Лираел

1928 A.W.

Старото кралство осемнадесет години след възстановяването на крал Тъчстоун.

Глава четиринадесетаПринц Самет удря шестица

На седемстотин мили южно от Глетчера на Клеър, двайсет и две момчета играеха крикет. В Старото кралство, зад Стената, намираща се на тридесет мили в северна посока, беше късна есен. Тук, в Анселстиер, последните дни на лятото се оказаха топли и ясни, идеални за финалния мач в жестоко оспорвания турнир в групата за момчета старша възраст, първостепенна цел на спортуващите шестокласници от осемнайсет училища.

Беше последното от поредицата от шест хвърляния за мача и оставаше да се подаде само една топка, като бяха необходими три последователни попадения, за да спечелят реда, мача и турнира.

Батсменът, който трябваше да удари тази последна топка, щеше да навърши седемнайсет след месец и беше висок малко над метър и осемдесет. Имаше ситна къдрава кестенява коса и гъсти черни вежди. Не беше точно красив, но миловиден, и се открояваше в своя бял спортен екип за крикет. Не че панталонът му беше със същия колосан ръб, както по-рано, понеже сега бе пропит с потта от отбелязаните седемдесет и четири ръна, заедно с останалите, шейсет от които бяха негови.

Огромна тълпа наблюдаваше мача от трибуните на игрището за крикет в Бейн — тълпа, много по-голяма от обичайната за училищен мач, въпреки че един от отборите беше от близкото училище „Дормалан“. Повечето зрители бяха дошли да видят високия млад батсмен, не защото беше по-талантлив от останалите в отбора, а защото беше принц. Нещо повече, той беше принц на Старото кралство. Бейн беше не само най-близкият град до Стената, разделяща Анселстиер от тази земя на магии и мистерии, но и беше преживял деветнадесет години нашествия на мъртви същества, които бяха разгромени единствено с помощта на родителите на батсмена и преди всичко на неговата майка.

Принц Самет беше наясно с любопитството, което събуждаше у жителите на Бейн, но не позволяваше то да го разсейва. Цялото му внимание беше насочено към питчъра в отсрещния край на игрището, един свиреп червенокос младеж, чиято ожесточеност бе довела до отстраняването на вече трима батсмени. Ала той очевидно се уморяваше и последното му хвърляне беше доста неточно и принуди Сам и неговия партньор, Тед Хопкис, да се бъхтят след топката из цялото игрище, в усилията си да спечелят онези фатални последни ръна. Ако питчърът не възстановеше силите си и предишната си точност, мислеше си Самет, шансът беше на негова страна. Нещо повече, питчърът се размотаваше, като бавно извиваше ръката, с която хвърляше, и оглеждаше прииждащите облаци.

Времето беше малко разсейващо, макар и само за Самет. Преди няколко минути се бе появил вятър. Идваше от север и носеше някаква магия откъм Старото кралство и Стената. Той накара символа на Хартата върху челото на Самет да затрепти и подсили усещането му за смърт. Не че това мъртво присъствие беше толкова силно на мястото, където той се намираше. Малцина бяха намерили смъртта си на игрището за крикет, поне напоследък.

Най-сетне питчърът се засили, и яркочервената топка профуча из игрището, подскачайки, когато Самет пристъпи напред, за да я посрещне. Върбовото дърво се удари в кожата със силен трясък и топката се издигна над лявото рамо на принца. Тя се извиси още повече и описа дъга над тичащите към трибуните защитници, където бе застигната от мъж на средна възраст, който подскочи от мястото си, за да демонстрира спортната си форма, която отдавна не беше влизала в употреба.

Шестица! Самет почувства как лицето му се разтяга в усмивка, когато тълпата избухна в аплодисменти. Тед притича до него, за да стисне ръката му, изричайки нещо, а после започна да се здрависва с противниковия отбор, а след това с всякакви хора, докато си проправяше път към съблекалните в павилиона. Помежду ръкостисканията, той погледна нагоре, към мястото, където телеграфното табло щракаше. Беше отбелязал шейсет и шест без аут, личен рекорд, а това беше подобаващ финал за училищната му кариера по крикет. Навярно за цялата му кариера по крикет, реши той, мислейки за завръщането си в Старото кралство, от което го деляха едва два месеца. На север от Стената не се играеше крикет.

Приятелят му Никълъс беше първият, който го поздрави в съблекалните. Ник беше невероятен питчър на фалцови топки, но лош батсмен и още по-лош защитник. Той често се унасяше, изучавайки някакво насекомо на земята или някое странно атмосферно явление в небето.

— Браво, Сам! — заяви Ник, енергично разтърсвайки ръката му. — Още един трофей за добрия стар „Сомърсби“.

— Скоро ще бъде добрият стар „Сомърсби“ — отвърна Сам, отпускайки се на една пейка, докато развързваше наколенките си. — Не е ли странно? Десет години недоволстваме от това място, но когато дойде моментът да го напуснем…

— Зная, зная — каза Ник. — Именно затова трябва да дойдеш с мен в „Корвиър“, Сам. Там до голяма степен е същото, в университета. Забрави този страх от бъдещето…

Каквото и друго да се канеше да каже, то заглъхна, когато останалата част от отбора нахълта, за да се ръкува със Самет. Дори и мистър Кохрейн, треньор и прочут с гнева си в „Сомърсби“ учител по спортни игри, благоволи да го потупа по рамото и заяви: „Невероятно представление, Самет“.

Час по-късно всички се намираха в училищния омнибус, измокрени от внезапния дъжд, донесен от северния вятър. Редуваха се слънчеви и дъждовни промеждутъци, понякога продължаващи само минута. За жалост, последният бе настъпил, когато пресякоха шосето към автобуса.

Пътуването продължаваше три часа, почти изцяло в южна посока, към „Сомърсби“, по магистралата Бейн. Затова пътниците в автобуса се изненадаха, когато шофьорът се отклони от магистралата тъкмо когато напуснаха града, и пое по един тесен селски път с едно платно.

— Почакайте, господин шофьор! — възкликна мистър Кохрейн. — Къде, по дяволите, отивате?

— Отклонение — отвърна лаконично мъжът, едва помръдвайки устни. Той заместваше Фред, постоянния шофьор на училището, който си беше счупил ръката предишния ден по време на бой за оспорван турнир по дартс. — Магистралата е наводнена при Биърдсли. Чух го от един пощальон в Крикетърс армс.

— Много добре — каза Кохрейн, а смръщената му физиономия показваше, че с неохота се съгласява с него. — Но е много странно. Не бих допуснал, че е паднал достатъчно дъжд. Сигурен ли сте, че знаете някой заобиколен път, господин шофьор?

— Да, шефе — потвърди мъжът, а по лукавото му лице се появи нещо, което навярно трябваше да бъде усмивка. — Бектън бридж.

— Никога не съм го чувал — каза Кохрейн пренебрежително. — Но все пак предполагам, че вие знаете по-добре.

Момчетата не обърнаха особено внимание на този разговор, както и на пътя. Бяха станали в четири часа, за да пристигнат навреме в Бейн, и цял ден бяха играли крикет. Повечето от тях, в това число и Ник, заспаха. Самет остана буден, все така развълнуван от своята победна шестица. Той гледаше дъжда по прозорците и околността. Минаваха покрай обитаеми ферми, в чиито прозорци се виждаше топла светлина. Покрай пътя пробягваха телеграфни стълбове, както и една червена телефонна будка, когато профучаха покрай селото.

Скоро всичко това щеше да остане зад гърба му. Съвременните технологии, като телефоните и електричеството, не действаха от другата страна на Стената.

Десет минути по-късно отминаха друга гледка, която Самет нямаше да вижда зад Стената. Огромно поле, пълно със стотици палатки, където на всяко свободно сиво въжено чучело висеше мокро пране и цареше дух на безпорядък. Автобусът намали скорост, докато минаваше и Самет видя, че пред вратите на повечето палатки се бяха струпали жени и деца, вгледани печално в дъжда. Почти всички имаха на главите си забрадки или шапки, което ги идентифицираше като бежанци от Юга. Над десет хиляди от тях бяха получили убежище в мястото, наречено от „Корвиър таймс“ „отдалечените северни райони на нацията“, което очевидно означаваше близо до Стената.

Това навярно беше едно от бежанските селища, изникнали през последните три години, осъзна той, отбелязвайки, че полето е заобиколено от тройна ограда от спираловидна тел, и че близо до портата има няколко полицаи, а дъждът се лееше върху каските и тъмносините им шлифери.

Южняците бягаха от войната между четири държави в далечния Юг, от другата страна на морето Съндър, срещу Анселстиер. Войната беше започнала преди три години, с един на пръв поглед незначителен бунт в автономната държава Искерия, който се оказа неуспешен. Бунтът прерасна в гражданска война, която въвлече и съседните държави Каларайм, Искерия и Коровия, всяка от които воюваше на различна страна. Съществуваха най-малко шест враждуващи фракции, известни на Самет, които варираха от силите на автономна Искерия и първоначалните бунтовници-анархисти, до подкрепяните от Каларайм традиционалисти и империалистите от Коровия.

По традиция Анселстиер не се месеше във войните на Южния континент, доверявайки се на своя флот и въздушен корпус да държи подобни проблеми от другата страна на морето Съндър. Ала сега, когато войната обхвана почти целия континент, единственото безопасно място за мирните граждани беше в Анселстиер.

Затова Анселстиер беше желана цел за бежанците. Мнозина биваха връщани обратно по море, или на главните пристанища, но на всеки върнат голям кораб, някой по-малък плавателен съд акостираше някъде по крайбрежието на Анселстиер и избълваше двестате или триста бежанци, които бяха натъпкани на борда му като сардини.

Много по-голям беше броят на удавените или умрелите от глад, но това не обезсърчаваше останалите.

В крайна сметка ги арестуваха и настаняваха във временни лагери. Теоретично, при това положение те вече имаха право да станат законни имигранти в държавата Анселстиер, но на практика само онези, които имаха пари, връзки или полезни умения, получаваха гражданство. Останалите оставаха във временните лагери, докато правителството измислеше начин да ги изпрати обратно в собствената им държава. Ала тъй като войната ставаше все по-сериозна и объркана от ден на ден, никой от онези, които бяха избягали от нея, нямаше да се върне доброволно. Всеки път, когато опитваха да прибегнат до масова депортация, тя завършваше с гладни стачки, бунтове и всякаква друга възможна форма на протест.

— Чичо Едуард казва, че онзи приятел Королини иска да изпрати южняците във вашия тил, в гората — каза сънено Никълъс, събудил се от намалената скорост на автобуса. — От другата страна на Стената. Казва, че тук нямало място за тях, а в Старото кралство има много.

— Королини е популист и подстрекател — отвърна Самет, цитирайки една уводна статия на „Таймс“. Неговата майка — която водеше по-голямата част от дипломатическите отношения с Анселстиер — имаше още по-лошо мнение за този политик, който се бе прочул, откакто бе започнала Южняшката война. Според нея той беше опасен егоист, който би направил всичко, за да се сдобие с власт. — Той не знае какво говори. Те биха измрели в граничния район. Там не е безопасно.

— Какъв е проблемът? — попита Ник. Знаеше, че приятелят му не обича да говори за Старото кралство. Сам винаги казваше, че то няма нищо общо с Анселстиер и Ник не би го разбрал. Никой от останалите не знаеше кой знае колко за него, а във всяка от библиотеките, в които бе проверявал, имаше малко съществена информация. Армията беше затворила границата и точка по въпроса.

— Там има опасни… опасни животни и… ъм… същества — отвърна Самет. — Както ти казах и преди. Оръжията, електричеството и така нататък, не действат там. Не е като…

— Анселстиер — прекъсна го Никълъс с усмивка. — Знаеш ли, решил съм да ти дойда на гости през ваканцията и лично да се уверя.

— Де да можеше — каза Самет. — Ще имам нужда да видя някое дружелюбно лице след шестте месеца, прекарани в компанията на Елимер.

— Откъде знаеш, че не искам да видя точно сестра ти? — попита Ник с пресилена похотлива усмивка. Сам никога не намираше добра дума за по-голямата си сестра. Канеше се да каже още нещо, но думите му секнаха, когато погледна през прозореца. Сам също погледна.

Отдавна бяха отминали бежанския лагер, който бе отстъпил пред една много гъста гора. Далечният, замъглен от дъжда слънчев диск бе надвиснал непосредствено над дърветата. Само че и той, и дърветата бяха обърнати към лявата половина на автобуса, а слънцето би трябвало да се намира вдясно. Движеха се на север, и изглежда това бе продължило известно време. На север, към Стената.

— Най-добре да кажа на Кокърс — каза Самет, който седеше откъм пътеката. Едва се бе изправил и бе понечил да тръгне към предната част на автобуса, когато двигателят изведнъж се задави и автобусът подскочи, като почти го събори на пода. Шофьорът изруга и смени няколко предавки, но двигателят продължаваше да се дави. Шофьорът отново изруга, форсирайки двигателя толкова силно, че ревът му събуди и последния останал заспал. После внезапно спря. Вътрешните светлини и фаровете угаснаха, и автобусът тихо спря.

— Сър! — провикна се Сам към мистър Кохрейн, сред внезапната глъчка от пробудили се момчета. — Движим се на север! Мисля, че сме близо до Стената.

Кохрейн, който надзърташе през прозореца си, се извърна, когато Сам проговори и застана на пътеката, а внушителната му осанка беше достатъчна, за да накара да замълчат момчетата, които се намираха по-близо.

— Усмирете се! — каза той. — Благодаря, Самет. А сега, всички да останат по местата си, и аз скоро ще уредя…

Онова, което се готвеше да каже, беше прекъснато от звука от вратата на шофьора, когато той я затръшна зад гърба си. Всички момчета се втурнаха към прозорците, въпреки рева на Кохрейн, и видяха как шофьорът скача на пътя и хуква през дърветата, сякаш преследван от някакъв смъртен враг.

— Какво става, за Бога? — възкликна Кохрейн, докато се извръщаше, за да погледне през предното стъкло. Онова, което бе уплашило шофьора, очевидно не му се стори толкова ужасно, защото той просто отвори вратата до неговата и излезе навън в дъжда, като междувременно отвори чадъра си.

Щом излезе от автобуса, всички се втурнаха напред. Сам, който се намираше на пътеката, пръв стигна там. Поглеждайки навън, той най-напред видя бариера, която препречваше пътя, а до нея — голяма червена табела. Не успя да я прочете добре заради дъжда, но бездруго знаеше какво пише на нея. Беше виждал същите табели през ваканцията, когато се прибираше у дома, в Старото кралство. Червените табели бележеха началото на Границата, военната зона, която армията на Анселстиер бе разположила с лице към Стената. Зад тази табела дърветата от двете страни на пътя изчезваха, заменени от участък с диаметър от половин миля, състоящ се от укрепления, окопи, и километри навита бодлива тел, която се простираше от източния бряг на запад.

Сам помнеше точно какво пише на табелата. Преструвайки се, че притежава невероятната способност да вижда през замъглени прозорци, той издекламира познатото предупреждение на останалите. Беше важно да го знаят.

Думите му бяха последвани от минута мълчание, когато всички осъзнаха сериозността на положението им. След това се изля порой от въпроси, на които Сам не отговори. Беше си помислил, че шофьорът е избягал, защото се е страхувал да остане толкова близо до Стената. Ами ако ги беше отвел там нарочно? И защо беше избягал от двамата военни полицаи с червени фуражки, които се приближаваха откъм кабината на караула?

Семейството на Самет имаше много врагове в Старото кралство. Някои от тях бяха хора и лесно можеха да се престорят на съвсем безобидни, за да влязат в Анселстиер. Други не бяха хора, но вероятно бяха достатъчно силни, за да прекосят Стената и да изминат краткото разстояние на север.

Без да си прави труда да си вземе шлифера, Сам скочи от автобуса и забърза към мястото, където двамата военни полицаи току-що бяха посрещнали мистър Кохрейн. Или по-скоро към мястото, където сержантът от Военна полиция се беше разкрещял срещу Кохрейн.

— Свалете всички от онзи автобус и ги накарайте да се върнат обратно по най-бързия начин — крещеше сержантът. — Бягайте колкото можете по-надалече, после вървете. Ясно?

— Защо? — попита наежилият се мистър Кохрейн. Подобно на повечето учители и персонал на Сомърсби, той не беше от Севера, и нямаше представа за съществуването на Стената, Границата, или Старото кралство. Винаги се беше отнасял към Самет по същия начин, както и към другия принц, който беше албинос от далечния Каршмел — нещо като осиновено дете, което не беше пълноправен член на семейството.

— Просто го направете! — нареди сержантът. Изглеждаше неспокоен, забеляза Самет. Кобурът на револвера му беше отворен и той не преставаше да оглежда дърветата. Подобно на повечето войници на Границата — но коренно различно от всички останали отряди от армията на Анселстиер — той носеше и меч с щик на лявото си бедро, а над военната си униформа в цвят каки имаше ризница, макар че беше запазил червената си фуражка на Военна полиция, вместо да носи обичайната каска с решетки на носа и врата, характерна за граничния гарнизон. Сам забеляза, че нито един от двамата мъже няма на челото си знака на Хартата.

— Това не е достатъчно — възмути се Кохрейн. — Настоявам да говоря с някой офицер. Не мога да накарам момчетата си да тичат в дъжда!

— Най-добре да направим така, както казва сержантът — каза Сам, приближавайки се зад него. — В гората има нещо и то се приближава.

— Кой си ти? — настоя да узнае сержантът, измъквайки меча си. Ефрейторът до него веднага направи същото и започна да се приближава странично. И двамата гледаха челото на Сам и знака на Хартата, който едва се виждаше под шапката му за крикет.

— Принц Самет от Старото кралство — отвърна той. — Предлагам да повикате майор Дуайър от разузнаването, или да отидете в щаба на генерал Тиндъл и да им кажете, че съм тук — и че в гората отсреща има поне три Мъртви ръце.

— Да му се не види! — изруга сержантът. — Знаехме си, че този вятър ще донесе нещо. Как са се промъкнали… всъщност, няма значение. Харис, върни се на поста и предупреди щаба. Кажи им, че при нас са принц Самет, няколко ученици и нарушители от поне А-категория. Използвай гълъб и ракетата. Телефонът със сигурност не работи. Размърдай се!

Ефрейторът изчезна преди сержантът да е затворил устата си и тъкмо когато Кохрейн заговори:

— Самет! Какво си намислил?

— Няма време за обяснения — отвърна припряно Самет. Усещаше присъствието на мъртвите ръце — телата им, обладани от духове, призовани от пределите на смъртта — движеха се из гората, успоредно на пътя. Очевидно още не бяха доловили присъствието на живите, но когато това станеше, щяха да пристигнат за минути. — Трябва да изведем оттук всички, трябва да се отдалечим възможно най-много от Стената.

— Но… но… — запелтечи Кохрейн с почервеняло лице и учуден от наглостта на едно от собствените му момчета, което му нареждаше какво да прави. Щеше да каже още нещо, ако сержантът не бе извадил револвера си, за да заяви спокойно:

— Накарайте ги да се размърдат веднага, сър, или ще ви застрелям на място.

Глава петнадесетаНашествието на мъртвите

Пет минути по-късно, целият отбор излезе на пътя сред дъжда, тичайки на юг. По предложение на Самет се бяха въоръжили с бухалки за крикет, греди от вратата с метални върхове и топки за крикет. Сержантът от военна полиция бягаше с тях, а револверът му все така потушаваше протестите на Кохрейн.

В началото момчетата приемаха всичко като шега, с много патос и усърдие. Ала когато се стъмни и дъждът се усили, те се умълчаха. Шегите престанаха напълно, когато зад гърба им се чуха четири бързи изстрела, последвани от далечен, изпълнен с болка, писък.

Самет и сержантът се спогледаха и този поглед издаваше страх и зловеща осведоменост. Изстрелите и викът сигурно идваха от ефрейтор Харис, който се бе върнал на поста.

— Някъде наблизо има ли поток или течаща вода? — попита запъхтяният Самет, припомнил си предупредителното стихче за мъртвите, което знаеше още от дете. Сержантът поклати глава, но не му отговори. Продължаваше да поглежда назад през рамо и почти губеше равновесие, докато тичаха. Малко след като чуха вика, той видя онова, което търсеше, и го показа на Самет: три червени сигнални ракети с парашути, които се спускаха надолу на няколко мили на север.

— Харис поне е пуснал гълъба — изпухтя той. — Или пък телефонът е проработил, понеже пистолетът му гръмна. — Скоро ще изпратят тук резервната рота и взвода от разузнаването, сър.

— Дано — отвърна Самет. Вече усещаше присъствието на мъртвите зад тях, приближаваха се бързо. Изглежда никъде напред нямаше надежда за безопасност. Нито някой стабилен хамбар или ферма, нито поток, чиято течаща вода мъртвите не можеха да прекосят. Всъщност пътят се спускаше надолу и се превръщаше в пропаднала пътека, още по-тъмна и по-тясна, идеалното място за засада.

Когато Сам се замисли за това, почувства как усещането му за мъртвите внезапно се променя. В началото това го дезориентира, докато не разбра за какво става дума. Пред тях току-що се бе изправил един мъртъв дух, някъде в мрака около пътя с висок банкет. Още по-лошо, той беше нов, излязъл от пределите на смъртта точно в този момент. Това не бяха духове със собствена воля, проникнали тук през границата. Те бяха мъртви ръце, създадени от някой некромант от другата страна на Стената. Контролирани от ума на некроманта, те бяха много по-опасни от независимите духове.

— Спрете! — извика Сам, а гласът му проряза равномерно падащия дъжд и стъпките по асфалта. — Те са пред нас. Трябва да излезем от пътя!

— Кои са пред нас, момче? — извика Кохрейн, отново вбесен. — Това вече стигна твърде далече…

Гласът му пресекна, когато от сенките пред тях се олюля една фигура точно в средата на пътя. Беше човек, или поне някога бе бил такъв. Сега ръцете му бяха висящи ивици плът, а главата му представляваше гол череп, върху който се открояваха дълбоки очни кухини и блестящи зъби. Той несъмнено беше мъртъв, а от него, над благоуханния аромат на дъжда се носеше вонята на гнило. Докато вървеше, от тялото му падаха буци пръст, които показваха, че току-що е излязъл от земята.

— Наляво! — извика Сам, като сочеше с пръст. — Всички да вървят наляво!

Викът му подтикна към действие безмълвната процесия и момчетата прескочиха каменната ограда, която ограждаше пътя. Кохрейн бе един от първите, които се прехвърлиха оттатък, запокитил чадъра си настрана.

Мъртвото същество също се движеше, преминавайки в тромав бяг, щом усети живота, за който копнееше. Сержантът се опря на стената и зачака, докато приближи на три метра. После изпразни тежкия си револвер, калибър 0,455 в торса му, като даде пет бързи последователни изстрела, придружени от въздишка на облекчение, че оръжието наистина работи.

Съществото бе повалено и накрая падна, но сержантът не изчака. Беше прекарал достатъчно дълго на Границата, за да знае, че то отново ще се изправи. Куршумите можеха да спират мъртвите ръце, но само ако ги разкъсаха на парчета. Белите фосфорни гранати даваха по-добър резултат и ги превръщаха в пепел — когато работеха. Пистолетите, гранатите и всички подобни стандартни оръжия от Анселстиер преставаха да функционират с приближаването до Стената и Старото кралство.

— По хълма! — извика Сам, посочвайки едно възвишение в земята пред тях, където гората оредяваше. Ако успееха да се доберат до него, поне щяха да могат да видят съществото, което идваше и да разполагат с дребното предимство да се намират нависоко.

Зад тях се чу пронизителен нечовешки вик, наподобяващ този от случайно настъпен мях, по-скоро квичене, отколкото писък. Сам знаеше, че излиза от изсъхналите дробове на някоя мъртва ръка. Тази се намираше по-далече вдясно от съществото, което сержантът беше застрелял. В същото време, той долови присъствието на още създания, придвижващи се отляво и отдясно, започнали да обграждат хълма.

— Там някъде има некромант — каза той, докато тичаха. — А трябва да има и много трупове, не много далече оттук.

— Камион, пълен с онези южняци… излезе от пътя недалеч оттук преди шест седмици — каза бързо сержантът, докато си поемаше дъх. — Деветнайсет убити. Малко е… загадъчно къде са отивали… както и да е… портиерът в църквата нямаше да разреши… нито пък в крематориума на армията… така че ги погребаха до пътя.

— Глупаво! — извика Самет. — Твърде близо е до Стената! Трябвало е да ги изгорят!

— Проклетите бюрократи — изпухтя сержантът и пъргаво се мушна под един клон. — Според устава се забраняват погребенията в района на… Границата. Но това е… извън него, разбираш ли?

Самет не отговори. Сега катереха самия хълм и той се нуждаеше от целия си въздух. Усети, че сега зад тях има поне дванайсет мъртви ръце и по три-четири от всяка страна, а ставаха все повече. А имаше и нещо, някакво присъствие, което навярно се излъчваше от некроманта, на мястото, където бяха — или са били — погребани труповете.

На върха на хълма не растяха дървета, освен няколко брулени от вятъра фиданки. Преди да стигнат дотам, сержантът извика да спрат точно пред хребета.

— Надясно! Сгъстете редиците! Липсва ли някой? Колко…

— Шестнайсет, с мистър Кохрейн — каза Ник, който смяташе със скоростта на светлината. Кохрейн го изгледа свирепо, но замълча, отново привеждайки глава, докато се опитваше да си поеме въздух. — Всички са тук.

— С колко време разполагаме, сър? — попита сержантът Сам, докато двамата се взираха в дърветата. Беше трудно да се види нещо. Видимостта намаляваше заради все по-силния дъжд и настъпването на нощта.

— Първите двама или трима ще ни настигнат след минути — каза мрачно Самет. — Дъждът ще ги забави малко. Ще трябва да ги повалим на земята и да ги прободем с гредите от вратата и да опитаме да ги приковем стабилно. Ник, разпредели всички в групи по трима. Двама батсмени и някой, който да държи гредите в готовност. Не, Худ — върви при Асмер. Когато дойдат, аз ще отвлека вниманието им с… ще ги разсея. Батсменът трябва да удря възможно най-силно и право в краката, а после да забие по една греда през всяка ръка и крак.

Самет замълча, когато видя, че едно от момчетата оглежда дългата близо метър греда и металния шип на върха й. Съдейки по изражението на лицето му, беше очевидно, че не си представя как я забива в каквото и да било.

— Това не са хора! — извика Сам. — Те вече са мъртви. Ако не се биете с тях, ще ни убият. Мислете за тях като за диви животни и не забравяйте, че се борим за живота си!

Едно от момчетата заплака беззвучно, а сълзите тихо се стичаха по лицето му. В началото Сам си помисли, че е от дъжда, преди да забележи отчаяния поглед, който издаваше пълен и абсолютен ужас.

Готвеше се да пробва с още няколко окуражителни думи, когато Ник посочи хълма и извика:

— Ето ги, идват!

Откъм дърветата се задаваха три мъртви ръце, олюлявайки се като пияни, а крайниците им видимо бяха извън контрол. Телата им са били твърде изпочупени при сблъсъка, помисли си Сам, преценявайки силата им. Това беше добре. Щеше да ги забави и да ги направи по-некоординирани.

— Ник, твоят отбор може да се заеме с онзи вляво — нареди той бързо. — Тед, този в средата е за теб, а за Джак е левият. Целете се в коленете и забийте гредите веднага щом ги повалите. Не им позволявайте да ви сграбчат — много по-силни са, отколкото изглеждат. Всички останали — включително и вие, сержант, ако обичате, и мистър Кохрейн — ще стоите настрана и ще помагате на всеки отбор, изпаднал в беда.

— Тъй вярно, сър! — отвърна сержантът. Кохрейн само кимна мрачно, вторачен в наближаващите мъртви ръце. За първи път, откакто го помнеше Сам, лицето му не беше червено. Беше бяло, бледо почти колкото отблъскващо бледата кожа на приближаващите мъртви.

— Изчаквайте моите заповеди — извика Сам и в същото време посегна към Хартата. Беше невъзможно да се използва в по-голямата част на Анселстиер, но толкова близо до Стената беше само трудно, нещо като това да се опитваш да доплуваш до дъното на дълбока река.

Самет откри Хартата и си позволи миг на утеха, причинен от познатия допир с нея, а нейната неизменност и цялост го свързваха с всичко съществуващо. После извика символите, които му трябваха, като ги задържа в съзнанието си, докато имената им се оформиха в гърлото му. Когато всичко беше готово, той протегна дясната си ръка, с разперени три пръста, всеки от които сочеше по един от наближаващите мъртви същества.

— Анет! Калю! Фърън! — изстреля той имената им, и символите политнаха от пръстите му като лъскави сребърни остриета, свистейки във въздуха по-бързо, отколкото би могло да ги проследи което и да е око. Всеки от тях се заби в по една от мъртвите ръце, пробивайки дупка колкото юмрук в разлагащата се плът. И тримата политнаха назад, а един се стовари на земята, размахвайки ръце и крака като обърнат по гръб бръмбар.

— По дяволите! — възкликна едно от момчетата до Сам.

— Сега! — извика Сам и учениците се втурнаха напред с рев, размахвайки импровизираните си оръжия. Сам и сержантът тръгнаха с тях, но Кохрейн нападна сам, като тичаше по хълма перпендикулярно на всички останали.

Последваха неразчленими викове, бухалките се издигаха и спускаха и с глух звук пронизваха плътта на мъртвите, а след това се забиваха в мократа земя.

Сам преживя всичко това в някакво странно обезумяло състояние, сложна смесица от звуци, образи и емоции, така че изобщо не беше сигурен какво става. После сякаш излезе от това състояние на силен гняв и се улови, че помага на Друит Майнър да забие една греда в ръката на някакво гърчещо се чудовище. Макар и прободено във всеки крайник, то продължаваше да се съпротивлява, като счупи едната греда и замалко да се освободи, преди едно от момчетата от резерва да съобрази да търколи голям камък върху свободната му ръка.

Всички ликуваха, осъзна Сам, когато отстъпи назад и избърса дъжда от лицето си. Всички, освен него, защото долавяше присъствието на още мъртви, които идваха откъм пътя и другата страна на хълма. Едно бързо проучване установи, че са останали само три греди, а две от петте бухалки бяха счупени.

— Връщайте се — нареди той, прекратявайки веселбата. — Идват още.

Когато се оттеглиха, Ник и сержантът се приближиха до Сам. Ник заговори пръв, и тихо попита:

— Какво ще правим сега, Сам? Онези същества още мърдат! Ще се освободят до половин час.

— Войските от Границата ще пристигнат дотогава — прошепна Сам, поглеждайки сержанта, който кимна утвърдително. — Тревожа се заради новите, които идват. Единственото, което ми хрумва да направим…

— Какво? — попита Ник, когато Сам млъкна по следата на изречението.

— Всички те са мъртви ръце, а не мъртви със свободна воля — отвърна Сам. — Наскоро създадени. Техните духове са онова, което некромантът е успял да призове набързо, затова не са нито силни, нито умни. Ако успея да се добера до човека, който ги управлява, може би ще се обърнат един срещу друг, или ще започнат да бродят в кръг. Някои дори биха могли да се върнат в смъртта.

— Ами тогава да намерим онова приятелче некромант! — заяви твърдо Ник. Гласът му беше спокоен, но не се удържаше да не поглежда тревожно надолу по хълма.

— Не е толкова лесно — каза разсеяно Сам. Почти цялото му внимание беше насочено към мъртвите ръце, които усещаше около тях. Долу, до пътя, имаше десет, и шест някъде от другата страна на хълма. И двете групи се движеха в разпокъсани редици. Очевидно некромантът възнамеряваше да ги накара да атакуват едновременно, от двете страни.

— Не е толкова лесно — повтори. — Некромантът е някъде там долу, поне физически. Ала почти със сигурност е в смъртта, а тялото му е предпазено от някакво заклинание или нещо като телохранител. За да се доберем до него, ще се наложи да вляза в смъртта, а нямам нито меч, нито звънци или каквото и да било друго.

— Да влезеш в смъртта ли? — попита Ник, а гласът му се повиши с половин октава. Очевидно се канеше да каже и още нещо, но погледна купа с мъртви ръце и замълча.

— Дори нямам време да си направя защитен ромб — промърмори си Сам под носа. Всъщност никога досега не беше влизал сам в смъртта. Беше го правил само с майка си, Абхорсен. Сега отчаяно му се щеше тя да е тук. Но нея я нямаше, а той не можеше да измисли какво друго да направи. Почти със сигурност би могъл да избяга сам, но не можеше да изостави останалите.

— Ник — каза той, взел решение. — Ще вляза в смъртта. Докато съм там, няма да мога да виждам или усещам нищо тук. Тялото ми ще изглежда замръзнало, затова ще имам нужда от теб — и от вас, сержант — да ме пазите по най-добрия начин. Възнамерявам да се върна преди мъртвите да пристигнат тук, но ако не го направя, опитайте да ги забавите. Хвърляйте топки за крикет, камъни, и всичко друго, което намерите. Ако не успеете да ги спрете, хванете ме за раменете, но иначе не ме докосвайте.

— Дадено — отвърна Ник. Беше видимо озадачен и уплашен, но протегна ръка. Сам я пое и двамата се ръкуваха, докато останалите момчета ги наблюдаваха с любопитство, или се взираха в дъжда. Само сержантът помръдна, подавайки меча си на Сам откъм дръжката.

— Това ще ви трябва повече, отколкото на мен, сър — каза той. После, повтаряйки мислите на Сам, добави: — Ще ми се майка ви да беше тук. Успех, сър.

— Благодаря — каза Сам, но му върна меча. — Боя се, че само омагьосан меч би могъл да ми помогне. Задръжте го.

Сержантът кимна и взе меча. Сам зае отбранителна боксьорска поза и затвори очи. Потърси границата между живота и смъртта и с лекота я откри, като за миг изпита странното усещане едновременно за дъжда, сипещ се по тила му, докато лицето му беше поразено от невероятния студ в смъртта, където никога не валеше.

Напрягайки цялата си воля, той пое към студа, принуждавайки душата си да премине в смъртта. После, без предупреждение, се озова там, а студът вече беше навсякъде около него, не само върху лицето му. Очите му се отвориха рязко и той видя бледата сива светлина на смъртта и усети тягата на речното течение по краката си. В далечината чу рева на Първата порта и потръпна.

Обратно в живота, Ник и сержантът видяха как цялото тяло на Сам внезапно се скова. Изневиделица се появи мъгла, която се уви около краката му като лоза. Докато продължаваха да се взират, по лицето и ръцете му се образува скреж — ледена покривка, която дъждът не отмиваше.

— Не съм сигурен, че вярвам на очите си — прошепна Ник, когато отмести поглед от Сам и го насочи към приближаващите мъртви.

— Най-добре да повярваш — каза мрачно сержантът. — Защото те ще те убият, независимо дали вярваш в тях или не.

Глава шестнадесетаИз дебрите на смъртта

С изключение на далечния рев на водопада, който обозначаваше Първата порта, в смъртта беше съвсем тихо. Сам стоеше неподвижно, близо до границата с живота, ослушваше се и се оглеждаше. Ала той не можеше да вижда надалече на особената сива светлина, която като че сплескваше всичко и изкривяваше перспективата. Виждаше единствено заобикалящата го река, чиято вода бе съвсем тъмна, освен на местата, където белите бързеи се завихряха около коленете му.

Сам внимателно започна да върви по самия край на смъртта, борейки се с течението, което опитваше да го всмуче и да го повлече. Предполагаше, че и некромантът стои близо до границата с живота, макар да нямаше гаранция, че се движи в правилната посока, за да открие него или нея. Не беше достатъчно вещ, за да определи къде се намира в смъртта по отношение на живота, като изключим мястото, където щеше да се завърне в собственото си тяло.

Движеше се много по-предпазливо от последния път, когато беше тук. Това бе преди година, заедно с майка му, Абхорсен. Сега усещането беше много различно, когато беше сам и невъоръжен. Наистина би могъл да овладее донякъде мъртвите като изсвири или плесне с ръце, но без звънците не би могъл нито да ги командва, нито да ги прогони. И ако той беше нещо повече от умел Маг на Хартата, този некромант би могъл да бъде последовател на Свободната магия, който да го превъзхожда напълно.

Единственият му реален шанс беше да се промъкне до некроманта и да го хване неподготвен, а това щеше да бъде възможно, само ако той е насочил цялото си внимание към това да открива и пленява мъртви духове. Лошото беше, даде си сметка Сам, че вдигаше много шум, движейки се под прав ъгъл срещу течението. Независимо колко бавно се стараеше да гази из него, не успяваше да не шляпа. А това беше и тежък труд, както физически, така и умствен, защото реката го повличаше и му навяваше мисли за умора и поражение. Щеше да бъде по-лесно да легне и да се остави водата да го носи; никога нямаше да успее да я победи…

Самет се намръщи и си наложи да продължи да върви, потискайки болезненото напрежение, оказвано върху съзнанието му. Все още нямаше и следа от некроманта, и той започна да се тревожи, че врагът му навярно изобщо не е в смъртта. Може би дори и сега се намираше някъде там, в живота, и напътстваше мъртвите да атакуват. Ник и сержантът щяха да направят всичко по силите си да защитят тялото му, Сам го знаеше, но щяха да се окажат беззащитни срещу Свободната магия на некроманта.

За миг обмисли идеята да се върне — после един едва доловим звук върна цялото му внимание обратно в смъртта. Чу някакъв далечен, чист звук, който в началото му се стори твърде далечен, но бързо се придвижваше към него. После видя вълните, съпътстващи звука, вълни, които се движеха под прав ъгъл спрямо течението на реката — право към него!

Сам притисна ушите си с ръце, разтривайки с длани главата си. Познаваше този проточен, ясен зов. Той идваше от Кибет, третия от седемте звънци. Кибет, Пътешественика.

Мелодията се плъзна между пръстите на Сам и пое към ушите му, изпълвайки съзнанието му със своята сила и чистота. После се промени и се превърна в цяла поредица от звуци, които бяха почти същите, но не съвсем. — Всички те образуваха ритъм, който покоси крайниците на Сам, свивайки по някой мускул тук-там, принуждавайки го да политне напред против волята си.

Сам отчаяно се опита да присвие устни, за да изсвири едно контразаклинание или просто някакъв произволен звук, който да спре зова на звънеца. Ала бузите му не помръдваха, а краката му вече газеха тежко из водата, понесли го бързо към източника на звука, към владетеля на звънците.

Твърде късно, защото реката получи своя шанс заради неочакваната тромавост на Сам. Течението придойде и се обви около краката му. Заклещил единия си крак, той се олюля за миг, после се търкулна като кегла за боулинг и падна в реката. Студът прониза цялото му тяло като хиляди тънки ножчета.

В този миг зовът на Кибет спря, но продължаваше да го държи, сякаш бе риба на кука. Опита се да го накара да се върне, въпреки че течението се опитваше да го задържи в своята хватка. Самият Сам се мъчеше просто да проясни съзнанието си, да си поеме глътка въздух, преди да е принуден да глътне вода. Ала въздействието на течението и звънеца беше твърде силно и го въвлече в борба, в която той не можеше да контролира тялото си. И макар че вече не чуваше Кибет, цялото му тяло трепереше, пронизано от могъщата сила на Първата порта, водопадът, който го повличаше все по-надълбоко и по-наблизо с всяка секунда.

Сам отчаяно отметна лицето си към повърхността и успя да се измъкне за миг, за да си поеме въздух. Ала в този миг чу как ревът на Портата преминава в кресчендо. Намираше се твърде близо, разбра го, и всеки момент щеше да бъде повлечен през нея. Без звънци щеше да се превърне в лесна плячка за всеки обитател на Втората зона. Дори и да успееше да им избяга, навярно вече бе твърде слаб, за да устои на тягата на реката. Тя щеше да го понесе нататък, през целия път до Деветата порта, и окончателната смърт, намираща се зад нея.

Тогава нещо сграбчи дясната му китка и той внезапно спря, а водата бушуваше и се пенеше безсилно около него. Сам понечи да се противопостави на своя спасител, защото не знаеше кой е, но страхът от реката надделя в него, а и толкова отчаяно се нуждаеше от въздух, че не беше в състояние да мисли за нищо друго. Затова просто се постара да намери подходяща опора и да изхвърли поне част от водата, която беше успяла да проникне в гърлото и дробовете му.

После си даде сметка, че от ръкава му излиза пара, а китката му гори. Извика. Страхът от спасителя му отново се надигна в него, а той беше твърде уплашен, за да погледне и види кой — или какво — представлява той.

Сам бавно вдигна глава. Намираше се в ръцете на некроманта, когото се бе надявал да изненада. Слаб, оплешивяващ мъж, облечен с кожена ризница, подсилена с червени емайлирани плочки — и пояс със звънци на гърдите.

Тук, в смъртта, свободната магия правеше осанката му по-внушителна, обгръщайки го с огромна сянка от огън и мрак, която се движеше ведно с него, превръщайки присъствието му в нещо наистина ужасно и жестоко. Допирът на ръката му изгаряше китката на Сам, а на мястото, където трябваше да се намира бялото на очите му, пламтяха огньове.

В лявата си ръка държеше меч, успоредно на шията на Сам, чийто остър ръб се намираше на сантиметри от гърлото му. По острието бавно се спускаха тъмни пламъци, подобни на живак, и падаха в реката, където продължаваха да горят, докато течението ги отнасяше.

Сам отново се прокашля, не защото се налагаше, а за да прикрие опита си да посегне към Хартата. Едва бе започнал, когато мечът се приближи още повече, а острите изпарения от омагьосаното острие го накараха наистина да кашля.

— Не — каза некромантът; от гласа му струеше Свободна магия, а дъхът му вонеше на засъхваща кръв. Сам отчаяно се опита да измисли какво да прави. Не можеше да използва Хартата, а с голи ръце не би могъл да се противопостави на меча. Дори не можеше да помръдне, ако ставаше въпрос, защото ръката му беше непоносимо неподвижна в горящата хватка на некроманта.

— Ще се върнеш в живота, за да ме потърсиш — нареди некромантът, а гласът му беше нисък и суров, невероятно уверен. Това не бяха просто думи, осъзна Сам. Чувстваше се принуден да направи точно това, което му казваха. Това беше заклинание на Свободната магия, ала принцът знаеше, че то няма да бъде завършено, докато не бъде запечатано със силата на Саранет, шестия звънец. Това беше и неговият шанс, защото некромантът трябваше да го пусне или да прибере меча си в ножницата, за да вземе звънеца.

Пусни ме, пожела си силно Сам, стараейки се да не напряга мускулите си прекалено и да издаде намеренията си. Пусни ме.

Ала вместо да го направи, некромантът предпочете да прибере меча си и да извади втория по големина звънец с дясната си ръка. Саранет, Възпиращият. С него той щеше да подчини Сам на своята воля, макар че желанието му да го върне в живота бе странно. Обикновено некромантите не се интересуваха от живите си слуги.

Хватката му върху китката на принца не отслабна. Болката беше изгаряща, толкова силна, че вече бе станала непоносима и той бе взел решение да я изключи от мислите си. Ако все още не можеше да вижда пръстите си, би повярвал, че ръката му е изгоряла.

Некромантът внимателно отвори кесията, в която се намираше Саранет. Ала преди да успее да прехвърли хватката си към него, за да хване езичето му и да го издърпа, Сам се хвърли назад и силно го ритна с крака в кръста.

И двамата потънаха в ледената вода, а некромантът образува във въздуха огромен стълб от пара, когато падна. Сам беше под него, водата веднага напълни устата и носа му, като секна и последната капка въздух в дробовете му. Той усещаше, че кожата по бедрата му гори, дори през студа, но не пускаше. Чувстваше как некромантът се гърчи и извива, за да се освободи, и през полуотворените си очи видя, че под водата той беше силует от огън и мрак, по-чудовищен и вече без човешкия облик, който бе видял по-рано.

Със свободната си ръка Сам отчаяно стисна пояса на некроманта, опитвайки се да вземе един от звънците. Ала те му се сториха странни, абаносовите им дръжки пареха при допир, за разлика от гладкия, омагьосан от Хартата махагон на звънците на майка му. Пръстите му не можаха да хванат нито една от дръжките, а краката му бавно се разтваряха от нечовешката сила на некроманта, хватката на китката му беше безпощадна — и бе останал почти без въздух.

После течението се ускори, подхвана и двамата и ги понесе в главозамайващо въртене, докато Сам не можеше да разбере накъде трябва да се обърне, за да си поеме въздух. Понесоха се надолу — по водопада на Първата порта, Водопадът ги завъртя яростно и после се озоваха във Втората зона, а Сам вече не можеше да държи некроманта. Мъжът се освободи от хватката на усуканите му крака и силно го удари с лакът в стомаха, като изкара и последния жалък остатък от въздух от дробовете му в една сподавена експлозия от мехурчета.

Сам опита да отвърне на удара, но вече всмукваше вода вместо въздух и силата почти го бе напуснала. Той усети как некромантът го пуска и се измъква, движейки се из водата като змия, и в главата му остана единствено мисълта да оцелее.

Миг по-късно излезе на повърхността, кашляйки като обезумял, поел едновременно вода и въздух. В същото време полагаше усилия да запази равновесие срещу течението и да открие врага си. Озари го слаба надежда, когато не видя и следа от некроманта. По всичко личеше, че се намира близо до Първата порта. Беше му трудно да се ориентира във Втората зона, защото някаква особеност на светлината правеше невъзможно да виждаш по-далече от това, което можеш да докоснеш.

Ала Сам видя пяната на водопада и когато се запрепъва напред, докосна буйните води на Първата порта и трябваше само да си припомни заклинанието, което щеше да му позволи да премине. То идваше от „Книга за мъртвите“, която бе започнал да изучава миналата година. При мисълта за нея, в съзнанието му изплуваха страниците й, а думите от заклинанието на Свободната магия светеха в готовност да ги изрече.

Той отвори уста — и усети на раменете си две изгарящи ръце, които го повалиха с главата напред в реката. Този път нямаше възможност да затаи дъх и писъкът му се превърна просто в мехури и пяна, без почти да нарушава течението на реката.

Болката беше тази, която го накара да се свести. Усещаше болка в глезените и някакво странно чувство в главата си. Отне му само миг да разбере, че е все още в смъртта — но се намираше на границата с живота. Некромантът го бе провесил надолу с главата и го държеше за глезените, а от ушите и носа му още се лееше вода.

Некромантът отново говореше, изричаше думи, изпълнени със сила, които обгръщаха Сам като стоманени обръчи. Той усещаше как го притискат, превръщат го в пленник и разбра, че трябва да опита да се противопостави. Ала не можеше. Едва успяваше да държи очите си отворени, защото дори и това незначително нещо отнемаше цялата сила на волята и енергията, които му бяха останали.

Некромантът продължи да говори, а думите все така го обгръщаха, докато накрая Сам разбра единственото най-важно нещо: той го изпращаше обратно в живота, а заклинанието му служеше за гаранция, че ще прави онова, което му нареди.

Но заклинанието не беше важно. Нищо нямаше значение, само това, че се връщаше обратно в живота. Не го интересуваше, че там ще трябва да преследва някаква ужасна цел на магьосника. Щеше да се върне в живота…

Некромантът пусна единия му глезен и Сам се залюля като махало, а главата му едва докосна повърхността на реката. Некромантът сякаш бе станал много по-висок, защото не бе вдигнал ръката си много високо. Или може би, помисли си зашеметеният Сам през болката и ужаса, той самият се беше смалил.

— Ще дойдеш при мен в живота, близо до мястото, където пътят се спуска, а гробовете са разровени — нареди некромантът накрая, когато заклинанието беше обгърнало Сам толкова силно, че той се чувстваше като муха, попаднала в капана на паяк. Ала то трябваше да бъде запечатано от Саранет. Сам се опита да се съпротиви, когато видя звънеца, но тялото му не реагира. Опита да използва Хартата, но вместо хладнокръвната утеха на безкрайния поток от символи, усети мощен вихър от изгарящ огън, въртоп, който заплашваше да осакати съзнанието му така, както тялото му бе вече опарено.

Чу звука на Саранет, дълбок и нисък, и изпищя. Някакъв инстинкт му помогна да изсвири единствената мелодия, която щеше да бъде в най-голям дисонанс със звънеца. Писъкът проряза безпрекословната мелодия на Саранет и звънецът подскочи в ръката на некроманта, внезапно прозвучал пискливо и дрезгаво. Той веднага пусна Сам и накара звънеца да замълчи със свободната си ръка, защото един фалшив звук би могъл да донесе катастрофални последствия на своя господар.

Когато звънецът най-сетне млъкна, некромантът отново насочи вниманието си към момчето. Ала от него нямаше и следа, въпреки че течението едва ли би могло да го е отнесло надалече толкова бързо.

Глава седемнадесетаНикълъс и некроманта

Когато Сам се завърна в живота, чу ожесточеното трещене на картечници и видя, че пейзажът е станал черно-бял заради ослепителното сияние на сигналните ракети, които бавно падаха сред дъжда.

Ледът пукаше, докато вървеше, а скрежът по дрехите му се трошеше в причудливи форми. Той направи половин крачка напред и падна на колене, като проплака от болка и ужас, когато пръстите му зариха в калната пръст, търсейки утеха в усещането за живот.

Бавно осъзна, че е заобиколен от оръжия и човешки говор. Ала не чуваше добре, защото думите на некроманта отекваха в главата му, нареждайки му какво да прави. Опита се да каже нещо с тракащите си от студ зъби, неволно подели ритъма на оръжията.

— Некромант… спускащ се път… близо до гробовете — каза той запъвайки се, без всъщност да знае какво или на кого говори. Някой докосна китката му и той изпищя, а болката го заслепи по-силно от пламъците на ракетите, които продължаваха да проблясват в небето над него. После ярката светлина внезапно бе заменена от мрак. Сам бе припаднал.

— Ранен е — каза Ник, оглеждайки разранените следи от пръсти по китката му. — Нещо го е изгорило.

— Какво? — попита сержантът. Той се взираше в склона, вгледан в червените трасиращи снаряди, които летяха ниско, описвайки дъги откъм съседното възвишение, надолу към пътя и по него. От време на време някой от тях биваше придружен от внезапен трясък, свистене и ослепителна заря от бял фосфор. Очевидно войските от Границата си проправяха път към мястото, където се намираха сержантът и момчетата. Това, което тревожеше сержанта, бе начинът, по който картечарите насочваха огъня си вляво и вдясно от пътя.

— Сам се е изгорил — отвърна Ник, без да може да откъсне очи от сините белези по китката на приятеля му. — Трябва да направим нещо.

— Несъмнено — каза сержантът, а лицето му изведнъж отново бе станало безизразно, когато и последната ракета изсвистя. — Онези момчета долу изтикват мъртвите към нас — и сигурно си мислят, че и ние вече сме мъртви, защото не са особено предпазливи. Всеки момент куршумите ще ни застигнат, ако не се махнем.

Сякаш за да потвърди забележката му, над главите им прелетя още една ракета и внезапен порой от трасиращи снаряди се изля над тях със свистене и пукот. Всички се наведоха, а сержантът извика:

— Долу! Залегнете!

На светлината на новата ракета Ник видя, че откъм дърветата изплуват тъмни силуети и поемат по хълма, а издайническата им тътреща се походка показваше какви са. В същото време едно от момчетата надолу по хълма изпищя:

— Идват отзад! Много…

Каквото и да се опитваше да каже, то бе заглушено от още картечен огън, дълги изстрели с трасиращи снаряди, които описаха ивици червена светлина сред мъртвите, очевидно поразявайки ги неколкократно. Те се гърчеха и залитаха под многобройните удари, но въпреки това приближаваха.

— Обстрелваме ги от онзи хълм — каза сержантът. — Но ще стигнат тук, преди оръжията да са ги разкъсали на парчета. Виждал съм това и преди. Ние също ще бъдем простреляни.

Той говореше бавно, почти без глас, и Ник осъзна, че не е в състояние да мисли — че мозъкът му е блокирал от опасността и не може да се справи със ситуацията.

— Не можем ли по някакъв начин да дадем сигнал на войниците? — извика той над поредния порой от изстрели. Тъмните силуети на мъртвите и ежеминутните, ярки и променливи лъчи на трасиращите снаряди се приближаваха към тях с неумолима скорост, бавни, но безкрайни, като някакво хипнотично оръдие на съдбата.

Един трасиращ снаряд внезапно профуча съвсем близо до тях и куршумите рикошираха от земята и камъните, свистейки покрай главата на Ник. Той залегна по-дълбоко в калта и придърпа и Сам по-наблизо, предпазвайки припадналия си приятел със собственото си тяло.

— Не можем ли да им дадем сигнал? — повтори френетично Ник, гласът му бе приглушен, а в устата си усещаше пръст.

Сержантът не отговори. Ник го погледна и видя, че лежи неподвижно. Фуражката му с червена ивица бе паднала, а около главата му имаше локва кръв, черна на светлината от ракетите. Не можа да разбере дали диша.

Той колебливо протегна ръка към сержанта, пресягайки се в калта, докато страховитите сенки на куршумите прорязваха костите му, принуждавайки го да държи ръката си колкото може по-ниско. Пръстите му напипаха някакъв метал, дръжката на меча на сержанта. Той щеше да се стресне и да се отдръпне, но в този миг някой извика зад него, а писъкът беше изпълнен с толкова ужас, че пръстите му конвулсивно сграбчиха оръжието.

Когато се обърна, видя силуета на едно от момчетата, което се бореше с по-едра фигура. Тя го бе сграбчила за шията и го тресеше като млечен шейк.

Без да мисли за опасността да го застрелят, Ник скочи да му помогне. Още докато го правеше, скочиха и други момчета, които започнаха да налагат мъртвата ръка с бухалки, греди и камъни.

След секунди го повалиха и го стъпкаха, но не достатъчно бързо, за да спасят жертвата му. Вратът на Хари Бенлет беше счупен и той никога вече нямаше да извади трима батсмени от играта за един следобед, или да прескочи всички чинове в изпитната зала в „Сомърсби“ просто за забавление.

Борбата ги бе отвела на хребета на хълма и Ник видя, че и от двете страни има мъртви. Само онези на по-близкия хълм бяха забавени от стрелбата. Видя откъде стрелят войниците и различи отделните групи. На съседния хълм имаше няколко картечници и поне стотина войници прииждаха през дърветата от двете страни на пътя.

Докато Ник гледаше, видя как един лъч на трасиращ снаряд внезапно идва към тях. Измина около трийсет метра и изведнъж спря. Беше твърде далече, за да го види ясно в този дъжд, но разбра, че картечницата е спряла само за да презареди, или за да преместят триножника, защото войниците се движеха бързо около нея. Очевидно бяха прихванали подходяща цел: фигурите, които се очертаваха на хълма.

— Размърдайте се! — извика той и се втурна по хълма полуприведен. Останалите го последваха, хукнали като обезумели и подхлъзвайки се, и това приключи едва когато няколко момчета се сблъскаха и паднаха.

Миг по-късно, над главите им профуча трасиращ снаряд и хълмът експлодира сред струи вода, кал и рикоширали куршуми.

Ник инстинктивно залегна, макар че беше доста надолу по хълма. В този миг осъзна три ужасяващи факта: беше оставил Сам отзад, по средата на хълма; беше абсолютно наложително да сигнализират войниците, за да не ги застрелят; и дори и да продължаха да се движат, мъртвите щяха да ги настигнат преди куршумите да са ги довършили.

Ала тези ужасяващи факти бяха придружени от внезапен прилив на енергия и решителност, каквито Ник никога преди не бе изпитвал, както и ясна мисъл, каквато не бе притежавал дотогава.

— Тед, извади кибрита си — нареди той, тъй като знаеше колко обича да пуши лула Тед, макар да не го биваше особено. — Всички останали извадете всичко сухо, което имате и което ще гори. Хартия и каквото и да е друго!

Всички се струпаха около него, докато говореше, а изпълнените им със страх лица издаваха нетърпението им да вършат нещо. Вадеха се писма, оръфани карти за игра, а след моментно колебание някой откъсна страниците на бележник, който до този миг бе съдържал нещо, което неговият собственик бе възприемал като своята безсмъртна проза. После дойде редът и на най-ценния трофей, малка бутилка с бренди, собственост на най-изпълнителния от всички Куки Майнър.

Първите три клечки угаснаха безславно на дъжда, усилвайки всеобщата тревога. После Тед използва шапката си, за да закрие четвъртата. Тя се запали без проблем, както и неговата напоена с бренди хартия. Лумна ярък огън с оранжеви пламъци, придобили син оттенък от брендито, който внезапно върна цветовете в едноцветния пейзаж, огряван от очевидно безкрайната поредица от сигнални ракети.

— Точно така — просъска Ник. — Тед, двамата с Майк ще пропълзите ли обратно, за да довлечете тук Сам? Стойте далече от хребета. И внимавайте с китките му — изгорил се е.

— Ти какво ще правиш? — попита разколебан Тед, когато над хълма прелетяха още трасиращи снаряди, а в далечината избухнаха бели фосфорни гранати. Очевидно се страхуваше да отиде, но не искаше да го признае.

— Ще се опитам да открия некроманта, мъжа, който контролира всичко тук — каза Ник, размахвайки меча. — Предлагам всички останали да започнат да пеят, за да могат войниците да разберат, че тук има истински хора, до огъня. Освен това ще трябва да държите настрана и чудовищата, макар че ще опитам да подмамя след себе си онези, които са по-наблизо.

— Да пеем? — попита Куки Майнър. Изглеждаше напълно спокоен, вероятно защото беше изпил половината съдържание на малката бутилка, преди да я предаде. — Какво да пеем?

— Училищната песен — отвърна Ник през рамо, докато поемаше надолу по хълма. — Тя навярно е единствената, която всички знаят.

За да не бъде на пътя на картечниците, Ник хукна по хълма, преди да поеме надолу, към мъртвите, които сега се намираха зад първоначалното си местоположение. Докато тичаше, той размаха меча над главата си, крещейки някакви безсмислени думи, които бяха почти заглушени от непрестанния тътен на оръдията.

Беше изминал половината път до най-близките мъртви, когато песента започна, достатъчно висока, за да се чува дори над стрелбата, а момчетата пееха по-силно, отколкото диригентът на хора в „Сомърсби“ би повярвал, че е възможно.

Фрагменти от текста съпътстваха Ник, когато той се престори, че завива наляво пред ръцете, а после хукна надясно, поемайки обратно към дърветата и пътя.

— Избери пътя на честта…

Той намали темпото, за да избегне един дънер. Сред дърветата беше много по-тъмно, защото светлината от ракетите бе скривана от листата им. Ник се осмели да погледне назад и изпита едновременно задоволство и страх, когато видя, че поне част от мъртвите бяха завили, за да го последват. Страхът надделя и го принуди да тича по-бързо между дърветата, отколкото изискваше здравият разум.

— Играй играта заради самата нея…

Думите от училищната песен внезапно секнаха, когато той излезе от гората, удряйки се в каменен зид, препъна се в него и падна на метър-два върху хлътналия път. Мечът излетя от ръката му, а дланите му се плъзнаха по асфалта, който ожули почти цялата им кожа.

Ник лежа известно време на пътя, за да дойде на себе си, а после понечи да се изправи. Стоеше на четири крака, когато осъзна, че някой се е изправил точно пред него. Кожените ботуши с метални пластини на коленете изчаткаха, когато непознатият пристъпи напред.

— Значи дойде, както ти наредих, дори без Саранет да е запечатал заклинанието — каза мъжът, а гласът му по някакъв начин заглуши всички останали Гласове, които изпълваха ушите на Ник. Стрелбата, експлодиращите гранати, пеенето — всичко това изчезна. Чуваше само ужасния глас, глас, който го изпълваше с неописуем страх.

Ник бе започнал да повдига главата си, когато мъжът проговори, но сега се страхуваше да го погледне. Инстинктивно разбра, че това е некромантът, когото бе толкова глупав да тръгне да търси. Единственото, което можеше да направи, бе да провеси глава, а козирката на шапката му за крикет скриваше лицето му от погледа, за който със сигурност знаеше, че е ужасяващ.

— Вдигни ръка — нареди некромантът, а думите пронизаха мозъка на Ник като нагорещени жици. Момчето бавно коленичи, като за молитва, а главата му остана приведена — и той протегна дясната си ръка, окървавена от падането.

Ръката на некроманта бавно се приближи, за да я поеме, с обърната нагоре длан. За миг на Ник му се стори, че ще се ръкуват и внезапно си припомни ужасните изгаряния по китките на Сам. Отпечатък от пръсти! Но не можа да помръдне. Тялото му бе приковано на място от силата в думите на некроманта.

Ръката на некроманта спря на сантиметри от неговата и нещо потръпна под кожата на дланта му, като паразит, опитващ се да излезе навън. После то се освободи в къс сребро, което бавно се насочи към разтворената длан на Ник. Остана във въздуха още един миг, после внезапно скочи върху ръката му.

Ник почувства как удря плътта му, усети, че прониква в кожата му и нахлува в кръвта му Той изпищя, тялото му конвулсивно се изви назад и некромантът за пръв път видя лицето му.

— Ти не си принцът! — извика той, а мечът му проблесна във въздуха, право към китката на Ник. Ала внезапно застина, на по-малко от един пръст разстояние от него, когато конвулсиите престанаха и момчето го погледна спокойно, притиснало ръката си към гърдите.

Парчето от загадъчния метал се носеше из нея, движейки се по сложните пътища на вените. Той беше слаб тук, от тази страна на Стената, но не прекалено, че да не може да достигне крайната си цел.

След минута вече беше до сърцето на Никълъс Сейър и се настани там. След още една минута от устата му започнаха да излизат облаци гъст бял дим.

Хедж чакаше, вгледан в дима. Но той внезапно се разсея и Хедж усети как вятърът се обръща на изток, а собствената му сила намалява. Чу шума от множество подковани ботуши нагоре по пътя и свистенето на сигнална ракета, изстреляна точно над главата му.

Поколеба се за миг, после прескочи насипа с нечовешка сръчност и пое към дърветата. Спотайвайки се сред тях, той наблюдаваше как войниците предпазливо наближават изпадналото в несвяст момче. Някои от тях имаха пушки с щикове, а двама носеха леки картечници „Люит“. Те не представляваха заплаха за Хедж, но имаше и други, които държаха истински мечове, покрити със светещи символи на Хартата, и щитове, обозначени със знака на Граничното разузнаване. Тези мъже носеха знака на Хартата на челата си и бяха опитни Магове на Хартата, въпреки че армията отричаше тяхното съществуване.

Бяха достатъчно, за да го задържат, разбра Хедж. А и неговите мъртви ръце бяха загинали или обездвижени по някакъв неизвестен за него начин, или бяха прогонени обратно в смъртта, когато новосъздадените им тела бяха твърде увредени, за да останат в тях, Хедж примигна и остана със затворени очи цяла секунда — единственото признание, че планът му се е провалил. Но той бе прекарал в Анселстиер четири години и другите му планове се развиваха с пълна сила. Щеше да се върне за момчето.

Когато той избяга в мрака, Ник бе положен в носилка; един млад офицер убеди момчетата на хълма, че наистина могат да престанат да пеят; а Тед и Майк опитаха да разкажат на едва свестилия се Сам какво се е случило, докато един военен медик оглеждаше изгарянията по китката и краката му и приготви мехлем с морфин.

Глава осемнадесетаЦелебната бащина ръка

Болницата в Бейн беше сравнително нова, построена преди шест години, когато от юг бе въведена главозамайващата болнична реформа. Макар и едва за пет години, в тази болница бяха починали много хора и тя се намираше достатъчно близо до Стената, за да може Сам да запази усещането си за смъртта. Омаломощен от болката и морфина, който му даваха за нея, той не можеше да прогони усещането си за смърт. То винаги го спохождаше отблизо, изпълвайки костите му с хапещия си студ, принуждавайки го непрекъснато да трепери, а лекарите да увеличават лекарствата му.

Сънуваше безплътни същества, които щяха да дойдат от смъртта и да довършат започнатото от некроманта, и не можеше да се събуди от тях. Когато това все пак ставаше, често виждаше същия некромант да се промъква към него, и пищеше, докато сестрата, която всъщност идваше, не му направеше още една инжекция, полагайки началото на нов цикъл кошмари.

Сам прекара в това състояние четири дни, като ту губеше, ту идваше в съзнание, без всъщност да се събужда, и без изобщо да губи усещането си за смъртта и страха, който го съпътстваше. Понякога умът му се избистряше достатъчно, за да разбере, че и Ник е там, на съседното легло, с бинтовани ръце. От време на време провеждаха кратки разговори, но те никога не бяха истински, тъй като той никога не успяваше да отговаря на въпросите или да продължи мисълта на Ник.

На петия ден всичко се промени. Сам отново изпадна в хватката на кошмара; отново беше в смъртта, изправен срещу един некромант, който беше няколко неща едновременно, и едновременно във, под и над водата. Сам бягаше, падаше и потъваше, както всъщност се беше и случило, а след това някой сграбчи китката му… но този път хватката беше хладна и успокояваща. Допир, който по някакъв начин го изведе от кошмара, издигайки го в едно небе, пълно със символи на Хартата и слънце.

Когато отвори очи, той за първи път виждаше ясно, а зрението му се беше прочистило от лекарствата и световъртежа. Усети нечии пръсти, опрени на шията му, отчитайки пулса му, и позна ръката на баща си, още преди да го погледне. Тъчстоун беше точно до него, затворил очи, докато отправяше едно целебно заклинание към тялото на сина си, а символите проблясваха под пръстите му, когато напускаха тялото му и нахлуваха в това на Сам.

Сам вдигна очи към Тъчстоун, благодарен, че са затворени и не може да види достойното за съжаление облекчение, изписано върху лицето на неговия син, или сълзите, които той побърза да изтрие. Магията на Хартата го стопляше за пръв път от дни насам. Сам усещаше как символите изтеглят лекарствата от кръвта му и започват да облекчават болката от изгарянията. Ала не друго, а самото присъствие на баща му бе прогонило страха от смъртта. Той все още усещаше присъствието й, но то беше смътно и далечно, и вече не се страхуваше.

Крал Тъчстоун I завърши заклинанието и отвори очи. Те бяха сиви, както и на сина му, но сега бяха по-разтревожени и той беше видимо уморен. Бавно отмести ръката си от врата на Сам.

За малко да се прегърнат, когато Сам забеляза, че в стаята има още двама доктори, четирима от охраната на Тъчстоун и двама офицери от армията на Анселстиер, както и многобройна група полицаи, войници и служители, които се бяха събрали в коридора навън и надзъртаха през вратата. Така че двамата просто се хванаха за ръцете, а Сам се изправи в леглото. Само силата, с която притискаше баща си и нежеланието му да го пусне подсказваха на Тъчстоун колко много се радва всъщност да го види синът му.

И двамата доктори бяха изумени, че Сам изобщо е в съзнание, а единият погледна картона в долната част на леглото му, за да се увери, че пациентът наистина е приемал морфин интравенозно от дни.

— Това наистина е невъзможно! — поде докторът, когато един хладен поглед от страна на охраната на Тъчстоун го убеди, че този разговор в момента е излишен. Едно едва доловимо движение го убеди, че и присъствието му не е наложително, и той заотстъпва към вратата. Подобно на краля, охраната също носеше костюми от три части в убит кафяво-сив цвят, за да не скандализират деликатните чувства на жителите на Анселстиер. Този ефект леко се разваляше от факта, че носеха мечове, неумело прикрити под прегънати шлифери.

— Моят антураж — каза мрачно Тъчстоун, забелязал как Сам оглежда всички хора в коридора. — Казах им, че съм тук като обикновен гражданин, просто за да видя сина си, но очевидно дори и това налага наличието на официален ескорт. Надявам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да яздиш. Ако останем тук още малко, със сигурност ще бъда притиснат до стената от някоя комисия или политик.

— Яздене? — попита Сам. Наложи се да го каже два пъти, защото първият път гърлото му беше твърде зле, за да произнесе думата. — Ще напусна училище преди края на срока?

— Да — каза Тъчстоун, продължавайки да говори тихо. — Искам да си дойдеш у дома. Анселстиер вече не е безопасно убежище. Местната полиция арестува шофьора на автобуса ви. Подкупили са го, при това със сребърни дениери от Старото кралство. Следователно някой от нашите врагове е открил начин да действа от двете страни на Стената. Или поне е разбрал как да харчи парите си в Анселстиер.

— Мисля, че съм достатъчно здрав, за да яздя — каза Сам, бърчейки чело. — Тоест, не зная дали изобщо съм болен. Китката ме боли…

Той замълча и погледна превръзката на китката си. По ръба й отново се движеха символи на Хартата, струейки от порите му като златиста пот. Те го лекуваха, осъзна Сам, защото китката му наистина бе само възпалена на мястото, където преди бе изпитвал непоносима болка, а болката от по-незначителните изгаряния по бедрата и глезените му беше напълно изчезнала.

— Вече можем да свалим превръзката — каза Тъчстоун и започна да я размотава. Докато го правеше, той наведе главата си още по-близо до Сам и прошепна: — Не си бил тежко ранен физически, Сам. Но чувствам, че си понесъл душевна травма. Лечението й ще отнеме известно време, защото не е по силите ми да я изцеля.

— Какво искаш да кажеш? — попита тревожно Сам. Внезапно се почувства много малък, съвсем не като почти възрастния принц, който трябваше да бъде. — Мама не може ли да я излекува?

— Не мисля — каза Тъчстоун, поставяйки ръка на рамото му, а дребните бели белези от тренировките с меча и реалните боеве светеха ярко върху кокалчетата му на болничното осветление. — Но аз не мога да определя естеството й, мога само да кажа, че я има. Предполагам, че в резултат на това, че си влязъл в смъртта неподготвен и незащитен, някаква малка част от духа ти е била увредена. Не много, но достатъчно, за да се чувстваш по-слаб или по-бавен… В общи линии отпаднал. С времето ще се възстановиш.

— Не биваше да го правя, нали? — прошепна Сам, поглеждайки лицето на баща си, в търсене на някаква строгост или следи от неодобрение. — Мама сърдита ли ми е?

— Никак даже — каза Тъчстоун с изненада. — Направил си това, което си сметнал за необходимо, за да спасиш останалите, а то е проява на смелост в духа на най-добрите традиции и от двете страни на семейството ни. Майка ти е преди всичко загрижена за теб.

— В такъв случай къде е? — попита Сам, преди да успее да се въздържи. Въпросът му бе изпълнен с раздразнение и щом затвори уста, му се дощя да не го бе задавал.

— По всичко личи, че един разяждащ дух се изживява като лодкар в Олдмънд — обясни Тъчстоун търпеливо, както бе обяснявал многото належащи отсъствия на Сабриел в детството на Сам. — Разбрахме за него, когато наближихме Стената. Тя се качи на Хартиеното крило и отлетя да се разправи с него. Ще се срещнем във Велизар.

— Ако не се наложи да замине другаде — каза Сам, съзнавайки, че се държи грубо и по детски. Ала той можеше да умре и очевидно това не беше достатъчно основание за майка му да дойде да го види.

— Освен ако не се наложи да замине някъде другаде — съгласи се Тъчстоун, спокоен както винаги. Сам знаеше, че баща му полага много усилия да запази спокойствие, защото във вените му течеше древна буйна кръв и той се боеше да не кипне. Единственият път, когато Сам бе ставал свидетел на гнева му, беше когато един фалшив посланик от северните кланове се бе опитал да прободе Сабриел с вилица за сервиране на официална вечеря в двореца. Тъчстоун, ревящ като страховит звяр, беше хванал високия метър и осемдесет варварин и го бе запокитил в другия край на масата, върху един печен лебед. Това бе уплашило всички повече от опита за убийство, особено когато кралят бе опитал да вдигне двойния трон и да го хвърли по мъжа. За щастие не беше успял и Сабриел го успокои, като го галеше по челото, докато той дърпаше като обезумял мраморната основа на трона.

Сам си припомни това, когато видя как клепачите на баща му се затварят едва доловимо, а по челото му се появява бразда.

— Съжалявам — смотолеви той. — Знам, че е длъжна да го направи. Защото е Абхорсен и така нататък.

— Да — каза Тъчстоун и Сам долови лек намек за дълбоките чувства на баща си заради множеството чести отсъствия, налагани от битките на Сабриел с мъртвите.

— В такъв случай най-добре да се обличам — каза Сам и провеси крака над леглото. Едва тогава забеляза, че отсрещното легло е празно и оправено.

— Къде е Ник? — попита. — Нали беше тук? Или просто съм го сънувал?

— Не зная — отвърна Тъчстоун, който се бе запознал с приятеля на сина си по време на предишните му посещения в Анселстиер. — Нямаше го, когато пристигнах. Докторе! Никълъс Сейър бил ли е в това легло?

Докторът забързано се приближи. Не знаеше кой беше този странен, но очевидно знатен пациент, нито кой беше баща му, тъй като от Армията бяха настояли за дискретност и използване само на малки имена. Сега му се щеше да не бе чувал фамилията на другия пациент, тъй като името Сейър не му беше непознато. Ала главният министър нямаше син на тази възраст, така че момчето би могло да бъде само негов братовчед или нещо подобно, което беше някаква утеха.

— Пациентът Никълъс X — каза той, наблягайки на „Х“, — беше предаден вчера на един от доверените слуги на родителите си. Имаше само незначителен шок и охлузвания.

— Остави ли ми съобщение? — попита Сам, изненадан, че приятелят му не се бе опитал да се свърже с него по някакъв начин.

— Не мисля… — понечи да каже докторът, когато бе прекъснат от една сестра, проправяща си път през множеството фигури в синьо, каки и сиво по коридора. Тя беше доста млада и хубава, с поразителна червена коса, която не беше особено умело прикрита под колосаната й касинка.

— Остави писмо, Ваше величество — каза с характерен северен акцент. Очевидно беше родена в Бейн и знаеше точно кои са Сам и Тъчстоун, за огромно раздразнение на доктора. Той със сумтене пое писмото от протегнатата ръка на сестрата и го подаде на Сам, който незабавно го отвори.

В началото не позна почерка; после разбра, че е на Ник, само че отделните букви бяха по-едри, а извивките почти липсваха. Отне му секунда да разбере, че това сигурно беше резултат от факта, че приятелят му е писал с бинтовани ръце.

Сам сгъна писмото с усмивка. Поне Ник се бе отървал без осезаеми увреждания от онази ужасна нощ и бе запазил чувството си за хумор. Типично за него, мъртвите само бяха разпалили научния му интерес, вместо много по-разумния страх.

— Всичко наред ли е? — попита Тъчстоун, който го чакаше търпеливо. Поне половината наблюдатели бяха загубили интерес към тях, видя Сам, оттегляйки се надолу по коридора и извън полезрението му, където можеха да разговарят.

— Татко — каза Сам, — донесъл ли си ми дрехи? Тези от училище сигурно са били съсипани.

— Дамед, чантата, ако обичаш — каза Тъчстоун. — Всички останали да излязат.

Подобно на две стада овце, имащи проблеми с общуването, хората, останали в отделението, опитаха да излязат, докато онези в коридора опитаха да им помогнат, но всъщност усложниха положението. В крайна сметка всички напуснаха стаята, с изключение на Дамед — главният телохранител на Тъчстоун, дребен и слаб човечец, който се движеше обезпокояващо бързо. Дамед му подаде един малък куфар, преди да излезе, затваряйки вратата след себе си.

В куфара имаше дрехи от Анселстиер, осигурени — подобно на тези на Тъчстоун и охраната му — от консулството на Бейн в Старото кралство.

— Засега облечи тези — каза баща му. — На Границата ще се преоблечем отново с приемливи дрехи.

— Бронирана ризница и шлем, ботуши и меч — каза Самет, дърпайки болничната пижама над главата си.

— Да — каза Тъчстоун. Поколеба се, а после добави: — Това притеснява ли те? Предполагам, че би могъл да поемеш на юг. Аз трябва да се върна в Старото кралство. Но ти можеш да бъдеш в безопасност в Корвиър…

— Не! — каза Сам. Искаше да остане с баща си. Искаше да почувства тежината на бронираната си ризница и дръжката на меча в дланта си. Но преди всичко, искаше да бъде с майка си във Велизар. Защото само тогава щеше да бъде в пълна безопасност от смъртта… и некроманта, за когото дори и сега беше сигурен, че се спотайва в онази студена река и го очаква да се върне.

Глава деветнадесетаРазмисли на Елимер относно обучението на принцове

След две седмици усилена езда, лошо време, блудкава храна и болки в мускулите, които бавно се приспособяваха към ездата, Сам пристигна в славния град Велизар и установи, че майка му не е там. Сабриел вече си бе заминала, извикана отново, за да се разправи с някакъв предполагаем магьосник и в същото време главатар на бандити, който нападал пътниците по северните покрайнини на Нейлуей.

След ден и Тъчстоун замина, за да оглави висшия съд в Естуел, където една стара, нестихваща вражда между две благороднически фамилии бе прераснала в убийства и похищения.

В отсъствието на Тъчстоун, четиринайсет месеца по-голямата сестра на Сам, Елимер, носеше титлата помощник-регент, заедно с Джал Орън, канцлера. Всъщност това бе просто формалност, защото Тъчстоун рядко се отдалечаваше на повече от няколко дни път за пощенския сокол, но тази формалност дълбоко засягаше Сам. Елимер гледаше сериозно на своята длъжност. И смяташе, че едно от задълженията й на помощник-регент бе да обсъжда недостатъците на по-малкия си брат.

Тъчстоун бе заминал едва преди час, когато Елимер се зае да търси Сам. Тъй като кралят бе заминал по изгрев-слънце, брат й още спеше. Беше се възстановил от физическите наранявания, но все още не се чувстваше съвсем добре. Уморяваше се по-лесно отпреди и все повече искаше да остава сам. Двете седмици ставане от сън преди изгрев-слънце и езда до след залез, придружена от силното чувство за хумор на охраната, не му бяха помогнали да се чувства по-отпочинал или по-общителен.

Следователно, никак не му беше забавно, когато Елимер реши да го събуди по време на първата му сутрин в собственото му легло, като дръпне завесите и широко разтвори прозореца, отмятайки завивките му. Зимата бе настъпила преди няколко дни в Старото кралство и определено беше студено. Морският бриз, който нахлу с рев, можеше да се опише съвсем точно като студен, а единственият ефект от слабата слънчева светлина бе, че Сам изпита болка в очите.

— Събуди се! Събуди се! Събуди се! — пропя Елимер, която имаше изненадващо дълбок и напевен глас за жена.

— Махай се! — изръмжа Сам, опитвайки се да се вкопчи в завивките. Последва кратка схватка, от която той бързо се отказа, когато едно от одеялата се разпори на две.

— Виж какво направи сега — каза огорчено той.

Елимер сви рамене. Говореше се, че е хубава — някои дори я намираха красива, но Сам не забелязваше подобно нещо. Ако питаха него, Елимер беше опасна напаст. А когато я издигнаха до помощник-регент, родителите му я превърнаха в чудовище.

— Дойдох да обсъдим твоята програма — каза сестра му. Тя седна в долния край на леглото с изправен гръб и ръце, сключени царствено в скута й. Сам забеляза, че над ежедневните си ленени дрехи е сложила изящна червена пелерина, везана със злато, с широки като камбанки ръкави, а нещо като кралска диадема придържаше дългата й и безупречно сресана черна коса на място. Тъй като традиционното й облекло представляваше стари кожи за лов, а косата й беше небрежно вързана отзад на гърба, за да не й пречи, одеждите й не вещаеха нищо добро по отношение на желанието на Сам за непринуденост.

— Моята какво? — попита той.

— Твоята програма — продължи Елимер. — Сигурна съм, че си възнамерявал да прекараш по-голямата част от времето си, човъркайки в онази твоя воняща работилница, но се боя, че дългът ти към Кралството е по-важен от всичко.

— Моля? — попита Сам. Чувстваше се много уморен и определено не му беше до този разговор. Най-вече защото наистина имаше намерение да прекара повечето време в работилницата на кулата. През последните няколко дни, докато все повече се приближаваха до Велизар, той с нетърпение бе очаквал самотата и спокойствието на това да седне зад работния си плот, заобиколен от всичките си инструменти, старателно подредени на стената, над скрина с миниатюрни чекмеджета, всяко от които бе пълно с полезни вещи, като например сребърна тел или лунни камъни. Беше успял да понесе последния етап от пътуването, мечтаейки си за новите играчки и джунджурии, които щеше да направи в своя малък пристан на спокойствие и възстановяване.

— Кралството трябва да бъде на първо място — отново повтори Елимер. — Духът на народа е много важен и всеки член от семейството трябва да вземе участие в неговото поддържане. В качеството си на единствен принц ти ще трябва да…

— Не! — възкликна Сам, който внезапно разбра накъде бие тя. Скочи от леглото, а нощницата се изду около краката му, и навъсено погледна сестра си, докато тя не се изправи и го погледна високомерно. Не само беше малко по-висока от него, но и имаше предимството да носи обувки.

— Да — каза строго Елимер. — Фестивалът за Средата на лятото. Трябваш ни, за да изиграеш ролята на Птицата на Изгрева. Репетициите започват утре.

— Но до него има пет месеца! — възнегодува Сам. — Освен това, не искам да бъда онази проклета птица. Костюмът сигурно тежи цял тон, а ще трябва да го нося цяла седмица! Татко не ти ли каза, че съм болен?

— Каза, че трябва да се занимаваш с нещо — отвърна Елимер. — И тъй като никога не си танцувал танца на Птицата, ще ти трябват пет месеца тренировки. Освен това, имаме участие и на Фестивала за Средата на зимата, а до него остават само шест седмици.

— Краката ми не са подходящи за него — промърмори Самет, мислейки си за жълтите чорапи с кръстосани жартиери, които се носеха под златистата перушина на Птицата на Изгрева. — Намерете някой с крака като дънери.

— Самет! Ще танцуваш танца на Птицата, независимо дали това ти харесва — заяви Елимер. — Крайно време е да направиш нещо полезно тук. Освен това съм те определила да участваш заедно с Джал в Съда за дребни провинения всяка сутрин между десет и един; ще имаш упражнения по боравене с меч с охраната, естествено, и трябва да идваш на вечеря — никакви поръчки на храна в твоята отвратителна работилница. А що се отнася до перспективата, уредила съм да работиш в кухнята всяка втора сряда.

Сам изохка и отново се отпусна в леглото. Перспективата беше идея на Сабриел. На всеки две седмици, Елимер и Сам трябваше да работят по един ден някъде из двореца, наравно с обикновените хора там. Естествено, дори докато миеха съдове или бършеха подове, слугите рядко забравяха, че на следващия ден двамата отново ще бъдат принц и принцеса. Повечето се справяха с положението, като се преструваха, че Сам и Елимер не са там, с няколко ярки изключения, например мисис Фини, дресьорката на соколи, която им крещеше както на всички останали. Така че перспективата обикновено беше ден, изпълнен с черна работа, извършвана сред необичайно мълчание и изолация.

— Ами ти какво ще работиш за перспективата? — попита Сам, който подозираше, че Елимер щеше да я пропусне, след като беше помощник-регент.

— В конюшните.

Сам изгрухтя. Работата в конюшните беше тежка, особено след като се очертаваше денят да бъде за почистване. Но Елимер обожаваше конете и всичко около тях, така че навярно нямаше нищо против.

— Освен това мама каза, че трябва да се запознаеш с това. — Сестра му извади някакъв пакет от огромния си джоб. Не можеше веднага да се разбере какво има в него, тъй като беше опакован в мушама и завързан с дебел мъхест канап.

Сам посегне да го вземе, но когато пръстите му докоснаха опаковката, той усети невероятен студ и внезапното присъствие на смърт, въпреки заклинанията и магиите, вплетени в камъка наоколо, които трябваше да предотвратяват всякакво преминаване към това студено царство.

Той отдръпна ръката си и се оттегли в другия край на леглото, сърцето му изведнъж заби лудо, а по лицето и ръцете му изби пот.

Той знаеше какво има в на пръв поглед безобидния пакет. Това беше „Книга за мъртвите“: Малък том със зелена кожена подвързия, с полирани сребърни пластини. Кожата и среброто бяха покрити с предпазна магия. Символи за възпиране и заслепяване, затваряне и плен. Само човек с вроден талант за Свободната магия и некромантията можеше да отвори книгата, и само някой непокварен Маг на Хартата би могъл да я затвори. Тя съдържаше цялата наука на некромантията и контранекромантията, събирана от петдесет и трима Абхорсен в продължение на повече от хиляда години — и още много неща, защото съдържанието й никога не оставаше едно и също, очевидно променяйки се съгласно прищевките на самата книга. Сам бе прочел малко от страната на майка си.

— Какво ти е? — попита любопитно Елимер, докато той ставаше все по-блед, а зъбите му загракаха. Тя остави пакета в края на леглото му и се приближи, полагайки опакото на ръката си върху челото на Сам.

— Студен си — каза тя изненадано. — Много студен!

— Зле ми е — промърмори Сам. Едва успяваше да говори. Гърлото му бе сковано от страх. Страхът на човек, захвърлен в смъртта от тази книга, за пореден път потопен под повърхността на студената река, за да се понесе с огромна сила към Първата порта…

— Върни се в леглото — нареди Елимер, внезапно загрижена за него. — Ще доведа доктор Шемблис.

— Не! — извика Сам, припомнил си придворния лекар и неговите любопитни, изучаващи очи. — Ще отмине. Просто ме остави сам за малко.

— Добре — отвърна Елимер, докато затваряше прозореца и му помогна да оправи онова, което бе останало от одеялата. — Но недей да си мислиш, че това ще те отърве от ролята на Птицата на Изгрева. Не и ако доктор Шемблис не каже, че си много, много болен.

— Не съм — каза Сам. — Ще се оправя след няколко часа.

— Какво е станало с теб? — попита Елимер. — Татко не беше особено словоохотлив, а и нямахме време да говорим. Спомена, че си влязъл в смъртта и си се забъркал в някакви неприятности.

— Нещо такова — прошепна Сам.

— По-добре ти, отколкото аз.

Елимер взе пакета и любопитна го вдигна, после го хвърли до Сам.

— Доволна съм, че не проявих умения в тази насока. Представи си, че ти трябваше да бъдеш крал, а аз Абхорсен! Все пак се радвам, че вече си започнал да се появяваш в смъртта, защото мама със сигурност има нужда от подобна помощ в момента, и ти ще й бъдеш много по-полезен с това, отколкото да се размотаваш и да правиш онези твои играчки. Впрочем щях да те питам дали можеш да ми направиш две ракети за тенис, така че, предполагам, не бива да се оплаквам. Не мога да накарам никой друг да разбере какво искам, а не съм изиграла дори един гейм, откакто завърших „Уайвърли“. Можеш да направиш няколко, нали?

— Да — отвърна Сам, но не мислеше за тенис. Мислеше за книгата от едната му страна, и факта, че той беше бъдещият Абхорсен. Всички очакваха от него да наследи Сабриел. Щеше да му се наложи да изучи „Книга за мъртвите“. Щеше да се наложи отново да влезе в смъртта и да се изправи пред некроманта — или дори пред по-ужасни същества, ако това бе възможно.

— Сигурен ли си, че не трябва да повикам Шемблис? — попита Елимер. — Наистина изглеждаш много блед. Ще накарам да ти донесат чай от лайка и предполагам, че не е задължително да започваш с програмата си до утре. Утре ще си по-добре, нали?

— Така мисля — каза Сам. Той беше застинал неподвижно заради близостта на книгата.

Елимер отново го погледна, а погледът й съдържаше равни части от загриженост, досада и раздразнение. После се завъртя и се втурна навън, затръшвайки вратата зад себе си.

Сам лежеше в леглото, стараейки се да диша бавно и равномерно. Усещаше книгата до себе си, сякаш бе живо същество. Навита на кълбо змия, очакваща да го нападне, когато се размърда.

Остана да лежи доста дълго, вслушан в звуците на двореца, които долитаха до стаята му в кулата, въпреки че прозорецът беше затворен. Обичайният вик на стражата на охраната по стената; внезапният разговор на хората в двора отдолу, когато се срещаха по работа; трясъкът на мечове от игрището за тренировки, което се намираше зад вътрешната ограда. Зад всичко това се чуваше тътенът на морето. Велизар беше почти остров, а дворецът бе построен върху един от неговите четири хълма, в североизточната част. Спалнята на Сам се намираше в кулата на Морската скала, почти по средата й. По време на най-силните зимни бури, по прозореца му често падаха пръски морска пяна, въпреки че кулата бе отдалечена от брега.

Един слуга му донесе чай от лайка и двамата проведоха кратък разговор, макар че Сам нямаше представа какво е казал. Чаят изстина, а слънцето се издигна по-нависоко, докато отмина прозореца му и въздухът отново стана студен.

Накрая Сам се размърда. С треперещи ръце си наложи да вземе пакета. Сряза канапа с ножа, който лежеше в ножница на таблата на леглото, и бързо размота мушамата, осъзнавайки, че ако спре, няма да може да продължи.

Несъмнено, това беше „Книга за мъртвите“, чиято зелена кожа блестеше, сякаш бе покрита с пот. Сребърните пластини, които я държаха затворена, бяха замъглени, а яркостта им бе помътняла. Те станаха по-ярки, докато ги наблюдаваше, а после отново изгубиха блясъка си, въпреки че не беше дишал в тях.

Имаше и едно писъмце, лист хартия с груби краища, върху която бе нарисуван само един символ на Хартата и името на Сам, написано с решителния, характерен почерк на Сабриел.

Той взе писмото, после използва мушамената опаковка като ръкавица, за да пъхне книгата под леглото си. Беше му непоносимо да я гледа. Поне засега.

След това докосна символа на Хартата върху листа и гласът на Сабриел прозвуча в главата му. Тя говореше бързо и по звуците, които се чуваха около нея, Сам предположи, че е оставила това послание непосредствено преди да отлети със своето Хартиено крило.

Сам остави листа да падне от ръката му и отново се стовари върху възглавницата. Бъдещето, толкова бляскаво, когато онази топка за крикет се бе извила над трибуните за шестица, сега му се струваше много мрачно.

Глава двадесетаВрата с три символа

За да отпразнуват деветнадесетия й рожден ден, Лираел и Кучето решиха да изследват някакво специално място, да рискуват да преминат през назъбената дупка в бледозелената скала, където главната спирала на Голямата библиотека внезапно свършваше.

Дупката беше твърде малка, за да може Лираел да влезе в нея, затова тя бе направила кожа на Хартата за експедицията. В годините след като откри „В лъвска кожа“, тя се бе научила да прави три вида кожи на Хартата. Всяка от тях беше подбрана много внимателно заради естествените си предимства. Ледената видра беше малка и гъвкава и даваше възможност на Лираел с лекота да се придвижва по тесни пътища, както и през лед и сняг. Кафявата мечка беше по-голяма и много по-силна от естествената й форма, а гъстата й козина осигуряваше защита срещу студ и опасности. Лаещият бухал й позволяваше да лети и тъмнината не беше никаква тежест, макар че все още й се налагаше да лети пред някои от големите стаи на библиотеката, които никога не бяха наистина тъмни.

Ала кожите на Хартата имаха и своите недостатъци. Зрението на ледената видра беше в сивата гама, кръгозорът й беше ниско над земята и тя предизвикваше любов към рибата, която продължаваше с дни, след като Лираел я смъкнеше. Зрението на кафявата мечка беше слабо и когато носеше нейната кожа, Лираел ставаше раздразнителна и лакома, което също продължаваше няколко дни след като я свалеше. От лаещия бухал имаше съвсем малка полза през деня, и след като го носеше, Лираел установяваше, че очите й сълзят под ярката светлина на читалнята. Но като цяло, тя беше доволна от кожите на Хартата и избора, който бе направила, и се гордееше, че е научила три кожи на Хартата за по-кратко време, отколкото се предполагаше, че е възможно в книгата.

Основният им недостатък беше времето, което бе нужно, за да бъдат подготвени и облечени. Обикновено на Лираел й отнемаше пет часа или повече да изработи една кожа на Хартата, още един час, за да я сгъне както трябва, за да може да престои ден или два в торба или чанта, и след това поне половин час, за да я облече. Понякога й отнемаше повече време, особено с кожата на ледената видра, защото тя беше много по-малка от нормалната фигура на Лираел. Все едно се опитваше да навре крака си в чорап, голям толкова, че да побере само първия пръст на крака й, но който се разтяга, докато кракът се свива. Беше доста трудно да балансира процеса и това винаги замайваше главата й, а усещането, че едновременно се променя и се смалява й причиняваше гадене.

Но на рождения й ден, тъй като дупката в скалата беше широка по-малко от седемдесет сантиметра, само кожата на видрата щеше да свърши работа. Лираел започна да я нахлузва, докато Падналото куче дращеше по дупката. То някак бе успяло да се издължи и смали, докато не заприлича на едно от кучетата от наденички, които кралските овчарки носеха на вратовете си, както сочеше илюстрацията в един от любимите на Лираел пътеводители.

След неколкоминутна ожесточена борба със задните си крака, кучето изчезна. Лираел въздъхна и продължи да се мъчи да нахлузи кожата на Хартата. Кучето имаше добре известен проблем с чакането, но тя се почувства малко натъжена, задето то дори не беше изчакало рождения й ден, нито я беше пуснало да премине първа.

Не че тя го очакваше с особено нетърпение. Рожденият й ден беше най-омразният период от годината, денят, в който бе принудена да си припомни всички лоши неща в живота си.

Тази година, както на всеки минал рожден ден, тя се беше събудила без зрението. Това вече беше стара рана, оставила белег и заключена дълбоко в сърцето й. Лираел се бе научила да не показва болката, която й причиняваше, дори пред Падналото куче, с което иначе споделяше всичките си мисли и мечти.

Лираел вече не замисляше и самоубийство, както беше направила на четиринадесетия си рожден ден и за малко на седемнадесетия. Беше успяла да си осигури някакъв живот, който, макар и не идеален, бе в много отношения задоволителен. Все още живееше в младежкото помещение и това щеше да продължи, докато не навършеше двадесет и една, когато да получи своя стая, но тъй като прекарваше всеки съзнателен час в библиотеката, до голяма степен беше освободена от намесата на Кирит. Освен това Лираел отдавна беше престанала да присъства на пробуждания или каквито и да било други тържествени церемонии, които изискваха да носи синята туника, този омразен, очевиден знак, че не е истинска Клеър.

Вместо това, носеше библиотекарската униформа дори на закуска и беше започнала да си връзва бял шал около главата, както някои от по-големите Клеър. Той скриваше черната й коса, а с униформата нямаше съмнение коя е, дори и сред посетителите на Долната трапезария.

През седмицата преди рождения й ден, тези работни дрехи бяха значително подобрени чрез прехода от жълта към червена жилетка, горд символ на повишението на Лираел във втори помощник-библиотекар. Повишението беше много желано, но не и безпроблемно, тъй като официалното писмо, с което я уведомяваха за него, пристигна неочаквано в един късен следобед. В писмото Вансел, главната библиотекарка, поздравяваше Лираел и отбелязваше, че на следващата сутрин ще има кратка церемония, както и часът, в който щяха да пробудят едно допълнително ключово заклинание в гривната й и някои заклинания, които да я научат „какво е характерно за отговорностите и длъжността на втория помощник-библиотекар в Голямата библиотека на Клеър“.

Лираел бе останала цялата нощ в кабинета си, опитвайки се да приспи допълнителните заклинания върху гривната си, които вече бе пробудила, за да не разкрие неразрешените си пътешествия. Ала приспиването се оказа по-трудно от пробуждането. Часове по-късно, без да е постигнала успех, отчаяните й стонове в четири сутринта събудиха Кучето, което дъхна върху гривната, а тя върна допълнителните заклинания в спящото им състояние и запрати Лираел в толкова дълбок сън, че за малко да пропусне церемонията.

Червената жилетка беше предварителен подарък за рождения ден, последван от други на самата дата. Имши и останалите млади библиотекарки, които работеха най-близо до Лираел, й подариха нова писалка, тънка сребърна пръчка, гравирана с глави на бухали, и с два тънки зъбци, в които можеха да се завинтват стоманени писци. Тя бе поставена в покрита с кадифе кутия от благоуханно сандалово дърво, със стара мастилница от помътняло зелено стъкло, чийто златен ръб бе гравиран с руни, които никой не можеше да разчете.

Както писалката, така и мастилницата, представляваха неизречен коментар за вече отдавна наложилия се навик на Лираел да говори колкото може по-малко. Тя пишеше бележки винаги, когато можеше да си го позволи. През последните няколко години рядко бе изричала повече от десет думи наведнъж и често не разговаряше с други хора дни наред.

Естествено, останалите Клеър не знаеха, че Лираел компенсира мълчанието си по време на разговорите си с кучето, с което беседваше с часове. Понякога началниците й я питаха защо не обича да разговаря, но Лираел не можеше да отговори. Знаеше само, че разговорите с Клеър й напомнят за всички онези неща, за които не можеше да говори. Разговорите на Клеър неизменно се насочваха към зрението, основна цел на живота им. Като не участваше в тях, Лираел просто си спестяваше болката, въпреки че не осъзнаваше причината.

По време на чая за рождения си ден в общото помещение на младежката библиотека, неофициална стая, която обикновено биваше огласяна от много разговори и смях, Лираел успяваше само да казва „благодаря“ и да се усмихва, макар че усмивката й бе придружена от насълзените й очи. Те бяха много мили, нейните колежки библиотекарки, ала все пак продължаваха да бъдат преди всичко Клеър, а след това библиотекарки.

Последният подарък на Лираел беше от Падналото куче, което я дари с огромна целувка. Тъй като кучешките целувки очевидно се изразяваха в енергично облизване на лицето, Лираел с удоволствие съкрати благопожеланията, като подаде на Кучето останалата от рождения й ден торта.

— Това е единственото, което получавам — кучешка целувка — промърмори Лираел. Беше облякла повече от половината кожа на ледената видра, но въпреки това едва след десет минути можеше да последва приятеля си.

Лираел не знаеше, но имаше много хора, които биха искали да я целунат за рождения ден. Мнозина от младежите от охраната и търговците, които посещаваха редовно Клеър, гледаха на нея с все по-нарастващ интерес през годините. Ала тя им даде да разберат, че иска да остане сама. Освен това им правеше впечатление, че Лираел не говори дори и с онези Клеър, които бяха дежурни по кухня. Така че младите мъже просто я наблюдаваха, а по-романтичните от тях мечтаеха за деня, когато тя внезапно ще дойде при тях и ще ги покани горе. Другите Клеър понякога го правеха, но не и Лираел. Тя продължаваше да се храни сама, а мечтателите продължаваха да си мечтаят.

Самата Лираел рядко се замисляше върху факта, че на деветнайсет още не беше целувана. Знаеше всичко за секса на теория от задължителните часове в младежкото отделение и книгите в библиотеката. Ала беше много свенлива, за да доближи някой от посетителите, дори и тези, които редовно виждаше в Долната трапезария, а имаше твърде малко мъже Клеър.

Тя често дочуваше останалите млади библиотекарки да си говорят свободно за мъже, понякога дори с подробности. Ала тези връзки очевидно не бяха толкова важни за Клеър, колкото зрението и тяхната работа в обсерваторията, и Лираел се осланяше на техните стандарти. Зрението беше най-важно и то заемаше първо място. След като го получеше, можеше да помисли да постъпи така, както правеха останалите Клеър, и да си доведе мъж в Горната трапезария за вечеря, да се разходят в Ароматната градина, а може би после… да отидат в леглото й.

Всъщност Лираел дори не можеше да допусне, че някой мъж би се заинтересувал от нея в сравнение с една истинска Клеър. Както и с всичко останало, Лираел смяташе, че една истинска Клеър винаги ще е по-интересна и привлекателна от самата нея.

Дори и когато не беше на работа, тя поемаше по различен път от останалите млади Клеър. Когато те приключеха работа в четири следобед, повечето отиваха в младежкото отделение или в собствените си квартири, или в някоя от трапезариите или местата, където Клеър се събираха да се развличат, като Ароматната градина или Слънчевите стъпала.

Лираел винаги поемаше в противоположна посока, надолу към читалнята и в кабинета си, за да събуди Падналото куче. Когато я повишиха, й дадоха нов кабинет, и сега имаше по-голяма стая, разполагаща с малка баня, ведно с тоалетна, мивка, топла и студена вода.

След като събудеше Кучето и поставеше на място различните предмети, съборени по време на темпераментния им поздрав, двамата с него обикновено изчакваха до събранието на нощната стража, когато всички дежурни библиотекарки се събираха за кратко в главната читалня, за да получат задачите си. Избавили се по този начин от наблюдение, Лираел и Кучето се промъкваха по главната спирала, преминавайки към Старите етажи, където останалите библиотекарки рядко идваха.

През годините Лираел бе опознала добре Старите етажи и голяма част от техните опасности. Тя дори тайно бе помогнала на библиотекарките, без знанието им. Поне три от тях щяха да са мъртви, ако Лираел и Кучето не бяха се погрижили за няколко от неприятните същества, които по някакъв начин бяха влезли в библиотеката.

— Хайде! — каза Кучето, подавайки отново глава над дупката. Лираел бе облякла цялата кожа на видрата, но имаше някакво странно усещане в стомаха. Изглеждаше различно, но тя не можеше да разбере какво има. Обърна се, за да го погледне, и се претърколи на пода.

— Виждам, че се гордееш с новата си жилетка — каза Кучето, душейки.

— Моля? — попита Лираел. Изправи се и наведе глава, за да погледне пухкавия си корем. Цветът бе в различен от обичайния нюанс на сивото, но тя не помнеше да го е променяла.

— Обикновено ледените видри нямат червени стомаси, госпожице втори помощник-библиотекар — каза Кучето. — Хайде!

— О — каза Лираел. Никога досега не бе променяла цвета на козината си. Все пак, това поне показваше някакво несъзнателно владеене на изработването на кожи на Хартата. Тя се усмихна и подскочи зад Кучето. Винаги бяха искали да открият какво има в този коридор, но досега нещо неизменно ги бе прекъсвало. Сега щяха да открият какво има зад края на главната спирала.

— Тунелът се е срутил — каза Кучето, размахвайки опашка, за да разсее очевидната сериозност на новината.

— Виждам! — озъби се Лираел. Беше раздразнителна, главно заради това, че последните два часа бе прекарала в своята кожа на ледена видра. Тя започваше да й става крайно неудобна, като много изпотени дрехи, които се лепят по всички неподходящи места. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието й от това неудобство, защото дупката в края на главната спирала се бе оказала доста скучна. Малко след началото се бе разширила, но иначе просто криволичеше напред-назад, без да стига до някакви интересни пресечки, пещери или врати. Сега свършваше пред стена от натрупан лед, който препречваше пътя й.

— Няма защо да се зъбиш, господарке — отвърна Кучето. — Освен това, има напречен път. Глетчерът е нахлул тук, така е, но по някое време отгоре са проникнали със сондиращ екскаватор. Ако се покатерим, навярно ще успеем да използваме пробива, за да минем от другата страна.

— Съжалявам — каза Лираел с въздишка, свивайки раменете си на видра с движение, което премина през останалата част от дългото й тяло, покрито с бяла козина. — Тогава какво чакаш?

— Вече наближава времето за обяд — каза педантично Кучето. — Ще забележат отсъствието ти.

— Искаш да кажеш, че ще пропуснеш онова, което успея да ти открадна — измърмори Лираел. — Няма да липсвам на никого. Освен това, не ти се налага да се храниш.

— Но обичам да го правя — възмути се Кучето, крачейки напред-назад, като ловко отбягваше ледените късове, които бяха паднали от хребета на глетчера и сега възпрепятстваха по-нататъшното им придвижване из тунела.

— Просто намери пътя, ако обичаш — инструктира го Лираел. — Използвай прочутия си нос.

— Тъй вярно, капитане — каза примирено Кучето. Започна да се катери по натрупания лед, а ноктите му оставяха дълбоки, топящи се резки. — Екскаваторът е точно на върха.

Лираел хукна след него, наслаждавайки се на почти втечненото си състояние заради това, че беше движеща се ледена видра. Естествено, когато престанеше да носи кожата на Хартата, споменът за това движение на течности щеше да я накара да се препъва и да залита няколко минути, докато умът й осъзнае, че е свързан с други мускули.

Падналото куче вече дращеше в дупката, проправена от екскаватора — съвършен цилиндричен пробив с диаметър около деветдесет сантиметра, който проникваше директно в ледената бариера. Това беше едва среден по големина екскаватор. Големите имаха диаметър над три метра. Те вече бяха рядкост, независимо от размера си. Лираел може би беше една от малцината обитатели на Глетчера на Клеър, която бе виждала такъв.

Всъщност беше виждала два през период от много години. И двата пъти Кучето ги бе подушило първо, така че бяха имали време да се отместят от пътя им. Екскаваторите не бяха опасни, поне обикновено, но имаха забавена реакция и техните въртящи се, многобройни челюсти дъвчеха всичко по пътя си: лед, камъни, или бавно подвижни хора.

Кучето се подхлъзна за миг, но не политна назад, както може би би направило някое истинско куче. Лираел забеляза, че ноктите на нейния приятел са пораснали два пъти повече от обичайната си дължина, за да се справят с леда. Това определено не би могло да се случи с никое истинско животно, но тя отдавна се бе примирила с факта, че всъщност не знае какво представлява Кучето. Нямаше съмнение, че е било създадено от Хартата и от Свободната магия, но Лираел не се осмеляваше да размишлява върху това. Каквото и да беше Кучето, то бе единственият й истински приятел и беше доказало своята преданост стотици пъти и дори повече през последните четири и половина години.

Въпреки магическия си произход, миризмата на Кучето беше съвсем като при истинските, помисли си Лираел, особено когато се намокреше. Както сега, когато сбърченият й нос беше притиснат в задните крака и опашката му, докато го следваше през прореза. За щастие тунелът не беше дълъг и Лираел забрави за миризмата на Кучето, когато видя, че от другата страна няма просто още един тунел. Тя видя блясъка на таван, покрит с магия на Хартата, и нещо като облицована с плочки стена.

— Тази стая е стара — обяви Кучето, когато се измъкнаха от дупката и стъпиха върху бледо сините и жълти плочки по пода на пещерата. И двамата се отърсиха от леда, гърчейки тела, като Лираел имитираше изразителното разтърсване на Кучето от раменете до опашката.

— Да — съгласи се Лираел, потискайки импулса да се почеше силно по шията. Кожата на Хартата вече се нищеше, а тя щеше да й трябва, за да се върне през прореза и тунела. Полагайки усилия да задържи неподвижни долните части на лапите си, се опита да се концентрира върху стаята, възпрепятствана от зрението си на видра, с неговия различен кръгозор и липса на цветове.

Стаята се осветяваше от обикновени символи на Хартата за осветление на тавана, макар че Лираел незабавно видя, че са избледнели и са много по-стари, отколкото биха могли да издържат повечето подобни символи. В единия ъгъл имаше бюро от някакво тъмночервено дърво, но без стол. Едната стена беше покрита с празни лавици, а стъклените им врати бяха затворени. Символи на Хартата за отблъскване на праха се движеха непрестанно по тях, като блясъка на олио върху вода.

На отсрещната стена имаше врата от същото червеникаво дърво, осеяна с малки златисти звезди, златни кули и сребърни ключета. Златистите звезди бяха със седем върха — емблемата на Клеър, а златната кула беше гербът на самото Кралство. Сребърното ключе беше непознато за Лираел, макар че не беше необичаен магически знак. Много големи и малки градове използваха сребърни ключета в гербовете си.

Усещаше силна магия на вратата. Символите на Хартата за заключване и отблъскване се сливаха с резките на дървото, а имаше и други символи, описващи нещо, което Лираел не успя да разбере.

Тръгна напред, за да види какви са, забравила за раздразнението си, но Кучето застана на пътя й, сякаш обуздаваше някое буйно пале.

— Недей! — излая то. — Върху вратата има привидение на страж, който като нищо би видял и убил една видра. Трябва да се приближиш в нормалния си вид и да го оставиш да подуши неопетнената ти кръв.

— О — каза Лираел, привеждайки се, подпирайки крехката си глава на лапите, а блестящите й тъмни очи бяха вперени във вратата. — Но ако го направя, ще ми трябва поне половин нощ, за да направя нова кожа на Хартата. Ще пропуснем вечерята — както и среднощните хлебчета.

— Заради някои неща — каза знаменателно Кучето — си струва да пропуснеш вечерята.

— Ами хлебчетата? — попита Лираел. — Тази седмица за втори път. Въпреки че имам рожден ден, кухненските ми дежурства ще бъдат двойно повече…

— Обичам да имаш допълнителни дежурства в кухнята — отвърна Кучето, облизвайки устни, а после и лицето на Лираел, за да й се отблагодари.

— Ъ-ъъър! — възкликна Лираел. Тя все още се колебаеше, мислейки не само за допълнителните дежурства в кухнята, но и за конското, което щеше да ги съпътства от страна на леля Кирит.

Ала точно срещу нея вратата със звезди, кули и ключета, я примамваше…

Лираел затвори очи и започна да мисли за поредицата от символи на Хартата, които щяха да разнищят кожата на видрата, а съзнанието й се потопи в безконечния поток на Хартата, избирайки по някой символ от него и сплитайки ги в заклинание. Само след няколко минути тя отново щеше да си бъде обикновената Лираел, с нейната дълга, неконтролируема черна коса, толкова различна от косата на нейните руси и кафявокоси братовчедки; с брадичка, много по-остра от техните кръгли лица; бледа кожа, която никога нямаше да почернее от слънцето, дори и под силната слънчева светлина, отразяваща се от леда на глетчера; и кафявите й очи, за разлика от сините или зелени ириси на всички други Клеър…

Падналото куче наблюдаваше как се променя, а кожата на ледената видра свети от пълзящите символи на Хартата, които се въртяха и преплитаха, докато се превърнаха в торнадо от светлина, светейки все по-ярко и по-ярко и въртейки се все по-бързо, докато кожата не изчезна. На нейно място сега стоеше дребна млада жена, намръщена и с леко претворени очи. Преди да ги отвори, тя прокара ръце по тялото си, за да се увери, че червената жилетка е там, заедно с кинжала, свирката и мишката с часовников механизъм за спешни случаи. При някои от предишните кожи на Хартата на Лираел, всичките й дрехи се бяха разпадали на парчета, когато свалеше кожата, и всички шевове се разваляха мигновено.

— Хубаво — каза Падналото куче. — Сега можем да пробваме вратата.

Глава двадесет и първаЗад вратите от дърво и камък

Лираел направи две крачки към вратата от червено дърво, после спря, докато пред нея магията на Хартата проблясваше и се виеше, а от рамката на вратата се появи ослепителна жълта светлина, която я принуди да наведе глава и да примижи.

Когато вдигна очи, пред вратата стоеше привидение на Хартата — същество с магическа плът и кости, създадено със специална цел. Това не бе някой от пасивните помощници в библиотеката, а страж с човешки облик, макар и много по-висок и едър от всеки жив мъж, облечен в сребърна ризница. Лицето му, сътворено от магията, се скриваше от затворен стоманен шлем. Мечът му беше в ръката му, протегнат напред, хванат стабилно като статуя, а острието му се намираше на сантиметри от оголеното гърло на Лираел. За разлика от магическата плът, оръжията и сечивата винаги бяха направени така, че да бъдат осезаеми. Понякога, а Лираел подозираше, че такъв е случаят и с този меч, те дори бяха по-твърди, по-остри и по-опасни отколкото, ако бяха изработени от стомана, вместо от магия.

Привидението държа меча протегнат няколко секунди, без да трепне. После, толкова бързо, че тя не го видя да се движи, острието перна гърлото на Лираел — достатъчно, за да разкъса кожата, улавяйки капка кръв на самия си връх.

Лираел сподави един уплашен вик, но остана вцепенена, уплашена, че то ще нападне отново, ако помръдне. Знаеше много факти за привиденията, тъй като бе продължила да се образова дори след като „създаде“ Кучето. Ала не можеше да прецени истинското предназначение на това тук. За пръв път, откакто се бе изправила срещу стилкън, тя се чувстваше уплашена, а смразяващият страх от изопачената Магия на Хартата се надигаше в костите й.

Привидението отново вдигна меча си и този път Лираел трепна, неспособна да овладее конвулсивното уплашено движение. Но стражът просто искаше онази капка кръв да се стече по улея на острието, търкаляйки се бавно и тържествено, като олио, без да остави следа по сътворената от Хартата стомана. След около цял век, капката стигна до дръжката и потъна в сърдития страж като масло в препечена филийка.

Зад Лираел, Кучето изпусна дълга, подобна на вой въздишка, въпреки че привидението отдаде чест с меча — и се разпадна, а символите на Хартата, от които се състоеше, в миг се завъртяха във въздуха, преди да изчезнат в нищото. След няколко секунди от него нямаше и следа.

Лираел осъзна, че е стаила дъх, и издиша с облекчено свистене. Докосна врата си, очаквайки да открие неприятна и мокра кръв. Но там нямаше нищо, нито порязване, нито дори най-малката неравност по кожата.

Кучето я побутна с муцуна зад коляното. После се пъхна покрай нея и й се усмихна широко.

— Е, издържа това изпитание — каза то. — Сега можеш да отвориш вратата.

— Не съм сигурна, че искам — отвърна Лираел замислено, като все още докосваше с пръст врата си. — Може би трябва да се върнем.

— Какво! — възкликна Кучето, а ушите му щръкнаха невярващо. — Без да погледнем? Откога стана мис Не-бива-да-сме-тук?

— Той можеше да ми отреже врата — каза Лираел с треперещ глас. — И почти го направи.

Падналото куче завъртя очи и се отпусна раздразнено на предните си лапи.

— Само те пробваше, за да се увери, че притежаваш кръвта. Ти си дъщеря на Клеър — нито едно творение на Хартата няма да ти стори зло. И все пак, тъй като по-големият свят е пълен с опасности, най-добре да започнеш да свикваш с мисълта, че не можеш да се отказваш при първото нещо, което те уплаши!

— Нима съм дъщеря на Клеър? — прошепна Лираел, а от очите й бликнаха сълзи. Цяла година бе потискала мъката си, но винаги й беше най-тежко на рождения й ден. Вече не можеше да я сдържа. Наведе се и прегърна Кучето, пренебрегвайки влажната му миризма. — На деветнайсет съм и все още не съм получила зрението. Не изглеждам като всички останали. Когато онова привидение протегна меча си, внезапно разбрах, че то знае. Знае, че не съм Клеър и ще ме убие.

— Но не го направи, защото си Клеър, идиотчето ми — каза Кучето много нежно. — Нали си виждала ловните кучета, как някои се раждат с провиснали уши или имат кафяв гръб вместо златист. Въпреки това си остават част от глутницата. Ти просто си с клепнали уши.

— Но не мога да виждам бъдещето! — извика Лираел. — Глутницата ще приеме ли куче, което няма обоняние?

— Ти имаш обоняние — каза Кучето извън всякаква логика и облиза бузата на Лираел. — Освен това, имаш други дарби. Никой от останалите не е и на половината Маг на Хартата, колкото си ти, нали?

— Така е — прошепна Лираел. — Но Магията на Хартата не е от значение. Зрението те прави Клеър. Без него съм нищо.

— Е, може би има други неща, които можеш да научиш — окуражи я Кучето. — Можеш да намериш нещо друго…

— Моля? Например бродерия? — каза Лираел с потиснат и монотонен глас, обгръщайки главата си с мокрите си от сълзи ръце. — Или пък смяташ, че трябва да се захвана с кожарство?

— Това — каза Кучето, а съчувствието изчезна от гласа му — е самосъжаление, а има само един начин да се справиш с него.

— Какъв? — попита мрачно Лираел.

— Този — отвърна Кучето, като се втурна напред и захапа доста силно крака й.

— Оу! — извика Лираел, като подскочи и се запрепъва към вратата. — Защо ми причини това?

— Беше жалка — каза Кучето, докато Лираел разтриваше прасеца си, където меките й вълнени гамаши пазеха отпечатъка от зъби. — Сега си просто сърдита, а това е крачка напред.

Лираел злобно изгледа Кучето, но не каза нищо, защото не можа да измисли какво да отвърне, без да изглежда сърдита или раздразнена, каквато всъщност беше. Освен това си спомни за едно конкретно ухапване от седемнадесетия си рожден ден и нямаше желание да прибавя белег и от деветнадесетия.

Кучето отвърна на погледа й, наклонило глава на една страна, в очакване на някакъв отговор. Лираел знаеше от опит, че то би могло да седи така с часове, ако се наложи, и се отказа от битката да поддържа самосъжалението си. Очевидно Кучето просто не разбираше колко е важно да притежаваш зрението.

— Е, как да я отворя? — попита тя.

Без да го осъзнава, се бе облегнала на вратата, за да запази равновесие след подскока, предизвикан от ухапването. Усещаше магията на Хартата в нея, топла и ритмична под дланта на ръката й, движеща се в бавен унисон с пулса на китката и врата й.

— Бутни я — предложи Кучето, приближавайки се още, като душеше пукнатината, при която вратата опираше в пода. — Привидението може би я е отворило вместо теб.

Лираел сви рамене и опря двете си длани във вратата. Странно, но металните гвоздеи сякаш се бяха разместили, докато не гледаше. Те бяха пръснати хаотично, но сега се бяха подредили в три отчетливи шарки, макар че в тях нямаше ясно доловим смисъл. Лираел не беше сигурна точно кои символи са под дланите й, макар че усещаше как оставят отпечатъка си по кожата й.

Дори и металните гвоздеи бяха пропити със символи на Хартата, долови тя. Не знаеше точно какви са, но беше ясно, че вратата е основно произведение на магията, резултат от много месеци великолепни заклинания и не по-малко изящна металообработка и дърводелство.

Тя я блъсна веднъж и вратата изскърца. Блъсна по-силно и тя изведнъж се плъзна като хармоника, разделяйки се на седем отделни панела. Лираел не забеляза, че докато това се случваше, един от трите символа изчезна напълно, като остави само два вида видими пирони. Връхлетя я внезапен прилив на магия на Хартата, който се лееше откъм вратата и по някакъв начин нахлуваше в самата нея. Усети как се разлива в тялото й, изпълвайки я с главозамайваща радост, която не бе изпитвала, откакто Падналото куче за пръв път бе дошло да прогони самотата й. Магията плуваше в кръвта й, искреше в дъха й — после изчезна, и тя се олюля до рамката на вратата. В същото време отпечатъкът от пироните по ръцете й изчезна, преди да успее да види какво означава.

— Брей! — каза тя, поклащайки глава, а ръката й несъзнателно търсеше успокояващото тяло на Кучето от едната й страна. — Какво беше това?

— Просто вратата те поздрави — отвърна Кучето. Измъквайки се от хватката на Лираел, то вече душеше напред, а лапите му потракваха, докато опитваше да направи първите крачки по стълбите, които се виеха надолу към планината.

— Как така? — попита Лираел. Щръкналата и размахваща се опашка на кучето се влачеше около извивките на спираловидното стълбище. — Как една врата би могла да ме поздрави? Чакай! Чакай ме!

Падналото куче не се славеше с това, че се вслушва в команди, молби, или дори умоляване, но я чакаше на около двайсет стъпки по-надолу. Тук имаше по-малко символи на Хартата, които осигуряваха светлина, а стъпалата бяха покрити с тъмен мъх. Очевидно никой не бе минавал по този път от много време.

Кучето погледна нагоре, когато Лираел го настигна, после веднага пое отново по стълбите, като с лекота си възстанови преднината от двайсет стъпки, и отново изчезна от погледа й, макар че Лираел чуваше как лапите му тракат равномерно по стъпалата.

Въздъхна и го последва по-бавно, тъй като нямаше доверие на покритите с мъх стъпала. По-надолу имаше нещо, което не й харесваше особено и тя се чувстваше потисната от някакво подсъзнателно чувство на тревога. Изпитваше някакво леко, неприятно напрежение, което се увеличаваше с всяка измината крачка надолу.

Кучето я изчакваше за миг още осем пъти, преди да стигнат до дъното на дълбокото стълбище. Лираел предположи, че сега се намират на повече от четиристотин метра навътре в планината, отколкото някога бе навлизала. Тук нямаше ледени натрупвания, което усили странното й усещане. Това не приличаше на никоя друга част от владенията на Клеър.

Ставаше все по-тъмно, колкото по-ниско се спускаха, а старите символи на Хартата за осветление избледняваха, докато останаха само няколко. Който и да бе построил това стълбище, бе започнал от дъното, даде си сметка Лираел, докато наблюдаваше символите. По-ниските бяха много по-стари и не бяха подновявани от векове.

Обикновено нямаше нищо против тъмнината, но тук, навътре в планината, беше различно. Лираел сама направи заклинание за светлина, два ярки символа, които вплете в косата си, за да разпращат подвижен водопад от светлина пред нея, докато слиза по стълбите.

В дъното на стълбището Кучето се чешеше по опакото на ухото пред друга врата, покрита с магия на Хартата.

Тази беше от камък и върху нея бяха издълбани някакви букви — едри букви от Средната азбука, както и символи на Хартата, видими само за един Маг на Хартата.

Лираел се приведе по-близо, за да ги разчете, после се отдръпна, обърна се към стълбите и понечи да избяга. Неизвестно как Кучето се озова между краката й и я спъна. Лираел падна и загуби контрол над заклинанието за светлина, а ярките символи угаснаха, връщайки се отново в безспирния поток на Хартата.

В миг на абсолютна паника, тя започна да дращи в мрака, поемайки към мястото, където според нея бяха стълбите. После пръстите й срещнаха мекия влажен нос на Кучето и тя видя слаба призрачна светлина, очертаваща силуета на нейния приятел.

— Това беше хитро — каза Кучето в мрака, приближавайки се, за да нададе влажния си вой в ухото на Лираел. — Предполагам, че не ти е хрумнало изведнъж, че си забравила пай във фурната?

— Вратата — прошепна Лираел, без да прави усилия да се изправи. — Това е врата към гроб. Води към крипта.

— Нима?

— И на нея е изписано моето име — смотолеви Лираел.

Последва дълга пауза. После Кучето каза:

— Значи мислиш, че някой си е направил труда да ти построи крипта преди хиляда години, защото евентуално би могла да се появиш един ден, да влезеш вътре и съответно да получиш инфаркт?

— Не…

Последва още една дълга пауза, а после Кучето каза:

— Ако допуснем, че това наистина е врата на крипта, мога ли да попитам колко рядко срещано е името Лираел?

— Ами, струва ми се, че съм кръстена на своя пралеля, а преди нея е имало още една…

— Следователно, ако това е крипта, навярно е на някоя отдавна починала Лираел — предположи деликатно Кучето. — Но какво изобщо те кара да мислиш, че това е врата на крипта? Май си спомням, че на вратата имаше две думи. А втората не изглеждаше като „гроб“ или „крипта“.

— Тогава какво пишеше? — попита Лираел, изправяйки се уморено, като вече търсеше мислено символите на Хартата, които щяха да й осигурят светлина, а ръцете й бяха в готовност да ги нарисуват във въздуха. Тя дори не можа да си спомни да е прочела втората дума, но не искаше да признае на Кучето, че просто е била обзета от натрапчивото чувство, че това е крипта. Това, съчетано с факта, че бе видяла собственото си име, бе породило миг на абсолютна паника, в който единствената й мисъл беше да се махне и да се върне към сигурността на библиотеката.

— Нещо съвсем различно — каза Кучето със задоволство, когато от върховете на пръстите на Лираел лумна светлина, падаща равномерно върху вратата.

Този път тя дълго гледа изсечените букви, а ръцете й докосваха дълбоко гравирания камък. Челото й се сбърчи, когато прочете думите отново и отново, сякаш не успяваше да свърже буквите в смислена дума.

— Не разбирам — каза тя накрая. — Втората дума е „пътека“. Пише „Пътеката на Лираел“!

— Предполагам, че в такъв случай трябва да минеш по нея — каза Кучето, останало невъзмутимо от този надпис. — Въпреки че ти не си онази Лираел, чиято пътека е това, все пак си Лираел, което според мен е добро оправдание…

— Млъкни, Куче — каза Лираел, докато размишляваше. Ако тази врата бележеше началото на пътека с нейното име, тя трябваше да е била направена преди най-малко хиляда години. Това не бе невъзможно, защото Клеър понякога имаха видения за такива далечни бъдещи събития. Или възможни бъдещи събития, както ги наричаха, защото очевидно бъдещето беше като поток с множество разклонения, които се разделяха, сливаха и отново поемаха по своя път. Голяма част от обучението на Клеър, поне доколкото Лираел бе запозната, се състоеше в това да разбират кое възможно бъдеще е най-вероятно — или най-желано.

Ала имаше уловка в схващането, че някоя отдавна живяла Клеър беше видяла Лираел, защото сегашните Клеър не можеха изобщо да видят бъдещето на Лираел и никога не бяха могли. Санар и Риел й бяха казали, че дори когато деветдневната стража бе опитала да я види, не се бе получило нищо. Бъдещето на Лираел беше непроницаемо, както и настоящето й. Нито една Клеър не я беше виждала, дори не и в някой произволно избран миг в библиотеката, или заспала в леглото си месец по-късно. За пореден път тя беше различна, неспособна да вижда, но и невидима.

След като дори и деветдневната стража не можеше да я види, мислеше си Лираел, как би могла една Клеър отпреди хиляда години да знае, че ще мине по този път? И защо бяха построили не само тази врата, но и стълбището? Беше много по-вероятно пътеката да е била кръстена на някоя от нейните предшественици, някоя друга Лираел отпреди много години.

Това я накара да се почувства по-добре относно отварянето на вратата. Наведе се напред, блъскайки с две ръце студения камък. По тази врата също течеше магията на Хартата, но тя не премина в нея, а само запулсира леко под кожата й. Беше нещо като старо куче, застанало до огнището, доволно от това да го галят, съзнаващо, че не е необходимо да дава видим израз на удоволствието си.

Вратата леко помръдна навътре, устоявайки на тласъка й, с дълго, провлачено скърцане на камък върху камък. От другата страна нахлу по-студен въздух, който разроши косата на Лираел и накара символите на Хартата да затанцуват. Той донесе и влажна миризма, а странното, потискащо чувство, което бе изпитала на стълбите се усили, подобно на началното изтръпване при зъбобол, предвещаващо предстоящата болка.

Зад вратата имаше огромна пещера, която се простираше във всички посоки, привидно безкрайно, отвъд кръга светлина около нея. Пещера, неизмерима в тъмното, навярно простираща се без край.

Лираел влезе вътре и погледна нагоре в мрака, докато вратът й се изви, а очите й бавно привикнаха с тъмнината. Тук-там се забелязваше странна луминесцентна светлина, но не от символите на Хартата. Тя се издигаше толкова нависоко, че най-далечната наподобяваше далечна пелена от звезди в нощта. Все така вгледана нагоре, Лираел осъзна, че се намира на дъното на голям разсед, който се простираше почти до върха на самия Стармаунт. Погледна нататък и видя, че е застанала върху широка тераса, а разседът продължава покрай нея към още по-непрогледен мрак, навярно дори до самите корени на света. Тази гледка й помогна да познае мястото, защото тя познаваше само една толкова тясна и дълбока бездна. Много по-нагоре, над нея минаваха спуснати мостове. Лираел я бе прекосявала почти несъзнателно много пъти, но никога не бе осъзнавала ужасяващата й дълбочина.

— Познавам това място — каза Лираел, а гласът й бе тих и отекващ. — Намираме се на дъното на Разседа, нали? — Тя се поколеба, а после добави: — Гробището на рода Клеър.

Падналото куче кимна, но не каза нищо.

— Знаел си, нали? — продължи Лираел, все така вгледана нагоре. Не можеше да ги види, но знаеше, че по-високите части на Разседа са белязани от малки пещери, във всяка от които се съхраняваха тленните останки на някоя Клеър. Цели поколения мъртви, грижливо запазени в това вертикално гробище. По някакъв странен начин, тя усещаше присъствието на гробовете или на мъртвите в тях… или на нещо друго.

Майка й не беше там, защото бе умряла сама в някаква чужда страна, далече от Клеър, твърде далече, за да могат да върнат тялото. Ала Филрис почиваше тук, както и други познати на Лираел.

— Това наистина е крипта — каза тя, гледайки строго Кучето. — Знаех си.

— Всъщност е по-скоро костница — поде Кучето. — Доколкото знам, когато една Клеър види смъртта си, я смъкват с въже до съответната тераса, където тя си изкопава свой…

— Не е така! — прекъсна го Лираел шокирана. — Те знаят само приблизително кога. Обикновено Палимор и градинарите подготвят пещерите. Леля Кирит казва, че е много невъзпитано да искаш сам да изкопаеш пещерата си…

Тя внезапно спря и прошепна:

— Куче? Нима съм тук, защото са видели как умирам и трябва сама да изкопая пещерата си, защото съм невъзпитана?

— Ще се наложи да те ухапя здравичко, ако продължаваш с тези безсмислици — изрева Кучето. — Откъде се взе тази внезапна мисъл за смъртта?

— Защото я усещам, усещам я навсякъде около себе си — прошепна Лираел. — Най-вече тук.

— Това е, защото вратите към смъртта са открехнати на мястото, където са починали много хора, или където има много погребани — каза разсеяно Кучето. — Кръвта се смесва малко, затова винаги има Клеър, които са чувствителни към смъртта. Ето това усещаш. Не бива да се страхуваш.

— Не се страхувам, наистина — отвърна Лираел озадачена. — То е като болка или сърбеж. Кара ме да искам да направя нещо. Да го почеша. Да го накарам да изчезне.

— Не знаеш нищо от некромантията, нали?

— Естествено, че не! Това е Свободна магия. Забранено е.

— Не непременно. Клеър са се занимавали със Свободна магия преди, а някои още го правят — отвърна Кучето разсеяно. Беше доловило нечия миризма и енергично душеше около краката на Лираел.

— Кой се занимава със Свободна магия? — попита Лираел. Кучето не отвърна, а продължи да души около краката й. — Какво подушваш?

— Магия — каза Кучето, вдигайки поглед за миг, преди да продължи да души, движейки се в непрекъснато разширяващ се кръг. — Стара, стара магия. Скрита тук, в дълбините на света. Колко много, много… уха…

Последните му думи приключиха с лай, когато разседът бе озарен от внезапна светлинна завеса, а навсякъде експлодираха топлина и светлина. Напълно неподготвената Лираел се олюля назад и падна през отворената врата. Миг по-късно Кучето се блъсна в нея, а от него се носеше ясно доловимата миризма на опърлено.

В огнената стена започнаха да се оформят фигури, човекоподобни фигури, които размахваха ръце и крака. В този жълто-синьо-червен пъкъл, символите на Хартата бушуваха и се носеха, леейки се твърде бързо, за да може Лираел да ги разбере.

После фигурите излязоха от огъня. Бяха войни, състоящи се изцяло от огън, с нажежени до бяло, ослепително ярки мечове.

— Направи нещо! — излая Кучето.

Ала Лираел просто продължаваше да се взира в приближаващите войници, хипнотизирана от пламъците, които блещукаха по телата им. Всички те бяха част от едно велико заклинание на Хартата, разбра тя, едно неимоверно могъщо привидение, съставено от много части. Привидение-пазител, подобно на това върху вратата от червено дърво…

Лираел стана, потупа веднъж Кучето по главата и тръгна нататък, направо към безмилостната горещина и пазителите с техните огнени мечове.

— Аз съм Лираел — каза тя, примесвайки думите си със символи на Хартата за истина и яснота. — Дъщеря на Клеър.

За миг думите й увиснаха във въздуха, прорязвайки шумоленето и пукането на огнените привидения. После пазителите вдигнаха мечовете си, сякаш да отдадат чест — и вълна от още по-силна горещина се плъзна напред, лишавайки дробовете на Лираел от въздух. Тя се задави, закашля се, направи крачка назад… и припадна.

Когато дойде на себе си, Падналото куче тъкмо се готвеше да оближе лицето й. Може би за десети път, съдейки по гъстия слой кучешка слюнка по бузата й.

— Какво се е случило? — попита тя, като бързо се огледа. Вече нямаше огньове, а навсякъде около нея блещукаха малки символи на Хартата за светлина, подобно на миниатюрни звезди.

— Изгориха въздуха ти, когато отдадоха чест. Предполагам, че онзи, който е създал тези привидения, е очаквал хората да се представят от вратата — каза Кучето, като се опита отново да я оближе само за да бъде отблъснато. — Другата възможност е да са били особено глупави привидения. Все пак поне едно от тях бе достатъчно любезно да хвърли шепа от тези светлинки. Впрочем част от косата ти изгоря.

— По дяволите! — възкликна Лираел, оглеждайки опърлените краища на косата си, които стърчаха от шала й. — Леля Кирит със сигурност ще ги забележи! Ще се наложи да й кажа, че съм се надвесила над някоя свещ или нещо подобно. Като говорим за Кирит, най-добре да поемаме обратно.

— Още не! — възмути се кучето. — Не и след всички тези усилия. Освен това, светлините образуват пътека. Погледни! Това сигурно е тя. Пътеката на Лираел!

Лираел седна и погледна към мястото, където сочеше Кучето — заело класическа поза, повдигнало единия си крак и с нетърпеливо издадена напред муцунка. Там несъмнено имаше пътека от дребни, блещукащи светлинки на Хартата, която водеше по-нататък по терасата, където Разседът се стесняваше сред още по-зловещ мрак.

— Наистина трябва да се връщаме — каза Лираел колебливо. Но пътеката от светлини беше там и я примамваше. Привиденията я бяха пропуснали да мине. На отсрещния край трябваше да има нещо, до което сигурно си струваше да се добере. Навярно дори нещо, което щеше да й помогне да получи дарбата на зрението, мислеше си тя, беззащитна пред този копнеж, оскъдната надежда, която продължаваше да живее в сърцето й. Всичките години, прекарани в търсене в библиотеката, не бяха й помогнали. Може би нещата щяха да се променят тук, в древното сърце на царството на Клеър.

— Хайде, тогава — каза тя, изправяйки се с пъшкане. Обгоряла коса и синини — това бе всичко, което беше открила досега. — Какво чакаш?

— Ти върви първа — отвърна Кучето. — Носът още ме боли от пламтящите портиери на тъпите ти роднини.

Пътеката от светлини ги поведе нататък по терасата, а Разседът се стесни, каменните скали се приближиха, докато Лираел можеше да протегне ръка и да прокара пръсти по студения, мокър камък от двете си страни. Тя спря да го прави, когато видя, че светлината идва от мокри гъби, които караха пръстите й да светят и да миришат на гнило зеле.

Докато пътят се стесняваше, той се спускаше по-надолу в планината, а хладната влага изтръгна и последните остатъци от топлина от опърленото лице на Лираел. Освен това се чуваше някакъв звук, дълбок рев, който вибрираше под краката й и се усилваше, докато продължаваха да вървят. Отначало реши, че си въобразява, че той навярно е част от това, което Кучето наричаше усещане за смърт. После тя разбра за какво става дума: това беше гръмкият рев на течаща вода.

— Сигурно сме близо до подземна река или нещо подобно — каза, нервно повишавайки тон, в отговор на усилващия се грохот на водата. Както и повечето Клеър, Лираел почти не умееше да плува, а опитът й с реките се свеждаше до невероятните потоци топящ се лед от Глетчера през пролетта.

— Ние сме почти върху нея — отвърна Кучето, което можеше да вижда по-далече на светлината от обградената от звезди пътека. — Както е казал поетът:

— Хмм… май съм забравил някой стих тук. Да видим, „Бърза река…“

— Ратерлин извира оттук? — прекъсна го Лираел, сочейки напред. — Мислех, че се състои просто от топящи се води. Не знаех, че извира отнякъде.

— Тук има извор — отвърна Кучето след известна пауза. — Много стар извор. В сърцето на планината, сред най-дълбокия мрак. Спри!

Лираел се подчини, инстинктивно сграбчвайки с една ръка увисналата гънка от кожа по врата на Кучето, непосредствено зад каиша.

Първоначално не разбра защо Кучето я е накарало да спре, докато то не я поведе още няколко предпазливи стъпки напред. След тези стъпки, шумът от реката внезапно се превърна в оглушителен рев, и в лицето й се разбиха студени пръски.

Бяха стигнали до реката. Пътят пред тях представляваше нестабилен, хлъзгав мост от мокри камъни, простиращ се на около двайсет крачки, за да спре пред още една врата. Мостът нямаше перила и беше широк по-малко от шейсет сантиметра. Неговата теснота и бурната вода отдолу показваха недвусмислено, че е бил построен като бариера пред смъртта. Никой не би могъл да го прекоси.

Лираел погледна към моста и вратата, после надолу към мрака и буйната вода, изпитвайки едновременно страх и невероятна възбуда. Непрестанният ход на реката и непрестанният тътен й действаха хипнотизиращо, но в крайна сметка успя да откъсне поглед. Погледна Кучето, и въпреки че думите й бяха почти заглушени от тътена на реката, възкликна:

— Няма да го прекося!

Кучето не й обърна внимание, а Лираел понечи да повтори думите си. Ала те заседнаха върху езика й, когато видя, че лапите на Кучето бяха станали два пъти по-големи от обичайното, и по-плоски. Освен това то имаше доста самодоволен вид.

— Обзалагам се, че са ти пораснали и смукатели — извика Лираел, потръпвайки от отвращение при тази мисъл. — Като на октопод.

— Разбира се, че имам — извика в отговор Кучето, повдигайки едната си лапа с шляпане, което Лираел успя да чуе дори на фона на грохота на реката. — Този мост ми се струва доста опасен.

— Да, така е — изрева тя, като отново погледна моста. Очевидно Кучето възнамеряваше да го прекоси, и благодарение на смукателните му стъпала, предположи Лираел, прекосяването щеше да се превърне от невъзможно в просто опасно. Въздишайки, тя се наведе и свали обувките си, примигвайки с очи заради пръските. След като завърза връзките на меките си кожени полуботуши на колана, тя стъпи със свити пръсти на камъка. Беше много студено, но Лираел с облекчение откри пресечените линии, които не беше видяла на слабата светлина. Това щеше да й даде опора.

— Чудно от какво е бил построен да предпазва този мост — каза тя, внимателно пъхайки пръсти под каишката на Кучето, усещайки приятното вибриране на магията на Хартата и още по-успокояващата фигура на добре гледано куче.

Бяха изкачили едва първото стъпало, когато Лираел изрази на глас втората си мисъл, а думите не се чуваха заради рева на реката около тях.

— Или какво е бил построен да удържа.

Глава двадесет и втораСилата на тримата

Вратата в дъното на моста се отвори веднага, щом Лираел я докосна. За пореден път тя усети как в нея се влива магията на Хартата, ала това не беше приятелското докосване на горната врата, или безмълвното разпознаване на каменния портал при входа на Разседа. Това повече наподобяваше предпазливо проучване, последвано от незабавно, но не съвсем добронамерено разпознаване.

Кучето потрепери под ръката й, когато вратата се отвори. Лираел долови треперенето му и се запита за причината, докато не усети отчетливия, разяждащ мирис на Свободна магия. Той идваше от някакво място пред тях, странно покрито с магия на Хартата, която го обвързваше и съдържаше.

— Свободна магия — прошепна Лираел разколебана. Ала Кучето продължи да се придвижва напред, мъкнейки я след себе си. Лираел неохотно го последва през вратата.

Когато прекрачи прага, вратата се затръшна зад тях. В миг ревът на реката утихна. Както и светлината от пътеката, очертана от Хартата. Беше тъмно, по-тъмно от всеки мрак, който Лираел някога бе виждала, абсолютен мрак, в който изведнъж стана невъзможно дори да си представиш светлина. Мракът я притискаше, принуждавайки я да се усъмни в собствените си сетива. Само топлата кожа на Кучето под ръката й й показваше, че все още стои, че стаята не се е променила, а подът не е наклонен.

— Не мърдай — прошепна Кучето и Лираел усети как към крака й бързо се допира една кучешка муцуна, сякаш изреченото предупреждение не беше достатъчно.

Миризмата на Свободна магия се усили. Лираел притисна носа си с една ръка, стараейки се да не диша изобщо, докато другата й ръка се спусна към мишката с часовников механизъм за спешни случаи, намираща се в джоба на жилетката й. Не че имаше голяма вероятност дори това хитроумно приспособление да се ориентира оттук до библиотеката.

Тя усещаше, че и магията на Хартата се усилва, във въздуха се носеха могъщи символи, подобно на полен, а обичайната им вътрешна светлина беше приглушена. Усещаше как двете сили си взаимодействат, извиват се и се усукват около нея, образувайки някакво заклинание, което тя дори не можеше да разпознае.

Стомахът й се сви на топка от страх, който бавно се разпростираше и парализира и дробовете й. Искаше да диша, бавно да поеме и да изпусне въздух, да се успокои с равномерността на собственото си дишане. Ала въздухът бе натежал от странна магия, магия, която тя не можеше — и нямаше как — да вдиша.

После във въздуха започнаха да искрят светлини; миниатюрни, крехки топчета, състоящи се от стотици тънки като косъм иглички, като светещи глави на глухарчета, носещи се с някакъв ветрец, който Лираел не усещаше. При тези светлини, миризмата на Свободната магия отслабна, магията на Хартата започна да се усилва, и тя бавно и предпазливо си пое въздух.

На тази необичайно пъстра, непрекъснато променяща се светлина, Лираел видя, че се намира в осмоъгълна стая. Голяма стая, но не от студен изсечен камък, както бе очаквала да бъде тук, в сърцето на планината. Стените бяха облицовани с нежен десен на златни звезди, кули и сребърни ключета. Таванът беше измазан и боядисан с картина на нощно небе, покрито с черни, натежали от дъжд облаци, приближаващи се към седем ярко светещи звезди. А под босите й крака имаше килим. Тъмносин килим, мек и топъл под пръстите й след студения, мокър камък на моста.

В средата на стаята стоеше самотна една прелестна маса от червено дърво, а тънките й крака завършваха със сребърни трипръсти стъпала. Върху изящната й, полирана повърхност имаше три предмета, подредени в редица: малка метална кутийка, голяма колкото дланта на Лираел; комплект от предмети, наподобяващи панфлейти; и една книга, подвързана с тъмносиня кожа със сребърни пластини. Масата, или по-скоро предметите върху нея, очевидно представляваха ключов елемент от магията, защото кръглите като глави на глухарчета светлинки се рояха най-гъсто там, създавайки ефект на светеща мъгла.

— Тръгвай тогава — каза Кучето, сядайки върху хълбоците си. — Изглежда за това сме дошли.

— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Лираел, поемайки няколко дълбоки и успокояващи глътки въздух. Вече се чувстваше доста сигурна, но в стаята имаше много магия, която не познаваше, и дори не можеше да опита да отгатне каква е и откъде идва. И все още усещаше вкуса на Свободната магия в устата си и върху езика — студен метален вкус, който просто не желаеше да изчезне.

— Вратите се отвориха за теб; пътят се освети заради теб; местната стража не те унищожи — каза Кучето, пъхайки в разтворената ръка на Лираел своя студен и влажен нос. Погледна я многозначително и каза: — Каквото и да е онова върху масата, то сигурно е предназначено за теб. Затова аз ще седна тук долу. Или всъщност ще полегна. Събуди ме, когато дойде време да си вървим.

При тези думи Кучето се опъна удобно, прозя се, и се отпусна на килима. Разположило се удобно на една страна, то размаха опашка един-два пъти и после, както изглеждаше, заспа.

— О, Куче! — възкликна Лираел. — Не можеш да заспиш сега! Какво ще правя, ако се случи нещо лошо?

Кучето отвори едното си око и като помръдна едва-едва челюстта си, каза:

— Ще ме събудиш, естествено.

Лираел погледна спящото Куче, а после масата. Стилкън беше най-ужасното същество, което бе срещала в библиотеката. Но през последните няколко години беше попадала и на други опасни създания — свирепи чудовища, стари заклинания на Хартата, които са били разкрити или са станали непредсказуеми, механични капани, дори пропити с отрова подвързии на книги. Всичко това бяха обичайните опасности от живота на един библиотекар, но нито една от тях не беше като тази, пред която бе изправена сега. Каквито и да бяха онези предмети, те се охраняваха по-добре и с по-странна и силна магия, отколкото всичко останало, което Лираел беше виждала.

Магията, съсредоточена тук, беше и много стара, установи тя. Стените, подът, таванът, килимът, масата — дори въздухът в стаята — бяха пропити с наслоени символи на Хартата, някои от които поне на хиляда години. Усещаше как се движат навсякъде, как се смесват и променят. Когато затвори очи за миг, почувства стаята почти като камък на Хартата, източник на Магия на Хартата, а не просто място, в което бяха направени множество заклинания.

Ала това бе невъзможно, поне доколкото тя знаеше…

Внезапно замаяна от тази мисъл, Лираел отново отвори очи. Символите на Хартата се опираха в кожата й, сливаха се с дъха й, течаха в кръвта й. Сред тях течеше и Свободна магия. Кръглите като глави на глухарчета светлини се плъзгаха към нея като пипала, обвиваха се нежно около кръста й, и бавно я повличаха към масата.

Магията и светлините шеметно завъртяха главата й, сякаш се беше пробудила от последните мигове на съня. За миг Лираел се бори с това чувство, но то бе приятно, съвсем не заплашително. Остави спящото Куче да лежи и бавно тръгна напред, окъпана в светлина.

После внезапно се озова на масата, без спомен да е прекосявала разделящото ги пространство. Ръцете й бяха опрени върху хладната полирана повърхност. Както би могло да се очаква от един втори помощник-библиотекар, тя най-напред посегна към книгата, а пръстите й докоснаха сребърните пластини, които я държаха затворена, докато четеше гравираното със сребро заглавие на гърба й: „Книга за забравата и спомените“.

Лираел разтвори пластината, усещайки и върху нея Магията на Хартата, забелязала символите на Хартата, които се гонеха по сребърната повърхност и дълбоко в самия метал. Символи за възпиране и затваряне, изгаряне и унищожение.

Ала пластината се отвори, преди да разбере какви са те, и тя остана невредима. Внимателно отгърна корицата и титулната страница, а гладката, тънка хартия се прелисти с лекота. По страниците имаше символи на Хартата, поставени там при създаването на хартията. Имаше и Свободна магия, затворена и канализирана на място. Кориците и кожата на обложката бяха покрити с магия от двата вида, имаше ги дори в лепилото и шева на основата.

Ала най-много магия и сила имаше в шрифта. В миналото Лираел бе виждала подобни, ако не и по-могъщи книги, например „В лъвска кожа“. Човек никога не можеше истински да приключи с четенето на такава книга, защото съдържанието се променяше според нуждите, оригиналните хрумвания на създателя й, или в съответствие с фазите на луната или особеностите на времето. Някои книги дори имаха съдържание, което не може да се запомни, докато не отминат определени събития. Това беше проява на любезност от страна на създателя на книгата, защото за хората бе трудно да помнят някои неща ден след ден.

Светлините танцуваха около главата на Лираел, когато тя започна да чете, образувайки странни трептящи сенки по страницата. Тя прочете първата страница, после следващата, после по-следващата. Скоро бе свършила първата глава, тъй като през няколко минути протягаше ръка, за да прелисти страницата. Тежкото, сънливо дишане на Кучето зад гърба й като че беше в унисон с прелистването на страниците.

Часове по-късно, или дори дни — защото Лираел беше загубила всякаква представа за време — тя прелисти последната на пръв поглед страница и затвори книгата. Тя се заключи, а сребърната закопчалка щракна.

Лираел се отдръпна при изщракването, но не стана от масата. Вместо това взе панфлейтите — седем малки сребърни тръби, чиито размери варираха от дължината на малкия й пръст до ръката й. Тя притисна флейтите към устата си, но не духна вътре. Те бяха много повече от това, което изглеждаха. В книгата се разказваше как са били изработени и как трябва да се използват, и Лираел вече знаеше, че символите на Хартата, които се движеха по повърхността на среброто, са само външен блясък на Свободната магия, която се спотайваше вътре.

Докосна последователно всяка флейта, от най-малката към най-голямата, и прошепна имената им, преди да върне всеки от инструментите на масата. После взе последния предмет, малката метална кутийка. Тя също беше сребърна, гравирана с приятни декорации, както и със символи на Хартата. Последните наподобяваха тези по книгата, до един предвещаващи страшно възмездие, ако кутията бъде отворена от човек, който не носи истинската кръв. Не се уточняваше коя точно кръв, но Лираел реши, че след като книгата се е отворила за нея, и кутията ще го направи.

Тя леко докосна езичето, отдръпвайки се едва доловимо, когато долови топлината на Свободната магия, пламтяща отдолу. Кутията си остана затворена. За миг си помисли, че книгата може би греши, или пък тя е изтълкувала погрешно символите, или пък не притежава подходящата кръв. Затвори очи и силно натисна езичето.

Не последва нищо ужасно, но кутията потръпна в ръката й. Лираел отвори очи. Кутията се беше разтворила на две равни части, закрепени с панта в средата. Приличаше на малко огледало, което да се подпре на някоя лавица или маса.

Лираел я отвори докрай и я постави под формата на V на масата. Едната й половина беше сребърна, но другата бе направена от материал, който тя не успя да определи. Там, където би трябвало да се намира ярката отразяваща повърхност на огледалото, имаше неотразяващ правоъгълник от… нищо. Къс непрогледен мрак, силует на нещо, направено от пълната липса на светлина.

В „Книгата за забравата и спомените“ това се наричаше тъмното огледало и Лираел беше прочела, поне отчасти, как би могло да се използва. Ала тъмното огледало нямаше да проработи в тази стая, нито в която и да е друга част на света от живота. То можеше да се използва само в смъртта, а Лираел нямаше намерение да ходи там, въпреки че в книгата се твърдеше, че ще й покажат как да се върне. Смъртта беше владение на Абхорсен, не на Клеър, въпреки че странната употреба на тъмното огледало навярно имаше връзка с дара на зрението у Клеър.

Лираел затръшна тъмното огледало и го постави на масата, ала пръстите й останаха върху него. Тя прекара така цяла минута, потънала в размисли. После го взе и го пъхна в левия джоб на жилетката си, където то попадна в компанията на част от писалка, малко връв, намазана с восък, и силно скъсен молив. След още един миг колебание, тя взе панфлейтите и ги сложи в десния си джоб, при мишката с часовников механизъм. Накрая взе „Книгата за забравата и спомените“ и я пъхна под предната част на жилетката си.

После се върна при Падналото куче. Беше настъпил моментът двамата да проведат един много сериозен разговор относно това, което се случваше. Книгата, тъмното огледало и флейтите бяха оставени там преди хиляда или дори повече години, и очакваха в мрака някой, за когото тогавашните Клеър бяха знаели, че ще дойде.

Очакваха в мрака жена на име Лираел.

Очакваха нея.

Глава двадесет и третаТревожен сезон

Принц Самет стоеше разтреперан на тясната пътека на часовоите във втората по височина кула в двореца. Беше си сложил най-тежката кожена пелерина, но въпреки това вятърът проникваше под нея, а не му се занимаваше да прави заклинание на Хартата за топлина. Донякъде му се искаше да настине, защото така би се отървал от програмата за обучение, която му бе наложила Елимер.

Той стоеше на пътеката на часовоите поради две причини. Първата беше, че искаше да погледне навън с надеждата, че ще види как се връщат или майка му, или баща му. Втората беше, че искаше да избягва Елимер, както и всеки друг, който желаеше да организира живота му.

На Сам му беше мъчно за родителите му, не само защото щяха да го избавят от тиранията на Елимер. Само че някой непрекъснато имаше нужда от Сабриел далече от Велизар, и тя летеше с червено-златистото си Хартиено крило от една проблемна точка до друга. Зимата беше тежка, както често чуваше Сам да казват хората, защото мъртвите и създанията на Свободната магия бяха много активни. Той винаги потръпваше вътрешно при тези думи, тъй като знаеше, че погледите им са вперени в него и че би трябвало да изучава „Книга за мъртвите“, подготвяйки се да помага на майка си.

В момента би трябвало да учи, помисли си той мрачно, но продължи да се взира навън над заскрежените градски покриви и през извисяващия се дим на хилядите уютни огнища.

Изобщо не беше отварял книгата, откакто Елимер му я даде. Сребристозеленият том си стоеше заключен на сигурно място в един шкаф на неговата работилница. Сещаше се за нея всеки ден, поглеждаше я, но не можеше да си наложи да я прочете. Всъщност прекарваше часовете, в които трябваше да я изучава, в опити да измисли начин да каже на майка си, че не би могъл да го направи. Не можеше да прочете книгата и не можеше да понесе мисълта, че отново ще отиде в смъртта.

Елимер му позволяваше да изучава книгата два часа дневно, които наричаше „подготовка за Абхорсен“, но Сам не се занимаваше с четене. Вместо това пишеше. Пишеше реч след реч, където се опитваше да обясни чувствата и страховете си. Писма до Сабриел. Писма до Тъчстоун. Писма и до двамата му родители. Всички те се озоваваха в огъня.

— Просто ще й кажа — заяви Сам на вятъра. Не говореше прекалено силно, да не би часовоят в далечния край на кулата да го чуе. Стражата вече смяташе, че той е жалко подобие на принц. Не му се искаше да си мислят, че е и полудял принц.

— Не, ще кажа на татко, а после той може да каже на нея — добави след кратък размисъл. Ала Тъчстоун едва се бе върнал от Ийстуел, когато се наложи да замине на юг, до охранявания форт в Бархедрин Хил, непосредствено на север от Стената. Получиха се сведения, че жителите на Анселстиер позволяват на групи бежанци от Юг да прекосяват Стената и да се заселват в Старото кралство — всъщност да бъдат убивани от съществата или диваците, които се скитаха из района на Границата. Тъчстоун бе заминал да проучи тези доклади, да провери какво са намислили хората от Анселстиер, и да спаси онези южняци, които бяха оцелели.

— Глупави анселстиерци — промърмори Сам, ритайки оградата. За нещастие, другият му крак се подхлъзна по заледения камък и той залитна към оградата, удряйки кокалчето на лакътя си.

— Ох! — възкликна, хващайки се за лакътя. — По дяволите!

— Добре ли сте, сър? — попита стражът, който се приближи тичайки, а подкованите му ботуши бяха много по-стабилни от пантофите на Сам от заешка кожа. — Нали не искате да си счупите крака.

Сам се намръщи. Знаеше, че перспективата да играе танца на Птицата на Изгрева беше постоянен източник на забавления за стражата. Самоуважението му страдаше още повече от зле прикрития им присмех и лекотата, с която Елимер изпълняваше собствената си бъдеща роля, държейки се като помощник-регент с изисканост и авторитет — поне в очите на всички, освен на Сам.

Мъчните репетиции за ролята му на Птицата на Изгрева по време на Зимния и Летния фестивал бяха само една от многото области, в които той се проявяваше като по-лош наследник от сестра си. Не можеше да се преструва на ентусиазиран от танците, често заспиваше в съда, и въпреки че знаеше, че много добре си служи с меча, някак не му се щеше да разширява уменията си като тренира със стражата.

Нито пък се представяше добре в перспективата. Елимер винаги се нахвърляше върху поставената задача, трудейки се като обезумяла. Сам правеше тъкмо обратното, зяпайки във въздуха и тревожейки се за неясното си бъдеще, като често се захласваше толкова много, че преставаше да прави онова, което му бе наредено.

— Сър, добре ли сте? — повтори стражът.

Сам примигна. Ето, отново го правеше. Взираше се в празното пространство, докато си мислеше за това взиране.

— Да, благодаря — каза той, огъвайки пръстите в ръкавицата. — Подхлъзнах се. Ударих си кокалчето на лакътя.

— Видяхте ли нещо интересно там? — попита стражът. Казваше се Брел, припомни си Сам. Много добронамерен страж, не от онези, които прикриваха усмивките си всеки път, когато Сам минаваше покрай тях, облечен в костюма си на Птицата на Изгрева.

— Не — отвърна той, клатейки глава. Отново погледна навън, към вътрешността на града. Зимният фестивал щеше да започне след няколко дни. Изграждането на Панаира на леда беше в разгара си. Огромна, препълнена шатра-град, издигната върху заледената повърхност на езерото Лосар, Панаирът на леда бе съпроводен от зрелищни фургони и играчи, шутове и жонгльори, музиканти и магьосници, изложби и изложения, както и всевъзможни игри, да не говорим за храната от всеки край на Старото кралство и отвъд него. Езерото Лосар заемаше деветдесет акра от централната алея на Белизар, ала Зимният панаир излизаше извън пределите й, прехвърляйки се към обществените паркове по бреговете му.

Сам винаги бе харесвал Ледения панаир, но сега го наблюдаваше без интерес. Усещаше само студена и черна депресия.

— Цялата веселба на панаира — каза Брел, като плесна с ръце. — Изглежда тази година фестивалът ще бъде хубав.

— Нима? — попита мрачно Сам. Трябваше да танцува в последния ден от фестивала, преоблечен като Птицата на Изгрева. Негово беше задължението да пренесе зеленото клонче на Пролетта в края на Зимната процесия, зад Снега, Градушката, Лапавицата, Мъглата, Бурята и Скрежа. Всички те бяха професионални танцьори на кокили, така че не само се извисяваха заплашително над Птицата, но и излагаха на показ липсата на умения у Сам.

Зимният танц беше дълъг и сложен и се проточваше цели две мили по лъкатушните пътища на Панаира. Ала той беше много по-дълъг от него, защото имаше повторения, когато Шестте призрака на Зимата приклякаха около птицата и опитваха да удължат своя сезон, като откраднат клончето на Пролетта изпод златното крило на Сам, или като го препъват с кокилите си.

Досега бяха провели две пълни репетиции. Призраците на Зимата трябваше да се провалят в опитите да препънат Птицата, но досега дори и уменията на останалите танцьори не успяваха да попречат на Птицата да се препъне. До края на първата репетиция, Птицата бе паднала три пъти и два пъти бе прегънала клюна си, а перата й несъмнено бяха твърде разрошени. Втората репетиция се бе оказала още по-трагична, когато Птицата се удари в Лапавицата и я събори от кокилите й. Новата Лапавица отказваше да разговаря с него.

— Казват, че усилената тренировка се равнява на безпроблемен танц — каза Брел.

Сам кимна и извърна очи от стража. Нямаше и следа от Хартиено крило, носещо се срещу вятъра, нито от войници на коне, понесли кралското знаме по южния път. Да търси родителите си беше губене на време.

Брел се изкашля в ръкавицата си. Сам погледна назад, когато стражът наклони глава и продължи да марширува бавно по пътеката на часовоя, а тромпетът му леко се удряше в каиша на гърба му.

Той слезе долу. Вече бе закъснял за следващата репетиция.

Брел не беше прав, че лошите репетиции водят до успешни танци. През цялото време Сам се суетеше и препъваше, и само професионализмът и енергията на Шестте призрака спасиха танца от пълна катастрофа.

По традиция, всички танцьори от Фестивала се хранеха с кралското семейство в Двореца след танца, но Сам предпочете да се оттегли. Бяха му причинили достатъчно, както и той на тях, и синините бяха красноречиво доказателство за това. Беше сигурен, че към края Лапавицата нарочно го бе ударила с кокилите си. Тя беше сестра на една от онези, които бе съборил от кокилите по време на репетиция.

Вместо да присъства на вечерята, Сам се оттегли в работилницата, стараейки се да забрави проблемите си, като направи една особено сложна и интересна механично-магическа играчка. Елимер изпрати един паж да го повика, но не можеше да направи повече от това, без да смути всички, затова го оставиха на мира — поне за тази нощ.

Ала не и за следващия ден или дните след него. Елимер не можеше — или не желаеше — да разбере, че мрачното настроение на Сам се дължи на истински проблеми. Затова тя просто измисляше още задачи, които да му възложи. Нещо повече, тя започна да му натрапва по-малките сестри на приятелките си, като очевидно смяташе, че една добра жена би могла да разбере какво му е. Естествено, Сам на мига намразваше всяка, която Елимер толкова очевидно настаняваше до него на вечеря, или която „просто случайно“ наминаваше покрай работилницата му със счупена закопчалка на гривна, която трябва да се поправи. Непрестанните му притеснения за книгата и завръщането на майка му му оставяха съвсем малко енергия да поддържа приятелства, да не говорим за романтични връзки. Затова той си спечели репутацията на скован и резервиран човек, не само сред младите жени, с които го запознаваше Елимер, но и сред всички свои връстници из двореца. Дори хора, които през изминалите години бяха негови приятели, когато се прибираше у дома за ваканциите, установяваха, че вече не им е приятно в неговата компания. Сам, погълнат от собствените си грижи и ангажиран с официалните си задължения, почти не забелязваше, че връстниците му го избягват.

Ала той говореше с Брел по малко, тъй като двамата се озоваваха във втората по височина кула по едно и също време. За щастие стражът не беше приказлив по природа и също не възразяваше срещу мълчанието или склонността му да млъква и просто да се взира в града и морето.

— Днес имате рожден ден — каза Брел в една ранна, ясна и много студена утрин. Луната още се виждаше и около нея имаше пръстен, както се случваше само през най-студените зимни нощи.

Сам кимна. Тъй като се падаше две седмици след Зимния фестивал, рожденият му ден винаги биваше засенчван от това по-важно събитие. Тази година той беше още по-невзрачен заради продължителното отсъствие на Сабриел и Тъчстоун, които успяха само да изпратят съобщения и подаръци. Те, макар и очевидно грижливо подбрани, не развеселиха Сам. Особено след като единият беше туника със сребърните ключове на Абхорсен, разположени върху тъмносин фон, разделен на четири от златния замък на кралската фамилия върху червен фон, а другият беше книга, носеща заглавието „Манускрипт за възпирането на духове на Свободната магия“.

— Получихте ли хубави подаръци? — попита Брел.

— Туника — отвърна Сам. — И една книга.

— О — каза Брел. Удари ръцете си една в друга, за да възстанови кръвообращението си. — Значи без меч? Или куче?

Сам поклати глава. Не искаше меч или куче, но щеше да ги приеме по-добре, в сравнение с онова, което беше получил.

— Надявам се, че принцеса Елимер ще ви подари нещо хубаво — каза Брел след дълга дълбокомислена пауза.

— Съмнявам се — каза Сам. — Навярно ще организира някакъв урок.

Брел отново плесна с ръце, застана неподвижно и бавно огледа хоризонта от юг на север.

— Честит рожден ден — каза той, когато главата му завърши бавното си движение. — На колко ставате? Осемнайсет?

— Седемнайсет — отвърна Сам.

— О — каза Брел и отиде в другия край на кулата, за да повтори огледа на хоризонта.

Сам се върна долу.

Елимер наистина организира тържество за рождения му ден в Голямата зала, ала то беше много скучно, главно заради потискащото настроение на Сам. Той отказа да танцува, защото това беше единственият ден, в който можеше да си го позволи, и понеже беше неговият рожден ден, това означаваше, че и никой друг не може да го прави. Отказа да отвори подаръците си пред всички, защото нямаше настроение за това, и само си поигра с печената на скара риба-меч с лимон и задушена в масло дребнозърнеста пшеница, която навремето беше любимото му ястие. Всъщност се държа като разглезено, сърдито седемгодишно хлапе, вместо като млад мъж на седемнайсет. Знаеше го, но усещаше, че не може да спре. За пръв път от седмици насам можеше да откаже да се подчини на заповедите на Елимер или, както тя ги наричаше, „горещи препоръки“.

Тържеството приключи рано, всички бяха сърдити и раздразнителни. Сам отиде направо в работилницата, пренебрегвайки шепота и косите погледи, докато излизаше от залата. Не го интересуваше какво мислят останалите, макар че с притеснение долови погледа на Джал Орън, който го проследи изпод качулката, докато излизаше. Джал със сигурност щеше да докладва за недостатъците му, когато родителите му се завърнат, ако не решеше преди това да изпрати някое от своите обобщения, от които Сам с основание се страхуваше, за да разкаже точно какво не е наред в поведението му.

Ала дори и някое от конските на Джал щяха да изглеждат незначителни, когато майка му разбереше истината за своя син. Сам не се осмеляваше да мисли по-далече от това разкритие. Не можеше да си представи какво ще последва, или какво ще бъде собственото му бъдеще.

Кралството трябваше да има бъдещ Абхорсен и кралски наследник. Очевидно Елимер беше съвършеният кралски наследник, така че Сам трябваше да бъде бъдещият Абхорсен. Само че не можеше да го направи. Не че не искаше, както щяха да си помислят всички. Не можеше.

Онази нощ, както бе правил стотици пъти досега, Сам отключи шкафа вляво от работния си плот и си наложи да погледне „Книгата за мъртвите“. Тя стоеше върху една полица, блестейки със зловещата си зелена светлина, която засенчваше мекия блясък на светлините на Хартата по тавана.

Той посегна към нея, подобно на ловец, опитващ се да погали вълк, с напразната надежда, че може би е просто едно дружелюбно куче. Пръстите му докоснаха сребърната закопчалка и гравираните върху й символи на Хартата, ала преди да успее да направи нещо повече, бе обзет от силно треперене, а кожата му стана студена като лед. Сам опита да укроти треперенето и да не обръща внимание на студа, но не успя. Отдръпна ръката си и се оттегли пред камината, където коленичи, обзет от мъка, обгърнал с ръце коленете си.

Седмица след рождения си ден, Сам получи писмо от Ник. Или по-скоро, онова, което беше останало от него, защото писмото бе написано върху машинно произведена хартия. Както всички продукти на технологията в Анселстиер, хартията бе започнала да се руши при прекосяването на Стената и сега се разпадаше на съставните си части. В миналото Сам често бе казвал на Ник да използва ръчно изработена хартия, но той никога не го правеше.

Все пак, писмото се беше запазило достатъчно, за да може да се досети, че Ник го моли за виза за Старото кралство, за себе си и един негов слуга. Възнамеряваше да прекоси Стената в средата на зимата и щеше да бъде благодарен, ако Сам го посрещне на граничния пункт.

Сам се развесели. Ник винаги успяваше да го разведри. Той веднага направи справка в алманаха си, за да провери на какво съответства средата на зимата в Анселстиер в Старото кралство. По принцип Старото кралство имаше цял сезон преднина пред Анселстиер, но се наблюдаваха някои странни вариации, които трябваше да се проверят внимателно в алманаха, особено около слънцестоенето и смяната на сезоните.

Навремето е било почти невъзможно човек да се снабди с алманаси за Старото кралство и Анселстиер като този на Сам, но преди десет години Сабриел бе заела своя на кралския печатар, който го бе променил, за да включи всички изписани на ръка коментари и бележки в полето от Сабриел и предишните Абхорсен. Това се оказа дълъг и труден процес. Крайният резултат беше много приятен в естетическо отношение, с ясен, леко вдлъбнат шрифт върху нова ленена хартия, но беше много скъп. Сабриел и Тъчстоун внимателно определяха кой да получи разрешение да си купи тези алманаси. Самет беше много горд, когато го удостоиха с такъв на дванадесетия му рожден ден.

За щастие в алманаха имаше точно съответствие на средата на зимата, а не просто някое уравнение, което да се реши, и което да изисква аспекти на луната и други наблюдения. На този ден в Анселстиер, в Старото кралство щеше да бъде Денят на корабите, в третата седмица от пролетта. Дотогава все още оставаха много седмици, но поне Сам имаше нещо положително, което да очаква.

След писмото на Ник, настроението му се подобри малко и той се разбираше по-добре с всички в двореца, с изключение на Елимер. Останалата част от зимата премина без някой от родителите му да се прибере у дома и без някакви особено силни бури или ужасния, сковаващ костите студ, който понякога нахлуваше от североизток, съпътстван от стада заблудили се китове, които иначе не влизаха в Серско море.

В климатично отношение зимата беше невероятно мека, ала в двора и града хората все още говореха за нея като за лоша. През този сезон из цялото Кралство бе имало повече неприятности, отколкото през всяка от последните десет зими, неприятности, каквито не бяха виждани от ранните дни на царуването на Тъчстоун. Пощенските ястреби непрекъснато летяха от и до Мюз Тауър, а госпожа Фини бе с кървясали очи и още по-раздразнителна от обичайното, тъй като нейните рожби, ястребите, бяха притиснати да отговорят на потребностите от комуникация. Много от съобщенията, които пренасяха ястребите, бяха доклади за мъртвите и за създания на Свободната магия. Голяма част от тях се оказаха фалшиви, но и много отговаряха на действителността, и всички те се нуждаеха от вниманието на Сабриел.

Имаше и друга новина, която обезпокои Сам. Едно писмо от баща му твърде много му напомняше за онзи ужасен ден на Границата, когато мъртвите южняци бяха нападнали отбора му по крикет и той се бе изправил срещу некроманта в смъртта.

Сам занесе писмото във втората по височина кула, за да го прочете внимателно и да го обмисли, докато Брел крачеше наоколо. Той прочете три пъти един конкретен пасаж:

Некромантът, помисли си Сам, докато сгъваше писмото. Радваше се, че слънцето е изгряло и че се намира в Двореца, предпазван от защити, стража и течаща вода.

— Лоши новини? — попита Брел.

— Просто новини — отвърна Сам, но не успя да скрие треперенето си.

— Нищо, с което кралят и Абхорсен да не могат да се справят — каза Брел, напълно уверен.

— Където и да са те — пошепна Сам. Пъхна писмото в палтото си и се върна долу, в работилницата си, за да потъне в изработването на разни неща, сред дребни детайли, които изискваха цялото му внимание и цялата сръчност на ръцете му.

С всяка измината крачка той разбираше, че ще се наложи да отвори „Книгата за мъртвите“.

Типично за тях, родителите на Сам се завърнаха през една прекрасна пролетна вечер, дълго след като Сам бе слязъл от кулата, а дежурството на Брел бе приключило. Вятърът се беше обърнал на изток, Серско море менеше цвета си от черното на зимата до тюркоазното на лятото, слънцето бе още топло, въпреки че залязваше на запад, а лястовиците, които обитаваха скалите, крадяха вълна от скъсаното одеяло на Сам, за да си направят гнездо.

Сабриел пристигна първа, а Хартиеното й крило се носеше ниско над площадката за тренировки, където Сам се потеше над четиридесет и осем хватки за атака и отбрана със Синел, един от по-добрите стражи. Сянката на Хартиеното крило стресна и двамата и даде възможност на Синел да спечели последната точка, тъй като тя се окопити, докато Сам се парализира на мига.

Решителният за него ден най-сетне бе настъпил, и всички речи, които си бе подготвил, както и писмата, се изпариха от мозъка му, сякаш съперникът му бе пронизал главата му, а не беше ударил победоносно дървения си меч в силно подплатения му шлем.

Той избърза навътре, за да свали бронята си за тренировки, когато тромпетите прозвучаха над Южната порта. Най-напред си помисли, че са в чест на майка му, докато не чу и други тромпети, в далечината, в Западния двор, където би трябвало да се бе приземило Хартиеното крило. Следователно тромпетите при Южната порта известяваха пристигането на краля. Никой друг не биваше посрещан с фанфари.

Наистина беше Тъчстоун. Сам се срещна с него двайсет минути по-късно в личната дневна на семейството — просторна стая, разположена три етажа над Голямата зала, с един-единствен дълъг прозорец с изглед към града, а не към морето. Тъчстоун се взираше в своята столица, когато Сам влезе, гледаше как светват лампите. Ярки светлини на Хартата и приглушени газени лампи, трептящи свещи и огньове. Това бе един от най-подходящите моменти да се озовеш във Велизар, когато запалваха осветлението в някоя топла пролетна вечер.

Както обикновено, Тъчстоун имаше уморен вид, въпреки че беше успял да се измие и да смени бронята и екипа за езда. Носеше халат в анселстиерски стил, а вълнистата му коса беше още мокра от банята. Усмихна се, когато видя Сам, и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш по-добре, Сам — каза Тъчстоун, забелязал червенината по лицето на сина си, предизвикана от тренировката с меча. — Макар че се надявах да се развиеш като автор на писма тази зима.

— Ъм — каза Сам. Беше изпратил само две писма на баща си за цялата зима, както и по няколко бележки в края на част от много по-редовната кореспонденция на Елимер. Нито писмата, нито бележките, съдържаха нещо особено интересно, както и нищо лично. Всъщност Сам бе нахвърлял няколко такива писма, но подобно на тези до майка му, те се озоваха в огъня.

— Татко, аз… — поде Сам колебливо, и усети вълна на облекчение, когато най-сетне зачекна въпроса, който го бе измъчвал цяла зима. — Татко, аз не мога…

Преди да успее да продължи, вратата се отвори със замах и вътре нахълта Елимер. Устата на Сам се затвори рязко и той я изгледа злобно, ала тя не му обърна внимание и се втурна направо към Тъчстоун, прегръщайки го с видимо облекчение.

— Татко! Толкова се радвам, че си у дома — каза тя. — А също и мама!

— Едно голямо, щастливо семейство — промърмори Сам под носа си.

— Какво беше това? — попита Тъчстоун, а в гласа му прозвуча строга нотка.

— Нищо — каза Сам. — Къде е мама?

— Долу, в хранилището — отвърна Тъчстоун бавно. Едната му ръка остана на рамото на Елимер, а с другата придърпа Сам към себе си. — И така, не искам да се тревожите прекалено, но се наложи тя да отиде при Великите камъни, защото е ранена…

— Ранена! — възкликнаха едновременно Елимер и Сам, извръщайки се навътре, така че тримата образуваха тесен кръг.

— Не е сериозно — каза бързо Тъчстоун. — Ухапване по крака от някакво мъртво същество, но тогава не можа да се погрижи за него и раната се влоши.

— Тя… тя ще… — попита тревожно Елимер, втренчила поглед в собствения си крак, вцепенена от ужас. Съдейки по изражението й, ставаше ясно, че й е трудно да си представи Сабриел ранена и неспособна напълно да овладее себе си, както и всичко наоколо.

— Не, няма да изгуби крака си — каза решително Тъчстоун. — Наложи се да слезе при Великите камъни на Хартата, защото и двамата просто бяхме твърде уморени, за да направим необходимите заклинания за изцеление. Ала там долу ще успеем. Освен това там е най-подходящото място, където всички ние да проведем личен разговор. Семейно съвещание.

Хранилището, където се намираха шестте Велики камъка на Хартата, в много отношения беше сърцето на Старото кралство. Беше възможно да влезеш в контакт с Хартата навсякъде, при самия извор на магията, ала присъствието на обикновените камъни на Хартата много повече улесняваше нещата, сякаш те бяха нейни проводници. Великите камъни на Хартата обаче принадлежаха на Хартата, а не просто бяха свързани с нея. Въпреки че Хартата съдържаше и описваше всички живи същества и всички възможности, и беше вездесъща, тя беше съсредоточена най-силно във Великите камъни, Стената, и потомците на кралското семейство, както и в Абхорсен и Клеър. Разбира се, когато два от великите камъни бяха счупени от Керигор, а кралското семейство очевидно бе унищожено, самата Харта сякаш бе отслабнала, давайки по-голяма свобода на Свободната магия и мъртвите.

— Няма ли да бъде по-добре да проведем съвещанието тук горе, след като мама направи заклинанието си? — попита Сам.

Въпреки значението си за Кралството, хранилището не беше сред любимите му места, още преди да се уплаши толкова много от смъртта. Самите камъни го успокояваха, дори и с това, че поддържаха топла водата наоколо, но останалата част от мястото беше студена и ужасяваща. Майката и сестрите на Тъчстоун бяха убити там от Керигор, а много по-късно, бащата на Сабриел също беше намерил смъртта си долу. Сам не желаеше да мисли какво е било положението, когато два от камъните са били счупени, а Керигор се е спотайвал в мрака със своите некромантски зверове и мъртви слуги.

— Не — отвърна Тъчстоун, който имаше много повече основания от сина си да се страхува. Ала той се бе избавил от този страх преди години, по време на продължителната си работа по възстановяването на счупените Камъни със собствената си кръв и фрагменти от магия, които едва си беше припомнил. — Това е единственото място, където със сигурност няма да ни подслушват, а има много неща, които вие двамата трябва да научите, без да ги знае никой друг. Донеси виното, Самет. Ще ни трябва.

— Така ли ще ходиш? — попита Елимер, когато Тъчстоун отиде до огнището и застана в левия му ъгъл. Той се обърна, докато тя говореше, погледна халата си и двата меча, закачени на пояса, сви рамене, и продължи нататък. Елимер въздъхна и го последва, и двамата изчезнаха в мрака зад огнището.

Сам се намръщи и взе глинената кана с ароматно подправено вино, която беше загрята и поставена близо до огъня, за да не изстива. После тръгна след тях, притискайки ръка към задната част на кътчето край огнището, а символите на Хартата светнаха, когато защитното заклинание му позволи да отвори тайната врата. Вече чуваше как баща му и сестра му тропат по сто петдесет и шестте стъпала, които водеха към хранилището, Великите камъни на Хартата и Сабриел.

Глава двадесет и четвъртаСтудена вода, стар камък

Резервоарът представляваше огромно тихо помещение, студен камък и още по-студена вода. Великите камъни стояха сред мрака в неговия център, невидими от площадката, където стълбите на двореца се срещаха с водата. Около ръба на резервоара, от покритите с решетки отвори високо горе проникваха лъчи слънчева светлина, хвърляйки пресечени вълни от светлина по огледално гладката водна повърхност. Високи колони от бял мрамор се извисяваха като безмълвни стражи между късчетата светлина, поддържайки високия шейсет стъпки таван.

Водата, както винаги, беше невероятно чиста. Сам потопи ръката си в нея, докато помагаше на баща си да развърже баржата, закотвена в края на стъпалата. Докато водата се стичаше между пръстите му, той видя как символите на Хартата проблясват за кратко. Цялата вода в резервоара поглъщаше магията от Великите камъни. По-близо до центъра, тя беше може би по-наситена с магия от всичко останало на този свят, и вече не беше студена — нито дори мокра.

Баржата беше просто обикновен сал с позлатени топчета във всеки ъгъл. В хранилището имаше две, но очевидно Сабриел беше взела другата. Тя сигурно беше върху нея, там, в центъра, където не падаше слънчева светлина. Великите камъни светеха, огрявани от милионите символи на Хартата, които се движеха в и по тях, но през по-голямата част от времето ставаше дума просто за слаба светлина, която не можеше да се мери дори с проникващите през отворите слънчеви лъчи. Нямаше да видят блясъка, преди да се отдалечат от изпъстрения от светлина ръб, покрай третата редица колони.

Тъчстоун развърза въжето откъм своята страна, после постави ръка на дъските и прошепна една дума. По спокойната вода се появиха вълнички и баржата започна да се отдалечава от площадката. В хранилището нямаше никакво течение, ала салът се движеше така, сякаш имаше, или сякаш нечии невидими ръце го тласкаха по водата. Тъчстоун, Сам и Елимер стояха близо един до друг по средата, като от време на време изместваха центъра на тежестта, когато баржата се полюшваше и разтърсваше.

Ето как бяха пътували към своята смърт отдавна починалите леля и баба на Сам, помисли си той. Застанали върху една баржа — навярно дори тази, помисли си, разширена, ремонтирана и пребоядисана — нищо неподозиращи, преди да бъдат изненадани в засада от Керигор. Той прерязал гърлата им, събирайки кръвта им в своята златна чаша. Кралска кръв. Кръв, с която да счупи Великите камъни на Хартата.

Кръв за рушене и кръв за създаване. Камъните бяха счупени с кралска кръв и отново издигнати с кралска кръв — кръвта на баща му. Сам погледна Тъчстоун и се запита как ли го бе направил. Седмиците, прекарани в изтощителен труд, сам на това място, като всяка сутрин е вземал със себе си омагьосан от Хартата сребърен нож и нарочно е подновявал раните върху дланите си от предишния ден. Рани, оставили бели ивици от увредена тъкан от малкия му пръст до палеца. Порязвал е ръцете си и е правил заклинания, в които дори не е бил сигурен, заклинания, които са били невероятно опасни за заклинателя, дори и без допълнителния риск и тежест на счупените Камъни.

Ала Сам се озадачаваше още повече от употребата на кръвта, същата кръв, която течеше в собствените му вени. Струваше му се странно, че неговото туптящо сърце е свързано по този начин с Великите камъни. Колко невеж беше, особено по отношение на по-големите тайни на Хартата. Защо кралската кръв, тази на Абхорсен и Клеър се различаваше от кръвта на обикновените хора — дори и от тази на останалите Магове на Хартата, която бе достатъчна за поправянето или разрушаването само на по-маловажните Камъни? Трите рода бяха известни като Великите заклинатели на Хартата, както и Великите камъни пред него, и Стената. Ала защо? Защо тяхната кръв съдържаше Магия на Хартата, магия, която не можеше да се възпроизведе чрез символи, извлечени от общодостъпната Харта?

Сам винаги се бе вълнувал от Магията на Хартата, особено от това да върши разни неща с нея, но колкото повече я използваше, толкова повече разбираше колко малко знае. Твърде много сведения бяха изгубени през двестате години на Междуцарствието. Тъчстоун беше предал на сина си онова, което знаеше, но негова специалност беше бойната магия, а не заклинанията или някакви по-дълбоки мистерии. Той беше кралски гвардеец, незаконороден принц, а не маг, по времето на смъртта на кралицата. След това бе останал прикован като барелеф на кораб в продължение на двеста години, докато Кралството бавно потъвало в хаос.

Тъчстоун казваше, че е успял да възстанови счупените Камъни, защото те са го пожелали. В началото допуснал много грешки и оцелял единствено благодарение на подкрепата и силата на Камъните и нищо друго. Въпреки това му били нужни много месеци и много години от живота му. Преди да се заеме с възстановяването, косата на Тъчстоун не била посребрена.

Баржата премина между две колони и очите на Сам постепенно се приспособяваха към странния здрач. Вече виждаше шестте Велики камъка пред себе си, високи, тъмносиви монолити, чиято неправилна форма много се различаваше от равномерно иззиданите колони, а височината им беше три пъти по-малка от тяхната. Там беше и другата баржа, плаваща в центъра на кръга от Камъни. Ала къде беше Сабриел?

Внезапно гърдите му се сковаха от страх. Не можеше да види майка си и мислеше само за това как мъртвият Керигор е приел някогашния си човешки вид и е подмамил баба му, кралицата, към зловещата и кървава смърт. Може би до него не беше истинския Тъчстоун, а друго създание, приело неговия облик…

Нещо помръдна в баржата отпред. Сам, който несъзнателно беше стаил дъх, ахна и се задави, решил, че всичките му страхове са се сбъднали. Онова, което се намираше пред тях, нямаше човешки вид, стигаше едва до кръста му, без ръце, глава или някаква видима форма. Тъмна, гърчеща се маса, на чието място трябваше да стои майка му…

После Тъчстоун го удари по гърба. Той изведнъж си пое въздух и съществото на баржата изпрати слаба светлина на Хартата, която проблесна горе като малка звезда — и разкри, че все пак това е Сабриел. Тя беше легнала долу, загърната в тъмносинята си пелерина, и току-що се бе изправила. Сега светлината огряваше лицето й и те видяха познатата й усмивка. Ала това не беше истинската, безгрижна усмивка на пълно щастие, и тя изглеждаше по-уморена и изтощена, отколкото Сам я бе виждал някога. Винаги бледата й кожа сега бе почти прозрачна на светлината на Хартата, и блестеше от пот, причинена от болка и страдания. За пръв път Сам видя бели нишки в косата й и бе поразен, когато осъзна, че тя не е безсмъртна и някой ден ще остарее. Не носеше звънците си, но поясът беше до нея, а махагоновите дръжки й бяха под ръка, както и мечът и раницата.

Баржата на Сам премина между два от Камъните и навлезе в кръга. И тримата пътници потръпнаха, докато го прекосяваха, усетили внезапен прилив на енергия и сила, предизвикан от Великите камъни. Част от умората им ги напусна, макар и не цялата. Що се отнася до Сам, страхът и вината, които го бяха съпътствали през цялата зима, отслабнаха. Почувства се по-уверен, почти възвърна предишното си аз. Не беше се чувствал по този начин, откакто излезе на игрището за онзи последен мач по крикет в Момчешката лига.

Двете баржи се срещнаха. Сабриел не се изправи, но протегна ръце. Миг по-късно, тя прегръщаше Елимер и Сам, а баржите се разклатиха опасно от техния внезапен устрем и ентусиазирани поздрави.

— Елимер! Самет! Толкова се радвам да ви видя, и така съжалявам, че отсъствах твърде дълго — каза Сабриел, след като първоначалната много здрава прегръдка бе заменена с по-лека.

— Няма нищо, мамо — отвърна Елимер, а отговорът й прозвуча така, сякаш тя беше майката, а Сабриел — нейна дъщеря. — Ние се тревожим за теб. Да погледнем крака ти.

Тя понечи да вдигне пелерината, но Сабриел я спря, точно когато Сам долови леката, ужасна миризма на гниеща плът.

— Все така неприятна е за гледане — каза бързо майка им. — Боя се, че раните, причинени от мъртвите, бързо загниват. Но аз й направих целебни заклинания, с помощта на Великите камъни, а сложих и целебна лапа. Скоро всичко ще заздравее.

— Този път — каза Тъчстоун. Той стоеше извън плътно притиснатата група на Сабриел, Елимер и Сам и гледаше съпругата си.

— Баща ви ми е сърдит, защото си мисли, че за малко са щели да ме убият — каза Сабриел с лека усмивка. — Аз самата не го разбирам, защото според мен би трябвало да се радва, че ми се е разминало.

Тази забележка беше посрещната с мълчание, докато Сам не попита колебливо:

— Много лошо ли те раниха?

— Лошо — отвърна Сабриел и потръпна, когато помръдна крака си. Под пелерината й проблеснаха символи на Хартата, които се видяха за кратко дори и през плътната вълна. Тя се поколеба, а после добави тихо: — Ако не бях срещнала баща ви на връщане, може би нямаше да успея да се прибера.

Сам и Елимер се спогледаха ужасени. През целия си живот бяха слушали истории за битките на Сабриел и трудно спечелените победи. И преди я бяха ранявали, но никога не я бяха чували да признава, че е било възможно да я убият, и те самите никога не бяха допускали тази вероятност. Тя беше Абхорсен, който навлизаше в смъртта само по своя воля!

— Ала все пак успях и ще се оправя напълно — заяви категорично Сабриел. — Така че няма нужда да се вдига толкова шум.

— Говориш за мен, предполагам — каза Тъчстоун. Той седна с въздишка, после раздразнено се изправи, за да нагласи мечовете и халата си, преди да седне отново. — Причината, поради която вдигам шум — каза той, — е, че съм загрижен, защото цяла зима някой, или нещо, умишлено и умело се опитва да те постави в ситуации с максимален риск. Погледни на какви места те викаха и как там винаги имаше повече мъртви, отколкото съобщаваха, и по-опасни същества…

— Тъчстоун — прекъсна го Сабриел, посягайки да хване ръката му, — успокой се. Съгласна съм с теб. Знаеш го.

— Ммф — изсумтя Тъчстоун, но не каза нищо повече.

— Вярно е — отвърна Сабриел, гледайки открито Сам и Елимер. — Има някакъв очевиден модел, и то не само при мъртвите, призовани само за да ми устроят засада. Мисля, че това има връзка и с нарастващия брой духове на Свободната магия, и то се отнася и до проблемите, които баща ви има с бежанците от Юга.

— Почти съм сигурен, че е така — каза Тъчстоун с въздишка: — Според генерал Тиндъл Королини и неговата партия „Наша страна“ са спонсорирани със злато от Старото кралство, макар че не може да го докаже със сигурност. Тъй като в момента Королини и неговата партия поддържат политическото равновесие в парламента на Анселстиер, те успяха да изместят южняците все по на север. Освен това дадоха да се разбере, че крайната им цел е да преместят всички южняци от другата страна на Стената, в нашето Кралство.

— Защо? — попита Сам. — Имам предвид, с каква цел? Северен Анселстиер бездруго не е пренаселен.

— Не съм сигурен — отвърна Тъчстоун. — Причините, които изтъкват в Анселстиер, са популистки брътвежи, които да угодят на селяните. Но трябва да има друга причина, поради която някой оттук ги снабдява със злато — достатъчно злато, за да си купят дванайсетте места в парламента, които са си избрали. Опасявам се, че причината може да има нещо общо с факта, че не успяхме да открием повече от двайсетина от хилядата души, които бяха изпратени тук преди месец, и нито един от тези двайсет не беше жив. Останалите просто изчезнаха…

— Как е възможно толкова много хора да изчезнат? Та нали трябва да оставят някакви следи — прекъсна го Елимер. — Може би трябва да отида…

— Не. — Тъчстоун се усмихна, развеселен от очевидната увереност на дъщеря му, че може да се справи по-добре от него, когато става дума за издирване на нещо. Усмивката му изчезна, когато продължи: — Не е толкова просто, колкото изглежда, Елимер. Има намесена магия. Според майка ти ще ги открием, когато най-малко го искаме, и по това време те няма да са живи.

— Това е същността на проблема — каза сериозно Сабриел. — Преди да продължим да го обсъждаме, мисля че трябва да вземем допълнителни мерки против подслушване. Тъчстоун?

Тъчстоун кимна и се изправи. Измъкна единия от мечовете си и се концентрира за миг. Символите на Хартата по острието започнаха да светят и да се движат, докато цялото острие се обви в златиста светлина. Тъчстоун изправи меча и символите се прехвърлиха върху най-близкия Велик камък, и плъзнаха върху него като втечнен огън.

Известно време не се случваше нищо. След това други символи уловиха светлината и златистите пламъци обгърнаха целия Камък, бушувайки като мълния, уловена в стихията си. Символите се прехвърлиха върху следващия Камък, докато и той светна, след това към следващия, и накрая и шестте Велики камъка лумнаха, а във всички посоки се стрелнаха потоци от символи на Хартата, които образуваха плетеница от светлина, подобно на купол, покрил двете баржи.

Поглеждайки встрани, Сам видя, че златистият огън е обхванал и водата, образувайки безумен лабиринт от символи, които покриваха пода на хранилището. Сега четиримата бяха напълно затворени зад магическа бариера, която се поддържаше от силата на Великите камъни. Щеше му се да попита как е направено заклинанието и да се поинтересува от неговата същност, но майка му вече говореше.

— Сега можем да говорим, без да се страхуваме, че ни подслушват чрез хорски уши или други средства — каза Сабриел. Хвана ръката на Сам, после тази на Елимер, като ги стискаше силно и те усетиха мазолите по пръстите и дланите й, резултат от дългите години работа с меча и звънците.

— Двамата с баща ви сме сигурни, че южняците са били преведени през Стената, за да бъдат убити — убити от некромант, използвал телата им да подслонят мъртви духове, които му дължат вярност. Единствено чрез заклинанията на Свободната магия можем да си обясним как телата и всички останали следи са изчезнали, без да бъдат видени от нашите патрули или от зрението на Клеър.

— Но аз си мислех, че Клеър могат да виждат всичко — каза Елимер. — Имам предвид, че те често объркват времето, но въпреки това виждат. Не е ли така?

— През последните четири-пет години Клеър разбраха, че зрението им е замъглено, и вероятно винаги е било такова, в района на източното крайбрежие на Червеното езеро и Маунт Абед — каза мрачно Тъчстоун. — Обширен район, който неслучайно е извън обсега на нашето кралско законодателство. Там има някаква сила, която се противопоставя както на Клеър, така и на нашата власт, като блокира тяхното зрение и разрушава Камъните на Хартата, които поставих.

— Ами не трябва ли да повикаме нашите специални отряди и гвардията и да ги изпратим там, за да решат проблема веднъж завинаги? — възмути се Елимер със същия тон, с който Сам си представяше, че е оглавявала отбора по хокей в колежа „Уайвърли“ в Анселстиер.

— Не знаем къде — и какво — е това — каза Сабриел. — Всеки път, когато се заемем наистина да претърсим района, за да открием източника на проблема, някъде другаде се случва нещо. Преди пет години си мислехме, че сме открили къде се корени проблемът, при битката в Робъл…

— Онази некромантка — прекъсна я Сам, който добре помнеше историята. През последните месеци беше размишлявал много за некромантите. — С бронзовата маска.

— Да. Маскираната Клор — отвърна Сабриел, взирайки се в златистата бариера, очевидно припомняйки си някои неприятни неща. — Тя беше много стара и силна, затова бях предположила, че е в основата на проблемите ни там. Но сега не съм сигурна. Ясно е, че някой друг продължава да полага усилия да обърка Клеър и да предизвика безредици в Кралството. Освен това някой стои зад Королини в Анселстиер, а навярно дори и зад войните в Юга. Една от възможностите е това да е мъжът, който си срещнал в смъртта, Сам.

— Не… некромантът? — попита Сам. Гласът му прозвуча като жалък писък и той несъзнателно потърка китки, а ръкавите му се вдигнаха за кратко и под тях се показа кожата, все още покрита с белези от изгарянията.

— Трябва да разполага с голяма власт, за да вдигне на крак толкова много мъртви от другата страна на Стената — отвърна Сабриел. — А при такава власт би трябвало да съм чула за него, а аз не съм. Как е успял да се крие през всичките тези години? Как се е скрила Клор, когато претърсихме Кралството след падането на Керигор и защо се разкри, за да нападне Робъл? Сега се питам дали не съм я подценила. Дори е възможно да ми се е изплъзнала в последния момент. Накарах я да отиде отвъд Шестата порта, но бях толкова уморена, че не я проследих през целия път до Деветата. А трябваше. В нея имаше нещо странно, нещо повече от обичайната поквара на Свободната магия или некромантията…

Тя замълча, а очите й разсеяно се взираха в нищото. После примигна и продължи:

— Клор беше стара, достатъчно стара, за да могат останалите Абхорсен да са се натъквали на нея в миналото, а подозирам, че и другият некромант също е стар. Но не открих никакви данни за тях вкъщи. Твърде много сведения са изгорели при опожаряването на двореца, а още повече са били изгубени просто с течение на времето. А Клеър, въпреки че съхраняват всичко в онази тяхна голяма библиотека, рядко намират нещо полезно в нея. Умовете им са твърде ангажирани с бъдещето. Бих искала лично да се поровя в библиотеката, но това е задача, която би отнела месеци, ако не и години. Според мен Клор и онзи некромант са били съюзници, и вероятно все още са, ако тя е оцеляла. Но не е ясно кой е начело и кой го следва. Освен това се опасявам, че ще установим, че те не са сами. Ала който или каквото да се изпречи на пътя ни, трябва да се погрижим да направим на пух и прах техните планове.

Светлината като че потъмня, докато Сабриел говореше, а водата се развълнува, сякаш някакъв нежелан бриз по някакъв начин бе преминал защитата на златистата светлина около Камъните.

— Какви планове? — попита Елимер. — Какво смятат да правят те… то… или който и да е?

Сабриел погледна Тъчстоун и помежду им премина кратък проблясък на несигурност, преди тя да продължи.

— Смятаме, че те възнамеряват да доведат всичките двеста хиляди бежанци от Юга в Старото кралство — и да ги убият — прошепна Сабриел, сякаш все пак беше възможно да ги подслушват. — Двеста хиляди мъртви в един-единствен злокобен миг, за да проправят път от смърт за всеки дух, който е обитавал мястото от Първа зона до самата бездна на Деветата порта. Да осигурят приемник на мъртвите, по-голям от всеки друг, който някога е преминавал в живота. Приемник, който навярно няма да успеем да победим, дори и ако всички Абхорсен, които някога са съществували, по някакъв начин успеят да се изправят насреща му.

Глава двадесет и петаСемейно съвещание

Думите на Сабриел бяха посрещнати с мълчание, което сякаш продължи вечно, докато всички си представяха приемника на мъртвите, наброяващ двеста хиляди души, а Сам се мъчеше да не го прави. Орда от мъртви, необятно море от залитащи, зажаднели за живот трупове, което се простира от небето до земята, и безмилостно напредва към него…

— Това, разбира се, няма да се случи — каза Тъчстоун, прекъсвайки ужасните картини. — Ще се погрижим да не се случи и бежанците никога да не прекосят Стената. Само че не можем да ги спрем от нашата страна. Стената е твърде дълга, с прекалено много счупени порти и твърде много Пунктове за прекосяване от другата страна. Затова най-напред трябва да се погрижим анселстиерци да не ги изпратят тук. Двамата с майка ви сме решили след това да отидем лично в Анселстиер — тайно, за да не предизвикваме смут и подозрения. Ще отидем в Корвиър и ще преговаряме с местната управа, а това несъмнено ще отнеме няколко месеца. Това ще рече, че ще разчитаме на вас двамата да поемете грижата за Кралството.

Това откровение бе посрещнато с ново мълчание. Елимер изглеждаше дълбоко замислена, но иначе спокойна. Сам преглътна няколко пъти, а после каза:

— Какво, ъъъ, какво точно имаш предвид?

— Това, което трябва да знаят и приятелите, и враговете ни, е, че ще бъда на дипломатическа мисия при главатарите на варварите в тяхната важна спирка, а Сабриел ще се занимава с мистериозните си задължения, както винаги — отвърна Тъчстоун. — Докато отсъстваме, Елимер ще продължава да бъде помощник-регент с Джал Орън — очевидно всички са свикнали с това. Самет, ти ще й помагаш. Но преди всичко, ще продължиш изучаването на „Книга за мъртвите“.

— Като говорим за това, имам нещо за теб — добави Сабриел, преди Сам да успее да възрази. Тя побутна към него раницата си с видимо усилие. — Погледни най-отгоре.

Сам бавно развърза каишите. Внезапно се почувства много зле, осъзнал, че трябва да им каже сега, иначе нямаше да успее. Никога.

В раницата имаше пакет, загънат в мушама. Самет бавно го измъкна, а пръстите му бяха станали непохватни и студени. И очите му бяха странно замъглени, а Сабриел звучеше така, сякаш говори от някоя друга стая.

— Намерих ги в къщата — или по-точно привиденията ги бяха извадили. Не зная къде са ги открили, нито защо ги изваждат сега. Те са много, много стари. Толкова стари, че не помня кой ги е носил пръв. Бих попитала Могет, но той все още спи…

— Освен когато хванах онази сьомга миналата година — намеси се сърдито Тъчстоун. Могет, приятелят на Абхорсен с котешки вид, беше прикован от Ранна, Приспиващият, първият от седемте звънци. Беше се събуждал само пет или шест пъти за близо двайсет години, в три от случаите — за да открадне и изяде рибата, уловена от Тъчстоун.

— Могет няма да се събуди — продължи Сабриел. — Но тъй като аз имам свои, тези очевидно са предназначени за бъдещия Абхорсен. Честито, Сам.

Сам кимна глупаво, а остатъкът от пакета се отвори в скута му. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че в смачканата мушама бяха опаковани седемте звънци на Абхорсен, омагьосани от Хартата.

— Няма ли да го отвориш? — попита Елимер.

— По-късно — изграчи Сам. Опита да се усмихне, но успя само да помръдне уста. Знаеше, че Сабриел го наблюдава, но не можеше да отвърне на погледа й.

— Радвам се, че звънците се появиха — каза Сабриел. — Повечето Абхорсен преди мен са работили със своите наследници, понякога в продължение на много години, както се надявам да работим двамата с теб. Според Могет баща ми се е обучавал със своята леля почти десет години. Често ми се е искало да бях имала същата възможност.

Тя отново се поколеба, после бързо изрече:

— Честно казано, ще имам нужда от помощта ти, Сам.

Сам кимна, неспособен да проговори, а думите на неговото признание пресъхнаха в устата му. Имаше правото по рождение, имаше книгата, имаше и звънците. Очевидно просто трябваше да положи повече усилия да я прочете, каза си той, опитвайки се да овладее паниката, която свиваше на буца стомаха му. Щеше да се превърне в истинския бъдещ Абхорсен, когото всички очакваха и от когото се нуждаеха. Беше длъжен.

— Ще направя каквото мога — каза той, като най-накрая погледна Сабриел в очите. Тя се усмихна, а усмивката озари цялото й лице, и го прегърна.

— Трябва да отида в Анселстиер, защото все още познавам навиците им по-добре от баща ти — каза тя. — А и много от някогашните ми приятелки в училище са станали влиятелни хора, или са се омъжили за такива. Но не исках да заминавам, без да се уверя, че тук има Абхорсен, който да защитава хората от мъртвите. Благодаря ти, Сам.

— Но аз не съм… — извика Сам, преди да успее да се сдържи. — Не съм готов. Искам да кажа, че не съм дочел книгата, и…

— Сигурна съм, че знаеш повече, отколкото си мислиш — каза Сабриел. — Във всеки случай, би трябвало да има по-малко проблеми, след като пролетта е в разгара си. Всички реки и потоци преливат от топящия се сняг и пролетните дъждове. Дните стават по-дълги. Никога няма особено големи заплахи от мъртвите толкова късно през пролетта или през лятото. Най-много да се наложи да се разправиш с някоя скитаща ръка или може би някой мордаут. Напълно съм убедена, че можеш да се справиш с това.

— Ами изчезналите южняци? — попита Елимер, а изражението й ясно показваше точно колко вярва в Сам. — Деветстотин мъртви са сериозна заплаха.

— Сигурно са изчезнали в района на Червеното езеро, иначе Клеър щяха да ги видят — каза Сабриел. — Така че трябва да са затворени там от пролетните наводнения. Първо ще отида да се справя с тях, но по-голямата опасност идва от много по-многобройните южняци в Анселстиер. Ще трябва да разчитаме на придошлите реки и на теб, Сам.

— Но… — поде Сам.

— Не забравяй, не бива да се отнасяш несериозно към некроманта или некромантите, които са се изправили срещу нас — продължи Сабриел. — Ако се осмелят да те нападнат, трябва да се бориш с тях в живота. Недей да се биеш с някой от тях отново в смъртта, Сам. Беше много смело от твоя страна да го направиш преди, но също имаше и голям късмет. Освен това трябва да бъдеш много внимателен със звънците. Както знаеш, те могат да те изпратят в смъртта против волята ти, или да те подмамят там. Използвай ги само когато си уверен, че си научил уроците в книгата. Обещаваш ли?

— Да — каза Сам. Неизвестно защо, той едва си пое дъх, за да изрече тази единствена дума. Ала тя бе изпълнена с облекчение, защото му даваха известна отсрочка. Навярно щеше да успее да се справи с повечето от нисшестоящите мъртви само чрез Магията на Хартата. Решението му да стане истински Абхорсен не беше прогонило страха, който все така се спотайваше в сърцето му, а пръстите му бяха студени от допира до опакованите звънци.

— А сега — каза Тъчстоун, — питам се дали вие двамата имате някаква представа как да се справим с анселстиерците, заради образованието, което сте получили там. Например този Королини, лидерът на партията „Наша страна“. Възможно ли е той самият да е от Старото кралство, как мислите?

— Не е бил там по мое време — каза Елимер, която беше завършила училище преди цяла година и очевидно възприемаше дните, прекарани в Анселстиер като древна история.

— Не зная — отвърна Сам. — Появяваше се във вестниците много преди да напусна града, но никога не се споменаваше откъде е. Моят приятел Никълъс може би знае и ми се струва, че би могъл да помогне. Чичо му е главен министър Едуард Сейър, както знаете. Ник ще ми дойде на гости следващия месец, но сигурно ще успеете да го хванете, преди да замине.

— Ще идва тук? — попита Тъчстоун. — Изненадан съм, че са му позволили. Не мисля, че армията е издавала разрешителни от години, с изключение на онази група бежанци, а това беше политическа демонстрация. Нямаха избор.

— Ник може да бъде много убедителен — каза Сам, припомняйки си различните неприятности, в които го беше забърквал в училище — и по-рядко го бе измъквал от наказания след това. — Помолих Елимер да подпечати визата му от наша страна.

— Изпратих я преди цяла вечност — каза Елимер, поглеждайки злобно Сам. — Някои от нас вършат работа, както знаеш.

— Хубаво — каза Тъчстоун. — Това ще бъде полезна връзка, а и ще бъде важно една от управляващите фамилии в Анселстиер да разбере, че не си измисляме историите, които чуват за Кралството. Освен това ще се погрижа гвардейския пост в Бархедрин да му осигури ескорт от Стената. Няма да подпомогнем преговорите, ако изгубим племенника на главния министър.

— За какво преговаряме? — попита Елимер. — Имам предвид, че онези в Корвиър се преструват, че дори не съществуваме. Все ми се налагаше да убеждавам надутите градски момиченца, че не си измислям Кралството.

— Две неща — отвърна Сабриел. — Злато и страх. Имаме скромни запаси от злато, но то би могло да се окаже достатъчно, за да наклони везните, ако попадне в подходящите джобове. Освен това много северняци помнят времето, когато Керигор прекоси Стената. Ще се опитаме да ги убедим, че това ще се случи отново, ако изпратят на север бежанците от Юга.

— Невъзможно е да е бил Керигор, нали? — попита Сам. — Говоря за онзи, който стои зад всички тези проблеми.

— Не — отговориха едновременно Сабриел и Тъчстоун. Спогледаха се, очевидно припомнили си ужасното минало и онова, което се бе опитал да направи Керигор, както тук, в Старото кралство, така и в Анселстиер.

— Не — повтори Сабриел. — Отбих се при Керигор, когато посетих къщата. Той все още спи вечния си сън под заклинанието на Ранна, заключен в най-дълбоката изба, прикован с всички заклинания за защита и охрана, които двамата с баща ви някога сме знаели. Не е той.

— Независимо кой или какво е, трябва да се справим с него — заяви Тъчстоун с властния глас на крал. — Ние четиримата ще се погрижим за това. Но засега предлагам да пийнем малко вино с подправки и да поговорим за по-приятни неща. Как мина Зимният фестивал? Казах ли ти, че играх танца на Птицата на Изгрева, когато бях на твоята възраст, Сам? Как се справи?

— Забравих чашите — каза Сам, като му подаде още топлата кана.

— Можем да пием от каната — каза Сабриел, след като никой не пожела да отговори на въпроса на Тъчстоун. Тя я взе и умело изля струя вино в устата си. — О, хубаво е. А сега ми кажи как мина рождения ти ден, Сам? Хубав ден ли беше?

Сам отговори механично, като почти не обърна внимание на доста по-острите забележки на Елимер. Очевидно родителите им още не бяха разговаряли с Джал, иначе щяха да задават други въпроси. Той изпита облекчение, когато започнаха да разпитват Елимер и малко я подразниха за тениса и всички младежи, които се опитваха да усвоят този спорт. Изглежда слуховете за сестра му бяха пристигнали по-бързо от новините за неуспехите на Сам. За кратко го включиха отново в разговора, когато Елимер го обвини, че е отказал да направи още ракети, което било недостойно, защото никой друг не умеел да ги изработва толкова добре, ала бързото обещание да направи още дузина отново го остави на спокойствие.

Останалите продължиха да разговарят още известно време, но мрачното бъдеще беше надвиснало тежко над всички тях. От своя страна Самет не можеше да спре да мисли за книгата и звънците. Какво щеше да прави, ако наистина го повикаха да отблъсне нашествие на мъртви? Какво щеше да прави, ако се окажеше, че това е некромантът, който го бе измъчвал в смъртта? Или още по-лошо, ако съществуваше някой още по-могъщ враг, както се опасяваше Сабриел?

Внезапно той изрече:

— Ами ако… този враг… не е на страната на Королини? Ако направи нещо друго, докато вие двамата отсъствате?

Останалите, които бяха ангажирани с разговор за Хериа, която се бе препънала в собствената си рокля и бе полетяла към Джал Орън на едно следобедно парти в чест на кмета на Синдъл, го погледнаха изненадани.

— Ако е така, ще отсъстваме само седмица, или най-много десет дни — каза Сабриел. — Пощенски сокол до Бархедрин, конник до Границата, телеграфско известие оттам или Бейн до Корвиър, обратния влак до Бейн — може би дори по-малко от седмица. Но според нас, независимо какво планира този враг — както много добре го нарече ти — то е свързано с голям брой мъртви. Клеър са виждали много възможни бъдещи обрати, при които цялото ни Кралство не е нищо повече от пустиня, населявана само от мъртви. Какво друго би могло да доведе до това, освен струпването на мъртви, което подозираме? А то може да се постигне единствено чрез избиването на всички онези бедни, беззащитни бежанци. Нашите хора са твърде добре охранявани. Във всеки случай, с изключение на Велизар, в цялото Кралство няма двеста хиляди души, събрани на едно място. А и със сигурност няма двеста хиляди души, без нито един символ на Хартата сред тях.

— Не зная какво друго би могло да бъде — каза мрачно Сам. — Просто ми се ще да не заминавате.

— Да бъдеш Абхорсен е тежка отговорност — каза тихо Сабриел. — Отговорност, която разбирам че се страхуваш да поемеш на плещите си, дори и когато я споделяш с мен. Но това е твоята участ, Сам. Дали пътникът избира пътя си, или пътят избира пътника? Сигурна съм, че ще се справиш много добре и скоро всички ние ще бъдем заедно и ще си говорим за по-весели неща.

— Кога заминавате? — попита Сам, неспособен да прикрие надеждата си да се забавят в гласа си. Може би щеше да успее да поговори със Сабриел утре, да я помоли да му помогне с „Книга за мъртвите“, да превъзмогне сковалия го страх.

— Утре призори — отвърна майка му неохотно. — Ако кракът ми заздравее достатъчно. Баща ви ще язди с истинската си мисия до варварите от Севера, а аз ще летя на запад. Но аз ще се върна да го взема утре вечер и тогава ще отлетим на юг до къщата, за да опитаме отново да се посъветваме с Могет, а после да продължим до Бархедрин и Стената. Да се надяваме, че това ще заблуди евентуалните шпиони, които биха ни наблюдавали.

— Бихме останали по-дълго — каза Тъчстоун тъжно, гледайки малкото си семейство, което толкова рядко се събираше заедно на едно място. — Но както винаги, дългът ни зове и ние трябва да го последваме.

Глава двадесет и шестаПисмо от Никълъс

Онази нощ Сам излезе от хранилището с празна кана за вино, пояс със звънци, натъжено сърце и много поводи за размисъл. Елимер тръгна с него, но Сабриел остана, тъй като се налагаше да прекара нощта в кръга от Велики камъни на Хартата, за да ускори лечението си. Тъчстоун остана с нея и за двете деца беше очевидно, че родителите им желаят да бъдат сами. Навярно за да обсъдят неуспехите на сина си, помисли си Сам, докато уморено изкачваше стъпалата с пояса със звънци в ръка.

Елимер почти дружелюбно му пожела лека нощ на вратата на стаята си, но Сам не си легна. Вместо това, изкачи още едно извито стълбище до работилницата си в кулата и изрече думата, която съживи светлините на Хартата. После сложи звънците в различен шкаф от този, в който държеше книгата, като ги заключи, поне за да не ги вижда, ако не може да не мисли за тях. След това вяло опита да поднови заниманията си с един часовников механизъм и един играч на крикет с Магия на Хартата, батсмен, висок петнайсет сантиметра. Имаше идея да изработи два отбора и да ги накара да играят, но нито часовниковият механизъм, нито магията още действаха задоволително.

Някой почука на вратата. Сам не му обърна внимание. Ако беше слуга, щеше или да извика, или да си отиде. Ако беше Елимер, просто щеше да нахълта вътре.

Почукването се повтори, последва някакъв приглушен вик и Сам чу как някой пъха нещо под вратата, след това прозвуча шум от стъпки, които слязоха обратно по стълбите. На пода имаше сребърен поднос, върху който лежеше писмо с много опърпани краища. Съдейки по състоянието му, писмото сигурно беше от Анселстиер, а това означаваше, че е от Никълъс.

Сам въздъхна, сложи си белите памучни ръкавици и взе една пинсета. Получаването на писма от Ник винаги наподобяваше повече съдебно разследване, вместо обикновено четене. Той взе подноса, пренесе го върху пейката, където символите на Хартата бяха най-ярки, и започна да разделя хартията и да сглобява прогнилите късчета.

Половин час по-късно, когато часовникът в Сивата кула удари дванайсет пъти за полунощ, писмото беше сглобено достатъчно добре, за да може да се чете. Сам се наведе над него, а намръщената му гримаса се задълбочи, докато продължаваше да чете.

Самет постави писмото на плота, като внимаваше да не повреди онова, което бе останало от него.

Когато приключи, отново го прочете, надявайки се думите по някакъв начин да са се променили. Нима Ник наистина щеше да прекоси Старото кралство само с един — при това неблагонадежден — гид? Не разбираше ли колко опасен е граничният район близо до Стената? Особено за един анселстиерец, без знака на Хартата и никакви магически умения. Ник дори нямаше да може да провери дали водачът му е истински човек, покварен носител на Хартата, или дори творение на Свободната магия, достатъчно силно, за да прекоси Границата без да го разкрият.

Сам започна да хапе устни при тази мисъл, а зъбите му се впиха в кожата заради подсъзнателната му тревога, после погледна в алманаха. Според него петнадесети беше преди три дни, така че Ник вероятно вече бе прекосил Стената. Следователно беше твърде късно да стигне дотам, дори и с Хартиеното крило, или да потърси някой от пощенските соколи на двореца и да го изпрати с инструкции до охраната. Ник имаше виза за себе си и за своя гид, така че нямаше да го задържат на поста при Бархедрин. Сега навярно беше в Граничния район на път за Едж.

Едж! Сам прехапа устната си по-силно. Това беше твърде близо до Червеното езеро и района, в който некромантката Клор бе разрушила Камъните и дори сега Врагът се спотайваше там и кроеше своите планове срещу Кралството. Това бе най-ужасното място, на което можеше да отиде Ник!

Едно почукване по вратата прекъсна мислите му и го накара още по-силно да прехапе устни и усети вкуса на кръв. Той извика раздразнено:

— Да! Кой е?

— Аз съм! — каза Елимер и нахълта вътре. — Надявам се, че не прекъсвам някакъв творчески процес?

— Не — отвърна предпазливо Самет. Той посочи работния си плот с нещо като махване с ръка и повдигане на рамене, загатвайки, че работата му не върви добре.

Елимер се огледа наоколо с интерес, тъй като Сам обикновено я гонеше, когато опитваше да влезе. Малката стая в кулата бе подарена на Сам за шестнайсетия му рожден ден и оттогава бе намерила широко приложение. В момента двата работни плота бяха покрити с бижутерски уреди и много инструменти и приспособления, които не й говореха нищо. Освен това имаше няколко малки статуетки на играчи на крикет, тънки слитъци злато и сребро, макари с бронзов тел, няколко сапфира и малко, но все още димящо огнище на ковачница, издигнато на мястото на някогашната камина в стаята.

И навсякъде витаеше Магията на Хартата. Във въздуха проблясваха избледнелите отражения на символи на Хартата, пълзяха бавно по стените и тавана и се струпваха до комина. Очевидно Сам не майстореше декоративна бижутерия, нито обещаните допълнителни тенис ракети.

— Какво правиш? — попита с любопитство Елимер. Някои от символите на Хартата, или по-скоро техните бледнеещи отражения, бяха много силни. Това бяха символи, които самата тя не би желала да използва.

— Разни неща — каза Самет. — Нищо, от което би се заинтригувала.

— Откъде знаеш? — попита Елимер. Между тях се надигаше познатата вълна на неприязън.

— Играчки — озъби се Сам и вдигна своя малък батсмен, който внезапно замахна с миниатюрната си бухалка, преди отново да застине неподвижно. — Правя играчки. Знам, че това не е подходящо занимание за един принц, и че трябва да спя, за да събера сили за изпълнения със забавления нов ден с уроци по танци и съдебни заседания, но… не мога — заключи той уморено.

— Аз също — каза Елимер с помирителен тон. Тя седна на единствения друг стол и добави: — Тревожа се. За мама.

— Тя каза, че ще се оправи. Великите камъни ще я излекуват.

— Този път. Тя се нуждае от помощ в своята работа, Сам, а ти си единственият човек, който може да й я даде.

— Знам — каза Сам. Отмести поглед към писмото на Ник. — Знам.

— Е — продължи сконфузено Елимер, — просто исках да ти кажа, че обучението ти за Абхорсен е най-важното нещо, Сам. Ако ти трябва още време, просто трябва да кажеш, и аз ще променя програмата ти.

Сам я погледна изненадано.

— Имаш предвид, че ще намалиш времето на Птицата на Изгрева или онези следобедни партита с глупавите сестри на твоите приятелки?

— Те не са… — понечи да каже Елимер, после си пое дълбоко въздух и каза: — Да. Сега нещата са различни. Сега знаем какво става. Аз самата ще прекарвам повече време с гвардията. За да се подготвям.

— Да се подготвяш? — попита тревожно Сам. — Толкова скоро?

— Да — отвърна Елимер. — Дори и мама и татко да успеят в Анселстиер, ще имаме неприятности. Онова, което работи зад всичко това, няма да стои безучастно, докато ние осуетим плановете му. Нещо ще се случи и ние трябва да сме готови. Ти трябва да си готов, Сам. Само това исках ти да кажа.

Тя стана и излезе. Сам се взираше във въздуха. Нямаше къде да ходи. Трябваше да стане истински бъдещ Абхорсен. Трябваше да помогне да се преборят с Врага, който и да бе той. Хората очакваха това. Всички разчитаха на него.

А също и Никълъс, внезапно осъзна той. Трябваше да отиде да намери Никълъс, да спаси приятеля си преди да е попаднал в беда, защото никой друг нямаше да го направи.

Внезапно Сам се изпълни с решителност, едно чувство, което не се задълбочи да проучи. Приятелят му беше в опасност и той трябваше да отиде да го спаси. Щеше да се откъсне от „Книга за мъртвите“ и задълженията си на принц само за няколко седмици. Навярно щеше да успее да открие Ник много бързо и да го доведе на безопасно място, особено ако успееше да вземе половин дузина войници от кралската гвардия. Както бе казала Сабриел, беше малко вероятно мъртвите да направят нещо при тези пролетни наводнения.

Някъде дълбоко в съзнанието му един тих глас му казваше, че той всъщност не прави нищо друго, освен да бяга. Ала той го заглуши с други важни мисли и дори не погледна шкафовете, в които се намираха книгата и звънците.

След като взе решението, Сам започна да обмисля как да го осъществи. Знаеше, че Елимер никога нямаше да му разреши да замине. Затова трябваше да попита баща си, а това означаваше да стане преди разсъмване, за да го хване в гардеробната му.

Глава двадесет и седмаСам взема решение

Въпреки добрите си намерения, Сам се успа и пропусна заминаването на Тъчстоун. Решил, че може би ще го хване при южната порта, той хукна по Дворцовия хълм, а оттам по широкото, покрито с дървета Авеню на звездите, наречено така заради миниатюрните метални слънца, инкрустирани в паважа. С него тичаха двама гвардейци, които с лекота поддържаха темпото му, въпреки тежестта на металните си ризници, шлемове и ботуши.

Сам тъкмо беше зърнал края на бащиния си ескорт, когато чу възгласите на тълпата и внезапния рев на тромпетите. Мента се в една каруца, спряла заради оживеното движение, и погледна над главите на хората. Точно навреме, за да види как баща му преминава през високата порта на Белизар, а червено-златистата му пелерина се развява зад гърба мунад задницата на коня, докато ранното слънце едва докосва покрития му с корона шлем, преди да премине в сянката на портата.

Пред краля и зад него яздеха кралски гвардейци, невероятно високи мъже и жени, чиито ослепителни ризници проблясваха през отвесните прорези в червено-златистите им туники. Сам знаеше, че утре гвардейците ще продължат на север, заедно с някой, преоблечен като Тъчстоун. В действителност кралят щеше да отлети на юг, към Анселстиер със Сабриел, за да се опита да предотврати смъртта на двеста хиляди невинни хора.

Самет продължи да гледа дори след като и последният гвардеец премина през портата и обичайното движение се нормализира; хора, коне, каруци, магарета, колички, просяци… всички се стичаха покрай него, но той не ги забелязваше.

Беше изтървал Тъчстоун и сега се налагаше да вземе решение съвсем сам.

Дори когато пресече в средата на пътя и се обърна срещу потока от хора, който напускаше града, погледът му беше разсеян. Единствено вакуумът, създаван около него от двамата яки гвардейци, предотврати няколко инцидента с пешеходци.

Тъй като Сам вече бе започнал да обмисля идеята да отиде да намери Никълъс, той установи, че не може да спре. Беше сигурен, че писмото е истинско. Само той познаваше Ник достатъчно добре, за да го издири, единственият човек, свързан с приятелство с него, през което да протече магията за откриване.

Единственият, който можеше да го спаси от онова, което се готвеше да сполети всички тях в района на Червеното езеро.

Ала това означаваше, че Сам трябва да напусне Велизар, загърбвайки задълженията си. Знаеше, че Елимер никога няма да му позволи това.

Тези мисли, както и техните многобройни варианти, кръжаха в главата му, докато той и двамата му телохранители минаваха под един от огромните акведукти, които снабдяваха града с чиста вода от топящите се снегове. Акведуктите бяха доказали своята стойност и по други начини. Техните бързо течащи води представляваха защита срещу мъртвите, особено през двете столетия на Междуцарствието.

Самет размишляваше и за това, когато чу силния рев на водата над главата си. За миг нещо в съзнанието му трепна. Самият той трябваше да бъде защита срещу мъртвите.

Излезе от хладната сянка на акведукта и пое по Авенюто на звездите, преди уморителното изкачване по зигзагообразния Кралски път, който водеше към Дворцовия хълм. Навярно Елимер вече го очакваше в двореца, тъй като и двамата трябваше да се явят в съда тази сутрин. Тя щеше да бъде хладнокръвна и невъзмутима в черно-белите си съдийски одежди, хванала жезъла от слонова кост и жезъла от черен мрамор, които се използваха при заклинанието за проверка на истината. Щеше да се ядоса, задето е потен, мръсен, неподходящо облечен и без нужните атрибути — неговите жезли бяха изчезнали, макар че той смътно подозираше, че може би са се търкулнали под леглото му.

Съдът. Задълженията около Фестивала във Велизар. Тенис ракетите. „Книгата за мъртвите“. Всичко това се надигаше като огромна черна вълна, заплашваща да го погълне.

— Не — прошепна той и спря така ненадейно, че двамата му телохранители почти се блъснаха в него. — Ще замина. Тази вечер ще замина.

— Какво беше това, сър? — попита Тонин, по-младата от гвардейците. Тя беше на възрастта на Елимер и те бяха приятелки още от времето, когато си играеха заедно като деца. Тя почти винаги бе част от охраната му по време на редките му пътувания до града, а Самет беше сигурен, че съобщава на принцесата всяко негово движение.

— Ъм, нищо, Тонин — отвърна, поклащайки глава. — Просто размишлявах на глас. Изглежда не съм свикнал да ставам преди разсъмване.

Тонин и другият гвардеец си размениха полуподигравателни погледи зад гърба му, когато продължиха напред. Те ставаха преди съмване всеки ден.

Самет не знаеше какво си мисли охраната му, когато приключиха с изкачването по хълма и влязоха в хладния двор с фонтан по средата, от който се стигаше в западното крило на двореца. Ала той бе видял погледите, които си размениха, и като цяло имаше представа, че не го възприемат като идеалния пример за принц. Подозираше, че повечето хора в града споделят мнението им. Това беше оскърбително за човек, който е бил една от големите знаменитости на училището в Анселстиер. Там той получаваше отлични оценки по всички важни предмети. Крикет през лятото и ръгби през зимата. А беше и първенецът по химия и един от най-добрите по всичко останало. Тук изглежда не можеше да върши нищо както трябва.

Гвардейците го оставиха пред стаята му, но Сам не облече веднага съдийските си одежди, нито понечи да използва легена и каната с вода, поставени в покритата с плочки ниша, която му служеше като баня. Дворецът, построен икономично след разрушенията на пожара, не разполагаше с тръбопровода и системата за гореща вода, каквито имаше в Къщата на Абхорсен или Глетчера на Клеър. Сам имаше планове за такава система и наистина част от първоначалните инсталации се намираха дълбоко под Дворцовия хълм, но той нямаше време да проучи магията и техниката, необходими за тяхното осъществяване.

— Ще отида — заяви той отново на картината на Стената, която изобразяваше приятна сцена по жътва. Жътварите не реагираха, както и хората с вилите, когато той добави: — Единственият въпрос е как?

Той закрачи из стаята. Тя не беше голяма, затова бе направил двайсет обиколки, преди да вземе решение, а в същото време се бе озовал пред сребърното огледало, което висеше на Стената вдясно от скромното му легло с желязна рамка.

— Ще бъда някой друг — каза той. — Принц Самет може да остане тук. Ще бъда Сам, пътешественик, тръгнал да се присъедини към своята група, след като се е лекувал от някакво заболяване във Велизар.

Той се усмихна при тази мисъл, оглеждайки се в огледалото. Оттам го гледаше принц Самет, ослепителен в своето кожено палто в червено и златисто, малко изпотена ленена риза, бежови бричове от еленова кожа, и ботуши до коленете с позлатени токчета. А над тази кралска изтънченост стоеше едно приятно лице, което един ден щеше да стане поразително красиво, макар че Сам не виждаше нищо подобно. Прекалено младежко и открито, реши той. Лицето му бе лишено от силата на опита. Трябваше му белег или счупен нос, или нещо подобно.

Докато се оглеждаше, той посягаше към безкрайния поток на Хартата, като вземаше по някой знак оттук, някой символ оттам, и ги свързваше във верига в съзнанието си. Задържайки ги, той очерта пред очите си последния символ на Хартата с показалец, и всички предишни се изляха навън, увисвайки във въздуха — едно блестящо съзвездие от магически знаци.

Самет внимателно ги огледа, проверявайки заклинанието, преди да стъпи право в светещата картина. Символите пламнаха, когато докоснаха кожата му, и заискряха на фона на знака на Хартата върху челото му, като се стичаха в струйки златист огън по лицето му.

Той затвори очи, когато огънят достигна до тях, пренебрегвайки смъденето под клепачите си и внезапния импулс да кихне. Остана така няколко минути, докато смъденето не изчезна. Кихна силно, пое си въздух със същата сила — и отвори очи.

Дрехите в огледалото бяха същите, а в тях се намираше същото мъжко тяло. Ала лицето се бе променило. Оттам го гледаше пътешественикът Сам, мъж, който приличаше на принц Самет, но очевидно бе с няколко години по-възрастен, с грижливо обръснати мустаци и козя брадичка. И косата му имаше различен цвят, по-светла и по-права, и много по-дълга отзад.

Така беше по-добре. Много по-добре. Самет — не, Сам — намигна на отражението си и започна да се съблича. Старите му кожени ловджийски дрехи щяха да бъдат най-подходящи, както и няколко обикновени ризи и долни гащи. Можеше да си купи пелерина в града. И кон. И меч, понеже не можеше да вземе омагьосаното от Хартата острие, което майка му му бе подарила за шестнайсетия рожден ден. Нямаше да има нужда от блясък и щяха да го разпознаят.

Ала можеше да вземе някои от нещата, които сам бе направил, осъзна той, докато сваляше ботушите си, за да изрови чифт много износени, но здрави високи ботуши от черна телешка кожа.

Мислите му за работилницата в кулата неизбежно го отведоха към „Книга за мъртвите“. Е, със сигурност нямаше да вземе точно това. Просто щеше да изтича набързо по стълбите, да грабне някои неща, сред които и малките си запаси от златни шилинги и сребърни дениери, и после щеше да потегли!

Само че не можеше да се качи в работилницата си в този вид. А и трябваше да свърши нещо, което да приспи подозренията на Елимер — в противен случай щяха да го преследват и да го върнат обратно. Насила, предположи той, тъй като гвардейците без проблем щяха да зачетат заповедите на Елимер пред неговите.

Той въздъхна и седна на леглото с ботуши в ръка. Очевидно това бягство — или по-скоро спасителна експедиция — щеше да отнеме повече приготовления, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да направи временно привидение на Хартата, което да е негов приемлив двойник, и да създаде някаква ситуация, за да не може Елимер да го погледне твърде отблизо.

Вероятно би могъл да каже, че се налага да направи нещо от „Книга за мъртвите“, а то налага да остане в работилницата за около три дни, за да си осигури преднина при евентуално издирване. Не че напълно се отказваше да се обучава, за да стане Абхорсен. Просто имаше нужда от почивка, каза си той, а и трите седмици, през които да спаси Никълъс, навярно бяха по-важни от три седмици, прекарани в обучение, което можеше да навакса, когато се върне.

Дори Елимер да помолеше Клеър да разберат къде е, тридневната преднина би трябвало да е достатъчна. Ако предположеше, че тя разбере какво се е случило след третия ден и изпрати пощенски сокол до Клеър, щяха да изминат поне два дни, преди те да отговорят. Това правеше общо пет дни.

Дотогава щеше да е изминал половината път до Едж. Или четвърт от него, помисли си той, опитвайки се да си припомни точно на какво разстояние се намираше градът на Червеното езеро. Трябваше да си купи карта и да погледне в последния брой на „Много полезен справочник“, за да провери къде да спира по пътя.

Наистина, имаше доста неща, които да свърши, преди да избяга, помисли си Сам, и отново хвърли ботушите пред огледалото. За начало трябваше да възстанови бляскавия вид, ако не искаше да бъде арестуван от собствената си охрана.

Кой би предположил, че е толкова трудно да се впуснеш в приключение?

Той мрачно се зае с процеса по разваляне на заклинанието на Хартата, което го бе преобразило, като остави съставните му части да се разсеят и отново да се върнат в нея. Когато това станеше, щеше да се качи в стаята в кулата и да започне да се подготвя. Разбира се, ако Елимер не го прекъснеше, като го заведеше в съда.

Глава двадесет и осмаПътешественикът Сам

Елимер наистина го прекъсна, така че остатъкът от деня му бе загубен: осъдиха един крадец, който се бе опитал да излъже, въпреки че заклинанието за истина бе оцветявало лицето му в яркожълто при всяка лъжа; бяха арбитри при един спор за собственост, при който не важаха общоприетите положения, тъй като всички първоначални страни бяха мъртви; предприеха бързо съдебно производство над няколко дребни престъпници, които си признаха незабавно, надявайки се, че като не се наложи да ги омагьосат, ще умилостивят съда; и накрая изслушаха дълга и отегчителна реч от един адвокат, която се оказа неуместна, тъй като се позоваваше на член от закона, отхвърлен от Тъчстоун преди повече от десетилетие.

Ала вечерта не бе ангажирана с официални задължения, макар че Елимер за пореден път изнамери някаква по-малка сестра на една от хилядите си приятелки, която седна до Сам на вечеря. За нейна изненада, Сам беше много приказлив и добронамерен и дни наред след това тя го защитаваше, когато останалите момичета разказваха за неговата сдържаност.

След вечерята Сам каза на Елимер, че през следващите три дни ще учи и се налага да се потопи в някакво заклинание, изискващо пълна концентрация. Щял да си взема храна от кухните, а след това да се оттегля в спалнята си, без да го безпокоят. Елимер прие новината изненадващо добре, от което Сам се почувства зле. Ала дори и това не можеше да помрачи нарастващото му вълнение, а дългите часове, прекарани в създаването на съвсем елементарно привидение на самия себе си, не намалиха трепетното очакване. Когато го завърши малко след полунощ, привидението изглеждаше досущ като него от вратата, макар че от други ъгли не притежаваше същата автентичност. А ако някой го заговореше, то можеше да изкрещи: „Върви си!“ или „Много съм зает“, като доста добре имитираше гласа му.

Когато привидението бе готово, Сам отиде в работилницата си и взе приготвените пари и някои от нещата, които бе изработил и можеха да се окажат полезни за пътуването. Не погледна в шкафовете, които стояха като порицаващи стражи в ъглите на стаята.

Ала когато най-сетне заспа, той ги сънува. Сънува, че отново изкачва стълбите и отваря шкафовете, слага си пояса със звънците и отваря книгата, после чете думите, които се възпламеняват, поемат го и го отнасят в смъртта, хвърляйки го в студената река, а той не може да диша…

Събуди се, мятайки се в леглото — чаршафите бяха увити около врата му и спираха въздуха му. Обзет от паника, той се опита да се освободи от тях, преди да осъзнае къде се намира, а сърцето му да започне да забавя обезумялото си препускане. Някъде в далечината един часовник отброи кръглия час, последван от виковете на стражата, които даваха да се разбере, че всичко е наред. Беше четири часът. Беше спал само три часа, но знаеше, че няма да може да заспи отново. Време беше да омагьоса и себе си. Беше настъпил мигът, в който пътешественикът Сам да потегли.

Беше още тъмно, когато той се измъкна от двореца в хладната утрин, точно преди разсъмване. Обгърнат със заклинания на Хартата за тишина и невидимост, той се промъкна по стълбите, мина покрай поста на стражата в югозападния двор и продължи по стръмния коридор към градините. Избегна стражите, които крачеха между розите на най-ниската тераса и излезе през една врата за вилазки, заключена със стомана и магия. За щастие бе откраднал ключа за бравата, а вратата го разпозна по знака на Хартата.

На алеята, която се спускаше към Кралския път той преметна своите учудващо тежки дисаги през рамо и се запита дали не е трябвало да ги прегледа отново и да извади някои неща, защото се пръскаха по шевовете. Но не можа да се сети за нещо, което да остави, а и беше взел само най-необходимото: едно наметало; резервни ризи, панталони и бельо; комплект за шиене; несесер със сапуни и тоалетни принадлежности с ножче за бръснене, от което едва ли имаше нужда; един брой на „Много полезен справочник“; няколко кибрита; пантофи; два златни слитъка; квадратно парче мушама, което можеше да се използва като импровизирана палатка; бутилка бренди, парче осолено говеждо, самун хляб, три джинджифилови кейка; както и няколко прибора, които сам бе изработил. Освен това, което имаше в дисагите, носеше само една широкопола шапка, кесия за пояса, и един неподлежащ на описание кинжал. Първата му спирка щеше да бъде на централния пазар, за да си купи меч, а след това щеше да отиде на Конския панаир в Анстърс Филд, за да си купи кон.

Когато излезе от алеята и стъпи на Кралския път, за да се присъедини към вече натрупващата се тълпа от мъже, жени, деца, кучета, коне, мулета, каруци, просяци и бог знае още какво, Сам почувства как настроението му се повишава неимоверно — усещане, което не бе изпитвал от години. Това беше същото чувство на радостно очакване, което беше чувствал като дете, щом получеше неочаквана ваканция. Освободен от отговорности, внезапно получил разрешение да се забавлява, да тича, да крещи и да се смее.

Сам наистина се разсмя, стараейки се смехът му да е по-дълбок, за да отговаря на новата му самоличност. Получи се доста напрегнато, почти като клокочене, но му беше все едно. Засуквайки новия си, създаден от магията на Хартата мустак, той ускори крачка. Напред към приключенията — и, естествено, да спаси Никълъс.

Три часа по-късно, голяма част от повишеното му настроение отпреди разсъмване се бе изпарило. Неговата маскировка като пътешественик беше много подходяща да не го разпознаят, но не му помагаше да привлече вниманието на търговците и продавачите на коне. Пътешествениците не се славеха като добри купувачи, защото рядко имаха някакви монети и предпочитаха да разменят услуги или стоки.

Освен това беше необичайно топло за сезона, дори и толкова късно през пролетта, и това превърна купуването на меча на оживения пазар в неприятно и изпотяващо занимание, а всяка секунда му се струваше колкото цял час.

Търговията с коне беше още по-зле, защото по очите и устите на хората и животните кацаха огромни рояци мухи. Нищо чудно, помисли си Самет, че крал Анстър бе заповядал Конският панаир да се провежда на три мили от града още преди векове. Панаирът бе преустановен през годините на Междуцарствието, но бе започнал да се възстановява, откакто Тъчстоун се възкачи на престола. Сега постоянните конюшни, оградени кошари и места за наддаване заемаха цяла квадратна миля, а на пасищата винаги имаше още стада коне, разположени около самия панаир. Разбира се, да намериш коня, който желаеш сред цялото множество отнемаше много време, а за по-добрите коне винаги имаше надпревара. Хора от цялото Кралство, дори и варвари от Севера, идваха да пазаруват тук, особено по това време на годината.

Въпреки тълпите, мухите и конкуренцията, Самет остана доста доволен от своите две покупки. На бедрото му висеше скромен, но услужлив меч, а дръжката от кожа на акула беше груба под пръста му. По петите го следваше малко нервна дореста кобила, обуздана с повод заради склонността си да се поддава на неврозата. Въпреки това тя изглеждаше достатъчно силна, макар да не се отличаваше с нещо особено, а и не беше скъпа. Сам се позабавлява, като известно време я наричаше Тонин, както своята най-неприятна телохранителка, но реши, че това е детско и злобно. Предишният й собственик — не без известна загадъчност — я бе нарекъл Спраут1, и това щеше да свърши работа.

След като се отърва от вонята и оживеността на Конския панаир, Сам се качи на коня и поведе Спраут през нестихващия поток от движение, като си проправяше път сред каруци и амбулантни търговци, напускащи града магарета с празни кошове на гърба, и влизащи в него — с пълни, групи работници, които подменяха каменните павета по пътя, както и всички безлични пътници. Недалеч от града той бе застигнат от един кралски пратеник, възседнал породист кон, за който посетителите на панаира биха наддавали като обезумели, а по-късно срещна и караулен пост, движещ се с такава скорост, каквато би поддържал само човек с ясното съзнание, че на всяко караулно помещение по пътя го очаква нова смяна коне. И в двата случая Сам се привеждаше върху седлото и смъкваше шапката си, за да скрие лицето му, въпреки че знатното му потекло все така си личеше.

С помощта на „Много полезния справочник“ вече бе решил къде ще бъде първата му спирка. Щеше да поеме по Тесния път по провлака, който свързваше Велизар със сушата, защото нямаше откъде другаде да мине. После щеше да се отправи по главния път към Орчър. Беше решил да поеме на запад към Синдъл, а оттам към Ратерлин, откъдето можеше да се качи на кораб чак до Куър. Ала в „Много полезния справочник“ се споменаваше един особено добър хан в Орчър, където сервираха прочутата желирана бира. Сам беше пристрастен към желираната бира и не виждаше причина да не поеме по най-удобния път до Едж.

Не че беше съвсем сигурен кой ще бъде най-удобният път след Орчър. През по-голямата част от маршрута си надолу Големият южен път следваше източното крайбрежие, ала Едж се намираше тъкмо в противоположната посока, на западния бряг. Така че рано или късно щеше да се наложи да поеме на запад. Навярно дори щеше да изостави кралските пътища, както ги наричаха, и да поеме през вътрешността на страната от Орчър, като се надяваше, че ще успее да открие провинциални пътища, които да го отведат в правилната посока. Опасността при тях се криеше в пролетните наводнения. В по-голямата си част, кралските пътища разполагаха с прилични мостове, за разлика от провинциалните, и обичайните им бродове може би щяха да се окажат непроходими.

Във всеки случай, всичко това тепърва предстоеше и нямаше, нужда да се тревожи за него преди да достигне Орчър. Градът се намираше на два дни непрекъсната езда и той можеше да мисли за следващата си стъпка, или за вечерта, която възнамеряваше да прекара в някоя гостилница.

Ала планирането на следващата стъпка от неговото пътуване беше последното нещо, което занимаваше Сам, когато най-сетне стигна до едно село и хан, в който да отдъхне, и за който можеше да се каже, че е достатъчно отдалечен от Велизар, за да спре в нето. Беше яздил едва седем левги, но слънцето вече залязваше и той беше изтощен. Предишната нощ беше спал твърде малко, а задникът и бедрата му му напомняха, че цяла зима почти не се е качвал на кон.

Когато видя въртящата се табела, която известяваше, че ханът се казва „Смеещото се куче“, той успя само да плати на коняря, за да се погрижи за Спраут и се строполи на леглото в най-хубавата стая.

През нощта се събужда няколко пъти. Първият път, за да изрита ботушите си, а вторият — за да се облекчи в нощното гърне (със счупен капак), грижливо предоставено от хана. Третото му събуждане бе предизвикано от настоятелно тропане по вратата и първите лъчи на слънцето, които се процеждаха през кепенците на прозорците.

— Кой е? — изпъшка Самет, като се изсули от леглото и обу ботушите си. Краката му бяха схванати и се чувстваше ужасно, най-вече защото беше спал с дрехите, а те ужасно миришеха на кон. — Закуската ли?

Не последва отговор, но тропането продължи. Мърморейки, Сам отиде до вратата, като очакваше някакъв смешник или селски идиот да му се ухили иззад подноса със закуска. Вместо това бе посрещнат от двама широкоплещести мъже, които носеха парадните колани на селската полиция върху кожените си брони.

Единият, очевидно по-старши, излъчваше авторитет със суровото си лице и посребрена, късо подстригана коса. Освен това той носеше знака на Хартата на челото си, за разлика от своя по-млад помощник.

— Сержант Кюк и полицай Тен — заяви посребреният мъж, като доста грубо нахълта покрай Сам. Партньорът му също влезе и бързо затвори вратата зад себе си, като остави резето да хлопне.

— Какво искате? — попита Сам с прозявка. Нямаше намерение да бъде груб, но не разбираше защо биха се интересували от него и защо са почукали точно на неговата врата. Единственият път, когато бе имал нещо общо със селската полиция, беше когато ги виждаше на парада, или когато проверяваше някой от техните постове с баща си.

— Искаме да поговорим — каза сержант Кюк, застанал достатъчно близо, та Сам да успее да долови миризмата на чесън, която лъхаше от него и да види белезите, където бе остъргал наболата си брада неотдавна. — Да започнем с вашето име и професия.

— Казвам се Сам. Пътешественик съм — отвърна Самет, без да сваля очи от полицая, който бе отишъл в ъгъла на стаята и оглеждаше меча му, подпрян на дисагите.

За пръв път усети пристъп на страх. Тези полицаи може би не бяха глупаците, за които ги вземаше. Навярно дори щяха да разберат кой е.

— Необичайно е един пътешественик да отседне в хан, да не говорим за най-хубавата стая в заведението — каза полицаят, като се извърна от меча и дисагите на Сам. — Освен това е необичайно да дава на коняря бакшиш от един сребърен дениер.

— Необичайно е конят на един пътешественик да не е дамгосан и да няма опознавателни знаци по гривата — отвърна сержантът, говорейки така, сякаш Сам не присъстваше. — Би било доста странно да видиш пътешественик без татуиран знак на своя клан. Питам се дали ще открием такъв у това момче, ако проверим. Но може би е по-добре да започнем огледа с тези дисаги, Тен. Да проверим дали ще открием нещо, което да ни подскаже с кого си имаме работа.

— Не можете да го направите! — възкликна Сам възмутено. Пристъпи към полицая, но спря рязко, когато ленената му риза бе пробита от остра стомана, точно над корема. Когато погледна надолу, видя, че сержант Кюк държи кама в ръката си.

— Би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво си намислил — каза сержантът.

— Не е ваша работа! — възкликна Сам, като възмутено отметна глава. Когато го направи, разрошената му коса политна назад, разкривайки знака на Хартата на челото му.

Кюк веднага извика предупредително и камата се озова на врата на Сам, а лявата му ръка бе извита зад гърба му. Сред всички неща, от които биха могли да се страхуват полицаите, човек с фалшив или подправен знак на Хартата бе едно от най-лошите, защото това би могъл да бъде само магьосник на Свободната магия, некромант или някакво същество, възприело човешки облик.

Почти в същото време, Тен отвори една от дисагите и извади черен кожен пояс, пояс със седем цилиндрични кесийки, чиито размери варираха от този на хапче до голяма стъкленица. От кесиите се подаваха дървени дръжки от тъмен махагон, които ясно показваха какво е съдържанието им. Звънците, които Сабриел бе изпратила на Самет. Звънците, които той бе заключил в своята работилница и със сигурност не беше опаковал в багажа си.

— Звънци! — възкликна Тен, като ги изпусна от страх и отскочи назад, сякаш беше измъкнал гнездо на гърчещите се змии. Той не забеляза символите на Хартата, които се лееха по пояса и дръжките.

— Некромант — прошепна Кюк. Сам долови внезапния страх в гласа му и усети как хватката му отслабва, камата се отдръпва от гърлото му, а ръката, която я държеше, внезапно се разтрепери.

В този миг той извика два символа на Хартата в съзнанието си, измъквайки ги от безспирния поток като ловък рибар, подбрал улова си от проблясващ пасаж. Остави символите да се слеят със стаения му дъх — след това ги изпусна, издишвайки, и в същото време се хвърли на земята.

Единият от символите намери правилната посока и внезапно заслепи Тен. Ала Кюк навярно беше някакъв дребен маг на Хартата, защото отвърна на заклинанието със защитна магия, а въздухът заискри и проблесна, когато двата символа на Хартата се срещнаха.

После, преди Сам да успее да се изправи, Кюк го намушка с камата си, която потъна дълбоко в крака му, точно над коляното.

Сам изпищя, а шумът се смеси с отчаяните викове на Тен, породени от внезапната му слепота, докато той се движеше пипнешком из стаята, а Кюк крещеше още по-силно: „Некромант!“ и „Подкрепление!“. Това би довело всеки полицай на мили оттук, както и всеки часовой, намиращ се на пътя. Можеха да дойдат и загрижени граждани, но трябваше да бъдат смелчаги, след като са чули думата „некромант“.

След първия миг на шок от болката, когато цялото му съзнание сякаш се разцепи, Сам инстинктивно направи онова, което го бяха учили да прави, за да спаси живота си в случай на опит за покушение. Извиквайки няколко символа на Хартата в съзнанието си, той ги остави да се оформят в гърлото му и изрева заклинание за смърт, което да порази всеки незащитен човек в стаята.

Символите излязоха от гърлото му като нажежени искри и отскочиха към двамата полицаи с ужасна сила. За миг настана тишина, когато Кюк и Тен се строполиха на пода като кукли със скъсани конци.

Сам се изправи на крака, а осъзнаването на онова, което бе сторил, го заля през болката. Беше убил двама от хората на баща си… от собствените си хора. Те просто си вършеха работата. Работа, която самият той се страхуваше да върши. Да предпазва хората от некромантите и Свободната магия и всичко останало…

Не спря, за да продължи да размишлява. Болката се завръщаше и разбра, че трябва да избяга. Обзет от паника, той взе дисагите си, пъхна проклетите звънци обратно в тях, закопча пояса около кръста си и тръгна.

Не знаеше как е успял да слезе по стълбите, но след миг вече беше в общото помещение, а хората го зяпаха, докато отстъпваха към Стената. Той отвърна на погледите им, обезумял и с ококорени очи, и закуцука след тях, като оставяше кървави следи по пода.

После се озова в конюшните, оседла Спраут, а конят изпръхтя с разширените си ноздри, с побелели от страх очи, когато надуши миризмата на човешка кръв. Сам започна механично да го успокоява, а ръцете му се движеха напълно несъзнателно.

Година по-късно, или за нула време, или някъде по средата, той се метна на седлото и пришпори Спраут в тръс, а после в лек галоп, докато през цялото време усещаше как кръвта му се стича по крака като топла вода и пълни ботуша му, докато тя започна да прелива от препънатия му маншет. Някаква част от съзнанието му крещеше да спре и да се погрижи за раната, но по-голямата част я заглушаваше и искаше единствено да бяга, да избяга от местопрестъплението.

Той инстинктивно пое на запад и изгряващото слънце остана зад гърба му. Известно време криволичеше в зигзаг, за да остави лъжливи следи, после пое направо през полето, към тъмните дебри на една гора, намираща се недалеч. Трябваше само да стигне там и можеше да се скрие, да се скрие и да се погрижи за раната си.

Най-сетне Сам пристигна сред успокояващите сенки на дърветата. Влезе колкото можа по-навътре и слезе от коня. Болката се плъзна по крака му и го проряза целия. Зеленият горски свят се завъртя и залитна отвратително, отказвайки да застане на едно място. Сутрешната светлина от жълта бе станала сива, като преварено яйце. Той не можеше да се съсредоточи върху заклинанието за лечение. Символите на Хартата му се изплъзваха, убягвайки от съзнанието му, сякаш просто не желаеха да се подредят както трябва.

Всичко бе прекалено трудно. Беше по-лесно да се откаже. Да заспи, да се понесе към смъртта.

Само че той познаваше смъртта, познаваше нейния студ. Вече пропадаше в смразяващото течение на реката. Ако можеше да бъде сигурен, че ще попадне под течението, че ще премине през каскадата на Първата порта, а после ще продължи нататък, би се поддал. Ала той знаеше, че некромантът, който го бе изгорил, го очакваше там, чакаше един бъдещ Абхорсен, който бе твърде неук, за да направлява начина на своето преминаване. Некромантът щеше да го хване, да отнеме духа му и да го прикове според волята си, да го използва срещу собственото му семейство, срещу Кралството му…

Сам бе обзет от страх, по-силен от болката. За пореден път посегна към целебните символи на Хартата — и ги намери. В леко размахващите му се ръце се разля златиста светлина, която се пренесе към крака му, прониквайки през черните подгизнали панталони. Той усети как топлината й го залива и стига чак до костта, почувства как кожата и кръвоносните съдове се съединяват, а магията възстановява всичко на съответното му място.

Ала той бе изгубил прекалено много кръв за кратко време, за да може магията да го възстанови напълно. Опита се да стане, но не успя. Главата му падна назад, а листата по земята му послужиха за възглавница. Опита да остане с широко отворени очи, но не успя. Гората отново се завъртя, все по-бързо и по-бързо, а после всичко потъна в мрак.

Глава двадесет и деветаОбсерваторията на Клеър

— Безупречна поза за слушане, — няма по-добър миг от настоящия, винаги съм го казвал.

Лираел не отговори. Втурна се към вратата, като дръпна каиша на Кучето, докато минаваше, и грубо го накара да се изправи.

— Ох! — из лая Кучето. — Само се шегувах! Ще побързам!

— Хайде, хайде — сопна се Лираел, блъскайки с ръце по вратата, а след това се опита да я дръпне, което беше трудно, защото тя нямаше дръжка или ръчка. — О, как се отваря това?

— Помоли я — отвърна спокойно Кучето. — Няма смисъл да блъскаш.

Лираел въздъхна раздразнено, пое дълбоко въздух и се насили да каже:

— Моля те, отвори се, врата.

Вратата сякаш размишляваше известно време, после бавно се завъртя навътре, като даде достатъчно време на Лираел да се отдръпне. Оттатък се чу ревът на реката, съпроводен от хладен бриз, който развя злощастно опърлената й коса. Вятърът донесе и още нещо — нещо, което привлече вниманието на Кучето, макар че Лираел не можеше да определи какво е.

— Хммм — каза Кучето, като извърна едното си ухо към вратата и осветения с магия на Хартата мост зад нея. — Хора. Клеър. Навярно дори и една леля.

— Леля Кирит! — възкликна Лираел и нервно подскочи. Заоглежда се като обезумяла, търсейки друг изход. Ала нямаше откъде другаде да минат, освен през хлъзгавия, заливан от реката мост. А вече виждаше ярките светлини на Хартата по Разседа, светлини, замъглени от мъглата и пръските на реката.

— Какво ще правим? — попита тя, но въпросът й отекна в стаята, заемайки мястото на отговора. Лираел бързо погледна назад, но там нямаше и следа от Падналото куче. То просто бе изчезнало.

— Куче? — прошепна Лираел, а очите й оглеждаха стаята, докато сълзите замъгляваха зрението й. — Куче? Не ме оставяй точно сега.

Кучето и преди си беше отивало, когато можеше да бъде видяно от хора, и всеки път, когато го правеше, Лираел таеше тайния страх, че нейният единствен приятел може би никога няма да се върне. Тя усети как познатият страх се надига в стомаха й, присъединявайки се към страха, който бе изпитала от наученото. Страх от тайното знание, което усещаше да кипи и пари в книгата, която държеше под мишница. Това беше знание, с което не желаеше да разполага, защото то не принадлежеше на Клеър.

По бузата й се спусна една сълза, но тя бързо я избърса. Леля Кирит нямаше да има удоволствието да я види да плаче, реши и наклони главата си, за да спре другите сълзи. Леля Кирит сякаш винаги очакваше най-лошото от Лираел, подозираше, че тя е способна на ужасни престъпления, и няма да стигне далече. Лираел чувстваше, че всичко е заради това, че не беше истинска Клеър, макар че някаква част от съзнанието й беше длъжна да признае, че леля Кирит се държеше така с всеки, който се отклонява от нейните глупави норми.

Лираел гордо остана с наклонена глава, докато направи първата крачка по моста, когато се налагаше да погледне надолу, към неясната мъгла и бързо течащата вода. Без масивното, четириного тяло на Кучето до себе си, мостът й се стори много, много по-страшен. Лираел направи една крачка, препъна се, а после се олюля. За миг помисли, че ще падне, и панически се приведе на четири крака. „Книгата за забравата и спомените“ помръдна, докато тя се движеше, и едва не падна от ризата й. Ала Лираел я напъха обратно вътре и започна да пълзи по тесния мост.

Въпреки че пълзеше, това отнемаше цялата й концентрация, и тя не погледна нагоре, почти докато не прекоси моста. Освен това, сега осъзнаваше болезнено, че косата й е изгоряла, а дрехите й са напълно подгизнали от пръските, които продължаваха да преливат над моста. А и беше боса.

Когато най-сетне погледна нагоре, тя нададе сподавен вик и инстинктивно подскочи като подплашен заек. Само бързата реакция на две от най-близките Клеър я спаси от неизбежното фатално падане в бързите студени води на Ратерлин.

Причина за преживяния шок бяха хората, последните двама души, които Лираел бе очаквала да види да я търсят тук: Санар и Риел. Както винаги, те изглеждаха спокойни, красиви и изискани. Носеха униформите на Деветдневната стража, дългите им руси коси бяха елегантно прибрани в мрежи със скъпоценни камъни, а дългите им бели рокли бяха обсипани с миниатюрни златни звездички. Освен това държаха жезли от стомана и слонова кост, които обявяваха, че те са обединеният Глас на Стражата. Нито една от двете не изглеждаше и с ден по-стара от времето, когато Лираел за първи път се бе запознала с тях официално, отвън на терасата, на четиринадесетия си рожден ден. Те продължаваха да олицетворяват всичко онова, което според нея трябваше да бъде една Клеър.

Всичко, което тя не беше.

Зад тях имаше и много други Клеър. Повечето от най-висшестоящите, като Вансел, главната библиотекарка, и както изглеждаше, останалата част от Деветдневната стража. Като ги преброи набързо, Лираел осъзна, че това навярно беше целият състав на настоящата Деветдневна стража. Бяха четиридесет и седем, подредени зад Санар и Риел, бели силуети на фона на мрака на Разседа.

Ала отсъствието на леля Кирит беше най-лошият знак. Това означаваше, че каквото и да бе сторила, подлежеше на наказание, много по-лошо от допълнителните дежурства по кухня. Лираел дори не можеше да си представи що за наказание би наложило присъствието на цялата Деветдневна стража. Никога не бе чувала да са напускали обсерваторията, не и всички наведнъж.

— Стани, Лираел! — каза една от близначките. Лираел осъзна, че е коленичила и двете Клеър продължават да я подкрепят. Тя боязливо се изправи, опитвайки се да избегне техните погледи, да не говорим за всички останали сини и зелени очи, за които не се съмняваше, че забелязват колко кафяви и замъглени са нейните собствени.

В съзнанието й изплуваха думи, ала гърлото й се сви, когато опитаха да излязат. Тя се прокашля и започна да заеква, а най-накрая успя да прошепне:

— Аз… не исках да идвам тук. Просто… се случи. И зная, че пропуснах вечерята… и нощните патрули. Ще се реванширам по някакъв начин…

Тя млъкна, когато Санар и Риел се спогледаха и се засмяха. Ала това бе приятен и изненадан смях, а не презрението, от което се боеше.

— Изглежда на рождения ти ден положихме началото на традиция да те срещаме на необичайни места — каза Риел или може би Санар и погледна към книгата, която се подаваше от ризата на Лираел и сребърните панфлейти, които проблясваха от джоба на жилетката й. — Не бива да се тревожиш за патрулите или пропуснатата вечеря. Тази вечер ти отвоюва едно свое рождено право, което отдавна чакаше да се появиш. Всичко останало е маловажно.

— Какво имаш предвид под рождено право? — попита Лираел. Зрението беше рожденото право на Клеър, а не три странни магически приспособления.

— Знаеш, че единствено ти от всички Клеър не си виждана от нас — поде другата близначка. — Нито за миг, поне досега. Ала преди час ние — тоест, Деветдневната стража — видяхме, че си тук, а също и на друго място. Никоя от нас дори не подозираше за съществуването на този мост, нито за стаята зад него. Ала е ясно, че макар Клеър в наши дни да не са те виждали в своите видения, Клеър отпреди безброй много дни са видели достатъчно, за да подготвят това място и вещите, които държиш. Всъщност да подготвят теб.

— Да ме подготвят за какво? — попита Лираел, обзета от паника заради неочакваното внимание. — Не желая нищо! Искам само да бъда… да бъда нормална. Да притежавам зрението.

Санар — защото именно тя бе говорила последна — погледна младата жена, виждайки нейната болка. От първата им среща преди пет години, тя и сестра й бяха наблюдавали внимателно Лираел, и знаеха повече за живота й, отколкото подозираше тяхната млада братовчедка.

Тя внимателно подбра думите си.

— Лираел, зрението може да се появи при теб след време и да бъде по-силно, задето си го чакала толкова дълго. Ала засега ти си получила други дарби, дарби, за които съм сигурна, че ще бъдат крайно необходими на Кралството. И тъй като всички ние, носители на Кръвта, имаме своите дарби, сме натоварени и с отговорността да ги използваме мъдро и уместно. Ти имаш потенциал за голяма власт, Лираел, но се боя, че ще бъдеш изправена и пред големи изпитания.

Тя замълча, взирайки се в прииждащите кълба мъгла зад Лираел, и очите й сякаш също се замъглиха, а гласът й стана по-дълбок и не така дружелюбен, по-безличен и странен.

— Ще се натъкнеш на много изпитания по път, който не мога да видя, ала никога няма да забравиш, че си Дъщеря на Клеър. Може би няма да виждаш, но ще помниш. И в своите спомени ще видиш скритото минало, което пази тайните на бъдещето.

При тези думи Лираел потръпна, защото от устата на Санар бе излязла истината на пророчеството, а очите й блестяха със странен леден блясък.

— Какво разбираш под големи изпитания? — попита Лираел, когато и последният отзвук от думите на Санар изчезна, потопен сред рева на реката.

Санар поклати глава и се усмихна, а видението бе изчезнало. Неспособна да проговори, тя погледна сестра си, която продължи:

— Когато те видяхме тук тази вечер, ние те видяхме и другаде, на място, което безуспешно се мъчим да видим от толкова много години — каза Риел. — При Червеното езеро, в лодка от тръстика. Слънцето беше високо и ярко, затова разбрахме, че е лято. Изглеждаше съвсем като сега, затова разбрахме, че ще бъдеш там през предстоящото лято.

— С теб ще има млад мъж — продължи Санар. — Болен или ранен мъж, който кралят ни помоли да потърсим. Не знаем къде точно се намира сега, нито как и кога ще дойде при Червеното езеро. Той е заобиколен от сили, които замъгляват нашето зрение, и неговото бъдеще е обвито в мрак. Ала със сигурност знаем, че се намира в някаква огромна и ужасна опасност. Опасност не само за него, но и за всички нас, за Кралството. И той ще бъде с тебе, в тръстиковата лодка, в разгара на лятото.

— Не разбирам — прошепна Лираел. — Какво общо има това с мене? Искам да кажа, Червеното езеро, този мъж и всичко останало? Та аз съм просто втори помощник-библиотекар! Какво общо имам с това?

— Не знаем — отвърна Санар. — Виденията са откъслечни и върху страниците на евентуалното бъдеще се простира тъмно петно, подобно на разлято мастило. Знаем само, че този мъж е много важен, за добро или зло, и те видяхме до него. Според нас трябва да напуснеш Глетчера. Трябва да отидеш на юг и да откриеш тръстиковата лодка на Червеното езеро, а също и мъжа.

Лираел гледаше устните на Санар, които все още се движеха, ала не чуваше никакъв звук, освен рева на реката. Звукът на водата, която бушуваше, за да се освободи от планината, да потече нататък, към някаква далечна и непозната земя.

„Изхвърлят ме, помисли си Лираел. Не притежавам зрението, станах твърде голяма, и те ме изхвърлят…“

— Получихме още едно видение за мъжа — казваше Санар, когато Лираел възвърна слуха си. — Ела, ще ти го покажем, за да го познаеш когато се наложи, и да научиш нещо за опасността, в която се намира. Но не тук — трябва да се качим в обсерваторията.

— Обсерваторията! — възкликна Лираел. — Но аз не съм… не съм се пробудила…

— Зная — каза Риел и хвана ръката й, за да я поведе нататък. — Трудно ти е да погледнеш съкровеното си желание, когато не го притежаваш. Ако опасността не беше толкова голяма, или някой друг можеше да поеме този товар, нямаше да настояваме. Ако видението не беше от това място, което ни убягва, навярно бихме могли да ти го покажем и другаде. Ала сега се нуждаем от силата на обсерваторията, както и от цялата сила на Стражата.

Те се върнаха обратно по Разседа, а Санар и Риел вървяха от двете страни на покорната Лираел. За миг Лираел усети онова, което Кучето бе нарекло усещане за смърт, някакъв натиск от всички мъртви Клеър, погребани из Разседа, но не му обърна внимание. Сякаш някой, намиращ се много далече, викаше името на някой друг. Единственото, за което можеше да мисли бе, че я принуждават да замине. Щеше да бъде отново сама, защото Падналото куче може би нямаше да дойде. Кучето навярно дори не би могло да съществува извън пределите на Глетчера, като някакво привидение, което не може да напусне ограниченията си.

По средата на пътя из Разседа, към вратата, през която бе дошла, Лираел с изненада видя дълъг леден мост, прокаран над дълбините. Клеър вървяха по него, а после влязоха в дълбок вход на пещера от другата страна на Разседа. Риел забеляза изражението й и обясни:

— Име много пътища от и към обсерваторията, когато се наложи. Този мост ще се разтопи, когато всички го прекосим.

Лираел кимна мрачно. Винаги се бе питала къде точно се намира обсерваторията и неведнъж се бе опитвала да я открие. Много пъти си бе мечтала как намира пътя дотам, а вътре открива своето зрение. Ала всички тези мечти сега бяха унищожени.

Отвъд моста, входът на пещерата водеше към грубо изкопан тунел, който беше доста стръмен. Беше трудно да се върви, на Лираел й беше горещо и бе останала без дъх, когато тунелът най-сетне стана равен. Тогава Риел и Санар спряха, а Лираел избърса потта от очите си, преди да се огледа наоколо. Камъните бяха останали зад гърба им. Сега наоколо нямаше нищо друго, освен лед, син лед, отразяващ светлините на Хартата, които Клеър носеха. Бяха стигнали до сърцето на Глетчера.

В леда имаше издълбана врата, от чиито две страни стояха стражи в пълно бойно снаряжение. Лицата им бяха сурови под отворените шлемове. Единият носеше брадва, която блестеше от символи на Хартата, а другият — меч, който лъщеше по-силно от светлините и хвърляше хиляди миниатюрни отражения върху леда. Лираел се втренчи в стражите, защото те очевидно бяха Клеър, ала непознати за нея — нещо, което бе смятала за невъзможно досега. На Глетчера имаше по-малко от три хиляди Клеър, а тя бе живяла тук през целия си живот.

— Виждам ви, Глас на Деветдневната стража — каза жената с брадвата, като говореше със странен и официален тон. — Можете да преминете. Но другата с вас не се е пробудила. Според древните закони, не бива да й се разрешава да види тайните пътища.

— Не ставай глупава, Еримел — каза Санар. — Какви древни закони? Това е Лираел, дъщерята на Ариел.

— Еримел? — прошепна Лираел, взирайки се в суровото лице, грубо очертано от краищата на шлема й. Еримел бе постъпила в разузнаването преди шест години и оттогава никой не я бе виждал. Лираел си мислеше, че Еримел е загинала при нещастен случай и тя е пропуснала нейното сбогуване, както бе пропускала толкова много други събития, налагащи да облече синята туника.

— Законите са недвусмислени — каза Еримел със същия неумолим глас, макар че Лираел я видя да преглъща нервно. — Аз съм стражът с брадвата. Трябва да завържете очите й, ако желаете да премине.

Санар изсумтя и се обърна към другата жена.

— А какво ще каже стражът с меча? Не ми казвай, че си съгласна?

— Да, за жалост — отвърна другата жена, за която Лираел си даде сметка, че е много по-възрастна. — Законът е категоричен. Гостите трябва да бъдат с превързани очи. Всеки, който не е пробудила се Клеър, е гост.

Санар въздъхна и се обърна към Лираел. Ала Лираел вече бе свела глава, за да прикрие унижението си. Тя бавно развърза забрадката си, сгъна я в тясна ивица и я омота около главата си, скривайки очите си. Зад нежната тъмнина на тъканта тя плачеше тихо, а превръзката попиваше сълзите й.

Санар и Риел отново я хванаха за ръка и Лираел долови съчувствието в допира им. Беше още по-лошо от времето, когато бе на четиринайсет и стоеше сама в синята си туника, понесла публичния позор от това, че не е Клеър. Сега бе безвъзвратно определена като аутсайдер. Изобщо не беше Клеър, каквато и да било Клеър. Бе просто гост.

Тя зададе само два въпроса, когато Риел и Санар я поведоха из нещо, наподобяващо сложен, заплетен като лабиринт коридор.

— Кога трябва да тръгна?

— Днес — отвърна Риел и накара Лираел да спре, за да я подготви за поредния остър завой, като леко побутваше лакътя й, докато поеме в правилната посока. — Ще рече, колкото се може по-скоро. Подготвят лодка за теб. Ще я омагьосат така, че да те заведе по Ратерлин до Куър. Оттам може би ще успееш да намериш някакви полицаи или дори някой от охраната да те ескортира до Едж, на самото Червено езеро. Пътуването би трябвало да е кратко и скучно, макар че ни се щеше да видим част от него предварително.

— Сама ли трябва да замина?

Лираел не можеше да вижда, ала усети, че Санар и Риел се споглеждат, докато безмълвно се разбират коя да отговори. Накрая Санар каза:

— Видели са те сама, затова се боя, че така трябва да заминеш. Ще ми се да беше различно. Щяхме да те качим на Хартиеното крило, ала всички Хартиени крила са видени другаде, така че трябва да е по реката.

Сама. Дори без приятеля си, Падналото куче. Нямаше особено значение какво ще се случи с нея сега.

— Тук долу има стъпала — каза Риел и отново накара Лираел да спре. — Около трийсет, струва ми се. После ще пристигнем в обсерваторията и можеш да свалиш превръзката си.

Лираел механично пое с двете сестри по стъпалата. Беше обезпокоително да не може да вижда накъде вървят краката й, и някои от стъпалата й се сториха по-ниски от другите. На всичко отгоре навсякъде около тях се чуваше странно шумолене, а от време на време шепот или сподавени разговори.

Най-сетне стигнаха до приземния етаж и изминаха шест стъпала напред. Санар й помогна да свали превръзката си.

Светлината бе първото нещо, което Лираел забеляза, а след това и гъстите редици Клеър, застанали безмълвно в своите бели, шумолящи роби. Тя се намираше в центъра на огромна пещера, издълбана изцяло от лед, необятна пещера, колкото Голямата зала, която така добре познаваше и ненавиждаше. Навсякъде светеха светлините от магията на Хартата, отразени от многобройните фасети в леда, така че наоколо нямаше и следа от мрак.

Лираел инстинктивно сведе очи, когато видя всички останали Клеър, за да не срещне ничий поглед. Ала когато предпазливо надникна иззад прикритието на падналата си обгорена коса, тя видя, че не гледат нея. Всички гледаха нагоре. Проследи погледите им и видя, че наклоненият таван беше безупречно гладък и равен, един огромен къс прозрачен лед, почти като някакъв необятен матов прозорец.

— Да — каза Санар, забелязала погледа на Лираел. — Ето там насочваме нашето зрение, за да могат всички фрагменти от видението да се слеят в едно и всички да го видят.

— Смятам, че можем да започваме — заяви Риел, поглеждайки към гъстите, притихнали редици от Клеър. Почти всички пробудили се Клеър присъстваха, за да станат част от Хиляда петстотин шейсет и осмата стража. Бяха се подредили в поредица от разширяващи се кръгове около малката централна зона, където стояха Лираел, Санар и Риел, подобно на някаква странна концентрична овощна градина с бели дървета, родили плодове от сребро и лунен камък.

— Да започваме! — извикаха Санар и Риел, вдигнаха жезлите си и ги удариха един в друг като мечове. Лираел подскочи, когато цялото събрало се множество от Клеър извика в отговор — силен рев, който усети чак в костите си.

— Да започваме!

Клеър от най-близкия кръг съединиха ръцете си едновременно и започнаха да пляскат с тях, като по време на военна строева подготовка. После следващият кръг направи това, после и следващият — вълна от движения, която се разля от центъра към най-отдалечения кръг в обсерваторията, докато всичко отново утихна.

— Да видим! — извикаха Санар и Риел и отново удариха жезлите си. Този път Лираел бе подготвена за последвалия вик, но не и за магията. От ледения таван сякаш извираха символи на Хартата, които се разляха сред Клеър от първия кръг, докато станаха толкова много, че преляха и се понесоха към следващия кръг, а после към съседния. Символи на Хартата, които обгръщаха като гъста златиста мъгла телата и ръцете на Клеър.

Лираел гледаше как магията се разраства, докато преминава през всеки кръг и как обгръща телата на братовчедките й. Виждаше символите на Хартата, усещаше магията в пулсиращото си сърце, жадуваше за нея. Ала тя остана чужда за нея, някак извън нея, както никоя друга магия на Хартата не й се беше изплъзвала досега.

После най-външният кръг от Клеър престана да пляска и жените протегнаха ръцете си към високия леден таван. От тях във въздуха се понесоха символи, устремени нагоре като златен прашец, уловен от лъчите на слънцето. Когато той достигна леда, се разля върху него, сякаш беше лъскава боя, а таванът — празно платно, очакващо да се изпълни с живот.

Всички останали кръгове го последваха един след друг, докато цялата призована магия се издигна и изпълни огромния леден таван с кръжащи символи на Хартата. Те се взираха в тях, изпаднали в транс, и Лираел видя как очите им се движат, сякаш всички гледаха нещо горе. Ала тя не видя нищо, нищо, освен вихъра от магия, която й бе непонятна.

— Погледни — каза тихо Риел и жезълът, който държеше, внезапно се превърна в бутилка от яркозелено стъкло.

— Научи — изрече Санар и размаха жезъла си непосредствено над главата на Лираел.

След това Риел изля съдържанието на бутилката над Лираел. Ала когато течността прелетя над главата й, жезълът на Санар я превърна в лед. Пласт от чист, прозрачен лед, който увисна хоризонтално във въздуха, точно над главата й.

Санар удари този леден къс с жезъла си и той започна да свети с наситена, успокояваща синя светлина. Тя отново го удари и синьото се разля в ъглите на стаята. Лираел се взираше в него, а след това през него, и докато го правеше, осъзна, че този странен окачен леден къс й помага да вижда онова, което виждаха Клеър. Безразборните шарки по ледения таван над главата й започваха да придобиват форма. Стотици, навярно дори хиляди миниатюрни картини се сливаха, за да образуват една по-голяма картина, подобно на картинните мозайки, с които си играеше като малка.

Картината показваше мъж, стъпил с крак върху една скала, както вече виждаше Лираел. Той гледаше нещо долу.

Изпълнена с любопитство, тя проточи шия, за да вижда по-добре. От това й се зави свят за миг, а после й се стори, че се издига нагоре, през синия леден къс, право към тавана, и се слива с видението. Последва син проблясък и някакъв допир, който я накара да потръпне — и тя беше там!

Стоеше до мъжа. Чуваше стържещото, болезнено дишане, долови леката миризма на пот, усети горещината и влагата на летния ден.

Освен това долови отвратителната поквара на Свободната магия, по-силна и по-злостна, отколкото изобщо някога беше допускала, по-силна дори от спомена й за стилкън. Толкова силна, че съдържанието на стомаха й се надигна в гърлото й и се наложи да го потисне, а пред очите й заиграха точици.

Глава тридесетаНикълъс и ямата

Той беше млад, видя Лираел, приблизително на нейната възраст. Деветнайсет или двайсет. И видимо болен. Беше висок, но прегърбен, сякаш някаква постоянна болка разкъсваше стомаха му. Русата му, разрошена коса бе чиста, ала висеше като мокра връв. Кожата му беше твърде розова около бузите и сива при устните и очите, които бяха сини, но помръкнали. Той небрежно държеше чифт тъмни очила в едната си ръка, омотани с връв, а едното зелено стъкло бе напукано и осеяно с точици.

Стоеше на някакъв изкуствен хълм с небрежно изсипана пръст, и се взираше с късогледите си очи към една дълбока яма, зейнала в земята. Ямата — или онова, което се намираше в нея, — беше основният източник на Свободна магия, от която на Лираел й се гадеше, дори във видението. Тя усещаше пулсиращите вълни на магията, излъчвани от разораната пръст, студени и ужасни, разяждащи костите й и дълбаещи зъбите й.

Очевидно ямата бе изкопана наскоро. Диаметърът й беше поне колкото този на Долната трапезария, която побираше четиристотин души. По краищата й се виеше спираловидна пътека, която се губеше в мрачните дълбини. Лираел не виждаше колко е дълбока, ала там имаше хора, които изнасяха кошове с кал и камъни или се връщаха долу. Мудни, уморени хора, които й се сториха доста странни. Дрехите им бяха мръсни и изпокъсани, ала въпреки това Лираел видя, че кройката и цветът им се различаваха от всички останали, които бе виждала досега. И почти всички носеха сини шапки, или превързаните остатъци от сини забрадки.

Лираел се запита как, по дяволите, успяват да работят сред разяждащата поквара на Свободната магия наоколо и ги огледа по-внимателно. После ахна и опита да отстъпи назад, ала видението не й позволи.

Това не бяха хора. Бяха мъртви. Тя вече ги усещаше, усещаше хладната тръпка на смъртта някъде наблизо. Тези работници бяха мъртви ръце, поробени по волята на някой некромант. Сините шапки скриваха незрящите очни ябълки, сините забрадки крепяха разлагащите се глави.

Лираел потисна инстинктивното си желание да повърне и бързо погледна младия мъж до себе си, уплашена, че той навярно е некромантът и може да я види по някакъв начин. Ала на челото му нямаше знак на Хартата, нито цял, нито опорочен от Свободната магия. Челото му беше чисто, като се изключеха мръсните капчици пот, уловили праха във въздуха; а и нямаше и следа от звънци.

Сега той гледаше нагоре, към небето, и поклащаше някакъв метален предмет на китката си. Навярно това бе някакъв ритуал, помисли си Лираел. Изведнъж й стана жал за него и усети странен импулс да докосне извивката на шията му, там, където се съединяваше с ухото, само с върха на пръстите си. Дори понечи да протегне ръка, но й беше напомнено къде — и коя — беше, едва когато той проговори.

— По дяволите! — промърмори той. — Защо нищо не работи?

Мъжът свали ръката си, но продължи да гледа нагоре. Лираел също погледна и видя тъмните буреносни облаци, които се събираха, ниски и надвиснали. Проблесна светкавица, но нямаше никакъв хладен повей на вятъра, никакъв намек за дъжд. Само горещината и светкавицата.

После, без предупреждение, една заслепяваща мълния падна в ямата, озарявайки мрачните й дълбини с нажежена до бяло ярка светлина. В този миг Лираел видя как стотици мъртви ръце копаят — онези от тях, които разполагаха с инструменти, копаеха с тях, а останалите използваха собствените си разлагащи се ръце. Те не обърнаха внимание на мълнията, която изгори и превърна във въглени неколцина от тях, нито се впечатлиха от оглушителния тътен, който прозвуча почти по същото време.

След няколко секунди първата мълния бе последвана от втора, която явно падна на същото място. После се чу нова и още една, а гръмотевиците не секваха, разтърсвайки земята под краката на Лираел.

— Четири за близо петдесет секунди — каза си мъжа. — Зачестяват. Хедж!

Лираел не разбра смисъла на последната дума, докато един мъж не излезе от ямата и не помаха с ръка.

Слаб, оплешивяващ мъж, облечен в кожена ризница, със стоманени пластини по гърлото, лактите и коленете, покрити със злато и червен емайл. От едната му страна висеше меч, а през гърдите минаваше пояс със звънци, чиито дръжки от черен абанос се подаваха от червените кожени кесии. По дървото и кожата играеха преиначени символи на Хартата, оставяйки огнени следи.

Дори и от толкова далече, от него се носеше миризмата на кръв и нагорещен метал. Очевидно това беше некромантът, чиито слуги бяха мъртвите ръце — или един от некромантите, защото на мястото имаше много мъртви. Но не това беше източникът на Свободната магия, която изгаряше устните и езика на Лираел. В дълбините на ямата се спотайваше нещо много по-опасно от него.

— Да, господарю Никълъс? — извика мъжът. Лираел забеляза, че той помаха на двама от мъртвите ръце, които го последваха обратно надолу в сенките, сякаш не искаше да се виждат твърде ясно.

— Светкавиците зачестяват — каза младият мъж, за който Лираел разбра, че се казва Никълъс. Ала що за мъж — без знака на Хартата — един некромант би наричал „господарю“?

— Сигурно наближаваме — добави той, а гласът му стана по-дрезгав. — Попитай хората дали ще работят извънредно тази нощ.

— О, ще работят! — извика некромантът, смеейки се на някаква своя шега. — Искате ли да слезете?

Никълъс поклати глава. Наложи се няколко пъти да прочисти гърлото си, преди да извика в отговор:

— Отново… отново ми е зле, Хедж. Ще полегна в палатката си. По-късно ще погледам. Но трябва да ме повикаш, ако откриете нещо. Според мен ще бъде метал. Да, лъскав метал — продължи той, вперил поглед напред, сякаш го виждаше пред себе си. — Две лъскави метални полукълба, и двете по-високи от човешки ръст. Трябва да ги намерим бързо. Бързо!

Хедж леко сведе глава, но не отвърна. Излезе от ямата и се отдалечи от нея до купа с отпадъци, върху който стоеше Никълъс.

— Кой е този с тебе? — извика Хедж, като посочи с пръст.

Никълъс погледна към мястото, което сочеше, но не видя нищо, освен заревото от светкавицата и образа на двете лъскави полусфери — образ, който виждаше непрекъснато, докато беше буден, сякаш бе запечатан в мозъка му.

— Никой — промърмори той, гледайки право в Лираел. — Никой. Но това ще бъде велико откритие…

— Шпионин! Ще изгориш в краката на моя господар!

От ръцете на некроманта лумнаха огньове и плъзнаха по земята, червени пламъци, обвити в черен, задушаващ дим. Те се спуснаха по хълма като светкавица, право към Лираел.

В същото време тя видя как очите на Никълъс внезапно се спират върху нея. Той протегна ръка за поздрав и каза:

— Здравейте! Но предполагам, че това е просто поредната халюцинация.

После нечии ръце сграбчиха раменете й и я издърпаха обратно в обсерваторията, когато червеният огън достигна мястото, където беше стояла и се извиси в тесен стълб от огнена разруха и наситено черен дим.

Ледът се строши и Лираел примигна. Когато отвори очи, отново стоеше между Санар и Риел, сред локва от натрошени ледени късове и парчета син лед, покрили главата и раменете й.

— Ти видя — каза Риел. Това не беше въпрос.

— Да — отвърна Лираел, ужасно разтревожена, както от преживяното видение, така и от видяното. — Това ли означава да притежаваш зрението?

— Не съвсем — отвърна Санар. — Обикновено виждаме в кратки промеждутъци, откъслечни фрагменти от много различни етапи от бъдещето, и всички са много объркани. Само когато сме заедно, по време на Стражата, тук, в обсерваторията, можем да обединим видението. Дори и тогава, само онази, която стои на твоето място, вижда всичко.

Лираел се замисли за това и отново проточи врат, а ледът се търколи по шията под ризата й. Високият таван отново се бе превърнал в парче лед. Тя отново погледна надолу и видя, че всички Клеър си тръгват безмълвно и без да поглеждат назад. Външният кръг се бе разотишъл, преди изобщо да забележи, а сега следващият образуваше една редица, и жените излизаха през друга врата. Очевидно в обсерваторията има много изходи, помисли си Лираел. Скоро и тя самата щеше да излезе през някой от тях, без да се завърне повече.

— Какво — поде Лираел, полагайки усилия да мисли за видението, — какво се очаква да направя?

— Не знаем — каза Риел. — От няколко години безуспешно се опитваме да видим района около Червеното езеро. После, съвсем ненадейно видяхме теб в стаята долу, видението, което ти показахме, а после зърнахме теб и мъжа в една лодка нагоре по езерото. Между всички тези видения очевидно има някаква връзка, но не успяхме да видим повече.

— Този мъж Никълъс е ключът към всичко — каза Санар. — Смятаме, че когато го намериш, ще разбереш какво да направиш.

— Но той е некромант! — възкликна Лираел. — Те разкопават нещо ужасно! Не трябва ли да уведомим Абхорсен?

— Изпратили сме съобщения, но Абхорсен и кралят са в Анселстиер, където се надяват да предотвратят някакъв проблем, който навярно също има връзка с онова нещо в ямата. Освен това сме уведомили Елимер и нейния сърегент, и е възможно и те двамата да реагират, може би съвместно с принц Самет, бъдещият Абхорсен. Ала каквото и да направят, ние знаем, че ти си тази, която трябва да открие Никълъс. Това изглежда като дребна работа, зная, среща между двама души на едно езеро. Ала то е единственото бъдеще, което сме в състояние да видим сега, а всичко останало е скрито от нас. Това е единствената надежда да предотвратим катастрофата.

Лираел кимна, а лицето й пребледня. Случваха се прекалено много неща, и тя беше твърде уморена и емоционално изхабена, за да окаже съдействие. Но наистина изглеждаше, че не я изхвърлят. Наистина трябваше да направи нещо много важно, не само за Клеър, а и за цялото Кралство.

— А сега трябва да те подготвим за пътуването — добави Санар, очевидно забелязала умората на Лираел. — Има ли нещо лично, което желаеш да вземеш, или нещо специално, което да ти подсигурим?

Лираел поклати глава. Искаше Падналото куче, но това не й се струваше възможно, след като Клеър не го бяха видели. Навярно нейният приятел вече си бе отишъл завинаги, а магията, която го бе довела, бе попаднала в обстоятелства, предизвикали края й.

— Вещите ми за навън, предполагам — прошепна тя накрая. — И няколко книги. Предполагам, че трябва да взема и нещата, които открих.

— Така е — каза Санар, видимо любопитна да разбере какви точно са били те. Ала тя не попита, а на Лираел не й се говореше за това. Те бяха просто поредните усложнения. Защо са били оставени за нея? Как щяха да й помогнат навън, в широкия свят?

— Освен това трябва да те въоръжим с лък и меч — каза Риел. — Както се полага на една Дъщеря на Клеър, поела на път.

— Не ме бива много с меча — каза Лираел с тихо гласче, като леко се задави, когато я нарекоха Дъщеря на Клеър. Тези думи, чакани толкова отдавна, сега й прозвучаха безсмислено. — И лъкът ще ми бъде достатъчен.

Тя не обясни, че умее да борави с ламаринения къс лък, използван от Клеър, само защото убиваше плъхове в библиотеката, като използваше затъпени стрели, за да не пробие книгите. Кучето обичаше да й донася стрелите, но не проявяваше интерес към храненето с плъхове, освен ако Лираел не ги приготвеше с подправки и сос, а тя, естествено, отказваше да го прави.

— Надявам се, че няма да ти потрябва никакво оръжие — каза Санар. Думите й прозвучаха силно, отеквайки из огромната ледена пещера. Лираел потрепери. Имаше голяма вероятност тази надежда да е фалшива. Изведнъж стана студено. Почти всички Клеър си бяха отишли, всичките хиляда и петстотин, само за броени минути, сякаш изобщо не бяха присъствали тук. Бяха останали само двама стражи с брони, които наблюдаваха от края на обсерваторията. Единият държеше копие, а другият — лък. Нямаше нужда Лираел да се приближава, за да разбере, че това също са могъщи оръжия, пропити с Магия на Хартата.

Тя знаеше, че са останали, за да се уверят, че е с превързани очи. Отмести поглед и свали шала си, сгъвайки го с бавни, внимателни движения. После го завърза на очите си и застана неподвижно, като чакаше Санар и Риел да хванат ръцете й.

— Съжалявам — казаха Санар и Риел в един глас. Стори й се, че те се извиняват не само за превръзката на очите, но и за целия живот на Лираел.

Когато пристигнаха в нейната малка стая до младежкото помещение, Лираел не беше спала и яла повече от осемнайсет часа. Тя залиташе от изтощение, затова Санар и Риел продължиха да я подкрепят. Беше толкова уморена, че дори не отчете присъствието на леля Кирит, докато не попадна в обятията на внезапна, нежелана и невероятно силна прегръдка.

— Лираел! Какво направи сега! — възкликна леля Кирит, а гласът й проехтя някъде над главата на Лираел, която оставаше плътно притисната към шията на леля си. — Твърде млада си, за да излизаш в света!

— Лельо! — възмути се Лираел, опитвайки да се освободи, смутена от това, че се отнасят с нея като с малко дете в присъствието на Риел и Санар. Беше типично за леля Кирит да се опитва да я прегръща, когато тя не желаеше да го прави, и да не го прави, когато наистина имаше нужда от прегръдка.

— Всичко отново се повтаря, както с майка ти — казваше Кирит, очевидно и на близначките, и на Лираел. — Заминаваш незнайно къде, забъркваш се незнайно с какво и незнайно с кого. Та ти дори може да се върнеш…

— Кирит! Достатъчно! — сопна се Санар, учудвайки Лираел. Тя никога не бе чувала някой да говори така на леля й. Очевидно това беше шок и за самата Кирит, защото тя пусна Лираел и възмутено си пое дъх.

— Не можеш да ми говориш така, Сан… Ри… която и да си — каза накрая леля Кирит, след като няколко пъти дълбоко пое дъх. — Аз съм надзорник на младите и имам авторитет тук!

— А ние за момента сме Гласът на Клеър — отвърнаха в унисон Санар и Риел, като изправиха жезлите, които продължаваха да държат. — Поверили са ни правомощията на Деветдневната стража. Нима оспорваш правата ни, Кирит?

Кирит ги погледна, опита да поеме дъх още по-дълбоко, и не успя, а въздухът със свистене напусна дробовете й, като на настъпена жаба. Очевидно това бе признание за тяхната власт, макар и не много почтително.

— Отиди да вземеш нещата, от които имаш нужда, Лираел — каза Санар, докосвайки я по рамото. — Скоро трябва да слезем при лодката. Кирит, дали е възможно да поговорим навън?

Лираел кимна уморено и отиде до скрина, в който държеше дрехите си, докато другите излязоха навън и затвориха вратата. Без да поглежда, тя бръкна вътре. Ръката й се удари в нещо твърдо, а пръстите й го сграбчиха, преди да го погледне и тихо да ахне, разпознавайки го. Това бе старата скулптура на озъбеното куче, която бе намерила в стаята със стилкън, и която беше изчезнала, когато се появи Падналото куче.

Лираел я притисна силно към гърдите си за миг и някаква слаба надежда си проби път през умората. Това не беше Кучето, но беше намек, че то може да бъде повикано отново. Усмихната тя пъхна статуетката в джоба на една чиста жилетка, като се увери, че муцунката му от талк не се вижда. Сложи Тъмното огледало в същия джоб, а панфлейтите в другия, и премести „Книгата за спомените и забравата“ в една малка чанта, която изглеждаше направена точно за нея. Мишката с часовников механизъм за спешни случаи сложи в ъгъла на скрина, а след това и свирката. Нито един от двата предмета нямаше да й бъде от полза там, където отиваше.

Докато се обличаше и набързо се изкъпа, благодарна за по-голямата стая, в която се бе преместила на осемнадесетия си рожден ден, Лираел реши напълно да смени дрехите си, да облече нещо, което не я идентифицира като Клеър. Ала когато дойде време да се облича, тя отново си сложи униформата на втори помощник-библиотекар. Точно такава беше, каза си тя. Беше си извоювала правото да носи червената жилетка. Никой не можеше да й го отнеме, макар да не беше истинска Клеър.

Тъкмо бе пъхнала чифт резервни дрехи в наметалото си и се чудеше дали да вземе тежкото си вълнено палто и за вероятната полза от него през късната пролет и лятото, когато на вратата се почука и веднага след това влезе Кирит.

— Не исках да кажа нещо лошо за майка ти — каза тя от вратата; звучеше усмирена. — Ариел беше по-малката ми сестра и аз я обичах много. Но тя беше чудата, ако ме разбираш, и склонна да създава проблеми. Все се забъркваше в разни каши… е… не ми е било лесно, още повече че бях надзирател й трябваше да контролирам всички. Може би не съм ти го показала… е, трудно е, когато не можеш да видиш как се чувстват останалите или какво изпитват към теб. Искам да кажа, че обичах майка ти, обичам и теб.

— Знам, лельо — отвърна Лираел, без да поглежда назад, докато хвърляше палтото си обратно в скрина. Само преди година тя би дала всичко, за да чуе тези думи, да почувства, че е част от останалите. Сега беше твърде късно. Напускаше Глетчера, както бе направила и майка й преди години, изоставяйки дъщеря си на пръв поглед без да я е грижа за нея.

Но всичко това беше минало, помисли си Лираел. Мога да го загърбя, да започна живота си наново. Не изпитвам нужда да знам защо майка ми е заминала, нито кой е бил баща ми. Не желая да знам, повтори си тя.

Не желая да знам.

Ала докато казваше тези думи под носа си, съзнанието й се връщаше към „Книгата за спомените и забравата“ в чантата на рамото й и флейтите и Тъмното огледало в джобовете на палтото й.

Тя не желаеше да научи какво се е случило в миналото. Ала докато бе сама сред общността на Клеър заради невъзможността й да вижда бъдещето, сега беше самотна по друг начин. В някакво извратено преиначаване на всичките й мечти и надежди, сега получаваше тъкмо обратното на това, за което копнееше сърцето й.

Защото с помощта на Тъмното огледало и новооткритите си познания, тя можеше да вижда в миналото.

Глава тридесет и първаГлас сред дърветата

Скрит на сто метра в покрайнините на гората, принц Самет лежеше като мъртвец, проснат на мястото, където бе паднал от коня си. На единия му крак имаше коричка от засъхнала кръв, а зелените листа на храстите около него, които се полюшваха от вятъра, бяха опръскани с тъмночервени петна. Само ако човек се вгледаше много отблизо, би установил, че все още диша.

Спраут, по-спокойна от очакваното, пасеше тихо наблизо. Ушите й помръдваха от време на време, а главата й се вдигаше, ала през целия дълъг ден нищо не смути самодоволното й преживяне.

В късния следобед, когато сенките бавно запълзяха изпод дърветата, за да се удължат и да се слеят в едно, вятърът се усили и намали горещината на този ден от късната пролет. Той духаше над Сам, наполовина покривайки го с листа, клонки, пометени по пътя паяжини, умрели бръмбари и крехки тревички.

Една тънкостебла трева заседна в носа му и остана там, гъделичкайки ноздрата му. Тя шумолеше и помръдваше напред-назад, но не се помести. В отговор на това носът на Самет се сбърчи, после отново и накрая той кихна силно.

Принцът се събуди. В началото реши, че е пиян и страда от махмурлук. Устата му бе пресъхнала и той долови неприятната миризма на собствения си дъх. Главата го болеше непоносимо, а краката — още повече. Сигурно бе припаднал в нечия градина, а това беше крайно смущаващо. Само веднъж досега се бе напивал толкова много и не би пожелал да повтори.

Понечи да извика, но едва когато сухият, жален грачещ звук излезе от устата му, си припомни какво се бе случило.

Беше убил двама полицаи. Мъже, които се опитваха да си вършат работата. Мъже, които имаха съпруги, семейства. Родители, братя, сестри, деца. Навярно бяха излезли от домовете си онази сутрин, без да очакват тази внезапна смърт. Навярно съпругите им и сега ги очакваха да се приберат у дома за вечеря.

Не, помисли си Самет, като се повдигна, за да погледне през мъгла червената светлина на залязващото слънце, която се процеждаше през дърветата. Бяха се спречкали рано сутринта. Съпругите им вече знаеха, че техните мъже няма да се приберат никога.

Той бавно се изправи още малко, отърсвайки от дрехите си падналите от дърветата листа и клонки. Трябваше да се отърси и от чувството за вина, поне засега. Налагаше се да го направи, за да оцелее.

Най-напред трябваше да среже крачола на панталона си и да огледа раната. Смътно си спомняше, че е направил заклинанието, което несъмнено бе спасило живота му, ала раната все още бе уязвима и можеше да се отвори отново. Трябваше да я превърже, защото бе твърде отпаднал, за да направи ново лечебно заклинание.

След това все някак щеше да се изправи. Да стане, да улови вярната Спраут и да язди навътре в гората. Беше малко изненадан, че още не е открит от местната полиция. Освен ако не бе оставил по-объркваща следа, отколкото подозираше, или ако не чакаха да пристигне подкрепление, преди да започнат да издирват човека, когото смятаха за убиец-некромант.

Ако полицаите — или още по-лошо, гвардията, — го откриеха сега, щеше да се наложи да им каже кой е, реши Сам. А това щеше да доведе до позорно завръщане във Велизар, където щеше бъде съден от Елимер и Джал Орън. Това със сигурност щеше да доведе до публично опозоряване и обезчестяване. Единствената друга алтернатива щеше да бъде позорното потулване на ужасното му деяние.

И двете ситуации биха били непоносими. Щеше да му бъде прекалено трудно да понесе разочарованието, което вече си представяше изписано по лицата на своите родители. Без съмнение и неговата неспособност да стане бъдещ Абхорсен щеше да излезе наяве, и те щяха съвсем да се отчаят от него.

По-добре беше да изчезне. Да навлезе в гората и да се скрие, докато се възстанови, а после да продължи към Едж с нов магически образ, защото беше сигурен, че Ник все така се нуждае от помощ. Поне това щеше да успее да стори. Дори Ник не би могъл да се забърка в по-големи неприятности от тези, в които той самият бе затънал.

Вземането на решения се оказа по-лесно от тяхното осъществяване. Спраут му се дърпаше, разширявайки ноздри, когато опитваше да хване юздите й. Не й харесваше миризмата на кръв, нито болезнените стонове, които Сам надаваше от време на време, когато случайно стъпеше върху ранения си крак.

Накрая той успя да я натика в нещо като задънена улица сред гората, на място, където три дървета възпираха по-нататъшното й отстъпление. Яхването се оказа поредното предизвикателство. Болката го разкъса, когато преметна единия си крак, охкайки.

Сега се оказа изправен пред друг проблем. Стъмваше се бързо, а той нямаше представа накъде да отиде. Цивилизацията и всички нейни блага се намираха на изток, север и запад, ала той не се осмеляваше да потегли, преди да събере достатъчно сили, за да направи още едно заклинание, което да промени външния им вид. На запад имаше много горски пътеки със съмнителна полза и посока. Някъде из вътрешността на гората сигурно имаше селища или самотни къщички, но той не можеше да посети и тях, без да рискува своята безопасност.

И което беше още по-лошо, беше му останала само една манерка с вчерашна вода, къс много клисав хляб и парче осолено говеждо, провизиите му за спешни случаи, ако му се доядеше между хановете. Джинджифиловите кейкове беше изял отдавна по пътя.

Заваля, защото вятърът беше докарал облаци откъм морето — просто леко пролетно преваляване, но то бе достатъчно да накара Сам да започне да ругае и да се бори с дисагите, опитвайки се да извади наметалото си. Ако, освен нараняванията си и настинеше, никой не би могъл да каже какво ще стане с него. Най-вероятно щеше да се озове в някой гроб в гората, помисли си той мрачно, при това не изкопан от човешки ръце. Просто могила от донесени от вятъра отломки и съчки, съединени от тревата, растяща около окаяните му останки.

Тъкмо размишляваше за злощастното си бъдеще, когато пръстите му, подръпвайки наметалото, напипаха кожа и студен метал вместо вълна. Той мигновено отдръпна ръката си, а върховете на пръстите му се вкочаниха и вече посиняваха. Когато разбра какво е докоснал току-що, той се преви над седлото и нададе силен вик на отчаяние и страх.

„Книга за мъртвите“. Беше я оставил в работната си стая, но тя бе отказала да бъде изоставена. Съвсем като звънците. Никога нямаше да се отърве от тях, дори и ранен и сам в тази тъмна гора. Те щяха да го следват навеки, дори и в самата смърт.

Тъкмо се канеше да избухне в плач, когато от мрака сред дърветата се чу глас:

— Малко изгубено принцче, плачещо в гората? Мислех си, че си твърд като стомана, принц Самет. И все пак, аз често греша.

Гласът подейства като електрически ток върху Самет и Спраут. Принцът се изправи върху седлото, изохка от болка, и опита да измъкне меча си. Спраут, не по-малко изненадана, подскочи напред в мигновен галоп, криволичейки сред дърветата без да мисли за своя ездач и ниско надвисналите клони.

Конят и неговият ездач препускаха нататък сред какофония от чупещи се клони, викове и цвилене. Те продължиха по този начин поне петдесет метра, преди Самет да овладее Спраут и да успее да я обърне назад, в посоката, откъдето идваше гласът.

Освен това той успя да извади и меча си. Вече беше сумрак, стволовете на дърветата изглеждаха като бледи ивици на фона на падащия мрак, опора за клоните, отрупани с листа от плътен мрак. Който… или каквото… да бе проговорило, сега лесно можеше да пропълзи към него, ала той предпочиташе да се изправи насреща му, вместо да бъде повален от някой клон, докато бяга панически.

Гласът бе прозвучал неестествено. Той бе доловил Свободната магия в него, но и нещо друго. Не беше мъртво създание — не, не и това. Ала би могло да бъде някой стилкън или маргрю, духове на Свободната магия, които понякога жадуваха за вкуса на живота. Сега му се щеше да беше прочел книгата, която му бяха подарили за рождения ден, онази за възпирането, от Мъркейн.

Нещо изшумоля сред листата на най-близкото дърво и Сам отново се стресна, вдигайки меча си в отбранителна позиция. Спраут се размърда неспокойно, възпирана единствено от натиска на коленете на Сам. Усилието предизвика пронизваща болка в хълбока му, но той не освободи хватката си.

Нещо несъмнено се движеше, движеше се по ствола на дървото — ето там — не, там. То подскачаше от клон на клон, движейки се зад него. Може би бяха повече от един…

Сам отчаяно се опита да посегне към Хартата, за да измъкне символите, необходими за магическо нападение. Ала беше твърде отпаднал, а болката в крака му — твърде силна и скорошна. Не успя да задържи символите в съзнанието си. Не успя да си припомни заклинанието, което искаше да направи.

Може би звънците, помисли си той в отчаянието си, когато движещото се същество помръдна отново. Ала той не знаеше как да използва звънците срещу мъртвите, да не говорим за творения на Свободната магия. Ръката му потрепери при мисълта за тях и той си припомни смъртта. В същото време в него се надигна сурова решителност. Какъвто и лош късмет да го преследваше, не можеше просто да легне и да умре. Може и да се страхува, но той беше принц, син на Тъчстоун и Сабриел, и щеше да продаде живота си толкова скъпо, колкото му позволяваха силите.

— Кой вика принц Самет? — извика той, а думите му прозвучаха сурово в тъмнеещата гора. — Покажи се, преди да съм ти направил унищожително заклинание!

— Запази си театралниченето за онези, които реагират на него — отвърна гласът, този път придружен от ослепителния блясък на две пронизващи зелени очи, отразили последните слънчеви лъчи върху един клон, високо над главата на Сам. — И се смятай за късметлия, че съм само аз. Оставил си достатъчно кръв наоколо, за да привлечеш двама хормаганти.

При тези думи от дървото скочи една малка бяла котка, изстрелвайки се от един по-нисък клон и се приземи на предпазливо разстояние от краката на Сам.

— Могет! — възкликна той, взирайки се в него, замаян и невярващ. — Какво правиш тук?

— Търся теб — каза котката. — И това би трябвало да е стряскащо очевидно дори за най-слабоумния принц. Верен слуга на Абхорсен, такъв съм аз. Готов да бъде бавачка по всяко време. Където и да било. Без никакъв проблем. А сега слизай от този кон и стъкми огън, просто в случай че наоколо наистина има някакви хормаганти. Предполагам, че не си проявил достатъчно съобразителност да донесеш нещо за ядене?

Самет поклати глава, усещайки нещо подобно на облекчение да преминава през тялото му. Могет наистина беше слуга на Абхорсен, ала също и създание на Свободната магия с древна сила. Червената каишка, която носеше, осеяна със знаци на Хартата, и миниатюрното звънче, висящо от нея, бяха видимите символи на силата, която го владееше. Някога на тази каишка бе висял Саранет, Възпиращият. След разгрома над Керигор, звънецът, който владееше Могет, беше един миниатюрен Ранна. Ранна Приспиващия, първият от седемте.

Самет почти никога не бе разговарял с Могет, защото това странно същество, подобно на котка, беше будно само веднъж, когато той беше в дома на Абхорсен, преди десет години. Що се отнася до по-скорошните събития, той бе оставал буден само дотолкова, че да открадне прясно уловената сьомга на Тъчстоун и бе разменил няколко думи със седемгодишното момче, което невярващо се бе ококорило, когато „вечно спящата“ котка извади риба, голяма колкото нея самата, от един сребърен поднос.

— Наистина не разбирам — промърмори Самет, когато внимателно слезе от гърба на Спраут. — Мама ли те е пратила да ме търсиш? Как е успяла да те събуди?

— Абхорсен — отвърна Могет в един от промеждутъците, в които не ближеше лапата си — една много официална церемония — нямаше никаква директна връзка с това. Тъй като от толкова отдавна съм свързан със семейството, аз просто разбирам кога има нужда от услугите ми. Например, когато се появи нов комплект звънци, което предполага, че бъдещият Абхорсен е готов да встъпи в длъжност. След като се събудих, просто последвах звънците.

— Ала не завръщането на звънците на Касиел ме събуди — продължи Могет, прехвърляйки се на другата лапа. — Вече бях буден. Нещо става в Кралството. Неща, отдавна потънали в забрава, се съживяват, или някой ги пробужда, и вълните от тяхното пробуждане се разпространиха до Къщата на Абхорсен, защото онова, което се пробужда, застрашава Абхорсен…

— Знаеш ли какво точно е това? — прекъсна го разтревожено Сам. — Мама каза, че се бои, че някакво древно зло е планирало ужасни неща. Мислех си, че може да е Керигор.

— Чичо ти Рогир? — отвърна Могет, сякаш отговаряше на въпрос за някакъв леко ексцентричен роднина, а не за страховития адепт на Висшите мъртви, в какъвто в крайна сметка се бе превърнал Керигор. — Ранна го държи по-здраво, отколкото мен. Той спи в най-дълбоката изба в Къщата на Абхорсен. И ще продължава да спи там до края на дните.

— А — въздъхна Сам облекчено.

— Освен ако онова, което се мъти, не събуди и него — добави умислено Могет. — А сега ми кажи защо моето приятно пътуване до Велизар и неговите основателно прочути рибни пазари бе внезапно прекъснато от отклоняване към някаква гора. Къде си мислиш, че отиваш и защо?

— Отивам да намеря своя приятел Никълъс — обясни Сам, макар да усещаше как зелените очи на Могет се впиват в него в търсене на първичната причина, която той продължаваше да укрива дори от себе си. Избягвайки този втренчен поглед, той стъкми малка пирамида от съчки и сухи листа и я запали с кибрит, който потърка в ботуша си.

— И кой е Никълъс? — попита Могет.

— Той е от Анселстиер, мой приятел от училище. Тревожа се, защото няма представа как стоят нещата тук. Дори не вярва в магията на Хартата — нито в каквато и да било друга магия, впрочем — каза Сам, докато добавяше по-едри съчки в огъня. — Според него всяко нещо си има научно обяснение, както е в Анселстиер. Дори и след като мъртвите ни нападнаха близо до Границата, той не пожела да приеме, че няма никакво друго обяснение, освен магията. Много е твърдоглав. Веднъж реши ли, че нещо е точно така, няма да промени мнението си, докато не му го докажеш математически или по някакъв начин, приемлив за него. А той е влиятелен в Анселстиер, защото е племенник на главния министър. Имам предвид, че сигурно знаеш, че мама и татко ще преговарят…

— Къде е този Никълъс? — прекъсна го Могет, като затвори очи. За миг Самет видя отразените пламъци в тях, преди клепачите да се затворят, и потръпна. В очите на някое мъртво същество, тези пламъци нямаше да бъдат отражение.

— Трябваше да чака да го посрещна при Стената, но вече я е прекосил. Поне така казва в писмото си. Наел е гид и ще търси някаква древна легенда, наречена Капан за светкавици, на път за Велизар — продължи Самет, пъхайки по-голям клон в огъня. — Не зная какво е това, нито как е научил за него, но очевидно е някъде близо до Едж. И, разбира се, това е мястото, където според мама и татко се намира Врагът.

Гласът му утихна, когато разбра, че Могет явно не го слуша.

— Светкавичният капан, близо до Червеното езеро — промърмори Могет, а очите му се затвориха, образувайки тесни и тъмни процепи. — Кралят и Абхорсен са в Анселстиер и се опитват да предотвратят смъртта на голям брой хора. Приятел на бъдещия Абхорсен, самият той с ранг на принц, се намира от другата страна на Стената. Клеър са изгубили зрението си, освен за видения на пълна разруха… Това не вещае нищо добро, а и връзките не могат да са чисто съвпадение. Светкавичният капан. Не съм чувал точно това име, но ми говори нещо… Сънят сграбчва и притъпява паметта ми…

Гласът на Могет бе станал по-тих, докато говореше, превръщайки се в нещо като ръмжене. Сам чакаше котката да каже още нещо, после осъзна, че ръмженето се е превърнало в хъркане. Могет спеше.

Треперейки — но не от студ, — той сложи още един клон в огъня и се успокои от пламъка на дружелюбната светлина. Беше престанало да вали или изобщо не беше започвало да вали истински. Само няколко капки и леко понижаване на температурата. Ала за Сам това не беше добра новина, защото той предпочиташе да изтърпи пороен дъжд. Последните няколко дни бяха необичайно горещи за сезона, с летни горещини в късната пролет, и досаден дъжд, който така и не прерасна в истинска буря. Това означаваше, че пролетните наводнения скоро ще стихнат. А мъртвите ще се скитат на воля, без ограниченията на течащата вода.

Той отново погледна Могет и с изненада видя, че котката го наблюдава с едно око, искрящо на огъня, докато другото бе плътно затворено.

— Как те раниха? — измърка той тихо, а думите му прозвучаха в унисон с пращенето на съчките. Звучеше така, сякаш вече знае отговора, но иска да се увери в нещо.

Сам се изчерви и сведе глава, несъзнателно сключвайки ръце като за молитва.

— Сбих се с двама полицаи. Взеха ме за некромант. Звънците… — Гласът му утихна и той преглътна. Могет продължаваше да се взира в него с едното си саркастично око, очевидно очаквайки да чуе повече.

— Убих ги — прошепна Сам. — Със заклинание за смърт.

Последва дълго мълчание. Могет отвори и другото си око и се прозина, а в розовата му уста се показаха остри и много бели зъби.

— Идиот. По-зле си от баща си. Вина, вина, вина — каза той по средата на прозявката. — Не си ги убил.

— Моля! — възкликна Сам.

— Невъзможно е да си ги убил — отвърна Могет и се обърна няколко пъти, за да подреди листата и да си направи по-удобно легло. — Те са кралски служители, положили са клетва пред краля. Носят неговата защита дори срещу някое от своенравните му деца. Напомням ти, че ако е имало други невинни хора наоколо, си могъл да ги убиеш. Много непохватно от твоя страна да използваш това заклинание.

— Не мислех — отвърна сковано Сам. Изпита огромно облекчение от факта, че не е убиец. Сега можеше да се ядоса на Могет, задето го кара да се чувства като някакъв глупав ученик.

— Очевидно — съгласи се Могет. — И още не си започнал да мислиш. Ако са загинали, ти си щял да усетиш. Ти си Бъдещият Абхорсен, Хартата да ни пази.

Сам преглътна гневния отговор, когато осъзна, че котката има право. Не беше усетил смъртта на полицаите. Могет продължаваше да го гледа, очите му бяха все така присвити, очевидно наблюдавайки Сам с дълбоко подозрение.

— Суета на суетите — прошепна котката. — Бълхи от бълхите, идиоти от идиотите…

— Моля?

— Ммм, просто размишлявам — прошепна Могет. — Трябва да опиташ някой път. Събуди ме сутринта. Може да се окаже доста трудно.

— Да, сър — каза Сам, влагайки целия сарказъм, на който беше способен. Това не се отрази по никакъв начин на Могет, който вече наистина изглеждаше заспал.

— Винаги съм се питал защо татко казваше, че си прекалено самонадеян — добави Сам, като протегна напред крака си и провери превръзката. Спести си факта, че когато беше на седем и за пръв път отиде на училище в Анселстиер, беше посочил една илюстрация от „Котаракът в чизми“ и на висок глас повтори думите, които веднъж баща му бе казал на Сабриел: „Тази твоя проклета котка е твърде самонадеяна“.

Това беше и първият път, когато носи шапката за наказания и стоя в ъгъла. Думата „проклет“ не фигурираше в общоприетия речник на младите джентълмени от подготвителното училище в Торн.

Могет не отговори. Сам му се изплези, после домъкна един полуизгнил дънер в огъня, като подскачаше на здравия си крак. Дънерът щеше да гори до сутринта, но за всеки случай натроши няколко паднали клона и ги нареди наблизо.

После и той си легна, с меча под ръка и седлото на Спраут под главата си. Нощта беше топла, затова нямаше нужда от наметалото или миризливото одеяло от седлото. Самата Спраут дремеше наблизо, спъната, за да избегнат предприемането на някоя от нейните изнервящи авантюри. Могет спеше от едната страна на Сам, по-скоро като ловно куче, отколкото като котка.

Сам обмисля няколко секунди идеята да остане буден, за да бъде нащрек, но не му достигаха сили да държи очите си отворени. Освен това, те се намираха във вътрешността на Кралството, близо до Велизар. Тук беше безопасно, поне през последните десет години. Какво би могло да ги обезпокои?

Много неща, помисли си той, докато сънят се бореше с доловените от него далечни звуци на нощната гора. Беше дълбоко обезпокоен от загадъчните думи на Могет и все още разпределяше потенциалните опасности и ги сравняваше с шумовете, когато умората го надви и заспа.

Събуди се от допира на слънчевата светлина до лицето му, процеждаща се през балдахина от дървета. Огънят все още тлееше, а димът се виеше наоколо, докато не се изправи, когато промени посоката си и задуха в лицето му.

Могет все още спеше, сега свит плътно на бяло кълбо, наполовина заровено в листата.

Сам се прозя и се опита да стане. Беше забравил за крака си, който се беше схванал толкова много, че той веднага падна, надавайки болезнен вик. Това стресна Спраут, която подскочи дотолкова, колкото й позволяваха букаите, и извъртя очи. Сам й прошепна няколко успокоителни думи, докато си помагаше да се изправи с един дебел клон.

Могет не се събуди нито тогава, нито по-късно, и продължи да спи, докато Сам приключи със смяната на превръзката на раната си и направи малко заклинание, което да притъпи болката и да предотврати инфекцията. Котката продължи да спи дори когато той извади малко хляб и говеждо, за да закуси не особено задоволително.

След като се нахрани, Сам изчетка Спраут и я оседла. Когато не му остана нищо друго за вършене, освен да покрие останките от огъня, реши, че е време да понесе още от обидите на Могет.

— Могет! Събуди се!

Котката не помръдна. Сам се наведе по-близо и отново извика: „Събуди се!“, ала Могет дори не помръдна с ухо.

Накрая той се протегна и леко разтърси котката зад каишката. Освен че усети жуженето и взаимодействието между Свободната магия и тази на Хартата, не се случи нищо. Могет продължаваше да спи.

— Какво да правя с теб? — попита Сам, като го погледна. Цялата авантюра по спасяването излизаше от контрол. Това бе едва третият му ден извън Велизар, а той вече се бе отклонил от главния път, беше ранен и в компанията на едно странно и потенциално опасно творение на Свободната магия. Въпросът му предизвика и още един проблем, който се опитваше да избегне: какво щеше да прави сега той самият?

Не очакваше да получи отговор на който и да било от въпросите, ала след миг от привидно спящата котка дойде приглушен отговор:

— Сложи ме в една от дисагите. Събуди ме, когато намериш някаква прилична храна. За предпочитане риба.

— Добре — отвърна Сам и вдигна рамене. Оказа се трудно да вземе котката, без да движи ранения си крак, ала накрая успя. Прегърнал Могет с една ръка, той го премести в лявата дисага, след като се увери, че не е тази със звънците и „Книга за мъртвите“. Не му допадаше идеята и тримата да бъдат на едно място, макар да не виждаше причина защо да не бъде така.

Най-сетне Могет бе настанен на сигурно и само главата му се подаваше от чантата.

— Ще поема на запад през тази малка горичка, а после през откритата местност към Синдълууд — обясни Сам, когато завъртя стремето и пъхна ботуша си през него, готов да се качи. — Ще прекосим Синдълууд до Ратерлин, после ще я следваме на юг, докато намерим лодка, която да ни заведе до Куър. Оттам не би трябвало да отнеме много време да стигнем до Едж и да се надяваме, че ще открием Ник веднага. Това звучи ли ти като добър план?

Могет не отговори.

— Значи ден-два в тази гора — продължи Сам, докато събираше сили да се изтласка нагоре и да се прехвърли. Обичаше да говори за плановете си на глас — така те му се струваха по-реални и разумни. Особено когато Могет спеше и не можеше да ги критикува. — Когато излезем, със сигурност ще намерим някое село или бивак на въглищар, или нещо подобно. Те ще ни продадат всичко, от което ще имаме нужда, преди да прекосим Синдълууд. Тук вероятно има дървари или подобни хора.

Той престана да говори, когато се качи на коня, потискайки един болезнен вик. Раненият му крак беше по-добре, отколкото предишния ден, но не много. А и сега се чувстваше леко замаян, почти в несвяст. Налагаше се да бъде внимателен.

— Между другото — каза той, като подкани Спраут да тръгне, — снощи ми се стори, че знаеш нещо за онзи Капан за светкавици, който Ник е отишъл да търси. Не ти хареса как звучи името му, но заспа, преди да кажеш нещо повече. Питах се дали има нещо общо с некроманта…

— Некромант? — последва незабавният, гръмогласен отговор. Могет изскочи от дисагата и се сви пред Сам, оглеждайки се във всички посоки, а козината му настръхна.

— Ъм, не тук. Просто казвах, че ти започна да казваш нещо за Капана за светкавици и аз се питах дали има нещо общо с Маскираната Клор или другия некромант, онзи… онзи, с когото се сражавах.

— Хмф — изсумтя мрачно Могет, отпускайки се обратно в една от дисагите.

— Е, кажи ми нещо, де! — настоя Сам. — Не можеш просто да спиш цял ден!

— Нима? — попита Могет. — Бих могъл да спя цяла година. Особено когато нямам риба, каквато забелязвам, че не си успял да осигуриш.

— Та какво представлява Капанът за светкавици? — подтикна го Сам, като леко подръпна юздите, за да поведе Спраут малко по на запад към един по-добър път.

— Не зная — каза тихо Могет. — Но не ми харесва как звучи. Капан за светкавици. За привличане на светкавици? Не може да бъде…

— Какво? — попита Сам.

— Вероятно е само съвпадение — отвърна уморено Могет, а клепачите, му отново се затвориха. — Навярно приятелят ти просто отива да види едно място, където светкавиците падат по-често от нормалното. Но там действат сили, сили, които ненавиждат всичко, свързано с Хартата, Кръвта и Камъка. Надушвам заговори и отдавна кроени планове, Самет. Това никак не ми харесва.

— Тогава какво да правим? — попита разтревожено Сам.

— Трябва да намерим твоя приятел Ник — прошепна Могет, докато отново потъваше в сън. — Преди да е открил… онова, което търси.

Глава тридесет и втораКогато мъртвите започнат да бродят, потърси течаща вода

Воден от обезпокояващото предчувствие на Могет, Сам пришпори и себе си, и Спраут — така че те напуснаха малката безименна гора по-рано от очакваното, вечерта на първия ден, и започнаха да прекосяват вълнистите зелени хълмове на обработваемите полета отвъд нея. Те бяха част от Средните земи на Старото кралство, обширна област от малки селца, чифлици и овцеферми, простиращи се на запад почти до Естуел и Олдмънд. С изключение на Синдъл на север, наоколо нямаше други градове, освен Янил, разположен на двайсет левги покрай западния бряг на Ратерлин. Силно обезлюден по време на Междуцарствието, районът бързо се бе възстановил, когато Тъчстоун се възкачи на престола, но населението все още беше много по-малко, отколкото по времето на разцвета на Кралството.

Тъй като предишната му дегизировка вече бе свързана с отговорности, Сам развали заклинанието на Хартата, което го бе преобразило като пътешественик и прие нормалния си вид. Спраут вече бе дегизирана от калта по краката й и съвсем обикновения си вид. В неговите потни и оцапани дрехи, така или иначе беше трудно да се определи как изглежда Сам. Беше си подготвил една история, в случай че го попитат. Щеше да каже, че е по-малкият син на капитан от търговската гвардия в Белизар, пътуващ на север при един братовчед в Чейзъл, който щеше да го наеме на работа като слуга.

Освен това, той превърза отново раната си и успя да нахлузи резервния си панталон, за да не излага на показ видимо ранения си и оцапан с кръв крак. Не можеше да прикрие накуцването, за разлика от шапката си, която бе подложена на унизително разрязване наполовина по периферията си, поради което не хвърляше толкова голяма сянка и не биеше толкова на очи.

Скоро след като излязоха от гората, влязоха в едно село, или по-скоро селце, тъй като можеше да се похвали едва със седем къщи. Ала наблизо имаше Камък на Хартата. Сам усети присъствието му някъде зад къщите. Изкуши се да го намери и да го използва, за да направи още едно, по-силно лечебно заклинание, ала тогава селяните със сигурност щяха да го забележат.

В това място нямаше хан. Макар че не можеше да се надява на удобно легло, той успя да купи малко почти пресен хляб, наскоро сготвен заек и малки, сладки ябълки от една жена, която караше количка, натоварена с хубави продукти, към своята ферма.

Могет проспа тази сделка, скрит под хлабаво завързания капак на дисагите, което беше много добре. Сам нямаше представа как би могъл да обясни защо пътува с бяла котка. Беше по-добре да не събужда интерес.

Сам продължи да язди, докато не стана твърде тъмно, за да може да вижда, и Спраут се луташе из калта от двете страни на онова, което трябваше да бъде път. Той направи леко заклинание за светлина и те откриха една непокрита купа сено, в която да се подслонят. Могет продължаваше да спи, нехаещ за преместването на дисагите и изстъргването на поне малка част от калта от коня и неговия ездач.

Сам се опита да го събуди, за да научи повече за Капана за светкавици. Ала звънецът, поробил Могет, действаше много добре и приспивният му звън се чуваше всеки път, когато котката помръднеше, сякаш за да се събуди. Миниатюрният Ранна накара дори Сам да изпита умора, когато се наведеше твърде ниско, затова той заспа до котката в много неудобна поза.

Следващият ден почти не се различаваше от предходния. Не беше изненадващо, с оглед на тънкото му легло от слама, че Сам с лекота се събуди преди зазоряване и отново пришпори Спраут в темпо, което не й се нравеше.

По пътя — който беше просто една пътека — срещна няколко души и размени с тях само обичайните любезности от страх да не го разпознаят. Говореше достатъчно, за да изглежда нормално, когато купуваше храна или питаше за най-добрия път през Синдълууд до Ратерлин.

В едно от селата се уплаши, когато спря да купи зърно за Спраут и торба с лук и пащърнак за себе си. Двама полицаи яздеха право към него, но не намалиха, а само кимнаха, докато минаваха, яздейки на изток. Очевидно не се беше разчуло нито за някакъв опасен некромант на свобода, нито за изчезнал принц, или пък той не изглеждаше нито като едното, нито като другото. Каквато и да беше причината, Сам беше благодарен за това.

Преди всичко пътуването беше лишено от събития, макар и изморително. Сам прекара по-голямата част от времето в размисли за Ник, родителите си, и собствените си недостатъци. Тези мисли неизменно го водеха към Врага. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че некромантът, който го бе изгорил, трябва да е в основата на всички настоящи беди. Той притежаваше силата и беше демонстрирал влиянието си, като се опита да плени и покори Сам.

Най-много се терзаеше от това как да постъпи и какво би могло да се случи. Той мислено съчини много, доста ужасяващи сценарии и като цяло не успя да измисли най-подходящия план за действие, ако някой от тях се сбъднеше. С всеки изминал ден си представяше все по-ужасни възможности. Всеки ден Сам осъзнаваше все по-силно, че Никълъс може би вече е открил нещо опасно в Капана за светкавици. Навярно неговата съдба.

Четири дни след срещата си с полицаите Сам гледаше от един хълм с пасища към сенчестите зелени граници на древната крепост, известна под името Синдълууд. Тя изглеждаше много по-голяма, мрачна и обрасла с трева, от малката горичка, в която бе срещнал Могет. И дърветата бяха по-високи, поне тези, които виждаше в покрайнините, но никъде не съзираше път.

Дори докато Сам гледаше гората, мислите му бягаха надалече. Положението, в което се намираше Ник, силно го тревожеше, както и присъствието на „Книга за мъртвите“ и звънците. Сега тези неща бяха тясно свързани, защото по всичко личеше, че най-голямата му надежда да спаси Ник — ако се намираше в беда — беше в това да овладее уменията на Абхорсен. Ако приятелят му бе пленен от врага, навярно той щеше да го използва, за да изнудва главния министър в Анселстиер и да осуети плана на Сабриел и Тъчстоун да предотвратят избиването на южняците, което на свой ред щеше да доведе до инвазия на мъртвите и края на Старото кралство, и…

Сам въздъхна и отново погледна дисагите. Въображението му ставаше разюздано. Ала каквото и да се случваше всъщност, той трябваше да положи свръхусилие да прочете книгата, за да се превърне в спасител, а не просто да бъде идиот, яздещ към катастрофа, който ще се остави да го убият или да го поробят просто така.

Разбира се, винаги съществуваше възможността Могет да лъже. Сам таеше подозрения спрямо него, тъй като смътно си спомняше, че котката никога не напуска Къщата без Абхорсен. Наистина, Сабриел не би могла да го заведе в Анселстиер на дипломатическа мисия, и беше възможно да му е дала разрешение да напусне Къщата. Ала майка му притежаваше и пръстена, който можеше да контролира творението на Свободната магия, в което щеше да се превърне Могет, ако бъдеше освободен. Ако съществото в тялото му излезеше на свобода, то щеше да убие всеки Абхорсен, който успее. А това, от своя страна, включваше и Сам. Несъмнено Сабриел не би пуснала котката да излезе, без да се погрижи да донесе пръстена на сина си.

Може би самият факт, че отсъстваше от Анселстиер и беше от другата страна на Стената, позволяваше на Могет да прави каквото си пожелае.

Или навярно Могет дори бе подкупен от Врага и всъщност сега водеше Самет към неговата гибел…

Потънал в неприятни мисли и опити да поведе Спраут по най-добрия път надолу по хълма, Сам се оказа напълно неподготвен за студената тръпка, която внезапно пробяга по гърба му. Точно в този миг той осъзна, че го наблюдават. Наблюдаваше го някакво мъртво същество. В съзнанието му изплува старото стихотворение, което бе научил още като дете:

Още докато думите се лееха в съзнанието му, Сам погледна към слънцето. Оставаше им по-малко от час дневна светлина. Той незабавно затърси течаща вода — поток или река — и видя някакво сребристо отражение в сенките, близо до края на гората. По-далече, отколкото му се искаше.

Поведе Спраут към мястото, усетил надигащия се страх в душата си, който скова и мускулите му. Не можеше да види мъртвото създание, но то беше наблизо. Усещаше духа му като влажно докосване по кожата си. Навярно беше силно, в противен случай не би рискувало да се появи дори и на гаснещата слънчева светлина.

Коленете на Сам се огънаха поради непреодолимия импулс да пришпори Спраут в галоп. Ала те продължиха да се спускат по хълма по неравната земя. Ако кобилата паднеше отгоре му, щеше да се окаже приклещен и да се превърне в лесна плячка за мъртвите…

Не. Най-добре беше да не мисли за това. Отново се огледа, примижал срещу жълто-червеното слънце, спуснало се ниско на небосвода. Съществото беше някъде зад гърба му… а, не… вдясно.

Страхът му се усили, когато разбра, че съществата бяха две, а може би повече. Навярно това бяха призрачни ръце, промъкващи се от сенките от камък на камък и беше почти невъзможно да ги види, преди да се изправят, за да го нападнат.

Пресегна се опипом назад и отвори една от дисагите. Ако не успееше да се добере навреме до течащата вода, звънците щяха да бъдат единствената му защита срещу призрачните ръце. Доста жалка защита, защото не знаеше как да ги използва и като нищо можеха да се обърнат срещу него.

Усети как единият от мъртвите отново помръдна и сърцето му прескочи заради ужасяващата бързина на съществото. То беше точно до него, а той продължаваше да не го вижда дори и на ярката слънчева светлина!

После погледна нагоре. Над него кръжеше черно петно, точно извън обсега на лъка. Зад първото се появи и още едно, още по-нависоко.

Това не бяха никакви призрачни ръце, а гарвани-убийци. А след като имаше два, щяха да се появят и повече. Гарваните-убийци винаги се движеха на ята, създадени от обикновени гарвани, убити със специален ритуал, а след това напоени с накъсаните останки от един-единствен мъртъв дух. Направлявани от този разкъсан, но общ разум, тези разлагащи се късове от гниеща плът и пера летяха по волята на Свободната магия и сееха смърт.

Ала когато Сам огледа хоризонта, не видя повече гарвани. Несъмнено никой некромант нямаше да хаби силите си, само за да създаде чифт гарвани-убийци. Те можеха да бъдат унищожени много лесно, ако не летяха в ято. Един удар с меча можеше да размаже един гарван, ала дори и най-храбрият войн можеше да бъде разгромен от стотици птици, нападащи едновременно, разкъсвайки с острите си клюнове очите и шията му.

Освен това за тях беше необичайно да излизат на слънце. Заклинанието, което ги движеше, бързо се разваляше от топлината и светлината, когато вятърът разкъсаше на парчета физическата им форма.

Освен, помисли си Сам, ако това наистина бяха само два гарвана, ползващи мъртвата енергия, която по принцип би била разпределена сред стотици тела. Ако беше така, те щяха да оцелеят много по-дълго и да бъдат по-силни на слънцето. А можеха да бъдат използвани и за други цели, освен за да нападат.

Например да наблюдават, помисли си той мрачно, когато нито една от птиците не опита да се приближи. Те запазиха позициите си над главата му, кръжейки бавно, като навярно го набелязваха като обект на нападение от страна на други мъртви, когато се стъмнеше.

Като потвърждение на неговите мисли, един от гарваните-убийци — онзи, който се намираше по-далече, — изграчи присмехулно и дрезгаво и пое на юг, ръсейки гниещи пера, задвижван повече от магията, отколкото от случайните махове с крила.

Той твърде много приличаше на пратеник, а другарят му на съгледвач, летящ нависоко, за да следи посоката, в която щеше да поеме Сам.

За миг той обмисли идеята да направи заклинание за разруха срещу него, но той се намираше твърде далече и очевидно бе добре инструктиран да внимава. Освен това, Сам още беше отпаднал заради ранения си крак. Знаеше, че трябва да пести силите си за през нощта.

Наблюдавайки внимателно черното петно над главата си, той пришпори Спраут да продължи. Оттук потокът не изглеждаше особено голям, но щеше да му осигури някаква защита. След моментно колебание измъкна и пояса и си го сложи. Тежестта на звънците и тяхната сила се стовариха мощно върху гърдите му, като секнаха дъха му. Ала ако се стигнеше до най-лошото, щеше да се опита да използва по-маловажните звънци, воден от уроците, които бе получил от своята майка. Те трябваше да бъдат просто въведение към обучението, което бе занемарил. Поне Ранна сигурно би могъл да се справи с него, без да се страхува, че ще бъде повлечен в смъртта против волята си.

Един заядлив глас в дъното на съзнанието му казваше, че още не е твърде късно да вземе „Книгата за мъртвите“ и да научи повече за рожденото си право, което би могло да го спаси. Ала дори страхът от нападение не беше достатъчен за Сам да преодолее страха си от книгата. Докато я четеше, можеше да се озове в смъртта. По-добре беше да се бори с мъртвите в живота с малкото знания, които имаше, отколкото да се изправи срещу тях в смъртта.

Стори му се, че чува присмех зад гърба си, някакъв приглушен смях, който не идваше от Могет. Обърна се, инстинктивно поставяйки ръка на меча си, ала там нямаше нищо и никой. Само спящата котка в една от дисагите и „Книгата за мъртвите“ в другата. Сам пусна дръжката на меча, вече потънал в пот заради треперещите си пръсти, и отново погледна към потока. Ако дъното беше гладко, щеше да язди по него, доколкото може. Ако имаше късмет, той би могъл да го отведе на запад, чак до Ратерлин, могъщата река, която не можеше да бъде прекосена дори и от някой от висшите мъртви.

А оттам, каза един потаен и страхлив глас в съзнанието му, можеше да се качи на лодка до Къщата на Абхорсен. В нея щеше да бъде в безопасност. Предпазен от мъртвите и от всичко останало. Но какво, попита един друг глас, щеше да стане с Ник, с неговите родители, с Кралството? След това и двата гласа изчезнаха, когато Сам се съсредоточи върху това да поведе Спраут надолу по хълма, към бленуваната безопасност на потока.

Сам изгуби от поглед гарвана-убиец, когато последните остатъци от деня бяха погълнати от сенките на дърветата и падащия мрак. Ала все така усещаше присъствието на мъртвия дух над главата си. Сега беше по-ниско, набрал смелост заради прегръдката на падналата нощ.

Но все пак не беше достатъчно смел, за да се спусне прекалено близо до течащата вода, която клокочеше от двете страни на временния му бивак. Потокът го бе разочаровал донякъде, а освен това недвусмислено показваше, че пролетните наводнения вече намаляват. Беше широк едва трийсет стъпки и бе достатъчно плитък, за да прегази през него. Но щеше да му бъде от полза, а и Сам бе открил едно островче, представляващо просто тясна пясъчна ивица, където водата течеше бързо от двете страни.

Вече беше запалил огън, тъй като нямаше смисъл да опитва да се крие при кръжащия над главата му гарван-убиец. Трябваше само да направи заклинание за защитен ромб, достатъчно голям, за да предпази него, коня и огъня.

Ако му достигнеха сили, помисли си, докато опитваше да накара Спраут да застане неподвижно. Следващата му идея беше да свали пояса със звънците, който продължаваше да му тежи. После закуцука, за да заеме поза за заклинание пред Спраут, извади меча от ножницата и го протегна напред. Останал в тази поза, той четири пъти си пое дъх, вливайки в умореното си тяло колкото можеше повече кислород.

Посегна за четирите главни символа на Хартата, които щяха да положат върховете на защитния ромб. Символите се оформиха в съзнанието му, изтръгнати от безспирния поток на Хартата.

Той ги задържа там, а дъхът му секна от усилието, и очерта контурите на първия символ — Източния — в пясъка пред себе си. Когато приключи, образът от съзнанието му се спусна към острието като златист огън. Той изпълни със светлина очертанията, които беше направил в пясъка.

Сам докуцука зад Спраут, заобикаляйки огъня, и нарисува Южния знак. Когато и той проблесна, от източния към него се спусна ивица от жълт огън, образувайки непреодолима бариера както за мъртвите, така и за всяка физическа опасност. Изпълнен с решимост да продължи, Сам не погледна нататък. Ако сега объркаше нещо, ромбът нямаше да бъде завършен.

Досега той бе правил много защитни ромбове, но никога ранен и толкова уморен. Когато и последният символ, Северният, най-сетне лумна, Сам пусна меча и се строполи на земята, дишайки тежко върху мокрия пясък.

Изпълнената с любопитство Спраут се обърна да го погледне, ала без да помръдне. Сам си мислеше, че ще трябва да й направи заклинание за неподвижност, за да не би случайно да излезе от ромба, но тя не се движеше. Може би надушваше гарвана-убиец.

— Предполагам, че сме в опасност — каза един прозяващ се глас близо до ухото на Сам. Той седна и видя как Могет се измъква от дисагите, които стояха до огъня, редом с навярно недостатъчния куп мокри дърва.

Сам кимна, временно неспособен да говори. Посочи небето, на което вече започваха да се появяват отделни звезди, както и голямата бяла ивица облаци. Имаше и тъмни облаци високо на юг, озарявани от далечни светкавици, но нямаше изгледи да завали.

Гарванът-убиец не се виждаше, ала Могет изглежда разбра какво сочи Сам. Котката се изправи на задните си крака и започна да души наоколо, като небрежно удари с едната си лапа един много голям комар, който навярно току-що се бе нахранил от принца.

— Гарван-убиец — каза той. — Само един. Странно.

— Следи ни — отвърна Сам, удряйки няколко комара, които се канеха да кацнат на челото му. — Бяха два, но другият отлетя. На юг. Сигурно, за да получи нареждания. Проклети гадинки!

— Тук действа някакъв некромант — съгласи се Могет и отново подуши въздуха. — Питам се дали той… или тя… търси точно теб. Или това е просто лошият късмет на един своенравен пътешественик?

— Възможно е да е онзи, който ме хвана преди, нали? — попита Сам. — Искам да кажа, че той знаеше къде съм с отбора по крикет…

— Може би — отвърна Могет, все така вгледан в нощното небе. — Малко вероятно е тук да има гарвани-убийци или някой дребен некромант да се осмели да те нападне, освен ако зад него не стои някаква движеща сила. Тези гарвани определено са по-дръзки, отколкото им се полага. Хвана ли ми риба?

— Не — отвърна Сам, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Колко мило от твоя страна — каза Могет, душейки. — Предполагам, че ще се наложи сам да си уловя.

— Не! — възкликна Сам, като се изправи. — Ще развалиш ромба! Нямам сили да направя още един. Оу! Хартата да прокълне тези комари!

— Няма да го разваля — каза Могет, като отиде до Западния знак и предпазливо изплези език. Символът се озари в бяло, заслепявайки Сам. Когато зрението му се проясни, Могет стоеше изправен от другата страна, вгледан във водата, повдигнал едната си лапа като ловуваща мечка.

— Фукльо — промърмори Сам. Запита се как бе успял да го направи. Ромбът беше непокътнат, а ивиците магически огън не спираха да текат между ярките главни символи.

Де да можеше ромбът да държи настрана и комарите, помисли си Сам, като размаза още няколко в кървави петна по врата си. Очевидно техните ухапвания не се числяха към дефиницията на заклинанието за физическа опасност. Внезапно той се усмихна, припомняйки си за нещо, което бе опаковал в багажа си.

Тъкмо изваждаше въпросния предмет от дисагите, когато Западният знак отново проблесна в отговор на завръщането на Могет. Котката държеше в устата си две малки пъстърви, а люспите им отразяваха цветовете на дъгата на смесената светлина от огъня и Хартата.

— Можеш да сготвиш тази — каза Могет и остави по-малката до огъня. — Какво е това?

— Подарък за майка ми — отвърна с гордост Сам и остави на земята инкрустирана с бижута механична жаба, която имаше странната анатомична особеност да притежава крила, изработени от мек бронз. — Летяща жаба.

Могет наблюдаваше с интерес, докато Сам леко докосна гърба на жабата и тя започна да свети с пламъка на магията на Хартата, когато привидението в механичното й тяло се пробуди от своя сън. Тя отвори едното си тюркоазно око, после другото, а клепачите от тънък пласт злато се плъзнаха назад. После разпери крила, а бронзовите пера изтракаха.

— Много е красива — каза Могет. — Може ли да прави нещо?

Летящата жаба сама отговори на въпроса му, като внезапно подскочи във въздуха, а дългият й яркочервен език се стрелна напред и улови няколко стреснати комара. Размахвайки силно крила, тя изви езика си в спирала, изяде ги, а после се спусна обратно долу и се приземи доволно в краката на Сам.

— Хваща насекоми — заяви той с голямо задоволство. — Реших, че ще бъде от полза за мама, защото тя прекарва толкова много време в блатата, докато преследва мъртвите.

— Справил си се — каза Могет, наблюдавайки как летящата жаба отново подскочи, изпълнявайки своя въртелив танц след поредната си жертва. — Това изцяло твое изобретение ли е?

— Да — отвърна лаконично Сам, очаквайки да чуе някаква критика. Ала Могет мълчеше и просто наблюдаваше акробатичните изпълнения на жабата, докато зелените му очи следяха всяко нейно движение. После котката насочи погледа си към Сам, от което той се притесни. Опита се да отвърне на този зелен поглед, но се наложи да извърне очи — и внезапно осъзна, че наоколо има мъртви. Много мъртви, които се приближаваха с всяка изминала секунда.

Очевидно и Могет усети присъствието им, защото подскочи и изфуча, а козината по гърба му настръхна. Спраут ги надуши и потръпна. Летящата жаба отлетя към дисагите и влезе вътре.

Сам се вгледа в мрака, като заслони очи от огъня. Луната бе скрита зад облаци, ала звездите се отразяваха във водата. Той усещаше мъртвите някъде в гората, ала мракът под клоните на старите преплетени дървета беше твърде гъст. Не виждаше нищо.

Но успя да чуе как клонките изпращяха, а по-големите клони се огънаха, долови и шума от тежки стъпки на фона на несекващото клокочене на потока. Каквото и да се приближаваше, част от него поне имаше физическа форма. Там вероятно имаше и призрачни ръце. Или глимове, мордаути или друг от многото видове низше стоящи мъртви. Не долавяше нищо по-могъщо, поне засега.

Независимо какви бяха, наброяваха поне дузина от двете страни на потока. Забравил умората си и накуцването, Сам обиколи ромба, за да провери символите. Течащата вода не беше нито дълбока, нито достатъчно бърза, за да направи нещо повече от това да обезкуражи мъртвите. Ромбът щеше да бъде тяхната истинска защита.

— Навярно ще се наложи да подновяваш символите до сутринта — каза Могет, наблюдавайки огледа, който Сам извършваше. — Ромбът не е направен много добре. Трябва да поспиш, преди да опиташ отново.

— Как да заспя? — прошепна Сам, инстинктивно снишил глас, сякаш имаше някакво значение дали мъртвите ще го чуят. Те вече знаеха къде е. Сега дори можеше да ги подуши — отвратителната миризма на гниеща плът и надгробна пръст.

— Това са просто ръце — каза Могет, като погледна нататък. — Сигурно няма да нападнат, докато ромбът действа.

— Откъде знаеш? — попита Сам, бършейки потта от челото си заедно с няколко смазани комара. Стори му се, че вече вижда мъртвите — високи силуети между по-тъмните стволове на дърветата. Ужасни, раздробени трупове, върнати насила в живота, за да изпълняват заповедите на някой некромант. Те бяха лишени от своя разум и човешки облик, останали само с нечовешката сила и неутолимия копнеж за живот, който вече не можеха да имат.

Неговия живот.

— Би могъл да отидеш там и да ги изпратиш обратно в смъртта — предложи Могет. Беше започнал да яде втората риба, започвайки от опашката. Сам не го бе видял да изяжда първата.

— Майка ти би го направила — добави лукаво Могет, когато Сам не каза нищо.

— Аз не съм майка ми — отвърна той с пресъхнала уста. Не посегна да вземе звънците, макар че усещаше присъствието им върху пясъка и техния зов. Те искаха да бъдат използвани срещу смъртта. Ала повечето от тях можеха да се окажат опасни за онзи, който ги използваше, или най-малкото да бъдат коварни. Щеше да се наложи да използва Кибет, за да върне мъртвите обратно в смъртта, а Кибет лесно би могъл да изпрати там него, вместо тях.

— Пътникът ли избира пътя си, или той него? — попита внезапно Могет, отново вперил очи в потното лице на Сам.

— Моля? — попита принцът разсеяно. И преди беше чувал майка си да изрича тези думи, ала те не му говореха нищо нито тогава, нито сега. — Какво ще рече това?

— Означава, че изобщо не си прочел докрай „Книгата за мъртвите“ — каза Могет със странен глас.

— Ами не, още не съм — призна мрачно Сам. — Ще я прочета, само дето…

— Означава също, че наистина сме в беда — прекъсна го Могет, насочвайки погледа си към мрака. — Мислех, че поне вече знаеш достатъчно, за да се защитиш!

— Какво виждаш? — попита Сам. Той чуваше движението нагоре по потока, внезапното кършене на дървета и плясъкът на камъни във водата.

— Дошли са призрачни ръце — отвърна мрачно Могет. — Двама са, някъде далече зад дърветата. Те насочват ръцете как да препречат потока. Предполагам, че ще ни нападнат, когато водата престане да тече.

— Ще ми се… ще ми се да бях истински Абхорсен — прошепна Сам.

— Ами на твоята възраст би трябвало да бъдеш! — каза Могет. — Но предполагам, че ще трябва да се задоволим с това, което знаеш. Между другото, къде е личният ти меч? Този без магия няма да съсече телата на призрачните ръце.

— Оставих го във Велизар — каза Сам миг по-късно. — Не мислех… не разбирах какво правя. Реших, че Ник вероятно е в беда, но не чак дотам.

— Това е проблемът, когато си отгледан като принц — изръмжа Могет. — Все си мислиш, че някой ще урежда всичко вместо теб. Или пък стигаш до другата крайност, както сестра ти, и решаваш, че нищо не може да стане без твоята намеса. Чудно дали някой от вас двамата изобщо може да свърши нещо полезно.

— Какво мога да направя сега? — попита смирено Сам.

— Ще разполагаме с малко време, преди водата да забави течението си — отвърна Могет. — Трябва да опиташ да омагьосаш малко меча си. След като си в състояние да направиш онази жаба, сигурен съм, че това няма да бъде непосилно за теб.

— Така е — каза мрачно Сам. — Наистина знам как се прави това.

Съсредоточавайки се върху меча, той отново се потопи в Хартата, търсейки символи за острота и разруха — магия, която щеше да унищожи мъртвата плът или материята на духовете им.

Положи усилие, за да насочи символите към меча, като гледаше как те бавно се движат като олио по острието, просмуквайки се в стоманата.

— Бива те — отбеляза котката. — Учудващо е. Малко ми напомняш за…

Каквото и да се канеше да каже, то бе заглушено от ужасен писък, който проряза нощта, придружен от неистово шляпане във водата.

— Какво беше това? — възкликна Сам, отивайки до Северния знак, хванал в готовност току-що омагьосания си меч.

— Ръка — отвърна Могет, хихикайки. — Падна във водата. Онзи, който направлява тези мъртви, е много далече, принце мой. Дори призрачните ръце са слаби и глупави.

— Значи може и да ни провърви — прошепна Сам. Потокът почти не беше засегнат от дигата, която издигаха нагоре по течението му, а ромбът продължаваше да свети ярко. Навярно нищо нямаше да се случи преди съмване.

— Имаме големи шансове — каза Могет. — За тази вечер. Ала след това ще настъпи друга нощ, а после може би още една, преди да успеем да стигнем до Ратерлин. Тогава?

Сам още опитваше да измисли какво да отвърне, когато първата призрачна ръка с викове прекоси водата — и с всички сили се втурна към ромба, а нощта бе озарена от експлозия от сребърни искри.

Глава тридесет и третаБягство към реката

Утрото настъпи бавно в покрайнините на Синдълууд, а светлината се процеждаше над върховете на дърветата дълго преди да достигне до по-мрачните дебри на гората. Когато все пак проникна и до по-ниските части, тя вече не беше изгаряща топлина, а някакво зеленикаво, разсеяно сияние, което просто изтласка назад сенките, вместо да ги пропъди.

Слънчевата светлина достигна до обвитото в магия островче на Самет много по-късно, отколкото му се щеше. Огънят отдавна бе догорял, и както беше предвидил Могет, наложи се той да поднови защитния ромб много преди първите проблясъци на зората, черпейки от запаси енергия, за които не бе подозирал, че съществуват.

На светлината проличаха безспорните доказателства за случилото се миналата нощ. Коритото на потока беше почти пресъхнало, а дигата, построена от мъртвите нагоре по течението, все още държеше. Из целия остров лежаха пръснати шест поразени от Хартата трупа: празни обвивки, напуснати от мъртвите, когато защитната магия на ромба бе прогорила голяма част от нервите и сухожилията, превръщайки телата им в непотребни останки.

Сам ги погледна предпазливо с подпухналите си зачервени очи, наблюдавайки как светлината се спуска над вонящите им останки. Беше усетил как мъртвите духове се изхлузват от телата както змиите сменят кожата си, ала сред хаоса на техните самоубийствени нападения не беше сигурен дали всички са си заминали. Може би някой от тях все още се спотайваше, пестейки силите си, за да оцелее на изгарящото слънце, с надеждата, че Сам ще прояви прекалена самоувереност, за да излезе от ромба.

Той все още усещаше присъствието на мъртвите наоколо, ала това навярно бяха призрачните ръце, подслонили се за през деня в някоя заешка хралупа или дупка на видра, промъквайки се в черната земя под скалите, където им беше мястото.

Най-сетне цялото корито на потока бе озарено от слънчева светлина и Сам престана да усеща присъствието на други мъртви, освен това на вездесъщите гарвани-убийци, кръжащи високо над главата му. Той въздъхна облекчено и се протегна, опитвайки се да облекчи болката в дясната си ръка и тази в ранения си крак. Беше изтощен, но жив. Поне за още един ден.

— Най-добре да се размърдаме — каза Могет, който беше спал през по-голямата част от нощта, пренебрегвайки ударите и пращенето от опитите на мъртвите ръце да проникнат в защитния ромб. Изглеждаше готов да потъне отново в този сън незабавно.

— Ако гарванът-убиец бъде достатъчно глупав да се приближи, убий го — добави той, прозявайки се. — Това ще ни даде възможност да избягаме.

— С какво да го убия? — попита уморено Сам. Дори и гарванът-убиец да се приближеше, той бе твърде уморен, за да прави заклинание на Хартата, а и нямаше лък.

Не последва отговор. Могет вече отново спеше, свит на кълбо в дисагите, готов да бъде поставен на гърба на Спраут. Сам въздъхна и си наложи да се заеме с оседлаването. Ала умът му, колкото и да бе уморен, все още се занимаваше с проблема с гарвана-убиец. Както бе казала котката, докато той бе по следите им, другите мъртви щяха да могат лесно да ги открият. Следващият път това може би щеше да бъде някой от висшите, или някой разяждащ дух, или просто повече нисши мъртви. Щеше да се наложи Сам да прекара и следващите две нощи в гората, а с всеки изминал час щеше да става все по-отпаднал и уморен. Навярно дори не би могъл да направи защитен ромб…

Но, помисли си той, взирайки се в пресъхналото корито на потока и стотиците красиво оформени камъчета в него, все още имам сила да омагьосам някой камък със символ за точност, и да направя прашка от ризата си. Той дори знаеше да борави с нея. Джал Орън беше ентусиазиран да обучи кралските наследници във всички видове оръжие.

За пръв път от дни насам, по лицето му се появи усмивка, която пропъди умората. Той вдигна очи. Гарванът-убиец несъмнено кръжеше по-ниско от вчера, твърде самоуверен заради това, че Сам нямаше лък и очевидно не беше в състояние да направи нищо. Щеше да се наложи да стреля надалече, но един камък, омагьосан от Хартата, щеше да измине разстоянието.

Все така усмихнат, Сам коленичи, взе тайно няколко подходящи камъка и разкъса ръкавите на резервната си риза. Щеше да остави гарвана-убиец да ги следва известно време, реши той, и да стане още по-самоуверен. После щеше да си плати, задето е шпионирал потомък на Старото кралство.

Поведе Спраут на запад по коритото на потока, докато то се сля с друг, по-голям воден път и се наложи да избира между различните посоки. Нагоре по течението на североизток, или надолу, на югозапад.

Той се поколеба на този кръстопът, използвайки тялото на Спраут, за да се скрие от поглед, докато правеше заклинание върху камъка, и го постави в импровизираната прашка. Гарванът-убиец, забелязал колебанието му, се спусна по-ниско, за да се увери, че ще успее да види накъде ще поеме. Очевидно бе възпрепятстван от течащата вода на по-големия поток и навярно се надяваше да завие в обратна посока.

Сам изчака, докато се доближи максимално до спираловидните му извивки. После се отдалечи от Спраут, а прашката забръмча над главата му. В най-подходящия момент той извика: „Ха!“ и пусна камъка.

Гарванът-убиец разполагаше само с миг, за да реагира, и тъй като беше глупав, заслепен от слънцето и мъртъв, просто полетя право към устремения нагоре камък, посрещайки го с експлозия от пера, сухи кости и вонящи късове месо.

С огромно задоволство, последвано от искрена радост, Сам гледаше как отвратителното същество пада. Премазаното кълбо от пера се приземи с плясък в езерото и мъртвият дух, който го обитаваше, незабавно бе прогонен обратно там, откъдето бе дошъл. А най-хубавото беше, че той щеше да повлече със себе си и останалите фрагменти от същия дух обратно в смъртта. Така че всички гарвани-убийци, които притежаваха част от него, щяха да падат необяснимо на земята, независимо къде се намираха.

След като гарванът-убиец падна, Сам не долавяше присъствието на мъртви наоколо. Призрачните ръце отдавна се бяха скрили, както и всички мъртви ръце, които бяха останали. Разумът, който ги направляваше отдалече, щеше да се досети, че Сам ще поеме по югозападния поток към Ратерлин, ала който или каквото да беше той, нямаше да го знае със сигурност и може би щеше да разпръсне силите си, като увеличи шанса му да се изплъзне и избяга.

— Имаме шанс, мое вярно конче — заяви развеселено Сам, повел Спраут към една следа на животно, която вървеше успоредно на потока. — Определено имаме шанс.

Ала с напредването на деня надеждата се изцеждаше от Сам, тъй като вървенето ставаше все по-бавно и трудно и той вече не можеше да язди. Потокът бе станал много по-дълбок и бърз, но и много по-тесен, едва три-четири крачки, така че беше невъзможно да се стои в него или да се направи бивак, който да бъде защитен от двете страни.

Следата също се стесняваше и се губеше в тревата. Наложи се Сам да отсича ниските клони, високите храсти и извитите ластари на къпините. Ръцете му се покриха с безброй драскотини, които привлякоха орди от мухи към ивиците съхнеща кръв. По-късно това щеше да привлече и мъртвите. Те можеха да надушват кръв отдалече, макар че прясната щеше да ги доведе по-бързо.

С напредването на следобеда Сам беше започнал да се отчайва. Вече бе наистина изтощен. През предстоящата нощ нямаше да може да стане и дума да направи защитен ромб. Щеше да припадне само докато се опитва да извика в съзнанието си символите — и мъртвите щяха да открият безпомощното му тяло на земята.

Умората затваряше и сетивата му, ограничавайки зрението му до бледа, трептяща картина, а слухът му не долавяше повече от приглушения звук на копитата на Спраут, кънтящи глухо по мекия и деликатен горски път.

В това състояние му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че внезапно копитата на Спраут са започнали да издават по-остър звук и хладната зелена светлина на гората бе отстъпила пред нещо много по-ярко и ослепително. Той примижа, вдигна очи и видя, че са стигнали до голямо сечище. То като нищо беше широко около сто крачки, простряло се из гората от югоизток на северозапад, продължавайки в двете посоки, докъдето поглед стигаше. По краищата му бяха израснали фиданки, ала центърът му беше гол и неприветлив — а в средата му вървеше павиран път.

Сам се взря в пътя, а после в слънцето, което едва успяваше да види под сенчестия покров на гората.

— Остават около два-три часа, докато мръкне — прошепна той на Спраут, докато си играеше със стремето, а после я яхна. — Днес добре си похапна жито, нали, Спраут? Да не говорим за леката разходка, без да ме носиш на гръб. Сега можеш да ми се отплатиш, защото ще яздим.

След това се разсмя, припомняйки си една фраза от филмите, които често бе гледал в „Сомърсби Орфиъм“ в Анселстиер.

— Ще яздим, Спраут! — повтори той. — Ще препускаме като вятъра!

Час и половина по-късно, Спраут вече не препускаше като вятъра, а отново вървеше с треперещи крака, по хълбоците й се стичаше пот, а устата й бе покрита с пяна.

И Сам не беше в по-добра форма, тъй като отново вървеше сам, за да даде на Спраут възможност да се възстанови. Вече не беше сигурен какво го боли повече — кракът или гърбът.

Въпреки това, те бяха изминали шест или седем левги, благодарение на пътя. Сега той не беше кралски път, но преди много време бе построен и отводнен както трябва, затова бе повече от удобен.

В момента изкачваха полегат хребет, а пътят вървеше директно по него, вместо да го заобикаля. Сам вдигна глава, когато наближиха върха, надявайки се да зърне Ратерлин преди денят да приключи. По негови изчисления, ездата — както и самият път — бяха спестили повече от ден вървене пеша из гората, така че би трябвало да са близо до реката. Трябваше да са близо до реката…

Той застана на пръсти за миг, но все още не я виждаше. Хребетът беше насечен, целият път бе осеян с подвеждащи възвишения и дразнещи падини. Ала със сигурност след миг щеше да види Ратерлин!

Троп! Троп! Копитата на Спраут отекваха силно по пътя, както и разтуптяното сърце на Сам, ала много, много по-бавно. Сърцето му препускаше, препускаше заради смесените чувства на надежда и страх.

Пред тях се простираше същинският хребет. Сам избърза напред, опитвайки се да види нещо, ала слънцето залязваше точно пред него, огромен червен диск, спускащ се на запад и го заслепяваше.

Той присви очи и почти ги затвори, като ги заслони с ръка и отново погледна — и там, под слънцето, съзря плътна синя ивица, хвърляща към небето оранжево-червени отражения.

— Ратерлин! Ох! — възкликна Сам, удряйки пръста си, докато се препъваше по възвишението. Ала той не обърна внимание на моментната болка. Там долу беше бързата река, която щеше да спре всички мъртви. Реката, която щеше да го спаси!

Само че, помисли си той, обзет от внезапен страх, тя все още се намираше на половин левга разстояние, а нощта почти беше настъпила. А с нея, осъзна Сам, щяха да дойдат и мъртвите. Не много далече имаше мъртви същества — навярно дори точно пред него. Този път — и мястото, където се сливаше с течението на Ратерлин — очевидно щеше да бъде наблюдателен пункт.

Още по-лошо, помисли си той, гледайки към реката, той всъщност не беше планирал какво ще прави, когато стигне до нея. Ами ако не успееше да намери лодка или сал?

— Побързай — каза Могет от дисагите зад гърба му, като накара Сам да подскочи от изненада и отново да поведе Спраут нататък. — Трябва да поемем към мелницата и да се скрием там.

— Не виждам никаква мелница — каза недоверчиво Сам, и отново заслони очи. Изобщо не виждаше никакви подробности около реката. Очите му бяха замъглени от недоспиването и той се чувстваше глупаво като някаква мъртва ръка.

— Естествено, че има мелница — озъби се Могет, изскачайки от дисагите към рамото на Сам, с което отново го стресна. — Колелото не се върти — така че можем да се надяваме, че е запусната.

— Защо? — попита като в мъгла Сам. — Няма ли да е по-добре, ако има хора? Можем да вземем храна, напитки…

— Би ли привлякъл мъртвите към някой мелничар и неговото семейство? — прекъсна го Могет. — Няма да мине много време, преди да ни открият — ако вече не са го направили.

Сам не отговори, а само подкани Спраут с леко потупване по врата. Сигурно нямаше да я умори твърде много, ако се подпреше на стремето, помисли си той. Надяваше се да успее да измине разстоянието, защото се съмняваше, че той самият ще издържи да отиде толкова далече без чужда помощ.

Както обикновено, Могет беше прав. Сам вече усещаше присъствието на мъртвите по-близо и когато погледна нагоре, видя две черни петна да се движат спираловидно от нощния мрак, който се спускаше от изток. Очевидно некромантът, който ги направляваше, разполагаше с предостатъчно гарвани-убийци. А там, където летяха гарваните, скоро щяха да дойдат и други, призовани от смъртта в търсене на своята плячка.

Могет също видя гарваните-убийци и прошепна в ухото на Сам:

— Вече няма място за съмнение. Това е дело на някой некромант, който е особено злонамерен към тебе, принц Самет. Неговите слуги ще те търсят, независимо накъде ще побегнеш, и той ще използва всички мъртви създания, за да причини смъртта ти.

Сам преглътна. Злокобните думи отекнаха в ушите му, изпълнени с лекия намек за Свободната магия, която изпълваше подобието на котка на рамото му. Той удари Спраут отзад, за да я накара да тръгне; после каза първото, което му дойде наум.

— Могет. Млъкни.

Спраут се строполи на стотина метра от мелницата, изтощена от доскорошния галоп и непосилния товар на провесилия се на стремето Сам. Той се пусна точно навреме, за да не попадне под нея. Могет скочи от рамото му, за да се отдалечи още повече.

— Окуця — каза бързо Могет, без да я поглежда, а зелените му очи се взираха проницателно в нощта. — Те наближават.

— Зная! — каза Сам и припряно свали дисагите, премятайки ги през рамо. Наведе се да погали главата на Спраут, но тя не реагира. Очите й се белееха и бяха почти напълно обърнати назад. Той взе поводите и опита да я издърпа, но тя не помръдна, за да му помогне, а той бе твърде отпаднал, за да я накара да се изправи.

— Побързай! — подкани го Могет, като обикаляше в кръг около него. — Знаеш какво да правиш.

Сам кимна и отново погледна към мъртвите. Бяха с около двайсет повече — смътни, трудноподвижни сенки в сгъстяващия се мрак. Господарите им очевидно ги бяха пришпорили от някое далечно гробище или костница, принуждавайки ги да вървят даже под слънцето. В резултат на това те бяха бавни, но неумолими. Ако се забавеше дори още минута, щяха да му се нахвърлят като плъхове на уморено куче.

Той извади кинжала си и опипа врата на Спраут. Пулсът в главната й артерия беше слаб и неравномерен под пръстите му. Опря ножа в нея, но не го притисна.

— Не мога — прошепна. — Може да оздравее.

— Мъртвите ще изпият кръвта й и ще си устроят угощение с плътта й! — възкликна Могет. — Дължиш й нещо повече от това! Прободи я!

— Не мога да отнема нечий живот. Дори и този на кон, дори от състрадание — каза Сам, като се изправи неуверено. — Осъзнах го след… след полицаите. Ще изчакаме заедно.

Могет просъска, после скочи на шията на Спраут и едната му лапа остави бяла огнена диря по врата на коня. За миг не се случи нищо. После кръвта бликна в ужасяващ фонтан, опръсквайки ботушите на Сам и мятайки кървави капки по лицето му. Спраут се сви в една-единствена конвулсия и умря.

Сам усети, че умира и извърна глава, неспособен да погледне тъмната локва, покрила земята под нея.

Нещо побутна краката му. Беше Могет, който го подканяше да се размърда. Той се извърна като в мъгла и се затътри към мелницата. Спраут беше мъртва и той знаеше, че Могет бе направил единственото правилно нещо. Но просто му се струваше несправедливо.

— Бързо! — подкани го отново котката, танцувайки около краката му — бяло петно в мрака. Сам вече чуваше мъртвите зад гърба си, чуваше щракането на костите им, скърцането на сухите колене, огъващи се под ъгъл, невъзможен в живота. Страхът надви умората му, накара го да се раздвижи, ала мелницата изглеждаше толкова далече.

Той се препъна и за малко не падна, но някак успя да се задържи. Болката в крака отново преряза главата му и донякъде я избистри. Конят му можеше да е мъртъв, но нямаше причина и той да го последва в смъртта. Само умората я бе направила привлекателна — поне за миг.

Мелницата беше пред тях, построена сред могъщата Ратерлин, с воденичния улей, вратата на шлюза и колелото, врязано в брега. Трябваше само да стигне до улея и да отвори вратата на шлюза и тя щеше да бъде защитена от бързата вода, отклонена от реката.

Осмели се да погледне през рамо и отново се препъна, изненадан от тъмнината, близостта и броя на мъртвите. Сега бяха много повече от двайсет, движеха се в редици от различни посоки, а най-близките се намираха на по-малко от четиридесет метра разстояние. Мъртвешки бледите им лица изглеждаха като ята от подскачащи молци, вкочанени на звездната светлина.

Много от тях носеха останки от сини шалове и сини шапки. Сам се взря в тях. Това бяха мъртви южняци! Навярно някои от онези, които баща му се бе опитал да намери.

— Бягай, идиот такъв! — извика Могет и самият той хукна напред, когато мъртвите зад гърба им изглежда разбраха, че тяхната плячка може и да им избяга. Мускулите им изскърцаха, внезапно пришпорени, а от гърлата им се изтръгнаха странни, пресъхнали бойни викове.

Сам не погледна отново. Чуваше тежките им стъпки, шляпането на гниеща плът, доведена извън магически поддържаните си предели. Той положи усилие, побягна, а дъхът му изгаряше гърлото и дробовете му, докато мускулите му изпращаха пронизваща болка по цялото му тяло.

Той стигна до воденичния улей — дълбок, тесен канал — едва на няколко крачки пред мъртвите. Четири стъпки и се озова на дъските на простия мост, събаряйки го в улея. Ала каналът беше пресъхнал, така че първите мъртви ръце просто се хвърлиха долу и понечиха да се хванат от другата страна. Зад тях идваха още мъртви ръце, редица след редица, море от мъртви, което не можеше да бъде спряно.

Сам отчаяно се втурна към вратата на шлюза и колелото, което щеше да я повдигне, за да изпрати бушуващите води на Ратерлин в улея и върху катерещите се мъртви.

Ала колелото беше блокирало от ръждата и вратата на шлюза не помръдна. Сам натисна с цялата си тежест желязното колело, ала то просто се счупи и го остави с парче от ръждясалата рамка в ръка.

Тогава първата от мъртвите ръце излезе от воденичния улей и пое към него. Сега беше тъмно, наистина тъмно, ала Сам успя да различи силуета й. Някога тя е била човек, но магията, която я бе върнала към живота бе деформирала тялото й, сякаш следвайки приумицата на луд художник. Ръцете й се спускаха под коленете, главата й вече не стоеше на врата, а потъваше в раменете, а устата беше широко разцепена, заемайки мястото, където някога бе имало нос. Зад нея идваха още, други деформирани фигури, които ползваха остриетата на водното колело като стъпала, по които да изпълзят от воденичното колело.

— Оттук! — нареди Могет, а опашката му се развя, когато прескочи през една врата в самата мелница. Сам се опита да го последва, ала мъртвата ръка препречи пътя му. Призрачната уста му се хилеше, пълна с твърде много зъби, а дългите й ръце бяха протегнали хищните си пръсти с оголени кости.

Сам извади меча си и я съсече с едно бързо движение. Символите на Хартата по острието проблеснаха и в нощта се разхвърчаха сребристи искри, когато омагьосаният метал се впи в мъртвата плът.

Ръката се олюля назад, покосена, но не и победена, а едната й ръка висеше на едно-единствено сухожилие. Сам я удари още по-силно с дръжката на меча си, като я отхвърли назад към други две, които опитваха да се приближат. После замахна, за да удари една, която подскачаше зад гърба му, и влезе заднишком в мелницата.

— Вратата! — изфуча Могет някъде в краката му и Сам се протегна и напипа дървото. Той отчаяно сграбчи ръба на вратата и я затръшна в ухилените лица на мъртвите. Могет подскочи нагоре, козината му се допря до ръката на Сам, и един тежък удар му подсказа, че котката току-що беше спуснала резето. Вратата, поне засега, беше затворена.

Той не виждаше нищо. Беше напълно, задушаващо тъмно. Дори не виждаше яркобялата козина на Могет.

— Могет! — извика той, а в гласа му се долови паника. Тази единствена дума внезапно бе заглушена от силен трясък, когато мъртвите ръце се хвърлиха върху вратата. Бяха твърде глупави, за да намерят някакво дърво, което да използват като таран.

— Тук съм — каза котката, спокойна както винаги. — Протегни се надолу.

Сам протегна ръка по-припряно, отколкото му се щеше да признае, а пръстите му сграбчиха омагьосаната от Хартата каишка на Могет. В продължение на един ужасен миг, той реши, че е свалил окончателно каишката. После котката помръдна, миниатюрният Ранна иззвъня и той разбра, че каишката е на мястото си. Звукът на звънеца изпрати към него приспивна вълна, ала това беше нищо в сравнение с облекчението от това да усети здраво стегнатата каишка на врата на котката. Сега, когато мъртвите бяха толкова близо и вратата вече се трошеше под тяхното настъпление, щеше да му трябва нещо повече от един миниатюрен Ранна, за да потъне в сън.

— Оттук — каза Могет, един безплътен глас в мрака. Сам усети как помръдва отново и побърза да го последва, изострил всичките си сетива към вратата зад гърба си.

После Могет внезапно свърна, но Сам направи още една крачка, а мечът му се удари в нещо твърдо, което отскочи и за малко не го удари в лицето. Сам прибра меча в ножницата, като едва не се прободе, и протегна ръка да докосне неизвестния предмет.

Ръката му проследи още една врата — врата, която навярно водеше към самата река. Той чуваше бушуващата вода, едва доловима на фона на ударите на мъртвите ръце, удрящи се в другата врата. Звукът отекваше в по-високите участъци на мелницата. Въпреки шума, те още не бяха влезли и Сам безмълвно благодари на мелничаря, който я бе построил толкова добре.

Треперещите му ръце откриха резето и го повдигнаха, а след това и халката, с която се завърташе ключалката. Той я завъртя, срещна отпор, после отново завъртя, обзет от страх. Нима тази врата беше затворена отвън?

Зад себе си той чу как пищящите панти най-сетне поддадоха и другата врата с грохот падна вътре. Мъртвите ръце нахълтаха през нея с подскоци, надали хриптящи викове, представляващи нечовешки отглас от победоносните викове на живите.

Сам завъртя халката на другата страна и вратата изведнъж се отвори. Той я последва, озовавайки се навън и надолу по някакви стъпала, които водеха към тясна товарна площадка. Приземи се върху нея с глух звук, който проряза с изгаряща болка ранения му крак, ала вече не даваше пет пари за това. Най-сетне се бе добрал до Ратерлин!

Отново виждаше, поне донякъде, заради звездите на небето и техните отражения във водата. Реката беше там, бушуваше покрай него, на по-малко от една ръка разстояние. Там имаше и ламаринено корито, голямо, като тези, в които можеха да се изкъпят по няколко деца наведнъж, достатъчно голямо, за да може възрастен човек да се излегне в него. Сам го видя и в същия миг го хвана и го пусна в реката, като го държеше срещу течението с една ръка, докато хвърляше вътре меча и дисагите си.

— Взимам си думите обратно — каза Могет, като скочи вътре. — Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

Сам се опита да отговори, ала лицето и устата му изглеждаха неспособни да помръднат. Той се покатери в коритото, хванал се за последното стъпало на товарната площадка. Коритото потъна обезпокояващо, ала дори когато целият се озова вътре, все още оставаха няколко сантиметра свободно пространство над водата.

Той се изтласка, когато мъртвите нахлуха през вратата. Първият се отдръпна при близостта на толкова много течаща вода. Ала останалите го блъскаха отзад и той падна в реката — точно до импровизираната лодка на Сам.

Мъртвото същество изпищя и за миг прозвуча почти като живо. Ръцете му дращеха, докато падаше, опитвайки се да се хванат за нещо, ала успя само да промени посоката. Миг по-късно то навлезе в Ратерлин, а викът му се изгуби сред фонтан от сребристи искри и златист огън.

Беше пропуснало лодката само на няколко сантиметра. Ударната вълна за малко да залее коритото. Сам наблюдаваше последните мигове на съществото, както и мъртвите, застанали горе на вратата, и усети как го изпълва огромно облекчение.

— Удивително — каза Могет. — Наистина се измъкнахме. Какво правиш?

Сам престана да мърда и тихо протегна калъпа изсъхнал от слънцето сапун, върху който току-що бе седнал. После отпусна глава назад и постави ръцете си от двете страни на коритото, за да се отпусне по течението на прекрасната река, която го беше спасила.

— Всъщност — каза Могет — мисля, че дори мога да кажа „Браво“.

Сам не отвърна, защото току-що беше припаднал.