Леговище от кости

Източен вятър

Габорн тичаше. Кални кратерчета разплискваха белезникав калцит по белите стени на тунела. През стените до слуха му достигаше ревът на пара, която фучеше през скритите зад тях комини — изглежда, халите бяха оградили със стена огромни реки от кипяща вода. Тътенът в ушите му не секваше.

Светлината на опаловата игла бе започнала да помръква. Нямаше никаква представа още колко време ще свети. Струваше му се, че тича вече дни, а може би и седмици. Усети пред себе си опасност, спря и огледа следите.

Пътят пресичаше пещера, издълбана грубо от огромен скален червей. Част от тавана бе рухнала и подът бе покрит с натрошени камъни и кал. Мястото бе идеално за засада. Главният тунел бе отъпкан от стъпките на безброй хали, но в страничния бе израсъл червен буренак, висок до коляно.

Оттам бяха изпълзели отровни червеи и гъмжаха с хиляди по пода: хранеха се с оставените от ордата на халите изпражнения. Подобните на плужеци гадини, дълги колкото човешки пръст, бяха сиви и тъмночервените вени прозираха под кожата им. Изпускаха отровен секрет, който причиняваше изприщване, но един едър рак-слепец явно бе забравил това и ги поглъщаше, ровичкайки из мръсотията.

Габорн не забеляза пресни следи от хали на кръстовището, нито някое подозрително надничащо над пръстта сетивно пипало. Но усещаше, че смъртта дебне наблизо.

Наоколо имаше хала, може би не само една. Усети лека миризма на плът, която скоро се превърна в миризма на плесен. Халите си шепнеха с миризми.

Погледна пътя пред себе си и усети внезапен прилив на енергия. Облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още дарове. Не бе сигурен дали на мускули, или на издръжливост, но бяха добре дошли за човек, тичал дълго, без да спре.

Габорн стисна здраво с влажната си длан кожената ръкохватка на копието за хали и се приготви да продължи напред.

„Почакай!“, предупреди го Земята.

Габорн не усети причини да чака, но се подчини и нов прилив на свежест нахлу в мускулите му. Бе получил дар на гъвкавост.

Вдигна крак и се приведе напред, но Земята отново му прошепна да изчака. Неочаквано той проумя предупреждението. Опасността бе намаляла, но все още бе твърде голяма. Земният дух му забраняваше да тръгне, преди да е получил достатъчно дарове.

Габорн запали огън, направи си тесто от вода, сол и мед и си изпече хляб на жарта.

Докато се хранеше, силата му продължи да расте. Мускули, издръжливост, гъвкавост и ум му бяха прехвърлени едно след друго. С всеки следващ дар се усещаше по-силен, по-… непоклатим.

Цял час напрягаше сетива и долавяше слаби миризми да се носят над пода на пещерата.

След като се нахрани, се изправи. Вдигна един голям плосък камък, отнесе го до кръстовището и го метна ниско над пода. Камъкът заподскача като по повърхността на езеро — разкъсваше отровните червеи на слузести късове и сепна рака, който се хранеше с тях.

Ефектът беше светкавичен. Огромна хала се надигна изпод земята пред него. Пръстта сякаш избухна. На всички страни полетяха камъни и прахоляк.

Изненадано, чудовището улови камъка. Втора хала скочи от тавана на един страничен тунел вляво. Трета се надигна от една кухина вдясно, стиснала заплашително проблясващ кристален жезъл.

От жезъла изсъска зеленикав гръм, който размаза рака-слепец. Габорн усети зловонието на смъртта и в съзнанието му като камбана прокънтяха думите: „Изгний, дете на човеците“.

Халата-водач усети, че жертвата им не е попаднала в капана, и се втурна с такава огромна скорост и мощ напред, че Габорн замръзна от изумление.

Миг по-късно той се преметна презглава на десетина стъпки назад с надеждата, че в теснината ще им се наложи да го нападнат една по една.

Едрият водач замахна, съскайки яростно заради неуспеха си.

Габорн се метна във въздуха, свил колене, прескочи острите като коси зъби върху долната челюст и се озова в устата му. Стъпи върху грубия му език и усети влажната слуз под краката си, хлъзгава като мокри камъни.

Прониза с копието мекото небце на чудовището и острието проникна в мозъка му. Халата замята с всички сили глава, опитвайки се да го изхвърли.

Габорн се вкопчи в копието, за да се спаси от острите като ками зъби, които щяха да го накълцат на парченца, ако попаднеше между тях.

От тежестта му копието се заклати. Гореща кръв се изля като порой отгоре му. След миг халата се олюля и рухна, стиснала плътно уста. Габорн изтегли копието.

Най-едрата и най-бързата от трите хали бе мъртва, но сетивата му крещяха: „Бягай!“

Устата на мъртвата хала внезапно зейна и една от спътничките й се опита да го разсече с нокът.

Габорн се втурна да се измъкне от устата на мъртвата хала.

Халата-магесница беше само на стъпка разстояние, тъй като държеше с лапи отворена устата на мъртвия си господар. Габорн нанесе удар, преди да се е окопитила — метна копието право в сладкия триъгълник на чудовището.

Халата пусна челюстта на господаря си и залитна назад, като връхлетя върху спътника си. Посегна и се опита да измъкне копието, което беше фатална грешка, защото щом успя да го изтегли, заедно с него бликна струя мозък и кръв и магесницата се запрепъва и се сгромоляса на земята.

Битката с третата хала в общи линии приключи, преди да започне.

След броени минути трите хали лежаха мъртви. Самият Габорн бе получил една-единствена болезнена драскотина.

Докато минаваше през бойното поле, върху което лежаха купчини мъртви отровни червеи, той се изуми — червеите до един бяха измрели. Плътта им бе гноясала. Ракът-слепец, който се хранеше с тях, също бе мъртъв — от устата му бе потекла слуз и гной.

Раната на Габорн започна да се възпалява. Халата-магесница беше отровна. Той усети, че храната в стомаха му започва да се разваля.

Заклинанието му бе познато. Габорн усети присъствието на Земна сила. Осъзна, че е целебно заклинание, като онези, които Бинесман изричаше над ранените. Само че обърнато наопаки.

Задави се, сякаш дробовете му започнаха да гният, и се олюля. По ръцете му на тъмночервени петна се появиха гъбички.

Той пробяга няколкостотин разкрача и инстинктивно прегледа вързопа си. Храната бе плесенясала. Във вързопа нямаше друго, които си заслужаваше да носи, и той го хвърли на земята.

Тича часове наред. Лечебните му сили най-после затвориха раната.

„С кого водя битка? — запита се Габорн. — С какво водя битка?“

Преди две седмици в Хиърдън си беше представял, че Радж Атън е неговото възмездие. Но чародеят Бинесман го предупреди, че Радж Атън е само призрак, маска, зад която се крие много по-могъщ враг.

Тогава си помисли, че Бинесман говори за Огъня, опитвайки се да му каже, че една от стихиите воюва с него. А след това Йоме го предупреди, че е била нападната от маг на Въздуха, и той реши, че две от стихиите са се съюзили срещу него.

Но онова, което бе видял току-що, го накара отново да се зачуди. Заклинанията на халите деформираха земните стихии. В Карис от тях раните загнояваха и хората ослепяваха. Те мятаха черни мъгли, които разлагаха човешката плът.

И изстискваха водата от нея. Водата?

Не само Огънят и Въздухът се бяха съюзили срещу него. Дори лечебните и защитните сили бяха разрушени. Самата Земя, на която той служеше, сякаш се бе изправила насреща му.

Земя, Въздух, Огън, Вода.

Същество на име „Гарвана“ се бе опитало да властва над тях много, много отдавна, в легендарните времена.

Какво бе изрекъл Бинесман в неговата градина, когато Земният дух за първи път се яви на Габорн? Че другите стихии ще увеличат могъществото си. Но „Земята ще отслабне“.

Габорн мислеше. Земята се бе оттеглила от него, бе го лишила от възможността да предупреждава своите Избрани за опасностите. Но дали се бе оттеглила заради моментната му слабост, или заради своята слабост?

Продължи да тича. Земните сетива го предупреждаваха, че смъртта напредва към народа му в Хиърдън.

Нощта се спускаше над земята.

Бе изминал ден и половина, откакто бе влязъл в Устата на света. Но вече нищо не измерваше времето. Бяха изминали по-малко от две седмици, откакто Радж Атън нападна Хиърдън. Бяха изминали десет дни, откакто Габорн стана Земен крал.

Но с даровете на метаболизъм времето се простираше отвъд нормалните мерки. Дните се влачеха седмици наред, а седмиците се превръщаха в месеци.

Тичаше през тунел, в който дребни кристални пещерни паяци, толкова прозрачни, че сякаш бяха изрязани от кварц, висяха на дебели копринени нишки. Бе виждал такива паяци в Хиърдън, но там те се изкачваха по мрежите си толкова бързо, че приличаха на водни капки, които се стичат нагоре.

Сега бяха замръзнали неподвижни. Сякаш целият свят бе замръзнал и цялата вечност се бе стопила в едно мигновение.

Стигна до място, където подът бе наводнен и водата бе дълбока няколко стъпки. Увеличи темпото и затича над водата. При всяко докосване на повърхността краката му сякаш затъваха в тиня. Но той продължаваше да тича, като използваше съпротивлението на повърхността.

Не знаеше колко дара на метаболизъм е получил допълнително. Най-малко четирийсет. Бе чувал, че толкова са необходими, за да можеш да тичаш върху вода. Но може да бяха и сто.

Нямаше с какво друго да измерва времето, освен с шума от стъпките си и ударите на сърцето си.

Броят на даровете на метаболизъм, които човек можеше да получи, бе ограничен. Според разпространеното вярване не трябваше да са повече от дузина, в противен случай възникваха едва доловими опасности. Всички руни, които облекчителите използваха за прехвърляне, бяха несъвършени. Руната на метаболизма правеше мускулите по-енергични и мисълта по-бистра, но много често влияеше зле на останалите органи.

Ако например човек приемеше голямо количество дарове на метаболизъм и ги задържеше прекалено дълго, често ставаше апатичен и болнав и за няколко седмици умираше. Добавянето на два дара на издръжливост към всеки дар на метаболизъм можеше да облекчи нещата. Но един лорд много рядко можеше да си осигури такова количество силари, поради което човек, приел в момент на нужда голямо количество дарове на метаболизъм, приличаше на ярко проблеснала звезда, миг преди да угасне.

Габорн се запита дали облекчителите могат да го убият със силарите.

Не спираше нито за почивка, нито за сън. С всяка следваща крачка се чувстваше все по-силен.

Във въздействието на даровете съществуваха ограничения. Ако получеше пет дара на ум, човек не можеше да забрави абсолютно нищо. При двайсет дара всеки удар на сърцето, всяко мигване на клепача се запечатваха в паметта му и нямаше никаква полза от приемането на повече дарове.

Същото бе вярно за мускулите. Воин, приел десет дара на мускули, можеше да вдигне кон и Габорн бе виждал много пияни рицари да пробват силите си. Но добавянето на повече дарове не укрепваше костите и така се достигаше практическата граница. Вярно, че би могъл да повдигне кон, но сериозно рискуваше да си строши гръбначния стълб или глезените.

Воин, приел пет дара на издръжливост, също беше на горната граница: вече не му бе потребен сън. Можеше да усети умора, но миг почивка бе точно толкова освежителен, колкото цяла нощ в леглото.

Габорн никога не бе искал да бъде като Радж Атън и да трупа дарове, от които няма особена полза.

И все пак, докато тичаше, усещаше да му прехвърлят още и още дарове. Изпита усещането, че е отвъд всякакви естествени граници. Нямаше никаква представа колко дара има. Сто на мускули? Прескочи без никакво усилие една широка шейсет стъпки пукнатина над зейналата бездна. Хиляда на издръжливост? Не изпитваше никаква умора. Имаше усещането, че от всичките му пори струи енергия и чувство за пълнота.

С всяка следваща крачка, докато облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още и още дарове, жизнеността му избуяваше.

Сякаш бе зреещ под слънцето плод, който всеки миг ще се пръсне от сочност. Сякаш само сънуваше това препускане през подземния свят, оставил тялото си далеч зад себе си и полетял на крилете на мисълта си.

„Радж Атън сигурно изпитва същото — мина му през ума. — Мога да тичам даже по облаците.“

Тичаше през пещерата над водата. Видя пред себе си тумбесто кафеникаво създание, някакъв гигантски плужек, да лази по пода на пещерата — хапльо, който смилаше всичко, до което се докоснеше. Подът на тунела бе осеян с дупки — хралупи на раци-слепци и други дребни гадини.

Габорн спря да пийне вода от един топъл вир. Водата не утоли жаждата му. Набра малко сиви гъби, но и те не успяха да заситят свития му на топка от глад празен стомах.

Усети смъртта в мига, в който един от неговите Избрани бе откъснат от него. Клането в Хиърдън беше започнало. Габорн простря своя Земен взор. Усети собствената му смърт да го дебне в мрачните коридори пред него, докато смъртта връхлиташе неговите Избрани в Хиърдън. Въпреки всички предупреждения, които бе изпратил, десетки хиляди щяха да загинат тази нощ.

Спря за момент да хапне парченце сиво ухо и да оплаче своя народ. Чувстваше, че тази нощ е само предвестник на предстоящите трагични събития.

Над земята на повече от хиляда мили на север бурята връхлиташе Хиърдън. Плътни облаци, мрачни в подножието си и в зеленикави оттенъци по върховете, се издигаха като стена. Короните им мятаха светкавици, а пронизващият вятър фучеше като побеснял из полята.

— Вътре! — крещеше вуйчо Ебер на съселяните си от Ейбълтън. — Всички да се скрият, бързо! Тъкмо за това ни предупреждаваше Земния крал!

На много от младежите им се искаше да останат на вратата, за да демонстрират смелостта си, но бяха чували приказките за случилото се в замъка Силвареста и знаеха, че незачитането на предупреждението на Земния крал ще им коства само едно: собствената им смърт.

— Влизайте вътре — повтаряше Ебер. — Каквото и да е това, което идва насам, ще ви убие.

— Да — мърмореха старците, — такава е кралската воля.

Накрая Ебер затвори вратата и пусна мандалото. Старецът Ейбъл Фармуързи учуди всички, като измъкна кожена чанта, пълна с пръст от собствените му ниви. Изсипа пръстта на земята пред входа, начерта руна на защита, направи върху нея възлияние с вино и рече:

— Никой да не нарушава спокойствието на тази пръст.

Старецът не беше чародеят Бинесман, но бе преуспял фермер и познаваше земята. На Шемоаз й се искаше да вярва, че той притежава известна сила, а вероятно и на всички останали им се искаше същото, тъй като никой не посмя да докосне руната.

Музиката бе спряла. Празникът бе свършил.

Вечерта тъкмо започваше, но вече на никого не му бе до веселие. Вместо това всички насядаха по земята. Питаха се уплашени какво ли ги чака тази нощ.

Шемоаз наостри уши да чуе какво става навън. Вятърът бучеше и бурята се усилваше.

Скоро пантите на здравата ремонтирана врата захлопаха.

— Навън има някой, който иска да влезе! — обади се една жена. — Кой може да е?

Шемоаз реши, че хлопа бурята, защото никой отвън не извика за помощ. Или пък не можеше да надвика воя на вятъра.

Заоглежда се из стаята. В селището живееха само шестнайсет фамилии. Все още не ги познаваше достатъчно добре, за да прецени дали всички са тук. А ако някое от децата бе останало отвън?

Ебер започна да извиква едно по едно имената им:

— Калн Хокс, тук ли са всичките ти хора?

Калн се огледа около себе си:

— Да!

— Дунагал Фри, твоите?

— Тук сме!

И подред нататък.

Ебер и леля Констанс бяха тук с Шемоаз, а баба й седеше на масата — нещастната старица изобщо не проумяваше, че нещо не е наред.

— Всички сме тук — каза накрая Ебер.

— Но някой е останал навън! — настоя жената.

— Знам кой — обади се Гадамон Дринкуотър. — Онзи стар овчар, дето живее на хълма.

— Не — отвърна Ебер. — Предупредих го тази сутрин. При буря откарва овцете си в една пещера. Реши да остане там със стадото.

— Пред вратата няма никой — каза Ейбъл Фармуързи. — Има нещо.

Вятърът стенеше болезнено и хлопаше по вратата, сякаш се опитваше да я изтръгне. Бурята запращаше клони и листа и вратата се тресеше от ударите им. Шемоаз слушаше ужасена.

Беше чувала как бушува Сияен на мрака, дори вече мъртъв, беше видяла как се превърна във вихрушка и се спусна на изток. Сега, изглежда, се бе върнал.

Чу се далечно писукане, сякаш пред вратата кръжаха прилепи. Под воя на вятъра и трясъка на гръмотевиците Шемоаз едва можеше да го различи. Към писукането се добави миризма на козина и нечистотии.

— Плъхове! — обади се една възрастна жена. — Мирише на плъхове!

Звукът постепенно се усилваше, а заедно с него и вонята. Към тях прииждаха плъхове — не десетки и стотици, не дори хиляди, а десетки хиляди.

Шемоаз си ги представи как препускат през равнината покрай сухите стъбла в пшеничните ниви, как скачат в рекичката и я преплуват с мрачна решимост. Как изкатерват каменните огради на нивите, препускайки като по равен път.

А сега плъховете вече бяха пред вратата. Писукането и дращенето им бе придружено от стържещия звук от прегризването на дъските.

Вуйчо Ебер извика:

— Бягайте в дъното!

Стомахът на Шемоаз се сви от страх. Повечето жени и деца се втурнаха към дъното на избата да намерят място, където да се скрият. Но тя се огледа за оръжие, грабна една метла и се приближи до вратата. Някои младоци от градчето бяха домъкнали саби и мечове за всеки случай. Но срещу плъховете едва ли щяха да им бъдат от голяма полза.

Диърборн Хокс взе метлата от ръцете й и каза:

— Дай ми я. Аз ще се оправя. Върви отзад при другите!

— Не искам — възрази Шемоаз. — Мога да помогна.

— Носиш дете — напомни й той. — Мога да ти разреша да излагаш себе си на опасност, колкото искаш. Но за бебето трябва да се погрижим.

Шемоаз му подаде метлата и го погледна за момент. След това тръгна към дъното на винарната при другите жени. Хвърли поглед назад, Диърборн не откъсваше очи от нея.

Плъховете продължаваха да прегризват дъските на вратата.

И в същия момент започна да се случва нещо невероятно. Торбаланите заподсвиркваха жалостиво в бърлогите си. Започнаха да подават муцунки и да душат въздуха с потрепващи мустаци. След това тантурестите човекоподобни същества се заизмъкваха от дупките си, примигвайки на светлината на лампите.

Шемоаз никога не ги бе оглеждала толкова подробно. Първите, които се измъкнаха дебнешком от леговищата си, бяха едри мъжкари-ловци. Бяха малко по-високи от една стъпка. Всички бяха облечени във всевъзможни парцали, карикатурно подобие на човешко облекло. Един бе препасал само колан от миша кожа, на който бе провесил оръжието си, а друг бе нахлупил някаква дрипа като кепе на главата си. Цветът на кожата им беше от кафяво до петнисто сиво, коремчетата им бяха по-светли от гърба. Всеки бе въоръжен с по нещо — дълго една педя копие, измайсторено от стара въдица, наподобяващо брадвичка парче счупено стъкло, камичка от златна игла за пелерина.

Запристъпваха към вратата, като ръмжаха и скимтяха, а щом се изправиха пред нея, започнаха да подсвиркват.

Плъховете бяха предпочитаната им плячка — любимо лакомство, каквото бе сърнешкото за жителите на Роуфхейвън. Още торбалани изпълзяха от дупките си; придобили смелост, прииждаха нови и нови ловци — възрастни с посивяла козина и младоци с лъскави кафеникави кожухчета. Скоро поне двеста торбалани-воини изпълниха стаята — Шемоаз изобщо не можеше да си представи, че толкова много се спотайват в дупките на старата винарна.

Вуйчо Ебер предупреди:

— Дръпнете се назад. Това е тяхна битка. Земния крал затова ни каза да се скрием под земята.

Хората се изтеглиха назад и зачакаха със страхопочитание предстоящото сражение. Плъховете продължаваха да прегризват дъските. Отвън бурята бушуваше, а вятърът виеше и блъскаше по вратата.

Внезапно един едър плъх се втурна под вратата.

Половин дузина копия светкавично го пронизаха.

Един от торбаланите-главатари изръмжа заплашително и вдигна триумфиращо плъха във въздуха. Краката му подритваха безпомощно; той се мъчеше да се измъкне; изви глава и захапа копието. Беше мръсен и със сплъстена козина. Изглежда, умираше от глад, сякаш бе препускал дни. Очите му бяха покрити с плътна жълтеникава ципа, а козината му бе сплъстена от кал и нечистотии.

Главатарят на торбаланите размаха копието си и запокити ранения плъх във въздуха. Нещастната гадина тупна в средата на помещението и остана да лежи на една страна, като скимтеше и размахваше крачета, сякаш се опитваше да избяга.

Три женски се втурнаха от дупките си, сграбчиха ранения плъх, задърпаха го във всички посоки и го заразкъсваха с острите си нокти. Плъхът изписка и умря.

Женските помъкнаха парчетата към дупките си, като оставиха червата и нечистотиите на пода.

Воините метнаха втори плъх на неговото място, а след това трети и четвърти; излязоха други женски.

Но започналото като клане сражение скоро прерасна в тежка битка.

Плъховете продължаваха да прегризват дъските и да разширяват прохода, така че много скоро започнаха да се промъкват с десетки под вратата. Воините-торбалани в първите редици мушкаха и посичаха зверчетата, препречваха прохода с мъртвите им тела. Но плъховете нахлуваха. Изскачаха през отверстията, забиваха остри зъби в плътта на торбаланите, трошаха костите и прегризваха артериите им. Торбаланите не отстъпваха; подсвиркваха и ръмжаха проклятия срещу нахлуващите като обезумели плъхове.

Някои от тях успяваха да профучат покрай торбаланите и се спускаха към селяните като побеснели кучета.

Гледката беше вцепеняваща. Торбаланите хвърлиха един ранен плъх зад себе си и той се втренчи с помътен от болката поглед в дъното на помещението. Изведнъж погледът му се проясни, сякаш животинчето се сети какво трябва да направи, и плъхът задраска с лапи към струпалите се в нишата хора като подгонило глиган ранено куче.

Това не беше безумие, сети се Шемоаз. Нечия чужда воля диктуваше действията му.

Когато приближи, от гърлото му се разнесе дрезгав звук, наподобяващ колебливо ръмжене. Шемоаз никога не бе чувала плъх да издава подобен звук.

Но бе чувала, че плъховете разнасят болести. Едно тяхно ухапване много често се превръщаше в гнойна рана, която не заздравяваше дни наред. А понякога ухапаните от плъх дори умираха.

Шемоаз се боеше, че тези болнави създания, които се промъкваха под вратата и нападаха с отчаяна решителност, носят някаква неподозирана зараза.

Плъхът бавно се приближи и един от синовете на Дринкуотър, деветгодишно момче, скочи върху зверчето с двата си крака и го размаза с хрущене.

На Шемоаз й прилоша. В замъка Силвареста открай време имаше много торбалани, за да предпазват града от плъхове.

Поведението на гризачите не бе нормално. Бурята отвън не бе нормална. Гръмотевиците трещяха със страховита, несекваща ярост.

„Убихме Сияйния на мрака — помисли си тя — и сега той праща тази напаст срещу Хиърдън.“

— Застанете в редици — изкрещя вуйчо Ебер. — Отпред мъжете, жените отзад. Не пускайте плъховете да приближат!

Все повече плъхове успяваха да се промъкнат покрай торбаланите и не всички от тях бяха ранени. Спускаха се през стаята като ловджийски кучета, правеха скокове от по десетина стъпки. Младите мъже сякаш си играеха: втурваха се напред и налагаха зверчетата с метли, набождаха ги на вилиците за месо, размазваха ги с ръце или ги стъпкваха с крака.

Но за плъховете това не бе никаква игра. Тласкани от някаква мрачна сила, противните създания нападаха със самоубийствено настървение. Налитаха срещу редиците на селяните и хапеха всеки, когото докопат.

Вуйчо Ебер и още няколко мъже грабнаха масите и ги обърнаха, издигайки защитна бариера.

Кошмарът се ожесточаваше. Плъховете нахлуваха под вратата с такава скорост, че торбаланите не успяваха да се справят. Дребните воини мушкаха и сечаха. Единствената светлина в помещението идваше от два фенера и Шемоаз не виждаше ясно развоя на битката. Торбаланите се струпаха в гърчеща се, стенеща купчина. Подсвиркванията и ръмженето, които Шемоаз възприемаше като бойни викове, скоро се превърнаха в писъци от ужас и болка. От време на време тя съзираше някое копие да прободе подскочил във въздуха плъх или размахана брадвичка да отсече главата на друг.

Ранени и окървавени зверчета пълзяха като замаяни по пода. Но нахлуваха все нови и нови, мръсни и почернели от прах. Плъхове с жълтеникавозелени ципи от чумата върху очите. Плъхове със стичаща се от устата слюнка, които бълваха вътрешностите си, когато умираха.

Торбаланите се сражаваха ожесточено и унищожаваха хиляди гадини. Но това не беше никак лесна работа за тях. Бяха високи не повече от една стъпка и един едър плъх стигаше почти до кръста им. Така че в човешки мащаби плъховете бяха за тях опасни хищници. А макар и по-дребни, плъховете бяха невероятно силни и свирепи, сякаш ги тласкаше някакво безумие. Въоръжените с копия или саморъчно направени ками торбалани успяваха да обезвредят много от тези чудовища, но това им костваше доста усилия.

Тъй че битката беше в разгара си.

Шемоаз бе застанала в редицата на жените и се стараеше да се справи с всеки плъх, който успяваше да се отскубне от торбаланите и от мъжете, като ги риташе и ги удряше с ръце.

Въоръжени, женските торбалани застанаха на стража пред входовете на бърлогите си. До слуха на Шемоаз достигна жалостивият писък на една от тях, тъй като два плъха я бяха заръфали и се мъчеха да я съборят. Шемоаз се спусна, сграбчи плъховете и ги стисна с все сила, докато не разтвориха челюсти. Тогава те са заусукваха в ръцете й, насочвайки яростта си срещу нея.

Настана невъобразима бъркотия. Шемоаз бе загубила представа вече колко продължава кошмарът — час или два. Но имаше усещането, че трае вече дни.

Сражаваше се с разтуптяно сърце и пресъхнала от ужас уста. Бе убила стотици плъхове, а те на два пъти успяха да я ухапят — веднъж по китката, веднъж по глезена. Друг път едно от дребните чудовища се втурна нагоре по роклята й и за малко да захапе окото й, но в последния миг Диърборн Хокс го перна встрани.

Плъховете прииждаха ли, прииждаха, докато накрая не заляха стаята като тъмен прилив. Шемоаз не можеше да проумее откъде са се взели толкова много плъхове. Със сигурност не бяха от околните полета.

Вуйчо Ебер изкрещя:

— Всички да се дръпнат!

Притича до бурето, останало наполовина пълно след празненството, и го вдигна под мишница. След това грабна и единия фенер и закрачи бързо към вратата, като крещеше на торбаланите:

— Направете път! Път!

Плъховете се втурнаха срещу него, захапаха краката му, изкатериха се до раменете му, забиха зъби във врата му. След секунди увиснаха с десетки по него, сякаш бе наметнал някаква зловеща пелерина.

Леля Констанс изпищя ужасена. Вуйчо Ебер нямаше да оцелее след такава атака. Шемоаз понечи да му се притече на помощ, но бе твърде късно.

Торбаланите заотскачаха от пътя му и Ебер блъсна безполезната врата.

Отвън бурята бушуваше като разярен демон. Светкавиците кръстосваха зеленикавите небеса и очертаваха за кратки мигове предизвикателно възправилия се на фона им Ебер. Вятърът се мяташе като побеснял звяр във всички посоки. Яростният ураган не бе донесъл дъжд — по полетата не бе капнала нито капка. Суховеят кършеше останките от лятната реколта. Внимателно подредените от Диърборн бурета лежаха безразборно разхвърляни по пътеката.

Ебер направи няколко крачки, газейки през плъховете, които престанаха да атакуват входа и се нахвърлиха върху много по-лесната жертва, като надаваха триумфиращи писъци. Вкопчиха се в краката му, изкатериха се по раменете му и скоро Шемоаз изобщо не виждаше вуйчо си, превърнал се в поклащащо се, покрито с плъхове плашило.

Ебер тресна бурето в земята и размаза десетки плъхове. Те запищяха от ярост и заскимтяха от болка. Всичко бе залято с вино.

Ебер хвърли и фенера.

Лумна огнена стена от пламъци. Стотици плъхове се бяха вкопчили в Ебер и той се завъртя като обезумял, опитвайки се да се освободи.

Положително знаеше, че няма да оцелее след смъртоносните им ухапвания. Залитна сред пламъците и падна.

Всички около Шемоаз, деца и жени, нададоха ужасени викове. Леля Констанс се втурна към него, но жените я сграбчиха и я издърпаха назад. От газта избухна огромен пламък. Старите бурета пламнаха като съчки, усилвайки огъня. Високата трева и горските маргарити също лумнаха. Огнената стена се извиси на осемдесет стъпки точно пред вратата на винарната, раздухвана от беснеещия вятър.

Плъховете продължаваха да прииждат през огнената стихия.

Някои се измъкваха от нея като тичащи факли. Но повечето не успяваха да преминат огнената бариера и торбаланите лесно ги довършваха.

Вятърът блъсна вратата и от удара в стената тя се затвори сама и мандалото падна.

Бурята отвън продължаваше да вилнее и да разпалва огъня все по-силно. Изпод вратата пролази миришещ на газ пушек. Диърборн Хокс побърза да запуши цепнатините с палтото си.

Плъховете спряха да нахлуват.

Шемоаз не помръдваше вцепенена. Свлече се на пода, изтощена и скована от ужас, че гадините всеки миг ще се втурнат отново, че битката ще се поднови. Надяваше се поне на кратък отдих. Много жени и деца плачеха.

Старата госпожа Кинли ги подкани настоятелно:

— Всеки да се погрижи за раните си! Още не е време за почивка.

После взе кана вино и тръгна из избата, като поливаше ухапванията и изричаше молитви към Стихиите.

Шемоаз се надигна да помага. Децата обикаляха за ранени плъхове и ги доубиваха с тояги.

Някои от мъжете имаха огромен брой ухапвания. Шемоаз не подви крак до късно през нощта. Когато свърши да помага хората, се зае с торбаланите. Тяхното племе бе пострадало много повече. Двайсетина бяха загинали в битката, а много други бяха с прегризани уши, подути муцунки, разкъсани крачета и какво ли не още. На едно застаряло приятелче бяха откъснали опашката. Сърцето на Шемоаз се късаше, като виждаше толкова много болка.

Торбаланите, които обикновено се страхуваха от хората, сега изтърпяваха грижите й.

„Повече никога няма да се държа лошо с тях — обеща си тя. — И ще натупам с пръчка всеки мъж или дете, ако чуя да ги обиждат.“

Така в грижи за торбаланите мина цялата нощ. Когато приключи, Шемоаз установи, че много от раните, както на хората, така и на торбаланите, са започнали да се възпаляват, поради което се зае отначало с всичко.

Накрая почувства огромна слабост и умора. Нямаше сили да продължи. Подпря гръб на една грапава каменна стена, за да отдъхне за момент. Клепачите й като че ли бяха от олово и тя притвори очи, макар да искаше да помогне още с каквото може.

Тревожеше се за познатите си, за приятелите от замъка Силвареста. Къде ли беше Йоме? А Габорн?

Той бе предупредил цял Хиърдън. Шемоаз си даде сметка, че в момента такива битки се водят навсякъде — в изби и изоставени мини, в тъмници и влажни пещери. Представи си пъплещите из селищата черни орди плъхове и храбро сражаващите се с тях рамо до рамо хора и торбалани.

Отвън вятърът виеше и бучеше, трещяха гръмотевици. Ритъмът им постепенно проникна в нея и я изпълни цялата.

Разтърсвана от ридания, Шемоаз заспа. И засънува плъхове.

Земя без хоризонт

Броени часове, след като Съпруга на сенките хвърли Ейвран при затворниците, между тях избухна спор.

Бяха останали само шестнайсет души, шестнайсет от стотиците, домъквани тук долу години наред. Бяха на различна възраст, отмъкнати от селища, намиращи се на хиляди мили едно от друго.

— Имаме светлина — възкликна един от мъжете. — За първи път имаме светлина… откакто сме тук. Това е истинско оръжие. Това е единственото, което ни липсваше, за да се измъкнем. Обар, ти нали непрекъснато повтаряше, че ако имаш светлина, ще се измъкнеш жив или мъртъв.

— Че какво ще помогне светлината? — обади се със сипкав индопалски акцент Обар. — Ние сме на много мили под земята, а тунелите водят във всички посоки. Никога няма да намерим изход!

— А какъв избор имаме? — запита Барис, когото Ейвран помисли за техен водач. — Сега, когато вече имаш светлина, ще седиш и ще се сплуваш тук, докато ти изникнат цветя от задника, така ли?

— Не всички сме Повелители на руни — обади се с умолителен тон индопалката Инура. — Не всички можем да воюваме.

— Барис е прав — намеси се Ейвран. — Трябва да се измъкнем. Но няма да се бием сами. Пристига помощ.

— Помощ? — възкликна Барис. — Тук долу?

— Да — потвърди Ейвран. — Габорн Вал Ордън, кралят на Мистария, идва насам.

— Хвала на Стихиите! — извика Инура.

— Как така? — Барис не можеше да повярва, мислеше, че Ейвран е полудяла. — За какво му е на крал да слиза тук долу?

— Идва, за да открие Леговището на костите и да победи злата магесница, властелинката на халите — отвърна Ейвран. — Опитвах се да му покажа пътя, когато халите ме хванаха. Габорн няма друг избор, освен да ме последва. Той ще успее да ме открие. Има дарове на обоняние от двайсет кучета.

— И защо тъкмо дете като теб ще показва пътя на един крал? — не отстъпваше Барис.

— Защото съм Земен пазител — каза им истината тя — или най-малкото помощник.

— Щом си маг — предложи Барис, — можеш да направиш и други неща, с които да ни помогнеш.

— Какви например? — попита Ейвран.

— Можеш ли да призовеш животни на наша страна?

— Тоягата ми не е в мен — оправда се Ейвран — Освен това не мисля, че на мили оттук има нещо друго освен раци-слепци.

— Моля те — примоли се Инура, — опитай нещичко.

Тези хора бяха напълно отчаяни. Ейвран се вгледа в мрачните им, печални лица и не можа да измисли нищо, с което би могла да им помогне. Но гневът заради смъртта на баща й бушуваше в нея и жадуваше отмъщение.

Известно време остана замислена.

— Ще опитам — каза накрая Ейвран.

Затворниците я наобиколиха безмълвно, вперили погледи в нея. Тя забави дишането си и разпростря мислите си.

Съзнанието й освети най-напред Габорн. Представи си лицето му. Когато го видя ясно, се опита да се хармонизира с учестеното му дишане. Той тичаше. Това поне можа да усети.

Опита се да си представи какво вижда, докато тича, опита се да почувства твърдата камениста земя под краката му. Но безуспешно. Нямаше достъп до тревожните му мисли.

Нужна й бе по-лесна цел, по-достъпен обект. Бинесман я бе научил да се свързва с един елен из хълмовете над Скалата на Мангън, защото беше глупаво животно.

„Какво глупаво животно знам? — запита се Ейвран. — Световен червей.“ Габорн се бе свързал с такъв.

Но представата за някакъв огромен червей, който пълзи из лабиринтите, беше твърде неприятна. Не посмя да призове подобно чудовище.

Избистри съзнанието си и от него бавно изплува един образ: зелената жена, вайлдът на Бинесман.

Ейвран протегна мислите си.

Видя зелената жена и се опита да проникне в съзнанието й. Но създанието бе много, много далеч. След дълги минути Ейвран започна да вижда през очите на вайлда, да чува с нейния слух, да надушва чрез нейното обоняние. Изуми я остротата на възприятията й. Обонянието на зелената жена бе по-чувствително от това на хрътка, а зрението й по-остро от това на бухал. Всяко нейно нервче бе нащрек. Усещаше всяко докосване до кожата си и дори вкуса на въздуха с върха на езика си. Бинесман действително бе измайсторил добре своя вайлд. Ейвран не си бе представяла, че е възможна такава жизненост, такава хармония с всичко наоколо.

Зелената жена стигна до една огромна пропаст, която препречи пътя й. Ниско долу се извиваха стените на каньона, а покрай брега на реката се извисяваха каменни дървета, наподобяващи дъбове без листа, по брега растеше трева-червей, в която се спотайваха слонски охлюви — сякаш купчинки овални камъни.

Преодоляването на отвесния каньон би отнело и на хали, и на хора дълги часове, но вайлдът само подскочи, пропадна стотици стъпки надолу и се вкопчи в една скала на отсрещната стена.

Ейвран почти усети докосването на грубия камък до дланите на зелената жена, която се заизкачва по канарата с пъргавината на паяк.

Ейвран се изненада от издръжливостта на вайлда. Създанието черпеше силата си от Земята, а сега тя бе навсякъде около нея, обгръщаше я, зареждаше я с енергия. Ейвран усещаше невероятната жизненост в изопнатите й мускули.

„Пролет — повика я Ейвран. — Помогни ми.“

Трите думи й костваха твърде много. Почувства се изтощена само щом си ги помисли, и моментално й се зави свят.

Зелената жена подскочи като котка и се завъртя във въздуха.

„Ейвран?“, попита тя.

„Помогни ни — помоли я Ейвран. — Халите ни затвориха в дълбоките лабиринти близо до Леговището на костите.“ Ейвран се пренесе в съзнанието на вайлда. „Враговете на Земята са тук“, призова я тя.

И усети, че й става зле. Едва поддържаше контакта.

Зелената жена отметна глава. Ноздрите й потрепнаха. Вайлдът зави като кух вълк и се втурна надолу по тунела. На първото разклонение Ейвран долови миризмата от следа на хала. Съсредоточи се и разпозна мястото.

Вайлдът препускаше по стъпките на ордата на халите към повърхността. Намираше се на стотици мили от тях.

„Помощ! — извика Ейвран. — Тръгни назад.“

Отчаяна и задавена от сълзи, тя се оттегли от съзнанието на вайлда, безсилна да поддържа контакт, и рухна в някакво черно пространство, лишено от капчица надежда.

Сарка Каул

Веразет блъскаше Мирима по дългия тунел, за да пристъпва по-бързо. Не беше особено деликатен. За севернячка като нея бе прекалено тъмно, но той я побутваше да бърза почти слепешката. До слуха й достигаше шум на море — глух тътен на вълни, които се разбиват в мрачни скали, далечен писък на чайка. Въздухът бе наситен с тежък мирис на солена вода.

Нещо в нея потрепна. Никога не бе чувала шум на морски вълни и дори не можеше да си ги представи. Мислеше, че напомня плисък на вълни по брега на езеро. Той й бе познат.

Но шумът, който чуваше, нямаше нищо общо с това. До слуха й достигаше разбиването на вълни по брегове, които се бяха проснали на разстояния, които погледът не можеше да обхване. Вълните блъскаха скалите в основите на двореца Айселферион, плискаха се около тях и от тласъците им сякаш целият дворец потрепваше. Тя не само чуваше океана и долавяше мириса му. Трептенията му я пронизваха до костите.

Никога не бе изпитвала стихията на Водата с такава мощ. Тя я зовеше.

Веразет я изблъска от тунела и над главата й неочаквано затрепка звездната светлина. Мирима видя морето — огромно, безгранично, проснало се отвъд хоризонта. Почти се бе развиделило. На изток потрепваше нежна зора. Веразет, блед като мъртвец, в чието лице не е останала капчица кръв, я блъсна към един надвиснал над океана каменен парапет.

Водата се блъскаше в скалите под нея само на някакви си стотина разкрача. Един лек тласък и щеше да падне в дълбокото.

Принц Веразет я избута назад. Черната му пелерина бе отворена и под нея се виждаха бледите му гърди. Беше красив мъж с остър нос, яка челюст и добре оформени мускули на гърдите и корема. Дългата му сребриста коса бе сплетена на плитка, която падаше над дясното му рамо.

— Какво правиш? — попита го Мирима.

Той погали лицето й. Гледаше я с нескрита похот.

— Ще ми доставиш удоволствие — промълви най-накрая той, — ако ми дадеш дар… Метаболизъм.

Тя знаеше какво иска от нея. Дадеше ли дар на метаболизъм, щеше да изпадне в дрямка, докато получилият дара не умре и тя не възстанови метаболизма си. В такова състояние не би била способна да се спаси от похотта му. Дори нямаше да разбере, че я насилва. А когато се събудеше, щеше да носи детето му в утробата си.

— Нищо няма да ти дам — изръмжа Мирима.

— Мъжът ти много те обича. Даде волята си, за да те спаси. Накара ни да дадем обещание да те оставим жива. Но ако те пуснем, ще създадеш проблеми. Затова трябва да дадеш дар.

— Първо ще те убия — каза Мирима.

Той изсумтя подигравателно по адрес на тази нелепа заплаха.

— Ти не разбираш. Даваш дара и живееш. Не го ли дадеш, ще те блъсна долу.

Той я сграбчи и я надвеси над перилата.

Мирима обви ръце около врата му. Ако се опиташе да я блъсне, щеше да падне заедно с нея, а Мирима не се съмняваше, че във водата ще се чувства много по-добре от него. Изплю се в лицето му.

Очите на Веразет засвяткаха от злоба и ноздрите му се разшириха. Той сви безпомощно юмруци.

— Давам ти един ден да помислиш. Слънцето е много горещо. — Той я остави за момент да проумее думите му. Бялата кожа на инкарците не беше никаква защита срещу слънчевите лъчи и те изгаряха много лесно. — Помисли. Може да не е толкова зле да дадеш дар. Може и двамата с мъжа ти да дадете дар на краля. И когато той умре, ще си върнете даровете. Не е ли по-добре да живееш с надежда, отколкото да умреш в отчаяние?

Той сграбчи веригите, които оковаваха ръцете й, и се освободи от нея. След това смъкна наметката й и я остави само по туника и бричове. Сграбчи отново оковите и я заблъска към стената, вдигнал високо ръцете й.

В следващия момент Мирима усети, че виси на веригите си, без краката й да докосват земята.

Веразет продължи:

— На скалата има много раци. Гладни раци. Изкачват се по скалата и търсят храна. Може да ти помогнат да мислиш по-бързо.

Принцът се обърна и потъна в тунела, като залости вратата след себе си.

Мирима погледна надолу и видя два малки зелени морски рака, които пълзяха, за да си намерят убежище под скалата. Дръпна оковите. Тежките белезници се врязваха в китките й. Стягаха я толкова плътно, сякаш бяха правени специално за нея. С даровете си за мускули можеше да измъкне ръцете си. Но оковите щяха да натрошат костите й и заедно с това да отрежат голяма част от месото по ръцете й.

Какъв смисъл би имало бягството й, ако останеше саката?

Измина цял безкраен час. Утринното слънце се издигна над вълните. Водата отразяваше небесната синева, а огромните вълни бяха ситни бръчици върху вечното лице на океана. Водата се простираше навсякъде, сякаш нямаше край. Мирима никога не се бе усещала толкова дребна, толкова нищожна.

Морето я зовеше. С всяка връхлитаща върху скалите в основата на канарата вълна, чийто рев напомняше врявата на тълпа зрители на турнир, тя усещаше, че океанът я привлича, че я тегли към дълбините си.

В подножието на канарата плуваха тюлени и главите им подскачаха сред вълните. Тя копнееше да поплува с тях. Корморани, чайки и други крайбрежни птици прелитаха на ята. Малък зеленикав рак се изкатери по скалата и се втренчи с изпъкналите си очички в нея. От устата му се стичаха капки вода.

— Ела, малък приятелю — замоли му се Мирима. — Ела да прережеш оковите ми.

Но малкото раче не я разбра и се отдалечи бързешком.

Денят се влачеше едва-едва. Мирима продължаваше да виси върху канарата. Чу тих шум от приближаващи стъпки.

Проточи врат и видя възрастна инкарка да излиза от металната врата. Беше бледа като платно и прегърбена от старост. Приближи се крадешком, сякаш се боеше някой да не я види.

— Дойде да търсиш Дайлан Чука ли? — попита шепнешком тя на изненадващо чист роуфхейвънски.

— Да — промълви Мирима с пресъхнали устни.

— Отдавна се питам какво се е случило с него — продължи старицата. — Някога, още бях момиче, ми беше наставник. Баща ми го нае да ни учи за отдавнашното минало, за далечни земи и на езиците на народите. Много го обичах, но така и не успях да му го кажа. Бях принцеса, нали разбираш. — Мирима разбра. Щеше да е позор за жена от двора на Инкара да обича мъж от Роуфхейвън, дори герой като Дайлан Чука. — Но колкото го обичах аз, още по-силно го обичаше сестра ми. Често се опитваше да остане насаме с него, а нощем ми разказваше как го е сънувала. Колкото повече го търсеше, толкова по-силно я отблъскваше той. Сватбата й беше уговорена още преди да се роди, нали разбираш. Трябваше да се омъжи за Сандакра Криометес, принца на Интурия. Колкото наближаваше денят на сватбата й, толкова повече я заболяваше сърцето и накрая тя намисли да намери начин да си отмъсти на нашия учител. В нощта преди сватбата си отряза утробата и умря.

За момент Мирима остана безмълвна — не можеше да проумее смисъла на думите й.

— Защо?

— Така постъпваме в Инкара — отговори старицата. — Когато една жена се е омърсила с един мъж, по този начин тя признава това и му отмъщава.

„За да му навреди — осъзна Мирима, — принцесата го е обвинила за собствената си смърт.“

— Баща ми даде на принца мен вместо сестра ми. Чувала съм някои неща за това какво се е случило по-нататък. Моят господар Криометес беше бесен и настоя за отмъщение. Безсмъртният избяга на север и много мъже тръгнаха да го преследват. Във Фереция имаше голямо сражение. Много от нашите мъже не се завърнаха.

— Убили ли са го?

— Не знам — отвърна старицата. — Знам само това. Не направих нищо, за да го спася, него, когото обожавах и обичах много повече от моя господар Криометес. Затова те моля да ми простиш.

Старицата отвори стиснатия си юмрук, в който държеше ключ. Покатери се върху парапета и отключи белезниците на Мирима. Тя се свлече на земята.

— Сега върви — каза й старата жена. — В двореца почти всички спят. Имаш възможност да избягаш!

— Не и без съпруга си — отвърна Мирима.

— Много е късно за него — каза старицата. — Той вече даде дар на воля. Сега е жив мъртвец.

— В такъв случай ще взема дара обратно — отсече Мирима, свали оковите си и едва тогава старицата започна да проумява, че е сбъркала.

Опита се да извика, но Мирима я сграбчи за врата. Старата жена размаха ръце и крака, но Мирима имаше много дарове и продължи да я стиска за врата, докато старицата не загуби съзнание. След това я окова и я провеси на куката.

— Съжалявам — прошепна Мирима, докато я заключваше. — Наистина съжалявам.

Обърна я с лице към канарата, за да не изгори на слънцето, и се мушна в тъмния тунел.

Сър Боренсон лежеше върху дървеното легло и вдишваше и издишваше. В камината гореше огън и той отново можеше да различава ясно предметите в стаята. Намираше се в централното помещение на жилището на Криометес. Инкарският облекчител се бе навел над голото му ходило. Старателно топна една дълга игла в някаква мастилница и я заби в ходилото на Боренсон. Изграждаше татуировка, която да покрие целия му крак.

„Мога да погледна — каза си Боренсон. — И да видя формата на руната на волята.“

Но му липсваше желание да го направи. От векове мъжете на Роуфхейвън се опитваха да научат тази тайна. Сега обаче Боренсон не си направи труда дори да погледне. Някакъв тлъст черен паяк пълзеше по каменния таван. Боренсон го наблюдаваше, без да мигне. Очите му бяха без капка влага и го сърбяха и всеки път, когато болката ставаше прекалено силна, той се насилваше да примигне. Правеше го само и единствено заради мъчителката си.

Мъчителката му бе една стара жена. От дълго време се бе надвесила над него с бамбукова пръчица в ръка и от момента, в който бе отдал своя дар, му се караше.

— Диша заради мен или удари — викаше тя.

И щом той преставаше да диша, го шляпваше с пръчката по пищялите, причинявайки му мъчителна болка, което го принуждаваше да издиша. Така го учеше да диша.

Ако го оставеха сам, просто щеше да престане да диша и да се задуши. Беше му все едно диша ли, или не.

— Мига заради мен, когато очи станат сухи — нареди му жената, след като не бе откъсвал поглед от паяка в продължение на цял час.

И го плесна през ръцете, за да му припомни каква силна болка е в състояние да му причини. Така го учеше да примигва, макар да му бе все едно дали очите му ще изсъхнат в очните кухини.

Надвесена над него, тя нареждаше:

— Аз теб не храни. Аз не твой слуга. Когато стане гладен, стане от легло и яде. Разбира? Ако ти не яде, докато нахрани, удари теб. Разбира?

Боренсон разбра, без да даде никакъв знак за това. Трябваше да полага усилия да разговаря, както и да извършва безсмислени жестове. Просто си лежеше, втренчен в тавана.

Жената го удари с пръчката през лицето.

— Ти има език. Ти трябва отговори. Разбира?

— Да — смънка Боренсон.

Беше ядосан и безпомощен. Помисли си, че би могъл да избяга. Вече не беше окован. Облекчителят бе свалил веригите, за да направи татуировката. Но желанието да се измъкне не беше достатъчно силно, за да задвижи краката му.

„Ако избягам, как ще живея?“, запита се Боренсон. Очевидният отговор бе, че е невъзможно. Трябваше да намери кон, което би му отнело часове. Трябваше да се промъкне или да се справи с охраната, което бе непосилен проблем. След това щеше да му се наложи да язди дни наред. И защо? Всичко, от което имаше нужда, бе тук. Храна, подслон, вода. Достатъчно бе само да лежи и другите да му носят необходимото.

Допика му се и топлата урина подмокри панталоните му.

Облекчителят изпухтя отвратено и изръмжа нещо на мъчителката. Тя бе заета в другия край на стаята и се втурна към него.

— Не! — изписка тя на Боренсон. — Ти не животно. Ти не пикае на под или легло. Ти става пикае като човек. Разбира?

И го шибна с бамбуковата пръчка. Боренсон премести лениво ръката си, за да защити слабините си.

До слуха му достигна плътен глас — казваше нещо на инкарски. От полумрака изникна самият крал Криометес.

— Добре си, надявам се? — попита го кралят.

Боренсон не изпита никакво желание да му даде какъвто и да било отговор.

— Животът без воля е труден — продължи кралят. — Няма никаква надежда, само безсмислено желание. Няма истински мечти, само бленуване на непостижими цели. Животът става бреме без смисъл. Но ние ще те научим пак да живееш. Да дишаш, да ядеш, да пикаеш. Ще живееш, както ние кажем. Ще живееш, защото живеенето е по-лесно от умирането.

— Кажи: „Благодаря“ — нареди му старицата.

Боренсон не отговори, докато тя не го шибна през устата.

— Благодаря.

Крал Криометес се усмихна и тъкмо се канеше да излезе, когато Боренсон чу приближаващи се стъпки. Криометес се извърна да види причината за този шум. От тъмнината изскочи сянка. Изсвистя острие и се чу хрущене на кости.

Кръв оплиска лицето на Боренсон, докато крал Криометес се свличаше на земята, съсечен от остра инкарска сабя през шията и гръдния кош.

Облекчителят залитна смаян назад, а старицата с бамбуковата пръчка изпищя и се опита да се измъкне, но сянката се завъртя, измъквайки сабята от мъртвото тяло на Криометес. Блещукащото острие отсече главата на старицата и намери гърлото на облекчителя, срязвайки трахеята му. Той рухна до стената, кръвта бликаше на мощни тласъци от прерязаната му шия.

Волята моментално се втурна обратно в Боренсон. Той се оттласна от леглото и се изправи.

Омотана в пелерината си, пред него стоеше Мирима, нахлупила ниско качулката, за да се слее с полумрака.

— Хайде — каза му тя. — Да изчезваме оттук!

Само допреди миг Боренсон бе обладан от някаква пустота, почти абсолютно безразличие. Сега усети вместо тях да го изпълва свирепа ярост.

Криометес лежеше на пода и се опитваше да се надигне, сграбчил стол в едната си ръка. Боренсон знаеше, че е мъртъв и че това са следсмъртни конвулсии. Но въпреки това не потисна обладалата го ярост. Виждаше умиращия крал като през пелената на гъста червеникава мъгла.

Сграбчи Криометес за косата и го вдигна с една ръка, а другата сви в юмрук и тъкмо да го халоса между очите, размазвайки мозъка му, усети Мирима да го докосва с пръст и я чу да прошепва:

— Мир да обладае душата ти.

Не бе обикновено успокоение, а мощно заклинание. Усети да го залива вълна от спокойствие и гневът му притихна.

Само веднъж досега бе имал подобно усещане — на езерото южно от Банисфер, когато една русалка го целуна и отми чувството за вина от изтерзаното му съзнание.

Той пусна стария крал, смутен от собствената си ярост и неспособността си да я овладее.

Връхлетяха го едновременно милиони въпроси: „Къде са ми ботушите? Къде е бойният ми чук? Как успя да избягаш?“

Но засега не зададе нито един, а само огледа крака си. От татуировката кожата му гореше от болка. Старият облекчител бе започнал от табана нагоре, изграждайки изображение от корени на дърво. Сякаш бе обул пурпурен чорап, който стигаше до глезена. А върху прасеца имаше руна, която не бе виждал досега — символът на волята. Заприлича му на глава на бик в окръжност. Над нея имаше някакви завъртулки, които сякаш оформиха дума или мисъл в съзнанието му. Руните често въздействаха по подобен начин.

Боренсон се огледа притеснено, очаквайки всеки момент в стаята да нахлуят инкарски воини. Мирима се втурна навън и огледа тъмния коридор. После попита шепнешком:

— Къде е принц Веразет?

— Не знам — отвърна Боренсон. — Не съм го виждал от часове.

Тя изръмжа от гняв и се върна при Боренсон.

— Трябва да се махнем оттук! — повтори Мирима. — Ако инкарците открият, че сме узнали формата на руната на волята, с нас е свършено.

— Знаеш ли поне как да излезем? — попита той. — Това място е лабиринт.

Мирима се вцепени. Нямаше никаква представа как да се измъкнат от града, а още по-малко от страната.

Някой се прокашля в мрака, след което заговори с лек инкарски акцент:

— Може би аз мога да помогна.

Боренсон се обърна, готов да скочи. В сянката до стената седеше мъж в тъмна мантия. Беше седял толкова кротко, че и двамата не го бяха забелязали в мрака. Той отметна огромната си качулка и разкри бялото си като мляко лице, върху което блещукаха червените му от липсата на пигмент очи.

Миг преди да го нападне, Боренсон осъзна, че мъжът е Дни.

„Не, не просто Дни, а Дните на крал Криометес“, досети се той.

— А защо ще ни помогнеш? — попита го Боренсон.

От незапомнени времена Дните спазваха политчески неутралитет и не вземаха страна в никакъв спор.

— Защото съдбата на света виси над бездната — отвърна Дните. — Вече два дни спорим дали да се намесим. Аз взех своето решение и Съветът също взе своето. Те няма да се намесят.

Сякаш за да обяви решението си, той се изправи и свали кафявата си мантия. Беше висок мъж с широки, мощни гърди. Под мантията носеше обикновена бяла туника и инкарски нагръдник. На хълбока му висеше дълъг инкарски кортик в калъф.

— Дошло е времето всеки, който е достоен да се нарече мъж, да се отправи, за да воюва в Карис.

— В Карис ли? — попита Мирима.

— Земния крал се обърна към всеки, който може да носи оръжие, да се отправи към Карис, за да се сражава с халите — продължи Дните. — Ако сме достойни да го направим, трябва да стигнем до залез-слънце. Мога да ви изведа от Инкара, но на моя народ е забранено да влиза в Мистария. Когато пресечем границата, животът ми е във вашите ръце.

— Да се сражаваме с халите? — попита отново Мирима. — Последния път видях ордата да отстъпва пред Габорн.

— Не — каза инкарецът, — не тази орда, а нова орда. Халите напредват към Карис като черен прилив, много по-голям от предишния.

При тези думи Боренсон потръпна.

— Габорн ще участва ли в сражението? — попита той. Надяваше се да му съобщи за откритията си в Инкара.

— За последен път е бил видян преди два дни да влиза в подземния свят, за да воюва с една легенда — злата магесница, предводителката на халите, Истинската властелинка — отвърна инкарецът.

Той отиде при камината и бръкна в някакви сложени до нея чанти. Измъкна величествен шлем, взе дълъг прав инкарски меч от лавицата над камината и го препаса.

Когато се приготви, погледна Боренсон право в очите.

— Би трябвало да те предупредя, че шансовете на тези, които отидат да се сражават в Карис, са нищожни. Безброй врагове са се вдигнали срещу вас, при това не всички са хали.

— Кои?

— Радж Атън е станал огнетъкач и в момента крои планове да унищожи Мистария. Същевременно неговите облекчители му прехвърлят колкото е възможно повече дарове. Вече са стигнали дотам да използват срещу рушвет улични хлапетии и срещу подкуп криминални престъпници. Но той не е сам. Дъщерята на Лоуикър пази пътищата на север от Карис и спира всеки, който се притече на помощ. Освен това крал Андърс напредва откъм Кроудън: твърди, че Земята го е призовала за свой нов крал, тъй като Габорн е лишен от силата й да предупреждава своите Избрани при опасност.

Боренсон прихна, но инкарецът го прекъсна:

— Не се смей. Крал Андърс вече години наред изучава магьосническото изкуство и е успял да убеди много хора в правотата на думите си. Но той е и изключително коварен. Именно той прати чумави плъхове да съсипят Хиърдън — никой Земен крал не би извършил подобно вероломство. Габорн успя да осуети плановете му, но Андърс има още в запас.

— Назови ги — настоя Боренсон.

— По негова заповед военачалниците на Интернук опустошиха Замъка на прилива. Сам Олмарг ръководеше нападението, вдигнал високо Сферата на Интернук. Три хиляди големи сиви лодки акостираха в града при изгрев слънце. Канцлерът Уестхейвън се предаде, но това не попречи на Олмарг да го изкорми. След което варварите от Интернук подпалиха колибите край доковете и цяла сутрин изнасилваха и плячкосваха. Олмарг заграби трона на Мистария и сега плячкосва съкровищницата й от злато и силари. Преди час херцогиня Галант отиде на крака пред него и го помоли да възпре своите мъже, които заклаха съпруга й и изнасилиха дъщерите й пред самата нея. В отговор Олмарг я тръшна на пода и я изнасили, след което отряза главата й. Ето какъв мъж служи на Андърс.

Докато говореше, инкарецът измъкна от мъртвия крал пълна с монети кесия и грабна няколко оризови кифлички и плодове от една кошница до камината. Приближи се до една кука на стената, свали от нея инкарска дневна мантия — черна пелерина с дълбока качулка, която да пази очите му от светлината — и я метна върху рамене си.

Семейство Боренсон се бяха вцепенили от новините. Боренсон цял живот бе служил на бащата на Габорн, защитавайки Мистария. И в най-кошмарните си сънища не бе сънувал, и в най-ужасяващите си представи не бе допускал, че някой може да съсипе народа му.

Инкарецът втренчи за момент поглед в него.

— Сега ще ви заведа при охраната. Дръжте се, сякаш всичко е наред. Те ще ви върнат оръжията. Конете ви би трябвало да са докарани в кралската конюшня. Ако не, ще си откраднем коне.

— А принц Веразет? — попита Мирима. — Той къде е?

— Пие вино от орлови нокти и мята зарове с приятели — отвърна инкарецът. — Ако имаме късмет, няма да дойде тук, преди да се е стъмнило.

Инкарецът тръгна към една врата.

— Последен въпрос — спря го Боренсон. — Имаш ли име?

Инкарецът се извърна. Лицето му се белееше под качулката. Очите му отразиха проблясъците на червените въглени.

— Сарка. Сарка Каул.

Любов, тъй чиста

Когато Шемоаз се събуди от кошмара си, гъмжащ от плъхове, през вратата на старата винарна струеше дневна светлина. Тя цялата се тресеше от студ. Леля Констанс й помогна да се надигне и някой от градчето — очите й бяха замъглени и не разбра кой — я придружи надолу по хълма до къщата.

Земята пред винарната беше изпепелена. Обръчите на буретата лежаха разхвърляни като черни пръстени. Крушите тлееха като овъглени колове. Огънят бе изпепелил хълмовете на запад.

Пред портата на къщата имаше каруца и Шемоаз видя в нея три тела, чиито лица бяха покрити с одеяла.

— Кой е умрял? — попита горестно Шемоаз: нали бе положила толкова усилия да спаси всички до един. Доколкото си спомняше, само любимият вуйчо Ебер бе загинал. — Кой е в каруцата?

— Всички са добре — отвърна леля Констанс със задавен от мъката глас. — Всичко е наред.

И я побутна да влезе вътре. Шемоаз бе прекалено слаба, за да спори. След време щеше да разбере кой е починал. Изненада се, че къщата е непокътната, но после видя, че вятърът е издухал пожара през полето на запад от винарната: близките хълмове все още догаряха. Така че къщата и градчето бяха останали невредими.

Щом влязоха, Констанс изми раните й със студена вода и ги наложи с лапа. Цяла сутрин Шемоаз лежа трескава. По едно време се събуди от почукване на външната врата, последвано от женски гласове.

— Момчето на Фанчер току-що умря — каза някой. — Опитахме всичко, но бе нахапан на много места.

— С него стават девет — чу тя помръкналия глас на леля Констанс.

— Можеше да е и по-лошо — обади се някаква стара жена. — Ако не беше кралят, всички щяхме да измрем.

Шемоаз лежеше замаяна и се питаше кой още е умрял. „Само не и Диърборн Хокс — неочаквано си помисли тя. — Не и той.“

Изпита вина, тъй като по този начин пожелаваше смъртта на някой друг.

След битката се бе погрижила за раните му — двайсет и четири на брой — и не можеше да не си спомни свенливата му усмивка и разтупканото си в отговор сърце.

— Ужасно, ужасно — продължи възрастната жена. — Сърцето ми се къса за всеки. Хвала на Стихиите, че Земния крал ни предупреди навреме. Така ми се иска да му се отблагодаря.

— Скоро няма да го видим — каза леля Констанс. — Вчера следобед Ебер ми каза, че предстоят ужасни неща. Тази вечер ще има голяма битка в Мистария: с халите. Прииждат с хиляди. Всеки, който може да държи оръжие, е повикан да се бие в Карис. А които не могат да се сражават, дават дарове на Земния крал.

— Дарове ли? — попита старата жена. — Къде?

— В замъка Силвареста. Отвсякъде се стича народ. Кралят взел дарове миналата седмица в замъка Гроувърман и облекчителите са довели Посветители в замъка Силвареста, за да му прехвърлят още.

— Наистина ли? — попита възрастната жена. — Толкова ли са зле нещата?

Леля Констанс замълча за момент и Шемоаз си я представи как поклаща глава.

— Чух Ебер да шушне на някои от мъжете. Казваше им да си приготвят оръжията. Земния крал казал, че ако не победим в Карис…

Шемоаз изпълзя от леглото и се опита да се задържи на крака. Замъкът Силвареста не беше далеч, не повече от трийсетина мили. Вуйчо Ебер нямаше подсилен кон, но имаше лодка, а река Вий се спускаше през гората чак до замъка. Ебер редовно бе изпращал бурета с вино надолу по течението, което означаваше, че реката е достатъчно дълбока, за да стигне лодката до него.

„Ако имам късмет, ще стигна за няколко часа“, прецени тя.

Метна на раменете си пътната пелерина и тихичко се измъкна през прозореца. Промъкна се покрай задната страна на къщата и тъкмо прекосяваше калната уличка, когато вратата се отвори. Леля Констанс и старата й приятелка Нан Фийлдс стояха изправени на входа.

— Не знаех, че си станала — извика Констанс. — Къде отиваш?

Шемоаз се обърна и я погледна право в очите.

— В замъка Силвареста. Да дам своя дар.

Констанс се втурна, куцукайки през улицата, тъй като десният й крак бе подпухнал от ухапванията на плъховете. Изразът й бе неумолим.

— Нямаш право да постъпваш така. И без това вече си болна. Помисли за детето си!

Разкъсвана от колебания, Шемоаз спря. Йоме бе най-добрата й приятелка и на Шемоаз страшно й се искаше да й помогне, с каквото може.

— Мога да дам дарове, които няма да изложат на опасност бебето — възрази накрая тя.

Диърборн Хокс сигурно бе чул разговора — сигурно цял ден бе чакал да види Шемоаз, защото в същия миг излезе от обора. Лицето му беше загрижено.

— Диърборн, спри я! — помоли го Констанс.

Той я погледна, след това погледна Шемоаз и кимна замислено.

— По това време на годината няма много вода в реката — промълви най-после младежът. — Ще ти трябва помощник за гребец, ако искаш да стигнеш преди да мръкне.

И я поведе надолу към лодката.

Небесните завеси

Боренсон и Мирима се измъкнаха от Айселферион с инкарския Дни Сарка Каул като техен водач. На вратата стражата им върна оръжията и Сарка ги поведе към подземните конюшни, където Боренсон откри конете. Много инкарски лордове посещаваха града, така че Сарка не се затрудни особено да открадне подходящ кон за себе си.

Тримата напуснаха Айселферион в ясната утрин, оставяйки зад гърба си заспалия град, в който нито един инкарец не подозираше, че върху крака на Боренсон мрачно блещука руна на волята. Самият той беше сигурен, че спокойствието дълго време няма да ги съпътства.

Предполагаше, че щом инкарците разберат за случилото се, ще изпратят легион бледи воини по петите им. Които ще убият както него, така и всеки, с когото е разговарял.

Но засега не ги преследваше никой и нямаше дори и следа от инкарец зад гърба им. Сарка ги водеше по пустите пътища, които лъкатушеха из пусти ниви и градини, обработени и подрязани, но някак странно изоставени, тъй като нито един стопанин не работеше из тях и наоколо не се виждаше нито обор, нито колиба. Единствен знак за присъствието на хора бяха блесналите под слънчевите лъчи стели, които стърчаха край всеки град.

Боренсон дори не бе мечтал за по-безпрепятствено бягство. Сарка Каул ги преведе по изоставени пътища, докато най-после стигнаха потъналите в сенки гори, където прелитаха крилати гущери, подгонили сред клоните пеперуди и комари.

Само веднъж се опитаха да ги проследят. Докато наближаваха подножието на планината Алкаир, една тъмна фигура препусна зад тримата. Тежкото тропане на копитата подсказваше, че това е подсилен кон с голям брой дарове, и Боренсон хвърли поглед назад към планинския път и зърна галопиращия между дърветата ездач.

— Оставете го на мен — настоя Мирима, докато приближаваха една ливада.

Цялата сутрин бе държала лъка си изопнат. Сега забави коня си, скочи от него и го потупа по задницата. Конят препусна след Сарка и сър Боренсон през ливадата от белезникави цветя, толкова нежни, че проблясваха под слънчевите лъчи като лед.

Сарка Каул яздеше отпред и тъкмо стигна до дърветата, когато преследвачът им изскочи от гората. Боренсон погледна зад себе си. В сенките препускаше инкарец. Краищата на кървавочервената му пелерина се развяваха зад гърба му като крила. Конят му беше черен като нощта. Жребецът препусна през ливадата, а Мирима се показа иззад един чворест явор и пусна стрелата.

Ездачът изкрещя и се наведе напред, забил пети в хълбоците на коня. Боренсон видя белите гъши пера на стрелата да стърчат от гърба му.

Черният кон спря насред ливадата и се завъртя в кръг. Ездачът ръсеше проклятия, като се мъчеше непохватно и да пришпори коня, и да не се строполи от него.

Боренсон препусна към ранения конник. Беше принц Веразет. Беше се отпуснал върху седлото, притиснал се към врата на жребеца; от ребрата му стърчеше стрелата. Мирима го бе улучила близо до сърцето. Конят подскачаше, ужасен от миризмата на топла кръв.

Сарка Каул приближи зад Боренсон.

— Кор ас! Кор ас! Помогнете ми! — мълвеше принцът.

— Веднага — отвърна Сарка и пришпори коня си към него.

Сграбчи принца за косата и заби меча си в гърба му. След това с един замах метна тялото на земята и хвана юздите на коня му.

След миг през поляната дотича Мирима.

— Мъртъв ли е? — зададе излишен въпрос тя. И се надвеси над принца с готов за стрелба лък.

— Мъртъв е — отвърна Сарка.

— Но… нали си го наблюдавал да расте още от дете — недоумяваше тя.

— И неведнъж съм изпитвал желание да сложа точка на мизерния му живот — прошепна инкарецът. — Ето, вземи коня му. Дойде ни тъкмо навреме. Има много дарове на взор, с които може да препуска из тъмнината.

— И това ли е всичко? — не можеше да повярва Боренсон. — Само него ли са изпратили да ни преследва?

Сарка Каул изсумтя.

— По всяка вероятност. Инкарската политика е много объркана. От десетки години крал Криометес е в таен съюз с Краля на бурите и Веразет не е посмял да разкрие стореното от баща му. Нито пък да каже на своите приближени за случилото се, тъй като това би дало повод да стане за посмешище заради глупостта си пред Осветителите на деня, към които се отнасяше като към подчинени. Имал е един-единствен избор. Да тръгне да ви преследва сам. Само така би могъл да отмъсти за поруганата семейна чест и да възвърне достойнството си. Затова се е спуснал след вас, проявявайки абсолютната глупост да го прави на дневна светлина, и така отнесе тайната си в гроба.

Мирима не изглеждаше съвсем убедена.

— Да се махаме оттук все пак — подкани ги тя.

Тя изтегли тялото на принца от пътя и го скри сред дърветата на около двеста разкрача навътре в гората. След което се метна на черния жребец, успя да го укроти и поведе групата.

Изкачването на Алкаир мина бързо. Покритите със сняг планински склонове блестяха като кости на дневната светлина и конете препускаха нетърпеливо в студения въздух.

Изкачваха назъбени върхове по пътища, почти недокосвани от човешки крак. Най-после наближиха крепостта. Откъм върховете се носеше леден вихър и колкото повече приближаваха, толкова по-плътна мъгла ги обграждаше.

Пътят лъкатушеше зигзагообразно нагоре по стръмния склон. Сарка Каул заобиколи по странични пътеки и излязоха на главния път над крепостта. Дори подсилените им коне се катереха трудно по хлъзгавия лед през мъглата.

Когато наближиха върха със страховитата стена, Мирима и Сарка стиснаха плътно очи, а Боренсон мина начело. Потръпна само веднъж, докато минаваше под сянката на портата. По обяд тримата вече се спускаха по заснежените склонове.

От силната светлина Сарка почти бе ослепял. Боренсон оглеждаше зорко за инкарци. Сарка предупреди, че крал Зандарос и воините му може да са устроили крайпътен лагер, скрити до някое мрачно мочурище. Но по снега не се забелязваха никакви следи и накрая Сарка предположи, че Зандарос е минал по обиколните пътища на запад, преди да поеме на север. По този начин Кралят на бурите щеше да избегне често използваните пътища в Мистария и да мине по-голяма част от пътя през пущинаците.

— Малко го е грижа за съдбата на Роуфхейвън — обърна се Сарка Каул към Боренсон, — но му е ясно, че ако халите съсипят земята ви, собствения му народ го чака люта бран.

Слънцето приличаше на огромен кехлибар върху безкрайно море и на Боренсон му се струваше по-голямо от обикновено. Долу в ниското на север облаци покриваха като наметало зелените равнини на Мистария.

Пришпорваха конете и яздеха колкото се може по-бързо. Отминаха Батен и продължиха през блатата на Фенрейвън. Жребецът на Веразет беше по-бърз и неуморим от всички коне, които Боренсон бе виждал, и препускаше, понесъл Мирима на гърба си без никакви протести. Собственият му боен кон и бялата кобила се уморяваха по-често, но Боренсон се стараеше да не ги изтощава и ги сменяше, щом усетеше, че почват да забавят ход срещу вятъра. Сарка Каул си бе откраднал добър кон, чиято кожа имаше странен яркочервен цвят.

— В Южна Инкара ги наричат кървави жребци — обясни им Сарка. — Много са ценни заради способността си да виждат в тъмнината.

Конят му препускаше най-отзад, явно притеснен от дневната светлина. Когато прекосяваха град или село, Сарка Каул свеждаше ниско глава, прикрил лице под дълбоката си качулка. Носеше и черни ръкавици, тъй че ако някой мистарец го забележеше да язди открито на дневна светлина, нямаше да го подгони.

В ранния следобед оставиха зад гърба си блатата във Фенрейвън и продължиха на запад, все по-близко и по-близко до пътя на халите.

По целия хоризонт горяха пожари: бълваха във влажния въздух необичайно черни талази. Пушекът се извиваше в огромни колони към небето на много мили височина. На Боренсон те му напомняха черни вени върху каменна канара. На върха им вятърът издухваше пушеците на изток и те приличаха на ластари на лоза върху градинска ограда.

Започнаха да срещат бегълци, които се измъкваха от приближаващата бран. Боренсон видя млада жена, подкарала волска талига. Отзад върху купа сено спяха четири деца. Храната и дрехите им бяха омотани в няколко малки вързопа.

Срещаха все повече и повече бегълци — по пътя куцукаха старици с тояги, млади жени, понесли бебета в ръце. Но нямаше нито един мъж — нито старци, нито младежи над единайсет-дванайсет години. Дори куците и сакатите бяха останали в Карис.

Пушекът покриваше огромни пространства. Простираше се като таван над главите им най-малко на двайсетина мили. Тримата препускаха все по-близо и по-близо до черните колони. От небето започна да се сипе ситна пепел.

Боренсон спря конете на водопой до една рекичка близо до изоставена ферма, където се бе струпала тълпа жени, прекалено изтощени, за да продължат по-нататък.

— Кога пламна пожарът? — попита ги Мирима и посочи пушеците на запад.

— Рицарите на справедливостта го запалиха вчера преди разсъмване — отвърна една старица. — Препускат пред халите и опожаряват всичко, надяват се така да забавят ордата.

Доколкото Боренсон ги познаваше, Рицарите на справедливостта нямаше да се задоволят с едно запалване на огън. Беше по-лесно да влезеш в открит бой с халите, отколкото скрит зад стените на замъка. Върховният маршал Хондлър би тръгнал в директна схватка.

— Видяхте ли ордата? — попита ги Боренсон. — Имате ли представа колко е голяма?

Предишната орда срещу Карис наброяваше около седемдесет хиляди хали. Сарка твърдеше, че тази надхвърля милион, но бе трудно да се вярва на подобни налудничави цифри.

— Не може да ги преброи човек — отвърна старицата. — Редиците им се простират на стотина мили като някаква черна река, толкова широка, че не се вижда отсрещният й бряг.

— В името на Стихиите! — изруга Боренсон. — С такова нещо не можем да се преборим. В цяла Мистария няма толкова мъже и пики!

Сарка Каул метна поглед на северозапад и прошепна:

— Със сигурност ще се намерят достатъчно мъже, стига да имат волята да влязат в сражение.

Продължиха да препускат под сянката на пушеците. Още няколко левги срещаха бягащи тълпи жени и деца, след което броят им започна да намалява.

С всяка миля облаците пушек ставаха все по-гъсти и скоро сякаш се спусна нощ. Прекосиха изоставено селище, в което петлите кукуригаха, сякаш приветствайки изгрева.

Налетяха на селско девойче, което се опитваше да носи на ръце изтощените си сестрички. Зад него щапукаха, ревейки от умора, две току-що проходили дечица.

— Къде са майка ви и баща ви? — попита Боренсон.

— Отидоха да се бият в Карис — отвърна девойчето.

— Нямате ли храна? — запита Мирима.

— Имахме малко, но не можех да взема и малките, и храната. Затова я оставих. По пътя има ферми. Все ще намерим нещо да се нахраним.

Настъпи мълчание. Боренсон обмисляше затрудненията на девойчето. Земята беше каменлива и на четирийсет мили нямаше никакво селище. По-нататък покрай пътя имаше десетина ферми, но другите бегълци бяха обрали и последната ябълка. Девойчето и братчетата и сестричетата му нямаше да оцелеят. Той самият никога не би изоставил рожбите си по такъв начин.

— Дай й четвъртия кон — предложи Мирима.

Боренсон се поколеба. Хвърли поглед на запад. Пламъците бушуваха съвсем близо — прииждаща огнена вълна на хоризонта. Ако дечицата скоро не намереха подслон, огънят щеше да ги погълне преди халите.

— Не — отсече той. — Конете може да ни потрябват в битката. Дай им храна.

— На нас конете може да ни потрябват — възрази Мирима, — но на тях наистина им трябват.

Боренсон приведе глава. Сега проумя частица от болката, която изпитваше Габорн. Ако дадеше боен кон на тези дечица, може би щеше да спаси живота им. Но конете му трябваха в боя, в който би могъл да спаси много повече хора, а не само тези пет деца.

Погледна за съвет Сарка Каул, но инкарецът само повдигна рамене.

Изборът беше мъчителен. Той даде на девойчето няколко сливи и един хляб, който бе купил в Батен, посъветва го да продължат на изток към река Донестгрий, след което препуснаха нататък.

Докато приближаваха сянката, го споходи неочаквана мисъл: „По този път баща ми е вървял към смъртта си“.

Беше изминала само седмица, откакто баща му бе потеглил към Карис. Небето е било синьо и ясно и баща му със сигурност не е подозирал какво му предстои, но пътят е бил същият, същите са били фермите и дърветата, в същото тъмно езеро в далечината се е отразявало небето.

Сенките се издължиха още повече и мракът стана по-плътен. Въздухът застина неподвижен. Огненият ад сякаш престана да бълва пушеци. Боренсон си представи невидими ръце да проникват в земята и да разкъсват утробата й, както ловец изкормва сърна.

След един завой най-после видя червената ивица съскащи пламъци под пушеците. Пътят прекосяваше огъня.

Пришпориха конете през бушуващите от двете страни на пътя пламъци под сянката на пушеците. Въздухът се превърна в пелена от пепел и дим, толкова плътна, че омотаха кърпи около главите си.

Небето над тях беше черно като нощ, а земята под копитата на конете овъглена. Смътна светлинка хвърляше единствено разпокъсаната редица пламнали храсти, която се извиваше като змия на хоризонта.

До слуха им достигна тропотът на настъпващите хали, на чийто фон се чуваше пращенето и съскането на пламъците. Виячите надаваха скръбни викове. Боренсон, Мирима и Сарка Каул препускаха срещу ордата. Много скоро над главите им като камшици заусукваха криле грий — надаваха сякаш предсмъртни писъци.

Халите настъпваха сред плътния мрак. Стотици и стотици една до друга, те се носеха край овъгления път в редици, чиито краища се губеха в безкрая. Черупките им отразяваха тъмночервените пламъци. Под стъпките им земята се тресеше, а над нея се носеше съскащото им, хриптящо дишане.

Оръженоските съставляваха основната маса от армията им заедно с огромен брой бледи паякоподобни виячи, чиито смразяващи писъци често цепеха сумрака. Сред тълпата тъмни тела Боренсон съзря няколко аленочервени магесници.

— Какво е това? — викна с пълно гърло Мирима, за да надвика гюрултията.

Сочеше три огромни хали, които подскачаха на около четвърт миля. На Боренсон му приличаха на най-обикновени хали, с тази разлика, че на гърбовете имаха по няколко десетки черни израстъци, наподобяващи огромни луковици.

Мирима пришпори коня си към чудовищата. Боренсон я последва с по-голяма предпазливост. Сарка Каул остана отзад, тъй като се страхуваше от халите и освен, че бе Дни, не ползваше привилегията на даровете.

Щом приближи, Боренсон разбра загадката: огромните хали, изглежда, бяха бавачки, които се грижеха за подрастващите хали. Всяка от тях беше огромна, дълга поне четирийсет стъпки, а гърбиците бяха самите малки хали, всяка не по-висока от пет-шест стъпки и осем стъпки дълга. По десетина-петнайсет млади хали се бяха вкопчили в гърбовете на бавачките си.

— Защо им е да водят малките си? — викна Мирима и опъна лъка си.

Боренсон май се досещаше защо. Представи си как младите хали нахлуват в залите и мазетата на някоя крепост, за да търсят скрили се жени и деца. Как се изкачват по тесните стълби на кулите, как се промъкват във всяко местенце, където някой би могъл да намери убежище. Нямаше никаква представа колко свирепи биха могли да бъдат тези създания.

В този момент една огромна оръженоска, изглежда, ги надуши. Отдели се от редицата и се спусна с огромна скорост с бясно размахващи се сетивни пипала. Боренсон моментално прецени, че конете не биха могли да я надбягат.

Никога не бе виждал хала да препуска с такава скорост.

— Стреляй! — изкрещя Боренсон и измъкна бойния чук от калъфа.

Чудовището се спусна към Мирима. Беше над двайсет стъпки високо, а с огромната си уста спокойно можеше да налапа кон. Огнени руни блещукаха върху оръжието му като призрачни пламъчета над блатата във Фенрейвън. Халата изсъска.

Мирима дръпна юздите на черния жребец и опъна лъка си, докато оръженоската връхлиташе насреща й. Но конят присви уши, очите му се разшириха от ужас и той заотстъпва назад.

Боренсон възви коня си към чудовището, нададе боен вик и атакува.

Тъкмо връхлиташе върху чудовището, когато тъмната стрела изсвистя над главата му и изчезна в сладкия триъгълник на халата. Десните й крака се извиха на една страна и тя се плъзна върху пепелта, след което преплете крака, докато се опитваше да запази равновесие. Стрелата бе попаднала в мозъка й, но не я бе убила на място.

— Бягай! — викна Боренсон и се обърна да види къде е Мирима.

Тя пришпорваше коня и се отдалечаваше от редиците на халите.

Ранената хала се опита да се изправи — без успех — и в същия момент други две се отделиха от ордата.

Боренсон заби пети в хълбоците на коня си и той препусна в галоп през овъгленото поле. Мирима яздеше пред него, а най-отпред конят на Сарка Каул препускаше като вятъра. Боренсон погледна през рамо. Ранената хала се въртеше като пумпал на едно място, а другите две препускаха след него.

Вече го застигаха.

Боренсон теглеше вързаната на въже кобила. Мина му през ума да среже въжето. Ако не друго, кобилата можеше да послужи като примамка за халите.

Погледна напред към Мирима. Тя измъкваше нова стрела от колчана и се опитваше да я нагласи.

Халите го настигаха. Усещаше дишането им все по-близо; тежките им стъпки тресяха земята. В Карис бе взел един дар на метаболизъм, а през последните дни облекчителите му бяха прехвърлили още, но все пак се движеше по-бавно от халите. Не смееше да се изправи срещу тях само с бойния си чук.

Погледна напред.

Мирима се отдалечаваше през сиво-кафявото поле. Сарка Каул продължаваше да е най-отпред. Облаците пушек мятаха плътна сянка и те сякаш препускаха под бурята. Изпод копитата на коня на Мирима полетяха буци пръст и той прескочи обгорелия ствол на рухнал дъб. Захапала поводите, Мирима опъна лъка.

Боренсон пришпори коня, за да го накара да препуска още по-бързо, и стисна здраво бойния чук. С толкова малко дарове едва ли би му свършил много работа, но беше всичко, с което разполагаше.

Чуваше приближаващите се хали, усещаше връхлитащите им тела. Чудовищата бяха по-тежки от слон. Съскането им беше оглушително.

Веднъж, още момче, беше отишъл в корабостроителниците на северния бряг на Туин, където правеха корабите на крал Ордън. Щяха да монтират огромна стенобойна машина на един кораб. Беше по-висока от централната мачта. Корабостроителите разправяха, че по-голямата й част ще е скрита в корпуса на малък бързоподвижен кораб, построен специално да обезврежда големите тежковъоръжени „плуващи дворци“ на Туум. Той беше присъствал на спускането на току-що излятата стенобойна машина в рова с мазна течност. Когато докосна повърхността й, машината засъска като хилядоглава змия и въздухът се изпълни с фучаща пара.

Съскането на догонващите го хали върна този спомен.

„Какво ли не бих дал за едно добро копие!“, мина му през ума.

Дочу резкия вик на Мирима и погледна напред. Беше обърнала коня си и препускаше към него.

— Внимавай! — изкрещя тя.

Боренсон пусна юздите на бялата кобила и тя препусна наляво. За да не се сблъскат с Мирима, той пришпори жребеца си вдясно.

Мирима профуча между тях с приведена глава: атакуваше халите, които се сепнаха от неочакваното й нападение.

Тази отпред се плъзна, опитвайки се да спре, и пипалата й се размятаха тревожно. Изпод краката й изригнаха облаци прахоляк и тя вдигна пръта си, за да промуши коня на Мирима. Дългото черно острие отрази далечните червени пожари. Втората хала не можа да спре и се блъсна в задните й крака, от което се паникьоса.

Мирима за малко да се блъсне в преплелата се двойка, но успя да пусне стрелата. Тя бръмна към предната хала и с тъп звук прониза сладкия й триъгълник.

Чудовището се метна почти отвесно нагоре, размахало задните си крака, сякаш се опитваше да побегне, преметна се във въздуха и се пльосна с главата надолу на земята.

Рухналата хала не се надигна повече. Остана да лежи с лице, заровено в пепелта, подритвайки безпомощно със задните си крака.

Остана само едната хала. Боренсон изви коня си и застана насреща й.

Тя не помръдваше от мястото си. Мирима препусна зад нея и огромната оръженоска се извъртя натам. В същия миг Боренсон я нападна и халата изви глава, за да прецени голяма ли е опасността. Сарка Каул набра смелост и препусна да им помогне.

Чудовището се отпусна на задните си крака и вдигна предните, сякаш загубило самообладание. Двама от спътниците му бяха мъртви, а то не беше наясно кой е по-голямата заплаха — Боренсон, Мирима или Сарка Каул.

— Двеста крачки! — изкрещя отдалеч Мирима.

Беше се отдалечила на приблизително такова разстояние от халата и сега извади стрела от колчана си. Боренсон се сети какво възнамерява да направи.

Ейвран им беше казала, че „зрението“ на халите стига до двеста разкрача. На такова разстояние халата ги надушваше, но не ги „виждаше“ ясно. Боренсон също се отдалечи отвъд „зрителната“ граница, докато Сарка Каул препускаше към халата, отвличайки вниманието й.

Мирима вдигна големия стоманен лък и нагласи стрелата. От такова разстояние почти не се надяваше да улучи чудовището в сладкия триъгълник. Боренсон дори се съмняваше, че ще може да пробие кожата на халата, независимо колко остър е върхът на стрелата.

Стрелата се извиси в дъга и се заби в хълбока на халата.

Чудовището изръмжа и подскочи във въздуха, след това проточи глава, захапа стрелата и се опита да я измъкне. Но напразно. Не можеше да изтегли забилия се под кожата връх на стрелата, без да си причини още по-големи поразии.

Халата изсъска и се завъртя в кръг, търсейки да открие нападателя си. На Боренсон му заприлича на ранена мечка, която се опитва да захапе наобиколилите я ловни кучета. Изглеждаше объркана и безпомощна.

„И защо не?“ — запита се той. Във всички досегашни битки срещу халите бяха заставали воини с обикновени лъкове и бойни чукове. Никога не им се бе налагало да се справят с лъковете от кована стомана на Силвареста. Насреща им никога не се бяха изправяли стрелящи от конски гърбове воини на разстояние отвъд границите на „зрението“ им.

Халата се завъртя в кръг. Ръмжеше и размахваше острите си нокти във въздуха, като полюшваше бясно пипала, опитвайки се да надуши неприятеля.

— Тръгвайте! — извика Мирима. — Идвам след вас.

Изобщо не се надяваше да убие и тази хала, а само да я забави, докато успеят да се отдалечат. Сарка Каул обърна коня си и препусна към пътя. Боренсон се спусна да настигне бялата кобила, докато Мирима обикаляше халата откъм подветрената страна зад рухналата й спътница.

Беше нагласила нова стрела на тетивата.

Боренсон приближи кобилата, заговори й успокояващо и хвана юздите. Тя го погледна ужасена, присвила уши назад, и се задърпа от уплаха.

— Всичко е наред — успокои я той. — Няма да те оставя на халите.

Потупа я по гърба и чу халата да надава яростен вой. Погледна назад.

Мирима нападаше ранения звяр, като заобикаляше трупа на мъртвата хала. Беше на по-малко от стотина крачки от чудовището.

Зави на север и халата я надуши и подскочи светкавично напред, вдигнала гигантското острие във въздуха. Изправи се на задните си крака, разтворила огромна паст.

Мирима пусна стрелата към устата й, опитвайки се да улучи мекото на небцето й. След това смуши коня в слабините и препусна към Боренсон.

Огромната оръженоска изсъска, обезумяла от ярост, и се втурна след нея. Продължи да съска освирепяло, докато я преследваше, и Боренсон ужасен си даде сметка, че Мирима не е улучила.

Препускайки, тя приготвяше нова стрела.

Чудовището почти я настигаше въпреки стърчащата от крака му стрела. Яростта сякаш му вливаше допълнителна сила и то всеки миг щеше да разкъса Мирима на парчета.

Боренсон изкрещя, заби пети в хълбоците на коня и препусна право срещу Мирима. Разстоянието между двамата бързо се стопяваше и той вече виждаше бялото на разширените й от ужас очи. Черната й коса се развяваше зад нея.

В следващия миг тя профуча край него и Боренсон се оказа лице в лице срещу халата. Тя спря, изпързаля се и дръпна инстинктивно глава назад, очаквайки удара му. Но Боренсон не разполагаше с подходящо оръжие, така че изви коня наляво и препусна.

Изненадан, звярът остана за миг неподвижен на мястото си и в същия момент пуснатата от Мирима стрела прониза сладкия триъгълник и потъна в мозъка му. Чудовището като че ли се напрегна да скочи, но само пристъпи и се отпусна полека върху тревата, сякаш полягайки да поспи.

И повече не помръдна.

Мирима препусна към Боренсон. Беше навъсена.

— Три стрели — викна тя. — Изхабих цели три стрели за една хала.

Боренсон разбра какво има предвид. Имаше само няколко безценни стрели в колчана си, а в далечината маршируваше армия от стотици хиляди хали и земята тътнеше под стъпките им.

— Според мен три стрели за една хала не са много. Освен това ти уби три хали с пет стрели, а не една с три.

Мирима хапеше устни. Беше му пределно ясно, че вътрешно се проклина за неточността си, вместо да се радва, че е останала жива. Колко мъже бяха убивали хала с лък? Тези, които познаваше, се брояха на пръстите на едната му ръка. А току-що тя бе ликвидирала цели три!

Сарка Каул се приближи до тях и попита:

— Колко метални лъка мислиш, че има в Хиърдън?

Мирима поклати глава.

— Не съм виждала много. Доколкото мога да предположа, може би към триста в цял Хиърдън.

— Добре би било да са сто хиляди и някой да се сети да ги докара в Карис — добави Сарка Каул. — Заедно с всичките ви метателни машини.

Но Боренсон усети, че тонът му е тревожен, тъй като знаеше, че Карис не може да се похвали с подобни оръжия. Сарка Каул обърна кървавия си кон и тримата препуснаха в галоп под мъждукащата зад завесата димни облаци небесна светлина.

Виещата се стълба

Йоме накара Габорн да се спусне към Леговището на костите, но нямаше никакво намерение да се влачи едва-едва подире му. И сега тичаше с всички сили.

Верен на думата си, Габорн бе маркирал пътя през тунели и пещери, каньони и речни корита, покрай невероятни чудеса, които — подозираше Йоме — човешко око не бе зървало. По пътя си прекоси дълъг тунел, издълбан в кристална скала, чиито стени бяха прозрачни като лед. Видя гори от каменни дървета, усукани и нереално красиви, извиващи се нагоре по стените. Случваше се да изгазва цели стада от раци-слепци и да се спуска в бездънни бездни. Да минава под водопади, от чийто рев оглушаваше.

И през целия път една мисъл не я напускаше: „А докато ти спасяваш света — бе попитала Габорн тя, — кой ще спаси теб?“

Това не бе просто въпрос. Беше обещание, което тя се надяваше да спази. Искаше да е до него, но нямаше оръжие, а и не можеше да поддържа темпото му.

Стигна до един стар инкарски подслон, в който се надяваше да намери оръжие.

Един отвор близо до пода на тунела водеше към убежището.

Йоме се промъкна в него, надявайки се да открие нещо, което да й бъде от полза. „Джобни рачета“ бяха издълбали безброй дупки по стените. Белезникавите създания приличаха на миниатюрни хали с масивни предни крайници и дебели черупки. Пълзяха с милиони по пода и моментално се спуснаха към свърталищата си, щом усетиха движение около себе си. Някои бяха не по-големи от хлебарки, а най-големите бяха колкото плъхове.

В първия момент Йоме реши, че убежището е необитаемо, но забеляза каменно гърне, в което имаше лешници и брашно от елда със сушени пъпеши, ябълки и череши. Гребна с шепа и установи, че е солено, но може да се яде. По вкуса му предположи, че е оставено тук преди повече от година. В едно глинено гърне имаше сладко зимно вино от пъпеши.

В срещуположния ъгъл бяха подпрени четири копия. Едно беше изкривено, другото абсолютно ръждясало, а на останалите две бяха паднали диамантите от върховете. Нито едно от тях не беше в добро състояние. И все пак някакво оръжие бе по-добре, отколкото никакво.

Докато ги оглеждаше и се чудеше дали може да ги поправи, зърна бледа рисунка с въглен на стената. Бяха някакви завъртулки, маркирани с инкарски знаци. Заприлича й на карта.

Ако наистина беше карта, не очакваше да й помогне кой знае колко. Джобните рачета бяха издълбали толкова много дупки в стената, че от линиите не се виждаше почти нищо, а и цветовете бяха избелели. Картата беше на стотици, ако не и на хиляди години.

„Вероятно съм тук — каза си Йоме, разпознавайки знак, който приличаше на щит с инкарски числа по него. — А тази пътека отвежда нататък.“

Тя проследи с пръст спускащата се на голямо разстояние линия, която завиваше в обратна посока и се усукваше като спирала все по-надолу и по-надолу. Предположи, че пътеката води до Безкрайния развъдник. Изглежда, беше някакъв пряк път, пунктиран със стрелки.

„Пряк път?“, запита се Йоме. Сърцето й се разтуптя. Със своите дарове на метаболизъм Габорн положително беше на много мили пред нея. С нейното темпо на придвижване Йоме никога не би могла да му се притече на помощ навреме. Но ако действително бе открила пряк път…

На края на прекия път имаше знак, наподобяващ глава на пълзач.

„Това е стар тунел на пълзач — досети се развълнувана тя. — Вероятно ще ми спести… стотина, а може би и двеста мили.“ При положение, че Габорн следваше главния тунел.

„Не е възможно да имам чак такъв късмет“ — помисли си Йоме. Дори да бе имало някога пряк път, малка беше вероятността все още да съществува. С всички тези джобни раци стените на тунела бяха най-малкото проядени от проходи, а може и да бяха паднали.

Йоме огледа внимателно рисунката. „Да посмея ли да рискувам?“

Грабна най-здравото копие и се спусна през тунела. Много скоро пред нея се изпречи стена, надупчена от множество издълбани от едри пълзачи проходи. Всеки беше с диаметър три-четири стъпки. Над отвора на един от тях беше гравирано инкарско изображение. Йоме го огледа внимателно на светлината на опаловата си корона.

Проходът лъкатушеше в безброй извивки, сякаш бе издълбан от налудничаво създание. Както предполагаше, стените бяха надупчени от джобни раци, но тунелът изглеждаше проходим. Под дланта си усети подобни на лишеи жилави растения, по които пълзяха, използвайки ги за храна, дузини червеи — зеленикави плужекоподобни гадини, които се превръщаха на каша при най-лек натиск. Йоме се промъкваше, стиснала копието. След стотина крачки тунелът се спусна почти отвесно надолу, както бе отбелязано върху картата.

Сърцето на Йоме заблъска. Единствената възможност да продължи бе да скочи с надеждата, че дъното не е твърдо.

Представи си върху какво би могла да падне — срутени скали, върху които можеше да натроши костите си, или издълбан от водата тунел, който би я запратил в някоя бездна.

Седна, за да се спусне с краката надолу. Мина й през ума, че на дъното може да намери смъртта си.

И се оттласна от ръба.

Полетя надолу край мрачни сенки. Плъзна се по мазни от лазещите по тях червеи стени. Падайки, събаряше пълзящите по стените раци-слепци и те се мятаха във въздуха заедно с нея.

Тръбата продължаваше все по-надолу, но засега Йоме нямаше сериозни наранявания. Проходът внезапно зави наляво, след това надясно и тя се завъртя, продължавайки да пропада надолу.

Зад нея мракът отново поглъщаше всичко.

Светлината от небето

На дванайсет мили в хълмовете западно от Карис стохилядната армия на Радж Атън се събираше преди изгрев слънце. Огнетъкачите вдигнаха облак от гъст пушек, затиснал земята като утринна мъгла, който ги скриваше и през който слънцето се провиждаше като кървавочервена перла.

Воините режеха дървета и сковаваха от тях стълби, точеха оръжията си, сглобяваха метателните машини, с една дума — готвеха се за сражение. В ранната утрин Радж Атън изслушваше разузнавачите и далекогледците, които бе изпратил на разузнаване през нощта.

Новините бяха тревожни. На юг земята бе почерняла от ордата на халите, която напредваше към Карис, а едно рицарско войнство напразно се опитваше да осуети нападението им.

На изток далекогледците бяха видели само разпокъсани групи жени и деца, които бягаха по пътищата от предстоящата битка или отплуваха с лодки и импровизирани салове надолу по течението на Донестгрий.

На север обаче разузнавачите му бяха забелязали по-интересни неща. Дъщерята на Лоуикър, кралица Риала, бе струпала мощна войска, която наброяваше около сто и осемдесет хиляди воини. Повечето бяха стрелци, въоръжени с традиционните за Белдинук огромни лъкове от тисово дърво. Придвижваха се в бойни фургони, теглени от яки коне, които бързо можеха да ги прекарат до полесражението. В нейните редици имаше и много могъщи Повелители на руни, както и кавалеристи, яхнали тежко бронирани кавалерийски коне, едновременно бързи и яки.

Изглежда обаче, дъщерята на Лоуикър не бе уверена как да постъпи.

— Миналата нощ няколко армии приближиха на разстояние хвърлей камък до вратите на Карис — докладва един от разузнавачите, — след което се оттеглиха на двайсетина мили на север, където проклятията на халите не са изпепелили тревата. Там вдигнаха лагер край пътя и пуснаха конете да пасат. В момента не допускат нито един съюзник да се притече на помощ на Карис.

— Пристига ли помощ от север? — запита Радж Атън двама разузнавачи, които бяха стигнали по-надалеч.

— Да, о, Небесна светлина — отговориха те. — От Оруин са потеглили няколко хиляди благородници заедно с воини от Флийдс и Хиърдън.

— А Кроудън? — попита Радж Атън.

— Не видяхме войски от Кроудън — отвърнаха разузнавачите.

Радж Атън се усмихна. Намеренията на Риала му бяха ясни. Беше пристигнала да обсади Карис, но се бе натъкнала на нахлуващите хали. Затова се бе оттеглила на север, за да ги изчака да свършат мръсната работа вместо нея.

Карис нямаше никакъв шанс. Радж Атън вече бе съсипал Мистария, като бе разрушил северните крепости и бе ликвидирал Посветителите в Синята кула. Защитниците на града бяха немощни, лишени от дарове.

А паднеше ли Карис, нищо не можеше да спре дъщерята на Лоуикър да завладее Мистария — освен Радж Атън.

И все пак армията й го притесняваше. Нейните стрелци и тежката й кавалерия превъзхождаха неговата войска от наемници, въпреки че с неговите магове и Владетели на руни нещата се балансираха. Но ако двата гиганта прахосаха силите си, сражавайки се един срещу друг, чия щеше да бъде тогава Мистария?

В главата му започна да се очертава план.

— Съберете почетна гвардия от хиляда благородници — нареди Радж Атън. — Мисля да направя визита на добра воля на дъщерята на Лоуикър.

Щом най-могъщите лордове и магове на Радж Атън се приготвиха за път, той се настани в пурпурната си носилка. Всеки следващ миг се чувстваше все по-силен, тъй като неговите облекчители в Деяз му прехвърляха дарове на издръжливост.

Никога не се бе чувствал толкова здрав и силен. Потеше се изобилно, макар да не полагаше никакво физическо усилие. Сякаш тялото му усещаше, че е настъпил моментът да се освободи от нечистотиите, да стане повече от човек. Сякаш жизнеността и мъжествеността му се бяха слели в едно цяло с такава мощ, че струяха от всяка негова пора.

„Ето — каза си той. — Тъкмо този миг очаквам от толкова време. Ще се превърна в Дара всечовешки.“

— Храна за бедните! — провикваше се едно момиченце на пазара Гуза в Деяз. — Храна за бедните!

Улиците все още тънеха в сумрак, макар утринното слънце да се издигаше като яркочервен въглен над песъчливите хълмове.

Турауш Касил, едър мъж, надебелял от дългите години охолен живот, заобиколи една сергия с високи глинени урни и откри източника на подвикванията.

Огромната му сянка падна върху дребното момиченце. Беше не повече от осем-деветгодишно, с огромни като бадеми очи. Кафеникавата му кожа бе по-бледа от цвета на кожата на мургавите жители на Деяз. Детето стискаше ръчичката на петгодишно момченце.

— Моля ви — каза момичето и протегна една кошничка към него. — Гладни сме.

Турауш се усмихна доволно.

— Аз мога да ви нахраня. Колко искаш? Пълна кошница? Може. — Детето го погледна с ококорени очи, зинало от глад. — Какво искаш за ядене? Праскови? Пъпеш? Ориз? Патешко? Сусамови кексчета, намазани с мед? Ако можеш да избираш, какво от всички тези неща искаш да си похапнеш?

— Сусамови кексчета! — проплака момченцето.

Момичето стисна ръката му и го сбута с лакът да кротува, сякаш се боеше, че иска прекалено много.

— Каквото и да е — примоли се момиченцето. — Каквото ни дадете.

— Аха — измърмори Турауш. — Толкова ли си гладна?

— Трябва да нахраня двете си сестрички и големия си брат, той е ранен — отвърна момичето. — Разбойници убиха татко, а мама отиде при леля и оттогава не сме чували нищо за нея. Ще ви бъдем благодарни за каквото и да е.

— Ами ако ти предложа една сделка? — попита Турауш. — Ако ти предложа да ти давам колкото храна си поискаш всеки ден до края на живота ти плюс една хубава къща, в която да живееш?

Момичето се замисли. Сигурно беше чувало, че има лоши хора. Огледа го преценяващо, но накрая сложи ръка върху празния си стомах, сякаш така можеше да укроти болката от глада, и попита недоумяващо:

— Каква къща?

— Най-хубавата в Гуса — Турауш махна с ръка към цитаделата на Посветителите. — Добра храна до насита — и то всеки ден до края на живота ти.

Турауш беше един от най-убедителните облекчители на Радж Атън. С петте си дара на чар успяваше да омае с грейналите си очи всяка млада жена. А с трите си дара на глас хипнотизираше по-простоватите. Сега съсредоточи цялата си воля върху момичето.

— Само си помисли — продължи той. — Пресни плодове — мандарини, пъпеши и фурми за закуска. Чудесни агнешки ребърца, поръсени с мед и кимион, печени върху въглени от ябълка; току-що уловен червен костур; пълнен паун с ориз и гъби.

— Искааам — проплака отново момченцето със сълзи на очи.

Тя стисна още по-силно ръката му да кротува и попита:

— И какво, ако го направя? Ще нахраниш ли братята и сестрите ми?

Беше дете и вероятно знаеше, че ако мъж или жена дадат дар, за децата им ще бъдат полагани грижи до края на живота им. Турауш поклати печално глава.

— Ако беше голяма, можехме да сключим такава сделка. Но ти си още дете и твоят дар не е кой знае колко ценен. Понеже си малка, нямаш такава голяма издръжливост като един възрастен — излъга я той. В края на краищата трябваше да си изпълни квотата. — Тъй че, ако малкото ти братче също иска да се нахрани, и то трябва да даде дар.

И той се усмихна на момченцето. Турауш рядко бе прибягвал до вземане на дарове от толкова малки деца. Но тези двете изглеждаха достатъчно здрави.

— Чувала съм, че боли — не се съгласи момичето.

— Съвсем малко и само за миг — отвърна Турауш.

В тона му прозвуча обещание за доживотна радост, макар че техният живот нямаше да продължи кой знае колко дълго. Радж Атън имаше нужда от издръжливост и едно недохранено дете едва ли щеше да изкара даже зимата с нейните болести.

— А сестричките ми? — попита момичето. — Кой ще се грижи за тях?

— На колко години са?

— Едната на три, а другата току-що навърши годинка.

Турауш свъси чело. Такива деца бяха прекалено малки, за да дадат дарове. Един Посветител трябваше съзнателно и от цялата си душа да отдаде даровете си, а малки дечица, които не биха могли да си дадат сметка за последиците, не можеха съзнателно да вземат подобно решение.

„Все пак — помисли си Турауш — може да ги отглеждаме няколко години, докато пораснат достатъчно.“

— Ще ти предложа нещо. Ако ти и братчето ти дадете дарове, вероятно мога да уредя и сестричките ти да се нахранят. Всъщност познавам една много добра жена, която отдавна иска да си има дъщеря. Тя ще е истински щастлива да бъде благословена с две.

— А големият ми брат?

— Разкажи ми за него.

— Казва се Балимар. Достатъчно е голям, за да работи. Но миналото лято го намушка един бик и едва сега проходи отново.

— Значи се оправя?

— Да — отвърна момичето. — Много е силен.

Турауш се замисли. Балимар вероятно нямаше да може да даде издръжливост сега, но можеше да даде мускули. Той с положителност се чувстваше отговорен за по-малките и ако Турауш успееше да ги прикотка в замъка, лесно щеше да го убеди да ги последва.

— Сигурен съм, че можем да се договорим. Хайде да вървим да вземем вашите дарове и да се нахраните. След това ще говоря с Балимар.

Турауш хвана слабата ръчичка на момиченцето. До слуха му достигна пронизителното свирене на облекчител, последвано от болезнения вопъл на някой, комуто изтръгваха издръжливостта. За него този звук бе по-приятен от гукането на гривяк.

Зад завоя на реката

Диърборн гребеше в късния следобед, без да спира, с помътнели от изтощение очи. Струйки пот се стичаха по страните му и от носа му и цялата му риза бе просмукана от потта.

— Почти стигнахме — каза той. — След завоя трябва да е замъкът.

Гребеше вече четири часа, без да спре за почивка. Следеше течението и насочваше лодката към бързеите, за да се придвижват с по-голяма скорост.

Шемоаз се тресеше от студ. Опита се да се овладее. Загледа се в гладката зелена вода и се опита да се наслади на слънчевите лъчи, които затопляха кожата й. От тях сякаш се чувстваше по-чиста, като че ли топлината им изпепеляваше заразата в нея.

— Реши ли какво да дадеш? — попита Диърборн.

— Метаболизъм — отвърна тя след дълга пауза.

Последствията от даряването му бяха най-безопасни. Не биха засегнали детето, а също така и на нея не биха навредили особено. Лесно можеше да го отдаде. Ако Габорн победеше и успееше да унищожи халите, тя щеше да се събуди някой ден след приключването на битките, превърнали се в кошмарен сън, който постепенно избледнява.

Диърборн изсумтя. Очевидно не беше доволен. Отдавайки своя метаболизъм, тя всъщност щеше да го изостави. Щеше да спи, докато той остарява. Но очевидно нищо не бе в състояние да я разубеди.

Пътуването по реката напомняше приятен излет. Бреговете бяха обрасли с котешки опашки, а над водата подскачаха пъстърви, за да налапат някоя мушичка. Край брега плуваха зеленоглави патици, без да откъсват нито за миг очи от малките си. Шемоаз видя един елен да изскача от леговището си под една ябълка.

Щом подминаха завоя, Шемоаз видя замъка Силвареста — ограден с крепостни стени град, издигнат върху един продълговат хълм; високите наблюдателни кули приличаха на прицелили се в небето сиви стрели. От такова разстояние почти не се забелязваха разрушенията, причинени от яростта на Сияйния на мрака. Гнездата на грааците скриваха голяма част от разрушената Кралска цитадела и Цитаделата на Посветителите. Единствено изпепелената трева по околните хълмове напомняше за скорошната битка.

Шемоаз се изненада от струпалите се около замъка тълпи. По околните хълмове бяга опънати десетки ярки палатки и шатри. Пушеците на огньовете висяха над полето като сиви паяжини. Покрай брега бяха завързани конете.

Преди пристигането на Сияйния на мрака Шемоаз живееше в града. Над четиристотин хиляди души лагеруваха покрай градските стени, нетърпеливи да срещнат Земния крал. Предупреждението на Габорн ги бе накарало да се скрият из околните гори от Сияйния на мрака. Сега като че ли всички се бяха завърнали.

— Погледни ги! — възкликна учудена Шемоаз. — Сякаш са дошли на панаир.

Диърборн вдигна глава, без да спира да гребе, погледна през рамо и изсумтя от изненада. Стотици жени и деца перяха дрехите си и пълнеха ведра с вода по брега.

Шемоаз подвикна на една от перачките:

— Защо са тук всички тези хора?

— Земния крал се нуждае от дарове — отвърна жената.

— Това не е възможно — прошепна Шемоаз на Диърборн. — Невъзможно е толкова народ да се е струпал да даде дарове. Сигурно има друга причина. Може би са се скрили от плъховете.

— Снощи нападнаха ли ви плъховете? — попита Диърборн жената.

— Нападнаха ни — отвърна тя. — Изподавиха се в рова. А торбаланите се справиха с онези, които успяха да изкатерят градските стени.

Жената не изглеждаше особено притеснена и Шемоаз й завидя. В Ейбълтън битката с плъховете беше наистина много по-свирепа.

Диърборн спря лодката и Шемоаз стъпи в овесеното стърнище на брега и огледа за следи от сражението. Градът изглеждаше спокоен.

— Плъховете не убиха ли конете ви? — продължи да разпитва Шемоаз възрастната жена. — Не събориха ли палатките ви?

— Всички бяхме в замъка — отвърна тя. — Скрихме се. Натъпкахме се по мазета и гробници.

— И се намери място за всички? — не можеше да повярва Шемоаз.

— Ох, не — отвърна жената. — Някои се качиха в старите железни мини в Дънуд, натъпкани като в дядовата ръкавичка. Плъховете въобще не са успели да стигнат дотам. Сигурно торбаланите са ги изтрепали до един.

Шемоаз се оглеждаше с невярващи очи. Нямаше никаква следа от сражение. Над полята грееше слънце. Къщурките край реката си стояха непокътнати. Фермите се простираха край пътя като пъстра черга — бялото на овесените стърнища, зеленото на нивичките с мента, жълтото на синапените поля, яркочервеното злато на зимната пшеница.

Едва след като изминаха стотина крачки по посока на замъка, Диърборн откри следа от нападението — посочи с крак един умрял плъх, свит под туфа трева край пътя. В корема му беше забито копие на торбалан.

Шемоаз потръпна, после забеляза скръбното изражение и замисления поглед на Диърборн и попита:

— Какво има?

— Ние сме щастливци — промълви той. — Воюваме с дребни плъхове. Представи си това нещо, голямо колкото къща, да гази наоколо. Тъкмо срещу такова нещо ще се изправят нашите в Карис.

„И още по-лошо“ — помисли Шемоаз. Плъховете нямаха твърда като броня кожа. Нямаха и магесници, които да мятат зловещи проклятия. А и не притежаваха ловкостта и уменията на хора.

Тя погледна изненадана Диърборн. „Нашите“ бе нарекъл той народа на Карис. Които всъщност бяха чужденци на стотици мили от замъка.

„Ето какво прави войната“ — помисли си тя. Общият враг ги бе превърнал в братя.

Тя ускори крачка. Стигнаха до градските врати. Момчета измъкваха с пръчки удавени плъхове от рова и ги събираха в кошници.

Едно бе нагазило до кръста и ги пробождаше с копието си между лилиите, които растяха в сянката на стената на замъка.

Сенките бяха започнали да се издължават. Слънцето се бе спуснало в цялото си великолепие сред обагрените в златно облаци ниско над хоризонта. Скоро щеше да се свечери. Шемоаз се надяваше, че все още има време. Забърза по Търговската улица, където амбулантни търговци продаваха храна. Въздухът бе изпълнен с аромати на пресен хляб и апетитно месо, от които устата й се напълни със слюнка.

Едва когато прекоси търговския квартал и мина през Кралската порта, забеляза колко се е променило всичко.

До слуха й достигна далечното чуруликащо припяване на облекчителите, които вземаха дарове, и тя видя струпалата се зад вратата тълпа.

Поне хиляда души чакаха да дадат дарове и се блъскаха да застанат най-отпред. Една жена се провикна:

— Кажете на облекчителите да побързат. Нямаме на разположение цялата нощ!

Кралската цитадела и Цитаделата на Посветителите бяха превърнати в руини след битката със Сияйния на мрака и купчините натрошени камъни бяха неразчистени. Но старите казарми и Голямата зала бяха останали непокътнати и сега бяха превърнати в импровизирана цитадела на Посветителите.

Шатри във всевъзможни цветове покриваха тревните площи и Шемоаз виждаше стотици хора да лежат навсякъде из сенките, сякаш бяха припаднали.

Досети се, че казармите, както и палатките, са претъпкани с народ и единственото място, където можеха да полегнат Посветителите, бяха тревните площи, докато не се уреди нещо по-добро. Тези, които бяха дарили мускули, се бяха отпуснали като безпомощни новородени бебета, а помощниците обикаляха около тях. Десетина слепци се бяха струпали около един огън, подрънкваха на лютни и припяваха стара балада от незапомнени времена:

— Всички тези хора ли са дарители на Земния крал? — запита изумена Шемоаз.

— Да — провикна се някакъв млад мъж.

До една маса наблизо бе седнал един помощник-облекчител с перо в ръка — топеше го в една мастилница и пишеше върху дълъг свитък. Беше на не повече от тринайсет години.

— От колко дара има нужда? — запита го тя.

— Ще използваме всеки силар, с който разполагаме, и да се надяваме, че ще са достатъчни — отвърна чиракът. — Ако имаме късмет, ще му прехвърлим Даровете всечовешки.

Шемоаз огледа полето. Тук не бяха само стотиците, отдали дарове. Хиляди лежаха по тревата. Погледна надолу към склоновете на хълма и видя пристигнали от много далеч каруци и коне — от Банисфер на юг, от Хобтаун на изток, както и от стотици селища от запад, — с които хората бяха домъкнали в замъка Силвареста всичко, с което разполагаха. Десетки хиляди бяха готови да се предложат за Посветители. А онези, които не биха могли да бъдат удостоени със силар, охотно щяха да защитават стените срещу всеки, който би ги нападнал, щяха да застанат като живи щитове между враговете на Земния крал и източника на неговата мощ.

Беше грандиозно и величествено да се видят толкова много хора, пристигнали да възродят една легенда: Даровете всечовешки. За момент Шемоаз бе изблъскана встрани. Младият облекчител се провикна:

— Дар ли сте дошла да дадете?

Стомахът й се сви.

— Да.

— Какво можете да предложите?

— Метаболизъм — отвърна тя. „Това няма да навреди на нероденото ми дете“, мина й през ума.

— Имаме предостатъчно — отвърна облекчителят. — Вече е получил над сто. Трябват ни издръжливост, гъвкавост и мускули.

Той изброи по-тежките дарове. Сякаш беше амбулантен търговец, който настояваше за по-висока цена за стоката си, отколкото му предлагаха. Отдаването на всеки от тези дарове можеше да убие човек. Шемоаз й без това се чувстваше зле от ухапванията на плъховете. Не смееше да предложи издръжливост, без която рискуваше болестта да я довърши. Сърцата на онези, които даряваха мускули, много често спираха или пък те преставаха да дишат от безсилие. Шемоаз дори не искаше да си представи как лежи безпомощна, неспособна да си поеме дъх, очаквайки всеки миг смъртта.

— Гъвкавост — каза най-после Шемоаз, като се опитваше гласът й да прозвучи възможно по-убедително.

„Може би, ако даря гъвкавост на Габорн — помисли си тя, — ще изкупя прегрешението на баща си.“

То се състоеше в това, че баща й бе отдал своята гъвкавост на Радж Атън, най-зловещия враг на Габорн, който също искаше да събере Даровете всечовешки.

Писарят отбеляза в книгата си, добавяйки нейния дар на гъвкавост към сметката на Земния крал. Беше само една от хилядите. Нито я попита за името, нито й благодари или пък й обеща според обичайната процедура, че са й гарантирани грижи и отплата до края на живота й.

Дарът бе доброволен и наградата се състоеше в самото му отдаване.

— А вие, сър? — запита писарят, като погледна застаналия зад нея Диърборн.

— О — опита се да обясни Шемоаз, — той е мой приятел. Само ме придружава…

Диърборн постави ръка на рамото й, отмести я и обяви с нетърпящ възражение тон:

— Мускули. Дарявам му силата си. И дано Стихиите му позволят да цапардоса…

Диърборн сви юмрук и го размаха, сякаш самият той се канеше да цапардоса някого.

Шемоаз го погледна и се изуми от изписаната върху лицето му решителност. А си беше представяла, че е още пале. Припомни си как натискаше цял ден греблата, без да отдъхне нито за миг. Нещо в него се бе променило.

„Плъховете ни бяха пратени, за да съкрушат волята ни — помисли си Шемоаз, — но вместо това ни направиха по-решителни от всякога.“

Славата

Габорн тичаше надолу по стълба, която изглеждаше толкова безкрайна, че обикновен човек би слизал по нея няколко дни. Нагоре по нея от подземния свят право в лицето му духаха горещи ветрове. Наоколо нямаше капчица вода, с която да се освежи.

В Хиърдън битката бе приключила и тези, които щяха да умрат, вече бяха умрели.

Сега идваше ред на Карис.

Габорн усещаше, че някъде там долу Ейвран е жива.

През последните няколко дни — както той можеше да прецени времето — Съпруга на сенките го бе насочвал през врати, които обикновен човек не можеше да отвори; той се бе спускал по шахти и изкачвал стълби, по които човешко същество не можеше да премине.

Не само халите прокопаваха проходи в подземния свят, тъй че бе еднакво вероятно Съпруга на сенките да тръгне както по издълбан от някой огромен червей проход, така и да използва тунелите на халите. Габорн тичаше покрай огромни водопади и през глухи пещери. На два пъти загуби посоката, но след това отново я намери.

Докато тичаше, дните се нижеха един след друг и той се питаше какво ще направи, когато се изправи срещу Истинската властелинка.

Тя щеше да е подготвена. Беше веща в изкуството на магьосничеството и достатъчно могъща, за да се противопостави на Стихиите. Още повече, че бе убежище на локъс, който съществуваше от незапомнени времена.

С копието си ли смяташе да я победи? Той вдигна древното оръжие и огледа диамантения му връх. По него бяха гравирани Земни руни, които го предпазваха от счупване. Други особености не се забелязваха. Просто едно издялано от кост копие.

„Не и с копие — помисли си той. — Не можеш да убиеш локъс по този начин. Локъсът е злото, самата същност на злото.“

Стомахът му се бе стегнал в юмрук, но желанието му да разреши дилемата беше много по-силно от глада.

На пътя му се изпречи широка стотина стъпки бездна. Той се засили и я прескочи без усилия, но навехна глезена си, когато се приземи от другата страна. Намести го и седна за момент, докато подействат даровете му на издръжливост. След малко всичко бе наред и той продължи нататък.

Опита се да си припомни всичко, което бе чувал за Лъчезарните и за Сияйните, за Ерден Геборен, за големия противник, който според всичко, което знаеше, се наричаше Гарвана. Припомни си нещо, което му бе прочела Йоме. При първата си среща с тях Ерден Геборен бе описал Сияйните по следния начин: „Добродетелта е тяхната броня, а истината техния меч“.

Тогава си бе помислил, че Ерден Геборен се опитва да опише добродетелността на тези достойни обитатели на подземния свят.

Но му бе направило впечатление, че думите не бяха написани веднага след първата му среща със Сияйните, а десетилетия по-късно.

„Ами ако?…“, запита се той. „Буквалния смисъл ли е имал предвид Ерден Геборен? Ами ако… човек е един празен съд, който може да бъде изпълнен както със светлина, така и с мрак? И ако аз мога да бъда изпълнен със светлина, как ще проникне в мен мракът? И от какво ще ме лиши този мрак?“

Спомни си за книгата, която емирът на Тулистан бе изпратил на крал Силвареста, и графиката в нея. На нея бяха изобразени „Владенията на човека“, нещата, които той притежава. Те се състояха от Видимите владения, които човек притежаваше и които можеха да се видят — неговият дом, неговото тяло и неговото богатство. Общностните владения включваха неговите връзки и взаимоотношения с общността — семейството, града, неговата страна и доброто му име. Невидимите владения обхващаха всичко онова, което не може да се види — време, свободна воля, телесно пространство.

Според емира, ако някой нахлуе в някое от тези владения, го наричаме злодей. Ако се стреми да разруши репутацията ни или да открадне златото ни, или да упражни контрол над действията ни, той е насилник.

Но ако разшири нашите владения, ако ни подари от своето богатство или ни възхвали, го наричаме доброжелател.

Според това определение Истинската властелинка беше самото зло. Нейната цел беше да разруши света на Габорн, да лиши от всичко него и народа му, да им отнеме включително и живота.

Как би могъл да я победи? Как би могъл да я унищожи?

Така бе потънал в мислите си, че тичаше почти слепешком. Изскочи иззад един ъгъл и чу стенание. Беше като стон на човек, който изпитва силна болка.

Спря задъхан насред стърчащите по стените на тунела зъбери. Опита се да не издаде никакъв шум, да нормализира дишането си и да укроти пулса си.

— Помогни ми! — извика някой пред него.

Човекът едва говореше от болка. Стоновете му отекваха от всички страни и Габорн се разтревожи дали не го е подминал в тъмнината.

— Ей? — подвикна той.

Запристъпва внимателно напред. Бледата зеленикава светлинка на пръстена му бе помръкнала и не стигаше на голямо разстояние. Хълцанията престанаха.

Габорн се приближи до ъгъла и зърна нещо на земята — облян в кръв и бял като сняг човешки крак. Пръстите му бяха почернели, а мускулите — болезнено изопнати.

Стоновете иззад завоя се подновиха.

Габорн застана нащрек. Земните сетива го предупредиха за опасност.

Усети, че това е капан. „Халите са оставили стръв. И когато изляза иззад завоя, ще се нахвърлят върху мен.“

Пулсът му се качи в гърлото и по челото му изби пот. Стисна копието и бавно запристъпва напред, опрял гръб в стената.

След няколко стъпки видя две ръце с почернели и извити като нокти пръсти.

„В името на Стихиите — изруга наум Габорн. — Какво са му направили?“

Представи си потънала в локва кръв безпомощна пихтия с изтръгнати ръце и крака. Само могъщ Владетел на руни с десетки дарове на издръжливост би могъл да живее толкова дълго в това състояние.

— Помощ! — отново дочу вик: по-отблизо, но по-немощен.

Габорн внезапно усети колко е изтощен. Бе тичал дни наред като в несвяст и въпреки всичките си дарове бе грохнал. Стените на пещерата му се сториха някак призрачни, нематериални, а той самият сякаш се бе отделил от тялото си.

— Ей? — викна пак Габорн. — Има ли хали около теб? Това да не е капан?

Чу задавен звук, сякаш онзи се зарадва, че чува познат глас.

— Не, няма хали — отвърна едва-едва той. — Не хали ми сториха това.

Гласът му звучеше познато и Габорн зави зад ъгъла — и се изненада, че говорещият е съвсем наблизо.

Вторачи се към земята. Раци-слепци бяха издълбали дупки в стената на тунела, а близо до тях лежеше останка от човек — без ръце и без крака. С посивяла червеникава коса и брада. С лице, обърнато към мрака. Раците бяха върху него и го изяждаха. Но той все още беше жив — Габорн видя гърдите му да се издигат и да се спускат.

— Не хала стори това с мен — прошепна той с малко по-силен глас. — Освен ако ти не си хала.

И се обърна да погледне Габорн с очните си кухини. Раците бяха издълбали очите му. Беше крал Лоуикър, когото Габорн бе оставил мъртъв в Белдинук преди по-малко от седмица.

— Не! — извика Габорн. Помисли, че вижда духа на Лоуикър.

Лоуикър се засмя болезнено.

— Габорн — изрече той и името на краля отекна в тунела. Габорн го чу ясно прошепнато в лявото си ухо, а веднага след това и зад гърба си.

„Сънувам“, каза си той. Не беше възможно разложеният крал Лоуикър да е все още жив тук долу. Повелителите на руни с огромен брой дарове на издръжливост рядко се нуждаеха от сън, но когато се случваше, потребността от това намираше израз в подобни кошмари наяве.

Лоуикър се изхили, сякаш развеселен от объркването на Габорн.

— И така — продължи той, — дошъл си да ме видиш? Или се надяваш да посечеш моята властелинка? — Габорн не отговори, тъй като в мозъка му се блъскаха стотици мисли. „Сън ли е — запита се той, — или послание?“ — Не можеш да я убиеш, без да убиеш себе си. Защото тя живее в теб. Ти си нейно убежище, неин дом.

— Не — отвърна Габорн. — Не желая да е част от мен. Ненавиждам я.

— Както ненавиждаше мен? — попита го Лоуикър.

— Ти си убиец. Уби собствената си съпруга и щеше да убиеш и мен. Получи си заслуженото.

Лоуикър вторачи в Габорн празните си, обвиняващи очни ями. Кръвта по чуканите на краката и ръцете му беше хванала кора и раците я разкъсваха с настървение.

— И ти ще си получиш заслуженото — отвърна Лоуикър.

В този момент Габорн усети да го връхлита ледена вълна и мракът да го обгръща отвсякъде. Светът около него се завъртя.

Сякаш попадна във вихрушка. Обгърнаха го невидими ветрове, ветрове на мрака; прииска му се да изкрещи за помощ, но езикът му сякаш се бе вдървил и можеха да го чуят само раците-слепци.

Свлече се на земята, осъзнавайки, че не е сам в пещерата. Някаква невидима стихия се вихреше около него с категоричното намерение да го унищожи.

Сърцето му блъскаше. Едва си поемаше дъх. Усещаше присъствието на Истинската властелинка, вечното й злокобно дихание. Тя пошепна в ухото му: „Как ще победиш враг без очертания, който владее собствените ти мисли?“

Габорн се сви на кълбо. Прииска му се да избяга, но нямаше къде, а и нямаше никаква представа кое е реално и кое въображаемо.

В съзнанието му изникна образът на четири-пет годишно момченце. Небето бе ясносиньо, а денят топъл и светъл. Отнякъде отекваха гръмове и детето тичаше откъм дома си с някаква непоколебима решителност, стиснало пръчка в ръка. „В кокошарника се е промъкнала лисица“, помисли си момченцето. Но щом зави зад къщата, Габорн внезапно разбра каква е причината за този тътен. Към него приближаваше огромна орда хали. Спускаха се в черна редица по близкия хълм. Момченцето ги видя, крачетата му се подкосиха и то зяпна. Вдигна малката пръчица, сякаш с надеждата да ги прогони, както се пропъжда лисица, но нищо не бе в състояние да спре неумолимата орда.

Първата хала, която връхлетя отгоре му, го погълна и видението изчезна.

Властелинката прошепна в ухото на Габорн: „Ти си момченцето, ние сме ордата. Не можеш да ни победиш.“

Габорн си даде сметка за ужасяващата достоверност на видението. Магесницата му бе показала нещо, което се бе случило при нападението на ордата на халите срещу Карис.

Тъмнината се сгъсти. Дълго време Габорн изпитваше усещането, че духът му ще се откъсне с вой от тялото му, за да се превърне в играчка в лапите на Властелинката.

След доста време осъзна, че тя не притежава такава мощ. Ако разполагаше с нея, отдавна да бе изтрила цялото човечество от лицето на земята.

Постепенно мракът започна да отстъпва и скоро се стопи напълно, а заедно с него изчезна и Лоуикър, и откъснатите му крайници. Пред Габорн се простираше единствено излъсканият от тежките стъпки на халите под на пещерата.

Сърцето му препускаше като бясно.

Беше го връхлетяла Властелинката. Но защо?

Можеше да предположи само две вероятности. Първата бе, че го измъчва за забавление. А втората, че го прави от страх.

„Но с какво бих могъл да я уплаша? — запита се Габорн. — Каква заплаха представлявам за нея?“

Спомни си как започна видението. Беше се запитал как би могъл да победи създание на абсолютното зло, което не обитава тялото, а духа.

Пролази на колене и осъзна какво се бе случило. Беше се опитала да го отклони от собствената му логика на разсъждения. Даваше си сметка, че ако се върне към нея, ще й даде повод за нова атака.

„В такъв случай нека дойде — каза си Габорн. — Искам да приключа с нея. Ненавиждам я.“

Той се изправи.

„Тя ще насочи тази омраза срещу теб — прошепна един глас в съзнанието му. — Ще те принуди да намразиш онези, които й служат, и накрая ще те победи. Когато разшириш пределите на добродетелта, силите на злото вият и жалеят.“

Вихрушката на мрака се бе оттеглила и спокойствие изпълваше сърцето на Габорн, макар до слуха му да достигаше отдалеч воят на локъса.

„Научи се да обичаш всички хора еднакво — бе написал Ерден Геборен и тези думи сега сякаш прозвъннаха в ушите му, все едно авторът им бе застанал до него. — Както жестоките, така и добросърдечните.“

— Както жестоките, така и добросърдечните — повтори Габорн.

Облада го съмнение. Замисли се за крал Лоуикър, убиеца на съпругата си.

„Как трябваше да постъпя с него?“

Припомни си стотиците жестоки мъже, които бе отказал да Избере. Припомни си как ненавиждаше Радж Атън.

„Научи се да обичаш всички хора еднакво. Както жестоките, така и добросърдечните.“

Когато Избираше тези, които да оцелеят, и тези, които да загинат, Габорн се бе опитал да наложи някаква норма. Отказа се да Избере само силните, изоставяйки слабите в ръцете на смъртта. Отказа се да Избере само мъдрите, обричайки глупавите на смърт. Бе Избрал стари и млади, мъже и жени, роуфхейвънци и индопалци.

Позволи си една-единствена норма. Бе отхвърлил злонамерените. С чувството, че постъпва справедливо. Защото човек може да се роди глупав или слаб, или грозен, смяташе Габорн, и съдбата може да онеправдае и най-скромните, но човек трябва да бъде държан отговорен за постъпките си. В противен случай отваряме път на анархията.

„Тогава ги дръж отговорни заради слабостите им — продължи да шепне гласът. — Но ги наказвай заради прегрешенията им според онова, което са заслужили, а не за удовлетворение на собствения ти гняв.“

Габорн се замисли.

Почувства се глупаво. Бе огорчил Земния дух и загуби способността да предупреждава своите Избрани за грозящата ги опасност. Заради собствената му слабост много жени и деца тази вечер щяха да загинат в Карис.

„Кой ще ме накаже заради собствената ми слабост?“, запита се той.

Знаеше отговора. Много хора щяха да загинат, а той щеше да остане жив и това щеше да е наказанието му.

Но дали имаше още нещо, което би могъл да стори?

Ерден Геборен беше казал, че трябва да обича жестоките и лукавите, да извлича полза от тях, дори когато са толкова заслепени от алчност и омраза, че не могат да осъзнаят собствените си интереси.

Нещо не бе точно така. Габорн се усъмни в преводаческите умения на Йоме. Ерден Геборен често се бе затруднявал да намери точната дума, зачерквайки една, за да постави друга на мястото й и отново да я зачеркне. Сякаш собственият му език бе прекалено несъвършен в сравнение с езика на Сияйните.

Какво искаше да каже с това „да обичаш“ жестоките? Как може да обичаш един жесток човек, без да обичаш жестокостта? Освен ако „обич“ не означаваше емоция, а понятие. Може би съвършеният смисъл на обичта към някого бе стремежът да разшириш хоризонтите му, да му помогнеш да стане по-добър дори ако той няма желание да го направи.

Габорн тичаше слепешката през тунела, почти по интуиция. Раци-слепци и други гадини сякаш не помръдваха от страх. Подът бе прояден от дребни насекоми. От тавана висяха каменни дървета, усукали клоните си в спираловидни корони.

С периферното си зрение забеляза близо до тавана на тунела светло петно.

Погледна нагоре и то изчезна.

„Отражение от опаловата ми игла“ — помисли си Габорн.

Спомни си нещо, което му бе казал дядо му: „Добротата е като хвърлен в спокойно езеро камък. Вълнички набраздяват повърхността му във всички посоки, докосвайки всичко около себе си, и след време се връщат обратно към онова, което ги е причинило. Казваш «здравей» на някого, похвалваш работата му и така правиш деня му по-светъл. Той постъпва така с други хора и скоро целият град почва да се усмихва и дори непознати те поздравяват с усмивка. Добротата е заразна. Злобата също.“

Ерден Геборен бе нарекъл локъса „сянка“, мрак, чиито изпарения обгръщат всичко наоколо.

„Възможно ли е да съществува добър локъс? — запита се Габорн. — Възможно ли е да съществуват създания на светлината, които са способни на същото?“

Нещо се спусна с всичка сила върху него, прониза го някакво познание. Разтърси го като изкрещяна дума, като отдавна забравен спомен. Но изпита усещането, че ги изрича някой отстрани.

„Да, съществуват Лъчезарни“, прошепна отново гласът.

Той отново зърна плахата светлина над главата си. Имаше форма на огромна птица, чайка с грациозно извити крила, която се плъзгаше в бавни кръгове.

„Не съм сам — помисли си Габорн. — Нали?“

„Не — отвърна гласът. — Аз съм близо до теб.“

Габорн усети да го изпълва увереност. Разбра защо го бе нападнала Властелинката. И тя бе усетила присъствието на Лъчезарен.

„Можеш ли да ми помогнеш?“, попита Габорн. Не знаеше защо зададе този въпрос. Изпита неудобство, че го задава. Бе обещал на хората си защита, но слабостта му бе превърнала обещанието в лъжа. Беше използвал Посветители и ги бе унищожил. Заради него бяха загинали хора, вместо да се опита да ги спаси.

„Може би, ако го искаш достатъчно силно“, прошепна гласът.

„Искам го“, отвърна Габорн.

Светлината внезапно лумна в яркобяло. Бе ослепителна и Габорн закри очи с ръце, но продължи да усеща топлина. Сякаш се потопи в басейн от мъдрост и сила, за каквито дори не бе подозирал.

Светлината го замая. Всяка кост в тялото му завибрира в неведом ритъм. Светлината стана още по-ярка.

Сенките се стопиха и Габорн свали ръце от очите си, надявайки се да зърне Лъчезарния. Но дори и да притежаваше тяло, Габорн не можа да го съзре. Представляваше някаква неизразима яркост, по-ослепителна от обедно слънце, и Габорн изпита усещането, че всеки миг или ще се разтопи, или ще избухне, разкъсан на парчета.

И в същия момент светлината го прониза.

Сякаш огнено копие го улучи в сърцето, изпепели стаеното в него зло и наелектризира всеки косъм по тялото му, а от всяка пора на кожата му бликна сияние.

Неща, които никога не бе успял да проумее, придобиха кристално ясен смисъл — взаимозависимостта между добро и зло, между хора, локъси и Лъчезарни.

Избухналата в него светлина бе непоносима.

— Умирам! — изкрещя ужасен Габорн.

Безшумно, както бе изпълнила пространството, светлината започна да помръква. Сенките се уплътниха и издължиха. Тунелът потъна в мрак — крилатата птица от светлина се отдалечаваше от спусналите се сенки.

Габорн седна, задъхан и изоставен.

Погледна ръцете си. Усещаше сиянието отвътре, което сякаш озаряваше съзнанието му. Не забеляза никаква физическа следа по себе си.

„Действително ли видях Лъчезарен? — запита се той. — Или бе сън наяве? Ако и другите бяха тук, дали щяха да го забележат?“

Знаеше. Нямаше причина да не вярва на сетивата си. Това не бе сън.

Изправи се и затича все по-надолу и по-надолу към дълбините на подземния свят, понесъл светлината в сърцето си.

Бисери в пустинята

Блеснали като бисери върху черната пепел, Радж Атън и свитата му от индопалски благородници препускаха към лагера на Риала Лоуикър.

Благородниците бяха облечени в сребристи ризници, чийто блясък под слънчевата светлина ослепяваше очите, а златните им мантии бяха толкова ярки, че отдалеч приличаха на току-що изсечени монети. Конете и камилите бяха нагиздени не по-зле от господарите си.

Спуснаха се по хълмовете и препуснаха по изпепелената преди седмица от проклятията на халите земя. Обгорелите борове покрай пътя протягаха черни клони с окапали иглички. Тревата се бе превърнала в килим от суха сива слама, който покриваше земята. Всяка лозичка и всеки храст бяха изпепелени.

Повече от седмица не бе валяло и мъртвата трева и папрат, както и обгорелите борови гори, бяха изсъхнали като прахан. Една искра изпод копитото на един от конете разпали недозагаснал пожар. Един капитан предупреди воините да бъдат бдителни.

Радж Атън само се усмихна. Лагерът на кралица Лоуикър беше на около шейсет мили и на бързите подсилени коне им бе достатъчен по-малко от час, за да стигнат до него.

Докато глашатаите му известяваха, че Радж Атън е пристигнал да преговаря, той яздеше величествено изправен върху сивия имперски боен кон в блестящите си копринени одежди.

Напредваше през лагера предпазливо, без да го показва. Нямаше особено доверие на северняците, защото хората на Лоуикър в миналото често се бяха опитвали да му отнемат живота. Над главата му се развяваше зеленият флаг на примирието. Радж Атън се наслаждаваше на обаянието си, което виждаше отразено в очите на воините. Макар по никакъв начин да не ги принуждаваше да му отдават почит, след като го зърваха, много храбри мъже коленичеха и свеждаха глава пред него.

Самата Риала излезе пред огромната синя шатра и го видя. Беше с едър кокал и грозновата, но мускулестата грубоватост бе нещо, което той ценеше у жените. Моментално разбра що за жена е: знаеше, че никога не би могла да се състезава с изтънчените придворни дами и затова бе предпочела да се мери с лордовете и воините, които я заобикаляха.

Но щом зърна Радж Атън, устата й зейна от изумление, тя видимо трепна и се мушна обратно в шатрата.

Миг по-късно нейният камерхер излезе от покоите й и обяви:

— Нейно кралско величество Риала Вал Лоуикър ще преговаря насаме с вас в шатрата си.

Радж Атън скокна леко от коня и закрачи към шатрата, докато камерхерът отмяташе завесата пред входа й.

Риала Лоуикър го очакваше сама в средата на помещението. На пода бе разпростряна огромна карта на Мистария, начертана върху четири съшити една за друга телешки кожи. Беше се изправила точно над Карис. На картата личеше езерото Донестгрий на изток, планините на юг заедно с напредващите към тях хали, означени с издялана от дърво малка черна хала. На запад бяха Алкаирските планини, където бе поставен знакът за войските на Радж Атън — издялан от дърво воин с бял тюрбан. На север през Белдинук напредваше крал Андърс, а младият Оруин препускаше от юг през Флийдс. Но на изток го очакваше изненада.

В Дворовете на прилива кралят на Мистария бе свален и на мястото му седеше облечен в сиви одежди варварин със Сферата на Интернук върху кръглия щит.

— По-добре си осведомена от мен — призна Радж Атън, докато разглеждаше картата. — Кой е военачалникът в Дворовете на прилива?

— Олмарг — отвърна Риала.

Дишането й бе учестено. Радж Атън я погледна. Когато се появи отвън, копчетата на роклята й с дълги ръкави бяха закопчани чак до врата. Сега пет от тях бяха разкопчани и почти разкриваха гърдите й.

Радж Атън се усмихна. Имаше хиляди дарове на чар и глас и малко жени можеха да му устоят дълго. Освен това беше огнетъкач и затова разполагаше със Стихията на своя властелин. Самото му присъствие разпалваше неконтролирани страсти — похот, алчност, желание за битка.

Радж Атън хвърли поглед на младата кралица. Съзнаваше, че тя не е в състояние да му устои. Комбинираното въздействие на магиите му имаше върху нея съкрушителен ефект.

Започна да си играе с нея: пристъпи по-наблизо, взе дясната й ръка, наведе се и я целуна, като не откъсваше поглед от нея, освен за един миг, в който погледна към оголената й плът.

Реакцията й напълно го удовлетвори. Само при докосването му Риала Лоуикър се задъха. Ноздрите й се разшириха, а докато целуваше ръката й, тя притвори очи. Щом погледна към деколтето й, цялото й тяло потръпна в екстаз.

Знаеше, че е негова, стига да я пожелае.

— Преди колко време нападна Дворовете на прилива Олмарг? — попита той.

— Трябваше да доплува призори — отвърна тя, — съгласно разпореждането на крал Андърс от Кроудън.

— Но Дворовете на прилива са отлично укрепени. Сигурна ли си, че Олмарг може да ги превземе?

Риала се задъхваше, омаяна от неговите магии.

— Той беше… моите информатори ми докладваха, че Габорн Вал Ордън е заминал да се сражава с халите в подземния свят и е наредил на всички свои воини да пристигнат тук. Бреговете са оставени без защита.

— И какви са ти плановете? — попита я Радж Атън. — Картата ти показва, че от север препускат лордове в подкрепа на Карис. Ще се сражаваш ли с тях?

Той задържа ръката й и Риала Лоуикър стисна неговата в отговор: не искаше да го пусне.

— Докато не узная какви са твоите планове и тези на Андърс, не мога да реша.

— Защо Андърс? — попита Радж Атън.

— Много е потаен — непрекъснато крои някакви заговори.

— И ти не го харесваш?

— Страхувах се да застана срещу Габорн след онова, което той стори на баща ми. Писах на крал Андърс, че сделките на баща ми са умрели заедно с него. В отговор неговите пратеници го обявиха за новия Земен крал. Той твърди, че Габорн е изгубил силата си и Земята го е призовала вместо него.

Радж Атън се засмя с пълен глас.

— Първо обяви, че Габорн не е никакъв Земен крал, а сега твърди, че Габорн е Земен крал, но той е по-добър от него?

— Според мен — отвърна Риала, — когато един мъж не знае коя от предпочитаните си лъжи да избере, причината за това е, че е скаран с истината. Запомни ми думите: в Роуфхейвън няма по-опасен човек от крал Андърс.

— Аз съм в Роуфхейвън — отвърна Радж Атън; продължаваше да държи ръката й.

— Гарантираш ли, че си по-опасен от него? — подразни го тя.

Очите й излъчваха страст и предизвикателство, и похот. Радж Атън реши, че харесва тази жена. Дързостта й бе съчетана с предпазливост, а усещаше в нея и жилка на лукавство и жестокост.

Радж Атън протегна дясната си ръка и погали кестенявата й коса. Риала притвори очи, сграбчи ръката му и я притисна до бузата си.

В никакъв случай не беше красива, но в този момент Радж Атън усети някаква пълнота. Толкова много дарове на издръжливост му бяха прехвърлени, че имаше усещането, че от всяка негова пора струи светлина и живот. Ако не посееше много скоро семето си в някоя жена, желанието да го направи щеше да се превърне в истинско мъчение.

— Нека северните лордове пристигнат в Карис — предложи Радж Атън. — Градът е незащитим и ще загинат заедно, като оставят Северен и Западен Роуфхейвън уязвими за нападение. Оруин, Флийдс, а дори и Южен Кроудън могат да станат наши заедно с Мистария и Хиърдън. Междувременно ти предлагам да изчакаш с армията си тук, а аз ще изчакам с моята по хълмовете на запад, докато халите приключат с Карис. Така те ще се напъхат срещу езерото. Едва тогава ще тръгнем и ще прогоним халите обратно в подземния свят.

Радж Атън не отделяше поглед от нея. Риала пристъпи към него.

— Мислиш, че ще успеем да го направим само с триста хиляди души?

— Халите — отвърна Радж Атън — лесно изпадат в паника, когато останат без водачи. Объркват се. А съм си донесъл от Мейгаса и някои изненади, които дори халите не са виждали. Убия ли техните зли магесници, нашите мъже лесно ще им вземат страха.

— Какво искаш в замяна? — попита тя.

— Проклятията на халите опустошиха земите във всички южни кралства на Индопал. Народът ми има нужда от храна, за да изкара зимата.

— Складовете в Карис няма да свършат много работа — отвърна Риала.

— Ще има достатъчно, за да оцелеят силните и хитрите — каза Радж Атън. — Останалите нека умрат от глад. А освен това се нуждая от Посветители за дарове. Всеки лорд, когото пленя в Роуфхейвън, е мой трофей.

— И какво предлагаш в замяна, ако удовлетворя искането ти? — попита Риала.

— След година ще бъда крал на цял Роуфхейвън, а ти ще си моята кралица.

Риала дишаше учестено. В този момент обаче отстъпи крачка назад и макар похотта да я държеше в лапите си, го изгледа преценяващо. Радж Атън си даде сметка, че както той си играе с нея, така и тя си играе с него. Току-що й бе разкрил сърцето си. Сега и тя изплю камъчето.

— Имаш много съпруги в харема си. А кралицата може да бъде само една.

Дързостта й му допадна.

— Те не са ми съпруги, а само играчки за забавление. Имал съм само една съпруга, но Габорн ми я отне, така както ти отне и баща ти.

— Ако твоите съпруги не значат нищо за теб — настоя Риала, — убий ги заради мен.

Огънят в него зашепна: „Да, дай й ги. Така ще я имам.“

— По-добре — предложи й Радж Атън — да ти дам нож да ги убиеш сама.

Изчака я да разбере дали ще приеме, или ще откаже предложението му. Вместо това Риала Лоуикър, бъдещата кралица на Роуфхейвън, го сграбчи за врата, повали го на пода и започна да къса дрехите му.

Малко след зазоряване кървавото слънце се издигна над Деяз. Петлите закукуригаха с пълен глас по улиците на Гуза, сякаш го виждаха за първи път.

Турауш Касил, облекчителят на Радж Атън, обикаляше улиците на града, докато най-после не откри една порутена барака зад тухларната. Бараката всъщност представляваше подпрени в древната каменна стена пръчки, покрити с кожи срещу дъжда и обедното слънце.

Пред колибата още тлееше огън. Вонеше на човешки нечистотии. Турауш се намръщи от погнуса и плесна два пъти с ръце.

— Балимар? — викна той. — Балимар Махадим?

От бараката се показа главата на млад мъж. Очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал или не бе спал цялата нощ.

Сигурно беше търсил сестричката и братчето си, просячетата на пазара. Изтощен от безсъние, той надали бе в състояние да съобразява достатъчно бързо. Поне Турауш се надяваше да е така.

— Да? — попита момчето. — Ти ли ме викаш? — Забеляза скъпите одежди на Турауш и сведе почтително глава. — О, велики каиф?

— Аз те повиках — отговори Турауш. — Намерихме снощи братчето и сестричето ти да просят храна на пазара.

— Знаете ли къде са сега? — запита с облекчение Балимар.

— Знам — отвърна Турауш. — Искаш ли да ги видиш?

Балимар се измъкна от бараката, подпирайки се на стената. Турауш забеляза белезникавия белег на бедрото му — кракът му явно бе заздравял. Имаше мускулесто тяло с дебел врат и силни бицепси, а погледът му бе неинтелигентен. Това беше мечтата на облекчителя — мускули, издръжливост, а може би и гъвкавост. Този млад мъж беше цяло съкровище.

— Къде са? — попита подозрително момчето.

— Продадоха се за храна — отвърна Турауш.

— Като роби ли? — В гласа на момчето прозвуча недоверие.

— Като Посветители — каза Турауш. — Сега служат на нашия господар Радж Атън.

Турауш произнесе последното изречение с многозначителен тон, подчертавайки благородството на тяхната служба, за каквато всеки би мечтал.

— Аз… — Гласът на Балимар секна, тъй като той не знаеше какво да каже. — Никога не съм го виждал.

— Той е велик владетел — обясни Турауш, — най-великият от всички досега. Казват, че само преди два дни в Картиш съсякъл огромна хала, Господарката на подземния свят. А в момента е тръгнал да спаси нашето кралство от злите крале на Роуфхейвън. Ти трябва да се гордееш с братчето и сестричето си. Те оказват голяма услуга на нашия господар.

Балимар се огледа объркано. Беше по-мургав от брат си и сестра си и можеше да мине за извънбрачно дете, чийто баща е някой чужденец. Очите му бяха по-тъмни от бадеми. Косата му бе подстригана късо, както се подстригваха младите мъже, които участваха в уличните борби по време на панаир, надявайки се с уменията си да заслужат място в армията на Радж.

— Майка ми ще се натъжи да чуе това, когато се прибере.

— Къде е майка ти? — попита Турауш.

— Отиде при леля ни в Джезерил. Надяваше се вуйчо да ни вземе там. Но замина миналата пролет и още не се е върнала.

— Джезерил е на по-малко от седмица път пеша оттук — каза след мигновен размисъл Турауш. Беше изпечен лъжец и често самият той се изненадваше от умението си да преиначава истината. — Но пътят през хълмовете гъмжи от разбойници и крадци. Подозирам, че майка ти никога няма да се върне. Боя се, че е попаднала на тях. — Изрече го с тон на дълбока печал, убеден в нейната смърт, без нотка на съмнение в този факт. — Сега как ще се грижиш за братята и сестрите си?

Балимар сведе безнадежден поглед.

— Кракът ми оздравява. След месец-два отново ще мога да работя.

— Без прехрана — зашепна Турауш — те чака сигурна смърт. А когато умреш, малките ще те последват.

Балимар се заоглежда безпомощно. Очите му се насълзиха от скръб.

— Какво да направя?

Иззад гърба му се показаха две току-що проходили деца. Огромните им очи гледаха умолително Турауш. На лицата им бе изписан глад.

— Тръгвай с мен — подкани го Турауш. — Отдай се на нашия господар и ще те нахраним до насита — и теб, и малките. В замъка ще можеш да се грижиш за тях. И ще имат всички удобства.

Балимар се огледа безпомощно.

— Какво да дам, за да мога да се грижа за децата? Слуха си?

— Тогава няма да чуваш виковете им през нощта — подсети го деликатно Турауш. — Мисля, че е най-добре да дадеш издръжливост. Така ще можеш да се грижиш за тях.

— А кракът ми? Никога няма да оздравее.

Турауш само се усмихна снизходително, сякаш бе излишно да спори с него. „Глупчо такъв — сякаш казваше усмивката му, — намерил за какво да се тревожи.“ И след малко добави:

— Най-добрите лекари от цял Индопал са удостоили с присъствието си двореца в Гуза. В продължение на хиляда години лордовете на земите ни идват да дишат въздуха от високите му кули и да се къпят в целебните му извори. Ще покрием с билки и балсами раната ти. След една-две седмици мускулите ти ще заздравеят и болката ще престане.

Долната устна на Балимар потрепваше и момчето бе навело чело, като вол пред кланица, който не иска да пристъпи, подушил кръвта на побратимите си.

„Не е толкова глупав, колкото изглежда — помисли си Турауш. — Дари ли издръжливостта си, кракът му никога няма да оздравее и той го знае отлично.“

Облекчитеялят се пресегна и хвана ръката на Балимар.

— Ела. Нямаме време. Братчето и сестричето ти имат нужда от теб, а и закуската те очаква…

Отдаването

Шемоаз полагаше усилия да изчака търпеливо, за да отдаде своя дар. Докато чакаше на опашката, установи, че в замъка са пристигнали облекчителите от цял Хиърдън заедно с помощниците си. Шестнайсетима от тях работеха близо до върха. Не бяха спирали вече почти два дни — полагаха върховни усилия да свършат огромната си работа, без да хапнат или да починат дори за миг.

Гласовете им бяха дрезгави от умора.

— Сигурна ли си, че се осмеляваш да го направиш? — попита я шепнешком Диърборн зад гърба й. — Ако дариш гъвкавост, не рискуваш ли детето си?

— Рискът е малък — отвърна Шемоаз. — А и не е ли сигурно, че ще загинем, ако не се изправим срещу враговете си?

— Отстъпи мястото си на някой друг — помоли я Диърборн.

— Не мога — прошепна Шемоаз. — Йоме бе най-добрата ми приятелка, а за краткото време, през което познавам Габорн, му се възхищавам така, както не съм се възхищавала на друг мъж. Облекчителите не могат да прехвърлят дара ти, ако не изпитваш обич и преданост. Колко души от всички, които са тук, наистина познават Земния крал?

— Никога не съм го виждал — призна Диърборн, — но знам срещу какво воюва и съм готов да дам всичко, което мога.

— Значи даваш дар заради принципа, докато аз давам моя заради човека. Мислиш ли, че е едно и също?

— Би могло да бъде — отвърна Диърборн, — ако достатъчно уважаваш принципите си.

Над тях се чу вик. Шемоаз погледна нагоре, предварително сигурна какво ще види. Един от дарителите на мускули лежеше на моравата, а няколко лечители набързо го покриха с бял чаршаф и го изтеглиха настрана, за да не би смъртта му да разколебае останалите, дошли да дадат дарове.

Шемоаз използва момента, за да се промъкне към предната част на тълпата, изпреварвайки другите Посветители. Започваше да притъмнява и скоро щеше да се спусне пълен мрак. Габорн беше предупредил, че нападението ще започне около залез слънце.

Надяваше се да успее да даде своя дар навреме.

— Пуснете ме да мина. — Тя се промъкна напред и бутна с лакът някакъв пълен мъж.

В същия момент един облекчител с грубовато лице се спусна по хълма.

— Следващият?

Шемоаз не го познаваше. Ако беше Ерин Хайд, старият главен облекчител на крал Силвареста, или някой от помощниците му, щеше да си остане в тълпата. Ерин Хайд знаеше, че е бременна, и щеше да откаже да вземе дар от нея.

— Аз съм — подвикна Шемоаз.

И се измъкна от тълпата в момента, в който облекчителят застана отпред.

— Много си нетърпелива! — изръмжа той. — Какво желаеш да дариш?

— Гъвкавост — отвърна Шемоаз. — Предлагам гъвкавостта си.

Той я хвана за лакътя и каза:

— Благодаря. Малко са тези, които се отказват от гъвкавостта си. Бих те последвал, ако имах възможност.

— Ти си вършиш своята работа — отвърна Шемоаз, — а аз своята.

Той я поведе към една палатка край налягали на купчини по земята Посветители, сякаш ранени на бойното поле след някоя страховита битка. Чуваха се стенания, сякаш вятърът свистеше през скални цепнатини, а наоколо щурците подхващаха вечерното си цвъртене. Над полето се носеше миризма на печени сладкиши.

— Кажи ми — попита я облекчителят, — дали случайно познаваш Земния крал?

И открехна завесата на червената шатра.

— Познавам го и го обичам — отвърна Шемоаз.

Отлично знаеше какво иска да чуе от нея.

— Чудесно — изръмжа облекчителят. — Чудесно. Мисли за любовта си към него, докато отдаваш своя дар. Само за нея. Ще се справиш ли?

Тя пристъпи в шатрата. В центъра на тясното пространство мъждукаше като звездичка една-единствена свещ. На една възглавница лежеше свита на кълбо млада жена. Мускулите й се бяха изпънали до скъсване и не можеше да помръдне. Бе свила пръстите си в юмруци и върху лицето й се четеше болка. Клепачите й бяха стиснати плътно. При всяко вдишване и издишване от гърлото й излизаше свистене.

Облекчителят спря и остави Шемоаз да огледа за момент жената.

— Това е Бриел. Преди да отдаде гъвкавостта си на нашия крал, беше танцьорка в една странноприемница в замъка Гроувърман. Тя му служи като вектор. Дарявайки й своята гъвкавост, ти я прехвърляш на твоя крал.

— Разбирам — промълви Шемоаз.

— Ето така ще изглеждаш след няколко минути, ако не се откажеш — предупреди я той. — Осмеляваш ли се да продължиш?

Шемоаз знаеше, че мускулите й ще станат на буци, но не това бе най-лошото. Отдаването на гъвкавост нанасяше поражения на стомаха. През първите няколко седмици щеше да й е трудно. Отсега нататък щеше да се храни само с бульони и постни супички.

— С радост ще го направя — отвърна Шемоаз.

— Чудесно — каза облекчителят. — Добро момиче.

Отиде до една купчина със силари, взе един и огледа на светлината на свещта руната на върха му. Приличаше на тънко желязо за жигосване. Изглежда, откри нещо нередно, защото взе някакъв инструмент и започна да оформя ръба на руната.

— Съжалявам, че те бавя — извини й се той. — Кървавият метал лесно се деформира и при пренасяне много често се поврежда.

— Разбирам — отвърна Шемоаз.

Тя не откъсваше очи от Бриел. Освен че дишаше едва-едва, тя не показваше почти никакви други признаци на живот. Шемоаз забеляза от окото й да се стича сълза.

„Сигурно е болезнено да си стегнат като в окови — помисли си тя. — Мъчително е да отдадеш дар на гъвкавост.“

Когато приключи, облекчителят я погледна и каза:

— Сега искам да гледаш свещта.

Шемоаз погледна към свещта, след което погледът й се върна към Бриел. Винаги, когато бе наблюдавала отдаване на дарове, Посветителят не отделяше очи от господаря, който получаваше дара.

— Не, не гледай нея — предупреди я облекчителят. — Не откъсвай поглед от свещта. Гледай светлината.

„Разбира се — досети се Шемоаз. — Гледаме към господаря, защото е красив с даровете си на обаяние и така ни е по-лесно да отдадем своя дар. Но ако виждаш пред себе си един клет вектор, това само може да те разстрои.“

Шемоаз загледа свещта. Облекчителят започна да припява с плътен глас. Тя не можа да разбере думите. Доколкото знаеше, това бяха само звуци. Действаха й успокоително и усилваха все повече и повече желанието й да отдаде своя дар, като постепенно разгарящ се огън.

Пламъчето на свещта потрепваше и пращеше. Облекчителят обиколи помещението няколко пъти и накрая постави силара върху ръката на Шемоаз.

Докосването разтърси цялото й тяло. Много пъти бе чувала за „целувката на силара“. Затова си представяше, че първото докосване на метала ще е някак нежно и чувствено. Но изобщо не приличаше на целувка. Вместо това изпита усещане, че в кожата й се забива пиявица и засмуква цялата й жизненост.

Щом се допря до кожата й, започна да се нагорещява, а мускулите й започнаха да се съсухрят. Десният й бицепс се сгърчи толкова силно, че от болка тя спря да диша.

Отдаваше се, като полагаше усилия да мисли за Габорн, който се нуждаеше от помощта й. Пламъкът на свещта потрепваше като змийски език и тя не отделяше поглед от него, без да обръща внимание на настойчивото припяване на облекчителя. До слуха й достигна кукуригането на петлите отвън — изпращаха залязващото слънце.

Болката се простря надолу към лакътя и нагоре към рамото. Капки пот оросиха челото й и потекоха по носа й. Силарът сякаш се превърна в огнен пламък, който изгори ръката й и замириса на опърлена коса и изгоряла плът.

От изненада тя погледна върха на силара. Много пъти беше присъствала при отдаване на дарове и почти всички дарители един след друг изкрещяваха от болка. Някои твърдяха, че болката от силара е неописуема, непоносима, но Шемоаз бе твърдо решена да издържи.

Тя притвори очи, съсредоточена върху своя крал и хората, които обичаше. Болката лумна с всичка сила, сякаш цялата й ръка внезапно пламна. Тя заскърца със зъби.

„Мога да го понеса — повтаряше си. — Мога да го понеса.“

И в този момент болката се разрасна стократно. Сякаш всички мускулчета в цялото й тяло се сгърчиха едновременно и тя се сви от болка, по-остра от всичко, което си бе представяла. Искаше й се да изкрещи, да даде израз на непоносимата болка, но между устните й се промъкна само някакво стенание.

И светът потъна в мрак.

По стъпките на бащата

Боренсон, Мирима и Сарка Каул препускаха на една-две мили от фронта на напредващата орда на халите, ширнал се от хоризонт до хоризонт.

Сарка Каул се взираше напред с разсеян поглед.

— Имам добри и лоши новини. Радж Атън и кралица Лоуикър сключиха съюз. Смятат да пуснат от север войски срещу Карис с надеждата халите да ги унищожат до крак, което ще им даде възможност да завладеят половин Роуфхейвън. Но и те не подозират каква подкрепа ще им донесе нощта.

— Ха! — засмя се Боренсон, откровено доволен, че има на разположение Дни за съветник. — Кажи ми, приятелю, какво ще направи този ваш „Съвет“, когато открие, че си разкрил техните тайни?

— Има едно-единствено наказание за такива като мен — смърт — отвърна Сарка Каул. — Първо ще подложат моята близначка на бавни и мъчителни изтезания. Когато мозъкът ти е побратимен с някого, не споделяте само общи спомени. Аз виждам, каквото вижда тя, чувствам, каквото тя чувства, чувам, каквото чува тя, и това продължава до последния миг. Когато тя умре, най-вероятно ще умра заедно с нея, тъй като не е възможно да продължиш да живееш, след като се скъса една толкова интимна връзка като тази, която споделяме ние двамата.

Боренсон не каза нищо, засрамен, че се бе изсмял.

— Съжалявам — промълви след известно време той.

— Вината не е в теб — успокои го Сарка Каул. — Сключих тази сделка преди много време. В този момент моята близначка заблуждава Съвета, че сте ме хвърлили в океана и сега се нося върху вълните, стиснал парче дърво. Едничката ми надежда е, че ще доживея поне докато падне нощта, за да ви показвам пътя.

— А моята надежда — добави Мирима — е Съветът никога да не разбере какво се е случило и твоята близначка да успее да избяга.

Скоро срещнаха самотен ездач, който препускаше на юг. Външността му подсказваше, че е Рицар на справедливостта: беше със старовремска броня от Северна Мистария и черен шлем с рога, от който върху гърба му като коса се спускаше плетена мрежа, каквито носеха единствено кдунските воини от Стар Индопал. Държеше богато украсено копие от черно дърво.

Приближи се върху сивия си кон, широко усмихнат. Боренсон го позна — сър Питс от Дворовете на прилива.

— Какво смяташ да правиш? — викна Боренсон и кимна към напредващите хали. — Да ги плашиш със странните си одежди?

— Стана истинска каша с една червена магесница тази сутрин — отвърна Питс, ухилен до уши. — Разкъса ми ризницата и наръфа шлема ми! Имах късмет да се измъкна, иначе щеше да ме налапа за закуска.

Питс се приближи. Явно беше събрал доспехите си от загиналите воини и бе навлякъл каквото намери. Върху седлото му бяха метнати половин дузина сетивни пипала на хала. Клатушкаха се като умрели змиорки и от тях се разнасяше зловоние на мухлясал чесън. Ейвран бе казала, че тази миризма е предсмъртният крясък на хала. Боренсон забеляза засъхналата почерняла кръв на челото му. Раната беше сериозна и ако Питс оцелееше след предстоящата битка, щеше да му остане достоен за завиждане белег. Колко воини можеха да се похвалят, че са се измъкнали от зъбите на хала?

Боренсон се засмя на висок глас.

— Някой ден ще ми разкажеш цялата история и ще те черпя бира за оказаната чест. А сега кажи как върви битката?

Питс кимна на север.

— Земния крал ни предупреди да защитаваме Карис и така ще направим. Но Върховният маршал Хондлър не изчака нападението на халите, а изпрати копиеносци срещу челото на колоната. Сега там е истинска касапница.

— Колко е до челото? — попита Боренсон.

— Трийсет-четирийсет мили — отвърна Питс.

Новината смрази Боренсон. Четирийсет мили до челото? Фронтовата линия се простираше на юг, докъдето стигаше поглед.

— А колко е до тила им? — запита Мирима.

— Трудно е да се прецени — отговори Питс. — Някои смятат, че е на стотина мили, други го изчисляват на сто и двайсет. — Докато Боренсон се опитваше да отгатне колко огромна би могла да е ордата, Питс добави мрачно: — Може да са дори милион. Нямаме дори толкова копия, не стигат и за една двайсета от тях. Земния крал ги използва всичките миналата седмица. Затова се съсредоточаваме върху водачите. Магесниците-разрушителки са защитени отлично в предните редици. Истинска касапница беше — каза той с разтреперан глас. — Вече загубихме много воини. Сър Ленгли от Оруин е един от тях.

— В името на Стихиите! — изруга Боренсон.

— И как ще се сражаваме без копия? — попита Мирима.

— Ще ги посрещнем на земята, пред вратите на Карис — отвърна Питс. — Ще използваме бойни чукове и къси копия, а ако се наложи, и ноктите си. Но ще се бием. — Думите му демонстрираха глуповатост, но същевременно и храброст. — Хондлър знае повече номера и от панаирджийска мечка — добави той. — Вървете в Карис и ще се убедите сами!

— Ще е необходимо повече от номерата на панаирджийска мечка, за да се защити Карис — обади се Сарка Каул. Боренсон погледна назад. Сарка Каул изглеждаше застрашително върху червения си кон, скрил лице под черната качулка. Гласът му бе почти безплътен. — Но има и повод за радост. Младият крал Оруин най-после е събрал смелост и в този момент препуска към вратите на града с три хиляди воини зад гърба си.

Питс се вторачи в омотаната в черна мантия фигура и попита Боренсон:

— Кой е приятелят ти?

— Сарка Каул — представи го Боренсон. — Запознайте се: това е сър Питс.

— Инкарец? — възкликна Питс и сграбчи копието си. — Каква работа има инкарец тук?

— Отивам да се сражавам в Карис, приятелю — отвърна Сарка Каул.

Питс избухна в зловещ смях.

— В такъв случай, надявам се да се срещнем там!

— Ела, преди да е паднал мрак — отвърна Сарка Каул.

Боренсон и Мирима пришпориха конете си. Земята пред тях потъваше в мрак. Към небето се извиваха колони от пушек и се сливаха в огромна завеса, която се спускаше над равнината. Земята се тресеше под стъпките на напредващите хали, сякаш всеки миг щеше да се продъни под краката им.

Преди да стигнат челото на ордата на халите, Боренсон, Мирима и Сарка Каул минаха край Скалата на Мангън. Рицари пришпорваха уморените си коне, препускайки пред настъпващите хали, и подпалваха всяко стръкче трева, всеки шубрак или папрат, всяко дръвче.

Пламъците се издигаха нагоре и покриваха небето с тъмна пелена. Бе започнало наистина да се смрачава, тъй като слънцето се бе спуснало ниско на запад, а и гъстите гори в планината Хест бяха пропити с влага и от многото сажди издигащите се над тях пушеци бяха мастиленочерни.

Нямаше и следа от конница. Групата препусна край огнената долина към планините. Спряха за малко на южния склон в хладната сянка на едно самодивско дърво и за първи път от часове зърнаха слънчевия диск. Дори през пелената на пушеците слънцето блестеше като разпален въглен в знойното небе. Отразената от пушеците светлина обагряше света в пепеливи оттенъци.

Препуснаха през планината, прекосиха няколко малки градчета, стъпиха върху опустошените от проклятията на халите земи и най-после зърнаха Карис да блещука на брега на езерото Донестгрий.

Зелените допреди седмица поляни бяха посърнали. Лозята и горите бяха изпепелени. Не бе оцелял нито един стрък трева. Дори враните и лешоядите бяха отлетели. Единствено гниещите туловища на халите, грамади със зейнали в зловеща усмивка озъбени уста, свидетелстваха безмълвно за случилото се.

Докато препускаше по прокълнатата земя, Боренсон изпита странно усещане. Сякаш не пристигаше от Фенрейвън в Карис, а препускаше от миналото към бъдещето. Зад гърба му се простираха зелените поля на света, който познаваше. Пред него се бе проснала опустошена забрава.

Сарка Каул помириса въздуха. Боренсон усещаше стелещата се над земята миризма на проклятията на халите. „Ослепейте!“, „Превърнете се в прах!“, „Да изгниете, о, деца на човеци!“, сякаш нашепваше земята.

— Свидетелите на битката се опитаха да я обрисуват — прошепна Сарка Каул, втренчен в мъртвите полета, — но не намериха думи. И аз не мога да си го представя. Не ми достига въображение за такова разрушение.

Боренсон плю върху съсухрената трева и изръмжа:

— От седмица нито капка дъжд. Всичко ще се превърне в зловонен ад.

Докато приближаваха Карис, слънцето се спусна зад ръба на света, скрит зад талазите на пушеците. Въздухът бе зловещо неподвижен и издигащата се над опустошената земя воня се стелеше като отровна мъгла. Хълмовете на запад сивееха от пепелта, а на изток се простираше езерото Донестгрий, гладко и потънало в сумрак. Нито вълничка не набраздяваше повърхността му. Отлетели бяха и чайките, които допреди седмица прелитаха над бреговете му.

Карис бе целият в руини. Мазилката бе изпопадала от полусрутените стени на замъка и само тук-там върху сивия камък се белееха оцелели петна. Нямаше ги нито гугутките, нито гълъбите, които кръжаха над града като снежинки.

„Много по-приятна гледка е зърнал баща ми — помисли си Боренсон. — И защо точно Карис? Тук няма нищо, което си заслужава да бъде завоювано, нито да бъде защитавано. И въпреки това продължаваме да се сражаваме като два рака, които са се заклещили в безсмислена схватка. А може би има нещо ценно за халите?“

Но какво би могло да бъде, не можеше да се досети. Земята бе напълно опустошена.

Сега войските отново се бяха струпали тук. Стотици хиляди хали напредваха от юг, а по напуканите стени на замъка крачеха мъже и жени в блещукащи на дневната светлина като черупки на бръмбари ризници.

Боренсон усети тежък дъх и забеляза вдясно от себе си прокопаните от халите ровове с езерна вода. Халите бяха хвърлили в тях огромни жълти камъни.

Навремето никой не бе успял да проумее защо го правят. Докато Ейвран не им обясни, че халите могат да пият само богата на сяра вода, което изясни нещата: чудовищата си осигуряваха питейна вода.

Но сега тези ровове бяха пълни с белезникави буци лугав сапун, кафяви човешки изпражнения и мазна пяна от всевъзможни нечистотии, която покриваше цялата повърхност. Воините на Хондлър така бяха отровили водата, че дори при лекия полъх откъм зловонната каша Боренсон го засмъдяха очите.

— Дори да успеят да завоюват Карис — сякаш отгатна мислите му Мирима, — не вярвам да им е особено уютно тук.

Слънцето се скри зад върховете и над посивелите равнини се спусна мрак. Боренсон дочу над града да се извисява вик и погледна зад себе си.

По планинските върхове на двайсетина мили на юг беше огнената ивица, над която като стволове на исполински дървета се издигаха колони от черни пушеци. Високо в небето над тях пушекът се разстилаше като гъба или по-скоро като разперена корона на дъб.

Не надвисналият мрак обаче бе причина за тревожните викове. В далечината зад огнената ивица по планинските склонове в ширнала се като черен порой редица се спускаха халите. Далечното им съскащо дишане и тътенът от крачките им напомняше прииждането на потоп, понесъл в утробата си дървета и канари.

Град Карис бе кацнал на остров в езерото Донестгрий. Беше над две мили дълъг от север на юг и малко над миля в най-широката си част. До него можеше да се стигне само с лодка или по тесния път по дългия насип.

Преди седмица кулите и портите върху този насип бяха успели да опазят града. Но халите бяха съборили кулите и бяха строшили вратите и на маршала, въпреки добрите намерения, така и не му остана време да ги възстанови.

Наместо тях в началото на насипа хората бяха струпали сламени покриви, строшени каруци и столове, дори сламени чучела. Тези купчини щяха да пламнат като огнена преграда пред настъпващите хали, но и огнената стена едва ли щеше да ги забави повече от час-два.

Сред купчините боклуци лежаха няколко огромни глави на хали с широко зейнали уста. Боренсон позна една от тях — на злата магесница, която предвождаше първото нападение срещу града, — както и на още няколко чудовища. Устата им бяха натъпкани със сетивни пипала, изрязани от други мъртви хали, от които над полето се стелеше миризма на изгнил чесън.

Полето пред насипа беше покрито със слама: сигурен знак, че хората на Хондлър бяха замаскирали с нея калтропи — метални шипове за пробиване на конски копита.

„Но може ли калтроп да спре хала?“, запита се Боренсон. Вгледа се още по-внимателно и видя през сламата да стърчат извити метални остриета, поне пет пъти по-големи от нормален калтроп.

„Къде са намерили толкова много метал?“, учуди се той и в същия момент си спомни за десетките хиляди брадви и пръти, останали преди седмица след халите.

Продължиха към града. Няколко лъча на залязващото слънце успяха да се промъкнат през пушеците. Хората върху градските стени оглеждаха новодошлите. Мъже с ярки шлемове; стиснали решително челюсти старици с побелели коси; пребледнели от страх момчета. Изтощените им лица напомняха нападали върху поле от сажди листа.

Вратите на замъка, както и някои от кулите, бяха съборени, но камъните бяха струпани като барикади по насипа. Тяхното предназначение не беше да спрат, а само да забавят халите и да дадат по този начин възможност на стрелците да се прицелят по-добре.

По стените бяха поставени дървени платформи, а в езерото плаваха салове, върху които, както и по кулите, бяха поставени метателни машини, невиждани досега в Роуфхейвън. До всяка от тях имаше по двама стрелци от Хиърдън с лъкове от гъвкава стомана. Тези зад тях бяха въоръжени с рогови лъкове от Индопал. По стените на замъка също бяха разположени стрелци.

— Хондлър трябва да е събрал стрелците от всички замъци в радиус сто мили! — възкликна Мирима.

— Двеста — поправи я Сарка Каул. — Макар да не е от голяма полза.

Сърцето на Боренсон се бе свило от лоши предчувствия.

„Защо Габорн накара хората да се съберат тук?“, запита се той. Само чудо бе спасило града при първото нападение. Единствено Земния крал, който успя да призове един световен червей в негова защита, бе успял да отблъсне обсадата. Купчината пръст все още се издигаше като кратер около дупката на червея на няколкостотин разкрача на север.

„Може би — каза си Боренсон — Габорн отново се надява на чудо.“

Стигнаха до градската „врата“ — разстоянието между две купчини струпани боклуци, на едната от които се бе покачил маршал Хондлър и се взираше на юг. В краката му лежаха вонящи сетивни пипала, а гнусни парчета плът на хали висяха като талисмани по стените на замъка.

— Здравейте, сър Боренсон, Мирима и… кой е вашият приятел? — поздрави ги унило Хондлър. — Някакви новини от юг?

Гласът му бе странно висок, а движенията му необичайно забързани. Боренсон разбра, че е взел няколко дара на метаболизъм, което означаваше, че може да укроти речта си само с големи усилия.

— Халите настъпват — отвърна Боренсон. — Но това и сам можеш да видиш.

— Няма ли следа от Земния крал? — запита с дрезгав глас Хондлър, сякаш за да потисне страха си.

— Никаква — каза Боренсон. — Както и никаква друга утеха.

— Даровете ти са непокътнати — обърна се Хондлър към Боренсон. — Вчера накарах твоя облекчител да ти прехвърли още, разчитайки, че ще се върнеш.

— Получих ги — потвърди Боренсон, — но малко късно. Да не искаш да кажеш, че моите Посветители са все още тук, в Карис?

Новината го потресе. Милиони хали напредваха към града и неговите Посветители щяха да са абсолютно безпомощни срещу тях.

— Да — отвърна Хондлър. — Надявахме се да ги измъкнем, но се наложи да прекараме с лодките болните, жените и децата. Не останаха свободни лодки за Посветители. Ще защитаваме Карис, каквото е задължението на Владетелите на руни, така че халите ще успеят да достигнат до нашите Посветители само през труповете ни.

— Това място е смъртоносен капан, да знаеш — заяви Боренсон.

— Назови ми по-добре защитен замък в цяла Мистария — възрази Хондлър. И имаше право.

— Имате ли копия? Бихме могли да направим едно последно сражение на бойното поле.

— Бих бил доволен да отговоря, че имаме поне няколко. Но не остана нито едно. Разчитаме само на стрели, бойни чукове и всякакви други оръжия, с които разполагаме.

— Срещнах сър Питс да препуска на юг — добави Боренсон. — Каза ми, че знаеш повече номера и от панаирджийска мечка. Надявам се, че имаш в запас още неща освен огнената стена и метателните машини.

— Имаме десет хиляди стрели за катапултите — отвърна Хондлър. — Можем да стреляме по халите иззад огнената стена. Разчитаме и на стрелците с лъкове. Те ще ги засипят със стрели от стените на замъка, докато са заети с вратата. Разполагаме с три милиона стрели и петстотин отлични подсилени стрелци, които улучват всяка мишена.

— Три милиона стрели може и да не стигнат — отвърна Боренсон. — Роговите лъкове може и да пронижат кожа на хала, но никога не съм чувал да го направиш с дълъг лък.

— Налага се да опитаме — отсече Хондлър. — Наредих на стрелците да се въздържат от стрелба, докато врагът не приближи на десетина разкрача.

Боренсон прехапа устни. Не беше убеден, че това ще свърши работа.

— Облекчителите работеха без почивка ден и нощ — продължи Хондлър. — Използваха всички силари, които успяхме да намерим. Разполагам с три дузини защитници, всеки от тях с по двайсет дара на метаболизъм. Заедно един до друг ще успеят да удържат вратата дълго време. Но и при това положение ни трябва още един защитник. Какво ще кажеш? — Хондлър се ухили неприятно. — Да ти се умира млад?

Боренсон погледна крадешком към Мирима. Ако му бяха задали този въпрос преди седмица, изобщо нямаше да се колебае. Но сега не отговаряше единствено за себе си. Приемането на толкова дарове означаваше, че дори и да оцелее след битката, никога няма да бъде истински съпруг на Мирима. Щеше да умре като самотник.

Мирима сякаш прочете мислите му и погледна към спускащата се по планинския склон орда. Мракът се бе сгъстил и Боренсон виждаше само бушуващата огнена ивица. Пламъците внезапно подпалиха един бор, който лумна като огромна факла, и на светлината му зърнаха страховитите създания, чиито матови гърбове отразяваха огненочервените пламъци. Със скоростта, с която препускаха, щяха да са тук най-много след час.

— Ще ви трябва повече от един защитник, за да се спасите — обади се най-после Сарка Каул.

— Надяваме се на подкрепления, сър — обърна се към него Хондлър. — Дъщерята на Лоуикър предвожда отлична войска и според последните известия е на малко повече от десет мили оттук.

— А Радж Атън е скрил армията си в хълмовете на изток — прекъсна го Сарка Каул. — Но нито един от двамата не ви мисли доброто. Идат като гарвани, надявайки се да съберат плячката, след като паднете. Ще се намесят едва след смъртта ви.

— А откъде знаете всичко това? — попита намръщено Хондлър.

Сарка Каул отметна качулката си, разкривайки по-бялото си от кост лице.

— Посветен съм в техните тайни споразумения — отвърна той. — Дайте ми вашите двайсет дара на метаболизъм, за да мога да се сражавам, и се надявам да ви покажа как да спечелите тази битка.

Хондлър изгледа инкареца с недоверие, след което погледна Боренсон.

Той кимна утвърдително.

— Отлично — съгласи се Хондлър. — Добре би било да прибегнем до услугите на човек, който знае да воюва на тъмно.

Вечерното слънце се спусна зад Зъберите на света и метна върху града черната плащаница на нощта.

Мост през времето

Беше утро. Ерин Конал яздеше в свитата на крал Андърс през калните полета на Белдинук на юг, към полесражението. Следваха ги почти шест хиляди рицари върху бързи подсилени коне.

Бяха вдигнали върховете на черните си копия нагоре и те проблясваха във въздуха като мрачна гора. Земята тътнеше под копитата на конете, които цвилеха и пръхтяха, а рицарите пееха с пълен глас мрачни песни.

Странната буря бе отминала и утринната зора беше ярка и чиста. Ерин се чувстваше като измамена от времето. Вчера бурята цял ден вървя по петите им и макар ясното време да бе добро за езда, земята бе покрита с кал, сякаш дъждът продължаваше да се сипе и утринното слънце не променяше нищо. По-добре бурята да бе продължила. В Карис ги очакваха халите, стотици хиляди хали, а те се страхуваха от светкавици — те ослепяваха чудовищата така, сякаш бяха погледнали слънцето.

Но небесата над Белдинук бяха чисти.

Войските на Андърс напредваха на юг през Полята на луната, където древните бяха издялали огромна базалтова овална канара във формата на луна и я бяха поставили на върха на един вулканичен конус. Върху нея бяха издълбали планински вериги и кратери, чиито очертания отдавна се бяха поизтрили. Равнината беше сравнително гладка и еднообразна, само тук-там покрита с трева. Падналите преди векове вулканични дъждове бяха унищожили всякакъв растителен живот. Пръснати на стотици мили един от друг, полузарити под ситните камъни, лежаха странни, издълбани във формата на звезди с лъчи камъни, свързани помежду си с пътеки, които образуваха небесната карта.

— Карта за къде? — запита един от конниците в кралската свита.

— До Първата звезда и от нея към подземния свят — отвърна със самодоволна усмивка Андърс. — Древните са копнеели след смъртта си да се завърнат там и затова се упражнявали да бродят между звездите, за да научат пътя.

Ерин изостана от кралската свита.

Лешничарката дръпна юздите на коня си и се изравни с нея. Беше ниска и възпълна, облечена в мръсносиви парцали. В лявата й шепа беше заспала една катеричка и тя я галеше нежно, докато яздеше.

— Искаш ли нещо? — попита я Ерин.

— Мислех си за теб — отвърна жената. — За теб и за крал Андърс. Ти не скри от него, че му нямаш доверие. — Ерин не отрече това. — Но аз си мисля следното. Една катерица винаги може да различи само по миризмата здрав от развален жълъд. Знаеш ли това?

Ерин поклати отрицателно глава.

— Може — повтори Лешничарката с грейнали очи. — Катериците надушват червей или гнило. И отварят само здравите жълъди и лешници.

— Какво общо има това с крал Андърс?

— Не разбираш ли? — попита я Лешничарката. — Катеричките щяха да познаят, ако в него има нещо гнило. Но нали виждаш колко го обичат? Подскачат по седлото му, вмъкват се в джобовете му. Никога не се държат така със зли хора.

Ерин се загледа пред себе си. И в момента една катеричка се бе покатерила на рамото на Андърс.

Ерин погледна Лешничарката в очите. Тя гледаше краля с нескрито възхищение. Но Ерин видя още нещо. Погледът й бе замъглен. Сякаш не забелязваше Ерин, а се взираше в нещо отвъд нея.

— Да — кимна Ерин. — Разбирам какво имаш предвид.

Лешничарката се усмихна.

— Добре! Много добре. Повечето не проумяват. Просто не могат да проумеят.

Ерин се усмихна насила. Селинор подозираше, че баща му е луд; а крал Андърс й каза, че тя се е побъркала. В момента бе сигурна в едно: Лешничарката бе по-луда от всички тях.

Докато денят се влачеше, прекосиха ширналата се пустош южно от Голямата цепнатина и стъпиха върху плодородните земи на Белдинук, където тревата растеше висока и свежа дори през есента. Навсякъде сред долините и ниските хълмове се гушеха замъци и градове. Белдинук беше второто по големина кралство в Роуфхейвън, с почти дванайсетмилионно население.

Ерин стискаше юздите на коня си. Все пак беше Конесестра от Флийдс и от незапомнени времена белдинукците бяха нейни врагове. Всеки път, щом доближаваха някой замък, очакваше от вратите му да изскочи конница и да я нападне.

Но крал Андърс яздеше, необезпокояван от нищо. Очевидно го очакваха и на няколко пъти през вратите на замъците към тях се спускаха херцози и барони, но не ги нападаха, а заставаха в редиците им.

Призивът на Габорн за подкрепления бе обиколил всички кралства и го бяха чули дори тук, в Белдинук. Щом застанеше в редиците на крал Андърс, всеки от лордовете се ухилваше и изръмжаваше нещо от сорта на:

— Е, ваше величество, какво си намислил? Отиваме да спасяваме Карис или да гледаме как халите излапват враговете ни?

И при всеки подобен въпрос кралят смръщваше чело и с търпението на баща към провинило се дете ги смъмряше:

— Как ти хрумна да се радваш на чуждата неволя? Отиваме да спасим Карис и по този начин да спасим себе си.

След което вдигаше лявата си ръка и Избираше лорда да го подкрепя в битката, а Ерин за пореден път си задаваше въпроса дали Андърс действително е Земен крал, или го е обладал локъс.

Напредваха към Мистария по-бавно, отколкото й се искаше. По плодородните брегове на река Роуван имаше множество селца и градове. Ерин никога не бе виждала толкова богати ферми, а пътищата бяха задръстени от народ. С настъпването на зимата селяните откарваха свинете, говедата и овцете на заколение в града. В тези краища честваха Стейтърфест на петнайсетия ден от Месеца на Листата, което беше след десет дни, когато щяха да отпразнуват клането, като изядат огромни количества суджуци и салами, агнешки ребърца и сладкиши, а така също и препържени в масло репи и корени от женско биле, плодови пити, пудинги и торти, и всичко това полято с тъмна белдинукска бира, която бе толкова ароматна, че миризмата й се усещаше в потта под мишниците цяла седмица след празника.

Цяла сутрин Ерин яздеше близо до крал Андърс и сина му. Андърс почти не разговаряше. Мислите му препускаха по пътя пред тях и той често се взираше, свъсил чело, на юг, и мърмореше едва чуто:

— Трябва да побързаме.

Селинор правеше опити да го развесели и често повеждаше войските с песен с надеждата да повдигне духа им.

Когато стигнаха ширналите се брегове на река Лангорн, пътят изви далеч встрани от целта им. Ако тръгнеха по него, щяха да изгубят часове и някои от воините на крал Андърс започнаха да проклинат и да говорят, че би било по-добре да преплуват реката. Но това би принудило рицарите да свалят както своите брони, така и броните на конете си.

Крал Андърс прекрати споровете, като извика:

— Виж Стихията на Земята!

И вдигна меча си като жезъл към небето и запя с пълен глас. Надигна се мощен вятър, сякаш запратена от слънцето вихрушка от смъртно ранени орли. Вятърът отвяваше думите му надалеч.

След това той посочи с меча към близкия хълм и вятърът се втурна натам и го обгърна целия в прахоляк. Камънаци и пръст се издигнаха на стотици стъпки във въздуха и покриха небето като с пелена от сажди. Сякаш огромна ръка сграбчи хълма и го задърпа, като че ли се опитваше да го отскубне от мястото му. От земята проблесна светкавица и разцепи небесата, а равнината затътна под набезите на вятъра. Конете зацвилиха и препуснаха ужасени във всички посоки. Ерин едва удържаше своя.

Накрая канарите и пръстта заваляха над Лангорн и образуваха широк път — набързо струпан бент.

— Напред към Карис! — провикна се крал Андърс. — Нямаме време за пилеене!

И пришпори коня си към реката и препусна в галоп по бента. Войските му го последваха. Пръстта бе рохкава и копитата на коня на Ерин затъваха в калта и между камъните. Бентът се издигаше само няколко стъпки над водата. Нямаше да издържи дълго. Есенните води бяха бавни и уморени, но много скоро щяха да се вдигнат и да пометат струпаната пръст надолу по течението.

Все пак войските на крал Андърс успяха да се измъкнат на твърдия бряг и воините закрещяха като обезумели:

— Да живее Земния крал! Да живее Андърс!

През останалата част от деня Ерин яздеше като насън. Не можеше да прецени дали от шока на преживяното, или от недоспиване.

Когато войските спряха за кратка закуска, Селинор се приближи до нея и я попита:

— Сега какво ще кажеш? — Очите му светеха с фанатичен блясък. — Какво мислиш за баща ми?

— Не се съмнявам, че притежава огромна сила — призна тя. — Но какъв е източникът й? Дали му е дарена от Земята, или от някой друг?

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Селинор. — Разбира се, че е от Земята.

— Не видях да е Земята, а по-скоро бушуващият вятър — настоя тя.

— Никога няма да повярваш — отвърна Селинор. — Нали? Нищо, че виждаш със собствените си очи и чуваш със собствените си уши, пак няма да повярваш.

Бърбореше като момченце, убедено, че баща му е най-великият мъж на света.

— Знам, че го обичаш — каза Ерин.

Селинор се отдалечи разгневен.

Когато потеглиха, Ерин се опита да заспи: надяваше се отново да срещне бухала в съня си. Но пътят беше хлъзгав и коварен и тя не можа да се отпусне. Сънят също я бе изоставил, както бурята и светкавиците.

Не след дълго оставиха Белдинук зад гърба си и с настъпването на вечерта навлязоха в Мистария. Докато прекосяваха хълмове и долини, над главите им грееха ярките звезди. В дъбовите шубраци стържеха скакалци под мелодичния съпровод на щурците.

Всичко й се струваше нереално. Имаше чувството, че се прибира вкъщи след освежителен лов, а не е тръгнала към свършека на света.

Единствено празните къщи и селища край пътя подсказваха, че нещо не е, както трябва.

Когато излязоха на пътя за Туинхейвън, тя се запита дали зелените пламъци все още лижат земята и дали ако препусне към тях, няма да попадне в подземния свят? Погледна към Селинор и забеляза, че съпругът й я наблюдава, сякаш се бои, че ще се втурне нататък.

Продължи по пътя. Скоро видяха далечните огньове по планините отвъд Карис. Към небето се издигаха високи огнени стълбове. Когато войските на крал Андърс препуснаха през опустошените земи, зловонията изместиха аромата на летни поля.

Напред препуснаха разузнавачи и когато се върнаха, докладваха:

— Халите вече напредват през полята на изток от Карис, а кралица Лоуикър от Белдинук е строила войските си на три мили от предните им линии, точно зад Стената на Барън.

Крал Андърс заповяда да надуят тромпетите и воините му заликуваха. Цял ден бяха държали копията си, вдигнати към небето, сякаш черна гора от полирани пръти. Селинор подхвана бойна песен и копиеносците се строиха в три колони. И свалиха копията надолу в готовност за атака.

Скоро до слуха на Ерин достигна тътенът на препускащите през полята хали, извисил се над глухия тропот на конски копита и подрънкването на ризниците. Съскането им напомняше далечен прибой, а от стъпките им земята се тресеше.

Тя изкачи един хълм и видя на юг Карис — десетки хиляди факли блещукаха върху сивите стени на замъка. Пламъчетата им се отразяваха в спокойните води на Донестгрий, а над тях пушекът се стелеше като мъгла.

Пред замъка Карис бушуваше и ревеше черното море на халите.

В Цитаделата на Посветителите

Докато препускаше надолу и все по-надолу през назъбените тунели на подземния свят, все едно сред костите на безкраен червей, Габорн забеляза пред себе си странна светлина.

В първия момент помисли, че в тунела пред него има Лъчезарен, но не усети могъщата сила, която го бе пронизала предишния път.

Когато изскочи иззад завоя, видя Йоме — тичаше към дълбините на подземния свят. Движеше се много по-бавно от него, тъй като сега той имаше голям брой дарове.

Габорн едва не се препъна от изумление.

Изпревари я и видя изкривеното й от изненада лице.

— Как стигна толкова бързо? — попита я бавно той, за да го разбере.

— Намерих пряк път — отвърна тя.

— Тичай след мен! — подкани я Габорн.

Йоме го погледна в очите и вероятно зърна тревогата в тях.

— Време е, нали? Битката в Карис започва.

Думите й се точеха бавно, всяка гласна се издължаваше сякаш до безкрай. Това беше от даровете му на метаболизъм.

Габорн кимна. Идваше краят на трите дни, които бе обявил. Всеки момент в Карис щеше да пламне сражение, каквото не бе пламвало, откакто Ерден Геборен бе предвождал деветимата крале срещу ордите на халите във Визенгоуър.

Габорн усещаше своята армия от Избрани воини на десетки мили над себе си. Земните му сетива му позволиха да установи точното им местоположение. Отначало бяха яздили около двеста мили на юг, а оттам пещерите продължаваха на югозапад към Индопал. След време пътят отново зави на североизток, така че в момента двамата се намираха точно под Карис.

Предположи, че това е жизненоважно. Халите се опитваха да си осигурят земята над себе си — или може би над Великите печати. Но защо?

Можеше само да се досеща за отговора.

— Тичай след мен — повтори бавно Габорн.

— Накъде? — попита го Йоме.

И той се запита дълбоко в себе си как би трябвало да постъпи. Беше пристигнал, за да съсече Истинската властелинка, но земните му сетива го възпираха да го стори. Все още не можеше да се справи с чудовището — засега. Дори в този момент, когато му се струваше, че от всяка негова пора струи енергия, не бе равностоен на нея. Освен това Земята не би му разрешила да потърси и разруши Великите печати. Земята му възлагаше една-единствена задача.

— Трябва да намерим Ейвран! Тичай, колкото сили имаш.

Лицето на Йоме просветна и тя кимна.

Габорн хукна.

„Изминаха три дни“ — помисли отчаяно той. Макар заради даровете на метаболизъм да му се струваше, че тича из безкрайната нощ вече цели трийсет.

Всеки миг смъртта щеше да се спусне над сънародниците му. Представи си халите да се катерят по стените на замъка и да мятат злокобните си проклятия.

Следваше завоите на тунелите. Беше съвсем близо до дъното на Безкрайния развъдник. Земята се нагорещи като стените на камина, а тежките стъпки на халите бяха излъскали пода като мрамор. Почти нищо не растеше из тези тунели, освен трева-червей тук-там по стените. По пода пълзяха няколко раци-слепци. Вече не се намираше в пущинака.

На всеки няколко разкрача подминаваше страничен тунел или кухина. Насреща му се изпречиха няколко невъоръжени хали-работнички. Забави се само колкото да прониже всяка от тях в сладкия триъгълник и продължи нататък, оставяйки следите на смъртта зад гърба си. Заради късогледството си халите дори не усетиха приближаването му, докато не връхлетя отгоре им.

Тичаше, следвайки мириса на Ейвран. Чувстваше, че е наблизо. Една миля, половин миля, четвърт миля… и се изправи пред вратата.

Една вдлъбнатина отвеждаше към коридор с издълбани от двете му страни помещения за охраната. Щом Габорн закрачи навътре, от тях изскочиха две хали, готови за бой.

Първата размаха над главата си меч и изсъска уплашено. Габорн усети струя от думи да изпълва въздуха, по всяка вероятност викове от изненада или за предупреждение. Халата вирна глава, зина и в устата й проблеснаха кристални зъби, дълги като ками.

Той скочи в пастта й, стъпи върху тъмния й език и заби копието си в меката част на небцето, пронизвайки мозъка й. Върхът му се блъсна в черепа на чудовището.

Габорн завъртя копието, разрязвайки мозъка на халата.

От раната рукна тъмночервена кръв и парчета сив мозък.

Габорн изскочи от устата й още докато огромната оръженоска се свличаше на земята. Втората хала заотстъпва, изправена в цял ръст на задните си крака. Беше магесница с кристален жезъл в ръка. От ануса й изсвистя порой от думи — опитваше се да запокити проклятието си срещу него. Не можеше да му направи нищо.

Габорн подскочи на височината на гърдите й и заби копието в твърдата черупка точно там, където се намираше „бъбрека“ й, както твърдяха рицарите на Роуфхейвън. Разнесе се смрад на чесън — предсмъртният вопъл на халата.

Габорн се спусна в прохода.

Там беше Ейвран, извърнала към него подплашеното си лице, осветено от опала на сребърния й пръстен. Около нея клечаха изтощени от глад полуголи хора. Вонята беше умопомрачителна — на немити тела, урина и изпражнения, както и на гниещи рибени кости и непогребани трупове.

— Ейвран — викна Габорн, преди тя да успее да осъзнае присъствието му. И й подхвърли тоягата й от отровно дърво.

С десетте си дара на метаболизъм Ейвран все пак успя да реагира, преди другите да успеят да осъзнаят присъствието му: посегна към тоягата с бавно движение, сякаш се намираше под водата.

— Битката в Карис всеки миг ще започне! — извика Габорн. — Но аз не съм готов да се изправя срещу Истинската властелинка. Как да я сломя?

Ейвран все още продължаваше да протяга ръка към тоягата и да се взира в него. Гласът й прозвуча неестествено плътен и провлачен:

— Какво?

Габорн си наложи да говори по-бавно и повтори въпроса си.

На лицето на Ейвран се изписа тревога и тя прескочи наклякалите затворници. Движенията й му се сториха ужасяващо мудни. Тя направи две крачки, спря и викна:

— Чакай!

Извади пръстена от пръста си и го хвърли на затворниците. Трябваше да им остави някаква утеха.

Докато тя сваляше пръстена, върху стените на Карис загинаха двама от Избраните на Габорн — един храбър рицар и едно момиче. Смъртта им сякаш отвори рана в сърцето му и той се почувства като почва, от която са изтръгнали най-нежните цветя. Заболя го неописуемо.

Ейвран се втурна покрай него и викна:

— Насам!

Тичаше, колкото сили има, напрегнала всеки мускул докрай, което личеше по напрегнатото й лице. От зеленото блещукане на опала на Габорн силуетът й затанцува по пода на тунела.

Габорн закрачи след нея, недоволен от ленивите й движения, макар че тя имаше десет дара на метаболизъм.

„Сто дара? — усъмни се той. — Вероятно облекчителите са ми прехвърлили повече. Те ще ме убият.“

Следваше Ейвран по петите. Тя тичаше плавно и грациозно, напрегнала всичките си сили. От очите й бликаха сълзи. Сълзи от безсилие, помисли си Габорн, че не може да се втурне по-бързо.

Изпревари я, готов да унищожи всяка хала, която се изпречи на пътя им. С всяка следваща крачка усещаше приближаващата се опасност.

— Натам! — викна Ейвран. — По коридора, след три разклонения. Цитаделата на Посветителите.

„Разбира се!“, досети се Габорн. Ейвран му бе казала, че Истинската властелинка прави опити с дарове, но той нямаше никаква представа колко успешни са те. Ето защо не можеше да се надява да се изправи срещу нея.

Габорн остави Ейвран зад гърба си зави в коридора.

„Скачай!“ — предупредиха го земните му сетива и Габорн скочи на височина петнайсетина стъпки.

Пред входа на Кулата на Посветителите стоеше хала, огромна черна оръженоска. Острието изсвистя във въздуха под краката му.

Чудовището не отвори уста, а се дръпна назад със скорост, почти равна на неговата. Сетивните пипала по главата и челюстта му се изправиха и се усукаха като змии, което показваше, че халата е нащрек.

„Не е обикновена хала“, мина му през ума. Върху предните й крайници блещукаха мътносини руни.

Извисил се над халата, Габорн метна с все сила копието в сладкия триъгълник на чудовището. Замахна толкова силно, че усети как раменната му става се измъква от ямката си.

Копието улучи целта, прониза плътта на чудовището, заби се в мозъка му и завибрира като улучила дърво стрела.

Но огромната оръженоска не рухваше. Мечът й се вдигна и изсвистя във въздуха, преди Габорн да е докоснал земята. Той се изви като котка, докато острието се приближаваше със свистене към него, но то го улучи косо в гърдите, разкъса ризницата му и го запрати встрани.

Габорн се отдръпна, избягвайки следващия удар, който се заби пред краката му. Халата нападна и Габорн се метна назад.

Беше останал без оръжие, тъй като копието му стърчеше в мозъка на чудовището.

Ейвран дотича по тунела зад него и халата завъртя масивната си глава към нея, размахала сетивните си пипала.

В същия миг Габорн нападна. Подскочи двайсет стъпки и сграбчи дръжката на копието си във въздуха, но вместо да го издърпа, го завъртя с все сила и го тикна още по-надълбоко, докато падаше към земята, разрязвайки мозъка на чудовището.

То се разтърси и рухна на колене. В коридора пред него на пътя му се изпречиха нови два стража, но никой от тях не притежаваше скоростта на току-що победения от Габорн. Той се справи набързо с тях и се спусна към цитаделата на Посветителите.

Нито в най-прекрасните си сънища, нито в най-ужасяващите си кошмари бе виждал подобно място. Зелените проблясъци на опала не можеха да пробият мрака. Щом влезе в огромното помещение, сенките се разбягаха във всички посоки, но таванът беше толкова висок, че дори с даровете си на взор Габорн не видя нищо над главата си освен извити подпори, слепени с клей. По нищо не напомняха обичайно използваните от хората греди в залите в дворците. Приличаха по-скоро на опънати над бездна паяжини. Дори прословутата Къща на песните в Сандомир не можеше да се конкурира със сложността и великолепието на тази конструкция. Посивелите от времето подпори се извисяваха до тавана като дантели. Габорн си помисли, че дори паяк единствено във въображението или в сънищата си би могъл да изтъче подобна паяжина, ако можеше да сънува, разбира се. Конструкцията беше колкото необикновена, толкова и красива.

А под тази изумителна паяжина пъплеше огромно стадо вонящи хали-Посветители.

Зловонието им удиви Габорн не по-малко от самата гледка. Блъсна го облак от невероятни миризми — изпражнения на хали и гнилоч, примесени с мирис на дарове, крехки като лед и усойни като плесен.

В мрака на оформеното като купа пространство се блъскаха стотици хали. Мътната светлина на огнени руни се стелеше като мъгла наоколо.

На около двеста разкрача огромно колкото слон паякообразно създание лежеше по гръб с вирнати във въздуха сгърчени крака. Халите късаха с лапи и зъби парчета плът от туловището му.

По-нататък течеше зловонен поток, над който се издигаха серни изпарения. Някои Посветители бяха коленичили в плитчините, потапяха глави и след това ги издигаха нагоре като птици, които пият вода. Над тях се извисяваха две огромни дървета от камък, като останали без листа дъбове, чиито клони се бяха сгърчили като от неизразима болка.

Скрибуцайки с крилата си, из въздуха кръжаха ята грий, като подплашени прилепи.

Погледът на Габорн не стигаше до отдалечените кътчета на пещерата и той не можеше да прецени колко стотици Посветители би могла да побере.

Щом усетиха присъствието му, много от Посветителите се надигнаха и започнаха да отстъпват, като съскаха и изпускаха предупредителни миризми.

Габорн се втурна, скочи и заби копието дълбоко в сладкия триъгълник на най-близкия Посветител. Той изсъска и изпусна миризма на изгнил чесън, удари едва-едва копието и се свлече, подгъвайки крака. Халите се надигнаха и образуваха застрашителна стена от тела, проблясващи зъби и размахани като гребла лапи. Започнаха да се катерят по гърбовете си, като се опитваха да го достигнат.

Габорн скочи, превъртя се във въздуха и нападна най-близката хала. Прониза сладкия й триъгълник, избегна един удар и промуши друга хала.

От кръвта и парчетата сив мозък копието му стана мазно и хлъзгаво. Ръцете до лактите и лицето му бяха оплескани със съсиреци кръв. Той изтри очи и продължи битката.

На главата на всеки Посветител просветваше сребриста руна. Габорн предположи, че е знак за отдадения дар, но нито една от руните по нищо не напомняше поставяните върху хората. Тъй като халите пишеха с миризми, смисълът на изрисуваните по тях руни се излъчваше чрез аромати.

Габорн усети иззад стената от хали до ноздрите му да достига специфична миризма на вкиснато зеле. И в същия момент Земята го предупреди настойчиво: „Нападни!“

Той скочи върху една от халите, покатери се на главата й и погледна зад нея. На шейсетина стъпки по-нататък една хала отстъпваше през ордата. На челото й блещукаше една-единствена сребриста руна, но дузини огнени руни блестяха по краката й. „Вектор“, досети се Габорн.

„Нападни!“, настоя още веднъж Земята.

Габорн скочи на височина двайсетина стъпки, преметна се презглава във въздуха, прелетя над три хали и прониза с копието си сладкия триъгълник на чудовището.

Халите около него засъскаха, въздухът се изпълни с предупредителни миризми.

— Габорн! — извика отчаяно Ейвран.

Той погледна назад — тя беше на трийсетина разкрача от него близо до входа и стискаше черната тояга от отровно дърво.

— Не мога да ти помогна! Какво да направя?

Габорн усети със сърцето си опасността, която я грозеше.

— Знаеш ли къде са Великите печати?

Ейвран кимна.

— Иди да ги разрушиш — настоя Габорн.

Самата Земя го предупреждаваше, че тя трябва да се махне. Опасността беше все по-близо и ако Ейвран останеше там, където беше, щеше да я връхлети.

Габорн откопча опаловата си игла и я хвърли към нея. Отсега нататък щеше да се сражава на светлината от руните на халите.

Ейвран хвана иглата и без да каже нито дума, се извърна и побягна колкото можеше по-бързо.

Габорн удвои скоростта на действията си. Подскачаше, а чудовищата съскаха, замахваха с лапи към него и се опитваха да го захапят.

Той нанасяше удари наляво и надясно, пронизваше ги с копието и се опитваше да усети миризма на вектор.

Удряше и мушкаше отново и отново.

Постепенно разбра какви са намеренията на Земята. Отвсякъде беше заобиколен от опасности. Истинската властелинка бе усетила присъствието му и всеки момент щеше да се появи насреща му, както би сторил всеки Повелител на руни, защитавайки своите Посветители.

Бе доволен, че даде светлината си на Ейвран, защото така виждаше по-добре руните на халите.

Усещаше надигащата се вълна от ярост.

Тя приближаваше. Габорн скочи сред халите, спусна се между краката на едно от чудовищата, покатери се на гърба на друго и повали един вектор.

Тя беше на вратата.

Беше ликвидирал петдесетина Посветители, включително три вектора. Той се спусна към входа.

На вратата се изви черна вихрушка, по-мрачна от нощ. Това не беше видение. Помещението започна да се изпълва с изпарения — сякаш някаква мрачна мъгла. Каквото и да настъпваше към него, бе по-ужасяващо от хала.

Неочаквано Габорн я видя.

Сред сенките изникна чудовищно създание, по-огромно и застрашително от всички зли магесници, които бе виждал. Пристъпваше с трясък, а огромният й търбух тътнеше, докато тя се тътреше по пода. Съскаше оглушително, а от ануса й струяха миризми.

Вонята бе непоносима. Габорн усети миризма на плесенясали дарове, напомняща гранясала мазнина, развалено зеле и сплъстена коса, толкова зловонна, че го задави.

От нея се излъчваше мрак и докато пристъпваше към него, около краката му плъпнаха тъмни сенки.

Усети някаква замаяност. Създанието се заусуква като видение и Габорн не можеше да съсредоточи поглед върху него. Внезапно халата сякаш започна да се разраства и се извиси над него като някакъв исполин, изпълни цялото помещение, цялата вселена…

Мракът се спуска

Нощта се спускаше бързо над Карис. Слънцето потъна зад планините под завесата от пушеци, която покриваше небето. На двайсетина мили на север ордата на халите препускаше по планинските склонове и тътенът от стъпките на чудовищата разтърсваше земята. Боренсон не ги виждаше добре, тъй като ята грий затъмняваха гледката. Виячите надаваха странните си викове, сякаш писъци на тромпети, и над земята се носеше съскането на халите. Но друг шум безпокоеше Боренсон, някакво разтърсващо „бум-бум-бум“, като далечен гръм на фона на тътена на халите.

Ордата беше на по-малко от час разстояние. Мъжете по стените на замъка подхващаха бойни песни за кураж.

Хондлър заведе Боренсон до неговата позиция. Воините започнаха да вадят гредите от подвижния мост и да ги хвърлят в езерото.

— Пристига конник! — извика някой от покрива.

Боренсон се вгледа и видя в сумрака самотен ездач да препуска от юг върху бърз сив боен кон. Тропотът на копитата отекваше надалеч. Яздеше ниско приведен и наметалото му се развяваше като криле зад гърба му.

Тъкмо вземаше последния завой. Половината мост вече бе разрушен, но мощният кон скочи над водата и се приземи на не повече от десетина разкрача от Боренсон.

— Приветствам ви, сър…? — поздрави го маршал Хондлър.

Ездачът укроти коня, изправи се върху седлото и огледа преценяващо укрепленията. Беше възрастен мъж в сиви одежди, с побеляла коса и розови страни. В очите му проблясваше странна светлина и Боренсон имаше необяснимото усещане, че го познава отнякъде.

Докато се опитваше да си припомни къде може да го е срещал, си спомни детските години. Близо до тях имаше прасковена градина, в която обичаше да се разхожда. Бе прекарал безброй следобеди под разкривените клони на една праскова, така натежали от плод, че допираха земята — представяше си, че е в пълна с вълци и лъвове гъста гора. Отново изпита блаженството и хармонията на това забравено преживяване.

— Бинесман! — извика Мирима. — Какво правиш тук?

Боренсон най-после позна чародея. За последните два дни бе остарял поне с четирийсет години.

— Дойдох да защитя сънародниците си — отвърна той. — Може би за последен път.

И без да каже нито дума повече, заоглежда укрепленията: търсеше в каменния градеж слаби места, които само един маг можеше да различи. Купчини камъни, сред които проблясваха оръжия на хали, преграждаха насипа вместо разрушените мостови кули. Боренсон ги бе виждал нарисувани в някаква книга. Наричаха се „таралежи“. Бяха разположени шахматно, за да забавят нападението на халите достатъчно, та да могат стрелците и артилеристите да се прицелят точно от върха на кулите и да превърнат насипа в гробница на хали.

Малко по-нататък, на север и на юг от градските порти, бяха издигнати две нови стражеви кули.

— Катапултите в тези кули са лесна мишена — измърмори под носа си Бинесман. — Халите могат да ги бутнат и с мисъл.

Свъси загрижено чело и замърмори някакво заклинание, без да сподели нито дума нито с Боренсон, нито с маршал Хондлър, нито с някой от останалите.

— Как се озова тук? — запита го Хондлър. — Защо изостави Земния крал?

Бинесман погледна към Върховния маршал и изсумтя:

— От глупост. Поради собствената си глупост. В подземния свят ме раниха и Габорн ме зари с пръст, за да ме спаси. Дълго лежах под Земята и размишлявах, докато оздравея. А над главата ми тътнеше ордата на халите. Когато се събудих, Габорн вече бе твърде далеч, за да мога да го настигна. Тогава предположих, че Земята умишлено е оставила да бъда ранен. Поведох Габорн към подземния свят, защото усещах, че има нужда от мен. Но всички вие сте под моята закрила и знаех, че също се нуждаете от мен. И когато бях достатъчно здрав, се погрижих за някои неотложни неща на изток и пристигнах колкото ми бе възможно по-бързо.

— Благодаря ти — отвърна маршал Хондлър. — Чародей с твоята сила наистина е добре дошъл.

Бинесман се втренчи в стените на замъка. Изразът му стана тревожен и той поклати глава.

— Боя се, че не мога да помогна кой знае с какво. Но ще се опитам.

И скочи от коня, за да влезе в замъка. Но спря и се загледа в Мирима, след което постави ръка на рамото й.

— Твоето време дойде, жено. Враговете на Земята се събират и може би само ти си в състояние да се възправиш срещу тях. Помогни ни.

Стисна насърчително рамото й и се отдалечи.

Мирима остана известно време на мястото си, след което отиде до пълния с вода ров. Извади една стрела от колчана си и я потопи във водата, седна на земята и започна да очертава руни върху водната повърхност, като вадеше стрели една след друга.

Боренсон дълго не откъсна поглед от нея. Не разбираше смисъла на руните, които чертаеше, но не смееше да наруши спокойствието на една чародейка, която върши работата си.

След това тръгна към замъка след Върховния маршал Хондлър, Сарка Каул и чародея Бинесман. Докато крачеше по дигата, усети силна миризма на чесън, от която очите му се насълзиха.

— Какво е това? — попита Боренсон, като погледна надолу.

— Лук и чесън, сварени със сетивни пипала на хали — отвърна маршалът. — Надявам се тази воня да ги притесни по-сериозно, отколкото нас.

На лицето на чародея се появи заканителна усмивка.

— Да, това може би ще помогне повече от всичките ви укрепления и стрели.

Точно пред защитната стена на замъка се издигаше вал със солидни размери. В него също стърчаха оръжията на халите, насочени срещу самите тях. Разкривените остриета проблясваха като зловещи тръни по дължината на целия вал. Беше покрит с пънове и натопени в газ парцали.

В него бяха оставени три прохода, широки колкото да премине конник.

Хондлър поведе групата към градския площад, който бе ограден от подобни валове. Под тях отвеждаха улици на запад, на север и на юг. Бинесман огледа критично валовете, сякаш видът им го притесни с нещо. После внезапно вдигна тоягата над главата си и започна да чертае по стената руни на могъщество.

Накацалите по стените на замъка воини започнаха шумно да го приветстват, доволни, че чародей като Бинесман благославя укрепленията.

Маршал Хондлър спря. Бинесман се обърна и започна да произнася заклинание към насипа, над който се носеше миризмата на чесън. В това време маршал Хондлър се приведе към Боренсон от седлото си:

— Твоята позиция е тук, сър Боренсон. — Той кимна към вратата в укреплението вляво. — Ще воювате в група. При последното сражение халите превзеха стените за броени минути. Единственото, което ги спря, бяха храбреците, които се сражаваха рамо до рамо. Когато насреща им има повече воини, халите се объркват. Не знаеха нито кой от противниците им ще ги нападне, нито кой от тях представлява по-голяма заплаха. Когато нападнат, ще подпалите вала. Това ще ви подсигури достатъчно светлина и защита срещу халите.

— Труповете — каза Боренсон — много скоро ще задръстят пространството и ще ни лишат от възможността да се сражаваме.

— Имал съм го предвид — съгласи се Хондлър. — Вероятно ще се наложи да се оттеглите, за да имате място за сражение. При отстъплението си ще защитите Улицата на гирляндите. По нея има още три защитни вала. Разположили сме стрелци по покривите и по прозорците. Трябва да удържите халите, докато воините отстъпват.

Улицата на гирляндите прекосяваше целия остров и беше дълга около две мили. По продължение на първата половин миля от двете страни бяха наредени три-четириетажни порутени магазини. Сградите бяха толкова близо една до друга, че покривите им почти се съединяваха. По-нататък се редуваха разнебитени складове и ниски бараки.

— Последното ни средство — продължи Хондлър — са доковете, от които можем да превозим няколкостотин души. Ще задържите халите там.

Боренсон никога не бе слизал до старите докове и дори не знаеше пътя до тях, но това не го разтревожи особено. Щеше да се ориентира по отстъпващите воини. А и не се надяваше да доживее дотогава.

— Успех — пожела му Хондлър и погледна към южната кула, която се намираше на десетина разкрача. Мирима идваше към тях, след като бе приключила със стрелите. — Лейди Мирима — обърна се маршалът към нея, — качете се със стоманения си лък на третия етаж и освободете стрелеца, който е там. Предполагам, че имате желание да пазите гърба на съпруга си.

— Благодаря — отвърна Мирима.

Бинесман приключи със заклинанията и Сарка Каул погледна чародея и Хондлър.

— Сега — предложи Дните — нека обсъдим дали бихме могли да измислим как да спасим този град.

Докато Хондлър, Сарка Каул и Бинесман бързаха към старата графска кула на върха на хълма, Боренсон дълго не отдели поглед от гърба на чародея.

И въпреки че към града прииждаше безчислената орда на халите, усети в себе си искрица надежда.

До него стоеше Мирима, стиснала лъка. Хапеше нервно долната си устна и потропваше с крак, без да отрони нито дума. Боренсон знаеше, че й е неудобно да даде публичен израз на чувствата си, макар да успяваше да наваксва, когато останеха насаме. Мъжете върху стената подхванаха песен за кураж:

Мирима обви с ръка раменете му и дълго остана така. Държеше го, без да пророни дума. Накрая Боренсон прошепна:

— Обичам те. Мисля, че ми е било съдено да те обичам.

— Виж какво — отвърна Мирима. — След това сражение би могъл да ми покажеш колко ме обичаш, вместо само да ми го повтаряш.

Той не отвърна нищо. Намираше се в двореца, където бе загинал баща му, а земята се тресеше от стъпките на напредващите хали.

— Това място е добро за водене на сражение — продължи тя. — Отвсякъде сме обградени от вода. Усещаш ли силата й?

— Не — отвърна Боренсон. — Чувам плисъка на вълните в скалите и усещам във въздуха дъха на езерото. Но не усещам нищо.

— Тя ми нашепва спокойствие — каза Мирима. — Не се съпротивлявай прекалено на халите. Не заставай като стена насреща им. Ако го направиш, ще те разрушат. Бъди гъвкав като вълна. Втурни се да срещнеш яростта им и се опълчи, ако потрябва. Дръпни се назад, ако се наложи. И след това отново скочи, за да нанесеш удар.

Очите й излъчваха странна светлина.

— Ще направя всичко, на което съм способен — отвърна Боренсон, пообъркан от съветите й.

И я целуна продължително. В този момент един далекогледец извика от стената:

— Преден отряд хали атакува пред войските им! Няколкостотин на брой!

— Ела — каза Боренсон. — Ела да погледнем.

Боренсон се втурна през вратата към Улицата на гирляндите и се качи по една дървена стълба на стената. На разстояние три стъпки един от друг там стояха подредени стрелци и пехотинци. Нямаше цивилни зяпачи, които да им се пречкат, каквито очакваше да види. Хондлър им бе забранил да се мотаят наоколо.

Въздухът ухаеше на пресен ръжен хляб и печено месо — воините довършваха набързо приготвеното ядене. Нужни им бяха сили за предстоящата битка.

Боренсон присви очи и погледна на юг, но в сумрака не видя почти нищо. Халите се спускаха по планинския склон като черен прилив, но хълмовете скриваха главния им фронт. Не видя и нищо, което да му заприлича на челен отряд, освен няколко неясни силуета на хали — черни монолитни туловища, които препускаха сред зловещите кохорти.

— Някакъв знак за войските на Лоуикър? — запита той един едър воин.

— От север засега няма нищо — отвърна воинът, стиснал нервно бойния си чук.

В същия момент от върха на стената върху купчините папрати край пътя се изсипа град от запалени стрели. Папратите моментално пламнаха.

На светлината им Боренсон започна да вижда малко по-добре. През полето действително препускаха хали, сякаш бяха обезумели. Пъплеха като мравки във всевъзможни посоки.

Някои се изкачиха до ръба на огромната яма, от която бе изскочил световният червей, и залазиха предпазливо около кратера.

„Опитват се да научат, каквото могат, за предишното сражение — сети се Боренсон. — Душат изписаните по земята думи.“

Две от халите се втурнаха към замъка в края на полуострова. Едната стъпи върху скрит в сламата калтроп, изсъска от болка и вдигна високо опашката си — изпускаше предупреждение, докато измъкваше калтропа от стъпалото си.

Другарката й моментално препусна по покритото със слама поле, като събираше скритите калтропи и ги мяташе в езерото.

— По-умни са, отколкото предполагахме — измърмори някой зад гърба на Боренсон.

Никоя от халите-разузнавачки не се осмели да пристъпи върху насипа. Но се приближиха до главата на магесницата, в чиято паст бяха натъпкани вмирисаните на чесън сетивни пипала. Пристъпиха към нея, разтреперани от страх от миризмата, после препуснаха на юг към предните си линии.

Боренсон се усъмни, че ще им се наложи да препускат дълго назад. Замъкът под краката му се тресеше и земята тътнеше, сякаш приближаваше буря. Изненада се, като видя огромна неясна тъмна маса да се приближава на по-малко от десет мили от юг. Халите бяха по-близо, отколкото си бе мислил.

— Не остава много време — промълви Мирима.

Само на няколкостотин разкрача на брега южно от замъка се бяха скупчили петдесетина хали. При предишното сражение на това място те бяха започнали да изграждат от клей някаква странна кула със сини върхове, усукани като рогове на нарвал. Всичко това бе рухнало при появата на световния червей.

Сега започнаха да издигат върховете и те се извисиха на стотици стъпки във въздуха.

За броени минути успяха да закрепят основите им и се заизкачваха по тях.

Един далекогледец наблизо се провикна:

— На кулите забелязвам нещо ново: някакъв вид хала, каквато не сме виждали досега.

Боренсон присви очи, но едва различаваше тъмните силуети. Бяха издигнати само три кули, наклонени някак несигурно на една страна, като скършени рогове на нарвал. По върховете им се бяха покатерили няколко хали, които му се сториха някак странно деформирани.

— Опиши ми ги — викна той на далекогледеца.

— Приличат на оръженоски, но с по-тънки и по-издължени тела. А наглавниците им са поне два пъти по-дълги, отколкото на нормална хала, и са с повече сетивни пипала.

„Наглавник“ на хала бяха плочите около сладкия триъгълник, които образуваха „короната“ на главата.

— Наблюдават ни — извика далекогледецът. — Изучават укрепленията ни.

— Невъзможно — измърмори Боренсон. Халите бяха поне на шест-седемстотин разкрача, а според Ейвран не „виждаха“ на повече от двеста крачки. И все пак той ясно виждаше, че странните разузнавачи са се покатерили на кулите и висят по тях като богомолки на клонка. И освен това сякаш се взираха към замъка, размахали пипалата си като полудели.

Забеляза някакво движение на не повече от пет мили и разбра, че към тях като тъмна вълна се спуска огромна маса хали.

Предполагаше, че главният фронт на ордата е най-малко на час разстояние. Но разузнавачите се движеха пред челните редици. Не оставаше никакъв час. Нямаше дори и петнайсет минути.

— По-добре да застанеш на позиция — обърна се той към Мирима, докато дузина могъщи Повелители на руни приближиха до вратата на замъка, за да заемат позиции под защитния вал.

Стисна ръката й, а тя бръкна в джоба на туниката си и извади червено копринено шалче. Беше същото, което Боренсон бе завързал на копието си преди седмица на турнирния бой с Върховния маршал Скалбейрн в замъка Силвареста.

— Ето — каза тя, докато го завързваше на врата му. — Пази ми го.

След това се обърна и изчезна под един мрачен свод, забързана към кулата.

Боренсон не откъсна очи от кулата, докато не зърна раздвижване на прозорчето на третия етаж. Мирима протегна бялата си ръка и я размаха, но той не видя лицето й.

Боренсон така се бе съсредоточил да наблюдава халите-разузнавачи, че бе пропуснал да забележи защитниците, които бяха заели позиции под крепостния вал на Улицата на гирляндите. В калта до вратата бяха забити две факли и на светлината им той позна капитан Темпест от Лонгмът. И той като него бе храбър воин, но не разполагаше с изобилие от дарове. Третият бе Рицарят на справедливостта сър Гринсуор от Туум, който бе приел такова количество дарове на метаболизъм, че преждевременният гроб не му мърдаше. Двама бойци до него носеха златистите туники на Индопал. Представиха се със силен акцент. Единият бе мургав мъжага, казваше се Хамил Оват, деветият син на емира на Тулистан. Другият беше висок черен мъж от Деяз, воин от племето на свирепите тинту, и се казваше Нгуя Кинсага.

Нгуя огледа внимателно Боренсон и притвори очи в знак на уважение, но застана в челото на малката група.

— Преди седмица се бих с хали на тази врата — поясни той. — Те не се страхуват от мъж, който отстъпва пред тях или който брани земята си. Но когато тръгнеш насреща им, умират от страх.

После огледа всеки воин поотделно, сякаш по този начин искаше да узнае всичко за тях. След това вдигна копието си и го размаха заплашително.

— Не изчерпвайте докрай силите си — посъветва Боренсон тези, които разполагаха с голямо количество дарове. — Тук сме петима. Ако някой почувства, че се уморява, нека се оттегли и да остави на друг да нанесе последния удар.

Нгуя кимна одобрително и всички заеха местата си.

Боренсон не виждаше нищо от барбикана. С приближаването на ордата земята се тресеше все по-застрашително. Тътенът непрекъснато се усилваше, а над двора запрелитаха и грий — сигурен знак, че халите са вече тук.

Боренсон усети ударите на сърцето си и по тях заизмерва изтичането на секундите. Прииска му се да се качи на стената и да погледне от нея.

Далекогледците завикаха възбудено:

— Почти стигнаха градските врати, но се колебаят.

От саловете в езерото откриха огън срещу най-близките до брега хали.

— Милорд — викна един далекогледец. — Виждам войските на Лоуикър по хълмовете отвъд Стената на Барън. — И след секунда добави: — Милорд, от изток се издига разузнавателен балон!

Боренсон знаеше, че само огнетъкачите на Радж Атън използват разузнавателни балони. Тук на Градския площад не се усещаше никакъв вятър. От всичките му страни се издигаха стените на замъка. Той погледна нагоре и видя потрепващите на небето звезди, почти скрити от тънката пелена на довяваните от юг пушеци, поради което улиците тънеха в сумрак. Но отвън подухваше леко в източна посока. Балонът щеше да се извиси над града и над полесражението и огнетъкачите на Радж Атън щяха да наблюдават битката необезпокоявани. Вероятно след около час балонът щеше да кацне на изток сред неговите войски.

Боренсон погледна на юг и зърна под тъмния свод на кулата върху стената на замъка мъжки силует. Мъжът беше червенокос и стойката му му се стори позната. Сърцето му подскочи в гърдите, защото си помисли, че е баща му.

Погледна отново, но там нямаше никого.

Боренсон преглътна. Беше сигурен, че е духът на баща му. Усмихваше му се, сякаш го очакваше.

„Тук ли ще умра?“, запита се той.

Огледа се и за първи път в живота си усети страх. Винаги досега бе тръгвал на бой с неумолима решителност, изплезил език в лицето на смъртта.

Попита се къде ли лежи баща му. Преди седмица намери тялото му на зеления склон под двореца на граф Палдейн. Сега по всяка вероятност беше долу в гробниците.

Карис бе построен върху няколко ниски хълма, които стърчаха над водата. На изток хълмовете бяха надупчени като решето от древни пещери и тунели — гробници за мъртвите и складове за храна и скривалища за войските при обсада.

— Халите се събират — викна един наблюдател. — Виждам магесницата им! Ама че е огромна, в името на Седемте стоящи камъка! Пригответе се!

Дълго след това не се случи нищо. Някой на улицата запита:

— Какво става?

— Приближиха насипа, подушиха и се оттеглиха. Сега са близо до Хълма на червея — заобяснява на висок глас далекогледецът. — Виждам цяла група магеснички. Изглежда, искат да построят отново онази руна — Печата на опустошението.

Навсякъде по стените на замъка припламнаха огньове. Млади факлоносци тичаха да занесат светлина на всеки, който се нуждаеше от нея. По цялото протежение на Карис хората започнаха да си подвикват нещо, но съскането на халите и тътенът от стъпките им заглушаваха виковете. Всички очакваха началото на сражението и градът бе заприличал на кошер, огромен кошер, в който мъже и жени притичваха нагоре-надолу.

Чародеят Бинесман се втурна в двора и хукна по Улицата на гирляндите към доковете.

След малко маршал Хондлър се появи тичешком на Градския площад с факла в едната ръка и копие в другата.

— Всички Повелители на руни да останат на позиция — викна той. — Всички лордове на изток и на юг от мене по моя команда да започнат да се изтеглят към гробниците. Всички цивилни веднага да се насочат към доковете.

— Какво? — викна от стената един от лордовете. — Караш ги да се оттеглят, преди да е започнала битката?

— Всеки, който иска да остане жив, да направи, каквото казах — веднага! — изкрещя Хондлър.

Стотици цивилни, стрелци и лечители едновременно започнаха да се спускат от кулите и да се втурват по Улицата на гирляндите, следвайки Бинесман.

Боренсон моментално се сети какво е намислил Хондлър. Сарка Каул ги бе предупредил, че Риала Лоуикър и Радж Атън няма да изпратят войските си в бой, докато Карис не падне. Тъй че Хондлър се надяваше да успее да ги заблуди, че Карис губи, за да ги подмами да му се притекат на помощ. Като изпратеше лордовете да пазят гробниците, а цивилните в тайните зали, които отвеждаха към доковете, Хондлър щеше да скрие повечето мъже под земята.

Над главите им припляскваха с криле грий, сякаш скимтейки от болка, а халите съскаха като огромно море.

Хондлър се качи на стената и дълго оглежда обстановката.

Разузнавателният балон летеше във въздуха като огромен граак. Вятърът го насочваше право към града. Огнетъкачите проблясваха в коша му, сякаш всеки момент щяха да избухнат в пламъци.

— Не позволявайте на халите да изградят руната! — изкрещя Хондлър. — Стреляйте с катапултите!

Стрелците викнаха в отговор:

— Сър, на такова разстояние можем да стреляме само с гюлета!

— Стреляйте! — настоя Хондлър.

След секунди от върха на кулата полетя залп от метални топки.

Халите засъскаха от ярост.

Далекогледците закрещяха:

— Нападат!

Въздухът съскаше от свистенето на гюлетата и прозвънването на хиляди лъкове, изпращащи градушка от стрели.

— Ама че са бързи, в името на Стихиите! — изруга някой.

„Няма да продължи дълго“, помисли си Боренсон: чуваше ужасените писъци по стените. Грабна една факла и я метна върху защитния вал. Факлата падна върху шиповете и просмуканите с газ парцали. Лумна огън и освети целия двор.

На Градския площад изневиделица скочи хала, огромна магесница, размахала с ръмжене кристалния си жезъл. От хълбока й стърчаха две стрели от катапулти.

Боренсон замръзна от изненада.

Халата се завъртя и изпусна проклятието си, а отгоре й заваля град от стрели. От жезъла й изригна червен облак, чиито отровни пари изпълниха пространството. Стрелите пронизаха сладкия й триъгълник и тя се свлече, тресейки се, на земята.

„Откъде изникна?“, запита се Боренсон и си даде сметка, че е скочила отгоре. Вдигна очи и видя други три хали да препускат по стената и да къртят зъберите, които летяха във всички посоки.

Една хала се наведе от върха на стената, размаха оръжието си и покоси едновременно трима души. Купчина черва пльосна в краката на Боренсон, а от небето заваля кървав дъжд.

— Покатерили са се на стената! — изкряска някой.

Една хала се сгромоляса върху покрива на магазина от другата страна на улицата. Шестнайсеттонното чудовище направо го срути. Разлетяха се греди и каменни отломки. Етажите рухнаха един подир друг върху надаващите ужасени писъци мъже и жени в сградата.

Обхванати от ужас, стрелците на стената отстъпваха и стреляха срещу чудовищата.

Облакът от проклятието на магесницата се спусна върху Боренсон и в ушите му отекнаха думите: „Пълзи, ти, дете човешко“. Усети да го сковава безсилие, краката му омекнаха и той едва се държеше на тях. Стомахът му се сгърчи и сърцето му задумка, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

Обхванати от ужас мъже рухваха от стените. Стрелците захвърляха лъковете. Могъщи воини се сгромолясваха като покосени.

Огромна оръженоска скочи от стената, масивното й тяло се приземи с трясък зад Боренсон и цялата улица се разтресе.

Боренсон нададе боен вик и се спусна насреща й.

В Леговището на костите

Ейвран надникна в тунела, който отвеждаше към Леговището на костите. Насреща й препускаше огромен оръженосец, размахал тревожно сетивни пипала при миризмата на кръв. Щом усети присъствието й, се закова на едно място.

Ейвран се съсредоточи и изпрати мисъл на чудовището: „Не съм истинска. Заразил си се от «мечтите на червея».“

За миг халата се вцепени, стиснала меча си. Ейвран подскочи и описа с тоягата си във въздуха руната, която бе виждала да използва често вайлдът на Бинесман.

После цапардоса оръженосеца по костните плочи над муцуната. Черепът му се пръсна и в мозъка му се забиха парчета кост. Чудовището се свлече на земята.

Ейвран се промъкна край мъртвата хала и хукна към Леговището на костите. Докато тичаше по назъбения тунел, й хрумна, че никой никога не е изпитвал подобна самота. Напредваше към сърцевината на Безкрайния развъдник, на дълбочина, каквато нито едно човешко същество не бе достигало.

По лицето й се стичаше пот; тишината тежеше като олово. Единственият звук бяха отекванията на стъпките й и учестеното й дишане.

„Ако се нараня или умра тук долу — помисли си Ейвран, — никой никога няма да ме намери.“

Тунелът извиваше през развъдника, сливаше се с други проходи и образуваше усукан лабиринт. Във всички посоки водеха разклонения — едно вляво от нея отвеждаше на десетина мили до подземно езеро, където халите развъждаха огромни риби-слепоци. Друго се спускаше в древна пещера, където млади магеснички се обучаваха да правят огнени руни. Трети тунел се спускаше отвесно надолу към леярна, в която свирепи ковачи изковаваха метални оръжия. Четвърти отдясно се спускаше към тунел, чиито стени бяха от чист кървав метал, толкова богата рудна жила, че самият Радж Атън не би могъл да си го представи и в най-грандиозните си мечти.

Докато напредваше, душеше въздуха, за да се увери, че паметта й не я подвежда. Бе прекарала часове наред в общуване с Майстора на пътя, прониквайки в дълбините на паметта му. Той бе познавал отлично пътя и сега Ейвран преодоляваше засуканите лабиринти с лекота.

Но й оставаха още много мили.

Налетя на два вияча, огромни жълтеникави паякообразни същества, които влачеха каменни ведра с руда към мините. Чудовищата захвърлиха ведрата и затръбиха зловещи предупреждения, докато ги подминаваше.

Едрите виячи се уплашиха от нея повече, отколкото тя от тях.

Продължи да тича още десетина мили, без да срещне хали. А в паметта на Майстора на пътя тези тунели винаги бяха оживени. Ейвран чак сега започна да проумява колко много хали е изпратила срещу Карис Истинската властелинка.

Буквално бе опразнила подземния свят.

Ейвран започна да изнемогва от жажда. Стигна до страничен тунел, който се спускаше почти отвесно на стотина разкрача, след което отново ставаше хоризонтален, отвеждайки към Леговището на костите.

Тук земята пареше. Дори с дарове на издръжливост нито едно човешко същество не можеше да издържи дълго.

Тя се втурна в помещението. Леговището на костите представляваше огромна пещера, която съществуваше от хилядолетия. От тавана висяха сталактити, покрити с пухкава трева, и корени, които бавно се полюшваха във въздуха. Кости на хали задръстваха пода — древни черепи със зейнали кристални челюсти, нащърбени зъби колкото ръката на Ейвран и огромни бедрени кости с дебелината на дънери. Във въздуха стърчаха големи като коси нокти; навсякъде се извисяваха купища рогови плочи, които не можеха да се сравнят с нищо, което се срещаше над земната повърхност. Бяха прозрачни като кристали. Някои от тях бяха толкова древни, че имаха мътночервеникавия цвят на кехлибар, а други блещукаха в лимоненожълтия цвят на скорошна смърт.

На места пластът кости достигаше дебелина петдесет разкрача и образуваше малки хълмчета, между които халите бяха разчистили проходи. Ейвран напредваше през долина от кости.

Това бяха победените неприятели на Истинската властелинка, натрупани тук като трофеи, за да вдъхват страхопочитание у халите, които пристигаха на преговори при нея.

Едва след като видя всички тези скелети, Ейвран придоби по-ясна представа колко древна е Истинската властелинка, колко стародавна е злокобната й воля.

Знаеше, че чудовището е покорило всички други обиталища на хали. Но не беше успяла да прецени колко кралици е ликвидирало.

Мъртвите наброяваха хиляди.

Ейвран забави крачка, докато обикаляше печалната долина.

Някъде тук би трябвало да се спотайват хали, някои от Стражите-сенки на кралицата.

Но огромното помещение бе потънало в тишина.

„Значи всички са се изкачили на повърхността — помисли си Ейвран. — И предвождат войските й.“

И все пак усещаше, че няма да успее да стигне Залата на печатите, без да срещне някой от стражите.

Не долавяше миризмата им. Халите можеха да скрият своя мирис, да го направят подобен на скала или растение. Нито пък би могла да ги съзре, ако се криеха някъде.

Избистри съзнанието си, разпростря сетивата си и го усети — Съпруга на сенките.

Очакваше я търпеливо на пътя пред нея. Беше предположил, че някой ще се опита да проникне тук.

„Аз съм — пошепна в съзнанието му Ейвран. И запристъпва предпазливо напред. — Трябваше да дойда. Трябва да разруша Печатите.“

Чу смътния отговор на Съпруга на сенките, произнесен като че ли мимо волята му: „Подуших те. Знаех, че ще дойдеш.“

„Пусни ме да мина“, отвърна Ейвран.

Пред нея на височина седемдесет стъпки почти до тавана се издигаше хълм от кости. Върхът му бе увенчан с черепите на гигантски хали с насочени навън като листенца на маргаритка зеещи муцуни.

Образуваха нещо като гнездо. Между черепите като зъбци на корона стърчаха жезлите на могъщи магесници. Това бе величественият трон на Истинската властелинка, седалището на могъществото, от което тя надзираваше своите слуги. Над гнездото като зъби провисваха огромни сталактити.

„Подвластен съм на мириса на заповедта — отвърна Съпруга на сенките. — Трябва да пазя това място.“

Някои от костите под трона неочаквано се размърдаха и Съпруга на сенките изпълзя и надвисна над Ейвран. В едната си ноктеста лапа стискаше огромно оръжие, каквото тя не беше виждала никога. Оръжието излъчваше черен хлад, а острието му се виеше на вълни. Момичето долови мирис на руни с аромати от могъщи магеснички, изваяни по цялата му дължина. В другата си ноктеста лапа Съпруга на сенките държеше изплетена от кожа на хала черна мрежа.

Беше огромен и Ейвран долови мириса на стотици руни върху него и ги видя да блещукат като бледи синкави пламъци върху ръцете му и по костния ръб на огромната му глава.

Движенията му бяха мълниеносни и грациозни и Ейвран не посмя да поведе битка с него.

„Твоят предшественик изяде мозъка на Земен пазител — напомни му Ейвран. — Знаеш онова, което узна той. Не съм дошла да унищожа твоите сънародници, а да ги спася.“

Чудовището замахна.

Тя вдигна тоягата си и си представи върху покрива над главата си руна, разтрошаваща камък. Камъкът моментално омекна и руната се оформи.

Таванът на помещението започна да се руши. Колосалните сталактити започнаха да се откъртват от собствената си тежест.

Съпруга на сенките се метна встрани, за да избегне първия сгромолясал се сталактит. Ейвран се втурна с все сила назад.

Сталактитите се сипеха като копия заедно с рухващите скални плочи. Леговището на костите се сгромолясваше над главата й.

Ейвран хукна като обезумяла през долината. Успя да отскочи миг преди огромен овален камък да задръсти пътя й.

Каменният дъжд се сипеше върху древните купчини кости на хали. Подът тътнеше и се тресеше под краката й.

Ейвран тичаше към изхода на залата, прималяла от страх, че Съпруга на сенките може всеки миг да се хвърли отгоре й. Камъните обстрелваха пода като снаряди. Задушлив и черен като нощта облак прах изпълни пещерата. Беше толкова плътен, че светлинката на опаловата игла не можеше да пробие мрака. Ейвран не виждаше нищо около себе си.

Метна се под един череп на хала. Наоколо й се сгромолясваха каменни отломки, парчета отскачаха от земята и я удряха по краката. Заслепяващият прахоляк се втурна насреща й и тя закри очи с ръце. Прахолякът нахлу в ушите й, влезе в яката й, задръсти ноздрите й. Нямаше спасение от него.

Ейвран отключи сетивата си и ги разпростря, за да открие Съпруга на сенките.

Огромната хала беше в окаяно положение. Върху гърба й се бяха стоварили няколко тона скали и постепенно изтласкваха въздуха й. Дясната ръка на Съпруга на сенките бе прикована, а с лявата се опитваше да си разчисти пътя. Но въпреки невероятната си сила, едва ли щеше да се измъкне. Намираше се на не повече от стотина разкрача от нея.

„Съжалявам — изпрати му мисъл Ейвран. — Не исках да те нараня. Никого не искам да наранявам.“

Тътенът на срутващи се камъни бе поутихнал. Само няколко скални отломки се отцепиха от тавана и се строполиха върху развалините.

Ейвран се измъкна изпод черепа и се огледа. Прахът беше толкова плътен, че я заслепяваше, а и щеше да виси във въздуха още часове, които тя не можеше да си позволи да пропилее.

Подскочи и започна да си проправя път сред строшените камънаци, бързайки към Залата на печатите. Тонове камъни и скални отломъци покриваха Леговището на костите. Някои се разклащаха заплашително, щом стъпеше върху тях, и се налагаше да ги заобикаля. Хвърли поглед към величествения трон и успя да зърне премазаните и разтрошени черепи. Очите я боляха от гъстия прахоляк.

Заизкачва камъните, под които лежеше Съпруга на сенките, притеснена, че той всеки миг може да измъкне лапата си и да я размаже.

Надникна в съзнанието му и усети яростта и безпомощността му. Мъчеше се да се измъкне, без да съзнава колко близо е тя до него. Ейвран пристъпи внимателно върху първата огромна канара — боеше се чудовището да не долови присъствието й по допълнителната тежест.

Камъкът под нея внезапно се размърда и хлътна надолу.

„Ще ме хване!“, помисли си тя.

Подскочи високо, стъпи върху една масивна канара и отново отскочи. Отдалечи се, подскачайки като жаба, от погребания си враг.

Стигна отсрещната страна на Леговището на костите. Пред нея зейна тунел и настилката от натрошени камъни свърши.

Залата на печатите беше само на три мили по коридора. Щеше да стигне там за минутки.

Втурна се през тунела, подминавайки проходите, които отвеждаха до покоите и до люпилнята на Истинската властелинка. Избърса очи и преглътна сълзите си.

В съзнанието й изникна образът на Габорн и тя се запита как ли се справя. Беше така объркана, че в първия момент не усети трусовете.

Беше земетресение. Ребрата-подпори по стените се люшнаха, а подът под краката й започна да пропада и да се издига като морска вълна. От тавана се откъртиха скали и рухнаха на пода, вдигайки облаци прах.

„Земята страда“ — помисли си Ейвран. Усещаше тъпата болка, която сякаш се бе загнездила в самите кости на света, увеличавайки собственото й страдание.

Зави зад следващия ъгъл и на пътя й се изпречи хала — огромна клатушкаща се матрона. Усетила приближаването на Ейвран, тя се завъртя и побягна към люпилните помещения. Ейвран подуши зова й за помощ.

В джоба на наметката си носеше стрък магданоз, който й бе дал Бинесман. Беше й казал да го завърже на седем възела и да го хвърли зад себе си, ако нещо тръгне да я преследва. Беше го завързала, но досега не й се бе налагало да го използва.

Тя стисна с пръсти изсушените листенца, пусна магданоза на пода и изтананика:

Пак затича по тунела. Подът под нея се люшна от нов трус и се изви като гърбица пред нея. Ейвран заподскача като заек между щръкналите скални плочи.

Не беше далеч — нагоре по тунела, зад един завой, по моста с гърнета, които разплискваха нажежена бяла кал върху стените, зад ъгъла.

И най-после стигна — помещението бе много по-малко от Цитаделата на Посветителите — не повече от двеста-триста разкрача от единия до другия край. От бълбукащ извор извираше гореща вода и бавно се стичаше по пода. От тавана надвисваха няколко каменни ствола.

Залата бе някак призрачно осветена.

На пода бе издълбана огромна руна, дълга стотина разкрача: Руната на опустошението. Видът й бе зловещ, а това, че бе издълбана в камъка, я правеше още по-злокобна. Имаше много сложна форма. На Ейвран й заприлича на две извити в огромна окръжност змии, които се дебнат да се нагълтат. Изпъкналостите, които стърчаха тук-там, подсилваха чудовищността на гледката. Над руната бавно се виеше в кръг мъгла и я скриваше от погледа.

Самата руна беше от пръст. От издълбания камък на различна височина стърчаха буци и ръбове и образуваха странен барелеф.

Над руната потрепваха червени и сини пламъци и мятаха призрачни отблясъци по стените. Ейвран не виждаше източника на огъня. Пламъците като че ли изскачаха от самата земя и тя видя тлеещите въглени, но пръстта около тях не гореше.

Ейвран се огледа. Габорн й бе казал да разруши Печатите. Но тя виждаше един-единствен печат, Печата на опустошението.

Къде бяха останалите?

Опита се да си представи някакво близко помещение, в което можеше да са скрити. Но в паметта на Майстора на пътя руните се намираха пред нея.

Изведнъж тя се задъха: сред трепкащите пламъчета различи силует. Напрегна очи и можа да различи руна, която не бе издълбана в камъка, а бе образувана от самия огън. Печатът на пъкъла.

А над земната и огнената руни се носеше сивкава мъгла и кръжеше в лениви спирали. Не подухваше никакъв ветрец. Третата руна също беше на мястото си — Печатът на небето, изписан от въздушните струи.

Руните бяха подредени една върху друга.

Първият й импулс бе да разруши Печата на опустошението.

„Мога да срутя покрива отгоре й“, помисли си Ейвран.

Вдигна тоягата и заизрича заклинание за размекване на камък.

Под сянката

Габорн отстъпваше пред бушуващата Истинска властелинка. При всяка крачка назад Земята го предупреждаваше: „Бягай“, последвано от: „Нападни!“

Това означаваше, че все още не е в състояние да се справи с чудовището. То го превъзхождаше многократно. И той бягаше и ликвидираше Посветителите, които му се изпречваха.

В Карис битката бе в разгара си. В един-единствен миг от него бяха изскубнати десетки Избрани и Габорн изплака от болка.

Мрачни изпарения се усукваха около краката му, а сърцето му сякаш бе вкочанено от лед. Гласът на Истинската властелинка зашепна в съзнанието му: „Ти загуби. Заради собствената ти слабост твоите Избрани ще загинат.“

Габорн виждаше ревящата черна вълна на халите да се носи по насипа и чудовищата да се мятат върху стените на замъка. Целият град бе обхванат от пламъци, единствената светлина в един помръкнал свят. Злата магесница и помощничките й бързаха да създадат нов Печат на опустошението. Над него трептяха синкави проблясъци.

Сред пушеците над замъка се носеше балон във формата на граак.

Армията на Габорн търпеше поражение. По стените на замъка тичаха ужасени мъже. Габорн видя как една хала се пресегна и сграбчи едно момченце от един прозорец на кулата. Беше сигурен, че видението показва реално случващото се, защото момчето беше един от неговите Избрани и той усети, че го изтръгнаха от него.

Гледката се смени и Габорн видя като от птичи поглед изправения върху високия хълм на запад от Карис Радж Атън заедно със строените зад гърба му войски. Лицето му бе истинска маска на разрухата с изгореното му ухо, сгърчена върху челюстта кожа и присвитото побеляло и невиждащо око.

Гибелта на Карис явно го въодушевяваше и той се наслаждаваше на гледката на нахлуващите през стените хали, които претърсваха всеки дом и мазе, за да открият защитниците на града.

„Това е твое дело — прошепна Истинската властелинка. — Ти направи от него свой враг, ти искаше да му отнемеш живота.“

— Лъжеш! — изкрещя Габорн. — Той сам стана мой враг — по твоя заповед!

„Търси начин да ме забави“, осъзна той. Втурна се към следващия Посветител и промуши с копието бъбрека му.

„Легни“, пошушна Земята и Габорн се метна на пода край краката на друга хала.

В същия момент Истинската властелинка замахна със зловещия си камшик и разцепи въздуха над главата му.

„Дръпни се“, изкомандва Земята и Габорн отскочи встрани в мига, в който чудовището изсъска проклятието си.

От върха на жезъла на чудовището блъвна черна струя, която се заби точно там, където Габорн се намираше преди секунда. От докосването й пръстта кипна и във всички посоки се разлетяха скални отломки. Трима Посветители рухнаха като поразени от светкавица. Наоколо се посипаха кръв и кости.

Подът под краката на Габорн се надигна и мощен трус разлюля залата. От тавана западаха камъни и се вдигна прах.

„Нападни!“, изкомандва Земята и Габорн се хвърли към една хала и заби копието в тялото й. Погледна назад и с удовлетворение установи, че една от призрачните синкави руни на чудовището помръква.

Струите на мрака се спуснаха върху него и Габорн изпита желание да се свие на пода и да умре. Властелинката се опитваше да го подчини на волята си.

— Нека ме закрилят Лъчезарните! — изкрещя Габорн.

В същия миг усети неистово желание да се превърне в сияйна светлина и да превъзмогне разрухата около себе си.

Чудовището изсъска и сянката му се отдръпна.

„Самото ми желание й причини тази пронизваща болка — досети се Габорн. — Значи мога да се справя. Мога да призова Лъчезарните и тя го знае!“

„Не — прошепна чудовището. — Не си достоен.“ И пред очите на Габорн се заредиха гледки: две хали да разкъсват един мъж, биейки се коя да го изяде; жена, която се опитва да се спаси от хала, която я съсича на две. „Ето какво завеща на народа си“, изсъска чудовището.

Габорн не искаше да повярва. Като му показваше разрухата на света, звярът се опитваше да го отчае.

— Достоен съм — отвърна Габорн. — Лъчезарните ме удостоиха.

Истинската властелинка изхриптя и замахна.

Габорн отстъпи и клоните на едно каменно дърво се забиха отзад в ребрата му.

Чудовището се извиси във въздуха.

„Скачай“, нареди му Земята. Габорн подскочи на височина трийсетина стъпки между два клона на дървото. „Завий“, последва нова команда и Габорн я изпълни в движение. „Завий“, нареди му отново Земята и той отново сви встрани, докато падаше към земята.

Истинската властелинка сечеше въздуха с кристалния си жезъл, размахваше го с невероятна скорост. Веднъж, два пъти, три пъти изсвистя жезълът на косъм от падащия Габорн, но и трите пъти той успя да се измъкне в последната секунда.

Щом стъпи на земята, забеляза на входа на залата светлина и огромни танцуващи силуети. Йоме му се бе притекла на помощ.

Земята се разтресе и от тавана се посипаха камъни.

Много мили пробяга Йоме, следвайки Габорн, преди да зърне светлина пред себе си след поредния завой. Видя множество силуети на мъже и затаи дъх, защото си помисли, че Габорн е налетял на инкарски военен отряд.

Но щом приближи, видя група слаби като скелети същества, навлечени в парцали, които й припомниха разказите на Ейвран за затворниците в мрачните кътчета на света.

Втурна се към тях и попита:

— Къде е Габорн?

В първия момент никой не отговори, тъй като тя имаше много дарове и говореше с голяма скорост, но накрая един посочи по тунела.

— Нататък! По-бързо!

Йоме препусна по излъскания като мрамор от халите каменен под. Сърцето й блъскаше като побесняло. Тя оглеждаше всяко разклонение от страх да не изгуби посоката. Зърна издълбани в скалата огромни зали и й се прииска да ги проучи, за да узнае колкото може повече неща за халите.

Бе загубила представа за времето. Тичането й сякаш нямаше край и единственият й спътник беше неизменният подтик да продължава все по-напред.

Зави зад един ъгъл и видя три мъртви хали и проход на тунел. Чу вика на Габорн сякаш някъде от много далеч:

— Йоме, стой там!

Земята под краката й се надигна и се разлюля. Йоме притича да се облегне на една стена — боеше се, че таванът ще рухне отгоре й, но забеляза, че стените и таванът са подсилени с клей.

Втурна се през входа на огромното помещение. От тавана се сипеха камъни. Навсякъде имаше купища умрели хали. Видя в далечината да пристъпва хала, по-огромна и отвратителна от всичко, което си бе представяла.

Утробата й бе така препълнена с яйца, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Но въпреки това чудовището се носеше по бойното поле с такава невероятна скорост и грация, че дъхът на Йоме секна.

След миг забеляза и Габорн — силуетът му бе осветен от блещукащите руни на халата. Пространството около него беше празно, тъй като халите отстъпваха, щом ги наближеше.

Габорн и противничката му пристъпваха като в танц, сякаш всеки от двамата усещаше мислите на другия. Габорн отскочи осемдесетина стъпки назад, като се завъртя във въздуха, за да избегне камшика на чудовището.

Йоме не бе допускала, че мъж може да притежава такава грация и повратливост. Движенията му й заприличаха на небесна светкавица. Стори й се, че се е превърнал в природна стихия, в Дара всечовешки.

Но и Истинската властелинка го следваше в същия ритъм, тъй че ако той се бе превърнал в Дара всечовешки, нейната мощ и неумолимост бяха доказателство, че е придобила даровете на всички хали.

Двамата се спуснаха между две причудливо разкривени дървета.

— Йоме! — викна Габорн. — Убий векторите.

В пещерата имаше безброй хали и върху всяка потрепваха нежните сияния на руни. Йоме се досети. Огледа се наоколо, за да открие онова, което търсеше. Забеляза вляво от себе си ярко сияние. Около него се бяха струпали пет-шест хали, сякаш за да го скрият от погледа й.

Йоме се спусна право към светлината. Няколко млади стражи се втурнаха насреща й. Щом ги приближи, тя скочи срещу главата на един от тях. Той се дръпна назад, а Йоме се промъкна между краката му и изскочи зад него.

Видя легнала хала, върху чиито рамене и глава потрепваха десетки бледосинкави руни. Вектор. Йоме заби копието си в сладкия триъгълник и от раната бликна кръв и мозък.

На двеста разкрача от нея Истинската властелинка изсъска яростно.

Една канара се стовари наблизо и отломките й се пръснаха като дъжд. Някои хали засъскаха от болка.

Йоме се огледа за следващата си жертва.

С разтуптяно от ужас сърце Боренсон се втурна срещу халата.

— За Хиърдън! — изкрещя капитан Темпест и се присъедини към него. Халата се завъртя, за да ги пресрещне, и зае защитна поза. Огромното острие се извиси и се стовари отгоре им.

Боренсон се търкулна на една страна, а Темпест се втурна напред и намушка звяра в гръдния кош. Халата се дръпна, измъкна копието от ръцете на Темпест и се търкулна, ритайки във въздуха.

Друга хала скочи от стената и едва не се стовари върху нея. Беше един от младоците, които Габорн беше видял да яздят върху гърба на матроната. Беше малко по-малка от слон, но сякаш имаше безброй крака и се движеше много по-бързо от възрастните. Съществото се втурна, сграбчи един воин, който се опитваше да избяга, и го сгриза наполовина.

Една стрела от кулата зад гърба на Боренсон се заби в сладкия му триъгълник. Чудовището се сгърчи като оса, опитвайки се безуспешно да измъкне стрелата.

С периферното си зрение Боренсон забеляза, че още и още младоци валят като градушка от стената на замъка.

Нямаше и следа от воините, които трябваше да защитават вратата. Бяха все още във вътрешността на двора.

Южно от Боренсон бушуваше пожар. Огнената стена се издигаше на четирийсет стъпки височина и го разделяше от останалите.

Той погледна нагоре към стените на замъка. Балистите и катапултите не стреляха. Халите, възрастни и младоци, вече бяха превзели северната кула и десетина чудовища се бяха изкатерили върху стената. Неколцина воини се втурнаха насреща им, но вече нищо не можеше да спре прииждащите хали.

„Гашт!“ — чу той звука на заклинание и инстинктивно приклекна.

Препусна към северната кула, като крещеше:

— Мирима, излез!

Една от халите се метна на върха на кулата. Посипа се порой от каменни отломки. Три етажа рухнаха.

Боренсон подскочи встрани, за да се предпази от сгромолясващите се камъни. Един от тях се стовари близо до него и навсякъде полетяха каменни парчета. Капитан Темпест изрева от болка.

Боренсон погледна назад. Воинът от Хиърдън гледаше като обезумял. От глезена му стърчеше остър като кама отломък.

— Върви при лечителите! — изкрещя Боренсон и в същия момент една хала се спусна от стената на кулата върху улицата.

В северния край на острова тръбачите затръбиха сигнали за подкрепление и отстъпление, сякаш с надеждата кралица Лоуикър да изпрати войските си в боя.

Боренсон се спусна срещу огромната магесница. Подскочи на десет стъпки височина и заби с всичка сила бойния си чук в сладкия триъгълник на чудовището.

Кожата на магесницата обаче бе толкова дебела, че издължените шипове на чука не можаха да проникнат до мозъка й.

Халата разлюля глава и метна Боренсон на трийсетина стъпки върху стената на един магазин. Ризницата и подплатата й поеха силния удар, но той все пак изкара въздуха от дробовете му.

Боренсон се срина на земята и остана да лежи неподвижен. Халата се завъртя и го огледа; разтваряше плочите си като ветрило и размахваше тревожно сетивните си пипала.

Той видя тъмната струя кръв върху муцуната й. Здравата я беше ранил. Тя вероятно реши, че е умрял, и се извърна, за да се спусне по улицата подир втурналите се да се спасяват тълпи.

„Маха се — помисли си Боренсон. — Трябва да я оставя да се махне.“

Но не я остави.

Скочи и хукна след нея. Ранената хала налетя на един от отстъпващите гвардейци и спря за момент.

Боренсон скочи на гърба й, размаха бойния чук и я халоса с всичка сила по хълбока.

Халата изсъска и от задното й отверстие избухна зловоние. Боренсон късно усети, че е проклятие.

„Като прах да изсъхнеш, човешко дете.“

Потта бликна от всяка негова пора и обля лицето му. Пикочният му мехур се сви и той усети топла струя да лази по крака му.

Магесницата се извърна към него, полуоткрехнала паст.

— Проклета да си! — изкрещя Боренсон и скочи в устата й. Одраска чело в нащърбените й зъби и падна върху твърдия й като камък език.

Халата затвори светкавично уста, но вече беше късно. Боренсон беше вътре. Изправи се, завъртя бойния чук и замахна с дръжката, опитвайки се да прониже мекото небце на звяра. Но в същия момент загуби равновесие и ударът попадна на кост.

Той политна на една страна, докато халата полюшваше глава, опитвайки се да се избави от него. Удари се в острите й зъби и се хвана за един от тях.

Халата разтърси глава още веднъж и спря, за да разбере дали е успяла да се освободи от него. Боренсон светкавично грабна бойния чук и го заби в мекото й небце. С облекчение усети струя гореща кръв да руква отгоре му.

Халата се препъна напред и рухна на земята. Боренсон се преметна и заби лице в грапавия език на чудовището.

За миг остана да лежи, вцепенен от болка и с десетина кървящи рани. Мъчеше се да си поеме дъх. Целият плувна в пот и усети, че езикът му се е подул от жажда.

Надигна се на колене. Кръвта на халата се изливаше на тласъци като зловещ водопад от зейналата дупка.

Боренсон се изхили и запълзя напред. Устата на халата беше затворена. Дори не виждаше нищо зад устните й. Една възрастна хала можеше да стигне до дванайсет тона тегло, като голяма част от тежестта се падаше на костните плочи на главата й. Дори Повелител на руни с всичките си дарове на мускул рядко успяваше да повдигне повече от няколкостотин фунта.

Боренсон нагласи краката си върху венците на халата и подпря гръб върху небцето й. Напрегна всичките си сили, но устата й не помръдна дори и на милиметър.

До слуха му достигна тръбният сигнал на бойните рогове, които обявиха отбой. Отвсякъде се носеха ужасени писъци. Халите нахлуваха с десетки през срутените стени.

„Какво да направя?“, запита се Боренсон.

Легна по гръб и се опита да натисне нагоре с крака. Със същия резултат.

Челюстите й бяха като залостени.

Замисли се над безизходното си положение.

Спомни си зейналите уста на мъртвите хали по бойното поле след битката при Карис. Когато настъпеше трупното вкочаняване, устата на чудовището щеше да се отвори сама — но след няколко часа.

Най-безопасно за него би било да изчака тук, докато битката приключи. Но не можеше да стои и да чака, докато другите се сражават и загиват. А и Мирима беше в северната кула, където бушуваше най-яростната битка. Ако все още беше жива, много скоро нямаше да може да се спаси.

— Трябва да се измъкна! — измърмори той.

Имаше една-единствена възможност — да пробие проход. Единственото място беше гърлото на чудовището. Стисна бойния чук в дясната си ръка и кинжала в лявата и пристъпи към гърлото на халата. Тъкмо се опитваше да се измъкне и устата й неочаквано зейна, а стомахът й избълва слузеста течност.

Слузта изхвърли Боренсон на улицата.

Той се надигна на колене и се огледа, за да се увери, че е в безопасност. Пъхна кинжала в ножницата и изтри слузта и кръвта от дръжката на бойния чук. Халите препускаха необезпокоявани по стените. Северната кула бе срутена напълно. Изглежда, беше останал само приземният етаж, но той не забеляза никакво движение през тъмния му вход.

Заоглежда се като обезумял и изкрещя:

— Мирима? — Сърцето му щеше да се пръсне.

Ако все още бе в кулата, сигурно лежеше премазана под камъните.

Няколко стрели стърчаха от покривите на магазинчетата срещу стената на замъка, а един гвардеец лазеше по улицата към него. Боренсон не видя други хора, макар до слуха му да достигаха викове.

Една хала скочи от стената и се стовари върху магазина, който служеше за убежище на стрелците. Боренсон погледна по улицата с надежда да зърне оттеглящата се Мирима.

Десетина хали препускаха пред него към пристана.

Беше останал в тила на врага!

Чу изсъскване и се обърна. Една хала се втурна срещу него.

Боренсон остана неподвижен — престори се на вцепенен от ужас — и я изчака да го доближи. Тогава подскочи десет стъпки във въздуха и нанесе удар с бойния си чук дълбоко в мозъка на чудовището.

Халата се свлече под него и той стъпи върху гърба й.

Бе получил заповед да охранява улицата и да отбива халите, докато отстъпващите успеят да стигнат до пристана.

Но се страхуваше, че Мирима е все още в северната кула, и си я представи премазана и цялата в кръв под рухналите отгоре й камъни.

Не можеше да я изостави.

Затича към кулата. Една хала се опита да скочи от стената на замъка отгоре му. Боренсон се търкулна встрани, скочи на крака и я уби. Една магесница метна от стената ужасяващо проклятие и го обгърна гъст червеникав облак. Той задържа дъх, но очите му пламнаха, сякаш щяха да изскочат.

Нови две хали-младоци скочиха от стената, а трета се покатери по укреплението, без да обръща внимание на пламъците.

Боренсон знаеше, че безстрашие и безразсъдство са две различни неща. Беше откъснат от Мирима. Скочи през прозореца на най-близкото магазинче и се втурна през задното помещение, подгонен от хала. Халата се блъсна в стената на магазина и постройката рухна, а в това време Боренсон се измъкна през задния изход и хукна по уличката.

Уличката бе прекалено тясна за възрастна хала, но насреща му се втурна един младок.

Боренсон притича до близката врата, но тя се оказа залостена. Той я изби с рамо и падна вътре.

За момент се запита какво да направи. Халите бяха по петите му. Скочи и хукна към задния изход.

Усети, че нещо във вътрешностите му се скъса, сякаш отскубнаха частица от него — един от Посветителите му бе загинал.

Това означаваше следното: халите бяха проникнали в гробниците под двореца на Палдейн, където се криеха Посветителите.

Дълбоко в подземния свят Йоме промуши с копие петата си жертва.

Габорн нададе вой от другия край на мрачното помещение. Тя погледна нататък.

„Гашт!“, изригна проклятие жезълът на Истинската властелинка и Габорн отскочи — мъгляв силует, който се стопи в мрака.

Истинската властелинка насочи вниманието си към Йоме, обърна гръб на Габорн и тръгна срещу нея. Изпод краката на чудовището плъзнаха мрачни струи мъгла.

Габорн нададе животински вой и нападна. Спусна се с такава скорост, че Йоме не успя да види кога заби копието си в гръдния кош на Истинската властелинка.

Тя се извърна към него и изплющя с камшика. За момент очертанията й се стопиха в мъглата.

Йоме продължи към струпалите се на купчина хали, сред които сияеше силна светлина, като прескачаше живи и мъртви Посветители.

„Гашт!“, избълва ново проклятие жезълът на чудовището — тъмен облак на разрушението.

— Скачай! — изкрещя Габорн.

Йоме подскочи на трийсетина стъпки във въздуха и направи салто. Струята на разрушението проблесна с пепеливия си цвят и се заби точно там, където допреди секунда се намираше Йоме, и повали няколко хали. Полетяха камъни и облаци прах.

Йоме падна насред извилата се вихрушка. Усети силна болка в глезена и извика. Запълзя на колене сред струпалите се хали, като се подпираше на копието. Една от халите замахна, но Йоме успя да избегне удара.

Туловищата им я обграждаха като плътна стена. Движеха се толкова бавно, че приличаха на монолити. Йоме се мушна под сянката им като в сенчеста горска дъбрава. За момент си спомни горската полянка сред Седемте стоящи камъка в Хиърдън, където Бинесман бе създал своя вайлд.

Но тези монолити с нищо не напомняха огромния резервоар на Земна сила с цялата му внушителност и великолепие.

Изправен насред жалкия коптор, сър Боренсон стискаше бойния чук с окървавени ръце и се опитваше да успокои дишането си. Отвън халите бушуваха из Карис, рушаха сградите и си проправяха път през каменните отломки. Над целия остров се носеха изпълнени с ужас и болка предсмъртни писъци.

Пламъците бушуваха на всяка крачка.

Не можеше да противопостави нищо срещу разрухата. През последните няколко минути бяха загинали всичките му Посветители.

Останал без дарове на мускул, той усети тежката като наковалня броня върху раменете си, а чукът с дълга дръжка се превърна в менгеме, което едва-едва можеше да помръдне с две ръце.

Без издръжливостта си усети, че е изтощен до смърт. Напрежението от последните дни се стовари отгоре му — пътуването до Инкара и обратно, мъченията, на които го бе подложил крал Криометес. Чувстваше, че краката му ще се прегънат всеки момент под тежестта му.

Искаше му се да събере сили, за да пресече улицата и да потърси Мирима, въпреки проклетите хали. Ако все още бе жива, вероятно би могъл да й се притече на помощ. А ако бе загинала, нямаше причини да дочака края на деня.

„Силата е просто илюзия“, каза си той в безпомощността си.

За втори път го лишаваха от Посветители — десетки прекрасни мъже и жени, — за да му докажат безсилието му.

Боренсон нададе боен вик, сграбчи оръжието си и се хвърли навън в нощта.

Пламъците лижеха нощното небе, а пушеците отразяваха проблясъците им, сякаш гореше самият въздух. Беше по-светло от ден.

Сред пушека на стотици стъпки височина почти точно над главата си зърна огромен балон с формата на граак. Носеше се като призрак из мрака.

В северния край на острова тромпетите отново затръбиха като побеснели отбой.

Чу се внезапен рев, сякаш отекна гръм. Земята под краката му се разтресе. Сградите потрепнаха, сякаш разтърсени от гигант.

От дъното на улицата насреща му се понесе хала, оръженоска-младок с несъразмерно дълги крайници и малка глава.

Щом го забеляза, спря и се завъртя, сгърчила сетивните си пипала. Разтвори пастта си и нападна.

— Смърт! — изрева Боренсон, вдигна бойния чук и се втурна срещу нея.

Радж Атън наблюдаваше Карис от далечния хълм.

Градът се бе превърнал в истински ад. Навсякъде препускаха хали — срутваха сградите като стенобойни машини, ровеха из каменните отломки, за да измъкнат оцелелите. В северния край на острова роговете отчаяно тръбяха отбой, а хората се катереха по стените на замъка и се мятаха във водите на Донестгрий.

Но не можеха да се изкатерят достатъчно бързо по дървените стълби и вътрешните стълбища на кулата и се трупаха като кипнало море по стените и се тъпчеха един-друг, обхванати от ужас. Някои правеха опити да се сражават с настъпващите хали с жалките си лъкове и други оръжия, но халите просто ги премазваха. Все едно кокошки, които се опълчват срещу върлуващия в кокошарника кух вълк.

Светкавичността, с която халите съсипваха Карис, го изуми. Могъщи лордове защитаваха вратите, но халите-младоци просто ги прескачаха или връхлитаха върху тях и смазваха съпротивата им.

Хората не бяха в състояние да се противопоставят на чудовищата.

Разузнавателните балони на Радж Атън се носеха над града. Той чуваше ликуващия шепот на огнетъкачите си. Пушеците се кълбяха на огромни облаци и ги примамваха да се втурнат в сражение. Кошовете им бяха пълни с тайнствени прахове от сяра, поташ и билки, докарани от южните краища на Индопал специално за тази нощ.

„Дай ни сигнал — нашепнаха му мислите им — и ще изсипем товара си.“

„Търпение“, прошепна им в отговор той. Балонът се носеше към една хала-магесница, настанила се в центъра на огромна руна, нейния Печат на опустошението.

Вятърът докара балона над Печата и Радж Атън прошепна, оставяйки силата на Огъня да отнесе думите до неговите огнетъкачи: „Нека небесата да пламнат!“

Огнетъкачите заликуваха с огнените си езици: „Да живее Скатаин, Господарят на пепелта!“

На три мили северно от Карис се издигаше Стената на Барън, висок до гърдите крепостен вал, който се простираше от езерото Донестгрий на изток до Алкаирските планини на десетина мили на запад.

Войските на крал Андърс се приближиха под прикритието й — яздеха в тъмнината — и налетяха на над стохилядната армия на кралица Риала Лоуикър, която се спотайваше и изчакваше. Стотици метателни машини бяха струпани по склоновете на хълма, за да отблъснат евентуална атака на халите, а стрелците и пешаците бяха върху вала. Намерението на Лоуикър беше очевидно: щеше да защитава укреплението, ако халите тръгнат на север.

Карис беше целият в пламъци. По стените тръбяха рогове, народът надаваше вопли за помощ и писъците на умиращите заглушаваха роговете.

Стотици хали препускаха по стената на север и избиваха всички, които се изпречваха на пътя им.

Земята пред стените на града бе почерняла от огромната орда на халите. Виячите надаваха вой и земята сякаш стенеше под стъпките им, а над множеството като бели облаци кръжаха грий.

Близо до огромната могила на червея клечеше покрита с блещукащи руни магесница и размахваше жезъл, който проблясваше като светкавица. Под нея се оформяше зловеща руна, към която пъплеха и се извиваха в торнадо мъгли.

— В името на Стихиите! — изруга Андърс, след като зърна цялата тази бъркотия.

От Карис, изглежда, не бе останало нищо за спасяване.

„Дори веднага да нападнем града — помисли си Ерин, — халите ще унищожат всички до крак още преди да сме стигнали.“

Конят й затропа нервно с копита и тя се приведе над врата му. Много храбри рицари стиснаха копията, готови всеки миг да се понесат напред.

Благородниците в челото на колоната не откъсваха очи от Андърс. Очакваха решението му. Той беше заявил, че е Земен крал. Щеше ли да призове земен червей, както бе направил Габорн?

— Ваше величество, заповядайте атака! — викна Ерин.

Но Андърс вдигна бавно дясната си ръка и произнесе с глух глас:

— Не мога. Земята не разрешава. Тези в града са Избраните на Габорн и трябва да загинат заради греховете му.

— Какво?! — извика ужасено Селинор.

Андърс поклати печално глава.

— Аз съм определен за новия Земен крал. Той е старият. Но аз не мога да бъда коронясан, преди старият да бъде отстранен.

И се втренчи пред себе си, сякаш виждаше през стените на Карис.

„Що за човек е той?“, запита се Ерин. Габорн никога не би седял безучастен, ако някой е заплашен от опасност.

Зави й се свят. Прилошаваше й от изтощение. А сега и този шок.

Имаше усещането, че спи или сънува наяве. Прииска й се да извика бухала от подземния свят на помощ, да му изпрати послание.

Внезапно й хрумна нещо.

Бухалът й бе казал, че Асгарот може да прониква в мислите на други хора. Дали можеше да му изпрати послание?

Още докато си го мислеше, Ерин изкрещя безмълвно: „Асгарот!“

Крал Андърс се бе отпуснал уморено върху седлото на коня си точно пред нея, сивата му дълга коса падаше на вълни изпод бойния му шлем.

И изведнъж в отговор на вика й той се извърна, сякаш му зашлевиха плесница. Погледна я със зейнала от изненада уста.

Добродушната маска се бе смъкнала от лицето му.

Истинската властелинка препускаше към Йоме с невероятна скорост.

— Неееее! — изкрещя Габорн и се спусна срещу чудовището с оръжие в ръка.

Йоме ги гледаше, вцепенена от ужас. Габорн тичаше срещу същество, изтъкано от светлина и сянка. Истинската властелинка изплющя с камшика си, сякаш метна светкавица. Габорн отскочи, залитна, но успя да избегне удара.

Йоме се спусна към една Посветителка — огромна хала, която сякаш бе заспала — и вдигна ръка, за да я халоса с всичка сила.

Копието изхвърча от ръката й — друга хала бе замахнала зад гърба й, но лапата й се стовари на косъм от нея.

Габорн отново изкрещя:

— Йоме, пази се!

Всичко се разтърси. Подът под краката й се заогъва и от тавана се посипаха камъни.

„Гашт!“, изсъска ониксовият жезъл. Габорн се засили и подскочи високо във въздуха, а от жезъла излетя тъмен зелен облак. Кралят метна копието си.

Чудовището се завъртя към Йоме. Копието издрънча върху черепа му. Габорн се стовари с тъп звук върху него, после се свлече и се просна на пода като счупена кукла.

— Не! — извика Йоме.

Истинската властелинка изгледа за секунда Габорн, след което му обърна гръб и пак тръгна към нея.

Последните му думи отекнаха в съзнанието й като ехо:

„Йоме, пази се!“

Халите я обкръжиха — застрашителни и освирепели. Тя заоглежда залата като обезумяла. Дори с дузината си дарове на взор не успя да види изход за бягство.

Габорн не усещаше никаква болка. Беше налетял върху костните плочи на чудовището. Не помнеше друго.

Наоколо беше светло като ден. Навсякъде се простираха поля, кафяви от прясната оран, а плодородната пръст сякаш бликаше от земята. В далечината се извисяваха полегати хълмчета, чиито склонове бяха покрити с дъбови гори. Не подухваше вятър, на небето не грееше слънце, но над всичко неизвестно откъде се сипеше светлина. Над главата му кръжаха гарвани и злокобното им грачене изпълваше пространството.

Земята около него припукваше тихичко, сякаш преливаше от плодородие и изобилие.

Гарваните се снижаваха, измъкваха семенца от пръстта и изскубваха бледи коренчета.

На десетина разкрача върху огромен камък се бе отпуснало с гръб към него някакво същество. Беше облечено в безформена сива мантия, а сивата му коса се спускаше върху гърба му. Вместо кожа беше покрито с пясък и камъчета.

Пред него седеше Земният дух.

„Аз съм само плод за гарваните на съдбата — промълви той. — Те кръжат на прикрепени криле. Камъните ми не могат да ги повалят…“

Габорн се приближи до съществото и постави ръка върху рамото му. То извърна лицето си към него.

Земният дух беше с лика на Радж Атън, но на мястото на очите му зееха дупки.

Земята изгледа безпомощно Габорн и разпери ръце.

„Гарваните. Гарваните се хранят…“

Земята страдаше.

„Но защо носиш лицето на мой неприятел? — запита Габорн. — Би трябвало да сме приятели.“

Върху лицето на Земята се появи мъчителен израз.

„Ти се извърна от мен.“

„Не — отговори Габорн. — Само веднъж, в момент на слабост. Но повече никога няма да се извърна от теб. Всичко, което съм или се надявам да бъда, отдавам на теб.“

Каменистото лице на Земния дух започна да се променя. За миг изникна лицето на баща му, след което то се подмлади. Габорн си помисли, че Земята му показва собственото му лице или детското лице на баща му, но веднага осъзна, че му е разкрила лицето на сина му. Камъчетата и песъчинките се раздвижиха още веднъж и той видя усмихнатото лице на Йоме.

Усети някакво олекване и видя, че в гърдите му зее рана. Но вместо кръв от нея бликаше светлина. Гарваните грачеха и плющящите им криле сякаш изпращаха залпове към небето.

Дърво под сенките

Габорн се съвзе и скочи на крака с разтуптяно сърце. Чувстваше ребрата си като натрошени трески. Огромната хала преследваше Йоме.

От проклятията й раните гноясваха. Другите хали наоколо хриптяха и се мъчеха да си поемат въздух. Поради очевидното забавяне на времето звукът се проточваше като зловещо монотонно бръмчене.

Йоме тичаше пред чудовището. Призрачните му руни продължаваха да блещукат, но изпод краката му се стелеше мрак, който замъгляваше гледката. Габорн избърса сълзите от пламналите си очи.

Йоме се провря между две хали — опитваше се да се скрие зад тях. Но Габорн знаеше, че няма да е за дълго. Кралицата препускаше към нея с шеметна скорост.

Габорн усети, че смъртта настъпва към съпругата му.

И вдигна древното копие на Ерден Геборен.

Истинската властелинка връхлетя върху своите Посветители и прегази две от халите.

„Нападни!“, нареди му Земята.

Габорн нададе боен вик и се втурна напред. Халите около него не помръдваха — приличаха на огромни тъмни камъни. Той прелетя между краката на един огромен Посветител и заби копието в коляното на Властелинката.

Кракът й се изметна на една страна. Тя се завъртя към Габорн и той отскочи високо във въздуха, като се преметна презглава. Камшикът й изсвистя под него.

Руните върху муцуната й проблеснаха. Призрачни синкави пламъчета покриваха почти изцяло трите й костни плочи. Макар да бе съсякъл много от Посветителите, сред тях почти липсваха тъмни петна.

Габорн стъпи върху един Посветител и отскочи няколко пъти назад, за да отклони Властелинката от Йоме.

Чудовището се приближи с хриптене. Струйки мрак се заусукваха около глезените на Габорн. Мислите му се замъглиха. Опита се да се задържи на краката си.

„Изтръгни детето от утробата на любовницата си — дочу съскащ шепот в съзнанието си той, — защото е заченато в грях.“

Пред очите му изникна видение, в което той държеше детето от утробата на Йоме, някакъв отвратителен урод. Стискаше мършавото вратле и оглеждаше противното създание, което се гърчеше в ръцете му. Забеляза, че е с четири крака и две ръце и че няма очи. А вместо лице имаше костни плочи и от челюстта му се полюшваха подобни на розови червеи сетивни пипала.

Габорн го запокити на земята.

То извърна лице към него и измяука.

„В нея расте нещо чудовищно — нашепна Истинската властелинка. — Изтръгни го. Спаси народа си.“

Габорн бе обладан от ужасяващо желание. В ботуша си бе напъхал кама. Нищо нему костваше да я измъкне и да забие острието в утробата на Йоме.

„Можеш да освободиш света от злото — прошепна гласът. — Нали тъкмо това искаш?“

„Не! — каза си Габорн. — Това е дете, не е злото.“ Но го сграбчи още по-могъщо желание и той чу как собственият му глас прошепва: „Да, господарю, подчинявам се на заповедта ти“.

Истинската властелинка се спусна към него и Габорн се свлече на колене и пропадна в някакъв водовъртеж на мрака.

— Господарю! — извика Габорн.

Истинската властелинка и Земята отговориха едновременно:

„Да, слуга мой.“

— Не — обърна се Габорн към Властелинката. — Аз не съм твой слуга.

В съзнанието му лумна странна светлина. Ужасното видение избледня и той се озова разтреперан в залата на халите-Посветители. В дясната си ръка стискаше покритото със съсирена кръв копие.

В другия край на пещерата проблесна светлина.

Откъм входа на тунела се чу животински вопъл и Истинската властелинка се обърна натам.

Там стоеше вайлдът на Бинесман.

„Призови веднага Лъчезарните“, нашепна му Земята.

Зелената жена вдигна лявата си ръка и започна да чертае руни във въздуха. Говореше като в транс, с абсолютно празен поглед:

— Времето настъпи, Старице, да изоставиш тялото си. Господарите на Подземния свят настояват за това.

Истинската властелинка изсъска тревожно и заотстъпва от Габорн. Масивната й глава се залюшка наляво-надясно в желанието й да се втурне едновременно и към него, и към вайлда. Тя размаха като обезумяла сетивните си пипала, опитвайки се да долови опасността.

Зелената жена нададе вой и скочи напред с разкривено от ярост лице. Над главата й се появиха бели светлини, отначало малки и бледи, но все по-ярки и едри. Бяха Лъчезарните, десетки бели призрачни силуети с бели крила от светлина.

Зелената жена вдигна ръка и от нея изскочиха кълбета светлина и се пръснаха във всички посоки. Светлината се заизвива, съскаше и пращеше във въздуха. В залата замириса на надигаща се буря.

Халите-Посветители засъскаха от отчаяние и побягнаха. Много от тях вдигнаха лапи върху главите си и се свлякоха на пода.

Габорн наблюдаваше хладнокръвно.

„Зелената жена е дошла да убие Истинската властелинка. Но няма да й отстъпя тази чест!“

В същия миг кралицата-хала завъртя муцуната си и обърна сладкия си триъгълник точно към него. Мекото петно над мозъка на чудовището беше широко цели две педи. А магесницата бе на по-малко от четирийсет крачки.

Габорн се спусна между две хали и метна копието с цялата си сила. Болка прониза рамото му. Металният прът изсвистя като черна сянка и се заби в плътта на халата. Габорн нададе тържествуващ вик.

Но копието улучи костната плоча на чудовището и отхвръкна встрани. От раната бликна алена кръв. Истинската властелинка продължи да мята глава.

Чудовището вдигна черния жезъл и замахна, за да го удари, но погледна назад, сякаш в последния момент реши, че вайлдът е по-голяма заплаха.

Зелената жена и Властелинката се втурнаха едновременно една срещу друга. За част от секундата Габорн не можа да прецени коя от двете първа ще успее да нанесе удар.

Вайлдът вдигна двете си ръце, сякаш за да прегърне връхлитащата хала. Ръцете и пръстите му се издължиха като клони и вейки в огромна корона.

Двете се вкопчиха като в прегръдка и зелената жена нададе тържествуващ вой на превъзходство. В този момент Габорн я видя такава, каквато беше при Седемте стоящи камъка, когато я призова Бинесман — купчина клони, камъни, корени и пръст. Вайлдът сграбчи Истинската властелинка. Оглушителен тътен разцепи въздуха, корени пробиха скалата, над която израсна дебел ствол и се заизвива спираловидно нагоре. Истинската властелинка рухна върху вайлда, като съскаше ожесточено. Бореше се освирепяла, сякаш сграбчен от скорпион тарантул, размахваше огромните си крайници, които късаха и деряха всичко, което можеха да докопат.

Под нея израсна цяло дърво — стволът му беше по-дебел от дъб; клоните му я разкъсваха, прорастваха през туловището й, усукваха се като змии. Пронизаха бронята й, вейки и филизи проникнаха през черепа и раменете й.

Истинската властелинка хапеше и съскаше. Изви глава назад, пронизана от неописуема болка. От раните й бликаха струи алена кръв.

Чудовището мяташе глава и се мъчеше да се измъкне.

Но вайлдът го държеше впримчено в земята.

След секунди призрачните руни върху тялото на Истинската властелинка изгаснаха като духнати от вятъра свещици.

Габорн се свлече задъхан на земята. „Локъсът не може да бъде убит — помисли си той. — Злото просто ще се прехвърли в някой друг.“

„Помогнете ми“, призова със сърцето си подкрепа от Лъчезарните той.

Около Властелинката постоянно витаеше мрачен воал, който я следваше на всяка крачка. Сега Габорн забеляза спотаилия се призрак. Той се надигна нагоре като облак от сажди или крилата сянка и увисна над мъртвата хала, над клоните на дървото.

И Лъчезарните долетяха. Връхлетяха като далечни светлини от подземния свят. Отначало бледи, сякаш проблеснали на огромно разстояние светкавици, но само след секунди засвяткаха навсякъде.

Пикираха като лястовици с криле от светлина, едновременно красиви и неописуемо свирепи. Бяха по-едри от хора и макар да имаха ръце и крака, не бяха с човешки очертания. Имаха глави на хищни чакали с остри зъби и огромни очи. Габорн не можа да прецени дали са покрити с козина, или с пера. Да погледнеш към тях означаваше да срещнеш собствената си смърт. Габорн закри главата си с ръце и стисна очи. Лъчезарните обкръжиха мъглата от мрак като връхлитащи върху гарван скорци и я задърпаха във всички посоки, като кръжаха спираловидно във въздуха.

Габорн отвори очи и му се стори, че вижда зейнал между световете проход, че съзира за миг небесата на подземния свят, толкова страховити и огромни и осеяни с толкова яростно блеснали звезди, че сърцето му подскочи от ужас.

Като се извисяваха все по-нагоре в безбрежния небосвод, Лъчезарните преследваха плячката си, сякаш ярки като самите звезди светлини връхлитаха някаква странна безформена сянка, понесени от бушуващ циклон.

В следващия момент земята се затвори и Лъчезарните заедно с локъса изчезнаха. Габорн и Йоме стояха сред мъртвите Посветители.

Ейвран огледа печатите на Истинската властелинка и се взря в сенките под тавана. Вдигна тоягата си и си представи руните за трошене на камъни, които щяха да срутят покрива.

Земята под нея се надигна и се разлюля. Отгоре се посипаха камъни и сажди.

И сякаш Бинесман нашепна в ухото й: „Земята страда. Излекувай я. Помогни на Земята да не страда.“

В съзнанието й изникна образ от сънищата й. Появиха се руни — огромни колелета, които да се съединят с тези, които лежаха пред нея.

Ейвран се вторачи в три големи руни, всяка от тях моделирана като Печатите на съзиданието, които властваха над Истинския свят. Самите руни не причиняваха зло. Те бяха само оръдия. И ако посмееше, Ейвран би могла да ги използва за своите цели. Можеше да излекува Земята, да я преправи по образ и подобие на Истинския свят, някога бил първият дом на човечеството.

„Ще се осмеля ли?“, запита се разтреперана тя.

Земята се надигна от нов трус и залата се разтърси.

Ейвран протегна тоягата си и се втренчи в каменистия под — мъчеше се да си припомни великата Руна на живота от сънищата си.

И започна да оформя камъка.

Един от ръбовете имаше формата на сърп, над който се виеха орли. Представи си го и ръбът бавно изникна от земята. Имаше и заоблени хълмчета, из които подскачаха зайци — и хълмчетата се надигнаха от земята. Имаше и долина, където бе видяла от пръстта да никнат слонове, размахали хоботи към небето — и долчинката хлътна.

Ейвран моделираше камъка, като подчиняваше дарбите си на своята воля.

Ерин Конал не помръдваше върху коня си, вцепенена от изумление. Крал Андърс не откъсваше злобния си поглед от лицето й. Миг по-късно злобата му премина в тревога.

— Не! — извика той и се обърна към бойното поле.

Над него изгря бледа светлина, сякаш луната надникна иззад облак.

Ерин нямаше време да се пита коя е причината за тревогата на Андърс или за внезапната светлина. Пришпори коня си и захвърли копието, защото не й вършеше работа на такова близко разстояние. Изтегли късия си меч и нападна Андърс, преди да се е окопитил.

Замахна и заби острието в гърдите му, без да откъсва очи от подобното му на череп лице.

— Майко! — извика той, загледан в бойното поле. След което бавно се извърна към нея.

Очите му я ужасиха — в тях нямаше нито тревога, нито страх, а единствено коварство.

С дясната си ръка кралят сграбчи меча й, за да й попречи да го забие по-дълбоко, а с лявата стисна рамото й.

Политна напред, облягайки се за момент върху нея, и докосна ухото й с уста.

Тя си помисли, че ще й каже нещо, преди да умре, но той само се изкиска сподавено.

Мъжете наоколо се развикаха, а Селинор закрещя:

— Хванете я! Дръжте я!

Лордовете светкавично я наобиколиха. Ерин пришпори коня си, за да се измъкне, но бе обградена.

Селинор скочи от коня си с вик:

— Татко! Татко!

Андърс се отпусна в ръцете на Ерин и рухна на земята, стиснал меча, който продължаваше да стърчи от корема му.

Нечии груби ръце сграбчиха Ерин и я събориха на земята до краля. Трима яки воини се хвърлиха отгоре й. Един дебелак с червена брада се разкрещя:

— Въже! Въже! Да обесим тази кучка!

Крал Андърс вдигна немощно ръка към лицето на Селинор и изпъшка:

— Не! Пощади тази луда нещастница. Тя носи детето ти — бъдеща кралица, която ще управлява света. Затвори я. Обещай ми… да я затвориш… докато не се роди детето.

Главата му клюмна на една страна и той погледна Ерин с очи, изпълнени с болка. Един лекар се втурна сред тълпата и отмести Селинор настрана, след което се приведе да прегледа раната.

Селинор изгледа Ерин с разкривено от ярост лице.

— Вържете я!

Земята се разтресе. На Ерин й се стори, че ще се разцепи под краката й.

Един далекогледец изкрещя:

— Кораби! Кораби в езерото! Воините на Интернук пристигат!

Мъжете завързаха ръцете на Ерин и се качиха на височината да погледнат към града. Един дръпна въжето, за да се изправи. През това време лекарят намаза раната на краля с лечебен балсам.

Ерин дръпна възела, за да се освободи, но въжето се впи още по-здраво в китките й.

От изток се надигнаха бойните викове на главанаците и земята се разтресе под стъпките им.

— Главанаците! Настъпват с хиляди! — извика някой. — Слизат от хълмовете.

Ерин погледна нататък, но в първия момент не видя нищо. След това ги видя да се спускат по стръмния склон с огромните си тояги и червеникава от светлината на далечните огньове козина. Тичаха към ордите на халите, като изминаваха двайсетина стъпки с всяка крачка.

Разузнавателният балон на Радж Атън продължаваше да се носи на неподвижните си криле над Карис. Точно под балона внезапно лумна светлина, последвана от мощна експлозия. Издигна се огромен стълб от огън и пушек, който освети цялото бойно поле.

Огненото кълбо лумна над Печата на опустошението, където се намираше магесницата на халите. Някои от тях като че ли изпаднаха в паника, но чудовищната магесница и десетината й помощнички не помръдваха сред пламъците.

Далекогледците на халите засъскаха и надигнаха муцуни към небето и Ерин видя как халите започнаха да си съобщават една на друга за надвисналата над главите им опасност — надигаха задници и изпускаха предупредителни миризми към съседите си.

Магесницата насочи жезъла си към небето и изпрати тъмна мълния-проклятие. Тя разкъса балона и той рухна сред ордата на халите.

Те се нахвърлиха да разкъсат огнетъкачите.

Миг по-късно огнетъкачите бяха мъртви. На мястото им се издигнаха три огнени създания — високи по шейсет стъпки стихии, яростно бели фурии.

Фуриите забушуваха сред халите, изпепелявайки ги една след друга.

Една от стихиите вдигна ръка и запрати огнен смерч към Карис.

Тлеещите огньове се разгоряха с нова сила. Пожарът забушува отново, поглъщайки греди и стърчащи стълбове.

Градът избухна като огнено зарево, хиляди вопли се издигнаха над огнения ад.

Към небето се извисиха колони от пушеци, червени от отблясъците на пожарите. Дори атакуващите хали заотстъпваха пред бушуващите стихии, които постепенно загубиха човешките си очертания и се превърнаха в злобни звероподобни пламъци.

Ерин гледаше изумена. Огнените стихии газеха сред ордата от хали, сякаш бяха глутница кучета. Огнетъкачите мятаха огнени мълнии сред редиците на халите и скоро пожарите лумнаха и по съседните хълмове.

От югозапад затръбиха бойните рогове на лордовете от Индопал.

Войските на Радж Атън препуснаха към бойното поле.

На склона под тях дъщерята на Лоуикър закрещя команди към войските си. Сребърните бойни тромпети запищяха, сякаш в отговор на призива на Радж Атън. Рицарите й пришпориха конете си и препуснаха като вихър към халите. Стрелците и пешаците нададоха бойни викове и се втурнаха след тях.

— Дай заповед за атака! — промълви едва чуто Андърс на сина си.

Тръбачът наду бойния тромпет и лордовете яхнаха конете си.

Много от тях нямаха търпение на секундата да препуснат към полесражението, подчинявайки се по този начин на предсмъртното желание на своя господар. Но Селинор клекна на едно коляно и повдигна баща си, за да види готовността им за битка, а двама от лордовете застанаха на стража над него.

— Тръгвайте! — глухо каза Андърс на сина си. — Това е нашият ден, часът на твоя триумф. Нека синът на Земния крал се прочуе в боя.

Всички воини на Селинор бяха по конете. Принцът се наведе над баща си и стисна дясната му ръка. Лекарят също се наведе и помириса раната на краля. После каза:

— Ще се оправи. Острието е проникнало в черния дроб, без да нарани сърцето и белите дробове. С даровете си след седмица ще е здрав.

— Чудесно — каза Селинор, изправи се и се метна на коня си. Погледна към стражите, които държаха Ерин, и нареди: — Убийте я, ако се опита да избяга.

Земята се надига

Ейвран приключи със скицирането на Печата на съзиданието и се зае с втората руна, която си бе представила в сънищата си.

Водата в езерото забълбука и завря. Момичето вдигна жезъла си и върху повърхността пробягаха геометрични фигури — кръгове, триъгълници и причудливи дъги, сякаш риби пореха с перки водата.

Пот обля челото на Ейвран и гърлото й пресъхна, но тя не обръщаше внимание. Беше така погълната от акта на съзиданието, че не забелязваше нищо друго.

Скоро в езерото заблещука Печатът на глъбините. Вълните се издигнаха като изваяни от лед.

Ейвран огледа произведението си. Стореното я изпълни с удовлетворение. Знаеше, че това е огромна работа, бавна магия, с каквато Бинесман бе опитал да излекува Карис от чумата. Трудът й нямаше да даде окончателен плод в продължение на векове.

И все пак тя усети могъществото на руните. Земята щеше да възвърне силата, жизнеността и здравето си. Тревата щеше да израсте по-зелена и по-висока. Новородените щяха да са по-красиви и умни. Върху дъгата щяха да се появят нови цветове и в пустинята щяха да поникнат цветя.

Руната съответстваше на спомените й. Все още не бе съвършена, но в общи линии беше точна, а й оставаха още много години да я оправя и усъвършенства.

Оставаше й да направи само още едно нещо тук долу в лоното на подземния свят — да очертае кръг, с който да огради Петте печата, превръщайки ги в един.

Ейвран вдигна тоягата и разпростря сетивата си дълбоко под земята. Усещаше извивките и пукнатините по камъните, шевовете и задръстванията. Оформянето на камъка не изискваше почти нищо, освен да освободи енергията.

И тя я пусна да потече нагоре.

Пръстта се надигна, разпуквайки се като превтасало тесто. След това сякаш потече настрани. Кръгът започна да се оформя.

В този момент Ейвран усети нечие присъствие на входа на тунела и долови мирис на предсмъртен вик на хала. Обърна се.

Към нея крачеше Габорн. Опаловата му игла блестеше като метеор. На раменете му като огромни змиорки висяха две от сетивните пипала на Истинската властелинка.

Тъкмо нейния предсмъртен вик бе доловила Ейвран.

Габорн се загледа с благоговение в Печатите, усетил мощта им.

— Какво правиш? — попита съвсем бавно, за да го разбере.

— Довършвам го — отвърна Ейвран. — Лекувам Земята.

— Усещам настъпването на промяната — каза Габорн. — Това, което правиш, е велико и се боя, че ти преча. Но имам нужда от помощта ти. Битката в Карис върви на зле и само аз бих могъл да променя нещата.

— Как мога да ти помогна? — попита Ейвран.

— Намираме се почти отвесно под града. Отвори проход, за да мина.

— Не съм сигурна, че ще успея.

— Ще успееш — отвърна с категорична убеденост Габорн.

Ейвран все повече свикваше със свръхестественото му Земно сетиво. Щом той твърдеше, че може да му помогне, значи бе така.

Погледна Печатите за последен път. Беше твърде уморена, за да продължи, но отдели минутка да изтегли сила от земята, за да осигури защита на залата. Очерта с жезъла руна върху стената и скалата потече като кипнала магма и постепенно запуши входа.

— Нека Печатите се крият тук — прошепна тя, — недокоснати от ръката на неприятел.

— Ела — подкани я Габорн. — Оставих Йоме и затворниците назад.

И затича по тунела, а тя се втурна да го настигне. Щом наближиха Леговището на костите, от един страничен коридор се чуха викове.

— Милейди, насам! — викна някой. — Открих полозите им.

— Строшете яйцата — изкомандва Барис. — Всички до едно.

Сърцето на Ейвран затупка. Йоме и затворниците бяха открили люпилнята. Яйцата в нея бяха безценни.

Тя се спусна по един завой на тунела след Габорн и видя сержант Барис, Йоме и останалите да надничат в една от люпилните. Йоме се подпираше на едно копие като на патерица — глезенът й беше бинтован. Беше вдигнала високо опаловата си корона, за да освети твърдите сиви яйца на пода, по който се стелеше пара. Във всяко гнездо от копринени влакна, пресукани от пещерни паяци, имаше по двайсет-трийсет яйца.

— Спрете! — извика Ейвран.

Пръв се извърна Барис. Погледът му бе гневен.

— Защо?

— Това са последните яйца на хали. Истинската Властелинка воюва години наред с другите кошери. И щом ги завоюва, унищожава яйцата на враговете си. Може би това са последните останали яйца на хали!

— Чудесно — прекъсна я Барис. — В такъв случай ще унищожим и последните чудовища.

В живота на всеки Земен пазител настъпва момент, когато осъзнава смисъла на своето съществуване. Бинесман бе казал на Ейвран, че когато този момент дошъл, той разбрал, че неговият жребий е да защитава човечеството, и това познание проникнало в него с неумолима яснота и мощ.

Ейвран бе почувствала същото.

„Тъкмо за това съм се родила на този свят — помисли си тя. — Тъкмо за това съм удостоена от своя господар. Затова се научих да общувам с халите и ми е дарена власт над най-дълбоките кътчета на света.“

— Забранявам да го направите! — извика тя. — Аз служа на Земята и се подчинявам на волята на своя господар.

Насочи тоягата си към входа на люпилнята и начерта над него руна. Нямаше време да изтегли енергия от земята и затова трябваше да разчита на собствените си оскъдни запаси.

Камъкът изпука и на повърхността му се появи кръг. Вътре в кръга изникна руна. Стената омекна и се усука, затваряйки входа.

Ейвран бе толкова изтощена от светкавичното заклинание, че й прилоша. Подпря се на тоягата, втренчена в Барис, Йоме и Габорн. Питаше се дали я ненавиждат и дали ще се нахвърлят върху нея.

Всеки от тях беше изтърпял огромни страдания от халите. Чудовищата им бяха отнели всичко — дом, здраве, семейство. Ако някой имаше причина да ненавижда халите, това със сигурност бяха те.

— Земята обича еднакво целия живот — прошепна Ейвран. — Обича змията не по-малко от полската мишка, орела не по-малко от гълъба, халата не по-малко от вас.

Барис изръмжа яростно, сякаш всеки момент щеше да се хвърли върху нея. Но Габорн го сграбчи за ръката и го дръпна назад.

Йоме се взираше в Ейвран, зяпнала от изненада.

— Пораснала си, малката ми — промълви тя. — Наистина си пораснала.

В очите на Йоме бликнаха сълзи, сякаш виждаше мъртвец. Това разкъса сърцето на Ейвран.

— О, Йоме — едва чуто отвърна тя. — Това съм аз. И съм все същата.

Йоме поклати тъжно глава.

— Не, не си. Вече си Земен пазител. Виж мантията си.

Ейвран сведе поглед и забеляза огромната промяна. Мантията й на чародей бе пораснала за броени дни. Сякаш върху наметалото й бяха поникнали миниатюрни семенца, а новите корени бяха пораснали от земята. И в последния момент цветът им бе станал яркозелен.

„Аз съм Земен пазител — помисли си тя, — призован да служи на халите.“ И разбра защо Йоме бе заплакала. „Сега това е моят дом. Може би в някакво далечно бъдеще отново ще посетя повърхността на света и ще зърна полята със зелена трева и ще се разходя под звездите, но няма да е скоро. Нито пък често.“

Ейвран поклати глава.

— Пригответе се за път — обърна се тя към Йоме, Габорн и затворниците. По навик си помисли какво би направила, ако се канеше да пътува с граак. — Съберете си нещата. Барис кимна към дрипавите затворници и каза:

— Няма какво да събираме.

— Готови сме — обади се Габорн.

Ейвран вдигна жезъла и се замисли как да постъпи. Стихиите на земните дълбини бяха нейни, затова тя разпростря сетива, сякаш призоваваше животно, и усети скалите и каменните блокове наоколо.

Габорн имаше право. Усети на не повече от няколко хиляди стъпки над главата й да прелита стрела. Световният червей бе пробил проход преди седмица, когато Габорн го бе призовал в Карис.

Ейвран разпростря сетивата си още по-надалеч, усети натиска на скалите, малките пукнатини и кухини. Нужна беше огромна енергия, за да отвори проход през цялата тази многотонна каменна маса.

Трябваше й по-голяма Земна сила, отколкото се надяваше да притежава някога. Само като си го помисли, усети болка в главата си.

— Не мога — почти проплака Ейвран.

— Вдигни тоягата — нареди Габорн.

Тя я вдигна едва-едва и усети в нея Земната стихия. Не. Беше твърде изтощена дори да опита.

Габорн посегна и грабна черната тояга.

От докосването му дървото сякаш избухна в пламъци. Земната сила се втурна през него, топла като дъха на новородено и твърда като камък.

Ейвран се втренчи със страхопочитание в уморените очи на Габорн. Нищо в него не подсказваше, че разполага с такъв запас от енергия.

— Благодаря — успя да промълви само тя.

После коленичи и започна да чертае руна върху земята и всичко наоколо се разтресе.

Сър Боренсон стисна бойния чук и се вмъкна в един порутен винарски магазин. Халите бяха срутили покрива и беше останала само стената с рафтовете. Пламъци лижеха гредите. Боренсон се свлече на ръце и колене пред прага. Халите препускаха необезпокоявани из града и профучаваха покрай скривалището му със стотици.

Сърцето му биеше лудо. Лицето и ръцете му бяха покрити със съсирена кръв на хали. Жегата от бушуващите пожари беше непоносима. Пепел и сажди се сипеха като черен сняг. Боренсон видя на пода бутилка вино, измъкна корковата тапа и утоли жаждата си.

От полетата на северозапад от Карис долетя тръбният призив на бойните рогове на Радж Атън и Лоуикър за атака. Навсякъде се носеха крясъците на обезумели хора.

Зловещите орди на халите очакваха атаката, но над Карис надвисна зловеща тишина.

„Колко ли са загиналите?“, запита се Боренсон.

Прииска му се да огледа полесражението. Необходимо беше само да надникне над градската стена. Стълбището, което водеше към несъществуващия вече втори етаж на магазинчето, бе оцеляло. Сега то отвеждаше към откритото небе и само няколко пламъчета лижеха долните стъпала.

Боренсон запълзя нагоре.

Хиляди лодки кръстосваха близо до брега на Донестгрий. Мачтите скриваха водната повърхност. Воините на Интернук, с увенчани с рога шлемове, стреляха срещу струпалите се на брега хали.

От север рицарите на Лоуикър атакуваха редиците на халите. Препускащите коне цвилеха като обезумели, докато ездачите забиваха копия в туловищата на чудовищата.

От северозапад срещу халите настъпваха главанаците. Халите нямаха друг избор, освен да се сражават.

И го правеха. Вълна от хали настъпваше на север към Стената на Барън, а друга вълна към войските на Радж Атън на запад. Магесницата и помощничките й мятаха с жезлите си ледени мълнии срещу стихиите.

Халите бяха обсадени.

Боренсон се огледа за Мирима. Халите препускаха необезпокоявани под него. Северната кула, в която бе стояла Мирима, бе превърната в руини. Халите се катереха по нея, трошаха гредите и събаряха укрепленията. От издигащата се доскоро на шейсет стъпки кула стърчаха отломки, не по-високи от трийсетина стъпки. Част от нея бе рухнала в езерото.

Той се втренчи в сенките в основата й с надеждата да зърне силуета на Мирима, но не видя нищо.

Ако при атаката на халите тя се бе намирала на третия етаж, шансът да оцелее беше нищожен.

— Мирима? — викна той с надежда тя да го чуе, но отговор не последва.

Единствено една хала-младок ровичкаше сред камъните като огромен зайчар, който търси плъхове в дупките им.

— Атака! — ревеше Радж Атън, надвиквайки тътена на битката.

Гръмовният му от хилядите дарове глас сякаш кънтеше едновременно отвсякъде и отникъде и беше така всевластен, че Боренсон усети безпричинно желание да се хвърли от покрива върху най-близката хала.

Сърцето му заби като лудо. Той приклекна, за да се скрие зад камъните от халите долу.

— На бой! — изкрещя Радж Атън. — Нека яростта освети пътя ви. Нека ги накараме да се страхуват от нас още хиляда години.

Думите му сякаш бяха заклинание, което разпалваше яростта на Боренсон. От гърлото му се надигна неволен смях и той изпита желание да се хвърли в битката пряко волята си.

Изглежда, командите на Радж Атън действаха по същия властен начин на всички, които ги чуваха. На запад воините ревяха като обезумели и връхлитаха срещу редиците на халите. Двете армии се сблъскаха като бушуващи стихии. Коне цвилеха в предсмъртна агония. Изправени на задните си крака и пронизани от безброй копия, халите стоварваха мечове и чукове, превръщайки нападателите си в размазани кървави локви.

Вкопчени в яростна битка, хали и хора гинеха със стотици, без да е ясно кой ще надделее.

От север Риала Лоуикър предвождаше конницата си надолу по склона под небеса, по-червени отколкото дори при изгрев слънце. Облаци пушек отразяваха блясъците на огнетъкачите-стихии. Конниците се врязаха в редиците на халите и настана поголовна сеч.

На изток воините на Интернук надуваха рогове и стреляха с удвоена ярост срещу халите. Чудовищата продължаваха да обстрелват корабите с градушка от камъни и Боренсон ужасен забеляза, че в отговор воините насочват корабите към брега, за да влязат в ръкопашен бой. Те също бяха подвластни на заповедите на Радж Атън.

Сякаш увлечени от общия устрем, от северозапад главанаците също нададоха ожесточени крясъци.

Но ордите на халите нямаха свършване и на мястото на всяка загинала хала три нови се втурваха в битката. Прииждаха от хълмовете като неспирен прилив, чийто край се губеше на стотина мили.

Боренсон хвърли поглед на изток към хълма, върху който се издигаше замъкът Карис, и сърцето му замръзна. Халите препускаха необезпокоявани по улиците на мъртвия град, задръствайки като черен потоп Улицата на гирляндите. Разкопаваха горния й край, за да изровят онези, които се криеха в лабиринтите на подземните тунели.

„Как успяха толкова много да стигнат толкова бързо дотук?“, запита се Боренсон. Не бяха изминали и двайсет минути, откакто пробиха първия пролом в крепостната стена!

Воините на Риала неочаквано се развикаха и някои от тях почнаха да отстъпват, докато други продължиха да нападат. Боренсон погледна на изток в момента, в който знамето на Риала се люшна. Хиляди рицари бяха образували огромен кръг с насочени навън копия. Препускаха по периферията му и поваляха всяка хала, която успяваше да проникне в него. Но Боренсон знаеше как ще приключи всичко. Рицарите бяха обкръжени. Всеки от тях имаше копие, с което би могъл да убие една-две хали. Но нямаха никаква възможност за отстъпление. Халите ги бяха обградили и живите газеха мъртвите, за да се докопат до тях.

Самата Риала и рицарите й бяха обречени. Пешаците и стрелците, които се сражаваха в тила й, внезапно се обърнаха и хукнаха да бягат.

Халите се втурнаха към редиците на главанаците и те нададоха ужасени крясъци.

Мъжете на Радж Атън продължаваха атаката, но бойните им викове се бяха превърнали във викове от болка и отчаяние.

— Напред — крещеше той и ги тласкаше в битката като товарни животни. Всяка стъпка напред бе отвоювана с кофи кръв.

Отгоре блесна метеор — разпръсна се с такава яркост, че светлината му прониза надвисналата над полесражението гъста мъгла.

Боренсон приклекна до каменната стена на магазинчето. Зави му се свят.

„Това е краят на света“ — помисли си той.

В разгара на битката

Земята пред войските на Радж Атън бе почерняла от хали. Оръжията им отразяваха пламъците на стихиите зад гърба им. Сетивните им пипала се люшкаха като кобри. Цветните пушеци на проклятията им се носеха на отровни облаци над бойното поле.

Туловищата на мъртвите хали образуваха зловещи могили. Много негови мъже бяха загинали, за да издигнат тези могили, които войските му сега не можеха да изкатерят. Затова отстъпваха пред настъпващите хали, забавяни единствено от труповете на собствените си мъртви. Стрелците му стреляха с най-великолепните рогови лъкове на света и пронизваха сладките триъгълници на много от халите. Срещу онези от тях, които успяваха да се изкатерят до върха, се възправяха най-могъщите лордове на Индопал.

Възседнал коня си, Радж Атън наблюдаваше неподвижен развоя на битката. Кръвта препускаше лудо из вените му и го тласкаше към нея. Мъжете му бяха отлични бойци, но нямаше да удържат още дълго. Броят на жертвите растеше неумолимо.

Само едно можеше да ги спаси: самият Радж Атън.

Искаше да го проумеят. Да се убедят в собственото си безсилие, да ги лиши от упование в бъдещето, да ги превърне в жалки и безволеви играчки в ръцете си. Да усетят крайното отчаяние.

Защото само лишени от надежда щяха да благоговеят пред ужасяващата светлина, която го изпълваше.

Пешаците му на левия фланг започнаха да отстъпват, омаломощени от проклятията и изправени пред една изключително ожесточена контраатака на дузина магесници, които мятаха убийствени заклинания иззад своите мъртви.

— Напред, пъзльовци — изрева Радж Атън. Бойците трепнаха като марионетки, подвластни на даровете му на обаяние и глас. — Прегазете мъртвите и ликвидирайте онези магесници.

Грий се стрелкаха над главите им като прилепи. Воините поеха дълбоко дъх и тръгнаха на сигурна смърт.

Радж Атън наблюдаваше невъзмутим. Карис бе рухнал. Халите препускаха по всичките му стени. Жителите му се мятаха във водите на езерото в последен отчаян опит за спасение.

На север армията на кралица Лоуикър беше почти напълно разгромена. Флагът на крал Андърс се развяваше спокойно зад Стената на Барън, докато неговите воини се втурваха срещу халите.

Дори главанаците надаваха ревове от болка и бавно отстъпваха.

Тътенът на метателните машини откъм езерото стихна, тъй като воините от Интернук бяха изчерпали боеприпасите си без особен ефект.

Един от великите лордове се извърна от предните линии и извика:

— О, Велики, спаси ни! Битката е безнадеждна.

— Продължавайте боя — настоя Радж Атън.

Нови и нови лордове присъединяваха виковете си:

— Помогни ни, о, Велики!

Той долови нарастващата паника и отчаянието в гласовете им и накрая осъзна: „Времето ми дойде“.

Над халите се издигаха стихиите на неговите огнетъкачи — осветените от огъня талази на пушеците. Окончателно бяха загубили човешките си очертания — бяха се превърнали в обезумели от болка и разкъсвани от желание да погълнат всичко около себе си чудовища. Мятаха напосоки огнени мълнии и камшици от пламъци срещу халите. Скоро щяха да загубят контурите си и да се превърнат в безцелни желания.

Страстта е могъща сила, когато се насочва умело. Но тези създания само я прахосваха.

Радж Атън простря ръка, сякаш призоваваше стихиите. От тях се изопнаха огненочервени струни и се завихриха като торнадо към него.

Огънят им се вля в тялото му.

Беше прекалено много за един-единствен човек. От всяка негова пора бликна блясък и го омота като змия от брилянт. Бронята му потече като лава.

Бойният кон под него изцвили и издъхна: рухна на земята и сварените му вътрешности изскочиха.

Радж Атън стъпи леко на земята. Сякаш беше абсолютно безтегловен. Бе се превърнал в блясък и сияние.

Закрачи към линията на халите и воините му се извърнаха към него. Прочете изумлението върху мургавите им лица.

— Не се страхувайте — рече им той, — защото аз ще покоря всички ваши врагове. Мечът ми ще се стовари върху земята и ще настъпи вечен ден.

Радж Атън блестеше по-ярък от слънцето, пристъпвайки спокойно към полесражението — сякаш всички звезди на небето се бяха събрали в едно изваяно от звездна светлина създание.

Една хала се втурна към воините му. Радж Атън насочи към нея пръст, от който излетя огнена стрела и се вряза в сладкия триъгълник върху челото й.

Чудовището тупна на земята и се превърна в димяща купчина, от чийто отвор потече изпържения му мозък. Радж Атън запрати светкавици към още една и още една хала.

Беше детинско забавление да ги изтрепе до една.

Но за частица от секундата всичко се преобърна.

Светът внезапно се разтресе и преди Радж Атън да разбере какво се случва, халите засъскаха оглушително. Никога не бе чувал подобен звук. Милион хали засъскаха едновременно — сякаш натопени във вода късове нагорещено желязо.

Съскаха и изхвърляха газове, изпълвайки въздуха със странна миризма, която му напомняше плесен.

После до една му обърнаха гръб и захвърлиха оръжията си. Гледаха нещо в центъра на полесражението, точно пред вратите на Карис.

Радж Атън не виждаше какво става там.

Но щом се вгледа, видя от земята да изниква могила. На всички страни се разлетяха камъни и пръст и се появи хълмче. На върха му стояха десетина души.

На главата на Йоме имаше корона, която блещукаше като лунна пътека върху водна повърхност, а иглата на Габорн проблясваше като фенер. Габорн стоеше изправен, а на копието му висяха сетивни пипала на хала, сивкави и лигави като змиорки.

Той ги вдигна високо, а халите засъскаха още по-силно и заотстъпваха заднешком. Всички до една отпуснаха опашки и ги повлякоха по земята.

Само една се осмели да тръгне насреща му — огромната магесница, военачалничката на ордата. Тя се спусна от могилата и се понесе с тътен към Габорн.

Вдигнала високо глава, халата размахваше побесняла сетивните си пипала, стиснала синкавия си кристален жезъл. После забави ход, сякаш се двоумеше как да започне битката.

Габорн само вдигна лявата си ръка и посочи на юг.

Халата го изгледа втренчено за миг, повдигна масивната си глава, сякаш душеше въздуха, и я обърна на юг. Бе схванала жеста му: „Властелинката ви е мъртва. Вървете си вкъщи. Връщайте се в подземния свят.“

Халата се поколеба, сякаш обмисляше нещо, след което сведе глава, остави жезъла си върху сивата пръст и отпусна опашка. Утробата й изхвърли струя миризма и всички хали зад нея започнаха да си препредават заповедта й. През ордата сякаш се понесе плисък на вълни, който отекваше на десетки мили все по-назад и по-назад.

Халите се обърнаха и земята затътна под препускащите им на юг крака.

Войските на Радж Атън неочаквано нададоха радостни крясъци — викаха и дюдюкаха с цяло гърло. Радж Атън се огледа и видя сълзи на облекчение в очите на много от воините. На североизток главанаците вдигнаха жезли във въздуха и се разкрещяха: „Уа-хут! Уа-хут!“ На изток мъжагите от Белдинук замятаха шлемовете си и затанцуваха джига.

— Да живее Земния крал! — закрещяха те. — Хвала на Земния крал!

Воините от Интернук надуха бойни рогове по корабите в знак на прослава.

Радж Атън побесня. По размера на сетивните пипала, които носеше Габорн, и по реакцията на халите, той се досети какво е направил Земния крал.

„Отне ми славата — помисли си Радж Атън. — Посякъл е властелинката на подземния свят и си е присвоил триумфа ми.“

Целият бе обхванат от пламъци и сияеше с убийствена яркост.

Радж Атън закрачи през полесражението — газеше през труповете на хора и хали. Преди седмица халите бяха съсипали с опустошителни проклятия земята, бяха съсухрили всеки лист, всеки стрък трева. Бяха изпепелили всичко и сега Радж Атън пристъпваше върху посивялата земя сред пустошта.

Скатаин, Господарят на пепелта, се чувстваше у дома си. Сияеше като ярка светлина сред царството на мрака.

Докато крачеше сред труповете, забеляза бойния кон, който бе подарил на Риала Лоуикър. Кралицата бе приклекнала боязливо зад него. Той й хвърли бегъл поглед.

Пристъпваше към Земния крал в блестящата си мантия от пламъци, които припукваха, подухвани от вечерния вятър.

Халите се оттегляха с тътен през равнината. Земята под Габорн се тресеше и стенеше, сякаш изнемогваше под непоносима тежест.

В небето профучаха два метеора, но червеникавите следи, които оставиха, едва се забелязваха през облаците пушек и тъмното ято грий, кръжащи над Карис.

Габорн бе вдигнал високо копието си, на чийто връх висяха сетивните пипала на Истинската властелинка. Беше невероятно изтощен.

Халите напускаха Карис — оттегляха се в широка колона по насипа, като се блъскаха и бутаха. Бяха се отказали от битката.

След броени минути и последните от тях щяха да са далеч. Магесницата и нейните фаворитки вече се бяха отдалечили на около миля.

Но Габорн усещаше опасността.

Тя крачеше към него през опустялото бойно поле като прожектор в мрака, същество от пламъци, ярко като Лъчезарен, по-нажежено от всякаква земна пещ. Когато наближи на около четиристотин разкрача, Габорн започна да усеща жегата, която излъчваше.

Той отпусна копието и викна на Радж Атън:

— Достатъчно се приближи. Аз съм Земния крал и съм дал обет да спася семената на човечеството. И ще спазя обета си. И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех — макар да се боя, че пламъците са изпепелили всичко, което някога беше ти.

Откъм езерото затръбиха бойни тръби, а от север и от запад се понесоха радостни викове. Каквото и да се бе случило, Боренсон знаеше, че битката е свършила.

Единственото, което искаше, бе да намери Мирима.

Халите още не бяха напуснали града, а той вече тичаше по Улицата на гирляндите към разрушената северна кула.

Зидарията й бе достатъчно солидна, а стените достатъчно дебели. Халите бяха скачали върху нея и бяха срутили яките греди, които крепяха горните етажи, но първият все още не бе засегнат. Някакъв млад мъж бе клекнал на пода и стискаше окървавената си глава. Той се втренчи в Боренсон, парализиран от страх.

— Мирима? — извика Боренсон.

Опита се да се качи по стълбите до втория етаж, до мястото, където я бе видял за последен път да се взира през прозореца, но гредите и нападалите камъни препречваха пътя му.

Чу зад себе си познат глас. Сарка Каул се бе появил сякаш от нищото.

— Нагоре! — прошепна инкарецът.

Боренсон се огледа, не видя път към върха на кулата, слезе долу и изхвърча през вратата. На стотина крачки видя подпряна на крепостната стена дървена стълба, която стигаше до върха.

Заобиколи тичешком развалините на някакъв търговски склад и се закатери по стълбата. На едно от стъпалата видя откъснат мъжки крак. На последното имаше шлем с глава в него. По пътеката на върха на крепостната стена имаше още топли локви кръв.

Тук бе имало истинска касапница. Навсякъде се търкаляха трупове — някои просто прегазени, а други посечени от халите. Точно пред себе си видя долната половина на мъж. Червата му бяха провиснали по зъберите на стената. Главата и гърдите му явно бяха цамбурнали в езерото.

Беше достатъчно светло. Из целия град бушуваха пожари и талазите на пушеците отразяваха заревото им.

Боренсон почти не погледна към полесражението. Халите се оттегляха с тътен на юг. Той прекоси осеяната с трупове улица и стигна до останките на кулата. Халите бяха сринали покрива и по-долните етажи под тежестта си. Част от кулата бе рухнала на запад във водите на езерото. Навсякъде стърчаха греди.

Боренсон огледа разрушенията и изпита мъчителна болка. Уплаши се, че ако започне да рови из тях, ще открие премазаната Мирима.

Хвърли поглед през една пукнатина на изток. Бляскав огнетъкач прекосяваше бойното поле. Боренсон се вцепени от изненада. Някой отдолу се обърна към съществото, но говореше толкова бързо, че му бе трудно да проумее думите му.

Боренсон забеляза, че онзи, който говори, се е изправил върху малко възвишение сред мъртвите хали. Беше Габорн, а причина за бързата му реч бяха многото дарове на метаболизъм. От едната му страна се бе скупчила малка група хора. Ейвран бе вдигнала високо тоягата си, Йоме държеше копие, сякаш готова всеки момент да го метне, а на главата й проблясваше царствена корона. Зад тях клечаха група парцаливи просяци.

Габорн умишлено заговори по-бавно и достатъчно високо, за да го чуе всеки, застанал на стената.

— И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех…

Ноздрите на Боренсон потрепнаха гневно и той се втренчи в огнетъкача. Това Радж Атън ли беше?

Радж Атън спря и остана за момент неподвижен. Пламъците по него бушуваха, сякаш раздухвани от силен вятър, и той засия още по-ярко. Боренсон дочу изпод огъня съскащ смях.

— Ти би ме спасил? — отвърна Радж Атън с почти неразбираем от огромното количество дарове глас. — Не аз имам нужда да бъда спасяван. Всичко, което притежаваш, ми принадлежи, включително и животът ти. И аз ще ти го отнема, както отнех живота на баща ти, на майка ти, на сестра ти и на братята ти.

Габорн поклати печално глава.

— Има малко неща на света, които не бих ти дал, но не бих ти разрешил да отнемеш чужд живот, както няма да ти разреша да отнемеш и моя.

Боренсон чу шум под себе си и погледна към насипа. От една срутена сграда се измъкваха десетки воини. Сред тях бяха Сарка Каул и капитан Темпест.

Боренсон свирна, за да привлече вниманието им, и им обясни с пръсти: „Радж Атън е пред двореца“.

— Ако искаш да живееш — продължи Габорн, — чуй ме. Ще направя всичко, което мога, за да те спася.

Радж Атън се вторачи в Габорн, който пусна оръжието си и седна на земята с кръстосани крака. И оброни глава, сякаш потъна в размисъл.

Боренсон надникна надолу над един откъртен зъбер. Труповете на мъртвите хали задръстваха улицата пред градската порта. Туловищата им бяха струпани по две-три едно върху друго, доказателство, че стрелците и стражите на вратата ги бяха принудили да си платят за дързостта да минат по моста.

Сарка Каул, капитан Темпест и още десетина храбри Повелители на руни вече се катереха върху труповете, за да се притекат на помощ на Габорн.

Боренсон скочи от високата двайсет стъпки порутена кула върху гърба на една от халите, без да обръща внимание на болката в глезените си.

Затича се да догони воините пред себе си. Те почти бяха стигнали до Габорн.

— Искам първия удар! — викна им Боренсон.

Мъжете се пръснаха във ветрило и продължиха да крачат към Радж Атън. Трупове на мъртви хали покриваха бойното поле непосредствено до насипа. Повечето бяха улучени от метателните машини.

Боренсон пристъпваше към огнетъкача с разтуптяно сърце.

„Радж Атън — повтаряше си той. — Наистина е Радж Атън.“

Но като се вгледа по-внимателно, му се стори, че не е той. Бе нещо повече. Дори от стотина разкрача усети жегата, която излъчваше чудовището, по-жарка от ковашка пещ.

Скри се от нея в сянката на една мъртва хала. Другите около него постъпиха по същия начин. Воините запълзяха безмълвно — прибягваха между сенките на умрели хали и обграждаха Радж Атън, както кучета обграждат мечка от всички страни. Някои бяха с опънати лъкове, други държаха дълги копия или бойни чукове. Боренсон забеляза, че броните им са от различни краища — Мистария, Хиърдън, Оруин и Индопал.

Все повече и повече воини прииждаха по насипа зад гърба на Габорн.

— Ела по-близо, дребосък — извика Радж Атън. Беше се изправил върху могила от мъртви хали. — Първият, който ме нападне, пръв ще умре.

Един от стрелците изскочи от прикритието си и насочи стрела към гърба му.

— Радж Атън, пази се! — извика Габорн.

Стрелецът пусна тетивата.

Радж Атън се извърна и простря напред ръка. От пръстите му изскочиха сучещи се като змии огнени мълнии и изпепелиха стрелата още във въздуха.

Преди стрелецът да успее да побегне, мълниите се усукаха около тялото му. Доспехите и косата му се нажежиха до бяло и той лумна в зеленикави пламъци. Гореше като жива факла и пищеше.

Боренсон бе чувал за проклятия, които изпепеляват плътта, само в легендите.

Погледна към Габорн, който продължаваше да седи с кръстосани крака на земята на не повече от двеста разкрача от Радж Атън.

— Предупреждавам те за последен път — обърна се Габорн към огнетъкача. — Спри веднага.

Сарка Каул изскочи зад гърба на Радж Атън иззад една огромна хала с вирнати като стволове на дървета крака. Лицето му блестеше от яростната светлина, която струеше от огнетъкача. Инкарецът притича петнайсетина крачки, вдигнал високо дългия си кинжал.

Жегата, която излъчваше Радж Атън, беше толкова непоносима, че Сарка Каул спря на десетина стъпки от целта и омаломощен от горещината, се отпусна на колене. Дрехите му избухнаха в пламъци.

Боренсон приклекна зад главата на една хала и стиснал бойната си брадва, се зачуди какво да направи.

„Ще метна топора отдалеч“, реши той. Но беше загубил даровете си на мускул и не можеше да метне оръжието на повече от трийсет-четирийсет стъпки.

Наблизо се извиси нечий властен глас.

— Господарю на пепелта — провикна се напевно Бинесман. — Махни се веднага! Предупреждавам те за последен път.

Пламтящото чудовище се извърна и се втренчи в Земния пазител. Чародеят бе вдигнал високо тоягата си, сякаш в самозащита. Вечерникът вееше размятаната зад гърба му наметка.

Радж Атън се изсмя.

— Нищо не можеш да ми направиш с тази овехтяла клонка. Неподвластен съм на силата ти!

— Може и да си прав — отвърна Бинесман. — Но си подвластен на нейната!

И свали ръцете си и Боренсон видя скритата зад наметката му Мирима, изпънала тетивата докрай.

Тя пусна тетивата.

Стрелата бръмна във въздуха.

— Радж Атън, дръпни се! — викна Габорн.

Радж Атън зърна бръмчащата към него стрела и в същия миг чу предупредителния вик на Габорн. Но не му се подчини.

Нямаше време да събере енергията си и да изпепели стрелата. Вместо това протегна ръка, за да я хване, преди да се е забила в окото му.

Хвана я и моментално разбра, че е сгрешил.

Разтърси го неподозирана сила. Стрелата сякаш раздроби костите на ръката му. Пламъците, които го обгръщаха като в милувка, внезапно стихнаха и загаснаха. За миг жегата от него изтече и Радж Атън остана чисто гол: само хилядите тъмни белези на руните покриваха цялото му тяло.

Сякаш между него и източника на силата му се издигна непреодолима стена. Едва тогава осъзна, че стрелата не би могла да го прониже. Много по-гибелни бяха изписаните върху нея водни руни.

— Не! — изрева Радж Атън.

Гласът му, подсилен от хилядите дарове, отекна над ниските хълмове.

— Повалете го — изкрещя Мирима, — преди да е отминало заклинанието ми!

От близките сенки внезапно наизскачаха мъже. Посипа се дъжд от стрели, а воините се втурнаха, размахали копия и бойни брадви към него.

„Аз не съм страхливец — каза си Радж Атън, — та да се дам на тези палета. Все още съм Повелител на руни!“

Перна първите две връхлитащи го стрели встрани, издърпа копието от ръката на първия нападнал го воин и разцепи черепа му.

И се обърна с лице към нападателите си.

Отдавна лежеше Балимар в цитаделата на Посветителите в двореца Гуса. Таванът се издигаше на двайсет стъпки над него. Високите мраморни сводове свидетелстваха, че някога това е било открит вътрешен двор. Но Радж Атън го бе преградил с евтин кирпич, за да има къде да събира повече Посветители.

Сърцето му се разтуптя, когато посегна към превръзката на бедрото си и стисна дръжката на скрития под нея дълъг наточен кинжал.

Беше лесно да се престори, че отдава дар. Като а’келлахски воин сам бе приел доста дарове. Беше виждал как Посветителите се обливат в пот, щом силарите докоснат оголената им плът, как се олюляват и крещят от болка, как подбелват очи и накрая рухват безчувствени на земята. Така че не му бе трудно да се престори, че отдава дар. Силарът го беляза, но в сърцето си той питаеше към Радж Атън единствено омраза.

Не бе дал никакъв израз на чувствата си, но вътрешно се бе усмихнал. Ненаситната алчност на Радж Атън за дарове щеше да му донесе гибел. Облекчителите му се трудеха така усърдно да му осигурят дарове от местните жители, че дори не се бяха погрижили да разберат от уличните хлапета, че Балимар ги е подкупил да излъжат, че е техен брат.

Беше оставил облекчителите да го отнесат в най-потайното кътче на цитаделата, където лежеше сега сред купчината Посветители. Всички те бяха полуживи. Чуваше кашлицата им и ги наблюдаваше как куцукат наоколо.

Облекчителите го бяха захвърлили на пода като парцал близо до вратата, тъй като цитаделата беше претъпкана.

Отвън се понесоха тръбните сигнали на боен рог — Вакъз Фааракин тръбеше атака. Беше само маневра. Вакъз и още трийсет воини щяха да препуснат с конете си до портите и да стрелят срещу стражите.

Чу се предсмъртен вик и цвилене на коне.

Двама от стражите в кулата хукнаха към вратата. Водачът им изкрещя:

— Нападат ни! Залости вратата!

И се втурна вътре.

Вторият страж затръшна огромната метална врата и хвана тежкия железен лост.

Балимар безшумно се изправи. Доста дни вече се бе преструвал на безпомощен, за да не открият даровете му на метаболизъм. Сега се втурна светкавично към вратата.

Стражът го чу, нагласи лоста в скобите и посегна към бойния чук на гърба си. Балимар го блъсна във вратата и го намушка с кинжала си в сърцето през ризницата. Извади острието до половина и пак го заби — един, два, три, четири пъти.

Стражът успя само да изохка.

Балимар се увери, че вратата е залостена здраво, и се обърна да огледа Посветителите в цитаделата.

Още деветима се бяха изправили — воини на А’келлах, въоръжени с остри кинжали, които пробождаха сърца, и струни, които късаха вратове. Касапницата беше започнала. Балимар издърпа бойния чук от ръката на мъртвия страж, докато той се свличаше на пода, и се втурна към Посветителите.

Подмина жените и децата, струпани на камари върху каменния под. Вакъз бе казал: убий първо векторите.

— Радж Атън — извика Габорн. — Бягай!

Боренсон се учуди защо Габорн се опитва да му помогне.

Радж Атън бе обграден от всички страни. Десетки мъже налитаха срещу него, мушкаха с копия, мятаха брадви, запращаха стрели. Той танцуваше гол сред развилнялата се кръвожадна тълпа и поваляше нападателите си наред.

Един Непобедим се втурна зад гърба му и метна скорпионския си кинжал. Отровното острие се заби до половината между плешките му.

Радж Атън разтърси рамене и кинжалът отлитна встрани. В същия миг кралят се извърна и прониза мъжа с копието си право в окото. Раната на гърба му се затвори и заздравя за броени секунди.

Радж Атън замахна с копието си като с тояга и преряза гърлото на друг.

„Много е бърз — помисли си Боренсон. — И много силен.“

И не се осмели да пристъпи по-близо до него.

В този момент Радж Атън сякаш омекна. Вихреният му танц внезапно се забави. От очите му бликаше светлина, сякаш отразяваха стотици звезди. От ноздрите му блъвна пушек. Лицето му тревожно се разкриви.

Боренсон бе виждал този объркан израз върху лицата и на други мъже. Бе го усещал и върху собственото си лице. „Посветителите му умират! — досети се Боренсон. — Загубил е метаболизма си!“

Воините около Радж Атън се втурнаха към жертвата си. Един мъжага от Хиърдън го прониза с копието си в коляното. Друг метна бойния си чук и проби главата му с шипа.

Боренсон също се втурна напред, но чу в съзнанието си гласа на Земния крал Габорн, който му нареди: „Дръпни се!“

Той отстъпи крачка назад тъкмо в момента, в който Радж Атън замахна с копието си.

В следващия миг Боренсон метна брадвата — не много силно, но с изключителна точност. Тя улучи Радж Атън в рамото и отсече дясната му ръка.

От раната рукна кръв и един Рицар на справедливостта се спусна да довърши Вълчия господар — отсече с огромния си топор и лявата му ръка.

Радж Атън със стон се свлече на земята. Още воини се втурнаха напред, нетърпеливи да го разкъсат на парчета. Наобиколиха го и започнаха да го дупчат с копията си, а Рицарят на справедливостта съсече краката му.

Воят на Радж Атън бе ужасяващ, но заради безбройните си дарове той не можеше да умре.

— Престанете! — закрещя Мирима. — Не го убивайте!

Страховитият й вик закова мъжете на място.

— Той е огнетъкач — напомни им тя. — Ако го убиете, ще освободите стихиите вътре в него! Оставете го на водата.

Седрик Темпест викна:

— Това ми харесва! Да го пуснем да поплува. Ще му дам дори бронята си назаем!

И сграбчи Радж Атън, от когото беше останал само торс без крайници. Макар кръвта му да изтичаше отвсякъде, за свое изумление Боренсон видя, че раните му заздравяват. Само за секунди те се бяха затворили — при обикновен човек това би отнело месеци — и дори бяха започнали да регенерират. На отсечените места израстваха нови ръце и крака.

Но това ставаше по ужасяващ начин и на ужасяваща цена. Тялото на Радж Атън се самоизяждаше, тъй като новите крайници израстваха за сметка на плътта и костите от оцелелия торс, който заприлича на отвратителен скелет.

Темпест вдигна Радж Атън, подпомогнат нетърпеливо от други двама мъже. Понесоха го по изпепеленото поле, газейки през кръв и кал към разрушения подвижен мост. Над главите им се сипеше пепел. Един метеор проряза небето. Писъците на грий продължаваха да се носят из въздуха, а от далечината долиташе тътенът на отстъпващите хали.

Радж Атън изцъкли очи и простена:

— Моите Посветители! — Съзнанието му сякаш се избистри и той замоли жалостиво враговете си. — Слуги мои! Слуги мои, пуснете ме.

Но вече нямаше достатъчно чар и глас, за да ги принуди да му се подчинят.

Боренсон тръгна след мъжете и усети как в гърлото му се надига неудържимият боен кикот. Газеха през труповете на халите към моста. Пожарите по крепостната стена хвърляха мътни червеникави отблясъци.

Стигнаха до водата и Боренсон видя огромни силуети да се движат в кръгове под мрачната й повърхност. „Сьомги“ — помисли си.

Но силуетите бяха твърде големи. По-скоро приличаха на есетри, на огромните риби, които бе видял в рова на замъка Силвареста.

„Водни духове“, осъзна внезапно със страхопочитание той. Десетки плуваха в кръгове, а малките вълнички се плискаха нежно по гърбовете им, очертавайки руни върху повърхността на езерото.

Вече бяха стъпили върху моста, когато Рицарят на справедливостта забеляза, че на Радж Атън почти му е израсла нова дясна ръка. Бе се оформил израстък с големината на детска ръчица. Спряха за момент, за да го отсекат.

Капитан Темпест свали бронята си и започна да я навлича несръчно върху Радж Атън.

— Искаше да превземеш Хиърдън заради метала му — каза му той. — Повече от това няма да получиш.

Боренсон също свали бронята си и я навлече отгоре му, за да увеличи тежестта.

След което Темпест и още един от мъжете грабнаха онова, което бе останало от Радж Атън, и го метнаха във водите на Донестгрий.

Мрачните дълбини го погълнаха, докато той се опитваше като обезумял да източи врат, за да изкрещи. Водните духове го наобиколиха, докато потъваше. Огромните риби го побутваха с муцуните си като разиграли се делфини — побутваха го нагоре, сякаш го лъжеха, че отново ще може да поеме въздух.

Водата излъчваше власт и всемогъщество. Тъмните вълни се плискаха в крепостната стена, сякаш тихо нашепваха нещо.

Боренсон стоеше на насипа и не можеше да повярва, че Радж Атън ще умре, не можеше да проумее как е възможно да бъде убит човек с такава мощ.

Под водата проблесна светлина и в същия момент избухна огромно червено огнено кълбо. Водата заклокочи и се разпени. Горещите газове вдигнаха високи вълни, които разтърсиха езерото. Боренсон видя как се отприщва чудовищната стихия: оформи се като пламтящ силует, който започна да расте, а ръката му се протегна към повърхността.

Останките от тялото на Радж Атън лумнаха с такава сила, че ребрата му щръкнаха като обгорели трески, докато той потъваше към дъното.

Огромните риби се замятаха като обезумели. Яркото сияние продължи само секунда, след което стихията избледня и водата отново потъмня, укроти се и стихна в безмълвие.

Боренсон погледна зад себе си и видя Габорн и Йоме, застанали един до друг върху купчина хали и свели глави към земята. Върху лицата им не личеше възторг от победата. Габорн изглеждаше печален и уморен, а случилото се сякаш бе разтърсило Йоме, бе й причинило болка.

„Габорн загуби — осъзна Боренсон. — Земния крал загуби един от поверениците си.“

Едва сега забеляза настъпилата у Габорн промяна.

Цветът на кожата му бе станал зеленикав като на малката Ейвран и чародея Бинесман.

„Дори е по-тъмна от тяхната — помисли Боренсон. — По-скоро като на зелената жена или като на куклите, които правим за Хостенфест. Габорн най-после стана Земния крал.“

И Боренсон проумя защо Габорн се бе опитвал да спаси Радж Атън и защо бе получил наградата, която бе спечелил чрез търпението си.

Умиротворена земя

Габорн крачеше из улиците на Карис. Поданиците му го гледаха изумени и отстъпваха с благоговение. Някои шепнеха:

— Той има листа на лицето си: дъбови листа — знака на Земния крал.

И коленичеха.

Габорн си даваше сметка за настъпилата промяна в него. До тази вечер само смътно се досещаше за мощта, която би притежавал като Земен крал. Сега я усещаше. Корените му проникваха в земята, от него избуяваха филизи. Започваше да осъзнава как да използва огромната енергия, за която изобщо не бе подозирал.

Навсякъде из града догаряха пожари. Сред руините като изпочупени ребра стърчаха греди. Но той усещаше съхранения под земята живот като семенца, които всеки момент ще поникнат.

Начерта върху земята руна за защита от огън и пламъците наоколо започнаха да се смаляват и да гаснат.

Спусна се по една малка уличка, опитвайки се да открие живот, и спря пред една врата. Йоме, Боренсон и останалите го следваха с безмълвно страхопочитание.

На светлината на звездите с острото си зрение той успя да забележи на земята пред вратата руни на защита от преследвачи.

Габорн знаеше, че в Карис има стотици такива врати. Векове наред бяха прекопавани тунели и убежища — складове за стоки, гробници за богатите, тайни проходи под стените на замъка.

— Извършил си велико дело — обърна се Габорн към чародея Бинесман.

И прати безмълвно послание към скритите си под земята Избрани: „Излезте навън. Опасността отмина и халите са победени.“

Мина доста време, преди вратата да се открехне и отвътре да надникнат двама пребледнели от уплаха мъже — и двамата стискаха копия.

И започнаха да излизат. Хората на Карис се заизмъкваха от скривалищата си — първо една старица, след нея други две… и скоро улиците започнаха да се изпълват с народ. Всички поглеждаха с благоговение към небето — пушеците бяха започнали да се оттеглят и звездите грееха като диаманти, сякаш от бистрия нощен небосвод валеше порой от злато и сребро.

Надигнаха се възторжени възгласи. Тълпите изпълниха улиците и стана ясно, че макар много от жителите да са загинали в битката, може би половината са оцелели.

Изуменият Боренсон не откъсваше очи от тълпящия се народ и не спираше да повтаря:

— Страхувах се, че всички са измрели. Мислех, че всички са избити.

— Милорд — викна капитан Темпест на Габорн, — воините на Интернук настояват за преговори.

Габорн се изкатери на близката стена и погледна надолу към езерото. Корабчетата се полюшваха върху повърхността му като листа, осветени от запалените в тях факли. Поклащаха се като кадилници върху водата. Йоме бе застанала до Габорн с царствената си корона, грейнала с хилядите си скъпоценни камъни, а зелената игла на Габорн блещукаше като кацнала на рамото му звезда.

Огромните риби кръжаха край основите на замъка.

Старият Олмарг, върховният военачалник на Интернук, приближи с корабчето си, тласкано от грациозните движения на гребците. Видя водните духове и нареди на гребците да спрат. След това погледна нагоре към Габорн, присвил окото, с което виждаше, сякаш го преценяваше.

Габорн огледа корабите. Все още усещаше заплахата. Олмарг се колебаеше дали да продължи щурма срещу града, или да отплава.

— Народът в това царство е под закрилата ми — предупреди го Габорн. — Ако тръгнеш насреща ни, ще те унищожим.

Олмарг изръмжа и отговори заплашително:

— Дойдохме и се бихме, за да си вземем плячката, а ти нищо ли няма да ни дадеш? Моите мъже проляха реки от кръв. Редно е да ни се отплатите.

— Певците ще възпяват името ти, че си се сражавал храбро — отвърна Габорн. — Твоите внуци ще те славят вовеки.

Олмарг се изкикоти и хвърли поглед на юг. Тътенът от стъпките на халите долиташе като рева на океан, черните им гърбове блещукаха под звездната светлина, докато се катереха по хълмовете.

— По дяволите! — изруга Олмарг. — Значи сме дошли да се бием само за слава. — Той изгледа Габорн още веднъж и моментално прецени, че човек, който е успял да отблъсне цяла армия хали, няма лесно да се уплаши. И се усмихна широко: — Все пак си заслужава.

Олмарг вдигна високо една ярка сфера. Габорн зърна вихрещите се в нея облаци и светкавици, сякаш вътре бушуваше буря, и в същия момент от север се надигна вихрушка.

— Вдигай платната! — викна Олмарг. — Прибираме се у дома.

Габорн кимна замислено. Опасността напускаше Карис.

Щом воините на Интернук отплуваха, Ейвран се огледа и видя препускащи на запад войски. Много воини на Радж Атън бягаха презглава по хълмовете, ужасени, че Габорн ще ги накаже за урок на останалите. Риала Лоуикър се държеше по-достойно. Бойците й се струпаха на едно място, роговете нададоха протяжен вой и войската потегли в бавен марш на север под разветите от вятъра знамена.

Сякаш в отговор на призива на роговете, главанаците се изкатериха на хълма на запад и се развикаха:

— Уа-хут! Уа-хут!

И така до безкрай.

Задумкаха по кухите дънери, а водачите им вдигнаха над главите си една умряла хала, сякаш правеха жертвоприношение на Габорн, и я оставиха върху бойното поле.

Воините на крал Андърс не пуснаха оръжието и не се оттеглиха в тъмнината. Един от рицарите препусна откъм техния лагер. Изглеждаше уплашен. Стигна до стената на замъка, вдигна поглед нагоре и викна на Габорн:

— Ваше величество! Моят господар крал Андърс от Южен Кроудън ти изпраща своите поздравления за отлично спечелената битка и ти пожелава мир и дълъг живот.

— Защо не дойде да ми поднесе поздравите си сам? — запита недоверчиво Габорн.

— Боя се, че е неразумно да прави излишни движения. Лекарите казаха, че е смъртно ранен, и сега единственото му желание е да зърне родната земя. Боя се, че надали ще успее. И все пак молим за снизхождението ти и за разрешението ти да се оттеглим от бойното поле.

— Как е Селинор? — запита Йоме.

— Младият принц е до баща си и се опитва да облекчи мъките му — отговори пратеникът. — Той също моли за разрешение да се оттегли от бойното поле.

Габорн бе изпълнен с лоши предчувствия. Андърс бе обявил, че е Земния крал, а сега молеше да напусне бойното поле?

— Ще дойда да се сбогувам с него — отсече Габорн.

И закрачи през полето със скорост, каквато пратеникът не бе очаквал, покрай мъртви хали и нагоре по малкото възвишение. И още преди смаяните стражи на Андърс да забележат, че приближава, нахлу в палатката на краля.

Ерин Конал лежеше с вързани ръце и крака на земята пред нея. Вътре бе легнал Андърс, а до него седеше Селинор. Раната не бе смъртоносна. Габорн прониза краля със Земния си взор и видя нещо много по-ужасяващо дори от хала. В него се спотайваше сянка, черен и уродлив мрак.

Селинор и стражите реагираха късно на изникналия изневиделица Габорн. — Развикаха се и се дръпнаха назад.

Крал Андърс отвори очи, взря се в Габорн и се усмихна едва забележимо.

— Ще ме убиеш ли?

— Какъв е смисълът? — попита в отговор Габорн. — Един локъс не може да бъде посечен.

Селинор бе извадил кинжал, за да защити баща си, но Габорн го спря с поглед.

— Мъдър си, Земни кралю — промълви Андърс.

— Твоят баща е дал подслон на локъс — обърна се Габорн към Селинор, — и затова вече не ти е баща. Завържи го и го хвърли в най-дълбокия зандан. Там можеш да се грижиш за него и да го храниш, без да му причиняваш зло.

Селинор погледна ужасен баща си. В същия момент крал Андърс запищя и гърбът му се изпружи като дъга. Очите му се подбелиха. Когато тялото му се отпусна, бе престанал да диша. Габорн мерна излитащия като мрачна светкавица локъс и го побиха тръпки. Той изскочи от палатката и видя отлитащата на север сянка.

— Какво стана? — викна Селинор от палатката.

Стражите гледаха навъсено.

— Локъсът се уплаши от тъмницата — отговори Габорн. — Затова откъсна духа на баща ти от тялото му и отлетя.

Сигурен беше, че след време всички ще се убедят в това.

Пристъпи към Ерин и я освободи от въжетата.

„У дома — помисли си Ейвран, докато Габорн крачеше към палатката на Андърс. — Всеки се прибира у дома. А къде да Отида аз?“

Вече нямаше дом.

Според телесния си часовник бе прекарала в подземния свят трийсет денонощия и през това време бе свикнала с мириса на дълбока земя, с всепоглъщата тишина на пещерите, с вечния мрак. Просналата се над главата й шир й се струваше странна и заплашителна с всичките тези блеснали звезди, падащи в неспирен поток, сякаш посипали се от среднощните синкави небеса златни и сребърни монети.

Жителите на Карис бяха започнали да погребват мъртвите си в две огромни могили пред стените на замъка още преди изгрев слънце. Ейвран ги наблюдаваше в сивата утринна мъгла, докато яздеше на юг към Дворовете на прилива, все по-надалеч от смаляващите се хълмове. Представи си ги как ще изглеждат след време с ширналите се корони на брястовете над тях, под чиито сенки хората щяха да издигнат нови градове. По склоновете щяха да подскачат зайци, а лисиците да копаят дупки в корените на огромните дървета. Вечер гълъбите щяха да гукат в клоните, под чиито сенки млади мъже щяха да пеят песни на любимите си.

„Скоро — шепнеше й Земята. — Всичко това ще се случи много скоро.“

Затворниците, които бе освободила с Габорн от подземния свят, вече пътуваха към домовете си. Габорн бе дал на всеки наметало и кон, храна и пари за из път и много горди мъже се разплакаха от благодарност, когато той се сбогуваше с тях.

Пътуваха бавно към Дворовете на прилива. Кралят яздеше начело през деня, а нощем се отдалечаваше от лагера. Със своите дарове препускаше по хълмове и поля, обикаляше колибите на скромни фермери и дървари, за да Избира своите избраници. Беше облякъл зелена мантия и държеше дъбов жезъл. Още щом облече мантията, върху нея пораснаха малки коренчета, които след два дни я покриха цялата.

На третия ден стигнаха до извисяващите се кули на Дворовете на прилива с кристалните мостове над океана, които свързваха островите.

Воините на Интернук бяха отплували, но следите от разрушенията им се виждаха навсякъде.

Въпреки това хората бяха доволни, че пристига Земния крал, и се стекоха да го посрещнат. Всички камбани биеха приветствено, а децата и жените плачеха.

Габорн яздеше бавно, защото тези, които искаха да бъдат Избрани, бяха толкова много, че през навалицата не можеше да се мине. Яздеше, вдигнал високо лявата си ръка, и повтаряше високо:

— Избирам ви. Избирам всички ви за Земята.

Ейвран се питаше защо го прави. Бе спасил семената на Земята, каквато бе отговорността му. Защо продължаваше да Избира?

Една вечер, седмица след като бяха пристигнали в града, го попита.

— Аз съм Земния крал както по време на война, така и в мирни времена — отговори Габорн. — Сега моите сили ще ми служат най-добре.

И продължи да Избира. Не спираха да пристигат лордове от далечни острови, от най-отдалечените краища на Индопал и от всички кътчета на Роуфхейвън — свеждаха глава в знак на почит и поднасяха дарове. Вакъз Фааракин пристигна от Индопал, за да предложи мир от името на всички царства в пустинята, и дари огромно количество кървав метал.

Габорн разпредели щедро кървавия метал, но го раздаде само на тези, които принадлежаха към Вълчето братство.

— Земния крал не се нуждае от постоянна армия — обясни той. — Сега най-големият ни враг е злото, което се крие в самите нас, а дълг на Вълчето братство е да изкорени това зло. Вървете по хълмовете, открийте разбойниците и ги изкоренете. Вървете в залите на вашите барони и графове, открийте злото там и го унищожете.

Така Братството си спечели огромен авторитет: съдеше справедливо и всеки, който биваше намерен за виновен или дръзваше да се противопостави, беше наказван.

Единствено мъжете от Инкара не пристигнаха, за да бъдат Избрани. Боренсон каза на Габорн, че кралете на Инкара тръгнали на бой срещу халите, но никой не бе чувал за такава битка и никога не стана ясно дали са загинали, или са видели халите да излизат от Устата на света и са решили да се оттеглят.

Ейвран беше настанена в отделни покои, достойни за високо уважаван лорд. Но макар да бяха просторни и ламперията от кестен да бе инкрустирана със злато, и възглавницата на огромното легло да бе натъпкана с пух, предостатъчен за детските креватчета в къщите на цяло село, Ейвран не се чувстваше уютно. По цели нощи обикаляше от стая в стая и си търсеше място за спане.

На десетия ден, точно след като слънцето бе залязло, в замъка пристигна стар звездоброец с бяла брада и помоли да се срещне с Габорн.

Звездите бяха престанали да падат всяка нощ, макар небесата да преливаха от светлина, сякаш върху тях бяха изгрели нови звезди. Ейвран го заведе в кулата при Габорн, който наблюдаваше кралството си отвисоко, както пастир наблюдава стадото си.

— Ваше величество — обърна се звездоброецът — казваше се Дженес, към Габорн. — Благодаря ви от името на нашата гилдия.

— За какво? — попита Габорн.

— За това, че върнахте Земята в нормалната й траектория.

Габорн погледна Ейвран с крайчеца на окото си и отвърна:

— Нямам никакъв принос за това. Направи го по-велик чародей от мен.

Звездоброецът зяпна от изненада и се обърна към Ейвран.

— Значи трябва да благодаря на вас. Както и да е, но нещата не са точно, както…

— В какъв смисъл? — попита Ейвран.

— Сега пътят ни в небесата е по-дълъг отпреди. Всяка година е по-дълга почти с цял един ден, ако изчисленията ни са точни. Не можете ли да оправите вредата?

— Вредата е оправена — каза Ейвран. — Новата траектория е по-добра от старата.

— Но календарите! — изпъшка звездоброецът. — Трябва да ги променим до един!

— Ами променете ги — намеси се Габорн. — Добавете още един ден в календара.

— Как да го наречем? — попита звездоброецът.

— Ден на Габорн — отговори веднага Ейвран. — В чест на нашия крал.

— Не — противопостави се Габорн. — Не искам хората да ме честват. Нека честват себе си. Наречете го Ден на братството, за да празнуват своето родство един с друг. Да бъде ден за празненства и игри.

— Отлично — съгласи се звездоброецът и се поклони, като едва не помете пода с брадата си.

У дома

Йоме остана в Дворовете на прилива през цялата зима, макар съпругът й да замина твърде скоро. До нея достигаха слухове, че кръстосва надлъж и нашир, броди из планините на Ашховън и по хълмовете на Туум и препуска из Оруин. Много пътници го срещаха по пътищата — решителен мъж с много дарове, препускащ към някаква тайна цел. При своите пътувания посочвал Избрани, едни предпочитал, други отхвърлял и наказвал онези, които били извършили кървави престъпления.

Затова много хора го обичали и му се възхищавали, но някои се страхували от него и се говореше, че злосторниците се събирали из горите на кралството, за да скрият от зорките му очи тайните си кроежи.

През цялата есен Йоме узнаваше за схватки, в които Вълчето братство бе успяло да обкръжи и унищожи до крак разбойнически банди.

Докато пътуваше из подземния свят, бременността й изобщо не бе проличала, но от даровете й на метаболизъм бебето в утробата й растеше бързо. И през една студена зимна нощ, не повече от три седмици след битката за Карис, Йоме роди първия син на Габорн. Кръсти го на древния герой Фалион.

За нейно учудване, Габорн се прибра още същата нощ и се втурна да види детето. Йоме беше направила всичко, та съпругът й да получи много дарове, и Габорн можеше да се придвижва с голяма скорост, но и старееше бързо. Макар да бе отсъствал само няколко седмици, беше остарял с години.

Той дълго гледа в люлката и накрая промълви:

— Стар дух е и се е прераждал много пъти. Не пристига както повечето с празен ум и без цел. Идва с предназначение.

— И какво е то? — попита Йоме.

Габорн се втренчи в детето и прошепна загадъчно:

— Да довърши онова, което не успея.

Йоме усети тъгата му и изпита болка заради онова, което бе направила. Щеше да го загуби заради каузата му. И тъкмо тя бе платила цената, предоставяйки му дарове, които той не би взел сам. И макар да бяха успели да спасят света, цената бе прекалено висока. За около година Габорн щеше да загине от даровете, а и нейните дни бяха преброени.

Габорн остана в замъка още няколко дни и след като следродилните болки на Йоме отминаха, тя зачена второ дете.

Габорн отново пое на път, защото научи, че в Индопал срещу него се е надигнала цяла армия. Замина една нощ и Йоме отново разчиташе само на слуховете, които достигаха до нея.

Една нощ в средата на зимата, когато първият снежец покри зелените поля на Мистария, получи известие от него.

Сънува сън и в съня й Габорн крачеше до нея и й разказа за премеждията, които бе преживял през последните няколко дни как е Избирал в Таиф бедняци, пострадали от глада в южните краища. В съня й не използваше думи и тя усещаше мислите и желанията му, тъй че времето, което прекараха разделени, бе по-пълноценно от времето, което прекарваха заедно.

Когато се събуди, разбра от съветниците си, че посланието е вярно, тъй като Габорн наистина бил в Таиф през последните два дни. Не за да предупреждава хората за опасността, а да им каже кой е изпаднал в най-голяма нужда. Онези, които имали най-много храна, откликвали на призивите на Земния крал и често носели хляб на някое дете край пътя или в колибата на някоя старица.

Понякога и тя чуваше гласа му, когато й съобщаваше колко пари да изпрати за спасението на някоя област в кралството.

Но самият той не се връщаше. В средата на зимата обикаляше из кралствата на Индопал, а след това се чу, че може да е стигнал чак до Инкара.

Копнееше да го види, защото всеки ден той остаряваше с още петдесет дни. Самата тя бе взела много дарове на метаболизъм и си носеше теглото. Вторият й син Джас се роди месец след първия. В креватчетата си двете деца бяха като близнаци. И макар да растяха незабележимо, само за една зима Йоме остаря с десет години, а Габорн прехвърли средната възраст.

С наближаването на пролетта Мирима и Боренсон се настаниха в имението си. Около къщата нямаше никакви крепостни валове и на Мирима това й харесваше. Боренсон окачи щита и бойния си чук на кристалния зъб на една хала и Мирима се надяваше да останат завинаги там.

Мирима покани Ейвран да живее с тях и се отнасяше към момичето като към своя дъщеря. Но Ейвран също бе взела дарове на метаболизъм и през лятото разцъфна в млада жена. Не я свърташе на едно място и тя по цял ден обикаляше около къщата, а често я виждаха да се взира с отнесен поглед на запад. Когато Мирима й задаваше въпрос за какво мисли, Ейвран само промълвяваше:

— За вкъщи.

След което свеждаше смутено очи.

Мирима прекрасно разбираше, че Ейвран копнее да е някъде другаде.

През лятото Боренсон се захвана с фермерска работа и се научи на чудесното изкуство да отглежда зелен фасул, да скубе плевели и да размахва косата.

По-голямата част от деня Мирима прекарваше край един извор над къщата. Той се вливаше в бистрите води на дълбоко езеро, заобиколено от плачещи върби. През есента листата им се покриха със злато и вечер шумоляха, подухвани от вятъра, а Мирима обичаше да покрива водната повърхност с розови листенца. Пак тогава тя роди дъщеря и през първите седмици не й даде име.

Боренсон отдавна не бе чувал нищо за Габорн. Последното бе, че Земния крал е в Южен Кроудън. Носеха се слухове, че след битката в Карис старият крал Андърс не е умрял, а нощем го виждали върху стените на замъка. Малкото новини, които стигаха до Боренсон, бяха добри. Почти всички хора по света бяха Избрани и бе настъпил дълбок и траен мир, какъвто не бе имало никога.

На Боренсон често му се налагаше да посещава една възрастна съседка и да й помага в къщната работа и всеки път изпитваше усещането, че по този начин удължава живота й. И всеки ден хиляди хора по света вършеха същото хиляди пъти на ден.

Боренсон започна да разбира, че макар Габорн да бе спечелил битката при Карис, както някога самият Ерден Геборен, един ден ще казват за него: „Беше велик в битките, но още по-велик бе в мирно време“.

Случи се така, че една вечер Земния крал пристигна у тях. Беше изминала малко повече от година от битката при Карис и с многото си дарове на метаболизъм той наистина бе остарял. Косата му бе побеляла и бръчки прорязваха кожата му. Тъмнозелени петна земна кръв покриваха лицето му като татуировки, а бръчиците бяха сякаш жилки на листа.

Габорн остана цялата нощ с Боренсон, Йоме и Ейвран и им разказа много неща за странните събития в южните земи. Седяха върху груби кухненски столове и пиеха топла бира, толкова пенлива, че оставиш ли я за момент, образуваше огромни кълбета пяна. Навън духаше студен вятър, сякаш виеха малки вълчета.

— Родените тази година виждат по-добре от бащите си — разказваше Габорн. — Виждат нови цветове в дъгата и в цветята. В Инкара са се появили нови животни, а тези, които познаваме, са станали още по-силни. Това лято тревата във Флийдс израсна по-висока и по-сочна и беше така ароматна, че завиждах на конете. Още щом се родят, жребчетата хукват по-бързо от майките си.

— И аз чух това-онова — обади се Боренсон. — Моят иконом твърди, че е сънувал сънища и е имал послания от Долния свят. Не ми каза много, но съм сигурен, че са го уплашили. Непрекъснато точи меча си.

— Няма от какво да се бои — намеси се Ейвран. — Светът се промени и ще продължава да се променя.

— Това е твое дело, нали? — попита я Габорн.

— Светът се променя — продължи тя — и възприема някои неща от Истинския свят. В това няма нищо страшно.

Разговаряха дълго. Късно през нощта на вратата се почука и когато Боренсон отвори, видя чародея Бинесман.

Изсумтя от изненада, огледа побелелия чародей, след това погледна Габорн и накрая попита:

— Какво всъщност става?

— Дойдохме да се сбогуваме — отвърна Габорн. — С теб и с Ейвран. Ние четиримата вече няма да се видим. Аз няма да доживея до края на зимата, а щом си тръгна от този свят, оставям го във вашите ръце. Затова трябва да ви помоля за една услуга.

— Кажи каква — настоя Боренсон и видя Ейвран и Бинесман да се привеждат един към друг.

— Пази съпругата ми и синовете ми.

— Какво я грози? — попита Боренсон. — Да не би халите да се върнат?

Габорн повдигна рамене.

— Не ми е казано. Само го чувствам.

— Не са халите — намеси се Ейвран. — Мисля, че никога повече няма да ни притесняват.

— Има по-мрачни същества от халите — промълви Габорн. — Търсих ги навсякъде по света, но все още много неща остават скрити за мен.

По изгрев слънце Ейвран, Габорн, Боренсон и Бинесман яхнаха конете, за да пояздят за последен път. Казаха на Мирима, че ще се върнат след три дни, и препуснаха върху подсилените коне към Дворовете на прилива.

Там Йоме даде подарък на Ейвран и й каза:

— Нека тази светлина те води из мрачните места. Ти си чародейка, но ще бъдеш и кралица на Долния свят.

Ейвран прибра подаръка, прегърна Йоме и двете се сбогуваха.

На следващата нощ стигнаха с бързите си коне до Устата на света. Ейвран наведе глава, докато минаваха покрай цитаделата Хейбърд, и не погледна към срутените масивни камъни, които бяха обрасли с див грах.

Беше чудна, изненадващо топла нощ. Звездната светлина и изгрялата луна бяха метнали сребърни мантии върху хълмовете. На Ейвран й се струваше, че броди из някакъв свят на чудесата. Дърветата вече намятаха есенни одежди. Хълмовете се диплеха един зад друг все по на север, а отвъд тях проблясваха далечните поля на Мистария. На изток се издигаха острите върхове на Алкаир, покрити с проблясващи снежни шапки. Отвсякъде се носеше скрибуцането на щурците и Ейвран вдигна очи към звездите, които блещукаха ярко в небето. Не видя нито една да пада.

Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Държеше черната си тояга, а в другата си ръка — юздите на сивата кобила. Белият й опалов пръстен блестеше по-ярък и от най-ярката звезда.

— Кажете на всички хора — въздъхна Ейвран, — че халите няма да ги тормозят никога вече. Стопаните на подземния свят вече никога няма да тръгнат срещу тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — попита Боренсон. — В нашата къща винаги ще се намери място за теб, ако пожелаеш.

Ейвран поклати глава.

— Не се тревожи за мен. Ти се връщаш в своя дом, аз отивам в моя. Има още много работа да се върши и трябва да съм нащрек.

Боренсон кимна, неспособен дори да предположи трудностите, които й предстояха. Халите имаха нужда от Земен пазител, който да ги защитава. Дори той знаеше какво означава това. Задаваха се мрачни времена.

— И все пак — настоя Боренсон, — ако закопнееш слънчевата светлина да погали лицето ти или за удобно легло, или за някой, с когото да си побъбриш…

— Знам къде да те намеря — довърши вместо него Ейвран.

Слезе от коня и прегърна Боренсон. Той я стисна в ръцете си и му се прииска никога да не я пусне. Дребничкото й тяло почти изчезна в прегръдката му.

Ейвран се притисна към него за последен път и Боренсон видя в очите й да проблясват сълзи.

„Все пак частица от нея се е запазила човешка“, помисли си той и това го зарадва.

Тя се сбогува и с Габорн и Бинесман, но думите са безсилни да опишат тази сърцераздирателна сцена. В Бинесман бе открила бащата, когото не познаваше, и когото отново трябваше да загуби.

Остана за момент до входа на пещерата, вдишвайки свежия въздух. Лек полъх на вятъра разклати клоните на дърветата и прошумоля сред тревите — стори й се, че й дава знак да тръгне. Тя сложи древната корона на Йоме на главата си, за да й осветява пътя, обърна се и закрачи към Долния свят.