Лицето над водата

1.

Корабът се плъзгаше по предната стена на Вълната с огромна скорост. Под краката си Лолър усещаше безкрайния водовъртеж на световния океан, могъщото полюшване на планетата, върху която вилнееше колосалната стена вода, понесла ги незнайно накъде. Те бяха ситни и незначителни, просто една от безбройните пръски. Микроскопична частица насред цялото това обезумяло море.

Беше си избрал едно местенце в средата на трюма и се бе подпрял на дебелата дървена преграда, притиснат между няколко вързопа с одеяла. Вече почти не вярваше, че ще оцелеят. Тази водна стена бе толкова невъобразимо голяма, морето бе тъй бурно, а корабът — толкова крехък.

По звуците отвън се опитваше да си представи какво става на палубата.

„Кралицата на Хидрос“ бе уловена в тласъка на Вълната, беше се превърнала в нейна лишена от воля играчка, пришпорвана от предната част на гребена. Дори Делагард да успееше да включи магнетрона навреме, устройството почти нямаше да окаже ефект, нито да спаси кораба от исполинските водни маси, които го притискаха. Лолър никога не бе виждал толкова голяма вълна. Вероятно същото важеше и за всички останали обитатели на планетата през кратката сто и петдесет годишна история на нейното колонизиране. Причината навярно се таеше в някаква уникална конфигурация на трите луни и планетата-близнак, диаболично съчетание на гравитационни сили, сътворило истинска водна планина, за да я прати да се търкаля по повърхността на планетата.

По необяснима причина корабът продължаваше да се държи над водата. Лолър беше сигурен, че все още подскачат като коркова тапа пред фронта на вълната, тъй като с цялото си тяло усещаше ускорението, което набираха. Непреодолима сила го притискаше към преградата, приковаваше го и не му позволяваше да помръдне. Корабът подскачаше и се премяташе като тресчица; сега вече бяха вътре във Вълната, килът ту сочеше нагоре, ту надолу и всичко, което не бе здраво закрепено на борда, се въргаляше с тропот около тях. Сякаш огромна ръка бе уловила кораба и го подхвърляше — и донякъде това бе самата истина. Отново и отново. Лолър с мъка си поемаше въздух, като че той, а не корпусът, се потапяше и изплаваше непрестанно. Надолу — нагоре. Сърцето му лумкаше като обезумяло. Зави му се свят, главата му внезапно олекна — но това поне прогони страха му. Пък и какъв страх, когато подскачаш и се премяташ така?

Кога най-сетне щяха да потънат? Сега? Сега? Сега?

А може би Вълната нямаше да ги освободи никога, щеше да ги носи безкрайно около този свят, да се върти вечно като колело, задвижвано от неизчерпаема сила?

Настъпи кратък миг на спокойствие. „Отървахме се — помисли си той, — вече плаваме“. Но не — беше само илюзия. След секунди главоломното въртене се възобнови, още по-силно отпреди. Лолър усещаше как кръвта му се стрелка между краката и главата и обратно. Дробовете го боляха. Ноздрите му пламтяха при всяко поемане на въздух.

Имаше кънтящи звуци, които идеха от вътрешността на кораба — вероятно търкалящи се мебели, — и други, по-силни бумтежи, които пък се чуваха отвън. От време на време в суматохата се долавяха и крясъци. Ревът на вятъра бе постоянен фон, или може би това бе поредната заблуда — че чува вятъра. Но чуваше несекващото ниско клокочене на Вълната. Чуваше тънко пискливо свистене, което преминаваше в ядно ръмжене. Не беше в състояние да определи какво поражда този звук, но предполагаше, че се дължи на някакъв гневен сблъсък между небето и водата в мястото, където се срещат. Или може би Вълната се състоеше от слоеве с различна плътност и отделните й компоненти, задържани единствено от общия устрем, водеха борба за надмощие помежду си?

Но най-сетне настъпи затишие — и този път продължи и продължи. „Потъваме — помисли Лолър. — Вече сме на петдесет метра под повърхността и се носим право към дъното. Всеки миг ще започнем да се давим. Ей сегичка водното налягане ще строши корпуса като крехка черупка и солената вода ще нахлуе в трюма. След секунда всичко ще приключи“.

Зачака нахлуването на черните води. Поне смъртта им щеше да е бърза и милостива. Силен удар в гърдите, бързо потапяне, няколко мъчителни глътки и после ще настъпи мрак. Никога нямаше да узнае заключителната част от тази трагична история — бавното потъване, причудливите създания от дълбините, които ще се вглеждат в тях и ще се питат дали стават за ядене.

Но все още нищо. Цареше пълен и необятен покой. Сякаш бяха легнали в дрейф извън времето, в страна на тишина и вечно безветрие. „Сигурно сме мъртви — помисли Лолър — и сега кръстосваме отвъдния свят, в който така и не можах да повярвам“. Засмя се и се огледа с надеждата да види отец Куилан, за да може да го попита: „Отче, така ли си го представяше? Безкраен дрейф в пустотата? Затворен в кораба, в който си издъхнал, с ясно съзнание, обгърнат от огромна и вечна тишина?“

Пак се засмя — на собствените си глупости. Отвъдният живот едва ли щеше да е продължение на познатия. Защото всичко наоколо бе такова, каквото го помнеше — виждаше краката си, ръцете и белезите по тях, чуваше собственото си дишане. Което означаваше само едно — че все още е жив. И че корабът е на повърхността. Вълната най-сетне ги бе отминала.

— Вал? — обади се нечий глас. — Вал, добре ли си?

— Съндайра?

Тя допълзя до него през тесния проход, запречен от изпопадали неща. Лицето й бе ужасно бледо. Изглеждаше замаяна. В очите й святкаха застинали пламъчета. Лолър се размърда, измъкна се изпод някаква дъска, която бе паднала върху него, и изпълзя от тясното си скривалище. Срещнаха се по средата на пътя.

— Божичко — прошепна тя. — Боже мили!

И се разплака. Лолър понечи да я прегърне и изведнъж осъзна, че също плаче. Притисна я в обятията си, сякаш за да ознаменува попадането им в този нов свят на чудновато, приказно спокойствие.

Един от люковете бе отворен и през него нахлуваше светлина. Ръка за ръка излязоха на открито.

Корабът плуваше насред морето, сякаш не се бе случило нищо. Палубата бе мокра и лъщеше — Лолър никога не я бе виждал толкова чиста: сякаш милиони трудолюбиви ръце я бяха търкали милиони години. Щурвалът, компасът, квартердекът, мостикът — всичко си беше на мястото. Дори мачтите, колкото и да не беше за вярване, си стърчаха, макар че предната бе изгубила една от реите си.

Кинверсон вече беше на кърмата, а Делагард стърчеше на носа, неподвижен, разкрачен широко, все още под впечатленията на преживяното. Изглеждаше така, сякаш е пуснал корени в палубата, като че ли бе стоял на това място през цялото време, докато Вълната ги бе подмятала. Встрани от него, на десния борд, Оньос Фелк бе застанал по същия начин.

Един по един и другите подаваха глави от трюма — Неяна Голджоз, Дан Хендърс, Лео Мартело, Пиля Браун. След тях Лиз Никлаус, Гаркид — той май накуцваше, и отец Куилан. Пристъпваха предпазливо като сомнамбули и протягаха ръце, като че ли искаха да се уверят пипнешком, че корабът е невредим — докосваха мачтите, перилата, покрива на предната надстройка. Само Даг Тарп Не се виждаше никакъв. Лолър предположи, че е останал в радиорубката, за да се свърже с останалите кораби.

Останалите кораби? Нито един не се виждаше чак до хоризонта.

— Какво невероятно спокойствие — тихо каза Съндайра.

— Да, наистина. И пустош.

Навярно така е изглеждал светът в първия ден на Сътворението. Докъдето стигаше поглед — само плоско гладко море, синьо-зелено и спокойно, без вълни и зайчета — огромно гладко езеро. С преминаването си Вълната го бе лишила от всякаква енергия.

Небето бе сиво, самотно облаче се рееше далече на запад, където слънцето вече залязваше. Бледа светлина струеше зад хоризонта. От бурята, предхождала появата на Вълната, нямаше и следа.

А корабите? Другите кораби?

Лолър се огледа. Търсеше върху водата признаци за корабокрушение — строшени дъски, парчета от разкъсани платна, дрехи, дори плаващи със сетни сили моряци. Но не видя нищо. Веднъж вече, след онази тридневна буря, бе виждал такова море — без други кораби. Но тогава флотът бе разпилян от ветровете и им бяха нужни само броени часове, за да се съберат. Страхуваше се, че този път ще е различно.

— Ето го и Даг — подхвърли Съндайра. — Боже мили, виж му само физиономията!

Тарп тъкмо се подаваше от задния люк, бледен, с увиснали безпомощно ръце, обезсърчен. Делагард се отърси от вцепенението си, обърна се и му подвикна:

— Е? Какво става?

— Нищо. Нямам новини. — Говореше с едва доловим шепот. — Нито звук. Опитвах безкрайно много пъти. Обади се, „Богиньо“, викам „Звезда“, чуваш ли ме, „Луна“, „Кръст“. Говори „Кралица“. Обадете се, обадете се. — Тръсна глава. — И нито звук. Никакъв отговор.

Лицето на Делагард посивя.

— Нито един?

— Нито един, Нид. Никакъв отговор. Не зная къде са.

— Апаратът ти е повреден.

— Свързах се с островите. Говорих с Кентръп. С Кагерам. Вълната е била наистина страховита, Нид. Наистина.

— Но моите кораби…

— Нищичко.

— Моите кораби, Даг!

Делагард обезумя. Втурна се към Тарп, сякаш искаше да го удуши, че му носи такива новини. Кинверсон обаче го спря.

— Слизай долу! — нареди разтрепераният Делагард на Даг. — Продължавай да ги търсиш.

— Безполезно е.

— Моите кораби! Това са моите кораби! — Делагард се изтръгна от ръцете на Кинверсон и изтича при перилата. За един кратък миг Лолър си помисли, че ще се хвърли във вълните. Но Делагард просто искаше да удари някого. Стисна юмруци и заудря перилата, толкова силно, че една от летвите се счупи. — Моите кораби! — хлипаше Делагард.

Едва сега до съзнанието на Лолър достигна смисълът на ставащото. Корабите, да. С всичките хора на тях. Той се обърна към Съндайра и съзря съчувствие в погледа й. Тя знаеше каква болка изпитва. Но как бе възможно да го разбира? Те всичките й бяха чужди, до един. За него тези хора бяха миналото, досегашният живот, такъв какъвто е бил, за добро и лошо. Нико Талхейм, баща му Сандор, Бамбър Кадрел, Суейнърови, Танаминдови, Брондо, нещастните Сестри, Волкин, Янез, Стайвол, всичките, които олицетворяваха детството му, юношеските години, зрялата възраст. Обитателите на всички негови спомени — изчезнали безвъзвратно. Нима тя можеше да го проумее? Та тя не беше част от отдавна основаната им колония! Беше напуснала своя остров още като малка и бе пътувала по широкия свят, без да поглежда назад. Не можеше да знае какво е да изгубиш всичко, което си имал.

— Вал… — почна тя тихо.

— Остави ме, моля те.

— Ако мога да ти помогна с нещо…

— Не можеш — отряза я той.

Мракът се спускаше отново. Но този път Хидроският кръст беше увиснал под странен ъгъл, някак накриво, от югозапад на североизток. Не полъхваше никакъв ветрец. „Кралицата на Хидрос“ се поклащаше лекичко в спокойното море. Всички бяха на палубата. Никой не си бе направил труда да вдига платната, макар че от бурята бяха изминали часове. Всъщност какъв смисъл от платна в това абсолютно безветрие?

— И къде според теб сме сега? — обърна се Делагард към Оньос Фелк.

— На око ли да преценя, или да извадя инструментите?

— Кажи какво смяташ, Оньос.

— В Пустото море.

— Това и сам го зная. Дай ми координати.

— Да ти приличам на магьосник?

— Не. Приличаш ми на глупак. Поне ми кажи дължината. Погледни шибания Кръст.

— Много добре го виждам — отвърна раздразнено Фелк. — И той ми казва, че сме на юг от екватора и много по на запад, отколкото преди да ни докопа Вълната. За по-добра преценка трябва да сляза долу за инструментите.

— По на запад? — повтори Делагард.

— Много по на запад. Наистина здравата се повозихме.

— Иди си вземи инструментите.

Фелк изгуби доста време, докато се ориентира в бъркотията под палубата, но накрая се появи, нарамил примитивните си устройства, които вероятно биха накарали всеки моряк на Земята през шестнайсети век да се подсмихне подигравателно. Захвана се тихо за работа, мърмореше си нещо под нос. Засече позицията на Кръста, помисли малко, завъртя учудено глава и направи ново замерване. Накрая обяви, без да поглежда Делагард в очите:

— Намираме се много по на запад, отколкото ми се ще да вярвам.

— Искам да чуя местоположението.

Фелк му каза. Делагард го погледна облещено. После слезе долу и се върна с морската карта. Лолър се доближи до него тъкмо когато той сочеше с пръст:

— А, тука сме значи.

— Виждаш ли къде сочи? — попита Съндайра.

— В средата на Пустото море. На една крачка от Лицето над водата и безкрайно далече от най-близкия остров. Това е средата на нищото и сме съвсем сами насред нея.

2.

Вече нямаше никаква надежда да свика съвет и да съсредоточи волята на цялата сорвейска колония срещу приумиците на Делагард. Защото сега колонията се бе смалила до тринайсет души. Всички на борда знаеха коя е крайната цел на пътуването им. Някои, като Кинверсон и Гаркид, се отнасяха към това с безразличие — какво толкова, всяка цел не е нито по-добра, нито по-лоша от друга. Други — Неяна, Пиля, Лиз — никога не биха се възпротивили на Делагард. И поне един — отец Куилан — бе открит и пламенен поддръжник на капитана.

Оставаха Даг Тарп, Дан Хендърс, Лео Мартело, Съндайра, Оньос Фелк. Фелк ненавиждаше Делагард. „Хубаво, поне един на моя страна“, помисли си Лолър. Тарп и Хендърс също не биха се подвоумили да влязат в спор с капитана. Мартело обаче бе човек на Делагард и Лолър не знаеше накъде ще наклонят везните, ако се стигне до открита конфронтация. Дори Съндайра бе неизвестна величина. Лолър нямаше право да предполага, че ще застане на негова страна само заради физическата им близост. Може пък да искаше да види Лицето от любопитство, можеше да жадува да узнае какво всъщност се случва там. В края на краищата нали бе посветила живота си на изучаването на хрилестите.

Това правеше четирима срещу всички останали, шестима в най-добрия случай. Дори не бяха половината от екипажа. „Няма да се получи“, помисли Лолър и се намръщи.

Изглежда, надеждата да се сложат юзди на Делагард щеше да се окаже напразна. Капитанът бе твърде силен, за да бъде поставен под контрол. Той беше като Вълната — никак не ти харесва, когато те сграбчи, но не можеш да направиш нищо.

След катастрофалната среща с Вълната Делагард кипеше от неистова енергия, пришпорваше всички на работа, за да подготвят кораба за по-нататъшното плаване. Поправиха мачтите и бързо вдигнаха платната. Ако преди Делагард бе обсебен от своята маниакална идея, твърдо решен да я постигне, сега беше като обладан от демонични сили, неукротим като природна стихия. Аналогията с Вълната изглеждаше съвсем точна. Загубата на безценните му кораби го бе накарала да прекрачи някакъв невидим праг, зад който властваше безкрайна целеустременост. Яростен, избухлив, преизпълнен с енергия, сега Делагард обитаваше епицентъра на кинетични сили, поради които бе почти невъзможно да го доближиш. „Направи това!“. „Поправи онова!“. „Пренеси онези неща!“ Не оставяше никаква възможност за някой като Лолър да го доближи и да му каже: „Нид, няма да ти позволим да ни откараш там, закъдето си поел“.

На сутринта след Вълната по лицето на Лиз имаше пресни синини.

— Нищо не съм му казала — оплака се тя на Лолър, докато той почистваше раните. — Изведнъж побесня и започна да ме блъска.

— Случвало ли се е преди?

— Не и по този начин. Съвсем е обезумял. Може би си е помислил, че ще му кажа нещо, което няма да му се понрави. Лицето, Лицето, Лицето — само това му е в главата. Говори за него дори насън. Обсъжда някакви сделки, заплашва конкуренти, обещава чудеса, знам ли го?

Едрата Лиз изглеждаше смазана и изплашена, като че ли Делагард бе изсмукал жизнените й сили.

— Колкото по-дълго живея с него, толкова повече ме плаши. За вас той е просто един богат корабовладелец, който се интересува само от пари, пиячка и жени. Но ако надзърнеш в душата му, ще видиш вътре хиляди дяволи.

— Дяволи?

— Дяволи, видения, фантазии. Знам ли? Мисли си, че на онзи голям остров ще стане император, може би дори бог, че всички ще му се подчиняват, не само ние, но и останалите колонии, дори и хрилестите. Хората от другите светове. Знаеш ли, че иска да построи космопорт?

— Да — отвърна Лолър. — Той ми каза.

— И ще го направи. Той винаги получава, каквото иска. Никога не се успокоява, никога не се предава. Мисли дори насън. Сериозно ти казвам. — Вдигна ръка и докосна синината на скулата си. — Ще се опиташ ли да го спреш?

— Не съм сигурен, че ще успея.

— Трябва да внимаваш. Много. Може да те убие, ако му се изпречиш на пътя. Дори теб, докторе. Ще те утрепе като подскачаща по палубата отровна риба.

Пустото море напълно оправдаваше името си — никакви острови и коралови рифове, нито дори бури или облаци в небето. Горещо оранжево слънце, сияещо над равната синьо-зелена шир. Хоризонтът изглеждаше на милиони километри. Вятърът едва полъхваше. Приливните вълни идваха рядко и бяха слаби, само кротки гънки върху повърхността. Корабът ги преодоляваше без видимо усилие.

Морските обитатели също се бяха разредили. Куките на Кинверсон оставаха недокоснати, Гаркид вадеше празни мрежи. Нямаше дори водорасли. От време на време покрай кораба минаваше самотен сребрист пасаж риби или в далечината се мяркаха по-едри същества, но нямаше нищо, което да могат да уловят. Хранителните им запаси, състоящи се единствено от изсушени водорасли и риба, се топяха бързо. Делагард въведе дажби, смаляваше ги всеки ден. Над кораба надвисна опасността от глад. И от жажда, тъй като така и не бяха успели да изкарат на борда кофите в бурята преди Вълната. Сега, под вечно безоблачното небе, нивото на прясната вода в делвите се смаляваше неумолимо.

Лолър помоли Оньос Фелк да му покаже на картата къде се намират. Както винаги трудно разбираем, когато ставаше въпрос за любимата му наука, картографът посочи една точка на картата далеч навътре в Пустото море, почти по средата на разстоянието между екватора и предполагаемото разположение на Лицето над водата.

— Възможно ли е това? — попита Лолър. — Да сме стигнали толкова далече?

— Вълната се движи с невероятна скорост. Пътувахме с нея цял ден. Истинско чудо е, че корабът не се разпадна.

Лолър разглеждаше картата.

— Вече сме твърде далеч, за да се върнем, нали?

— Кой говори за връщане? Ти? Аз? Във всеки случай не и Делагард.

— Имам предвид, ако той искаше. Ако.

— По-добре да продължим напред. — Фелк се намръщи и поклати глава. — Нямаме избор. Зад нас е истинска пустош. Ще умрем от глад и жажда, преди да стигнем познати води. Единственият ни шанс е да намерим Лицето. Там може да има храна и прясна вода.

— „Може“?

— Казва ли ти някой? — Фелк разпери ръце.

— Ще ми отделиш ли една минутка, докторе? — каза Лео Мартело. — Искам да ти покажа нещо.

Лолър беше в каютата си и подреждаше документацията. Имаше три кутии с медицински картони на всичките шейсет и четирима колонисти от остров Сорве, повечето от които вероятно бяха загинали по време на бурята. Лолър бе водил люта битка с Делагард за правото да ги донесе на кораба, когато напускаха острова. Но какво да ги прави сега? Да ги задържи ли? С каква цел? Заради нищожния шанс петте изчезнали кораба да се появят като по чудо? Или защото бъдещите историци биха могли да ги използват?

Ако имаше някой, който да се интересува от историята на остров Сорве, това несъмнено беше Мартело. Може би той щеше да поиска тези безполезни документи за работата си над своя епос?

— Какво има, Лео?

— Заех се да пиша за Вълната — почна Мартело. — Това, което ни се случи, къде сме сега, накъде сме се отправили и прочее. Та ми се ще да прочетеш малко и да ми кажеш мнението си.

И се ухили притеснено. В очите му се четеше вълнение. Лолър осъзна, че Мартело ужасно се гордее със себе си, че очаква не обикновена похвала, а възторжени аплодисменти. Изведнъж му завидя — заради пламенната жизнерадостна натура, за безграничния ентусиазъм. Тук, по средата на едно отчаяно и може би обречено пътешествие, Мартело бе в състояние да пише поезия. Изумително!

— Не смяташ ли, че малко изпреварваш събитията? — попита Лолър. — Последния път, когато разговаряхме, пишеше за емиграцията от Земята и за първите колонизирани светове.

— Така е. Но предполагам рано или късно ще стигна момента с нашия живот на Хидрос и дългото плаване. Затова реших да го опиша, докато събитията са все още пресни в ума ми, вместо да чакам да остарея.

„Защо не, наистина?“ — помисли си Лолър.

Мартело бе оставил косата си да порасне и сега темето му бе покрито с къса кестенява четина. Изглеждаше десет години по-млад. Вероятно щеше да преживее още петдесетина години, ако корабът се добереше до суша. Дори седемдесет. Предостатъчно време, за да довърши много епоси. Но, разбира се, по-добре щеше да е, ако пресъздаде впечатленията си от Вълната още сега.

— Добре, дай да погледна — рече Лолър.

Прочете първите няколко реда и се престори, че преглежда останалото. Беше дълъг, надраскан с нервна ръка стихотворен изблик в същия непохватен сладникаво-сантиментален стил, с какъвто бяха пропити и другите произведения на Лео. Въпреки това един пасаж му прикова вниманието:

Лолър вдигна глава.

— Много въздействащо, Лео.

— Струва ми се, че навлизам в нова територия — заговори възбудено Мартело. — Досега пишех на историческа тематика, а сега… всичко това е тук, ей тук точно. — Той вдигна ръце и разпери пръсти. — Трябваше само да грабна писалката и думите сами се изписваха върху хартията.

— Бил си вдъхновен.

— Да, това е точната дума. — Мартело срамежливо посегна към изписаните страници. — Мога да ти ги оставя, докторе, ако ги пазиш, разбира се.

— Не, не, предпочитам да почакам, докато си завършиш епоса. Още не си описал как излязохме на борда след бурята и установихме, че сме насред Пустото море.

— Смятам да го отложа — рече Мартело. — Докато не стигнем Лицето над водата. Тази част от пътуването не е толкова интересна, нали? Нищо особено не се случва. Но когато доближим Лицето…

И млъкна многозначително.

— Да? — подкани го Лолър. — Какво смяташ, че ще се случи?

— Чудеса, докторе. Чудеса, вълшебства, невъобразими неща. — Очите му сияеха. — Нямам търпение да пристигнем. Ще напиша такава поема, каквато само Омир е мечтал да сътвори. Самият Омир, докторе!

— Не се и съмнявам — каза Лолър.

Насред Пустото море върху тях се спусна облак крилати вещици, стотици, без никакво предупреждение. Нямаше никаква причина да ги очакват, от дни не бяха зървали жива твар.

Но един спокоен следобед корабът се озова обкръжен от вещици. Наизскачаха от водата и се събраха над палубата в гъсти облаци. Лолър беше при перилата. Щом чу познатото страховито жужене, клекна до предната мачта. Една огромна крилата вещица, дълга поне половин метър и дебела колкото ръката му, профуча покрай него като смъртоносен снаряд. Последваха я още няколко, разперили криле, сребристите им люсци блестяха.

Някои от съществата прехвърлиха палубата и цопнаха в морето от другата страна. Други се удряха в мачтите или в покрива на предната надстройка, блъскаха се в платната или падаха изтощени върху дъските, където продължаваха да пърхат гневно и да подскачат. Две се гърчеха съвсем наблизо и черните им очички святкаха злобно. Изведнъж във въздуха запърхаха още три, сетне и други се присъединиха към тях. Пътят му за отстъпление към люка беше отрязан. Можеше само да клечи притаен зад мачтата и да чака.

От другия край на палубата долетя болезнен писък, последван от още един. Той вдигна глава и видя Пиля Браун, увиснала на такелажа, да маха ръце срещу атакуващите я животинки. Едната й буза бе разкъсана и от раната шуртеше кръв.

Една вещица остърга ръката на Лолър, но не му направи нищо — люспите й бяха обърнати с острите краища на другата страна. Още една профуча над палубата тъкмо когато Делагард се подаваше от люка. Блъсна го право в гърдите, остави там широка кървава диря и тупна на дъските до него. Делагард стовари яростно подметка върху нея.

Още няколко минути корабът бе под непрестанния обстрел на тези живи копия. После вещиците изчезнаха. Над кораба легна покой, морето се успокои — гладка огледална повърхност, докъдето поглед стига.

— Проклети гадини! — изруга ядосано Делагард. — Ще ги изтребя всичките! Ще ги смажа до последната!

Кога? Когато Лицето над водата го направи властелин на цялата планета?

— Нид, дай да ти видя раната — викна Лолър.

Делагард махна с ръка.

— Драскотина. Дори не я усещам.

— Както кажеш.

От трюма излязоха Неяна Голджоз и Натим Гаркид и почнаха да почистват палубата от мъртвите и издъхващи вещици. Мартело, който бе получил дълбока рана на ръката и имаше няколко забити люспи в гърба, дойде при Лолър за преглед. Лолър го прати да чака пред лазарета. Пиля слезе от такелажа и той я прегледа набързо — кървава диря през бузата, друга, по-дълбока, под едната гърда.

— Ще трябват няколко шева — каза той. — Боли ли много?

— По-скоро щипе. Всъщност пари. Понася се.

И се усмихна. Лолър все още виждаше възторга в очите й, желанието й да му се хареса. Тя знаеше, че спи със Съндайра Тейн, но нямаше нищо против. Може би сега се радваше, че е пострадала от атаката на вещиците — това й осигуряваше вниманието му, възможност да я докосне. Лолър почти я съжали. Сляпата й обич го натъжаваше.

Делагард, с окървавени гърди, отиде при Неяна и Гаркид тъкмо когато се готвеха да изхвърлят платнището с мъртви вещици през борда.

— Чакайте малко! Не сме яли прясна риба от дни. Гаркид се облещи.

— Да не смяташ да ядеш крилати вещици, капитане?

— Защо не? Можем поне да ги пробваме — отвърна Делагард.

Печената вещица имаше вкус на киснат седмици в пикня парцал. Лолър преглътна само първата хапка и се задави. Кинверсон и Гаркид отказаха да ги пробват, Даг Тарп, Хендърс и Пиля също побутнаха чиниите настрани. Отец Куилан си късаше по малко от своята порция и дъвчеше с нескрито отвращение и твърда решимост, сякаш бе дал обет пред Дева Мария да яде всичко, което му се поднесе, колкото и да е противно.

Делагард изгълта цяла чиния и поиска допълнително.

— Харесва ли ти? — Лолър повдигна вежди.

— Човек трябва да се храни, нали? Сили са ни нужни сега, докторе. Протеините са си протеини. А, какво ще кажеш? Опитай малко де.

— Благодаря — отвърна Лолър. — Ще мина и без точно тези протеини.

Някаква промяна настъпи в Съндайра. Сякаш новата цел на пътуването я караше да излезе от черупката на сдържаност и мълчание, която си бе наложила в началото, и сега, след като приключеха с любенето в усамотеното ъгълче на трюма, тяхното специално местенце, тя подхващаше неочакван автобиографичен монолог.

— Винаги съм била любопитна, още от малка. Понякога дори прекалено любопитна. Обикалях лагуната и събирах какво ли не. На няколко пъти разни животинки ме хапаха доста сериозно. На четири години едно раче дори ми влезе във вагината. — Лолър трепна и тя се разсмя. — Знаеш ли, май му хареса. Не и на родителите ми обаче.

По онова време баща й бил губернатор на остров Кхамсилейн. „Губернатор“, изглежда, бе титла, която се даваше на главата на управителния съвет из островите в Лазурно море. Колонията на Кхамсилейн била многобройна, към петстотин души. За Лолър това бяха ужасно много хора, скупчени на едно място. Съндайра не обичаше да говори за майка си — преподавателка, историчка, занимаваща се с галактическата миграция на човечеството. Умряла, когато Съндайра била съвсем малка, и тя почти не си я спомняше. Изглежда, Съндайра бе наследила от нея търсещия си дух и склонността към научни изследвания. Беше особено запленена от хрилестите — Обитателите, както настояваше да бъдат наричани, официалният термин, който Лолър намираше за прекалено натруфен и досаден. На четиринайсет години с брат й започнали да шпионират тайните церемонии на хрилестите на техния остров. Освен това извършили заедно някои сексуални експерименти, които за Съндайра били първите в живота — спомена го не без гордост пред Лолър, който донякъде бе отвратен от чутото и същевременно заинтригуван. Опитваше се да си представи, че той е на мястото на първия й любовник. Да прегръща младо, крехко и изпълнено с плам тяло! Какво неземно удоволствие! Като малък бе имал предостатъчно възможности да се радва на момичешки прелести — всеки път, когато се измъкнеше от техния ваарг и досадните занимания по медицина, в главата му беше само това. Ала винаги го бе интригувало много повече ставащото в умовете им, отколкото телесната им обвивка. Запита се какъв ли щеше да е животът му, ако Съндайра се бе появила на остров Сорве години по-рано, когато още бе млад. Ако се беше оженил за нея, вместо за Мирейл. Интересна идея — десетилетия на близко съжителство с тази вълнуваща и невероятна жена вместо сивия живот, който бе обречен да води. Истинско семейство. Духовна връзка.

Насили се да прогони тези мисли. Безполезни фантазии, това бяха — двамата със Съндайра бяха израсли на хиляди километри и на много години един от друг. А дори и животът да ги бе събрал, краят си оставаше неизменен — щяха да напуснат заедно острова и да прекратят семейната идилия там. Всички пътеки водеха към изгнанието — самотно корабче насред Пустото море.

Неуморната, вечно търсеща натура на Съндайра в края на краищата я бе забъркала в сериозен скандал. Била на двайсет, баща й още бил губернатор и тя живеела в покрайнините на човешкото селище, за да прекарва колкото се може повече време сред Обитателите. „За мен това беше истинско интелектуално предизвикателство. Исках да науча колкото се може повече за света. А това означаваше да разбера Обитателите. Нещо ставаше там, бях сигурна в това — и никой друг не го забелязваше“.

Скоро изучила перфектно езика на хрилестите — почти нормално явление за хората от нейния остров. Баща й я назначил за островен представител при Обитателите — всички контакти с тях минавали през нея. Тя вече прекарвала повече време сред чуждоземците, отколкото при хората. Повечето хрилести понасяли присъствието й, някои се държали враждебно, което не било рядкост за тях, други пък били откровено дружелюбни. Съндайра започнала да ги опознава като индивиди, а не като несръчни гиганти, за каквито ги мислят хората.

— Грешката беше не само моя, но и тяхна. Взех да се уповавам на тази близост. Спомнях си някои неща, които с Томас бяхме наблюдавали, когато се промъквахме като малки на тайните им церемонии. Започнах да задавам въпроси. Отначало получавах уклончиви отговори. Подвеждащи. Реших да продължа да упорствам.

На каквото и да бе станала свидетел Съндайра в онези забранени за достъп помещения на хрилестите, тя не можеше или не желаеше да го опише на Лолър — или преднамерено криеше нещо от него, или не бе в състояние да схване същината на видяното. Разказваше за церемонии, обреди, ритуали — но думите й бяха съсредоточени предимно върху собствените й впечатления, а не върху това, което бе ставало в действителност.

— Върнах се на някои от местата, до които се бяхме прокрадвали с Томас. Този път ме заловиха. Мислех, че ще ме убият, а те ме отведоха при баща ми и му казаха той да ме убие. Той обеща да ме удави и те приеха думите му за истина. Излязохме с лодка в морето и аз скочих през борда. Татко беше уредил наблизо да чака кораб за Симбалимак и те ме прибраха. Никога не се върнах на Кхамсилейн. Не видях баща си, нито разговарях с него.

Лолър я погали нежно по бузата.

— И стана изгнаник по неволя.

— Донякъде — да.

— Защо не ми каза?

Тя повдигна рамене.

— Какво значение има? Ти самият си имаше достатъчно грижи. Щеше ли да ти стане по-добре, ако ти бях признала, че аз също съм била принудена да напусна родния си остров?

— Може би.

— Да бе — изхъмка тя.

След няколко дни отново се усамотиха в трюма и след като се любиха, тя пак заговори за предишния си живот. Изкарала цяла година на Симбалимак — първо любовна връзка, след това отново опит да изучи отблизо живота на хрилестите, завършил почти толкова катастрофално, колкото на Кхамсилейн. И пак на кораб — този път напуснала Лазурно море и се отправила към Шактан. Лолър така и не разбра причината за отпътуването — дали са били хрилестите, или любовното разочарование.

От Шактан на Велмис, от Велмис на Кентръп и след Кентръп — на Сорве — живот на път, без почти никакво щастие. Винаги много въпроси без достатъчно отговори. Нови опити да проникне в тайните на хрилестите, завършващи неизменно с крах. Връзки, които накрая се провалят. Самотно, накъсано, изпълнено със скитания съществуване. Защо бе дошла на Сорве?

— Защо не? Исках да напусна Кентръп. Сорве бе следващата спирка по пътя. Беше достатъчно близо и ме приехте. Щях да постоя малко и да продължа нататък.

— Така ли си представяше останалата част от живота си? Да поживееш малко тук, малко там, без собствен дом?

— Ами да.

— Какво всъщност търсиш?

— Истината.

Лолър мълчеше, сякаш я подканяше да продължи.

— Вярвам, че става нещо, което не разбираме, нито познаваме — заговори тя. — Обществото на Обитателите е единно и неделимо. Еднакво е на всички острови. Съществува връзка — между една колония и друга, между обитателите и гмурците, между обитателите и платформите, между тях и устите. Дори с крилатите вещици, ако питаш мен. Искам да разбера каква е тази връзка.

— И защо те интересува това?

— Защото ще прекарам на Хидрос целия си живот. Не е ли редно да опозная света около мен?

— Значи не те е грижа, че Делагард на практика ни отвлече?

— Ни най-малко. Колкото повече видя от тази планета, толкова по-добре ще я разбера.

— Не се ли боиш да плаваш към Лицето? Да навлезеш в непознати води?

— Не — отвърна тя. — Е, може би съвсем малко. Разбира се, че се страхувам. Но мъничко.

— Ако някои от нас се опитат да попречат на Делагард да изпълни плана си, ще ни подкрепиш ли?

— Не — отвърна тя без колебание.

3.

За няколко дни вятърът съвсем утихна и корабът се поклащаше над водата като лишен от воля къс дърво. Въздухът беше горещ и сух и понякога бе трудно дори да се диша. Делагард правеше чудеса на щурвала, нареждаше да вдигат и свалят платната, и да ги извъртат, в опити да улови и най-слабия полъх, и понякога наистина поемаха на югозапад, все по-навътре в неизследваните територии. Но имаше и дни, когато въздухът застиваше напълно и платната увисваха безпомощно. Изглеждаше, сякаш ще останат тук, докато не се превърнат в скелети.

— Безмълвни като нарисуван кораб върху нарисуван океан — промърмори Лолър.

— Какво значи това? — попита отец Куилан.

— От една стара поема от Земята е. Беше ми от любимите.

— Често я цитираш, нали? Какво беше по-нататък: „Вода, вода додето поглед стига“?

— „Без капчица да пийне човек“.

Водата беше почти на привършване. Не повече от няколко пръста на дъното на делвите. Лиз отмерваше дажбите в капки.

Лолър имаше право на допълнителна дажба, в случай че му потрябва за медицински нужди. Това, което го безпокоеше, бе какво да прави с ежедневната доза розова тинктура. Екстрактът от тръпнитревче трябваше да се разрежда с много вода, иначе можеше да предизвика силни странични реакции. Как да постъпи? Да смесва тинктурата с морска вода? Би могъл да издържи известно време, ала рано или късно бъбреците му щяха да пострадат, освен ако дотогава не завалеше дъжд.

Всъщност имаше и друга възможност — да не приема лекарството.

Една сутрин опита — заради експеримента — и до обед темето вече го сърбеше нетърпимо. Късно следобед мравучкането се засили и обхвана цялото му тяло.

Седем капки тинктура и възбудата му премина, изместена от познатото дългоочаквано спокойствие.

Но запасите от тинктурата също бяха започнали да намаляват и това, изглежда, бе по-сериозен проблем, отколкото недостигът на вода, поне за него. Защото винаги имаше надежда, че ще завали, утре или през някой от следващите дни. Ала по тези места нямаше почти никакви водорасли, камо ли тръпнитревче.

Лолър се бе надявал да попълни запасите си, когато пристигнат на Грайвард. Но сега се оказа, че въобще не плават нататък. Разполагаше с тинктура само за няколко седмици. Може би дори по-малко.

А след това? Какво ще прави?

Междувременно започна да смесва розовата течност с морска вода.

Съндайра продължи да му разказва за детството си на Кхамсилейн, за буйните младежки години, за амбициите, надеждите и провалите си. Седяха часове в здрача на трюма, изтегнали крака между сандъците и сплели ръце като млади любовници, докато корабът се плъзгаше едва-едва по гладкото море. От време на време тя питаше за неговия живот и той й разказваше за детството си, за момчешките си мечти и за това как бавно и постепенно в него се е формирал образът на бъдещия островен лекар.

Ала един следобед, когато слезе в трюма, за да прерови запасите си, чу откъм тъмния ъгъл стонове и възбудено пъшкане. Идваха точно от тяхното тайно местенце. Неяна бе на мачтите, Лиз в камбуза, Пиля се разхождаше по палубата. Единствената друга жена на борда беше Съндайра. Къде ли беше Кинверсон? Първа вахта, заедно с Пиля, следователно сега бе свободен. Значи, зад сандъците бе той и тъкмо той изстискваше възбудените стенания от голото тяло на Съндайра.

Каквото и да имаше между двамата — а Лолър бе сигурен, че имаше, — още не бе приключило въпреки сантименталните мигове на споделени спомени и стиснати ръце.

Осем капки тръпнитревче му помогнаха да преодолее болката.

След това премери остатъка. Не беше много. Направо си беше малко.

Храната също заплашваше да привърши. От доста време не бяха улавяли риба и сега дори атаката на вещиците им се струваше примамлива възможност да разнообразят менюто. Хранеха се със сушена риба и стрити на прах водорасли, сякаш се намираха в средата на дълга арктическа зима. От време на време успяваха да напълнят мрежите с планктон, като ги държаха достатъчно дълго зад кърмата, но да се яде планктон бе като да се дъвче пясък — ситните частици хрущяха между зъбите и имаха неприятен тръпчив вкус. Появиха се и първите признаци на общо недохранване. Всеки ден Лолър виждаше напукани устни, окапала коса, петна по кожата, измършавели хлътнали лица.

— Това е безумие — мърмореше Даг Тарп. — Трябва да се върнем, иначе ще умрем.

— Как? — попита Оньос Фелк. — Няма дори вятър. А когато задуха, идва от изток.

— Няма значение — упорстваше Тарп. — Ще намерим начин. Да изхвърлим тоя негодник Делагард зад борда и да обърнем назад. Какво ще кажеш, докторе?

— Ще кажа, че се нуждаем от пороен дъжд и богати рибни пасажи.

— Значи вече не си с нас, така ли? А си мислех, че все още искаш да потеглим към дома.

— Оньос е прав — каза предпазливо Лолър. — Вятърът духа в обратна посока. Със или без Делагард, няма как да се върнем на изток.

— И какво искаш да кажеш, че ни остава? Да обикаляме около света, докато не стигнем Родното море от другата страна?

— Не забравяй Лицето — обади се Дан Хендърс. — Него ще стигнем първо, а после ще се завъртим от другата страна.

— Лицето — повтори навъсено Тарп. — Лицето, та Лицето! Мразя го! Майната му!

— Моли се то да не ни мрази — прошепна Хендърс.

Най-сетне излезе ветрец и ги затласка на югоизток, набра сила доста бързо и изненадващо. Морето се развълнува и вълните започнаха да прехвърлят бордовете. Отново се появи риба — огромни сребристи пасажи — и Кинверсон вадеше пълни мрежи.

— По-кротко с яденето — предупреждаваше ги Делагард. — Не преяждайте, че ще се пръснете.

Лиз надмина себе си — готвеше невероятни вкусотии и ги поливаше с пикантни сосове, правеше ги един Бог знае от какво. Но все още нямаше вода, което убиваше апетита. Кинверсон ги подканяше да ядат прясна риба, заради влагата, която се съдържаше в нея. Топяха пресните късове в морска вода, за да ги преглъщат по-лесно, но чувството за жажда оставаше.

— Докторе, какво ще ни стане, ако пием солена вода? — попита Неяна Голджоз. — Ще умрем ли? Или ще полудеем?

— Мисля, че вече сме полудели — промърмори Даг Тарп.

— Човешкият организъм може да понесе известно количество солена вода — обясни Лолър, сетил се, че той вече го прави от известно време. Макар че нямаше никакво намерение да го признава пред тях. — Ако имахме поне малко прясна вода, можехме да увеличим количеството й, като я разредим с морска, в пропорция едно към десет, дори едно към петнайсет, без да пострадаме от това. Нещо повече, така ще заместим солта, която губим при изпотяване в това горещо време. Но няма да изкараме дълго на солена вода. Телата ни могат да я филтрират и да я превръщат в сладка, но бъбреците не са в състояние да се пречистват от солта. Скоро след това ще се разболеем. Треска, повръщане, делириум, смърт.

Дан Хендърс извади няколкото слънчеви дестилатора — покрити с мушама делви, напълнени до половината с морска вода. В средата на всяка делва имаше чаша, която събираше капещата от мушамите кондензирана вода. Но това бе измъчена работа. Изглеждаше почти невъзможно да добиват количеството, необходимо за нуждите им.

— Ами ако не завали? — попита Пиля Браун. — Какво ще стане тогава?

Лолър кимна към отец Куилан и каза:

— Защо не опитаме с молитви?

Късно следващата вечер — жегата ги бе затиснала като гореща ръкавица и корабът стоеше почти неподвижно във водата, — докато се прибираше в каютата си, Лолър чу Хендърс и Тарп да си шепнат в радиорубката. В приглушените им гласове имаше нещо дразнещо.

Той спря под стълбата. В този момент след него се спусна Оньос Фелк, кимна му отсечено и тръгна към радиорубката. Лолър тъкмо беше стигнал до каютата си, когато чу Фелк да казва:

— Докторът е отвън. Да го повикам ли?

Лолър не чу отговора, но вероятно бе утвърдителен, защото Фелк се обърна, махна му и рече:

— Докторе, ще дойдеш ли за минутка?

— Късно е, Оньос. Какво има?

— Само за малко.

Тарп и Хендърс седяха на пода на тясната каюта. На масата пред тях имаше манерка с бренди и до нея две чаши. Лолър се намръщи — Тарп по принцип избягваше алкохола.

— Бренди, докторе? — предложи Хендърс.

— Не ми се пие.

— Всичко наред ли е?

— Уморен съм — отвърна Лолър, започваше да губи търпение. — Какво има, Дан?

— Говорихме за Делагард, двамата с Даг. И Оньос. Обсъждахме кашата, в която ни забърка с това налудничаво пътешествие. Ти какво мислиш за него, докторе?

— За Делагард ли? — Лолър повдигна рамене. — Много добре знаете какво мисля.

— Всички знаем какво мисли за него всеки от нас. Знаем го от доста време. Но въпреки това искам да ми кажеш.

— Непоколебим човек. Упорит, силен, безскрупулен. Абсолютно самоуверен.

— Луд ли е?

— Не мога да кажа.

— Мисля, че можеш — заяви Даг Тарп. — Не се и съмняваш, че му хлопа дъската, нали, докторе?

— Напълно възможно. Но понякога е много трудно да се прокара граница между човека, обладан от маниакална идея, и истинския луд. Възможно е наистина да не е с всичкия си. Което няма да му попречи да ти обясни съвсем разумно защо върши това или онова. Като например защо плава към Лицето над водата.

— Докторе, не ми се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Всеки безумец вярва, че идеите му са съвсем рационални. Има ли човек на този свят, който да признае, че е луд?

— Възхищаваш ли се на Делагард? — попита Хендърс.

— Ни най-малко — отвърна докторът. — Признавам, че има много силни качества. Той е човек с грандиозни планове. Но не мисля, че тези планове ми се нравят.

— Харесваш ли го?

— Не. Изобщо.

— Изглеждаш доста сигурен.

— Вижте, за какво е всичко това? — ядоса се Лолър. — Защото ако смятате да седите тук, да се наливате с бренди и да си говорите какъв копелдак е Делагард, предпочитам да си легна.

— Просто се опитваме да разберем каква ти е позицията, докторе — рече Дан Хендърс. — Кажи ми, искаш ли това плаване да продължи както досега?

— Не.

— Добре, какво си готов да направиш, та нещата да се променят?

— Че може ли въобще да се направи нещо?

— Зададох ти въпрос. Не решаваш нищо, като ми отговаряш със същото.

— Какво, да не подготвяте бунт?

— Да съм казал нещо подобно? Не помня да съм споменавал тази дума, докторе.

— И глух би те чул да го казваш.

— Бунт — повтори Хендърс. — Какво лошо, ако някои от нас решат да вземат активна роля в решението за това накъде да плава корабът? Какво ще кажеш, ако подобно нещо се случи? Какво ще направиш ти, докторе?

— Глупава идея, Дан.

— Така ли смяташ, докторе?

— Беше време, когато и аз като теб бих дал всичко, за да накарам Делагард да обърне кораба обратно. Даг го знае добре. Говорил съм с него за това. Казвах му, че трябва да спрем този безумец. Помниш ли, Даг? Но това беше преди Вълната да ни домъкне чак тук. После обмислих някои неща и вече съм на друго мнение.

— Защо?

— По три причини. Първо, този кораб принадлежи на Делагард и за добро или лошо, нямаме никакво право да му го отнемаме. Дори от морална гледна точка. Сигурно ще се оправдаеш, че става въпрос за живота ни. Но дори да е така, пак не е много умно. Делагард е прекалено хитър. Твърде опасен. И силен. Непрекъснато е нащрек. Много от хората на борда са му верни, дори само защото се боят от него, което едва ли има значение. Те няма да ни помогнат. По-скоро ще са на негова страна. Така че, опитате ли да му скроите шапка, нищо чудно накрая да съжалявате.

Хендърс се намръщи.

— Каза, че имаш три причини. А чухме две.

— Третата — продължи Лолър — е това, за което Оньос говори онзи ден. Дори да завладеете кораба, как смятате да го върнете в Родното море? Хайде помисли малко. Вятърът съвсем отслабна. Запасите от вода и храна привършват. Ако не успеем да уловим някой западен полъх, единствената ни надежда е да продължим към Лицето, където, ако не друго, поне ще попълним запасите си.

— И ти ли мислиш така, Оньос? — попита Хендърс.

— Истината е, че сме ужасно далече от познати води. Напоследък и вятърът изчезна. Та предполагам, не ни остава друго, освен да продължим плаването.

— Това ли е твоето мнение? — повтори Хендърс.

— Всъщност да — отвърна Фелк.

— Да продължим да следваме един безумец, който ни води към място, за което не знаем нищичко? Където може да се изправим срещу всякакви невъобразими опасности?

— На мен тази идея също не ми се нрави. Но както каза докторът, трябва да сме реалисти. Разбира се, ако вятърът внезапно се промени…

— Тъй, тъй, Оньос. Или ако от небето се спуснат ангели и ни поднесат кани студена сладка вода. — В стаята се възцари напрегната тишина. После Хендърс заговори отново: — Е, добре, докторе. И без това така няма да постигнем нищо. Не бих искал да отнемам повече от безценното ти време. Поканихме те на малка приятелска разпивка, а виждам, че си уморен. Лека нощ. Сладки сънища.

— Ще се опиташ ли да го направиш, Дан?

— Не виждам защо това може да те интересува, докторе.

— Както искаш — въздъхна Лолър. — Лека нощ.

— Оньос, ще останеш ли още малко? — подхвърли Хендърс.

— Колкото пожелаеш, Дан — рече Фелк. Говореше като човек, който е готов да бъде убеден.

„Какви глупаци — помисли си Лолър, докато си лягаше. — Играят си на бунтовници“. Нищо нямаше да излезе от това. Фелк и Тарп бяха слабаци, дори Хендърс не би могъл да се справи с Делагард. Нещата щяха да си останат постарому и корабът щеше да продължи към Лицето.

По някое време през нощта Лолър чу откъм палубата викове, силен тропот и шум от бягащи стъпки. Последва гневен вик, приглушен от дъските, и той си даде сметка, че е сбъркал. В края на краищата бяха решили да го направят. Седна и запремигва сънено. После стана и без да си прави труда да се облича, излезе в коридора и се изкатери по стълбата.

Беше малко преди зазоряване. Небето беше сиво-черно, Хидроският кръст бе съвсем ниско, увиснал по чудатия си начин изкривен на една страна. Странна драма се разиграваше край предния люк. Или беше фарс?

Два тъмни силуета се гонеха около отворения люк, крещяха и ръкомахаха. След като разтърка очи, Лолър установи, че са Дан Хендърс и Нид Делагард. Хендърс беше преследвачът, Нид бягаше.

Хендърс държеше един от харпуните на Кинверсон и го размахваше като копие. Всеки път, когато доближаваше жертвата си, се опитваше да я прободе в гърба. Изглежда, поне веднъж вече бе успял да закачи Делагард — ризата му бе разкъсана, по дясното му рамо се стичаше кръв.

Даг Тарп стоеше до перилата, облещил очи, неподвижен като статуя. Оньос Фелк беше близо до него. От въжената стълба гледаха втрещените Пиля Браун и Лео Мартело.

— Даг! — извика Хендърс. — За Бога, Даг, къде си? Помогни ми де!

— Тук съм… ей туканка… — шепнеше радистът пресипнало, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Предател! — кресна му Хендърс, размаха юмрук и отново се опита да скъси дистанцията до Делагард. Но капитанът все успяваше да се измъкне — макар и на косъм. Лицето му лъщеше от пот, в очите му пламтеше ярост.

Докато профучаваше покрай предната мачта, Делагард вдигна глава и извика на Пиля Браун:

— Помогни ми! Бързо! Хвърли ножа!

Пиля измъкна от колана си канията с кокаления нож, с който никога не се разделяше, и я хвърли точно когато Делагард пак се показа отдолу. Той я улови във въздуха, измъкна ножа и го стисна в ръка. След това неочаквано се извъртя и се втурна срещу втрещения Хендърс, който не успя да реагира. Сблъскаха се. Делагард със светкавично движение отби харпуна, вдигна рязко ръка и заби ножа до дръжката в гръкляна на Хендърс.

Хендърс изпъшка и разпери ръце. На лицето му се изписа безкрайно учудване. Харпунът отлетя настрани. Делагард, прегърнал противника си сякаш са любовници, продължаваше да натиска ножа.

Очите на Хендърс, широки и изцъклени, блещукаха като пълни луни призори. Той изхриптя мъчително и от устата му бликна тъмна кръв. Езикът му се подаде и увисна. Делагард продължаваше да го държи изправен, стискаше го в обятията си.

Лолър най-сетне намери сили да проговори.

— Нид… за Бога, Нид, какво направи…

— Искаш да си следващият ли, докторе? — попита спокойно Делагард, измъкна ножа, като преди това го завъртя свирепо за последен път, и отстъпи назад. Нов фонтан тъмна кръв рукна от раната и Хендърс се свлече на палубата. Изненадата бе застинала върху лицето му като маска.

Пиля бе слязла от въжената стълба. Делагард й подхвърли ножа и той изтрополи в краката й.

— Благодаря — каза надменно. — Смятай, че съм ти длъжник. — Наведе се, вдигна с видима лекота трупа на Хендърс, едната ръка под раменете, другата под краката, отиде до перилата и го хвърли в морето като чувал с боклуци.

Тарп не бе помръднал. Делагард се доближи до него и го зашлеви през лицето, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

— Малък страхлив нещастник — рече злобно. — Не ти стискаше дори да участваш в собствения си заговор. Би трябвало и теб да метна в морето, ама не си заслужава усилието…

— Нид… за Бога… Нид…

— Затваряй си устата. И ми се махни от очите! — Делагард се извъртя и втренчи яден поглед във Фелк. — Ами ти, Оньос? Имаш ли пръст в тази работа?

— О, не, Нид! Не и аз! Знаеш го!

— „Не и аз, Нид“ — изимитира го подигравателно Делагард. — Мижитурка! Шубе те е дори да си признаеш. А ти какво ще кажеш, Лолър? Ще ме закърпиш ли, или и ти си част от тази проклета конспирация? Сега се сещам — тебе дори те нямаше в началото. Какво стана — проспа собствения си бунт?

— Не съм участвал — отвърна с тих глас Лолър. — Беше глупава идея и им го казах.

— Знаел си и не ме предупреди?

— Точно така, Нид.

— Щом не си участвал в бунта, твой дълг е било да предупредиш за него капитана. Закон на морето. А не го направи.

— Точно така — отвърна Лолър. — Не го направих.

Делагард го изгледа продължително. След това сви рамене и кимна.

— Какво пък, мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш. — Огледа останалите. — Някой да почисти палубата. Не обичам корабът ми да е мръсен. — Махна на Фелк, който все още се озърташе замаяно. — Оньос, поеми кормилото. Ще сляза долу да ме зашият. Хайде, докторе. Предполагам, че мога да ти се доверя поне за това.

По обед внезапно излезе силен вятър, сякаш смъртта на Хендърс бе нужното жертвоприношение на боговете, които управляваха времето на Хидрос. Насред мъртвешкото спокойствие се извиха студени ветрове, идеха чак от далечния северен полюс.

Появи се вълнение. Корабът, от доста време почти неподвижен, се заклатушка, надигна се откъм кърмата и хлътна откъм носа. Небето потъмня с невероятна бързина. Вятърът носеше дъжд.

— Кофите! — извика Делагард. — И делви!

Не беше необходимо да подканя никого. Втора смяна вече изнасяше от трюма всички празни съдове за вода — не само обичайните ведра и делви, но също чисти парчета плат, дрехи и всичко останало, което можеше да подгизне и да се изстиска след бурята. Бяха минали много седмици от последния дъжд, може би щяха да минат седмици до следващия.

За Лолър дъждът бе възможност да забрави ужасната случка с Хендърс. Излязъл съвсем, гол на палубата, той притичваше като всички останали с поредния съд в ръка долу, където бяха големите делви. Среднощният кошмар го бе променил до неузнаваемост и сега той се чувстваше като наивен, непознаващ суровия свят юноша. Бликаща кръв, дълбоко наранена плът, дори внезапната смърт бяха ежедневие за него, част от професионалните му задължения. Беше свикнал с тези неща и ги възприемаше спокойно. Но убийство? Никога не бе ставал свидетел на подобно нещо. Въпреки всички наперени приказки на Даг Тарп, че щял да хвърли Делагард зад борда, Лолър не можеше да повярва, че един човек е в състояние да отнеме живота на друг. Нямаше никакво съмнение, че Делагард бе убил Хендърс при самозащита. Но го беше направил хладнокръвно, демонстративно и безжалостно. Всичко това ужасно потискаше Лолър. Мъдрият доктор Лолър, човекът, видял какво ли не през дългогодишната си практика, се разтреперваше неудържимо при къде по-невинни прояви на насилие. Но убийство? Това беше абсурдно. И въпреки това се бе случило. Сцена, която бе оставила дълбок и неизличим отпечатък в съзнанието му.

Примитивен акт — ето го най-точния израз. Ловкият и безчовечен похват, чрез който Делагард се бе отървал от своя преследвач, бе чисто дивашка постъпка — като ръка, надигнала се от далечното и страшно минало на човечеството. Лолър едва ли щеше да се изненада повече, ако в небето внезапно бе изгряла Земята, увиснала над мачтите и със стичаща се от континентите кръв. Толкова по въпроса за вековете човешка цивилизация. Толкова за това, че тези древни страсти са отмрели, че човечеството е надживяло насилието като способ за решаване на проблемите.

Да, дъждът наистина го даряваше с успокоение, отвличаше мислите му и същевременно утоляваше жаждата. И отми и последното петънце от палубата. На Лолър оставаше да забрави колкото се може по-скоро ужасната случка.

4.

През нощта го споходи мъчителен сън — сън, който не бе породен от убийството, а по-скоро от силно еротично желание.

Женски силуети танцуваха около спящия Лолър, самки без лица, само кълчещи се тела и примамващи контури. Бяха анонимни, непознати, загадъчни, мистериозни — едно чисто женско присъствие без конкретна личност, очертания върху празен лист: процесия от поклащащи се гърди, налети бедра, закръглени дупета, окосмени триъгълници. Понякога му се струваше, че в танца участват само лишени от тела гърди или редица разтворени бедра, влажни блестящи устни. Друг път бяха подканящи пръсти и стрелкащи се езичета.

Той се мяташе неспокойно, изплуваше за кратко, сетне отново потъваше в съня, който го очакваше с нови сетивни пороища. Облаци жени се скупчваха над койката, с присвити очи и сластно издути устни, трепкащи ноздри и голи тела. Сега вече телата си имаха лица — лицата на всички жени от Сорве, които някога бе обичал и после забравил, цял легион, всички младежки лудории, неоформените лица на подрастващи девойки, ухилените лица на опитни по-възрастни жени, които се бяха забавлявали с едно момче на половината на тяхната възраст; напрегнати, изстрадали лица на жени, чиято любов е обречена. Една по една те минаваха съвсем близо край Лолър, оставяха го да ги докосне, да ги притегли дори, след което се разтваряха във въздуха, измествани от следващата. Съндайра — Аня Браун — Бода Талхейм — пак Съндайра — Мийла — Мойра — Съндайра — Съндайра — Аня — Мирейл — Съндайра…

Безкрайна редица, която само разпалваше желанията му и не утоляваше страстта му. Вече имаше мъчителна, почти болезнена ерекция. Тестисите му бяха натежали като оловни топки. Тежко, страстно ухание на женска мъзга висеше във въздуха, побъркващо и неустоимо, изпълваше ноздрите и устата му и го караше да диша на пресекулки.

И зад тези образи, зад фантазиите, зад мъчителното усещане за объркване и безсилие имаше нещо друго: странна вибрация, може би звукова, а може би не, един постоянно разширяващ се лъч на интензивни желания, който нахлуваше в тялото му през слабините и се разпространяваше нагоре. Лолър усещаше точното място, където го пронизва — между тестисите, откъдето бързо достигаше червата, преминаваше диафрагмата, пробождаше сърцето, нахлуваше през гърлото и се забиваше в мозъка. Сякаш бе нанизан на това усещане като на шиш и се въртеше бавно около него и с всяко завъртане еротичните му желания растяха и растяха, докато накрая бе изпълнен с дълбоката увереност, че в цялата вселена не съществува нищо друго освен безкрайно важната необходимост незабавно да намери партньорка, с която да се съвкупи.

Надигна се от койката, без да знае дали сънува, или е буден, и излезе в коридора. Нагоре по стълбите, през люка и на палубата.

Нощта бе мека и безлунна. Хидроският кръст сияеше в небето като гирлянда от тънички диаманти, захвърлена от някой сред звездите. Морето беше спокойно, малки вълнички блещукаха на звездната светлина. Духаше съвсем лек ветрец. Платната бяха опънати и издути.

Наоколо сновяха тъмни фигури — сомнамбули или мечтатели.

Бяха неясни, призрачни, досущ като тези в съня на Лолър. Той осъзна, че ги познава, но това беше всичко. Точно в този момент те нямаха имена. Нямаха и личности. Видя мъж с ниско набито тяло, още един — мършав и костелив, с увиснали кожни гънки на шията. Но не мъжете го интересуваха сега. В другия край, на носа, стоеше висока чернокоса жена. Той тръгна към нея, но преди да я стигне, се появи друг мъж: едър, със сияещи очи; изникна от сенките, улови я за ръката и я поведе нанякъде.

Лолър се обърна. На този кораб имаше и други жени. Все щеше да намери някоя. Трябваше да намери.

Пулсиращата болка в чатала бе непоносима. Странната вибрация продължаваше да го разтърсва през цялото тяло и да отеква в мозъка му. Сякаш бе пронизан отдолу догоре с огромна, студена и същевременно кипяща ледена висулка.

Прекрачи една двойка, която се любеше задъхано на палубата — мъж с прошарена коса и едра мускулеста жена с мургава кожа и руса коса. За миг си помисли, че ги познава, но както и по-рано, в съзнанието му не изникнаха имена. По-нататък се навърташе дребен мъж с игриви очи и зад него още една прегърната двойка — едър як мъжага, стиснал в обятията си гъвкава енергична девойка.

— Ей, ти! — долетя глас от тъмнината. — Ела тук!

Тя лежеше на мостика и го подканяше — яка самка с плоско лице, оранжева коса и гъсто посипана с лунички бяла кожа. Цялата лъщеше от пот и дишаше възбудено. Лолър коленичи до нея и тя го притегли към себе си, стисна го между бедрата си.

— Влез в мен! Вкарай ми го!

Той проникна в нея с лекота. Беше топла и влажна отвътре. Ръцете й го обгърнаха. Буквално го смазваше между огромните си гърди. Тазът й се повдигаше в трескав ритъм. Всичко приключи почти мигновено. Още щом се раздвижи, Лолър почувства как топлото й влажно лоно започва да трепти в дълбоки страстни спазми. Усещаше съвсем ясно импулсите на върхово удоволствие, които се стрелкаха по нервните й пътища, и това го смути. Миг по-късно дойде и неговият изблик и той го почувства едновременно в съзнанието си и отразен в нейното. Това също беше много странно. Беше трудно да определи докъде се простира неговото съзнание и къде започва нейното.

Претърколи се настрани. Тя се пресегна към него, опитваше се да го задържи, но той вече се изправяше. Искаше да си намери друга. Краткият миг на облекчение не бе достатъчен, за да се отърве от пулсиращата болка между краката. Може би нищо нямаше да му помогне. Но сега искаше да открие онази висока стройна жена, или ако не нея, то младата, с червендалестото лице и гъвкавото тяло. А също и мургавата с русата коса. Беше ненаситен, незадоволим.

Ето я стройната, отново сама. Лолър закрачи към нея. Но късно! Космат плещест мъж с провиснали като на жена гърди го изпревари. Двамата изчезнаха в тъмнината.

Е, тогава едрата женска…

Или младата…

— Лолър! — отекна мъжки глас.

— Кой си ти?

— Куилан! Ела, човече!

Беше мършавият. Беше се появил зад една бъчва с вода и го улови за ръката. Лолър понечи да се дръпне.

— Не, не ти — ти си мъж, а аз искам…

— Зная какво искаш. Жена, нали, Лолър? За Бога, всички ли сте пощурели?

— Какво?

— Застани до мен и гледай. Оргия на безумци.

Лолър разтърси зашеметено глава.

— Какво? Каква оргия?

— Погледни, ето там са Съндайра и Делагард. А там Кинверсон и Пиля. И виж, Неяна стене като побъркана. Току-що приключи с нея, не помниш ли? А вече искаш друга. Не бях виждал подобно нещо.

Лолър се потърка между краката.

— Усещам… болка… тук…

— Трябва да е нещо от морето. Сигурно въздейства право на мозъците ни. И аз го чувствам. Но поне мога да се контролирам. Докато вие… всичките сте се побъркали…

Лолър с мъка разбираше какво му говорят. Понечи да се освободи. Беше видял златокосата да крачи по палубата в търсене на нов партньор.

— Стой тук, Лолър!

— Почакай де… по-късно ще разговаряме…

Направи няколко крачки към жената и в този момент от мрака изникна един дребосък и се провикна:

— Ей, отче! Докторе! Видях го! Ей там е, от онази страна!

— Какво си видял, Гаркид? — попита мършавият.

— Един голям полип, отче. Залепнал е за корпуса. Сигурно праща някакви сигнали… или отделя наркотик…

— Лолър! Ела да видим какво е открил Гаркид!

— По-късно… по-късно…

Но двамата бяха непоколебими. Уловиха го за ръцете и го задърпаха към перилата. Лолър надзърна през тях. Тук усещането бе още по-силно, отколкото на палубата — Лолър почувства дълбоко ритмично туптене в гръбнака, буквално разтърсваше слабините му. Щръкналият му член потрепваше, насочен право към звездите.

Не беше никак лесно да проясни мислите си. Едва успяваше да възприема ставащото около него.

В главата му изплуваха имена, свързани с лица и тела. Куилан. Гаркид. Тези двамата го държаха. И други — той и Неяна, Съндайра и Мартело, Съндайра и Делагард. Кинверсон и Пиля. Фелк и Лиз. И така нататък, неспирна смяна на партньори, трескав танц на членове и влагалища. Къде е Лиз? Нея искаше сега. Никога досега не я бе желал. А също и Неяна. И Пиля — нека си получи това, което чака от началото на това проклето пътуване. А след това Съндайра. Да я измъкне от лапите на онова животно Делагард. Да, Съндайра, после отново Неяна, пак Лиз, и после Пиля — Съндайра, Неяна, Пиля, Лиз — да ги чука до зори — до пладне — до края на света…

— Ще го убия — каза Куилан. — Натим, подай ми харпуна.

— Не усещаш ли силата му? — учуди се Лолър. — Неподатлив ли си към нея?

— Разбира се, че не съм неподатлив — отвърна свещеникът.

— Може би молитвите ти…

— Молитвите не помагат нищо. Само страхът, Лолър.

— Той се обърна към Гаркид. — Не мога да го достигна с харпуна. Дръж ме за краката, ще увисна надолу.

— Дай на мен — рече Лолър. — Ръцете ми са по-дълги от твоите.

— Ти стой тук.

Куилан прескочи перилата и застана от другата страна. Гаркид го хвана за глезените. Лолър пък улови Гаркид, погледна надолу и видя нещо като яркожълта плака, около метър в диаметър, залепнала за корпуса непосредствено над ватерлинията. Беше плоска, кръгла, с неголяма издатина в центъра. Куилан изпъна ръка и я промуши. Още веднъж и още веднъж. От издатината внезапно бликна тънка синкава струйка и потече надолу по непознатото същество. Нова дупка. Мекотелото започна да се гърчи.

Лолър усети, че болката в слабините му намалява.

— Дръж ме здраво! — закрещя Куилан. — Ще падна!

— Не се безпокой, отче!

Лолър също улови Куилан за глезените. Отчето замахна още веднъж, като този път се залюля с цялото си тяло. Огромна неравна бразда цъфна върху гърчещото се тяло. То потъмня, стана тъмнозелено, после почти черно и по меката му плът преминаха конвулсии. Съществото се сви, отдели се от палубата, цопна във водата и бързо изостана.

Почти в същия миг Лолър почувства как умът му се освобождава от мъглата.

— Божичко! — възкликна той. — Какво беше това?

— Гаркид каза, че било полип — отвърна Куилан. — Залепил се е за корпуса и ни облива с феромони. — Трепереше неудържимо, сякаш се отърсваше от огромно вълнение. — Трудно е да се бориш с подобно нещо.

Лолър огледа палубата. Голи мъже и жени, сънени и объркани. Лео Мартело бе застанал до Неяна и я разглеждаше, като че ли я вижда за пръв път в живота си. Кинверсон беше с Лиз Никлаус. Лолър потърси Съндайра. Тя търкаше с длан корема си, сякаш за да се очисти от допира на Делагард.

Полипът се оказа предвестник. Тук, на малките ширини, Пустото море вече не беше така пусто.

Появиха се нов вид дракени, южна разновидност. Приличаха на северните, но бяха по-едри и по-хитри, когато ставаше въпрос да измамят плячката. Вместо да плават в пасажи от по няколкостотин, тези се придвижваха в глутници от по десетина и когато подаваха издължените си тръбовидни муцуни над водата, бяха разпръснати на голяма площ, сякаш всеки от тях настояваше да се спазва огромното му лично пространство. Придружаваха кораба часове наред, насочили неуморно носове към небето. Лъщящите им алени очи не се затваряха нито за миг. Не беше трудно човек да си помисли, че навярно очакват тъмнината, за да се покатерят на борда, Делагард нареди на нощната вахта да е нащрек и да патрулира с харпуни. По здрач дракените се гмурнаха, изчезнаха всички в един миг, сякаш бяха засмукани от бездната под повърхността. Делагард не беше убеден, че са си тръгнали, и задържа патрулите на борда. Но през нощта не последва атака, а на сутринта от дракените нямаше и следа.

Късно същия следобед, малко преди здрачаване, от наветрената страна към кораба се доближи огромна аморфна маса с нездрав жълтеникав цвят. Простираше се на стотици метри, може би дори повече. Беше толкова голяма, че спокойно можеха да я кръстят дрейфуващ остров — но остров от слуз, гигантски плаващ сопол. Когато ги доближи, осъзнаха, че това исполинско сбръчкано създание е живо — или че поне това може да се каже за някои негови части. Бледата му карамелена повърхност потрепваше безспирно, изстрелваше миниатюрни заоблени израстъци, които се огъваха и потъваха в централната маса.

Даг Тарп зае комична поза и обяви:

— Моля, полюбувайте се, дами и господа. Най-сетне — Лицето над водата!

Кинверсон се разсмя.

— По-скоро е другият край, ако питаш мен.

— И все пак е красиво — отбеляза Мартело. — Вижте светлинните, как пърхат във въздуха.

— Като светулки — каза Куилан.

— Светулки? — повтори Лолър.

— Има ги на Слънчев изгрев. Това са насекоми, които притежават фосфоресциращи органи. Знаеш ли какво е насекомо? Сухоземни шестокраки антропоиди, широко разпространени на множество светове. Светулките са насекоми, които излизат по здрач и летят, като премигват постоянно. Много е красиво. Гледката е подобна на тази.

Лолър извърна очи. Наистина красива гледка — рояк малки блестящи точици, които се издигаха от вятъра, увеличаваха сиянието си, сетне премигваха ярко и се гмурваха надолу. Въздухът буквално гъмжеше от тях, бяха стотици, хиляди. Разперили миниатюрни криле, те се рееха наоколо и пулсираха ритмично.

На Хидрос обаче красотата неизменно бе повод за подозрения. Докато наблюдаваше танца на светулките, Лолър усещаше нарастващо безпокойство.

И тогава Лиз Никлаус извика:

— Платното гори!

Лолър погледна нагоре. Някои от светулките бяха долетели до кораба и бяха полепнали по платната. Бамбуковите нишки под тях се бяха запалили. Малки струйки дим се виеха от десетина подобни места, виждаха се и червеникави кръгчета. Лолър осъзна, че корабът е подложен на поредната атака.

Делагард изкрещя да променят курса и „Кралицата“ се отдалечи колкото се можеше по-бързо от този опасен запалителен рояк. Всички, които не бяха на вахта, бяха пратени да се борят със светулките. Лолър се покатери по такелажа заедно с останалите и взе да разгонва прииждащите летящи гадинки с махане на ръце и да чегърта полепналите по платната. Топлината, която излъчваха, бе незначителна, но постоянна — във всеки случай достатъчна, за да предизвика възпламеняване. Лолър видя обгорените места, от които светулките вече бяха махнати; други блещукаха в малки дупки в платната, като прозиращи през тях звезди. Високо над тях марселът вече се беше запалил и гореше като факла.

Кинверсон се катереше чевръсто към пламтящото платно. Щом го стигна, почна да гаси огъня с голи ръце. Ярките пламъци изчезваха един по един между дланите му, сякаш изпълняваше сложен магьоснически фокус. След броени секунди сиянието изчезна, останаха само отделни въгленчета, които скоро също бяха загасени. Светулките, предизвикали този малък пожар, вече бяха отлетели. В марсела зееше огромна черна димяща дупка.

Корабът се носеше с нарастваща скорост на югозапад. Неспособни да поддържат темпото, миниатюрните им противници бързо изостанаха. Но въпреки това часове по-късно вятърът докарваше по малко от блещукащите насекоми и едва по изгрев-слънце Делагард се успокои, че опасността е отминала, и позволи на изморените хора да се приберат долу.

Съндайра прекара следващите три дни в поправка на платната заедно с Кинверсон, Пиля и Неяна. Корабът почти не помръдна, докато мачтите стърчаха голи. Нямаше вятър, морето бе спокойно, слънцето печеше силно.

Кой знае защо, Лолър имаше усещането, че от известно време са под постоянно наблюдение.

Беше изчислил, че разполага с не повече от седмичен запас розова тинктура.

Към кораба се доближи още едно плаващо на повърхността същество, което не беше нито толкова голямо, нито тъй отвратително на вид като предишното — яйцевидно гладко туловище с диаметър двайсетина метра, с красив изумруден цвят, обгърнато от ярко сияние.

Делагард, изнервен след последните злополуки, изкара всички на борда и ги нареди покрай перилата, въоръжени с всичко възможно. Но съществото ги подмина безметежно, на вид безопасно като огромен плаващ плод. Може би беше точно това. Още два се появиха по-късно същият ден. Първият бе по-сферичен, вторият — по-издължен. Изглежда, не обърнаха никакво внимание на „Кралицата“. Лолър си помисли, че им липсват блестящите ококорени очи, за да заприличат на лица. Повърхността им бе гладка, безизразна, загадъчна. В плавните им движения се долавяше някаква странна леност, колосално и неизмеримо спокойствие. Отец Куилан сподели, че му напомняли за един негов познат архиепископ, след което трябваше да обяснява какво е това архиепископ.

След елипсоидите се появиха нов вид летящи риби, нито толкова елегантни като хвъркоперките от Родното море, нито грозни и зловещи като крилатите вещици. Забелязаха ги отдалече — те излитаха вертикално от водата и изминаваха невероятно разстояние, преди да се гмурнат отново, почти без да вдигат пръски. След секунди отново бяха във въздуха и с всеки цикъл от възход и снижаване наближаваха все повече десния борд.

Не изглеждаха по-опасни от огромните плаващи изумрудени същества. Вдигаха се толкова високо, че беше малко вероятно да се ударят в платната, и не се налагаше хората да се крият на палубата, както при атаките на вещиците. Бяха толкова красиви, че почти целият екипаж излезе да се любува на ятата им.

Телцата им изглеждаха почти прозрачни. Когато прелитаха над кораба, не беше трудно да се различат тънките им като конци костици, закръглените виолетово-червеникави стомахчета, нишковидните вени. Кървавочервените им очички бяха от множество фасети, присвяткващи с различни оттенъци.

Красиви, да. Но докато прелитаха над кораба, от тях заваля странен дъжд, блещукащ порой от тъмни лъскави капчици, които прогаряха всичко, върху което попаднат.

Отначало никой не осъзна какво става. Първите капки от този причудлив дъжд бяха като слаби ужилвания. Но болката се натрупваше — киселината си проправяше път и леките в началото сърбежи се превръщаха в остри, нетърпими бодежи.

Лолър, изправен в сянката на фока, се оказа сравнително защитен от тази неочаквана бомбардировка. Няколко пръски попаднаха на ръката му, само колкото да го накарат да се намръщи. Но после той забеляза тъмни, увеличаващи се петънца върху дъските на палубата, на крачка от себе си, огледа се и видя, че другарите му подскачат като пощурели, шляпат се по раменете, ръцете и лицата.

— Всички долу! — викна Лолър. — Скрийте се! От летящите риби е!

Хвъркатите нападатели вече бяха подминали кораба и се отдалечаваха. Но откъм морето се задаваше нова вълна.

Нападението продължи около час, през който над тях преминаха още десетина вълни. По-късно пострадалите се подредиха пред лазарета на Лолър, за да получат първа помощ за изгарянията.

Съндайра, която бе на въжената стълба по време на нападението, влезе последна. Тъй като бе носила само препаска, цялото й тяло бе покрито с мехури. Лолър мълчаливо я намаза с мехлем. Тя стоеше гола пред него, докато пръстите му се плъзгаха внимателно, стиснали напоено с мехлем парцалче — около гърдите, по бедрата, по слабините, на милиметри от примамливото й лоно.

Не се бяха любили от нощта на полипа. Но докато я докосваше, дори по най-интимните места, Лолър не почувства в него да се надига желание.

Съндайра също го забеляза. Лолър усещаше как мускулите й се напрягат под натиска на пръстите му. Изглеждаше малко ядосана.

Накрая го заговори:

— Вал, държиш се с мен, сякаш съм къс месо.

— Аз съм лекар, който се грижи за пациент със сериозни изгаряния по кожата.

— Само това ли съм за теб вече?

— В този момент да. Мислиш ли, че щеше да е по-добре, ако ми потичат лигите всеки път, когато видя голо женско тяло?

— Но аз не съм само един обикновен пациент, нали?

— Разбира се, че не си.

— Вече дни наред страниш от мен. А сега се държиш с мен като с непозната. Какъв е проблемът?

— Проблемът? — Той я погледна обезпокоено. След това я потупа леко по бедрото и рече: — Обърни се. Имаш още малко на гърба. Съндайра, защо смяташ, че има проблем?

— Права ли съм, че вече не ме желаеш?

Той натопи пръсти във флакона с мехлем и се зае да го размазва над голите й бутове.

— Не знаех, че имаме строго определена програма. Или греша?

— Разбира се, че не. Но погледни само как ме докосваш.

— Току-що ти казах — въздъхна той. — Но щом се налага, ще повторя. Дошла си тук, за да ти окажа медицинска помощ, не да правим любов. Лекарите отрано се научават, че тези две неща трябва да се разграничават. Освен това, от естетична гледна точка, едва ли ще е добре да те прегръщам, когато цялото ти тяло е покрито с тези болезнени мехури. Съгласна?

Тя се обърна и го погледна.

— Държиш се така, защото го направих с Делагард, нали?

— Какво?!

— Не можеш да понесеш мисълта, че ме е опипвал, и не само това, и сега не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Сериозно ли говориш?

— Да. И съм права. Да можеше само да зърнеш изражението си…

— Всички се бяхме побъркали, когато онова нещо залепна за корпуса. Никой не е виновен за случилото се през онази нощ. Да не мислиш, че съм искал да чукам Неяна? Ако толкова настояваш да ти кажа истината, търсех точно теб, когато излязох на палубата. Вярно, не можех да си спомня името ти, но това бе поради състоянието, в което се намирах. Но те видях, пожелах те и тръгнах към теб, ала Лео Мартело ме изпревари. А после Неяна ме повика и отидох при нея. Бях също тъй омагьосан като теб. Всички освен отец Куилан и Гаркид си бяха изгубили ума. Тези двамата са нашите светци. — Лолър усети, че страните му горят. Сърцето му думкаше в гърдите. — Божичко, Съндайра, зная за теб и Кинверсон от самото начало. Нима това ме е спирало? А в нощта на полипа първо го направи с Мартело, не с Делагард. Какво значение дали ще го направиш с единия, или с другия, когато никой от нас не можеше да се контролира?

— С Делагард е различно. Ти го мразиш. Той те отвращава.

— Така ли мислиш?

— Той е убиец и грубиян. Заради него ни изхвърлиха от остров Сорве. Ръководи тази експедиция като истински деспот. Бие Лиз. Уби Хендърс. Лъже, мами, готов е на всичко, за да стане неговото. Всичко в него те отвращава и не можеш да преглътнеш мисълта, че се е любил с мен, независимо дали тогава съм била с всичкия си, или не. Затова си го изкарваш на мен. Не искаш да докосваш местата, които е докосвал той, камо ли да проникнеш в мен на мястото, където е бил той. Права ли съм, Вал?

— Знаеш ли, изведнъж се извъди голям телепат. Нямах представа, че владееш подобни способности.

— Не ми се прави на умник. Права ли съм, или не?

— Виж, Съндайра…

— Това е, нали? — Тонът й, досега твърд, внезапно се смекчи и тя го погледна с изненадваща нежност. — Вал, да ти призная ли, че аз също се отвращавам при мисълта, че този мъж е бил вътре в мен? Имаш ли представа колко упорито се опитвах да го измия от себе си след това? Но това не е твой проблем. Нямаш право да ми се сърдиш само защото някаква чуждоземна гадост се лепна за кораба и ни накара да извършим неща, които не бихме направили дори насън. — В очите й отново се появиха ядни пламъчета. — Добре де, ако не е заради Делагард, тогава каква е причината? Кажи ми.

Лолър отвърна с глас, треперещ от срам:

— Хубаво, признавам, заради Делагард е.

— О, Вал…

— Съжалявам.

— Наистина ли?

— Но знаеш ли, нямах представа какво ме измъчва, докато не го хвърли право в лицето ми. Да, сега разбирам, че ме е ядяло подсъзнателно през цялото това време. Като си представя само как ръката му се плъзва между краката ти. Как устните му смучат зърната ти. — Лолър стисна очи. — Ти не си виновна, разбира се. Държа се като глупав и неопитен юноша.

— Прав си за всичко. Наистина се държиш глупаво. Но нека те уверя, че при нормални обстоятелства не бих допуснала Делагард на милиони светлинни години от себе си. Дори и да е последният мъж в цялата галактика.

Лолър се засмя.

— Дяволът те накара.

— Полипът.

— Все същото.

— Както кажеш. След като не сме го направили съзнателно, все едно не се е случвало. Ще се опитам да го прогоня от съзнанието си, ти също. Обичам те, Вал.

Той я погледна изненадано и смутено. Това бяха думи, които никой от двамата не бе произнасял досега. Дори не си представяше, че ще ги чуе от нея някога. Не помнеше кога за последен път някой му ги бе казвал.

Сега какво? Трябваше ли да отвърне със същото? Тя се усмихваше. Но не очакваше да каже каквото и да било. Твърде добре го познаваше.

— Ела тук, докторе — рече. — Искам да ме прегледаш по-подробно.

Лолър погледна да провери дали вратата на лазарета е залостена. След това се приближи към нея.

— Да не ми спукаш мехурите — предупреди го тя.

5.

Огромни перископи се подаваха от морето, лъскави стебла с височина двайсетина метра, завършващи с петостенни синкави многоъгълници. В продължение на много часове разглеждаха кораба от разстояние половин километър с хладни нетрепващи погледи. Нямаше съмнение, че това са зрителни органи върху дълги и дебели пипала. Но какво се криеше отдолу?

Перископите се скриха под водата и не се показаха повече. След тях дойдоха зейнали усти, гигантски морски създания, подобни на тези в Родното море, но с много по-впечатляващи размери — във всеки случай бяха достатъчно големи, за да погълнат „Кралицата на Хидрос“ наведнъж. За щастие останаха на разстояние, само озаряваха денем и нощем морската вода с бледозелено сияние. Досега не бяха известни случаи на нападение над кораби от устите, но тези обитаваха Пустото море и следователно можеше да се държат различно. Черните дупки на зейналите им пасти бяха страховита гледка.

Сега вече цялото море фосфоресцираше. В началото ефектът бе едва доловим, но постепенно набираше сила. Нощем дирята зад кърмата бе като огнена линия през морето. Дори денем вълните приличаха на пламъци. Пръските, които прехвърляха перилата, сияеха като искри.

Валя ги дъжд от парещи медузи. По-късно ги наобиколиха гмурци и изнесоха цяла забавна програма около кораба — подскачаха толкова високо над вълните, че сякаш се готвеха да полетят. След тях се приближи нещо, което приличаше на наръч пръти, овързани с дрипаво лико. Странното създание крачеше по повърхността, управлявано от мъничко кълбовидно същество с множество изцъклени очички, настанено в отворена черупка в центъра — изглеждаше, сякаш върви на кокили.

Сетне, една сутрин, докато надзърташе през перилата — напоследък беше непрестанно нащрек, — Делагард внезапно отскочи и извика:

— Това пък какво е, дявол го взел? Кинверсон, Гаркид, я елате да хвърлите едно око!

Лолър се присъедини към тях. Делагард сочеше право надолу. Отначало докторът не видя нищо необичайно, но сетне забеляза, че корпусът се е обзавел с престилка, достигаща двайсетина метра под повърхността — плътно жълтеникаво покривало, което се пресягаше нагоре. „Не е престилка — рече си Лолър. — По-скоро е перваз, издатина“.

Делагард се обърна към Кинверсон.

— Виждал ли си нещо подобно?

— Не.

— Ти, Гаркид?

— Не, капитане, никога.

— Да не е някое водорасло, което се е залепило за корпуса и смята да вирее върху него? Как мислиш, Гаркид?

— За мен това е истинска загадка, капитане.

Делагард прехвърли въже през перилата и се спусна, за да инспектира „престилката“ отблизо. Увиснал с една ръка на въжето, поклащащ се съвсем близо над водата, той се опита да откърти парче от нея с ножа за почистване на корпуса. Върна се с проклятия, със зачервено лице.

Проблемът, заяви, се коренял в мрежата от водорасли, с които е обрасъл корпусът и които непрестанно се обновяват, защитавайки и подсилвайки външните греди.

— Навярно причината е в някое тукашно растение. Сроден вид, симбионт, който се е заселил долу. Каквото и да е, то се полепва за морските пръсти и започва да расте като пощуряло. Престилката, която се е образувала, е достатъчно голяма, за да започне да ни забавя. Ако продължава да се разраства с това темпо, след няколко дни съвсем ще спрем.

— Какво предлагаш да направим? — попита Кинверсон.

— Очаквах първо да чуя теб.

— Ами някой трябва да се спусне долу с лодка и да окастри това проклето нещо, преди да ни е създало проблеми.

Делагард кимна.

— Добра идея. Аз ще съм доброволец за първата смяна. Ще слезеш ли с мен?

— Разбира се. Защо не?

Двамата се настаниха в една от лодките. Застанал на скрипеца, Мартело я повдигна нагоре, прехвърли я през перилата и я спусна на вода.

От Делагард се очакваше да върти педалите достатъчно бързо, за да може лодката да остане на повърхността и същевременно Кинверсон да стърже спокойно паразитния растеж по корпуса. Отначало не беше никак лесно. Кинверсон размахваше стъргалото и все не успяваше да заеме подходяща поза. В края на краищата му хванаха цаката. Делагард натискаше педалите, а Кинверсон стържеше. Когато се умори, си смениха местата.

— Е, добре, следващата смяна — провикна се отдолу Делагард. Изглеждаше изтощен, съвсем естествено, след като бе работил с обичайния си фанатичен плам. — Още двама доброволци! Лео, счу ли ми се, или наистина каза, че ще поемеш втората смяна? А ти също, Лолър?

Пиля Браун беше на скрипеца, докато лодката се спускаше надолу. Морето беше сравнително спокойно, но въпреки това малката лодка подскачаше заплашително. Лолър се страхуваше да не падне зад борда при някоя по-силна вълна. Когато погледна надолу, видя отделни израстъци от паразитното растение да се люшкат във водата, под ръба на твърдата престилка. Всеки път, когато вълните ги блъскаха в борда, някои от тях се раздвижваха и полепваха по дъските.

Освен това водата гъмжеше от безброй дребни животинки с гъвкави гърчещи се телца — червеи, малки змии или змиорки. Бяха невероятно чевръсти и бързи. Навярно се надяваха да им падне нещо за ядене.

Престилката оказваше упорита съпротива. Лолър трябваше да улови здраво стъргалото и да го тегли надолу с две ръце. Най-често острието се отместваше настрана, без да остави каквато и да било диря. На няколко пъти едва не го изпусна.

— Ей! — провикна се отгоре Делагард. — Нямаме резервни инструменти, да знаеш!

Лолър откри, че ако завърти леко острието и захване престилката с единия ръб, резултатът е по-добър. Парче по парче твърдата престилка се отделяше от корпуса. Лолър улови ритъма и се стараеше да го поддържа, нанасяше равномерни коси удари. Тялото му бе плувнало в пот. Ръцете и особено китките го боляха неистово. Сърцето му туптеше.

— Стига толкова — каза той. — Твой ред е, Лео.

За разлика от него, Мартело изглеждаше неуморен. Сечеше, подкастряше и стържеше израстъците с такава енергия, че Лолър се почувства засрамен. Смяташе, че си е свършил добре работата, а само през първите пет минути Мартело почисти по-голяма площ, отколкото Лолър за цялото време на смяната си. Навярно дори в този момент Мартело продължаваше да работи над своя епос, нашепвайки мислено някоя подобна строфа:

След тях слязоха Оньос Фелк и Лиз Никлаус. После дойде ред на Неяна и Съндайра, накрая на Пиля и Гаркид.

— Проклетото нещо расте по-бързо, отколкото го подкастряме — оплака се ядно Делагард.

Но въпреки това имаше известен напредък. Вече липсваха доста парчета от престилката. На някои места бе почистена до подлежащия слой от морски пръсти.

Отново дойде ред на Делагард и Кинверсон. Те се захванаха за работа с неистова енергия. Когато се качиха на борда, и двамата изглеждаха изтощени до смърт, но лицата им сияеха доволно.

— Хайде, докторе — подкани го Мартело. — Наш ред е.

Мартело, изглежда, бе решил да надмине дори Кинверсон. Докато Лолър въртеше с ритмични движения педалите, той се нахвърли върху растението сякаш беше някакъв древен отмъстителен бог. Тряс! Тряс! Тряс! Вдигаше стъргалото над главата си и го стоварваше с две ръце, забиваше го надълбоко. Тряс! Тряс! Огромни парчета от престилката се чупеха и падаха във водата. Тряс! Всеки удар бе по-силен от предишния. Лолър с мъка задържаше лодката в хоризонтално положение. Тряс! Тряс!

И тогава Мартело се изправи повече, отколкото когато и да било, и стовари стъргалото с ужасяваща сила. Успя да откърши гигантски къс и да очисти огромен участък от корпуса на „Кралицата“. Но парчето, изглежда, се отдели по-лесно, отколкото Мартело бе очаквал, защото той първо изгуби равновесие и после изпусна дръжката. Протегна трескаво ръце към стъргалото, не успя да го улови, полетя след него и цопна във водата.

Без да престава да върти педалите, Лолър се наведе и се опита да му подаде ръка. Мартело беше само на няколко метра от лодката и пляскаше като пощурял. Но или не виждаше протегнатата ръка, или бе твърде изплашен, за да осъзнае какво трябва да направи.

— Плувай към мен! — извика Лолър. — Насам, Лео! Насам!

Мартело продължаваше да пляска и да подскача. Очите му бяха изцъклени от ужас. Изведнъж той замръзна, сякаш бе прободен с нож. След това започна да се тресе конвулсивно.

Кранът вече бе спуснат над водата. Кинверсон бе увиснал на края му.

— По-ниско — нареди той. — Още малко. Така. Наляво. Добре. Добре.

Улови пляскащия Мартело под мишниците и го измъкна, сякаш бе малко дете.

— Твой ред е, докторе — извика Кинверсон.

— Не можеш да ни вдигнеш и двамата!

— Хайде. Насам.

И обгърна с другата си ръка Лолър през кръста.

Кранът се издигна, люшна се над перилата и се спусна към палубата. Лолър се освободи от прегръдката на Кинверсон, олюля се, препъна се и падна на колене. Съндайра стигна първа до него и му помогна да се изправи.

Мартело, с подгизнали дрехи, от които се стичаше вода, лежеше неподвижно на палубата.

— Назад — нареди Лолър и махна на Кинверсон. — Ти също, Гейб.

— Докторе, трябва да изпомпаме водата от дробовете му.

— Не водата ме тревожи. Назад, Гейб. — Лолър се обърна към Съндайра. — Нали знаеш къде си държа чантата с инструментите? Скалпелите и другите неща. Донеси я.

Коленичи до Мартело и разтвори ризата на гърдите му. Поетът дишаше, но не беше в съзнание. Очите му бяха ококорени, изцъклени и незрящи. От време на време устата му се изкривяваше в изплашена болезнена гримаса и цялото му тяло се извиваше, като че ли през него преминаваше силен електрически ток. Сетне се отпускаше отново.

Лолър сложи ръка на корема му и натисна. Почувства движение отдолу — треперене, странно гърчене под дебелата мускулна стена.

Дали там имаше нещо? Със сигурност. Този проклет океан се настаняваше в жертвите си при всяка възможност. Но може би все още не бе късно да му помогнат. Да го почистят, да зашият раната, да не позволяват на заразата да се разпространява.

Върху него легнаха сенки. Всички на борда се бяха скупчили да гледат какво ще стане. Изглеждаха едновременно заинтригувани и изплашени.

— Разкарайте се! — нареди им грубо Лолър. — Гледката няма да е от приятните. И не желая да ми надничате през рамото.

Никой не помръдна.

— Чухте какво каза докторът — обади се Делагард с нисък ръмжащ глас. — Отстъпете назад. Оставете го да си свърши работата.

Съндайра сложи чантата с инструментите на палубата до него.

Лолър отново опипа корема на Мартело. Вътре определено нещо се движеше — потръпваше и се гърчеше. Лицето на Мартело бе зачервено, зениците му — разширени, погледът бе вперен в някакъв друг свят. От порите му изтичаше гореща пот.

Лолър извади скалпела от чантата, клекна, сложи и двете си ръце върху корема на Мартело, непосредствено под диафрагмата, и натисна силно. Мартело издаде приглушен болезнен стон и от устните му потече вода, примесена с лиги, но нищо повече. Лолър опита отново. Никакъв резултат. Усещаше помръдване под пръстите си — спазми и потрепвания.

Още един опит. После обърна Мартело по корем и притисна с всички сили долната част на гръдния кош. Мартело изсумтя. От устата му бликна нова порция лиги. Но това бе всичко.

Лолър пак го обърна по гръб и взе скалпела.

— Това не е за гледане — подметна на най-упоритите зяпачи и прокара една дълга кървава резка диагонално през корема на Мартело. Поетът почти не реагира, само измърмори нещо нечленоразделно. Други неща бяха окупирали сега съзнанието му.

Кожа. Мускули. Острието сякаш само избираше пътя. Лолър отделяше с обиграни движения тъканите една след друга. Вече бе стигнал перитонеума. Беше привикнал в подобни моменти да действа не като хирург, а като скулптор, за който пациентът е само къс дърво или глина, която трябва да оформи. Страданието на друго човешко същество само щеше да попречи да изпълнява по-добре задълженията си.

По-дълбоко. Вече бе преодолял съпротивляващата се коремна стена. На палубата около Мартело се бе образувала локва кръв.

Всеки момент щяха да се покажат червата…

Да. Ето ги…

Някой изпищя. Друг изсумтя от отвращение.

Но не от вида на червата. Нещо друго се надигаше от разпорения корем на Мартело — издължено и блестящо, разгъващо се бавно върху долния си край. Беше дълго десетина сантиметра, сляпо, без оформена глава — гладка хлъзгава лента на неопределена форма на живот. В горния край зееше малко отверстие, като уста, от която се стрелкаше тъничко червено езиче. Дребното лъскаво същество се движеше с невероятна грациозност, поклащаше се в хипнотизиращ танц. Писъците зад гърба на Лолър не стихваха.

Той посече лъскавата гадинка с едно бързо хоризонтално движение на скалпела. Горната част тупна на палубата до Мартело и продължи да се гърчи, после запълзя към Лолър. Кинверсон стовари тежката си обувка отгоре й и я смаза.

— Благодаря — прошепна Лолър.

Но другата половина все още бе вътре. Лолър се помъчи да я извади с върха на скалпела. Съществото, изглежда, дори не бе забелязало, че е разполовено — продължаваше да се поклаща, едновременно зловещо и безгрижно. Лолър разбута хлъзгавите черва и се опита да го достигне. Стори му се, че го мярна в единия ъгъл на кухината и дори успя да го промуши, но имаше още и още. Прицели се и мушна отново. Този път, изглежда, попадна където трябваше. Измъкна навън гърчещите се останки и ги метна на палубата. Кинверсон чакаше на своя пост и ги смачка.

Вече всички се бяха смълчали.

Лолър се зае да затваря раната. Но отново долови вътре гърчене и спря.

Нима имаше още гадинки? Да. Още едничка — може би последната. Всъщност едва ли. Мартело изстена, размърда се, надигна се с неочаквана сила и седна на палубата. Лолър успя да дръпне скалпела навреме, преди да го е пробол. От раната се показа ново змийче, сетне още едно, поклащаха се в познатия зловещ танц; после едното се скри в корема на Мартело, зарови се някъде дълбоко в гръдния кош.

Лолър успя да примами другото, посече го през средата и го измъкна. Зачака онова, което бе изчезнало от полезрението му. Скоро го забеляза да пълзи върху окървавените вътрешности на Мартело. Но пак не беше последното. Под него се виждаха още, цяла виеща се топка, зловещо змийско котило, което си бе устроило пиршество. Колко ли още имаше вътре? Две? Три? Трийсет?

Вдигна глава. Делагард го гледаше втренчено. В очите му се четеше объркване и отвращение.

— Можеш ли да ги изкараш всичките?

— Невъзможно. Тялото му гъмжи от тях. Прояждат го целия. Мога да го нарежа на парченца и пак няма да постигна нищичко.

— Божичко — промърмори Делагард. — Колко още ще изкара така?

— Докато някоя от тях не стигне сърцето, предполагам. Няма да е още дълго.

— Как мислиш, той усеща ли нещо?

— Надявам се, че не — отвърна Лолър.

Агонията продължи още пет минути. Лолър никога не си бе давал сметка, че пет минути може да са толкова дълги. От време на време, когато се засегнеше някой нерв, Мартело подскачаше и започваше да се гърчи, веднъж дори изглеждаше, сякаш ще се изправи на палубата. Но накрая издаде тих стон, отпусна се и светлината в очите му изгасна.

— Свърши — каза Лолър. Чувстваше се безкрайно изморен, нямаше сили дори да скърби за изгубения другар.

Сигурно не бе имало никакъв шанс да го спаси. В тялото му имаше поне дузина змийчета, змиорки може би, дори повече, цяла гладна орда, нахлула през устата и ануса и заела се да разкъсва всичко, което й се изпречи на пътя. Лолър бе извадил девет, но други продължаваха да се спотайват в далака, черния дроб и бъбреците. И когато приключеха с тези деликатеси, имаше още много храна за лакомите им езичета. Никаква хирургична операция, колкото и сложна и бърза да бе, не би могла да го почисти навреме.

Неяна донесе платно и зави трупа. Кинверсон го вдигна и тръгна към перилата.

— Почакай — спря го Пиля. — Сложи това при него. Държеше в ръка вързопа с листа, който вероятно бе взела от каютата на Мартело. Прочутата поема. Мушна снопа смачкани хартии под платното и отново загърна трупа. Лолър понечи да възрази, но се отказа. Какъв смисъл? В края на краищата поемата си беше на Мартело.

Куилан заговори:

— Предаваме на милостта на морето нашия скъп Лео, в името на Отца, Сина и Светия Дух…

Пак този Свети Дух. Всеки път, когато чуваше това странно име, Лолър се чудеше какво ли представлява това неразбираемо понятие? Разтърси глава. Беше прекалено уморен да занимава ума си с подобни неща.

Кинверсон отнесе тялото до перилата и го подпря върху тях. След това с едно леко движение го прекатури и трупът падна сред вълните.

В същия миг от дълбините се появиха странни същества — петима гмурци, но с черни, покрити с козина тела. Тънки мустачки бяха залепнали върху мокрите им муцуни. Внимателно, почти нежно те наобиколиха трупа на Мартело, повдигнаха го на ръце и се заеха да размотават платното. След като го разсъблякоха — все така нежно и внимателно, — се събраха около него и започнаха да се хранят.

Действията им бяха спокойни, лишени от припряност. Гледка колкото ужасяваща, толкова и красива. Водата около тях се озари от призрачно сияние. Сякаш разгарящ се пламък поглъщаше тялото на поета. Гмурците работеха с прецизността на анатоми. Отделяха тъканите слой по слой, очистваха сухожилията и връзките, мускулите и нервите. След това продължиха навътре. Сцена, която въздействаше дълбоко на човешкото съзнание, дори върху Лолър, познаващ добре тайните на човешкото тяло — тези морски създания работеха толкова чисто, без да бързат, почти изпълнени с благоговение, та не можеше да откъснеш поглед от тях, нито да останеш сляп за красотата на тази зловеща картина. Стъпка по стъпка те обелваха трупа на Мартело, докато накрая не останаха само белезникавите кости на скелета. Едва тогава гмурците вдигнаха глави към наблюдателите от кораба, сякаш очакваха аплодисменти. В погледите им се четеше недвусмислена интелигентност. Лолър видя, че кимат, жест, който вероятно представляваше поздрав, след което се потопиха също тъй безшумно, както бяха изплували. Оглозганият скелет на Мартело вече бе потънал в незнайните дълбини, където други организми навярно щяха да изсмучат от него калция и полезните минерали. От доскоро пълния с енергия млад мъж бяха останали само няколко страници, плаващи на повърхността. Не след дълго и те се изгубиха.

По-късно, в каютата, Лолър провери запасите си от розова тинктура. Имаше за не повече от два дни. Наля половината в една манерка с вода и я изпи на един дъх.

„Да става каквото ще“, рече си.

След това гаврътна и другата половина.

6

Симптомите на абстиненция се появиха на по-следващия ден, малко след пладне — студена пот, треперене, гадене. Лолър бе готов за тях, или поне така смяташе. Но те скоро се влошиха, много повече, отколкото бе очаквал, и той започна да се съмнява дали ще преживее това изпитание. Пулсиращи болезнени вълни обливаха тялото му. Струваше му се, че мозъкът му се подува и нараства, опира в твърдата черепна кутия.

На няколко пъти посяга машинално към манерката, но тя бе празна. Не му оставаше друго освен да се въргаля на койката и да стене.

Съндайра дойде да го навести следобеда.

— Какво има? Заради случката от онзи ден ли е това?

— За Мартело? Не.

— Болен ли си?

Той показа празната манерка.

След миг тя разбра.

— Вал, мога ли да направя нещо за теб?

— Просто ме прегърни.

Тя обгърна главата му с ръце и я притисна към гърдите си. Лолър започна да се тресе. По някое време се успокои, но все още се чувстваше ужасно зле.

— Изглеждаш малко по-добре — каза тя.

— Съвсем малко. Не си тръгвай.

— Тук съм. Искаш ли вода?

— Да. Не. Само остани, моля те. — Той се сгуши в нея. Усещаше, че треската му се засилва, отпуска го и отново се връща с внезапна и опустошителна бързина. Невинната розова тинктура се бе оказала много по-силна, отколкото бе предполагал, също както и зависимостта му към нея. И все пак в края на краищата болката започна да отслабва и през следващите часове имаше моменти, в които се чувстваше почти здрав. Стори му се странно, но пък, от друга страна, това му вдъхваше надежда. Дори изпита гордост, че ще излезе победител.

— Знаеше ли, че ще е така? — попита тя.

— Да. Е, предполагах. Но не чак толкова зле.

— Как се чувстваш сега?

— Ту по-добре, ту по-зле.

Зад вратата се чуха гласове.

— Как е той? — попита Делагард.

— Безпокои се за теб — прошепна му Съндайра.

— Само защото съм му нужен.

— Казах му, че си болен.

— Без подробностите?

— Без подробностите.

През нощта обаче състоянието му се влоши и по някое време Лолър взе да си мисли, че ще полудее. Но после, след полунощ, отново настъпи един от онези светли периоди на бързо възстановяване, сякаш нещо се бе пресегнало отдалече към ума му и бе премахнало мъчителната зависимост към тинктурата. Призори апетитът му се върна и когато се изправи — за първи път, откакто треската го бе повалила в койката, — вече можеше да се задържи на крака.

— Изглеждаш съвсем добре — увери го Съндайра. — Как си?

— Горе-долу. Сигурно ще има още кризи. Това нещо няма да ме остави без борба.

Но следващата криза бе много по-слаба. Лолър не знаеше на какво се дължи промяната. Бе очаквал мъките му да продължат четири, дори пет дни, с постепенно, мъчително бавно отслабване, докато организмът му бавно надмогва абстиненцията. А сега бе едва вторият ден.

Отново го споходи усещането за чуждо вмешателство, за невидима сила, която го води, измъква го от тресавището.

По-късно треперенето и изпотяването се възобновиха. След тях пак чудодейното подобрение, което продължи почти половин ден. Той излезе на палубата, подиша свеж въздух и се разходи бавно. Дори сподели със Съндайра, че най-вероятно е на път съвсем да оздравее и че се е отървал лесно.

— Смятай, че си късметлия — отвърна тя.

Но през нощта болестта се върна. И така продължи — на периоди, но с все по-дълги светли моменти. Към края на седмицата изпитваше само леко неразположение. Когато поглеждаше към празната манерка, на лицето му трепкаше усмивка.

Духаше силен свеж вятър. „Кралицата на Хидрос“ поддържаше постоянна и доста висока скорост на югозапад.

С всеки ден, дори с всеки час фосфоресциращото сияние на морето нарастваше. Сега вече целият обкръжаващ ги свят блестеше ярко — небе и вода, денем и нощем. Кошмарни същества от най-различен вид изскачаха над водата, извисяваха се високо над нея и се гмурваха с приглушен плясък. Гигантски усти зееха в дълбините.

На борда на „Кралицата“ почти през цялото време цареше тишина. Хората отиваха на работа мълчаливо, погълнати от задълженията си. А имаше много да се върши, след като сега единадесет души трябваше да поемат задълженията на четиринадесетте от началото на пътуването. Веселият изпълнен с енергия Мартело бе допринасял за бодрото настроение на борда. Сега, след смъртта му, атмосферата неизбежно се промени.

Без никакво съмнение вече приближаваха Лицето. Навярно това също имаше нещо общо с мрачното настроение, или поне така смяташе Лолър. Все още не се виждаше на хоризонта, но всички знаеха, че е някъде там, не много далече. Усещаха го, невидимо, но осезаемо присъствие. Въздействието му бе неопределено, но безспорно. Това там, мислеше си Лолър, е нещо повече от обикновен остров. Нещо, което притежава съзнание и дори ги наблюдава. Очаква ги.

Разтърси глава, за да си проясни мислите. Глупави фантазии, трескави среднощни кошмари, с нищо непотвърдени опасения. Вероятно все още оказваше влияние доскорошната му привързаност към тръпнитревчето. Чувстваше се отпаднал, изморен, податлив на болести.

Лицето непрестанно изпълваше мислите му. Опитваше се да си припомни всичко, което му бе разказвал Джоли преди много години, ала спомените му бяха смътни. Диво, невероятно място, повтаряше Джоли. Обрасло с растения, каквито не се срещат никъде. Дървета и храсти. Странни цветове, ярки светлини, които блестят денем и нощем, причудливо царство на другия край на света, красиво и страшно. Дали бе споменал нещо и за животни, за обитатели на сушата? Не, не си спомняше. Никаква фауна, само гъсти джунгли.

Но като че ли имаше приказки за някакъв град…

Не върху Лицето. Близо до него.

Къде? В океана? Спомените му убягваха. Опита се да си представи как седят с Джоли на брега и мъжът с обгоряло от слънцето, покрито с бръчки лице се поклаща напред-назад, мята въдицата и говори, говори…

Град. Град в морето. Под морето.

Улови нишката на спомена, усети как му се изплъзва, опита се да я притегли…

Град под морето. Точно така. Врата в океана, зад която започва тунел, гравитационен кладенец, водещ надолу, към огромен подводен град, в който живеят хрилести, скритият мегаполис на Обитатели, които превъзхождат в развитието си всички местни жители — хрилести, които живеят като богове, никога не излизат на повърхността, скрити в херметически затворени помещения в дълбините, където се къпят в невероятен лукс…

Лолър се усмихна. Това беше. Приказка за деца, красива измислица. Най-хубавата, най-пищната от всички истории на Джоли. Спомни си как се бе опитвал да си представи този град, достигащ невъобразими висини, величествен, изпълнен с гордо крачещи хрилести. Спомените го накараха да се почувства отново малко момче, седнало в краката на стария моряк, напрягащо се да долови всяка думичка, произнесена с тих хриплив глас.

Отец Куилан също мислеше непрестанно за Лицето. Един ден каза:

— Имам нова теория за него.

Бе прекарал цялата сутрин в медитация, седнал на стойката на крана до Гаркид. Когато мина покрай тях, Лолър спря и ги огледа в почуда. И двамата изглеждаха като изпаднали в транс. Душите им спокойно можеха да са на съвсем различно място.

— Вече съм на друго мнение — рече Куилан. — Спомняш ли си какво ти казвах преди, че Лицето е Раят и самият Господ Бог се разхожда там — Създателят, първопричината, Този, към Когото се обръщаме в молитвите си. Е, вече не смятам така.

— Ами добре. — Лолър повдигна рамене с безразличие. — Значи Лицето не е Божият ваарг. Щом така казваш. Предполагам, че знаеш повече за тези неща от мен.

— Да, Лицето не е Неговият ваарг. Но със сигурност е вааргът на някой бог. Това е тъкмо обратното на първоначалните ми идеи за острова. И на всички мои представи за Божествената природа. Струва ми се, че съм на път да повярвам в една огромна ерес. На стари години ще стана политеист. Езичник! Изглежда ми абсурдно, но въпреки това го приемам с открито сърце.

— Не те разбирам. Един бог или друг — каква разлика? Щом можеш да повярваш в един, можеш да вярваш и в много, нали? Хитрината е да вярваш в многото, сякаш са един, но аз не мога да стигна чак толкова далеч.

Куилан го погледна с добронамерена усмивка.

— Ти наистина не разбираш, нали? Според класическата християнска традиция, която произхожда от юдейството и вероятно корените й се простират в древния Египет, съществува само един Господ Бог. Никога не съм подлагал тази теза на съмнение. Дори не ми е минавало през ума да го сторя. Ние, християните, говорим за Света Троица, но знаем, че тези трима са всъщност Един. Всичко това може да се стори малко объркващо на неверник като теб, но ние разбираме смисъла му. Няма спор по този въпрос — Бог е един и само един. Но през последните няколко дни, през последните часове… — Той млъкна. — Ще опитам с математическа аналогия. Чувал ли си за Теоремата на Гьодел?

— Не.

— Аз също, или поне не я познавам в подробности. Но ще се помъча да ти дам най-обща представа. Идеята е от двайсети век, ако не се лъжа. Та според Теоремата на Гьодел, която все още никой не е успял да отхвърли, съществуват формални ограничения за пределите на математичното познание. Можем да докажем всички математични и логически предположения до определена базисна точка, под която ще достигнем една непреодолима граница. В края на краищата ще разберем, че сме се спуснали отвъд процеса на математическо доказателство, до царството на недоказуемите аксиоми, неща, които трябва да се приемат на доверие, ако искаме да си изградим някаква представа за вселената. С други думи, ще стигнем границата на рационалното възприятие. Ако искаме да продължим; нататък — ако искаме въобще да продължим да мислим, — сме принудени да приемем тези аксиоми за верни, въпреки че не можем да ги докажем. Следиш ли мисълта ми?

— Струва ми се, че да.

— Хубаво. Това, което искам да кажа, е, че Теоремата на Гьодел прокарва границата, деляща боговете от простосмъртните.

— Разбирам.

— Да. — Куилан поклати замислено глава. — Тя поставя ограничения на човешкия разум. Боговете се намират от другата страна на тази граница. Тоест по дефиниция те са същества отвъд ограниченията, поставени от Гьодел. Ние, хората, обитаваме свят, в който реалността неизбежно се разпада до ирационални предположения, или поне такива, които не могат да бъдат доказани. В царството на боговете съществуват само абсолютни истини и реалността е не само строго детерминирана и познаваема до нивото на нашата аксиомна основа, но може да бъде променяна и преобразувана според желанията на божествата.

За първи път от началото на разговора Лолър почувства искрата на интереса.

— Галактиката гъмжи от същества, които нямат нищо общо с човека, но тяхната математика ще е на нашето ниво, така ли? Къде е мястото им в тази твоя представа?

— Нека дефинираме всички разумни същества, които са субект на ограниченията, наложени от Гьодел, като хора, независимо от действителната им расова принадлежност. И всяко създание, способно да функционира в свръхгьоделовото царство на логиката, като бог.

Лолър кимна.

— Продължавай.

— А сега ми позволи да те запозная с една идея, която ми хрумна тази сутрин, докато седях и си мислех за Лицето над водата. Това вече, признавам, си е черна ерес. Но и преди съм бил обявяван за еретик, а както виждаш, съм го преживял. Макар да не съм бил чак такъв еретик; — Куилан отново се засмя добродушно. — Да предположим, че в определен момент самите богове достигнат гьоделовите ограничения, тоест място, където техният разум и воля опрат в непреодолима бариера. Също като нас, но на качествено различно ниво, те стигат до точка, отвъд която не могат да продължат.

— Абсолютната граница на вселената — рече Лолър.

— Не. Само тяхната абсолютна граница. Боговете, за които говорим, също като нас простосмъртните, са затворени в по-голяма реалност, дефинирана от математически принципи, които са недостъпни за тях. Вдигнали глави, те виждат над тях ново измерение и други богове. И тези богове — тоест обитателите на по-голямата реалност — също са затворени в гьоделова стена, зад която има още по-големи богове. И така нататък и така нататък.

— До безкрайност? — попита замаяно Лолър.

— Да.

— Но нали ти сам определи бог като нещо безкрайно? Как може един безкраен субект да е по-малък от безкрайността?

— Една безкрайност може да се съдържа в друга. Всяка безкрайност може да съдържа безкраен брой безкрайности.

— Е, щом казваш — склони Лолър. — Но какво общо има всичко това с Лицето?

— Ако Лицето наистина е Раят, девствен и непокварен — царство на Светия Дух, — в такъв случай не е изключено да се обитава от същества с неограничени сили и чиста природа. В църквата ги наричаме ангели. Или богове, както биха ни поправили старите вярващи.

„Търпение — помисли си Лолър. — Този човек гледа на тези неща сериозно“.

— И всички тези върховни същества — заговори той, — ангели, богове, какъвто и термин да използваме — те са тукашните постгьоделни гении, така ли? Или богове за нас. Както и за хрилестите, тъй като те смятат Лицето за свещено място. Но не и за Самия Господ Бог, Всемогъщия, този, когото почита твоята църква, създателя на хрилестите и на всичко останало във вселената. Него няма да го откриеш там, или поне не често. Този бог е някъде по-нагоре в йерархията на света. Той не живее на някоя определена планета. Той обитава по-висше измерение, по-голяма вселена и ни наблюдава отгоре, за да провери как вървят нещата тук.

— Точно така.

— Ала дори той не е на самия връх?

— Няма връх — отвърна Куилан. — Има само простираща се до безкрайността божествена стълба, която започва в пределите на простосмъртието и достига невъобразими висоти. Не зная къде точно са разположени на тази стълба обитателите на Лицето, но е много възможно да са на по-високо ниво от нашето. И цялата тази стълба е Всемогъщият Бог. Защото Бог е безкраен, не може да има само едно божествено равнище, а само една вечно издигаща се верига, няма Най-висш, а само По-висш и По-висш, до безкрай. Лицето е едно от нивата на тази верига.

— Разбирам — промърмори неуверено Лолър.

— Когато човек разсъждава за тези неща, постепенно започва да възприема по-висшите безкрайности, въпреки че по дефиниция не би трябвало да можем, тъй като, за да го сторим, трябва да сме по-големи от безкрайността. — Куилан вдигна поглед към небето и разпери ръце, жест, в който имаше насмешка към самия него. Обърна се към Лолър и заговори с променен тон:

— Най-сетне, докторе, разбрах защо от мен не излезе добър свещеник. Навярно съм се досещал от самото начало, че Богът, когото съм търсел, Върховното същество, което ни гледа от небето, е напълно недостижимо. Доколкото това ни касае, Той може дори да не съществува. Защото ако Го има, Той се намира толкова далече от нас, че е безсмислено да дирим пътя към Него. И тогава си дадох сметка, че трябва да търся някой по-малък бог, който се намира по-близо до нашето ниво на възприятие. За първи път осъзнах, че бих могъл да намеря успокоение в този живот.

— Що за дивотии обсъждате вие двамата? — обади се Делагард, беше застанал зад тях.

— Теологични дивотии — отвърна Куилан.

— Аха. Някое прозрение.

— Седни — каза свещеникът. — Ще ти разкажа всичко.

Вдъхновен от логиката на новото си прозрение, отец Куилан обикаляше кораба и предлагаше да го сподели с всеки, който е готов да го изслуша. Но не намери много последователи.

Гаркид изглеждаше най-заинтригуван. Лолър открай време подозираше, че дребосъкът има наклонности към мистиката. Сега, загадъчен както винаги, той често присядаше край свещеника, втренчваше в него блеснал благоговеещ поглед и поглъщаше всяка негова дума. Почти не говореше, само понякога задаваше кратки въпроси.

Съндайра също прекара един час с Куилан, след което дойде при Лолър замислена и озадачена.

— Нещастният човечец — промърмори. — Раят. Свети духове, които се скитат между храстите и предлагат благословията си на поклонниците. Сигурно си е изгубил ума след толкова дни в морето.

— Ако въобще някога го е имал.

— Гори от нетърпение да се отдаде телом и духом на нещо по-силно и мъдро от него. През целия си живот е търсел бога. Но според мен просто търси обратния път към майчината утроба.

— Това звучи ужасно цинично.

— Така ли мислиш? — Съндайра положи главата му в скута си. — Хайде, кажи ми. Виждаш ли някакъв смисъл във всички тези математически дрънканици? Или в теологията? В рая? Остров на светите духове?

— Е, може да има нещичко — рече той. — Ако не друго, в чисто метафоричен план. Но това няма значение за теб, нали? Както и за мен. Възможно е да съществуват безкрайно много богове, обитаващи различни равнини, всеки с различен брой очи, и Куилан да притежава неоспоримо доказателство, че е така, но това не значи нищо за мен. Аз живея в този свят и само в него, а тук няма богове. Не ме е грижа какво се случва в по-висшите измерения, ако въобще ги има.

— Което не означава, че ги няма, нали?

— Да, не означава. Може и да си права, но как ще го разбереш? Старият моряк, който някога ни разказваше за Лицето, също дрънкаше за подводен град на никакви свръхмогъщи Обитатели. Готов съм да му повярвам, също както повярвах на щуротиите на Куилан. Но в действителност не вярвам на никого от двамата. Защото ако се замислиш, едното е точно такова безумие като другото.

Тя наклони глава и го погледна отгоре.

— Да предположим, просто заради спора, че недалече от Лицето наистина съществува подводен град, обитаван от специална порода хрилести. Ако е така, това би обяснило защо останалите хрилести гледат на Лицето като на свещено място и се боят да го доближават. Ами ако наистина там има богоподобни същества?

— Нека почакаме и скоро ще разберем, нали? Тогава ще мога да ти отговоря.

— Добре.

Малко след полунощ Лолър се събуди внезапно, достатъчно бодър, за да си даде сметка, че едва ли ще мигне до зори. Събуди се с чувството, че някой му е отворил черепа, докато е спял, и го е напълнил с милион тънки блещукащи жички, които сега се търкат една в друга при всяко вдишване.

Имаше някой в каютата. На бледата звездна светлина, която се процеждаше от люка, той забеляза едра фигура, облегната на стената. Кинверсон? Не, не чак толкова едър, а и защо Кинверсон ще се промъква нощем в каютата му? Но никой от останалите мъже на борда нямаше подобно телосложение.

— Кой си? — попита Лолър.

— Не ме ли позна, Валбен? — Дълбок звучен глас, невероятно спокоен и уверен.

— Кой си ти?!

— Погледни добре, момче. — Неканеният гост извърна лицето си към светлината. Лолър видя гъста къдрава брада, силен орлов нос. Ако се махнеше брадата, лицето щеше да е неговото. Не, очите бяха различни. В тях имаше властен блясък — те издаваха воля и същевременно бяха състрадателни. Той познаваше този поглед. Тръпки минаха по гърба му.

— Мислех, че съм се събудил — рече Лолър тихо. — Но се оказва, че сънувам. Здравей, татко. Радвам се да те видя. Доста време мина.

— Така ли? Не и за мен. — Високият мъж пристъпи към него. Носеше тъмно разръфано наметало, същото, което Лолър помнеше тъй добре. — Но сигурно е минало много време. Порасъл си, момче. Сега си по-възрастен от мен, нали?

— Горе-долу на същите години.

— И си лекар. Добър лекар, чувам.

— Не бих казал. Правя каквото ми е по силите. Но май не е достатъчно.

— Ще стигне, стига да го вършиш от все сърце, Валбен. И друг път съм ти го казвал, но ти не ми вярваше. Важното е наистина да те е грижа за болните, останалото ще дойде от само себе си. Докторът може да е абсолютен копелдак, когато не е на работа, стига да се грижи добре за пациентите си. И да разбере, че е поставен на това място, за да пази, лекува и обича. Струва ми се, че ти си го разбрал. — Приседна на края на койката. — Нямаш си семейство, нали?

— Не, татко.

— Жалко. Щеше да си добър баща.

— Мислиш ли?

— Да, защото щеше да се промениш. Да станеш още по-добър, предполагам. Съжаляваш ли?

— Не зная. Вероятно. Съжалявам за много неща. Съжалявам, че бракът ми не успя. Съжалявам, че така и не се ожених повторно. Съжалявам, че ти ме напусна толкова рано.

— Рано ли беше?

— За мен.

— Да. Предполагам, че е така.

— Обичах те.

— И аз те обичам, момчето ми. Много те обичам. И се гордея с теб.

— Говориш, сякаш си още жив. Но това е само сън — невъзможно е да казваш подобни неща, нали?

Фигурата се надигна и отстъпи в тъмнината. Сякаш се загръщаше в сенките.

— Не е сън, Валбен.

— Не е ли? Брей. Но ти си мъртъв, татко. Почина преди двайсет и пет години. Ако не е сън, какво е? Ако си призрак, защо чака толкова дълго, преди да ми се явиш?

— Защото никога не си бил толкова близо до Лицето.

— Какво общо има Лицето с теб и мен?

— Аз живея там.

Лолър неволно се разсмя.

— Хрилестите биха казали нещо подобно. Не и ти.

— Не само хрилестите живеят на Лицето, момчето ми.

Спокойното, невъзмутимо и същевременно ужасяващо изявление увисна във въздуха като тежка и неприятна миризма. Лолър се отдръпна. Сега вече започна да разбира. В него се надигна гняв.

Размаха раздразнено ръка към призрака.

— Махни се. Остави ме да поспя.

— Защо говориш така на баща си?

— Ти не си ми баща. Или си кошмарен сън, или лъжлива илюзия, пратена от някоя владееща телепатия мида или драконова риба. Баща ми никога не би казал такива неща. Дори и да ми се яви като призрак, което също не би направил. Не е в неговия стил да се натрапва. Махни се и ме остави на мира!

— Валбен, Валбен!

— Какво искаш от мен? Защо не ме оставиш?

— Валбен, момчето ми…

Лолър изведнъж осъзна, че вече не вижда високата фигура.

— Къде си?

— Навсякъде около теб и никъде.

Главата на Лолър пулсираше. Стомахът му се сви. Той затърси пипнешком в тъмнината манерката с розова тинктура. След малко си спомни, че е празна.

— Какво си ти?

— Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, дори да умре, ще живее.

— Не!

— Бог да те пази, стари моряко! От врагове, от чума и мор…

— Това е безумие! Престани! Махни се! Вън! — Целият разтреперан, Лолър се надигна да вземе лампата. Светлината щеше да прогони това нещо. Но преди да я намери, изведнъж го споходи недвусмисленото усещане, че отново е сам, и той осъзна, че видението, или каквото и да беше това, го е напуснало по своя воля.

Кой знае защо, сега каютата му се струваше някак празна. Внезапното изчезване беше като шок, като болезнена ампутация. Лолър поседя известно време в тъмнината, плувнал в пот, трепереше неудържимо, както в най-тежките моменти от абстиненцията.

Стана. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Излезе на палубата. Две луни светеха в небето, едната пурпурна, другата зелена, а западният хоризонт бе озарен в сияние. Хидроският кръст висеше в далечния край на небосвода като захвърлено украшение с пулсиращи цветни светлинни — разперените му ръце премигваха в тюркоазно, кехлибарено, алено и морскосиньо.

Никой нямаше на вахта. Платната бяха разпънати и корабът се носеше, тласкан от постоянен лек ветрец, но палубата бе съвсем пуста. В душата на Лолър се надигна страх. Сега трябваше да е първа смяна: Пиля, Кинверсон, Гаркид, Фелк и Тарп. Къде бяха? Дори на щурвала нямаше жива душа. Нима корабът се управляваше сам?

Изглежда, бе така, но това означаваше, че може да са се отклонили от курса. Той си спомни, че предната нощ Хидроският кръст сияеше откъм левия борд. Сега се виждаше право отпред. Вече не плаваха на запад-югозапад, а бяха свърнали под прав ъгъл спрямо досегашния курс.

Обиколи палубата, озърташе се. Когато стигна задната мачта, се натъкна на Пиля, заспала върху купчина въжета; Тарп хъркаше до нея. Малко по-нататък седеше Кинверсон, опрял гръб на перилата. Очите му бяха отворени, но той също не беше буден.

— Гейб? — повика го тихо Лолър, коленичи и размаха пръсти пред лицето му. Никаква реакция. — Ей, Гейб, какво става? Изглеждаш като хипнотизиран.

— Той си почива — заговори неочаквано зад него Оньос Фелк. — Не го безпокой. Имахме тежка нощ.

Опъвахме платната няколко часа. Но погледни — земя, точно пред нас. Движим се право към нея.

Земя? Как можеше някой да говори за земя на Хидрос?

— Какви ги приказваш? — попита Лолър.

— Ето там. Виждаш ли?

Фелк сочеше с ръка към носа. Лолър погледна нататък, но не виждаше нищо освен безбрежно фосфоресциращо море и чист хоризонт, украсен само с няколко звезди и голям облак. Небето в тази посока бе озарено с призрачно червеникаво сияние, като вещаеща зли поличби зора. Всичко наоколо бе обагрено в цветове, странни цветове, истинско фантастично представление. Но никаква земя.

— Тази нощ — продължи Фелк — вятърът промени посоката и ни завъртя към нея. Каква невероятна гледка! Тези величествени долини! Би ли могъл да си представиш, докторе? Лицето над водата! — Фелк внезапно избухна в сълзи. — През целия си живот съм се взирал в това тъмно петно на морската карта, питал съм се какво може да се крие там, а ето, че сега го виждам право пред мен — Лицето, докторе, самото Лице!

Лолър скръсти ръце. В тропическата нощ внезапно му стана студено.

Все още не виждаше нищо освен безкрайни морски вълни.

— Слушай, Оньос, знаеш ли какво ще стане, ако Делагард се качи на палубата и открие, че цялата смяна спи? Събуди ги веднага, за Бога!

— Остави ги да спят. Утре ще стигнем Лицето.

— Какво Лице? Къде?

— Ето там бе, човече! Точно там!

Лолър все още не различаваше нищо. Приближи се към носа. Едва не се спъна в Гаркид, последния член на смяната, който седеше, подпрян на предната мачта, вдигнал глава към небето и с изцъклени очи — приличаха на стъклени топчета. Подобно на Кинверсон, и той бе в някакво странно състояние.

Лолър се наведе към перилата и се взря в тъмнината. Изумителен лабиринт от цветове танцуваше пред него, но той все още виждаше само вода и небе. После нещо се промени. Сякаш погледът му досега бе замъглен и бавно се проясняваше. Стори му се, че част от небето се отдели от останалото и се спусна към морската повърхност, започна да се движи по сложен курс, да се навива и развива, докато не заприлича на топка смачкана хартия, сетне на наръч от пръчки, на кълбо ядосани змии и накрая на бутала, задвижвани от невидима машина. Сложна плетеница, изградена от някаква странна материя, бавно забулваше хоризонта. Лолър се взираше толкова силно, че очите го заболяха.

Фелк застана до него.

— Е, виждаш ли го вече?

Лолър осъзна, че е задържал дъх. Изпусна го бавно.

Нещо като лек бриз, но всъщност съвсем различно, полъхваше в лицето му. Знаеше, че не може да е бриз, защото усещаше вятъра откъм кърмата и когато вдигна глава към платната, видя, че са издути към него. Значи не беше бриз. Изпарения. Сила. Радиация. Прицелена в него. Докосваше леко бузите му, като вял полъх насред сурова зимна буря. Той стоеше неподвижно, скован от страх и ужас.

— Виждаш ли? — повтори Фелк.

— Да. Да, сега вече виждам. — Обърна се към картографа. Лицето на Фелк, озарено от многоцветните сияния, бе като на призрак. — Но все пак по-добре събуди смяната. Ще сляза долу да повикам Делагард. За добро или лошо, той ни забърка в това. Не заслужава да пропусне момента на пристигането ни.

7.

В бавно разсейващия се мрак му се стори, че морето, което се простираше пред тях, е започнало да се отдръпва, сякаш притегляно от невидима ръка, и оставя пред носа на кораба широка пясъчна ивица. Но когато се вгледа внимателно, видя само ослепителна блестяща вода.

Малко по-късно настъпи зората и донесе със себе си нови странни звуци и гледки — появиха се вълни, които се удряха силно в носа, в далечината се мяркаше линия фосфоресцираща пяна. На първите бледи лъчи Лолър не беше в състояние да различи нещо повече. Имаше земя отпред, недалече, но не можеше да я види. Тук всичко бе някак неопределено. Гъста мъгла бе легнала пред тях, толкова тежка, че дори слънцето не бе в състояние да я разсее. Малко след това мярна огромна черна бариера, простираща се до хоризонта — нисък хълмист силует, досущ като островите на хрилестите, само дето нито един от техните острови не беше толкова голям. Стената се простираше от единия край на света до другия, преграждаше морето и то се блъскаше с ревящ тътен в нея, но не можеше да й направи нищо.

Появи се Делагард и спря разтреперан на мостика, стиснал перилата.

— Ето го! — извика. — Сега вярвате ли ми вече? Ето го — най-сетне Лицето! Погледнете го! Погледнете го само!!!

Невъзможно бе да не изпиташ възхищение. Дори хора, простовати и лишени от въображение като Неяна, Пиля или Гаркид, изглеждаха смаяни от странната промяна в пейзажа пред тях, от силата на необяснимите физически лъчения, идещи на пулсиращи вълни откъм Лицето. Всичките единайсет пътници се бяха подредили един до друг на палубата, забравили щурвала, компаса и платната, втренчили изумени погледи в острова, който сякаш ги бе уловил в непреодолима по сила магнитна клопка.

Само Кинверсон изглеждаше невъзмутим и спокоен. Беше се пробудил от транса и гледаше право към приближаващия се бряг. Неясни чувства си даваха среща върху покритото му с бръчки лице. Но когато Даг Тарп го попита дали се страхува, Кинверсон го изгледа ядосано и само поклати глава.

— Да се страхувам? — отвърна. — Не. Защо трябва? Най-странното и объркващо в картината пред тях бе постоянното движение. Нищо не стоеше неподвижно на острова. Растителността по брега, стига, разбира се, това да бе растителност, изглеждаше в процес на постоянен и динамичен буен растеж. Не можеха да се различат никакви топографски особености. Всичко се мърдаше, трептеше, вълнуваше и подскачаше в ритъма на причудлив, налудничав танц, подхранван от неизчерпаема енергия, и това сякаш продължаваше от сътворението на света.

Съндайра се приближи до Лолър и положи нежно ръка на голото му рамо. Двамата стояха, гледаха и едва си поемаха дъх.

— Какви цветове — прошепна тя. — Красота!

Гледката наистина бе фантастична. Светлината бликаше от всеки милиметър от повърхността. Бе ту яркобяла, ту ослепително червена, ту тъмновиолетова или непроницаемо черна. А след това се появиха и цветове, които Лолър не бе в състояние да назове. Изчезнаха преди да може да ги възприеме и ги последваха други, не по-малко въздействащи.

Тази светлина бе като силен звук — експлозия, оглушителен трясък, постоянно и мощно сияние. Съкрушителната й енергия притежаваше перверзна, влудяваща жизненост — подобна неистова ярост едва ли можеше да е нормална. Призрачни изблици от студен пламък танцуваха и сияеха, гаснеха и на тяхно място изникваха нови. Човек не можеше да държи дълго погледа си на едно място — силата на тези изригвания го караше да извърне очи. „Дори когато не гледаш — помисли Лолър, — островът продължава да бомбардира ума ти“. Сякаш се намираха пред огромен радиопредавател, изпращащ безжалостни биосензорни вълни. Той чувстваше как тези вълни го заливат, проникват в него, докосват ума му и ровичкат в главата му — като невидими пръсти, галещи душата му.

Стоеше неподвижно, прегърнал Съндайра през кръста, и усещаше, че всичките му мускули са се стегнали мъчително — от скалпа до ходилата.

И тогава, прорязвайки ослепителното сияние, зад него отекна един глас, който му се стори странно познат: гласът на Нид Делагард, силен и едновременно дрезгав шепот.

— Е, добре, всички по местата си! Чака ни работа!

Делагард дишаше тежко, завладян от странно вълнение. Лицето му бе навъсено, като че ли в душата му бушуваше някаква лична буря. Той крачеше прегърбен по палубата, улавяше ги един по един и ги дърпаше назад, за да не гледат към Лицето.

— Обърнете се! Обърнете се! Тази проклета светлина ще ви хипнотизира, ако й се оставите!

Пръстите му се впиха в ръката на Лолър и той неохотно позволи да го отведат назад, далеч от тази изумителна гледка над водата.

— Проявете малко воля и не гледайте натам! — упорстваше Делагард. — Оньос, поеми щурвала! Неяна, Пиля, Лолър, захващайте се с платната! Трябва да намерим пристанище.

Присвили очи, извръщащи непрестанно поглед от примамливата гледка, те плуваха покрай завладените от вихри брегове и търсеха залив, дори малко заливче, където да намерят убежище. Не виждаха обаче нищо подходящо. Лицето имаше дълъг и равен негостоприемен бряг.

По някое време корабът се шмугна между редица пенести вълни и се озова в тихи води; видяха спокоен залив между два високи хълма, които се простираха навътре. Но това спокойствие се оказа измамно и нетрайно — заливът започна да се вълнува и тресе. Черни стебла се надигаха от кипящата вода, удряха по нея като тъмните пипала на чудовища, а зад тях се подаваха снабдени с остри шипове израстъци, които изпускаха зловещи лъчисти жълтеникави облаци. Странни конвулсии терзаеха крайбрежната суша.

Напълно изтощен от преживяванията, Лолър бе под въздействието на въображаеми видения, които танцуваха в ума му. Притисна пръсти към слепоочията си.

Делагард продължаваше да крачи по палубата и да си мърмори. По някое време нареди да обърнат кораба и да се върнат отвъд линията пенести вълни. Щом напуснаха залива, той се успокои и изглеждаше примамлив, както и преди.

— Да опитаме ли пак? — попита Фелк.

— Не — рече намусено Делагард. В очите му святкаха гневни пламъчета. — Може би мястото не е подходящо. Продължаваме на запад.

Брегът в тази посока оставаше негостоприемен — стръмен, труднодостъпен, див. Вятърът носеше неприятния задушлив мирис на изгоряло. Из въздуха витаеха блещукащи искри. От време на време от вътрешността ги заливаха краткотрайни и силни телепатични вълни, внезапни пориви на душевно разстройство и объркване. Обедното слънце беше опушено и бледо. Не се виждаха никакви протоци. След известно време Делагард, който бе слязъл долу, се качи на палубата и с напрегнат и огорчен глас каза, че засега ще се откажат от опитите да акостират.

Върнаха се до зоната отвъд прибоя, където морето бе спокойно и плитко, обагрено в различни цветове, които извираха от сияещия пясък. Тук вече хвърлиха котва — за втори път от началото на плаването.

По-късно Лолър намери Делагард до перилата, загледан в далечината.

— Е, Нид, какво мислиш сега за твоя рай? Твоята земя на изобилието, на меда и млякото?

— Ще намерим начин да слезем. Навярно сме я доближили от неподходящата страна.

— Наистина ли възнамеряваш да слезеш на този бряг?

Делагард се обърна и го погледна. Кръвясалите му очи изглеждаха мъртвешки, напълно лишени от живот. Но когато заговори, гласът му бе все така твърд:

— Нищо от това, което видях досега, не ме кара да променя намеренията си, докторе. Това е мястото, което исках да посетя. Щом Джоли е успял да слезе на брега, ще го направим и ние.

Лолър не отговори. Каквото и да кажеше, само щеше да ядоса Делагард.

Но неочаквано капитанът се разсмя, пристъпи напред и го потупа по рамото.

— Ей, докторе, махни тази тъжна физиономия! Разбира се, че мястото изглежда странно. Защо инак хрилестите ще го избягват? Това обаче не означава, че трябва да се страхуваме. Защото това, което виждаме, са само визуални ефекти. Външна украса, докторе, опаковката на стоката. Тези неща нямат никакво значение. Изобщо.

— Радвам се, че си толкова уверен.

— Да. Уверен съм. И ти не губи вяра, докторе. Почти стигнахме. Щом сме тук, няма как да не изминем останалата част от пътя. Няма от какво да се безпокоиш. — Ухили се отново. — Ей, отпусни се де. Снощи намерих малко от скритото бренди на Госпо. Защо не слезеш в каютата ми след час? Поканих и другите. Ще си направим забава. Трябва да отпразнуваме пристигането.

Лолър пристигна последен. Озарени от трепкащи свещи, всички се бяха подредили около Делагард — Съндайра отляво, до нея Кинверсон, после Неяна, Пиля, Гаркид, Куилан, Тарп, Фелк и Лиз от другата му страна. Всеки държеше чаша бренди. На масата имаше празно шише и две неначенати. Делагард стоеше прав, опрял гръб на дървената стена и навел глава — поза едновременно смирена и агресивна. Изглеждаше като обладан от духове. Очите му сияеха ярко, почти трескаво. Лицето му бе зачервено и лъщеше от пот. Лолър си помисли, че изглежда като човек, който е на ръба на криза — вътрешно изригване, ужасно избухване, освобождаване на натрупани емоции, държани твърде дълго под похлупак.

— Почерпи се, докторе — покани го той.

— Благодаря. Няма да откажа. Смятах, че сме приключили запасите.

— Аз също — отвърна Делагард. — Но съм грешал. — Наля една чаша догоре и я побутна към Лолър. — Разбрах, че си си спомнил разказа на Джоли за подводния град.

Лолър сръбна от брендито и почака, докато усети първия ефект.

— Как се досети?

— Съндайра ми каза. Разказал си й за него.

— Вчера по някое време без никаква причина изникна в мислите ми. Не се бях сещал за това от години. Най-хубавата история на Джоли, а я бях забравил.

— Но не и аз — засмя се Делагард. — Тъкмо я разказвах на останалите, докато чакахме да се появиш. Как мислиш, докторе? Дали Джоли беше просто побъркан старец?

— С историята за подводния град ли? Как мога да знам?

— Гравитационен тунел, нали така го нарече? Космически технологии, постижения на свръххрилестите. — Делагард завъртя пръст около чашата си. — Тази част винаги ми е била любима, също както и на теб. Как преди половин милион години хрилестите решили да се преселят под океана. Тогава на планетата все още имало малко останали континенти. Големи острови, които те разрушили и използвали материала, за да построят подводен град в другия край на техния гравитационен тунел. И когато приключили, се преместили долу и хлопнали вратата след себе си.

— Нима вярваш на всичко това? — попита Лолър.

— А, не съвсем. Звучи доста налудничаво. Но историята си я бива, нали, докторе? Напреднала раса на хрилести, която обитава дълбините и командва планетата. Изоставили своите по-глупави братовчеди да се скитат с плаващи острови по повърхността, селяци, които живеят заради едната прехрана и нищо повече. И всички животински форми на Хидрос, островните хрилести, устите, платформите, гмурците и крилатите вещици, чак до мидите и раците, са заплетени в огромна екологична мрежа, чиято едничка цел е да удовлетворява нуждите на тези, които обитават подводния град. Островните хрилести вярват, че когато умрат, ще дойдат да живеят тук, на Лицето. Питай Съндайра, ако не ми вярваш. Сигурно се надяват, че ще ги допуснат долу, в скрития град. Може би гмурците също вярват в това. Че и раците.

— Налудничава история на изкуфял моряк — изпръхтя презрително Лолър. — Мит.

— Може би. А може би не. — Делагард го дари с хладна усмивка. Самообладанието му беше нечовешко, завладяващо. — Но да си представим за миг, че не е мит. Това, на което бяхме свидетели тази сутрин — цялата тази неописуема какофония от танцуващи неща — само Господ Знае какви — може в действителност да се окаже гигантска биологична машина, осигуряваща енергия за тайния град на хрилестите. Растенията лъщяха като че са от метал. Нищо чудно, ако са части от машина. Пуснали са корени в морето и извличат минерали, за да произвеждат от тях каквото им бъде наредено. Изпълняват всякакви сложни механични функции. Някъде навътре в острова е построена електроцентрала. А до нея има слънчев колектор, акумулиращ диск, който събира енергията и я препраща надолу, към града. Това, което почувствахме, беше полето на тази енергия. Спомняте си как пукаше въздухът и какво усещахме право в мозъците си. Но ние няма да се изплашим. Достатъчно сме умни, за да се предадем толкова лесно. Ще плаваме на безопасно разстояние от брега, докато не открием входа за тайния град, и тогава…

— Не избързваш ли малко, Нид? — прекъсна го Лолър. — Нали сам каза, че според теб тази история за подводния град е само брътвеж на побъркан старец, а сега искаш да търсиш входа.

Делагард го погледна невъзмутимо.

— Това са само предположения. Приказка да става. Пийни си още малко бренди, докторе. Със сигурност ще е последното. Да му се порадваме, докато го има.

— Добре, да речем, че историята е вярна — поде Лолър. — Как смяташ да построиш този твой град на острова, след като земята е под контрола на тези твои свръххрилести? Не мислиш ли, че може да се ядосат? Ако наистина ги има.

— Сигурно ще се ядосат. Ако ги има.

— В такъв случай не е изключено да ни пратят цяла армада огнерози, брадвозъби, морски леопарди и дракени, за да ни дадат един хубав урок.

— Няма да имат тази възможност — успокои го Делагард. — Защото ако са тук, това, което ще направим, ще е да слезем и да ги завладеем.

— Какво?!

— Ами да, няма да е никак трудно. Те са разглезени, инертни и стари. Ако ги има, докторе. Ако. Отдавна са забравили какво е това да имаш врагове. Всичко на Хидрос им робува. Вече половин милион години живеят в тази дупка, в лукс, който сигурно дори не можем да си представим. Когато слезем долу, ще разберем, че не знаят как да се защитят. И защо им трябва? От кого да се пазят? Ще влезем и просто ще им кажем да се разкарат, а те ще легнат по гръб на пода с вирнати лапички и ще се предадат.

— Единайсет полуголи мъже и жени, въоръжени с харпуни и игли за плетене на платна ще завладеят столицата на една неизмеримо напреднала чуждоземна цивилизация?

— Лолър, някога изучавал ли си земната история? Имало една страна на име Перу, която владеела половин континент и там имало храмове, построени от злато. После пристигнал един човек, казвал се Писаро, начело на двеста войници, въоръжени със средновековни оръжия, дето не стават за нищо, едно-две оръдия и мускети. Без да си дава много труд, той пленил императора и завладял страната. Почти по същото време друг човек, Кортес, имал подобен успех в една империя на име Мексико, която била също толкова богата. Важното е да ги изненадаш, да не помисляш за отстъпление, да нахлуеш, да отрежеш главата и тогава всички ще паднат пред теб. И всичко, което притежават, ще стане твое.

Лолър го гледаше втрещено.

— Нид, нека само ти напомня, че не посмяхме дори да размахаме пръст в наша защита, когато „далечните братовчеди“ на твоите свръххрилести ни изхвърлиха от един остров, на който живеехме от сто и петдесет години. Защото знаехме, че нямаме никакви шансове срещу тях. А ти ми казваш, че се готвиш да завладееш свръхразвита цивилизация с голи ръце, и ми разправяш разни басни за средновековни царства, паднали жертва на отдавна забравени герои. Божичко, Нид, осъзнай се!

— Ще видиш, докторе. Обещавам ти.

Лолър се огледа, сякаш призоваваше другите да се намесят. Но те го гледаха мълчаливо, без да реагират.

— Защо въобще си губим времето с това? — въздъхна той. — Няма никакъв град. Идеята е невъзможна. Не вярваш това и за минутка, нали, Нид?

— Вече ти казах, може и да вярвам, а може би не. Джоли обаче вярваше.

— Джоли беше луд.

— Не и когато пристигна на Сорве. Може би по-късно, след като толкова дълго му се присмиваха…

Лолър поклати глава. Делагард продължи да говори, все по-възбудено. Въздухът в каютата бе тежък и застоял. Лолър имаше чувството, че ще се задуши. Ужасно му се искаше да си сръбне малко розова тинктура.

Сега вече не се съмняваше, че Делагард е не само опасен — той беше побъркан. „И всички ние сме като изгубени деца тук, на края на света, без никакъв шанс да се спасим“.

— Не мога да слушам повече тези глупости — заяви той с глас, в който се долавяше отвращение и гняв, и изхвърча от помещението.

— Докторе! — извика Делагард. — Върни се! Проклет да си, докторе, ела веднага тук!

Лолър затръшна вратата и се затича по коридора.

Докато стоеше край перилата, без да се обръща, разбра, че отец Куилан е застанал зад него. Странно, откъде тази увереност? Може би беше страничен ефект на яростните еманации, с които ги заливаше Лицето?

— Делагард ме помоли да се кача и да говоря с теб — поде отецът.

— За какво?

— За твоето избухване долу.

— Моето избухване? — Лолър го погледна смаяно. На странната разноцветна светлина лицето на Куилан изглеждаше по-измършавяло от всякога. Кожата му бе покрита с тъмни петна, но очите му сияеха. — А какво ще кажеш за избухването на Делагард? Изгубени градове под океана! Средновековни завоевателни войни, от които трябва да вземаме пример!

— Това не са измислици. Кортес и Писаро са действително съществували исторически фигури и наистина са завладели огромни империи само с шепа хора преди хиляда години. Това е самата истина. Доказан факт от човешката история.

Лолър повдигна рамене.

— Не ме интересува какво се е случило много отдавна на друга планета.

— И го казваш ти? Човекът, който навестява Земята в сънищата си.

— Кортес и Писаро не са си имали работа с хрилести. Делагард е безумец и всичко, което каза тази вечер, са брътвежи на умопомрачен мозък. — Погледна внимателно свещеника. — Или не си съгласен?

— Той е избухлив, склонен към мелодрама човечец, кипящ от жизненост. Но не мисля, че е полудял.

— Подводен град в другия край на гравитационен тунел? Наистина ли вярваш, че съществува? Всъщност ти си готов да повярваш на всичко, нали? Ами да, разбира се. Щом вярваш в Отца, Сина и Светия Дух, защо да не повярваш в подводния град?

— А защо не? — отвърна Куилан. — И по-странни неща сме откривали на другите светове.

— Знам ли? — въздъхна мрачно Лолър.

— Освен това ми звучи като достоверно обяснение за това, което заварихме на Хидрос. Ще ти призная, Лолър, че доста мислих за тази планета. Не знам дали знаеш, но в цялата галактика няма истински воден свят. Съществуват планети с вериги от естествени острови, архипелази, върхове на потопени планини. Но Хидрос е просто една голяма водна топка. Обяснението, че сушата е била разрушена и използвана за строеж на подводен град, звучи напълно правдоподобно, не мислиш ли?

— Кой знае? Може би.

— Логично е, докторе. Защо хрилестите строят острови? Защото произхождат от морска форма на живот и се стремят към суша, на която да съществуват? Това е общоприетата теория. Но представи си, че всичко е наопаки, че всъщност някога те са обитавали сушата и тези, които са останали на повърхността в периода на миграция към дълбините, са еволюирали към земноводни форми, след като сушата им е била отнета. Това би обяснило…

— Спориш за наука по същия начин, по който водиш теологични спорове — прекъсна го отегчено Лолър. — Започваш с нелогично предположение и трупаш върху него всякакви хипотези и спекулации с надеждата да се получи нещо. Твоя воля, щом си готов да повярваш, че на хрилестите, кой знае защо, им е омръзнало да живеят на повърхността и са си построили скривалище на океанското дъно, като в процеса на този строеж са разрушили малкото останала суша и са зарязали свои разумни събратя на произвола на океана. Но нима вярваш също така, че Делагард може да ги завладее толкова лесно, колкото го разправя?

— Ами…

— Виж — прекъсна го отново Лолър. — Лично аз дори и за миг не съм вярвал, че този магичен град съществува. Още тогава, докато Джоли ми разправяше тези небивалици, знаех, че му хлопа дъската. Но дори и да има подобно място, невъзможно е да го завладеем. Хрилестите ще ни видят сметката за броени минути. — Наведе се към свещеника. — Чуй ме добре, отче. Трябва час по-скоро да усмирим Делагард и да се махнем оттук. Преди седмици мислех, че това е единственият изход, после се отказах, но сега разбирам, че друг просто няма. Този човек е побъркан, а ние нямаме никаква работа тук.

— Не — отряза лаконично Куилан.

— Не?

— Делагард може да е жертва на известно душевно разстройство и да говори глупости. Но няма да ти позволя да му попречиш. Напротив…

— И си готов да обикаляш около Лицето, независимо от рисковете?

— Да.

— Защо?

— Ти знаеш защо.

Лолър замълча.

— Аха — рече след малко. — Как можах да забравя? Ангелите. Раят. Нали ти беше главният вдъхновител на Делагард да дойдем тук — по твои лични причини, които нямат нищо общо с нас. — Махна с ръка към феерията от поклащащи се растения, с които бе обрасъл брегът на Лицето. — Все още ли твърдиш, че там някъде има ангели? Че това е земя на богове?

— В известен смисъл — да.

— И се надяваш да изкопчиш от тях опрощение на греховете?

— Да.

— От тези неща там? Светлината и шумотевицата?

— Да.

— Ти си по-луд и от Делагард.

— Зная защо мислиш така — рече свещеникът.

Лолър се разсмя огорчено.

— Представям си как крачиш до него, когато се спускате в този подводен град на свръххрилести. Той е въоръжен с харпун, а ти носиш кръст и двамата пеете химни, но на различни гласове. Хрилестите излизат и коленичат и ти ги покръстваш един по един, а след това им обясняваш, че Делагард е новият им цар.

— Моля те, Лолър.

— За какво ме молиш? Искаш да те потупам по рамото и да ти кажа колко съм вдъхновен от идеите ти? А след това да сляза при Делагард и да го уверя, че съм му благодарен за всичко, което е направил за нас? Не, отче, намирам се на кораб, управляван от един безумец, който, не без твоята подкрепа, ни доведе на най-шантавото и опасно място на цялата планета, и искам да се махна веднага оттук, защото това хич не ми се нрави.

— Ако само се съгласиш да видиш какво може да ни предложи Лицето…

— Зная какво може да ни предложи Лицето. Смърт, това ни чака там, отче. Глад, обезводняване и дори по-лошо. Виждаш ли тези светлини, дето блестят? Чуваш ли електрическия пукот? Нима това е мирна, пасторална картина? Така ли си представяш спасението? Чрез смърт?

Куилан го погледна стреснато, дори уплашено.

— Ако не греша — продължи Лолър, — твоята църква заклеймява самоубийството като един от най-тежките грехове?

— Ти си този, който говори за самоубийство, не аз.

— А ти си този, който се готви да го извърши.

— Нищо не разбираш, Лолър. В невежеството си объркваш всичко.

— Така ли? — попита Лолър. — Сигурен ли си?

8.

Късно следобед Делагард нареди да вдигнат котва и отново се отправиха на запад покрай брега на Лицето. Духаше силен и горещ вятър, сякаш островът се опитваше да ги подпали.

— Вал? — повика го Съндайра. Беше се покатерила по въжената стълба и оправяше нещо на една рея.

Той вдигна глава към нея.

— Къде попаднахме, Вал? Какво ще стане с нас? — Въпреки горещината тя потрепери. Погледът й се стрелкаше непрестанно към острова. — Изглежда, моята идея за ядрен инцидент и разрушение е погрешна. И въпреки това е доста страшничко.

— Така е.

— Но ме привлича, Вал. Все още искам да разбера какво има оттатък.

— Каквото и да е, е лошо — отвърна Лолър. — И оттук се вижда.

— Толкова е лесно да обърнем кораба право към брега. Сега сме само с теб, Вал, нека го направим…

— Не.

— Защо не? — Въпросът й не прозвуча убедително. Изглеждаше неспокойна като самия остров. Ръцете й трепереха толкова силно, че неволно изпусна дървения чук, с който работеше. Лолър го улови във въздуха и й го подаде. — Как мислиш, какво ще стане, ако се приближим към брега? Ако се покатерим върху Лицето?

— Нека някой друг разбере. Да отиде Гейб, щом е толкова храбър. Или отец Куилан. Или пък Делагард. Той е организаторът на пикника — нека пръв слезе на брега. Аз ще остана тук, за да видя какво ще се случи.

— Сигурно си прав. И все пак…

— Изкушена си, нали?

— Да.

— Островът те привлича. Мен също. Сякаш някакъв глас в мен нашепва: „Иди там, върви да видиш какво има, да се огледаш. Нищо такова няма да видиш по целия свят. Трябва да идеш“. Но това е безумие.

— Да — кимна Съндайра. — Прав си.

И млъкна, съсредоточена върху работата си. След малко се спусна по стълбата. Лолър я погали нежно по голото рамо. Тя въздъхна едва чуто и се притисна към него и двамата се загледаха в разноцветното море, в огромното залязващо слънце и в блестящата мъгла, която бавно се издигаше над острова.

— Вал, мога ли нощес да остана в твоята каюта?

Досега не бе оставала при него. Двамата просто не се побираха един до друг на тясната койка.

— Разбира се.

— Обичам те, Вал.

Той прокара пръсти по добре оформените мускули на раменете й и достигна основата на тила. Изпитваше силно влечение към нея, повече от всякога, сякаш бяха две половини на изкуствено разделен организъм, а не странници, събрани от съдбата за причудливо пътешествие до изпълнено с опасности място. Дали страхът от неизвестното ги тласкаше един към друг? Или — Боже опази — това, че бяха сами насред океана, принудени да съжителстват на малкия кораб?

— Обичам те — прошепна той.

Тя го улови за ръката и го задърпа към неговата каюта. Лолър никога не я бе чувствал толкова близка. Не бе чувствал никого толкова близък. Те бяха сами в целия свят, съюзници срещу враждебно настроената вселена. Можеха да разчитат само един на друг пред огромната загадка, която представляваше Лицето.

Кратката нощ бе кълбо от сплетени ръце и крака, потни тела, очи, които търсят други очи, усмивки, които предизвикват усмивки, дъх, който се смесва с дъха на другия, нежни думи, нейното име на устните му, неговото на нейните, стари и пресни спомени и сън, който така и не идваше. Толкова по-добре, рече си Лолър. Току-виж в съня ги нападнали нови видения. Нощта е по-безопасна, когато си буден. И когато си завладян от страст. Нищо чудно новият ден да им станеше последен.

Призори Лолър излезе на палубата. През нощта корабът отново бе преминал отвъд линията на прибоя. Сега бе пуснал котва в залив, който много приличаше на предишния, но на брега нямаше хълмове и гъстата растителност се спускаше до самата вода.

Този път заливът нямаше нищо против присъствието им, дори изглеждаше гостоприемен. Повърхността му беше съвсем спокойна, не се виждаха никакви вълни, нямаше и следа от водораслите, които ги бяха прогонили с израстъците си предния път.

Тук, както навсякъде другаде, водата фосфоресцираше, пращаше каскади от розови, златисти, алени и сапфирени сияния, а на брега дивият танц на неуморните растения продължаваше с обичайното си безумие. Оранжеви искри хвърчаха над сушата. Горещи талази се носеха из въздуха. И навсякъде тези ярки, крещящи цветове. След безсънната нощ му беше трудно да ги гледа.

Делагард бе сам на мостика, скръстил ръце на гърдите си. Подвикна му:

— Ей, докторе, ела да си поговорим.

Очите му бяха зачервени и подпухнали. Изглежда, не беше спал не само тази нощ. Косата му бе разчорлена, главата му клюмаше изнурено. Бузата му потрепваше от нервен тик. Сякаш демонът, който го бе обсебил с приближаването към Лицето, постепенно вземаше връх.

— Чух, че ме смяташ за луд — рече дрезгаво той.

— Има ли значение за теб?

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти призная, че съм на път да се съглася с теб? Почти.

Лолър потърси в гласа му ирония, насмешка. Но нямаше и следа. Гласът на Делагард бе нисък и дрезгав, с едва доловим оттенък на нервност.

— Погледни това шибано място — промърмори Делагард и размаха ръце. — Погледни го, докторе! Истински пущинак. Кошмар наяве. Защо ми трябваше да идвам тук? — Разтрепери се и лицето му пребледня. — Само безумец би стигнал толкова далече. Разбрах го още вчера, когато се опитахме да навлезем в първия залив, но се престорих, че не е така. Глупости. Достатъчно съм голям, за да го разбера. Божичко, докторе, какво съм си мислел, когато ви домъкнах на края на света? Това място не е за нас. — Той поклати глава. — Докторе, трябва да се махнем оттук час по-скоро.

Сериозно ли говореше? Или това бе някакъв уродлив начин да изпита лоялността му?

— Наистина ли го мислиш? — попита Лолър.

— И още как.

Да. Истина беше. В очите му се четеше ужас. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще изгуби контрола над себе си. Лолър трябваше да признае, че най-малко бе очаквал нещо подобно. Помъчи се да се овладее.

— Ами подводният град?

— Смяташ ли, че може да съществува? — отвърна с въпрос Делагард.

— Не. Но ти го вярваше.

— Да бе, как ли пък не! Просто бях прехвърлил мярката на брендито. Обиколихме една трета от Лицето, а няма и следа от него. Ако съществуваше гравитационен тунел, щяхме да усетим силно морско течение. Постоянен водовъртеж. Но няма нищо такова, нали?

— Ти ми кажи, Нид. Нали ти вярваше, че ще го открием.

— Идеята беше на Джоли, не моя.

— Джоли беше луд. Дъската му се е разхлопала, докато е кръжал около Лицето.

Делагард кимна обезсърчено. Клепачите му се спускаха върху кръвясалите очи. За миг Лолър си помисли, че ще заспи, както е прав. Но Делагард продължи, със затворени очи:

— Докторе, тук съм цяла нощ. Какво ли не ми мина през ума. Опитвам се да намеря логично обяснение за всичко наоколо. Сигурно ще ти се стори смешно, след като ме мислиш за луд. Но аз не съм луд, докторе. Ни най-малко. Може да ви изглеждам луд, но грешите. Ти си сериозен, вглъбен човек, който не обича да рискува, а предпочита животът да го влачи. Във вселената има хора като теб и хора като мен и ние никога няма да се разбираме, но понякога се случва да попаднем в ситуация, от която трябва да намерим изход. Докторе, жадувах да дойда тук повече от всичко на света. За мен това е ключът към смисъла на съществуването. Не ме карай да ти обяснявам. И без това няма да ме разбереш. Но ето, дойдох, и виждам, че съм допуснал грешка. Защото на този остров няма нищо за нас, докторе. Съвсем нищичко.

— Писаро — подхвърли Лолър. — Кортес. Те щяха да слязат на брега, вместо да си подвият опашката и да побегнат.

— Не ми се подигравай, докторе — скастри го Делагард. — Опитвам се да ти обясня как стоят нещата.

— Вече се опита, с твоите Писаро и Кортес.

Делагард отвори очи. Бяха страшни — ярки като въглени, присвити от болка. Той повдигна ъгълчето на устата си в мъчителен опит да се усмихне.

— По-кротко, докторе. Бях пиян.

— Зная.

— А знаеш ли коя ми беше грешката? Че повярвах на собствените си глупости. На бръщолевенето на Джоли. И на дрънканиците на отец Куилан. Отчето ме натъпка с тия истории за божествени сили, върху които ще мога да сложа ръка, стъпя ли на Лицето. И ето ни тук. Където ще останем. Да почиваме в мир. Цяла нощ се блещих към брега и се питах: Как ще построя там космодрум? С какво? Как може да оцелееш в този хаос и половин ден, без да обезумееш напълно? Какво ще ядем? Ще можем ли да дишаме въздуха? Нищо чудно, че хрилестите не желаят да дойдат тук. Това окаяно място е неподходящо за обитаване. Изведнъж проумях всичко това и едва не се разсмях на собствената си глупост. Но няма нищо смешно, докторе. Цялото това пътуване е чисто безумие, нали?

Делагард се люшкаше напред-назад. Лолър едва сега разбра, че е пиян. Навярно разполагаше с тайни запази от бренди някъде на кораба. Сигурно бе пил цяла нощ. Беше толкова пиян, че чак изглеждаше трезвен.

— Трябва да си легнеш. Ще ти дам успокоително.

— Майната му на твоето успокоително. Това, което искам, е да се съгласиш с мен! Пътешествието ни е безумие. Нали, докторе?

— Нид, знаеш, че мисля точно това.

— И че съм луд също?

— Не зная дали си луд, или не. Виждам само, че си на ръба на нервен срив.

— И какво ако съм луд? — Делагард повдигна вежди. — Все още съм капитан на този кораб. Аз ви забърках в това. Толкова хора умряха заради мен. Не мога да позволя да загинат и останалите. Сега аз нося цялата отговорност за всички ви.

— И какво смяташ да направиш?

— Трябва да подготвим — заговори бавно Делагард, като обмисляше всяка дума, — маршрут, който да ни изведе обратно в обитаемите райони, до остров, на който ще се настаним, пък каквото ще да става. Ще накараме да ни вземат. Вече сме само единайсет — все ще се намери място за нас.

— Напълно се присъединявам към теб.

— Така и предполагах.

— Добре, Нид. Но искам първо да слезеш долу и да си починеш. Сега ние поемаме всичко. Ще вдигнем платната, Фелк ще се оправи с навигацията и до следобед ще сме на стотина километра оттук. Грайвард или друг остров — потегляме право нататък. — Побутна го да слезе от мостика. — Хайде. Преди да си заспал прав.

— Не — поклати глава Делагард. — Казах ти, аз все още съм капитан. Щом ще си вървим оттук, аз ще съм на кормилото.

— Ами добре. Щом искаш.

— Не е въпросът какво искам. А какво трябва да направя. Ето какво ще искам от теб, докторе, преди да потеглим.

— Да чуя.

— Знаеш ли, никога досега не съм се провалял така. През целия си живот. Но тази катастрофа… това бедствие… — Делагард протегна разтреперана ръка и го стисна за рамото. — Докторе, трябва да намеря някакъв начин да живея с това. С този срам. С вината. Ти не мислиш, че съм способен да изпитвам вина, но какво знаеш за мен? Ако по някакво чудо оцелеем след това пътуване, всички на Хидрос ще си шушукат зад гърба ми — ето го човека, който измисли онова безумно пътуване, който погуби шест кораба заедно с екипажите. И така ще е до края на живота ми. Отсега нататък всеки път, когато видя теб, Даг, Фелк или Кинверсон… — Млъкна и присви очи. — Докторе, ти имаш някакво лекарство, което те кара да изпитваш безразличие, нали? Искам да ми дадеш от него. Ще се надрусам до козирката и ще забравя всичко. Защото другият изход е да сложа край на живота си, а това е нещо, което не мога да направя.

— Лекарствата също са форма на самоубийство, Нид.

— Спести ми докторските си нравоучения, ако обичаш.

— Казвам ти го от личен опит. Превръщаш се в жив мъртвец.

— Пак по-добре, отколкото да си мъртъв мъртвец.

— Може би. Само че не мога да ти дам. Привърших запасите, преди да стигнем тук.

Делагард го стисна за ръката.

— Лъжеш!

— Така ли смяташ?

— Зная, че ме лъжеш. Ти не можеш да живееш без твоето лекарство. Вземаш го всеки ден. Да не мислиш, че не зная? Всички бяхме наясно.

— Само че свърши, Нид. Помниш ли предната седмица, когато бях болен? Всъщност се борех със зависимостта си към него. И една капчица не е останала. Ако не вярваш, претършувай склада. Нищичко няма да откриеш.

— Лъжеш ме, Лолър!

— Иди и се увери. Колкото откриеш — твое е. Обещавам ти. — Лолър внимателно се освободи от ръката му. — Послушай ме, Нид, легни долу и се опитай да поспиш. Когато се събудиш, ще си по-добре и ще можеш да се справиш с чувството за вина, което те измъчва сега. В момента си уморен, потиснат и всичко ти е черно, но като излезем в открито море…

— Почакай малко. — Делагард се надигна и погледна над рамото му. Посочи крана на кърмата. — Какво става там, по дяволите?

Лолър се обърна. Двама души се бореха — едър и дребен, Кинверсон и Куилан, най-невероятните противници. Кинверсон бе стиснал свещеника за мършавите рамене, а той се опитваше да се освободи.

Лолър се спусна по стълбите и се затича по палубата, следван от Делагард.

— Ей, какво правите? Кинверсон, пусни го.

— Ако го пусна, ще тръгне към Лицето. Това е решил. Искаш ли да го направи, докторе?

Куилан се озърташе замаяно. Изглеждаше като хипнотизиран. Лицето му бе пребледняло, сякаш му бяха източили кръвта.

— Видях го да ходи като умопобъркан — продължи Кинверсон. — И все повтаряше, че отива при Лицето. Улових го точно като се катереше на перилата, а той ме халоса. Божичко, не знаех, че го бива да се бие! Но май вече взе да се успокоява.

— Ами пусни го тогава — рече Лолър. — Да видим какво ще направи.

Кинверсон сви рамене и освободи свещеника. Куилан отново се задърпа към перилата. Очите му блестяха от вътрешна светлина.

— Видя ли? — попита рибарят.

Дотича Делагард и улови свещеника за ръката.

— Какво си намислил, отче?

— Отивам на брега… при Лицето… при Лицето… — Замечтаната му усмивка ставаше все по-широка. — Господ ме вика… богът на Лицето…

— Исусе — въздъхна отчаяно Делагард. — Какви ги приказваш? Там ще пукнеш, не разбираш ли? Никой не може да живее на Лицето. Погледни само онази светлина. Това място е отровно. Хайде, събуди се! Събуди се бе, човече!

— Богът в Лицето…

Куилан се помъчи да се освободи от хватката на Делагард и за миг дори успя. Но Делагард го улови отново, дръпна го към себе си и го зашлеви толкова силно, че от устните му потече кръв. Куилан се облещи. Делагард отново вдигна ръка.

— Недей — спря го Лолър. — Струва ми се, че идва на себе си.

И наистина, нещо се бе променило в очите на Куилан. Нямаше го блясъка, втренчения поглед на човек в транс. Сега изглеждаше само замаян, но беше в съзнание. Потърка мястото, където го бе ударил Делагард. Поклати глава и изведнъж започна да трепери. По бузите му се застичаха сълзи.

— Божичко. Наистина щях да ида там. Това се опитвах да направя, нали? То ме теглеше. Усетих как ме тегли.

Лолър кимна. Изведнъж той също го почувства. Пулсация в главата. Нещо по-силно от изкушението, от любопитството, дори от страстта, която бе изпитал със Съндайра предната нощ. Мощно притегляне, неспиращ зов, който го мамеше да тръгне към брега отвъд прибоя.

Отхвърли гневно тази мисъл. Започваше да се побърква като Куилан.

Свещеникът тъкмо разказваше за влечението, което е изпитвал.

— Невъзможно беше да му се съпротивлявам. Обеща да ми даде това, което съм търсил през целия си живот. Слава на Бога, че Кинверсон ме улови навреме. — В погледа му се четеше страх и объркване. — Докторе, това, дето каза вчера, беше истина. Щеше да е истинско самоубийство. Но в този момент бях уверен, че ще отида при Всевишния или пред някакво божество. Само че трябва да е бил дяволът, а онова там е адът. Мислех, че ще видя рая, а се озовах в пъкъла. — Преглътна мъчително, закашля се и се обърна към Делагард. — Моля те да ни отведеш от това място. Тук душите ни са изложени на опасност и ако не вярваш, че съществува такова нещо като душа, поне ни спаси живота. Защото останем ли още малко…

— Не се тревожи — спря го Делагард. — Няма да останем. Поемаме обратно веднага щом сме готови.

Куилан го погледна изненадано. Делагард продължи уморено:

— Отче, и аз като теб получих прозрение и сега съм на същото мнение. Цялото това пътуване е една огромна шибана грешка, ако ме простиш за израза. Нямаме работа тук. Искам само да се махна.

— Не разбирам. Мислех си, че ти…

— Няма какво да му мислиш. Мисленето е вредно за теб.

— Правилно ли чух какво каза — че си тръгваме? — намеси се Кинверсон.

— Точно така. — Делагард го погледна предизвикателно. Лицето му беше зачервено, но изглежда, донякъде се забавляваше от разговора. В него отново се събуждаше старият, познат Делагард. Нещо подобно на усмивка изкриви устните му. — Изчезваме оттук.

— Лично аз нямам нищо против. — Кинверсон сви рамене. — Когато кажеш.

Лолър завъртя глава, привлечен от нещо странно.

— Чухте ли този звук? Някой ни заговори откъм Лицето.

— Какво? Къде?

— Мълчете и слушайте. Идва откъм Лицето. Докторе. Капитане. Отче. — Лолър имитираше доста точно тъничкия тих гласец. — Чувате ли? Аз съм на Лицето. Докторе. Капитане. Отче. Чувам го, сякаш е до нас.

— Гаркид! — извика Куилан. — Но как… къде…

Сега вече и други излязоха на палубата: Съндайра, Неяна, Пиля Браун. Даг Тарп и Оньос Фелк бяха на няколко крачки зад тях. Всички въртяха учудено глави. Последна се появи Лиз Никлаус: пристъпваше бавно и несигурно и непрестанно се спъваше. Беше вдигнала ръка и мушкаше с пръст към небето, сякаш се опитваше да го пробие.

Лолър пристъпи към — и видя какво им сочи. Вихрушката от цветове в небето постепенно застиваше, приемаше някаква форма — очертанията на тъмното загадъчно лице на Натим Гаркид. Гигантско изображение на дребния човечец бе увиснало над тях.

— Къде е той? — провикна се Делагард. — Той ли го прави? Доведете го тук! Гаркид! Гаркид! — Делагард размахваше трескаво ръце. — Вървете да го намерите! Всички — тръгвайте! Претърсете кораба! Гаркид!

— Той е на небето — отвърна Неяна Голджоз, сякаш това обясняваше всичко.

— Не — възрази Кинверсон. — На Лицето е. Една от лодките липсва. Отплавал е, докато се занимавахме с отчето.

И наистина, нишата на лодката бе празна. Гаркид я бе спуснал на вода и бе прекосил малкия залив. Беше слязъл на брега и Лицето го бе погълнало, беше го преобразило. Лолър гледаше с ужас и почуда огромното видение в небето. Нямаше никакво съмнение, че това е лицето на Гаркид. Но как? По какъв начин?

До него застана Съндайра и го стисна за ръката. Цялата се тресеше от страх. Лолър искаше да я успокои, но устата му беше като залепнала.

Делагард бе първият, който си възвърна самообладанието.

— По местата, всички! Вдигай котва! Искам да видя платна! Изчезваме оттук веднага!

— Почакай малко — спря го тихо Куилан и кимна към брега. — Гаркид се връща.

Пътешествието на дребосъка до кораба отне сякаш хиляда години. Никой не смееше да помръдне. Всички стояха край перилата застинали, изплашени.

Образът на Гаркид бе изчезнал от небето в мига, когато се появи истинският Гаркид. Но гласът му продължаваше да е част от странните душевни еманации, излъчвани от Лицето. Физичното превъплъщение на човека се връщаше, но нещо друго бе останало на острова.

Беше изоставил лодката — Лолър я видя в един шубрак на брега, където новорастящите клони я бяха обгърнали като пипала — и плуваше през тесния залив, всъщност по-скоро газеше. Движеше се бавно, очевидно не се страхуваше от съществата, които биха могли да обитават плитчините. „Разбира се, че няма защо да се бои — помисли Лолър. — Та той е един от тях“.

Когато стигна по-дълбоки води, Гаркид се гмурна и заплува. Гребеше с бавни, почти лениви движения.

Кинверсон отиде до скрипеца и се върна с един от харпуните си. Нервен тик караше едната му буза да подскача. Вдигна харпуна като копие.

— Ако това нещо се опита да се качи на борда…

— Недей — посъветва го отец Куилан. — Не бива. Този кораб е колкото наш, толкова и негов.

— Кой го казва? Ти сигурен ли си какво е това долу? Как можеш да знаеш дали е Гаркид? Ами ако идва, за да ни избие всичките?

Но Гаркид, изглежда, нямаше никакво намерение да се качва на борда. Описваше бавни спокойни кръгове под тях, с едва забележими движения на ръцете.

Беше вдигнал глава и ги гледаше. Усмихваше им се с добре познатата загадъчна усмивка на стария Гаркид.

Сякаш ги призоваваше.

— Ще го убия! — изрева Кинверсон. — Този копелдак! Мръсният му дребен негодник!

— Не — повтори отново и все така тихо Куилан. — Не се страхувай. Той няма да ни стори нищо лошо. — Пресегна се, докосна Кинверсон по гърдите и едрият мъж внезапно омекна, огледа се смутено и отстъпи назад. Съндайра взе харпуна от ръката му. Кинверсон сякаш не забеляза.

Лолър гледаше човека във водата. Гаркид — или това беше Лицето, говорещо чрез него? — ги призоваваше, викаше ги на острова. Сега Лолър също почувства нарастващото желание да го последва — като ниски приглушени тътнещи вълни, които го заливаха неусетно. Вече не беше сигурен, че ще съумее да му се противопостави. Зовът проникваше чак до корените на съществото му.

Съндайра дишаше тежко до него. Лицето й беше пребледняло, очите й блестяха от страх. Но беше стиснала зъби, твърдо решена да устои на зловещия призив.

„Елате при мен — повтаряше Гаркид. — Елате при мен. Елате при мен“.

Тихият загадъчен глас, с който им говореше Лицето. Лолър вече не се съмняваше в това — целият този остров сега се обръщаше към тях, обещаваше им всичко — всичко на този свят. Само да отидат.

— Аз отивам! — извика неочаквано Лиз Никлаус. — Ей, чакай ме! Идвам!

Крачеше с протегнати напред ръце, като сомнамбул. Делагард й викна да спре. Лиз продължи напред. Той изруга и се затича към нея. Улови я тъкмо когато бе стигнала перилата.

С хладен свиреп глас, в който Лолър едва разпозна гласа на Лиз, тя му прошепна:

— Не, мръснико. Не. Махни си лапите от мен! — Оттласна го с неочаквана сила и Делагард падна на палубата и остана да лежи, гледаше я замаяно. Изглежда нямаше сили да се изправи. След миг Лиз се покатери върху перилата и се хвърли със силен плясък във водата.

Рамо до рамо двамата с Гаркид заплуваха към Лицето.

Облаци с нов цвят бяха увиснали над Лицето. Бяха кафеникави отгоре и черни отдолу — в цветовете на Лиз Никлаус. И тя бе стигнала крайната цел на своето пътуване.

— Един по един ще ни привика всички — прошепна изплашено Съндайра. — Трябва да се махаме!

— Да — каза Лолър. — Веднага. — Огледа се. Делагард все така лежеше на палубата, по-скоро оскърбен, отколкото наранен, но не правеше опити да стане. Оньос Фелк бе приклекнал до фокмачтата и си мърмореше нещо. Паднал на колене, отец Куилан правеше кръстния знак във въздуха пред себе си и шепнеше молитви. Даг Тарп, с прежълтяло от страх лице, се държеше за корема и се поклащаше като изсъхнал лист. Лолър поклати глава. — Кой ще ни е навигатор?

— Има ли значение? Достатъчно е да обърнем кърмата към Лицето и да отплаваме надалече. Докато имаме екипаж за платната…

Съндайра закрачи по палубата.

— Ей, Пиля! Неяна! Хващайте въжетата! Вал, ще се справиш ли с щурвала? О, Боже, котвата все още е спусната. Гейб! Гейб, за Бога, вдигни проклетата котва!

— Лиз се връща — каза Лолър.

— Няма значение. Помогни на Гейб с котвата.

Но беше твърде късно. Лиз вече бе преполовила разстоянието до кораба, гребеше с бързи мощни движения. Зад нея плуваше Гаркид. Тя спря недалеч от тях и ги погледна. Очите й бяха различни, нови, чужди.

— Господ да ни е на помощ — прошепна отец Куилан. — Сега и двамата ни призовават! — Лицето му бе изкривено от ужас. Целият се тресеше конвулсивно. — Страх ме е, Лолър. Точно това търсех през целия си живот, а сега, когато съм тук, ме е страх! — Протегна ръка към Лолър. — Помогни ми. Отведи ме долу. Иначе и аз ще ида при тях. Не мога да му се съпротивлявам дълго.

Лолър не сваляше поглед от него.

— Остави го! — извика Съндайра. — Нямаме време. И без това от него никаква полза.

— Помогни ми! — захленчи отново Куилан. Вървеше към перилата със същата походка, с която бе тръгнала Лиз. — Самият Господ Бог ме вика и аз се страхувам от Него!

— Никакъв Господ Бог не те вика — тросна се Съндайра. Търчеше по палубата, опитваше се да накара другите да заработят, но засега не се получаваше нищо. Пиля гледаше платната, сякаш ги виждаше за първи път. Неяна се бе подпряла на фокмачтата и си тананикаше тихичко. Кинверсон не бе направил и крачка към котвата — стоеше насред палубата и въртеше глава, с невиждащ поглед.

„Елате при нас — нашепваха им Лиз и Гаркид. — Елате при нас, елате при нас, елате при нас“.

Лолър потрепери. Сега зовът бе по-силен, отколкото когато в морето бе само Гаркид. Чу плясък. Още някой бе скочил зад борда. Фелк? Тарп? Не, Тарп стоеше наблизо. Но Фелк го нямаше. И тогава Лолър видя Неяна, бе се покатерила на перилата. Тя размаха ръце и скочи.

„Един по един ще си отидат всички — помисли си той. — Един по един ще станат неразделна част от чуждото същество, наричано Лицето над водата“.

Продължи да се съпротивлява. Повика цялата си упоритост на помощ, цялата си любов към усамотение, твърдата увереност да следва собствен път в живота и ги използва като оръжие срещу това, което го призоваваше. Обгърна се в самотата си като в неуязвимо наметало.

Изглежда, се получи. Въпреки че продължаваше да набира сили, зовът не успя да го привлече към перилата. „Самотник до сетен дъх — помисли си Лолър, — ето какво ще ме спаси от това невидимо гладно същество, което ни дебне на този бряг“.

— Моля те — повтори почти разплакано отец Куилан. — Къде е люкът? Не мога да го открия!

— Ела с мен — рече му Лолър. — Ще те отведа в трюма.

Видя, че Съндайра се мъчи да вдигне котвата сама. Но нямаше достатъчно сили, само Кинверсон би могъл да се справи сам. Лолър се поколеба, разкъсван между молбата на Куилан и необходимостта да вдигнат котвата по-бързо.

Делагард най-сетне се изправи и закрачи към него. Олюляваше се, като че току-що е преживял удар. Лолър бутна свещеника към него.

— Дръж го здраво, инак ще скочи.

И се втурна към Съндайра. Но внезапно на пътя му се изпречи Кинверсон и го отхвърли назад с едно движение на огромната си ръка.

— Котвата… — изхриптя Лолър. — Трябва да вдигнем котвата…

— Не. Остави я на място.

Очите на Кинверсон бяха много странни. Сякаш гледаха навътре.

— И ти ли? — попита Лолър.

Някой изпъшка зад него, последва нов плясък. Той се обърна. Делагард стоеше сам до перилата и учудено гледаше празните си ръце. От Куилан нямаше и следа. Лолър го видя във водата — плуваше уверено към брега. Най-сетне беше тръгнал на среща със своя Бог — или каквото го очакваше там.

— Вал! — извика Съндайра.

— Безполезно е — отвърна Лолър. — Всички ще скочат зад борда!

Двама души на брега вървяха към гъстия храсталак — Неяна и Фелк. Куилан излезе зад тях и ги последва. Гаркид и Лиз вече бяха изчезнали.

Лолър преброи тези, които все още бяха на палубата: Кинверсон, Пиля, Тарп, Делагард и Съндайра. Заедно с него ставаха шестима. Тарп прескочи перилата още докато броеше. Значи петима. Само петима от всички, които потеглиха от остров Сорве.

— Какво жалко съществуване водехме — заговори с басов глас Кинверсон. — Мразех всеки отвратителен ден. Как ми се искаше никога да не се бях родил. Не го знаеше, нали? Какво ли знаеш ти? Какво знае който и да било? Защото все си мълчах. Мислехте ме за голям и силен. Но мен също ме болеше, всяка проклета минута на деня! И никой не се досещаше. Никой!

— Гейб! — викна му Съндайра.

— Разкарай ми се от пътя или ще те разкъсам!

Лолър се хвърли и се вкопчи в него. Кинверсон го помете като сламка и с едно движение скочи зад борда.

Четирима.

Но къде беше Пиля? Лолър вдигна глава и я видя да се катери гола по такелажа — по-високо и по-високо. Нима щеше да скочи оттам? Да.

Плясък.

Трима.

— Само ние сме — въздъхна Съндайра, местеше поглед от Делагард към Лолър, който седеше в подножието на фокмачтата, захлупил лицето си с длани. — Навярно защото не ни иска.

— Не — поправи я Лолър. — Защото сме достатъчно силни да му се съпротивляваме.

— Брей, какви сме герои само — промърмори Делагард.

— Ще можем ли тримата да управляваме кораба? — попита тя. — Как мислиш, Вал?

— Бихме могли да опитаме.

— Не говори глупости — изсъска Делагард. — Трима души не могат да управляват такъв кораб.

— Бихме могли да вдигнем част от платната и да се носим по течението — предложи Лолър. — Рано или късно ще стигнем някой обитаем остров. По-добре, отколкото да останем тук. Какво ще кажеш, Нид?

Делагард сви безразлично рамене.

Съндайра гледаше към Лицето.

— Виждаш ли ги? — попита Лолър.

— Не. Но чувам нещо. Чувам и усещам. Струва ми се, че отец Куилан се връща.

Лолър извърна очи към брега.

— Къде е? — Свещеникът не се виждаше никъде. И въпреки това, съвсем недвусмислено, Лолър долавяше присъствието му. Сякаш отец Куилан стоеше до тях на палубата. Поредната хитрост на Лицето сигурно.

— Не — обади се гласът на Куилан. — Не е хитрост. Тук съм.

— Лъжеш. Все още си на острова — отвърна примирено Лолър.

— На острова… но и при вас. Едновременно.

Делагард изпръхтя презрително.

— Кучи син. Защо това нещо не ни остави на мира?

— Защото ви обича — заяви Куилан. — И ви иска. Ние ви искаме. Елате и се присъединете към нас.

Лолър осъзна, че победата им е била временна. Зовът бе останал в душата му — по-слаб, сякаш се бе притаил в очакване на подходящия момент, когато ще ги завари неподготвени. Куилан бе само заблуда — съблазнителна примамка.

— Кой всъщност говори? — попита Лолър. — Отец Куилан или Лицето?

— И двамата. Сега аз съм част от Лицето.

— И все още се възприемаш като отец Куилан, обитаващ съществото, което наричаме Лицето над водата?

— Да. Точно така.

— Как е възможно това?

— Ела и ще видиш — отвърна Куилан. — Ще останеш самият себе си. И същевременно ще бъдеш нещо безкрайно по-голямо.

— Безкрайно?

— Да, безкрайно.

— Имам чувството, че сънувам — обади се Съндайра. — Разговарям с човек, когото не виждам, и той ми отговаря с познат глас. — Изглеждаше съвършено спокойна. Подобно на Делагард и тя бе надживяла страховете си, душевните си вълнения. Вече не зависеше от тях дали Лицето ще ги надвие, или не. — Отче, чуваш ли и мен?

— Разбира се, Съндайра.

— Знаеш ли какво е Лицето? Дали е бог? Можеш ли да ни кажеш?

— Лицето е Хидрос и Хидрос е Лицето — отвърна смиреният глас на свещеника. — Хидрос е огромен колективен ум, общ организъм, разумно същество, което обхваща цялата планета. Този остров, на който излязохме и който наричаме Лицето над водата, е живо същество, мозъкът на планетата. И повече от мозък: той е утроба за всичко, което представлява Хидрос. Всемирната майка-създателка на целия живот на планетата.

— Затова ли обитателите не искат да идват тук? — попита Съндайра. — Защото е светотатство да се върнеш на мястото, откъдето си произлязъл?

— Нещо такова, да.

— И изобилието от разумни форми на живот — поде Лолър, който също бе започвал да схваща картината. — То се дължи на тази всеобща връзка с Лицето, нали? Хрилестите, гмурците, огнерозите и всичко останало? Един огромен конгломерат, свят-мозък.

— Точно така. Един всемирен разум.

Лолър кимна. Затвори очи и се опита да си представи какво е да си част от това същество. Свят с един-единствен огромен часовников механизъм, който тиктака и тиктака и всички живи същества следват зададения ритъм.

Куилан вече беше част от него. Гаркид също. Лиз, Пиля, Неяна, Тарп, Фелк, дори бедният нещастен Кинверсон. Погълнати от божествената природа. Изгубени сред необятността на свръхразума.

Без да вдига глава, потънал в мрачни мисли и настроения, Делагард неочаквано заговори:

— Отец Куилан? Искам да те попитам нещо. Как стои въпросът с подводния град? Той съществува ли?

— Това е само мит — отвърна гласът на невидимия Куилан. — Приказка за деца.

— О! — въздъхна огорчено Делагард. — Така значи.

— Или по-точно метафора. Твоят моряк-скитник е схванал само частица от общата идея. На Хидрос градът е навсякъде — под водата, върху нея, на повърхността. Цялата планета е град и всяко живо същество — негов жител.

Делагард най-сетне намери сили да вдигне глава. Лицето му беше измъчено и изтощено.

Куилан продължи:

— Тукашните същества открай време са обитавали моретата. Под вещото ръководство и напътствие на Лицето. В началото са били изцяло водни, а след това Лицето ги е научило да строят острови, за да се подготвят за онова далечно бъдеще, в което от дълбините ще се издигне суша. Но няма никакъв таен подземен град. Хидрос винаги е бил воден свят. И всички негови обитатели са свързани хармонично чрез силата на Лицето.

— Всички освен нас — посочи Съндайра.

— Всички освен шепата бежанци от света на хората, достигнали по неведоми пътища до този свят — потвърди Куилан. — Изгнаниците. Които, заради невежеството си, продължават да са изгнаници и тук. Дори упорстват в това. Чуждоземци, предпочели да странят от хармонията на Хидрос.

— Защото нямат място в тази всеобща хармония — обади се Лолър.

— Не е така. Това не е вярно. Хидрос приема всички.

— Но само на неговите условия.

— Ни най-малко — възрази Куилан.

— А след като престанеш да бъдеш самият себе си? — посочи Лолър. — Когато станеш част от този колективен разум…

Намръщи се озадачено. Нещо се беше променило. Цареше тишина, аурата, обгърнала ги като покривало по време на разговора с Куилан, бе изчезнала.

— Струва ми се, че той вече не е тук — каза Съндайра.

— Да — потвърди Лолър. — Лицето го призова. То се отдръпна от нас.

— Странно е да се почувстваш отново сам.

— Аз се чувствам много добре. Сега сме само тримата и всеки си е в главата. Никой не ни говори от небето. Защото рано или късно Лицето ще ни заговори отново. И пак ще трябва да му се съпротивляваме. Не бива да му позволим да ни погълне. Ние сме хора, не можем да станем част от един чуждоземен свят. Не това е смисълът на нашия живот.

— Усетихте ли колко е щастлив? — попита Делагард с тих, мечтателен глас.

— Така ли мислиш? — попита Лолър.

— Сигурен съм. Винаги е бил малко странен, тъжен и отнесен. Все търсеше своя бог. Е, вече го намери. Най-сетне отиде при него.

Лолър го погледна учудено.

— Нид, не знаех, че вярваш в бог. Да не би да мислиш, че Лицето е Всевишният?

— Куилан смята така. И е щастлив. За първи път в живота си.

— Нид, Куилан е мъртъв. Този, който ни говори, не е отчето.

— Гласът му е като на Куилан. Има и още някой, но Куилан също присъства.

— Щом искаш да мислиш така.

— Искам. — Делагард се изправи и се олюля замаян. — Отивам при тях.

Лолър го погледна стреснато.

— И ти ли?

— И аз. Не се опитвай да ме спреш. Ще те убия, ако опиташ. Помниш ли какво ми направи Лиз, когато я улових? Не можем да бъдем спрени, докторе.

Лолър продължаваше да се блещи в него. „Ама той говори съвсем сериозно“, мина му през ума. Дали това бе Делагард, когото познаваше? Навярно. Делагард винаги правеше това, което е добро за него, независимо от последствията за околните.

Какво пък, негова воля. Да върви по дяволите.

— Да те спирам? — попита Лолър. — И през ум не ми минава. Отивай, Нид. Върви, щом смяташ, че ще си щастлив там. Едва ли може да има някакво значение вече.

Делагард се усмихна.

— За тебе може би няма. Но за мен е огромно. Уморен съм до смърт, докторе. Имах толкова мечти… Опитвах едно нещо, друго и в началото се получаваше, но след това дойдох тук и всичко пропадна. Провалих се. Какво пък, майната му. Искам да си почина.

— Имаш предвид, да се самоубиеш?

— Ти може да си мислиш така, но не и аз. Никога няма да го направя. Уморих се да бъда капитан на този кораб. Уморих се да казвам на хората какво трябва да правят, когато те виждат, че аз самият не зная какво трябва да се направи. Стига ми, докторе. Отивам оттатък. — Очите му засияха от новооткрита енергия. — Може би точно заради това съм дошъл тук, само че го осъзнах чак сега. Може би Лицето е пратило Джоли, за да ни доведе при него — само че трябваше да минат четирийсет години и стигнахме едва шепа хора. — Изглеждаше почти развеселен. — Сбогом, докторе. Сбогом, Съндайра. Радвам се, че ви познавах. Идвайте ми на гости понякога. Те го изпратиха с погледи.

— Ето, че сме само двама, малката ми — въздъхна Лолър.

Разсмяха се. Какво друго им оставаше, освен да се смеят?

Нощта се спусна: ярка нощ, с комети и всякакви чудеса, с блестящи светлини във всякакви искрящи цветове. Лолър и Съндайра стояха на палубата, загледани в настъпващия мрак, опрели гърбове на фокмачтата. Говореха съвсем малко, напълно изстискани след събитията от изминалия ден.

В небето над тях избухна многоцветна заря. „Празник за новозавладените територии“, помисли Лолър. Навярно лицата на доскорошните му другари продължаваха да ги гледат отгоре. Ето това ярко сияние в синьо — не беше ли Делагард? А топлият кехлибарен облак — Куилан? Дали червеният огнен стълб не принадлежеше на Кинверсон, а златистите фойерверки — на Пиля Браун? И Фелк… Тарп… Неяна… Лиз… Гаркид…

Имаше чувството, че са съвсем наблизо, всичките и всеки поотделно. Небето пламтеше в ярки цветове. Но когато напрегна слух, не можа да чуе гласовете им. Различаваше само горещата хармония на неопределени звуци.

На тъмния хоризонт продължаваше трескавата активност на островния бряг — там непрестанно нещо израстваше, цъфтеше, извиваше се, въздигаше се към тъмната синева на небето и пращаше нагоре потоци от сияеща енергия. Там никога не настъпваше покой. Лолър и Съндайра останаха да гледат още малко приказното представление, но по някое време той се надигна и я попита:

— Гладна ли си?

— Никак.

— Аз също. Да вървим да поспим, а?

— Ами да. Добре.

Протегна му ръка и той й помогна да се изправи. Постояха още малко до перилата, загледани към острова.

— Усещаш ли да те привлича? — попита тя.

— Да. То винаги е в мен — сякаш чака удобния момент. Чака да ме завари неподготвен.

— И при мен е така. Не е тъй силно както преди, но съм сигурна, че това е само малка хитрина. Непрестанно трябва да съм нащрек.

— Чудя се защо само ние двамата успяхме да му устоим — рече Лолър. — Дали сме по-силни от другите, по-здравомислещи, или сме привикнали по-добре със себе си? Или така сме свикнали да се чувстваме отчуждени от обществото, че не можем да си позволим да се обвържем с един групов разум?

— Вал, наистина ли се чувстваше отчужден, докато живееше на Сорве?

Той се замисли.

— Може би „отчужден“ е твърде силна дума. Бях част от колонията и чувствах, че съм приет добре там. Но не като другите. Винаги съм странял от тях.

— С мен беше същото на Кхамсилейн. Никога не съм можела да се приобщя.

— Аз също.

— Нито съм искала. Някои успяваха, но не и аз. Ето, Гейб Кинверсон също беше самотник. Но когато му дойде времето, реши, че повече не желае да е самотник. И отиде при Лицето. Тръпки ме побиват при мисълта да се слея с нещо толкова чуждо и непонятно.

— Никога не съм го разбирал — призна Лолър.

— Аз също. Опитвах се, но той бе затворен в себе си през цялото време. Дори в леглото.

— Виж, тази част не ме интересува.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Тя се притисна към него.

— Сега сме само двамата. Изоставени на задника на света, съвсем сами на целия кораб. Много романтично, колкото и да продължи. Какво ще правим, Вал?

— Ще слезем долу и ще се любим до забрава. Можем да се разположим на голямото легло в каютата на Делагард.

— А след това?

— След това ще му мислим за след това — отвърна Лолър.

9.

Събуди се преди зазоряване. Съндайра спеше кротко до него, лицето й бе невинно като на бебе. Лолър се измъкна безшумно от каютата и се качи на палубата. Слънцето тъкмо изгряваше. Тази сутрин феерията над острова изглеждаше малко по-бледа и уморена и не тъй пищна и крещяща. Лолър все още усещаше притегателната сила на Лицето, като пощипване по краищата на съзнанието си, но това бе всичко.

По брега крачеха доскорошните им спътници.

Той ги загледа. Дори от такова разстояние не беше трудно да ги разпознае — високия Кинверсон и дребния Тарп, набития Делагард, кривокракия Фелк. Отец Куилан, който бе съвсем измършавял. Гаркид, който бе отишъл пръв. И трите жени, едрогърдестата Лиз, мускулестата Неяна и дребничката красива Пиля. Какво правеха там? Разхождаха се покрай морето? Не, съвсем определено вървяха към кораба. Всичките. Безгрижно, спокойно, те навлязоха в плитчините и се отправиха към „Кралицата на Хидрос“.

Лолър усети, че го завладява страх. Беше като процесия от мъртъвци, идещи към него.

Слезе и събуди Съндайра.

— Връщат се.

— Какво? Кой? Ох, Боже!

— Цялата група. Плуват към кораба.

Тя кимна, сякаш нямаше нищо особено в това бившите им другари да се завръщат от един невъобразим, обхващащ цялата планета ум, който бе покварил душите им. Надигна се от койката и излезе с него на палубата. Довчерашните им спътници вече бяха стигнали до кораба. Лолър се опря на перилата и им извика:

— Какво искате?

— Спусни въжената стълба — отвърна съществото, което приличаше на Кинверсон и говореше с неговия глас. — Ще се качим на борда.

— Божичко — въздъхна Лолър и погледна ужасено Съндайра.

— Направи го — каза тя.

— Но когато се покатерят…

— Какво значение? Щом Лицето е решило да ни удари с цялата си мощ, каква полза да му се съпротивляваме? Нека се качат на борда, след като настояват. Нямаме какво да губим, нали?

Лолър повдигна рамене и им хвърли стълбата. Кинверсон се покатери пръв, след него Делагард, Пиля и Тарп. После останалите. Всички бяха съвсем голи. Събраха се на малка смълчана група. Изглеждаха лишени от жизненост, приличаха на сомнамбули, на призраци. „Те са си призраци“, помисли Лолър.

— Е? — подкани ги той.

— Дойдохме да ви помогнем да вдигнете платната — каза Делагард.

Лолър го погледна смаяно.

— Да вдигнем платната? И накъде ще плаваме?

— Връщате се там, откъдето сте дошли. Не можете да останете тук, сигурно си давате сметка. Ще ви откараме до Грайвард и там ще помолите за помощ.

Говореше с равен и спокоен глас, очите му бяха ясни и чисти, без капчица маниакален блясък. Който или каквото да бе това същество, то имаше съвсем малко общо с онзи Нид Делагард, когото Лолър познаваше от години. Демоните в него си бяха дали почивка. Беше претърпял огромна промяна — нещо като изкупление дори. Плановете му бяха достигнали своя успешен край, душата му, изглежда, бе намерила покой. Същото можеше да се каже и за другите. Те се бяха предали на Лицето, бяха се отказали от самите себе си, постъпка, която Лолър не бе в състояние да разбере, но не можеше да отрече, и в края на краищата изглеждаха щастливи.

С глас, лек като въздуха, Куилан заговори:

— Последна възможност, преди да поемем на път. Искате ли да слезете на острова? Докторе? Съндайра?

— Знаеш, че не искаме — отвърна Лолър.

— Ваша воля. Но приберете ли се в Родното море, няма да е толкова лесно да промените решението си.

— Мисля, че ще го преживея.

— Съндайра? — попита Куилан.

— Аз също.

Свещеникът се усмихна тъжно.

— Е, изборът си е ваш. Ще ми се да можех да ви убедя колко много грешите. Знаете ли защо непрестанно бяхме подлагани на атаки, докато плавахме в морето? Защо дойдоха огнерозите, полипът, крилатите вещици и всички останали? Не защото тези същества са злобни. На Хидрос няма зли същества. Всъщност те се опитваха да излекуват света.

— Да излекуват света? — повтори Лолър.

— Да го почистят. Да го отърват от замърсителите. За тях — за всяко живо същество на Хидрос — хората, които живеят тук, са нашественици, пришълци отвън, защото не са част от хармонията на Лицето. Те гледат на нас като на вируси или бактерии, нахлули в един здрав организъм. Нападат ни, за да отърват организма от външни вредители.

— Все едно че чистим от пясък добре смазана машина — подхвърли Делагард.

Лолър се обърна. В него се надигна гняв и отвращение.

— Виж ги какви са страшни — прошепна му Съндайра. — Банда призраци. Не, по-лошо — зомбита. Добре, че имахме сила да се съпротивляваме.

— Мислиш ли? — попита Лолър.

Очите й се разшириха.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен. Но те изглеждат толкова… миролюбиви. Може да са се променили, да са част от този колективен разум, но поне са намерили покой.

— Покой ли ти е притрябвал? — Ноздрите й трепкаха гневно. — Върви тогава. Трябва само да преплуваш залива.

— Не. Не това.

— Сигурен ли си, Вал?

— Ела тук. Прегърни ме.

— Вал… Вал…

— Обичам те.

— И аз те обичам, Вал. — Прегърнаха се, без да обръщат внимание на втренчените в тях погледи. Съндайра му прошепна:

— Няма да ида при тях, ако и ти не го сториш.

— Не се тревожи, не мисля да го правя.

— Но ако ще вървим, нека е заедно.

— Какво?

— Да не мислиш, че съм съгласна да остана на кораба с екипаж от зомбита? Това е нашата сделка, Вал. Или не отиваме, или отиваме заедно.

— Няма да ходим никъде.

— Но ако отидем…

— Ще бъдем заедно — въздъхна той. — Само че няма да ходим.

Екипажът на „Кралицата на Хидрос“ се зае с подготовката за обратния път, сякаш на Лицето не се беше случило нищо. Кинверсон хвърляше мрежите си и рибата влизаше охотно в тях. Неяна, Пиля и Лиз сновяха напред-назад между кораба и острова, носеха делви с прясна вода, които пълнеха от близкия ручей. Оньос Фелк разглеждаше замислено морските си карти. Даг Тарп проверяваше радиостанцията. Делагард оглеждаше платната и такелажа, руля и корпуса и си отбелязваше належащите ремонтни дейности, които после извършваше заедно със Съндайра, Лолър и дори отец Куилан.

Почти не разговаряха. Всички изпълняваха задачите си като истински екипаж. Завърналите се се отнасяха благосклонно с двамата, отказали да слязат на брега; държаха се с тях като с трудни деца, които се нуждаят от дваж по-голямо внимание, но Лолър не усещаше помежду им да съществува истинска връзка.

От време на време Лолър спираше на палубата и се заглеждаше към Лицето над водата. Пъстроцветното представление не секваше нито за миг. Постоянната му налудничава енергичност го очароваше и същевременно го отблъскваше. Опита се да си представи какво ли щеше да е, ако беше слязъл на брега, сред този неуморен кипеж. Но си даваше сметка, че подобни мисли могат да са опасни. От време на време усещаше, че зовът на острова се подновява, понякога набираше значителна и неочаквана сила. В такива моменти изкушението бе почти неустоимо. Толкова лесно би било да напусне кораба с останалите, да заплува бързо през топлите гостоприемни води на залива и да излезе на чуждия бряг…

Но все още успяваше да устои. След като бе издържал толкова дълго, не смяташе да се предава точно сега. И така, подготовката продължаваше, а двамата със Съндайра се ограничаваха в пределите на палубата, докато останалите бяха свободни да ходят където им скимне. Странно време, макар и не неприятно. Животът сякаш бе застинал. По някакъв особен начин Лолър дори се чувстваше щастлив — беше оцелял, беше издържал на всички изпитания, беше се закалил в ковачницата на Хидрос и бе излязъл по-силен. Освен това бе обикнал Съндайра и усещаше, че тя също го обича. Каквото и да го очакваше в края на това ново пътуване, щеше да се справи по-добре с трудностите, както и с тревогите в душата си.

И ето, че настъпи време да отплават. Беше късен следобед. Делагард бе казал, че ще тръгнат на залез-слънце. Никой не се безпокоеше от мисълта, че ще напуснат пределите на Лицето по тъмно. Светлините на острова щяха да им помагат да се ориентират по-добре, а после щяха да се ръководят по звездите. Вече нямаше нищо, от което да се страхуват в морето. Безбрежните води сега бяха техен приятел. Всичко на Хидрос щеше да се отнася към тях дружелюбно.

Лолър осъзна, че е съвсем сам на палубата. Повечето или може би всички останали бяха слезли на брега — предполагаше, за да се сбогуват. Но къде бе Съндайра?

Повика я.

Никакъв отговор. За един кратък и безумен миг си помисли, че може би е тръгнала с тях. Но после я забеляза при мостика, говореше с Кинверсон.

Приближи се тихичко към тях.

И чу Кинверсон да й казва:

— Няма начин да разбереш какво е, докато сама не го изпиташ. Толкова е различно от обикновеното човешко съществуване, колкото е живият от мъртвеца.

— Аз си се чувствам достатъчно жива.

— Нищо не знаеш. Не можеш да си го представиш. Съндайра, ела с мен. Ще ти отнеме само миг. И после всичко ще се разтвори пред теб. Вече не съм същият, какъвто бях, нали?

— Ни най-малко.

— Но всъщност съм си аз. Само че освен това съм и много повече неща. Ела с мен.

— Моля те, Гейб.

— Ти искаш да идеш на острова. Зная, че го искаш. Стоиш тук само заради Лолър.

— Стоя заради мен самата — заяви Съндайра.

— Не е вярно. Зная го. Изпиташ съжаление към онзи нещастник. Не искаш да го оставиш сам.

— Не, Гейб.

— По-късно ще си ми благодарна.

— Не.

— Ела с мен.

— Гейб… моля те…

В гласа й внезапно се прокрадна неувереност, съмнение, което се стовари върху Лолър като ковашки чук. Той изтича при тях. Съндайра извика от изненада и се дръпна. Кинверсон остана на мястото си, гледаше Лолър спокойно.

Харпуните бяха подредени в раклата. Лолър сграбчи един и почти го завря в носа на Кинверсон.

— Остави я на мира!

Едрият мъж изглеждаше развеселен… или може би го разглеждаше надменно?

— Нищо няма да й сторя, докторе.

— Опитваш се да я съблазниш.

Кинверсон се разсмя.

— Май не е нужно голямо усилие за това, а?

Главата на Лолър забуча от гняв. Костваше му огромни усилия да не прободе Кинверсон в гърлото.

— Моля те, Вал — намеси се Съндайра. — Ние само разговаряхме.

— Чух за какво си говорите. Той се опитваше да те накара да слезеш на Лицето. Така ли е?

— Няма да отрека — подметна нехайно Кинверсон.

Лолър размаха харпуна. Даваше си сметка колко смешен е сигурно в очите на Кинверсон. Едрият мъж се издигаше над него като заплашителна и същевременно неуязвима планина.

Но Лолър не смяташе да се отказва толкова лесно.

— Не желая да разговаряш с нея, докато не вдигнем платна.

Кинверсон поклати глава и се ухили.

— Нищо лошо нямаше да й направя.

— Зная добре какво се опитваше да направиш. Няма да ти позволя.

— Не трябва ли тя да го реши, докторе?

Лолър погледна Съндайра.

— Всичко е наред, Вал — рече тихо тя. — Мога и сама да се грижа за себе си.

— Да. Да, разбира се.

— Докторе, дай ми това харпунче — каза Кинверсон. — Току-виж си се порязал.

— Стой настрана!

— Но то си е мое. Не ти е работа да го размахваш.

— Внимавай! — предупреди го Лолър. — Разкарай се! Слизай веднага от кораба! Връщай се на Лицето, Гейб. Нямаш работа тук. Този кораб е за хора.

— Вал! — подвикна му Съндайра.

Лолър стисна харпуна по-здраво и пристъпи към Кинверсон. Огромният рибар се извисяваше над него. Лолър си пое дъх.

— Хайде, Кинверсон! Връщай се на Лицето. Скачай в морето! Веднага!

— Докторе, докторе…

Лолър замахна първо нагоре, после към неприкрития корем. Ръката на Кинверсон обаче се стрелна с невъобразима скорост. Той улови харпуна, завъртя го и Лолър почувства остра болка в китката. Миг по-късно оръжието бе в ръката на Кинверсон.

Лолър се прикри машинално, очакваше всеки миг да бъде пронизан.

Кинверсон го гледаше спокойно, сякаш му вземаше мерките. „Хайде, свършвай — помисли Лолър. — Още сега. По-бързо“. Беше готов за това, което ще последва, кратката остра болка под ребрата.

Но не се случи нищо подобно. Кинверсон се наведе и сложи харпуна на мястото му в раклата.

— Не бива да ми пипаш нещата, докторе — каза спокойно. — А сега ме извини. Оставям те насаме с дамата.

Заобиколи Лолър и тръгна по палубата.

— Много глупаво ли изглеждах? — обърна се Лолър към Съндайра.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Все виждаш в него заплаха, нали?

— Защото се опитваше да те убеди да идеш на острова. Това малка заплаха ли е?

— Щеше да е заплаха, ако ме беше вдигнал и отнесъл насила, Вал.

— Добре де. Добре.

— Но разбирам защо си притеснен. До такава степен, че да му посегнеш.

— Глупаво беше, признавам.

— Да де — засмя се тя. — Страшно глупаво.

Лолър не бе очаквал да се съгласи с него толкова бързо. Погледна я учудено и зърна в очите й нещо, което едновременно го изненада и смая.

В тях беше настъпила промяна. Между двамата имаше дистанция, от каквато доскоро нямаше и следа.

— Какво има, Съндайра? Какво се е случило?

— О, Вал… Вал.

— Кажи ми.

— Не е заради думите на Кинверсон. Не позволявам толкова лесно да ме убеждават за каквото и да било. Решението е само мое.

— Кое решение? За Бога, какви ги говориш?

— Лицето.

— Какво?

— Ела с мен, Вал.

Почувства се, все едно Кинверсон го е пронизал.

— Господи! — Той отстъпи две крачки назад. — Божичко, Съндайра. Какви ги приказваш?

— Че трябва да отидем.

Имаше чувството, че са го превърнали в камък.

— Не бива да му се съпротивляваме — продължи тя. — Трябва да му се предадем, както направиха останалите. Те разбраха всичко. Ние бяхме слепците.

— Съндайра?

— Разбрах всичко за миг, Вал, докато ти се опитваше да ме защитиш от Гейб. Колко е глупаво да държим на своите малки ограничени съзнания, да се вкопчваме в страховете си, да играем на дребно. И колко по-добре ще е, ако зарежем всичко това и се присъединим към тази величествена хармония. Ако идем при другите. При Хидрос.

— Не. Не!

— Това е едничката възможност да се освободим от всичко, което ни измъчва.

— Съндайра, не мога да повярвам, че го казваш.

— Но е така. Така е.

— Той те е хипнотизирал, нали? Омагьосал те е. То го е направило.

— Не — отвърна усмихнато тя и протегна ръце към него. — Ти веднъж ми каза, че никога не си чувствал Хидрос като роден дом, въпреки че си се родил тук. Спомняш ли си, Вал?

— Ами да…

— Нали? Каза ми, че за гмурците и месестата риба това е родината, но не и за теб. Спомняш си — виждам, че си спомняш. Е, добре. Ето ти възможност да намериш своя дом. Най-сетне. Да станеш частица от Хидрос. Земята я няма. Ние сме хидрани, а Хидрос принадлежи на Лицето. Твърде дълго се съпротивляваше, Вал. Аз също, но сега се предавам. Изведнъж видях всичко от друга гледна точка. Ще дойдеш ли с мен?

— Не! Съндайра, това е безумие! Още сега ще те сваля в трюма и ще те вържа, докато не дойдеш на себе си.

— Не ме докосвай — рече тихо тя. — Предупреждавам те, Вал, дори не се опитвай. — И погледна към раклата с харпуните.

— Добре. Чух те.

— Казах, че отивам, и ще го направя. Ти какво решаваш?

— Знаеш отговора.

— Нали ми обеща, че ако някой от нас реши, отиваме и двамата?

— Или че няма да идем въобще.

— Но аз искам да отида, Вал. Искам го!

Постепенно го завладя хладен гняв. Точно предателство не беше очаквал.

— Щом искаш, отивай — каза огорчено.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Не. Не. Не. Не.

— Но ти обеща…

— Оттеглям си обещанието. Нито за миг не съм си помислял, че ще ида там. Ако наистина съм ти го обещавал, значи съм те лъгал. Никога няма да ида.

— Съжалявам, Вал.

— Аз също.

Искаше да я сграбчи, да я свали долу в каютата и да я задържи, докато корабът отплава. Но знаеше, че няма да го направи. Вече нищо не можеше да се направи. Нищичко.

— Отивай — въздъхна той. — Спри да говориш и го направи. Гади ми се от тези приказки.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя отново. — Ще видиш, че ще стане бързо.

— Никога.

— Добре тогава, Вал. — Тя се усмихна тъжно. — Обичам те, нали знаеш? Никога не го забравяй. Надявам се, че ти също ще продължиш да ме обичаш.

— Как бих могъл?

— Сбогом, Вал. Всъщност след малко ще се видим.

Тя се обърна, спусна се на палубата, отиде при десния борд, прехвърли перилата и се гмурна в очакващото я море. Заплува към брега с бързи енергични движения. Докато я гледаше, той си спомни един друг подобен момент — когато я бе видял да плува в Сорвейския залив. Обърна се, когато тя преполови разстоянието. Прибра се в каютата, затвори вратата и седна в койката, заобиколен от сгъстяващ се мрак. Подходящ момент да се надруса с розова тинктура, бренди или всичко, което би могло да притъпи болката. Но, разбира се, на кораба нямаше и капчица от тези неща. Не му оставаше друго, освен да седи тихо и да чака.

Изминаха часове, или може би години. След това отгоре долетя гласът на Делагард, който даваше разпореждания да се вдигне котвата.

Рядко бе виждал небето тъй чисто и Хидроския кръст тъй сияен, както тази нощ. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Как можеше корабът да се движи в подобно абсолютно безветрие по море, равно като тепсия? Но като по вълшебна команда те се плъзгаха безшумно през мрака. Плаваха вече от часове. Яркото сияние на Лицето постепенно отслабна и накрая на хоризонта остана само бледа пурпурна светлина, а после и тя се скри и сега вече не се виждаше нищо. На сутринта щяха да са далеч в Пустото море.

Лолър се бе излегнал върху купчина въжета близо до носа.

Никога през целия си живот не бе изпитвал подобна самота.

Другите сновяха тихо по палубата, изпъваха платната, наместваха въжетата, занимаваха се с цялата сложна работа по управлението на кораба, която никога не бе разбирал. Нямаха нужда от него, нито той искаше да има нещо общо с тях. Те бяха машини, по-скоро части на една огромна машина. Тик. Так.

Съндайра дойде при него малко след като отплаваха.

— Всичко е наред — увери го тя. — Нищо не се е променило.

Той трепна и неволно се отдръпна, когато тя пристъпи към него. Не смееше да я погледне.

— Грешиш — рече й. — Всичко се промени. Сега ти си част от машината. И искаш аз също да стана такъв. Тя тиктака, а вие всички танцувате в ритъма й.

— Нищо подобно, Вал. Защото ти си машината. Ти тиктакаш. Ти танцуваш.

— Не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш. Как би могъл? — Тя го докосна нежно и той се дръпна, сякаш притежаваше силата да го промени само с допир. Съндайра го погледна с нескрито съжаление. — Добре — въздъхна. — Както желаеш.

Това бе станало преди часове. Той не слезе в каюткомпанията, за да яде с останалите, но и не изпитваше никакъв глад. Какво пък, щом не му се ядеше, нямаше да сложи и залък в устата си. Мисълта да седи на една маса с тях му се струваше непоносима. Единственият непроменен човек на кораб със зомбита… единственият истински човек…

Думи. Откъслечни спомени. Забравена поема от един изгубен древен свят.

Вдигна поглед към хладното сияние на далечните звезди. Беше го завладяло неочаквано спокойствие. Остана изненадан от невероятното равновесие в душата си, сякаш се бе озовал в свят, където бурите не можеха да го застигнат. Не беше изпитвал подобен покой дори в дните, когато все още прибягваше до помощта на розовата тинктура.

Защо? Дали Лицето не бе му повлияло по някакъв начин от разстояние, както бе станало със Съндайра?

Съмняваше се. Със сигурност се намираше далеч извън неговия обхват. Тук нямаше никой, който да му въздейства — нищо освен черния купол на небосвода, едва вълнуващото се море и ясните студени светлини на звездите. Хидроският кръст все така се разполагаше в южното небе, като огромна двойна дъга от звезди — някой му беше казал, че са милиарди. Милиарди слънца! И десетки милиарди светове! Умът му се вцепени от тази мисъл. Безброй населени светове — градове, континенти, същества от хиляди и хиляди раси…

Докато ги разглеждаше втренчено, в главата му се оформи едно ново видение, което постепенно се разрастваше и набираше сила и накрая избута всичко останало от ума му. Той видя звездите като една грамадна мрежа, обща, необхватна метафизична конструкция, свързана в загадъчно галактическо единство, точно както всички отделни частици на този воден свят са обвързани в нещо голямо.

Силови линии трептяха в пространството, простираха се из небесната твърд като реки от кръв и свързваха всичко с всичко останало. Една безкрайна взаимовръзка, пулсираща между световете. Долавяше диханието на вселената, живо същество, изпълнено с неугасваща енергия.

Хидрос бе неразделна част от това небе, неразделна част от това огромно пламтящо всеобхватно същество.

Само той. Само той.

Това ли всъщност искаше? Самотата, плашещата независимост на духа?

Лицето му предлагаше безсмъртие — дори божествена сила — вътре в този гигантски единен организъм. А той бе предпочел да остане Валбен Лолър и никой друг освен Валбен Лолър. С гордо вдигната глава бе отказал това, което бе предложено на останалите членове на екипажа. Нека нещастният объркан Куилан се предаде на милостта на своя бог, когото е търсил през целия си живот, нека дребничкият Даг Тарп открие утехата на Лицето, нека загадъчният Гаркид, който винаги е търсил нещо повече в този живот, стане част от Лицето. Не и аз. Аз не съм като тях.

Спомни си за Кинверсон. Дори този грубоват, свикнал с житейските несгоди моряк бе избрал в края на краищата Лицето. Делагард. Съндайра.

„Какво пък, нека бъде така — рече си Лолър. — Аз съм такъв, какъвто съм. За добро или лошо“.

Изтегна се назад, загледан в звездите и в сиянието на Хидроския кръст. „Колко е мирно сега всичко — помисли си с въздишка. — Колко е тихо“.

— Вал? Аз съм.

Той вдигна глава. Върху лицето му легна сянка. Съндайра се бе надвесила над него.

— Мога ли да поседя с теб?

— Ако желаеш.

Тя приседна до него.

— Не дойде в столовата. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладен. Но вие продължавате да се храните дори след промяната?

— Разбира се, че се храним. Промяната не е това, което си мислиш.

— Предполагам. Пък и откъде да зная?

— Откъде, разбира се. — Тя прокара пръсти по голата му ръка. Този път той не трепна. — Не е кой знае каква промяна, повярвай ми. Все още те обичам, Вал. Казах, че ще запазя чувствата си към теб, и го сторих.

Той кимна. Не знаеше какво да каже.

Дали и той още я обичаше? Възможно ли бе дори да си представи подобно нещо?

Прегърна я през раменете. Кожата й беше гладка, хладна, позната. Приятна. Тя се сгуши в него. Сякаш двамата бяха съвсем сами на този свят. Все още имаше чувството, че до него седи човек. Наведе се и я целуна в ямката на шията, а тя се засмя.

— Вал — рече. — О, Вал!

И това бе всичко — само името му. Какво си мислеше, какво бе оставила неизказано? Че би искала да отиде с нея при Лицето? Че се надява той да го направи? Да отиде още сега при Делагард и да поиска от него да обърнат кораба и да се върнат на острова, за да може и той да премине през метаморфозата?

„Дали трябваше да тръгна с нея?

Грешка ли беше, че отказах?“

За миг си представи, че е част от машината — част от Цялото, че крачи заедно с останалите.

Не. Не. Не. Не.

„Аз съм такъв, какъвто съм. Направих го, защото аз съм си аз“.

Изтегна се по гръб. Съндайра се притисна в него, после и двамата се загледаха към звездите. И тогава го споходи ново видение — за Земята, такава, каквато е била, преди да изчезне.

Припомни си всичките си романтични представи за тази блестяща синя планета, люлката на човечеството. Видя я такава, каквато искаше да бъде — мирен и хармоничен свят, гъмжащ от любящи човешки същества, рай, съвършено единение. Дали наистина е било така? „Вероятно не — помисли си. — Със сигурност не. Било е място като всяко друго, където доброто се смесва със злото, размива се и накрая губи“. Пък и този свят вече не съществуваше, бе станал жертва на собствената си трагична участ.

И ето ги тук. Изтегнати на палубата. Обгърнати от покой.

Вперил поглед в небето, Лолър се опита да си представи, че гледа точно към мястото, където е била Земята. Но знаеше, че за всички разпръснати из вселената нейни потомци няма никаква надежда да се завърнат някога в своя мъничък дом. Те бяха обречени да продължат да се скитат, да търсят нови светове за себе си в тази безбрежна вселена, към която бяха побягнали не по своя воля. Трябваше да се подложат на промяна.

Да се променят.

Надигна се рязко, като ударен от електрически ток. Изведнъж всичко в съзнанието му се проясни. Хората, които бе познавал и които водеха ежедневното си скучно съществуване, сякаш Земята никога не е съществувала, бяха, разбира се, прави, а той, мечтаещ безнадеждно за един изгубен свят, бе грешал. Земята никога нямаше да се върне. За хората на Хидрос щеше да има само Хидрос, сега и завинаги. Да се дърпаш настрана, отчаяно вкопчен в древната си земна идентичност, бе чиста глупост. На какъвто и свят да се озовеш, твоята задача е да се приобщиш колкото се може по-бързо към него. В противен случай винаги ще си пришълец, чужд и отчужден.

„Какъвто съм аз сега. По-самотен от всякога“.

Хидрос му бе предложил да го приеме в утробата си, но той бе отказал, беше се дръпнал изплашено и сега вече беше късно.

Затвори очи и пред мисления му взор отново изплува Земята — ярка и красива. Синя, едновременно близка и непозната, с огромни златистозелени континенти, озарени от светлината на Слънцето, което никога не бе виждал. И докато й се любуваше, моретата започнаха да кипят и да се изпаряват. Континентите бяха погълнати от пламъци. Златистозелената им повърхност изсъхна и почерня. Дълбоки назъбени пукнатини, по-черни от нощта, се плъзнаха по широката им повърхност.

А след пламъците — ледове и смърт. Мрак.

Дъжд от дребни мъртви предмети, който се носи из космоса. Монета, малка статуетка, парче от керамичен съд, карта, ръждясало оръжие, камъче от стена. Подмятащи се безпорядъчно из безветрената пустош на галактиката. Той ги проследи с поглед, докато не се изгубиха в далечината.

„Всичко приключи — рече си Лолър. — Миналото си е минало. Забрави го и започни нов живот“.

Изведнъж го споходи нова мисъл.

„Какво беше това? — попита той. — Какво казваш?“

„Да се предам. Да се присъединя към тях. Това ли трябва да направя?“ Разтрепери се. Тялото му плувна в пот. Той се надигна и погледна към морето, назад, към далечното Лице.

Струваше му се, че усеща силата му, която преодоляваше дори това огромно разстояние, проникваше в ума му, обгръщаше душата му с невидими пипала и го притегляше назад.

Помъчи се да й се съпротивлява. Трескаво, яростно се бореше с нея, разкъсваше нишките на силата, която се опитваше да го задържи в хватката си. Отначало дори успя да надделее, да се прочисти от нахлуващата в него енергия. Пред очите му изплува образът на Госпо Струвин, в онзи далечен миг от началото на пътуването, когато се бореше с полепналите по него жълтеникави нишки. Струвин — как рита, разтърсва крак, опитва се напразно да се отърве от лепливата настойчива мрежа, която бавно го обгръща. Същото беше и сега. Лолър знаеше, че и той като Струвин се бори за живота си и като него накрая ще изгуби.

„Махни се… от… мен…“

Призова сетните си сили за един последен тласък. Замахна и…

Никаква съпротива. Там вече нямаше нищо. Никаква мрежа, която да го задържи. Никаква мистериозна сила, която да го оплита в примката си. Лолър осъзна, че се е борил със сенки, със самия себе си и с никой друг.

„Значи искаш да го направиш? — запита се смирено. — Въпреки всичко си готов да отидеш там. Дори и ти? Това ли желаеш наистина? Какво всъщност искаш?“

Отново видя синята Земя, сияеща както преди малко, и сетне пак сцената с кипналите морета и обгорената земя, ледените планини, смъртта, мрака и хвърчащите из космоса дребни предмети.

И тогава дойде отговорът: „Не искам повече да съм сам. Господи, помогни ми, не искам да съм последният човек от Земята, когато Земята вече не съществува“.

Съндайра се размърда, опряла топлото си тяло в него.

— Вал, за какво си мислиш?

— Че те обичам — отвърна той.

— Наистина ли? Обичаш ме такава, каквато съм сега?

Той въздъхна, най-дълбоката въздишка в живота му, и пое с пълни гърди хидроския въздух.

— Да.

Там, където в мислите му досега беше Земята, имаше само безупречна сфера от блещукаща вода. Разпилените дребни предмети на мъртвия свят увиснаха за миг над повърхността на безбрежното море, после паднаха в него и се изгубиха без следа.

Заля го вълна огромно спокойствие. Нещо се скърши в него като ледена плоча в края на зимата. Строши се, разпиля се и отплава. Отплава.

Той се надигна и се обърна към нея, за да й каже какво се е случило. Но нямаше нужда. Тя се усмихваше. Вече знаеше. И той усети как корабът описва широк завой, обръща се, за да поеме през фосфоресциращото море назад, към Лицето над водата.