаше парапети и краищата да изглеждаха толкова изтъркани и хлъзгави, че попритесниха Паран. Особено след като под моста нямаше нищо. Нищичко. Сиви мъгли и бездънно море. Сиви мъгли, поглъщащи самия мост на двайсетина крачки надолу; сиви мъгли, забулващи небето отгоре.

Полуроден, мъртъв в помятането свят, свят със студен лепкав въздух, миришещ на приливни вълни. Паран придърпа по-плътно наметалото около раменете си и измърмори:

— Хм, почти същият си е, както го видях.

Призрачната фигура на Хедж, застанала на самия ръб на моста, бавно се извърна.

— Бил ли си тук, капитане?

— Видения. Нищо повече. Трябва да минем и…

— М-да — отвърна сапьорът. — В един отдавна забравен свят. Дали е на Гуглата? Трудно е да се каже. — Скритите под изпъкналото чело очи на призрака се изместиха и се спряха на Ганат. — Май не трябваше да си променяш решението, Джагът.

— Трябваше.

— Това е по-старо от Крепостите, нали? — попита я Паран. — И ти е познато, нали, Ганат?

— Да, в отговор и на двата ти въпроса. Това място е на Джагът — на митовете ни. Това е нашата представа за долния свят, Господарю на Колодата. Вердит’анат, Мостът на Смъртта. Трябва да намериш друг път, Гъноуз Паран, за да намериш онези, които търсиш.

Той поклати глава.

— Не. Боя се, че е този.

— Не може да бъде.

— Защо?

Тя не отвърна.

Паран се поколеба.

— Това е мястото във виденията ми. Откъдето трябва да започна. Но… хм, сънищата така и не продължаваха оттук — не знам какво има напред. Тъй че имах само това, което виждате пред нас, и съзнавах, че само призрак би могъл да ме преведе през него. — Загледа се в мъглите, обгърнали каменния път. — Има два начина да се разбере това, заключих накрая.

— Кое да се разбере? — попита Ганат.

— Ами, оскъдността на онези видения, както и интуицията ми как да действам. Бих могъл да пренебрегна всичко останало и да се опитам да ги удовлетворя с прецизност, без никакви отклонения — от страх, че ще се окажат пагубни. Или бих могъл да приема всички тези несигурности като възможности и да дам пълна воля на въображението си.

Хедж направи някакво движение все едно, че плюе, макар че нищо не излезе от устата му.

— Струва ми се, че си избрал второто, капитане.

Паран кимна и отново се обърна към Ганат.

— Във вашите митове, Ганат, кой или какво пази този мост?

Тя поклати глава.

— Това място лежи под земята под краката на Гуглата. Той може да знае за това селение, но не би си позволил да държи на господството си над него… или обитателите му. Това е първично място, Господарю на Колодата, както и силите, наричащи го свой дом. Заблуда е да се вярва, че смъртта има само една-единствена проява. Както с всички неща, и тук има пластове и пластове, и след време най-дълбоките, най-тъмните биват забравяни — но все пак са оформили онова, което лежи отгоре. — Като че ли се вгледа в Паран за миг, след което добави: — Ти носиш отатаралски меч.

— С неохота — призна той. — Повечето време го държа заровен под задната стена на имението на Кол, в Даруджистан. Изненадан съм, че го усети — ножницата е от желязо и бронз, а това заличава ефекта му.

Тя сви рамене.

— Преградата е несъвършена. Обитателите на това селение — ако митовете съдържат истина, а те винаги съдържат — предпочитат грубата сила пред магията. Мечът ще си е просто меч.

— Е, аз бездруго не смятах да го използвам.

— Значи просто тръгваме по моста и чакаме нещо да ни изскочи? — попита Хедж. — Капитане, може да съм сапьор, и умрял при това, но дори и аз не мисля, че е много умно.

— Разбира се, че не е — отвърна Паран. — Нещо друго съм намислил. — Извади от торбата си един малък предмет, кръгъл и със спици, и го хвърли на земята. — Не би трябвало да отнеме много време. Каза им се да са наблизо.

Само след миг в мъглите зад тях се разнесе шумотевица — тропот на копита, тежко трополене на грамадни колелета. Появи се впряг, конете мятаха глави с плувнали в пяна муцуни и с подивели очи, а зад тях — каляска на шест колела. Стражи се бяха вкопчили в пищните орнаменти по страните на каляската, някои — вързани с кожени сбруи. Оръжията им бяха извадени и всички гледаха яростно в мъглите във всички посоки.

Водачът на впряга дръпна рязко поводите и нададе кански крясък. Забиха копита, конете почти клекнаха и огромната каляска спря със скърцане и трясък.

Стражите се откачиха и се изсипаха в кръг, с вдигнати заредени арбалети. Кочияшът дръпна спирачния лост, стегна поводите около дръжката, измъкна шише и го изпразни на седем бързи глътки. Оригна се, запуши шишето, прибра го в джоба си и се смъкна от каляската. Дръпна резето на вратичката и Паран зърна движение зад заслоненото прозорче.

Мъжът, който се измъкна навън, беше грамаден, облечен в коприни, пухкавите му ръце и закръгленото лице бяха плувнали в пот.

— Вие трябва да сте Карполан Демесанд — заговори Паран. — Аз съм Гъноуз Паран. Благодаря, че пристигнахте толкова бързо. Но след като знам репутацията на Търговска гилдия Тригали, разбира се, изобщо не съм изненадан.

— И не би трябвало да сте! — отвърна едрият мъж с широка усмивка, зад която лъснаха позлатени, обсипани с диаманти зъби. Усмивката бавно повехна, щом погледът му се спря на моста. — Олеле. — Махна с ръка на двама от най-близките стражи, и двете — жени от племето парду, и двете — с ужасни белези. — Нистар, Артара, до самия край на мъглите на този мост, моля. Огледайте внимателно краищата — без предпазна стена наистина ни чака опасен път. — Мъничките светли очи отново се приковаха в Паран. — Господарю на Колодата, простете ми, ужасно съм изтощен! О, как уморява горкия Карполан Демесанд тази ужасна земя! След това по най-бързия начин трябва да се върнем на скъпия ни континент Седем града — вижте колко съм отслабнал! Това напрежение! Мъките! Лошата храна! — Щракна с пръсти, един слуга се появи от каляската зад него, успя някак да задържи подноса с бокали и кристална кана в едната си ръка, докато се измъкваше пипнешком с помощта на другата. — Съберете се, приятели мои! Не вие, проклети съдружници. Отваряйте си очите, глупаци! Дебнат разни неща там, а много добре знаете какво става, когато дойдат разни неща! Не, за гостите ми говорех! Гъноуз Паран, Господарят на Колодата, неговият призрачен спътник и джагътската чародейка — при мен, моля, приятели капризни, да вдигнем този мирен тост… преди да се отприщи адът!

— Благодаря за поканата — отвърна Хедж, — но след като съм призрак…

— Ни най-малко — прекъсна го рязко Карполан Демесанд. — Знайте, че опитате ли изумителното ми изделие, съвсем не ще се чувствате прокълнат с невещественост, ни най-малко! И тъй… — той подаде пълния бокал на сапьора, — пийте, приятелю мой! И се насладете на възхитителното усещане за вкус, да не говорим за алкохола!

— Щом казвате — отвърна Хедж и прие подадения му бокал. Отпи глътка и смуглото му лице някак светна. — Богове подземни! Е, да, постигнал си го, търговецо! Мисля, че ще копнея за този впряг цяла вечност!

— Уви, приятелю, ефектът се губи с времето. Иначе щяхме да сме изправени пред непосилно бреме, както можете да си представите! Моля, Джагът, няма да ти убегне прелестта на милиардите аромати в това вино, сигурен съм. — Подаде й бокала, целият засиял.

Тя отпи, след което оголи дългите си бивни в нещо, което според Паран трябваше да е усмивка.

— Бик’трара — ледени цветя. Сигурно сте прекосявал джагътски глетчер някога в миналото, за да наберете толкова редки растения.

— О, да, скъпа! Джагътски глетчери и много повече, уверявам ви! Да обясня. Търговска гилдия Тригали пътува през лабиринтите — право, за каквото не претендира никой друг търговец в този свят. Поради което сме и много скъпи, разбира се. — Намигна на Паран. — Много, както Господарят на Колодата знае добре. Като стана дума, вярвам, че носите необходимото.

Паран кимна.

Карполан му поднесе третия бокал.

— Забелязвам, че сте си взели коня, Господарю на Колодата. С нас ли възнамерявате да яздите?

— Така мисля. Проблем ли е?

— Трудно е да се каже — все още не знаем на какво ще се натъкнем на този ужасен мост. Във всеки случай ще трябва да яздите плътно до нас, освен ако не се осланяте на собствената си защита, в който случай защо изобщо е трябвало да ни наемате?

— Вашата защита ще ми трябва, убеден съм — отвърна Паран. — Точно затова се договорих с гилдията ви в Даруджистан. — Отпи от виното и усети как главата му се замая. — Макар че — довърши, като изгледа накриво златистата течност, — ако изпия още глътка от това, може би ще имам проблем със седенето в седлото.

— Ще трябва да се вържете здраво, Гъноуз Паран. За стремената и за седлото. Повярвайте ми, с такова пътуване човек най-добре се справя пиян — или с дробове, пълни с дима на дъранг. Или и двете. Е, вече трябва да започна приготовленията си — макар никога досега да не съм посещавал този лабиринт, започвам да подозирам, че на този гибелно опасен мост ни чакат горчиви изпитания.

— Ако сте склонен, бих могла да се возя вътре с вас — каза Ганат.

— С удоволствие, и ви съветвам да сте готова за достъп до своя лабиринт, Джагът, в случай, че възникне нужда.

Паран изгледа двамата, докато се качат в колесницата, а после извърна поглед към Хедж.

Сапьорът довърши виното в бокала си, след което го остави на подноса, все още в ръката на слугата — старец с червени кръгове около очите и сива коса, изглеждаше опърлена по краищата.

— Колко такива пътувания си правил — попита го Хедж.

— Повече, отколкото мога да изброя, сър.

— Доколкото схващам, Карполан Демесанд е Върховен маг.

— Да, сър. И затова ние, съдружниците, го благославяме ежедневно.

— Не се съмнявам. — Хедж се обърна към Паран. — Ако няма да го пиеш това, капитане, остави го. Трябва да поговорим.

Паран рисковано отпи още глътка, остави бокала и тръгна след Хедж към началото на моста.

— Нещо да не би да се върти в призрачния ти ум, сапьор?

— Много неща, капитане. Но едно по едно. Знаеш ли, когато метнах онази „проклетия“ в Корал, си помислих, че това е краят. Гуглата знае, нямах избор, тъй че бих го направил отново, ако потрябва. Все едно… — Замълча за миг. — За известно време беше само, хм, мрак. От време на време просветваше нещо, нещо като… съзнание. — Поклати глава. — Беше като… все едно, че нямах къде да отида. Душата ми, искам да кажа. Никъде. Повярвай ми, никак не е приятно това чувство.

— Но после си успял — каза Паран. — В смисъл, имаш накъде да вървиш.

Хедж кимна, зареял поглед в мъглите, загърнали пътя напред.

— Чух гласове отначало. После… стари приятели, излизащи от тъмното. Лица, които познавах и, както казах, приятели, разбира се. Но и някои, които не бяха. Трябва да разбереш, капитане, преди твоето време много от Подпалвачите на мостове бяха адски гадни копелета. След като един войник преживее онова, което преживяхме ние, в Рараку, в Леса на Черния пес, накрая се оказваш или от единия вид, или от другия. Или си адски смирен, или започваш да вярваш, че императрицата се прекланя на онова, дето излиза от задника ти, и не само императрицата, а и всички останали. Докато бях жив, така и нямах време за тия копелета — сега очаквам да прекарам цяла вечност с тях.

Паран помълча замислено, след което отрони:

— Продължавай.

— Ние, Подпалвачите… чака ни работа, а някои от нас не я харесват. В смисъл, ние сме мъртви, нали? И разбира се, хубаво е да помагаш на приятели, които още са живи, и може би да помагаш на цялото човечество, ако се стигне до това… съжалявам, че го казвам, но ще се стигне до това. Но все пак човек стига до въпроси, въпроси, на които не може да се отговори.

— Например?

Лицето на сапьора се изкриви.

— Проклятие, звучи ужасно, но… какво ни засяга нас? Озоваваме се в някаква армия на мъртъвци, в едно проклето море там, където е била пустиня. Свършили сме със своите войни, боят за нас е свършил, а сега се оказва, че трябва да продължим в поход… и този поход е дълъг, по-дълъг, отколкото би си помислил, че е възможно. Но това е нашият път, нали?

— И докъде води той, Хедж?

Сапьорът отново поклати глава.

— Какво означава да умреш? Какво означава да се възнесеш? Не че ще съберем десетина хиляди поклонници сред живите, нали? Искам да кажа, единственото общо, което имаме ние, мъртвите войници, е това, че никой от нас не се е оказал достатъчно добър или с достатъчно късмет, за да преживее битката. Ние сме орда от провали. — Изсмя се горчиво. — Няма да е зле да си го запомня това за копелетата. За да ги дразня.

Паран погледна към каляската. Все още никакви действия, макар че слугата се беше прибрал вътре. Въздъхна.

— Асценденти, Хедж. Роля, която не е лесно да се обясни — всъщност аз все още не съм намерил стойностно обяснение какво точно е асцендентството — сред всичките учени трактати, в които съм ровил в библиотеките и архивите на Даруджистан. Тъй че накрая си съставих своя теория.

— Да я чуем, капитане.

— Добре. Да започнем с това. Асцендентите, които си намерят поклонници, стават богове и обвързването е двупосочно. Асцендентите без поклонници са, в известен смисъл, неоковани. Необвързани, на езика на Драконовата колода. Значи, богове, които някога са имали поклонници, но вече нямат такива, си остават асценденти, но са осакатени и остават такива, освен ако култът по някакъв начин не се възобнови. За Древните богове това означава проливане на кръв върху осветена или била някога осветена земя. За по-примитивните духове и други подобни би могло да е просто припомнянето или преоткриването на името им, или някаква друга форма на пробуждане. Забележи, всичко това е без значение, ако асцендентът е окончателно и безвъзвратно унищожен. Тъй че, ако се върнем малко назад, асцендентите, било то богове или не, изглежда, притежават някаква сила. Може би магия, може би лични достойнства, може би нещо друго. А това като че ли означава, че притежават необичайна степен на въздействие…

— Върху какво?

— Голяма беля са, ако се забъркаш с тях, това казвам. Смъртният човек удари някого и да речем, че му счупи носа. Асцендентът удари някого и той мине през стената. Значи, не го казвам буквално — макар че понякога случаят е точно такъв. Не непременно физическа сила, но сила на волята. Когато действа един асцендент, вълните минават през… всичко. И точно това ги прави толкова опасни. Например, преди Финир да бъде низвергнат, Трийч беше Първи герой, старо название за асцендент, и нищо повече. Повечето време или се е бил с други Първи герои, или, към края, е странствал в облика си на соултейкън. Ако на Трийч в този му облик не се беше случило нищо неприятно, възнасянето му след време щеше да се изличи, да се изгуби в примитивния зверски мозък на един малко по-едър от обичайното тигър. Но нещо неприятно се е случило — всъщност две неща. Низвергването на Финир и необичайната смърт на Трийч. И с тези две събития всичко се е променило.

— Добре — каза Хедж, — всичко това е чудесно. Накъде обаче клониш с тази твоя теория, капитане?

— Всяка планина си има връх, Хедж, а през цялата история е имало планини и планини — повече, отколкото можем да си представим, подозирам — планини от човечество, Джагът, Т’лан Имасс, Ерес’ал, Баргаст, Трелл и прочие. Не просто планини, а цели планински вериги. Вярвам, че възвисяването е естествено явление, неизбежен закон на вероятността. Вземи едно множество от същества, където и да било, от който и да е вид, и след време натискът ще се натрупа и ще се издигне планина, и тя ще има своя връх. Ето защо много асценденти се превръщат в богове — след като минат поколения, името на великия герой става свято, превръща се в представител на отдавна изгубения златен век, и това продължава.

— Значи, ако те разбирам, капитане — а признавам, не е лесно и никога не е било лесно — в последно време има твърде много натиск и заради това има твърде много асценденти, и работата става много страшна.

Паран сви рамене.

— Може и така да се приеме. И вероятно винаги е било така. Но всичко уляга с времето. Планини се срутват, върхове пропадат, остават забравени, превръщат се в прах.

— Капитане, каниш ли се да направиш нова карта в Драконовата колода?

Паран изгледа замислено призрака пред себе си.

— В много от Домовете ролята на Войник вече съществува…

— Но не и необвързани войници, капитане. Не и… ние.

— Казваш, че пред вас има дълъг път, сапьор. Откъде знаеш това? Кой ви води?

— Нямам отговор на това, капитане. Затова решихме — като възнаграждение за сделката ни, — че ако направиш карта за нас, това ще е, хм, ще е все едно да поръсиш шепа брашно над невидима паяжина.

— Част от сделката? Можеше да го споменеш в самото начало, Хедж.

— Не, по-добре е, когато вече е късно.

— За вас, да. Добре, ще помисля за това. Признавам, събуди любопитството ми, особено след като не мисля, че ти и призрачната ви армия сте пряко манипулирани. Подозирам, че онова, на което се отзовавате, е далеч по-ефимерно, по-първично. Природна сила, все едно че някой отдавна забравен закон се налага отново, и вие сте тези, които ще го наложите. С времето.

— Интересна мисъл, капитане. Винаги съм знаел, че имаш мозък, но най-сетне започвам да схващам за какво го бива.

— Сега нека аз да ти задам един въпрос, Хедж.

— Щом се налага.

— Онзи дълъг път пред вас. Вашият поход… той е към война, нали? Срещу кого?

— По-скоро какво…

Зад тях настъпи раздвижване, съдружниците бегом се стекоха около каляската, чу се плющене на кожа и щракане на закопчалки, докато десетината мъже и жени се стягаха по местата си. Конете, изведнъж възбудени, замятаха глави и заудряха с копита. Кочияшът отново беше стиснал поводите.

— Вие двамата! — изръмжа той. — Време е.

— Мисля да седна до него — каза Хедж. — Капитане, както каза магът, гледай да караш плътно до впряга. Знам как да ни изведа оттук, но представа нямам какво ни предстои.

Паран кимна и тръгна към коня си, а Хедж се качи до кочияша. Двете жени парду се върнаха от постовете си на моста, качиха се от двете страни на покрива и провериха тежките си арбалети и запасите си от метални стрели с широки върхове.

Паран се метна на седлото.

Капакът на прозорчето на страничната врата беше отворен и капитанът успя да различи кръглото лъскаво лице на Карполан.

— Пътуваме опасно бързо, Гъноуз Паран. Ако някаква метаморфоза сполети коня ви, помислете дали да не го изоставите.

— А ако метаморфозата сполети мен?

— Е, ще направим всичко възможно да изоставим вас.

— Успокоихте ме, Карполан Демесанд.

Къса усмивка, после капакът се затръшна.

Нов дивашки вик от устата на кочияша и юздите изплющяха. Конете се понесоха напред, каляската тежко затрополи зад тях. Затъркаля се напред. По каменния мост.

Паран подкара плътно до нея, до един от съдружниците. Мъжът му хвърли дивашка безумна усмивка. Стискаше тежък арбалет, малазанска направа.

Нагоре по моста и в мъглите.

Десет удара на сърцето, а след тях — хаос. Същества с кожа с охрен цвят се изсипаха от двете страни, сякаш бяха чакали прилепени под моста. Дълги ръце с къси нокти, маймунски крака, малки глави, които сякаш бяха пълни с остри зъби. Хвърляха се върху впряга, мъчеха се да смъкнат съдружниците от него.

Крясъци, трясък на метални стрели, поразили тела, чудовищните същества съскаха от болка. Конят на Паран се вдигна на задните си крака и изрита някакъв звяр, изпълзял под него. Извадил меча, Паран посече в гърба някаква твар, вкопчена и ръфаща късове месо от лявото бедро на най-близкия съдружник. Мечът отпра плът и мускул, оголи ребра. Швирна кръв. Звярът изпищя и падна встрани от пътя.

Други се бяха добрали до впряга и Паран видя как откъснаха една жена от страницата, чу я как изруга, щом я повлякоха долу на камъните — после изчезна под гмежта гладкокожи тела.

Капитанът дръпна юздите и настъпи към гърчещата се купчина.

Никакво бойно изкуство — просто сечене, докато и последното плувнало в кръв тяло не се изтърколи встрани.

Жената на окървавените камъни изглеждаше все едно, че е била сдъвкана от акула и след това изплюта. Но беше жива. Паран прибра меча, слезе и я метна, замаяна и цялата в кръв, на рамо.

Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Успя да я нагласи на задницата на коня и отново се метна в седлото.

Впрягът вече чезнеше в мъглите, от двете му страни падаха охрени тела. Тежките задни колелета се повдигаха, изтрополяваха и се търкаляха напред през пръскащите се трупове.

А между него и впряга — петдесетина или повече същества вече се обръщаха, вдигнали ноктестите си ръце, тракаха със зъби. Паран отново извади меча и заби пети в хълбоците на коня. Животното изцвили озверяло и се понесе напред. Паран засече наляво и надясно, хвърчаха крайници, пръскаха се черепи. Нечии ръце сграбчиха жената и се опитаха да я смъкнат. Паран се изви, посече и ноктестите ръце се свлякоха.

Някакъв звяр скочи буквално в скута му.

Зноен дъх с миризма на презряла праскова. Зейнала паст с остри зъби — проклетата твар още миг и щеше да ги впие в лицето му.

Той удари с глава, ръбът на шлема му разби нос и зъби, кръв плисна в очите, в носа и устата му.

Съществото залитна назад.

Паран замахна с оръжието си отгоре, стовари дръжката на меча като чук в черепа на съществото. Проби го и кръвта плисна нагоре. Той изтръгна оръжието и избута настрани мъртвия звяр.

Конят му продължаваше да препуска, цвилеше, нокти и зъби го деряха по врата и гърдите. Паран се наведе на врата му и засече бясно да го предпази.

После преминаха, конят се впусна в тръс, след това — отново в галоп. Изведнъж разнебитената, полюшваща се и поклащаща се тежко задница на каляската изникна пред очите му. Освободил се от нападателите, Паран дръпна юздите и конят забави и продължи до нея. Той махна с ръка на най-близкия съдружник.

— Още е жива… вземете я…

— Тъй ли? — отвърна мъжът, извърна глава и изплю лъскава черна храчка.

Едва сега Паран видя кръвта, която течеше от зейналите дупки в левия му крак, и тези струи вече секваха.

— Трябва ти лечител, бързо…

— Късно е — отвърна мъжът и се наведе да издърпа изпадналата в несвяст жена. Още ръце се пресегнаха отгоре и я задърпаха. Умиращият съдружник се обърна към Паран с кървава усмивка. — Клинът. Удвоява цената ми. Дано проклетата ми жена да е благодарна. — И докато го казваше, дръпна закопчалото на ремъците, кимна за последно на Паран, пусна се и падна.

Тупна долу, претърколи се и… нищо.

Паран зяпна назад към замрялото тяло на моста. Зверовете го връхлетяха. „Богове, всички тези хора са си изгубили ума!“

— Стебар спечели клина! — рече някой от покрива на каляската. — Някой да има от жетоните му?

Друг глас му отвърна:

— Тука, долу в жлеба… много ли е зле Тирс?

— Ще се оправи, горкото момиче. Е, няма да е хубава вече.

— Каквато я знам, по ще е доволна за клина…

— Забрави, няма си близки, Ефрас. Какъв смисъл от клин, като си нямаш близки?

— Смешен човек излезе, Йорад, бас слагам, че не си го и знаел.

— Аз за какво говоря?

Дивашкото трополене на каляската забави, понеже по пътя се появиха още и още препятствия. Късове ръждясала броня, потрошени оръжия, вързопи дрипави дрехи.

Паран видя парче дърво, като че ли беше игрална дъска на „нощвите“, пръсната и сдъвкана, все едно някакво същество се е опитало да я изяде. „Значи тук, в този гибелен долен свят, има неща, които все още се нуждаят от храна. Което значи, че са живи. Което значи, предполагам, че не са оттук. Натрапници като нас.“ Зачуди се за всички посетители на това селение, паднали под сганта на зверовете-хора с цвят на охра. Как се бяха оказали тук? Случайност, или като него се бяха опитали поради някаква сериозна причина да минат по този проклет мост?

— Хедж!

Призракът, седнал на пейката на коларя, се обърна.

— Да, капитане?

— Този свят… ти как научи за него?

— Ами, ти дойде при нас, нали? Помислих, че ти знаеш за него.

— Това е безсмислица. Ти поведе, аз тръгнах, нали?

— Ти поиска да идем там, където са ставали древните неща, и ето ни тука.

— Но къде е това тука?

Сапьорът само сви рамене.

„Това му е лошото да следваш вътрешните си инстинкти — помисли си Паран. — Представа нямаш откъде идват и с какво се подхранват.“

След около третина левга може би — мостът все още осезаемо се издигаше, — макар да си оставаха гъсти, мъглите сякаш започваха да изсветляват, все едно някакво скрито слънце от бял пламък се беше издигнало над хоризонта. Стига изобщо да съществуваше хоризонт. Не всеки лабиринт действаше по едни и същи правила, Паран го знаеше.

Изведнъж водачът на впряга изруга, дръпна поводите и натисна с крак спирачния лост. Паран дръпна юздите. Впрягът се разтресе и спря.

Отпред — грамада отломки. Огромна купчина, обкръжена от нападали парчетии.

Каляска.

Всички се смълчаха за миг, след това гласът на Карполан Демесанд изригна през усилващата тръба до покрива.

— Нистар, Артара, ако благоволите — огледайте тази преграда.

Паран слезе, извади меча и тръгна след двете жени парду, които застъпваха предпазливо напред към унищожения впряг.

— Това е на Търговска гилдия Тригали — промълви Паран. — Нали?

— Шшшт.

Стигнаха. Двете съдружнички си размениха жестове и се разделиха от двете страни, всяка стиснала в готовност арбалета си. След малко се скриха от погледа на Паран.

Каляската лежеше на една страна, с покрива срещу него. Едно от задните колелета липсваше. Медните листове на покрива изглеждаха очукани, олющени на места, нарязани и вдлъбнати на други. На две от видимите железни халки бяха останали ремъци.

Една от жените се появи отгоре на рамката на страничната врата, после се наведе и надникна в каляската. След миг се спусна вътре. Другата се появи иззад впряга. Паран я изгледа. Носът й беше разбит наскоро, прецени той, следите от отоците личаха на бледи дъги под очите й. А очите й… бяха изпълнени със страх.

Зад тях се появи Карполан Демесанд и бавно се приближи, с Джагъта до него и Хедж след тях.

Паран се обърна и изгледа пребледнялата безизразна физиономия на Върховния маг.

— Познат ли ви е точно този впряг, Карполан?

Кимване.

— Госпожа Дарпарет Вайд. Колежка. Липсва, с всичките си съдружници, от две години. Гъноуз Паран, това е сериозно, защото тя ме надвишаваше в чародейното изкуство. Дълбоко съм натъжен от това откритие, защото ми беше приятелка. Натъжен и разтревожен.

— Спомняте ли си подробности за последната й мисия?

— Колко далновиден въпрос. По принцип… по принцип такива подробности си остават собственост на Търговска гилдия Тригали, защото би трябвало да разбирате, конфиденциалността е качество, за което клиентите ни плащат, с пълната убеденост, че не разкриваме нищо. В този случай обаче са ясни две неща, които облекчават необходимостта да се пази такава тайна. Първо: изглежда, че ако продължим, ще се изправим пред това, което е срещнала Дарпарет. Второ: в тази своя последна мисия тя се е провалила. А се предполага, че ние не желаем да споделим нейната съдба. Следователно, длъжни сме тук и веднага да отприщим дарбите си, първо — за да определим какво е унищожило мисията й, и второ — за да осигурим разумна защита срещу виновния враг.

Другата парду отново се появи горе, погледна Карполан и поклати глава.

— Няма трупове — каза Паран. — Разбира се, онези прегладнели зверове, на които се натъкнахме, като нищо може да са разчистили след това…

— Не мисля — прекъсна го Ганат. — Подозирам, че и тях ги е страх от онова, което дебне напред, и не биха се осмелили да се покажат толкова далече на моста. Във всеки случай щетите, нанесени на този впряг, са от нещо много по-голямо, по-силно. Ако този мост наистина си има страж, подозирам, че тези нещастни пътници са го срещнали.

Паран се намръщи.

— Страж? Защо трябва да има страж? Подобни неща ги има само в приказките. Колко често някой или нещо се опитва да мине по този мост? Трябва да е рядко, което значи, че има страж с твърде много свободно време. Защо просто да не се махне? Освен ако съществото не е съвсем безмозъчно, такава служба би трябвало да го подлуди…

— Достатъчно, за да разкъса всичко, което се появи — подхвърли Хедж.

— По-скоро жадува да го почешат зад ухото — отвърна Паран. — Нелогично е. Съществата трябва да ядат, трябва им компания…

— А ако стражът си има господар? — попита Ганат.

— Това не е Крепост — отвърна Паран. — То няма владетел, нито господар.

Карполан изсумтя.

— Сигурен ли сте в това, Гъноуз Паран?

— Да. Повече или по-малко. Това селение е погребано, забравено.

— Тогава може би — разсъди гласно Карполан — някой трябва да уведоми стража, че е така — че задачата му вече е безсмислена. С други думи, трябва да го освободим от оброка му.

— Стига такъв страж да съществува — каза Паран. — А да не е случайна среща на две сили, запътени в една посока.

Малките очи на търговеца се присвиха.

— Да не би да знаете нещо повече за това, Гъноуз Паран?

— Каква беше мисията на Дарпарет Вайд тук?

— Ах, значи ще трябва да споделяме тайни все пак. Е, добре. Доколкото помня, клиентът беше от Даруджистан. По-точно, от дома Ор. Свръзката беше жена, племенница на покойния Търбан Ор. Лейди Седара.

— А мисията?

— Изглежда, това селение е дом на многобройни същности, отдавна забравени сили, погребани в древността. Мисията включваше изпитание на такива същества. Тъй като лейди Седара придружаваше тази мисия, други подробности не са налице. Предполага се, че е знаела какво търси. Е, Гъноуз Паран, сега е ваш ред.

Намръщен, Паран се доближи до разбитата каляска. Огледа разкъсаното и раздраното по медната обшивка на покрива.

— Винаги съм се чудил къде отиват. И в крайна сметка разбрах накъде вървят. — Извърна се към Карполан Демесанд. — Не мисля, че е имало страж тук. Смятам, че пътниците са се срещнали на този мост и нещастието е сполетяло Дарпарет и Седара Ор. Този впряг е бил унищожен от две Хрътки на Сянка.

— Сигурен ли сте?

„Да. Надушвам ги. Моите… събратя.“

— Това ще трябва да го избутаме настрана. През ръба, предполагам.

— Един въпрос — каза Карполан Демесанд. — Какво е станало с телата?

— Хрътките имат навик да влачат и хвърлят жертвите си. Понякога се хранят, но преди всичко изпитват удоволствие от убиването — а по това време са били едновременно разгневени и възбудени. Защото току-що са били освободени от Драгнипур, меча на Аномандър Рейк.

— Невъзможно — отсече Върховният маг.

— Не, просто е изключително трудно.

— Откъде знаете всичко това? — попита намръщено Карполан.

— Защото аз ги освободих.

— Тогава… вие сте виновен за това.

Паран се обърна към едрия мъж и го изгледа твърдо.

— За голямо мое съжаление. Виждате ли, първо те изобщо не трябваше да са там. В Драгнипур. Аз също не трябваше да съм там. А и в онзи момент не знаех къде ще избягат, нито дори дали изобщо ще избягат. Всъщност изглеждаше все едно, че съм ги пратил в забвение — в самата Бездна. Както се оказа — добави той, след като отново се извърна към потрошената каляска, — трябвало ми е да направят точно това — трябвало ми е да прокарат дирята. Разбира се, щеше да е по-добре, ако не бяха срещнали никого по пътя си. Лесно е да забравиш колко са гадни…

Карполан Демесанд се обърна към съдружниците си.

— Хайде, слизайте всички! Трябва да разчистим пътя!

— Капитане — промълви Хедж. — Наистина започваш да ме плашиш.

Потрошеният впряг изскърца жалостиво, после се хлъзна през ръба и пропадна в мъглите. Съдружниците, струпали се на моста, зачакаха да се чуе някакъв звук отдолу, ала звук не последва. По заповед на Карполан всички се върнаха на местата си по впряга на Тригали.

Върховният маг като че ли нямаше настроение за небрежни беседи с Паран и той засече за миг как джагътската магьосница го изгледа накриво, преди да се качи в каляската. Паран въздъхна. Съобщаването на подобни неприятни новини обикновено го правеше това. Подозираше, че ако възникне беда, ръцете за помощ, протегнати към него, няма да са много. Яхна коня и стисна юздите.

Потеглиха отново. По някое време започнаха да се спускат — мостът беше поне една левга дълъг. Нямаше как да се разбере, освен ако някой не решеше да се спусне под платното, дали стълбове или подпорни стени крепят огромното съоръжение, или то просто виси неукрепено над необятната пустота.

Нещо отпред започна да придобива очертания в мъглите и щом се приближиха, видяха огромен портал, бележещ края на моста. Страничните колони, дебели в основата, нагоре изтъняваха и се извиваха навътре под ъгъл, за да поемат, с усилие като че ли, тежестта на каменния трегер. Цялото съоръжение беше обрасло с мъх.

Карполан спря впряга и изпрати двете съдружнички парду да минат през арката. След като не ги сполетя нищо неприятно и се върнаха да донесат, че пътят напред е чист — поне докъдето можели да видят, — впрягът тръгна отново.

И веднага след каменната арка спря, защото първите коне зашляпаха в тинестата вода на езеро или море.

Паран подкара коня си покрай водата. Намръщи се, огледа наляво и надясно, очите му проследиха ивицата на брега.

Хедж извика:

— Нещо не е наред ли, капитане?

— Да. Това езеро не е наред.

— Защо?

— Не би трябвало да е тук.

— Откъде знаеш?

Паран слезе от коня и приклекна до водата. Никакви вълни — съвършено спокойна. Гребна шепа от прохладната тинеста течност, вдигна ръка и подуши.

— Мирише на гнило. Тази вода е от разлив…

Прекъсна го зловещ жалостив вой.

— Дъх на Гуглата! — изсъска Хедж. — Дробовете, от които излиза това, са огромни.

Паран се изправи, примижа към сумрачните мъгли, откъдето беше дошъл звукът. После отново яхна коня.

— Май не бях прав, че няма страж.

Последва глух тътен, от земята под тях. Каквото и да беше, идеше.

— Да тръгваме — каза Паран. — Нагоре по брега. И бързо.

11.

Ръцете му проникваха в друг свят. Навътре, навън, навътре и пак — навън. Взимане, даване — Хеборик не можеше да разбере кое от двете, май дори не беше нито едното. Навярно нищо повече от човъркането с език на разхлабен зъб, непрестанното опипване, при което те жегва уверението, че работата все пак не е съвсем наред. Отново бръкна и докосна нещо, с импулсивния жест, горчив като благослов, все едно не можеше да не повтаря насмешливия допир на безсилен лечител.

За душите, изгубени в разбитите късове от нефритовите гиганти, Хеборик предлагаше само лъжи. О, допирът им издаваше присъствието му, вниманието му и на свой ред те си спомняха живота, който някога бяха притежавали, но що за дар можеше да предложи това знание? Не изричаше обещания, ала те все пак му вярваха и това беше по-лошо от изтезание, за него, както и за тях.

Мъртвият град беше вече на два дни път зад тях, но невежото му самодоволство все още го терзаеше, призраците и техният лишен от сетива монотонен живот измерваха вървежа му крачка след крачка. Твърде много истини се разкриваха в това терзание, а колкото до безсилието, Хеборик не се нуждаеше да му бъде напомняно.

Преждевременни за сезона облаци обагряха небето в сребро, слънцето зад тях се хлъзгаше в браздата си буквално невидимо. Хапливи насекоми жужаха в хладния въздух, играеха в прибулената светлина по стария търговски път, вдигнаха се на облаци пред Хеборик и спътниците му.

Конете пръхтяха да прочистят ноздрите си, кожата по вратовете и хълбоците им потръпваше. Сцилара редеше неуморно впечатляващия си низ проклятия и гонеше насекомите с валмата дим от ръждивец, вихрещи се около главата й. Фелисин Младша правеше почти същото, но без унилата тирада. Кътър яздеше напред и с това, осъзна Хеборик, бе едновременно виновен, че вдига рояците им, и благословен, че преминава бързо през тях.

Сцилара, изглежда, забеляза същото.

— Защо не язди назад с нас? Така мухите кръвници и бълхите щяха да хапят всички ни, вместо този… този кошмар!

Хеборик не отвърна нищо. Сивожаб тичаше на подскоци от южната страна на пътя. Отвъд демона се простираше непрекъсната, обрасла с шубраци равнина, а на север минаваше верига хълмове — краят на древна планинска верига, сред която лежеше и отдавна мъртвият град.

Наследството на Икариум. Като изтръгнал се от веригите си бог, закрачил на воля по земята, Икариум оставяше след себе си кървави дири. „Такова същество би трябвало да бъде убито. Такова същество е скверно.“ Докато Финир — Финир просто беше изчезнал. След като богът Глиган беше смъкнат на този свят, повечето му сила бе изцедена. „Трябва да намеря начин, начин да върна Финир.“ А ако на Трийч не му харесва — толкова по-зле. Глигана и Вълка можеха да си делят Трона на Войната. Всъщност беше си логично. Винаги бяха съществували две страни на войната. „Ние и те, а нито една страна не може с право да бъде лишена от вярата си.“ Да, подобно гледище съдържаше симетрия.

— Вярно е — заговори той на глас, — никога не съм вярвал в единични отговори, никога не съм вярвал в този… раздвояващ сблъсък на единичности. Силата може да има десет хиляди лика, но взорът в очите на всеки от тях е един и същ. — Озърна се и видя, че Сцилара и Фелисин са го зяпнали. — Все едно е — добави той — дали ще говориш на глас, или в главата си — тъй или иначе никой не слуша.

— Трудно е да те слуша човек, когато говориш безсмислици — каза Сцилара.

— Смисълът иска усилие.

— О, ще ти кажа какво е смислено, старче. Децата са проклятието за жената. Обременяват те и започват да те теглят надолу първо отвътре, а после — и отвън. Колко дълго? Не, не дни, не и месеци, нито години. Десетилетия. Бебетата — по-добре да се бяха раждали с опашки и четири крака, нетърпеливи да побегнат далече от теб и да се сврат в някоя дупка. По-добре да можеха да се пазят сами от мига, в който се изтърсят и избягат на свобода. Виж, това би имало смисъл.

— Ако беше така, както го казваш — каза Фелисин, — тогава нямаше да трябват семейства, села, градчета и градове. Щяхме да живеем в диващина.

— Вместо което сега живеем в затвор — отвърна Сцилара. — Ние, жените поне.

— Не може да е чак толкова лошо — настоя Фелисин.

— Нищо не може да се направи — намеси се Хеборик. — Всеки от нас просто попада в своя живот, и толкова. Имаме своя избор понякога, но повечето вече е избрано вместо нас.

— Е, човек може и така да си го помисли, нали? — върна му Сцилара. — Но виж само това наше тъпо пътуване, Хеборик. Вярно, отначало просто бягахме от Рараку, онова проклето море, изникнало сред пясъците. После беше онзи идиотски жрец на Сянка и Кътър там, и изведнъж се оказа, че следваме теб — накъде? Към острова на Отатарал. Защо? Кой знае, но трябва да има нещо общо с тези твои призрачни ръце, нещо общо с това да поправиш някаква грешка. А аз съм бременна.

— Последната подробност как се връзва с останалото? — попита Фелисин, явно отегчена.

— Просто се връзва и не, нямам намерение да обяснявам. Богове подземни, ще се задавя от тези проклети буболечки! Кътър! Я се върни тук, безмозъчен тъпак!

Хеборик го досмеша от слисаното изражение на младия мъж, щом се обърна.

Даруджистанецът дръпна юздите и ги изчака.

Докато се приближат, вече ругаеше и пъдеше с ръка насекомите.

— Е, вече знаеш как се чувстваме — сопна се Сцилара.

— Тогава трябва да увеличим скоростта — рече Кътър. — Някой да възразява? Ще е добре и за конете ни освен това. Имат нужда да се поразтъпчат.

„Мисля, че всички имаме нужда от това.“

— Наложи скоростта, Кътър. Сигурен съм, че Сивожаб няма да изостане.

— Той скача с отворена уста — каза Сцилара.

— Може би и ние трябва да го опитаме — предложи Фелисин.

— Ха! Моята бездруго вече е пълна!

Никой бог не заслужаваше истински своите поклонници. Във всякакъв смисъл отношението беше неравностойно, каза си Хеборик. Смъртните можеха да принесат в жертва целия си зрял живот в търсене на общение с избрания бог, а какво получаваха в отплата за тази преданост? Не много, в най-добрия случай; често пъти — нищо. Нима смътното докосване от нещо, от някого, далеч по-могъщ — нима това бе достатъчно?

„Когато докоснах Финир…“

В този миг осъзна, че безразличието му навярно щеше да послужи по-добре на Глигана. Мисълта го проряза като нащърбен тъп нож — съвсем не гладко и прецизно — и щом Кътър ги поведе в лек галоп, Хеборик можа само да оголи зъби в корава гримаса срещу болката в душата.

А това пробуди хор шепнещи гласове — всички го молеха, умоляваха го. За нещо, което не можеше да даде. Това ли изпитваха и боговете? Заливани от безкрайни молитви, търсенето на благослова, дара на изкуплението, за който жадуват безброй изгубени души. Толкова много, че богът може само да се свие, пребит и замаян, и да отвърне на всеки настойчив глас единствено с мълчание.

Но изкуплението не беше дар. Изкуплението трябваше да се спечели.

„И затова пътуваме…“

Сцилара подкара до Кътър. Гледа го, докато той не забеляза вниманието й и не обърна глава към нея.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Кой каза, че нещо не е наред?

— Ами, списъкът ти с оплаквания стана доста дълъг напоследък, Сцилара.

— Не, списъкът е къс. Просто обичам да се повтарям.

Той въздъхна, после сви рамене и каза:

— Сега сме на седмица път от брега. Започвам да се чудя дали беше добре да хванем този път през сушата… през съвсем безлюдни райони. Все си пестим от храната и всички започваме да страдаме от това, освен може би Сивожаб. И ставаме все по-параноични, отбягваме всеки черен път и крайпътна къща. — Поклати глава. — Нищо няма след нас. Нищо не ни преследва. На никого не му пука какво се каним да правим или накъде отиваме.

— А ако грешиш? — попита Сцилара. Окачи юздите на рога на седлото и започна да пълни лулата си. Конят й стъпи накриво и тя потръпна. — Един съвет от мен, Кътър. Ако забременееш някога, не яхай кон.

— Ще се постарая да го запомня. Все едно, права си. Може и да греша. Но не мисля. Не е като да сме наложили силна скорост, тъй че ако имахме преследвачи, отдавна щяха да са ни догонили.

Имаше си сериозен отговор на това, но го премълча.

— Оглеждаш ли наоколо, Кътър? Докато пътуваме? Всички тези седмици в тази уж пустиня?

— Само колкото трябва, защо?

— Хеборик избра този път, но не случайно. Вярно, сега е пустиня, но не винаги е било. Започвам да забелязвам разни неща и не просто очевидните, като онзи порутен град, покрай който минахме. Вървяхме по стари пътища — пътища, които някога са били по-големи, равни, дори издигнати. Пътища от цивилизация, която вече е напълно изчезнала. Погледни ей там. — Посочи на юг. — Виждаш ли вълните? Земята е набраздена, разровена е почти до неузнаваемост, но когато лъчите на светлината се удължат, започваш да виждаш. Някога е била разоравана. Била е плодородна. Виждам го вече от седмици, Кътър. Пътят на Хеборик ни води през костите на един мъртъв век. Защо?

— Защо не попиташ него?

— Не искам.

— Ами, след като е точно зад нас, вероятно ни слуша в момента, Сцилара.

— Все ми е едно. Тебе питам.

— Не знам защо.

— Аз знам — рече тя.

— Добре, защо тогава?

— Хеборик обича кошмарите си. Затова.

Кътър я погледна, после се извърна в седлото и погледна Хеборик.

Той мълчеше.

— Смърт и умиране — продължи Сцилара. — Начинът, по който изсмукваме земята, докато не я изтощим. Как изтръгваме всеки цвят от всяка гледка, дори когато тази гледка ни показва рай. А това, което причиняваме на земята, си го причиняваме и един на друг. Раняваме се един друг. Дори лагерът на Ша’ик имаше своите тераси, своята йерархия, държеше всекиго на мястото му.

— Няма нужда да ми разправяш за това — каза Кътър. — Живях в нещо подобно в Даруджистан.

— Не съм свършила. Заради това Бидитал намери следовници за своя култ. Това, което му придаваше сила, беше несправедливостта, неправдата и това, че кучите синове като че ли винаги печелят. Разбираш ли, самият Бидитал е бил един от тези кучи синове преди. Блаженствал е в своята власт — след това дойдоха малазанците и разсипаха всичко и Бидитал се оказа подгонен, поредният заек, побягнал от вълците. За него, ами, искаше да си я върне всичката тази власт и новият култ, който създаде, беше точно за тази цел. Проблемът беше, че или извади късмет, или беше гений, защото идеята зад неговия култ — не ужасните ритуали, които наложи, а идеята — тя докосваше струна. Стигаше до онеправданите и в това беше гениалността й…

— Не беше негова идея — обади се зад тях Хеборик.

— Чия тогава? — попита Кътър.

— На Сакатия бог. Окования. Прекършено същество, предадено, наранено, несъвършено като уличните просяци, изоставените деца, физически и морално уязвените. И обещанието за нещо по-добро, отвъд самата смърт — е самият рай, за който спомена Сцилара, но рай, който не можем да обезобразим. С други думи, мечтата за място, неуязвимо за нашите зверства, за покварата ни и следователно, за да съществуваш в него, означава да свалиш от себе си всичката тази жестокост, цялата тази поквара. Трябва просто първо да умреш.

— Не изпитваш ли страх, Хеборик? — попита Сцилара. — Описваш една много изкусителна вяра.

— Да, и за двете. Но ако сърцевината й е лъжа, то тогава трябва да превърнем истината в оръжие, оръжие, което най-сетне трябва да достигне до самия Сакат бог. Да се боим от този краен акт би означавало да не окажем съпротива на най-голямата несправедливост от всички, най-дълбоката неправда и най-дълбоката въобразима измяна.

— Ако е лъжа — каза Сцилара. — А дали е лъжа? Откъде знаеш?

— Жено, ако опрощението е свобода, то тогава всичко, което вършим тук и сега, е безсмислено.

— Ами може и да е.

— Тогава дори нямаше да стои въпросът да се оправдава каквото и да било — самото оправдаване ще е безсмислено. Доведеш ли анархия — довеждаш самия хаос.

Тя поклати глава.

— Не, защото има една сила, по-могъща от всичко това.

— О? — учуди се Кътър. — Коя?

Сцилара се засмя.

— Онази, за която говорех. — Махна отново към следите от древна оран. — Огледай се, Кътър. Огледай се.

Искарал Пъст задърпа дебелите снопове паяжина, покриващи широките гърди на Маппо Рънт.

— Махни го това! Преди да се е събудил, проклета вещице. Ти и твоята проклета луна — виж, сега ще завали. Това е пустиня — как тъй ще вали? Ти си виновна за всичко. — Вдигна нагоре очи със зла усмивка. — Тя не подозира нищо, нещастна самка. О, не мога да чакам. — Изправи се, заситни към бамбуковия прът, който си беше намерил — бамбук, за бога — и отново започна да пробива малките дупки в основата.

Извити телени кукички, навързани на интервали с мокро черво чак до фино огладения с восък край. Издялана и излъскана дървена макара с поне половин левга косми от косата на Могора, запредени и сплъстени, или нещо подобно, достатъчно яки, за да издържат всичко, включително нещастен женски кит, мятащ се из плитчините. Вярно, щеше да се наложи да почака година-две, докато малките гърчещи се рибоци попорастат. Може би трябваше да добави няколко по-едри — имаше от онези гигантски морски котки, дето ги беше видял в онова наводнено селение, с всичките ония чудовища, дето газеха по брега. Искарал Пъст потрепери от спомена, но като истински любител на риболова знаеше докъде може да стигне страстта в лова на ценен хайвер. Дори до крайната необходимост да избиваш демони и така нататък. Вярно, точно онази разходка си беше страшничка. Но се беше върнал с хубавици.

Като дете беше искал да изучи изкуството на въдичарството, но жените и стареите в племето това не ги интересуваше, не, само бентове и хвърляне и събиране на мрежите. Тяхното си беше жътва, не риболов, но младият Искарал Пъст веднъж беше избягал с един керван и беше видял местата на въдичарите край Ли Хенг — за ден и половина, докато прабаба му не дойде да го прибере и не го завлече обратно при племето, а той квичеше като недоклано прасе… тъй че Искарал Пъст бе открил съвършения израз на творческото хищничество, израз, който — всеки го знае — е идеалното мъжко занимание.

Тъй че много скоро двамата с мулето щяха да си намерят решителното извинение да оставят зад гърба си стария храм и дом. „Отивам за риба, скъпа.“ Ах, как копнееше да изрече тези думи.

— Ти си идиот — каза Могора.

— Умен идиот, жено, а това ще рече по-умен от тебе. — Замълча, изгледа я и заговори: — Сега трябва само да изчакам, докато заспи, че да мога да й срежа цялата коса — няма да забележи, не е като да ни висят наоколо сребърни огледала, нали? Всичко ще го омеся наедно, косата от главата й, космите от ушите й, изпод мишниците, от…

— Мислиш, че не знам какво си намислил, а? — попита Могора и се закиска като дърта хиена. — Ти не си просто идиот. Ти си и глупак също така. И си заблуден, недорасъл и досаден, и жалък, злобен, снизходителен, отстъпчив, милозлив, нагъл, невежа, своенравен, несъстоятелен, противоречив, и си грозен на всичкото отгоре.

— И какво от това?

Тя го зяпна като беззъб паяк.

— Мозъкът ти е като пемза — хвърлиш ли нещо по него, просто потъва! Изчезва. Няма го. Даже да се изпикая на него, пикнята само ще изсъска! И толкова! О, как те мразя, мъжо. Тебе и всичките ти противни навици — богове, да си чопли носа за закуска — гади ми се, като си го помисля — гледка, която съм прокълната да не забравя никога…

— О, я млъкни. В сополите се събира хранителен полен, както всички знаят много добре…

Прекъсна го тежка въздишка и двамата далхонийци се обърнаха и погледнаха Маппо. Могора изтича до него и почна да дърпа паяжините около овързаното му лице.

Искарал Пъст се наведе по-близо и попита:

— Какво е станало с кожата му? Цялата е набръчкана и намачкана — какво си му направила, жено?

— Белезите от паяците — отвърна му тя. — Цената за лечението.

— Всяка нишка е оставила бръчка!

— Е, той поначало не беше красавец.

Маппо изстена и вдигна с усилие ръка. Тя падна и треллът изстена отново.

— Сигурно и мозъкът му вече е паешки — предсказа Искарал. — Ще почне да плюе по храната си — като тебе. И смееш да наричаш чопленето на носа отвратително.

— Никое самоуважаващо се същество не прави това, което ти направи тази сутрин, Искарал Пъст. Няма да видиш паяци да си чоплят носовете, нали? Ха, знаеш, че съм права.

— Не знам. Просто си представих паяк с осем крака на носа и това ми напомни за теб. Трябва ти подстрижка, Могора, и аз съм подходящият човек.

— Само да ме доближиш с други намерения, освен любовни, и ще те заколя.

— Любовни? Каква ужасна мисъл…

— А ако ти кажа, че съм бременна?

— Ще си утрепя мулето.

Тя скочи върху него.

Пищяха, плюеха и дращеха, и се търкаляха в прахта.

Мулето ги гледаше с кротки очи.

Натрошени и разпръснати, плочките, които бяха оформяли мозайката на живота на Маппо Рънт, бяха вече само някакви смътни отблясъци, разсипани сякаш на дъното на дълбок кладенец. Несвързани късчета, които можеше само да наблюдава, осъзнаваше смисъла им съвсем смътно и отдалече, и в протежение като че ли на безкрайно дълго време те се отдръпваха от него, сякаш той бавно, неумолимо изплуваше нагоре, към някаква неведома повърхност.

Докато не дойдоха сребърните нишки — спускаха се като дъжд, сипеха се през гъстото мътно вещество, което го обгръщаше. И той усети допира им, а после — и тежестта им, как спря движението му нагоре, и след дълго време неподвижност Маппо отново започна да потъва. Към натрошените късове далече долу.

Където го очакваше болката. Не на плътта — все още плът не съществуваше; това бе разкъсване на душата, многобройните рани от измяна, от провал, от самообвинение, същите онези юмруци, разбили всичко, което бе представлявал… преди падането.

Озова се застанал сред високи стълбове от камък, изваяни в заострени колони. Тежки облаци от ковано желязо се стелеха над половината небе, силен вятър дърпаше нишки през другата половина и изпълваше пустошта — сякаш нещо бе пробило през небесата и дупката бавно зарастваше. Стълбовете се издигаха от всички страни, десетки и десетки, оформяха някакъв неопределим рисунък оттам, където бе застанал Маппо. Хвърляха смътни сенки и погледът му бе привлечен към тези сенки, невнятно в началото, а след това — с усилващо се разбиране. Сенки, падащи под невъзможни ъгли, очертаващи смътно доловим ред, плетеница, простираща се на всички страни.

И самият той едва сега осъзна, че стои в центъра й.

Млада жена пристъпи пред очите му иззад един от стълбовете. Дълга коса с цвета на гаснещи пламъци, очи с оттенъка на ковано злато, облечена в развети черни коприни.

— Това е отдавна — заговори тя на езика на Трелл. — Някои спомени е по-добре да бъдат оставени на мира.

— Не съм го избирал аз — промълви Маппо. — Не познавам това място.

— Джакуруку, Маппо Рънт. Четири или пет години след Падането. И все пак е поредният унизителен урок за опасностите, които носи гордостта. — Вдигна ръце и коприните оголиха безукорна кожа и гладки длани. — Ах, виж ме. Отново съм млада. Колко необичайно! Някога мислех, че съм дебела. Чудя се дали всички ни засяга това, че начинът, по който се възприема човек, се променя с времето? Или повечето хора се примиряват, драговолно или не, с непроменливото постоянство на улегналия си живот? Щом поживееш толкова дълго, колкото мен, разбира се, подобни заблуди не оцеляват. — Вдигна очи и го погледна. — Но ти знаеш това, нали? Дарът на Безименните те загръща, дълголетието терзае очите ти като надраскани геми, отдавна изгубили прелестта си, отдавна лишени дори от блясъка на самозаблудата.

— Коя си ти? — попита Маппо.

— Кралица, която ще бъде свалена от своя трон, прокудена от своята империя. Суетността ми скоро ще преживее унизително поражение.

— Древна богиня ли си? Мисля, че те знам… — Посочи. — Тази огромна паяжина, невидимата шарка зад привидния хаос. Да изрека ли името ти?

— По-добре недей. Вече съм изучила изкуството да съм потайна. И не съм склонна да правя услуги. Могора, тази стара вещица, ще се кае за този ден. Забележи, тя може би не е виновна. Из сенките се шепне за теб, Маппо. Кажи ми, какъв интерес би могъл да има Сенкотрон към теб? Или към Икариум, впрочем?

Той се сепна. „Икариум. Аз го провалих! Бездната да ме погълне дано, какво стана?“

— Той жив ли е?

— Да. И Безименните го дариха с нов спътник. — Усмихна се вяло. — Ти беше… изоставен. Защо ли? Може би някакъв провал, проява на колебливост — изгубил си чистотата на своята клетва, нали?

Той извърна очи.

— Защо не са го убили тогава?

Тя сви рамене.

— Вероятно предвиждат приложение на дарбите му. Ах, тази мисъл те плаши, нали? Възможно ли е до този момент наистина да си съхранил вярата си в Безименните?

— Не. Съкрушен съм от мисълта какво ще развихрят. Икариум не е оръжие…

— О, глупако такъв, разбира се, че е. Те го създадоха и сега ще го използват… а, сега разбирам Сенкотрон. Умен кучи син. Разбира се, обидена съм, че той така небрежно допуска, че ще съм му предана. Още повече се обиждам от факта, че допускането му е вярно. — Помълча и въздъхна. — Време е да те връщам.

— Почакай… ти каза нещо… Безименните, че те са създали Икариум. Мислех, че…

— Изкован от техните ръце, а след това, с помощта на защитници като теб, Маппо, наточван отново и отново. Беше ли той толкова пагубен, когато изпълзя от разрухата, в която превърнаха младия му живот? Толкова пагубен, колкото е сега? Едва ли. — Тя го изгледа. — Думите ми те нараняват. Знаеш ли, все повече не харесвам Сенкотрон, а всяко мое дело или дума тук е в съгласие с нечестивото му очакване. Наранявам те, а после осъзнавам, че си му нужен наранен. Откъде ни познава толкова добре?

— Върни ме.

— Дирята на Икариум изстива.

— Веднага.

— О, Маппо, караш ме да се разплача. Правила съм го понякога, когато бях млада. Макар че, вярно, повечето ми сълзи бяха от самосъжаление. И тъй, преобразили сме се. Тръгвай, Маппо Рънт. Направи каквото трябва.

Озова се отново легнал на земята, светеше ярко слънце. Два звяра наблизо се биеха… не, видя той, щом извърна глава, двама човеци. Оцапани с кал и слюнка, с тъмни бразди пот по лицата, скубеха си косите, ритаха се и се хапеха.

— Богове подземни — изпъшка Маппо. — Далхонийци.

Те спряха свадата и се обърнаха.

— Не ни обръщай внимание — каза с кървава усмивка Искарал Пъст. — Ние сме женени.

Не можеха да му избягат. Покрит с люспи и подобен на мечка, звярът беше висок колкото каляската на Тригали и бегът му на дълги отскоци покриваше повече терен, отколкото успяваха изплашените коне, вече бездруго съвсем изтощени. Червени и черни, ръбатите люспи, покриващи съществото, бяха с големината на кръгъл щит и общо взето неуязвими за метателни оръжия, както го доказваха безбройните метални стрели, които се отплесваха от туловището му, докато ги догонваше. Имаше само едно огромно око с фасети като на насекомо и обкръжено от изпъкнала предпазна кост. В грамадните му челюсти имаше по два реда остри като саби зъби, всеки с големината на една човешка ръка до лакътя. Стари белези от битки бяха обезобразили широката му плоска глава.

Разстоянието между преследвача и преследваните се беше стопило до по-малко от двеста крачки. Паран се отказа да поглежда през рамо към звяра и пришпори коня си напред. Препускаше по каменист бряг. На два пъти мина върху костите на някакви огромни същества, подобни на кит — повечето кости бяха изпочупени и пръснати. Напред и леко навътре в сушата теренът се издигаше в нещо подобно на хълм — доколкото можеше да съществуват хълмове в този свят. Паран посочи и извика на кочияша:

— Натам!

— Какво?! — изкрещя мъжът. — Да не си луд!

— Последен напън! После спри и остави другото на мен!

Мъжът — почти старец — поклати глава, но подкара конете по склона, копитата заблъскаха по разкаляната земя, животните се напънаха да издърпат огромния впряг нагоре.

Паран забави коня си и огледа за миг съдружниците, струпали се на задницата на впряга. Всички го зяпнаха, щом дръпна юздите точно на пътя на звяра.

Сто крачки.

Едва успя да удържи изпадналия в паника кон, докато измъкваше от дисагите една дървена карта. Вдигна за миг очи… петдесет крачки, звярът беше навел глава, разтворил широко челюсти. „О, още малко…“

Още четиридесетина крачки — и той запокити картата право на пътя на връхлитащото същество.

Три думи, изречени тихо, без дъх…

Картата не падна. Увисна неподвижно във въздуха.

Покритата с люспи мечка я достигна, нададе оглушителен рев… и изчезна.

Конят на Паран се вдигна на задните си крака, отхвърли го назад, ботушите му се изхлузиха от стремената и той се пързулна по задницата, излетя и тупна на земята. Надигна се и се потърка по задника.

Съдружниците притичаха и се струпаха около него.

— Как го направи това?

— Къде се дяна онова?

— Ей, като си можел да го направиш това по всяко време, защо бягахме?

Паран сви рамене.

— Къде… кой знае? Колкото до „как“, ами, аз съм Господарят на Драконовата колода. Крайно време беше да дам някакъв смисъл на тази титла.

Две облечени в тежки ръкавици ръце го плеснаха по раменете — по-силно, отколкото беше нужно, но той забеляза облекчението на лицата им — ужасът се бе изцедил от очите им.

Дойде и Хедж.

— Добър ход, капитане. Не мислех, че някой от вас може да го направи. Но доколкото видях, много забави нещата — беше на косъм. Видях, че устата ти мърдаше — някакво заклинание ли беше, или какво? Не знаех, че си маг…

— Не съм. Казвах: „Дано да подейства.“

Всички отново го зяпнаха.

Паран отиде при коня си.

— Все едно, от билото на този хълм можеш да видиш целта ни — каза Хедж. — Върховният маг реши, че е добре да го знаеш.

От върха на хълма в далечината се виждаха пет огромни черни статуи, земята между тях беше накъсана от малки езера и блатни треви. Паран огледа извисяващите се изваяния. Чудовищни хрътки, клекнали, предадени със съвършенство, но в огромни мащаби, изсечени изцяло от черен камък.

— Каквото очакваше ли? — попита го Хедж, беше се качил отново в каляската.

— Не бях сигурен — отвърна Паран. — Пет… или седем. Е, вече знам. Двете Хрътки на Сянка от Драгнипур са намерили… ешовете си и отново са се събрали. Значи, както изглежда, някой ги е освободил.

— Нещо ни намести — каза Хедж. — В нощта, в която ние, призраците, унищожихме Убийците на псета. В лагера на Ша’ик.

Паран се извърна и го погледна.

— Не си ми го споменавал досега, сапьор.

— Е, те бездруго не изтраяха дълго.

— Какво, в името на Гуглата, искаш да кажеш с това „не изтраяха дълго“?

— В смисъл, някой ги уби.

— Убил ги е? Кой? Някой бог ли ви навести онази нощ? Някой от Първите герои? Или друг асцендент?

Хедж се намръщи.

— Всичко това е от втора ръка, имай предвид, но както разбрах, беше Тоблакай. Един от охраната на Ша’ик, приятел на Леоман. Не знам много за него, само името, или, предполагам, титлата, тъй като не е истинско име…

— Телохранител, наречен Тоблакай, е убил двете Хрътки Дерагот?

Призракът сви рамене и кимна.

— Общо взето това е, капитане.

Паран смъкна шлема си и прокара длан през косата си — „Богове подземни, колко съм мръсен!“ — после отново се загледа към далечните статуи и низините между тях.

— Езерата изглеждат плитки — би трябвало да можем лесно да стигнем дотам.

Вратата на каляската се отвори и се появи джагътската магьосница Ганат. Огледа за миг чернокаменните монументи и каза:

— Дессимбелакис. Една душа, превърната в седем — вярваше, че това ще го направи безсмъртен. Асцендент, жаден да стане бог…

— Дераготите са много по-стари от Дессимбелакис — каза Паран.

— Удобни съсъди са. Видът им беше почти изчезнал. Той намери последните няколко оцелели и се възползва от тях.

— Било е грешка — изсумтя Паран. — Дерагот са си имали своя история, своя легенда, и тя не се е разказвала в изолация.

— Да — съгласи се Ганат. — Ерес’ал, които били опитомени от Хрътките и осиновени от тях. Ерес’ал, които един ден ще създадат Имасс, които един ден ще създадат човешкия род.

— Толкова просто? — попита Хедж.

— Не, много по-сложно — отвърна тя. — Но за нашите цели е достатъчно.

Паран се върна при коня си.

— Почти сме стигнали — не искам никакви прекъсвания повече. Тъй че да тръгваме, а?

Водата вонеше на гнило, дъното на езерото беше гъста лепкава черна тиня, както се оказа, гъмжаща от пиявици с големина и форма на морски звезди. Конският впряг едва влачеше каляската през тинята, макар за Паран да беше ясно, че Карполан Демесанд прилага магия, за да може някак да я олекоти. Ниските тинести брегове, обрамчили езерата, предлагаха известно облекчение, но пък гъмжаха от хапещи насекоми, които жадно налитаха на рояци, щом съдружниците слезеха от каляската да изтръгнат пиявиците от краката на конете. Един такъв бряг ги доближи до отсрещната суша, отделена само с тесен канал тинеста вода, който прекосиха без трудности.

Пред тях се проточи дълъг нисък склон покрит с тиня чакъл. Щом стигна до билото малко пред впряга, Паран дръпна юздите.

Съвсем наблизо два огромни пиедестала, обкръжени с отломки, отличаваха мястото на някогашните две статуи. В неизменно мократа кал около тях имаше дири — отпечатъци от лапи, следи от някакво боричкане. Веднага след тях се издигаше първият от непокътнатите монументи, с матовочерния камък — плашещо жив в изразяването на козината и мускулите. В основата му се издигаше някаква постройка.

Каляската се приближи и Паран чу как се отвори вратата. Съдружниците вече скачаха от нея и се подреждаха в защитен кръг.

Паран слезе от коня и тръгна към постройката. Хедж го настигна и закрачи до него.

— Някой е построил тук проклета къща — изръмжа сапьорът.

— Не изглежда обитаема.

— Е, то си личи.

Построена изцяло от плавей, постройката беше с грубо правоъгълни очертания, дългите страни бяха успоредни на пиедестала на статуята. Паран я огледа и каза:

— Не мисля, че е била предназначена за къща. По-скоро за храм.

— Може и да си прав — между плавеите няма никакъв пълнеж, който да запълни празнините. Някой зидар, като го погледне това, ще каже, че е временна постройка, от което излиза, че е по-скоро храм или заграждение за добитък…

Стигнаха до единия край и видяха вход с форма на полумесец. По глинестата земя пред него бяха подредени клони, оформящи нещо като пътека. По нея бяха газили крака — безброй, но нито една следа не беше отскоро.

— Носили са мокасини — отбеляза Хедж, след като клекна да огледа следите. — Шевът е бил косо нагоре, освен на петата, където е кръстосан. Ако бяхме в Дженабакъз, щях да кажа, че са риви, с изключение на едно нещо.

— Кое? — попита Паран.

— Ами, тези хора са били с широки стъпала. Много широки.

Главата на призрака бавно се извърна към входа на сградата.

— Капитане, нещо е умряло тук.

Паран кимна.

— Надуших го.

Ганат и Карполан Демесанд, с двете съдружнички парду от двете му страни, се приближиха. Търговецът-маг направи гримаса, щом усети вонята на леш. Погледна намръщено зейналия вход.

— Ритуалното кръвопролитие — каза и се изплю, нещо нехарактерно за него. — Дерагот са си намерили поклонници. Господарю на Колодата, тази подробност ще се окаже ли проблематична?

— Само ако се появят — отвърна Паран. — В края на краищата може да се окаже, че са преосмислили вярата си. Това пък би могло да се окаже трагично за тях…

— Вие преосмисляте ли? — попита Карполан.

— Де да можех да си позволя такъв лукс. Ганат, ще дойдеш ли с мен да огледаме вътрешността на храма?

Тя леко повдигна вежди, после кимна.

— Разбира се. Забелязвам, че вътре властва мрак. Ще ти трябва ли светлина?

— Едва ли. Но няма да навреди.

Оставиха другите и закрачиха към входа. Ганат каза тихо:

— Подозираш същото, каквото и аз, Гъноуз Паран.

— Да.

— Карполан Демесанд не е глупак. Скоро ще разбере.

— Да.

— Тогава огледът ни трябва да е кратък.

— Съгласен.

Щом стигнаха до прага, Ганат махна с ръка и пред тях засия мътна синкава светлина.

Пристъпиха вътре.

Единично помещение — без вътрешни стени. Подът беше от пръст, отъпкана от много крака. В самия център господстваше преобърнат дървесен ствол, корените се изпъваха почти хоризонтално, сякаш дървото беше расло върху плоска скала, изпънало пипалата си на всички страни. Сърцевината на ствола беше издялана като корито, пълно с черна засъхнала кръв. За изпънатите корени бяха вързани кръстато два трупа, и двата — на жени, изгнили, все едно стопили се, с щръкнали тук-там кокали. Мъртви личинки лежаха на купчини под телата.

— Седора Ор — предположи Паран. — И Дарпарет Вайд.

— Допускането изглежда основателно — отвърна Ганат. — Магьосницата на Тригали трябва да е била ранена по някакъв начин, предвид споменатата й мощ.

— Да, впрягът й беше разбит.

— Несъмнено. Достатъчно ли видяхме, Гъноуз Паран?

— Кървав ритуал — умилостивяване на Древен. Бих допуснал, че са били привлечени Дерагот.

— Да. Което означава, че не си имал голям избор, след като си ги освободил.

— Дано Карполан съобрази това. — Погледна я. — При наистина опасна ситуация, Ганат, можеш ли да… съдействаш?

— Вероятно. Както знаеш, не ми харесва това, което възнамеряваш да направиш. Но това, което би ми харесало още по-малко, е да бъда разкъсана от Хрътки на Мрака.

— Много добре те разбирам. И тъй, ако те призова на помощ, Ганат, ще знаеш какво да направиш?

— Да.

Паран въздъхна.

— Може да звучи нелогично, но съчувствието ми към вероятната участ на тези поклонници някак понамаля.

— Да, нелогично е. Вашият вид почита от страх в края на краищата. А това, което ти ще развихриш тук, са петте лика на този страх. И тези нещастни хора ще пострадат.

— Ако не ги интересуваше вниманието на боговете им, Ганат, щяха да избегнат проливането на кръв на осветена земя.

— Някой сред тях е търсил такова внимание и силата, която би могла да се получи от него. Върховен жрец или шаман според мен.

— Да. Ако Хрътките не убият този Върховен жрец, следовниците му ще го постигнат.

— Суров урок, Гъноуз Паран.

— Това го кажи на двете мъртви.

Ганат не отвърна.

Излязоха от храма, светлината зад тях се стопи.

Паран веднага забеляза пронизващия поглед на Карполан Демесанд, безпогрешния ужас, който се четеше в очите му, и бавно кимна. Търговецът извърна очи и колкото беше уморен досега, умората му сякаш натежа десетократно.

Хедж се приближи.

— Може да са били от съдружниците…

— Не — каза Ганат. — Две жени, и двете — скъпо облечени. Може да се допусне, че съдружниците са срещнали своята участ другаде.

— Сега идва последната ти задача, сапьор — каза Паран на Хедж. — Призоваването на Дерагот — но първо прецени това — те са близо и ще ни трябва време да…

— Да се източите като червата на Гуглата, да. — Хедж надигна една торба да му я покаже. — И преди да си ме питал къде съм го крил това, не си прави труда. Тук такива подробности са без значение. — Ухили се. — Някои биха взели злато със себе си, щом тръгнат на път. Аз винаги ще взема морантски муниции вместо злато. В края на краищата човек не знае какво ще срещне от другата страна, нали? Тъй че винаги е по-добре да се придържаш към мнението, че ще ти се наложи да гръмнеш разни неща.

— Разумен съвет, Хедж. А тези муниции ще подействат ли тук?

— Абсолютно, капитане. Това място някога е било дом на смъртта, нали?

Паран погледна най-близката статуя.

— Смяташ да ги взривиш?

— Да.

— Заряд със закъснител?

— Да.

— Само че имаш да нагласиш пет, а най-далечната е поне на двеста-триста крачки.

— Да. Това ще е проблем — е, да го наречем предизвикателство. Вярно, Фид е по-добър в тези тънкости от мен. Но я ми кажи нещо, капитане — сигурен ли си, че тези Дерагот не се мотаят наоколо?

— Сигурен съм. Ще се върнат в родното си селение — точно това направиха първите две, нали?

— Да, но те си имаха своите сенки. Тези може да тръгнат да гонят първо своите.

Паран се намръщи. Не беше помислил за това.

— О, разбирам. В селението на Сянка тогава.

— Ако Хрътките на Сянка са там в момента, да.

„Проклятие!“

— Добре, поставяй си зарядите, Хедж, но не бързай да обръщаш пясъчния часовник.

— Ясно.

Паран изчака, докато сапьорът се отдалечи. После извади Драконовата колода. Спря, погледна през рамо към Ганат, после — към Карполан Демесанд. И двамата видяха какво държи. Търговецът на Тригали пребледня и бързо се шмугна в каляската. След малко — след дълъг неразгадаем поглед — жената Джагът го последва.

Паран си позволи лека усмивка. „Да, защо да се натрапваме пред онзи, който ще бъде повикан?“ Клекна и постави с лице надолу колодата върху клонките на пътеката. После вдигна горната карта и я постави отдясно. „Върховен дом Сянка — кой е главният тук, проклета Колодо, ти или аз?“

— Сенкотрон — измърмори. — Обърни ми внимание.

Смътният образ на Дом Сянка си остана съвсем безжизнен върху лакираната карта.

— Добре — каза Паран. — Ще го кажа иначе. Сенкотрон, говори с мен тук и сега, или всичко, което си направил и което се каниш да правиш, ще бъде, съвсем буквално, накъсано на парчета.

Последва сияние, което още повече размъти нещата, после се появи нещо като смътна фигура, седяща на черен трон. Изсъска глас:

— Само гледай да е важно. Зает съм и освен това дори от идеята за Господар на Колодата ми прилошава, тъй че казвай.

— Дерагот скоро ще бъдат пуснати на свобода, Сенкотрон.

Явно оживление.

— Кой идиот с мозък колкото на муха иска да направи това?

— Не може да се избегне, опасявам се…

— Ти!?

— Виж, имам си причини и те може да се намерят в Седемте града.

— О! Онези причини. Е, да. Умно при това. И все пак изключително глупаво.

— Сенкотрон — каза Паран, — двете Хрътки на Сянка, които Рейк уби. Двете взети от Драгнипур.

— Какво?

— Не съм сигурен колко знаеш, но аз ги освободих от меча. — Изчака поредното възклицание, но… не последва нищо. — А, значи знаеш. Добре. Е, открих къде са отишли… тук, където са се събрали с близките си и са били освободени — не, не аз. И както разбирам, след това са били убити. Окончателно този път.

Сенкотрон вдигна дългопръстата си ръка — тя изпълни почти цялата карта — и я сви в юмрук.

— Да видим дали те разбирам — измърка кротко. Единият пръст се изпъна напред. — Идиотите Безименни отиват и пускат на воля Дежим Небрал. Защо? Защото са идиоти. Собствените им лъжи са ги догонили, тъй че е трябвало да се отърват от един слуга, който е правил каквото те са искали да прави, само че го е правил прекалено добре! — Гласът на Сенкотрон постепенно се извисяваше. Изпъна се втори пръст. — След това ти, Господарят идиот на Драконовата колода, решаваш да освободиш Дерагот, за да те отърве от Дежим Небрал. Но чакай, още по-добре! — Трети пръст. — Някой друг, сериозно гаден, обикалящ из Седемте града, тъкмо е убил два Дерагота и може би този гадняр все още е наблизо и му се ще да помъкне още няколко трофея зад проклетия си кон! — Гласът вече стигна до крясък. — А сега! Сега! — Ръката отново се сви в юмрук и затрепери. — Искаш от мен да пратя Хрътките на Сянка в Седемте града! Защото най-сетне му е хрумнало на оня червив орех, който наричаш мозък, че Дерагот няма да се занимават с Дежим Небрал, докато не намерят моите Хрътки! А ако дойдат да ги търсят тук, в моето царство, нямат спиране! — Изведнъж млъкна, със замръзнал във въздуха юмрук. После пръстите се разтвориха рязко и се разшаваха. Сенкотрон изръмжа и ръката му изчезна. Шепот: — Чист гений. Защо аз не се сетих за това? — Тонът му се извиси наново: — Защо? Защото аз не съм идиот!

След тези думи картата изсветля и божието присъствие изчезна.

Паран изсумтя и рече:

— Така и не ми каза дали ще пратиш Хрътките на Сянка в Седемте града.

Стори му се, че чува смътно врясък на безсилие, но може и да си го беше въобразил. Върна картата в колодата, прибра я в един от вътрешните си джобове, бавно се изправи и въздъхна.

— Е, не беше чак толкова лошо, колкото си мислех.

Когато Хедж се върна, Ганат и Карполан излязоха. Погледите, които му хвърляха, определено бяха притеснени.

Призракът махна с ръка на Паран да се приближи и заговори тихо:

— Няма да се получи, както го искахме, капитане. Твърде голямо е разстоянието между тях — докато се добера до най-близката, най-далечната ще трябва да е хвръкнала и ако Хрътките са наблизо, хм… както казах, няма да стане.

— Какво предлагаш?

— Няма да ти хареса, сигурен съм. Но е единственият начин.

— Казвай, сапьор.

— Оставете ме. Вие тръгвайте. Веднага.

— Хедж…

— Не, чуй ме, разумно е. Аз вече съм си мъртъв — мога сам да се измъкна.

— Може би ще можеш да се измъкнеш, Хедж. По-вероятно е онова, което е останало от теб, да бъде разкъсано на парчета, ако не от Дерагот, то от цялата орда тукашни кошмари.

— Капитане, това тяло не ми трябва — то е само за показ, за да има някакво лице, което да гледаш. Повярвай ми, това е единственият начин ти и другите да се измъкнете живи.

— Да опитаме нещо компромисно — каза Паран. — Изчакваме колкото е възможно.

Хедж сви рамене.

— Както искаш. Но не чакайте твърде дълго.

— Тогава тръгвай, Хедж. И… благодаря ти.

— Сделката си е честна, капитане.

Призракът тръгна. Паран се обърна към Карполан Демесанд.

— Колко сте убеден, че ще можете да ни измъкнете бързо оттук?

— Тази част би трябвало да е сравнително лесна — отвърна магьосникът. — Щом бъде намерен път в лабиринт, връзката му с другите става ясна. Успехът на Търговска гилдия Тригали зависи изцяло от нейните проучватели — от картите й, Гъноуз Паран. С всяка мисия тези карти стават все по-пълни.

— Сигурно са ценни документи — отбеляза Паран. — Вярвам, че ги пазите добре защитени.

Карполан Демесанд се усмихна, без да отвърне нищо.

— Пригответе се за път тогава — каза Паран.

Хедж вече се беше скрил от поглед, изгубен някъде в сумрака отвъд най-близките статуи. В падините се бяха утаили мъгли, но небесата с цвят на живак отгоре изглеждаха по-далечни от всякога. При все това, забеляза Паран, светлината намаляваше. Само един ден ли бяха стояли тук? Изглеждаше… невероятно.

До ушите му стигна глух взрив — острилка.

— Това е сигналът — каза Паран и закрачи към коня си. — Най-далечната статуя ще се взриви първа.

Метна се на седлото и подкара коня към каляската, Карполан и Ганат вече се бяха качили в нея. Страничното прозорче се отвори и се чу глас:

— Капитане…

Прекъсна го гръмовен взрив. Паран се обърна и видя издигащия се стълб от пушек и прах.

— Капитане, изглежда, че… за голяма моя изненада…

Нова експлозия, по-близо този път, и втората статуя сякаш просто се стопи в небитието.

— Както съм казвал винаги, изглежда, че възможностите ми за избор са много по-ограничени, отколкото…

От далечината се чу гърлен зверски рев.

Първият Дерагот.

— Гъноуз Паран! Както винаги съм казвал…

Третата статуя се взриви, изригна вълна от пушек, камък и прах. С прерязани предни крака, огромният монумент се наклони напред, назъбени пукнатини прорязаха скалата и задълбаха надолу. След което статуята се пръсна.

Каляската подскочи, после отново се друсна на земята. Някъде вътре издрънча счупено стъкло.

Земята се разтърси от вълните на взрива.

Конете зацвилиха и се задърпаха да се отскубнат, подбелиха очи.

Втори вой проряза въздуха.

Паран примижа през прахта и пушека, мъчеше се да види Хедж. Но не успя да зърне никакво движение в усилващия се мрак. Изведнъж изригна и четвъртата статуя — и по някаква странна случайност се килна на една страна и удари петата.

— Трябва да тръгваме!

Викът беше на Карполан Демесанд.

— Задръж…

— Гъноуз Паран, вече не съм убеден, че…

— Просто задръж…

Трети вой, повторен от вече появилите се Дерагот — а последните два рева бяха… близо.

— Проклятие. — Не можеше да види Хедж. Последната статуя, вече прорязана с пукнатини, рухна, щом мунициите в основата й се взривиха.

— Паран!

— Добре — отваряй проклетия портал!

Конете се понесоха напред, повлякоха каляската надолу по склона. Паран смуши коня си, погледна рисковано през рамо… и видя огромен изгърбен звяр, появил се от облаците прах, блесналите му в насмешка очи се приковаха в него и в бягащия впряг. Масивната широка глава на Дерагот се приведе и чудовището бясно се втурна напред.

— Карполан!

Порталът се разтвори като пукнат мехур — водниста кръв или друга някаква течност плисна от ръбовете му — точно пред тях. Паран чу как засъска и се затръшна зад тях, а след това — от всички страни — безумие.

Изгнили лица, протягащи се оглозгани ръце, отдавна мъртви, умоляващи очи, разядени усти:

— Вземи ни! Вземи ни със себе си!

— Не ни оставяй!

— Той ни е забравил — молим те, умоляваме те…

— На Гуглата му е все едно…

Костеливи пръсти се вкопчваха в Паран, дърпаха, теглеха, протягаха се към него от цялата тази гмеж. Други бяха успели да се вкопчат в каляската и се влачеха след нея.

Отчаяните вопли преляха в ярост:

— Вземете ни — или ще ви разкъсаме на парчета!

— Дери ги… хапи ги… късай ги на парчета!

Паран с усилие измъкна дясната си ръка, успя да стисне дръжката на меча и го извади, започна да сече наляво и надясно.

Цвиленето на конете беше гласът на самото безумие, съдружниците вече също крещяха и сечаха с оръжията си.

Очите на Паран за миг обходиха необятната равнина — равнина от гърчещи се фигури, немрящите, всички лица обърнати към тях — немрящи, десетки и десетки хиляди — немрящи, струпали се върху земята така, че можеха само да стоят прави, от хоризонт до хоризонт, и гласовете им се издигаха в отчаян хор…

— Ганат! — изрева Паран. — Изведи ни оттук!

Рязък пукот, като пращене на лед. Зъл вятър се завихри около тях, земята се килна на една страна.

Сняг, лед… немрящите — нямаше ги.

Кръжащо синьо небе. Планински зъбери…

Пронизително цвилене. Хвърчащи от впряга трупове. Каляската се извиси пред Паран, задницата й се хлъзна и се завъртя.

Бяха на ледник. Хлъзгаха се надолу, все по-бързо.

Паран отчетливо чу думите на една от съдружничките парду:

— О, това си е много по-добре!

След това, със замъглен поглед, докато конят бясно се хлъзгаше надолу, не му остана нищо, освен да се стегне за стръмното спускане — надолу по безкраен планински склон, както се оказа.

Лед, после сняг, след него киша — кишата се разгъна като вълна пред конете и пързалящата се на една страна каляска, надигна се, килна се и забави спускането им. А после отстъпи място на кал, после на камък…

Конят на Паран изпревари каляската тъкмо когато тя се преобърна с трясък. Телата на съдружниците се разхвърчаха по склона.

Всички коне освен един паднаха, ритаха оплетени в сбруята.

С бухащо като чук сърце, Паран спря коня, обърна го и бавно подкара нагоре.

Неколцина от съдружниците вече се надигаха замаяни. Един започна да кълне и отново се смъкна в калта, кракът му беше счупен.

— Благодаря — изграчи към Паран един почти труп и зацапа с ръце в калта. — Колко ти дължа?

Каляската лежеше на една страна. Трите колелета, врязали се в калта и камъните, се бяха разбили, две от онези срещу тях не бяха оцелели след търкалянето. Единственото здраво се въртеше като воденичен камък. Капаците на товарния отсек отзад се бяха отворили и всичко се беше разпиляло по склона. На покрива, още стегнато в ремъците, беше останало премазаното тяло на един от съдружниците, кръвта му се стичаше като вода от топящ се лед по медните плочи, ръцете и краката му висяха отпуснати, разкъсаната плът изглеждаше сивкава на ярката слънчева светлина.

Една от жените парду се надигна от калта и изкуцука до Паран.

— Капитане… мисля, че трябва да вдигнем бивак.

Той я изгледа отгоре.

— Добре ли си?

Тя го погледна втренчено за миг, после извърна глава и изплю кръв. Избърса устата си и сви рамене.

— Гуглата знае, имали сме и по-лоши пътувания…

Жестоката рана от портала, вече затворен, все още загрозяваше натежалия от прах въздух. Хедж пристъпи от пиедестала, зад който се беше прикрил. Дерагот ги нямаше — побързали бяха да се махнат час по-скоро от това неприятно, гибелно място.

Е, беше проточил малко нещата. Все едно, оказа се достатъчно убедителен и бе постигнал желания резултат.

„И ето ме тук. Сам, в трапа на Гуглата, забравен от него самия. Трябваше добре да го обмислиш, капитане. Нищо добро нямаше в тази сделка за нас и само глупци могат да я приемат. Е, нали това, че бяхме глупци, ни уби — и ни е втръснало да го учим този урок.“

Огледа се, опита се да се ориентира. В това място всяка посока бе толкова добра, колкото всяка друга. Освен към проклетото море, разбира се. „Е, свърши се. Време е да проучим…“

Призракът остави зад гърба си отломките на разрушените статуи — самотна, почти безплътна фигура, закрачила по голата кална земя. Кривокрак, какъвто си беше и приживе.

Смъртта не оставя зад себе си подробности в края на краищата. И повече от сигурно — никакво опрощение не чака падналите.

Опрощението идва от живите, не от мъртвите. И както много добре знаеше Хедж — трябва да се спечели.

Спомняше си разни неща. Най-сетне, след толкова време. Майка си, войнишката курва, която си разтваряше краката за целия Ашокски полк, преди да го изпратят в Дженабакъз. След като си отиде, тя просто взе, че умря, все едно без всички онези войници можеше само да издишва, не и да вдишва, а вдишването е онова, което ти дава живот. Просто така. Умря. Издънката й бе оставена да се оправя сама. Самичка — без някой да се грижи за нея. Без обич.

Луди жреци, извратени култове и, каквато майката — такова и детето, нова войска, след която да се влачи. Всяка пътечка на лична свобода се оказваше задънена отбивка от този много по-добре отъпкан път, път, водещ от родител към дете — това поне вече й беше повече от ясно.

После Хеборик, дестраянтът на Трийч, я беше извлякъл — преди и тя самата да започне само да издишва до последния си дъх — но не, преди това го имаше Бидитал и неговите вцепеняващи дарове, изричаните му с шепот уверения, че тленното страдание не е нищо повече от хризалида, а със смъртта тя ще излети на воля, ще разгърне многоцветните си криле. „Раят.“

О, колко изкусително бе това обещание! И давещата й се душа се беше вкопчила в утехата на повличащата надолу към гибелта негова тежест. Мечтала беше някога сама да наранява млади ококорени послушнички, да стисне ножа в своите ръце и да изреже, да изстърже всякакво удоволствие. „Нещастието обича — нуждае се — от компания; нищо алтруистично няма в споделянето. Егоизмът се подхранва от злобата и всичко друго отпада.“

Твърде много беше видяла в краткия си живот, за да повярва на някой, който проповядва друго. Любовта на Бидитал към болката беше захранвала потребността му да нанася вцепененост и безчувственост. Вцепенеността у него самия го правеше годен да нанася болка. А прекършеният бог, когото твърдеше, че почита — е, Сакатият знаеше, че никога няма да му бъде потърсена сметка за лъжите, за фалшивите му обещания. Търсеше същества с похабен живот и с тяхната смърт бе свободен да изхвърли онези, чийто живот е похабил. Това, съзнаваше тя, бе най-изтънчената форма на заробване: вяра, чийто основен принцип беше недоказуем. Нищо не можеше да убие такава вяра. Сакатият бог щеше да си намира множество гласове, които да провъзгласят празните му обещания, а сред жестоките ограничения на неговия култ злото и скверното щяха да процъфтяват необуздани.

Вяра, основана на болката и чувството за вина, не можеше да утвърждава морална чистота. Вяра, вкоренена в кръв и страдание…

— Ние сме падналите — каза изведнъж Хеборик.

Сцилара се изсмя презрително, натика още листа ръждивец в чашката на лулата и дръпна силно.

— Думи, подходящи за устата на един жрец на войната, нали? А какво ще кажеш за бляскавата слава, която намират в жестокото клане, старче? Или не вярваш в необходимостта от равновесие?

— Равновесие? Илюзия. Все едно да се опиташ да се съсредоточиш върху петънце светлина и да не видиш нищо от потока и света, който този поток ти разкрива. Всичко тече, всичко е в движение.

— Като тези проклети мухи — измърмори Сцилара.

Кътър, който яздеше право пред тях, я погледна през рамо.

— Точно на това се чудех. Хранещи се с мърша мухи — дали не отиваме към някое бойно поле, как мислите? Хеборик?

Старецът поклати глава, кехлибарените му очи сякаш лумнаха на следобедната светлина.

— Нищо такова не усещам. Земята напред е такава, каквато я виждаш.

Наближаваха някаква широка котловина, осеяна с петна сухи жълти тръстики. Самата повърхност беше почти бяла, напукана като разбита мозайка. Тук-там се виждаха могили, като че ли от сухи клони и тръстика. Спряха.

По брега на засъхналото блато — разпръснати на килим рибешки кости, сякаш довени от ветровете. На една от по-големите купчини тръстика видяха и птичи кости и останки от черупки. Влажните земи бяха пресъхнали изведнъж, в сезона на гнезденето.

Над широкото корито летяха рояци мухи, виеха се и бръмчаха на облаци.

— Богове подземни — промълви Фелисин. — Трябва ли да минаваме през това?

— Няма да е чак толкова лошо — увери я Хеборик. — Другата страна не е далече. Ако се опитаме да заобиколим, ще се стъмни, преди да сме стигнали. Освен това… — замаха с ръка да отпъди бръмчащите мухи — още не сме тръгнали през него, а те ни намериха, заобикалянето няма да ни отърве. Добре поне, че не са от хапещите.

— Да тръгваме тогава и да се свършва — каза Сцилара.

Сивожаб скочи и се понесе напред, сякаш искаше да прогори диря със зейналата си уста и плющящия език.

Кътър смуши коня си в тръс, а след това, щом мухите загъмжаха над него, в галоп.

Другите го последваха.

Мухи, накацали като лудост по кожата му. Хеборик замижа, щом безбройните твърди побеснели телца заудряха в лицето му. Самата слънчева светлина посърна сред хаотичния облак. Навираха се в ръкавите му, под протритите гамаши, във врата… той стисна зъби, решен да устои на тази дребна досада.

Равновесие. Думите на Сцилара по някаква причина го измъчваха — не, може би не думите, а чувството, което таяха. Някогашна послушница, вече отхвърлила всякакви форми на вяра — нещо, което той самият бе направил някога и което въпреки намесата на Трийч все още се стремеше да постигне. В края на краищата боговете на войната не се нуждаеха от слуги при неизброимите пълчища, които винаги имаха и които винаги щяха да имат.

„Дестраянт, какво се крие под това име? Жътвар на души, притежаващ силата — и правото — да убива в името на един бог. Да убива, да цери, да въздава справедливост. Но справедливост в чии очи? Не мога да отнема живот. Вече не. Никога повече. Грешно си избрал, Трийч.“

„Всички тези мъртъвци, тези призраци…“

Светът беше достатъчно суров — не се нуждаеше от него и от неговия вид. Край нямаха глупците, жадни да поведат други на битка, да се възторгват от разрухата и да оставят след себе си подута хлипаща рана на окаяност, страдание и скръб.

До гуша му беше дошло.

Вече жадуваше само за избавление, то бе единственият му мотив все още да е жив, да влачи със себе си тези невинни към един изпепелен, гол и пустинен остров, остърган от всякакъв живот от враждуващи богове. О, те не се нуждаеха от него.

Вяра и жажда за възмездие бяха в сърцевината на истинските армии, фанатиците и техните зли, жестоки убедености. Плодящи се като личинки на мухи във всяка общност. „Но достойните сълзи идат от храбростта, не от страхливостта, а тези армии са пълни със страхливци.“

Конете ги преведоха през сухата котловина, мухите кръжаха и се вихреха в безумната си ярост.

Стигнаха път — изникна от стария бряг до останки от пристан и колове за привързване. Дълбоките коловози се катереха по стръмен склон, от века, когато блатото все още е било езеро, коловози, раздрани от ноктите на дъждовна вода, не намерила убежище в корени — защото зеленината на отминалите столетия си бе отишла — изтръгната, погълната.

„Само пустиня оставяме по дирите си.“

Изкачиха склона и пътят продължи равен и лъкатушещ през равнина, обрамчена с варовикови хълмове, в далечината, на третина левга право на изток, имаше малко порутено селце. Пристройки, празни кошари, стобори. От едната страна на пътя в края на селцето — петдесетина струпани дънера, дървото — сиво като камък, сякаш дори в смъртта си устояваше на всички усилия да бъде унищожено.

Хеборик разбра това неотстъпчиво упорство. „Да. Стани безполезен за човечеството. Само така ще оцелееш, та дори това, което оцелее от теб, да са само костите ти. Донеси посланието си, скъпо дърво, до нашите вечно слепи очи.“

Сивожаб тичаше с бавни подскоци на десетина крачки вдясно от Кътър. Сякаш и демонът бе стигнал до границата за мухи в тумбака, защото широката му уста бе затворена, вторите клепачи на очите му, млечнобели, бяха спуснати и се виждаха само съвсем тънки резки. Огромното същество бе почти почерняло от пъплещите насекоми.

Както и гърбът на Кътър пред Хеборик. Както и конят, който яздеше младият дару. А от всички страни земята кипеше, лъснала и побесняла от движение.

„Толкова много мухи.“

„Толкова много…“

„Нещо ще ти покажат, сега…“

Като изведнъж пробудил се див звяр, Хеборик се надигна в седлото…

Конят на Сцилара препускаше на крачка зад този на дестраянта, малко вляво, а след нея яздеше Фелисин. Ругаеше с усилващо се в душата й безпокойство, а мухите се трупаха около тях като нощен мрак, поглъщаха цялата светлина, влудяващото бръмчене сякаш шепнеше думи, които пропълзяваха в ума й на десет хиляди крачета. Тя задържа писъка си…

А конят й изцвили в предсмъртна болка, прах се завихри и завъртя под него, прах се извиси и придоби очертания.

Ужасяващ, мокър, скърцащ звук, после нещо дълго и остро изригна нагоре между плешките на коня й, гъста лъскава кръв швирна от раната. Конят се олюля, предните му крака се огънаха и той рухна, тласъкът изхвърли Сцилара от седлото…

Усети, че се търкаля по килим от премазани насекоми, копитата на коня на Хеборик тъпчеха около нея, животното цвилеше в агония, залитна наляво… нещо озъбено, с котешка гладка козина, скочи от гърба на умиращия кон…

И фигури, появили се сякаш от нищото сред вихрушките прах, бляскави кремъчни остриета — зверски писък — кръв, плиснала по земята до нея на гъста пелена, почерняла за миг от мухи — остриетата сечаха, режеха, късаха, забиваха се в плът — разкъсващ ушите крясък, изригнал в пожар от болка и гняв — нещо тупна пред нея, докато Сцилара се мъчеше да се надигне на четири крака, и тя погледна натам. Ръка, татуирана на тигрова шарка, прерязана чисто по средата между лакът и рамо, длан, блясък на треперливо, гаснещо зелено под рояка мухи.

Надигна се залитайки, пронизана от болка в корема, задавена от мухите, пропълзели в устата й при неволно поетия дъх.

Една фигура пристъпи към нея… дълъг каменен меч, от който капеше пурпур, съсухрена глава — череп… мечът небрежно се изпъна напред, хлъзна се като пламък в гръдта на Сцилара, назъбеният ръб преряза над горното ребро, под ключицата, след това се показа през гърба, малко над лопатката.

Сцилара се смъкна на колене, усети как се изплъзна от острието и падна по гръб.

Привидението изчезна сред облака мухи.

Нищо не можеше да чуе освен жуженето, нищо не можеше да види освен безформената, издуваща се буца над раната в гръдта й, през която бавно капеше кръв — сякаш мухите се бяха превърнали в юмрук, стиснал сърцето й.

Стискаше силно…

Кътър нямаше време да реагира. Облак внезапно вдигнал се пясък и прах, след това главата на коня му просто изчезна, нишки кръв се изпънаха надолу, сякаш да я догонят. Тя тупна долу, под предните копита, и се изтъркаля встрани, докато обезглавеното животно рухваше.

Кътър успя да скочи от седлото и да се превърти, измъкна единия нож и засече пред себе си, за да парира широкия меч от вълнист кремък. Оръжията изскърцаха едно в друго и мечът преряза ножа на Кътър, силата зад удара бе неустоима…

Видя го как се вряза в корема му, видя го как после излезе, а после червата му се изсипаха навън.

Стисна ги с ръце да ги задържи и бавно се смъкна, животът напускаше нозете му. Зяпна невярващо слузестата каша, която държеше, след това се свлече на една страна, сви се на кълбо около ужасната рана, която му бяха нанесли.

Нищо не чу. Нищо освен собствения си дъх и бясното жужене на мухите, налитащи на облаци от всички страни, сякаш през цялото време бяха знаели, че това ще се случи.

Нападателят се извиси от самата прах, от дясната страна на Сивожаб. Жестока болка, щом огромният халцедонов меч изсвистя и отсече предния крайник на демона; бликна зелена кръв. Второ посичане преряза задния крак от същата страна и демонът падна, риташе безпомощно с останалите си крайници.

Пред размътения от мухите и ужасната болка взор на демона се разигра мигновена сцена. Плещесто звероподобно облечено в кожи същество, всъщност само кожа и кости, прекрачи задния крак на Сивожаб, който лежеше на пет разтега от него и риташе сам. Прекрачи го и се скри в черния облак.

„Отчаяние. Не мога вече да скачам.“

Още преди да скочи от седлото, двата кремъчни меча го бяха поразили — единият преряза през мускул и кост и отсече ръката му, другият заби с острието напред в и през гърдите му. Хеборик, с гърло, пълно с животинско ръмжене, се заизвива във въздуха в отчаяно усилие да се изтръгне от пронизалото го оръжие. Но то сечеше надолу — кършеше ребра, режеше през бял дроб и през черен — и най-сетне се изтръгна през хълбока му сред взрив от костени парчета, месо и кръв.

Дестраянтът, с уста, пълна с пареща течност, която се плисна, щом падна на земята, се превъртя и замря.

Двамата Т’лан Имасс пристъпиха към него, както лежеше проснат по гръб в прахта, каменните им оръжия бяха лъснали от кръв.

Хеборик се взря в празните безжизнени очи, загледа как дрипавите съсухрени воини засякоха и замушкаха, нащърбените върхове дупчеха тялото му, безжалостно и неуморно. Видя как единият меч блесна към лицето му, след това се вряза в шията му…

Гласове, умоляващи, несекващ хор на отчаяние и безсилие — не можеше вече да достигне до тях — изгубените души, погълнати в нефритовото си терзание, ставаха все по-смътни, все по-далечни и далечни… „Казах ви, не гледайте мен, бедни същества. Виждате ли, най-сетне, колко лесно беше да ви проваля?“

„Чувах мъртвите, но не можех да им послужа. Точно както живях, а не създадох нищо.“

Сега си ги спомни ясно, в един-единствен ужасяващ миг, който изглеждаше безкраен, безвременен, хиляди образи — толкова много безсмислени действия, празни дела, толкова много лица — всички онези, за които не беше направил нищо. Баудин, Кълп, Фелисин Паран, Л’орик, Сцилара… Скитащи се изгубени в тази чужда земя, в тази изтощена пустиня и прахта от градини, изпълваща жестокия нажежен от слънцето въздух — по-добре да беше умрял в отатаралските мини в Чашата на черепа. Тогава там нямаше да има предателства. Финир щеше да задържи трона си. Отчаянието на душите в огромните им нефритови затвори, безумно кръжащи из Бездната, онова ужасно отчаяние — можеше да си остане нечуто, невидяно, и така нямаше да ги има лъжливите обещания за спасение.

Нямаше да има кой да забави толкова Баудин в бягството му с Фелисин Паран… „О, нищо достойно не направих в този тъй дълъг живот. Тези призрачни ръце, те доказаха илюзията на своя допир — никакъв благослов, никакво спасение за никого, когото дръзнаха да докоснат. И тези преродени очи, с цялата тяхна котешка острота, сега те гаснат в безсмисления си взор, поглед, за който всеки ловец копнее в очите на падналия си враг.“

Толкова много воини, велики герои — в собствените им очи поне, — толкова много бяха тръгнали да преследват гигантския тигър, нявгашния Трийч — без нищо да знаят за истинската самоличност на звяра. Жадни да го победят, да застанат над застиналото му тяло и да надникнат в празните му очи с копнежа да уловят нещо, каквото и да е, от величие и възторг, и да го поемат в себе си.

Но истини никога не се намират, когато търсещият ги е изгубен в дух. Морално. Благородство и слава не може да се ограбят, не може да бъдат спечелени в жестокото насилие на живот. „Богове, колко жалка, крехка, жестоко глупава заблуда… значи добре беше, че Трийч ги изби до един. Безстрастно. Ах, колко значимо е посланието в това.“

Но все пак знаеше. Т’лан Имасс, които го бяха убили, изобщо не се интересуваха от всичко това. Бяха действали от необходимост. Навярно някъде в древните им спомени за времето, когато са били смъртни, те също са жадували да ограбят онова, което никога не биха могли да притежават. Но този безсмислен стремеж вече нищо не значеше за тях.

Хеборик нямаше да се превърне в трофей.

А това беше добре.

И в този сетен провал, изглежда, нямаше да има оцелели, а това по някакъв начин също беше добре. Подобаващо. Толкова за славата, домогнала се в сетните му мисли.

„А това не е ли повече от подобаващо? В последната си мисъл провалям дори самия себе си.“

Усети, че се пресяга… за нещо. Пресягаше се… но нищо не отвърна на допира му. Нищо.