Леговище от кости

Господарят

Габорн огледа коренака — камшиците му шибаха на всички страни и гигантските търбуси подскачаха напразно във въздуха. Дори с всичките си дарове той все пак не посмя да го прекоси. Забеляза, че коренакът, който се беше увил около крака на Ейвран, още стиска кожения й ботуш. По-наблизо беше изтървала тоягата си.

— Ето там горе — обади се зад гърба му Йоме. — Там се е криела халата и я е причаквала. Сигурен ли си, че още е жива?

— Жива е — отговори Габорн, като се взря дълбоко в себе си. — Но халата се отдалечава много бързо.

— Дори с всичките си дарове не успя да избяга — отбеляза Йоме. — Има дарове на обоняние поне от петнайсетина кучета. Познава нрава на халите, знае и езика им. И все пак я хванаха.

— Халите могат да крият миризмата си — изтъкна Габорн в защита на Ейвран. — Изобщо не помирисвам, че тук е имало хала. Нищо не можехме да направим, за да го предотвратим.

— Къде според теб я отнася?

Габорн поклати глава.

— Не мога… да отгатна.

Не усещаше да я заплашва близка смърт. Значи халата не възнамеряваше да я изяде веднага.

Коренакът се беше поукротил. Като използва копието, Габорн се засили няколко крачки и го прескочи. Направи още няколко предпазливи крачки, стъпи на моста и погледна надолу в бездната. Светлината на опаловата му игла не стигаше дъното, но до слуха му достигна шуртенето на река. Над главата му като несекващ тътен продължаваше да се носи звукът от препускането на халите през тунела.

Засега Ейвран беше жива, но той усети смъртта да се приближава към нея. „По някаква причина халата я отнася в дома си“, реши Габорн.

Почувства се безпомощен. Беше довел Бинесман и Ейвран в тази проклета дупка като водачи, а сега беше останал без съветите и на двамата.

— А може би — прозвуча искрица надежда в гласа на Йоме — халата не я отнася никъде? Ейвран е чародейка. Вчера призова Майстора на пътя и го задържа часове наред. Може би я контролира.

— Не, не мисля, че контролира положението — не се съгласи Габорн. — Майстора на пътя беше почти умрял от изтощение, а и тя беше с тоягата си. Ако контролираше това чудовище, щеше да го доведе тук. Знам само, че засега е жива и е единствената, която би могла да ни води. Трябва да я намерим.

Габорн освети пътя пред тях. Мостът бе дълъг четирийсетина разкрача. От другия край се виждаше входът към тунел на хали. Стените бяха покрити с клей и подобни на кости колони подпираха тавана.

— Мога да открия Ейвран — реши да рискува Габорн. — Усещам мириса й навсякъде.

После сякаш се подвоуми за момент.

— Какво има? — попита Йоме.

— Мисля, че ни предстои дълго преследване с битка на финала — каза той. Обърна се към Йоме. Тя стоеше от другата страна на коренаците. — Използвай тоягата на Ейвран да прескочиш.

Йоме събра смелост, след това се засили, използвайки една скала за опора, и прескочи. С даровете си прелетя на височина петнайсетина стъпки цели осемдесет.

Затичаха. Габорн отпред, Йоме след него.

Той усети, че храната му е придала сила — едновременно на мозъка и на духа му. Безпокойството за Ейвран го потискаше, но от поетата от храната енергия мъглата като че ли се беше поразсеяла.

Тичането по тунела на халите не беше леко. Габорн усети, че от скоростта с тялото му се случват странни неща. Сетивата му внушаваха, че се движи с нормално темпо, но му беше трудно да взима по-острите завои, тъй като залиташе встрани. Това го принуди на всеки завой да се навежда до неестествено малък ъгъл. Имаше чувството, че язди подсилен кон.

Трябваше да внимава и за неравната скалиста повърхност. На всяка крачка имаше опасност да се препъне или да навехне глезен в някой камък, макар пътеката да беше покрита с растителност. Тревата-червей и плесените създаваха не по-малко проблеми от ръбестите стени. От тавана провисваха подобни на корени храсталаци, жълти и бели ластари се спускаха като замръзнали водопади. Понякога те образуваха завеси, които препречваха пътя, и само благодарение на огромната хала, която беше разкъсала препятствията преди тях, пътеката беше чиста. На много места земята беше подгизнала от влага. Край водата растеше черен мъх, от който се процеждаха златисти капки сок, плодовете на някакви жилави растения бяха дребни кафяви зърна с размер на череши. Според Габорн тези две препятствия бяха особено опасни. Мъхът беше хлъзгав, а зърната можеха да се търкулнат под краката му.

На всичко отгоре светлината не беше достатъчна. Опалите осветяваха пространството, когато стояха на едно място. Но когато препускаше с петдесет мили в час, Габорн трябваше да внимава къде да стъпи, да преценява дали да ускори или да забави скоростта, дали да прескочи или да мине направо през някой проснал се във всички посоки корен. И най-важното, да бъде постоянно нащрек за нови опасности.

Не един и два пъти му се случваше да налети стремглаво на някой пещерен пълзач или гигантски паяк-слепец, които трябваше да заобикаля.

Тъй че въпреки даровете си на взор той напрягаше поглед, за да се ориентира в сумрака.

В един момент усети, че е на път да успее, че Ейвран е само на около миля и нещо пред него. Но след поредния завой пътя им препречи огромна каменна врата. Беше издълбана в самата скала и висеше на закрепени на тавана каменни панти. Каменният блок беше най-малко три стъпки дебел. Габорн се опита да го избута, но той не помръдна. Вратата беше заключена.

Той я заблъска от безсилие, след което двамата с Йоме, като използваха скални отломъци, започнаха да копаят проход, което им отне часове.

Когато отново стъпиха на пътеката, Габорн бе крайно изтощен, а Ейвран беше отнесена много, много надалеч.

Нямаше слънце или луна, които да отбелязват въртенето на земята. Навсякъде цареше само мрак, който се отдръпваше за миг встрани от осветеното от опалите им пространство, за да възстанови правата си зад гърбовете им, докато те продължаваха да тичат напред.

Пътеката се виеше, промушваше се през вените на меката скала, заобикаляше огромни каменни блокове, от време на време поемаше в неочаквана посока по причини, понятни само на халите.

Но неизменно се спускаше все по-надолу.

Габорн измерваше времето по ритъма на тежките си стъпки, по вдишванията и издишванията си и по пълзящите по страните му капки пот. Горещината и влагата се увеличаваха с всяка измината миля.

Понякога стигаха до издигащи се като комини странични тунели или шахти. На всяко кръстовище Габорн спираше и подушваше въздуха — проверяваше за мириса на Ейвран.

Почти не разговаряха. Габорн беше останал насаме с мислите си и установи, че те са насочени към книгата, която Йоме носеше във вързопа си: ръкописа на Ерден Геборен.

Наистина ли беше преследвал Истинската властелинка? И ако беше така, какво представляваше това същество?

Преди два дни, когато Ейвран за първи път спомена за това създание, Бинесман изглеждаше смутен. Тогава той попита: „Сигурна ли си, че е хала?“

Ейвран потвърди, че е сигурна. Но сега Габорн се колебаеше. Какво точно беше локъс? Усети, че Земният му взор отслабва. Бинесман беше казал, че това е, защото все още задава неточните въпроси. Може би разбереше ли по-добре неприятеля си, щеше да знае как да го победи.

Беше убеден, че би могъл да узнае много неща от книгата, но Йоме не можеше да я разчете добре, а и в момента също тичаше по опасния път.

Стигнаха до тунел, който се спускаше стръмно надолу. Папратите в него бяха изпотъпкани. Земята беше опустошена. Халите явно често минаваха оттук.

Пред тях се изправи нова врата.

Габорн спря и каза:

— Трябва да си починем и да хапнем нещо. И ако можеш да отделиш малко време, бих искал да ми почетеш.

После бръкна във вързопа си, извади няколко ябълки и манерка вода. Отхапа от ябълката, вдигна най-близкия камък и започна да блъска по вратата.

Йоме също загриза ябълка и извади книгата. Габорн знаеше, че алнисианският не е лесен. Беше изчезнал преди стотици години и повечето учени ползваха най-съвременния вариант, но Ерден Геборен беше писал книгата си, когато езикът е бил все още жизнеспособен. Така че правописът, словоредът и граматиката нямаха нищо общо със съвременните правила.

Йоме отвори книгата и я запрелиства.

— Кажи ми, щом попаднеш на нещо интересно — настоя Габорн.

Все още задъхана от дългото тичане, Йоме отвърна:

— Ерден Геборен започва с равносметка на дотогавашния си живот в няколко изречения. Бил свинар по Хълмовете на Гробницата, докато не го призовал Земният дух. След това разказва как срещнал мага Сендавиан, който повел него и Дайлан Касапина — това трябва да е било името на Дайлан, преди да го нарекат Черния чук — по „пътеки от въздух и зелени пламъци“ към Долния свят.

Това звучеше като легенда. Йоме не се впусна в подробности. След това продължи:

— Но щом попада в Долния свят, неочаквано променя стила. Започва да поставя подзаглавия и разделя книгата на глави.

— Виж дали не можеш да намериш нещо за „локъс“ — каза Габорн.

Йоме започна да преглежда заглавията — прелисти десетина страници — и накрая каза:

— Тук има нещо: „За срещата с Локъс“. Ще се опитам да го преведа на по-съвременен език.

Тя зачете:

— „Локъс беше отвратително създание. Сияйните го държаха заключено в клетка, скрита сред зелена горска поляна в тесен каньон. Пътуването дотам беше трудно, а чудовището заудря като обезумяло с криле по решетката на килията, докато приближавахме. Крилете му бяха покрити с черни пера и разперени се простираха на около трийсет стъпки. Самото създание наподобяваше човешко същество с набити крака и дълги ръце, чиито краища свършваха със страховити нокти. Имаше нещо в черния му цвят, което окото не можеше да понесе. Вероятно бях присвил очи, защото погледът ми не можеше да проникне до дълбините на клетката. Чудовището сякаш поглъщаше светлината около себе си или пък я увиваше около себе си като черна пелерина. Въздухът се въртеше като вихрушка около звяра и се носеше зловоние на гнило. Не виждах ясно създанието, по-скоро имах някаква смътна представа за остри зъби, свирепи нокти и искрящи очи“.

Йоме млъкна потресена.

Габорн се обади:

— Ерден Геборен описва Сияен на мрака, нали?

Дори само при споменаването на името на чудовището Йоме потрепери.

— Вероятно — промълви тя. — А може и да грешим. Може да са различни същества.

После продължи да чете:

— „Решетката на клетката му беше от потъмняло желязо. Блещукащи морави руни опасваха основата й, а отгоре се издигаше покрив. Щом приближих, усетих, че съществото ме хипнотизира. Напрегнах поглед, пристъпвах по-близо и по-близо. Но колкото повече се приближавах, толкова повече мракът около него се сгъстяваше и замъгляваше зрението ми. Едва когато се приближих на една ръка разстояние, смътно осъзнах, че ми говорят Сияйните — не, те ми крещяха. Но не можех да ги чуя. Гласовете им бяха неясни, сякаш ми викаха от огромно разстояние. Вместо тях чувах единствено съществото, което ме подканваше: «Ела! Ела при мен». Видях вратата на килията. Не съзирах никаква…“ — Йоме спря да чете. — Предполагам, че думата е „ключалка“. — Тя продължи: — „Имах усещането, че вратата ще се отвори, дори само да я докосна с пръст, и все пак слугата на Мрака не можеше да я отвори. Докато се приближавах, съществото не помръдна. Крилете му престанаха да блъскат лудешки решетката и то ме наблюдаваше неподвижно, сякаш изваяно от камък. «Отвори вратата!», чувах шепота му аз. «Отвори я.» Чувах виковете на Сияйните отдалеч, но в техните думи…“ — Йоме се опита да довърши изречението по смисъл — „… нямаше никакъв разум“, е написано, но мисля, че иска да каже: „нямаше никакъв смисъл“. „Нямах намерение да отварям вратата — продължи тя. — Мислех само да пробвам да я докосна едва-едва. Тъкмо да го направя, когато Дайлан ме сграбчи изотзад. Той изкрещя в ухото ми, но не разбрах смисъла на думите му. Издърпа ме настрана от клетката и ме събори на земята, след което се изправи над мен и започна да ми говори нещо, което не разбирах. Локъс се разбушува насреща ми, сякаш започнаха да падат гръмотевици и цялото небе щеше да се срути. «Виждам те, кралю на Света на сенките! Аз ще пресея твоя свят като жито и ще изхвърля плявата от него.» Усещах ненавистта на слугата, подушвах я във въздуха, осезаема като зловонието на мъртвец. След известно време започнах да проумявам думите на Дайлан. «Не ни ли чу? — крещеше той. — Мен не ме ли чуваш?» Лицето му беше пламнало от тревога и сълзи от…“ — мисля, че думата би трябвало да означава „безсилие“, — „… бяха напълнили очите му. «Не те чух», отвърнах аз, докато идвах на себе си. Тогава гласът на Фил така ме разтърси, че го чух ясно. «Пази се от Асгарот. Той е най-коварното дете на майката на всички локъси, Истинската властелинка на Злото.»“

Габорн удари ръката си в скалата и изпъшка. Зелената светлина на опаловта му игла проблесна, щом се извърна към Йоме. Но пъшкането му не беше от болка.

— Истинската властелинка… — промълви той. — Мислех, че тя е Истинската властелинка на всички хали или нещо такова, а не…

— … на Злото — довърши Йоме.

Габорн усети, че му се завива свят. Съществото, срещу което му предстоеше да се изправи, беше враг, от който се бояха дори Сияйните и Лъчезарните. Нищо чудно, че бяха тръгнали да се сражават на страната на Ерден Геборен.

Йоме продължи нататък:

— „Много слова ми каза Фил, слова, изречени от сърце. Разбрах, че ако бях докоснал тази врата, ако се бях опитал да я отворя, силата ми щеше да ме напусне. Вратата беше запечатана с толкова могъщи руни, че обикновен мъж като мен не би могъл да я разбие. Но ако бях опитал, щях да успея да отворя друга врата: вратата към моето сърце. «Асгарот можеше да те изпълни — говореше ми Фил. — Зловещите му желания можеха да станат твои желания. Можеше да те изпълни така, както мракът изпълва кухините на земята.» Сграбчи ме неназовим страх. Бях така потресен, че не можех да се изправя. «Локъсът не е създанието, което виждаш пред себе си — продължаваше Фил. — Сияйният на мрака може да остарее и да умре, но скритата в него сянка е безсмъртна. Когато Сияйният на мрака умре, същността му ще продължи да търси друг домакин. Затова предпочетохме да затворим Асгарот, вместо да го унищожим. Много Лъчезарни загинаха, докато се опитваха да го доведат тук. Хиляди пъти по хиляди сенчести светове е успял да завладее Асгарот.»“

Йоме се поколеба за момент и каза:

— Ерден Геборен не харесва думата „завладявам“. Зачеркнал я е и е сложил вместо нея „разрушавам“ или „господствам“, или „превземам“.

Тя продължи:

— „Но докато го държим в плен, той не може да пакости.“

Затвори книгата. От лицето й се лееше пот, дрехите й бяха прилепнали към тялото й.

— Мислиш ли, че магът на Радж Атън е освободил същия Сияен на мрака?

Габорн обърса с ръкав потта от челото си. От тичането и увеличаващата се горещина се чувстваше мазен и нечист. Искаше му се да се изкъпе. Беше видял магът да влиза през огнената врата в Туинхейвън и да излиза много скоро след това. Нима беше имал време да проникне в клетката? Или само се беше срещнал с чудовището, след като някой съучастник от другата страна го беше освободил.

Името му беше Асгарот. Възможно ли бе описаното преди две хиляди години от Ерден Геборен чудовище да е същото, което дебнеше Йоме в замъка Силвареста само преди седмица?

Беше сигурен, че е така. Бе се появило сред облак тъмнина и вихрушка от вятър, изсмуквайки цялата светлина от небето, увило около себе си нощта като мантия. При приближаването му изтрещя гръм и се посипаха светкавици. Беше проговорило, „сякаш избумтя гръмотевица“.

— Може би — каза Габорн. — Изглежда, си си спечелила достоен противник.

— Не търсех повод за битка — обясни Йоме. — То ме преследваше.

Габорн се усмихна с надеждата да я успокои.

— Чакай — прошепна тя. — То не преследваше мен. Дойде за нашия син, за детето, което нося в утробата си.

— Защо? — попита Габорн.

Завладя го страх. Сияйният на мрака беше дошъл за сина му! Щом разпростря сетивата си, Габорн усети опасност да дебне детето.

— Сияйният на мрака не иска просто да убие едно дете — промълви сякаш на себе си Йоме. — Хромото момче беше с мен, но Сияйният на мрака не поиска неговия живот. Чакай… — Йоме наведе лице и сграбчи утробата си, след което изпъшка. — Чакай!

— Какво има? — попита Габорн.

— Сияйният на мрака… — продължи тя — или локъсът вътре в него не искаше да убие детето. Просто го искаше. Настояваше за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че искаше да завладее бебето, за да се скрие!

— Разбира се — възкликна Габорн. — Сияйният на мрака е напуснал Долния свят. Може би дори се тревожи, че враговете му ще го потърсят. Следователно има нужда от място, където да се скрие. А има ли по-добро място от една майчина утроба?

Като изрече притесненията на Йоме на глас, Габорн, изглежда, им придаде тежест и реалност. Йоме се разрида и прикри утробата си с ръкописа на Ерден Геборен.

— Аз също се тревожа къде е отишло — каза Габорн. — Но с моя Земен взор мога да видя духа на детето. Вътре в теб няма мрак. Детето в утробата ти е като всяко друго — живо, но все още неоформено. Не усещам никакво зломислие, никаква злонамереност.

Йоме се тресеше от страх. Габорн я прегърна. Тя се вторачи в мрака с размътен поглед.

— Колко време ще ти отнеме да преведеш останалата част от книгата? — попита я Габорн.

— Не знам. Бавно върви. Може би една седмица.

— Нямам нужда от цялата — добави той. — Само… да ми разкажеш всичко, което казва за локъсите и за Истинската властелинка.

Габорн отвори манерката. Водата, с която я беше напълнил от езерото при Вратата към бездната, миришеше силно на минерали. Той отпи голяма глътка и приседна. Възцари се абсолютна тишина, толкова дълбока, че проникваше чак до костите. Далечният тътен от стъпките на халите не се чуваше. Беше го чул за последен път, когато оглеждаха мястото, където беше уловена Ейвран. Кога беше престанал?

Над земята никога не се спускаше толкова плътна тишина. Или ще изкрещи сойка, или вятърът ще прошумоли между листата, или овца ще изблее в далечна ливада. Тук нямаше нищо.

Това действаше угнетяващо. Цялата земна твърд беше виснала над главата му, небе от камъни и руда, готово да рухне всеки момент. Усещаше я навсякъде около себе си — острата миризма на минерали.

„Като затишие пред буря“, мина му през ума. Това беше най-точното сравнение: както в лятна вечер, когато въздухът натежава и на хоризонта се струпват тъмносиви облаци. И всички животни се умълчават и изпокриват. Дори мухите престават да жужат.

Сега беше надвиснала същата тишина, само че още по-плътна. Тя проникваше през кожата, по която сякаш пролазваха мравки. Пред и зад тях се простираше само нощ, толкова дълбока, че не можеше да се сравни с никое познато усещане.

„Ние сме в пустошта — даде си сметка Габорн. — Много, много далеч от каквото и да било човешко обиталище.“

Той разпростря Земните си сетива, след това въздъхна дълбоко и погледна Йоме.

— Ейвран продължава да се отдалечава. Предполагам, че сме пробягали стотина мили с възможно най-голямата скорост, но сетивата ми ми подсказват, че Ейвран е много, много напред.

Замълча, сякаш обмисляше какво друго да каже.

— Мисля, че между нея и нас има хали. Усещам опасност.

Не й каза колко голяма е опасността. Не можеше да го изрази с точни думи. Като че ли между тях и Ейвран се издигаше стена, стената на смъртта. Той можеше да стигне до нея, но можеше ли Йоме?

Тя поклати унило глава.

Габорн заудря вратата, като от време на време откъртваше каменни отломъци. Когато се умори, остави Йоме да поработи, а той оправи обувката си и постави нова кожена ръкохватка на древното копие на Ерден Геборен.

След като се смениха още няколко пъти, Йоме проби отвор, въздъхна и кимна към тунела.

— Те ни очакват там някъде, нали? Халите. Виждам го по израза ти.

— Да — потвърди Габорн.

— В такъв случай — каза Йоме и стисна тоягата на Ейвран от отровно черно дърво — да вървим да ги попритесним.

Приносителят на светлина

Съпруга на сенките препускаше през подземния свят, краката му трещяха по камъните. Ейвран ту изпадаше в безсъзнание, ту се съвземаше, мъчейки се да поеме въздух.

Отвори очи. Тунелът се люшкаше пред замъгления й поглед. Слоят от клей върху стените беше започнал да ерозира. Сенки на разкривени сталагмити, подобни на кривокраки гиганти, се полюшваха тромаво под бледата светлина на нейния опал, преди да бъдат погълнати отново от мрака.

Халата я стискаше силно, за да й попречи да избяга, така както Ейвран беше стискала гущери и жаби като дете. Колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова по-здраво я сграбчваше чудовището.

Ейвран се изтощи и заспа. Събуди я някакъв трус. Съпруга на сенките току-що беше скочил от висока петдесет стъпки канара и препускаше през лабиринт от сталагмити. Беше притиснал Ейвран до гърдите си.

„Не иска да ме убие — осъзна тя. — Опитва се да ме запази жива. Най-доброто, което мога да направя, е да се отпусна.“

Не беше сигурна дали е достатъчно внимателен, за да я запази жива. Кожата на масивната му лапа беше дебела като дюшек и твърда като броня. Трите му пръста бяха толкова широки, че обгръщаха тялото й от главата до петите. Всяка негова крачка сякаш разтърсваше костите й. Беше сигурна, че цялата е в контузии.

Безпомощна пред звяра, Ейвран наблюдаваше замаяна прелитащите покрай нея гледки. Нямаше никаква представа колко време вече я носи Съпруга на сенките, но знаеше, че препуска с огромна скорост.

Една гънка на кожата му притискаше ребрата й. Чудеше се дали да се осмели да помръдне, за да не я стисне още по-силно.

Можеше да направи само едно. Прочисти съзнанието си, както я беше научил Бинесман, и си представи Съпруга на сенките. Извика в съзнанието си огромната му, подобна на лопата глава, каквато я видя, когато се надигна в цялата си чернота от водата на езерото, и си представи как потрепват сетивните му пипалца, докато изучава жертвата си. Представи си какво усещат краката му при ударите им в каменния под на тунела и целеустремеността, с която препускаше все по-нататък и по-нататък. Много скоро съзнанието й превключи и тя видя света през „очите“ на халата.

Самецът отчиташе електрическата енергия в околните скали като призрачни сини образи, нещо подобно на мъгла. Растенията и животните край пътеката бяха много по-светли. Раци-слепци прекосяваха забързани пътя му, блещукайки като звезди в зрителното му поле.

Пътят напред беше белязан със стара миризма на хали. Дори и да не беше така, Съпруга на сенките се ориентираше чудесно. Беше ловувал из пустошта през по-голямата част от живота си.

„Къде ме отнасяш?“ — попита Ейвран.

Съпруга на сенките се закова на място. Вдигна Ейвран, за да я разгледа, и пипалцата му затрептяха.

„Ти ли говориш? — запита халата. Тя усети напрегнатото внимание на чудовището. — Или съм хванал мечтите на червея?“

„Да, аз мога да говоря“ — отвърна Ейвран.

Усети мимолетния му въпрос: „Така ли разговарят човеците помежду си?“

„Не. Аз съм чародейка, защитник на Земята. Мога да разговарям със съзнанието ти. Но повечето хора не разговарят така.“

Съпруга на сенките си припомни нещо. Между халите имаше Земен пазител. Предшественикът на Съпруга беше убил чародея в безмилостна битка и по-късно Съпруга бе изял мозъка на своя предтеча.

„Твоят дядо е убил Земен пазител! — каза Ейвран. — Виждам го в съзнанието ти.“

„Истинската властелинка нареди да бъде убит.“

Ейвран проследи моменти от битката да се разгръщат в паметта на Съпруга на сенките. Дядо му се бе промъкнал зад мага, беше скочил върху него и бе откъснал предните му крака. След като Земният пазител бе останал беззащитен, неговият нападател безжалостно бе откъртил трите костни плочи от главата му, докато той все още беше жив, за да го изтезава до последния момент, изгребвайки мозъка му. Сега Съпруга на сенките пазеше някои от спомените на чародея.

„Това е ужасяващо“ — промълви Ейвран.

„Моят предшественик се гордее със своето деяние“ — отвърна Съпруга на сенките.

Той се гордееше, но Ейвран разбра, че чудовището се опитва да скрие някои неприятни усещания. Спомените на Земен пазител живееха в него.

Вярно, че Съпруга на сенките изпитваше глад за човешка плът. Но той изпитваше и нещо, което другите хали не можеха. Хората също бяха създания на Земята, обичани от своя създател. Те бяха ценени от Земята наравно с халите, паяците-слепци, световните червеи и папратите.

„Къде ме отнасяш?“ — попита отново Ейвран.

„В едно място за човешки същества“ — помисли си Съпруга на сенките. В паметта му изникна миризма — воня на немити хора, наблъскани в мрачна пещера, вмирисан на урина и изпражнения въздух. Пастира също беше виждал това място. Килия, в която Истинската властелинка изпитваше новите си заклинания върху хора. Стомахът на Ейвран се сви от ужас на буца.

„Твоята господарка ще ме убие там“ — каза тя.

„След време“ — съгласи се Съпруга на сенките.

„Моля те, пусни ме. Ти познаваш силата на Земния дух. Знаеш, че няма да ти сторя никакво зло.“

„Не трябва да споменавам за това човешко същество — помисли си Съпруга на сенките. — Другите ще решат, че съм болен от мечтите на червея.“

Внезапно Ейвран изпита усещането, че между нея и Съпруга на сенките се захлопна врата. Също като конекрадеца, който беше задигнал коня й във Фелдъншир, халата се оттегли от обсега на вниманието й, разрушавайки беглата им връзка.

Огромната хала се втурна из подземния свят през тунела със смътни контури. Стискаше Ейвран толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Опита се да привлече вниманието на Съпруга на сенките, да го помоли да не я стиска толкова безжалостно, но без тоягата си беше почти напълно безпомощна.

Ейвран сънуваше огън: припукващи червени въглени и пурпурни езици — като тези на огнените гущери в Джебан.

Когато се събуждаше, както често й се случваше, откакто беше в лапата на Съпруга на сенките, отново виждаше, че той препуска с шеметна скорост, гмурка се към черните дълбини на подземния свят през осеяни със зъбери тунели, покрай димящи езера, които ревяха и трещяха, край глинени делви и костите на странни подземни същества.

Веднъж се събуди — имаше чувството, че е спала дни наред — от недостиг на въздух и видя, че Съпруга на сенките е спрял и разговаря с други хали. Бяха двайсет и седем членна бойна група. Водеше ги прошарен стар ветеран, наречен Кръвника.

„Скрийте се — предупреди ги Съпруга на сенките с доза миризма. — Направете засада. Отгоре пристигат убийци, търсят Истинската властелинка. Хванах един от тях, но идват и други.“

„Аз няма да се крия — отсече Кръвника с миризми, които изстреля от ануса си. — Истинската властелинка ни зареди с руни на сила. Сега съм силен, по-силен от теб.“

Ейвран не се промъкна в съзнанието на Съпруга на сенките, за да узнае какво мисли. Вече знаеше. Кръвника беше горделив боец и дори сега надигаше опашката си по-високо от опашката на опонента си, което демонстрираше надеждата му да отвоюва правото да създаде поколение. Помръдваше възбудено сетивните си пипалца и бе стегнал мускули.

Съпруга на сенките отдавна се славеше с репутацията на толкова свирепа хала, че никой не дръзваше да го предизвиква. Сега Кръвника си бе въобразил, че е равностоен противник.

„Може да си силен — отвърна Съпруга на сенките, — но същото се отнася за убийците, които пристигат. Убий ги и докажи, че си достоен да ме предизвикаш.“

И неволно сви лапи, готвейки се за битка, от което на Ейвран й секна дъхът и тя припадна.

Когато отново се събуди, й се стори, че са изминали няколко часа. Съпруга на сенките се хранеше. Беше разкъсал гърба на огромен рак-слепец и изсмукваше вътрешностите му с език. Ейвран лежеше по корем на пода, очевидно забравена за момент.

Тя блуждаеше замаяна в някакъв странен свят полунасън, полунаяве. Представи си, че се скита в пусто сиво поле. Пейзажът беше скучен и еднообразен, а земята под краката й беше напукана като от вечна суша.

В съня си вдигна тоягата си и земята потрепери. Скали и глина се надигнаха около нея, образувайки окръжност с диаметър стотина разкрача, която се превърна в странна, величествена руна. А от скалите и глинения хребет почнаха да се оформят животински силуети. Глината под краката й прие формата на миниатюрен елен, не по-голям от две стъпки. Беше полегнал на хълбок с отворена уста и отметната глава. В първия момент очертанията му бяха смътни и недодялани, сякаш моделирани грубо от неумела детска ръка. Но за броени секунди линиите се изчистиха, сякаш извайвани от ръката на невидим скулптор. Когато силуетът придоби съвършени очертания, еленът неочаквано се размърда, зарита с крачета като новородено, опитващо се да се изправи за първи път. Успя да застане на колене, след което се надигна и сивата му фигура внезапно се оцвети в кафяво-червеникаво на гърба, бяло на шията, очите му блеснаха като живи на слънчевата светлина. Съществото препусна покрай краката на Ейвран.

Изумена, тя се огледа и видя, че същото се случва навсякъде из ширналата се руна. Миниатюрни глигани квичаха възторжено. В един отдалечен ъгъл надаваха тръбни ревове слонове, а около краката й се виеха змии. Ято малки гълъби, по-дребни и от молци, пърхаха пред очите й, сякаш се канеха да поемат към планините. Навсякъде подскачаха жаби и се стрелкаха риби, носеха се светли облаци от пеперуди, хали и китове.

Изумена и очарована, Ейвран запристъпва по сивата земя — оглеждаше руната и търсеше начини да я усъвършенства.

„О, да можех да направя такава руна“ — помисли си тя.

И отново осъзна какво я заобикаля. Отвори очи и опипа за тоягата си. Нямаше я. Съпруга на сенките продължаваше да се храни.

Ейвран се замисли как да му се изплъзне.

Погледна го крадешком. За щастие белият й опалов пръстен все още блещукаше и на светлината му тя успя да види, че халата я е отнесла далеч надолу в подземния свят. Тунелът, в който се намираше, беше по-различен. Задушаващата жега и високата влажност правеха въздуха тежък, а от горещината и влагата подът беше покрит с гъста сивкава растителност, наподобяваща вълча козина. Трева-червей и перести папрати се състезаваха за надмощие по стените, а от тавана провисваха коренисти растения. Подът беше покрит със строшени черупки на раци-слепци и кръгли слонски охлюви. И най-важното, малко по-нататък близо до стената се издигаха няколко кристални пръта, които задръстваха пода на съседна пещера. Прътите бяха прозрачни като кварц и много от тях достигаха осем-девет стъпки височина. Кухите пръти завършваха със заострени окончания. Ейвран ги разпозна по спомените на халите: домовете на „плътоядите“.

Всяка от тези тръби представляваше пашкул, изпреден от бременна твар, която приличаше на невероятно източен тънък рак. Щом изпредеше пашкула, ракът се напъхваше вътре, за да умре. Щом яйцата се излюпеха, новородените се измъкваха от утробата му и го изяждаха. Новородените, не по-големи от бълхи, превръщаха плътояда в свое леговище.

После изпълзяваха до отверстието на тръбата и там причакваха нещо да се отърка в тях — без значение хала, рак-слепец или хапльо. Каквото се случеше.

Така плътоядите се заравяха в жертвата си. Загнездваха се в някой неин орган и го разрушаваха.

Халите се страхуваха от тръбите на плътоядите. Когато започваха да растат в някой от тунелите им, те го запечатваха и прокопаваха нов проход.

Следователно тунелът, в който се намираше Ейвран, беше опасен. Големият брой провиснали от тавана и израсли от пода растения показваше, че обикновените хали са го изоставили. Но Съпруга на сенките често се движеше по опасни пътеки.

„Мога да изтичам и да се скрия между тръбите на плътоядите — мина й през ума. — Ако не се приближавам до краищата на тръбите, буболечките няма да ми направят нищо.“

Но не се осмели. А и Съпруга на сенките я наблюдаваше. Вместо това тя се напрегна да се съсредоточи върху съзнанието му, за да разбере какво мисли и да усети какво чувства.

„Трябва да изям тази човешка твар — помисли си Съпруга на сенките. — Никой не би ме лишил от това удоволствие. Тя е дребна и безполезна.“

Но друг глас зашепна в него, сякаш гласът на натрапник.

„Никое създадено от Земята същество не е безполезно, особено това. Тя не е просто земна твар, а защитник на Земята.“

„Това са само мечтите на червей“, каза си халата.

После сграбчи ядосано Ейвран, притисна я до гърдите си и хукна, търкайки грубата си кожа в отсрещната стена на тунела, за да се предпази от тръбите на плътоядите.

„Пропуснах възможността да избягам“, мина й отчаяна мисъл през главата.

Тя знаеше какво изпитва Съпруга на сенките. Беше яла мозъци на хали и в първия момент й се бе сторило, че ще полудее. Същото се бе случило и с него. Дядо му беше изял мозъка на Земен пазител и от този момент, сякаш за наказание, мислите на този пазител преследваха онези, които го бяха опитали.

Ейвран лежеше отпусната в огромната му лапа, доволна от това, че сега я държи внимателно. Престори се на заспала. Опитваше се да поддържа контакт със съзнанието му и да научава, каквото може. Но Съпруга на сенките препускаше като в транс. Нито говореше, нито мислеше. Мозъкът му беше стихнал като утроба.

Тя се надяваше не след дълго той отново да я пусне и да й предостави възможност да избяга.

Съпруга на сенките спря за момент и отвори една каменна врата, зад която се откриваше обширен коридор. Този тунел беше широк около шейсет стъпки, а подът му беше утъпкан от халите. Той затвори вратата зад себе си, както правеше винаги досега. Мина покрай няколко знака за мирис и Ейвран внезапно осъзна къде се намира: приближаваха Леговището на костите. Бяха стигнали Безкрайния развъдник.

Зърна разклоняващи се тунели, из които безцелно се движеха хали. Видя няколко вияча — петнисти жълтеникави същества, които приличаха на огромни паяци — да се измъкват от един от тунелите: влачеха гърчещото се туловище на дълъг осемдесет стъпки червей. Видя лепкави да плюят клей — укрепваха една полусрутена стена. Видя млади хали, не по-високи от десетина стъпки, да се мъкнат след една женска.

Не виждаше оръженоски и вещерки, пазачите на леговището.

Всички бяха тръгнали да воюват.

Съпруга на сенките зави в един страничен тунел. Ейвран мерна двама оръженосци, застанали на стража. И двамата бяха огромни, с дамгосани по главите и ръцете блещукащи руни.

От помещението зад тях се носеше миризма на човешки тела, отвратителна и зловонна.

„Внимавайте с това“ — каза на стражите Съпруга на сенките.

„Няма да избяга“ — отвърнаха те.

Съпруга на сенките закрачи навътре в тунела и Ейвран, с нейните дарове на обоняние от над дузина кучета, усети, че вонята на вмирисани човешки същества става все по-непоносима с всяка следваща крачка. Миризмата на вкисната пот се смесваше със зловонните изпарения от купчините изпражнения и езерца от урина, от гниеща плът, рибешки вътрешности и незаровени мъртъвци.

За първи път от часове Съпруга на сенките се отърси от унеса си. Стомахът на чудовището се присви от отвратителната миризма.

„Мрази да идва тук — даде си сметка Ейвран. — Всички хали мразят да идват тук. Не могат да понасят вонята.“

Съпруга на сенките пристъпи в средата на широкото помещение и пусна Ейвран на пода. От далечния ъгъл тя чу женски вик, едновременно от уплаха и изумление. Съпруга на сенките се обърна и излезе.

Няколко секунди Ейвран остана да лежи на пода, после се огледа. Пещерата не беше голяма. Клеят по стените се лющеше и на места се виждаха голите скали. От тавана надвисваха сталактити, а подът беше неравен. От близкото езеро се носеше миризма на сяра.

В ъглите се бяха скупчили хора. Приличаха на издатини върху пода, толкова мръсни бяха дрехите им, че се сливаха с околната нечистотия. Само разширените им от изумление очи личаха върху покритите им с мръсотия лица. Ейвран постепенно започна да различава отделни черти: бледия цвят на кожата на лицето на момче, което по всяка вероятност беше от Инкара, кафеникаво-матовото лице на жена от Индопал.

Колкото повече се взираше, толкова по-ясно й ставаше, че всички подутини по пода наоколо са хора. Болни, умиращи от глад, разранени, но живи.

— Светлина! — извика възрастен мъж. — Чудна светлина!

А някой се присъедини към вълнението му на индопалски:

— Азир! Азир фамата!

Подутините се размърдаха и хората запълзяха към нея на ръце и колене. Ейвран си даде сметка, че лишени от светлина, повечето от тях се бяха придвижвали по този начин седмици или дори месеци.

— Кой си ти, приносителю на светлина? — изплака умоляващо една жена. — Откъде пристигаш?

— Ейвран. Името ми е Ейвран. Бях кралски небесен ездач в крепостта Хейбърд.

— Крепостта Хейбърд? — възкликна един мъж, същински скелет. — Аз съм от крепостта Хейбърд. Можеш ли да ми кажеш какво става там?

Ейвран не събра смелост да му каже, че халите са изтрепали всички до крак. Човекът долази към нея заедно с останалите. Притиснаха я от всички страни със зловонната си плът, ококорили широко изумени очи към проблясващия пръстен. Слабият като скелет мъж протегна ръка и го помилва внимателно.

— Вижте как грее! — извика една жена, посегна да пипне пръстена, но не посмя. — Като паднала от небето звезда.

— Не, няма толкова сияйна звезда — настоя друг.

— Коя година сме? — попита трети, сякаш беше капитан от кралската гвардия.

— Година първа от царуването на Габорн Вал Ордън в Мистария — отвърна Ейвран, — който пое по пътя на своя баща Менделас Дракен Ордън, починал през двайсет и втората година от царуването си.

— Пет години — обади се застаряващ мъж със силен индопалски акцент. — Пет години, откакто видях светлина за последен път.

— А аз десет — изпъшка болнав мъж.

За миг настъпи тишина и затворниците в тази мрачна дупка се заоглеждаха един-друг.

— Гейвин, къде си? — попита млада жена.

— Тук — отвърна някакъв мъж, който се намираше доста по-встрани.

Двамата се вторачиха изненадани един в друг с грейнали от обич очи. Всички млъкнаха. Жената се разрида.

„Тези хора никога досега не са се виждали“ — досети се Ейвран. Какво ли беше да живееш в такава тъмнина години, без да си виждал никога лицето на приятеля си?

Тези изгубени души бяха облечени в парцали, ако въобще имаха нещо върху себе си, а някои, изглежда, бяха с по няколко счупени кости. Халите, които ги бяха хвърлили в този зандан, не бяха особено любезни.

До далечната стена лежеше купчина кости, както рибешки, така и човешки. Ейвран не видя други остатъци от храна. Събра сили и попита:

— Как… как живеете тук?

— Не живеем — отвърна индопалецът. — Просто умираме, колкото можем по-бавно.

Видове бран

Инкарците държаха като затворници сър Боренсон и Мирима в планинската крепост почти до мръкване. Взеха оръжията им и им сложиха окови. В крепостта, изглежда, имаше двайсетина войници, нито един от които не искаше да излезе навън през деня, защото блясъкът на белия сняг ги заслепяваше. Тъй че клонящото на запад слънце вече едва се показваше над облаците, когато потеглиха към вътрешността на Инкара.

Вървяха пеша. Инкарците въобще рядко яздеха, а още по-малко щяха да могат да го направят през нощта. Пътят се спускаше по планинския склон през гъсталаци и по скали, след което се гмурна сред мъгли и дървета. Съчетанието от сумрак, сенки и мъгли правеше язденето невъзможно. Поради което великолепните коне на Боренсон останаха в крепостта.

Така или иначе, всички имаха дарове на метаболизъм. С окови на китките, Боренсон и Мирима почти припкаха по надолнището в дрезгавината, възползвайки се от последните слънчеви лъчи.

Групата имаше късмет с хубавото време, независимо от неочакваното и доста непоносимо съчетание от жега и влага. Надигналите се в късния следобед по гористите склонове мъгли бяха като кротка топла река.

На свечеряване вече се спускаха по стръмен планински път. По-топлият климат беше причина за съвършено различната флора и фауна от тези на север от планините. Боровете бяха по-високи от всички дървета, които Боренсон беше виждал, а кората им беше тъмночерна вместо сива. Имаше и птици, но тукашните черни свраки имаха по-дълги шии от братовчедите си на север и дрезгавите им крясъци звучаха необичайно.

Навсякъде виждаше странни гущери — да се шмугват под папратите, да скачат от скалите, да прелитат между сенките на клоните на дърветата с кожестите си крила.

Изобщо не беше подготвен за странностите на Инкара — потъналите в мъгла гори, екзотичния аромат на планинските орхидеи с цвят на праскова, които растяха по пътя. Сър Боренсон бе отрасъл в Оруин, остров в Каролско море на не повече от двеста мили оттук. Но откак прекоси планините, имаше усещането, че е навлязъл в един свят, за какъвто дори не е сънувал.

Скоро нощта се спусна. Охраната им напредваше безшумно в почти абсолютния мрак. Нито разговаряха, нито им бяха казали имената си. Инкарците се стараеха да насочват Боренсон и Мирима, помагайки им да заобикалят корените, които стърчаха по утъпкания път, но двамата бяха свикнали да се движат само на дневна светлина и се препъваха на всяка крачка. На Боренсон му се струваше, че няма да му е по-трудно, ако е с вързани очи. Целите му крака бяха изранени и окървавени от препъванията.

След около двучасови мъки групата най-после спря. Боренсон чу смях и гъгнещи гласове, които звучаха странно за слуха му.

— Чакаме — обясни един от стражите.

— Какво? — попита Мирима.

— Фенери. В село сме. Ще донесем вас фенери.

Един от тях тръгна през гората.

Боренсон се огледа. Не се виждаше никаква светлинка, която да подскаже накъде е селото. В плътния мрак не можа да различи нищо освен ствола на едно близко дърво.

— Мислех, че използвате гущери-пламъци, за да пазите къщите си — обади се Мирима.

— Драктферионите са много скъпи — обясни стражът. — Ядат много месо. Това село е бедно. Няма драктфериони.

След малко Боренсон чу шумолене на стъпки и приглушен детски смях. Явно бяха привлекли тълпа.

Най-после видя светлинките на два поклащащи се фенера. Висяха на синджири и приличаха на овални стъклени чаши. Във всяка горяха инкарски свещи, странни свещи — жълти като ахати, твърди като камък и без фитил. Знаеше за тях само от легендите. Веднъж запалена, всяка свещ гореше без дим цяла седмица и дори по-дълго. И наистина не видя никакъв пламък да излиза от чудноватите свещи. Вместо това те блещукаха като синкавобели въглени.

Докато стражът се промъкваше през тълпата от деца, фенерите ги осветяваха за кратко. Най-малките припкаха голи, а поотраслите бяха облечени в бели ленени ризи. Бледите им лица бяха с цвета на дрехите им. На Боренсон му заприличаха на призраци — някакво сборище на мъртъвци.

Стражът завърза единия фенер за китката на Боренсон, а другия за китката на Мирима. На бледата им светлина Боренсон едва виждаше земята под краката си.

Все пак и това беше достатъчно.

Вървяха дълго. Най-после слязоха от планината и тръгнаха по равното, където нито едно дърво не засенчваше пътя им. Подминаваха селище след селище, но нямаше кой знае какво да се види.

Обитателите живееха под земята в дупки под хълмовете. В някои по-богати области на входа на селищата наистина стояха драктфериони. Щом усетеха чужденец, гущерите-пламъци разперваха качулки и започваха да съскат и да флуоресцират. На кървавочервеникавата им трепкаща светлина Боренсон можеше да зърне чудноватата стела, която бележеше входа на всяко инкарско селище. Стелите бяха издялани от камък и се извисяваха на двайсетина стъпки. На върха им имаше кръг, подобен на глава, от чиято основа се протягаха две наподобяващи ръце разклонения. Върху стелите бяха издълбани фамилните имена на всички семейства, които живееха в селището.

Наближиха широка река и Боренсон си даде сметка, че минават покрай земеделски стопанства — замириса му на оризища. Накрая стигнаха до някакво селище, в което стражите ги подкараха бързешком през пазар, където търговци продаваха на крак бели праскови, прясно червено грозде, десетина вида пъпеши и плодове драконово око. Край пътя бяха провесени току-що уловени крокодили, змии и риба — продавачите ги приготвяха за чакащите купувачи.

Стражите купиха крилати гущери, желирани със сладък сос, а също и пъпеши, и Боренсон и Мирима се нахвърлиха върху тях. Един от стражите изчезна в тълпата и когато се върна, каза:

— Тръгваме с лодка по реката.

След няколко минути стражите набутаха Боренсон и Мирима в една продълговата инкарска лодка. Беше дълга шейсетина стъпки и сравнително тясна, издълбана от някакво странно бяло дърво, което стоеше високо над водната повърхност. На носа на лодката беше издялана глава на птица с дълъг клюн, която приличаше на грациозен жерав.

Лодката беше пълна с инкарски селяни с призрачнобели лица. Някои носеха бамбукови клетки с пилета или прасенца.

Боренсон седна в предната част на лодката и се загледа във водата. Въздухът беше неподвижен. Чуваха се нощни шумове — крякане на дървесни жаби, подвикване на някаква странна птица. Смехът и гласовете на инкарците се носеха откъм селището като музика.

Небето над главите им все още беше мъгливо, но луната се носеше над мъглата и той смътно виждаше реката. Брегът й се бе проснал по-обширен и величествен от брега на която и да било река в Мистария. Отсрещният бряг не се виждаше.

— Колко дълго трябва да пътуваме, за да се срещнем с Краля на бурите? — запита Мирима един от стражите.

— Това не е твоя работа — отвърна той. — Мълчи.

Много скоро лодката се напълни с пътници. Стражът подаде на Боренсон и Мирима по едно гребло и те загребаха заедно към дълбокото. На стотина крачки от брега течението се усили и лодката се плъзна под лунната светлина. Пътниците спряха да гребат и оставиха управлението на кормчията.

Един от стражите — с високи скули, очите му изглеждаха червени от отразената в тях светлина на фенерите — най-после наруши мълчанието.

— Ще стигнем кулата на краля до изгрев. Сега спете.

— Ще ни приеме ли кралят? — попита Боренсон.

— Може би — отговори стражът. — Ако имате късмет, ще видите краля. Ако нямате, ще си получите заслуженото.

— Защо? — попита Мирима.

— Защото сте диваци. Всички северняци са диваци.

Боренсон изпръхтя през зъби, не успял да сдържи смеха си, и стражът се наежи и измърмори някаква инкарска ругатня.

— Не се смей! Казвам го за твое добро. Няма да се смееш, ако някой не се засмее пръв. Тогава може.

— Прощавай — рече Боренсон. — Не се смея на теб. Стана ми смешно, че сме били диваци…

— Не е смешно — пресече го язвително стражът. Направи кратка пауза, сякаш го наказваше с мълчанието си, след което продължи: — Ние инкарците сме най-цивилизованият народ на земята. Вие сте варвари. Вашите крале управляват със силата на оръжието. Когато не им се подчиняват, са жестоки. Пращат войската да коли жени и деца. Това е варварство.

Боренсон не се нае да спори. Инкарците почти не познаваха неговия народ и вярваха на онова, в което им се искаше да вярват. Вярно, че жени и деца понякога загиваха по време на бран, но това не беше целта на една война, а неин неминуем спътник.

— В Инкара ние не водим война срещу невинни — продължи стражът. — Ние избираме жертвите и начините много внимателно.

— Да не искаш да кажеш, че вашите владетели се сражават един срещу друг? — намеси се Мирима. — В двубой?

— При вашия народ — отговори стражът — има само един вид битка. Но ние виждаме много начини да уредим споровете. Вие отнемате живота, когато сте ядосани на някого. — Боренсон не посмя да го прекъсне, не посмя да поясни, че кралете на севера много по-често използват като средство дипломацията, отколкото битките. Един инкарец не беше в състояние да приеме истината. — Ние инкарците имаме много видове бран. И всеки вид има свои правила, своя стратегия.

— Например? — попита Мирима.

— Гизарет ки — подсказа Боренсон.

— Да — съгласи се стражът. — „Гизарет“ значи „човешко достойнство“, а „ки“ значи „разваля“ или „отменя“. Значи при гизарет ки целта е да се отнеме… как да го обясня?, „думата“ на човек.

— Достойнството — уточни Боренсон. — Лишаваш го от чест.

— И как се води такава война? — настоя Мирима.

— Правилата са прости: не може да лъжеш, за да отнемеш честта. Това е цивилизован начин. Трябва да разобличиш измамата пред свидетели. И спорът трябва да свърши за година.

— И това наричате „бран“? — отново попита Мирима.

Отговори й Боренсон:

— Не омаловажавай. Те се отнасят много сериозно към гизарет ки. Преценяват човека по дадената дума, по честността му. Имат така наречените „говорители на истината“, които се обучават десетилетия наред да познават кога някой лъже или казва истината. Когато обявиш война на някого, можеш да наемеш един или повече говорители, за да го изобличат. Те изравят всяка достойна постъпка, която той е извършил някога, след което я разгласяват на всеослушание по площадите. Всички се събират да чуят, защото знаят, че това е само загрявка. След като изредят всичките им достойнства, започват да изброяват прегрешенията им с такива потресаващи подробности, че… не един и двама принцове са се хвърляли в кладенците след подобни изобличения. Приключат ли, започват да повтарят всичко това отново и отново, и отново.

— Една година — добави стражът. — На края на годината трябва да престанат. И жертвата може да отвърне със същото: наема свои говорители. Веднъж пострадал от говорител, човек не може да страда отново десет години.

— И какво постигате, като лишавате човек от достойнството му? — запита Мирима.

— Ако има късмет — отвърна стражът, — жертвата се променя, израства. Има легенда за принц Асениян Шей. Брат му му обявил война. Говорителите на истина го изобличили за пороците му… — Стражът започна да ги отброява на пръсти: — Пропилял таланта си, бил жесток към животните, бил лаком, оставил баща си да умре, когато го причакали крадци. Списъкът не свършва. Всички се съгласили, че младият принц бил безсрамен. Но той успял да запази властта. Когато майка му умряла, той станал крал. Минали десет години. Брат му пак наел говорители. След внимателна проверка говорителите разказали само за достойнства на краля. Това много посрамило завистливия брат. Ето виждаш — заключи стражът, — ние сме цивилизовани. При нас не всички битки носят смърт. Ние можем да обявим война на имота на човека или на неговия разум. Така правят цивилизованите хора.

— Хм — изсумтя Боренсон. — Описваш вашето военно дело като целомъдрено, но и при вас нещата не винаги приключват чак толкова благополучно. Запознат съм с осемдесет и двата начина за водене на война. При по-умерените варианти целта ви е да унищожите само богатството или суетата, или репутацията на човека, но при най-зловещия — макоутатек ки — не ви задоволява единствено ликвидирането му, а целта ви е да заличите както бъдещето, така и миналото му. Плячкосвате владенията му, унижавате го пред народа му, заколвате съпругата и децата му, за да не остане и следа от семето му върху земята, и погубвате всеки, който се осмели дори само да спомене името му. Съгласен съм, че войната е позорно деяние, но и вие, инкарците, не сте намерили начин да избегнете ужасите й, а само сте я усъвършенствали.

— Внимавай какво говориш — не успя да скрие гневните нотки в гласа си стражът. — Някои казват, че начините на война трябва да се разширят, за да се води война и срещу град или семейство, дори да погребем цели нации.

Боренсон се изсмя заплашително.

— Бих искал да се срещна с тези приятелчета.

— Тогава имаш късмет — отвърна стражът. — Ще ги срещнеш.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Мирима. — Кралят на бурите от тях ли е?

— Той не харесва Роуфхейвън, но не е един от тях. Но вие ще посетите… кеймън ту, празника за отдаване на почит. Ще присъстват владетели от цяла Инкара. Все ще срещнете някой, който иска да ви унищожи.

Боренсон заспа под плисъка на водата и се събуди на разсъмване, когато инкарците се размърдаха. През нощта облачната покривка се беше разкъсала и на небето блещукаха звезди. Задаваше се нов зноен ден. Десетки метеори се стрелкаха от небето в неспирно великолепие.

Боренсон усети морския бриз, чието ухание винаги го подсещаше за родния дом. Отнякъде отпред долиташе ревът на огромен водопад. На север небесният светлик огряваше голям град. Покрай брега се простираха идеално оформените квадрати на земеделските парцели, които призрачните инкарци обработваха нощем.

Бяха стигнали до покрайнините на столицата на Краля на бурите. Малко след това лодката се приближи до един оживен док, където рибари разтоварваха нощния улов. Стражите избутаха Боренсон и Мирима от лодката и ги поведоха по прашните улици.

Драктфериони осветяваха върховете на хълмовете в града. Групата се насочи към най-високия хълм, огрян от стотици свирепи пламтящи гущери. Боренсон разбра, че са стигнали в Айселферион, Огнения замък. За разлика от всички други пътища в Инкара, пътят, който отвеждаше към него, беше павиран с обли камъни, а клонестите дървета и тревата бяха поддържани в отлично състояние.

Щом стигнаха до основата на хълма, той видя огромна стела с тривърха корона отгоре. Оттук започваше резиденцията на Краля на бурите.

Стражата ги поведе нагоре по полегатия склон, след което се спуснаха през един тунел и стигнаха до железен портал.

Боренсон никога не беше попадал в инкарски тунел. Отворът му беше достатъчно широк, за да могат да се движат двама-трима души рамо до рамо, но недотам широк, за да мине каруца. Желязна врата пазеше входа му. Стърчащите от нея шипове можеха да спрат дори връхлитащ слон. Вратата беше отворена и те се спуснаха по дълъг коридор. По стените се виждаха отвори за наблюдение и пролуки за стрелба с лък. Пътят не беше осветен от свещници. Единствената светлинка идваше от бледия фенер на Боренсон. А единственият звук беше далечният тътен на разбиващите се в скалите вълни в основата на канарата. Щом стражите въведоха Боренсон и Мирима в замъка на Краля на бурите, обкръжаващият ги мрак стана абсолютен.

Прекосиха няколко потънали в мрак преддверия, всяко от които се спускаше по няколкостотин стъпки, и накрая стигнаха до една врата към обширна зала. Залата беше огромна, с овална форма и високи тавани. Стените й бяха боядисани в бяло и на тях на равни разстояния бяха окачени фенери, подобни на този, който носеше Боренсон. Из залата се разхождаха инкарци. Повечето, изглежда, бяха пияни, сякаш бяха пирували цяла нощ, и от време на време избухваха в буен смях. Боренсон видя облечени в странни туники мъже, някои от които подкрепяни от жени в дълги рокли. Разговаряха шепнешком и мятаха любопитни погледи към Боренсон и Мирима.

В по-отдалечените ъгли на залата търговци седяха на постлани върху пода килими и продаваха топове плат, храна, ризници и почти всичко, което може да се намери на един панаир.

— Както виждате — пошепна стражът, — тук има владетели от много земи.

Боренсон не виждаше почти нищо. Светлината от фенерите беше прекалено слаба. Нито пък беше сигурен, че може да различи дрехата на господар от тази на бедняк.

Стражите ги предадоха на някакъв висш служител, който ги поведе по някакви дълги коридори в почти абсолютна тъмнина. Най-после стигнаха до помещение, което Боренсон оприличи на приемна зала. Появиха се две жени в бели рокли и остъргаха дългата му червена коса с помощта на остро метално ренде. Боренсон седеше като прикован. И двете бяха красиви. Не можеше да устои да не вдишва странното им, екзотично ухание. Сякаш в телата им бяха втрити масла с аромат на орхидея. Когато приключиха с косата му, те обръснаха и веждите му, но не пипнаха брадата. Изхилиха се на ефекта и излязоха, а стражът ги отведе до друго помещение.

То се различаваше от предишните. В центъра на стаята имаше един-единствен фенер, а наоколо бяха пръснати няколко едри камъка — Боренсон не можа да разбере дали са украса, или предназначението им е да служат като столове. В единия ъгъл на стаята имаше малко езеро, в което се вливаше поточе от скалите над него, и в цялата стая ухаеше на вода. По пода бяха пръснати пресни билки, а в някакъв тъмен ъгъл свирукаше щурец. Боренсон успя да види едрите раци, които лазеха по дъното на езерцето.

— Ще чакате тук — нареди стражът.

Облегнаха се на един камък. Щурецът свирукаше до езерото. Боренсон дори полегна.

Най-после се появи кралят. С него дойдоха още няколко души — съветници, както изглеждаше, и придворни, до един в скъпи одежди.

Кралят на бурите влезе пръв. Беше съсухрен гърбав старец с плешива глава и сребристи мустаци, които провисваха почти до кръста. Като всички инкарски крале, и той носеше копие вместо скиптър. Копието беше от сребро с връх, издялан от бял диамант. Кралят беше облечен само в бяла копринена туника. По него нямаше никакви украшения и Боренсон се запита: „Какво ли обича той?“

Старият крал се втренчи в Боренсон, но щом забеляза Мирима, погледът му поомекна.

Боренсон огледа съветниците и придворните. Гневните искри в очите им подсказваха, че ненавистта им към неговия народ е по-голяма от тази на краля. Нещо го накара да се усъмни, че са само обикновени придворни. Кралят на бурите беше Върховният крал на Инкара, комуто бяха длъжни да се кланят всички останали крале. По изящните им копринени мантии Боренсон предположи, че много от спътниците му са крале на далечни царства.

Боренсон падна на колене, а зад него Мирима се отпусна на едно коляно.

— Сър Боренсон — прошепна на роуфхейвънски крал Зандарос с едва забележим акцент. — Разбирам, че ми носиш послание.

— Така е, ваше величество.

— Няма нужда да коленичиш пред мен — каза кротко кралят. — Можеш да ме погледнеш в очите.

Боренсон се изправи и чу, че Мирима стори същото зад гърба му.

— Ти съзнаваш — продължи крал Зандарос, — че пътуването на мъже от Мистария в Инкара е нарушение на нашия закон. Със сигурност сте срещнали нашите стражи в планините. Те не ви ли предупредиха, че животът ви е в опасност.

— Единствено огромната нужда ме доведе тук — отвърна Боренсон. — Дойдох въпреки стражите.

— Изглежда, си мъж с огромна воля — каза кралят, — щом сте успели да преминете. Но и пътуването на мъже от Инкара в Мистария е нарушение на вашия закон, не е ли така? Както съм сигурен, че знаеш, много наши хора са убити за това, че са нарушили вашия закон. Не следва ли от това и ние да ви убием?

— Надеждата на нашия крал беше — отвърна Боренсон, — че би могло да се направи изключение поради факта, че ние пътуваме само като негови пратеници.

— Вие… приближени ли сте на краля?

Според обичая само роднина или близък приятел на краля имаше право да отнесе кралско послание в Инкара.

— В продължение на много години бях негов телохранител — обясни Боренсон. — Той няма нито баща, нито майка, нито братя или сестри. Аз съм най-близкият му приятел.

— Но си тук по негова заповед? — запита Кралят на бурите. Недопустимо беше слуга да носи послание.

— Не — каза Боренсон. — Освободен съм от служба при него. Аз съм Рицар на справедливостта и пристигам като негов приятел, а не като негов слуга.

Зандарос прошепна:

— А ако не може да се направи изключение от нашия закон? Готови ли сте да умрете?

Боренсон очакваше този въпрос.

— Ако възнамерявате да ме убиете — заяви той, — бих помолил само за едно благодеяние: първо да ми позволите да предам посланието.

Кралят се замисли за момент, после все така тихо прошепна:

— Приемам. Жертваш живота си, както и този на съпругата си. Ще постъпя така, както намеря за правилно. Предай ми посланието си.

Боренсон не се изненада от подобна демонстрация на сила.

— Милорд — започна той, — в Мистария се въздигна Земен крал в лицето на Габорн Вал Ордън. А срещу него вдигнаха ръка други крале: Радж Атън от Индопал, Лоуикър от Белдинук и Андърс от Южен Кроудън. Габорн отблъсна тези врагове, но е обезпокоен от много по-голяма заплаха. Дори в момента той се сражава с халите, които са напаст за Карис. Вие сте виждали как падат звездите нощем и колко огромно изгрява слънцето на хоризонта. Знаете, че сме изложени на огромна опасност. Дълбоко под земята халите са създали магически руни — Печата на небето и Печата на пъкъла. Съединявайки тези руни с Печата на разрухата, халите ще опустошат целия свят. Габорн би желал да загърби старите вражди и ви моли да се съюзите с него в битката му срещу халите.

Крал Зандарос дълго остана замислен, след което посочи към гърдите на Боренсон.

— Колко хали е убил твоят крал?

— Около седемдесет хиляди нападнаха Карис. Когато видях Габорн за последен път, неговите рицари ги бяха подгонили из равнините на Мистария. Бих казал, че е убил най-малко трийсет процента от тях. Тези, които оцеляха, изглеждаха… изтощени и укротени. Не се съмнявам, че той ще погуби всички до крак.

— Унищожил е двайсет хиляди хали? — попита Зандарос с нескрито съмнение.

Боренсон чу възбуден шепот зад краля, последван от възклицания от изумление. Кралете и съветниците заспориха на висок глас, а двама от тях започнаха да сочат гневно на север. Кралят на бурите ги накара да млъкнат с груба дума и махване с ръка.

— Така значи — прошепна Зандарос. — Твоят крал моли за мир и иска помощ от Инкара. Наистина трябва да се е отчаял.

— Не само отчаянието го кара да постъпи така — продължи Боренсон. — Той не е като другите крале. Не той е правил старите закони. И не иска да гледа на Инкара като на свой неприятел. Той се счита призван да защитава всички народи през тъмните времена, които настъпват.

При тези думи крал Зандарос се засмя безрадостно.

— Инкарците харесват тъмните времена.

Пристъпи и седна на един камък близо до Мирима. След това даде знак на Боренсон да седне до него.

— Ела, разкажи ми още за този твой Земен крал. Колко дара има той?

Боренсон приседна малко встрани от него.

— Габорн има малко дарове, ваше величество. Той не обича да измъчва хората със силари. Вече няма нито един на чар и на глас. Само по няколко на мускул, гъвкавост, издръжливост и метаболизъм.

— Чувам, че Радж Атън е взел хиляди дарове. Тогава Габорн как смята да се изправи срещу него?

— Той разчита на Земната енергия да го защити — отвърна Боренсон. — И на своя разум.

— И казваш, че този твой крал ще защити и нас?

— Ще го направи — потвърди Боренсон.

Зад гърба на Краля на бурите се чу насмешливо покашляне, а един от благородниците избухна в яростни оскърбления. Но Кралят на бурите запази спокойствие. Взря се дълбоко в очите на Боренсон, а след това погледна към Мирима.

— А ти съгласна ли си?

— Съгласна съм, ваше величество — прошепна Мирима.

Старият крал задържа продължително поглед върху нея и помириса въздуха.

— Ти не си слуга на никакъв Земен крал — рече накрая. — Поне в това съм сигурен.

Мирима кимна, сякаш приемаше думите му като комплимент.

— А каква е останалата част от посланието ти? — попита кралят. — Разбирам, че търсите някого?

— Габорн се нуждае от помощта на Дайлан Чука, за когото знаем, че е тук в Инкара.

Зандарос кимна, обърна им гръб и погледна към струпаните отзад мъже.

— Може би трябва да потърсите по-усърдно из вашите земи. Кралете на юга знаеха за него повече от мен. Срещу него преди известно време беше повдигнато дело, война „мейкфела ки“. Дайлан от Черния чук напусна битката и от много години никой не го е виждал. Казват, че може да е в Мистария, където всеки инкарец, който го потърси, ще бъде убит на място, а и той може да е отишъл още по на север.

Боренсон не обърна внимание на новината. Никога не беше чувал Дайлан Чука да е бил в Роуфхейвън. Но ако се страхуваше от инкарци, които са се заклели да му отмъстят, можеше като нищо да е къде ли не.

— Преди колко време се случи това? — попита Боренсон.

Крал Зандарос се обърна към един от кралете, възрастен мъж, почти старец.

— Шейсет и една години — отговори старецът. — Моля извинете лошия ми роуфхейвънски.

Крал Зандарос потупа Боренсон по рамото и се изправи, за да се оттегли.

— Ти и съпругата ти сте свободни да заминете, сър Боренсон. Крал Криометес ще ви каже всичко, което бихте искали да узнаете. Възползвайте се от нашето гостоприемство в Айселферион, докогато желаете.

С тези думи кралят тръгна да излиза. Един от благородниците зад него, висок мъж с буйна сребриста коса, облечен в черна туника, замърмори гневно и настоя за нещо.

Зандарос се обърна към Боренсон.

— Синът на сестра ми иска да ти зададе въпрос. Изглежда, вчера е сънувал лош сън. Убеден е, че един от моите племенници, Пилвин коли Зандарос, е мъртъв и че може да знаеш нещо за това.

Боренсон не знаеше какво да отговори. Виждаше гнева в погледа на високия мъж и не посмя да признае, че сам той го е убил.

Мирима заговори бързо с кротък и откровен глас:

— Именно Пилвин коли Зандарос стана причина за нашето посещение, ваше величество, тъй като се опита да убие коварно Земния крал.

— Да го убие коварно? — изненада се Зандарос.

— Носеше сандъче с послание, на което беше изрязано проклятие с руни на Въздуха. Твърдеше, че посланието сте изпратили вие.

Благородникът зад Краля на бурите неочаквано се уплаши и отстъпи назад. Зандарос пристъпи към него с блеснал поглед. Усмихна се зловещо, като котка, която обмисля как да поизмъчи мишка.

— Поднасям извиненията си — каза Зандарос. — В кралството ни никога не са липсвали интриги. Повярвайте ми, ще изплатим необходимите репарации. А ако Пилвин наистина е мъртъв, това само ме освобождава от неприятности.

— А какъв е отговорът ви? — попита Боренсон. — Какво ще благоволите да съобщя на крал Ордън?

Зандарос се обърна към него и кимна снизходително.

— Мисля, че бих искал да се срещна с този ваш крал, който е убил двайсет хиляди хали. Нещо наистина ме кара да се сражавам на негова страна. Потеглям след час. Надявам се да стигна планините при изгрев. Ще бъде ли благоразумно, милейди?

Зандарос погледна Мирима в очите, сякаш искаше да разбере дали такова е нейното желание. Нещо се беше случило между двамата, Боренсон бе сигурен в това.

— Да — отговори тя. Като че ли беше потънала в размисъл. — Той ще има нужда от особената ви сила.

Кралят на бурите се обърна и излезе, последван по петите от повечето лордове, с изключение на двама, които останаха до вратата. Единият беше застаряващият крал, който беше взел участие в разговора. Другият беше красив млад инкарец, облечен в черна коприна. Двамата толкова много си приличаха, че сигурно бяха баща и син.

— Аз съм крал Криометес — представи се отново възрастният мъж, — а това е синът ми Веразет. Нашето кралство е далеч на юг. Моля, последвайте ме.

Боренсон погледна неуверено Мирима.

— Моля — настоя Криометес. — Вие сте гости. Сигурно сте гладни.

Боренсон вече чувстваше в стомаха си спазми от глад. Гущерът, който беше изял предишната нощ, и малкото плодове не бяха кой знае какво.

— Да, гладни сме — призна той и си помисли: „Толкова гладни, че сме готови да ядем и инкарска храна“. И добави: — Благодаря.

Криометес го хвана за лакътя и го поведе обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Насам — каза кралят. — Време е за пир. Нашата стая е много малка обаче. Съжалявам.

Стигнаха до голямата зала по сумрачни коридори. Залата беше пълна с млади инкарски лордове, облечени в черни мантии с качулки; под мантиите проблясваха ризници. Вече се подготвяха да потеглят с Краля на бурите. Във въздуха трептеше възбуда и се усещаше мирис на бран.

Крал Криометес ги поведе по един страничен коридор, а след това по оживени ходници, които сякаш нямаха край. Подминаваха един след друг покритите само с по една завеса входове, докато най-накрая кралят не ги насочи към някаква огромна зала.

— Влизайте, влизайте — подкани ги кралят и застана встрани от входа. Побутна Боренсон навътре, като го потупваше по гърба.

Боренсон спря точно пред вратата: колебаеше се дали да влезе в помещението пред краля. В камината мъждукаше слаб огън и четири момичета печаха зеленчуци върху въглените. Подът беше покрит с дебели кожи и възглавници, а на ниска масичка беше поставена гарафа с няколко полупразни винени чаши около нея.

— Моля — подкани Криометес с жест Боренсон да влезе. Боренсон пристъпи навътре, следван по петите от краля, който продължаваше да го потупва по рамото като стар приятел. — Много съм доволен, че Зандарос ви подари живота. Ще сте много полезни.

В този момент Боренсон чу зад себе си изохкване, обърна се и видя Мирима да се свлича на пода. Принц Веразет се надвеси над нея и Боренсон забеляза в ръката му да проблясва златна игла. В същата секунда усети нещо да го убожда по рамото точно там, където го потупваше Криометес.

Той се опита да каже нещо, но не можа.

Рамото му моментално се вцепени и ръката му увисна.

„Отрова — мина му през ума. — Парализиращ наркотик.“

Сърцето му заблъска яростно от ужас, вледеняваща болка прониза ръката му. Инкарците бяха майстори в изкуството на отровата и хирурзите им използваха голям брой паралитични вещества, които извличаха от кожата на летящи гущери и всевъзможни растения.

Боренсон посегна към Криометес, опитвайки се да му нанесе смъртоносен удар, но стаята се завъртя като побесняла, мислите му се замъглиха и той просто го сграбчи, за да не падне.

В следващия миг краката му омекнаха и той рухна на килима.

Предателството

Габорн и Йоме тичаха през подземния свят, като измерваха времето с ритмичния тропот на крачките си и с хриптенето на дишането си. Ребрата на тунела прелитаха край тях като бели хрущяли на гръклян. Габорн имаше чувството, че препуска през гърлото на свиреп звяр. Все по-надолу и по-надолу към неговия търбух.

Преследваше Съпруга на сенките неотклонно, минаваше през кошмарни тунели все по-надълбоко под земята с плувнало в пот чело, покрай бълващи сивкава тиня кални кратери, под направените от халите тръби от клей, в които свистеше пара. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-страховит и невероятен беше пейзажът. Струваше му се, че тича вече дни наред и че спира само за да накваси зажадняла уста от някое езеро с топла сярна вода или да похапне нещо от провизиите. Но нито водата уталожваше жаждата му, нито храната възстановяваше силите му.

Пътят извиваше из подземния свят, понякога по непреодолими за човешки крак пътеки — през вертикални комини, в които халите бяха издълбали ръкохватки и стъпенки.

Усещаше пред себе си огромната опасност — сега вече все по-близо — като някаква стена на смъртта.

Без да спира, разпростря сетива и за надвисващата над Карис опасност. Опита се да си представи своите Избрани, които бяха в безопасност. Но и тяхното бъдеще вещаеше смърт.

Отпил няколко глътки от едно езеро, опря гръб в стената, обви с ръце коленете си и наведе глава, като остави потта да се стича по брадичката му. Клечеше на пода на пещерата близо до някакъв зловонен поток, чийто бряг беше покрит с дебел слой черупки на раци-слепци, сякаш захвърлени нагръдници на брони.

— Какво има? — попита го Йоме.

Той се опита да обмисли отговора си.

— Разтревожен съм. Сигурно минава полунощ. Опасността в Хиърдън намалява. Предполагам, че нашите пратеници предупреждават хората да се скрият. Но над Карис опасността продължава да расте. Цяла вечер усещам… хората се събират. Почти всички, които Избрах в града, се завръщат. Чувствам, че се раздвижват, събират се заедно.

— Но нали ти им каза да се завърнат — напомни му Йоме.

— Не по този начин — отвърна Габорн. — В Карис има жени, които Избрах, както и деца. Много от тези дечица се връщат. Стотици и хиляди. Вероятно си мислят, че в замъка опасността е по-малка, отколкото в околните селища, но не е така. Вероятно си мислят, че могат да помогнат в сражението…

Той поклати унило глава. Представи си ги да подготвят отбраната на замъка. Жените сигурно изваряваха парцали за превръзки и приготвяха храна преди битката. Децата струпваха скални отломъци за катапултите и закрепваха пера на стрелите, докато мъжете укрепваха пробойните по стените на замъка.

— Усещането за опасност е много силно — продължи Габорн. — Това ще е… Боя се, че ги хвърлям в битка, която не могат да спечелят. Пращам ги на явна гибел.

Йоме приклекна до него.

— Правиш всичко, на което си способен.

— Но дали е достатъчно? — попита Габорн. — Изпращам хора на бран, а срещу какво? Ако бяха само халите, щеше да е добре. Но ние воюваме с враг, за който дори не сме подозирали — Истинската властелинка на Злото.

Йоме не отговори и се възцари тишина. Дори с даровете на слух Габорн не долавяше нищо. Надвисналата тишина, неподвижната пустош действаха потискащо. Единствените звуци идваха от няколко слонски охлюва до тях, които почукваха черупки един в друг, докато се хранеха с плесен. Дори гласът на Габорн не стигаше на повече от няколко стъпки.

Йоме отвори книгата на Ерден Геборен и запреглежда заглавията. Габорн я изчака да открие нещо, което би го заинтересувало. Усети някакъв полъх, сякаш го заля вълна свеж въздух, и изведнъж се почувства по-лек, по-ободрен. Забелязваше го за трети или четвърти път през последните час-два.

„Не — даде си по-ясна сметка той. — Най-малко за десети. Някой ми прехвърля дарове с вектор.“

За последен път взе дарове в Хиърдън — на мускули, издръжливост, гъвкавост, метаболизъм, ум. Сега пратениците му бяха стигнали в Хиърдън, за да предупредят народа за предстоящите опасности. Даровете би трябвало да прехвърлят облекчителите в замъка Гроувърман. Но защо го правеха?

Йоме продължаваше да преглежда заглавията в книгата на Ерден Геборен. Габорн се втренчи в нея. По-бавно ли се движеше, отколкото преди един час?

„Не, не може да е тя — помисли си. — Вероятно някой ми прехвърля метаболизъм.“ Даде си сметка, че е пробягал последното разстояние с много по-малко усилия. Йоме непрекъснато изоставаше.

— Габорн — обърна се Йоме към него, — ти спомена, че опасността в Хиърдън намалява. Можеш ли да ми кажеш какво ще се случи с приятелката ми Шемоаз?

От години Шемоаз беше най-приближената прислужница на Йоме и бяха неразделни.

Габорн разпростря Земните си сетива. Усети, че я грози опасност.

— Ако чуе предупрежденията ми и се пази, може би има надежда за нея.

— Може би? — попита Йоме.

— Йоме — възропта той, — няма да играем на тази игра. Не ме карай да назовавам имената на тези, които ще загинат. Нищо не се знае.

— Добре — промълви тя, хапейки устна. И посочи книгата. — Ето глава за сражение с локъс. „Никакво оръжие, изковано от стомана, не може да го победи.“

Прелисти следващата страница и се намръщи. Прегледа набързо следващите десетина.

— Щом не можем да го убием със стомана — заключи тя, — трябва да потърсим друг начин.

Гласът й прозвуча неестествено плътен и забавен.

— Нещо не е наред — продължи тя. — Тъкмо страниците, в които Ерден Геборен описва как да победиш локъс, са откъснати.

— Откъснати? — изненада се Габорн. — Защо ще ги къса някой?

Йоме се навъси и го изгледа сериозно.

— Помисли за следното: Ерден Геборен е разказал с какво се е сражавал преди хиляда и седемстотин години, но от всички легенди и митове научаваме, че се е сражавал с хали. Има само един възможен отговор: някой не иска да се сражаваме с локъси.

— Или пък — допълни Габорн — някой е откъснал страниците тъкмо защото той е искал да разбере как да победи това създание.

— Бих искала да мога да го повярвам — каза Йоме.

Жегата бе непоносима, по-силна отколкото и през най-горещ ден. Габорн отпи още няколко глътки от езерото, но нищо не можеше да го освежи.

Отново усети едва доловимо потрепване. Мускулите му се стегнаха. Сега вече бе сигурен. Прехвърляха му дарове чрез вектор.

Когато Повелител на руни приемаше дар, ако го получаваше направо от Посветител, придобиваше не само дара, но и изпадаше в екстаз. Но тъй като му ги прехвърляха чрез вектор, Габорн изпитваше само разрастване на дара в себе си всеки път, когато облекчителят му го изпращаше.

Той се изправи и огледа дългия тунел пред себе си. Простря сетива и погледна със Земния си взор. Усещането за неизбежна гибел бе понамаляло. С всеки следващ получен дар заплахата стихваше. Стената на смъртта пред него започна да се пропуква.

Йоме забеляза, че нещо не е наред, и попита:

— Какво става?

— Моите облекчители ми прехвърлят дарове.

Йоме го погледна и той видя в очите й тъга, но не и изненада.

— Ти ли ги накара? — настоя Габорн за отговор.

Йоме кимна.

— Сам нямаше да вземеш повече дарове, затова пратих съобщение на облекчителите в Хиърдън и ги помолих да ти прехвърлят дарове с вектори.

Сърцето му се сви. Облекчтелите му прехвърляха мускули, гъвкавост, издръжливост. И с всеки дар рискуваха живота на един Посветител. Толкова много негови Посветители вече бяха загинали от ръката на Радж Атън, че не би дръзнал да иска повече дарове.

— Нищо не им е обещано — с извинителен тон промълви Йоме. — Никакво злато, никакви заплахи. Правят го единствено от любов към отечеството, нищо друго.

— Колко дара им каза да прехвърлят?

— Всичко, което успеят. Ако всички четирима облекчители работят цялата нощ, ще могат да прехвърлят над хиляда.

Габорн поклати глава, ужасен от цялото страдание, цялата болка, която щеше да причини на Посветителите. Усети ново разтърсване, последвано от желание да препусне още по-бързо. Погледна Йоме, но не й каза колко безмилостно е злоупотребила с доверието му. За новите Посветители щяха да са опасни не само такива като Радж Атън — самото предоставяне на дарове представляваше опасност. Понякога тези, които даряваха мускули, умираха от сърдечен инфаркт, а на онези, които даваха гъвкавост, им се разрушаваха дробовете и те умираха от задушаване.

— Защо? — попита Габорн.

Йоме поклати глава и очите й се напълниха със сълзи, сякаш искаше да му каже: „Съжалявам“. Вместо това изрече това, което я бе накарало да го стори:

— На хората сега им е необходимо да сме силни. Ако не успеем да убием Истинската властелинка, всичко останало няма никакво значение. Ако можех, сама бих взела дарове. Но не притежавам твоите дарби. Не посмях да хабя повече силари за себе си.

Габорн я изгледа смаяно. Като му предоставяха толкова много дарове на метаболизъм, неговите хора може би го обричаха на самотно съществуване, тъй като за няколко месеца щеше да остарее с години, а близките му щяха да продължат да живеят нормално. Всъщност те просто го жертваха.

Почувства се не само измамен. Нещо в него се скърши.

— Не ме гледай така — помоли го Йоме. — Не ме ненавиждай. Просто… Просто искам да оцелееш.

Лицето й изразяваше непоносима печал. Сякаш бе разкъсана на две.

— Животът за мен не е просто съществуване — отвърна той. — По-важно е какъв избор съм направил.

Йоме сложи ръце на страните му и го погледна дълбоко в очите. Дори сега той не отвърна на погледа й; не отделяше очи от устните й.

— Искам те — промълви тя. — Искам те до себе си и ще направя всичко възможно да те спася, каквото и да ми струва това.

Той затвори очи, безсилен да се противопостави на стореното от нея. Беше по-силна от него, по-склонна да поеме вината заради приетите дарове, да понесе позора, да жертва нещата, които обича, заради общото благо.

Останаха дълго така. След това тя го целуна по челото, по устните и по ръцете.

— Сега върви — добави Йоме. — Вече не мога да поддържам твоето темпо. Само ще те бавя. Ще те следвам, доколкото мога. Оставяй знаци по пътя.

Габорн кимна умислено и я погледна.

— Мога ли да взема тоягата на Ейвран? Да й я дам, когато я намеря.

Йоме му подаде тоягата от отровно дърво. Габорн се съсредоточи върху сетивата си и почна да изучава пътя напред. Да, стената на смъртта го очакваше само на няколко мили по-навътре в тунела.

„Или ще разчистя пътя пред Йоме — помисли си той, — или ще загина.“

Габорн дълго я задържа в прегръдката си и накрая пошепна в ухото й:

— Обичам те. Прощавам ти.

Обърна се и препусна през тунела двойно по-бързо, смаляваше се все повече и повече в далечината. Първо стана колкото юноша, след това колкото момче, после колкото прохождащо дете и накрая се скри зад завоя.

Кожа и кости

В зловонния затвор нещастните души се бяха сгушили в мрака около Ейвран, привлечени като молци от светлинката на пръстена й. Гледаха ту скъпоценния камък, ту нея.

Тя се опита да се надигне, но й прилоша. Главата й се завъртя и тя цялата плувна в пот.

— Дайте й вода — подкани ги дрипав старец.

След малко едно полуголо момиче донесе вода в шепите си и я поднесе към устните на Ейвран.

— В потока има още слепоци — съобщи момичето.

— Риба? — попита Ейвран.

— Риба — потвърди Барис. — Това е почти всичко, с което се храним. Под земята тече река и рибата изплува оттам. Нямаме огън, за да я приготвим, и има вкус на гранясало олио и сяра. Но можеш да изчоплиш малко месо от гръбнака и между костите.

Ейвран усети, че й се повдига. Денкът все още беше с нея.

— Вътре е останало нещичко — каза им тя. — Ябълки, лук, сирене, лешници и сушени плодове. Не е много, но си го разделете.

Никой не помръдна и не докосна денка, докато тя сама не го свали от гърба си и не им подаде храната. Не беше много, по ябълка или шепа лешници на всеки. И все пак хорицата бяха дълбоко впечатлени от жеста й и тя чу един от мъжете да ридае от благодарност, отхапвайки парченце лук.

Възцари се дълга тишина. Накрая се обади един старец с набръчкано лице и побеляла коса:

— Каза, че си от крепостта Хейбърд?

— Да — потвърди Ейвран.

— И аз съм оттам — продължи той. — Но вече не си спомням кой знае колко. Опитвам се да си представя тревата или слънчевата светлина, но не мога. Познавах доста хора, но лицата им…

Ейвран не искаше да говори за това. Не искаше да му каже, че крепостта е разрушена, че стените й са съборени от халите, а хората са изтрепани и изядени. Сигурно абсолютно всички познати на стареца бяха мъртви.

— Как ти е цялото име? — попита той.

— Уикс. Ейвран Уикс.

— О! — възкликна старецът. — В такъв случай трябва да си чувала за Фелдън Уикс?

— Така се казваше баща ми — отвърна Ейвран. — Познаваш ли го?

— Познавах го добре — продължи старчето. — Беше затворник тук, хванаха ни в едно и също сражение. Помня, че беше женен за една дребна женица, чиято усмивка грееше по-силно от звездите нощем. Но не си спомням за дъщеря.

— Бил е тук? — Ейвран не можеше да повярва.

Бяха й разказвали, че са го изяли халите. Не бе допускала, че може да е докаран тук долу.

— Все си мечтаеше да се прибере вкъщи — добави старчето. — Но не издържа дълго. Дори с дарове никой от нас не може да издържи дълго. А сега ни отнеха и даровете. Той почина веднага, щом това се случи.

Ейвран се вторачи в лицето му. Той бе познавал баща й. Беше само кожа и кости. Беше толкова слаб, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат от кухините. Дрехата му представляваше някакъв сивкав парцал, завързан около слабините му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще издъхне.

Ейвран внезапно осъзна какво се е случило. Радж Атън беше убил Посветителите в Синята кула. Тогава тя загуби собствените си дарове и се почувства толкова омаломощена, че й се стори, че ще умре. Колко ли по-ужасно би било, ако се бе озовала в този затвор само с един-два дара на издръжливост?

От очите й бликнаха сълзи и тя цялата се разтресе, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— И баща ми е тук?

— Да — отвърна старецът. И посочи към стената, до която се белееха купчина кости, сред които ровичкаха раци-слепци. — Но от него не е останало нищо.

„Десет години“ — помисли си тя. Цели десет години бе седял тук долу, а тя бе закъсняла само с една седмица, за да се срещне с него.

Прокле халите, които бяха затворили всички тия нещастници тук, и пожела смъртта им — на всички до една.

Разплака се. Старецът протегна плахо ръка, сякаш молеше за разрешение да я успокои, и тя го сграбчи през врата и се сгуши на костеливите му гърди.

„Това можеше да са костите на собствения ми баща — мина й през ума. — Това можеше да е миризмата на неговата неумита плът.“

Усети мрачна ярост да се надига в нея и се закле да отмъсти.

Неочакван пир

— Тази нощ ще се скрием под земята! — каза вуйчо Ебер на Шемоаз. Тъкмо влизаше в стаята с ведро прясно мляко и самун хляб, които носеше от селището. — Така е наредил Земния крал. Да се скрием под земята. Току-що го чух в града от кралския пратеник.

Шемоаз вдигна очи от масата, където закусваше. Беше на гости в имението на вуйчо си в селището Ейбълтън в северните краища на Хиърдън. Вуйна й току-що бе запекла няколко наденици и я бе помолила да седне преди Ебер да се прибере. Напълно глухата й и полусляпа баба седеше в люлеещия се стол пред камината.

— Защо изпраща пратеници? — попита Шемоаз. — Можеше сам да ни каже, че сме в опасност.

— Не знам — отвърна вуйчо й. — Потеглил е към Мистария. Може би предупрежденията на Земния крал няма да стигнат толкова далеч. Или пък иска да е сигурен, че всички са предупредени, а не само Избраните.

Шемоаз огледа стаята с нарастваща уплаха. Бременността й беше още в началото, но през последните няколко дни само при споменаването за закуска й прилошаваше. Бе започнала да чувства онази слабост, която е чест спътник на бременността. И сядаше на масата единствено от уважение към добрите маниери.

А сега и това.

— Под земята? — попита тя. — Защо?

— Бас ловя, че е заради звездите — предположи леля Констанс. — Падат всяка нощ и всяка следваща нощ е по-зле от предишната!

Шемоаз усети, че сърцето й прескача. Знаеше твърде малко за подобни неща. Беше чувала за миньори, които копаят желязо от паднали звезди, и си представяше, че валят като картеч от катапулт. Но това не можеше да е вярно. Падащите звезди бяха горещи. Не можеха да са картеч, а по-скоро огнен дъжд от небето — огън и разтопено желязо. След снощния метеорен порой с ревящите по небето огнени топки не й бе трудно да си го представи.

Вуйчо Ебер погледна Констанс крадешком — даваше й знак да не се обажда. Не искаше да притеснява Шемоаз с прибързани приказки какво би могло да се случи. Това я притесни още повече.

На Шемоаз й липсваше животът в замъка Силвареста. „Ако бях там — мина й през ума, — поне щях да чуя повече за предстоящата опасност.“ Дори в замъка да не знаеха повече от вуйчо Ебер, положително имаха информация за някои интригуващи подробности.

Но Шемоаз знаеше за далеч по-ужасяващи неща от метеорните дъждове, за които можеше да ги информира Габорн.

— Може би пристига още един Сияен на мрака — предположи тя.

Заплахата изпълни стаята като хладна мъгла. Констанс остави лъжицата до печката и започна да бърше ръцете си. После, за да смени темата, попита:

— И къде ще прекараме нощта?

— Мисля да използваме винарската изба — отвърна Ебер. — Вярно е, че е порутена и прашасала, но е прокопана дълбоко под хълма.

Допреди десетина години в имението имаше големи лозя. Лозовият стригач ги бе унищожил и Ебер нямаше възможност да ги засади отново. Затова бе дал земите на изполичари.

— В онези стари тунели? — възкликна съпругата му. — Но те гъмжат от торбалани!

Споменаването на дребните плъхообразни същества накара Шемоаз да потръпне.

— Торбаланите няма да имат нищо против компанията ни за една нощ — отсече Ебер. — Поканих и изполичарите да дойдат с нас.

— Та това е половината село! — възкликна Констанс.

— Поканих и другата половина — призна си Ебер.

Шемоаз го загледа зяпнала, а той остави хляба и млякото на масата, намести се тържествено на стола и зачака Констанс да му донесе закуската. После обясни:

— Няма къде другаде да отидат. Само някои имат мазета, а най-близките пещери са на мили оттук. Заедно ще сме в по-голяма безопасност!

— Чудесно — съгласи се с престорено въодушевление Констанс, докато сервираше надениците. — В такъв случай ще си направим пир.

Шемоаз и Констанс стигнаха пеша до избата, която се намираше на половин миля от хълма. Днес въздухът бе странен. Небето надвисваше ниско над главите им, пепеляво и мрачно. Пътеката към избата бе обрасла с висока трева, шубраци, бръшлян и горски маргаритки. Пред вратата растяха круши. Беше късна есен и само няколко сухи листа все още висяха по клоните.

С големи усилия накрая успяха да отворят портата. Старата винарна беше просмукана от миризма на плесен. Подът беше покрит с дебел слой прах. Ситните следи в него показваха пътечките на торбаланите. Купчина техни изпражнения гниеше до вратата.

— Ох! — изпъшка леля Констанс. — Каква мръсотия!

Избата бе прокопана дълбоко под хълма, та виното да отлежава при постоянна температура. Шемоаз остави вратата отворена, нагази в прахта и тръгна към потъналите в мрак складове в дъното. След двайсетина стъпки коридорът се разклони. Вдясно имаше малка работилница с чукове и пейки — тук бъчварят някога майстореше буретата.

— Е — каза Констанс, — по-тежките чукове са си тук, но изглежда, торбаланите са задигнали длетата и пилите.

Пред тях се простираха безкрайни редици стари бурета за вино. По най-близките лазеха крилати термити. Целият под беше кръстосан от пътечките на торбаланите. На едно буре бяха подпрени копията им, а на друго животинките бяха облегнали „конкал“ — плашило от сламки и съчки. Около него бяха надраскали с въглен странни рисунки. Никой не знаеше със сигурност предназначението им. Шемоаз реши, че сплашват враговете си с него.

Тя почука по най-близкото буре, за да провери дали вътре има нещо. Това събуди заспалите в него торбалани и те заръмжаха като язовци и засвириха паникьосани, докато се измъкваха през една дупка в задната част на бурето.

Много скоро цялата изба се изпълни с подобни подсвирвания, които на торбалански означаваха: „Какво? Какво?“

Като че ли кънтяха отвсякъде. Зад буретата Шемоаз зърна прокопани в стената малки дупки. Освирепели торбалани-воини, облечени в задигнати отнякъде парцали, показваха главичките си от тях.

— Каква мръсотия! — изпъшка отново леля Констанс. — Никога няма да успеем да я изчистим.

— Имате ли нужда от помощ? — провикна се някой.

Шемоаз се обърна. На вратата стоеше осемнайсетинагодишен младеж. Беше висок и широкоплещест, с руса коса, която се спускаше върху гърба и челото, скривайки наполовина зелените му очи.

Шемоаз бе пристигнала в Ейбълтън само преди четири дни и все още не познаваше всички жители. Но не бе пропуснала да забележи младия мъж, който ореше нивата в ливадата срещу къщата на вуйчо й.

— Шемоаз — обади се леля й. — Това е Диърборн Хокс, наш съсед.

— Как сте? — поздрави го Шемоаз.

— Благодаря, добре — отвърна Диърборн. И продължи да я гледа, все едно леля й не съществуваше и сякаш искаше да й каже нещо, но не можеше да намери думите. Положително беше чул всичко за нея или най-малко онова, което разправяше вуйчо й. — О — подхвана несигурно той, — аз, ъъ, обещах на Ебер да дойда по-рано, за да помогна с почистването.

— В такъв случай — притече му се на помощ леля Констанс — ще ви оставя да се справите двамата, а през това време аз ще отида да изпека нещо.

Излизането й бе последвано от неловка пауза. Диърборн не помръдваше. Шемоаз разбираше какво изпитва. След седем месеца тя щеше да има бебе, а леля й и вуйчо й се опитваха да му намерят баща.

— Значи — измънка най-после Диърборн — не си тукашна?

— Не си ме виждал досега, нали? — попита Шемоаз.

— Щях да те запомня, ако бях — усмихна се сърдечно Диърборн. — Сигурен съм, че щях да те запомня. Аз, ъъ, аз живея оттатък ливадата, в старото имение.

Шемоаз го бе виждала — порутена постройка, остаряла още преди двеста години. Семейство Хокс беше многобройно, с поне десет деца, доколкото бе успяла да забележи. Диърборн имаше двама братя, които бяха почти колкото него.

— Виждала съм те — каза тя. — Най-големият ли си?

— Да — отвърна той. — И най-симпатичният. И най-работливият, и най-умният, и най-остроумният.

— Охо! Това сигурно много ти помага. Я кажи нещо умно.

На младия мъж сякаш му се прииска да си отхапе езика, задето се бе държал като глупак. Заби очи в тавана и най-после рече:

— Истински приятел е онзи, който ще поеме бремето ти, когато закъсаш, и ще пази тайните ти до гроб. Друг не заслужава да бъде наричан така.

Не беше точно умно или смешно. По-скоро беше вярно.

— Да не би да намекваш, че имам бреме, което някой трябва да поеме, и тайни, които някой трябва да пази?

— Не — смути се той. — Това е просто народна мъдрост.

Шемоаз съжали за хладното си посрещане. Той знаеше, че е бременна, а за останалото вероятно се досещаше. И все пак бе дошъл, изпреварвайки братята си, за да се срещне пръв с нея.

— В такъв случай — предложи тя — да видим дали си и толкова работлив, колкото умен.

След което двамата запретнаха ръкави и се хванаха на работа. Диърборн затъркаля старите бурета от дъното, за да направи място за хората. В някои от буретата живееха цели семейства торбалани и докато той ги търкаляше по пода, те подсвиркваха като обезумели, измъкваха се през дупките и се скриваха в тунелите, които бяха прокопали в стените на винарната.

Други бурета торбаланите бяха превърнали в хранителни складове, в които бяха домъкнали пшеница от нивите, изсъхнали череши и задигнати от градините жилави репи. Две бурета бяха превърнати в гробища, пълни с костите на животинките.

И миризмата им не можеше да се нарече приятна.

Когато леля Констанс донесе чай, половината бурета вече бяха изтъркаляни навън.

— Мисля, че трябва да ги изгорим — каза Шемоаз. — Целите са опикани от торбаланите.

Леля Констанс категорично се противопостави.

— Не, утре ще ги върнем на местата им. Торбаланите ще умрат от глад без хранителните си запаси, а в тях живеят и майки, които трябва да хранят малките си. — Тя хвърли многозначителен поглед към корема на Шемоаз. Вуйчо Ебер и леля Констанс бяха имали само една дъщеря, която бе починала съвсем малка, и вероятно затова тя се разчувстваше, когато станеше дума за деца. — Не ядат кой знае колко — някоя и друга паднала от дървото череша, мишки, плъхове и врабчи яйца, нищо и никакво. Винарната гъмжеше от плъхове, докато Ебер не донесе торбалани от замъка Силвареста. Те не обичат вино. Дойде ли есен, винаги донасяме сено, за да топли гнездата им през зимата.

— Значи вие сте ги донесли тук? — изненада се Шемоаз. — Аз мислех, че са диви.

— На юг, в Дънуд, живеят в пущинаците — обясни Констанс. — Но не и тук, скъпа. През зимата в планините е прекалено студено.

В Южен Хиърдън дивите торбалани създаваха големи неприятности и бирниците плащаха по две медни монети за всяка кожа. Много бедняшки семейства си спестяваха плащането на данъци, като събираха парични помощи срещу кожите им. Но вуйчо Ебер и леля Констанс, изглежда, не бяха от тези, които биха утрепали торбалан за няколко монети.

— Добре тогава — обеща Шемоаз. — Няма да ги закачаме.

Така че двамата с Диърборн цяла сутрин почистваха помещението и премитаха прахта от пода. Облакът прах вонеше неприятно, а торбаланите подсвиркваха като обезумели и не спираха да показват глави от дупките си, демонстрирайки явното си недоволство.

Шемоаз забеляза, че двамата с Диърборн се разбират отлично. Той беше фермер, свикнал да управлява ралото, да сече дърва за огрев и да подковава коня си. Бе достатъчно силен, за да повдигне и най-тежкото буре, и достатъчно ловък, за да го изтъркаля покрай Констанс, без да затисне краката й, докато тя метеше и чистеше.

Съвместната им работа й напомняше танц. Докато тя помиташе, той се преборваше с буретата. Усети, че му се иска да е по-близо до нея, дори на моменти го хващаше да я наблюдава втренчено, но не се докоснаха нито веднъж. Вместо това той само се усмихваше свенливо и отклоняваше поглед.

От време на време се опитваше да я заговори — подхвърляше шеги и въпроси за нейния „съпруг“. Тя му разказа, че сержант Дрейс е загинал от ръката на убиец два месеца след сватбата им.

Забеляза, че Диърборн се затвори в себе си. Той всъщност не искаше да знае нищо за нейния съпруг. Искаше да разбере какви са шансовете му в сравнение с онова, което тя помнеше за него, и съзнаваше, че състезанието не е равностойно. Дрейс беше кралски гвардеец и бе получил сержантско звание на деветнайсет години. До четирийсет щеше да е станал капитан и най-вероятно щеше да се уволни като барон. Щеше да притежава титли и земи, и селяни, които да обработват нивите му.

Хокс не можеше да спечели подобно състезание. Беше най-големият син и притежаваше семейните наследствени права. Но това в последна сметка не беше кой знае какво. Баща му беше фермер и земевладелец, почти толкова заможен, колкото вуйчо й, но когато имотът се разделяше между шестима братя, нито един от тях нямаше да печели достатъчно.

Хокс не можеше да предложи много на една жена. Така че си вършеше работата. Опитваше се да го прави като на шега, но тя скоро забеляза мократа му от пот на гърба туника. Изтъркаля повечето бурета навън, но тъй като Констанс бе споменала, че след това ще иска да ги върне, ги струпа от двете страни на пътеката, а върху тях постави греди от лавиците, като оформи нещо като арка, под която да минат съселяните му. Буретата бяха поне двеста.

До обяд коридорите почти бяха почистени и миризмата на прах и плесен, както и на торбалани понамаля, но все още имаше много работа. Шемоаз и Диърборн излязоха навън и приседнаха да си починат.

На хвърлей под тях клечеше имението на вуйчо й. Основите му бяха каменни. Стените бяха варосани, а върху покрива бе струпана прясна слама. Гъските чоплеха нещо в градината отзад, а старият орен кон на вуйчо й ги наблюдаваше печално иззад оградата на обора.

Животът в Ейбълтън имаше своето очарование. Всичко необходимо на човек изглеждаше подръка. Вуйчо й живееше тук и се препитаваше от градината си, откак се бе родил преди четирийсет и шест години. Ако Шемоаз имаше нужда от нова рокля, госпожа Вийкът щеше да й продаде топ плат или да я ушие за няколко медни монети. Ако вуйчо й се нуждаеше от ново рало, ковачът можеше да му го направи за седмица. Всички се познаваха и всички си помагаха.

Шемоаз си помисли, че би било чудесно да отгледа тук сина си. Знаеше, че ще е момче, защото обичаше сержант Дрейс толкова силно, че когато той почина, тя заключи духа му в утробата си.

Беше неспокойна. Небето бе надвиснало още по-ниско. Мъглата бе гъста като крем, а въздухът — наситен с електричество.

— Довечера ще има буря — каза Хокс. — Обзалагам се, че това е имал предвид Земния крал — страхотна буря с много силен вятър. Бас ловя, че ще срути цели къщи.

— Дано ни отмине — промълви Шемоаз. — Не бих искала да събори къщата на вуйчо.

— Стой по-близо до мен — предложи й той, — каквото и да ни сполети.

Тя едва не се изсмя, но забеляза искреността в очите му. Предлагаше й защита и колкото и мелодраматично да прозвучаха думите му, нямаше желание да му се присмива.

Леля Констанс дойде, за да огледа положението. Хвърли око на помещенията и каза:

— Връщам се след час.

След половин час тя пристигна с двайсет жени от селото. Изтъркаляха последните бурета и в дъното на склада откриха три, в които все още имаше вино. Викнаха вуйчо Ебер да го дегустира. Виното в първото буре бе станало на оцет, но след като отпи глътка от второто, той възкликна:

— Охо, това става и за кралски пир! Довечера ще си направим истински празник!

Жените преметоха и измиха каменния под и го поръсиха с прясна тръстика и полски джоджен, за да освежат въздуха. Вехтата врата бе полуизгнила и мелничарят, който вършеше работата и на дърводелец в селището, закова нови чамови талпи и завинти нови панти и вратата стана толкова здрава, че можеше да устои и на кавалерийска атака. Селяните домъкнаха походни легла, маси и столове и помещението полека-лека започна да придобива вид.

Слез това започнаха да носят храната и стана ясно, че такъв пир не е имало и на Хостенфест. Една от масите бе отрупана с чинии с току-що уловени змиорки, две печени гъски, пълнено с печени ябълки и канела прасенце-сукалче. На друга бяха струпани хлябовете — лешникови франзели, препечени кифли с масло и ръжени самуни с див мед. Трета маса бе отрупана с купи със салати от пресни зеленчуци от градините и гората, подсладени с розови листенца. На нея имаше и плодове — току-що набрано от лозята грозде и зрели круши, както и моркови, боб и печена ряпа с масло. Последната маса беше за десертите: кестенов пудинг, крем карамел с индийско орехче и къпинов пай. И в добавка великолепно вино, каквото никой не бе опитвал от години.

Леля Констанс не забрави и за торбаланите и не пропусна да сложи чинии с тлъсти кокали и достатъчно пиене до всяка дупка. Яростното ръмжене, което животинчетата издаваха през целия ден, премина в доволни подсвирвания и много често някое се втурваше от леговището си, грабваше парче хляб или друг деликатес и хукваше обратно към скривалището си.

Така че празненството започна два часа преди залез-слънце. Беше странна веселба. След шегите идваха усмивки и искрен смях. Няколко момчета свиреха на лютни и думкаха барабани, а като вдигнаха масите, Шемоаз и Диърборн танцуваха.

Но усмивките не скриваха тревогата. Какво ги чакаше през нощта? Защо Земния крал бе предупредил всички в Хиърдън да се изпокрият? Война ли започваше? Да не би призраците на Дънуд да връхлитаха върху земята им?

Отговорът се появи твърде скоро.

Малко преди слънцето да залезе, от изток задуха странен вятър. Едно от момчетата, което се бе покатерило върху купа бурета до вратата, за да наблюдава, изрева:

— Елате да видите!

Всички се втурнаха навън. Небето на изток бе покрито с ниски облаци, от чиито зеленикави отблясъци очите смъдяха. От запад напредваше мрачна стена. Облаци плява и прах скриваха слънцето. Бушуващият вихър сякаш предизвестяваше за надигащата се буря.

Светкавици пронизваха далечината, а гръмотевиците тътнеха неспирно, сякаш небето мяташе проклятия едно след друго.

Шемоаз усети сърцето й да изстива.

— Вече съм чувала този звук — в замъка Силвареста. Изглежда, настъпва Сияйният на мрака!

Топло посрещане

По лицето на сър Боренсон плисна студена вода. Той се свести в почти абсолютен мрак и се опита да се обърше, но оковите на ръцете му бяха завързани за краката и не можеше да помръдне.

Усети миризмата на плесенясали инкарски одеяла и особения аромат на инкарска плът, който напомняше котешка миризма. Усети и минералния дъх на подземие, но не виждаше почти нищо. Знаеше, че е заобиколен от хора. Чуваше дишането и усещаше движенията им.

Опита се да ритне, но краката и вратът му бяха приковани към дървеното легло.

Крал Криометес се размърда в тъмнината и постави до главата му празно шише.

— Вече си буден? Много добре.

— Къде съм? — почти изкрещя Боренсон.

Изви глава и видя едва мъждукащите въглени в камината. На светлината им различи отделни предмети в стаята — няколко възглавници по пода, ниски масички. Близо до него в почти абсолютния мрак видя друг дървен креват. В него лежеше по гръб окована за ръцете и краката жена.

— Мирима?

— Тя не те чува — обясни Криометес. — Поела е повече отрова. Още спи. Остави я да спи.

— Защо го направихте? — запита Боренсон.

Осъзна, че са минали часове. Позна стаята. Когато влязоха в нея с Мирима, огънят подскачаше весело в камината.

— Трябва да говоря с теб — каза Криометес. Остарелият крал се приближи в мрака и се наведе над Боренсон. Бледата му кожа белееше като облаче и Боренсон различи някои подробности по лицето му. Очите му излъчваха студ, сякаш бяха от лед. Все едно го наблюдаваше насекомо. — Ти си много упорит. Харесвам упоритите.

— Упорит ли?

— Минал си покрай стражата в планините — продължи Криометес. — Голяма воля. Малцина могат това, нали?

Пресичането на границата наистина бе коствало на Боренсон максимално усилие на волята. Никакви думи не можеха да опишат мъките, които бе преживял, докато напредваше крачка по крачка, изпълнен с омерзението на каменните стражи.

— Не мисля, че са много.

— Така, така… — Криометес се задъха от задоволство. — В Инкара повечето хора взимат дар от семейството. Знаеш ли го? Бащата дава дар на сина си, като остарее. Чичото също. Това е най-добрият начин. Най-добре е бащата да прехвърля дарове на сина си. Знаеш ли го?

— Не — отвърна Боренсон. — Не съм чувал дори.

— Аха! Защото облекчителите в Роуфхейвън са глупави. Много са изостанали.

— Ще го имам предвид.

Криометес се усмихна бащински, но и някак зловещо.

— Обаче да се вземат дарове само от семейството не е добре — продължи той след секунда. — Това прави семейството слабо. Аз мисля, че е най-добре да се вземе дар от враг. Нали?

Боренсон усети накъде отиват нещата.

— Ти си мой враг — процеди Криометес, сякаш говореше за убийство. — Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Боренсон. — Ти мразиш моя народ.

— Аз купувам дар. От теб. Искам дар. Най-хубавия дар. На воля. Разбираш ли?

Вълна от страх заля Боренсон. Говореше се, че от векове инкарците прехвърлят дарове на воля, но нито един северняк не бе виждал руната на волята.

Боренсон разбираше какво се иска от него. Но не знаеше каква е цената. Как би могъл да живее без воля?

— Не. Не разбирам — опита се да печели време той.

Мина му през ума да извика за помощ, но нали стаята се намираше в дъното на безкраен коридор.

— Трябва да разбереш — продължи Криометес. — Волята е добро. Волята… прави всички дарове силни. Прави ги по-силни. Когато даваш на някого сила, той става по-силен. Когато му даваш сила и воля, той става могъщ! Даваш ум, другият става по-умен. Даваш му ум и воля, той става мъдър. Даваш му издръжливост — и той не се уморява. Даваш му издръжливост и воля — тогава не можеш да го спреш. Ще ми продадеш ли волята си?

— Не.

— О, много лошо — отсече Криометес. — Помисли.

И се дръпна встрани.

Нещо помръдна край камината. Един силует се изгърби пред нея, втренчен във въглените. Боренсон позна облечения в черно принц Веразет. Той се наведе и вдигна нещо — приличаше на дълъг тънък нож.

— Чакай! — викна Боренсон. — Нека да поговорим.

Но Веразет нямаше желание да разговаря. Пристъпи към Мирима, грабна туниката й, разпори я и оголи гърба й.

— Спри! — замоли се Боренсон. Чу нечии викове от дъното на стаята. Инкарките бяха все още тук. — Помогнете ни! — извика той.

Веразет заби ножа в гърба на Мирима под малък ъгъл и го напъха целия под кожата й. Чу се цвърчене на изгоряло месо и се изви струйка пушек. Дори упоена, Мирима извика от болка и отметна глава.

— Зандарос! — изкрещя Боренсон. — Помогни ни!

— Никой няма да ви помогне! — каза кротко Криометес. — Зандарос и другите тръгнаха преди часове. Той търси съкровището, за което му каза. Никой няма да ти помогне. Нито на жена ти. Само ти можеш да й помогнеш. Разбра ли?

— Това няма да ти се размине — заплаши го Боренсон. — Зандарос ще побеснее, когато научи.

— Няма да научи — отвърна Криометес. — Ние не искаме мир, не искаме отворена граница. Моите приятели ще кажат на Зандарос, че си заминал.

Принц Веразет остави горещото желязо в гърба на Мирима, която не спираше да скимти, върна се до камината и измъкна друг нож. Изплю се върху острието. Желязото изсъска.

Боренсон мерна профила му в сумрака. Усмихваше се. Сребристите му очи отразяваха червените въглени в камината.

„Забавлява се“, осъзна Боренсон. Усмивката му излъчваше хлад, което говореше за нещо по-отвратително от злоумисъл — абсолютно безразличие.

— Това е срамно — продължи Криометес. — Жена ти е много красива. Ще я е срам от тези белези. Ще умре от срам.

Веразет отново пристъпи към Мирима и сърцето на Боренсон задумка като бясно. Той замята окованите си крака, опитвайки се да се освободи — но без никакъв успех. Оковите бяха направени за човек с много дарове.

Веразет ръгна втория нож под кожата на Мирима, точно над бъбреците, и се усмихна, докато го въртеше в плътта й.

Мирима пак отметна глава и мускулите й се изопнаха, но и нейните вериги бяха яки като тези на Боренсон. Тя изрева от болка, която разкъса сърцето му, и се строполи в несвяст.

— Моля ви, спрете! — изкрещя той. — Оставете я да живее!

— Е, продаваш ли? — попита Криометес.

— Да! — отвърна Боренсон.

— Трябва да искаш да продадеш много силно — настоя Криометес. — Повече, отколкото искаш да живееш. Трябва да искаш да дариш от все сърце.

— Знам — изпъшка Боренсон. — Знам. Само я пуснете. Обещайте, че ще я оставите жива!

— Разбира се — потвърди Криометес. — Даваш волята си и тя ще живее. Обещавам. Аз държа на думата си.

— И ще я пуснете на свобода? — попита Боренсон.

— Да.

— Пуснете я тогава — настоя Боренсон.

Старият крал кимна на Веразет и каза:

— Упой я пак, изведи я и я пусни.

Думите му явно ядосаха Веразет и Криометес погледна към две от жените и излая някакви разпореждания. После каза:

— Ще изпратя жените да потвърдят, че жена ти е на свобода.

На Боренсон му се искаше да има по-надеждна гаранция от думата на един инкарец, но нямаше друг начин да спаси живота на съпругата си. Надяваше се, че въпреки изкривеното си чувство за чест инкарците ще я оставят жива. Но и се страхуваше, че ще я убият, за да гарантират мълчанието й. Искаше все пак да й осигури малко време, за да й даде възможност да избяга.

— Съгласен съм да дам волята си. Но искам да видя, че освобождавате Мирима.

Веразет измъкна ножовете от тялото на Мирима и ги остави в камината.

— Ще ги държим горещи, за да не смениш решението си — предупреди го Криометес. — Помни. Трябва много силно да искаш да прехвърлиш волята си.

— Знам — потвърди Боренсон.

Една от девойките изля кофа вода върху Мирима и тя се съвзе, заразтърсва глава и заскимтя. Постепенно действието на отровата изчезна и тя отвори очи и погледна Боренсон. После попита с разтреперан глас:

— Какво става?

— Купувам свободата ти — отвърна Боренсон.

— Купуваш?

— Срещу дар.

Тя осъзна думите му и на лицето й се изписа гняв.

— Не прави глупости — предупреди я той. — Не можеш да ги победиш. Тръгвай. И живей в мир.

Мирима заплака от безпомощност. Боренсон й благодари безмълвно. Много малко жени получаваха дарове и се надяваше инкарците да не заподозрат Мирима.

Криометес кимна на Веразет и младият мъж свали оковите на краката й. Тя седна, заразтрива китките и глезените си и присви очи от болка.

— Върви — каза й Боренсон.

Една от жените й помогна да се смъкне от масата на пода. Мирима изгледа продължително Боренсон, сякаш за последен път.

След това се приближи до него, куцайки под зловещия съпровод на веригите, прегърна го и го целуна.

Веразет сграбчи рамото й, издърпа я и я изведе в мрачния коридор.

— Ще й махнем белезниците — каза Криометес, — когато е далеч оттук. Сега седни и гледай мен, своя господар. Твой господар. Не мърдай. Стой спокойно.

Боренсон усети някой да повдига десния крачол на панталона му. Погледна към крака си. В сумрака един стар облекчител с призрачно бледо лице се бе навел над него с мастилница и игли в ръка.

Далечни огньове

Радж Атън предвождаше армията си под ясните небеса високо в планината Хест; толкова ясни, че му се струваше, че ако протегне ръка, ще докосне залязващото слънце.

Почти цяла седмица в планините не бе валяло. През деня слънцето пълзеше и разтапяше стария сняг. Нощем земята се сковаваше от студ и облите камъни замръзваха като настилка. Твърдият път улесняваше ездата. Подсилените коне препускаха, тъй като макар по стръмните склонове да не растеше нито тревичка, усещаха, че в топлите долини на Мистария ги чака почивка.

В късния следобед армията на Радж Атън навлезе сред боровите гори и се натъкна на огромна войска.

Между дърветата се спотайваха безразборно опънати палатки. Конете бяха станали кожа и кости и ребрата им стърчаха под нечистата кожа.

Щом армията на Радж Атън налетя на лагера, неколцината стражи се уплашиха и надуха овнешките рогове.

— Мир — викна Радж Атън, щом изкачи височината и видя стражите в ниското. — Господарят ви пристигна.

Беше одрипавяла войска от наемници. Състоеше се от стрелци с лъкове и копиеносци, ковачи и перачки, слуги и проститутки. Беше ги пратил преди около месец да подготвят нахлуването му в Мистария. Затрупани от ранния сняг, те не бяха пристигнали навреме за първата битка в Карис.

Но бяха почивали цяла седмица и сега можеха да го придружат. Капитанът, който командваше войската, се втурна от палатката си с полупразна купа с ориз.

— Нашият господар, великият Радж Атън — изкрещя стражът, предупреждавайки капитана.

— О, Светлина на света — извика капитанът, хвърли купата на земята и смутено се приближи към Радж Атън. — На какво дължим тази чест?

Капитанът, казваше се Мусаиф, произхождаше от аристократично семейство. Беше получил поста по-скоро вследствие на произхода си, отколкото заради качествата си на пълководец.

— Дойде моментът — каза Радж Атън — да нападнем Мистария. Вдигай мъжете от постелите. Трябва да стигнат в Карис до утре на здрачаване.

— Но, о, Светлина на разбирането — заизвинява се Мусаиф, — мъжете ми са немощни. Дни наред почти не сме яли и не сме почивали, а Карис е на трийсет мили оттук. Вдигнахме лагера едва преди час. Конете са грохнали.

— Мъжете ти ще почиват в Карис — нареди Радж Атън. — Ще се нахранят с мистарска храна и ще утолят жаждата си с мистарска кръв, това е всичко, за което мога да се погрижа. Кажи на всеки стрелец да вземе само лък и колчан стрели. Кажи на всеки копиеносец да вземе само копието си.

— Но, о, Огън в небесата — противеше се Мусаиф, — Карис е добре защитен. Препуснах дотам на разсъмване и се приближих, за да видя със собствените си очи. Петдесет хиляди души работеха като пчели да издигнат отново кулите и огромни колони от коне и хора пристигаха в града. Защитниците му са два пъти повече отпреди седмица!

Кръвта на Радж Атън кипна.

— Разбира се — изръмжа той. — Трябваше да се сетя. Габорн е усетил надигащата се срещу Карис опасност. Знаеше, че ще нападна. И се надява на последно сражение.

— Не ти го притесняваш — продължи Мусаиф. — Моите шпиони се приближиха достатъчно, за да чуят какво си говорят няколко работници. Казаха, че халите отново са се надигнали срещу Карис.

Радж Атън пришпори коня си в пристъп на ярост към близкото възвишение, където растеше един-единствен хилав бор. Спря под него и метна поглед към низината с даровете си на взор като кацнал на висока канара орел.

На повече от триста мили на юг съзря надигащи се над земята огромни пушеци и усети зноя на далечни пожари. Огнената стихия го призова, нашепвайки името му. По хълмовете отвъд пламъците се бе изопнала безкрайна черна редица хали. Десетки, а може би стотици хиляди хали се придвижваха към полесражението.

Пред тях зърна отразената от рицарски брони слънчева светлина и езици на пламъци. Рицарите на Роуфхейвън се опитваха да спрат напредването на халите с огнена стена.

На трийсет мили на запад мъже и жени изграждаха стените на замъка в Карис и се готвеха за сражение.

Радж Атън притвори очи. При последното си идване в Карис едва не загина от ръцете на халите. Но оттогава бе станал по-мощен. В момента неговите облекчители в Деяз му прехвърляха дарове. Радж Атън усещаше приливите на сила и жизненост, които го изпълваха.

Но той се бе сдобил не само с обикновени дарове. Сега вътре в него гореше самият ад, просветлявайки мозъка му. Той се допита до пламъците.

„Нападни — изсъскаха те. — Мнозина ще умрат. Жертвай ги в мое име и аз ще ти даря победа.“

— Чувам те и ти се подчинявам, господарю — прошепна Радж Атън.

И се усмихна. Надигаше се битка, каквато никой не бе виждал. А той беше приготвил някои изненади за враговете си — и за хората, и за халите.

Вратата на гарвана

Докато яздеха към Гарванова врата, небето почерня и през разпокъсаните парцали на облаците се посипаха стрелите на светкавиците. Поройният дъжд затропа по шлемове и брони, проникваше през туниките и пелерините. Конете цамбуркаха с копита из локвите, а спусналата се мъгла беше толкова гъста, че на Ерин й се струваше, че вдишва вода, а не въздух.

Внушителният силует на Гарванова врата се издигаше на хоризонта. Над стените на замъка стърчаха три огромни кули. Средната бе много по-висока, като централния връх на корона.

В подножието на крепостта течеше широка река. Покрай бреговете и по хълмовете бяха накацали имения и къщички сред пъстър гоблен от ширнали се ниви и зеленчукови градини.

Ерин не можеше да откъсне поглед от величествения замък, осветяван от стрелите на светкавиците. Никога не бе виждала Гарванова врата с нейната легендарна Кула на ветровете. Тук в древни времена чародеят Сендавиан бе отдал почит на стихиите на Въздуха. Тук кралете на Южен Кроудън бяха пазили своите Посветители в продължение на почти две хилядолетия.

Поне двеста хиляди рицари бяха издигнали шатрите си на полетата пред замъка. Фермери и готвачи бяха запалили из тях огньове, които грееха като скъпоценни камъни, пръснати в подножието на черна планина.

На светлината на светкавиците се виждаха мрачните силуети на безброй обсадни и метателни машини. Щом наближиха лагера, капитан Гантръл наду военния рог и рицарите наизскачаха с извадени оръжия от палатки и шатри, готови да барикадират главния път.

Щом крал Андърс приближи стената от човешки тела, рицарите и воините се развикаха:

— Андърс! Андърс от Кроудън! Поздрав на Земния крал!

Тръбачите надуха сребърни тромпети, а воините задумкаха по щитовете като по барабани.

Шатрите не бяха пълни само с лордове от Южен Кроудън. Ерин зърна търговци на едро от Лайсъл, целите в пурпурни мантии и блестящи ризници; страховити рицари от Ейремот, бледи като белезникави призраци; а херцогът на Ашховън се възправяше висок и надменен в сивата си пелерина.

Не всички в лагера бяха Владетели на руни. Множество стрелци и придружители наобиколи плътно Андърс, всички искаха да го зърнат, а така също и младежи с по една овча кожа вместо ризница, въоръжени само със сопи.

Андърс бе свикал всичките си воини. Войските очакваха единствено неговата дума, за да прекосят границата.

Лицата на всички лордове и обикновени хорица имаха странно изражение — очите им излъчваха възторг и обич към техния господар.

Ерин никога не бе виждала такава готовност за битка и саможертва. Това я накара да се замисли. Ако Андърс действително бе станал убежище на локъс на Сияен на мрака и тя го посечеше, никога нямаше да може да се измъкне жива от кралството му.

Сивият боен кон на крал Андърс се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Кралят вдигна лявата си ръка и викна на своите воини:

— Аз ви Избирам. Избирам ви за Земята.

Мъжете нададоха възгласи и задумкаха с оръжията си по щитовете. На север блесна светкавица и изтрещя гръм, сякаш небесата се опитваха да надминат възторжените им викове.

„Те са убедени, че е Земен крал“ — помисли си тя.

— Господа, моля да бъда извинен за лошото време — извика крал Андърс под барабанящия по шлема му дъжд. Воините се разсмяха. — Ще изчакаме бурята през нощта, но утре сме на път. При изгрев слънце потегляме към Белдинук, за да се изправим срещу дъщерята на Лоуикър, която в момента се кани да започне несправедлива война с народа на Мистария. Но Земята ме призова да бъда неин крал и аз трябва да защитя човечеството. Ерден Геборен е водил дванайсетгодишна битка преди деветимата крале да превият колене и да положат желязната корона на главата му. Няма да повторя неговото безумие. Утре дъщерята на Лоуикър или ще сведе глава пред мен, или ще я отсечем!

Мъжете зареваха като обезумели, а светкавиците заподскачаха от облак на облак, последвани от трясъка на гръмотевиците, разцепил цялото небе. Земята затътна в отговор.

Ерин не отделяше очи от гърба на Андърс. Думите му не й харесаха. Той се стремеше или към власт, или към кръвопролитие. Не такъв Земен крал бе Габорн.

Налудничава мисъл прониза мозъка й: а може би точно такъв трябваше да е един крал. Може би тъкмо Андърс бе Земен крал.

Все още не бе видяла никакви доказателства, че той може да предвижда събитията. Не бе чула гласът му да я предупреждава за предстояща опасност.

„Дали да не се осмеля да проверя дали е истински Земен крал? — запита се тя. — Ако опитам да го промуша в гърба, дали ще усети предварително? Но дори да го проверя, дали ще е истинска проверка? Каква е мощта на един локъс на Сияен на мрака? Може ли да имитира тази на Земен крал?“ Изпитваше огромна умора. Цял ден се опитваше да я превъзмогне, докато яздеха на юг. Очите й тежаха и усещаше песъчинки в тях, а мозъкът й бе като несмазано колело, което всеки момент ще се разглоби на съставните си части. Нямаше доверие на собствените си преценки.

„И какво като го убия? Нямам никакво доказателство, че е станал убежище на локъс. Може да е просто луд. Би било твърде мизерна и мръсна работа да убия някого заради лудостта му. Ами ако не е луд, ако наистина в него има локъс? Не мога да убия локъс. Той просто ще си намери друго убежище.“

Както и да преценяваше, не можеше да вдигне ръка срещу стария крал, тъй като смъртта му не би била от полза. Трябваше само да го изобличи.

Докато крал Андърс влизаше през Вратата на гарвана, мъжете продължаваха да крещят. Ерин го последва в подгизналите си дрехи, като се мъчеше да пребори съня. Стените на замъка се извисяваха на осемдесет стъпки и докато минаваше под свода, й се стори, че я поглъща мракът.

Продължиха по къса алея, която ги отведе до Кулата на ветровете. Лакеи поеха юздите. Ерин слезе от коня си и закрачи с изтръпнали крака към кулата.

Селинор стисна ръката й и я погледна усмихнат.

— Освежете се преди вечеря — обърна се към тях крал Андърс. — Ще ви чакам в галерията на кулата. Имаме да обсъдим доста неща.

Селинор я поведе по една стълба и влязоха в кралска спалня. В камината гореше огън. В стаята бе уютно, почти горещо. Селинор нареди от вратата на една прислужница да намери подходящи дрехи за неговата съпруга, след което смъкна ризницата и мокрите си дрехи. За момент, докато подсушаваше с кърпа ризницата си пред огъня, остана гол. Навън продължаваше да гърми.

Ерин свали просмуканата си с влага пътна наметка, кожената куртка, панталоните и ботушите и остана по долна туника. Докато окачваше нещата си край огъня, Селинор остави кърпата и я прегърна.

— Да пробваме леглото. Баща ми няма да има нищо против, ако закъснеем за вечеря с няколко минути.

— Не ни трябва легло — спря го Ерин. — Семето ти вече е в мен.

Лицето на Селинор помръкна, сякаш го бяха обидили.

— Ядосана си за нещо, нали?

— Каза на баща си за посланието. Каза му, че Палдейн е мой баща. Не спести абсолютно нищо! А на всичко отгоре се учудваш, че съм ядосана!

— Аз… — смънка Селинор. — Не исках да те засегна. Разбира се, че му разказах всичко. Баща ми и аз нямаме никакви тайни един от друг. Никога не се старая да разбера какво мисли, защото споделя с мен всичко.

— Това не е извинение — сопна се Ерин. — Можеш да контролираш собствения си език.

— Опитвам се да спечеля доверието му — възрази Селинор. — Как мога да се надявам да ми доверява най-съкровените си мисли, ако не постъпвам по същия начин? Ако е луд, трябва да го разбера. Трябват ми доказателства.

— Значи отиде в Хиърдън като негов шпионин — възкликна тя. — Признай, все още ли шпионираш за него?

— Не, разбира се — отрече Селинор. — Но той трябва да си мисли, че е така.

— А аз? — настоя Ерин. — Изпратил те е да проучиш родословието ми. Поиска ли нещо друго от теб? Не ти ли каза да ме ухажваш?

— Ето, че сега ти бърбориш налудничави неща! — сряза я Селинор и поклати глава.

— Мислиш, че съм луда? — продължи Ерин. — Ти ми каза, че мислиш и баща си за луд! Всички ли освен теб са луди?

— Вече познаваш баща ми — обърна се към нея той. — Как ти се струва? Луд ли е? Или е новият Земен крал? Възможно ли е да е всичко онова, което твърди, че е?

— Мисля, че баща ти или е луд, или в него се е заселил локъс.

— А Лешничарката? — попита Селинор. — Тя е Земен пазител и поддържа твърденията му.

— Не знам. — Ерин усети, че й се завива свят. Тя го погледна право в очите. — Зададох въпрос, на който не благоволи да ми отговориш.

— Какъв въпрос?

— Попитах те баща ти ли те прати да ме ухажваш.

— Що за въпрос е това?

— Прям. Казваш, че двамата с баща ти нямате тайни. А от мен имаш ли тайни? Кажи ми: баща ти ли те прати да ме ухажваш?

Усмивката на Селинор стана колеблива. Значи подозренията й имаха основание. Дълго не свали очи от нея; върху лицето му се редуваха тъга и тревога.

— Да — призна накрая той. — Той сметна, че ще е добре да те ухажвам, ако наистина сте родственици с Габорн.

Ерин му обърна гръб, вцепенена от гняв.

Селинор постави ръка на рамото й.

— Но не затова те пожелах — продължи той — Пожелах те, защото си силна, умна и красива. От момента, в който те видях, се влюбих безнадеждно в теб.

Той я обърна към себе си и й се стори, че я гледа искрено. „Що за човек си? — запита се тя. — Мога ли да си позволя отново да бъда откровена с теб?“

„Не — отговори си Ерин, — не мога.“

Всичко, което бе по силите й, бе да не го убие.

Възпираше я единствено това, че не знаеше кой е по-опасен — бащата или синът.

Същата вечер Ерин Конал се качи на вечеря в най-високата зала на Кулата на ветровете, извисила се над равнините. Стълбата имаше шестстотин стъпала.

Докато се изкачваше по виещата се стълба, тя поглеждаше от време на време през цепнатините за стрелци. Южно от замъка Великата пукнатина бе разцепила земята на две преди векове и Гарванова врата бе кацнала точно на ръба на канарата. От възвишенията се виждаха зелените равнини на Белдинук. По канарата до портите на града се извиваше древен път.

Най-после стигнаха до покоите на Андърс. Гледката от върха на кулата се простираше на много мили. Вятърът бучеше около кулата, а по небето кръстосваха светкавици.

Андърс не беше в стаята. На малка маса бяха сервирани великолепни ястия, но Андърс бе навън. Стоеше до парапета и вятърът рошеше косите му.

Щом ги усети, кралят влезе усмихнат.

— Наслаждавах се на гледката на Белдинук — каза той, — както вероятно и Сендавиан навремето. Не мога да допусна, че роден от вятъра като него би останал в покоите си в нощ като тази. Хайде, сядайте да вечеряме.

Кралят седна до малката маса в центъра на стаята и отряза парче от печеното еленско. През цялата вечеря не отрони нито дума и не погледна нито Ерин, нито Селинор, които от време на време се споглеждаха учудени.

Тишината безпокоеше Ерин.

— Татко — обади се най-после Селинор, — нали искаше да разговаряш с нас?

Крал Андърс ги изгледа продължително, сякаш бе забравил, че са в стаята.

„Луд е“ — помисли си Ерин.

— Казват, че лошите новини не трябва да се приемат с вечерята — отвърна кралят, докато ровеше с вилицата, — тъй като са трудни за смилане.

— Имаш лоши новини? — попита Селинор.

Андърс преглътна парче месо и кимна, без да каже нито дума. Остана загледан в чинията пред себе си, сякаш хапка ряпа или глътка вино биха му помогнали да отговори на въпроса. След дълга пауза продължи да се храни.

Стомахът на Ерин се бе свил от глад и тя ядеше лакомо. Когато кралят приключи с вечерята, всички бутнаха чиниите настрана.

Крал Андърс се усмихна и вдигна очи към сина си. В тях се четеше болка.

— Както знаете, в миналото съм постъпвал нечестно с Габорн. Извиках ви двамата с Ерин, за да се извиня.

— Как точно? — попита Ерин.

— Изпращах послания на крал Лоуикър от Белдинук, в които го предупреждавах да се пази от фалшивия Земен крал. Освен това крояхме с Интернук планове да нападнем Мистария и двете кралства ни предоставиха подкрепата си. Другите бяха по-сдържани при вземането на решение, но, както виждаш, много чуждестранни лордове се присъединиха към армията ми. Само един не се опитах да привлека на моя страна — Радж Атън, тъй като се страхувах, че дори за мен е непосилно да изкупя този грях. Но откакто Земята ме призова да бъда неин крал, съм неспокоен. Сега всеки мъж, всяка жена и дете за мен са безценни. Всички до един. Все пак изпратих кралете на земята да се сражават в Мистария. Без дарове, които да го защитават, народът на Мистария е обречен. Единствената ми надежда е да ги настигнем, преди да го сторят враговете на Габорн, и по този начин да подсигурим достатъчно подкрепа, за да обърнем хода на войната.

Ерин се наведе към него и предложи:

— Щом трябва да побързаме, нека да тръгнем веднага, колкото може по-скоро.

— Сърцето ми предсказва, че ще загубим много хора, ако тръгнем веднага — отвърна крал Андърс. — Дори да можем да се придвижим в такава буря, ще могат ли конете ни да стоят на краката си, когато стигнем в Мистария? Ще имат ли сили воините? Не мисля. Нека да отдъхнат малко. Но тъй като трябва да се бърза, аз наистина бързам. Изпратих послания до дъщерята на Лоуикър и до военачалниците на Интернук с молба да се оттеглят. Но нямам никакви гаранции, че ще мога да ги спра. Риала Лоуикър е бясна заради смъртта на баща си, а военачалниците на Интернук се ръководят не от разум, а от алчност. Затова трябва да сме готови за битка. Една парцалива орда от изтощени рицари не е в състояние да постигне нищо. От север трябва да потегли мощна като бушуващ вятър армия, която да донесе победа на народа на Мистария. Трябва да спасим Мистария.

Той дълго не откъсна поглед от Ерин и накрая каза:

— Ето, че ти дадох повод да ме подозираш. Моля те само за едно. Като моя нова дъщеря, те моля за прошка и снизхождение, а аз ще направя всичко, за да поправя стореното.

Ерин се вгледа внимателно в крал Андърс. Лицето му бе изопнато, беше се привел напред, подпрял лакти върху масата. Постоянният израз на тревога толкова й напомняше Габорн, че й се стори, че двамата са един и същи човек. Думите му й се сториха искрени. Той наистина искаше да спаси Мистария.

И все пак нищо от онова, което бе изрекъл или направил, не подсказваше, че е нещо повече от един объркан старец, който се надява да поправи стореното досега зло. Нищо не доказваше, че е Земен крал.

— Добре — отсече тя. — Давам ти втори шанс.

След вечерята Ерин остави Селинор да разговаря с баща си и се оттегли в стаята си. Очите й се затваряха и всички мускули така я боляха, че не можа да остане повече.

Наточи дългата си кама и се отпусна в огромното легло, като я пъхна под възглавницата. Леглото беше по-меко от всички легла, в които бе спала, и тя изпита усещането, че потъва безкрайно дълбоко, без да стигне дъното.

Събуди се в скривалището на бухала. В Долния свят се зазоряваше и бурята, която завари там предишния път, бе отминала. Слънчевата светлина, която проникваше през балдахина на огромното дърво в хралупата, бе толкова ярка, че тя за първи път успя да разгледа обстановката.

Приличаше на най-обикновена хралупа. Възлести корени се усукваха във всевъзможни посоки, като някои образуваха лавици над вратата. Но това не беше животинска бърлога. Ерин забеляза следи от човешко присъствие. Над входа на хралупата бе издълбано лице на жена, а подобно на него бе резбовано и върху извивката на един корен в коридора зад нея.

Под пръчката, на която обикновено стоеше бухалът, блещукаха купчина кости. Ерин се приближи и ги огледа внимателно. Имаше странни кости, останки от чудовища — нещо като огромна жаба с рога, същество, което приличаше на малко еленче заради широко разположените очни кухини и разкривените зъби. Костите бяха покрити с пера и прах, както и с екскрементите на огромния бухал.

Ерин надникна зад ъгъла към издълбаното над прохода женско лице. Беше красиво, нереално. Дългата коса се диплеше като рамка от двете страни на входа. Зад него се спускаше тунел, чийто под бе покрит с плочи и се спускаше надолу към мрака.

Ерин пое дълбоко дъх. Утринният въздух ухаеше по-приятно от лятно поле, имаше и привкус на мускус и нещо тайнствено. Тя се ощипа и усети болка. Всъщност никога не се бе чувствала по-будна.

В приказките за Долния свят се разказваше, че в началото всички хора били Сияйни и живеели под Първото дърво. Ерин се запита дали това огромно дърво не е същото легендарно дърво и дали зейналата пред нея дупка не отвежда към нечий забравен дом. Забравен или напуснат.

„Може би Сияйните са на път да изчезнат — каза си тя. — Ако ятата Сияйни на мрака, които видях във въображението си вчера, са действителни, то краят им не е далеч.“

Присви очи и огледа стените за свещник, факла или поне снопче борина в някоя ниша, но не видя нищо, с което да освети пътя си.

Обърна се и тъкмо се канеше да рискува и да излезе навън, за да огледа света, който неизменно посещаваше в сънищата си, когато чу свистенето на криле. Нечия сянка се спусна над входа на хралупата.

Огромният бухал влетя изневиделица и кацна на мястото си, вятърът от размаханите му криле вдигна във въздуха облаци прашинки, които заблещукаха на слънчевите лъчи. В масивния му клюн се гърчеше нещо, което приличаше на плъх, но със сигурност тежеше не по-малко от петдесет фунта.

Бухалът пусна плячката, заби нокът в плътта й, нагласи криле и се втренчи с приведена глава в Ерин.

„Безопасно ли е да разговаряме?“ — попита тя.

„Засега“, отвърна бухалът. И се замисли. „Боиш се от мен.“ Мислите му я връхлитаха, натежали от печал. „Ти си воин, а се опитваш да прогониш съня си заедно с мен. Няма да ти сторя нищо лошо.“

„Ти си странник — отвърна Ерин. — Щях да се безпокоя дори ако живееше в моя свят.“

„Няма от какво да се боиш, освен ако не си в съюз с Гарвана.“

Ерин видя с вътрешното си зрение Гарвана, огромна сянка, препречила слънцето. Именно той се бе опитал да отнеме контрола над Руните на Съзиданието от Съвета на Сияйните. Той бе разрушил Истинския свят на милиони парченца и бе положил началото на сенчестите светове, към които сега предявяваше претенции и които искаше да разруши.

„Не съм в съюз с Гарвана — отвърна Ерин. — Но все пак ти нямам доверие. А може би се безпокоя, че полудявам, защото никога не бях сънувала нещо като теб, а сега ме преследваш във всичките ми сънища.“

Бухалът се втренчи в нея, без да мига.

„В твоя свят хората не си ли изпращат сънища един на друг?“

„Не“, отвърна Ерин.

Бухалът не отговори, но Ерин усети да я залива тъга и да я просветлява знание. В подземния свят посланията бяха най-съкровеният начин на споделяне. Те притежаваха по-голяма сила от думите да просветляват както мозъка, така и сърцето, а когато един мъж и една жена се влюбеха, често бродеха заедно нощем в споделените си сънища, независимо колко огромни разстояния ги разделяха.

„Разбирам — каза Ерин. — Ти не искаш да ме безпокоиш, а само да ми вдъхнеш спокойствие. Но нещата, които ми показваш, изобщо не ме успокояват.“

„Знам“, отвърна бухалът.

„Опитах се да открия твоя Асгарот — продължи Ерин. — Не знам къде се крие.“

„Аз също отдавна преследвам Асгарот“, прошепна бухалът и тя усети бремето на това преследване. Видя в съзнанието си фигурата на мъж, самотен мъж със сабя на гърба, бродещ из безкрайната пустош. Бухалът бе преследвал Асгарот безброй векове из всевъзможни светове. Стотици пъти го бе откривал и много пъти бе смъквал маската от лицето му.

„Когато те сънувах за първи път — каза Ерин, — ти държеше камата ми и ме призова.“

„Да — отвърна тихо бухалът. — Търся Асгарот и се нуждая от съюзник от твоя народ… Пази се! Асгарот пристига.“

Скръсти криле пред гърдите си и се стопи като утринна мъгла.

Пред входа на хралупата се спусна сянка. Черни криле затъмниха слънцето и мирис на буря изпълни малката бърлога. Съществото, което заслиза по стълбите, крачеше приклекнало, а кокалчетата на провисналите му ръце се удряха по земята. Имаше очертанията на мъж, но в острите му зъби и нокти нямаше нищо човешко. Зад гърба му се простираше мракът.

Към нея пристъпваше Сияен на мрака, хладен и зловещ.

Ерин отвори очи тъкмо в момента, в който вратата на спалнята й изскърца. Сърцето й биеше като лудо. Беше оставила запалена една свещ.

В стаята с тържествен вид влезе Селинор. Ерин беше сигурна, че локъсът на Асгарот е наблизо, и стисна камата под възглавницата, готова да я забие в шията на Селинор в мига, в който той се отпусне в леглото.

Но зад Селинор пристъпваше крал Андърс.

Ерин усети със сигурност, че един от двамата е локъс, но не знаеше кой точно.

— О — възкликна добронамерено крал Андърс, — радвам се, че си будна.

— Току-що пристигна куриер от Хиърдън — съобщи Селинор. — Огромна орда хали е излязла от подземния свят и напредва през Мистария. Габорн е изпратил зов за помощ до всички северни кралства. Моли всеки, който може да се притече на помощ, да пристигне утре преди залез-слънце с копия и лъкове в Карис.

Изпитото като череп лице на крал Андърс бе пребледняло.

— Трябва да се отзовем на призива му преди първите лъчи — промълви той. — За толкова кратко време мога да изпратя малко войски, но вече пътува пратеник да съобщи на Габорн, че нов Земен крал потегля в негова защита. Ще направим всичко, което е по силите ни!