Лираел

Година четиридесета от завръщането на крал Тъчстоун I.

Глава първаЗлощастен рожден ден

Потънала в дълбок сън, Лираел почувства, че някой я милва по челото. Едно нежно, деликатно докосване на хладна ръка върху трескавата й кожа. Усети, че се усмихва, наслаждавайки се на допира. После сънят се промени и челото й се сбърчи. Докосването вече не беше нежно и любящо, а грубо и дращещо. Вече не беше хладно, а изгарящо…

Събуди се. Отне й само секунда да разбере, че е изтикала чаршафа и лежи по корем върху грубо тъканата материя на дюшека. Тя беше вълнена и я драскаше. Възглавницата й се търкаляше на пода. Калъфката се беше скъсала по време на някакъв кошмар и сега висеше от стола.

Лираел се огледа из малката стая, ала не видя други следи от среднощни поражения. Простичкият й гардероб от рендосан чам стоеше изправен, а тъмната стоманена ключалка бе все така затворена. Бюрото и столът продължаваха да заемат другия ъгъл. Мечът й за тренировки висеше в ножницата на вратата.

Нощта сигурно бе протекла сравнително спокойно. Понякога, в своя изпълнен с кошмари сън, Лираел вървеше, говореше и обръщаше всичко с главата надолу. Ала това винаги се случваше само в нейната стая. В безценната й стая. Сърце не й даваше да си помисли какъв би бил животът, ако я принудеха да се върне в семейните стаи.

Тя отново затвори очи и се ослуша. Цареше пълна тишина, което означаваше, че навярно има много време до пробуждащата камбана. Камбаната биеше в един и същ час всеки ден, призовавайки Клеър да станат от леглата си и да посрещнат новото утро.

Лираел стисна очи по-силно и се опита да заспи отново. Щеше й се да си възвърне усещането за онази ръка върху челото й. Това докосване беше единственият й спомен от нейната майка. Не лицето или гласа й — само допира на хладната й ръка.

Днес отчаяно се нуждаеше от нея. Ала майката на Лираел отдавна си бе заминала, отнасяйки със себе си тайната за нейния баща. Лираел беше само на пет; нямаше думи, нямаше обяснения. Така и никога не получи обяснение. Само новината за нейната смърт, едно объркано известие, пристигнало от далечния Север три дни преди десетия рожден ден на Лираел.

След като си припомни това, нямаше надежда да заспи. Както и през всяка друга сутрин, тя се отказа от опитите да държи очите си затворени. Остави ги ококорени и се взира в тавана няколко минути. Ала камъкът не се бе променил през нощта. Беше все така сив и студен, с миниатюрни розови точици.

На тавана светеше символ на Хартата за светлина, топъл и златист знак върху камъка. Той светеше по-ярко, когато Лираел се беше събудила за първи път и стана още по-ярък, щом провеси краката си над леглото и заопипва с пръсти, докато търсеше обувките си. Помещенията в дома на Клеър се отопляваха с пара от горещи извори и с магия, ала каменният под винаги беше студен.

— Днес навършвам четиринайсет — прошепна Лираел. Беше обула обувките си, но не понечи да се изправи. Още откакто бе пристигнало известието за смъртта на майка й, всички нейни рождени дни се бяха превърнали в съдбовни предвестници.

— Четиринайсет! — каза отново тя, а думата беше примесена с болка. Беше на четиринайсет и според стандартите на света извън Глетчера на Клеър, беше вече жена. Но тук все още се налагаше да носи синята детска туника, защото Клеър отбелязваха преминаването към зряла възраст не чрез годините, а чрез дарбата на зрението.

Лираел отново затвори очи и силно ги стисна, докато се стараеше да види бъдещето. Всички нейни връстници притежаваха зрението. Много от по-малките деца вече носеха бялата роба и диадемата с лунни камъни. Беше нечувано някой да няма зрението на четиринайсет години.

Лираел отвори очи, ала не откри никакво видение. Видя само своята скромна стая, леко замъглена от сълзи. Тя ги изтри и стана.

— Нямам майка, нито баща, нито зрението — каза, докато отваряше гардероба, за да извади една кърпа. Това беше познат рефрен. Изричаше го често, макар че той винаги я караше да усеща ужасен пристъп на мъка в стомаха си. Беше все едно да дразни с език болен зъб. Болеше я, но не можеше да го остави на мира. Тази рана вече бе част от нея.

Ала може би в някой скорошен ден щеше да бъде призована от Гласа на Стража от деветия ден. Тогава щеше да се събуди и да каже: „Нямам майка, нито баща, но имам зрението“.

— Ще получа зрението — промърмори си Лираел, докато отваряше вратата и се промъкна на пръсти по коридора към банята. Символите на Хартата светнаха, когато премина под тях, превръщайки здрача в ден. Но всички останали врати в младежкото помещение оставаха затворени. Някога тя би почукала, смеейки се и викайки другите сираци, които живееха вътре, да се изкъпят рано.

Ала това беше преди години. Преди всички те да получат зрението.

Освен това, в онези години Мерел беше пазителка на младите и тя ръководеше своите питомци с лека ръка. Сега пазителка беше собствената леля на Лираел, Кирит. Ако чуеше някакъв шум, щеше да се появи от стаята си, облечена в нощницата си на кафяви и бели райета, и да й нареди да пази тишина от уважение към спящите възрастни. Тя не би направила компромис за Лираел. Тъкмо обратното. Кирит беше пълна противоположност на майката на Лираел, Ариел. Беше горещ привърженик на правилата и разпоредбите, традициите и тяхното спазване.

Кирит никога не би напуснала Глетчера, за да отпътува незнайно къде само за да се върне бременна след седем месеца. Лираел погледна навъсено вратата й. Не че Кирит някога й беше разказвала това. Тя не желаеше да говори за по-малката си сестра. Малкото, което Лираел знаеше за своята майка, се дължеше на подслушаните разговори на по-близките й братовчеди. Онези разговори, по време на които те обсъждаха какво да правят с едно момиче, което толкова явно не се вписва сред тях.

При тази мисъл Лираел отново се намръщи. Физиономията й не изчезна, дори докато триеше лицето си с пемза в горещата баня. Единствено шокът от гмуркането в студения дълъг басейн най-сетне изглади бръчките й.

Ала те се появиха отново, докато Лираел сресваше косата си пред общото огледало в съблекалнята до студения басейн. Огледалото представляваше правоъгълник от сребриста стомана, висок два метра и четиридесет и широк около три и шейсет, доста потъмнял в ъглите. По-късно тази сутрин то щеше да бъде ползвано от поне осем от четиринайсетте сирачета, които понастоящем обитаваха младежкото помещение.

Лираел не обичаше да дели с тях огледалото, защото това изтъкваше още една разлика помежду им. Повечето представители на рода Клеър имаха матова кожа, която бързо потъмняваше до тъмнокафяво по склоновете на Глетчера, както и ослепително руси коси и светли очи. В сравнение с тях Лираел изглеждаше като вял плевел сред буйни цветя. Бялата й кожа изгаряше, вместо да почернее, тя имаше тъмни очи и още по-тъмна коса.

Знаеше, че вероятно прилича на баща си, който и да беше той. Ариел така и не го назова, стоварвайки още един позор върху плещите на дъщеря си. Клеър често раждаха деца от гостуващите им мъже, но обикновено не напускаха Глетчера, за да ги открият, и не пазеха в тайна бащите. И поради някаква причина, те почти винаги раждаха момичета. Русокоси момичета с лешникова кожа и бледо сини или зелени очи.

С изключение на Лираел.

Застанала сама пред огледалото, тя успя да забрави всичко това. Съсредоточи се върху сресването на косата си, по четиридесет и девет пъти от всяка страна. Чувстваше се по-обнадеждена. Може би това щеше да бъде денят. Четиринайсетият рожден ден, отличаващ се с най-хубавия подарък. Дарът на зрението.

Въпреки това, Лираел нямаше желание да закусва в Средната трапезария. Повечето от рода Клеър се хранеха там, и щеше да й се наложи да седи на една маса с момичета, които бяха три и дори четири години по-малки от нея, и да стърчи като бодил насред леха с добре гледани цветя. Бодил, облечен в сини дрехи. Всички нейни връстнички щяха да са облечени в бяло и да седят на масата на коронованите и утвърдени Клеър.

Вместо това, Лираел прекоси два тихи коридора и слезе по две стълбища, които се виеха спираловидно в противоположни посоки, надолу към Долната трапезария. Там се хранеха търговците и молителите, дошли да помолят Клеър да погледнат в тяхното бъдеще. Единствените представители на рода Клеър тук щяха да бъдат дежурните по кухня или сервиране.

Или почти единствените. Имаше още една, за която Лираел се надяваше да дойде. Гласът на Деветдневната стража. Докато слизаше по последните стъпала, тя си представи сцената. Гласът слиза по централното стълбище, удря гонга, после спира, за да оповести, че Стражът от Деветия ден я е видял — видял е Лираел — коронована с диадемата с лунни камъни, видял е как най-сетне получава зрението.

Долната трапезария не беше много оживена онази сутрин. Само три от шейсетте маси бяха заети. Лираел седна на четвърта, колкото може по-далече от останалите, и измъкна пейката. Предпочиташе да е сама, дори когато не се намираше сред рода Клеър.

Две от масите бяха заети от търговци, навярно от Белизар, разговарящи на висок глас за черния пипер, джинджифила, индийското орехче и канелата, които бяха внесли от далечния Север и се надяваха да ги продадат на Клеър. Техният разговор за качеството и силата на подправките съвсем очевидно беше предназначен да достигне до ушите на представителите на рода, които работеха в кухнята.

Лираел подуши въздуха. Твърденията им като нищо можеха да се окажат верни. Миризмата на карамфил и индийско орехче от торбите на търговците беше много силна, но приятна. Лираел я прие като поредното добро предзнаменование.

На третата маса седеше охраната на търговците. Дори и тук, в пределите на Глетчера на Клеър, те носеха бронирани дрехи със застъпващи се плочки и държаха под ръка под пейките прибраните в ножници мечове. Очевидно смятаха, че бандитите или дори по-страшни същества лесно биха могли да поемат по тясната пътека из речната клисура и да разбият вратата, която водеше към огромния комплекс на Клеър.

Естествено, те едва ли биха могли да видят повечето защити. Пътеката покрай реката беше гъсто покрита със символи на Хартата за укриване и заслепяване, а под плоските павета лежаха привидения на зверове и войни, които щяха да се надигнат при най-малката заплаха. Освен това пътеката пресичаше реката поне седем пъти, чрез тесни мостове с архаична конструкция, очевидно изградени от камък. Мостовете се охраняваха лесно — тъй като под тях течеше река Ратерлин, достатъчно дълбока и бърза, за да попречи на всеки един мъртвец да я прекоси.

Дори и тук, в Долната трапезария, из стените витаеше скрита магия на Хартата и привидения, които спяха сред грубо изсечения камък на пода и тавана. Лираел виждаше символите, колкото и бледи да бяха, и успя да разгадае заклинанията, които изразяваха. С привиденията й беше по-трудно, защото единствено символите за тяхното събуждане се виждаха ясно. Разбира се, имаше и отчетливи знаци — онези, които осветяваха помещението, както и всички останали места из подземните владения на Клеър, издълбани в скалите на планината, до ледената маса на Глетчера.

Лираел огледа лицата на гостите. След като бяха свалили шлемовете, тяхната късо подстригана коса даваше да се разбере, че никой не носи знака на Хартата на челото си. Следователно те почти със сигурност не виждаха магията, която ги заобикаляше. Лираел инстинктивно раздели собствената си доста дълга коса и попипа знака. Той леко пулсираше под ръката й и тя изпита усещане за обвързаност, чувство за принадлежност към великата Харта, която описваше света. Поне имаше някакви умения на Маг на Хартата, въпреки че не притежаваше зрението.

Охраната на търговците трябва да има по-голямо доверие на защитите на Клеър, помисли си Лираел, отново поглеждайки въоръжените мъже и жени. Един от тях забеляза погледа й и очите им се срещнаха за миг, докато тя не отмести поглед. През този кратък миг тя видя млад мъж, чиято глава беше по-щателно обръсната от тези на останалите, така че темето му лъщеше, когато улавяше светлината от символите на Хартата на тавана.

Макар че се опита да го игнорира, Лираел видя как пазачът става и прекосява стаята, а ризницата му беше твърде голяма за човек, който няма да види реалния си растеж в продължение на няколко години. Лираел се намръщи, когато се приближи и извърна глава още по-встрани. Само защото представителките народа Клеър понякога си вземаха за любовници някои от своите посетители, хората си мислеха, че всяка една Клеър, дошла в Долната трапезария, си търси мъж. Това схващане беше особено разпространено сред младежите около шестнайсетте.

— Извинете — каза гардът, — може ли да седна тук?

Лираел кимна с неохота и той седна, а люспите по гърдите му изтрещяха, изсипвайки се като водопад от метал.

— Аз съм Бара — каза той весело. — За пръв път ли сте тук?

— Моля? — попита озадачената и смутена Лираел. — В трапезарията ли?

— Не — каза Бара, като се разсмя и разпери ръце, за да посочи по-нашироко. — Тук. На Глетчера на Клеър. Аз идвам за втори път, така че ако имате нужда от някой, който да ви разведе наоколо… макар че предполагам, че родителите ви често търгуват насам?

Лираел отново извърна поглед, усетила как по бузите й пламват ярки петна. Опита се да измисли какво да каже, някакъв хаплив отговор, ала единственото, което й хрумна беше, че дори външните хора разбираха, че тя не е съвсем като всички Клеър. Дори и един глупав, недорасъл, трещящ дръвник като този тук.

— Как се казвате? — попита Бара, нехаещ за изчервяването и ужасната празнота, породила се в нея.

Лираел преглътна и навлажни устни, но не последва отговор. Чувстваше се така, сякаш няма име, няма самоличност. Дори не можеше да погледне Бара, защото очите й бяха насълзени, затова впери поглед в наполовина изядената круша пред себе си.

— Исках само да ви поздравя — каза тревожно Бара, когато мълчанието помежду им се проточи.

Лираел кимна и върху крушата се търкулнаха две сълзи. Тя не вдигна очи, нито опита да ги изтрие. Ръцете й бяха също толкова слаби и безполезни, колкото и гласът й.

— Съжалявам — добави Бара, докато се изправяше с дрънчене. Лираел гледаше как се връща на масата си, а очите й бяха наполовина скрити от падналата отгоре коса. Когато се отдалечи на няколко метра, един от мъжете каза нещо, което тя не успя да чуе. Бара сви рамене, а мъжете — и някои от жените — избухнаха в смях.

— Имам рожден ден — прошепна Лираел над чинията си, а в гласа й имаше повече сълзи, отколкото в очите й. — Не бива да плача на рождения си ден. — Стана и непохватно прескочи пейката, понесла чинията и вилицата към тезгяха на миялното помещение, като внимаваше да не улови погледа на някоя от своите първи, втори или трети братовчедки, които работеха там.

Тя още държеше чинията, когато една Клеър слезе по централното стълбище и почука с металната си пръчка по първия от седемте гонга, намиращи се върху последните седем стъпала. Лираел застина, а всички в трапезарията млъкнаха, докато Клеър слизаше, последователно удряйки всеки гонг, а различните им мелодии се сляха в една, преди да утихнат.

На най-долното стъпало Клеър спря и вдигна нагоре пръчката. Сърцето на Лираел подскочи в гърдите й, а стомахът й се сви от тревога. Беше станало точно както си го представяше. Толкова приличаше, че тя беше сигурна, че не си въобразява, а това е началото на зрението.

Сохре, както оповести нейната пръчка, в момента беше Гласът на Деветдневната стража, Гласът, който правеше съобщения, когато Стражът видеше нещо от обществена значимост за Клеър или Кралството. Но най-важното беше, че Гласът също така известяваше кога Стражът е видял следващото момиче, което ще получи зрението.

— Слушайте всички, малки и големи — обяви Сохре, а звучният й глас проехтя във всеки ъгъл на трапезарията, както и в кухните и миялните зад нея. — Стражът от Деветия ден обявява с голяма радост, че дарът на зрението се е пробудил у нашата сестра…

Сохре пое въздух, за да продължи, а Лираел притвори очи, знаейки, че Сохре ще изрече нейното име. Трябва, трябва, трябва да съм аз, мислеше си тя. Две години по-късно от останалите, а и днес е рожденият ми ден. Трябва…

— Анисел — произнесе напевно Сохре. После се обърна и отново изкачи стълбите, като леко удряше гонговете, а звукът им се превърна в тих фон на разговорите, които посетителите бяха подновили.

Лираел отвори очи. Светът не се бе променил. Тя не притежаваше зрението. Всичко щеше да си продължи както винаги. В мъка.

— Може ли да взема чинията ви, ако обичате? — попита невидимата братовчедка зад тезгяха. — О, Лираел! Взех те за гостенка. Най-добре побързай да се качиш горе, скъпа. Пробуждането на Анисел ще започне до час. Това е последната спирка на Гласа, както знаеш. Защо изобщо си яла тук долу?

Лираел не отговори. Пусна чинията и прекоси трапезарията като сомнамбул, а пръстите й нервно докосваха ъглите на масите, докато минаваше покрай тях. Единственото, за което можеше да мисли, беше гласът на Сохре, който отекваше в главата й.

— Дарът на Зрението се Пробуди у нашата сестра Анисел.

Анисел. Анисел беше тази, която щеше да облече бялата роба, която щяха да короноват със сребро и лунни камъни, а Лираел за пореден път трябваше да облече своята най-хубава синя туника, детската униформа. Туниката, която вече нямаше подгъв, защото я бяха отпускали толкова много пъти. Туниката, която въпреки това беше твърде къса.

Анисел беше навършила единайсет едва преди десет дни. Но рожденият й ден нямаше да бъде нищо в сравнение с този ден, денят на нейното пробуждане.

Рождените дни нямаха никакво значение, мислеше си Лираел, докато механично поставяше единия си крак пред другия, изкачвайки шестстотинте стъпала от Долната трапезария до Уестуей, изминавайки по този път двеста крачки, а след това продължавайки по сто и двете стъпала до задния вход на младежкото помещение. Тя преброи всяко едно стъпало, без да поглежда никого в очите. Виждаше само веещите се бели роби и мяркащите се крака, обути в черни пантофи, докато всички Клеър се втурваха към Голямата зала, за да почетат последното момиче, което встъпва в редиците на онези, видели бъдещето.

Когато пристигна в стаята си, Лираел установи, че и най-дребната радост от рождения й ден бе изчезнала. Беше потушена, угаснала като свещ. Сега беше денят на Анисел, помисли си тя. Трябваше да опита да се зарадва заради Анисел. Трябваше да пренебрегне ужасната мъка, която се надигаше в собственото й сърце.

Глава втораИзгубено бъдеще

Лираел се хвърли на леглото и се опита да потисне отчаянието. Наистина трябваше да се облече за пробуждането на Анисел. Ала всеки път, когато понечеше да се изправи, се чувстваше неспособна да продължи и отново сядаше. За момента й беше невъзможно да се изправи. Можеше само да си припомня онзи ужасен миг в Долната трапезария, когато не беше чула името си. Ала тя успя да откъсне мислите си от това и да мисли за близкото бъдеще, вместо за миналото. Лираел взе решение. Нямаше да отиде на пробуждането на Анисел.

Едва ли някой щеше да забележи отсъствието й, но имаше вероятност някой да дойде да я вземе. Тази мисъл й даде достатъчно сили, за да стане от леглото и да потърси скривалище. Най-традиционното беше под леглото, но долната част на простото дървено легло на Лираел беше тясна и много прашна, защото тя от седмици не беше спазвала стандартната процедура за почистване.

За миг се спря на гардероба. Ала неговата скромна, наподобяваща кутия, форма и конструкция от борови дъски я накараха да си го представи като изправен ковчег. Тази мисъл не беше нова за Лираел. Тя винаги беше имала, по думите на братовчедките й, болно въображение. Като малка обичаше да пресъздава драматични смъртни сцени от известни приказки. Беше престанала да ги играе преди години, но никога не престана да мисли за смъртта. И в частност за собствената си смърт.

— Смърт — прошепна Лираел, потръпвайки, когато чу изречената на глас дума. Каза я още веднъж, по-силно. Една простичка дума, лесен начин да се избави от всички неща, които не й даваха мира. Можеше да избегне пробуждането на Анисел, ала навярно нямаше да успее да избегне всички останали, които предстояха след него.

Ако се самоубиеше, разсъждаваше Лираел, нямаше да й се налага да гледа как все по-малки от нея момичета получават зрението. Нямаше да й се налага да стои в групата на децата, облечени в сини туники. Деца, които надничаха към нея под дългите си мигли по време на церемонията за пробуждането. Лираел познаваше този поглед и забелязваше страха в него. Те се страхуваха, че може би ще станат като нея, обречени да бъдат лишени от единственото нещо, което имаше значение.

А тя трябваше да се примири с Клеър, които я гледаха със съжаление. Онези, които винаги спираха и я питаха как е. Сякаш можеше да опише как се чувства само с думи. Или сякаш дори да намереше думи, Лираел би могла да им разкаже какво е да си на четиринайсет и да нямаш зрението.

— Смърт — прошепна отново Лираел, изпробвайки вкуса на думата върху езика си. Какво друго й оставаше? Винаги я съпътстваше надеждата, че един ден ще получи зрението. Ала сега беше на четиринайсет. Та кой беше чувал за някоя Клеър, лишена от зрение на четиринайсет? Положението никога не беше й се струвало толкова отчайващо, както днес.

— Това е най-доброто, което мога да направя — изрече Лираел, сякаш информираше свой приятел за жизненоважно решение. Гласът й звучеше уверено, ала вътре в себе си тя не беше сигурна. Клеър не се самоубиваха. Самоубийството означаваше да даде окончателно и ужасно потвърждение, че не е една от тях. Вероятно това беше най-доброто нещо. Всъщност как щеше да го направи? Очите на Лираел се стрелнаха към мястото, където мечът й за тренировки висеше в своята ножница на вратата. Стоманата беше тъпа и мека. Навярно щеше да успее да падне върху острието, но това щеше да предизвика много бавна и болезнена смърт. Освен това, почти със сигурност някой щеше да чуе вика й и да доведе помощ.

Може би имаше заклинание, което да секне дъха й, да изсуши дробовете й и да затвори гърлото й. Но нямаше да го открие в учебниците, в тетрадката си по магия на Хартата, или в „Указателя за символи на Хартата“, все неща, които се намираха на бюрото й, на няколко крачки от леглото. Трябваше да търси в Голямата библиотека за такова заклинание, а подобни магии сигурно бяха заключени със заклинания и ключове.

Това й оставяше два сравнително достъпни метода да сложи край на всичко: студ и височина.

— Глетчерът — прошепна Лираел.

Това е, реши тя. Щеше да се изкачи по стълбата Стармаунт, докато всички останали бяха на пробуждането на Анисел, а после да се хвърли на леда. Накрая, ако някой си направеше труда да погледне, щяха да открият нейното замръзнало, изпочупено тяло — и тогава всички щяха да разберат колко тежко е било да бъдеш Клеър без зрение.

Очите й се изпълниха със сълзи, докато си представяше как огромната тълпа наблюдава безмълвно, докато изнасят тялото й през Голямата зала, а синият цвят на туниката й е станал бял от леда и снега, замръзнали върху й.

Едно почукване на вратата прекъсна болезнените й фантазии и Лираел подскочи облекчено. Навярно Деветдневната стража я беше видяла, за пръв път в живота й. Видели са я да се катери по глетчера, отивайки да се хвърли оттам, затова са пратили някого да предотврати това, да й каже, че един ден ще получи Зрението, че всичко ще се оправи.

После вратата се отвори преди Лираел да успее да каже „Влез“. Това й беше достатъчно, за да разбере, че не става въпрос за Стража от Деветия ден, загрижен за нейната безопасност. Беше леля Кирит, пазителката на младите. Или по-скоро обратното, тъй като тя никога не третираше Лираел различно от останалите, и никак не й демонстрираше обичта, която човек би очаквал от една леля.

— Ето те и теб! — избоботи ненужно Кирит със своя дразнещ, неискрено весел глас. — Търсих те на закуска, но беше толкова претъпкано, че не успях да те открия. Честит рожден ден, Лираел!

Лираел се втренчи в Кирит и в подаръка, който й подаваше. Голяма квадратна кутия, опакована в червено-синя хартия, поръсена със златисто. Хартията беше много красива. Досега леля Кирит никога не й беше подарявала нищо. Обясняваше го с думите, че тя самата никога не е получавала подаръци, но Лираел смяташе, че не това е причината. Смисълът беше в подаряването, не в получаването.

— Хайде, отвори го! — възкликна Кирит. — Не ни остава много време до пробуждането. Постави се на мястото на малката Анисел!

Лираел взе кутията. Беше мека, но доста тежка. В миг всичките й мисли за самоубийство изчезнаха, изместени от любопитството. Какъв ли беше подаръкът?

После, когато отново опипа кутията, я обзе ужасно предчувствие. Тя бързо скъса единия ъгъл на опаковката и видя издайническото синьо.

— Това е туника — каза Лираел, но думите сякаш бяха изречени от някой друг, идвайки отдалече. — Детска туника.

— Да — каза Кирит, ослепителна в своята бяла роба и диадемата от сребро и лунни камъни, закрепена върху светлорусата й глава. — Забелязах, че старата е много къса и никак не изглежда добре, както си пораснала…

Тя продължи да говори, но Лираел не чуваше нито дума. Вече нищо не изглеждаше реално. Нито новата туника в ръцете й. Нито говорещата леля Кирит. Нищо.

— Хайде, облечи се! — окуражи я Кирит, като приглади гънките на робата си. Тя беше висока и едра жена, една от най-високите от рода Клеър. Лираел се чувстваше много дребна пред нея и някак мръсна, в сравнение с огромната бяла маса, която представляваше робата на Кирит. Тя се взираше в тази белота и отново започна да мисли за лед и сняг.

Беше потънала в мислите си, когато Кирит я потупа по рамото.

— Какво? — попита Лираел, осъзнала, че беше пропуснала голяма част от последните й думи.

— Облечи се! — повтори леля Кирит. Кожата на челото й се набърчи от лекото смръщване, при което диадемата й се смъкна надолу и помрачи очите й. — Би било ужасно невъзпитано да закъснееш.

Лираел механично свали старата си туника и навлече новата. Тя беше от тежък лен, корав заради това, че беше нов, и й бяха нужни известни усилия, преди леля Кирит да го смъкне надолу с лекота. Когато провря ръцете си и туниката покри раменете й, тя стигаше точно над глезените й.

— Има още много къде да растеш — отбеляза със задоволство леля Кирит. — А сега наистина трябва да тръгваме.

Лираел погледна морето от син плат, който обгръщаше цялото й тяло, и си помисли, че има повече място, отколкото някога щеше да изпълни. Навярно леля Кирит очакваше, че тя никога няма да облече бялата роба на пробуждането, защото тази туника щеше да й бъде по мярка, дори и да продължеше да расте, докато навърши трийсет и пет.

— Ти върви, аз ще те настигна — излъга тя, мислейки си за стълбата Стармаунт, скалите зад нея и очакващия лед. — Трябва да отида до тоалетната.

— Много добре — каза Кирит, като забързано излезе в коридора. — Но побързай, Лираел! Помисли си какво би казала майка ти!

Лираел я последва, завивайки вляво към най-близката тоалетна. Кирит сви надясно и плесна с ръце, за да накара да побързат три осемгодишни момичета, които се обличаха, вървейки, а туниките им скриваха наполовина главите им, заглушавайки кикота им.

Лираел нямаше представа какво би казала майка й за каквото и да било. Като малка доста често й се подиграваха заради Ариел, преди да се превърне в твърде сериозен аутсайдер, за да могат да я дразнят. За рода Клеър беше съвсем обичайно да си търсят любовници сред посетителите на Глетчера, и дори не беше съвсем необичайно да си намират такива извън пределите му. Но беше нещо нечувано децата им да нямат официален баща.

Майка й беше прибавила към своето необикновено поведение и факта, че бе напуснала Глетчера — както и петгодишната Лираел, — призована от някакво видение, което не беше споделила с останалите Клеър. Години по-късно леля Кирит беше казала на Лираел, че Ариел е мъртва, макар да не й беше споделила подробностите. Лираел беше чувала най-различни теории, включително и тази, че майка й е била отровена от ревниви съперници в двора на някакъв си варварски лорд, в ледената пустош на Севера, или че е била убита от зверове. Очевидно бе заемала длъжността пророк, нещо, което никой от представителите на рода Клеър не възприемаше като уместно занимание за хората с тяхната кръв.

Болката от загубата на майка й беше скътана дълбоко в сърцето на Лираел, ала не чак дотам, че да не може да излезе на повърхността. Леля Кирит умееше да й я причинява отново.

Когато Кирит и трите ненадейно наказани момичета изчезнаха, тя свърна обратно към стаята си, за да си вземе връхните дрехи: палто от плътна вълна, намазано с ланолин; шушони от мушама;, ръкавици, обточени с кожа и кожени очила с лещи от опушено зелено стъкло. Част от нея й казваше, че е глупаво да взема тези неща, понеже бездруго отиваше да умре, ала едно тихо гласче й нашепваше, че трябва да е добре облечена.

Тъй като всички обитаеми части от владенията на Клеър се отопляваха с пара от дълбоките извори, Лираел понесе в ръка връхните си дрехи, а по-дребните от тях загърна в палтото си. Щеше да бъде достатъчно горещо да изкачи стълбата Стармаунт и без цялата тази вълна. Като импровизиран акт на неподчинение, тя свали новата туника и я хвърли на пода. Вместо нея предпочете да облече неутралните дрехи, носени, когато Клеър бяха дежурни в мокрото помещение или в кухнята в Долната трапезария — дълга сива риза от памук, която стигаше до коленете, както и тънки, сини вълнени гамаши. Този ансамбъл вървеше с платнена престилка, но Лираел я остави.

Беше необичайно да се промъква по Северния път, без наоколо да има жива душа. Обикновено по тази оживена артерия се движеха десетки представители на рода, заети със своите дела, които или отиваха, или се връщаха от Стража на Деветия ден, или пък бяха ангажирани с хилядите останали прозаични задачи на общността. Глетчерът на Клеър всъщност представляваше малък град, макар и много странен, тъй като основната му задача беше да гледа в бъдещето. Или, както непрекъснато се налагаше да обясняват Клеър на своите посетители, в множеството възможни бъднини.

На мястото, където Северният път се пресичаше със Зигзаг, Лираел се огледа, за да се увери, че не са я забелязали. После направи няколко крачки по първата извивка на Зигзага, търсейки една малка, тъмна дупка на нивото на кръста. Когато я откри, извади ключа, който носеше на една верижка около шията си. Всички Клеър имаха такива ключове и с тях отваряха повечето от общите врати. Вратата на Стармаунт не се използваше често, но Лираел не смяташе, че се нуждае от специален ключ.

Около ключалката нямаше и следа от врата, докато тя не пъхна ключа в нея и го завъртя два пъти. След това от пода плъзна бледа сребриста линия, която бавно очерта вратата в жълтеникавия камък.

Лираел я отвори. Лъхна я студен въздух, затова влезе бързо. Ако наоколо имаше други хора, те щяха да забележат студения вятър по-бързо от всичко останало. Клеър може и да живееха в планина, почти покрита от глетчер, но не се радваха на студа.

Вратата се затръшна зад Лираел и сребърните линии, които бележеха очертанията й, бавно избледняха. Стъпалата пред нея се издигаха в права линия, а символите на Хартата над тях хвърляха светлина, която беше по-приглушена от тази в главното помещение. Челата на стъпалата бяха по-високи от обичайното, нещо, което Лираел не беше запомнила от училищната екскурзия преди много години, когато всички й се бяха сторили високи. Тя направи гримаса, когато започна да ги изкачва, съзнавайки, че мускулите на прасците й скоро щяха да възнегодуват срещу допълнителното повдигане от петнайсет сантиметра.

Първите стотина стъпала имаха бронзови перила, а след това стълбата поемаше нагоре в глуха права линия. Лираел ги сграбчваше, докато се изкачваше, а хладният метал й действаше успокоително. Вярна на навика си, тя започна да брои стъпалата, и този отсечен ритъм временно прогони картините в съзнанието й, показващи как пада по необятния леден склон.

За малко да не забележи, че перилата свършват и стълбите започват да се вият в дългата спирала, която щеше да я отведе на върха на планината, Стармаунт. Съседният й връх беше Сънфол, а двете планини заедно държаха Глетчера помежду си. Навремето Глетчерът също бе притежавал име, но то отдавна беше забравено. Затова от хилядолетия го наричаха с името на Клеър, които живееха над, до, а понякога и под него. С времето това име се беше прехвърлило и към царството на Клеър, така че и ледената маса, и каменните помещения бяха известни като Глетчера на Клеър, сякаш бяха едно цяло.

По принцип Клеър не избираха стаи, разположени твърде близо до Глетчера. Те живееха в планината от хилядолетия, ползвайки тунелите, прокопани от вече почти изчезналите машини, или извършвайки свои магически или физически изкопни работи. В същото време Глетчерът беше продължил своето неумолимо спускане към долината и планините, обгръщащи я от двете страни. Ледът рушеше камъка и си проправяше път в него, а глетчерът оставаше равнодушен към факта, че това би означавало разрушение и за тунелите на Клеър.

Естествено, Клеър виждаха накъде поема лекомисленият глетчер, ала това не беше спряло различните амбициозни строители от миналото. Очевидно те си бяха мислели, че техните разширения ще издържат толкова дълго, колкото са планирали, а навярно дори три или четири поколения след това — достатъчно дълго време, за да си струва труда.

Лираел си мислеше за тези строители и се питаше защо стълбата е била направена с толкова неудобно високи стъпала. Ала след известно време дори и механичното броене не успяваше да обуздае въображението й. Започна да си представя как би изглеждала Анисел в този миг. Навярно стоеше в детския кът на Голямата зала, самотна фигура в бяло сред синьо поле. Сигурно се взираше към отсрещния край, без съмнение, почти без да вижда многобройните редици от облечени в бяло Клеър, седнали на скамейките, разположени от двете страни на залата в продължение на стотици метри, двайсет и една редици в широчина. Скамейките бяха изработени от стар тъмен махагон, покрити с копринени възглавнички, сменяни на всеки петдесет години със специална церемония.

В дъното на залата сигурно стоеше Гласът на Деветдневната стража, а навярно и някои от пазачите, ако задълженията им позволяваха. Те трябваше да стоят около Камъка на Хартата, издигащ се от пода на залата. Един-единствен менхир, изобилстващ с всички светещи и менящи се символи на Хартата, които описваха всичко на този свят, видимо или невидимо. А върху Камъка на Хартата, толкова високо, че никоя да не може да я достигне, освен Гласът със своята метална пръчка, щеше да стои диадемата на новата Клеър, а среброто и лунните камъни да отразяват символите му.

Лираел насили уморените си крака да направят още една крачка. Разходката на Анисел нямаше да бъде никак изморителна. Само неколкостотин крачки, а от всички страни щяха да я посрещат усмихнати лица. После, когато най-сетне поставеха диадемата на главата й, щеше да настъпи суматохата от изправящите се на крака Клеър, последвана от силни аплодисменти, отекващи из цялата зала и отвъд нея. Пробуждането на Анисел, една истинска Клеър, владетелка на зрението, аплодирана от всички присъстващи.

За разлика от Лираел, която, както винаги, беше сама и пренебрегната. Доплака й се, но избърса сълзите си. Оставаха й още сто стъпала и щеше да се озове при Портата на Стармаунт. Щом я прекосеше и излезеше на широката тераса пред нея, щеше да застане на ръба на глетчера и да впери поглед в ледената смърт.

Глава третаХартиени крила

В горния край на стълбата Стармаунт Лираел си отдъхна за малко, докато студът, който нахлуваше през камъка, не стана непоносим. После облече връхните си дрехи, а светът наоколо стана зелен, когато си сложи очилата. Накрая измъкна едно копринено шалче от джоба на палтото си, превърза го около носа и устата си и завърза наушниците на шапката си.

Облечена по този начин, тя можеше да мине за някой от рода Клеър. Никой не би могъл да види лицето, косата или очите й. Изглеждаше съвсем като всяка друга Клеър. Когато откриеха тялото й, дори нямаше да разберат коя е, преди да свалят шапката, шала и очилата.

За последен път Лираел щеше да изглежда като една от рода Клеър.

Въпреки това, тя се поколеба пред вратата, която водеше от стълбата към хангара за Хартиените крила и Портата на Стармаунт. Навярно не беше твърде късно да се върне и да каже, че е яла нещо, което не й е понесло и се е наложило да остане в стаята си. Ако побързаше, почти със сигурност щеше да се прибере, преди всички останали да се завърнат от пробуждането.

Ала това нямаше да промени живота й. Там долу не я очакваше нищо хубаво, реши Лираел, затова можеше да отиде да погледне скалите. Там щеше да вземе окончателното си решение.

Тя отново извади ключа си, опипвайки непохватно с ръкавиците, и отключи вратата. Този път тя се виждаше, но беше охранявана с магия. Лираел почувства как магията на Хартата в нея преминава през ключа, през кожата на ръкавиците й и към ръцете й. Напрегна се за миг, после се отпусна, когато тя отново утихна. Каквото и да пазеше това заклинание, момичето не представляваше интерес за него.

Зад вратата беше още по-студено, въпреки че Лираел все още се намираше в планината. Тази голяма пещера беше хангарът за Хартиените крила, където Клеър държаха своите магически самолети. Три от тях стояха наблизо. Наподобяваха много тесни канута с ястребови крила и опашки. На Лираел й се дощя да докосне един от тях, да провери дали наистина са от хартия, но добре знаеше, че не бива да го прави. Що се отнася до материала, Хартиените крила бяха изработени от хиляди пластове ламинирана хартия. Ала освен това те бяха създадени с помощта на силна магия и това донякъде ги правеше чувствителни. Изрисуваните очи в предната част на най-близкия зелено-сребрист самолет сега може и да бяха угаснали, но щяха да светнат, ако ги докоснеше. Лираел нямаше представа до какво би довело това. Знаеше, че самолетите се управляват чрез изсвирване на определени символи на Хартата, а тя можеше да свири, но не знаеше символите, нито някаква специална техника, която щеше да й е нужна.

Затова Лираел се промъкна покрай Хартиените крила към Портата на Стармаунт. Тя беше огромна — достатъчно голяма, за да могат трийсет души или две Хартиени крила да я преминат едновременно — и несъмнено беше четири пъти по-висока от нея. За щастие, дори не й се наложи да опитва да я отвори, защото в левия край на голямата порта беше издълбана една по-малка вратичка. След кратко занимание с ключа и въздействието на отбранителното заклинание, вратата се отвори и Лираел излезе навън.

Посрещнаха я едновременно студ и слънчева светлина, които можеше да усети дори през дебелите си дрехи и очилата.

Беше прекрасен летен ден. По-ниско в долината, под Глетчера, сигурно беше горещо. Тук беше студено, а студът се дължеше предимно на бриза, който подухваше откъм Глетчера, а после се издигаше нагоре, над и около планината.

Пред Лираел в планинския склон беше издълбана широка, неестествено равна тераса. Тя беше дълга около сто метра и широка близо петдесет, а около нея, в дълбоки преспи бяха натрупани сняг и ледени късове. Върху самата тераса обаче имаше съвсем тънка снежна покривка. Лираел знаеше, че това се дължи на привиденията — създадени чрез магия слуги, които копаеха, ринеха и я поддържаха целогодишно, забравили за времето. Сега не се виждаха никъде, но Магията на Хартата, която щеше да ги приведе в действие, се спотайваше непосредствено под камъните, покриващи терасата.

В далечния край на терасата планината се спускаше в стръмна пропаст. Лираел погледна към нея, но единственото, което видя, беше синьо небе и няколко ниски облачета. Трябваше да прекоси терасата и да погледне надолу, за да види главния корпус на Глетчера, намиращ се на хиляда стъпки под нея. Ала тя не го направи. Вместо това си представи какво би станало, ако скочи. Ако се хвърлеше достатъчно надалече, щеше да полети свободно към очакващия я лед и да я постигне бърз край. Ако паднеше наблизо, щеше да се удари в някоя каменна скала на около трийсет-четирийсет стъпки по-долу, после да се хързулне и да се претърколи през останалата част от пътя, докато чупи по една кост с всеки удар.

Лираел потръпна и извърна очи. След като вече се намираше тук, едва на няколко минути бърз ход от пропастта, не беше сигурна, че да предизвика собствената си смърт е толкова добра идея. Ала всеки път, когато опиташе да мисли за предстоящото си бъдеще, се чувстваше безпомощна и неориентирана, сякаш всички пътища пред нея бяха преградени с твърде високи стени, за да успее да ги прескочи.

Засега си наложи да се раздвижи и да направи няколко крачки напред, поне за да погледне високия склон. Ала краката й сякаш живееха свой живот и вместо това я поведоха по терасата, без да се приближат до скалистия склон.

Час и половина по-късно, тя пое обратно към Портата на Стармаунт, след като беше прекосила дължината на терасата четири пъти, без нито веднъж да посмее да се доближи до скалата в далечния й край. Най-близкото място, до което бе стигнала, беше стръмният склон в дъното, откъдето всъщност излитаха Хартиените крила. Ала това беше пропаст, дълбока едва неколкостотин стъпки, разположена върху един много по-полегат планински склон, и не върху Глетчера. Дори и тогава не беше изминала повече от двайсет стъпки до ръба.

Лираел се запита как Хартиените крила излитаха от онзи далечен край. Никога не беше виждала някое от тях да излиза или да се прибира, и известно време се опитваше да си представи гледката. Очевидно се плъзгаха по леда, а после, в определен момент се отправяха в небето, но откъде точно? Дали имаха нужда от продължително засилване, подобно на сините пеликани, които бе виждала в Ратерлин, или можеха да се изстрелят право нагоре като соколи?

Всички тези въпроси разпалваха любопитството на Лираел относно начина, по който всъщност функционираха Хартиените крила. Тъкмо обмисляше да рискува и да огледа по-внимателно някое от тях в хангара, когато си даде сметка, че черното петънце, което бе забелязала високо над главата си, не беше продукт на нейното въображение, нито пък малък буреносен облак. Това беше истинско Хартиено крило, което очевидно се готвеше да кацне.

В този миг тя чу оглушителния тътен на Портата на Стармаунт, която се отваряше. Погледна разтревожено към нея, а после отново към Хартиеното крило. Какво щеше да прави?

Би могла да изтича по терасата и да се хвърли оттам, но никак не й се щеше да го прави. Периодът на най-черното й отчаяние бе отминал, поне засега.

Можеше просто да си остане в единия край на терасата и да гледа как Хартиеното крило се приземява, но това почти със сигурност щеше да й навлече сериозно мъмрене от страна на леля Кирит, да не говорим за няколкото месеца допълнителни дежурства в кухнята. Или някакви още по-тежки наказания, за които не подозираше.

Или пък можеше да се скрие и да наблюдава. Все пак искаше да види как каца някое Хартиено крило.

Всички тези възможности препускаха в ума й, и й отне само миг, за да избере последната. Изтича до една снежна пряспа, седна в нея, и започна да се затрупва със сняг. Не след дълго се скри почти напълно, с изключение на следите от стъпки, които водеха към скривалището й.

Лираел бързо извика в съзнанието си Хартата, после посегна към неспирното й течение, за да извади трите символа, от които се нуждаеше. Те се разраснаха ослепително в ума й, един по един и го изпълниха, докато вече не можеше да мисли за нищо друго. Премести ги в устата си, а после ги издуха навън, към следите, които беше оставила в снега.

Заклинанието се изтръгна от нея като въртящо се кълбо от мразовит въздух, което се увеличаваше, докато не стана широко колкото човешка ръка. То се понесе по пътеката, която Лираел бе проправила, изтривайки следите й. После, когато изпълни задачата си, кълбото се остави да бъде понесено от вятъра, а дъхът и символите на Хартата изчезнаха в небитието.

Лираел погледна нагоре, надявайки се онзи, който се намираше в Хартиеното крило, да не е забелязал странното малко облаче. Самолетът вече се приближаваше, а сянката на крилата му премина през терасата, докато той описваше още кръгове, губейки височина с всяко преминаване.

Лираел примижа, тъй като зрението й беше замъглено от очилата и снега, който покриваше почти цялото й лице. Не успя да види добре кой седи в Хартиеното крило. Цветът му се различаваше от този на самолетите, използвани от Клеър. Червено и златисто, цветовете на Кралския дворец. Навярно някой пратеник? Кралят във Велизар и Клеър поддържаха редовна комуникация и Лираел често бе виждала пратеници в Долната трапезария. Ала те обикновено не пристигаха с Хартиени крила.

До нея достигнаха няколко изсвирени ноти, изпълнени със сила, и в един кратък миг, предизвикал гадене, тя се почувства така, сякаш лети и трябва да следва вятъра. После видя как Хартиеното крило се спуска още веднъж, обръща се срещу вятъра, плъзга се и спира върху терасата, разпръсквайки сняг — твърде близо до скривалището на Лираел, за да остане тя спокойна.

От кабината уморено излязоха двама души, протягайки ръце и крака. И двамата бяха толкова плътно загърнати в кожи, че Лираел не можа да види дали са мъже или жени. Ала не бяха от рода Клеър, беше сигурна в това, не и с тези дрехи. Единият носеше палто от черна и сребриста белка, а другият — от някаква червеникавокафява кожа, непозната за Лираел. А очилата им бяха със сини стъкла, вместо със зелени.

Човекът с червеникавото палто пъхна ръка в кабината и извади два меча. Лираел си помисли, че той — беше почти убедена, че е мъж — ще подаде единия на своя спътник, но мъжът запаса и двата на широкия си кожен колан, по един от двете страни на кръста.

Другият човек — онзи със сребристочерното палто — беше жена, реши Лираел. Имаше нещо в начина, по който свали ръкавицата си и опря длан върху носа на Хартиеното крило, като майка, която проверява температурата на челото на детето си.

После и жената се пресегна в кабината и измъкна кожен пояс. Лираел проточи врат, за да вижда по-добре, без да обръща внимание на снега, който се сипеше в яката й. После за малко да ахне издайнически, когато разбра какво има в кесиите на пояса. Кесиите бяха седем. Най-малката беше голяма колкото кутия за хапчета, а най-голямата — дълга колкото ръката на Лираел. От всяка стърчеше по една махагонова дръжка. Дръжките на звънци, звънци, чиито гласове бяха приглушени от кожата. Която и да беше тази жена, тя носеше седемте звънеца на некромант!

Жената си сложи пояса и се пресегна да вземе меча. Беше по-дълъг от тези, които използваха Клеър, а също и по-стар. Лираел успя да долови силата в него дори от своето скривалище. Магията на Хартата присъстваше както в меча, така и в двамата пътници.

И в звънците, осъзна Лираел, а това най-сетне й даде да разбере коя беше тази жена. Некромантията беше Свободна магия, забранена в Кралството, както и звънците, използвани от некромантите. С изключение на звънците на една-единствена жена. Жената, призована да унищожи злото, причинявано от некромантите. Жената, която възпираше мъртвите. Жената, която единствена съчетаваше Свободната магия с Хартата.

Лираел потръпна, но не от студ, когато осъзна, че се намира едва на около двайсет метра от Абхорсен. Преди години, легендарната Сабриел беше освободила вкаменения принц Тъчстоун и двамата заедно бяха разгромили един от Висшите мъртви, наречен Керигор, който почти бе успял да унищожи Кралството. После тя се беше омъжила за принца, когато той стана крал, и двамата заедно бяха…

Лираел отново погледна мъжа, обръщайки внимание на двата меча и на начина, по който той стоеше близо до Сабриел. Това трябва да е кралят, даде си сметка тя и едва не й прилоша. Крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел бяха тук! Достатъчно близо, за да отиде и да ги заговори — ако й достигнеше смелост.

Но не й достигна. Настани се още по-надълбоко в снега, пренебрегвайки студа и влагата, и зачака да види какво ще се случи. Лираел не знаеше как трябва да се покланя или да прави реверанс, или както там се наричаше, или как трябва да се обръща към Абхорсен и краля. Но най-вече не знаеше как да обясни присъствието си там.

След като се въоръжиха, Сабриел и Тъчстоун застанаха по-близо един до друг и си говореха тихо, а скритите им лица почти се докосваха. Лираел напрягаше слух, но не успя да чуе нищо. Вятърът отвяваше думите им в противоположната посока. Ала беше очевидно, че те чакат нещо — или някого.

Не се наложи да го правят дълго. Лираел бавно извърна глава към Портата Стармаунт, като внимаваше да не раздвижи натрупания около нея сняг. Малка група от представители на рода Клеър излязоха през Портата и бързо прекосиха терасата. Очевидно идваха директно от пробуждането, защото повечето просто бяха наметнали пелерини или палта върху белите си роби и почти всички все още носеха диадемите си.

Лираел позна двете, които вървяха отпред — близначките Санар и Риел — безупречно въплъщение на съвършените Клеър. Тяхното зрение беше толкова силно, че почти винаги бяха на Деветдневна стража, затова пътищата им с Лираел рядко се пресичаха. И двете бяха високи и невероятно красиви, а дългите им руси коси светеха на слънцето още по-ослепително от сребърните им диадеми.

Зад тях вървяха още пет Клеър. Лираел ги познаваше бегло и ако се наложеше, би могла да си припомни имената им и родствените им връзки с нея. Нито една не й беше по-близка от трета братовчедка, но тя знаеше, че всички имат особено силно зрение. Ако в момента не участваха в Деветдневната стража, щяха да го направят утре, и вероятно го бяха правили миналата седмица.

Накратко, това бяха седем от най-значимите Клеър в целия Глетчер. Всички те заемаха важни постове, редом със задълженията си, свързани със зрението. Малката Джазел, например, която вървеше последна, беше главен касиер и отговаряше за вътрешните финанси на Клеър и търговската им банка.

Освен това, те бяха последните хора, които Лираел желаеше да срещне на място, където не биваше да бъде.

Глава четвъртаПроблясък в снега

Докато Санар и Риел водеха останалите напред, Лираел си помисли, че щеше да ги види как правят онова, което се правеше при срещата с краля и неговата кралица, която притежаваше и допълнителната привилегия да бъде Абхорсен.

Ала Сабриел и Тъчстоун не дочакаха този ритуал. Те посрещнаха Санар и Риел с прегръдки и, след като вдигнаха очилата си и свалиха шаловете, ги целунаха по двете бузи. Лираел още веднъж се наведе напред, за да чуе какво си казват. Вятърът все така духаше в погрешната посока, но беше отслабнал, така че тя долови разговора.

— Добра среща, братовчедки — казаха усмихнати в един глас Сабриел и Тъчстоун. Сега, когато виждаше лицата им, Лираел си помисли, че и двамата изглеждат много уморени.

— Видяхме ви през изминалата нощ — каза Санар — или Риел — не беше сигурна коя точно. — Но трябваше да отгатнем часа по слънцето. Надявам се, че не сте чакали дълго?

— Няколко минути — каза Тъчстоун. — Тъкмо колкото да се поразтъпчем.

— Той все така не обича много да лети — каза Сабриел, усмихвайки се на съпруга си. — Няма доверие на пилота.

Тъчстоун сви рамене и се разсмя.

— Ставаш все по-добра.

Лираел долови, че той не говори само за управлението на Хартиените крила. Като че между Тъчстоун и Сабриел протичаше някакъв полускрит поток от енергия и чувства. Те споделяха нещо невидимо, нещо, което предизвика смеха и усмивката в очите на Сабриел.

— Не видяхме, че ще останете — продължи Санар. — Предполагам, че сме разбрали правилно?

— Така е — отвърна Сабриел и усмивката изчезна от очите й. — На запад има размирици и не можем да се бавим. Можем да останем само толкова, че да се посъветваме с вас. Ако има какво да ни посъветвате.

— Отново Западът? — попита Санар и двете с Риел се спогледаха разтревожено, както направиха и останалите Клеър зад тях. — Не виждаме нищо за твърде голяма част от Запада. Там има някаква сила, която препречва всичко, освен няколко откъслечни погледи. Въпреки това, знаем, че неприятностите ще дойдат тъкмо от Запад. Виждаме отделни епизоди от това в голяма част от бъдещето, но никога не са достатъчни, за да ни бъдат от полза.

— И сега имаме много неприятности — каза с въздишка кралят. — През последните десет години издигнах шест Камъка на Хартата близо до Едж и Червеното езеро. През годините останаха само два, а нямам време да продължа да поправям останалите. Сега отиваме там, за да сложим край на настоящия проблем и да опитаме да открием източника му, но не съм сигурен, че ще успеем. Особено след като е достатъчно силен, за да се скрие от зрението на Клеър.

— Невинаги силата е тази, която може да заслепи нашето зрение — каза една Клеър, най-старата от присъстващите. — Не е дори и злото. Съществуват незабележими сили, които отклоняват нашето зрение поради причини, за които можем само да гадаем, а винаги съществува и простият факт, че ние виждаме твърде много бъдещи събития и то съвсем за кратко. Навярно онова, което ни заслепява около Червеното езеро се дължи на този факт.

— Ако е така, тогава то чупи и Камъните на Хартата с кръвта на маговете на Хартата — каза Тъчстоун. — И привлича към себе си мъртвите и Свободната магия по-силно отвсякъде другаде. От цялото Кралство, районът на Червеното езеро и подножието на Маунт Абед е този, който най-силно се опълчва срещу нашето управление. Преди четиринайсет години двамата със Сабриел си обещахме, че ще издигнем отново Камъните на Хартата, ще възстановим селата, а хората отново ще бъдат свободни да се върнат към живота и работата си, без да се страхуват от мъртвите и Свободната магия. Направихме го от Стената до Северната пустиня. Но не можем да победим онова, което ни се противопоставя на запад. С изключение на самия Едж, тази част на Запада продължава да бъде пустошта, в която Керигор я превърна преди двеста години.

— Уморявате се от задълженията си — внезапно каза старата Клеър, а Тъчстоун и Сабриел кимнаха. Но раменете им бяха изправени и въпреки че признаваха умората, с нищо не показаха, че отказват да носят това бреме.

— Не си почиваме — каза Тъчстоун. — Винаги изникват нови проблеми, някаква опасност, с която могат да се справят единствено кралят или Абхорсен. На Сабриел се пада най-тежкият дял, защото наоколо продължават да бродят твърде много мъртви, както и твърде много идиоти, които биха отворили още врати към Смъртта.

— Както онзи, който в момента всява смут в Едж — каза Сабриел. — Или поне така твърдят вестоносците. Некромант или заклинател на Свободната магия, който носи бронзова маска. Тя — защото има сведения, че е жена — е придружавана както от мъртви, така и от живи хора, и заедно нападат ферми и чифлици на изток от Едж, почти до град Робъл. И все пак, не сме чули и дума от вас. Нима не сте видели нещо от това?

— Рядко виждаме нещо близо до Червеното езеро — отвърна Риел с тревожна гримаса. — Но обикновено нямаме проблеми с по-далечните места. В този случай, съжалявам, че не сме ви предупредили за станалото и, че не можем да ви кажем какво предстои.

— Една гвардейска рота пътува насам от Кир — каза Тъчстоун, — но те нямат да пристигнат поне още три дни. Самите ние възнамеряваме да бъдем в Робъл до утре сутрин.

— Да се надяваме, че утрото ще е ясно — добави Сабриел. — Ако сведенията отговарят на истината, тази некромантка контролира много мъртви ръце. Може би дори ще бъдат достатъчни, за да нападнат някой град нощем, или при гъста облачност.

— Мисля, че определено бихме видели евентуално нападение над Робъл — каза Риел. — А не сме.

— Това е някаква утеха — каза Тъчстоун, но Лираел разбра, че той не им вярва напълно. Самата тя беше шокирана, защото никога не беше чувала, че зрението може да бъде блокирано, или че съществуват места, в които Клеър не можеха да виждат. С изключение на района отвъд Стената към Анселстиер, разбира се, но това беше различно. В Анселстиер не действаха никакви магии, поне не и ако отидеш много на юг от Стената. Или поне така разказваха. Лираел не познаваше човек, който някога да е бил в Анселстиер, макар че според слуховете Сабриел беше израснала там.

Вятърът се усили, докато Лираел размишляваше върху чутото, затова не успя да долови останалата част от разговора. Ала видя, че Клеър се покланят, а Сабриел и Тъчстоун им дават знак да се изправят.

— Стига с тези официалности! — възкликна Тъчстоун. — Не можете да видите всичко, точно както и ние не можем да направим всичко. Досега сме се справяли някак и ще продължим да го правим.

— „Да продължим“ беше надсловът, под който премина тази година, както и всички предишни години — каза Сабриел с въздишка. — Като говорим за това, най-добре да обърнем Хартиеното крило и отново да полетим. Искам да посетя Дома на път за Робъл.

— За да се посъветваш с…? — попита Риел, но Лираел не чу останалата част от думите й, защото вятърът ги отнесе. Тя се наведе още, като все така се стараеше да не събори снега от шапката си.

Сабриел каза нещо в отговор, но Лираел не успя да го разбере, с изключение на последната част.

— … все още спи през по-голямата част от годината под звуците на Ранна…

Последваха още приглушени думи, когато всички се струпаха около Хартиеното крило и го завъртяха в кръг. Лираел проточи врат, доколкото смееше, а от лицето й падаше сняг. Беше много изнервящо да ги вижда и от време на време да чува по някоя дума, но да не разбира нищо. За миг дори й хрумна безумната мисъл да направи заклинание, с което да подобри слуха си. Беше виждала указанията за такова заклинание, но не знаеше всички символи. Освен това, Сабриел и останалите почти със сигурност щяха да забележат Магията на Хартата близо до тях.

Внезапно вятърът утихна и Лираел отново чуваше ясно.

— Още са на училище в Анселстиер — каза Сабриел, очевидно в отговор на въпрос, зададен й от Санар. — Ще се приберат за ваканцията след три, не… четири седмици. Ако всичко с настоящата ситуация се развие добре, може би ще успеем да стигнем до Стената навреме, за да ги посрещнем, а бяхме планували да прекараме няколко седмици заедно в Белизар. Но подозирам, че ще възникнат нови проблеми, които ще наложат отсъствието поне на един от двама ни, преди да стане време да си заминат обратно.

Звучеше тъжна, докато казваше това, помисли си Лираел. Изглежда Тъчстоун си беше помислил същото, защото хвана ръката й в знак на подкрепа.

— Поне там са в безопасност — каза той и Сабриел кимна, а умората й отново пролича.

— Видяхме ги да прекосяват Стената, макар че може би става дума за следващия път, или по-следващия — увери ги Риел. — Елимер изглежда… ще изглежда… съвсем като теб, Сабриел.

— За щастие — каза Тъчстоун, смеейки се. — Въпреки че прилича на мен в някои други отношения.

Лираел разбра, че говорят за децата си. Знаеше, че имат две. Една принцеса, която беше почти на нейната възраст, и принц, който беше по-малък, но тя не знаеше с колко. Очевидно Сабриел и Тъчстоун ги обичаха много и те им липсваха. Това я накара да си припомни за собствените си родители, които сигурно никак не я бяха обичали. Тя отново си спомни докосването на онази нежна и хладна ръка. Ала майка й я беше изоставила, а кой би могъл да каже дали баща й изобщо знаеше за нейното раждане?

— Тя ще бъде кралица — каза един силен глас, насочил вниманието на Лираел отново в настоящето. — Тя няма да бъде кралица. Тя може би ще бъде кралица.

Това беше една от другите Клеър, възрастна жена, която говореше с пророчески глас, а очите й виждаха нещо повече от ледения къс, в който се бе втренчила. После изохка и политна напред, разперила ръце, за да смекчи падането си в снега.

Тъчстоун се хвърли напред и я хвана, преди да се удари в земята, изправяйки я на крака. Тя се олюля, все така нестабилна, с обезумели и блуждаещи очи.

— Далечно бъдеще — каза, а странният пророчески тембър бе изчезнал от гласа й. — Бъдеще, в което вашата дъщеря, Елимер, беше по-възрастна, отколкото сте вие сега, и властваше като кралица. Ала аз видях и много други възможни бъдещи развития, едно до друго, където няма нищо, освен дим и пепел, а целият свят е изгорял и разрушен.

Лираел усети как през цялото й тяло преминава тръпка, докато старата Клеър говореше. В гласа й звучеше такава убеденост, че тя почти успя да види с очите си безлюдните руини. Но как беше възможно целият свят да бъде изгорен и разрушен?

— Възможно бъдеще — намеси се Санар, опитвайки се да звучи спокойна. — Ние често зърваме моменти от бъдещето, които никога няма да се случат. Това е част от бремето на зрението.

— В такъв случай аз самият се радвам, че не го притежавам — отвърна Тъчстоун, докато оставяше все още треперещата Клеър в подкрепящите ръце на Санар и Риел. Той вдигна очи към слънцето, а после към Сабриел, която кимна. — Съжалявам, но се налага да потегляме.

Двамата със Сабриел се усмихнаха един на друг, извръщайки глави, така че само те двамата и Лираел видяха това. Тъчстоун свали мечовете си и ги сложи в кабината, после взе меча на Сабриел и остави там и него. Сабриел свали пояса със звънците и нежно го положи на земята, като внимаваше да не ги раздвижи. Лираел се запита защо си бяха направили труда да ги изваждат за толкова кратко време. После си даде сметка, че двамата живееха в такава опасност, че за тях беше втора природа да държат оръжията си под ръка. Подобно на охраната на търговците в Трапезарията тази сутрин. След като осъзна, че Абхорсен и кралят не се доверяват на защитата на Клеър, тя внезапно се замисли за собственото си безпомощно състояние. Какво щеше да направи, ако някой я нападнеше тук, след като всички се разотидат? Не беше сигурна, че ключът ще отвори вратичката отвън. Дори не се беше замислила за това, когато се покатери тук.

Лираел престана да гледа Хартиеното крило, обзета от паника, представяйки си една нощ тук отвън, и една чудовищна лапа, която я измъква от снега. Перспективата за една нежелана смърт никак не й се понрави. После погледът й беше привлечен от внезапно помръдване. Сабриел, която вече беше в Хартиеното крило, сочеше напред. Сочеше точно към скривалището й в снега!

— Може би ще пожелаете да проверите онази зелена светлина — каза тя и изведнъж думите й прозвучаха съвсем отчетливо. — Според мен онова, което се крие отдолу, е безопасно, но човек никога не знае. Сбогом, братовчедки Клеър. Надявам се скоро отново да се срещнем и да прекараме повече време заедно.

— А ние се надяваме, че ще можем да ви служим по-добре — каза Санар, гледайки към мястото, което бе посочила Сабриел. — И да виждаме по-ясно, както на Запад, така и пред собствените си носове.

— Сбогом — добави Тъчстоун, докато махаше от задната седалка на Хартиеното крило. Сабриел подсвирна, издавайки ясен звук, пропит с магия. Той се понесе от вятъра, обърна посоката му и го сниши, за да издигне Хартиеното крило, плъзгайки го по терасата. Сабриел и Тъчстоун помахаха; после златисточервеният самолет се оттласна от ръба и се изгуби от поглед.

Лираел затаи дъх, а после облекчено пое въздух, когато Хартиеното крило ненадейно отново се появи пред очите й. То кръжеше по-нависоко, после зави на юг и се стрелна все по-бързо, докато Сабриел призоваваше вятъра зад гърба им.

За миг Лираел го гледаше как се отдалечава, после опита да се зарови по-надълбоко в снега. Може би щяха да решат, че е видра. Ала дори когато се скри в пряспата, тя знаеше, че е безполезно. И седемте Клеър се приближаваха към скривалището й и никак не изглеждаха доволни.

Глава петаНеочаквана възможност

Лираел не беше съвсем сигурна как са се озовали отново в хангара за Хартиените крила толкова бързо. Разбра, че я сграбчват повече ръце, отколкото бе възможно да имат седем души, и я избутват през снега много по-грубо, отколкото тя самата би го направила. За няколко секунди си мислеше, че те са й много, много ядосани. После разбра, че просто им е студено и искат да се приберат вътре.

Когато всички влязоха в хангара, стана ясно, че макар Клеър да не бяха точно разгневени, не бяха и особено доволни. Нечии ръце свалиха шапката, очилата и шала й, без да обръщат внимание на косата й, която се оплете в тях, и в нея се втренчиха седем лица, някак смразени от вятъра.

— Дъщерята на Ариел — каза Санар, сякаш определяше сорта на цвете или растение, четейки от някакъв списък. — Лираел. Няма я в списъка на Стражата. Следователно, още не се е сдобила със зрението. Така ли е?

— Д-да — заекна Лираел. Досега никой не я беше оглеждал толкова обстойно, а по принцип тя избягваше да говори с други хора, особено с напълно развити Клеър. Онези Клеър, които заемаха важни длъжности я притесняваха, дори когато се държеше прилично. А сега цели седем такива бяха насочили към нея пълното си внимание. Щеше й се, ако може, да потъне в пода и отново да се озове в стаята си.

— Защо се криеше навън? — попита възрастната Клеър, за която Лираел внезапно си спомни, че се казва Мирел. — Защо не си на пробуждането?

Гласът й беше лишен от всякаква топлина, излъчваше само студен авторитет. Лираел със закъснение си припомни, че тази посивяла старица със съсухрено лице беше и командир на рейнджърите Клеър, които ловуваха и патрулираха из Стармаунт и Сънфол, глетчера и речната долина. Те се занимаваха с всичко, от заблудени пътници, до глупави бандити или мародерстващи зверове, и с тях шега не биваше.

Мирел отново й зададе въпроса, но Лираел не можеше да отговори. Очите й се напълниха със сълзи, макар че тя успя да ги възпре. После, когато по всичко личеше, че Мирел ще изтръгне от нея и отговора, и сълзите, тя каза първото, което й дойде наум.

— Имам рожден ден. Навършвам четиринайсет.

Неизвестно защо, това се оказа правилен отговор.

Всички Клеър си отдъхнаха, а Мирел пусна раменете й. Лираел потръпна. Жената я беше сграбчила достатъчно силно, за да й останат синини.

— Значи си на четиринайсет — каза Санар много по-учтиво от Мирел. — И се тревожиш, защото зрението не се е пробудило в теб?

Лираел кимна, без да се осмели да проговори.

— То идва късно при някои от нас — продължи Санар, а очите й бяха топли и изпълнени с разбиране. — Но често се случва така, че колкото по-късно се появи, толкова по-силно се пробужда. Двете с Риел не получихме зрението, преди да навършим шестнайсет. Никой ли не ти го е казвал?

— Не — каза тя, а изненадата и облекчението ясно се доловиха в гласа й. — Не и преди шестнайсет?!

— Да — каза Риел, усмихвайки се, продължавайки оттам, където бе спряла Санар. — Впрочем, шестнайсет и половина. Мислехме си, че никога няма да се появи. Но не беше така. Предполагам, че не си могла да понесеш поредното пробуждане. Затова ли дойде тук?

— Да — каза Лираел, а по лицето й започваше да трепти лека усмивка. Шестнайсет! Това означаваше, че още има надежда за нея. Дощя й се да подскочи и да прегърне всички, дори и Мирел, и да хукне по стълбата Стармаунт, крещейки от радост. Внезапно планът й да се самоубие й се стори невероятно глупав, а неговото обмисляне — далечно и отдавна отминало.

— Нашият тогавашен проблем донякъде се дължеше на това, че имахме прекалено много време да мислим за липсата на зрението — каза Санар, която не бе пропуснала да забележи следите от облекчение по лицето и стойката на Лираел, — тъй като не участвахме в стражата и не бяхме обучени в зрението. Разбира се, ние не искахме и да поемаме допълнителни дежурства.

— Така е — побърза да се съгласи Лираел. Кой би желала да чисти тоалетни или да мие съдове повече, отколкото се налага?

— Не беше нещо обичайно да ни възлагат постове, преди да сме навършили осемнайсет — продължи Риел. — Но ние помолихме и Стражът се съгласи да ни възложат истинска работа. Затова постъпихме в екипажа на Хартиеното крило и се научихме да летим. Това беше по времето, преди завръщането на краля, когато всичко беше много по-опасно и несигурно, затова извършвахме много повече въздушни патрули, и летяхме много по-надалече, отколкото сега.

— След като бяхме летели едва година, зрението се пробуди в нас. Годината можеше да бъде ужасна, изпълнена с надежди и очакване на този дар, но ние бяхме твърде заети, дори за да мислим за него. Мислиш ли, че истинската работа би могла да помогне и на теб?

— Да! — отвърна разпалено Лираел. Някакъв пост щеше да я избави от детската туника и да й даде възможност да носи дрехите на работеща Клеър. Освен това, той щеше да й осигури място далече от по-малките деца и леля Кирит. Дори би могла да стои настрана от пробужданията, в зависимост от естеството на работата.

— Въпросът е каква работа би била най-подходяща за теб? — размишляваше Санар. — Не мисля, че някога сме те виждали, така че това няма да ни помогне. Има ли пост, който особено да желаеш? Рейнджърите? Екипажа на Хартиеното крило? Търговската кантора? Банката? Строителство и благоустройство? Лазарета? Парното отделение?

— Не зная — каза Лираел, опитвайки се да помисли за всички най-разнородни дейности, които извършваха Клеър, освен дежурствата в служба на общността.

— В какво те бива? — попита Мирел. Тя оглеждаше Лираел от главата до петите, като очевидно я преценяваше като потенциален член на рейнджърите. Леко сбърченият й нос показваше, че явно няма особено високо мнение за способностите на Лираел. — Как се справяш с меча и стрелбата?

— Не много добре — отвърна виновно Лираел, припомняйки си всички тренировки, които беше пропуснала напоследък, защото бе предпочела да се отдаде на меланхолията в стаята си. — Струва ми се, че съм най-добра в Магията на Хартата. И в музиката.

— Тогава може би е най-добре да летиш с Хартиените крила — каза Санар. После се смръщи и погледна останалите Клеър. — Макар че четиринайсет навярно е твърде ранна възраст. Те могат да й окажат много лошо влияние.

Лираел хвърли един поглед към Хартиените крила и не можа да възпре лекото потръпване. Харесваше й идеята да лети, но Хартиените крила малко я плашеха. Имаше нещо зловещо в това, че бяха живи и имаха своя самоличност. Какво би станало, ако й се наложеше непрекъснато да говори с някое от тях? Не обичаше да разговаря с хора, камо ли с Хартиени крила.

— Моля ви — каза Лираел, следвайки мисълта си до най-логичното място, където можеше най-успешно да избегне хората. — Струва ми се, че най-много бих искала да работя в Библиотеката.

— Библиотеката — повтори Санар с тревожен вид. — Това може да се окаже опасно за четиринайсетгодишно момиче. Или дори за жена на четиридесет, впрочем.

— Само отчасти — каза Риел. — В Старите етажи.

— Не може да работиш в Библиотеката и да не ходиш на Старите етажи — каза сериозно Мирел. — Поне от време на време. Аз самата не бих изгаряла от желание да ходя в някои части на библиотеката.

Лираел ги слушаше, питайки се за какво говорят. Голямата библиотека на Клеър беше огромна, но тя никога не беше чувала за Старите етажи.

Познаваше добре общото и разположение. Тя имаше форма на черупка на наутилус, един дълъг тунел, който се виеше към планината в непрекъснато стесняваща се спирала. Тази главна спирала представляваше невероятно дълга, извита рампа, която водеше от високите части на планината до нивото на дъното на долината, разположено на неколкостотин метра по-долу.

От главната спирала излизаха безброй други коридори, стаи, зали и странни пещери. Много от тях бяха пълни с писмения архив на Клеър, който документираше предимно предсказанията и виденията на много поколения пророчици. Но те съдържаха и книги и документи от цялото Кралство. Книги за магии и мистерии, съдържащи както древно, така и ново познание. Свитъци, карти, заклинания, рецепти, описи, приказки, истински истории и само Хартата знаеше какво още.

Освен всички тези писмени произведения, Голямата библиотека бе подслонила и други неща. В нея имаше стари оръжейни складове с оръжия, които не бяха използвани от столетия, но си оставаха все така ослепително нови. Имаше помещения, пълни със странни вещи, които никой не знаеше как да използва. В някои стаи стояха шивашки манекени, облечени от глава до пети, демонстрирайки модата от времената на предишните Клеър, или безумно различните костюми на варварите от Север. Имаше оранжерии, за които се грижеха привидения, със символи на Хартата за светлина, които светеха като слънцето. Имаше стаи, които тънеха в пълен мрак, поглъщайки светлината, както и всеки глупак, решил да влезе неподготвен.

Лираел беше виждала част от Библиотеката по време на екскурзиите, провеждани със строги придружители, заедно с останалите си връстници. Винаги беше копняла да влезе през вратите, покрай които минаваха, и да прекрачи преградите от червено въже, които обозначаваха коридорите или тунелите, през които можеха да минават само библиотекарите.

— Защо искаш да работиш там? — попита Санар.

— Ин-интересно е — заекна Лираел, защото не беше сигурна как да отговори. Не й се щеше да признава, че Библиотеката ще бъде най-подходящото място, където да се скрие от останалите Клеър. А в дъното на съзнанието си още не беше забравила, че там би могла да открие някакво заклинание, с което безболезнено да сложи край на живота си. Не сега, разбира се, след като знаеше, че е възможно зрението да се появи. Но по-късно, ако продължаваше да расте без зрението и я обземеше мрачно отчаяние, както се бе случило по-рано същия ден.

— Интересно е — отвърна Санар. — Но в Библиотеката има и опасни неща и опасно знание. Това притеснява ли те?

— Не зная — каза откровено Лираел. — Това ще зависи от конкретния случай. Но много бих искала да работя там. — Тя замълча, а после добави с много тих глас: — Наистина искам да съм заета и да забравя за това, че нямам зрението.

Клеър обърнаха гръб на Лираел и се събраха в тесен кръг, който я изключваше, говорейки си шепнешком. Лираел ги гледаше тревожно, осъзнала, че в живота й ще се случи нещо много важно. Денят беше ужасен, но сега тя отново таеше надежда.

Клеър престанаха да шептят. Лираел ги погледна през водопада от коса, доволна, че скрива лицето й. Не желаеше те да виждат колко много иска да й позволят да работи.

— Тъй като днес имаш рожден ден — каза Санар, — и понеже смятаме, че така ще бъде най-добре, ние решихме да те назначим на работа там, където помоли, в Голямата библиотека. Трябва да се явиш там утре сутрин, пред Вансел, главната библиотекарка. Освен ако тя не реши, че поради някаква причина си неподходяща, ще бъдеш трети помощник-библиотекар.

— Благодаря ви — извика Лираел. Думите й прозвучаха дрезгаво, затова се наложи да ги каже отново. — Благодаря ви.

— Има още нещо — каза Санар, като дойде и застана толкова близо, че Лираел трябваше да погледне нагоре и да отвърне на погледа й. — Днес ти чу разговори, които не биваше да чуваш. Всъщност ти стана свидетел на среща, която не се е състояла. Стабилността на едно кралство е нещо деликатно, Лираел, и лесно се губи. Сабриел и Тъчстоун не биха говорили толкова охотно другаде, или пред различна аудитория.

— Няма да кажа никому нищо — каза Лираел. — Всъщност аз не говоря.

— Ти няма да помниш — каза Риел, която се бе приближила зад нея, и нежно освободи заклинанието, което държеше в готовност, свито в ръката й. Преди Лираел дори да успее да си помисли да му се противопостави, над главата й се спусна верига от символи на Хартата, която стегна слепоочията й.

— Поне не, докато не ти се наложи да си спомниш — продължи Риел. — Ще помниш всичко, което си правила днес, освен посещението на Сабриел и Тъчстоун. Този спомен ще изчезне, заменен от разходка из терасата и случайна среща с нас тук. Ти изглеждаше разтревожена, затова поговорихме за работа и за зрението. Ето как получи новия си пост, Лираел. Ще помниш това и нищо повече.

— Да — отвърна Лираел, а думите се отрониха от устата й толкова бавно, сякаш беше пияна или невероятно уморена. — Библиотеката. Утре трябва да се явя пред Вансел.

Глава шестаТрети помощник-библиотекар

Главната библиотекарка имаше голям кабинет с дъбова ламперия и много дълго бюро, отрупано с книги, документи, както и голям месингов поднос, на който все още стоеше наполовина изядената и закуска. На бюрото имаше и дълъг меч със сребърно острие без ножница, чиято дръжка стоеше близо до ръката й.

Лираел застана пред бюрото с приведена глава, докато Вансел четеше писмото, което момичето беше донесло от Санар и Риел.

— Значи — каза библиотекарката, а Лираел се стресна от дълбокия й, заповеднически глас. — Искаш да бъдеш библиотекарка?

— Д-да — заекна Лираел.

— Но дали си подходяща? — Главната библиотекарка докосна дръжката на меча си и за миг Лираел си помисли, че Вансел ще го вземе и ще го размаха над главата си, за да провери дали ще я уплаши.

Лираел вече беше уплашена. Жената я плашеше, дори и без меча си. Лицето й не издаваше никакви чувства, а тя си пестеше силите, докато се движеше, сякаш всеки момент щеше да пристъпи към необуздани действия.

— Подходяща ли си? — попита библиотекарката.

— Ъм, не… не зная — прошепна Лираел.

Библиотекарката стана от бюрото толкова бързо, че Лираел не беше сигурна дали не е мигнала с очи, за да пропусне този миг.

Вансел беше съвсем малко по-висока от Лираел, но се извисяваше застрашително над нея. Очите й бяха яркосини, а косата — мека и бляскаво сива, като най-фината пепел, която остава след догорелия огън. По пръстите й имаше много пръстени, а на китката си носеше сребърна гривна със седем искрящи изумруда и девет рубина. Беше невъзможно да отгатне възрастта й.

Лираел потрепери, когато тя протегна ръка и докосна символа на Хартата на челото й. Усети как той пламва и става топъл върху челото й и видя отразената му светлина върху отрупаните с камъни пръстени и гривна.

Каквото и да бе доловила библиотекарката в символа на Хартата на челото на Лираел, по лицето й нямаше и следа от него. Тя отмести ръката си и отново отиде зад бюрото. Отново докосна дръжката на меча си.

— Никога не сме наемали библиотекарка, която вече да не сме видели като такава — каза тя, накланяйки глава, като човек, който се колебае как да закачи някоя картина. — Но теб още никой не те е виждал, нали?

Лираел усети, че устата й пресъхва. Тъй като не можеше да говори, тя кимна. Разбра, че неочакваната възможност, която й се беше разкрила, й се изплъзва. Облекчението, шансът да работи, да бъде някой…

— Значи ти си загадка — продължи библиотекарката. — Само че не съществува по-добро място за загадки от Голямата библиотека на Клеър — и е по-добре да бъдеш библиотекар, отколкото част от колекцията.

За миг Лираел не я разбра. После у нея отново се зароди надежда и гласът й се върна.

— Искате да кажете… че съм подходяща?

— Да — рече Вансел, главната библиотекарка на Голямата библиотека на Клеър. — Подходяща си и можеш да започнеш веднага. Помощник-библиотекар Нес ще ти обясни какво да правиш.

Лираел излезе замаяна от щастие. Беше преминала изпитанието. Бяха я одобрили. Щеше да бъде библиотекарка!

Помощник-библиотекар Нес само изсумтя на Лираел и я изпрати при първи помощник-библиотекар Розлин, която небрежно я целуна по бузата и я изпрати при втори помощник-библиотекар Имши, която бе само на двайсет и неотдавна я бяха повишили, заменяйки жилетката от жълта коприна на трети помощник с червената униформа на втори помощник.

Имши заведе Лираел в гардеробната, огромна стая, пълна с всякакво оборудване, оръжия и всевъзможни неща, от които имаха нужда библиотекарите — от въжета за катерене до куки за хващане на лодки. Имаше и дузини от специалните библиотекарски жилетки в различни размери и цветове.

— Тези за третите помощници са жълти, на вторите — червени, на първите — сини, заместникът носи бяла, а главната се облича в черно — обясни Имши, докато помагаше на Лираел да облече една чисто нова жълта жилетка над работното си облекло. — По-тежка е, отколкото изглежда, нали? Така е, защото всъщност е направена от платно, покрито с коприна. По този начин става много по-здрава. Ето, тази свирка се закача на гайката на ревера, така че можеш да наведеш глава и да свирнеш с нея, дори някой да държи ръцете ти. Но трябва да свириш само ако наистина се нуждаеш от помощ. Ако чуеш някой да свири, изтичай до мястото, откъдето идва звукът и направи всичко възможно, за да помогнеш.

Лираел взе свирката, която представляваше най-обикновена месингова тръба, и я промуши през гайките на ревера, както й бяха казали. Както каза Имши, тя лесно можеше да свирне с нея, само като наведе глава. Но какво искаше да каже Имши? Кой би могъл да държи ръцете й?

— Естествено, свирката е полезна само когато някой може да я чуе — продължи Имши, като подаде на Лираел нещо, което на пръв поглед приличаше на сребърно кълбо. — Точно затова ти давам мишката. Тя е нещо като часовников механизъм, така че не бива да забравяш да я навиваш веднъж месечно, а заклинанието трябва да се подновява всяка година в деня на Лятното слънцестоене.

Лираел погледна малкия сребърен предмет. Беше мишка с малки механични крачка, две рубинени точки за очи и ключе на гърба. Тя усети топлината на заклинанието на Хартата, което се спотайваше вътре. Предположи, че то ще задейства часовниковия механизъм в точното време и ще го изпрати там, където трябва.

— За какво служи? — попита Лираел, изненадвайки малко Имши. Не бе проговаряла, откакто ги запознаха, и през цялото време стоеше там с коса, надвиснала над лицето си. Имши вече я бе отписала като едно от ексцентричните решения за назначение на главната, но може би още имаше надежда. Поне звучеше заинтригувана.

— Довежда помощ — отвърна тя. — Ако си на Старите етажи или някъде, където мислиш, че никой няма да чуе свирката ти, постави мишката на земята и изречи или нарисувай активиращия знак, който ще ти покажа след малко. Когато се активира, тя ще изтича до читалнята и ще задейства алармата.

Лираел кимна и отметна назад косата си, за да разгледа мишката по-внимателно, прокарвайки пръст по сребърния й гръб. Когато Имши започна да прелиства един указател със символи на Хартата, Лираел поклати глава и пъхна мишката в специалния джоб.

— Знам символа, благодаря — каза тя тихо. — Долових го в заклинанието.

— Така ли? — попита Имши отново изненадана. — Сигурно си добра. Аз едва успявам да запаля и свещ, или да стопля краката си на глетчера.

Но имаш зрението, помисли си Лираел. Ти си истинска Клеър.

— И така, имаш свирката и мишката — каза Имши, заемайки се отново със задълженията си. — Ето колана и ножницата, а сега ще проверя кой е най-острият кинжал. Оу! Струва ми се, че този ще свърши работа. Сега трябва да впишем номера в книгата и да се разпишеш за всичко получено.

Лираел закопча широкия кожен колан и нагласи ножницата около ханша и бедрото си. Кинжалът, който пъхна вътре, беше дълъг колкото ръката й до лакътя, с тънко, наточено острие. Беше стоманен, но посребрен, а по острието му имаше символи на Хартата. Лираел леко ги докосна с пръст, за да провери какво е тяхното предназначение. Те се затоплиха от допира й и тя разбра, че това са символи за разрушаване и разкриване, особено полезни срещу създания на Свободната магия. Бяха поставени там преди около двайсет години, заменяйки старите, които вече се бяха изтрили. Щяха да издържат още около десет години, тъй като не бяха поставени с особена сила или умение. Лираел си помисли, че може би тя самата би се справила по-добре, макар че не беше особено веща в правенето на магии върху неодушевени предмети.

Лираел вдигна очи от кинжала и видя, че Имши я чака нетърпеливо с перо в ръка, кръжейки около огромната главна книга с кожена подвързия, която беше прикрепена с верига към бюрото в предната част на гардеробната.

— Номерът — каза Имши. — На острието.

— О — каза Лираел. Наклони острието, докато символите на Хартата избледняха и тя успя да види голия метал, както и буквите и номера, гравирани по традиционния начин. — L 2713 — извика и пъхна кинжала в ножницата. Имши записа номера, отново потопи перото в мастилницата и го подаде на Лираел, за да се разпише.

Там, в главната книга, сред разграфените с червено мастило редове, стоеше името на Лираел, датата, нейната позиция като трети помощник-библиотекар, и списък на всички вещи, които беше получила, прилежно написани от Имши. Тя прочете списъка, но не се подписа.

— Тук пише ключ — каза предпазливо, като изправи перото, за да попречи на едно мастилено петно да капне върху хартията.

— О, ключът! — възкликна Имши. — Записах го, а после го забравих!

Отиде до един от шкафовете на стената, отвори го и започна да тършува вътре. Накрая извади широка сребърна гривна, покрита с изумруди, същата като тази, която носеше на китката си. Разкопча я и я надяна на дясната китка на Лираел.

— Ще се наложи да се върнеш при главната, за да пробуди заклинанието, което се крие вътре — обясни и показа на Лираел, че два от седемте изумруда в нейната гривна са покрити с ярки символи на Хартата. — След това, в зависимост от твоята работа и длъжност, то ще отвори всички нужни врати.

— Благодаря — каза кратко Лираел. Усещаше заклинанието в гривната, символите на Хартата скрити надълбоко в метала, в очакване да се влеят в изумрудите. Всъщност имаше седем заклинания, разбра тя, по едно за всеки изумруд. Ала не знаеше как могат да излязат на повърхността и да започнат да действат. Тази магия не беше по силите й.

Знанието не я споходи и десет минути по-късно, когато Вансел хвана китката й и бързо направи едно заклинание, което нито беше изречено, нито се отличаваше с видими символи, били те написани или нарисувани. Независимо какво представляваше, то освети само един изумруд, оставяйки останалите шест тъмни. Това, по думите на Вансел, стигаше, за да отвори общите врати, което бе повече от достатъчно за един Трети помощник-библиотекар.

На Лираел й бяха нужни три месеца, за да разбере как да пробуди останалите четири заклинания в гривната си, макар че тайната на шестото й седмото остана неразкрита за нея. Ала тя не ги направи веднага, а изчака още един месец, за да създаде илюзия за общоприетия вид на гривната, която щеше да я покрие и да скрие блясъка на допълнителните изумруди.

Любопитството беше главната причина, поради която се зае да разгадае основните заклинания. Първоначално не възнамеряваше да ги пробужда, и смяташе да подходи към своето откритие като към чисто интелектуално занимание. Но имаше толкова много интересни врати, капандури, порти, решетки и ключалки, че не можеше да не се запита какво се крие зад тях. След като заклинанията в гривната бяха задействани, за нея се оказа много трудно да не реши да ги използва.

Ежедневната й работа също я въвеждаше в изкушения. Въпреки че привиденията на Хартата вършеха голяма част от физическата работа, като пренасяха материалите до и от главната читалня и личните кабинети на учените, всички проверки, регистрирания и описвания в каталога се извършваха от хора. Предимно от младшите библиотекари. Имаше и много специални или опасни екземпляри, които трябваше да бъдат пренасяни лично, или дори от големи групи въоръжени библиотекари. Не че се налагаше Лираел да участва в някоя от тези вълнуващи експедиции до Старите етажи. И това нямаше да се случи, докато не получеше червената жилетка на Втори помощник, което обикновено отнемаше поне три години.

Ала по време на обичайните си задължения, тя често минаваше покрай интересни на вид коридори, преградени с червено въже, или врати, които я подмамваха, като едва ли не й говореха: „Как е възможно да минаваш покрай мен всеки ден и да не поискаш да влезеш вътре?“

Всички врати, представляващи дори най-малък интерес, без изключение бяха заключени, извън възможностите на първоначалното заклинание за отключване и единствения светещ изумруд върху гривната на Лираел.

Освен липсата на достъп до интересните отдели, голямата библиотека отговори на надеждите на Лираел. Предоставиха й малък личен кабинет. Широк малко повече от разперените й ръце, той съдържаше само едно тясно бюро, стол и няколко лавици. Но все пак беше убежище, място, на което можеше да остане сама, далече от досадната леля Кирит. Кабинетът беше предназначен за тихи учебни занимания — в случая на Лираел това бяха общоприетите текстове на начинаещия библиотекар: „Правилник на библиотекаря“, „Основи на библиографията“ и „Голямата жълта книга: прости заклинания за трети помощник-библиотекари“. Беше й отнело едва месец да научи всичко необходимо от тези томове.

Затова тя „заемаше“ всяка книга, до която можеше да се добере, като „Черната книга по библиомантия“, небрежно пропусната от списъка с книги за връщане от един помощник-библиотекар. Освен това прекарваше много време в изучаване на заклинанията по гривната си, като бавно се ориентираше сред сложната верига от символи на Хартата, за да открие активиращите.

В началото Лираел бе водена от любопитство, и от чувството на удовлетворение, което получаваше при разгадаването на някоя магия, която не беше по силите й. Ала постепенно тя осъзна, че усвояването на Магията на Хартата й харесва само по себе си. И когато научаваше някои символи и ги свързваше в заклинания, напълно забравяше за проблемите си и това, че не притежава зрението.

Учейки се да бъде истински Маг на Хартата, тя си намираше занимание, когато всички останали библиотекарки или съквартирантки от младежкото отделение бяха ангажирани в социални дейности.

В началото другите библиотекарки, и най-вече дузината трети помощници, бяха опитали да се сприятелят с Лираел; Ала всички те бяха по-големи от нея, и до една притежаваха зрението. Лираел чувстваше, че няма за какво да говори или да споделя с тях, затова запазваше мълчание, скрита зад косата си. След време те престанаха да я канят при тях на масата за обяд, или да изиграят някоя игра на табор следобед, или пък да одумват шефовете си на чаша ароматно вино вечер.

Така че Лираел за пореден път се оказваше сама сред компания. Казваше си, че го предпочита, но не можеше да отрече болката в сърцето си, когато видеше засмени групи от млади Клеър, разговарящи с такава лекота и щастливи от своето приятелство.

Положението се влошаваше, когато цели групи биваха призовавани да се присъединят към Деветдневната стража, което се случваше все по-често по време на първите няколко работни месеци на Лираел. Обикновено Лираел подреждаше книги в читалнята, или пишеше в един от регистрите, когато влизаше някой пратеник на Стражата, понесъл символите от слонова кост, призоваващи техния получател в обсерваторията. Понякога цели дузини от Клеър, намиращи се в огромната куполовидна читалня, получаваха такъв символ. Те се усмихваха, проклинаха, гримасничеха, или го приемаха стоически; после наставаше трескаво оживление, когато всички спираха работа, издърпваха столовете си, заключваха книгите и документите в чекмеджетата на бюрата си, или ги връщаха на рафтовете или подреждаха масите, преди да се изнесат вкупом през вратата.

В началото Лираел се изненадваше, че призовават толкова много, а тя бе още по-изненадана, когато някои от тях се връщаха едва часове или дни по-късно, вместо обичайните девет дни, които даваха името на Стражата. Първоначално мислеше, че това е някаква особеност на библиотекарките, че призовават толкова много наведнъж и при това не за целия срок. Ала не й се щеше да пита когото и да било, затова измина известно време, преди да получи някакъв отговор, когато дочу разговора на две втори помощник-библиотекарки в книговезницата.

— Много е добре да имаме деветдесет и осем. Но да се впускаме в сто деветдесет и шест или до вчерашните седемстотин осемдесет и четири е съвсем нелепо — каза едната от вторите помощници. — Имам предвид, че всички се побрахме в обсерваторията, но сега се говори за хиляда петстотин шейсет и осем! Това ще рече почти всички, струва ми се. А и да увеличаваме числеността на Стражата не означава, че тя ще работи по-добре от обичайната четиридесет и девета. Не виждам никаква разлика.

— Аз самата не възразявам — отвърна другата втора помощница, докато внимателно поставяше лепило върху подвързията на една книга със счупена основа. — Това ще внесе промяна и поне приключва по-бързо, когато Стражата е по-голяма. Но е отегчително, когато се опитваме да се фокусираме на място, където не виждаме нищо. Защо ръководството просто не си признае, че никой не е в състояние да види нищо около онова глупаво езеро и не оставят нещата дотам?

— Защото не е толкова просто — прекъсна я строгият глас на една заместник-библиотекарка, която се спусна върху им като огромна бяла котка, нападнала две тлъсти мишки. — Всички възможни бъдещи събития са свързани. Това, че не можем да видим къде започват те, е съществен проблем. Би трябвало да го знаете, както знаете, че не бива да говорите за делата на Стражата!

Последното изречение беше придружено с общ оглед на стаята. Но Лираел, въпреки че беше наполовина скрита зад една огромна преса, усети, че погледът е насочен най-вече към нея. В крайна сметка, всички останали в стаята бяха истински Клеър и можеха да бъдат избирани за членове на Деветдневната стража.

Бузите й пламнаха от смущение и срам, докато полагаше всички усилия да завърти огромните бронзови дръжки на апарата, усилвайки натиска. Разговорите наоколо постепенно се подновиха, но тя не им обърна внимание, изцяло съсредоточена върху задачата си.

Ала именно в този миг Лираел реши да пробуди спящата магия в гривната си и да използва заклинанието, което беше направила, за да скрие блясъка на останалите изумруди.

Може би нямаше да може да стане част от Стражата в обсерваторията, но щеше да изследва Библиотеката.

Глава седмаОвъд вратите на слънцето и луната

Дори след като пробуди допълнителните заклинания в гривната си, Лираел установи, че й е трудно да изследва областите, които доскоро бяха затворени за нея. Винаги имаше твърде много работа или твърде много библиотекарки. След първите два мига на сърцебиене, когато почти я разкриха пред една забранена врата, Лираел реши да отложи своето проучване докато наоколо останат по-малко хора, или когато по-лесно можеше да избяга от работа.

Първата й реална възможност се появи след близо пет месеца, откакто беше облякла жълтата жилетка на трети помощник. Намираше се в читалнята и разпределяше книгите, които да бъдат върнати от привиденията, струпани около нея, чиито призрачни, покрити с магия на Хартата ръце бяха единствената видима част от загърнатите им тела. Това бяха съвсем прости привидения, без никакви по-възвишени функции, но те обожаваха работата си. И Лираел ги харесваше, защото не искаха от нея да говори и не й задаваха въпроси. Тя просто даваше съответните книги на точното привидение и то ги отнасяше в своя участък и на подходящата лавица или хранилище.

Лираел беше особено добра в това да познава кое привидение какво е, ценно умение, тъй като бродираните знаци върху техните роби с качулки често се скриваха от прахта или се късаха и ставаха неразгадаеми. Те нямаха официални имена, само описания на своите отговорности. Но повечето от тях имаха прякори, например Тад, който отговаряше за историите за пътешественици, А-Д, или Стоуни, който се грижеше за геоложката колекция.

Лираел тъкмо подаваше на Тад един особено голям и неудобен за носене том, подвързан с кожа, щампована с мотиви на тригърба камила, когато пристигна пратеникът на Стражата. Отначало Лираел не й обърна особено внимание, защото знаеше, че няма да получи никакъв символ от слонова кост. После забеляза, че пратеникът спира на всяко бюро и говори с всички, а бученето от разговорите, провеждани също шепнешком зад гърба й, се усилваше. Лираел скришом пъхна косата си зад ушите и се опита да подслуша. В началото шепотът беше неясен, но с приближаването на пратеника успя да долови думите „Хиляда петстотин шейсет и осем“ да се повтарят отново и отново.

За миг беше озадачена; после разбра, че това сигурно е темата, която вторият помощник беше обсъждала. Призоваването на хиляда петстотин шейсет и осем Клеър в Стражата — безпрецедентна концентрация на зрение.

Това щеше и да отдели почти всяка библиотекарка от Библиотеката, съобрази Лираел, и да й предостави идеалната възможност за тайна експедиция. За пръв път досега, Лираел наблюдаваше развълнувано как пратеникът раздава символите, вместо да изпита обичайната си потиснатост и самосъжаление. Сега й се искаше всички да бъдат призовани в Стражата. Стараейки се да не изглежда прекалено очевидно, Лираел дори отиде до другия край на бюрото, за да види дали не са пропуснали някого.

Не бяха. Лираел изпитваше необичайно затруднение да диша, докато чакаше да види дали някой ще се сети да й каже да направи нещо или напротив. Но нито една от библиотекарките, с които обикновено работеше, не беше тук. Нямаше и следа от Имши. Лираел предположи, че пратеникът я е срещнал по пътя и вече й е връчил символа.

Пожела си всички да заминат и се зае да разпределя книгите с вглъбена ожесточеност, сякаш не се интересуваше от случващото се около нея. Привиденията бяха съгласни с това и самите те се движеха по-бързо, докато всяко от тях вземаше своя куп с книги и на негово място заставаше друго.

Накрая и последната ярка жилетка проблесна до вратата и изчезна. Повече от петдесет библиотекарки изчезнаха за по-малко от пет минути. Лираел се усмихна и остави последната книга с рязко движение, разочаровайки привидението, което очакваше пълен товар.

Десет минути по-късно, изчаквайки евентуално някой изостанал от групата, тя се отправи към главната спирала. На около половин миля по-надолу имаше врата, доста навътре из Старите етажи, една от любимите й, която искаше да проучи най-напред. Върху иначе невзрачната дървена повърхност имаше ярък символ с форма на слънце: златен диск с лъчи, които се простираха от горе до долу. Разбира се, отпред имаше и червено въже, запечатано в двата края с восъчни печати, носещи знака с книгата и меча на главната библиотекарка.

Лираел отдавна беше измислила как да се справи с това конкретно препятствие. Тя измъкна късо парче тел с две дървени дръжки от джоба на жилетката си и го приближи до устата си. После изрече три символа на Хартата, просто заклинание за нагорещяване на метал. Когато телът се нажежи до червено, тя бързо свали печатите и ги скри заедно с въжето в един близък отвор в стената на коридора, далече от светлината.

После дойде истинското изпитание. Щеше ли вратата да се отвори под въздействието на нейната гривна, или щяха да са й нужни последните две заклинания, които тя не можа да разбере?

Поставила китката си така, както я бяха учили, тя размаха гривната пред вратата. Изумрудите проблеснаха, разрушавайки скриващото заклинание, което им бе направила — и вратата безшумно се отвори.

Лираел мина през нея и вратата бавно се затвори зад гърба й. Озова се в къс коридор и веднага изгуби ориентация заради ярката светлина в другия край. Дали този коридор не водеше навън? Та тя се намираше в сърцето на планината, на стотици метри под земята. Примигвайки срещу светлината, Лираел тръгна напред, поставила едната си ръка на дръжката на кинжала, а другата върху мишката с часовников механизъм.

Коридорът не водеше навън, но тя скоро разбра защо се е заблудила. Той преминаваше в огромна пещера, по-обширна дори от Голямата зала. Върху далечния таван блестяха ярки като слънцето символи на Хартата, на няколко метра над главата й. Огромно дъбово дърво с напълно разлистена корона заемаше центъра на стаята, а разперените му клони хвърляха сянка над един криволичещ вир. И навсякъде, из цялата пещера, имаше цветя. Червени цветя. Лираел се наведе и откъсна едно, понеже не беше сигурна дали са истински. Бяха. Тя не долови никаква магия, само свежото стъбло под пръстите си. Червена маргаритка, напълно разцъфнала.

Лираел я помириса и кихна, когато прашецът влезе в носа й. Едва тогава си даде сметка колко тихо е наоколо. Огромната пещера беше имитация на външния свят, но въздухът бе твърде застинал. Нямаше нито ветрец, нито звук. Никакви птици, никакви пчели, щастливо събиращи прашец. Никакви дребни животни, които да пият вода от вира. Нямаше никакво живо същество, освен цветята и дървото. А светлините над главата й не излъчваха топлина като слънцето. Температурата на това място беше същата, както в останалата част от населените владения на Клеър, и имаше същата мека влажност, заради топлината, пренасяна по огромната система от тръби, които носеха много гореща вода от гейзерите и горещите изпарения, намиращи се някъде далече, далече отдолу.

Колкото и красиво да беше, мястото й донесе известно разочарование. Лираел се запита дали това щеше да бъде единственото, което щеше да открие по време на първата си експедиция. После видя, че има още една врата — или по-скоро порта с дървена решетка — в далечния край на пещерата.

Бяха й нужни десет минути да я прекоси, повече, отколкото бе очаквала. Ала тя се постара да не стъпва върху твърде много цветя и заобиколи отдалече дървото и вира. За всеки случай.

Портата препречваше пътя към друг коридор, който потъваше в мрак, а не в светлина. Портата, най-обикновена метална решетка, беше украсена с емблемата на сребърна луна, вместо слънце. Полумесец, чиито върхове бяха много по-остри и дълги, отколкото предполагаше общоприетата естетика.

Лираел погледна през портата към коридора зад нея. Неизвестно защо той я накара да си припомни за свирката върху жилетката си и някакви същества, които сграбчват ръцете й. Свирката бездруго нямаше да й бъде от полза тук — също и мишката, внезапно осъзна Лираел, тъй като в момента в читалнята нямаше никой, който да чуе пронизителния й писък.

Ала освен неизвестните опасности, нямаше видима причина поне да опита портата. Лираел размаха ръка и смарагдите отново проблеснаха, но портата не се отвори. Тя отпусна ръка, отметна косата от очите си и се намръщи. Изглежда тази порта се поддаваше само на по-висши заклинания.

После чу щракване и дясното крило бавно се отвори — едва колкото Лираел да се промуши през него. За да усложни всичко, полумесецът се разрасна в отворилото се пространство, а острите му върхове застанаха на нивото на мястото, където се намираха вратът и слабините на Лираел.

Тя погледна тесния път и се замисли. Ами ако оттатък имаше нещо ужасно? Но от друга страна, какво имаше да губи? Страхът и любопитството се бореха в нея за миг. Любопитството надделя.

Под въздействието на този импулс, Лираел извади мишката от джоба си и я положи сред цветята. Ако нещо наистина се объркаше зад портата, тя можеше да изпищи активиращия символ на Хартата и тя щеше да се задейства, поемайки своя криволичещ миши път към читалнята. Дори и да беше твърде късно за спасяването на Лираел, това щеше да послужи като полезно предупреждение за останалите. Според нейните началници и колеги не беше нещо необичайно библиотекарите да отдават живота си за благото на рода Клеър, или в опасни проучвания, работейки твърде много, или предприемайки действия срещу непознати дотогава опасности, открити в колекцията на библиотеката. Лираел смяташе, че този принцип на саможертва особено много важи за нея, тъй като останалите Клеър притежаваха зрението и поради това много повече се налагаше да останат живи, отколкото тя самата.

След като остави мишката, тя измъкна кинжала си и се промъкна през едва открехнатата порта. Отворът беше доста тесен, а върховете на луната бяха остри като бръснач, но тя мина без да увреди себе си или дрехите си. Не й хрумна, че възрастен мъж или жена не биха могли да го направят.

Коридорът беше много мрачен, затова Лираел изрече едно просто заклинание на Хартата за светлина, оставяйки го да се разлее по кинжала й. После вдигна острието пред себе си като фенер, който обаче не беше особено ярък. Или бе объркала заклинанието, или нещо го потискаше.

Освен че беше тъмен, коридорът, който очевидно не беше свързан с термичните тръби на Клеър, беше и студен. Докато Лираел вървеше, се вдигаше прах, който се виеше в странни фигури, които тя реши, че може би са непознати за нея символи на Хартата.

Отвъд коридора имаше малка правоъгълна стая. Вдигнала нависоко кинжала си, Лираел видя сенчестите й ъгли, потънали в бледи символи на Хартата, толкова стари, че почти бяха изгубили своето сияние.

Цялата стая тънеше в магия — странна, древна Магия на Хартата, която тя не разбираше и от която почти се страхуваше. Символите бяха остатъци от някакво невероятно старо заклинание, вече изчерпано и разрушено. Каквото и да бе представлявало навремето то, сега не беше нищо повече от стотици разпилени символи, потънали в праха.

От заклинанието бе останало достатъчно, за да разтревожи още повече Лираел. Там се долавяха заклинание за приковаване и затваряне, за защита и предупреждение. Дори и в полуразрушения си вид, то се опитваше да изпълни своето предназначение.

Това, което беше по-лошо, осъзна Лираел, бе, че макар символите да бяха много стари, заклинанието не беше просто отслабнало, както си бе помислила в началото. То беше разрушено едва наскоро, преди седмици, или може би месеци.

Насред стаята имаше ниска маса от черен прозрачен камък, една-единствена плоча, наподобяваща олтар. Тя също беше покрита с останките от някакво силно заклинание или магия. По гладката й повърхност танцуваха символи на Хартата, търсещи връзка с друг върховен символ на Хартата, който щеше да ги обедини завинаги. Ала този символ вече не беше там.

На масата имаше седем малки плинта, подредени в редица. Бяха изсечени от някаква бяла, лъскава кост, и всички бяха празни, с изключение на един. Върху третия отляво имаше малка фигура или статуетка.

Лираел се поколеба. Не можеше да разбере съвсем какво е това, но не желаеше да се приближава. Не и без да е разбрала повече за заклинанията, които са били разрушени тук.

Остана там известно време, вгледана в символите, ослушвайки се. Ала нищо не се промени, а стаята беше съвсем тиха.

Още една крачка напред, размишляваше Лираел, няма да промени нищо. Щеше да види какво има върху третата плочка и после да се оттегли.

Пристъпи по-близо и повдигна светещия кинжал.

В мига, в който кракът й докосна пода, разбра, че е допуснала грешка. Подът под нея й се стори странен и нестабилен. Последва ужасен трясък и внезапно и двете й стъпала пропаднаха през плота от тъмно стъкло, което тя погрешно бе взела за част от пода.

Лираел се стовари напред, едва успявайки да задържи кинжала си. Лявата й ръка падна на масата, инстинктивно сграбчвайки статуетката. Коленете й се удариха в ръба, където се срещаха стъклото и камъкът, изпращайки пронизваща болка чак до главата й. Стъпалата я смъдяха, порязани от стъклото.

Тя погледна надолу и видя нещо по-лошо от счупено стъкло и порязани крака, нещо, което мигновено я накара да се раздвижи, независимо от новите поражения, които щяха да й нанесат късовете.

Стъклото се оказа капак на дълъг, подобен на ковчег окоп, а в него лежеше нещо. Нещо, което в началото й заприлича на спяща гола жена. В следващия миг, изпълнена с ужас, Лираел видя, че ръцете му са дълги колкото краката, и са извити назад, с огромни нокти по краищата, наподобяващи тези на богомолка. То отвори очи и в тях пламнаха сребърни огньове, по-ярки и по-ужасни от всичко, което Лираел бе виждала досега.

Миризмата му беше още по-ужасна. Издайническият метален мирис на Свободната магия, който остави кисел вкус в устата и гърлото на Лираел, накара стомахът й да се преобърне от погнуса.

Съществото и Лираел помръднаха едновременно. Лираел се впусна обратно към коридора, когато то замахна с ужасните си, дълги нокти. Те не уцелиха и чудовището нададе разочарован вик, който никак не беше човешки и накара Лираел да хукне по-бързо, отколкото някога бе тичала в живота си, независимо от порязаните си крака.

Преди викът да е утихнал, тя се промъкваше през портата, вдишвайки с такава паника, че успя само на сантиметри. Вече зад нея, се обърна и размаха гривната си, като крещеше: „Затвори се! Затвори се!“.

Ала портата не се затвори и внезапно съществото се озова там, пъхнало единия си крак и противната си ръка през нея. За миг Лираел си помисли, че няма да успее да се промъкне през острите върхове на полумесеца, но то внезапно стана по-слабо и по-високо, а тялото му се огъваше като мека глина. Сребристите му очи искряха и то отвори устата си, пълна с покрити със сребро зъби, като облиза устни със сивия си език на жълти ивици, подобен на змиорка.

Лираел не остана да го гледа. Забрави за мишката. Забрави да стои настрана от вира и дървото. Просто тичаше в абсолютно права линия, изпотъпквайки цветята, а около нея се вдигаха облаци от маргаритки.

Продължаваше да тича, мислейки си, че всеки момент може да бъде сграбчена от някой подобен на кука нокът, който да я повали на земята. Не забави ход при външния коридор и спря точно навреме, за да не се удари във вратата. Там размаха гривната си и се промъкна, преди тя да се открехне едва-едва, изскубвайки всички копчета на жилетката й.

От другата страна, Лираел отново размаха гривната, наблюдавайки отворената врата с ококорените, изпълнени с болезнено очакване очи на теле, гледащо приближаващия се вълк.

Вратата престана да се отваря и бавно започна да се затваря отново. Лираел въздъхна и се строполи на колене, имайки чувството, че ще повърне. За миг затвори очи — и чу щракване, което не идваше от затварящата се врата.

Очите й се отвориха мигновено и тя видя една извита, насекомовидна кука, дълга колкото ръката й, да се промушва през широкия колкото пръст отвор. После се появи още една — и вратата започна да се отваря.

Устата на Лираел се спусна към свирката и нейният пронизителен вик отекна по протежението на спиралата. Ала нямаше кой да го чуе и когато ръката й се спусна към джоба с мишката, попадна на странна статуетка от мек камък, вместо на познатото сребърно тяло.

Вратата се разтресе, а пролуката се увеличи — очевидно съществото надделяваше над заклинанието, което се опитваше да я задържи затворена. Лираел се взираше в нея, неспособна да мисли за това, което й предстои да направи оттук нататък. Тя се огледа като обезумяла нагоре и надолу по коридора, сякаш се надяваше да получи някаква неочаквана помощ.

Ала такава не се появи и единственото, което успя да измисли беше, че каквото и да бе това същество, не биваше да го допуска в главната спирала. В съзнанието й отново изплуваха думите на библиотекарките за саможертвата, както и собственото й потиснато катерене по стълбата Стармаунт преди няколко месеца. Сега, когато смъртта изглеждаше много вероятна, тя осъзна колко много иска да живее.

Въпреки това, Лираел знаеше какво трябва да се направи. Изправи се и посегна към Хартата. Там, от безкрайния поток, извади всички символи, които знаеше за разбиване и взривяване, огън и разруха, блокиране, възпрепятстване и заключване. Те нахлуха в съзнанието й като потоп, по-ярки и по-заслепяващи от всяка светлина, толкова силни, че тя едва успя да ги вплете в заклинание. Ала по някакъв начин ги подреди както искаше и ги свърза с един главен символ с огромна мощ, която никога дотогава не бе дръзвала да използва.

Когато заклинанието беше готово, затворено в съзнанието й само чрез волята й, Лираел направи най-смелото нещо в живота си. Докосна вратата с една ръка, куката на чудовището с другата, и изрече главния символ на Хартата, за да активира заклинанието.

Глава осмаПо Петата задна стълба

Докато говореше, през гърлото на Лираел премина топлина. От дясната й ръка към съществото лумна бял огън, а отляво се освободи някаква титанична сила, която затръшна вратата. Тя бе отхвърлена назад, прекатури се няколко пъти, докато главата й не се удари в каменния под с ужасен трясък, който незабавно я запрати в мрака.

Когато дойде на себе си, Лираел нямаше представа къде се намира. Усещането в главата й говореше, че през черепа й е преминал нагорещен тел. Освен това той беше някак мокър, а гърлото я болеше, сякаш бе покосена от много тежък грип. За миг си помисли, че лежи болна в леглото и скоро ще види леля Кирит или някое от другите момичета да се навеждат над нея с лъжица билково лекарство. После си даде сметка, че лежи върху студен камък, а не дюшек, и е напълно облечена.

Колебливо докосна главата си и пръстите й й показаха откъде идва влагата. Тя погледна ярката кръв и бе обзета от вълна от студ и замаяност, пронизала я от глава до пети. Опита се да извика за помощ, но гърлото я болеше прекалено силно. Нищо не излезе, само някакъв глух шум.

Сега си припомни какво се бе опитвала да направи, и замайването бе заменено от пристъп на неподправена паника. Опита се да повдигне глава, но беше прекалено болезнено, затова се превъртя настрани да погледне вратата.

Беше затворена, а от чудовището нямаше и следа. Лираел се взираше във вратата, докато нишките на дървото се замъглиха и вече не беше сигурна, че е затворена, а съществото си е отишло. Когато беше напълно сигурна, че е затворена, тя извърна глава и повърна, а киселият стомашен сок изгори вече раздразненото й гърло.

След това лежа неподвижно, опитвайки се да успокои дишането си и прескачащото си сърце. Последвалият задълбочен преглед на главата й разкри, че кръвта вече се съсирва, така че навярно не беше много сериозно. Изглежда гърлото й беше по-зле, увредено от изричането на главния символ на Хартата, за който не й бе достигнала сила или опит да го използва правилно. Опита се да каже няколко думи, но от устата й излезе само прегракнал шепот.

След това изследва краката си, но се оказа, че те са по-скоро издраскани, отколкото порязани, макар че по обувките й имаше толкова дупки, че се бяха превърнали в сандали. В сравнение с главата, краката й бяха добре, затова тя реши да опита да се изправи.

Това й отне няколко минути, въпреки че използваше стената за опора. После й трябваха още пет минути, за да се наведе отново, да вземе кинжала си и да го пъхне в ножницата.

След това физическо усилие, тя остана права известно време, докато се почувства достатъчно стабилна, за да огледа вратата. Беше затворена както трябва, без никаква пролука, и тя долови собственото си заклинание, както и магическото заключване на вратата, което я държеше затворена. Сега никой не можеше да излезе или да влезе, без да развали заклинанието на Лираел. Дори и главната библиотекарка щеше да има нужда от нея, за да го отмени.

Припомнила си за главната, Лираел събра всички скъсани копчета, които успя да открие, и смени червеното въже и печатите на вратата — въпреки че извикването на заклинание за разтопяване на восъка почти не беше по силите й. Когато приключи, измина няколко крачки по главната спирала, но се наложи да седне, тъй като беше твърде слаба, за да продължи.

Отпусна се тежко и потъна в нещо като полусъзнателна замаяност, неспособна да мисли за каквото и да било, или да прецени положението си. Седя дълго време, навярно дори час. После у нея се пробуди някаква вродена издръжливост и Лираел проумя къде се намира, като си даде сметка за състоянието си. Беше окървавена, покрита със синини, с изпокъсана жилетка без копчета, изгубила мишката за спешни случаи. Всичко това изискваше обяснение.

Изгубената мишка й напомни за статуетката. Ръцете й бяха много по-непохватни от обикновено, и тя дори се отчая, но все пак успя да измъкне дребната каменна фигурка от джоба си и да я постави в скута си.

Беше куче, както видя, изваяно от мек, сиво-син талк, приятен на допир. Кучето изглеждаше доста упорито, със заострени уши и остра муцуна. Но освен това то се усмихваше дружелюбно, а в ъгъла на устата му едва се подаваше езикът му.

— Здравей, куче — прошепна Лираел, а гласът й бе толкова слаб и дрезгав, че и тя самата едва го чуваше. Обичаше кучета, макар че в по-високите области на Глетчера нямаше такива. Разузнавачите имаха колиба за своите служебни кучета близо до голямата порта, а посетителите понякога водеха кучетата си в помещенията за гости и Долната трапезария. Лираел винаги поздравяваше гостуващите кучета, дори и когато бяха огромни кафяви хрътки с покрити с шипове каиши. Те винаги бяха добронамерени с нея, често дори повече от господарите си, които се ядосваха, когато Лираел говореше само с техните кучета, но не и с тях самите.

Лираел държеше кучешката статуетка и се питаше какво да прави. Дали да разкаже на Имши или на някой друг по-висшестоящ за съществото, което беше на свобода в стаята с цветната леха? И да си признае, че е пробудила допълнителните главни заклинания в гривната си?

Тя седя там цяла вечност, обмисляйки различни идеи, докато чешеше каменната глава на кучето, сякаш беше истинско миниатюрно животно. Да каже истината вероятно беше най-правилното нещо, но тогава почти със сигурност щеше да загуби работата си — а да се върне отново в детската група и при омразната синя туника щеше да бъде непоносимо. За пореден път се замисли над идеята, че смъртта би могла да й осигури изход, но след като едва не беше убита от куките на онова същество, идеята за самоубийство ставаше още по-непривлекателна отпреди.

Не, реши Лираел. Беше си навлякла неприятности и щеше да се измъкне от тях. Щеше да разбере що за същество е това, щеше да научи как да го победи и щеше да го направи. Не би могло да излезе дотогава, или поне така се надяваше. А и никой от останалите не можеше да влезе, така че нямаше да представлява опасност за останалите библиотекарки.

Така й оставаше само да обясни порязванията по главата си, изподраните си крака, синините, изгубената мишка, изчезналия глас и общия безпорядък. Всичко това навярно би могло да бъде постигнато с един-единствен гениален план. Какъвто Лираел нямаше.

— А защо да не вървя и да мисля — прошепна тя на кучето статуетка. Действаше й странно успокояващо да разговаря с кучето и да го държи в ръка. Погледна го как седи, увило опашка около задните си крака, вдигнало глава и с изправени предни крака, сякаш чакаше господарката си. — Ще ми се да имах истинско куче — добави Лираел, стенейки, докато се изправяше и бавно започна да върви по спираловидния коридор. После спря и погледна към статуетката, а в съзнанието й разцъфна внезапна необуздана мисъл. Можеше да създаде привидение на Хартата с вид на куче, сложно привидение, което да може да лае и всичко останало. Щеше да й трябва само „За създаването на привидения“ и може би „Създаване и управление на магически същества“. И двете бяха заключени, естествено, но Лираел знаеше къде ги съхраняват. Дори можеше да направи привидението с вида на прекрасната кучешка статуетка.

Лираел се усмихна при мисълта да има свое собствено куче. Истински приятел, някой, с когото щеше да може да си говори, без да й задава въпроси или да й отговаря. Любящ и мил приятел. Тя отново пъхна статуетката в джоба на жилетката си и продължи да върви, накуцвайки.

След около стотина метра спря внезапно, мислейки си как да създаде привидение и започна да се тревожи за това как щеше да разбере що за същество е видяла в стаята с цветята. В библиотеката имаше бестиарии, тя го знаеше, но откриването и получаването на достъп до тях би могло да се окаже проблем.

Продължи да мисли за това още стотина метра, преди да разбере, че има далеч по-неотложен проблем. Трябваше да измисли обяснение за своите контузии и изгубената мишка, като ограничи до минимум лъжите. Чувстваше, че дължи много на библиотеката и не мислеше, че ще може да излъже, ако се стигнеше до тежки разпити от главната библиотекарка или някой друг с нейния ранг.

Мишката беше най-трудната част. Тя спря да се движи, за да опита да мисли по-ясно, и с изненада установи, че тялото й е имало голяма нужда от тази почивка. Обикновено по цял ден тичаше из библиотеката, нагоре-надолу по спиралата, изкачваше се и слизаше по стълби, влизаше и излизаше от стаи. Сега едва успяваше да се движи с огромно усилие на волята.

Можеше да обясни раната на главата си с падане, мислеше си Лираел, за пореден път опипвайки резката. Беше престанала да кърви, но косата й беше сплъстена от кръв и усещаше как се надига цицина.

Продължително падане, придружено от пронизителен вик, можеше да обясни и зачервеното й гърло. При подобно падане беше възможно копчетата й да са се откъснали, а мишката също лесно можеше да бъде.

Стъпалата, реши Лираел. Падането по стълби най-добре би обяснило всичко. Особено ако някой я откриеше в долната част на стълбите, за да не се налага да дава повече обяснения.

Беше й нужно още съвсем малко време, за да си даде сметка, че Петото задно стълбище между главната спирала и младежкото помещение би било най-вероятното място, където да е претърпяла злополука. Дори можеше да вземе чаша вода от мемориалната чешма „Зали“ по пътя. Разбира се, не беше позволено да се изнасят чаши, но това вероятно беше бонус. То щеше да даде на всички — най-вече на леля Кирит — повод, за който да я смъмрят, и те нямаше да търсят по-сериозни престъпления. А една счупена чаша би могла да обясни издрасканите й крака.

Единственото, което трябваше да направи сега, беше да отиде там без да среща никого по пътя. Ако можеше да се съди по последните извънредно големи сбирки на Стражата, тази от хиляда петстотин шейсет и осма нямаше да продължи дълго. Имаше недвусмислена връзка между големината на определен караул и неговата продължителност. Обикновеният четиридесет и девети продължаваше девет дни, откъдето идваше и името му. Но когато участваха повече хора, Клеър се завръщаха много по-бързо. Последната Стража беше наложила отсъствието на участващите в нея Клеър за по-малко от ден.

Колкото повече се приближаваше към младежкото помещение, толкова повече се увеличаваше опасността да се натъкне на младежи или други хора, които не участваха в Стражата. Лираел реши, че ако наистина срещне някого, просто ще падне в несвяст, надявайки се, че който и да е минувачът, няма да прояви прекалено любопитство.

Ала тя не срещна никого, преди да се отклони от спиралата, взе своята чаша вода от чешмата „Зали“, премина през постоянно отворените каменни врати на петата библиотечна площадка и стигна до Петото задно стълбище. Това беше тясно, кръгло стълбище, което не се използваше особено, тъй като свързваше Библиотеката със западната част на младежкото помещение.

Лираел уморено изкачи първата половин дузина стъпала до мястото, където те започваха да се вият навътре. После хвърли чашата на земята, сепвайки се, когато се счупи. След това трябваше да избере къде да легне, за да изглежда така, сякаш наистина е паднала по стълбите. От това й се зави свят, така че се наложи да седне. А веднъж седнала, изглеждаше съвсем естествено да подпре главата си на горното стъпало, използвайки за възглавница протегнатата си ръка.

Знаеше, че трябва да се намести артистично върху долната площадка, като очевидна жертва на падане, но всичко това й се струваше прекалено трудно. Силата, която я беше поддържала до този момент, я бе напуснала. Не можеше да се изправи. Беше много по-лесно да заспи. Чуден сън, в който нямаше да я измъчват никакви неприятности…

Лираел се събуди от глас, който настоятелно викаше името й, и два пръста, които проверяваха пулса на врата й. Този път се свести много бързо, правейки гримаса, когато болката се завърна.

— Лираел! Можеш ли да говориш?

— Да — прошепна тя, а гласът й бе все така тих и необичайно дрезгав. Беше дезориентирана. Последният й спомен бе как лежи на стълбите, а сега се беше проснала на земята. Осъзна, че се намира на площадката и изглежда много повече като жертва на падане, отколкото би успяла да симулира сама. Сигурно се беше подхлъзнала, след като бе припаднала.

Една първа помощник-библиотекарка, облечена в синя жилетка, се бе надвесила над нея, внимателно взирайки се в лицето й. Лираел примигна и се запита защо тази странна особа движи ръката си напред-назад пред очите й. Но в крайна сметка това не беше странна особа. Това беше Амърейн, с която тя бе работила за няколко дни през миналия месец.

— Какво се е случило? — попита Амърейн загрижено. — Усещаш ли да имаш нещо счупено?

— Ударих си главата — прошепна Лираел и усети как от очите й бликват сълзи. Досега не беше плакала, но сега не можеше да спре и цялото й тяло започна да се тресе, независимо колко силно се опитваше да запази спокойствие.

— Усещаш ли нещо счупено? — повтори Амърейн. — Боли ли те нещо друго, освен главата?

— Н-не — проплака Лираел. — Нямам нищо счупено.

Амърейн изглежда не се довери на мнението на Лираел, защото много внимателно опипа цялото й тяло по ръцете и краката и нежно притисна пръстите и стъпалата й. Тъй като Лираел не изпищя и очевидно нямаше ожулени кости или анормални подутини или отоци, Амърейн й помогна да се изправи.

— Хайде — каза тя мило. — Ще ти помогна да стигнеш до болницата.

— Благодаря — прошепна Лираел, обгръщайки с ръка раменете на Амърейн, оставяйки я да поеме по-голямата част от тежестта й. Другата си ръка пъхна в джоба, а пръстите й обгърнаха малкото каменно куче, чиято гладка повърхност й донесе утеха, докато Амърейн я водеше към болницата.

Глава деветаСъщества от Нейджи

В началото Лираел си мислеше, че ще излезе от болницата за ден. Но дори три дни след нейното „падане“, тя едва успяваше да говори и беше изгубила цялата си енергия, като дори не желаеше да става. Докато болката в главата и гърлото отслабваше, страхът се настаняваше навсякъде другаде, изсмуквайки силите й. Страхът от чудовището със сребристи очи и подобни на куки ръце, което тя почти виждаше да я чака сред червените маргаритки. Страхът от това, че ще разкрият престъпленията й, принуждавайки я да изгуби работата си. Страхът от самия страх, един порочен кръг, който я изтощаваше и изпълваше и малкото сън, който можеше да си позволи, с кошмари.

На сутринта на четвъртия ден, главната лечителка скръцна със зъби и се намръщи заради липсата на подобрение у пациентката. Тя повика друга лечителка, която да погледне Лираел, което тя търпеливо понесе. Двете решиха, в присъствието на Лираел, че ще се наложи да повикат Филрис от нейната стая на сънищата долу.

Лираел нервно потрепна, когато чу това. Освен всичко останало, Филрис беше управител на болницата, и най-възрастната представителка на рода Клеър, която още беше сред живите. През целия живот на Лираел, Филрис бе прекарала по-голямата част от времето си в своята стая на сънищата, и най-вероятно работеше и в болницата, макар момичето никога да не я бе виждало и в двата случая, когато бе прието в болницата като дете.

Тя никога не беше виждала нито една от много старите Клеър, онези, които бяха достатъчно възрастни, за да се оттеглят в свои стаи на сънищата. Те се нуждаеха от подобни помещения, защото с напредването на възрастта ситуацията със зрението ставаше все по-сложна и то изпращаше все повече видения, но на по-малки епизоди, които не можеха да се контролират, дори и с фокусиращата сила на леда и Деветдневната стража. Беше нещо обичайно някои от по-старите Клеър да възприемат само тези откъслечни бъдещи епизоди, без изобщо да са в състояние да се впишат в настоящето.

Само че, когато Филрис пристигна час по-късно, тя дойде сама и очевидно нямаше нужда от помощ в традиционния свят. Лираел я огледа подозрително, виждайки една ниска, дребна жена, чиято коса беше бяла като снега по върховете на Стармаунт, а кожата й наподобяваше древен пергамент. Вените отдолу образуваха деликатни фигурки по лицето й, съответстващи на бръчките, образувани от дълбоката старост.

Тя прегледа Лираел от глава до пети, без да говори, а сухите й като хартия ръце нежно я подтикваха да се движи в необходимата посока. Накрая погледна гърлото на момичето, взирайки се в него известно време, а някаква дребна дрънкулка, излъчваща светлина от магията на Хартата, се развяваше на сантиметри от скованата челюст на Лираел. Когато най-сетне Филрис приключи, тя отпрати лечителката от отделението и седна край леглото й. Помежду им надвисна мълчание, защото сега отделението беше празно. Останалите седем легла бяха свободни.

Накрая Лираел издаде звук, наподобяващ нещо средно между прокашляне и ридание. Тя отметна косата от лицето си и нервно погледна Филрис — и потъна сред погледа на бледо сините й очи.

— Значи ти си Лираел — каза Филрис. — Лечителката ми каза, че си паднала по стълбите. Но аз не мисля, че гърлото ти е пострадало от писък. Честно казано, изненадана съм, че си още жива. Не познавам друга Клеър на твоята възраст — и малцина на каквато и да било друга възраст — които да са успели да изрекат подобен символ, без да бъдат погълнати от него.

— Как? — изграчи Лираел. — Как познахте?

— Опит — отвърна безизразно Филрис. — Работила съм в тази болница повече от сто години. Ти не си първата Клеър, която виждам да е пострадала от ефектите на опитите да сътвори свръхамбициозна магия. Освен това ми е любопитно да разбера как си успяла да се сдобиеш с останалите контузии едновременно с това, особено след като стъклото, което изровихме изпод краката ти е от чист кристал, и със сигурност не съвпада с това от чашите на чешмата Зали.

Лираел преглътна, но не проговори. Мълчанието се завърна. Филрис чакаше търпеливо.

— Ще изгубя работата си — прошепна Лираел накрая. — Ще ме изпратят обратно в помещението.

— Не — каза Филрис, хващайки ръката й. — Това, което си кажем тук, няма да напусне пределите на тази стая.

— Държах се като глупачка — каза дрезгаво Лираел. — Издадох една тайна. Нещо опасно — опасно за всички. За всички Клеър.

— Хмф! — изсумтя Филрис. — Едва ли е толкова сериозно, след като не е причинило нищо през последните четири дни. Освен това, „всички Клеър“ могат да се грижат за себе си заедно много добре. Ти си тази, за която се тревожа. Ти допускаш страха да застане между теб и твоето подобрение. А сега започни от началото и ми разкажи всичко.

— И няма да кажеш на Кирит? Или на главната? — попита отчаяно Лираел. Ако Филрис кажеше на някого, щяха да я изгонят от библиотеката, а тогава нямаше да има нищо. Съвсем нищо.

— Ако имаш предвид Вансел, не, няма — отвърна Филрис. Тя потупа Лираел по ръката и добави: — Няма да кажа на никого. Особено след като достигам до извода, че отдавна е трябвало да те нагледам, Лираел. Нямах представа, че си нещо повече от дете… но разкажи ми. Какво се случи?

Бавно, с толкова тих глас, че Филрис трябваше да се наведе по-близо, Лираел й разказа. За рождения си ден, за това как се бе качила на терасата, за срещата със Санар и Риел, за работата, която й бяха дали и колко много й бе помогнало това. Разказа на Филрис как е пробудила заклинанията в гривната си, за слънчевата експлозия и вратите с полумесеца. Гласът й стана още по-тих от ужаса, докато говореше за ковчега със стъклен похлупак. За статуетката на кучето. Усилията по спиралата и плановете, които си бе направила, докато умът й блуждаеше. За фалшивото падане.

Двете разговаряха повече от час, Филрис задаваше въпроси, изваждайки наяве всички страхове, надежди и мечти на Лираел. Накрая Лираел се чувстваше в покой със себе си и вече не изпитваше страх, отървала се от цялата натрупана болка и мъка, които я изпълваха.

Когато Лираел приключи разказа си, Филрис поиска да види кучешката статуетка. Лираел измъкна дребното каменно куче изпод възглавницата и с неохота й го подаде. Беше се привързала много към него, защото то бе единственото нещо, което я успокояваше по някакъв начин, а тя се боеше, че Филрис ще й го отнеме или ще й каже, че трябва да го върне в библиотеката.

Старата жена хвана статуетката с две ръце и я обгърна така, че само муцунката й се виждаше, щръкнала между съсухрените й пръсти. Тя дълго се взира в нея, после въздъхна дълбоко и й я подаде обратно. Лираел я взе, изненадана от топлината, която бе придобил камъка от ръцете на жената. Филрис все така не помръдваше и не проговори, докато Лираел не се изправи в леглото, привличайки вниманието й.

— Съжалявам, Лираел. Благодаря ти, че ми каза истината. И затова че ми показа кучешката статуетка. Измина много време, толкова много, че си мислех, че ще изчезна в бъдещето, твърде ядосана, за да видя как това се случва.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожено Лираел.

— Видях твоето кученце преди много време — обясни Филрис. — Когато зрението ми все още беше ясно. Това беше последното видение с ненарушена цялост, което ме споходи. Видях една стара, стара жена, която се взираше внимателно в малко каменно куче, което стискаше в ръце. Бяха ми нужни много години, за да разбера, че старицата съм била аз.

— Видя ли и мен? — попита Лираел.

— Видях само себе си — каза спокойно Филрис. — Боя се, че това означава, че повече няма да се срещнем. Бих искала да ти помогна да победиш съществото, което си освободила, със съвет, ако не с дела, защото се страхувам, че трябва да се разправиш с него колкото можеш по-скоро. Подобни същества не се пробуждат без причина, или без нечия помощ. Освен това ми се ще да видя твоето кучешко привидение. Съжалявам, че това няма да стане. Ала най-много съжалявам, задето не съм живяла достатъчно в настоящето през последните петнайсет години. Трябваше да те срещна по-рано, Лираел. Един от недостатъците на Клеър е, че понякога забравяме отделните хора и пренебрегваме проблемите им, защото знаем, че всички подобни неща отминават.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. За първи път в живота си тя се успокояваше от това да говори с някого за себе си, за живота си. Сега й се струваше, че това е само едно примамливо усещане за близостта, на която се радваха другите хора, сякаш тя беше обречена никога да не притежава онова, което останалите Клеър приемаха за даденост.

— Всяка Клеър получава дарбата да види някаква поличба за собствената си смърт, макар не и самата смърт, защото няма човек, който би понесъл това бреме. Преди близо двайсет години видях себе си и твоето кученце и след време разбрах, че това видение е предрекло последните ми дни.

— Но аз се нуждая от теб — каза Лираел, плачейки, обгръщайки с ръце крехката фигура. — Имам нужда от някого! Не мога да продължа да бъда сама!

— Можеш и ще го направиш — каза Филрис ожесточено. — Нека кучето бъде твой другар, приятелят, от който имаш нужда. Трябва да научиш повече за съществото, което си освободила, и да го унищожиш! Проучи библиотеката. Не забравяй, че докато Клеър могат да виждат в бъдещето, останалите го създават. Усещам, че ти ще бъдеш създател, а не наблюдател. Трябва да ми обещаеш, че ще бъде така. Обещай ми, че няма да се предадеш. Обещай ми, че никога няма да изгубиш надежда. Сътвори бъдещето си, Лираел!

— Ще се опитам — прошепна Лираел, усещайки как свирепата сила на Филрис се влива в нея. — Ще се опитам.

Филрис сграбчи ръката й, по-силно, отколкото Лираел очакваше от тези тънки и остарели пръсти. После я целуна по челото, изпращайки трептяща енергия през нейния символ на Хартата, през цялото й тяло и до подметките на обувките й.

— Никога не съм била близка с Ариел или нейната майка — каза тихо Филрис. — Предполагам, че прекалено се вживях в ролята на Клеър, прекалено бях погълната от бъдещето. Радвам се, че не закъснях с разговора си с теб. Сбогом, моя прапраправнучке. Не забравяй обещанието си!

При тези думи, тя излезе от помещението, горда и с изправен гръб, така че човек, който не знаеше колко е стара, никога не би допуснал, че е работила в тези отделения повече от сто години, и е живяла още петдесет.

Лираел никога повече не видя Филрис. Тя плака с множеството други момичета на Сбогуването в залата, забравила за непоносимостта си към новата синя туника, и почти без да забелязва, че стърчи с цяла глава над всички останали деца и много от облечените в бяло Клеър, които наскоро се бяха пробудили за своята дарба.

Не беше сигурна колко е плакала за Филрис и колко за себе си, че е останала отново сама. Изглежда беше орисана да няма никакви близки приятели. Само безброй братовчедки и една леля.

Ала Лираел не забрави думите на Филрис и на следващия ден се върна на работа, макар че гласът й бе все така слаб и леко накуцваше: След седмица успя тайно да се сдобие с копия от „За създаването на привидения“ и „Невероятни привидения за седемдесет дни“, тъй като се оказа твърде трудно да измъкне „Създаване и управление на магически същества“ от заключената й кутия. Бестиариите също се оказаха проблемни, тъй като всички, които успя да открие, бяха приковани към лавиците. Тя се ровеше в тях, когато наоколо нямаше никой, но без особено успех. Очевидно, щеше да й отнеме известно време да разбере точно какво е било онова същество.

Винаги, когато можеше, тя минаваше покрай вратата със слънцето и проверяваше заклинанието си, уверявайки се, че магията е останала, приковавайки вратата, пантите и ключалката към заобикалящия ги камък. Тогава страхът неизменно я обземаше и понякога тя си мислеше, че долавя острата миризма на Свободната магия, сякаш чудовището стоеше от другата страна на вратата, разделено от нея само от тънката преграда на дървото и заклинанието.

После си спомняше думите на Филрис и бързо се връщаше в кабинета си, за да работи върху своето кучешко привидение; или отиваше при последния бестиарий, който беше открила, за да провери дали в него има описание на същество с вид на жена, с очи от сребрист огън и нокти на богомолка, творение на Свободната магия, злобата и ужасния глад.

Понякога се стряскаше посред нощ, а кошмарът от отварящата се врата избледняваше бавно с мъчителното й пробуждане. Тя би проверявала вратата и по-често, но след деня на Стражата на хиляда петстотин и шейсетте, главната библиотекарка беше наредила всички библиотекари да влизат в Старите етажи само по двойки, така че беше по-трудно да се промъкваш дотам и обратно. Стражата не бе видяла нищо съществено, чу Лираел, но Клеър очевидно се тревожеха от нещо, намиращо се близо до дома им. Библиотеката не беше единственото отделение, което вземаше предпазни мерки: из Глетчера и мостовете патрулираха допълнителни отряди от разузнавачи, екипите от парното отделение също работеха по двама и много вътрешни врати и коридори бяха затворени и заключени за пръв път от Реставрацията.

Лираел провери вратата към стаята с цветната градина четиридесет и два пъти за седемдесет и три дни, преди да открие бестиарий, в който се упоменаваше какво е съществото. През онези десет дни на тревоги, учение и подготовка, тя беше претърсила единадесет бестиария и бе извършила по-голямата част от предварителната работа, необходима за създаването на кучешко привидение.

Всъщност именно кучешкото привидение бе обсебило съзнанието й, когато най-сетне откри данните за чудовището. Мислеше си кога ще може да направи следващите заклинания, дори докато ръцете й отваряха малката книга с червена подвързия, озаглавена просто „Същества от Нейджи“. Прелиствайки страниците без особени очаквания, погледът й бе привлечен от една гравюра, която изобразяваше тъкмо това, което търсеше. Придружаващият текст поясняваше, че който и да е, или е бил този Нейджи, той или тя се е натъкнал на същия тип чудовище, което Лираел бе освободила от покрития със стъкло ковчег.

Лираел потръпна, докато четеше това описание, като караше веригата, която придържаше книгата към лавицата, да трака и дрънчи. Тя бързо се огледа наоколо, за да провери дали някой беше чул, за да дойде да погледне между лавиците. Ала нямаше никакъв звук, освен собственото й дишане. Тази стая се използваше рядко, подслонила колекция от мрачни лични спомени. Лираел беше дошла тук, само защото „Същества от Нейджи“ беше отбелязана в показалеца в читалнята като някакъв вид бестиарий.

Успокоявайки ръцете си, тя продължи да чете, а думите достигаха само до известна част от съзнанието й. Останалата част се бореше с факта, че след като вече разполагаше със знанието, което търсеше, трябваше да се изправи срещу стилкън и да го унищожи.

Лираел преустанови четенето, преглътна нервно и отново се върна на последния ред. „Не може да бъде унищожен, освен чрез Свободна магия“, четеше тя отново и отново. Ала тя не умееше да прави никакви Свободни магии. Това не беше позволено. Свободната магия беше твърде опасна.

Неспособна да мисли за това какво би могла да стори, Лираел продължи да чете — и въздъхна дълго и облекчено, докато книгата продължаваше.

Лираел отново преглътна, а гърлото внезапно я заболя. Системата от знаци, която Нейджи използваше, се отнасяше до същия главен символ, който я бе изгорил. Още по-лошо, тя не знаеше втория цикъл от символи за възпиране на огъня и въздуха и нямаше представа как всички те биха могли да се поставят върху меч или пръчка от самодивско дърво. Дори не знаеше къде би могла да открие самодивско дърво, ако става на въпрос.

Бавно затвори книгата и я постави обратно на лавицата, като внимаваше да не издрънчи с веригата. Част от нея беше разочарована. След като най-сетне откри що за същество беше онова, се налагаше да открие още. Друга част от нея изпитваше облекчение, че няма да й се наложи да се сблъсква със стилкън. Поне засега.

Щеше да има време най-напред да създаде кучешкото привидение. Поне тогава щеше да има нещо… някого, с когото да разговаря за всичко това. Дори и да не може да й отговаря или помага.

Глава десетаДенят на кучето

Последното заклинание за създаването на кучешкото привидение изискваше четири часа, за да бъде направено, затова Лираел трябваше да изчака друга възможност, когато повечето библиотекари щяха да отсъстват. Ако я прекъснеха по време на заклинанието, целият й труд от изминалите месеци щеше да отиде на вятъра, а деликатно свързаната мрежа от заклинания на Хартата щеше да се разпадне на съставните си части, вместо да бъде свързана от последното.

Възможността се появи по-скоро, отколкото Лираел бе очаквала, защото каквото и да се опитваха да видят Клеър, очевидно то все още им убягваше. Тя чу останалите библиотекарки да си шушукат за нуждите на обсерваторията и й стана ясно, че Деветдневната стража отново увеличаваше своята продължителност, започвайки с деветдесет и осем. Този път, както при всеки нов пост, беше призована по-голяма Стража, а Лираел внимателно следеше часа, изписан върху повиквателните, и отбелязваше кога се завръщат Клеър. Когато призоваха пълния състав на Стражата от хиляда петстотин шейсет и осем — сред силен тътен, огласящ Читалнята, — тя прецени, че разполага с поне шест часа. Достатъчно време, за да довърши своето привидение.

В кабинета й кучешката статуетка стоеше кротко, наблюдавайки приготовленията на Лираел от плота на бюрото й. Лираел започна да й говори, докато заключи вратата със заклинание, понеже не заемаше достатъчно висок пост, та да има право на ключ или решетка.

— Това е, кученце — каза тя весело, протягайки ръка да погали каменната кучешка муцунка с един пръст. Звукът от собствения й глас я изненада, не заради дрезгавината, която не бе изчезнала от възпаленото й гърло, а защото звучеше странно и непознато. Тогава осъзна, че не е говорила от два дни. Останалите библиотекарки отдавна се бяха примирили с нейната мълчаливост, а наскоро не я бяха натоварвали с никакви разговори, изискващи нещо повече от кимане с глава, поклащане на глава или просто незабавно изпълнение на поставена задача.

Началната форма на нейното кучешко привидение беше под бюрото й, скрита под надиплен плат. Лираел бръкна отдолу, махна плата, и внимателно измъкна рамката, която бе построила, за да започне заклинанието. Прокара ръце по нея, усещайки топлината на символите на Хартата, които лениво се носеха по усуканите сребърни нишки, образуващи формата на куче. Това беше малко куче, високо около тридесет сантиметра, а размерите му се ограничаваха от количеството сребърен тел, който Лираел лесно можеше да намери. Освен това, тя си мислеше, че би било разумно да създаде малко кучешко привидение, вместо голямо. Нуждаеше се от подходящ приятел, а не от куче, толкова голямо, че да й бъде пазач.

Освен рамката от сребърен тел, кучето имаше две очи, направени от черни кехлибарени копчета и нос от черен филц, всички вече пропити от символите на Хартата. Имаше си и опашка, направена от сплетена кучешка козина, която тя тайно бе отрязала от няколко от приходящите кучета в Долната трапезария. Опашката вече беше покрита със символи на Хартата, които определяха необходимите предпоставки за създаване на куче.

Последната част от заклинанието изискваше Лираел да пъхне ръка в Хартата и да измъкне няколко хиляди символа, като ги остави да потекат през нея към скелето от сребърен тел. Символи, които подробно описваха куче и символи, които щяха да му вдъхнат някакво подобие на живот, макар и не истинско.

Когато заклинанието приключеше, сребърният тел, кехлибарените копчета и сплетената кучешка козина щяха да изчезнат, заменени от малко кученце с магическа плът. То щеше да изглежда като истинско куче до мига, в който човек се приближи до него достатъчно, за да види символите на Хартата, от които е съставено, но тя нямаше да може да го докосва. Да докоснеш повечето привидения наподобяваше допира до вода: кожата поддаваше и се преобразуваше около онова, което я бе докоснало. Единственото, което усещаше докосващият, беше изтръпването и топлината на символите на Хартата.

Лираел седна с кръстосани крака до макета от сребърен тел и започна да опразва съзнанието си, бавно поемайки дъх, изтласквайки въздуха толкова надалеч, че стомахът й се разширяваше, когато въздухът достигаше дъното на дробовете й.

Тъкмо се канеше да посегне към Хартата и да започне, когато погледът й бе привлечен от малкото каменно куче върху бюрото. То изглеждаше някак самотно там горе, сякаш се чувстваше изоставено. Лираел импулсивно се изправи, постави го в скута си и отново седна на пода. Малката статуя се наклони леко, но остана изправена, вгледана в своето копие от сребърен тел.

Лираел вдиша още няколко пъти и започна отново. Беше написала символите, от които имаше нужда, с помощта на безопасното стенографско писмо, което използваха всички Магове, за да записват символите на Хартата. Ала онези листа стояха до нея, все така прилежно подредени в купчина. Тя установи, че първите символи се появяват безпроблемно, а тези след тях сякаш сами избираха кога да изникнат. От потока на Хартата изскачаше символ след символ, които се вливаха в съзнанието й, а после го напускаха също толкова бързо, поемайки към кучето от сребърен тел в дъга от златисти мълнии.

Докато през тялото й преминаваха все повече символи, Лираел изпадаше във все по-дълбоко състояние на транс, без да осъзнава почти нищо друго, освен Хартата и символите, които я изпълваха. Златната мълния се превърна в солиден мост от светлина — от протегнатите й ръце до сребърните нишки, който с всяка изминала секунда ставаше все по-ярък. Лираел затвори очи, за да се предпази от този ослепителен блясък, и усети как се плъзва по ръба на съня, докато съзнанието й почти спеше. Между символите в ума й трескаво се движеха образи. Образи на кучета, много кучета, с най-различни форми, цветове и размери. Лаещи кучета. Кучета, тичащи след хвърлени пръчки. Кучета, които отказваха да тичат. Палета, които се олюляваха върху неуверените си лапички. Стари кучета, които се изтръскваха изправени.

Щастливи кучета. Тъжни кучета. Гладни кучета. Тлъсти, задрямали кучета.

В съзнанието й проблясваха още и още образи, докато Лираел си даде сметка, че е зърнала картини от всички кучета, които някога бяха живели на този свят. Ала символите на Хартата продължаваха да отекват. Отдавна беше забравила накъде се е насочила, или кои символи следват, а златистата светлина беше твърде ярка, за да види каква част от привидението е завършена.

Символите продължаваха да се леят. Лираел осъзна, че не само не знае кой от тях й предстои да използва — тя дори не знаеше какви символи преминават през главата й! От нея към привидението се лееха странни, непознати знаци. Могъщи знаци, които разтърсваха тялото й, когато го напускаха, изтласквайки всичко останало от съзнанието й заради бързото си преминаване.

Лираел отчаяно се опита да отвори очи, да види какво вършат символите — ала блясъкът вече бе ослепителен и горещ. Опита да се изправи, да насочи потока от символи към стената или тавана. Ала тялото й бе сякаш откъснато от ума. Усещаше всичко, но краката и ръцете й не помръдваха, сякаш се опитваше да се пробуди в края на някой сън.

Символите продължаваха да прииждат, след което ноздрите на Лираел доловиха ужасната, безпогрешна воня на Свободната магия, и тя разбра, че нещо се бе объркало ужасно и непоправимо.

Опита да извика, но от устата й не излезе звук, само символите на Хартата, които изскачаха към златистото сияние. Те продължаваха да се леят и от пръстите й, да се роят в очите й, сливайки се със сълзите й, които се превръщаха в пара, докато падаха.

Все повече символи протичаха през тялото на Лираел, през сълзите и безмълвните й писъци. Те се рояха като безкраен поток от ярки пеперуди, прогонени през градинска порта. Ала дори и когато хилядите символи се отправяха към ярката светлина, миризмата на Свободната магия се усили, и в центъра на златистото сияние се образува пращяща бяла светлина, толкова ярка, че озаряваше и затворените клепачи на Лираел, пронизвайки насълзените й очи.

Прикована неподвижна от потока от Свободна магия, тя не можеше да направи нищо, докато бялата светлина се усилваше, приглушавайки яркото златисто сияние на въртящите се символи. Това беше краят, знаеше го. Каквото и да бе направила сега, то беше много, много по-лошо от освобождаването на стилкън; толкова по-лошо, че дори не успяваше да го проумее. Знаеше само, че символите, които сега преминаваха през тялото й, бяха много по-стари и по-могъщи от всичко, което някога бе виждала. Дори и Свободната магия пред нея да пощадеше живота й, символите на Хартата щяха да я изгорят като шушулка.

Само че, осъзна тя, те не й причиняваха болка. Или беше в шок и вече умираше, или символите наистина не я нараняваха. Всеки един от тях би я убил, ако опиташе да ги използва при обикновени обстоятелства. Ала през тялото й вече бяха преминали няколкостотин, а тя още дишаше. Не беше ли така?

Уплашена от мисълта, че може би не е така, Лираел съсредоточи цялата си останала енергия върху дишането — тъкмо когато огромният поток от символи внезапно спря. Тя усети как връзката й с Хартата се прекъсва, когато последният символ отскочи към кипящата маса от злато и бяла светлина, които някога представляваха нейното куче от сребърен тел. Дъхът й се появи с неочаквана сила и тя изгуби равновесие, катурвайки се назад. В последния момент се хвана за ръба на лавицата с книги, като едва не я преобърна върху себе си. Ала лавицата не се стовари отгоре й и тя побърза да седне, готова да използва наскоро напълнените си дробове, за да извика.

Викът й бе потушен в зародиш. Там, където Свободната магия и символите на Хартата се бяха сражавали в своето искрящо, бушуващо сияние, сега имаше глобус от пълен мрак, който заемаше мястото, на което преди се намираха теленото куче и бюрото. Ужасната миризма на Свободната магия също бе изчезнала, заменена от някакъв влажен животински мирис, който Лираел не успя да определи точно.

Върху черната повърхност на глобуса се появи една миниатюрна, подобна на точка звезда, после още една, и още една, докато накрая вече не беше тъмно, а навсякъде бе пълно със звезди, като в ясно нощно небе. Лираел се взираше в него, хипнотизирана от тях. Те ставаха все по-ярки и тя бе принудена да примигне.

В мига, в който го направи, глобусът изчезна, а на негово място се появи куче. Не някакво миловидно и пухкаво привидение на Хартата на пале, а високо до кръста й черно-кафяво псе, което изглеждаше съвсем истинско, включително до внушителните си зъби. То не притежаваше нито една от особеностите на привидение. Единственият намек за магическия му произход беше дебелата каишка около врата, осеяна с повече символи на Хартата, отколкото Лираел беше виждала някога.

Кучето изглеждаше съвсем като реалистична, дишаща версия на каменната статуетка. Лираел се взираше в съществото, а после погледна скута си.

Статуетката беше изчезнала.

Тя отново погледна нагоре. Кучето си стоеше там и чешеше ухото си със задния си крак, притворило съсредоточено очи. То беше мокро до кости, сякаш току-що се бе къпало.

Внезапно кучето престана да се чеше, изправи се, изтръска се и обля с капчици мръсна вода цялата Лираел и кабинета й. После бавно прекоси стаята и облиза лицето на вцепененото момиче, а езикът му несъмнено беше на истинско куче, а не на някакво привидение на Хартата.

Когато това не предизвика реакция, то се озъби и заяви:

— Аз съм Падналото куче. Или Падналата кучка, ако държиш на точността. Кога ще се поразходим?

Глава единадесетаВ търсене на подходящия меч

Разходката, на която отидоха Лираел и Падналото куче в онзи ден, беше първата от много подобни, макар че Лираел така и не си спомни къде са ходили, или какво е казала, или какво е отвърнало кучето. Единственото, което помнеше, беше, че остана в същото замаяно състояние, в което бе изпаднала, когато удари главата си — само че този път не се беше контузила.

Не че това имаше значение, защото Падналото куче никога не отговаряше на въпросите й. По-късно Лираел ги повтаряше отново и получаваше различни уклончиви отговори. Най-важните въпроси: „Кой си ти? Откъде дойде?“ — получиха най-различни отговори, като започнем с: „Аз съм Падналото куче“ и „От другаде“, а понякога и красноречивото: „Аз съм твоето куче“ и „Ти ми кажи — заклинанието беше твое.“

Освен това кучето отказваше или не беше в състояние да отговори на въпроси за своята природа. В много отношения то изглеждаше съвсем като истинско, въпреки че говореше. Поне в началото.

През първите две седмици, които прекараха заедно, то спеше в кабинета на Лираел под новото бюро, което тя бе принудена да открадне. Нямаше представа какво се бе случило с нейното бюро, тъй като от него не остана и къс след внезапното появяване на кучето.

Кучето ядеше храната, която Лираел крадеше от трапезарията или кухните. Разхождаше се с Лираел четири пъти дневно из най-безлюдните коридори и стаи, които тя успяваше да открие, едно максимално изнервящо занимание, въпреки че кучето някак успяваше да се скрие в последния момент всеки път, когато Клеър приближаваха. То беше дискретно и в други отношения, като винаги избираше тъмни и безлюдни ъгли за тоалетна — въпреки че обичаше да напомня на Лираел за този факт, макар че неговата човешка приятелка отказваше да помирише резултата.

Всъщност, с изключение на каишката, осеяна със символи на Хартата и факта, че можеше да говори, Падналото куче наистина имаше вид на доста голямо куче с неизяснен произход и странно потекло.

Но, естествено, не беше така. Една вечер Лираел се промъкна в кабинета си и завари кучето да чете на пода. То прелистваше страниците на голяма сива книга, която тя не беше виждала, с една лапа — лапа, която беше станала по-дълга и от нея се разклоняваха три невероятно гъвкави пръста.

Кучето вдигна поглед от книгата, когато предполагаемата му господарка застина на вратата. Лираел можеше да мисли единствено за думите в книгата на Нейджи, за течната форма на стилкън — и за начина, по който съществото с ръце като куки се беше протегнало и намалило размерите си, за да се промъкне през вратата, охранявана от полумесеца.

— Ти си творение на Свободната магия — изстреля тя, бъркайки в джоба на жилетката си, за да извади мишката с часовников механизъм, докато устните й търсеха свирката на ревера. Този път нямаше да сгреши. Щеше незабавно да повика помощ.

— Не, не съм — възмути се кучето, а ушите му щръкнаха от негодувание, докато лапата му възвърна нормалните си размери. — Определено не съм творение. Аз съм част от Хартата не по-малко от теб самата, макар и със специални характеристики. Погледни каишката ми! И аз със сигурност не съм стилкън или каквато и да било друга от стотиците му разновидности.

— Какво знаеш за стилкън? — попита Лираел. Тя все така не влизаше в кабинета, а мишката с часовников механизъм беше в готовност в ръката й. — Защо спомена точно него?

— Чета много — отвърна кучето и се прозя. После подуши с нос, а очите му светнаха от очакване. — Кокал от бут ли държиш?

Лираел не отговори, но премести увития в хартия предмет в лявата си ръка зад гърба.

— Как разбра, че точно в този момент си мисля за стилкън? А и не съм сигурна, че ти самият не си един от тях, или дори нещо още по-лошо.

— Пипни каишката ми! — възмути се кучето и се втурна напред, облизвайки се. Очевидно разговорът, който водеха в момента, не беше толкова интересен, колкото перспективата за храна.

— Как разбра, че мисля за стилкън? — повтори Лираел, като бавно и внимателно наблягаше на всяка дума. Тя държеше кокала над главата си, докато говореше, наблюдавайки как главата на кучето се накланя назад, за да проследи движението. Несъмнено едно създание на Свободната магия не би проявило толкова голям интерес към един кокал.

— Досетих се, защото ти очевидно доста мислиш за стилкън — отвърна кучето, като посочи с лапа книгите върху бюрото. — Изучаваш всичко, необходимо за възпирането на един стилкън. Освен това, вчера написа четиринадесет пъти думата „стилкън“ върху листа, който изгори. Прочетох на обратно върху попивателната. А и подушвам заклинанието ти върху вратата, както и онзи стилкън, който се спотайва зад нея.

— Излизал си сам навън! — възкликна Лираел. Забравила, че се страхува от онова, което представляваше кучето, тя нахълта вътре, затръшвайки вратата зад себе си. В това време изпусна мишката, но не и кокала.

Мишката отскочи два пъти и се приземи в краката на кучето. Лираел стаи дъх, ясно осъзнавайки, че вратата зад гърба й е вече затворена, а това би забавило много мишката, ако се нуждаеше от помощта й. Ала кучето не изглеждаше опасно, а и с него се говореше толкова по-лесно, отколкото с хората… с изключение на Филрис, но нея вече я нямаше.

Падналото куче подуши мишката в един миг, изпълнен с въодушевление, после я отблъсна с нос и отново насочи вниманието си към кокала.

Лираел въздъхна, взе мишката и я постави обратно в джоба си. Разгъна кокала и го даде на кучето, което незабавно го грабна и го скри в един далечен ъгъл под бюрото.

— Това е вечерята ти — каза Лираел, бърчейки нос. — Най-добре я изяж, преди да се е вмирисала.

— Ще я изнеса навън и по-късно ще я заровя в леда — отвърна то. Поколеба се и леко наведе глава, преди да добави: — Освен това, всъщност не се налага да ям. Просто ми харесва.

— Моля? — възкликна Лираел, отново сърдита. — Искаш да кажеш, че съм крала храна напразно?! Ако ме бяха хванали и…

— Не е напразно! — прекъсна я кучето, приближавайки се, за да потърка глава в бедрото на Лираел и да я погледне с широките си, умоляващи очи. — Заради мен. А и аз много го оценявах. Сега наистина трябва да докоснеш каишката ми. Тя ще ти покаже, че не съм стилкън, нито маргрю, нито хиш. Можеш и да ми почешеш врата едновременно с това.

Лираел се поколеба, но кучето толкова много приличаше на милите кучета, които тя чешеше, когато посещаваха трапезарията, че ръката й почти автоматично се озова на гърба му. Усети топлата кучешка кожа и копринената къса козина и започна да чеше гърба на кучето към шията. Кучето потръпна и промърмори:

— Малко по-нагоре. Наляво. Не, в обратната посока. Аа-хх!

После Лираел докосна каишката само с два пръста — и мигновено изхвръкна от целия свят. Единственото, което виждаше, чуваше и усещаше бяха символите на Хартата, навсякъде около себе си, сякаш по някакъв начин се бе озовала вътре в нея. Под ръката й нямаше кожена каишка, нито Куче, нито кабинет. Нищо, освен Хартата.

После внезапно отново се върна в своя свят, замаяна и с подкосени крака. Двете й ръце чешеха кучето под брадичката, без самата тя да знае как са се озовали там.

— Твоята каишка — каза Лираел, когато възвърна равновесието си. — Каишката ти е като камък на Хартата — път към Хартата. И все пак аз съзрях Свободна магия в твоето създаване. Тя трябва да е някъде тук… нали?

Тя замълча, но кучето не отвърна, докато Лираел не престана да го чеше. После извърна глава и подскочи, ближейки Лираел по отворената уста.

— Ти имаше нужда от приятел — каза, докато Лираел пръскаше слюнки и бършеше устата си с двата ръкава. — И аз дойдох. Това не ти ли е достатъчно? Знаеш, че каишката ми е творение на Хартата и независимо какво друго същество съм, това ще ограничи действията ми, дори и да исках да ти навредя. А ние наистина трябва да се справим с един стилкън, не е ли така?

— Да — призна Лираел. Водена от някакъв импулс, тя се наведе и прегърна кучето през врата, усещайки едновременно топлата кучешка плът и тихото бръмчене на символите на Хартата по каишката му през фината материя на ризата си.

Падналото куче понесе търпеливо всичко това за минута, после нададе нещо като свистене и размърда лапи. Лираел разбра жеста заради времето, прекарано с гостуващите кучета, и го пусна.

— А сега — заяви кучето, — трябва да се справим с този стилкън по най-бързия начин, преди да се освободи и да открие още по-зли същества, които на свой ред да освободи, или да пусне отвън. Предполагам, че разполагаш с необходимите неща за това?

— Не — отвърна Лираел. — Не и ако говориш за нещото, които Нейджи споменава: пръчка от самодивско дърво или меч, пропит със символите на Хартата…

— Да, да — каза забързано кучето, преди Лираел да е изредила целия списък. — Зная. Защо нямаш тези неща?

— Те не се намират току-така — отвърна отбранително тя. — Мислех си, че мога да взема обикновен меч и да поставя…

— Ще отнеме твърде дълго време. Месеци! — прекъсна я кучето, което бе започнало да крачи сериозно напред-назад. Този стилкън ще премине през твоето заклинание след няколко дни, струва ми се.

— Моля! — изпищя Лираел. После каза по-тихо: — Моля? Искаш да кажеш, че ще избяга?

— Скоро — потвърди кучето. — Мислех, че го знаеш. Свободната магия може да разяжда символите на Хартата, както и плътта. Предполагам, че би могла да подновиш заклинанието.

Лираел поклати глава. Гърлото й още не се бе възстановило от главния символ, който бе използвала последния път. Щеше да бъде твърде рисковано да се опитва да го изрече отново, преди да е оздравяла напълно. Не и без допълнителната сила на меч, омагьосан от Хартата — което отново я връщаше към първоначалния й проблем.

— В такъв случай ще се наложи да вземеш меч назаем — заяви Кучето, гледайки Лираел със сериозния си поглед. — Не мисля, че някой ще има точно такава пръчка, каквато търсиш. Дори и представител на рода Клеър, от самодивско дърво.

— Не мисля, че и мечовете, покрити с възпиращи заклинания, се намират лесно — възнегодува Лираел, отпускайки се в стола си. — Защо не можеше да си бъда просто най-обикновена Клеър? Ако бях получила зрението, нямаше да се скитам из библиотеката и да си навличам неприятности! Ако изобщо някога получа зрението, кълна се в Хартата, че никога няма да ходя на експедиции, никога вече!

— Мммм — каза Кучето с изражение, което Лираел не успя да разтълкува, макар че очевидно носеше скрит смисъл. — Възможно е да стане така. Колкото до мечовете, грешиш. В тази сграда има няколко могъщи меча. Един от тях е у капитана на разузнавачите, охраната на обсерваторията разполага с три — е, единият от тях е брадва, но в стоманата й са вплетени същите заклинания. Още по-близо, главната библиотекарка също има такъв. Впрочем, това е много стар и прочут меч, съвсем подходящо наречен Възпиращия. Той ще ни свърши добра работа.

Лираел гледаше кучето с толкова безизразен поглед, че то престана да крачи, прокашля се и каза:

— Обърни внимание, Лираел. Казах, че грешиш по отношение на…

— Чух какво каза — озъби се тя. — Сигурно си съвсем откачил! Не мога да открадна меча на главната! Тя непрекъснато го носи у себе си! Сигурно спи с него!

— Така е — отвърна Кучето самодоволно. — Проверих.

— Куче! — проплака Лираел, опитвайки се да вдишва по-малко от веднъж в секунда. — Моля те, моля те, недей да надничаш в покоите на главната библиотекарка! Или където и да било другаде! Какво ще стане, ако някой те види?

— Никой не ме е видял — отвърна доволно кучето. — Както и да е, главната държи меча в спалнята си, но не точно в леглото си. Поставя го на стойка до него. Така че можеш да го вземеш, докато спи.

— Не — отвърна Лираел, клатейки глава. — Няма да се промъкна в спалнята на главната. Бих предпочела да се бия със стилкън без меч.

— Тогава ще умреш — каза Падналото куче, внезапно станало много сериозно. — Стилкън ще изпие кръвта ти и ще стане по-силен от нея. После ще се промъкне в ниските части на библиотеката, появявайки се от време на време, за да пленява библиотекарките, да ги отвлича една по една, пирувайки с тяхната плът в някой тъмен ъгъл, където костите им никога няма да бъдат открити. Той ще си намери съюзници, същества, приковани още по-надълбоко в библиотеката, и ще отвори портата за злото, което дебне отвън. Трябва да го възпреш, но няма да успееш без меча.

— Ами ако ти ми помогнеш? — попита Лираел. Трябваше да има някакъв начин да избегнат главната, някакъв начин, който изобщо не включваше мечове. Да опита да вземе меча на Мирел или онези от обсерваторията, нямаше да бъде никак по-лесно от това да вземе меча на главната. Тя дори не знаеше къде точно се намира обсерваторията.

— Бих искал — отвърна кучето. — Но това си е твоят стилкън. Ти си го освободила. Ти трябва да се справиш с последствията.

— Значи няма да ми помогнеш — каза тъжно Лираел. Беше се надявала, само за миг, че Падналото куче ще се намеси и ще оправи всичко вместо нея. В крайна сметка то беше магическо създание, вероятно притежаваше някаква сила. Но очевидно не достатъчно, за да се справи с един стилкън.

— Аз ще те съветвам — каза кучето — как е най-добре да постъпиш всеки път. Но ще се наложи сама да си вземеш меча и да извършиш възпирането. Навярно довечера е най-подходящият момент.

— Довечера? — попита Лираел с едва доловим глас.

— Довечера — потвърди кучето. — Когато удари полунощ, както е редно да започват всички подобни авантюри, ти ще влезеш в стаята на главната библиотекарка. Мечът се намира вляво, до гардероба, който странно защо е пълен с черни жилетки. Ако всичко мине добре, ще успееш да го върнеш преди зазоряване.

— Ако всичко мине добре — повтори Лираел мрачно, припомняйки си сребристия огън в очите на стилкън, и онези ужасни куки. — Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да оставя бележка, в случай… в случай че нещата не се развият добре?

— Да — каза кучето, отнемайки и последното късче самоувереност от Лираел. — Да. Това би било много добра идея.

Глава дванадесетаВ покоите на главната библиотекарка

Когато огромният часовник, задвижван с вода, в Средната трапезария отмери петнайсет минути до полунощ, Лираел напусна скривалището си сред приборите за закуска и се покатери през една въздушна шахта към Тесния път, който на своя ред щеше да я отведе в Саутскейп и покоите на главната библиотекарка Вансел.

Беше облякла библиотекарската си униформа, в случай че някой я срещне, и носеше плик, адресиран до главната. През нощта наистина работеше намален състав от библиотекарки, макар че обикновено не наемаха трети помощници, каквато беше тя. Ако я спряха, Лираел щеше да заяви, че носи спешно съобщение. Всъщност пликът съдържаше нейната бележка „за всеки случай“, която предупреждаваше главната за присъствието на стилкън.

Ала тя не срещна никого. Никой не мина по Тесния път, който напълно отговаряше на името си, защото беше твърде тесен, за да могат по него да минат двама души един до друг. Той се използваше рядко, защото ако човек срещнеше някого, тръгнал в противоположната посока, по-нисшестоящата Клеър трябваше да отстъпи — понякога се налагаше да измине целия път, който бе дълъг повече от половин миля.

Саутскейп беше по-широк и много по-опасен за Лираел, защото от двете му страни се намираха жилищата на много висшестоящи Клеър. За щастие, символите, които го осветяваха толкова ярко през деня, бяха избледнели до мъждукащ пламък през нощта, образувайки плътни сенки, в които тя да се крие.

Ала вратата към покоите на главната беше ярко осветена от пръстен символи на Хартата, разположен около емблемата с книга и меч, издълбана в камъка до нея.

Лираел злобно погледна светлините. За пореден път си зададе въпроса какво прави. Навярно би било по-добре да си беше признала преди месеци, когато за пръв път се забърка в тези неприятности. Тогава някой друг щеше да се справи със стилкън…

Нещо докосна крака й и я накара да подскочи и почти да изпищи. Тя потисна вика си, когато позна Падналото куче.

— Мислех, че няма да ми помагаш — прошепна тя, когато кучето подскочи и се опита да оближе лицето й. — Долу, идиот такъв!

— Няма да помагам — каза доволно кучето. — Дошъл съм да гледам.

— Страхотно — отвърна Лираел, опитвайки се да прозвучи саркастично. Ала вътрешно беше доволна. Покоите на главната библиотекарка изглеждаха някак по-малко страшни, когато кучето беше наоколо.

— Кога ще се случи нещо? — попита кучето миг по-късно, когато Лираел продължи да стои в сенките, наблюдавайки вратата.

— Сега — каза Лираел, надявайки се, че като изрече думата, това ще й вдъхне куража да започне. — Сега!

Тя прекоси коридора с десет дълги крачки, хвана бронзовата дръжка на вратата и я блъсна. На никоя Клеър не й се налагаше да заключва вратата си, затова Лираел не очакваше никаква съпротива. Вратата се отвори и тя влезе вътре, а кучето размахваше опашка по пътя.

Тя тихо затвори вратата зад себе си и се обърна да разгледа стаята. Представляваше предимно пространство за обитаване, в което преобладаваха лавици с книги, разположени върху трите стени, няколко удобни стола и висока, фина скулптура на някакъв деформиран кон, изваян от прозрачен камък.

Ала вниманието на Лираел бе привлечено от четвъртата стена. Тя представляваше единичен, огромен прозорец, простиращ се от пода до тавана, изработен от най-прозрачното и чисто стъкло, което Лираел някога беше виждала.

През прозореца се виждаше цялата долина на Ратерлин, простираща се на юг, а реката представляваше бяла сребриста ивица далеч отдолу, която блестеше на лунната светлина. Навън валеше лек сняг и снежинките се въртяха в див танц, докато падаха върху планинския склон. Нито една от тях не кацна върху прозореца, нито остави следа върху него.

Лираел потръпна и отстъпи назад, когато покрай нея премина тъмна сянка, точно през падащия сняг. После тя осъзна, че това е само бухал, поел към долината за среднощната си закуска.

— Имаме много работа преди зазоряване — прошепна кучето разговорливо, докато Лираел продължаваше да се взира през прозореца, вцепенена от сребристата ивица, извиваща се към далечния хоризонт, и от странната, огрявана от луната гледка, която се простираше докъдето поглед стига. Отвъд хоризонта се намираше действителното Кралство: великият град Велизар с всичките му чудеса, отворен към небето и заобиколен от морето. Целият свят — светът, който останалите Клеър виждаха сред ледовете на обсерваторията — беше там навън, но всичко, което тя знаеше за него, идваше от книгите или от разказите на пътешествениците, които беше дочула в Долната трапезария.

За пръв път Лираел се запита какво се опитват да видят Клеър навън чрез своите силно увеличени стражи. Къде се намираше мястото, което убягваше на зрението? Какво беше бъдещето, което започваше там, навярно още докато тя гледаше към него?

Нещо трепна в дъното на съзнанието й, някакво усещане за вече видяно или някакъв мимолетен спомен. Ала нищо не се появи, и тя остана в транс, вгледана навън.

— Много работа! — повтори кучето малко по-силно.

Лираел с неохота се откъсна от гледката и се съсредоточи върху непосредствената задача. Спалнята на главната сигурно се намираше зад тази стая. Но къде беше входът? Виждаха се само прозорецът, вратата, която водеше навън и лавиците с книги…

Лираел се усмихна, когато видя, че в дъното на една от лавиците има дръжка на врата, а не гъсто наредени томове. Да не повярва човек, че главната би имала врата, която служи и като лавица за книги.

— Мечът е поставен на стойка точно вляво — прошепна кучето, което изведнъж й се стори леко разтревожено. — Не отваряй вратата прекалено много.

— Благодаря — отвърна Лираел, докато предпазливо пробваше дръжката, за да види дали трябва да се дръпне, блъсне или завърти. — Но аз си мислех, че няма да ми помагаш.

Кучето не отвърна, защото в мига, в който Лираел я докосна, цялата библиотека се отдръпна. Лираел едва успя да хване достатъчно силно дръжката, за да й попречи да се отвори докрай, и се наложи да я дръпне назад, за да остави достатъчно широк отвор, през който да се промуши.

Спалнята беше тъмна, огрявана само от лунната светлина във външната стая. Лираел много бавно пъхна глава вътре и изчака очите й да се адаптират, а ушите й се опитваха да доловят всеки звук от движение или внезапно пробуждане.

След около минута успя да види неясната тъмна маса на едно легло и да долови равномерното дишане на някакъв спящ човек — макар че не беше сигурна дали наистина го чува или е само плод на въображението й.

Както беше казало кучето, до вратата имаше поставка. Някаква цилиндрична метална кутия, отворена само отгоре. Дори и на това приглушено осветление Лираел виждаше, че Възпиращият е там, в ножницата си. Главата на ефеса беше едва на няколко сантиметра под горния край на поставката и лесно можеше да се вземе. Ала щеше да се наложи да застане непосредствено до поставката, за да вдигне меча достатъчно високо, та да изпразни кутията.

Отново се приведе и дълбоко пое въздух. Въздухът в спалнята й се струваше някак по-гъст. По-мрачен и пресищащ, сякаш и той участваше в заговор срещу крадци като Лираел.

Кучето я погледна и й намигна окуражаващо. Въпреки това, сърцето на Лираел започна да бие все по-бързо и по-бързо, докато тя отново се запромъква през вратата, и внезапно й стана много студено.

Няколко дребни и предпазливи крачки я отведоха до поставката. Тя я докосна с две ръце, после предпазливо се премести, за да хване здраво дръжката на меча, както и ножницата, точно под дръжката.

Пръстите на Лираел едва бяха докоснали метала, когато изведнъж мечът тихо изсвири и по дръжката му ярко светнаха символи на Хартата. Лираел незабавно го пусна и се преви одве, опитвайки се да заглуши и светлината, и звука с тялото си. Не посмя да се обърне. Не желаеше да вижда главната будна и разгневена.

Ала не последва внезапен възмутен вик, нито някакъв строг глас, настояващ да разбере какво прави. Червеното сияние пред очите й избледня, когато нощното й зрение се възвърна, и тя приведе ухо, за да се опита да чуе нещо над постоянното препускане на собственото си сърце.

Изсвирването и светлината бяха продължили не повече от секунда, осъзна тя. Въпреки това, беше ясно, че Възпиращият решава кой да борави с него.

Лираел размишлява върху това известно време, после се наведе и зашепна, толкова тихо, че тя самата едва се чуваше.

— Възпиращ, ще те заема за тази нощ, защото имам нужда от помощта ти, за да се справя с един стилкън, творение на Свободната магия. Обещавам, че ще те върна преди зазоряване. Кълна се в Хартата, чийто знак нося.

Тя докосна знака на Хартата на челото си и потрепна, когато внезапният му блясък озари поставката. После докосна главата на ефеса на Възпиращия със същите два пръста.

Той не изсвири, а символите по дръжката му просто светеха. Лираел за малко да въздъхне, но потисна въздишката си в последния момент, преди да я е издала.

Мечът се освободи от поставката без звук, макар че се наложи да го вдигне високо над главата си, за да го извади. Тя не си беше давала сметка колко тежък е той, или колко дълъг. Струваше й се, че тежи двойно повече от нейния меч за тренировки, а на дължина като нищо го надвишаваше с една трета. Беше твърде дълъг, за да закачи ножницата на колана си, освен ако не го носеше под мишница, или не го оставеше да се влачи по земята.

Този меч изобщо не беше създаден за четиринайсетгодишно момиче, заключи Лираел, докато се измъкваше навън и внимателно затваряше вратата. Наложи си да не мисли повече за това.

Нямаше и следа от Падналото куче. Лираел се огледа наоколо, но нямаше нищо, достатъчно голямо, за да се скрие кучето — освен ако по някакъв начин не се беше смалило и пъхнало под един от столовете.

— Куче! Взех го! Да вървим! — просъска тя.

Не последва отговор. Лираел изчака поне минута, макар че й се стори много повече. После отиде до външната врата и допря глава до нея, ослушвайки се за стъпки по коридора отвън. Да се върне обратно в библиотеката с меча щеше да бъде най-трудната част от начинанието. Щеше да бъде невъзможно да обясни присъствието му на която и да е срещната Клеър.

Не чу нищо, затова излезе навън. Когато вратата се затвори с щракане зад гърба и, Лираел видя как една сянка внезапно се появи откъм тъмния ъгъл от другата страна, и през тялото й премина тръпка на страх. Ала за пореден път това се оказа Падналото куче.

— Изплаши ме! — прошепна тя, докато сама се втурна към сенките и продължи към второто задно стълбище, което щеше да я отведе директно в библиотеката. — Защо не ме изчака?

— Не обичам да чакам — каза кучето, като подтичваше по петите й. — Освен това, исках да поразгледам стаята на Мирел.

— Не! — възкликна Лираел по-силно, отколкото искаше. Падна на едно коляно, сложи меча в лакътната извивка на едната си ръка и сграбчи долната челюст на кучето. — Казах ти да не влизаш в стаите на хората! Какво ще правим, ако някой реши, че го заплашваш?

— Аз съм заплаха — смотолеви Кучето. — Когато искам. Освен това, аз знаех, че не е там. Подуших го.

— Моля те, моля те, недей да оглеждаш места, където някой може да те види — помоли го Лираел. — Обещай ми да не го правиш.

Кучето опита да извърне поглед, но Лираел стискаше челюстта му. Накрая то измърмори нещо, което като че съдържаше думата „обещавам“. Лираел реши, че с оглед на обстоятелствата, това е достатъчно.

Няколко минути по-късно, докато се промъкваше по Второто задно стълбище, Лираел си припомни собственото си обещание към Възпиращия. Беше се заклела, че ще го върне в спалнята на Вансел преди съмване. Но ако не успееше?

Слязоха от стълбището и поеха към главната спирала, докато се озоваха почти пред вратата на стаята с цветната градина. Когато я зърна, Лираел спря. Кучето, което се намираше на няколко метра зад нея, изтича напред и я погледна с любопитство.

— Куче — каза бавно Лираел. — Зная, че няма да ми помогнеш да се преборя със стилкън. Но ако не успея да го спра, искам да вземеш Възпиращия и да го върнеш на Вансел. Преди зазоряване.

— Ще го върнеш сама, господарке — каза уверено кучето с глас, който беше почти лай. После се поколеба и каза с по-мек тон: — Но аз ще постъпя така, както искаш, ако се наложи. Обещавам ти.

Лираел кимна в знак на благодарност, защото не можеше да говори. Тя извървя последните трийсет стъпки до вратата. Там се увери, че мишката с часовников механизъм е в десния джоб на жилетката й, а малката сребърна бутилка — в левия. После извади Възпиращия от ножницата и за пръв път го хвана като оръжие, в гард. Символите на Хартата по острието се възпламениха с ярък блясък, когато доловиха присъствието на врага, и Лираел почувства скритата сила на магията на меча. Възпиращият бе победил много странни същества, знаеше тя, и това я изпълни с надежда — докато си спомни, че това навярно е първият път, когато с него борави момиче, което дори не знае какво точно прави.

Преди тази мисъл да я е парализирала, Лираел протегна ръка и развали заключващото заклинание на вратата. Както бе казало кучето, заклинанието беше разядено от Свободната магия, а разрухата беше толкова силна, че то се разпадна само от допира й и прошепнатата команда.

После помаха с китка. Смарагдите върху гривната й проблеснаха и вратата се отвори с грохот. Лираел събра сили за внезапното нападение на стилкън — ала там нямаше нищо.

Тя колебливо пристъпи през вратата, бърчейки нос, в търсене на някаква миризма от Свободната магия, а очите й бяха широко отворени, за да доловят и най-слабата следа от присъствието на чудовището.

За разлика от предишното й посещение, зад коридора нямаше ярка светлина — само зловещ блясък, подобие на лунно сияние, създадено с магията на Хартата, което превръщаше всички цветове в сиви сенки. Някъде в този полумрак се спотайваше стилкън. Лираел вдигна меча по-високо и пристъпи в стаята, докато цветята шумоляха под краката й.

Падналото куче я следваше на десет крачки отзад, а всяко едно косъмче по гърба му беше настръхнало, докато в гърдите му отекваше тихо ръмжене. Тук имаше следи от стилкън, но не и доловима миризма. Той се криеше някъде, очакваше ги в засада. За миг кучето почти проговори. После си спомни: Лираел трябваше да победи стилкън сама. То кротко легна по корем, наблюдавайки как господарката му върви сред цветята към дървото и вира там, където несъмнено той дебнеше в засада.

Глава тринадесетаЗа стилкън и странната магия

За пореден път Лираел бе поразена от тишината, надвиснала в огромната пещера с цветята. Освен тихото шумолене, причинено от нейното минаване през маргаритките, нямаше никакъв друг звук.

Бавно, криволичейки на всеки няколко крачки, за да се увери, че нищо не я дебне, Лираел прекоси пещерата, точно до вратата с полумесеца. Тя бе все така полуотворена, но Лираел не посмя да влезе, тъй като си мислеше, че стилкън може да успее да я заключи по някакъв начин, ако все още се спотайва в полето.

Дървото беше най-вероятното място, където можеше да се крие чудовището, помисли си Лираел, представяйки си как се е омотало около някой клон като змия.

Скрито сред гъстите зелени листа, докато сребристите му очи следят всяко нейно движение…

На странната светлина дъбът беше само петно от сенки. Стилкън би могъл да е дори зад дънера, кръжейки бавно, за да остава между него и Лираел. Тя не сваляше очи от дървото, ококорила ги колкото можеше по-широко, сякаш така можеха да уловят още светлина. Все така нищо не помръдваше, затова тя продължи да върви към него, докато крачките й все повече се скъсяваха, а стомахът й се свиваше, преобръщайки се от ужас.

Тя дотолкова се бе съсредоточила върху дървото, че краката й цопнаха в края на вира, преди да осъзнае, че е там. За миг се образуваха ярки вълни, отразили светлината на изкуствената луна, после водата отново стана спокойна и тъмна.

Лираел отстъпи назад, изтърси крака и започна да заобикаля вира. Вече виждаше някакво очертание в дъба, както и обособени групи листа и отделни клони. Ала освен това и имаше и наслоени сенки, които можеха да бъдат какво ли не. Всеки път, когато очите й помръднеха, й се струваше, че е видяла движение в мрака.

Беше време за осветление, реши тя, дори и това да означаваше, че ще издаде местоположението си. Посегна към Хартата и съответните символи започнаха да се носят в съзнанието й и изчезнаха, когато стилкън изригна от вира до нея и се нахвърли върху й със свирепите си куки.

Възпиращият ги посрещна по някакъв начин със струя от бели искри и пара, и удар, който едва не изкълчи рамото на Лираел. Тя се запрепъва назад, крещейки с неочаквана бойна ярост, примесена с паника, и инстинктивно зае отбранителна позиция. Отново се разхвърчаха искри и водата започна да съска, когато стилкън нападна отново, а Лираел и Възпиращият едва успяха да парират куките му.

Без съзнателна умисъл, Лираел отстъпи, поемайки към дъба. Всичко, което знаеше за възпиращите заклинания, се беше изпарило от главата й, както и усещането й за Хартата. Единственото, което имаше значение сега, беше оцеляването, и тя зае позиция с меча си, за да спре убийствената атака на чудовището.

То отново замахна, ниско, към краката й. Лираел отвърна на удара и се изненада от себе си, когато нейните не особено тренирани мускули реагираха. Тя нанесе удар директно в торса на чудовището. Острието на Възпиращия го удари и се плъзна по вътрешностите му, причинявайки пламък от искри, които осеяха жилетката на Лираел с миниатюрни дупчици.

Ала стилкън не изглеждаше ранен, а само ядосан. Той отново нападна и всеки замах с куките принуждаваше Лираел да отстъпва с по няколко крачки. Тя отчаяно размаха Възпиращия, усещайки всеки удар да отеква в костите й. Тежестта на меча вече я изтощаваше. Никога не беше се проявявала особено добре с оръжие и никога не бе съжалявала за това — до този момент.

Тя отново отстъпи, а кракът й попадна на леко съпротивление, после отстъпи повече, отколкото трябваше, попадайки в една неочаквана дупка. Лираел загуби равновесие и се катурна назад, когато една остра кука разпори въздуха пред гърлото й.

Докато падаше, времето сякаш спря. Видя как ударът й се разширява, докато ръцете й се размахваха в опит да възстановят равновесието й. Видя как куките на стилкън замахват напред, към нея, като почти със сигурност щяха да попаднат в кръста й.

Лираел падна тежко на земята, но не обърна внимание на болката. Вече се претъркулваше встрани, смътно забелязвайки, че се беше препънала в една вдлъбнатина между два корена, а корените на дърветата удряха тялото й, докато се търкаляше между тях.

Земята… цветята… далечният таван и неговите светлини на Хартата бяха като отдалечени звезди — земята… цветята… изкуственото небе — с всяко преобръщане, Лираел очакваше да види сребристия поглед на стилкън и да усети изгарящата болка на куките му. Ала не го видя и не последва никакъв смъртоносен удар. При шестото преобръщане тя спря и се хвърли напред, а стомашните й мускули болезнено се свиха, когато отново застана на краката си.

Възпиращият все още беше в ръката й, а стилкън опитваше да измъкне лявата си кука от мястото, където се беше заклещила дълбоко в един от огромните главни корени на дъба. Лираел веднага разбра, че навярно не я е улучил, докато е падала — и вместо това е ударил корена.

Стилкън я погледна, сребристите му очи блестяха, и нададе ужасен крякащ звук, идващ някъде надълбоко от гърлото му. Тялото му се разтресе, а тежестта му се премести от приклещената му лява ръка към дясната половина на тялото му. Той се сниши, а мускулите помръдваха под привидно човешката му кожа, като плужеци под листо, натрупвайки се в заклещената му ръка. Преди процесът да приключи, той се надигна, напрягайки се да се освободи и да хукне след Лираел.

Това беше нейният шанс, разбра Лираел — тези оскъдни няколко мига. Символите на Хартата се възпламениха върху острието на Възпиращия, когато тя посегна към тях, за да ги слее с другите, измъкнати от Хартата.

Имаше нужда от четири главни символа, но за да ги използва, най-напред трябваше да се предпази с по-второстепенни символи.

Възпиращият й помогна и символите бавно образуваха верига в съзнанието й, твърде бавно, докато стилкън кряскаше и се напрягаше, изваждайки куката си сантиметър по сантиметър. Самият дъб сякаш се опитваше да държи чудовището в капан, осъзна Лираел, с онази част от съзнанието си, която не бе изцяло съсредоточена върху заклинанието на Хартата. Тя чуваше как дървото шуми и скърца, сякаш се опитва да държи затворен прореза в огромния си корен, заедно с куката.

И последният символ се появи и се вля в Лираел с непринудена изящност. Тя освободи заклинанието, усещайки как силата му се влива в кръвта й и всяка нейна кост, правейки я по-силна срещу четирите главни символа, които трябваше да призове.

Първият от тези главни символи разцъфна в съзнанието й, когато стилкън най-сетне освободи куката си, предизвиквайки силно стенание от дъба и струя бяло-зелена мъзга. Дори и покрита от предпазното заклинание, Лираел не остави главния символ дълго в съзнанието си. Тя го освободи, изпращайки го към острието на Възпиращия, където то се разля като лъскаво олио, докато накрая се възпламени, обгръщайки го със златисти пламъци.

Стилкън, вече подскочил, за да нападне, се опита да се отклони. Ала беше твърде късно. Лираел пристъпи напред, а Възпиращият подскочи в безупречен удар и се заби право във врата на стилкън. Златистият огън бушуваше, хвърляше бели искри като диря на ракета, съществото се закова на място едва на две крачки от Лираел, а куките му почти докосваха двете страни на тялото й.

Лираел призова втория главен символ и той също се спусна по острието. Ала когато достигна врата на стилкън, знакът изчезна. Миг по-късно, кожата на съществото започна да се напуква и спаружва, от него струеше ослепителнобяла светлина, когато съсухрената кожа се свлече на земята. След минута стилкън вече бе загубил човекоподобния си вид. Сега той беше просто стълб от бушуваща бяла светлина, прободен с меч.

И третият главен символ напусна меча и се заби в стълба. Онова, което бе останало от стилкън, на мига започна да се смалява, чезнейки, докато се превърна в точица от светлина с диаметър от няколко сантиметра, а острието на Възпиращия вече бе опряно в него.

Лираел взе металната бутилка от джоба на жилетката си, постави я на земята и с помощта на меча прибра останките на стилкън в нея. Едва тогава измъкна острието, свали го на земята и запуши бутилката с тапата. Миг по-късно я запечата с четвъртия главен символ, който обгърна корка и бутилката със светъл проблясък.

Бутилката подскочи за миг и се изви в ръката й, после застина неподвижна. Лираел я прибра обратно в джоба си и седна задъхана до Възпиращия. Наистина беше приключила. Беше възпряла стилкън. Съвсем сама.

Облегна се назад, потръпвайки от болката, която прониза гърба и ръцете й. Кратък проблясък прикова погледа й някъде близо над дървото. В миг тя отново застана нащрек, а ръката й се спусна към Възпиращия, забравила за всичките си болки. Взе меча и отиде да проучи мястото. Нима имаше още един стилкън? Или пък се беше измъкнал в последния момент? Провери бутилката, която определено беше запечатана. Възможно ли беше да е примигнала в последния, съвсем кратък миг, тъкмо когато се появи четвъртият символ?

Светлината отново проблесна, когато Лираел я наближи, мека и златиста, и тя въздъхна с облекчение. Това навярно бе магия на Хартата, така че все пак беше в безопасност.

Лираел уморено разрови дупката с Възпиращия, разчиствайки пръстта. Видя, че светлината идва от книга, подвързана с нещо, което приличаше на козина или рунтава кожа. Използвайки меча като лост, тя измъкна книгата. Беше видяла как дървото се стреми да приклещи стилкън — не искаше да сграбчи и нея.

След като я освободи от корените, тя извади книгата. Символите на Хартата по обложката й й бяха познати — представляваха заклинание, което да я поддържа чиста и без мушици и молци. Лираел пъхна дебелата книга под мишница, внезапно осъзнала, че е потънала в пот, покрита с мръсотия и листа от цветчета, и напълно изтощена, без да говорим за синините. Ала само жилетката й бе понесла трайни увреждания, пробита от искрите на стотици места, сякаш я бяха нападнали възпламеняващи молци.

Кучето се надигна откъм цветята, за да я посрещне, когато тя се отправи към изхода. В устата си държеше ножницата на Възпиращия и не я пусна, докато Лираел прибираше меча.

— Успях — каза Лираел. — Възпрях стилкън.

— Мф, мф, мф — каза кучето, подскачайки на задните си крака. После внимателно положи меча на земята и продължи: — Да, господарке. Знаех, че ще успеете. Със сигурност.

— Нима? — Лираел погледна ръцете си, които започваха да треперят. След това цялото й тяло се разтрепери и се наложи да седне, докато спре. Тя почти не забелязваше топлото туловище на кучето зад гърба си, нито окуражителното близане по ухото й.

— Аз ще върна меча — предложи кучето, когато Лираел най-сетне престана да трепери. — Стой тук, докато се върна. Няма да се бавя. Ще бъдеш в безопасност.

Лираел кимна, тъй като не можеше да говори. Потупа кучето по главата и легна върху цветята, оставяйки аромата им да се понесе над главата й, усещайки меките цветчета по бузите си. Дишането й се забави и стана по-равномерно, очите й бавно примигнаха веднъж, два пъти и после се затвориха.

Кучето изчака, докато се увери, че Лираел спи. После излая само веднъж. От устата му се появи символ на Хартата и закръжи във въздуха над спящото момиче. Кучето наклони глава и го погледна с обиграното си око. Доволно, то стисна меча със здравите си челюсти и заприпка нататък, към главната спирала.

Когато Лираел се събуди, беше сутрин, или поне светлината в пещерата бе ярка. За миг остана с впечатлението, че над главата й има символ на Хартата, но очевидно това беше само сън, защото там нямаше нищо, когато тя се събуди напълно и седна.

Чувстваше се много скована и изпитваше болка, но не беше по-зле, отколкото обикновено се чувстваше след някой от ежегодните изпити с меч и лък. Жилетката й бе непоправимо повредена, но тя имаше резервни и изглежда нямаше други физически признаци за битката й със стилкън. Нищо, което би наложило пътуване до болницата. Болницата… Филрис. Лираел се натъжи за миг, задето нямаше да може да разкаже на своята прапрапрабаба как все пак е победила стилкън.

Филрис също щеше да хареса Падналото куче, помисли си Лираел, поглеждайки към мястото, където то спеше край нея. Беше се свило на кълбо, опашката му бе плътно омотана около задните крака, и стигаше почти до муцуната. Похъркваше леко и от време на време помръдваше, сякаш сънуваше, че гони зайци.

Лираел се канеше да събуди кучето, когато усети, че книгата се забива в тялото й. На светлината тя разбра, че не е подвързана с козина или кожа, а имаше нещо като гъсто оплетена подвързия над тежките корици, нещо, което наистина бе много странно.

Тя я взе и я разгърна на титулната страница, но още преди да е прочела и първата дума, разбра, че това е могъща книга. Всяка частица от нея беше пропита с магия на Хартата. Имаше символи по хартията, символи в мастилото, символи в шева на основата й.

Титулната страница гласеше просто „В лъвска кожа“. Лираел я прелисти, надявайки се да открие съдържание, но попадна направо на първа глава. Започна да я чете, но шрифтът внезапно се премрежи и затрептя. Тя примигна, потърка очи, но когато отново ги отвори, на страницата пишеше „Предговор“, макар да беше сигурна, че няма как да се е прелистила. Обърна я и отново се появи титулната страница.

Лираел се намръщи и прелисти нататък. Отново прочете „Предговор“. Преди да се е сменил, тя зачете.

— Полезна е тази книга — каза току-що събудилото се куче, прекъсвайки четенето на Лираел, пъхайки муцуната си между страниците, очевидно желаейки сутрешно чесане между ушите.

— Много — съгласи се Лираел, безуспешно опитвайки се да продължи да чете през муцуната на кучето. — Очевидно, ако следвам курса на обучение в нея, ще успея да приема друга форма след три или четири години.

— Осемнайсет месеца — прозя се сънено кучето. — Две години, ако си мързелива. Макар че ти носиш кожа на Хартата — няма да промениш собствената си форма като такава. Постарай се да започнеш с кожа на Хартата, която ще бъде удобна за изследване. Знаеш, че е хубаво да се промъкваш през малките пробойни и така нататък.

— Защо? — попита Лираел.

— Защо? — повтори Кучето с недоверие, издърпвайки глава изпод ръката на Лираел. — Тук има толкова много неща, които да се видят и подушат! Цели етажи от библиотеката, в които не е стъпвал никой от стотици, хиляди години! Заключени стаи, пълни стайни. Съкровища! Знания! Забавления! Нима искаш цял живот да си останеш трети помощник?

— Не съвсем — отвърна категорично Лираел. — Искам да бъда истинска Клеър. Искам да притежавам зрението.

— Е, може би ще открием нещо, което да го пробуди у теб — заяви Кучето. — Зная, че трябва да работиш, но има още толкова много време, което не бива да пилеем. Какво по-хубаво от това да отидеш някъде, където другите не са стъпвали от хиляда години?

— Предполагам, че бих могла — съгласи се Лираел, а въображението й се разпали от думите на кучето. Имаше много врати, които й се щеше да отвори. Онази странна дупка в скалата, например, там, където спиралата внезапно спираше…

— Освен това — добави кучето, прекъсвайки мислите й, — тук действат сили, които искат да използваш книгата. Нещо е освободило стилкън, а присъствието на чудовището е пробудило и други магии. Онова дърво нямаше да издаде тайната на книгата, ако не ти е било писано да я вземеш.

— Предполагам — каза Лираел. Не й се нравеше идеята, че някой е помогнал на стилкън да се освободи от пленничеството си. Това предполагаше, че има някаква по-велика сила на злото, някъде тук из Старите етажи, или че някаква сила би могла да се добере до Глетчера на Клеър отвън, въпреки всичките им прегради и защити.

Ако в библиотеката имаше друго същество от рода на стилкън — някакво творение на Свободната магия, притежаващо огромна сила — Лираел чувстваше, че е неин дълг да го открие. Усещаше, че унищожавайки стилкън, несъзнателно бе направила първата крачка към поемането на отговорността да унищожи всяко друго подобно нему същество, представляващо заплаха за Клеър.

Освен това, търсенето на подобно създание щеше да запълни времето й и да я разсее. Лираел осъзна, че почти не се е замисляла за пробуждането или зрението през последните няколко месеца. Създаването на Кучето и откриването на начин да унищожи стилкън бяха ангажирали почти изцяло съзнанието й.

— Ще се науча как да направя полезна кожа на Хартата — заяви тя. — И ще проуча наоколо, Куче!

— Хубаво! — каза кучето и нададе радостен лай, който отекна из пещерата. — А сега, най-добре изтичай да се измиеш и преоблечеш, преди Имши да започне да се чуди къде си.

— Колко е часът? — попита стреснато Лираел. Далече от безапелационните нападки на Кирит в младежкото помещение, или ударите на часовника в читалнята, тя нямаше представа кое време на денонощието е. Беше изчислила грубо, че е около зазоряване, защото не бе спала много.

— Шест и половина… сутринта — отвърна кучето, след като наклони ухо, сякаш за да чуе някакъв далечен удар на часовник. — Плюс-минус…

Гласът му заглъхна, защото Лираел вече беше излязла, отправяйки се нататък с нещо като накуцващ бяг. Кучето въздъхна и се впусна след нея, настигайки без проблеми Лираел, още преди да затвори вратата.