Легендата

Дей

Светът ми бе като обвит в мъгла. Спомнях си оръжията и гръмките гласове, както и че главата ми бе залята с леденостудена вода. Понякога разпознавах звука от ключ, който се превърта в ключалка, и металния мирис на кръв. Наблюдаваха ме през противогази. Някой не спираше да пищи. През цялото време виеше сирена на медицински камион. Исках да я изключа и не спирах да търся прекъсвача, но усещах ръцете си по странен начин. Не можех да ги движа. От ужасната болка в левия ми крак очите и бузите ми постоянно бяха подгизнали от сълзи. Може би целият ми крайник бе премазан.

Моментът, в който капитанът застреля майка ми, се превърташе отново и отново в главата ми като филмова лента, която е блокирала на една и съща сцена. Аз крещях към майка ми да се отмести, да приклекне, да направи каквото и да е. Но тя просто оставаше там, докато куршумът не я уцели и тя се сгърчи на земята. Лицето й бе обърнато към мен — но вината не бе моя. Не бе.

След цяла вечност замъгленото ми зрение започна да се фокусира. Колко ли време бе минало, четири или пет дни? Месец, може би. Нямах никаква идея. Когато най-накрая отворих очи, видях, че съм в тясна килия без прозорци, с четири стоманени стени. Войници седяха от двете страни на ниска, сводеста врата. Намръщих се. Езикът ми бе грапав и пресъхнал. Сълзи бяха засъхнали по кожата ми. Нещо, което усещах като метални белезници, стягаше здраво ръцете ми за облегалката на някакъв стол и ми трябваше около секунда, за да осъзная, че седя. Косата се спускаше по лицето ми на лепкави кичури. Жилетката ми бе изцапана с кръв. Обзе ме внезапен страх: къде бе шапката ми? Бях разобличен.

Тогава усетих болката в левия си крак. Тя бе по-силна от всичко, което съм изпитвал, по-силна дори и от първия път, когато ми срязаха коляното. Изби ме студена пот, а с периферното ми зрение виждах звезди. В този момент бих дал всичко за едно болкоуспокояващо или лед, за да изгася огъня в раненото си бедро, или дори куршум, който да ме избави от мъките ми.

Тес, нужна си ми. Къде си?

Когато се осмелих да погледна надолу към крака си обаче, видях, че е увит в плътна, просмукана с кръв превръзка.

Един войник забеляза, че мърдам. Той притисна ръка до ухото си.

— Буден е, госпожо.

Минути по-късно — може би часове — металната врата се отвори и командирът, който даде заповедта да застрелят майка ми, влезе. Тя бе облечена в пълна бойна униформа, с плащ и всичко останало, а тройната У-образна нашивка блестеше в сребристо на флуоресцентните светлини. Електричество. Намирах се в правителствена сграда. Командирът каза нещо на войниците от другата страна на вратата. След което я затвори отново и пристъпи бавно към мен с усмивка на уста.

Не бях сигурен дали червената мътилка, която е замъглила зрението ми, се дължеше на болката в крака ми, или на гнева, който изпитах от присъствието на тази жена.

Командирът се спря пред стола и се наведе близо до лицето ми.

— Мило мое момче. — Можех да доловя задоволството в гласа й. — Толкова се развълнувах, когато ми казаха, че си се събудил. Исках да дойда и да го видя с очите си. Трябва да се чувстваш голям късметлия — медиците казват, че не си заразен, дори след като си прекарвал времето с тази заразна шайка, която наричаш свое семейство.

Отдръпнах се назад и се изплюх върху нея. Дори това движение бе достатъчно кракът ми да се разтрепери от изгаряща болка.

— Какво красиво момче си само. — Тя ми хвърли усмивка, пропита с отрова. — Жалко, че си избрал живота на престъпник. Можеше да станеш знаменитост заради това, което си, пали знаеш, с лице като твоето. Безплатни ваксинации срещу заразата всяка година. Нямаше ли да е хубаво?

Ако не бях завързан, щях да одера кожата от лицето й.

— Къде са братята ми? — Гласът ми прозвуча като дрезгаво грачене. — Какво направихте с Идън?

Командирът просто ми се усмихна отново и щракна с пръсти към войниците зад нея.

— Повярвай ми, наистина искам да остана и да си побъбря с теб, но имам тренировъчно занимание. Тук има още един човек, който очаква да те види дори с още по-голямо нетърпение от мен. Ще я оставя да поеме нещата оттук.

Командирът излезе, без да каже повече и дума.

Тогава видях още някой — по-нисък, с по-нежно телосложение — да влиза в килията с шумолящо черно наметало. Отне ми около минута, за да я разпозная. Вече не бе облечена в скъсани панталони и не носеше кални ботуши — по лицето й нямаше мръсотия. Момичето бе чисто и спретнато, косата му бе вързана на висока, лъскава конска опашка. Бе облечено в богато украсена униформа: златни пагони блестяха в най-горната част на покритата му с плащ военна премяна, бели акселбанти бяха закачени на рамената му, а двойни V-образни нашивки бяха избродирани на двата му ръкава. Плащът му стигаше чак до ходилата и го обвиваше в черно, декорирано със златисто. Сложен възел канто държеше горната част от униформата му на място. Изненадан бях колко младо изглеждаше. Не вярвах републиката да е дала на момиче на моята възраст толкова висок чин. Погледнах устата й — същите устни, които бях целунал, сега бяха покрити с лек, бляскав гланц. Една извратена мисъл премина през ума ми и ми се прииска да се изсмея. Ако тя не беше отговорна за смъртта на майка ми и моето залавяне, ако не исках да е мъртва, щях да кажа, че я намирам за абсолютно зашеметяваща.

Сигурно бе видяла това признание, изписано на лицето ми.

— Навярно си развълнуван не по-малко от мен, че отново се срещаме. Това, че кракът ти е превързан по моя молба, можеш да считаш като акт на изключително милосърдие — отсече то. — Искам да можеш да стоиш на крака, когато настъпи моментът на екзекуцията и няма да ти позволя да умреш от инфекция, преди да съм приключила с теб.

— Благодаря. Много си мила.

Тя не обърна внимание на сарказма ми.

— И така. Значи ти си Дей.

Останах безмълвен.

Момичето скръсти ръце и ми хвърли свиреп проницателен поглед.

— Предполагам, че все пак трябва да те наричам Даниел. Даниел Алтън Уинг. Успях да изкопча поне това от брат ти Джон.

Когато спомена името на Джон, аз се наведох напред и мигновено се разкаях, защото кракът ми пламна от болка.

— Кажи ми къде са братята ми.

Изражението й не се промени. Тя дори не примигна.

— Те вече не са твоя грижа. — Момичето пристъпи няколко крачки напред. Походката му бе изискана и бавна и подсказваше, че несъмнено принадлежеше към елита на републиката. Бе успяло да я прикрие изненадващо добре на улицата. Това само ме разгневи още повече.

— Ето как ще процедираме, господин Уинг. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Нека да започнем с нещо лесно. На колко си години?

Срещнах погледа й.

— Въобще не трябваше да те спасявам от двубоя по скизбокс. Трябваше да те оставя да умреш.

Момичето погледна надолу, извади пистолет от колана си и ме удари силно през лицето. За секунда виждах само ослепителна бяла светлина — Вкусът на кръв изпълни устата ми. Чух нещо да изцъква, а после усетих студен метал, опрян до слепоочието ми.

— Грешен отговор. Нека да бъда ясна. Ако ми дадеш още един грешен отговор, ще направя така, че да чуеш чак оттук как брат ти Джон крещи. Ако ми дадеш трети грешен отговор, малкият ти брат, Идън, ще бъде сполетян от същата съдба.

Джон и Идън. Поне и двамата все още бяха живи. И тогава по кухото цъкане на пистолета разбрах, че не е зареден. Очевидно просто искаше да ме шамаросва с него.

Момичето не отмести оръжието си.

— На колко си години?

— На петнадесет.

— Така е по-добре. — Момичето намести леко пистолета си. — Време е за самопризнания. Ти ли си отговорен за нахлуването с взлом в банка „Аркадия“?

Явката „Десет секунди“.

— Да.

— Тогава трябва да си отговорен също така и за кражбата на шест хиляди и петстотин банкноти оттам.

— Правилно си разбрала.

— Отговорен ли си за вандалското разрушаване на Отдела по вътрешна защита преди две години, както и за унищожаването на двигателите на два въздушни кораба на фронтовата линия?

— Да.

— Ти ли подпали ескадрила от десет реактивни бойни самолета F-472, разположени във въздушна база „Бърбанк“, точно преди да се отправят към бойния фронт?

— Гордея се с тази си постъпка.

— Нападал ли си кадет, който е бил на пост в началото на зоната под карантина в сектор Алта?

— Завързах го и занесох храна на няколко семейства, поставени под карантина. А ти си гледай работата.

Момичето бързо изреди още няколко минали нарушения, за някои от които едва си спомнях. Тогава посочи още едно престъпление, най-скорошното ми.

— Отговорен ли си за смъртта на капитан от градски патрул по време на нападението ти над Централната болница на А ос Анджелис? Открадна ли медицински запаси и нахлу ли с взлом на третия етаж?

Повдигам брадичка.

— Капитанът на име Метиъс.

Тя ми хвърли студен поглед.

— Точно така. Брат ми.

Значи за това ме е преследвала. Поех си дълбоко дъх.

— Брат ти. Не съм го убил — не бих могъл да го направя. За разлика от вас, изгарящите от желание да натиснат спусъка, нещастници, аз не убивам хора.

Момичето не отговори. Гледахме се втренчено един друг за момент. Почувствах странна нотка на съчувствие и бързо я отпъдих. Не можех да изпитвам съжаление към агент на републиката.

Тя даде знак на един от войниците, които стояха до вратата.

— Затворникът е в 6822. Отрежете пръстите му.

Опитах се да се хвърля напред, но белезниците и столът ме спряха. Болката в крака ми експлодира. Не бях свикнал някой да има толкова много власт над мен.

— Да, отговорен съм за нахлуването с взлом! — изкрещях аз. — Но наистина, не съм го убил. Признавам, че го нараних — да, трябваше да избягам и той се опита да ме спре. Но няма начин ножът, който хвърлих, да му е причинил нещо повече от рана на рамото. Моля те — ще отговоря на въпросите ти. Отговорих ти на всичко досега.

Момичето отново ме погледна.

— Нищо повече от рана на рамото ли? Може би трябваше да направиш повторна проверка. — В очите й се четеше дълбок гняв, който ме изненада. Опитах се да си припомня нощта, в която се изправих срещу Метиъс — момента, в който той бе насочил пистолета си към мен, а аз бях приготвил ножа си. Хвърлих го към него… уцелих го в рамото. Сигурен бях.

Наистина ли бях сигурен?

След миг тя нареди на войниците да останат по местата си.

— Според базата с данни на републиката — продължи тя — Даниел Алтън Уинг е умрял преди пет години от дребна шарка в един от нашите трудови лагери.

Изсумтях, когато чух това. Да, бе, а Електорът пък бива избиран честно всеки мандат. Това момиче или наистина вярваше на всички тези измишльотини, или ми се подиграваше. Един стар спомен се бореше да изплува в съзнанието ми — игла, която се инжектира в едното ми око, студена, метална медицинска носилка и светлина над главата ми, — но изчезна веднага щом се появи.

— Даниел е мъртъв — отговорих аз. — Забравил съм го отдавна.

— Предполагам, че тогава си започнал с малките си криминални веселби по улиците. Пет години. Изглежда, че си свикнал да ти се разминава. Започнал си да ставаш по-невнимателен, нали? Работил ли си за някого? А работил ли е някой за теб? Имаш ли връзка с патриотите?

Поклатих глава. Ужасяващ въпрос се появи в ума ми, въпрос, който твърде много се страхувах да задам. Какво бе направила тя с Тес?

— Не. Преди се бяха опитвали да ме вербуват, но аз предпочитам да работя сам.

— Как успя да избягаш от трудовите лагери? Как стигна дотам, че да тероризираш цял Лос Анджелис, вместо да работиш за републиката?

Значи това си мислеха от републиката за децата, които се провалят на изпитанието.

— Какво значение има? Нали сега съм тук.

Този път успях да изкарам Момичето от релси. То изрита стола ми назад, докато нямаше повече накъде да отиде, след което блъсна главата ми в стената. Зави ми се свят.

— Ще ти обясня защо има значение — изсъска тя. — Има значение, защото ако ти не беше избягал, в момента брат ми щеше да е жив. И аз искам да се уверя, че никой друг мръсен престъпник, който е прехвърлен в трудовите лагери, няма да успее да избяга от системата, за да може този сценарий да не се повтаря никога повече.

Изсмях се в лицето й. Болката в крака подхрани гнева ми.

— О, това ли е всичко, за което се тревожиш? За някаква сган от ренегати, явили се неуспешно на изпитанието, и успели да избягнат смъртта си? Тези десетгодишни са опасна бандичка, нали? Казвам ти, че твоите факти не отговарят на истината. Не съм убил брат ти. Но ти уби майка ми. Защото можеше лично ти да си натиснала спусъка!

Лицето на Момичето доби още по-студен израз — но зад него леко колебание, макар и само за миг, и то ми заприлича на девойката, която срещнах на улицата. Наведе се над мен толкова близко, че устните му докоснаха ухото ми и аз усетих дъха му по кожата си. По гърба ми полазиха тръпки. Сниши глас до шепот, който само аз мога да чуя.

— Съжалявам за майка ти. Командирът ми бе обещала, че няма да нарани нито един цивилен гражданин, но се отметна от думата си. Аз… — Гласът й потрепна. Думите й наистина звучаха извинително, сякаш това щеше да ми помогне. — Ще ми се да можех да спра Томас. Ние с теб сме врагове, не си прави илюзии по този въпрос… но не съм искала подобно нещо да се случи. — След това тя се изправи и тръгна да си ходи. — Това е достатъчно засега.

— Почакай. — С голямо усилие сподавих яда си и прочистих гърло. Въпросът, за който се страхувах да си помисля, се изплъзна, преди да успея да се спра. — Жива ли е тя? Какво ще правиш с нея?

Момичето погледна назад към мен. Изражението на лицето му ми подсказа, че знаеше точно за кого я питам. Тес. Жива ли е тя? Приготвих се да чуя най-лошото.

Но вместо това Момичето поклати глава.

— Не знам. Тя не ме интересува. — Момичето кимна на един от войниците. — Не му давайте вода през остатъка от деня и го преместете в килия в края на коридора. Може би няма да е толкова темпераментен на сутринта.

Странно бе да видя как войникът отдава чест на някой толкова млад.

Пази Тес в тайна — осъзнах аз. — Заради мен ли? Или заради Тес?

Момичето си тръгна и аз останах сам е войниците в килията. Те ме вдигнаха от стола и ме замъкнаха по пода към изхода на вратата. Болният ми крак се влачеше по плочките. Не можех да спра сълзите, които бликаха от очите ми. Болката ме замая, сякаш се давех в бездънно езеро. Пазачите ми ме отведоха надолу по коридора, който ми се струваше дълъг цял километър. Войници бяха плъзнали навсякъде заедно с лекари, които носеха предпазни очила и бели ръкавици. Сигурно бях в медицинското отделение. Вероятно заради крака ми.

Главата ми се отпусна напред. Не можех повече да я държа изправена. В ума си видях лицето на майка ми, когато тя лежеше сгърчена на земята. Не го направих аз, исках да изкрещя, но от устата ми не излезе нито звук. Болката от ранения ми крак отново ме прониза.

Поне Тес бе в безопасност. Опитах се да й изпратя предупреждения по телепатичен път, да й кажа да изчезва от Калифорния и да тича колкото може по-бързо.

И тогава, на половината път по коридора, нещо привлече вниманието ми. Малък червен номер — нула — щампован в същия стил като онези цифри, които бях видял под верандата на къщата ни и под брега на езерото в нашия сектор. Тук бе. Завъртях глава, за да огледам по-добре, докато минавахме покрай двойните врати, върху които бе изрисуван. По тях нямаше прозорци, но някаква фигура с противогаз, облечена в бяло, влезе и аз успях да хвърля бърз поглед вътре. Не можех да различа нещо повече от размазани петна, докато минавахме, но все пак успях да забележа едно нещо. Нещо в чувал върху медицинска носилка. Труп. Върху чувала имаше червен знак Х.

Тогава вратите се затвориха и ние продължихме нататък.

Поредица от образи минаха през ума ми. Червените номера. Пресеченият по средата знак Х, с който е маркирана вратата на семейството ми. Медицинският камион, който отведе Идън. Очите на Идън — черни и кървящи.

Те искаха нещо от малкия ми брат. Нещо свързано с болестта му. Отново си представих пресечения знак Х.

Ами ако въобще не бе случайно, че Идън се разболя от заразата? Ами ако въобще не бе случайно, когато някой се заразеше?

Джун

Същата вечер се почувствах принудена да си сложа рокля, за да посетя импровизиран бал заедно с Томас, който ме бе хванал под ръка. Празненството бе организирано, за да отпразнуваме залавянето на опасен престъпник и да възнаградят всички нас за това, че сме го изправили пред правосъдието. Войниците полагаха особени усилия да отварят вратите пред мен, когато пристигнахме. Други ми отдаваха чест. Групи от разговарящи помежду си длъжностни лица ми се усмихваха, когато минавах покрай тях, а името ми се споменаваше в почти всеки разговор, който дочувах.

Това е момичето на име Ипарис… Изглежда страшно младо… Само на петнадесет години, приятелю… Самият Електор бил впечатлен…

Някои думи бяха изпъстрени с по-голяма завист от останалите.

Не е чак такава голяма работа, за каквато си я представях… В действителност командир Джетсън е тази, която заслужава признание… Тя е още дете…

Без значение какъв бе тонът им обаче, предметът на разговор бях аз.

Опитах се да се почувствам горда. Дори споделих с Томас, докато обикаляхме пищната бална зала с безкрайни банкетни маси и полилеи, че арестът на Дей е запълнил зейналата дупка, която смъртта на Метиъс остави в живота ми. Но дори докато го изричах, не вярвах в това. Всичко тук ми се струваше някак нередно, всичко в тази зала — сякаш бе една илюзия, която ще изчезне, ако протегна ръка и я докосна.

Чувствах се гузна… сякаш бях направила нещо ужасно, като предадох едно момче, което ми имаше доверие.

— Радвам се, че си по-спокойна — каза Томас. — Поне има някаква полза от Дей.

Косата му бе прилежно сресана назад и той изглеждаше по-висок от обикновено в безупречна, украсена с акселбанти, капитанска униформа. Томас докосна ръката ми с облечената си в ръкавица ръка. Ако това се бе случило преди убийството на майката на Дей, щях да му се усмихна. Сега усещах, че ме полазват студени тръпки от допира му и се отдръпнах.

Ползата от Дей е, че заради него съм принудена да нося тази рокля, щеше ми се да отвърна аз, но вместо това пригладих и без това достатъчно гладкия плат на дрехата си. Томас и командир Джеймсън настояха да облека нещо елегантно. Не ми обясниха защо. Командир Джеймсън просто ми махна пренебрежително с ръка, когато я попитах.

— Поне веднъж, Ипарис — отвърна ми тя, — прави каквото ти кажат и недей да го подлагаш на съмнение.

След това добави нещо за някаква изненада, за неочаквана поява на някой, когото обичам страшно много.

За един кратък безсмислен миг реших, че има предвид брат ми. Че по някакъв начин той е бил върнат сред живите и ще го видя в нощта на празненството.

Засега просто оставих Томас да ме води из тълпите от генерали и аристократи.

В крайна сметка бях решила да избера сапфирена рокля с корсет, украсена с миниатюрни диаманти. Едното ми рамо бе покрито с дантела, а другото бе скрито под дълга копринена драперия. Косата ми бе права и пусната да пада свободно — неудобство за някой, който прекарва повечето от тренировъчните си дни с прибрана от съображение за сигурност коса. От време на време Томас ме поглеждаше и бузите му се изчервяваха. Аз обаче не виждах какво толкова ми има. Преди съм била облечена и в по-хубави рокли, тази ми се струваше твърде модерна и несиметрична. Парите за тази дреха можеха да подсигурят храна за няколко месеца напред на някое хлапе от бедняшките квартали.

— Командирът ме информира, че утре сутрин ще осъдят Дей — каза Томас, след като разменихме поздрави с някакъв капитан от Изумрудения сектор.

При споменаването на командир Джеймсън обърнах лице настрана, защото не бях сигурна, че искам Томас да забележи реакцията ми. Изглежда, че тя вече бе забравила какво се бе случило с майката на Дей, сякаш бяха минали двадесет години. Но аз реших да бъда учтива и вдигнах очи към Томас.

— Толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали? — Неочакваната жестокост в гласа му ме стресна. — И като си помисли човек, че ти се е налагало да прекараш толкова време в компанията му. Изумен съм, че той не те е убил, докато спиш. Аз съм…

Томас спря и реши да не довършва изречението си.

Отново си спомних за пламенната целувка на Дей, за начина, по който превърза раната ми. От залавянето му насам аз си блъсках главата върху това стотици пъти. Дей, който уби брат ми, бе жесток, безмилостен престъпник. Но кой бе Дей, когото срещнах на улицата? Кое бе това момче, готово да рискува собствената си безопасност заради непознато момиче? Кой бе Дей, който скърбеше толкова дълбоко за майка си? Брат му, Джон, с когото толкова си приличаха, не ми направи впечатление на лош човек, когато го разпитвах в килията му — той искаше да пожертва живота си в замяна на този на Дей, предлагаше пари за свободата на Идън. Как бе възможно безсърдечен престъпник да бъде част от това семейство? Споменът за Дей, завързан за стола и измъчван от болката в ранения си крак, ме караше да изпитвам едновременно гняв и объркване. Вчера можех да го убия. Просто можех да заредя няколко патрона в пистолета си, да го застрелям на място и да приключа с всичко. Но аз оставих оръжието си празно.

— Всички престъпници са едни и същи — продължи Томас, повтаряйки думите, които казах на Дей в килията му. — Чу ли, че болният брат на Дей, най-малкият, вчера се опитал да заплюе командир Джеймсън? Опитал се да я зарази с видоизменената зараза, която носи.

Въпросът с по-малкия брат на Дей бе нещо, което не бях проучвала.

— Я ми кажи — попитах Томас и се спрях да го погледна, — какво точно иска републиката от това момче? Защо са го отвели в болничната лаборатория?

Томас понижи глас:

— Не мога да ти кажа. Голяма част от информацията е поверителна. Но знам, че няколко генерали от бойния фронт са дошли да го видят.

Намръщих се.

— Дошли са само заради него ли?

— Е, много от тях са тук за някаква среща. Но са счели за необходимо да минат през лабораторията.

— Защо от бойния фронт ще се интересуват от малкия брат на Дей?

Томас сви рамена.

— Ако има нещо, което трябва да научим, генералите ще ни уведомят.

Секунди по-късно бяхме пресрещнати от едър мъж с белег, който се простираше от брадичката до ухото му. Киан. Той се ухили широко, когато ни видя, и сложи ръка на рамото ми.

— Агент Ипарис! Тази нощ е твоя. Ти си звезда! Казвам ти, мила моя, всички от висшите кръгове говорят за твоята феноменална проява. Особено командирът ти — тя говори с такъв възторг за теб, сякаш си й дъщеря. Поздравления за произвеждането ти в чин и тази хубава, малка награда. С двеста хиляди банкноти ще можеш да си купиш цяла дузина елегантни рокли.

Успях да кимна учтиво.

— Много сте мил, сър.

Киан се усмихна, от което белегът му се изкриви, и плесна с ръцете си с ръкавици. По униформата му имаше достатъчно отличителни знаци и медали, които да го потопят на дъното на океана. Изненадващо, един от нагръдните знаци бе пурпурно-златист, което свидетелстваше, че Киан някога е бил герой от войната — макар че ми бе трудно да повярвам, че той е рискувал живота си, за да спаси другарите си. Също така означаваше, че той бе претърпял загуба на крайник. Ръцете му изглеждаха непокътнати, тоест трябва да имаше протеза на крака. Едва доловимият ъгъл, под който се бе наклонил, ми подсказа, че се осланя на левия си крак.

— Последвайте ме, агент Ипарис. И вие също, капитане — нареди ни Киан. — Един човек иска да се срещне с вас.

Това трябва да бе човекът, за когото ми спомена командир Джеймсън. Томас ми отправи загадъчна усмивка.

Киан ни поведе през банкетната зала, минахме през дансинга и се отправихме към плътна, морскосиня завеса, която отделяше голяма част от салона. Поставки с републикански флагове бяха разположени от двете страни на завесата и когато приближихме, видях, че по нея също имаше бледа щампа на знамето.

Киан отмести завесата, за да минем, и щом пристъпихме навътре, я спусна зад себе си.

Там имаше дванадесет кадифени стола, подредени в кръг, а на всеки от тях седеше високопоставен военен в пълна униформа с черен цвят, рамената им бяха окичени с бляскави златни пагони и отпиваха от фини чаши. Разпознах няколко от тях. Някои бяха генерали от бойния фронт, същите, които Томас спомена по-рано. Единият ни забеляза и ни приближи; млад, високопоставен военен вървеше непосредствено след него. Но когато те напуснаха кръга, останалите от групата станаха на крака и се поклониха към тях.

По-възрастният военен бе висок, с посивяваща около слепоочията коса и ясно очертана брадичка. Кожата му имаше блед и нездрав вид. На дясното си око имаше монокъл с позлатена рамка. Киан бе застанал мирно и когато Томас пусна ръката ми, видях, че и той зае същата поза. Мъжът махна с ръка и всички застанаха в позиция свободно. Едва сега го разпознах. Изглеждаше по-различно на живо, отколкото на портретите си или по градските джъмботрони, където кожата му бе с много по-топли цветове и без бръчки. Успях също така да различа бодигардовете, разпръснати сред останалите високопоставени военни.

Това бе нашият Електор Примо.

— Вие трябва да сте агент Ипарис. — Устните му се повдигнаха нагоре, докато го гледах със слисано изражение, но усмивката му не бе топла. Той хвана ръката ми и бързо и здраво я стисна. — Тези джентълмени ми разказват чудесни неща за вас. Казват, че сте феномен. И по-важното, че сте натикали един от най-противните престъпници зад решетките. Затова реших, че ще е уместно да ви поздравя лично. Ако имаше повече родолюбиви млади хора като вас, с остри като вашия умове, щяхме да сме спечелили войната срещу колониите много отдавна. Съгласни ли сте?

Той направи пауза, за да огледа останалите, и всички изразиха тихо съгласието си.

— Поздравявам ви, скъпа моя.

Преклоних глава.

— Огромна чест е да се срещна с вас, сър. С огромна радост, Електор, правя всичко по силите си за нашата страна. — Изумена съм колко спокоен бе гласът ми.

Електорът посочи младия военен до себе си.

— Това е синът ми, Андън. Днес е двадесетият му рожден ден, затова реших да го взема тук на това прекрасно тържество.

Обърнах се към Андън. Той приличаше много на баща си, бе висок (метър и осемдесет и осем) и внушителен, с черна къдрава коса. Подобно на Дей, и той имаше азиатска кръв. Но за разлика от момчето престъпник очите му бяха зелени и изглеждаше неуверен. Сложил си бе бели пилотски ръкавици „Кондор“ със златиста обшивка, което значеше, че вече бе завършил обучението си за боен летец. Левичар. Златните копчета на ръкавите на черното сако на военния му смокинг бяха гравирани с герба на Колорадо. Което означаваше, че бе родом оттам. Алена жилетка, двоен ред копчета. За разлика от Електора, той предпочиташе да се обръщат към него със званието му от военновъздушните сили.

Андън се усмихна на погледа ми, който се задържа дълго върху него, направи безупречен поклон и ме хвана за ръката. Вместо да я стисне, както направи Електорът, той я повдигна към устните си и я целуна от горната страна. Смутих се от това колко силно тупти сърцето ми.

— Агент Ипарис. — За миг погледът му се спря върху мен.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах аз, като се колебаех какво още да добавя.

— Синът ми ще се кандидатира за длъжността на Електор в края на пролетта. — Електорът се усмихна на Андън, който се поклони. — Вълнуващо, нали?

— В такъв случай му желая много късмет на изборите, макар че съм убедена, че няма да му е нужен.

Електорът се засмя.

— Благодаря ви, мила моя. Това е всичко засега. Моля ви, агент Ипарис, забавлявайте се тази нощ. Надявам се, отново да имаме възможност да се срещнем.

След това се обърна да си ходи, а Андън вървеше непосредствено след него.

— Свободни сте — извика Електорът на тръгване.

Киан ни изведе от пространството зад завесата в главната бална зала. Отново можех да си поема дъх.

01:00 часа. Рубинен сектор

23°С на закрито

След края на празненството Томас ме изпрати обратно до апартамента ми, без да пророни и дума. Спря се за момент пред вратата ми.

Аз първа наруших мълчанието.

— Благодаря. Беше забавно.

Томас кимна.

— Да. Никога не съм виждал командир Джеймсън толкова горда от някой от войниците си. Ти си златното момиче на републиката. — Но след това той отново замълча.

— Добре ли си? — попитах го.

— Ммм? О, нищо ми няма. — Томас прокара ръка през зализаната си коса. Гел полепна по ръкавицата му. — Не знаех, че синът на Електора ще бъде там.

Видях загадъчна емоция, изписана в очите му — гняв? Завист? Тя помрачи лицето му и му придаде лошо изражение.

Игнорирах я.

— Срещнахме се лично с Електора. Можеш ли да повярваш? На това му викам успешна вечер. Радвам се, че ти и командир Джеймсън ме убедихте да си облека нещо изискано.

Томас ме огледа. Не изглеждаше доволен.

— Джун, исках да те попитам… — Той се поколеба. — Когато беше там при Дей в Езерния сектор, той целуна ли те?

Забавих се с отговора. Микрофонът ми. Ето как бе разбрал — микрофонът ми се бе включил, когато се целунахме, или пък не съм го изключила правилно. Срещнах погледа на Томас.

— Да — отговорих твърдо аз, — целуна ме.

Емоцията се върна в очите му.

— Защо мислиш, че го направи?

— Може би ме намираше за привлекателна. Но най-вероятно, защото беше пил някакво евтино вино. Не се възпротивих. Не исках да излагам на риск мисията, след като бях стигнала толкова далеч.

За миг останахме смълчани. След това, преди да мога да възразя, ръката на Томас докосна брадичката ми и той се наведе, за да ме целуне по устните.

Отдръпнах се, преди устата му да докосне моята — но сега ръката му бе зад врата ми. Изненадах се от това колко отвратена се почувствах. Пред себе си виждах само един човек, чиито ръце бяха изцапани с кръв.

Томас ме изгледа продължително и чак тогава ме пусна и се отдръпна. В очите му се четеше недоволство.

— Лека нощ, госпожице Ипарис.

Той бързо тръгна надолу по коридора, преди аз да успея да отговоря. Преглътнах. Определено нямаше да си имам неприятности, ако продължавах да играя роля, докато обикалям улиците, но не бе нужно човек да е гений, за да види колко разстроен бе Томас. Чудех се дали ще предприеме някакви действия във връзка с тази информация и ако бе така, какви щяха да са те.

Следях го, докато изчезна от погледа ми, после отворих вратата и бавно пристъпих вътре.

Оли ме посрещна ентусиазирано. Помилвах го и го оставих да излезе във вътрешния двор, след което съблякох несиметричната си рокля и се вмъкнах под душа. Когато приключих, надянах черен потник и шорти.

Напразно се опитвах да заспя. Днес се случиха твърде много неща. Разпитът на Дей, срещата с Електор Примо и сина му, а след това и Томас. Мястото, където бе убит Метиъс, се връщаше в мислите ми — но докато отново си го припомнях наум, лицето на брат ми се преобразяваше в това на майката на Дей. Разтърках натежалите си от умора очи. В съзнанието ми цареше пълен хаос от информация, която то се опитваше да обработи, и всеки път се оплиташе някъде по средата. Опитах се да си представя мислите си като блокове от данни, подредени в добре оформени малки кутийки, всяка, от които бе съвсем ясно класифицирана. Тази нощ шаблонът обаче не придоби смисъл, а и аз бях твърде уморена, за да го проумея. Апартаментът ми се струваше празен и чужд. Сякаш самите улици на Езерния ми липсваха. Очите ми се отклоняваха към сандъчето под бюрото ми, пълно с 200 000 банкноти, които получих за залавянето на Дей. Знаех, че трябва да ги сложа на някое по-безопасно място, но не можех да се заставя да ги докосна. След известно време станах от леглото, напълних си чаша с вода и отидох на компютъра. Ако нямаше да спя, то поне да продължа да пресявам миналото и доказателствата за Дей.

Прокарах пръст по монитора, отпих малко вода и въведох кода си за разрешен достъп до интернет. Отворих файловете, които командир Джеймсън ми бе препратила. Те бяха пълни със сканирани документи, снимки и статии от вестници. Всеки път, когато разглеждах подобни материали, чувах гласа на Метиъс в ума си.

„Някои от нашите технологии са били усъвършенствани — обясняваше ми той. — Преди наводненията, преди хиляди центрове с данни да бъдат унищожени.“ Метиъс въздъхваше фалшиво, след което ми намигваше: „Май не е толкова лошо, че си водя дневниците на ръка, а?“

Прегледах бегло информацията, която вече бях изчела, и започнах с новите документи. Умът ми огледа и организира детайлите.

Интересно. Високо съотношение спрямо това, което са ни учили в училище за една вече несъществуваща страна.

Умът ми се спря на тази информация за секунда. Отново си представих жената, сгърчена на улицата в собствената й кръв, след което бързо се отърсих от това видение.

И после следваха страници връз страници, описващи подробно предишните престъпления на Дей. Опитах се да ги прегледам колкото мога по-бързо, но накрая нямаше как да не се спра на последното.

Затворих очи. Оли изскимтя в краката ми, сякаш знаеше какво чета, след което си навря носа в крака ми. Разсеяно сложих ръка върху главата му.

Не съм убил брат ти, бяха думите му. Но ти уби майка ми. Защото може лично ти да си натиснала спусъка.

Заставих се да премина на друг документ. Вече бях запомнила доклада за злодеянието и отзад напред, така или иначе.

И тогава нещо привлече вниманието ми. Поизправих се на мястото си. Документът пред мен показа резултата от изпитанието на Дей. Сканиран лист хартия с огромен червен печат отгоре, много по-различен от светлосиния печат, който бях видяла на моя резултат.

Нещо в това число ми се стори нередно… 674? Никога не съм чувала някой да е получавал толкова нисък резултат. Един човек, когото познавах от началното училище, наистина не успя да вземе изпитанието, което беше неизбежно, но резултатът му бе близък до 1000. Повечето неуспешни резултати бяха с актив от около 890. Или 825. Винаги над 800. И това бяха децата, от които се очакваше да се провалят, тези, които не внимаваха или нямаха умствени възможности.

Но 674?

— Той е твърде умен, за да има такъв резултат — измърморих под носа си. Отново прочетох документа, в случай че бях пропуснала нещо. Но числото все още бе там. Невъзможно. Дей говореше изискано и логично и може да чете и пише. Би трябвало да е преминал успешно частта от изпитанието, в което му провеждат интервю. Той бе най-пъргавият човек, когото някога съм срещала — би трябвало да е преминал физическия тест от изпитанието с отличен. С високи резултати в тези секции не би било възможно да получи резултат по-нисък от 850, който все пак бе неуспешен, но по-висок от 674. Би получил 850, само ако е оставил цялата част от писмената секция празна.

Командир Джеймсън няма да ми се зарадва особено — помислих си аз. Отворих търсачката и посочих един класифициран URL1.

Финалните резултати за изпитанието бяха общоизвестни, но действителните документи никога не биват разкривани — дори и пред криминални следователи. Но моят брат беше Метиъс и ние никога не сме имали проблем да намерим начин да проникнем в базата с данни на изпитанието чрез неговите хакове. Затворих очи и си повторих наум това, което ме бе учил.

Установи каква е операционната система и се сдобий със суперпотребителски привилегии. Виж дали имаш достъп до дистанционната система. Познавай целта си и гарантирай сигурността на твоята машина.

След около час сканиране, открих отворен порт в системата и си присвоих суперпотребителските привилегии. Сайтът изпиука веднъж, преди да покаже самотния панел на търсачка. Безшумно изписах името на Дей върху бюрото си.

ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ

Появи се първата страница от документа за изпитанието му. Резултатът бе 674/1500. Отидох на следващата страница. Отговорите на Дей. Някои от въпросите бяха с многовариантни отговори, докато други изискваха да бъдат написани по няколко изречения. Прегледах набързо всичките тридесет и две страници, преди да стигна до един много странен извод.

Липсваха бележки в червено. Всъщност нито един от отговорите му не бе маркиран. Неговото изпитание изглеждаше неопетнено чисто като моето.

Върнах се обратно на първата страница. След това внимателно изчетох всеки въпрос и отговорих наум. Отне ми около час, за да премина през всичките.

Всеки отговор съвпадна.

Когато стигнах до края на документа от изпитанието му, видях отделните резултати за секциите от интервюто и физическия тест. И двата бяха перфектни. Единственото странно нещо бе една кратка забележка, записана до резултата от интервюто: Внимание.

Дей не се бе провалил на изпитанието си. Дори не е бил близо до това. Всъщност той бе получил същия резултат като мен: 1500/1500. Вече не бях единственият феномен на републиката с перфектен резултат.

Дей

— Изправи се на крака. Време е.

Прикладът на пушка ме сръга в ребрата. Бях внезапно изтръгнат от сън, изпълнен с видения — майка ми ме съпровождаше до началното училище, виждах кървящите ириси на Идън и червения номер под верандата ни. Два чифта ръце ме изправиха, преди погледът ми да се фокусира, и аз изкрещях, когато раненият ми крак се опита да поеме част от тежестта ми. Не вярвах, че е възможно да ме боли по-силно от вчера, но се случи. Тес внезапно се появи пред очите ми. Когато зрението ми се изостри, видях, че под превръзката кракът ми бе подут. Исках отново да изкрещя, но устата ми бе твърде пресъхнала.

Войниците ме издърпаха от килията. Командирът, който ме посети предния ден, ни чакаше в коридора и когато ме видя, се усмихна.

— Добро утро, Дей — поздрави тя. — Как си?

Не отговорих. Един от войниците се спря и бързо й отдаде чест.

— Командир Джеймсън — обърна се към нея той, — готови ли сте да пристъпим към произнасяне на присъдата му?

Командирът кимна.

— Последвайте ме. И му запушете устата, ако обичате. Не искаме той да крещи мръсотии през цялото време, нали?

Войникът отдаде чест отново, след което напъха парцал в устата ми.

Проправихме си път през дългите коридори. Отново минахме покрай двойната врата с червения номер, после покрай няколко врати под засилена охрана и други с големи стъклени панели. Виеше ми се свят. Трябваше по някакъв начин да потвърдя предположението си, трябваше да има начин да говоря с някого. Чувствах се слаб от дехидратацията, а от болката ми се гадеше.

От време на време виждах човек в някоя от стаите със стъклени панели, окован за стената, и чувах крясъците му. По дрипавата униформа разпознавах, че е военнопленник от колониите. Ами ако Джон бе в някоя от тези стаи? Какво ли щяха да му сторят?

След като измина, както ми се струваше, цяла вечност, ние влязохме в огромна главна зала с висок таван. Отвън тълпа скандираше нещо, но аз не можех да чуя думите. Редица от войници бе застанала пред вратите, които водеха към фасадата на сградата.

И тогава войниците се отдръпнаха встрани — намирахме се отвън. Дневната светлина ме заслепи и чувах виковете на стотици хора. Командир Джеймсън вдигна ръка, след което се обърна надясно, докато войниците ме завлякоха върху една платформа. Сега най-после виждах къде се намирам. Бях пред сграда в центъра на „Батала“, военния сектор на Лос Анджелис. Огромната тълпа бе дошла да ме види, а един също толкова многоброен взвод от въоръжени войници бяха направили кордон около нея и я охраняваха. Нямах представа, че толкова много хора желаят да ме видят на живо в този ден. Вдигнах глава колкото се може по-нависоко и забелязах джъмботроните, поставени на околните сгради. На всеки от тях се виждаше лицето ми в близък кадър, съпътстван с безумни новинарски заглавия.

Взрях се в лицето си, което показваха по джъмботроните. То бе посиняло, кърваво и апатично. Ярка ивица кръв бе изцапала дебел кичур от косата ми и я бе оцветила в тъмночервено на пластове. Сигурно имах рана на скалпа си.

За момент изпитах доволство, че майка ми не е жива, за да ме види в подобен вид.

Войниците ме изтикаха към издигнат циментов блок в центъра на платформата. Вдясно от мен съдия, облечен в аленочервена роба със златни копчета, бе застанал в очакване зад някакъв подиум. Командир Джеймсън бе до него, а вдясно от нея — Момичето. То отново бе нагиздено в пълна бойна униформа, застанало хладнокръвно и нащрек. Безизразното му лице бе обърнато към тълпата — но веднъж, само веднъж, то се обърна да ме погледне, преди бързо да отмести очи.

— Ред! Моля, въведете ред сред тълпата — изпука гласът на съдията през високоговорителите на джъмботроните, но хората продължаваха да викат и войниците ги изтикваха назад. Цялата предна редица бе задръстена от репортери, с протегнати към мен камери и микрофони.

Най-накрая един от войниците изрева команда. Погледнах го. Това бе младият капитан, който застреля майка ми. Войниците му стреляха няколко пъти във въздуха. Това усмири тълпата. Съдията изчака няколко секунди, за да се увери, че пазят тишина, след което намести очилата си.

— Благодаря ви за съдействието — започна той. — Зная, че днес утрото е доста топло, затова съдебното заседание ще бъде кратко. Както можете да видите, нашите войници са налице, за да напомнят на всички вас да запазите спокойствие по време на съдебната процедура. Нека да започна с официалното съобщение, че на двадесет и първи декември в осем и тридесет и шест сутринта, стандартно океанско време, петнадесетгодишният престъпник, известен като Дей, бе заловен и задържан във военния арест.

Избухнаха мощни овации. Но колкото и очаквана да бе тази реакция от моя страна, чух и още нещо, което ме изненада. Освирквания. Някои — мнозина — от хората в тълпата не бяха вдигнали юмруци във въздуха. Охраняващите улиците полицаи приближиха до неколцина от по-шумните протестиращи, сложиха им белезници и ги отведоха настрана.

Един от войниците, който ме държеше, ме удари по гърба с пушката си. Паднах на колене. В мига, в който раненият ми крак се удари в цимента, изкрещях с всичка сила. Звукът бе заглушен от парцала, с който бе запушена устата ми. Болката ме заслепи — подутият ми крак трепереше от удара и усещах как нови струйки кръв бликват по превръзката ми. За малко не се катурнах, преди войниците да успеят да ме хванат. Когато погледнах към Момичето, видях, че то потрепва при вида ми и свежда очи към земята.

Съдията не обърна внимание на суматохата. Той започна да изрежда престъпленията ми и заключи:

— Като се вземат предвид предишните углавни престъпления, по-конкретно, нарушенията към славната нация на републиката, върховният съд на Калифорния утвърждава следната присъда. С настоящата Дей е осъден на смърт…

Тълпата отново избухна. Войниците я обуздаха.

— … чрез разстрел и ще бъде изпълнена след четири дни, на двадесет и седми декември, в шест часа следобед, стандартно океанско време, на запазено в тайна място…

Четири дни. Как ще успея да спася братята си преди това?

Повдигнах глава и насочих поглед към тълпата.

— … ще бъде излъчена на живо из целия град. Подканваме гражданите да бъдат предпазливи за възможни криминални деяния, които могат да се случат преди и след събитието…

Те ще ме екзекутират за назидание на останалите.

— … и да докладват за всякакви подозрителни дейности незабавно на охраняващите улиците полицаи или в най-близкото полицейско управление. С това официално закривам съдебното заседание. — Съдията се изправи и слезе от подиума.

Тълпата продължи да се блъска във войниците. Хората крещяха, викаха и освиркваха. Усетих как ме изправят отново на крака. Преди да ме въведат в резиденция „Батала“, успях да хвърля последен поглед към Момичето, което ме гледаше втренчено. Изражението му изглеждаше равнодушно… но зад него проблясна нещо. Същата емоция, която бе изписана по лицето му, преди да научи самоличността ми. Тя бе там само за миг и после изчезна.

Би трябвало да те мразя за това, което стори — помислих си аз. Но погледът му не ми позволяваше.

След произнасянето на присъдата командир Джеймсън не позволи на войниците си да ме отведат обратно в килията. Вместо това влязохме в асансьор, който се задвижва от огромни зъбчати колела и вериги, и се качихме един етаж нагоре, после още един и още един. Асансьорът ни отведе до покрива на резиденция „Батала“, висока дванадесет етажа, където сенките от заобикалящите сгради не ни предпазваха от слънцето.

Командир Джеймсън заведе войниците до плоска, кръгообразна платформа по средата на покрива, върху която бе отпечатан републиканският печат, а върволица от тежки вериги бяха окачени по края й. Момичето вървеше най-отзад. Все още усещах погледа му, вперен в гърба си. Когато стигнахме центъра на кръга, войниците ме принудиха да остана на място, докато завързват окованите ми ръце и крака за веригите.

— Ще го държите тук два дни — нареди командир Джеймсън.

Слънцето вече бе замъглило зрението ми и светът изглеждаше окъпан в мъгла от искрящи диаманти. Войниците ме пуснаха. Рухнах на земята върху ръцете и здравото си коляно, а веригите издрънчаха, докато падах.

— Агент Ипарис, вие отговаряте за задачата. Проверявайте го от време на време и се уверете, че няма да умре преди датата за екзекуцията му.

Момичето отговори с тънък глас:

— Да, госпожо.

— Разрешено му е да пие по една чаша вода на ден. Една хранителна дажба. — Командирът се усмихна, след което пристегна ръкавиците си. — Ако желаеш, прояви творчество, когато му ги даваш. Обзалагам се, че можеш да го накараш да те моли за тях.

— Да, госпожо.

— Добре. — Командир Джеймсън се обърна към мен за последно: — Изглежда, че най-сетне си се научил да се държиш прилично. По-добре късно, отколкото никога.

След това тя тръгна да си ходи и изчезна в асансьора заедно с Момичето, а останалите войници останаха на пост.

Следобедът бе спокоен.

Ту губех съзнание, ту се съвземах. Раненият ми крак пулсираше заедно с ударите на сърцето ми, понякога бързо, друг път бавно, понякога толкова силно, че ми се струваше, че ще припадна. Устните ми се напукваха при всяко движение. Опитах се да помисля затова къде би могъл да е Идън — в лабораторията на Централната болница, в медицинското отделение на резиденция „Батала“, или във влак, който се е насочил към бойния фронт. Щяха да го държат жив — в това бях сигурен. Републиката нямаше да го убие, преди това да стори заразата.

Колкото до Джон… Можех само да гадая какво бяха сторили с него. Може да го държаха жив, в случай че решат да изтръгнат още информация от мен. Може би и двамата щяхме да бъдем екзекутирани по едно и също време. Или той вече бе мъртъв. Нова болка прониза гърдите ми. Отново си спомних деня, в който се явих на изпитанието, когато Джон бе дошъл да ме прибере и видя как ме качват във влака заедно с останалите, които се бяха провалили. След като избягах от лабораторията и си създадох навика да наблюдавам семейството си от разстояние, понякога виждах Джон, седнал на масата ни за хранене, уловил глава с ръце, да ридае. Той никога не го е казвал на глас, но мислех, че се обвинява за случилото се с мен. Че смята, че е трябвало да ме защитава по-добре. Да ми помага да уча повече. Нещо, каквото и да е.

Все още имаше време да ги спася, ако успеех да избягам. Все още можех да използвам ръцете си. И имах един здрав крак. Все още можех да го направя… само да знаех къде са те…

Светът ту се проясняваше, ту избледняваше. Главата ми се свлече на циментената площадка, а ръцете ми лежаха неподвижно върху веригите. Спомени от деня на изпитанието минаха през съзнанието ми.

Стадионът. Другите деца. Войниците, които пазеха всеки вход и изход. Кадифените въжета, които ни отделяха от децата на богатите семейства.

Физическият тест. Писменият изпит. Интервюто.

За интервюто повече от всичко друго. Спомних си колектива от експерти, който ме разпитваше — група от шестима психиатри, — и длъжностното лице, което ги ръководеше, мъжът на име Киан, чиято униформа бе окичена с медали. Той задаваше повечето въпроси.

Каква е националната клетва на републиката? Добре, много добре. В училищния доклад тук се казва, че обичаш история. През коя година официално е създадена републиката? Какво обичаш да правиш в училище? Да четеш… да, много хубаво. Веднъж учител е докладвал, че си се промъкнал в зоната с ограничен достъп в библиотеката и си търсил стари военни текстове. Можеш ли да ми кажеш защо си го направил? Какво смяташ за нашия прославен Електор Примо? Да, той наистина е добър човек и велик лидер. Но ти бъркаш, като го наричаш с тези думи, моето момче. Той не е човек като теб и мен. Правилният начин да се обръщаш към него е „нашият прославен баща“. Да, приемам извиненията ти.

Въпросите му продължиха цяла вечност, десетки, стотици от тях, всеки следващ упражняващ все по-голям натиск, докато накрая не бях сигурен защо съм отговорил по съответния начин. Киан си бодеше бележки в доклада за интервюто ми през цялото време, докато един от асистентите му записваше събеседването с миниатюрен микрофон.

Смятах, че съм отговорил достатъчно добре. Поне внимавах — казвах неща, които ще му се понравят.

Но тогава ме качиха във влака, а той ни откара до лабораторията.

Споменът ме накара да потреперя, дори когато слънцето прежуряше и препичаше кожата ми до болка.

Трябва да спася Идън — повтарях си аз. — Идън става на десет… след един месец. Когато се възстанови от заразата, ще трябва да се яви на изпитанието…

Имах чувството, че кракът ми ще пръсне превръзката и ще се издуе с размерите на покрива.

Изминаха часове. Загубих представа за времето. Войниците се редуваха на смени. Слънцето измести позицията си.

И тогава, точно когато огненото кълбо започна милостиво да залязва, видях една фигура да се появява откъм асансьора и да се запътва към мен.

Джун

Едва разпознах Дей, макар че бяха изминали само седем часа от произнасянето на присъдата му. Той бе сгърчен в центъра на печата на републиката. Кожата му изглеждаше по-тъмна, а косата — напълно сплъстена от потта. Засъхнала кръв все още бе полепнала по един дълъг кичур, сякаш сам е решил да го боядиса. Сега кичурът бе почти черен. Дей обърна глава към мен, докато приближавах. Не бях сигурна дали ме вижда обаче, защото слънцето не бе залязло напълно и го заслепяваше.

Още един феномен — и то необикновен. Срещала съм други природно надарени хора преди, но никога такъв, когото републиката е решила да запази в тайна. При това е изкарал перфектен резултат на изпитанието.

Един от войниците, който стоеше до кръглата платформа, ми отдаде чест. Бе потен, а корковият му шлем не предпазваше кожата му от слънцето.

— Агент Ипарис — поздрави ме той. Акцентът му бе на човек от Рубинения сектор, а редицата копчета на униформата му бяха току-що излъскани. Явно обръщаше внимание на детайлите.

Погледът ми обходи останалите войници, преди отново да се спре на него.

— Всички сте свободни засега. Кажи на хората си да пият вода и да стоят известно време на сянка. И предай на заместниците ви да дойдат рано.

— Да, госпожо. — Войникът събра петите, преди да изкрещи заповед „Свободно!“ на останалите.

Когато напуснаха, останах сама с Дей, махнах наметалото си и коленичих, за да виждам по-добре лицето му. Като ме видя, присви очи, но остана безмълвен. Устните му бяха толкова напукани, че тънка струйка кръв се бе стекла по брадичката му. Бе твърде слаб, за да говори. Погледнах ранения му крак. Бе много по-зле, отколкото сутринта, което не бе учудващо, и се бе подул. Явно се бе инфектирал. Кръв се процеждаше по краищата на превръзката.

Разсеяно докоснах прободната рана на собствения си хълбок. Вече не ме болеше толкова силно.

Трябва да прегледаме крака му. Въздъхнах, след което откачих манерката, която висеше на колана ми.

— Ето. Пийни малко вода. Все още не ми е позволено да те оставя да умреш. — Капнах вода по устните му. Първоначално той се сепна, но след това отвори уста и ме остави да излея тънка струйка в нея. Изчаках го да преглътне (отне му цяла вечност) и му позволих да изпие още една глътка.

— Благодаря — прошепна той. Изсмя се дрезгаво. — Предполагам, че вече можеш да тръгваш.

Огледах го за момент. Кожата му бе изгоряла, а лицето потънало в пот, но очите му все още бяха живи, макар и леко замъглени. Внезапно си спомних първия път, когато го видях. Имаше прах навсякъде… и от него се появи това красиво момче с най-сините очи, които някога бях виждала, и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя на крака.

— Къде са братята ми? — прошепна той. — И двамата ли са живи?

Кимнах.

— Да.

— А Тес невредима ли е? Никой ли не я е арестувал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Какво ще правят с Идън?

Спомних си думите на Томас, че генералите от бойния фронт са отишли да го видят.

— Не зная.

Дей извърна глава настрана и затвори очи. Концентрира се върху дишането си.

— Ами недейте да ги убивате — измърмори той. — Те не са направили нищо… а Идън… той не е лабораторен плъх, нали знаеш. — Дей остана безмълвен за минута. — Така и не научих името ти. Предполагам, че сега вече не е кой знае колко важно, нали? Ти вече знаеш моето.

Изгледах го втренчено.

— Името ми е Джун Ипарис.

— Джун — промълви Дей. Почувствах топлина, когато видях устните му да произнасят името ми. Той се обърна към мен. — Джун, съжалявам за брат ти. Не знаех, че нещо ще му се случи.

Обучавана бях да не вярвам на думите на пленници — знаех, че лъжат, че ще кажат всичко, за да те уязвят. Но усещах, че този път беше различно. Звучеше толкова истински. Ами ако казваше истината? Ами ако нещо друго се бе случило с Метиъс в онази нощ? Поех дълбоко въздух и се заставих да погледна надолу. Логиката над всичко, повтарях си аз.

— Хей. Сега си спомних още нещо. Отвори отново очи и ме погледни.

Послуша ме. Наведох се и го погледнах внимателно. Да, все още бе там. Онова странно малко петно в едното му око, вълничка в иначе морскосин ирис.

— Какво е това петно в окото ти? Този дефект?

Дей се изсмя, преди да бъде завладян от пристъп на кашлица.

— Този дефект е подарък от републиката.

— Какво искаш да кажеш?

Той се поколеба. Опитваше се да подреди мислите си.

— Бил съм в лабораторията на Централната болница и преди. В нощта, когато се явих на изпитанието. — Той опита да повдигне ръка, за да посочи окото си, но веригите издрънчаха една в друга и дръпнаха ръката му обратно долу. — Инжектираха ми нещо.

Намръщих се.

— В нощта на десетия ти рожден ден ли? Какво си правил в лабораторията? Би трябвало да си на път към трудовите лагери.

Дей се усмихна.

— Мислех, че си умна…

Очевидно слънцето все още не бе успяло да изсуши напълно мозъка му.

— Ами старата ти контузия на коляното?

— Твоята република ми завеща и това. В нощта, в която получих дефекта на окото си.

— Защо й е на републиката да ти причинява тези неща, Дей? Защо им е да увредят човек, получил перфектен резултат от хиляда и петстотин на изпитанието си?

Това привлече вниманието на Дей.

— Какви ги говориш? Аз се провалих на изпитанието.

Той също не знаеше. Разбира се, нямаше как да знаеше.

Сниших гласа си до шепот:

— Не, не си. Имал си перфектен резултат.

— Това някакъв номер ли е? — Дей леко премести ранения си крак и потрепери от болка. — Перфектен резултат… ха. Не познавам никой с резултат от хиляда и петстотин.

Скръстих ръце.

— Аз го направих.

Той повдигна вежди към мен.

— Ти ли? Ти ли си феноменът с перфектния резултат?

— Да — кимнах към него. — И очевидно и ти си такъв.

Дей извъртя очи и погледна настрана.

— Това е абсурдно.

Свих рамена.

— Вярвай на каквото искаш.

— Няма логика. Не би ли трябвало аз да съм в твоята позиция? Не е ли това смисълът на безценното ви изпитание? — Дей изглеждаше така, сякаш искаше да замлъкне, поколеба се, и след това продължи: — Инжектираха ми нещо в окото, което пареше, все едно ме бе ужилила оса. Освен това разрязаха коляното ми. Със скалпел. След това насила ми дадоха някакво лекарство и следващото нещо, което си спомням… е, че лежах в сутерена на болницата в компанията на група трупове. Но не бях мъртъв. — Той отново се изсмя. Смехът му едва се чу. — Страхотен рожден ден.

Експериментирали са с него. Вероятно за военни цели. Вече бях сигурна в това и от мисълта ми се догади. Взели са микроскопични проби от тъканта на коляното му, а също така и от сърцето и окото му. Коляното: вероятно са искали да изучат необикновените му способности, скоростта и подвижността му. Окото: може би не е било инжекция, а извличане на екстракт, нещо, с което да тестват защо зрението му е толкова силно. Сърцето: дали са му лекарство, за да видят колко може да се забави пулсът му и вероятно са останали разочаровани, когато централният орган на кръвообращението временно е спрял. Тогава са решили, че е умрял. Причината за всичко това ми стана ясна — искали са да развият тези тъканни проби в нещо, не зная какво — хапчета, контактни лещи, всичко, което ще подобри състоянието на войниците ни и ще ги накара да тичат по-бързо, да виждат по-добре или да издържат на по-сурови условия.

Тези мисли преминаха през главата ми за секунда, преди да успея да ги спра. Невъзможно. Това не следваше линията на републиканските ценности. Защо да прахосаш един феномен по такъв начин?

Освен ако не са видели нещо опасно в него. Искра на непокорство, бунтарския дух, който притежаваше и сега. Нещо, което ги е накарало да сметнат, че ще е по-рисковано да го образоват, отколкото да пожертват възможностите му за принос към обществото. Миналата година тридесет и осем деца получиха резултат над 1400.

Може би републиката искаше да го премахне.

Но Дей не бе просто обикновен феномен. Той бе постигнал перфектен резултат. Какво ги бе обезпокоило толкова силно?

— Може ли и аз да ти задам един въпрос? Мой ред ли е?

— Да. — Погледнах към асансьора, където новата смяна пазачи току-що бе пристигнала. Вдигнах ръка и им наредих да останат на място. — Можеш да ме питаш.

— Искам да знам защо отведоха Идън. Заразата. Знам, че на богатите хора им е лесно — разполагат с нови ваксинации всяка година и с лекарства, от които имат нужда. Но не си ли се чудила… не си ли се питала защо тя никога не изчезва? Или защо толкова редовно се завръща?

Погледът ми се стрелна към него.

— Какво се опитваш да кажеш?

Дей успя да съсредоточи погледа си върху мен.

— Това, което се опитвам да кажа… вчера, когато ме изкараха от килията ми, видях онази червена нула, щампована върху някаква двойна врата в резиденция „Батала“. Виждал съм подобни числа също и в Езерния. Защо се появяват в бедняшките сектори? Какво правят те там — какво вливат в тези сектори?

Присвих очи.

— Мислиш, че републиката умишлено трови хора ли? Дей, навлизаш в опасна територия.

Но той не спря. Вместо това тонът му стана по-настоятелен.

— Затова им е необходим Идън, нали? — прошепна Дей. — За да видят резултатите от мутиралия вирус на заразата!

— За да предотвратят разпространението на заразата, чийто приносител е той.

Дей се изсмя, но това предизвика нов пристъп на кашлица.

— Не. Те го използват. Използват го. — Гласът му притихна. — Използват го…

Очите му натежаха. Усилието да говори го бе изтощило.

— Не си на себе си — казах аз. Но докато допирът на Томас сега ми бе противен, не изпитах същото отвращение към Дей. А би трябвало. Но чувството така и не се появи. — Подобна лъжа се счита за предателство към републиката. Освен това защо Конгресът би позволил подобно нещо?

Дей не сваляше очи от мен. И точно когато реших, че е изгубил силата да ми отвърне, гласът му прозвуча още по-настоятелно:

— Помисли върху следното. Откъде знаят какви ваксини да ви дават всяка година? Те винаги вършат работа. Не мислиш ли, че е странно как правят ваксина, която действа срещу току-що появила се зараза? Как успяват да предвидят коя имунизация ще им е нужна?

Присвих колена и седнах на петите си. Никога не съм си задавала въпроси за ежегодните ваксинации, които ни задължават да си правим — никога не съм имала причини да се съмнявам в тях. А и защо да имам? Баща ми работеше зад онази двойна врата, работеше толкова упорито да открие нов начин да се бори със заразата. Не. Не можех да слушам повече. Вдигнах наметалото си от пода и го мушнах под мишница.

— Само още едно нещо — прошепна Дей, докато се изправях. Погледнах надолу към него. Очите му пламтяха и бяха вперени в мен. — Смяташ, че отиваме в трудови лагери, ако се провалим на изпитанието ли? Джун, единствените трудови лагери са моргите в сутерените на болниците.

Не посмях да се бавя повече. Вместо това се отдалечих от платформата, отдалечих се от Дей. Но сърцето ми блъскаше в гърдите. Войниците, които чакаха до асансьора, заеха още поизправена позиция, когато приближих. Постарах се лицето ми да добие гневно изражение.

— Свалете му веригите — заповядах на един от войниците. — Отведете го до болничното отделение и се погрижете за крака му. Дайте му малко храна и вода. Иначе няма да изкара нощта.

Войникът ми отдаде чест, но аз не си дадох труда да го погледна, преди да затворя вратата на асансьора.

Дей

Отново сънувах кошмари. Този път свързани с Тес.

Тичах по улиците на Езерния. Тес тичаше някъде пред мен, но не знаеше къде съм аз. Забиваше ту наляво, ту надясно, като отчаяно се опитваше да зърне лицето ми, но откриваше само непознати, улични полицаи и войници. Повиках я. Но краката ми едва се движеха, сякаш газех в гъста тиня.

Тес! Тук съм, точно зад теб съм!

Тя не можеше да ме чуе. Гледах безпомощно как се изпречва право пред някакъв войник и когато се опита да отстъпи, той я сграбчи за ръката и я бутна на земята. Изкрещях нещо. Войникът вдигна пистолета си и го насочи към Тес. Тогава видях, че това не беше тя, а майка ми, която лежеше в локва кръв. Опитах се да изтичам при нея. Но вместо това останах скрит зад комина на покрива, приклекнал като някой страхливец. Аз бях виновен за смъртта й.

Внезапно отново се озовах в лабораторията на болницата; докторите и медицинските сестри бяха надвиснали над мен. Ослепителната светлина ме накара да присвия очи. Болка премина през крака ми. Искаха да ми разрежат и отворят коляното, да освободят плътта ми и да разкрият костите под нея, да стържат отгоре й със скалпелите си. Извих гърба си и изкрещях. Една от сестрите се опита да ми попречи да се надигна. Ръката, която размахах във въздуха, събори хирургическа тавичка.

— Стой мирен! По дяволите, момче, няма да те нараня.

Отне ми минута, за да се събудя. Размазаната обстановка от болницата се промени и аз осъзнах, че гледам към една флуоресцентна лампа и че лекарят бе надвиснал над мен. Той носеше защитни очила и маска на лицето си. Извиках и се опитах да се изправя мълниеносно. Но бях завързан за операционна маса с чифт колани.

Лекарят въздъхна и свали маската от устата си.

— Виж ме само. Превързвам престъпник като теб, вместо да помагам на войници от бойния фронт.

Огледах се объркано. Покрай стените на болничната стая се бяха наредили пазачи. Медицинска сестра почистваше окървавени инструменти в мивката.

— Къде съм?

Лекарят ми хвърли нетърпелив поглед.

— Намираш се в болничното отделение на резиденция „Батала“. Агент Ипарис е заповядала да се погрижа за крака ти. Очевидно не ти е позволено да умреш преди официалната ти екзекуция.

Повдигнах глава и погледнах крака си. Чиста превръзка покриваше раната ми. Когато се опитах леко да помръдна крака си, с изненада забелязах, че болката бе много по-слаба отпреди. Хвърлих поглед към доктора.

— Какво направихте?

Той просто сви рамена, махна ръкавиците си и започна да мие ръцете си на една от мивките.

— Позакърпих те малко. Ще можеш да стоиш на крака на екзекуцията си. — Той замлъкна за миг. — Не знам дали точно това искаш да чуеш.

Отпуснах се обратно върху медицинската носилка и затворих очи. Изпитах такова облекчение от отслабналата болка в крака ми, че се опитах да се насладя на мига, но откъслечни късчета от кошмара все още се лутаха в ума ми твърде пресни, за да мога да ги отблъсна. Къде ли бе сега Тес? Справяше ли се без някой, който да й пази гърба? Тя бе късогледа. Кой щеше да й помага, когато не може да различи сенките през нощта?

Колкото до майка ми… не бях достатъчно силен, за да мисля за нея в момента.

Някой силно хлопна по вратата.

— Отворете — извика някакъв мъж. — Командир Джеймсън е тук за да види затворника.

Затворникът. Усмихнах се на това название. Войниците дори не искаха да ме наричат по име.

Пазачите в стаята едва успяха да отключат вратата и да се отместят от пътя, преди командир Джеймсън да нахлуе. Тя щракна с пръсти.

— Свалете това момче от медицинската носилка и го оковете във вериги — изрева тя. След това навря пръст в гърдите ми. — Ти. Ти си просто едно хлапе… никога не си ходил в колеж, провалил си се на изпитанието! Как въобще си успявал да надхитриш войниците по улиците? Как успяваш да създаваш толкова много проблеми? — Тя ми се озъби. — Знаех, че ще създаваш повече неприятности, отколкото заслужаваш. Имаш навика да губиш времето на войниците ми. Без да споменавам и тези на няколко други командири.

Трябваше да стисна зъби, за да се въздържа да й се разкрещя в отговор. Войниците бързо дойдоха до мен и започнаха да откопчават коланите на медицинската носилка.

До мен лекарят се поклони.

— Извинете, командире, случило ли се е нещо? Какво става?

Командир Джеймсън спря вбесения си поглед върху него. Той се отдръпна.

— Протестиращи пред резиденция „Батала“ — отсече тя. — Атакуват полицаите, които охраняват улицата.

Войниците ме свалиха от медицинската носилка и ме изправиха на крака. Потрепнах, когато тежестта ми се прехвърли върху болния ми крак.

— Протестиращи?

— Да. Размирници. — Командир Джеймсън ме хвана за лицето. — Собствените ми войници бяха повикани за подкрепление, което означава, че програмата ми е напълно провалена. Вече изпратих един от най-добрите си хора тук с разкъсвания по лицето. Кирливи каторжници като теб не знаят как да се отнасят с момчета от нашата армия.

Командир Джеймсън бутна лицето ми настрана с отвращение и ми обърна гръб.

— Отведете го — даде заповед тя на войниците, които ме държаха. — Действайте бързо.

Излязохме от болничната стая. Войници тичаха напред-назад по коридора. Командир Джеймсън продължаваше да притиска ръка до ухото си, слушайки внимателно, след което изкрещя заповеди. Докато ме влачеха към асансьорите, видях няколко големи монитора — поспрях се да им се полюбувам, тъй като не бях виждал в Езерния сектор, — и те излъчваха точно това, за което току-що ни каза командир Джеймсън. Не можех да чуя звука зад кадър, но текстовите заглавия бяха недвусмислени:

Осъзнах, че това не бе предаване на обществената телевизия. Кадрите показваха площада пред резиденция „Батала“, изпълнен със стотици хора. Различих редицата облечени в черно войници, които се бореха да удържат тълпата близо до предната част на сградата. Други войници тичаха по покриви и первази, като бързаха да заемат позиции с пушките си. Успях да огледам добре някои от протестиращите, докато минавахме покрай последния монитор — тези, които се бяха струпали заедно под уличните лампи.

Някои от тях бяха боядисали кървавочервена ивица в косите си.

Пристигнахме пред асансьорите и войниците ме блъснаха вътре.

Те протестират заради мен. Мисълта ме изпълни с вълнение и ужас. Военните нямаше да оставят нещата на произвола. Щяха да затворят бедняшките сектори изцяло и да арестуват всички размирници на площада.

Или да ги убият.

Джун

Когато бях малка, викаха Метиъс да се справя с незначителни размирици, а след това ми разказваше за тях. Историята винаги беше една и съща: около дузина бедняци, обикновено тийнейджъри, създаваха проблеми в един от секторите, разгневени заради карантините срещу заразата или данъците. След няколко хвърлени прахови бомби биваха арестувани и давани под съд.

Но никога не бях виждала бунт като този — стотици хора рискуваха живота си.

— Какво им става на тези хора? — попитах Томас. — Те са полудели.

Стояхме върху издигнатата платформа пред резиденция „Батала“ заедно с цял патрул и бяхме изправени с лице срещу тълпата, докато патрулите на командир Джеймсън отблъскваха назад хората с щитове и палки.

По-рано бях хвърлила едно око на Дей, докато лекарят оперираше крака му. Чудех се дали е буден и гледа този хаос по мониторите в резиденцията. Надявах се да не е. Мисълта за него — както и обвиненията му срещу републиката за заразите и убийствата на децата, които се провалят на изпитанието, — ме изпълваше с гняв. Извадих пистолета от кобура си. По-добре да е готов за употреба.

— Виждал ли си нещо подобно досега? — попитах, като се опитах да заставя гласа си да звучи равно.

Томас поклати глава.

— Само веднъж. Много отдавна.

Част от черната му коса бе паднала пред лицето му. Не бе прилежно сресана както обикновено — по-рано сигурно е бил сред тълпата. Едната му ръка се въртеше около закачения на колана му пистолет, докато другата бе отпусната върху преметнатата на рамото му пушка. Не ме поглеждаше. Не ме бе поглеждал право в очите, откакто снощи се опита да ме целуне в коридора.

— Банда глупаци — отвърна той. — Ако не се отдръпнат скоро, командирите ще ги накарат да съжаляват.

Хвърлих поглед нагоре и видях няколко командири на един от балконите на резиденция „Батала“. Вече бе твърде тъмно, за да съм сигурна, но не мисля, че командир Джеймсън бе с тях. Знаех обаче, че издава заповеди по микрофона си, защото Томас слушаше внимателно с ръка, притисната до ухото. Но каквото и да казваше тя, то бе предназначено само за Томас и аз нямах никаква представа. Тълпата под нас продължаваше да се блъска. По дрехите им можех да кажа — скъсани ризи и панталони, обувки, които не са чифт, целите в дупки, — че бяха от бедняшките сектори близо до езерото. Тайно се надявах да се разпръснат. Махайте се оттук, преди нещата да са се влошили.

Томас се наведе над мен и кимна към центъра на тълпата.

— Виждаш ли онази окаяна групичка?

Вече бях забелязала това, което ми сочеше, но все пак от учтивост проследих погледа му. Група протестиращи бяха боядисали част от косите си в алено, имитирайки изцапания с кръв кичур на Дей.

— Лош избор на герой — продължи Томас. — Дей ще е мъртъв след по-малко от седмица.

Кимнах, но не отвърнах.

Няколко вика отекнаха от множеството. Един патрул бе заобиколил и стигнал до задната част на площада, бе обградил тълпата и притискаше хората към центъра му. Намръщих се. Не това бе начинът да се справиш с буйстващо множество по протокол. В училище ни учеха, че праховите бомби или сълзотворният газ са предостатъчни за подобна цел. Но от тази практика нямаше и следа — нито един от войниците не носеше противогаз. А сега още един патрул започна да гони скитниците, които се бяха събрали извън площада, където улиците бяха твърде объркани и тесни, за да могат да протестират, както си му е редът.

— Какво ти каза командир Джеймсън? — попитах Томас.

Черната му коса падна над очите и скри изражението му.

— Каза да останем на място и да изчакаме командата й.

Не правихме нищо още около половин час. Държах едната си ръка в джоба и разсеяно потърквах медальона на Дей. По някакъв начин тълпата ми напомняше на онази от скизбокс схватките. Вероятно тук присъстваха някои от участниците.

И тогава видях войници да тичат по горната част на сградите около площада. Някои бързо се придвижваха по первазите, докато други бяха подредени в права линия по покривите. Странно. Войниците обикновено имаха черни акселбанти и единичен ред сребърни копчета по куртките си. Отличителните знаци по ръцете им бяха в морскосиньо, червено, сребристо или златисто. Но тези войници нямаха копчета по куртките си. Вместо това бяла резка се спускаше диагонално през гърдите им, а лентите на ръкавите им бяха сиви. Отне ми секунда да осъзная кои са те.

— Томас. — Потупах го по рамото и посочих нагоре към покривите. — Екзекутори.

По лицето му нямаше изписана изненада, в очите му не се четеше емоция. Той прочисти гърло.

— Да, това са те.

— Какво смятат да правят? — повиших глас. Хвърлих поглед към протестиращите на площада и пак нагоре към покривите. Нито един от войниците не носеше прахови бомби или сълзотворен газ. Вместо това имаха преметнато през рамо оръжие. — Те няма да ги разпръснат, Томас. Готвят им капан.

Томас ме погледна строго.

— Остани на мястото си, Джун. Съсредоточи се върху тълпата.

Докато очите ми останаха фокусирани върху покривите, забелязах командир Джеймсън да се появява на най-горния етаж на резиденция „Батала“, обградена от двете си страни от войници. Тя каза нещо по микрофона си.

Изминаха няколко секунди. Ужасно чувство се зароди в гърдите ми — знаех накъде отиват нещата.

Томас внезапно измърмори нещо по микрофона си. Отговор на дадена му команда. Погледнах го. Той улови погледа ми за секунда, след което очите му се насочиха към останалата част от патрула, разположен на платформата заедно с нас.

— Стреляйте, без да чакате команда! — извика той.

— Томас! — Исках да кажа още нещо, но в този миг отекнаха изстрели едновременно от покривите и платформата. Гмурнах се напред. Не знаех какво възнамерявам да правя — да размахам ръце, застанала пред войниците, — но Томас ме сграбчи за рамото, преди да успея да пристъпя напред.

— Стой настрана, Джун!

— Кажи на хората си да спрат! — викнах и се отскубнах от хватката му. — Кажи им…

Тогава Томас ме хвърли на земята толкова силно, че усетих как раната на хълбока ми се отваря.

— По дяволите, Джун! Стой настрана!

Земята бе изненадващо студена. Останах приклекнала там, както никога объркана и неспособна да помръдна. Не разбирах напълно какво се случи току-що. Кожата около раната ми пареше. Куршуми се сипеха към площада. Хора сред тълпата рухваха като насипи при наводнение.

Томас, спри. Моля те, спри. Исках да се изправя и да изкрещя в лицето му, да го нараня по някакъв начин. Ако беше все още жив, Метиъс щеше да те убие заради това, Томас.

Но вместо това запуших уши. Изстрелите бяха оглушителни.

Огнестрелният огън продължи само минута — но имах чувството, че е траял цяла вечност. Томас най-накрая изкрещя заповед да прекратят стрелбата и хората от тълпата паднаха на колене и вдигнаха ръце над главите си. Войниците се втурнаха към тях, закопчаха ръцете им с белезници и насила ги изтикаха назад. Изправих се на колене. Ушите ми все още кънтяха от изстрелите… огледах пейзажа, изпълнен с кръв, трупове и пленници. Имаше 97–98 мъртви. Не, бяха поне 120. Стотици бяха задържани. Дори не можех да се концентрирам достатъчно, за да ги преброя.

Томас ме погледна, преди да слезе от платформата — лицето му бе мрачно, дори гузно, но аз осъзнах унило, че изпитваше вина само за това, че ме бе блъснал на земята. Не заради масовото клане, което оставяше след себе си. Извърнах лице настрана, за да не ми се налага да го гледам.

Дей

Изкачихме се няколко етажа нагоре, преди да чуя веригата на асансьора да спира със скърцане. Двама войници ме изкараха в познат коридор. Предположих, че ме връщат в килията ми поне засега. За първи път, откакто се събудих върху медицинската носилка, осъзнах, че съм изтощен и отпуснах глава върху гърдите си. Лекарят сигурно ми бе инжектирал с нещо, което да не ми позволява да шавам много по време на операцията. Периферното ми зрение бе замъглено, сякаш тичах.

Войниците спряха внезапно по средата на коридора, далеч от килията ми. Погледнах нагоре с изненада. Бяхме застанали пред една от стаите, които забелязах по-рано, от онези, с прозрачните стъкла на прозорците. Залите за разпит. Така значи. Искаха информация, преди да ме екзекутират.

Чу се шум от статична връзка, последван от гласа от слушалката на един от войниците. Той кимна.

— Да го вкараме вътре. Капитанът ще пристигне скоро.

Чаках минутите да отминат. Пазачи с безизразни лица стояха пред вратата, а други двама държат окованите ми ръце. Знаех, че тази стая би трябвало да е шумоизолирана… но можех да се закълна, че чувах звука от оръжия и вибрации от далечни крясъци. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Войниците сигурно стреляха по тълпата на площада. Заради мен ли умираха?

Измина още време. Чаках. Клепачите ми натежаха. Не исках нищо друго, освен да се свия на топка в ъгъла на килията и да заспя.

Най-сетне чух звук от приближаващи стъпки. Вратата се отвори и зад нея се показа облечен в черно млад мъж, с черна коса, която се спускаше над очите му. Сребърни пагони бяха разположени и на двете му рамена. Войниците се строиха.

Мъжът им махна с ръка. Сега го разпознах. Това бе капитанът, който застреля майка ми. Джун го беше споменала преди това. Томас. Сигурно командир Джеймсън го бе изпратила.

— Господин Уинг — обърна се към мен той. Приближи ме и скръсти ръце. — Драго ми е, че най-после се запознахме официално. Започвах да се тревожа, че никога няма да имам тази възможност.

Наложих си да остана безмълвен. Той, изглежда, сякаш се чувстваше неудобно да бъде в една стая с мен, а изражението му подсказваше, че наистина ме мрази.

— Командирът иска да ви задам няколко стандартни процедурни въпроса, преди насрочената дата за екзекуцията ви. Да се опитаме да се държим прилично въпреки лошото начало.

Не можех да не се изсмея сподавено.

— Наистина ли? Така ли смяташ?

Томас не отговори, но видях как преглъща тежко, в опит да не реагира. Той бръкна в плаща си и извади малко, сиво дистанционно. Насочи го към бялата стена на стаята. Върху нея се прожектира образ. Полицейски доклад със снимки на лице, което не разпознах.

— Ще ви покажа поредица от снимки — обясни той. — Хората, които ще видите, са заподозрени в сътрудничество с патриотите.

Патриотите напразно се бяха опитали да ме вербуват. Тайни съобщения, изписани по стените над уличките, където спях. Някакъв ескортиращ ми подаде бележка на ъгъла на една улица. Пари с предложение. След като игнорирах офертите им известно време, те спряха опитите си да се свържат с мен.

— Никога не съм работил с патриотите — отсякох аз. — Ако някога ще убивам, ще го направя по собствените си правила.

— Вие можете да отричате връзките с тях, но вероятно някои хора от организацията са се изпречвали на пътя ви. И вероятно бихте искал да ни помогнете да ги открием.

— О, да, разбира се. Ти уби майка ми. Сигурно можеш да си представиш, че умирам от желание да ти помогна.

Томас успя да запази присъствие на духа и да ме игнорира. Той погледна първата снимка, прожектирана на стената.

— Познавате ли този човек?

Поклатих глава.

— Никога не съм го виждал.

Томас цъкна с дистанционното. Появи се друга снимка.

— Ами този?

— Не.

Още една снимка.

— Какво ще кажете за този?

— Не.

Нов непознат се появи на стената.

— Виждали ли сте това момиче преди?

— Никога не съм я виждал през живота си.

Още непознати лица. Томас премина през тях, без дори да му мигне окото или да се усъмни в отговорите ми. Каква глупава държавна марионетка. Наблюдавах го и ми се прииска да не бях окован, за да мога да го смачкам от бой.

Още снимки. Още непознати лица. Томас не постави под въпрос нито един от кратките ми отговори. Всъщност, изглеждаше, сякаш нямаше търпение да се махне от тази стая, колкото се може по-надалеч от мен.

Тогава се появи снимка на някой, когото познавах. Размазаният образ бе на момиче с дълга коса — по-дълга от прическата, с която си я спомнях. Все още нямаше татуировка с пълзящи цветя. Киеде се оказа една от патриотите.

Не позволих на емоцията от разпознаването да се изпише на лицето ми.

— Виж — започнах аз, — ако познавах някои от тези хора, наистина ли мислиш, че щях да ти кажа?

Томас положи извънредни усилия да запази хладнокръвие.

— Това е всичко, господин Уинг.

— О, хайде де, как така. Убеден съм, че би дал всичко, за да ме фраснеш. Така че направи го. Предизвиквам те.

Очите му придобиха гневен блясък, но все още се въздържаше.

— Заповедите ми бяха да ви задам серия от въпроси — обясни стегнато той. — Това е всичко. Приключихме.

— Защо? Да не би да те е страх от мен или какво? Смел си само когато става дума за убийството на майка ми, нали?

Томас примижа с очи, после сви рамене:

— Една просякиня по-малко, отървахме се от нея.

Стиснах юмруци и се изплюх право в лицето му.

Това преля чашата. Левият му юмрук ме удари в челюстта. Експлозия от петна избухна пред очите ми.

— Мислиш си, че си звезда, нали? Само защото си направил няколко лудории и си влязъл в ролята на социален работник за някакви улични отрепки ли? Е, нека ти издам една тайна. Аз също съм от бедняшки сектор. Но спазвах правилата. Положих много усилия, за да се издигна и да заслужа уважение от страната си. А вие, останалите, просто седите и бездействате, оплаквате се и обвинявате държавата за лошия си късмет. Сбирщина мръсни, мързеливи престъпници, това сте вие.

Отново ме удари. Главата ми отскочи назад и усетих кръв в устата си. Тялото ми потрепери от болката. Той ме хвана за яката и ме издърпа близо до себе си. Веригите издрънчаха.

— Госпожица Ипарис ми каза какво си направил с нея на улицата. Как смееш да докосваш някой от нейния ранг.

Ах. Ето какъв бе проблемът — бе разбрал за целувката. Не можех да не се ухиля, макар че лицето ужасно ме болеше.

— Оууу… Това ли те измъчва? Виждал съм начина, по който я гледаш. Желаеш я до болка, нали? И това ли е нещото, за което полагаш много усилия, нещастнико? Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но аз не съм я принуждавал да прави каквото и да е било.

Червенина заля лицето му.

— Гарантирам ви, че тя очаква екзекуцията ви с нетърпение, господин Уинг.

Изсмях се.

— Хич не обичаш да губиш, а? Ето, сега ще те накарам да се почувстваш по-добре. Ще ти разкажа подробно какво е усещането. Да научиш за това е най-хубавото нещо, което може да ти се случи, нали?

Томас ме сграбчи за врата. Ръцете му трепереха.

— Бих внимавал на твое място, момче — изрече със злоба. — Може би си забравил, че все още имаш двама братя. И двамата са в ръцете на републиката. Мери си приказките, освен ако не искаш да видиш труповете им, положени до този на майка ти.

Отново ме удари, а после едното му коляно се заби в корема ми. Опитах се да си поема въздух. Представих си Идън и Джон и се заставих да се успокоя, да потисна болката.

Бъди силен. Не му позволявай да се докопа до теб.

Той ме удари още два пъти. Започна да диша учестено. С голямо усилие свали ръцете си и въздъхна.

— Това е всичко, господин Уинг — изрече тихо. — Ще се видим в деня на екзекуцията ви.

Не можех да говоря заради болката, затова просто се опитах да не откъсвам поглед от него. Изражението му бе странно, сякаш бе ядосан или разочарован от това, че съм го принудил да излезе от кожата си.

Той се обърна и напусна стаята, без да каже нито дума.

Джун

Същата нощ Томас прекара половин час пред вратата ми в опити да се извини по десетки различни начини. Той наистина съжалявал. Не искал да пострадам. Не искал да се противопостави на заповедите на командир Джеймсън. Не искал да си навлека проблеми. Опитвал се да ме предпази.

Седях на дивана си с Оли, вперила поглед в празното пространство. Не можех да прогоня звука на картечниците от главата си. Томас винаги бе проявявал дисциплина.

Днес не бе изключение. Той не се поколеба — дори и за секунда — да се подчини на командира ни. Изпълни заповедта за изтребление, сякаш се подготвяше за обикновена операция по прочистване на заразата или за нощна стража на летището. Кое бе по-лошо: че изпълни заповедите толкова предано, или че дори не съзнаваше, че именно за това ми дължи извинение?

— Джун, чуваш ли ме?

Концентрирах се върху това да чеша Оли зад ушите. Старите дневници на Метиъс бяха все още пръснати по масичката за кафе заедно с фотоалбумите на родителите ни.

— Губиш си времето — извиках му в отговор.

— Моля те. Просто ме пусни да вляза. Искам да те видя.

— Ще се видим утре.

— Няма да стоя дълго, обещавам. Наистина съжалявам.

— Томас, ще се видим утре.

— Джун…

Повиших тон:

— Казах, че ще се видим утре.

Тишина.

Изчаках още минута, като се опитах да се разсея, милвайки Оли. След малко станах и погледнах през шпионката. Коридорът бе празен.

Когато най-сетне се убедих, че си е тръгнал, легнах на дивана и останах там още час, без да заспивам. Умът ми препускаше между събитията на площада, през спомена за Дей на покрива, към възмутителните му твърдения за заразата и изпитанието и отново се върна на Томас. Този Томас, който изпълняваше заповедите на командир Джеймсън без никакви възражения, бе различен от онзи, който се притесняваше за безопасността ми в Езерния сектор. Докато растеше, той винаги е бил непохватен, но учтив, особено към мен. Или пък аз съм тази, която се бе променила. Гледах как Томас убива майката на Дей и как войници разстрелват тълпата на площада, без да направя нищо. Значеше ли това, че и аз бях като Томас? Постъпваме ли правилно, като изпълняваме заповедите? Несъмнено републиката знаеше кое е най-доброто, нали?

А относно казаното от Дей… гняв се надигна в мен само при мисълта за него. Баща ми бе работил зад тази двойна врата — Метиъс се бе обучавал как да ръководи изпитанията под наставничеството на Киан. Защо ни е да тровим и убиваме собствения си народ?

Въздъхнах, седнах и взех един от дневниците на Метиъс от масичката за кафе.

Попаднах на този за изтощителна седмица от наряди по почистване, след като ураганът Илайджа връхлетя Лос Анджелис. Друг разказваше подробно за първата му седмица в патрула на командир Джеймсън. Третият бе къс и имаше само един параграф, в който се оплакваше, че работи две нощни смени подред. Това ме накара да се усмихна. Все още си спомнях думите му. „Едва успявам да не заспя — след първата му нощна смяна. — Тя наистина ли смята, че можем да опазим нещо, след като сме изкарали цяла нощна? Днес дотолкова не бях на себе си, че самият канцлер на колониите можеше да влезе в резиденция «Батала», а аз въобще нямаше и да разбера.“

Усетих сълза по бузата и бързо я избърсах. До мен Оли изскимтя. Пресегнах се и оставих ръката ми да потъне в дебелата му, бяла козина около врата, а той отпусна глава в скута ми е въздишка.

Метиъс се тормозеше за такива дреболии.

Очите ми натежаха, но продължих да чета. Думите започнаха да се размазват и сливат върху страницата, докато вече не можех да разбера какво означават вписванията. Накрая оставих дневниците настрана и се унесох в сън.

Дей се появи в сънищата ми. Той държеше ръцете ми в своите, а докосването му караше сърцето ми да бие силно. Косата му се спускаше по рамената като копринена драперия, един от кичурите бе аленочервен, а в погледа му се четеше огорчение.

— Не съм убивал брат ти. — Той ме придърпа по-близо до себе си. — Давам ти дума, че ни бих могъл да го сторя.

Събудих се и продължих да лежа неподвижно известно време, оставяйки думите на Дей да преминат през съзнанието ми. Очите ми се насочиха към компютърното бюро. Как ли е завършила онази съдбоносна нощ? Ако Дей бе уцелил рамото на Метиъс, то тогава как ножът се бе озовал в гърдите на брат ми? Тази мисъл ми причини главоболие. Погледнах Оли.

— Кой би искал да нарани Метиъс? — попитах го. Оли ме погледна с тъжни очи. — И защо?

Няколко минути по-късно се надигнах от дивана, отидох до бюрото си и включих компютъра.

Отново се върнах към доклада за престъплението от Централната болница: четири страници текст, една страница снимки. Реших да огледам внимателно снимките. В крайна сметка командир Джеймсън ми бе дала само няколко минути, за да анализирам тялото на Метиъс, и аз използвах времето незадоволително — но как можех да се концентрирам? Дори и за миг не съм се съмнявала, че убиецът би могъл да е друг, освен Дей. Не бях огледала снимките достатъчно внимателно.

Сега цъкнах два пъти бързо върху първите изображения и ги увеличих, за да се покажат на цял екран. Студеното, безжизнено лице на Метиъс бе обърнато към небето, а косата му бе разпиляна като разтворено ветрило под главата. По ризата му имаше кървави петна. Поех си дълбоко въздух, затворих очи и си казах, че този път трябва да съм концентрирана. Винаги успявах да прочета текста на доклада, но никога не можах да се заставя да проуча снимките. Сега обаче трябваше да го сторя. Отворих очи и отново се фокусирах върху тялото на брат ми. Щеше ми се да бях проучила раните по-внимателно на място, когато имах тази възможност.

Първо се уверих, че ножът на снимката наистина е забит в гърдите му. Капчици кръв бяха изцапали дръжката му. Не видях никаква част от острието. Тогава погледнах към рамото на Метиъс.

Въпреки че бе покрито от ръкава му, видях, че доста голям кървав кръг бе изцапал дрехата там. Нямаше как да е от гърдите — трябва да имаше още една рана. Отново уголемих снимката. Бе прекалено размазана. Дори и да имаше дупка от нож на ръкава върху рамото му, не можех да я видя от този ъгъл.

Затворих снимката и цъкнах върху друга.

Тогава осъзнах нещо. Всички снимки на тази страница бяха заснети под специфичен ъгъл. Едва успях да различа детайлите по рамото му, а дори и по ножа. Намръщих се. Лоша фотография на местопрестъплението. Защо нямаше снимки в близък план на конкретните рани? Прелистих отново доклада, търсейки страници, които може да съм пропуснала. Но това бе всичко. Върнах се на предишната страница и се опитах да проумея видяното.

Другите снимки трябва да бяха засекретени. Ами ако командир Джеймсън ги е махнала, за да ми спести болката? Поклатих глава. Не, това бе глупаво. Ако бе така, тя изобщо нямаше да изпраща снимки с доклада. Гледах втренчено екрана и се осмелих да си представя алтернативата.

Ами ако командир Джеймсън ги е махнала, за да скрие нещо от мен?

Не, не. Облегнах се назад и отново се втренчих в първата снимка. Защо й е на командир Джеймсън да крие от мен детайли от убийството на брат ми? Тя обича войниците си. Беше възмутена от смъртта на Метиъс — дори организира погребението му. Тя искаше той да е в патрула й. Тя бе тази, която го направи капитан.

Но се съмнявах, че фотографът на местопрестъплението е бил толкова небрежен, че да направи толкова слаба серия от снимки.

Обмислих нещата от различни перспективи, но постоянно достигах до едно и също заключение. Докладът бе непълен. Нервно прокарах ръка през косата си. Не можех да го проумея.

Внезапно се вгледах по-внимателно в ножа на снимката. Заради размера бе почти невъзможно да се различат подробностите, но нещо отключи стар спомен, който накара стомахът ми да се обърне. Кръвта по дръжката на ножа бе тъмна, но там имаше и друго петно, нещо по-тъмно от кръвта. Първоначално си помислих, че е част от бледата щампа върху ножа, но тези следи бяха върху кръвта. Изглеждаха черни и плътни. Опитах се да си спомня как изглеждаше ножът в нощта на събитието, когато получих възможност лично да го огледам.

Тези черни следи приличат на смазка за пушка. Почти като чертата от смазка на челото на Томас онази нощ.

Дей

Когато Джун ме посети на следващата сутрин, дори и тя изглеждаше шокирана — макар и само за секунда — при вида на отпуснатото ми до едната стена в килията тяло. Извърнах глава към нея. Тя се разколеба при вида ми, но бързо възвърна самообладанието си.

— Предполагам, че си ядосал някого — каза тя, после щракна с пръсти към войниците. — Всички вън. Искам да говоря със затворника насаме.

Тя кимна към охранителните камери, разположени във всеки ъгъл.

— Спрете ги.

Войниците отдадоха чест.

— Да, госпожо.

Войниците изключиха камерите, а тя извади два ножа от колана си.

По някакъв начин и нея съм ядосал. Смях бликна от гърлото ми и прерасна в пристъп на кашлица. Е, предполагах, че всяко нещо си имаше край.

Когато войниците излязоха от стаята и вратата се хлопна зад Джун, тя се приближи до мен и клекна. Подготвих се за усещането на допира на острие по кожата си.

— Дей.

Не помръдна. Вместо това прибра ножовете в колана и извади манерка с вода. Предположих, че е било демонстрация за пред войниците. Тя напръска лицето ми. Отдръпнах се, но след това отворих уста за да усетя хладната течност. Водата никога не бе имала толкова хубав вкус.

Джун пръсна малко вода директно в устата ми, а после остави манерката настрана.

— Лицето ти изглежда ужасно. Кой ти причини това?

— Много мило, че питаш. — Бях изумен, че наистина й пукаше. — Можеш да благодариш на приятеля си — капитана, заслугата е негова.

— Томас?

— Самият той. Мисля, че не е много щастлив от факта, че аз получих целувка от теб, а той не. Разпита ме за патриотите. Очевидно Киеде е патриот. Светът е малък, а?

Гняв премина през лицето на Джун.

— Не ми е споменавал за това. Снощи той… е, ще поставя въпроса пред командир Джеймсън.

— Благодаря. — Примигнах, за да прочистя очите си от водата. — Чудех се кога ще дойдеш. — Поколебах се за секунда. — Знаеш ли вече нещо за Тес? Жива ли е?

Джун погледна надолу.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не знам къде е. Би трябвало да е в безопасност, стига да не привлича внимание. Не съм я споменавала на никой. Не се е появявала сред наскоро арестуваните… или починалите.

Почувствах се едновременно разочарован и успокоен от липсата на новини.

— Как са братята ми?

Джун присви устни.

— Нямам достъп до Идън, въпреки че съм сигурна, че все още е жив. Джон е добре, както може да се очаква. — Когато отново погледнах нагоре, видях объркване и тъга в очите й. — Съжалявам, че вчера е трябвало да се разправяш с Томас.

— Сигурно трябва да ти благодаря — прошепнах аз. — Има ли конкретна причина днес да си по-учтива от обикновено?

Не очаквах Джун да приеме този въпрос насериозно, но тя го направи. Огледа ме, после седна пред мен. Днес изглеждаше различна. Унила, може би дори тъжна. Неуверена.

— Притеснява ли те нещо?

Джун остана безмълвна дълго със сведен поглед. Най-накрая ме погледна.

Тя търси нещо. Дали се опитва да намери начин да ми се довери?

— Снощи отново проучвах доклада от местопрестъплението. — Гласът й стихна до шепот и ми се наложи да се наведа напред, за да я чувам.

— И?

Очите на Джун потърсиха моите. Тя отново се колебаеше.

— Дей, можеш ли да заявиш честно и откровено… че не си убил Метиъс?

Трябва да бе открила нещо. Искаше самопризнание. Нощта, когато нахлух в болницата, мина за миг през мислите ми — моята дегизировка, Метиъс, който ме наблюдаваше, докато влизам в болницата, младия доктор, когото взех за заложник, куршумите, които рикошираха от хладилниците. Дългото падане. После срещата ми лице в лице с Метиъс, начина, по който запратих ножа си по него. Видях как острието го поразява в рамото, толкова далеч от гърдите му, че не бе възможно да го е убило. Не откъсвах очи от Джун.

— Не аз убих брат ти. — Протегнах се, за да докосна ръката й и трепнах от болката, която се стрелна нагоре към рамото ми. — Не знам кой го е сторил. Съжалявам, че въобще се наложи да го раня — но трябваше да спася собствения си живот. Ще ми се да имах повече време да го обмисля.

Джун кимна мълчаливо. Изражението на лицето й бе толкова съкрушено, че за секунда ми се прииска да я прегърна. Някой трябваше да я прегърне.

— Той наистина ми липсва — прошепна тя. — Мислех, че ще е около мен дълго, някой, на когото винаги можеш да разчиташ. За мен той бе всичко. Искам да знам защо сега го няма.

Тя поклати бавно глава, сякаш приела поражението, и след това позволи на очите си да срещнат моите. Тъгата я правеше невъзможно красива, като сняг, покрил пуст пейзаж.

— А аз не зная защо. Това е най-лошото, Дей. Не зная защо е умрял. Защо някой е искал той да умре?

Думите приличаха толкова на мислите за майка ми, че едва успях да си поема дъх. Не знаех, че Джун е изгубила родителите си — Въпреки че трябваше да се досетя заради начина, по който се държи. Не тя бе застреляла майка ми. Не тя доведе заразата в дома ми. Тя бе просто едно изгубило брат си момиче, принудено да повярва, че аз съм виновникът за страданието й. Ако аз бях на нейно място, дали щях да постъпя по-различно?

Джун плачеше. Усмихнах й се леко, после се поизправих и протегнах ръка към лицето й. Оковите около китката ми се удариха една в друга и издрънчаха. Избърсах сълзите под едното й око. Никой от нас не каза нищо. Нямаше нужда.

След миг Джун ме хвана за ръката и я опря до бузата си. Докосването й накара топлина да премине през цялото ми тяло. Бе прелестна. Копнеех да я придърпам към себе си в този момент, да притисна устни към нейните и да отмия мъката В очите й. Искаше ми се, дори и само за секунда, да мога да се върна в онази нощ, която прекарахме заедно в уличката.

Проговорих първи.

— Ти и аз вероятно имаме едни и същи врагове. А те ни насъскаха един срещу друг.

Джун си пое дълбоко въздух.

— Все още не съм сигурна — обясни тя, въпреки че по гласа й усетих, че бе съгласна с мен. — Опасно е и за двама ни да говорим по този начин.

Тя извърна поглед настрана, бръкна в плаща си и извади нещо, което мислех, че съм изгубил в болницата.

— Ето. Искам да ти върна това. Повече нямам нужда от него.

Исках да го сграбча от ръката й, но веригите ми пречеха. В дланта й бе моят медальон, гладките издатини по повърхността му бяха издраскани и мръсни, но почти непокътнати, а верижката бе събрана на купчинка върху ръката й.

— Бил е у теб — прошепнах аз. — Онази нощ си го намерила в болницата, нали? Така си ме разпознала, когато най-накрая ме откри — трябва да съм се пресегнал за него.

Джун кимна мълчаливо, после ме хвана за ръката и пусна медальона в дланта ми. Погледнах го с възхищение.

Баща ми. Не можех да пропъдя спомена за него сега, когато отново съм втренчил поглед в медальона. В мислите си се връщах към деня, в който той ни посети след шест месеца, без да обели и дума. Когато влезе вкъщи и спуснахме завесите на прозорците, прегърна мама и я целуна бавно и продължително. Държеше едната си ръка покровителствено върху корема й. Джон чакаше търпеливо, за да го поздрави, с ръце в джобовете. Аз все още бях толкова малък, че можех да го прегърна за крака. Идън все още не бе роден — беше в корема на мама.

— Как са момчетата ми? — попита татко, когато най-накрая пусна мама. Потупа ме по бузата и се усмихна на Джон.

Джон му хвърли голяма, беззъба усмивка. Беше успял да пусне косата си достатъчно дълга, за да я завърже на опашка. В ръката си държеше удостоверение.

— Виж! — каза той. — Успях да издържа изпитанието!

— Успял си! — Татко потупа Джон по гърба и стисна ръката му, сякаш вече беше мъж. Все още си спомням облекчението, изписано в очите му, треперещия му глас, когато изрече думите. Тогава ние всички се притеснявахме, че Джон ще се провали на изпитанието, като се вземеше предвид проблема му с четенето. — Гордея се с теб, Джони. Браво на теб.

След това ме погледна. Помня, че се взрях в лицето му. Разбира се, официалната служба на татко за републиката бе да почиства след войниците от бойния фронт, но ние подозирахме, че това не бе единствената му работа. Той ми разказваше истории за колониите и пищните им градове, за модерните им технологии и тържествени празници. Исках да го попитам защо след смените си на бойния фронт, когато трябваше да се прибере вкъщи, той никога не идваше.

Но нещо друго привлече вниманието ми.

— В джоба на жилетката ти има нещо, татко — рекох аз. В плата на дрехата имаше кръгла издутина.

Той се изсмя тихичко и извади предмета.

— Така е, Даниел. Много е проницателен, нали? — погледна мама.

Тя се усмихна.

Татко се поколеба, а после ни поведе към спалнята.

— Грейс — обърна се към мама, — виж какво намерих.

Тя внимателно огледа предмета.

— Какво е това?

— Още едно доказателство.

Първоначално баща ми се опита да покаже предмета само на мама, но аз успях да го разгледам, докато го местеше в ръцете си. От едната страна имаше птица, а от другата човек в профил. „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, БОГ Е НАШЕТО УПОВАНИЕ, ЧЕТВЪРТ ДОЛАР“ — беше изписано на релефната щампа от едната страна и „СВОБОДА“ и „1990“ от другата.

— Видя ли? Доказателство. — Той напъха предмета в дланта й.

— Къде го намери?

— В южните блатисти местности между двата бойни фронта. Автентична монета от хиляда деветстотин и деветдесета. Видя ли името? Съединени щати. Било е истина.

Очите на майка ми пробляснаха от вълнение.

— Твърде опасно е да притежаваш подобно нещо — прошепна тя. — Не бива да го държим у дома.

Баща ми кимна.

— Но не може да го унищожим. Трябва да го запазим — доколкото знаем, това може да е последната по рода си монета на този свят. — Той обви пръстите на мама около монетата. — Ще й направя метална калъфка, нещо, което ще покрие и двете й страни. Ще заваря обвивката, така че монетата да е на сигурно място.

— Какво ще правим с нея?

— Ще я скрием някъде. — Татко замлъкна за секунда, а после погледна към Джон и мен. — Най-добре ще е да бъде на видно място. Дай я на някое от момчетата под формата на медальон. Хората ще си мислят, че това е едно обикновено детско украшение. Но ако бойниците я открият при обиск, скрита под някоя дъска на пода, със сигурност ще разберат, че е важна.

Останах безмълвен. Дори и на тази възраст разбирах безпокойството на татко. Къщата ни бе претърсвана при рутинни инспекции от войници и преди това, точно както всяка друга къща на нашата улица. Ако татко я скриеше някъде, те щяха да я намерят.

Баща ни си тръгна рано на следващата сутрин, преди слънцето да изгрее. Щяхме да го видим само още веднъж. След това не се прибра повече у дома.

Този спомен премина през ума ми само за миг. Погледнах Джун.

— Благодаря ти, че си го открила. — Питах се дали тя успява да улови тъгата в гласа ми. — Благодаря ти, че ми го върна.

Джун

Не можех да спра да мисля за Дей.

Когато полегнах за кратка дрямка в апартамента си по-късно следобед, той се появи в съня ми. Беше ме прегърнал и ме целуваше отново и отново, прокарваше ръцете си по рамената ми, през косата ми и по кръста, гърдите му бяха притиснати до моите, усещах дъха му по бузите, врата и ушите си. Дългата му коса леко докосваше моята, потъвах в дълбините на очите му. Когато се събудих и осъзнах, че отново съм сама, едва успях да си поема дъх.

Думите му минаваха през главата ми, докато вече не можех да ги проумея.

Някой друг е убил Метиъс. Републиката умишлено разпространява заразата в бедняшките сектори. Върнах се назад във времето, когато обикаляхме улиците на Езерния и той рискува сигурността си, защото аз се нуждаех от почивка. После се сетих за днешния ден и за това как избърса сълзите по бузата ми.

Не можех да преоткрия гнева, който таях към него. А ако намерех доказателство, че някой друг е убил Метиъс поради каквато и да е причина, то тогава нямаше защо въобще да го мразя. Някога бях запленена от легендата за него — всички истории, които бях слушала, преди да го срещна. Сега усещах, че същото това чувство на възхищение се завръща. Представях си лицето му, толкова красиво дори след болка, мъчения и тъга, искрените му сини очи. Срам ме бе да призная, че изпитах удоволствие във времето с него в килията. Гласът му ме накара да забравя всички подробности, които минаваха през ума ми, и вместо това го изпълни с емоции за копнеж или страх, понякога дори гняв, но не и безразличие.

13:12 ч

Сектор Тангаши

25ºC

— Чух, че си разговаряла на четири очи с Дей днес следобед — обърна се към мен Томас, докато хапвахме супа със соеви шушулки в едно кафене.

Заведението бе същото, което посещавахме, когато Метиъс беше жив. Избраният от Томас ресторант не успокояваше мислите ми. Не можех да забравя смазката за пушка, с която бе изцапана дръжката на ножа, с който брат ми е бил убит.

Може би той ме проверяваше. Може би знаеше какво подозирам.

Хапнах малко свинско, за да не ми се налага да отговарям. За моя радост бяхме достатъчно далеч един от друг. Томас положи огромни усилия да ме убеди да му „простя“, да му позволя да ме изведе на вечеря. Не съм сигурна защо го направи. За да ме предразположи? За да ме накара случайно да се изпусна пред него? За да види дали ще откажа и след това да информира командир Джеймсън? Не са нужни много доказателства, за да започнеш разследване срещу някого. Може би цялата тази вечер бе просто примамка.

Но от друга страна, може би, той наистина искаше да се помири с мен.

Не бях сигурна. Затова внимавах.

Томас ме наблюдаваше.

— Какво му каза?

В гласа му се долавяше ревност. Думите ми прозвучаха студено и безпристрастно:

— Не си прави труда, Томас. — Протегнах се, за да докосна ръката му и да го разконцентрирам. — Ако някой убие човек, когото обичаш, няма ли упорито да се опитваш да разбереш защо го е направил? Помислих си, че той ще говори с мен, ако пазачите не са наблизо. Но вдигам ръце от него. Ще се чувствам по-щастлива, когато е мъртъв.

Томас леко се отпусна, но продължи да изучава лицето ми.

— Може би трябва да спреш да се виждаш с него — предложи той след още едно дълго мълчание. — Това, изглежда, не ти помага. Мога да помоля командир Джеймсън да изпрати някой друг да дава дажбите с вода на Дей. Става ми неприятно, като си помисля, че ти се налага да комуникираш толкова много с убиеца на брат си.

Кимнах в знак на съгласие и отново хапнах от соевите шушулки. Не трябваше да мълча. Ами ако вечерях с убиеца на брат ми? Логика. Предпазливост и логика. С периферното си зрение виждах ръцете на Томас. Ами ако това бяха ръцете, промушили Метиъс право в сърцето?

— Прав си — отговорих, без да се бавя. Заставих се тонът ми да прозвучи признателно и небрежно. — Все още не съм успяла да изкопча нищо полезно от него. Така или иначе, скоро ще е мъртъв.

Томас сви рамена.

— Радвам се, че смяташ така. — Той остави петдесет банкноти на масата. — Дей е просто един престъпник със смъртна присъда. Думите му не трябва да са от значение за момиче от твоята класа.

Хапнах още малко, преди да отговоря.

— Не са. Все едно говоря с куче.

Но вътрешно си казах: Думите на Дей ще са от значение, ако казва истината.

Дълго след като Томас ме изпрати до апартамента ми и си тръгна, и дълго след като мина полунощ, аз стоях будна пред компютъра и проучвах криминалния доклад за Метиъс. Бях разгледала снимките достатъчно пъти, за да не ми се налага да извръщам очи от тях, но кадрите все още предизвикваха неприятно усещане в стомаха ми. Всяка снимка бе направена под ъгъл, който показваше отдалечена гледна точка на раните му. Колкото по-дълго се взирах в черните петна върху дръжката на ножа, толкова повече се убеждавах, че са следи от смазка за пушка.

Когато не можех повече да гледам снимките, седнах на дивана и прелистих отново дневниците на Метиъс. Ако брат ми е имал други врагове, то със сигурност щеше да има следа някъде из писанията му. Но той, също така, не беше глупак. Никога не би написал нещо, което може да бъде използвано като доказателство. Четях страница след страница от старите му записки, но те бяха за странични и обикновени неща. Беше ми най-трудно да прочета страниците, изписани за нас.

В една от записките си разказваше за нощта на церемонията си по встъпване в длъжност в отряда на командир Джеймсън, когато аз се бях разболяла. Друга бе за празненството, което си устроихме заедно, когато получих резултат от 1500 на изпитанието. Направихме поръчка за сладолед и две цели пилета, а в един момент от вечерта аз дори експериментирах да направя сандвич с пиле и сладолед, не бе най-добрата идея, която някога ми е хрумвала. Все още можех да чуя как се смеем и да усетя топлия аромат на печено пилешко и пресен хляб.

Опрях юмруци до затворените си очи и си поех дълбоко въздух.

— Какви ги върша? — прошепнах аз на Оли, който повдигна глава към мен. — Сприятелявам се с един престъпник и отблъсквам хора, които познавам през целия си живот.

Оли отвърна на погледа ми с онази универсална кучешка проницателност, след което бързо заспа. Гледах го известно време. Неотдавна Метиъс щеше да подремва там с ръка, провесена върху гърба на Оли. Чудех се дали кучето си представя точно това в момента.

Трябваше ми малко време, за да осъзная нещо. Отворих очи, после погледнах отново последната страница, която прочетох в дневника на Метиъс. Мисля, че видях нещо… тук. Присвих очи и погледнах края на страницата.

Грешно изписана дума. Намръщих се.

— Странно — казах на глас. Думата хладилник бе изписана с едно допълнително „д“. Хладилдник. Никога през живота си не съм виждала Метиъс да сбърка правописа на каквото и да е.

Проучих думата, поклатих глава и реших да продължа напред. Запаметих страницата.

Десет минути по-късно открих още една. Този път думата повишение бе изписана като повешение.

Две неправилно изписани думи. Брат ми никога не би направил това случайно. Огледах се наоколо, сякаш в стаята може да има камера за наблюдение. След това се наведох към масичката за кафе и започнах да прелиствам всички страници от дневниците на Метиъс. Запаметявах грешно изписаните думи в главата си. Нямаше нужда да ги записвам и да позволя на някой друг да ги открие.

Намерих трета дума: буржоазия, изписана боуржоазия. След това четвърта: произхождам, изписана проижхождам. Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Преминах през всичките дванадесет дневника на Метиъс и открих тридесет погрешно изписани думи. Всички те бяха от дневниците, водени през последните дванадесет месеца.

Облегнах се назад на канапето и затворих очи, за да мога да си представя думите в ума си. Толкова много погрешно изписани думи от Метиъс значеха само едно — бе ми оставил съобщение. Таен код. Сигурно затова беше извадил всички кутии от килера в онзи съдбоносен следобед… за това искаше да говорим. Промених местата на думите в опит да оформя изречение, което има смисъл, а когато и това не доведе до успех, разместих буквите, за да видя дали всяка от тях не е анаграма на нещо Друго. Не, нищо.

Разтрих слепоочията си. След което опитах нещо различно — ами ако Метиъс искаше да събера отделните букви, които или липсват от всяка дума или са в дума, в която не би трябвало да бъдат? Безмълвно направих списък от тези букви в главата си, като започнах с d-то в хладилдник.

Намръщих се. Нямаше смисъл. Разбърках буквите в ума си отново и отново, като се опитвах да образувам различни комби нации от думи. Когато бях малка, Метиъс играеше с мен игра на думи — той хвърляше кубчета с букви върху масата и ме питаше какви думи мога да създам с тях. Сега отново опитах да играя.

След поредния опит се натъкнах на една комбинация, която ми отвори очите.

МАЙСКО БРЪМБАРЧЕ. Прякора, с който ме наричаше Метиъс. Преглътнах тежко и се опитах да запазя спокойствие. Бавно подредих останалите букви и се опитах да формирам думи от тях. Комбинациите прелитаха през ума ми, докато една от тях не ме накара да се спра.

ДЖУН МАЙСКО БРЪМБАРЧЕ.

Единствените останали букви след това бяха трите W и ОЧАТМККО. Което оставяше само една логична опция.

WWW ДЖУН МАЙСКО БРЪМБАРЧЕ ТОЧКА КОМ.

Уебсайт. Проверих буквите още няколко пъти в ума си, за да се уверя, че предположението ми е вярно. След това погледнах компютъра си.

Първо въведох хака на Метиъс, който ми позволяваше достъп до интернет. Включих защитите и мрежовите протоколи за сигурност, както ме бе научил брат ми — навсякъде в мрежата имаше очи, които те наблюдават. После изключих историята на уеббраузъра ми и въведох URL-а с треперещи пръсти.

Появи се бяла страница. Най-горе изскочи текст от един-единствен ред.

Знаех точно какво иска Метиъс от мен. Без да се колебая протегнах ръка и я сложих с разперени пръсти върху монитора.

Първоначално нищо не се случи. После чух изцъкване, видях бледа светлина да сканира кожата ми и бялата страница изчезна. На нейно място се появи нещо, което приличаше на блог. Дъхът ми спря. Имаше шест кратки записа. Наведох се напред на стола си и започнах да чета.

Това, което видях, ме накара да настръхна от ужас.

Следвах инструкциите на Метиъс и изтрих всичко до последната следа от блога му.

След това се свих на дивана и заспах. Събуди ме звънът на телефона. Натиснах бутона и гласът на убиеца на брат ми се разнесе из всекидневната. Томас, войникът, който на драго сърце ще изпълни всяка заповед на командир Джеймсън, дори и тя да е да убие приятел от детските си години. Войникът, който използва Дей като удобна, изкупителна жертва.

— Джун? Добре ли си? Почти десет часът е и все още не съм те виждал. Командир Джеймсън иска да знае къде си.

— Не се чувствам добре — успях да отвърна. — Ще поспя още малко.

— О! — Последва кратко мълчание. — Какви са симптомите ти?

— Ще се оправя — отговорих. — Просто съм дехидратирана и имам треска. Мисля, че ядох нещо развалено снощи в кафенето. Кажи на командир Джеймсън, че до довечера ще съм по-добре.

— Хубаво тогава. Съжалявам да го чуя. Дано скоро се почувстваш по-добре. — Още една кратка пауза. — Ако до довечера не се оправиш, ще напиша доклад и ще изпратя патрул, който да те провери за заразата. Нали знаеш, такъв е протоколът. И ако имаш нужда от мен, просто ми се обади.

Ти си последният човек, когото искам да видя.

— Ще ти се обадя. Благодаря. — Затворих.

Главата ме болеше. Твърде много спомени, твърде много разкрития. Нищо чудно, че командир Джеймсън е разпоредила да изнесат тялото на Метиъс толкова бързо. Аз бях достатъчно наивна да смятам, че го е направила от състрадание. Нищо чудно, че тя организира погребението. Дори тестовата ми мисия да открия Дей сигурно е била за отвличане на вниманието ми, докато те са унищожили доказателствата.

Спомних си вечерта, когато Метиъс бе решил да прекрати чиракуването си при Киан и да не се присъединява към координаторите на изпитанието. Той беше мълчалив и затворен в себе си, когато ме взе от училище.

— Добре ли си? — спомних си, че го попитах.

Той не отговори. Просто ме хвана за ръка и се отправихме към метростанцията.

— Хайде, Джун — рече той. — Нека просто се приберем вкъщи.

Когато погледнах ръкавиците му, видях, че са изцапани с малки точици кръв.

Метиъс не докосна вечерята си, нито ме попита как е минал денят ми — което ме ядоса, докато не осъзнах, че просто е много разстроен. Най-накрая, точно преди да си легна, отидох до дивана, където лежеше брат ми, и се сгуших под ръката му. Той ме целуна по челото.

— Обичам те — прошепнах аз, като се надявах да изкопча нещо от него.

Той се обърна и ме погледна. Очите му бяха толкова тъжни.

— Джун — започна той, — мисля, че утре ще помоля да ми бъде назначен друг наставник.

— Не харесваш Киан ли?

Метиъс остана безмълвен за малко. После сниши очи, сякаш го бе срам.

— Днес застрелях един човек на стадиона на изпитанието.

Това бе причината за безпокойството му. Останах смълчана и го оставих да продължи.

Метиъс прокара ръка през косата си.

— Застрелях едно момиче. Тя се беше провалила на изпитанието си и се опита да избяга от стадиона. Киан ми изкрещя да я застрелям… и аз го послушах.

— О! — Тогава не го знаех, но сега съм убедена, че Метиъс е имал чувството, че е застрелял мен. — Съжалявам — прошепнах аз.

Метиъс впери поглед в далечината.

— Малко хора имат добро основание, за да убият — рече той след дълго мълчание. — Повечето го вършат под лош предлог. Просто се надявам никога да не ти се наложи да попадаш в нито една от двете категории.

Споменът избледня, а аз продължавах да стоя вкопчена в призраците на думите му.

Не помръднах през следващите няколко часа. Когато клетвата на републиката започна да звучи, чух хората долу на улиците да я повтарят заедно, но не си дадох труд да стана. Не отдадох чест, когато се спомена името на Електор Примо. Оли седеше до мен, гледаше ме втренчено и изскимтяваше от време на време. Отвърнах на погледа му. Размишлявах и правех изчисления. Трябваше да направя нещо. Мислех си за Метиъс, за родителите ми, после за майката на Дей и братята му. Заразата бе сграбчила всички нас в ноктите си по един или друг начин. Заразата уби родителите ми. Братът на Дей беше инфектиран със заразата. Метиъс разкри истината за заразата и загина. Отне ми хората, които обичах. А зад заразата бе самата република. Страната, с която се гордеех. Страната, която експериментираше и убиваше деца, които са се провалили на изпитанието. Трудови лагери — всички ние сме били заблуждавани. Дали републиката е убивала също и близки на мои състуденти от „Дрейк“, всички тези хора, които са загинали в битка, при нещастен случай или от болести? Какво друго се пазеше в тайна?

Станах, отидох до компютъра и взех чашата си с вода. Вперих безизразен поглед в нея. По някакъв начин гледката от изкривените сенки на пръстите ми върху стъклото ме стресна — напомни ми за окървавените ръце на Дей, за потрошеното тяло на Метиъс. Тази стара чаша бе подарък, вероятно внос от републиканските острови в Южна Америка. Струваше 2150 банкноти. Някой можеше да си купи лекарство срещу заразата с парите, похарчени за тази чаша, от която аз пиех вода. Може би тези острови дори не са на републиката. Може би нищо, на което са ме учили, не е вярно.

Във внезапен пристъп на гняв вдигнах чашата и я запратих към стената. Тя се разби на хиляди искрящи парченца. Останах на място, треперейки.

Ако Метиъс и Дей се бяха срещнали на някое друго място, различно от улиците зад болницата, дали щяха да станат съюзници?

Слънцето промени позицията си. Настъпи следобед. Все още не помръднах от мястото си.

Най-накрая, когато залезът окъпа апартамента ми в оранжево и златисто, аз излязох от транса си. Почистих искрящите парченца счупено стъкло. Облякох се в пълна бойна униформа. Уверих се, че косата ми е безупречно прибрана, че лицето ми е чисто, спокойно и лишено от емоции. В огледалото изглеждах същия човек. Но отвътре бях различна. Бях феномен, който знаеше истината и точно какво да направи.

Щях да помогна на Дей да избяга.

Дей

Тази нощ се опитвах да се измъкна от затвора по следния начин.

С падането на нощта, три дни преди края на живота ми, чух още викове и врява пред килията ми. Патрули, проверяващи за заразата, бяха изолирали напълно Езерния и Алта. Равномерното покачване и спадане на огнестрелния огън, който се чуваше от екраните, ми подсказа, че хората, които живеят в тези сектори, са стигнали до сблъсъци с войниците. Само едната страна имаше преимуществото да разполага с оръжия. Познайте кой печели.

Мислите ми се върнаха към Джун. Поклатих глава, изумен от това колко откровен си позволих да бъда с нея. Чудех се какво ли прави в момента и за какво си мисли. Може би за мен. Ще ми се тя да бе тук. По някакъв начин аз винаги се чувствах по-добре с нея. Сякаш тя можеше напълно да разбере мислите ми, да ми помогне да ги пропъдя, а и винаги можех да се полюбувам на прелестното й лице.

Лицето й ми вдъхваше кураж. Изпитвах проблем да събера смелост без Тес, Джон или мама.

Мислех върху това цял ден. Ако успеех да се измъкна от тази килия и да се въоръжа с жилетката и оръжията на някой войник, можех да избягам от резиденция „Батала“. Вече няколко пъти видях сградата от външната страна. Стените й не бяха толкова гладки, колкото тези на Централната болница, и ако успеех да се измъкна през някой прозорец, щях да мога да се придвижа до страничната й част по перваза, дори и с все още неизлекувания ми крак. Войниците нямаше да успеят да ме последват. Щеше да им се наложи да стрелят по мен от земята или въздуха, но аз бях достатъчно бърз, когато имах опора за краката си и можех да изтърпя болката в ръцете си. Трябваше да намеря начин да освободя и Джон. Идън вероятно вече не бе в резиденция „Батала“, но си спомнях съвсем ясно какво ми каза Джун в първия ден от моето залавяне. Затворникът в 6822. Това трябва да бе Джон… щях да го намеря.

Но първо трябваше да измисля как да се измъкна от тази килия.

Погледнах войниците, наредени до стената и близо до вратата. Четирима на брой. Всеки от тях бе облечен в стандартна униформа: черни ботуши, черна риза с единичен ред от сребърни копчета, тъмносиви панталони, бронежилетка и сребърна лента на ръкава. Всички имаха пушки с обхват за близък бой, а в допълнение и пистолети в кобурите на коланите си. Мислите ми препускаха трескаво. В стая като тази, с четири метални стени, от които могат да рикошират куршуми, с пушките най-вероятно се използваха нещо по-различно от оловни амуниции. Гумени куршуми, може би, за да ме зашеметят, ако се наложи. Дори упойващи патрони. Но не нещо, с което да ме застрелят или което да ги убие.

Прочистих гърлото си. Войниците се обърнаха към мен. Изчаках още няколко секунди, после издадох звук, все едно съм се задавил и превих гръб. Поклатих глава, сякаш за да прочистя мислите си, след което се облегнах на стената и затворих очи.

Войниците бяха нащрек. Един от тях насочи пушката си към мен. Те останаха безмълвни.

Продължих да се преструвам още няколко минути, като издавах задавен звук още два пъти, докато войниците продължаваха да ме наблюдават. После, без предупреждение, симулирах, че ми се повдига и се закашлях.

Войниците се спогледаха. За първи път видях несигурност да проблясва в очите им.

— Какво има? — обърна се рязко към мен войникът със запънатия ударник на пушката.

Не му отговорих. Престорих се, че се опитвам да потисна следващ пристъп.

Друг войник погледна колегата си.

— Може да е заразата.

— Глупости. Медиците вече го прегледаха.

Войникът поклати глава.

— Имал е контакт с братята си. Онзи малкият е пациент, тип „Нула“, нали? Може би медиците не са успели да я открият тогава.

Пациент, тип „Нула“. Знаех си. Отново се направих, че съм се задавил, като едновременно с това се опитах да се извърна настрана от пазачите, за да си помислят, че не желая вниманието им. Поех си въздух и се изплюх на пода.

Пазачите се поколебаха. Най-накрая онзи, със запънатия ударник на пушката, кимна към колегата си.

— Е, не искам да съм наоколо, ако е някаква странна мутация на заразата. Извикай биоекип. Да го заведем в килиите на медицинското крило.

Другият войник кимна и почука на вратата. Чух как се отключва отвън. Войникът в коридора го пусна да излезе и бързо заключи.

Първият войник се приближи към мен.

— Вие, останалите, дръжте пушките си насочени към него — даде команда той през рамо и извади чифт белезници. Престорих се, че не забелязвам как той ме приближава, като се правя на твърде зает с давенето и кашлянето. — Стани.

Той ме хвана за едната ръка и грубо ме издърпа на крака. Изсумтях от болка. Протегна се и освободи едната ми ръка от веригата, после я закопча с белезниците. Не се съпротивлявах. След това освободи и другата ми ръка. Подготви се да я напъха в белезниците.

Внезапно се извъртях и за част от секундата бях свободен. Преди войникът да успее да реагира, се обърнах, издърпах пистолета от кобура му и го насочих право към него. Другите пазачи ме фиксираха с пушките си, но не откриха огън. Не можеха да го сторят, без да уцелят своя колега.

— Кажи на твоите хора да отворят вратата — наредих аз на войника, който държах за заложник.

Той преглътна тежко. Останалите войници не смееха да мигнат.

— Отворете вратата! — извика той. В коридора настъпи суматоха, след което се чуха няколко изцъквания. Войникът ми се озъби: — Навън има цяла дузина пазачи. Няма да успееш.

Аз просто му намигнах.

В мига, в който вратата леко се открехна, сграбчих войника за ризата и го изблъсках до стената. Един от останалите се опита да стреля по мен — приклекнах и се търкулнах по пода. Изстрели просвистяха наоколо. Звукът им бе като от гумени куршуми. Спрях да се търкалям точно навреме, за да спъна един войник и той падна право по гръб. Дори това ме накара да стисна зъби от болка. Проклет да е този подут крак. Бързо се шмугнах през пролуката, преди да успеят да затворят вратата.

Огледах обстановката в коридора само за части от секундата. Пълно бе с войници. Тавански плочи. Завой надясно в края на коридора. На стените пише 4-ти етаж. Войникът, който отвори вратата, бе започнал да реагира — ръката му се бе спуснала към пистолета, сякаш на забавен каданс. Подскочих, оттласнах се от едната стена и улових най-горната част на вратата. Болният ми крак напълно отказа да ме слуша — за малко не паднах на земята. Отекнаха още изстрели. Метнах се към тавана и се вкопчих в металната конструкция, която пресичаше плочките. Стая 6822 — шести етаж. Хвърлих се обратно надолу и ритнах един от войниците в главата със здравия си крак. Той падна и аз се претърколих отгоре му. Усетих как два гумени куршума го уцелиха в рамото. Той изкрещя. Приклекнах и се спуснах по коридора, като избягвах войници и оръжия, изплъзвах се от ръцете, които се опитваха да ме докопат.

Трябваше да стигна при Джон. Ако успеех да го измъкна, щяхме да си помогнем един на друг, за да избягаме. Ако можех…

В този момент нещо тежко ме удари през лицето. Причерня ми. Борех се да възстановя концентрацията си, но усетих, че рухвам на пода. Опитах се да се изправя, но някой отново ме повали на земята и от острата болка гърбът ми получи спазъм. Някакъв войник сигурно ме бе ударил с приклада на пушката си. Усетих как ръце притискат краката и рамената ми. Изпъшках и всичкият въздух излезе от гърдите ми.

Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да обърна внимание на подробностите. Главата ми се замая. Имах чувството, че ще припадна.

Чух познат глас над себе си — на командир Джеймсън.

— Какво, по дяволите, става тук! — Тя продължи да крещи на войниците си. Постепенно зрението ми се възвърна. Осъзнах, че все още се боря да се измъкна от хватката на войника.

Една ръка ме сграбчи за брадичката. Внезапно погледнах директно в очите на командир Джеймсън.

— Смешен опит — каза тя. Хвърли поглед към Томас, който й отдаде чест. — Томас. Отведи го обратно в килията му. И сложи квалифицирани стражи на пост поне този път. — Тя пусна брадичката ми и потърка облечените си в ръкавици ръце. — Искам сегашните пазачи да бъдат освободени от длъжност и изхвърлени от патрула ми.

— Да, госпожо. — Томас отново отдаде чест, след което започна да реве заповеди.

Свободната ми ръка бе закопчана в белезниците, които все още висяха на другата ми китка. С периферното си зрение виждам още един облечен в черно висш офицер да стои до Томас. Джун. Глътнах си езика от страх. Тя присви очи към мен. В ръката й видях пушката, с която ме удари.

С викове и ритници ме върнаха в килията. Джун стоеше наблизо, докато войниците ме оковаваха за стената. После, след като те се отдръпнаха, тя се наведе близо до лицето ми.

— Горещо ти препоръчвам повече да не опитваш да правиш така.

В очите й се четеше единствено студена ярост. Командир Джеймсън се усмихна до вратата. Томас наблюдаваше със сериозно изражение.

Тогава Джун отново се наведе и прошепна в ухото ми:

— Недей повече да се опитваш да го правиш, защото няма да успееш сам. Ще ти е нужна помощта ми.

Опитах се да не променям изражението си, но за секунда сърцето ми спря да бие. Помощ? Джун иска да ми помогне? Момичето, което току-що ме нокаутира в коридора и за малко не ме прати в безсъзнание. Дали не се опитва да ме вкара в клопка? Или пък наистина говореше сериозно?

Джун се отдръпна от мен в мига, в който изрече последната дума. Аз се преструвах, че съм разгневен, сякаш тя ми е прошепнала нещо оскърбително. Командир Джеймсън повдигна брадичка.

— Добра работа, агент Ипарис. — Джун бързо отдаде почест. — Последвай Томас до фоайето и аз ще се срещна с вас там.

Джун и капитанът си тръгнаха. Останах сам с командир Джеймсън и нова смяна войници, разположени близо до вратата на килията.

— Господин Уинг — обърна се тя към мен след малко. — Опитът ви тази нощ бе впечатляващ. Вие наистина сте толкова гъвкав, колкото агент Ипарис твърдеше. Жал ми е да видя как такива умения се похабяват от безполезни престъпници, но животът не е справедлив, нали? — Тя ми се усмихна. — Бедното момче. Наистина си вярвал, че можеш да се измъкнеш от една военна крепост, нали?

Командир Джеймсън се приближи до мен, наведе се и опря лакът на коляното си.

— Нека ти разкажа една кратка история. Преди години хванахме един млад ренегат, който много приличаше на теб. Смел и безразсъден, непокорен по един глупав начин и не по-малко създаващ главоболия. Той също се опита да избяга преди насрочената дата за екзекуцията си. Знаеш ли какво се случи с него, господин Уинг? — Тя се пресегна, сложи ръка на челото ми и го бутна назад, докато не опря главата ми в стената. — Онова хлапе стигна чак до стълбището, преди да го хванем. Когато дойде денят за екзекуцията му, съдът ми даде разрешение да го убия лично, вместо да го изправяме пред наказателния взвод. — Ръката й се стегна върху челото ми. — Мисля, че той щеше да предпочете да го разстрелят.

— Някой ден ти ще умреш по по-лош начин от него — отвърнах отсечено.

Командир Джеймсън се изсмя.

— Злобничък си до последно, а? — Тя пусна главата ми и наклони брадичката ми с пръст. — Хубавото ми момче, какво приятно забавление си само.

Присвих очи. Преди да успее да ме спре, аз се отскубнах от хватката й и забих дълбоко зъби в ръката й. Тя изпищя. Захапах я колко мога по-силно, докато не усетих вкуса на кръв. Командир Джеймсън ме блъсна в стената. При удара захапката ми се разтвори. Тя стисна ръката си и подскочи, гърчеща се от болка, докато аз примигнах, борейки се да запазя съзнание. Двама войници се опитаха да й помогнат, но командирът ги отблъсна.

— С нетърпение очаквам екзекуцията ти, Дей — изръмжа към мене тя. От ръката й капеше кръв. — Ще отброявам минутите! — След което бясна си тръгна, като трясна вратата след себе си.

Затворих очи и зарових глава в ръцете си, за да не може никой да вижда лицето ми. Усетих кръв по езика си — потреперих от металния вкус. Не съм дръзвал да помисля за деня на екзекуцията си. Какво ли е усещането да се изправиш пред наказателния взвод без никакъв възможен изход? Мислите ми блуждаеха и след това се спряха на това, което ми бе прошепнала Джун. Няма да успееш сам. Ще ти е нужна помощта ми.

Тя трябва да е открила нещо — кой наистина е убил брат й или друга истина за републиката. Вече нямаше причина да ме мами… аз нямах какво да губя, а тя нямаше какво да печели. Изчаках тази мисъл да попие в съзнанието ми.

Един агент на републиката щеше да ми помогне да избягам. Щеше да ми помогне да спася братята си. Сигурно започвах да полудявам.

Джун

В „Дрейк“ се научих, че най-добрият начин да пътуваш незабелязано през нощта е, като се придвижваш по покривите. На практика съм невидима на такава височина — хората под мен бяха приковали вниманието си върху улиците — и освен това, там, горе, имах най-добрата гледка към мястото, за което се бях запътила.

Тази вечер се отправих към пограничната зона между Езерния и Алта, където участвах в схватка по скизбокс с Киеде. Трябваше да я открия сега, преди да ми се наложи да се върна на сутринта в резиденция „Батала“, за да прегледам с командир Джеймсън детайлите от нескопосаното бягство на Дей. Киеде щеше да бъде най-добрият ми съюзник за предстоящата екзекуция на Дей.

Малко след полунощ се облякох цялата в черно. Черни обувки за катерене. Тънко пилотско яке. Ножове на колана. Малка, черна раница, пристегната на рамената ми. Не взех пистолетите си — не исках, за да не успеят да ме проследят до заразените сектори.

Катерех се към върха на небостъргача, докато не се озовах сама на покрива, а вятърът пищеше навсякъде около мен. Усещах влагата във въздуха. На няколко от терасите все още има пасящи животни. Тази гледка ме накара да се запитам дали съм живяла над подземен месокомбинат през цялото това време. Оттук можех да видя целия център на Лос Анджелис, както и много от заобикалящите го сектори, а също и тънката ивица земя, която отделяше огромното езеро от Тихия океан. Лесно е да посочиш къде богаташките сектори граничат с най-бедните — там, където постоянната електрическа светлина отстъпваше място на блещукащи фенери, открити огньове и парни електроцентрали.

Използвах линомет2, за да свържа тънък кабел между две сгради. След това безшумно се плъзвах от небостъргач до небостъргач, докато не се озовах далеч извън Батала и Рубинения сектор. Оттук придвижването стана по-трудно. Сградите не бяха толкова високи, а покривите бяха порутени, при някои дори съществуваше опасност от срутване, ако бъдат блъснати с твърде голяма сила. Подбирах внимателно целите си. На няколко пъти бях принудена да насоча линомета под равнището на покрива, а след това да се изкатеря до върха в момента, в който се добера оттатък. Докато стигна до покрайнините на Езерния сектор, усетих, че пот се стича по врата и гърба ми.

Краят на езерото бе само на няколко пресечки разстояние. Когато огледах щателно целия сектор, видях червени ленти да ограждат почти всяка пресечка, както и войници от патрулите, проверяващи за заразата, с противогази и черни наметала, са застанали на всеки уличен ъгъл. Знакът Х бе поставен на безброй врати на еднотипни къщи. Видях един патрул, който върви от врата на врата и се преструва, че прави още едно рутинно прочистване. Подозирах, че в момента раздават малки количества от лекарства, точно както бе казал Метиъс, и след още няколко седмици тази зараза магически щеше да изчезне. Полагах усилия да не поглеждам към къщата на Дей. Сякаш тялото на майка му все още лежеше на улицата.

Отне ми още десет минути, за да стигна до мястото, извън Езерния, където бях срещнала Дей. Тук покривите бяха твърде крехки за моя линомет. Внимателно и бавно се спуснах на земята — бях подвижна, но не можех да се сравня с Дей, — и се придвижвах по сенчестите алеи до брега на езерото. Мокър пясък скърцаше под краката ми.

Минах през задните улички, като внимавах да избягвам уличното осветление, уличните полицаи и безкрайната улична тълпа. Дей ми беше споменал веднъж, че се е запознал с Киеде тук, в някакъв бар, на ръба между Алта и Зимния. Сега оглеждах района, докато се придвижвах. От покривите видях, че имаше дузина барове, които отговаряха на местоположението и описанието му — оттук на земята успях да преброя девет такива.

Няколко пъти се спирах в някоя уличка, за да събера мислите си. Ако ме хванеха тук и някой откриеше какво върша, вероятно щяха ме убият. Без да задават въпроси. Тази мисъл накара сърцето ми да се разтупти по-силно.

Но тогава си спомних думите на брат си, залютя ми на очите и стиснах зъби. Бях стигнала твърде далеч, за да се връщам назад.

Обиколих няколко бара без особен късмет. Всичките изглеждаха по един и същ начин — бледа светлина от фенери, пушек и хаос, от време на време схватка по скизбокс в някой тъмен ъгъл. Проверих всеки двубой, макар и да си бях научила урока да стоя достатъчно надалеч от кръговете. Питах всеки барман дали познава момиче с татуировка от пълзящи цветя. Киеде я нямаше никъде.

Мина около час.

И тогава я открих. Всъщност тя ме намери. Дори не получих възможност да вляза в бара.

Едва бях излязла от близката уличка и се отправих към страничната врата на заведението, когато усетих нещо да прелетява покрай рамото ми. Кама. Мигновено отскочих от пътя — очите ми се стрелнаха нагоре. Някой скочи от втория етаж, хвърли се към мен и блъсна и двама ни към сенките. Гърбът ми се удари в стената. Инстинктивно посегнах към ножа в колана си, преди да видя кой е нападателят.

— Това си ти.

Момичето срещу мен изглеждаше бясно. Уличните светлини отразяваха татуировката й от пълзящи цветя и тежък, черен грим очертаваше очите й.

— Добре — започна Киеде. — Знам, че ме търсиш. Толкова много искаш да ме намериш, че обикаляш из баровете в Алта повече от час. Какво искаш? Повторен мач или нещо такова?

Тъкмо смятах да отговоря, когато забелязах движение в сенките зад Киеде. Замръзнах на място. Някой друг бе тук с нас.

Когато Киеде видя как очите ми се стрелнаха встрани, повиши тон:

— Стой настрана, Тес — извика тя. — Не искаш да виждаш това.

— Тес? — присвих очи към тъмнината. Фигурата, застанала там, бе малка, с деликатна форма и разчорлена плитка. Големи, светли очи се взираха в мен иззад Киеде. Осъзнах, че горя от желание да се усмихна — знаех, че Дей ще се зарадва много на тази новина.

Тес пристъпи напред. Изглеждаше достатъчно здрава, макар че под очите й се бяха появили тъмни кръгове. Вълна от срам ме заля, когато видях подозрителния поглед, изписан на лицето й.

— Здравей — обади се тя. — Как е Дей? Добре ли е?

Кимнах.

— Засега. Радвам се да видя, че и ти също си добре. Какво правиш тук?

Тя ми се усмихна предпазливо, а после погледна неспокойно към Киеде. Момичето с татуировката й хвърли ядосан поглед и ме притисна по-силно към стената.

— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на този въпрос?

Тес сигурно се е присъединила към патриотите. Пуснах ножа си на земята. След което показах празните си ръце и на двете.

— Тук съм, за да преговарям с вас. — Срещнах погледа й със спокойни очи. — Киеде, имам нужда от помощта ти. Трябва да говоря с патриотите.

Това я хвана неподготвена.

— Какво те кара да мислиш, че съм патриот?

— Работя за републиката. Знам доста неща, такива, които може да те изненадат.

Киеде присви очи.

— Нямаш нужда от моята помощ. Лъжеш. Ти си войник от републиката и предаде Дей. Защо да ти се доверяваме?

Пресегнах се назад, отворих ципа на раницата си и извадих дебела пачка с банкноти. Тес ахна съвсем тихичко.

— Искам да ви дам това — отвърнах аз и подадох парите на Киеде. — Искам да ме изслушаш, а не разполагам с много време.

Киеде прелисти банкнотите със здравата си ръка и изпробва една на вкус с върха на езика си. Другата й ръка бе обвита в стегната отливка. Внезапно се запитах дали Тес не бе превързала ръката й. Сигурно бе полезна за патриотите.

— Съжалявам за това, между другото — казах аз и посочих ръката на Киеде. — Сигурна съм, че разбираш защо го направих. Раната, която ти ми нанесе, още не е зараснала.

Киеде се изсмя сухо.

— Все тая — поне сега патриотите се сдобиха с още един медик. — Тя потупа отливката си и намигна на Тес.

— Радвам се да го чуя — казах аз и огледах косо Тес. — Грижи се добре за нея. Тя го заслужава.

Киеде продължи да проучва лицето ми още известно време. Най-накрая ме пусна и кимна към колана ми.

— Хвърли оръжията си.

Не се опитах да споря. Извадих четири ножа от колана си, бавно й ги показах и ги пуснах върху настилката на уличката. Киеде ги изрита извън обсега ми.

— Имаш ли проследяваща екипировка? — попита тя. — Някакви подслушвателни устройства?

Оставих Киеде да провери двете ми уши и устата.

— Ако чуя дори и две стъпки да идват към нас — ще те убия на място. Разбра ли?

Кимнах.

Киеде се поколеба, после свали ръка и ни отведе по-навътре в сенките на уличката.

— Няма начин да те заведа при някой от патриотите — каза тя. — Нямам ти достатъчно доверие. Можеш да говориш с нас и ще видим дали съобщението ти си заслужава да бъде предадено.

Питам се колко голяма бе операцията на патриотите.

— Съгласна съм.

Започнах да разказвам на Киеде и Тес всичко, което бях открила. Започнах с Метиъс, разказах за смъртта му. За това как издирвах и открих Дей и какво се бе случило, когато го предадох на властите. Какво бе сторил Томас на Метиъс. Но не й споменах защо родителите ми са загинали или какво ми разкри Метиъс в записките в своя блог. Срамувах се твърде много, за да го заявя директно в лицето на двама души, които живеят в бедняшките сектори.

— Значи приятелят на брат ти го е убил, а? — Киеде тихичко подсвирна. — Затова че е открил, че републиката е убила родителите ви? И Дей е бил натопен?

Равнодушният тон на Киеде ме ядоса, но реших да го подмина.

— Да.

— Дааа, това е тъжна история. Кажи ми какво общо има тя с патриотите.

— Искам да помогна на Дей да избяга преди екзекуцията си. И дочух, че патриотите се опитват да го вербуват. Предполагам, че не искате Дей да умре. Може да постигнем споразумение.

Гневът в очите на Киеде се бе превърнал в скептицизъм.

— Значи искаш да си отмъстиш за смъртта на брат си или нещо подобно? Ще обърнеш гръб на републиката заради Дей?

— Искам справедливост. И искам да освободя момчето, което не е убило брат ми.

Киеде изсумтя невярващо.

— Животът ти е прекрасен. Хубавичко си се настанила в уютен апартамент в някой богаташки сектор. Нали знаеш, че ако републиката разбере, че си говорила с мен, ще те изправят пред наказателния взвод. Точно като Дей.

При споменаването на Дей, изправен пред отряда за разстрели, ме побиха студени тръпки по гърба. С бялото на окото си видях, че и Тес също потрепери.

— Знам. Ще ми помогнеш ли?

— Държиш на Дей, нали? — попита Киеде.

Надявах се тъмнината да прикрие надигащата се руменина по бузите ми.

— Това е без значение.

Тя се изсмя.

— Каква шега само! Горкото, малко, богаташко момиченце се влюбило в най-известния престъпник в републиката. А нещата са и още по-лоши, тъй като ти си причината той да се намира там като начало. Нали?

Запази спокойствие.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах повторно.

Киеде сви рамена.

— Винаги сме искали Дей. Той би бил перфектният контрабандист. Но ние не сме в бизнеса с вършенето на добри дела. Ние сме професионалисти, имаме дълъг дневен ред и в него не се включват благотворителни проекти. — Тес отвори уста, за да протестира, но Киеде й даде знак да мълчи. — Дей може и да е популярна фигура тук, на улицата, но той все пак е един човек. Какво ще спечелим ние? Просто удоволствието от това, че ще се присъедини към нас ли? Патриотите няма да рискуват живота на дузина хора, само за да освободят един-единствен престъпник. Безполезно е.

Тес въздъхна. Размених погледи с нея и разбрах, че напразно се е опитвала да убеди Киеде да го направи, още щом Дей е бил арестуван. Вероятно това бе и първопричината Тес да се бе присъединила към патриотите — да ги моли да спасят Дей.

— Знам. — Свалих раницата си и я хвърлих на Киеде. Тя не я отвори. — Ето защо ви донесох това. Вътре има двеста хиляди банкноти. Едно скромно състояние. Това са парите от наградата ми за залавянето на Дей и би трябвало да са достатъчно възнаграждение за вашата помощ. — Гласът ми се сниши. — Добавих и електробомба. Трето ниво. Струва шест хиляди банкноти. За две минути ще извади от строя всички оръжия в радиус от километър. Сигурна съм, че знаеш колко е трудно да се сдобиеш с такава на черния пазар.

Киеде отвори раницата и разгледа съдържанието й. Не каза нищо, но разпознах удоволствието, което изпита, по езика на тялото й, начина, по който се прегърби жадно над банкнотите и прокара здравата си ръка по релефната им повърхност. Тя изсумтя доволно, когато стигна до електробомбата и очите й се ококориха, когато повдигна металната сфера, за да я огледа внимателно. Тес я наблюдаваше с надежда в очите.

— Това са джобни пари за патриотите — заяви Киеде, след като приключи, — но ти си права — може да е достатъчно, за да убеди шефа ми да ми позволи да ти помогна. Но как да сме сигурни, че това не е капан? Ти предаде Дей на републиката. Ами ако лъжеш и мен?

Джобни пари ли? Патриотите явно имаха доста дълбоки джобове. Но аз просто кимнах.

— Имаш право да ми нямаш доверие — отговорих. — Но помисли за това по следния начин. Можеш веднага да си тръгнеш с двеста хиляди банкноти и доста полезно оръжие, без въобще да си помръднеш пръста, за да ми помогнеш. Доверявам се на теб и патриотите. Умолявам ви и вие да ми се доверите.

Киеде пое дълбоко въздух. Усетих, че все още не бе убедена.

— А какво имаш наум?

Сърцето ми прескочи. Искрено й се усмихнах.

— Всичко по реда си. Братът на Дей — Джон. Планирам да му помогна да избяга утре вечер. Не по-рано от единадесет вечерта и не по-късно от единадесет и половина. — Киеде ме погледна недоверчиво, но аз не й обърнах внимание. — Инсценирана смърт — ще твърдя, че Джон е инфектиран със заразата. Ако успея да му помогна да избяга от резиденция „Батала“ утре вечер, ще имам нужда от теб и няколко патриоти, за да го изведете от сектора. Да го пазите.

— Ще бъдем там, ако успееш.

— Добре. Сега с Дей очевидно ще бъде по-сложно. Екзекуцията му ще се изпълни след две вечери, точно в шест следобед. Десет минути преди това аз ще съм първата, която ще го отведе до двора за разстрел. Разполагам с идентификационна карта с охранителен достъп — би трябвало да успея да измъкна Дей през един от шестте задни изхода в източния коридор. Докарай патриоти, които да ни чакат там. Очаквам тълпа от около поне две хиляди души да се появи за екзекуцията, което ще рече, че ще има екип от най-малко осемдесет охранители. Задните изходи трябва да бъдат охранявани, колкото се може по-слабо. Направете нещо — каквото и да е, — за да се уверите, че повечето от войниците ще трябва да отидат да помагат там. Ако в първата пресечка покрай резиденция „Батала“ няма много охрана, ще имате достатъчно преднина, за да избягате.

Киеде повдигна вежди.

— Ти си самоубийца. Знаеш ли колко невъзможно звучи това?

— Да — направих кратка пауза. — Но нямам кой знае какъв избор.

— Е, продължавай тогава. Ами площадът?

— Ще отвлечем вниманието им. — Очите ми се спряха върху Киеде. — Създайте възможно най-голям хаос на площад „Батала“. Достатъчно безредици, че да принудите повечето войници, които пазят задните изходи, да излязат на площада и да помагат при удържането на тълпата — дори само за няколко минути. Затова може да ви помогне електробомбата. Активирайте я във въздуха и ще разклати земята в резиденция „Батала“ и около нея. Не би трябвало да нарани никой, но със сигурност ще породи паника. И ако оръжията в района са извадени от строя, те не могат да стрелят по Дей, дори и ако го видят да бяга по покрива. Ще им се наложи да го гонят или да опитат късмета си с не толкова точните електрошокови оръжия.

— Добре, гений — изсмя се Киеде с малко повечко сарказъм. — Нека обаче те попитам следното. Как, по дяволите, ще измъкнеш Дей от сградата? Да не мислиш, че ще си единственият войник, който ще го ескортира до мястото за разстрел? Други войници вероятно ще бъдат разположени от двете ти страни. По дяволите, цял патрул може да се присъедини към теб.

Усмихнах й се.

— Ще има други войници. Но кой е казал, че няма да са дегизирани патриота?

Тя не ми отговори, не и с думи. Но видях усмивка да се разстила по лицето й и осъзнах, че макар и да ме смята за луда, също така е и съгласна да помогне.

Дей

Две нощи преди датата, определена за екзекуцията ми, сънувах безброй сънища, докато се опитвах да подремна, подпрян на стената на килията си. Първите няколко не ги помня. Те се смесваха в една объркана мътилка от познати и непознати лица — нещо, което звучеше като смеха на Тес или като гласа на Джун. Всички те се опитваха да говорят с мен, но аз не разбирах никой от тях.

Помнех обаче последния сън, преди да се събудя.

Един ведър следобед в Езерния сектор. Бях на девет. Джон бе на тринадесет, започнал да навлиза във фазата на акселерацията. Идън бе само на четири, седеше върху стълбите на входната ни врата и наблюдаваше как с Джон играехме уличен хокей. Дори на тази възраст Идън бе най-интелигентният от трима ни и вместо да се присъедини към нас, бе предпочел да седи там и да човърка части от стар турбинен двигател.

Джон запрати смачкана хартиена топка към мен. Едва успях да я спра с дръжката на метлата си.

— Подаваш твърде надалеч — протестирах аз.

Джон просто се ухили.

— Ще са ти нужни по-добри рефлекси, ако искаш да издържиш физическата част на изпитанието.

Подадох хартиената топка към него, колкото мога по-силно. Тя мина като снаряд покрай Джон и се удари в стената зад него.

— Ти си успял да издържиш изпитанието си въпреки рефлексите си.

— Нарочно пропуснах тази топка. — Джон се изсмя, докато се обръщаше и тичаше до топката. Хвана я, преди вятърът да я отвее. Няколко минувачи за малко не стъпиха отгоре й. — Не исках да пречупя напълно егото ти.

Денят бе хубав. Джон наскоро бе назначен на работа в местната парна електроцентрала. За да го отпразнуваме, мама продаде една от двете си рокли, както и подбрани стари тенджери, и прекара цялата изминала седмица, взимайки смените на някои от своите колеги. Допълнителните пари бяха достатъчни, за да купи цяло пиле. В момента тя бе вътре и го приготвяше — а миризмата на месо и бульон бе толкова хубава, че държахме вратата леко открехната, за да усетим полъха му дори и тук отвън. Джон обикновено не бе в такова добро настроение. Възнамерявах да се възползвам максимално.

Джон ми подаде топката. Аз я поех с метлата си и му я върнах. Играехме бързо и яростно през следващите няколко минути, като нито един от двама ни не пропускаше и понякога правихме толкова абсурдни скокове, за да стигнем до топката, че Идън се заливаше от смях. Миризмата на пилешко изпълваше въздуха. Днес дори не бе горещо — всъщност времето бе идеално. Спрях се за секунда, когато Джон изтича да вземе топката. Опитах се да запомня този ден в ума си като на снимка.

Подавахме си топката още известно време. После аз направих грешка.

Уличен полицай мина по нашата уличка, докато се приготвях да върна топката на Джон. С периферното си зрение видях Идън да се изправя на стълбите. Дори Джон видя служителя на закона преди мен и вдигна ръка, за да ми даде знак да спра. Но вече бе твърде късно. Вече бях замахнал и топката удари полицая право в лицето.

Тя, разбира се, отскочи — направена бе от съвсем безвредна хартия, — но това бе достатъчно, за да накара служителят на закона да се спре на място. Очите му се стрелнаха към мен. Замръзнах.

Преди някой от нас да успее да помръдне, полицаят извади нож от ботуша си и закрачи към мен.

— Мислиш, че това може да ти се размине ли, момче? — извика той, вдигна ножа си и се подготви да ме удари през лицето с дръжката му. Вместо да се свия от страх, аз го погледнах злобно и не отстъпих назад.

Джон изтича до полицая, преди той да е стигнал до мен.

— Господине! Господине! — Джон се хвърли пред мен и вдигна ръце пред полицая. — Съжалявам за това — извини се той. — Това е Даниел, малкият ми брат. Той не го направи нарочно.

Полицаят изблъска Джон от пътя си. Дръжката на ножа му ме цапардоса през лицето. Паднах на земята. Идън изпищя и влезе вътре. Прокашлях се и се опитах да изплюя мръсотията, с която бе пълна устата ми. Не можех да говоря. Полицаят се приближи и ме ритна в хълбока. Очите ми се ококориха. Свих се в ембрионална поза.

— Спрете, моля ви! — Джон отново се втурна към полицая и застана твърдо между двама ни. Успях да зърна нашата веранда от мястото, където лежах на земята. Майка ми бе излязла от входа, а Идън бе скрит зад нея. Тя отчаяно викаше към полицая. Джон продължаваше да го моли.

— Аз… аз ще ви платя. Нямаме много, но можете да вземете каквото поискате. Моля ви. — Джон наведе ръка и ме хвана. Той ми помогна да се изправя на крака.

Полицаят спря и обмисли предложението на Джон. После погледна майка ми.

— Ти там — провикна се той. — Отиди да ми донесеш каквото имате. И се погрижи да отгледаш по-добре джеремето си.

Джон ме избута още по-назад зад себе си.

— Той не го направи нарочно, сър — повтори той. — Майка ми ще го накаже за поведението му. Той е малък и не е много разумен.

Майка ми излезе навън няколко секунди по-късно с платнен вързоп. Полицаят го отвори и провери всяка банкнота. Видях, че това са почти всичките ни пари. Джон остана безмълвен.

След малко полицаят отново уви парите и ги пъхна в джоба на жилетката си. Отново погледна към майка ми.

— Пиле ли готвиш там вътре? — попита той. — Доста луксозно ядене за семейство като вашето. Често ли обичаш да пилееш пари?

— Не, сър.

— Тогава ми донеси и пилето — заяви полицаят.

Мама бързо влезе вкъщи. Върна се със здраво завързана чанта с пилешко месо, подплатена с парцали. Полицаят я взе, метна я през рамо и ми хвърли още един възмутен поглед.

— Улични джеремета — измърмори той. После ни остави зад гърба си. Уличката отново притихна.

Джон се опита да успокои мама, но тя просто подмина думите му и му се извини за изгубената храна. Не ме погледна. След малко бързо се прибра, за да се погрижи за Идън, който бе започнал да плаче.

Джон се завъртя и застана срещу мен. Хвана ме за рамената и здраво ме разтърси.

— Никога вече не прави така, чуваш ли? Да не си посмял.

— Не съм искал да го ударя! — изревах аз.

— Имам предвид начина, по който го гледаше. Имаш ли въобще някакъв акъл? Никога не бива да гледаш така полицай, разбираш ли? Искаш да избият всички ни заради теб ли?

Бузата ми все още пареше от дръжката на ножа, а стомахът ме болеше от ритника на полицая. Измъкнах се от хватката на Джон.

— Нямаше нужда да се застъпваш за мен — отсякох аз. — Можех да се оправя и сам. Щях да се съпротивлявам.

Джон отново ме сграбчи:

— Ти си напълно откачен. Слушай ме много добре. Никога няма да се съпротивляваш. Никога. Правиш, каквото ти каже полицаят и не спориш с него. По-скоро ще умра, отколкото да им позволя да те наранят. Разбра ли?

Опитах се да измисля нещо умно, с което да отвърна, но за мое смущение очите ми се насълзиха.

— Ами съжалявам, че остана без пиле — изтърсих аз.

Думите ми накараха Джон леко да се усмихне.

— Ела тук, момче. — Той въздъхна и ме прегърна. Сълзи се стичаха по бузите ми. Срамувах се от тях и се опитах да не издавам никакъв звук.

Не съм суеверен, но когато се събудих от този сън, от този болезнено ясен спомен за Джон, имах най-ужасяващото усещане в гърдите си.

По-скоро ще умра, отколкото да им позволя да те наранят.

И изпитах внезапен страх, че по един или друг начин казаното в съня ми ще се сбъдне.

Джун

08:00 ч. Рубинен сектор.

17ºC на открито.

Дей щеше да бъде екзекутиран утре вечер.

Томас се появи на вратата ми. Покани ме на сутрешна прожекция на „Величието на знамето“, преди да се явим в резиденция „Батала“.

— Чух добри отзиви. Разказвало се за момиче от републиката, което залавя шпионин на колониите — обясни ми той.

Съгласих се. Ако щях да помагам на Джон да избяга тази нощ, по-добре да се уверя, че Томас е спокоен за нашите взаимоотношения. Нямаше нужда да става мнителен.

Първите признаци на приближаващия ураган, петия за тази година, се проявиха веднага след като Томас и аз излязохме на улицата — зловещ вихър, леденостуден порив, който разбъркваше иначе влажния въздух. Птиците бяха неспокойни. Бездомните кучета си бяха намерили подслон. По-малко мотоциклети и автомобили минаваха по улиците. Камиони доставяха допълнителни контейнери с питейна вода и консервирана храна на жителите на небостъргача. Осигуряваха се също торби с пясък, лампи и преносими радиопредаватели. Дори стадионите, на които се провеждаше изпитанието, бяха отложили програмата за изпита в деня, в който се очакваше бурята.

— Предполагам, че си развълнувана от случващото се — каза ми Томас, докато влизахме в киносалона един след друг. — Малко остана.

Кимнах и се усмихнах. Днес хората бяха запълнили всички места в залата, въпреки ветровитото време и предстоящите прекъсвания на тока. Пред нас се извисяваше гигантският куб на киносалона — прожекционен екран с четири страни, всяка, от които бе насочена към отделните сектори със седалки. Докато чакахме, по него вървеше непрестанен поток от реклами и последните новини.

— Не мисля, че развълнувана е най-точната дума — отговорих аз. — Но трябва да призная, че го очаквам с нетърпение. Знаеш ли подробности как ще протече?

— Ами знам, че ще контролирам войниците на площада. — Томас бе приковал вниманието си върху въртящите се реклами — от нашата страна вървеше яркото и безвкусно: „Предстои ли скоро детето ви да се яви на изпитанието? Изпратете го в «Изпитания Ейс» за безплатна подготвителна консултация!“. — Кой знае какво може да направи тълпата. Сигурно вече се събират. Колкото до теб — вероятно ще си вътре. Ще ескортираш Дей до двора. Командир Джеймсън ще ни каже повече, когато настъпи моментът.

— Много добре.

Позволих си отново да премисля плановете си, детайли минаваха през ума ми от момента, в който снощи се срещнах с Киеде. Нужно ми бе време да й предам униформи преди екзекуцията — време и за да помогна на няколко от патриотите да се вмъкнат вътре. Не се наложи да убеждавам дълго командир Джеймсън да ми позволи да ескортирам Дей, а дори и Томас сякаш уважаваше желанието ми.

— Джун. — Гласът на Томас ме извади от мислите ми.

— Да?

Той ме погледна странно и леко се намръщи, сякаш току-що си бе спомнил нещо.

— Снощи не си беше вкъщи.

Запази спокойствие. Леко се усмихнах, а после отново погледнах небрежно екрана.

— Защо ме питаш?

— Ами снощи се отбих до апартамента ти посред нощ. Дълго време чуках на вратата, но ти не отговори. Стори ми се, че Оли е вътре, и затова реших, че не си била на пистата. Къде беше?

Погледнах спокойно Томас.

— Не можах да заспя. Отидох на покрива за малко и наблюдавах улиците.

— Не си взела слушалката със себе си. Опитах да ти се обадя, но се чуваше само статичен шум.

— Наистина ли? — поклатих глава. — Връзката сигурно е била лоша, защото си я бях сложила. Снощи беше доста ветровито.

Той кимна.

— Днес сигурно си изморена. По-добре да кажеш на командир Джеймсън, ако не искаш да те натоварва твърде много.

Този път се намръщих на Томас. Обърни въпросите на обратно.

— Какво си правил пред вратата ми посред нощ? Нещо спешно ли е било? Не съм пропуснала нещо от командир Джеймсън, нали?

— Не, не. Нищо подобно. — Томас се усмихна смутено и прокара пръсти през косата си. Не можех да проумея как човек с изцапани от кръв ръце може да изглежда толкова безгрижно. — Честно казано и аз не можах да заспя. Не спирах да си мисля колко разтревожена трябва да си. Реших да те изненадам.

Потупах го по ръката.

— Благодаря. Но ще се оправя. Ще екзекутираме Дей утре и след това ще се почувствам много по-добре. Точно както ми каза. Малко остава.

Томас щракна с пръсти.

— О, това е другата причина, поради която исках да те видя снощи. Не би трябвало да ти казвам… трябваше да е изненада.

Изненадите не ме радваха особено в момента. Но се престорих на развълнувана.

— Каква е тя?

— Командир Джеймсън го предложи, а и накара съдът да го одобри. Тя все още е ядосана на Дей за това, че я ухапа по ръката, когато се опита да избяга.

— Накарала е съдията да одобри какво?

— А, ето го и съобщението. — Томас погледна киноекрана и ми посочи рекламата, която точно започваше. — Преместихме датата на екзекуцията на Дей.

Рекламата не бе нищо повече от дигитален флаер, едно-единствено изображение. Изглеждаше тържествено, с тъмносин текст и снимки на нашарен в зелено и бяло фон. По средата му видях снимката на Дей.

Всичкият въздух излезе от гърдите ми. Погледнах Томас.

— Днес ли?

Той се ухили.

— Не е ли чудесно? Няма нужда да се тормозиш още цял един ден.

Опитах се да звуча развеселено.

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

Но мислите ми закипяха от нарастващата паника. Това можеше да значи толкова много неща. Фактът, че командир Джеймсън е убедила съда да премести екзекуцията му с цял ден напред, бе необичаен сам по себе си. Сега той щеше да се изправи пред наказателния взвод само след осем часа, веднага след като слънцето започне да залязва. Нямаше да мога да измъкна Джон — целият ден ще бъде прекаран в подготовка по екзекуцията на Дей. Дори часът бе сменен. Днес патриотите можеше и да не успеят да се срещнат с мен. Нямаше да имам време да им занеса униформи.

Не можех да помогна на Дей да избяга.

Но това не бе всичко. Командир Джеймсън бе решила да не ми каже за това. Ако Томас е знаел снощи, това означаваше, че тя го бе информирала вчера вечерта най-късно, преди да го отпрати към вкъщи. Защо не ми е казала? Би трябвало да смята, че ще се радвам да науча, че Дей ще умре двадесет и четири часа по-рано от заплануваното. Освен ако не подозира нещо. Може би е искала да ме заблуди, за да тества каква ще бъде реакцията ми. Дали Томас не пазеше нещо в тайна? Дали неведението относно плана не е просто маска, която да прикрие истината — или пък командир Джеймсън държеше и него на тъмно?

Филмът започна. Бях благодарна, че няма да ми се налага да говоря с Томас и ще мога да размишлявам мълчаливо.

Налагаше се промяна в плановете. Иначе момчето, което не бе убило брат ми, щеше да умре довечера.

Дей

Новото време, определено за екзекуцията ми, настъпи без фанфари, но от време на време се чуваше трясъкът на някоя гръмотевица извън сградата. Не че можех да видя бурята от килията си, разбира се, заради тези голи стоманени стени, охранителните камери и нервните войници — затова можех само да предполагам как изглежда небето.

В 6:00 сутринта войниците махнаха оковите ми и ме освободиха от веригата на стената на моя затвор. Това бе традиция. Преди провъзгласените за престъпници да застанат пред наказателния взвод, от резиденция „Батала“ излъчваха кадри с тях по всички джъмботрони на площада. Освобождават те от оковите ти, за да имаш възможност да направиш нещо забавно. Виждал съм го преди това — а зрителите на площада го обожават. Обикновено нещо се случва: решимостта на престъпника започва да се пречупва и той умолява пазачите, или се опитва да сключи сделка, или да спечели отсрочка, а понякога дори се опитва да избяга. Никой никога не е успял. Предават картина с твоя образ на живо на площада, докато не настъпи време за екзекуцията ти. Тогава превключват към двора за разстрел, вътре в резиденция „Батала“, а после те показват как вървиш, за да се изправиш пред екзекуторите. Зрителите на площада ахкат и пищят — понякога от удоволствие, — когато започне разстрелът. А от републиката са доволни, че един престъпник е послужил като назидателен пример.

Щяха да повтарят кадрите от материала няколко дни след това.

Можех свободно да се разхождам из килията, но вместо това просто седях, облегнат на стената с ръце, подпрени на колената. Нямах желание да забавлявам когото и да е. Главата ми кънтеше от превъзбуда, страх, очакване и притеснение. Медальонът ми бе пъхнат в джоба. Не спирах да мисля за Джон. Какво щяха да сторят с него? Джун обеща да ми помогне — надявах се да е имала предвид и Джон.

Ако тя възнамеряваше да ми съдейства да избягам, то несъмнено си играеше с огъня. Промяната на датата на екзекуцията едва ли й бе помогнала. Усетих болка в гърдите само при мисълта, че тя се излага на такава опасност. Какво ли бе открила? Какво я е наранило толкова силно, че да се обърне срещу републиката, въпреки всичките си привилегии? Ами ако ме бе излъгала… е, защо й бе да лъже, че ще ме спасява? Може би я бе грижа за мен. Изсмях се тихичко сам на себе си. Каква мисъл, и то в какъв момент. Може би щях да успея да открадна една целувка за сбогом от нея, преди да пристъпя в двора.

Знаех само едно. Дори планът на Джун да се провалеше, дори и да бях сам, когато се отправях към взвода за разстрел… щях да се съпротивлявам. Трябваше да ме напълнят с олово, за да ме накарат да не мърдам. Разтреперан си поех дъх. Безстрашни мисли, но дали бях готов да ги приведа в действие?

Войниците в килията ми разполагаха с повече оръжия от обикновено, както и с противогази и защитни жилетки. Никой не смееше да свали поглед от мен. Те наистина смятаха, че ще пробвам да направя нещо откачено. Приковавах поглед върху охранителните камери и си представих как изглежда тълпата на площада.

— Приятели, вие сигурно се забавлявате — казах аз след малко. Войниците запристъпваха от крак на крак — неколцина повдигнаха оръжията си. — Губите цял ден от живота си, за да ме наблюдавате как седя в килията. Колко забавно.

Мълчание. Войниците бяха твърде уплашени, за да отвърнат.

Представих си тълпата отвън. Какво ли правеха? Може би някои от тях все още изпитваха съжаление към мен и бяха готови да протестират. Може би неколцина протестираха. Много от тях сигурно ме мразеха. Сигурно в момента надаваха одобрителни възгласи. А трети щяха да бъдат навън просто от нездраво любопитство.

Часовете се точеха. Открих, че очаквам с нетърпение екзекуцията. Поне щях да успея да видя нещо друго, освен сивите стени на килията, макар и за кратко. Готов бях на всичко, за да спра това сковаващо ума ми чакане. Освен това, ако планът на Джун не успееше, щях да престана да си представям Джон, майка ми. Тес, Идън и всички останали.

Войниците в килията ми се смениха. Знаех, че наближава пет следобед. Площадът трябва да бе пълен с хора. Тес. Може би и тя бе там, твърде изплашена, за да гледа случващото се, но твърде изплашена и за да го пропусне.

Чуха се стъпки по коридора. После глас, който разпознах. Джун. Повдигнах глава и погледнах към вратата. Настъпи ли моментът? Настана ли време за бягството — или за смъртта ми?

Вратата се отвори. Пазачите ми освободиха място, когато Джун влезе в килията, облечена в парадната си униформа, а от двете й страни бяха командир Джеймсън и още няколко войници. Поех си въздух, когато я съзрях. Не бях виждал Джун в униформа. Разкошни лъскави пагони висяха от двете страни на рамената й. Плътен, стигащ до петите й, плащ, изработен от някакво скъпо кадифе. Аленочервена жилетка и изискани ботуши с токи. Военна фуражка, стандартно серийно производство. Непринуден грим украсяваше лицето й, а косата й бе безупречно завързана на конска опашка. Вероятно това бе облеклото на агентите за специални случаи.

Джун се спря на известно разстояние от мен и докато аз се опитвах да се изправя на крака, погледна часовника си.

— Четири и четиридесет и пет следобед. — Поглежда отново към мен. Опитах се да прочета погледа й, да видя дали мога да отгатна какъв е планът й. — Имаш ли някаква последна молба? Ако искаш да се видиш за последно с брат си или да кажеш последната си молитва, по-добре да ни уведомиш сега. Това ще е единствената привилегия, която ще получиш, преди да умреш.

Разбира се. Последни желания. Вперих поглед в нея, като внимавах изражението на лицето ми да остане безизразно. Какво ли искаше да кажа? Очите на Джун бяха напрегнати и пламтяха. Аз…

Видях как Джун едва доловимо движи устните си. Джон — произнесе тя.

Погледнах командир Джеймсън.

— Искам да видя брат си Джон — заявих. — За последен път. Моля ви.

Командирът кимна нетърпеливо към мен и щракна с пръсти, после измърмори нещо на войника, който се приближи до нея. Той отдаде почест и излезе. Командир Джеймсън отново ме погледна.

— Разрешавам.

Сърцето ми започна да блъска още по-силно. Джун размени възможно най-кратък поглед с мен, но преди да успея да се концентрирам върху нея, тя се обърна настрана, за да попита нещо командир Джеймсън.

— Всичко е подготвено, Ипарис — отвърна командирът. — Сега престани да ме притесняваш.

Мълчаливо изчакахме няколко минути, докато отново не чух стъпки да се задават от коридора. Този път се чу шум от влачене, примесен с отчетливото маршируване на войниците. Джон. Преглътнах тежко. Джун не ме погледна.

И тогава Джон се озова в килията ми, а от двете му страни имаше пазачи. Той изглеждаше по-слаб и по-блед отпреди. Дългата му светлоруса коса висеше на мръсни кичури, а той дори не забеляза, че част от нея е полепнала по лицето му. Сигурно и моята изглеждаше по този начин. Когато ме видя, ми отправи тъжна усмивка. Опитах се да му отвърна.

— Хей.

— Хей.

Джун скръсти ръце.

— Пет минути. Казвай, каквото имаш да казваш, и да приключваме.

Кимнах безмълвно.

Командир Джеймсън хвърли поглед към Джун, но не направи никакво усилие да излезе.

— Засечи точно пет минути и нито секунда повече. — След което притисна ръка до ухото си и започва да крещи нови заповеди. Очите й останаха вперени в мен.

За няколко секунди Джон и аз се гледахме втренчено един друг. Опитвах се да проговоря, но нещо засядаше в гърлото ми и думите така и не излизаха. Нещата не трябваше да стоят така за Джон. За мен може би, но не и за него. Аз бях изгнаник. Престъпник, беглец. Нарушавал съм закона хиляди пъти. Но Джон не бе направил нищо лошо. Той издържа изпитанието си честно и почтено. Той бе грижовен и разумен. Нямаше нищо общо с мен.

— Знаеш ли къде е Идън? — Най-сетне Джон наруши мълчанието. — Жив ли е?

Поклатих глава.

— Не знам, но мисля, че е жив.

— Когато излезеш там, отвън — продължи Джон с пресипнал глас, — дръж главата си вдигната високо, чу ли? Не им позволявай да те пречупят.

— Няма.

— Накарай ги да се потрудят. Удари някой, ако се налага. Ти си опасно хлапе. Затова ги накарай да се страхуват от теб. Разбра ли? До самия край.

За първи път от много време насам се почувствах като по-малък брат. Наложи ми се да преглътна тежко, за да не се насълзят очите ми.

— Добре — прошепнах аз.

Времето ни изтече прекалено бързо. Разменихме си последно сбогом и двамата пазачи на Джон го хванаха за ръцете, за да го изкарат от килията и да го отведат обратно в неговата. Командир Джеймсън, изглежда, леко се отпусна, очевидно доволна, че бяхме приключили с последното ми желание. Тя даде знак на войниците.

— Стройте се — заповяда тя. — Ипарис, придружи пазачите обратно до килията на това момче. Аз ще се върна след малко.

Джун отдаде чест, след което излезе от килията след Джон, докато войниците се приближаваха до мен и завързаха ръцете ми зад гърба. Командир Джеймсън изчезна през вратата.

Поех си дълбоко въздух. Сега ми бе нужно чудо.

Няколко минути по-късно ме изведоха навън. Направих, както Джон ми заръча, и държах високо вдигната главата си, а погледът ми бе безизразен. Сега вече чувах тълпата. Шумът ту се усилваше, ту отслабваше — един стабилен поток от човешки гласове. Очите ми се плъзгаха по плоските панели на екраните, наредени по коридора, докато се движихме — хората на площада изглеждаха изнервени, мятаха се като вълни в буреносен ден, а аз успявах да различа редицата от войници, които ги бе обградила. Тук и там се виждаха хора, боядисали кичур в косата си в ярко аленочервено. Войниците навлизаха в тълпата и я обграждаха.

В даден момент Джун се присъедини към нас, недалече от последните войници. Аз погледнах зад себе си, но не можех да видя лицето й. Секундите се проточиха безкрайно дълго. Какво щеше да стане, когато стигнем до двора?

Най-сетне стигнахме до коридорите, които водеха към двора за разстрел.

Точно тогава чух Томас, младия капитан, да казва:

— Госпожице Ипарис.

— Какво има — попита в отговор Джун.

И тогава последваха думите, от които сърцето ми спря. Съмнявах се, че тя бе планирала и това.

— Госпожице Ипарис — продължи той, — срещу вас се води следствие. Последвайте ме.

Джун

Първата ми реакция бе да атакувам Томас. Това щях да направя, ако не ме беше заловил с толкова много войници около мен. Щях да се хвърля към него с всичка сила, да го поваля в безсъзнание, после да взема Дей и да побягна към изходите. Аз вече се бях погрижила за Джон. Някъде из коридорите, които водят към старата му килия, на пода в безсъзнание лежаха двама пазачи. Показах на Джон вентилационната шахта. Той щеше да ме чака там, докато направех следващия си ход. Щях да освободя Дей, да изкрещя сигнала, Джон щеше да се появи от стената като призрак и да избяга с нас. Но нямаше да успея да спечеля битката срещу Томас и всички тези пазачи без елемента на изненада.

Затова реших да се подчиня на думите му.

— Следствие ли? — попитах го аз и смръщих лице.

Той учтиво докосна фуражката си, сякаш за да се извини, хвана ме за ръката и ме отведе настрана от войниците, които съпровождаха Дей.

— Командир Джеймсън ме помоли да те задържа — обясни той. Завихме зад ъгъла и се отправихме към стълбището. Още двама войници се присъединиха към него. — Искам да ти задам няколко въпроса.

Дадох си вид на разгневена.

— Колко нелепо. Не можа ли командирът да избере не толкова драматичен момент за тези глупости?

Томас не ми отговори.

Поведе ме два етажа надолу по стълбището в сутерена, по чийто коридор бяха наредени стаите за екзекуция, електрически мрежи и складови помещения. Сега разбрах защо бяхме тук долу. Открили са липсващата електробомба, която дадох на Киеде. По принцип проверката на инвентара не би трябвало да се състои преди края на месеца. Но Томас сигурно я е направил тази сутрин. Не позволих на надигащата се паника да се изпише по лицето ми.

Концентрирай се — напомних си ядосано аз. — Паникьосаният човек е мъртъв.

Томас спря на края на стълбището. Сложи ръка на колана си и видях проблясъка от дръжката на пистолета му.

— Една електробомба е изчезнала. — Поклащащите се светлини над нас хвърляха зловещи сенки върху лицето му. — Открих, че липсва рано сутринта, след като ходих да те търся в апартамента ти. Ти каза, че си била на покрива снощи, нали? Знаеш ли нещо по въпроса?

Държах очите си вперени в лицето му и скръстих ръце.

— Смяташ, че аз съм го направила?

— Не те обвинявам в нищо, Джун. — Изражението му стана печално, дори умолително. — Но реших, че съвпадението е прекалено голямо. Малцина имат достъп тук долу, а всички останали до голяма степен са дали обяснение за предната вечер.

— До голяма степен са дали обяснение ли? — повторих аз достатъчно саркастично, с което го накарах да се изчерви. — Звучи някак неясно. Видяхте ли ме на охранителните камери? Командир Джеймсън ли ти внуши това?

— Отговори на въпроса, Джун.

Погледнах го свирепо. Той примигна, но не се извини за промяната в тона си.

Това може да е последната ми възможност.

— Не съм го направила — заявих.

Томас не изглеждаше убеден.

— Не си го направила — повтори думите ми той.

— Какво друго искаш да ти кажа? Дали не са направили поне още един пропуск при проверка на наличността? Сигурен ли си, че нещо липсва?

Томас прочисти гърло.

— Някой е пипал охранителните камери тук, долу, затова не разполагаме със запис. — Той потупа пистолета си. — Направено е доста прецизно. И когато си помисля за прецизност, се сещам за един човек. За теб.

Сърцето ми започна да бие по-силно.

— Не искам да правя това. — Гласът на Томас стана по-мек. — Но ми се стори странно, че прекарваш толкова много време в разпити на Дей. Да не би сега да го съжаляваш? Нагласила ли си нещо, за да…

Той така и не успя да довърши изречението си.

Внезапно експлозия разклати целия коридор и ни блъсна в стената. Прах се сипеше от тавана, искри проблясваха във въздуха. Патриотите. Електробомбата. Активирали са я на площада. В крайна сметка са дошли като по разписание, точно преди Дей да влезе в двора, където се изпълняват разстрелите. Което означаваше, че всички оръжия в сградата ще бъдат извън строя точно за две минути. Благодаря ти, Киеде.

Блъснах Томас силно в стената, преди той да успее да възстанови баланса си. След това издърпах ножа от колана му, отидох до кутията с електрозахранващата мрежа и я отворих. Зад мен Томас се пресегна за пистолета си, сякаш на забавен каданс.

— Спрете я!

Взех ножа и прерязах всички жици в долната част на електрическата мрежа.

Чу се пукот. Последва дъжд от искри. Целият сутерен стана тъмен.

Чух Томас да ругае. Открил е, че пистолетът му е безполезен. Войниците се препънаха един в друг. Бързо напипах пътя към стълбището.

— Джун! — изкрещя Томас някъде зад мен. — Ти не разбираш… това е за твое добро!

Думите излязоха от устата ми с ярост.

— Това ли каза и на Метиъс?

Не разполагах с много време, преди резервното осветление да се включи. Не изчаках отговора на Томас. Стигнах до стълбите и ги взех по три наведнъж, като отброявах секундите от взривяването на електробомбата. Засега единадесет секунди. Оставаха сто и девет секунди, преди оръжията да започнат да функционират.

Бързо излязох през вратата на първия етаж и се озовах сред море от хаос. Войници тичаха навън към площада. Стъпки отекваха навсякъде. Проправих си път назад, директно към двора за разстрел. Всякакви детайли профучаваха покрай мен като по магистрала на мислите. Остават деветдесет и седем секунди. Тридесет и трима войници са тръгнали в противоположна посока… дванадесет се движат към мен… няколко плоски екрана са потъмнели… най-вероятно е причинено от спирането на тока… на други се вижда хаосът сред тълпата отвън… нещо пада от небето на площада… пари! Патриотите сипят пари от покривите. Половината тълпа се мъчи да се измъкне от площада, докато другата половина се боричка за банкнотите.

Седемдесет и две секунди. Достигнах до коридора, където бе наказателният взвод, и в миг обхванах с поглед разкрилата се пред мен сцена: трима войници в безсъзнание. Джон и Дей (превръзката за очи, която пазачите вероятно са му били сложили точно преди бомбата да избухне, се е смъкнала на врата му) са в схватка с четвърти. Останалите сигурно са били повикани да помагат за въвеждане на ред на площада — само че те нямаше да се бавят дълго там. Щяха да се върнат за нула време. Изтичах зад тях и изритах войника през краката. Той рухна на земята. Джон го удари с юмрук в челюстта. Войникът се отпусна и загуби съзнание.

Шестдесет секунди. Дей изглеждаше нестабилен, сякаш щеше да припадне. Някой войник сигурно го бе ударил по главата или пък кракът му създаваше проблеми. Двамата с Джон го хванахме от двете му страни — насочих ги към един по-тесен коридор, който се разклонява от тези, водещи към наказателния взвод, и се отправихме към изходите. Секунда по-късно гласът на командир Джеймсън прокънтя по интеркома. Той прозвуча разгневено.

— Екзекутирайте го! Убийте го веднага! Искам да го излъчите на площади!

— По дяволите — каза под носа си Дей. Главата му се килна на една страна — светлите му сини очи изглеждаха мътни и неясни. Размених си поглед с Джон и продължихме да се движим. Войниците щяха да се насочат насам веднага. Връщаха се, за да изкарат Дей на двора.

Двадесет и седем секунди.

Намирахме се на около 75 метра от изходите. Успяхме да се придвижим с метър и половина в секунда — 27 пъти по 1,5 прави 40,5 метра. След 40,5 метра оръжията щяха да се активират отново. Вече чувах тежките стъпки от ботушите на войниците в съседния коридор. Вероятно вече ни търсеха. Трябваха ни поне още 23 секунди, за да се доберем до вратите, за да не ни хванат в този коридор. Щяха да ни застрелят на място, много преди да се измъкнем.

Мразех тези мои изчисления.

Джон ми хвърли бегъл поглед.

— Няма да успеем.

Дей, който бе между двама ни, бе изпаднал в полубудно състояние. Ако братята продължаваха напред, а аз изтичах назад, за да вляза в схватка с войниците, вероятно щях да успея да поваля само няколко, преди останалите да ме надвият. И пак щяха да настигнат Джон и Дей.

Джон спря да се движи и усетих как тежестта на Дей се пренася върху мен.

— Какво… — понечих да попитам, но видях как Джон сваля превръзката от врата на Дей. След това се обърна. Знаех какво ще направи. — Не, остани при нас!

— Имате нужда от повече време — отвърна Джон. — Иска им се екзекуция? Ще я получат. — Той се затича, отдалечавайки се от нас. Към коридора.

Към двора, където бе наказателният взвод.

Не. Не, не Джон. Къде отиваш! Прахосах цяла секунда да гледам след него, в тоя миг се разкъсвах и се питах дали не трябва да изтичам след него.

Джон щеше да го направи.

Тогава главата на Дей клюмна върху рамото ми. Шест секунди. Нямах избор. И точно когато чух виковете на войниците зад нас в коридора, който водеше към наказателния взвод, се заставих да се обърна и да продължа напред.

Нула секунди.

Оръжията се активираха. Не спряхме. Изтекоха още няколко секунди. Чувах суматоха в коридорите някъде зад нас. Заставих се да не поглеждам назад.

Тогава стигнахме до изходите, втурнахме се навън на улицата и двама войници се спуснаха към нас. Вече нямах сили да се бия. Но се опитах. Тогава някой започна да се бие редом с мен и да поваля войниците — Киеде се мерна в полезрението ми.

— Тук са! — извика тя — Излизайте!

Бяха се спотаили до задния вход. Точно както се бяхме разбрали. Патриотите ни дойдоха на помощ. Исках да им кажа да изчакаме Джон, но знаех, че няма смисъл. Те ни хванаха и отведоха при мотоциклетите си. Извадих пистолета от колана си и го хвърлих на земята. Не можех да си позволя проследяващото му устройство да ги насочи към нас. Дей се качи на един мотоциклет, аз — на друг.

Почакайте Джон — искаше ми се да извикам.

Но потеглихме. Резиденция „Батала“ се отдалечаваше от нас.

Дей

Проблясна светкавица. Изтрещя гръмотевица, чу се звук от сипещ се дъжд. Някъде далеч виеха сирени за наводнение.

Отворих очи и ги присвих заради падащата върху тях вода. За миг не можех да си спомня нищо — дори и името си. Къде бях? Какво се случи? Седях до някакъв комин и бях мокър до кости. Намирах се на покрива на висока кула небостъргач. Дъжд покриваше света около мен, вятърът свиреше през мократа ми риза, заплашвайки да отлепи краката ми от земята. Свих се до комина. Когато погледнах небето, видях безкрайно поле от смолисточерни и разярени разпенени облаци, осветявани от светкавици.

Внезапно си спомних. Наказателният взвод, коридорът, плоските екрани. Джон. Експлозията. Войници навсякъде. Джун. Трябваше вече да съм мъртъв, да са ме напълнили с олово.

— Буден си.

Джун бе до мен, почти невидима в нощта заради черната си екипировка. Тя се бе облегнала върху стената на комина, без да обръща внимание на дъжда, който се стичаше по лицето й. Обърнах се, за да застана срещу нея. Пристъп на болка премина през крака ми. Думите залепнаха за езика ми и отказаха да излязат от устата ми.

— Намираме се във Валенсия. В покрайнините. Патриотите се местят в Лас Вегас. — Джун примигна, за да изчисти водата от очите си. — Свободен си. Махай се от Калифорния, докато можеш. Те ще продължат да ни преследват.

Отворих уста и я затворих. Сънувах ли? Приплъзнах се по-близо до нея. Ръката ми се вдигна и докосна лицето й.

— Какво… какво се случи? Добре ли си? Как успя да ме измъкнеш от резиденция „Батала“? Знаят ли, че ми помогна?

Джун ме изгледа втренчено, сякаш се опитваше да реши дали да ми отговори. Накрая хвърли бърз поглед към покрива.

— Виж сам.

Положих усилие да се изправя на крака. Погледнах над покрива към джъмботроните, сложени на стените. Докуцуках до ръба и погледнах надолу през парапета. Определено бяхме в покрайнините. Сега вече видях, че сградата, на която сме се разположили, бе изоставена и цялата обкована с дъски, а само два джъмботрона в целия квартал функционираха. Погледнах екраните.

Изписаното на тях заглавие накара дъхът ми да спре.

Зад заглавието вървеше видеоповторение. Виждах кадри, на които седях в килията си. Погледнах камерата. След това видеото премина бързо към двора, където се подреждаше наказателният взвод. Няколко войници изведоха съпротивляващо се момче в центъра на двора. То бе с превръзка на очите и със закопчани в белезници здраво зад гърба ръце. Приличаше на мен.

Като изключим няколко подробности, които само аз бих забелязал. Рамената му бяха леко по-широки от моите. Ходеше с накуцване, което изглежда престорено, и устата му приличаше повече на бащината ми, отколкото на тази на мама.

Присвих очи в дъжда. Не можеше да бъде…

Момчето спря в центъра на двора. Пазачите се обърнаха и бързо се върнаха там, откъдето бяха дошли. Войниците в редица вдигнаха оръжията си и се прицелиха в момчето. Последва кратка ужасяваща тишина. А после пушките бълваха пушек и искри. Видях как момчето се тресе при всеки изстрел. Той рухна с лице в калта. Още няколко изстрела прокънтяха. Отново се възцари тишина.

Наказателният взвод бързо излезе в колона по един. Двама войници вдигнаха тялото и го отнесоха към крематориума.

Ръцете ми се разтрепериха.

Джон.

Завъртях се, за да застана с лице към Джун. Тя мълчаливо ме наблюдаваше.

— Това е Джон! Джон! Какво правеше той в двора?

Джун не каза нищо.

Не можех да си поема въздух. Сега разбрах какво бе сторила.

— Ти не си го взела с нас — успях да изрека аз. — Вместо това си разменила местата ни.

— Не съм го направила аз — отвърна тя. — Той го направи.

Докуцуках обратно при нея. Сграбчих я за рамената и я притиснах до комина.

— Кажи ми какво стана? Защо той постъпи така? — изкрещях. — Това трябваше да съм аз!

Джун извика от болка и аз осъзнах, че е ранена. Дълбок разрез се простираше по рамото й и бе изцапал ризата й с кръв. Какви ги вършех, защо й крещях? Скъсах парче плат от долната част на ризата си, за да увия раната й така, както го прави Тес. Издърпах силно парцала и го завързах. Джун потрепна.

— Не е чак толкова зле — излъга тя. — Един куршум ме одраска.

— Ранена ли си някъде другаде? — Прокарах ръце по другото й рамо, след което нежно докоснах кръста й.

Тя потрепери.

— Не мисля — отговори. — Добре съм.

Когато отметнах мокри кичури коса зад ушите й, тя вдигна поглед към мен.

— Дей… нещата не се случиха според плана ми. Исках да измъкна и двама ви. Можех да го сторя. Но…

Образът на безжизненото тяло на Джон, показан на джъмботрона, ме накара да се почувствам замаян. Поех си дълбоко въздух.

— Какво се случи?

— Нямаше достатъчно бреме. — Тя направи кратка пауза. — Затова Джон се върна. Той ни спечели време и се върна в коридора. Помислили са го за теб. Той дори беше взел превръзката ти за очи. Те го хванаха и го отведоха обратно в двора при наказателния взвод. — Тя отново поклати глава. — Но от републиката сигурно вече са разбрали, че са направили грешка. Трябва да бягаш, Дей. Докато все още можеш.

Сълзи се стичаха по бузите ми. Не ми пукаше. Коленичих пред Джун и хванах главата си с две ръце, след което се свлякох на пода. Нищо вече нямаше смисъл. Брат ми сигурно се е тревожил за мен, докато аз съм бил в униние в килията си като някое егоистично хлапе. Джон винаги ме слагаше на първо място.

— Не е трябвало да го прави — прошепнах аз. — Не го заслужавам.

Джун сложи ръка върху главата ми.

— Той знаеше какво върши, Дей. — Сълзи се появиха и в нейните очи. — Някой трябва да спаси Идън. Затова Джон спаси теб. Както би направил всеки брат.

Очите й се взираха в моите. Останахме така, без да мърдаме, в дъжда. Сякаш мина цяла вечност. Спомних си нощта, която даде ход на всички събития, нощта, в която видях войниците да маркират вратата на майка ми. Ако не бях отишъл в болницата, ако не се бях срещнал с брата на Джун, ако бях намерил лекарство срещу заразата някъде другаде… щяха ли нещата да бъдат по-различни? Щяха ли майка ми и Джон все още да са живи? Щеше ли Идън да е в безопасност?

Не знаех. Страхувах се твърде много, за да мисля върху това.

— Ти загърби всичко. — Повдигнах ръка, за да докосна лицето й, за да избърша капките дъжд от миглите й. — Целия си живот… това, в което си вярвала… Защо направи всичко това за мен?

Джун никога не бе изглеждала по-красива, отколкото в момента: откровена и искрена, уязвима, но и несломима. Когато в небето проблясна светкавица, очите й изглеждаха златни.

— Защото беше прав — прошепна тя. — За всичко.

Когато я прегърнах, тя избърса една сълза от бузата ми и ме целуна. После зарови лице в рамото ми. А аз си позволих да се разплача.

Джун

Три дни по-късно

Барстоу, Калифорния

23:40 ч. 11ºC

Ураганът Евония най-сетне започна да утихва, но дъждът, силен и студен, продължи да се лее като из ведро. Небето яростно се пенеше. Под всичко това на самотния джъмботрон на Барстоу предаваха новините от Лос Анджелис.

Не бе изненадващо, че от републиката обявиха екзекуцията на Дей за успешна. Въпреки че и той, и аз знаехме, че това не бе така. По тъмните улички вече се разпространяваха слухове, че Дей отново е измамил смъртта. И че един войник от републиката му е помогнал да го направи. Слуховете си оставаха слухове, защото никой не искаше да привлича вниманието на републиката. И все пак хората не спираха да говорят.

Барстоу, макар и по-спокоен от Лос Анджелис, все пак бе претъпкан с хора. Но от полицията не ни търсеха по начина, по който сигурно го правят в метрополиса. Град с железопътна линия. Разнебитени сгради. Добро място за мен и Дей да се укрием. Щеше ми се и Оли да бе дошъл с нас. Само ако командир Джеймсън не беше изместила екзекуцията с ден по-рано. Исках да го изведа от апартамента, да го скрия в някоя уличка и после да се върна за него. Но вече бе твърде късно. Какво ли щяха да направят с него? Мисълта, че Оли, изплашен и самотен, ще лае по войниците, които нахлуват в апартамента ми, накара гърлото ми да стане на буца. Той бе единственото късче, което ми бе останало от Метиъс.

Сега Дей и аз мъчно си проправяхме път през дъжда към локомотивното депо на железницата, където щяхме да си устроим бивак. Внимавах да стоя в сенките, дори и в нощите, когато имаше буря. Дей си бе сложил шапка, която се спускаше ниско пред очите. Пъхнала бях косата под яката на ризата си и бях увила стар шал — вече влажен — около долната част на лицето си. Това бе всичко, което можехме да направим относно дегизировката си. Стари железопътни вагони бяха пръснати из сметището, избелели и ръждясали от годините. Бяха общо двадесет и шест, ако броим и един служебен вагон, на който му липсваше половината стена от едната страна, и всички бяха на „Юниън Пасифик“. Трябваше да се наведа напред, за да не ме събори вятърът. Дъждът ужили раненото ми рамо. Никой от нас не пророни и дума.

Когато най-сетне достигнахме до един празен вагон (41 квадратни метра, покрит хопер с две плъзгащи се врати — едната е затворена и ръждясала, а другата наполовина отворена; сигурно е конструиран за пренос на сухи и обемисти товари), благополучно натикан между три други в края на двора, ние се настанихме в един ъгъл. Бе учудващо чисто. Достатъчно топло. И най-важното — сухо.

Дей свали шапката си и изцеди косата си. Видях, че кракът го боли.

— Добре е да знаем, че предупредителните съобщения за наводнение са все още валидни.

Кимнах.

— Трудно ще е на който и да е патрул да ни проследи в това време. — Замлъкнах за миг, за да го огледам. Дори сега, когато бе изтощен, мръсен и напълно подгизнал, имаше несломим вид.

— Какво? — спря да изстисква косата си той.

Свих рамене.

— Изглеждаш ужасно.

Това накара Дей да се усмихне леко — но усмивката му изчезна толкова бързо, колкото се и появи. На нейно място се изписа вина. Замлъкнах. Разбирах го.

— Веднага след като дъждът спре — обясни той, — искам да се отправя към Вегас. Да открия Тес и да се уверя, че е в безопасност при патриотите, преди да продължим към бойния фронт, за да открием Идън. Не мога да забравя за нея. Трябва да съм сигурен, че тя ще се чувства по-добре с тях, отколкото с нас.

Сякаш се опитваше да ме убеди, че това бе правилното решение.

— Не е нужно да идваш. Поеми по друг маршрут към бойния фронт и ще се срещнем там. Можем да се уговорим за място на срещата. По-добре само единият да рискува, отколкото и двамата.

Исках да кажа на Дей, че той не е с всичкия си, за да тръгне към военизиран град като Вегас. Но не го направих. Успях само да си представя прегърбените, тесни рамена на Тес и големите й очи. Дей вече изгуби майка си. Брат си. Не можеше да загуби и Тес.

— Трябва да я намериш. Няма нужда да ме убеждаваш в това. Но аз идвам с теб.

Дей се намръщи.

— Недей.

— Имаш нужда от подкрепление. Бъди разумен. Ако нещо ти се случи по пътя, как ще разбера, че си в беда?

Дей ме погледна. Дори в тъмнината не можех да откъсна очи от него. Дъждът бе измил лицето му. Алената лента в косата му бе изчезнала. Останали му бяха само няколко синини. Приличаше на ангел, макар и грохнал.

Смутено отместих поглед встрани.

— Просто не искам да ходиш сам.

Дей въздъхна.

— Добре. Ще отидем до бойния фронт и ще разберем къде е Идън, а после ще пресечем границата. Колониите вероятно ще ни посрещнат радушно — дори може да ни помогнат.

Колониите. Неотдавна те ми се струваха най-големият враг на света.

— Добре.

Дей се наведе към мен. Протегна се, за да докосне лицето ми. Видях, че пръстите му все още го болят, а ноктите му бяха почернели от засъхнала кръв.

— Ти си възхитителна — каза ми той. — Но си глупачка, щом искаш да останеш с някой като мен.

Затворих очи и докоснах ръката му.

— Тогава и двамата сме глупаци.

Дей ме придърпа към себе си. Целуна ме, преди да успея да изрека нещо повече. Устните му бяха топли и меки и когато ме целуна по-страстно, аз обгърнах с ръка врата му и му отвърнах. В този миг не мислех за болката в рамото. Не се чудих дали войниците ще ни открият в този вагон и ще ни измъкнат навън. Не исках да бъда никъде другаде. Исках да бъда тук, на сигурно, до тялото на Дей, притисната в здравата му прегръдка.

— Странно е — споделих аз на Дей по-късно, когато и двамата се бяхме сгушили на пода. Отвън ураганът продължаваше да бушува. След няколко часа трябваше да се отправим на път. — Странно е да съм тук с теб. Едва те познавам. Но… понякога имам чувството, че сме един и същ човек, роден в два различни свята.

Той остана безмълвен за миг, а едната му ръка разсеяно си играеше с косата ми.

— Чудя се какво ли би било, ако аз се бях родил на твое място и имах живот подобен на твоя, а ти се бе родила на моето. Щеше ли да бъде същото? Щях ли да бъда един от войниците на републиката? А ти да си прочут престъпник?

Повдигнах глава от рамената му и го погледнах.

— Така и не те попитах за името ти на улицата. Защо Дей3?

— Всеки ден означава нови двадесет и четири часа. Всеки ден означава, че всичко отново е възможно. Живееш за един миг и умираш в един миг, и всичко това ти се случва в един ден, едно по едно. — Той погледна към отворената врата на железопътния вагон, където струйки тъмна вода потулваха света. — И се опитваш да вървиш в светлината.

Затворих очи и се замислих за Метиъс, наред с всичките ми любими спомени и дори онези, които бих предпочела да забравя, представях си го окъпан в светлина. Във въображението си се обръщах към него и се сбогувах за последен път. Някой ден щях да го видя отново и да си разказваме историите един на друг… но засега щях да го заключа някъде на сигурно място, далече, там, където щях да мога да черпя от силата му. Когато отворих очи, Дей ме наблюдаваше. Той нямаше представа за какво си мисля, но разпознаваше емоциите по лицето ми.

Двамата лежахме, загледани в светкавиците, заслушани в гръмотевиците и чакахме настъпването на окъпаната в дъжд зора.