Лицето над водата

Встъпление

Отгоре цветът беше син, също и отдолу, но различен — два огромни, недостижими свята и корабът сякаш бе увиснал насред тези срещуположни синкави пространства, без да докосва нито едно от тях, неподвижен, попаднал в безветрие. Но в действителност се намираше във водата, точно там, където му е мястото, не над нея, и се движеше през цялото време. Денем и нощем, вече четири дни, корабът продължаваше да плава — отдалечаваше се от Сорве — право към неизследваното море.

Рано сутринта на петия ден Валбен Лолър излезе на палубата на флагмана. От водата наоколо стърчаха стотици дълги сребристи хоботи. Това беше нещо ново. Времето също се бе променило — вятърът бе утихнал, морето изглеждаше равно като тепсия, не просто спокойно, а притихнало по начин, подсказващ натрупана и готова да изригне статична енергия. Платната висяха отпуснати. Хлабавите въжета се поклащаха. Тънка резка от сивкава мараня прорязваше небето като нашественик от някоя друга част на света. Лолър, висок и строен мъж на средна възраст, с атлетично тяло и благородна осанка, се ухили на обитателите на морето. Толкова бяха грозни, че изглеждаха почти чаровни. „Зловещи гадинки“ — помисли си.

Грешеше. Зловещи — да, гадинки — не. Имаше хладен блясък на разум в непокорните им алени очички. Поредните представители на разумен живот на този свят, който изобилстваше от такива. И тези тук бяха зловещи тъкмо защото не бяха гадинки. Освен това наистина изглеждаха отвратително — с тесни главици и продълговати цилиндрични вратлета. Приличаха на огромни метални червеи, щръкнали над водата. А челюстите им — снабдени със ситни зъбки, като на трион, и лъщящи също като тях. Бяха тъй неописуемо злобни, че нямаше как да не им се възхищаваш.

Лолър се позабавлява известно време с идеята да скочи през борда и да зашляпа сред тях.

Зачуди се колко дълго ще издържи, ако го направи. Не повече от пет секунди. И след това покой — вечен покой. Колко приятна, но и перверзна мисъл, лаконична самоубийствена фантазия. Но разбира се, не го мислеше сериозно. Не беше склонен към самоубийство, инак да го беше направил много отдавна, а и във всеки случай в момента бе химически защитен от депресия, тревога и други подобни неприятни преживявания. Малката доза тинктура от тръпнитревче, която си бе назначил тази сутрин след ставане, го караше да се чувства отлично. Лекарството му осигуряваше — поне за четири часа — непроницаема обвивка от спокойствие и благодарение на това можеше да се хили право в очичките на цяла банда зъбати чудовища като тези тук. Да си доктор — да си докторът, единственият в тази община — си имаше известни предимства.

Видя Съндайра Тейн отпред при фокмачтата — надзърташе през перилата. За разлика от него, дългурестата чернокоса жена беше опитен мореплавател с многобройни пътешествия между островите зад гърба си и неведнъж бе прекосявала огромни разстояния. В смисъл: познаваше океана, а Лолър не беше в свои води тук.

— Виждала ли си някога подобни създания? — попита я той.

Тя вдигна глава.

— Това са дракени. Грозни твари, нали? Но са умни и бързи. Ще те погълнат целия, ако им се удаде възможност. Дори най-малката. Имаме късмет, че сме тук горе, а те са там долу.

— Дракени — повтори Лолър. — Не съм чувал за тях.

— Идват от север. Рядко се появяват в тропическите морета, особено в това. Предполагам, че са дошли на лятна ваканция.

Тесните зъбати муцуни, наполовина колкото човешка ръка, стърчаха над спокойната морска повърхност като гора от остриета. Лолър мярна отдолу издължени лентовидни телца: лъщяха като шлифован метал и се поклащаха към дълбините. От време на време над повърхността се показваше покрита с шипове опашка или ципеста лапа. Блестящи огненочервени очи го следяха с обезпокоителна бдителност. Съществата разговаряха помежду си с гръмогласни писъци: неприятни дрънкащи звуци, наподобяващи удари на чукове върху наковалня.

Гейб Кинверсон дойде и застана между Лолър и Тейн. Огромен и як, с тъповато обветрено лице, Кинверсон си носеше инструментите на занаята си — куп куки и въжета и дълъг рибарски прът от дървесни водорасли.

— Дракени — промърмори навъсено. — Ей ги и тез копелдаци. Веднъж се прибирах с десетметров морски леопард, вързан на буксир на лодката, и пет от тези го оглозгаха право пред очите ми. Нищо не можех да направя. — Извади една строшена рибарска кука и я хвърли във водата. Дракените се гмурнаха след нея, сякаш беше стръв, сборичкаха се развълнувано, после надигнаха глави и раззинаха зловещите си пасти. Някои изчезнаха след потъващата кука.

— Не могат да се покатерят на борда, нали? — попита Лолър.

Кинверсон се засмя.

— Не, докторе. Не могат да се качат на борда. Късметлии сме си, нали?

Дракените — трябва да бяха към триста — следваха кораба още няколко часа. Поддържаха без усилие темпото и през цялото време мушкаха въздуха със зловещите си зурли и си разменяха непонятни сигнали. Но към обед изчезнаха, гмурнаха се внезапно и едновременно и не се показаха повече.

Малко след това вятърът се усили. Дневната смяна се разтърча около въжетата. Далече на север под ниски сиви облаци се оформяше буря — носеше се над повърхността, без да я докосва. Въздухът около кораба оставаше ясен и сух и в атмосферата се долавяше стаено напрежение.

Лолър се спусна в трюма. Имаше работа, макар и нищо сериозно. Неяна Голджоз бе с пришка на коляното, Лео Мартело се измъчваше от изгорелите си на слънце рамене, отец Куилан си бе одраскал лакътя на стената на койката. Когато приключи с тях, Лолър премина към редовната радиовръзка с останалите кораби, за да провери дали не са възникнали някакви здравни проблеми. Към обед излезе на палубата да подиша чист въздух. Нид Делагард, собственикът на флота и водач на експедицията, разговаряше с капитана на флагмана Госпо Струвин непосредствено пред кабината на щурвала. Смехът им отекваше чак в другия край на палубата. Двамата си приличаха — плещести, с къси яки вратове, упорити и безскрупулни, изпълнени с неуморна енергия.

— Ей, докторе, видя ли дракените тази сутрин? — повика го Струвин. — Сладки са, нали?

— Големи хубавци, няма що. Какво ли искаха?

— А, само проверяваха, предполагам. Когато излезеш в открито море, е нормално да събудиш нечий интерес. Ще има и други дивни създания да ни следят. Погледни нататък, докторе. Към десния борд.

Лолър проследи ръката на капитана и забеляза огромно раздуто туловище, едва се различаваше под водата. Беше толкова голямо, че спокойно можеше да го оприличи на паднала от небето луна — зеленикаво, необятно, цялото пъпчасало. Малко след това установи, че пъпките са всъщност кръгли, подобни на усти отвори, разположени близо една до друга по цялата повърхност на плаващото кълбо — и неуморно се отваряха и затваряха. Стотици изпъкнали усти, работещи непрестанно. Хиляди може би. Безброй дълги синкави езици, които се подаваха и се прибираха, като шибащи във водата камшици. Невероятното творение на природата се състоеше само от усти, исполинска плаваща машина за ядене.

Лолър я разглеждаше с отвращение.

— Какво е това?

Но Струвин не знаеше дали има име. Нито пък Делагард. Още един неизвестен обитател на морските дълбини, огромно чудовище, истинско олицетворение на най-страшните човешки кошмари, което се носеше наблизо в очакване да изтръгне някаква печалба от малкия конвой. Отдалечи се бавно под несекващия акомпанимент на помръдващите усти. След двайсетина минути корабите навлязоха в район, гъсто заселен с оранжево-зелени медузи, грациозни чадъри с размери на човешка глава, от които висяха каскади от намотани червеникави нишки, дебели колкото пръст и вероятно дълги по няколко метра. Медузите изглеждаха безвредни, дори забавни, но повърхността на морето около тях кипеше и отделяше мехури, сякаш телата им секретираха мощни киселинни разтвори. Бяха толкова плътно скупчени, че корабът трябваше да си проправя път през тях и докато ги отблъскваше, издаваха тихи протестни викове.

Делагард се прозя и слезе през люка на десния борд. Застанал до перилата, Лолър не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от медузите. Телцата им потръпваха като орда пихтиести гърди. Бяха толкова близо, че почти можеше да се надвеси и да ги докосне. По някое време зад него мина Госпо Струвин и подвикна ядосано:

— Ей, кой остави тази мрежа тук? Неяна, ти ли?

— Не е моя — отвърна Неяна Голджоз, без да си прави труда да вдига глава. Тъкмо миеше палубата на носа. — Говори с Кинверсон. Той се занимава с мрежите.

Споменатата мрежа представляваше сложна плетка от влажни жълтеникави върви и бе скупчена като наръч кални треви до перилата. Струвин я изрита, сякаш беше купчина ненужни парцали, изруга гръмогласно и я ритна отново. Лолър погледна нататък и забеляза, че по някакъв начин мрежата се е оплела около ботуша на Струвин. Вдигнал крак във въздуха, капитанът риташе яростно, за да се освободи от лепкавите върви.

— Ей! — извика Струвин.

По някакъв необясним начин част от мрежата бе пропълзяла нагоре и вече обгръщаше бедрото му. Другият й край се прехвърли през перилата и започна да се спуска към водата.

— Докторе! — изкрещя Струвин.

Лолър хукна към него, следван по петите от Неяна. Но мрежата се движеше с невероятна бързина. Вече не приличаше на безпорядъчно оплетени върви, а бе разгъната, напълно преобразена в непознато морско създание, дълго около три метра, което неумолимо теглеше Струвин през борда. Капитанът продължаваше да рита и да крещи. Единият му крак бе напълно заплетен в мрежата, а другия бе запънал в планшира в отчаяно усилие да се задържи над водата, но съществото, изглежда, нямаше нищо против да го разкъса на две през средата и да прибере половината от плячката, ако той продължава да упорства. Очите на Струвин бяха изцъклени.

През четвъртвековната си медицинска практика Лолър бе виждал и друг път хора, изпаднали в крайно, тежки състояния — дори твърде често. Но никога досега на нито едно лице не бе срещал подобно изражение.

— Махнете това нещо от мен! — изрева Струвин. — Исусе! Докторе… моля те, докторе…

Лолър се хвърли и улови онази част от мрежата, която бе най-близко до него. В момента, в който я стисна, почувства остра, направо изгаряща болка, сякаш му бяха впръскали киселина в кожата и плътта бе прогорена до кост. Опита се да я пусне, но не успя. Кожата му бе залепнала за мрежата. Струвин вече висеше някъде от другата страна на перилата. Само раменете и главата му все още се виждаха, както и отчаяно вкопчените му пръсти. Той извика отново за помощ — пресипнал, ужасен вопъл. Като се опитваше да пренебрегне болката, Лолър преметна единия край на мрежата през рамо и я задърпа към централната част на палубата с надеждата Струвин да я последва. Това изискваше огромни, почти нечовешки усилия, но той бе изпълнена някаква тайнствена енергия, надигнала се в момент на крайна уплаха незнайно откъде. Жълтеникавите върви изгаряха кожата на ръцете му и той усещаше парливия им допир през ризата върху раменете си. Изруга, прехапа устна и направи една крачка, още една и още една, понесъл на плещите си тежестта на тялото на Струвин и на мрежата, която вече се бе спуснала далеч зад борда и се поклащаше над водата.

Нещо изпука в гърба му: свръхнапрегнатите му мускули заплашваха да се скъсат. Но въпреки това май щеше да успее да издърпа мрежата на борда. Струвин почти се бе подал над перилата.

И в този момент мрежата се скъса — или, по-скоро, се раздели по собствено желание. Лолър чу един последен, смразяващ кръвта писък, погледна през рамо и видя как Струвин полита надолу и изчезва в развълнуваното море. Водата закипя, безброй гърчещи се създания се стрелнаха към него от всички посоки. Медузите вече не изглеждаха безвредни и забавни.

Другата половина от мрежата остана на палубата, усукана около ръцете и рамото на Лолър. Изведнъж той осъзна, че се бори с гърчещото се същество, полепнало плътно за кожата му. Коленичи и започна да го блъска в палубата. Вървите бяха изтъкани от силноустойчива яка ципа, наподобяваща твърд хрущял. Все пак след известно време като че ли взеха да поддават, но за пълно освобождаване не можеше да става и дума. Паренето се засили и стана непоносимо.

Дотича Кинверсон и стовари тежката си подметка върху потръпващия край на мрежовидното същество, Неяна също дотърча и го притисна с четката в средата; накрая довтаса и Пиля Браун, незнайно откъде, опря се на рамото на Лолър, измъкна от канията на пояса си костен нож и почна яростно да сече гърчещите се, жилави като гума краища. От тях бликна светла слуз с метален оттенък. Останките от вървите на мрежата се отдръпнаха и се навиха на спирали. За няколко секунди Пиля успя да отреже цялата част, която бе залепнала за ръцете на Лолър, и той се изправи. Изглежда, остатъкът по ръцете му бе твърде малък, за да може да съществува самостоятелно, понеже след няколко мъчителни конвулсии се сви, изсъхна и Лолър се отърси от него. Кинверсон продължаваше да мачка другия край на мрежата; откъснатата по-голяма част вече се бе изхлузила зад борда.

Все още замаян, Лолър се втурна към перилата, обзет от неистовото желание да се хвърли в морето и да спаси Струвин. Кинверсон, изглежда, разбра какво става в ума му, защото се пресегна с дългата си лапа, улови го за рамото и го дръпна назад.

— Не прави глупости, докторе! Един дявол знае какво те чака там долу.

Лолър кимна объркано. Пусна перилата и погледна обгорените си ръце. Бяха покрити с фина мрежа червени линии. Болката беше неописуема. Имаше чувството, че ръцете му ще се пръснат.

Целият инцидент бе продължил не повече от минута и половина.

Делагард дотича откъм люка и викна ядосано:

— Какво става тука? Защо крещите? — Спря и се огледа. — Къде е Госпо?

Задъхан, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце, Лолър нямаше сили да заговори. Само махна с ръка към перилата.

— Зад борда? — възкликна Делагард. — Падна ли?

Изтича при перилата и се наведе. Лолър застана до него. Повърхността вече бе съвсем спокойна. Развълнуваната орда подскачащи медузи бе изчезнала. Водата беше тъмна, гладка и равна. Нямаше и следа от Струвин, нито от живата мрежа, която го бе отнесла.

— Не — обясни Кинверсон. — Дръпнаха го. Другата половина на тази гадина го улови. — И посочи накъсаните, вече изсъхнали останки на мрежата, същите, които бе стъпкал. Приличаха на зеленикаво петно върху дъските на палубата.

— Беше съвсем като някоя стара рибарска мрежа — каза пресипнало Лолър. — Купчина на палубата. Сигурно медузите я бяха пратили, за да улови някой от нас. Струвин я изрита, тя се оплете около крака му и после…

— Какво? Що за глупости дрънкате? — Делагард отново погледна през борда, после ръцете на Лолър и накрая петното на палубата. — Сериозно ли говориш? Нещо, което прилича на мрежа, излязло от морето и уловило Госпо?

Лолър само кимна.

— Невъзможно. Някой трябва да го е бутнал зад борда. Кой беше? Ти ли, Лолър? Кинверсон? — Делагард местеше втренчен поглед от единия към другия. Ала изглежда най-сетне думите им достигнаха до съзнанието му. — Мрежа? Жива мрежа, изпълзяла от морето и уловила Госпо?

Лолър кимна и бавно разтвори и затвори ръце. Паренето постепенно отслабваше, но той не се съмняваше, че ще го измъчва още дълги часове. Тялото му беше изтръпнало, разтреперано, изтощено. Ужасната сцена се въртеше отново и отново в главата му: Струвин забелязва мрежата, изритва я, мрежата започва да пълзи нагоре по крака му, а другият й край към перилата… повлича неумолимо Струвин…

— Не — зашепна Делагард. — За Бога, направо не мога да повярвам! — Поклати глава, загледан в спокойните води. — Госпо! — извика неочаквано. — Госпо! — Никакъв отговор отдолу. — По дяволите! Пет дена в открито море и вече загубихме човек. Представяте ли си?! — Обърна се с гръб към перилата. На палубата вече започваха да се събират останалите членове на екипажа — първо Лео Мартело, след него отец Куилан и Оньос Фелк, зад тях и другите. Делагард стисна устни и изду бузи. Лолър се изненада от дълбочината на страданието му. Струвин бе умрял по ужасяващ начин, но пък няма кой знае колко приятни начини да се разделиш с живота. Пък и Лолър досега не вярваше, че на Делагард му пука за когото и да било на борда. Освен за самия себе си.

Корабовладелецът се обърна към Кинверсон и попита:

— Чувал ли си някога за подобно нещо?

— Никога.

— Същество, което прилича на най-обикновена мрежа — заговори Делагард. — Мръсна стара мрежа, която скача и се вкопчва в теб. Божичко, що за място е това? Що за място! — Продължаваше да клати глава, сякаш по такъв начин и ако го правеше достатъчно дълго, би могъл да извади Струвин от морето. После потърси с поглед свещеника. — Отец Куилан! Бъди така добър, помоли се за нас!

Свещеникът го изгледа учудено.

— Какво?

— Не чу ли? Дадохме първата жертва. Струвин загина. Нещо изпълзяло през борда и го дръпнало в морето.

Куилан мълчеше. После вдигна ръце с обърнати нагоре длани, сякаш за да покаже, че тварите, които изпълзяват от океана на борда, са извън неговата духовна юрисдикция.

— Божичко, кажи поне няколко думи. Каквото и да е! Отец Куилан продължаваше да се колебае. Някой прошепна неуверено от задните редове:

— Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти…

— Не — спря го свещеникът. Изглеждаше, сякаш току-що се е пробудил от сън. — Не тази. — Облиза устни и изведнъж придоби сериозен и тържествен вид. — Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене… — Куилан млъкна и отново облиза устни, опитваше се да си припомни продължението: — Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми; чашата ми прелива… Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми; и аз ще живея завинаги в дома Господен…

Пиля Браун застана до Лолър и го улови за лакътя, изви ръката му така, че да може да разгледа раните по пръстите му.

— Ела — каза му тихо. — Да слезем долу, ще ми покажеш с кой мехлем да ги намажа.

Влязоха в тясната му каюта при многобройните шишенца с прахове и еликсири и Лолър посочи.

— Ето това там. Манерката.

— Манерката? — попита Пиля и го погледна със съмнение. — Това не е мехлем.

— Зная. Капни няколко капки в чашка с вода и ми дай да я изпия. След това мехлемът.

— Това някакво обезболяващо ли е?

— Да, обезболяващо.

Пиля се зае да му смесва лекарството. Беше двайсет и пет годишна, със златисторуса коса, кафяви очи, широки рамене, грубовати черти, добре развит гръден кош и лъскава бакърена кожа — привлекателна жена със силно тяло, отличен работник по думите на Делагард. И наистина, биваше я да се оправя с такелажа на кораба. Лолър не бе имал вземане-даване с нея на Сорве, но бе спал няколко пъти с майка й Аня, преди повече от двайсетина години, когато той бе на възрастта, на която бе Пиля сега, а майка й бе на трийсет и пет. Глупава постъпка, за която и досега съжаляваше. Съмняваше се, че Пиля знае нещо за това. Майка й не бе между живите, преди три зими я отнесе треска от развалени стриди. През онези години Лолър бе голям женкар — беше малко след провала на първия му брак, — но оттогава нещата доста се бяха променили и той би предпочел Пиля да престане да го гледа по този подканящ, изпълнен с надежди начин, сякаш той бе олицетворение на всичките й мечти за един истински мъж. Не беше. Ала от друга страна, бе твърде учтив, за да й го каже.

Тя му подаде чашката, в която се поклащаше розова течност. Пръстите на Лолър бяха несръчни, като издялани от дърво. Наложи се да му помогне, за да изпие течността. Но тинктурата от тръпнитревче започна да действа почти веднага: първото, което почувства, бе приятно отпускане — за първи път след шока от преживяното на палубата. Пиля взе празната чаша и я сложи на рафта срещу койката му.

На този рафт Лолър държеше предметите от Земята — шест мънички късчета от един съществувал някога свят. Пиля се наведе и ги разгледа — монетата, бронзовата статуетка, парчето от глинен съд, картата, пистолета и малкия камък. Докосна предпазливо статуетката с върховете на пръстите си, сякаш се притесняваше да не я опари.

— Какво е това?

— Дребна фигурка на божество, от едно място на име Египет. Това е било на Земята.

— На Земята? Имаш неща от Земята?

— Семейни съкровища. Статуетката е някъде на четири хиляди години.

— Четири хиляди години! А това? — Тя взе монетата. — Какво пише тук, върху това късче метал?

— „В Бога се уповаваме“ — върху страната с женското лице. От другата страна, където е птицата, е изписано: „Съединени американски щати“, а тук долу: „Четвърт долар“.

— Какво означава „четвърт долар“?

— Имало е такива пари, на Земята.

— А „Съединени американски щати“?

— Място.

— Искаш да кажеш остров?

— Не зная. Не, съмнявам се. На Земята не е имало острови като нашите.

— А това същество с крилете? Няма такива животни.

— Имало е на Земята. Нарича се орел. Това е птица.

— Какво е птица?

Той се поколеба.

— Нещо, което лети във въздуха.

— Като хвъркоперката?

— Нещо подобно. Наистина не зная.

Пиля замислено огледа останалите предмети и каза тихо:

— Земята… Значи наистина е съществувала.

— Разбира се, че е съществувала!

— Досега не бях сигурна. А може да е само легенда. — Тя се обърна, погледна го с кокетна усмивка и протегна монетата. — Ще ми я дадеш ли, докторе? Харесва ми. Искам да си имам нещо от Земята.

— Не мога, Пиля.

— Моля те. Хайде, дай ми я. Много е красива.

— Тя принадлежи на семейството ми от стотици години. Не мога да я дам на никого.

— Ще ти позволя да я гледаш винаги когато поискаш.

— Не — отсече той. Всъщност чудеше се за кого ли я пази. — Съжалявам. Бих искал да мога, но няма начин. Не и тези неща.

Тя кимна, без да се опитва да скрие разочарованието си.

— Земята — прошепна, сякаш опитваше на вкус това загадъчно име. — Земята! — Остави монетата на лавицата и продължи: — Друг път ще ми разкажеш какви са останалите предмети от Земята. Сега ни чака работа. Къде е мехлемът за ръце?

Той й посочи един буркан. Пиля го взе и гребна малко с пръст. След това обърна дланите му нагоре и поклати тъжно глава.

— Ще ти останат белези.

— Не съм сигурен.

— Това нещо можеше и теб да дръпне зад борда.

— Не — отвърна Лолър. — Нямаше как. Вече беше уловило Госпо и се интересуваше само от него. Аз бях в по-изгодна позиция да се съпротивлявам.

Видя следа от страх в красивите й златисти очи.

— Ако не този път, може да те докопа следващия. Всички ще умрем, преди да стигнем там, закъдето сме тръгнали.

— Не се тревожи. Всичко ще е наред.

Пиля се разсмя.

— Винаги гледаш от хубавата страна на нещата. Но ако питаш мен, чака ни ужасно и тъжно пътешествие. Докторе, ако имаше начин да се върнем обратно на Сорве, не смяташ ли, че щеше да е най-добре да го направим?

— Но ние не можем да се върнем, Пиля. Знаеш го. Все едно да приказваш за връщане на Земята. Никога вече няма да видим отново Сорве.