Легендата

Дей

Майка ми смяташе, че съм мъртъв.

Очевидно не бях мъртъв, но за нея бе по-безопасно да мисли така.

Поне два пъти в месеца виждах обявата за издирването ми да се появява в кадър върху джъмботроните, разположени из целия център на Лос Анджелис. Изглеждаше не на място. Повечето кадри на екраните представляваха щастливи мигове: усмихнати деца, застанали под светлосиньо небе, туристи, позиращи пред руините на моста „Голдън Гейт“, републикански реклами в неонови цветове. Имаше и антиколониална пропагандна: „Колониите искат нашите земи. Те искат това, което нямат. Не им позволявайте да завладеят домовете ви! Подкрепете каузата!“

И тогава идваше ред на криминалната справка за мен. Тя осветяваше джъмботроните с цялото си многоцветно великолепие:

Снимката ми винаги бе различна. Понякога бе на момче с гъсти медни къдрици и очила. Друг път — на момче с черни очи и без коса. Понякога ме изобразяваха чернокож, друг път — бледолик, понякога мургав или смугъл, а също и жълтокож, червенокож, или с какъвто друг цвят на кожата могат да се сетят. С други думи републиката нямаше никаква представа как изглеждам. Те вероятно не знаеха почти нищо за мен, като изключим това, че съм млад и че когато вкарат пръстовите ми отпечатъци в базата си с данни, не откриваха съвпадения. Това бе причината да ме мразят, защото аз не бях най-опасният престъпник в страната, но бях най-търсеният. Аз бях причината те да изглеждат некомпетентни.

Бе ранна вечер, но навън бе пълен мрак, а отраженията на джъмботроните се виждаха в уличните локви. Седях върху рушащия се перваз на прозореца три етажа по-нагоре, скрит от погледи зад ръждясали стоманени греди. Преди сградата е била апартаментен комплекс, но сега бе занемарена. Счупени плафони и парчета стъкло бяха пръснати в безпорядък по пода на стаята, а боята на всяка от стените се лющеше. В един ъгъл на земята с лице нагоре лежеше стар портрет на Електор Примо. Питах се кой ли е живял тук — никой не бе толкова побъркан, че да остави портрета на Електора, захвърлен на пода.

Косата ми, както обикновено, бе пъхната под стар каскет. Очите ми бяха приковани върху малката едноетажна къща от другата страна на пътя. Ръцете ми си играеха с окачения на врата ми медальон.

Тес се облегна на другия прозорец и ме наблюдаваше внимателно. Тази вечер бях неспокоен и тя, както винаги, го усети.

Заразата порази Езерния сектор. Сред блясъка на джъмботроните Тес и аз виждахме войниците в края на улицата, докато те инспектираха всеки дом — лъскавите им черни наметала, които се ветрееха в жегата. Носеха противогази. Понякога, когато излизаха, те маркираха къщата, като рисуваха голям червен знак Х върху входната й врата. Никой не влизаше и не излизаше от този дом след това — поне не и когато някой го наблюдаваше.

— Все още ли не ги виждаш? — прошепна Тес. Сенките скриваха изражението й.

В опит да се разсея, аз се мъчех да сглобя импровизирана прашка от стари PVC тръби.

— Не са вечеряли. Не са сядали на масата от часове. — Преместих и протегнах болния си крак.

— Може би не са си вкъщи?

Хвърлих раздразнен поглед към Тес. Тя се опита да ме утеши, но аз не бях в настроение.

— Вътре свети. Виж и всичките тези свещи. Мама никога не би хабила свещи, ако няма никой вкъщи.

Тес се приближи.

— Трябва да се махнем от града за няколко седмици, става ли? — Тя опита да овладее гласи си, но страхът бе ясно доловим. — Скоро заразата ще отмине и ти ще можеш да ги посетиш. Имаме предостатъчно пари за два билета за влак.

Поклатих глава.

— Една вечер в седмицата, нали така се разбрахме? Просто ме остави да ги наглеждам една вечер в седмицата.

— Аха. Тази седмица идваш тук всяка нощ.

— Просто искам да се уверя, че са добре.

— Ами ако се заразиш?

— Ще поема този риск. Нямаше нужда да идваш с мен. Можеше да ме изчакаш в Алта.

Тес сви рамена.

— Някой трябва да те наглежда.

Тя бе с две години по-малка от мен, макар че говореше така, сякаш бе достатъчно възрастна, за да ми бъде попечител.

Наблюдавахме мълчаливо как войниците се приближаваха към къщата на семейството ми. Всеки път, когато се спираха пред нечий дом, един войник блъскаше по вратата, а втори заставаше до него с изваден пистолет. Ако никой не отвореше в рамките на десет секунди, първият войник разбиваше вратата с ритник. Те нахлуваха бързо вътре и аз не ги виждах, но рутината ми е известна: един от войниците щеше да вземе кръвна проба от всеки член на семейството, след което да вкара данните в Портативен четец и да провери за заразата. Целият процес отнемаше десет минути.

Преброих къщите между мястото, където се намираха в момента войниците, и дома на семейството ми. Трябваше да изчакам още час, преди да узная съдбата им.

Писък отекна от другия край на улицата. Очите ми се стрелнаха към звука, а ръката ми се спусна мълниеносно към ножа, пъхнат в колана ми. Тес си пое дълбоко въздух.

Нова жертва на заразата. Състоянието й трябва да се е влошавало с месеци, защото кожата й е напукана и кърви навсякъде, а аз осъзнах, че се чудя как войниците са могли да я пропуснат по време на предишните проверки. Тя бе дезориентирана и залиташе наляво-надясно, след което се втурна напред, само за да се спъне и падне на колене. Пак хвърлих поглед към войниците. Сега вече те я виждаха. Войникът с изваденото оръжие се приближи, докато останалите единадесет останаха на място и наблюдаваха. Една жертва на заразата не бе голяма заплаха. Войникът вдигна пистолета си и се прицели. Залп от искри погълна заразената жена.

Тя рухна и остана неподвижна. Войникът се върна при другарите си.

Искаше ми се да можем се докопаме до един от пистолетите на войниците. Добро оръжие като това не струваше много на пазара — 480 банкноти, по-евтино от готварска печка. Като всички оръжия то имаше прецизност, която се насочва от магнитни и електрически потоци и можеше да уцели точно мишена на три пресечки разстояние. Татко веднъж каза, че това е технология, открадната от колониите, но републиката, разбира се, никога нямаше да го признае. Тес и аз можехме да си купим пет такива пистолета, ако искаме… През годините се научихме да спестяваме допълнителните пари, които бяхме откраднали, и да ги скатаваме на сигурно място за спешни случаи. Но истинският проблем на това да притежаваш пистолет не бе в цената му. Проблемът бе, че е толкова лесно той да бъде проследен обратно до теб. Всяко оръжие имаше вграден сензор, който даваше сведения за очертанията на ръката, отпечатъците от палците и местоположението на потребителя. Ако това не ме издадеше, едва ли може да се случи друго. Затова ми оставаха ръчно изработените оръжия — прашки, направени от PVC тръби и други джаджи.

— Открили са още един — каза Тес. Тя присви очи, за да вижда по-добре.

Погледнах надолу и видях как войниците се изнизват от друга къща. Един от тях разклати флакон със спрей и изрисува огромен червен знак Х върху вратата. Знаех чия е тази къща. Семейството, което живееше там, някога имаше малко момиченце на моята възраст. Аз и братята ми си играехме с нея като малки — на гоненица и уличен хокей с железни ръжени и смачкани топчета хартия.

Тес се опита да ме разсее, като кимна към платнения вързоп близо до краката ми.

— Какво им носиш?

Усмихнах се и посегнах надолу, за да развържа вързопа.

— Някои неща, които запазихме тази седмица. Щом мине инспекцията, ще им свършат работа за една хубава забава. — Тършувах из вързопа с джунджурии и извадих стар чифт предпазни очила. Проверих ги, за да се уверя, че няма пукнатини по стъклата. — За Джон са. Подранил подарък за рождения му ден.

По-големият ми брат ставаше на деветнадесет по-късно тази седмица. Той работеше на четиринадесетчасови смени, обслужвайки електросъпротивителни пещи в кварталната електроцентрала, и винаги търкаше очите си от пушека, когато се прибереше вкъщи. Тези предпазни очила бяха късметлийска кражба от пратка с военни запаси.

Оставих ги на земята и прегледах останалите неща. Повечето бяха консерви с месо и картофена яхния, които откраднах от закусвалнята на един въздушен кораб, както и стар чифт обувки с напълно запазени подметки. Щеше ми се да съм със семейството си, когато им занеса тези вещи. Но Джон бе единственият, който знаеше, че съм жив, и бе обещал да не казва на мама и на Идън.

Идън ставаше на десет след два месеца, което означаваше, че тогава ще трябва да се яви на изпитанието. Когато навърших десет, аз се провалих на моето. Ето затова се притеснявам за Идън, защото макар той несъмнено да е най-умният от нас тримата, неговият начин на мислене е до голяма степен подобен на моя. Когато завърших изпитанието, бях толкова убеден в отговорите си, че дори не си дадох труд да наблюдавам как го оценяват. Но след това администраторите ме отведоха заедно с групичка други деца в един ъгъл на стадиона, където се провеждаше изпитанието. Те сложиха някакъв печат върху теста ми и ме натикаха в един влак, който се отправяше към центъра. Не ми бе дадена възможност да взема със себе си нищо друго, освен медальона, който носех на врата си. Не ми бе дадена възможност дори да се сбогувам.

Няколко неща могат да ти се случат, след като се явиш на изпитанието.

Да получиш перфектен резултат — 1500 точки. Никой никога не е получавал толкова… е, като изключим някакво хлапе от преди няколко години, около което военните вдигнаха голям шум. Кой знае какво се случва с някой, получил толкова висок резултат? Вероятно придобива много пари и власт.

Да получиш резултат между 1450 и 1499. Трябва да си доволен от себе си, защото ще получиш непосредствен достъп до шестгодишно обучение в гимназия, а след това четири в топ-университетите на републиката: „Дрейк“, „Станфорд“ и „Бренън“. После Конгресът те наема и ти печелиш много пари. Следват радост и щастие. Или поне така твърдят от републиката.

Да получиш добър резултат някъде между 1250 и 1449 точки. Позволено ти е да продължиш обучението си в гимназия, а след това те прехвърлят в колеж. Не е лошо.

Да се спасиш на косъм с резултат между 1000 и 1249. Конгресът не те допуска до гимназия. Присъединяваш се към бедните като моето семейство. И вероятно или ще се удавиш, докато работиш на водните турбини, или ще получиш смъртоносни изгаряния от парата в електроцентралите.

Проваляш се.

Почти винаги децата от бедняшките квартали бяха тези, които се проваляха. Ако попаднеш в тази злощастна категория, републиката изпращаше служители в дома на семейството ти. Те караха родителите ти да подпишат договор, с който възлагат на правителството пълно попечителство над теб. Служителите обясняваха, че си изпратен в трудовите лагери на републиката и че семейството ти няма да те види отново. Родителите ти трябваше да кимнат и да се съгласят. Някои дори празнуваха, защото републиката им даваше хиляда банкноти, за да компенсират загубата им. Семействата хранеха едно гърло по-малко и разполагаха с пари. Какво загрижено за поданиците си правителство!

Като изключим, че всичко това е лъжа. Посредствено дете с лоши гени не бе от полза за страната. Ако си късметлия. Конгресът щеше да ти позволи да умреш, без да те изпраща в лабораториите, за да бъдеш изследван за дефекти.

Оставаха пет къщи. Тес виждаше притеснението в очите ми и слага ръка на челото ми.

— Да не би да получаваш някое от твоите главоболия?

— Не. Добре съм. — Взирах се през отворения прозорец на къщата на майка ми и успях да зърна за миг познато лице. Идън премина, надникна през прозореца към приближаващите войници и насочи някакво метално, ръчно направено, приспособление към тях. След това се отдръпна навътре и изчезна от поглед. Къдриците му пробляснаха в светлорусо на треперливата светлина от лампата. Доколкото го познавах, той вероятно бе измайсторил това приспособление, за да измерва колко далеч е някой, или нещо от този сорт.

— Струва ми се отслабнал — промълвих аз.

— Жив е и може да се движи необезпокоявано — отговори Тес. — И това е нещо.

Минути по-късно ние видяхме как Джон и майка ми сновяха покрай прозореца, потънали в дълбок разговор. Джон и аз си приличахме много, макар че той бе станал малко по-як от дългите дни, прекарани в парната електроцентрала. Косата му като на повечето хора, които живееха в нашия сектор, се спускаше под рамената му и бе завързана на съвсем обикновена опашка. По потника му имаше петна от червена глина. Видях как мама му се кара за нещо. Вероятно за това, че е позволил на Идън да наднича през прозореца. Тя избута настрана ръката на Джон, когато получи внезапен пристъп на своята хронична кашлица. Въздъхнах. Е, поне и тримата бяха достатъчно здрави, за да се движат. Дори някой от тях да е инфектиран, щеше да се намира в ранен стадий и да има възможност да се възстанови.

Не можех да спра да си представям какво щеше да се случи, ако войниците маркираха Вратата на майка ми. Семейството ми щеше да остане вцепенено на място във всекидневната дълго след като войниците си бяха тръгнали. Тогава лицето на мама щеше да приеме обичайното си смело изражение, но тя щеше да остане будна през цялата нощ и кротко да бърше сълзите си. А на сутринта те щяха да започнат да получават съвсем малки порции храна и вода и просто да чакат да се възстановят. Или да умрат.

Мислите ми се отклониха към скривалището с откраднати пари, които Тес и аз си бяхме скътали. Две хиляди и петстотин банкноти. Достатъчни за прехраната ни за месеци наред… но недостатъчни, за да купя на семейството си флакони с лекарство против заразата.

Минутите се точеха. Прибирам прашката си и изиграхме няколко рунда на камък, ножица и хартия с Тес. (Не зная каква е причината, но тя бе неестествено добра в тази игра.) На няколко пъти хвърлях поглед към прозореца на майка ми, но не виждах никого. Те сигурно са се събрали близо до вратата, готови да я отворят. Веднага щом чуят юмручен удар по дървото.

И тогава настъпи моментът. Протегнах се толкова напред, че Тес ме сграбчи за ръката, за да се увери, че няма да се прекатуря и да падна на земята. Войниците блъскаха по вратата. Майка ми незабавно я отвори, пусна ги да влязат и след това я затвори. Напрегнах се да чуя гласове, стъпки, всеки звук, който може да идва от дома ми. Колкото по-бързо свършеше всичко това, толкова по-скоро щях да мога тайно да предам подаръците си на Джон.

Тишината се проточи. Тес прошепна:

— Добрите новини са, че няма новини, нали?

— Много смешно.

Отброих секундите в главата си. Изтече една минута. После две, след това четири, а накрая десет.

Минутите станаха петнадесет. Двадесет минути.

Погледнах Тес. Тя просто сви рамена.

— Може би четецът им е развален — предположи тя.

Изминаха тридесет минути. Не смеех да помръдна от поста си. Страхувах се, че нещо ще се случи толкова бързо, че ще го пропусна, ако мигна. Пръстите ми ритмично потропваха по дръжката на ножа.

Четиридесет минути. Петдесет минути. Час.

— Нещо не е наред — прошепнах аз.

Тес присви устни.

— Не знаеш дали е така.

— Напротив, знам. Какво би могло да отнеме толкова дълго време?

Тес отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже нещо, войниците излязоха от дома ми в индийска нишка с безизразни лица. Накрая последният войник затвори вратата зад себе си и се пресегна за нещо пъхнато в колана му. Усетих внезапно замайване. Знаех какво следва.

Войникът протегна ръка нагоре и изпръска дълга червена линия по диагонал върху нашата врата. После изрисува още една, оформяйки знака Х.

Изругах тихо под носа си и започнах да се обръщам… но тогава войникът направи нещо неочаквано; нещо, което никога преди това не бях виждал.

Той изпръска трета вертикална линия върху вратата на майка ми, която разсича знака Х наполовина.

Джун

13:47 ч.

Университетът „Дрейк“, сектор Батала

22ºC на закрито

Седях в кабинета на секретарката на декана ми. Отново. От другата страна на матираната стъклена врата можех да различа групичка от мои съученици (студенти последен курс, всички от които са поне четири години по-големи от мен) да се навъртат наоколо, в опит да разберат какво се случва. Няколко от тях видяха как бях изведена от следобедния тренировъчен час (днешният урок: как да заредим и презаредим пушка ХМ-62Х) от двама заплашително изглеждащи пазачи. А винаги когато това се случваше, новината се разнасяше из целия кампус.

Любимото феноменче на републиката отново бе загазило.

Кабинетът бе тих, като изключим слабото бръмчене, идващо от компютъра на секретарката на декана. Бях запаметила всеки детайл в тази стая (ръчно изработена мраморна настилка, внос от Дакота, 324 квадратни пластмасови плочи за таван, шестметрови сиви завеси, които висят от двете страни на величествения портрет на Електора, окачен на задната стена на кабинета, седемдесет и шест сантиметров екран на страничната стена с изключен звук, по който вървяха заглавия на новини: „ПРЕДАТЕЛСКА ГРУПА «ПАТРИОТИ» ВЗРИВИ МЕСТЕН ВОЕНЕН ПУНКТ, ПЕТИМА МЪРТВИ“, последвано от „РЕПУБЛИКАТА РАЗБИ КОЛОНИИТЕ В БИТКАТА ЗА ХИЛСБЪРО“.

Арисна Уитъкър, секретарката на декана, седеше зад бюрото и почукваше върху стъклото му — без съмнение пишеше рапорт за мен. Това щеше да бъде осмият рапорт за мен този семестър. Готова бях да се обзаложа, че аз съм единственият студент от „Дрейк“, който е успял да стане предмет на осем рапорта, без да бъде изключен.

— Ръцете ли сте си наранили вчера, госпожо Уитъкър? — попитах след известно време.

Тя спря да пише и ме погледна гневно.

— Какво ви кара да мислите така, госпожице Ипарис?

— Не поставяте правилно интервалите между думите. Осланяте се на лявата си ръка.

Госпожа Уитъкър въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Да, Джун. Вчера си навехнах китката по време на игра на кивабол.

— Съжалявам да го чуя. Трябва да опитате да изпълнявате замаха от рамото, а не от китката.

Намерението ми беше това да е едно сухо изложение на фактите, но думите прозвучаха като подигравка и не й се харесаха.

— Нека да си изясним нещо, госпожице Ипарис. Може да се смятате за много умна. Може да смятате, че перфектните ви оценки ви дават право на някакъв вид специално отношение. Дори може да смятате, че имате почитатели в това училище заради всичките ви глупости. — Тя посочи събралите се пред вратата студенти. — Но на мен започна неимоверно да ми омръзва от нашите срещи в кабинета ми. И повярвайте, когато се дипломирате и бъдете назначена на каквато позиция избере за вас тази страна, вашите лудории няма да впечатлят началниците ви. Разбирате ли ме?

Кимнах, защото тя това очакваше от мен. Но не бе права. Аз не просто се смятах за умна. Аз бях единственият човек в цялата република с перфектен резултат от 1500 на изпитанието. Бях прехвърлена тук, в най-добрия университет в страната, на дванадесет — четири години преди предвиденото. След това прескочих втори курс. За три години в „Дрейк“ съм получавала само отлични оценки. Бях умна. Притежавах това, което републиката считаше за добри гени… а по-добрите гени създават по-добри войници, което води към по-големи шансове за победа срещу колониите, както казват моите учители. И ако почувствах, че следобедните тренировки не са достатъчни, за да ме научат как да се катеря по стените, докато нося оръжие, то тогава… е, не е моя вината, че трябваше да се изкатеря по една от страните на деветнадесететажна сграда с ХМ-621 пушка, преметната през гърба ми. Това бе самоусъвършенстване в интерес на моята родна страна.

Носеха се слухове, че веднъж Дей е изкатерил пет етажа за по-малко от осем секунди. Ако най-търсеният престъпник в републиката бе в състояние да стори това, то как тогава щяхме го хванем, ако не сме бързи колкото него? А ако не можем да заловим дори него, как ще спечелим войната?

Бюрото на госпожа Уитъкър избибитка три пъти. Тя натисна и задържа един бутон.

— Да?

— Капитан Метиъс Ипарис е пред портала — отговори някакъв глас. — Дошъл е за сестра си.

— Добре. Пуснете го да влезе. — Тя освободи бутона и ме посочи с пръст. — Надявам се, че брат ви ще започне да върши по-добра работа в грижите си за вас, защото ако се озовете в кабинета ми още веднъж този семестър…

— Метиъс се справя по-добре от мъртвите ни родители — отвърнах аз може би по-остро, отколкото възнамерявах.

И двете изпаднахме в неловко мълчание.

Най-накрая след цяла вечност чух някаква суматоха отвън в коридора. Студентите, притиснати до стъклената врата, внезапно се разпръснаха и сенките им се отместиха, за да направят място на един висок силует. Брат ми.

Когато Метиъс отвори вратата и влезе, видях няколко момичета отвън в коридора да прикриват с ръце усмивките си. Но Метиъс концентрира цялото си внимание върху мен. Ние имахме едни и същи черни очи със златист отблясък, същите дълги мигли и тъмни коси. Дългите мигли отиваха особено на Метиъс. Дори когато вратата зад него вече бе затворена, аз все още чувах шушукането и кикота отвън. Изглежда, той бе дошъл от патрулното си дежурство направо в кампуса. Нагизден с парадната си униформа: черна офицерска куртка с два реда златни копчета, ръкавици от неопрен с полиетиленова подплата „Спектра“ и избродирани капитански отличителни знаци, бляскави пагони на рамената, официална фуражка, черни панталони, полирани ботуши. Очите ми срещат неговите.

Той бе бесен.

Госпожа Уитъкър хвърли блестяща усмивка към Метиъс.

— Ах, капитане! — възкликна тя — Радвам се да ви видя.

Метиъс докосна ръба на фуражката си в знак на учтив поздрав.

— Жалко, че отново е при такива обстоятелства — отговори той. — Моите извинения.

— Няма проблем, капитане. — Секретарката на декана махна пренебрежително с ръка. Каква подмазвачка… особено след това, което току-що бе казала за Метиъс. — Вината не е ваша. Сестра ви беше заловена да се катери по небостъргач по време на обедната почивка днес. За да го направи, тя е излязла на две пресечки извън кампуса. Както знаете, на студентите им е разрешено да използват само стените за катерене в района на университета за физическа подготовка, а напускането на територията на учебното заведение по средата на деня е забранено…

— Да, наясно съм с това — прекъсна я Метиъс и ме погледна с крайчеца на окото си. — Видях хеликоптерите да кръжат над „Дрейк“ по обяд и имах… подозрения, че Джун има нещо общо.

Имаше цели три хеликоптера. Не можаха да ме свалят от стената на сградата, изкачвайки я сами, затова ме издърпаха с мрежа.

— Благодаря ви за помощта — каза Метиъс на секретарката. Той щракна с пръсти към мен в знак, че трябва да стана. — Когато Джун се върне в кампуса, тя ще демонстрира най-доброто си поведение.

Игнорирах фалшивата усмивка на госпожа Уитъкър, когато тръгнах след брат ми, за да изляза от офиса в коридора. Незабавно заприиждаха студенти.

— Джун — обърна се към мен едно момче на име Дориан, докато вървеше заедно с нас. Той ме бе поканил неуспешно на годишния бал на „Дрейк“ в две поредни години. — Вярно ли е? Колко високо успя да стигнеш?

Метиъс го прекъсна със строг поглед.

— Джун си отива вкъщи. — След което сложи здраво ръката си върху рамото ми и ме отведе настрана от състудентите ми.

Хвърлих бърз поглед назад и успях да им се усмихна.

— До четиринадесетия етаж — извиках аз.

Това отново ги накара да се разшушукат. Някак си това се бе превърнало в най-близката връзка, която имам с останалите студенти в „Дрейк“. Уважаваха ме, обсъждаха ме и пускаха клюки. Но никой в действителност не разговаряше с мен.

Такъв бе животът на петнадесетгодишен студент последна година в университет, който е предназначен за хора на възраст от шестнадесет нагоре.

Метиъс не продума повече, докато си проправяше път надолу по коридорите, покрай подкастрените ливади на централния вътрешен двор, величествената статуя на Електора и най-сетне прекосихме един от покритите физкултурни салони. Минахме покрай дошлите за следобедните тренировки, в които аз би трябвало да взема участие. Наблюдавах как състудентите ми тичат по гигантска писта, заобиколена от 360-градусов екран, който прави симулация на някакъв запустял път на военния фронт. Те държаха пушките пред себе си, като се опитваха да ги заредят и презаредят, колкото могат по-бързо, докато не спираха да тичат. В повечето други университети нямаше да има толкова много студенти войници, но в „Дрейк“ почти всички от нас се бяха насочили към кариерно назначение в армията на републиката. Неколцина от останалите щяха да заемат постове в политиката и Конгреса, а други бяха избрани да останат в университета и да преподават. Но „Дрейк“ бе най-добрият университет на републиката и знаейки, че най-добрите винаги биват назначавани в армията, нашата зала за тренировки бе препълнена със студенти.

Докато стигнем до една от външните улици на „Дрейк“ и аз се кача на задната седалка на чакащия ни военен джип, Метиъс с мъка сдържаше гнева си.

— Отстранена за една седмица? Желаеш ли да ми разясниш нещо? — настоя за обяснение той. — Прибирам се, след като цяла сутрин съм се разправял с патриотите бунтовници, и какво да чуя? Хеликоптери на две пресечки от „Дрейк“. Момиче, което се катери по небостъргач.

Размених приятелски поглед с Томас, войника на шофьорското място.

— Съжалявам — измънках аз.

Метиъс се обърна от мястото си на седалката до шофьора и ме изгледа с присвити очи.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? Знаеше ли, че си напуснала района на кампуса?

— Да.

— Разбира се. Ти си на петнадесет. Покачила си се четиринадесет етажа нагоре на едно… — Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и се успокои. — Бих бил благодарен, ако поне веднъж ме оставиш да изпълня ежедневните си патрулни мисии, без да се тревожа до болка какво си намислила.

Опитах се отново да срещна очите на Томас в огледалото за задно виждане, но той бе вперил поглед в пътя. Знаех, че не трябва да очаквам каквато и да е помощ от него. Бе спретнат както винаги, с идеално зализана коса и перфектно изгладена униформа. Нито един щръкнал косъм, нито един разнищен шев. Томас може да бе с няколко години по-млад от Метиъс и подчинен в патрула му, но бе най-дисциплинираният човек, когото познавах. Понякога ми се искаше и аз да притежавам такава дисциплина. Той вероятно не одобряваше акробатичните ми номера дори повече от Метиъс.

Оставихме центъра на Лос Анджелис зад нас и се придвижихме нагоре по лъкатушещата магистрала в мълчание. Пейзажът се промени от стоетажните небостъргачи на вътрешния сектор на Батала в гъсто струпани казармени кули и цивилни комплекси, всеки от които е само по двадесет до тридесет етажа висок, с червени ориентировъчни светлини, които примигват по покривите, като повечето са с олющена боя след тазгодишната поредица от бури. Метални опорни греди пресичаха на кръст стените им. Надявах се, че скоро ще подновят тези подпори. В последно време войната стана доста ожесточена и при отклоняването в продължение на няколко десетилетия на финансите за инфраструктурата към военните действия не знаех дали тези сгради ще издържат напълно при още едно земетресение.

След няколко минути Метиъс продължи с по-спокоен глас:

— Днес наистина ме изплаши. Притесних се, че по погрешка ще те помислят за Дей и ще стрелят по теб.

Знаех, че брат ми не иска това да звучи като комплимент, но не можех да се възпра и да не се усмихна. Наведох се напред, за да облегна ръце най-отгоре на седалката му.

— Хей — обадих се и подръпнах ухото му, както когато бях хлапе, — съжалявам, че те разтревожих.

Той се изсмя презрително, но аз усетих, че гневът му изчезва.

— Аха. Това го казваш всеки път, Джун, мое майско бръмбарче. „Дрейк“ не ти ли ангажира мозъка достатъчно? Ако е така, то тогава не зная какво би могло да го стори.

— Знаеш… ако ме вземеш със себе си на някоя от твоите мисии, вероятно ще науча много повече и няма да се забърквам в проблеми.

— Добър опит. Няма да ходиш никъде, докато не се дипломираш и не бъдеш назначена в свой собствен патрул.

Прехапах език. Метиъс ме беше взел веднъж — само веднъж — на мисия миналата година, когато всички третокурсници в „Дрейк“ трябваше да минат стаж, като опознаят задълженията в даден род войска. Неговият командир го изпратил да убие един избягал военнопленник от колониите. И така, Метиъс ме взе със себе си и заедно ние преследвахме военнопленника все по-навътре и по-навътре в нашата територия, надалеч от разграничителните огради и ивицата земя, която се простираше от Дакота до Западен Тексас и разделяше републиката и колониите, далеч от бойния фронт, където въздушни кораби осейват небето. Проследих го до една алея в Йелоустоун Сити, Монтана, а Метиъс го застреля.

По време на преследването аз счупих три ребра, а в крака ми бе забит нож. Сега Метиъс отказа да ме взима където и да е.

Когато брат ми най-сетне проговори отново, в гласа му звучеше неохотно любопитство:

— Е, кажи ми — прошепна той, — колко бързо успя да изкачиш тези четиринадесет етажа?

Томас издаде неодобрителен гърлен звук, но аз се ухилих. Бурята премина. Метиъс отново ме обичаше.

— За шест минути — отговарям аз шепнешком на брат ми — и четиридесет и четири секунди. Какво ще кажеш?

— Трябва да е някакъв вид рекорд. Не че, нали знаеш, е трябвало да го правиш.

Томас спря джипа на червен светофар точно зад ограничителните линии и хвърли към Метиъс разгневен поглед.

— Капитане, Джун… ъъъ… госпожица Ипарис няма да научи нищо, ако продължавате да я хвалите за това, че нарушава правилата.

— Гледай позитивно на нещата, Томас. — Метиъс се протегна и го потупа по гърба. — Несъмнено да нарушиш някое правило от време на време е приемливо, особено ако го правиш, за да подобриш уменията си в интерес на републиката. Победа срещу колониите, нали така?

Светофарът светна зелено. Томас отново върна погледа си върху пътя (изглежда, че преброяваше до три наум, преди да тръгне напред с джипа).

— Да — измънка той. — Все пак трябва да внимавате какво окуражавате да върши госпожица Ипарис, особено след смъртта на родителите ви.

Метиъс присви устни, в очите му се появи напрегнато изражение.

Без значение колко силна бе интуицията ми, без значение колко добре се справях в „Дрейк“ или колко перфектни оценки получавах по самозащита, стрелба по мишени и ръкопашен бой, в очите на Метиъс винаги се таеше този страх. Той се страхуваше, че един ден нещо може да ми се случи… като автомобилната катастрофа, която погуби родителите ни. Този страх никога не напускаше лицето му. И Томас го знаеше.

Не познавах родителите ни достатъчно дълго, за да ми липсват по начина, по който липсваха на Метиъс. Винаги когато плачех за загубата им, го правех, защото нямах никакви спомени за тях. Само смътни представи за дълги крака на възрастни, които се тътрят из апартамента ни, и ръце, вдигащи ме от детското столче за хранене. Това е. Всеки друг спомен от детството ми — как поглеждам към залата, докато получавам награда, как ми правят супа, когато съм болна, или съм смъмрена, или ме завиват преди лягане — е свързан с Метиъс.

Минахме покрай половината сектор Батала и през няколко бедняшки квартала. (Не можеше ли тези улични просяци да стоят малко по-далеч от джипа ни?) Накрая стигаме блещукащите терасовидни сгради с множество етажи на Рубинения сектор и си бяхме у дома. Метиъс слезе пръв. Преди да го последвам, Томас ми се усмихна леко.

— Довиждане засега, госпожице Ипарис — каза той и докосна шапката си.

Спрях да се опитвам да го убедя да ме нарича Джун — той никога нямаше да се промени. Все пак не бе толкова лошо да се обръщат подобаващо към теб. Може би, когато станех по-голяма и на Метиъс няма да му призлява при идеята да излизам на срещи…

— Чао, Томас. Благодаря, че ме докара — отвърнах на усмивката му, преди да сляза от джипа.

Метиъс изчака, докато вратата се затвори плътно, преди да се обърне към мен и да сниши гласа си:

— Тази нощ ще се прибера късно — обясни той. В очите му отново се четеше напрегнатост. — Не излизай навън сама. Новините от бойния фронт са, че отново ще спрат електричеството в домовете тази вечер, за да пестят енергия за въздушните бази. Затова недей да мърдаш никъде, разбра ли? Улиците ще бъдат по-тъмни от обикновено.

Сърцето ми се сви. Иска ми се републиката да побързаше и да спечели вече тази война, за да може поне веднъж да имаме електричество цял месец без прекъсване.

— Къде отиваш? Може ли да дойда с теб?

— Ще надзиравам лабораторията в Централната болница на Лос Анджелис. Ще доставят флакони с някакъв мутирал вирус… не би трябвало да отнеме цяла нощ. И вече ти казах, не. Никакви мисии. — Метиъс се поколеба. — Ще се прибера вкъщи колкото мога по-рано. Имаме много неща, за които да говорим.

Той сложи ръце на рамената ми, игнорира озадачения ми поглед и ме целуна бързо по челото.

— Обичам те, Джун, мое майско бръмбарче — изрече той запазената си марка за сбогуване с мен. Обърна се, за да се качи обратно в джипа.

— Няма да те чакам — извиках след него аз, но той вече бе вътре в джипа, който се отдалечи. — Пази се — прошепнах тихо.

Но сега бе безсмислено да го изричам. Метиъс бе твърде далеч, за да ме чуе.

Дей

Когато бях на седем години, баща ми се прибра вкъщи от бойния фронт в едноседмичен отпуск. Работата му бе да разчиства след войниците на републиката, затова обикновено отсъстваше, а мама трябваше сама да се грижи за нас, момчетата. Когато татко се прибра вкъщи този път, градските патрули направиха рутинна инспекция на дома ни, след което го завлякоха в полицейското управление на разпит. Предполагам, че бяха открили нещо подозрително.

Полицията го върна обратно с две счупени ръце, а лицето му беше насинено и обляно в кръв.

Няколко вечери по-късно аз пъхнах топка от начупен лед в кутия с бензин, оставих бензинът да се втвърди в хрупкава черупка около леда и я запалих. След това запратих топката с прашка през прозореца на местния полицейски участък. Спомням си пожарните коли, които дофучаха иззад уличния ъгъл скоро след това, както и овъглените останки от западното крило на полицейската сграда. Никога не откриха кой го е сторил, а аз никога не си признах. В крайна сметка нямаше доказателства. Бях извършил първото си перфектно престъпление.

Преди майка ми се надяваше, че аз ще се издигна над скромния си произход. Че от мен ще стане успешен, дори прочут човек.

Аз наистина станах известен, но не мисля, че тя имаше точно това предвид.

Отново бе нощ, цели четиридесет и осем часа, откакто бойниците маркираха вратата на майка ми.

Спотайвах се в сенките на задната уличка на една пресечка разстояние от Централната болница на Лос Анджелис и наблюдавах как персоналът й влиза и излиза през главния вход. Нощта бе облачна, нямаше луна и дори не можех да различа рушащия се надпис на „Банк Тауър“ на върха на сградата. Електрическа светлина озаряваше всеки етаж — лукс, който само държавните сгради и домовете на елитарното общество можеха да си позволят. По улицата се бяха струпали военни джипове, които чакат да им бъде разрешено да влязат в подземните паркинги. Някой проверяваше дали документите им са изрядни. Аз стоях неподвижно, вперил поглед във входа.

Тази вечер изглеждах доста внушително. Обул бях най-хубавия си чифт обувки — боти, направени от черна кожа, която с времето е омекнала, със здрави връзки и метални фортове. Купих ги за 150 банкноти, взети от нашето скривалище с откраднати пари. Плътно притиснат от вътрешната страна на подметките на всеки ботуш съм скрил по един нож. Когато мърдах краката си, можех да усетя хладния метал по кожата си. Черните ми панталони бяха пъхнати в ботушите, а в джобовете си носех чифт ръкавици и черна носна кърпа. Завързал бях тъмна риза с дълги ръкави около кръста си. Косата ми бе пусната и падаше свободно по рамената. Този път бях боядисал светлорусите си кичури в черно, сякаш са били потопени в необработен петрол. По-рано през деня Тес беше изтъргувала пет банкноти за кофа с кръв от минидекоративни прасета от задния вход на някаква кухня. Ръцете, коремът и лицето ми са намазани с нея. Освен това бях нашарил линии от кал по бузите си в добавка.

Болницата се простираше на първите дванадесет етажа от сградата, но аз се интересувах единствено от този без прозорци. Това бе третият и там се намираше лаборатория, в която се съхраняват кръвните проби и лекарствата. От външната страна той бе напълно скрит зад сложни каменни орнаменти и износени флагове на републиката. Зад фасадата се простираше обширен етаж без зали и врати — просто една гигантска стая, пълна с доктори и медицински сестри с бели маски, епруветки и капкомери, инкубатори и медицински носилки. Знаех това, защото съм бил там и преди. Бях там в деня, в който се провалих на изпитанието си, в деня, в който трябваше да умра.

Очите ми оглеждаха кулата отстрани. Понякога успявах да проникна в някоя сграда, като се движа по нея от външната й страна, ако има балкони, върху които да скачам, и первази на прозорци, по които да пазя баланс. Веднъж изкатерих четириетажно здание за по-малко от пет секунди. Но тази кула бе твърде гладка и без опори за краката. Трябваше да стигна до лабораторията отвътре. Дори в топлото време потреперих леко и ми се прииска да бях помолил Тес да дойде с мен. Но двама нарушители бяха по-лесни за залавяне от един. Освен това не нейното семейство се нуждаеше от лекарства. Проверявах, за да съм сигурен, че бях пъхнал медальона си под ризата.

Един-единствен медицински камион се появи иззад военните джипове. Няколко войника слязоха от каросерията му и поздравиха медицинските сестри, докато останалите разопаковат кутиите от камиона. Водачът на групата бе млад, чернокос мъж, облечен от глава до пети в черно, с изключение на двата реда сребърни копчета, които проблясваха по офицерската му куртка. Напрегнах се, за да чуя какво казва той на една от медицинските сестри.

— … откъм брега на езерото. — Мъжът пристегна ръкавиците си. За миг успях да зърна пистолета на колана му. — Моите хора щяха да бъдат на входовете тази нощ.

— Да, капитане — отвърна сестрата.

Мъжът докосна фуражката си в поздрав.

— Името ми е Метиъс. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към мен.

Изчаках, докато войниците се разпръснат около периметъра на болницата и мъжът на име Метиъс потъне в разговор с двама от своите хора. Още няколко медицински камиона пристигнаха и отпътуваха, като оставиха войници, някои от които са със счупени крайници, други — с дълбоки разрезни рани по главите или разкъсвания по краката. Поех си дълбоко въздух, след което излязох от сенките и залитайки, се отправих към входа на болницата.

Първа ме видя една медицинска сестра точно пред главната врата. Очите й се стрелнаха към кръвта по ръцете и лицето ми.

— Ще ме приемете ли? — обърнах се към нея аз. Потрепнах от въображаемата болка. — Има ли все още места за тази нощ? Мога да си платя.

Тя ме погледна без никакво състрадание, преди отново да се заеме да драска в един бележник. На врата й висеше идентификационна карта.

— Какво се е случило? — попита.

Когато стигнах до нея, се превих и се подпрях на колена.

— Сбих се — задъхано обясних аз. — Мисля, че ме наръгаха.

Сестрата не ме погледна повторно. Тя приключи с писането, след което кимна на един от пазачите:

— Претърсете го.

Останах на място, докато двамата войници ме проверяват за скрити оръжия. Изскимтях като по даден знак, когато ме докоснаха по ръцете или корема. Не откриха ножовете, пъхнати в ботите ми. Но взеха малката кесия с банкноти, закачена на колана ми — таксата, за да вляза в болницата. Естествено.

Ако бях някое богопомазано момченце от богаташкия сектор, щях да бъда приет без никаква такса. Или щяха да изпратят безплатно доктор директно до мястото, където живея.

Когато войниците дадоха знак на медицинската сестра, че са приключили, тя ми посочи входа на болницата.

— Чакалнята е вляво. Иди да поседнеш.

Благодарих й и със залитане се отправих към плъзгащите се врати. Мъжът на име Метиъс ме наблюдаваше, докато минавам. Той изслуша търпеливо един от войниците си, но го видях как внимателно проучи лицето ми, сякаш по навик. Аз също запомних неговото.

Отвътре болницата бе призрачно бяла. Вляво от мен видях чакалнята, точно както ми каза сестрата — огромно пространство, претъпкано с хора, нашарени с контузии от всякакъв размер и форма. Много от тях стенат от болка — един човек лежеше неподвижно на пода. Дори не исках да гадая от колко време някои от тях са тук, или колко им се е наложило да платят, за да влязат. Огледах къде са разположени всички войници — двама до прозореца на секретарката, двама до лекарската врата в далечината, неколцина близо до асансьорите, като всеки от тях носи идентификационна карта, — след което сведох очи към пода. Завлякох се до най-близкия стол и седнах. Поне веднъж болното ми коляно бе в помощ на дегизировката. За да я допълня изцяло, държах ръцете си, притиснати до хълбока.

Отброих десет минути в ума си, достатъчно дълго, за да пристигнат нови пациенти в чакалнята и войниците да позагубят интереса си към мен. Тогава се изправих, нарочно се спънах и полетях към най-близкия войник. Ръката му инстинктивно се стрелна към пистолета му.

— Върни се на мястото си — нареди ми той.

Отново се препънах и паднах върху него.

— Трябва да отида до тоалетната — прошепнах с пресипнал глас. Ръцете ми трепереха, когато сграбчих черната му униформа, за да запазя баланс. Войникът ме погледна с погнуса, докато неколцина от другарите му се изкикотиха. Видях как пръстите му се прокрадват по-близо до спусъка на пистолета му, но един от другите войници поклати глава. Не се позволяваше стрелба в болницата. Войникът ме изблъска и ми посочи с пистолета си другия край на залата:

— Ей там — отсече той. — Измий малко тази мръсотия от лицето си. И ако отново ме докоснеш, ще те напълня с олово.

Пуснах го и за малко не паднах на колена. След това се обърнах и се заклатушках към тоалетната. Кожените ми боти скърцаха върху плочите на пода. Усещах вперените в мен погледи на войниците, докато влязох в тоалетната и заключих вратата.

Нямаше значение. След две минути щяха да са забравили за мен. Щяха да минат още няколко, преди войникът, когото сграбчих, да осъзнае, че идентификационната му карта е изчезнала.

Веднага щом влязох в тоалетната, престанах да играя ролята на болен. Наплисках лицето си с вода и го търках, докато по-голямата част от свинската кръв и калта не се измият. Дръпнах циповете на ботите си и разкъсах вътрешните подметки, за да извадя двата си ножа, след което ги пъхнах в колана си. Ботите се върнаха обратно на краката ми. После развързах черната риза от кръста си и я облякох, като закопчах всички копчета чак до врата и преметнах тирантите върху нея. Завързах косата си на стегната конска опашка и я пъхнах под ризата, така че да е плътно притисната до гърба ми.

Накрая надянах ръкавиците и завързах черната носна кърпа около устата и носа си. Така или иначе, ако сега някой ме хванеше, щях да бъда принуден да побягна. По-добре да прикрия лицето си.

Когато бях готов, използвах върха на един от ножовете си, за да развия винтовете на капака за вентилационната шахта на тоалетната. След това извадих идентификационната карта на войника, закачих я за медальона си и се напъхах с главата напред в тунела на шахтата.

Въздухът вътре имаше странна миризма и аз бях доволен, че имам кърпа около лицето. Напредвах сантиметър по сантиметър, опитвайки се да се движа колкото мога по-бързо. Шахтата нямаше как да е повече от шестдесет сантиметра широка във всички посоки. Всеки път, когато се изтеглях напред, се налагаше да затворя очи и да си напомня, че трябва да дишам и че металните стени около мен не се стесняват. Нямаше да се наложи да ходя далеч — никоя от тези шахти не водеше до третия етаж. Трябваше само да стигна достатъчно близо, за да изляза на някое от стълбищата на болницата, далеч от войниците на първия етаж. Продължавах неуморно напред. Мислех си за лицето на Идън, за лекарството, от което той, Джон и майка ми се нуждаят и за странния червен знак Х с черта по средата.

След няколко минути шахтата свърши. Погледнах към отдушника и през насечената от процепите светлина видях части от извито стълбище. Подът бе безупречно бял, почти красив, и най-важното — пуст. Преброих до три наум, след което издърпах колкото мога по-назад ръцете си и с мощен тласък блъснах капака на шахтата. Той изхвърча. С бърз поглед огледах щателно стълбището — просторно, цилиндрично затворено пространство с високи, измазани с хоросан стени и мънички прозорци. Едно огромно, спираловидно стълбище.

Сега се движех с пълна скорост, без да се крия. Трябваше да тичам. Измъкнах се от шахтата и се втурнах нагоре по стълбите. Някъде по средата сграбчих парапета и се прехвърлих през него върху по-горното рамо на стълбището. Охранителните камери сигурно бяха насочени към мен. Всеки миг алармената инсталация можеше да се включи. Втори етаж, трети етаж. Времето ми изтичаше. Докато приближавах вратата за третия етаж, откъснах идентификационната карта от медальона си и се спрях само колкото да я прекарам през електронния четец. Охранителните камери не бяха успели да задействат алармената система навреме, за да блокира стълбището. Бравата щракна — бях вътре. Блъснах вратата.

Озовах се в гигантска зала, изпълнена с редици от медицински носилки и кипящи химикали под метални аспиратори. Лекари и войници ме погледнаха със слисани лица.

Хванах първия човек, когото видях — млад лекар, който стоеше близо до вратата. Преди някой от войниците да може да насочи пистолет в нашата посока, аз мълниеносно извадих един от ножовете и го приближих до врата на мъжа. Останалите лекари и медицинските сестри замръзнаха по местата си. Няколко от тях изпищяха.

— Стреляйте и ще улучите него, вместо мен — извиках изпод носната кърпа на войниците. Оръжията им вече бяха насочени към мен. Лекарят потрепери, докато го стисках в здравата си хватка.

Притиснах ножа по-плътно до врата му, но внимавах да не го порежа.

— Няма да те нараня — прошепнах в ухото му. — Кажи ми къде са лекарствата против заразата.

Той изскимтя сподавено и усетих, че се поти здраво стиснат в Прегръдката ми. Войниците все още се колебаеха… но един от тях ме заплаши:

— Пусни лекаря! — извика той. — Горе ръцете!

Исках да се изсмея. Войникът трябва да бе новобранец. Прекосих стаята заедно с лекаря и спрях пред фризерите.

— Покажи ми.

Лекарят вдигна треперещата си ръка и отвори вратата на хладилника. Блъсна ни порив от леден въздух. Почудих се дали докторът усеща колко силно бие сърцето ми.

— Ето — прошепна той.

Отместих поглед от войниците достатъчно дълго, за да видя лекаря, който ми посочи най-горния рафт в хладилната камера. Половината от шишенцата имаха етикети, обозначени със знак Х. пресечен по средата: Вирусни мутации Т. Filoviridae. Върху другата половина бе изписано Противоотрова 11:30 ч. Но всички шишенца бяха празни. Лекарството бе свършило. Тихичко изругах. Погледът ми се плъзна по другите рафтове — по тях има само инхибитори срещу заразата и различни болкоуспокояващи. Отново изругах. Сега вече бе твърде късно да се връщам.

— Пускам те — прошепнах на доктора. — Залегни.

Освободих го от хватката си и го блъснах достатъчно силно, за да падне на колена.

Войниците откриха огън. Но аз бях готов за тях — прикрих се зад отворената врата на хладилника и куршумите рикошираха от нея. Грабнах няколко бутилки от инхибиторите срещу заразата и ги напъхах в ризата си. Хукнах да бягам. Един от заблудените куршуми ме одраска и пареща болка ме прониза нагоре по ръката. Почти бях стигнал изхода.

Минах бързо през вратата и в същия миг се включи алармената система. Чу се групово изщракване, когато всички врати към стълбището се заключиха отвътре. Нямаше откъде да се измъкна. Войниците все още можеха да минат през всяка врата, но аз нямаше да успея да изляза. Викове и стъпки отекнаха откъм лабораторията. Един от гласовете изкрещя:

— Ранен е!

Очите ми се стрелнаха нагоре към мъничките прозорци по измазаните с хоросан стени на стълбището. Бяха твърде далеч, за да мога да ги достигна от самите стъпала. Стиснах зъби и извадих втория нож, така че сега държах по един във всяка ръка. Молех се хоросанът да е достатъчно мек и скочих от стълбите, хвърляйки се към стената.

Забих единия нож директно в хоросана. От ранената ми ръка бликна кръв и изкрещях от усилието. Висях по средата между мястото, откъдето се хвърлих, и позицията на прозореца. Залюлях се напред-назад колкото мога по-силно.

Хоросанът започна да поддава.

Зад себе си чух как вратата на лабораторията се отваря рязко и войниците се изсипват отвътре. Навсякъде около мен проблясваха куршуми. Люшнах се напред към прозореца и пуснах ножа, забит в стената.

Прозорецът се счупи, внезапно се озовах навън в нощта и падах, падах, падах, като звезда към първия етаж. Разкъсах ризата си с дълъг ръкав и я оставих да се издуе зад мен, докато мислите ми свистят една след друга през главата ми. Присвити колена. Първо — ходилата. Отпуснати мускули. Поех удара с възглавничките на ходилата. Превъртях се. Земята стремително се приближи към мен. Приготвих се.

При удара си изкарах въздуха. Прекатурих се четири пъти, преди да се забия в стената от другата страна на улицата. За миг останах да лежа там, заслепен и напълно безпомощен. Над себе си чувах разгневени гласове, които се разнасяха откъм прозорците на третия етаж, където войниците разбираха, че ще им се наложи да се върнат обратно в лабораторията и да изключат алармената система. Сетивата ми постепенно се изостриха — сега вече усещах болката в хълбока и ръката си. Използвах здравата си ръка като подпора за да се изправя и потреперих. Гръдният ми кош пулсираше. Мисля, че си бях счупил ребро. Когато се опитах да стана, осъзнах, че съм изкълчил и един от глезените си. Не можах да преценя дали адреналинът не ми позволява да усетя и други последици от падането.

Чуха се викове иззад ъгъла на сградата. Напрегнах се да мисля. Сега бях близо до задната страна на зданието и няколко улички се разклоняваха в тъмнината зад мен. Закуцуках към сенките.

Когато погледнах през рамо, видях малка група войници да се спуска към мястото, където паднах — те сочеха счупените стъкла и кръвта. Един от тях бе младият капитан, когото видях по-рано — мъжът на име Метиъс. Той заповяда на хората си да се разпръснат. Увеличих темпото си и се опитах да не обръщам внимание на болката. Приведох рамена, за да могат черните ми дрехи и коса да ми помогнат да се слея с мрака. Не откъсвах очи от земята. Трябваше да намеря капак на шахта.

Сега периферното ми зрение бе замъглено. С усилия вдигнах едната си ръка до ухото и го опипах за кървави следи. Засега нямаше нищо — добър знак. Няколко мига по-късно забелязах капак на шахта на улицата. Изпуснах въздишка, понаместих черната кърпа, която покриваше лицето ми, и се наведох, за да повдигна капака.

— Стой. Не мърдай.

Завъртях се и видях Метиъс, младия капитан от входа на болницата срещу мен. Той бе насочил пистолета си право в гърдите ми, но за моя изненада не стреля. Стиснах здраво останалия в ръката ми нож. Нещо в погледа на мъжа се промени и аз осъзнах, че ме бе разпознал като момчето, което бе влязло в болницата, преструвайки се, че залита. Усмихнах се — имах достатъчно рани, за които да се погрижат там.

Метиъс присви очи.

— Горе ръцете. Арестуван си за кражба, вандализъм и влизане с взлом.

— Няма да ме заловиш жив.

— Ще се радвам да те заловя и мъртъв, ако предпочиташ.

Това, което се случи после, ми бе като в мъгла. Видях как Метиъс се стегна, за да стреля с пистолета. Хвърлих ножа си към него с всичка сила. Преди да успее да стреля, острието се заби здраво в рамото му и той падна назад с тъп звук. Не изчаках да видя дали ще се изправи. Наведох се и отместих капака на шахтата, след което се спуснах надолу по стълбата в тъмнината. Когато се напъхах целият вътре, издърпах капака обратно на място.

Контузиите вече започваха да ми се отразяват. Залитах из каналите, зрението ми ту се премрежваше, ту се фокусираше, едната ми ръка бе притисната здраво до хълбока. Внимавах да не докосвам стените. Усещах болка при всяко вдишване. Трябва да съм счупил ребро. Внимавах, дотолкова, че да обмисля в коя посока да вървя, като се стараех да се придвижвам към Езерния сектор. Тес щеше да бъде там. Тя щеше да ме открие и да ми помогне да се прибера на сигурно място. Мислех, че чувам тропота на стъпки и виковете на войници над мен. Без съмнение досега са открили Метиъс и може да са тръгнали надолу по каналите. Може вече да са по петите ми с глутница кучета. Взех мерки и тръгнах по няколко отбиващи се разклонения, като газя в мръсната канализационна вода. Зад себе си чувах плисък на вода и звуци на отекващи гласове. Поех по други разклонения. Гласовете леко се приближаваха, а после ставаха по-далечни. Продължавах в първоначалната посока, която е здраво запечатана в ума ми.

Ще е голям цирк, нали — да избягам от болницата, само за да умра тук долу, изгубен сред лабиринт от канали.

Отброявах минутите, за да се удържа да не припадна. Пет минути, десет минути, тридесет минути, час. Стъпките зад мен сега звучаха отдалечени, сякаш са тръгнали в посока, различна от моята. Понякога чувах странни шумове, нещо като клокочеща епруветка и въздишките от тръбите с пара — глътка въздух. Тя идваше и си отиваше. Два часа. Два часа и половина. Когато съзрях следващата стълба, която водеше до повърхността, реших да рискувам и да се изкатеря нагоре. Сега имаше голяма опасност да припадна. Нуждаех се от всичката останала ми сила, за да се издърпам обратно на повърхността. Намирах се в тъмна уличка. Когато успях да се съвзема, премигнах за да фокусирам замъгленото си зрение и да проуча обстановката.

Виждам Юниън Стейшън на няколко пресечки разстояние. Вече бях близо. Тес ще бъде там и ще ме чака.

Още три пресечки. Още две.

Остава ми само още една пресечка. Не можех да издържа повече. Намерих едно тъмно място в уличката и рухнах на земята. Последното нещо, което видях, бе силуетът на някакво момиче в далечината. Тя може би вървеше към мен. Свих се на кълбо и започнах да губя съзнание.

Преди да припадна, осъзнах, че медальонът вече не е окачен на врата ми.

Джун

Все още помня деня, в който брат ми пропусна церемонията си по стъпване в длъжност в армията на републиката.

Един неделен следобед. Горещ и противен. Кафяви облаци покриваха небето. Аз бях на седем години, а Метиъс — на деветнадесет. Моето бяло овчарско кученце Оли спеше върху хладния мраморен под на апартамента ни. Лежах в леглото с треска, докато Метиъс седеше до мен с набръчкано от притеснение чело. Навън можехме да чуем по високоговорителите да звучи републиканската национална клетва. Когато стигнаха до частта, в която се споменава нашият президент, Метиъс се изправи и отдаде чест в посока към столицата. Нашият прославен Електор Примо току-що бе приел да изпълнява президентската длъжност за още четири години. Това щеше да бъде неговият единадесети пореден мандат.

— Нали знаеш, че не е нужно да седиш тук, при мен — казах му аз, след като клетвата приключи. — Отивай на церемонията си по стъпване в длъжност. Аз, така или иначе, съм болна.

Метиъс ме игнорира и постави нова хладна кърпа на главата ми.

— Така или иначе, ще встъпя в длъжност — заяви той. Нахрани ме с парче пурпурен портокал. Спомням си как го наблюдавах, докато ми белеше този портокал — разряза една дълга линия по кората му, след което извади целия плод наведнъж.

— Но ние тук говорим за командир Джеймсън — премигнах през подути очи аз. — Тя ти направи услуга, като не те назначи на бойния фронт… ще бъде недоволна, че си пропуснал церемонията. Няма ли да го отбележи в досието ти? Нали не искаш да бъдеш изритан като уличен престъпник.

Метиъс ме чукна неодобрително по носа.

— Недей да наричаш така хората, Джун, мое майско бръмбарче. Грубо е. А и тя не може да ме изрита от патрула си, защото съм пропуснал церемонията по встъпване в длъжност. Освен това — добави той с намигане, — винаги мога да проникна в базата с данни и да изчистя досието си.

Ухилих се. Един ден аз също исках да встъпя в длъжност в армията, облечена в тъмната униформа на републиката. Може би дори щях да имам достатъчно късмет да бъда под командването на именит командир, както бе станало с Метиъс. Отворих уста, за да може той да ми даде още едно парче портокал.

— Не трябва да ходиш в сектор Батала толкова често. Може би тогава ще намериш време да си хванеш приятелка.

Метиъс се изсмя.

— Нямам нужда от приятелка. Имам си малка сестричка, за която трябва да се грижа.

— Хайде де. Някой ден ще си хванеш приятелка.

— Ще видим. Предполагам, че съм си и малко придирчив.

Направих пауза, за да погледна брат си право в очите.

— Метиъс, майка ни грижеше ли се за мен, когато бях болна? Правеше ли подобни неща?

Метиъс се пресегна, за да отметне пропитите с пот кичури коса от лицето ми.

— Не бъди глупава, Джун, мое майско бръмбарче. Разбира се, че мама се грижеше за теб. И го правеше много по-добре от мен.

— Не. Ти се грижиш най-добре за мен — измънках аз. Клепачите ми натежаха.

Брат ми се усмихна.

— Мило е, че казваш това.

— Нали няма и ти да ме изоставиш? Ще останеш ли с мен по-дълго, отколкото мама и тате?

Метиъс ме целуна по челото.

— Ще остане с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.

00:01 ч.

Рубинен сектор

22ºC на закрито

Разбрах, че нещо се е случило, в мига, в който Томас се появи на вратата ни. Светлините във всички жилищни сгради бяха угаснали, точно както Метиъс каза, и само бензинови лампи осветяваха апартамента. Оли лаеше, та се късаше. Облечена бях в тренировъчната си униформа и черно-червена жилетка, стегнала бях ботушите си, а косата ми бе завързана в плътна опашка. За един кратък миг всъщност се зарадвах, че не Метиъс бе този, който чакаше пред вратата. Той щеше да види облеклото ми и да разбере, че съм се запътила към пистата. Отново не му се подчинявах.

Когато отворих вратата, Томас нервно се изкашля при вида на изненадания поглед, изписан върху лицето ми, и направи опит да се усмихне. По челото му имаше черта от черна смазка, вероятно оставена от неговия собствен показалец. Което ще рече, че той току-що бе привършил с чистенето на пушката си по-рано тази вечер, а патрулната му инспекция бе утре. Скръстих ръце. Той учтиво докосна ръба на шапката си в поздрав.

— Здравейте, госпожице Ипарис — изрече Томас.

Поех си дълбоко въздух.

— Отивам на пистата. Къде е Метиъс?

— Командир Джеймсън ви моли да дойдете с мен до болницата възможно най-бързо. — Томас се поколеба за секунда. — Това е по-скоро заповед, отколкото молба.

В кухината на стомаха ми се настани едно неясно усещане.

— Защо просто не ми се обади?

— Тя предпочита аз да ви съпроводя.

— Защо? — Гласът ми започна да се покачва. — Къде е брат ми?

Сега Томас си пое дълбоко въздух. Аз вече знаех какво ще ми каже.

— Съжалявам. Метиъс беше убит.

Тогава светът около мен притихна.

Сякаш от огромно разстояние можех да видя, че Томас все още говори, жестикулира с ръце, придърпва ме към себе си, за да ме прегърне. Аз също го прегърнах, без да осъзнавам какво върша. Не чувствах нищо. Кимнах, когато ме успокояваше и ме помоли да направя нещо. Да го последвам. Прегърнал ме бе през рамената. Мокрият нос на кучето буташе ръката ми. Оли излезе с мен от апартамента и аз му заповядах да не се отдалечава. Заключих вратата, пъхнах ключа в джоба си и оставих Томас да ни приведе през тъмнината до стълбите. През цялото време той ми говореше, но аз не го чувах. Гледах право напред, втренчена в отразителните метални декорации, които очертаваха стълбището, гледах към изкривените отражения — моето и на Оли.

Не можех да разгадая изражението си. Дори не съм сигурна дали имах такова.

Метиъс трябваше да ме вземе със себе си. Това бе първата ми ясна мисъл, когато слязохме до най-долния етаж на нашия небостъргач и се качихме в чакащия джип. Оли скочи на задната седалка и провря глава през прозореца. В колата се носеше задушлива миризма на гума, метал и прясна пот — група хора трябва да се бяха возили наскоро тук. Томас седна на шофьорското място и се увери, че предпазният ми колан е закопчан. Толкова дребно и глупаво нещо.

Метиъс трябваше да ме вземе със себе си.

Тази мисъл мина през главата ми отново и отново. Томас не каза нищо повече. Остави ме да гледам втренчено към притъмнелия град, докато се придвижвахме, и само от време на време ми хвърляше нерешителен поглед. Една мъничка част от мен ми напомня да не забравя да му се извиня по-късно.

С безжизнен поглед оглеждах обичайните сгради, покрай които преминавахме. Хора, най-вече работници, наети от бедняшките квартали, се струпваха по площадките на първите етажи, дори когато осветлението не работеше, и седяха прегърбени над купички евтина храна в кафенетата на партера. Облаци от пара се носеха високо в далечината. Джъмботроните, които винаги работеха, независимо от недостига на електроенергия, показваха предупреждения за наводнения и карантини. Няколко от съобщенията бяха свързани с патриотите — този път за още едно бомбено нападение в Сакраменто, при което са убити половин дузина войници. Няколко кадета, единадесетгодишни, с жълти нашивки на ръкавите, се мотаеха на стълбите пред една военна академия, а старите и захабени букви от надписа „Концертна зала Уолт Дисни“ бяха почти напълно избелели. Още няколко военни джипа минаха през нашата пресечка и аз видях безизразните лица на войниците вътре. Някои от тях носеха черни защитни очила и въобще не можех да видя очите им.

Небето изглеждаше по-облачно от обикновено — знак за предстояща дъждовна буря. Сложих качулката на главата си, в случай че забравя да го сторя, когато най-сетне слезем от колата.

Когато вниманието ми отново се върна към прозореца, видях част от центъра, който се намира в Батала. Всички светлини в този военен сектор бяха включени. Кулата на болницата се извисяваше само на няколко пресечки.

Томас забеляза, че проточвам врат, в опит да намеря по-добра гледка.

— Почти стигнахме — каза той.

Когато се приближихме, видях пресечените линии от жълта лента, които обграждат долната част на кулата, групите войници от градски патрули с червени нашивки на ръкавите като Метиъс, както и няколко фотографа, патрулна полиция, черните микробуси и медицинските камиони. Оли изскимтя.

— Предполагам, че не са хванали виновника — обърнах се към Томас.

— Как разбра?

Кимнах към зданието.

— Това наистина е впечатляващо — продължих аз. — Който и да е бил, е оцелял след скок от два етажа и половина и все още е имал достатъчно сили, за да избяга.

Томас погледна към кулата и се опита да види това, което виждах аз — счупения прозорец на стълбището на третия етаж, оградената с лента секция точно под него, войниците, които претърсват страничните улички, липсата на линейки.

— Не сме го заловили — призна той след миг. Смазката от пушката върху челото му придаде объркано изражение. — Но това не значи, че по-късно няма да открием тялото му.

— Ако досега не сте го намерили, няма и да успеете.

Томас отвори уста, за да каже нещо, след което се отказа и отново се концентрира върху пътя. Когато най-накрая джипът намали скорост и спря, командир Джеймсън се откъсна от групата пазачи и закрачи към вратата на колата.

— Съжалявам — внезапно се обърна към мен Томас.

За кратко бях пронизана от чувството на вина за това, че съм толкова нелюбезна, и реших да му кимна в отговор. Баща му беше портиер в нашия жилищен небостъргач, преди да умре, а покойната му майка — готвачка в началното ми училище. Метиъс бе този, който препоръча Томас, който имаше висок резултат на изпитанието, да бъде назначен в престижните градски патрули, въпреки скромния му произход. Така че той сигурно се чувстваше толкова смутен, колкото и аз.

Командир Джеймсън дойде до вратата на колата и почука два пъти по прозореца, за да привлече вниманието ми. Тънките й червени устни бяха гневно свити, а в нощта кестенявата й коса изглеждаше тъмнокафява — почти черна.

— Размърдай се, Ипарис. Времето ни притиска. — Очите й се стрелнаха към Оли на задната седалка. — Това не е полицейско куче, хлапе.

Дори в този момент държанието й бе непоколебимо.

Излязох от джипа и пъргаво й отдадох чест. Оли слезе и застана до мен.

— Повикали сте ме, командире — заявих.

Командир Джеймсън не си даде труд да отвърне на поздрава ми. Тя се обърна и тръгна в друга посока, а аз бях принудена да я настигна и да вървя бързо до нея, като се мъча да не изоставам.

— Брат ти, Метиъс, е мъртъв — каза тя. Гласът й не се промени. — Както разбирам, ти почти си приключила обучението си за агент, нали така? И вече си изкарала всичките курсове по проследяване?

Положих усилие да си поема дъх. Второ потвърждение за смъртта на Метиъс.

— Да, командире — успях да отвърна.

Отправихме се към болницата. Чакалнята бе празна — извели бяха всички пациенти, а пазачите бяха групирани близо до входа на стълбището — оттам вероятно започва зоната на местопрестъплението. Командир Джеймсън гледаше право напред, а ръцете й бяха сключени зад гърба.

— Какъв беше резултатът ти от изпитанието?

— Хиляда и петстотин, командире.

Всички в армията знаеха резултата ми. Но на командир Джеймсън й харесваше да се преструва, че не знае или не й пука.

Тя не спираше да върви.

— А, точно така — каза тя, сякаш го чуваше за първи път. — В крайна сметка може и да се окажеш полезна. Вече се обадих в „Дрейк“ и им казах, че си освободена от по-нататъшно обучение. Ти, така или иначе, почти си привършила с курсовия си проект.

Намръщих се.

— Командире?

— Оттам получих пълна справка за оценките ти. Перфектни резултати… ти вече си изкарала повечето от курсовете, и то само за половината време на следването, нали? Те също така ми казаха, че създаваш доста проблеми. Вярно ли е?

Не можех да разбера какво искаше от мен.

— Понякога, командире. Неприятности ли имам? Да не са ме изключили?

Командир Джеймсън се усмихна.

— Едва ли. Дипломирали са те по-рано. Последвай ме — искам да видиш нещо.

Исках да попитам за Метиъс, за това какво се е случило тук, но леденото й поведение ме спря.

Движехме се надолу в някаква зала на първия етаж, докато не достигнахме аварийния изход в самия й край. Там командир Джеймсън даде знак на войниците, които охраняваха вратата, да се отдръпнат и ме изведе през нея. Сподавено ръмжене тътнеше в гърлото на Оли. Излязохме на открито, този път откъм задната част на постройката. Осъзнах, че сега се намираме от вътрешната страна на ограденото с жълта лента пространство. Голям брой войници стояха на групи около нас.

— Побързай — обърна се отсечено към мен командир Джеймсън.

Ускорих темпо. Миг по-късно осъзнах какво иска да ми покаже тя и накъде вървим. Не много далеч пред нас имаше обект, покрит с бял чаршаф. Метър и осемдесет, човек, краката и крайниците изглеждаха непокътнати под покривката, определено не се бе свлякъл естествено по подобен начин, така че някой трябва да го е положил в тази позиция. Разтреперих се. Когато погледнах надолу към Оли, видях, че козината по гърба му е настръхнала. Викнах го няколко пъти, но той отказа да се приближи повече и аз бях принудена да последвам командир Джеймсън и да го оставя зад себе си.

Метиъс ме целуна по челото. „Ще остана с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.“

Командир Джеймсън спря пред белия чаршаф, след което се наведе и го отметна настрана. Гледах втренчено мъртвото тяло на войник, облечен в черна униформа, от гърдите му все още сгърчеше нож. Тъмна кръв е изцапала ризата, рамената, ръцете му, както и вдлъбнатините по дръжката на ножа. Очите му вече са затворени. Коленичих пред него и отметнах кичури черна коса от лицето му. Бе странно. Не можех да възприема детайли от обстановката. Все още не усещах нищо друго, освен тази дълбока скованост.

— Кажи ми какво може да се е случило тук, кадет — поиска да узнае командир Джеймсън. — Считай това за изненадващ тест. Самоличността на този войник трябва да те мотивира да се справиш.

Дори не потрепнах от язвителността на думите й. Детайлите започнаха да нахлуват в главата ми и аз заговорих:

— Който и да го е убил, използвайки този нож, или го е намушкал от близка дистанция, или разполага с ръка, която мята с невероятна сила. Десничар. — Прокарах пръсти по покритата с кръв дръжка. — Впечатляващ прицел. Ножът е част от чифт, нали? Виждате ли тази шарка, изрисувана в долната част на острието? Тя свършва внезапно.

Командир Джеймсън кимна.

— Вторият нож е забит в стената на стълбището.

Погледнах към тъмната уличка, накъдето сочеха краката на брат ми, и забелязах капака на шахтата на няколко метра разстояние.

— Ето, оттук се е измъкнал. — Прецених посоката, в която капакът на шахтата е завъртян. — Той също така е и левичар. Интересно. Служи си еднакво добре и с двете ръце — амбидекстър е.

— Моля, продължавай.

— Оттук канализационните канали ще го отведат по-навътре в града или на запад към океана. Той ще избере града — вероятно е тежко контузен и няма избор. Но сега е невъзможно да бъде проследен точно. Ако е достатъчно разумен, ще е преминал през половин дузина разклонения там, долу, газейки в канализационната вода. Не се е допирал до стените. Няма да ни остави нищо, по което да го проследим.

— Ще те оставя тук за малко, за да си събереш мислите. След две минути ще се срещнем на стълбището на третия етаж, за да освободиш място за фотографите. — Преди да се обърне, тя хвърли един бърз поглед към тялото на Метиъс… за един кратък миг лицето й омекна. — Какъв добър войник, каква загуба само.

След което поклати глава и си тръгна.

Наблюдавах я, докато върви. Останалите около мен стояха настрана, очевидно изпитваха силно желание да избягнат един неудобен разговор. Отново погледнах към лицето на брат ми. За моя изненада той изглеждаше смирен. Кожата му бе с бронзовокафяв цвят, а не блед, както предполагах. Част от мен очакваше очите му да трепнат, устата му да се усмихне. Частици изсъхнала кръв се посипаха върху ръцете ми. Когато се опитах да ги изчеткам, те полепнаха по кожата ми. Не зная дали тази случка бе причината гневът ми да се отключи. Ръцете ми започнаха да треперят толкова силно, че ги притиснах до дрехите на Метиъс в опит да спра тремора. От мен се очакваше да анализирам местопрестъплението… но не можех да се концентрирам.

— Трябваше да ме вземеш със себе си — прошепнах му аз. След това опрях главата си до неговата и се разплаках. В ума си дадох мълчаливо обещание на убиеца на брат ми.

Ще те преследвам, докато не те хвана. Ще пребродя улиците на Лос Анджелис заради теб. Ако се налага, ще претърся всяка улица в републиката. Ще те заблудя и измамя, ще лъжа, ще играя нечестно и ще крада, за да те открия, за да те примамя да излезеш от скривалището си, и ще те гоня, докато няма накъде да бягаш. Давам ти следното обещание: животът ти е мой.

Войниците дойдоха твърде скоро, за да откарат Метиъс в моргата.

3:17 ч.

Апартаментът ми

Същата нощ

Вече валеше

Лежах върху дивана, с ръка обвита около Оли. Мястото, където обикновено седи Метиъс, бе празно. Купчини от стари фотоалбуми и дневниците му бяха затрупали масичката за кафе. Той харесваше старомодните методи на родителите ни и си водеше ръкописни дневници, точно както те бяха запазили всички тези хартиени снимки.

— Не можеш да ги проследиш или да им слагаш етикети онлайн — винаги казваше Метиъс. Изречено от един такъв изкусен хакер, това наистина звучи иронично.

Нали точно днес следобед той ме беше прибрал от „Дрейк“? Искаше да говори с мен за нещо важно, точно преди да си тръгне. Но сега никога нямаше да узная какво е искал да ми каже. Документи и доклади стояха върху корема ми. Едната ми ръка стисна здраво медальона — улика, която проучвах от известно време. Погледнах косо гладката му повърхност и липсата на каквито и да е шарки. След това отпуснах ръката си с въздишка. Главата ме болеше.

По-рано научих защо командир Джеймсън ме бе изтеглила от „Дрейк“. Оказа се, че дълго ме е наблюдавала. И сега, когато неочаквано разполагаше с човек по-малко в патрула на Метиъс, искаше да вербува нов агент. Идеалният момент да се докопа първа до мен. От утре Томас поемаше позицията на Метиъс, поне засега, а аз влизах в патрула като обучаващ се агент детектив.

Първата ми мисия по проследяване: Дей.

— В миналото сме опитвали разнообразни тактики, за да хванем Дей, но никоя не проработи — обясни ми Джеймсън, точно преди да ме изпрати у дома. — Затова, ето какво ще направим. Аз ще продължа със съставянето на плановете за патрулите. А що се отнася до теб — нека да тестваме уменията ти с една полева тренировка. Покажи ми как би проследила Дей. Може би ще стигнеш донякъде. А може би не. Но ти имаш чифт свежи очи и ако ме впечатлиш, ще те повиша в звание агент на този патрул. Ще те направя прочута — най-младия агент, който някога сме имали.

Затворих очи и се опитах да мисля.

Дей бе убил брат ми. Знаех това, защото открихме открадната идентификационна карта да лежи на половината разстояние нагоре към стълбището на третия етаж, която ни отведе до войника от снимката върху й, а той с пелтечене описа как е изглеждало момчето. Описанието му не съвпадна с нищо, с което разполагаме като досие за Дей… но истината е, че знаем малко за това как изглежда той, като изключим, че е млад, точно като хлапето от болницата тази вечер. Отпечатъците от пръсти по идентификационната карта съвпадат с откритите само преди месец на местопрестъпление, което се свързва с Дей — те не отговарят на информацията за нито един цивилен, за когото републиката има данни.

Дей е бил там, в болницата. Той също така е бил достатъчно небрежен, за да остави след себе си идентификационната карта.

Което ме накара да недоумявам. Дей бе нахлул в лабораторията, за да търси лекарства, като част от отчаян, създаден в последната минута и лошо обмислен, план. Вероятно бе откраднал инхибитори срещу заразата и болкоуспокояващи, защото не бе намерил нищо по-силно. Самият Дей определено не е бил заразен, не и щом е успял да избяга по подобен начин. Но някой друг, когото той познава, трябва да е някой, за когото го е грижа достатъчно, че да рискува живота си. Някой, който живее в Блуридж или Езерния сектор, или Зимния сектор, или в сектор Алта — всичките наскоро засегнати от заразата. Ако това е вярно, Дей нямаше да напусне града скоро. Той бе принуден да остане тук заради тази връзка, воден от емоции.

Възможно е също така Дей да има поръчител, който го е наел, за да извърши тази рискована мисия. Но болницата бе опасно място, а спонсорът трябва да е платил на Дей огромна сума пари. А ако бяха намесени толкова много пари, той несъмнено е щял да планира по-задълбочено и да знае кога пристига следващата пратка с противоотрова за заразата в лабораторията. Освен това Дей не е работил като наемник при нито едно от предишните си престъпления. Той е атакувал военните обекти на републиката самостоятелно, забавял е доставки до бойния фронт и е унищожавал изпратени на фронтовата линия въздушни кораби и реактивни изтребители. Има си някакъв свой план да ни спре да победим във войната срещу колониите, но неговите мисии са примитивни, без високотехнологично оборудване или значително финансиране зад тях. Не точно това можеш да очакваш от врага ни. Доколкото ми бе известно, той никога не бе поемал мисии срещу заплащане и е малко вероятно да бе започнал сега. Кой би наел един неизпробван наемник? Друг възможен поръчител бяха патриотите… но ако Дей е работил за тях по време на тази мисия, някои от фракцията досега щяха да изрисуват върху някоя стена близо до местопрестъплението запазеното им лого — флаг (тринадесет червено-бели ивици с петдесет бели точки върху син правоъгълник). Те никога не биха пропуснали възможността да отбележат победата си.

Но това, което никак не се вписваше в изчисленията ми, бе следното: до този момент Дей никога не бе извършвал убийство. Това бе още една причина, поради която не смятах, че е свързан с патриотите. При едно от предишните си престъпления се беше вмъкнал в зона под карантина, като завързал уличен полицай. По служителя на закона нямаше и драскотина, като изключим насиненото му око. При друг случай той бе проникнал в банков трезор, но оставил четиримата охранители на задния вход невредими, макар и леко зашеметени. Веднъж бе подпалил цяла ескадрила от реактивни изтребители на някакво пусто летище посред нощ и на два пъти бе попречил на въздушни кораби да осъществяват полети, като бе повредил двигателите им. Един път бе обезобразил стената на военна сграда. Крал е пари, храна и стоки. Но не е поставял бомби край пътя. Не е стрелял по войници. Не е правил опити за убийство. Той не убиваше.

Защо тогава Метиъс? Дей е можел да осъществи бягството си, без да го убива. Дали престъпникът е търсил някакъв вид отмъщение? Направил ли му е нещо брат ми в миналото? Няма как да е било случайно — ножът бе забит право в сърцето на Метиъс.

Минал е право през интелигентното му, глупаво, упорито и прекомерно покровителствено сърце.

Отворих очи, вдигнах ръка и отново разгледах внимателно медальона. Той принадлежеше на Дей — отпечатъците от пръсти успяха да ни разкрият поне това. Украшението представляваше кръгъл диск без никаква гравюра по него, вещ, която открихме на пода на стълбището в болницата заедно с откраднатата идентификационна карта. Не бе символ от позната религия. Медальонът нямаше никаква парична стойност — изработен бе от нискокачествен никел и мед, а верижката му бе направена от пластмаса. Което ще рече, че той вероятно не го е откраднал, че то има различно значение за него и е готов да го носи със себе си, въпреки риска да го изгуби или изпусне. Може би бе талисман, който носи късмет. Може би му е подарен от някого, с когото е емоционално обвързан. Може би това е същият човек, заради когото той се опита да открадне лекарството против заразата. Медальонът криеше тайна — аз просто не знаех каква е тя.

Преди геройствата на Дей ме очароваха. Но сега той бе мой достоен враг — моя цел. Първата ми мисия.

Два дни събирах мислите си. На третия се обадих на командир Джеймсън. Имах план.

Дей

Сънувах, че отново съм вкъщи. Идън седи на пода, рисува някаква смахната форма върху дюшемето. Около четири или петгодишен е, бузките му са още закръгленки, с натрупани бебешки тлъстинки. На всеки няколко минути той се изправя и ме моли да оценя творбата му. Джон и аз сме заедно, свити на дивана и напразно се опитваме да оправим радиото, което нашето семейство притежава от години. Все още си спомням, когато татко го донесе вкъщи. „То ще ни информира в кои квартали има зараза“, бе казал той. Но сега винтовете и скалите му лежат захабени и безжизнени в скутовете ни. Моля Идън за помощ, но той само се изкикотва и ни казва да го оправим сами.

Мама е сама в малката ни кухничка и се опитва да сготви вечеря. И двете й ръце са увити в дебели бинтове — сигурно днес се е порязала на счупени бутилки или празни консервени кутии, докато е чистила контейнерите за боклук около Юниън Стейшън. Тя се сгърчва от болка, докато троши замразени зърна царевица с плоската страна на ножа. Наранените й ръце треперят.

— Мамо, спри. Аз ще ти помогна. — Опитвам се да стана, но усещам краката си, като залепени за земята.

След известно време повдигам глава, за да видя какво рисува Идън в момента. Първоначално не мога да различа формите — те изглеждат объркани, нахвърляни в произволни мотиви под ръцете му.

Когато се вглеждам по-отблизо, осъзнавам, че той рисува войници, които нахлуват в къщата ни. Рисува ги с кървавочервен пастел.

Събудих се внезапно. Смътни ивици светлина, сиви и бледи, се процеждаха през разположения наблизо прозорец. Чувах глухия звук на дъжд. Намирах се в нещо, което прилича на изоставена детска спалня. Тапетите бяха в синьо и жълто и се лющеха по ъглите. Две свещи осветяваха стаята. Усещах, че краката ми висят от края на леглото. Под главата ми имаше възглавница. Когато се обръщах, изстенвах и затварях очи.

Гласът на Тес се разнесе над мен.

— Чуваш ли ме?

— Не толкова високо, братовчедке.

Гласът ми прозвуча като шепот от пресъхналите ми устни. Главата ми пулсираше от ослепително, пробождащо главоболие. Тес разпозна болката, изписана по лицето ми, и остана безмълвна, докато аз държах очите си затворени и изчаквах да изчезне. Болката продължаваше като кирка, която многократно ме цапардосва по тила.

След цяла вечност главоболието най-сетне започна да утихва. Отворих очи.

— Къде съм? Добре ли си?

Лицето на Тес придоби форма. Тя бе прибрала косата си в къса плитка, а устните й бяха розови и извити в усмивка.

— Дали съм добре? Ти си в безсъзнание повече от два дни. Как се чувстваш?

Болката ме прорязваше на вълни, този път от раните, с които със сигурност бях покрит.

— Фантастично.

Усмивката на Тес посърна.

— Едва успя да се измъкнеш този път — почти на косъм. Ако не бях открила някой, който да ни приюти, не мисля, че щеше да оцелееш.

Внезапно всичко случило се ме връхлетя. Спомних си входа на болницата, откраднатата идентификационна карта, стълбището и лабораторията, дългото падане, как метнах ножа си по капитана, канализацията. Лекарството.

Лекарството. Опитах да се изправя и да седна, но се движех твърде бързо и се наложи да прехапя устни от болка. Ръката ми се стрелна към брата — на него нямаше медальон, който да сграбча. Усетих болка в гърдите. Бях го загубил. Баща ми бе дал този медальон, а аз бях достатъчно небрежен, за да го загубя.

Тес се опита да ме успокои.

— Добре ли е семейството ми? Запазили ли са се някои от лекарствата след падането? — попитах я.

— Известна част. — Тес ми помогна пак да легна, преди да подпре лакти на леглото ми. — Предполагам, че инхибиторите са по-добре от нищо. Оставих ги в дома на майка ти заедно с вързопа с подаръците ти. Минах отзад и връчих всичко на Джон. Той ми каза да ти благодаря.

— Не си казала на Джон какво се е случило, нали?

Тес завъртя очи.

— Мислиш ли, че мога да скрия такова нещо от него? Вече всички са чули за влизането с взлом в болницата, Джон знае, че си ранен. И е доста ядосан.

— Каза ли ти кой е болен? Идън? Или мама?

Тес прехапа устни.

— Идън. Джон каза, че всички останали са добре засега. Но Идън може да говори и изглежда достатъчно жизнен. Опита се да стане от леглото и да помогне на майка ти да поправи някакъв теч под мивката, за да докаже, че се чувства здрав, но тя естествено го отпрати обратно в леглото. Разкъса две от блузите си, за да ги използва като кърпи за охлаждане на треската на Идън, затова Джон каза, че ако намериш още дрехи, които да са по мярка на майка ти, ще се радва да ги приеме.

Изпуснах дълбока въздишка. Идън. Разбира се, че бе Идън — все още се правеше на малък инженер, дори когато заразата го е поразила. Поне успях да се докопам до някакво лекарство. Всичко ще се оправи. Идън щеше да е добре за известно време и нямах нищо против да слушам мъмренето на Джон. Колкото до изгубения ми медальон, ами… за миг бях доволен, че майка ми няма да разбере за него, защото това щеше да я съкруши.

— Не успях да открия никаква противоотрова, а и не разполагах с време да търся.

— Всичко е наред — отвърна Тес. Тя подготви нова превръзка за ръката ми. Виждах, че старата ми износена шапка виси на облегалката на стола й. — Семейството ти разполага с известно време. Ще ни се удаде и друга възможност.

— В чия къща се намираме?

Веднага след като зададох въпроса, чух как се затваря някаква врата, след което отекнаха стъпки в съседната стая. С тревога погледнах към Тес. Тя безмълвно ми кимна и ми каза да се успокоя.

Влезе мъж, който изтърси мръсни капки дъжд от един чадър. В ръцете си носеше кафява хартиена чанта.

— Буден си — обърна се той към мен. — Това е добре.

Огледах лицето му. Мъжът бе много блед и леко пълен, с рунтави вежди и благи очи.

— Момиче, мислиш ли, че той ще може да си тръгне утре вечер?

— Дотогава ще сме си заминали. — Тес взе една бутилка с нещо бистро — спирт, предполагам — и напои края на превръзката в него. Трепнах, когато тя леко я опря до мястото, където куршумът бе одраскал ръката ми. Усещането бе, сякаш клечка кибрит е запалена до кожата ми. — Благодаря ви отново, сър, за това, че ни позволихте да останем тук.

Мъжът изсумтя с несигурно изражение и неловко кимна с глава. Огледа стаята, сякаш търси нещо, което е изгубил.

— Опасявам се, че мога да ви осигуря подслон най-много дотогава. Патрулите, които проверяват за заразата, скоро ще проведат още една хайка. — Той се поколеба. След това извади две консерви от хартиената чанта и ги постави върху един скрин. — Оставям ви малко чили. Не е най-доброто, но ще ви засити. Ще ви донеса и малко хляб.

Преди да успеем да кажем нещо, той излезе от стаята с останала част от покупките си.

За първи път погледнах тялото си. Бях облечен в кафяв чифт военни панталони, а голите ми гърди и ръце бяха превързани. Както и един от краката ми.

— Той защо ни помага? — попитах Тес с тих глас.

Тя вдигна поглед от прясната превръзка, която направи на ръката ми.

— Не бъди толкова мнителен. Той е имал син, който е работил на фронта. Умрял е от заразата преди няколко години. — Изскимтях, когато Тес завърза финалния възел на превръзката. — Поеми си въздух.

Изпълних молбата. Прониза ме остра болка на няколко места, докато тя нежно притискаше пръсти до различни части от гърдите ми. Бузите й се изчервиха.

— Може да имаш спукано ребро, но определено няма счупвания. Би трябвало да оздравееш бързо. Както и да е, мъжът не е питал за имената ни и затова аз също не поисках неговото. Най-добре е да не знаем. Казах му защо си се наранил така. Мисля, че това му напомни за сина му.

Облегнах отново глава върху възглавницата. Цялото тяло ме болеше.

— Изгубих и двата си ножа — измърморих аз, така че мъжът да не ме чуе. — Бяха хубави ножове.

— Съжалявам да го чуя, Дей — отвърна Тес. Тя отметна кичур коса от лицето си и се наведе над мен. Повдигна чиста найлонова торбичка, в която имаше три сребърни куршума. — Намерих ги пъхнати в гънките на дрехите ти и реших, че може да искаш да ги използваш с прашката си или нещо такова.

Тя напъха чантичката в един от джобовете ми.

Усмихнах се. Когато срещнах Тес за първи път преди три години, тя беше мършаво десетгодишно сираче, което тършуваше из кофите с боклук в сектор Нѝма. В онези години се нуждаеше от помощта ми толкова силно, че понякога забравях колко много разчитах на нея сега.

— Мерси, братовчедке — казах аз.

Тя измънка нещо, което не разбрах, и извърна поглед.

След известно време отново потънах в дълбок сън. Когато се събудих, не знаех колко време е изминало. Главоболието ми бе изчезнало, а навън бе тъмно. Възможно бе все още да е същият ден, макар че се чувствах така, сякаш съм спал цяла вечност. Нямаше войници, нито полиция. Все още бяхме живи.

Останах да лежа неподвижно за момент, напълно буден в тъмнината. Изглежда, че нашият домакин не ни бе издал. Все още.

Тес дремеше на ръба на леглото, уловила главата си с ръце. Понякога ми се искаше да й намеря хубав дом, семейство, което желае да я приюти. Но всеки път, когато тази мисъл ми минеше през главата, аз я изтласквах настрана, защото, ако някога станеше член на истинско семейство. Тес щеше да попадне обратно в мрежата на републиката. И щеше да бъде принудена да се яви на изпитанието, защото никога преди това не го е правила. Или по-лошо, те щяха да разберат за връзките й с мен и щяха да я подложат на разпит. Поклатих глава. Твърде наивна, твърде лесна за манипулиране. Не бих я поверил на никой друг. Пък и… щеше да ми липсва. Спомнях си колко самотен бях през първите две години, които прекарах в обикаляне на улиците.

Внимателно движех глезена си в кръг. Бе малко схванат, но иначе почти не усещах болка — нямаше скъсани мускули, нито сериозни подувания. Раната от куршума все още пареше, а ребрата жестоко ме боляха, но този път имах достатъчно сила, за да се изправя и седна. Ръцете ми инстинктивно се насочиха към косата ми, която бе пусната свободно. Хванах я на опашка с едната ръка и я усуках със стегнат възел. След това се наведох над Тес, сграбчих измачкания си каскет от стола и си го сложих. От усилието ръцете ми пареха.

Усещах аромата на хляб и чили. Върху скрина до леглото имаше купа, от която се вдигаше пара, и малко парче хляб, поставено на ръба й. Сетих се за двете консерви, които нашият домакин бе оставил на шкафа.

Стомахът ми изръмжа. Погълнах всичко.

Докато облизвах остатъците от чили по пръстите си, чух как врата се затвори някъде из къщата и секунди по-късно стъпки, които бързо се приближиха към нашата стая. Настръхнах. До мен Тес рязко се събуди и ме сграбчи за ръката.

— Какво беше това? — измърмори тя. Сложих пръст на устните си.

Нашият домакин влезе в стаята с дрипав халат, наметнат върху пижамата му.

— Трябва веднага да тръгвате — прошепна той. Капки пот бяха избили по челото му. — Току-що чух, че някакъв човек ви търси.

Погледнах го спокойно. Тес ми хвърли паникьосан поглед.

— Откъде знаете?

Мъжът се захвана да почиства стаята, грабна празната купа и забърса скрина.

— Разправял на хората, че разполага с лекарства против заразата за някой, който има нужда от тях. Казал, че знае за раните ти. Така и не споменал име, но сигурно е говорил за теб.

Понадигнах се и спуснах краката си от леглото. Вече нямахме избор.

— Наистина е говорил за мен.

Тес грабна няколко чисти превръзки и ги пъхна под ризата си.

— Това е капан. Тръгваме си незабавно.

Мъжът кимна.

— Можете да се измъкнете през задната врата. Направо по коридора и вляво.

Отделих един кратък миг, за да срещна очите му. В този момент разбрах, че той знаеше точно кой съм аз. Но нямаше да го изрече на глас. Както и други хора от нашия сектор, които ме познаваха и ми бяха оказвали помощ в миналото; не можеше да се каже, че той не одобрява това, че аз създавам проблеми на републиката.

— Много сме ви благодарни — казах аз.

Той не отвърна на думите ми. Хванах Тес за ръката, излязохме от спалнята, тръгнахме надолу по коридора и минахме през задната врата. Нощният въздух бе влажен. Очите ми се насълзиха от болката.

Движихме се през тихите, задни улички, прекосихме шест пресечки, докато най-накрая забавихме крачка. Раните ми ме боляха нетърпимо. Протегнах ръка, за да докосна медальона си, търсейки утеха в него, но тогава си спомних, че той вече не бе на врата ми. Гадно чувство се надигна в стомаха ми. Ами ако от републиката разберат какво представлява украшението? Ще го унищожат ли? Ами ако го свържат със семейството ми?

Тес се отпусна на земята и опря глава до стената на алеята.

— Трябва да напуснем града. Тук е твърде опасно, Дей. Знаеш, че е така. Аризона или Колорадо ще са по-сигурни… или, добре де, дори Барстоу. Нямам нищо против предградията.

Да, да. Зная. Погледнах надолу.

— Аз също искам да напусна града.

— Но няма да го направиш. Виждам го изписано на лицето ти.

Помълчахме известно време. Ако зависеше от мен, щях да прекося цялата страна сам и да избягам в колониите при първата удала ми се възможност. Нямах нищо против да рискувам собствения си живот. Но имаше дузина причини, поради които не можех да замина, и Тес го знаеше. Джон и мама нямаше как просто да си съберат нещата и да напуснат работните места, на които са назначени, при това без да привлекат внимание. Нямаше как Идън да се отпише от училището, което е бил определен да посещава. Освен ако не искаха да станат бегълци като мен.

— Ще видим — най-накрая изрекох аз.

Тес ми хвърли тъжна усмивка.

— Кой смяташ, че е по петите ти? — попита тя след малко. — Откъде знаят, че сме в Езерния сектор?

— Не знам. Може да е някой търговец, който е чул за проникването в болницата. Може би смятат, че разполагаме с много пари или нещо такова. Може да е войник. Или дори шпионин. В болницата изгубих медальона си — нямам представа дали ще го използват, за да научат нещо за мен, но винаги съществува такава възможност.

— Какво смяташ да направиш?

Сбих рамена. Раната от куршума започна да пулсира и се облегнах на стената, за да намеря опора.

— Дяволски сигурно е, че няма да се срещна с него — който и да е той. Но трябва да призная, че ми е любопитно какво има да ми каже. Ами ако наистина разполага с лекарство за заразата?

Тес ме погледна втренчено. По лицето й бе изписано абсолютно същото изражение, което имаше, когато я срещнах за първи път — смесица от надежда, любопитство и страх.

— Е… не би могло да е по-опасно от безумното ти проникване в болницата, нали?

Джун

Не знаех дали защото командир Джеймсън ме съжали, или защото наистина се чувстваше зле от загубата на Метиъс, един от най-високоценените от нея войници, но тя ми помогна да организирам погребението му… макар никога преди това да не го е правила за когото и да е от подчинените си. Отказа да коментира защо е решила да го стори.

Богати семейства като нашето винаги организират претенциозни погребения — това на Метиъс бе в една сграда с извисяващи се барокови сводове и прозорци със стъклописи. Голите подове бяха покрити с бели килими; кръгли, бели, банкетни маси, отрупани с бели люляци, изпълваха стаята. Единствените различни цветове бяха на флаговете и кръглия златен печат на републиката, окачени зад предната част на олтара в стаята, а портретът на нашия прославен Електор се издигаше над всички тях.

Всички присъстващи на погребението бяха облечени в най-хубавите си бели дрехи. Аз бях пременена в натруфена бяла рокля с дантели и корсет, с копринен волан и драпирани ивици отзад. Мъничка, златистобяла брошка с републиканския печат бе закачена в горната й част. Фризьорката бе хванала косата ми високо над главата, пуснати къдрици се диплеха над едното ми рамо, бяла роза бе закачена зад ухото ми. Перлено колие обгръщаше врата ми. Клепачите ми бяха покрити със слой искрящи, бели сенки за очи, миглите ми бяха окъпани в сняг, подпухналата червенина под очите ми бе заличена от блестяща бяла пудра. Всичко по мен бе лишено от цвят, точно както Метиъс бе отнет от живота ми.

Веднъж той ми беше разказвал, че невинаги е било така, че едва след първите наводнения и вулканични изригвания и след като републиката построила преграда по продължението на бойния фронт, за да отблъсква дезертьорите от колониите да не влизат незаконно в нашите територии, хората започнали да скърбят за мъртвите, като се обличат в бяло.

— След първите изригвания — обясняваше той — бяла вулканична пепел валя от небето месеци наред. Починалите и умиращите бяха покрити с нея. Затова сега да носиш бяло, значи да си спомняш за мъртвите.

Метиъс ми разказа тези неща, когато го попитах как е изглеждало погребението на родителите ни.

Сега блуждаех безцелно и объркано между гостите и отвръщах на съчувствените думи на хората наоколо с подходящите, отработени отговори.

— Съжалявам за загубата ти — казваха те. Разпознах някои от преподавателите на Метиъс, колеги войници и началници. Тук бяха дори и няколко от моите съученици от „Дрейк“. Изненадана бях да ги видя — не ме биваше особено в завързването на приятелства и трите години в колежа не бяха изключение; възрастта и огромната натовареност от курсовете допринасяха за това. Но те бяха тук, неколцина от следобедните тренировки и още няколко от курса по „История на републиката“. Те ме хващаха за ръка и клатеха глави.

— Първо — родителите ти, а сега — и брат ти. Не мога да си представя колко ти е тежко.

Не, не можеш. Но аз се усмихнах мило и скланях глава, защото знаех, че го казват с добри чувства.

— Благодаря ви, че дойдохте — отговорих им. — Оценявам го много високо. Зная, че Метиъс би бил горд, че е дал живота си за страната.

Понякога улавях поглед на възхищение от някой доброжелател в другия край на стаята и го игнорирах. Нямах нужда от подобно отношение. Облеклото ми не бе посветено на тях. Само заради Метиъс бях облечена в тази ненужно изискана рокля, за да покажа без думи колко много го обичам.

След известно време седнах на една маса близо до предната част на стаята с лице към обсипания с цветя олтар — той скоро щеше да бъде изпълнен с опашка от хора, които ще прочетат своите хвалебствия за брат ми. Преклоних почтително глава пред знамената на републиката. След това очите ми се преместиха към белия ковчег до тях. Оттук можех да видя само беглите очертания на човека, който лежеше вътре.

— Изглеждаш прекрасно, Джун.

Погледнах нагоре и видях Томас да се покланя, след което зае мястото до мен. Той бе сменил военните си дрехи с елегантен, бял костюм с жилетка, косата му бе подстригана. Личеше си, че костюмът е чисто нов. Сигурно му бе струвал цяло състояние.

— Благодаря. Ти също.

— Тоест… искам да кажа, че изглеждаш добре спрямо обстоятелствата, като се има предвид всичко случило се.

— Зная какво имаш предвид. — Протегнах се и го потупах по ръката, за да го успокоя.

Той се усмихна. Изглеждаше така, сякаш искаше да добави още нещо, но след това се отказа и извърна поглед.

Мина половин час, докато всички заеха местата си, и още половин, докато сервитьорите започнаха да пристигат с подноси с храна. Не ядох нищо. Командир Джеймсън седеше срещу мен в далечния край на банкетната маса, между нея и Томас бяха трима от състудентите ми от „Дрейк“. Размених си насила усмивки с тях. От лявата ми страна бе мъж на име Киан, който организираше и ръководеше всички изпитания, провеждани в Лос Анджелис. Той ръководеше и моето. Това, което не разбирах, е защо бе тук — защо въобще му пукаше, че Метиъс е загинал. Той бе някогашен познат на нашите родители, така че присъствието му не бе неочаквано… но защо бе седнал точно до мен?

Спомних си, че Киан бе наставник на Метиъс, преди брат ми да се присъедини към екипа на командир Джеймсън. Метиъс го мразеше.

Сега мъжът сбръчка рунтавите си вежди към мен и ме улови за голото рамо. Ръката му остана за известно време там.

— Как се чувстваш, мила моя?

Произнасянето на думите изкриви белезите по лицето му — разрез, минаващ през назалния мост и още една назъбена следа, която се спускаше от ухото му към долната част на брадичката.

Успях да се усмихна.

— По-добре от очакваното.

— Добре, бих казал аз. — Той се изсмя, така че ме сепна. Очите му ме оглеждаха от горе до долу. — Тази рокля те прави шикозна като свежо, снежно цвете.

Нужен ми бе целият ми самоконтрол, за да запазя усмивката на лицето си. Остани спокойна, казах си. Не искаш човек като Киан да бъде твой враг.

— Знаеш ли, аз обичах брат ти наистина много — продължи той с прекомерна състрадателност. — Спомням си го като хлапе… да го беше видяла само. Тичаше из всекидневната на родителите ви и държеше ръката си като малък пистолет. Беше му писано да встъпи в нашите отряди.

— Благодаря ви, сър.

Киан си отряза огромно парче пържола и го натъпка в устата си.

— Метиъс беше много внимателен по времето, когато го обучавах. Роден лидер. Разказвал ли ти е за това?

Един спомен премина през съзнанието ми. Дъждовната вечер, когато Метиъс започна работа при Киан. Той заведе мен и Томас, който все още ходеше на училище, в сектор Тангаши, където ядох за първи път свинска супа със соеви шушулки, спагети и сладки лучени кръгчета. Спомням си как двамата бяха облечени в парадните си униформи — Метиъс с разтворена куртка и свободно пусната риза, а Томас педантично закопчан почти до брадичката, със старателно зализана назад коса. Томас ме закачаше заради разчорлените ми плитки, но Метиъс беше мълчалив. След това, седмица по-късно, стажът му при Киан внезапно приключи. Брат ми беше подал молба и бе преназначен в патрула на командир Джеймсън.

— Той казваше, че е поверително — излъгах аз.

Киан се изсмя.

— Добро момче беше Метиъс. Страхотен ученик. Можеш да си представиш разочарованието ми, когато го преназначиха в градските патрули. Той ми каза, че просто нямал нужния интелект, за да оценява изпитанията, или да организира децата, които вече са се явили. Бе толкова скромен. И много по-умен, отколкото смяташе, че е… точно като теб. — Той ме погледна и се засмя.

Кимнах. Киан ме накара да се явя на изпитанието два пъти, защото получих перфектен резултат с рекорд за време — час и десет минути. Той смяташе, че съм преписала. Не само че съм единствената с перфектен резултат сред нацията — вероятно съм и единственото дете, което някога се е явявало на изпитанието два пъти.

— Много сте мил. Брат ми беше по-добър лидер, отколкото аз някога бих могла да бъда.

Киан ми даде знак с ръка да замълча.

— Глупости, мила моя.

След това се наведе неудобно близо. В него имаше нещо мазно и неприятно.

— Аз лично съм съкрушен от начина, по който брат ти загина. От ръката на онова противно момче. Какво безобразие!

Киан присви очи, при което веждите му изглеждаха още по-рунтави.

— Останах толкова доволен, когато командир Джеймсън ми каза, че ти ще се занимаваш с проследяването му. Неговият случай има нужда от чифт свежи очи, а ти си точната кукличка за тази работа. Каква прекрасна изпитателна мисия, а?

Ненавиждах го до дъното на душата си. Томас явно забеляза сковаността ми, защото усетих ръката му да обгръща моята под масата. Просто не му обръщай внимание, опита се да ми каже той. Когато Киан най-накрая извърна погледа си, за да отговори на въпроса на мъжа от другата му страна, Томас се наведе към мен.

— Киан има лична вендета към Дей — прошепна той.

— Така ли? — попитах шепнешком.

Той кимна.

— Кой мислиш, че му е оставил този белег?

Дей ли го е направил? Не можех да прикрия изненадата, изписана по лицето ми. Киан бе доста едър човек и работеше в ръководството на изпитанието, откакто се помнех. Той бе опитен служител. Наистина ли бе възможно едно момче тийнейджър да го рани така? И да успее да се измъкне? Хвърлих поглед към Киан, за да проуча белега. Той бе причинен от равен разрез с добре наточено острие. За да бъде в такава права линия, трябваше да е направен и бързо — не можех да си представя Киан да остане мирен, докато някой го разрязваше по този начин. За миг, само за част от секундата, бях на страната на Дей. Бързо погледнах към командир Джеймсън, която се бе втренчила в мен, сякаш чете мислите ми. Това ме караше да се почувствам неудобно.

Ръката на Томас отново ме докосна.

— Хей — обърна се той към мен. — Дей не може да се крие вечно от правителството — рано или късно ще открием този уличен плъх и ще го накажем за назидание на останалите. Той не може да се мери с теб, особено когато си напълно концентрирана върху това, което вършиш.

Милата усмивка на Томас ме караше да се почувствам слаба и внезапно изпитах усещането, че Метиъс е този, който седи до мен и ми казва, че всичко ще се оправи, вдъхва ми увереност, че републиката няма да ме подведе. Някога брат ми ми бе обещал, че ще остане с мен завинаги. Отместих очи от Томас и погледнах към олтара, за да не може той да види сълзите в очите ми. Не можех да отвърна на усмивката му. Не мислех, че някога отново щях да се усмихвам.

— Хайде да приключваме с това — прошепнах аз.

Дей

Бе адски горещо, дори толкова късно следобед. Куцуках из улиците, на ръба между Зимния сектор и Алта, покрай езерото и на открито, изгубен сред тъпканицата от тътрещи крака на непознати. Раните ми все още зарастваха. Облечен бях във войнишките панталони, които нашият домакин ми бе дал, и с тънка риза с яка, която Тес беше намерила в една кофа за боклук. Каскетът ми бе нахлупен ниско, а към дегизировката си бях добавил бинтована превръзка за лявото око. Нищо кой знае колко необикновено всъщност. Не и сред това море от работници от заводи с наранявания. Днес бях сам. Тес гледаше да не се показва много, няколко улици по-надолу, скрита на тайно място върху козирката на втория етаж. Нямаше никаква причина и двамата да поемем риск, след като това не е необходимо.

Около мен се чуваха познати шумове: улични търговци, които предлагаха варени гъши яйца, пържено тесто и хотдог и подвикваха на минувачите. Стажант-продавачи се мотаеха пред вратите на хранителните магазини и кафенетата и се опитваха да привлекат клиенти. Кола, вероятно на няколко десетки години, премина с грохот. Работниците от втора смяна бавно си проправяха път към дома. Няколко момичета ме забелязаха и се изчервиха, когато ги погледнах. Лодки пухтяха из езерото и внимателно отбягваха гигантските водни турбини, които пенеха водата по краищата. Сирените за наводнение по брега бяха безмълвни и не светеха.

Някои райони бяха блокирани. Стоях настрана от тях — войниците ги бяха маркирали като зони под карантина.

Високоговорителите, които са наредени по покривите на сградите, пукаха и пращяха. Джъмботроните спираха рекламите или в някои случаи съобщенията за нова бунтовническа атака на патриотите, за да покажат видео с нашето знаме. Всички по улиците спряха и застанаха мирно, когато клетвата започна.

Когато се споменаваше името на Електор Примо, ние отдавахме чест в посока на столицата. Аз мънках клетвата под нос, но останах безмълвен на последните два пасажа, когато уличната полиция не гледаше към мен. Чудех се как ли е звучала тя, преди да започнем войната срещу колониите.

Когато клетвата свърши, животът продължи своя ход. Отидох в един традиционен китайски бар, покрит с графити. Служителят на вратата ми хвърли широка усмивка, от която липсваха няколко зъба, и бързо ме въведе вътре.

— Днес имаме истинска бира „Цингтао“ — измърмори той. — Останали каси вносна бира, подарък специално изпратен на нашия прославен Електор. Ще се сервира до шест часа.

Очите му нервно се стрелкаха наоколо, докато ми обясняваше. Аз просто го гледах. Бира „Цингтао“? Да, бе. Баща ми щеше да се изсмее. Републиката не бе подписала сделка за внос с Китай (или както обичаше да твърди републиката, за да завладява Китай и превзема бизнеса им), само за да изпраща качествени вносни стоки в бедняшките сектори. По-вероятно бе този човек да е изостанал с плащането на двумесечните държавни данъци. Едва ли имаше друга причина да рискува да лепи фалшиви етикети „Цингтао“ върху бутилките с домашно варената си бира.

Все пак благодарих на мъжа за информацията и влязох. Мястото не беше кой знае какво, но щях да успея да събера информация.

Бе мрачно. Във въздуха се носеше мирис на дим от лула, пържено месо и газови лампи. Проправих си път през бъркотията от маси и столове, като ги отмествах — крадях храна от няколко безнадзорни чинии, докато вървях, и я напъхвах под ризата си, — докато не стигнах до бара. Зад мен в голям кръг се бяха струпали клиенти, които насърчаваха с викове двубой по скизбокс. Явно в този бар незаконните залагания бяха позволени. Ако бяха находчиви, щяха да имат готовност във всеки един миг да подкупят уличната полиция с парите от печалбата… освен ако не искаха да си признаят на висок глас, че правят пари, които не се облагат с данъци.

Барманката не си направи труда да провери възрастта ми. Дори не ме погледна.

— Какво ще искаш?

Поклатих глава.

— Само малко вода, моля.

Зад нас се чу мощен рев, когато един от бойците падна на земята.

Барманката ми хвърли скептичен поглед. Очите й мигновено се прехвърлиха на превръзката върху лицето ми.

— Какво се е случило с окото ти, хлапе?

— Злополука на една тераса. Аз паса крави.

По лицето й се изписа погнуса, но изглеждаше заинтригувана.

— Колко жалко. Сигурен ли си, че не искаш една бира да ти олекне? Няма как да не те боли.

Отново поклатих глава.

— Мерси, братовчедке, но не пия. Обичам да съм нащрек.

Тя ми се усмихна. На трептящата светлина от лампата изглеждаше привлекателна, с блестяща зелена пудра по гладките клепачи и черна коса, късо подстригана на каре. Татуировка от пълзящи цветя се спускаше като змия надолу по врата й и изчезваше под корсета на ризата й. Чифт мръсни предпазни очила — най-вероятно за защита от сбивания в бара — висяха на врата й. Колко жалко. Ако не бях зает да търся информация, щях да се позанимавам с това момиче — щях да си побъбря с нея и може би щях да получа някоя и друга целувка.

— От Езерния ли си, момче? Ако е така, просто си решил да се завъртиш насам и да разбиеш сърцата на няколко момичета? Или ще се биеш? — Тя кимна към юмручния двубой.

Ухилих се.

— Оставям тази част на теб.

— Какво те кара да мислиш, че участвам в двубоите?

Кимнах към белезите по рамената и синините по ръцете й.

Тя бавно ми се усмихна.

След миг свих рамена.

— Нямам желание да намеря смъртта си на някои от тези рингове. Просто се крия от слънцето. Знаеш ли, струваш ми се приятна компания. Стига да не си заразена, естествено.

Широко разпространена шега, но момичето все пак се изсмя. Тя се облегна на барплота.

— Живея в покрайнините на сектора. Засега там е горе-долу безопасно.

Наведох се към нея.

— Късметлийка си значи. — Станах сериозен. — Вратата на семейство, което познавам, наскоро бе маркирана.

— Съжалявам да го чуя.

— Искам да те питам нещо, просто от любопитство. Чувала ли си за човек, който се навърта наоколо през последните дни и твърди, че разполага с лекарства против заразата?

Тя повдигна вежди към мен.

— Да, чух за това. Цяла тайфа хора се опитват да го намерят.

— Знаеш ли какво разправя на хората?

Тя се поколеба за миг. Забелязах няколко лунички по носа й.

— Чух, че обяснява на хората, че иска да даде лекарствата на някой — само на един определен човек. И че този човек знае за кого говори.

Опитах се да си придам развеселен вид.

— Този човек е късметлия, нали?

Тя се ухили.

— Без майтап. Той каза, че иска този човек да се срещне с него в полунощ, тази вечер, на явката „Десет секунди“.

— Явката „Десет секунди“ ли?

Барманката сви рамена.

— Да ме вземат дяволите, ако зная какво има предвид. Всъщност едва ли някой знае. — Тя се наведе над барплота към мен и сниши глас. — Знаещ ли какво смятам? Мисля, че този тип просто е побъркан.

Засмях се заедно с нея, но мислите в главата ми продължаваха да се въртят около казаното. Сега вече не изпитвах никакво съмнение, че търсеше именно мен.

Преди близо година се вмъкнах в една от банките „Аркадия“ през уличката, която минава зад сградата. Един от охранителите се опита да ме убие. Когато ме заплю и ми каза, че ще бъда нарязан на парчета от лазерите на банковия трезор, аз му се подиграх. Обясних му, че ще са ми необходими само десет секунди, за да вляза в стаята със сейфовете. Той не ми повярва… но работата е там, че никой никога не вярва на това, което казвам, докато наистина не го направя. С парите си взех един чифт хубави ботуши и дори си купих електробомба от черния пазар — оръжие, което изважда от строя другите оръжия в района. Беше ми от голяма полза, когато атакувах една въздушна база. А Тес се сдоби с пълна екипировка — чисто нови ризи, обувки и панталони, както и превързочни материали, медицински спирт и дори шишенце с аспирин. И двамата се снабдихме със солидно количество храна. Останалата част от парите дадох на семейството си и други хора от Езерния сектор.

Флиртувах още няколко минути с барманката, сбогувах се с нея и си тръгнах. Слънцето все още грееше на небосвода и аз усещах капчици пот по лицето си. Правителството трябва да е открило нещо в болницата и иска да ме примами в капан. Те щяха да изпратят човек на явката „Десет секунди“ в полунощ и след това ще разположат войници в задната уличка. Можех да се обзаложа, че смятат, че наистина съм отчаян.

Вероятно все пак щяха да вземат със себе си и лекарства за заразата, за да ме подмамят да изляза на открито. Замислих се и присвих устни. След това промених посоката, в която се движа. Насочих се към финансовия район.

Имах насрочена среща, на която трябваше да се явя.

Джун

23:29 ч.

Сектор Батала

22ºC на закрито

Светлините в резиденция Батала бяха студени и флуоресцентни. Преоблякох се в една тоалетна на етажа за наблюдения и анализи. Екипирана бях с блуза с дълги черни ръкави под раирана черна жилетка, тънки черни панталони, напъхани в ботушите ми, и дълъг черен плащ, който загръща рамената ми и ме покрива като одеяло. Бяла резка по средата му се спуска надолу чак до пода. Черна маска покриваше лицето ми, а защитни очила с инфрачервено виждане скриваха очите ми. Освен тази дегизировка носех само миниатюрен микрофон и още по-микроскопична слушалка. И пистолет. За всеки случай.

Трябваше да изглеждам безполова, индиферентна, неразпознаваема. Трябваше да изглеждам като търговец на черния пазар, като някой достатъчно богат, който може да си позволи лекарства срещу заразата.

Метиъс щеше да поклати неодобрително глава. Не можеш да ходиш сама на секретна мисия, Джун — би ми казал той. — Може да пострадаш. Колко иронично.

Пристегнах закопчалката, която крепеше плаща ми на място, направена от стомана и напръскана с бронз, вероятно внос от Западен Тексас, след което се отправих към стълбището, което щеше да ме отведе извън резиденция „Батала“ и надолу в посока банка „Аркадия“, където очаквах да се срещна с Дей.

Брат ми бе мъртъв от 120 часа. Вече ми се струваше цяла вечност. Преди седемдесет часа получих разрешение да направя проучване в интернет и открих всичко, което можеше да се намери за Дей. Преди четиридесет часа предоставих на командир Джеймсън подробен план за проследяването на Дей. Преди тридесет и два часа тя го одобри. Съмнявах се, че дори си спомняше какъв бе той. Преди тридесет часа изпратих по един скаут във всеки инфектиран със заразата сектор в Лос Анджелис — Зимния, Езерния, Блуридж и Алта. Те разпространиха мълвата: Някой разполага с лекарство срещу заразата специално за теб, ела на явката „Десет секунди“. Преди двадесет и девет часа бях на погребението на брат си.

Не планирах да заловя Дей тази нощ. Дори не планирах да го видя. Той щеше да знае точно къде е явка „Десет секунди“ и че аз съм агент, изпратен или от правителството, или от търговците на черния пазар, които плащат данъци на държавата. Дей нямаше да си покаже лицето. Дори командир Джеймсън, която ме подлага на изпитание с тази първа задача, знаеше, че няма да успеем да го зърнем.

Но аз бях убедена, че той ще бъде там. Той отчаяно се нуждаеше от лекарствата. Да се появи на срещата, това бе всичко, на което се надявах тази нощ — някаква улика, начална точка, по-точна насока, нещо лично за това момче престъпник.

Внимавах да не вървя под уличните лампи. Всъщност, ако не отивах във финансовия сектор, щях да се придвижвам по покривите, но там пазачите ги охраняваха. Навсякъде около мен джъмботроните излъчваха своите ярки, многоцветни кампании; звукът от рекламите им, който идваше от градските високоговорители, бе изкривен и неравен. На един от екраните показваха обновен профил на Дей — този път изображението бе на момче с дълга черна коса. В съседство до джъмботроните бяха мъждукащите улични светлини, под които се движеха тълпи от работници от нощната смяна, полиция и търговци. От време на време с тропот преминаваше танк, последван от няколко взвода войска. На ръкавите си имаха сини нашивки войници, завърнали се от фронта, или такива, които отиват да ги заместят на бойната линия. Те държаха оръжията си отстрани, хванати и с двете ръце. Всички ми приличаха на Метиъс и се налагаше да си поема дъх по-енергично, да вървя малко по-бързо, за да остана концентрирана.

Поех по обходен маршрут през Батала, през страничните пътища и изоставени сгради, без да спирам, докато не излязох извън военния район.

Уличната полиция нямаше да знае, че съм на мисия. Ако ме видеха облечена така, екипирана със защитни очила за инфрачервено виждане, със сигурност щяха да ме разпитват.

Банка „Аркадия“ се намираше на една тиха улица. Заобиколих сградата и вървях от задната й страна, докато не се озовах пред един паркинг в края на тясна уличка. Тук се спотаих в сенките и зачаках. Очилата ми отмиваха повечето от цветовете на пейзажа. Огледах се и видях редица градски високоговорители по покривите, скитаща се котка, чиято опашка мърдаше над капака на кофа за боклук, изоставена вестникарска будка със стари антиколониални съобщения, залепени навсякъде по нея.

Часовникът на визьора ми показа 23:53 часа. Убивах време, като се насилвах да премисля внимателно историята на Дей. Преди обира на тази банка той вече се бе появявал в нашите регистри три пъти. Това бяха единствените инциденти, където открихме отпечатъци от пръсти — мога само да предполагам какъв е общият брой на престъпленията, които е извършил. Огледах по-обстойно уличката зад банката. Как е успял да се вмъкне в тази банка за десет секунди с четирима въоръжени пазачи на задния вход? Алеята бе тясна. Той би могъл да открие достатъчно опори за краката, за да си проправи път нагоре до втория или третия етаж със скокове — през цялото това време е използвал оръжията на пазачите срещу самите тях. Вероятно ги е накарал да стрелят един по друг, строшил е прозореца и се е промъкнал през него. Това трябва да му е отнело само няколко секунди. А какво е направил, когато е успял да влезе вътре, нямам никаква представа.

Вече бях наясно колко подвижен е Дей. Да оцелееш след падане от два етажа и половина е достатъчно доказателство. Тази вечер обаче нямаше да има тази възможност. Не ме интересуваше колко е бързоног — не можеш просто да скачаш от сгради и след това да очакваш да се движиш нормално. Дей нямаше да подскача по стени и стълбища поне още седмица.

Внезапно се стегнах. Бе две минути след полунощ. Цъкащ звук отекна някъде далеч и котката, която седеше върху кофата за боклук, се втурна да бяга. Възможно е да бе запалка, спусък на пистолет, високоговорителите или трепкаща улична лампа — можеше да бъде всичко. Огледах покривите. Все още нищо.

Но космите по врата ми настръхнаха. Знаех, че той е тук. Знаех, че ме наблюдава.

— Покажи се — казах аз. Миниатюрният микрофон до устата направи гласът ми да звучи като мъжки.

Тишина. Дори пластовете хартиени съобщения по вестникарската будка не помръдваха. Тази нощ нямаше вятър.

Извадих флакон от кобура на колана си. Другата ми ръка не пусна дръжката на пистолета.

— Имам това, от което се нуждаеш — размахах флакона театрално.

Все още нищо. Този път обаче чух нещо, което прозвуча като възможно най-немощната въздишка. Дихание. Очите ми се стрелнаха към наредените по покривите високоговорители. Ето какъв бил цъкащият звук. Пренастроил е говорителите, за да може да разговаря с мен, без да издаде местонахождението си. Усмихнах се иззад маската. И аз бих направила същото.

— Знам, че се нуждаеш от това — повторих аз и отново показах флакона. Подхвърлих го в ръцете си и го повдигнах по-високо. — Има всички официални отличителни знаци и печат „Одобрено“. Уверявам те, истински е.

Още една въздишка.

— Някой, за когото те е грижа, ще съжалява, че не си се показал, за да се срещнеш с мен. — Погледнах часовника на защитните си очила. — Сега е дванадесет и пет. Давам ти две минути. След това си тръгвам.

Уличката отново притихна. От време на време чувах по някоя въздишка от високоговорителите. Погледът ми се отмести от часовника на инфрачервените очила към сенките на покрива. Беше умен. Не можех да преценя откъде излъчва сигнала. Можеше да е от тази улица, възможно е да бе от няколко пресечки разстояние, от някой по-висок етаж. Но знаех, че е достатъчно близо, за да ме вижда.

Часът върху визьора ми показа 00:07 часа. Обърнах се, пъхнах флакона обратно в колана си и започнах да се отдалечавам.

— Колко искаш за лекарството, братовчед?

Гласът бе едва доловим шепот, но през високоговорителите звучеше накъсано и тревожно, пукаше често и ми бе трудно да го разбирам. В ума ми внезапно изскочиха различни подробности. Мъжки глас. Имаше лек акцент — не бе от Орегон, нито Невада, нито Аризона, или Ню Мексико, или Западен Тексас, или който и да е друг републикански щат. Местен жител, от Южна Калифорния. Използваше познатото обръщение „братовчед“, жаргон, който гражданите от Езерния сектор често употребяваха. Достатъчно близо бе, за да ме е видял как прибирам флакона. Но не достатъчно близо, за да могат високоговорителите да уловят ясно гласа му. Трябва да се намираше на съседна пресечка с добра позиция за наблюдение — на висок етаж.

Зад детайлите, които прелитаха през ума ми, се появи черна, надигаща се омраза. Това бе гласът на убиеца на брат ми. Това може да е бил последният глас, който Метиъс е чул.

Изчаках две секунди, преди отново да проговоря. Когато го направих, гласът ми бе равен и спокоен, без следа от гняв.

— Какво искам ли? Зависи. Имаш ли пари?

— Хиляда и двеста банкноти.

Банкноти, не републиканско злато. Той крадеше от висшето общество, но нямаше възможността да ограбва свръхбогатите. Вероятно работеше сам. Изсмях се.

— С хиляда и двеста банкноти не можеш да купиш този флакон. Какво друго имаш? Скъпоценности? Бижута?

Мълчание.

— Или разполагаш с умения, които можеш да предложиш в замяна…

— Не работя за правителството.

Слабото му място. Естествено.

— Не исках да те обидя. Просто реших да попитам. И откъде знаеш, че аз не работя за някой друг? Не мислиш ли, че придаваш твърде голяма важност на правителството?

Кратка пауза. След това гласът пак се обади:

— Възелът на плаща ти. Не зная какъв е, но със сигурност не изглежда, като да е направен от цивилен.

Това леко ме изненада. Възелът на плаща ми наистина бе тип „Канто“, солиден начин на завързване, който военните обичат да използват. Очевидно Дей имаше детайлни познания как изглеждат държавните униформи. Впечатляващо набито око. Бързо прикрих колебанието си:

— Радвам се, че знаеш какво представлява възелът „Канто“. Но аз пътувам много, приятелю. Виждам се с много хора, включително и с такива, с които може и да нямам нищо общо.

Тишина.

Изчаках и се ослушвах за още едно дихание откъм високоговорителите. Нищо. Нямаше дори и цъкане. Не реагирах достатъчно бързо и краткото колебание в гласа ми беше достатъчно, за да го убеди, че не може да ми има доверие. Пристегнах плаща около тялото си и осъзнах, че съм започнала да се потя от топлината на нощта. Сърцето блъскаше в гърдите ми.

Друг глас прозвуча в главата ми. Този път идваше от миниатюрната слушалка.

— Там ли си, Ипарис?

Командир Джеймсън. На заден фон чувах шума от други хора в офиса й.

— Тръгна си — прошепнах аз. — Но ми остави улики.

— Издаде се за кого работиш, нали? Е, това е първата ти самостоятелна мисия. Така или иначе, разполагам със записите. Ще се видим в резиденция „Батала“.

Укорът й леко ме жегна. Преди да успея да отговоря, статичната връзка прекъсна.

Изчаках още минута, просто за да се уверя, че не съм изтълкувала погрешно напускането на Дей. Тишина. Обърнах се и тръгнах обратно по тясната уличка. Исках да кажа на командир Джеймсън какво би било най-лесното решение — просто да арестуваме всички в Езерния сектор, чиито врати са маркирани. Това щеше да накара Дей да излезе на светло. Но вече чувах отговора й.

В никакъв случай, Ипарис. Ще струва твърде скъпо и от главното командване няма да го одобрят. Ще трябва да измислиш нещо друго.

Хвърлих един поглед назад, като почти очаквах да видя облечена в черно фигура, която ме следи. Но уличката бе пуста.

Нямаше да ми позволят да принудя Дей сам да дойде при мен… което ми оставя само една възможност. Ще трябва аз да отида при него.

Дей

— Моля те, хапни нещо, става ли?

Гласът на Тес ме извади от бдението ми. Отместих поглед от езерото и видях, че тя държи парче хляб и сирене, като ми дава знак да ги взема. Би трябвало да съм гладен. След снощната среща със странния правителствен агент изядох само половин ябълка. Но някак си хлябът и сиренето — още пресни от магазина, където Тес беше изтъргувала няколко банкноти за тях, — не ме изкушаваха.

Все пак ги взех. Нямах намерение да хабя напълно доброкачествена храна, особено когато трябваше да спестяваме всичко, което имаме, за лекарството против заразата.

Тес и аз седяхме на пясъка под един кей в частта, където езерото пресича нашия сектор. Бяхме притиснати колкото може по-близо до ръба на високия бряг, за да не може шляещи се войници или пияни работници над нас да ни различат сред тревата и камъните. Сливахме се със сенките. От мястото, където бяхме седнали, можехме да усетим соления вкус на въздуха и да видим отражението на светлините от центъра на Лос Анджелис върху водата. Останки от стари сгради осейваха езерото, постройки, изоставени от жители и собственици на фирми, когато водата от наводненията се е надигнала. Гигантски водни колела и турбини пенеха водата по ръба на езерото зад завеси от дим. Това бе може би любимата ми гледка от бедняшкия ни, красив и малък Езерен сектор.

Всъщност това бе моята любима и най-омразна гледка. Защото макар електрическите светлини от центъра да й придаваха вид на красива забележителност, на изток се извисяваше стадионът, на който се провеждаше изпитанието.

— Все още имаш време — обясни ми Тес. Тя се премести толкова близо до мен, че можех да усетя голото й рамо, опряно до моето. Косата й миришеше на хляба и канелата от магазина. — Вероятно малко повече от месец. Дотогава ще намерим лекарство срещу заразата, сигурна съм.

За момиче без семейство и дом Тес бе изненадващо оптимистична. Опитах се да се усмихна заради нея.

— Може би. Може би от болницата ще станат по-невнимателни след няколко седмици.

Но в душата си знаех, че това няма да се случи.

По-рано през деня поех риска и надникнах в къщата на майка ми. Странният знак Х все още стоеше изрисуван на вратата. Майка ми и Джон изглеждаха добре, поне бяха достатъчно здрави, за да се държат на крака и да се движат. Но Идън… този път малкият ми брат лежеше в леглото с кърпа на челото. Дори от разстояние успях да забележа, че е отслабнал. Кожата му изглеждаше бледа, гласът му звучеше слабо и дрезгаво. Когато по-късно се срещнах с Джон зад нашата къща, той ми каза, че Идън не е ял от последния път, когато бях наминал. Напомних му да не влиза в стаята на болното ми братче, ако не се налага. Кой знае как се предаваше тази проклета зараза. Джон ме предупреди повече да не правя маймунджилъци, за да не ме убият. Нямаше как да не се изсмея на това. Джон никога нямаше да ми го каже направо, но знаех, че съм единственият шанс на Идън.

Заразата можеше да сложи край на живота му, преди да се е явил на изпитанието.

Може пък и да беше за добро. На Идън никога нямаше да му се наложи да застане на прага на вратата ни на своя десети рожден ден и да чака автобуса, който ще го отведе до стадиона, където се провежда изпитанието. Никога нямаше да му се наложи да върви след десетки други деца нагоре по стълбите на съоръжението и да влиза във вътрешната му част, нито да го обикаля, докато администраторите на изпитанието изучават дишането и стойката му, и няма да отговаря на страници връз страници от глупави въпроси с многовариантни отговори, или пък да се справя с интервюта, застанал пред заобиколилите го отвсякъде нетърпеливи служители. Никога нямаше да му се налага след това да чака с някоя от групите, без да знае кои от тях ще се завърнат у дома и коя група ще бъде изпратена в така наречените „трудови лагери“.

Ако се стигнеше до най-лошото, може би заразата наистина представляваше по-милостивият начин човек да си отиде.

— Идън все се разболява, нали знаеш — изрекох аз след малко. Отхапах голямо парче сирене и хляб. — Едва не умря веднъж, когато беше бебе. Хванал беше някаква шарка, цяла седмица имаше треска, обриви и непрекъснато плачеше. Войниците за малко не маркираха вратата ни. Но очевидно това не беше заразата, а и нямаше други болни. — Поклатих глава. — Джон и аз не се разболявахме.

Този път Тес не се усмихна.

— Горкият Идън. — След кратка пауза тя продължи. — Аз бях доста болна, когато ме срещна за първи път. Помниш ли колко зле изглеждах?

Внезапно се почувствах виновен, че през изминалите дни говоря толкова много само за собствените си роднини. Поне имах семейството, за което да се тревожа. Обгърнах с ръка рамената й.

— Да, изглеждаше доста зле.

Тес се изсмя, но очите й останаха вперени в светлините от центъра. Тя облегна глава на рамото ми. Опираше се в мен така още от първата седмица, от която я познавам, когато я забелязах в една уличка в сектор Нима.

Все още не знаех какво ме накара да се спра и да я заговоря онзи следобед. Може би жегата ме бе направила мекушав, или пък просто бях в добро настроение, защото бях открил ресторант, който беше изхвърлил стари сандвичи, които щяха да ми осигурят прехраната за цял един ден.

— Хей — извиках й аз.

Още две глави се подадоха от контейнера за боклук. Сепнах се от изненада. Двама от тях, възрастна жена и момче тийнейджър, незабавно изскочиха навън от мръсотията и побягнаха надолу по уличката. Момичето, което беше на не повече от десет години, остана на място и се разтрепери, когато ме видя. Тя беше слаба като клечка, с дрипава тениска и панталони. Косата й беше къса, подстригана на каре до под брадичката и изглеждаше рижава на слънчевата светлина.

Изчаках за момент, защото не исках да я изплаша, като другите двама.

— Хей — извиках отново аз, — имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

Тя ме гледаше втренчено, без да пророни и дума. Едва можех да различа лицето й, защото цялото бе в сажди.

Когато не ми отговори, аз свих рамена и тръгнах към нея. Може би щях да открия нещо полезно в контейнера.

В мига, в който стигнах на три метра от момичето, то извика сподавено и побягна. Затича се толкова бързо, че се спъна и падна върху асфалта по ръце и колена. Докуцуках до нея. Спомням си, че тогава болното ми коляно беше по-зле и че се препънах в бързината.

— Хей! — извиках аз. — Добре ли си?

Тя рязко се отдръпна и вдигна издраните си ръце като щит пред лицето си.

— Моля те — рече тя. — Моля те, моля те.

— Моля те, какво? — След това въздъхнах, смутен от раздразнението си. Вече виждах сълзи да бликат от очите й. — Спри да плачеш. Няма да те нараня.

Коленичих до нея. Първоначално тя изскимтя и започна да се отдръпва пълзешком, но когато не помръднах, се спря и ме погледна. Кожата и по двете й колена беше разкъсана, а плътта отдолу — кървяща и възпалена.

— Наблизо ли живееш? — попитах я аз.

Тя кимна. След това, сякаш си спомни нещо и поклати глава.

— Не.

— Мога ли да ти помогна да се прибереш у дома?

— Нямам дом.

— Нямаш ли? Къде са родителите ти?

Тя отново поклати глава. Въздъхнах и пуснах платнената си чанта на земята, след това й подадох ръка.

— Хайде. Нали не искаш да се инфектират и двете ти колена? Ще ти помогна да ги почистим и след това можеш да си ходиш. Може също да си вземеш и малко от храната ми. Сделката не е лоша, нали?

Отне й дълго време, преди да поеме ръката ми.

— Добре — прошепна тя толкова тихо, че едва я чух.

Същата вечер ние си устроихме бивак зад някаква заложна къща, а в уличката имаше два стари стола и раздран диван. Почистих колената на момичето със спирт, който бях откраднал от един бар, като й дадох да захапе един парцал, за да не се разпищи и това да привлече внимание. След като се погрижих за охлузванията й, тя така и не ми позволи да се доближа до нея. Винаги, когато ръката ми неволно докосваше косата й или я бутнех по ръката, тя се дърпаше, като изгорена от парата на чайник. Накрая се отказах да я заговарям. Оставих й канапето, а аз използвах ризата си като възглавница и се опитах да се настаня уютно върху павираната улица.

— Ако на сутринта искаш да си ходиш, просто си тръгни — казах й аз. — Няма нужда да ме будиш, нито да ми казваш довиждане.

Клепачите ми натежаха, но тя остана напълно будна и ме гледаше втренчено, без да премигва, дори когато заспивах.

На сутринта все още бе там. Вървеше подире ми, докато претърсвах кофите за боклук, вадех стари дрехи и ставащи за ядене остатъци от храна. Опитах се да я помоля да си тръгне. Дори опитах да й се развикам. Едно сираче щеше да ми създава огромни главоболия. Но въпреки че я разплаках няколко пъти, когато погледнех през рамо, тя все още бе там и ме следеше от късо разстояние.

Две вечери по-късно, докато седяхме заедно до примитивно запаления огън, тя най-сетне ми проговори.

— Името ми е Тес — прошепна тя. След това огледа лицето ми, сякаш искаше да отгатне реакцията ми.

Аз просто свих рамена.

— Радвам се да го науча — отвърнах аз.

И така започна всичко.

Тес се събуди стреснато. Ръката й ме фрасна по главата.

— Оуу — изохках аз, докато си разтривах челото. Болка премина през все още неизлекуваната ми ръка и сребърните куршуми, които Тес беше намерила в дрехите ми, издрънчаха в джоба. — Ако искаше да ме събудиш, можеше просто да ме потупаш.

Тя сложи пръст на устните си. Сега вече бях нащрек. Все още седяхме под кея, но вероятно оставаха два часа до зазоряване и линията на хоризонта вече бе притъмняла. Единствената светлина идваше от няколко много стари улични лампи, разположени по края на езерото. Хвърлих поглед към Тес. Очите й проблясваха в тъмнината.

— Чу ли нещо?

Намръщих се. Обикновено успявах да чуя нещо подозрително преди Тес, но този път не долавях абсолютно нищо. И двамата останахме неподвижни за един дълъг миг. От време на време чувах плискането на вълни. Звук от метал, пенещ вода. Сегиз-тогиз минаваше кола.

Отново погледнах Тес.

— Какво чу първия път?

— Звучеше като нещо… клокочещо — прошепна тя.

Преди да успея да обмисля казаното, чух стъпки и след това глас, който се приближаваше по кея над нас. И двамата се свихме по-навътре в сенките. Гласът бе мъжки, а стъпките звучаха необичайно тежко. Секунда по-късно осъзнах, че мъжът върви с някой друг. Патрул от двама улични полицаи.

Притиснах се още по-назад към високия бряг и разронена пръст и камъчета се посипаха надолу в пясъка. Продължавах да се притискам, докато гърбът ми не се опря в повърхност, която бе твърда и гладка. Тес направи същото.

— Нещо лошо се мъти — каза единият полицай. — Този път заразата се е появила в сектор Зейн.

Стъпките им отекваха над нас и виждах как крачат в началото на кея. В далечината първите признаци на светлина правеха хоризонта тъмносив.

— Никога не съм чувал заразата да се появява там.

— Сигурно е по-силен щам.

— Какво възнамеряват да направят?

Опитах се да чуя какво ще отговори другият полицай, но двамата се бяха отдалечили и гласовете им се бяха превърнали в неясно мърморене. Поех си дълбоко въздух. Сектор Зейн се намираше на поне около петдесет километра оттук — ами ако странният червен знак, изрисуван на вратата на майка ми, означава, че те са заразени с този нов щам? И какво смята да прави Електорът по въпроса?

— Дей — прошепна Тес.

Погледнах я. Тя се обърна към брега, с гръб към езерото. Посочи ми дълбоката вдлъбнатина, която бяхме направили. Когато и аз се обърнах, видях какво ми посочи тя.

Твърдата повърхност, до която си бях опрял гърба, всъщност бе метален пласт. Когато почистих още от пръстта и камънаците, видях, че металът бе забит дълбоко в брега, така че това вероятно бе нещото, което го крепеше като основа. Хвърлих бърз поглед към повърхността.

Тес ме погледна.

— Кухо е.

— Кухо?

Допрях ухо до леденостудения метал. Вълна от шумове ме заля — звук от клокочене и съскане, който Тес беше чула по-рано. Това не бе просто метална структура, която да служи като подпора за бреговете на езерото. Когато се отдръпнах от нея и огледах по-внимателно метала, забелязах символи, изваяни по повърхността му.

Единният бе знамето на републиката, щамповано върху метала. Другият символ бе малък червен номер: 318.

Джун

— Аз трябва да отида там, не ти.

Стиснах зъби и се опитах да не поглеждам към Томас. Думите му все едно излизаха от устата на Метиъс.

— Не изглеждам толкова подозрително, колкото теб — отговорих аз. — Хората може по-лесно да ми се доверят.

Намирахме се пред прозореца в северното крило на резиденция „Батала“ и наблюдавахме командир Джеймсън в действие от другата страна на стъклото. Днес заловиха шпионин от колониите, който тайно разпространяваше пропаганда за това „как републиката ви лъже!“. Шпионите обикновено биват транспортирани в Денвър, но ако бъдат заловени в голям град като Лос Анджелис, ние ги задържахме, преди от столицата да се намесят. В момента той висеше с главата надолу в стаята за разпити. Командир Джеймсън държеше ножица.

Наклоних леко глава, докато оглеждах шпионина. Вече го мразех толкова силно, колкото ненавиждах всичко, свързано с колониите — той със сигурност нямаше връзка с патриотите, но това просто го правеше още по-голям страхливец. (Досега всеки патриот, когото сме преследвали, се бе самоубивал, преди да бъде заловен.) Този шпионин бе млад, вероятно на не повече от тридесет. На същите години, на които беше и брат ми. Бавно започвах да свиквам да говоря за Метиъс в минало време.

С периферното си зрение виждах, че Томас все още ме гледа. Командир Джеймсън официално го повиши, за да запълни овакантената от брат ми позиция, но Томас нямаше власт над решенията, които избирах да взема в тази изпитателна мисия, и това го подлудяваше. Той щеше да се заинати да ме пусне под прикритие в Езерния сектор за няколко последователни дни, без да имам зад гърба си двама души за подкрепление и екип, който да ме следи.

Но това, така или иначе, щеше да се случи още утре сутрин.

— Виж. Не се притеснявай за мен. — Видях през стъклото как шпионинът изви гърба си в агония. — Мога да се грижа за себе си. Дей не е глупак — ако има екип, който да ме следва из града, той ще го забележи за нула време.

Томас обърна гръб на разпита.

— Зная, че си добра в това, което вършиш — отговори той. Бях в очакване на „но“-то… в изречението му. Такова не последва. — Само дръж микрофона си включен. Аз ще се погрижа за нещата тук.

Усмихнах му се.

— Благодаря.

Той не ме погледна повторно, но ъгълчетата на устните му се извиха леко нагоре. Може би си спомняше времето, когато вървях по петите им с Метиъс и им задавах безсмислени въпроси за армията.

Зад стъклото шпионинът внезапно изрева нещо към командир Джеймсън и се метна яростно във веригите си. Тя погледна към нас и ни даде знак, махвайки с ръка. Не се поколебах. Томас, аз и още един войник, който седеше край вратата на стаята за разпити, бързо влязохме вътре и се наредихме близо до задната стена. Мигновено усетих колко задушна и гореща е стаята. Наблюдавах, докато пленникът продължаваше да крещи.

— Какво му казахте? — попитах командир Джеймсън.

Тя ме погледна. Очите й бяха леденостудени.

— Казах му, че родният му град ще бъде следващата мишена на въздушните ни кораби. — Тя отново се обърна към пленника. — Ще започне да ни съдейства, ако знае какво е добро за него.

Шпионинът ни изгледа свирепо един по един. Кръв се стичаше от устата му надолу по челото и косата и капеше върху пода под него. Когато започна да се мята, командир Джеймсън стъпи върху веригата, увита около врата му, и започна да го души, докато той не спря.

Сега ръмжеше и плюеше кръв по ботушите ни, което ме накара да избърша моите с погнуса.

Командир Джеймсън се наведе и му се усмихна:

— Хайде да започнем отначало, искаш ли? Как се казваш?

Шпионинът отвърна поглед от нея и не каза нищо.

Командир Джеймсън въздъхна и кимна към Томас.

— Ръцете ми се умориха — каза тя. — Честта е твоя.

— Да, госпожо.

Томас козирува и пристъпи напред. Стисна зъби, сви юмрук и удари здраво шпионина в стомаха. Очите на тайния агент се ококориха и той изхрачи още кръв по пода. Разсеях се, като се опитах да проуча детайлите от екипировката му. (Месингови копчета, военни ботуши, синя значка на ръкава му. Това означаваше, че се е дегизирал като войник и сме го заловили близо до Сан Диего, единствения град, в който всички са задължени да носят тези сини значки. Можех да видя и какво го е издало. Едно от месинговите копчета изглеждаше малко по-плоско от останалите, които са произведени в републиката. Сигурно го е зашил сам — копче от стара униформа на колониите. Глупаво. Грешка, която само шпионин от колониите би направил.)

— Как се казваш? — попита го отново командир Джеймсън.

Томас извади острието на сгъваем нож и сграбчи един от пръстите на агента.

Шпионинът преглътна силно.

— Емерсън.

— Емерсън кой? Бъди конкретен.

— Емерсън Адам Греъм.

— Господин Емерсън Адам Греъм от Източен Тексас — произнесе името командир Джеймсън с лек, ласкателен глас. — Приятно ми е да се запознаем, млади господине. Кажете ми, господин Греъм, защо колониите ви изпратиха в нашата прекрасна република? За да разпространявате лъжите им ли?

Агентът тихо се изсмя.

— Прекрасна република — отсече той. — Вашата република няма да оцелее още едно десетилетие. И толкова по-добре — щом колониите превземат териториите ви, ще ги оползотворят по-добре, отколкото вие сте…

Томас удари шпионина през лицето с дръжката на ножа си. Откъртен зъб се плъзна по пода. Когато отново погледнах Томас, косата му бе паднала върху лицето и жестоко задоволство бе заменило обичайното му любезно излъчване. Намръщих се. Не бях виждала често това изражение по лицето му — побиха ме ледени тръпки от него.

Командир Джеймсън го спря, преди да успее отново да удари агента.

— Всичко е наред. Нека да чуем какво има да каже нашият приятел против републиката.

Лицето на шпионина бе почервеняло от твърде дългото висене с главата надолу.

— На това ли викате република? Да убивате собствените си хора и измъчвате тези, които са били ваши братя?

Вдигнах очи при тези думи. Колониите искаха да ни накарат да смятаме, че ще е за добро да им позволим да поемат контрол над управлението. Все едно ни присъединяват или ни правят някакъв вид услуга. Така ни виждаха те — бедна, малка и маргинална нация, сякаш те бяха по-могъщи. В крайна сметка тази концепция им бе най-изгодна, тъй като се носят слухове, че наводненията са поразили много повече техни територии, отколкото наши. Ето затова винаги е ставало дума. Територии, територии, територии. Но да се превърнем в съюз — това никога не се е случвало и никога нямаше да се случи. Или щяхме да ги победим първи, или да загинем, докато се опитваме да го сторим.

— Няма да ви кажа нищо. Можете да опитвате колкото си искате, но няма да ви кажа нищо.

Командир Джеймсън се усмихна на Томас и той й отвърна също с усмивка.

— Е, чу господин Греъм — каза тя. — Можеш да опитваш колкото искаш.

Томас се захвана да го обработва и след известно време се наложи другият войник в стаята да се присъедини към него, за да държи шпионина на място. Насилвах се да гледам, докато те се опитваха да измъкнат информация от него. Трябваше да се науча на това, да привикна с него. Ушите ми кънтяха от писъците на агента. Игнорирах факта, че косата на шпионина бе черна и права като моята, че кожата му бе бледа и младостта му ми напомняше за Метиъс. Казах си, че не брат ми е човекът, който сега Томас измъчва. Това би било невъзможно.

Метиъс не можеше да бъде измъчван. Той вече бе мъртъв.

Същата вечер Томас ме изпрати обратно до апартамента ми и ме целуна по бузата, преди да си тръгне. Каза ми да внимавам и че ще следи всичко, което се предава по микрофона ми.

— Всички ще те наблюдават — увери ме той. — Няма да си сама, освен ако ти не решиш така.

Успях да се усмихна в отговор. Помолих го да се грижи за Оли, докато ме няма.

Когато най-сетне се прибрах в апартамента си, се свих на кълбо върху дивана и сложих ръка върху гърба на Оли. Той спеше дълбоко, но бе притиснат плътно отстрани до канапето. Сигурно усещаше отсъствието на Метиъс също толкова силно, колкото и аз. Върху стъклената холна маса бяха пръснати купища стари снимки на родителите ни от нощното шкафче на Метиъс. Там бяха и дневниците на брат ми, както и книжка, в която той си събираше дребни спомени от всичко, което правехме заедно — посещение на опера, късни вечери, ранни тренировки на пистата. Започнах да ги разглеждам от момента, в който Томас си тръгна, и се надявах, че това, за което Метиъс искаше да говори с мен, е споменато някъде. Прелиствах записките на брат ми и препрочитах кратките бележки, които татко обичаше да оставя в долната част на снимките. На най-скорошната родителите ни са застанали с младия Метиъс пред резиденция „Батала“. И тримата са вдигнали палците си нагоре. Бъдещата кариера на Метиъс е тук! 12 март. Вгледах се в датата. Снимката бе правена няколко седмици преди смъртта им.

Плейърът ми бе поставен на ръба на холната масичка. Щракнах два пъти с пръсти, след това слушах гласа на Дей отново и отново. Какво ли лице отговаря на този глас? Опитах се да си представя как изглежда Дей. Млад и атлетичен вероятно, както и жилав от годините, прекарани по улиците. Гласът звучеше толкова изкривено от говорителите, че имаше думи, които не разбирах.

— Чу ли това, Оли? — прошепнах аз. Оли леко изхърка и потри глава в ръката ми. — Това е нашият човек. А аз ще го хвана.

Заспах с думите на Дей, ехтящи в ушите ми.

06:25 часа

Намирах се в Езерния сектор и наблюдавах как засилващата се дневна светлина оцветяваше вдигащите пяна водни колела и турбини в златисто. Димен слой постоянно се рееше над ръба на водата. По-надалеч, от другата страна на езерото, виждах центъра на Лос Анджелис, разположен точно до брега. Уличен полицай ме приближаваше и ми каза да спра да се шляя, да не спирам да се движа. Кимнах безмълвно и продължих да вървя покрай брега.

От разстояние се сливах напълно с тези, които вървяха около мен. Ризата ми бе с яка и къси ръкави от един евтин търговски център, намиращ се на границата между Езерния и Зимния сектор. Панталоните ми бяха скъсани и изцапани с кал — кожата на ботушите ми се лющеше. Внимавах много за начина на завързване, който използвах. Възелът бе тип „Роза“ и всеки работник би го използвал. Вързала бях косата си на висока, стегната конска опашка. Отгоре си бях сложила каскет.

Медальонът на Дей бе скрит в джоба ми.

Не можех да повярвам колко мръсни са улиците тук. Вероятно бе дори по-зле, отколкото в разрушените покрайнини на Лос Анджелис. Земята бе разположена ниско до водата, не по-различно от останалите бедняшки сектори, които до един изглеждаха по един и същи начин и когато имаше буря, езерото вероятно наводняваше всички улици по продължението на брега с мръсна, заразна вода от канализацията. Всяка сграда бе избеляла и бе осеяна с дупки — с изключение, разбира се, на полицейския участък. Народът минаваше покрай боклука, скупчен край стените, сякаш въобще не бе там. Мухи и бездомни кучета се мотаеха около сметта, както и някои хора. Сбърчих нос от миризмата, смесица от димящи фенери, мазнина и канализация. След това се спрях, осъзнала, че ако искам да мина за гражданка от Езерния сектор, трябва да се преструвам, че съм свикнала с вонята.

Няколко мъже ми се ухилиха, докато минаваха покрай мен. Един дори ми подвикна. Игнорирах ги и продължих да вървя. Каква сбирщина от престъпници, мъже, които едва са успели да преминат успешно изпитанията си! Замислих се дали не мога да пипна заразата от тези хора, макар и да съм ваксинирана. Кой знае къде са били.

След това се спрях. Метиъс ме съветваше никога да не осъждам бедните по този начин. Е, той бе по-добър човек от мен — горчиво констатирах в мислите си.

Миниатюрният микрофон от вътрешната страна на бузата ми леко извибрира. Последва приглушен звук от слушалката ми:

— Госпожице Ипарис. — Гласът на Томас се разнесе като съвсем тихо бръмчене, което само аз можех да чуя. — Работи ли всичко?

— Да — измърморих аз. Мъничкият микрофон улавяше вибрациите на гърлото ми. — В центъра на Езерния съм. Прекъсвам връзката за кратко.

— Разбрано — отвърна Томас и изключи линията от своята страна.

Издадох цъкащ звук с език, за да изключа микрофона.

Прекарах по-голямата част от тази първа сутрин, ровейки из кофите за боклук. От другите просяци чувах истории за жертви на заразата, за кои зони от полицията изглеждат най-притеснени и кои райони са започнали да се възстановяват. Те говореха за най-добрите места да намериш храна и за най-добрите локации за прясна вода. За най-добрите убежища за укритие от урагани. Някои от просяците изглеждаха твърде млади, за да са се явявали дори на изпитанието. Най-малките говореха за родителите си или за това как да преджобиш войник.

Но никой не говореше за Дей.

Часовете отминаваха, настана вечер, а после нощ. Когато открих спокойна уличка, в която да отдъхна и където няколко просяка вече бяха заспали в кофите за боклук, се свих в един тъмен ъгъл и с цъкане включих микрофона си. След това извадих медальона на Дей от джоба си и леко го повдигнах, за да огледам гладките му издутини.

— Стига толкова за тази вечер — измърморих аз. Гърлото ми едва доловимо извибрира.

Слушалката ми леко изпука от статичната връзка.

— Госпожице Ипарис? Имахте ли някакъв късмет днес?

— Не, никакъв. Утре ще се пробвам на някои обществени места.

— Добре. Тук ще има хора за контакт двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Знаех, че под „хора за контакт двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата“ Томас има предвид, че той е единственият, който се намира в режим на подслушване.

— Благодаря — прошепнах аз. — Прекъсвам връзката.

Изключих микрофона. Стомахът ми изкъркори. Извадих парче пилешко, което намерих в задния двор на кухнята на някакво кафене, и не обърнах внимание на студената, мазна слуз. Ако исках да живея като гражданка от Езерния сектор, щеше да ми се наложи да ям като такава. Може би трябва да си потърся работа — помислих си. Идеята ме накара да се изсмея лекичко.

Когато най-накрая заспах, сънувах лош сън и Метиъс бе в него.

Не открих нищо съществено на следващия ден, нито пък на по-следващия. Косата ми стана сплъстена и без блясък от жегата и дима, а мръсотията започна да покрива лицето ми. Когато погледнах отражението си в езерото, осъзнах, че сега приличам точно на уличен просяк. Всичко ми се струваше мръсно. На четвъртия ден се отправих към граничната ивица между Езерния сектор и Блуридж, като реших да прекарам времето си в обикаляне на баровете.

И тогава нещо се случи. Неочаквано се натъкнах на двубой по скизбокс.

Дей

Правила за гледане и залагане на схватки по скизбокс бяха доста прости.

1. Избираш си този, който смяташ, че ще спечели.

2. Залагаш на него.

Това бе всичко. Единственият проблем, който възникваше, бе, когато човек се ползваше с твърде лоша слава, за да поеме риска да направи залог публично и евентуално да бъде прибран от полицията.

Този следобед приклекнах зад комина на порутен едноетажен склад. Оттук виждах тълпата хора, събрани в изоставената сграда в съседство. Дори бях достатъчно близо, за да чуя за какво си говорят някои от тях.

И Тес. Тес бе долу при тях с кесия от нашите пари и усмивка на лицето, а крехкото й телосложение почти се губеше сред блъсканицата. Наблюдавах я, докато тя слушаше как другите комарджии обсъждат бойците. Зададе им няколко въпроса. Не смеех да откъсна очи от нея. Уличните полицаи, недоволни от подкупите, които получаваха, понякога проваляха схватките по скизбокс и арестуваха участниците, затова аз никога не заставах сред тълпата, когато двамата с Тес гледахме двубоите. Ако ме заловяха и направеха проверка на пръстовите ми отпечатъци, всичко свършваше. И за двамата. Тес обаче бе слабичка и хитра. Тя можеше да се изплъзне от внезапната полицейска хайка много по-лесно от мен. Но това не значеше, че ще я оставя да се оправя сама.

— Продължавай да се движиш, братовчедке — мърморех под носа си, докато Тес се смееше на шегата на някакъв млад комарджия. Не се приближавай много до нея, нещастник такъв.

Чу се шум откъм единия край на тълпата. За секунда очите ми се стрелнаха натам. Един от бойците предизвика любопитството на зрителите, като размаха ръце и се провикна. Усмихнах се. Това момиче се казваше Киеде или поне това ми подсказваха скандиранията на тълпата. Тя бе същата онази барманка, която срещнах преди няколко дни, когато минавах през сектор Алта. Киеде въртеше китки, подскачаше от крак на крак и тръскаше ръце.

Тя вече бе спечелила един мач. Според неписаните правила на скизбокса, сега трябваше да се бие, докато не загуби рунд — опонентът й трябваше да я свали на земята. Всеки път, когато тя спечелеше, получаваше дял от всички залагания за нейния опонент. Погледът ми се отклони към момичето, което Киеде току-що избра за свой следващ претендент. То бе с мургава кожа, навъсени вежди и несигурно изражение. Извъртях очи. Несъмнено тълпата трябваше да знае, че този двубой е предрешен. Претендентката щеше да извади късмет, ако Киеде я оставеше жива.

Тес изчака момент, в който никой не й обърна внимание, и погледна бързо към мен. Повдигнах един пръст. Тя се ухили, след това ми намигна и погледна отново към тълпата. Подаде парите на човека, който организираше залаганията — едър, як тип. Заложихме хиляда банкноти, почти всичките ни пари, в полза на Киеде.

Двубоят продължи по-малко от минута. Киеде нападна рано и мощно, хвърли се напред и удари яростно другото момиче през лицето. То се разколеба. Киеде я размота като котка, която си играе с плячката, преди отново да я удари с юмрук. Претендентката се строполи на земята и удари главата си в циментения под, където остана да лежи замаяна. Нокаут. Тълпата избухна в одобрителни възгласи, а няколко души помогнаха на момичето да напусне ринга, залитайки. Разменихме си кратки усмивки с Тес, която събра печалбата ни и я пъхна в кесията.

Хиляда и петстотин банкноти. Преглътнах бавно и си напомних да не се превъзбуждам. Една стъпка по-близо до флакона с лекарството.

Вниманието ми отново се насочи към аплодиращата тълпа. Киеде разметна диво косата си към публиката и застана В подигравателна поза специално за тях, което ги подлуди.

— Коя е следващата?

Тълпата скандира в отговор:

— Избирай! Избирай!

Киеде бавно огледа кръга, като ту поклащаше глава, ту понякога я накланяше на една страна. Не откъсвах очи от Тес. Тя бе застанала на пръсти зад няколко по-високи зрители и се напрягаше, за да се добере до по-добра позиция за гледане. След това колебливо ги потупа по рамената, каза нещо и си проправи път напред. Стиснах зъби при тази гледка. Следващия път щях да отида с нея. Тогава тя щеше да може да се качи на рамената ми и да вижда двубоите съвсем ясно, вместо да привлича нежелано внимание към себе си.

Секунда по-късно се изправих мълниеносно. Тес си проправи път покрай един от едрите комарджии. Той й изкрещя нещо гневно и преди тя да успее да се извини, видях как я блъсна в центъра на ринга. Тя се спъна и тълпата се заля от смях.

Гняв започна да кипи в гърдите ми. Киеде изглеждаше развеселена от цялата случка.

— Това предизвикателство ли е, хлапе? — извика тя. Усмивка разцъфна на лицето й. — Струваш ми се приятно забавление.

Тес объркано се огледа наоколо. Опита да се върне обратно в тълпата, но те блокираха пътя й. Когато видях Киеде да кимва с глава към Тес, аз се изправих. Тази глупачка щеше да избере Тес.

О, по дяволите, не. Не и докато аз гледах. Не и ако Киеде искаше да живее.

Внезапно един глас прокънтя някъде под мен. Спрях се на място. Някакво момиче си бе проправило път до предната част на ринга, където се взираше в Киеде. Тя се блещеше насреща й.

— Това не ми прилича на честен двубой — извика момичето.

Киеде се изсмя. Настъпи кратка тишина. След това Киеде отвърна:

— За коя, по дяволите, се мислиш, за да ми говориш така? Смяташ, че си по-добра ли? — Тя посочи момичето и тълпата изрева.

Тес бързо се мушна на безопасно място сред публиката. Новото момиче зае мястото на Тес, независимо дали го е искало или не.

Въздъхнах дълбоко. Когато успях да се успокоя, огледах по-подробно новата опонентка на Киеде.

Тя не бе много по-висока от Тес и определено бе по-лека от Киеде. За секунда изглеждаше така, сякаш вниманието на тълпата я караше да се чувства неловко и аз бях готов да я отхвърля като реална претендентка, докато не я огледах повторно. Не, това момиче нямаше нищо общо с предишното. Тя се колебаеше не защото се страхуваше да се бие, или защото се страхуваше, че ще загуби, а защото размишляваше. Пресмяташе. Имаше черна коса, завързана високо на конска опашка, и жилаво, атлетично телосложение. Застанала бе умишлено с ръка на хълбока, сякаш нищо на този свят не можеше да я хване неподготвена. Осъзнах, че погледът ми се задържа по-дълго на лицето й, за да му се полюбува.

За един кратък миг загубих представа къде се намирам.

Момичето поклати глава към Киеде. Това също ме изненада — никога не съм виждал някой да отказва двубои. Всички знаят правилата: ако си избран, трябва да се биеш. Това момиче, изглежда, не се страхуваше от гнева на тълпата. Киеде й се присмя и каза нещо, което не можах да чуя добре. Тес обаче го чу и ми хвърли бърз, загрижен поглед.

Този път момичето кимна. Тълпата отново избухна в овации и Киеде се усмихна. Наведох се леко иззад комина. Имаше нещо в това момиче… не знаех какво. Но очите й пламтяха на светлината и макар че бе горещо и може и да си въобразявах, но ми се стори, че видях лека усмивка на лицето й.

Тес ми хвърли въпросителен поглед. Поколебах се за част от секундата и след това вдигнах отново един пръст. Изпитах благодарност към загадъчното момиче за това, че помогна на Тес, но когато парите ми бяха заложени на карта, реших да я играя на сигурно. Тес кимна и направи залог в полза на Киеде.

Но в мига, в който новото момиче стъпи в кръга и видях стойката й… осъзнах, че съм направил голяма грешка. Киеде удряше като бик, като таран.

Това момиче обаче поразяваше като пепелянка.

Джун

Не се притеснявах, че ще загубя двубоя.

Притеснявах се повече, че случайно мога да убия опонентката си.

Но ако сега тръгнех да бягам, бях мъртва.

Сама се скастрих в ума си — в каква каша се забърках само. Когато първоначално видях тази тълпа комарджии, исках да остана настрана от нея. Не исках да имам нищо общо с шумните побоища. Можеш да бъдеш арестуван от уличната полиция и отведен към центъра за разпит. Но след това си помислих, че може би ще успея да получа някаква ценна информация от подобна група — толкова много местни, все някой можеше дори да познава лично Дей. Не вярвах той да е абсолютно непознат на всички в Езерния, а ако имаше място, където да научиш за самоличността му, то това бе сред тълпата, която гледа нелегални схватки по скизбокс.

Но не трябваше да се застъпвам за слабичкото момиче, което изблъскаха на ринга. Трябваше да я оставя да се погрижи сама за себе си.

Сега вече бе твърде късно.

Момичето на име Киеде наклони глава към мен и се ухили, когато се изправихме лице в лице на ринга. Поех си дълбоко въздух. Тя вече бе започнала да ме обикаля в кръг и да ме дебне като жертва. Проучвах позиционирането й. Тя пристъпи напред с десния си крак. Бе левичарка. Обикновено това сигурно работеше в нейно предимство и объркваше опонентите й, но аз бях тренирала за такива случаи. Смених начина, по който се движа. Ушите ми заглъхнаха от шумотевицата.

Оставих я първа да нанесе удар. Тя ми се озъби и атакува напред с пълна скорост с вдигнат юмрук. Но аз успях да я видя как се подготвя за ритник. Стъпих встрани. Ритникът й изсвистя покрай мен. Използвах инерцията й срещу самата нея и я ударих силно, когато бе с гръб към мен. Тя загуби равновесие и почти падна. Тълпата избухна в овации.

Киеде се завъртя, за да застане отново с лице към мен. Този път усмивката й бе изчезнала — успях да я ядосам. Тя отново ми се нахвърли. Блокирах първите й два удара, но третият ме хвана неподготвена и ме улучи в челюстта ми, а главата ми се замая.

Всеки мускул по тялото ми искаше да приключи всичко на момента. Но аз се заставих да смекча гнева си. Ако се биех твърде добре, хората щяха да станат подозрителни. Стилът ми бе твърде прецизен за една обикновена улична просякиня.

Позволих на Киеде да ме удари един последен път. Тълпата ревеше. Тя отново започна да се хили, увереността й се възвръщаше. Изчаках я да се подготви отново да атакува. След това се метнах напред, приклекнах и я спънах. Тя въобще не го очакваше — падна здраво по гръб. Тълпата изкрещя одобрително.

Киеде се напрегна, за да се изправи на крака, макар че при повечето скизбокс схватки падането й би се приело като край на рунда. Тя избърса капчици кръв от устата си. Преди да успее да си поеме равномерно дъх, изкрещя яростно и отново ме атакува. Трябваше да забележа мъничката проблясваща светлина близо до китката й. Юмрукът на Киеде ме удари силно отстрани и аз усетих ужасяваща, остра болка. Избутах я. Тя ми намигна и отново започна да ме обикаля. Държах се за хълбока — и тогава усетих нещо топло и мокро на кръста си. Погледнах надолу.

Прободна рана. Само назъбен нож може да е разкъсал по подобен начин кожата ми. Присвих очи към Киеде. Оръжията не би трябвало да бъдат част от двубой по скизбокс… но това не бе битка, в която тълпата съблюдава всички правила.

От болката станах безразсъдна и гневна. Без правила ли? Така да бъде.

Когато Киеде отново ме нападна, аз мълниеносно се отместих назад и извих ръката й в стегната хватка. С едно движение я счупих. Киеде изкрещя от болка. Когато се опита да се отскубне, аз продължих да я държа, като извивах счупената й ръка зад гърба, докато не видях кръвта да се оттича от лицето й. Ножът се изплъзна изпод долната част на потника й и издрънча на земята. Назъбен нож, точно както си мислех. Киеде не бе обикновена улична просякиня. Щом се бе докопала до подобно добро оръжие, вероятно бе от бранша на Дей. Ако не бях под прикритие, щях да я арестувам на мига и да я отведа за разпит. Раната ми пареше, но стисках зъби и задържах хватката върху ръката й.

Най-сетне Киеде ме тупна обезумяло с другата си ръка. Пуснах я. Тя рухна на земята по колена и върху здравата си ръка. Тълпата обезумя. Притиснах колкото мога по-здраво кървящия си хълбок, а когато се огледах наоколо, видях ръце, които си разменят пари. Двама души помогнаха на Киеде да напусне ринга. Тя ми хвърли изпълнен с омраза поглед, преди да се обърне, а останалите зрители започнаха да скандират:

— Избирай! Избирай! Избирай!

Може би зашеметяващата болка бе причината разсъдъкът ми да ме напусне. Не можех повече да сдържам гнева си. Обърнах се, без да отроня нито дума, навих ръкавите на ризата си до лактите и вдигнах яката си. След това излязох от ринга и започнах да разбутвам хората, за да си проправя път извън кръга.

Скандиранията на тълпата се промениха. Чуха се освирквания. Изкуших се да включа микрофона си и да кажа на Томас да изпрати войници, но останах безмълвна. Обещала си бях да не викам подкрепление, освен ако нямам друг избор, и определено не възнамерявах да компрометирам прикритието си заради едно улично сбиване.

Когато успях да изляза от сградата, реших да рискувам и погледнах назад. Половин дузина зрители вървяха подире ми и повечето от тях изглеждаха бесни. Те са комарджиите — помислих си. — Хората, които са най-заинтересувани. Игнорирах ги и продължих да вървя.

— Върни се обратно тук! — изкрещя един от тях. — Не може просто така да си тръгнеш!

Затичах се. Проклета да е тази прободна рана. Стигнах до голям контейнер за боклук и се метнах отгоре, след което се подготвих да скоча към перваза на прозореца на втория етаж. Ако се изтеглех достатъчно нависоко, те нямаше да успеят да ме хванат. Скочих колкото мога по-високо и успях да се хвана за ръба на перваза с една ръка.

Но раната ми ме забави. Някой ме улови за крака и ме дръпна силно. Пуснах се, застъргах стената и се сгромолясах на земята. Ударих си главата толкова силно, че ми се зави свят. Тогава те ме хванаха и влачеха за краката обратно към ревящата тълпа. Борих се съзнанието ми да се проясни. Петна експлодираха из цялото ми зрително поле. Опитах се да включа микрофона си, но усетих езика си бавен и сякаш покрит с пясък. Томас — прошепнах аз, но прозвуча като Метиъс. Слепешком протегнах ръка към брат си и тогава си спомних, че нямаше кой да я улови.

Внезапно дочух някакво изпукване и няколко писъка, а в следващия миг те ме пуснаха. Отново паднах на земята. Опитах се да се изправя на крака, но залитнах и отново паднах. Откъде се бе появил всичкият този прах? Присвих очи и се опитах да се огледам през него. Все още чувах шума и хаоса на тълпата. Някой трябва да е хвърлил прахова бомба.

И тогава един глас ми нареди да стана. Когато погледнах встрани, видях едно момче, което бе протегнало ръка към мен. То имаше светли, сини очи, лицето му бе мръсно и носеше износена, стара шапка. В този миг ми се стори, че това е най-красивото момче, което някога съм виждала.

— Хайде — настоя то.

Хванах ръката му. Придвижихме се бързо надолу по улицата, оставяйки прах и хаос след себе си, и изчезнахме сред дългите следобедни сенки.

Дей

Тя не искаше да ми каже името си.

Разбирах я много добре. Много хлапета по улиците на Езерния сектор се опитваха да държат в тайна самоличността си, особено след като са участвали в нещо нелегално, като двубой по скизбокс. Освен това, аз не исках да зная името й. Все още бях разстроен, че загубих залога си. Загубата на Киеде ми коства хиляда банкноти — достатъчно за флакон с лекарството. Времето изтичаше, и то изцяло по вина на това момиче. Ах, колко бях глупав. Ако тя не беше причината Тес да се измъкне от ринга, щях да я оставя да се оправя сама.

Но знаех, че Тес щеше да ме гледа с тъжни влажни очи през остатъка от деня. Затова не го направих.

Тес продължаваше да задава въпроси, докато помагаше на Момичето — така предполагам, че ще я наричам — да почисти раната на хълбока й. Аз стоях мълчаливо през повечето време. Държах очите си нащрек за опасност. След двубоя по скизбокс и праховата ми бомба, ние тримата се озовахме на балкона на стара библиотека и си устроихме бивак. Дали все още може да се смята за балкон, след като цялата стена е рухнала и този етаж е останал отворен? Всъщност по почти всички етажи имаше рухнали стени. Библиотеката бе част от античен небостъргач, който сега бе почти изцяло под водата, на няколкостотин стъпки от източния бряг на езерото и напълно покрит с избуяла растителност. Това бе добро място за хора като нас да си намерят някакъв подслон. Огледах улиците по бреговете на реката за ядосани комарджии, които все още търсят Момичето. Погледнах през рамо от мястото на ръба на балкона, където бях седнал. Момичето каза нещо на Тес и тя предпазливо се усмихна в отговор.

— Името ми е Тес — чух я да казва. Не бе толкова глупава, че да спомене моето, но продължи да говори: — От коя част на Езерния си? От друг сектор ли си? — Тес огледа раните на Момичето. — Тази е доста дълбока, но ще зарасне. Ще се опитам да ти намеря козе мляко на сутринта. Полезно е. Дотогава просто ще трябва да я плюнчиш срещу инфекции.

От изражението на Момичето разбрах, че то вече го знаеше.

— Благодаря ти — измърмори то на Тес. Хвърли поглед към мен. — Благодарна съм за помощта ти.

Тес отново се усмихна, но усетих, че дори и тя се чувстваше малко неудобно в присъствието на новодошлата.

— Аз ти благодаря.

Стиснах зъби. Нощта ще настъпи след около час, а към задълженията ми се добави и грижата за ранената непозната.

След малко се изправих и се присъединих към Тес и Момичето. Някъде в далечината клетвата на републиката бе започнала да ехти по градските високоговорители.

— Ще прекараме нощта тук — погледнах Момичето. — Как се чувстваш?

— Добре — отвърна то.

Но бе очевидно, че изпитва болка. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова не преставаше да се пресяга към раната, а после се спираше. Изпитах внезапна нужда да я утеша.

— Защо ме спаси?

Изсумтях.

— И идея си нямам. Ти ми струваш хиляда банкноти.

Момичето за първи път се усмихна, но имаше нещо безкрайно предпазливо в погледа й. Тя сякаш възприемаше и анализираше всяка моя дума. Нямаше ми доверие.

— Залагаш големи суми, нали? Съжалявам за това. Тя ме ядоса. — Момичето се премести. — Предполагам, че Киеде не ти е приятелка.

— Тя е барманка от пограничната част между Алта и Зимния. Просто позната отскоро.

Тес се изсмя и ми хвърли поглед, който не можах да разгадая.

— Той обича да се опознава със сладки момичета.

Погледнах я навъсено.

— Дръж си езика зад зъбите, братовчедке. Не ти ли стига, че усети полъха на смъртта на няколко пъти само за един ден?

Тес кимна и едва доловима усмивка се изписа на лицето й.

— Ще донеса вода. — Тя скочи и се отправи надолу по откритото стълбище към ръба на водата.

Когато вече я нямаше, седнах до Момичето и ръката ми случайно докосна кръста му. То леко си пое въздух — отместих се изплашен, че съм я наранил.

— Ще зарасне скоро, стига да не се инфектира. Но ще ти е нужна почивка от няколко дни. Можеш да останеш с нас.

Момичето сви рамена.

— Благодаря. Възнамерявам да си тръгна, когато се почувствам по-добре.

Облегнах се назад и огледах лицето на Момичето. То бе малко по-бяло от другите момичета в сектора и имаше големи, тъмни очи със златист отблясък на бледата светлина. Не можех да преценя дали бе местно или кавказки тип. Бе хубаво по начин, който ме разсейваше, точно както го направи на ринга по скизбокс. Не, хубаво не е точната дума. Красиво. Не само това, но ми напомняше на някого. Може би заради изражението на очите й, в които се четеше едновременно хладна логика и огнено непокорство… Усетих как бузите ми пламнаха и мигновено извърнах поглед, доволен от настъпилия мрак. Може би не трябваше да му помагам. Твърде много ме разсейваше. В този миг си мислех единствено какво бих дал, за да го целуна или да прокарам пръсти през черната му коса.

— Благодаря ти за помощта днес. Говоря за Тес. Къде си се научила да се биеш така? Счупи ръката на Киеде без никакво усилие.

Момичето се поколеба. С периферното си зрение видях, че ме наблюдава. Обърнах се, за да застана с лице към нея, а тя се престори, че се взира във водата, сякаш бе хваната в крачка. Разсеяно докосна хълбока си, след което цъкна с език, сякаш по навик.

— Навъртам се често из покрайнините на Батала. Обичам да наблюдавам как кадетите тренират.

— Охо, ти си падаш по рисковете. Но начинът, по който се биеш, е доста впечатляващ. Обзалагам се, че се справяш страхотно сама.

Момичето се изсмя.

— Сам можа да видиш колко добре се справих днес. — Поклати глава. Дългата му конска опашка се метна отзад. — Въобще не трябваше да гледам двубоите по скизбокс, но какво да кажа? Приятелката ти имаше вид на човек, който се нуждае от помощ.

След това премести поглед към мен. Онова предпазливо изражение все още се четеше в очите му.

— Ами ти? Сред тълпата ли беше?

— Не. Тес беше там, защото обича да наблюдава схватките и е малко късогледа. Аз обичам да гледам от разстояние.

— Тес. Тя сестра ли ти е?

Поколебах се.

— Да, нещо подобно. Всъщност се опитах да предпазя Тес с праховата бомба.

Момичето повдигна вежди. Наблюдавах как устните му се извиват в усмивка.

— Толкова си мил. А тук всички ли знаят как се прави прахова бомба?

Махнах пренебрежително с ръка.

— О, разбира се, дори децата. — Погледнах я. — Ти не си от Езерния сектор, нали?

Момичето поклати глава.

— Сектор Тангаши. Тоест преди живеех там.

— Тангаши е доста далеч. Изминала си целия този път, само за да гледаш двубои по скизбокс ли?

— Разбира се, че не. — Момичето се наведе назад и легна внимателно. Видях как превръзката й стана тъмночервена. — Събирам неща от улиците. И сега ми се налага да пътувам много.

— Езерният не е безопасно място в момента. — Малко тюркоазено петно в ъгъла на балкона привлече вниманието ми. Там имаше тесен участък с маргаритки, които бяха поникнали през пукнатините на етажа. Любимите цветя на мама. — Можеш да хванеш заразата тук, долу.

Момичето ми се усмихна, сякаш знаеше нещо, за което аз нямах представа. Опитах се да се сетя на кого ми напомняше.

— Не се притеснявай. Когато не съм ядосана, съм доста предпазлива.

Когато вечерта най-сетне настъпи и Момичето бе задрямало, аз помолих Тес да остане при нея, за да мога да се измъкна и да проверя какво става със семейството ми. Тес се съгласи на драго сърце. Ходенето до зоните, инфектирани със заразата, я правеше неспокойна и тя винаги чешеше ръцете си, когато се връщаше оттам — сякаш усещаше как инфекцията се разпространява по кожата й.

Пъхнах букет маргаритки в ръкава на ризата си и няколко банкноти в джоба. Тес ми помогна да увия и двете си ръце с парцали, за да не оставям отпечатъци.

Нощта бе изненадващо хладна. По улицата нямаше патрули, които да проверяват за заразата, и единственият шум се носеше от случайни коли и далечния тътен от рекламите на джъмботроните. Странният знак Х все още се открояваше на вратата ни. Всъщност бях почти сигурен, че войниците са се връщали тук поне веднъж, защото хиксът бе ярък, а боята — прясна. Сигурно бяха направили повторна проверка на района. Причината, която ги е накарала първоначално да маркират вратата ни, очевидно все още бе налице. Спотаих се в сенките близо до къщата на майка ми, достатъчно близо, за да мога спокойно да надничам през дупките на разнебитената ограда на задния ни двор.

Когато се убедих, че никой не патрулира по улицата, се спуснах бързо през сенките към къщата и долазих до една счупена дъска, зад която може да се мине под верандата. Отместих дъската встрани. След това пропълзях в тъмния процеп, от който се носеше мирис на застоял въздух, и издърпах дъската след себе си.

Тесни снопове светлина се процеждаха през дъсчения под от стаите над мен. Чувах гласа на майка си някъде изотзад, където се намираше единствената ни спалня. Отправих се натам, след което приклекнах до отдушника на спалнята и погледнах през него.

Джон бе седнал накрая на леглото със скръстени ръце. Стойката му ми подсказа, че е изтощен. Обувките му бяха плътно покрити с кал — мама сигурно му се бе скарала за това. Джон гледаше към другия край на спалнята, където трябва да бе застанала тя.

Отново чух гласа й, този път достатъчно силно, за да го разбера.

— Нито един от двама ни все още не е болен. — Джон отмести поглед и погледна назад към леглото. — Не изглежда да е заразно. А и кожата на Идън все още има добър вид. Няма кървене.

— Все още — отвърна Джон. — Трябва да се подготвим за най-лошото, мамо. В случай че Идън…

Гласът на мама бе категоричен:

— Няма да ти позволя да говориш подобни неща в къщата ми, Джон.

— Той се нуждае от още инхибитори. Този, който ни ги даде, бе много мил с нас, но не са достатъчни.

Джон поклати глава и стана. Дори сега, особено сега, той трябваше да скрие от мама истината за местонахождението ми. Когато се отдръпна от леглото, видях, че Идън лежи там с одеяло, издърпано чак до брадичката, въпреки жегата. Кожата му лъщеше от пот. Цветът й също бе странен — блед, нездрав оттенък на зелено. Не се сещах за друга зараза с подобни симптоми. Буца заседна на гърлото ми.

Спалнята изглеждаше по абсолютно същия начин, малкото вещи в нея бяха стари и износени, но все още внасяха уют. Парцаливият дюшек, на който лежеше Идън, надрасканият скрин, по който рисувах завъртулки. Задължителният портрет на Електора висеше на стената, обграден от няколко наши снимки, сякаш е част от семейството ни. Това бяха предметите в спалнята ни. Когато Идън прохождаше, Джон и аз го държахме за ръце и му помагахме да пристъпя от единия край на стаята до другия. Винаги, когато той успяваше да се придвижи сам, Джон го поздравяваше с „дай пет“.

Видях как сянката на мама се спря по средата на стаята. Тя не каза нищо. Представих си прегърбените рамена, главата, заровена в ръцете й, а смелото изражение на лицето й най-накрая бе изчезнало.

Джон въздъхна. Стъпки отекнаха над мен — той бе прекосил стаята, за да я прегърне.

— Идън ще се оправи. Може би този вирус не е толкова опасен и той ще се възстанови от само себе си. — Настъпи тишина. — Отивам да видя с какви продукти разполагаме за супа.

Чух как той излезе от спалнята.

Сигурен бях, че Джон мразеше да работи в парната електроцентрала, но поне можеше да излиза от къщи и да отвлича вниманието си за известно време. Сега бе затворен тук и нямаше как да помогне на Идън. Това сигурно го съсипваше. Стиснах разронената пръст под себе си и свих колкото мога по-здраво юмрук.

Само ако в болницата имаше лекарства.

Няколко мига по-късно видях как мама прекосява стаята и сяда накрая на леглото на Идън. Целите й ръце отново бяха в превръзки. Тя му промълви нещо утешително и се наведе, за да отметне косата от лицето му. Затворих очи. Извиках в ума си лицето й, нежно, красиво и загрижено, очите й бяха светлосини, а устата й — розова и усмихната. Майка ми ме завиваше, оправяше одеялата ми и ми прошепваше обещание за хубави сънища. Чудех се какво ли шепнеше на Идън в момента.

Внезапно се почувствах съкрушен от липсата й. Исках да се махна оттук, долу, и да изтичам да почукам на вратата ни.

Притиснах юмруците си още по-здраво в пръстта. Не. Рискът бе твърде голям. Ще намеря начин да те спася, Идън, обещавам. Проклинах се за това, че рискувах да заложа толкова много на скизбокс, вместо да намеря по-сигурен начин да изкарам средства.

Извадих маргаритките, които бях пъхнал в ръкава на ризата си. Някои от цветчетата вече се бяха смачкали, но аз ги изправих възможно най-внимателно и нежно отъпках пръстта около тях. Мама вероятно никога нямаше да ги види. Но аз щях да зная, че са тук. Цветята бяха доказателство за самия мен, че все още бях жив. Все още бдях над тях.

Нещо червено в пръстта до маргаритките привлече вниманието ми. Намръщих се, след което избутах още пръст, за да огледам по-добре. Тук имаше някакъв символ, нещо изписано под пръстта и камъчетата.

Това бе номер, подобен на онзи, който с Тес видяхме на брега на езерото, но гласеше: 2544.

Като по-малък понякога се криех тук, в онези дни, когато с братята ми си играехме на криеница. Но не си спомнях да съм виждал тези цифри. Наведох се и опрях ухо до земята.

Първоначално нямаше нищо. После чух слаб звук, свистене — след това съскане и клокочене. Като някаква течност или пара. Вероятно отдолу имаше цяла система от тръби, които водеха чак до езерото. Може би обикаляше из целия сектор. Изчетках още малко пръст, но не се появиха други символи или думи. Цифрите изглеждаха избелели от старост, боята се лющеше на малки люспи.

Останах там още известно време и мълчаливо го изучавах. Хвърлих последен поглед към спалнята през отдушника, след което излязох изпод верандата, вмъкнах се в сенките и се отдалечих към града.

Джун

Събудих се призори. Светлината ме накара да присвия очи (откъде ли идваше… някъде зад мен?) и за миг бях дезориентирана, несигурна защо спях в изоставена сграда с изглед към океана и маргаритки, които растат до краката ми. Остра болка в стомаха ме накара да изпъшкам. Бях намушкана, осъзнах аз в пристъп на паника. И тогава си спомних за схватката по скизбокс, ножа и момчето, което ме спаси.

Тес бързо пристигна при мен, когато видя, че съм се размърдала.

— Как се чувстваш?

Тя все още ме гледаше предпазливо.

— Боли ме — измърморих аз. Не исках тя да си помисли, че бе превързала лошо раната ми, затова добавих: — Много по-добре е от вчера, все пак.

Отне ми около минута, за да осъзная, че момчето, което ме спаси, седеше в ъгъла на стаята, провесил крака през балкона и вперил поглед към водата. Наложи се да прикрия смущението си. В един обикновен ден, без прободна рана от нож, никога нямаше да оставя подобна подробност незабелязана. Той отиде някъде снощи. Докато ту заспивах, ту се пробуждах, успях да запомня в съзнанието си посоката, в която пое момчето — на юг, към Юниън Стейшън.

— Надявам се, че нямаш нищо против да изчакаш няколко часа, преди да хапнеш — каза ми той. Отново носеше стария си каскет, но успях да видя няколко кичура светлоруса коса под нея. — Загубихме заложените средства на скнзбокс, така че в момента не са ни останали пари за храна.

Той ме обвиняваше за загубата си. Просто кимнах. Припомних си звука от пукащия глас на Дей, който се разнесе от говорителите, и безмълвно го сравних с този на момчето. То ме погледна за кратко, без да се усмихва, сякаш знаеше какво правя, след което продължи бдението си. Не, не можех да съм сигурна, че това бе неговият глас. Сигурно имаше хиляди хора в Езерния с подобен.

Осъзнах, че микрофонът вътре в бузата ми все още бе изключен. Томас сигурно бе бесен.

— Тес, отивам долу до водата. Ще се върна след минута.

— Сигурна ли се, че ще се оправиш сама?

— Ще се справя. — Усмихнах се аз. — Ако ме видиш, че се нося в безсъзнание из морето обаче… непременно ела да ме измъкнеш.

Стъпалата на тази сграда със сигурност са били част от стълбище, но сега бяха изнесени навън. Изправих се на крака и се спуснах по стъпалата едно по едно, като внимавах да не се подхлъзна по ръба и да падна направо във водата. Каквото и да е направила снощи Тес, то наистина бе свършило работа. Макар че хълбокът все още ме болеше, болката бе по-притъпена и можех да ходя с по-малко усилие, в сравнение с вчера. Стигнах до дъното на сградата по-бързо, отколкото предполагах. Тес ми напомни как Метиъс се грижеше за мен да оздравея в деня на встъпването му в длъжност.

Но сега не можех да мисля за спомените с Метиъс. Прочистих гърло и се концентрирах, за да стигна до ръба на водата.

Изгряващото източно слънце вече бе достатъчно нависоко, за да окъпе цялото езеро в тъмнозлатист нюанс и аз можех да видя тясната ивица земя, която разделяше езерото от Тихия океан. Спуснах се по целия път надолу, чак до етажа на сградата, който е разположен точно на повърхността на водата. Всяка стена от него бе рухнала, така че можех да стигна директно до края на сградата и да топна краката си във водата. Когато погледнах към дълбините, видях, че тази стара библиотека продължава още много етажи надолу. (Вероятно бе висока петнадесет етажа, съдейки по това как е разположена покрай брега и как земята се спуска от бреговата ивица. Приблизително около шест етажа трябва да се намират под вода.)

Тес и момчето се бяха настанили на върха на сградата, няколко етажа над мен, и нямаше опасност да ме чуят — бях извън обсега им. Погледнах отново към хоризонта, цъкнах с език и включих микрофона си.

Слушалката ми започна да бръмчи от статичната радиовръзка. Секунда по-късно чух познат глас.

— Госпожице Ипарис? — бе Томас. — Вие ли сте?

— Аз съм. Добре съм.

— Бих искал да узная какви ги вършите, госпожице Ипарис. През последните двадесет и четири часа се опитвам да се свържа с вас. Бях готов да изпратя войници, които да ви приберат — а и двамата знаем колко щастлива ще бъде командир Джеймсън от това.

— Добре съм — повторих. Пъхнах ръка в джоба си и извадих медальона на Дей. — Получих лека контузия в двубой по скизбокс. Нищо сериозно.

От другия край се чу въздишка.

— Е, повече няма да оставяте микрофона си изключен за толкова дълго време, разбрано?

— Хубаво.

— Открихте ли вече нещо?

Погледнах нагоре към мястото, където момчето си бе провесило краката.

— Не съм сигурна. Момче и момиче ми помогнаха да се измъкна от бъркотията със скизбокса. Момичето превърза раната ми. Ще остана временно с тях, докато мога да се движа по-лесно.

— Да се движите по-лесно ли? — Гласът на Томас се усили. — Каква е тази ваша лека контузия?

— Просто прободна рана от нож. Нищо особено. — Томас преглътна сподавено, но аз не му обърнах внимание и продължих: — Както и да е, това не е важно. Момчето направи хубавичка малка прахова бомба, за да ни измъкне от тълпата на скизбокс схватките. Той е доста ловък. Не зная кой е, но ще събера още информация.

— Мислите, че това е Дей ли? — попита Томас. — Дей не ми изглежда да е от типа момчета, които ходят да спасяват хора.

Повечето от престъпленията на Дей включваха спасяване на хора. Всички, с изключение на случката с Метиъс. Поех си дълбоко въздух.

— Не. Не смятам така.

Сниших гласа си до едва доловим шепот. Сега не бе най-удачният момент да хвърлям необмислени предположения към Томас, за да не би той да реши да действа прибързано и да изпрати войници подире ми. Командир Джеймсън директно щеше да ме изрита от патрула, ако направим нещо толкова скъпо струващо, без да имаме нищо, с което да бъде оправдано. А и освен това тези двамата ме измъкнаха от сериозна каша.

— Но може да знаят нещо за Дей.

Томас остана безмълвен за момент. Чух някаква суматоха на заден план, лек шум по статичната връзка и след това неясния му глас заедно с този на командир Джеймсън. Сигурно й докладваше за раната ми и я питаше дали е безопасно да ме остави сама тук. Въздъхнах раздразнено. Все едно никога преди не съм била ранена. След няколко минути той отново се включи.

— Бъдете внимателна. — Томас направи кратка пауза. — Командир Джеймсън каза да не прекратявам мисията, ако контузията ви не ви затруднява твърде много. Тя е заета с патрула в момента. Но ви предупреждавам. Ако микрофонът ви отново е изключен за повече от няколко часа, ще изпратя войници подире ви — независимо дали ще навреди на прикритието ви или не. Разбрахте ли?

Борех се да сдържа раздразнението си. Командир Джеймсън не вярваше, че мога да постигна каквото и да е с тази мисия — липсата на интерес от нейна страна бе оставила следа във всяка една дума от отговора на Томас. Колкото до самия него… гласът му рядко звучеше толкова строго, когато говореше с мен. Мога само да си представя колко много стрес му се бе насъбрал през последните няколко часа.

— Да, сър — отговорих аз.

Когато не последва отговор от Томас, аз отново погледнах нагоре към момчето. Напомних си да го наблюдавам по-внимателно, когато се кача горе, и да не позволявам на раната да ме разсейва.

Пъхнах медальона обратно в джоба си и се изправих.

Наблюдавах спасителя си през целия ден, докато вървях след него из сектор Алта на Лос Анджелис. Обръщах внимание на всичко, без значение колко незначителен бе детайлът.

Той, например, не натоварваше левия си крак. Накуцваше толкова леко, че не можех да го забележа, когато вървеше до мен и Тес. Виждах го, когато сядаше или се изправяше — съвсем леко колебание, когато трябваше да свие коляното си. Бе или тежка контузия, която така и не е излекувана, или лека, но скорошна. Може би от лошо падане.

Това не бе единственото му нараняване. От време на време той потрепваше от болка, когато движеше ръката си. След като това му се случи няколко пъти, се досетих, че има рана на рамото, която болезнено се изпъва всеки път, когато той се пресята твърде далече нагоре или надолу.

Лицето му бе абсолютно симетрично, от англо-азиатска смесица, красиво под калта и мръсотията. Дясното му око бе леко по-светло от лявото. Първоначално си помислих, че това може да е трик на светлината, но го забелязах отново, когато минахме покрай някаква фурна и се любувахме на хлябовете. Зачудих се дали му е по рождение.

Забелязах също и други неща: колко добре познава улиците далеч от Езерния сектор, сякаш може да върви по тях и със завързани очи, колко пъргави са пръстите му, когато приглаждат гънките по талията на ризата си, как оглежда сградите, сякаш ги запаметява. Тес никога не се обръщаше към него по име. Към мен се обръщаше само с Момиче и към него не използваше никакво название, което да го идентифицира. Когато се уморявах и главата ми се замайваше от вървенето, той ни караше да спрем и ми намираше вода, докато си почивам. Усещаше изтощението ми, без да изрека и дума.

Следобедът наближи. Ние се спасихме от най-силното слънце, като се шляехме близо до сергиите на пазара в най-бедния район на Езерния. Тес присви очи към щандовете, които се намираха под нашия навес. Намирахме се на около петнадесетина метра разстояние от тях. Тя бе късогледа, но по някакъв начин успяваше да направи разлика между продавачите на плодове и тези на зеленчуци, между лицата на различните търговци, между това кой има и кой няма пари. Знаех, че е така, защото виждах едва доловимите емоции, изписани по лицето й, задоволството й от това, че е успяла да различи нещо, или разочарованието, че не е.

— Как го правиш? — попитах я.

— Ммм? Какво да правя?

— Ти си късогледа. Как успяваш да видиш толкова много от това, което има около теб?

За миг Тес изглеждаше изненадана, а след това впечатлена. Забелязах, че момчето до нея ми хвърля поглед.

— Мога да правя фина разлика между цветовете, макар и да изглеждат малко размазани — обясни ми Тес. — Виждам сребърния отблясък на банкнотите, които се подават от портфейла на онзи човек, например.

Тя стрелна очи към един от клиентите на някакъв търговец.

Кимнах й.

— Много находчиво от твоя страна.

Тес се изчерви и погледна надолу към обувките си. За момент тя изглеждаше толкова невинна, че не можех да не се засмея. Мигновено се почувствах виновна. Как мога да се смея толкова скоро след смъртта на брат ми? По някакъв особен начин тези двамата ме караха да губя хладнокръвието си.

— Доста си схватлива, Момиче — тихо каза момчето. Очите му се бяха спрели върху моите. — Разбирам защо си оцеляло на улицата.

Просто свих рамена.

— Това е единственият начин да оцелееш, нали?

Момчето отмести поглед. Изпуснах една въздишка. Осъзнах, че съм я задържала, докато очите му ме бяха парализирали на място.

— Може би ти ще ни помогнеш да си откраднем малко храна, а не аз — продължи той. — Търговците винаги се доверяват на момиче, особено на такова като теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Че минаваш конкретно на въпроса.

Не можех да не се усмихна.

— И ти също.

Докато се настанявахме, за да наблюдаваме щандовете, аз си отбелязах няколко неща наум. Можех да си позволя да се мотая с тях още една нощ, докато оздравея достатъчно, за да мога отново да се върна към търсенето на информация за Дей. Кой знае — може би те дори щяха да ми дадат насока.

Когато вечерта най-сетне настъпи и топлината от слънцето започна да намалява, ние се отправихме обратно към брега и си потърсихме място, където да си устроим бивак. Навсякъде около нас виждах как от един остъклен прозорец към друг без стъкла оживяват потрепкващи светлини на свещи, а тук и там местните жители палеха малки огньове в краищата на уличките. Нови смени от улични полицейски патрули започнаха да правят своите обиколки. Пет нощи, откакто бях на полева мисия. Все още не можех да свикна с рухналите стени, въжетата с износени дрехи, които висяха от балконите, групичките от малки просяци, които се надяваха минувачите да им подхвърлят по някой залък за ядене… но поне презрението ми намаля. Спомних си с известна доза срам за нощта на погребението на Метиъс, когато бях оставила гигантска пържола в чинията си недокосната, без дори да се замисля. Тес вървеше пред нас, напълно необезпокоявана от околната обстановка, с ведра и безгрижна крачка. Чувах я как си тананика неясна мелодия.

— Електорски валс — измърморих аз, разпознавайки песента.

Момчето ми хвърли поглед, докато вървеше до мен. Ухили се.

— Май си фенка на Линкълн, а?

Не можех да му кажа, че притежавах копия от всички песни на Линкълн, както и няколко сувенира с автограф, че съм я виждала да изпълнява политически химни на живо на един градски банкет или че някога тя бе написала песен, с която отдава почит на всички генерали от бойния фронт на републиката. Вместо това се усмихнах.

— Да, може да се каже.

Той отвърна на усмивката ми. Зъбите му бяха красиви, най-прекрасните, които съм виждала досега по тези улици.

— Тес обича музика — отвърна той. — Винаги ме замъква по баровете наоколо, а после стоим наблизо, докато тя слуша химните, които свирят вътре. Не знам. Сигурно момичетата си падат по такива работи.

Половин час по-късно момчето забеляза умората ми. Привика Тес и ни заведе до една от уличките, където редица от големи, метални контейнери бяха натикани между две стени. Момчето избута един от тях напред, за да ни отвори малко място. След това приклекна зад контейнера, даде знак на Тес и мен да седнем и започна да разкопчава жилетката си.

Изчервих се до уши и благодарих на всички богове по света за тъмнината, която ни обграждаше.

— Не ми е студено и не кървя — обърнах се към него аз. — Недей да си сваляш дрехите.

Момчето ме погледна. Очаквах светлите му очи да изглеждат по-неясни през нощта, но вместо това те сякаш отразяваха светлината от прозорците над нас.

— Кой е казал, че става дума за теб, скъпа? — Свали жилетката си, сгъна я внимателно и я сложи на земята до едно от колелата на контейнера за смет. Тес седна и безцеремонно положи глава върху нея, сякаш по навик.

Прочистих гърлото си.

— Разбира се — измърморих аз. Направих се, че не чувам тихия смях на момчето.

Тес се изправи и разговаря с нас, но скоро клепачите й натежаха и заспа с глава върху жилетката. Момчето и аз изпаднахме в мълчание. Оставих погледа ми да се спре задълго върху Тес.

— Изглежда много крехка — прошепнах аз.

— Да… но е по-жилава, отколкото изглежда.

Погледнах го.

— Имаш късмет, че тя е с теб. — Очите ми се насочиха към крака му. Той проследи движението им и бързо оправи стойката си. — Сигурно ти е била от полза, когато е лекувала крака ти.

Той осъзна, че съм забелязала накуцването му.

— Не. Получих тази контузия отдавна. — Поколеба се, след което реши да не казва нищо повече по въпроса. — Между другото зараства ли раната ти?

Махнах с ръка.

— Всичко е наред. — Но скръцнах със зъби, дори когато го казах. Ходенето насам-натам цял ден не ми помогна особено и болката се завърна като опустошителен огън.

Момчето видя изписаното по лицето ми напрежение.

— Трябва да ти сменим превръзката.

Изправи се и без да безпокои Тес, пъргаво извади ролка с бели превръзки от джоба й.

— Не съм добър, колкото нея — прошепна. — Но не искам да я будя.

Седна до мен и разкопча най-долните копчета на ризата ми, след което я повдигна, за да оголи превързания ми кръст. Кожата му се докосна леко до моята. Опитах да се концентрирам върху ръцете му. Той се пресегна към задната част на един от ботушите си и извади нещо, което приличаше на компактен кухненски нож (сребърна дръжка без символи по повърхността, изтъпено острие — използвал го е многократно преди това, за да реже неща много по-твърди от плат). Положи едната си ръка на корема ми. Макар че пръстите му бяха мазолести от годините, прекарани на улиците, те бяха толкова внимателни и нежни, че усещах как по бузите ми се надига топлина.

— Не мърдай — измърмори той. След това пъхна ножа хоризонтално между кожата ми и превръзката и разкъса плата. Трепнах. Той повдигна леко превръзката от раната ми.

Тънки струйки кръв все още се стичаха от мястото, където Киеде ме бе намушкала с ножа си, но слава богу, нямаше следи от инфекция. Тес наистина си знаеше работата. Момчето махна останалата част от бинта, намотан около тялото ми.

— Ще останем тук до сутринта — обясни ми, докато действаше. — Не трябваше да пътуваме толкова много днес… но нали разбираш, че да увеличим дистанцията между теб и хората, които правят залагания на скизбокс, не е чак толкова лоша идея.

Не можех да не погледна лицето му. Това момче бе изкарало изпитанието си на косъм. Но в това нямаше логика. Не се държеше като отчаяно улично хлапе. Имаше си толкова много други страни, че се чудех дали винаги е живял в тези бедняшки сектори. Сега ме погледна, забелязва, че се взирам в него и спря за секунда. Някаква прикрита емоция се стрелна през погледа му. Една красива тайна. Сигурно имаше подобни въпроси към мен, как бях успяла да забележа толкова много детайли от живота му. Вероятно дори се чудеше какво ли ще е следващото нещо, което ще успея да разбера за него. Застанал бе толкова близо до лицето ми в момента, че усещах дъха му по бузата си. Преглътнах. Той се приближи още малко.

За миг си помислих, че ще ме целуне.

След това бързо погледна надолу към раната ми. Ръцете му леко докоснаха кръста ми, докато се грижеше за нея. Осъзнавах, че и неговите бузи са пламнали. Бе се изчервил не по-малко от мен.

Най-накрая той пристегна превръзката, издърпа ризата ми надолу и се отдръпна. Облегна се на стената до мен и положи ръце върху колената си.

— Изморена ли си?

Поклатих глава. Очите ми оглеждаха дрехите, които висяха над главите ни, няколко етажа по-нагоре. Ако ни свършеха превръзките, ето оттам щях да набавя нови.

— Мисля, че ще мога да ви оставя на мира след ден — заявих след малко. — Зная, че само ви бавя.

Но усетих дори в момента, в който думите излязоха от устата ми, как у мен започна да се пробужда съжаление. Странно. Не исках да ги напускам толкова скоро. Имаше нещо утешаващо в това да си прекарвам времето с Тес и това момче, сякаш отсъствието на Метиъс не ме бе лишило напълно от хора, които ги е грижа за мен.

Какви ги говорех? Това бе момче от бедняшките квартали. Аз бях обучена да се справям с подобни типове, да ги наблюдавам от другата страна на стъклото.

— Къде ще отидеш?

Отново се концентрирах. Гласът ми прозвуча хладен и спокоен:

— На изток, може би. Познавам вътрешните сектори.

Момчето продължи да гледа право пред себе си.

— Може да останеш по-дълго, ако само ще се скиташ по улиците някъде другаде. Добър боец като теб ще ми бъде от полза. Можем да изкараме бързи пари на битките по скизбокс и ще си делим хранителните запаси. И за двама ни ще е по-добре.

Момчето бе толкова искрено, че нямаше как да не се усмихна. Реших да не го питам защо той самият не участва в схватките по скизбокс.

— Благодаря, но предпочитам да работя сама.

Той не се поколеба и за секунда.

— Така да бъде.

След това облегна главата си назад на стената, въздъхна и затвори очи. Наблюдавах го за момент, като очаквах отново да отвори тези свои великолепни очи към света. Но той не го направи. След малко чух как дишането му стана равномерно, видях как главата му клюмна и разбрах, че е заспал.

Обмислях дали да не се свържа с Томас. Но не бях в настроение да чуя гласа му в момента. Дори не съм сигурна каква бе причината. Първата ми работа на сутринта. И аз облегнах глава назад и втренчих поглед към дрехите, които висяха над нас. Освен далечния шум на тълпите от нощната смяна и периодичните излъчвания по джъмботроните, нощта бе спокойна точно като у дома. Тишината ме накара да се замисля за Метиъс.

Постарах се плачът ми да не събуди Тес и момчето.

Дей

Снощи за малко не целунах Момичето.

Но нищо хубаво нямаше да излезе от това да се влюбя в някоя от улиците. Това бе възможно най-лошото наравно с това семейството ти да се окаже изолирано в зоната под карантина или уличен сирак да се нуждае от теб.

И все пак… част от мен все още искаше да я целуне, без значение колко налудничаво може да бъде това. Това момиче можеше да посочи детайл по улиците от километър разстояние. Само с едно хвърляне на нож тя можеше да набоде хотдог на оставена без надзор сергия. Интелектът й си личеше от всеки въпрос, който ми задаваше, и от всеки коментар, който изричаше. Но в същото време у нея имаше невинност, която я правеше напълно различна от повечето хора, които съм срещал. Тя не бе цинична или измъчена. Улиците не я бяха пречупили. Вместо това я бяха направили по-силна.

Като мен.

През цялата сутрин търсихме други възможности да изкараме пари — наивни полицаи, които да преджобим, вещи от контейнерите за боклук, които да препродадем, сандъци, оставени без надзор на кея, които да разбием — и когато приключихме с всичко това, си намерихме ново място, където да си устроим бивак за през нощта. Стараех се мислите ми да са концентрирани върху Идън, върху парите, които трябва да събера, преди да е станало твърде късно, но вместо това започнах да измислям нови начини да сея безредици във военната кампания на републиката. Можех да се кача на автостоп на някой въздушен кораб, да източа безценното му гориво, след което да го продам на пазара или да го раздам на хора, които имат нужда от него. Можех напълно да унищожа въздушния кораб, преди да се е запътил към бойния фронт. Или пък да избера за мишена електрическата мрежа на Батала или въздушните бази, да прекъсна електричеството им и да ги изключа. Тези мисли ангажираха вниманието ми.

Но от време на време, когато хвърлях крадешком поглед към Момичето или усещах погледа му върху мен, мислите ми безпомощно се връщаха към него.

Джун

Почти 20:00 ч.

Най-малко 26ºC.

Момчето и аз седяхме в задната част на една уличка, докато Тес спеше недалеч от нас. Той отново й бе дал жилетката си. Наблюдавах го, докато пилеше ноктите си, като ги стържеше с ръба на ножа си. По изключение бе махнал шапката си и бе сресал сплъстената си коса.

Бе в добро настроение.

— Искаш ли да си пийнеш?

Между нас имаше бутилка с винен нектар. Питието бе долнокачествено, вероятно направено от онова меко морско грозде, което расте в океана. Но момчето се държеше така, сякаш това вино бе най-хубавото нещо на света. Той открадна един кашон с бутилки от някакъв магазин на границата на Зимния сектор по-рано тази вечер и продаде всичките, с изключение на тази, за внушителната сума от 650 банкноти. Никога не спирах да се изумявам колко бързо успява да се придвижва из отделните сектори. Пъргав е колкото най-добрите студенти в „Дрейк“.

— Ще си пийна, ако и ти си пийнеш — отговорих аз. — Не можем да си позволим да хабим откраднатата стока, нали?

Той се ухили при тези думи. Наблюдавах го, докато промушваше тапата на бутилката с ножа, след което я извади и отметна глава назад, за да отпие голяма глътка. Избърса устата си с палец и ми се усмихна.

— Вкусно е — каза той. — Пийни си.

Поех бутилката и отпих малка глътка, преди да му я върна. Остатъчният вкус бе солен, точно както си мислех. Поне можеше да облекчи болката в хълбока ми.

Продължавахме да се редуваме — той пиеше на големи глътки, а аз на малки, — докато накрая не запуши бутилката с тапата и я остави настрана в момента, в който сякаш усети, че съзнанието му се е размътило. Въпреки това очите му изглеждаха по-бляскави, а в сините ириси се появи прекрасно отразено сияние.

Макар да не си позволи да загуби способността си да се концентрира, усетих, че виното го отпусна.

— Е, кажи ми — реших да го попитам аз, — защо са ти толкова много пари?

Момчето се изсмя.

— Това сериозен въпрос ли е? Не искаме ли всички ние повече пари? Възможно ли е някога да имаш достатъчно?

— Ти обичаш да отговаряш на въпросите ми с въпроси, нали?

Той отново се изсмя. Но когато проговори, долових тъжна нотка в гласа му.

— Парите, нали знаеш, са най-важното нещо на света. Парите могат да ти купят щастие и не ми пука какво мисли някой друг за това. Те ще ти купят спокойствие, приятели, сигурност… всякакви неща.

Наблюдавах го, докато погледът му стана замечтан.

— Изглежда, че ужасно много си се разбързал да натрупаш състояние.

Този път ми хвърли развеселен поглед.

— Че защо да не съм? Ти сигурно си живяла на улицата толкова дълго, колкото и аз. Би трябвало да знаеш отговора на този въпрос, нали?

Погледнах надолу. Не исках той да види истината.

— Предполагам, че е така.

Продължихме да мълчим.

Момчето проговори. Нежният му тембър ме накара да вдигна очи към него.

— Не зная дали някой ти го е казвал — започна той. Не се изчерви и очите му не се отместиха. Вместо това осъзнах, че съм вперила поглед в два океана — единия съвършено спокоен, а другия — на ситни вълнички. — Ти си много привлекателна.

Правили са ми комплименти за външния вид и преди. Но никога с тон като неговия. От всички неща, които ми каза, не зная защо именно това ме хвана неподготвена. Но ме изненада толкова много, че без да се замисля изтърсих:

— Мога да кажа същото и за теб. — Направих пауза. — В случай че не знаеш.

По лицето му бавно се изписа усмивка.

— О, повярвай ми. Знам.

Засмях се.

— Радвам се да чуя нещо искрено.

Не можех да откъсна очи от неговите. Най-накрая успях да добавя:

— Ами, мисля, че си пийнал твърде много вино, приятелю. — Стараех се гласът ми да звучи колкото се може по-безгрижно. — Малко сън ще ти се отрази добре.

Думите едва бяха излезли от устата ми, когато момчето се наведе по-близо и постави ръка върху бузата ми. Цялото ми обучение ми подсказа да блокирам ръката му и да я притисна на земята. Но бях напълно неподвижна. Той ме притегли към себе си. Поех си дъх, преди устните му да докоснат моите.

Вкусих виното в устата му. Първоначално целувката му бе нежна, а след това, сякаш се стремеше към нещо повече, изтласка ме до стената и ме целуна страстно. Устните му бяха топли и толкова меки — косата му леко докосваше лицето ми. Опитах се да се концентрирам. (Не му бе за първи път. Определено бе целувал и други момичета преди това, и то не малко. Той е… той сякаш остава без дъх…) Детайлите избледняха. Напразно опитвах да се вкопча в тях. Отне ми миг, за да осъзная, че аз го целувах не по-малко жадно от него. Усещах ножа, закачен на кръста му, да се опира в кожата ми, и потреперих. Тук бе твърде топло, лицето ми бе твърде горещо.

Той се отдръпна пръв. Гледахме се един друг, замлъкнали смутено, сякаш нито един от двама ни не можеше напълно да проумее какво се бе случило току-що.

Тогава момчето възвърна присъствието на духа си и докато аз се борех да възстановя своето, той се облегна на стената до мен и въздъхна.

— Съжалявам — измънка той и ми хвърли палав поглед. — Не можах да се сдържа. Но поне сега приключихме с това.

Гледах го втренчено още известно време, все още бях загубила дар слово. Съзнанието ми крещеше да си събера мислите. Момчето отвърна на погледа ми. След това се усмихна, сякаш знаеше какъв ефект имаше над мен, и се обърна настрана. Отново започнах да си поемам дъх.

И тогава видях едно движение с ръка, което върна ума ми на мястото му: преди да легне и да заспи, момчето посегна към нещо, което бе окачено на врата му. Движението бе толкова неволно, че едва ли го осъзнаваше. Погледнах към врата му, но на него нямаше нищо. То се е опитало да улови призрака на огърлица, призрака на някакво украшение или гердан.

И тогава си спомних с усещане, от което ми се повдигна, за медальона в джоба ми. Медальона на Дей.

Дей

Когато Момичето най-накрая заспа, аз ги оставих с Тес и отново отидох при семейството си. Хладният въздух прочисти главата ми. Веднага щом се отдалечих достатъчно от уличката, поех дълбоко въздух и ускорих крачка. Не трябваше да го правя — казах си. — Не трябваше да я целувам. Не трябваше да се чувствам толкова доволен, че го направих. Все още усещах устните й до моите, гладката, мека кожа на лицето и рамената й, лекото потрепване на ръцете. Целувал съм доста красиви момичета преди това, но не и като това. Исках още. Не можех да повярвам, че успях да се отдръпна.

Нямаше смисъл от повече предупреждения да не се влюбвам в хора от улицата.

Сега се заставих да се концентрирам върху срещата с Джон. Стараех се да не обръщам внимание на странния знак Х върху вратата на семейството ми и директно се отправих към дъските, с които е облицована верандата. Свещи блещукаха до спуснатите кепенци на прозореца на спалнята. Майка ми сигурно бе останала будна до късно, за да се грижи за Идън. Постоях клекнал в тъмнината, погледнах през рамо към пустите улици, след което отместих дъската и застанах на колена.

Нещо мръдна в сенките от другата страна на улицата. Спрях за секунда и присвих очи в нощта. Нищо. Наведох глава и изпълзях под верандата.

Джон претопляше някаква супа в кухнята. Тихичко изсвирих три пъти като щурче — нужни ми бяха няколко опита, преди брат ми да чуе звука и да се обърне. Тогава излязох изпод верандата и се запътих към задната врата на къщата, където в тъмнината се срещнах с Джон.

— Имам хиляда и шестстотин банкноти — прошепнах. Показах му кесията. — Почти стигат за лекарства. Как е Идън?

Джон поклати глава. Безпокойството по лицето му ме разстрои, защото винаги очаквах той да е по-силният от нас.

— Не е добре. Свалил е още килограми. Но все още е в съзнание и ни разпознава. Мисля, че му остават още няколко седмици.

Кимнах мълчаливо. Не зная какво да си мисля за възможността да изгубя Идън.

— Обещавам, че скоро ще събера парите. Имам нужда само от още малко късмет, за да успея, и тогава ще му вземем лекарство.

— Внимаваш, нали? — В тъмнината можехме да минем за близнаци. Еднаква коса, еднакви очи. Еднакво изражение на лицето. — Не искам да се излагаш на ненужна опасност. Ако има някакъв начин да ти помогна, ще го направя. Може би някой път мога да се измъкна с теб и…

Намръщих се.

— Не бъди глупав. Ако войниците те хванат, всички ще умрете. Знаеш, че е така. — Разочарованото изражение на Джон ме накара да се почувствам виновен, че отказах помощта му толкова бързо. — Така ще бъда по-бърз. Наистина. По-добре само един от нас да обикаля и да търси пари. Няма да си от голяма полза на мама, ако си мъртъв.

Джон кимна, макар че усетих, че иска да каже още нещо. Измъкнах се от ситуацията, като се обърнах настрана.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро.

Джун

Дей трябва да си е помислил, че съм заспала, но аз го видях да става и потегля нанякъде посред нощ и тръгнах след него. Той нахлу в зоната под карантина, влезе в една къща, маркирана със знак Х, пресечен по средата, и излезе няколко минути по-късно.

Това ми бе достатъчно.

Покатерих се на покрива на разположената наблизо сграда. Когато се добрах дотам, приклекнах в сенките на един комин и включих микрофона си. Толкова бях ядосана на себе си, че не можех да накарам гласа си да спре да трепери. Позволих си да се увлека по последния човек, който бих искала да харесам. За който някога бих искала да копнея.

Може би Дей не е убил Метиъс — казах си. — Може да е бил някой друг. Боже, сега започнах да си измислям оправдания, за да защитя това момче ли?

Държах се като идиот пред убиеца на Метиъс. Да не би улиците на Езерния да са ме превърнали в наивно момиченце? Не опозорих ли току-що паметта на брат си?

— Томас — прошепнах аз, — открих го.

Измина цяла минута, в която се чуваше само шум от статичната връзка, преди да доловя, че Томас ми отговори. Когато го направи, гласът му прозвуча странно незаинтересовано.

— Може ли да повторите пак, госпожице Ипарис?

Кипнах.

— Казах, че го открих. Дей. Той току-що посети някаква къща в една от зоните под карантина в Езерния, къща, маркирана с пресечен по средата Х на вратата. На ъгъла на „Фигероа“ и „Уотсън“.

— Сигурна ли сте? — Гласът на Томас вече звучеше по-будно. — Абсолютно сигурна ли сте?

Извадих медальона от джоба си.

— Да. Нямам никакви съмнения.

Чух някаква суматоха от другата страна на линията. Гласът му стана развълнуван.

— На ъгъла на „Фигероа“ и „Уотсън“. Това е специален случай на заразата, който възнамерявахме да проучим утре. Сигурна ли сте, че е Дей? — попита отново той.

— Да.

— Медицински камиони ще пристигнат пред къщата утре. Ще отведем обитателите в Централната болница.

— Тогава изпратете и допълнителен отряд войници. Искам да имам подкрепление, когато Дей се появи да защити семейството си. — Спомних си начина, по който Дей се вмъкна под дъските. — Той няма да има време да ги измъкне, така че вероятно ще ги скрие някъде в къщата. Трябва да ги отведем в болничното крило на резиденция „Батала“. Никой не трябва да пострада. Искам да бъдат изпратени там за разпит.

Томас сякаш бе изненадан от тона ми.

— Ще имате войниците — успя да отвърне. — И адски много се надявам да си права.

Усещането за устните на Дей, нашата гореща целувка и ръцете му, движещи се по кожата ми, не би трябвало да означават нищо за мен в този миг. Абсолютно нищо.

— Права съм.

Върнах се в уличката, преди Дей да е разбрал, че ме няма.

Дей

По време на няколкото часа сън, които успях да си взема преди зазоряване, сънувах дома си.

Или поне изглеждаше като дома, който си спомнях. Джон седеше с майка ни в единия край на масата за хранене и й четеше от книга със стари републикански истории. Мама му кимна окуражително, когато той успя да изчете цялата страница, без да обърне никакви думи или букви на обратно. Усмихнах им се от мястото, където седях до вратата. Джон бе най-силният от нас, но имаше търпелив и благороден характер, който аз не съм наследил. Отличителна черта, която не съм получил от баща ми. Идън драскаше нещо върху хартия в другия край на масата. Той сякаш винаги рисуваше в сънищата ми. Не вдигна поглед, но аз можех да позная, че той също слушаше историята, която Джон четеше, защото се смееше на подходящите места.

Тогава осъзнах, че момичето седи до мен. Държах ръката му. Усмивката му изпълни стаята със светлина и аз й отвърнах.

— Искам да се запознаеш с майка ми.

То поклати глава. Когато погледнах към масата за хранене, мама и Джон бяха все още там, но Идън бе изчезнал.

Усмивката на момичето изчезна. То ме погледна с тъжни очи.

— Идън е мъртъв.

Далечна сирена ме стресна и събуди.

Лежах спокойно с отворени очи и се опитвах да нормализирам дишането си. Сънят ми все още бе незаличим в съзнанието ми. Концентрирах се върху звука от сирената, за да се опитам да се разсея. Тогава осъзнах, че не чувам обикновения вой на полицейска сирена. Нито пък е на линейка. Това бе сирена на военен медицински камион, от онези, които използват да транспортират ранени войници в болницата. Тя бе по-силна и по-пронизителна от другите, защото военните камиони са с най-висок приоритет.

Само че нямаше ранени войници, които да се връщат в Лос Анджелис. Те се лекуваха в граничния район на бойния фронт. Другото нещо, за което се използваха тези камиони тук, бе за транспортирането на специални случаи на заразата до лабораториите заради по-доброто им оборудване.

Дори Тес разпозна звука.

— Къде отиват? — попита ме тя.

— Не знам — промълвих аз в отговор. Изправих се, за да поседна, и се огледах.

Момичето бе будно. То седеше на няколко метра разстояние с гръб, опрян в стената, насочен към улицата поглед, а лицето му бе сериозно и замислено. Изглеждаше напрегнато.

— Добро утро — поздравих я аз. Очите ми се стрелнаха към устните й. Наистина ли ги целунах снощи?

Тя не ме погледна. Изражението й не се промени.

— Вратата на семейството ти е била белязана, нали?

Тес я погледна изненадано. Мълчаливо се вторачих в Момичето, без да зная как да отговоря. За първи път някой друг, освен Тес ми задаваше въпрос за семейството ми.

— Снощи си ме проследила.

Казах си, че трябваше да съм ядосан… но не усещах нищо друго, освен объркване. Тя сигурно ме бе проследила от любопитство. Изумен бях — по-скоро шокиран — колко безшумно се придвижваше.

Но нещо в Момичето изглеждаше по-различно тази сутрин. Снощи то изпитваше същите чувства към мен, каквито и аз изпитвах към нея — днес обаче се държеше резервирано. Да не би да съм направил нещо, с което да я подразня?

Момичето погледна право към мен.

— Затова ли спестяваше всичките тези пари? За лекарство срещу заразата ли?

Подлагаше ме на някакво изпитание, но не знаех защо.

— Да, но защо се интересуваш?

— Закъснял си. Патрулът, който проверява за заразата, идва за семейството ти. Ще ги отведат със себе си.

Джун

Не се налагаше да говоря още дълго, за да убедя Дей да се размърда. А сирените на медицинския камион, който почти сигурно бе тръгнал към „Фигероа“ и „Уотсън“, се чуваха, точно както Томас обеща.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дей. Шокът все още дори не го бе разтърсил. — Какво искаш да кажеш с това, че идват за семейството ми? Откъде знаеш?

— Недей да го подлагаш на съмнение. Нямаш време за това. — Поколебах се. Очите на Дей изглеждаха толкова ужасени — толкова уязвими, — че внезапно изпитах нужда от цялата си воля, за да го излъжа. Опитах да се стимулирам с гнева, който изпитах снощи. — Наистина те видях как посещаваш семейството си снощи и подслушах някакви пазачи, които говореха за днешното прочистване. Те споменаха къщата с разсечения по средата знак Х. Побързай. Опитвам се да ти помогна… и ти казвам, че трябва да отидеш при семейството си веднага.

Възползвах се от най-голямата слабост на Дей. Той не се поколеба, не се спря, за да подложи на съмнение това, което му казвам, дори не се поинтересува защо не съм му казала веднага. Вместо това скочи на крака, определи точно посоката, откъдето идваше звукът от сирените, и се изстреля от уличката. С изненада усетих, че съм пронизана от чувство на вина. Той ми се довери — искрено, наивно и от все сърце ми се довери. Всъщност не зная дали някой друг преди е вярвал на думите ми с такава охота. Може би дори и самият Метиъс не го бе правил.

Тес наблюдаваше как Дей си тръгва с нарастващ страх в очите.

— Хайде, да го последваме! — възкликна тя. Скочи на крака и ме хвана за ръка. — Може да има нужда от помощта ни.

— Не — отсякох аз. — Ти ще чакаш тук. Аз тръгвам след него. Запази спокойствие и не вдигай шум — някой ще се върне да те вземе.

Не си направих труд да изчакам отговора на Тес и тръгнах надолу по улицата. Когато погледнах през рамо, я видях да седи в уличката с ококорени очи, вперени в моя отдалечаващ се силует. Обърнах се. Най-добре да я държа настрана. Ако арестуваме Дей днес, какво щеше да стане с нея? Цъкнах с език и включих микрофона си.

Чух пискливи звуци от статичната връзка в слушалката си. След това гласът на Томас.

— Докладвайте — нареди той. — Какво става? Къде сте?

— В момента Дей е на път към „Фигероа“ и „Уотсън“. По петите му съм.

Томас си пое въздух.

— Разбрано. Ние вече сме заели позиция. Ще се видим след няколко минути.

— Изчакайте сигнала ми… никой не бива да бъде наранен… — започнах да обяснявам аз, но връзката прекъсна.

Спринтирах надолу по улицата, раната ми пулсираше. Дей не би могъл да стигне далеч — имаше по-малко от половин минута преднина пред мен. Тръгнах в посоката, в която се запъти той снощи, на юг, към Юниън Стейшън.

Наистина не след дълго успях да зърна старата шапка на Дей по-напред сред тълпата.

Целият ми гняв и тревога се насочиха към тила му. Трябваше да се насиля, за да поддържам достатъчно голяма дистанция между двама ни, за да не разбере, че го следя. Част от мен си припомни начина, по който той ме спаси от случката със скизбокса, как ми помогна да излекувам парещата рана на хълбока ми, нежните му ръце. Исках да му изкрещя. Исках да го мразя за това, че ме караше да се чувствам толкова объркана. Глупаво момче! Цяло чудо е, че си успял да се измъкваш от правителството толкова дълго време — но сега не можеш да се скриеш, не и когато собственото ти семейство е изложено на риск.

Не мога да изпитвам съчувствие към някакъв си престъпник — напомнях си безчувствено аз. — Просто имам сметка за уреждане.

Дей

Обикновено съм доволен, когато има тълпи по улиците на Езерния. Можеш лесно да се шмугнеш в тях, както и да се измъкнеш оттам, обърквайки тези, които са те погнали по петите или търсят да се сбият с някого. Загубил съм бройката на случаите, в които съм използвал оживените улици в своя полза. Но днес те само ме забавяха. Дори и по прекия път покрай езерото успявах едва-едва да тичам пред сирените и нямах възможност да увелича преднината си, преди да стигна къщата на семейството ми.

Не разполагах с време да ги измъкна. Но трябваше да се опитам. Трябваше да стигна до тях преди войниците.

От време на време се спирах, за да се уверя, че камионите все още се движеха в посоката, към която мислех, че са се отправили. Действително те продължаваха право към нашия квартал. Затичах по-бързо. Дори не спрях, когато случайно се сблъсках с един възрастен мъж. Той залитна и падна на тротоара.

— Съжалявам! — извиках аз. Чух, че мъжът се развика, но не посмях да губя време, за да погледна назад.

Докато наближих къщата ни, която все още бе притихнала и заградена с лента като част от карантинната зона, вече бях плувнал в пот. Промъкнах се през задните улички, докато не се озовах пред разпадащата се ограда на задния ни двор. Мушнах се през една дупка в оградата, отместих разхлабената дъска и пропълзях под верандата. Маргаритките, които оставих под отдушника, все още бяха там, непокътнати, но вече увехнали. През дупките на пода видях майка ми до леглото на Идън. Джон плакнеше кърпа за миене на съдове на близката чешма. Очите ми се стрелнаха към Идън. Сега той изглеждаше по-зле — сякаш всичкият цвят по кожата му е бил изсмукан. Дишането му бе учестено и с толкова силни хрипове, че дори и аз ги чувах от мястото си под пода.

Умът ми отчаяно търсеше някакво решение. Можех да помогна на Джон, Идън и майка ми да избягат веднага и да рискувам да се натъкнем на патрулите, които проверяваха за заразата, или на уличните полицаи. Може би щяхме да успеем да си намерим убежище на обичайните места, където Тес и аз се криехме. Джон и майка ми определено бяха достатъчно здрави, за да тичат. Но как щеше да се справи Идън? Джон можеше да го носи само за определено време. Може би щях да успея да намеря начин да ги кача тайно на някой товарен влак и да им помогна да избягат към вътрешната част на страната… някъде си, не зная къде. Ако патрулите вече бяха по петите на Идън, то по-добре мама и Джон да напуснат работните си места и да избягат. Те, така или иначе, вече бяха поставени под карантина. Можех да им помогна да стигнат до Аризона или пък Западен Тексас и след известно време патрулите нямаше да си дават труд да ги издирват. А и първо на първо можеше да си въобразявам — може би Момичето се бе объркало и патрулите не идваха за моето семейство. Можех да продължа да спестявам пари за лекарството на Идън срещу заразата. Цялата ми тревога може да е била за нищо.

Но някъде в далечината чувах сирената на медицинския камион да се приближава.

Идваха за Идън.

Реших да действам. Измъкнах се изпод верандата и бързо се отправих към задната врата. Докато бях навън, можех да чуя медицинските камиони много по-ясно. Те се приближаваха. Отворих задната врата и на бегом изкачих няколкото стъпала, които водеха към всекидневната ни.

Поех си дълбоко дъх.

След това отворих с ритник входната врата и се втурнах към светлината.

Майка ми извика уплашено. Джон се завъртя към мен. Останахме за миг така, втренчени един в друг, без да знаем какво да правим.

— Какво става? — Лицето му пребледня, когато видя изражението ми. — Какво правиш тук? Кажи ми какво се е случило?

Опитваше се гласът му да звучи спокойно, но знаеше, че нещо ужасно е станало — само нещо сериозно би ме принудило да се разкрия пред цялото си семейство.

Свалих износената шапка от главата си. Косата ми падна надолу, рошава и сплъстена. Мама сложи превързана ръка пред устата си. Очите й се изпълниха със съмнение, след това се ококори.

— Аз съм, мамо. Даниел.

Наблюдавах различните емоции, които се изписаха една след друга по лицето й — недоверие, радост, объркване, — преди тя да пристъпи напред. Очите й се стрелнаха ту към мен, ту към Джон. Не можех да преценя кое я бе шокирало повече… че съм жив, или че Джон, изглежда, знаеше.

— Даниел? — прошепна тя.

Странно бе да чуя отново старото ми име. Втурнах се да я хвана за ръце. Те трепереха.

— Нямам време да обяснявам. — Престорих се, че не забелязвам погледа й. Някога очите й бяха светлосини, точно като моите, но от скръбта бяха посивели. Как да погледна в очите една майка, която ме е смятала за мъртъв толкова много години? — Те идват за Идън. Трябва да го скриете.

— Даниел? — Пръстите й отметнаха косата от очите ми. Внезапно отново бях малкото й момче. — Моят Даниел. Ти си жив. Това сигурно е сън.

Улових я за рамената.

— Мамо, чуй ме. Патрулът, който проверява за заразата, идва. Пристигат с медицински камион. Какъвто и вирус да има Идън… Те идват да го отведат. Трябва да скрием и трима ви.

Тя ме огледа за миг, след което кимна. Отведе ме до леглото на Идън. Отблизо видях, че тъмните му очи са станали черни. В тях нямаше никакво отражение и аз осъзнах с ужас, че са такива, защото ирисите му кървяха. Мама и аз внимателно помогнахме на Идън да се изправи и седне. Кожата му пареше. Джон внимателно го повдигна и подпря върху рамото си, като му шепнеше утешително.

Идън изскимтя от болка, главата му клюмна на една страна и се опря във врата на Джон.

— Свържи двете вериги — измърмори той.

Навън сирените продължаваха да вият — сега сигурно вече бяха на по-малко от две пресечки разстояние оттук. Размених отчаян поглед с мама.

— Под верандата — прошепна тя. — Нямаме време за бягство.

Нито аз, нито Джон се противопоставихме. Мама хвана здраво ръката ми със своите ръце. Отправихме се към задния вход. Спрях се само за секунда навън и проверих посоката и разстоянието между патрулите. Бяха почти тук. Бързо отидох до верандата и отместих дъската на една страна.

— Първо Идън — прошепна мама. Джон намести малкия ни брат на плещите си, след което застана на колена и изпълзя навътре. После помогнах на мама да влезе. Накрая се шмугнах и аз, като заличих всички следи, които бяхме оставили в пръстта, и внимателно върнах дъската на мястото й. Молех се това да бъде достатъчно.

Свихме се в най-тъмния ъгъл, където едва се различавахме един от друг. Гледах сноповете светлина, които се спускаха от отдушника. Те разрязваха земята под нас на парчета и едва успявах да различа смачканите маргаритки. Сирените на медицинския камион за миг заглъхнаха — той направи завой — и внезапно станаха оглушителни. Непосредствено след тях се чу тропот от тежки ботуши.

Проклети глупаци. Бяха спрели пред дома ни и се подготвяха да нахлуят със сила.

— Останете тук — прошепнах аз. Усуках косата си над главата и я пъхнах обратно под шапката. — Ще им отвлека вниманието.

— Не — каза Джон. — Недей да излизаш. Твърде опасно е.

Поклатих глава.

— Твърде опасно ще е за вас, ако остана. Довери ми се. — Погледът ми се стрелна към мама, която полагаше големи усилия да контролира собствения си страх, докато разказваше на Идън някаква история. Спомних си колко спокойна изглеждаше тя, когато бях малък, с глас, който те утешава и с мила усмивка. Кимнах на Джон. — Връщам се веднага.

Над нас се чу как някой блъска по вратата.

— Патрулна инспекция на заразата — извика нечий глас. — Отворете!

Хвърлих се мълниеносно към разхлабената дъска, внимателно я отместих на около метър встрани и се промуших навън. Пак така внимателно я поставих обратно на място. Оградата на къщата ни ме скриваше от поглед, но през дупките виждах войниците, които чакаха пред вратата. Трябваше да действам бързо. Те нямаше да очакват някой да им окаже съпротива в този миг, особено някой, когото не могат да видят. Бързо и безшумно се отправих към задната част на къщата, стъпих върху една издадена напред тухла и се оттласнах нагоре. Хванах се за ръба на покрива ни и се метнах отгоре.

Войниците не можеха да ме видят тук, горе, заради широкия ни комин и сенките, които хвърляха по-високите сгради наоколо. Но аз имах добра гледна точка към тях. Всъщност гледката ме накара да се спра. Нещо тук не бе наред. Ние бихме имали съвсем минимален шанс срещу един патрул за инспекция на заразата. Но пред къщата ни имаше много повече от дузина войници. Преброих най-малко двадесет, може би дори повече, и всичките носеха бели маски, плътно завързани на устите им. Някои бяха с противогази. Два военни джипа бяха паркирани до медицинския камион. Пред единия от тях някакъв висш офицер, жена с червени акселбанти и командирска шапка, стоеше в очакване. До нея бе чернокос млад мъж в капитанска униформа.

А пред него неподвижно и напълно беззащитно стоеше Момичето.

Намръщих се смутено. Те сигурно са я арестували и сега я използваха за нещо. Това означаваше, че са хванали и Тес. Огледах събралото се множество, но не я видях. Отново насочих вниманието си към Момичето. То изглеждаше спокойно, сякаш не се притесняваше от морето от войници, което я заобикаляше. Само пристягаше своята маска около устата си.

И тогава в един миг осъзнах защо Момичето ми изглеждаше толкова познато. Заради очите й. Тези черни очи със златист отблясък. Младият капитан на име Метиъс. Онзи, от когото успях да се измъкна в нощта, когато нахлух в Централната болница на Лос Анджелис. Той имаше абсолютно същите очи.

Метиъс трябва да й е роднина. Явно и тя работеше за военните. Не можех да повярвам колко бях глупав. Трябваше да се сетя по-рано. Бързо огледах лицата на останалите войници, като се чудех дали самият Метиъс бе тук. Но видях само Момичето.

Изпратили са го, за да ме залови.

И сега заради собствената ми глупост то успя да ме проследи право до семейството ми. Дори може да е убило Тес. Затворих очи — доверих се на това момиче, подмамих се да го целуна. Дори се влюбих в него. Тази мисъл ме накара да обезумея от гняв.

Силен трясък изкънтя откъм къщата ни. Чувах викове, после писъци. Войниците ги бяха открили — разбили са дъските на пода и са ги намерили.

Слизай долу веднага! Защо се криеш на покрива? Помогни им! Но това щеше само да разкрие родствената ни връзка и съдбата им щеше да бъде предрешена. Ръцете и краката ми изстиваха.

В този момент двама войници с противогази се появиха зад къщата, влачейки майка ми. Близо зад тях вървяха войниците, задържали Джон, който им крещеше да я оставят на мира. Последни излязоха двама медика. Те бяха завързали Идън с каиши за носилката и го бутаха към медицинския камион.

Трябваше да направя нещо. Извадих от джоба си трите сребърни куршума, които Тес ми бе дала, трите куршума, с които се бях сдобил при нахлуването в болницата. Сложих един от тях в импровизираната си прашка. През ума ми премина споменът, когато бях на седем и изстрелях запалена топка лед към полицейския участък. След това насочих прашката към един от войниците, който държеше Джон, изтеглих ластика колкото мога по-назад и стрелях.

Куршумът ожули врата му толкова силно, че видях пръски от кръв при удара. Войникът се сгърчи и се вкопчи в маската си като обезумял. Мигновено другите войници насочиха оръжията си към покрива. Бях приклекнал и стоях неподвижно зад комина.

Момичето пристъпи напред.

— Дей. — Гласът му проехтя надолу по улицата. Сигурно не бях на себе си, защото мисля, че долових съчувствие в гласа й. — Зная, че си тук и зная защо си тук.

Тя посочи Джон и майка ми. Идън бе качен в медицинския камион.

Сега майка ми знаеше, че аз съм престъпникът, когото вижда във всички предупредителни съобщения на джъмботроните. Но останах безмълвен. Сложих нов куршум в прашката си и се прицелих към Момичето.

— Искаш семейството ти да бъде в безопасност. Разбирам това — продължи то. — И аз исках това за семейството си.

Изтеглих ръката си назад.

Гласът на Момичето стана по-умоляващ, дори настойчив.

— Сега ти давам възможност да спасиш твоето. Предай се. Моля те. Никой няма да пострада.

Един от войниците, близо до нея, вдигна оръжието си малко по-нависоко. Инстинктивно извъртях прашката към него и стрелях. Уцелих го право в коляното и той се прекатури напред.

Войниците изстреляха залп от куршуми към мен. Свих се зад комина. Полетяха искри. Скръцнах със зъби и затворих очи — не можех да направя нищо в тази ситуация. Бях безпомощен.

Щом стрелбата спря, погледнах иззад комина и видях Момичето — все още бе там. Командирът й скръсти ръце. Момичето не трепна.

Тогава видях жената командир да пристъпва напред. Когато Момичето започна да протестира, тя го избута настрана.

— Не можеш да стоиш вечно там — извика към мен. Гласът й бе много по-студен от този на Момичето. — И зная, че няма да оставиш семейството си да умре.

Поставих последния куршум в прашката си и се прицелих право в нея.

Командирът поклати глава, след като останах безмълвен.

— Добре, Ипарис — обърна се тя към Момичето. — Опитахме с твоята тактика. Сега да изпробваме моята.

Командирът се обърна към чернокосия капитан и кимна само веднъж.

— Погрижи се за нея.

Нямах време да предотвратя това, което се случи.

Капитанът вдигна пистолета си и го насочи към майка ми. След това я застреля в главата.

Джун

Жената, която Томас застреля, още не се бе сгърчила на земята, когато видях момчето да скача от покрива. Замръзнах на място. Всичко това не трябваше да се случва. Никой не трябваше да пострада. Командир Джеймсън не ми каза, че възнамерява да убива, когото и да е от къщата — предполагаше се, че трябва да отведем всички в резиденция „Батала“, където да бъдат задържани и разпитани. Очите ми се стрелнаха към Томас, чудейки се дали и той се чувства ужасен като мен. Но изражението на лицето му бе безизразно, а пистолетът все още бе в ръката му.

— Хванете го! — изкрещя командир Джеймсън. Момчето се приземи върху един от войниците и го повали на земята сред дъжд от кал. — Ще го заловим жив!

Дей издаде пронизващ вик и се хвърли върху най-близкия войник, дори когато го обградиха. По някакъв начин той успя да се докопа до оръжието на войника, въпреки че друг мигновено го изби от ръцете му.

Командир Джеймсън ме погледна и извади пистолета от колана си.

— Командире, недейте! — извиках аз, но тя не ми обърна внимание. Образът на Метиъс мина внезапно през съзнанието ми.

— Няма да го чакам да избие войниците ми — отсече командир Джеймсън. След което се прицели в левия крак на Дей и стреля.

Трепнах. Куршумът пропусна целта (тя се целеше в капачката на коляното му), но мина през плътта от външната страна на бедрото му. Дей изкрещя от болка и падна на земята сред кръга от войници. Шапката се изхлузи от главата му. Русата му коса се разстла под нея. Един от войниците го изрита толкова силно, че го прати в безсъзнание. След това му сложиха белезници, вързаха му очите, запушиха устата му с кърпа и го издърпаха в един от джиповете. Нужен ми бе миг, преди да насоча вниманието си към другия пленник, който изведохме от къщата — млад мъж, вероятно брат или братовчед на Дей. Той крещеше нещо неразбираемо към нас. Войниците го натикаха във втория джип.

Томас ми хвърли одобрителен поглед през маската си, но командир Джеймсън само се намуси.

— Виждам защо от „Дрейк“ смятат, че създаваш проблеми — каза тя. — Това не ти е колежът. Няма да оспорваш действията ми.

Една част от мен искаше да се извини, но бях твърде подвластна на случилото се, твърде ядосана, а може би разтревожена или облекчена.

— Но какво стана с плана ни? Командире, с цялото ми уважение, ние не сме обсъждали убийства на цивилни.

Командир Джеймсън се изсмя безскрупулно.

— О, Ипарис — отвърна ми тя. — Щяхме да стоим тук цяла нощ, ако бяхме продължили да преговаряме. Видя ли колко бързо стана така? Получи се много по-нагледно за нашата цел. — Тя погледна настрана. — Няма значение. Време е да се качваш в джипа. Обратно към щабквартирата.

Тя направи бърз жест с ръка и Томас излая някаква заповед. Останалите войници се върнаха в строя. Командир Джеймсън се качи в първия джип.

Томас се приближи към мен и докосна шапката си за поздрав.

— Поздравления, Джун. — Той се усмихна. — Мисля, че наистина успя. Какъв ход само! Видя ли изражението на Дей?

Току-що убих някого. Не можех да се заставя да погледна Томас. Не можех да се заставя да го попитам как може да изпълнява толкова сляпо заповеди. Очите ми се насочиха към тялото на жената, което лежеше на тротоара. Медиците вече бяха обградили тримата ранени войници, които щяха да бъдат внимателно преместени в медицинския камион и откарани към щабквартирата. Но тялото на жената лежеше изоставено, без някой да се погрижи за него. Няколко глави надничаха от другите къщи по улицата. Някои от тях виждаха тялото и бързо се обръщаха настрана, докато други боязливо оглеждаха мен и Томас. Някаква малка част от мен искаше да се усмихне на тази гледка, да изпита удоволствие, че отмъстих за смъртта на брат си. Спрях се за миг, но чувството така и не ме обзе. Свих и отпуснах ръце. Започна да ми се гади от локвата с кръв под жената.

Не забравяй — казах си аз. — Дей уби Метиъс. Дей уби Метиъс, Дей уби Метиъс.

Думите отекваха кухо и несигурно в ума ми.

— Да — отговорих на Томас. Гласът ми звучеше като на някой непознат. — Мисля, че наистина успях.