Лицето над водата

1.

През тази нощ го споходи ясното убеждение, че е човек с мисия в живота, единственият, който би могъл да измисли някакъв начин да промени до неузнаваемост, да опрости и подобри живота на седемдесет и петимата човеци, обитаващи изкуствения остров Сорве на водния свят, наречен Хидрос.

Абсурдна мисъл естествено и Лолър го знаеше. Но наруши съня му и нито един от изпитаните способи не помогна, за да се реши проблемът — нито медитацията, нито успокояващите таблетки и дори нито няколкото розови капки от извличания от водорасли транквилизатор, към който вероятно напоследък бе развил известна зависимост. Малко след полунощ той се ококори в тавана и остана да лежи така до сутринта, завладян напълно от тази смахната, героична, безумна идея. А после, в часовете преди зазоряване, когато небето все още тъмнееше, преди да се появи някой пациент, за да му вгорчи живота с проблемите си и да прогони от съзнанието му това прелестно видение, Лолър напусна ваарга близо до центъра на острова, където живееше съвсем сам, и отиде при морската стена, за да види дали хрилестите наистина са успели да пуснат новата електростанция.

Беше готов да ги поздрави искрено и чистосърдечно в случай на успех. Щеше да привика на помощ всичките си познания по езика на жестовете, за да им каже колко е впечатлен от невероятното им техническо постижение. Да ги похвали, задето щяха да променят из основи качеството на живота на Хидрос — не само на Сорве, а на цялата планета — с един-единствен майсторски замах.

А след това щеше да каже: „Моят баща, великият доктор Бърнат Лолър, когото вие помните добре, предсказа настъпването на този момент. Един ден — често казваше той, когато бях малко момче — нашите приятели Обитателите ще могат да осигурят постоянно производство на електричество. И тогава тук ще настъпи нова ера, в която Обитатели и хора ще работят рамо до рамо в искрено сътрудничество…“

И така нататък и така нататък. Умело редуване на похвали и съвети за необходимостта от хармонично съществуване на двете раси. Докато неусетно не стигне до твърдението, че хидраните и хората трябва да загърбят хладината в отношенията си и най-сетне да заработят заедно в името на техническия прогрес. И да повтаря колкото се може по-често свещеното име на починалия, любим на всички доктор Бърнат Лолър и да им напомня как в зрелите си години той е използвал всичките си забележителни медицински умения в полза на Обитателите и хората, как е осъществил не един и два чудотворни акта на изцеряване, посветен напълно безкористно на нуждите и на двете групи островитяни. Щеше да реди тези слова като плътни слоеве, един върху друг, да изглажда неравностите с чувства, докато най-сетне хрилестите, прогледнали с насълзени очи към този нов свят на междувидово разбирателство, не се съгласят, че единственият начин да бъде положено началото на тази нова епоха ще е да позволят на хората да преустроят електростанцията, така че да произвежда не само електричество, но и да пречиства солената вода в прясна. А след това и най-важното предложение — да бъде разрешено на хората да конструират и построят устройството за обезсоляване, кондензатора, конвейерните тръби, цялата инсталация, преди да я предадат на хрилестите. Ето — включвате и ползвате. Няма да ви струва нищо и вече няма да зависим от събирането на дъждовна вода за попълване на нашите запаси. И ще сме вечни приятели: вие, Обитателите, и ние — хората.

Това беше фантазията, изтръгнала го от прегръдката на съня. Обикновено не се поддаваше на подобни безсмислени занимания. Годините като лекар — не медицински гений, какъвто беше баща му, но отдаден на професията и сравнително успешен лечител, който се справяше добре със задълженията си, като се имаха предвид всички трудности — го бяха дарили с реалистичен поглед за много неща на този свят. Но кой знае защо, тъкмо през тази нощ в него се бе зародило убеждението, че е единственият човек на острова, който би могъл да убеди хрилестите да им позволят да включат към тяхната електростанция и инсталация за обезсоляване на морската вода. Да. Той щеше да успее там, където други се бяха провалили.

Даваше си сметка, че шансовете за това са нищожни. Но в малките часове на нощта дори нищожните шансове придобиваха далеч по-реални измерения, отколкото в ярката светлина на утрото.

Засега оскъдното електрозахранване на острова се осъществяваше от примитивни нискоефективни химически батерии, редове от цинкови и медни дискове, разделени с ивици хартия от влачибурен, накисната в солена вода. Хрилестите — или хидраните, Обитателите, доминиращата раса на острова и на този свят, на който Лолър бе прекарал целия си живот — търсеха по-ефикасни методи за добиване на електричество, откакто Лолър се помнеше, и ако можеше да се вярва на слуховете в града, новата електростанция бе почти готова за пускане — днес, утре или през следващата седмица. Ако хрилестите наистина успееха с това начинание, то щеше да е огромен напредък и за двете раси. Вече се бяха съгласили, не особено благосклонно, да позволят на хората да използват част от новопридобитото електричество, което, според всички, бе ужасно мило от тяхна страна. Но щеше да е още по-мило, най-вече за седемдесет и петимата човеци, делящи тясната територия на остров Сорве с хрилестите, ако последните им преотстъпеха част от ресурсите на електростанцията за добив на сладка вода, за която хората трябваше да разчитат единствено на нередовните валежи. Навярно беше очевидно дори за хрилестите, че животът на техните съседи ще се облекчи съществено, ако могат да си осигурят постоянен и неограничен източник на прясна вода.

Но разбира се, поне засега хрилестите не бяха дали никакъв знак, че този проблем ги вълнува. Никога не бяха проявявали каквато и да било склонност да подпомагат съществуването на шепата хора, живеещи сред тях. Прясната вода може да беше жизнено необходима за човешките нужди, но нямаше никаква стойност за хрилестите. Това, от което се нуждаеха, желаеха или за което жадуваха хората, беше най-малкото чуждо и непонятно на хрилестите. Тъкмо надеждата да внесе съществена промяна в техния закостенял мироглед бе лишила Лолър от най-сладките часове на съня.

Какво пък, по дяволите — нищо не бе спечелено, но и нищо не бе изгубено.

През тази тропическа нощ Лолър беше бос и носеше само препаска от жълт плат, изтъкана от листата на водна маруля. Беше топло и задушно, морето бе съвсем спокойно. Островът, тази сложна плетеница от живи, полуживи и наскоро и отдавна умрели организми, се носеше върху гръдта на обхващащия целия свят океан и се поклащаше едва доловимо под краката му. Подобно на всички останали обитаеми острови на Хидрос, Сорве бе лишен от корени, дрейфуващ на воля скитник, който се отправяше нататък, накъдето го тласкаха ветровете, теченията и редките приливни вълни. Докато крачеше, Лолър усещаше как живата плетка под краката му лекичко поддава и дори чуваше плясъка на морето само на няколко метра отдолу. Но пристъпваше леко и гъвкавото му тяло умело се нагаждаше към ритъма на островните движения. За него те бяха естествени като всичко останало от обкръжаващия го свят.

Мекотата на нощта бе измамна. През по-голямата част от годината Сорве съвсем не беше място, където да живееш безгрижно. Климатът се менеше от горещо-сухи до влажно-студени периоди, със съвсем кратка и приятна лятна пауза, когато Сорве навлизаше в екваториалните ширини, създаващи илюзията за комфорт и спокойствие. Тъкмо сега бе най-благоприятното време на годината. Храната бе в излишък, а въздухът — мек и свеж. Островитяните не пропускаха да се наслаждават на отдиха. През останалата част от годината животът беше борба.

Без да бърза, Лолър заобиколи резервоара и се спусна по рампата към долната тераса. От тук до външния периметър на острова склонът бе почти полегат. Той подмина разхвърляните постройки на корабостроителницата, откъдето Нид Делагард ръководеше своята морска империя, и неясните куполовидни силуети на крайбрежната фабрика, където с бавни и крайно неефективни процеси от телата на различни морски обитатели се извличаха метали като никел, желязо, кобалт, ванадий и калай. Беше доста трудно да различи отделните постройки, но след четирийсет години, прекарани на острова, се оправяше в мрака почти слепешката.

Големият двуетажен заслон, който побираше електростанцията, беше вдясно и малко напред, долу, при самия бряг. Той се насочи към него.

Още нямаше и намек от наближаващата сутрин. Небето беше непрогледно черно. През някои нощи Слънчев изгрев, планетата близнак на Хидрос, озаряваше небосвода като исполинско синьо-зелено око, но точно през тази Слънчев изгрев вероятно бе от другата страна, където хвърляше ярката си светлина над неизследваната полусфера. Виждаше се обаче една от трите луни, дребна яркобяла точица на изток, ниско над хоризонта. И навсякъде блещукаха звезди, каскади от искрящ сребрист прах върху нощното небе. Тази безчетна орда далечни слънца оформяше изумителен фон за едно-единствено ярко и близко съзвездие — ослепителния Хидроски кръст, два пламтящи реда звезди, които се пресичаха в небето под прав ъгъл — единият от полюс до полюс, другият по протежение на екватора.

За Лолър това бяха звездите на родния дом, единствените, които някога бе виждал. Беше се родил на Хидрос, пето поколение местен жител. Познаваше остров Сорве като собствената си кожа. И въпреки това понякога настъпваха странни и плашещи мигове, в които се чувстваше абсолютно объркан и всичко наоколо му се струваше чуждо и непознато — сякаш току-що бе пристигнал на Хидрос, беше се стоварил от космоса като падаща звезда, изгнаник от своето истинско, безкрайно отдалечено място. Друг път в съзнанието му изникваха неясни представи за Земята, ярка като всяка звезда, с нейните огромни сини океани, разделени от исполински зелени земни маси, които се наричаха континенти и тогава той си казваше: „Това е моят истински дом“. Питаше се дали някой от останалите хора на Хидрос е навестяван от подобни мисли и видения. Вероятно, макар никой да не го бе споделял с него. В края на краищата тук всички те бяха пришълци. Този свят принадлежеше на хрилестите. Той и другите като него бяха само неканени гости.

Беше стигнал морския бряг, там, където добре познатият плетен под, който не беше нито растителност, нито почва, се издигаше право нагоре, за да оформи морската стена.

Тук, при стената, склонът, спускащ се полегато надолу от изкуствения хълм във вътрешността, се обръщаше наопаки и подът преминаваше в повдигнат ръб, пазещ улиците от всички вълни, с изключение на най-мощните. Лолър се улови за перилата и се наведе над тъмната гладка вода, загледан за миг навън, към заобикалящия ги отвсякъде океан.

Дори в мрака имаше съвършено ясна представа за острова с форма на запетая и за точното си местонахождение на сушата. Островът бе дълъг осем километра и широк около километър от предната част на залива до най-близкия вал, задържащ напора на откритото море. В момента Лолър се намираше близо до центъра, при най-вътрешната част на залива. Вдясно и вляво от него се пресягаха двете извити ръце на Сорве, по-дългата, на която живееха хрилестите, и тясната, побрала малобройната група човешки заселници.

Точно отпред, затворен от двете срещащи се ръце, беше заливът, живото сърце на острова. Хрилестите строители на Сорве бяха конструирали тук изкуствено дъно, подводен шелф от плътно сплетени морски водорасли, закрепени за двете ръце по такъв начин, че островът винаги да разполага с плитка плодородна лагуна в непосредствена близост, със собствено пленено езеро. Дивите и опасни хищници, които бродеха из околните води, никога не навлизаха в залива — вероятно хрилестите бяха сключили нещо като примирие с тях много отдавна. Дъното на лагуната бе покрито с гъбести водорасли, които не се нуждаеха от светлина и допринасяха за укрепването и обновяването на пода. Над този слой имаше пясък, докаран направо от океанското дъно при многобройните бури. А най-отгоре се поклащаше гъсталак от стотици видове полезни водни растения, сред които живееха най-различни дребни обитатели. В корените им се бяха заселили миди, филтриращи морската вода през меките си тъкани и трупащи полезни минерали, които да бъдат използвани от островитяните. Морски червеи и змии се виеха между тях. Охранени и мършави риби пасяха кротко. Точно в този момент Лолър виждаше малка колония едри фосфоресциращи същества, които щъкаха насам-натам, озарявайки околностите с пулсиращи ултравиолетови сияния — усти, или платформи, два сходни вида, но беше твърде тъмно, за да определи кой по-точно. А отвъд яркозелената вода на залива се простираше безбрежният океан — до хоризонта и още по-нататък, обхванал цялата планета в своята прегръдка, както облечена в ръкавица ръка стиска топка. Загледан нататък, Лолър за кой ли път почувства неговата неизмерима тежест, стаената в него сила.

Извърна очи към електростанцията, самотна масивна постройка, надвиснала над залива.

Още не я бяха завършили. Нескопосаната постройка, окичена с гирлянди меки матраци, за да я пазят от дъжда, все още бе смълчана и тъмна. Няколко едва различими фигури се навъртаха отпред — хрилести, ако се съдеше по типичните за тях скосени рамене.

Принципът, на който щеше да действа електростанцията, бе да се генерира електричество, като се използват температурните различия в морето. Дан Хендърс, който от всички на Сорве притежаваше най-сериозни инженерни познания, веднъж го обясни на Лолър, след като се бе сдобил с набързо нахвърляна схема от хрилестите. Топла морска вода от повърхността се засмуква през турбини й попада в декомпресионната камера, където точката й на кипене бързо се понижава. Водата започва буйно да кипи и отделя пара с ниска плътност, която трябва да задвижи турбините на генератора. От по-ниски нива в морето отвъд залива се всмуква студена вода, която ще се използва за кондензирането на парата във вода, преди да бъде върната в морето през специално построени клапани.

Цялата конструкция бе дело на хрилестите — тръбите, помпите, турбините и клапите, кондензаторите и декомпресионната камера — и всичко това бе изработено от различни видове органична пластмаса, произвеждана от водорасли и други морски растения. Почти не бяха използвали метали, в което нямаше нищо странно, като се имаше предвид колко трудно се добиваха на Хидрос. Всичко това говореше за невероятна изобретателност, още повече че хрилестите не притежаваха кой знае какви технически умения, необходими за развитието на всяка разумна галактическа раса. Някой изключителен гений сред тях трябва да бе родил тази идея. Гений или не, говореше се, че конструкцията им коствала огромни усилия, а все още не бяха произвели и един ват електроенергия. Немалко от хората изразяваха открито съмнение, че това ще стане някога. Навярно щеше да е много по-лесно за хрилестите, помисли си Лолър, ако бяха позволили на Дан Хендърс или на някой от останалите хора с инженерни познания да участват в конструирането. Но разбира се, хрилестите нямаха обичая да търсят съвети от нежеланите чуждоземци, с които доста неохотно деляха своя остров, дори когато можеха да извлекат полза от това. Бяха направили само едно изключение, когато епидемията от перковиден метил заплашваше да умори всички техни младоци — тогава бащата на Лолър им се бе притекъл на помощ със създадената от него ваксина. Но това бе преди много години и малкото добронамереност към хората, вдъхната от доктор Лолър-баща, отдавна се бе изчерпала.

Фактът, че електростанцията все още не бе задействана, бе първият сериозен удар върху плана, изготвен от Лолър през тази нощ.

Какво да прави сега? Да отиде да поговори с тях въпреки всичко? Да произнесе подготвената реч, да им се подмаже с благородна риторика, да се опита да осъществи замисъла си въпреки неблагоприятното стечение на обстоятелствата?

„От името на цялата човешка колония на остров Сорве, аз, който, както добре знаете, съм син на покойния и обичан доктор Бърнат Лолър, оказал ви неоценима помощ по време на епидемията от перковиден метил, искам да ви поздравя за това невероятно постижение, доказателство за вашата изобретателност…

И въпреки че до осъществяването на този мечтан проект остава известно време, броени дни, предполагам, бих искал, от името на цялата човешка общност на остров Сорве, да изразя нашата безмерна радост за перспективите, които виждаме да се разгръщат пред нас, и за възможността животът на острова да се промени към по-добро, след като най-сетне успеете…

В този радостен миг за нашата общност, когато сме на прага на ново историческо постижение…“

Достатъчно, рече си. След това се спусна право надолу, към електростанцията.

Докато се приближаваше, се постара да издава колкото се може повече звуци — покашляше, пляскаше с ръце и тихо си подсвиркваше. Хрилестите не обичаха, когато хората се появяваха неочаквано.

Беше на петдесетина метра от постройката, когато забеляза двама хрилести да вървят срещу него.

В тъмнината изглеждаха като исполини. Извисяваха се над него, безформени в мрака, малките им жълти очички сияеха ярко като прожектори върху миниатюрните им глави.

Лолър направи знака за поздрав: повтори го няколко пъти, за да подчертае приятелските си намерения.

Единият от хрилестите отвърна с протяжно вруум, което не звучеше никак дружелюбно.

Хрилестите бяха изправени двукраки същества, достигащи на височина два и половина метра, с тела, покрити с гъста сивкавочерна козина, която на места висеше на едри кичури. Главите им бяха съвсем малки, миниатюрни куполовидни издатини върху огромните им рамене, от които телата им се разширяваха надолу почти до земята и им придаваха масивен и тромав вид. Според общоприетото сред хората мнение мозъкът на хрилестите бе разположен в огромната гръдна клетка, заедно със сърцето и белите дробове. И наистина, в тези малки глави едва ли имаше място за него.

Навярно хрилестите някога са били морски обитатели. Личеше си не само по грациозните им движения на суша, но и по лекотата, с която плуваха. Прекарваха повече време във вода, отколкото на суша. Веднъж пред очите на Лолър един хрилест преплува от единия край на залива до другия, без да се подаде над водата нито веднъж — усилие, което му отне близо двайсет минути. Късите им яки крака несъмнено бяха адаптирани от плавници. Ръцете им също имаха перковидна форма — мускулести месести крайници, които държаха прилепнали до тялото. Имаха по три пръста на всяка ръка и срещулежащ палец — също широки, те лесно оформяха удобна за загребване купа. Преди милиони години техните предци бяха напуснали морето в някакъв трудно обясним и изумителен акт на самоопределение, бяха изплели островните си домове от сътворени от морето материали и ги бяха защитили с високи стени от мощните приливни вълни, които обикаляха планетата. Но и до ден-днешен си оставаха същества от океана.

Лолър се приближи още малко до двамата хрилести и им сигнализира:

„Аз съм Лолър докторът“.

Хрилестите разговаряха, като притискаха ръце към страните си и изтласкваха въздух от хриловидните цепки на гърдите си — в резултат се чуваше странен тътнещ звук, като от орган. Хората така и не се бяха научили да имитират тези звуци, за да могат да бъдат разбирани от хрилестите, нито последните проявяваха някакъв интерес да научат човешкия език. Може би им се струваше също толкова труден за овладяване, колкото техният за хората. Но все пак се налагаше да общуват по някакъв начин и с течение на времето бе създаден езикът на жестовете. Хрилестите говореха на хрили, а хората им отвръщаха със знаци.

Този, който заговори сега, бе същият, който бе изсумтял по-рано, и в тона му се долавяше нескрита враждебност. Той вдигна два пръста в знак, който според познанията на Лолър изразяваше яд. Не, не беше яд, а нещо повече — гняв. Хрилестите бяха разярени от нещо.

„Какво пък значи това? — запита се Лолър. — Какво може да съм направил?“

Нямаше никакво съмнение в крайната възбуда на хрилестия. Той размахваше крайник, сякаш повтаряше отново и отново: „Махай се, върви си, разкарай си задника веднага!“

Объркан и смутен, Лолър отвърна с едно кратко: „Не исках да ви се натрапвам. Дойдох да преговаряме“.

Отново сумтенето, по-високо и по-дълбоко. То достигна до пода и Лолър долови вибрациите през подметките си.

Случвало се бе хрилестите да убиват хора, ядосали ги по един или друг начин, дори и такива, които не го бяха правили — те притежаваха необяснима и тревожна склонност към проява на крайно насилие. Постъпки, които не изглеждаха преднамерени — нищо повече от раздразнено замахване с крайник, бърз и отсечен удар, безразсъдно стъпкване. Тези огромни и силни същества вероятно нямаха понятие колко крехко може да е човешкото тяло.

Вторият хрилест, беше още по-едър, пристъпи към Лолър, издиша рязко и шумно и го огледа с някак разсеяна враждебност.

Лолър направи знак за изненада и объркване. После отново знака за приятелство. Накрая повтори желанието си да разговарят.

Очите на първия хрилест пламтяха от недвусмислен гняв.

„Върви си. Махай се. Изчезвай“.

Никакво място за съмнение. Безсмислено бе да се опитва да продължи общуването. Очевидно те не желаеха да се навърта около електростанцията.

„Е, какво пък — помисли си той. — Щом така искате“.

И все пак никога досега хрилестите не го бяха прогонвали толкова грубо. Да се опитва да им припомни кой е баща му и какво е сторил за тях точно сега щеше да е пълна идиотщина. Едно замахване на перковидната ръка и щеше да се озове насред залива с прекършен гръбнак.

Той отстъпи заднешком, без да ги изпуска от поглед, готов да скочи във водата при първия признак на заплаха.

Но хрилестите останаха на място, втренчили в него пламнали от гняв очи. И веднага щом Лолър излезе на главната алея, се обърнаха и се прибраха под навеса.

Толкова по въпроса за неговата мисия в живота.

Безцеремонното им поведение го нарани дълбоко. Известно време той остана при огражденията на залива в очакване напрежението постепенно да се уталожи. Сега вече виждаше съвсем ясно, че величественият му план за нов етап във взаимоотношенията между хората и хидраните е бил най-малкото романтична глупост. Обидата от случилото се преди малко прогони набързо и последните остатъци от него. Какво пък. По-добре да се прибере във ваарга и да почака утрото.

— Лолър? — обади се гъгнещ бас зад гърба му.

Стреснат и изненадан, Лолър се извърна рязко, с разтуптяно сърце. Примижа в сивкавия мрак. Едва успя да различи ниска набита човешка фигура с дълга до раменете коса, застанала на десетина метра от него.

— Делагард? Ти ли си?

Плещестият мъж пристъпи напред. Делагард беше, разбира се. Самоназначил се за най-старши на острова, инициаторът, душата на всички идеи. Какво ли търсеше тук в този час?

Делагард винаги изглеждаше така, сякаш се готви да направи нещо хитро, дори когато нямаше подобно намерение. Беше нисък, но не дребен, имаше яка фигура, създадена да крачи близо до земята, с къси крака и широки масивни рамене. Носеше дълъг до глезените саронг, разтворен на обраслите с гъсти косми гърди. Дори в тъмнината дрехата му блещукаше в алени и тюркоазни цветове. Делагард бе най-богатият мъж на острова, каквото и да означаваше това в един свят, в който парите нямаха никаква стойност, просто защото нямаше за какво да ги похарчиш. И той като Лолър бе роден на Хидрос, но притежаваше собственост на няколко острова и пътуваше доста. Бе с няколко години по-възрастен от Лолър, някъде около четирийсет и осем — петдесет.

— Доста си подранил тази заран, докторе.

— Навици. Нали знаеш. — Гласът на Лолър бе по-напрегнат от обичайното. — Това е най-хубавата част на денонощието.

— Щом предпочиташ да си сам. — Делагард кимна към електростанцията. — Проверяваш какво става, а?

Лолър сви рамене. По-скоро би се удушил със собствените си ръце, отколкото да разкрие грандиозния провал на безумния си замисъл, в обмисляне на който бе прекарал половината нощ.

— Казват, че утре щели да я пуснат.

— Аз пък чух за идната седмица.

— Не. Утре наистина ще заработи. След като чакахме толкова дълго. Получили са слабо напрежение и утре възнамеряват да го покачат до максимална стойност.

— Откъде знаеш?

— Зная — отвърна Делагард. — Хрилестите не ме харесват, но ми казват това-онова. Ние сме нещо като бизнес партньори. — Приближи се до Лолър и положи царствено ръката си на перилата, сякаш островът и океанът около него му принадлежаха. — Не ме попита защо аз съм станал толкова рано.

— Вярно.

— Станах да те търся. Първо отидох в твоя ваарг, но те нямаше. Погледнах към долната тераса и като видях някой да се движи там, реших, че може да си ти. И се оказа, че съм познал.

Лолър се усмихна кисело. Нищо в тона на Делагард не подсказваше, че може да е станал свидетел на неприятната случка при електростанцията.

— Доста е раничко да ме търсиш, освен ако не е нещо спешно — подхвърли Лолър. — За приказки имам предвид. — Посочи към хоризонта, където луната все още сияеше. Нямаше и следа от първите утринни лъчи. Кръстът, още по-ярък, след като Слънчев изгрев отсъстваше от небосклона, сякаш пулсираше върху черния фон. — По правило не започвам работа, преди да се зазори. Знаеш го, Нид.

— Проблемът е по-особен — рече Делагард. — И не може да чака. Освен това се решава по-добре на тъмно.

— Медицински проблем?

— Медицински, да.

— С теб ли нещо?

— Да. Но не аз съм пациентът.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ела с мен.

— Къде? — попита Лолър.

— В корабостроителницата.

Какво ставаше, по дяволите? Делагард се държеше наистина странно. Вероятно беше нещо важно.

— Хубаво — склони Лолър. — Да вървим.

Без да каже нито дума повече, Делагард се обърна и тръгна по пътеката покрай морската стена. Лолър мълчаливо го последва. Пътеката минаваше покрай друга издатина, същата като тази, на която бе построен навесът на електростанцията, и оттук тя се виждаше доста добре. Хрилести непрестанно влизаха и излизаха от постройката, нарамили различни инструменти.

— Хлъзгави негодници! — промърмори Делагард. — Дано електростанцията им гръмне в лицата, когато я пуснат. Ако въобще успеят да я задействат.

Завиха зад издатината и навлязоха в протока, в който бе разположена корабостроителницата на Делагард. Поне засега това бе най-голямата човешка постройка на Сорве, с персонал от десетина души. Корабите на Делагард пътуваха непрестанно между различни острови, пренасяха стоки от едно място на друго, най-различни скромни човешки изделия: риболовни куки, длета и чукове, шишета и буркани, облекло, хартия и мастило, ръкописни книги, пакетирана храна. Флотът на Делагард бе освен това и главният доставчик на метали, пластмаси, химикали и други жизненоважни суровини, добивани по най-мъчителни и допотопни начини на островите. На всеки няколко години Делагард добавяше поредния остров към своята търговска верига. Неговите предци, Делагардите, бяха сред първите предприемачи на Сорве, но Нид постепенно и с неуморни усилия бе разширил своята територия далеч отвъд първоначалните граници.

— Насам — каза Делагард.

Бледорозово сияние озари нощното небе над хоризонта. Звездите изсветляха и малката луна се изгуби в зората на идващия ден. Заливът постепенно придоби изумруден утринен цвят. Докато крачеше зад Делагард, Лолър погледна водата и най-сетне успя да разгледа добре фосфоресциращите същества, които бе видял по-рано. Сега вече се увери, че са усти — огромни плоски торбести създания, достигащи сто метра на дължина: пътешестваха из моретата, раззинали огромните си пасти, и поглъщаха всичко, което им попаднеше. Веднъж месечно десетина или повече от тези твари навлизаха в залива на Сорве и избълваха все още живото и шляпащо съдържание на стомасите си в големите ракитени мрежи, разпънати за тази цел от хрилестите, а те прибираха улова през цялата следваща седмица. „Чудесна сделка за тези негодници — помисли Лолър. — Получават наготово тонове храна. Интересно каква е печалбата за устите?“

Делагард се изкиска.

— Ето я моята конкуренция. Ако мога да изтребя тези чудовища, аз ще снабдявам хрилестите.

— И с какво очакваш да ти плащат?

— Със същото, с което ми плащат за нещата, които им продавам — отвърна Делагард с нескрито презрение. — С полезни елементи. Кадмий, кобалт, мед, калай, арсен, йод, все неща, дето се вадят от проклетия океан. Но в много по-големи количества от жалките подаяния, които ни отпускат сега, или от това, което можем да извличаме сами. Ако успеем по някакъв начин да махнем устите от картинката и същевременно да доставяме на хрилестите същата стока, в замяна ще ми предоставят всичко, което поискам. Привлекателна сделка, казвам ти. Само след пет години ще разчитат на мен за всичките си хранителни доставки. Ще направя цяло състояние.

— Мислех, че вече си го направил. Колко още ти трябва?

— Ти просто не ме разбираш, нали?

— Май не — призна Лолър. — Аз съм само лекар, не съм бизнесмен. Къде е този твой пациент?

— Спокойно, спокойно. Вече сме близо, докторе.

Кеят на Джоли беше като пръст от прогнили водораслови стебла, щръкнал на трийсетина метра навътре отвъд морската стена, в далечния край на корабостроителницата. Макар да бе износен и продънен, напукан от вълните и прояден от дървояди и червеи, все още бе сравнително запазен — достопочтен паметник на една отминала епоха. Бе построен от смахнат стар моряк, отдавна преселил се в отвъдното, чудновата реликва на един нещастник, вярващ в утопията, че ще може да обиколи сам целия свят — дори през Пустото море, където никой, който е с всичкия си, не би отишъл, дори до границите на самото Лице над водата, необятния забранен остров много-много далече, великата планетарна загадка, която, изглежда, дори хрилестите не смееха да доближат. Лолър бе седял много пъти тук като дете, заслушан в налудничавите приказки на стареца, в трескавите му, объркани и същевременно завладяващи разкази за невероятните му приключения. Но това беше преди Делагард да вдигне тук своята корабостроителница. По някаква причина той бе оставил кея непокътнат. Сигурно и той навремето е обичал да слуша разказите на стария моряк, помисли Лолър.

Един от рибарските коракли1 на Делагард бе вързан за кея и подскачаше леко на вълните. Близо до него имаше колиба. Изглеждаше достатъчно стара, за да е дом на лудия моряк, но не беше. Делагард спря пред нея, втренчи навъсен поглед в очите на Лолър и натърти:

— Докторе, нали разбираш, че това, което ще видиш вътре, трябва да бъде запазено в тайна?

— Нид, спести ми мелодрамата.

— Говоря сериозно. Обещай ми, че няма да се разприказваш. Защото не е заложен само моят задник. Може да пострадаме всички.

— Ако не ми вярваш, намери си друг лекар. Само че ще ти е доста трудничко в околностите.

Делагард го изгледа навъсено. След това неочаквано се засмя.

— Е, добре. Заповядай.

И побутна вратата на колибата.

Вътре цареше непрогледен мрак и беше много влажно. Лолър подуши характерната миризма на море, силна и тежка, сякаш Делагард бе съхранил вътре частица от него, и на нещо друго — възкисело, дори лютиво, което не му беше познато. Освен това дочу тихи шумове — сумтене, дращене и чегъртане. Делагард ровичкаше зад вратата. След миг драсна клечка и Лолър видя, че държи свитък от изсушени водорасли, завързани в единия край така, че да оформят факла. Мъждива димна светлина озари вътрешността на колибата.

— Ето ги — рече Делагард.

В средата на помещението имаше правоъгълен басейн със стени от гъсто сплетени клони, дълъг около три метра и широк два. Лолър пристъпи към него и надникна. В басейна лежаха три лъскави морски бозайника, познати като гмурци, наредени плътно един до друг като риби в консерва. Яките им перки бяха огънати под неестествени ъгли, а главите им, щръкнали над водата — отметнати назад в признак на неистови терзания. Странният кисел мирис, който бе усетил, идваше от тях. Сега вече не му се струваше толкова неприятен. Гмурецът вляво изсумтя — звук, който говореше за нетърпими болки.

— О, по дяволите! — възкликна Лолър. Вече разбираше гнева на хрилестите. Пламтящите им очи, заплашителното ръмжене. В него също се надигна гняв, бърза и непреодолима вълна, която накара бузата му да заподскача в болезнен тик. — По дяволите! — повтори той и втренчи изпълнен с отвращение и злоба поглед в Делагард. — Какво си направил?

— Виж, ако си мислиш, че те доведох тук само за да ме обвиняваш…

Лолър бавно поклати глава.

— Какво си направил, човече? — промълви той, впил поглед в изплашените очи на Делагард. — Какво си направил, за Бога?

2.

Типичен случай на азотно отравяне, Лолър не се съмняваше в това. Мъчителният начин, по който бяха извити телата на гмурците, бе съвсем показателен. Делагард навярно ги бе накарал да работят на голяма дълбочина в открито море, бе ги оставил долу достатъчно дълго, та ставите, мускулите и мастните им тъкани да попият огромно количество азот, а след това, колкото и да изглеждаше невероятно, те очевидно бяха изплували на повърхността без съответното време за декомпресия. Със спадането на външното налягане азотът се бе разширил, бе навлязъл в кръвния ток и ставите и бе образувал там смъртоносни мехури.

— Пренесохме ги тук веднага щом видяхме, че нещо не е наред — зашепна тревожно Делагард. — Мислех, че ще можеш да направиш нещо. Сетих се, че ще е добре да ги оставим във вода, и затова наредих да напълнят басейна…

— Млъквай — сряза го Лолър.

— Искам да знаеш, че положихме всички усилия…

— Млъквай. Моля те, просто млъкни.

Смъкна препаската си и прекрачи в басейна. Водата се разплиска настрани, докато се приближаваше към гмурците. Беше безсилен да им помогне. Този в средата вече беше мъртъв. Лолър положи ръце върху мускулестите рамене на съществото и веднага долови първите признаци на вкочаняване. Другите двама бяха полуживи — толкова по-зле за тях, тъй като изпитваха огромни болки, ако въобще бяха в съзнание. Гмурците притежаваха гладки тела, издължени и заострени като торпили и по-дълги от човешките, но тези тук бяха покрити със странни корави бучки от втвърдените мускули и лъскавата им златиста кожа, винаги хлъзгава и мека като коприна, сега бе загрубяла и неравна. Кехлибарените им очи бяха помътнели. Издадените им долни челюсти висяха безпомощно. Гъст сивкав секрет покриваше отвърстията на муцуните им. Този отляво продължаваше да стене силно и равномерно — приблизително на всеки трийсет секунди, неприятен звук, който сякаш се изтръгваше от дълбините на тялото му.

— Можеш ли да ги излекуваш по някакъв начин? — попита Делагард. — Да направиш нещо за тях, каквото и да е. Зная, че можеш, докторе. Зная, че можеш. — В гласа му се долавяше настойчиво ласкателство, каквото Лолър не помнеше да е чувал някога от него. Лолър бе привикнал с факта, че тежко болните хора нерядко придават на своя лечител божествени способности и очакват от него чудеса. Но какво караше Делагард да се тревожи толкова за съдбата на тези гмурци? Едва ли се измъчваше от чувство за вина. Не и Делагард.

— Не съм лекар по гмурците — отвърна хладно Делагард. — Разбирам само от хорски болести. Макар че, ако питаш мен, и там имам още много да уча.

— Опитай де. Направи нещо. Моля те!

— Делагард, един от тях вече е издъхнал. Не са ме учили да възкресявам мъртъвци. Ако ти трябва чудо, прати да повикат твоя приятел Куилан. Той е свещеникът тук.

— Исусе Христе! — прошепна Делагард.

— Именно. Чудесата са по неговата специалност, не по моята.

Опипа внимателно пулса на шията на двамата живи гмурци. Да, все още се долавяше туптене, но забавено и неритмично. Дали това бе признак, че са в агония? Не знаеше отговора. Какъв трябваше да е нормалният пулс на един гмурец, дявол го взел? Кой би могъл да му каже? Единственото, което все още можеше да се направи, бе да върнат двамата все още живи гмурци в морето, на същата дълбочина, на която са слизали, и да ги извадят отново, но този път бавно, за да могат да се освободят от излишния азот. Само дето нямаше никакъв начин да го направят. А и вероятно вече беше твърде късно.

В отчаянието си той размаха бавно ръце над двете сгърчени тела, сякаш съществуваше някакъв мистичен способ да прогони смъртоносните мехурчета.

— На каква дълбочина са били? — попита, без да вдига глава.

— Не сме съвсем сигурни. Около четиристотин метра. Може би петстотин. Дъното там е неравно, морето неспокойно и беше трудно да определим дължината на въжетата.

Да слязат до дъното на морето? Безумие!

— Какво търсехте там?

— Манганова жила. Както и молибден, а може би и малко антимон. Извадихме цяла менажерия от полезни метали с едно загребване на черпака.

— Защо не използва черпака да вадиш магнезий? — попита го ядосано Лолър. — Вместо тях.

Докато разговаряха, гмурецът отдясно изпадна в конвулсии, сетне утихна. Още един мъртвец. Другият продължаваше да се гърчи и да стене.

Лолър почувства как в него се надига хладен, неистов гняв. Това беше убийство, глупав, необмислен акт. Гмурците бяха разумни същества — не колкото хрилестите, но в голяма степен, със сигурност по-умни от кучетата, от конете и от всички останали интелигенти животни на Земята, за които бе чувал. Океаните на Хидрос гъмжаха от създания, които можеха да се определят като разумни — една от странните прищевки на този свят, на който имаше поне дузина разумни създания, а не само един вид. Гмурците притежаваха свой език, имена, дори нещо като племенна йерархия. За разлика от почти всички останали разумни форми на живот на Хидрос, те имаха един фатален недостатък: бяха твърде покорни и доверчиви и дори се държаха приятелски с хората — невинни игриви другари във водата. Лесно се съгласяваха да изпълняват различни услуги. Дори да работят.

И както изглеждаше, да работят до пълно изтощение и смърт.

Лолър започна отчаяно да масажира последния жив гмурец в почти безнадежден опит да прогони азота от тъканите. Очите на нещастното създание се проясниха и то произнесе пет-шест думи на лаещия си език. Лолър не разбираше езика на гмурците, но смисълът бе повече от ясен: болка, мъка, терзание, загуба, отчаяние, болка. След това кехлибарените очи помътняха отново и гмурецът се смълча.

Докато работеше, Лолър заговори машинално:

— Гмурците са адаптирани към живот в дълбокия океан. По своя воля никога не биха се издигнали прекалено бързо от дълбочините. Всеки морски обитател знае колко е опасно това, независимо колко мозък има в главата. Дори проклетите гъби са наясно, та какво остава за гмурците. Как се случи така, че тези тримата изплуваха бързо?

— Заплетоха се в мрежата — измърмори Делагард. — Но не го разбрахме, докато не ги извадихме. Докторе, има ли нещо, каквото и да е, с което да им помогнем?

— Вторият също издъхна. На този му остават най-много пет минути. Единственото, което мога да направя за него, е да му скърша врата, за да го отърва от мъките.

— Божичко!

— Тъй де. Божичко. Адски мръсна история.

Всичко стана за миг — едно рязко щракване. Лолър остана надвесен над трупа още няколко секунди, с превити рамене, задъхан, завладян от странно облекчение. След това излезе от басейна, отърси се от водата и нахлузи препаската. Сега имаше нужда само от едно — силна, необуздана необходимост: няколко розови капки тинктура от тръпнитревче, които да върнат покоя в душата му. И от баня, след като бе влязъл в басейна с умиращите твари. Но квотата му за къпане през тази седмица бе изчерпана. Можеше да поплува малко, по-късно през деня. Макар че се съмняваше, че ще се почувства отново чист след преживяното.

Изгледа навъсено Делагард.

— Това не са първите гмурци, на които го причиняваш, нали?

Плещестият мъж отвърна дръзко на погледа му.

— Прав си. Не са.

— Нямаш ли чувство за мярка? Зная, че съвестта е непознато понятие за теб, но поне прояви малко разум. Какво стана с другите?

— Умряха.

— Не се и съмнявам. Но какво направи с телата?

— Преработихме ги за храна.

— Страхотно. Колко бяха?

— Ами, беше отдавна. Четирима или петима… не съм сигурен.

— Което означава десет. Хрилестите разбраха ли? Делагард отвърна с „да“ толкова тихо, че Лолър едва го чу.

— „Да“ — имитира го. — Защо ли питам? Хрилестите веднага разбират, когато се месим в живота на местната фауна. И какво казаха, след като научиха?

— Предупредиха ме. — Този път го каза малко по-силно, не с глас на непослушен ученик.

„Ето, започва се — помисли си Лолър. — Сега стигаме до същината на нещата“.

— Какво те предупредиха?

— Да не използвам повече гмурците за моите операции.

— Но както виждам, си го направил. Защо, по дяволите, след като си бил предупреден?

— Сменихме метода. Не смятахме, че ще пострадат. — Гласът на Делагард бързо набираше сила. — Слушай, Лолър, имаш ли дори най-малка представа колко са ценни тези минерали? Могат да променят до неузнаваемост живота на тази жабунясала планета! Откъде да знам, че гмурците ще се натикат право в проклетата мрежа? Бяхме им дали знак да изплуват. Защо се забавиха?

— Не са се забавили. Вече са били омотани. Нито едно разумно същество няма да се задържи доброволно на дълбочина четиристотин метра.

Делагард го изгледа ядосано.

— Ама тези го направиха. Не зная защо, но стана точно така. — Гневът му изчезна, сменен отново с молещото изражение на пациент, преизпълнен с вяра в чудодейните сили на своя лечител. — Лолър, наистина ли няма начин да им помогнеш? Съвсем никакъв?

— Разбира се, че има. Има цял куп от лесни по-лесни начини. Само дето не съм в настроение да се занимавам с това.

— Извинявай. Това беше глупаво. — Делагард изглеждаше дори леко сконфузен. Продължи пресипнало: — Зная, че направи всичко, което ти е по силите. Виж, ако има нещо, от което се нуждаеш, ще наредя да ти го пратят във ваарга. Да ти платя за услугата. Бренди от морско грозде, кошници, наденица, каквото кажеш…

— Бренди — повтори Лолър. — Чудесна идея. За да се напия и да забравя какво видях. — Затвори очи за миг. — Хрилестите вече знаят, че твоите трима гмурци са починали.

— Така ли? Но как е възможно?

— Срещнах ги одеве на брега и едва не ми откъснаха главата. Направо са побеснели. Нали не видя да вървят след мен? — Делагард изведнъж пребледня и се озърна. — Та така. А не съм направил нищо, за което да ми се сърдят. Навъртах се край електростанцията, но досега това не ги е дразнело. Остава да е заради гмурците.

— Наистина ли смяташ така?

— Какво друго може да е?

— Докторе, сядай тогава. Трябва да поговорим.

— Не точно сега.

— Послушай ме!

— Не искам да те слушам, не разбра ли? Не да оставам тук и минутка повече! Пък и без това сигурно вече ме чакат пациенти. По дяволите, още не съм закусвал.

— Докторе, почакай малко. Моля те.

Делагард посегна да го хване за ръката, но Лолър се дръпна. Изведнъж въздухът в колибата, натежал от миризмата на вече разлагащите се тела, му се стори непоносим. Зави му се свят. Дори лекарите имат свой предел. Той заобиколи облещения Делагард и излезе навън. Спря при вратата, пое си въздух и се олюля. Празният му стомах къркореше мъчително. Постепенно гаденето се успокои.

Той се изплю. Нещо сухо, със зеленикави жилки.

Божичко. Каква сутрин!

Вече се съмваше, в цялата си прелест. Толкова близо до екватора слънцето се издигаше бързо, също както внезапно настъпваше и нощта. Тази сутрин небето бе необичайно красиво. Ярки розови линии, преплетени с оранжеви и тюркоазни багри, бяха разпръснати навсякъде по небосвода. Досущ като саронга на Делагард, помисли Лолър. Беше се поуспокоил, след като излезе от колибата и го лъхна свеж ветрец откъм морето, но сега гневът отново се надигна в него, накара стомаха му да се свие болезнено и той сведе поглед надолу и задиша на пресекулки. Единственото, от което имаше нужда, бе да се прибере. Лека закуска и няколко капки от любимата тинктура. А след това към ежедневната работа.

Тръгна нагоре по склона.

По-навътре в острова хората вече бяха станали и щъкаха насам-натам.

Никой на острова не спеше след изгрев-слънце. Нощта беше за спане, денят — за работа. Докато крачеше към своя ваарг и се подготвяше за дневната върволица пациенти и хронични мрънкала, Лолър срещна и размени поздрави с по-голямата част от човешката популация. Тук, в тесния край на изкуственото съоръжение, където живееха, хората почти непрестанно се сблъскваха един с друг.

Повечето от тези, на които кимна, докато крачеше по отъпканата жълтеникава пътека на полегатия склон, бяха местни обитатели, с които се знаеше от десетилетия. Цялото население на Сорве бе родено на Хидрос и повече от половината се бяха появили на бял свят и израсли — също като Лолър — на острова. Обитаваха този къс насред океана, без никой да ги е питал дали го искат, защото и без това нямаха друг избор. Лотарията на съдбата им бе подала билет за Хидрос още при раждането, а озовеш ли се тук, не можеш да си тръгнеш, защото няма космодруми и никакъв начин да напуснеш планетата, освен като умреш. Доживотна присъда — това означаваше да се родиш на Хидрос. Странно усещане — да не можеш да избираш мястото, където живееш, в една галактика, гъмжаща от обитаеми и обитавани светове. Но още по-странно бе, че някога, в началото, хората, които бяха дошли тук, които бяха избрали тази планета, се бяха спуснали с еднопосочна капсула — и с ясната мисъл, че никога няма да си тръгнат оттук.

Даг Тарп, който се грижеше за радиостанцията и освен това извършваше любителски зъболекарски услуги, а даже понякога изпълняваше ролята на анестезиолог при Лолър, бе първият, когото срещна. Даг бе мършав и кокалест, с тънко вратле и голям крив нос, надвиснал над тесни, почти лишени от плът устни. Зад него по пътеката се спускаше Суейнър, тукашният занаятчия и стъклодув, прегърбен съсухрен дребосък, следван от прегърбената си съсухрена женица, която приличаше по-скоро на негова близначка. Някои от по-новите заселници дори подозираха, че е, но Лолър знаеше истината. Жената на Суейнър бе втора братовчедка на Лолър, а със самия Суейнър нямаха никаква родствена връзка. Суейнърови, също като Тарпови, бяха родени на Хидрос и произхождаха от Сорве. Рядко се случваше един мъж да си вземе жена от същия остров и тъкмо това — заедно с физическото сходство между двамата — бе породило слуховете.

Вече наближаваше билото на острова, централната тераса. Към нея водеше широка наклонена платформа. На Сорве нямаше стълбища — късите дебели крачета на хрилестите не бяха подходящи за катерене по стъпала. Лолър преодоля с бърза крачка платформата и излезе на терасата — равна площадка от твърди сплетени бамбукови стъбла с широчина петдесетина метра, лакирана и замазана със сепелтанова смола и подпряна върху дървена решетка от клони на черни водорасли. През нея минаваше най-дългият път на острова. Ако свиеше наляво, излизаше в жилищния район на хрилестите — надясно, към колибите на хората. Той свърна надясно.

— Добро утро, господин докторе — поздрави го тихо Натим Гаркид, първият, когото срещна надолу по пътеката, и се отдръпна да му направи път.

Гаркид бе пристигнал на Сорве преди четири или пет години от друг остров. Беше добросърдечен и отзивчив човечец, който, изглежда, все още не си бе намерил мястото в тукашното общество. Прехранваше се със събиране на водорасли в плитчините на залива — друго май не можеше да прави. Повечето обитатели на острова имаха по няколко професии — при толкова малочислена популация това бе неизбежно. Но Гаркид не изглеждаше потиснат от този факт. Освен островен лекар Лолър бе тукашният аптекар, метеоролог и гробар, а сега излизаше — поне според представите на Делагард, — че е и ветеринар. Гаркид умееше единствено да събира водорасли. Лолър предполагаше, че е роден на Хидрос, но не беше сигурен — дребосъкът не обичаше да говори за себе си. Гаркид бе най-затвореният човек, когото бе срещал, мълчалив, търпелив и усърден, приветлив, но непроницаем, нищо повече от едно смътно и ненатрапващо се присъствие.

Докато се разминаваха, си размениха машинални усмивки.

След Гаркид в редица вървяха три жени с торбести сиви рокли — сестрите Халла, Мариам и Текла, които преди няколко години си бяха устроили нещо като женски манастир на един от носовете на острова, отвъд сгурийната яма; събираха кости от всякакви животни и ги изгаряха, а след това правеха сапун, мастило, багрила и химикали за най-разнообразна употреба. Никой освен сгурийчиците не ходеше там и сестрите, които обитаваха площадката зад костницата, живееха необезпокоявани. И все пак необичайно място за жилище. Откакто бяха основали манастира, сестрите избягваха да си имат вземане-даване с мъжете от острова. Броят на послушниците постепенно нарасна до единадесет, една трета от всички жени на Сорве — доста любопитно развитие на нещата, непознато досега в кратката история на острова. Делагард бе пълен с цинични предположения за това, което се случва там. Нищо чудно да беше прав.

— Сестра Халла — рече Лолър и махна с ръка. — Сестра Мариам. Сестра Текла.

Те го погледнаха така, сякаш е казал нещо мръсно. Лолър повдигна рамене и ги отмина.

Наближаваше централния резервоар — покрито овално водохранилище с височина три метра и дължина петдесет, изградено от лакирани пръчки морски бамбук, пристегнати с яркооранжеви върви от изсушени водорасли и замазано с кълчища и червена смола от водни краставици. Безумен лабиринт от дървени тръби израстваше над резервоара и се разклоняваше към къщурките на заселниците, които започваха от другата страна. Водохранилището вероятно бе най-важното съоръжение на острова. Беше построено още от първите хора, пристигнали на Хидрос, преди повече от пет века, в началото на двайсет и четвърти век, когато планетата била използвана като затворническа колония, и изискваше постоянна поддръжка, нескончаемо запушване на появилите се течове, потягане и хидроизолация. Вече от десет години се говореше за замяната му с по-модерно съоръжение, но не се предприемаше нищо и Лолър се съмняваше, че някога това ще стане. И без това водохранилището изпълняваше предназначението си отлично.

Докато приближаваше дървената стена на резервоара, забеляза от другата му страна наскоро пристигналия на Хидрос отец Куилан от Църквата на Вси светове. Свещеникът вървеше по края на резервоара и изпълняваше някакъв странен ритуал. На всеки десет крачки спираше, обръщаше се към стената на водохранилището, разперваше ръце, сякаш ще го прегърне, и опипваше с пръсти сплетения клонак, като че търсеше течове.

— Ей, отче. Да не се боиш, че стената ще поддаде? — подвикна му Лолър. Куилан живееше на Хидрос едва от една година и все още не беше привикнал напълно с условията тук. На остров Сорве бе дошъл преди няколко седмици. — Не се страхувай, няма опасност.

— Здрасти, Лолър.

Свещеникът бе нисък мъж със сурово неприветливо лице, на неопределената възраст между четирийсет и пет и шейсет. Имаше мършаво тяло, сякаш плътта му бе изтекла през потните жлези, дълго овално лице и тънък нос, издаващ силен характер. Очите му, разположени дълбоко в очниците, блещукаха със синкава светлина, а кожата му бе толкова светла, че сякаш бе избелвана по изкуствен път, въпреки че постоянната морска диета, на която бяха подложени по принуда всички обитатели на Хидрос, бе започнала да й придава типичния бакърен оттенък на старите местни жители — или, както казваха тук, водораслите си показваха рогцата.

— Отче, стените на резервоара са изключително здрави — зае се да обяснява Лолър. — Прекарал съм тук целия си съзнателен живот и не помня някога да е имало опасност да се срутят. Пък и да се появи такава, няма да позволим да стане.

В отговор Куилан се разсмя надменно.

— Всъщност не това ме безпокоеше. Опитвах се да попия от силата му.

— Аха.

— Да почувствам сдържаната вътре мощ. Да доловя огромната впримчена енергия — тонове вода, укротени единствено от човешката воля и решимост.

— Както и достатъчно количество морски бамбук и кълчища, отче. Да не говорим за Божията милост.

— И това също — съгласи се Куилан.

Странна постъпка — да прегръщаш един резервоар, за да усетиш силата му. Но Куилан поначало имаше чудновато поведение. Сякаш в него се спотайваше някакъв ненаситен глад: към състрадание, към милост, към преклонение пред по-висши сили. Към вяра, може би. Необяснимо как човек, захванал се с подобна професия, може да изпитва недостиг на духовни сили.

— В интерес на истината, моят прапрапрадядо е участвал в изграждането му. Хари Лолър, един от основателите. Казват, че стареца го бивало за страшно много неща. Да оперира апандисит, да управлява кораб от един остров до друг, да вдигне резервоар. — Лолър спря и си пое дъх. — Осъдили го да живее тук за убийство. Непредумишлено, предполагам.

— Не знаех. Значи семейството ти живее открай време на Сорве.

— От самото начало. Аз съм роден тук. Само на сто и осемдесет метра от мястото, където сме сега, ако трябва да съм точен. — Лолър погали с ръка стената на резервоара. — Наистина си го е бивало стареца.

Здравата щяхме да сме го загазили, ако го нямаше това. Нали виждаш колко е сух климатът тук.

— Не бях забелязал — призна свещеникът. — Въобще ли не вали?

— Само през определени периоди от годината. Но сега не е такъв. Поне още девет-десет месеца няма да видиш и капка дъждец. Затова внимаваме водохранилищата ни да нямат никакви течове.

Водата на Сорве бе рядкост — по-точно тази, от която се нуждаеха хората. През по-голямата част от годината климатът бе сушав. Причината се коренеше в неумолимите течения. Макар да се носеха свободно по моретата, плаващите острови на Хидрос по принцип се придържаха към едни и същи региони, заради постоянните течения, силни като пълноводни реки. Всяка година всеки остров преминаваше по строго определен маршрут от единия полюс до другия и обратно — полюсите бяха заобиколени от огромни водовъртежи, които прихващаха приближаващите се острови, завъртаха ги и ги запращаха към противоположния край на планетата. Но макар островите да пресичаха всички ширини при ежегодната си северно-южна миграция, отклоненията в посока запад — изток бяха минимални заради силата на преобладаващите течения. В безкрайното си пътешествие нагоре-надолу по повърхността на този воден свят Сорве неизменно оставаше между четиринайсетия и шестнайсетия градус западна дължина — в един от най-сухите региони. Дъжд падаше само когато прекосяваха полярните области, където пороите бяха често явление.

Почти постоянните суши не бяха проблем за хрилестите, които и без това пиеха морска вода, но създаваха огромни затруднения на хората. Дажбите от прясна вода бяха ежедневие, откакто Лолър се помнеше. Имаше две години — когато Лолър бе на дванайсет, и после, като стана на двайсет, черната година на смъртта на баща му, — през които по някаква необяснима прищявка на природата валя почти непрестанно, водохранилището започна да прелива и водният режим бе отменен. Отначало всички ужасно се радваха, но после несекващите порои, оловносивото небе и постоянната тежка миризма на мухъл започнаха да им тежат. Оттогава Лолър предпочиташе сушата — ако не друго, защото поне бе свикнал с нея.

— Това място е невероятно — заговори Куилан. — Най-странният свят, на който съм бил.

— Мога да кажа същото, предполагам.

— Пътувал ли си? Из Хидрос имам предвид.

— Веднъж ходих на остров Тибейри. Беше съвсем близо, всъщност озова се в нашия залив и неколцина от нас взехме една малка лодка и се прехвърлихме там. Тогава бях на петнайсет. Това е единственият път, когато съм бил другаде. — Втренчи поглед в Куилан. — Но чух за теб, че си бил голям пътешественик. Говорят, че си прекосил половината галактика.

— Има нещо такова — отвърна Куилан. — Но не чак толкова. Досега съм посетил седем свята. Осем, ако броим и този.

— Това е със седем повече от мен.

— Само дето сега вече стигнах края на пътя.

— Да — каза Лолър. — Май е така.

Лолър не разбираше хората от други планети, които идваха да живеят на Хидрос. Защо го правеха? Да позволиш да те напъхат в задушна капсула на Слънчев изгрев, съседния къс скала, само на няколко милиона километра оттук, и да те изстрелят в орбита, която ще позволи на капсулата да се приводни до някой от плаващите острови — с ясното съзнание, че никога вече няма да напуснеш Хидрос? След като хрилестите отказаха да бъде построен космодрум където и да било на планетата, пристигането тук бе еднопосочно пътуване и всички го знаеха. И въпреки това продължаваха да прииждат — не бяха много, но все пак постоянен поток, хора, предпочели да останат до края на живота си като корабокрушенци на свят без дървета и цветя, птици и насекоми, без космати и копитни животни — без комфорт и безметежно съществуване, без каквито и да било придобивки на цивилизацията и техниката, люшкани от нескончаеми вълни, дрейфуващи от полюс до полюс и обратно върху острови от сплетени клони. На планета, много по-подходяща за същества с перки и плавници.

Лолър нямаше ни най-малка представа защо Куилан бе пожелал да дойде на Хидрос, но такива въпроси не можеш да задаваш на всеки. Може би беше някакво наказание или акт на саможертва. Но със сигурност не за да изпълнява свещеническия си дълг. Църквата на Вси светове бе разколническа посткатолическа секта, без последователи на Хидрос, доколкото бе известно на Лолър. А и по нищо не личеше свещеникът да е дошъл в ролята на мисионер. От пристигането си на Сорве не беше предприел никакви опити да приобщи когото и да било към своята вяра — и съвсем оправдано, тъй като религията не се радваше на особен прием сред островитяните. „Господ Бог е твърде далеч от нас, нещастниците на остров Сорве“ — често казваше баща му.

Куилан — гледаше сериозно и замислено, сякаш за първи път, откакто бе пристигнал, осъзнаваше, че ще трябва да остане на Хидрос до края на живота си, — попита:

— Не те ли измъчва, че цял живот ще бъдеш на едно място? Не те ли хваща съклет? Не ти ли се иска да видиш и други острови?

— Не чак толкова — отвърна Лолър. — Пък и Тибейри е почти като Сорве. Същото устройство, същият начин на живот. Само дето не познавах никого. Щом едно място прилича на друго, защо ти е да се местиш и да живееш сред хора, които не познаваш? — Присви очи. — Другите светове, ето кое ме интересува. Тези със суша. Истински планети с твърда земя. Чудя се какво ли е да вървиш дни наред и да не видиш вода, да стъпваш върху неподатлива повърхност, не някой малък остров, а цял един континент, и да не можеш да зърнеш от единия край другия, огромна земна маса с градове, планини и реки. За мен това са лишени от съдържание думи. Градове. Планини. Бих искал да разбера какво представляват дърветата и растенията, които имат цветове. Опитвам се да си представя Земята, разбираш ли? Понякога си мисля, че все •още съществува, че съм на нея, дишам въздуха й и усещам почвата под краката си. Ровичкам я с пръсти и калта попада под ноктите ми. На Хидрос няма почва, нали знаеш? Само пясък на океанското дъно.

Погледна крадешком ноктите на свещеника, сякаш очакваше да зърне под тях кал от Слънчев изгрев. Куилан забеляза това и се подсмихна, но не каза нищо.

— Миналата седмица — продължи Лолър — те чух да разказваш на Делагард за последната планета, на която си живял. Как сушата там сякаш продължавала до безкрая, първо тревисти равнини, после гори и планини, а отвъд тях пустини. Но, разбира се, аз никога няма да видя това с очите си. Не можем да пътуваме към другите светове, нали? За нас те сякаш въобще не съществуват. Не ми остава друго, освен да живея с представите си.

— Така е — кимна Куилан и след малко добави: — Това е типично, предполагам.

— Типично за кого?

— За хората, които живеят на Хидрос. Никога да не пътувате, искам да кажа.

— Някои от нас пътуват. Сменят островите на всеки пет-шест години. Други не са като тях. Повечето, бих казал. Аз съм от вторите.

Куилан се замисли над думите му.

— Хъм — рече, сякаш обработваше сложна информация. Изглежда, поне засега бе изчерпал запаса си от въпроси. Като че ли бе дошло време да стигне до важно заключение.

Лолър го наблюдаваше без особен интерес, очакваше любезно какво друго ще сподели с него Куилан.

Но мина доста време, а проповедникът продължаваше да мълчи. Изглежда, в края на краищата нямаше какво да добави.

— Ами добре — въздъхна Лолър. — Време е да отварям дюкяна, ако мога да се изразя така.

И се обърна, за да се отправи към ваарга.

— Почакай — спря го Куилан.

Лолър го погледна през рамо.

— Да?

— Докторе, добре ли си?

— Защо? Болен ли ти се струвам?

— По-скоро потиснат от нещо. Не съм те виждал друг път такъв. Когато се запознахме, ми се стори човек, готов да изживее пълноценно живота си, час по час, ден след ден, човек, който приема всичко, което му поднесе съдбата. Но тази сутрин ми изглеждаш някак променен. Тази твоя реч за другите светове… дали не е от това? Не ти е присъщо. Разбира се, не бих твърдял, че те познавам чак толкова добре.

Лолър го изгледа внимателно. Не му се щеше да разказва на Куилан за тримата гмурци при кея на Джоли.

— Мислех си за разни работи нощес. Не спах добре. Не знаех, че си личи чак толкова.

— Бива ме да виждам такива неща. — Бледите проницателни очи на Куилан се плъзнаха по лицето му. — Слушай, Лолър, ако искаш да разговаряш с мен за нещо… за каквото и да било… да свалиш някое бреме от плещите си…

Лолър се засмя и посочи с пръст голите си рамене.

— Нали виждаш, че там няма нищо?

— Образно казано — уточни Куилан.

За миг между тях припламна невидима искра на напрежение, връзка, която Лолър нито желаеше, нито харесваше. След това проповедникът се усмихна отново, с обиграна, привидно добродушна усмивка, сякаш предназначена да създаде доверие помежду им. Вдигна ръка в жест, който можеше да е благословия или само махване на раздяла, обърна се и се отдалечи.

3.

Пред ваарга го чакаше жена с дълга черна коса. Пациентка най-вероятно. Беше с гръб към него, така че не можа да я познае. Поне четири жени на Сорве имаха подобни коси.

Имаше трийсет ваарга в квартала, където живееше Лолър, и още шейсетина, не всички обитавани, по-нататък до края на острова. Несиметрични сивкави постройки с приблизително пирамидална форма, кухи, дваж по-високи от човешки бой. Близо до върха имаха отвори, разположени по такъв начин, че вътре да вали само при най-силна буря. Стените им бяха направени от някакъв вид плътна яка целулоза, извадена от морето в далечни времена — откъде другаде освен от морето? Материалът бе невероятно здрав и издръжлив. Удариш ли го с пръчка, звукът бе като от удар по метал. Най-странното бе, че първите заселници ги бяха заварили при пристигането си и се бяха настанили в тях уж само временно — но оттогава се бяха изтърколили стотици години и всички на острова все още ги обитаваха. Никой нямаше ни най-малка представа откъде са се взели. Подобни квартали от ваарги съществуваха на почти всички острови — вероятно изоставени гнезда на някой изчезнал местен вид, някога споделял островите с хрилестите. Самите хрилести имаха съвсем различни домове — непретенциозни укрития от морски водорасли, които изработваха и изоставяха на всеки няколко седмици. „Какви са тези?“ — попитали първите заселници, а хрилестите отвърнали лаконично: „Ваарги“. Никой не знаеше какво може да означава думата „ваарг“. Общуването с хрилестите открай време беше несигурно занятие.

Лолър се приближи още малко и видя, че жената, която го чака, е Съндайра Тейн. Също като свещеника, и тя бе пристигнала неотдавна на Сорве, висока сериозна млада жена, дошла от остров Кентръп с един от корабите на Делагард. Професията й беше поддръжка и ремонт — на кораби, мрежи, снаряжение, каквото и да било, — но основният й интерес бяха хидраните. Лолър бе чул, че е нещо като експерт по тяхната култура, биологията и различни аспекти на живота им.

— Подраних ли? — попита тя.

— О, не. Заповядай. — Входът към ваарга на Лолър бе нисък триъгълен отвор, като вратичка за гноми. Той се наведе и се промуши през него. Тя приклекна и го последва. Беше висока почти колкото него. Изглеждаше напрегната, замислена и някак разсеяна.

Бледа утринна светлина се процеждаше във вътрешността. На приземното ниво три прегради от същия материал като стените разделяха помещението на три стаи, всяка с ъгловата форма — неговият лекарски кабинет, спалнята и преддверието, което използваше за чакалня.

Бе седем сутринта. Лолър беше гладен, но закуската трябваше да почака. Все пак успя да си капне няколко капки от тинктурата в една купичка, добави вода и я изпи, сякаш не беше нищо повече от най-обикновено лекарство, предписано от самия него да се взема всяка сутрин. И в известен смисъл бе тъкмо това. Което не му попречи да погледне Съндайра крадешком и гузно. Ала, изглежда, тя не му обръщаше никакво внимание. Разглеждаше колекцията предмети от Земята. Всеки, който идваше тук, го правеше. Прокара предпазливо пръсти по нащърбения ръб на глинената купичка и погледна въпросително Лолър през рамо. Той се усмихна.

— Това е от едно място на име Гърция — обясни. — Древна страна на Земята, преди много време.

Мощните алкалоиди на лекарството бяха приключили бързия си кръговрат из кръвоносната му система и вече нахлуваха в мозъка. Лолър почувства как напрежението го напуска.

— Кашлям — оплака се Тейн. — И то лошо.

И като по команда избухна в поредица от мъчителни пристъпи, разделени от дрезгаво хъркане. На Хидрос кашлицата можеше да е обичайно явление, както навсякъде другаде, но можеше и да е симптом за нещо много сериозно. Всички островитяни го знаеха.

Имаше една паразитна водна гъба, която по правило обитаваше значително по-благоприятните северни региони на океана и се възпроизвеждаше чрез заразяване на различни морски животински видове с помощта на спори, отделяни в атмосферата под формата на гъсти черни облаци. Спората, вдишана от някой морски бозайник, когато излиза на повърхността да си поеме въздух, се загнездваше в хранопровода и незабавно прорастваше: яркочервените й израстъци проникваха без никакво затруднение в белите дробове, червата и стомаха и дори в мозъчната тъкан. Скоро вътрешностите на заразения екземпляр се обхващаха от гъста алена мрежа, която се хранеше със съдържащия мед дихателен пигмент хемоцианин. Повечето морски животни на Хидрос имаха хемоцианин в кръвта си — той й придаваше синкав оттенък. Гъбата явно го използваше по някакъв начин.

Смъртта при заразяване с тази гъба бе бавна и мъчителна. Тялото на гостоприемника се раздуваше от газовете, отделяни от натрапника, и изплуваше на повърхността, където започваше да се носи безпомощно, оставено на волята на вълните и вятъра. Скоро след това гъбата го напускаше през отвор, който си проправяше сама, обикновено през корема. Това, което се подаваше оттам, представляваше кълбовидно твърдо като хрущял месиво, разпадащо се бързо, за да отдели ново поколение възрастни гъби, които на свой ред изпускаха облаци спори, и така цикълът се повтаряше.

Спорите на гъбата убиец можеха да се загнездват и в белите дробове на хората, въпреки че това не носеше полза на нито един от двамата участници в процеса — човешкият организъм не можеше да доставя на гъбата хемоцианин, което я принуждаваше да продължава разпространението си из цялото тяло за сметка на напълно лишен от смисъл разход на енергия.

Първият симптом на заразяване беше упоритата кашлица.

— Добре, да започнем с анамнезата — заяви Лолър. — След това ще те прегледам.

Извади от чекмеджето на бюрото чист картон и написа отгоре името й.

— Възраст?

— Трийсет и една.

— Място на раждане?

— Остров Хамсилейн.

Той вдигна глава.

— Това на Хидрос ли е?

— Да — отвърна тя малко раздразнено. — Разбира се. — Още един пристъп на кашлица. — Никога ли не си ходил на Хамсилейн? — попита, когато най-сетне можеше отново да заговори.

— Има много острови. Не съм пътувал до всичките. За този дори не бях чувал. В кое море се намира?

— Лазурно.

— Лазурно — повтори Лолър и повдигна учудено вежди. Имаше съвсем смътна представа къде е Лазурно море. — Доста си пътувала май? — Тя не отговори. Той помълча и добави: — При нас пристигна от Кентръп, ако не се лъжа?

— Да. — Отново кашляне.

— Колко време остана там?

— Три години.

— А преди това?

— Осемнайсет месеца на Велмис. Две години на Шактан. Около година на Симбалимак. — Изгледа го хладно и добави: — Симбалимак също е в Лазурно море.

— Чувал съм за него.

— Преди това на Хамсилейн. Така че това е шестият ми остров.

Лолър го отбеляза в картона.

— Омъжена?

— Не.

Той отбеляза и това. Обичаят да се избягва изборът на партньор от свой остров бе довел до нещо като неофициална екзогамия на Хидрос. В търсене на половинка самотните хора обикновено пътуваха до други острови. След като жена с привлекателната външност на Съндайра Тейн бе пропътувала толкова много, без да се омъжи, това означаваше, че или е твърде придирчива в избора си, или въобще не търси партньор.

Лолър подозираше, че става въпрос за второто. Единственият мъж, с когото я бе забелязал да прекарва известно време през няколкото месеца, откакто бе на Сорве, бе рибарят Гейб Кинверсон. Мрачният мълчалив Гейб бе як и грубоват и Лолър предполагаше, че може да е привлекателен по някакъв животински начин, но някак си не би могъл да си представи, че жена като Съндайра Тейн би искала да се омъжи за него. Стига, разбира се, бракът да бе в сферата на непосредствените й интереси. От друга страна, Кинверсон също не приличаше на мъж, който се озърта за другарка в живота.

— Кога започна кашлицата?

— Преди десетина дни. Някъде около Нощта на трите луни.

— Преди това имала ли си подобни оплаквания?

— Не, никога.

— Треска, болки в гърдите, изстиване на крайниците?

— Не.

— Отделяш ли секрет при кашлицата?

— Секрет? Имаш пред вид храчка? Не, нищо такова…

Отново се закашля, по-зле отпреди малко. Очите й се насълзиха, бузите й поруменяха, цялото й тяло се тресеше мъчително. Когато пристъпът отмина, тя остана да седи с клюмнала глава, изморена и нещастна.

Лолър търпеливо я чакаше да си поеме дъх.

Тя най-сетне заговори:

— Не съм била в райони, където се среща гъбата убиец. Непрестанно си го повтарям.

— Това не означава нищо. Вятърът може да отнесе спорите на хиляди километри.

— Много благодаря.

— Нали не мислиш, че си заразена с гъба убиец?

Тя го погледна почти ококорена.

— Откъде да знам? Може вече да съм натъпкана от главата до петите с онези проклети червени мрежички! Зная само, че не мога да се преборя с кашлицата. Ти си този, който трябва да ми каже защо.

— Може би — отвърна Лолър. — А може би не. Нека първо те прегледам. Свали си ризата.

Извади слушалка от чекмеджето.

Това беше невероятно опростен, дори груб инструмент, най-обикновено цилиндърче от морски бамбук, дълго двайсетина сантиметра, с две гумени тапи за уши в единия край. Лолър не разполагаше с никаква модерна апаратура, всъщност бе почти с голи ръце, в сравнение с някой лекар от двайсет и първи, дори от двайсети век. Налагаше се да прибягва до най-примитивни съоръжения, сякаш живееше през Средните векове. Една обикновена рентгенова снимка щеше да е достатъчна за поставяне на правилната диагноза в този случай, но откъде да намери рентгенов апарат? Хидрос бе напълно откъснат и изолиран от околния свят, от цялата вселена, и не съществуваше каквато и да било възможност за търговски обмен. Липсваше не само апаратура, но и възможност за медицинско обучение. Човешкото население на планетата бе изоставено напълно на произвола на съдбата. Ограниченият брой на населението водеше дохроничен недостиг на хора с умения и способности.

Тя се съблече до кръста и се изправи пред кушетката за прегледи, наблюдаваше го как нагласява стетоскопа на шията си. Беше стройна, почти мършава, с дълги мускулести ръце и малки раздалечени гърди. Чертите й бяха сякаш събрани в средата на широкото й скулесто лице — малка уста с тънки устни, тесен нос и хладни сиви очи. Лолър се зачуди как е могъл да я намира за привлекателна. Нямаше и капчица хубост във всичко това. Може би тайната бе в осанката й — в издадената напред брадичка над тънкото вратле, в стрелкащите се настойчиви очи. Изглеждаше енергична, дори агресивна. За своя изненада той установи, че по някакъв неуловим начин тя го възбужда, не заради полуголото си тяло — на Сорве голотата не бе нищо необичайно, — а заради жизнеността и силата, които излъчваше.

От доста време не се бе събирал с жена. Дълги дни на въздържание, по-скоро отдих от преживените преди това разочарования, през които не бе изпитвал никаква самота. И без това никога не му бе вървяло с връзките. Единственият му брак, когато бе на двайсет и три, бе продължил не повече от година. Всичко след него бе временно, незапомнящо се, нетрайно. И безсмислено в края на краищата.

Слабият прилив на хормонална възбуда бързо отмина. След миг, възвърнал професионалната си самоувереност, той се зае с прегледа.

— Отвори си устата — широко.

— Колкото мога — засмя се в отговор тя.

— Добре де, постарай се.

Тя изплези език. Лолър държеше малка тръбичка с лампичка накрая, останала му в наследство от баща му. Пъхна я внимателно в гърлото й и го прегледа.

— Някаква следа от червените нишки? — попита тя, след като той приключи.

— И да е имало, не ги видях. Имаш леко възпаление на епиглотиса, нищо необичайно.

— Какво е „епиглотис“?

— Капачето, което закрива входа на трахеята.

Опря слушалката на гръдната й кост и се заслуша.

— Можеш ли да чуеш, ако мрежите растат вътре?

— Шшшт.

Бавно придвижи цилиндърчето по гърдите й, преслуша сърцето и после го плъзна надолу по гръдната клетка.

— Опитвам се да доловя шумове от възпаление на перикарда — обясни й междувременно. — Това е една торбичка, която побира сърцето. Освен това се вслушвам в звуците от трахеята и бронхите ти. Поеми дълбоко въздух и задръж. Опитай се да не кашляш.

Почти веднага тя избухна в свирепа кашлица. Лолър не откъсваше стетоскопа от кожата й, но пристъпът продължаваше и продължаваше. Какво пък, всяка информация е полезна. Най-сетне кашлицата утихна. Лицето на Съндайра отново бе зачервено и обляно в сълзи.

— Извинявай — изхриптя тя. — Но като каза: „Не кашляй“, все едно даде сигнал на кашлицата и…

И отново се закашля.

— Спокойно — рече той. — Спокойно.

Този път пристъпът бе по-кратък. Той се заслуша, кимна и продължи да я преслушва. Всичко изглеждаше нормално.

Но от друга страна, никога досега не се бе сблъсквал със случай на заразяване с гъбата убиец. Малкото, което знаеше за нея, бе от разказите на баща му преди много време и от разговорите с лекарите от другите острови. Питаше се дали слушалката е в състояние да му подскаже, ако нещо се е спотаило в дихателните й пътища.

— Обърни се.

Преслуша отзад. Накара я да повдигне ръце и опипа под мишниците за увеличени лимфни възли. Тя се дръпна, сякаш я беше погъделичкал. Взе кръвна проба и я накара да се скрие зад паравана в ъгъла на стаята и да даде урина. Имаше малък примитивен микроскоп, направен по негова поръчка от занаятчията Суейнър. Възможностите му бяха малко по-големи, отколкото на детска играчка, но все някой жив организъм би могъл да се наблюдава, стига да е достатъчно голям.

Както и в други подобни случаи, си даде сметка колко елементарни са познанията му.

Пациентите му бяха като ежедневен укор за ограничените му способности. Най-често се налагаше да ги отпраща с някое изфабрикувано обяснение. Медицинските му познания бяха смесица от онова, което бе научил от покойния си баща, отчаяно налучкване и горчив опит, най-често придобит за сметка и в ущърб на пациента. Лолър бе едва към средата на обучението си, когато баща му бе починал и той — неопитен двайсетгодишен младеж — трябваше да поеме грижата за остров Сорве. На Хидрос нямаше къде да се получи медицинско образование, нито да се сдобиеш с инструменти, а лечението се провеждаше с лекарства, извлечени от морската флора и фауна, внушение и молитви. Докато баща му бе все още жив, някаква филантропска организация от Слънчев изгрев известно време хвърляше от, космоса пакети с лекарства, но количествата бяха ограничени, а и след време тази дейност неизвестно защо замря. Обитаемата галактика бе твърде голяма, а популацията на Хидрос — ограничена и отмираща. Лолър полагаше отчаяни усилия, но не можеше да се похвали с никакъв резултат. При всяка възможност се консултираше с лекари от другите острови, с надеждата да научи нещо от тях. Ала медицинските им познания бяха също толкова смътни и несистематизирани, колкото и неговите, и единствената полза бе, че във взаимното им невежество понякога блясваше искрата на прозрението.

— Облечи се — каза той.

— Е? Пипнала ли съм гъбата?

— Това е само нервна кашлица — обясни той. Беше пъхнал предметното стъкло с капката кръв под микроскопа и я разглеждаше. Какво ли беше това — червеното на червен фон? Дали не бяха зловещите алени мицелиални фибри насред пурпурна мътилка? Не. Едва ли. По-скоро илюзия за окото. Съвсем нормална кръв. — Всичко е наред — добави той. Тя продължаваше да стои с разголени гърди, преметнала ризата през ръката си. На лицето й бе изписано нескрито подозрение. — Откъде ти хрумна, че си се разболяла от тази ужасна болест? Заради една кашлица?

— Достатъчно е да зная, че не съм болна от „ужасната болест“. Затова дойдох при теб.

— Е, не си. — Можеше само да се моли на Бога, че е прав. Нямаше никаква причина да смята, че не е.

Наблюдаваше я, докато тя се обличаше, и неусетно се замисли дали между нея и Гейб Кинверсон има нещо. По принцип не се интересуваше от клюките на острова, но кой знае защо, тази мисъл го накара да почувства известно неудобство.

— Някакво напрежение в последно време? — попита я.

— Нищо, за което да се сетя.

— Да си се преуморила от работа? Добре ли спиш? Любовни разочарования?

Тя го погледна учудено.

— Не. И на трите.

— Е, понякога сме натоварени, без да го усетим. Стресът се натрупва, става част от ежедневието. Пак ти казвам: за мен това е само нервна кашлица.

— И нищо повече? — Май беше разочарована.

— А какво предпочиташ — да си заразена с гъбата убиец? Добре, това е, щом настояваш. Като стигнеш стадия, когато червените нишки се подават от ушите и носа ти, си нахлузи на главата чувал, за да не плашиш съседите. Иначе ще си помислят, че може да ги заразиш, което не може да се случи, докато не достигнеш спороносния период, а той е доста по-късно.

Тя се разсмя.

— Не знаех, че си такъв шегаджия.

— Не съм. — Лолър я улови за ръката, без да е сигурен дали се опитва да я съблазни, или се преструва на добрия доктор. — Виж сега. Не открих нищо, което да ме безпокои. Така че най-вероятно наистина имаш само нервна кашлица. Започне ли, тя дразни дробовете ти, мукозата и прочее и само се влошава. Накрая ще отмине сама, но може да е след доста време. Ще ти дам едно успокоително, което потиска кашличния рефлекс, и така ще позволи на раздразнената лигавица да се успокои и да престане да праща сигнали сама на себе си.

Изненада се от думите си — че е склонен да сподели тинктурата от тръпнитревче с нея. Никога не бе казвал на никого за нея, нито я бе предписвал на пациент.

Но точно сега решението му се струваше абсолютно правилно. А и разполагаше с достатъчни количества.

Извади от чекмеджето една кратунка и наля в нея малко от розовата течност.

— Това лекарство го извличам сам от тръпнитревче — водорасло, обитаващо лагуната. Вземай пет капки всяка сутрин, не повече, разредени с вода. Да знаеш, че е силничко. — Погледна я внимателно. — В големи концентрации е мощен алкалоид, който може да те катурне. Ще спиш цяла седмица и повече. А може би вечно. Тинктурата е силно разредена, но все пак искам да си внимателна.

— Ти също си взе малко, когато влязохме, нали?

Значи само се беше преструвала на разсеяна. Чевръсти очи, които не изпускат нищо. Интересно.

— Ами и мен ме мъчат нервите понякога.

— Аз ли те изнервих?

— Всички пациенти, по малко. Не разбирам кой знае колко от медицина и ме е страх, че ще ме надушат. — Засмя се пресилено. — Не, това беше лъжа. Зная достатъчно, за да се справя с повечето случаи. Просто лекарството ме успокоява, а тази сутрин имах нужда от нещо такова. Няма нищо общо с теб. Ето, вземи първата доза още сега.

Отброи няколко капки. Тя отпи внимателно, видимо неспокойна, и направи кисела физиономия от странния вкус на лекарството.

— Почувства ли ефекта? — попита Лолър след малко.

— Ами да — веднага! Ей, това е страхотно!

— Да, добро е, наистина. Само дето се привиква към него. — Той нанесе бележка в картона. — Пет капки в чаша вода, всяка сутрин, не повече. Ще получиш следващата доза на първо число идния месец.

— Слушам, сър!

Лицето й се бе променило до неузнаваемост — изглеждаше отпуснато, с топъл блясък в хладните сиви очи; устните й не бяха тъй стиснати, нито бузите — изопнати. Беше по-млада и по-хубава. Досега Лолър не бе имал възможност да наблюдава ефекта от тинктурата върху друг човек. Оказа се дори малко стряскащ.

— Как го откри това лекарство? — попита тя.

— Хрилестите използват тръпнитревчето за мускулен релаксант, когато ловят месеста риба в залива.

— Обитателите, искаш да кажеш?

Превзетата поправка го завари неподготвен. Господстващият на Хидрос вид наричаше себе си Обитателите. Но те бяха „хрилестите“ за всеки, прекарал на Хидрос повече от няколко месеца. Поне в този район. Може би в други части на планетата, на острова, от който идваше Съндайра, в далечното Лазурно море, беше различно. Или така се изразяваха сега младите хора. Обичаите се менят. Той си припомни, че е с десет години по-възрастен от нея. Не, най-вероятно бе използвала официалното название като проява на уважение, нали се смяташе за нещо като специалист по културата на хрилестите. Всъщност всичко това едва ли имаше кой знае какво значение.

— Да де, Обитателите — повтори той. — Откъсват няколко стръка и ги увиват около стръвта, после я хвърлят на месестата риба и когато я погълне, тя изплува безпомощна на повърхността. За Обитателите остава само да се доближат и да я приберат, без да се страхуват от острите като ножове пипала. Един стар моряк, Джоли, ми го разказа, когато бях още момче. По-късно си припомних тази история и отидох в залива да ги гледам как го правят. Събрах малко стръкове, за да експериментирам. Реших, че може да са полезни като анестетик.

— И получи ли се?

— Да, но за месестата риба. За съжаление не правя операции на месести риби. Оказа се, че за хората това нещо е твърде силно — достатъчно, за да те прехвърли в отвъдното. — Засмя се мрачно. — Моят експериментален период по хирургия. Състои се предимно от грешки. Но поне узнах, че екстрактът е изключително мощно успокояващо. Както сама усещаш. Невероятна гадост. Бихме могли да я продаваме навсякъде из галактиката, стига да имаше начин.

— И никой освен теб ли не знае за тази тинктура?

— Освен мен и хрилестите — уточни той. — Прощавай — Обитателите. А сега и ти. Истината е, че тук няма кой знае каква нужда от успокоителни. — Засмя се. — Знаеш ли, тази сутрин се събудих с мисълта да разговарям с Обитателите и да ги помоля да ни разрешат да включим инсталация за добиване на сладка вода към тяхната нова електроцентрала. Дори подготвих прочувствена реч за ползата от нашето бъдещо и добронамерено сътрудничество. Глупава идея, от онзи тип, дето ти хрумва посред нощ и се изпарява с първите слънчеви лъчи. Едва ли щеше да се получи нещо. Ако питаш мен, най-добре ще е да сваря цял казан с тинктура от тръпнитревче и да им я налея в зиналите усти. И тогава въпросът ще се реши отведнъж.

Тя го гледаше съвсем сериозно.

— Шегуваш се, нали?

— Поне се опитвам.

— Защото в противен случай по-добре не опитвай — няма да стигнеш доникъде. Ще ти кажа, че сега май не е време да молиш Обитателите за услуга. Изглежда, са ни ядосани за нещо.

— За какво?

— Де да знаех. Във всеки случай здравата са раздразнени. Снощи слизах до техния край на острова, където често се срещаме и разговаряме. Видяха ме, но този път не се държаха никак дружелюбно.

— Че това не е ли обичайно?

— Не и с мен. Снощи направо ме отрязаха. Не ме пуснаха даже да припаря до тях. Личеше си, че са страшно недоволни. Сигурно познаваш донякъде езика на жестовете им? Телата им изглеждаха сковани като дъски.

Заради гмурците е, помисли си той. Узнали са за гмурците. Това трябва да е. Но не беше въпрос, който би искал да обсъжда точно сега с нея.

— Проблемът с чуждоземците е — заговори той, — че са чуждоземци. Дори когато си мислим, че ги разбираме, всъщност не разбираме нищичко. Често съм си блъскал главата как да заобиколя тази пречка. Слушай, ако кашлицата ти продължи още два-три дена, ела да ти направя нови изследвания. Но престани да се тревожиш за гъбата убиец, ясно? Каквото и да имаш, не е това.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя. Обърна се и спря при рафта с украшения. — Тези неща наистина ли са от Земята?

— Да. От колекцията на моя прапрапрапрадядо.

— Ама наистина? Оригинални предмети от Земята? — Пръстите й се протегнаха към малката статуетка и камъка от някаква важна стена, чието име Лолър бе забравил. — Не бях виждала неща от Земята. Знаеш ли, понякога дори не вярвам, че е съществувала.

— Аз пък съм сигурен — отвърна Лолър. — Но познавам доста хора, които мислят като теб. Ще ми кажеш, ако още имаш кашлица, нали?

Тя му благодари и излезе.

Е, време беше за закуска, помисли с облекчение Лолър. Най-сетне. Една хубава пържола от камшична риба и чаша прясно изстискан сок от манагордо.

Но се беше забавил твърде дълго. Нямаше кой знае какъв апетит и сдъвка храната неохотно.

Малко по-късно на прага се появи нов пациент. Брондо Катцин, управителят на рибния пазар на острова, беше уловил несмъртоносна риба-стрела откъм погрешната страна и сега от дланта му се подаваше дълъг пет сантиметра черен шип.

— Представяш ли си какъв съм глупак! — повтаряше ядосано едрият мъжага с ниския си флегматичен глас. — Представяш ли си? — Очите му бяха изцъклени от болка, а отеклата му ръка бе два пъти по-голяма от нормалното. Лолър отряза единия край на шипа, измъкна го от другата страна и проми старателно раната. Накрая му даде няколко таблетки сушен джинджифил срещу болката. Катцин не сваляше втренчен поглед от подпухналата си ръка и все повтаряше: — Какъв съм тъпак.

Лолър се надяваше, че е измил от раната достатъчно трихоми, за да не позволи да се инфектира. В противен случай имаше реална опасност Катцин да изгуби ръката си до китката, а може би чак до рамото. Сигурно бе много по-лесно да практикуваш медицина на планета с голяма суша или на някоя станция, където разполагаш с всички придобивки на науката и техниката. Но все пак направи каквото му беше по силите. А денят едва започваше.

4.

По обед излезе от ваарга за кратка почивка. Отминалата сутрин бе една от най-натоварените от месеци. На остров с човешка популация от едва седемдесет и осем души, повечето от които в цветущо здраве, Лолър нерядко прекарваше цели дни и дори седмици, без да го посети пациент. В такива периоди обикновено слизаше до залива да събира водорасли за лекарствата си, дейност, в която му помагаше Натим Гаркид. Друг път не правеше нищо, разхождаше се, плуваше или навлизаше навътре в залива с някоя рибарка лодка, за да се полюбува на океана. Но не и днес.

Първо, малкото момче на Дана Соултел, което имаше треска, след това Маря Хейн с крампи, след като снощи бе прекалила с варените миди; Вимбер Танамид, оплакващ се от обичайната си мигрена и тремори; младият Бард Талхейм с навехнат глезен от някакви лудории край морската стена. Лолър промърмори необходимите заклинания и приложи подходящия мехлем, всичко това придружено от професионална самоувереност и предсказания за скорошно оздравяване. Доктор Лолър може да не беше кой знае какъв специалист, но неговият невидим асистент доктор Плацебо обикновено рано или късно поемаше грижата за болежките на пациентите.

Но ето, че най-сетне в чакалнята нямаше никого и добрият доктор си предписа порция свеж въздух за отдих и развлечение. Излезе от ваарга, протегна се и размаха няколко пъти ръце. После погледна надолу, към крайбрежната улица. Заливът, със спокойните си води, го прикани да слезе. Днес изглеждаше особено красив: стъклена повърхност от сияещо злато, ослепително огледало. В плитчините лениво се поклащаха различни местни обитатели. По-нататък от време на време равната повърхност са разцепваше от по някоя перка. На кея бяха завързани два от корабите на Делагард, полюшваха се ритмично. Лолър имаше странното усещане, че този летен миг ще продължи вечно, че нощта и зимата никога няма да се върнат. Неочаквано спокойствие изпълни душата му, истински дар, мимолетен повей на неописуема радост.

— Лолър — обади се някой вляво от него.

Нисък, пресипнал и същевременно властен глас, в който обаче сега се долавяше отчаяние. И странно променен — трябваше му известно време да познае гласа на Нид Делагард.

Беше се изкатерил по пътеката от крайбрежната и стоеше между ваарга на Лолър и малкия резервоар, където той държеше събраните водорасли. Лицето му бе зачервено, плувнало в пот, с изцъклени очи, сякаш всеки миг щеше да получи удар.

— Какво е станало пък сега, по дяволите? — изсумтя Лолър.

Делагард само раздвижи зяпналата си уста като риба на сухо.

Лолър го бучна с пръст в месестото рамо.

— Не можеш ли да говориш, човече? Казвай, проклет да си. Какво има?

— Да… да… — Делагард завъртя глава. — Загазихме го. По-зле е, отколкото можеш да си представиш.

— Какво сме загазили?

— Проклетите гмурци. Хрилестите са направо бесни заради тях. Този път здравата ще си изпатим. Наистина здравата. Точно това се опитвах да ти кажа сутринта, когато ме заряза.

Лолър премигна объркано.

— Какви ги плещиш, за Бога?

— Сипи малко бренди и ще ти кажа.

— Хайде, влизай.

Влязоха. Той наля солидна порция бренди в една чаша и я подаде на Делагард, помисли малко и сипа по-умерена доза и на себе си. Делагард гаврътна брендито наведнъж и остави чашата. Лолър му наля пак.

Делагард най-сетне заговори, но мъчително и на пресекулки, като че ли се бореше с някакъв говорен дефект:

— Преди малко дойдоха хрилестите… десетина. Излязоха право от водата пред корабостроителницата и наредиха на хората ми да ме повикат, за да разговаряме.

Хрилестите? В човешкия край на острова? Това не се бе случвало от десетилетия. Хрилестите никога не преминаваха на юг от издатината, където строяха централата. Никога.

Делагард го погледна измъчено.

— Викам им: „Какво искате?“ С жестове, разбира се, колкото се може по-учтиво, знаеш как е. Май бяха от ония, едрите екземпляри, ма кой да каже със сигурност? Знаеш ли как да ги различаваш един от друг? Във всеки случай трябва да бяха важни клечки. И те ми казват: „Ти ли си Нид Делагард?“ Като че ли не знаят. Казах, че съм аз, и те ме сграбчиха.

— Сграбчиха те?

— Ами да, натиснаха ме. С малките си перки. Блъснаха ме до стената и ме приковаха там.

— Късметлия си, че още се държиш на крака.

— Не се майтапя. Ще ти призная, докторе, че ме изплашиха до смърт. Вече си мислех, че ще ме изкормят и разфасоват на място. Ето гледай, белези от перките им. — И му показа няколко червени петна от вътрешната страна на ръката си. — И лицето ми е подпухнало, нали? Помъчих се да дръпна глава, а един от тях ме фрасна, но май беше случайно. Та казвам ти, двамина ме задържаха, а третият си пъхна лицето в моето и започна да ми говори разни неща, наистина ми говореше, едни такива дълбоки, бумтящи звуци, ууум-ууанг-хуууф-тиййзт-ууум-ууанг-хуууф-тиййзт. Бях толкова изплашен, че не схващах нищичко. Но сетне ми стана ясно. Повтаряха го отново и отново, докато не се убедиха, че съм ги разбрал. Това си беше чист ултиматум. — Гласът на Делагард се снижи с няколко регистъра. — Гонят ни от острова. Имаме трийсет дни да изчезнем оттук. Всички, до последния човек.

— Какво?

Очите на Делагард блестяха трескаво и налудничаво. Той поиска с жест още бренди. Лолър му наля, без да поглежда към чашата.

— Всеки човек, останал на Сорве след отредения срок, ще бъде хвърлен в лагуната без право да излезе на брега. Постройките, вдигнати от нас, ще бъдат разрушени. Резервоарът, корабостроителницата, къщите на площада — всичко. Онова, което оставим във вааргите, ще бъде изсипано в морето. Всички морски съдове трябва да напуснат пристана, инак ще бъдат потопени. Свършено е с нас, докторе. Вече нямаме място на остров Сорве. Прокудени сме, завинаги.

Лолър го гледаше невярващо. В съзнанието му се меняха мимолетни настроения — объркване, уплаха, отчаяние. Смут изпълни душата му. Да напуснат Сорве? Да напуснат Сорве? Разтрепери се. После се овладя, помъчи се да възвърне доскорошното си душевно равновесие.

Заговори навъсено:

— Да убиеш неколцина гмурци при опит за добив на метали от дъното не е никак добра постъпка. Но струва ми се, реакцията им е доста пресилена. Сигурно не си разбрал какво ти казват.

— Разбрах и още как! Няма грешка. Бяха пределно ясни.

— И всички ще трябва да си вървим?

— Тъй де, нали ме чу? До трийсет дни.

„Истина ли е това? — чудеше се Лолър. — Или сънувам?“

— Обясниха ли защо? Заради гмурците ли е?

— Заради какво друго? — В ниския дрезгав глас на Делагард прозвуча нотка на вина. — Точно както ти казах тази сутрин. Хрилестите винаги знаят какво правим.

— Божичко… Божичко… — Внезапно шокът се смени с гняв. Делагард бе заложил на карта живота на всички на острова и бе изгубил. Хрилестите го бяха предупредили: „Никога вече не прави така, инак ще ви изгоним оттук“. И въпреки това той бе повторил глупавата си постъпка. — Какъв безскрупулен копелдак си, Делагард!

— Не зная как са научили. Взех всички предпазни мерки. Пренесохме ги през нощта, държахме ги под навеса, бяха заключени.

— Но те са узнали.

— Узнаха — призна Делагард. — Те знаят всичко за нас. Знаят ако чукаш жената на някого. Но не ги е еня. Не и за това. Убиеш ли обаче някой гмурец, пощуряват.

— Какво ти казаха при предишния инцидент с гмурците? Когато те предупредиха да не ги използваш за работа, какво точно ти казаха, че ще стане, ако те заловят?

Делагард мълчеше гузно.

— Какво ти казаха? — повтори настойчиво Лолър. Делагард облиза устни.

— Казаха ми, че ще ни изгонят всички от Сорве — промърмори накрая, свел поглед като уловен в беля ученик.

— И въпреки това ти го направи? Въпреки това?

— Кой би им повярвал? Божичко, Лолър, живеем тук от сто и петдесет години! Паднахме от космоса право на шибаните им острови и да не би да ни казаха: „Махайте се, отвратителни двукраки космати чуждоземци?“ Не. Досега не им пукаше.

— Като изключим Шаликомо — възрази Лолър.

— Само че това е било много отдавна. Преди някой от нас да се е родил.

— Хрилестите са избили доста хора на Шаликомо. Невинни хора.

— Други хрилести. В друга ситуация.

Делагард стисна юмруци и кокалчетата му изпукаха. Гласът му изтъня. Изглежда, доста бързо се бе отърсил от чувството за вина. Биваше го за тези неща, да възстановява накърненото си самочувствие.

— Шаликомо е изключение — заяви Делагард авторитетно. Хрилестите бяха решили, че на острова, доста малък по размери, има прекалено много хора, и бяха наредили част от тях да си вървят, но хората така и не бяха успели да се споразумеят кой да си тръгне и в края на краищата хрилестите бяха избили толкова от тях, колкото бяха сметнали за нужно. — Това е стара история.

— Било е отдавна, съгласен съм — отвърна Лолър. — Но какво те кара да мислиш, че няма да се повтори?

— Ами това, че оттогава хрилестите не са проявявали враждебно отношение. Може да не ни харесват, но не ни пречат да правим каквото искаме, стига да си стоим в нашата част на острова и да не се размножаваме прекалено. Събираме водорасли, ловим риба на воля, строим къщурки, вършим всякакви неща, които могат да се очакват от чуждоземци — и нито думичка от тях. Кой би повярвал, че ще се ядосат толкова, когато се опитам да обуча неколцина гмурци за водолази, за да извадя от дъното на морето метали, от които ще имаме полза всички? Вярно, изгубихме ги, но…

— Това е последната капка — прекъсна го Лолър. — Онази, от която чашата прелива.

— А? Какви ги плещиш пък сега?

— Стара земна поговорка. Искам да кажа, че каквато и да е причината, историята с гмурците ги е накарала да ни изгонят оттук.

Затвори очи. Представи си как си събира вещите, как се качва на някой кораб за друг остров. Не беше никак лесно.

„Ще трябва да напуснем Сорве. Да напуснем Сорве. Да…“

Едва сега осъзна, че Делагард продължава да говори.

— … Като гръм от ясно небе. Не очаквах подобно нещо. Опряха ме в стената, направо ме забодоха и онзи ми дуднеше в лицето. „Имате трийсет дни да напуснете острова, инак му мислете“. Докторе, представяш ли си какво ми беше? Особено като знаех, че вината за това е моя. Тази сутрин ме обвини, че съм безсъвестен, но не ме познаваш, човече. Мислиш ме за престъпник, обирджия, но какво разбираш ти? Криеш се в къщичката си, пийваш си на спокойствие и се опитваш да съдиш хора, които имат повече енергия и амбиция, отколкото си показвал през целия си живот…

— Млъквай, Делагард!

— Ти каза, че нямам съвест.

— Че имаш ли?

— Нека ти кажа, Лолър, че се чувствам като лайно, задето ви забърках в тази каша. Аз също съм роден тук, ако случайно си забравил. Не е необходимо да ми излизаш със снобските изявления, че си от фамилия на основатели и прочее, не и на мен. Моето семейство е тук от самото начало, също като твоето. Ние, Делагардови, на практика сме построили този остров. А сега да науча, че ме изхвърлят оттук като мърша, не само мен, но и всички останали… — Гласът на Делагард се промени отново. Гневът изчезна, заменен от смирение, почти съжаление. — Искам да знаеш, че поемам цялата отговорност за постъпките си. Това, което смятам да направя, е…

— Чакай малко — спря го Лолър и вдигна ръка да прекъсне тирадата му. — Не чуваш ли някакъв шум?

— Шум? Какъв шум? Къде?

Лолър кимна към вратата. Откъм площада, делящ двете територии на острова, долитаха изплашени възклицания и викове.

Делагард се ослуша и кимна.

— Да, да, и аз го чувам. Какво ли е станало?

Но Лолър вече бе изскочил навън и тичаше към площада.

Три обветрени паянтови постройки — бараки, почти коптори — стърчаха на площада, по една на всяка страна. Най-голямата, в подножието на хълма, бе островното училище. На отсамната страна бе малкото кафене на Лиз Никлаус, жената на Делагард. Последната бе общинският център.

Няколко изплашени деца се бяха скупчили пред училището заедно с двама учители. Пред общината неколцина възрастни крачеха напред-назад или се въртяха в кръг. Лиз Никлаус бе излязла от кафенето и се озърташе, облещена и зяпнала. В другия край на площада се бяха изправили двама от капитаните на Делагард — ниският набит Госпо Струвин и мършавият дългокрак Бамбър Кадрел. Стояха в самото начало на рампата, която свързваше площада с крайбрежната улица, и се държаха за перилата, сякаш очакваха някаква гигантска вълна да разлюлее острова. Между тях, запречил площада като паметник, стоеше с наведена глава търговецът на риба Брондо Катцин, втренчил поглед в ранената си ръка, сякаш на нея току-що му се бе отворило трето око.

Нямаше и намек за някакъв инцидент или жертва.

— Какво става? — попита Лолър.

Лиз Никлаус се извърна бавно към него, с плавно движение на цялото си тяло. Беше висока енергична жена с чорлава руса коса и тъмна, почти черна кожа. Делагард съжителстваше с нея от пет или шест години, откакто бе починала жена му, но не бяха женени официално. Хората говореха, че упорствал, за да опази наследството за децата си. Делагард имаше четири големи сина, но те живееха на други острови — по един на остров.

— Бамбър и Госпо тъкмо дойдоха от корабостроителницата — заговори тя с нисък, дрезгав глас. — Казват, че там идвали хрилестите… че казали… казали ни… казали на Нид… — изломоти нещо неразбрано и млъкна. Вместо нея продължи дребничката съсухрена Менди Танаминд, майката на Нимбър:

— Искат да си вървим! Искат да се махнем оттук! — И се изкиска истерично.

— Нищо смешно няма в това — укори я Сандор Талхейм — беше на възрастта на Менди, — поклати ядно глава и долната му челюст се разтрепери.

— И всичко това заради няколко животинки — добави Бамбър Кадрел. — Заради трима умрели гмурци.

Значи новината бе излязла на бял свят. Жалко, помисли си Лолър. Хората на Делагард трябваше да си държат езиците зад зъбите, докато потърсят някакъв начин да оправят бъркотията.

Някой изхлипа. Менди Танаминд се изкиска отново. Брондо Катцин се пробуди от вцепенението си и започна да повтаря с жлъчен глас:

— Проклетите хрилести! Проклетите гадни хрилести!

— Какво е станало? — попита Делагард, тъкмо идваше от ваарга на Лолър.

— Твоите момчета Бамбър и Госпо на своя глава са разпространили вестта — обясни му Лолър. — Всички знаят.

— Какво? Какво?! Тъпаци! Ще ги убия!

— Малко е късничко вече.

На площада прииждаха още хора. Лолър видя Гейб Кинверсон, Съндайра Тейн, отец Куилан, Суейнърови. И други зад тях. Тълпата нарастваше бързо — трийсет, четирийсет, петдесет души — почти всички. Дойдоха пет-шест сестри, плътно скупчени, стегната малка женска фаланга. Дойде Даг Тарп. Маря и Грен Хейн. Джоск Янез, седемнайсетгодишният ученик на Лолър, който един ден щеше да стане новият доктор на острова. Картографът Оньос Фелк. Натим Гаркид, който, изглежда, току-що се бе измъкнал от застланото си с водорасли легло, защото панталоните му бяха мокри. Новината вече бе обиколила цялото население на острова.

На лицата на всички се четеше шок, уплаха, объркване. „Истина ли е? — питаха се хората. — Възможно ли е?“

Делагард вдигна ръце и извика:

— Чуйте всички, няма причини за безпокойство! Съвсем скоро ще оправим нещата!

Гейб Кинверсон застана пред Делагард. Изглеждаше два пъти по-висок от корабовладелеца, истинска планина, с квадратна брадичка, огромни плещи и хладни морскозелени очи. Позата му излъчваше стаена заплаха.

— Какво, гонят ли ни? Наистина ли казаха да си вървим?

Делагард кимна.

— Дават ни срок трийсет дни. Бяха пределно ясни. Не им пука къде ще идем, но не можем да останем тук. Но аз ще оправя тази работа. Можете да разчитате на мен.

— Ако питаш мен, май вече всичко си оправил — тросна се Кинверсон. Делагард отстъпи назад и го погледна, сякаш очакваше Гейб да се нахвърли върху него с юмруци. Но рибарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан. — Трийсет дни — повтори той по-скоро на себе си. — Ама че работа. — След което се обърна, почеса се по главата и бавно се отдалечи.

„Може пък наистина да не му пука“, помисли си Лолър. Кинверсон прекарваше по-голямата част от живота си в открито море, сам със себе си, прехранваше се с улов на рибата, която не навлизаше в залива. Никога не бе вземал активно участие в обществения живот на острова, носеше се през него, както островите на Хидрос се рееха из океана — сдържан, независим, разчитащ изцяло на себе си, следващ някакъв свой, личен курс.

Но други бяха много по-възбудени. Ейлиана, ниската златокоса жена на Брондо Катцин, плачеше на глас. Отец Куилан се мъчеше да я успокои, но изглежда, той самият също бе притеснен. Суейнърови разговаряха приглушено помежду си. Няколко млади жени се опитваха да обяснят какво става на малките си дечица. Лиз Никлаус бе извадила делва с бренди от морско грозде от кафенето и тя преминаваше бързо от човек на човек, надигана от треперещи ръце.

Лолър се наведе към Делагард.

— И как по-точно смяташ да се справиш с това? Имаш ли някакъв план?

— Имам — отвърна Делагард и изведнъж се изпълни с трескава енергия. — Казах ти, че поемам цялата отговорност, и говоря съвсем сериозно. Ако трябва, ще допълзя при хрилестите на колене, ще им ближа задните плавници и ще поискам прошка. Те ще омекнат, рано или късно. Не може да упорстват с този ултиматум — това е абсурдно.

— Възхищавам се на оптимизма ти.

Делагард продължаваше, сякаш не го бе чул:

— И ако откажат да отстъпят, смятам сам да отида в изгнание. Ще им кажа, че не е необходимо да наказват всички. Само мен. Аз съм виновният. Ще се преселя на Велмис или Салимил, където ми кажат, и никога повече няма да видите грозното ми лице на Сорве. Ще стане, докторе. Те са разумни същества. Сигурно си дават сметка, че няма никакъв смисъл да изхвърлят оттук една нещастна старица като Менди, която е прекарала целия си живот на този остров. Аз съм негодникът, престъпникът, заради когото умряха онези гмурци, и аз ще си ида, макар да се съмнявам, че ще се стигне дори до това.

— Може и да си прав. А може би не.

— Ще пълзя пред тях, ако трябва.

— А после ще върнеш тук някой от синовете си, за да управлява корабостроителницата, нали?

Делагард го погледна учудено.

— Че какво лошо има в това?

— Ами например, да си помислят, че един Делагард не е по-добър от друг. И че не си бил докрай искрен в разкаянието си.

— Какво искаш да кажеш — че жертвата ми няма да е достатъчна за тях, така ли?

— Точно това казвам. Може да поискат от теб много повече.

— Като например?

— Какво ще направиш, ако ти кажат, че ти и семейството ти трябва да напуснете завинаги остров Сорве и никога повече да не се завръщате — и че корабостроителницата ви ще бъде разрушена?

Делагард изцъкли очи.

— Не! Не могат да поискат това от мен!

— Вече го направиха. И повече дори.

— Но ако си тръгна… ако напусна, а синът ми обещае никога да не докосва гмурец…

Лолър му обърна гръб.

За него първият шок вече бе отминал. Мисълта за напускането на острова бе изпълнила мислите му, беше се пропила в плътта и костите му. Приемаше я всъщност спокойно. Дори се изненада от това. За един кратък миг спокойният живот, който бе градил на този остров, му бе отнет безкомпромисно и завинаги.

Спомни си деня, в който бе ходил на Тибейри. Безпокойството, което изпита, когато се озова сред непознати хора, за които не знаеше съвсем нищичко, дори как се казват, кратката разходка по пътеката, за която нямаше представа къде води. И радостта да се прибере у дома след няколко часа.

А сега трябваше да се премести другаде, където да прекара остатъка от живота си, да живее сред също такива непознати. Трябваше да забрави, че е доктор Лолър от остров Сорве, и да се превърне в друг човек, в новодомец, натрапник от далечен остров, опитващ се да си намери място в нова и непозната среда, където нямаше място. Щеше да е ужасно трудно да привикне. И въпреки това след първите няколко минути на душевно объркване го бе завладяло спокойствие, покорно примирение, сякаш изпитваше безразличие към факта на прогонването също като Гейб Кинверсон или Гаркид. Странна работа. „Може би идеята още не е стигнала до съзнанието ми“, рече си.

До него застана Съндайра Тейн. Беше зачервена и на челото й бяха избили едри капки пот. И колкото и да бе странно — изглеждаше почти доволна.

— Казах ти, че ни се сърдят за нещо, видя ли? Нали? Оказа се, че съм права.

— Да — потвърди Лолър. Тя го погледна за миг.

— Наистина ще трябва да се махнем оттук. Няма капчица съмнение. — Очите й засияха. Изглежда, всичко това я радваше по някакъв странен, необясним начин. Лолър си спомни, че този остров й е шестият, а беше едва на трийсет и една. „Свикнала е да се мести — рече си. — И дори й харесва“.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото Обитателите никога не отстъпват от решенията си. Когато кажат нещо, държат да бъде изпълнено. А убийството на гмурци, изглежда, е доста по-сериозно престъпление за тях, отколкото изтребването на месеста риба в залива. Обитателите нямат нищо против да се прехранваме с фауната в лагуната. Те самите ядат месеста риба. Но гмурците са нещо друго. Обитателите ги покровителстват.

— Така е — съгласи се Лолър.

Тя го погледна право в очите. Беше висока почти колкото него.

— Доста дълго време си живял тук, нали, Лолър?

— Целия си живот.

— О! Съжалявам. Няма да ти е никак лесно.

— Ще се справя. И на другите острови се търсят доктори. Дори полуизучени като мен. — Той се засмя. — Ей, какво стана с кашлицата ти?

— Нито един пристъп, откакто ми даде онова лекарство.

— Така и смятах, че ще стане.

Делагард дойде и без да се извини, че прекъсва разговора им, попита:

— Докторе, ще дойдеш ли при хрилестите?

— За какво?

— Познават те добре. Уважават те — заради баща ти. Смятат те за сериозен и почтен човек. Ако им обещая да напусна острова, можеш да гарантираш за мен, искам да кажа, че ще си тръгна и никога няма да се върна.

— Ще ти повярват и без моята помощ. Просто защото не очакват, че някое разумно същество може да лъже. Но това пак няма да промени нищо.

— Въпреки това, Лолър, искам да дойдеш с мен.

— Ще е само загуба на време. По-добре да се заемем с плана за евакуация.

— Дай поне да опитаме. Не можем да сме сигурни, докато не го направим.

— Още сега ли?

— По тъмно — отвърна Делагард. — Сега и без това не искат да ни виждат. А и нали празнуват пускането на новата електростанция. Ако не знаеш, стана преди два часа. Прокараха кабел от крайбрежната до техния край на острова.

— Радвам се за тях.

— Ще те чакам по залез-слънце при морската стена, разбрано? А след това ще идем да си поговорим с тях. Ще го направим ли, докторе?

Следобеда Лолър остана във ваарга си, опитваше се да си представи какво ще е да напусне острова завинаги. За щастие нямаше нови пациенти. Делагард, верен на сутрешното си обещание, му прати няколко манерки бренди и Лолър пийна малко, после още, без да почувства какъвто и да било ефект. Поколеба се дали да не си капне още малко от тинктурата, но точно в този момент идеята не му се стори добра. Все още го владееше онова странно спокойствие и ако имаше нещо, което да обезпокои крехкото му душевно равновесие, то бе назряващата тежест на депресията, за която розовите капки едва ли щяха да се окажат полезни.

„Напускам острова. Ще трябва да живея другаде, на остров, който не познавам, сред хора, чиито имена и минало са абсолютна загадка за мен“.

Опитваше се да си внуши, че всичко е наред, че само след няколко месеца ще се чувства като у дома си на Тибейри, Велмис или Кагерам, на който и да е остров, също както на Сорве. Знаеше, че не е истина, но въпреки това си го повтаряше.

Смирението, изглежда, вършеше работа. Приемането на неизбежното, дори безразличието. Проблемът бе, че не можеше да остане вечно в това състояние. От време на време съзнанието му се раздираше от болезнените светкавици на прояснението, от мисълта за непоносимата загуба, от набиращ сила страх.

Когато се стъмни, Лолър излезе от ваарга и слезе при вълнолома.

Бяха изгрели две луни и небето бе озарено в сребристото сияние на Слънчев изгрев. Мъждиви отражения трепкаха по гладката повърхност на залива, дълги пурпурни и златисти ивици, които бързо избледняваха под сивкавото покривало на настъпващата нощ. Тъмните силуети на загадъчни морски обитатели се плъзгаха из плитчините. Картина, в която се съдържаше неописуем покой — заливът по залез-слънце, умиротворен и красив.

Но изведнъж мисълта за предстоящото пътуване се пробуди в ума му и Лолър вдигна поглед над залива, зад който се простираше безбрежният враждебно настроен океан. Колко дълго щеше да се наложи да плават, преди да намерят остров, готов да ги приеме? Една седмица? Две? Месец? Никога не бе излизал в открито море, дори за един ден. Даже прехвърлянето на Тибейри бе станало с малка лодка, кратко пътуване непосредствено отвъд плитчините на лагуната.

Осъзна, че се страхува от океана. Възприемаше го като огромна зейнала уста, която в далечното минало е погълнала Хидрос в титанична конвулсия и е оставила само нищожните острови, създадени от хрилестите. Щеше да погълне и него дори само да се опита да го прекоси.

Ядоса се и се помъчи да си внуши, че това е глупаво, че хора като Гейб Кинверсон излизат в открито море всеки ден, че Нид Делагард е пътувал стотици пъти между островите, че Съндайра Тейн е дошла на Сорве от един остров в Лазурно море, толкова отдалечен, че Лолър дори не бе чувал за него. След седмица или две щеше да се качи на някой от корабите на Делагард и той щеше да го откара на острова, който щеше да стане неговият нов дом.

И въпреки това — тъмната бездна, необятната мощ на обхващащия цяла една планета океан…

— Лолър? — повика го някой. Той се обърна. За втори път през този ден Нид Делагард излезе от сенките зад него.

— Хайде — рече корабовладелецът. — Става късно. Да вървим да говорим с хрилестите.

5

Малко по-надолу, отвъд извивката на брега, електростанцията на хрилестите бе озарена от светлини. Други светлини, десетки, може би стотици, можеха да се видят по улиците на града на хрилестите. Неочакваната катастрофа от прогонването бе засенчила напълно другото историческо събитие — пускането на първата турбинна електроцентрала на остров Сорве.

Светлината, извираща от новата електроцентрала, бе студена, зеленикава, сякаш подигравателна. Хрилестите разполагаха с известна технология, която можеше да се сравни с техническия напредък на Земята от времето на осемнайсети, най-много началото на деветнайсети век, и дори бяха изобретили електрическа крушка — използваха нишки, извлечени от един широко разпространен морски бамбук. Крушките бяха скъпи и изключително трудни за производство и доскоро се захранваха от голямата галванична батерия — примитивно и несигурно съоръжение, осигуряващо електричеството на целия остров в моментите, когато не беше повредено. Но сега — след колко години труд? пет? десет? — крушките на острова светеха с постоянна светлина от този нов и неизчерпаем източник, енергия от морето, топла вода от повърхността, превърната в пара, която да задвижва турбините на генератора — електричество, пораждано в генератора, за да достигне до всяка лампа на остров Сорве.

Хрилестите бяха разрешили на хората да ползват част от новата електроенергия срещу работа — Суейнърови щяха да им изработват електрически крушки, Дан Хендърс — изплитането на кабела и прочее. Лолър бе участвал в тези преговори заедно с Делагард, Нико Талхейм и още неколцина. Една малка по беда в междувидовото сътрудничество, извоювана през последните години. Беше им отнела шест месеца мудни, мъчителни преговори.

Лолър си спомни, че тъкмо тази сутрин се бе надявал да подхване нови преговори, при това съвсем самостоятелно. Струваше му се, че е било преди милион години. А ето, че сега двамата с Делагард възнамеряваха да молят поне да ги оставят на острова.

— Отиваме право при къщурката на големите — зашепна Делагард. — Подобни въпроси най-добре да се обсъждат с началството.

Лолър сви рамене.

— Както кажеш.

Заобиколиха електростанцията и навлязоха в територията на хрилестите, като продължаваха да следват извивката на брега. Тук островът се разширяваше с бързи темпове, издигаше се от крайбрежното ниво зад стената до широко овално плато, на което бе разположено селцето на хрилестите. В далечния край на платото имаше стръмен скат, с който завършваше внезапно тази плетена от стебла на морски растения неголяма планина.

Селото на хрилестите имаше формата на неправилен кръг, като най-важните постройки бяха разположени в центъра, а останалите се нижеха на неравни интервали по периферията. Основната разлика между вътрешните и външните сгради, изглежда, се криеше в здравината и издръжливостта им — тези в централната част, които имаха церемониално предназначение, бяха изградени от същите клони на морски растения, от които и самият остров, докато останалите, в които живееха хрилестите, бяха само временни колиби от сплетени водорасли, листа и скеле от морски бамбук. Издаваха неприятен мирис на гниеща дървесина под палещите лъчи на слънцето и когато водораслите достигаха определено ниво на изсъхване, хрилестите ги махаха и ги сменяха с нови. За този процес се грижеше една специална порода, или каста хрилести, които непрестанно се занимаваха да смъкват изсъхналите водорасли и да ги заменят със свежи.

Вървенето до другия край на територията на хрилестите отне доста време. Когато Лолър и Делагард най-сетне навлязоха във вътрешния кръг на селцето, Слънчев изгрев бе залязъл и в небето ярко сияеше Хидроският кръст.

— Ето ги — рече Делагард. — Остави на мен да говоря. Ако видиш, че се дразнят от мен, ти поеми разговора. Нямам нищо против да им призная какво говедо съм. Ще им кажа каквото пожелаят, само да свърши работа.

— Наистина ли смяташ, че ще свърши?

— Шшшт. Сега не е моментът да чувам подобни приказки.

Неколцина хрилести — самци, както предполагаше Лолър — се приближаваха към тях от центъра на селцето. На десетина метра спряха и се подредиха в редица.

Делагард вдигна ръце в жест, който означаваше „Идваме с мир“. Това беше и универсалният поздрав между хрилести и хора. Нито един разговор не започваше без него.

Хрилестите трябваше да отговорят с нещо като предсмъртно хриптене, чийто смисъл обаче беше „Приемаме ви като миролюбиви гости и очакваме вашите слова“. Но не последва нищо такова. Те просто стояха и ги гледаха.

— Имам лошо предчувствие за тази работа, а ти? — попита тихо Лолър.

— Почакай малко.

Делагард повтори миролюбивия жест. После продължи да размахва ръце и заговори:

— Ние сме ваши приятели и изразяваме дълбокото си уважение.

Един от хрилестите издаде звук, който прозвуча като пръдня.

Малките им блестящи жълти очички, събрани в средата на лицето, изучаваха двамата човеци с ледено безразличие.

— Дай да опитам аз — каза Лолър.

И пристъпи напред. Вятърът духаше откъм хрилестите и го блъсна с тяхната тежка влажна миризма на мускус, примесена с нетърпимото зловоние на разлагащи се водорасли, извиращо от порутените им къщурки.

Той направи жеста за „ние идваме в мир“. След кратка пауза продължи с „искаме да се срещнем с някой, който управлява“.

Един от хрилестите отново издаде пръдливия звук. Лолър се зачуди дали не е същият, който рано тази сутрин се бе държал така агресивно на пътеката към електростанцията.

Делагард се намеси с „моля за прошка за неканеното ни посещение“. Мълчание: хладни, безразлични очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Лолър опита с „как бихме могли да изкупим вината си?“ Не получи отговор.

— Негодници такива — прошепна Делагард. — Ще ми се да пронижа с копие дебелите им търбуси.

— Те го знаят — отвърна Лолър. — Тъкмо затова не желаят да разговарят с теб.

— Ще си вървя тогава. Опитай ти да поговориш.

— Щом смяташ, че има смисъл.

— Ти си чист пред тях, човече. Припомни им кой си. Кой беше баща ти и какво направи за тях.

— Други предложения? — попита Лолър.

— Виж, просто се опитвам да ти помогна. Но както и да е, опитай каквото ти хрумне. Ще те чакам в корабостроителницата. Отбий се на връщане да ми кажеш как е минало.

Делагард се обърна и потъна в тъмнината.

Лолър се приближи още няколко крачки към шестимата хрилести и започна отново с встъпителните жестове. След това се представи: Валбен Лолър, син на Върнат Лолър — доктора. Великият лечител, когото със сигурност си спомнят, човекът, спасил техните деца при епидемията от перковиден метил.

Във всичко това се криеше някаква тъжна ирония — тъкмо по този начин бе възнамерявал да започне речта, която бе обмислял през нощта. Ето, че най-сетне имаше тази възможност. Само че при съвсем различни обстоятелства.

Те го гледаха, без да отговорят.

Той продължи:

„Подканихте ни да напуснем острова. Истина ли е това?“

Хрилестият отляво отвърна с лаконичен утвърдителен звук.

„Това ни натъжава дълбоко. Има ли някакъв начин да бъде оттеглено предложението?“

Никакъв, избумтя хрилестият отдясно.

Лолър ги загледа безпомощно. Вятърът се усили, блъсна го отново в лицето с тежката им миризма и той усети, че му се гади. Винаги бе гледал на хрилестите с известна боязън, дори с умерено отвращение. Знаеше, че трябва да ги приема такива, каквито са, още един щрих в света, в който живееше, като океана и небето. Но колкото и добре да ги познаваше, те си оставаха същества от друга раса. Чудовища от звездите. Извънземни — различни от хората, без каквато и да било родствена връзка. „Защо е така? — запита се той. — Та аз съм се родил на този свят, също като тях“.

Без да отстъпва нито крачка, той продължи:

„Смъртта на гмурците бе само нещастен инцидент. Постъпката ни не е преднамерена.“

Ръмжене. Хриптене. Съскане. Което означаваше: „Не ни интересува защо се е случило, само — че се е случило“.

Зад шестимата хрилести премигваха зелени светлини, озаряващи странни постройки или съоръжения — машини? статуи? идоли? — които изпълваха откритото пространство в центъра на селцето. Причудливи форми от метал, извличан с безкрайно търпение от тъканите на дребни морски обитатели, за да бъде използван за нещо, наподобяващо лишена от смисъл скулптурна група от ръждясали неравни късове.

„Делагард обеща никога повече да не използва гмурците“ — продължаваше Лолър, отчаяно търсеше възможност за диалог.

Ръмжене. Хриптене. Безразличие.

„Няма ли да ни подскажете как да възстановим добросъседските ни взаимоотношения? Съжаляваме за случилото се. Ужасно много съжаляваме“.

Никакъв отговор. Хладни жълти очи, нетрепващи, надменни…

„Това е безумие — помисли Лолър. — Все едно да споря с вятъра“.

— По дяволите, става дума за нашият дом! — провикна се той и придружи думите си със съответните жестове. — Та ние сме се родили тук!

Три клокочещи звука, на по-нисък регистър.

— Да си намерим друг дом? — попита Лолър. — Но ние обичаме това място! Аз съм се родил тук. Никога досега не сме ви сторили зло, никой от нас. Моят баща… познавате баща ми, той ви помогна, когато…

Отново пърдящият звук.

„Означава точно това, което изглежда“ — помисли Лолър.

Безсмислено бе да продължава. Вече му беше ясно. Те губеха търпение. Скоро щяха да започнат да ръмжат, да сумтят, да се ядосват. А след това можеше да се случи какво ли не.

Един от хрилестите внезапно махна с плавник: даваше му да разбере, че разговорът е приключен. Жестът беше недвусмислен.

Лолър отговори със знак на разочарование. Продължи с тъга, отчаяние, мъка.

Този път се намеси друг хрилест — кратка, мимолетна фраза, която може би дори изразяваше съчувствие. Или в него говореше надеждата? Лолър не знаеше със сигурност. И тогава, за негова изненада, съществото напусна редицата и се приближи към него с неочаквана скорост, протегнало своите ръце-плавници. Лолър бе твърде изплашен, за да помръдне. Какво означаваше това? Хрилестият се извисяваше над него като стена. „Ето, започва се — помисли си той, — сега ще ме нападнат, ядосах ги и това ще е краят“. Стоеше като вкопан. Някакъв истеричен зов за самосъхранение ечеше в душата му, но Лолър просто нямаше сили да побегне. Хрилестият го улови за ръката, дръпна го към себе си и го притисна с плавниците си в странно подобие на прегръдка. Лолър усещаше как яките заострени ръбове на перките се впиват в плътта му с необяснима, загадъчна нежност. Припомни си следите, които Делагард му бе показал по ръката си.

„Е, добре. Да правят каквото щат. Не давам пукната пара“.

Никога досега не се бе приближавал толкова до хрилест. Главата му бе притисната в огромните гърди. Той чуваше туптенето на сърцето на чуждоземеца — не познатото човешко „туп-туп“, а по-скоро „дум-дум-дум-дум-дум“. Загадъчният мозък на хрилестия бе само на сантиметри от бузата му. Тежка миризма изпълваше ноздрите и гърдите на Лолър. Виеше му се свят и му се гадеше, но колкото и да бе странно, не изпитваше никаква уплаха. В жеста на хрилестия имаше нещо силно и успокояващо, което не оставяше място за страх. Близостта на чуждоземния разпалваше някаква искра в ума му. Усещане за сила, каквато се спотайва в зимната буря, в самата Вълна, извираше право от корените на душата му. Езикът му пареше от силния тръпчив вкус на водорасли. Соленото море бушуваше в жилите му.

Хрилестият го задържа още малко, сякаш се опитваше да му внуши нещо — нещо, което не можеше да се изрази с думи. Прегръдката не беше нито приятелска, нито враждебна. Жест, който надхвърляше възможностите на Лолър да разбере какво се случва. Яки мощни перки, които обаче го държаха внимателно, за да не му причинят вреда. Лолър се чувстваше като малко дете в обятията на някаква грозна непозната мащеха. Или като кукла, притисната към гърдите на огромно чудовище.

После хрилестият го пусна, тласна го назад с леко движение и се върна при своите. Лолър остана на място, втрещен и разтреперан. Без да го поглеждат, хрилестите тромаво се обърнаха и бавно се отдалечиха към центъра на селцето. Още дълго Лолър стърча неподвижно, загледан след тях, без да разбира смисъла на случилото се. Миризмата на чуждоземеца бе полепнала по дрехите му. Струваше му се, че ще го придружава вечно.

„Навярно така ми казаха сбогом“, помисли си.

Да, точно така. Нежна прегръдка за сбогом. Или не чак толкова нежна, само целувка, но все същото. Всъщност какво значение? Беше си жест на раздяла и край.

Лолър тръгна назад по брега, покрай електростанцията, надолу към корабостроителницата и към малката разнебитена къщурка, в която живееше Делагард. Търговецът не понасяше вааргите, а и предпочиташе да е близо до корабите си.

Беше сам, без компания, ако не се броеше брендито от морско грозде и блещукащата светлина на загасващия огън. Стаята бе тясна, претрупана с рибарски такъми, куки, въжета, мрежи, гребла, котви, сушени рибешки кожи, каси с бренди. Приличаше на склад, а не на жилище. И това бе къщата на най-богатия човек на острова.

Делагард го подуши.

— Миришеш на хрилест. Какво направи, да не си им дал да те чукат?

— Позна. Трябваше сам да опиташ. Можеше да научиш някои номера.

— Много смешно. Но наистина вониш като хрилест. Грубо ли се държаха с теб?

— Един от тях се допря до мен, преди да си тръгнат. Мисля, че стана случайно.

Делагард сви с безразличие рамене.

— Както и да е. Постигна ли нещо?

— Не. Да не би наистина да си се надявал?

— Човек винаги се надява. Песимист като тебе може да не мисли така, но винаги има място за надежда. Разполагаме с цял месец да ги накараме да размислят. Искаш ли бренди, докторе?

Всъщност вече му наливаше. Лолър взе чашата и отпи.

— Нид, време е да спрем с глупостите. Зарежи тези твои фантазии, че ще ги накараш да променят решението си.

Делагард бавно вдигна глава. На бледата трепкаща светлина на огъня лицето му изглеждаше по-масивно, отколкото беше, сенките озаряваха гънките на шията му и превръщаха потъмнялата кожа на бузите му в увиснали торбички. Очите му бяха малки, блещукащи, уморени.

— Така ли смяташ?

— Без капчица съмнение. Те наистина са решили да се отърват от нас. Нищо няма да ги накара да се откажат.

— Те ли ти го казаха?

— Не беше необходимо. Живея на този остров достатъчно дълго, за да зная, че когато решат нещо, то ще стане. Ти също.

— Вярно. — Делагард въздъхна замислено. — Прав си.

— Време е да приемем реалността такава, каквато е. Няма никакъв шанс да върнем предишното положение. Така ли е, Делагард, кажи ми искрено? За Бога, има ли някаква надежда?

— Мисля, че няма.

— Тогава защо не престанеш да се преструваш, че има? Трябва ли да ти припомням какво са направили на Шаликомо, когато хората отказали да изпълнят нареждането им?

— Онова е било на Шаликомо, много отдавна. А сега сме на Сорве.

— Но хрилестите са си хрилести. Или искаш още едно Шаликомо — тук?

— Знаеш отговора на този въпрос, докторе.

— Знам го. Но и ти знаеше от самото начало, че няма никаква надежда да ги накараш да се отметнат от решението си. Обаче не можеше да не опиташ, нали? Само за да покажеш на всички колко си загрижен заради кашата, която забърка сам.

— Смяташ, че искам да ви заблудя, така ли?

— Точно така.

— Е, не си прав. Имаш ли представа как се чувствам след това, което причиних на всички ни? Чувствам се като отрепка, Лолър. Ти за какъв ме смяташ? За някакво кръвожадно животно? Мислиш си, че просто ще повдигна рамене: съжалявам, хора, имах някои добри идеи относно гмурците, но не се получи и сега ще трябва да се махнем оттук, прощавайте за причинените неприятности и всичко хубаво. Докторе, Сорве е мой роден дом. Длъжен бях да покажа на всички, че поне ще се опитам да поправя стореното.

— Хубаво де. Опита. И двамата опитахме. И не стигнахме доникъде, както и следваше да се очаква. А сега какво смяташ да правиш?

— Какво очакваш от мен?

— Казах ти вече. Край на празните приказки, че ще им целуваш плавниците и ще ги молиш за прошка. Време е да се замислим как ще си тръгнем оттук и къде да идем. Делагард, заеми се с плановете за евакуация. Ти ни причини това. И ти трябва да го поправиш.

— В интерес на истината — заговори с многозначителен глас Делагард, — вече работя по този въпрос. Тази нощ, докато ти преговаряше с хрилестите, пратих вест на три от корабите ми, които плават в околността, да променят курса си и да се отправят насам, за да ни натоварят.

— Натоварят закъде?

— Дай да ти сипя още малко. — Делагард напълни чашата на Лолър, без да чака потвърждение. — Искам да ти покажа нещо.

Отвори един шкаф и извади морска карта. Всъщност картата представляваше ламиниран пластмасов глобус с диаметър петнайсетина сантиметра, изработен от десетина разноцветни парчета, слепени и напаснати с невероятно умение. От вътрешността се долавяше слабото потракване на часовников механизъм. Лолър се наведе към глобуса. Морските карти бяха редки и ценни неща. Никога не бе имал възможността да огледа някоя такова близо.

— Изработена е от Димас, бащата на Оньос Фелк, преди петдесет години — обясни Делагард. — Дядо ми я купил от него, когато старият Фелк решил да се захване с корабна търговия и му потрябвали пари, за да построи кораби. Спомняш ли си флота на Фелк? Три кораба. Вълната ги погълна. Невероятна история — да платиш за корабите си с морска карта и после да ги изгубиш. Особено когато това е най-добрата карта, правена някога. Оньос би дал лявата си топка за нея, но защо да му я продавам? Позволявам му от време на време да я ползва.

Кръгли виолетови мъниста, големи колкото нокът на палец, пълзяха бавно нагоре-надолу по картата — бяха трийсет-четирийсет, може би дори повече, задвижвани от механизма вътре. Повечето следваха права линия, в посока към единия или другия полюс, но от време на време някое поемаше перпендикулярно на останалите, както се случва някой остров да заплава на изток или на запад, без да се откъсва от основното си движение към полюса. Лолър разглеждаше с почуда това творение на човешката изобретателност.

— Можеш ли да разчиташ картата? — попита Делагард. — Топчетата са островите. Това е Родното море. А този остров тук е Сорве.

Малка виолетова пъпка, която се отдалечаваше нагоре от екватора сред тъмнозеленото петно, в което плаваше — незначителна точица, мъничко мърдащо петънце. „Толкова дребно и толкова скъпо“, помисли Лолър.

— Целият свят е изобразен тук, поне както го разбираме. Това са обитаемите острови — виолетовите са заселени от хора. Това тук е Черно море, това е Червено, а ето там е Жълто.

— А къде е Лазурно море? — попита Лолър.

Делагард го погледна изненадано.

— По-нагоре, в другото полукълбо. Защо точно Лазурно море, докторе?

— А, нищо особено. Просто някой го спомена наскоро.

— Доста път е дотук от Лазурно море. Никога не съм бил там. — Делагард обърна глобуса, за да покаже на Лолър обратната страна. — Ето го Пусто море. Това голямото тъмното тук е Лицето над водата. Спомняш ли си страхотните истории, които Джоли ни разправяше за Лицето?

— Дъртият му лъжец. Нали не си повярвал на приказките му?

Делагард му намигна.

— Биваше си я историята обаче, нали?

Лолър кимна и за миг се унесе в спомени с над трийсетгодишна давност. Пред погледа му изникна обветреното лице на стария моряк с неговата любима приказка за самотното прекосяване на Пусто море и за мистериозната, почти фантастична среща с Лицето — остров толкова голям, че можеш да разположиш върху него всички останали острови от този свят, гигантско и страховито образувание на хоризонта, издигащо се като черна стена от океана в един далечен и притихнал ъгъл на света. На морската карта Лицето бе само едно неподвижно петно с размер на човешка длан, неравна тъмна сянка върху пустеещата оттатъшна полусфера, съвсем ниско, почти на самия южен полюс.

Той завъртя глобуса обратно и се загледа в бавно пълзящите по него острови.

Зачуди се как подобен механизъм, изработен преди много време, е в състояние да предсказва текущото местоположение на островите. Със сигурност те се отклоняваха от първоначалния си курс под влияние на различни промени в климатичните условия. А може би създателят на картата бе взел всичко това предвид, бе използвал научни познания, граничещи с вълшебство и наследени, пренесени тук от големия свят на невероятни постижения в галактиката отвъд? Животът на Хидрос бе толкова примитивен, че Лолър се учудваше всеки път, когато се сблъскваше с какъвто и да било действащ механизъм, но знаеше, че въпросът съвсем не стои така на други светове, където има суша и изобилие от метали, както и възможност да се придвижваш от една планета на друга. Техническите вълшебства от Земята, от старата изгубена Майчица Земя, бяха стигнали до тези други светове. Но нямаше и следа от тях на Хидрос.

— Как смяташ, дали картата е точна? — попита той след кратко мълчание. — Като се има предвид, че е поне на петдесет години.

— Да сме научили нещо ново за Хидрос през тези петдесет години? Това е най-добрата морска карта, която съм виждал. Старият Фелк имаше златни ръце и събираше информация от всички, които плаваха из моретата. Сверяваше данните с наблюденията от космоса, от Слънчев изгрев. Така че, ако питаш мен, картата е съвсем точна. Невероятно точна.

Лолър не сваляше хипнотизиран поглед от островчетата. Може би картата наистина пресъздаваше вярно информацията, а може би не — нямаше как да узнаят това. Никога не бе разбирал как някой, излязъл в открито море, успява да намери обратния път до дома, камо ли да достигне някой далечен остров, като се имаше предвид, че както корабът, така и островът се местеха непрестанно. Трябваше да поразпита Гейб Кинверсон.

— Хубаво де. Какъв ти е планът?

Делагард посочи Сорве на картата.

— Виждаш ли този остров на югозапад от нас, който в момента се приближава? Това е Велмис. Дрейфува на север и на изток, движи се по-бързо от нас и до един месец ще е сравнително близо. По това време ще е само на десетина дни път от Сорве и ще можем лесно да го достигнем. Ще пратя съобщение на един от синовете, който е на острова, за да попита дали са съгласни да приемат седемдесет и осем заселници.

— А ако откажат? Велмис е доста малък остров.

— Имаме и други възможности. Ето например Салимил, който се приближава от другата страна. Ще е само на две и половина седмици път, когато дойде време да напуснем острова.

Лолър се опита да си представи какво е да се люшкаш две седмици и половина през морето. Под изгарящото око на слънцето, постоянния напор на соления вятър, да крачиш напред-назад по тясната палуба, заобиколен само от безбрежен океан.

Посегна към брендито и си наля.

— Ако Салимил ни откаже — продължи Делагард, — ще опитаме с Кагерам, Шактан, дори Грайвард. Имам роднини на Грайвард. Мисля, че ще мога да уредя нещо. Това ще е осемседмично плаване.

Осем седмици? Това вече нямаше как дори да си представи.

Лолър преглътна мъчително, преди да заговори:

— Никой няма да пожелае да приеме седемдесет и осем души — при това само с трийсетдневно предизвестие. Нито Велмис, нито Салимил — никой.

— В такъв случай ще трябва да се разделим — малко тук, повече там.

— Не! — почти извика Лолър.

— Не?

— Не желая. Искам колонията да се запази.

— Ами ако няма друг начин?

— Ще трябва да открием начин. Не можем да разхвърлим из океана хора, които са прекарали целия си живот заедно. Нид, ние сме едно семейство.

— Така ли? Знаеш ли, аз не го виждам по този начин.

— Опитай се да го видиш.

— Добре де — махна с ръка Делагард и смръщи вежди. — В краен случай може да се изтърсим на някой остров, на който няма хора, и да поискаме от хрилестите там да ни позволят да се настаним. И преди се е случвало.

— Тамошните хрилести ще знаят, че сме били изгонени от тукашните. И защо.

— Може би това няма да е от значение. Докторе, познаваш ги не по-зле от мен. Мнозина от тях са толерантни към нас. За тях ние сме само още един знак за безкрайността на вселената и многообразието на света, дребен предмет, изхвърлен на техния бряг от необятното море на космоса. Те си дават сметка, че е безсмислено да се търсят каквито и да било обяснения за загадъчността на вселената. Което вероятно е главната причина да ни посрещнат с небрежно повдигане на раменете още първия път, когато сме се появили тук.

— Сигурно така разсъждават по-мъдрите от тях. Останалите се отнасят към нас с отвращение и не биха си мръднали пръста, за да ни помогнат. Защо си мислиш, че хрилестите от някой друг остров биха ни приели, след като тукашните са ни изгонили като убийци?

— Спокойно, всичко ще се нареди — изръмжа Делагард, без да реагира на последното обвинение, вдигна чашата си и се загледа в нея. — Ще идем на Велмис. Или на Салимил, на Грайвард, ако се наложи, или на някое съвсем ново място. И ще останем заедно, за да започнем нов живот. Аз ще се погрижа за това. Разчитай на мен, докторе.

— Имаш ли достатъчно кораби, за да ни натовариш?

— Имам шест. По тринайсет души на кораб, дори няма да ни е тясно. Престани да се тревожиш, докторе. Пийни още едно.

— Вече пих достатъчно.

— Нещо против аз да продължа?

— Твоя воля.

Делагард се разсмя. Очевидно вече беше преминал мярката. Погали глобуса, сякаш е женска гръд, вдигна го и го прибра внимателно в шкафа. Бутилката бе почти празна. Делагард извади нова и си наля юнашка доза. Олюля се, подпря се и се изкикоти.

— Докторе, в едно нещо искам да си сигурен — заговори, като заваляше думите. — Задника ще си скъсам, но ще ви намеря нов остров, където да се настаните. Вярваш ли ми, Лолър?

— Разбира се, че ти вярвам.

— Ще ми простиш ли, от все сърце, заради онова, което сторих на гмурците?

— Разбира се. Разбира се.

— Ти си лъжец. Мразиш ме и в червата.

— Стига вече, Нид. Каквото станало — станало. Ще трябва да свикнем с това.

— Думи на истински философ. Налей си де.

— Добре.

— И налей и на добрия стар Нид Делагард. Защо не? Тост за добрия стар Делагард. В твоя чест, Нид.

О, благодаря ти. Много ти благодаря. Брей, че хубаво бренди, дявол го взел… — Делагард се прозя, затвори очи и главата му тупна на масата. — Хубаво… бренди… — промърмори. Прозя се, оригна се и заспа.

Лолър допи чашата си и излезе.

Навън цареше пълна тишина, ако се изключеше тихото плискане на водата в залива, но Лолър бе свикнал с него и не го забелязваше. До изгрев-слънце оставаха два часа. Хидроският кръст сияеше ярко в небето, прорязваше го с огнени линии от хоризонт до хоризонт като някаква гигантска четирикрилна рамка, поставена там, за да попречи на света да литне свободно към небесата. В ума на Лолър цареше кристална яснота. Имаше чувството, че долавя как мозъкът му тиктака.

Осъзна, че няма нищо против да напусне Сорве.

Тази мисъл го изненада. „Пиян си“, рече си Лолър.

Може би беше. И то много. Но по някакъв начин през нощта шокът от прогонването бе отминал. Изчезнал напълно или временно заменен, Лолър не знаеше. Но поне за момента можеше да приеме идеята за преместването, без да трепне. И не само това: мисълта, че ще пътува по света, го изпълваше със странна възбуда, почти с възхищение.

Възхищение? Възможно ли беше?

Да, възхищение. Животът му тук бе толкова еднообразен — доктор Лолър от Сорве, наследник на Първото семейство, Лолър от Лолърови, който остарява с всеки ден, върши рутинната си работа, лекува болните, доколкото му е по силите, разхожда се по крайбрежната, лови по малко риба, отделя време за своя бъдещ заместник, яде и пие, среща се със стари приятели, същите, с които е израсъл от дете, после си ляга, събужда се и започва всичко отначало, идва зима, после лято, вали дъжд, сетне сняг. Но сега това ежедневие щеше да се промени. Щеше да заживее другаде. Може би той самият щеше да стане друг. Тази идея му се стори примамлива. Дори беше благодарен в известна степен за промяната. В края на краищата живееше на този остров толкова дълго. И през цялото това време бе един и същи човек.

„Пиян си — повтори си той и се разсмя. — Ужасно много си се напил“.

Хрумна му да се разходи из селцето, за да се прости с всичко, което би искал да запомни — кратко сантиментално пътуване, сякаш това щеше да е последната му нощ на Хидрос. Да види местата, където бе ходил с баща си, пристана, на който бе слушал разказите на стария Джоли, където бе уловил първата си риба, където бе целунал първото момиче. Сцени, свързани с приятелство, с любов и разочарования. Оттатъшният край на залива, където веднъж едва не прободе с харпун Нико Талхейм. Ъгълчето зад костницата, откъдето бе гледал как сивобрадият Моринус Кадрел чука Мариам, сестрата на Дамис Соултел, дето сега бе монахиня в манастира. Което пък му припомни времето, когато той самият чукаше Мариам, няколко години по-късно. По онова време двамата живееха на територията на хрилестите и се забавляваха с произтичащите от това рискове. Спомените нахлуваха в него като от отприщен бент. Неясният силует на майка му. Братята му, онзи, който бе умрял твърде млад, и другият, излязъл в морето, за да не се върне никога. Баща му, неуморим, известен, сдържан, почитан от всички, изцяло отдаден на професията си — онези момчешки времена, в които не се чувстваше като нормално момче, защото вместо да играе с другите, трябваше да учи. Един ден ще станеш доктор. Думи, които баща му повтаряше непрестанно. Ще станеш доктор. Жена му Мирейл се качва на кораба за Морвендир. Времето продължаваше да тиктака в обратен ход. Тик — ето го деня, в който посети остров Тибейри. Так — двамата с Нестор Янез бягат, засмени и задъхани, от разярената женска хрилеста, която бяха замеряли с яйца. Тик — делегация от местни жители с изопнати лица, дошли да му съобщят за смъртта на баща му и че сега вече той е доктор на острова. Так — първото му акуширане. Тик — танцува в пиянско опиянение на върха на морската стена, в три посред нощ, с Нико и Нестор Лионидес, Мойра, Мийла и Куиг — един млад и весел Валбен Лолър, който бе изчезнал с годините. Целият му четирийсетгодишен живот на Сорве, прегледан в обратен ред. Тик-так-тик-так. „Чудесна разходка в миналото пред изгрев-слънце“, помисли си. От единия край на острова до другия. Но май щеше да е най-добре да се прибере във ваарга и да си легне.

Докато се навеждаше да се шмугне през вратата, се спъна в нещо и падна. Остана да лежи така два часа, докато утрото не го събуди.

В първия миг не помнеше нищо от казаното и извършеното през изминалата нощ. След това всичко започна да се връща на мястото си. Прегръдката на хрилестия — все още усещаше миризмата му по тялото си. След това Делагард, бренди, още бренди, перспективата да пътуват до Велмис, Салимил, дори до Грайвард. И онзи странен момент на възторг от напускането на Сорве. Нима всичко това се бе случило наистина? Да. Да. Вече беше изтрезнял и нищо не се бе променило.

Само дето главата ужасно го цепеше.

Как бе позволил на Делагард да го налее с толкова бренди?

— Докторе? — долетя детско гласче отвън. — Ударих си крака.

— Един момент — отвърна Лолър прегракнало.

6

Същата вечер в общината се състоя среща за обсъждане на положението. Въздухът в тясното помещение бе спарен и тежък, миришеше на пот. Всички бяха възбудени. Лолър седеше в дъното, срещу вратата, на обичайното си място. Оттук можеше да наблюдава всички. Делагард не беше дошъл. Прати съобщение, че имал неотложна работа, свързана с корабите в морето.

— Това е клопка — говореше Хендърс. — На хрилестите им е писнало от нас, но не им се занимава да ни изтрепят. Затова ще ни принудят да излезем в морето, където вместо тях ще ни довършат морските леопарди и огнерозите.

— Откъде знаеш? — попита Нико Талхейм.

— Не знам. Само предполагам. Опитвам се да си обясня как един банален инцидент като смъртта на трима гмурци може да е причина, за да ни гонят от острова.

— Смъртта на трима гмурци не е банален инцидент! — провикна се Съндайра. — Става дума за разумни същества!

— Разумни? — попита подигравателно Даг Тарп.

— Именно разумни. Ако бях хрилест и узнаех, че проклетите човеци са убили гмурци, щях веднага да се отърва от тях.

— Добре де, както и да е — рече успокояващо Хендърс. — Казвам само, че щом тръгнем оттук, целият проклет океан ще се надигне срещу нас. И в това няма нищо случайно. Хрилестите контролират всички морски животни. Това и децата го знаят. Ще ги използват, за да ни видят сметката.

— А защо да позволяваме на хрилестите да ни гонят? — попита Дамис Соултел. — Защо да не се борим с тях?

— Да се борим? — възкликна Бамбър Кадрел. — С какво да се борим? Дамис, да не си се побъркал?

И двамата бяха капитани на търговски кораби, солидни прагматични мъже, приятели от детинство. Сега обаче се измерваха с погледи, като че бяха доживотни врагове.

— Ще организираме съпротива — заяви Соултел. — Партизанска война.

— Да се промъкнем до другия край на острова — предложи Нимбър Танаминд — и да откраднем нещо от светилището им. А после ще откажем да им го върнем, докато не се съгласят да ни оставят тук.

— Това е тъпо — заяви Кадрел.

— И аз така мисля — присъедини се Нико Талхейм. — С крадене на джунджурии няма да стигнем доникъде. Решението е във въоръжената съпротива, точно както предлага Дамис. Партизанска война, съвсем правилно. Да залеем улиците с кръвта на хрилестите, докато не отменят решението си да ни гонят. Те дори не знаят какво е това война — да им стъпим на шиите, и толкоз.

— Шаликомо — обади се някой отзад. — Спомнете си какво се е случило там.

— Шаликомо, да — провикна се друг. — Ще ни избият, както са направили там. И никой няма да може да ги спре.

— Точно така — каза Маря Хейн. — Ние сме тези, които не знаем какво е война — не те. Могат да убиват — стига да се наложи. А и с какво ще ги нападнем — с ножове за чистене на риба? С чукове и длета? Ние не сме войници. Нашите предци са били, може би, но ние сме пълни невежи по този въпрос.

— Ще трябва да се научим — заяви Талхейм. — Не бива да им позволяваме да ни прогонят от родните ни домове.

— Имаме ли друг избор? — попита Маря Хейн. — Тук сме само по тяхна милост. Която сега ни отнемат. Това е техен остров. Ако се опитаме да се съпротивляваме, ще ни изхвърлят в морето, както са направили на Шаликомо.

— Ще умрем, но ще вземем много от тях с нас — заяви Дамис Соултел разгорещено.

Дан Хендърс избухна в смях.

— В морето? Точно така. Ще им държим главите под водата, докато не се удавят.

— Знаеш какво искам да кажа — изръмжа Соултел. — Те убиват един от нас, ние — един от тях. Започнат ли да измират, бързо ще си променят решението.

— Ще ни убиват по-бързо, отколкото ние тях — рече Лейнила, жената на Пойлин Стайвол. Стайвол беше вторият най-уважаван капитан на Делагард след Госпо Струвин. В момента плаваше към Кентръп. Лейнила, дребна и упорита женица, бе яростен противник на всичко, предложено от Дамис Соултел. Двамата се мразеха от деца. — Дори и да е един за един, какво ще спечелим ние?

Дана Соултел кимна, изправи се и отиде до Маря и Лейнила. Сега жените бяха в единия край на помещението, а мъжете, които настояваха за война, в другия.

— Лейнила е права. Опитаме ли да се бием, ще ни изтребят. Какъв смисъл от това? Какво ще спечелим, ако загинем — пък дори като герои? Не е ли по-просто да се качим на корабите и да идем някъде другаде?

— Млъквай, Дана — скастри я мъжът й.

— Няма да мълча, Дамис! Няма да ме накараш да млъкна! Да не мислиш, че ще седя тук покорно, докато вие обсъждате как да нападнете същества, които ви превъзхождат както по численост, така и по физическа сила? Не можем да се бием с тях.

— Налага се.

— Не. Не!

— Това е глупаво, тези приказки за борба — обади се Лиз Никлаус. — Те няма да ни накарат да си тръгнем.

— О, ще ни накарат, и още как…

— Не и ако Нид се намеси!

— Тъкмо твоят безценен Нид ни забърка в тази каша! — кресна Маря Хейн.

— И пак той ще ни измъкне. Вярно, хрилестите са ни ядосани, но когато се успокоят…

— Докторе, ти какво смяташ? — провикна се някой.

Лолър бе запазил мълчание по време на разгорещения спор, чакаше страстите да се уталожат. Нищо не се решава на разпалена глава.

Изправи се. Изведнъж в стаята се възцари тишина. Всички погледи бяха вперени в него. Очакваха да чуят Отговора. Някакво чудо, надежда за отмяна на присъдата. Почти бяха уверени, че ще им я поднесе. Стълбът на обществото, наследникът на прочутия Първоосновател, многоуважаваният доктор, познаващ всички по-добре от тях самите, мъдър и хладен ум, човек, на чийто съвет винаги можеш да разчиташ.

Лолър ги огледа бавно, преди да заговори.

— Съжалявам, Дамис. Нико. Нимбър. Мисля, че всички тези приказки за съпротива няма да ни доведат доникъде. Трябва да признаем, че не ни остава никакъв избор. — Откъм военната фракция долетя недоволно сумтене. Лолър ги накара да замлъкнат със смразяващ поглед. — Да се бием с хрилестите ще е като да се опитаме да изпием морето. Нямаме оръжия. Разполагаме с четирийсетина здрави мъже срещу стотици от тяхна страна. Дори не си заслужава да го обсъждаме. — Настъпи мъртвешка тишина. Но той виждаше, че спокойните отмерени думи стигат до целта — присъстващите се споглеждаха и кимаха. Обърна се към Лиз Никлаус: — Лиз, хрилестите не блъфират и Нид не може да направи нищо, за да ги принуди да се откажат от решението. Той вече говори с тях, аз също. Вие го знаете. Нереално е да вярвате, че нещо може да се промени.

Колко тъжни станаха изведнъж лицата им! Суейнърови, Даг Тарп, Талхеймови, Соултелови. Сидеро Вокин и жена му Елка, Дан Хендърс, Мартин Янез. Младият Джоск Янез. Лиз. Лео Мартело. Пиля Браун. Лейнила Стайвол. Съндайра Тейн. Познаваше ги толкова добре. Те бяха неговото семейство, както го бе заявил и на Делагард нощес. Да. Да. Така беше. Всички до един на този остров.

— Приятели — поде той, — най-добре да погледнем истината в очите. Може да не ни харесва, но нямаме друг избор. Казаха ли хрилестите, че ще трябва да си вървим? Казаха. Добре, това е техният остров. Те са повече, по-силни са. Не ни остава друго, освен наистина да си тръгнем веднага щом можем. Ще ми се да можех да ви кажа нещо по-радостно, но няма какво. Никой не може. Никой.

Млъкна. Очакваше да чуе възгласи на несъгласие, дори упреци от Талхейм, Танаминд или Дамис Соултел. Но те нямаше какво повече да кажат. Никой не можеше да добави нищо. Всичките приказки за въоръжена съпротива бяха като шепот на вятъра. Събранието беше приключило. Нямаха друг избор, освен да се примирят.

Лолър стоеше при вълнолома, между корабостроителницата на Делагард и електростанцията на хрилестите, загледан в менящите се цветове на залива. Беше късен следобед, втората седмица след ултиматума на хрилестите. Съндайра Тейн бе излязла да поплува в лагуната, гребеше с равни движения. Забеляза го и му помаха. Лолър кимна и също й помаха. Дългите й стройни крака се раздвижиха в чевръста ножица, тласнаха я напред, гърдите й се показаха над водата и тя се гмурна надолу.

За един кратък миг бледото й стегнато дупе блесна между вълните, след това тя заплува под повърхността, отдалечаваше се от брега с енергични силни загребвания. Лолър я проследи, докато не се изгуби от погледа. „Плува като хрилест“, помисли си. Не се беше показала да си поеме въздух три, дори четири минути. Как издържаше, без да диша?

Мирейл също бе добра плувкиня, припомни си.

Намръщи се. Изненада се, че отдавна забравената бивша съпруга бе изникнала неочаквано в мислите му. Не си бе спомнял за нея от години. После се сети, че предната вечер пак бе изплувала в съзнанието му в пиянски унес. Мирейл, да. Стара история.

Сякаш стоеше пред него. Изведнъж той отново бе на двайсет и три, млад лекар, а тя бе русокоса стройна девойка с бледа кожа, широки рамене и добре оформени бедра — енергична, закръглена и същевременно с добре развита мускулатура. Само лицето й не се виждаше. Кой знае защо, не можеше да си го припомни.

Мирейл беше отличен плувец. Гмуркаше се във водата като копие. Никога не се изморяваше и можеше да остане под повърхността страшно дълго. Лолър трябваше да полага огромни усилия, за да е наравно с нея. Накрая, вместо да се предаде, я догонваше и притискаше към себе си, а тя се смееше.

И сега плуваха. Той я доближи, а тя разтвори обятия. Около тях във водата се носеха малки блещукащи същества, приятелски настроени.

— Трябва да се оженим — каза той.

— Трябва ли?

— Да, трябва.

— Жената на доктора. Не си бях помисляла, че ще стана жената на доктора. — Тя се разсмя. — Но все някоя трябва да стане, нали?

— Не някоя. Искам да си ти.

Тя се измъкна от обятията му и заплува.

— Улови ме и ще се омъжа за теб!

— Не е честно. Имаш преднина.

— Няма нищо честно на този свят — отвърна тя.

Той се засмя и я последва, полагаше максимални усилия и този път я настигна, някъде към средата на залива. Не знаеше дали е защото бе плувал на предела на възможностите си, или просто тя го бе оставила да я хване. Вероятно и двете, реши накрая.

Което я направи жената на доктора.

— Щастлива ли си? — попита той.

— О, да — да!

— И аз.

Стабилен брак. Така поне предполагаше, поне в началото. Но в нея имаше някакво безпокойство. Беше дошла на Сорве от друг остров и скоро след това поиска отново да пътува, да види свят. Но той бе обвързан със Сорве заради професията си, имаше милион невидими неща, които го приковаваха тук. Не разбираше тази жажда да се скита, смяташе, че мечтите й за други острови са само временно увлечение, етап от живота, който ще надмогне и ще привикне с брачния живот с него на Сорве.

Друга сцена. Долу при залива, единайсет месеца след сватбата. Мирейл се качва на борда на един от корабите на Делагард, който ще потегли за Морвендир, спира да погледне през рамо, помахва му и той й отвръща смутено. След това тя се обръща и изчезва.

Така и не получи вест от нея. Оттогава бяха минали двайсет години. Надяваше се, че е щастлива — където и да е.

Зърна в далечината ято хвъркоперки: изстрелваха се от водата и описваха кратки стремителни кръгове. Люспите им блестяха в златисто и червено, като скъпоценните камъни в книжките от неговото детство. Никога не бе виждал истински скъпоценни камъни — на Хидрос не съществуваха подобни неща, — но беше трудно да си представи, че ще са по-красиви от хвъркоперките при залез-слънце. Не би могъл да си представи и нещо по-хубаво от Сорвейския залив, обагрен във вечерни цветове. Каква невероятна лятна вечер! Имаше други периоди от годината, когато въздухът не бе тъй топъл и мек — особено в полярните райони, когато островът се люшкаше от черни бури, а отгоре се стелеше плътна завеса от суграшица. Периоди, през които условията бяха толкова сурови, че никой не смееше да слиза до брега за риболов или да събира растения, и се хранеха със сушена месеста риба, стрити на прах водорасли и изсъхнали морски треви, сгушени във вааргите си, в очакване да се върне топлото време. Но лятото! Ах, лятото, когато островът се носеше из тропическите води! Нямаше нищо по-хубаво. Да си прокуден от острова точно през лятото бе дваж по-тежко наказание — бяха им отнели най-хубавия сезон от годината.

Всъщност не беше ли такава историята на човечеството от самото начало? Прокудени от Рая, за да се скитат вечно. Изгнание след изгнание.

Вперил унесен поглед в залива, Лолър почувства новата болка от загубата. С всеки миг се отдалечаваше все повече от досегашния си живот на Сорве. Странната възбуда, която бе изпитал онази първа нощ, при мисълта, че ще пътува надалеч, все още тлееше в него. Но не и сега.

Изведнъж се сети за Съндайра. Как ли щеше да е, ако спи с нея. Нямаше смисъл да отрича, тя го привличаше. Дългите й стройни крака, атлетичното й гъвкаво тяло. Енергията й, увереното й поведение. Представи си как пръстите му се плъзгат по бедрата й, по гладката хладна кожа. Как опира брадичка в ямката между шията и рамото й. Ръцете му притискат леко малките й твърди гърди, зърната й набъбват. Ако Съндайра се любеше с половината от енергията, която влагаше в плуването, преживяването щеше да е незабравимо.

Стори му се странно, че в него отново се пробужда желанието за жена. Беше свикнал със самотата и въздържанието и се боеше да напуска уютното убежище на спокойствието. Но предстоящото отпътуване от острова бе пробудило много заспали в душата му чувства.

По някое време осъзна, че са изминали поне десетина минути, а Съндайра все още не се е показвала, за да си поеме въздух. Дори най-силният плувец не би издържал толкова дълго, не и ако е човек. Внезапно разтревожен, Лолър зашари с поглед из лагуната.

И тогава я видя — крачеше по крайбрежната към него. Беше пристегнала назад черната си мокра коса и се бе загърнала с наметало от синя трева, разтворено отпред. Навярно бе заобиколила от южната страна на залива и бе излязла на брега при рампата на корабостроителницата.

— Нещо против да ти правя компания? — попита тя.

— В никакъв случай.

Тя се приближи и подпря лакти на перилата, загледа се в морето.

— Преди малко, докато плувах, ми се стори толкова сериозен… — заговори след кратка пауза. — Потънал в мисли.

— Така ли?

— Имаше ли нещо подобно?

— Всъщност да.

— Какви велики идеи те бяха споходили, докторе?

— Никакви. Просто си мислех. — Нямаше никакво намерение да й разказва какво му е било в главата преди малко. — Опитвам се да свикна с идеята, че ще напусна този остров — поде той, импровизираше в движение. — И че отново ще съм изгнаник.

— Отново? — повтори тя. — Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „отново“? Напускал ли си и някой друг остров, преди този? Мислех, че цял живот си бил на Сорве.

— Така е. Но това е второ изгнание за нас всички, нали? Искам да кажа, първо предците ни са били прокудени от Земята, а сега ние — от този остров.

Тя го погледна учудено.

— Ние не сме изгнаници от Земята. Никой, който се е родил на Земята, не се е заселвал на Хидрос. Земята е била разрушена стотици години преди първите хора да се появят тук.

— Това няма значение. Всички ние произхождаме от Земята, това е нашата начална точка. И сме я изгубили. Тоест сме нещо като изгнаници. Говоря за всички разпилени из космоса хора. — Изведнъж думите сами бликнаха от устата му. — Разбираш ли, някога сме имали роден свят, една-единствена, прародителска планета, но сега я няма, унищожена е, изчезнала. Край. Нищо освен мъгляви спомени и шепа дреболии като тези, които видя в моя ваарг. Баща ми казваше, че Земята е била прекрасно място на чудеса, най-красивата планета, съществувала някога. Свят-градина, така казваше. Рай. Може да е било и така. Според други тя е била олицетворение на кошмарите и хората са я напуснали, защото не са издържали повече там. И в двата случая става въпрос за нашия дом и след като сме си тръгнали от него, вратата сее хлопнала зад нас завинаги.

— Знаеш ли, аз никога не мисля за Земята — призна Съндайра.

— Аз пък мисля. Всички останали галактически раси си имат роден свят, само ние не. Налага се да живеем разхвърляни сред стотици светове, петстотин тук, хиляда там, все на чужди и непознати места. Търпят ни, повече или по-малко, всички тези чуждоземци, с които сме принудени да делим територия. Но това си остава точно каквото ти казвах — изгнание.

— Дори Земята да съществуваше, няма начин да се върнем на нея. Не и от Хидрос. Сега Хидрос е нашият дом, не Земята. И никой не ни гони оттук.

— Е, гонят ни — от Сорве. На това няма как да възразиш.

Лицето й, допреди малко напрегнато и възбудено, се успокои.

— Струва ти се, че е изгнание, просто защото не си живял никъде другаде. За мен един остров не е нищо повече от остров. И това важи за всички. Живея на него известно време, после си тръгвам и отивам на друг. — Положи леко ръка върху неговата. — Зная, че при теб е различно. Съжалявам.

Лолър осъзна, че отчаяно иска да смени темата. Посоката не му харесваше — беше пробудил у нея съжаление, дори желание да го покровителства. Вместо да й развива тези теории за изгнание и за нещастните потомци на изчезналата Земя, трябваше да й каже колко е красива, докато плува, и да я покани на вечеря с чашка бренди във ваарга си. Но вече беше късно. Или не беше?

— Как е кашлицата? — попита след кратко мълчание.

— Всичко е наред. Но не бих имала нищо против да вземам още известно време от твоето лекарство. Поне още няколко дни.

— Ела във ваарга ми, когато свърши, и ще ти дам.

— Ще дойда — обеща тя. — Ще ми се пак да разгледам твоята колекция от Земята.

— Разбира се, стига да искаш. Ако тези неща те интересуват, ще ти разкажа всичко, което знам за тях. Знаеш ли, повечето хора бързо се отегчават.

— Не знаех, че си толкова запленен от Земята. Не познавам друг, който да се занимава с тази тема. За повечето от нас тя е само една планета, обитавана много отдавна от нашите предци. Нещо недостижимо, неразбираемо. Дори не се замисляме как са живели нашите прапрапрапрародители на нея.

— Не и аз — възрази Лолър. — Но не зная защо. Мисля за всякакви неща, колкото и да са недостижими. Като например какво е да живееш на суша. Да вървиш по земя, почва, от която растат растения, някои от тях двайсет пъти по-високи от човек.

— За дърветата ли говориш?

— Да, за дърветата.

— Чувала съм за тях. Невероятни неща. Стеблата им са толкова дебели, че едва ги обхващаш с ръце. И имат твърда кора. Наистина невероятно.

— Говориш така, сякаш си ги виждала.

— Аз ли? Не. Как бих могла? Родена съм на Хидрос, също като теб. Но познавам хора, които са живели на светове със суша. Когато бях на Симбалимак, прекарах известно време с един мъж, който дойде от Слънчев изгрев, и той ми разказваше за горите, птиците, планините и всички други неща там. За дървета. Насекоми. Пустини. Невероятно.

— Мога да си представя — отвърна Лолър. Още един разговор, който не му помагаше. Не искаше да слуша за дървета, птици и планини, нито за някакъв мъж от Слънчев изгрев, с когото тя е прекарала известно време на Симбалимак.

Съндайра го гледаше някак странно. Настъпи продължителна и неловка пауза, в която бе скрит някакъв подтекст, само дето той не го долавяше.

И тогава тя заговори, с променен тон:

— Никога не си бил женен, нали, докторе?

Въпросът го завари неподготвен.

— Бях, веднъж. Но не за дълго. Беше доста отдавна и се оказа грешка. А ти?

— Никога. Не виждам смисъл в това. Да се обвържеш с друг човек… за мен е неразбираемо.

— Казват, че е възможно — рече Лолър. — Виждал съм при други да се получава. Но разбира се, аз лично нямам голям опит в тази насока.

Тя кимна замислено. Изглежда, се бореше с някаква мисъл. Също и той, но знаеше какво е — неохотата да прекрачи бариерата, с която бе градил самотното си съществуване, след като Мирейл го напусна, нежеланието да се изложи на риска от нови страдания. Беше свикнал със своя монашески, подложен на строга дисциплина живот. И не само това, смяташе, че този живот съответства на най-дълбоките му желания. Никакви рискове и никакви загуби. Дали тя очакваше да направи първата стъпка? Така изглеждаше. Но щеше ли да я направи? Можеше ли да я направи? Как да се измъкне от апатичното си, лишено от вълнения съществуване?

От юг полъхна ветрец, обгърна го с аромата на влажните й коси и разтвори леко наметалото, — отдолу тя беше съвсем гола. Оранжевата светлина на залязващото слънце озаряваше мургавата й кожа, превръщаше тънкия мъх по нея в златист прашец, гърдите й се подаваха леко през разтвореното деколте. Тялото й бе все още мокро от плуването. Малките й зърна се бяха втвърдили от повея. Изглеждаше толкова гъвкава, стегната, съблазнителна.

Искаше я, в това нямаше и капчица съмнение. „Чудесно. Продължавай тогава. Вече не си на петнадесет. Сега трябва да й кажеш: «Защо да чакаме да стане утре? Ела във ваарга ми и ще ти дам лекарство. А след това ще вечеряме и ще пийнем по нещо. Ще ми се да се опознаем по-добре».“ И да поеме нещата в свои ръце. Лолър почти чуваше думите да отекват във въздуха, сякаш вече ги беше произнесъл.

Но точно в този момент на пътеката откъм морето се появи Гейб Кинверсон. Мъкнеше тежките рибарски такъми и беше навлякъл дебели непромокаеми дрехи, предназначени да го пазят от ударите на острите пипала. Под едната си мишница държеше сгънато платно. Спря, постоя неподвижно няколко секунди на десетина метра от тях, надвиснал като щръкнал от морето риф, който излъчва усещането за заплаха, за скрита опасност, за потенциално нещастие.

— Тук си била значи — каза на Съндайра. — Търсих те. Добра вечер, докторе. — Гласът му бе спокоен, безизразен, загадъчен. Гейб повика Съндайра с жест и тя тръгна към него, без колебание.

— Беше ми приятно да си побъбрим, докторе — подметна през рамо.

— И на мен — отвърна той.

Кинверсон сигурно я викаше да му помогне с кърпенето на платното.

Ами да. Сигурно.

Тази нощ го споходи единият от двата съня за Земята. Имаше един мъчителен и втори — не чак толкова неприятен. Явяваха му се веднъж месечно, понякога и по-често.

Това беше по-лекият сън, онзи, при който той крачеше по земната повърхност, върху твърда и неподатлива суша. Беше бос и малко преди това бе валяло и почвата бе мека и топла, а когато зарови пръсти в нея, видя как се разтваря между тях, също както се разтваряше пясъкът на крайбрежната ивица. Но почвата на Земята бе тъмна на цвят и доста по-тежка. Освен това потъваше леко под стъпалата му по начин, който му се стори странен.

Вървеше през гора. От всички страни се извисяваха дървета, растения, наподобяващи стеблата на дървесните водорасли, и клоните им бяха сплетени толкова високо, че не можеше да ги различи. Птички чуруликаха в короните им: причудливи мелодични звуци, музика, която не бе чувал никога и все не можеше да си припомни след събуждане. Всякакви странни същества бродеха из тази гора, едни крачеха на два крака като хората, други пълзяха по корем, а трети вървяха изправени върху шест и повече тънички краченца. Той им кимаше, а те приемаха с достойнство поздрава му — тези създания от Земята.

Ето че стигна до мястото, където гората се разтваряше, и видя отпред да се издига планина. Приличаше на тъмно стъкло, обсипано с милиони неравни точки, и на златистата слънчева светлина те блещукаха в пленително великолепие. Планината изпълваше половината небе. Беше обрасла с дървета, които изглеждаха толкова малки, че сякаш би могъл да ги откъсне. Но Лолър знаеше, че това е само илюзия, защото планината е далече и че в действителност тези дървета са също толкова големи, колкото дърветата в гората, от която бе излязъл, може би дори по-големи.

По някакъв начин заобиколи подножието на планината. От другата й страна склонът бе по-полегат и завършваше с долина, а отвъд нея се мержелееше разноцветно петно, което, както вече знаеше, беше град, пълен с хора, повече, отколкото би могъл да си представи. Отправи се нататък с намерение да се смеси с хората от Земята и да ми каже кой е и откъде е дошъл, да ги разпита за техния живот и дали познават неговия прапрапрадядо Хари Лолър, или може би неговия баща, или дядо му. Но макар да вървеше и вървеше, градът все не се приближаваше. Крачеше часове, вървеше дни, седмици. А градът бе все там, сякаш непрестанно се отдалечаваше, и когато най-сетне се събуди, бе целият потен и схванат, и се чувстваше, сякаш въобще не е мигнал.

На сутринта Джоск Янез, неговият млад чирак и бъдещ заместник, дойде за поредния урок. Островът имаше строга система за предаване на знания — нито една професия не биваше да отмре. За първи път от заселването му новият лекар нямаше да е от фамилията Лолър. Нечие друго семейство щеше да поеме бремето на тази отговорност, когато доктор Лолър си отидеше.

— Когато тръгнем — поде с въпрос Джоск, — нали ще вземем всички лекарства?

— Толкова, за колкото има място на корабите — отвърна Лолър. — Инструментите, лекарства и рецептурната книга.

— А картоните на пациентите?

— Ако има място. Не зная.

Джоск беше на седемнайсет, висок и усмихнат, сладко момче, което лесно печелеше доверието на хората. Изглежда, имаше наклонност към лекарската професия. За разлика от немирния на неговата възраст Лолър, можеше да прекара дълги часове в старателно изучаване на някое заболяване или лекарство. Това беше втората година от обучението му и Лолър предполагаше, че вече е изучил и запомнил половината от фундаменталните принципи — за останалите неща и най-вече уменията се изискваше повече време. Джоск произхождаше от семейство на моряци, по-големият му брат, Мартин, бе един от капитаните на Делагард. Съвсем в негов стил бе да се безпокои за картоните на болните. Лолър обаче се съмняваше, че ще могат да ги вземат — корабите на Делагард не разполагаха с толкова много място в трюмовете, а имаше много по-важни неща от някакви медицински картони. Двамата с Джоск трябваше да ги наизустят за периода на преместването и после да ги напишат по памет. Но това едва ли щеше да е голям проблем, Лолър и без това помнеше почти половината от съдържанието им. И Джоск също, както предполагаше.

— Дано да съм на един кораб с теб — рече момчето. След Мартин за него Лолър бе другият велик герой в живота му.

— Няма — отвърна Лолър. — Ще сме на различни кораби. Ако моят се изгуби в морето, ще имат поне теб за заместник.

Джоск го погледна стреснато. Да се изгуби в морето? Неговият герой? Това очевидно му се струваше недопустимо. Или пък мисълта, че съвсем скоро може той да бъде обявен за официалния лекар на колонията?

Трябваше да е второто. Лолър си припомни времето, когато за първи път осъзна, че цялото това досадно учене и старателно трупане на знания е със съвсем конкретната и ужасно сериозна причина, че един ден ще трябва да заеме мястото на баща си и да се справя също толкова добре. Бе едва на четиринайсет. А на двайсет баща му вече не беше между живите и той бе островният доктор.

— Виж, не се тревожи за това. Нищо няма да ми се случи. Но винаги трябва да очакваме най-лошото, Джоск. В главите ни ще се съдържа цялата медицинска информация за хората от нашата колония. Трябва да я опазим.

— Да. Разбира се.

— Добре. Та както казах, ще пътуваме на различни кораби. Нали разбираш защо?

— Да. Бих предпочел да съм с теб, но разбирам. — Момчето се усмихна. — А днес ще си говорим за възпаленията на плеврата, нали?

— Възпаление на плеврата, да — каза Лолър и разгърна една захабена и избеляла анатомична схема. Момчето веднага придоби вдъхновен вид. Припомняше на Лолър нещо, което бе започнал да забравя — че неговата професия е повече от работа, че е призвание. — Възпаление на плевралните тъкани. Симптоматика, причини, терапевтични мерки. — Сякаш чуваше гласа на баща си, отмерен, неумолим, отекващ в главата му като огромен гонг. — Заболяването започва с остра болка в гърдите…

— Боя се, че новините не са добри — каза Делагард.

— Така ли?

Бяха в канцеларията на Делагард в корабостроителницата. Беше по пладне, когато Лолър обикновено излизаше в кратка почивка. На масата от водораслови стебла имаше отворена бутилка бренди, но Лолър бе отказал да пие. Не и по време на работа, оправда се той. Винаги се бе старал да запазва ума си ясен, докато преглежда пациентите, освен в случаите, в които приемаше от тинктурата — но той смяташе, че тя не може да му навреди по никакъв начин. Напротив, дори помагаше умът му да работи на по-високи обороти.

— Имам някои резултати. Не са добри. Велмис отказва да ни приеме, докторе.

Беше като удар в корема.

— Те ли ти казаха?

Делагард побутна един пергаментов лист през масата.

— Даг Тарп ми го донесе преди половин час. От сина ми Кенди, на Велмис. Снощи са имали съвет на общината и са гласували срещу нас. Имиграционната им квота за една година е шест човека, готови са да я разширят до десет, но не повече.

— Не и седемдесет и осем.

— В никакъв случай. Всичко е заради онази история с Шаликомо. Хората от островите се боят, че пренаселването може да подразни хрилестите. Разбира се, може да се каже, че десет души са по-добре от нито един. Ако пратим десет на Велмис, десет на Салимил и още десет на Грайвард…

— Не — спря го Лолър. — Искам всички да останем заедно.

— Знаех си. Както и да е.

— Щом няма да ходим на Велмис, коя е следващата възможност?

— Даг разговаря в момента със Салимил. Както се досещаш, там живее друг от синовете ми. Дано е малко по-настоятелен от Кенди. И дано хората от Салимил не са така негостоприемни. Божичко, все едно че поискахме от онези от Велмис да опразнят тъпото си градче за нас. Можеха спокойно да ни настанят. Щяха да се посместят малко, но какво толкова? Шаликомо не може да се случи втори път. — Потупа пергаментовите листове пред себе си и ги побутна към Лолър. — Майната му на Велмис. Ще измислим нещо друго. От теб искам да погледнеш това.

Лолър се наведе над листовете. Всеки лист беше списък, изписан с разкривения, но четлив почерк на Делагард.

— Какво е това?

— Преди две седмици ти казах — имам шест кораба, което означава, че ще трябва да разпределим по тринайсет души на кораб. В действителност, като гледам как се развиват събитията, ще имаме един кораб с единайсет, два с по четиринайсет, останалите с по тринадесет души. След минутка ще ти обясня защо. — Делагард посочи с пръст горната страница. — Тук. Това е, което трябва да те заинтересува най-много.

Лолър плъзна поглед по имената.

— Харесва ли ти? — попита Делагард.

— Какво е това?

— Казах ти. Списък на пътниците. Това е нашият кораб: „Кралицата на Хидрос“. Мисля, че групата е добре подбрана.

Лолър го погледна втрещено.

— Ах, ти, копелдак такъв. Наистина знаеш как да си подреждаш живота.

— За какво говориш?

— За това как си се погрижил за всички удобства, докато плаваш из моретата. И дори не те е срам да ми го покажеш, нали? Бас държа, че се гордееш с него. Взел си единствения лекар в колонията на борда, заедно с най-опитния радист, инженера и картографа. Госпо Струвин е най-добрият ти капитан. Доста сериозен състав за плаване един Господ знае докъде. Плюс харпуниста Кинверсон, който е нечовешки силен и знае да се оправя в открито море като никой друг. Страхотен екипаж, няма две мнения. Никакви досадни деца или старци, никой, който да ни създава проблеми с разклатеното си здраве. Не е лошо.

Очите на Делагард блеснаха за миг.

— Виж, докторе, това е флагманът на флотата. Пътуването може да се окаже доста трудно, ако се наложи да плаваме чак до Грайвард. Трябва на всяка цена да оцелеем.

— Повече от останалите?

— Ти си единственият лекар. Можеш ли да си едновременно на всички кораби? Няма начин, нали? Реших, че след като така и така ще си на някой от корабите, няма никакво значение дали ще си на моя.

— Естествено. — Лолър поклати глава и прокара пръст по списъка. — Мога да си обясня някои от кандидатурите, но не и други. За какво ти е например Гаркид? Той е истинска карикатура на човешко същество.

— Гаркид разбира от морски растения. Ако не друго, това го знае на пръсти. Ще ни помага да си намираме храна.

— Звучи разумно. — Лолър погледна шкембето на Делагард. — Не искаме да гладуваме, нали? — Отново прегледа списъка. — Ами Браун? Голджоз?

— Работници. Ще си гледат тяхната работа.

— Мартело? Един поет?

— Той не е само поет. Оправя се добре на кораба. Пък и защо да си нямаме поет? Това е истинска одисея. Премества се цял един остров. Все някой трябва да напише нашата история.

— Много мило. Водиш си собствен Омир, за да могат потомците да узнаят за великото ни пътешествие. Това ми харесва. Но гледам, че имаме само четири жени срещу десет мъже.

Делагард се засмя.

— Съотношението мъже — жени е извън моя контрол. Имаме трийсет и шест жени на острова и четирийсет и двама мъже. Но не забравяй, че единайсет от жените принадлежат към шибаното Сестринство. Пращам ги всичките на един от корабите. Нека сами се оправят с платната, доколкото могат. Така че ни остават двайсет и пет жени и момичета и пет кораба, като майките трябва да са при децата си и така нататък. Изчислих, че имаме място за по четири на всеки кораб.

— Като започна с Лиз, предполагам. Но как избра останалите три?

— Браун и Голджоз вече са работили в мои екипажи, на плавания до Велмис и Салимил. Щом ще държа жени на борда, най-добре да са опитни моряци.

— А Съндайра? Всъщност бива я да поправя снаряжението. В това има логика.

— Именно — съгласи се Делагард. — Освен това се е залюбила с Кинверсон, нали? Щом ще ни е от полза, защо да ги разделяме?

— Не ми е известно да са двойка.

— Така ли? На мен ми изглеждат точно такива. Твърде често ги виждам заедно. Както и да е, това ще е екипажът ни, докторе. Ако корабите се изгубят в морето, разполагаме със сигурни хора, на които да разчитаме. И така, на кораб номер две, „Богинята на Сорве“, ще се качат Брондо Катцин и жена му, всички Талхеймови и Танаминдови…

— Почакай секунда — спря го Лолър. — Не сме приключили с първия кораб. Пропуснахме да обсъдим отец Куилан. Сигурно си го избрал, за да ни осигурява своевременно Божията милост?

Делагард насмалко да се разсмее, но се сдържа.

— Кучият му син! Как не се бях сетил за това? Чудесна причина да вземем отчето с нас. Ако някой има връзки горе в небесата, със сигурност е той. Но причината да го избера е, че харесвам компанията му. Той е ужасно интересен човек.

Разбира се, помисли си Лолър. Не биваше да се очаква от Делагард да е последователен в каквото и да било.

Същата нощ го споходи другият сън за Земята, онзи, който го измъчваше и от който все се опитваше да избяга. От доста време не се бе случвало сънищата да го навестяват в две последователни нощи и това го завари неподготвен, защото се бе надявал да разполага с известно време за почивка. Но не. Нямаше спасение. Земята продължаваше да го преследва.

Ето я… В небето над Сорве се издигаше сияещо синьо-зелено кълбо, въртеше се бавно, сякаш за да демонстрира блестящите си морета и насечените си кафеникави континенти. Красота, надхвърляща всякакви представи, огромна перла, проблясваща на небосвода. Той виждаше планините, проточили снага по протежение на континентите като нащърбени сивкави зъби. Бели снежни шапки покриваха върховете им. Изправен на най-високия хълм на своя остров от сплетени морски растения, Лолър разпери ръце, отдели се плавно от Хидрос и литна в пространството, зарея се над синьо-зелената сфера на Земята, загледан в нея с безмерна възхита, сякаш виждаше божество. Там долу имаше градове — селища, гъсто застроени с високи сгради, които нямаха нищо общо с жалките ваарги, а между тях се виеха широки пътища. И по тези пътища се движеха хора, едни крачеха забързано, други пътуваха в причудливи превозни средства, като лодки или кораби, но с различна форма. В небето летяха крилати същества, наричани птици: приличаха на хвъркоперките на Хидрос, но той знаеше, че за разлика от тях, птиците могат да се задържат продължително време във въздуха, да се реят с красиво разперените си криле и да кръжат и кръжат над планетата в неуморни кръгове. Сред тези птици имаше и машини, които също можеха да летят. Те бяха направени от метал, с елегантна източена форма и сияещи тела и с малки лъскави криле отстрани. Пред смаяния поглед на Лолър те се отделяха от повърхността, издигаха се нагоре и летяха на огромни разстояния, отнасяха хората от един остров на друг, от един град в друг, от един континент на друг — транспортна система с такива невероятни възможности, че му се завиваше свят, докато се опитваше да я осмисли.

Продължи да се носи високо в мрака над блестящия синьо-зелен свят, да наблюдава и да чака това, което ще последва, като същевременно се питаше дали този път няма да се случи.

Но то, разбира се, се случи. Същото както преди, онова, което бе преживявал толкова много пъти, което бе карало потта да блика от порите му и мускулите му да се свиват в мъчителни конвулсии. И винаги ставаше без предупреждение. Просто започваше изведнъж: горещото жълто слънце внезапно се разшири, стана по-ярко и постепенно изгуби форма — източени огнени езици се протегнаха през небето…

Пламъци лумнаха от хълмовете и долините, от горите, от сградите. Моретата закипяха. Растенията в равнините се овъглиха. Облаци черна пепел закриха небето. Почернялата земя се напука. Голи обезлесени планини се издигаха над опустошените равнини. Смърт, смърт навсякъде, само смърт.

Толкова му се искаше да се пробуди преди този момент. Но никога не се получаваше, неизменно трябваше да изгледа всичко, да види как кипят моретата и как зелените гори се превръщат в пепел.

На следващата сутрин първият пациент беше Сидеро Волкин, работник на Делагард, убоден в прасеца от огнен червей, докато бе стоял във водата, за да чисти корпуса на един от корабите. Около една трета от работата на Лолър се състоеше в обработване на рани, които хората получаваха в плитчините около острова. В тези на пръв поглед спокойни води твърде често идваха същества, които жилеха, хапеха, порязваха, пробождаха, проникваха през кожата или създаваха неприятности по безброй подобни начини.

— Кучият му син доплува до мен покрай кораба, спря и ме погледна право в очите — обясняваше Волкин. — Замахнах към главата му с брадвичката, а той ме прободе с опашката от другата страна. Мръсна гадинка. Съсякох го през средата, но каква полза от това?

Раната бе тясна, но дълбока и вече инфектирана. Огнените червеи бяха нещо като куха гъвкава тръба с гадна малка уста в единия край и страховито жило на другия. Нямаше никакво значение с кой от двата края те докопват — вътрешностите им гъмжаха от микроорганизми, съществуващи в симбиоза с червеите и враждебни към човека, защото веднага след проникване в тъканите предизвикваха сериозни усложнения. Кракът на Волкин беше отекъл и възпалението вече се разпространяваше.

— Сега ще те заболи — каза Лолър, докато потапяше бамбуковата игла в купата със силен анестетик.

— Мислиш, че не знам ли, докторе?

Лолър внимателно забоде иглата и вкара толкова анестетик, колкото Волкин можеше да понесе. Волкин се стараеше да не мърда, само от време на време пъшкаше и ругаеше, макар че болката навярно бе почти нетърпима.

— Ето ти още обезболяващо — каза Лолър и му подаде пакетче бял прах. — Няколко дни ще ти се вие свят и ще се чувстваш отпаднал. След това възпалението ще започне да отминава. Вземи си почивка.

— Не мога. Делагард няма да ме пусне. Трябва да приключим с подготовката на корабите. Имаме страшно много работа.

— Все пак трябва да почиваш — настоя Лолър. — Ако Делагард ти се развика, кажи му да разговаря с мен. След около час ще си толкова замаян, че няма да можеш да свършиш нищо. Хайде, тръгвай.

Волкин стана. При вратата на ваарга спря и каза:

— Много ти благодаря, докторе.

— Хайде, върви. И гледай да легнеш, преди да са ти се подкосили краката.

Отвън вече чакаше друг пациент — Неяна Голджоз, пак от хората на Делагард. Неяна беше спокойна и ведра, с набито мускулесто тяло, четирийсетинагодишна. Обикновено боядисваше косата си в оранжево, а лицето й бе изпъстрено с червеникави лунички. Беше родом от остров Кагерам и бе дошла на Сорве преди пет-шест години. Занимаваше се с поддръжка на корабите на Делагард и непрестанно плаваше между островите. Преди месец и половина Лолър бе открил кожен рак между лопатките й и го бе отстранил по химичен път: инжектира в основата му разтворител и смъртоносното образувание се отдели само. Процесът не беше никак забавен и за двамата. Лолър й бе наредил да се явява ежемесечно за контролен преглед.

Неяна съблече работната си риза и се обърна с гръб към него, а Лолър опипа внимателно зарасналата рана. Сигурно още я болеше, но тя дори не трепна. Като повечето островитяни издържаше на болка и беше търпелива. Животът на Хидрос бе прост, понякога суров и труден и рядко забавен. Нямаше кой знае какъв избор по отношение на това с какво ще се занимаваш, за кого ще се ожениш и къде ще живееш. Освен ако не си опиташ късмета на някой друг остров, животът ти бе предначертан още от детството. Но дори да заминеш някъде другаде, пак ще откриеш, че изборът ти е ограничен от същите фактори. Това неминуемо създаваше у хората известен стоицизъм.

— Изглежда чудесно — обяви Лолър. — Нали се пазиш от слънцето?

— Нали така ми каза, докторе.

— Мажеш ли се с мехлема?

— Разбира се.

— Мисля, че няма да имаш повече проблеми с това.

— Страшно те бива, докторе — каза Неяна. — Познавах един — от друг остров. Имаше същия рак и се тътна. Но ти се грижиш за нас, жалиш ни.

— Правя каквото ми е по силите. — Лолър винаги се притесняваше, когато пациентите му благодаряха. В повечето случаи се чувстваше като касапин, подхождащ към проблемите им с примитивни, дори праисторически методи, докато на другите планети — доколкото бе чувал от хората, които пристигаха на Хидрос — лекарите разполагаха с всякакви чудодейни средства за лечение. Използваха звукови вълни и електричество, радиация и разни други методи, надхвърлящи предела на неговите познания, и имаха лекарства, които можеха да излекуват за пет минути. А той трябваше да се справя с приготвени в домашни условия мехлеми и отвари от разни морски растения, импровизирани инструменти от дърво с оскъдна добавка на желязо или никел. Но поне й бе казал истината — че прави, каквото е по силите му.

— Докторе, ако има нещо, с което да ти помогна, само ми кажи.

— Много мило от твоя страна — отвърна Лолър.

Неяна излезе и на нейно място се появи Нико Талхейм. Талхейм, също като Лолър, бе роден на Сорве, беше от Основателите, пето поколение местен жител, с корени в предколониалните дни — един от водачите на острова, безцеремонен червендалест тип с къс дебел врат и яки плещи. С Лолър бяха приятели от деца и все още поддържаха добри отношения. Седем от жителите на острова бяха от техния род, почти една десета от цялата островна популация — бащата на Нико, жена му, сестра му и трите му деца. Рядко се случваше в семейство да се родят три деца. Преди няколко месеца сестрата на Нико се бе присъединила към монахините и сега се наричаше сестра Бода. Талхеймови не бяха никак доволни от постъпката й.

— Абсцесът продължава ли да тече? — попита Лолър.

Талхейм имаше възпаление под лявата мишница. Лолър смяташе, че го е ужилило нещо от залива, но Талхейм отричаше. Абсцесът не спираше да расте и да изпуска гнойна секреция. Лолър го бе отварял вече три пъти, за да го почисти, но всеки път той се инфектираше отново. След последния неуспешен опит Лолър накара плетача Хари Травиш да изработи малка тръбичка от морска пластмаса и я постави в раната от последното отваряне, за да я дренира.

Сега повдигна превръзката и огледа възпалението. Кожата около тръбичката бе зачервена, топла при допир.

— Скъсва ме от болка — оплака се Талхейм.

— Не виждам подобрение. Вземаш ли лекарството?

— Разбира се.

Но гласът му не звучеше убедително.

— Нико, твоя работа е дали ще го правиш — каза с лек укор Лолър. — Но ако инфекцията се разпространи, може да се наложи да ти отрежа ръката. Мислиш ли, че ще се справиш само с дясната?

— Че то лявата за нищо не я бива, Вал.

— Щом казваш.

— Ох! — изпъшка Талхейм, когато Лолър отново докосна раната. — Може да съм пропуснал ден-два. Съжалявам, Вал.

— Ако продължаваш в същия дух, скоро ще съжаляваш много повече.

Започна да почиства отвора на дренажа с бавни движения, сякаш резбоваше дърво. Талхейм стискаше зъби.

След като Лолър свърши, Талхейм неочаквано се оживи и попита:

— Вал, познаваме се от доста време, нали?

— От близо четирийсет години.

— И на никой от двама ни не му е хрумвала идеята да замине за друг остров.

— Поне не на мен — отвърна Лолър. — А и нали съм доктор тук.

— Да. На мен също ми харесваше на Сорве.

— Да де — рече Лолър. Накъде ли биеше приятелят му?

— Знаеш ли, Вал — продължи Талхейм. — Мислех си за това преместване. Хич не ми се нрави. Направо се поболявам.

— На мен също не ми харесва, Нико.

— Тъй де. Но ми изглеждаш примирен.

— Какъв друг избор имам?

— Може да има един, Вал.

Лолър го погледна, очакваше продължението.

Талхейм заговори:

— Чух какво каза на събранието. Когато разправяше, че да се бием с хрилестите е изгубена кауза. Тогава не бях съгласен с теб, но като премислих, разбрах, че си прав. И въпреки това продължавах да се питам няма ли някакъв друг начин поне някои от нас да останем тук.

— Какво?

— Говоря за десетина-дванайсет души, които да се скрият в далечния край, където живеят Сестрите. Ти, аз, моето семейство, Катцинови, Хейнови — ще сме достатъчно. Все свестни хора, никакви търкания, стари приятели. Ще се притаим, няма да се показваме пред хрилестите, ще ловим риба зад носа и ще се опитваме да живеем както преди.

Идеята беше толкова безумна, че в първия миг завари Лолър неподготвен. Всъщност за момент дори бе изкушен. Да останат да живеят тук? Където бяха израсли и всичко им бе познато? Хрилестите никога не ходеха до далечния край на острова. Можеше въобще да не ги забележат…

Не.

Безумието на плана се стовари върху него със силата на Вълната. Не беше нужно хрилестите да ходят до онази част на острова, за да знаят какво се случва там. По някакъв необясним начин те бяха в течение на всичко, което ставаше на острова. Щяха да ги открият за пет минути и да ги изхвърлят в морето. Пък и дори да не го направеха, как щяха да живеят останалите тук — без връзка с останалите острови? Не. Невъзможно, абсурдно.

— Как мислиш? — попита Талхейм.

Лолър наистина помисли, преди да отговори.

— Прощавай, Нико. Но мисля, че е също толкова тъпо, колкото предложението на Нимбър да откраднем някой от техните идоли и да го използваме като разменна монета в преговорите.

— Така ли мислиш?

— Да.

Талхейм бе вперил поглед в подутината под мишницата си, докато Лолър я превързваше.

След това заговори отново:

— Винаги си гледал прагматично на нещата. Може би си прекалено хладнокръвен, но умееш да извличаш полезното. Само дето не обичаш да поемаш рискове, нали така.

— Не и когато шансовете са един на милион срещу нас.

— Толкова ли е тежко положението?

— Няма да се получи, Нико. По никакъв начин. Признай си — никой досега не е успявал да надхитри хрилестите. Тази идея е обречена. Това ще е истинско самоубийство.

— Може би.

— Няма „може би“.

— В първия момент идеята ми се стори доста добра.

— Нямаме никакъв шанс, повярвай.

— Знам де. Прав си. — Талхейм поклати глава. — Ужасно ми се иска да си остана тук, Вал. Не искам да се махам. Бих дал всичко, за да остана.

— Аз също — рече Лолър. — Но ще трябва да заминем.

Съндайра Тейн го навести, когато запасът й от тинктурата от тръпнитревче се изчерпа напълно. Живото й енергично присъствие изпълваше приемната на ваарга като фанфарен салют.

Само дето пак кашляше. Лолър знаеше причината и тя не беше в някакви чуждоземни гъби, заселили се в дробовете й. Изглеждаше изморена и напрегната. Пламъчетата в очите й говореха за тревога, която не й даваше покой.

Лолър напълни кратунката, която й бе дал, с розовата течност, достатъчно, за да й стигне до деня на заминаването. След това, ако кашлицата продължаваше, щеше да дели с нея запасите си на кораба.

— Знаеш ли, днес дойде една от онези безумки от Сестринството. Разправяше наляво и надясно, че ни направила хороскоп, според който никой нямало да оцелее при плаването до новия остров. Нито една душа. Едни щели да се издавят в морето, други — да плават до самия ръб на океана и оттам да се преселят на небето.

— Трябва да е сестра Текла. Тя се смята за ясновидка.

— И така ли е?

— Веднъж ми прави хороскоп, тогава Сестринството още не съществуваше и тя разговаряше с мъже. Каза, че ще доживея до дълбока старост и ще имам щастлив и пълноценен живот. А сега твърди, че ще умра в морето. Единият от тези два хороскопа трябва да е погрешен, не смяташ ли? Я зяпни, ако обичаш. Искам да ти прегледам гърлото.

— Може би сестра Текла смята, че ти ще си с онези, които ще идат направо на небето?

— Сестра Текла не е надежден източник на информация — заяви спокойно Лолър. — В интерес на истината, тя е жена със сериозно душевно разстройство. Отваряй устата!

Надникна в гърлото й. Тъканите бяха леко зачервени, нищо особено, съвсем нормална реакция при нервна кашлица.

— Ако Делагард знаеше как се плава до небесата, досега да го е направил — продължи Лолър. — И да е прокарал търговска линия дотам. Бас държа, че първо щеше да откара сестрите. Що се отнася до гърлото ти, положението е същото. Напрежение, нервна кашлица, раздразване. Опитай се да се отпуснеш. Не се занимавай със сестрите и не им позволявай да ти предсказват бъдещето.

Съндайра се засмя.

— Нещастни глупави женици. Мъчно ми е за тях. — Въпреки че прегледът бе приключил, тя, изглежда, не бързаше да си върви. Спря при лавицата с неговата колекция от земни предмети и ги загледа. — Обеща да ми разкажеш какви са тези неща.

Той застана до нея.

— Металната статуетка е най-стара от всички. Това е богиня, почитана в една страна на име Египет преди хиляди години. Египет се простирал край голяма река, много древно място на Земята, там се е зародила човешката цивилизация. Мисля, че е богът на слънцето или на смъртта. Или и на двете. Не съм сигурен.

— И на двете? Как е възможно богът на слънцето да е бог и на смъртта? Слънцето е източник на живота, то дава топлина и светлина. А смъртта я свързвам с мрака… Това е — Тя се сепна. — Всъщност нали земното слънце е причинило смъртта на хората? Искаш да кажеш, че са го знаели в това място, Египет, хиляди години, преди да се е случило?

— Съмнявам се да е станало точно така. Но слънцето умира всяка нощ. И се ражда на следващата сутрин. Може би това е връзката. — Или не. Отново само предполагаше. Знаеше толкова малко…

Тя взе бронзовата фигурка и я задържа в шепа, сякаш я мереше на тегло.

— Четири хиляди години. Направо не ми го побира умът!

Лолър се усмихна.

— Понякога и аз я държа като теб и се опитвам, с нейна помощ, да се върна във времената, когато е била създадена. Сухи пясъци, горещо слънце и синя река, дървета покрай бреговете. Градове с многохилядно население. Огромни храмове и дворци. Но е толкова трудно да се запази ясно това видение. Пред очите ми са само безкрайният океан и този малък остров.

Тя върна статуетката на мястото й и посочи глинения съд.

— А това изделие от непознат твърд материал е от Гърция, така ли?

— От Гърция, да. Това е керамика. Изработено е от глина. Ето, тук има картинка, фигура на воин, а това в ръката му трябва да е копие.

— Какъв красив силует! Трябва да е било невероятно произведение на изкуството. Но никога няма да узнаем, нали? Кога е съществувала Гърция? Преди Египет?

— Много по-късно. Но въпреки това е древна страна. Имали са поети, философи и велики художници и скулптори. Омир е бил грък.

— Омир?

— Написал е „Одисеята“. И „Илиадата“.

— Съжалявам. Не съм чувала…

— Прочути поеми, много дълги. Едната е за война, другата за опасно морско пътешествие. Баща ми обичаше да ми преразказва истории от тях, отделни случки, които си спомняше и които бе научил от своя баща. Който пък ги знаел от своя дядо Хари, чийто дядо бил роден на Земята. Само преди седем поколения Земята все още е съществувала. Понякога го забравяме — забравяме, че Земята я е имало. Ето този кръгъл медальон. Това е карта на Земята. С континентите и моретата.

От всички свои съкровища Лолър ценеше медальона най-много. Не беше нито древен, нито красив, но върху него бе изрисуван портретът на Земята. Нямаше никаква представа кой го е направил, нито къде и защо. Представляваше плосък твърд диск, по-голям от монетата от Съединените американски щати, но въпреки това достатъчно малък, за да се побира в шепа. По края му бяха изписани букви, които никой не беше в състояние да разчете, а в средата, върху два застъпващи се кръга, бе гравирана картата на Земята, два континента в едната полусфера и още два в другата, с пети континент в долната част на света и в двата кръга и няколко големи острова, разхвърляни из океана. Може би някои от тях също бяха континенти — Лолър не разбираше добре къде минава границата между голям остров и континент.

Той посочи левия от двата кръга и каза:

— Вероятно Египет се е намирал тук — в средата на това място. А Гърция трябва да е някъде тук. А това трябва да са Съединените американски щати, тук, от другата страна. Малкият метален кръг е монета, която са използвали в Съединените щати.

— За какво?

— Като пари. Монетите са били пари.

— А ръждясалото нещо?

— Оръжие. Нарича се пистолет. Изстрелва малки стрели, които се казват куршуми.

Тя потрепери едва забележимо.

— Имаш само тези шест предмета от Земята и един от тях е оръжие! Но те са били такива, нали? Воювали са непрестанно помежду си. Избивали са се, причинявали са си страдания.

— Някои от тях да, особено в древни времена. По-късно нещата, предполагам, са се променили. — Лолър посочи грубия каменен къс, последната си ценност. — Този камък е от някаква стена, вдигната между две страни, заради война. Нещо като стената, която имаме на нашия остров. Но след време настъпил мир, стената била съборена и всички празнували, а такива късчета като това тук били запазени, за да напомнят на идните поколения. — Лолър сви рамене. — И те са били хора като нас. Едни добри, други лоши.

— Само че светът им е бил различен.

— Ами да. Странно и красиво място.

— Когато говориш за Земята, изражението ти се променя. Погледът ти става друг, видях го още онази вечер край залива, когато разговаряхме за това дали сме изгнаници. Има някакъв блясък в очите, и тъга също. Ти каза, че според някои хора Земята била райско кътче, а други я смятали за кошмарен свят, от който всички искали да избягат. Сигурно си от първите.

— Не — възрази Лолър. — Обясних ти: не зная какво е представлявала Земята. Вероятно към края си е била доста населена, мръсна и шумна, а може би хората са започнали да емигрират на други светове. Не зная със сигурност. Предполагам, че никога няма да научим истината. — Млъкна и я погледна внимателно. — Единственото, което знам, е, че някога е била наш дом. Никога не бива да го забравяме. Нашият истински дом. Колкото и да се опитваме да си внушим, че Хидрос е родният ни свят, тук ние сме само гости и нищо повече.

— Гости? — повтори Съндайра.

Стоеше съвсем близо до него. Сивите й очи блестяха, устните й бяха влажни. На Лолър му се стори, че гърдите й се повдигат и спускат по-учестено от обикновено под тънката блуза. Дали не си въобразяваше? Или тя искаше да се притисне към него?

— Чувстваш ли се у дома на Хидрос? — попита той. — Като в истински дом?

— Разбира се. А ти?

— Ще ми се да можех.

— Но ти си се родил тук!

— Е, и?

— Не те разбирам…

— Приличам ли ти на хрилест? На гмурец или месеста риба? Те се чувстват у дома тук. Това е тяхната родна планета.

— И твоята също.

— Все още не разбираш.

— Но се опитвам. Бих искала.

Сега беше моментът да я прегърне. Да я притисне, да я погали, да я докосне тук-там, да я целуне, да накара нещата между тях да започнат. „Тя иска да те разбере — рече си той. — Дай й възможност“.

Но тогава в главата му отекна гласът на Делагард: „Освен това се е залюбила с Кинверсон, нали? Щом ще ни е от полза, защо да ги разделяме?“

— Да — промълви той с внезапно охладнял глас. — Много въпроси, но малко отговори. Не е ли така винаги? — Изведнъж му се прииска да остане сам. Чукна с пръст по кратунката с тинктура. — Това ще ти стигне за две седмици, до времето, когато потеглим. Ако кашлицата се появи отново, намини да те видя.

Тя го погледна леко учудена и объркана. Но след това се усмихна, благодари му и си тръгна.

„По дяволите — изруга Лолър наум. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!“

— Корабите са почти готови, а разполагаме с още цяла седмица — каза Делагард. — Хората ми си скъсаха задниците от работа, за да ги подготвят.

Лолър стоеше насред корабостроителницата и гледаше водата, където се поклащаше целият флот на Делагард, с изключение на кораба, вдигнат на сух док, за да му почистят корпуса.

— Говориш в преносен смисъл, надявам се? — подметна Лолър.

— Какво? О, да. Много смешно, докторе. Слушай, при мен всички се трудят здравата, дори жените. Може да се изказвам малко вулгарно, но такава е истината. Искаш ли да видиш какво сме направили?

— Знаеш ли, че никога не съм се качвал на кораб? Само на малки рибарски лодки, коракли, салове.

— Винаги има първи път. Хайде. Ще ти покажа флагмана.

Когато се качи на кораба, Лолър установи, че е по-малък, отколкото изглеждаше откъм брега. И въпреки това беше достатъчно просторен. Приличаше на миниатюрен остров. Лолър усещаше, че се поклаща лекичко под краката му. Килът бе изработен от същата яка водораслова дървесина, от която и самият остров: продълговати невероятно здрави летви, завързани една за друга, в цепнатините бяха натъпкани кълчища. От външната страна на корпуса имаше съвсем друг вид кълчища. Също както островният вал беше покрит с мрежа от живи водорасли, наричани морски пръсти, които непрестанно се обновяваха и сплитаха, докато океанът не спираше да атакува стената, също както летвите от дъното на залива се подсилваха от слой защитни водорасли, по същия начин плътна зелена мрежа от морски пръсти обгръщаше стените на корпуса и се издигаше почти до перилата. Късите дебели синьо-зелени тръбички на водораслите, които Лолър по-скоро би оприличил на малки шишенца, отколкото на пръсти, загръщаха кораба в дебело четинесто покривало, което надолу достигаше под ватерлинията. Палубата беше съвсем равна, изработена от по-тънки и гъвкави дъски и грижливо херметизирана, за да не позволява на вълните да мокрят трюма. От средната палуба се издигаха две мачти. Люкове отпред и отзад намекваха за тайнствени помещения някъде долу.

Делагард заговори:

— Засмолихме палубата и горната част на корпуса. Може да срещнем доста силни бури, пътешествието няма да е от леките. Ако сме добре подготвени, ще избегнем дори Вълната.

— Това междуостровно плаване ли ще е? — попита Лолър.

— Да, макар че може да не е между островите, които бихме искали. Понякога пътуване като това може да продължи до другия край на света.

Лолър не разбра точно какво има предвид Делагард, но реши да не го разпитва. Делагард го поведе с решителна крачка по палубата, като не спираше да го засипва с непознати термини: това е каюткомпанията, салон на горната палуба, мостик, бак, квартердек, бушприт, брашпил, скрипец, подемен кран. Тук имаме рибарски куки и канджи, това е щурвалът, това там компасът. Долу са каютите на екипажа, трюмът, магнетроновата кабина, радиорубката, дърводелската работилница, и още и още. Лолър почти не го слушаше. Повечето от тези термини не значеха нищо за него. Това, което го изненада и смути, бе колко е тясно и наблъскано долу. Беше привикнал със самотата и спокойствието на своя ваарг. Тук щяха непрестанно да си дишат във вратовете. Опита се да си представи какво ще е да изкара в тази лодка две, три, дори четири седмици. Насред открития океан, без никаква суша, докъдето поглед стига.

Това не е лодка, припомни си той. Това е кораб. Кораб, създаден да броди из океаните.

— Какви са последните вести от Салимил? — попита Лолър, когато Делагард най-сетне го изведе от клаустрофобичните дълбини.

— Даг приказва в момента с тях. Тази сутрин трябваше да свикат общо събрание. Предполагам, че ще ни вземат без проблеми. Там имат много място. Миналата седмица разговарях със сина ми Райли. Съобщи ми, че четирима от членовете на съвета определено са на наша страна и други двама са склонни също да ни подкрепят.

— От колко?

— От деветима.

— Изглежда добре. — Щяха да ходят на Салимил значи. Какво пък, така да бъде. Опита се да си представи остров Салимил — навярно беше като Сорве, макар да казваха, че е по-голям и по-величествен. Представяше си как подрежда медицинските си инструменти във ваарга край брега, приготвен за него от колегата доктор Никитин. Лолър бе разговарял с Никитин много пъти по радиото. Чудеше се какво ли ще е, когато се запознаят. Салимил — това беше добре. Дано само Райли Делагард знаеше какво говори и наистина да ги приемат. Спомни си, че другият син на Делагард, Кенди, също бе уверен, че ще ги приемат на Велмис, а се оказа, че греши.

Сидеро Волкин излезе с накуцване на палубата и се обърна към Делагард:

— Даг Тарп те чака в канцеларията ти.

Делагард се ухили.

— Ето го жадувания отговор. Да слизаме на брега.

Но Даг вече бе тръгнал да ги пресрещне на пристана и в момента, в който Лолър съгледа изопнатото пребледняло лице на радиста, вече знаеше какъв е отговорът от Салимил.

— Е? — попита въпреки това Делагард.

— Отказват ни. С пет срещу четири гласа. Оправдават се, че не им достига питейна вода. Лятото било сушаво и прочее. Предлагат ни да вземат шестима.

— Копелдаци! Майната им!

— Това ли искаш да им предам? — попита Тарп.

— Не им казвай нищо! Няма да си губя времето с тях, нито ще им пращам шестима от нашите! Всички или никой — където и да отидем. — И погледна Лолър.

— Кой е следващият? — попита Лолър. — Шактан? Кагерам? — Произнасяше имената на островите с лекота, ала не знаеше нито къде се намират, нито как изглеждат.

— И там ще чуем същия отговор — отвърна троснато Делагард.

— Въпреки това бих могъл да опитам с Кагерам — предложи Тарп. — Те са доста свестни хора. Бях там преди десетина години и предполагам, че не са…

— Кагерам да върви по дяволите! — прекъсна го Делагард. — И те също имат съвет. Ще им трябва цяла седмица да се съберат и да гласуват. Нямаме толкова време. — Делагард потъна в размисъл. Приличаше на човек, който извършва невероятно сложни изчисления наум. Очите му бяха притворени, гъстите вежди — сключени. Край него се възцари тишина, която го обгърна като защитна черупка.

— Грайвард — произнесе той накрая.

— Но до Грайвард има осем седмици път — възрази Лолър.

— Грайвард? — попита Тарп. — Искаш да се свържа с Грайвард?

— Не ти. Аз. Аз ще говоря с тях, направо от кораба. — Делагард млъкна и се замисли. Отново придоби изражението на математик, погълнат от формули. — На Грайвард имам братовчеди. Зная как да разговарям с моите братовчеди, за Бога! И какво да им предложа. Те ще ни вземат. Може да сте сигурни в това. Няма да ни създадат никакви проблеми. Отплаваме за Грайвард!

Лолър го гледаше как крачи по кораба.

Грайвард? Грайвард?

Не знаеше почти нищо за него — остров в далечния край на същата група, към която принадлежеше и Сорве, и който прекарваше по-голямата част от времето си в Червено море. Беше най-отдалеченият остров, до който плаваха кораби от Сорве.

В училище Лолър бе учил, че общо четирийсет от островите на Хидрос имат човешка популация. Може би сега броят им бе нараснал до петдесет или шейсет, но той не знаеше. Истинският брой навярно бе дори по-голям — след Шаликомо хората се опасяваха от пренаселване на островите и винаги когато популацията на някой остров достигнеше критични граници, десетина-петнайсет души се местеха на друг. Заселниците рядко установяваха радиовръзка с останалите острови, най-често просто защото не разполагаха с нужната апаратура. Така че броят беше приблизителен. Можеше да са дори осемдесет, сто. Разпръснати из цялата планета — планета, по-голяма отколкото е била Земята. Връзките между островите бяха спорадични и непостоянни, особено между тези от различни островни групи. Дори островните съюзи бяха временно явление, тъй като островите плаваха непрестанно из целия свят.

Веднъж, много отдавна, група хора опитали да построят свой остров, за да живеят без постоянното присъствие на хрилести. Разучили конструкцията на един от островите и започнали изплитането на основата, но още в самото начало островът им бил нападнат от страховити морски чудовища, които го разрушили. Десетина души загинали. Всички смятаха, че чудовищата са били пратени от хрилестите, които очевидно не харесваха идеята хората да разполагат със собствени, независими морски убежища. Никой не бе опитал отново.

Грайвард, помисли си Лолър. Както и да е. Пък и каква разлика можеше да има? Все щеше да успее да се адаптира, където и да се настанят. Но дали наистина на Грайвард щяха да ги посрещнат по-радушно? И щяха ли да могат да го открият в огромното пространство между Родното море и Червено море? Какво пък — това бе грижа на Делагард. Защо да се безпокои? И без това нищо не зависеше от него.

Докато крачеше бавно към ваарга, го застигна ниският дрезгав глас на Гаркид.

— Докторе? Доктореее?

Беше се натоварил с два огромни вързопа, натъпкани с водорасли, и се поклащаше под тежестта им. Лолър спря и го изчака. Гаркид го застигна и тръшна вързопите в краката му. Беше дребен и жилав, по-нисък от Лолър, та се налагаше да извива шия, за да го погледне. Усмихна се и белите му зъби лъснаха на фона на мургавото си лице. Имаше нещо момчешко и невинно в лицето му.

— Какво е това? — попита Лолър, загледан във водораслите, зелени, червени и жълти, набраздени от ярки пурпурни вени.

— За теб, докторе. Лекарства. Ще ти потрябват, когато заминем.

Гаркид се ухили. Изглеждаше ужасно доволен от себе си.

Лолър коленичи и разрови мокрите водорасли. Някои му бяха добре познати. От синкавото се получаваше отлично болкоуспокояващо, а това с черните ленти се използваше за антисептични разтвори. А ето това — да, то бе тръпнитревче. Без никакво съмнение. Добрият Гаркид. Лолър вдигна глава и за един кратък миг му се стори, че забелязва в очите на Гаркид нещо повече от момчешки наивитет.

— За кораба, като заминем — повтори той, макар да беше ясно, че Лолър е разбрал. — Тези са добри, стават за лекарства. Реших, че ще ти трябват повечко.

— Чудесна работа си свършил — одобри Лолър. — Отнеси ги, ако обичаш, в моя ваарг.

Уловът наистина беше богат. Гаркид бе събрал водорасли от всички образци, подходящи за медицински цели. Лолър бе отлагал и отлагал тази задача и ето, че накрая Гаркид я бе свършил вместо него. Чудесна работа, наистина, помисли си Лолър. Особено тръпнитревчето. Времето едва щеше да стигне да приготви нужните разтвори, мехлеми и тинктури, преди да заминат. Но поне корабът щеше да е добре зареден за дългия път до Грайвард. Гаркид бе истински познавач на водораслите. За пореден път Лолър се запита дали е толкова простоват, колкото изглежда, или това е само защитна позиция. Гаркид често му приличаше на човек, чиято душа е бял лист, табула раза, върху която всеки може да пише каквото му скимне. Но изглежда дълбоко в него се криеше нещо повече. Въпросът бе какво — и къде?

Последните дни преди отпътуването бяха отвратителни. Всички се бяха примирили с необходимостта от заминаване, но всеки се бе надявал, че това няма да се случи, а сега реалността се приближаваше с ужасяваща сила. Възрастни жени изнасяха покъщнината пред вааргите и я струпваха там, загледани с празни погледи в оскъдните си притежания, преди да отделят най-необходимото. Повечето от тях, както и някои от мъжете, плачеха непрестанно, едни тихичко, други — не чак толкова. Нощем нерядко над селището отекваха истерични крясъци и хленч. Лолър лекуваше най-тежките случаи с тинктура от тръпнитревче.

— Само спокойно — повтаряше той. — Запазете спокойствие.

Том Лионидес не изтрезня три дена, огласяше околностите с гръмогласния си рев и песните си, а след това се сби с Бамбър Кадрел и заяви, че никой не може да го накара да се качи на борда на някой от тези кораби. Дойде Делагард, придружен от Госпо Струвин, и попита: „Какво става тук, по дяволите?“. Лионидис се нахвърли и върху него, ръмжеше като умопобъркан. Делагард го удари с юмрук в лицето, а Струвин го стисна за гърлото, докато се усмири. „Качи го на кораба! — нареди Делагард на Кадрел. — И се постарай да не създава проблеми, докато вдигнем платна“.

В предпоследния ден, а също и през последния, няколко групи хрилести слизаха до границата на тяхната територия и оставаха да гледат приготовленията, сякаш за да се уверят, че хората наистина ще си тръгнат. Вече всички на Сорве се бяха убедили, че хрилестите няма да се отметнат от взетото решение. И последните съмняващи се се предадоха под напора на неумолимите им рибешки очи. Сорве бе изгубен завинаги. Грайвард щеше да е новият им дом.

Броени часове преди отплаването Лолър се изкачи на най-високата точка на острова, противоположна на залива — там, където валът се изправяше срещу открития океан. Беше пладне и във водата блещукаха отразени светлини.

Загледан към откритото море, Лолър се опита да си представи какво ще е там, далеч от брега. Искаше да разбере дали все още се страхува от този безкраен воден свят, който му предстоеше да прекоси.

Не. НЕ. Страхът му бе изчезнал през онази пиянска нощ в къщурката на Делагард. И не се бе завърнал. Нямаше от какво да се бои. Просто щеше да смени острова за кораб, който по същество бе също един миниатюрен остров. Кое беше най-лошото, което би могло да му се случи? Корабът да потъне при буря или да бъде преобърнат от Вълната и той да умре. Какво пък, смъртта го очакваше, рано или късно. Това не беше нищо ново. Кораби се губеха в моретата доста често. Шансовете да достигнат Грайвард не бяха малки. А там отново щеше да слезе на брега и да започне нов живот.

Ако имаше някакви терзания, те бяха свързани по-скоро с това, което оставяше зад себе си. Болката нарасна бързо и също така бързо изчезна. Сигурно защото нещата, които оставяше и с които щеше да се раздели, вече му се струваха чужди. Докато стоеше, с гръб към селото, зареял поглед в безкрайните води, те всички сякаш се отдалечаваха с вятъра, който духаше откъм морето — прочутият му баща, нежната, но незаинтересована майка, почти забравените му братя. Детството му, юношеството, краткият му брак, годините като островен доктор, поредният от семейството. Всичко си отиваше. Обзе го някаква лекота, сякаш можеше да яхне вятъра и да отлети с него до Грайвард. Скъсани бяха всички окови. Всичко, което го задържаше тук, бе изчезнало в един миг. Съвсем всичко.