Лебедова песен

48

От мрачното небе се сипеше сняг и трупаше по тесния селски път, който се намираше в онзи район, който преди седем години беше известен като щат Мисури.

Един пъстър кон — стар и прегърбен, но все още сърцат и неуморен — дърпаше малка и грубо направена каруца, покрита със закърпено тъмнозелено платно, която беше странна амалгама от тип „Конестога“ и ремарке. Конструкцията ѝ беше от дърво, но имаше метални оси и гуми вместо колела. Платното представляваше двуместна палатка, която беше разпъната над извитите дървени ребра. От всяка страна на платното беше изписано с бели букви „Пътуващо представление“, а под него, с по-малки букви, се обещаваше: „Магия!“, „Музика!“ и „Победете Маскирания Мефисто!“.

Две дебели дъски служеха като пейка и подложка за краката на каруцаря, който седеше облечен в дебело вълнено палто, започнало да се къса по шевовете. На главата му имаше каубойска шапка, чиято периферия беше покрита с лед и сняг, а на краката си носеше изтъркани стари каубойски ботуши. Ръкавиците му бяха от изключителна важност, за да го пазят от хапещия вятър, а в долната част на лицето му беше увит кариран вълнен шал. Само очите му — смесица от лешник и топаз — и малко груба, набръчкана кожа бяха изложени на лошото време.

Каруцата се движеше бавно по снега, покрай черна и гъста гора, лишена от листа. От всяка страна на пътя попадаха на някой срутен под тежестта на седемгодишната зима хамбар или ферма и единствените признаци на живот бяха черните гарвани, които кълвяха замръзналата земя.

На няколко метра зад каруцата се тътреше огромна фигура, облечена в дълъг, мръсносив балтон, чиито ботуши хрускаха по снега. Ръцете на мъжа бяха напъхани в джобовете на кафявите му кадифени панталони, а цялата му глава беше скрита зад черна ски маска. Очите и устата му бяха зачервени. Раменете му бяха увиснали под бича на вятъра, а краката му бяха премръзнали. На три метра зад него го следваше териер, чиято козина беше покрита със сняг.

„Надушвам дим“, помисли си Ръсти Уедърс и присви очи, за да погледне през бялата завеса. Вятърът задуха в друга посока и го задъвка от друг ъгъл. Миризмата на дим — ако въобще беше истинска — изчезна. Въпреки това Ръсти смяташе, че след няколко минути ще стигнат до цивилизацията. Вдясно от тях, надраскан с червена боя върху широкия ствол на останал без листа дъб, се мъдреше надписът: „ИЗГАРЯЙТЕ МЪРТВИТЕ СИ“.

Предупреждения като това бяха станали нещо нормално и обикновено предизвестяваха, че навлизат в населен район. Пред тях ги очакваше село или призрачен град, пълен със скелети, в зависимост от това какво беше сторила радиацията.

Вятърът отново промени посоката си и Ръсти усети мириса на дим. Изкачваха малко възвишение и Муле даваше всичко от себе си, но не бързаше заникъде. Фокусникът не го припираше. Какъв беше смисълът? Ако успееха да намерят подслон за през нощта — добре, ако ли не, щяха да се оправят някак си. За седем години се бяха научили да импровизират и да използват по най-добрия начин каквото намерят. Изборът беше лесен — можеха да оцелеят или да умрат. Много пъти на Ръсти Уедърс му идеше да се предаде и да полегне, но Джош и Суон го караха да продължава със своите шеги и закачки, също както той ги беше поддържал живи през годините. Те бяха екип, който включваше още Муле и Убиец и през най-студените нощи, когато им се налагаше да спят почти без покрив над главите си, топлината от двете животни беше предпазвала трима им от замръзване до смърт.

„В крайна сметка — помисли си Ръсти с вяла и грозновата усмивка под карирания си шал — шоуто трябва да продължи!“

Стигнаха до върха на възвишението и продължиха надолу по виещия се път. Ръсти забеляза през сипещия се сняг жълт проблясък вдясно. За момент светлината остана скрита зад мъртвите дървета… но след малко пак се появи и според него беше от газена лампа или огън. Знаеше, че няма смисъл да се провиква към Джош заради вятъра и защото слухът на приятеля му не беше особено добър. Ръсти дръпна юздите на Муле и натисна с ботуша си един дървен лост, който заключваше предната ос. Слезе от каруцата и отиде при гиганта, за да му покаже светлината и да му каже, че смята да я последва.

Джош кимна. През черната ски маска се виждаше само едното му око. Другото беше скрито под сиво твърдо кожно образувание.

Ръсти се качи обратно на каруцата, освободи спирачката и удари леко с юздите Муле. Конят потегли напред без никакво колебание. Отново се разнесе миризмата на дим и фокусникът вече беше сигурен, че подслонът е съвсем наблизо. Друг път, който беше по-тесен и неасфалтиран, завиваше надясно през покрити със сняг полета. Светлината ставаше все по-силна и съвсем скоро Ръсти видя фермата, през чийто прозорец се процеждаше тя. Около къщата бяха издигнати други външни постройки, включително един малък хамбар. Фокусникът забеляза, че дърветата в имота бяха отсечени и от снега се подаваха стотици пънове. Беше останало само едно мъртво дърво, малко и хилаво, което се мъдреше на около тридесет метра от къщата. Ръсти усети мириса на изгоряла дървесина и осъзна, че гората е била консумирана от нечия камина. Само дето изгорялата дървесина вече не миришеше както преди седемнадесети юли. Радиацията не беше пощадила горите и димът имаше химически мирис, който наподобяваше на изгоряла пластмаса. Ръсти помнеше сладкия аромат на чисти дърва в камината и си помисли, че тази миризма беше изгубена завинаги, точно както вкусът на прясна вода. Сега всичката вода беше неприятна на вкус и оставяше тънък слой в устата ти. Пиенето на разтопен сняг в големи дози — който беше единственият останал източник на вода — докарваше главоболия, стомашни болки и размазано зрение. Прясната вода от кладенци или от бутилки се беше превърнала в по-ценна стока от някогашните скъпи френски вина.

Ръсти закара Муле пред къщата и натисна спирачката на каруцата. Сърцето му беше забило по-силно. „Ето я и трудната част“, помисли си той. Неведнъж стреляха по тях, когато спираха да питат за подслон. Поради тази причина носеше белег от куршум на лявата си буза.

В къщата не се забелязваше никакво движение. Ръсти се пресегна назад и частично откопча вратата на палатката. Вътре, разпределени около каруцата, за да поддържат баланс, се намираха оскъдните им запаси — няколко пластмасови туби с вода, няколко консерви с боб, чувал с въглища, резервни дрехи, одеяла, спалните им чували и старата акустична китара „Мартин“, на която фокусникът се учеше да свири. Музиката винаги беше привличала хората и им осигуряваше нещо, с което да разчупят монотонността. В един от градовете една благодарна жена им беше дала цяло пиле, когато Ръсти старателно изсвири акордите на Moon River27 за нея. Беше намерил китарата и купчина нотни книги в мъртвия град Стърлинг, Колорадо.

— Къде сме? — попита момичето от вътрешността на палатката. Тя се беше увила в спалния си чувал и слушаше неуморния вой на вятъра. Гласът ѝ беше променен до неузнаваемост, но когато говореше бавно и изразително, Ръсти можеше да я разбере какво казва.

— Стигнахме до една къща. Вероятно ще ни позволят да използваме хамбара за през нощта. — Фокусникът погледна червеното одеяло, под което бяха завити три пушки. Револвер .38 калибър и кутии с патрони бяха на една ръка разстояние в кутия от обувки. „Както старата ми майка винаги ми казваше — помисли си Ръсти, — трябва да отвръщаш на огъня с огън.“ Искаше да е подготвен за евентуални неприятности и затова имаше намерение да вземе .38-калибровия, който да скрие под палтото си, когато отидеше да почука на предната врата на къщата.

Суон прекъсна мислите му.

— По-вероятно е да те застрелят, ако вземеш револвера.

Ръсти се поколеба, но си спомни, че държеше пушка, когато онзи куршум облиза бузата му.

— Да, предполагам, че си права — съгласи се той. — Пожелай ми късмет. — Закопча вратата на палатката и слезе от каруцата. Пое си дълбока глътка зимен въздух и отиде до къщата. Джош остана до каруцата, откъдето наблюдаваше, а Убиец се облекчи на един пън.

Ръсти вдигна юмрук, за да почука на вратата, но в средата ѝ се отвори малък прорез, от който се появи цевта на пушка и го изгледа право в очите. „О, мамка му“, помисли си той, но краката му отказаха да помръднат, затова остана на място.

— Кои сте вие и какво искате? — попита мъжки глас.

Фокусникът вдигна ръце.

— Казвам се Ръсти Уедърс. Аз и двамата ми приятели си търсим място, на което да си починем, преди да е станало много тъмно. Видях светлината от пътя и забелязах, че имате хамбар, така че си казах…

— Откъде идвате?

— От запад. Минахме през Хаус Мил и Биксби.

— Нищо не остана от тези градове.

— Знам. Моля ви, господине, искаме единствено място, на което да поспим. Конят ни определено би използвал покрив над главата си.

— Махни тази кърпа от лицето си, за да го видя. На кого се опитваш да приличаш? На Джеси Джеймс ли?

Ръсти махна шала. За момент настъпи мълчание.

— Много е студено тук отвън, господине. — Тишината продължи още известно време. Фокусникът чу, че мъжът говори с някого, но не можа да разбере какво казва. В следващия миг цевта на пушката изчезна. Ръсти изпусна въздишка на облекчение и от устата му излезе бяло облаче пара. Вратата беше отключена — няколко резета бяха дръпнати — и се отвори.

Слаб и измъчен мъж — на около шестдесет години, с къдрава бяла коса и неподдържана бяла брада като на отшелник — застана пред него. Пушката беше отпусната до тялото му, но готова за употреба. Лицето на възрастния мъж беше толкова грубо и набръчкано, че приличаше на гравиран камък, а тъмнокафявите му очи се местеха от Ръсти към каруцата.

— Какво пише там? „Пътуващо представление“? Какво, в името на Юда, е това?

— Точно каквото пише. Ние сме… ние сме артисти.

Една възрастна жена с бяла коса, облечена в сиви панталони и дебел бял пуловер надникна плахо над рамото на мъжа.

— Артисти — повтори домакинът и се намръщи, сякаш беше помирисал нещо неприятно. Погледът му отново се спря на Ръсти. — Дали имате някаква храна?

— Останали са ни няколко консерви. Боб и подобни.

— Ние пък имаме кана с кафе и малко осолено свинско. Закарайте каруцата си в хамбара и донесете боба. — Възрастният мъж затвори вратата в лицето на Ръсти.

Фокусникът прибра каруцата в хамбара. Двамата с Джош отвързаха хамута на Муле, за да може да хапне малко слама и няколко изсъхнали царевични кочани. Гигантът наля вода в една кофа за коня и намери един изхвърлен буркан, за да налее и на Убиец. Хамбарът беше стабилен и не пускаше вятъра вътре, така че животните нямаше да са в опасност от измръзване, когато светлината се скриеше и истинският студ се спуснеше.

— Какво мислиш? — обърна се Джош към Ръсти, като говореше тихо. — Тя може ли да влезе?

— Не знам. Изглеждат ми добри хора, но са малко изнервени.

— Топлината ще ѝ дойде добре, ако са запалили огън. — Гигантът духна в ръцете си и се наведе, за да разтрие болящите го колена. — Можем да ги убедим, че не е заразна.

— Не знаем дали наистина не е.

— Ти не си се заразил, нали? Ако беше заразно, отдавна щеше да го прихванеш, не мислиш ли?

Ръсти кимна.

— Да. Но как ще ги накараме да повярват?

Задната врата на палатката внезапно се отвори отвътре и Суон заяви почти неразбираемо:

— Ще остана тук. Няма нужда да плаша никого.

— Вътре имат огън — каза ѝ Джош и отиде до задната част на каруцата. Суон беше станала и стоеше приведена. Силуетът ѝ се очертаваше на слабата светлина на лампата. — Мисля, че няма да има проблем, ако влезеш.

— Не е вярно. Можете да ми донесете храната тук. Така е най-добре.

Гигантът я погледна. Беше увила одеяло около раменете си и с него беше забулила лицето си. За изминалите седем години беше станала метър и седемдесет и пет — със слабо тяло и дълги крайници. Направо му се късаше сърцето, защото знаеше, че е права. Ако хората в онази къща бяха изнервени, най-добре щеше да е тя да остане тук.

— Добре — отвърна той с измъчен глас. — Ще ти донеса храната тук. — Побърза да се извърне от каруцата, преди да е закрещял.

— Ще ми подадеш ли няколко консерви от този боб? — попита я Ръсти. Суон вдигна Ревльото и почука консервите с него, след което отиде да вземе две. Подаде ги в ръцете на спътника си.

— Ръсти, ако имат книги, ще съм много благодарна да ги убедиш да ми дадат някоя — каза тя. — Няма значение каква.

Той кимна изумен, че тя още може да чете.

— Няма да се бавим много — обеща ѝ Джош и последва Ръсти.

Когато я оставиха сама, Суон спусна дървената каната и малката стълба до земята. Опипа стъпалата с батетата, слезе по тях и отиде до вратата на хамбара. Главата и лицето ѝ продължаваха да са забулени с одеялото. Убиец вървеше до обутите ѝ с ботуши крака, махаше енергично с опашка и джафкаше, за да ѝ привлече вниманието. Лаят му не беше толкова жизнен, колкото преди седем години, а и възрастта му се беше отразила на походката му.

Суон спря, остави Ревльото на една страна и вдигна Убиец. Отвори вратата на хамбара, наклони глава доста наляво и надникна през падащия сняг. Къщата изглеждаше толкова топла, толкова приветлива… но знаеше, че е най-добре да остане тук. Заради тишината дишането ѝ звучеше като астматично хриптене.

Дори през снега успя да различи единственото останало дърво благодарение на слабата светлина, която се стелеше от прозореца на къщата. Защо имаше само едно дърво?, зачуди се тя. Защо бяха отрязали останалите, а бяха оставили само това?

Убиец се изпъна и облиза мрака, където се намираше лицето ѝ. Суон погледа още около минута самотното дърво, след което затвори вратата на хамбара, вдигна Ревльото и опипа пътя си до Муле, за да погали хълбоците му.

В зиданата камина в къщата гореше огън. На него беше сложена чугунена тенджера, в която вреше зеленчуков бульон със солено свинско. Възрастният мъж с грубото лице и плахата му съпруга потръпнаха, когато видяха Джош Хъчинс да влиза след Ръсти през вратата. По-скоро размерите му, отколкото маската, ги изплашиха, защото, макар да беше изгубил много от мазнините си през изминалите години, беше натрупал мускули и все още беше с внушителна осанка. Ръцете му бяха на бели петна и старецът се вторачи в тях, докато не ги прибра в джобовете си.

— Ето го бобът — каза нервно Ръсти и подаде консервите на домакина. Забеляза, че пушката е оставена до камината, на една ръка разстояние, в случай че старецът решеше да я използва.

Консервите с боб бяха приети и възрастният господин ги даде на съпругата си. Тя изгледа нервно Джош и се върна в задната част на къщата.

Ръсти свали ръкавиците и палтото си, преметна ги на един стол и накрая махна шапката си. Косата му беше посивяла почти цялата, а на слепоочията му беше побеляла, макар да беше само на четиридесет години. Брадата му беше прошарена на сиви ивици, а белегът от куршум изпъкваше с бледия си цвят върху бузата му. Около очите му си бяха прокарали път мрежи от дълбоки бръчки. Той застана пред камината и се наслади на чудесната ѝ топлина.

— Хубав огън си имате тук. Със сигурност прогонва студа.

Старецът продължаваше да зяпа Джош.

— Можеш да свалиш палтото и маската си, ако искаш.

Гигантът махна връхната си дреха. Под нея беше облякъл два дебели пуловера един върху друг. Нямаше намерение да маха черната ски маска.

Старецът се приближи до него, но рязко спря, когато видя сивия израстък, който покриваше дясното му око.

— Джош е кечист — побърза да обясни Ръсти. — Маскирания Мефисто — това е той! Аз съм фокусник. Виждаш ли, ние сме пътуващото представление. Ходим от град на град и изпълняваме номерата си за хората, които могат да ни дадат нещо. Джош се бори с всеки, който иска да го повали, и ако другият успее да го стори, целият град получава безплатно представление.

Старецът кимна разсеяно. Погледът му беше като прикован към гиганта. Съпругата му се върна с консервите, които беше отворила, и изсипа съдържанието им в тенджерата, след което разбърка гозбата с дървена лъжица. Най-накрая възрастният господин каза:

— Струва ми се, че някой ти е разказал играта, приятелю. Градът му определено се е радвал на безплатно представление, а? — Той изсумтя и се разсмя като квачка. Нервите на Ръсти се поуспокоиха. Не мислеше, че тази вечер ще има игра на изстрели. — Ще донеса каната с кафето — каза старецът и излезе от стаята.

Джош се приближи до огъня, за да се стопли, и възрастната жена се отдръпна от него, сякаш беше болен от чума. Тъй като не искаше да я плаши, прекоси стаята и отиде до прозореца, за да погледне към морето от пънове и самотното дърво.

— Името ми е Силвестър Муди — представи се старецът, когато се върна с поднос с няколко кафяви глинени чаши. — Приятелите ме наричаха Слай, като онзи тип, който се снимаше в онези екшън филми. — Остави подноса на малка чамова маса, след което отиде до полицата и взе дебела азбестова ръкавица. Сложи си я и бръкна в камината, за да вземе врялата метална кана, закачена на забит в задната стена пирон. — Хубаво и горещо — каза старецът и започна да налива от черната течност в чашите. — Нямаме мляко и захар, така че не питайте. — Кимна към възрастната жена. — Това е съпругата ми, Карла. Малко е нервна покрай непознати.

Ръсти взе една от горещите чаши и изпи кафето с истинско удоволствие, макар да беше толкова силно, че можеше да нокаутира и Джош.

— Защо само едно дърво, господин Муди? — попита гигантът.

— А?

Джош все още стоеше до прозореца.

— Защо сте оставили само това дърво? Защо не сте го отрязали като останалите?

Слай Муди взе една от чашите с кафе, отнесе я до маскирания гигант и с огромни усилия се опита да не поглежда ръката на бели петна, която прие топлата напитка.

— Живея в тази къща от близо тридесет и пет години — отвърна старецът. — Това е много време на едно място, на едно и също парче земя, нали? О, някога имах чудесна царевична нива там отзад. — Домакинът посочи към задната част на къщата. — Отглеждах си малко тютюн и фасул. Всяка година двамата с Жанет отивахме в градината и… — Старецът млъкна, примига и погледна Карла, която го гледаше с ококорени и шокирани очи. — Съжалявам, скъпа. Исках да кажа, че двамата с Карла отивахме в градината и беряхме цели кофи с хубави зеленчуци.

Възрастната жена, която видимо остана доволна, спря да бърка тенджерата и излезе от стаята.

— Жанет беше първата ми съпруга — обясни с тих глас Слай. — Почина два месеца след случилото се. Един ден бях тръгнал нагоре по пътя към дома на Рей Федърстън — намира се на километър и половина оттук — и се натъкнах на кола, която беше кривнала от пътя и се беше врязала в една пряспа. На волана имаше мъртвец със синьо лице, а до него седеше жена, която беше на прага на смъртта. В скута ѝ стоеше изкорменият труп на френски пудел, а в ръката си държеше пила за нокти… Няма да ви казвам какво беше направила, за да не замръзне. Както и да е, беше толкова полудяла, че не помнеше нищо, нито собственото си име, нито откъде е. Кръстих я Карла, на първото момиче, което някога целунах. Тя остана и сега си мисли, че живее в тази къща с мен от тридесет и пет години. — Старецът поклати глава. Очите му бяха тъмни и обладани. — Знаете ли кое беше най-странното? Онази кола беше „Линкълн Континентал“ и когато я намерих, жената беше цялата в диаманти и перли. Прибрах всичко в една кутия за обувки и ги размених за чували брашно и бекон. Сметнах, че няма да има нужда повече от тях. Появяваха се хора, които крадяха части от колата, и така лека-полека нищо не остана. И по-добре.

Карла се върна с няколко купички и започна да сипва яхнията в тях.

— Лоши времена — каза тихичко Слай Муди и се загледа в дървото. След малко очите му се проясниха и той се усмихна едва. — Онова там е ябълковото ми дърво! Да, сър! Разбираш ли, някога имах ябълкова градина на това място. Изкарвах много плод… но след случилото се дърветата умряха и започнах да ги сека, за да се топлим с тях. Не е много умно човек да навлиза прекалено много в гората за дърва, тцъ! Рей Федърстън замръзна до смърт на сто метра от собствената си къща. — Старецът млъкна за момент и въздъхна тежко. — Посадих тези ябълкови дървета със собствените си ръце. Гледах ги как растат и как се отрупват с плодове. Знаеш ли каква дата е днес?

— Не — отвърна Джош.

— Водя си календар. По една белязка за всеки ден. Изхабих доста моливи. Днес е двадесет и шести април. Пролет. — Слай Муди се усмихна горчиво. — Отсякох всички дървета без онова и ги хвърлях в огъня едно по едно. Проклет да съм, ако отсека и това. Проклет да съм.

— Яденето е готово — съобщи Карла. Тя говореше със северен акцент, определено много по-различен от провлечения мисурски изказ на съпруга ѝ. — Елате да си вземете.

— Почакайте малко. — Слай погледна Ръсти. — Мисля, че каза, че си с двама приятели.

— Така е. С нас пътува едно момиче. Тя е… — Цирковият артист хвърли поглед на Джош и отново погледна Слай. — Тя е в хамбара.

— Момиче! Всемогъщи боже, приятели! Доведете я тук да хапне малко топла храна!

— Хм… не мисля, че…

— Вървете и я доведете! — настоя старецът. — Хамбарът не е място за момиче!

— Ръсти? — Джош се беше загледал през прозореца. Нощта се спускаше бързо, но все още можеше да види последното ябълково дърво и фигурата, която беше застанала под него. — Ела за малко.

Навън Суон продължаваше да държи одеялото над главата и раменете си като пелерина и гледаше клоните на хилавото ябълково дърво. Убиец направи две обиколки около него и излая вяло; искаше да се върне в хамбара. Клоните над главата на Суон се размърдаха като кокалести и търсещи нещо ръце.

Тя тръгна към ствола — ботушите ѝ потъваха повече от десет сантиметра в снега — и сложи голата си ръка на него.

Той беше студен под пръстите ѝ. Студен и отдавна мъртъв. „Точно както всичко останало“, помисли си тя. Всички дървета, тревата, цветята — всичко беше погубено от радиацията преди много години.

Но смяташе дървото за красиво. Беше някак си гордо, като паметник, и не заслужаваше да бъде заобиколено от тези грозни пънове, някога кипели от живот. Суон знаеше, че болезненият звук на това място е бил протяжен агонизиращ вой.

Ръката ѝ погали леко дървото. Дори в смъртта имаше нещо величествено в него, нещо предизвикателно и първично — див дух като сърцето на пламък, който никога не може да бъде изгасен напълно.

Убиец изджафка в краката ѝ, за да я накара да побърза с онова, което правеше.

— Добре, наистина…

Суон млъкна. Вятърът вилнееше около нея и подръпваше дрехите ѝ.

„Възможно ли е? — зачуди се тя. — Не си въобразявам… нали?“

Пръстите ѝ започнаха да изтръпват, сякаш по тях потече електричество. То беше достатъчно силно, за да го усети през студа.

Суон сложи длан на дървото. По нея заиграха игли и бодлички — все още бяха леки, но постепенно се усилваха.

Сърцето ѝ прескочи. Живот, осъзна тя. Дълбоко в самото дърво все още имаше живот. Мина толкова време — толкова много време — откакто за последно усети докосването на живота под пръстите си. Усещането отново беше почти ново за нея и едва сега осъзна колко много ѝ е липсвало. Онова, което приличаше на слабо електричество, сякаш се надигаше от земята, минаваше през подметките на ботушите ѝ, продължаваше по гърба ѝ, по ръцете и стигаше чак до дланта ѝ върху дървото. Дръпна ръка и боцкането изчезна. Допря отново пръсти до дървото, сърцето ѝ прескочи и почувства силен шок, сякаш някой беше подпалил гръбнака ѝ.

Тялото ѝ се разтресе. Чувството за течащо през него електричество ставаше все по-силно, почти болезнено, а костите ѝ изтръпнаха от пулсиращата енергия, която преминаваше през нея и се вливаше в дървото. В един момент вече не можеше да издържа повече и си дръпна ръката. Продължаваше да усеща боцкане в пръстите.

Но все още не беше приключила. Съвсем импулсивно протегна показалец и написа няколко букви върху ствола на дървото: С… У… О… Н.

— Суон! — разнесе се глас от къщата и я стресна. Момичето се обърна към него. Вятърът издърпа импровизираната ѝ качулка и я свали от главата и раменете ѝ.

Слай Муди беше застанал между Джош и Ръсти с газена лампа в ръка. На жълтата ѝ светлина видя, че фигурата под ябълковото дърво нямаше лице.

Главата на момичето беше покрита със сиви образувания, които се бяха появили като черни брадавици, бяха ставали все по-големи и се бяха разпространявали с годините, за да се свържат със сиви филизи помежду си като търсещи се и сплетени лози. Образуванията бяха покрили главата ѝ като възлест шлем, бяха скрили чертите на лицето ѝ и ги бяха запечатали под себе си, с изключение на една малка цепка на лявото ѝ око и груба дупка на устата ѝ, през която дишаше и се хранеше.

Карла изпищя зад Слай. Старецът прошепна:

— О… Господи…

Безликата фигура сграбчи одеялото и се забули с него. Джош чу сърцераздирателния ѝ вик, когато хукна към хамбара.

49

Мракът падна над покритите със сняг сгради и къщи на някогашния Броукън Боу, Небраска. Градът беше заобиколен от ограда от бодлива тел, а на места бяха запалени дърва и парцали в празни метални кутии от масло. Вятърът подхващаше огньовете и раздигаше оранжеви искри към небето. На северозападната арка на магистрала 2 десетки трупове почиваха вкочанени от студа на местата, на които бяха паднали, а скелетите на овъглени автомобили все още тлееха.

В крепостта, в която се беше превърнал Броукън Боу през последните два дни, триста и седемнадесет болни и ранени мъже, жени и деца отчаяно се опитваха да се стоплят около огромна централна клада. Къщите на града бяха опустошени и превърнати в гориво за пламъците. Още двеста и шестдесет и четири мъже и жени, въоръжени с пушки, пистолети, брадви, чукове и ножове се бяха свили в набързо изкопаните около бодливата тел окопи в западния край на Броукън Боу. Лицата им бяха обърнати на запад, към виещия леден вятър, който беше отнел живота на мнозина. Хората трепереха в парцаливите си палта и тази вечер се страхуваха от една различна смърт.

— Там! — провикна се един мъж със заледена превръзка на главата и посочи в далечината. — Там! Идват!

Разнесе се хор от викове и предупреждения. Набързо се провериха пушки и пистолети. Окопът завибрира от изнервените движения на хората, а дъхът им се изви във въздуха като диамантен прах.

Всички забелязаха фаровете, които бавно си проправяха път през касапницата на магистралата. След малко хапещият вятър им донесе на крилете си музика. Карнавална музика. С приближаването на фаровете един кльощав мъж с хлътнали очи и палто от овча кожа застана в средата на окопа и погледна през бинокъл пристигащия автомобил. Лицето му беше покрито с тъмнокафяви келоиди.

Мъжът свали бинокъла от очите си, преди студът да е залепил чашките за лицето му.

— Не стреляйте! — изкрещя наляво той. — Предайте нататък! — Съобщението продължи надолу по линията. Мъжът погледна вдясно и изкрещя същата заповед, след което зачака с облечена в ръкавица ръка на автомата „Инграм“ под палтото му.

Автомобилът мина покрай една горяща кола и на червения блясък се видя, че всъщност е камион с останки от боя от двете страни, които рекламираха различни видове сладолед. Два високоговорителя бяха монтирани на покрива на кабината, а предното стъкло беше заменено от метален капак, на който имаше само два тесни прореза, през които шофьорът и пътниците да виждат. Предната броня и радиаторът бяха покрити с метал, от който се подаваха назъбени метални шипове, дълги около шестдесет сантиметра. Стъклото на двата фара беше подсилено с дебела лента и покрито с телена мрежа. От двете страни на камиона имаше прорези за оръжия и на покрива му беше монтирана груба ламаринена оръдейна кула, от която се подаваше цевта на тежка картечница.

Сладоледеният камион на „Гуд Хюмър“28, чийто модифициран двигател сякаш пръхтеше, мина със своите покрити с вериги гуми през трупа на кон и спря на около петдесет метра от бодливата тел. Веселата записана музика, свирена на калиопа, продължи още близо две минути… и след това настъпи тишина.

Тишината се проточи. От високоговорителите се разнесе мъжки глас:

— Франклин Хейс! Чуваш ли, Франклин Хейс?

Кльощавият и изморен мъж с палтото от овча кожа присви очи, но не каза нищо.

— Франклин Хейс! — продължи да настоява гласът, в който се усещаше напевна подигравателна нотка. — Ти ни осигури добра битка, Франклин Хейс! Армията на съвършенството те приветства!

— Майната ти — каза тихо една трепереща в окопа до Хейс жена на средна възраст. Тя имаше нож в колана и пистолет в ръката. Един зелен келоид, който приличаше на листо на водна лилия, покриваше по-голямата част от лицето ѝ.

— Ти си добър командир, Франклин Хейс! Не мислехме, че сте толкова силни, че да ни се измъкнете в Дънинг. Смятахме, че ще умрете на магистралата. Колко от вас оцеляха, Франклин Хейс? Четиристотин? Петстотин? Колко все още могат да продължават да се бият? Може би половината? Армията на съвършенството разполага с повече от четиристотин здрави войници, Франклин Хейс! Някои от тях страдаха заради вас, но решиха да спасят животите си и дойдоха на наша страна!

Някой в окопа отляво стреля с пушка и няколко други последваха примера му. Хейс се провикна:

— Не хабете патроните си, по дяволите! — Стрелбата намаля, след което напълно секна.

— Войниците ти са нервни, Франклин Хейс! — подигра се гласът. — Знаят, че ще умрат.

— Не сме никакви войници — прошепна на себе си Хейс. — Шибано лудо копеле, не сме никакви войници! — Как обществото му от оцелели — някога наброявало над хиляда души, които се опитваха да възстановят градчето Скотсблъф — беше въвлечено в тази луда „война“, нямаше представа. Един ван, каран от едър мъж с червена брада, беше дошъл в Скотсблъф. С него дойде и хилав мъж с бинтовано лице — бинтовете покриваха всичко освен очите му, които от своя страна бяха скрити зад очила. Бинтованият заговори с висок младежки глас и обясни, че преди време е бил лошо изгорен. Той помоли за вода и място, на което да прекара нощта, но не позволи на доктор Гарднър дори да докосне превръзките му. Самият Хейс, като кмет на Скотсблъф, беше развел младия мъж около сградите, които възстановяваха. По някое време през нощта двамата мъже си бяха отишли и след три дни градчето беше нападнато и изгорено до основи. Писъците на съпругата и сина му още звучаха в ушите му. След това Хейс поведе оцелелите на изток, за да се спасят от маниаците, които ги преследваха… но „Армията на съвършенството“ разполагаше с повече камиони, коли, коне, каравани, бензин, оръжия, патрони и „войници“, така че групата, която беше по петите им, остави стотици трупове след себе си.

Това беше един безумен кошмар без край, осъзна Хейс. Някога беше известен професор по икономика в Университета на Уайоминг, а сега се чувстваше като хванат в капан плъх.

Фаровете на бронирания сладоледен камион горяха като две злобни очи.

— Армията на съвършенството кани всички годни за служба мъже, жени и деца, които не искат повече да страдат, да се присъединят към нас — продължи да говори усиленият глас. — Просто минете през бодливата тел и продължете да вървите на запад. Ние ще се погрижим добре за вас — ще ви дадем гореща храна, топло легло, подслон и защита. Вземете оръжията и мунициите си с вас, но дръжте цевите им насочени в земята. Ако сте здрави, в добро психическо състояние и не носите Знака на Каин, ви приветстваме с любов и отворени обятия. Имате пет минути да вземете решение.

„Знакът на Каин“, помисли си мрачно Хейс. Беше чувал това определение през тези проклети високоговорители и преди и знаеше, че става въпрос за келоидите и образуванията, които покриваха лицата на много хора. Те искаха само „неопетнените“ и онези „в добро психическо състояние“. Хейс се зачуди за младия мъж с очилата и бинтованото лице. Защо беше увит в тези бинтове? Може би защото самият той беше „опетнен“ със „Знака на Каин“?

Онзи, който водеше тази сган от грабители и изнасилвани, не беше човек. Някак си той — или тя — беше промил мозъците на всичките си четиристотин последователи, като ги беше направил кръвожадна шайка, която убиваше, плячкосваше и изгаряше борещите се за нещо общества просто заради тръпката.

Отдясно се разнесе вик. Двама мъже се опитваха да минат през бодливата тел, сториха го — палтата и панталоните им се закачиха, но успяха да ги освободят — и хукнаха да бягат на запад с насочени към земята пушки.

— Страхливци! — изкрещя някой. — Мръсни страхливци! — Но двамата мъже не погледнаха назад.

Те бяха последвани от една жена и друг мъж. След това мъж, жена и младо момче напуснаха окопа и побягнаха на запад. Всички те носеха оръжия и муниции. Бяха изпратени с гневни викове и ругатни, но Хейс не ги винеше. Никой от тях нямаше келоиди, защо тогава да останат и да бъдат заклани?

— Елате у дома — продължи да припява гласът по високоговорителите, подобно на копринения напев на проповедник ревивалист. — Елате у дома при любовта и широко отворените обятия. Избягайте от Знака на Каин и елате у дома… елате у дома… елате у дома…

Още хора минаха през бодливата тел. Те също потънаха в мрака на запад.

— Не страдайте с опетнените! Елате у дома, избягайте от Знака на Каин!

Разнесе се изстрел и един от фаровете на камиона се пропука, но мрежата спря куршума и светлината му не изгасна. Хората продължаваха да прескачат оградата и да бягат на запад.

— Нийде не оти’ам — каза жената с келоида във формата на водна лилия до Хейс. — Тука оста’ам.

Последният, който си замина, беше един тийнейджър с пушка, чиито джобове на палтото бяха натъпкани с патрони.

— Време е, Франклин Хейс! — провикна се гласът.

Хейс извади инграма и махна предпазителя.

— Време е! — изрева мъжът по високоговорителите… и ревът му беше подкрепен от един различен рев, който се извиси и се смеси в един общ нечовешки боен вик. Само дето този рев принадлежеше на току-що запалени двигатели, които прогърмяваха и се давеха, докато не заработеха на пълни обороти. И в следващия миг светнаха фарове — бяха десетки, стотици дори, извиваха се в арка от двете страни на магистрала 2 и осветяваха окопа. Хейс с ужас осъзна, че другите бронирани камиони, тирове и чудовищни машини мълчаливо се бяха промъкнали почти до бодливата тел, докато сладоледеният камион им отвличаше вниманието. Фаровете пронизаха със светлината си лицата на хората в окопа, когато двигателите изреваха и гумите с вериги тръгнаха напред през снега и замръзналите трупове.

Хейс се изправи и изкрещя „Огън!“, но стрелбата вече беше започнала. Окопът проблясваше от изстрелите, а куршумите свистяха и се забиваха в металните предпазители за гумите, радиаторите и оръдейните кули. Военните машини продължиха да настъпват, почти лениво, и Армията на съвършенството спря да стреля.

— Хвърлете бомбите! — изкрещя Хейс, но хората му не го чуха заради шума. Въпреки това бойците в окопа нямаха нужда от нареждане, за да се наведат, да вземат една от трите напълнени с бензин бутилки, с които бяха снабдени, да запалят висящите от тях парцали и да ги метнат по врага.

Бутилките експлодираха и горящият бензин се разля по снега. Гърчещите се червени пламъци разкриваха прииждащите чудовища, които бяха невредими. Някои от тях минаха през бодливата тел, която беше на малко повече от пет метра от окопа. Една бутилка мина направо през наблюдателния прорез на бронирано „Пинто“, пръсна се и разплиска горящ бензин навсякъде. Шофьорът слезе от него с писъци, а лицето му беше в пламъци. Той се заклати към бодливата тел и Франклин Хейс го застреля с автомата си. Пинтото продължи напред, отнесе барикадата и премаза четирима души, преди да успеят да излязат от окопа.

Превозните средства разкъсаха бодливата тел и изведнъж грубите им оръдейни кули и амбразури избухнаха в огън — стреляше се с пушки, пистолети и автомати, насочени към опитващите се да избягат от окопа последователи на Хейс. Десетки се върнаха назад или легнаха неподвижни в мръсния окървавен сняг. Една от горящите кутии от моторно масло се обърна и пламъците ѝ облизаха неизползваните бомби, които започнаха да експлодират в окопа. Навсякъде цареше суматоха, горяха огньове, свистяха куршуми, гърчеха се тела и се разнасяха писъци.

— Отстъпете назад! — провикна се Франклин Хейс. Защитниците побягнаха към втората бариера, която се намираше на около петдесет метра зад тях — тя представляваше висока метър и половина стена от тухли, дървен материал и замръзналите трупове на приятели и семейство, натрупани като дърва за огрев.

Франклин Хейс видя войници-пешаци, които вървяха бързо зад първата вълна от превозни средства. Окопът беше достатъчно широк, за да попречи на всяка кола или камион, които направеха опит да минат, но пехотата на Армията на съвършенството съвсем скоро щеше да плъпне наоколо. През завесата от дим и сипещ се сняг му се стори, че наброяват хиляди. Те нададоха боен вик — гърлен животински стон, който заплашваше да разтресе земята.

В следващия миг бронираният радиатор на един камион го погледна в лицето и Хейс успя да изпълзи от окопа, преди да спре на половин метър от него. Един куршум изсвистя покрай главата му и той се спъна в тялото на жената с келоида във формата на листо от водна лилия. Стана и побягна, а куршумите се забиваха в снега около краката му. Покатери се на стената от тухли и трупове и се обърна, за да посрещне нападателите.

Стената беше разтърсвана от експлозии и навсякъде хвърчаха шрапнели. Хейс осъзна, че врагът използва ръчни гранати — нещо, което не бяха сторили досега — и продължи да стреля по бягащите фигури, докато ръцете му не станаха на мехури от инграма.

— Пробиха отдясно! — изкрещя някой. — Идват!

От всички посоки нахлуваха много мъже. Хейс бръкна в джоба си, намери още един пълнител и презареди. Един от вражеските войници прескочи стената. Кметът на Броукън Боу имаше достатъчно време, за да види, че лицето му е намазано с нещо, което приличаше на индианска боя, преди онзи да се завърти и да забие ножа си в ребрата на една жена, която се биеше на няколко крачки от него. Хейс го простреля в главата и продължи да стреля, докато войникът не се разтресе и падна.

— Бягайте! Връщайте се! — крещеше някой. Други гласове, други писъци пронизаха пронизителния шум. — Не можем да ги удържим! Пробиват!

Един мъж, по чието лице се стичаше кръв, сграбчи Хейс за ръката.

— Господин Хейс! — провикна се той. — Пробиват! Не можем да ги удържаме пове…

Мъжът беше прекъснат от острието на брадва, което потъна в главата му.

Кметът на Броукън Боу залитна назад. Инграмът падна от ръцете му и той коленичи.

Нападателят извади брадвата от главата на жертвата си и безжизненото тяло падна в снега.

— Франклин Хейс? — попита нежен, почти любезен глас.

Над него надвисна фигура с дълга коса, чието лице не успя да различи. Хейс беше изморен, направо претрепан.

— Да — отвърна той.

— Време е да заспиваш — каза мъжът и вдигна брадвата си.

Когато оръжието падна, едно джудже, което беше приклекнало върху съборената стена, скочи на крака и плесна с ръце.

50

Очукан джип само с един здрав фар се появи по снега на магистрала „Мисури“ 63 и навлезе в пределите на район, който някога беше град. В няколко от дървените къщи горяха газени лампи, но иначе мракът беше завладял улиците.

— Спри там. — Сестрата посочи една тухлена постройка вдясно. Прозорците ѝ бяха заковани с дъски, но на чакъления паркинг бяха спрени няколко стари леки коли и пикапи. Докато Пол Торсън насочваше джипа към указаното му място, фарът им освети написан върху дъските на един от прозорците червен надпис, който гласеше „Таверна «Кофа кръв»“.

— Хм… сигурна ли си, че искаш да спрем точно тук? — попита Пол.

Клошарката кимна. Главата ѝ беше скрита под качулката на тъмносиня шуба.

— Там, където има автомобили, ще има хора, които знаят откъде да намерим бензин. — Погледна стрелката за горивото. Караха на изпарения. — Може би ще разберем също къде, по дяволите, се намираме.

Пол изключи парното, единствения фар и двигателя. Носеше старото си и надеждно кожено яке над червен вълнен пуловер, заедно с шал около врата си и кафява вълнена шапка, нахлупена на главата. Брадата му беше пепелявосива, както и по-голямата част от косата му, но очите му все още бяха мощни и незагасващи електриковосини топчета в набръчканата му и изгорена от вятъра кожа. Той погледна неспокойно към надписа на дъските и слезе от джипа. Сестрата се пресегна към багажника, където различни платнени чанти, кашони и щайги бяха обезопасени с верига и катинар. Точно зад нейната седалка беше оставена износена кафява ученическа чанта, която вдигна с едната си облечена в ръкавица ръка и взе със себе си.

От сградата се разнесе фалшива музика, свирена на пиано, и гръмогласен мъжки смях. Пол се приготви за изненади, отвори вратата и влезе вътре. Сестрата го последва. Вратата, която беше прихваната за стената с твърди пружини, се затвори зад тях.

Мигновено музиката и смехът секнаха. Новопристигналите бяха посрещнати с подозрителни погледи.

Шестима мъже играеха карти на една маса в средата на помещението, до чугунена печка на крачета. Във въздуха се виеше жълт дим от ръчно свитите цигари, който изкривяваше светлината на няколко газени лампи, висящи от куки на стените. Другите маси бяха заети от по двама-трима мъже и няколко грубовати жени. Барман с кожено яке на ресни стоеше зад дълъг бар, който Пол забеляза, че е надупчен от куршуми. В задната стена имаше камина, в която горяха цепеници и хвърляха червени искри, а зад пианото беше седнала ниска и набита млада жена с дълга черна коса и виолетов келоид, който покриваше долната половина на лицето ѝ и открития ѝ врат.

Сестрата и Пол не пропуснаха да отбележат, че повечето от мъжете носеха пистолети в кобури на коланите си или бяха подпрели пушки на столовете си.

Подът в кръчмата беше покрит с трисантиметров слой стърготини, а въздухът вонеше на некъпани тела. Разнесе се остър звук, когато един от мъжете на централната маса изплю тютюнев сок в кофата до него.

— Изгубихме се — каза Пол. — В кой град сме?

Един мъж се разсмя. Косата му беше черна и мазна, а палтото му приличаше на направено от кучешка кожа. Той си дръпна от кафява цигара и издиша дима.

— В кой град се опитваш да стигнеш, друже?

— Просто пътуваме. Това място има ли го на картата?

Мъжете си размениха развеселени погледи и смехът се разпространи.

— Коя карта имаш предвид? — попита онзи с мазната коса. — Онази преди седемнадесети юли или след това?

— Преди.

— Картите от преди хич не ги бива — намеси се друг мъж. Той имаше кокалесто лице и главата му беше обръсната. Четири рибарски кукички висяха от лявото му ухо. Носеше кожена жилетка над червена карирана риза. На кльощавата му талия имаше кобур и пистолет. — Всичко се промени. Градовете се превърнаха в гробища. Реките заляха всичко, промениха си посоката на течение и замръзнаха. Езерата пресъхнаха. Горите станаха пустини. Така че картите от преди хич не ги бива.

Пол беше наясно с всичко това. След седем години пътуване на зигзаг през десетина щата, вече много малко неща можеха да шокират него и Сестрата.

— Този град някога имал ли е име?

— Мобърли — отговори барманът. — Мобърли, Мисури. Някога тук живееха петнадесет хиляди души. Мисля, че сега сме около триста-четиристотин.

— Аха, ама не ги убиха ядрените ракети! — обади се от друга маса една сбръчкана жена с червена коса и червени устни. — Причината е гадната пиячка, която сервираш тук, Дъруин! — Тя се разкудкудяка от смях и вдигна чаша с приличащо на олио питие до устните си. Останалите се захилиха и зареваха.

— Ах, майната ти, Лизи! — отвърна барманът. — Вътрешностите ти са мариновани още откакто си била на десет години!

Сестрата отиде до една празна маса и остави чантата си на нея. По-голямата част от лицето ѝ под качулката на шубата беше скрито от тъмносив шал. Тя отвори чантата и извади от нея опърпания и сгъван и прегъван пътен атлас на „Ранд Макнали“. Приглади го и го отвори на картата на Мисури. На слабата светлина намери тънката червена линия, която беше магистрала 63 и я последва до точка на име Мобърли. Тя се намираше на сто и двадесет километра северно от някогашния град Джеферсън.

— Ние сме тук — каза на Пол, който отиде до нея да погледне.

— Чудесно — отвърна мрачно той. — Какво ни говори това? В каква посока ще тръгнем от…

Чантата изведнъж беше издърпана от масата и Сестрата вдигна изненадан поглед.

Мъжът с кокалестото лице и кожената жилетка я беше взел и отстъпваше назад с усмивка на тънките си устни.

— Я скивайте кво си намерих, момчета! — провикна се той. — Намерих си хубавичка нова чантичка, нал тъй?

Сестрата не помръдваше.

— Върни ми я — нареди тя с тих, но непоколебим глас.

— Намерих си къде да сера, когат в гората е мноо студено! — отвърна мъжът и останалите на масата се разсмяха. Малките му черни очички се приковаха в Пол и го предизвикаха да направи нещо.

— Спри да се ебаваш, Ърл! — каза Дъруин. — За какво ти е някаква чанта?

— Тряа ми, ето за кво! Да видим кво има вътре! — Ърл бръкна в чантата и започна да вади чорапи, шалове и ръкавици. След това бръкна още по-надълбоко и извади стъклен пръстен.

Той засвети в кърваво червено в ръката му и мъжът се опули насреща му с отворена уста.

В кръчмата беше тихо и се чуваше единствено пукането на цепениците в камината.

Червенокосата вещица стана бавно от стола си.

— Мила майко божия — прошепна тя.

Мъжете около масата зяпнаха, а момичето с черната коса стана от пианото, за да докуцука по-близо.

Ърл задържа стъкления пръстен пред лицето си и се загледа в гаснещите и усилващи се цветове, които бяха като бушуваща в артериите кръв. Хватката му около това чудо произведе брутални нюанси — кално кафяво, мазно жълто и абанос.

— Това е мое. — Гласът на Сестрата беше приглушен зад шала. — Моля те, върни ми го.

Пол направи крачка напред. Ърл стрелна ръка към дръжката на пистолета си с рефлексите на изпитан стрелец и Пол спря.

— Намерих си красивка чудесия, нали? — попита Ърл. Пръстенът запулсира по-бързо и в по-тъмни и грозни цветове. Всички шипове, с изключение на два, бяха счупени през годините. — Скъпоценни камъни! — Кльощавият мъж току-що осъзна откъде се появяваха цветовете. — Това сигур струва цяло проклето съкровище!

— Помолих те да ми го върнеш — настоя Сестрата.

— Ще ми осигури проклето съкровище — изкрещя Ърл с оцъклени и алчни очи. — Ще го счупя тва стъкло, ще извада скъпоценните камъни и ще получа цяло съкровище! — Той се ухили като луд, вдигна пръстена над главата си и започна да се прави на клоун пред приятелите си. — Я скивайте! Имам ореол, момчета!

Пол направи още една крачка и Ърл мигновено се обърна, за да го изгледа. Пистолетът вече напускаше кобура му.

Но Сестрата беше готова. Пушката с къса цев, която беше извадила изпод шубата си, изтрещя като Божий крясък.

Ърл беше вдигнат от пода и хвърлен във въздуха. Той се приземи върху масите, а собственият му изстрел отчупи парче дърво от една греда над главата на Сестрата. Ърл застина в купчината трески, като едната му ръка продължаваше да стиска пръстена, чиито мрачни цветове направо полудяха.

Мъжът с палтото от кучешка кожа тръгна да става. Сестрата зареди още един патрон в димящата цев, връхлетя го като хала и притисна дулото в гърлото му.

— И ти ли искаш? — Мъжът поклати глава и отново седна на стола си. — Сложете оръжията си на масата — нареди тя… и осем пистолета бяха оставени върху мръсните карти и монети.

Пол беше извадил своя .357-калибров магнум, чието петле беше дръпнал и беше готов да го използва. Забеляза, че барманът се размърда и насочи оръжието си в главата на човека. Дъруин вдигна ръце.

— Не искам неприятности, приятел — каза нервно той. — Искам да живея, ясно?

Пулсирането в стъкления пръстен беше започнало да се забавя. Пол отиде до умиращия, а Сестрата държеше под прицела на пушката с рязана цев останалите. Тя беше намерила това оръжие преди три години в един изоставен пункт на магистрална полиция край руините на Уичита. То имаше достатъчно сила, за да събори дори слон. Досега ѝ се беше налагало да го използва само няколко пъти, все със същия резултат като сега.

Пол се опитваше да избягва проливането на кръв. Една муха бръмна покрай лицето му и закръжи около пръстена. Беше голямо и зелено грозно насекомо. Пол остана като втрещен за няколко секунди, защото бяха минали години, откакто за последно беше виждал такова. Смяташе, че всички са измрели. Втора муха се присъедини към първата и двете закръжиха във въздуха над потръпващото тяло и стъкления пръстен.

Пол се наведе. Пръстенът просветна за момент в яркочервено… и потъмня. Той го взе от трупа и в неговата ръка отново се появиха цветовете на дъгата. Прибра го обратно в ученическата чанта и го покри с чорапи, шалове и ръкавици. Едната муха кацна на бузата му и Пол разклати глава, защото малкото копеленце беше като леден нокът върху кожата му.

Прибра пътния атлас обратно в чантата. Всички погледи бяха насочени към жената с пушката. Тя взе чантата и бавно отстъпи към вратата, като не отместваше оръжието си от средата на масата с картите. Повтаряше си, че е нямала друг избор освен да убие този мъж и точка.

Беше стигнала прекалено далеч със стъкления пръстен, за да позволи на някакъв глупак да го счупи на парчета.

— Хей — обади се мъжът с палтото от кучешка кожа. — Няма да си тръгнете, преди да ви черпим по едно, нали?

— Какво?

— Ърл хич го нямаше — обади се друг мъж и се наведе над кофата си, за да изплюе тютюнев сок. — Пълен идиот, който постоянно го сърбеше пръста да убива хора.

— Преди два месеца застреля Джими Риджуей точно тук — съобщи Дъруин. — Копелето беше прекалено добро с този патлак.

— Досега — каза другият мъж. Картоиграчите вече си разделяха монетите на мъртвия.

— Елате, заповядайте. — Дъруин взе две чаши и наля мазна кехлибарена течност от малко буре в тях. — Домашно производство. Малко смърди, но със сигурност ще отвлече вниманието ви от проблемите. — Мъжът подаде чашите на Пол и Сестрата. — Заведението черпи.

Бяха минали месеци от последния път, в който Пол беше пил алкохол. Силната миризма на дърво от питието стигна до него като парфюма на русалка. Вътрешностите му трепереха. Досега не беше използвал магнума срещу човешко същество и се молеше да не му се налага. Прие чашата и си помисли, че изпаренията от нея могат да опърлят веждите му, но въпреки това отпи от питието.

То беше като разтопен метал. На очите му избиха сълзи. Задави се, закашля се и зяпна, когато шльокавицата — направена от Бог знае какво — си проправи като нож път надолу по гърлото му. Червенокосата вещица се захили като гарван, а няколко от мъжете отзад се засмяха.

Докато Пол се опитваше да си поеме въздух, Сестрата остави чантата настрана — не прекалено далеч — и вдигна втората чаша. Барманът каза:

— Аха, направихте голяма добрина на стария Ърл Хокът. Той си просеше някой да го убие още откакто съпругата му и малкото му момиченце умряха от треска миналата година.

— Така ли? — попита тя и махна шала от лицето си. Вдигна чашата до деформираните си устни и отпи, без да потрепери. Дъруин се ококори насреща ѝ и се дръпна назад толкова бързо, че събори един рафт с чаши на пода.

51

Сестрата беше подготвена за подобна реакция. Беше я виждала много пъти преди. Тя отпи отново от шльокавицата, като не я намери нито за по-добра, нито за по-лоша от многото бутилки, от които беше пила по улиците на Манхатън, и усети, че всички в бара са приковали погледи в нея. „Искате да ме огледате добре ли? — помисли си клошарката. — Искате наистина хубавичко да ме огледате?“ Остави чашата на бара и се обърна, за да могат всички добре да я огледат.

Червенокосата вещица спря да кудкудяка, сякаш някой я беше изритал в гърлото.

— Добри ми боже всемогъщи! — съумя да каже мъжът, който дъвчеше тютюн, след като преглътна хапката си.

Долната половина на лицето на Сестрата беше покрито в сиви образувания и възлести пипала, които се извиваха и преплитаха над брадичката, челюстта и бузите ѝ. Твърдите образувания бяха изкривили устата ѝ леко вляво и сега на лицето ѝ постоянно беше изписана сардонична усмивка. Главата ѝ под качулката на шубата беше покрита със струпеи. Образуванията бяха плъпнали по целия ѝ скалп и сега изпращаха сивите си пипала към челото и двете ѝ уши.

— Прокажена! — Единият от картоиграчите скочи на крака. — Болна е от проказа!

Споменаването на това ужасно заболяване накара и останалите да станат на крака, забравили оръжия, карти и монети, и да се отдръпнат назад.

— Махай се оттук! — провикна се друг. — Не ни предавай тази гадост!

— Прокажена! Прокажена! — изкряска червенокосата вещица и вдигна една чаша, която имаше намерение да запрати по Сестрата. Последваха още викове и заплахи, но клошарката не се възмути от тях. Това беше нормална реакция в случаите, в които разкриеше лицето си.

Над какофонията от гласове се разнесе остро и настоятелно трак!… трак!… трак!

Светлината от камината разкри силуета на слаба фигура, която беше застанала до далечната стена и методично удряше с дървена тояга по една от масите. Звукът постепенно надделя над гласовете, докато най-накрая не настъпи неспокойна тишина.

— Господа… и дами — започна мъжът с тоягата с прегракнал глас. — Уверявам ви, че заболяването на нашата приятелка не е проказа. В интерес на истината, не мисля, че въобще е заразно — така че не е нужно да се насирате в гащите си.

— Какво, мамка му, знаеш ти, отрепко? — ядоса се мъжът с палтото от кучешка кожа.

Фигурата млъкна, след което намести тоягата под лявото си рамо. Закуцука напред. Левият крачол на панталона на мъжа беше прихванат с карфици над коляното. Той беше облечен в опърпано тъмнокафяво палто над бежов пуловер с копчета, а на ръцете си беше сложил толкова протрити ръкавици, че пръстите му се подаваха от тях.

Светлината от газената лампа освети лицето му. Сивата му коса се спускаше до раменете, макар темето му да беше плешиво и осеяно с кафяви келоиди. Брадата му беше къса и прошарена, а чертите на лицето му бяха правилни и изискани, допълнени от тънък и елегантен нос. Сестрата си каза, че някога този човек е бил красавец, но сега едната страна на лицето му беше покрита от яркочервен келоид, който приличаше на петно от портвайн. Той застана между Пол, нея и останалите.

— Името ми не е Отрепка — каза еднокракият мъж като някаква наранена кралска особа. Хлътналите му и измъчени сиви очи се спряха на мъжа с палтото от кучешка кожа. — Някога се казвах Хю Райън. Доктор Хю Райън, хирург в медицински център „Амарило“ в Амарило, Тексас.

— Ти си лекар? — не повярва другият мъж. — Глупости!

— Настоящите ми житейски стандарти карат тези джентълмени да смятат, че страдам от вродена и неизлечима жажда — обясни той на Сестрата и вдигна треперещата си ръка. — Разбира се, вече не съм годен да държа скалпел. Но като се замисля, то кой ли е? — Мъжът доближи Сестрата и докосна лицето ѝ. Миризмата от нечистоплътното му тяло едва не я нокаутира, но беше помирисвала и далеч по-лошо. — Това не е проказа — повтори той. — Това е струпване на тъкан от подкожен източник. Колко надълбоко стига фибромата29, нямам представа… но много пъти съм виждал такова състояние преди и по мое мнение не е заразно.

— Ние също сме виждали други хора с такива — каза Пол, който беше свикнал с външния вид на Сестрата, защото всичко се беше случило постепенно, като се започна от черните брадавици по лицето ѝ. Той постоянно проверяваше собствените си глава и лице, но засега не беше засегнат. — Какво ги причинява?

Хю Райън сви рамене. Все още не беше отлепил пръст от образуванията.

— Вероятно става въпрос за реакция на кожата към радиацията, към замърсители, заради липсата на слънце за дълго време… кой знае? О, виждал съм повече от сто души в различни фази. За щастие, винаги остава малко пространство за дишане и хранене, независимо от това колко лошо е състоянието.

— Аз казвам, че това е проказа! — настоя на своето червенокосата вещица, но мъжете отново бяха насядали по местата си около масите. Няколко от тях бяха напуснали кръчмата, а останалите продължаваха да зяпат Сестрата с извратено любопитство.

— Сърби ме адски много, а и на моменти главата ме боли толкова силно, че имам чувството, че ще се разцепи — призна клошарката. — Как да се отърва от тези неща?

— За съжаление, нямам представа. Никога не съм виждал Маската на Йов да регресира… но все пак не съм наблюдавал продължително време някой от случаите.

— Маската на Йов? Така ли се нарича?

— Е, аз я наричам така. Струва ми се подходящо, нали?

Сестрата изсумтя. Двамата с Пол бяха виждали десетки хора с „Маската на Йов“, разпръснати из деветте щата, през които бяха минали по пътя си. В Канзас се бяха натъкнали на колония от четиридесет засегнати, които бяха прогонени от близкото селище от собствените си семейства. В Айова видяха мъж, чиято глава беше в толкова лошо състояние, че не можеше да я държи изправена. Маската на Йов засягаше мъже и жени, както и неколцина тийнейджъри, с еднаква жестокост, но децата, които бяха под седем или осем години, като че ли бяха имунизирани — или поне не бяха виждали бебета и малки деца с нея, дори двамата родители да бяха ужасно деформирани.

— През целия си живот ли ще нося тази така наречена Маска на Йов?

Хю отново сви рамене, защото не можеше да ѝ помогне. Погледът му залепна жадно за чашата с домашен алкохол на Сестрата, която все още беше на бара.

— Заповядай — каза му тя и лекарят я пресуши, сякаш беше студен чай в горещ августовски следобед.

— Много ти благодаря. — Хю избърса уста на ръкава си и погледна мъртвия мъж в окървавените стърготини. Ниската и набита чернокоса жена пребъркваше джобовете му. — Вече няма правилно и неправилно в този свят — каза той. — Оцелява единствено по-бързият пистолет и онзи, който е най-жесток. — Лекарят кимна към масата си до камината. — Ще ми окажеш ли тази чест? — попита Сестрата той, а в гласа му се усети молба. — Мина много време, откакто имах възможността да разговарям с някого от класа и с интелект.

Сестрата и Пол не бързаха. Клошарката взе чантата си и плъзна рязаната пушка в кожения кобур, който висеше до бедрото под шубата ѝ. Пол прибра магнума в своя кобур и двамата последваха Хю Райън.

Дъруин най-накрая се осмели да излезе иззад бара. Мъжът с палтото от кучешка кожа му помогна да изнесат тялото на Ърл през задната врата.

Когато Хю намести единствения си крак на стола, Сестрата забеляза препарираните трофеи, които красяха стената с камината на „Кофа кръв“ — катерица албинос, еленска глава с три очи, глиган с едно око в центъра на главата му и двуглав мармот.

— Дъруин е ловец — обясни Хю. — Можете да намерите какво ли не в горите наоколо. Изумително е какво е причинила радиацията, нали? — Лекарят се възхити на трофеите за момент. — Не ви се иска да спите прекалено далеч от светлината — каза той и отново погледна Пол и Сестрата. — Наистина не ви се иска. — Посегна към наполовина пълната чаша с шльокавица, която пиеше преди да дойдат. Две зелени мухи забръмчаха около главата му и Пол се загледа в тях.

Хю посочи ученическата чанта.

— Нямаше как да не забележа онази стъклена дрънкулка. Мога ли да попитам какво представлява?

— Просто нещо, което намерих.

— Къде? В някой музей?

— Не, намерих го сред отломките.

— Красиво е — каза лекарят. — Ако бях на твое място, щях да внимавам с него. Познавам хора, които биха обезглавили за парче хляб.

Сестрата кимна.

— Затова нося пушка… и се научих да я използвам.

— Така е. — Хю гаврътна остатъка от шльокавицата и измляска доволно с устни. — Ах! Нектарът на боговете!

— Не бих се изразил точно така. — Пол все още усещаше гърлото си като нарязано от бръснарски ножчета.

— Е, всеки с вкусовете си, нали? — Лекарят облиза вътрешността на чашата, за да довърши и последните капки, преди да я остави настрана. — Някога бях почитател на френското бренди. Имах съпруга, три деца и вила в Испания с джакузи и басейн. — Докосна чукана на крака си. — Също така имах още един крак. Но всичко това е минало, нали така? А човек трябва да внимава колко време прекарва в миналото си, иначе може да изгуби разсъдъка си. — Хю се загледа в огъня, след което погледна Сестрата. — Така. Къде сте били и къде отивате?

— Навсякъде — отвърна тя. — И никъде.

През последните седем години Сестрата и Пол Торсън следваха пътя от сънищата като слепци в опит да открият онова, което клошарката виждаше в дълбините на стъкления пръстен. От Пенсилвания отидоха в Канзас и намериха града на име Матисън… но Матисън беше изгорен до основи и руините му бяха покрити със сняг. Претърсиха целия град и откриха единствено скелети и разрушение. Претърсиха също така паркинга на една изгоряла сграда, която приличаше на супермаркет.

Точно на този затрупан от сняг паркинг, насред цялото опустошение, Сестрата беше чула Бог да ѝ шепти.

В началото откриха нещо дребно: Пол изрови карта с върха на ботуша си.

— Хей! — беше се провикнал той. — Погледни това! — Беше избърсал мръсотията и снега от картата и я беше подал на спътницата си. Цветовете бяха избледнели, но ясно се виждаше красива жена във виолетова роба, в чиито крака слънцето огряваше лъв и овца. Тя държеше сребърен щит, в средата на който беше нарисувана приличаща на горящ феникс птица, а на главата ѝ имаше пламнала корона. Косата на жената гореше и тя се взираше смело в далечината. В горната част на картата, с избледнели букви, пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

— Това е карта „Таро“ — беше казал Пол и коленете на Сестрата едва не омекнаха.

Под снега намериха още заровени карти, стъкла и други останки. Клошарката видя нещо цветно и го вдигна. Беше рисунка, която позна — забулена в черно фигура, чието лице беше бяло и приличаше на маска. Очите ѝ бяха сребристи и изпълнени с омраза, а в средата на челото ѝ имаше трето, алено око. Тя разкъса тази карта на парчета, вместо да я прибере в чантата си като тази на „Императрицата“.

И тогава Сестрата беше стъпила върху нещо меко и когато се наведе, за да изчисти снега около него, видя какво е и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Беше обгорена кукла със синя козина. Взе я в ръцете си и видя малката пластмасова халка. Дръпна я. В мразовитата тишина се разнесе измъчен стенещ глас, който се понесе над претъпкания със сънуващи скелети паркинг:

— Бисквииииити.

Куклата на Бисквитеното чудовище се озова в чантата на Сестрата… И дойде време да си тръгнат от Матисън, защото не намериха детски скелет на паркинга и тя разбра — по-ясно от всякога — че търси дете.

Скитаха се в Канзас повече от две години, живяха в различни борещи се за оцеляване селища и после поеха на север към Небраска, източно от Айова, а сега на юг към Мисури. Пред тях се беше разкрила една земя на страдания и бруталност, подобно на безкрайна и неизбежна халюцинация. Много пъти Сестрата беше надниквала в стъкления пръстен и беше улавяла размазано човешко лице, което гледаше назад, сякаш през някакво обезцветено огледало. Този образ се беше превърнал в константа през всичките седем години и макар да не беше виждала голяма част от лицето, смяташе, че е младо — детско лице, макар да не можеше да прецени дали принадлежи на момче, или на момиче — и през годините това лице се беше променило. Последния път, в който го видя, беше преди четири месеца и тогава остана с впечатлението, че чертите на него са заличени. Мъгливият образ не се беше появявал оттогава.

Понякога Сестрата беше сигурна, че следващият ден ще ѝ донесе отговор… но дните минаваха, превръщаха се в седмици, месеци и години, а търсенето продължаваше. Пътищата отвеждаха двама им с Пол през опустошената страна, през пустинните градчета и покрай обезобразените руини на някогашните големи градове. Много пъти се обезкуражи и обмисляше да се предаде и да остане в някое от селищата, покрай които минаваха, но това беше преди Маската на Йов да я обезобрази толкова много. Вече започваше да си мисли, че единственото място, на което щяха да я посрещнат с отворени обятия, беше колония на страдащи от същото заболяване като нейното.

Но истината беше, че се страхуваше да остане на едно място прекалено дълго. Все още надничаше през рамо, защото знаеше, че една тъмна фигура с променящо се лице най-накрая ще я открие и ще я изненада гърбом. В кошмарите ѝ за Дойл Халанд, или Дал Холмарк, или както там се наричаше сега, той имаше само едно алено око на челото като зловещата фигура на картата „Таро“, което неуморно я търсеше.

Много често през изминалите години кожата на Сестрата настръхваше, сякаш Халанд беше много близо и съвсем скоро щеше да я докопа. В тези моменти двамата с Пол отново тръгваха на път. Клошарката се страхуваше много от кръстопътищата, защото знаеше, че погрешният завой може да ги отведе до очакващите ръце на създанието.

Тя изгони спомените от главата си и попита Хю:

— Ами ти? Отдавна ли си тук?

— От осем месеца. След седемнадесети юли отидох на север от Амарило заедно със семейството си. Живяхме три години в едно селище край река Пургатори, южно от Лас Анимас, Колорадо. Имаше много индианци там. Някои от тях бяха ветерани от Виетнам и научиха нас, глупавите градски чеда, как да си строим къщи от кал и да оцеляваме. — Лекарят се усмихна болезнено. — Истински шок е за човек, който е живял в имение за един милион долара, да се озове под покрив от кал и кравешки фъшкии. Както и да е, две от децата ни умряха още през първата година — радиационно отравяне — но поне бяхме на топло, когато снегът заваля, и се смятахме за адски късметлии.

— Защо не остана там? — попита Пол.

Хю се загледа в огъня. Мина доста време, преди да отговори.

— Ние… бяхме общност от около двеста души. Имахме запаси от царевица, брашно, солено говеждо и много консерви. Водата от реката не беше много чиста, но ни поддържаше живи. — Лекарят потърка чукана на крака си. — Тогава дойдоха те.

— Кои?

— Първо бяха трима мъже и две жени. Пристигнаха с джип и буик с брониран преден прозорец. Спряха в Пургатори Флатс — така бяхме кръстили града си — и поискаха да купят половината ни храна. Разбира се, нямаше как да им я продадем, каквото и да ни предложеха. Ако го направехме, щяхме да гладуваме. Тогава ни заплашиха. Казаха ни, че ще съжаляваме, след като не им даваме каквото искат. Помня, че Къртис Червеното перо — това беше нашият кмет, едър индианец от племето поуни, който беше служил във Виетнам — отиде до колибата си и се върна с една автоматична пушка. Каза им да си вървят и те си тръгнаха. — Хю млъкна за миг и бавно сви юмруците си на масата. — Върнаха се — продължи с тих глас той. — Същата вечер. О, да, върнаха се… заедно с триста въоръжени войници и камиони, които бяха превърнали в танкове. Започнаха да изравняват Пургатори Флатс със земята… и да избиват всички. Абсолютно всички. — Гласът го предаде и лекарят не успя да продължи около минута. — Хората бягаха и се опитваха да се измъкнат. Но войниците имаха автомати. Аз побягнах заедно със съпругата и дъщеря ми. Видях как застреляха Къртис Червеното перо и го прегазиха с един джип. Накрая дори не… дори не приличаше на човешко същество.

Хю затвори очи, но на лицето му беше изписана такава мъка, че Сестрата не издържа на гледката и се обърна към огъня.

— Съпругата ми беше застреляна в гръб — продължи лекарят. — Спрях да ѝ помогна и казах на дъщеря ми да продължи към реката. Никога повече не я видях. Но… тъкмо вдигах съпругата си, когато куршумите ме улучиха. Мисля, че бяха два или три. В крака. Някой ме удари по главата и паднах. Спомням си… че се събудих с насочено в лицето ми дуло на пушка. Някой — беше мъж, познах го по гласа — каза: „Кажете на всички, че Армията на съвършенството е минала оттук“. Армията на съвършенството — повтори горчиво Хю и отвори очи. Бяха шокирани и зачервени. — Останахме четирима-петима. Останалите направиха носилка за мен. Носеха ме близо петдесет километра на север до друго селище… но то също беше превърнато в пепел, когато стигнахме до него. Кракът ми беше строшен. Трябваше да се ампутира. Казах им как да го направят. Оцелях, продължихме напред и така минаха четири години оттогава. — Лекарят погледна Сестрата и се наведе леко напред в стола си. — За бога — каза той, — не отивайте на запад. Там е Бойното поле.

— Бойното поле? — попита Пол. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че там се води война… в Канзас, Оклахома, Небраска… в Дакотите също. О, срещнах много бежанци, които идваха от запад. Наричат го Бойното поле, защото много армии се бият там — Американското братство, Нашествениците на Нолан, Армията на съвършенството, Ескадрон Хидра и още пет-шест други.

— Войната свърши. — Сестрата се намръщи. — За какво, по дяволите, се бият?

— Земя. Селища. Храна, оръжия, бензин — каквото е останало. Изгубили са умовете си. Искат да убият някого и щом не са руснаците, трябва да си създадат нови врагове. Чух, че Армията на съвършенството е тръгнала на поход срещу оцелелите с келоиди. — Хю докосна релефния ален белег, който покриваше половината му лице. — Смятат, че това е знакът на Сатаната.

Пол се помести неудобно на стола си. По време на пътуванията си двамата със Сестрата бяха чули за селища, нападнати и изпепелени от банди мародери, но за първи път чуваха за организирани групировки.

— Колко големи са тези армии? Кой ги води?

— Маниаци, псевдопатриоти, военни, сам си избери — отвърна лекарят. — Миналата седмица оттук минаха мъж и жена, които бяха виждали Американското братство. Казваха, че наброявало четири-петстотин души. Предвождал го някакъв луд проповедник от Калифорния. Нарича се Спасителя и убива всеки, който откаже да го последва. Чух, че Ескадрон Хидра екзекутира чернокожи, хора от испански произход, ориенталци, евреи и всеки друг, който сметнат за чужденец. Армията на съвършенството е водена от бивш военен — някакъв герой от Виетнам. Те са копелетата с танковете. Бог да ни е на помощ, ако тези маниаци се придвижат на изток.

— Единственото, което искаме, е достатъчно бензин, за да стигнем до следващия град — каза Пол. — Насочили сме се на юг към Мексиканския залив. — Той прогони мухата, която кацна на ръката му. Отново имаше чувството, че е убоден от леден пирон.

Хю се усмихна замечтано.

— Мексиканският залив. Господи, не съм го виждал от много, много дълго време.

— Кой е най-близкият град? — попита Сестрата.

— Предполагам, че това е Мерис Рест, намира се на юг от някогашния град Джеферсън. Пътят обаче не е много хубав. Някога имаше голямо езеро в Мерис Рест. Както и да е, не е далеч — само на около осемдесет километра.

— Как ще стигнем дотам с празен резервоар?

Хю погледна изцапаните с кръв стърготини.

— Е, пикапът на Ърл Хокът е паркиран отвън. Съмнявам се да се нуждае от бензина в него, какво мислите?

Пол кимна. Разполагаха с градински маркуч в джипа, а самият той беше станал много добър крадец на гориво.

Една муха кацна на масата пред Хю. Той неочаквано обърна чашата си от шльокавицата и хвана в капан насекомото. То забръмча гневно, докато летеше панически в кръг вътре.

— В последно време не се срещат много мухи — каза лекарят. — Предполагам, че са останали тук заради топлината. И кръвта. Тази е луда като Дявола, нали?

Сестрата чу тихото бръмчене на друга муха, която мина покрай главата ѝ. Тя направи малка обиколка над масата и се стрелна към една цепнатина в стената.

— Има ли някое място, на което можем да прекараме нощта? — попита клошарката.

— Мога да ви намеря — отговори Хю. — Ще е обикновена дупка в земята с капак отгоре ѝ, но поне няма да умрете от студ и няма да ви прережат гърлата. — Почука по чашата и голямата зелена муха се опита да нападне пръста му. — Но ако ви осигуря безопасно място за спане — каза той, — искам нещо в замяна.

— Какво?

Хю се усмихна.

— Искам да видя Мексиканския залив.

— Забрави! — каза му Пол. — Нямаме място.

— О, ще се изненадате колко малко пространство е необходимо на един еднокрак човек.

— По-голямата тежест означава, че ще изгорим повече гориво, а какво остава за храната и водата. Не. Съжалявам.

— Тежа колкото мокро перце — настоя лекарят. — А и ще си нося своя храна и вода. Ако искате заплащане за услугата да дойда с вас, вероятно мога да ви подкупя с две туби шльокавица, които пазех за спешни случаи.

Пол тъкмо щеше да му откаже отново, но устните му не помръднаха. Шльокавицата беше може би най-гадното нещо, което някога беше опитвал, но определено беше ускорила пулса му и го беше сгряла.

— Какво ще кажеш? — обърна се Хю към Сестрата. — Някои от мостовете до Мерис Рест са съборени. Мога да ви свърша много по-добра работа от тази антична карта, която размахвате.

Първият импулс на клошарката беше да се съгласи с Пол, но видя страданието в сивите очи на Хю Райън. Изражението му беше като на лоялно куче, което е било набито и изоставено от добрия си господар.

— Моля ви! — каза той. — Няма нищо, което да ме задържа тук. Искам да видя дали вълните все още са същите като преди.

Сестрата обмисли молбата му. Нямаше никакво съмнение, че ще успее да се свие отзад в джипа, а и със сигурност нямаше да е излишно да водят гид със себе си, за да стигнат до следващия град. Хю чакаше с нетърпение отговора ѝ.

— Намери ни безопасно място, на което да прекараме нощта — отвърна тя, — и на сутринта ще поговорим. Това е най-доброто, което мога да ти обещая засега. Имаме ли сделка?

Лекарят се поколеба и огледа лицето на Сестрата. То беше силно лице, а очите ѝ не бяха мъртви като на повечето от хората, с които се беше сблъсквал напоследък. За съжаление, Маската на Йов вероятно щеше да ги затвори.

— Имаме сделка — каза той и се ръкува с двама им.

Напуснаха „Кофа кръв“, за да източат бензина от пикапа на мъртвеца. Червената вещица ги изчака да излязат и отиде до масата им, за да погледне хванатата в капана на обърнатата чаша муха. Рязко я вдигна и хвана насекомото точно когато се опита да избяга. Преди да успее да се измъкне, тя го лапна и го сдъвка.

Лицето ѝ се изкриви. Отвори уста и изплю сиво-зелена плюнка в огъня, където тя изцвъртя като киселина.

— Гадост! — каза тя и избърса езика си със стърготини.

52

Той чакаше в мрака да се приберат у дома. Вятърът беше силен и пееше сладко на душата му за милиони мъртъвци и за смъртта, която не беше приключила още. За съжаление, когато вятърът беше толкова силен, не можеше да търси надалеч. Седеше в мрака с новото си лице и с новата си кожа, докато вятърът виеше отвън край бараката като някаква парти свирка, и си мислеше, че може би — може би — ще е тази вечер.

Но добре разбираше обратите на времето, така че ако не се случеше тази вечер, винаги щеше да има утре. Можеше да бъде много търпелив, ако се наложеше.

Седем години бяха минали много бързо за него. Беше самотен пътник, пътувал по много пътища през Охайо, Индиана, Кентъки, Тенеси и Арканзас. Понякога отсядаше в борещи се за оцеляване селища, а понякога, когато го налегнеше друго настроение, живееше сам в пещери и изоставени автомобили. Откъдето минеше, присъствието му помрачаваше всичко, селищата биваха лишени от надежда и състрадание и бързо спираха да съществуват, тъй като жителите им се избиваха едни други или се самоубиваха. Знаеше как да им покаже колко безсмислен е животът и каква трагедия беше напразната надежда. Ако детето ти е гладно, убий го, приканваше гладуващите майки. Мислете за самоубийството като за нещо благородно, казваше на мъжете, които идваха при него за съвет. Той беше същински фонтан от информация и мъдрост, които нямаше търпение да сподели — всички кучета разпространяваха рак и трябваше да бъдат убити, хората с кафяви келоиди обичаха да си похапват детска плът, в дивите земи на Канада беше създаден нов град и там трябва да отидете, можете да получите много протеини, като изядете собствените си пръсти… все пак колко ви трябва?

Постоянно се изумяваше колко лесно беше да ги накара да повярват.

Партито беше страхотно. Но имаше едно нещо, което го глождеше ден и нощ.

Къде беше стъкленият пръстен?

Жената — която се наричаше Сестрата — със сигурност вече беше умряла. Така или иначе не му пукаше за нея. Къде беше стъкленото чудо и кой го беше взел? Много пъти беше усещал, че се е доближил до него, че следващият кръстопът ще го отведе до търсеното, но инстинктите му избледняваха и трябваше да поеме в нова посока. Претърсваше умовете на всички, които срещаше, но жената не беше там, нито пък стъкленият пръстен. Затова продължаваше напред. С течение на годините обаче пътуването му се беше забавило, защото му се откриваха толкова много възможности в селищата и защото дори стъкленият пръстен все още да беше някъде там, не му пречеше. Все пак не правеше нищо, нали? Това все още беше неговото парти и нищо не се беше променило. Продължаваше да усеща опасността, която изпита от предмета в онази къща в Ню Джърси, но каквото и да представляваше той, определено не променяше нищо в съществуването му или в нещата, които виждаше наоколо.

„Но проблемо“ помисли си той… но къде беше? Кой го беше взел? И защо въобще съществуваше?

Често си спомняше деня, в който зави по магистрала 80 на френския си състезателен велосипед и продължи на юг. Понякога се чудеше какво щеше да се случи, ако се беше върнал на изток. Дали щеше да намери жената и стъкления пръстен? Защо часовите на пункта на Червения кръст не я бяха виждали, ако наистина беше жива?

Все пак не можеше да вижда или да знае всичко. Можеше да вижда и да знае само онова, което фалшивите му очи му показваха, което успяваше да намери в човешките умове и което му носеха търсачите му, когато се връщаха от мрака.

Точно сега идваха при него. Усети ги, че се събират от всички посоки на компаса и летят срещу вятъра. Насочи се към вратата и колелата под него изскърцаха.

Първата муха докосна бузата му и беше засмукана в плътта сякаш от ураган.

Очите му се прибраха в главата му и погледнаха отвътре. Видя мрачна гора, чу виещ вятър и нищо повече.

Още едно създание, което приличаше на муха, мина през една цепнатина в стената, кацна на челото му и мигновено беше засмукано от гърчещата се кожа. Още две се присъединиха към нея и също бяха издърпани.

Видя още мрачни гори, заледена локва, някакво малко животно, което лежеше мъртво в храстите. Един гарван прелетя, изщрака с клюн и се завъртя.

Още мухи бяха погълнати от лицето му. Още образи се завихриха в главата му: някаква жена переше дрехи в осветена от газена лампа стая, двама мъже се биеха с ножове в една алея, двуглав глиган душеше в боклука, а четирите му очи бяха навлажнени и проблясваха.

Мухите запълзяха по лицето му и бяха засмукани от плътта една след друга.

Той видя тъмни къщи, чу някой да свири на хармоника — много зле — а някой друг пляскаше в ритъм. Видя събрани около клада хора, които говореха за бейзболните мачове през летните нощи. Видя кльощави мъж и жена, чиито тела бяха преплетени върху матрак. Видя почистващи пушка ръце. Видя експлозия от светлина и глас, който казваше:

— Намерих си красивка чудесия…

Спри.

Светлината и гласът замръзнаха зад очите му като кадър от филм.

Потрепери.

Мухите все още бяха на лицето му, но той се съсредоточи върху светлината. Тя представляваше червено сияние и не можеше да прецени откъде идва. Сви ръце в юмруци и дългите му мръсни нокти издълбаха полумесеци в кожата му, но не потече кръв.

Продължи, помисли си той и филмът от спомени отново оживя.

— … нали? — довърши гласът, който беше мъжки. След малко последва изпълнен с изумление шепот: — Скъпоценни камъни!

Спри.

Той гледаше отгоре и видя, че в ръцете на мъжа беше… Продължи.

… стъкленият пръстен, който блестеше в тъмночервено и кафяво. Онзи се намираше в някакво помещение със стърготини на пода. Имаше чаши. Карти на маса.

Познаваше това място. Беше ходил там. Казваше се „Кофа кръв“ и много пътници се отбиваха в него по пътя си. Затова изпрати търсачите си там. Намираше се само на километър и половина от настоящото му местоположение, от другата страна на хълма.

Вътрешното му око наблюдаваше случващото се през погледа на муха. Изстрелът от пушка, горещата ударна вълна и окървавеното тяло, което падна върху масите.

Един женски глас попита:

— И ти ли искаш? — След това последва заповед: — Сложете оръжията си на масата.

„Намерих те“, помисли си той.

Зърна за кратко лицето ѝ. Оказа се голяма красавица, нали? Това тя ли беше?, зачуди се. Да, да! Трябваше да е тя! Стъкленият пръстен беше прибран в ученическа чанта. Трябваше да е тя!

Сцената продължи. Появи се още едно лице: мъж с пронизващо сини очи и сива брада.

— Прокажена! Прокажена! — развика се някой. Само след миг изникна друг мъж със сребриста коса и той разпозна това лице, защото то принадлежеше на човек, когото всички наричаха Отрепка. Разнесоха се още гласове:

— Ще ми окажеш ли тази чест… Дъруин е ловец… Също така имах още един крак… За бога, не отивайте на запад… Смятат, че това е знакът на Сатаната…

Той се усмихна.

— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест… Съмнявам се да се нуждае от бензина в него, какво мислите?

Гласовете станаха неясни, светлината се промени и долу отново имаше тъмни гори и къщи.

Той си пусна филма-спомен отново. Това беше тя, нямаше никакво съмнение.

— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест…

„Мерис Рест — помисли си той. — На осемдесет километра на юг. Намерих те! Отиваш на юг в Мерис Рест!“

Но какъв беше смисълът да чака? Вероятно Сестрата и стъкленият пръстен все още бяха в „Кофа кръв“, само на километър и половина оттук. Все още имаше време да отиде там и да…

— Лестър? Донесох ти купичка с…

Нещо се счупи и се разнесе ужасен стон.

Той позволи на очите си да се появят отново. На вратата на бараката стоеше жената, която го взе преди три седмици като момче за всичко. Тя все още беше много красива. Много жалко, че една вечер преди две седмици някакво диво животно беше изяло малкото ѝ момиченце в гората, защото детето приличаше точно на нея. Жената беше изтървала купичката със супа. Тя беше непохватна кучка, каза си той. Все пак всеки с по два пръста на всяка ръка щеше да е непохватен.

Щипката, в която се беше превърнала лявата ѝ ръка, държеше газена лампа и на светлината ѝ тя видя гърчещото се и осеяно с мухи лице на Лестър, момчето за всичко.

— Как е хавата, госпойце Спери — прошепна той и приличащите на мухи създания се разлетяха около главата му.

Жената направи крачка назад към отворената врата. Лицето ѝ застина в ужасена гримаса и Лестър се зачуди защо я смяташе за красива.

— Не са плашиш, нали, госпойце Спери? — попита я той, протегна ръце и заби пръсти в пръстта, за да се набере напред. Колелата на вагонетката изскърцаха, защото спешно се нуждаеха от смазване.

— Аз… Аз… — Жената се опита да каже нещо, но не можа. Краката ѝ отказаха да помръднат, защото знаеше, че няма къде да избяга — освен в гората.

— Със сигурност не са страхуваш от мен — каза нежно Лестър. — Не съм никъв мъж, нали? Оценявам, че са смили над беден човечец кат мен, със сигурност го оценявам. — Колелата скърцаха, скърцаха.

— Стой… далеч от мен…

— Туй е старият Лестър, с който говориш, госпойце Спери. Просто старият Лестър, туй е той. Можеш да ми кажеш всичко.

Жената почти помръдна, почти успя да избяга, но той ѝ каза:

— Старият Лестър кара болката да изчезва, нали? — Той я обработваше в лапите си като топъл маджун. — Защо не остайш лампата, госпойце Спери? Хайде хубавичко да си поговорим. Мога да опрая нищата.

Жената бавно остави газената лампа на пода.

„Толкова е лесно“, помисли си Лестър. Особено с тази, защото вече беше ходещ мъртвец.

Отегчи се от нея.

— Предполагам, че трая да опрая онуй пушкало — каза той и кимна мазно към пушката в ъгъла. — Ще ми го донесеш ли?

Жената взе пушката.

— Госпойце Спери? Искам да туриш дулото в устата си, а пръста на спусъка. Да, мадам, давай. Точно тъй. О, добре са справяш!

Очите на жената блестяха от сълзите, които течаха по бузите ѝ.

— А сега… искам да тестваш туй пушкало зарад мен. Искам да дръпнеш спусъка и да ми ка’еш дал’ работи. Стаа ли?

Жената се съпротивлява цяла секунда, благодарение на волята си за живот, с която не знаеше, че още разполага.

— Лестър ще опрай нищата — каза той. — А сега дръпни лекинко.

Пушката изгърмя.

Лестър се издърпа напред и колелата на вагонетката му изскърцаха върху тялото ѝ. „«Кофа кръв»! — помисли си той. — Трябва да отида там!“

Но после си промени решението… „Не, не. Почакай. Просто почакай.“

Знаеше, че Сестрата пътува за Мерис Рест. Нямаше да му отнеме много време да прекоси напряко, а на нея щеше да ѝ се наложи да мине по пътя или по онова, което беше останало от него. Можеше да я изпревари и да я чака там. В Мерис Рест живееха много хора и щяха да му се отворят много възможности. Бездруго смяташе да тръгне натам през следващите няколко дни. Вероятно Сестрата вече беше напуснала кръчмата и пътуваше към града. „Този път няма да ми избягаш — зарече се той. — Ще стигна до Мерис Рест преди теб. Старият Лестър ще опрай нищата и за теб, кучко!“

Това тяло беше добра дегизировка, помисли си той. Бяха необходими някои промени, ако смяташе да ходи на такова разстояние, но щеше да свърши работа. И когато кучката стигнеше до Мерис Рест, щеше да е готов да танцува ватуси върху костите ѝ, докато тя не се превърнеше в пепел.

Останалите мухи също бяха засмукани в лицето му, но те му донесоха информация, която не му беше от полза. Разтегна тялото си и след една-две минути успя да стане.

Изпъна краката си в панталоните, хвана малката си червена вагонетка и тръгна с боси крака през снега към гората. Запя много тихичко:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“

И мракът го погълна.

53

Една висока фигура с дълъг черен балтон с лъскави сребристи копчета вървеше през изпепелените руини на Броукън Боу, Небраска. По главната улица на града лежаха безброй трупове, а подобните на танкове камиони на Армията на съвършенството минаваха през онези, които се изпречеха на пътя им. Някои войници товареха камиони с плячка — чували с царевица, брашно, фасул и варели с масло и бензин. Една купчина с пушки и пистолети очакваше оръжейната бригада, която да ги прибере. Телата бяха съблечени от бригадата по облеклото, а членове на квартирната бригада събираха тенти, от които мъртвите вече нямаше да имат нужда. Механичната бригада отговаряше за изобилието от коли, каравани и камиони, които бяха попаднали в ръцете на победителите. Онези, които бяха в изправност, щяха да бъдат превърнати в разузнавателни и транспортни средства, а от другите щяха да вземат гумите, двигателите и всичко, което можеше да бъде използвано.

Мъжът с черния балтон и с излъсканите до съвършенство абаносови ботуши, които хрущяха върху изпепелената земя, се интересуваше от едно-единствено нещо. Той застана пред купчина с трупове, чиито дрехи бяха съблечени и нахвърлени в кашони, и разгледа лицата им на светлината на близката клада. Войниците около него спираха работа, за да му отдадат чест. Той бързо им отвръщаше и продължаваше с огледа. След като не намери търсеното, отиде при следващата купчина с трупове.

— Полковник Маклин! — провикна се един глас над грохота на преминаващите камиони и мъжът в черния балтон се обърна. Светлината от огньовете падна на черната му кожена маска, която покриваше лицето му. Дясното око на Джеймс Б. Маклин беше грубо зашито, но през другото си студено синьо око полковникът погледна приближаващата фигура. Под балтона си носеше сиво-зелена униформа и .45-калибров пистолет с перлена дръжка на кръста. На джоба на гърдите му се мъдреше кръгла черна емблема с пришити със сребърен конец букви „АНС“. На главата му беше нахлузена тъмнозелена вълнена шапка.

Облеченият в подобна униформа под дебелото си палто Джъд Лори се появи от пушека. На рамото му беше увесен автомат „М-16“, а през гърдите му минаваше патрондаш с муниции. Посивялата червена брада на Джъд Лори беше късо подрязана, а косата му беше подстригана почти до скалпа. През челото му минаваше дълбок белег, който започваше от лявото му слепоочие и продължаваше диагонално през косата му. През седемте години, в които следваше Маклин, Лори беше свалил повече от десет килограма мазнини и сега тялото му беше твърдо и мускулесто. Чертите на лицето му се бяха променили по неприятен начин, а очите му бяха хлътнали в орбитите си.

— Някакви новини, лейтенант Лори? — Гласът на Маклин беше променен, а думите му заваляни, сякаш нещо не беше наред с устата му.

— Не, сър. Никой не го е намерил. Говорих със сержант Маккоуън на северния периметър, но той не може да намери тялото. Сержант Улрих е изпратил хора да претърсят южната част на окопа, но засега без никакъв успех.

— Някаква информация от преследвачите?

— Отрядът на ефрейтор Уинслоу попаднал на шестима от тях на около километър и половина на изток. Опитали се да избягат, но не успели. Отрядът на сержант Олдфийлд намерил четирима на север, но те се самоубили. Все още не съм получил новини от южния патрул.

— Не можем да позволим да се измъкне, Лори — каза с твърд тон Маклин. — Трябва да намерим кучия син… или трупа му. Искам го — жив или мъртъв — в тентата си след два часа. Ясно?

— Да, сър. Ще направя всичко по силите си.

— Направи повече. Намери капитан Поуг и му кажи, че той отговаря за откриването и донасянето на трупа на Франклин Хейс при мен. Поуг е добър преследвач и ще свърши работата. Искам да получа информация за броя на жертвите и списък с иззетите оръжия до сутринта. Не желая нещата да се сговнят като предния път, ясно?

— Да, сър.

— Добре. Ще бъда в тентата си. — Маклин се обърна и тръгна. — Къде е Роланд?

— Не знам. Преди около час го видях в южния край на града.

— Ако го видиш, му кажи да дойде да ми докладва. Върви. — Полковникът се насочи към тентата, която играеше ролята на негова щабквартира.

Джъд Лори го изпрати с поглед и потръпна. Бяха минали повече от две години, откакто за последно видя лицето на Маклин. Полковникът беше започнал да носи тази кожена маска, за да предпазва кожата си от „радиация и замърсяване“… но на Лори му се струваше, че лицето му просто си променяше формата. Съдеше от начина, по който се изпъваше и изкривяваше маската. Лори знаеше какво е това — същото заболяване, което много други в Армията на съвършенството бяха пипнали: онези образувания, които се появяваха на лицето ти и се срастваха едно с друго, като покриваха всичко и ти оставяха само една дупка на мястото на устата. Всички бяха наясно, че Маклин страдаше точно от това — както и капитан Кронингер, чието лице беше бинтовано. Най-лошо засегнатите бяха екзекутирани. За Лори това заболяване беше много по-лошо от най-грозните келоиди, които беше виждал. Благодареше на Бога, че не го беше пипнал, защото си харесваше лицето. Но ако състоянието на полковник Маклин се влошеше, то тогава нямаше да е способен да води АНС още дълго време. А това щеше да доведе до много интересни възможности…

Лейтенант Лори изсумтя и отново се замисли за задълженията си, докато вървеше из руините.

От другата страна на Броукън Боу, полковник Маклин отдаде чест на двамата въоръжени часови, които стояха пред голямата му тента-щабквартира и мина през вратата. Вътре беше тъмно, макар да помнеше, че беше оставил запалена газена лампа на бюрото си. За съжаление, имаше толкова много неща на главата си, толкова много задачи за помнене, че нямаше как да е напълно сигурен. Отиде до бюрото, протегна единствената си ръка и намери лампата. Стъклото все още беше топло. Някак си беше изгаснала. Маклин свали стъкленото коминче, извади запалка от джоба на балтона си и произведе пламъче с нея. Запали фитила, остави го да се разгори и върна обратно коминчето. В тентата постепенно стана светло… и в този момент полковник Маклин осъзна, че не е сам.

Зад бюрото му беше седнал слаб мъж с къдрава рошава коса, която стигаше до раменете му, и руса брада. Калните му ботуши бяха вдигнати върху картите, таблиците и докладите. Той чистеше дългите си нокти с нож в мрака, което накара полковника веднага да извади от кобура .45-калибровия си пистолет и да го насочи в главата на натрапника.

— Здрасти — каза русокосият и се усмихна. Лицето му беше бледо като на мъртвец… и в средата му, където някога се беше намирал носът му, имаше дупка и зараснала около нея плът. — Чаках те.

— Остави ножа. Веднага.

Острието се заби в картата на Небраска и завибрира.

— Успокой топката — каза мъжът и вдигна ръце, за да покаже, че са празни.

Маклин забеляза, че натрапникът носеше изцапана с кръв униформа на АНС, но не видя никакви рани по него. Тази отвратителна рана в средата на лицето му — през която се виждаха синуси и сиви хрущяли — беше зараснала, доколкото това беше възможно.

— Кой си ти и как мина покрай часовите?

— Влязох през входа за прислугата. — Мъжът посочи задната част на тентата и Маклин видя мястото, където платът беше срязан, за да може този да пропълзи вътре. — Казвам се Алвин. — Калнозелените очи на мъжа изгледаха полковник Маклин и зъбите му лъснаха, когато се ухили. — Алвин Мангрим. Трябва да си намериш по-добра охрана, полковник. Някой ненормалник може да се промъкне и да те убие без никакъв проблем.

— Като теб може би?

— Мне, не като мен. — Мъжът се засмя и въздухът засвири през дупката, където някога се намираше носът му. — Донесох ти два подаръка.

— Мога да те екзекутирам за проникването ти в щабквартирата ми.

Усмивката на Алвин Мангрим не изчезна от лицето му.

— Не съм прониквал, човече. Пропълзях. Искам да знаеш, че съм много добър с ножовете. О, да… ножовете знаят името ми. Те ми говорят и аз правя каквото ми наредят.

Пръстът на Маклин беше на спусъка на пистолета и само на милиметър от отнасянето на главата на натрапника, но не искаше да изцапа документите си с кръв и мозък.

— Е? Не искаш ли да видиш какви са подаръците ми за теб?

— Не. Искам да станеш много бавно и да се размърдаш… — Сякаш не чул думите му, Алвин Мангрим рязко се наведе към пода и вдигна нещо. — Леко! — предупреди го полковникът и тъкмо щеше да повика часовите, когато натрапникът се изправи и остави отрязаната глава на Франклин Хейс на бюрото.

Лицето беше посиняло, а очите се бяха прибрали в главата и бяха оставили само белите склери на показ.

— Ето — каза Мангрим. — Не е ли хубавец? — Надвеси се над главата и я почука с кокалчетата на пръстите си. — Чук-чук! — Засмя се и въздухът отново изсвири през кратера в средата на лицето му. — Тцъ-тцъ, няма никого вкъщи!

— Къде я намери? — попита Маклин.

— На врата на шибаняка, полковник! Къде си мислиш, че съм я намерил? Прескочих онази стена ей там и кого мислиш видях точно пред мен — самия Франелин. Носех си брадвата, както винаги. На това му казвам съдба. Просто му отрязах главата и ти я донесох тук. Щях да дойда по-рано, но исках кръвта да се изтече, за да не ти изцапа тентата. Трябва да призная, че си имаш едно много приятно, спретнато местенце.

Полковник Маклин се приближи до главата, протегна се и я докосна с дулото на пистолета си.

— Ти ли го уби?

— Мне. Гъделичках го до смърт. Полковник Маклин, за такъв умен човек като теб стопляш много бавно.

Маклин вдигна горната устна с дулото на пистолета. Зъбите бяха бели и равни.

— Искаш ли да ги избиеш? — попита Мангрим. — Ще станат на чудесна огърлица за онази чернокоса жена, с която те видях.

Полковникът остави устната да се върне на мястото си.

— Кой, по дяволите, си ти? Как така не съм те виждал досега?

— Навъртах се наоколо. Следвам АНС от около два месеца. Аз и още няколко мои приятели си имаме свой собствен лагер. Свалих тази униформа от един мъртъв войник. Стои ми много добре, не мислиш ли?

Маклин усети раздвижване вляво и се обърна, за да види Роланд Кронингер да влиза в тентата. Младият мъж носеше дълго сиво палто с качулка, която беше сложил на главата си. Едва на двадесет години, капитан Роланд Кронингер беше метър и осемдесет и пет и само с два сантиметра по-нисък от Маклин. Беше слаб като плашило и униформата на АНС и палтото му стояха като на закачалка. Китките му се подаваха от ръкавите, а ръцете му приличаха на бели паяци. Той беше начело на атаката, която смаза защитата на Броукън Боу и по негово предложение преследваха Франклин Хейс до смърт. Сега младият мъж се сепна, спря на място и присви очи зад очилата с дебели стъкла към оставената на бюрото на полковник Маклин глава.

— Ти си капитан Кронингер, нали? — попита Мангрим. — И теб съм те виждал наоколо.

— Какво става тук? — гласът на Роланд все още беше писклив. Той погледна полковника. Газената лампа се отразяваше в очилата му.

— Този мъж ми донесе подарък. Убил е Франклин Хейс, или поне така твърди.

— Естествено, че го убих. Тряс! Тряс! — Мангрим удари бюрото с ръка. — И му падна главата!

— Забранено е да се влиза в тази тента — каза с хладен тон Роланд. — Можем да те разстреляме за тази волност.

— Исках да изненадам полковника.

Маклин свали пистолета. Алвин Мангрим не беше дошъл, за да го нарани. Човекът беше нарушил едно от най-важните правила на АНС, но отрязаната глава наистина беше хубав подарък. Сега, след като мисията беше изпълнена — Хейс беше мъртъв, АНС се беше сдобила с богата плячка от превозни средства, оръжия и бензин, и в редиците ѝ бяха постъпили около сто нови войници — Маклин изпита разочарование, точно както се случваше след всяка битка. Чувството беше като да желаеш някоя жена толкова силно, че чак топките да те болят от напрежението, а след като я получиш и можеш да правиш с нея каквото си искаш, да ти доскучае. Не самото получаване на жената беше важно, а вземането — на жени, земи или животи — което караше кръвта му да кипи.

— Не мога да дишам — каза внезапно той. — Не мога да си поема въздух. — Започна да вдишва, но явно не му беше достатъчно. Стори му се, че видя Войника сянка зад Алвин Мангрим, но когато примига, призракът изчезна. — Не мога да дишам — повтори и си махна шапката.

Нямаше коса, а скалпът му представляваше опустошен купол от кожни образувания, които приличаха на налепи върху изгнили стълбове. Опипа задната част на главата си, докато не намери ципа на маската. Махна я и вдиша през онова, което беше останало от носа му.

Лицето на Маклин беше обезобразена маса от дебели, подобни на краста образувания, които изцяло бяха скрили чертите му освен едното от пронизващите му сини очи, едната му ноздра и една цепка на мястото на устата му. Кожата под образуванията го изгаряше и сърбеше, а костите го боляха, сякаш бяха изкривени в нови форми. Не можеше да понесе отражението си в огледалото, затова не се поглеждаше, а когато палуваше с Шийла Фонтана, тя — както и другите жени, които последваха АНС — стискаше очи и извръщаше глава от него. Но Шийла Фонтана бездруго се беше побъркала, Маклин беше наясно с този факт. Вече ставаше единствено за чукане; жената пищеше посред нощ за някого на име Руди, който пропълзявал в леглото ѝ с мъртво бебе в ръце. Алвин Мангрим остана мълчалив за известно време, след което каза:

— Е, каквото и да е това, никак не те е пощадило.

— Донесе си подаръка — каза Маклин. — А сега се разкарай от тентата ми.

— Казах, че съм ти донесъл два подаръка. Не искаш ли да видиш другия?

— Полковник Маклин ти нареди да се махаш. — На Роланд никак не му харесваше този русокос кучи син и нямаше да има нищо против да го убие. Все още беше надрусан от всичките убийства. Усещаше миризмата на кръв в ноздрите си като някакъв сладък парфюм. През изминалите седем години Роланд Кронингер се беше превърнал в професор по убийствата, осакатяванията и мъченията. Когато Краля искаше да получи информация от пленник, той викаше сър Роланд, който имаше своя черна каравана, в която се пееха много песни под акомпанимента на вериги, воденични камъни, чукове и триони.

Алвин Мангрим отново се наведе към пода. Маклин насочи .45-калибровия си пистолет… но русокосият мъж вдигна малка кутия, завързана с яркосиня панделка.

— Ето — каза той и бутна подаръка си. — Вземи. Специално за теб.

Полковникът застина, хвърли бърз поглед към Роланд, остави пистолета наблизо и взе кутията. Със здравата си лява ръка разкъса панделката и вдигна капака.

— Направих я за теб. Харесва ли ти?

Маклин бръкна в кутията… и извади дясна китка, облечена в черна кожена ръкавица. Китката и ръкавицата бяха пронизани от петнадесет-двадесет пирона, забити така, че острите им върхове излизаха през дланта.

— Сам я издялах — каза Мангрим. — Добър дърводелец съм. Знаеш ли, че Исус също е бил дърводелец?

Полковник Маклин се загледа недоумяващо в приличащата на истинска дървена китка.

— Това някаква шега ли е?

Мангрим като че ли се обиди.

— Човече, бяха ми необходими три дни, за да я направя както трябва! Виж, тежи почти колкото една истинска и е балансирана толкова добре, че няма да личи, че е от дърво. Не знам какво се е случило с истинската ти, но сметнах, че тази ще ти хареса.

Полковникът се поколеба. Никога досега не беше виждал подобно нещо. Дървената китка, която беше вкарана в стегната ръкавица, приличаше на таралеж с тези пирони.

— Какво трябва да е? Папиемаше?

— Мне. Предполага се, че ще я носиш — обясни Мангрим. — На чукана си. Като истинска ръка. Виж, който погледне тази китка с тези пирони по нея, ще си каже: „Уха, този шибаняк просто не знае какво е болка!“. Ако някой говори зад гърба ти, просто ще го шамаросаш в лицето и ще му отнесеш устните. — Русокосият мъж се ухили доволно. — Направих я специално за теб.

— Ти си луд — каза му Маклин. — Изгубил си си шибания ум! Защо, по дяволите, бих си сложил…

— Полковник — прекъсна го Роланд. — Този може да е побъркан, но мисля, че идеята му е добра.

— Какво?

Младият мъж дръпна качулката си. Лицето и главата му бяха скрити зад мръсни бинтове, закрепени с тиксо. Там, където намотките се разминаваха, се виждаха сиви образувания, които бяха твърди като броня. Бинтовете бяха плътно увити около челото, брадичката и бузите му и стигаха до краищата на танкистките му очила. Роланд отлепи една от лентите тиксо, развъртя около тридесет сантиметра бинт и го откъсна. Предложи го на Маклин.

— Ето — каза му той. — Закрепи на чукана китката.

Полковникът го изгледа така, сякаш смяташе, че си е изгубил ума, след което взе бинта и лентата тиксо и се зае със слагането на изкуствената китка на чукана на дясната си ръка. Най-накрая успя да я намести добре, с пироните от вътрешната страна.

— Чувството е странно — каза Маклин. — Сякаш тежи пет килограма. — Но освен странното усещане, новата дясна китка изглеждаше съвсем като истинска. Ако някой не знаеше, че е дървена, щеше да реши, че пироните са забити в истинска плът. Полковникът изпъна ръка и бавно замахна. Разбира се, сега не я беше прикрепил особено стабилно за чукана; ако смяташе да я носи, трябваше да я стегне здраво с дебело тиксо. Харесваше му как изглежда и изведнъж разбра защо — изкуствената китка беше перфектен символ на дисциплината и контрола. Ако един човек можеше да издържи подобна болка — дори символично, — то в такъв случай той имаше невероятна дисциплина и беше мъж, от който да се страхуваш и който да следваш.

— Трябва да носиш китката през цялото време — каза Роланд. — Особено когато преговаряме за провизии. Не мисля, че лидерът на което и да е селище ще издържи дълго време, след като я види.

Маклин беше като хипнотизиран от новата си ръка. Тя щеше да е опустошително психологическо оръжие, както и адски опасно оръжие в ръкопашен бой. Само трябваше да внимава, когато се чешеше по носа — или онова, което беше останало от него.

— Знаех си, че ще ти хареса — каза Мангрим, доволен от реакцията на полковника. — Сякаш си роден с нея.

— Това не те извинява за нахлуването в тентата, господине — скастри го Роланд. — Просиш си куршума.

— Не, не си го прося, капитане. Прося си да бъда произведен в сержант на механичната бригада. — Зелените му очи се плъзнаха от Роланд към полковник Маклин. — Много съм добър с машините. Мога да поправя почти всичко. Дайте ми частите и аз ще ги сложа по местата им. Също така мога да правя разни неща. Да, сър, ако ме произведеш в сержант на механичната бригада, ще ти покажа какво мога да направя за Армията на съвършенството.

Маклин се замисли и погледна безносото лице на Алвин Мангрим. Точно от такива мъже имаше нужда АНС. Този тук имаше кураж и не се страхуваше да поема рискове, за да получи каквото желае.

— Ще те произведа в ефрейтор — отвърна той. — Ако си вършиш добре работата и покажеш лидерски качества, ще те произведа в сержант на механичната бригада след един месец. Съгласен ли си?

Другият мъж сви рамене и стана.

— Мисля, че да. Ефрейтор е по-добре от редник, нали? Ще мога да давам заповеди на редниците, не е ли така?

— А един капитан може да нареди да ти гръмнат задника. — Роланд застана пред Мангрим. Двамата се гледаха очи в очи като две диви животни. На лицето на русокосия се появи тънка усмивка. Превързаната и гротескна мутра на младия мъж остана безстрастна. Най-накрая каза: — Ако отново влезеш в тази тента без разрешение, лично ще те застрелям… или може би ще предпочетеш екскурзия до караваната за разпити?

— Някой друг път. Сър.

— Докладвай на сержант Дрейгър в тентата на механичната бригада. Размърдай се!

Мангрим извади ножа си от бюрото. Отиде до мястото, където беше срязал тентата, за да се промъкне тук, и се наведе, но преди да изпълзи навън, погледна отново Роланд.

— Капитане? — каза с мек глас той. — На твое място щях да внимавам, докато се разхождам в мрака. Има много начупени стъкла навън. Може да се спънеш и да си отрежеш главата. Сещаш ли се какво имам предвид? — Преди Роланд да успее да отговори, Мангрим пропълзя през процепа и изчезна.

— Копеле! — кипна младият мъж. — Ще заповядам да го разстрелят!

Маклин се разсмя. Забавляваше се, когато видеше Роланд, който се контролираше до съвършенство и имаше емоциите на машина, да излиза от кожата си. Така чувстваше, че контролира положението.

— Този човек ще стане лейтенант за шест месеца — каза полковникът. — Разполага с въображението, необходимо на АНС. — Той отиде до бюрото и се загледа в главата на Франклин Хейс. С пръста на лявата си ръка проследи един от кафявите келоиди, които петняха студената синя кожа. — Проклет със Знака на Каин. Колкото по-скоро се отървем от тази мръсотия, толкова по-бързо ще върнем нещата както си бяха преди. Не. Ще ги направим по-добри, отколкото бяха. — Маклин протегна новата си ръка и я сложи на картата на Небраска, като я прониза с пироните. Придърпа я към себе си. — Призори изпрати разузнавателни патрули на изток и югоизток — каза на Роланд. — Кажи им да разузнават, докато се стъмни.

— Колко време ще останем тук?

— Докато АНС не си почине и не събере сили. Искам всички превозни средства да бъдат обслужени и готови за употреба. — Основната част от камионите, колите и караваните — включително и собствената каравана „Еърстрийм“ на Маклин, която използваше за постоянна щабквартира — бяха на дванадесет километра западно от Броукън Боу и щяха да тръгнат насам, за да се съберат с настъпващия военен батальон призори. Полковникът беше сложил началото с лагера на Фреди Кемпка и беше създал пътуваща армия, в която всеки имаше своите задължения, включително пехотинците, офицерите, механиците, готвачите, ковачите, шивачите, двамата лекари и дори лагерните проститутки като Шийла Фонтана. Всички бяха свързани от водачеството на Маклин и нуждата си за храна, вода, подслон… и схващането, че оцелелите, които носеха Знака на Каин, трябва да бъдат изтребени. Всеизвестен факт беше, че тези със знака заразяваха човешката раса с отровени от радиацията гени и ако Америка искаше отново да бъде достатъчно силна, че да отвърне на руснаците, Знакът на Каин трябваше да бъде заличен. Маклин разгледа картата на Небраска. Окото му обходи маршрута на изток по червената линия на магистрала 2, през Гранд Айлънд, Аврора и Линкълн, чак до синята линия, която представляваше река Мисури. От град Небраска АНС можеше да продължи до Айова или Мисури — девствена земя с нови селища и складове, които чакаха да бъдат превзети. След това ги очакваше протежението на река Мисисипи и цялата източна част на страната щеше да се озове пред Армията на съвършенството, която да я завземе и прочисти точно както прочисти огромни части от Юта, Колорадо, Уайоминг и Небраска. Винаги щеше да го има следващото селище и по-следващото и Маклин беше неспокоен. Беше получил доклади за Ескадрон Хидра, Нашествениците на Нолан и така нареченото Американско братство. Нямаше търпение да се изправи срещу тези „армии“. АНС щеше да ги смаже точно както беше смазала Отряда на свободните хора през няколкото месеца на военни действия в Скалистите планини.

— Заминаваме на изток — каза на Роланд. — Ще прекосим река Мисури. — Окото му в загрозеното от образувания лице засия от вълнение от предстоящия лов. Вдигна дясната си ръка и замахна с облечената си в ръкавица длан. Замахна отново, този път по-силно. И по-силно.

Пироните издаваха зловещ свирещ звук, който приличаше на човешки писъци.

54

— Хей! Хей, елате да видите! — Вратата на хамбара рязко се отвори и Слай Муди влезе вътре заедно със сутрешния вятър по петите си. Убиец мигновено скочи от мястото си под каруцата и залая като картечница. — Елате да видите! — провикна се отново домакинът, чието лице беше почервеняло от вълнение. В косата и брадата му се топяха снежинки. Личеше, че се е облякъл набързо, беше хвърлил на гърба си кафяво палто върху дълги панталони, а на краката си все още носеше пантофи. — Трябва да дойдете да видите!

— За какво, по дяволите, си се разкряскал, господине? — Ръсти се беше изправил от купчината със сено, в която беше спал, и разтриваше зачервените си очи. През вратата на хамбара влизаше съвсем слаба светлина. — Всемогъщи боже! Още не се е зазорило!

Джош беше станал на крака и наместваше маската, която тъкмо си беше сложил на главата. Беше спал до каруцата. През годините се беше научил, че да се събудиш по тревога е добър начин да останеш жив.

— Какво има? — попита той.

— Навън! — Муди посочи с треперещ пръст през вратата. — Трябва да дойдете да видите! Къде е момичето? Будна ли е? — Старецът погледна към опънатата върху каруцата палатка.

— За какво е всичко това? — попита Джош. Миналата вечер Слай Муди каза на двама им с Ръсти да държат Суон в хамбара. Те взеха купичките си с яхния и боб и се нахраниха при нея. Тя беше изнервена и мълчалива като сфинкс. Сега за Джош нямаше никаква логика Слай Муди да иска да види Суон.

— Просто я доведете! — каза старецът. — Доведете я и елате да видите! — Той хукна към вратата и излезе на студа, докато Убиец джафкаше по него.

— Кой разхлопа дъската на този? — измърмори си Ръсти под носа, докато си обличаше палтото и си нахлузваше ботушите.

— Суон? — провикна се Джош. — Суон, будна…

Тентата се отвори и момичето излезе. Беше висока, слаба и обезобразена. Лицето и главата ѝ приличаха на грозен шлем. Носеше сини дънки, дебел жълт пуловер и кадифено палто. На краката си беше обула туристически обувки. В едната си ръка държеше Ревльото. Днес не беше направила опит да скрие лицето си. Опипа пътя си с багетата и слезе по стълбата. Наклони глава, за да може да види Джош през тясната цепка, благодарение на която все още не беше изгубила зрението си. Главата ѝ ставаше все по-тежка и трудна за контролиране. Понякога се страхуваше, че вратът ѝ ще се счупи. Онова, което беше останало под образуванията, я изгаряше толкова жестоко, че често пищеше от болка. Веднъж взе един нож и го опря в грозното и деформирано нещо, в което се беше превърнала главата ѝ, и започна да реже. Но образуванията бяха прекалено твърди, същинска броня.

Суон спря да се гледа във вълшебното огледало преди няколко месеца. Вече не издържаше на гледката, макар фигурата със светещия пръстен да приближаваше… но освен нея се явяваше и зловещото обло лице с променящите се чудовищни черти, което също идваше все по-близо.

— Хайде! — прикани ги Слай Муди от предния двор на къщата. — Побързайте!

— Какво иска да видим? — попита Суон с променения си глас.

— Не знам. Защо не излезем да видим? — предложи Джош. Ръсти си сложи каубойската шапка и заедно със Суон и гиганта излязоха от хамбара. Момичето вървеше бавно, с увиснали от тежестта на главата ѝ рамене.

Джош рязко спря.

— Господи — каза тихичко и с изумен глас той.

— Виждате ли? — изграчи Слай Муди. — Вижте го! Просто го вижте!

Суон наклони на една страна главата си, за да може да вижда напред. Първоначално не беше сигурна какво вижда заради сипещия се сняг, но сърцето ѝ заби силно, когато тръгна към стареца. Зад нея Ръсти също спря. Не можеше да повярва на очите си и смяташе, че още спи и сънува. Отвори уста и изпусна изумен стон.

— Казах ви, нали? — развика се Муди и се засмя. Карла стоеше близо до него, навлечена с палто и бяла вълнена шапка. Изражението ѝ подсказваше, че е смаяна. — Казах ви! — Старецът започна да танцува жига, да рита снега и да лудува сред пъновете, които преди време бяха живи дървета в овощната му градина.

Единственото оцеляло ябълково дърво вече не беше голо. По хилавите му клони бяха разцъфнали стотици бели цветове и докато вятърът ги въртеше като някакви малки чадърчета от слонова кост, под тях бяха израснали яркозелени листа.

— Живо е! — изкрещя радостно Слай Муди, зарита с крака, хлъзна се, падна и пак се изправи. Цялото му лице беше в сняг. — Дървото ми отново оживя!

— О — прошепна Суон. Край нея прелитаха ябълкови цветове. Усещаше аромата им, носен от вятъра — сладкия парфюм на живота. Наклони глава напред, за да огледа ствола на ябълковото дърво. И там, като прогорени в дървото бяха следите, оставени от дланта ѝ и написаните с пръст букви: „С… У… О… Н.“

Една ръка докосна рамото ѝ. Беше Карла, която отстъпи назад, когато момичето най-накрая обърна деформираната си глава към нея. През тясното си зрително поле видя ужаса в очите на възрастната жена… но в тях имаше и сълзи. Карла се опитваше да каже нещо, но не можеше да намери думите. Пръстите ѝ стиснаха рамото на Суон и най-накрая съумя да проговори:

— Ти направи това. Ти върна живота в това дърво, нали?

— Не знам — отвърна момичето. — Мисля, че просто го… събудих.

— Вързало е цветове през нощта! — Слай Муди танцуваше около дървото, сякаш беше някаква украса, около която трябваше да обикаляш. Старецът спря, протегна се и хвана един по-нисък клон, който притегли към себе си, за да могат всички да го видят. — Вече има пъпки по него! Мили боже, до първи май ще напълним цяла кофа с ябълки! Никога досега не съм виждал някое дърво да цъфти толкова бързо! — Слай Муди разклати клона и се засмя като дете, когато белите цветове закапаха отгоре му. Той погледна Суон и усмивката му изчезна. Пусна клона и продължи да я гледа мълчаливо, докато снегът и белите цветове падаха помежду им, а въздухът беше изпълнен с ароматно обещание за плод и сайдер.

— Ако не бях видял това със собствените си очи — каза старецът с изпълнен с емоции глас, — нямаше да повярвам, че е възможно. Няма никакъв естествен начин едно дърво да е голо на единия ден, а на другия да е вързало цвят. По дяволите, та тази ябълка има листа по себе си! Отново цъфти като едно време, когато април се паднеше топъл месец и лятото чукаше на вратата! — Гласът му го предаде и се наложи да изчака малко, преди да продължи. — Знам, че на дървото е изписано името ти. Нямам представа как се е озовало там или защо внезапно е вързало цвят… но ако това е сън, не искам да се събуждам от него. Помиришете въздуха! Просто го помиришете. — Слай Муди отиде при Суон, взе ръката ѝ и я допря до бузата си. Изхлипа едва чуто и падна на колене в снега. — Благодаря ти. Благодаря ти, много ти благодаря.

Джош си спомни зелените стръкове трева, които бяха поникнали в пръстта във формата на тялото на Суон в мазето на хранителния магазин на Поу-Поу. Спомни си какво му каза за болезнения звук, за земята, която била жива и как всичко живо си имало свой собствен език и начин да разбира нещата. Момичето често говореше за цветята и растенията, които беше отглеждала на паркингите за каравани или зад мотелски стаи, и Джош и Ръсти бяха наясно, че едва издържаше да гледа мъртвите дървета и някогашните гори. Но нищо не ги беше подготвило за това. Гигантът отиде до ябълката и прокара пръсти през буквите от името на Суон. Те приличаха на прогорени с горелка в кората. Момичето беше призовало някаква сила или енергия миналата вечер и сега пред него се намираше физическото доказателство за това.

— Как го направи? — попита я той. Не знаеше по какъв друг начин да се изрази.

— Просто го докоснах — отвърна тя. — Почувствах, че не е мъртво и го докоснах, защото исках да го запазя живо. — Суон се засрами от факта, че старецът е паднал на колене пред нея. Искаше ѝ се да стане и да спре да плаче. Съпругата му я гледаше със смесица от отвращение и изумление, както човек би гледал крастава жаба със златни криле. Цялото това внимание я изнерви още повече, отколкото миналата вечер, когато изкара акъла на стареца и старицата. — Моля ви — каза тя и дръпна палтото на Слай Муди. — Моля ви, станете, господине.

— Това е чудо — промърмори Карла, докато наблюдаваше как цветовете летят наоколо. Убиец бягаше наблизо и се опитваше да ги хване в уста. — Тя направи чудо! — Две сълзи се стекоха по бузите ѝ и замръзнаха като диаманти, преди да стигнат до челюстта ѝ.

Суон беше изнервена и премръзнала и се страхуваше, че обезобразената ѝ глава може да се килне прекалено много на една страна и да ѝ счупи врата. Вече не издържаше на хапещия вятър и се дръпна от хватката на Слай Муди. Обърна се и тръгна към хамбара, като опипваше снега пред себе си с Ревльото, докато старецът и останалите я изпратиха с погледи. Убиец бягаше в кръг около нея с един цвят от ябълковото дърво в устата си.

Ръсти беше онзи, чийто език се развърза пръв.

— Кой е най-близкият град? — обърна се той към стареца, който още беше на колене. — Тръгнали сме на север.

Слай Муди примига бавно и избърса очи с опакото на ръката си.

— Ричланд — отговори той. И поклати глава. — Не, не. Ричланд е мъртъв. Всички го напуснаха или умряха от коремен тиф миналата година. — Изправи се на крака. — Мерис Рест — сети се най-накрая. — Това е следващото селище. Намира се на около деветдесет и пет километра северно оттук по магистрала 44. Никога не съм ходил там, но чувам, че е наистина голям град.

— Мерис Рест да е тогава — каза Джош на Ръсти. — Място като всяко друго.

Муди излезе от транса, в който беше изпаднал.

— Не е нужно да си тръгвате. Можете да останете с нас! Разполагаме с много храна и ще ви намерим място в къщата! Господи, за нищо на света няма да позволя това момиче да прекара още една нощ в хамбара!

— Благодаря ти — каза Джош, — но трябва да продължим напред. Храната си е ваша и ще ви е необходима. Както вече Ръсти спомена, ние сме изпълнители, забавляваме хората. Така си изкарваме прехраната.

Слай Муди хвана Джош за ръката.

— Слушай, не знаеш какво имате, господине! Това момиче е чудодеец! Погледни дървото! Вчера беше мъртво, а сега можеш да помиришеш цветовете му! Господине, това момиче е специално. Нямаш представа на какво е способна, ако реши да го направи!

— Какво може да направи? — Ръсти беше объркан от всичко това и въобще не се чувстваше на място, както всеки път, в който вдигнеше огледалото на Фабриозо и не виждаше нищо в него освен мръсна повърхност.

— Погледни това дърво и си представи овощна градина! — каза развълнувано Слай Муди. — Представи си царевична нива, или пък поле с фасул и тикви! Каквото се сетиш! Нямам представа какво има в това момиче, но то разполага със силата на живота. Не виждаш ли? Тя докосна това дърво и го върна обратно! Господине, тази Суон може отново да събуди цялата земя!

— Това е просто едно дърво — напомни му Джош. — Откъде знаеш, че може да направи същото нещо с цяла овощна градина?

— Ти си глупак! Овощната градина е просто едно дърво и още едно! — изръмжа старецът. — Нямам представа как го направи, нито пък знам нещо за нея, но ако може да съживи едно ябълково дърво, значи може да съживи цяла овощна градина или цяла нива! Ти си безумец, ако отведеш някого с Божията дарба отново на пътя! Цялата страна е пълна с убийци, разбойници, луди и само Дяволът знае какви други! Ако останете тук, тя ще започне работа на полето и ще прави каквото е необходимо, за да го събуди отново!

Джош погледна Ръсти, който поклати глава и се освободи от Слай Муди.

— Трябва да продължим.

— Защо? Накъде? Какво търсите, което си струва да бъде намерено?

— Не знам — призна си Джош. През седемте години на скитане от селище на селище именно скиталчеството се беше превърнало в смисъл на живота им, а не установяването на някое място. Въпреки това гигантът се надяваше един ден да намерят място, на което да останат за повече от няколко месеца… Дори можеше да тръгне на юг към Мобайл, за да потърси Роуз и момчетата си. — Предполагам, че ще разберем, когато го намерим.

Муди имаше намерение да се възпротиви отново, но съпругата му го спря:

— Силвестър? Става много студено тук навън. Те са взели своето решение и смятам, че трябва да направят онова, което смятат за правилно.

Старецът се поколеба, погледна отново към ябълковото си дърво и кимна.

— Добре — измърмори той. — Разбирам, че трябва да продължите по своя път. — Изгледа сърдито Джош, който беше поне с десет сантиметра по-висок от него. — А сега ме слушай внимателно, господине — предупреди го Слай Муди. — Ще защитаваш това момиче, чуваш ли ме? Вероятно един ден ще осъзнае, че трябва да прави това, което виждам, че може. Но ти ще я защитаваш, чу ли?

— Да — отвърна гигантът. — Чух.

— В такъв случай продължавайте — каза Слай Муди. Джош и Ръсти тръгнаха към хамбара, но старецът не беше приключил. — Нека Бог да е с вас! — Той вдигна една шепа с бели цветове от снега, доближи ги до носа си и вдиша.

Близо час след като „Пътуващо представление“ се заклатушка по пътя на север, Слай Муди си облече най-дебелото палто и ботуши и каза на Карла, че не може да седи и минута повече. Смяташе да мине през гората, да отиде до дома на Бил Макхенри и да му разкаже историята за момичето, което можеше да върне живота на дърво само с допира си. Бил Макхенри имаше пикап и малко бензин и Слай Муди обеща, че ще разпространи наоколо новината за това девойче, защото беше видял чудо и надеждата за света все още не беше умряла. Щеше да намери някой хълм, от който да крещи името на Суон, и когато ябълките узрееха, щеше да направи ябълково пюре и да покани всички, които живееха в опустошените ферми в радиус от няколко километра, да станат част от чудото.

След това прегърна жената, която беше взел за своя съпруга, целуна я и видя как очите ѝ заблестяха като звезди.

55

Джипът ръмжеше в коловозите на покрития със сняг път и подминаваше останки и изоставени автомобили, отбити от двете страни. В преспите лежаха замръзнали трупове. Сестрата видя един, на който ръцете му бяха вдигнати нагоре, като че ли в последен призив за милост.

Стигнаха до кръстовище без никакви табели и Пол намали. Погледна през рамо към Хю Райън, който се беше свил в багажника до багажа. Лекарят беше прегърнал патерицата си с две ръце и хъркаше.

— Хей! — каза Пол и бутна спящия. — Събуди се!

Хю изхърка и най-накрая отвори тежките си клепачи.

— Какво има? Стигнахме ли?

— Не, по дяволите! Мисля, че поехме по грешния път още преди осем километра! Няма никакъв признак на живот тук! — Погледна през предния прозорец и видя заплахата от нови снеговалежи в облаците. Светлината тъкмо беше започнала да замира и на Пол не му се искаше да поглежда към стрелката за горивото, защото знаеше, че карат на изпарения.

— Мислех, че знаеш пътя!

— Знам го — увери го Хю. — Но доста време не съм напускал Мобърли. — Той огледа мрачния пейзаж. — Намираме се на кръстопът.

— Наясно сме с това. По кой път да поемем?

— Трябва да има табела. Може би вятърът я е съборил. — Лекарят се заоглежда в опит да намери нещо познато. Той не сподели с Пол и Сестрата, че никога не беше идвал тук преди, но искаше да се махне от Мобърли, защото се страхуваше, че ще го убият заради одеялата му, докато спи. — Нека видим. Мисля, че си спомням една голяма гора със стари дъбове.

Пол завъртя очи. От двете страни на тесния път имаше гъста гора.

— Виж — каза той, — искам да ме чуеш много внимателно, ако трябва чети по устните ми: намираме се в средата на нищото и ни свършва бензинът. Този път няма резервоари наблизо, които да източим. Съвсем скоро ще стане тъмно и мисля, че не сме на правилния път. А сега ми кажи защо да не ти извия проклетия тънък врат?!

Хю изглеждаше наранен.

— Защото — отвърна с невероятно достойнство той — си добро човешко същество. — Лекарят хвърли бърз поглед на Сестрата, която го изгледа косо. — Знам пътя. Наистина. Показах ви откъде да заобиколим онзи срутен мост, нали?

— Накъде да продължим? — попита с твърд тон клошарката. — Наляво или надясно?

— Наляво — отвърна Хю… и веднага съжали, че не беше казал „надясно“, но вече беше прекалено късно, пък и не искаше да изглежда като глупак.

— Надявам се Мерис Рест да е зад следващия завой — каза сърдито Пол, — или съвсем скоро ще продължим пеша. — Включи на скорост и зави наляво. Пътят се изви през коридор от мъртви дървета, чиито клони се преплитаха и скриваха небето.

Хю се разположи удобно и зачака присъдата си, а Сестрата се наведе, за да вдигне чантата си. Разкопча ѝ ципа, бръкна за стъкления пръстен и го извади. Сложи го в скута си и хванатите в капана на стъклото скъпоценни камъни веднага засветиха. Тя се загледа в блестящата им дълбочина.

— Виждаш ли нещо? — попита Пол.

Сестрата поклати глава. Цветовете пулсираха, но все още не бяха нарисували картини. Как функционираше стъкленият пръстен и какво точно представляваше, си оставаше загадка. Според Пол радиацията беше превърнала стъклото, скъпоценните камъни и благородните метали в някаква суперчувствителна антена, но не знаеха към какво беше настроена. Въпреки това бяха стигнали до извода, че стъкленият пръстен ги води към някого, което означаваше, че бяха запазили онази част от себе си, която вярваше в чудеса. Използването на този предмет беше като скок в мрака и загърбване на съмнението, страха и всички останали поквари, които замъгляваха съзнанието. Следването му беше върховна демонстрация на вяра.

По-близо ли сме до отговора, или по-далеч? — запита се Сестрата, докато гледаше пръстена. — Кого търсим и защо? Въпросите ѝ, знаеше тя, щяха да получат отговори в символи, картини, гледки, сенки и звуци, които можеше в действителност да са далечни човешки гласове, скърцането на колела или лаят на куче.

Един диамант гореше като метеор и светлината му се разпространи по нишки от сребро и платина. Подобно на верижна реакция още диаманти избухнаха в пламъци. Сестрата усети как силата на стъкления пръстен се протяга към нея, придърпва я надълбоко, още по-надълбоко и по-надълбоко, докато цялото ѝ същество не се съсредоточи върху експлозиите от светлина, които избухваха в хипнотичен ритъм.

Вече не се намираше в джипа с Пол Торсън и еднокракия лекар от Амарило. Стоеше на някакво покрито със сняг поле, осеяно с пъновете на отсечени дървета. Едно дърво обаче беше останало. То беше покрито с диамантено бели цветове, които бяха галени от вятъра. На ствола на дървото бяха оставени отпечатъци от длани, сякаш прогорени в кората — пръстите бяха дълги и тънки, пръсти на млад човек.

Върху ствола имаше и букви, като че ли написани с огън: „С… У… О… Н“.

Сестрата се опита да обърне глава, за да огледа по-добре мястото, на което се намираше, но съновидението започна да избледнява. Усети присъствието на сенчести фигури и чу далечни гласове. Вероятно това беше един хванат в капана на времето момент, който някак си беше предаван към нея като снимка през призрачни проводници. И в следващия миг съновидението изведнъж изчезна и тя отново беше в джипа със стъкления пръстен в ръцете си.

Сестрата изпусна затаения си дъх.

— Пак беше там — обърна се тя към Пол. — Отново го видях — единственото дърво в полето с пънове, с отпечатъците от длан и прогорения в ствола надпис „СУОН“. Видението беше по-ясно от миналата вечер и този път… Мисля, че помирисах ябълки. — Целият ден вчера бяха пътували към Мерис Рест и прекараха нощта в останките на стара къща. Именно там клошарката беше погледнала в стъкления пръстен и за първи път видя дървото с цветовете по него. Този път видението беше по-ясно — видя всяка малка подробност от дървото, всеки хилав клон и дори малките зелени пъпки, които се подаваха под цветовете. — Мисля, че се приближаваме — каза тя. Сърцето ѝ биеше бързо. — Видението беше по-ясно. Трябва да се приближаваме!

— Всички дървета са мъртви — напомни ѝ Пол. — Просто се огледай. Нищо не цъфти… и нищо няма да цъфне. Защо това чудо ти показва цъфнало дърво?

— Не знам. Ако знаех, щях да ти кажа. — Сестрата отново се съсредоточи в стъкления пръстен, който пулсираше с ускорения ритъм на сърцето ѝ, но не я покани в ново съновидение. Съобщението беше доставено и — поне засега — нямаше да бъде повторено.

— Суон. Лебед. — Пол поклати глава. — В това няма абсолютно никакъв смисъл.

— Напротив, има. Някак си има. Просто трябва да наредим пъзела.

Пол стисна здраво волана.

— Сестра — каза той със съжалителен тон, — повтаряш едно и също от доста дълго време. Постоянно гледаш тази стъклария като циганка, която предсказва бъдещето на чаени листа. И ето докъде стигнахме — въртим се напред-назад и следваме знаци и символи, които вероятно не означават нищо. — Изгледа я косо. — Някога замисляла ли си се над това?

— Намерихме Матисън, нали? Намерихме също картите „Таро“ и куклата. — Клошарката говореше уверено. През много дни и нощи се бе страхувала от същото нещо… но винаги за кратко, след което увереността ѝ се завръщаше. — Смятам, че пръстенът ни води към някого… към някой много важен човек.

— Имаш предвид, че ти се иска да вярваш.

— Имам предвид, че вярвам! — сопна се тя. — Как бих могла да продължавам, ако не е така?

Пол въздъхна тежко. Беше изморен, брадата го сърбеше и знаеше, че мирише като клетка с маймуни в зоопарк. От колко ли време не се беше къпал? Най-доброто, което успя да направи през последните няколко седмици, беше да се изтърка тук-там с пепел и сняг. През последните две години обикаляха като двама боксьори на ринга около темата за това доколко могат да разчитат на стъкления пръстен. Пол не виждаше нищо в предмета, освен цветове и много пъти се беше питал дали жената, с която пътуваше — която беше обикнал и уважаваше много — не си измисляше знаците и не ги интерпретираше както ѝ беше угодно, за да продължават този безумен поход.

— Вярвам — каза Сестрата, — че това е дар. Вярвам, че го намерих с причина. Вярвам, че ни води по пътя ни с някаква цел. И всичко, което ни показва, е следа, която да последваме. Не подценя…

— Глупости! — прекъсна я Пол и едва не скочи на спирачката, но се страхуваше, че джипът ще се хлъзне и ще излезе от пътя. Клошарката го погледна. На покритото ѝ с отвратителните образувания лице бяха изписани шок, гняв и разочарование. — Помниш ли, че видя някакъв шибан клоун в това проклето чудо? Видя счупена каруца „Конестога“ или каквото там смяташ, че е, както и хиляди други неща, в които няма никакъв смисъл! Каза да продължим на изток, защото смяташ, че виденията или картините, които виждаш по време на сънеброденето ти, или каквото са там, стават по-ясни. След това каза да се върнем отново на запад, защото виденията започнаха да избледняват и ти се опита да се съсредоточиш върху посоката. След това каза да вървим на север, после на юг… и после пак на север и на юг. Сестра, ти виждаш в това проклето нещо онова, което искаш да видиш! Да, намерихме Матисън в Канзас! Е, и? Може би си чула нещо за този град, когато си била дете! Някога замисляла ли си се за това?

Сестрата мълчеше и стискаше стъкления пръстен по-близо до себе си. Най-накрая каза онова, което искаше да каже от много, много дълго време:

— Вярвам, че този предмет е дар от Господ.

— Да бе — Пол се усмихна горчиво. — Е, огледай се. Просто се огледай. Някога замисляла ли си се, че Бог може да е луд?

Очите на клошарката запариха от сълзи и тя извърна поглед от мъжа, защото проклета да беше, ако му позволеше да я види да плаче.

— Цялото това нещо си ти, не разбираш ли? — продължи той. — Онова, което ти виждаш, което ти чувстваш и което ти решиш. Ако проклетото чудо те води нанякъде — или при някого — защо направо не ти покаже къде трябва да отидеш? Защо си играе номера със съзнанието ти? Защо ти изпраща тези „следи“ на парчета и части?

— Защото — отговори Сестрата със съвсем лек трепет в гласа си — да бъдеш избран да получиш подарък не означава, че знаеш как да го използваш. Проблемът не е в стъкления пръстен… а в мен, понеже онова, което мога да разбера, си има граници. Давам всичко от себе си и може би… може би човека, когото търся, още не е готов да бъде намерен.

— Какво? Я стига!

— Може би обстоятелствата още не са както трябва. Може би картината не е завършена и затова…

— О, Господи! — отвърна изморено Пол. — Наясно ли си, че бълнуваш? Измисляш си неща, които не са верни, защото много силно желаеш да са истина. Не искаш да си признаеш, че пропиляхме седем години от животите си в преследване на духове.

Сестрата се загледа в разгръщащия се пред тях път, който отвеждаше джипа в мрачна, мъртва гора.

— Ако наистина мислиш това, което говориш — каза най-накрая тя, — защо пътуваш с мен от толкова дълго време?

— Не знам. Може би защото исках да повярвам също като теб. Исках да намеря някаква логика в тази лудост… но такава няма и никога не е имало.

— Помня късовълновото радио — каза Сестрата.

— Какво?

— Късовълновото радио — повтори тя. — Онова, което използваше, за да попречиш на онези хора в хижата ти да се самоубият. Караше ги да продължават напред и им даваше надежда. Помниш ли?

— Да. Какво от това?

— Самият ти не се ли надяваше поне малко, че ще чуеш човешки глас по него? Не си ли казваше, че може би на следващия ден, или на по-следващия, ще получите сигнал от други оцелели? Едва ли си правил всичко онова само за да опазиш шепа непознати живи. Правил си го, за да запазиш и своя живот. И си се надявал, че може би един ден ще чуете нещо повече от статичен шум. Е, това е моето късовълново радио. — Сестрата прокара ръце по гладкото стъкло. — И смятам, че е настроено към сила, която дори не мога да започна да разбирам… но нямам намерение да се съмнявам в нея. Не. Смятам да продължа напред, стъпка по стъпка. С теб или без…

— Какво, по дяволите…? — Пол я прекъсна, когато завиха. В средата на пътя, под надвисналите дървета, имаше три огромни снежни човека, които бяха облечени с шапки и шалове, а очите и носовете им бяха направени от камъни. Единият от тях беше захапал царевична лула. Пол изведнъж осъзна, че няма да може да спре навреме и макар да настъпи спирачката, гумите поднесоха по снега и предната броня на джипа се вряза в единия от снежните човеци.

Ударът едва не изхвърли Пол и Сестрата през предното стъкло. Зъбите на Хю изтракаха и той изкряска отзад. Двигателят на джипа се задави и изгасна. Видяха, че снежният човек всъщност е служил за маскировка на барикада от смачкан метал, дървета и камъни.

— Мамка му! — изруга Пол, когато отново можеше да говори. — Някой глупак е сложил на…

Чифт крака в протрити кафяви ботуши скочиха отнякъде върху капака на джипа.

Сестрата вдигна поглед и видя закачулена фигура в дълго дрипаво кафяво палто. Едната ѝ ръка беше увита около въже, завързано за клоните на дървото над пътя. В другата държеше .38-калибров револвер, насочен през предното стъкло в Пол Торсън.

Още фигури се затичаха от всички посоки на гората към джипа.

— Бандити! — изблея като агне на заколение Хю, чиито очи бяха ококорени от ужас. — Ще ни ограбят и ще ни прережат гърлата!

— Как ли пък не — отвърна спокойно Сестрата и сложи ръка на дръжката на рязаната пушка, която беше оставила до седалката си. Издърпа я нагоре, насочи я във фигурата на капака и имаше намерение да стреля, когато двете врати на джипа се отвориха.

Десетина пистолета, три пушки и седем заострени дървени копия се насочиха към нея и същият брой оръжия заплашиха Пол.

— Не ни убивайте! — изкрещя Хю. — Моля ви, не ни убивайте! Ще ви дадем каквото поискате!

„Лесно ти е да го кажеш, след като не притежаваш абсолютно нищо!“, помисли си Сестрата, когато се загледа в стената от огнестрелни оръжия и копия. Изчисли колко време ѝ беше необходимо, за да обърне пушката и да стреля по бандитите… но осъзна, че ще е история в момента, в който направеше рязко движение. Застина с една ръка върху оръжието си и с другата върху стъкления пръстен.

— Излезте от джипа — нареди фигурата на капака. Гласът принадлежеше на младеж… на момче. Револверът беше насочен от Пол към Сестрата. — Махни си пръста от спусъка, ако искаш да го запазиш.

Тя се поколеба и погледна лицето на момчето, но не можа да види нищо от него заради качулката на палтото. Той държеше оръжието стабилно, сякаш ръката му беше от камък. Тонът му беше мъртвешки сериозен.

Сестрата примига и махна пръста си от спусъка.

Пол знаеше, че нямат никакъв шанс. Измърмори ругатня и слезе от джипа. Изгаряше от желание да удуши Хю Райън.

— Страшен гид си — обърна се клошарката към лекаря. Пое си дълбоко въздух, изпусна го и също слезе.

Беше по-висока от похитителите.

Те бяха деца.

Кльощави и мръсни деца. Най-малкото беше на около девет-десет години, а най-голямото на около шестнадесет… и всички се взираха като едно същество в пулсиращия стъклен пръстен.

56

Пол, Сестрата и Хю бяха изправени пред шумната банда от двадесет и седем момчета бандити и поведени под цевите и острите върхове на копията им през заснежената гора. На около стотина метра от пътя им заповядаха да спрат. Зачакаха, докато няколко от момчетата разчистиха храстите и клоните от входа на малка пещера. Дулото на една пушка бутна Сестрата вътре и останалите я последваха.

Вътре пещерата се разширяваше и образуваше просторна и висока зала. Въздухът в нея беше влажен. Наоколо горяха десетки свещи, а в средата на пода беше запален малък огън, чийто дим се извиваше нагоре през една дупка в тавана. Осем други момчета, които също бяха кльощави и с болнав вид, чакаха завръщането на своите другари и когато чантите бяха отворени, хлапетата закрещяха и се разсмяха, докато разхвърляха дрехите на Сестрата и Пол. Бандитите грабеха препалено големите за тях палта и пуловери, нахлузваха си вълнени шалове и шапки и танцуваха наоколо като апачи. Единият от тях отпуши бутилката с шльокавица, която носеше Хю, и виковете се усилиха, а танците станаха по-дивашки. Към цялата тази врява беше добавен акомпанимент от удрящи се едно в друго дървени трупчета, дрънчащи кратуни и ритмично биене с пръчки по кашони.

Хю едва пазеше равновесие на патерицата и единствения си крак, докато момчетата вилнееха около него и го ръгаха с копията си. Беше чувал истории за горските бандити и никак не му се нравеше идеята да бъде скалпиран или одран.

— Не ни убивайте! — изкрещя в опит да надвика врявата той. — Моля ви, не ни… — И в следващия миг падна по задник, когато едно кораво десетгодишно с чорлава черна коса изрита патерицата му. Надигна се истинска буря от смях и още копия и оръжия бяха насочени към Пол и Сестрата. Клошарката погледна към другия край на пещерата и през мъглата от дим видя малко слабо момче с червена коса и тебеширен цвят на кожата. То държеше стъкления пръстен в ръце и се взираше като хипнотизирано в него… преди второ момче да му го отнеме и да избяга. Трето хлапе нападна второто и се опита да докопа съкровището. Сестрата видя как цяла шайка дрипави момчета се блъскаха и биеха весело и изгуби от поглед предмета. Още едно момче навря пушката си в лицето ѝ и ѝ се ухили, сякаш я предизвикваше да направи нещо. След това се извърна от нея, грабна тубата с шльокавица и се присъедини към танца на победата.

Пол помогна на Хю да се изправи. Едно копие го прониза в ребрата и той се обърна гневно към мъчителя си, но Сестрата го сграбчи за ръката, за да го спре. Едно момче със завързани в рошавата си руса коса кости на малки животни насочи копието си в лицето ѝ и за малко да ѝ прониже окото. Тя го изгледа безстрастно и то се разкикоти като хиена, преди да се отдалечи с подскоци.

Момчето, което беше взело магнума на Пол, танцуваше наоколо, като едва удържаше тежкия револвер в двете си ръце. Тубата с шльокавица се предаваше от ръка на ръка и възпламеняваше още повече страстите. Сестрата се страхуваше, че хлапетата ще започнат да стрелят напосоки с оръжията си, а на затворено място като това рикошетите щяха да бъдат смъртоносни. Тя забеляза блясъка на стъкления пръстен, когато едно от децата го взе от друго. След това две момчета се сбиха за него и на клошарката ѝ стана лошо при мисълта, че може да го счупят. Тя направи крачка напред, но поне пет копия я накараха да отстъпи назад.

И тогава се случи ужасното нещо. Едно от момчетата, което вече беше замаяно от шльокавицата, вдигна стъкления пръстен над главата си… и беше нападнато гърбом от друго, което се опита да го вземе. Пръстенът полетя от ръцете му и се завъртя във въздуха. Сестрата беше на път да изпищи. Видя как съкровището ѝ пада към пода като на забавен каданс и се чу как извика Не!, но не можеше да направи нищо. Стъкленият пръстен падаше… падаше… падаше.

Една ръка го хвана, преди да стигне до долу, и предметът засвети с огнени цветове, сякаш в него експлодираха метеори.

Беше спасен от фигурата с палтото с качулка, която се беше приземила на капака на джипа. Този младеж беше по-висок от останалите с поне тридесет сантиметра и когато се приближи до Сестрата, момчетата около него отстъпиха, за да му направят път. Лицето му все още беше скрито от качулката. Крясъците, удрянето на дървените трупчета едно в друго и барабанният тътен заглъхнаха. Стъкленият пръстен светеше ярко в бавен пулсиращ ритъм. Младежът застана пред Сестрата.

— Какво е това? — попита той и вдигна предмета пред нея. Останалите спряха да танцуват и да викат и го наобиколиха, за да наблюдават случващото се.

— Това е мое — отвърна жената.

— Не. Беше твое. Попитах те какво е.

— То е… — Млъкна, за да измисли какво да каже. — То е магия — отговори тя. — То е чудо, ако знаеш как да го използваш. Моля те… — Чу непозната нотка на молба в гласа си. — Моля те, не го чупи.

— Какво ще стане, ако го направя? Какво ще стане, ако го изпусна и се счупи? Магията ще изтече ли?

Сестрата не отговори нищо, защото знаеше, че младежът ѝ се подиграва.

Той дръпна качулката, за да разкрие лицето си.

— Не вярвам в магията — каза ѝ. — Тя е за глупаците и децата.

Това хлапе беше по-голямо от останалите — може би на седемнадесет или осемнадесет. На височина беше почти колкото нея, а големината на раменете му подсказваше, че един ден, когато пораснеше и наддадеше, щеше да стане едър мъж. Лицето му беше слабо и бледо, с остри скули и пепеляви на цвят очи. В дългата му до раменете тъмнокестенява коса бяха сплетени малки кости и пера и с тях изглеждаше суров и сериозен като индиански вожд. Рехавите и светлокафяви косми на брадата покриваха долната част на лицето му, но Сестрата видя, че челюстта му е издадена и квадратна. За неумолимия му вид спомагаха също гъстите му тъмни вежди и кривия му сплескан като на боксьор нос. Този младеж беше красив, но и опасен. И не беше нито хлапе, нито глупак.

Той изгледа мълчаливо стъкления пръстен и попита:

— Накъде бяхте тръгнали?

— Мерис Рест — отвърна изнервено Хю. — Ние сме просто бедни пътници. Не искаме да…

— Млъквай — нареди му младежът и лекарят затвори уста. Той погледна Пол в очите за няколко секунди, след което изсумтя и отмести поглед. — Мерис Рест — повтори. — Намирате се на около двадесет и пет километра източно от Мерис Рест. Защо отивате там?

— Смятахме да минем през града по пътя си на юг — обясни Сестрата. — Искахме да се снабдим с малко храна и вода.

— Така ли? Е, нямате късмет. Храната никаква я няма в Мерис Рест. Хората там гладуват, а езерото им пресъхна преди около пет месеца. Пият разтопен сняг, също като всички останали.

— Снегът е радиационен — каза Хю. — Пиенето на разтопен сняг ще ви убие.

— Ти какъв си? Експерт някакъв?

— Не, но съм — бях — лекар и знам какво говоря.

— Лекар? Какъв лекар?

— Хирург — отвърна Хю с изпълнен с гордост глас. — Бях най-добрият хирург в Амарило.

— Хирург? Имаш предвид, че си оперирал болни хора?

— Точно така. И никога не съм губил пациент.

Сестрата се осмели да направи крачка напред. Младежът мигновено сложи ръка на револвера на колана под палтото му.

— Слушай — започна тя, — хайде да престанем с глупостите. Вече взе всичко, което имаме. През останалата част от пътя ще вървим… но си искам стъкления пръстен обратно. Искам го веднага. Ако смяташ да ме убиваш, по-добре го направи, защото или ще ми дадеш моето, или сама ще си го взема.

Младежът не помръдна, а ястребовият му поглед я предизвика.

„Време е за действие!“, помисли си клошарката и сърцето ѝ заби бързо в гърдите ѝ. Тя посегна към него, но онзи неочаквано се разсмя и отстъпи назад. Той вдигна пръстена, сякаш имаше намерение да го разбие в пода на пещерата.

— Недей — извика Сестрата. — Моля те, недей.

Ръката му остана във въздуха. Клошарката се подготви да се спусне да го хване, ако младежът разтвореше пръсти.

— Робин? — обади се някакъв слаб глас от дъното на пещерата. — Робин?

Момчето изгледа Сестрата с непоколебим и проницателен поглед, след което примига, свали ръка и ѝ подаде пръстена.

— Ето. Така или иначе не струва пукната пара.

Тя го взе и изпита огромно облекчение.

— Никой от вас няма да си отиде — заяви младежът. — Особено ти, докторе.

— А? — Хю беше ужасен.

— Върви в дъното на пещерата — нареди водачът на момчетата. — Всички отидете. — Пленниците се поколебаха. — Веднага — изрева той с глас, който не търпеше неподчинение.

Тримата изпълниха нареждането му и след малко Сестрата видя още няколко фигури в дъното на залата. Три от тях бяха момчета с Маската на Йов в различни фази на развитие — едното едва успяваше да държи деформираната си глава изправена. На пода в ъгъла, на легло от слама и листа, лежеше кестеняво момче на десет-единадесет години, чието лице лъщеше от трескава пот. Върху белите му гърди беше наложен компрес от мазни листа, точно под сърцето; около тях беше текла кръв. Раненото хлапе се опита да вдигне глава, когато ги видя, но нямаше достатъчно сила.

— Робин? — прошепна то. — Там ли си?

— Тук съм, Бъки. — Младежът се наведе над него и отметна мократа му коса от челото.

— Боли ме… много ме боли. — Бъки се разкашля и на устните му се появи пенеста кръв. Робин побърза да я избърше с листо. — Няма да ме оставиш да изляза навън, когато е тъмно, нали?

— Не — отвърна тихичко младежът. — Няма да те оставя да излезеш навън, когато е тъмно. — Той погледна Сестрата с очи, които принадлежаха на стогодишен човек. — Бъки беше прострелян преди три дни. — Съвсем нежно отлепи слоя листа от гърдите на момчето. Раната представляваше грозна алена дупка с подпухнали сиви инфектирани краища. Робин отмести поглед към Хю, а после и към стъкления пръстен. — Не вярвам в магията и чудесата. Но може би е чудо, че те намерихме днес, док. Ще извадиш куршума.

— Аз? — Хю едва не се задави. — О, не. Не мога. Не и аз.

— Каза, че си оперирал болни хора. Каза, че никога не си губил пациент.

— Това беше преди цял един живот — изскимтя лекарят. — Погледнете тази рана! Прекалено близо е до сърцето! — Той вдигна треперещата си ръка. — Не мога да нарежа дори маруля с тази ръка!

Робин се изправи и отиде до него, докато не се озоваха лице в лице.

— Ти си лекар. Ще извадиш куршума и ще го оправиш, или можеш да започваш да копаеш гробове за теб и приятелите ти.

— Не мога! Тук няма никакви инструменти, няма светлина, няма дезинфектанти, няма упойка! Не съм оперирал вече седем години, а и така или иначе не съм сърдечен хирург! Не. Съжалявам. Това момче няма…

Робин дръпна петлето на револвера си и го притисна в гърлото на Хю.

— Лекар, който не може да помогне на никого, не трябва да живее. Само хабиш въздуха, нали?

— Моля… моля… — Хю зяпна, а очите му се ококориха.

— Почакай малко — намеси се Сестрата. — Хю, дупката вече е направена. Само трябва да извадиш куршума.

— О, разбира се! Разбира се! Само трябва да извадя куршума! — Той се засмя на ръба на истерията. — Сестра, куршумът може да е навсякъде! С какво ще спра кръвта? Как да извадя проклетото нещо… с пръсти ли?

— Имаме ножове — каза му Робин. — Можем да ги нагреем в огъня. Това ги почиства, нали?

— Няма такова нещо като „чисто“ в подобни условия! Господи, не знаеш какво ме молиш да направя!

— Не те моля. Нареждам ти. Направи го, док.

Хю потърси подкрепа от Пол и Сестрата, но те нямаха какво да направят за него.

— Не мога — прошепна с дрезгав глас той. — Моля те… ще го убия, ако се опитам да извадя куршума.

— Със сигурност ще умре, ако не го сториш. Аз съм водачът тук. Когато дам дума на някого, я спазвам. Бъки беше прострелян, защото го изпратих навън с още няколко момчета да спрат преминаващ камион. Но той още не беше готов да убива и не беше достатъчно бърз, за да избегне куршум. — Робин отново навря пистолета в гърлото на Хю. — Аз съм готов да убивам. Правил съм го и преди. Виж, обещах на Бъки да направя всичко по силите си за него. Така че… ще извадиш ли куршума, или да ви избия всичките?

Хю преглътна. Очите му се навлажниха от страх.

— Има много… много неща, които съм забравил.

— Спомни си ги. Бързо.

Лекарят се тресеше. Затвори очи и ги отвори отново. Момчето все още беше пред него. Цялото му тяло туптеше с ритъма на сърцето му. „Какво си спомням? — запита се той. — Мисли, мамка му!“ Нищо не му идваше, всичко беше една мъглива бъркотия. Младежът чакаше с пръст на спусъка. Хю осъзна, че ще се наложи да действа инстинктивно и Бог да им беше на помощ, ако се провали.

— Някой… трябва да ми помага — съумя да каже накрая той. — Вече не мога да пазя равновесие. Ще ми трябва и светлина. Трябва да имам светлина, колкото е възможно по-силна. Нуждая се още от… — „Мисли!“ — … три-четири остри ножа с тесни остриета. Натъркайте ги с пепел и ги сложете в огъня. Искам парцали и… о, Господи, трябват ми клампи, форцепси, сонди… не мога да убия това момче, проклети да сте! — Очите му направо пламнаха срещу Робин.

— Ще ти донеса тези неща. Без медицинските простотии. Но ще ги заменя с други.

— И шльокавица — каза Хю. — Тубата. За момчето и за мен. Искам пепел, с която да си измия ръцете. Ще ми трябва и кофа, в която да мога да повърна. — С треперещата си ръка избута револвера настрани от гърлото си. — Как се казваш, млади човече?

— Робин Оукс.

— Добре, господин Оукс. Когато започна, не искам да ме докосваш с пръст. Без значение какво правя, без значение какво си мислиш, че трябва да направя. Ще съм достатъчно изплашен за двама ни. — Хю погледна раната и потръпна. Беше много, ама много неприятна. — С какво оръжие е бил прострелян?

— Не знам. Вероятно с пистолет.

— Това не ми говори абсолютно нищо за размера на куршума. О, Господи, това е безумие! Не мога да извадя куршум от рана, която е толкова близо до… — Револверът отново беше насочен в него. Хю видя, че пръстът на младежа беше готов да дръпне спусъка. Близостта му до смъртта го накара да издигне отново арогантната фасада, зад която се беше крил в Амарило. — Разкарай този револвер от лицето ми, малка свиня такава — каза той и Робин примига насреща му. — Ще направя каквото мога… но не обещавам чудеса, нали разбираш? Е? Какво дремеш? Донеси ми нещата!

Младежът свали револвера. Отиде да донесе шльокавица, ножове и пепел.

Бяха необходими около двадесет минути, за да напият Бъки така, както Хю го искаше. По нареждане на Робин останалите момчета донесоха свещи и ги разположиха около пациента. Хю натърка ръцете си с пепел и зачака остриетата да се нагреят достатъчно.

— Той те нарече „сестра“ — каза младежът. — Да не си монахиня?

— Не. Това е името ми.

— О.

Робин като че ли беше разочарован и клошарката го попита защо.

Той сви рамене.

— В голямата сграда, в която бяхме, имаше монахини. Наричах ги косове, защото винаги долитаха при теб, когато сметнеха, че си направил нещо лошо. Но някои от тях бяха добри. Сестра Маргарет постоянно ми казваше, че ще постигна някои неща, ще създам семейство, ще имам дом и подобни. — Младежът огледа пещерата. — Страшен дом, а?

Сестрата разбра за какво ѝ говори.

— Живял си в сиропиталище?

— Да. Всички ние. Много от нас се разболяха и умряха, когато стегна студът. Особено най-малките. — Погледът му стана мрачен. — Отец Томас се спомина и го заровихме зад голямата сграда. Последва го сестра Лин, а след нея сестра Мей и сестра Маргарет. Отец Къмингс избяга посред нощ. Не го виня. Кой би искал да се грижи за сбирщина дрипави хлапета? Някои от другите също си тръгнаха. Последният, който умря, беше отец Клинтън и след него останахме само ние.

— Нямаше ли други големи момчета с вас?

— О, да. Някои от тях останаха, но повечето решиха да се оправят сами. В един момент се оказах най-големият. Осъзнах, че ако си тръгна, няма да има кой да се грижи за малчуганите.

— Тогава си намерил тази пещера и си започнал да ограбваш хората?

— Естествено. Защо не? Имам предвид, че светът полудя, нали? Защо да не ограбваме хората, ако това е единственият начин да останем живи?

— Защото не е правилно — отговори Сестрата. Робин се засмя. Тя го изчака да се насмее, след което му каза: — Колко души си убил?

Всички признаци за усмивка се изпариха от лицето му. Младежът се загледа в ръцете си, които бяха ръцете на мъж, груби и мазолести.

— Четирима. Но всички те искаха да ме убият. — Робин се почувства неудобно и сви рамене. — Не е кой знае какво.

— Ножовете са готови — съобщи Пол, който наглеждаше огъня. Хю, който се подпираше на патерицата си над раненото момче, си пое дълбоко въздух и наведе глава.

Остана така за минута.

— Добре. — Гласът му беше тих и смирен. — Донесете ножовете. Сестра, ще клекнеш ли до мен, за да ме придържаш, моля? Също така ще се нуждая от няколко момчета, които да държат Бъки. Не искам да шава много.

— Не може ли просто да го нокаутираме или нещо подобно? — попита Робин.

— Не. Съществува риск от мозъчна травма, а и първият импулс на човек след изпадане в безсъзнание е да повърне. Не искаме това, нали? Пол, ще държиш ли краката на Бъки? Надявам се да не ти се гади от малко кръв.

— Няма — отвърна Пол и Сестрата си спомни онзи ден на магистрала 80, когато разпори търбуха на вълка.

Горещите ножове бяха донесени в тенджера. Клошарката коленичи до Хю и му позволи да отпусне лекото си тяло върху нея. Остави стъкления пръстен на земята. Бъки беше пиян и бълнуваше, че чува пеещи птички. Дестрата се заслуша, но чу единствено пронизващия вой на вятъра отвън.

— Мили боже, моля те, напътствай ръката ми — прошепна Хю. Взе един от ножовете. Острието му беше прекалено широко и това го накара да избере друг. Дори най-тесният от наличните ножове щеше да е неподходящ за целта. Хю знаеше, че дори едно леко срязване можеше да засегне лявата камера на сърцето и тогава нищо нямаше да може да спре гейзера от кръв.

— Давай — нареди Робин.

— Ще започна, когато съм готов! Нито секунда по-рано! А сега се разкарай по-далеч от мен, момче!

Младежът отстъпи, но остана достатъчно близо, за да гледа.

Някои от другите хлапета държаха ръцете, главата и тялото на Бъки притиснати в земята. Повечето от тях — дори онези с Маската на Йов — се бяха събрали около оперирания. Хю погледна ножа в ръцете си. Трепереше и не можеше да се спре. Наведе се напред, преди нервите му напълно да откажат, и притисна горещото острие в края на раната.

Изпръска го инфектирана течност. Тялото на Бъки се изви и момчето изрева от агония.

— Дръжте го здраво! — извика Хю. — Дръжте го, проклети да сте! — Момчетата се опитваха да го удържат, но дори Пол изпитваше затруднения с буйните му крака. Хю заби ножа по-надълбоко и ревът на Бъки заехтя наоколо.

— Убиваш го! — изкрещя Робин, но лекарят не му обърна внимание. Той взе тубата с шльокавица и поля във и около кървящата рана. Момчетата едва успяваха да удържат Бъки. Хю отново се опита да бръкне в раната. Собственото му сърце биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му.

— Не виждам куршума — каза той. — Прекалено навътре е! — Кръвта бликаше от раната — гъста и тъмночервена. Лекарят извади парчета от кост от ожуленото ребро. Червената и пореста повърхност на дроба подскочи и се разпени. — Дръжте го здраво, за бога! — изкрещя той. Острието беше прекалено широко, то не беше хирургичен инструмент, а касапско пособие. — Не мога да го направя! Не мога! — зави Хю и хвърли ножа настрани.

Робин притисна дулото на револвера си в главата му.

— Извади го от него!

— Не разполагам с необходимите инструменти! Не мога да работя без…

— Майната им на инструментите ти! — изкрещя младежът. — Използвай пръстите си, ако се налага! Просто извади куршума!

Бъки стенеше, а клепачите му потреперваха. Тялото му продължаваше да се извива в ембрионална поза. Хлапетата вложиха всички сили, за да го удържат. Хю не знаеше какво да прави. В тенджерата нямаше достатъчно тънко острие, с което да работи. Робин отново притисна револвера в главата му. Лекарят погледна настрани и видя стъкления пръстен на земята.

На него имаше два тънки шипа и личаха местата, на които други три бяха отчупени.

— Сестра, нуждая се от един от тези шипове. Ще го използвам като сонда — каза той. — Можеш ли да го счупиш и да ми го дадеш?

Клошарката се поколеба само една-две секунди и след това шипът вече беше в дланта на лекаря и блестеше в пламенни цветове.

Хю разтвори раната с другата си ръка и пъхна стъклото в алената дупка.

Наложи се да го напъха по-надълбоко и потръпна при мисълта какво можеше да одраска.

— Дръжте го! — предупреди той и изкриви шипа със сантиметър наляво. Сърцето биеше тежко, а тялото преминаваше нов праг на шок. „Побързай! Побързай! — каза си Хю. — Намери копелето и го извади!“ Напъха сондата още по-надълбоко, но не намери куршума.

Въобрази си, че изведнъж стъклото стана топло в ръката му… много топло. Почти горещо.

Минаха още две секунди и вече беше напълно сигурен: сондата се стопляше. Бъки се разтресе, очите му побеляха и той припадна.

От раната излезе струйка пара като въздишка. Хю имаше чувството, че усеща мириса на обгорена тъкан.

— Сестра? Нямам представа… какво се случва, но мисля, че… Сондата докосна нещо твърдо в меките гънки на тъканта, на около сантиметър под лявата коронарна артерия.

— Намерих го! — изграчи лекарят и се съсредоточи в определянето на размера на куршума с върха на сондата. Навсякъде имаше кръв, но не беше яркочервена като артериалната и течеше много бавно. Стъклото в ръката му беше горещо, а миризмата на обгорена плът по-силна. Хю усети, че единственият му крак и долната половина на тялото му замръзваха, но от раната се надигаше пара. Това парче стъкло някак си изсмукваше телесната му температура, увеличаваше я и я изпращаше към раната. Хю почувства сила в ръката си — спокойна, великолепна сила. Тя потече като светкавица, прочисти главата му от страха и изгори мрежите, които шльокавицата беше разпънала. Изведнъж тридесетте му години медицински опит се завърнаха и той отново се почувства млад, силен и безстрашен.

Нямаше представа каква беше тази сила — прилив, създаден от самия живот или от онова, което хората посещаващи църкви наричаха избавление — но отново можеше да вижда. Можеше да извади куршума. Да. Можеше.

Ръцете му вече не трепереха.

Хю осъзна, че трябва да напъха сондата под куршума и да го надигне, за да може да го хване с пръсти. Лявата коронарна артерия и лявата камера бяха близо, много близо. Започна да работи с геометрично прецизни движения.

— Внимателно — предупреди го Сестрата, но знаеше, че няма нужда да го прави. Лицето на лекаря беше над раната и изведнъж изкрещя:

— Повече светлина! — Робин приближи една от свещите.

Куршумът се освободи от заобикалящата го тъкан. Хю чу цвъртене и усети миризмата на обгорени плът и кръв. „Какво, по дяволите…?“, помисли си той, но нямаше време да се разсейва. Стъкленият шип беше много горещ и едва го държеше, но не смееше да го пусне. Имаше чувството, че тялото му е заледено до гърдите.

— Виждам го! — каза той. — Благодаря на Бога, куршумът е малък! — Лекарят натика два пръста в раната и хвана парчето олово между тях. Извади ги и хвърли онова, което приличаше на пломба, към Робин.

Започна да вади сондата и всички чуха цвъртенето на плът и кръв. Хю не можеше да повярва на очите си — разкъсаната тъкан в раната се обгаряше и зарастваше, докато шипът излизаше.

Когато го извади, приличаше на пръчка от горещ бял огън. След като напусна раната, се чу съскане и кръвта се съсири. От инфектираните страни се надигна син пламък, който изгоря за четири бързи удара на сърцето на Сестрата. На мястото на раната остана само кафяв обгорен кръг.

Хю задържа парчето стъкло пред очите си и лицето му се окъпа в чиста бяла светлина. Усещаше жегата, макар че най-горещият лечебен огън беше съсредоточен на върха. Той осъзна, че шипът беше обгорил малките кръвоносни съдове и разкъсаната тъкан като хирургичен лазер.

Вътрешният пламък на сондата започна да отслабва и да загасва. Докато светлината бързо се губеше, Сестрата видя, че скъпоценните камъни в шипа се превръщат в малки абаносови трохички, а преплитащите се нишки от благородни метали бяха станали линии от пепел. Светлината продължи да отслабва, докато най-накрая не остана просто искра от бял огън на върха. Тя пулсираше с ритъма на сърцето на Хю — веднъж, два пъти, три пъти — и загасна като мъртва звезда.

Бъки все още дишаше.

Лицето на лекаря беше цялото в пот и кървави пръски. Той погледна Робин. Опита се да проговори, но не намери гласа си. Долната част на тялото му започна да се затопля отново.

— Предполагам това означава, че няма да ни убиете днес?

57

Джош бутна Суон.

— Добре ли си?

— Да. — Тя вдигна деформираната си глава от гънките на палтото. — Все още не съм мъртва.

— Само проверявам. Много си мълчалива цял ден.

— Размишлявах.

— О. — Джош погледна към Убиец, който бягаше напред по пътя. Кучето спря и изджафка, за да го настигнат. Муле нямаше как да върви по-бързо, затова гигантът държеше хлабаво юздите му. Ръсти се тътреше до каруцата с нахлупена на главата му каубойска шапка и свит под дебелото си палто.

Каруцата на „Пътуващо представление“ скърцаше по заобиколения от гъста гора път. Облаците като че ли висяха точно над дърветата, а вятърът беше спрял да духа — милостиво и рядко явление. Джош знаеше, че времето е непредвидимо — в един и същи ден можеше да има виелица и гръмотевична буря, а на следващия спокойните ветрове да се превърнат в торнада.

През последните два дни не бяха видели нищо живо. Бяха стигнали до един срутен мост и трябваше да заобиколят няколко километра, за да се върнат на главния път. Малко по-нататък този път беше блокиран от паднало дърво, така че трябваше отново да заобикалят. Но днес, преди около четири-пет километра, бяха минали покрай дърво, на ствола на което пишеше „КЪМ МЕРИС РЕСТ“. Джош въздъхна от облекчение. Поне вървяха в правилната посока и градът не можеше да е много далеч.

— Мога ли да те попитам за какво си мислиш? — настоя да разбере гигантът.

Суон сви слабите си рамене под палтото и не отговори нищо.

— Дървото — каза той. — За него, нали?

— Да. — Ябълковите цветове, които падаха в снега, и пъновете продължаваха да я преследват — живот насред смъртта. — Мисля много за него.

— Не знам как го направи, но… — Джош поклати глава. „Правилата на света се промениха — помисли си той. — Сега царуват мистериите.“ Заслуша се в скърцащите оси и в хрущящите в снега копита на Муле, след което попита: — Какво е… какво е чувството?

— Не знам. — Поредното свиване на рамене.

— Естествено, че знаеш. Няма нужда да се срамуваш. Направи нещо чудесно и искам да разбера какво е чувството.

Суон продължи да мълчи. Петнадесет метра напред, Убиец излая няколко пъти. За момичето това беше сигнал, че пътят е чист.

— Чувството е… сякаш бях фонтан — отвърна тя. — И дървото пиеше. Сякаш бях огън и за минута… — вдигна деформираното си лице към натежалото небе — … си помислих, че мога да погледна нагоре и да си спомня как изглеждаха звездите в мрака… като обещания. Така се почувствах.

Почувстваното от Суон беше непознато за сетивата на Джош, но той разбираше какво има предвид за звездите. Не ги беше виждал от седем години. През нощта царуваше единствено безкраен мрак, сякаш небесните лампи бяха изгорели.

— Прав ли е господин Муди? — попита го момичето.

— За кое?

— Той каза, че ако мога да събудя едно дърво, ще успея да създам овощни градини и ниви с посеви. Той каза… че разполагам със силата на живота в мен. Прав ли беше?

Гигантът не отговори. Той си спомни нещо друго, което му каза Слай Муди:

— Господине, тази Суон може отново да събуди цялата земя!

— Бях добра в отглеждането на растения и цветя — продължи тя. — Когато исках някое болно растение да се оправи, мачках пръстта с ръце и почти винаги кафявите листа падаха и израстваха зелени. Но никога преди не се бях опитвала да лекувам дърво. Имам предвид… че да отглеждаш градина е едно, а дърветата се оправят сами. — Суон наклони глава, за да може да види Джош. — Ами ако наистина мога да съживя овощните градини и посевите? Ами ако господин Муди е прав и има нещо в мен, което може да събуди всичко и да го накара да расте?

— Не знам — отвърна Джош. — Предполагам, че това ще те направи много известна млада дама. Но както вече казах, едно дърво не е овощна градина. — Гигантът се помести на твърдата дъска, на която седеше. Тази тема го изнервяше. Защити детето, помисли си той. Ако Суон наистина можеше да събужда живот от мъртвата земя, затова ли Поу-Поу му даде тази заповед, заради изумителната ѝ сила?

Убиец изджафка отново в далечината. Суон се притесни; този път лаят беше различен — по-бърз и по-писклив. В него се криеше предупреждение.

— Спри каруцата — каза тя.

— А?

— Спри каруцата.

Настоятелността в гласа ѝ накара Джош да дръпне юздите на Муле.

Ръсти също спря. Долната част на лицето му под каубойската шапка беше скрито от вълнен шал.

— Хей! Защо спираме?

Суон се заслуша в лая на Убиец. Звукът се носеше зад завоя отпред. Муле затропа на място, вдигна глава, за да подуши въздуха и изцвили силно. „Още едно предупреждение“, помисли си момичето. Муле надушваше същата опасност като Убиец. Тя наклони глава, за да види пътя. Всичко изглеждаше наред, но гледката пред нея се размазваше и се изясняваше. Знаеше, че зрението на единственото останало ѝ око бързо се разваляше.

— Какво има? — попита Джош.

— Не знам. Но на Убиец не му харесва.

— Може би зад този завой се намира градът! — каза Ръсти. — Ще избързам напред, за да проверя! — Ръцете му бяха прибрани в джобовете на палтото му. Той тръгна към завоя. Кучето продължаваше френетично да лае.

— Ръсти! Почакай! — провикна се Суон, но гласът ѝ беше толкова завален, че фокусникът не я разбра и продължи напред с бодра крачка.

Джош се сети, че Ръсти не носи оръжие, а нямаха представа какво се криеше зад завоя.

— Ръсти! — извика и той, но другият мъж вече беше стигнал до извивката в пътя. — О, мамка му! — Гигантът отвори вратата на палатката, бръкна в кутията за обувки, където държаха .38-калибровия, и набързо го зареди. Чуваше как джаф-джаф-джафкането на Убиец ехтеше в гората. Само след секунди Ръсти щеше да се сблъска с онова, което беше видяло кучето.

Фокусникът зави и пред него се появиха още от пътя и гората. Убиец стоеше в средата на пътя, на около тридесет метра отпред, и лаеше силно по нещо вдясно. Козината му беше настръхнала.

— Какво, по дяволите, те е захапало за задника? — попита Ръсти. Кучето се спусна в краката му и едва не го събори. — Шантаво, глупаво псе! — Той се наведе да вдигне териера… и тогава усети миризмата.

Тя беше остра и неприятна.

Веднага я разпозна. Това беше тежката воня на диво животно.

Разнесе се опъващ нервите писък, почти до ухото му, и една сива форма изскочи от гората. Ръсти не видя какво беше, но прикри с ръка очите си, за да ги предпази. Животното се удари в рамото му и за момент фокусникът се почувства като оплетен в кабели и бодли. Залитна назад и се опита да извика, но в дробовете му не беше останал въздух. Шапката му, опръскана в кръв, се килна на една страна и той падна на колене.

Виеше му се свят, но поне видя какво го нападна.

На около два метра от него беше приклекнал с извит в дъга гръб червен рис с размерите на теле. Извадените нокти на животното приличаха на извити ками, но онова, което шокира Ръсти, бяха двете му глави.

Онази със зелените очи изпищя с остър като бръснарски ножчета върху стъкло писък, а другата оголи зъби и изсъска като радиатор, който беше на път да се взриви.

Ръсти се опита да изпълзи надалеч, но тялото му отказа да се подчини. Нещо не беше наред с дясната му ръка, а по дясната страна на лицето му се стичаше кръв. „Кървя! — помисли си той. — Кървя лошо! О, Господи, аз…“

Рисът се спусна към него като пружина. Ноктите и двата му комплекта зъби бяха готови да го разкъсат на парчета.

Хищникът беше посрещнат във въздуха от друго животно. Убиец едва не откъсна едното от ушите му. Приземиха се и се впуснаха в безумна борба с нокти, в която хвърчеше козина и кръв. Но битката не продължи повече от миг. Масивният рис събори кучето по гръб и едната от устите му разкъса гърлото на бедното животинче.

Ръсти се опита да стане на крака, но залитна и падна. Рисът се обърна към него. Едната му уста зяпна широко, а другата помириса въздуха. Фокусникът вдигна обутия си в ботуш крак, за да изрита атакуващото го чудовище. Рисът се отпусна на задните си крака. „Хайде! — помисли си мъжът. — Давай да приключваме, двуглаво копе…“

Разнесе се бам! от пистолет и снегът подскочи на два метра зад риса. Чудовището се завъртя. Ръсти видя, че Джош бяга към него. Гигантът спря на място, прицели се и стреля. Куршумът отново отиде настрани. Животното започна да се върти в различни посоки, сякаш двата мозъка не можеха да стигнат до съгласие накъде да продължат. Главите се изпънаха на врата си и се опитаха да се захапят.

Джош зарови крак в снега, прицели се с единственото си око и дръпна спусъка.

В ребрата на риса се появи дупка. Едната глава пронизително изрева, а другата изръмжа предизвикателно към гиганта. Той стреля отново и пропусна, но следващите му два изстрела намериха целта. Чудовището потрепери и се запъти към гората, но реши да промени посоката си и нападна отново Ръсти. Очите на едната глава бяха побелели, но другата все още беше жива и зъбите ѝ бяха готови да се впият в гърлото на жертвата.

Ръсти чу собствения си писък, докато чудовището го връхлиташе, но на по-малко от метър от него то потрепери и краката му го предадоха. Рисът падна на пътя и живата му глава захапа въздуха.

Ръсти изпълзя настрани от животното и мигом го налегна ужасна слабост. Остана да лежи, докато Джош не отиде при него.

Гигантът коленичи до спътника си и видя, че дясната част на лицето му е одрана от косата до челюстта, а в скъсания ръкав на дясното му рамо имаше разкъсана плът.

— Май ще гушна букета, Джош. — Ръсти се усмихна вяло. — О, как ще го гушна само, нали?

— Дръж се. — Гигантът пъхна револвера под мишница, вдигна спътника си от земята и го преметна през рамо. Суон вървеше към тях, опитваше се да бяга, но не можеше да пази равновесие от тежестта на главата си. На няколко метра от тях мутиралият рис щракна със зъби като челюстите на стоманен капан. Тялото му се разтресе и очите му побеляха като големи топчета за игра. Джош мина покрай чудовището и отиде при Убиец. Розовият език на териера се появи от кървавата му уста и облиза ботуша на гиганта.

— Какво се случи? — попита шокирано Суон. — Какво стана?

Убиец се опита да стане на четирите си крака, когато чу гласа на момичето, но тялото му не му се подчиняваше. Главата му увисна и той падна отново на една страна. Гигантът забеляза, че животът беше започнал да се изцежда от очите му.

— Джош? — провикна се Суон. Тя беше вдигнала ръце напред, защото почти не виждаше къде ходи. — Отговори ми, мътните го взели!

Убиец въздъхна за последно и си отиде.

Джош пристъпи между Суон и кучето.

— Ръсти беше ранен — отговори той. — От червен рис. Трябва бързо да го отведем в града! — Хвана едната ѝ ръка и я дръпна, преди да е видяла мъртвия териер.

Джош нежно положи Ръсти в каруцата и го зави с червеното одеяло. Спътникът му трепереше и беше в полусъзнание. След това нареди на Суон да стои при него, след което отиде отпред и хвана юздите на Муле.

— Дий! — изкрещя той. Старият кон се изненада от командата и усети необичайна тревога в дърпането на юздите. Животното изпръхтя през ноздрите си, от които излезе облаче пара, и тръгна напред с новооткрита сила.

Суон отвори вратата на палатката.

— Къде е Убиец? Не можем просто да го оставим!

Джош още не можеше да се насили да ѝ каже, че териерът е мъртъв.

— Не се тревожи. Той ще намери пътя. — Шибна хълбоците на коня с юздите. — Дий, Муле! Давай, момче!

Каруцата зави зад ъгъла, а тялото на Убиец мина между колелата ѝ. Муле хвърляше сняг зад копитата си, докато бягаше към Мерис Рест.

58

Пътят се виеше пред тях още километър и половина, преди гората да отстъпи място на пуста хълмиста местност, която някога е била обработваема. Сега представляваше покрита със сняг пустош, украсена тук-там с черни дървета, които се бяха изкривили в агонизиращи и сюрреалистични форми. Насред всичко това беше разположен град. От двете страни на пътя имаше около триста дървени бараки. Джош си помисли, че преди седем години щеше да определи това тук като гето, но сега беше на върха на щастието и за малко да се разплаче. Кални алеи свързваха бараките, от които се издигаше дим от кюнци. Зад прозорци, които бяха изолирани с жълти вестници и страници от списания, горяха газени лампи. Хърбави кучета виеха и лаеха в краката на Муле. Той насочи каруцата към бараките. По-нагоре и малко встрани от пътя бяха останали овъглените останки от една от сградите на Мерис Рест. Огънят беше вилнял преди време, защото руините бяха затрупани от сняг.

— Хей! — провикна се Джош. — Някой да ни помогне!

Няколко кльощави деца в дрипави палта излязоха от алеите, за да видят какво става.

— Има ли лекар наоколо? — попита гигантът, но хлапетата отново се скриха. Вратата на близката барака се отвори и едно брадато лице надникна предпазливо през нея. — Трябва ни лекар! — примоли се Джош. Брадатият поклати глава и затвори вратата.

Гигантът насочи Муле към вътрешността на този беден град и продължи да вика за лекар. Още няколко души отвориха врати и го проследиха с поглед, но никой не му предложи помощ. Малко по-нататък една глутница кучета, която разкъсваше останките на някакво животно в калта, заръмжа и залая срещу Муле, но конят запази спокойствие. На прага на една врата се появи мършавата фигура на дрипав старец, чието лице беше осеяно с червени келоиди.

— Нямаме място! Нямаме храна! Не искаме непознати! — занарежда той и удари каруцата с една крива пръчка. Дъртакът продължи да мърмори дори когато го отминаха.

Джош беше виждал много подобни окаяни градове, но този беше най-зле. Хрумна му, че това е селище от непознати, на които не им пука кой ще живее и кой ще умре в съседната барака. Наоколо беше налегнало неприятното усещане за поражение и фатална депресия и дори въздухът вонеше на разложение. Ако Ръсти не беше толкова лошо ранен, щяха да подминат тази язва, наречена Мерис Рест, и щяха да продължат към място, на което въздухът миришеше по-добре. Една фигура с деформирана глава се клатеше отстрани на пътя и Джош разпозна същото заболяване, от което страдаха двамата със Суон. Повика човека, но какъвто и да беше — мъж или жена — той се обърна и побягна към една алея, където се скри. След няколко метра се натъкнаха на гол труп, чиито зъби бяха лъснали в усмивка, вероятно от радост, че се беше отървал от всичко това. Няколко кучета душеха около него, но все още не бяха започнали своя пир.

И в следващия миг Муле спря, сякаш се беше натъкнал на тухлена стена, изцвили пронизително и едва не тръгна назад.

— Уха! По-спокойно! — изкрещя Джош и се наложи да дръпне юздите на животното, за да го укроти.

Забеляза, че на пътя пред тях имаше някого. Фигурата беше облечена в избеляло дънково яке, с червена шапка и седеше в червена детска вагонетка. Нямаше крака — панталоните бяха навити и празни под бедрата.

— Хей! — провикна се Джош. — Има ли лекар в града?

Лицето бавно се обърна към него. То принадлежеше на мъж с рехава светлокестенява брада и мътни, измъчени очи.

— Трябва ни лекар! — продължи Джош. — Можеш ли да ни помогнеш? — Стори му се, че мъжът се усмихна, но не беше сигурен. Онзи отвърна:

— Добре дошли!

— Лекар! Не ме ли разбираш?

— Добре дошли! — повтори сакатият и се засмя. На Джош му стана ясно, че не е с всичкия си.

Онзи се протегна, заби ръце в калта и започна да засилва вагонетката си по пътя.

— Добре дошли! — изкрещя той и зави в една от алеите.

Джош потрепери, и то не само заради студа. Очите на този човек… те бяха най-ужасните очи, в които беше поглеждал. Муле се успокои и продължи напред.

Гигантът отново се развика за помощ. От време на време се подаваше някое лице, но бързо се прибираше.

„Ръсти ще умре — изплаши се той. — Ще кърви до смърт и нито едно копеле в тази адска дупка няма да си мръдне пръста, за да му помогне!“

Над пътя се носеше жълт дим, а колелата на каруцата минаваха през локви от човешки фекалии.

— Някой да ни помогне! — Джош започваше да преграква. — Моля ви… за бога… някой да ни помогне!

— Божичко! Какво си се развикал?

Гигантът се стресна и погледна по посока на гласа. На прага на една от разнебитените бараки стоеше чернокожа жена с дълга посивяла коса. Носеше палто, което беше ушито от стотици различни парчета плат.

— Трябва да намеря лекар! Можеш ли да ми помогнеш?

— Какво ти има? — Очите ѝ, които бяха с цвят на медни пенита, се присвиха. — Тиф? Дизентерия?

— Не. Приятелят ми беше ранен. Отзад е.

— Няма лекари в Мерис Рест. Нашият умря от тиф. Никой не може да ти помогне.

— Кърви много лошо! Мога ли да го заведа някъде?

— Можете да отиде в Ямата — предложи чернокожата жена. Чертите на лицето ѝ бяха красиви и царствени. — Намира се на километър и половина надолу по пътя. Там карат всички тела. — До нея се появи черното лице на седем-осемгодишно момче и тя сложи ръка на рамото му. — Няма къде другаде да го заведете освен там.

— Ръсти още не е мъртъв, госпожа! — сопна се Джош. — Но със сигурност ще умре, ако не намеря някой да му помогне! — Той перна Муле с юздите.

Чернокожата жена го остави да продължи още няколко метра напред по пътя, след което се провикна:

— Почакай!

Джош дръпна юздите на Муле.

Жената тръгна по пътеката от плочки пред бараката ѝ и отиде в задната част на каруцата. Малкото момче я гледаше изплашено.

— Отвори това чудо! — каза тя… и задната врата изведнъж се отвори. Озоваха се лице в лице със Суон. Жената отстъпи крачка назад, но бързо се опомни, пое си дълбоко въздух и събрала целия си кураж, надникна в каруцата към окървавения белокож мъж, завит с червено одеяло. Той не помръдваше. — Жив ли е още? — обърна се към фигурата без лице.

— Да, госпожо — отвърна Суон. — Но не диша много добре.

Чернокожата жена разбра единствено „да“-то и нищо повече.

— Какво се случи?

— Нападна го рис — отвърна Джош, който също беше дошъл до задната част на каруцата. Трепереше толкова силно, че едва стоеше на краката си. Жената го изгледа дълго и преценяващо с пронизващите си медни очи. — Проклетото създание имаше две глави.

— Да, пръкнаха се много такива в гората. Ако се сблъскаш с тях, смъртта ти е в кърпа вързана. — Тя погледна към къщата и отново се обърна към Ръсти. Той издаде тих стон и разкри ужасната рана на лицето си. Жената въздъхна през стиснати зъби. — Вкарайте го вътре.

— Можеш ли да му помогнеш?

— Ще разберем. — Тя тръгна към бараката и по пътя се обърна, за да каже: — Аз съм шивачка. Добра съм с иглата и конеца. Доведете го.

Къщата беше също толкова мрачна вътре, колкото и отвън, но жената разполагаше с две газени лампи и с разпънати цветни платове на стените. В средата на предната стая имаше правена печка, събрана от частите на пералня, хладилник и някакво превозно средство — кола или пикап. Зад решетката от автомобилен радиатор горяха няколко цепеници дърво, които осигуряваха топлина в радиус от не повече от метър. Димът излизаше през изведена в покрива фуния, която създаваше жълта мъгла вътре. Мебелите на жената — маса и два стола — бяха сковани от грубо отрязан, прояден от дървояди чамов материал. Прозорците бяха покрити със стари вестници, а вятърът свиреше през цепнатините в стените. На чамовата маса бяха оставени парчета плат, ножица, игла и подобни, както и кош, в който бяха нахвърлени всякакви парчета плат в различни цветове и шарки.

— Не е много — каза домакинята и сви рамене, — но е повече, отколкото имат другите. Доведи го тук. — Тя посочи на Джош към друга, по-малка стая, където имаше пружинено легло и натъпкан с вестници и парцали матрак. На пода до леглото бяха оставени парцали, малка възглавница от кръпки и малко одеяло, с които, помисли си Джош, спеше детето. В стаята нямаше прозорци, а за осигуряването на светлината се грижеше една газена лампа с метална пластина зад нея, която да отразява пламъка. На стената висеше картина на черен Исус на хълм, заобиколен от овце. — Сложи го да легне — нареди жената. — Не на легло то ми, глупако. На пода.

Джош остави Ръсти на земята и внимателно сложи главата му на възглавницата от кръпки.

— Свали му якето и пуловера, за да видя дали му е останало някакво месо на ръката.

Гигантът изпълни нареждането, а Суон стоеше на прага на вратата с наклонена на една страна глава, за да може да вижда. Малкото момче беше застанало от другата страна на стаята и се взираше в момичето.

Жената взе газената лампа и я сложи на пода до Ръсти. Изсвири тихичко.

— Остърган е до кокал. Арън, донеси другите лампи тук. Ще ми трябват също дългата костна игла, кълбото корда и остри ножици. Побързай!

— Да, мамо — отвърна момчето и мина като стрела покрай Суон.

— Как се казва приятелят ти?

— Ръсти.

— Ранен е лошо. Не знам дали ще мога да го закърпя, но ще дам всичко от себе си. Не разполагам с нищо друго освен разтопен сняг, с което да почистя раните, а определено не искаш тази гадост в отворена… — Жената млъкна и погледна петнистите ръце на Джош, който си свали ръкавиците. — Черен или бял си?

— Има ли значение вече?

— Не. Май няма. — Арън донесе другите две газени лампи и тя ги сложи до главата на Ръсти. Момчето излезе отново, за да донесе и другите неща. — Имаш ли име?

— Джош Хъчинс. Момичето се казва Суон.

Жената кимна. Дългите ѝ нежни пръсти опипаха краищата на раната на рамото на Ръсти.

— Моето име е Глори Боуен. Изкарвам си прехраната като шия дрехи за другите, но не съм лекар. Най-големите ми подвизи в тази сфера бяха няколкото пъти, в които помогнах при израждания на бебета… но знам как да шия платове и кучешки и кравешки кожи. Вероятно човешката не е много по-различна.

Тялото на Ръсти изведнъж се стегна, той отвори очи и се опита да стане, но Джош и Глори Боуен не му позволиха. Мъжът се бори около минута, но осъзна къде се намира и се успокои.

— Джош? — попита той.

— Да, тук съм.

— Копелето ме пипна, нали? Ама че гадно двуглаво копеле. Направо ми срита задника. — Ръсти примига и погледна Глори. — Коя си ти?

— Жената, която ще намразиш след около три минути — отвърна спокойно тя. Арън се върна с тънка заострена треска от кост, която беше дълга около осем сантиметра. Сложи я в дланта на майка си заедно с малко лъскаво кълбо корда и ножици. След това се оттегли в другия край на стаята, а погледът му се местеше между Суон и останалите.

— Какво ще ми правиш? — Ръсти видя костната игла, когато Глори вкара кордата през ухото ѝ и завърза стегнат възел. — Това за какво ти е?

— Съвсем скоро ще разбереш. — Жената взе един парцал и избърса потта и кръвта от лицето на пациента си. — Трябва да те позакърпя малко. Ще те зашия като хубава риза. Това устройва ли те?

Ръсти съумя да изрече единствено „О… Господи!“.

— Какво избираш: да те завържем или да се държиш като мъж? Няма с какво да притъпим болката ти.

— Просто… ми говори — отвърна Ръсти. — Става ли?

— Разбира се. За какво искаш да ти говоря? — Жената доближи иглата до рамото на пациента си. — Какво ще кажеш за храна? Пържено пиле. Цяла кофа с „Полковник Сандърс“ с онези пикантни подправки. Добре ли ти звучи? — Изви иглата под ъгъл и се зае за работа. — Помирисваш ли този „Кентъки Фрайд“ рай?

Ръсти затвори очи.

— Да — прошепна с пресипнал глас той. — О, да… разбира се, че мога.

Суон не можеше повече да гледа болката на приятеля си. Тя отиде в предната стая, където се стопли на правената печка. Арън надникна през вратата, но побърза да се скрие. Ръсти рязко си пое въздух и това я накара да отвори вратата и да излезе навън.

Качи се в каруцата, за да вземе Ревльото и след това отиде да погали врата на Муле. Тревожеше се за Убиец. Как щеше да ги намери? И ако рисът беше наранил толкова лошо Ръсти, какво щеше да стори на Убиец?

— Не се тревожи — беше ѝ казал Джош. — Той ще намери пътя.

— Имаш ли глава там вътре? — попита я любопитен детски глас зад нея.

Суон видя Арън, който стоеше на няколко крачки от нея.

— Можеш да говориш, нали? Чух те да казваш нещо на мама.

— Мога да говоря — отвърна тя. — Но трябва да говоря бавно, иначе няма да можеш да ме разбираш.

— О. Главата ти прилича на голяма презряла кратуна.

Суон се усмихна. Кожата на лицето ѝ се опъна толкова много, че имаше чувството, че ще се сцепи. Знаеше, че момчето просто е честно, а не грубо.

— Предполагам, че си прав. И да, имам глава тук вътре. Просто е покрита.

— Виждал съм и други хора, които приличат на теб. Мама казва, че това е много лоша болест. Че пипнеш ли я веднъж, ще я имаш за цял живот. Така ли е?

— Не знам.

— Казва също така, че не е заразна. Ако била, всички в града щели да я хванат. Каква е тази пръчка?

— Багета.

— Какво означава това?

Суон му обясни, че служи за намирането на вода, ако държиш разклонения край правилно, но също така му сподели, че досега не е намирала такава. Спомни си нежния глас на Леона Скелтън, който сякаш се понесе през времето, за да ѝ прошепне:

— Ревльото има още работа… о, да, още много работа!

— Може би просто не я държиш правилно — предположи Арън.

— Използвам я като бастун. Не виждам много добре.

— Сигурно. Нямаш очи.

Суон се засмя и усети как мускулите на лицето ѝ застиват. Вятърът донесе нова доза воня на разложение, която усети още като влязоха в Мерис Рест.

— Арън? — попита тя. — Каква е тази миризма?

— Каква миризма?

Суон осъзна, че момчето беше свикнало с нея. Навсякъде имаше човешки фекалии и боклук, но тази миризма беше по-неприятна.

— Идва и си отива — каза тя. — Вятърът я разнася.

— О, предполагам, че имаш предвид езерото. Или онова, което остана от него. Не е много далеч. Искаш ли да го видиш?

„Не“, помисли си Суон. Не искаше да се доближава до нещо толкова отвратително. Но Арън изгаряше от нетърпение да ѝ го покаже, а и любопитството ѝ надделя.

— Добре, но трябва да вървим наистина много бавно. И да не си посмял да избягаш и да ме оставиш, ясно?

— Добре — обеща момчето и бързо прибяга десетина метра по една кална пътека, след което се обърна и я изчака.

Суон го последва по тесните и мръсни алеи. Много от бараките бяха изгорени, но хората продължаваха да си изкопават укрития в руините. Тя опипваше пътя си с Ревльото и се изплаши, когато едно хърбаво куче изскочи от странична алея. Арън го срита и то избяга. Зад някоя от вратите плачеше гладно бебе. Малко по-напред едва не се спъна в свит в калта човек. Наведе се и докосна рамото му, но момчето я предупреди:

— Мъртъв е! Хайде, не е далеч!

Минаха между още мизерни бараки и се озоваха на широко поле, покрито със сив сняг. Тук-там лежаха замръзналите тела на хора и животни, изкривени в грозни пози.

— Хайде! — провикна се Арън и заподскача нетърпеливо. Той беше роден насред смъртта и тя се беше превърнала в нормална гледка за него. Прескочи труп на жена и продължи напред по склона към голямо езеро, което беше привлякло стотици скиталци в Мерис Рест през годините.

— Ето го — каза Арън, когато Суон го настигна, и посочи.

На тридесет метра отпред, в лоното на мъртви дървета, се намираше някога голямото езеро. Момичето забеляза, че беше останала около два сантиметра жълто-зелена вода в средата му и навсякъде около нея имаше напукана и грозна жълта кал.

В тази кал лежаха десетки полузаровени човешки и животински скелети, сякаш бяха засмукани надолу, докато се опитваха да изпият и последната капка от заразената вода. Гарвани бяха накацали на костите и чакаха. Издигаха се замръзнали купчини от човешки екскременти и боклук. Вонята, която се носеше от някогашното езеро, преобърна стомаха на Суон. Миришеше на отворена рана или на пълна с фекалии кофа.

— Не можем да се приближим повече, без да ни стане лошо — обясни Арън, — но исках да го видиш. Цветът му не ти ли се струва странен?

— Господи! — Суон се бореше с желанието си да повърне. — Защо някой не го изчисти?

— Кое да изчисти? — учуди се момчето.

— Езерото! Невинаги е било такова, нали?

— О, не! Помня го, когато имаше вода в него. Истинска вода за пиене. Но мама каза, че просто се е предало.

Каза, че така или иначе не може да е вечно.

Суон се извърна от тази неприятна гледка. Погледна пътя, от който дойдоха, и видя самотна фигура на хълма, която пълнеше кофа с мръсен сняг. Пиенето на разтопен сняг вместо вода си беше бавна смърт, но пак беше за предпочитане пред отровното езеро.

— Готова съм да се връщаме — каза тя и тръгна бавно нагоре по склона, като опипваше пътя си с Ревльото.

Почти на върха, Суон се спъна в някакво тяло. Спря се и погледна малкия труп на дете. Дали беше на момче, или на момиче, не можеше да каже. Детето беше умряло по корем, едната му ръка беше забита в пръстта, а другата замръзнала в юмрук. Загледа се в тези малки ръчички, които стояха восъчнобели на фона на снега.

— Защо тези трупове са тук? — попита Суон.

— Защото тук са умрели — отвърна Арън, сякаш тя беше най-глупавата кратуна в целия свят.

— Това дете се е опитвало да изрови нещо.

— Вероятно корени. Понякога успяваме да изкопаем корени от земята, понякога не. Когато намерим такива, мама прави супа от тях.

— Корени? Какви корени?

— Много въпроси задаваш — каза задъхано момчето и тръгна напред.

— Какви корени? — повтори въпроса си Суон, този път по-бавно и по-настоятелно.

— Царевични, предполагам! — Арън сви рамене. — Мама казва, че тук е имало голяма царевична нива, но всичко умряло. Не е останало нищо освен няколко корена… които, ако човек има късмет, може да намери. Хайде, идвай! Студено ми е!

Суон погледна празното поле между бараките и езерото. Труповете приличаха на странни препинателни знаци, надраскани върху сива дъска. Зрението ѝ постоянно се проясняваше и замъгляваше, а онова, което се намираше под дебелия слой твърди образувания, я изгаряше и щипеше. Белите и замръзнали ръце на детето отново привлякоха вниманието ѝ. „Има нещо в тези ръце“, помисли си тя. Нещо… но не знаеше какво.

От вонята от езерото ѝ се повдигаше. Последва Арън към бараките.

— Тук е имало голяма царевична нива — каза ѝ момчето, — но всичко умряло.

Суон разбута снега с Ревльото. Земята беше черна и твърда. Ако тук бяха останали някакви корени, то те се намираха много под ледената кора.

Все още вървяха от алея на алея, когато чу Муле да цвили; при това тревожно. Тя забърза крачка, като забиваше бързо багетата пред себе си.

Стигнаха алеята до бараката на Глори Боуен и Суон отново чу коня да цвили гневно и изплашено. Тя наклони глава, за да види какво става и най-накрая успя. Някакви облечени в дрипи хора бяха нападнали каруцата и я опустошаваха. Разкъсваха платното на палатката и се биеха за одеялата, консервите, дрехите и пушките, и бягаха с тях.

— Спрете! — каза Суон, но, разбира се, никой не ѝ обърна внимание. Един от клошарите се опита да отвърже Муле от поводите му, но конят подскочи и хвърли толкова силен къч, че онзи се отказа. Тези хора дори се опитваха да свалят колелата на каруцата. — Спрете! — провикна се отново момичето и пристъпи напред. Някой я блъсна, събори я в студената кал и едва не я прегази. Наблизо двама мъже са биеха в калта за едно от одеялата, но боят приключи, когато трети клошар го сграбчи и побягна с него.

Вратата на бараката се отвори. Джош беше чул вика на Суон и идваше да провери какво става само за да види как каруцата на „Пътуващо представление“ биваше разкъсвана на части. Обзе го паника. Тя и нещата в нея бяха всичко, което притежаваха! Един мъж бягаше с купчина пуловери и чорапи в ръце. Гигантът хукна след него, но се хлъзна в калта. Клошарите се пръснаха във всички посоки, като взеха със себе си последните остатъци от платното на палатката, оръжията, одеялата и всичко, до което се докопаха. Една жена с оранжев келоид, който покриваше по-голямата част от лицето и врата ѝ, се опита да съблече палтото на Суон, но момичето се сви и онази я удари и изпищя от яд. Джош успя да стане на крака и жената избяга по една от алеите.

В следващия миг всички клошари бяха избягали с притежанията на „Пътуващо представление“… и с по-голямата част от каруцата.

— Проклятие! — избухна гигантът. Не им беше останало нищо друго освен рамката на каруцата и Муле, който продължаваше да пръхти и да се тресе. „Затънахме до уши в лайната“, помисли си той. Нямаха какво да ядат, не им остана дори един проклет чорап!

— Добре ли си? — обърна се към Суон и отиде да ѝ помогне да стане. Арън стоеше до нея и реши да докосне приличащата ѝ на кратуна глава, но дръпна ръка в последната минута.

— Да. — Рамото малко я болеше, където я удари клошарката. — Мисля, че съм добре.

Джош нежно ѝ помогна да стане и да запази равновесие.

— Откраднаха всичко, което имаме! — изрече той с обезпокоен тон. В калта лежаха няколко останали неща: крива метална чаша, дрипав шал и износен ботуш, който Ръсти имаше намерение да поправи, но така и не стигна до него.

— Ако си оставяте нещата тук навън, със сигурност ще бъдат откраднати! — каза далновидно Арън. — Всеки глупак знае това!

— Е — отвърна Суон, — може би тези хора са имали нужда от нещата ни повече от нас.

На Джош му идеше да се разсмее подигравателно, но не го стори. Момичето беше право. Поне разполагаха с дебелите си палта и ръкавици и носеха плътни чорапи и здрави ботуши. Някои от тези клошари бяха на косъм от оня свят… а и това тук определено не беше Райската градина.

Суон заобиколи каруцата и отиде при Муле, за да успокои стария кон като нежно загали носа му. Той продължи да издава изплашени и обезпокоени звуци.

— По-добре влез вътре — каза ѝ Джош. — Вятърът отново се усилва.

Тя тръгна към него, но спря, когато Ревльото попадна на нещо твърдо в калта. Наведе се внимателно, опипа нещото и го вдигна. Беше тъмното овално огледало, което някой беше изтървал. „Вълшебното огледало“, помисли си Суон, докато се изправяше. Беше минало доста време, откакто за последно се огледа в него. Избърса калта в крачола на дънките си и го вдигна пред себе си, като го държеше за дръжката с двете гравирани маски, които гледаха в различни посоки.

— Какво е това? — попита Арън. — Можеш ли да се видиш в него?

Суон видя единствено тъмните очертания на главата си и си помисли, че наистина прилича на презряла кратуна. Отпусна ръка до тялото си… и в същия миг нещо се появи в огледалото. Тя отново го вдигна и го завъртя, за да го насочи в друга посока. Търсеше светлината, но не успя да я намери. След това се премести с тридесет сантиметра вдясно и затаи дъх.

На по-малко от три метра зад нея стоеше фигурата, която държеше светещия стъклен пръстен… вече беше близо, много близо. Суон все още не можеше да види чертите на лицето ѝ. Въпреки това усещаше, че нещо с лицето ѝ не е наред. То беше изкривено и деформирано, но не като нейното. Помисли си, че фигурата принадлежи на жена, заключение, което си направи от самата ѝ стойка и облекло. Толкова близо, толкова близо… макар че Суон знаеше, че ако се обърне, няма да види нищо зад себе си освен бараките и алеите.

— В каква посока е обърнато огледалото? — попита тя.

— На север — отвърна Джош. — Дойдохме от юг. По този път. — Той посочи противоположната посока. — Защо? — Нямаше представа какво вижда Суон, когато погледнеше в това чудо. Всеки път, когато я попиташе, тя вдигаше рамене и оставяше огледалото. Но то винаги му беше напомняло за един стих, който майка му обичаше да чете от Библията: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице“30.

Фигурата със светещия пръстен не се беше намирала толкова близо досега. Понякога беше толкова далеч, че светлината не беше нищо повече от искра в стъклото. Суон не знаеше коя е тя и какво представляваше стъкленият пръстен, но смяташе, че и двете са много важни. Сега жената се намираше близо, по нейна преценка беше някъде на север от Мерис Рест.

Тъкмо щеше да отговори на Джош, когато лицето с прокажената, подобна на пергамент кожа, изникна над лявото ѝ рамо. Чудовищната мутра изпълни цялото огледало, устата ѝ се ухили със сивите си устни, а на челото ѝ се появи алено око с абаносова зеница. На бузата ѝ, подобно на рана, се отвори втора уста с остри зъби, които изпъкнаха напред, сякаш за да ухапят Суон по врата.

Момичето се обърна толкова бързо, че тежестта на главата ѝ едва не я завъртя като пумпал.

Пътят зад нея беше пуст.

Суон свали вълшебното огледало. Достатъчно се взира в него за днес. Ако онова, което ѝ показваше, беше истина, то фигурата със светещия стъклен пръстен беше много близо.

Но още по-близо беше създанието, което ѝ приличаше на Дявола от картата „Таро“ на Леона Скелтън.

Джош изпрати с поглед Суон, която мина по пътеката от плочки до бараката на Глори Боуен, и погледна на север. Всичко беше спокойно и пусто, само димът от комините се издигаше нагоре и биваше разкъсван от вятъра. Гигантът погледна отново каруцата и поклати глава. Знаеше, че Муле ще се справи с всеки, който опиташе да го открадне, а и вече нямаше нищо друго за крадене.

— Там беше всичката ни храна — каза по-скоро на себе си той. — Дори последната трохичка!

— О, знам едно място, на което можеш да хванеш много големи парчета — сподели Арън. — Само трябва да знаеш къде са и да ги улавяш бързо.

— Какво да улавям бързо?

— Плъхове — отвърна момчето, сякаш всеки глупак знаеше, че повечето хора в Мерис Рест оцеляваха именно по този начин през последните години. — Това ще вечеряме тази вечер, ако смятате да останете.

Джош преглътна трудно, макар да не можеше да отрече, че познава добре вкуса на месото от плъх.

— Надявам се да имате сол — каза той и последва Арън по стъпалата. — Обичам месото доста солено.

Точно преди да стигне до вратата, кожата на врата му настръхна. Чу Муле да пръхти и да цвили, и отново погледна пътя. Имаше неприятното усещане, че го наблюдават… не, беше нещо повече от това. Имаше чувството, че му правят дисекция.

Нямаше никой. Ни жива душа.

Вятърът виеше около него и донесе до слуха му скърцане… на колела, които се нуждаеха от смазване. Звукът се изгуби само след секунда.

Светлината бързо замираше, а на Джош му беше пределно ясно, че не бива да се разхожда по алеите на това място през нощта дори за Т-боун стек. Влезе в бараката и затвори вратата след себе си.

59

Суон се събуди от сън. В него бягаше през поле от човешки тела, които се поклащаха като пшенични класове на вятъра, а по петите я преследваше създанието с едно-единствено алено око, чиято коса сечеше глави, ръце и крака. Главата ѝ беше прекалено тежка, а краката ѝ затъваха в жълтата кал и не можеше да бяга бързо. Чудовището я доближаваше. То продължаваше да размахва косата си, която свистеше във въздуха като писък. Суон падна върху детски труп и погледна белите му ръце — едната се беше забила в земята, а другата беше стисната в юмрук.

Момичето лежеше на пода в бараката на Глори Боуен. Жаравата зад решетката на печката все още хвърляше слаба светлина и оскъдна топлина наоколо. Изправи се бавно до седнало положение и се облегна на стената. Ръцете на детето се бяха запечатали в главата ѝ. Джош се беше свил близо до нея и дишаше тежко в съня си. Ръсти спеше до печката, завит с едно тънко одеяло. Под главата му беше възглавницата от кръпки. Глори беше свършила чудесна работа по почистването и зашиването на раните, но каза, че следващите два дни ще бъдат тежки за него. Жената постъпи много мило, като им позволи да останат да пренощуват тук и сподели водата и яхнията си. Арън ѝ зададе десетки въпроси за състоянието ѝ, за земите отвъд Мерис Рест и за всички неща, които беше видяла. Глори му каза да спре да я тормози, но тя нямаше нищо против. Арън беше любопитен момък, а това беше нещо рядко и трябваше да се окуражава.

Глори сподели, че съпругът ѝ бил баптистки свещеник в Уин, Арканзас, когато бомбите паднали. Радиацията в Литъл Рок убила повечето хора в града. Глори, съпругът ѝ и малкият им син се присъединили към керван на скитници в търсене на безопасно място, на което да се установят. Но вече нямало такива места. Четири години по-късно се заселили в Мерис Рест, който по онова време бил проспериращ град, издигнат около езерото. В него нямало свещеник и църква и съпругът на Глори започнал да строи такава със собствените си ръце.

Но тогава се разразила тифната епидемия, разказа им жената. Хората умирали като мухи и дивите животни излизали от гората, за да разпорят труповете. Когато последните запаси от консервирана храна свършили, жителите започнали да ядат плъхове и да варят кори, корени, кожи — дори пръст — на „супа“. Една вечер църквата се запалила и съпругът на Глори умрял в опит да я спаси. Овъглените руини останали, защото никой не разполагал с енергията или волята да я възобнови. Двамата със сина ѝ останали живи, защото била добра шивачка и хората ѝ плащали с храна, кафе и подобни, за да кърпи дрехите им. Това беше историята на живота на Глори, така се превърнала в старица, макар да била едва на тридесет и пет години.

Суон се беше заслушала в странстващия навън вятър. Дали не доближаваше отговора на загадката на вълшебното огледало?, зачуди се тя. Или го издухваше по-надалеч?

И съвсем неочаквано, докато вятърът утихна, за да си поеме дъх, Суон чу настоятелен кучешки лай.

Сърцето ѝ прескочи в гърдите ѝ. Лаят утихна, секна… но след малко отново се разнесе, този път отнякъде наблизо.

Суон можеше да познае този лай навсякъде.

Протегна се, за да събуди Джош и да му каже, че Убиец е намерил пътя, но той хъркаше и бълнуваше насън. Остави го да спи, изправи се с помощта на багетата и отиде до вратата.

Лаят затихна, когато вятърът смени посоката си, но Суон разбра какво се опитваше да ѝ каже: „Побързай! Ела да видиш какво ще ти покажа!“.

Тя си облече палтото, закопча го до врата и излезе от бараката в мрака.

Не можеше да види териера. Джош беше свалил юздите на Муле, за да може да се защитава сам и животното се беше отдалечило, за да си намери убежище.

Вятърът се надигна отново, а с него и лаят. Откъде идваше? „Отляво — помисли си Суон. — Не, отдясно!“ Слезе по стъпалата. Нямаше следа от Убиец, а и лаят беше секнал. Но беше сигурна, че беше дошъл отдясно, може би от онази алея, същата, по която Арън я беше отвел до езерото.

Суон се поколеба. Навън беше студено и тъмно, ако не се броеше сиянието на клада, която се намираше през няколко алеи. Беше ли чула лая на Убиец, или не? Сега не го чуваше, не чуваше нищо друго освен пронизителния писък на вятъра по алеите и между бараките.

Замръзналите ръце на детския труп отново се появиха в съзнанието ѝ. Какво имаше в тези ръце, че постоянно я преследваха? Не беше само фактът, че принадлежаха на мъртво дете… имаше нещо много, много повече.

Не разбра кога точно взе това решение или кога направи първата крачка, но в следващия миг вече беше тръгнала по алеята и опипваше с Ревльото пътя си. Беше се насочила към нивата.

Зрението ѝ беше размазано и окото ѝ щипеше от болка. Суон ослепя, но не се паникьоса, а просто изчака да отмине с надеждата, че това не беше моментът, в който щеше да изгуби зрението си завинаги. То се завърна и тя продължи напред.

Падна веднъж върху поредния труп в алеята и чу някакво животно да ръмжи наблизо, но това не я спря. Не след дълго полето се разкри пред нея на слабата светлина на далечната клада. Тръгна по него, придружена от вонята на отровното езеро, и се замоли да помни пътя.

Лаят се завърна, някъде отляво. Суон смени посоката си, за да го последва и се провикна:

— Убиец! Къде си? — Вятърът обаче грабна и отнесе гласа ѝ.

Стъпка по стъпка Суон пресече нивата. На някои места снегът достигаше десет-петнадесет сантиметра, но на други вятърът го беше издухал и разкрил под него голата земя. Лаят отново заглъхна, след което се завърна от различна посока. Момичето промени курса си с няколко градуса, но не виждаше териера никъде.

Лаят спря.

Както и тя.

— Къде си? — провикна се. Вятърът я блъсна и едва не я събори. Погледна обратно към Мерис Рест, видя кладата и няколко газени лампи на прозорците на бараките и ѝ се стори, че са много далеч. Но въпреки това направи още една крачка по посока на езерото.

Ревльото докосна нещо на земята точно пред нея и Суон различи детско тяло.

Вятърът задуха в друга посока. Лаят отново се разнесе — сега беше просто шепот, който идваше от неизвестно разстояние. Продължи да заглъхва и малко преди да утихне напълно, остави странно впечатление в момичето: лаят вече не принадлежеше на старо и изморено куче. Той беше изпълнен с младост, сила и копнеж по неизвървени пътища.

Звукът се изгуби и Суон остана сама с детския труп.

Тя се наведе и погледна ръцете. Едната беше забита в земята, а другата свита в юмрук. Имаше нещо много познато в това, но какво?

И в същия миг разбра: по този начин садеше семена, когато беше малко момиченце. Едната ръка копаеше дупка, а другата…

Сграбчи кокалестия юмрук и се опита да го отвори. Той ѝ се противопостави, но тя не беше нетърпелива и си представи как се разтварят венчелистчетата на цвете. Ръката бавно разкри скритото в дланта.

Шест набръчкани зърна царевица.

„Едната ръка копае дупката — помисли си Суон, — а другата поставя царевичните зърна.“

Царевични зърна.

Детето не беше умряло в търсене на корени. Детето беше умряло, докато се беше опитвало да засее сбръчканите царевични зърна.

Суон ги взе в собствената си ръка. Дали беше останал живот в тях, или бяха само студени късчета нищо?

— Тук е имало голяма царевична нива — беше ѝ казал Арън, — но всичко умряло.

Тя се замисли за ябълковото дърво, което се беше съживило. Сети се за зелените стръкове, които бяха поникнали във формата на тялото ѝ. Сети се за цветята, които беше отглеждала в сухата прашна пръст преди много време.

— Тук е имало голяма царевична нива.

Суон погледна отново тялото. Детето беше умряло в странна поза. Защо лежеше по корем на студената земя, вместо да се свие, за да запази последните си запаси от топлина? Тя нежно го хвана за рамото и се опита да го обърне. Разнесе се тихо пропукване, когато дрипавите дрехи се откъснаха от земята. Трупът беше лек като обвивка.

Под тялото имаше малка кожена кесия.

Суон я вдигна с трепереща ръка, отвори я и бръкна с два пръста в нея… но вече знаеше какво ще намери вътре.

В кесията имаше още изсъхнали царевични зърна. Детето ги предпазваше с телесната си топлина. Суон осъзна, че би направила същото нещо и че може би двамата имаха много общи неща.

Зърната бяха налице. От нея зависеше дали ще завърши работата, която мъртвото дете беше започнало.

Тя разчисти снега и заби пръсти в пръстта, която беше твърда, глинеста, замръзнала и пълна с остри камъчета. Загреба шепа и я стопли, след което сложи едно зърно в нея и направи онова, което правеше, когато садеше семена в прахта в Канзас — събра слюнка в устата си и се изплю в ръката си. Смачка пръстта на топка и продължи да я върти в дланта си, докато не усети електричеството в гръбначния си стълб, което се разля по ръцете и пръстите ѝ. След това върна пръстта в земята и я натисна в дупката, която беше изкопала.

Това беше първото засято зърно, но Суон нямаше представа дали щеше да поникне в тази измъчена почва, или не.

Тя вдигна Ревльото, изпълзя на известно разстояние от тялото и загреба нова шепа пръст. Остър лед или камък поряза пръстите ѝ, но болката не я спря. Съзнанието ѝ беше съсредоточено върху задачата. Усещането за иглички и бодлички се засили и започна да облива тялото ѝ на вълни като електричество през жужащи жици.

Суон пропълзя напред и зася трето зърно. Студът си проправяше път през дрехите ѝ и полазваше костите ѝ, но тя продължи, като загребваше шепа пръст на разстояние от половин-един метър и полагаше по едно зърно в отворилата се дупка. На някои места земята беше много замръзнала и непробиваема като гранит, затова изпълзяваше на друго място. Така установи, че пръстта под преспите беше по-мека, отколкото онази, над която вятърът беше издухал снега. Въпреки това ръцете ѝ бързо се разраниха и от раните потече кръв. Капките кръв се смесваха със зърната и пръстта, докато Суон работеше — бавно и методично — без да спира.

Не зася никакви зърна близо до езерото, но вместо това се върна до Мерис Рест, за да изкара още един ред. Някакво животно зави в гората — пронизителен и самотен рев. Тя продължи да работи с окървавени ръце, които търсеха мека пръст през снега. Студът най-накрая я прониза и се наложи да спре и да полегне. Ледът беше запушил ноздрите ѝ, а окото ѝ, което принципно едва виждаше, почти се беше затворило. Лежеше и трепереше, и в този миг ѝ хрумна, че ще се почувства по-силна, ако поспи малко. Само щеше да си почине за няколко минути и отново щеше да се захване с работата си.

Нещо побутна ребрата ѝ. Суон беше замаяна и слаба и нямаше сили да вдигне глава, за да види кой я безпокои. Побутнаха я отново, този път много по-силно.

Тя се претърколи и наклони глава на една страна.

Усети топъл дъх да облива лицето си. Муле беше застанал над нея. Стоеше неподвижно като изсечен от сиво-пъстър камък. Суон полегна отново, но конят продължи да я бута с носа си по рамото. Той изпръхтя и от ноздрите му излезе пара като от бойлер.

Муле нямаше да я остави да заспи. Топлият въздух, който излизаше от дробовете му, само ѝ напомни колко беше студено и колко близо беше до това да се откаже. Ако останеше да лежи още малко, щеше да замръзне. Трябваше да се размърда отново и да подобри кръвообращението си.

Муле я бутна по-настоятелно. Суон се изправи до седнало положение и каза „Добре, добре!“, след което вдигна изцапаната си с кръв и пръст ръка към ноздрите на коня и той облиза наранената ѝ кожа.

Започна отново да засява зърната от кожената кесия, а Муле я следваше на няколко крачки зад нея. Ушите му настръхваха и потреперваха от приближаващия рев на горски животни.

Студът стягаше, а Суон се насилваше да продължава да работи. Зави ѝ се свят и като че ли падна мъгла. Имаше чувството, че работи под вода. От време на време топлият дъх на коня я сгряваше. Усети плахо раздвижване навсякъде около тях в мрака, което приближаваше. Чу писъка на някакво животно, на който Муле отговори, като изпръхтя предупредително. Продължи да работи, да бърка в снега, да загребва шепи с пръст и да полага зърна в отворилите се дупки. Всяко движение на пръстите ѝ беше истинско агонизиращо изпитание. Тя беше наясно, че животните бяха привлечени от гората от мириса на кръвта ѝ.

Но първо трябваше да свърши работата. Бяха останали тридесет-четиридесет зърна в кожената кесия и Суон беше твърдо решена да ги засее. Електрическите потоци, които течаха по костите ѝ, ставаха все по-силни, почти болезнени, и докато работеше в мрака, си представи, че вижда да излизат искри от кървавите ѝ пръсти. Разнесе се слаб мирис на изгоряло като от електрически контакт, който е започнал да се нагрява и е дал на късо. Лицето ѝ под подобната на маска обвивка от образувания изгаряше от болка. От време на време зрението ѝ я предадеше, но тя продължаваше да работи няколко минути в пълна слепота, преди да се завърне. Пропълзяваше напред — с около метър-метър и двадесет — и засяваше по едно зърно във всяка дупка.

Някакво животно — стори ѝ се, че е червен рис — изръмжа някъде вляво; намираше се в опасна близост. Суон се приготви за атаката му, но вместо това чу Муле да цвили и усети тропота на копитата му, когато мина в галоп покрай нея. Рисът изсъска. Животните се сбориха в снега… и минута по-късно топлият дъх на коня отново стопли лицето ѝ. Друго животно изръмжа предизвикателно, този път някъде вдясно, и Муле се спусна към него, когато рисът скочи отгоре му. Момичето чу пронизителен писък на болка и конят изпръхтя, сякаш беше ранен. Усети го да удря с копитата си по земята — веднъж, втори път, отново. Върна се при нея и тя зася още едно зърно.

Суон нямаше представа колко време продължиха атаките. Беше се съсредоточила върху работата си и не след дълго ѝ останаха само пет зърна.

При първата светлина от изток Джош се изправи до седнало положение в предната стая на бараката на Глори Боуен и осъзна, че Суон я няма. Повика жената и сина ѝ и заедно претърсиха алеите на Мерис Рест. Арън се сети да отиде до нивата да провери и се върна с крясъци, които призоваваха гиганта и майка му да дойдат бързо.

Намериха фигура на земята, свита на една страна. Притиснат до нея беше Муле, който вдигна глава и изцвили вяло, когато Джош хукна към тях. Едва не стъпи върху премазания труп на червен рис, от чиито ребра беше пораснал още един крак. Наблизо лежеше някакво друго създание, което също приличаше на рис, но беше прекалено размазано, за да бъде сигурен.

Ребрата и краката на Муле бяха целите в мрежа от рани. В кръг около момичето имаше още три животински трупа, всичките премазани.

— Суон! — провикна се Джош и коленичи до нея. Тя не помръдна и той взе крехкото ѝ тяло в ръцете си. — Събуди се, скъпа! — каза ѝ и я разтърси. — Хайде, събуди се! — Въздухът беше изключително студен, но гигантът усещаше топлината, която Муле излъчваше. Разтресе я още по-силно. — Суон! Събуди се!

— О, Господи мили — прошепна Глори, когато застана зад гиганта. — Виж… ръцете ѝ.

Джош ги видя и потръпна. Целите бяха подути и покрити със засъхнала черна кръв и пръст. Наранените ѝ пръсти бяха заприличали на криви нокти. В дланта на дясната ѝ ръка имаше кожена кесия, а в лявата ѝ длан лежеше едно-единствено изсъхнало царевично зърно, изцапано с пръст и кръв.

— О, Господи… Суон…

— Тя мъртва ли е, мамо? — попита Арън, но Глори не му отговори. Момчето пристъпи крачка напред. — Тя не е мъртва, господине! Ощипи я и ще я събудиш!

Джош докосна китката ѝ. Усети слаб пулс, но не беше кой знае каква надежда. От ъгълчето на окото му се отдели сълза и падна върху лицето ѝ.

Суон си пое рязко въздух и бавно го изпусна под формата на стон. Тялото ѝ затрепери, докато се измъкваше от място, което беше много тъмно и студено.

— Суон? Чуваш ли ме?

Някакъв глас — приглушен и далечен — ѝ говореше. Май го познаваше. Ръцете я боляха… о, само как я боляха.

— Джош?

Гласът не беше нищо повече от шепот, но сърцето на гиганта подскочи в гърдите му.

— Да, скъпа. Джош е. Просто лежи спокойно сега, ще те отведем на топло. — Той стана с момичето в ръце и се обърна към надрания и изтощен кон. — На теб също ще ти намеря топло място. Хайде, Муле. — Конят се изправи с усилие на крака и го последва.

Арън видя багетата на Суон в снега и я взе. С нея побутна изпълнен от любопитство единия от мъртвите рисове с втория врат и главата, които растяха на корема му, след което побягна след Джош и майка си.

Суон се опита да отвори окото си. Имаше чувството, че някой е сложил капак отгоре му. Гъста течност течеше от ъгълчето му и така я изгаряше, че се наложи да прехапе устна, за да не се разплаче. Другото око, отдавна затворено, пулсираше в орбитата си. Тя вдигна ръка, за да докосне лицето си, но пръстите ѝ не искаха да ѝ се подчинят.

Джош я чу да шепне нещо.

— Почти стигнахме, скъпа. Само още няколко минути. Дръж се. — Той знаеше, че Суон се беше доближила до смъртта тук навън… и може би все още не беше излязла от опасност. Тя заговори отново и този път я разбра, но попита: — Какво?

— Окото ми — отговори му, като се опитваше да говори бавно, но гласът ѝ трепереше. — Джош… ослепях.

60

Легнала на своето легло от листа, Сестрата усети раздвижване до себе си. Събуди се и сграбчи като менгеме нечия китка.

Тя принадлежеше на коленичилия Робин Оукс, чиято дълга кестенява коса беше пълна с пера и кости, а очите му грееха. Цветовете на стъкления пръстен пулсираха върху кокалестото му лице. Той беше отворил чантата ѝ и се опитваше да извади пръстена от нея. Двамата се гледаха в очите за няколко секунди и накрая Сестрата каза:

— Не. — Тя сложи другата си ръка върху пръстена и младежът я остави да го вземе.

— Не се ядосвай — каза Робин. — Не съм го счупил.

— Благодаря на Бога за това. Кой ти каза, че можеш да ровиш в чантата ми?

— Не ровех. Просто гледах какво има в нея. Нищо не е станало. — Костите на Сестрата изпукаха, когато се изправи в седнало положение. През входа на пещерата влизаше мрачна дневна светлина. Повечето от младите разбойници още спяха, но две момчета деряха два малки трупа — зайци?, катерици? — а друго нареждаше клони, за да запали сутрешния огън. В задната част на пещерата Хю спеше до своя пациент, а Пол върху легло от листа.

— Това е важно за мен — сподели Сестрата. — Нямаш представа колко важно. Просто го остави, става ли?

— Майната му — отвърна Робин и се изправи. — Прибирах проклетото нещо обратно и смятах да ти кажа за Суон и големия тип. Но забрави, госпожо. — Тръгна към приятеля си Бъки.

На Сестрата ѝ бяха необходими няколко секунди, за да осмисли казаното от младия мъж.

— Суон. Суон и големия тип.

Не беше казала на никое от тези хлапета за съновиденията си. Не беше казвала нищо за думата „суон“ и отпечатъците от длани, прогорени в ствола на дървото с цветовете. Как тогава Робии Оукс знаеше… освен ако и той не беше сънебродил?

— Почакай! — изкрещя тя. Гласът ѝ проехтя като камбана в пещерата. Пол и Хю бяха извадени от сънищата си. Повечето от момчетата също се събудиха и посегнаха към пистолетите и копията си. Робин спря на място.

Сестрата се опита да заговори, но не успя да намери правилните думи. Тя стана и отиде при него, като държеше в ръце стъкления пръстен.

— Какво видя в него?

Робин погледна другите момчета, а после отново нея и сви рамене.

— Видял си нещо, нали? — Сърцето ѝ биеше силно. Цветовете на пръстена също бяха започнали да пулсират по-бързо. — Видял си! Сънебродил си, нали?

— Съне какво?

— Суон — напомни му Сестрата. — Видял си тази дума изписана на дървото, нали? Дървото с цветовете. Видял си също така отпечатъците от длани, прогорени в кората. — Тя вдигна пръстена пред лицето си. — Видял си ги, нали?

— Тцъ. — Робин поклати глава. — Нищо такова не съм видял.

Клошарката застина, защото виждаше, че младежът казва истината.

— Моля те, кажи ми какво видя.

— Аз… извадих това нещо от чантата ти преди около час, когато се събудих — каза той с тих и почтителен глас. — Просто исках да го поддържа. Да го огледам. Досега не бях виждал нещо подобно и след случилото се с Бъки… Знаех, че е нещо специално. — Робин млъкна и помълча няколко секунди, сякаш беше хипнотизиран. — Нямам представа какво е това нещо, но… те кара да желаеш да го държиш и да гледаш вътре в него, където блестят всички онези светлини и цветове. Извадих го от чантата ти, отдалечих се и седнах. — Посочи собственото си легло от листа в другия край на пещерата. — Нямах намерение да го държа за дълго, но… цветовете започнаха да се сменят. Започнаха да оформят картина… Не знам, предполагам, че всичко това звучи налудничаво, нали?

— Продължавай. — Пол и Хю слушаха внимателно младия мъж, както и всички останали.

— Просто го държах и наблюдавах как се оформя картината, подобно на една от онези мозайки, които имаха в параклиса на сиропиталището: ако ги гледаш прекалено дълго, можеш да се закълнеш, че са оживели и са се раздвижили. Това беше същото — само че в следващия миг вече не беше просто картина. Беше истинско. Намирах се на някаква покрита със сняг нива. Вятърът духаше силно и беше мъгливо… но проклятие, доста студено си беше! Видях някакъв човек да лежи на земята. В началото си помислих, че са купчина парцали, но после осъзнах, че е човешко същество. Точно до него в снега беше легнал кон. — Робин огледа глуповато слушащите го момчета, след което отново насочи поглед в Сестрата. — Странно, а?

— Какво друго видя?

— Големият тип дойде на бегом на нивата. Носеше черна маска и мина на два метра от мен. Изкара ми ангелите. Исках да отскоча назад, но той продължи напред. Кълна се, че дори видях следите, които остави в снега. Също така го чух да крещи „Суон“. Чух го съвсем ясно, както чувам собствения си глас в момента. Звучеше изплашен. След това коленичи до лежащата на земята и се опита да я събуди.

— Нея? Какво имаш предвид — че е била жена?

— Момиче. Мисля, че той викаше името ѝ: Суон.

„Момиче — помисли си Сестрата. — Момиче на име Суон — към нея ни води стъкленият пръстен!“ Зави ѝ се свят. Почувства се слаба и затвори очи за момент, за да не припадне. Когато ги отвори отново, цветовете на стъкления пръстен пулсираха зашеметяващо.

Пол се беше изправил. Макар да беше спрял да вярва в силата на пръстена, преди Хю да спаси момчето, сега направо трепереше от вълнение. Вече нямаше значение, че не може да види нищо в стъклото, може би беше сляп и не гледаше достатъчно надълбоко. Може би причината се криеше в това, че беше отказал да повярва в нещо друго освен в себе си или съзнанието му просто не беше настроено на друга честота. Но ако този млад мъж виждаше нещо в пръстена и беше изпитал така нареченото „сънебродене“, за което говореше Сестрата, то може би тогава наистина търсеха реален човек.

— Какво друго? — попита Пол. — Видя ли нещо друго?

Робин отговори:

— Когато се канех да отскоча назад от големия тип с черната маска, видях нещо на земята почти пред мен. Някакво животно, което беше премазано и кърваво. Не знам какво беше, но някой го беше подредил много добре.

— Мъжът с маската? — попита нетърпеливо Сестрата. — Видя ли го откъде дойде?

— Не. Както вече споменах, беше малко мъгливо. Одимено, по-скоро. Подушвах много дим във въздуха. И някаква друга миризма — някаква воня. Мисля, че имаше още двама души, но не съм напълно сигурен. Картината започна да избледнява и да се разпада. Тази воня не ми харесваше и исках да се върна тук. След това се озовах ей там с това нещо в ръцете си. И всичко свърши.

— Суон — прошепна Сестрата и погледна Пол. Видя изумлението в ококорените му очи. — Търсим момиче на име Суон.

— Но къде е тя? Господи, тази нива може да е навсякъде… на километър или сто!

— Видя ли нещо друго? — попита клошарката. — Нещо отличително… като хамбар? Къща? Каквото и да е?

— Само нивата. На места беше натрупал сняг, а на други беше издухан. Както вече казах, всичко беше толкова реално, че усещах студа. Беше толкова реално, направо плашещо… Предполагам, че затова те оставих да ме хванеш, докато прибирах това нещо в чантата ти. Мисля, че исках да разкажа на някого за видяното.

— Как ще намерим някаква нива без никакви отличителни белези? — попита Пол. — Няма начин!

— Хм… извинете.

Всички погледнаха към Хю, който се опитваше да стане с помощта на патерицата си.

— Наистина не разбирам нищо от това — каза той, след като се изправи. — Но знам, че мястото, което мислите, че сте видели в стъклото, наистина съществува. Аз съм последният човек в света, който разбира подобни неща… Както и да е, струва ми се, че ако тръгнете да търсите това място, трябва да започнете от Мерис Рест.

— Защо? — попита го Пол.

— Защото, докато живях в Мобърли, имах възможността да се срещна с много пътници — отвърна лекарят. — Точно както срещнах теб и Сестрата. Предполагах, че пътниците ще се смилят над един еднокрак просяк… но за съжаление, в повечето случаи грешах. Но си спомням един мъж, който беше минал през Мерис Рест. Той ми каза, че езерото там е пресъхнало. Спомням си също така… че ми каза, че въздухът в Мерис Рест бил нечист. — Хю се обърна към Робин. — Каза, че си подушил някаква „воня“… и дим. Така ли е?

— Да. Имаше дим във въздуха.

Лекарят кимна.

— Дим. Комини. Огньове за хората, за да се топлят на тях. Мисля, че нивата, която търсите — ако въобще съществува такова място — се намира близо до Мерис Рест.

— Колко далеч е този град оттук? — попита Сестрата.

— Десет-дванадесет километра — отвърна Робин. — Може би малко повече. Никога не съм ходил в него, но сме ограбвали много хора, които са отивали или идвали оттам. Макар че мина доста време оттогава. Вече няма много пътници по този път.

— Нямаме достатъчно бензин в джипа, за да изминем това разстояние — напомни Пол. — Съмнявам се да ни стигне и за километър.

— Не казах, че са десет-дванадесет километра по пътя — поправи се Робин. — Имах предвид напряко. Градът се намира югозападно от тук, през гората, и теренът е суров. Шестима от хората ми минаха по този маршрут преди около година. Двама от тях се завърнаха и докладваха, че няма нищо ценно за крадене в Мерис Рест. По-скоро онези там биха обрали нас, ако имаха възможност.

— Ако не можем да отидем с джипа, трябва да вървим. — Сестрата вдигна чантата си и прибра стъкления пръстен в нея. Ръцете ѝ трепереха.

Робин изсумтя.

— Сестра — каза той, — не искам да те обиждам, но ти си луда. Десет километра по онзи терен не са точно приятна разходка. Знаеш ли, вероятно ви спасихме животите, като ви нападнахме. Досега щяхте да сте премръзнали от студ, ако не го бяхме сторили.

— Трябва да стигнем до Мерис Рест… или поне аз трябва да го направя. Пол и Хю ще решат сами дали да дойдат. Минах много повече от десет километра, за да стигна дотук и малко студ няма да ме спре.

— Не са само разстоянието и студът. А онова, което се крие в гората.

— Какво е то? — попита неспокойно Хю и закуцука с помощта на патерицата си.

— О, има някои много интересни диви животни. Създания, които приличат на създадени от луд учен. Гладни създания. Не ви се иска някое от тях да ви пипне в гората посред нощ.

— Трябва да се съглася с теб — отвърна Хю.

— Налага се да стигна до Мерис Рест — отсече Сестрата. Сериозното ѝ изражение подсказа на Робин, че вече е взела своето решение. — Нуждая се единствено от малко храна, топли дрехи и пушката ми. Ще се оправя там навън.

— Сестра, няма да минеш и километър, преди да се изгубиш… или преди да те изядат.

Тя погледна Пол Торсън.

— Пол? С мен ли си?

Мъжът се поколеба, погледна към мрачната светлина, която влизаше през входа на пещерата, а след това и към огъня, който момчетата палеха, като търкаха две пръчки една в друга. „Проклятие! — помисли си той. — Така и не се научих да правя това, когато бях бойскаут!“ Може би не беше прекалено късно да се пробва. Все пак бяха стигнали толкова далеч и вероятно бяха много близо до отговора, който търсеха. Пол видя как една искра подскочи и се запали, но вече беше взел своето решение.

— С теб съм.

— Хю? — попита Сестрата.

— Искам да тръгна с вас — отвърна той, — наистина искам. Но трябва да се грижа за пациента си. — Лекарят погледна към спящото момче. — Искам да разбера какво — и кого — ще намерите в Мерис Рест, но… мисля, че тук имат нужда от мен, Сестра. Мина много време, откакто за последно се почувствах полезен. Разбираш ли ме?

— Да. — Тя бездруго вече беше решила да убеди Хю да остане, тъй като нямаше начин да измине разстоянието на един крак и само щеше да ги бави. — Разбирам те. — Погледна Робин. — Искаме да тръгнем веднага, след като си съберем нещата. Ще се нуждая от пушката си и патрони… ако нямаш нищо против.

— Ще ти трябва много повече от това, за да оцелееш.

— В такъв случай съм сигурна, че ще върнеш револвера на Пол и патроните. Също така ще ни е от полза да ни дадеш храна и дрехи.

Робин се засмя, но очите му останаха сериозни.

— Предполага се, че ние сме крадците, Сестра!

— Просто ни върнете откраднатото от нас и ще сме квит.

— Някой да ти е казвал, че си луда? — попита той.

— Да. Казвали са ми го и по-корави хлапетии от теб.

На лицето на младия мъж се появи усмивка и очите му станаха по-милостиви.

— Добре, ще ви върнем нещата. Предполагам, че на вас ще ви трябват повече, отколкото на нас. — Робин се замисли за миг. — Почакай. — Отиде до леглото си от листа. Наведе се и затършува в някакъв кашон с консерви, ножове, часовници, връзки за обувки и други неща. Намери търсеното и се върна при Сестрата. — Ето — каза той и сложи нещо в ръката ѝ. — Това ще ти трябва.

Беше малък метален компас, който приличаше на спечелен от пакет с пуканки „Кракърджак“.

— Работи — увери я Робин. — Или поне работеше, когато го взех от един мъртвец преди две седмици.

— Благодаря. Надявам се да ми донесе повече късмет, отколкото на стария си притежател.

— Да. Ами… можеш да вземеш и това, ако го искаш. — Младежът разкопча копчетата на кафявото си палто около врата. На бледата му кожа висеше потъмняло малко разпятие на сребърно синджирче. Посегна да го свали, но Сестрата го хвана за ръката, за да го спре.

— Няма нужда. — Тя махна вълнения си шал от врата, за да му покаже белега във формата на разпятие, който беше прогорен в кожата ѝ в киното на Четиридесет и втора преди много време. — Имам си свое.

— Аха. — Робин кимна. — Наистина си имаш.

Върнаха им палтата, пуловерите и ръкавиците, заедно с оръжията и патрони за магнума на Пол и пушката на Сестрата. Една консерва с печен боб и малко сушено катеричо месо, увити в листа, бяха прибрани в мешката на клошарката, която също ѝ беше върната, заедно с нож за всякакви цели и яркооранжева вълнена шапка. Робин даде и на двама им часовници и след претърсването на още един кашон от плячка, намери три клечки кибрит.

Пол източи последния бензин от резервоара на джипа в малка пластмасова туба за мляко и едва намокри дъното ѝ. Но тубата беше здраво затворена с тиксо и прибрана в мешката, за да бъде използвана за паленето на огън.

Навън беше станало достатъчно светло. Небето беше мрачно и не можеше да се прецени къде е слънцето. Часовникът на Сестрата твърдеше, че часът е десет и двадесет и две. Този на Пол — три и тринадесет.

Време беше да тръгват.

— Готов ли си? — попита Сестрата.

Пол погледна с копнеж към огъня и отвърна:

— Да.

— Успех! — провикна се Хю, който закуцука до входа на пещерата, когато приятелите му тръгнаха. Сестрата размаха облечената си в ръкавица ръка, след което вдигна яката около шала на врата си. Провери компаса и двамата с Пол влязоха в гората.

61

— Ето го! — Глори посочи към един посивял хамбар, полускрит между дърветата. Две други постройки се бяха срутили, а от едната се подаваше строшен тухлен комин. — Арън намери това място преди известно време — каза жената на Джош, който вървеше след нея заедно с Муле. — Никой не живее тук. — Тя посочи към пътеката, която минаваше между разрушените сгради и продължаваше навътре в гората. — Ямата не е много далеч.

Ямата, доколкото беше разбрал гигантът, представляваше гробището на тази общност — изкоп, в който бяха хвърлени стотици тела през годините.

— Джаксън казваше по нещо за мъртвите — сподели Глори. — След като него вече го няма, просто хвърлят труповете вътре и ги забравят. — Погледна го. — Суон за малко да се присъедини към тях. Какво е правила навън посред нощ?

— Не знам. — Момичето беше изпаднало в безсъзнание, след като го отнесоха в бараката. Джош и Глори бяха почистили ръцете ѝ и ги бяха превързали с парчета плат. Усещаха треската ѝ, която направо струеше от нея. Оставиха Арън и Ръсти да я гледат, докато Джош изпълняваше обещанието си да намери укритие за Муле, но направо се побъркваше от тревога. Как щеше да се оправи Суон без лекарства, добра храна и дори чиста вода? Тялото ѝ беше толкова изтощено, че треската можеше да я убие. Спомни си последните ѝ думи, преди да припадне:

— Джош… ослепях.

Той стисна ръце в юмруци. „Защити детето — помисли си. — Браво на мен. Адски добре се справих, а?“

Джош нямаше представа защо Суон беше излязла от бараката миналата вечер, но очевидно беше ровила в твърдата земя. За щастие, Муле беше разбрал, че е в опасност, иначе днес щяха да отнасят тялото ѝ до…

Не. Не трябваше да мисли за това. Тя щеше да се прави. Знаеше го. Минаха покрай ръждясалите останки на кола, която беше останала без врати, гуми, двигател и капак, и Глори отвори вратата на хамбара. Вътре беше тъмно и студено, но поне беше завет. Не след дълго очите на Джош привикнаха с мрака. Вътре имаше две кошари с малко слама на земята и нощви, в които можеше да разтопи сняг за Муле. На стените бяха закачени въжета и поводи, но нямаше прозорци, през които да се промъкне някое животно. Мястото изглеждаше достатъчно безопасно за коня и поне щеше да е на закрито. Джош видя някаква купчина с боклуци в другия край на хамбара и отиде да я провери. Намери няколко счупени стола, лампа без крушка и кабел, малка косачка за трева и кълбо бодлива тел. Едно проядено от мишки синьо одеяло покриваше още боклуци и той го вдигна, за да провери какво има под него.

— Глори — повика нежно жената. — Ела да погледнеш.

Тя отиде при него. Джош прокара пръсти по пукнатия кинескоп на телевизор.

— От доста време не съм виждал едно от тези — каза изпълнен с носталгия той. — Предполагам, че рейтингите доста са паднали напоследък, а? — Натисна бутона за включване и изключване и завъртя копчето за смяна на каналите, но то остана в ръката му.

— Няма никаква полза от него — отвърна Глори. — Като всичко останало.

Телевизорът беше оставен на някакво бюро с ролки върху него. Джош го вдигна, обърна го и му махна задния капак, за да разкрие кинескопа и джунглата от кабели вътре. Почувства се глупав като пещерняк, който наднича в някаква вълшебна кутия, някога представлявала лукс — не, какъв ти лукс, по-скоро необходимост — за милиони американски домове. Без електричество телевизорът беше безполезен като камък… дори по-малко, защото камъкът можеше да се използва да убиваш гризачи за яхния.

Джош го остави настрани заедно с другите боклуци. Щеше да е нужен някой много по-умен от него човек, за да накара електричеството да потече отново по жиците и да съживи устройствата, които показваха движещи се и говорещи картини. Наведе се и намери кутия със стари дървени свещници. В друга кутия имаше прашни бутилки. На пода бяха разпръснати листове хартия и той вдигна един от тях. Беше обява, на която пишеше с избледнели червени букви: „Търг на антики! На битпазара на град Джеферсън! Събота, 5 юни! Елате рано и останете до късно!“. Отвори ръка и остави листа да падне на пода. Той се приземи с въздишка върху останалите си събратя с остарели новини.

— Джош? Какво е това?

Глори беше сложила ръка върху бюрото с ролките. Тя намери малка манивела и когато я завъртя, се разнесе дрънченето на верига върху ръждясали зъбни колела. Ролките се завъртяха също толкова болезнено, колкото старци, които се въртяха насън. Няколко гумени подложки бяха задействани от манивелата. Те се притиснаха за кратко в ролките и след това се върнаха в първоначалната си позиция. Джош видя, че някакъв малък метален поднос е прикрепен в другия край на бюрото. Той вдигна няколко от обявите от пода и ги сложи в него.

— Продължавай да въртиш манивелата — каза той и двамата видяха как ролките и подложките започнаха да придърпват по един лист хартия на всеки оборот, вкарваха ги в един отвор във вътрешността на машината и ги пращаха във втори поднос в другия край. Джош намери плъзгащ се панел, бутна го назад и видя механизъм от още ролки, метални подноси и някакви засъхнали повърхности, които представляваха мастилени тампони.

— Намерихме си печатарска машина — каза той. — Какво ще кажеш? Явно е стара, но е в много добро състояние. — Докосна шкафа на машината, който беше от дъб. — Това е било нечие хоби. Определено ще е чиста загуба, ако я оставим да си стои тук и да гние.

— Какво значение има дали ще гние тук, или някъде другаде? — изсумтя Глори. — Много странно съвпадение!

— Кое?

— Преди да умре… Джаксън искаше да пусне вестник — просто лист хартия, който да раздава наоколо. Казваше, че ако имаме градски вестник, ще накараме хората да се почувстват като общност. Сещаш се, ще се интересуваме повече от другите, а няма просто да се изолираме от тях. Той дори не знаеше, че това нещо е тук. Разбира се, това беше просто една от мечтите му. — Тя прокара ръка по дъба до тази на Джош. — Имаше много мечти, които умряха с него. — Ръката ѝ докосна неговата и бързо се отдръпна.

Настъпи неловка тишина. Гигантът все още чувстваше топлината на ръката ѝ върху своята.

— Сигурно е бил много добър човек — каза той.

— Такъв беше. Имаше добро сърце, здрав гръб и не се страхуваше да си изцапа ръцете. Преди да се запозная с Джаксън, животът ми беше много труден. Изпълнен с лоши мъже и много пиячка. Оправям се сама още от тринадесетгодишна. — Глори се усмихна едва. — Момичето порасна бързо. Е, Джаксън не се страхуваше да си изцапа ръцете с мен, защото със сигурност щях да съм мъртва, ако не ми беше помогнал. Ами ти? Имаш ли съпруга?

— Да. Всъщност е бивша. И двама сина.

Глори завъртя манивелата и се загледа във въртящите се ролки.

— Какво се случи с тях?

— Бяха в Южна Алабама. Искам да кажа когато паднаха бомбите. — Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — В Мобайл. Там има военноморска база. Ядрени подводници и всякакви кораби. Или поне имаше такава база. — Загледа се в Муле, който ядеше сламата от земята. — Може би все още са живи. Може би не са. Аз… предполагам, че не е правилно да си го мисля, но… надявам се да са умрели на седемнадесети юли. Надявам се да са умрели, докато са гледали телевизия, докато са яли сладолед или са се припичали на плажа. — Погледът му срещна този на Глори. — Надявам се да са умрели бързо. Лошо ли е да го желая?

— Не. Желанието ти е благородно — отвърна шивачката. Този път ръката ѝ докосна неговата и не я дръпна. Тя дигна другата си ръка и нежно побутна черната ски маска. — Как изглеждаш под това нещо?

— Преди бях грозен. Сега съм направо отвратителен.

Глори докосна твърдата сива кожа, която беше затворила дясното му око.

— Това нещо боли ли?

— Понякога пари. Понякога така ме сърби, че едва издържам. А понякога… — Джош млъкна.

— Понякога какво?

Той се поколеба, защото щеше да ѝ каже нещо, което не беше споделял нито на Суон, нито на Ръсти.

— Понякога — отговори тихичко той — имам чувството, че… лицето ми се променя. Сякаш костите ми се движат. И ме боли адски много.

— Може би се лекуваш.

Джош съумя да се усмихне едва.

— Точно от това имам нужда, от малко оптимизъм. Благодаря ти, но мисля, че въобще няма шанс да се излекувам. Тези образувания са твърди като бетон.

— Суон има най-лошите, които съм виждала. Имам чувството, че едва си поема въздух. А сега с тази лоша треска… — Глори млъкна, защото гигантът тръгна към вратата. — Двамата с нея сте преживели много, нали? — попита го тя.

Той спря.

— Да. Ако тя умре, нямам представа какво ще… — Млъкна навреме, наведе глава и след малко я вдигна отново. — Суон няма да умре — каза уверено гигантът. — Няма. Хайде, по-добре да се връщаме.

— Джош? Почакай… става ли?

— Какво има?

Глори завъртя манивелата на печатарската машина и потърка с пръсти гладкия дъб.

— Прав си за това нещо. Срамота е просто да си стои тук и да гние.

— Както сама каза, няма никакво значение дали ще гние тук, или някъде другаде.

— По-добре ще е да е в бараката ми.

— В бараката ти? За какво ти е това нещо? То е безполезно!

— Сега да. Но може би няма винаги да е така. Джаксън беше прав. Възможно е да стане чудо, ако Мерис Рест разполага с вестник… О, не като онези, които хората получаваха в дворовете си всеки следобед, но може би просто лист хартия, който да съобщава на жителите кой се е родил, кой е умрял, кой има излишни дрехи за раздаване и кой се нуждае от такива. Точно сега хората, които живеят от двете страни на коя да е алея, са непознати, но един лист хартия като този може да сплоти целия град.

— Мисля, че повечето жители на Мерис Рест са по-заинтересовани от намирането на храна, с която да преживеят още един ден, не си ли съгласна?

— Да. Засега. Джаксън беше умен човек, Джош. Ако знаеше, че това нещо гние тук сред боклуците, веднага щеше да го пренесе на гръб до дома ни. Не казвам, че знам как да пиша или нещо подобно — по дяволите, та аз не мога да говоря правилно — но това може да е първата крачка към превръщането на Мерис Рест отново в истински град.

— Какво ще използваш за хартия? — попита гигантът. — Ами мастило?

— Ето ти хартия. — Глори вдигна няколко обяви. — А и съм правила боя от пръст и боя за обувки. Мога да намеря начин да правя мастило.

Джош имаше намерение да се възпротиви отново, но осъзна, че жената беше въодушевена — очите ѝ грееха и искрата в тях я подмлади с пет години. „Тази жена си намери предизвикателство“, помисли си той. Щеше да се опита да превърне мечтата на Джаксън в действителност.

— Помогни ми — каза му Глори. — Моля те.

Вече беше взела решение.

— Добре — отвърна Джош. — Ти хвани другия край. Това нещо ще е тежко.

Две мухи излетяха от печатарската машина и се завъртяха около главата на гиганта. Трета стоеше неподвижно върху телевизора, а четвърта бръмчеше под покрива на хамбара.

Печатарската машина беше по-лека, отколкото изглеждаше и изкарването ѝ от хамбара беше сравнително лесно. Оставиха я отвън и Джош се върна, за да погали Муле.

Конят цвилеше нервно, ходеше напред-назад и около кошарата. Гигантът погали ноздрите му, за да го успокои. Беше виждал Суон да прави така много пъти. Напълни нощвите със сняг и го зави със синьото одеяло, за да му е топло. Една муха кацна на ръката му и допирът ѝ го ужили, сякаш беше оса.

— Проклятие! — ядоса се Джош и замахна да я убие с другата ръка. Под нея остана потрепваща зелено-сива маса, но продължаваше да го жили и той я избърса на панталоните си. — Тук ще си добре — увери изнервения кон и погали врата му. — Ще дойда да те проверя по-късно, какво ще кажеш? — Докато затваряше и заключваше вратата на хамбара се надяваше, че постъпва правилно, като оставя Муле тук сам. Но поне това място — каквото и да беше — щеше да го предпази от студа и рисовете. С мухите обаче трябваше да се оправя сам.

Глори и Джош понесоха печатарската машина надолу по пътя.

62

Небето над главите на двете фигури потъмняваше. Те с мъка вървяха през гора от мъртви борове, в която вятърът беше изваял от преспите бариери, достигащи метър и половина височина.

Сестрата постоянно поглеждаше компаса от пакета с пуканки „Кракърджак“ и вървеше на югозапад. Пол я следваше на няколко крачки разстояние, носеше мешката през рамо и се оглеждаше встрани и отзад за диви животни. Знаеше, че ги следят още откакто напуснаха пещерата. Беше ги зърнал само за миг и не можеше да прецени какви бяха или колко на брой, но подушваше миризмата на зверовете. В облечената си с ръкавица дясна ръка държеше своя .357-калибров с палеца на предпазителя.

Сестрата знаеше, че им остава по-малко от час светлина. Пътуваха вече почти пет часа, поне според часовника, който Робин ѝ даде. Нямаше представа колко километри бяха минали, но вървенето беше премазващо и вече чувстваше краката си като две твърди колчета. Преодоляването на скали и преспи не беше никак лесно и цялата беше плувнала в пот. Хрускането на заледените ѝ дрехи ѝ напомни за зърнена закуска „Райс Криспис“ — хрус-хрус-хрус! Спомни си, че дъщеря ѝ много харесваше „Райс Криспис“: „Накарай ги да говорят, мамо!“.

Сестрата прогони призраците от миналото. Не бяха видели никакви признаци на живот освен създанията, които ги дебнеха и наблюдаваха гладно в сгъстяващия се сумрак. Когато паднеше мракът, зверовете щяха да станат по-дръзки…

„Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Повтаряше си тези думи отново и отново, докато краката ѝ продължаваха да я водят напред като някаква машина. Клошарката държеше чантата си до себе си, като я беше стиснала здраво с лявата си ръка. Така усещаше очертанията на стъкления пръстен през кожата и получаваше сила от него, сякаш той беше второто и сърце.

„Суон — помисли си тя. — Коя си ти? Откъде се появи? И защо съм водена към теб?“ Ако наистина ставаше въпрос за момиче на име Суон, до което я беше довело сънеброденето, то нямаше представа какво щеше да ѝ каже. „Здравей — изрепетира наум Сестрата, — ти не ме познаваш, но прекосих половината страна, за да те намеря. Много се надявам да си струваш, защото, Господи, иска ми се да полегна и да си почина!“

Ами ако нямаше момиче на име Суон в Мерис Рест? Ами ако Робин грешеше? Ами ако момичето само минаваше през градчето и вече си беше отишла по времето, по което отидеха там?

Искаше ѝ се да ускори крачка, но краката ѝ не го позволяваха. „Стъпка по стъпка. Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Един писък в гората вляво от нея направо ѝ изкара ангелите. Сестрата се обърна, за да посрещне звука, който от писък се превърна в пронизителния вой на някакъв звяр, а след това и в неприятно хилене като онези, които издаваха хиените. Стори ѝ се, че видя чифт алчни очи в мрачината, които проблеснаха злобно, преди да се скрият отново.

— Няма да е още дълго светло — каза Пол. — Трябва да си намерим място, на което да пренощуваме.

Сестрата погледна на югозапад. Не видя нищо друго освен измъчен пейзаж от мъртви борове, скали и преспи. Поредният студен ден в ада. Където и да се намираше Мерис Рест, нямаше да стигнат до него днес. Тя кимна и двамата потърсиха убежище.

Най-доброто, което успяха да намерят, беше една ниша в кухината на няколко големи остри камъка. Избутаха снега, за да разкрият земята и издигнаха еднометрова снежна стена около тях. След това събраха мъртви клони, за да запалят огън. От гората около тях заехтяха пронизителни писъци, докато зверовете се събираха като лордове на тържествена маса.

Пол и Сестрата направиха малък огън от клони и го оградиха с камъни. Пол капна малко бензин на дървото. Първата клечка, която остърга в един камък, се запали, изсъска и изгасна. Останаха им само две. Мракът бързо се сгъстяваше.

— Ами сега — каза изнервен Пол и плъзна втората клечка на камъка, върху който беше коленичил. Другата му ръка беше готова да направи завет на пламъка.

Клечката се запали, изсъска и почти изгасна. Той бързо приближи слабия пламък към една пръчка в купчината и се наведе над нея като дивак, който се моли пред олтара на огнения дух.

— Разпали се, малко копеле — прошепна между стиснатите си зъби мъжът. — Хайде де! Разпали се!

Пламъкът почти беше изгаснал и представляваше само слаб проблясък, който танцуваше в мрака.

В следващия миг се чу пук!, когато няколкото капки бензин пламнаха и пламъкът се изви около пръчката като котешки език. Огънят се разпали, изпука и нарасна. Пол добави още малко бензин.

Появи се един огнен език, който подскочи нагоре и огънят се разпространи от клон на клон. Само след минута вече разполагаха с топлина и светлина и изпънаха замръзналите си ръце напред, за да ги стоплят.

— Ще стигнем на сутринта — каза Пол, докато си поделяха сушеното катеричо месо. То имаше вкус на варена кожа. — Обзалагам се, че имаме не повече от километър и половина.

— Може би. — Сестрата отвори капака на консервата с печен боб с ножа за всякакви цели и загреба малко с пръста си. Ястието беше мазно и имаше металически вкус, но иначе изглеждаше добро. Подаде консервата на Пол. — Надявам се компасът на хлапето да работи. Иначе може да се въртим в кръг.

Пол вече беше обмислил тази вероятност, но само вдигна рамене и лапна малко боб. Ако компасът не беше верен дори само с едно деление, може би вече бяха пропуснали Мерис Рест.

— Все още не сме минали десет километра — каза той, макар да не беше особено сигурен за това. — Утре ще разберем дали има някакъв проблем с компаса.

— Да. Утре.

Сестрата пое първата смяна, а Пол заспа до огъня. Тя беше опряла гръб в един от камъните — от едната ѝ страна беше магнумът, а от другата пушката.

Лицето ѝ се гърчеше от болка под твърдата обвивка на Маската на Йов. Скулите и челюстта ѝ туптяха. Изгарящата болка обикновено минаваше за няколко минути, но този път се усили дотолкова, че се наложи да наведе глава и да потисне един стон. За пореден път — седми или осми през последните няколко седмици — изпита остри и раздиращи кожата ѝ размествания под Маската на Йов, чак до костите на лицето ѝ. Единственото, което можеше да направи, беше да стисне зъби и да изтърпи болката, докато премине. Когато всичко свърши, се разтрепери въпреки огъня.

Този път пристъпът беше много лош, помисли си Сестрата. Болката ставаше все по-силна. Клошарката вдигна ръка и прокара пръсти през Маската на Йов. Възлестата повърхност беше студена като лед по склоновете на спящ вулкан, но под нея кожата ѝ беше гореща и разранена. Скалпът я сърбеше до лудост и я накара да пъхне ръка под качулката на шубата си, за да докосне масата от образувания, която беше покрила главата ѝ и продължаваше надолу по врата. Копнееше да навре пръсти под тази кора и да чеше кожата си до кръв.

„Дори да си сложа перука върху плешивата глава — помисли си Сестрата, — пак ще приличам на възпитаничка от училището за изроди!“ Успя да се задържи още няколко секунди върху тънкото въже между сълзите и смеха, но накрая смехът спечели.

Пол се изправи.

— Мой ред ли е да пазя?

— Не. Имаш още два часа.

Той кимна, легна отново и почти веднага заспа.

Сестрата продължи да опипва Маската на Йов. „Май кожата ми е пламнала там долу… или поне онова, което е останало от нея“, помисли си тя. Понякога, когато болката беше много силна и имаше чувството, че кожата ѝ под обвивката е на път да се свари, можеше да се закълне, че костите ѝ се местят като основите на нестабилна къща. Сякаш лицето ѝ се променяше.

Забеляза движение вдясно и отново се завърна към основната си цел да оцелее. Някакво създание издаде дълбок гърлен лай някъде в далечината и друг звяр отговори с подобен на бебешки плач звук. Сестрата сложи пушката в скута си и погледна към небето. Там горе нямаше нищо друго освен мрак и ниско увиснали облаци като някакъв черен таван в клаустрофобичен кошмар. Не си спомняше кога за последно видя звезди — може би беше в някоя топла лятна вечер, докато живееше в кашон в Сентръл Парк. Или беше спряла да ги забелязва много преди облаците да ги скрият.

Липсваха ѝ. Без тях небето беше мъртво. Човек нямаше към какво да се обърне, за да си пожелае нещо.

Сестрата протегна ръце към огъня и намести гърба си върху камъка. Това определено не беше хотелски апартамент, но поне болката в краката ѝ започна да намалява. Едва сега осъзна колко е била изморена и се съмняваше дали щеше да успее да измине още петдесет метра. Пред огъня беше много приятно, в скута ѝ лежеше пушката и с нея щеше да отнесе всичко, което се доближеше. Сложи ръка върху ученическата чанта и опипа очертанията на стъкления пръстен. „Утре — помисли си тя. — Утре ще стане ясно.“

Отпусна глава на камъка и се загледа в спящия Пол. „Почивай си. Заслужаваш го.“

Меката топлина на огъня я успокои. Гората беше тиха. И Сестрата затвори очи. „Само за минута — каза си тя. — Няма да стане нищо, ако си почина само…“

Изправи се мигновено. В огъня пред нея бяха останали само две въгленчета и студът се беше промъкнал през дрехите ѝ. Пол се беше свил и още спеше. „О, Господи! — помисли си клошарката и я обзе паника. — Колко време съм спала?“ Цялата трепереше, а крайниците ѝ бяха премръзнали. Изправи се, за да сложи още клони в огъня. Бяха останали само няколко малки и се наложи да коленичи, за да ги нареди върху въгленчетата. Усети бързо, котешко движение зад гърба си. Кожата на врата ѝ настръхна.

В този миг с ужас осъзна, че двамата с Пол вече не бяха сами. Някакво създание се беше промъкнало зад нея и се готвеше да скочи отгоре ѝ от големия камък, а тя беше оставила оръжията си на мястото, на което седеше. Пое си дълбоко въздух и реши да се обърне и да се хвърли към пушката. Взе я и се завъртя, за да стреля.

Фигурата, която седеше с кръстосани крака върху камъка, вдигна облечените си в ръкавици ръце в подигравателно отстъпление. На коленете му беше оставена пушка, а тялото му беше загърнато в добре познатото кафяво палто на кръпки, с качулката, която да му пази топло на главата.

— Надявам се да си се насладила на дрямката си — каза Робин Оукс.

— Какво има? — събуди се Пол и запримигва. — А?

— Млади момко — отвърна с дрезгав глас Сестрата, — за малко да те изпратя на много по-топло място от това. От колко време седиш там?

— От достатъчно дълго, за да се радваш, че нямам четири крака. Ако единият заспи, другият трябва да стои на пост, иначе и двамата сте мъртви. — Робин погледна Пол. — А докато ти се събудиш, вече ще си се превърнал в нечия пържола. Смятах, че двамата знаете какво правите.

— Добре сме си. — Сестрата махна пръста си от спусъка и остави оръжието настрани. Усещаше вътрешностите си като желе.

— Разбира се. — Младежът погледна през рамо и се провикна към гората: — Елате!

Три навлечени фигури се появиха измежду дърветата и се качиха на камъка при Робин. Всички момчета носеха пушки, а едното от тях дърпаше платнената чанта, която разбойниците бяха откраднали от Сестрата.

— Двамата не сте изминали кой знае колко, а? — обърна се Робин към клошарката.

— Мислех, че сме се справили доста добре! — заяви Пол, който се беше разсънил напълно. — Смятах, че ни остават още един-два километра.

Младежът изсумтя презрително.

— По-скоро ги пиши пет. Както и да е, когато тръгнахте, седнах в пещерата да помисля. Знаех, че ще си направите лагер някъде и вероятно ще прецакате и това. — Робин посочи камъните и стената от сняг. — Сами сте се затворили в капан. Когато огънят ви изгаснеше, създанията от гората щяха да ви нападнат от всички страни. Видяхме много от тях, но се движехме по посока на вятъра и ниско до земята и те не ни видяха.

— Благодаря за предупреждението — каза Сестрата.

— О, ние не дойдохме чак дотук, за да ви предупредим. Последвахме ви, за да не ви убият. — Робин слезе от камъка и останалите момчета последваха примера му. Наредиха се около огъня, за да стоплят ръцете и лицата си. — Не беше трудно. Оставили сте следа като от рало. Както и да е, забравихте нещо. — Младежът отвори другата мешка, бръкна в нея и извади втората туба с шльокавица, която Хю беше дал на Пол. — Ето. — Хвърли я на Сестрата. — Мисля, че е останало достатъчно за всички да пием по глътка.

Наистина имаше достатъчно и алкохолът сгря стомаха на клошарката. Робин изпрати трите момчета да застанат на пост около лагера.

— Номерът е да вдигаш много шум — каза младежът, когато хората му се отдалечиха. — Те не искат да застрелят нищо, защото кръвта ще подлуди останалите животни. — Той седна до огъня, дръпна качулката си и си свали ръкавиците. — Ако искаш да поспиш, Сестра, по-добре го направи сега. Ще се наложи да ги освободим от пост, когато стане светло.

— Кой те сложи начело?

— Аз. — Огънят хвърляше сенки върху лицето му и се отразяваше в светлата му брада. Дългата му коса, която все още беше пълна с пера и кости, го караше да прилича на дивашки принц. — Реших да ви помогна да стигнете до Мерис Рест.

— Защо? — попита Пол. Той се опасяваше от хлапето и му нямаше никакво доверие. — Каква ти е ползата?

— Може би ми се иска малко свеж въздух. Може би ми се пътува. — Погледът му се премести върху чантата на Сестрата. — Или пък нямам търпение да разбера дали ще намерите онези, които търсите. Както и да е, аз си плащам дълговете. Вие спасихте един от моите и съм ви задължен. Затова на сутринта ще ви отведа в Мерис Рест и тогава ще сме квит, става ли?

— Да — съгласи се Сестрата. — Благодаря ти.

— Освен това, ако вас ви убият, искам стъкления пръстен за себе си. Така или иначе на вас няма да ви трябва. — Робин се отпусна на камъка и затвори очи. — По-добре поспете, докато можете.

В гората се разнесе изстрел от пушка, последван от още два. Сестрата и Пол се спогледаха неловко, но младият разбойник си спеше спокойно и необезпокоявано. Изстрелите продължиха още около минута, последвани от гневните писъци на няколко животни… но те бързо затихваха. Пол взе тубата с шльокавица, за да изпие последните останали в нея капки, а Сестрата се излегна и се замисли за утрешния ден.

63

— Пожар! Пожар!

Бомбите падаха отново, земята изригна в пламъци и човешките същества започнаха да изгарят като факли под кървавочервеното небе.

— Пожар!… Нещо гори!

Джош се събуди от кошмара си. Чуваше някакъв мъж да крещи „Пожар!“ вън на улицата. Мигновено стана на крака, прибяга до вратата, отвори я и видя оранжевото сияние, което се отразяваше в облаците. Улицата беше празна, но все още се чуваше мъжкият глас в далечината, който алармираше:

— Пожар!… Нещо гори!

— Какво има? Какво гори? — попита изплашено Глори, която надникна до него през вратата. Арън, който не можеше да се отдели от Ревльото, се намърда между тях, за да види какво става.

— Не знам. Какво има там?

— Нищо — отвърна шивачката. — Само Ямата и… — Тя рязко млъкна, защото двамата едновременно се сетиха.

Там се намираше хамбарът, в който Джош остави Муле. Постройката гореше.

Той си обу ботушите, сложи си ръкавиците и си облече дебелото палто. Глори и Арън също побързаха да се облекат. Зад решетката от автомобилен радиатор на печката горяха няколко червени въглена. Ръсти се беше изправил и седеше върху своето легло от парцали. Погледът му беше мътен, а върху едната страна на лицето и рамото му все още стояха превръзките.

— Джош, какво става? — попита той.

— Хамбарът гори! Заключих вратата, Ръсти! Муле не може да излезе!

Фокусникът се изправи, но краката му бяха слаби и той се подпря на стената. Чувстваше се като скопен бик и беше бесен на себе си. Опита отново, но нямаше сили дори да си обуе ботушите.

— Недей, Ръсти! — каза му Джош и посочи към Суон, която лежеше на пода под тънкото одеяло, което Арън ѝ беше дал. — Остани с нея!

Ръсти знаеше, че ще припадне, преди да е направил десет крачки от бараката. Почти се разплака от яд, но също така му беше ясно, че Суон се нуждаеше от някого, който да я наглежда. Той кимна и падна изморено на колене.

Арън побягна напред. Джош и Глори го последваха. Гигантът успя да постигне онази скорост, която някога показваше на футболното игрище на Обърнския университет, при преодоляването на всичките двеста метра от бараката до хамбара. Още хора излизаха на улицата и бягаха към пожара… не защото искаха да го загасят, а за да се стоплят. Сърцето на Джош се сви. Над грохота на пламъците, които бяха покрили покрива на постройката, чу изплашения рев на Муле.

Глори изпищя:

— Джош! Недей! — Но той не я послуша и се спусна към вратата на хамбара.

Суон каза нещо с тих и неясен глас, но Ръсти не можа да разбере какво. Тя се опита да се изправи, но той сложи ръка на рамото ѝ, за да ѝ попречи. Имаше чувството, че е докоснал решетката на печката.

— Почакай — каза ѝ. — Успокой се, просто се успокой.

Суон заговори отново, но нищо не ѝ се разбираше. Според Ръсти каза нещо за някаква царевица, макар че едва разбра и това. Единственото ѝ око в маската от образувания беше почти затворено. Тя се съвземаше и губеше съзнание, откакто Джош я донесе от нивата, и от време на време потреперваше и изритваше одеялото си. Глори беше увила наранените ѝ ръце в превръзки от парцали и се опита да я нахрани с малко водниста супа, но вече никой не можеше да направи нищо за нея, освен да я накара да се почувства малко по-удобно. Суон беше в толкова лошо състояние, че дори не знаеше къде е.

„Тя умира — помисли си Ръсти. — Умира точно пред очите ми.“ Сложи я да легне отново и я чу да казва нещо, което може би включваше „Муле“.

— Всичко е наред — успокои я той. Подутата му челюст правеше думите му трудноразбираеми. — Просто си почивай. На сутринта всичко ще се оправи. — Искаше му се да вярва в това. Беше преживял много със Суон, за да я гледа как умира точно сега.

Прокле собствената си слабост. Чувстваше се като мокър сюнгер. Майка му определено не беше отгледала син, който да си похапва супа от плъхове. Единственият начин да преглътне подобна гадост беше да си представи, че е направена от малки късчета телешко.

Една разхлабена дъска на верандата изпука от другата страна на затворената врата на бараката.

Ръсти вдигна поглед. Очакваше Глори, Арън или Джош да влязат… но как беше възможно? Те излязоха само преди няколко минути.

Вратата не се отвори.

Още една дъска изпука и простена.

— Джош? — провикна се фокусникът.

Не последва отговор.

Но той знаеше, че има някой отвън. Прекалено добре познаваше звука, който издаваха хлабавите дъски, когато някой стъпеше върху тях, а и вече се беше зарекъл да намери чук и пирони, когато си възвърнеше силите, и да закове тези копелета, преди да го побъркат.

— Има ли някой? — провикна се отново Ръсти. Може би идваха, за да откраднат малкото вещи на Глори: иглите, дрехите и мебелите ѝ. Може би дори ръчната печатарска машина, която беше оставена в ъгъла на стаята. — Имам пистолет! — излъга той и стана на крака.

Не се чу никакво раздвижване от другата страна на вратата.

Ръсти отиде до нея на нестабилните си крака. Вратата беше отключена.

Посегна към резето ѝ и усети ужасен и разяждащ студ от другата ѝ страна. Мръсен студ. Опита се да сложи резето.

— Ръсти — изграчи Суон.

Цялата врата изведнъж полетя навътре, като се откъсна от дървените си панти и го уцели право в раненото рамо. Фокусникът залитна назад до средата на стаята, където падна на пода, и изрева от болка. Една фигура застана на прага на бараката и първата му мисъл беше да скочи на крака и да защити Суон. Едва застана на колене, преди агонията на отворилата се рана на рамото му да го накара да забие глава в пода.

Мъжът влезе вътре и затропа с калните си туристически обувки. Той огледа цялата стая, видя ранения тип, който лежеше в уголемяващата се локва кръв, и слабото момиче, което се гърчеше и трепереше, и очевидно беше на крачка от смъртта. Ето я и нея, ей там в ъгъла.

Печатарската машина.

„Тя не е нещо хубаво — помисли си той, когато мухите му донесоха образи и гласове от целия Мерис Рест. — Не, изобщо не е хубаво нещо!“ Винаги се започваше от печатарска машина, после се появяваше вестник и хората веднага придобиваха мнение, замисляха се, почваха да искат да правят разни неща и тогава…

И тогава, помисли си той, отново се озоваваха в ситуацията, която беше довела света дотук. „О, не, това не беше никак хубаво нещо!“ Трябваше да ги спаси, не биваше да им позволява да правят една и съща грешка два пъти. Налагаше се да ги спаси от самите тях. Затова реши да унищожи печатарската машина, преди нещо да е било напечатано на нея. Това нещо беше опасно като бомба, а те дори не го осъзнаваха! Онзи кон също беше опасен, защото караше хората да се замислят за пътуване, колела, коли… а това водеше точно до замърсяване на въздуха и катастрофи, нали така? Трябваше да му благодарят, че подпали хамбара, защото само след малко щяха да похапнат печено конско.

Радваше се, че дойде в Мерис Рест. А и пристигна точно навреме.

Видя ги да идват в града в своята каруца, на която пишеше „Пътуващо представление“. Чу онзи големия да крещи за лекар. Някои хора просто не уважаваха тихите и спокойни градчета. Е… смяташе да ги научи на уважение. Точно сега.

Обувките му зашляпаха към Суон.

Джош удари горящата врата на хамбара с всичките си сто и петнадесет килограма. Писъкът на Глори все още кънтеше в главата му.

За една разтърсваща костите му секунда си помисли, че отново е на футболното игрище и бяга право към един от онези големи нападатели. Смяташе, че вратата няма да поддаде, но дървото се предаде под натиска му и се отвори. Озова се в истински ад.

Претърколи се настрани от горящите дъски и скочи на крака. Заля го гъст дим и жегата едва не го премаза.

— Муле! — изкрещя Джош. Чуваше коня да подскача и да цвили, но не го виждаше. Пламъците се издигаха към него като копия, а от тавана падаше огън като някакви оранжеви конфети. Хукна към кошарата на животното. Палтото му беше започнало да тлее и пушекът го притегли в прегръдката си.

— Я виж ти — каза тихичко мъжът и спря точно до слабата фигура на пода. Вниманието му беше привлечено от предмета на чамовата маса. Протегна се с тънката си ръка и взе огледалото с двете лица на дръжката му, които гледаха в различни посоки. Смяташе да се наслади на новото лице, което си беше създал, но огледалото беше тъмно. Проследи с пръст гравираните образи. Що за огледало имаше черно стъкло?, зачуди се той… и новата му уста потрепери едва.

Огледалото го накара да се почувства по същия начин, по който се почувства от стъкления пръстен. То беше нещо, което не трябваше да съществува. Какво беше предназначението му и какво правеше тук?

Не му харесваше. Никак. Вдигна ръка и го разби на парчета в масата, след което изкриви дръжката с двете лица и я хвърли. Почувства се много по-добре.

На масата имаше още един предмет. Малка кожена кесия. Взе я и изсипа съдържанието ѝ в дланта си. То се състоеше в едно малко царевично зърно, изцапано с червена засъхнала кръв.

— Какво е това? — прошепна той. На няколко крачки от него, фигурата на пода простена. Той стисна царевичното зърно в ръката си и бавно се обърна към звука. Очите му бяха червени и блестяха на светлината от огъня.

Погледът му се задържа на превързаните ръце на фигурата. Десният му юмрук се нагорещи и от вътрешността му се разнесе пукане. Той отвори длан, лапна пуканката и я задъвка замислен.

Беше видял това момиче вчера, след като каруцата им беше ограбена. Тогава ръцете ѝ не бяха превързани. Сега защо бяха? Защо?

В другия край на стаята Ръсти повдигна глава и се опита да се фокусира. Видя висок слаб мъж, облечен с кафява шуба, който се приближаваше към Суон. Той надвисна над нея. Фокусникът беше разтърсен от болка и осъзна, че лежи в локва от кръв. „Ще припадна — разбра той. — Трябва да се размърдам… трябва да се размърдам…“

Запълзя през собствената си кръв.

Здравото око на Джош едва не ослепя от дима. Той видя някакво раздвижване отпред. Паникьосаният, скачащ на задните си крака и неспособен да намери изход Муле. Одеялото на гърба му тлееше и беше на път да пламне.

Гигантът прибяга до коня и едва не беше премазан под копитата му, докато животното се вдигаше на задните си крака и се извърташе в различни посоки. Можеше да направи само едно. Вдигна двете си ръце пред главата на Муле и плесна с всичка сила, както беше видял да прави Суон във фермата на семейство Джаспин.

Джош нямаше представа дали този звук караше коня да се сети за момичето, или просто му помагаше да изгони паниката за момент, но Муле спря да се хвърля и застана на едно място. Очите му бяха влажни и ококорени от ужас. Гигантът не губи никакво време. Сграбчи коня за гривата и го задърпа навън от кошарата в опит да го отведе до вратата. Краката на животното не помръднаха.

— Хайде, глупако! — изкрещя му Джош и горещината изгори дробовете му. Той заби ботушите си в горящата слама и ставите му запукаха, докато дърпаше Муле. От тавана падаха парчета горящо дърво, които го удариха по рамото, а коня в ребрата. Пред лицето му се сипеше пепел подобно на ято стършели.

Вероятно конят усети чистия въздух навън, защото хукна толкова бързо към вратата, че Джош имаше време само да хване с ръце врата му. Животното го затътри по пода, докато бягаше през пламъците.

Двамата минаха през отвора, на мястото на който се намираше вратата на хамбара, и се озоваха в студената нощ.

След гиганта хвърчаха искри от подпаленото му палто, а от гривата и опашката на Муле тлееха пламъци.

Мъжът с кафявата шуба стоеше и гледаше тези превързани ръце.

— Какво сте правили всички, докато съм бил с гръб към вас? — попита той с дълбок южняшки акцент. За момент беше забравил за печатарската машина. Огледало, което не показваше отражения, едно-единствено царевично зърно, превързани ръце… Тези неща го притесняваха, също както го притесняваше стъкленият пръстен, защото не ги разбираше. А и имаше още нещо, свързано с фигурата на пода. Какво беше? „Нищо не е — помисли си мъжът. — По-малко от нищо даже. Просто едно лайно, което минава през отходния канал на Мерис Рест.“

Но защо тогава чувстваше, че има нещо различно в тази фигура? Нещо… заплашително.

Той вдигна дясната си ръка. Пръстите му се нагорещиха и един от тях пламна. Пламъците се разпространиха. Само след няколко секунди ръката му се превърна в огнена ръкавица. Решението за нещата, които не разбираше, беше много просто: унищожи го.

Посегна към покритата с образувания глава.

— Не.

Шепотът беше тих, но в ръката, която беше стиснала глезена му, все още имаше сила.

Мъжът с кафявата шуба погледна нахалника с изумление, а на светлината от горящата ръка Ръсти видя лицето му: то беше набръчкано и загрубяло, с гъста сива брада и толкова сини очи, че направо бяха бели. Докосването до мъжа предизвика ледени вълни в костите на фокусника и на него му се прииска повече от всичко на света да си дръпне ръката, но студът шокира нервите му и му попречи да припадне.

— Не… да не си докоснал Суон, копеле.

Видя, че онзи се усмихна лекичко, усмихна се състрадателно, но много бързо това се промени.

Мъжът протегна горящата си ръка и стисна като менгеме гърлото на Ръсти.

Вратът на фокусника беше хванат в огнена примка. Онзи го вдигна от пода и той запищя и зарита. Огънят се сипеше от дланта и ръката на нападателя му като напалм и пърлеше косата и веждите му. Дрехите на Ръсти се подпалиха и той осъзна през болката и паниката, че се превръща в човешка факла… и че му остават само секунди живот.

След него щеше да дойде ред на Суон.

Фокусникът се гърчеше и бореше, но знаеше, че е свършен. Миризмата на собствената му изгорена плът го накара да се сети за мазните пържени картофи на националния панаир в Оклахома, когато беше дете. Пламъкът проникна до костите му, а нервите му като че ли заключиха болката в себе си, достигнаха момент, в който нямаше никакъв шанс за оцеляване.

„Мама казваше нещо — помисли си Ръсти. — Казваше… казваше…“

Казваше „отвръщай на огъня с огън“.

Ръсти прегърна мъжа с огнената ръка и сключи пръсти зад гърба му. Те се стопиха като брънки на верига. След това навря горящото си лице в брадата му.

Тя веднага се подпали. Лицето на онзи стана на мехури, разтопи се и се разтече като пластмасова маска, която разкри под себе си по-дълбок слой с цвят на глина за моделиране.

Ръсти и мъжът се завъртяха из стаята като участници в някакъв странен балет.

— Мили боже! — изкрещя единият от двамата мъже, които бяха надникнали в бараката, привлечени от отворената врата по пътя си към хамбара.

— Всемогъщи Господи! — изпищя вторият мъж, отстъпи назад и падна по задник в калта. Други хора прииждаха, за да видят какво се случва. Онзи с подпалената кафява шуба не можеше да се отдели от горящия мъртвец. Новото му тяло беше опропастено и всички щяха да видят истинското му лице.

Той изрева толкова силно, че почти разтресе бараката и побягна през вратата и през събралите се хора. Все още беснееше, когато стигна до улицата на разтапящи се крака в прегръдката на овъгления каубой.

Глори помогна на Джош да си свали горящото палто. Ски маската му димеше и преди да има възможност да помисли, жената я хвана и я махна от главата му.

Тъмносиви образувания, някои от които бяха с размера на юмрука на Арън, почти изцяло бяха покрили лицето и главата на гиганта. Устата му беше оградена от филизи кожа и единствената чиста зона освен устните му беше един кръг, от който лявото му око е сега зачервено от дима — се взираше в нея. Състоянието му не беше толкова зле, колкото това на Суон, но все пак накара Глори да ахне и да отстъпи крачка назад.

Джош нямаше време да се извинява, че не е красавец. Той побягна към Муле, който се тресеше неудържимо около насъбралите се зяпачи, загреба шепа сняг, хвана го за врата и се опита да изгаси пламъците на гривата му. Глори последва примера му, също взе шепа сняг и я натри в опашката на животното. Арън стори същото и много от другите мъже и жени започнаха да гребат сняг и да го отъркват в ребрата на коня. Един слаб тъмнокос мъж със син келоид сграбчи врата на Муле от другата страна на Джош и след цяла минута на упорство успяха да го успокоят дотолкова, че да спре да се хвърля.

— Благодаря ти — каза гигантът. Разнесе се грохот, заля ги гореща вълна и покривът на хамбара се срути.

— Хей! — провикна се една жена, която беше най-близо до пътя. — Там се случва нещо! — Тя посочи към бараките и Джош и Глори видяха наизлезлите на улицата хора. Виковете и крясъците за помощ стигнаха до тях.

„Суон! — помисли си гигантът. — О, Господи… оставих Суон и Ръсти сами!“

Хукна да бяга, но краката му го предадоха и той падна. Дробовете му се опитваха да си поемат въздух и пред очите му се появиха черни петна.

Някой го хвана за ръката и се опита да го вдигне. Втори човек отиде от другата страна и заедно го изправиха на крака. Джош осъзна, че от едната му страна е Глори, а от другата — някакъв старец с приличащо на напукана кожа лице.

— Добре съм — каза им той, но се отпусна тежко на шивачката. Тя го удържа и го поведе по пътя.

Едно одеяло беше хвърлено на земята на около тридесет метра от бараката на Глори. От него се виеше дим. Няколко души го бяха наобиколили и говореха нещо. Други бяха застанали до предната врата на дома на шивачката. Джош помириса изгоряло месо и стомахът му се сви.

— Стой тук — каза на Арън. Момчето спря с Ревльото в ръка.

Глори влезе с гиганта в бараката. Тя сложи ръка върху устата и носа си. Все още усещаше топлите вълни между стените и видя овъгления таван.

Джош застана над Суон. Трепереше като дете. Тя беше свила колене до гърдите си и лежеше неподвижно. Той се наведе над нея, хвана едната ѝ китка и потърси пулс. Кожата ѝ беше студена.

Намери пулс — слаб, но постоянен като ритъма на метроном, който не можеше да спре.

Суон се опита да вдигне глава, но нямаше сила да го направи.

— Джош? — Гласът ѝ едва се чуваше.

— Да — отвърна гигантът, придърпа я към себе си и притисна главата ѝ в рамото си. Една сълза запари на окото му и потече надолу по образуванията на бузата му. — Тук е старият Джош.

— Аз… сънувах кошмар. Не можех да се събудя. Той беше тук, Джош. Той… ме намери.

— Кой те е намерил?

— Той — отвърна тя. — Мъжът… с аленото око… от картите на Леона.

На пода на няколко крачки от него имаше счупени стъкла. „Вълшебното огледало“, помисли си гигантът. Видя каубойските ботуши на Ръсти и се помоли на Господ да не му се налага да излиза навън, за да провери какво димеше под онова одеяло в калта.

— Суон? Трябва да изляза за минута — каза той. — Ти си почивай, чу ли? — Положи я нежно обратно и погледна към Глори, която беше видяла локвата кръв на пода. Изправи се и се насили да излезе.

— Хвърлихме сняг отгоре му! — каза един от зяпачите на гиганта. — Не можахме да изгасим огъня. Вече си беше заминал.

Джош коленичи и вдигна одеялото. Погледна онова, което не искаше да вижда. Трупът съскаше, сякаш шепнеше някаква тайна. Двете ръце бяха откъснати от раменете.

— Видях го! — призна развълнуван друг мъж. — Погледнах през вратата и видях двуглав демон да щурее там вътре! Всемогъщи боже, никога не съм виждал подобно нещо! Двамата с Пери закрещяхме и онова чудо хукна право към нас! Изглеждаше така, сякаш се биеше със себе си! След това се раздели на две и другата половина побягна натам! — Той посочи противоположната посока на улицата.

— Беше друг пламнал човек — обясни трети свидетел с по-спокоен глас. Той имаше гърбав нос и тъмна брада и говореше със северняшки акцент. — Опитах се да му помогна, но той се скри в една от алеите. Бягаше прекалено бързо за мен. Нямам представа къде, по дяволите, изчезна, но едва ли е отишъл прекадено далеч.

— Аха! — закима енергично вторият мъж. — Кожата му направо се разтапяше от него!

Джош пусна одеялото и се изправи.

— Покажете ми накъде отиде — каза той на човека със северняшкия акцент.

Намериха следа от изгорял парцал, който ги насочи по една от алеите. Продължиха около дванадесет метра по нея, завиха наляво по друга алея и стигнаха до купчина от изгорели дрехи зад една от бараките. Нямаше труп и следите се губеха в земята.

— Може би е пропълзял под някоя от бараките, за да умре — предположи другият мъж. — Няма начин човешко същество да оцелее след това! Приличаше на факла!

Претърсваха района още десетина минути, дори се пъхаха под някои от бараките, но не намериха никакъв труп.

— Онзи, който и да е той, е умрял гол — каза другият мъж, отказа се от търсенето и се върна на улицата.

Джош погледна отново Ръсти.

— Глупав каубой — прошепна той. — Този път наистина направи магически номер, не си ли съгласен?

— Той беше тук — чу отново думите на Суон в главата си. — Той ме намери.

Джош уви Ръсти в одеялото, вдигна останките му в ръце и стана на крака.

— Занеси го до Ямата! — предложи един от мъжете. — Там отнасяме всички тела.

Гигантът отиде до каруцата на „Пътуващо представление“ и положи приятеля си в нея.

— Тцъ-тцъ, господине! — скастри го една едра жена с червен келоид, който покриваше лицето и скалпа ѝ. — Така ще привлечеш всяко диво животно в радиус от няколко километра!

— Нека дойдат — отвърна Джош. Той се обърна към хората, огледа ги и спря поглед на Глори. — Смятам да погреба приятеля си, когато просветлее.

— Ще го погребеш? — Една крехка тийнейджърка с късоподстригана кестенява коса поклати глава. — Никой вече не погребва никого!

— Аз ще погреба Ръсти — каза Джош на Глори. — Когато просветлее. На нивата, където намерихме Суон. Няма да е лесно да го направя. Двамата с Арън можете да ми помогнете, ако искате. Ако ли не, няма проблем. Но проклет да съм, ако… — Гласът го предаде. — Проклет да съм, ако го хвърля в някаква яма! — Той седна в края на каруцата до тялото и зачака да просветлее.

Настъпи дълго мълчание. Първи го наруши мъжът със северняшкия акцент, който се обърна към Глори:

— Госпожа? Можеш ли да си оправиш сама вратата?

— Не.

— Виж… имам инструменти в бараката си. Не са кой знае какво. Не съм ги използвал от известно време, но… ако няма нищо против, ще се опитам да поправя вратата ти.

— Благодаря ти. — Глори беше изумена от предложението. Беше минало изключително много време, откакто някой предложи да направи нещо в Мерис Рест. — Ще съм ти благодарна за усилията.

— Ако смяташ да стоиш навън на студа — каза жената с червения келоид на Джош, — по-добре си запали огън. Запали си огън точно тук на пътя. — Тя изпръхтя. — Ще погребваш тялото! Това е най-налудничавото нещо, което съм чувала!

— Имам ръчна количка — каза друг мъж. — Предполагам, че мога да отида до хамбара и да взема малко въглени. Искам да кажа, че… имам по-важна работа, но… но ще е срамота да не се възползваме от този хубав огън.

— Един огън ще ми дойде много добре! — изчурулика нисък мъж с извадено око. — В бараката ми е студено като в ада! Слушайте… имам малко кафе на зърна, които пазя от доста време. Ако някой има канче и печка, можем да го сварим.

— Може, може. Цялото това вълнение ме побърква като бълха върху горещ тиган. — Жената с червения келоид извади малък златен часовник от джоба на палтото си, който очевидно имаше голяма стойност за нея, и погледна циферблата му. — Четири и дванадесет. Остават още пет часа, докато просветлее. Аха, ако смяташ да бдиш над тази бедна душа, ще ти трябва огън и горещо кафе. Имам джезве в моето имение. Не съм го използвала от много време. — Тя погледна Глори. — Можем да го използваме сега, ако искате.

Шивачката кимна.

— Да. Можем да сварим кафето на моята печка.

— Аз имам кирка и лопата — провикна се към Джош един мъж със сива брада, палто на райета и кафява вълнена шапка. — Част от лопатата е счупена, но ще ни свърши работа да погребем приятеля ти.

— Едно време бях дърворезбар — обади се друг. — Ако ще го погребваш, ти трябва надгробна плоча. Как се казваше?

— Ръсти. — Джош се задави. — Ръсти Уедърс.

— Е — каза едрата жена и сложи ръце на хълбоците си, — изглежда имаме работа за вършене. Стига сме се туткали, а да запретваме ръкави!

На почти пет километра разстояние от случващото се, Робин Оукс стоеше в мрака край лагерния огън, където спяха трите момчета. Той беше въоръжен с пушка и внимателно пазеше някое животно да не се доближи прекалено много. Погледна хоризонта и се провикна:

— Сестра! Сестра, ела да видиш!

Мина около минута, преди клошарката да напусне поста си от другата страна на огъня.

— Какво има?

— Там. — Младежът посочи и тя последва изпънатия му пръст. Над, като че ли безкрайната, гора видя оранжево сияние в небето. — Мисля, че това е Мерис Рест. Много мило от тяхна страна, че са запалили огън, за да ни покажат пътя, а?

— Определено.

— Това е посоката, в която ще поемем, когато стане достатъчно светло. Ако поддържаме добро темпо, ще стигнем за два часа.

— Добре. Искам да отида там възможно най-скоро.

— Ще се погрижа за това. — Ехидната усмивка на Робин обещаваше труден преход.

Сестрата имаше намерение да се върне на поста си, но неочаквано я осени една мисъл и тя спря. Извади компаса от пуканки „Кракърджак“ от джоба си, обърна се към сиянието на хоризонта и провери стрелката.

Беше толкова далеч от югозапад, че щяха да минат на десетина километра встрани от Мерис Рест. Осъзна, че бяха на косъм от изгубването, ако Робин не беше видял сиянието в небето. Не знаеше какъв е източникът му, но беше благодарна, че го имаше.

Върна се на поста си и продължи да се оглежда за дебнещи в мрака зверове, но мислите ѝ бяха заети от момичето на име Суон.

64

Първата светлина се появи увита в гъста мъгла, която се спусна над алеите и бараките на Мерис Рест. Погребалната процесия вървеше мълчаливо през нея.

Водеше я Джош със Суон на ръце. Момичето беше облечено с дебел пуловер и палто, които я пазеха от студа. Главата ѝ беше облегната на рамото на гиганта, който беше твърдо решен повече да не я изпуска от поглед, защото се страхуваше, че онзи, който беше дошъл за нея миналата вечер и беше убил Ръсти, ще се върне. Мъж с алено око, дявол или демон — каквото и да беше, той щеше да пази Суон до сетния си час.

Само дето момичето трепереше и изгаряше от треска, а Джош нямаше представа дали може да я спаси от онова, което я убиваше вътрешно. Молеше се на Бог да не му се налага да копае втори гроб.

Глори и Арън вървяха след него, а зад тях ги следваше майсторът със северняшкия акцент, който се казваше Закиъл Епстайн, и мъжът със сивата брада и палтото на райета — Джийн Скъли. Те носеха грубо скована чамова кутия, която приличаше на детски ковчег. Останките на Ръсти Уедърс бяха положени вътре, а преди капакът да бъде закован, Джош остави каубойските ботуши на приятеля си до него.

Другите, които бдяха над тялото на мъртвия през нощта, също вървяха след тях: жената с келоида на лицето, чието име беше Ана Макклей — бивша работничка в панаир в Арканзас, Джон Галахър — мъжът, който даде кафето на зърна и който някога беше работил като полицай в Луизиана, тийнейджърката с късоподстриганата кестенява коса, която беше забравила фамилията си и се представяше само като Кейти, и младият дърворезбар от град Джеферсън на име Рой Крийл, който куцаше на кривия си ляв крак, счупен лошо преди време и зараснал накриво. В ръцете си носеше дебела дъска, на която беше гравирал с красиви букви името „РЪСТИ УЕДЪРС“. Най-отзад вървеше Муле, който спираше през няколко метра, за да подуши въздуха и да удари с копито твърдата земя.

Мъглата беше покрила нивата и висеше ниско над земята. Вятърът беше слаб. „Вонята от езерото не е толкова неприятна днес“, помисли си Джош… или може би просто беше започнал да свиква с нея. Докато вървеше през мъглата, имаше чувството, че навлиза в някакъв призрачен свят, в който времето беше спряло, в някакво средновековно селище отпреди шест века. Чуваха се единствено хрущящите в снега ботуши, дъхът, който излизаше от устите и носовете на хората, и далечното грачене на гарваните.

Джош едва виждаше на три крачки пред себе си. Той продължи още четиридесет-петдесет метра през надвисналата над полето мъгла, преди да спре. Това място беше добро и много по-удачно от Ямата.

— Тук ще е — каза на другите той и нежно положи Суон на няколко крачки встрани. Ана Макклей носеше инструментите за копаене. Джош взе лопатата от нея и изчисти снега в правоъгълна форма, малко по-голяма от ковчега. След това хвана кирката и се зае с изкопаването на гроба на Ръсти.

Ана се присъедини към него, като махаше пръстта, която беше разровил. Първите петнадесет-двадесет сантиметра от земята бяха замръзнали, твърди и пълни с дебели корени, които се съпротивляваха на кирката. Жената извади корените и ги хвърли на една страна. Щеше да свари супа от тях. Под горния слой пръст почвата стана по-тъмна, по-рохка и по-лесна за копаене. Наситеният ѝ аромат напомни на Джош за шоколадовия фъдж, който майка му печеше и оставяше на перваза на прозореца на кухнята да изстине.

Гигантът се измори и веднага беше сменен от Джон Галахър, който взе кирката и пое щафетата, а Глори се зае с махането на пръстта. Продължиха да се редуват през следващия един час, докато не изкопаха достатъчно дълбок гроб, който да опази тялото от дивите животни. Когато приключиха, Джош, Джон и Закиъл спуснаха ковчега в земята.

Гигантът погледна чамовата кутия.

— Е — каза тихичко и смирено той, — предполагам, че това е всичко. Щеше ми се да те погребем под някое дърво, но така или иначе няма достатъчно слънчева светлина, от която да ти пази сянка. Помня, че ми каза, че си копал гробове за приятелите си до катастрофиралия влак. Смятам, че това е най-малкото, което твоят приятел може да направи за теб. Ти спаси Суон миналата вечер. Нямам представа от кого — или от какво — но ще разбера. Поне това мога да ти обещая. — Гигантът огледа останалите. — Мисля, че това е всичко, което исках да кажа.

— Джош? — Преди да дойдат тук, Глори беше отишла да вземе нещо под матрака си и сега го извади изпод палтото си. — Това беше Библията на Джаксън — каза тя и отвори намачканата и опърпана стара книга. — Може ли да прочета нещо от нея?

— Да. Моля.

Шивачката намери частта, която търсеше, на една намачкана страница, която едва се четеше.

— „Научи ме, Господи — започна тя, — за края ми и за броя на дните ми — какъв е. Дай ми да зная колко съм кратковременен. Ето, направил си дните като педя. И възрастта ми е като нищо пред Теб; наистина всеки човек, колкото здраво и да стои, е само лъх. Наистина всеки човек ходи като сянка; наистина всяка нищожност го смущава; трупа съкровища, но не знае кой ще ги прибере.“

Глори сложи ръка на рамото на Арън.

— „И сега, Господи, какво чакам? Надеждата ми е в Теб. Избави ме от всичките ми беззакония; недей ме прави за укор на безумния. Онемях, не си отворих устата, понеже Ти направи това. Отдалечи от мен удара Си; от поражението на ръката Ти изчезвам. Когато с изобличения наказваш човека за беззаконието му, Ти разваляш като молец красотата му. Наистина всеки човек е само лъх.“

Джош чу гарваните да грачат в далечината. Мъглата си седеше необезпокоявана от вятъра и това му пречеше да вижда отвъд самия гроб на Ръсти.

— „Послушай, Господи, молитвата ми и дай ухо на вика ми; не премълчавай при сълзите ми, защото съм странник пред Теб и пришълец, както всичките мои бащи. Остави ме да отдъхна, за да се съвзема, преди да си отида и да ме няма вече.“ — Глори се поколеба за миг с наведена глава над Библията и накрая я затвори. — Това беше от Псалми 3931 — каза тя. — Джаксън обичаше да му ги чета.

Джош кимна и се загледа в ковчега малко по-дълго… след което загреба първата лопата пръст и я хвърли в гроба.

След като го запълниха и отъпкаха пръстта, гигантът заби дървената надгробна плоча в земята. Младият дърворезбар беше свършил чудесна работа и творението му щеше да издържи известно време.

— Много е студено тук навън — каза Ана Макклей. — Трябва да се прибираме.

Джош върна кирката и лопатата на Джон Галахър и отиде до загърнатата с палтото си, спяща Суон. Наведе се да я вдигне и усети студен полъх. Стените от мъгла започнаха да се местят и вият.

Чу шумолене.

Сякаш някъде в мъглата вдясно от него се поклащаха листа.

Вятърът утихна и шумоленето изчезна. Джош се изправи и се загледа в посоката, откъдето беше дошло. „Няма нищо тук — помисли си той. — Това е една празна нива.“

— Какво има? — попита Глори и застана до него.

— Заслушай се — каза ѝ нежно гигантът.

— Не чувам нищо.

— Хайде! — провикна се Ана. — Ще ви замръзнат задниците!

Вятърът задуха отново като студен дъх, но този път от различна посока.

Джош и Глори чуха шумоленето. Той я погледна и я попита:

— Какво е това?

Тя не можа да му отговори.

Гигантът осъзна, че Муле го нямаше от известно време. Конят можеше да е навсякъде на нивата, скрит от мъглата. Пристъпи към шумоленето. С утихването на вятъра замираше и шумът. Това не му попречи да продължи напред. Закиъл се провикна зад него:

— Хайде, Джош!

Не го послуша. Глори и Арън го следваха по петите.

Вятърът смени посоката си. Приближаваха се до източника на шумоленето. Джош си спомни горещите летни дни от детството си, в които лежеше по гръб във високата трева, дъвчеше зелени стръкове и слушаше как вятърът пееше като арфа.

Мъглата се разкъса като стара дреха. Гигантът забеляза неясния силует на Муле през нея. Конят се намираше на пет-шест метра отпред. Чу го да цвили… и в следващия миг спря на място, защото пред очите му се разкри нещо прекрасно.

Ред с растения, всичките високи около петдесет-шестдесет сантиметра. Вятърът разкъсваше мъглата около дългите и тънки листа, които се поклащаха и шумоляха приятно.

Джош прокара нежно ръка по едно от крехките стъбла. Растението беше светлозелено, но по листата имаше тъмночервени точки, които приличаха на кървави петна.

— Господи — прошепна Глори. — Джош… поникнала е царевица!

Гигантът си спомни изсъхналото царевично зърно, което беше залепнало за окървавената длан на Суон. Сега разбра какво беше правила тя тук навън в студения мрак.

Вятърът се усили, изпищя около главата му и накара младите царевични стъбла да потанцуват. Той проби дупки в сивите стени мъгла и я накара да се вдигне. Пред Джош и Глори се разкри почти цялата нива.

Те се намираха сред няколко неравни и виещи се редове светлозелени стъбла, всичките високи около петдесет-шестдесет сантиметра и опръскани с онова, което според него беше кръвта на Суон, попила в пръстта и в латентните корени като гориво за пресъхнал двигател. При гледката на тази зеленина в опустошената и заснежена нива Джош едва не падна на колене, сякаш отново виждаше цветове след дълга слепота. Муле похапваше неуверено от едно от растенията, а няколко гарвана прелетяха над главата му и изграчиха възмутено. Той изщрака със зъби към тях и ги подгони между ревовете с енергията на младо жребче.

— Нямам представа какво има в това момиче — беше казал Слай Муди, — но то разполага със силата на живота!

Джош поклати глава, останал без думи. Протегна се към стъблото пред него и докосна един малък израстък, който щеше да се превърне в кочан в тази негова предпазваща обвивка. Имаше още четири-пет други само на това стъбло.

— Господине — беше казал Слай Муди, — тази Суон може отново да събуди цялата земя!

„Да — помисли си Джош и сърцето му заби по-бързо. — Да, може.“

И едва сега разбра заповедта, която беше изречена от устните на Поу-Поу в онова мрачно мазе в Канзас.

Той чу викове и крясъци и вдигна поглед, за да види Джон Галахър да бяга към тях. Следваха го Закиъл и Джийн Скъли.

Ана стоеше със зяпнала уста до тийнейджърката. Джон падна на колене пред едно от стъблата и го докосна с треперещи ръце.

— Жива е! — каза той. — Земята все още е жива! О, Господи… о, Господи, ще имаме храна.

— Джош… как е възможно… това? — попита Глори, а Арън до нея се хилеше и буташе едно от стъблата с Ревльото.

Гигантът подуши въздуха. Струваше му се по-свеж, по-чист и изпълнен с електричество. Погледна Глори и се усмихна с деформираната си уста.

— Искам да ти разкажа за Суон — изрече с треперещ глас той. — Искам да разкажа на всички в Мерис Рест за нея. Тя има силата на живота в нея, Глори. Тя може отново да събуди цялата земя! — Побягна към фигурата, която лежеше на земята, наведе се, вдигна я на ръце и я прегърна. — Тя може! — изкрещя Джош. Гласът му се разнесе като гръм към бараките на Мерис Рест. — Тя може.

Суон се размърда замаяно. Цепката на устата ѝ се отвори и тя попита с тих и раздразнен глас:

— Какво може?

65

Вятърът се усилваше и брулеше гората от югозапад. Той носеше аромата на изгоряло дърво, примесен с горчивата сярна миризма, която напомняше на Сестрата за развалени яйца. В следващия миг тя, Пол, Робин Оукс и още трима от разбойниците му се озоваха на широка нива, покрита с пепелив сняг. Посрещнаха ги тънещите в мъгла от дима на стотици комини, разположени близо една до друга бараки и алеи на малко селище.

— Това е Мерис Рест — съобщи Робин. Той спря и огледа нивата. — Мисля, че точно тук видях Суон и големия тип. Аха. Точно тук беше.

Сестрата знаеше, че е така. Бяха близо, много близо. Нервите ѝ бяха опънати. Искаше ѝ се да побегне към тези бараки, но изморените ѝ и болящи я крака нямаше да го позволят. „Стъпка по стъпка — помисли си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Стигнаха до някаква кална яма, пълна със скелети. Сярната миризма идваше от нея. Заобиколиха я. Сестрата нямаше нищо против вонята, имаше чувството, че сънеброди в истинския свят, жизнена и силна. Не отделяше поглед от обгърнатите в дим бараки. И в следващия миг си каза, че сънува, защото чу музика от цигулка.

— Вижте там — каза Пол и посочи.

Вляво от тях имаше някакъв сбор на тридесет-четиридесет души, може би дори повече. Те танцуваха в снега, като набиваха крак и се въртяха около клада. Сестрата видя музиканти: един старец с избеляла червена шапка и дебело палто, който стържеше по една цигулка, белобрад чернокож човечец, който беше седнал на стол и дращеше с камък по ребрата на дъска за пране, която държеше между коленете си, младо момче, което свиреше акорди на китара и едра жена, която удряше по един кашон като по барабани. Музиката им беше груба, но се носеше като някаква дръглива симфония по цялата нива и приканваше танцьорите да набиват крак и да се въртят като луди. Петите на обувките на хората хвърляха сняг след себе си и те викаха и крещяха весело на музиката. Беше минало много време, откакто Сестрата за последно слуша музика, а и тази гледка беше изключително странна: тези хора се забавляваха в средата на пустошта.

След малко клошарката осъзна, че това не е точно пустош, тъй като от другата страна на кладата и танцьорите имаше няколко реда с малки светлозелени растения. Тя чу Пол да се изумява до нея:

— Господи! Нещо е поникнало отново!

Тръгнаха през нивата към празнуващите и минаха покрай прясно изкопан гроб. Той беше отбелязан с дървена надгробна плоча, на която беше резбовано името „РЪСТИ УЕДЪРС“. „Почивай в мир“, помисли си Сестрата… Приближиха се до кладата и някои от хората спряха да танцуват, за да ги огледат.

Музиката секна и утихна напълно след една последна нота на цигулката.

— Как сте? — попита един мъж с тъмнозелено палто, който се отдръпна от жената, с която танцуваше. Носеше бейзболна шапка на Брейвс и под козирката ѝ се виждаше лицето му, което беше белязано от грозен кафяв келоид, но човекът се усмихваше, а очите му направо грееха.

— Здравейте — отвърна Сестрата. Лицата тук бяха различни от онези, които беше виждала. Тези бяха изпълнени с надежда и радост въпреки белезите и келоидите, които загрозяваха много от тях, въпреки изпъкналите скули и хлътналите очи, които говореха за голям глад, и въпреки бледата кожа, която не беше виждала слънце от седем години. Клошарката се загледа в поклащащите се на вятъра светлозелени растения и се хипнотизира от танца им. Пол мина покрай нея и се наведе, за да докосне едно от тях с трепереща ръка, сякаш се страхуваше, че това крехко чудо ще се разтвори като дим.

— Тя каза да не ги пипаме — предупреди чернокожият мъж, който дращеше по дъската за пране. — Тя каза да ги оставим на мира и те щели сами да се погрижат за себе си.

Пол отдръпна ръка.

— Мина много време… откакто за последно видях нещо да расте — каза той. — Смятах, че земята е мъртва. Какво е?

— Царевица — отговори му друг мъж. — Стъблата поникнаха за една вечер. Едно време бях фермер, затова смятах, че земята не става за садене на каквото и да било. Мислех, че радиацията и студът са я довършили. — Човекът сви рамене и изгледа с възхищение зелените стъбла. — Радвам се, че съм грешал. Още не са достатъчно силни, но всичко, което израсте в тази земя… е истинско чудо.

— Тя каза да ги оставим на мира — продължи чернокожият музикант. — Каза, че може да засее цялата нива, ако опазим тези тук. Затова стоим на пост и гоним гарваните.

— Тя е болна. — Едрата жена с яркочервения келоид на лицето остави настрана кашона, който биеше като барабан. — Изгаря от треска, а нямаме лекарства.

— Тя — повтори Сестрата. Имаше чувството, че е попаднала в някакъв сън. — За кого говорите?

— За момичето — отвърна Ана Макклей. — Казва се Суон. Състоянието ѝ не е никак розово. Има от това нещо на лицето, което е по-лошо дори от твоето, а и ослепя.

— Суон. — Краката на клошарката омекнаха.

— Тя направи това. — Чернокожият музикант посочи царевичните стъбла. — Зася ги със собствените си ръце. Всички го знаят. Онзи човек Джош разказа на целия град за нея. — Мъжът погледна Сестрата, ухили ѝ се и разкри златния си зъб. — Не е ли голяма работа? — попита гордо той.

— Откъде идвате? — поиска да разбере Ана.

— От много далеч — отговори Сестрата, която беше на път да се разплаче. — От много, много далеч.

— Къде е момичето сега? — Пол направи няколко крачки към Ана Макклей. Собственото му сърце биеше като лудо от нежната наситена миризма, която се носеше от стъблата. Тя беше по-приятна от аромата на кое да е уиски, което някога беше пил.

Ана посочи към Мерис Рест.

— Там. В бараката на Глори Боуен. Не е далеч.

— Заведете ни при нея — настоя Пол. — Моля ви.

Ана се поколеба и се опита да разчете очите на тези хора, както някога се опитваше да разчете онези, които идваха на панаира. Двамата бяха силни и сериозни, прецени тя, и нямаше да създават неприятности. Слабият младеж с вплетените в дългата му коса кости и пера обаче приличаше на истински разбойник, а и останалите хлапета изглеждаха корави. Вероятно всички знаеха как да използват пушките, които носеха. Вече беше видяла, че мъжът е затъкнал револвер в колана на панталоните си. Беше сигурна, че жената също носи желязо. Но в очите на двамата се четеше нужда, подобно на огнения блясък, който гореше вътре в тях. Джош ѝ беше казал да внимава с непознати, които искаха да видят Суон, но Ана знаеше, че не бива да отказва да откликне на тази нужда.

— Елате — каза тя и тръгна към бараките. Цигуларят стопли ръцете си на кладата зад тях и след малко засвири отново, чернокожият задращи весело по дъската за пране, а празнуващите затанцуваха.

Новодошлите последваха Ана Макклей по алеите на Мерис Рест. Сестрата вървеше на пет-шест крачки зад другата жена и когато завиха, нещо се изпречи на пътя ѝ. Наложи ѝ се да се дръпне бързо назад, за да не се спъне и падне. Изведнъж я заля вкочаняващ студ, който лиши дробовете ѝ от въздух. Тя инстинктивно извади рязаната пушка от кобура под палтото… и я навря в хилещото се лице на мъж, седнал в червена детска вагонетка.

Онзи я погледна с дълбоките си очи и вдигна ръка към чантата, която Сестрата държеше под мишница.

— Добре дошли — поздрави ги той.

Клошарката чу поредица от изщраквания и бездънните очи на непознатия се преместиха. Тя погледна назад и видя, че Пол е извадил магнума. Робин беше насочил пушката си, а трите му момчета своите оръжия. Всички бяха хванали на мушката мъжа в червената вагонетка.

Сестрата се вгледа в очите му. Той наклони глава на една страна и се ухили още по-широко, за да разкрие пълна със счупени зъби уста. Бавно отдръпна ръка от чантата ѝ и я сложи върху чуканите на краката си.

— Това е Господин Добре дошли — каза Ана. — Луд е. Просто го бутни на една страна.

Погледът на мъжа се местеше между лицето на Сестрата и чантата ѝ. Той кимна и прошепна:

— Добре дошли.

Пръстът на клошарката се стегна около спусъка. Ледени пипала се плъзгаха около нея, сграбчваха я и проникваха през дрехите ѝ. Дулото на пушката беше на около двадесет сантиметра от главата на мъжа. На Сестрата ѝ се искаше да отнесе това отвратително хилещо се лице. Но какво щеше да намери под него?, зачуди се тя. Мозък и кости… или друго лице?

Като че ли познаваше лукавия блясък в тези очи — очите на звяр, който търпеливо чакаше точния момент за нанасяне на своя удар. Като че ли разпознаваше в тях нещо от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд.

Пръстът ѝ потрепери, готов да стреля, готов да махне маската от това лице.

— Хайде — прикани ги Ана. — Няма да ви ухапе. Човекът се мотае наоколо от два дни и е напълно луд, но не е опасен.

Сакатият в червената вагонетка рязко си пое въздух и го изпусна, като изсъска между стиснатите си зъби. Той вдигна юмрук и го задържа за няколко секунди пред лицето на Сестрата, след което изпъна пръст, за да наподоби дулото на въображаемо оръжие, и го насочи в главата ѝ.

— Патлаците гърмят — каза той.

Ана се засмя.

— Виждате ли? Пълно хахо е!

Сестрата се поколеба. „Застреляй го — каза си наум. — Дръпни спусъка… малко по-силно. Знаеш кой е той. Застреляй го!“

„Ами… ако греша?“ Цевта на пушката потрепери.

Шансът ѝ отмина. Мъжът се разкикоти, измърмори нещо, което приличаше на песен, и мина покрай нея, като работеше с ръцете си. Зави в една алея вляво и повече не погледна назад. Сестрата го гледаше през цялото време.

— Става студено. — Ана потрепери, вдигна яката си и посочи напред. — Бараката на Глори Боуен е в тази посока.

Мъжът в червената вагонетка зави в друга алея и се скри от погледа на клошарката. Тя издиша въздуха, който беше затаила, и бялата пара се понесе пред лицето ѝ. Прибра рязаната пушка в кобура ѝ и последва отново другата жена, но се чувстваше като оголен нерв.

Още една клада гореше на главната улица на Мерис Рест и осигуряваше светлина и топлина за дванадесет-петнадесет души, които я бяха наобиколили. Най-грозният и най-прегърбен стар кон, който Сестрата някога беше виждала, стоеше завързан за стълб пред верандата на една от бараките. Животното беше завито с няколко одеяла, които да му топлят, а главата му се килваше напред, сякаш беше на път да заспи. Наблизо едно чернокожо момче се опитваше да балансира крива пръчка на върха на пръстите си.

Двама мъже, въоръжени с пушки, седяха на тухлените стъпала пред бараката, пиеха горещо кафе от глинени чаши и си говореха. Вниманието им бързо беше привлечено от Ана.

— Тези хора искат да видят момичето — каза тя на единия от тях, мъж с палто на райета и кафява шапка. — Мисля, че са наред.

Мъжът забеляза оръжията им и сложи собствената си пушка върху коленете си.

— Джош каза да не пускаме непознати.

Клошарката пристъпи напред.

— Казвам се Сестрата. Това са Пол Торсън и Робин Оукс. Гарантирам и за онези трима младежи. А сега, ако ми кажете вашите имена, вече няма да сме непознати, нали?

— Джийн Скъли — отвърна мъжът. — Някъде наблизо ли живеете?

— Не — отговори Пол. — Слушай, няма да нараним Суон. Просто искаме да я видим. Искаме да говорим с нея.

— Тя не може да говори — каза Скъли. — Болна е. И ми е наредено да не пускам непознати през тази врата.

— Май имаш нужда от почистване на ушите, господине? — Робин застана между Сестрата и Пол, а на лицето му играеше студена и заплашителна усмивка. — Изминахме дълъг път. Казахме, че искаме да видим момичето.

Скъли стана на крака, готов да насочи пушката си към новодошлите. Закиъл Епстайн също се изправи нервно до него. Настъпи неловка тишина. Сестрата стисна зъби и тръгна по стъпалата. Ако мъжете се опитаха да я спрат, щеше да изпрати и двамата в ада.

— Хей, Ана! — обади се Арън. — Ела да видиш магията!

Жената го погледна. Момчето още си играеше с глупавата пръчка.

— По-късно — обеща му тя. Арън сви рамене и започна да размахва Ревльото като въображаем меч. Ана отново насочи вниманието си към настоящия проблем. — Слушайте, не искаме още неприятности, имаме си достатъчно. Не е нужно да се караме или да се нараняваме. Джийн, защо просто не отидеш да повикаш Джош да поговори с тези хора?

— Искаме да видим Суон. — Лицето на Пол почервеня от гняв. — Няма да позволим да ни изгоните, госпожа!

— Кой е Джош? — попита Сестрата.

— Един мъжага, който пътува с момичето. Грижи се за нея. Предполагам, че може да се определи като неин пазител. Е? Искате ли да му кажете по каква работа сте тук, или не?

— Извикайте го.

— Върви да го доведеш, Джийн. — Ана взе пушката от мъжа и веднага я насочи към непознатите. — А сега ще ви помоля да оставите всичките железа в купчина на стъпалата, ако обичате. И вие дечковци… не съм ви майка! Хвърлете ги!

Скъли тъкмо щеше да влезе в бараката, когато Сестрата му каза да почака. Тя бръкна в чантата си и привлече интереса на пушката, която другата жена държеше, но ѝ показа с бавни движения, че не представлява заплаха. Ръката ѝ мина покрай стъкления пръстен, намери търсеното и го подаде на Ана.

— Ето. Дай това на Джош. Може би ще значи нещо за него.

Ана погледна предмета, намръщи се и го даде на Скъли, който го взе и влезе вътре.

Всички зачакаха.

— Хубав град си имате — каза Робин. — Какъв наем плащате на плъховете?

Ана се усмихна.

— Ще се радваш, че имаме много от тях, когато похапнеш плъхска яхния, умнико.

— Бяхме си по-добре в пещерата — обърна се младежът към Сестрата. — Поне имахме чист въздух. Това място мирише на обърната кофа с лай…

Вратата се отвори и навън излезе истинско чудовище. Джийн Скъли вървеше след него. Робин просто стоеше и зяпаше с отворена уста, защото досега не беше виждал толкова грозен човек. Големият тип беше с размерите на трима нормални мъже.

— Господи — прошепна Пол и се отврати от гледката. Единственото око на мъжа го изгледа за няколко секунди, след което се премести върху Сестрата.

Тя не потрепна. Чудовище или не, никой не можеше да ѝ попречи да види Суон.

— Къде намерихте това? — попита Джош и вдигна предмета, който Джийн Скъли му беше дал.

— На паркинга на някогашния „К-Март“. В един град в Канзас на име…

— Матисън — прекъсна я гигантът. — Знам го. Това принадлежеше на моя приятелка. Но… познавам ли те?

— Не. Двамата с Пол пътуваме от години и търсим някого. Мисля, че той — тя — се намира в тази къща. Ще ни позволиш ли да я видим?

Джош отново погледна онова, което държеше в ръката си. То беше една от картите „Таро“ на Леона Скелтън, чиито цветове бяха избелели, а ръбчетата ѝ се бяха намачкали и пожълтели. На нея пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

— Да — отвърна Джош. — Но само на теб и мъжа. — Той отвори вратата и ги пусна да влязат.

66

— Сигурен ли си? — попита Глори, когато Джош затвори вратата. Тя разбъркваше супа от корени в тенджерата на печката и изгледа предпазливо двамата непознати. — Не ми харесват.

— Съжалявам — каза ѝ Пол. — Оставих си смокинга на химическо тази сутрин. — В стаята миришеше на лаврово дърво, а от печката се носеше хубава топлина. Имаше две газени лампи, на чиято мъглива светлина Пол и Сестрата видяха кървавите петна на пода.

— Миналата вечер имахме малко неприятности — сподели Джош. — Затова внимаваме, когато някой непознат иска да види Суон.

На Сестрата ѝ стана много студено въпреки приятната топлина в стаята. Не можеше да спре да мисли за ухиления инвалид в червената детска вагонетка. Ако беше той, можеше да носи каквото си лице поиска. Абсолютно всяко лице. Закопня да се върне в онзи момент, в който имаше възможност да му отнесе маската от черепа, за да види какво се крие отдолу.

Джош вдигна фитила на газената лампа и отново разгледа картата.

— Значи сте я намерили в Матисън. Добре. Но как така ви е довела дотук?

— Не беше тя. Кажи ми, съществува ли някъде разцъфнало дърво с името на Суон, прогорено върху него? Спомням си, че помирисах ябълки. Някое ябълково дърво ли е разцъфтяло?

— Да. Но то е на деветдесет-сто километра оттук! Слай Муди ли ви изпрати след нас?

Сестрата поклати глава и бръкна в чантата си.

— Това ни доведе тук — каза тя и извади стъкления пръстен.

Цветовете му разцъфнаха и запулсираха. Глори ахна и пусна лъжицата си, за да покрие с ръка устата си. Стените бяха окъпани в светлина. Джош се вторачи в предмета, хипнотизиран от красотата му, и след малко остави картата на „Императрицата“ на масата.

— Кои сте вие? — попита спокойно той. — Защо търсите Суон… и къде намерихте това?

— Мисля, че имаме да си говорим за много неща — отвърна Сестрата. — Искам да науча всичко за теб и за Суон. Искам да разбера всичко, което ви се е случило, и да ви разкажа нашите истории. Но точно сега трябва да я видя. Моля.

Джош с голямо усилие отлепи очи от стъкления пръстен и погледна Сестрата. Лицето ѝ беше издължено и измъчено и на него видя изписани премеждията и трудностите, които беше преживяла, но също така разпозна упоритост и желязна воля. Гигантът кимна и поведе гостите в другата стая.

Една-единствена газена лампа с лъскаво парче ламарина висеше на стената и хвърляше приглушена златиста светлина. Суон лежеше върху натъпкания с парцали и вестници матрак на металното легло на Глори. Беше завита с няколко одеяла, които различни хора бяха дарили. Лицето ѝ беше извърнато от светлината.

Джош отиде до леглото, повдигна одеялата и нежно докосна рамото на момичето. Цялата гореше от треската, но въпреки това трепереше и се свиваше под завивките.

— Суон? Чуваш ли ме?

Дишането ѝ беше затруднено. Сестрата намери ръката на Пол и я стисна. Цветовете на пръстена в другата ѝ ръка бяха придобили нюанси на сребро и злато.

— Суон? — прошепна Джош. — Едни хора са дошли да те видят.

Момичето чу гласа му, който я призова обратно от кошмарното поле, където един конски скелет жънеше човешки същества. През нервите и костите на лицето ѝ премина болка.

— Джош? — отвърна тя. — Ръсти… къде е Ръсти?

— Казах ти. Тази сутрин го погребахме на нивата.

— О. Сега си спомних. — Гласът ѝ беше слаб и отново заплашваше да премине в бълнуване. — Кажи им… да пазят царевицата. Да гонят гарваните. И… да не я докосват още, Джош. Кажи им.

— Вече го сторих. Изпълняват заръките ти. — Гигантът направи знак на Пол и Сестрата да се приближат. — Едни хора дойдоха да те видят. Казват, че идват отдалеч.

— Кои… са те?

— Мъж и жена. В момента са тук. Можеш ли да говориш с тях?

Суон се опита да се съсредоточи над думите му. Усещаше, че в стаята ѝ има и други хора, които чакаха. Имаше и още нещо, тя не знаеше какво, но кожата ѝ настръхна, сякаш очакваше да бъде докосната. В съзнанието си още беше дете, което гледаше изумено светлината на светулките, които светеха на комарника на прозореца ѝ.

— Да — реши тя. — Ще ми помогнеш ли да седна?

Джош изправи две възглавници, за да я облегне на тях. Като се отдръпна от леглото ѝ, Пол и Сестрата за първи път видяха покритата с образувания глава на Суон. Двете очи бяха затворени и беше останал само един малък отвор над ноздрите и устата. Това беше най-ужасната Маска на Йов, която бяха виждали, много по-лоша от тази на гиганта и Сестрата едва се сдържа да не потрепери при гледката. Пол потръпна и се зачуди как момичето дишаше и се хранеше през тази обвивка.

— Кой е там? — попита шепнешком Суон.

— Аз съм… — Гласът на клошарката я предаде. Беше изплашена до смърт. Въпреки това изпъчи рамене, пое си дълбоко въздух и се приближи до леглото. — Можеш да ме наричаш Сестрата — представи се тя. — С мен е мъж на име Пол Торсън. Ние те… — Хвърли бърз поглед на Джош и отново се обърна към момичето. Суон беше килнала главата си на една страна, за да може да чува през малкия отвор на ухото си. — Ние те търсим от много дълго време. Седем години. Не успяхме да те догоним в Матисън, Канзас. Предполагам, че сме се разминали на още много места, без дори да разберем. Намерих куклата ти. Спомняш ли си я?

Суон помнеше.

— Бисквитеното чудовище. Изгубих я в Матисън. Обичах тази кукла, когато бях малко момиченце.

Сестрата слушаше много внимателно, за да може да разбере всичко.

— Исках да ти я донеса, но за съжаление, не оцеля по време на пътуването.

— Няма проблем — отвърна Суон. — Вече не съм малко момиченце. — Тя неочаквано вдигна превързаната си дясна ръка и опипа въздуха в търсене на лицето на Сестрата. Клошарката се отдръпна, но после осъзна, че момичето просто искаше да разбере как изглежда. Тя нежно хвана тънката ѝ китка и я насочи към лицето си. Допирът ѝ беше нежен като дим.

Пръстите ѝ спряха, когато намериха образуванията.

— Ти също ги имаш. — Суон продължи да опипва лявата буза на Сестрата и брадичката ѝ. — Лицето ти прилича на павиран път.

— Май си права. Един наш приятел, който е лекар, нарича това състояние „Маската на Йов“. Смята, че онова във въздуха кара кожата на някои хора да хващат тази кора. Проклета да съм, ако знам защо прецаква само лицето и главата. — Тя се пресегна и докосна челото на момичето, но бързо отдръпна ръка, защото кожата под образуванията гореше толкова силно, че едва не ѝ изгори пръстите. — Боли ли те?

— Да. Преди болката не беше толкова силна, но сега… ме боли през цялото време.

— И при мен е така. На колко години си?

— Шестнадесет. Джош следи рождените ми дни вместо мен. Ти на колко години си?

— На… — Сестрата не успя да си спомни. Тя не следеше рождените си дни. — Нека помисля, на седемнадесети юли бях на четиридесет и няколко. Сега вероятно съм на петдесет и няколко. В началото на петдесетте. Имам чувството, че наближавам осемдесет.

— Джош каза… че идвате отдалеч, за да ме видите. — Главата на Суон беше тежка и тя отново се измори. — Защо?

— Не съм сигурна — призна Сестрата. — Но те търсим от седем години заради това. — Тя вдигна светещия стъклен пръстен с единствения останал му шип пред лицето на момичето.

Кожата на Суон настръхна. Тя усети през запечатаните си очи пулсиращата ярка светлина.

— Какво е това?

— Мисля… че е много неща, събрани в пръстен от красиво стъкло със скъпоценни камъни. Намерих го в Ню Йорк на седемнадесети юли. Мисля, че е вълшебен, Суон. Смятам, че е подарък… като магически комплект за оцеляване. Или пръстен на живота. Вероятно всеки друг е можел да го намери или аз съм била единствената предопределена. Не знам. Но съм категорична в едно — той доведе двама ни с Пол при теб. Ще ми се да знаех защо. Мога да кажа само… че ти си много специална, Суон. Видях избуялата на нивата царевица, където всичко друго е мъртво. Погледнах в стъкления пръстен и намерих разцъфнало дърво, в чиято кора беше прогорено името ти. — Сестрата се наведе напред. Сърцето ѝ направо препускаше в гърдите. — Мисля, че ти предстои много работа. Много важна работа, за която един живот няма да ти стигне. След като видях онази царевица навън… мисля, че вече знам каква е тя.

Суон я слушаше внимателно. Тя не се чувстваше много специална, беше изморена и треската се опитваше отново да я повали и да я отведе на ужасното място, където кървавата коса жънеше човешкото поле. След малко изреченото от Сестрата достигна до нея.

— Мисля, че е вълшебен… събрани в пръстен от красиво стъкло със скъпоценни камъни.

Суон си спомни вълшебното огледало и фигурата със светещия пръстен, която виждаше в него. Тази фигура, осъзна тя, беше жената, която в момента стоеше до леглото ѝ, а онова, което носеше, най-накрая пристигна.

Протегна ръце към светлината.

— Може ли… да го поддържа?

Сестрата погледна Джош. Той беше застанал зад Пол, а Глори беше дошла от другата стая. Гигантът нямаше представа какво се случва и всичките тези приказки за вълшебен пръстен не му бяха понятни… но имаше доверие на жената и ѝ кимна.

— Ето. — Сестрата сложи предмета в ръцете на Суон.

Пръстите ѝ се увиха около стъклото. То беше горещо и тази топлина започна да се разпространява през дланите, китките и предмишниците ѝ. Наранената кожа под превръзките я засърбя и зажили.

— О — каза тя, по-скоро от изненада, отколкото от болката.

— Суон? — Джош пристъпи напред, обезпокоен от реакцията ѝ. Стъкленият пръстен засвети по-ярко и запулсира по-бързо. — Добре ли…

Предметът светеше като златна нова. Всички бяха заслепени за няколко секунди, когато стаята беше осветена като че ли от милион свещи. Споменът за горещо белия взрив пред магазина на Поу-Поу изникна в главата на гиганта.

По ръцете на Суон премина изгаряща болка, а пръстите ѝ като че ли залепнаха за стъклото. Болката прониза костите ѝ и тя извика, но в следващия миг мъчението избледня и в главата ѝ се появиха красиви сцени като от най-прекрасните сънища: ниви със златиста царевица и пшеница, овощни градини, в които дърветата бяха увиснали под тежестта на плодовете, ливади с цветя и зелени гори, галени от нежен бриз. Образите се сипеха като от рог на изобилието и бяха толкова ярки, че можеше да помирише аромата на ечемик, ябълки, сливи и череши. Съзря глухарчета, които танцуваха на вятъра, гори от дъбове, от които падаха жълъди и се смесваха с шумата на земята, кленове, по които се стичаше сок, и надничащи от земята слънчогледи.

„Да — каза си Суон, докато картините продължаваха да прииждат в съзнанието ѝ в брилянтни модели от цвят и светлина. — Моята работа.“

„Вече знам каква ми е работата.“

Джош първи се съвзе от блясъка. Видя, че ръцете на момичето са погълнати от златист огън, а пламъците облизват ръцете ѝ. „Тя гори!“, осъзна ужасен той, изблъска Сестрата настрани и сграбчи светещия пръстен, за да ѝ го отнеме.

В мига, в който пръстите му докоснаха стъклото, беше захвърлен назад с такава сила, че краката му се отлепиха от пода и се стовари в стената, като едва не начупи всички кости в тялото на Пол. Въздухът напусна дробовете му като пробита тръба под налягане и гигантът се свлече на пода, зашеметен от най-лошия удар, който беше поемал, откакто Копата сено Мълдуун го изхвърли от ринга в Уинстън-Сейлъм преди единадесет години. „Проклетото нещо ме отблъсна“, помисли си Джош, когато отново беше способен да мисли. Опита се да стане на крака и едва сега осъзна, че стъкленият пръстен беше студен под пръстите му.

Все още наполовина заслепена, Сестрата също видя странния огън, който пълзеше по ръцете на Суон. Той се виеше като камшик и стигна чак до главата ѝ.

Пламъците — безшумни и лишени от топлина — обвиха лицето и главата на момичето, преди Джош да успее да стане от пода. Тя не издаваше никакъв звук и лежеше неподвижно, но чуваше цвъртенето на фона на прекрасните сцени, които се изреждаха в съзнанието ѝ.

Сестрата смяташе да вземе пръстена, но преди да успее да се протегне за него, гигантът хукна отново към леглото, едва не я изхвърли през стената навън, стегна крака и се приготви да поеме нов удар, когато обви пръсти около предмета.

Този път успя без никакви проблеми да го вземе от ръцете на Суон. Обърна се, за да го размаже в стената, но Сестрата изкрещя Не! и му се нахвърли като дива котка.

— Почакайте! — изкрещя Пол. — Вижте я!

Джош задържа клошарката на една ръка разстояние и обърна глава, за да погледне момичето.

Златистите пламъци, които покриваха ръцете ѝ, бяха изчезнали. Превръзките бяха станали черни.

Докато я гледаха, видяха как огънят — или онова, което приличаше на огън — попива в Маската на Йов като течност в суха гъба. Пламъците се сгърчиха за последно, проблеснаха и изчезнаха.

Сестрата отне пръстена от Джош и се отдръпна от него. Гигантът отиде до момичето, хвана я под мишниците и я повдигна, като придържаше главата ѝ с длан.

— Суон! — гласът му беше изпълнен с тревога. — Суон, отговори ми!

Момичето мълчеше.

— Вие я убихте! — развика се Глори. — Всемогъщи боже, убихте я с това проклето нещо! — Тя също отиде до леглото, а Сестрата се отдалечи до стената. В главата ѝ препускаха безброй мисли, а експлозията от светлина продължаваше да изгаря очите ѝ.

Джош усети сърцето на Суон да бие като крилата на заловена в клетка птица. Той разлюля момичето в ръцете си, като се надяваше това да не е последният път, в който я виждаше жива. Изгледа гневно Сестрата и Пол.

— Разкарай ги оттук! — нареди на Глори. — Извикай Ана! Кажи ѝ да ги заключи някъде! Разкарай ги, преди да съм ги убил със собствените си…

Суон вдигна ръка и я сложи върху устните на Джош, за да го накара да млъкне.

Сестрата се вторачи в стъкления пръстен. Цветовете му бяха започнали да избледняват и някои от скъпоценните камъни бяха станали абаносови, подобно на малки изгорели въглени. Но цветовете отново се засилиха, сякаш черпеха сила от собственото ѝ тяло. Глори сграбчи клошарката, за да я изведе от стаята, но тя се възпротиви и се освободи. Шивачката побягна навън, за да извика Ана Макклей, която влезе с пушката, готова за схватка.

— Разкарайте ги! — изкрещя Джош. — И им вземете това проклето нещо!

Ана протегна ръка за пръстена, но юмрукът на Сестрата беше по-бърз. Тя удари другата жена, все едно стоварваше чук върху дъска, и онази падна на земята с разкървавен нос. Ана Макклей стана с усилие на крака и насочи пушката в главата на нападателката си.

— Спрете! — каза неочаквано със слаб глас Суон. Тя беше чула виковете, боричкането и удара. Величествените картини, които изпълваха въображението ѝ, започнаха да избледняват. — Спрете — повтори тя. Силата на гласа ѝ се завръщаше. — Стига толкова насилие.

— Опитаха се да те убият с това нещо! — каза Джош.

— Не е вярно! — възпротиви се Пол. — Дойдохме да я видим, нямаме задни мисли! Не искахме да я нараним!

Джош не му обърна внимание.

— Добре ли си? — попита момичето той.

— Да. Просто съм изморена. Но, Джош… докато го държах… видях прекрасни неща. Прекрасни неща.

— Какви?

— Неща… които могат да се случат… — отвърна Суон — … ако искам да се случат и ако работя достатъчно здраво.

— Джош? — Ана нямаше търпение да вкара куршум в раздърпаната стара жена, която я нокаутира. Избърса носа си с опакото на ръката. — Искаш ли да ги заключа някъде?

— Не! — отвърна Суон. — Оставете ги на мира. Те не се опитваха да ме наранят.

— Тази кучка със сигурност ме нарани! Мисля, че проклетият ми нос е счупен!

Гигантът положи нежно главата на Суон на възглавницата. Усещаше лицето си по странен начин — сърбеше го и го изгаряше — там, където го бяха докоснали пръстите на момичето.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той. — Не искам да… — И тогава забеляза едната ѝ ръка и млъкна. — Не се опитвай да го криеш, ако…

Превръзките, черни и мазни, се бяха разхлабили. Джош видя малко розова плът.

Той взе нежно ръката на Суон в своята и започна да развива превръзките. Парцалът беше твърд и се отлепяше с хрускане. Сестрата избута дулото на пушката от лицето си и мина покрай Ана, за да отиде до леглото. Жената не направи опит да я спре, защото също се присъедини към нея да гледа.

Джош внимателно махна част от черната превръзка с треперещите си пръсти. Тя се отлепи с кожата на момичето. Отдолу се разкри розова, излекувана плът.

— Какво има? — наруши тишината с въпроса си Суон. — Какво не е наред?

Гигантът отчупи част от другата превръзка. Тя се посипа като пепел между пръстите му и той видя розова, чиста, здрава кожа в тази област от дланта на момичето. Знаеше, че беше необходима поне седмица, за да могат раните ѝ да хванат коричка и може би около месец, за да зараснат. Най-много се тревожеше да не се инфектират или да не ѝ останат трайни белези до края на живота ѝ. Но сега…

Джош притисна пръст в розовата ѝ длан.

— Ох! — оплака се Суон и си дръпна ръката. — Това заболя! — Ръцете я щипеха, жилеха и пареха, сякаш бяха изгорели на слънцето. Гигантът се страхуваше да отлепи още от превръзките, защото не искаше да разкрие нежната кожа. Погледна Глори, която стоеше до него, а след това и Сестрата. Погледът му се спря на блестящия стъклен пръстен, който жената държеше в ръце.

Вълшебен пръстен, беше казала тя.

И Джош ѝ повярва.

Той се изправи.

— Мисля, че имаме много да си говорим.

— Да — съгласи се Сестрата. — Наистина имаме.

67

Викът на Бог разтресе стените на караваната и жената, която лежеше увита в грубо одеяло на голия матрак, простена в измъчения си сън. Руди отново пропълзяваше в леглото ѝ, а в ръцете си държеше бебе с премазана глава. Тя се опита да го прогони, но изгнилата му уста се ухили.

— Стига де, Шшшшийла — смъмри я той със съскащ глас, който свистеше през посинялата цепка на гърлото му. — Така ли се отнасяш със стар приятел?

— Махай се! — изпищя жената. — Махай се… махай се!

Руди се плъзна върху нея с хлъзгава като тиня кожа. Очите му побеляха и по лицето му се появиха дупки от разложение.

— Ахххх — каза той, — не бъди такава, Шийла. Друсахме се и си прекарвахме добре толкова дълго време, не ме пъди сега от леглото си. Напоследък пускаш всички други в него, нали. — Подаде ѝ бебето със синя кожа. — Виждаш ли? Донесох ти подарък.

Малката уста на премазаната глава се отвори и от нея се надигна вой, който накара Шийла Фонтана да застине. Тя притисна ръце в ушите си, а от широко отворените ѝ и оцъклени очи потекоха сълзи.

Призраците се разпаднаха и си отидоха. Жената остана сама с ехото на собствения си писък в мръсната каравана.

Но Бог продължи да вика, като този път заблъска по вратата ѝ. Един глас отвън изкрещя:

— Млъквай, ненормална глупачке! Да не се опитваш да събудиш мъртвите?

По лицето ѝ течаха сълзи и стомахът ѝ се сви. Караваната вече миришеше на повръщано и застоял цигарен дим, а до матрака ѝ имаше кофа, в която ходеше по нужда през нощта. Не можеше да спре да трепери и да си поеме достатъчно въздух в дробовете. Затърси бутилката с водка, която беше оставила на пода до леглото си, но не успя да я намери и отново изпищя от раздразнение.

— Хайде де, отвори проклетата врата! — Гласът принадлежеше на Джъд Лори, който блъскаше с приклада на пушката си. — Той те вика!

Шийла замръзна. Пръстите ѝ най-накрая намериха гърлото на наполовина изпитата бутилка. „Той ме вика — помисли си тя. Сърцето ѝ подскочи в гърдите. — Той ме вика!“

— Чу ли ме какво ти казах? Той ме изпрати да те повикам. Хайде, размърдай си задника!

Жената изпълзя от леглото и се изправи. В едната си ръка държеше бутилката с водка, а в другата одеялото. В караваната беше студено. В нея влизаше червена светлина от кладата отвън.

— Отговори, ако разбираш какво ти казвам! — настоя Лори.

— Да — отвърна Шийла. — Чувам те. Той ме вика. — Цялата се тресеше. Пусна одеялото, за да махне капачката на бутилката.

— Ами излизай тогава! Той каза да си сложиш парфюм този път!

— Да. Той ме вика. Той ме вика. — Жената отпи от бутилката, завинти капачката и потърси газената си лампа и клечките кибрит. Намери ги, запали лампата и я сложи на тоалетната си масичка до пукнатото огледало, което висеше на стената. На нея имаше гора от засъхнали гримове, червила, парфюми, които отдавна бяха замирисали на лошо, кутийки с крем и спирали. На огледалото бяха залепени пожълтели снимки на красиви модели, изрязани от стари броеве на списания „Гламър“ и „Мадмоазел“.

Шийла остави бутилката с водка до газената лампа и седна на стола. Видя отражението си в огледалото.

Очите ѝ приличаха на грозни стъклени топчета, потънали в противна и набръчкана руина. Голяма част от косата ѝ беше станала от черна на жълтеникавосива и на места скалпът ѝ се беше оголил. Устата ѝ беше свита и цялата в бръчки, сякаш потискаше писък, който не смееше да изпусне.

Шийла се вгледа в очите на отражението. „Грим — реши тя. — Разбира се. Трябва да използвам малко грим.“ Отвори едно от шишенцата, за да размаже малко от съдържанието му на лицето си като някакъв лечебен мехлем. Ръцете ѝ трепереха, защото искаше да се направи красива за полковника. Напоследък беше много мил с нея, беше я викал няколко пъти и дори ѝ беше дал няколко бутилки безценна пиячка от един изоставен магазин за алкохол. „Той ме вика“, каза си Шийла, докато си слагаше червило. Полковникът предпочиташе другите две жени, които живееха в караваната с нея, но Кати се беше преместила при капитана, а Джина си легна с .45-калибровия. Поради това трябваше да се справя сама — да кара пикапа, който дърпаше караваната, и да заработва достатъчно бензин, храна и вода, за да поддържа автомобила и себе си в движение. Познаваше повечето от останалите ЖР — жени за развлечения — които следваха Армията на съвършенството в свой собствен конвой от камиони, коли и каравани. Много от тях имаха болести, а някои бяха млади, но със старчески очи. Повечето се наслаждаваха на работата си, но само защото преследваха „златната мечта“ — да бъдат взети от някой офицер на АНС, който разполагаше с изобилие от запаси и удобно легло.

„Това е мъжки свят — помисли си Шийла. — Никога не е бил чак толкова мъжки.“

Въпреки това беше щастлива. Полковникът я викаше в караваната си, което означаваше, че няма да спи сама и поне за няколко часа Руди нямаше да допълзи в леглото ѝ с отвратителния си подарък.

Някогашният ѝ приятел беше истинска фурия приживе и същински трън в задника посмъртно.

— Побързай! — провикна се Лори. — Тук навън е много студено!

Шийла приключи с гримирането и среса косата си с четка. Не ѝ харесваше да го прави, защото голяма част от нея падаше. След това претърси изобилието от шишенца с парфюми за правилния аромат. Повечето от етикетите бяха паднали, но тя намери парфюма, който ѝ трябваше, и напръска врата си с него. Спомни си една реклама, която беше видяла в списание „Космо“ преди много време: „Всеки мъж на света харесва «Шанел Номер 5»“.

Шийла набързо навлече един тъмночервен пуловер над увисналите си цици, намъкна се в чифт дънки и си обу ботушите. Нямаше време да прави нещо за ноктите си, а и освен това бяха изгризани. Облече дебелото палто, което принадлежеше на Джина. Погледна се още веднъж в огледалото, за да провери грима си. „Той ме вика!“ помисли си тя, след което духна пламъка на газената лампа, отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Джъд Лори, чиято брада беше късоподстригана до челюстта и беше увил кърпа на челото си, я изгледа намръщено и се разсмя.

— Божичко! — каза той. — Някога да си чувала за филма „Булката на Франкенщайн“?

Шийла знаеше, че не бива да му отговаря. Извади ключ от дебелото си палто и заключи караваната. Лори винаги ѝ се подиграваше. Мразеше го в червата. Всеки път, когато го погледнеше, чуваше воя на онова бебе и приклада, който се стоварваше в невинната му плът. Мина покрай него и тръгна към сребристата каравана „Еърстрийм“ на полковник Маклин, която служеше за негов команден център в западния край на някогашния Сътън, Небраска.

— Определено миришеш хубаво — каза Лори, който я следваше между паркираните каравани, камиони, коли и разпънати палатки на Армията на съвършенството. Светлината от огньове се отразяваше в цевта на неговия „М-16“, преметнат през рамото му. — Като отворена рана. Кога се къпа за последно?

Шийла не помнеше. Къпането изискваше вода, а тя нямаше достатъчно, че да я хаби.

— Нямам представа защо те вика — призна Лори, който продължаваше да върви зад нея. — Може да има някоя млада ЖР, някоя хубавица. Някоя, която се къпе. Ти си двукрака ферма за въшки.

Жената не му обръщаше внимание. Беше наясно, че я мразеше, защото никога не му позволи да я докосне, нито веднъж. Лягаше си с всеки, който можеше да ѝ плати с бензин, храна, вода, красиви дрънкулки, цигари, дрехи и алкохол… но не искаше да се доближи до Джъд Лори дори оная му работа да произвеждаше зехтин. Тя имаше своята гордост, дори в този мъжки свят.

Лейтенантът не спираше да я дразни. Шийла мина между две палатки и едва не се блъсна в ниска квадратна каравана, боядисана изцяло в черно. Тя спря рязко и Лори за малко да се блъсне в нея. Потокът му от подигравки секна. И двамата знаеха какво се случваше в черната каравана на Роланд Кронингер — в „центъра за разпити“ на АНС — и дори самата близост до нея събуди спомените им за историите, които бяха чували за инквизиторските методи на капитана. Лори помнеше какво беше направил Кронингер на Фреди Кемпка преди няколко години и знаеше, че е най-добре да избягва този човек.

Шийла първа се взе в ръце. Мина покрай караваната, чиито прозорци бяха закрити с ламарина, и продължи към командния център на полковника. Лори мълчаливо я последва.

Караваната „Еърстрийм“ беше закачена за дизелов камион и заобиколена от шест души въоръжена охрана. На известно разстояние един от друг бяха разположени варели, в които горяха огньове. Когато забеляза Шийла, единият от часовите сложи ръка на пистолета под палтото си.

— Всичко е наред — обади се Лори. — Той я очаква. — Мъжът се отпусна и ги пусна да минат. Качиха се по красиво изработено малко дървено стълбище, което водеше до затворената врата на караваната. То се състоеше от три стъпала и дори си имаше парапет, в който бяха резбовани гротесковите лица на демони с увиснали езици, сгърчени голи човешки тела и деформирани гаргойли. Тематиката беше кошмарна, но изработката — красива. Лицата и фигурите бяха резбовани от ръка, която познаваше остриетата и след това беше изшкуркала и полирала до съвършенство. Върху всяко от стъпалата бяха заковани червени кадифени подложки, които ги караха да приличат на стъпалата до императорски трон. Шийла не беше виждала стълбището досега, но Лори знаеше, че то е наскорошен подарък от един мъж, който се присъедини към АНС в Броукън Боу. Лори се дразнеше, че Алвин Мангрим вече беше произведен в ефрейтор и се чудеше как онзи беше загубил носа си. Наблюдаваше работата му в механичната бригада и знаеше, че се размотава с едно сбръчкано джудже, което наричаха Дяволчето. Мангрим беше поредният кучи син, на който не би посмял да обърне гръб.

Лори почука на вратата.

— Влез — разнесе се дрезгавият глас на полковник Маклин.

Влязоха. Предната стая беше тъмна. В нея гореше само една газена лампа, оставена на бюрото на полковника. Той беше седнал зад него и разглеждаше някакви карти. Дясната му ръка беше отпусната на бюрото почти като някакъв забравен израстък, но облечената в черна ръкавица длан на новата му ръка беше обърната нагоре и светлината от лампата се отразяваше в острите върхове на многото пирони, които я пронизваха.

— Благодаря ти, лейтенант — каза Маклин, без да вдига скритото си от кожената маска лице. — Свободен си.

— Да, сър. — Лори се ухили на Шийла, излезе от караваната и затвори вратата.

Полковникът изчисляваше времето, което щеше да им е необходимо, за да стигнат от Сътън до град Небраска, където планираше да прекара Армията на съвършенството през река Мисури. За съжаление, запасите намаляваха с всеки изминал ден, а АНС не беше осъществявала успешен набег от унищожението на армията на Франклин Хейс в Броукън Боу насам. Въпреки това редиците ѝ продължаваха да нарастват, тъй като оцелелите от други мъртви селища прииждаха в търсене на убежище и защита. АНС разполагаше с голяма войска, оръжия и муниции, но греста, която смазваше колелата, беше на свършване.

Руините на Сътън все още димяха, когато нападателните бойни коли на Армията на съвършенството пристигнаха малко преди да се стъмни. Всичко, което си струваше, вече го нямаше, дори дрехите и обувките от купчините с тела. Личеше, че бяха използвани гранати и коктейли „Молотов“, а по източния край на горящите останки бяха оставени следи от тежки превозни средства и маршируващи през снега войници.

Маклин осъзна, че има и друга армия, която беше голяма колкото АНС или дори по-голяма, и също настъпваше на изток, точно пред тях. Тя плячкосваше селищата и вземаше провизиите, от които Армията на съвършенството се нуждаеше, за да оцелее. Роланд беше забелязал кръв в снега и смяташе, че има ранени войници, които ще се опитват да догонят основната армия. Той беше предложил да бъде изпратена малка разузнавателна група, която да ги залови. След това щяха да ги доведат в лагера, за да бъдат разпитани. Полковник Маклин се беше съгласил и Роланд беше взел капитан Брейдън, сержант Улрих и още няколко войници. Отпътуваха в един от бронираните камиони.

— Сядай — каза полковникът на Шийла.

Жената пристъпи в кръга от светлина. Чакаше я стол, точно срещу Маклин. Тя седна на него, беше нервна и не знаеше какво да очаква. Преди винаги я посрещаше в леглото си.

Полковникът продължи да гледа картите и таблиците. Беше облечен в униформата си, на която беше зашита емблемата на Армията на съвършенството върху джоба на гърдите му, а на раменете му бяха прикрепени по четири златисти лентички, които да показват ранга му. Главата му беше скрита под сива вълнена шапка, а черната кожена маска скриваше лицето му, с изключение на лявото му око. Шийла не го беше виждала без маската от няколко години, но не изгаряше от желание да го стори. Зад Маклин имаше рафт с пушки и пистолети, за който беше прикрепен трибагреникът на АНС в черно, зелено и сребристо.

Полковникът накара жената да чака още няколко минути, преди да вдигне глава. От студеното му синьо око я побиха тръпки.

— Здравей, Шийла.

— Здравей.

— Сама ли беше? Или с компания?

— Сама. — Трябваше да слуша много внимателно, за да разбере всичко, което ѝ говореше. Говорът му се беше влошил още повече от последния път, в който го беше посетила преди по-малко от седмица.

— Е — отвърна Маклин, — понякога е по-добре да спиш сам. Така си почиваш по-добре, нали? — Той отвори една филигранна сребърна кутия, която беше оставена на бюрото. В нея имаше около двадесет безценни цигари — не влажни фасове или свит тютюн за дъвчене, а от истинските. Полковникът ѝ предложи кутията и Шийла веднага си взе една. — Вземи си още — прикани я той. Жената взе още две. Маклин бутна кибрита към нея. Тя запали първата цигара и вдиша дима, все едно беше кислород.

— Помниш ли как се озовахме тук? — попита я полковникът. — Ти, аз и Роланд? Помниш ли как се пазарихме с Фреди Кемпка?

— Аха. — Как само ѝ се искаше все още да разполага със запаси от кокаин и амфетамини, но в днешно време беше трудно човек да си набави тези неща. — Спомням си.

— Имам ти доверие, Шийла. Двамата с Роланд сте единствените, на които мога да се доверя. — Маклин издърпа дясната си ръка и я опря в гърдите си. — Причината за това е, че се познаваме прекалено добре. Хората, които се преживели толкова много заедно, трябва да си имат доверие. — Той вдигна поглед от лицето на жената и погледна Войника сянка, който стоеше зад стола ѝ, на границата на мрака. Погледът му се върна обратно на нея. — Забавляваш ли много от офицерите напоследък?

— Някои.

— Капитан Хюлет сред тях ли е? Сержант Олдфийлд? Лейтенант Ван? Някой от тримата?

— Сигурно. — Шийла сви рамене и устата ѝ се изви в лека усмивка през мъглата от дим. — Идват и си отиват.

— Чух някои неща — продължи Маклин. — Изглежда, някои от офицерите ми — не знам кои — не са особено доволни от начина ми на управление на Армията на съвършенството. Смятат, че трябва да се установим някъде и да създадем наше селище. Не могат да разберат защо се движим на изток и защо трябва да заличим Знака на Каин. Не могат да видят голямата картина, Шийла. Особено младите… като Хюлет и Ван. Направих ги офицери, макар че не биваше. Трябваше да почакам да видя от какво са направени. Е, вече знам. Смятам, че искат да ми отнемат командването.

Жената мълчеше. Тази вечер полковникът нямаше да я чука, просто щеше да ѝ изнесе една от неговите безумни речи. Но нямаше проблем, поне Руди не можеше да я намери тук.

— Погледни това — каза ѝ той и обърна към нея картата на Съединените щати, върху която работеше. Тя беше стара, намачкана и мръсна, отрязана от атлас. Имената на щатите бяха зачеркнати и големи площи от тях бяха оградени с молив. Тези нови площи бяха получили алтернативни наименования: „Лятна градина“ за района на Флорида, Джорджия, Алабама, Мисисипи и Луизиана, „Индустриален парк“ за Илинойс, Индиана, Кентъки и Тенеси, „Пристанищен комплекс“ за Каролините и Вирджиния и „Военен подготвителен център“ за Югозапада, както и за Мейн, Ню Хампшър и Върмонт. Дакотите, Монтана и Уойоминг бяха наименувани „Затвор“.

Върху цялата карта Маклин беше написал „АНС — Америка на светлината“.

— Това е голямата картина — каза ѝ той. — Но за да стане реалност, трябва да унищожим хората, които не мислят като нас. Трябва да заличим Знака на Каин. — Обърна картата и прокара пироните през нея. — Трябва да го заличим, за да можем да забравим за случилото се и да го оставим зад гърба си. Също така трябва да се подготвим за руснаците! Те ще ни засипят с парашутисти и ще дойдат в своите кораби. Смятат, че сме мъртви и заличени, но грешат. — Маклин се отпусна напред и заби пирони в надраното бюро. — Ще им се отплатим. Ще им се отплатим хилядократно!

Полковникът примига. Войника сянка се усмихваше едва, а лицето му под шлема беше боядисано в камуфлажна боя. Сърцето на Маклин биеше като чук в гърдите му. Той изчака да се успокои, преди да продължи.

— Те не виждат голямата картина — каза тихичко той. — АНС вече има почти пет хиляди войници. Трябва да се движим, за да оцелеем и да взимаме всичко, от което имаме нужда. Ние не сме фермери — ние сме воини. Затова имам нужда от теб, Шийла.

— Имаш нужда от мен? За какво?

— Ти се движиш сред хората. Чуваш разни неща. Познаваш повечето от останалите ЖР. Искам да разбереш на кого мога да имам доверие от моите офицери… и от кого трябва да се отърва. Както вече споменах, нямам доверие на Хюлет, Олдфийлд и Ван, но не мога да докажа нищо пред военен съд. А и ракът може да е стигнал надълбоко, много надълбоко. Те смятат, че заради това… — Маклин докосна кожената маска — … вече не съм способен да управлявам. Но това не е Знакът на Каин. Това е различно. Това ще се махне, когато въздухът отново се изчисти и слънцето се покаже. Знакът на Каин няма да се махне, докато не го унищожим. — Полковникът наклони глава на една страна и погледна внимателно Шийла. — За всяко име, което ми донесеш за екзекутиране — и можеш да докажеш твърдението си — ще ти давам по един стек цигари и две бутилки алкохол. Какво ще кажеш?

Предложението беше много щедро. Шийла вече имаше едно име наум, което започваше с Л и завършваше на И. Само дето нямаше представа дали Лори е лоялен, или не. Въпреки това щеше да се радва да го види разстрелян… но първо искаше да му размаже мозъка. Тъкмо щеше да отговори, когато някой почука на вратата на караваната.

— Полковник? — провикна се Роланд Кронингер. — Нося ви два подаръка.

Маклин отиде до вратата и я отвори. Отвън, осветен от светлината от огньовете, стоеше бронираният камион, с който капитан Кронингер и останалите бяха отпътували. За задната броня бяха завързани двама мъже — окървавени и пребити. Единият беше на колене, а другият стоеше изправен и гледаше предизвикателно.

— Намерихме ги на около двадесет километра на изток по магистрала 6 — докладва Роланд. Той носеше дългото си палто, чиято качулка беше сложил на главата си. От рамото му висеше автоматична пушка, а на кръста му беше препасан .45-калибровият му пистолет. Мръсните превръзки все още покриваха по-голямата част от лицето му, но образуванията се подаваха като криви пръсти между тях. Светлината от огъня се отразяваше червена в очилата му. — Бяха четирима. Търсеха си белята. Отнесе го капитан Брейдън — връщаме дрехите и оръжията му. Както и да е, само тези останаха. — Покритите с образувания устни на Роланд се изкривиха в мазна усмивка. — Решихме да проверим дали могат да догонят камиона.

— Разпитахте ли ги?

— Не, сър. Спестихме си това.

Маклин мина покрай него и слезе по красивите стъпала. Роланд го последва, а Шийла Фонтана наблюдаваше от прага на вратата.

Войниците, които пазеха двамата мъже, направиха път на полковник Маклин. Той застана лице в лице с пленника, който отказваше да се признае за победен, макар коленете му да бяха целите в рани и да имаше огнестрелна рана в лявото рамо.

— Как се казваш? — попита го Маклин.

Мъжът затвори очи.

— Спасителя е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми…32

Полковникът го прекъсна, като го зашлеви с покритата си с пирони длан по лицето.

Мъжът падна на колене и нарязаната му глава увисна към земята.

Маклин срита втория войник в ребрата.

— Ти. Ставай.

— Краката ми. Моля ви. О, Господи… краката ми.

— Ставай!

Пленникът изпълни заповедта с голямо усилие. И по двата му крака потече кръв. Той погледна Маклин с ужасени и замаяни очи.

— Моля ви. Дайте ми нещо за болката… моля ви…

— Първо искам информация. Как се казваш?

Мъжът примига.

— Брат Гари. Гари Кейтс.

— Много добре, Гари. — Полковникът потупа рамото му с лявата си ръка. — А сега ми кажи накъде се бяхте насочили?

— Не му казвай нищо! — изкрещя войникът на земята. — Не казвай нищо на този еретик!

— Искаш да си добро момче, нали, Гари? — попита Маклин и приближи маскираното си лице на десет сантиметра от това на Кейтс. — Искаш нещо, което да намали болката ти, нали? Тогава ми кажи онова, което искам да знам.

— Недей… недей… — разхлипа се другият.

— Всичко свърши за теб, Гари — заяви полковникът. — Приключи се. Не е нужно да правиш нещата по-сложни, отколкото вече са. Не е ли така? Ще те попитам още веднъж: накъде се бяхте насочили?

Кейтс сви рамене, сякаш се страхуваше, че ще бъде ударен. Разтрепери се, но все пак отговори:

— Опитвахме се… да ги настигнем. Брат Рей беше прострелян. Не можеше да се придвижва сам. Не исках да го оставям. Очите на брат Ник бяха изгорени и той ослепя. Спасителя каза да оставим ранените… но те бяха мои приятели.

— Спасителя? Кой е този?

— Той. Спасителя. Истинският бог и господар. Той е водачът на Американското братство. Именно тях се опитвахме да настигнем.

— Недей… — обади се другият мъж. — Моля те… не им казвай…

— Американското братство — повтори Маклин. Беше чувал за тях и преди от скитници, които се бяха присъединили в редиците на АНС. Те бяха водени, доколкото му беше известно, от бивш пастор от Калифорния, който някога имал предаване по една от кабеларките. Полковникът нямаше търпение да се срещне с него. — Значи се нарича Спасителя? Колко души пътуват с него и накъде са се насочили?

Падналият мъж се изправи, застана на колене и започна да крещи като луд:

— Спасителя е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасби… — Разнесе се изщракването на петлето на .45-калибровия пистолет на Роланд, който беше опрян в главата на войника.

Капитанът не се поколеба нито за миг и дръпна спусъка.

Изстрелът накара Шийла да подскочи. Онзи се строполи на земята.

— Гари? — продължи Маклин, докато Кейтс се взираше в трупа на другаря си с ококорени очи. Ъгълчето на устата му трепереше в истерична усмивка. — Колко души пътуват със Спасителя и накъде са се насочили?

— А… а… а… — запелтечи Кейтс. — А… а… три хиляди — най-накрая съумя да отговори. — Може би четири. Не съм напълно сигурен.

— Разполагат ли с бронирани превозни средства? — попита Роланд. — Автоматични оръжия? Гранати?

— С всичко това. Намерихме един армейски оръжеен склад в Южна Дакота. В него имаше камиони, бронира ни автомобили, картечници, огнехвъргачки, гранати… всичко, каквото може да си представи човек. Имаше дори… шест танка и сандъци със сериозни муниции.

Полковник Маклин и Роланд се спогледаха. Една и съща мисъл мина през главите на двамата: „Шест танка и сандъци със сериозни муниции“.

— Какви танкове? — Кръвта започна да бушува във вените на Маклин.

— Нямам представа. Големи танкове, с големи оръдия. Но единият от тях не тръгна още от самото начало. Оставихме другите три по пътя, защото се счупиха и нашите механици не успяха да ги поправят.

— Значи все още разполагат с два?

Кейтс кимна и наведе засрамен глава, защото усещаше как погледът на Спасителя прогаря врата му. Лидерът им имаше три заповеди: „Неподчинението е смърт“, „Да убиваш, е милостиво“ и „Обичай ме“.

— Добре, Гари. — Маклин проследи с пръст челюстта на мъжа. — Накъде са се насочили? — Кейтс измърмори нещо и полковникът изви глава нагоре. — Не те чувам.

Погледът на войника се плъзна към пистолета, който Роланд държеше, а след това отново към скритото зад черната маска лице с неговото единствено студено синьо око.

— Западна Вирджиния — отвърна той. — Отиват в Западна Вирджиния. На място, наречено Уоруик Маунтин. Не знам точно къде се намира.

— Западна Вирджиния? Защо там?

— Защото… — Мъжът потрепери, тъй като усещаше, че онзи с бинтованото лице и .45-калибровия пистолет нямаше търпение да го убие. — Ако ви кажа, ще ме пощадите ли? — попита той.

— Няма да те убием — обеща полковникът. — Кажи ми, Гари. Кажи ми.

— Отиват в Западна Вирджиния, защото… Бог живее там — отговори войникът и лицето му се изкриви от агония, че е предал Спасителя. — Бог живее на върха на Уоруик Маунтин. Брат Тимъти го срещнал там преди много време. Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът. И сега брат Тимъти води Спасителя при Бог.

Маклин млъкна за няколко секунди. След малко се изсмя гръмогласно и наподоби сумтенето на животно. Когато спря да се смее, сграбчи с лявата си ръка яката на ризата на Кейтс и притисна пироните на дясната в бузата му.

— Вече не си сред ненормални религиозни фанатици, приятелю. Вече си сред воини. Така че спри с глупостите и ми кажи истината. Веднага.

— Кълна се! Кълна се! — От очите на Кейтс потекоха сълзи и се плъзнаха през мръсотията по лицето му. — Бог живее в Уоруик Маунтин! Брат Тимъти води Спасителя при него! Кълна се!

— Нека аз се разправя с него — предложи Роланд.

Настъпи мълчание. Маклин се вторачи в очите на Гари Кейтс и след малко дръпна дясната си ръка. На бузата на мъжа се появиха кървави точки.

— Ще се погрижа много добре за него. — Капитанът прибра пистолета си в кобура. — Ще го накарам да забрави болката в краката си. След това ще си поговорим хубавичко.

— Да. — Полковникът кимна. — Мисля, че идеята е много добра.

— Махнете му веригите — нареди Роланд на войниците. Те веднага се подчиниха. Очите му светеха от вълнение зад очилата. Той беше един щастлив млад мъж. Животът беше труден, да, и от време на време му се искаше да пийне едно пепси, да похапне някое десертче „Бейби Рут“, да си вземе душ и да гледа някой хубав военен филм по телевизията… но това бяха все неща, които принадлежаха на един минал живот. Сега беше сър Роланд и живееше, за да служи на Краля в тази безкрайна игра на „Кралският рицар“. Много му липсваше компютърът му; това беше единственото неприятно нещо от загубата на електричеството. Понякога сънуваше много странен сън, в който се намираше в някакъв подземен лабиринт заедно с Краля, и в този лабиринт имаше два тунелни трола — мъж и жена — с познати физиономии. Тези хора, най-вече лицата им, го притесняваха и винаги го будеха облян в студена пот. Но тези лица не бяха истински, те съществуваха само в сънищата му и не му пречеха да заспи отново. Можеше да спи като мъртвец, когато съзнанието му беше чисто.

— Помогнете му да върви — нареди Роланд на двама от войниците. — Оттук. — Поведе ги към черната каравана.

Маклин побутна мъртвеца в краката си.

— Разкарайте го — каза на един от часовите и се загледа в източния хоризонт. Американското братство едва ли беше много пред тях — може би на не повече от четиридесет-петдесет километра. Те щяха да са натоварени с провизиите на това процъфтяващо градче Сътън. Също така разполагаха с много оръжия, муниции… и два танка.

„Можем да ги настигнем — помисли си Маклин. — Можем да ги настигнем и да им вземем всичко. Ща навра мутрата на Спасителя под ботуша си. Защото нищо не може да се изправи на пътя на Армията на съвършенството и нищо не може да спре грандиозния план.“

— Бог живее в Уоруик Маунтин — беше казал мъжът. — Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът.

Ненормалните религиозни фанатици трябваше да бъдат избити. Нямаше място за техния вид в голямата картина.

Обърна се към караваната. Шийла Фонтана стоеше на прага. Маклин изведнъж осъзна, че цялото това вълнение беше предизвикало ерекция у него. При това добра ерекция. Такава, която обещаваше да се задържи известно време. Той изкачи красивото стълбище с парапета от демонични лица, влезе в караваната и затвори вратата.

68

— Сестра! Сестра, събуди се!

Клошарката отвори очи и видя надвиснала над нея фигура. Няколко секунди не знаеше къде се намира и инстинктивно стисна кожената чанта. После си спомни, че беше задрямала на топлината от печката в бараката на Глори Боуен. Последното, което си помнеше, беше музиката от флейта, на която свиреше някой край огъня отвън.

Шивачката я беше събудила.

— Джош те вика! — каза тя на Сестрата с изплашен глас. — Побързай! Нещо се случва със Суон!

Клошарката се изправи. Пол, който беше легнал на пода близо до нея, също се събуди и стана. Последваха Глори в другата стая, където Джош се беше надвесил над Суон. Арън наблюдаваше случващото се с ококорени очи и държеше багетата.

— Какво има? — попита Сестрата.

— Треската ѝ! Тя изгаря! — Гигантът взе един парцал от менче с разтопен сняг и го изстиска. Заразтрива студения плат по врата и ръцете на момичето. Можеше да се закълне, че вижда как се издига пара на златистата светлина от газената лампа. Опасяваше се, че цялото ѝ тяло изведнъж ще стигне до момент, в който ще се възпламени и ще експлодира. — Трябва да се справим с треската ѝ!

Пол докосна ръката на Суон и бързо се дръпна, защото имаше чувството, че е пипнал гореща печка.

— Господи! От колко време е така?

— Не знам. Имаше треска, когато я проверих преди около един час, но не беше толкова сериозна! — Джош отново потопи парцала в студената вода и този път го потри в кожата на Суон, без да го изстисква. Тя се разтресе яростно, главата ѝ се замята напред-назад, а от устата ѝ излизаха дълбоки и ужасни стонове.

— Тя умира, Джош! — изкрещя Арън. В очите му имаше сълзи. — Не я оставяй да умре!

Гигантът потопи ръце в студената вода и заразтрива кожата на момичето. Тя беше толкова гореща отвътре, толкова ужасно гореща. Нямаше представа какво да прави и потърси помощ от Сестрата.

— Моля те — каза той. — Помогнете ми да я спася!

— Изкарай я навън! — Клошарката вече протягаше ръце, за да му помогне да изнесат Суон. — Можем да я покрием със сняг!

Джош пъхна ръце под момичето и се опита да я вдигне. Тя зарита и наново превързаните ѝ ръце дращеха във въздуха. Той я притегли към себе си и отпусна главата ѝ на рамото си. Горещината, която се носеше под нейната Маска на Йов, едва не изгори кожата му.

Направи две крачки и Суон изпищя, потрепери и се отпусна.

Джош почувства как треската я напусна. Усети как ужасната топлина изтича от тялото ѝ, сякаш някой беше отворил вратата на фурна право в лицето му. Усети я как се издига като покров от пара, която попи в тавана на тридесет сантиметра над главата му.

Суон се беше отпуснала в ръцете му и Сестрата си помисли, че е мъртва. „О, Господи… Суон е мъртва.“

Коленете на Джош едва не го предадоха.

— Суон! — каза той и гласът му пресипна. Високото и крехко тяло на момичето изстиваше в ръцете му. Една сълза едва не го ослепи. Изпусна хлип, който разтресе костите му.

Нежно и внимателно положи Суон обратно в леглото. Тя лежеше като смачкано цвете, с разперени ръце и крака.

Джош се страхуваше да докосне китката ѝ и да потърси пулс. Опасяваше се, че този път искрицата живот ще е изгаснала.

Въпреки това го направи. Не усети нищо. Наведе глава за няколко секунди.

— О, не — прошепна той. — О, не. Мисля, че е…

Почувства леко потреперване под пръстите си.

И още едно. После трето и четвърто… ставаха все по-силни. Погледна лицето на Суон. Тялото ѝ се разтресе… след което последва странен звук, който приличаше на пропукването на изсъхнала глина.

— Вижте… лицето ѝ — прошепна Пол, който стоеше до долната част на леглото.

В Маската на Йов се беше появила пукнатина, която приличаше на дебела колкото косъм линия.

Тя започваше от мястото, на което трябваше да е челото ѝ, минаваше на зигзаг над носа ѝ и продължаваше надолу върху лявата ѝ буза и челюстта. Тази единствена пукнатина се разшири и се превърна в цепка, от която се разнесоха още пукнатини. Части от Маската на Йов започнаха да се белят и да падат, подобно на коричка на вече излекувана дълбока и неприятна рана.

Пулсът на Суон направо препускаше. Джош пусна китката ѝ и отстъпи назад. Така се беше ококорил, че очите му заплашваха да изскочат от собствената му маска.

— О… — обади се Сестрата.

— … Господи — довърши Глори. Тя сграбчи Арън, притисна го до себе си и сложи ръка върху лицето му, за да му прикрие очите. Той я избута.

Маската на Йов продължаваше да се разпада с тихо пукане и пращене. Суон лежеше неподвижна и само гърдите ѝ се движеха, докато дишаше. Джош се протегна да я докосне отново, но не го направи… защото Маската на Йов изведнъж се разцепи на две половини и падна от лицето ѝ.

Никой не помръдваше. Пол изпусна затаения си дъх. Сестрата беше прекалено изумена, за да направи нещо друго, освен да зяпа.

Суон все още беше жива. Джош се протегна, взе газената лампа от куката на стената и я задържа над главата ѝ.

Тя нямаше лице. Там, сред счупените глинести остатъци от Маската на Йов, чертите ѝ бяха заличени, станали бели и гладки като восък, освен двете малки дупки за ноздрите ѝ и една цепка за устата ѝ. Гигантът прокара пръстите на треперещата си ръка върху мястото, на което трябваше да се намира дясната ѝ буза. Те се покриха с мазна бяла субстанция с консистенцията на вазелин. Под мазното вещество забеляза бледа и леко розова кожа.

— Сестра — каза бързо Джош, — ще подържиш ли това? — Той ѝ подаде газената лампа. На светлината ѝ клошарката видя какво се намира отдолу и едва не припадна. — Дръж я стабилно — нареди гигантът и взе парцала от менчето с разтопен сняг. Бавно и внимателно започна да почиства подобната на вазелин субстанция. — Господи! — гласът му трепереше. — Погледнете това! Погледнете!

Глори и Пол се приближиха, за да видят, а Арън се повдигна на пръсти.

Сестрата видя. Тя махна едно парче от Маската на Йов и докосна един кичур от косата на Суон. Той беше потъмнял от гъстото желе, което я покриваше, но въпреки него лъщеше в златисто и червено. Това беше най-красивата коса, която беше виждала някога и растеше силна и гъста от скалпа на момичето.

— Арън! — каза Джош. — Върви да повикаш Ана и Джийн! Побързай! — Момчето хукна като стрела. Той продължи да почиства мазния слой от лицето на Суон и чертите ѝ започнаха да се появяват.

Гигантът я погледна и докосна челото ѝ. Треската ѝ си беше отишла и температурата ѝ като че ли беше нормална. Очите ѝ все още бяха затворени, но дишаше нормално, затова реши да я остави да поспи.

— За какво, по дяволите, е тази врява? — попита Ана Макклей, когато влезе вътре.

— Заради това — отвърна нежно Джош и отстъпи назад, за да може жената да види.

Тя спря, сякаш се беше ударила в стена, а очите на силното ѝ застаряло лице се напълниха със сълзи.

69

— Хей, момчета! Време е за закуска!

Робин Оукс изсумтя безразлично, когато Ана Макклей им донесе тенджера със супа и няколко купички на верандата. Той и тримата млади разбойници бяха прекарали нощта пред голямата клада заедно с още шест-седем други жители на града, които бяха на пост пред бараката на Глори. Посрещна ги поредното мрачно и студено утро. Вятърът разнасяше малки снежинки на крилете си.

— Е, хайде де! — настоя Ана. — Искате ли закуска или не?

Робин се изправи, мускулите му се бяха схванали, и мина покрай коня, който беше завързан за един от стълбовете на верандата. Върху гърба на животното бяха хвърлени две одеяла и беше достатъчно близо до топлината на големия огън, за да не измръзне. Другите момчета последваха водача си и няколко от жителите на града се размърдаха и отидоха да си вземат храната.

Ана сипа един черпак от супата на Робин. Той сбърчи нос.

— Отново ли тази гадост? Не вечеряхме ли с това?

— Естествено. Също така ще обядваме с нея, така че свиквай.

Младежът изпита желание да хвърли купичката на земята, но се въздържа. Знаеше, че супата е направена от варени корени и късчета добро, старо здравословно месо от плъх. Сега дори храната в столовата в сиропиталището му се струваше манна небесна и би вървял пеша до Китай за един голям хамбургер от „Бъргър Кинг“. Махна се от опашката, за да може следващият човек да си получи дозата, вдигна купичката и отпи. Прекара ужасна нощ, неспокойна и изнервена, и най-накрая успя да поспи няколко часа въпреки стареца, който свиреше на флейта до огъня. Робин щеше да го срита, но останалите като че ли наистина се наслаждаваха на тъпата музика, а и видя как лицето на дъртака сияеше на светлината от огъня, докато свиреше нотите. Спомни си как звучеше хеви метълът: размазващи настъпателни китарни акорди и гръмотевица от барабани, които като че ли предвещаваха края на света. Това беше неговата музика… но му хрумна, че краят на света наистина беше настъпил и може би сега беше време за мир. Мир в действията, думите и музиката.

„Проклятие! — каза си Робин. — Сигурно остарявам!“

Събуди се по някое време през нощта. Изправи се само за да разбере, че се е схванал, че се чувства ужасно и че трябва да си намери по-топло местенце. Тогава забеляза мъжа, който стоеше от другата страна на огъня. Просто си стоеше и се взираше в бараката на Глори, а мръсното му палто се развяваше на вятъра. Робин не си спомняше лицето на непознатия, но той беше минал спокойно покрай спящите, докато не се озова на пет-шест метра от верандата на бараката. Ана и Джийн бяха седнали на стъпалата, въоръжени с пушки, за да бранят вратата, но в този момент си говореха и не забелязаха мъжа. Робин си спомни, че Джийн беше потреперил и беше вдигнал яката си, а Ана беше духнала в шепите си, сякаш внезапно ѝ беше станало много студено.

Непознатият се беше обърнал и си беше тръгнал с уверена крачка. Приличаше на човек, който имаше работа за вършене и места, които трябваше да посети. Може би точно заради това Робин го запомни. Но след това се обърна, положи глава на земята и заспа, докато не се събуди от студените бодлички на снега върху клепачите му.

— Кога ще си получим оръжията обратно? — попита той.

— Не и преди Джош да разреши — отвърна Ана.

— Слушай, госпожо! Никой не може да ми взима оръжието! Искам си го обратно!

Жената му се усмихна доволно.

— Ще си го получиш. Когато Джош разреши.

— Хей, Ана! — провикна се Арън, който стоеше малко по-надолу на пътя. Отново си играеше с Ревльото. — Сега можеш ли да дойдеш да видиш магията?

— По-късно! — отвърна жената и продължи да сипва буламача от корени и месо от плъх. Дори започна да си подсвирква, докато работеше… една от любимите си мелодии — Bali Ha’i от филма „Южен Пасифик“.

Робин беше наясно, че нямаше друг начин да си върне пушката, освен да щурмува бараката. Нито той, нито момчетата му бяха допускани вътре, откакто бяха дошли тук, и това започваше да го вбесява.

— Защо, по дяволите, си толкова щастлива? — сопна ѝ се той.

— Защото това е една чудесна и славна сутрин. Толкова прекрасна, че дори един хлапак като теб не може да ми я развали. Разбираш ли? — Ана го дари с бърза усмивка, която разкри всичките ѝ предни зъби.

— Какво ѝ е толкова чудесното и славното на тази сутрин? — Робин изсипа остатъка от супата си. — На мен ми изглежда същата като всяка друга — мрачна и студена. — Той забеляза, че очите на жената бяха различни, някак си по-ясни и развълнувани. — Какво става?

Сестрата излезе отвън заедно с кожената ученическа чанта, с която никога не се разделяше. Тя вдиша глътка студен въздух, за да си прочисти главата, защото беше будувала цяла нощ да наглежда Суон заедно с другите.

— Мога ли да ти помогна? — обърна се тя към Ана.

— Не, ще се оправя. Това е последната. — Жената сипа супа в последната купичка. Всички освен Робин се бяха върнали до огъня, за да закусят. — Как е тя?

— Все така. — Сестрата се протегна и чу как старите ѝ кокали пукат и щракат. — Дишането ѝ е нормално и треската ѝ премина… но е все така.

— Какво става? — настоя да научи Робин.

Ана взе празната купичка от ръцете му и я остави в тенджерата.

— Когато Джош реши да ти каже, ще научиш. Както и всички останали.

Младежът погледна Сестрата.

— Какво става със Суон? — попита с по-спокоен глас той.

Клошарката хвърли бърз поглед на Ана и отново погледна Робин. Той очакваше отговор и според нея заслужаваше такъв.

— Тя се… промени.

— Промени? В какво? В жаба ли? — Усмихна се, но Сестрата не му отвърна и усмивката му се изпари. — Защо не ми дават да я видя? Няма да я нараня или нещо подобно. Освен това аз съм този, който видя нея и големия тип в онова стъклено чудо. Ако не бях аз, вие нямаше да сте тук. Това нищо ли не означава?

Ана отговори:

— Когато Джош реши…

— Не говоря с теб, Голяма майко! — прекъсна я Робин и хладният му поглед направо я прониза. Ана потрепери леко, но бързо се окопити и отвърна на погледа му. — Не ми дреме какво казва или иска Джош — продължи непоколебимо младежът. — Трябва да видя Суон. — Посочи кожената чанта. — Знам, че вярваш, че този стъклен пръстен те е довел тук — каза на Сестрата. — Е, замисляла ли си се, че вероятно е довел и мен тук?

Думите му ѝ дадоха храна за размисъл. Може би беше прав. Все пак той беше единственият човек освен нея, който беше видял Суон в дълбините на пръстена.

— Какво ще кажеш? — попита Робин.

— Добре — отвърна тя. — Ела.

— Хей! Не мислиш ли, че първо трябва да попиташ Джош?

— Не. Всичко е наред. — Сестрата отиде до вратата и я отвори.

— Защо не си срешеш косата? — попита го Ана, когато се качи по стъпалата. — Прилича на проклето птиче гнездо!

Робин ѝ се усмихна горчиво.

— Защо не си пуснеш малко коса? Като тази на лицето ти. — Той мина покрай Сестрата и влезе в бараката.

Преди да го последва, клошарката попита Ана дали Джийн и Закиъл са намерили сакатия в червената детска вагонетка. Жената отговори, че още не са докладвали, че ги няма от два часа и че започва да се тревожи за тях.

— Какво искаш от него? — попита тя. — Той просто не е добре с главата.

— Може и така да е. А може да е хитър като лисица. — Сестрата влезе в бараката, а другата жена остана да събере празните купички от супата.

— Хей, Ана! — провикна се Арън. — Сега ще дойдеш ли да видиш магията?

Пол беше запленен от печатарската машина в бараката и дори беше разглобил някои от частите ѝ. Глори му помагаше да почисти зъбните колела и ролките от прахта. Тя изгледа притеснено Робин, който влезе вътре и отиде до печката, за да си стопли ръцете, но Пол я успокои, като ѝ каза, че младежът е точен и тя се върна към работата си.

Сестрата направи знак на Робин да я последва. Тъкмо щяха да влязат в другата стая, когато туловището на Джош се изпречи на прага на вратата.

— Какво търси той тук?

— Аз го поканих. Казах му, че може да види Суон.

— Тя все още спи. Или е ужасно изтощена, или… още ѝ има нещо. — Гигантът наклони глава, за да може да огледа с окото си младежа. — Не мисля, че е добра идея той да влезе при нея.

— Стига де, човече! Каква е тази голяма мистерия? Просто искам да видя как изглежда, това е всичко!

Джош не му отговори, но също така не се дръпна от прага на вратата. Вместо това попита Сестрата:

— Джийн и Закиъл още ли не са се върнали?

— Не. Ана каза, че започва да се притеснява. Аз също.

Гигантът изсумтя. Той също се тревожеше. Сестрата му беше разказала за мъжа с горящата ръка в киното на Четиридесет и втора и за срещата си с Дойл Халанд в Ню Джърси. Беше му споделила и за онзи, който спокойно си карал велосипеда на магистралата в Пенсилвания, следван по петите от глутница вълци, и който за малко щял да я пипне в базата на Червения кръст в Хоумуд. Този тип можел да си променя лицето и тялото, беше му обяснила тя. Можел да се преобразява и да се превръща във всеки, дори в един сакат. Това е много добра дегизировка, беше казала клошарката на Джош, защото кой би предположил, че един инвалид може да е опасен като бясно куче сред овце? Сестрата не можеше да разбере как я беше проследил. Дали беше решил да се установи тук и да я чака, или някой беше видял стъкления пръстен? Ана беше казала, че Господин Добре дошли е в града само от два дни, но това не беше меродавно, тъй като беше възможно отдавна да живее в Мерис Рест, но под различни лица. Независимо защо и кога беше пристигнал, Господин Добре дошли трябваше да бъде намерен, и Джийн и Закиъл бяха тръгнали да го търсят, въоръжени до зъби.

— Той беше тук — спомни си, че му беше казала Суон. — Мъжът с аленото око.

— Да изпратим ли някого след тях? — попита Сестрата.

— Какво? — Джош се откъсна от мислите си.

— Джийн и Закиъл. Да изпратим ли хора да ги потърсят?

— Не, все още не. — На гиганта му се искаше да тръгне с тях, но Глори го беше стиснала за ръкава и му беше казала, че трябва да остане до Суон. Тя знае какво е той, беше си помислил. Може би се опитваше да му спаси живота. — Мъжът с аленото око — изрече тихичко.

— А? — Робин се намръщи, защото не беше сигурен, че е чул правилно.

— Така го нарече Суон. — Джош не сподели на младежа, че точно на тази карта „Таро“ пишеше „СМЪРТТА“.

— Ахаааа — намръщи се Робин. — Явно имате запаси от много силни лекарства някъде тук, големи братко.

— Ще ми се да беше прав. — Гигантът си каза, че хлапето е добро… имаше още какво да се желае, разбира се, но напоследък за кого ли нямаше? — Ще си налея чаша кафе. Можеш да влезеш, но само за две минути. Ясно? — Изчака, докато младежът кимна, и след това отиде в предната стая. Пътят до леглото на Суон беше освободен.

Робин обаче се поколеба. Дланите му бяха влажни. На светлината от газена лампа видя лежащата на леглото фигура. Одеялото беше дръпнато до брадичката ѝ, но лицето ѝ беше обърната настрани и не можеше да го види.

— Влизай — прикани го Сестрата.

„Умирам от страх!“, осъзна младежът.

— Какво имаше предвид, като каза, че се е променила? Да не би… сещаш се… да се е скофтила?

— Влез вътре и ще разбереш.

Краката му отказваха да се помръднат.

— Тя е много важна, нали? Имам предвид, че щом може да накара царевицата да поникне отново, то тогава е много специална. Нали?

— По-добре влез. Хабиш си двете минути. — Сестрата го бутна и Робин влезе в спалнята. Тя го последва.

Той отиде до леглото. Беше нервен, сякаш някоя от монахините щеше да го шиба с пръчка през ръцете, защото е плюл.

Видя разлята върху възглавницата от кръпки златиста коса. Блестеше на светлината от газената лампа като прясно окосено сено, но тук и там беше опръскана в червено.

Коленете му се удариха в ръба на леглото. Робин беше хипнотизиран от тази чиста коса, защото беше забравил как изглежда.

В следващия миг Суон се обърна под одеялото и легна по гръб. Лицето ѝ се разкри пред младежа.

Тя все още спеше. Косата ѝ се лееше като грива от високото ѝ и гладко чело, а от слепоочията ѝ водеха началото си червени кичури, подобно на пламъци в жълто поле. Имаше обло лице и беше… „Да — помисли си Робин. — Да. Беше красива.“ Най-красивото момиче, което беше виждал.

Червеникаворусите ѝ вежди образуваха полумесеци над затворените ѝ очи. Имаше прав и елегантен нос и остри скули, а в брадичката ѝ се мъдреше малка трапчинка във формата на звезда. Кожата ѝ беше много бледа, почти прозрачна. Оттенъкът ѝ напомняше за луната в ясна лятна нощ в един изгубен свят.

Робин разглеждаше лицето на Суон… но някак си плахо, като човек, който се разхожда в прекрасна градина, в която няма път. Зачуди се как ли ще изглежда будна, какъв цвят бяха очите ѝ, как звучеше гласът ѝ, как се движеха устните ѝ. Не можеше да ѝ се насити. Тя приличаше на дъщеря на леда и огъня.

„Събуди се — помисли си младежът. — Моля те, събуди се.“

Суон продължи да спи спокойно.

Но нещо вътре в него се събуди.

„Събуди се. Събуди се, Суон“, замоли се той. Очите ѝ останаха затворени.

Един глас го извади от унеса:

— Джош! Глори! Елате навън да видите това! — Беше онази стара кошница Ана, осъзна Робин. Викаше от предната врата.

Той отново погледна Суон.

— Ще отида да проверя какво става — каза Сестрата. — Веднага се връщам. — Тя излезе от стаята, но младежът едва я чу.

Посегна да докосне бузата на момичето, но се спря. Не се чувстваше достатъчно чист, за да го направи. Дрехите му бяха дрипави и спечени, пропити с пот и пръст, а ръцете му бяха мръсни. Ана беше права, като му каза, че косата му прилича на птиче гнездо. Зачуди се защо, по дяволите, беше сплел тези пера и кости в нея? Предположи, че тогава просто си запълваше времето и смяташе, че е много готино. Сега се почувства глупаво.

— Събуди се, Суон — прошепна Робин. Отново не получи отговор. Една муха неочаквано се спусна към него, прелетя над лицето му, но той я хвана и я размаза в крака си, защото мръсно създание като това нямаше работа тук с красивото момиче. Насекомото го ужили леко, но той почти не забеляза.

Младежът продължи да се взира в лицето ѝ и да си мисли всички неща, които някога беше чувал за любовта. „Човече! — помисли си той. — Момчетата със сигурност ще вият като вълци, ако ме видят сега!“

Суон беше толкова красива, че имаше чувството, че сърцето му ще се скъса.

Сестрата щеше да се върне всеки миг. Ако смяташе да направи онова, за което копнее, трябваше да е бърз. — Събуди се — прошепна отново Робин и след като за пореден път не получи отговор, се наведе и целуна ъгълчето на устата ѝ.

Топлината на устните ѝ под неговите го шокира, а ароматът на кожата ѝ беше като лек бриз в прасковена овощна градина. Сърцето му биеше като тежък метален барабан. Робин не отлепяше устни от нейните. И не ги отлепяше. И не ги отлепяше.

Накрая ги отлепи, защото се страхуваше, че Сестрата или някой друг ще го хване. Онзи голям тип можеше така да го изрита, че да го изпрати в орбита при сателитите, ако такива все още бяха ост…

Суон помръдна. Робин беше сигурен, че помръдна. Нещо помръдна… вежда, ъгълчето на устата ѝ, може би дори бузата или челюстта. Той се наведе над нея, докато лицето му не застана само на сантиметри от нейното.

Суон отвори очи.

Робин така се стресна, че се дръпна назад, сякаш момичето беше статуя, която се е съживила. Очите ѝ бяха тъмносини, напръскани с червено и златисто. Тези цветове го накараха да се сети за стъкления пръстен. Суон се изправи до седнало положение, като докосна с ръка мястото, на което младежът я беше целунал, и бледите ѝ бузи станаха яркорозови.

Момичето вдигна ръка и преди Робин дори да си помисли да се предпази, го зашлеви по бузата.

Той залитна назад. Собствената му буза също почервеня, но съумя да се ухили глуповато. Не можа да измисли да каже нещо по-умно от „Здрасти“.

Суон погледна ръцете си. Докосна лицето си. Прокара пръсти по носа и устата си, опипа скулите и челюстта си. Цялата се тресеше и беше на път да се разплаче, а дори не знаеше кой беше този младеж с перата и костите в косата, но го удари, защото смяташе, че ще я нападне. Всичко беше объркано и шантаво, но отново имаше лице и можеше да вижда ясно през двете си очи. С периферното си зрение забеляза червеникавозлатист проблясък и хвана един дълъг кичур от косата си. Опули се насреща му, сякаш нямаше представа какво представлява. Последният път, в който имаше коса, беше денят, в който двете с майка ѝ влязоха в онзи прашен хранителен магазин в Канзас.

Косата ми беше светлоруса, спомни си тя. Сега е с цвят на огън.

— Мога да виждам! — каза Суон на момчето и по гладките ѝ бузи потекоха сълзи. — Отново мога да виждам! — Без Маската на Йов, която да притиска устата и ноздрите ѝ, гласът ѝ беше различен. Звучеше меко, дрезгаво, като глас на момиче, което се превръща в жена… глас, който изкрещя развълнувано: — Джош! Джош!

Робин побягна навън, за да повика Сестрата. Образът на най-красивото момиче на земята се беше запечатал като щампа в мозъка му.

Сестрата обаче я нямаше в другата стая. Тя стоеше до стъпалата на верандата заедно с Глори и Пол.

Джош и Ана стояха от двете страни на Арън, на около десет метра от верандата и в средата на пътя.

Момчето беше център на огромно внимание.

— Виждате ли? — изграчи то. — Казах ви, че е магия! Просто трябва да знаете как да я държите!

Двата малки клона, които стърчаха в противоположни ъгли от багетата, се държаха на върховете на показалците на Арън. Другият край на Ревльото се движеше нагоре-надолу и нагоре-надолу, подобно на някаква помпа. Момчето се ухили гордо на магическия си номер — очите му блеснаха и зъбите му лъснаха — докато още хора се събираха около него.

— Може би си намерил кладенец — зачуди се на глас Джош.

— А? — попита Арън, а Ревльото продължи да сочи пътя към прясната вода.

Сестрата, която стоеше до стъпалата, усети ръка на рамото си. Обърна се и видя Робин. Той се опитваше да каже нещо, но беше толкова нервен, че не можеше да изрече думите. Видя разлетия червен отпечатък от длан върху бузата му и смяташе да го избута настрани и да влезе на бегом в бараката, когато Суон излезе през вратата, наметнала високото си и слабо тяло с одеяло. Краката ѝ бяха несигурни като тези на сърна. Тя присви очи и примига на мрачната сива светлина.

Клошарката се почувства толкова слаба, че дори снежинка можеше да я повали, но тогава чу Робин да прошепва „О“, сякаш беше ударен… и веднага разбра.

Ана вдигна поглед от подскачащата багета. Джош се обърна и видя онова, което зяпаха останалите.

Направи крачка, втора и трета, и накрая побягна със скорост, която би повалила дори Копата сено Мълдуун. Хората се махаха от пътя му.

Джош изкачи стъпалата. Суон вече протягаше ръце към него и беше на път да се строполи. Той я вдигна във въздуха, преди да е паднала, притисна я до гърдите си. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти, че върна дъщеря ми!“, помисли си той.

Гигантът навря деформираната си глава в рамото ѝ и се разплака… но този път Суон не чу болезнения звук, а песен от новооткрита радост.

70

Суон вървеше сред избуялите зелени царевични стъбла, докато снежинките съскаха в големия огън. Джош и Сестрата я следваха от двете ѝ страни, а самите те бяха следвани от двама мъже с пушки, които зорко се оглеждаха за червени рисове… или някакви други хищници.

Минаха три дни, откакто Суон се събуди. Слабото ѝ тяло беше облечено в многоцветно палто, което Глори ѝ беше ушила, а на главата си носеше бяла плетена шапка — един от десетките подаръци, които благодарните жители на Мерис Рест бяха оставили за нея на верандата на бараката на Глори. Не можеше да използва всички палта, ръкавици, чорапи и шапки, които получи, затова излишните бяха прибрани в кашони, за да бъдат раздадени на онези, чиито дрехи вече не бяха годни за употреба.

Дълбоките ѝ тъмносини очи, напръскани с червено и златисто, огледаха избуялата царевица, която беше станала метър и двадесет на височина и тъмнозелена на цвят. Косата ѝ се спускаше като пламъци изпод шапката ѝ. Кожата ѝ все още беше много бледа, но бузите ѝ бяха почервенели от студения вятър. Лицето ѝ беше кокалесто, нуждаещо се от храна и напълняване, но това щеше да стане по-късно. Сега вниманието ѝ беше насочено единствено към царевицата.

На нивата горяха огньове, около които доброволците от Мерис Рест се редуваха да пазят от рисове, гарвани и всичко друго, което можеше да се опита да унищожи царевицата. От време на време някоя група доброволци идваше с кофи и черпаци, за да предложи прясна вода от новия кладенец, който кирките и лопатите бяха изкопали преди два дни. Вкусът на водата събуди спомените на всички, които отпиха от нея, и им напомни за отдавна забравени неща: миризмата на чист и хладен планински въздух, сладостта на коледни бонбони, добро вино, престояло в бутилка петдесет години и очакващо някой да го оцени, както и десетки други неща, всяко от тях уникално и съществувало някога като част от един по-щастлив живот. Спряха да разтапят радиоактивен сняг за пиене и хората започнаха да се чувстват по-силни, а болките в гърлата, главите и други части на тялото отшумяха.

Джийн Скъли и Закиъл Епстайн така и не се върнаха. Телата им все още не бяха намерени, но Сестрата беше сигурна, че са мъртви. Беше сигурна също така, че „мъжът с аленото око“ продължаваше да се скита някъде из Мерис Рест. Тя държеше кожената си чанта до себе си и я пазеше по-зорко от всякога, но вече се питаше дали онзи не беше изгубил интерес към пръстена и не беше насочил вниманието си към Суон.

Сестрата и Джош обсъждаха какво създание беше мъжът с аленото око. Тя нямаше представа дали вярва в рогатия Дявол с вилата, но много добре знаеше какво представлява Злото. Щом ги беше търсил цели седем години, значи не знаеше всичко. Да, беше лукав, имаше остра като бръснач интуиция, можеше да сменя лицата си с каквито си пожелае и да възпламенява хора само с допир, но имаше недостатъци и беше глупав. А вероятно най-големият му пропуск беше, че се смяташе за много по-умен от човешките същества.

Суон спря на място, след което се приближи до едно от по-малките царевични стъбла. То още беше на тъмночервени петна от кръвта от ръцете ѝ. Тя махна едната си ръкавица, докосна тънкото растение и усети тръпки в краката си, които се придвижиха нагоре по гръбнака, ръцете и пръстите ѝ и се вляха в царевицата като слаб поток електричество. Суон смяташе това усещане за нормално още от детството си, но сега се запита дали цялото ѝ тяло донякъде не беше като Ревльото — тя усещаше и черпеше сила от батерията на земята и можеше да я насочва през пръстите си към семена, дървета и растения Може би нещата бяха много по-сложни и никога нямаше да ги разбере в цялост, но можеше да затвори очи и да види прекрасните картини, които стъкленият пръстен ѝ беше показал. Добре знаеше на какво трябва да посвети остатъка от живота си.

По нейно предложение около основата на всяко стъбло бяха увити парцали и вестници, за да топлят, доколкото това беше възможно, новите корени. Твърдата пръст беше разбита с лопати и на всеки метър-метър и половина бяха изкопани дупки между редовете. В тези дупки беше налята чиста вода. Ако вятърът не духаше силно и човек се заслушаше внимателно, щеше да чуе как земята пъшка от удоволствие, докато пие.

Суон продължи напред, като спираше от време на време, за да докосне някое стъбло, или се навеждаше и стриваше пръст между пръстите си. Имаше чувството, че от ръцете ѝ излизаха искри. Изпитваше неудобство от всичките тези хора около нея през цялото време — особено мъжете с пушките. Странно беше да те гледат, да искат да те докоснат и да ти дадат дрехите, които носеха на гърба си. Суон никога не се беше чувствала специална, не се чувстваше такава и сега. Да, беше накарала царевицата да поникне, но това беше едно от нещата, които можеше да прави, както Глори можеше да ушие палто от парчета плат, а Пол да оправи малката печатарска машина и да я накара да заработи отново. Всеки имаше някакъв талант, а този беше нейният.

Суон извървя още няколко крачки и осъзна, че някой я гледа. Обърна глава към Мерис Рест и го видя да стои в началото на нивата. Дългата му до раменете кестенява коса се развяваше на вятъра.

Сестрата проследи погледа на момичето и също го видя. Знаеше, че Робин Оукс ги следва цяла сутрин, но не смее да се приближи. През последните три дни младежът отказваше всяко предложение да влезе в бараката на Глори. Не се оплакваше да спи край големия огън и Сестрата беше забелязала, че е махнал всички пера и кости от косата си. Клошарката погледна Суон и я видя, че тя се изчерви, преди да се обърне. Джош беше прекалено зает да внимава за рисове и не забеляза тази малка драма. „Характерно за един мъж — помисли си Сестрата. — Не виждат гората заради дърветата.“

— Добре се справят — каза Суон на клошарката, за да отдалечи мислите си от Робин Оукс. Гласът ѝ беше нервен и малко по-висок от нормалното. Сестрата се усмихна под обвивката на Маската на Йов. — Огньовете затоплят въздуха. Мисля, че царевицата расте много добре.

— Радвам се да го чуя — отвърна клошарката.

Суон също беше доволна. Тя отиде до всяка клада, поговори с доброволците, попита ги дали някой има нужда да бъде сменен, дали някой иска вода или супа от корени, каквато Глори, Ана или някоя от другите жени постоянно готвеха. Благодари им, че пазят нивата и че гонят кръжащите гарвани. Разбира се, гарваните също трябваше да ядат, но трябваше сами да си намерят храна някъде другаде. Суон забеляза, че една тийнейджърка няма ръкавици и ѝ даде своите. От дланите ѝ още се белеше мъртва кожа, но иначе ръцете ѝ се бяха излекували.

Тя спря пред дървената дъска, която играеше ролята на надгробна плоча на Ръсти. Все още не помнеше нищо от онази вечер освен съня за мъжа с аленото око. Нямаше време да обяснява на Ръсти какво беше означавал за нея и колко много го обичаше. Спомни си как фокусникът беше карал червените топки да се появяват и изчезват като част от магическия му трик за „Пътуващо представление“, което често му спечелваше някоя стара консерва с боб или плодов сок. Сега земята го беше погълнала и увила силни ръце около него, за да може да спи дълго и спокойно. Магията му все още беше жива — в нея, в Джош и в зелените стъбла, които се поклащаха на вятъра и обещаваха един нов живот.

Суон, Джош и Сестрата се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Момичето и клошарката забелязаха, че Робин Оукс е изчезнал и едната от тях се разочарова.

Децата заподскачаха около Суон, когато продължиха по алеите към бараката на Глори. Сърцето на клошарката биеше силно в гърдите ѝ, докато оглеждаше всеки ъгъл в търсене на онази змия… стори ѝ се дори, че отнякъде наблизо чу скърцането на колелата на детска вагонетка, но звукът отшумя и в крайна сметка не беше сигурна, че въобще е чула нещо.

Един висок и измършавял мъж със светлосини келоиди, прогорени диагонално върху лицето му, ги чакаше до стъпалата и говореше с Пол Торсън. Ръцете на Пол бяха станали на кафяви петна от калта и боите, които смесваха с Глори, за да направят мастило за бюлетина. На улицата и около бараката се бяха събрали десетки хора, които бяха дошли, за да зърнат Суон. Те ѝ направиха път, когато се насочи към новодошлия.

Сестрата застана между тях, готова за всичко. Този път не усети отвратителната студена вълна, която се носеше от онзи… само неприятната миризма от тялото на човека. Очите му бяха в почти същия цвят като келоидите му. Той носеше тънко платнено палто и беше гологлав. От изгорения му скалп стърчаха туфи черна коса.

— Господин Кайдън чака Суон — съобщи Пол. — Той е наред. — Сестрата веднага се отпусна. Вярваше в преценката на Пол. — Мисля, че трябва да чуете какво ще ви каже.

Кайдън се обърна към Суон.

— Със семейството ми живеем ей там. — Той посочи по посока на изгорялата църква. Говореше с равен акцент от Средния запад, а гласът му трепереше, но беше изразителен. — Двамата със съпругата ми имаме три момчета. Най-голямото е на шестнадесет и до тази сутрин имаше същото нещо на лицето, което разбрах, че си имала и ти. — Кайдън кимна към Джош. — Като това. Тези образувания.

— Маската на Йов — отвърна Сестрата. — Какво имаш предвид „до тази сутрин“?

— Бен страдаше от силна треска. Беше толкова слаб, че едва се движеше. И тогава… рано тази сутрин… просто се пропука.

Сестрата и Суон се спогледаха.

— Чух, че с твоята е станало същото нещо — продължи мъжът. — Затова съм тук. Знам, че много хора искат да те видят, но… може ли да дойдеш до дома ми и да погледнеш Бен?

— Не мисля, че Суон може да направи нещо за сина ти — намеси се Джош. — Тя не е лекар.

— Не става въпрос за това. Бен е добре. Благодаря на Бог, че това чудо се пропука, защото синът ми едва успяваше да си поеме въздух. Просто… — Кайдън отново погледна Суон и изрече тихичко: — Просто сега е различен. Моля те, ела да го видиш. Няма да ти отнеме много време.

Нуждата, изписана на лицето на мъжа, я трогна, тя кимна и всички последваха мъжа по улицата към една алея, която минаваше покрай овъглените останки на църквата на Джаксън Боуен и ги вкарваше в лабиринт от бараки, малки колиби, купища фекалии и боклуци и дори кашони, които някои хора бяха събрали заедно, за да спят в тях.

Нагазиха в една кална и дълбока до глезените локва, след което изкачиха две дървени стъпала, които ги отведоха в по-малка и прохладна барака от тази на Глори. Вътре имаше само една стая, която беше изолирана със стари вестници и списания, забити по всички стени. Не беше останало никакво място, непокрито от пожълтелите заглавия, статии и снимки от един мъртъв свят.

Съпругата на Кайдън, чието лице имаше нездрав вид на светлината на една-единствена газена лампа, държеше спящо бебе в тънките си ръце. Едно хилаво и изплашено момче на девет-десет години беше стиснало краката на майка си и се опита да се скрие, когато непознатите влязоха. В стаята имаше диван със скъсани пружини, пералня, която се управляваше с манивела и електрическа печка — истинска антика, помисли си Джош — в която горяха дърва и боклуци и създаваха незначителна топлина. Един дървен стол се мъдреше до няколкото сложени един върху друг матраци на пода, на които, завит с грубо кафяво одеяло, лежеше най-големият син на Кайдън.

Суон се приближи до импровизираното легло и погледна лицето на момчето. Парчета от Маската на Йов бяха паднали около главата му. Те приличаха на сиви керамични отломки. Във вътрешността на тези парчета имаше от мазното, подобно на вазелин вещество.

Младежът, чието лице беше бледо, а сините му очи още блестяха от треската, се опита да седне, но беше прекалено слаб. Вместо това отметна кичур от гъстата си черна коса от лицето си.

— Ти си нея, нали? — попита той. — Момичето, което накара царевицата да расте?

— Да.

— Това е чудесно. Човек може да използва царевицата за много различни цели.

— Предполагам, че си прав. — Суон разгледа чертите на лицето на Бен — кожата му беше гладка и безупречна и като че ли светеше на светлината от газената лампа. Брадичката му беше издадена и квадратна, а носът му тънък и леко заострен в края. Като цяло беше красив младеж и Суон знаеше, че ще стане красив мъж, ако оцелее. Не разбираше защо Кайдън я беше повикал тук: какво трябваше да види?

— Така е! — Този път младежът се изправи. Очите му проблясваха и бяха изпълнени с вълнение. — Можеш да я пържиш и да я вариш, да правиш мъфини и кекс и дори да добиваш олио от нея. Някои варят уиски. Знам всичко за царевицата, защото работех над научен проект в основното училище, което посещавах в Айова. Спечелих първа награда на щатския панаир. — Той млъкна и докосна лявата страна на лицето си с трепереща ръка. — Какво се случи с мен?

Суон погледна Кайдън, който направи знак на нея, Джош и Сестрата да го последват навън.

Суон се обърна и погледът ѝ беше привлечен от едно заглавие в залепения на стената вестник: „ПРЕГОВОРИТЕ ЗА РАЗОРЪЖАВАНЕ СЕ ПРОВАЛЯТ ЗАРАДИ ОДОБРЕНИЕТО НА ПРОГРАМАТА «ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ»“. Имаше снимка на някакви важни мъже в костюми и вратовръзки, които се усмихваха и вдигаха тържествено ръце. Тя нямаше представа за какво е всичко това, защото никой от тези на снимката не ѝ беше познат. Те изглеждаха много доволни, дрехите им бяха чисти и нови, а прическите им перфектни. Всички бяха гладко избръснати и Суон се зачуди дали някой от тях някога беше клечал над кофа, за да се облекчи.

Излезе, за да се присъедини към останалите.

— Синът ти е хубаво момче — казваше Сестрата на Кайдън. — Трябва да се радваш.

— Радвам се. Благодарен съм на Бог, че онова нещо се махна от лицето му. Но не става въпрос за това.

— Добре, за какво става въпрос тогава?

— Това не е лицето на сина ми. Или поне… не изглеждаше така, преди да се появят тези проклети образувания.

— Лицето на Суон беше изгорено, когато бомбите паднаха — каза Джош. — Тя също не изглежда така, както преди.

— Синът ми не беше обезобразен на седемнадесети юли — отвърна спокойно Кайдън. — Почти не беше засегнат. Винаги е бил добро и мило момче и двамата с майка му го обичаме много, но… Бен беше роден с вродени дефекти. Един червен родилен белег покриваше цялата лява част на лицето му. Лекарите го наричаха портвайн петно. И челюстта му беше уродлива. Един специалист от „Сидар Рапидс“ го оперира, но проблемът беше толкова сериозен, че… нямаше много място за надежда. Въпреки това Бен винаги е бил смел. Искаше да посещава нормално училище и да се отнасят с него като с всички останали — нито по-добре, нито по-зле. — Мъжът погледна Суон. — Косата и очите му са в същите цветове като преди. Формата на лицето му е същата. Но родилният белег го няма, челюстта му вече не е уродлива и… — Кайдън млъкна и поклати глава.

— И какво? — прикани го Сестрата.

Мъжът се поколеба, опита се да намери правилните думи и накрая я погледна.

— Постоянно му повтарях, че истинската красота не е тази отвън. Постоянно му казвах, че истинската красота е онова вътре, в сърцето и душата. — Една сълза потече по бузата му. — Сега Бен… прилича на онова момче вътре в него, което винаги съм си представял. Мисля, че сега… лицето на душата му е излязло на повърхността. — Кайдън приличаше на човек, разпънат между смеха и сълзите. — Смятате ли, че е налудничаво?

— Не — отвърна Сестрата. — Смятам, че е прекрасно. Бен е красив младеж.

— Винаги е бил такъв — каза той и този път си позволи да се усмихне.

Кайдън се върна при семейството си, а останалите минаха през калния лабиринт, за да излязат отново на пътя. Мълчаха, всеки от тях беше зает със собствените си мисли. Джош и Сестрата разсъждаваха над историята на Кайдън и се чудеха кога собствените им маски щяха да се пропукат… и какво щеше да се разкрие под тях. Суон пък си спомни нещо, което Леона Скелтън ѝ беше казала преди много време:

— Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.

— Ако се обърне наобратно? — беше попитала тогава Суон. — Как?

Леона се беше усмихнала.

— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи…

— Лицето на душата му е излязло на повърхността — каза преди малко господин Кайдън.

— Но ще го направи…

— … лицето на душата му…

— Но ще го направи…

— Идва някакъв автомобил!

— Идва автомобил!

По пътя приближаваше пикап, чиито страни и капак бяха покрити с ръжда. Той се движеше бавно и веднага беше наобиколен от хора, които крещяха весело и се смееха. Джош знаеше, че беше минало много време, откакто за последно бяха виждали кола или камион, които да се движат. Той сложи ръка на рамото на Суон. Сестрата застана до тях, докато пикапът ръмжеше по пътя.

— Ей там е, господине! — провикна се някакво момче и се покатери на предната броня и капака. — Тя е ей там!

Пикапът спря и зад него се образува опашка от хора. Двигателят му се прокашля, изпука и изгърмя, но за хората това превозното средство беше като лъскав нов кадилак. Те докосваха нежно изядения му от ръждата метал. Шофьорът — червендалест мъж с червена бейзболна шапка, стиснал истинска пура между зъбите си — изгледа притеснено през прозореца развълнуваната тълпа, сякаш не беше много сигурен в каква лудница се беше озовал.

— Суон е точно тук, господине! — каза момчето на капака и показа на човека на пътническото място къде е момичето.

Дясната врата на пикапа се отвори и от него слезе мъж с къдрава бяла коса и дълга неподдържана брада. Той наклони глава, за да види към кого му сочеше момчето. Тъмнокафявите очи в измъченото му и набръчкано лице претърсиха тълпата от хора.

— Къде? — попита възрастният мъж. — Не я виждам!

Джош знаеше кого търсеше новодошлият. Вдигна ръка и му каза:

— Суон е тук, Слай.

Силвестър Муди позна гиганта от „Пътуващо представление“… и едва сега осъзна защо носеше черната ски маска. Погледът му се премести върху момичето, което стоеше до него, и за момент остана безмълвен.

— Мили боже! — изрече най-накрая той и се отдръпна от пикапа. Поколеба се известно време, защото още не беше сигурен, че това е тя. Погледна Джош и той му кимна.

— Лицето ти — каза старецът. — То се е… излекувало!

— Случи се преди няколко нощи — обясни Суон. — Мисля, че и други хора започват да се излекуват.

Ако вятърът духаше малко по-силно, щеше да го събори на колене.

— Красива си — каза Слай. — О, Господи… много си красива. — Обърна се към пикапа и изрече с треперещ глас: — Бил! Това е момичето! Това е Суон! — Бил Макхенри, най-близкият съсед на Силвестър Муди и собственик на пикапа, предпазливо отвори вратата си и слезе.

— Пътят беше адски тежък! — оплака се Слай. — Още една неравност и задникът ми щеше да се пръсне! За щастие, взехме допълнително бензин, иначе щеше да се наложи да вървим пеша през последните тридесет километра! — Старецът потърси някого. — Къде е каубоят?

— Погребахме Ръсти преди няколко дни — отговори Джош. — В една нива недалеч оттук.

— О. — Слай се намръщи. — Съжалявам да го чуя. Много съжалявам. Той беше почтен човек.

— Така е. — Гигантът наклони глава, за да погледне пикапа. — Какво търсиш тук?

— Знаех, че сте тръгнали към Мерис Рест. Поне така ми казахте, когато си заминахте. Реших да ви дойда на гости.

— Защо? Разстоянието между къщата ти и градът е поне осемдесет километра по неравен терен!

— Мислиш ли, че натъртеният ми задник не знае това? Всемогъщи боже, как ми се иска да седна на една хубава мека възглавница. — Слай потърка задника си.

— Пътуването определено не е приятно — съгласи се Джош. — Но ти си знаел това, преди да тръгнеш. Не каза защо си бил целия този път.

— Не, не съм. — Очите му грейнаха. — Или поне не помня да съм го правил. — Старецът огледа бараките на Мерис Рест. — Господи, това град ли е или тоалетна? Каква е тази ужасна миризма?

— Ако останеш достатъчно дълго, ще свикнеш с нея.

— Е, дошъл съм само за ден. Той е напълно достатъчен, за да си върна дълга.

— Дълг? Какъв дълг?

— Дългът ми към Суон и към теб, че я доведе в дома ми. Дърпай, Бил!

Съседът на Слай беше отишъл до каросерията на пикапа и дръпна платнището, което я покриваше.

Под него беше пълно с малки червени ябълки, вероятно бяха повече от двеста.

При вида на плодовете всички ахнаха и всеобщият звук се разнесе над тях като приливна вълна. Ароматът на пресни ябълки подслади въздуха. Слай се засмя толкова силно, че щеше да се пръсне, след което се качи в каросерията на пикапа и вдигна оставената в нея лопата.

— Донесох ти малко ябълки от дървото ми, Суон! — провикна се старецът и лицето му засия от усмивката на него. — Къде да ги разтоваря?

Момичето не знаеше какво да каже. Никога не беше виждала толкова много ябълки освен в някогашните супермаркети. Тези тук бяха яркочервени и големи колкото момчешки юмрук. Тя просто стоеше и ги зяпаше. Вероятно приличаше на пълна глупачка… но в следващия миг осъзна къде искаше да отидат.

— Там — заяви Суон и посочи събралите се около каросерията на пикапа хора.

Слай кимна.

— Да, госпожо. — Той зарови лопатата в купчината ябълки и ги хвърли над главите на тълпата.

Те заваляха като дъжд от небето и гладуващите жители на Мерис Рест ги хващаха във въздуха. Малките топки отскачаха от главите, раменете и гърбовете им, но на никого не му пукаше; надигна се вой от гласове, когато още хора дойдоха на бегом от алеите и бараките, за да си вземат плод. Те танцуваха под дъжда от ябълки, подскачаха, викаха и пляскаха с ръце. Слай Муди продължи да работи с лопатата, докато още и още жители на града прииждаха като потоп по алеите, но никой не се биеше с другите за безценните деликатеси. Всеки беше препалено съсредоточен в задачата да хване ябълка, затова старецът продължи да ги мята. Купчината изглеждаше непокътната. Слай се ухили като някакъв безумец; така му се искаше да сподели със Суон, че само преди два дни се беше събудил и намери дървото с увиснали до земята клони, които бяха отрупани със стотици ябълки. Веднага след като обра тези, се появиха нови пъпки, които разцъфнаха. Целият този невероятно кратък процес продължи да се повтаря. Това беше най-невероятното и чудодейно нещо, което беше виждал през живота си. Дървото изглеждаше достатъчно здраво, за да роди още стотици ябълки… може би дори хиляди. Двамата с Карла вече бяха напълнили всичките си кофи догоре.

Всеки път, в който Слай хвърляше лопата с ябълки, следваха подвиквания и смях. Хората се разпръснаха във всички посоки, докато плодовете отскачаха от телата им и се търкаляха по земята. Суон, Сестрата и Джош бяха избутани напред и изведнъж момичето усети, че се е понесла върху тълпата като тръстика по река.

— Суон! — провикна се клошарката, но момичето вече беше на поне десет метра от нея, а гигантът даваше всичко от себе си, за да си проправи път между хората, без да нарани никого.

Една ябълка удари рамото на Суон, падна на земята пред нея и се претърколи. Тя се наведе да я вдигне, преди да бъде понесена отново, и когато пръстите ѝ я хванаха, някой, който беше обут с протрити кафяви ботуши, стоеше на около метър от нея.

Суон усети студ. Разяждащ, проникващ чак в костите студ.

И веднага разбра кой беше това.

Сърцето ѝ започна да бие като чук. По гръбнака ѝ се разля паника. Мъжът с кафявите ботуши не помръдваше и хората не го блъскаха. Избягваха го, сякаш бяха отблъсквани от студа. Ябълките продължиха да падат на земята и тълпата се спусна към тях, но никой не събираше плодовете, които се сипеха между момичето и онзи, който я гледаше.

Първото, което ѝ хрумна, беше да изкрещи за помощ към Джош и Сестрата… но знаеше, че той очаква точно това. В мига, в който се изправеше и отвореше уста, огнената ръка щеше да я стисне за гърлото.

Нямаше представа какво да прави, но беше толкова изплашена, че за малко да се подмокри. Вместо това обаче стисна зъби и бавно, грациозно дори, се изправи с ябълката в ръка. Погледна го, защото искаше да види лицето на мъжа с аленото око.

Той беше нахлузил маската на кльощав чернокож човек, облечен в дънки и тениска на „Бостън Селтикс“ под маслиненозелено палто. Около врата му беше омотан червен шал, а пронизителните му и ужасни очи бяха от блед кехлибар.

Погледите им се срещнаха и Суон видя сребърния зъб, който проблесна в устата му, когато се ухили.

Сестрата беше прекалено далеч. Джош все още се бореше с тълпата. Мъжът с аленото око беше на по-малко от метър от нея. Суон имаше чувството, че всички около тях се движат в кошмарен забавен каданс, че двамата с непознатия стоят сами в някакъв транс на времето. Знаеше, че трябва сама да кове съдбата си, защото нямаше кой да ѝ помогне.

Суон забеляза още нещо в очите на тази маска, която мъжът носеше, нещо различно от студеното влечугоподобно излъчване на злото, нещо по-дълбоко… и почти човешко. Спомни си, че беше виждала същото нещо в очите на чичо Томи в нощта, в която стъпка цветята ѝ в онзи парк за каравани в Канзас преди седем години. Това нещо приличаше на копнеж, на желание за скиталчество, завинаги лишено от светлина и подлудено като тигър в потънала в мрак клетка. Това нещо беше глупава арогантност и копелдашка гордост, глупост и ярост, усилени до атомна мощ. Но също така беше като малко момченце, ридаещо и изгубено.

Суон разбра. Суон разбра какво беше направил и какво щеше да направи. И в този момент вдигна ръка, протегна я към него… и му предложи ябълката.

— Прощавам ти — каза му тя.

Усмивката на мъжа с аленото око се изкриви като отражение в огледало, което внезапно се е пропукало.

Той примига неуверено. Суон видя в очите му огън, свирепост и болка, която беше много по-дълбока от всякакво човешко страдание и толкова яростна, че едва не ѝ разкъса сърцето. Мъжът с аленото око беше като увит в слама писък, едно слабо злобно създание, което скърцаше със зъби зад чудовищна фасада. Тя видя от какво е направен и много добре осъзна какъв е.

— Вземи я — каза му Суон, докато сърцето ѝ биеше като лудо, но се държеше, защото знаеше, че ще ѝ се нахвърли, ако усетеше страх. — Време е.

Усмивката на мъжа с аленото око се изпари. Очите му прескачаха от лицето ѝ към ябълката и обратно като някакъв смъртоносен метроном.

— Вземи я — настоя Суон. Кръвта ѝ туптеше толкова силно в главата ѝ, че не можеше да се чуе.

Той се вторачи в очите ѝ… и тя усети, че рови в главата ѝ като шило за лед. Щеше да пробие малко тук и малко там и след това щеше да разгледа спомените ѝ. Като че ли всеки от тях беше сграбчен, взет, изстискан с мръсни ръце и след това хвърлен настрани. Но Суон не отлепяше поглед, беше силна и непреклонна и нямаше да се откаже преди него.

Ябълката отново привлече вниманието му и студеното шило, което ровеше в главата ѝ, изчезна. Тя забеляза как очите му се оцъклиха и устата му се отвори. От нея изпълзя зелена муха, която закръжи около главата ѝ и падна в калта.

Онзи понечи да вдигне ръка. Бавно, много бавно.

Суон не я погледна, но я усети, приближаваше я като главата на кобра. Зачака да бъде обгърната от пламъци. Но не стана така.

Пръстите му се изпънаха за ябълката.

Момичето забеляза, че ръката му трепери. Почти я взе.

Почти.

Другата му ръка се стрелна напред и сграбчи собствената му китка, издърпа я назад и я заклещи под брадичката му. Издаде странно стенание, което звучеше като вятър в бойниците на адски замъци, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Той се отдръпна назад от Суон, озъби се и за момент изгуби контрол: едното му око изсветля до синьо, а по абаносовата кожа се появи бял пигмент. На дясната му буза, подобно на белег, зейна втора уста, пълна с лъскави бели бучки.

В очите му блестяха омраза, бяс и копнеж по онова, което не можеше да бъде.

Той се обърна и избяга, и още с първата му крачка трансът на времето се развали и тълпата отново забърза около Суон, за да събере последните ябълки. Джош беше само на няколко крачки и се опитваше да стигне до нея, за да я защити. Но сега всичко беше наред, знаеше тя. Вече нямаше нужда от защита.

Някой друг взе ябълката от ръката ѝ.

Суон вдигна поглед и видя Робин.

— Надявам се тази да е за мен — каза той и се усмихна, преди да отхапе от плода.

Мъжът с аленото око бягаше по калните алеи на Мерис Рест, стиснал ръка под брадичката си. Нямаше представа накъде отива. Ръката му се стегна и потрепери, сякаш имаше собствена воля и се опитваше да се освободи. Кучетата се махаха от пътя му, но той се спъна в някакви боклуци, падна в калта, изправи се и се заклатушка отново.

Ако някой беше видял лицето му, щеше да стане свидетел на хиляди трансформации.

Прекалено късно!, изпищя вътрешно той. Прекалено късно! Прекалено късно!

Мъжът с аленото око планираше да я запали, точно там, насред тълпата, и да се смее, докато тя танцуваше под съпровода на пламъците. Но беше погледнал в очите ѝ и в тях беше видял опрощение, а срещу такова нещо не можеше да се изправи. Опрощение, дори за него.

Беше на път да вземе ябълката и за един кратък миг наистина я искаше, като правенето на първата стъпка по тъмен коридор, който щеше да го отведе обратно до светлината. И тогава яростта и болката бяха избухнали в него и той усети масивните стени на вселената да се свиват, а колелата на времето да спират да се въртят. Прекалено късно! Прекалено късно!

Мъжът с аленото око нямаше нужда от никого и от нищо, за да оцелее. Беше живял толкова дълго време и щеше да продължи да живее, и сега това беше неговото парти. През цялото това време беше сам. Винаги беше сам. Винаги беше…

От края на Мерис Рест се разнесе писък и на онези, които го чуха, им прозвуча така, сякаш деряха някого.

Но повечето хора бяха заети да събират ябълки, да викат и да се смеят, докато ги ядяха, и не чуха нищо.

71

Кръг от факли осветяваше нощта в периметъра на огромен паркинг на двадесет и четири километра от руините на Линкълн, Небраска. В средата на паркинга се намираше комплекс от тухлени сгради, свързани със закрити пътеки, с капандури и вентилатори, монтирани в големите им покриви. Отстрани на една от сградите, разположена по протежението на магистрала 77-Юг, се виждаха ръждясали метални букви, които гласяха „ТЪ ГОВСКИ ЦЕНТЪР ГРИЙНБРА ЪР“.

В западния край на паркинга присветнаха два пъти фаровете на джип. След около двадесет секунди се появи отговор с двойно присветване от един пикап с брониран преден прозорец, паркиран близо до един от входовете на търговския център.

— Ето го сигнала — каза Роланд Кронингер. — Да вървим.

Джъд Лори подкара бавно джипа през паркинга по посока на приближаващите фарове на пикапа. Гумите мачкаха тухли, метал, стари кости и други останки, които лежаха върху хлъзгавия от снега асфалт. На седалката зад Роланд седеше войник с автоматична пушка, а Лори беше въоръжен с .38-калибров револвер, който носеше в кобур на рамото. Капитанът не беше въоръжен. Той наблюдаваше как разстоянието между двете превозни средства постепенно се стопява. Джипът и пикапът бяха завързали бели флагчета на антените си.

— Няма да ви пуснат да си тръгнете жив оттам — каза съвсем спокойно Лори и хвърли бърз поглед на скритото зад качулката бинтовано лице на капитан Кронингер. — Защо се предложихте доброволец за това?

Закачуленото лице бавно се обърна към него.

— Защото си падам по силните усещания.

— Аха. Е, на път сте да ги получите… сър. — Лори прекара джипа покрай туловището на една изгоряла кола и натисна спирачката. Пикапът беше на около петнадесет метра и вече намаляваше. Двете превозни средства спряха на десет метра разстояние.

Не се забелязваше движение в пикапа.

— Чакаме! — провикна се Роланд през прозореца си и дъхът му излезе на пара през сбръчканите му устни.

Минаха няколко секунди, без да получат никакъв отговор. Накрая дясната врата на пикапа се отвори и от него слезе русокос мъж, облечен в тъмносиня шуба, кафяви панталони и ботуши. Той отстъпи с няколко крачки от вратата и насочи пушката си към предното стъкло на джипа.

— Спокойно — предупреди Роланд, когато Лори посегна към револвера си.

Още един мъж слезе от пикапа и застана до първия. Той беше слаб и с късоподстригана черна коса. Вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Добре! — провикна се онзи с пушката, който започваше да се поизнервя. — Да направим размяната!

Роланд се страхуваше, но много отдавна се научи как да прогонва детето Роланд и да призовава сър Роланд, онзи приключенец в служба на Краля, който изпълняваше волята му, амин. Дланите му бяха изпотени под черните ръкавици. Той отвори вратата и слезе.

Войникът с автоматичната пушка го последва, застана отстрани на няколко крачки от него и насочи оръжието си към другия въоръжен мъж.

Роланд погледна назад към Лори, за да се увери, че глупакът няма да прецака всичко, и тръгна към пикапа. Чернокосият на свой ред тръгна към джипа. Очите му бяха неспокойни и се оглеждаха във всички посоки. Двамата мъже се разминаха, без дори да се погледнат. Онзи с пушката сграбчи Роланд за ръката по същото време, по което войникът на АНС блъсна заложника си в джипа.

Капитанът беше притиснат до пикапа с разперени ръце и крака и беше претърсен. След това мъжът го обърна към себе си и навря дулото на пушката си под брадичката му.

— Какво му има на лицето ти? — попита той. — Какво се крие под тези бинтове?

— Изгорях много лошо — отвърна Роланд. — Това е всичко.

— Не ми харесва! — Мъжът имаше дълга оредяваща руса коса и свирепи сини очи, подобно на някой маниак сърфист. — Несъвършенството е дело на Сатаната, хвала на Спасителя!

— Направихме размяната — каза Роланд. Заложникът от Американското братство вече беше вкаран в джипа. — Спасителя ме чака.

Мъжът застина за миг, защото не беше сигурен какво да направи. Лори подкара джипа назад, за да забърза приключването на сделката. Роланд не знаеше дали това е умен, или тъп ход от негова страна.

— Качвай се! — Войникът от Американското братство го блъсна в кабината, където беше смазан между него и едрия чернобрад шофьор. Пикапът обърна и се насочи към търговския център.

Роланд погледна през процепа в бронята на предното стъкло и видя, че фаровете осветиха още превозни средства, които пазеха крепостта на Американското братство: един брониран камион, на който едва се виждаше надписът на охранителна фирма „БРИНКС“, джип с монтирана картечница на задната седалка, тир с десетки амбразури, от които се подаваха цевите на пушка или картечница, изрязани в дългото метално ремарке, пощальонски камион с оръдейна кула отгоре, още коли и камиони и накрая онова, което заседна като кокоше яйце в гърлото на капитана — нисък и зловещ танк, покрит с многоцветни графити, които гласяха „БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ“ и „СПАСИТЕЛЯ Е ЖИВ!“ Оръдието на танка, забеляза той, беше насочено към караваната на полковник Маклин, в която Краля в момента беше на легло, повален от треска, която го беше покосила миналата нощ.

Пикапът мина покрай танка и поредната бронирана кола, стигна до бордюра и продължи по рампата за инвалиди, за да влезе в търговския център през тъмно отворено пространство, на което някога се бяха намирали стъклени врати. Фаровете осветиха широка площ, от двете страни на която имаше отдавна плячкосани и опустошени магазини. Войници с автомати, пистолети и пушки направиха знак на пикапа да продължава напред. Стотици газени лампи горяха в централния коридор и в магазините и хвърляха трептящ оранжев блясък — като светлината на парти на Хелоуин — в сградата. Роланд видя стотици разпънати палатки, разположени на всяко празно пространство. Бяха оставили празна единствено пътеката, по която се движеше пикапът. Капитанът осъзна, че цялото Американското братство беше установило лагера си в търговския център. Пикапът зави и се озова в по-просторен атриум, през чиито таван влизаше светлина отвън. Роланд чу пеене и видя проблясъците на огън.

По негова преценка в атриума се бяха събрали около хиляда души, които пляскаха ритмично с ръце, пееха и се поклащаха около голям лагерен огън. Димът се извиваше през счупените оберлихти33 на тавана. Почти всички имаха преметнати през рамо автомати и Роланд осъзна, че причината Спасителя да покани офицер от АНС тук беше да му покаже с каква войска и оръжия разполага. Роланд от своя страна прие поканата на вестоносеца, за да потърси слабо място в крепостта на Спасителя.

Пикапът не влезе в атриума, а продължи по друг коридор, който водеше началото си от него. От двете му страни също имаше плячкосани магазини, в които бяха разпънати палатки, варели с бензин и масло, щайги с консервирана храна и бутилирана вода, дрехи, оръжия и други провизии. Пикапът спря пред един магазин. Русокосият с пушката слезе от него и направи знак на Роланд да го последва. Капитанът видя счупените останки от табела над входа, на която някога беше пишело „КНИЖАРНИЦИ «Б. ДАЛТЪН»“, преди да влезе в магазина.

На касата, където двата касови апарата бяха размазани, горяха три газени лампи. Стените бяха овъглени и Роланд стъпваше върху останките на изгорели книги. Нито един том не беше останал по рафтовете или масите, всички бяха събрани и запалени. Още газени лампи горяха в задната част на магазина, където се намираше гише „Информация“. Мъжът с пушката бутна Роланд към затворената врата на склада, където друг войник на Американското братство, въоръжен с автоматична пушка, застана в бойна готовност. Като видя Роланд, свали оръжието, но махна предпазителя му.

— Стой! — нареди той и капитанът спря.

Войникът почука на вратата.

Някакъв нисък плешив човечец с лисича физиономия надникна през нея и се усмихна топло.

— Здрасти! Той е почти готов да те види. Иска да знае името ти.

— Роланд Кронингер.

Плешивецът прибра главата си обратно в стаята и затвори вратата. След малко я отвори рязко и попита:

— Евреин ли си?

— Не. — В следващия миг някой му махна качулката.

— Виж! — каза мъжът с пушката. — Кажи му, че са ни изпратили някакъв с болест!

— О. О, божке. — Плешивецът погледна страхливо към бинтованото лице. — Какво ти има, Роланд?

— Бях изгорен на седми…

— Той е лъжец със змийски език, братко Норман! — Дулото на пушката се притисна в твърдите образувания в главата на капитана. — Пипнал е Проказата на Сатаната!

Брат Норман се намръщи и изцъка състрадателно с език.

— Почакай минутка — каза той и отново изчезна в склада. Върна се, приближи се до Роланд и му каза: — Моля те, отвори си устата.

— Какво?

Пушката натисна главата му.

— Направи го.

Роланд изпълни нареждането. Брат Норман се усмихна.

— Така е добре. А сега си изплези езика. Я виж ти, май трябва да си смениш четката за зъби! — Плешивецът сложи малко сребърно разпятие на езика на капитана. — А сега задръж това в устата си за няколко секунди, става ли? Не го гълтай!

Роланд прибра езика си с разпятието и затвори уста. Брат Норман се усмихна тържествено.

— Това разпятие беше осветено от Спасителя — обясни той. — Много е специално. Ако си покварен, разпятието ще е черно, когато го извадим. И ако е такова, брат Едуард ще ти пръсне мозъка.

Очите на капитана се ококориха зад очилата му.

Минаха около четиридесет секунди.

— Отвори! — нареди с весел глас брат Норман.

Роланд отвори уста, бавно изплези език и зачака да види реакцията на мъжа.

— Познай какво — каза брат Норман, взе разпятието от езика му и го вдигна. Все още си беше чисто сребро. — Мина теста! Спасителя ще те приеме.

Брат Едуард притисна дулото на пушката си в главата му за последно, преди да последва плешивеца в склада. От двете страни на лицето на Роланд течеше пот, но иначе беше спокоен и с ясно съзнание.

На светлината от газена лампа видя мъж със сресана назад, чуплива сива коса, който беше седнал на стол пред маса, заедно с още един мъж и млада жена. В помещението имаше още двама грима други, които бяха скрити в мрака.

— Здравей, Роланд — каза любезно сивокосият мъж на стола и лявата страна на лицето му се озари от усмивка. Главата му не помръдваше и капитанът виждаше само левия му профил — високо аристократично чело, ястребов нос, права сива вежда над лазурносиньо око, гладко избръсната буза, челюст и подобна на дървен чук брадичка. Според Роланд мъжът беше на в края на петдесетте си години, но изглеждаше в чудесно здраве, а и лицето му не беше обезобразено. Носеше костюм на райета, жилетка и синя вратовръзка, и изглеждаше като човек, който всеки момент ще излезе да проповядва пред камерите на една от кабелните телевизии… но при по-внимателен оглед Роланд забеляза майсторските шевове на по-уязвимите места на сакото и кожените кръпки на коленете на панталоните. Спасителя носеше туристически обувки на краката си. От врата му върху жилетката висяха дванадесет-петнадесет сребърни и златни разпятия на верижки, като някои от тях бяха украсени със скъпоценни камъни. Големите му ръце бяха натруфени с шест блестящи диамантени пръстена.

Мъжът и младата жена работеха с моливи и пудра върху лицето му. Роланд видя отвореното с гримове куфарче на масата.

Спасителя вдигна леко глава, за да може жената да напудри врата му.

— След около пет минути ще изляза пред моите хора, Роланд. Сега пеят за мен. Ах, какви ангелски гласове имат, нали? — Капитанът не отговори и мъжът се усмихна вяло. — Откога не си слушал музика?

— Сам си създавам такава — отговори Роланд.

Спасителя наклони глава надясно, докато гримьорът работеше с молив над веждата му.

— Искам да изглеждам по най-добрия начин — каза той. — Човек не трябва да си търси извинения за външния си вид, дори в тези времена. Когато хората ми ме погледнат, трябва да намират увереност. Защото увереността е нещо хубаво, нали? Означава, че си силен и можеш да се справиш с капаните, които ти залага Сатаната. О, Сатаната е много зает в последно време, Роланд… о, да! — Спасителя сплете пръстите на ръцете си в скута си. — Разбира се, Сатаната има много лица, много имена… и едно от тях може да е Роланд. Нали?

— Не.

— Е, Сатаната е лъжец, така че какво да очаквам? — Спасителя се засмя и останалите последваха примера му. Когато приключи със смеха, позволи на жената да сложи руж на лявата му буза. — Добре, Сатана… исках да кажа, Роланд… кажи ми какво искаш. Кажи ми защо ти и армията ти от демони ни следвате през изминалите два дни и сега сте ни заобиколили. Ако разбирах от военни тактики, бих казал, че ни устройвате засада. Не ми се иска да си мисля подобно нещо. Може да се разстроя при мисълта за всички бедни демони, които ще умрат за Господаря си. Говори, Сатана! — Гласът на мъжа изплющя като камшик и всички в помещението, с изключение на Роланд, се стреснаха.

— Аз съм капитан Роланд Кронингер от Армията на съвършенството. Полковник Джеймс Маклин е моят командващ офицер. Искаме бензина, маслото, храната и оръжията ви. Ако ни ги предадете до шест часа, ще се оттеглим и ще ви оставим на мира.

— Искаш да кажеш, че ще ни оставите да почиваме в мир, нали? — Спасителя се ухили и почти обърна лице към Роланд, докато жената пудреше челото му. — Армията на съвършенството. Мисля, че съм чувал за вас. Мислех, че сте в Колорадо.

— Преместихме се.

— Е, предполагам, че така правят армиите, нали? О, срещали сме „армии“ и преди — каза мъжът, като нарочно процеди думата с отвращение. — Някои от тях бяха облечени в малки униформи и имаха малки пистолетчета, но всички бяха смазани като хартиени кукли. Никоя армия не може да устои пред Спасителя, Роланд. Върни се и кажи това на своя „командващ офицер“. Кажи му, че ще изрека молитва за душите на двама ви.

Капитанът усети, че разговорът е към своя край, затова реши да използва нова тактика.

— На кого ще се помолиш? На бога на върха на Уоруик Маунтин ли?

Настъпи тишина. Двамата гримьори застинаха и погледнаха Роланд. Капитанът съвсем ясно чуваше дишането на Спасителя.

— Брат Гари се присъедини към нас — продължи спокойно Роланд. — Каза ни всичко — накъде сте тръгнали и защо. — Беше се постарал доста в черната каравана. Гари Кейтс беше повторил историята си за Бог, който живеел на върха на Уоруик Маунтин, Западна Вирджиния, и за черната кутия и сребърния ключ, които можели да решат дали земята да живее, или да умре. Дори шлифовъчният диск не го беше накарал да промени историята си. Верен на думата си Маклин, беше пощадил живота на брат Гари и брат Гари беше одран и увесен за глезените от един стълб пред пощата на Сътън.

Тишината стана непоносима. Най-накрая Спасителя отговори тихичко:

— Не познавам никакъв брат Гари.

— Но той те познава. Каза ни с колко войници разполагаш. Каза ни за двата танка. Вече видях единия от тях и предполагам, че другият е някъде отзад. Брат Гари е истински фонтан от информация! Той ни каза, че брат Тимъти ви води към Уоруик Маунтин, за да намерите Бог. — Роланд се усмихна и разкри развалените си зъби зад бинтовете. — Но Бог е много по-близо от Западна Вирджиния. Много по-близо. Той е там отвън и ще ви изпрати всички в ада след шест часа, ако не получим каквото желаем.

Спасителя седеше като вкаменен. Роланд забеляза, че потрепери. Лявото ъгълче на устата му подскочи, а лявото му око беше на път да изскочи от орбитата си, сякаш беше бутано от изригващ вулкан.

Мъжът избута двамата гримьори настрани и завъртя глава към Роланд… който видя двете страни на лицето му.

Лявата беше перфектна, подобрена с руж и загладена с пудра. Дясната беше истински кошмар от набръчкана тъкан, кожата беше белязана от ужасна рана, а окото беше бяло и мъртво като речен камък.

Живото око на Спасителя се стовари върху Роланд като Часа на Страшния съд. Мъжът стана, сграбчи стола и го хвърли настрани. Нахвърли се върху капитана — малките разпятия на врата му задрънкаха — и вдигна юмрук.

Роланд не помръдна.

Двамата мъже се спогледаха. Настъпи тежка и празна тишина, която предвещаваше сблъсъка на неудържима сила с неподвижен предмет.

— Спасителю? — обади се един глас. — Той е глупак и се опитва да те дразни.

Спасителя се поколеба. Окото му примига и Роланд почти можеше да чуе зъбните колела, които се въртяха в главата му, докато се опитваше да навърже нещата и отново да намери логика в тях.

От мрака вдясно се появи една фигура. Тя принадлежеше на висок и хилав мъж в края на двадесетте си години, със зализана назад черна коса и очила с телени рамки, зад които гледаха хлътнали кафяви очи. Един белег от изгаряне прорязваше зигзагообразно челото и задната част на главата му и по пътя му косата беше побеляла.

— Не го докосвай, Спасителю — настоя тихичко мъжът. — При тях е брат Кенет.

— Брат Кенет? — Спасителя поклати глава, защото не можеше да разбере за какво става въпрос.

— Изпрати брат Кенет в замяна на този мъж. Брат Кенет е добър механик. Не искаме да го наранят, нали?

— Брат Кенет — повтори Спасителя. — Добър механик. Да. Той е добър механик.

— Почти стана време да излезеш пред хората — продължи мъжът. — Те пеят за теб.

— Да. Пеят. За мен. — Спасителя погледна юмрука си, който висеше във въздуха. Отвори го и отпусна ръка до тялото си. Заби поглед в пода, а лявото ъгълче на устата му се усмихваше и намръщваше в постоянен тик.

— Я виж ти, я виж ти! — намеси се брат Норман. — Хайде да приключваме с това, деца! Той се ядоса, а искаме да изглежда уверен!

Още двама души се появиха от сенките, хванаха Спасителя за ръцете и го обърнаха като марионетка, за да могат гримьорите да приключат работата си върху него.

— Ти си глупав еретик — каза мъжът с очилата на Роланд. — Явно много искаш да умреш.

— Ще видим кой ще живее и кой ще умре след шест часа.

— Бог е в Уоруик Маунтин. Живее близо до върха, където са каменовъглените мини. Виждал съм го. Докосвал съм го. Името ми е брат Тимъти.

— Браво на теб.

— Можеш да дойдеш, ако искаш. Можеш да се присъединиш към нас. Когато намерим Бог, ще разбереш как ще умрат злите в сетния час. Той все още е там и ни чака. Знам, че ни чака.

— Кога ще настъпи този сетен час?

Брат Тимъти се усмихна.

— Само Бог знае това. Но той ми показа как от небесата ще завали огън и в този дъжд ще се удави дори Ноевият ковчег. В сетния час всички несъвършенства и зло ще бъдат премахнати и светът отново ще бъде чист.

— Сигурно — отвърна Роланд.

— Да, сигурно е. Останах с Бог в Уоруик Маунтин за седем дни и седем нощи. Той ме научи на молитвата, която ще изрече в сетния час. — Брат Тимъти затвори очи, усмихна се блажено и започна да рецитира: — „Ето, тук е Беладона, феята от скалите, феята на ситуациите. Ето човека с трите жезъла, ето Колелото, ето едноокия търговец, а тази карта, която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб, но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам Обесения. Пазете се от смърт във вода.“ — Мъжът отвори очи, в които заблестяха сълзи.

— Махнете този Сатана оттук! — изграчи Спасителя. — Махнете го!

— Шест часа — каза Роланд, но в главата му продължи да ехти като погребална камбана молитвата за сетния час.

— Махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Са…34 — затананика си Спасителя и капитанът беше изведен от склада и върнат на брат Едуард, който да го отведе при хората му.

Роланд запечата всичко в съзнанието си, за да може да докладва на полковник Маклин. Не намери никакви очевидни слаби места, но след като седнеше да нарисува карта, може би щеше да открие такива.

Ритуалът с фаровете беше повторен. Роланд беше върнат в джипа и двамата с брат Кенет отново се разминаха по пътя, без да се погледнат. Качи се при Джъд Лори и въздъхна, когато мъжът подкара автомобила към огньовете на лагера на АНС.

— Забавлявахте ли се? — попита го лейтенантът.

— Аха. Бързо ме отведи в командния център. — „Не намерих Обесения“, помисли си Роланд. Божията молитва за сетния час му беше някак си позната… само че не беше молитва. Не. Беше… беше…

Имаше някакво раздвижване около караваната на полковника. Часовите не бяха във формация и един от тях думкаше по вратата с приклада на пушката си. Роланд изскочи от джипа, когато забави ход, и хукна към караваната.

— Какво става?

Единият от часовите му отдаде изнервено чест.

— Полковникът се е заключил вътре, сър! Не можем да отворим вратата и… Е, по-добре да го чуете сам!

Роланд изкачи стъпалата, избута другия часови от пътя си и се заслуша.

През металната врата на караваната се чу чупене на мебели и стъкло. Последва вой, който едва можеше да мине за човешки, и капитанът усети тръпки по гърба си.

— Господи! — Лори пребледня. — Вътре при него има някакво животно!

Последния път, в който Роланд видя Маклин, полковникът лежеше неподвижно на леглото си и изгаряше от треска.

— Трябваше да има човек при него през цялото време! — сопна се капитанът. — Какво се случи?

— Излязох за около пет минути, за да изпуша една цигара! — каза другият часови, чиито очи подсказваха, че е наясно, че ще бъде жестоко наказан заради тази цигара. — Бяха само пет минути, сър!

Роланд заудря по вратата с юмрук.

— Полковник! Отворете! Роланд е!

Звукът се превърна в гърлено сумтене, което звучеше като животински еквивалент на хлип. Още нещо беше счупено… и след това настъпи тишина.

Капитанът отново заудря по вратата, отстъпи назад и нареди на часовия да я отвори на всяка цена, дори ако това означаваше да я взриви.

На стъпалата се появи друг човек, който спокойно ги изкачи и посочи към ключалката с ръка, в която държеше нож с тънко острие.

— Имате ли нещо против да опитам, капитане? — Въздухът свистеше през дупката, на мястото на която някога беше носът на Алвин Мангрим.

Роланд ненавиждаше човека, както и проклетото грозно джудже, което подскачаше нагоре-надолу на няколко крачки от тях, но си струваше да опита и затова отговори:

— Давай.

Мангрим пъхна ножа в ключалката и започна да го върти умело и прецизно напред-назад.

— Ако е пуснал резетата, това няма да помогне особено — каза той. — Но ще видим.

— Просто си свърши работата.

— Ножовете знаят името ми, капитане. Те ми говорят и ми казват какво да правя. Този ми говори точно сега. Казва ми: „Лекичко, Алвин, съвсем лекичко и си готов.“ — Мангрим нежно завъртя острието и последва щрак!, когато се справи с ключалката. — Видя ли?

Резетата не бяха дръпнати и вратата се отвори.

Роланд влезе в затъмнената каравана. Лори и Мангрим го следваха по петите.

— Трябва ни светлина! — провикна се капитанът и часовият, който беше излязъл за онази цигара, запали запалката си и му я подаде.

В предната стая беше истинска бъркотия. Масата с картите беше преобърната, столовете бяха направени на трески, а пушките бяха свалени от стената и използвани за строшаването на газените лампи и някои от мебелите. Роланд отиде в спалнята, която се намираше в подобно състояние. Полковник Маклин не беше там, но на светлината от запалката видя нещо върху напоената с пот възглавница, което приличаше на сиви керамични парчета. Капитанът взе едно от тях и го разгледа, но не можа да разбере какво е. По пръстите му полепна някакво вещество, което приличаше на бяло желе и той го хвърли настрани.

— Полковникът не е тук! — провикна се Лори от другия край на караваната.

— Все някъде трябва да е! — изкрещя в отговор Роланд и когато гласът му заглъхна, чу нещо.

Хлипане.

Идваше от килера в спалнята.

— Полковник? — Хленченето спря, но капитанът все още чуваше учестено и изплашено дишане.

Отиде до килера, сложи ръка на дръжката във формата на топка и започна да я върти.

— Махай се, проклет да си! — прогърмя един глас зад вратата.

Роланд застина. Този глас беше някаква кошмарна подигравка с гласа на Маклин. Сякаш в гърлото му бяха забити бръснарски ножчета.

— Трябва… да отворя вратата, полковник.

— Не… не… моля те, махни се! — Отново се разнесе онова гърлено сумтене и капитанът осъзна, че командващият му офицер плаче.

По гърба му полазиха тръпки. Ненавиждаше моментите, в които Краля беше слаб. Един крал не биваше да се държи така. Един крал никога не трябваше да показва слабост, никога! Завъртя докрай топката на вратата, отвори я и вдигна запалката, за да види какво се криеше вътре.

Видя и изпищя.

Продължи да пищи и заотстъпва, когато звярът в килера — звярът, който носеше униформата на полковник Маклин и дори изкуствената ръка с пироните — изпълзя навън и ухилен започна да се изправя.

Обвивката от образувания я нямаше по лицето и главата му. Докато Роланд отстъпваше назад, осъзна, че парчета от нея лежат на възглавницата.

Лицето на Маклин беше като обърнато наопаки. Кожата му беше бяла като кост, а носът се беше прибрал навътре. Вените, мускулите и хрущялите се виеха от външната страна на лицето му и потрепваха и подскачаха, когато отвори ужасната си челюст, за да се изсмее с писък, който приличаше на скърцащи върху черна дъска нокти. Зъбите му се бяха извили, а венците му бяха жълти и на петна. Вените на лицето му бяха дебели като червеи, които се сплитаха върху кокалестите му бузи и под орбитите на изумените му и ококорени леденосини очи, и продължаваха през челото към гъстата му, наново израснала посивяла коса. Лицето на полковника изглеждаше така, сякаш целият външен слой беше обелен или изгнил и беше останал само един жив череп.

Маклин се смееше. Отвратителните открити мускули на челюстта му подскачаха и потреперваха. Вените се сгърчиха, когато кръвта заструи по-бързо през тях. Докато се смееше, очите му заплуваха в сълзи и той започна да удря ръката с пироните в стената — отново и отново — и да пробива евтината облицовка с върховете им.

Лори и Мангрим също влязоха в стаята. Лейтенантът спря на място, когато видя чудовището в дрехите на полковник Маклин и посегна към револвера си, но Роланд го сграбчи за китката.

Мангрим само се усмихна.

— Отлично, мой човек!

72

Сестрата сънуваше слънцето. То гореше приятно в зашеметяващо синьо небе и отново можеше да види сянката си. Най-приятната топлина на слънцето галеше лицето ѝ, като се наместваше в извивките и бръчките ѝ и си проправяше път през кожата към костите ѝ. „О, Господи! — помисли си тя. — Колко е приятно вече да не ми е студено, да виждам синьо небе и собствената ми сянка да гледа към мен!“ Този летен ден обещаваше да е много горещ и на лицето на Сестрата вече беше избила пот, но нямаше нищо против. Да види едно различно небе, което не беше постоянно намръщено и мрачно, беше един от най-щастливите моменти в живота ѝ и ако трябваше да умре, то молеше Бог поне да умре на слънце.

Тя протегна ръце към топлината и изрева от радост, защото дългата ужасна зима най-накрая беше свършила.

На Пол Торсън, който седеше в стол до леглото на Сестрата, му се стори, че я чу да казва нещо — вероятно бълнуваше насън. Той се наведе напред и се заслуша, но тя мълчеше. Въздухът около нея беше като нажежен, въпреки че вятърът виеше отвън пред бараката и температурата беше паднала под минус петнадесет градуса, след като се стъмни. Тази сутрин Сестрата каза на Пол, че се чувства отпаднала, но въпреки това остана на крака цял ден, докато треската най-накрая не я повали. Тя припадна на верандата и оттогава спеше вече шест часа, като от време на време идваше в съзнание и отново заспиваше.

Дори в съня си клошарката стискаше в ръце кожената ученическа чанта, в която се намираше стъкленият пръстен. Дори Джош не успя да ѝ я вземе. Пол знаеше, че е извървяла много дълъг път с този предмет, беше го пазила и бранила прекалено дълго време и още не беше готова да се раздели с него.

Пол беше предположил, че намирането на Суон ще сложи край на сънеброденето, но на сутринта видя Сестрата да наднича в дълбините на стъклото, точно както беше правила, преди да дойдат в Мерис Рест. Видя как светлините се отразиха в очите ѝ и знаеше какво означава този поглед: пръстенът отново я беше отвел надалеч и тя сънебродеше някъде отвъд владенията на сетивата и въображението му. След това, когато Сестрата се върна — всичко приключи за около петнадесет-двадесет секунди — тя само поклати глава и не пожела да говори по темата. Беше прибрала стъкления пръстен в кожената чанта и повече не погледна в него. Но Пол разбра, че спътницата му е разтревожена — явно този път сънеброденето я беше отвело по мрачен път.

— Как е тя?

Суон беше застанала зад него, без да я усети, и кой знае откога стоеше там.

— Все така — отговори той. — Гореща е като пожар.

Момичето се приближи до леглото. Вече познаваше добре симптомите. През двата дни, които минаха, откакто Слай Муди беше донесъл своя дар от ябълки, тя и Джош станаха свидетели как още осем души с Маската на Йов изпаднаха в трескав и подобен на кома сън. Когато образуванията се напукаха и паднаха от лицата на седмина от тях, кожите им бяха чисти, а лицата им възвърнаха предишния си вид или бяха станали дори по-красиви. Осмият обаче беше различен.

Той беше мъж на име Делорън, който живееше сам в малка колиба в източния край на Мерис Рест. Джош и Суон бяха повикани от съсед, намерил мъжа в безсъзнание и с треска да лежи на мръсния под в колибата си. Гигантът го беше взел на ръце, за да го отнесе до матрака му… и тежестта му беше разместила една дъска. Джош беше коленичил, за да я намести, и тогава беше усетил вонята на разложение. Долу в мрака видя нещо влажно и лъскаво. Бръкна в дупката и извади от нея отрязана човешка ръка, чиито пръсти бяха изгризани.

В този миг лицето на Делорън се беше пропукала и отдолу се появи нещо черно и влечугоподобно. Мъжът се беше изправил и беше изпищял. След като разбра, че скритите му хранителни запаси са открити, беше запълзял по пода и се беше опитал да захапе Джош с малките си остри зъби. Суон беше отместила поглед, преди цялата Маска на Йов да падне от лицето на Делорън, но гигантът го сграбчи за врата и го изхвърли с главата напред през вратата. За последно го видяха, когато избяга в гората, стиснал лицето си в ръце.

Нямаше как да разберат колко тела бяха разкъсани и скрити под дъските на колибата, или кои бяха хората.

Шокираният съсед на Делорън каза, че винаги е бил тих и любезен мъж, който не би наранил и муха. По предложение на Суон Джош запали колибата и я изгори до основи. След като се върна в бараката на Глори, гигантът прекара около час в търкане на ръцете си, докато не махна слузта от Делорън от кожата си.

Суон докосна Маската на Йов, която покриваше долната част на лицето на Сестрата и черепа ѝ. Тя също беше гореща.

— Как мислиш, че изглежда отдолу? — обърна се момичето към Пол.

— А?

— Истинското ѝ лице е на път да се покаже — каза момичето и тъмносините ѝ очи, украсени с проблясъците на много цветове, срещнаха неговите. — Това се намира под Маската на Йов. Лицето на човешката душа.

Пол почеса брадата си. Нямаше представа за какво говори Суон, но когато говореше, я слушаше, както правеха всички останали. Гласът ѝ беше нежен, но в него се съдържаха сила и мъдрост, които бяха много по-стари от годините ѝ. Вчера работи на нивата с някои от хората, като помагаше да се копаят дупки и гледаше как момичето сади ябълковите сърцевини, които събра след големия ябълков фестивал. Тя подробно им обясни колко дълбоки трябва да бъдат дупките и на какво разстояние една от друга. След това, докато Джош вървеше след нея с пълна с ябълкови сърцевини ръчна количка, вземаше шепи пръст, плюеше в тях и натриваше пръстта върху всяка сърцевина, преди да я сложи в земята и да я зарови. Най-шантавото в цялата работа беше, че самото присъствие на Суон караше Пол да иска да работи, макар че копаенето на дупки в замръзналата земя не беше представата му за един хубав ден. Тя го караше да иска да копае всяка дупка възможно най-прецизно и всяка нейна похвална дума го зареждаше с енергия, подобно на зарядно за изтощена батерия. Пол поглеждаше другите и виждаше, че Суон въздейства по същия начин и на тях. Той вярваше, че тя може да накара от всяка пълна със семки ябълкова сърцевина, която заравяше в земята, да порасне дърво и с гордост копаеше дупки за нея, докато тромпета на Гидиън не засвири джаз от Ню Орлиънс. Пол вярваше в Суон и щом тя казваше, че истинското лице на Сестрата ще се появи на бял свят, значи наистина беше така.

— Как мислиш, че изглежда отдолу? — попита го отново момичето.

— Не знам — отвърна най-накрая той. — Никога не съм срещал някого с подобен кураж като нейния. Тя е една адски корава жена. Истинска дама.

— Да, такава е. — Суон погледна възлестата повърхност на Маската на Йов. „Скоро — помисли си тя. — Много скоро.“ — Тя ще се оправи. Искаш ли да си починеш малко?

— Не, ще остана при нея. Ако ми се доспи, ще легна на пода. Останалите заспаха ли?

— Да. Стана късно.

— Сигурно. Лягай си и ти.

— Ще го направя. Но искам да я видя, когато се случи.

— Ще те повикам — обеща ѝ Пол. Стори му се, че Сестрата отново каза нещо и се наведе напред. Главата ѝ бавно се размърда, но не издаде никакви други звуци и пак застина. Пол вдигна поглед, но Суон вече я нямаше.

Момичето беше прекалено изнервено, за да спи. Отново се чувстваше като дете в нощта преди Коледа. Мина през предната стая, в която останалите бяха заспали на пода около печката, и отвори вратата. Студеният вятър влезе вътре и разгоря жаравата. Излезе бързо навън, придърпа палтото си и затвори вратата след себе си.

— Малко е късно да си будна — каза Ана Макклей. Тя седеше на стъпалата на верандата до мъж на име Половски, бивш стоманолеяр от Питсбърг. Двамата бяха въоръжени с пушки и облечени в дебели палта, шапки и ръкавици. Призори друга двойка часови щяха да поемат за няколко часа. Бараката се охраняваше денонощно. — Как е Сестрата?

— Няма промяна. — Суон погледна кладата, която гореше в средата на пътя. Вятърът я раздухваше и към небето политаха колела от червени искри. Двадесетина души спяха около нея и още няколко бяха насядали и се взираха в пламъците или си говореха, за да си убиват времето. Докато не научеха къде се криеше мъжът с аленото око, Сестрата настоя домът на Глори да се охранява през цялото време и Джош и останалите веднага се съгласиха. Също така доброволци пазеха около кладите нивата с царевицата и новото място, където бяха засети ябълковите сърцевини.

Суон беше разказала на Джош и Сестрата за срещата си с мъжа с аленото око в тълпата онзи ден и смяташе, че може би — поне малко — разбира защо предизвиква подобни страдания в човешките същества. Също така знаеше, че онзи почти взе ябълката, но в последния момент безумната му ярост и гордост бяха спечелили. Момичето видя, че той я мрази, но мразеше и себе си, защото искаше да направи крачка отвъд своята същност. Страхуваше се от нея и докато го гледаше как се отдалечава, разбра, че опрощението осакатяваше злото, изсмукваше отровата от него, както се изстисква цирей. Не знаеше какво щеше да се случи, ако мъжът с аленото око беше взел ябълката, но бездруго моментът отмина. Въпреки това не се страхуваше от него както преди и от онзи ден вече не гледаше постоянно през рамо, за да види кой върви зад нея.

Суон отиде в ъгъла на верандата, където Муле беше завързан за една от колоните. Конят беше завит с няколко одеяла, за да му е топло и в едно менче му беше налята прясна вода за пиене. Намирането на храна за него беше истински проблем, но момичето му беше запазило няколко ябълкови сърцевини, с които да го храни, а също така му даваха корени и слама, която беше натъпкана в матрака на господин Половски. Мъжът обичаше коне и беше предложил да помага в храненето и поенето на животното. Муле принципно не обичаше непознати, но като че ли приемаше господин Половски с минимално раздразнение.

Главата на коня беше увиснала, но ноздрите му потрепериха, когато усети миризмата на Суон, и веднага вдигна поглед. Тя го погали между очите, а след това и по меката кадифена кожа на устата. Муле захапа пръстите ѝ с безочлива наслада.

Суон внезапно погледна към кладата и го видя да стои там. Силуетът му се очертаваше на пламъците и искрите. Не можеше да види лицето му, но усещаше, че се взира в нея. По кожата ѝ под палтото от кръпки полазиха тръпки и тя бързо отмести поглед и се съсредоточи върху галенето на Муле. Но погледът ѝ отново се насочи към Робин, който се беше приближил на няколко метра от верандата. Сърцето ѝ биеше като барабан и отново погледна настрани. С периферното си зрение видя, че се приближава до нея, след което спря и се престори, че побутва с върха на ботуша си нещо на земята.

„Време е да се връщам вътре — каза си Суон. — Ще проверя как е Сестрата.“

Но краката ѝ не искаха да помръднат. Робин се приближи още повече, но спря и се загледа в нещо от другата страна на огъня, сякаш то му беше привлякло вниманието. Той прибра ръце в джобовете на палтото си. Като че ли се опитваше да реши дали да се върне при топлината на кладата, или не. Суон не знаеше дали иска младежът да се приближи, или да се махне, и се изнерви като скакалец върху гореща скала.

Робин направи още една крачка към нея. Очевидно беше взел решение.

Нервите на Суон не издържаха и тя се обърна, за да се прибере в бараката.

Муле сложи край на проблема, като избра точно в този момент да захапе игриво пръстите на момичето и да не я пусне няколко секунди, които бяха достатъчни на младежа да отиде при нея.

— Мисля, че конят ги е гладен — каза той.

Суон освободи пръстите си. Имаше намерение да се обърне и да влезе вътре. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че вероятно Робин го чуваше като далечна гръмотевица на хоризонта.

— Не си отивай. — Гласът на младежа беше изключително нежен. — Моля те.

Суон спря. В нейните очи той не приличаше на всички онези филмови звезди в списанията, които майка ѝ четеше, защото нямаше нищо холивудски красиво и запомнящо се в него. Не беше като онези сладникави тийнейджъри от сапунените опери, които Дарлийн Прескот гледаше. Лицето му, въпреки грубите черти по него, беше младежко, но очите му бяха старчески. Те бяха с цвят на пепел, но бързо можеха да станат огнени. Тя срещна погледа му и видя, че маската му на корав тип е свалена. Очите му бяха омекнали — може би дори бяха нежни — докато я гледаше.

— Хей! — каза Ана Макклей. — Върви си гледай работата. Суон няма време за теб.

Маската му на корав тип се появи отново.

— Кой те назначи за неин пазител?

— Не съм пазител, умнико. Защитник съм. А сега, защо не се направиш на добро момче и не се разкараш…

— Не — прекъсна я Суон. — Нямам нужда от пазител или защитник. Благодаря ти, че се тревожиш за мен, Ана, но мога сама да се грижа за себе си.

— О. Съжалявам. Просто си помислих, че този ти досажда отново.

— Не ми досажда. Всичко е наред. Наистина.

— Сигурна ли си? Виждала съм такива като него, обикновено гледат да откраднат нещо.

— Сигурна съм — отвърна Суон. Ана изгледа предупредително Робин и отново подхвана разговора си с господин Половски.

— Добре я подреди — каза младежът и ѝ се усмихна благодарно. — Време беше някой да ѝ срита задника.

— Не, не е. Може да не харесваш Ана, а и тя определено не те харесва, но тази жена прави онова, което смята, че е добро за мен, и аз оценявам това. Ако наистина ми досаждаше, щях да я накарам да те срита.

Усмивката се изпари от лицето на Робин.

— Значи смяташ, че си по-добра от всички останали?

— Не, не исках да прозвучи така. — Суон се изчерви и изнерви, и езикът ѝ се оплете в мислите и думите ѝ. — Просто исках да кажа… Ана е права, че трябва да се внимава.

— Аха. Значи ти досаждам, като се държа приятелски?

— Държа се малко повече от приятелски, когато дойде в бараката и… и ме събуди по онзи начин — отговори момичето. Усети, че се изчервява и ѝ се прииска да се върне отначало и отново да започне разговора, но вече нещата бяха излезли от контрол и беше леко изплашена и гневна. — А и онзи ден не предложих онази ябълка на теб!

— О, разбирам. Е, краката ми са на твърда почва. Не са на пиедестал като на някои други хора. Може би не успях да се сдържа и затова те целунах. Може би, когато те видях да стоиш с ябълката в ръка и с ококорени очи, не успях да се спра и я взех. Когато те видях за първи път, си казах, че си готина, но не знаех, че си надменна малка принцеса!

— Не съм!

— Дали? Е, тогава се държиш като такава. Слушай, отдавна съм в играта! Срещал съм много момичета! Знам кои са надменни и кои не!

— И… — „Спри! — помисли си Суон. — Спри веднага!“ Но не можеше да се спре, защото много се страхуваше, а не искаше Робин да разбере това. — И аз знам кога един човек е груб и устат… глупак.

— Да, глупак съм, добре! — Младежът поклати глава и се разсмя, без да му е смешно. — Определено съм глупак, че си помислих, че ще ми е приятно да опозная добре ледената принцеса, нали? — Робин си тръгна, преди Суон да успее да му отговори.

Единственото, което успя да каже, беше „Не ми досаждай повече!“ и веднага изпита болка, която я проряза от главата до петите. Стисна зъби, за да не извика след него. Ако смяташе да се държи като глупак, значи наистина беше такъв! Той беше бебе с лош нрав и тя не искаше да има нищо общо с него.

Но също така знаеше, че някоя мила дума щеше да го накара да се върне. Само една мила дума щеше да е достатъчна. Толкова трудно ли беше да я изрече? Робин не я разбра правилно и може би и тя не го разбра. Усети, че Ана и господин Половски я гледат. Вероятно жената се усмихваше леко, защото знаеше какво преживява. Муле изпръхтя и от ноздрите му излезе пара, която облиза лицето ѝ. Суон изгони гордостта си и тъкмо щеше да повика Робин, когато вратата на бараката се отвори и Пол Торсън изрече развълнувано:

— Суон! Случва се!

Изпрати с поглед младежа до кладата и последва Пол в бараката.

Младежът застана в края на кладата, бавно сви юмрук и го притисна в челото си.

— Глупак, глупак, глупак, глупак — повтаряше и се удряше в главата. Все още не можеше да осъзнае какво се беше случило. Плашеше се до смърт дори само когато говореше с толкова красиво същество като Суон. Искаше да я впечатли, но сега имаше чувството, че е минал бос през поле, на което пасат крави. — Глупак, глупак, глупак — продължи да повтаря той. Разбира се, не беше срещал много момичета. В интерес на истината почти не беше срещал такива. Не знаеше как да се държи в тяхно присъствие. Те бяха като създания от друга планета. Как трябваше да говори пред тях, без да… аха, без да изглежда като устат глупак — какъвто много добре знаеше, че е.

„Е — каза си Робин, — сега определено прецаках всичко!“ Все още се тресеше отвътре и стомахът го сви. Затвореше ли очи, продължаваше да вижда Суон пред себе си, все така лъчезарна като най-прекрасния сън, който беше сънувал. Още от първия миг, в който я видя на онова легло, не можеше да я изгони от мислите си.

„Обичам я“, помисли си Робин. Беше чувал за любовта, но нямаше никаква представа, че тя едновременно замайва главата ти, поболява те и те разтреперва. „Обичам я.“ Не знаеше дали да крещи, или да плаче, затова просто се загледа в пламъците, но не виждаше нищо друго освен лицето на Суон.

— Мисля, че току-що чух две стрели да се забиват в две дупета — каза Ана на господин Половски. Двамата се спогледаха и се разсмяха.

73

Мъжът, чието лице приличаше на череп, се изправи в джипа и вдигна мегафона. Нащърбените му криви зъби се раздвижиха, когато изкрещя:

— Избийте ги! Смърт! Смърт! Смърт!

Викът на Маклин се сля с рева на двигателите и най-накрая беше удавен от грохота на машините. Повече от шестстотин бронирани коли, камиони, джипове и ванове тръгнаха през паркинга към крепостта на Спасителя. Сивата светлина на зората беше допълнително помрачена от флаговете развяващ се пушек и горящите огньове, които бяха погълнали двеста превозни средства, унищожени и смачкани по време на първите две нападения. Пречупените тела на войници на АНС лежаха мъртви или умиращи на напукания асфалт Разнасяха се нови агонизиращи писъци, когато колелата на третата вълна минаваха през ранените.

— Избийте ги! Избийте ги всичките! — продължи да вика през мегафона Маклин и да маха на чудовищните машини с облечената си в черна ръкавица дясна ръка. Пироните стърчаха от дланта му и проблясваха на светлината от огньовете на разрушението.

Стотици войници, въоръжени с пушки, пистолети и коктейли „Молотов“, вървяха зад настъпващите превозни средства. В полукръга около търговския център бяха наредени на гъсто три редици камиони, коли и ванове на Американското братство, които очакваха клането, точно както го очакваха и предните два пъти. На паркинга имаше купища с трупове на Братството и много от техните машини също горяха и експлодираха, когато резервоарите им биваха нападнати от огъня.

Пламъците подскачаха ли, подскачаха, и въздухът се беше изпълнил с горчив дим. Маклин погледна крепостта на Спасителя и се ухили, защото знаеше, че Американското братство не може да устои на мощта на Армията на съвършенството. Щяха да паднат… ако не по време на третото нападение, то тогава на четвъртото, петото, шестото или седмото. Битката можеше да бъде спечелена, полковникът нямаше никакво съмнение в това. Днес той щеше да бъде победител и щеше да накара Спасителя да коленичи и да целува ботуша му, преди да му размажеше мутрата.

— По-близо! — изкрещя Маклин на шофьора си и Джъд Лори потръпна. Лейтенантът едва издържаше да гледа лицето на полковника и докато приближаваше джипа до защитната линия от превозни средства, се чудеше от кого се страхува повече — от хилещото се и пенещо се създание, в което се беше превърнал полковник Маклин, или от снайперистите на Американското братство.

— Напред! Напред! Продължавайте да настъпвате! — нареди на войниците си полковникът, който оглеждаше редиците им и търсеше дори най-малката следа от колебание. — Врагът е на път да се пречупи! — продължаваше да нарежда той. — Напред! Настъпвайте!

Маклин чу клаксон и се обърна назад, за да види яркочервен преустроен кадилак, с бронирано предно стъкло, който препускаше през паркинга и си проправяше път покрай другите превозни средства, за да стигне отпред. Шофьорът имаше дълга къдрава руса коса, а на оръдейната кула на покрива, от която се подаваше цевта на картечница, се беше свило джудже.

— По-близо, лейтенант! — нареди Маклин. — Искам да съм на първия ред!

„О, Господи!“, помисли си Лори. Мишниците му се потяха. Лесно беше да нападат шайка фермери, въоръжени с лопати и мотики, но съвсем не беше така, когато ставаше въпрос за щурмуването на тухлена крепост, където шибаняците бяха разположили тежката си артилерия!

Американското братство обаче не стреляше, докато камионите и вановете на АНС се движеха устремено напред към тях.

Маклин знаеше, че всичките му офицери бяха по местата си и водеха батальоните си. Роланд Кронингер беше отдясно в собствения си команден джип и предвождаше двеста души и повече от петдесет бронирани превозни средства в битката. Капитаните Кар, Уилсън и Сатърли, лейтенантите Тачър и Майърс, сержантите Маккоуън, Арнхолд, Бенинг и Буфърд — всички те, доверените му офицери, бяха на позициите си и бяха твърдо решени да спечелят.

Пробиването на защитата на Спасителя беше просто въпрос на дисциплина и контрол, за Маклин нямаше съмнение, че е така. Независимо колко войници на АНС щяха да умрат или колко превозни средства щяха да избухнат и да изгорят — това беше проверка на неговите собствени дисциплина и контрол. Полковникът можеше да се закълне, че ще се бие до последния човек, преди да се остави Спасителя да го победи.

Маклин осъзнаваше, че малко беше полудял, когато онова нещо се пропука и се беше погледнал в огледалото на светлината на газената лампа, но сега всичко беше наред.

Защото след като лудостта му отмина, полковникът осъзна, че сега носи лицето на Войника сянка. Вече бяха едно цяло. Това беше чудо, което му подсказваше, че Бог беше на страната на Армията на съвършенството.

Той се ухили и изрева:

— Настъпвайте! Дисциплина и контрол! — Гласът му звучеше като на някакъв звяр през мегафона.

Обади се друг глас. Той изрече кухо бам! и Маклин видя проблясъка на оранжева светлина до барикадирания вход на търговския център. Разнесе се пронизителен шум, който като че ли мина точно над главата му. На около седемдесет метра зад него експлодира един вече разбит ван и наоколо полетяха парчета асфалт и изкривен метал.

— Напред! — заповяда Маклин. Американското братство може да разполагаше с танкове, но нямаше никаква представа какво означава траектория на снаряда. Още един изсвистя във въздуха и експлодира в лагера. След това последва вълна от изстрели от защитната стена на Американското братство и куршумите се врязваха в асфалта, вдигаха искри след себе си и рикошираха в бронираните превозни средства. Някои от войниците паднаха, но полковникът продължи да крещи: — Атака! Атака! Огън!

Заповедта беше подета от други офицери и почти едновременно автомати, пистолети и автоматични пушки от редиците на Армията на съвършенството започнаха да бълват своите смъртоносни пратеници срещу защитната линия на врага. Най-предните превозни средства на АНС продължиха напред, като набраха скорост, за да пробият до търговския център. Трети танков снаряд експлодира на паркинга, вдигна след себе си облак от пушек и отломки и разтресе земята. Някои от по-тежките машини на Братството се стрелнаха напред с ревящи двигатели и когато камионите и бронираните коли на двете армии се сблъскаха, се разнесе чудовищна какофония от пищящи гуми, огънат метал и раздиращи слуха експлозии.

— Атака! Избийте ги всичките! — продължаваше да крещи Маклин към настъпващите войници, докато Джъд Лори въртеше волана наляво-надясно в опит да избягва трупове и останки. Очите на лейтенанта бяха на път да изскочат от орбитите си и цялото му лице беше плувнало в пот. Един куршум отскочи от края на предното стъкло и Лори усети вибрацията като удар в камертон.

Автоматична стрелба прорязваше паркинга и пет-шест войници на АНС се завъртяха като побъркани балетисти. Маклин хвърли настрани мегафона, извади своя .45-калибров колт от кобура на кръста и застреля един войник на Братството, когато щурмуваха защитната линия във вихрушка от тела, буксуващи превозни средства, експлозии и горящи останки. Много коли и камиони се блъскаха, даваха на заден ход и се блъскаха отново. Паркингът беше заприличал на домакин на безумно разрушително дерби.

Два камиона се блъснаха точно пред джипа. Лори настъпи спирачките и извъртя волана в същото време. Автомобилът поднесе настрани и двама мъже бяха прегазени под гумите му. Лейтенантът нямаше представа дали бяха техни, или от Братството. Наоколо беше пълна лудница, истинска суматоха, а във въздуха се виеха дим и искри. Лори успя да чуе над писъците и виковете смеха на полковник Маклин, който стреляше по случайни цели.

Един мъж с пистолет беше осветен от фаровете на джипа и лейтенантът го прегази. В едната страна на автомобила се забиха поредица от куршуми, а вляво експлодира кола на АНС и шофьорът ѝ излетя във въздуха, като все още стискаше пламналия волан.

Пехотинците бяха хванати в капана на блъскащите се и буксуващи превозни средства и бяха принудени да се впуснат в дивашки ръкопашен бой. Лори зави, за да избегне един горящ камион. Лейтенантът чу пронизителния писък на приближаващ снаряд и тестисите му се свиха. В момента, в който изкрещя „Трябва да се махаме оттук!“, завъртя волана рязко надясно и натисна газта до ламарината. Джипът подскочи напред и прегази двама войници, които се боричкаха на асфалта. Един тракерен куршум се вряза в едната страна на джипа и Лори изскимтя.

— Лейтенант! — изкрещя Маклин. — Върни джипа обратно в…

Полковникът успя да изрече само това, защото земята внезапно се разтресе и последва ослепителен, нажежен до бяло взрив на около три метра пред джипа. Автомобилът се разтресе и се вдигна на задните си гуми като изплашен кон. Маклин чу сподавения писък на Лори… и в следващия миг скочи, за да спаси живота си, защото опустошителната ударна вълна от експлозията го удари и почти разкъса униформата му. Падна на асфалта на рамото си и чу писъка на гуми и сблъсъка на джипа в друга кола.

Следващото, което полковникът помнеше, беше, че вече е на крака, а униформата и палтото му висяха на парцали около тялото му. Той погледна Джъд Лори. Лейтенантът беше прострян по гръб насред останките от джипа, а тялото му потреперваше, сякаш се опитваше да изпълзи до някое безопасно място. Главата на Джъд Лори беше премазана и приличаше на спукана окървавена топка, а счупените му зъби тракаха като кастанети.

Маклин държеше пистолета в лявата си ръка. Изкуствената му дясна ръка с покрита с пирони длан все още беше закачена за китката му чрез здраво тиксо. По нея се стичаше кръв и капеше върху облечените в черна ръкавица пръсти и върху асфалта. Полковникът осъзна, че е раздрал ръката си от рамото до лакътя, но освен тази рана нямаше други. Навсякъде около него беше пълно с войници, които се биеха и стреляха, и един куршум се заби в асфалта на десет сантиметра от десния му крак. Той се огледа в опит да намери начин да се върне в лагера на АНС. Без транспорт беше безпомощен като най-нисшия пехотинец. Беше заобиколен от толкова много пищящи, викащи и стрелящи хора, че не можеше да мисли. Видя един мъж да натиска войник на АНС към земята и да го ръга безброй пъти с нож. Маклин опря дулото на пистолета си в главата му и му пръсна мозъка.

Откатът разтресе ръката му и гледката от падащия на земята убит войник прочисти мъглата в главата му. Знаеше, че трябва да се размърда или щеше да е мъртъв като този поданик на Братството пред него. Разнесе се свистенето на нов снаряд и страхът го стисна здраво за гърлото. Наведе глава и хукна да бяга, като избягваше биещите се край него мъже и прескачаше ранените и мъртвите.

Експлозията го посипа с отломки от асфалт. Маклин се спъна, падна и изпълзя френетично зад прикритието на една преобърната бронирана кола на АНС. Там го чакаше труп, чието лице почти беше отнесено. Полковникът си помисли, че това може би беше сержант Арнхолд. С треперещи ръце махна магазина на колта си и го замени с нов. Куршумите свистяха и се забиваха в бронираната кола. Той приклекна над асфалта и се опита да намери достатъчно кураж, за да продължи към лагера.

Над врявата от виковете успя да чуе „Отстъпление! Отстъпление!“. Третото нападение също се беше провалило.

Нямаше представа какво се беше объркало. Братството трябваше да бъде погубено досега. Но то разполагаше с прекалено много хора, превозни средства и огнева мощ. Нямаше нужда да правят нищо друго, освен да си стоят спокойно в онзи проклет търговски център. Трябваше да има начин да ги изкарат навън. Трябваше да има начин!

Камиони и коли започнаха да обръщат и да се отдалечават от търговския център. Войниците ги последваха, като много от тях куцаха и бяха ранени, но въпреки това спираха, за да изстрелят по няколко куршума срещу преследвачите си и отново продължаваха напред. Маклин се насили да стане и да побегне. Напусна укритието си и усети подръпване на палтото си. Веднага разбра какво го беше причинило — куршум. Той стреля четири пъти, без да се прицели, и побягна с останалите от Армията на съвършенството, докато автоматите покосяваха асфалта около него и още мъже паднаха мъртви.

Когато Маклин успя да се добере до лагера, намери капитан Сатърли да получава доклади от другите оцелели офицери, а лейтенант Тачър изпращаше разузнавачи да пазят периметъра и да следят Братството да не тръгне в контраатака. Маклин се качи върху една бронирана кола и огледа паркинга. Приличаше на под на кланица. Стотици тела лежаха в купчини около горящите останки. Мародерите на Братството вече обикаляха труповете, за да събират оръжията и мунициите. От търговския център се разнесоха ликуващи викове.

— Нищо не е свършило! — изрева полковник Маклин. — Още нищо не е свършило! — Той изстреля последните си патрони срещу мародерите, но трепереше толкова много, че не успя да уцели никого.

— Полковник! — повика го капитан Сатърли. — Да подготвим ли ново нападение?

— Да! Веднага! Нищо не е свършило! Нищо не е свършило, докато аз не кажа.

— Няма да издържим още едно фронтално нападение! — възпротиви се един глас. — Това е самоубийство!

— Какво? — побесня Маклин и погледна онзи, който се беше осмелил да оспорва заповедите му. Гласът принадлежеше на Роланд Кронингер, чието палто беше цялото изцапано в кръв — тя обаче не беше негова, защото капитанът не беше ранен, а мръсните бинтове все още бяха увити около лицето му. Стъклата на танкистките му очила бяха опръскани с кръв. — Какво каза?

— Казах, че няма да издържим още едно фронтално нападение! В момента едва ли разполагаме с повече от три хиляди боеспособни мъже! Ако отново се спуснем с главата напред срещу тези оръжия, ще изгубим още петстотин и пак няма да постигнем нищо!

— Да не би да казваш, че не разполагаме със силата да пробием… или говориш само за себе си?

Роланд си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. Досега не беше ставал свидетел на подобна касапница и вече щеше да е мъртъв, ако не беше застрелял от упор един войник на Братството.

— Казвам, че трябва да намерим друг вход към този търговски център.

— А аз казвам да нападнем отново. Веднага, преди да успеят да организират защитата си!

— Те не са били дезорганизирани, мамка му! — изкрещя Роланд.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от стенанията на ранените и пукането на огньовете. Маклин изгледа свирепо младия мъж. За първи път Роланд дръзваше да му крещи и да оспорва заповедите му пред останалите офицери.

— Изслушайте ме — продължи Роланд, преди полковникът или някой друг да проговори. — Мисля, че знам къде е слабото място на онази крепост… те са повече от едно. Оберлихтите на покрива.

Маклин помълча известно време, през което гледаше злобно Роланд.

— Оберлихтите на покрива — повтори той. — Оберлихтите на покрива. Ама те са на покрива. Как ще стигнем до шибания покрив? Ще полетим ли?

Спорът им беше нарушен от смях. Алвин Мангрим се беше облегнал на смачкания капак на червения кадилак. От разбития му радиатор излизаше пара. Металът беше целият в дупки от куршуми, а от визьора на оръдейната кула се стичаше кръв. Мангрим се ухили. Челото му беше порязано от метални стружки.

— Искате да се качите на покрива ли, полковник? Мога да ви отведа там.

— Как?

Мангрим вдигна ръце и размърда пръсти.

— Някога бях дърводелец — каза той. — Исус е бил дърводелец. Исус също така е знаел много за ножовете. Затова са го разпнали. Когато бях дърводелец, правех кучешки къщички. Само че не бяха обикновени кучешки къщички… о, не! Бяха същински замъци, в които са живели рицарите. Разбирате ли, едно време четях книги за замъци и подобни лайна, защото исках тези кучешки къщички да са наистина специални. В някои от тези книги пишеше интересни неща.

— Какви? — попита нетърпеливо Роланд.

— О… например как да стигнем до някой покрив. — Мангрим отново се обърна към полковник Маклин. — Намерете ми няколко телефонни стълба, бодлива тел и здрав дървен материал и ми позволете да разглобя няколко от тези разбити коли. Ще ви заведа на онзи покрив.

— Какво планираш да направиш?

— Няма да го правя, ще го създам — поправи го Мангрим. — Само че ще ми отнеме известно време. И ще ми трябва помощ… колкото хора можете да ми осигурите. Ако успея да намеря правилните части, мога да го направя за три-четири дни.

— Попитах те какво планираш да правиш.

Мангрим сви рамене и прибра ръце в джобовете си.

— Защо не отидем в караваната ви и ще ви го нарисувам. Може да има шпиони наоколо.

Маклин огледа крепостта на Спасителя. Видя как мародерите застреляха някои от ранените войници на АНС, след което ги обраха. Едва не изкрещя от яд.

— Не е свършило — каза той. — И няма да свърши, докато аз не кажа. — Слезе от бронираната кола и се обърна към Алвин Мангрим: — Покажи ми какво смяташ да направиш.

74

— Да — каза Джош. — Мисля, че можем да я построим отново. — Усети, че ръката на Глори е стиснала неговата. Шивачката облегна глава на рамото му.

Той я прегърна. Двамата стояха пред изгорелите останки на църквата.

— Можем да го направим — каза Джош. — Разбира се, че можем. Имам предвид… че няма да е утре или следващата седмица… но можем да го направим. Вероятно няма да изглежда както преди, може би ще е по-зле… но може и да е по-добре. — Той я стисна нежно. — Нали?

Глори кимна.

— Да — отвърна тя, без да го погледне. Гласът ѝ беше сподавен от емоции. Най-накрая вдигна мокрото си от сълзите лице, а ръката ѝ посегна към повърхността на Маската на Йов, за да я опипа с пръсти. — Ти си… красив мъж, Джош — каза му нежно шивачката. — Дори сега. Дори с това. Дори никога да не се пропука, пак ще си най-красивият мъж, когото познавам.

— О, не съм чак толкова готин. Никога не съм бил. Трябваше да ме видиш, докато бях кечист. Знаеш ли какъв ми беше сценичният прякор? Черния Франкенщайн. Вече наистина приличам на такъв, нали?

— Не. И не мисля, че някога си приличал. — Пръстите на Глори проследиха твърдите образувания, след което свали ръка. — Обичам те, Джош — каза тя и гласът ѝ потрепери, но медните ѝ очи бяха сериозни и искрени.

Гигантът щеше да ѝ отговори, но се сети за Роуз и момчетата. Мина много време. Много, много време. Дали се скитаха някъде и търсеха храна и подслон, или бяха призраци, които живееха единствено в спомените му? Истинско мъчение беше да не знае дали са живи, или мъртви и като погледна лицето на Глори, осъзна, че може би никога нямаше да разбере. Дали беше безсърдечно и нелоялно от негова страна да се откаже от надеждата, че Роуз и синовете му може да са живи… или просто беше реалист? За едно обаче беше напълно сигурен: искаше да остане в земята на живите, вместо да броди из владенията на мъртвите.

Прегърна Глори и я притисна силно до тялото си. Усещаше острите ѝ кости върху палтото си и закопня за деня, в който щяха да приберат реколтата.

Също така копнееше да може да вижда през двете си очи и да може да диша нормално отново. Надяваше се неговата Маска на Йов да се пропука съвсем скоро, както беше сторила тази на Сестрата миналата вечер, но също така се страхуваше. Постоянно се чудеше как ще изглежда отдолу. Ами ако получеше лицето на някой, когото не познаваше? Засега се чувстваше добре и нямаше дори следа от треска. Това беше единственият момент в живота му, в който искаше да легне на легло.

Джош видя нещо в една замръзнала локва на земята на около метър пред него. Стомахът му се сви и той изрече тихо:

— Глори? Защо не се прибереш у дома? Ще си дойда след малко.

Тя се отдръпна от него объркана.

— Какво има?

— Нищо. Просто върви. Ще се поразходя още малко и ще помисля как да съживим отново църквата.

— Ще остана с теб.

— Не — отвърна твърдо гигантът. — Върви у дома. Искам да остана малко сам. Става ли?

— Добре — съгласи се шивачката, тръгна по пътя, но след малко се обърна. — Няма нужда да казваш, че ме обичаш. Няма проблем, ако не се чувстваш така. Просто исках да ти разкрия чувствата си.

— И аз те обичам — заяви той с напрегнат глас. Погледът на Глори се задържа на него още няколко секунди и след това пое към дома си.

Когато си замина, Джош се наведе и взе онова, което лежеше в локвата. Ледът около него се пропука.

Беше парче вълнен плат на райета, изцапан с тъмнокафяви петна.

Гигантът знаеше от какво е.

От палтото на Джийн Скъли.

Той стисна изцапаното с кръв парче плат и се изправи. Килна глава на една страна и огледа земята наоколо. На няколко крачки навътре в алеята край останките лежеше друго парче плат. Вдигна и него и след това видя трето и четвърто парче — и двете бяха окървавени. Тези малки парченца от палтото на Джийн Скъли бяха разпръснати като сняг на райета по цялата земя.

„Някакво животно го е пипнало — помисли си Джош. — Разкъсало го е на парчета.“

Само че беше наясно, че не животно е спипало Джийн Скъли. Беше друг вид звяр, може би маскиран като инвалид в червена детска вагонетка или като чернокож със сребърен зъб. Скъли беше намерил мъжа с аленото око… или онзи беше намерил него.

„Върви да повикаш помощ — каза си гигантът. — Върви да повикаш Пол и Сестрата и, за бога, намери пушка!“ Вместо това обаче последва малките парчета плат на райета, докато сърцето му биеше като лудо и гърлото му пресъхваше. На земята имаше и други боклуци. Навлезе по-навътре в алеята и един плъх с размерите на персийска котка, който се поклащаше като пате пред него, го изгледа с лъскавите си очи и се скри в една дупка. Навсякъде около него се носеше писукане и шумолене и Джош разбра, че тази част от Мерис Рест се владее от гризачите.

Забеляза замръзнали пръски кръв по земята. Последва ги още четири-пет метра и спря до едно кръгло парче ламарина, което беше подпряно на грубите тухлени основи на овъглената църква. Върху него имаше още замръзнала кръв, а около ботушите му бяха разхвърлени още парчета плат на райета. Джош допря крак до ламарината, която беше с размерите и формата на капак на шахта, пое си дълбоко въздух и го изпусна. След това избута метала настрани и се дръпна назад.

Отдолу се разкри дупка, изкопана в основите на църквата. От вътрешността ѝ се разнесе студена и неприятна воня, която накара кожата му да настръхне.

„Намерих те“, беше първата мисъл на гиганта.

„Махай се оттук, по дяволите, бягай, тромав глупако!“, беше втората.

Но Джош се поколеба и продължи да наднича в дупката.

Отвътре не се чуваше нищо и не се забелязваше никакво движение. „Празна е! — помисли си той. — Няма го!“

Направи една предпазлива крачка към нея. После втора и трета. Застана отгоре ѝ и се ослуша. Все още не се чуваше нищо и не се забелязваше никакво движение.

Леговището беше празно. Мъжът с аленото око го нямаше. След като Суон го беше срещнала, той вероятно беше напуснал Мерне Рест.

— Благодаря на Бога! — прошепна Джош.

Чу шумолене зад себе си.

Обърна се светкавично и вдигна ръце, готов за бой.

Един плъх се беше качил върху някакъв кашон, оголваше зъби, писукаше и крякаше като сърдит хазяин.

— Млъкни, малко копеле…

Две ръце — едната черна, а другата бяла — се стрелнаха от дупката, сграбчиха глезените на гиганта и го събориха. Той нямаше време да извика, преди да падне на земята и въздухът да напусне дробовете му. Зави му се свят. Опита се да се освободи, да забие пръсти в замръзналата земя около дупката, но ръцете стискаха глезените му като метални скоби и започнаха да го дърпат навътре.

Джош беше наполовина в дупката, преди да осъзнае какво се случва. Забори се, като риташе и мяташе крака, но пръстите се стегнаха още повече около глезените му. Усети миризмата на изгорели дрехи, изви тялото си и видя сини пламъци да танцуват около ръцете на мъжа. Кожата му започна да гори. Ръцете на онзи станаха влажни и течни като топящи се восъчни ръкавици.

В следващите няколко секунди пламъците отслабнаха и изчезнаха. Ръцете на мъжа отново станаха леденостудени и издърпаха Джош в мрака.

Онзи пусна глезените му. Гигантът зарита отново и левият му крак уцели нещо. Нещо студено и тежко скочи върху него — беше по-скоро като чувал с лед, отколкото човешко тяло. Но коляното, което натискаше гърлото му, беше достатъчно силно и се опитваше да смаже трахеята му. Получи размазващи удари в раменете, гърдите и ребрата, които едва не му начупиха костите. Джош уви ръце около хлъзгаво гърло и заби пръсти в нещо, което приличаше на студен маджун. Юмруците на създанието налагаха главата и лицето му, но не можеха да му нанесат вреди заради Маската на Йов. Мозъкът на гиганта сериозно се разтресе и той беше на крачка от припадане. Знаеше, че разполага с два варианта: да се бие за живота си или да умре.

Замахна с десния си юмрук и кокалчетата му срещнаха долната челюст на мъжа. Мигновено стовари и левия си юмрук, който намери слепоочието му. Разнесе се сумтене — по-скоро от изненада, отколкото от болка — и тежестта върху Джош изчезна. Той се изправи на колене, а дробовете му се опитаха да възстановят запаси те си от въздух.

Една ледена ръка се уви около гърлото му изотзад. Гигантът се пресегна, сграбчи пръстите ѝ и ги изви под голям ъгъл; но онова, което само допреди секунди бяха кости, сега се превърна в тел — огъваха се, но не се чупеха. Вложи цялата си сила, за да стане от пода, и се хвърли назад, за да смаже мъжа с аленото око между тялото си и тухлените основи на църквата. Ледената ръка го пусна и той се опита да изпълзи от дупката.

Отново беше сграбчен и дръпнат надолу и докато двамата се биеха в мрака като животни, Джош видя, че ръката на опонента му проблясва и е на път да бъде обгърната от пламъци… но те не искаха да се появят, сякаш нещо не беше наред със запалването. Усети миризма, която приличаше донякъде на запалена клечка кибрит и разтопена свещ. Изрита мъжа в корема и го запрати назад. Отново стана на крака, но получи силен удар в рамото, който едва не го извади от гнездото му и го събори по лице в пръстта.

Джош се изви към него. Устата му кървеше и силата му бързо се стопяваше. Проблесна пламъче и след миг двете ръце на мъжа пламнаха. На синята светлина на пламъците видя лицето му — кошмарна маска с гърчеща се еластична уста, която бълваше мъртви мухи като счупени зъби.

Горящите ръце посегнаха към лицето на гиганта, но изведнъж едната от тях изцвъртя и изгасна като въглен, залят с вода. Другата ръка също започна да изгасва и малките огнени езици се закатериха по пръстите.

Нещо лежеше в пръстта до Джош. Той видя кървава купчина от плът и изкривени кости, а около нея бяха нахвърлени палта, панталони, пуловери, обувки и шапки. Наблизо беше оставена червена детска вагонетка.

Гигантът погледна отново мъжа с аленото око, който също така беше Господин Добре дошли. Горящата ръка почти беше изгаснала и онзи гледаше умиращия пламък с очи, които, ако се намираха на човешко лице, щяха да бъдат определени като безумни.

„Не е толкова силен, колкото преди“, помисли си Джош.

Спусна се към червената вагонетка, взе я и я стовари в лицето на създанието.

Разнесе се нечовешки рев. Пламъкът изгасна изцяло, когато мъжът залитна назад. Гигантът видя сива светлина и запълзя към дупката.

Намираше се на по-малко от метър от нея, когато смачканата червена вагонетка се стовари в тила му. За секунда си спомни онзи момент, в който беше изхвърлен от ринга в Гейнсвил и падна на твърдо. Изгуби съзнание.

Свести се — нямаше представа след колко време — от пронизителен кикот. Не можеше да помръдне и си помисли, че всяка кост в тялото му е била счупена.

Кикотенето идваше от три-четири метра пред него. То заглъхна и беше заменено от сумтене, което приличаше на някакъв език… на Джош му се стори, че е немски. Също така различи думи от други езици — китайски, френски, датски, испански и различни диалекти, които се лееха един след друг. Накрая грубият и отвратителен глас заговори на английски с тежък южняшки акцент:

— Винаги вървя сам… винаги вървя сам… винаги… винаги…

Джош се опита да провери дали има някакви наранявания по тялото и коя част от него работеше и коя не. Не можеше да помръдне дясната си ръка, вероятно беше счупена. Ребрата и раменете го боляха. Въпреки това знаеше, че е извадил късмет — ударът, който току-що преживя, можеше да му премаже черепа, ако Маската на Йов не беше толкова дебела.

Гласът се промени и се превърна в някакъв напевен диалект, който Джош не можеше да разбере, след което отново заговори на английски с акцент от Средния Запад.

— Кучката… кучката… тя ще умре… но не от моята ръка… о, не… не от моята ръка…

Гигантът се опита бавно да обърне главата си. По гръбнака му се разля болка, но вратът му все още работеше. Той постепенно обърна главата си към беснеещото създание, което беше клекнало в пръстта в другия край на леговището.

Мъжът с аленото око се взираше в дясната си ръка, на пръстите на която пропукваха слаби сини пламъци. Лицето му беше хванато в капана на няколко маски. Светлоруса коса се смесваше с катраненочерна, едното му око беше синьо, а другото кафяво, едната му скула беше изпъкнала, а другата хлътнала.

— Но не от моята ръка — каза той. — Ще ги накарам те да го направят. — Брадичката му се удължи и от нея поникна черна четина, която се превърна в червена брада само за няколко секунди и също толкова бързо изчезна в гърчещата се тъкан на лицето му. — Ще намеря начин да ги накарам да го направят.

Ръката му потрепери, започна да се свива в юмрук и малките сини пламъци изгаснаха.

Джош стисна зъби и запълзя към сивата светлина в края на дупката. Пълзеше бавно и мъчително, сантиметър по сантиметър. Застина, когато отново чу гласа на мъжа, който припяваше шепнешком:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата… Събрали сме се около черницата, съвсем рано…“ — Песничката преля в неразбираемо бълнуване.

Гигантът продължи да пълзи напред. Доближаваше се до дупката. Беше все по-близо и по-близо.

— Бягай — каза с тънък и изморен глас мъжът с аленото око. Сърцето на Джош заби силно, защото знаеше, че чудовището говори на него. — Давай. Бягай. Кажи ѝ, че ще накарам човешка ръка да го направи. Кажи ѝ… кажи ѝ…

Гигантът запълзя нагоре към светлината.

— Кажи ѝ… че винаги съм вървял сам.

Джош успя да излезе от дупката и бързо изкара и краката си от нея. Ребрата направо го убиваха, но не спираше да се бори да остане в съзнание, защото знаеше, че ако не се махне оттук, ще се превърне в мъртво месо.

Продължи да пълзи покрай бягащите около него плъхове. Хапещият студ проникваше чак до костите му. Очакваше всеки момент да усети ръцете на мъжа с аленото око около глезените си, но това не се случи. Той осъзна, че животът му е бил пощаден… защото онзи беше отслабен, изтощен или просто искаше да предаде съобщението му на Суон.

Кажи ѝ, че ще накарам човешка ръка да го направи.

Джош се опита да се изправи, но отново падна по лице. Мина цяла минута, а може би и повече, докато намери сили да застане на колене. Най-накрая успя да се изправи, но приличаше на залитащ и немощен старец.

Продължи да се олюлява по алеята, докато не излезе на пътя и оттам се насочи към кладата, която гореше пред бараката на Глори. Преди да успее да стигне до нея, силата му го напусна. Той падна като секвоя на земята и въобще не видя Робин и господин Половски, които бягаха към него.

75

Роланд Кронингер вдигна бинокъла до очилата си. Снегът танцуваше на фона на ледения въздух и вече беше покрил повечето трупове и останки от автомобили. Около входа на търговския център горяха огньове. Войниците на Братството също бяха на пост.

От облаците се разнесе тихият грохот на гръмотевица и една синя светкавица проряза снега. Роланд огледа паркинга и бинокълът му разкри една замръзнала ръка, която се протягаше от пряспа сняг, купчина тела, замръзнали заедно в смъртта, и сивото лице на младо момче, което се взираше в мрака.

„Пуста земя — помисли си той. — Да. Пуста земя.“

Роланд свали бинокъла и се облегна на бронираната кола, която го пазеше от снайперисти. Вятърът му донесе тътена на работещи чукове. Пуста земя. Това беше молитвата на Бог за сетния час. Опитваше се да си спомни къде я беше чувал преди, само че едно време не беше молитва и не сър Роланд я беше чул. Това беше спомен в съзнанието на детето Роланд, но не беше молитва. Не, не беше молитва. Беше поема.

Тази сутрин се събуди на голия матрак в черната си каравана и се сети за госпожица Една Мерит. Тя беше една от онези учителки стари моми, които бяха родени шестдесетгодишни. Преподаваше им по английска литература във Флагстаф. Роланд седна на матрака си и я видя да стои до трошачката на ръце с отворен екземпляр на „Оксфордски алманах с английски поеми“.

— Ще ви изрецитирам нещо — съобщи госпожица Една Мерит с толкова сух глас, че пред него дори прахта изглеждаше влажна. Тя огледа целия клас, за да се увери, че учениците внимават, и зачете: „Ето, тук е Беладона, феята от скалите,/ феята на ситуациите./ Ето човека с трите жезъла, ето Колелото,/ ето едноокия търговец, а тая карта,/ която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб,/ но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам/ Обесения. Пазете се от смърт във вода.“35 — Когато приключи, учителката обяви, че целият клас ще направи проучване върху някои аспекти от поемата „Пуста земя“ на Т. С. Елиът, малка част от която току-що беше прочела.

Роланд изкара шестица на доклада. Госпожица Една Мерит беше написала с червен химикал на първата страница: „Отлично — ученикът показва интерес и интелигентност“. Според него това само доказваше, че е изпипан лъжец. Обзалагаше се, че сега госпожица Една се беше превърнала в скелет. Роланд тръгна през паркинга. Със сигурност червеите я бяха изяли отвътре навън.

Две неща му бяха направили много силно впечатление. Първо, брат Тимъти беше луд и водеше Американското братство към Западна Вирджиния в търсене на един трескав сън, и, второ, имаше някой в Уоруик Маунтин, който се наричаше Бог и рецитираше поезия. Може би разполагаше с книги или други четива. Но Роланд си спомни нещо странно, което беше казал брат Гари в Сътън:

— Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът.

„Черна кутия и сребърен ключ — помисли си Роланд. — Какво означава това?“

Пусна бинокъла и ремъкът на врата му се опъна. Заслуша се в музиката на чуковете. След това се обърна и погледна зад лагера, където се строеше творението на Алвин Мангрим на светлината от кладите на около километър и половина от настоящото му местоположение и далеч от полезрението на часовите на Братството. Работата продължаваше вече три дни и три нощи. Полковник Маклин беше осигурил всичко, от което Мангрим се нуждаеше. Роланд не го виждаше през валящия сняг, но знаеше какво е. Едно много просто проклето нещо. Никога не би се сетил за него, но дори да го беше направил, нямаше представа как да го създаде. Не харесваше и нямаше доверие на Алвин Мангрим, но трябваше да признае, че човекът беше умен. Ако подобно нещо вършеше работа на една средновековна армия, то със сигурност щеше да свърши работа и на Армията на съвършенството.

Роланд беше наясно, че Спасителя се е поизнервил от чакането на следващото нападение. Вероятно хората му пееха силно и ясно песните си…

Изгаряща болка проряза лицето му и той притисна длани в бинтовете. От устните му се изтръгна стенание. Имаше чувството, че главата му ще експлодира. Усети под пръстите си как образуванията мърдат и се издуват навън, сякаш под тях се опитваше да изригне вулкан. Олюля се от болката и обзелия го ужас, когато цялото му лице се изду навън и едва не разкъса бинтовете. Роланд френетично занатиска с длани лицето си, за да не се разпадне. Сети се за счупените парчета на възглавницата на Краля и онова, което се разкри под тях, и изхлипа като дете.

Болката отшумя. Образуванията под бинтовете спряха да се движат. В следващия миг всичко свърши и той отново беше добре. Лицето му не се беше разпаднало. Беше добре. Този път болката не беше продължила толкова дълго, колкото обикновено. Случилото се с полковник Маклин беше много шантаво, каза си Роланд. Това нямаше да се случи с него. Нямаше проблем да носи тези бинтове до края на живота си.

Изчака, докато спре да трепери. Никой не биваше да го вижда такъв. Все пак беше офицер. Тръгна бързо през лагера към караваната на полковника.

Маклин беше седнал зад бюрото си и четеше доклада на капитан Сатърли относно колко гориво и муниции бяха останали. Запасите бързо се стопяваха.

— Влизай — провикна се той, когато Роланд почука. Капитанът влезе и полковникът му нареди да затвори вратата.

Роланд застана пред бюрото и зачака Маклин да го погледне… макар че се страхуваше. Скелетоподобното лице с издадените скули и откритите вени и мускули го караше да прилича на ходещ мъртвец.

— Какво искаш? — попита полковникът, зает със своите безмилостни числа.

— Почти е готова — отговори капитанът.

— Машината ли? Да. Какво за нея?

— Ще нападнем, когато е готова, нали?

Маклин остави молива си.

— Точно така. Ако получа разрешението ви за атака, капитане.

Роланд беше наясно, че полковникът все още му се сърди заради спора им. Сега беше моментът да стоплят отношенията си, защото обичаше Краля… и също така, защото не искаше Алвин Мангрим да стане любимец на Краля, а той да бъде изхвърлен на студа.

— Аз… дойдох да се извиня — каза капитанът. — Не биваше да казвам онези неща.

— Можехме да ги смажем! — изкрещя Маклин с изпълнен с мъст глас. — Нуждаехме се само от още едно нападение! Можехме да ги смажем още тогава!

Роланд заби виновно поглед в пода, макар чудесно да знаеше, че още една фронтална атака щеше да доведе до смъртта на още войници на АНС.

— Да, сър.

— Ако някой друг ми беше говорил по този начин, щях да го застрелям на място! Ти сгреши, капитане! Погледни проклетите числа! — Полковникът бутна листовете към Роланд и те полетяха от бюрото. — Виж колко бензин ни е останал! Виж инвентаризацията на мунициите! Искаш ли да ти покажа с какво количество храна разполагаме? Седим си тук и гладуваме, а можехме да вземем запасите на Братството преди три дни! Ако бяхме нападнали тогава! — Маклин удари облечената си в черна ръкавица ръка в бюрото и газената лампа подскочи. — Всичко това е по твоя вина, капитане! Не по моя! Аз исках да нападнем! Имах вяра в Армията на съвършенството! Хайде! Махай се!

Роланд не помръдна.

— Дадох ти заповед, капитане!

— Имам молба — отвърна тихичко младият мъж.

— Не си в положение, в което да отправяш молби!

— Искам да ви помоля — продължи упорито Роланд — да ми позволите да водя първата нападателна единица, когато пробием.

— Капитан Кар ще я води.

— Знам, че му дадохте разрешение, но ви моля да си промените решението. Искам аз да водя първата нападателна единица.

— Чест е да водиш нападателна единица. Не мисля, че заслужаваш такава, нали? — Маклин млъкна и се отпусна на стола си. — Никога досега не си молил да водиш нападателна единица. Защо сега?

— Защото искам да открия някого и да го заловя жив.

— За кого става въпрос?

— Човекът, който се нарича брат Тимъти — отвърна Роланд. — Искам го жив.

— Не вземаме пленници. Всички трябва да умрат. До крак.

— Черната кутия и сребърният ключ — каза капитанът.

— Какво?

— Бог показал на брат Тимъти черната кутия и сребърния ключ и му казал как ще свърши светът. Искам да науча повече за видяното от брат Тимъти на върха на планината.

— Да не си изгуби ума? Или ти промиха мозъка, когато отиде там?

— Съгласен съм, че брат Тимъти вероятно е луд — отвърна Роланд, който запази спокойствие. — Но ако не е… то тогава кой се нарича Бог? И какво представляват черната кутия и сребърният ключ?

— Те не съществуват.

— Вероятно не. Може би дори няма място на име Уоруик Маунтин. Но ако съществува… брат Тимъти може би е единственият, който знае как да го намери. Смятам, че залавянето му жив си струва усилията.

— Защо? Да не би да искаш Армията на съвършенството също да тръгне да търси Бог?

— Не, но искам да водя първата нападателна единица и да заловя брат Тимъти жив. — Роланд беше наясно, че думите му звучаха като заповед, но не му пукаше. Той се втренчи в Краля.

Настъпи мълчание. Маклин сви лявата си ръка в юмрук и бавно я отпусна.

— Ще си помисля.

— Трябва да разбера веднага.

Полковникът се наведе напред. Устата му беше изкривена в тънка и ужасна усмивка.

— Не ме притискай, Роланд. Няма да търпя да ме притискат. Дори да става въпрос за теб.

— Брат Тимъти — каза капитанът — трябва да бъде заловен жив. Можем да избием всички останали. Но не и него. Искам да е способен да отговаря на въпроси и искам да науча повече за черната кутия и сребърния ключ.

Маклин се превърна в черен циклон, който постепенно се разгръщаше. Но преди да успее да отговори, някой почука на вратата на караваната му.

— Какво има? — провикна се той.

Вратата се отвори и вътре влезе сержант Бенинг. Той веднага усети напрежението.

— Хм… нося ви съобщение от ефрейтор Мангрим, сър.

— Слушам.

— Каза, че е готов. Желае да ви повика.

— Ще дойда след пет минути.

— Да, сър. — Бенинг се обърна да си върви.

— Сержант? — спря го Роланд. — Кажи му, че двамата ще дойдем след пет минути.

— Хм… да, сър. — Бенинг хвърли бърз поглед на полковника и побърза да излезе.

Маклин се изпълни със студена ярост.

— Вървиш близо до ръба, Роланд. Вървиш направо по самия ръб.

— Да, така е. Но ти няма да направиш нищо. Не можеш. Аз ти помогнах да създадеш всичко това. Аз ти помогнах да стигнеш дотук. Ако не ти бях ампутирал ръката в Земен дом, вече щеше да си пепел. Ако не ти бях казал да използваш наркотиците за търговия, все още щяхме да сме боклукчии. И ако не бях екзекутирал Фреди Кемпка, нямаше да има никаква Армия на съвършенството. Ти искаш съвета ми и правиш каквото ти кажа. Винаги е било така. Войниците ти се кланят… но ти се кланяш на мен. — Бинтовете се опънаха от усмивката на Роланд. Той видя искрица несигурност — не, беше по-скоро слабост — в очите на Краля. И осъзна истината. — Бригадите функционират благодарение на мен. Аз намирах селища, които да нападаме. Не можеш да намериш дори запаси, без да изпаднеш в емоционален шок.

— Ах, ти… малко копеле — съумя да отвърна Маклин. — Трябва… да наредя… да те разстрелят…

— Няма да го направиш. Постоянно повтаряш, че съм дясната ти ръка. И аз повярвах в това. Но никога не е било така, нали? Ти си моята дясна ръка. Аз съм истинският Крал, който само ти позволяваше да му носиш короната.

— Махай се… махай се… махай се… — Маклин се почувства слаб и се хвана за ръба на бюрото за опора. — Нямам нужда от теб! Никога не съм имал!

— Винаги си имал. Имаш и сега.

— Не… не… нямам… нямам. — Полковникът поклати глава и отмести поглед от Роланд, но продължаваше да вижда очите му, които проникваха в душата му с хирургическа прецизност. Спомняше си очите на онова кльощаво хлапе, което видя за първи път по време на инструктажа на новодошлите в Управлението на Земен дом. Тогава забеляза нещо от себе си в тях — решителност, воля и над всичко — лукавство.

— Ще продължавам да бъда Кралския рицар — заяви Роланд. — Играта ми харесва. Но от сега нататък повече няма да се преструваме, че ти определяш правилата.

Маклин неочаквано вдигна дясната си ръка с намерението да забие пироните ѝ в лицето на капитана. Той обаче не помръдна, не потрепна дори. Скелетоподобното лице на полковника беше изкривено от ярост и целият се тресеше, но не нанесе удара. Въздъхна звучно като спукан балон и като че ли цялата стая се завъртя около него. В главата си чу кухия и многозначителен смях на Войника сянка.

Смехът продължи много дълго време. И когато свърши, Маклин отпусна ръка.

Той заби поглед в пода, но в съзнанието си виждаше черна яма, в която оцеляваха само най-силните.

— Трябва да отидем да видим машината на Мангрим — предложи Роланд с много по-мек и мил глас. С гласа на момче. — Ще те повозя в джипа си. Става ли?

Полковникът не отговори, но когато капитанът се обърна и тръгна към вратата, той го последва като куче — новия си господар.

76

Фаровете бяха загасени и три редици от превозни средства на Армията на съвършенството тръгнаха бавно през паркинга, докато виещите ветрове превръщаха сипещия се сняг в ослепителна мрежа. Видимостта беше намалена до около три метра във всички посоки, но вихрушката беше дала шанс на АНС да разчисти някои от останките с два от трите булдозера, с които разполагаше. Бяха изринали замръзналите трупове и смачкания метал в големи купчини от двете страни на мястото, което пехотинците на Армията на съвършенството вече наричаха „Долината на смъртта“.

Роланд беше в средата на първата редица със собствения си джип. Шофьор му беше сержант Маккоуън. Под палтото си носеше раменен кобур с .38-калибров револвер, а до себе си държеше автомат М-16. На пода, зад десния си ботуш, беше оставил сигнален пистолет и две ракети.

Знаеше, че денят ще е прекрасен.

Войниците се возеха на капаците, в багажниците и върху броните на превозните средства, като добавяха допълнителна тежест, спомагаща за по-добро сцепление. Предните единици бяха следвани от хиляда и двеста войници на АНС. Капитан Кар ръководеше левия фланг, а от другата страна на джипа на Роланд капитан Уилсън командваше дясната. Двамата, заедно с другите офицери, участващи в Операция Разпване, бяха прегледали плановете с Роланд на няколко пъти и Роланд им беше казал точно какво очаква. Не биваше да има никакво колебание, когато дадеше сигналите, и маневрите трябваше да се направят точно както бяха нарисувани. Не трябваше да отстъпват, беше им казал той. Първият, който извикаше „Отстъпление“, щеше да бъде разстрелян на място. Докато заповедите бяха раздавани и планът се обсъждаше отново и отново, полковник Маклин си седеше мълчаливо зад бюрото.

„О, да! — помисли си Роланд, опиянен от вълнение и страх. — Денят ще е прекрасен!“

Превозните средства продължаваха да напредват, метър по метър, като ревът на двигателите им беше потискан от воя на вятъра.

Роланд избърса снега от очилата си. От капаците и броните на първата редица камиони и коли започнаха да слизат войници и да продължават пълзешком на ръце и колене през снега. Те бяха членове на разузнавателната бригада, която Роланд беше организирал — дребни и бързи мъже, които можеха да се промъкнат до защитната линия на Братството, без да бъдат забелязани. Капитанът се наведе напред на седалката си, за да види по-добре кладите на врага. Дори сега, знаеше той, войниците на разузнавателната бригада заемаха позиции в далечния ляв и далечния десен фланг и първи щяха да открият огън, когато сигналите бъдеха дадени. Ако успееха успешно да привлекат вниманието на Братството към далечния ляв и далечния десен фланг, в самия център на защитната линия можеше да се отвори дупка от объркването… и точно там Роланд планираше да пробие.

Отпред блестеше оранжева светлина — светлина от огън, която една от кладите на защитната линия създаваше. Капитанът отново изчисти очилата си, видя проблясъка на друга клада на около тридесет метра вляво от него. Взе сигналния пистолет и го зареди с първата ракета. Взе втората с облечената си в ръкавица лява ръка, изправи се в джипа и изчака предната нападателна единица да се приближи с още пет метра.

Сега!, каза си той и насочи сигналния пистолет малко над предните стъкла на превозните средства по левия фланг. Дръпна спусъка и пистолетът се изкашля. Ракетата остави след себе си брилянтен ален блясък. Първият сигнал беше пратен. Превозните средства от лявата страна се завъртяха и цялата предна линия се измести вляво. Роланд бързо зареди пистолета и изпрати втория сигнал до десния фланг. Превозните средства вдясно забавиха ход и се изместиха вдясно.

Сержант Маккоуън също завъртя волана надясно. Гумите поднесоха по снега, но само след няколко секунди намериха сцепление. Роланд отмерваше времето с броене: осем… седем… шест…

Видя няколко бързи бели проблясъка от изстрели в далечния ляв фланг, които идваха от защитната линия на Братството, и веднага разбра, че разузнавателната бригада е започнала своята работа на онова място.

… пет… четири…

Проблеснаха изстрели и в далечния десен фланг. Роланд видя разхвърчалите се искри от рикоширащи в метал куршуми.

… три… две…

От лявата страна всички превозни средства на АНС запалиха фаровете си. Ослепителните лъчи светлина пронизаха снега и се забиха в очите на часовите на Братството, които не бяха на повече от три метра разстояние. Частица от секундата по-късно всички фарове от дясната страна също светнаха. Паникьосаните часови започнаха да стрелят с автоматите си на сляпо и да вдигат облаци сняг на по-малко от два метра пред джипа на Роланд.

… едно, преброи той.

Масивното нещо — донякъде машина и донякъде творение, излязло от средновековен кошмар — което следваше на десет метра дистанция джипа, изведнъж изрева и се спусна напред, като веригите му премазваха трупове и останки, а стоманената му лопата беше вдигната, за да го предпазва от куршумите. Роланд изгледа голямата военна машина, която мина покрай него. Тя набираше скорост, устремена към средата на вражеската защита.

— Давай! — провикна се капитанът. — Давай! Давай!

Отрочето на Мангрим беше дърпано от булдозер, чийто шофьор го управляваше от бронираната му кабина. Зад него, със стоманени въжета, беше завързана широка дървена платформа с оси от камион и прикрепени за тях гуми. От платформата се издигаше сложна дървена рамка, направена от здрави телефонни стълбове, за които с болтове беше закрепено стълбище, издигащо се на повече от двадесет метра във въздуха. Стълбите бяха взети от къщи от един мъртъв жилищен комплекс до търговския център. Дългото стълбище се извиваше леко напред в най-горната си част и завършваше с рампа, която можеше да се спусне като подвижен мост на замък. Бодлива тел и събрани парчета метал от останките на коли покриваха външните повърхности, а тук-там бяха изрязани амбразури на няколко от площадките на стълбището. За да се поддържа тази тежест, на някои от телефонните стълбове бяха забити метални шипове, закрепени за булдозера, за да бъде военната машина стабилна.

Роланд знаеше какво е това. Беше виждал негови снимки в книгите. Алвин Мангрим беше построил обсадна кула, каквито средновековните армии бяха използвали, за да щурмуват укрепените замъци.

Вдигнатата лопата на булдозера се вряза в пощальонския брониран камион, който беше покрит с графити от рода на „ОБИЧАМЕ СПАСИТЕЛЯ“ и „УБИВАМЕ В ИМЕТО НА ЛЮБОВТА“ и го избута назад, за да разкъса защитната линия. Камионът се блъсна в една кола и тя се сплеска между него и брониран ван „Тойота“, когато булдозерът натисна напред — двигателят му запищя, а веригите му захвърляха сняг зад себе си. Обсадната кула потрепери и заскърца като артритни кости, но беше много здрава и издържа.

От левия и десния фланг на защитната линия на Братството бяха произведени изстрели, но войниците, които бяха заели позиция в средата, бяха изблъскани назад, като някои от тях бяха премазани от булдозера, който проби. През дупката, която огромната машина отвори, плъзнаха като рояк пехотинци на АНС и раздадоха още смърт с оръжията си. Куршумите свистяха и се врязваха в метал, а малко по-нататък беше улучен резервоар, който експлодира и освети бойното поле с адски блясък.

Булдозерът изблъска останките и продължи напред. Стоманената му лопата удари стената на крепостта и шофьорът изключи двигателя и дръпна спирачката. Един камион, натоварен с войници и десет варела с бензин, мина през дупката, образувана от голямата машина и обсадната кула, и спря до нея. Докато другите пехотинци осигуряваха прикриващ огън, някои от войниците започнаха да разтоварват варелите с бензин, а останалите, които носеха макари с въже, прибягаха до обсадната кула и тръгнаха по стълбите. Стигнаха върха, отключиха рампата и я бутнаха напред. В долната ѝ част имаше стотици дълги пирони, които се забиха в снега на покрива на търговския център. Вече разполагаха с двуметров дървен мост, който свързваше кулата и покрива. Един по един войниците прибягаха по него и след като се качиха на търговския център, хвърлиха краищата на въжетата си на хората, които търкаляха варелите към стената. Въжетата вече бяха направени на примка и завързани — единият край за варела, а другият на покрива. Варелите с бензин бяха изтеглени бързо един след друг на покрива.

Още войници се качваха по обсадната кула, заемаха местата си по амбразурите и откриваха огън по събраните долу пехотинци на Братството, които отстъпваха към входа на търговския център. Мъжете на покрива търкаляха варелите до централния оберлихт, през който ги пускаха и те падаха върху събраните хора на Американското братство. Мнозина от тях спяха и още нямаха представа какво се случва. Когато варелите паднаха долу, войниците се прицелиха и откриха огън с пушките си. Уцелиха варелите и замириса на бензин. Искрите от куршумите го възпламениха с невероятно лум!

Изправеният в джипа си Роланд видя как пламъците се надигат в нощта през счупените оберлихти.

— Пипнахме ги! — изкрещя той. — Сега ги пипнахме!

Под оберлихтите, в натъпкания с хора атриум на търговския център, мъже, жени и деца танцуваха на мелодията на Роланд Кронингер. Още варели с бензин полетяха надолу през оберлихтите и експлодираха като напалмови бомби в пожар. За по-малко от две минути целият под на атриума беше залят от горящ бензин. Стотици тела горяха, докато други стотици се опитваха да се освободят, като прегазваха братята и сестрите си и се бореха за глътка въздух в огнената буря.

В този момент останалите от превозните средства на Армията на съвършенството се врязваха в защитната линия на Братството и въздухът изгаряше от куршуми. Една горяща фигура прибяга покрай джипа на Роланд и беше премазана като сламена кукла под гумите на прииждащ камион. Войниците на Американското братство се паникьосаха, не знаеха по кой път да поемат, а онези, които се опитаха да отвърнат на удара, бяха убити. От входа на търговския център излизаше дим, но мъжете на покрива продължаваха да хвърлят варели с бензин. Роланд чуваше експлозиите дори над писъците и изстрелите.

Войниците на Армията на съвършенството пробиха в търговския център. Роланд взе своя автомат М-16, слезе от джипа и хукна през масата от объркани хора към входа. Един тракерен куршум изсвистя покрай лицето му и той се спъна и падна върху едно премазано тяло, но бързо стана и продължи напред. Ръкавиците му бяха станали пурпурни и нечия кръв беше изцапала предната част на палтото му. Цветът му харесваше, защото той беше цветът на войника.

В търговския център Роланд беше заобиколен от десетки пехотинци на АНС, които стреляха по вражеските войници в магазините. Във въздуха се издигаше сив пушек, а по коридора бягаха пламнали хора, които не стигаха много далеч, преди да паднат. Подът се разтресе от поредния взрив, когато последният варел избухна и Роланд усети неприятната гореща вълна, идваща от атриума пред него. Усети опиянителната миризма на изгоряла плът, коса и дрехи. Още експлозии разтресоха пода. Според него това бяха възпламенените муниции на Братството. Вражеските войници хвърляха оръжията си и излизаха от магазините, молещи за милост. Не получаваха такава.

— Ти! Ти! И ти! — изкрещя Роланд и посочи трима войници. — Последвайте ме! — Хукна по посока на книжарницата.

Атриумът се беше превърнал в сериозна огнена маса. Горещината беше толкова ужасна, че стотиците трупове бяха започнали да се втечняват и да се разтапят в едно цяло. Прорязващи ветрове пищяха около стените. Палтото на Роланд започна да тлее, когато прибяга през атриума и тръгна по коридора, който водеше към книжарницата. Тримата войници го следваха по петите.

Капитанът внезапно спря, а очите му се ококориха от ужас. Единият от танковете на Братството — „Безкрайна любов“ — беше паркиран пред книжарница „Б. Далтън“.

Войникът зад Роланд каза:

— О, Го…

Оръдието на танка стреля. Разнесе се разкъсващ слуха гръм, който изпочупи останалите здрави стъкла на магазините. Оръдието беше вдигнато прекалено нагоре и ударната вълна от снаряда събори Роланд и хората му, когато мина на повече от метър над главите им. Той уцели тавана в края на коридора, експлодира като гръм на петнадесетина метра във въздуха и изби повечето от войниците, които бяха пуснали варелите с бензин в търговския център.

Роланд и хората му откриха огън, но куршумите им само драскаха бронята на танка, без да му нанесат никакви щети. Машината тръгна тежко напред към тях и след малко спря, даде назад и обърна надясно. Оръдието ѝ се завъртя и стреля отново, като този път отвори голяма колкото камион дупка в тухлената стена. Разнесе се шум от стържещи зъбни колела и някакъв трясък, след който многомилионната машина започна да дими, разтресе се и спря.

Или танкистът не знаеше какво прави, или танкът беше сдал багажа!

Люкът се отвори. От него се появи мъж с вдигнати ръце.

— Не стреляйте! — провикна се той. — Моля ви, не стр…

Беше прекъснат от канонада от куршуми, които пронизаха лицето и врата му и го върнаха обратно в танка.

Двама войници на Братството се появиха на входа на книжарницата и откриха стрелба. Пехотинецът на АНС вдясно от Роланд беше убит, но само след няколко секунди престрелката приключи и двамата от вражеските редици бяха неутрализирани. Пътят към книжарницата беше разчистен.

Роланд се хвърли на пода, когато чу изстрел, бързо последван и от втори. Двамата му останали живи мъже стреляха продължително в мрака на „Б. Далтън“, но не срещнаха повече вражеска съпротива.

Капитанът изрита вратата на склада и се дръпна на една страна, готов да окъпе помещението в куршуми, ако имаше още войници, които да бранят Спасителя.

Нямаше никакво раздвижване и не се чуваше нищо.

В склада гореше една-единствена газена лампа. С готова за стрелба пушка, Роланд влезе вътре и приклекна на пода.

Спасителя, който беше облечен в лимоненозелено палто и бежови панталони с кръпки на коленете, седеше в стола си. Ръцете му бяха стиснали подлакътниците. Главата му беше увиснала назад и Роланд успя да види пломбите в кътниците му.

На челото между очите му имаше дупка от куршум, от която се стичаше кръв. Над сърцето му, в лимоненозеленото палто, имаше втора рана, черна и овъглена. Ръцете му изведнъж се отвориха и затвориха конвулсивно. Но Спасителя беше мъртъв. Роланд много добре знаеше как изглежда един мъртвец.

Нещо се размърда в сенките.

Капитанът вдигна пушката си.

— Излез. Веднага. Ръцете на главата.

Последва дълго мълчание и Роланд почти изстреля няколко куршума… но тогава фигурата пристъпи на светлината с вдигнати ръце. В едната от тях държеше .45-калибров автоматичен пистолет.

Появи се брат Тимъти, чието лице беше пребледняло като платно. Роланд осъзна, че е бил прав, като си мислеше, че Спасителя не се отделя от съветника си.

— Хвърли пистолета — нареди му той.

Мъжът се усмихна едва. Свали ръце, насочи .45-калибровия в собственото си слепоочие и дръпна спусъка.

— Не! — изкрещя Роланд, който вече беше хукнал към него, за да го спре.

Но пистолетът само изщрака… и изщрака… и изщрака.

— Трябваше да го убия — каза брат Тимъти, а пистолетът продължи да щрака на празно. — Той ми каза да го направя. Каза ми, че еретиците са победили и че последното нещо, което трябва да направя, е да го избавя от лапите им… а след това да избавя и себе си. Така ми каза. Показа ми къде да го застрелям… на две места.

— Свали го — нареди Роланд.

Брат Тимъти се ухили и от двете му очи се откъсна по една сълза.

— В пистолета имаше само два патрона. Как да се избавя… след като в пистолета имаше само два патрона?

Той продължи да дърпа спусъка, докато Роланд не му отне оръжието. Мъжът зарида и падна на колене.

Подът се разтресе, когато покривът на атриума, отслабен от пламъците, от седемте години неподдържаност и тоновете вода от разтопен сняг, се срути върху горящите трупове. По-голямата част от стрелбата секна. Битката почти свърши и Роланд беше спечелил своята награда.

77

Един следобед, докато снегът се сипеше над Мерис Рест, в града от север влезе един малък камион с увиснало окачване. Давещият му се двигател мигновено стана център на внимание. Почти всеки ден прииждаха нови хора — някои в очукани стари коли и пикапи, други в каруци, дърпани от коне, а повечето пеша. Всички носеха вещите си в кашони и куфари. Новодошлите вече не представляваха чак толкова интересна гледка, както доскоро.

От двете страни на малкия камион пишеше с червени букви „ВЕХТОШАРЯ“. Името на шофьора беше Вълчевич и двамата със съпругата му, двамата им синове и дъщеря им следваха потока на новото общество на скиталците — установяваха се в някое селище толкова дълго, колкото да си намерят храна и вода и да си починат, след което осъзнаваха, че трябва да има някое по-добро място, на което да отидат. Вълчевич беше бивш шофьор на автобус от Милуоки, който беше болен от грип в деня, в който градът му беше унищожен, и дали това беше късмет, или нещастие, все още не беше преценил.

През изминалите две седмици слушаше слухове от хора, които срещаше по пътя си: напред се намирал град на име Мерис Рест и в този град разполагали с прясна изворна вода, сладка като Фонтана на младостта. Имали царевична нива, а от небето валяли ябълки. Издавали вестник и строели църква.

В този град — твърдяха слуховете — живеело момиче на име Суон, което притежавало силата на живота.

Вълчевич и семейството му имаха черни коси, тъмни очи и маслинов цвят на кожата, наследени от поколения циганска кръв. Съпругата му беше изключително привлекателна, с правилни черти на гордото си лице, дълга черна коса със сиви кичури и тъмнокафяви очи, които направо грееха. Преди по-малко от седмица обвивката от образувания, която покриваше главата ѝ, се беше пропукала и Вълчевич беше оставил една газена лампа да гори пред икона на Дева Мария в една заснежена гора.

Вълчевич навлезе с малкия си камион в града и наистина видя извор, точно в средата на пътя. Малко след него гореше клада, а по-надолу хората реконструираха някаква дървена сграда, която вероятно беше споменатата църква. Вълчевич разбра, че това е мястото и направи онова, което той и семейството му правеха във всяко селище, през което минаваха: спря камиона си на пътя, а двете му момчета отвориха багажника и започнаха да вадят кашоните със стоки за продажба и размяна, сред които бяха много от изобретенията на баща им. Съпругата и дъщерята на Вълчевич разположиха масите, на които да изложат стоките си, а в същото време самият Вълчевич вече беше допрял един стар мегафон до устните си и нареждаше търговската си реклама:

— Заповядайте, приятели, не се срамувайте! Веднага елате и вижте какво ви е донесъл Вехтошаря! Имаме полезни уреди, инструменти и джаджи от цялата страна! Можем да ви предложим играчки за дечицата, антики от една отминала епоха и собствените ми изобретения, специално създадени да служат и да забавляват в тези модерни времена… а Бог ми е свидетел, че всички се нуждаем от малко помощ и забавление, нали? Така че елате, хайде, елате сами или елате всички!

Хората започнаха да се събират около масите и да обсъждат нещата, които Вехтошаря беше донесъл: пищни женски дрехи, украсени с пайети парти рокли, цветни бански костюми, обувки на високи токчета, мъжки мокасини, официални обувки, маратонки, цели кутии с мъжки летни ризи с къси ръкави, повечето от които все още бяха с етикетите, отварачки за консерви, тигани, тостери, блендери, часовници, транзисторни радиа, телевизори, лампи, градински маркучи, столове, чадъри, хранилки за птички, йо-йота, обръчи за въртене, игри като „Монополи“ и „Риск“, плюшени мечета, малки колички и камиончета, кукли и модели на самолети. Собствените изобретения на Вълчевич включваха самобръсначка, която се задвижваше с механизъм от ластици, очила с чистачки на стъклата, които отново се задвижваха от ластици, и малка прахосмукачка, управлявана от задвижван от ластици мотор.

— Какво искаш за това? — попита една жена, която държеше в ръцете си покрит с брокат шал.

— Имате ли ластици? — попита в отговор Вълчевич, но когато клиентката му поклати глава, той ѝ каза да си отиде у дома и да донесе всичко, което има за размяна, и може би ще сключат сделка.

— Ще разменям за онова, което имате! — съобщи търговецът. — Пилета, консерви, гребени, ботуши, ръчни часовници — донесете ги и да се захващаме да правим бизнес! — Вълчевич усети приятен аромат във въздуха и се обърна към съпругата си. — Полудявам ли — попита я той — или подушвам ябълки?

Една жена взе някакъв предмет от масата на търговеца.

— Това тук е единствено по рода си, госпожо! — каза Вълчевич. — Да, госпожо! Вече не можете да намерите такава фина изработка! Давайте! Разклатете го!

Жената така и направи. Над покривите на къщите в стъклената топка заваляха малки снежинки.

— Красиво е, нали? — попита търговецът.

— Да — отвърна жената. Светлосините ѝ очи гледаха как снежинките падат. — Колко струва?

— О, бих казал поне две консерви с храна. Но… след като ви харесва толкова много… — Вълчевич млъкна и погледна потенциалната си клиентка. Тя беше набита, с квадратни рамене и приличаше на човек, който може да различи лъжата от цял километър. Косата ѝ беше гъста и сива, подстригана малко над раменете ѝ и сресана назад. Кожата ѝ беше гладка и без бръчки като на новородено. Не беше никак лесно да прецени на колко години е. Може би косата ѝ беше посивяла преждевременно, помисли си той… но като се загледа по-внимателно, забеляза, че очите ѝ също изглеждаха стари, сякаш бяха виждали и помнеха цял един тежък живот. Тази жена беше красива, с правилни и прекрасни черти… беше някак си царствена в очите му. Вълчевич си каза, че това е една дама, която беше носила кожи и диаманти преди седемнадесети юли и беше разполагала с цяло имение прислужници. Но на лицето ѝ беше изписана също така доброта и в следващия миг си помисли, че може би е била учителка или социален работник, или пък мисионер. Под другата си ръка беше стиснала ученическа кожена чанта. „Бизнесдама“, рече си търговецът. Да. Такава е била. Вероятно е имала собствен бизнес.

— Е — каза той, — с какво разполагате за размяна, госпожо? — Кимна към чантата ѝ.

Жената се усмихна леко и погледът ѝ срещна неговия.

— Можеш да ме наричаш Сестрата — каза тя. — Съжалявам, но не мога да ти дам онова, което е вътре.

— Няма как да запазим нещата си завинаги — каза Вълчевич и сви рамене. — Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време. Това е американският начин.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Сестрата, но не отпусна хватката си върху чантата. Разклати отново стъклената топка и се загледа в падащите снежинки. След това я върна на масата. — Благодаря ти. Просто гледам.

— Я виж! — Някой до нея бръкна в една от кутиите и извади потъмнял стетоскоп. — Като се заговорихме за реликви! — Хю Райън го сложи на врата си. — Как изглеждам?

— Много професионално.

— И аз така си мислех. — Хю не можеше да спре да се взира в новото ѝ лице, макар да го виждаше постоянно през изминалите два дни. Робин беше взел със себе си няколко мъже и заедно бяха отишли до пещерата за Хю и останалите момчета и бяха довели всички да живеят в Мерис Рест. — Какво искате за това? — попита лекарят.

— Ценно нещо като този стетоскоп… зависи. Знаете ли, някой ден мога да се натъкна на истински лекар, който да има нужда от него. Не мога да го продам на кой да е. Ах… какво ще ми дадете за него?

— Мисля, че мога да ви намеря няколко ластици.

— Продадено.

Една огромна фигура застана до Сестрата и Вълчевич вдигна поглед към набръчканото и покрито с образувания лице, когато Хю се дръпна. Търговецът не се стресна, защото беше свикнал с подобни гледки. Ръката на гиганта беше шинирана, а счупените му пръсти бяха бинтовани и обездвижване с дървени шпатули за език, осигурени с любезното съдействие на новия градски лекар.

— Какво ще кажеш за това? — обърна се Джош към Сестрата. В ръцете си държеше дълга черна рокля, цялата в лъскави пайети. — Мислиш ли, че ще ѝ хареса?

— О, да. Ще изглежда чудесно на откриването на следващия сезон в операта.

— Смятам, че на Глори ще ѝ хареса — заключи гигантът. — Имам предвид… че дори да не ѝ хареса, може да използва плата, нали? Ще взема тази — каза на Вълчевич и остави роклята на масата. — И това. — Взе една зелена детска играчка трактор.

— Добър избор. Хм… какво имате за размяна?

Джош се поколеба, след което отговори:

— Почакайте малко. Веднага се връщам. — Тръгна към бараката на Глори, като куцаше с левия крак.

Сестрата го изпрати с поглед. Джош беше корав като бик, но мъжът с аленото око едва не го беше убил. Рамото му беше лошо изкълчено, лявото му коляно беше натъртено, имаше три счупени пръста и пукнато ребро и целият беше покрит с ожулвания и рани, които още зарастваха. Джош извади голям късмет, че беше жив. Мъжът с аленото око беше напуснал леговището си под изгорената църква. Докато Сестрата отиде там, заедно с Пол, Ана и още пет-шест въоръжени с пушки и автомати мъже, онзи беше избягал и макар да наблюдаваха денонощно дупката цели четири дни, не се беше върнал. Запълниха леговището му и започнаха работа по повторното издигане на църквата.

Сестрата нямаше представа дали мъжът с аленото око беше напуснал Мерис Рест. Тя добре помнеше съобщението, което донесе Джош:

— Ще накарам човешка ръка да го направи.

Хората я побутваха и оглеждаха стоките, сякаш бяха фрагменти от някаква извънземна култура. Сестрата огледа предметите — сега бяха боклуци, но само преди няколко години всеки дом беше оборудван с тях. Вдигна един таймер за варене на яйца и го пусна в една кутия при точилки, форми за сладки и кухненски прибори. Едно многоцветно кубче беше оставено на масата и тя си спомни, че едно време се наричаше Кубчето на Рубик. Взе един стар календар, илюстриран с пушещ лула рибар, който замяташе въдицата си в син поток.

— Само на осем години е — каза Вълчевич. — Можете да се уверите в това, ако преброите датите назад. Самият аз обичам да знам коя дата сме. Например днес… днес сме единадесети юни. Или дванадесети. Както и да е, една от двете дати е.

— Откъде намираш всички тези неща?

— Тук и там. Пътуваме от доста дълго време. Прекалено дълго даже. Хей! Дали ще се интересувате от един прекрасен сребърен медальон? Виждате ли? — Вълчевич отвори капачето му, но Сестрата бързо извърна поглед от пожълтялата снимка на усмихнато малко момиченце вътре. — О — каза търговецът и осъзна, че търговските му умения го бяха предали. — Съжалявам. — Затвори медальона. — Може би не бива да продавам това, а?

— Не. Трябва да го заровиш.

— Да. — Вълчевич го прибра и се загледа в ниските тъмни снежни облаци. — Ама че юнска сутрин, а? — Той огледа бараките, докато двамата му синове обслужваха клиентите. — Колко души живеят тук?

— Не съм много сигурна. Може би пет-шестстотин. Постоянно идват нови хора.

— Да, виждам. Явно имате хубав източник на прясна вода. Къщите не са толкова зле. Виждали сме много по-лоши. Знаете ли какви слухове се носят по пътищата? — Търговецът се ухили. — Чухме, че имате голяма царевична нива, а ябълките падали от небето. Големи смехории, не мислите ли?

Сестрата се усмихна.

— И тук живеело някакво момиче, казвало се Суон или нещо подобно, което можело да накара посевите да растат. Просто докосвала пръстта и те пониквали! Какво мислите за това? Казвам ви, цялата страна щеше да е мъртва, ако не съществуваше въображението.

— Планираш ли да се установиш тук?

— Да, може би за няколко дни. Градът ми изглежда добър. Казвам ви, няма да отидем повече на север… не, госпожо!

— Защо? Какво има на север?

— Смърт — отвърна Вълчевич, намръщи се и поклати глава. — На някои хора са им се разхлопали дъските. Чухме, че там се водят боеве. Имало някаква проклета армия, от тази страна на Айова… или онова, което някога беше Айова. Както и да е, много е опасно да се ходи на север, затова сме се насочили на юг.

— Армия? — Сестрата си спомни думите на Хю Райън, който разказа на нея и на Пол за Бойното поле. — Каква армия?

— От онези, които те убиват, госпожо! Сещате се, мъже и оръжия. Предполага се, че около две-три хиляди войници са тръгнали на поход и си търсят хора, които да избиват. Нямам представа какво, по дяволите, правят. Малки оловни копеленца! Боклуци като тези ни вкараха в тази каша!

— Виждал ли си ги?

Съпругата на Вълчевич слушаше разговора и също се намеси в него.

— Не — каза тя, — но една вечер видяхме светлината от огньовете им. Бяха далеч и приличаха на някакъв горящ град. След това намерихме един мъж на пътя — целият беше в рани и полумъртъв. Наричаше се брат Дейвид. Той ни разказа за боевете. Предупреди ни, че е най-зле край Линкълн, Небраска, и че все още преследват хората на Спасителя — точно това каза и умря, преди да ни обясни какво има предвид. Ние тръгнахме на юг и се махнахме оттам.

— Молете се да не дойдат насам — каза Вълчевич на Сестрата. — Малки оловни копеленца!

Жената кимна, а търговецът отиде да се пазари с клиент за един ръчен часовник. Ако някоя армия наистина беше тръгнала на поход от тази страна на Айова, вероятно вече се намираше на сто и петдесет километра от Мерис Рест. „Господи!“, помисли си тя. Ако две-три хиляди „войници“ дойдеха в града им, щяха да го изравнят със земята! Сети се за онова, което напоследък виждаше в стъкления пръстен, и я изпълни хлад.

Почти в същия миг усети как я залива мразовита вълна — да, помисли си Сестрата — на омраза и разбра, че той е зад нея, до нея или някъде много наблизо. Усети погледа му върху себе си като опрян в тила ѝ нокът. Бързо се огледа наоколо. Нервите ѝ направо пищяха от тревога.

Всички хора около нея изглеждаха заинтересовани само от стоките на масите и в кашоните. Никой не я гледаше. Мразовитата вълна като че ли започна да се оттегля, сякаш мъжът с аленото око — където и който да беше — се отдалечаваше.

Въпреки това студеното му присъствие все още се усещаше във въздуха. Той беше наблизо… някъде много наблизо, скрит в тълпата.

Сестрата забеляза внезапно размърдване вдясно и усети, че една фигура се пресяга към нея. Тя протегна ръка с намерението да я докосне. Обърна се и видя мъж в тъмно палто, който стоеше прекалено близо до нея, за да може да избяга. Дръпна се назад… и тънката ръка на мъжа се стрелна покрай лицето ѝ като змия.

— Това колко струва? — попита той и размаха предмета. В ръката си държеше малка навиваща се маймунка, която тракаше и удряше малки чинели.

— Какво имате?

Мъжът извади джобно ножче и го подаде. Вълчевич го огледа и кимна.

— Твоя е, приятелю. — Клиентът се усмихна и подаде играчката на детето до него, което чакаше търпеливо.

— Ето — каза Джош Хъчинс, който си проправи път през тълпата и застана до масата. В здравата си ръка държеше нещо, увито в кафяв плат. — Какво ще кажете за това? — Той остави разменната си стока на масата до лъскавата черна рокля.

Вълчевич разтвори плата и се опули срещу онова, което беше вътре.

— О… Господи — прошепна той.

На масата пред него се мъдреха пет кочана златиста царевица.

— Предположих, че ще искате по един за всеки от вас — каза Джош. — Прав ли съм?

Търговецът взе един от кочаните, докато съпругата му гледаше като омагьосана зад рамото му. Помириса го и каза:

— Истинска е! Господи, истинска е! Толкова е прясна, че все още усещам пръстта върху нея!

— Естествено. Разполагаме с цяла нива с царевица, която расте недалеч оттук.

Вълчевич заприлича на човек, който всеки момент ще припадне.

— Е? — попита Джош. — Имаме ли сделка или не?

— Да. Да. Разбира се! Вземете роклята! Вземете каквото си пожелаете. Господи! Това е прясна царевица! — Търговецът погледна мъжа, който искаше един ръчен часовник. — Вземете го! По дяволите, вземете си няколко! Хей, госпожо! Искате ли този шал? Ваш е! Не мога да… не мога да повярвам на това! — Той докосна здравата ръка на Джош, който тъкмо вземаше роклята за Глори. — Покажете ми — замоли се. — Моля ви, покажете ми сега. Мина много време, откакто видях нещо да расте! Моля ви!

— Добре. Ще ви заведа на нивата. — Гигантът му направи знак да го последва.

— Момчета! Наглеждайте стоката! — обърна се Вълчевич към синовете си. След това огледа лицата на тълпата и каза: — По дяволите! Дайте им каквото искат! Могат да имат всичко! — Той, съпругата и дъщеря му последваха Джош на нивата, където беше пълно с избуяла царевица.

Разтреперена и изнервена, Сестрата продължаваше да усеща студеното присъствие. Тръгна към бараката на Глори, като стискаше кожената чанта под мишница. Все още имаше чувството, че е наблюдавана и ако мъжът с аленото око наистина беше някъде тук, искаше да се прибере в къщата и да избяга от него.

Почти стигна до верандата, когато чу някой да крещи НЕ! и миг по-късно се разнесе грохотът на запален двигател.

Обърна се светкавично.

Малкият камион на Вехтошаря тръгна назад и прегази масите и кашоните със стока. Хората пищяха и се махаха от пътя му. Двамата синове на Вълчевич се катереха по него и се опитваха да стигнат до шофьора, но единият от тях падна, а другият не беше толкова бърз. Гумите на камиона минаха през една жена, която беше паднала на земята и Сестрата чу как изпука гръбнакът ѝ. Едно дете застана на пътя му, но беше дръпнато и спасено в последния момент. Камионът продължи по пътя, но в следващия миг се отклони и се заби в една от бараките. Даде на заден ход. Гумите захвърляха сняг и пръст зад себе си, когато се стрелна отново напред. Двигателят му се прокашля. Камионът продължи по пътя, който извеждаше от Мерис Рест в посока север.

Сестрата побягна, за да помогне на някои хора, които бяха паднали и за малко да бъдат прегазени. Изкушенията, антиките и изобретенията на Вехтошаря бяха разхвърлени на улицата, а от камиона продължаваха да падат стоки, докато се отдалечаваше. Накрая зави и се скри от поглед.

— Този открадна камиона на баща ми! — изкрещя единият от синовете на Вълчевич с почти истеричен глас. — Този открадна камиона на баща ми! — Другото момче отиде да повика търговеца.

Сестрата изпита страх, който я удари в корема като юмрук. Тя прибяга до младежа и го хвана за ръката. Той все още беше замаян и от тъмните му очи капеха сълзи на гняв.

— Кой беше вътре? — попита го. — Как изглеждаше?

— Не знам! Лицето му… не знам!

— Каза ли ти нещо? Мисли!

— Не. — Младежът поклати глава. — Не. Той просто… беше там. Точно пред мен. И… видях го да се усмихва. След това я взе и се качи в камиона.

— Взе? Какво взе?

— Царевицата — отвърна младежът. — Открадна не само камиона, но и царевицата.

Сестрата пусна ръката му и се загледа по пътя. Загледа се на север.

Където беше армията.

— О, Господи — каза с дрезгав глас тя.

Стисна кожената чанта с две ръце и усети стъкления пръстен в нея. През последните две седмици сънебродеше в една кошмарна земя, където реките течаха кървави, небето беше и цвят на отворена рана и един конски скелет жънеше поле от човешки същества.

— Ще накарам човешка ръка да го направи — беше обещал мъжът с аленото око. — Човешка ръка.

Сестрата погледна отново към къщата на Глори. Суон стоеше на верандата, облечена в своето палто от кръпки в много цветове. Тя също гледаше на север. Жената тръгна към нея, за да ѝ разкаже какво се беше случило и какво се страхуваше, че ще се случи, когато мъжът с аленото око отидеше при онази армия и ѝ покажеше прясната царевица. Така щеше да им сподели за Суон и да ги убеди, че поход на сто и петдесет километра не е нищо, за да намерят момиче, което можеше да накара посевите да растат в една мъртва земя.

Достатъчно посеви, които да изхранват цяла армия.

78

— Доведете го — нареди Роланд Кронингер. Двамата часови ескортираха странника по стъпалата на караваната на полковник Маклин. Капитанът го видя как погали едно от демоничните лица в дървото. Мъжът носеше в ръка нещо, увито в кафяв плат. Двамата часови бяха насочили пистолетите си в главата му, защото отказваше да им даде пакета и вече беше изкълчил ръката на един от войниците, който се беше опитал да му го вземе. Странникът беше спрян преди два часа от един часови на южния край на лагера на АНС и веднага беше отведен при Роланд Кронингер за разпит. Капитанът само го беше погледнал и веднага разбра, че е невероятен мъж. Но странникът беше отказал да отговаря на всякакви въпроси и каза, че ще разговаря единствено с лидера на армията. Роланд не можа да му вземе пакета и никакви заплахи за мъчения не успяха да го убедят. Съмняваше се един мъж, който не носеше нищо повече от избелели дънки, маратонки и лятна риза с къси ръкави и ярки цветове в това мразовито време, да се страхува особено от мъчения.

Роланд отстъпи настрани, когато доведоха мъжа. Други въоръжени войници бяха на пост в помещението, заедно с повиканите от Маклин капитани Кар и Уилсън, лейтенант Тачър, сержант Бенинг и ефрейтор Мангрим. Полковникът седеше зад бюрото си, а в средата на помещението беше оставен стол за странника. До него имаше малка масичка, на която гореше газена лампа.

— Сядай — нареди Роланд и мъжът се подчини. — Мисля, че всички можете да разберете защо държах да се срещнете с този човек — каза тихичко той. Светлината от газената лампа се отразяваше в червено в очилата му. — Точно така беше облечен, когато го намерихме. Каза, че ще разговаря само с полковник Маклин. Добре, господине, това е твоят шанс.

Странникът огледа помещението, а след това и всеки от мъжете в него. Погледът му се задържа малко по-дълго върху Алвин Мангрим.

— Хей! — каза ефрейторът. — Познавам те отнякъде, нали?

— Възможно е. — Странникът имаше груб и дрезгав глас като човек, който тъкмо се беше излекувал от болест.

Маклин го разгледа. Странникът беше млад мъж, на около двадесет и пет-тридесет години. Имаше къдрава кестенява коса и приятно голобрадо лице със сини очи. На ризата му бяха изобразени зелени папагали и червени палми. Полковникът не беше виждал такава риза от падането на бомбите насам. Това беше риза за тропически плаж, а не за мразовит следобед.

— Откъде, по дяволите, се пръкна? — попита го той.

Погледът на младия мъж срещна неговия.

— О, да — отвърна странникът. — Ти си главният, нали?

— Зададох ти въпрос.

— Донесох ти нещичко. — Младият мъж внезапно хвърли подаръка си на бюрото на полковника и на мига двама войници навряха дулата на автоматите си в лицето му. Маклин потръпна, защото си представи как го разкъсва бомба и тъкмо щеше да се хвърля на пода… но пакетът падна на бюрото му и се разтвори.

Онова вътре се търкулна върху картите му на Мисури.

Полковникът мълчеше и се взираше в петте кочана царевица. Роланд отиде до бюрото и взе единия от тях. Двама от офицерите го последваха.

— Разкарайте ги от лицето ми — каза младият мъж на войниците с оръжията, но те не го направиха, докато Роланд не им нареди да ги свалят.

— Откъде ги намери? — попита капитанът. Все още можеше да усети мириса на пръст върху кочана.

— Зададохте ми достатъчно въпроси. Сега е мой ред. С колко мъже разполагате? — Странникът кимна към стената на караваната, зад която беше разположен лагерът и горяха десетки клади. Нито Роланд, нито полковникът му отговориха. — Ако смятате да си играете игрички с мен — предупреди младият мъж и се усмихна едва, — ще си взема играчките и ще си вървя у дома. Не искате да го направя, нали?

Полковник Маклин най-накрая наруши тишината.

— Разполагаме с… около три хиляди. Изгубихме много войници в Небраска.

— Всичките тези три хиляди боеспособни мъже ли са?

— Кой си ти? — попита Маклин. Беше му много студено и забеляза, че капитан Кар духа в дланите си, за да се стопли.

— Тези три хиляди боеспособни мъже ли са?

— Не. Четиристотин от тях са болни или ранени. С нас пътуват още около хиляда жени и деца.

— В такъв случай разполагате само с хиляда и шестстотин войници? — Младият мъж стисна подлакътниците на стола. Маклин забеляза промяна в него, която беше почти неуловима… и в следващия миг осъзна, че лявото му око е станало кафяво. — Смятах, че това е армия, а не лагер на бойскаути!

— Разговаряш с офицерите на Армията на съвършенството — каза тихо, но заплашително Роланд. — Не ми дреме кой си… — Той също забеляза кафявото око и нещо заседна в гърлото му.

— Ама че велика армия! — ухили се младият мъж. — Шибана велика армия! — Кожата му почервеня, а челюстта му като че ли се изду. — Имате няколко оръжия и камиони и се смятате за войници? Вие сте лайна. — Странникът почти изкрещяваше думите си и едното синьо око стана бледосиво. — Какъв ти е рангът? — обърна се към полковника.

Всички мълчаха, защото бяха забелязали промяната. Накрая Алвин Мангрим, който се усмихваше, беше в добро настроение и вече се влюбваше в непознатия, отговори:

— Той е полковник!

— Полковник — повтори странникът. — Е, полковник, мисля, че дойде времето, в което Армията на съвършенството да бъде поведена от генерал на армията36. — В косата му се появи черна ивица.

Алвин Мангрим се разсмя и плесна с ръце.

— С какво изхранваш своите хиляда и шестстотин войници? — Странникът стана и мъжете около бюрото на Маклин отстъпиха назад, като се заблъскаха един в друг. Той щракна с пръсти, когато полковникът не му отговори достатъчно бързо. — Говори!

Маклин остана като втрещен. Никой друг освен виетконгските войници в онзи военнопленнически лагер не беше дръзвал да му говори така. Обикновено би разкъсал нахалника на парчета за подобно неуважение, но не можеше да спори с човек, който имаше лице като на топящ се хамелеон и носеше риза с къси ръкави, когато хората му мръзнеха в дебелите си палта. Изведнъж се почувства много слаб, сякаш този млад странник изсмукваше енергията и волята му. Непознатият привличаше вниманието му като магнит, а самото му присъствие изпълваше помещението със студени вълни, които се пресичаха като мразовити течения. Огледа се в търсене на някаква помощ от останалите, но видя, че са хипнотизирани и безпомощни… и дори Роланд се беше отдръпнал назад със стиснати до тялото му юмруци.

Младият странник наведе глава. Остана така около тридесет секунди. Когато отново я вдигна, лицето му беше станало приятно и двете му очи отново бяха сини. Само черната ивица не се беше махнала от къдравата му кестенява коса.

— Съжалявам — каза той с обезоръжаваща усмивка. — Днес не съм на себе си. Но наистина искам да науча с какво храните войниците си.

— Ние… ние отнехме консервираната храна… на Американското братство — отговори най-накрая Маклин. — Няколко сандъка с консервирана супа и яхния… няколко сандъка със зеленчуци и плодове.

— Колко време ще изкарате с тези запаси? Седмица? Две?

— Тръгнали сме на изток — сподели му Роланд, който се беше взел в ръце. — Към Западна Вирджиния. По пътя ще нападнем още селища.

— Към Западна Вирджиния? Какво има в Западна Вирджиния?

— Планина… на която живее Бог — отвърна капитанът. — Черната кутия и сребърният ключ. Брат Тимъти ще ни заведе. — Брат Тимъти беше корав, но се пропука под грижите на Роланд в черната каравана. Според брат Тимъти Бог разполагаше със сребърен ключ, който беше вкарал в някаква черна кутия и някаква порта се беше отворила в солиден камък. В Уоруик Маунтин — беше казал брат Тимъти — имало коридори, електрически светлини и бръмчащи машини, които карали разни магнетофони да се въртят, и тези машини говорели на Бог и му съобщавали числа и факти, които брат Тимъти не можел да разбере. Колкото повече Роланд мислеше за тази история, толкова повече се уверяваше в нещо много интересно: човекът, който се наричаше Бог, беше показал на брат Тимъти зала с мейнфрейм компютри37, които още бяха свързани към източник на електроенергия.

А ако все още имаше работещи мейнфрейм компютри под Уоруик Маунтин, Западна Вирджиния, Роланд искаше да разбере защо бяха там, каква информация съдържаха… и защо някой се беше погрижил да продължат да функционират дори след един пълен ядрен холокост.

— Планина, в която живее Бог — повтори странникът. — Е, самият аз бих искал да видя тази планина. — Той примига и дясното му око стана зелено.

Никой не помръдваше, дори войниците с автомати.

— Вижте царевицата — призова ги младият мъж. — Помиришете я. Прясна е, откъсната е от стъблото само преди два дни. Знам къде има цяла нива с царевица… и съвсем скоро ще вържат ябълки на засетите там дървета. Стотици дървета. Колко време мина, откакто някой от вас за последно опита ябълка? Или царевичен хляб? Или помириса пържена царевица? — Погледът му обходи кръга от мъже. — Обзалагам се, че е минало много време.

— Къде? — Устата на Маклин се навлажни. — Къде е нивата?

— О… на сто и деветдесет километра южно оттук. В един малък град на име Мерис Рест. Също така имат извор. Можете да напълните бутилките и бидоните си с вода, която има вкус на слънчева светлина. — Очите на странника, които бяха в различни цветове, проблеснаха. Мъжът отиде до бюрото на Маклин. — В този град живее едно момиче — каза той, сложи длани на бюрото и се наведе напред. — Казва се Суон. Искам да се запознаете с нея. Защото тя е отговорна за поникването на царевицата в тази мъртва земя и за засаждането на ябълковите дървета, които ще вържат много плод. — Странникът се ухили, но в погледа му имаше ярост. Върху бузата му се появи черен пигмент, който приличаше на родилен белег. — Може да накара посевите да растат, виждал съм я да го прави. Знам на какво е способна. Ако я докопате — можете да изхранвате армията си, докато всички останали гладуват. Разбирате ли какво имам предвид?

Маклин потрепери от студа, който се носеше от тялото на мъжа, но не можеше да отлепи поглед от тези блестящи очи.

— Защо… ми казваш това? Каква е твоята полза?

— О… нека просто кажем, че искам да съм на страната на победителите. — Черният пигмент изчезна.

— Тръгнали сме към Уоруик Маунтин — възпротиви се Роланд. — Не можем да се отклоним от пътя си със сто и деветдесет километра…

— Планината ще почака — отвърна меко странникът, който продължаваше да се взира в полковника. — Първо ще ви заведа да пипнете момичето. След това можете да вървите да търсите Бог, Самсон, Далила или който си искате. Но първо момичето… и храната.

— Да. — Маклин кимна, очите му се оцъклиха и челюстта му се отпусна. — Да. Първо момичето и храната.

Младият странник се усмихна и очите му бавно придобиха стария нюанс на синьото. Вече се чувстваше много по-добре, много по-силен. „Свеж като прасковка!“, помисли си той. Може би защото се намираше сред хора, които имаха правилните идеи. Да, войната беше нещо хубаво! Тя регулираше популацията и чрез нея оцеляваха само най-силните, за да може следващото поколение да бъде по-добро. Винаги беше подкрепял човешкото увлечение към войната. Може би се чувстваше по-силен, защото беше далеч от онова момиче. Онази проклета малка кучка тормозеше бедните хорица в Мерис Рест, като ги караше да вярват, че си струва животите им да бъдат изживени отново. Подобна заблуда нямаше да бъде толерирана.

Странникът вдигна картата на Мисури с лявата си ръка и я задържа пред себе си, докато с дясната я погали като змия отзад. Роланд видя синя струйка дим и му замириса на горяща свещ. На картата се появи един горящ кръг, на около сто и деветдесет километра от настоящата им позиция. Когато кръгът беше завършен, младият мъж остави картата да се плъзне обратно на бюрото на Маклин. Дясната му ръка беше стисната в юмрук и от него се виеше дим.

— Отиваме на това място — каза той.

Алвин Мангрим грееше като малко дете.

— Точно така, браточка!

За първи път в живота си Маклин се чувстваше слаб. Нещо беше излязло от контрол. Зъбните колела на великата военна машина, която представляваше Армията на съвършенството, бяха започнали да се въртят накъдето си искат. В този момент осъзна, че всъщност въобще не му пукаше за Знака на Каин, за прочистването на човешката раса и за отмъщаване на руснаците. Казваше тези неща на останалите, за да ги накара да повярват, че АНС има висша цел. За да може и самият той да повярва в това.

Сега осъзна, че единственото, което желаеше, беше да се страхуват отново от него и да го уважават, както когато беше млад мъж и се биеше на чужди територии, преди рефлексите му да се забавят. Искаше хората да го наричат „сър“ и да не се хилят, когато го правят. Искаше отново да е някой, вместо просто търтей в отпусната торба с кости, който мечтае за миналото.

Маклин осъзна, че е минал точката, от която нямаше връщане назад, някъде по времето, когато двамата с Роланд напуснаха Земен дом. Вече нямаше връщане назад… и никога нямаше да има.

Но част от него, която се намираше много надълбоко, изведнъж изпищя, сви се в черна дупка и зачака нещо страховито да дойде да вдигне капака и да му предложи храна.

— Кой си ти? — попита шепнешком полковникът.

Странникът се наведе толкова напред, че лицето му се озова на не повече от няколко сантиметра от неговото. На Маклин му се стори, че вижда алени ириси. Онзи отговори:

— Можете да ме наричате… Приятел.

79

— Те ще дойдат — каза Сестрата. — Знам, че ще го направят. Въпросът е какво ще правим, когато пристигнат?

— Ще им отнесем шибаните глави! — обади се един кльощав чернокож мъж, който стана от грубо скованата пейка. — Да, сър! Имаме достатъчно оръжия, за да ги накараме да подвият опашки!

— Точно така! — съгласи се втори мъж, седнал в другия край на църквата. — Няма да позволим на копелетата да дойдат тук и да вземат каквото си поискат!

От събралите се повече от сто души, които бяха изпълнили до пръсване недовършената църква, се разнесоха гневни възгласи на съгласие, но много други не бяха съгласни.

— Слушайте! — обади се една жена и стана на крака. — Ако това, което тя казва, е истина, и две хиляди войници са тръгнали насам, истинска лудост е да си мислим, че можем да се изправим срещу тях! Трябва да опаковаме всичко, което можем да носим, и да се…

— Не! — прогърмя гласът на един сивобрад мъж, седнал на следващия ред. Той стана и всички видяха, че осеяното му с изгаряния лице е посиняло от ярост. — За бога, не! Оставаме тук, където са домовете ни! Мерис Рест не струваше пукната пара, но я го вижте сега! По дяволите, отново имаме град! Отново възстановяваме неща от миналото! — Мъжът огледа тълпата с мрачни и бесни очи. От откритите греди на около два метра и половина над главата му висяха газени лампи, които хвърляха приглушена златиста светлина над събралите се. Димът от лампите се издигаше навън в нощта, защото сградата все още нямаше покрив. — Разполагам с пушка, която казва, че аз и съпругата ми оставаме тук — продължи той. — И ще умрем тук, ако се налага. Повече няма да бягаме от никого!

— Почакайте малко! Всички се успокойте! — Едър мъж, облечен в дънково яке и панталони каки, стана на крака. — Защо всички пощурявате? Тази жена си измисля… — той вдигна една от грубо напечатаните бюлетини, на които пишеше „Спешна среща довечера! Всички да дойдат!“ — … и веднага започваме да пелтечим като шайка идиоти! Тази се изправя пред нас и казва, че някаква проклета армия е тръгнала насам и ще дойде след… — Мъжът погледна Сестрата. — След колко време каза, че ще дойде?

— Не знам. Може би след три-четири дни. Разполагат с камиони и коли и тръгнат ли веднъж, ще се придвижват много бързо.

— Аха. Е, излизаш пред нас и започваш да говориш за някаква армия, която идва насам, и всички се насираме в гащите от страх. Откъде знаеш това? И какво търсят онези? Имам предвид, че ако искат да водят война, определено могат да си намерят по-добро място! Всички тук сме американци, не сме руснаци!

— Как се казваш? — попита го Сестрата.

— Бъд Ройс. Капитан Бъд Ройс от бившата национална гвардия на Арканзас. Виждаш ли, и аз разбирам мъничко от армии.

— Добре, капитан Ройс, ще ти кажа точно какво търсят — нашите посеви. И водата ни, най-вероятно. Не мога да ти кажа откъде знам, защото няма да ме разбереш, но съм наясно, че идват и ще изравнят Мерис Рест със земята. — Сестрата вдигна кожената чанта, в която беше стъкленият пръстен, който я беше отвел в една дивашка земя, където скелетът върху скелета на коня продължаваше да жъне. Тя погледна Суон, която седеше до Джош на първия ред, и отново се обърна към Бъд Ройс. — Просто повярвай. Ще дойдат много скоро и най-добре още сега да решим какво ще правим.

— Ще се бием! — провикна се някакъв мъж отзад.

— Как можем да се бием? — попита с треперещ глас един старец, който се подпираше на бастун. — Не можем да се изправим пред цяла армия. Ще сме истински глупаци, ако дори опитаме нещо подобно!

— И ще сме проклети страхливци, ако не го сторим! — отвърна една жена отляво.

— Да, но по-добре живи страхливци, отколкото мъртви герои — възпротиви се брадат млад мъж, който стоеше зад Джош. — Махам се!

— Това са пълни глупости! — изрева Ана Макклей и стана от пейката. Сложи ръце на широките си хълбоци и огледа тълпата. Горната ѝ устна се изкриви в подигравателна усмивка. — Всемогъщи боже, какъв е смисълът да живеете, ако не се борите за онова, което ви е скъпо?

Скъсахме си задниците от работа, за да прочистим този град и да издигнем отново църквата, а смятаме да побегнем при първата изпречила се на пътя ни трудност? — Жената изсумтя и поклати отвратено глава. — Помня какъв беше Мерис Рест… и повечето от вас. Но сега виждам какъв е станал и какъв може да бъде! Къде ще отидем, ако избягаме? В някоя друга дупка в земята? Какво ще направим, когато тази проклета армия отново тръгне към нас? Побегнем ли веднъж, можете да ни отпишете, мъртви сме — така че по-добре да се бием!

— Да! Това казвам и аз! — подкрепи я господин Половски.

— Имам жена и деца! — каза Вълчевич, на чието лице беше изписан страх. — Не искам семейството ми да умре, не искам да умра и аз! Не знам как да се бия!

— Значи е време да се научиш! — Пол Торсън се изправи и отиде отпред. — Слушайте — каза той, като застана до Сестрата, — всички сме наясно какъв е залогът, нали? Знаем къде бяхме и къде сме сега! Ако дадем Мерис Рест без борба, отново ще се превърнем в скиталци и ще знаем, че дори не сме имали смелостта да се опитаме да го запазим! Аз самият съм доста мързелив. Не искам отново да тръгвам на път… затова оставам тук.

Докато хората изкрещяваха на глас собствените си мнения, Сестрата погледна Пол и му се усмихна едва.

— Какво правиш? Слагаш още един блат върху лайняната торта ли?

— Не — отвърна той. Електриковосините му стоманени очи блестяха. — Мисля, че тортата ми отдавна е направена, не е ли така?

— Да, предполагам, че е така. — Сестрата обичаше Пол като брат и досега не се беше гордяла толкова много с него. Самата тя вече беше взела решение — щеше да остане и да се бори, докато Джош отведеше Суон на безопасно място — план, за който момичето още не знаеше.

Суон слушаше врявата и крясъците. Знаеше, че трябва да стане и да каже онова, което мисли, но се притесняваше от всички тези хора, срамуваше се да говори пред толкова много непознати. Въпреки това смяташе, че идеята ѝ е важна… и трябваше да я сподели, преди шансът ѝ да се изпари. Тя си пое дълбоко въздух и стана.

— Извинете. — Гласът ѝ беше удавен от какофонията. Отиде отпред, застана до Пол и се обърна към събраните хора. Сърцето ѝ пърхаше като малка птичка, а гласът ѝ трепереше, когато каза малко по-силно: — Извинете. Искам да…

Врявата утихна почти веднага. Само за няколко секунди настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра около стените и плача на бебе в задната част на църквата.

Суон огледа хората. Чакаха я да им заговори. Тя беше център на внимание и имаше чувството, че по гърба ѝ лазеха мравки. Още хора напираха да влязат в църквата и може би поне още двеста души бяха събрани отвън на пътя и слушаха и си предаваха казаното вътре. Всички погледи бяха насочени към нея и за момент имаше чувството, че гърлото ѝ се е запушило.

— Извинете — съумя да изрече накрая, — но искам да кажа нещо. — Поколеба се и се опита да си събере мислите. — Струва ми се… — започна неуверено — … че всички се тревожим дали ще успеем да отблъснем войниците, или не… а това е неправилното нещо, за което мислим. Ако се изправим срещу тях тук, в Мерис Рест, ще изгубим. Ако побегнем и им оставим всичко, те ще го унищожат… защото това правят армиите. — Суон видя, че Робин е застанал в дясната част на църквата, заобиколен от няколко от неговите разбойници. Погледите им се срещнаха за няколко секунди. — Не можем да победим, ако се бием — продължи момичето, — но не можем да победим и ако побегнем. Затова ми се струва, че трябва да измислим начин да им попречим да стигнат дотук.

Бъд Ройс се засмя гръмогласно.

— Как, по дяволите, ще спрем една армия, ако не се бием с нея?

— Ще ги затрудним да стигнат тук. Може да решат да отстъпят.

— Да бе. — Ройс се ухили саркастично. — Какво предлагаш, госпожичке?

— Да превърнем Мерис Рест в крепост. Както са правили каубоите в старите филми, когато са научавали, че индианците ще ги нападнат. Ще издигнем стени около града ни. Можем да използваме пръст, паднали дървета, пръчки… дори дървения материал от това място. Можем да изкопаем ровове в гората и да ги прикрием с храсти, за да пропаднат камионите им в тях. Можем да блокираме пътищата с дървета и така ще им се наложи да минат през гората.

— Някога чувала ли си за пехота? — попита Ройс. — Дори да направим капани за превозните им средства, войниците ще се покатерят по стената, нали?

— Може да не могат — отвърна Суон. — Особено ако тези стени са покрити с лед.

— Лед? — Учуди се една жена с нездрав вид и гъста кестенява коса. — Как да осигурим този лед?

— Имаме извор — напомни им момичето. — Имаме кофи, ведра и вани. Имаме коне, с които да дърпаме каруците, и три-четири дни на разположение. — Тя тръгна по пътеката. Погледът ѝ прескачаше от лице на лице. Все още беше нервна, но не чак толкова, защото усещаше, че хората искат да я слушат. — Ако веднага се захванем за работа, можем да построим стена около Мерис Рест и да измислим система, чрез която да превозваме водата до нея. Можем да я наливаме върху стената още преди да е довършена. Предвид студеното време, едва ли ще чакаме дълго да замръзне. Колкото повече вода използваме, толкова по-дебел ще е ледът. Войниците няма да могат да изкачат стената.

— Няма начин! — присмя се Ройс. — Нямаме никакво време да направим нещо подобно!

— По дяволите, тря’а да се опита! — каза кльощавият чернокож мъж. — Ня’аме избор!

Надигнаха се още гласове и се зародиха спорове. Сестрата се опита да ги накара да млъкнат, но знаеше, че това е моментът на Суон и хората искаха да слушат нея.

Момичето заговори отново и врявата утихна.

— Вие можете да помогнете повече от всеки друг — каза тя на Бъд Ройс. — След като сте били капитан от националната гвардия, можете да кажете къде да изкопаем рововете и траповете. Нали?

— Това ще е лесната част, госпожичке. Но аз не искам да помагам. Ще си обера крушите призори.

Суон кимна и го изгледа спокойно. Щом такъв беше изборът му, щеше да го уважи.

— Добре — отвърна тя и отново огледа събралите се хора. — Мисля, че който иска да си върви, трябва да напусне утре сутринта. Пожелавам късмет на всички ви и се надявам да намерите онова, което търсите. — Погледна отново към Робин. Младежът се развълнува, защото видя пламъци в очите ѝ. — Аз оставам — каза Суон. — Ще направя каквото мога, за да попреча на войниците да разрушат създаденото от нас… от всички нас, от всеки един. Защото не само аз съм отговорна за царевицата, всички сте отговорни. Аз посях зърната в земята и ги покрих с пръст, но някой друг запали кладите, които осигуряват топлината. Други пък пазят денонощно от рисове и гарвани, а трети берат царевицата. Колко от вас помогнаха за изкопаването на извора, за събирането на ябълковите сърцевини и за възстановяването на тази сграда?

Суон осъзна, че всички я слушат внимателно, дори Бъд Ройс. Имаше чувството, че черпи сила от тях. Продължи, подсилена от вярата им.

— Не бях само аз. Бяхте всички вие, които желаете да си върнем нещата. Мерис Рест вече не е просто няколко стари бараки, в които живеят непознати. Хората се познават, работят заедно и се интересуват от трудностите на съседите си, защото знаем, че не сме различни един от друг. На всички ни е известно какво загубихме… и ако се предадем и побегнем, ще го изгубим отново. Затова аз оставам тук — заяви Суон. — Няма значение дали ще живея, или ще умра. Реших да спра да бягам. — Настъпи тишина. — Това е всичко, което исках да кажа. — Тя отиде да седне отново до Джош. Той сложи ръка на рамото ѝ и усети, че тя трепери.

Никой не нарушаваше тишината. Бъд Ройс все още беше станал на крака, но погледът му не беше толкова непреклонен, колкото допреди малко, и беше сбръчкал замислено чело.

Сестрата също не промълви, защото сърцето ѝ се изпълваше с гордост от Суон. Тя много добре знаеше, че армията не идваше само заради посевите и прясната вода. Те идваха също така и за нея. Мъжът с аленото око ги водеше и щеше да използва човешка ръка, за да я погуби.

— Покрити с лед стени — започна да размишлява на глас Бъд Ройс. — Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал. По дяволите… толкова е налудничаво, че може да сработи. Може, но не е сигурно. Няма да спре войниците за дълго, ако са достатъчно упорити. Всичко зависи от оръжията, с които разполагат. Ако успеем да счупим достатъчно окачвания и оси в капаните за превозните им средства, може да се замислят дали да продължат напред.

— Значи може да бъде направено? — попита Сестрата.

— Не съм казал това, госпожа. Трябва да се свърши изключително много работа и нямам представа дали разполагаме с достатъчно мъже, за да го направим.

— Достатъчно мъже, ама задникът ми! — скастри го Ана Макклей. — Не се ли сещаш и за жените? Имаме достатъчно деца, които също могат да работят! — Грубото ѝ вмятане си спечели поддръжници.

— Е, няма да имаме нужда от много хора и оръжия, за да браним стената — каза Ройс, — особено ако изсечем гората и не оставим никакво укритие за тези копелета. Няма да им позволим да се промъкнат.

— Можем да се погрижим да не успеят — обади се детски глас. Едно десет-единадесетгодишно момче с кестенява коса се качи на пейката. Беше напълняло от последния път, в който Сестрата го видя, и бузите му бяха изгорели от вятъра. Тя знаеше, че под палтото му, точно под сърцето, имаше малък кръгъл белег. — Ако се намират на север оттук — продължи Бъки, — можем да вземем някоя кола и да отидем да ги намерим. — Той извади нож с дълго острие изпод палтото си. — Едва ли ще е проблем да се скрием в гората и да пукнем няколко от гумите им, докато не гледат.

— Определено ще ни е от голяма полза — съгласи се Ройс. — Колкото повече ги забавим, толкова повече време ще имаме за копаене и строене. Няма да е лоша идея да изпратим съгледвачи на осемдесет километра нагоре по пътя.

— Съмнявам се да си много опитен зад волана — обърна се Пол към Бъки. — Ако успея да намеря кола, която не звучи като разгорещен слон, ще ви бъда шофьор. Имам малко опит в ловенето на вълци.

— Аз имам брадва! — каза друг мъж. — Не е много остра, но ще свърши работа!

Много от присъстващите също станаха, за да се предложат за доброволци.

— Можем да нацепим празните бараки и да използваме дървения материал! — предложи един мъж от испански произход със светлолилав келоид на лицето.

— Добре, трябва да съберем всички триони и брадви, които успеем да намерим — каза Бъд Ройс на Сестрата. — Господи, винаги съм смятал, че малко ми хлопа дъската! Явно изцяло се е разковала! Трябва да разпределим работата и да направим графици. Най-добре ще е да се захващаме веднага за работа.

— Съгласна — отвърна Сестрата. — Всеки, който не иска да помага, трябва да си тръгне още сега и да не се пречка.

Около петнадесет души излязоха, но местата им мигновено бяха заети от хора от отвън.

Когато тълпата се успокои отново, Сестрата погледна Суон и видя изписаната на лицето ѝ решителност. Тя разбра, че момичето наистина беше взело своето решение… и също така разбра, че няма да може да я накара да напусне Мерис Рест и да остави останалите да се изправят сами срещу войниците.

„Е — каза си жената, — караме го стъпка по стъпка. Вървим ли стъпка по стъпка, ще стигнем до мястото, за което сме тръгнали.“

— Знаем какво трябва да направим — каза тя на събралите се хора. — Хайде да се залавяме за работа и да спасим града ни.

80

Болезненият звук проехтя през студения въздух и Суон потръпна. Тя дръпна поводите на Муле, за да накара животното да върви. От ноздрите му излезе пара, когато също чу обезпокоителния шум. Още болезнени звуци долетяха до нея, подобно на бързи и високи тонове, изсвирени на хавайска китара, но Суон беше наясно, че трябва да ги изтърпи.

Тези звуци бяха издавани от отсичаните живи дървета, които щяха да бъдат добавени до високата метър и двадесет стена от трупи, храсти и пръст, която ограждаше Мерис Рест и нивата с посевите.

Над болезнения звук Суон чу ритмичното сечене на брадви.

— Хайде, Муле — каза тя и поведе коня покрай стената, където десетки хора трупаха още храсти и дървен материал. Всички те вдигаха глави, спираха за миг, за да я погледнат, и продължаваха да работят с подновени сили.

Бъд Ройс беше казал на нея, Сестрата и Джош, че стената трябва да е поне метър и осемдесет, преди водата да бъде излята върху нея… но времето им намаляваше. Бяха необходими над двадесет часа непрекъсната изтощителна работа, за да се издигне стената в настоящите ѝ височина и обиколка. В бързо изсечения край на гората се трудеха работни групи, оглавявани от Ана Макклей, Ройс и други доброволци, които изкопаваха мрежа от ровове, след което ги скриваха под плетеница от пръчки, слама и сняг.

Пред тях работеше друга група от хора, които редяха камъни и изсипваха пръст в процепите в стената. Дъхът им излизаше на пара от устите им. Сред тях беше Сестрата, чиито ръце и дрехи бяха мръсни, а лицето ѝ беше зачервено. Един здрав канап беше преметнат около врата ѝ и завързан за дръжката на кожената чанта. Наблизо Робин разтоварваше поредната ръчна количка с пръст. Суон знаеше, че му се искаше да тръгне с Пол, Бъки и другите трима разбойници, които се насочиха на север предния ден в едно сиво субару, но Сестрата му каза, че се нуждаят от мускулите му на стената.

Момичето слезе от Муле. Сестрата я видя и се намръщи.

— Какво правиш тук? Мисля, че ти казах да стоиш в бараката.

— Така е. — Суон загреба две шепи пръст и ги натъпка в пролуките. — Няма да стоя там, докато всички останали работят.

Сестрата вдигна ръце, за да ѝ ги покаже. Целите бяха в кръстосващи се рани, причинени от малки и остри камъни.

— Трябва да си пазиш ръцете за по-добри неща. Върви сега!

— Ръцете ти ще заздравеят. Както и моите. — Момичето натъпка още пръст и камъни в дупката между две трупи. На около двадесет метра от нея няколко мъже нареждаха още трупи и ги наместваха върху стената, за да стане по-висока.

Робин погледна надвисналото грозно небе.

— Ще се стъмни след час. Ще успеем да видим огньовете им, ако са наблизо.

— Пол ще ни уведоми, ако наближат. — Или поне се надяваше да е така. Сестрата беше наясно, че Пол се впуска в една много опасна работа. Ако войниците хванеха него и момчетата, щяха да ги убият. Погледна момичето, защото страхът ѝ за Пол направо я задушаваше. — Върви, Суон! Няма смисъл да си тук и да си нараняваш ръцете!

— Не съм различна, по дяволите! — изкрещя неочаквано момичето и се изправи. Очите ѝ блестяха от гняв, а бузите ѝ бяха почервенели. — Аз съм човек, не съм… не съм някакво стъклено изделие на рафта! Мога да работя колкото всички останали и няма нужда да ме улесняваш!

Сестрата се изуми от гневния изблик на Суон, на който всички станаха свидетели.

— Съжалявам — каза момичето и се успокои, — но няма нужда да ме затваряш някъде, за да ме защитиш. Мога сама да се грижа за себе си. — Тя погледна хората наоколо, погледна Робин и отново се обърна към Сестрата: — Знам защо онази армия идва тук и кой ги води. Те искат мен. Заради мен целият град е в опасност. — Гласът ѝ я предаде и очите ѝ се насълзиха. — Искам да избягам. Искам да се махна, но знам, че ако го направя, войниците ще продължат да ме преследват. И пак ще ни отнемат всички посеви и ще избият хората. Така че няма нужда да бягам… но ако всички тук умрат, то ще е заради мен. Заради мен. Затова те моля да ме оставиш да направя каквото мога.

Сестрата знаеше, че Суон е права. Тя, Джош и останалите я третираха като чупливо порцеланово изделие или като… да, помисли си клошарката, като една от онези скулптури в магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ на Пето авеню. Всички се бяха вторачили в дарбата на Суон да събужда живот от мъртвата земя и бяха забравили, че тя е просто момиче. И все пак Сестрата се страхуваше за ръцете ѝ, защото те бяха инструментите, които да създадат живот от пустошта… но Суон беше много по-решителна и корава, отколкото предполагаха годините ѝ, и беше готова да работи.

— Ще ми се да имаше чифт ръкавици, но е много трудно да се намерят такива. — Собствените ръкавици на Сестрата се бяха скъсали. — Е, да се захващаме за работа тогава. Само пилеем време. — Тя отново се зае със задачата си.

Пред лицето на Суон бяха размахани чифт опърпани вълнени ръкави.

— Вземи ги — настоя Робин. Собствените му ръце бяха голи. — Винаги мога да си открадна други.

Суон го погледна в очите. Зад коравата му маска се криеше нежност и доброта, сякаш слънцето изведнъж беше проникнало през снежен облак. Тя посочи Сестрата.

— Дай ги на нея.

Робин кимна. Сърцето му направо препускаше в гърдите. Той си каза, че ако този път направи нещо глупаво, просто ще изпълзи в някоя дупка и ще се зарови. О, тя беше много красива! „Не прави нищо глупаво! — предупреди се младежът. — Дръж се прилично, човече! Просто се дръж прилично!“

Отвори уста.

— Обичам те.

Сестрата се ококори. Изправи се и се обърна към Суон и Робин.

Момичето остана безмълвно. Младежът се хилеше ужасено, сякаш беше осъзнал, че гласните му струни правят каквото си пожелаят. Но думите вече бяха изречени и всички ги бяха чули.

— Какво… каза? — попита Суон.

Лицето му изглеждаше като топнато в кетчуп.

— Хм… трябва да донеса още пръст — изпелтечи Робин. — От нивата. Оттам вземам пръстта. Нали знаеш? — Той отстъпи назад към ръчната количка и за малко да падне в нея. Хвана я и бързо я забута към целта си.

Сестрата и Суон го изпратиха с поглед. Сестрата изсумтя.

— Това момче е лудо!

— О — отвърна Суон. — Надявам се да не е. Жената я погледна и веднага разбра.

— Предполагам, че ще има нужда от помощ за пръстта — каза тя. — Имам предвид, че някой наистина трябва да му помогне. Ще е по-бързо, ако двама души работят заедно, не мислиш ли?

— Да. — Суон се опомни и сви рамене. — Предполагам, че е така. Може би.

— Добре, по-добре върви. Ние ще се оправим с работата тук.

Момичето се поколеба, изгледа запътения към нивата Робин и осъзна, че знае много малко за него. Вероятно щеше да ѝ стане безразличен, когато го опознаеше. Не, никак нямаше да я е грижа!

Продължаваше да си мисли за това, когато хвана поводите на Муле и тръгна към младежа.

— Стъпка по стъпка — каза тихичко Сестрата, но Суон вече беше тръгнала.

Джош носеше трупи вече осем часа и краката му бяха на път да го предадат, докато вървеше към извора, за да изпие черпак с вода. Много от децата, включително Арън, бяха натоварени със задачата да носят кофи с вода и да поят работниците.

Гигантът се напи и върна черпака на кукичката му до големия варел с вода, който стоеше до извора. Беше много изморен, изтощените му рамене направо го убиваха и едва виждаше нещо през цепката на своята Маска на Йов. Усещаше главата си толкова тежка, че му беше много трудно да я държи изправена. Насилваше се да носи трупи въпреки възраженията на Сестрата, Суон и Глори. Сега обаче искаше само да полегне и да си почине. Може би за около час и след това щеше да се почувства достатъчно добре, за да се върне да работи… защото все още имаше много неща за вършене, а времето изтичаше.

Опита се да убеди Глори да вземе Арън и двамата да напуснат града, може би да се скрият в гората, докато всичко свършеше, но тя беше твърдо решена да остане до него. Суон също беше взела своето решение. Нямаше смисъл да се опитва да я разубеди. Но войниците щяха да дойдат. Те искаха Суон и Джош знаеше, че този път е безпомощен, този път не можеше да я защити.

Лицето му под Маската на Йов беше пронизано от подобна на електрически шок болка. Почувства се слаби като че ли всеки момент щеше да припадне. „Ще си почина само за час — каза си той. — Само толкова. Един час и след това ще се върна да работя, независимо че съм със счупени пръсти и пукнати ребра. Радвам се, че онова променящо лицето си копеле се отказа! Иначе щях да го убия!“

Джош тръгна към бараката на Глори. Краката му бяха като излети от олово. „Човече!“, рече си той. Ако онези фенове можеха да видят Черния Франкенщайн сега, как само щяха да крещят и да освиркват!

Разкопча си палтото и отпусна пропитата с пот яка на ризата. „Явно въздухът се затопля.“ По тялото му потече пот и ризата залепна за гърдите и гърба му. „Господи! Изгарям!“

Спъна се и едва не падна, докато се качваше по стълбите, но в следващия миг вече беше в бараката и сваляше палтото си, което остави да падне на пода.

— Глори! — провикна се със слаб глас Джош, преди да си спомни, че жената беше навън и копаеше ровове с една от работните групи. — Глори — прошепна той и си спомни как кехлибарените ѝ очи заблестяха и лицето ѝ грейна като лампа в мрака, когато ѝ подари роклята с пайети. Тя я притисна до себе си, прокара пръсти по плата и когато го погледна, една сълза се стичаше по бузата ѝ.

В онзи момент му се прииска да я целуне. Прииска му се да допре устни до нейните и да отърка бузата си в нейната… но не можеше да го направи, не и с тази скапана кора на лицето си. Но Джош я погледна през все по-стесняващата се цепка на единственото останало му здраво око и осъзна, че беше забравил лицето на Роуз. Лицата на момчетата му, разбира се, бяха ясни в съзнанието му като снимки… но това на бившата му съпруга избледняваше.

Джош подари роклята на Глори, защото искаше да я види да се усмихва… и когато тя се усмихна, имаше чувството, че е надникнал в един друг, по-добър свят.

Гигантът изгуби равновесие и залитна към масата. Нещо падна на пода и той се наведе да го вдигне.

Изведнъж цялото му тяло поддаде като къща от карти и се строполи напред. Цялата барака се разтресе от удара.

„Изгарям — помисли си Джош. — О, Господи… направо изгарям…“

Държеше нещо между пръстите си. Онова, което беше паднало от масата. Приближи го до окото си и видя какво е.

Картата „Таро“ с младата жена, седнала в поле с цветя, пшеница и водопад. Лъвът и агнето лежаха в краката ѝ, а в едната си ръка държеше щит с феникс, който възкръсваше в пламъци от пепелта. На главата си имаше стъклена корона, която светеше.

— „Им… пера… трицата“ — прочете Джош.

Той се вторачи в цветето, в стъклената корона и в лицето на младата жена. Гледа ги съвсем отблизо и много внимателно, докато треската заливаше главата и тялото му като изригващ вулкан.

„Трябва да кажа на Сестрата — помисли си Джош. — Трябва да кажа на Сестрата… че стъкленият пръстен в чантата ѝ… е корона. Трябва да ѝ покажа тази карта… защото Суон и Императрицата… са с едно и също лице…“

В следващия миг треската изпепели всички мисли в главата му и той изгуби съзнание, стиснал картата в ръката си.

81

На четвъртата вечер в небето загоря огън. Робин го видя, докато пълнеше кофи и варели с вода, които да бъдат натоварени на каруци и отнесени до стената. Всеки един съд — от пластмасова кофа до корито — бяха вкарани в употреба и работниците около извора неспирно ги пълнеха и натоварваха на каруци и автомобили.

Робин знаеше, че източникът на светлината, която се отразяваше в търбусите на ниските облаци на север, бяха факлите и кладите на армейския лагер, който вероятно беше на двадесет и пет километра разстояние. Войниците щяха да стигнат до Мерис Рест на следващия ден и ледът, който покриваше завършената и висока около два метра и десет сантиметра стена, трябваше да бъде подсилен в тези последни часове, като в задачата беше необходимо да се вложат изключително много усилия. Раменете го боляха и всяко ведро, кофа или тенджера, които пълнеше от извора, му се струваха като двадесеткилограмови тежести, но си мислеше за Суон и продължаваше да работи. Същия ден тя отиде при него и му помогна с пръстта като обикновен човек. Ръцете и на двамата бяха целите в рани и мазоли и докато работеха, Робин ѝ разказа всичко за себе си, за живота си в сиропиталището и за годините си като разбойник. Суон го изслуша, без да го съди, и когато приключи с историята си, тя му разказа нейната.

Робин нямаше нищо против болката в тялото си и отметна умората като старо одеяло. Просто трябваше да мисли за лицето на Суон и се зареждаше с нова енергия. Тя трябваше да бъде защитена като красиво цвете и младежът беше готов да умре за нея, ако се наложеше.

Робин видя същата сила изписана на лицата на останалите и осъзна, че всички работят много отвъд възможностите си, защото знаеха, че утре щеше да се реши бъдещето.

Глори застана на верандата, загледа се на север и прегърна Арън през рамо.

— Направо ще ги размажа! — зарече се момчето и размаха Ревльото като сопа.

— Утре ще останеш в къщата — отвърна майка му. — Разбираш ли ме?

— Искам да съм войник! — възпротиви се детето.

Глори стисна силно раменете му и го обърна към себе си.

— Не! — заяви тя, а кехлибарените ѝ очи направо беснееха. — Искаш да се научиш как да убиваш и да отнемаш собствеността на други хора ли? Искаш да превърнеш сърцето си в камък, за да газиш другите и да смяташ, че това е правилно? Момко, ако някога станеш такъв човек, ще ти разбия главата още на мига! Така че никога, наистина никога не казвай, че искаш да си войник! Чуваш ли ме?

Долната устна на Арън потрепери.

— Да, госпожо — отвърна той. — Но… ако не съществуват добри войници, кой ще ни пази от лошите?

Глори не можеше да му отговори. Очите му потърсиха нейните. Винаги ли щеше да бъде така?, зачуди се тя. Винаги ли щеше да има войници, които да се бият под различни флагове и лидери? Нямаше ли някога да бъде сложен край на войната, без значение кой беше спечелил? Ето че беше дошло времето, в което собственият ѝ син се беше изправил пред нея и ѝ беше задал въпроса.

— Ще си помисля — отговори Глори и това беше най-доброто, което успя да измисли.

Тя погледна нагоре по пътя, където се намираше църквата. Вече я нямаше, тъй като дървеният материал беше използван за подсилването на стената. Всички брадви, лопати, кирки, мотики и ножове — абсолютно всичко, което можеше да се използва като оръжие — бяха събрани и разпределени. Не разполагаха с много муниции. Вехтошаря дори предложи да направи „свръхзвукови прашки“, ако му намереха достатъчно ластици.

Пол Торсън и момчетата не се върнаха и Глори се съмняваше, че ще успеят да го направят.

Тя влезе вътре и отиде в стаята, в която Джош лежеше на леглото в трескава кома. Погледна сбръчканата Маска на Йов. Знаеше, че под нея се крие истинското лице на гиганта.

Той държеше карта „Таро“ — „Императрицата“ — в ръката си. Пръстите му я стискаха толкова силно, че никой от тях, дори Ана, не успяха да ги разтворят. Глори седна до него и зачака.

Единият от часовите на северния край на стената, който беше кацнал на една паянтова стълба, изведнъж изкрещя:

— Някой идва!

Сестрата и Суон, които заедно наливаха вода в тяхната част от стената, чуха вика. Побързаха да отидат до поста.

— Колко са? — попита клошарката. Все още не бяха готови! Беше прекалено рано!

— Двама. Не. Чакай. Мисля, че са трима. — Часовият наклони пушката си и се опита да види през мрака. — Двамата са пеша. Единият от тях носи третия. Мъж и две деца!

— О, Господи! — Сърцето на Сестрата прескочи в гърдите ѝ. — Донеси стълба! — провикна се тя към другия часови на стената. — Побързай!

Втора стълба беше спусната от другата страна на стената. Първият, който се качи, беше Бъки, чието лице беше цялото опръскано в кръв. Сестрата му помогна да се прехвърли при тях. Момчето уви ръце около врата ѝ и я прегърна силно.

Пол Торсън също се качи. Седем-осем сантиметрова рана прорязваше едната страна на лицето му, а под очите му личаха сиви кръгове. На рамото си носеше едното от момчетата, които бяха помогнали на него и Сестрата да стигнат до Мерис Рест. Дясната ръка на хлапето беше покрита със засъхнала кръв, а гърбът му беше осеян с дупки от куршуми.

— Заведи го в къщата на лекаря! — каза Сестрата на една друга жена и ѝ предаде Бъки. Момчето само изхленчи, нищо повече.

Пол стъпи на земята. Коленете го предадоха, но Сестрата и Суон го хванаха, преди да падне. Господин Половски и Ана бягаха към тях, последвани от няколко души.

— Вземете го — изрече с пресипнал глас Пол. Брадата и косата му бяха пълни със сняг, а лицето му беше набръчкано и изморено. Половски и часовият свалиха момчето от рамото му и Сестрата забеляза, че то толкова е замръзнало, че почти се е вкочанило. — Той ще се оправи! — каза Пол. — Казах му, че ще го върна тук! — Докосна студеното синьо лице. — Казах ти, нали?

Взеха момчето и Пол изкрещя след тях:

— Внимавайте с него! Оставете го да спи, ако иска!

Един от мъжете махна капачката на фласка с топло кафе и я подаде на Пол. Той я надигна и пи толкова жадно, че се наложи Сестрата да го спре. Той потръпна от болка, когато горещата течност се разля в тялото му и топлината ѝ стигна чак до костите.

— Какво стана? — попита Сестрата. — Къде са останалите?

— Мъртви са. — Пол потрепери и отпи още от кафето. — Всички са мъртви. О, Господи, замръзвам!

Някой донесе одеяло и Суон помогна да го увият в него. Поведоха го към най-близката клада и той дълго стоя пред нея, преди кръвта да потече отново нормално в ръцете му.

След това им разказа за случилото се. На втория ден намерили лагера на армията, на около деветдесет и пет километра северно от Мерис Рест. Момчетата били родени за съгледвачи, каза той. Промъкнали се в лагера и огледали обстановката. Докато били там, пробили няколко от гумите на камионите. Но армията разполагала с много коли и камиони, обясни Пол, и повечето от тях били бронирани и с оръдейни кули. Навсякъде имало войници, въоръжени с автомати, пистолети и пушки. Момчетата се измъкнали и заедно с Пол се движили пред армията, която продължила да настъпва на следващия ден.

Но тази вечер нещо се объркало. Полетели сигнални ракети, разнесли се изстрели и само Бъки и другото момче се върнали.

— Опитвахме се да се измъкнем с колата — каза Пол, а зъбите му тракаха. — Стигнахме на дванадесет-тринадесет километра оттук. Изведнъж гората беше пълна с тях. Може би са ни следили цял ден, не знам. Зарева картечница. Куршумите уцелиха двигателя. Опитах се да изляза от пътя, но колата се повреди. Побягнахме. Нямам представа колко време са ни преследвали. — Пол се загледа в огъня. Устата му се отваряше известно време, но от нея не излизаше нищо. — Не се отказаха — изрече най-накрая той. — Не знам кои са, но си разбират от работата. — Запримигва тежко и погледна Сестрата. — Разполагат с много оръжия. Сигнални ракети, може би и гранати. Много оръжия. Кажи им да внимават с хлапето. Изморено е. Казах му, че ще го върна.

— И го направи — увери го нежно жената. — Сега искам да отидеш в къщата на Хю и да си починеш. — Направи знак на Ана да дойде да му помогне. — Утре ще имаме нужда от теб.

— Не го взеха — каза Пол. — Не можех да им позволя да ме убият и да го вземат.

— Какво да вземат?

Той се усмихна едва и докосна запасания на колана му магнум.

— Старото ми приятелче.

— Върви сега. Почини си, чу ли?

Пол кимна и позволи на Ана да му помогне.

Сестрата внезапно се качи на стълбата и лицето ѝ се напълни с кръв, когато изкрещя на север:

— Елате, шибани убийци! Елате ми! Видяхме какво правите с децата! Хайде, проклети страхливи копелета! — Гласът я предаде и пресипна и тя просто остана на върха на стълбата. От устата и ноздрите ѝ излизаше пара, а тялото ѝ се тресеше като гръмоотвод в буря.

Леденият вятър брулеше лицето ѝ и ѝ се стори, че помирисва горчива пепел.

Нямаше смисъл да стои тук и да крещи като… някаква клошарка от Ню Йорк, помисли си Сестрата. Не, имаше още много работа за вършене, защото войниците щяха да дойдат много скоро.

Слезе от стълбата и Суон я докосна по ръката.

— Добре съм — увери я жената с дрезгав глас, но двете знаеха, че Смъртта наближава, хили се като череп и посича всичко по пътя си.

Върнаха се на техните места на стената и отново се заеха с работата си.

82

Денят настъпи.

Мрачната светлина разкри завършената стена — покрита със седем-осем сантиметра лед и подсилена на места със заострени дървени колове — която ограждаше целия Мерис Рест и нивата с посевите. Освен откъслечния кучешки лай, над града беше паднала тишина и не се забелязваше никакво движение на осеяната с пънове земя между стената и гората, чиято дължина беше около четиридесет метра.

Два часа след разсъмване прозвуча един-единствен изстрел и часовият на източната част на стената се катурна от стълбата с дупка от куршум в челото си.

Защитниците на Мерис Рест чакаха първата атака… но тя не идваше.

Жената часови на западната част на стената докладва, че е видяла раздвижване в гората, но не можеше да каже колко войници бяха. Те се бяха скрили отново между дърветата, без да открият стрелба.

Около час след това друг часови на източната част съобщи, че е чул тежки машини в далечината, които се движат през гората и приближават.

— Идва камион! — изрева единият от пазителите на северната част на стената.

Пол Торсън се качи по стълбата и погледна. Чу стържещата странна музика от калиопа. По пътя от север приближаваше сладоледен камион на „Гуд Хюмър“, върху чиято кабина бяха монтирани два високоговорителя, а предното стъкло беше бронирано и разполагаше с оръдейна кула.

Музиката спря и докато камионът продължаваше да се движи напред, се разнесе мъжки глас:

— Жители на Мерис Рест! Говори законът на Армията на съвършенството! — Гласът бумтеше по високоговорителите и заливаше целия град, нивата с царевицата и ябълковите дървета, които пускаха корени, основите на църквата, кладите и бараката, в която спеше Джош. — Не желаем да ви убиваме! Всеки, който иска да се присъедини към нас, е добре дошъл! Елате до стената и се присъединете към Армията на съвършенството! Доведете семействата си и си вземете оръжията и храната! Не искаме да убиваме всички ви!

— Да беееее — измърмори Пол под мустак. Магнумът му беше готов за действие.

— Искаме посевите ви — продължи да нарежда гласът по високоговорителите, докато сладоледеният камион приближаваше северната част на стената. — Искаме запасите ви от храна и вода. Искаме и момичето. Доведете ни момичето на име Суон и ще оставим всички останали на мира. Просто ни я доведете и ще ви приветстваме с отворени, любящи… о, мамка му!

В този миг предните гуми на камиона се забиха в един от скритите ровове, а задните му се вдигнаха във въздуха. Той се обърна настрани и падна в трапа.

Разнесоха се победоносни викове от другите часови. Минута по-късно двама мъже излязоха от рова и побягнаха в посоката, от която бяха дошли. Единият от тях куцаше и не можеше да настигне другаря си. Пол насочи магнума в средата на гърба му.

Искаше му се да дръпне спусъка. Знаеше, че трябва да убие копелето, докато имаше този шанс. Но не го направи и след малко двамата войници изчезнаха в гората.

Вдясно от него се разнесе стрелба от картечница. Куршумите се врязваха на зигзаг в стената, пукаха леда и се забиваха в трупите и пръстта. Пол се наведе, чу викове от източната част, последвани от още стрелба, и осъзна, че първата атака е в ход. Осмели се да вдигне глава и видя около четиридесет войници да заемат позиции в гората. Те откриха огън, но куршумите им не можеха да пробият стената. Пол се наведе. Не отвръщаше на огъня, защото чакаше някой от тях да тръгне напред и да излезе на открито.

В източната част на Мерис Рест часовите видяха вълна от около двеста войници, които излизаха от гората. Пехотинците на АНС закрещяха и се спуснаха напред… и само след малко започнаха да пропадат в мрежата от скрити трапове. Мнозина си счупиха глезените и краката. Часовите, всички въоръжени с пушки, си избираха целите на случаен принцип. Двама от тях бяха застреляни и паднаха, но в мига, в който се строполиха, други се покатерваха по стълбите и заемаха местата им.

Войниците на Армията на съвършенството, чиято формация беше в безпорядък и мъжете пропадаха навсякъде, започнаха да отстъпват към укритието на гората и да падат в други трапове и ями. Ранените бяха газени под ботушите на другарите си.

В същото време повече от петстотин войници се появиха от гората в западния край на Мерис Рест, заедно с десетки бронирани коли, камиони и два булдозера. Те се спуснаха напред — крещяща маса от хора — и траповете се отвориха под краката им. Единият от булдозерите пропадна и се преобърна. Бронираната кола, която го следваше, се вряза в него и експлодира в червена огнена топка. Няколко от другите превозни средства се удариха в стърчащи пънове и не бяха способни да продължат напред. Мнозина паднаха в дупките и си изпочупиха костите. Часовите бързо си избираха жертвите и стреляха с невероятна скорост. Войниците на АНС падаха мъртви като мравки в снега.

Но по-голямата част от армията и превозните средства продължиха своето настъпление, като щурмуваха западната част. Зад тях се движеше втора вълна от още двеста войници. Автомати, пушки и пистолети задъвкаха стената, но куршумите все още не можеха да ѝ нанесат сериозни щети.

— Заемете позиция и стреляйте! — изкрещя Бъд Ройс.

Редица мъже и жени се качиха на шестдесетсантиметровия насип, който беше създаден около основата на стената, прицелиха си и стреляха.

Ана Макклей обикаляше хората и викаше:

— Заемете позиция и ги разкатайте!

От западната част на стената изригна канонада от изстрели и първата вълна на АНС падна. Втората вълна от войници се сблъска с нея и превозните средства загазиха разпръснатите мъже. Офицерите в бронираните коли и джиповете крещяха заповеди, но войниците се бяха паникьосали. Те побягнаха към гората. Капитан Кар се подаде от джипа си, за да им нареди да се върнат, но един куршум го уцели в гърлото и той падна на земята.

Атаката приключи за няколко минути и войниците се оттеглиха в гората. Ранените пълзяха около стената, а мъртвите лежаха там, където бяха паднали. Бранителите на западната част на стената надигнаха ликуващи викове, но една фигура, яхнала кон, се разкрещя:

— Не! Спрете! Спрете!

По бузите на Суон течаха сълзи, а изстрелите продължаваха да ехтят в главата ѝ.

— Спрете! — Тя млъкна, когато Муле се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха. Насочи коня към Сестрата, която стоеше наблизо със своята пушка с рязана цев. — Накарай ги да спрат! — каза момичето. — Току-що убиха хора! Не трябва да се радват за това!

— Те не са радват заради убийствата — отвърна Сестрата. — Радват се, че самите те не са убити. — Тя посочи към трупа на мъж, който лежеше на три метра от тях с дупка в лицето. Един човек му вземаше пистолета и патроните. — Ще има още много такива. Ако не издържаш на това, по-добре се прибери.

Суон се огледа. Една жена се беше проснала на земята и стенеше, докато друга жена и един мъж ѝ превързваха уцелената от куршум китка с откъснати от риза ивици плат. На няколко крачки от тях тъмнокос мъж се гърчеше и умираше. Кашляше кръв, докато няколко човека се опитваха да го утешат. Момичето потрепери от ужас и погледна отново Сестрата, която спокойно презареждаше пушката си.

— По-добре върви — предложи ѝ тя.

Суон беше разкъсана — знаеше, че трябва да е навън с хората, които се биеха, за да я защитят, но не издържаше да гледа смъртта. Звукът от изстрелите беше хиляди пъти по-лош от всички болезнени звуци, които беше чувствала през живота си.

Преди да реши дали да се скрие, или да остане, се разнесе гърлен рев на двигател от другата страна на стената. Някой изкрещя:

— Господи! Погледнете това!

Сестрата побърза да отиде на стената и се качи върху насипа пръст.

От гората, на двадесетина метра вляво от нея, се появи танк. Широките му вериги мачкаха ранените и мъртвите. Зурлата на оръдието беше насочена право в стената. По целия танк бяха закачени — подобно на някакви гротескови украшения — човешки кости, завързани с тел: крака, ръце, гръдни кошове, тазове, гръбначни стълбове и черепи, на някои от които все още висяха скалповете. Танкът спря точно в края на гората. Двигателят му ръмжеше като диво животно.

Люкът се отвори. Появи се ръка, която размаха бяла кърпичка.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата. — Нека първо видим какво искат!

От люка излезе глава с шлем, бинтовано лице и скрити зад танкистки очила очи.

— Кой командва там? — провикна се Роланд Кронингер към редицата от лица на проклетата стена, които виждаше като набити на колове отрязани глави.

Някои от хората погледнаха Сестрата. Тя не желаеше тази отговорност, но явно трябваше да я поеме.

— Аз! Какво искаш?

— Мир — отвърна Роланд и огледа телата по земята. — Вие, хора, свършихте чудесна работа! — Капитанът се ухили, макар вътрешно да се дереше от ярост. Онзи, който се наричаше Приятел, не беше казал нищо за ровове и защитна стена! Как, по дяволите, тези проклети фермери бяха създали подобна барикада? — Готина стена сте си направили? Изглежда доста здрава! Така ли е?

— Ще издържи!

— Дали? Чудя се колко ли снаряда ще ми трябват, за да отворя дупка в нея и да ви изпратя в ада, госпожо.

— Нямам представа! — Сестрата се беше въоръжила с хладна усмивка, но тялото ѝ беше плувнало в пот, защото знаеше, че нямаха никакъв шанс срещу тази чудовищна машина. — С колко време разполагате?

— С много! С цялото време на света! — Роланд потупа оръдието. Беше много жалко, че нямаха никакви снаряди за него… но дори да имаха, никой от тях не знаеше как да ги зареди и изстреля. Вторият танк се беше счупил само няколко часа след като напуснаха Линкълн, а този беше управляван от един ефрейтор, който някога си изкарвал прехраната, като карал тир през Скалистите планини. Но дори той не можеше да контролира огромното копеле през цялото време. Въпреки това на Роланд му харесваше да се вози в танка, защото миризмата на метал и пот вътре беше много приятна, а и не се сещаше за по-добър боен кон за Кралския рицар.

— Хей, госпожо! — провикна се той. — Защо не ни дадете каквото искаме и никой друг няма да пострада! Става ли?

— На мен ми се струва, че вие пострадахте!

— О, тази малка драскотина! Госпожо, все още не сме започнали! Това беше просто упражнение! Вече знаем къде са рововете ви! Зад мен има хиляда войници, които изгарят от желание да се запознаят с вас, мили хора! Или пък може би греша. Възможно е да са от другата страна или да заобикалят от юг! Могат да са навсякъде!

На Сестрата ѝ стана лошо. Нямаше как да се бият срещу танк! Знаеше, че Суон стои до нея и наднича над стената.

— Защо просто не си гледате работата и не ни оставите на мира? — попита жената.

— Работата ни няма да е свършена, докато не вземем онова, за което сме дошли! — отвърна Роланд. — Искаме храната, водата и момичето! Искаме оръжията и мунициите ви, и ги искаме веднага. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Сестрата… вдигна пушката си и стреля. Разстоянието беше прекалено голямо за точен изстрел, но няколко сачми се врязаха в шлема на Роланд, който се скри в люка. Бялата кърпичка и ръката му също бяха уцелени. Той заруга и се разтресе от ярост, но се наложи да се прибере във вътрешността на танка.

По врата на Сестрата залазиха мравки. Тя се стегна и зачака първия изстрел от танка… но такъв не последва. Двигателят му изрева и той даде на заден ход през телата и пъновете, за да се оттегли в гората. Нервите на жената бяха изпънати до скъсване, докато танкът не се скри зад един храсталак и едва тогава осъзна, че нещо му имаше. Иначе щяха да пробият дупка в стената.

От западната част на гората излетя червена сигнална ракета и експлодира над царевичната нива.

— Отново настъпват! — изкрещя мрачно Сестрата и погледна Суон. — По-добре се прибери, преди да е започнало!

Момичето огледа хората на стената, готови да се бият, и осъзна къде трябва да бъде.

— Оставам.

Още една сигнална ракета полетя над източната част на гората и се пръсна като кърваво петно в небето.

Западната част на стената беше покосена от изстрели и Сестрата сграбчи Суон, за да я дръпне зад себе си. Куршумите се врязваха в трупите и навсякъде около тях летяха трески и парчета лед. Двадесет секунди след първия бараж войниците на АНС, разположени в източната част на гората на Мерис Рест, също откриха стрелба. Куршумите им не нанасяха сериозни щети, но принуждаваха бранителите да стоят с наведени глави. Стрелбата продължи и съвсем скоро куршумите започнаха да отварят процепи в стената. Някои от тях намираха земята, но други покосяваха плът.

На южния периметър се появиха още бронирани коли и камиони от гората, заедно с петдесет-шестдесет войници. Армията на съвършенството щурмува стената. Скритите ровове успяха да спрат няколко превозни средства и поне двадесет мъже, но останалите продължиха да прииждат. Два камиона се промъкнаха през лабиринта от ровове и пънове и се блъснаха в трупите. Цялата южна част на стената се разтресе, но издържа. Войниците изминаха разстоянието и стигнаха до бариерата. Опитаха се да се покатерят по нея, но пръстите им не намираха опора в леда и докато се плъзгаха надолу, бранителите ги застрелваха от упор. Онези, които не разполагаха с огнестрелни оръжия, размахваха брадви, кирки и заострени лопати.

Господин Половски се покатери на стълбата на един мъртъв часови и започна да стреля с пистолета си с невероятна скорост.

— Отблъснете ги! — изкрещя той. Прицели се в един вражески войник, но преди да успее да дръпне спусъка, куршум от пушка прониза гърдите му, а втори го уцели отстрани в главата. Той падна от стълбата и на мига една жена взе пистолета от ръката му.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте! — развика се лейтенант Тачър, докато куршумите свистяха около главата му и войниците от двете му страни падаха ранени или убити. Тачър не изчака хората му да се подчинят, а се обърна и побягна. На третата крачка го застигна куршум от .38-калибров револвер, който го уцели в тила и го повали в един от рововете, в който вече имаше четири трупа.

Дисциплината беше нарушена и войниците започнаха да отстъпват. Те оставяха мъртвите си събратя след себе си.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата. Стрелбата секна, а след минута същото се случи и на източната част на стената.

— Нямам повече патрони! — провикна се една жена с пушка и от редиците се понесоха още подобни оплаквания… Сестрата знаеше, че веднъж свършат ли патроните в оръжията на всички, нямаха повече. „Подмамват ни — помисли си тя. — Карат ни да си хабим мунициите и когато оръжията ни станат безполезни, ще щурмуват стената и ще сипят смърт и разрушение.“ Самата тя разполагаше с още шест патрона за своята пушка и това беше всичко.

„Ще пробият. Рано или късно ще пробият.“

Погледна Суон и видя в тъмните ѝ очи, че е стигнала до същото заключение.

— Те искат мен — каза момичето. Вятърът развяваше косата ѝ около бледото ѝ и прекрасно лице като брилянтни пламъци. — Никой друг. Само мен. — Погледът ѝ намери една от стълбите, опрени в стената.

Сестрата бързо протегна ръка, хвана я за брадичката и обърна главата ѝ към себе си.

— Избий си тази мисъл от главата! — сопна ѝ се тя. — Да, искат те! Той те иска! Но не се ли замисляш, че всичко ще свърши, ако отидеш при тях!

— Но… ако отида, може би ще…

— Не можеш да го направиш! — прекъсна я жената. — Ако прескочиш тази стена, само ще покажеш на всички нас, че няма за какво да се борим!

— Не искам… — Суон поклати глава, отвратена от гледките, звуците и миризмите на войната. — Не искам никой друг да умира.

— Вече не зависи от теб. Хора ще умрат. Аз може да съм мъртва, преди денят да е свършил. Но си струва да се биеш и да умреш за някои неща. По-добре проумей това още тук и още сега, ако ще водиш хората.

— Да водя хората? Какво имаш предвид?

— Наистина не знаеш, нали? — Сестрата пусна брадичката ѝ. — Ти си родена водач! Вижда се в очите ти, в гласа ти, в начина, по който се държиш… във всичко, което си. Хората те слушат, вярват в онова, което казваш, и искат да те следват. Ако кажеш на всички да оставят оръжията си, те ще го направят на мига. Защото знаят, че си много специална, Суон… независимо дали го вярваш, или не. Ти си водач и трябва да се научиш да се държиш като такъв.

— Аз? Водач? Не, аз съм просто… Аз съм просто едно момиче.

— Ти си родена, за да водиш хората и да ги учиш! — настоя Сестрата. — Това доказва думите ми. — Тя докосна стъкления пръстен в кожената чанта. — Джош знае, че е така. Робин също. Той е наясно каква си, наясно съм и аз. — Жената посочи отвъд стената, където, сигурна беше, се намираше мъжът с аленото око. — Сега е моментът, в който ти също трябва да приемеш това.

Суон беше объркана и дезориентирана. Детството ѝ в Канзас преди седемнадесети юли ѝ се струваше като живота на друг човек, съществувал преди сто години.

— На какво да ги уча? — попита тя.

— Какво може да бъде бъдещето — отвърна Сестрата.

Суон се замисли за онова, което беше видяла в стъкления пръстен: зелените гори и ливади, златните полета и ароматните овощни градини на един нов свят.

— А сега се качи на този кон — каза клошарката — и обиколи с него стената. Стой изправена и горда и нека всички те видят. Стой като принцеса. — Тя самата се изпъна като струна. — Нека всички видят, че на този проклет свят все още има нещо, за което си струва да умрат.

Суон погледна отново стълбата. Сестрата беше права. Те искаха нея, да, но нямаше да спрат дори да я получеха. Просто щяха да продължат да убиват като побеснели кучета, защото разбираха само от това.

Отиде до Муле, хвана въжените поводи и се качи на гърба му. Той заподскача известно време, все още изнервен от шумотевицата, но бързо се успокои при допира ѝ. Тя му прошепна и животното тръгна в лек галоп около стената.

Сестрата изпрати с поглед Суон, чиято коса се вееше зад нея като огнен флаг, и видя, че останалите също се обръщат, за да я погледнат, видя ги как се изпънаха и как провериха оръжията и мунициите си, след като ги отмина. Видя нова решителност, изписана на лицата им и разбра, че всички бяха готови да умрат за момичето — и за техния град — ако се стигнеше до това. Надяваше се да не се стига, но беше сигурна, че войниците ще се завърнат по-силни от всякога… и точно сега нямаха никакъв шанс за успех.

Сестрата презареди пушката и се върна на насипа в очакване на следващата атака.

83

С мрака дойде и прорязващият костите студ. Кладите бяха захранени от дъски, взети от стените и покривите на бараките. Бранителите на Мерис Рест се грееха около тях, ядяха и почиваха по един час, преди да се върнат на стената.

На Сестрата ѝ останаха четири патрона. Войникът, който беше убила, лежеше на три метра от стената. Кръвта беше замръзнала и черна около раната в гърдите му. Пол беше останал с дванадесет патрона на северния периметър и по време на кратката престрелка малко преди да мръкне двамата мъже от двете му страни бяха убити. Един рикоширал куршум беше запратил трески в челото и дясната му буза, но иначе беше добре.

Робин, който се намираше на източната барикада, установи, че му бяха останали само шест патрона за пушката. Той бранеше тази част от стената с още четиридесет души и Ана Макклей, която отдавна беше останала без патрони за собствената си пушка и сега държеше малък .22-калибров пистолет, който беше взела от един мъртвец.

Атаките продължиха цял ден със затишия от по един-два часа между тях. Войниците първо нападаха някоя част от барикадата, а после я обсипваха с куршуми. Стената продължаваше да се държи и отклоняваше по-голямата част от огъня, но куршумите отваряха процепи между трупите и от време на време уцелваха някого. Така един куршум от пушка улучи Бъд Ройс в коляното, но той продължаваше да куцука в южния край. Болката беше изписана на лицето му.

Беше наредено всички да пестят мунициите, но запасите бързо намаляваха, а врагът като че ли имаше достатъчно за пилеене. Всички бяха наясно, че е просто въпрос на време, преди стената да бъде щурмувана от масивна сила… но въпросът беше от коя страна щеше да дойде атаката?

Суон се питаше точно това, докато яздеше Муле през царевичната нива. Натежалите стъбла се поклащаха на съскащия срещу тях вятър. В откритото пространство пред нея гореше най-голямата клада, около която петдесет-шестдесет души си почиваха и ядяха супа, която сипваха от големи димящи дървени кофи. Момичето беше на път да посети многото ранени, които бяха отведени в бараката на доктор Райън, и когато мина покрай големия огън, хората, събрали се около него, замлъкнаха.

Суон не погледна никого от тях. Не можеше, защото — макар да знаеше, че Сестрата е права — имаше чувството, че собственоръчно е подписала смъртните им присъди. Заради нея хората бяха избивани, ранявани и осакатявани и ако да си водач означаваше, че трябва да поемеш подобно бреме, то за нея беше прекалено тежко. Тя не ги погледна, защото знаеше, че много от тях щяха да са мъртви, преди да настъпи следващият ден.

— Не се тревожи! — изкрещя един мъж. — Няма да пуснем копелетата вътре!

— Когато ми свършат патроните — обеща друг, — ще използвам ножа си! Когато и той се счупи, ще ми останат зъбите ми!

— Ще ги спрем! — провикна се една жена. — Ще ги накараме да отстъпят!

Надигнаха се още окуражаващи викове и обещания и когато Суон най-накрая погледна кладата, видя, че всички я гледат — нечии силуети само бяха очертани от пламъците, а други се виждаха ясно на светлината им. Очите им блестяха, а на лицата им бяха изписани сила и надежда.

— Не се страхуваме да умрем! — каза друга жена и много гласове се съгласиха с нея. — Страхуваме се от капитулация, но, за бога, аз няма да се предам!

Суон дръпна поводите на Муле и огледа внимателно хората. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Кльощавият чернокож мъж, който беше особено разпален на градската среща, я приближи. Лявата му ръка беше превързана с кървав парцал, но в очите му се четяха смелост и страст.

— Недей да плачеш! — смъмри я той, когато се приближи до нея. — Ти не бива да плачеш! Господи, не бива! Ако ти не си силна, кой да бъде?

Суон кимна и избърса очи с опакото на ръката си.

— Благодаря ти — каза тя.

— Тцъ-тцъ! Аз ти благодаря.

— За какво?

Мъжът се усмихна замечтано.

— За това, че отново чух онази сладка музика. — Той кимна към царевичната нива.

Суон знаеше коя музика имаше предвид, защото тя също я чуваше — промъкващият се между редовете вятър, който свиреше по стъблата като по струните на арфа.

— Бях роден близо до царевична нива — продължи чернокожият. — Чувах тази музика през нощта, точно преди да заспя, и рано сутрин, когато се събуждах. Не мислех, че ще я чуя отново някога, след като онези момчета объркаха всичко. — Той погледна Суон. — Не се страхувам да умра сега. Не-не! Разбираш ли, винаги съм смятал, че е по-добре да умреш на краката си, отколкото да живееш на колене. Готов съм… и това е моят избор. Така че не се тревожи за нищо! Тцъ-тцъ! — Мъжът затвори очи за няколко секунди и крехкото му тяло като че ли се заклати в ритъма на царевицата. След малко пак ги отвори и каза: — Продължавай сега, чу ли? — Той се върна до кладата и протегна ръце към топлината.

Суон подкара Муле и конят тръгна в тръс през нивата. Освен да провери ранените, момичето искаше да види как е Джош. Последния път, в който го навести рано тази сутрин, той все още беше в дълбока кома.

Суон още не беше прекосила нивата, когато в източното небе изригнаха ярки проблясъци светлина. Надигнаха се пламъци и се смесиха с изстрелите, които звучаха като тракащи шевни машини. Робин се намираше в онази част на стената, осъзна тя.

— Давай! — изкрещя на Муле и го перна с поводите. Конят препусна в галоп.

На западната част от стената зад нея, пехотата и превозните средства на Армията на съвършенството прииждаха от гората.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата, но хората около нея вече стреляха и пилееха мунициите си. Нещо се удари в стената на около петнадесет метра от нея. Подскочиха пламъци и върху ледената обвивка се разля огън. Друг предмет удари стената няколко метра по-близо. Чу се чупене на стъкло и се усети миризмата на бензин секунда преди изригналият оранжев пламък да я заслепи. „Бомби! — помисли си тя. — Хвърлят бомби по стената!“

Хората крещяха и стреляха в някаква безумна суматоха. Над стената прелетяваха напълнени с бензин бутилки със запален парцал, които експлодираха сред бранителите. Една от тях се счупи почти в краката на Сестрата и тя инстинктивно се хвърли на земята, за да се предпази от разлетия се във всички посоки бензин.

Над източната част на стената бяха хвърлени десетки коктейли „Молотов“. Един мъж до Робин изпищя, когато беше уцелен от един от тях, и целият беше погълнат от пламъци. Някой го събори на земята и се опита да загаси огъня със сняг и пръст. След тази вихрушка от вилнеещи пламъци и експлозии се разнесоха изстрели от автомати, пистолети и пушки, чиито куршуми се врязваха с такава сила в стената, че трупите подскачаха и те рикошираха през пролуките в тях.

— Дайте им да разберат! — крещеше Ана Макклей. Оранжевата светлина от огньовете разкриваше стотици войници между стената и гората, които пълзяха напред, прикриваха се в рововете, криеха се зад счупените превозни средства и стреляха или мятаха домашно направените си бомби. Някои от хората около нея се обърнаха, за да избягат от пламъците, но тя се развика: — Стойте по местата си! Не бягайте! — Една жена вляво от нея залитна и падна, и когато Ана се обърна, за да ѝ вземе оръжието, един куршум от пушка мина през дупка в стената, улучи я в ребрата и тя падна на колене. Усети кръв в устата си и разбра, че този път вече е загазила здраво, но въпреки това се изправи с пистолет във всяка ръка и тръгна отново към стената.

Бурята от бомби и куршуми се усили. Една част от стената беше погълната от пламъци. Влажното дърво пукаше и димеше. Робин остана на мястото си и продължи да стреля по прииждащите войници въпреки падащите навсякъде бомби и хвърчащите стъклени парчета. Успя да уцели двама от тях, преди една бомба да експлодира точно пред него. Горещината и летящите стъкла го изблъскаха назад и той се спъна в тялото на мъртвец.

По лицето му се стичаше кръв от рана в скалпа му и кожата му беше като изгорена. Той избърса кръвта от очите си и видя нещо, от което стомахът му се сви.

В края на здраво въже бяха завързани метални нокти. Въжето се изпъна и върховете на грубото подобие на котва се забиха между трупите. Още една кука прелетя над стената и се заби в нея. Беше хвърлена трета, но тя не намери за какво да се хване и бързо беше издърпана, за да я хвърлят отново. Четвърта и пета котва се забиха в стената и войниците започнаха да дърпат въжетата.

Робин осъзна, че цялата част от стената, която вече беше отслабена от куршумите и пламъците, щеше да бъде съборена. Още куки прелитаха и ноктите им се наместваха между трупите. Въжетата се опъваха и стената пукаше като счупени ребра.

Младежът стана на крака, побягна към стената и сграбчи една от котвите в опит да я освободи. На няколко метра от него един едър сивобрад мъж сечеше едно от въжетата с брадвата си, а до него слаба чернокожа жена се беше заела с друго с касапски нож. Бомбите в бутилки продължаваха да експлодират по стената и още куки бяха забити в нея.

Вдясно от Робин Ана Макклей беше изпразнила двете си оръжия. Жената видя прииждащите от нейната страна въжета с куки. Тя се обърна, за да потърси друго оръжие, като не обръщаше никакво внимание на куршума в ребрата си и онзи в дясното ѝ рамо. Преобърна един мъртвец и намери пистолет, но нямаше патрони в него. След малко откри сатър, който някой беше изпуснал, и го използва, за да сече въжетата. Сряза едно и почти беше успяла да среже второ, когато горните деветдесет сантиметра от стената бяха съборени и станаха жертва на пламъците. Пет-шест войници се нахвърлиха отгоре ѝ.

— Не! — изпищя Ана и ги замери със сатъра. Последва залп от автоматична стрелба, която я превърна в участничка в отвратителен пирует. Последната ѝ мисъл, преди да се строполи на земята, беше за карнавална атракция, наречена „Лудата мишка“, при която малка тракаща вагонетка се завърташе по извити релси и се издигаше нагоре към нощното небе, все по-нагоре и по-нагоре, докато силните светлини на карнавала светеха на земята под нея и вятърът свиреше в ушите ѝ.

Ана беше мъртва, преди да се строполи на земята.

— Пробиват! — провикна се някой… и стената пред Робин падна с подобен на човешки стон грохот. Пред него се отвори пространство, през което можеше да мине цял тир. Вълна от войници се насочи към него и той в последната секунда скочи настрани, за да избегне куршумите им.

Младежът вдигна пушката си и застреля първия войник, който мина през стената. Другите започнаха да отстъпват или падаха мъртви от куршумите му… докато пушката му не ги изстреля всичките и той не можеше да вижда войниците заради дима, който се виеше над горящите трупи. Разнесоха се още пукоти и стонове от другите части на стената, които също бяха съборени и пламъците подскачаха нависоко, когато бомбите експлодираха. Навсякъде около Робин бягаха хора, стреляха, падаха.

— Избийте копелетата! — разкрещя се някакъв мъж вляво от него и от мъглата се появи фигура в сивкавозелена униформа. Робин застана стабилно на земята, хвана пушката за цевта, за да я използва като бухалка, и удари войника в главата. Онзи падна и младежът хвърли пушката за сметка на .45-калибровия му автоматичен пистолет.

Един куршум изсвистя покрай главата му. На шест метра експлодира поредната бомба в бутилка и една жена с пламнала коса, чието лице приличаше на маска от кръв, се появи със залитане от дима. Тя падна, преди да стигне до Робин. Той се прицели в прииждащите през счупената част от стената хора и изстреля всичките патрони на .45-калибровия пистолет. Зареваха автомати и куршумите им се врязаха наблизо до него. Младежът осъзна, че няма какво повече да направи тук. Трябваше да се махне и да намери друго място, което да брани. Стената в източната част на Мерис Рест беше разрушена и войниците прииждаха през нея.

Робин хукна към града. Десетки други бягаха в същата посока и бойното поле беше осеяно с телата на мъртви и ранени. Малки групички от хора се изправяха сами срещу врага в отчаян опит да го спрат, но бързо биваха застрелвани или разпръсквани. Младежът погледна назад и видя две бронирани коли да се появяват от дима. От оръдейните им кули се сипеха куршуми.

— Робин! Робин! — викаше някой над разразилия се хаос. Той разпозна гласа на Суон. Тя трябваше да е някъде наблизо.

— Суон! — провикна се той. — Насам!

Момичето чу отговора на Робин и насочи Муле наляво, в посоката, от която ѝ се стори, че дойде гласа му. Димът щипеше очите ѝ и почти не можеше да вижда лицата на хората, докато не се доближеше до тях. Отпред продължаваха да реват експлозии и тя разбра, че вражеските войници са пробили източната част на стената. Хората около нея бяха ранени и кървяха, но спираха, за да се обърнат и да изстрелят последните си патрони. Други пък, които бяха въоръжени само с брадви, ножове и лопати, бягаха напред, за да влязат в близък бой.

Една бомба експлодира наблизо и един мъж изпищя. Муле се вдигна на задните си крака и размаха копита във въздуха. Когато отново стъпи на земята продължи да се върти, сякаш едната му половина искаше да побегне в една посока, а другата — в друга.

— Робин! — изкрещя Суон. — Къде си?

— Тук! — Младежът все още не можеше да я види. Спъна се в трупа на някакъв мъж, чиито гърди бяха заприличали на решето. Той стискаше брадва и Робин изгуби няколко ценни секунди, за да я вземе от ръката му.

Изправи се и се озова лице в лице с кон… и не беше ясно кой от двамата се изплаши повече. Муле изцвили и отново се вдигна на задните си крака. Искаше му се да побегне в галоп, но Суон бързо го успокои. Тя видя окървавеното лице на Робин и му подаде ръка.

— Качвай се! Хайде!

Младежът хвана ръката ѝ и се качи на коня зад нея. Момичето заби пети в хълбоците на животното, завъртя го към града и то побягна напред.

Излязоха от гъстия пушек и Суон неочаквано дръпна юздите му. Муле се подчини и копитата му заораха в земята. Двамата с Робин видяха водещите се навсякъде в Мерис Рест боеве. В южната част на града горяха огньове, а от запад прииждаха войници през огромни дупки в стената, последвани от още бронирани коли и камиони. Вятърът постоянно разнасяше напред-назад шума от изстрели, викове и крясъци… и в този момент Суон осъзна, че Мерис Рест е паднал.

Трябваше да намери Сестрата, и то бързо. Лицето ѝ беше сериозно и измъчено, а зъбите ѝ стиснати от гняв. Срита Муле.

Конят побягна като чистокръвен жребец, с ниско наведена глава и увиснали уши.

Разнесе се силен тракащ звук и около нея се завъртяха горещи течения. Усети как Муле потрепери, простена, сякаш беше сритан, и краката му го предадоха. Конят падна и захвърли Робин настрани, но заклещи левия крак на Суон под себе си. Въздухът беше изваден от дробовете ѝ и тя остана да лежи замаяна, докато животното отчаяно се опитваше да стане. Младежът вече беше видял дупките от куршуми в корема му и знаеше, че е свършено.

Някакъв двигател изръмжа. Робин вдигна поглед и видя един „Шевролет Нова“ с бронирано предно стъкло и оръдейна кула на покрива. Наведе се над Суон и се опита да я освободи, но кракът ѝ беше сериозно затиснат. Муле все още се опитваше да се изправи. От ноздрите му излизаха пара и струи кръв, а ребрата му подскачаха. Очите му бяха ококорени от ужас.

Оръдейната кула на шевролета откри стрелба и куршумите се врязаха в земята в опасна близост до Суон. Робин с ужас осъзна, че не разполага с достатъчно сила, за да я освободи. Радиаторът на бронираната кола се хилеше като пълна с метални зъби уста. Младежът стисна здраво дръжката на брадвата.

Суон го сграбчи за ръката.

— Не ме оставяй — каза му тя, беше замаяна и нямаше представа, че Муле умира върху нея.

Младежът вече беше измислил какво да прави. Той се освободи от нея и хукна към бронираната кола.

— Робин! — изкрещя Суон, вдигна глава и го видя къде отива.

Той бягаше на зигзаг в тази игра на движеща се мишена. Куршумите караха снегът и пръстта да подскачат по петите му. Шевролетът зави към него и се отдалечи от Суон, точно както се надяваше. „Размърдай си мързеливия задник!“, каза си Робин, когато се хвърли на земята, претърколи се и стана отново на крака, за да измести прицела на стрелеца. Шевролетът набра скорост и започна бързо да скъсява дистанцията помежду им. Младежът рязко сменяше посоката си, докато картечницата бълваше своите речи, а горещите куршуми пореха въздуха с острите си езици. „О, мамка му!“, каза си той, когато усети жилеща болка в лявото си бедро. Знаеше, че е бил улучен, но положението не беше много зле, затова продължи напред. Бронираната кола го последва в пушилката.

На северния периметър Пол Торсън и още четиридесет мъже и жени бяха заобиколени от войници. Пол разполагаше само с два патрона и повечето от другите също бяха свършили мунициите преди доста време. Те размахваха сопи, брадви и лопати и предизвикваха враговете да ги нападнат.

Един джип спря зад защитата на бариерата от пехотинци на АНС и полковник Маклин стана на крака. Палтото му беше наметнато върху раменете му, а хлътналите в скелетоподобното му лице очи огледаха групата бранители, които бяха притиснати до стената.

— Тя с тях ли е? — обърна се полковникът към мъжа, който седеше на задната седалка.

Онзи, който се наричаше Приятел, стана. Той беше облечен в униформа на Армията на съвършенството, а върху рядката му тъмнокестенява коса беше нахлупена сива фуражка. Днес лицето му беше обикновено, бездушно и лишено от всякакви отличителни черти. Воднистите му лешникови очи оглеждаха хората няколко секунди.

— Не — отговори най-накрая той с бездушен глас, — тя не е с тях. — Отново седна на седалката.

— Избийте ги — заповяда на войниците си Маклин и се обърна да нареди на шофьора си да продължи напред, докато хората му стреляха по хванатите в капан мъже и жени. Пол отвърна на стрелбата и видя как един от войниците залитна… но само след миг самият той беше уцелен в корема. Втори куршум счупи ключицата му. Той падна по лице, опита се да се изправи и потрепери, когато трети куршум прониза предмишницата му. Отпусна се на земята и застина.

На триста метра от Пол бронираният шевролет търсеше жертвата си през дима и откриваше огън при всеки намек за движение. Гумите хрущяха над труповете, но едно от телата, което лежеше на земята, рязко сви ръце и крака, когато колата мина точно над него.

Когато шевролетът отмина, Робин се изправи и сграбчи брадвата, която беше скрил под тялото си. Стана на крака, направи три големи крачки и се качи на задната броня на колата. Продължи напред към покрива… вдигна брадвата и я стовари с всичка сила върху ламаринената оръдейна кула.

Тя се смачка навътре. Стрелецът се опита да завърти оръжието си, но Робин му попречи, като натисна с ботуш цевта му. Започна да стоварва брадвата си в кулата и да мачка ламарината, докато не намери главата на стрелеца. Разнесе се приглушен агонизиращ вик и шофьорът настъпи газта. Шевролетът се стрелна напред и младежът беше съборен от покрива на земята. Той изпусна брадвата. Стана бързо на крака и видя, че дръжката ѝ все още стърчи във въздуха. Острата ѝ част се беше забила около пет сантиметра в главата на стрелеца. Робин очакваше колата да обърне и да го погне, но шофьорът се беше паникьосал и не знаеше какво да прави. Шевролетът продължи напред, докато не се изгуби в пушилката.

Муле умираше, а от ноздрите и корема му се издигаше пара. Главата на Суон се беше прочистила достатъчно, за да осъзнае какво се беше случило, но знаеше, че няма какво да направи.

Конят продължаваше да потреперва, сякаш се опитваше да се изправи единствено чрез силата на волята си. Момичето видя, че още войници прииждат и се опита да издърпа крака си, но беше заклещен.

Изведнъж някой приклекна до нея и напъха ръце под Муле. Суон чу пукането на мускули и сухожилия в раменете на мъжа, който вдигна част от тежестта на животното и ужасното напрежение върху крака ѝ намаля.

— Издърпай го! — изпъшка от усилието той. — Побързай!

Суон задърпа крака си и успя да го приближи с няколко сантиметра към свободата. Муле се помръдна отново, сякаш използваше последните си останали му сили, за да помогне, и с усилие, което едва не измъкна бедрото ѝ от ямката му, тя се освободи. Кръвта отново се върна в крака ѝ с неприятното усещане за забиващи се в него иглички. Суон стисна зъби, когато усети болката.

Мъжът дръпна ръце, които бяха осеяни с бели и кафяви петна.

Момичето погледна лицето на Джош.

Кожата му отново беше придобила стария си наситен тъмнокафяв цвят. Имаше къса сива брада и почти цялата му къса коса беше побеляла. Но носът му, който беше чупен толкова много пъти и беше толкова изкривен, сега беше прав и здрав и старите белези от футбола и борбата бяха заличени. Скулите му бяха високи и остри, сякаш изваяни от черен камък, а очите му бяха в светъл нюанс на сивото и проблясваха с детинско изумление.

Суон си каза, че след Робин Джош е най-красивият мъж, който някога беше виждала.

Гигантът забеляза прииждащите войници и тялото му започна да произвежда адреналин. Беше оставил Глори и Арън в къщата, за да потърси Суон, и сега трябваше да отведе всички на безопасно място. Нямаше представа къде е Сестрата, но много добре разбираше, че войниците пробиват от всички страни на стената, която пазеше Мерис Рест, и съвсем скоро щяха да плъпнат по алеите и да подпалят бараките. Вдигна момичето на ръце и наранените му рамене и ребра загоряха от болка.

В този миг тялото на Муле потрепери и от ноздрите му излезе облаче пара, което полетя към небето като освободена изморена душа… и Джош разбра, че никое животно не заслужаваше покой повече от това. Никога нямаше да има по-добър и по-красив кон от този.

Очите на Муле бяха започнали да се оцъклят и Суон осъзна, че животното вече го нямаше.

— О… — прошепна тя и не можа да изрече нищо повече, защото беше неспособна да говори.

Робин се появи от пушилката.

— Насам! — провикна се Джош, когато го забеляза. Младежът се насочи към тях. Той накуцваше и се държеше за лявото бедро. Войниците също ги бяха видели и един от тях откри огън с пистолета си. Един куршум се заби в земята на малко повече от метър от Робин, а друг изсвистя покрай главата на гиганта. — Хайде! — прикани го да побърза Джош и побягна към града със Суон на ръце. Дробовете му работеха като мехове в ковачница. Забеляза още една група войници вляво.

— Стойте! — нареди единият от тях, но гигантът не го послуша. Погледна бързо назад, за да се увери, че Робин е зад него. Младежът го следваше по петите въпреки ранения си крак.

Почти бяха стигнали до лабиринта от алеи, когато четирима войници им препречиха пътя. Джош реши да ги прегази като таран, но двама от тях вдигнаха оръжията си. Той спря, хлъзна се в калта и затърси път за бягство като хваната в капана на хрътки лисица. Робин зави вдясно… и на около три метра пред него чакаха трима войници, като единият от тях вече насочваше автомата си. Още войници идваха отляво и Джош осъзна, че само след секунди ще бъдат направени на решето от кръстосан огън.

Суон щеше да бъде убита в ръцете му. Нямаше начин да се измъкнат оттук и можеше да я спаси само ако… При това, в случай че въобще можеше да бъде спасена. Нямаше избор, а и не разполагаше с много време за размисъл.

— Не стреляйте! — провикна се той. И дойде моментът, в който трябваше да го изрече, за да не стрелят войниците. — Това е Суон! Това е момичето, което търсите!

— Стой на място! — нареди един от мъжете и насочи пушка в главата на Джош. Тримата бяха бързо обградени. Последва кратка дискусия между няколко от войниците, единият от които като че ли командваше другите, и след това двама от тях тръгнаха в противоположни посоки, очевидно за да намерят някого.

Суон искаше да заплаче, но не смееше да пролее дори само една сълза, не и пред тези мъже. Тя се опитваше да бъде колкото се може по-спокойна и да изглежда като изваяна от лед скулптура.

— Всичко ще е наред — каза ѝ тихичко Джош, макар че думите му звучаха напразни и глупави. Поне засега беше жива. — Ще видиш, че ще се измъкнем от това…

— Не говори, негро! — изкрещя един от войниците и насочи своя .38-калибров револвер в лицето на гиганта.

Джош го дари с най-добрата си усмивка.

Над Мерис Рест продължаваха да се носят изстрели, експлозии и писъци, които бяха като остатъчни спомени от кошмара. „Свършено е с нас“, помисли си Робин и нямаше какво да направи по въпроса. Само към него бяха насочени две пушки и четири пистолета. Той погледна към горящата източна част на стената, към западната и към царевичната нива, където камиони и бронирани коли се прегрупираха, за да разположат лагера си.

Само след пет-шест минути се върна единият от войниците, които бяха тръгнали нанякъде, следван от стар кафяв камион на UPS. На Джош му заповядаха да пусне Суон, но тя все още изпитваше затруднения да стои на крака и се облегна на него. След това мъжете проведоха пълно и грубо претърсване на пленниците си. Те добре опипаха набъбналите гърди на Суон. Гигантът забеляза как лицето на Робин почервеня от гняв и го предупреди:

— Не се разгорещявай.

— Каква е тази глупост? — Единият от войниците вдигна картата „Таро“, която Джош носеше в джоба на дънките си.

— Просто карта — отвърна той. — Нищо специално.

— Така е. — Мъжът скъса на парчета „Императрицата“ и я хвърли на земята.

Задната врата на камиона на UPS беше отворена. Джош, Робин и Суон бяха натикани вътре заедно с още тридесетима други. Вратата беше затворена и заключена и пленниците останаха в пълен мрак.

— Отведете ги в курника! — нареди сержантът на шофьора и камионът на UPS потегли с новата си пратка.

84

Суон запуши с ръце ушите си, но все още чуваше ужасните болезнени звуци и си помисли, че главата ѝ ще се пръсне, преди да замлъкнат.

„Курникът“ представляваше голям кръг, ограден с бодлива тел, в който всичките двеста шестдесет и двама оцелели жители на Мерис Рест бяха затворени. Войниците бяха плъпнали в царевичната нива и режеха стъблата с мачетета и брадви или ги изкореняваха, след което ги хвърляха в каросериите на камионите като някакви трупове.

В курника не се позволяваше паленето на огньове и въоръжените надзиратели, които стояха около оградата от бодлива тел, стреляха предупредително във въздуха, за да разпръскват хората. Много от ранените замръзваха до смърт.

Джош потръпна от смеха и песните на войниците в града. Погледна с изморени очи бараките и видя голям огън да гори в средата на пътя, близо до извора. Около Мерис Рест бяха паркирани десетки камиони, бронирани коли, ванове и каравани и още една клада гореше, за да топли посетителите. Труповете бяха събличани и нахвърляни в зловещи замръзнали купчини. Камионите се движеха наоколо, за да събират дрехите и оръжията.

Копелетата бяха майстори в това, което правеха. Не оставяха нищо след себе си освен обвивките от човешки живот.

В Мерис Рест беше дошъл злият карнавал, но Джош се успокояваше с мисълта, че Суон все още беше жива. Съвсем наблизо, поне доколкото позволяваха надзирателите, се намираха Глори и Арън. Шивачката беше толкова шокирана, че дори не плачеше. Детето се беше свило с отворени очи, взираше се в нищото и смучеше палеца на едната си ръка. Войниците бяха взели Ревльото и го бяха хвърлили в кладата.

Робин вървеше около оградата като тигър в клетка. Имаше само един начин да се влезе и да се излезе оттук — през вратата от бодлива тел, която войниците набързо бяха направили. В далечината се разнесоха още изстрели. Копелетата бяха намерили някого жив. Робин преброи само шестима от своите разбойници в курника и двама от тях бяха лошо ранени. Доктор Райън, който беше оцелял от атаката над импровизираната му болница, вече му беше казал, че тези момчета щяха да умрат. Бъки беше оцелял, макар че стоеше начумерен и мълчалив. Но Сестрата я нямаше и това тревожеше младежа.

Той спря на място и се загледа през оградата от бодлива тел към надзирателя. Онзи дръпна петлето на пистолета си, насочи го в него и му каза:

— Мърдай, лайно!

Робин се ухили, изплю се на земята и се обърна. Тестисите му се свиха, докато чакаше куршумът да се забие в гърба му. Видя надзирателите да застрелват пленници без никаква основателна причина, само за удоволствие, и отново задиша, когато се отдалечи от войника. Въпреки опасността вървеше бавно, нямаше намерение да побегне. Беше приключил с бягането.

Суон свали ръце от ушите си. Последните болезнени звуци отшумяваха. Царевичната нива беше опустошена и натъпканите камиони се отдалечаваха бавно като доволни хлебарки.

Момичето се страхуваше толкова много, че си спомни за мазето, в което дълго време бяха хванати в капан с Джош. Насили се да погледне другите пленници и да абсорбира гледката: стоновете и кашлянето на ранените, бълнуването на онези, които си бяха изгубили разсъдъка, хлипанията и воя на погребални песни. Видя лицата им и хлътналите им мрачни очи. Всяка надежда беше умряла.

Те се биха и страдаха за нея, а тя си седеше на земята като някакво насекомо и чакаше подметката на ботуша да я размаже. Стисна юмруци. „Стани! — нареди си тя. — По дяволите, ставай!“ Беше засрамена от собствената си слабохарактерност и слабост и в нея се възпламени яростна искра, сякаш създадена от камъчето на запалка. Чу двама от надзирателите да се смеят. Ставай!, изпищя вътрешно Суон и яростта ѝ се усили, разля се в тялото ѝ и изгони страха надалеч.

— Ти си водач — беше казала Сестрата — и трябва да се научиш да се държиш като такъв.

Момичето не искаше да бъде. Никога не беше молила за това. Но наблизо чу да плаче бебе и в този миг разбра, че ако имаше някакъв шанс да се осигури бъдеще за тези хора, началото на това бъдеще трябваше да бъде поставено точно тук и сега… от нея.

Тя стана, пое си дълбоко въздух, за да прочисти напълно съзнанието си, и тръгна през останалите пленници, като постоянно поглеждаше наляво и надясно, срещаше погледите на хората си и оставяше впечатлението, че са зърнали вътрешността на горяща пещ.

— Суон! — провикна се Джош, но тя не му обърна внимание и продължи напред. Той се опита да стане и да я последва, но видя колко изправен е гърбът ѝ, като на някаква царска особа — изпълнена с увереност и смелост — и другите пленници също се изправяха, когато минеше покрай тях, дори ранените се опитваха да станат от пръстта. Гигантът реши да я остави на мира.

Левият ѝ крак още беше схванат и я болеше, но поне не беше счупен. Суон също осъзнаваше какво въздействие има върху другите… но нямаше представа, че около нея усещат — можеха да се закълнат в това — излъчване, което затопляше за кратко въздуха.

Отиде при плачещото бебе. Детето беше в ръцете на треперещ мъж с подута лилава рана от едната страна на главата. Погледна малкото създание… след което откопча палтото си в много цветове и го свали. Коленичи, наметна раменете на мъжа и уви бебето в него.

— Ти! — изкрещя единият от надзирателите. — Махни се оттам! Суон потръпна, но реши да довърши започнатото.

— Махни се! — примоли ѝ се една жена от пленниците. — Ще те убият!

Войникът изстреля предупредителен изстрел. Суон уви добре палтото около бебето, за да му бъде топло, и едва тогава стана.

— Върни се на мястото си и сядай! — нареди надзирателят. Беше подпрял пушката на бедрото си.

Момичето усети погледите на всички върху нея. Времето като че ли спря за миг.

— Няма да повтарям! Размърдай си задника!

„Бог да ми е на помощ“, помисли си тя… преглътна трудно и тръгна към оградата от бодлива тел и надзирателя с пушката. Той веднага вдигна оръжието си и го насочи към нея.

— Стой! — предупреди я войникът вдясно.

Суон продължи напред, стъпка по стъпка, без да отлепя очи от мъжа с пушката.

Онзи дръпна спусъка.

Куршумът изсвистя покрай главата ѝ, на не повече от седем-осем сантиметра от нея. Тя спря, потрепери… и направи нова крачка.

— Суон! — изкрещя Джош и стана. — Суон, недей!

Надзирателят с пушката направи крачка назад, когато момичето го приближи още повече.

— Следващият ще е точно между очите ти — обеща той, но безмилостният поглед на момичето направо го пронизваше.

Тя спря.

— Тези хора се нуждаят от одеяла и храна — каза на надзирателя и се изненада от силата в гласа си. — Нуждаят се от тях още сега. Върви да кажеш на шефа си, че искам да го видя.

— Майната ти — отвърна мъжът. И стреля.

Куршумът прелетя над главата на Суон, защото единият от другите надзиратели беше сграбчил цевта на пушката и я беше блъснал нагоре.

— Не чу ли името ѝ, тъпако? — попита вторият мъж, който беше спасил живота ѝ. — Това е момичето, което търси полковникът! Върви да намериш някой офицер и докладвай!

Първият надзирател пребледня, защото осъзна колко близо беше до възможността да бъде одран жив. Без да се замисля, хукна на бегом към командния център на полковник Маклин.

— Казах — повтори с твърд тон Суон, — че искам да се видя с шефа ви.

— Не се тревожи — отвърна ѝ надзирателят. — Съвсем скоро ще имаш възможността да срещнеш полковника.

Един камион спря пред курника. Отключиха задната му врата я отвориха. От него свалиха четиринадесет пленници и ги вкараха при другите. Суон ги съпроводи с поглед. Някои от тях бяха лошо ранени и едва вървяха. Тя отиде да им помогне… и почувства нещо подобно на електрически ток, когато разпозна една от новодошлите.

— Сестра! — провикна се момичето и хукна към мръсната жена, която мина през вратата на курника.

— О, мили боже, мили боже! — захлипа Сестрата, прегърна Суон и я притисна силно до себе си. Двете стояха така известно време в мълчание, просто имаха нужда да усещат ударите на сърцето на другата. — Мислех, че си мъртва! — каза най-накрая жената. Погледът ѝ беше замъглен от сълзите. — О, мили боже, мислех си, че са те убили!

— Не, добре съм. Тук сме с Джош, Робин, Глори и Арън. Всички си мислехме, че ти си мъртва! — Суон се отдръпна назад, за да огледа Сестрата. Стомахът ѝ се беше свил. Дясната част на лицето на жената беше опръскано с горящ бензин. Веждата ѝ беше изгоряла и окото ѝ беше почти затворено от отока. Брадичката и носът ѝ бяха нарязани от летящи парчета стъкло. Предната част на палтото ѝ беше изцапано с пръст, а платът му беше овъглен и скъсан. Сестрата разпозна изражението на Суон и сви рамене.

— Е, явно не ми е писано да съм красива — каза тя.

Момичето я прегърна отново.

— Ще се оправиш. Не знам какво щях да правя без теб!

— Щеше да се справиш, точно както се справяше преди двамата с Пол да се появим. — Жената се огледа наоколо. — Къде е той?

Суон знаеше кого има предвид, но въпреки това попита:

— Кой?

— Знаеш кой. Пол. — В гласа на Сестрата се усещаше тревога. — Той е тук, нали?

Момичето се поколеба.

— Къде е той? Къде е Пол?

— Не знам — призна си Суон. — Не е тук.

— О… Господи. — Клошарката притисна изцапаната си със спечена пръст ръка в устата си. Беше замаяна и тази новина почти я довърши. Беше изморена и изтощена от боя. Костите я боляха, сякаш тялото ѝ беше накъсано на парчета и отново събрано. Малко преди да се озове тук, беше напуснала западната част на стената, когато войниците пробиха през нея. С намерен наблизо захвърлен месарски нож уби един от тях в ръкопашен бой, но след това беше принудена да прекоси нивата, за да се спасява. Скри се под една барака, но когато я подпалиха, нямаше друг избор, освен да се предаде. — Пол — прошепна тя. — Мъртъв е. Знам, че е мъртъв.

— Няма как да си сигурна в това! Може да се е измъкнал! Може би все още се крие!

— Хей, ти! — провикна се надзирателят. — Пръскайте седянката и се размърдайте!

— Облегни се на мен — каза Суон и помогна на Сестрата да отиде при другите. Джош вървеше към тях, последван от Робин. Изведнъж момичето осъзна, че жената вече не носеше кожената си чанта. — Стъкленият пръстен! Какво се случи с него?

Сестрата сложи пръст на устните си.

Един джип пристигна с рев. Пътниците му бяха Роланд Кронингер, който все още не беше свалил шлема си и бинтованото му лице беше изпръскано с кал, и мъжът, който се наричаше Приятел. Двамата слязоха, но шофьорът не изгаси двигателя.

Приятел се залепи за оградата от бодлива тел, а кафявите му очи се присвиха, докато оглеждаше пленниците. В следващия миг я видя да помага на една ранена жена.

— Там! — каза развълнувано той и посочи. — Това е тя!

— Изведете момичето — нареди Роланд на най-близкия надзирател.

Приятел застина за миг и се загледа в жената, която се беше облегнала на рамото на Суон. Лицето ѝ не му беше познато. Последния път, в който я видя Сестрата, то беше деформирано. Спомни си, че видя същата тази жена в деня, в който чу Вехтошаря да говори за Армията на съвършенството, но тогава не ѝ беше обърнал никакво внимание. Това беше по времето, в което беше болен, и подробностите му убягваха. Но сега осъзна, че ако тази жена наистина беше Сестрата, тя вече не носеше онази проклета чанта със стъкления пръстен.

— Почакай! — каза той на надзирателя. — Изведи и онази жена! Побързай!

Мъжът направи знак на един от колегите си да му помогне и двамата влязоха в курника с готови за стрелба пушки.

Джош тъкмо щеше да подаде ръка на Сестрата, когато надзирателите наредиха на Суон да спре. Тя погледна през рамо и видя дулата на двете оръжия.

— Хайде — каза единият от мъжете. — Нали искаше да се видиш с полковник Маклин? Това е шансът ти. Както и твоят, госпожа.

— Тя е ранена! — възпротиви се Джош. — Не виждаш ли, че…

Надзирателят, който беше проговорил, стреля в краката на гиганта и го принуди да отстъпи назад.

— Да вървим! — Единият от мъжете сръга Суон с пушката си. — Полковникът те очаква.

Момичето подкрепяше Сестрата, а надзирателите ги бяха притиснали от двете им страни, докато вървяха към вратата.

Робин тръгна след тях, но Джош го сграбчи за ръката.

— Не се дръж глупаво — предупреди го гигантът. Младежът гневно се отскубна от него.

— Нима ще ги оставиш просто да я отведат? Смятах, че си неин пазител!

— Бях. Сега ще се наложи да се оправя сама.

— Да бе! — отвърна горчиво Робин. — Какво смяташ да правим, просто да чакаме?

— Ако имаш по-добро предложение — такова, което да не включва избиването на много хора, включително теб и Суон — с удоволствие ще те изслушам.

Робин нямаше такова. Той наблюдаваше безпомощно как Суон и Сестрата бяха изблъскани до джипа, където бяха двамата мъже.

С приближаването си до превозното средство те усетиха хладни тръпки по кожата си. Сестрата разпозна онзи с бинтованото лице от конфронтацията си с танка… както и другия, той също ѝ беше стар познайник. Нямаше никакво съмнение, всичко беше изписано в очите и усмивката му, както и в начина, по който държеше главата си леко наведена и свиваше юмруците си до тялото си. Може би го издаваше и разтреперилото му се от вълнение тяло. Но тя определено го познаваше, както и Суон.

Онзи не погледна момичето. Той отиде до Сестрата и разтвори грубо яката на палтото ѝ, за да разкрие врата ѝ.

Отдолу се криеше кафяв белег във формата на разпятие.

— Лицето ти е променено — констатира мъжът.

— Твоето също.

Той кимна и тя забеляза появилия се за миг тъмночервен проблясък в очите му, който ѝ разкри нещо чудовищно и непознато.

— Къде е?

— Кое?

— Пръстенът. Короната. Или каквото там представлява, мамка му. Къде е?

— Не знаеш ли всичко? Ти ми кажи.

Мъжът с аленото око млъкна, а езикът му облиза долната му устна.

— Не си го унищожила. Това го знам със сигурност, със сигурност. Скрила си го някъде. О, смяташ се за голяма сладурана, нали? Смяташ, че сереш рози, точно като… — Той почти обърна глава, почти си позволи да я погледне, но не го направи. Мускулите на врата му бяха изпънати като струните на пиано. — Точно като нея — довърши накрая.

— Каква корона? — попита Роланд. Приятел не му обърна внимание.

— Ще го намеря — обеща той на Сестрата. — И ако не мога да те убедя да ми помогнеш, моят сътрудник, капитан Кронингер, разполага с чудесни техники и инструменти. Сега прощаваш ли ми?

Суон осъзна, че говори на нея, макар да продължаваше да гледа Сестрата.

— Попитах те, прощаваш ли ми сега? — Момичето не му отговори и усмивката му стана още по-широка. — Не мисля. Сега опита как е на вкус онова нещо, наречено омраза. Харесва ли ти?

— Не.

— О — каза мъжът с аленото око, но все още си нямаше достатъчно доверие, за да я погледне, — мисля, че ще се научиш да харесваш вкуса ѝ. Какво ще кажете да тръгваме, дами?

Качиха се в джипа и шофьорът потегли към караваната на полковник Маклин.

Край съборената северна част на стената, където пламъците продължаваха да разяждат всичко по пътя си и камионите ръмжаха натоварени с оръжия, дрехи и обувки, една самотна фигура намери купчина с трупове, до която бригадата на мародерите все още не беше стигнала.

Алвин Мангрим претърколи тялото на един мъртвец и разгледа ушите и носа му. Носът беше прекалено малък, сметна той, но ушите щяха да му свършат работа. Извади окървавен месарски нож от кожения калъф на кръста си и се зае с отрязването им. Когато приключи, ги прибра в една платнена чанта, която висеше от врата му. Дъното ѝ беше подгизнало от кръв, а вътре в нея имаше предимно уши, носове и няколко пръста, които вече беше „освободил“ от други трупове. Смяташе да изсуши трофеите си и да ги наниже на огърлица. Знаеше, че една такава щеше да се хареса на полковник Маклин и смяташе, че това беше добър начин да получи допълнителни дажби. В днешно време човек трябваше да използва ума си!

Спомни си една мелодия отпреди много време, от един смътен свят. Спомни си, че държеше ръката на някаква жена — груба, твърда и отвратителна ръка, покрита с мазоли — и вървеше към киното, за да гледа анимационен филм за прекрасна принцеса, която попадна в къщата на седем джуджета. Винаги беше харесвал мелодията, която дребосъците пееха, докато работеха в мината. Затананика си я, докато режеше носа на жената. Когато приключи, го прибра в чантата си. По-голямата част от мелодията, която си тананикаше, излизаше през дупката, където някога беше собственият му нос. В този миг му хрумна, че ако намери такъв с правилния размер, можеше да го изсуши и да го използва, за да запуши дупката.

Отиде до следващия труп, който беше проснат по лице. Алвин си каза, че носът му вероятно щеше да е смачкан, но въпреки това го сграбчи за рамото и го претърколи.

Тялото беше на човек с прошарена брада.

Очите на трупа неочаквано се отвориха — бяха светлосини и зачервени на фона на сиво-бялата кожа.

— О… уха — изненада се Алвин Мангрим.

Пол вдигна магнума си, опря дулото му в главата на врага и му пръсна мозъка с последния си куршум.

Мъртвият падна върху него и го стопли. Но Пол знаеше, че умира. В този момент се радваше, че не му стигна смелостта да опре оръжието в собствената си глава и да поеме по лесния път. Нямаше представа кой беше мъртвият, но копелето вече беше история.

Зачака. Беше живял през по-голямата част от живота си сам и не се страхуваше да умре сам. Не, въобще не се страхуваше… защото страшното свършваше тук. След това щеше да е много лесно. Съжаляваше единствено, че не знаеше какво се е случило със Суон… но беше сигурен, че Сестрата е силна стара птица и ако беше оцеляла след всичко това, нямаше да позволи нищо да я нарани.

„Суон — помисли си Пол. — Суон. Не им позволявай да те пречупят. Плюй в лицата им и им сритай задниците… а понякога се сещай за Добрия самарянин, става ли?“

Беше изморен. Смяташе да си почине и може би, когато се събудеше, щеше да е утро. Щеше да е прекрасно, ако можеше да види слънцето.

Пол заспа.

85

Жълтата светлина падна върху образа на Смъртта и в негово присъствие Суон се изправи и изпъчи. Страхът запърха във вътрешността на ребрата ѝ като хваната в клетка пеперуда, но момичето срещна погледа на полковник Маклин, без да трепне. Той беше скелетът ездач, осъзна тя. Да. Познаваше го, знаеше какво представлява и разбираше ненаситната сила, която го управляваше. И сега ездачът беше стигнал до Мерис Рест, но очите му все още бяха гладни.

На бюрото пред полковник Маклин имаше хартиен лист. Той вдигна дясната си ръка и стовари дланта си върху него, като проби с пироните доклада с броя на жертвите. Извади ги от надраното си бюро и протегна ръка към Суон.

— Армията на съвършенството изгуби четиристотин шестдесет и осем войници днес. Вероятно и повече, но ще разберем това, когато докладите бъдат обновени. — Полковникът хвърли бърз поглед на жената, която стоеше до Суон, и отново изгледа момичето. Зад тях бяха застанали Роланд и двама войници, а вдясно от Маклин беше мъжът, който се наричаше Приятел. — Вземи го — каза полковникът. — Виж сама. Кажи ми струваш ли си четиристотин шестдесет и осем войници.

— Хората, които убиха тези войници, смятаха така — обади се Сестрата. — И ако разполагахме с повече патрони, все още щяхте да стоите пред стената със сритани задници.

Маклин насочи вниманието си към нея.

— Как се казваш?

— Нарича се Сестрата — отговори Приятел. — И притежава нещо, което желая.

— Мислех, че искаш момичето.

— Не. Тя не означава нищо за мен. Но ти се нуждаеш от нея. Сам видя царевичната нива. Тя е нейно дело. — Той се усмихна отнесено на Сестрата. — Тази жена крие едно красиво парче стъкло, което ще взема. О, да! Ще го намеря, повярвай ми. — Очите му се заровиха надълбоко в тези на клошарката, през плът и кост чак до склада на спомените ѝ. Сенките на преживяванията ѝ летяха като изплашени птички в съзнанието ѝ. Мъжът видя грозните останки на Манхатън и ръцете на Сестрата, които откриват стъкления пръстен; видя водния ад на тунел „Холанд“, покритата със сняг магистрала, която се виеше из Пенсилвания, дебнещите глутници с вълци и хиляди други трептящи картини, които се появиха в рамките на секунди. — Къде е? — попита я той и веднага видя вдигната кирка в съзнанието ѝ, очертана на светлината от една светкавица.

Сестрата го усети, че рови в главата ѝ като някакъв изпипан крадец, заел се с ключалката на сейф, и трябваше бързо да дръпне резето, преди да е успял да влезе по-навътре. Тя затвори очи, стисна ги много силно и започна да вдига капака на най-ужасното нещо, онова, което я запрати с писъци на ръба и я превърна в Сестра Крийп. Пантите на капака бяха ръждясали, защото не беше гледала вътре от много дълго време, но сега успя да вдигне капака и се насили да погледне, също като през онзи дъждовен ден на магистралата.

Мъжът с аленото око беше заслепен от синя светлина, която се въртеше ли, въртеше, и чу мъжки глас:

— Дайте ми я, госпожо. Трябва да ми я дадете. — Образът се изчисти и стана по-ясен и изведнъж в ръцете му се озова телцето на малко момиченце. То беше мъртво, а лицето му — премазано и изкривено. Наблизо видя преобърната кола, от чийто радиатор се издигаше пара. На окървавения асфалт блестяха парченца стъкло. — Дайте ми я, госпожо. Ние ще се погрижим за нея — каза някакъв млад мъж с жълт дъждобран и протегна ръце за детето.

— Не — отвърна тихичко Сестрата, изпълнена с болка, потънала надълбоко в този тежък за нея момент, — няма… да ви я… дам. — Гласът ѝ беше завалян като на пияница.

Мъжът с аленото око се отдръпна от главата и спомените ѝ. Устоя на желанието си да я сграбчи и да ѝ счупи врата. Сестрата беше много по-силна, отколкото си мислеше, или просто той беше по-слаб… и усещаше погледа на онази проклета кучка върху себе си! Имаше нещо в нея — в самото ѝ присъствие — което изсмукваше силата му! Да, това беше! Неудържимото ѝ зло го отслабваше! Един удар щеше да бъде достатъчен.

Един бърз удар в главата и всичко щеше да приключи! Стисна юмруци и се осмели да я погледне.

— Какво зяпаш?

Тя не му отговори. Лицето му беше страховито, но и запотено, все едно имаше някакво лъскаво покритие. Накрая момичето го попита с всичкото спокойствие, на което беше способна:

— Защо се страхуваш толкова много от мен?

— Не се страхувам! — изкрещя мъжът с аленото око и от устните му западаха мъртви мухи. Бузите му почервеняха. Едно от кафявите му очи стана смолисточерно, а костите на лицето му започнаха да се местят като някакви изгнили основи на картонена къща. В ъгълчетата на устата му се появиха бръчки и той остаря с двадесет години само за един миг. Червеният му набръчкан врат подскочи, когато отлепи поглед от Суон и го насочи към Сестрата. — Кронингер! — каза той. — Върви да доведеш брат Тимъти.

Роланд тръгна да изпълнява задачата, без да се подвоуми.

— Мога да разстрелвам човек на всеки шестдесет секунди, докато не ми кажеш. — Приятел се наведе над Сестрата. — С кого да започнем? С онзи огромен негър? Какво ще кажеш за момчето? Или просто да ги избираме на случаен принцип? Да теглят клечки или да напишем имената им на листчета и да ги сложим в шапка? Не ми пука. Къде скри пръстена?

Мъжът с аленото око отново видя единствено въртящата се синя светлина и злополуката. „Кирка — помисли си той. — Кирка.“ Огледа мръсните дрехи и ръце на жената. И веднага разбра.

— Заровила си го, нали?

На лицето на клошарката не се четяха никакви емоции. Очите ѝ останаха затворени.

— Ти… си го… заровила — прошепна ухилен той.

— Какво искаш от мен? — попита Суон в опит да му отвлече вниманието. Гледаше към полковник Маклин. — Слушам те — прикани го тя.

— Накарала си царевицата да расте. Така ли е?

— Земята накара царевицата да расте.

— Тя го е направила! — каза Приятел и за момент отклони вниманието си от Сестрата. — Тя е засяла зърната в пръстта и ги е накарала да поникнат! Никой друг не е способен да го направи! Земята е мъртва и тя е единствената, която може да я съживи! Ако я вземеш със себе си, Армията на съвършенството ще разполага с всичката необходима ѝ храна! Тя може да създаде цяла царевична нива от един-единствен кочан!

Маклин се вторачи в нея. Никога досега не беше виждал толкова прекрасно момиче като това… а и лицето ѝ беше силно, много силно.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да — отвърна Суон. — Но няма да отглеждам храна за вас. Няма да отглеждам храна за коя да е армия. Не можете да ме принудите.

— Да, можем! — изсъска Приятел над рамото на Маклин. — Тя има приятели тук! Един огромен негър и едно момче! Видях ги с очите си само преди малко! Вземи ги на нашия поход и момичето ще отглежда посеви за нас, за да им спаси живота!

— Джош и Робин ще предпочетат да умрат.

— А ти ще предпочетеш ли да умрат? — Той поклати глава и другото му око стана морскозелено. — Не, не мисля.

Суон знаеше, че е прав. Нямаше да откаже да им помогне, ако Джош и Робин бяха под смъртна заплаха.

— Накъде сте тръгнали в този ваш така наречен поход? — попита с безизразен глас тя.

— Ето! — каза Приятел. — Ето го брат Тимъти! Той ще ти каже! — Роланд и брат Тимъти тъкмо влизаха в караваната. Капитанът беше стиснал здраво ръката на кльощавия мъж, който вървеше като в транс. Обувките му се тътреха по пода.

Суон се обърна към двамата мъже и потръпна. Очите на новопристигналия представляваха ококорени кръгове — истинско олицетворение на шока — заобиколени от тъмнолилаво. Устата му беше полуотворена, а устните му сиви и отпуснати.

Приятел плесна с ръце.

— Саймън каза! Кажи на малката кучка накъде сме се насочили, брат Тимъти!

Мъжът издаде стенещ, завален звук. После потрепери и изрече:

— Към… Уоруик Маунтин. За да намерим Бог.

— Много добре! Саймън каза! Кажи ни къде е Уоруик Маунтин!

— Западна Вирджиния. Бях там. Живях с Бог… седем дни… и седем нощи.

— Саймън каза! Какво има Бог в Уоруик Маунтин?

Брат Тимъти примига и една сълза потече по дясната му буза.

— Саймън е на път да се ядоса, брат Тимъти — каза с весел глас Приятел.

Мъжът изхленчи, отвори по-широко уста и замята глава насам-натам.

— Черната кутия… и сребърния ключ! — отговори той, като думите му едва не се прескачаха една друга. — Молитва за сетния час! Пазете се от смърт във вода! Пазете се от смърт във вода!

— Много добре. А сега брой до десет.

Брат Тимъти вдигна двете си ръце и започна да брои на пръсти.

— Едно… две… три… четири… пет… шест… — Той млъкна озадачен.

Суон вече беше забелязала, че другите четири пръста на дясната му ръка бяха отрязани.

— Не съм казал „Саймън каза“ — напомни му Приятел.

Вените на врата на брат Тимъти се издуха и пулсирането в слепоочието му стана ужасно. Очите му се напълниха със сълзи от страх. Опита се да отстъпи назад, но Роланд го стисна още по-силно.

— Моля ви — прошепна с пресипнал глас мъжът, — не ме наранявайте… повече. Ще ви заведа при него, кълна се, че ще ви заведа! Само… не ме наранявайте повече… — Надигналите се в гърлото му хлипове го накараха да млъкне. Той се сви, когато Приятел се приближи до него.

— Няма да те нараним. — Мъжът с аленото око погали плувналата му в пот коса. — Не бихме си го помислили дори. Просто искахме да покажем на тези дами какво може да направи силата на убеждението. Ще постъпят много глупаво, ако не правят каквото им кажем, нали?

— Глупаво ще е — съгласи се брат Тимъти и се усмихна като зомби. — Много глупаво.

— Добро куче. — Приятел го потупа по главата. След това се върна при Сестрата, стисна я за врата и изви главата ѝ към жалкото подобие на човек. С другата си ръка насила отвори едното ѝ око. — Погледни го! — изкрещя той и я разтресе.

Допирът му изпрати непоносим студ по цялото ѝ тяло. Костите я заболяха и нямаше друг избор, освен да погледне осакатения мъж пред нея.

— Капитан Кронингер разполага с много приятна стая за игри. — Устата му беше точно до ухото ѝ. — Ще те предам на него до утре сутринта, за да ти помогне да си спомниш къде е онази дрънкулка. Ако паметта още ти изневерява, добрият капитан ще започне да си избира хора от курника, за да поиграе на разни игрички с тях. И ти ще гледаш, защото първата игра ще е да ти отреже клепачите. — Ръката му я стискаше като примка.

Сестрата мълчеше. Синята светлина продължаваше да се върти в главата ѝ, а младият мъж с жълтия дъждобран протягаше ръце към мъртвото дете в ръцете ѝ.

— Която и да е тя — прошепна мъжът с аленото око, — надявам се да е умряла, мразейки те.

Той усети, че Суон го гледа, усети как погледът ѝ прониква в душата му и махна ръката си, преди сляпата ярост да го е накарала да счупи врата на жената. Не издържаше повече и се обърна към нея. Лицата им бяха на петнадесет сантиметра едно от друго.

— Ще те убия, кучко! — изрева Приятел.

Суон използва всяка капка воля, за да не отстъпи назад. Устоя на погледа му като желязна ръка, стиснала змия.

— Не, няма да го направиш — сопна се тя. — Каза, че не означавам нищо за теб. Излъга.

По бледата кожа на Приятел изби кафяво петно. Челюстта му се удължи и още една уста се отвори като грозна рана в челото му. Едното му око остана кафяво, а другото — пурпурно, сякаш кръвоносните му съдове се бяха разкъсали и го бяха напълнили с кръв. „Размажи я! — помисли си той. — Размажи кучката!“

Не го направи. Не можеше. Защото виждаше през плетеницата на собствената си омраза, че в нея има сила отвъд възприятията му и нещо вътре в него се изпълваше с копнеж, подобно на разбито сърце. Той я презираше и искаше да ѝ строши всички кости… но в същото време не смееше да я докосне, защото огънят ѝ можеше да го превърне в пепел.

Мъжът с аленото око се отдръпна от Суон. Лицето му стана на човек от испански произход, после на ориенталец и накрая се спря някъде по средата.

— Ще дойдеш с нас на нашия поход — заяви той. Гласът му беше писклив и дрезгав и прескачаше от една октава в друга. — Първо ще отидем в Западна Вирджиния… да намерим Бог. — Засмя се на последната дума. — След това ще те пратим в някоя хубава ферма с много земя. Ще ти осигурим семена и зърна. Ще намерим всичко, което ти е необходимо, в силози и хамбари по пътя ни. Ще построим огромна стена около фермата ти и дори ще оставим няколко войници да ти правят компания. — Устата на челото му се ухили и изчезна. — До края на живота си ще отглеждаш храна за Армията на съвършенството. Ще имаш трактори, комбайни, всякакви машини! Както и свои роби! Обзалагам се, че онзи огромен негър ще може да дърпа ралото. — Приятел хвърли бърз поглед на двамата войници. — Вървете да доведете онова черно копеле от курника. И момчето на име Робин. Могат да живеят в покоите на брат Тимъти. Нямаш нищо против, нали?

Брат Тимъти се ухили лукаво.

— Саймън не каза да говоря.

— Къде можем да настаним тези две дами? — обърна се Приятел към полковник Маклин.

— Не знам. В някоя тента.

— О, не! Нека поне им осигурим матраци! Искаме да им е удобно, докато размишляват! Какво ще кажеш да им намерим някоя каравана?

— Могат да отидат при Шийла — предложи Роланд. — Тя ще ги държи под око.

— Отведи ги там — нареди Приятел. — Нека постоянно има двама войници на пост пред караваната. Не искам изненади. Ясно?

— Да, сър. — Капитанът извади пистолета от кобура на кръста си. — Първо дамите — каза той на Суон и Сестрата. Двете излязоха през вратата и слязоха по красивите стълби. Момичето стисна ръката на жената.

Приятел застана на прага на караваната и ги изпрати с поглед.

— Колко време остава до утрото? — попита той.

— Три-четири часа — отвърна Маклин. Лицето на Суон се беше запечатало в главата му, ясно като снимка. Той откъсна доклада с броя на жертвите от пироните на дланта си. Числата бяха подредени по бригади. Опита се да се съсредоточи върху тях, но не можеше да изтрие момичето от съзнанието си. Не беше виждал такава красота от много, много дълго време. Не ставаше въпрос за сексуално привличане… това беше нещо чисто, силно и ново. Усети, че се е вторачил в пироните в дланта си и в мръсните бинтове, залепени за китката му. За миг помириса собствената си воня и едва не повърна.

Погледна Приятел на прага на вратата и изведнъж съзнанието му се проясни, сякаш опустошителен вятър беше издухал гъстите облаци.

„Господи — помисли си Маклин. — Аз съм се… съюзил с…“

Приятел се обърна едва към него.

— Нещо тревожи ли те? — попита той.

— Не. Нищо. Просто размишлявам, това е всичко.

— Мисленето навлича проблеми на хората. Така каза Саймън! Нали, брат Тимъти?

— Да! — изчурулика мъжът и плесна с осакатените си ръце.

86

— Аз съм артистка, забавлявам хората — каза неочаквано жената, която седеше върху купчина мръсни възглавници в ъгъла.

Тя проговаряше за първи път, откакто преди около час ги доведоха в тази каравана, която приличаше на кочина. Просто си седеше и ги гледаше, докато Суон лежеше на единия от голите матраци, а Сестрата крачеше напред-назад.

— Вие двете обичате ли да купонясвате?

Клошарката спря да крачи, изгледа я недоверчиво и отново продължи. Бяха точно девет стъпки от стена до стена.

— Е… — сви рамене тя — … ако ще живеем заедно, поне трябва да си знаем имената. Аз съм Шийла Фонтана.

— Браво на теб — измърмори в отговор Сестрата.

Суон се изправи до седнало положение и огледа по-внимателно жената. На светлината на единствената газена лампа в караваната момичето видя, че Шийла Фонтана беше много слаба, жив скелет, а жълтеникавата ѝ кожа беше изпита и хлътнала върху лицевите ѝ кости. Скалпът ѝ се беше оголил в горната част на главата ѝ, а черната ѝ коса беше мръсна и безжизнена. На пода около нея бяха разхвърлени празни консерви, бутилки и други боклуци. Носеше мръсни дрехи на петна под дебелото си палто от кадифе. Суон видя, че ноктите ѝ, макар счупени и изгризани до живеца, бяха щателно лакирани в яркочервено. Когато за първи път влезе в караваната, забеляза тоалетна масичка, покрита с бурканчета с гримове, червила и подобни. Погледна над огледалото към изрязаните и залепени снимки на млади фотомодели с перфектни лица.

— Аз също забавлявах хората — каза Суон. — В „Пътуващо представление“, заедно с Джош и Ръсти. Макар че аз стоях в каруцата през повечето време. Ръсти беше фокусник… можеше да кара нещата да изчезват и да се появяват отново, просто ей така. — Тя щракна с пръсти и се изгуби в този спомен от миналото. След малко отново се съсредоточи върху Шийла. — Ти какво правиш?

— По малко от всичко, скъпа. — Жената се усмихна и показа сиви и свити венци. — Аз съм ЖР.

— ЖР? Какво е това?

— Жена за развлечения. Трябва да съм на работа точно сега. След битка една добра ЖР може да работи, докато не се протрие. Тогава мъжете най-много искат да чукат.

— А?

— Има предвид, че е курва — обясни Сестрата. — Господи, тук вони!

— Съжалявам, свърши ми ароматизаторът. Можеш да пръснеш малко парфюм, ако искаш. — Шийла посочи към лепкавите и празни шишенца върху тоалетната масичка.

— Не, благодаря. — Сестрата наруши ритъма си и отиде до вратата. Натисна дръжката ѝ, отвори я и се изправи пред двамата войници отвън.

Те бяха въоръжени с пушки. Единият от тях ѝ нареди:

— Влизай обратно вътре.

— Просто проветрявам малко. Имате ли нещо против? Едното оръжие беше насочено в гърдите ѝ.

— Влизай обратно вътре — нареди мъжът и я блъсна. Сестрата затръшна вратата.

— Мъжете са зверове — каза Шийла. — Не разбират, че една жена има нужда от лично пространство.

— Трябва да се махнем оттук! — Гласът на Сестрата потреперваше и в него се усещаше паника. — Ако той го намери, ще го унищожи… а ако не му позволя да го намери, ще започне да екзекутира хора!

— Какво да намери? — попита Шийла и придърпа колене до гърдите си.

— Скоро ще се зазори — продължи Сестрата. — О, Господи! — Подпря се на стената, защото едва се държеше на крака. — Той ще го намери! Не мога да го спра!

— Хей, маце! — обади се Шийла. — Някой някога да ти е казвал, че си луда?

Суон виждаше, че Сестрата беше на път да се разпадне. Тя също, но нямаше намерение да мисли какво ги очаква.

— От колко време си с тях? — обърна се момичето към чернокосата жена.

Шийла се усмихна едва… усмивка, която изглеждаше отвратително на това изпито и лишено от живот лице.

— Завинаги — отвърна тя. — О, Господи, как ми се иска да имах малко кока! Или хапчета. Ако ми се намираше само една черна красавица, щях да я накълцам на малки парченца и да се друсам цяла седмица! Нямате дрога във вас, нали?

— Не.

— И аз така си помислих. Никой няма дрога. Предполагам, че всичката вече е изшмъркана, изпушена и изпита. О, мамка му. — Шийла поклати тъжно глава, сякаш оплакваше изчезването на някаква изгубена култура. — Как се казваш, скъпа?

— Суон.

Шийла повтори името ѝ.

— Много е хубаво. Необичайно. Познавах едно момиче на име Доув38. Пътуваше на стоп от Ел Серито и двамата с Руди… — Жената млъкна. — Чуйте! — прошепна тя. — Чувате ли го?

Някакви мъже се смееха наблизо, а в далечината се чуваха изстрели.

— Бебето! — Шийла покри уста с ръка. Очите ѝ се превърнаха в пълни с мрак ями. — Чуйте! Не чувате ли да плаче бебе?

Суон поклати глава.

— О… Господи! — Шийла едва не се задуши от ужас. — Бебето плаче! Накарайте го да спре! Моля ви! — Тя запуши уши и тялото ѝ се сви като зародиш. — О, Господи, моля ви, накарайте го да спре.

— Изгубила си е разсъдъка — каза Сестрата, но Суон стана от матрака и отиде при жената. — По-добре я остави на мира — предупреди я клошарката. — Изглежда ми доста отнесена.

— Накарайте го да спре… накарайте го да спре… о, Господи, накарайте го да спре — бълнуваше Шийла, свита в ъгъла. Лицето ѝ блестеше от пот на светлината от газената лампа, а вонята, която се излъчваше от тялото ѝ, отврати Суон… но въпреки това се наведе над нея. Поколеба се за миг, но накрая се протегна, за да я докосне. Ръката на Шийла намери нейната и я стисна с болезнена сила. Суон не се отдръпна.

— Моля те… накарай бебето да спре да плаче — замоли се жената.

— Няма… няма никакво бебе тук. Няма никой друг освен нас.

— Чувам плача му! Чувам го!

Суон нямаше представа през какви мъчения беше минала Шийла, но не можеше да понесе да я гледа как страда. Стисна ръката ѝ и се наведе още повече над нея.

— Да — каза нежно тя. — Аз също чувам плача. Това е бебешки плач. Нали?

— Да! Да! Накарай го да спре, преди да е станало прекалено късно!

— Прекалено късно? Прекалено късно за какво?

— Прекалено късно за него да живее! — Пръстите на жената се забиха в ръката на Суон. — Той ще го убие, ако не спре да плаче!

— Чувам го — каза ѝ момичето. — Почакай, почакай. Бебето спира да плаче. Спира.

— Не, не е вярно! Все още чувам…

— Плачът спира — повтори Суон. Лицето ѝ беше само на няколко сантиметра от това на Шийла. — Плачът вече е по-тих. По-тих. Едва го чувам. Някой се е погрижил за бебето. Вече е много тихо. Много тихо. Плачът спря.

Шийла си пое рязко и дълбоко въздух. Задържа го за няколко секунди и го изпусна под формата на тих агонизиращ стон.

— Спря ли? — попита тя.

— Да — отвърна Суон. — Бебето спря да плаче. Свърши.

— Бебето… още ли е живо?

Явно това беше много важно за жената. Суон кимна.

— Все още е живо.

Устата на Шийла се отпусна. От долната ѝ устна потече една лига и капна в скута ѝ. Суон се опита да освободи ръката си, но жената не я пускаше.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Сестрата, но момичето поклати глава.

Шийла вдигна много бавно ръката си и докосна бузата на Суон с върховете на пръстите си. Момичето не виждаше очите ѝ… а само два черни кратера в тебеширенобялата кожа.

— Коя си ти? — прошепна въпроса си жената.

— Суон. Името ми е Суон. Не помниш ли?

— Суон — повтори тя с нежен и изумен глас. — Бебето… никога преди не е спирало да плаче. Никога не е спирало да плаче… докато не умре. Дори не знам дали е момче, или момиче. Никога преди не е спирало да плаче. О… толкова си красива. — Мръсните ѝ пръсти погалиха лицето на Суон. — Толкова си красива. Мъжете са зверове, да знаеш. Те вземат красивите неща… и ги правят грозни. — Гласът ѝ я предаде. Тя заплака тихичко, отпусна буза върху ръката на момичето и прошепна: — Толкова съм изморена да бъда грозна. О… толкова съм изморена…

Суон я остави да си поплаче и започна да я гали по главата. Пръстите ѝ напипваха струпеи и рани.

След малко Шийла вдигна глава.

— Мога ли… мога ли да те попитам нещо?

— Да.

Тя избърса очи и потърка нос.

— Ще ми позволиш ли… да ти среша косата?

Суон стана и помогна на Шийла да стори същото, след това отиде до тоалетната масичка и седна пред огледалото. Жената колебливо направи крачка след нея, а после и още една. Стигна до тоалетната масичка и взе една задръстена с коса четка. Заглади с пръсти гривата на Суон и започна да я реше, дълго и бавно, дълго и бавно.

— Защо си тук? — попита я Шийла. — Какво искат от теб?

Тонът ѝ беше спокоен и благоговеен. Сестрата го беше чувала и преди, когато хората в Мерис Рест говореха със Суон. Преди момичето да успее да отговори, клошарката каза:

— Смятат да ни задържат тук. Смятат да накарат Суон да работи за тях.

Шийла спря да я реше.

— Да работи за тях? Като… ЖР?

— В известен смисъл да.

Жената застина за известно време, след което продължи бавно да я реше.

— Толкова си красива — прошепна тя и Суон забеляза как примига бързо, сякаш се опитваше да се справи с мисли, които предпочиташе да не я тормозят.

Сестрата не знаеше нищо за тази жена, но я гледаше колко нежно използва четката и как пръстите ѝ почти нереално се движеха в косата на момичето, за да я разплетат. Забеляза как Шийла се възхищава на красивото лице в огледалото, след което колебливо вдигна очи към собствената си сбръчкана и измъчена физиономия… и реши да опита.

— Много жалко — изрече с тих глас Сестрата, — че ще я направят грозна.

Четката спря.

Клошарката хвърли бърз поглед на Суон, която започна да осъзнава какво се опитваше да направи по-възрастната жена. Тя се приближи до тях, застана зад Шийла и ѝ заговори:

— Не всички мъже са зверове, но тези наистина са. Те ще използват Суон и ще я направят грозна. Ще я пречупят и унищожат.

Шийла погледна момичето в огледалото и след това себе си. Стоеше като вкаменена.

— Можеш да ни помогнеш — каза Сестрата. — Можеш да им попречиш да я направят грозна.

— Не. — Гласът на Шийла беше слаб и бездушен като на изтормозено дете. — Не… не мога. Аз съм никоя.

— Можеш да ни помогнеш да се махнем оттук. Просто говори с войниците отвън. Привлечи им вниманието и ги разкарай от вратата за минута. Това е всичко.

— Не… не…

Сестрата сложи ръка на рамото ѝ.

— Погледни я. Хайде, давай. А сега погледни себе си. — Шийла погледна. — Виж в какво са те превърнали.

— Грозна съм — прошепна жената. — Грозна. Грозна. Грозна…

— Моля те, помогни ни да избягаме.

Шийла не отговори цяла минута и Сестрата се изплаши, че я е изгубила. Изведнъж другата жена отново започна да реше косата на Суон.

— Не мога — каза тя. — Те ще убият и трите ни. За тях няма да има значение, защото обичат да използват оръжията си.

— Няма да ни убият. Полковникът не иска да ни нарани.

— Но ще наранят мен. Освен това — къде смятате да отидете? Всичко е прецакано. Няма къде да се скриете.

Сестрата изруга вътрешно, но Шийла беше права. Дори да успееха да избягат от караваната, щеше да е само въпрос на време войниците да ги заловят отново. Погледна Суон в огледалото и момичето поклати едва глава, за да ѝ покаже, че няма смисъл да продължава да настоява за прилагането на тази тактика. Вниманието на Сестрата беше привлечено от едно стъклено шишенце с парфюм върху тоалетната масичка. Вече нямаше какво да губи.

— Шийла — каза тя, — нали обичаш красиви неща?

— Да.

Дотук добре. Ето го и решителният момент.

— Искаш ли да видиш нещо много красиво?

Жената вдигна поглед.

— Какво?

— Ами то е… тайна. Заровено съкровище. Искаш ли да го видиш?

— Знам всичко за заровените съкровища. Роланд зарови запасите. Също така уби Дебелака.

Сестрата не обърна внимание на бълнуването ѝ и продължи упорито да настоява на своето.

— Шийла — каза със заговорнически тон тя, — знам къде е заровено съкровището. То може да ни помогне. Щом си ку… ако си ЖР — побърза да се поправи, — войниците отвън няма да ти попречат да излезеш. Както сама каза, вече трябваше да си на работа. Но никога не си виждала нещо толкова красиво, колкото това съкровище, и ако отидеш където ти кажа и го донесеш тук, ще помогнеш на Суон. Нали, Суон?

— Да, точно така.

— Но това трябва да е нашата тайна — продължи Сестрата, като внимателно наблюдаваше отпуснатото и лишено от емоции лице на Шийла. — Никой не трябва да разбира къде отиваш… и не бива да позволиш на никого да те види как го изкопаваш и го носиш тук. Трябва да го скриеш под палтото си. Можеш ли да го направиш?

— Аз… не знам. Току-що си лакирах ноктите.

— Заровеното съкровище може да им попречи да я направят грозна — каза Сестрата и видя как лицето на жената се промени, когато осъзна какво има предвид. — Но това ще е нашата тайна. Тайната на съквартирантките. Нали? — Шийла не отговори и клошарката добави: — Моля те, помогни ни.

Шийла погледна отражението си в огледалото. Едва разпозна чудовището, в което се беше превърнала. Осъзна, че полковникът нямаше нужда от нея. Никога не беше имал нужда от нея, освен за да я използва и тормози. „Мъжете са зверове“, помисли си тя и си спомни картата на Маклин на новата Америка с нейната огромна площ, кръстена „Затвор“.

Това не беше страна, в която искаше да живее.

Шийла остави четката. Усети, че Суон я гледа в огледалото и осъзна, че не може — не трябва — да им позволява да превърнат такова красиво създание в грозотия като нея.

— Да — отговори най-накрая тя. — Ще ви помогна.

87

— Спри! — изрева Приятел и джипът поднесе в разораната и замръзнала кал на унищожената царевична нива. Мъжът с аленото око скочи от превозното средство и побягна през изсечените стъбла.

„Сега вече го пипнах! — помисли си той. — Мой е! И независимо какво представлява — пръстен от светлина, мистичен дар или корона — ще го счупя на парчета пред очите ѝ!“

Калта залепваше по ботушите на Приятел, докато бягаше. Той се спъна в едно царевично стъбло и едва не падна в бързината си да стигне до мястото.

Облаците бяха окъпани в сива мрачна светлина. Вятърът му носеше миризмата на огън и кръв. Мъжът с аленото око газеше мъртвите по пътя си.

О, тя се смяташе за много умна!, беснееше той. Много умна! Е, сега щеше да разбере, че не бива да го подценява, че не трябва да се ебава с него. Щеше да разбере, че това все още беше неговото парти, след като се вдигнеше димната завеса и телата бъдеха преброени.

Призори войниците, които охраняваха жените, бяха довели Сестрата в караваната на полковника и я бяха сложили да седне на един стол в средата на помещението. Приятел беше седнал пред нея, а Роланд и Маклин внимателно ги наблюдаваха. Тогава беше наврял ориенталското си лице в нейното и я беше попитал с тежък южняшки акцент:

— Де го зарови?

Тя се изплю в мутрата му… но нямаше проблем! О, да! Нямаше никакъв проблем! Той искаше да му се опълчи, да блокира спомените си с онази проклета въртяща се синя светлина, за да може да стисне с ръце бузите ѝ, докато от носа ѝ не потече кръв. Тогава, през мъглата от болката в съзнанието ѝ, видя отново кирката, видя я да я вдига и да я стоварва в пръстта. Сестрата се опита да се барикадира зад синята светлина и да го заслепи с нея, но той беше прекалено бърз за нея и успя да се промъкне в съзнанието ѝ с лекота, тъй като малката кучка не беше наоколо, за да го разсейва.

И попадна на нещо. Ето го. Намери дървена дъска, върху която беше написано името „РЪСТИ УЕДЪРС“.

Тя беше заровила стъкления пръстен в гроба на онзи каубой.

Едва не я уби в онзи миг, но искаше да живее, за да види как чупи стъклото на парчета. Гробът беше напред, в откритото пространство между опустошената царевична нива и редовете с ябълкови дървета, които бяха изкоренени от земята и натоварени на един от камионите. Побягна към мястото, на което знаеше, че е погребан каубоят. Земята под ботушите му беше изгризана от гумите на камионите и краката на войниците. Калта се опитваше да го спипа и да го забави.

Стигна до мястото и се огледа за дървената надгробна плоча.

Не беше там.

Земята беше разсечена от следи от гуми и приличаше на райетата на палтото на онзи мъж, когото разкъса. Огледа се във всички посоки и си помисли, че още не е стигнал до правилното място. Пробяга тридесет метра на запад, спря се и се огледа отново.

Навсякъде лежаха голи трупове. Хващаше ги и ги хвърляше настрани като счупени кукли, докато търсеше някаква следа от гроба.

След около десет минути обезумяло търсене намери надгробната плоча… само че беше паднала и покрита с кал. Мъжът с аленото око коленичи и започна да дращи земята около нея, да копае пръстта и да я хвърля зад себе си като куче, което търси забравен кокал. Ръцете му намериха единствено още пръст.

Чу гласове и се огледа. Четирима войници бродеха из полето и се оглеждаха за нещо пропуснато от бригадите на мародерите.

— Вие! Започвайте да копаете! — изкрещя им той… но мъжете го изгледаха глуповато. В следващия миг осъзна, че им беше заговорил на руски. — Копайте! — нареди им отново, когато намери правилния език. — Падайте на колене и разкопайте цялото шибано поле с ръцете си!

Единият от мъжете побягна. Другите трима се поколебаха.

— Какво търсим? — попита единият от тях.

— Чанта! Кожена чанта! Някъде тук трябва да е! Някъде… — Мъжът с аленото око рязко спря и огледа калното и опустошено поле. Цяла вечер оттук минаваха бронирани коли и камиони. Стотици войници го бяха тъпкали с краката си. Надгробната плоча може да е била отнесена преди един, три или шест часа. Може да е била влачена под гумите на камион или изритана настрани от ботушите на петдесет войници. Нямаше как да прецени къде е била преди това и го изпълни френетична ярост. Вдигна глава и изкрещя от гняв.

Тримата войници побягнаха, като се блъснаха един в друг в паниката си.

Мъжът с аленото око вдигна голия труп на някакъв мъж за врата и за вкочанената му протегната ръка. Запрати го настрани и след това изрита главата на друг като футболна топка. Просна се върху трети труп и изви главата му, докато гръбнакът не се скъса като струна на китара. След това, все още бесен, падна на четири крака като животно и потърси някой жив, когото да убие.

Но беше сам с мъртвите.

„Почакай! — помисли си той. — Почакай!“

Седна отново — дрехите му бяха мръсни, а променящото му се лице беше изпръскано с черна кал — и се ухили. Разкикоти се, след което се усмихна и накрая се засмя толкова гръмко, че няколкото останали живи в алеите кучета го чуха и завиха в отговор.

Ако беше загубен, осъзна мъжът с аленото око, никой друг нямаше да го има! Земята го беше погълнала! Нямаше го и никой никога нямаше да го намери!

Продължи да се смее и да си казва колко глупав е бил. Стъкленият пръстен се беше изгубил завинаги! И Сестрата беше онази, която го беше захвърлила в калта!

Почувства се много по-добре, много по-силен и с по-ясно съзнание. Нещата се бяха подредили чудесно. Това все още беше неговото парти, защото малката кучка принадлежеше на Маклин, човешка ръка беше унищожила Мерис Рест и Сестрата беше заровила съкровището си в черната равнодушна пръст… където щеше да остане завинаги до овъглените кости на каубоя.

Мъжът с аленото око стана, доволен, че гробът е изгубен, и закрачи през нивата към шофьора си, който го чакаше в джипа. Обърна се, за да огледа мястото за последно, и зъбите му засветиха в бяло на фона на изцапаното му с кал лице. Щеше да е необходима истинска магия, за да се намери проклетият стъклен пръстен… а той беше единственият магьосник тук.

„Тръгваме на поход — помисли си Приятел. — Ще вземем малката кучка с нас, заедно със Сестрата, онзи огромен негър и момчето, с които да я държим на каишка. Останалите кучета могат да останат да живеят в тези мизерни бараки, докато изгният… което ще стане съвсем скоро.“

„Сега отиваме в Западна Вирджиния и Уоруик Маунтин. За да намерим Бог.“ Мъжът с аленото око се усмихна и шофьорът му, който го чакаше, видя тази отвратителна нечовешка гримаса и потрепери. Нямаше търпение да се срещне с „Бог“, нямаше никакво търпение. След това щеше да прати малката кучка в нейната ферма-затвор, а после… кой знае?

Харесваше му да бъде генерал на армията. Това призвание беше точно за него и докато плъзгаше поглед над полето от трупове, се почувства като крал на всичко това, почувства се като у дома.

88

При удрянето на вечерния гонг устата на Джош се напълни със слюнка като на животно.

Войникът отвън блъскаше по задната врата на камиона с приклада на пушката си и сигнализираше на тримата затворници да се изместят в другия край на своята килия на колела. Джош, Робин и брат Тимъти познаваха много добре този звук. Робин беше издържал най-дълго в отказа си да яде воднистата каша, а именно четири дни… докато гигантът не го хвана и не го нахрани насила, а след това, когато младежът се опита да се бие с него, го повали на пода и му каза, че ще живее независимо дали му харесва, или не.

— За какво? — попита Робин, който изгаряше от желание да се бие, но беше прекалено умен, за да нападне чернокожия гигант. — Така или иначе ще ни убият!

— Не ми пука дали ти харесва, или не, глупав хлапак такъв! — беше му казал Джош, за да го накара да се разгневи дотолкова, че да остане жив. — Ако беше мъж, щеше да защитаваш Суон! Не разбра ли, че няма да ни убият днес? Иначе нямаше да хабят храната. Нима просто ще се откажеш от Суон и ще я оставиш на вълците?

— Човече, ти си един дразнещ глупак! Вероятно вече е мъртва, както и Сестрата!

— Няма начин. Държат ги живи… както нас. Затова от сега нататък ще ядеш или кълна се в Бог, ще ти завирам лицето в купичката и ще те карам да си изсмукваш яденето през носа! Ясно?

— Голям си мъж — подигра му се Робин, пропълзя в своя ъгъл и се наметна с мръсното, изтъркано кафяво одеяло. Но от този ден насетне изяждаше храната си.

Задната врата на камиона беше перфорирана от тридесет и седем малки дупки от куршуми… Джош и Робин ги бяха преброили много пъти и си бяха измислили игра, в която трябваше да свържат точките. През тях влизаха слаба сива светлина и въздух. Също така играеха ролята на полезни шпионки през които да виждат какво се случва в лагера и да оглеждат местата, покрай които минаваха. Сега вратата беше отключена и плъзната нагоре на ролките си. Войникът с пушката — когото Робин с ненавист наричаше сержант Насрани гащи — излая:

— Изхвърли кофите!

Още двама войници бяха въоръжени и готови да стрелят, когато Джош, Робин и брат Тимъти взеха кофите си.

— Слизайте! — нареди сержант Насрани гащи. — Един по един! Движете се!

Джош примига на мъгливата светлина на утрото. Лагерът се подготвяше отново да поеме на път. Тентите се прибираха, превозните средства се проверяваха и се зареждаха с гориво от варелите в каросериите на камионите. Гигантът забеляза, че запасите от бензин бързо намаляваха и Армията на съвършенството беше оставила много закъсали превозни средства по пътя си. Огледа земята, когато се отдалечи на около три метра от камиона и изхвърли кофата с урина и изпражнения в клисурата. От другата ѝ страна имаше гъста гора с дървета без листа, а в мъгливата далечина се виждаха покрити със сняг, назъбени планини. Магистралата, по която пътуваха, водеше до тези планини, но Джош не знаеше точно къде се намират. Времето му беше като в мъгла. Смяташе, че са минали две седмици, откакто напуснаха Мерис Рест, но дори за това не беше сигурен. Може би бяха минали три седмици. Както и да е, вероятно Мисури беше останал далеч зад тях. Заедно с Глори и Арън.

Когато войниците дойдоха в курника за него и Робин, имаше достатъчно време да придърпа жената до себе си и да ѝ каже:

— Ще се върна. — Очите ѝ гледаха през него. — Чуй ме! — каза ѝ той и я разтресе… Най-накрая Глори се съвзе и се втренчи в красивия чернокож мъж, който стоеше пред нея. — Ще се върна. Просто бъди силна, чуваш ли ме? И се грижи за момчето добре.

— Няма да се върнеш. Не. Няма.

— Ще се върна! Все още не съм те виждал облечена в онази лъскава рокля. Заради това си струва да се върна, нали?

Глори нежно докосна лицето му и Джош видя, че отчаяно искаше да повярва. И тогава един от войниците беше наврял дулото на пушката си в ранените му ребра и той едва не се преви на две от агонизираща болка… но се насили да остане на крака и да излезе от курника с достойнство.

Когато камионите, бронираните коли и караваните на Армията на съвършенството най-накрая напуснаха Мерис Рест, около четиридесет души ги последваха пеша за известно време, като изричаха името на Суон, плачеха и виеха жално. Войниците ги използваха като тренировъчни мишени, докато последните петнадесет не се отказаха.

— Въррррни кофите! — прогърмя гласът на сержант Насрани гащи, след като Робин и брат Тимъти изпразниха своите. Тримата затворници се върнаха обратно в камиона и сержантът нареди: — Подготви купичките!

Те извадиха малките дървени купички, които им бяха раздали, и в същото време от полевата кухня пристигна метална тенджера. Сипаха им блудкава супа от доматено пюре от консерва, сгъстена с малко солени бисквити. Менюто почти винаги беше едно и също, сервирано по два пъти на ден. Само понякога в супата плуваха парчета осолено свинско или консервирана шунка.

— Извади чашите!

Затворниците протегнаха чашите си и друг войник им наля вода от манерка. Течността беше солена и мазна — определено не беше вода, от извора. Тази беше от разтопен сняг, защото оставяше мазен слой в устата, от нея те заболяваше гърлото и предизвикваше рани по венците. Джош знаеше, че Армията на съвършенството разполага с големи дървени каци с изворна вода в каросериите на камионите си, но също така беше наясно, че никога нямаше да вкусят от нея.

— Назад! — заповяда сержант Насрани гащи и когато затворниците се подчиниха, той дръпна металната врата и я заключи. Времето за хранене беше приключило.

Вътре в камиона всеки си беше намерил местенце, на което да се храни — Робин в своя ъгъл, брат Тимъти в друг, а Джош в средата. След като приключи с яденето, гигантът уви дрипавото одеяло около раменете си, защото в лишената от изолация вътрешност на камиона винаги беше студено, и легна, за да поспи. Робин стана и започна да крачи напред-назад, за да изгори нервна енергия.

— По-добре я пази — каза му Джош с дрезгав от заразената вода глас.

— За какво? А, да, предполагам, че днес ще се опитаме да избягаме, нали? Разбира се! По-добре да си пазя силите! — Младежът се чувстваше бавен и слаб, а и главата го болеше толкова много, че едва можеше да мисли. Знаеше, че това е реакция към водата, след като тялото му се изчистваше от онази от извора на Мерис Рест. Но само ходенето напред-назад му помагаше да не полудее.

— Забрави за опита за бягство — каза му за около петдесети път Джош. — Трябва да останем близо до Суон.

— Не сме я виждали, откакто ни затвориха тук! Човече, представа си нямаме какво са ѝ направили тези копелета! Казвам да избягаме… и след това да помогнем и на нея да избяга!

— Лагерът е голям. Дори да успеем да се измъкнем — което не можем да направим — как ще я намерим? Не, най-добре да останем тук, да държим главите си наведени и да видим какво са намислили да правят с нас.

— Да си държим главите наведени? — Робин се засмя скептично. — Ако си наведем главите още малко, ще си изцапаме клепачите с мръсотия! Знам какво са намислили да правят с нас! Ще ни държат тук, докато изгнием или ще ни застрелят отстрани на пътя! — Главата му туптеше ужасно, затова коленичи и притисна длани в слепоочията си, докато болката не отмина. — Мъртви сме — изрече с пресипнал глас младежът. — Просто още не го знаем.

Брат Тимъти сърбаше от купичката си. Той облиза останалата по стените ѝ супа. Беше му пораснала неравна тъмна брада, а кожата му беше бяла като светкавица на фона на черната му мазна коса.

— Видях я — каза съвсем спокойно той… първото му обаждане от три дни. Джош и Робин млъкнаха шокирани. Брат Тимъти вдигна глава — едното стъкло на очилата му беше пукнато, а средата им се държеше на изолирбанд. — Суон — продължи мъжът. — Видях я.

Джош се изправи до седнало положение.

— Къде? Къде я видя?

— Отвън. Вървеше около една от караваните. Онази другата жена — Сестрата — също беше там. Войниците стояха точно зад тях. Предполагам, че бяха изкарани, за да се разтъпчат. — Брат Тимъти взе чашата си и отпи от водата, сякаш беше течно злато. — Видях ги… онзи ден, мисля. Да. Онзи ден беше. Когато излязох, за да разчета картите.

Джош и Робин отидоха при него и го погледнаха с нов интерес. Напоследък войниците постоянно идваха за брат Тимъти и го отвеждаха в командния център на полковник Маклин, където за стените бяха закачени стари карти на Кентъки и Западна Вирджиния. Брат Тимъти отговаряше на въпросите на капитан Кронингер, Маклин и мъжа, който се наричаше Приятел. Той им беше показал на картата къде се намира ски курортът в Уоруик Маунтин, в окръг Покахонтас, малко по на запад от границите на Вирджиния и черните скали на планинската верига Алегени. Но брат Тимъти им каза, че това не е мястото, на което откри Бог. Ски курортът беше разположен в подножието на източната страна на Уоруик Маунтин, а Бог живееше нависоко от другата страна, нагоре от някогашните въгледобивни мини.

Онова, което Джош успя да разбере от бръщолевенията и несвързаната история на брат Тимъти, беше, че мъжът пътувал на запад някъде из Вирджиния във ван със семейството си или друга група оцелели. Някой ги преследвал. Брат Тимъти каза, че преследвачите им били на мотоциклети и ги гонели цели осемдесет километра. Ванът излязъл от пътя или бил изблъскан, но успели да стигнат пеша до затворения хотел в Уоруик Маунтин… и там мотоциклетистите ги хванали в капан и ги нападнали, въоръжени с мачетета, месарски ножове и сатъри.

Брат Тимъти си спомняше, че лежал по корем в снега. Цялото му лице било изцапано с кръв и чувал тънък агонизиращ писък. Скоро писъкът секнал и от каменния комин на хотела се извил дим. Той побягнал през гората, след което намерил достатъчно голяма пещера, в която да се мушне, за да прекара дългата и студена нощ. На следващия ден се натъкнал на Бог, който го приютил, докато мотоциклетистите не спрели да го търсят и не си заминали.

— Е, как беше тя? — попита го раздразненият Робин. — Добре ли беше?

— Кой?

— Суон? Добре ли беше?

— О, да. Изглеждаше добре. Може би малко отслабнала, но иначе беше супер. — Брат Тимъти пийна глътка вода и я превъртя с езика си. — Бог ме научи на този израз.

— Съсредоточи се, луд глупако! — Робин го сграбчи за яката на мръсното му палто. — В коя част на лагера я видя?

— Знам къде я държат. В караваната на Шийла Фонтана, в квартала на ЖР.

— ЖР? Какво е това? — попита Джош.

Гигантът изгони първата мисъл, която му хрумна: че използват Суон като проститутка. Не, не, не биха направили това. Маклин искаше Суон да отглежда посеви за армията му и нямаше да рискува да бъде наранена или заразена с някоя болест. Що се отнасяше до Сестрата, Джош искрено съжаляваше глупака, който щеше да се пробва с нея.

— Не мислиш… че… — Гласът на Робин го предаде. Нямаше въздух и се почувства зле, сякаш някой го беше ударил в корема. Ако беше видял някакъв знак, че Джош мисли същото като него, щеше да си изгуби разсъдъка на момента.

— Не — отвърна гигантът. — Тя не е тук за това.

Робин му повярва. Или поне много искаше да го стори. Той пусна палтото на брат Тимъти и изпълзя настрани. Седна с опрян в металната стена гръб и сви колене до гърдите си.

— Коя е Шийла Фонтана? — попита Джош. — Някоя проститутка ли?

Брат Тимъти кимна и продължи бавно да отпива от водата си.

— Тя ги наглежда за полковник Маклин.

Гигантът огледа импровизирания им затвор. Имаше чувството, че стените го притискат. Беше му писнало от студения метал, от вонята и от онези тридесет и седем дупки във вратата.

— Проклятие! Има ли въобще път за навън?

— Има — отвърна брат Тимъти.

Този отговор привлече вниманието на Робин и го извади от спомена му, в който събуждаше Суон с целувка.

Брат Тимъти протегна ръка, в която държеше тенекиената си чаша. Прокара пръст през малък остър ръб, който се беше образувал от счупено парче на дръжката.

— Това е пътят за навън — обясни със спокоен глас той. — Можеш да си прережеш гърлото с него, ако така ти харесва. — Мъжът изпи остатъка от водата си и предложи чашата на гиганта.

— Не, благодаря. Но ако си решил да го направиш, няма да те спирам.

Брат Тимъти се усмихна едва и остави чашата настрани.

— Щях да го направя, ако бях останал без надежда. Но не е така.

— Какво ще кажеш да споделиш радостта си с нас, а? — прикани го Робин.

— Водя ги при Бог.

Младежът се намръщи.

— Прости ми, че не подскачам и не танцувам от щастие.

— Щеше да го направиш, ако знаеше какво ми е на ума.

— Слушаме те — подкани го Джош.

Брат Тимъти не продума нищо известно време. Гигантът си помисли, че ще откаже да отговори, но след малко мъжът облегна гръб на стената и заговори тихичко:

— Бог ми каза, че молитвата за сетния час ще стовари небесните нокти по главите на злите. В сетния час всичкото зло ще бъде заличено и светът ще бъде прочистен. Бог ми каза… че ще чака в Уоруик Маунтин.

— Ще чака за какво? — попита Робин.

— Да види кой печели — обясни брат Тимъти. — Доброто или Злото. Когато отведа Армията на съвършенството на полковник Маклин в Уоруик Маунтин, Бог ще види сам кои са победителите. Но той няма да позволи Злото да победи. О, не. — Мъжът поклати глава. Очите му бяха замечтани и блажени. — Ще види, че е настъпил сетният час и ще се помоли на машината, която призовава небесните нокти. — Погледна Джош. — Разбираш ли?

— Не. Каква машина?

— Онази, която говори и мисли час след час, ден след ден. Никога не сте виждали подобна машина. Армията на Бог я е направила преди много време. Бог знае как да я използва. Почакайте и ще видите.

— Бог не живее на върха на някаква планина! — възпротиви се Робин. — Ако наистина има някой там горе, то той е някакъв луд човек, който се мисли за Бог!

Брат Тимъти бавно завъртя глава към младежа. Лицето му беше изопнато, а очите непоколебими.

— Ще видиш. В сетния час, ще видиш. Защото светът отново ще бъде прочистен и всичко, което е било, ще изчезне. Малкото останало Добро трябва да умре със Злото. Налага се да умре, за да може светът да се прероди. Ти трябва да умреш. И ти. — Мъжът погледна Джош. — И аз. И дори Суон.

— Естествено! — намръщи се Робин, но брат Тимъти говореше толкова искрено, че го побиха тръпки. — Не ми се иска да съм на твое място, когато полковник Маклин разбере, че го баламосваш.

— Скоро, млади човече — отвърна мъжът. — Много скоро. В момента сме на магистрала 60, а вчера подминахме Чарлстън. — Не беше останало много, само изгорени и празни сгради, възсолена заразена река и около двеста души, които живееха в колиби от кирпич и дърво. Армията на съвършенството веднага им отне всички оръжия, муниции, дрехи и нищожните им запаси от храна. АНС беше нападнала и унищожила пет селища, откакто напусна Мерис Рест. Никое от тях не се съпротивляваше. — Ще се движим по тази магистрала до разклонението за 219 — продължи брат Тимъти, — а след това ще завием на север. След седемдесет-осемдесет километра ще стигнем до призрачен град на име Слейтифорк. Крих се там известно време, след като напуснах Бог. Надявах се да ме призове обратно, но той не го направи. Пътят продължава на изток след този град, нагоре по една от страните на Уоруик Маунтин. Там ще ни чака Бог. — Очите на мъжа засияха. — О, да! Много добре познавам пътя, защото винаги съм се надявал да се върна при него. Съветът ми към вас двамата е да се приготвите за сетния час… и да се молите за душите си.

Брат Тимъти изпълзя в своя ъгъл и дълго време след това Джош и Робин го чуваха да си мърмори и да си припява някакви молитви.

Младежът поклати глава и легна в своята част от помещението, за да помисли.

Брат Тимъти беше оставил чашата си настрани. Гигантът я взе и седна замислен за момент. След това прокара пръст през острия ръб на дръжката.

Той остави тънка кървава линия след себе си.

89

— Моля те — каза Шийла Фонтана и докосна Сестрата по рамото. — Може ли… да го поддържа отново?

Клошарката седеше на матрака на пода и сърбаше отвратителната супа, която войниците им бяха донесли преди няколко минути. Тя погледна Суон, която седеше наблизо със собствената си купичка водниста закуска, и вдигна тънкото одеяло, което беше постлано върху долната част на матрака. Платът му беше скъсан отдолу и част от пълнежа му беше излязъл. Сестрата бръкна в дупката и затърси с пръсти.

Най-накрая извади кожената ученическа чанта и я подаде на Шийла.

Очите на другата жена засияха и тя седна на пода, както някога децата сядаха в коледната сутрин.

Отвори набързо чантата.

Бръкна в нея и извади стъкления пръстен.

В него се разгоря тъмносин огън, който просветна за няколко секунди и след това избледня. Тъмносиньото улови бързото сърцебиене на Шийла.

— Днес свети по-ярко! — каза жената, която нежно галеше стъкления пръстен. — Не мислиш ли, че днес свети по-ярко?

— Да — съгласи се Суон. — Мисля, че е така.

— О… красив е. Много е красив. — Подаде го на Сестрата. — Накарай го да свети ярко!

Клошарката го взе и когато ръката ѝ докосна хладната повърхност, скъпоценните камъни лумнаха и вградените нишки се подпалиха.

Шийла се вторачи хипнотизирана в тази красота и на прекрасното сияние лицето ѝ изгуби грубостта си, чертите и бръчките ѝ се изгладиха и следата, която годините бяха оставили върху нея, беше заличена. Тя беше направила точно каквото ѝ каза Сестрата през онази първа нощ. Беше отишла в нивата, за да потърси надгробната плоча, на която пишеше „РЪСТИ УЕДЪРС“. Навсякъде около нея се движеха камиони и бронирани коли, а войниците ѝ подвикваха подигравателно, но никой от тях не я закачи. В началото не успя да открие надгробната плоча и се лута известно време в нивата в опит да я намери. Не се отказа, докато не го стори. Дървената дъска все още стърчеше забита в земята, но беше разхлабена и наклонена на една страна. Навсякъде около нея имаше следи от гуми, а в непосредствена близост лежеше мъртвец, чието лице беше отнесено от куршум. Шийла коленичи и започна да рови в калта. Най-накрая видя края на кожената чанта и успя да я извади. Не я отвори, а я скри под палтото си, за да не може никой да ѝ я отнеме. После направи последното нещо, за което я беше помолила Сестрата: издърпа надгробната плоча от земята, отнесе я надалеч от мястото ѝ и я хвърли в калта.

Тя скри калните си ръце под дебелото си палто и се върна в караваната. Единият от войниците, които я пазеха, ѝ подвикна:

— Хей, Шийла! Платиха ли ти или пак работи безплатно? — Другият се опита да я стисне за циците, но тя успя да влезе в караваната и затвори вратата пред хилещото му се лице.

— Толкова е красиво — прошепна Шийла, докато гледаше проблясващите скъпоценни камъни. — Толкова е красиво.

Сестрата нямаше съмнение, че жената е омаяна от стъкления пръстен и ще пази тайната им. Във времето, в което бяха заедно, тя им разказа за живота си преди седемнадесети юли и как двамата с Руди бяха нападнати от полковник Маклин и Роланд Кронингер в територията на боклукчиите, край Голямото солено езеро. Вече не чуваше толкова често плача на бебето и Руди не я преследваше в кошмарите ѝ. Когато бебето започваше да плаче, Суон винаги беше до нея и го караше да спре.

— Толкова е красиво — прошепна Шийла.

Сестрата се загледа в нея за момент… и след това отчупи последния стъклен шип.

— Ето — каза тя и той засия в светло смарагдовозелено и сапфирено синьо, когато го подаде на другата жена. Шийла само го изгледа. — Вземи го — настоя клошарката. — Твой е.

— Мой?

— Точно така. Нямам представа какво ни предстои. Не знам къде ще бъдем утре… или след седмица. Но искам да вземеш това. Вземи го.

Шийла бавно вдигна ръка, но се поколеба и Сестрата ѝ каза:

— Давай. — Най-накрая жената взе шипа и цветовете отново потъмняха и станаха светлосини. Но дълбоко вътре в стъклото проблясваше рубиненочервена светлинка като пламъка на свещ.

— Благодаря ти… благодаря ти — каза Шийла, завладяна от емоции. Не ѝ беше хрумвало, че това нещо щеше да струва стотици хиляди долари в някогашния свят. Тя с любов погали стъклото над малката червена светлинка. — Ще засвети по-ярко, нали? — попита изпълнена с надежда тя.

— Да — отвърна Сестрата. — Мисля, че да. — След това се обърна към Суон и разбра, че е станало време.

Клошарката си спомни нещо, което Вехтошаря ѝ каза, когато поиска да види какво има в чантата ѝ:

— Няма как да запазим нещата си завинаги. Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време.

Сестрата знаеше какво представлява стъкленият пръстен. От доста време го беше разбрала. Сега, след като беше счупила и последния шип, ѝ беше станало още по-ясно. Бет Фелпс също се сети преди много време в една разрушена църква — пръстенът ѝ беше напомнил за Статуята на Свободата.

— Прилича на корона, нали? — беше попитала Бет.

Мъжът с аленото око също беше осъзнал какво е, когато я попита къде е:

— Пръстенът. Короната. — Това бяха точните му думи.

Короната.

Сестрата знаеше на кого принадлежи тази корона. Знаеше го, откакто намери Суон в Мерис Рест и видя израсналата царевица.

„Няма как да запазим нещата си завинаги“, помисли си тя. Но как ѝ се искаше да го стори. Стъклената корона се беше превърнала в смисъла на живота ѝ; беше я накарала да стане на крака и да продължи напред, стъпка по стъпка през кошмарната земя. Тя пазеше короната с ревностната плам на една клошарка от Ню Йорк и беше проливала своя и чужда кръв, за да не я изгуби.

И сега беше настъпило времето. Да. Сега беше настъпило времето.

Защото сънебродната пътека беше свършила за нея. Когато погледнеше в стъклото, виждаше красиви скъпоценни камъни и златни и сребърни нишки, но нищо повече. Беше приключила със сънеброденето.

Суон беше тази, която да продължи нататък.

Сестрата стана от матрака и отиде до момичето с блестящия стъклен пръстен в ръцете си. Суон осъзна, че това е нещо, което беше виждала в магическото огледало на Ръсти.

— Стани — каза ѝ клошарката с треперещ глас.

Момичето стана.

— Това ти принадлежи. Винаги ти е принадлежало. Аз просто бях неговият пазител. — Пръстите на Сестрата проследиха една платинена нишка и тя засъска вътре в стъклото. — Но искам да помниш нещо: ако чудо може да превърне пясъка в нещо подобно… то тогава само си помисли — представи си — какви могат да бъдат хората. — Тя сложи короната на главата на Суон.

Пасна ѝ перфектно.

Около нея внезапно изригна златиста светлина, която намаля и отново заблестя. Брилянтното сияние накара Сестрата и Шийла да примигат. Дълбоко в златистата светлина разцъфнаха още цветове, подобно на градина, огрята от слънчева светлина.

Шийла сложи ръка на устата си, а очите ѝ заблестяха. Тя едновременно се разсмя и заплака, докато цветовете къпеха лицето ѝ.

Сестрата усети топлината, която се излъчваше от стъклото — беше плашеща и силна, сякаш уловила частица от слънцето. Ставаше толкова ярка, че се наложи да отстъпи назад и да прикрие очи с ръце.

— Какво става? — попита Суон, която виждаше светлината и усещаше гъделичкаща топлина върху главата си. Започваше да се плаши и опита да свали короната, но Сестрата ѝ каза:

— Не! Не я пипай!

Златистата огнена светлина започна да залива на вълни косата на момичето. Суон стоеше мирно, сякаш се опитваше да задържи книга на главата си. Беше изплашена до смърт, но и развълнувана.

Златистата светлина изригна отново и в следващия миг косата ѝ като че ли пламна. Светлината се разля на филизи върху челото и бузите ѝ, а лицето ѝ се превърна в светлинна маска — прекрасна и ужасяваща гледка, която едва не накара Сестрата да коленичи. Бурното сияние се разпростря върху гърлото и врата на Суон, започна да се увива като златен дим около раменете и ръцете ѝ и да пада на букли върху китките и пръстите ѝ.

Сестрата протегна ръка към нея, проникна през прекрасната светлина и докосна бузата ѝ… но като че ли се натъкна на броня, макар все още да виждаше чертите на лицето ѝ и очите ѝ. Пръстите ѝ не можеха да стигнат до кожата на Суон — нито до бузите, брадичката, челото; до никъде.

„О, Господи“, помисли си клошарката… защото осъзна, че короната създаваше броня от светлина около тялото на момичето.

Тя я покриваше почти до кръста. Суон имаше чувството, че стои в средата на факла, но топлината не беше неприятна. Видя пламенните отражения на стените и лицата на Сестрата и Шийла, окъпани в лека златиста светлина. Погледна ръцете си, които бяха пламнали. Сви пръсти и усети, че са добре — нямаше болка в тях, не бяха замръзнали, въобще не чувстваше нищо. Светлината се движеше с нея, залепена подобно на втора кожа. Огънят беше запълзял надолу по краката ѝ.

Облечена в този светлинен пашкул, Суон отиде до огледалото. Гледката, която се разкри пред нея, онова, в което се превръщаше, ѝ дойде в повече. Тя хвана короната и я свали от главата си.

Златистото сияние помръкна почти веднага. То пулсира… пулсира… и бронята от светлина се изпари като мъгла.

Суон отново си беше както преди — обикновено момиче, което държеше пръстен от светещо стъкло.

Цяла минута не успя да проговори. Най-накрая подаде короната на Сестрата и ѝ каза:

— Мисля… че е… по-добре ти да ми я пазиш.

Клошарката бавно вдигна ръка и я взе. Върна короната обратно в чантата и я закопча. След това, с движения като на сомнамбул, дръпна одеялото и прибра чантата в матрака. Но очите ѝ продължаваха да виждат златистия огън и докато беше жива, нямаше да забрави видяното току-що.

Зачуди се какво ли щеше да стане, ако свиеше юмрук и се опиташе да удари Суон в лицето. Но не ѝ се искаше да си счупи ръката само за да опита. Дали бронята щеше да спре острие, или нож? Ами куршум? Шрапнел от бомба?

От всичките сили на пръстена тази беше една от най-хубавите… и беше запазена само за Суон.

Шийла вдигна пред очите си собствената си част от короната. Червеният пламък беше станал по-силен, беше сигурна в това. Тя също скри шипа в матрака.

След около тридесет секунди някой заблъска силно на вратата.

— Шийла! — провикна се единият от войниците, които ги пазеха. — Подготвяме се да тръгваме!

— Добре — отвърна тя. — Ние също сме готови.

— Всичко наред ли е там вътре?

— Да. Чудесно е.

— Днес аз ще карам. Тръгваме след около петнадесет минути. — Чу се дрънчене на верига, която беше прекарана през дръжката на вратата и самата врата, след което беше заключена с катинар. — Стойте си мирно и кротко там вътре.

— Благодаря ти, Дани! — провикна се Шийла и когато войникът си тръгна, коленичи на пода пред Суон и притисна ръката ѝ в бузата си.

Но момичето беше изгубено в мислите си. В главата ѝ изникваха зелени поля и овощни градини. Тези картини предстояха ли, или бяха нещо, което можеше да бъде? Образи от фермата затвор ли бяха, от обработваните от роби и машини полета или от лишени от ограждения с бодлива тел и бруталност места?

Суон не знаеше, но беше наясно, че всеки изминат километър я приближаваше до отговора, какъвто и да беше той.

В командния център на Маклин се правеха необходимите приготовления. Докладите за преразпределението на горивото, подготвени от механичната бригада, бяха оставени на бюрото му. Роланд стоеше до Приятел пред закачената на стената карта на Западна Вирджиния. Една червена линия обозначаваше маршрута им по магистрала 60. Роланд се беше приближил до Приятел, доколкото можеше. Той беше измъчван от треска и студът, който другият мъж излъчваше, го облекчаваше. Миналата нощ болката в лицето му направо го побърка и можеше да се закълне, че костите под бинтовете се местеха.

— Останали са ни само девет варела — съобщи Маклин. — Ако не намерим още бензин, ще се наложи да оставяме превозни средства по пътя. — Той вдигна поглед от докладите. — Тази проклета планина ще изтормози двигателите. Ще изгорят повече бензин. Продължавам да твърдя, че трябва да се откажем и да потърсим гориво.

Те не му отговориха.

— Чухте ли ме? Трябва да разполагаме с повече гориво, преди да тръгнем да изкачваме тази…

— Какво му става на ’ковник Макрийн днес? — Приятел се обърна към него и Маклин се стресна от промененото лице на мъжа. Очите му бяха дръпнати, а косата черна и сплескана. Кожата му беше бледожълта… Маклин гледаше една маска, която го отведе обратно във Виетнам и ямата, където конгските войници хвърляха изпражненията си върху него. — ’Ковник Макрийн има проблем?

Езикът на Маклин беше станал като от олово.

Приятел отиде при него и му се ухили с виетнамското си лице.

— ’Динствен проблем има ’ковник Макрийн: че трябва заведе ни къде иска. — Гласът му се промени от неправилен английски на нахакан американски: — В такъв случай трябва да се отървеш от камионите и всичко останало. Какво от това?

— Ами… не можем да превозваме много войници и провизии, ако оставим камионите. Искам да кажа… че губим сили всеки ден.

— Е, какво казваш да направим тогава? — Приятел си придърпа един стол, завъртя го и седна с кръстосани ръце върху облегалката му. — Къде ще намерим бензин?

— Аз… не знам. Трябва да потърсим…

— Не знаеш. Градовете, които нападна досега, не разполагаха с никакво гориво, нали? А сега искаш да се откажеш и да се шляеш наоколо, докато всеки камион и кола останат без бензин? — Приятел наклони глава на една страна. — Какво мислиш ти, Роланд?

Сърцето на капитана подскачаше всеки път, в който Приятел се обърнеше към него. Треската беше забавила мисловните му процеси, а тялото му беше отпуснато и тежко. Все още беше Кралския рицар, но грешеше за едно нещо: полковник Маклин не беше Краля, нито пък беше крал на себе си. О, не… мъжът, който седеше на стола пред бюрото на полковника беше Краля. Безспорният, единствен крал, който не ядеше, не пиеше, не сереше и не пикаеше, сякаш нямаше време за подобни земни неща.

— Аз казвам да продължаваме напред. — Роланд знаеше, че много камиони и бронирани коли бяха оставени по пътя. Танкът се беше повредил два дни след Мерис Рест и тази машина, която някога беше струвала няколко милиона долара на Чичо Сам, беше изоставена на пътя в Мисури. — Продължаваме. Трябва да разберем какво има в онази планина.

— Защо? — попита полковникът. — От каква полза ще ни е? Казвам да…

— Тишина — нареди Приятел. Дръпнатите виетнамски очи пронизаха Маклин. — Трябва ли да го обсъждаме отново, полковник? Роланд смята, че брат Тимъти е видял подземен комплекс в Уоруик Маунтин, в който има работещо електричество и мейнфрейм компютър. Интересува ни защо електричеството още работи и каква е целта на комплекса? Съгласен съм с Роланд, че трябва да разберем.

— Възможно е да намерим бензин там — добави капитанът.

— Точно така. Ходенето в Уоруик Маунтин може да ти реши проблема. Нали?

Маклин продължаваше да не го поглежда. В главата си отново виждаше лицето на момичето, което беше болезнено красиво. Виждаше лицето ѝ нощем, когато затвореше очи. То беше като видение от друг свят. Не можеше да понася собствената си миризма, когато се събудеше.

— Да — отговори той с тих глас.

— Знаееееех, че ще прозреш светлината, братко! — извиси силен глас Приятел като някакъв южняшки свещеник ревивалист. Нещо се разкъса и той светкавично завъртя глава.

Роланд падаше и беше протегнал ръка, за да се хване за нещо. Преди да се стовари на пода, скъса половината карта.

Приятел се разкикоти.

— Падна като талпа.

В този момент Маклин почти се хвърли напред, за да забие дланта на дясната си ръка в главата на чудовището, почти прониза с пироните звяра, който му беше отнел армията и го беше превърнал в подсмърчащ страхливец… но в момента, в който тази мисъл му мина през ума и се подготви да действа, една малка цепка се отвори в тила на Приятел — беше на около десет сантиметра над шията.

Цепката разкри опулено алено око със сребърна зеница.

Маклин застина и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.

Аленото око внезапно се сви и изчезна. Приятел обърна глава към него. Усмихваше се сърдечно.

— Моля те, не ме мисли за глупак — каза той.

Нещо удари покрива на караваната „Еърстрийм“: бам! Последваха още бам-бам! След няколко секунди звукът зачести и нещо заудря цялата дължина на караваната и леко я разлюля.

Маклин стана на омекналите си крака и отиде до вратата. Отвори я и пред погледа му се разкриха ледени топчета градушка, големи колкото топки за голф, които падаха от оловносивото небе, удряха се и разтрисаха стъклата, капаците и покривите на превозните средства, паркирани наблизо. Сред облаците удари гръм, който прозвуча като тъпан във варел, и копието на една електриковосиня светкавица прониза далечните планини. След няколко минути градушката спря и беше заменена от силен, черен, студен дъжд.

Маклин усети ботуш в гърба си. Изгуби равновесие и падна на най-долното стъпало. Войниците, които бяха на пост отвън, го изгледаха изненадани.

Полковникът застана на колене, докато дъждът капеше върху лицето му и пропълзяваше през косата му.

Приятел стоеше на прага на вратата.

— Ще пътуваш в камиона с шофьора — съобщи му той. — Сега това е моята каравана.

— Застреляйте го! — излая Маклин. — Застреляйте копелето!

Войниците се поколебаха. Само един от тях вдигна автомата си и се прицели.

— Ще умреш след три секунди — обеща му чудовището.

Войникът потръпна и погледна Маклин и Приятел. Побърза да свали оръжието си и отстъпи назад, като изтри дъжда от очите си.

— Помогнете на полковника да се скрие от дъжда — нареди мъжът с аленото око. — След това кажете на всички, че тръгваме след десет минути. Всеки, който не е готов, ще бъде изоставен. — Той затвори вратата на караваната.

Маклин избута войниците, които се опитваха да му помогнат, и се изправи на крака.

— Моя е! — изкрещя той. — Няма да ми я вземеш!

Вратата остана затворена.

— Няма… да ми я… вземеш. — Вече никой не го слушаше.

Двигателите зареваха и заръмжаха като пробудени зверове. Въздухът се изпълни с миризмата на бензин и изгорели газове, а дъждът вонеше на сяра.

— Няма — прошепна Маклин и тръгна към камиона, който теглеше командния център, докато дъждът удряше раменете му като чук.

90

Армията на съвършенството остави следа от развалени бронирани коли, камиони и каравани по пътя си, преди да поеме на север по магистрала 219 и да започне да се изкачва по стръмния западен хребет на планинската верига Алегени.

Навсякъде имаше мъртви гори и от време на време се натъкваха на някой призрачен град, закътан в гънките на пътя. Нямаше никакви хора, но няколко разузнавачи успяха да намерят и застрелят два елена близо до руините на Фрайърс Хил. Натъкнаха се на още нещо, което си струваше да бъде докладвано: замръзнало абаносово езеро. От дълбините в средата му стърчеше опашката на огромен самолет. Двама от разузнавачите тръгнаха по езерото, за да го разгледат, но ледът под тях се пропука и те се удавиха, викайки за помощ.

Дъждът премина в мокър сняг, докато Армията на съвършенството подминаваше мъртвите Хилсбъро, Мил Пойнт, Сийбърт, Бъкай и Марлингтън. На единия от камионите с провизии му свърши бензинът само на три-четири метра от ръждясала зелена табела, на която пишеше „Добре дошли в окръг Поканхонтас“, и той беше избутан в клисурата, за да могат другите превозни средства да минат.

Колоната спря на четири километра и половина от границата на окръга заради бурята от черен дъжд и градушка, която правеше шофирането невъзможно. Още един камион беше хвърлен в клисурата, а един тир се задави, когато изгори и последните си изпарения бензин.

Дъждът и градушката шибаха покрива на караваната „Еърстрийм“ и събудиха Роланд Кронингер. Той беше захвърлен в ъгъла на помещението като чувал с мръсно пране. Първото нещо, което осъзна, беше, че е напълнил гащите.

След това забеляза някакви буци, които приличаха на глинени, и скъсани мръсни бинтове, разхвърляни около главата му.

Все още беше с очилата си. Бяха му много стегнати. Лицето и главата му бяха в кръв и туптяха от болка. Усещаше устата си някак странна… някак изкривена.

„Лицето… ми — помисли си Роланд. — Лицето ми… се е променило.“

Изправи се до седнало положение. На близкото бюро гореше газена лампа. Караваната се разтрисаше под ударите на бурята.

Изведнъж Приятел коленичи до него и една бледа, красива маска с късоподстригана руса коса и абаносови очи го погледна любопитно.

— Здрасти — каза той с любезна усмивка. — Добре ли поспа?

— Аз… боли ме — отвърна Роланд. Побиха го тръпки от собствения му глас. Звучеше като умиращ човек.

— О, съжалявам. Спа доста дълго. Намираме се само на няколко километра от онзи град, за който ни каза брат Тимъти. Да, наистина сънят краси човека, нали?

Роланд се опита да вдигне ръка, за да докосне лицето си, и ударите на сърцето му го оглушиха.

— Позволи на мен — каза Приятел… и вдигна ръка. В нея държеше счупено парче огледало.

Младият мъж видя отражението си и извърна глава. Другата ръка на Приятел се стрелна и го хвана за врата.

— О, не се срамувай — прошепна чудовището. — Огледай се много добре.

Роланд изпищя.

Вътрешно налягане беше изкривило костите му в отвратителни изпъкнали хребети и дълбоки дерета. Кожата му беше противно жълта, напукана и на ями, които приличаха на атомни бойни полета. На челото му се бяха отворили червени кратери, а на дясната му буза се беше подала тебеширенобяла кост. Беше оплешивял сериозно, а останалата му коса беше рехава и бяла. Долната му челюст беше издадена напред, все едно някой брутално я беше преместил на друго място. Но най-ужасното нещо, което накара Роланд да вие и да бръщолеви нечленоразделно, беше изместеното отстрани на главата му лице, сякаш чертите му се бяха стопили и бяха засъхнали ужасно накриво. Зъбите в устата му се бяха превърнали в малки израстъци.

Капитанът се отскубна от ръката на Приятел, избута огледалото настрани и се сви в ъгъла. Мъжът с аленото око седна и се засмя, когато Роланд сграбчи очилата с две ръце и се опита да ги свали. Плътта около тях се разкъса и по брадичката му потече кръв. Болката беше прекалено силна. Очилата се бяха сраснали с кожата му.

Капитанът изпищя и Приятел стори същото в нечестива хармония.

Най-накрая мъжът с аленото око изпръхтя и се изправи… но хлипащият Роланд хвана краката му и ги прегърна.

— Аз съм Кралския рицар — заломоти той. — Кралския рицар. Сър Роланд. Кралския рицар… Кралския рицар…

Приятел се наведе отново над него. Капитанът беше похабен, но все още имаше талант. Всъщност се оказа страхотен организатор в разпределението на последните запаси от бензин и храна и караше брат Тимъти да пее като кастрат. Мъжът с аленото око прокара ръка през старческата му коса.

— Кралския рицар — прошепна Роланд и зарови глава в рамото на чудовището. В главата му изникваха спомени от Земен дом, ампутирането на ръката на Маклин, пълзенето в тунела към свободата, територията на боклукчиите, убийството на Фреди Кемпка и така нататък в една порочна панорама. — Ще ви служа — захленчи той. — Ще служа на Краля. Наричайте ме сър Роланд. Да, сър! Показах му, показах му как Кралския рицар си разчиства сметките, да, сър, да, сър!

— Шшшш — каза му почти успокоително Приятел. — Спокойно сега. Спокойно.

Най-накрая Роланд спря да хленчи и заговори сънено:

— Вие… обичате ли ме?

— Като огледало — отвърна мъжът с аленото око и капитанът не каза нищо повече.

Бурята утихна след час. Армията на съвършенството продължи мъчително напред през сгъстяващия се мрак.

Съвсем скоро джипът с разузнавачи се върна по планинския път и войниците докладваха на генерал Приятел, че са намерили дървени сгради на километър и половина напред. На една от тях имало избеляла табела, на която пишело „Смесен магазин на Слатифорк“.

91

Дойдоха призори. Джош се събуди от удрянето на приклада в задната врата на камиона и стана от металния под, за да се дръпне назад с Робин и брат Тимъти. Костите го боляха.

Отключиха вратата и я вдигнаха.

Пред тях стоеше русокос мъж с абаносови очи и двама войници с автомати от двете му страни. Той беше облечен в униформа на Армията на съвършенството с медали, които приличаха на нацистки.

— Добро утро на всички! — поздрави весело русокосият и в момента, в който проговори, Джош и Робин разбраха кой е. — Добре ли спахте?

— Беше студено — отвърна сопнато гигантът.

— Ще ти намерим печка на плантацията, Самбо. — Мъжът премести погледа си. — Брат Тимъти? Излез, моля те. — Той размаха подканящ пръст.

Брат Тимъти се сви в ъгъла и двамата войници влязоха, за да го изкарат. Джош смяташе да нападне единия от тях, но беше заплашен с дулото на един от автоматите и моментът отмина. Видя два паркирани наблизо джипа с работещи двигатели. В единия от тях имаше трима души: шофьор, полковник Маклин и един войник с автомат. В другия също имаше шофьор, въоръжен войник, една отпусната фигура с тежко палто и качулка… и Суон и Сестрата. Двете изглеждаха отслабнали и бледи.

— Суон! — провикна се Робин и пристъпи към отворената врата на камиона.

Момичето също го видя, стана от седалката и извика името му. Войникът я сграбчи за ръката и я дръпна да седне.

Единият от мъжете в камиона изблъска Робин назад. Младежът се спусна към него с изкривено от ярост лице, но онзи вдигна приклада на автомата си, за да му размаже физиономията. Джош сграбчи Робин и го задържа, докато буйстваше. Войникът се изплю на пода и когато слезе от камиона, затвори вратата и я заключи отново.

— Хей, копеле! — изкрещя Джош и надникна през една от тридесет и седемте дупки. — Хей! На теб говоря, скапаняко! — Осъзна, че отново използва стария си кечистки глас.

Приятел блъсна брат Тимъти към първия джип и се обърна като някаква кралска особа.

— За какво са ти Суон и Сестрата? Къде ги водиш? — попита гигантът.

— Всички отиваме в Уоруик Маунтин, за да се срещнем с Бог — отговори мъжът с аленото око. — Пътят не е подходящ за нещо по-тежко от джипове. Това задоволява ли старото ти негроидно любопитство?

— Те не ти трябват! Защо не ги оставиш тук?

Приятел се усмихна разсеяно и се приближи до камиона.

— О, прекалено са ценни. Може някоя изобретателна дърта лисица да реши, че силата им ще му бъде от полза и да ги отвлече, докато отсъстваме? Няма да стане. — Чудовището тръгна отново към джипа.

— Хей! Почакай! — провикна се Джош, но мъжът с аленото око вече сядаше на седалката до брат Тимъти. Двата джипа потеглиха и скоро се изгубиха от поглед.

— Сега какво ще правим? — попита Робин, който продължаваше да беснее. — Просто ще си седим тук ли?

Гигантът не му отговори. Мислеше си за нещо, което брат Тимъти беше казал:

— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото. Налага се да умре, за да може светът да се прероди. Ти трябва да умреш. И ти. И аз. И дори Суон.

— Суон няма да се върне — каза бездушно Робин. — Нито Сестрата. Знаеш го, нали?

— Не, не го знам. — Ще се помоли на машината, която призовава небесните нокти, беше казал брат Тимъти. Пригответе се за сетния час.

— Обичам я, Джош — каза Робин и стисна силно ръката на гиганта. — Трябва да се измъкнем от тук! Трябва да спрем… онова, което е на път да се случи!

Джош се освободи от хватката му. Отиде до другия край на импровизираната им килия и погледна надолу.

На пода до кофата на брат Тимъти беше оставена калаената чаша с острата ѝ метална дръжка.

Той я взе и докосна назъбения ѝ ръб.

Беше прекалено малка и неудобна, за да я използва като оръжие, затова вече се беше отказал от тази възможност. Но си мислеше за един стар кечистки трик, който се правеше със скрито бръснарско ножче, когато промоутърите искаха повече „зрелища“. Това си беше честа практика и придаваше автентичност на насилието.

Сега можеше да създаде илюзията за нещо различно.

Зае се за работа.

Робин се ококори насреща му.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Тихо — предупреди го Джош. — Приготви се да се развикаш, когато ти кажа.

Двата джипа бяха изминали около двеста и петдесет метра нагоре по виещия се и мокър от снега и дъжда, хлъзгав планински път. Някога пътят е бил асфалтиран, но асфалтът се беше напукал и изронил и под него беше останала само кал. Гумите на превозните средства се хлъзгаха и задниците им поднасяха, докато двигателите ревяха в опит да намерят сцепление. Във втория джип пътуваха Сестрата и Суон и клошарката хвана ръката на момичето. Закачулената фигура, която седеше отпред, изведнъж обърна глава към тях… и те зърнаха мъртвешки жълтото му лице, което беше цялото на кратери. Очите зад очилата се задържаха върху Суон.

Шофьорите се бореха за всяка педя. Вдясно пътят беше ограден от ниска стоманена мантинела, а от другата ѝ страна се намираше дълбока повече от двадесет метра гориста клисура. Пътят продължаваше да се издига и отчупените парчета асфалт се търкаляха под гумите на джиповете.

Пътят завиваше наляво и беше блокиран от два метра и половина висока ограда с порта. На портата беше закачена метална табела, която изненадващо не беше ръждясала: „ВЪГЛЕДОБИВНА КОМПАНИЯ «УОРУИК» НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ.“ На три метра от другата страна на оградата се намираше тухлена будка, в която някога беше стоял пазач. На портата имаше дебела верига и катинар и Приятел нареди на войника с автомата:

— Отвори я. — Мъжът слезе от джипа, отиде до портата и дръпна катинара, за да го провери, преди да го простреля.

Разнесе се цвърчене като от сгорещена в тиган мазнина. Краката на войника започнаха да се тресат, все едно танцуваше буги, докато ръката му беше хванала веригата, а лицето му представляваше пребледняла маска. Автоматът се тресеше на свой ред и сипеше куршуми в земята. Дрехите и косата му затлеяха, а физиономията му се смени в странен оттенък на синьото. След малко напрежението в мускулите изхвърли войника назад и той падна по гръб, като продължаваше да се гърчи.

Миризмата на изгоряла плът и електричество се понесе във въздуха. Приятел се обърна светкавично и стисна гърлото на брат Тимъти.

— Защо не каза, че има електрическа ограда? — изрева той.

— Аз… не знаех! Оградата беше отворена последния път! Вероятно Бог я е оправил!

Мъжът с аленото око едва не изпепели брат Тимъти, но съвсем ясно виждаше, че човекът казва истината. Електрическата ограда му подсказа, че източникът на електричество, какъвто и да беше, все още работеше. Той пусна мъжа, слезе от джипа и закрачи към портата.

Пъхна ръка през телената ограда и сграбчи катинара. Пръстите му се заеха с него в опит да го счупят. Суон и Сестрата видяха как ръкавът му задимя, а плътта на ръката му стана мека като сдъвкана дъвка. Катинарът му се съпротивляваше и мъжът с аленото око можеше да усети как малката кучка го гледа и изсмуква всичката му сила. В яростта си сграбчи телената мрежа с две ръце и започна да дърпа портата като дете, което се опитва да влезе в заключена детска площадка. Полетяха и запукаха искри. За момент цялото му тяло засвети в електриково синьо, униформата му на Армията на съвършенството задимя и почерня, а пагоните му пламнаха. Накрая пантите на портата поддадоха и Приятел я захвърли настрани.

— Не си мислеше, че ще успея, нали? — изкрещя той на Суон. Лицето му беше станало като от восък, а по-голямата част от косата и веждите му бяха изгорели. Изражението на момичето остана спокойно и Приятел осъзна, че е много добро решение да я изпратят в затворнически лагер, защото кучката трябваше да бъде пречупена под ударите на камшика, за да се научи на уважение.

Наложи му се да се съсредоточи повече от обикновено, за да накара омекналите си ръце да станат твърди отново. Пагоните му продължаваха да горят и той ги откъсна, преди да вземе автомата на мъртвия войник и да се върне при първия джип.

— Да вървим — нареди Приятел. Два от пръстите на дясната му ръка останаха изгорели и изкривени и нямаше да се оправят.

Двете превозни средства минаха през портала и продължиха нагоре по планинския път, като пъплеха между гъста гора от умрели борове и дървета с твърда дървесина.

Стигнаха до втора тухлена будка, на която една ръждясала табела твърдеше, че посетителите трябва да се идентифицират. Върху малката постройка имаше нещо, което приличаше на видеокамера.

— Разполагат с доста добра охранителна система за въгледобивна компания — отбеляза Сестрата и Роланд Кронингер изръмжа:

— Без приказки!

Пътят ги изведе от гората и излязоха на голямо открито пространство, където имаше паркинг с празни автомобили, а зад него — комплекс от едноетажни тухлени сгради и по-големи структури с алуминиеви покриви, издигнати направо върху планината. Уоруик Маунтин продължаваше още шестдесет метра нагоре, покрита с мъртви дървета и скали, а на върха ѝ Сестрата забеляза три ръждясали кули — антени, осъзна тя — които се скриваха в реещите се сиви облаци.

— Спри — нареди Приятел. Шофьорът се подчини и само след секунда другият джип също спря. Мъжът с аленото око огледа комплекса, присви очи и потърси някакво раздвижване. Такова нямаше, не се забелязваше нищо живо. Студеният вятър брулеше паркинга, а от облаците се разнесе гръм. Отново заръмя черен дъжд. — Слизай — каза Приятел на брат Тимъти.

— Какво?

— Слизай — повтори заповедта си чудовището. — Тръгвай пред нас и започвай да го викаш. Хайде!

Брат Тимъти слезе от джипа и тръгна по паркинга под съпровода на черния дъжд.

— Боже! — провикна се той и гласът му се отрази в стените на големите постройки с ламаринени покриви. — Тимъти е! Върнах се при теб!

Приятел слезе от джипа и го последва на няколко метра разстояние, с отпуснат до бедрото си автомат.

— Боже! Къде си? Върнах се!

— Продължавай напред — нареди му мъжът с аленото око и брат Тимъти продължи да върви под капките на дъжда.

Сестрата чакаше правилния момент. Вниманието на всички беше насочено към двамата мъже. Гората беше само на тридесет метра и ако отвлечеше вниманието на останалите, Суон може би щеше да има шанс. Нямаше да я убият, така че ако стигнеше до гората, щеше да избяга. Хвана я за ръката и ѝ прошепна:

— Приготви се. — Стисна юмрук с намерението да удари в мутрата най-близкия войник.

Брат Тимъти изкрещя радостно:

— Ето го!

Сестрата вдигна поглед. Високо горе на полегатия алуминиев покрив стоеше една фигура.

Брат Тимъти падна на колене и вдигна ръце. На лицето му се четяха ужас и възторг.

— Боже! — провикна се той. — Настъпи сетният час! Злото спечели! Пречисти света, Боже! Призови небесните нок…

Гърбът на брат Тимъти беше направен на решето от куршумите на автомат. Той падна по очи като за молитва.

Приятел насочи димящото дуло към покрива.

— Слез долу! — нареди той.

Фигурата не помръдна и само дългото ѝ дрипаво палто се развяваше на вятъра около кльощавото ѝ тяло.

— Ще повторя само още веднъж — каза Приятел — и след това ще видим какъв е цветът на кръвта на Бог.

Фигурата все още се колебаеше. Суон си помисли, че мъжът с аленото око ще стреля… но накрая онзи на покрива отиде до най-близкия край, вдигна един люк и тръгна по стъпалата на метална стълба, монтирана върху стената на сградата.

Той слезе на земята, отиде при мъртвия брат Тимъти и се наведе, за да разгледа лицето му. Приятел чу „Бог“ да мърмори нещо и след това поклати с отвращение главата си, на която беше израснала сива грива. Изправи се, отиде при мъжа с аленото око и спря на около половин метър от него. Над мръсната му и сплъстена сива брада надничаха хлътнали в лилави кратери очи. Кожата му с цвят на слонова кост беше покрита с кръстосващи се бразди и бръчки. Дясната му буза беше прорязана от назъбен кафяв белег, който едва беше пропуснал окото, минаваше през гъстата вежда и продължаваше нагоре към косата, където се разклоняваше в мрежа от белези. Лявата му ръка, която висеше под палтото му, беше кафява и изсъхнала до размерите на детска.

— Копеле такова — каза той и зашлеви Приятел с дясната си ръка.

— Помощ! — развика се Робин Оукс. — Някой да помогне! Той се самоубива!

Сержант Насрани гащи излезе от близката каравана, дръпна петлето на своя автоматичен .45-калибров пистолет и побягна под дъжда към камиона. Друг войник с пушка се появи от друга посока, следван от трети.

— Побързайте! — крещеше френетично младежът и гледаше през една от дупките. — Някой да му помогне!

Сержант Насрани гащи навря дулото на пистолета си в лицето на Робин.

— Какво става?

— Джош! Опитва се да се самоубие! Отвори вратата!

— Да бе! Заеби това!

— Той си сряза вените, глупако! — обясни му младежът. — Целият под е в кръвта му!

— Този трик е още от времето на нямото кино, дребен лъжец!

Робин напъха три пръста в една от дупките и сержант Насрани гащи видя пурпурната кръв по тях.

— Сряза си вените с дръжката на чашата! — продължи да обяснява той. — Ако не му помогнеш, ще кърви до смърт!

— Да оставим негъра да умре! — каза войникът с пушката.

— Млъквай! — скастри го сержант Насрани гащи, който се опитваше да измисли какво да прави. Знаеше какви ще бъдат последствията, ако нещо се случеше със затворника. Полковник Маклин и капитан Кронингер бяха много лоши хора, но новият командир щеше да му отреже топките и да си ги окичи като украшения.

— Помогнете му! — изкрещя Робин. — Не стойте като истукани там!

— Отстъпи от вратата! — нареди другият мъж. — Хайде! Отстъпи и ако направиш едно движение, което неми харесва, кълна се в Бог, че ще се превърнеш в мъртво месо!

Младежът се отдръпна. Вратата беше отключена и вдигната с около двадесет сантиметра нагоре.

— Хвърли я навън! Чашата! Изхвърли проклетото нещо!

През отвора беше избутана окървавена калаена чаша. Сержантът я взе, опипа назъбения метален ръб и вкуси кръвта, за да се увери, че е истинска. Такава беше.

— Проклятие! — забесня той и отвори вратата изцяло.

Робин беше застанал в задната част на камиона, далеч от вратата. Свито на пода до него беше тялото на Джош Хъчинс, който беше легнал на дясната си страна и беше извърнал лице. Сержант Насрани гащи се качи в камиона с насочен в главата на младежа пистолет. Войникът с пушката също се качи, а третият остана на земята с извадено от кобура и готово за употреба оръжие.

— Стой там и дръж двете си ръце вдигнати! — Предупреждението беше отправено от сержант Насрани гащи към Робин. Мъжът приближи тялото на чернокожия гигант.

Подът лъщеше от кръв. Сержантът забеляза такава и по дрехите на Джош и се наведе, за да докосне протегнатата му китка. Собствените му пръсти се изцапаха с кръв.

— Господи! — каза той, когато осъзна, че е затънал до гуша в неприятности. Прибра пистолета в кобура си и се опита да преобърне мъжа, но той беше прекалено тежък за него. — Помогни ми да го обърнем! — нареди на Робин и младежът се наведе, за да хване другата ръка на Джош.

Гигантът издаде тих гърлен звук.

Две неща се случиха едновременно: Робин вдигна кофата с изпражненията и урината, оставена до ръката на Джош, и запрати съдържанието ѝ в лицето на войника с автомата, а тялото на гиганта оживя, десният му юмрук се вряза в челюстта на сержант Насрани гащи и я изкриви. Мъжът изпищя, когато зъбите му се забиха в езика, а Джош извади .45-калибровия му пистолет от кобура.

Заслепеният войник стреля с пушката си, но куршумът изсвистя покрай главата на Робин. Младежът му се хвърли, сграбчи пушката и го изрита в слабините. Третият войник стреля по Джош, но куршумът уцели сержант Насрани гащи в гърба и той се блъсна в гиганта и му послужи като щит. Джош избърса кръвта от очите си и отвърна на стрелбата, но войникът вече беше побягнал под дъжда, за да повика помощ.

Робин срита падналия на пода отново и го претърколи от камиона. Джош беше наясно, че разполагат с около минута, преди мястото да се напълни с войници. Пребърка джобовете на сержант Насрани гащи с надеждата, че ще намери ключовете за камиона. От лицето му се стичаше кръв от трите разреза в челото му, причинени от назъбената метална дръжка. Той беше натъркал китките си с кръв, след което я беше размазал по дрехите си, за да изглежда сякаш си беше прерязал вените. На ринга често се скриваше малко бръснарско ножче в бандажа, с което да си порежеш челото, за да създадеш изкуствена, но неприятна на външен вид рана. Сега кръвта беше необходима за подобна театрална постановка.

Двама войници бягаха към камиона. Робин се прицели и застреля единия от тях, но другият падна по корем и пропълзя под една каравана. Джош не намери ключа.

— Провери дали не е в запалването! — провикна се той и започна да стреля наслуки, за да може Робин да скочи на земята и да отиде до кабината на камиона.

Младежът отвори вратата и затърси с пръсти около таблото. Нямаше ключ в стартера.

Войникът под караваната произведе два изстрела, които рикошираха опасно близо до Джош, който се хвърли на земята. Още един войник откри автоматична стрелба отляво. Въздухът над главата на гиганта се сгорещи. Куршумите свистяха във вътрешността на камиона като чукове върху капаците на кошове за боклук.

Робин претърси пространството под седалката, но не намери нищо друго освен празни пълнители. Отвори жабката. Ето го! Вътре бяха потъмнял ключ и тъпонос .38-калибров револвер. Той вкара ключа в запалването, завъртя го и натисна педала на газта. Двигателят се разтресе и закашля, след малко оживя с грохот, и целият камион затрепери. Робин се опули срещу скоростния лост. „Мамка му!“, помисли си той. Беше забравил да спомене нещо на Джош, докато планираха бягството си: опитът му в шофирането беше много ограничен. Въпреки това знаеше, че трябва да натиснеш съединителя, за да сменяш предавките. Настъпи педала и вкара лоста на първа скорост въпреки възраженията на предавателната кутия.

С другия крак направо смачка педала на газта до пода и рязко пусна съединителя.

Камионът полетя като ракета напред. Джош за малко да падне от него, но успя да се хване за релсата, по която се движеше вратата.

Робин смени на втора. Камионът заподскача като див жребец, докато прекосяваше лагера, одраска една паркирана кола и разпръсна шестима войници, които бяха дошли да проверят какъв е този шум. Един куршум се вряза в предното стъкло и към главата и лицето на младежа полетяха като оси парченца стъкло, но той закри очи и продължи напред.

Робин се поизправи, когато камионът набра скорост. В рошавата му коса като мокри диаманти лъщяха парченца стъкло. Той посегна към .38-калибровия револвер, отвори барабана и видя, че все още има четири патрона в него. Заобиколи поредното паркирано превозно средство, едва не се блъсна в една каравана и след малко излезе на пътя, като ускори още повече, за да се измъкне колкото се може по-бързо от лагера. Вдясно пред него имаше разклонение, за което беше сигурен, че води към Уоруик Маунтин. Гумите на джиповете бяха оставили своите следи в калта. Той намали достатъчно, за да може да направи този рязък завой. Джош изпусна релсата и беше запратен с невероятна сила в другата стена на камиона. Това определено беше ден, който щеше да запомни.

На всяка цена трябваше да стигнат при Сестрата и Суон преди сетния час… каквото и да означаваше това. Робин караше като луд нагоре по планинския път. Гумите постоянно поднасяха, а камионът захождаше от едната до другата страна на пътя. Джош се държеше доколкото можеше и видя разлетелите се искри, когато камионът остърга дясната мантинела. Едно парче асфалт беше изхвърлено зад задните гуми и воланът се изплъзна от ръцете на Робин. Камионът се насочи към ръба на скалата.

Младежът вложи цялата си сила, за да завърти волана, докато кракът му се бореше със спирачката. Гумите хвърляха кал зад себе си, а предната броня изкриви мантинелата с около петнадесет сантиметра, преди камионът да успее да спре.

След малко Робин усети как гумите отново се плъзнаха назад върху счупения асфалт, калта и снега. Той дръпна ръчната спирачка, но нямаше никакво сцепление, което да заключи гумите. Камионът продължи да се плъзга назад и бързо да набира скорост, докато младежът се опитваше да превключи отново на първа предавка, макар вече да знаеше, че това е крайната спирка. Отвори вратата, извика „Скачай!“ и направи точно това.

Джош нямаше нужда от увещаване. Той скочи от задната част на камиона, падна в калта и се претърколи настрани, за да не бъде премазан от засилилото се превозно средство.

Камионът продължи да се плъзга назад, сякаш се опитваше да се завърти в кръг… и в този момент един джип, в който се намираха петима войници на Армията на съвършенството, се появи на завоя. Превозното средство се беше насочило нагоре, при това с прекалено голяма скорост, за да може да спре навреме.

Джош видя ужасеното изражение на шофьора, който инстинктивно протегна ръце напред, все едно се опитваше да удържи връхлитащия ги камион с голи ръце. Неконтролируемият звяр и джипът се блъснаха и тежестта на по-голямото превозно средство избута по-малкото през мантинелата и го последва над ръба на пропастта като наковалня. Гигантът погледна от ръба на скалата навреме, за да види летящите във въздуха човешки тела. Надигна се хор от писъци и след малко телата изчезнаха в клисурата. Не успя да види кое точно експлодира — камионът или джипът — в облака от пламъци и черен дим.

Джош и Робин нямаха време да се чудят и маят колко близо са били до еднопосочния полет. Гигантът все още стискаше автоматичния пистолет в ръката си, а младежът се беше въоръжил с .38-калибровия револвер, в който имаше четири патрона. Трябваше да изминат останалата част от пътя пеша и се налагаше да побързат. Джош пое водачеството — ботушите му се хлъзгаха върху неприятната настилка — и Робин го последва нагоре към владенията на Бог.

92

След като онзи го зашлеви, Приятел го хвана за яката и го придърпа към себе си. Под палтото „Бог“ беше облечен в мръсни дрипи, които някога представляваха синя риза на квадрати и панталони каки. На краката си носеше кожени мокасини и смарагдовозелени чорапи. Сестрата осъзна, че занемареният мъж с дивашкия поглед би се вписал перфектно сред бездомниците на Манхатън преди седемнадесети юли.

— Мога да те нараня — прошепна Приятел. — О, идея си нямаш колко много мога да те…

Мъжът събра слюнка в устата си и я изплю във восъчното лице на чудовището.

Приятел го събори на земята и го зарита в ребрата. „Бог“ се сви в опит да се предпази, но нападателят му го риташе като полудял. Накрая го сграбчи за косата и заби юмрук в лицето му, като по този начин му счупи носа и му разцепи долната устна. Изправи „Бог“ на крака, за да могат всички добре да го огледат.

— Вижте го! — изграчи мъжът с аленото око. — Ето го вашия Бог! Той е един побъркан дъртак, който има лайна в главата си вместо мозък! Хайде, вижте го! — Сграбчи брадата на човека и извърна окървавеното му лице към Суон и Сестрата. — Той е едно нищо! — Приятел стовари юмрука си в корема на мъжа за допълнителен ефект и го задържа на крака дори когато краката на нещастника омекнаха. Започна да го удря отново… и един спокоен ясен глас му нареди:

— Остави го!

Приятел се поколеба. Суон се беше изправила във втория джип. Дъждът си проправяше път през косата и течеше по лицето ѝ. Момичето не издържаше да гледа как този възрастен човечец беше пребиван пред очите ѝ и не можеше просто да си мълчи.

— Пусни го! — каза тя и мъжът с аленото око се ухили недоумяващо. — Чу ме. Махни си ръцете от него.

— Ще правя каквото си поискам! — изрева Приятел и сложи пръстите си върху бузата на мъжа. Ноктите му пробиха кожата. — Ще го убия, ако пожелая!

— Не! — възпротиви се Роланд. — Не го убивайте! Имам предвид… трябва да намерим черната кутия и сребърния ключ! Заради тях сме тук! След това можете да го убиете!

— Няма да ми казваш какво да правя! — изрева мъжът с аленото око. — Това е моето парти! — Той изгледа предизвикателно полковник Маклин, който само седеше и гледаше с празен поглед напред. След това срещна погледа на Суон.

За секунда имаше чувството, че може да се види през безстрашните ѝ очи: грозно и омразно създание с малко личице, което криеше зад огромни хелоуински маски като рак под кожата. Тя ме познава, помисли си Приятел и това го накара да изпита страх, също както изпита страх, когато стъкленият пръстен стана черен в ръцете му.

Още нещо го прониза като копие. Споменът за предложената ябълка и желанието му да я приеме. Прекалено късно! Прекалено късно! Видя, само за миг, кой и какво беше… и в този кратък отрязък от време се опозна по начин, който беше потискал много, много дълго време. Налегна го себеомраза и изведнъж се изплаши, че ще види прекалено много, ще започне да се пука по шевовете като стар костюм и ще бъде издухан от вятъра.

— Не ме гледай! — изпищя с писклив глас мъжът с аленото око и вдигна ръка, за да се предпази от нея. Чертите на лицето му потрепериха като кална вода, в която някой беше хвърлил камък.

Все още я усещаше как източва силата му, както слънчевата светлина изсмукваше влагата от изгнилото дърво. Събори „Бог“ на земята и отстъпи назад с извърнато лице. Сега истината се завръщаше обратно при него. Не себе си трябваше да ненавижда, а нея! Тя беше разрушение и враг за всичко сътворено, защото…

Прекалено късно! Прекалено късно!, помисли си той и продължи да отстъпва.

… искаше да удължи страданието и нещастието на човешкия род. Искаше да им даде напразна надежда и след това да ги гледа как се гърчат, когато им бъдеше отнета. Тя беше…

„Прекалено късно! Прекалено късно!“

… най-лошото Зло, защото прикриваше жестокостта с доброта и любовта с омразата, и беше прекалено късно!, прекалено късно!, прекалено…

— Късно е — прошепна той и свали ръка. Спря да отстъпва назад и видя, че Суон е слязла от джипа и се е надвесила над сивобрадия дъртак. Другите я гледаха и дори забеляза една лека подигравателна усмивка на лицето череп на Маклин.

— Стани — каза момичето на стареца. Стоеше гордо изправена, но вътрешно беше кълбо от нерви.

„Бог“ примига насреща ѝ, избърса кръвта от носа си и погледна уплашено към мъжа, който го беше пребил.

— Всичко е наред — успокои го Суон и му подаде ръка.

„Тя е просто момиче — осъзна Приятел. — Дори не си струва да я изнасиля! На нея ще ѝ хареса да я изнасиля, ще ѝ хареса да ѝ го напъхам грубо и да ѝ го заровя чак до глезените!“

„Бог“ се поколеба… и накрая сложи ръка в тази на Суон.

„Ще я изнасиля — реши мъжът с аленото око. — Ще ѝ покажа, че това все още е моето парти! Ще ѝ покажа веднага.“

Тръгна към нея като някаква неудържима сила и с всяка направена крачка пенисът му ставаше все по-голям. Хилеше се похотливо. Суон забеляза физиономията му и разбра какво се крие зад нея, но дори не помръдна, докато го чакаше.

От далечината долетя кухото и силно ехо от експлозия. Приятел спря на място.

— Какво беше това? — изкрещя въпроса си той към всички и към никой. — Какво беше това?

— Дойде от пътя — отговори един от войниците.

— Е, недейте да дремете тогава! Размърдайте си задниците и отидете да проверите какво става! Всички! Вървете!

Тримата войници слязоха от джиповете и хукнаха през паркинга. Изгубиха се зад дърветата на завоя с готови за стрелба оръжия.

Оръжието на Приятел обаче се спаружи. Не можеше да погледне кучката, без да се сети за ябълката, а и беше сигурен, че е посяла някакво зло, унищожаващо душата семе право в него. Но това все още беше неговото парти и беше прекалено късно, за да се отказва. Щеше да я изнасили и да ѝ размаже черепа, когато станеше на осемдесет години и пръстите ѝ бяха изтъркани до кокал от работа.

Но не днес. Не днес.

Насочи автомата си към Сестрата.

— Слизай. Застани до малката кучка.

Суон въздъхна. Вниманието му беше привлечено от други неща, но все още беше опасен като побесняло куче в месарски магазин. Тя помогна на стареца да стане на крака. Той залитна, все още измъчван от болката в размазания си нос, и огледа уродливите лица на Маклин и Роланд.

— Наистина настъпи сетният час, нали? — обърна се той към Суон. — Злото е спечелило.

Не можеше да му отговори. Старецът докосна бузата ѝ с кривите си пръсти.

— Как се казваш, дете?

— Суон.

Той повтори името ѝ.

— Толкова си млада — каза ѝ с натъжен тон. — Трябва да умреш толкова млада.

Роланд слезе от джипа, но Маклин остана на мястото си. Полковникът беше увесил нос, след като Приятел беше взел контрола.

— Кой си ти? — попита капитанът. — Какво правиш тук горе?

— Аз съм Бог. Паднах на земята от небесата. Приземихме се във вода. Другият живя известно време, но не успях да го излекувам. След това дойдох на това място, защото знаех за съществуването му.

— Какъв е източникът ти на електричество?

„Бог“ изпъна пръст и посочи земята в краката им.

— Долу? — учуди се Роланд. — Къде? Във въгледобивната мина?

„Бог“ не отговори, а вместо това вдигна глава към небето и позволи на дъжда да окъпе лицето му.

Капитанът извади пистолета от кобура на кръста си, дръпна му петлето и го насочи в главата на стареца.

— Ще ми отговаряш, когато ти задам въпрос, шибан дъртак! Откъде идва електричеството?

Побърканите очи на „Бог“ срещнаха тези на Роланд.

— Добре — отвърна той и кимна. — Супер. Ще ти покажа, ако искаш да видиш.

— Искаме.

— Съжалявам, дете — обърна се старецът към Суон. — Злото победи и е време за последната молитва. Разбираш, нали?

— Злото не е победило! Не всички са такива!

— Сетният час е, дете. Паднах от небесата във вихрушка от огън. Знаех какво трябва да се направи, но изчаквах. Не можех да се насиля да изрека последната молитва. Но вече мога, защото виждам, че светът трябва да бъде пречистен. — „Бог“ се обърна към другите, каза им да го последват и тръгна към една голяма сграда с метален покрив.

— Полковник? — прикани го Приятел. — Теб чакаме.

— Аз ще остана тук.

— Ще дойдеш с нас. — Мъжът с аленото око насочи автомата си в него. — Роланд, вземи пистолета на полковника, ако обичаш.

— Да, сър — отговори веднага капитанът, отиде при Маклин и протегна ръка, за да му поиска оръжието.

Полковникът не помръдна. Дъждът се беше усилил и се стичаше по лицето му.

— Роланд — каза най-накрая с безсилен глас той, — ние двамата създадохме Армията на съвършенството. Заедно. Ние правихме планове за нова Америка, а не… не това нещо там. — Маклин махна с изкуствената си ръка към Приятел. — Той иска да унищожи всичко. На него не му пука за Армията на съвършенството, за новата Америка или за изхранването на армията. Не му пука за момичето, просто иска да я заточи във ферма-затвор и да я махне от пътя си. Не му пука и за теб. Роланд… моля те… не го следвай. Не прави каквото ти казва. — Полковникът се протегна, за да докосне младия мъж, но онзи отстъпи. — Роланд… страхувам се — прошепна той.

— Дай ми пистолета си. — В този момент капитанът презираше умилкващото се куче в краката му. Беше виждал тази слабост и преди, по време на делириума на Маклин, когато му ампутира ръката, но сега знаеше, че тази слабост се е пропила надълбоко в душата му. Полковникът не беше Краля, а само един страхливец, който се криеше зад маската на воин. Роланд притисна дулото на собственото си оръжие в главата му. — Дай ми пистолета си — повтори той.

— Моля те… не забравяй какво преживяхме… аз и ти, заедно…

— Вече имам нов Крал — отвърна равнодушно Роланд и погледна Приятел. — Да го убия ли?

— Ако желаеш.

Пръстът на капитана се стегна около спусъка.

Маклин усещаше, че смъртта е много близо и мазният ѝ парфюм му даде сили да действа. Той се изпъна като струна на седалката.

— За кого се мислиш? — попита ядосано той. — Ти си нищо! Аз се борих за живота си във виетконгски затворнически лагер, докато ти си се насирал в пелените! Аз съм полковник Джеймс Б. Маклин от военновъздушните сили на САЩ! Бих се за живота и страната си, момче! А сега махни шибания пистолет от главата ми!

Роланд се поколеба.

— Чу ли ме какво казах, господинчо? Ако ще ми искаш оръжието, направи го с уважението, което заслужавам! — Всеки мускул в тялото на полковника се стегна, докато чакаше да бъде застрелян.

Но Роланд продължаваше да не помръдва. Приятел се засмя тихичко, а „Бог“ ги чакаше на около десет метра зад Суон и Сестрата.

Капитанът бавно махна пистолета от главата на полковника.

— Дайте ми… пистолета си… сър! — каза той.

Маклин извади оръжието от кобура си и го хвърли на земята. След това стана от седалката и слезе от джипа… но съвсем спокойно, без да бърза.

— Да вървим, дечица — нареди Приятел. Направи знак на Суон и Сестрата с автомата и всички последваха „Бог“ до сградата с ламаринен покрив.

Като влязоха вътре, веднага стана ясно, че постройката не е нищо повече от огромен навес, който да пази входа към въгледобивната мина в Уоруик Маунтин. Подът беше от отъпкана пръст, а няколкото голи крушки, които висяха от тавана, хвърляха мръсна жълта светлина. Наоколо имаше вързопи с кабели и жици, както и стари стоманени релси, купчини загниващ дървен материал и други неща, които предполагаха, че някога въгледобивният бизнес беше процъфтявал в Уоруик Маунтин. Едно стоманено стълбище се издигаше към поредица от метални пътеки, а в другия край на сградата, където тя се опираше в Уоруик Маунтин, се виждаше тъмният правоъгълник на входа на мината.

„Бог“ ги поведе нагоре по стълбата и по една от металните пътеки към мината. Няколко крушки хвърляха слаба жълта светлина в тунела, който се накланяше надолу под стръмен ъгъл. Върху релсите в мината имаше огромна метална вагонетка, висока около метър и осемдесет и широка метър и двадесет. Колелата ѝ бяха като на влаков вагон. Вътре имаше тапицирани пейки и колани, с които да бъдат обезопасени пътниците. „Бог“ отвори задната врата на вагонетката и ги изчака да се качат.

— Няма да вляза в това проклето нещо! — сопна се Сестрата. — Къде ни водиш?

— Долу. — „Бог“ посочи тунела и на жълтата светлина нещо метално проблесна в ръкава на синята му риза на квадрати. Сестрата забеляза, че старецът носи копчета за ръкавели. Той погледна Приятел. — Нали точно там искаш да отидеш?

— Какво има долу? — попита Роланд, чиято надменност и нахаканост бяха изчезнали.

— Източникът на електричество, който търсиш. Както и други неща, които може да са ти интересни. Искаш ли да дойдеш, или не?

— Ти си първи — отвърна Приятел.

— Супер. — „Бог“ се обърна към каменната стена, където имаше панел с два бутона на него — единият беше червен, а другият зелен. Той натисна зеления и в мината се разнесе звук от работещи механизми. Качи се във вагонетката, седна на една от пейките и си закопча колана. — Качвайте се на борда! — каза весело „Бог“. — Тръгваме след десет секунди.

Приятел се качи последен. Той се сви в задната част на вагонетката с извърнато от Суон лице. Машинарията ставаше все по-шумна, докато не се чуха четири изщраквания и спирачките не освободиха колелата. Вагонетката се заспуска надолу по релсите. Скоростта ѝ беше ограничавана от изпънат стоманен кабел зад нея.

— Ще се спуснем надолу повече от деветдесет метра — обясни „Бог“. — Тази мина е функционирала преди тридесет години. След това правителството на Съединените щати я е купило. Разбира се, скалата е подсилена с бетон и стомана. — Старецът размаха ръка към стените и тавана и Сестрата отново забеляза проблясващите копчета за ръкавели. Само че този път беше достатъчно близо, за да види, че ѝ изглеждат много познати и че върху тях имаше надпис. — Ще останете изненадани да разберете какво могат да направят инженерите — продължи той. — Създадоха вентилационни шахти и въздушни помпи и дори крушките трябва да издържат седем-осем години. Но вече започнаха да горят. Някои от хората, създали това място, са работили по „Дисни Уърлд“.

Сестрата хвана ръкава на „Бог“ и погледна от по-близо копчето.

На него беше изобразена добре познатата емблема в синьо, бяло и златисто, а изтънченият надпис гласеше: „Печат на президента на Съединените американски щати.“

Пръстите ѝ като че ли се вкочаниха и тя пусна ръкава на стареца. Той я изгледа студено.

— Какво има… там долу? — попита го Сестрата.

— Нокти — отвърна „Бог“. — „Небесните нокти“. — Минаха през дълъг участък, в който много крушки бяха изгорели и когато отново стигнаха до светлината, очите на президента пламнаха трескаво, докато гледаше Приятел. — Искаш да видиш източника на електричеството, нали? — попита той и от устата му излезе пара заради студа. — Ще го видиш. О, да, обещавам ти, че ще го видиш.

След минута спирачките отново се включиха и запищяха върху релсите, докато вагонетката потреперваше и спираше. Накрая се удари в една бариера от дебела гума и спря.

Президентът откопча колана си, отвори предната част на вагонетката и слезе от нея.

— Оттук — каза той и зажестикулира като някакъв екскурзовод с деменция.

Роланд блъсна Суон пред него и влязоха в един коридор вдясно от релсите. Крушките над главите им примигаха и изведнъж се изправиха пред стена от груба скала.

— Пътят е блокиран! — каза Роланд. — Това е задънена улица!

Приятел поклати глава, защото вече беше видял малката черна кутия, монтирана в каменната стена на височината на гърдите му. Горната половина на кутията се състоеше от дисплей, а долната от клавиатура.

Президентът посегна със здравата си ръка към врата си и извади кожената връвчица, която висеше на него. На нея бяха закачени няколко ключа… и старецът избра един от тях — беше малък и сребърен. Целуна го и се опита да го пъхне в ключалката на черната кутия.

— Почакай! — спря го Приятел. — Какво прави това нещо?

— Отваря вратата — отвърна президентът, вкара ключа в ключалката и го завъртя наляво. На дисплея веднага се появиха светлозелени букви: „ЗДРАВЕЙТЕ! ВЪВЕДЕТЕ КОДА ДО ПЕТ СЕКУНДИ“. Сестрата и Суон видяха как старецът въведе петбуквената парола: „СУПЕР. КОДЪТ Е ПРИЕТ — отвърна дисплеят, — ПРИЯТЕН ДЕН!“.

Задействаха се електрически резета и се разнесе приглушеният звук от бързо отключващи се ключалки. Фалшивата каменна стена се отвори като вратата на огромна гробница и засъска на хидравличните си панти. Президентът я дръпна достатъчно, за да могат да влязат, и от другото помещение се процеди чиста бяла светлина. Роланд посегна към сребърния ключ, но старецът каза:

— Недей! Остави го! Ако го извадиш, докато вратата е отворена, електрифицираният под ще се задейства.

Пръстите на капитана застинаха на два сантиметра от ключа.

— Ти си първи. — Приятел блъсна президента в другото помещение. Сестрата и Суон също бяха принудени да влязат. Маклин ги последва, после Роланд и накрая мъжът с аленото око.

Всички запримигваха на ярката светлина в залата с бели стени и антисептичен вид, където шест мейнфрейм компютъра беседваха тихичко помежду си, а ролките с лента бавно се въртяха зад прозорци от затъмнено стъкло. Подът беше покрит с черна гума и в помещението се носеше приятното мъркане на пречистващата въздуха система, която вкарваше чист въздух през малки метални решетки. В средата на залата, оставена върху гумирана маса и свързана с дебел вързоп кабели към мейнфрейм компютрите, имаше друга черна кутия с клавиатура с размерите на стационарен телефон.

Роланд беше като хипнотизиран от всичките тези машини. От доста време не беше виждал компютър и беше забравил колко са красиви. За него мейнфреймите бяха фераритата сред компютрите, истинска жива мозъчна материя, поставена в лъскава пластмаса и метална кожа. Имаше чувството, че ги чува как дишат.

— Добре дошли в дома ми — каза президентът… и отиде до един метален панел в стената. На него имаше малко лостче, под което можеше да напъха пръст и да го задейства, като го вдигне нагоре. Над панела беше закачен малък пластмасов червен знак, който гласеше „ОПАСНО“. Старецът пъхна пръст и вдигна лостчето.

Вратата се затвори и в същото време електронните ключалки се задействаха. От тази страна фалшивата стена беше от неръждаема стомана.

Суон и Сестрата се обърнаха към него. Приятел беше сложил пръст на спусъка на автомата, а Маклин се взираше глуповато в президента.

— Готово — каза старецът. — Готово. — Той отстъпи от металния панел и кимна доволен от стореното.

— Отвори вратата! — нареди му полковникът, чиято кожа беше настръхнала. Стените направо го притискаха. Това място много му приличаше на Земен дом. — Не ми харесва да ме затварят! Отвори проклетата врата!

— Заключена е — отговори президентът.

— Отвори я! — изкрещя Маклин.

— Моля те, отвори я! — примоли се Суон.

Старецът поклати сивата си грива.

— Съжалявам, дете. Веднъж заключиш ли вратата оттук, остава заключена завинаги. Излъгах ви за ключа. Просто не исках някой да го извади. Виждате ли, вратата може да се отвори и от вътре, ако разполагате със сребърния ключ. Но сега компютрите са заключени… и няма изход.

— Защо? — попита Сестрата с ококорени очи. — Защо ни заключи тук?

— Защото ще останем, докато не умрем. „Небесните нокти“ ще унищожат всичкото зло… всяка частица от него. Светът ще бъде пречистен и ще може да започне отначало… като един съвсем нов свят. Разбирате ли?

Полковник Маклин атакува вратата от неръждаема стомана и я заудря със здравата си ръка. Изолацията на помещението поглъщаше шумовете като сюнгер, а той дори не успя да огъне метала. Вратата нямаше никакви дръжки, за които да се хване човек. Маклин се обърна към стареца и го нападна със смъртоносната си дясна ръка, която беше вдигната и готова да нанесе смъртоносен удар.

Но преди да достигне жертвата си, Приятел го спря с къс и остър удар в гърлото. Полковникът се задави и падна на колене с изпълнени с ужас очи.

— Не — каза мъжът с аленото око като възрастен, който се кара на непослушно малко дете. Погледна стареца. — Какво е това място? За какво са тези машини и откъде идва захранването?

— Тези тук събират информация от сателитите. — Президентът посочи мейнфрейм компютрите. — Знам как изглежда космосът. Виждал съм земята отгоре. Едно време вярвах… че е добро място. — Старецът примига бавно, когато споменът за падането му през огнената вихрушка го споходи отново като някакъв постоянно повтарящ се кошмар. — Паднах на земята от небесата. Да. Паднах. И дойдох тук, защото знаех, че съм близо до това място. Тук намерих двама души, но вече ги няма. Разполагаха с храна и вода, които щяха да им стигнат за години. Мисля, че… единият от тях умря. Не знам какво се случи с другия. Той просто… изчезна. — Президентът млъкна за миг, докато умът му се прочисти отново. Погледна черната кутия върху гумираната маса и тръгна към нея, изпълнен с благоговение. — Това ще стовари „Небесните нокти“.

— Небесните нокти? Какво имаш предвид?

— Ноктите — отвърна старецът, сякаш другият мъж трябваше да знае. — Тактически далекобойни ядрени ракети. Гледайте… и слушайте. — Въведе кода си на клавиатурата: „СУПЕР“.

Мейнфрейм компютрите започнаха да въртят ролките си по-бързо. Роланд беше като замаян.

Един женски глас — нежен, приятен и хладен като мехлем върху отворена рана — се разнесе от монтираните в стената високоговорители:

— Здравейте, господин президент. Очаквам инструкциите ви. — Гласът напомняше на Сестрата за социален работник в Ню Йорк, който любезно обяснява в поредната студена януарска вечер, че няма повече място в женския приют.

Президентът въведе:

Ето, тук е Беладона, феята на скалите, феята на ситуациите.

— Ето човека с трите жезъла, ето Колелото — отговори безплътният компютърен глас.

— Уха! — впечатли се Роланд.

Ето едноокия търговец, а тази карта…

— Която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб.

Президентът въведе:

Но на мен не ми е позволено да го видя.

— Какво правиш? — изкрещя Сестрата, която беше на границата на паниката. Суон стисна ръката ѝ.

Не намирам Обесения, написа президентът в черната кутия.

— Пазете се от смърт във вода — веднага отговори женският глас. Последва кратка пауза и накрая компютърът довърши: — „Небесните нокти“ са заредени, сър. Разполагате с десет секунди, в които можете да прекратите.

Старецът въведе две букви в клавиатурата: Не.

— Процедура по прекратяване отказана. Ноктите се подготвят за изстрелване, сър. — Гласът беше студен като спомена за лимонада в горещ августовски следобед. — Ноктите ще прихванат целите след тринадесет минути и четиридесет и осем секунди. — Компютърният глас замлъкна.

— Какво стана? — попита наистина заинтригуван Приятел. — Какво направи?

— След тринадесет минути и четиридесет и осем секунди — отвърна президентът — два сателита ще навлязат в атмосферата над Северния полюс и Антарктида. Тези сателити представляват платформи за ядрени ракети. Всеки от тях ще изстреля тридесет 25-мегатонни бойни глави в ледените шапки. — Старецът погледна Суон и бързо извърна поглед, защото красотата ѝ го натъжаваше. — Взривовете ще изместят земята от оста ѝ и ще стопят ледовете. Светът ще бъде пречистен, не разбирате ли? Всичкото зло ще бъде заличено от „Небесните нокти“… и някой ден нещата ще започнат отначало и ще бъдат добри, както някога са били. — Лицето му се набръчка от болка. — Ние изгубихме… и трябва да започнем отначало.

— Ах… машина на Страшния съд значи — прошепна Приятел и на лицето му се появи широка усмивка. Тя прерасна в смях и очите му заблестяха със зъл блясък. — Машина на Страшния съд! — изкрещя той. — О, да! Светът трябва да бъде пречистен! Всичкото Зло трябва да бъде заличено! Като нея! — Чудовището посочи Суон с пръст.

— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото — отвърна президентът. — Налага се да умре, за да може светът да се прероди.

— Не… не… — изграчи Маклин и стисна нараненото си гърло.

Приятел се засмя и се обърна към Сестрата, макар всъщност да говореше на Суон.

— Казах ти! — изрева той. — Казах ти, че ще накарам човешка ръка да го направи!

Хладният женски глас съобщи:

— Тринадесет минути до детонацията.

93

Джош и Робин намериха мъртвия войник до счупената порта и гигантът клекна до трупа. Младежът чу съскащ и цвъртящ звук, но не можеше да разбере откъде идва. Протегна ръка, за да докосне оградата от телена мрежа.

— Не! — изкрещя му Джош… и пръстите на Робин спряха на сантиметър от нея. — Виж това. — Гигантът отвори дясната ръка на мъртвеца и младежът видя изгорената му във формата на мрежа длан.

Минаха през изкъртената порта, докато прекъснатите връзки на телената ограда съскаха като гнездо на пепелянки. Дъждът се беше усилил още повече и сивите капки удряха безжалостно мъртвите дървета от двете страни на пътя. Джош и Робин бяха подгизнали и трепереха, а разкаляната земя постоянно се опитваше да ги улови в капаните си или да ги подхлъзне върху заледените места. Движеха се възможно най-бързо, защото и двамата знаеха, че Суон и Сестрата са някъде пред тях, оставени на милостта на мъжа с аленото око. Имаха чувството, че времето бърза да ги отведе към сетния час.

Завиха зад един завой и Джош спря. Робин го чу да казва „Проклятие!“

Трима войници се спускаха по пътя и вървяха право към тях. Двама от тях ги видяха и се спряха на по-малко от десет метра разстояние. Третият продължи още няколко крачки, докато също не спря и не зяпна глуповато двете фигури, изпречили се на пътя му.

Минаха четири секунди, в които Джош си помисли, че той и останалите са се превърнали в статуи с оловни кости. Не можеше да измисли какво да прави… и след малко вече не му се налагаше да мисли.

Подобно на две групи стрелци, излезли следобед на улицата, откриха стрелба едни срещу други, без да се прицелват и следващите няколко секунди се превърнаха в петно от действие, изтощителна паника, проблясъци от изстрели и летящи към целите си куршуми.

— Десет минути до детонацията — съобщи гласът и на Сестрата ѝ хрумна, че жената, която беше направила този запис, вероятно беше отдавна мъртва.

— Спри го — каза Суон на белязания старец, който някога беше президентът на Съединените щати. — Моля те. — На лицето ѝ беше изписано спокойствие, но слепоочието ѝ туптеше бързо. — Грешиш. Злото не е спечелило.

Старецът беше седнал на пода с кръстосани под него крака и затворени очи. Полковник Маклин беше прав и удряше леко по стоманената врата, а Роланд Кронингер вървеше сред компютрите, говореше си под носа, че е Кралския рицар, и нежно прокарваше пръсти по мейнфреймите.

— Злото няма да победи, освен ако не му позволиш — каза тихичко Суон. — Хората все още имат шанс. Те могат да възстановят отново нещата. Могат да се научат да живеят с онова, което имат. Ако позволиш това да се случи… то тогава Злото наистина ще победи.

Президентът мълчеше като замислен идол. Накрая отговори, все още със затворени очи:

— Това беше… един много красив свят. Знам. Видях го от голямата черна празнота и наистина беше красив. Знам какъв беше. Знам какъв е сега. Злото ще бъде заличено в сетния час, дете. Целият свят ще бъде пречистен отново от „Небесните нокти“.

— Като убиеш всички, няма да пречистиш света. Така само ще станеш част от Злото.

Президентът нито помръдна, нито проговори за известно време. Най-накрая отвори уста, за да каже нещо, но я затвори отново, сякаш мисълта му сама се беше удавила.

— Девет минути до детонацията — заяви гласът на мъртвата жена.

— Моля те, спри го. — Суон коленичи до стареца. Сърцето ѝ биеше силно в гърдите, а студените нокти на паниката я бяха стиснали здраво за гърлото. Но също така усещаше, че мъжът с аленото око я гледа и знаеше, че не бива да му доставя удоволствието да я види пречупена. — Навън живеят хора, които искат да продължат напред. Моля те… — тя докосна хилавото рамо на изсъхналата му ръка — … моля те, дай им шанс.

Президентът отвори очи.

— Хората могат да различат Доброто от Злото — продължи Суон. — Машините не могат. Затова не ги оставяй да вземат решението, защото то няма да е правилно. Моля те… ако можеш, спри машините.

Старецът мълчеше и я гледаше с мъртвешките си и лишени от надежда очи.

— Можеш ли? — попита го Суон.

Той отново затвори очи. Отвори ги и се загледа в нейните. Кимна.

— Как?

— С кодова дума — обясни ѝ. — Кодова дума… с нея се слага край на молитвата. Но… Злото трябва да бъде унищожено. Светът трябва да бъде пречистен. Кодовата дума може да спре детонацията… но няма да я изрека, защото „Небесните нокти“ трябва да бъдат изстреляни. Няма да я изрека. Не мога.

— Можеш. Ако не искаш да станеш част от Злото, трябва да го направиш.

Лицето на президента като че ли се изкриви от някакво вътрешно налягане. За момент Суон забеляза проблясък светлина в черните кратери на очите му и си помисли, че старецът ще стане, ще отиде до клавиатурата и ще въведе кодовата дума… но тази светлина бързо угасна и той отново се превърна в безумец.

— Не мога. Дори за някого… толкова красив като теб.

Компютърният глас ги прекъсна:

— Осем минути до детонацията.

Приятел стоеше в другия край на помещението и чакаше момичето да се пречупи.

— Източникът на електричеството — каза Роланд, като част от мозъка му осъзнаваше какво беше на път да се случи, но отказваше да го приеме, а друга част повтаряше отново и отново, че той е Кралския рицар и че най-накрая, след толкова много приключения, е стигнал до края на своето тежко приключение. Но все пак беше с истинския Крал и се радваше. — Къде е източникът на електричеството за всичко това?

Президентът стана.

— Ще ти покажа. — Той посочи една врата в другия край на залата. Тя не беше заключена и Роланд мина през нея. С отварянето на вратата Суон чу грохот от течаща вода и също отиде, за да види какво има вътре.

Един коридор отвеждаше до бетонна платформа с висок до кръста метален парапет, който се намираше на около шест метра над подземна река. Водата идваше от един тунел и продължаваше надолу през бетонен преливник, падаше върху наклонен насип и завърташе огромна електрическа турбина, преди да продължи през друг тунел, изсечен в солидната скала. Турбината беше свързана чрез мрежа от кабели с два електрически генератора, които бръмчаха от напрежението, а въздухът миришеше на озон.

— Седем минути до детонацията — проехтя гласът от другото помещение.

Роланд се наведе над парапета и се загледа във въртящата се турбина. Чуваше пращенето на електричеството по кабелите, което произвеждаше подземната река, този неизчерпаем източник на енергия, достатъчна за захранването на компютрите, осветлението и електрическата ограда.

— Миньорите намериха реката преди много време — обясни президентът. — Затова комплексът беше построен тук. — Той килна глава на една страна и се заслуша в ромоленето на водата. — Звукът е толкова чист, нали? Знаех, че е тук. Спомних си, след като паднах от небесата. Пазете се от смърт във водата. — Старецът кимна, изгубен в спомените си. — Да. Пазете се от смърт във водата.

Суон тъкмо щеше да го моли отново да въведе кодовата дума… но видя празното му изражение и разбра, че ще е напразно. Забеляза раздвижване с периферното си зрение и хилещото се чудовище с човешката маска мина през вратата и дойде на платформата.

— Боже? — провикна се Приятел и президентът се обърна към него. — Няма друг начин сателитите да бъдат спрени, нали? Ти си единственият, който може да го направи… ако искаш. Нали така?

— Да.

— Добре. — Мъжът с аленото око вдигна автомата и откри стрелба. Звукът беше оглушителен в тази каверна. В корема и гърдите на президента се появиха дупки и го блъснаха в парапета. Той задращи с нокти във въздуха и затанцува под смъртоносния ритъм на автомата. Суон запуши уши и видя как куршумите се забиха в главата на стареца и го вдигнаха във въздуха. Той залитна назад и падна през парапета под съпровода на истеричния смях на Роланд Кронингер. Автоматът се задави, когато патроните свършиха, и в този момент президентът цопна във водата, беше понесен от течението ѝ към тунела и се скри в него.

— Бум-бум! — изкрещя радостно Роланд и се наведе над изпръскания с кръв парапет. — Бум-бум!

Очите на Суон се напълниха с горещи сълзи. Президентът беше мъртъв, а с него беше умряла и последната надежда да спрат молитвата за сетния час.

Мъжът с аленото око хвърли безполезното оръжие през парапета във водата и напусна платформата.

— Шест минути до детонацията — проехтя гласът.

— Наведи се! — провикна се Джош. Един куршум тъкмо рикошира от дървото, зад което се беше скрил Робин. Гигантът стреля към другите двама войници, но изстрелът му не беше точен. Третият войник лежеше на земята, стиснал раната на корема си с ръце, и се гърчеше от болка.

Джош почти не виждаше нищо заради дъжда. Един куршум беше облизал ръкава му, когато побягна в търсене на прикритие и му се стори, че се е подмокрил, но не беше сигурен, защото вече беше подгизнал от дъжда. Също така не знаеше дали той, или Робин бяха простреляли третия войник. За няколко секунди навсякъде летяха куршуми като мухи на събор на клошарите. В следващия миг се скри в гората, последван от младежа, чиято лява ръка беше одраскана от един рикоширал куршум.

Двамата войници не спираха да стрелят и затова Джош и Робин не излизаха от прикритието си. Най-накрая младежът се осмели да вдигне глава. Единият от мъжете бягаше наляво, за да се качи на по-високо място. Робин избърса дъжда от очите си, прицели се внимателно и изстреля последните си два патрона. Войникът се хвана за ребрата, завъртя се като пумпал и падна.

Джош стреля по другия мъж, който отвърна на огъня и скочи на крака, за да побегне по края на пътя към електрическата ограда.

— Не стреляйте! — провикна се той. — Не стреляйте! — Джош се прицели в гърба му. Имаше възможност да произведе чист изстрел… но не го направи. Досега не беше застрелвал човек в гърба — дори войник на Армията на съвършенството — и проклет да беше, ако го направеше. Остави мъжа да избяга и след малко се изправи и даде знак на Робин да продължат. Тръгнаха отново по пътя.

Сестрата затвори очи, когато гласът обяви, че остават пет минути до детонацията. Беше замаяна и посегна към стената, за да не падне, но Суон я хвана за ръката и ѝ помогна да се закрепи.

— Всичко свърши — изрече с пресипнал глас клошарката. — О, Господи… всички ще умрат. Свърши се. — Коленете ѝ я предадоха и ѝ се прииска да падне на пода, но момичето не я пускаше.

— Изправи се. — Сестрата не можеше да го направи, защото тялото ѝ не я слушаше. — Изправи се, мътните го взели! — скастри я разярено Суон и я вдигна на крака. Клошарката я изгледа с празен поглед и тя усети, че лудостта, с която живееше като Сестра Крийп, започваше отново да се завръща.

— О, остави я да падне — каза мъжът с аленото око, който стоеше в другия край на залата. — Така или иначе всички ще умрете, независимо дали сте на крака, или не. Искате ли да разберете как ще се случи?

Суон не му достави удоволствието да отговори.

— Ще ви обясня — продължи той. — Може би целият свят ще се разцепи и ще се пръсне на части, или ще си отиде бързо като въздишка. Може би атмосферата ще се откъсне като стар лист и всичко — планини, гори, реки и каквото е останало от градовете, — ще изхвърчи като прах. Или пък гравитацията ще ви премаже. — Мъжът с аленото око скръсти ръце и се облегна спокойно на стената. — Може би ще се тресе и ще гори, докато не остане само пепел. Е, никой не може да живее вечно!

— Ами ти? — попита Суон. — Можеш ли да живееш вечно?

Той се засмя, този път тихичко.

— Самият аз съм вечен.

— Четири минути до детонацията — обеща хладният глас.

Маклин беше приклекнал на пода и дишаше като животно. Когато четирите минути намаляха, от нараненото му гърло се изтръгна ужасен и жален стон.

— Това е погребалният ти звън, Суон — каза Приятел. — Все още ли ми прощаваш?

— Защо се страхуваш толкова много от мен? Не мога да те нараня. — Мъжът с аленото око не отговори няколко секунди, а когато го направи, очите му бяха като бездънни ями.

— Надеждата ме наранява — отвърна той. — Тя е напаст, а ти си бацилът, който я разпространява. Не искам някаква напаст на моето парти. О, не. Няма да бъде допусната. — Чудовището млъкна и се загледа в пода… докато на лицето му не се появи усмивка, когато компютърният глас съобщи:

— Три минути до детонацията.

Дъждът тропаше по алуминиевия покрив на подобната на навес постройка. Джош и Робин минаха покрай джиповете и трупа на брат Тимъти и на слабата жълта светлина видяха входа на мината. Младежът побърза да се качи по стълбите и продължи по металния мост, а гигантът го следваше. Малко преди да влезе вътре, Джош чу гърмене, което приличаше на падащи върху ламарината, големи колкото бейзболни топки ледени топчета и си помисли, че цялото проклето място е на път да се срути.

Грохотът внезапно секна, сякаш някакъв механизъм беше изключен. Настана такава тишина, че успя да чуе воя на вятъра отвън през стените.

Робин погледна наклонения под на тунела и видя релсите. В долната му част имаше някаква вагонетка. Огледа се и намери металното табло с червения и зеления бутон. Натисна червения, но нищо не се случи. Натисна зеления и машинарията в стените веднага оживя.

Дългият метален кабел, който се простираше по цялата дължина на релсите, започна да се навива.

— Две минути до детонацията.

Полковник Джеймс Б. Маклин чу собственото си хленчене. Стените на ямата се затваряха около него и му се стори, че чува отдалеч смеха на Войника сянка. Но не, не… сега той носеше лицето на Войника сянка и двамата с него бяха едно цяло и ако някой се смееше, то това беше или Роланд Кронингер, или чудовището, което се наричаше Приятел.

Полковникът стисна левия си юмрук и заудря с него по запечатаната врата… и там, в неръждаемата стомана, съзря взиращия се в него череп.

В този момент съвсем ясно видя лицето на душата си и се олюля над ръба на лудостта. Заудря отражението на това лице, за да го размаже и да го накара да се махне, но то не го слушаше. Заледените полета, на които на могили почиваха мъртви войници, се нижеха в главата му като някаква отвратителна панорама. Тлеещите руини на унищожените градове, безбройните горящи превозни средства и овъглените тела бяха пред очите му като дар на олтара на Хадес и в този момент Маклин осъзна какъв живот беше водил и какво щеше да остави след себе си. Беше избягал от ямата във Виетнам, беше оставил ръката си в ямата на Земен дом, беше изгубил душата си в ямата в територията на боклукчиите, а сега щеше да изгуби живота си в тази яма, зад четирите ѝ стени. И вместо да изпълзи от калта и да стане на крака след седемнадесети юли, той беше избрал да се въргаля в мръсотията, да живее от яма в яма, докато най-голямата и най-ужасна от всички ями се беше отворила вътре в него и го беше погълнала.

Маклин много добре знаеше с кого се беше съюзил. Знаеше. И също така му беше ясно, че е прокълнат и че последната яма беше на път да се срути и да го погребе.

— Ох… каква загуба… каква загуба… — прошепна той и от ококорените му очи потекоха сълзи. — Дано Бог да ми прости… О, дано Бог да ми прости — захленчи той, докато мъжът, който се наричаше Приятел, се смееше и пляскаше с ръце.

Някой докосна полковник Маклин по рамото. Той вдигна глава. Суон даде всичко от себе си, за да не се извърне от лицето му, защото забеляза малката светлинка в очите му, същата като онази в малкия стъклен шип на Шийла Фонтана.

За един миг, в който душата на Маклин се пробуди, на него му се стори, че видя слънцето в лицето ѝ и прозря какъв можеше да бъде светът. Сега всичко беше изгубено… всичко беше изгубено…

— Не — прошепна полковникът. Ямата все още не го беше смазала… не беше. Той стана на крака като крал и се обърна към мейнфрейм компютрите, които бяха на път да унищожат бездруго разрушения свят.

Маклин нападна най-близката машина и я заудря с пироните по изкуствената си ръка в опит да счупи затъмненото стъкло и да стигне до въртящите се ролки с лента. Стъклото се пропука, но беше подсилено с малки метални нишки и отказваше да хлътне под ръката му. Полковникът падна на колене и се зае да скъса един от кабелите на пода.

— Роланд! — изкрещя Приятел. — Спри го… веднага.

Роланд Кронингер застана зад Маклин и му прошепна само една дума, „Недей!“, но тя не беше чута.

— Убий го! — нареди мъжът с аленото око и пристъпи напред като вихър, преди пироните в дланта на полковника да разкъсат изолацията на кабела и да стигнат до жиците.

Истинският Крал беше проговорил. Роланд беше Кралския рицар и трябваше да изпълнява волята на Краля. Вдигна пистолета си. Ръката му трепереше.

И в следващия миг изстреля два куршума от упор в гърба на Маклин.

Полковникът падна по очи. Тялото му потрепери и застина.

— Бум-бум! — зави Роланд. Опита се да се засмее, но сякаш се задави.

— Една минута до детонацията.

94

Приятел се усмихна.

Всичко се нареди. Все пак партито се оказа много добро и сега трябваше да отбележи края му с фойерверки. Но не това беше мястото, не и този последен ред, от който му се искаше да гледа шоуто. Видя, че Сестрата и малката кучка бяха паднали на колене, сгушени една в друга, защото знаеха, че краят настъпва. Гледката беше много приятна и нямаше какво повече да доказва тук.

— Петдесет секунди — продължи да отброява компютърният глас.

Погледна лицето на Суон. „Прекалено късно“, помисли си той и изгони слабостта си. Навън пак щяха да останат банди от хора и пак щеше да има селища, които да посещава. Фойерверките можеха да разтресат здраво света и да го довършат за миг или да го оставят бавно да гние и залинява. Не разбираше добре цялата тази ядрена работа, но винаги беше готов за парти.

Във всеки случай тя щеше да остане тук и нямаше да му се пречка. Стъкленият пръстен, короната или както там наричаха този предмет, беше изгубен завинаги. Сестрата му беше достоен опонент, но сега беше паднала на колене, пречупена.

— Суон? — попита той. — Прощаваш ли ми?

Момичето нямаше представа какво ще отговори, преди да го изрече на глас, но когато отвори уста, той сложи пръст на устните си и прошепна:

— Прекалено късно.

Овъглената му униформа вече димеше. Лицето му започна да се топи.

— Четиридесет секунди — съобщи компютърният глас.

Пламъкът, който поглъщаше мъжа с аленото око, беше студен. Сестрата и Суон се дръпнаха назад, но Роланд наблюдаваше като хипнотизиран случващото се, зъбите му тракаха, а очите му блестяха зад очилата.

Фалшивата плът цвърчеше и се свличаше от онова под нея… Суон извърна поглед в последната секунда, а Сестрата изрева и прикри лицето си.

Роланд продължи да гледа и видя лице, каквото никое човешко същество не беше виждало и оцеляло след това, за да разказва.

То беше като гнойна рана с очи на влечуго, кипяща и болна маса, която пулсираше и се бръчкаше с вулканична ярост. То беше влудяващ поглед към края на времето, към опожарени светове и вселени, подвластни на хаоса, към черни дупки, които зееха в тъканта на времето и цели цивилизации, превърнати в пепел.

Роланд падна на колене в краката на истинския Крал. Той вдигна ръце към студения пламък и се замоли:

— Вземи ме със себе си!

Онова, което приличаше на уста, се отвори в това кошмарно, апокалиптично лице и древният глас отговори:

— Винаги вървя сам.

От униформата му подскочи леден огън и засъска над главата на Роланд като светкавица. Той се промуши през една малка вентилационна шахта в стената и остави дупка в металната решетка, която тлееше, въпреки че ръбовете ѝ бяха покрити с мръсен лед.

Празната униформа на Армията на съвършенството, която все още стоеше във формата на човек, се срина на пода под съпровода на хрущящ в гънките ѝ лед.

— Тридесет секунди — съобщи приятният женски глас.

Сестрата видя своя шанс и реши да направи каквото трябва. Прогони шока от тялото си и се нахвърли на Роланд Кронингер.

Пръстите ѝ сграбчиха ръката, в която капитанът държеше пистолета. Той я изгледа, а в погледа му се четеше пълна лудост.

— Суон! Спри машината! — изкрещя клошарката и се опита да отнеме оръжието на опонента си, но той я удари в лицето с юмрука на другата си ръка. Тя увисна с цялата си тежест на китката му и младият рицар на адския крал се сбори с нея в маниакална ярост, хвана я за врата и я стисна силно.

Суон искаше да помогне на Сестрата, но жената ѝ печелеше безценни секунди, в които да се опита да направи нещо, за да спре обратното броене. Наведе се към пода и се опита да скъса един от кабелите.

Роланд пусна врата на клошарката и ѝ нанесе нов юмрук в устата. Зъбите му изтракаха до бузата ѝ, но тя го отблъсна с лакът и се предпази от ужасната му захапка. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в стената. Двамата се бореха за оръжието. Сестрата стовари лакътя си в гърдите му и се наведе напред, за да забие зъби в тънката му китка. Капитанът зави от болка; пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пода. Клошарката посегна към него, но Роланд я сграбчи за лицето и ноктите му посегнаха към очите ѝ.

Суон не успя да скъса кабела, тъй като беше запечатан за пода и изолацията му беше прекалено дебела. Погледна черната клавиатура на масата в средата на помещението и си спомни какво ѝ каза старецът за кодовата дума. Тя си беше заминала с него. Въпреки това трябваше да опита нещо. Прескочи Сестрата и Роланд, които се биеха на пода, и отиде до клавиатурата.

— Двадесет секунди.

Капитанът посягаше с нокти към лицето на клошарката, но тя извърна глава настрани и достигна с пръсти дръжката на пистолета. Взе го в ръка, но усети как един юмрук се стовари във врата ѝ и го изтърва.

Суон застана над клавиатурата и се опита да си прочисти съзнанието. Въведе „Стоп“.

Роланд се освободи от Сестрата и се опита да стигне до пистолета. Взе го и се извърна, за да застреля жената, но тя му се нахвърли като дива котка, сграбчи го отново за китката и го заудря в деформираното окървавено лице.

— Петнадесет секунди — продължаваше обратното отброяване.

„Край“, въведе Суон, съсредоточена изцяло върху буквите.

Сестрата изви ръка назад и стовари юмрука си в лицето на Роланд. Едното от стъклата на очилата му се счупи и той изрева от болка. Но в следващия миг я удари в слепоочието, зашемети я и я хвърли на една страна като копа сено.

— Десет секунди.

„О, Господи, помогни ми!“, помисли си Суон, обзета от паника, и стисна зъби, за да не изпищи.

Въведе „Завършек“.

— Девет…

Оставаше ѝ само един шанс. Не можеше да си позволи да го пропилее.

„Молитвата за сетния час — помисли си тя. — Молитвата.“

— Осем…

Молитва.

Сестрата сграбчи отново ръката на Роланд в нов опит да му вземе оръжието. Капитанът се освободи и отвратителното му лице се ухили, когато дръпна спусъка. Веднъж… два пъти…

Куршумите пронизаха ребрата на Сестрата, счупиха ѝ ключицата и я запратиха назад по пода, сякаш някой я беше изритал здраво. Устата ѝ се напълни с кръв.

— Седем…

Суон чу изстрелите, но отговорът беше близо и не смееше да отклони вниманието си от клавиатурата. Какво слагаше край на една молитва? Какво завършваше…

— Махай се! — изрева Роланд Кронингер и стана от пода. От устата и носа му течеше кръв.

— Шест…

Той се прицели в Суон и почти дръпна спусъка.

Нещо удари тежко стоманената врата от другата страна и разсея капитана за жизненоважна стотна от секундата.

Неочаквано полковник Маклин стана на крака и с последните си остатъци живот и сила заби пироните на изкуствената си длан в сърцето на Роланд Кронингер. Капитанът стреля с пистолета и куршумът изсвистя на сантиметри от главата на Суон.

— Пет…

Пироните се забиха още по-дълбоко. Роланд падна на колене. Алената кръв бликаше около твърдите и облечени в черна ръкавица пръсти на полковник Маклин. Младият мъж се опита да вдигне отново пистолета, като клатеше глава напред-назад, но тежестта на полковника го събори и той легна на пода. Маклин го обгърна в почти любовна прегръдка.

— Четири…

Суон се опули срещу клавиатурата. С какво завършваше една молитва?

Знаеше отговора.

Пръстите ѝ затанцуваха върху клавишите.

Въведе „Амин“.

— Три…

Момичето затвори очи и зачака секундите да намалеят.

Продължи да чака.

И да чака.

Когато коприненият глас се разнесе отново по високоговорителите, Суон така се стресна, че направо подскочи.

— Детонацията на Ноктите спряна на две секунди. Каква е следващата ви заповед, моля?

Краката на Суон омекнаха. Тя се отдръпна от клавиатурата и едва не падна върху телата на полковник Маклин и Роланд Кронингер.

Капитанът беше застинал в седнало положение.

В дробовете му бълбукаше кръв и се стичаше от устата му. Той стрелна ръка и я сграбчи за глезена.

Суон се освободи от хватката му и тялото му отново се отпусна. Бълбукащият звук секна.

Момичето погледна Сестрата.

Жената се беше облегнала на стената, очите ѝ бяха навлажнени, а от долната ѝ устна върху брадичката течеше струйка кръв. Тя притискаше ръка към раната в корема си и съумя да се усмихне едва.

— Сритахме им задниците, нали?

Суон се пребори с горчивите си сълзи и коленичи до Сестрата. Някой отново захлопа от другата страна на вратата.

— По-добре върви да провериш кой е — каза жената. — Нямат намерение да се махнат.

Момичето отиде до вратата и притисна ухо на мястото, на което металът се затваряше в камъка. За известно време не успя да чуе нищо… но след малко се разнесе приглушен далечен глас:

— Суон! Сестра! Вътре ли сте?

Гласът принадлежеше на Джош и явно викаше с цяло гърло, макар едва да го чуваше.

— Да! — изкрещя в отговор тя. — Вътре сме!

— Шшшш! — каза Джош на Робин. — Мисля, че чух нещо! — После извика: — Можете ли да ни пуснете? — И двамата бяха видели черната кутия със сребърния ключ в ключалката, но след като Робин го завъртя наляво, беше попитан за кодова дума, за въвеждането на която разполагаше само с пет секунди.

Беше необходима цяла минута викане, за да може Джош да разбере какво се опитваше да му каже Суон. Той завъртя ключа наляво и въведе „СУПЕР“ на клавиатурата, когато му беше поискана кодовата дума.

Вратата се отключи и се отвори. Робин влезе първи.

Суон стоеше пред него като сън. Той уви ръце около нея, прегърна я силно и си каза, че докато е жив, няма да я пусне. Тя също го прегърна и за момент сърцата им забиха като едно.

Джош мина покрай тях. Беше видял Маклин и другия мъж на пода… а след тях и Сестрата. „О, не — помисли си той. — Има прекалено много кръв.“

Направи две големи крачки и стигна до нея.

— Не ме питай къде ме боли — каза тя. — Цялата съм схваната.

— Какво се случи?

— Светът… получи втори шанс.

Компютърният глас повтори въпроса си:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

— Можеш ли да се изправиш? — попита Джош.

— Не знам. Не съм се опитвала. Ох… направих голяма каша тук, нали?

— Хайде, дай да ти помогна. — Гигантът я изправи на крака. Сестрата се чувстваше лека и изцапа ръцете му с кръв.

— Ще се оправиш ли? — попита я Робин и сложи другата ѝ ръка на рамото си.

— Това е най-глупавият въпрос… който някога са ми задавали. — Сестрата едва дишаше. Болката в ребрата ѝ беше пронизваща. Но не беше толкова зле. „Хич не е зле за една умираща дама“, помисли си тя. — Ще се оправя. Просто ме изкарайте от тази проклета дупка.

Суон спря над тялото на Маклин. Мръсното тиксо се беше отлепило от дясната му китка и изкуствената ръка с пироните беше почти изтръгната от нея. Тя махна останалата част от тиксото и извади дългите кървави пирони от тялото на Роланд Кронингер. Изправи се, стиснала бруталната ръка в собствените си окървавени пръсти.

Напуснаха залата на машините и смъртта. Приятният женски глас отново попита:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

Суон завъртя сребърния ключ надясно. Вратата се затвори и ключалките изщракаха. Тя прибра ключа в джоба на дънките си.

Помогнаха на Сестрата да се качи във вагонетката и Робин натисна зеления бутон на металното табло на стената, преди също да се качи в нея. Механизмът отново надигна вой и вагонетката пое нагоре към входа на мината.

Сестрата изгуби чувствителност в краката си, докато вървяха по металния мост към стълбите. Стисна по-здраво Джош, който пое по-голямата част от тежестта ѝ. Зад себе си оставяше кървава следа, а дишането ѝ беше тежко и неравномерно.

Суон знаеше, че жената умира. Идеше ѝ да се разплаче, но вместо това каза:

— Ще се излекуваш!

— Не съм болна. Простреляна съм — отвърна Сестрата. — Стъпка по стъпка — каза тя, докато Джош и Робин я сваляха по стълбата. — О, Господи… имам чувството, че всеки момент ще припадна.

— Дръж се — каза ѝ окуражително гигантът. — Ще се справиш.

Но краката ѝ се сгънаха на последните стъпала от стълбата. Клепачите ѝ потрепериха и тя даде всичко от себе си, за да остане в съзнание.

Излязоха от сградата с алуминиевия покрив и тръгнаха през паркинга към джиповете, докато студеният вятър виеше около тях, а облаците висяха ниско над планината.

Сестрата повече не можеше да държи главата си изправена. Вратът ѝ беше слаб и имаше чувството, че черепът ѝ тежи петдесет килограма. „Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Но вкусът на кръв в устата ѝ беше наситен и метален и ѝ беше повече от ясно накъде я водеха тежките ѝ стъпки.

Краката ѝ отказаха.

Видя нещо на пропукания асфалт пред себе си. То изчезна много бързо. Но какво беше?

— Хайде — каза Джош, но Сестрата отказа да помръдне.

Отново видя нещото. Появи се за кратко и пак изчезна.

— О, Господи! — каза тя.

— Какво има? Боли ли те?

— Не! Не! Почакай! Просто почакай!

Зачакаха, докато кръвта на Сестрата изтичаше върху асфалта.

Ето го отново, за трети път. Нещо, което не беше виждала от много дълго време.

Сянката си.

Изчезна след секунда.

— Видяхте ли я? Видяхте ли я?

— Какво да видим? — Робин огледа земята, но не забеляза нищо.

Но в следващия момент се случи.

Всички го почувстваха.

Беше като топлината от лъчите на прожектор, който бавно обхожда паркинга.

Сестрата гледаше земята… и като усети разпростиращата се като лечебно мазило по гърба и раменете ѝ топлина, видя, че сянката ѝ се оформя върху асфалта, заобиколена от сенките на Джош, Суон и Робин.

С огромно усилие вдигна глава към небето и по бузите ѝ потекоха сълзи.

— Слънцето — прошепна тя. — О, мили боже… слънцето се показа.

Всички погледнаха нагоре. Оловносивото небе се движеше, облаците се блъскаха един в друг и се разкъсваха.

— Ето там! — провикна се Робин и посочи. Той първи видя лазурното петно на небето, преди облаците да се затворят отново.

— Джош! Искам да отида… там горе! — Сестрата посочи върха на Уоруик Маунтин. — Моля те! Искам да видя как изгрява слънцето!

— Трябва да намерим някой, който да ти помогне, преди да…

Тя стисна ръката му и повтори молбата си:

— Искам да отида там горе. Искам да видя как слънцето се показва. Разбираш ли ме?

Джош я разбра. Поколеба се, но само за няколко секунди, защото знаеше, че не разполагаха с много време. Вдигна я на ръце и тръгна по склона на Уоруик Маунтин.

Суон и Робин го последваха, докато се катереше по неравния терен от скали и мъртви, изкривени дървета. Водеше Сестрата нагоре към бурното небе.

Момичето усети ласката на слънцето върху гърба си, видя появяващите се около нея сенки на скали и дървета, погледна нагоре и забеляза намек за яркосиньо, но облаците бързо се затвориха. Робин я хвана за ръката и двамата си помагаха един на друг, докато се катереха по склона.

— Побързай! — каза Сестрата на Джош. — Моля те… побързай!

На планината започнаха да се появяват сенки. Вятърът все още беше студен и брулеше жестоко, но облаците се разкъсваха и Джош се зачуди дали последната буря не беше последната въздишка на една седемгодишна зима.

— Побързай! — замоли го Сестрата.

Излязоха от гората и се озоваха на малко поле до върха. Навсякъде имаше груби скали и от тази височина видимостта беше във всички посоки на компаса, но не можеха да се насладят на пейзажа заради мъглата.

— Тук. — Гласът на Сестрата отслабваше. — Остави ме тук… за да мога да виждам.

Джош нежно я остави върху легло от мъртви листа, като подпря гърба ѝ в гладката повърхност на една скала, с обърнато на запад лице.

Вятърът фучеше около тях и продължаваше да хапе. Изсъхналите клони се чупеха от дърветата, а над главите им като гарвани летяха черни листа.

Суон затаи дъх, когато златистите лъчи пронизаха западните облаци и за момент грубият пейзаж омекна, окаяните му багри в черно и сиво станаха светлокафяви и златисточервени. Но също толкова бързо светлината се скри.

— Почакайте — каза Сестрата, докато гледаше танца на облаците в небето. В тях бушуваха вихрушки подобно на течения след буря. Тя усещаше как животът ѝ бързо гаснеше, а духът ѝ искаше да избяга от измореното ѝ тяло, но не го пускаше, беше се вкопчила в живота със същата упоритост, която ѝ беше помогнала да опази стъклената корона километър след тежък километър.

Всички зачакаха. Облаците над Уоруик Маунтин се разкъсваха, бавно се разтваряха, и зад тях се показваха сини петна, подобно на частите на огромен пъзел.

— Там. — Сестрата кимна и присви очи, когато светлината погали земята и тръгна нагоре по планинския склон, мъртвите листа, дърветата, скалите и лицето ѝ. — Там!

Джош изкрещя от радост. В облаците се отваряха големи процепи и през тях се прокрадваше златиста светлина, която беше красива като обещание.

От хълмовете на долините и котловините под Уоруик Маунтин също се разнесоха радостни възгласи и викове от малките общности, чиито бараки също бяха докоснати от слънцето. Някой наду клаксона на кола и бързо го последваха още хора. Виковете се усилиха, докато не преляха в един общ могъщ глас.

Суон вдигна лице нагоре и позволи на прекрасната и невероятна топлина да окъпе кожата ѝ. Тя си пое дълбоко въздух и помириса сладкия незаразен въздух.

Дългият мрак приключваше.

— Суон — повика я с пресипнал глас Сестрата.

Момичето погледна жената, която седеше огряна от слънчевата светлина и усмихната. Сестрата вдигна ръка към нея, тя я пое, стисна я силно и коленичи до нея.

Гледаха се една друга доста време. Суон опря ръката на жената във влажната си буза.

— Гордея се с теб — каза Сестрата. — О, колко много се гордея с теб.

— Ще се оправиш — отвърна момичето, но не успя да потисне напиращия в гърлото ѝ хлип. — Ще се оправиш веднага след като ги заведем при…

— Шшшш. — Жената прокара пръсти през дългата ѝ огнена коса. На слънчевата светлина пламтеше като силна клада. — Искам да ме чуеш много внимателно. Слушай ме. Гледай ме също така.

Суон изпълни молбата ѝ, но лицето на Сестрата беше замъглено от сълзите. Тя си избърса очите.

— Лятото… най-накрая дойде — започна жената. — Не се знае кога ще се завърне зимата. Налага се да работиш, докато можеш. Ще работиш колкото се може по-упорито и по-бързо… докато слънцето още грее. Чуваш ли ме?

Суон кимна.

Пръстите на Сестрата стиснаха нейните.

— Иска ми се да дойда с теб. Наистина много ми се иска. Но… няма как да стане. Аз и ти… поемаме по различни пътища. Но няма проблем. — Очите на жената направо блестяха. Тя погледна Робин. — Хей — извика му тя. — Обичаш ли я?

— Да.

— А ти? — обърна се към Суон. — Ти обичаш ли го?

— Да — отвърна момичето.

— В такъв случай… половината битка вече е спечелена. Двамата трябва да държите един на друг и да си помагате… и не позволявайте на никого и на нищо да ви разделят. Продължавайте напред, стъпка по стъпка… и свършете работата, която трябва да се свърши, докато е лято. — Сестрата обърна глава и присви очи към чернокожия гигант. — Джош? Ти знаеш… къде трябва да отидеш, нали? Знаеш кой те чака.

Гигантът кимна и съумя да отговори:

— Да. Знам.

— Слънцето… Усещането е толкова приятно — каза Сестрата и погледна към него. Зрението ѝ започваше да я предава и вече не се налагаше да присвива очи. — Толкова е приятно. Изминах… дълъг път… и се изморих. Ще ми намерите ли… място тук, на което да положите останките ми… за да съм близо до слънцето?

Суон стисна ръката ѝ, а Джош каза:

— Ще го направим.

— Ти си добър човек. Не мисля, че сам знаеш… колко добър човек си. Суон? — Сестрата протегна ръце и хвана красивото ѝ лице. — Послушай ме. Свърши работата. Свърши я добре. Можеш да оправиш нещата… да ги направиш дори по-добри, отколкото бяха преди. Ти си… родена за водач, Суон… и когато вървиш, върви с високо вдигната глава… и… помни… колко много те обичам…

Ръцете на Сестрата паднаха от лицето на момичето, но тя ги хвана и ги притисна отново в него. Искрата живот почти беше изгаснала.

Сестрата се усмихна. Виждаше цветовете на стъклената корона в очите на Суон. Устата ѝ потрепери и се отвори отново.

— Стъпка по стъпка — прошепна тя.

И направи последната в живота си.

Стояха около нея, докато слънцето напичаше гърбовете им и разтопяваше мускулите им. Джош се наведе да затвори очите на Сестрата… но не го направи, защото знаеше колко много обичаше да гледа светлината.

Суон се изправи, отдалечи се от тях и зарови ръка в джоба си.

Извади сребърния ключ. Покатери се на една скала и отиде на ръба на Уоруик Маунтин.

Стоеше с високо вдигната глава и се взираше в далечината. Там виждаше още армии от биещи се и изплашени мъже, още оръжия и бронирани коли, още смърт и мизерия, които щяха да продължават да тормозят умовете на хората като рак, който чака да се прероди.

Стисна здраво сребърния ключ.

Никога вече, помисли си Суон… и захвърли ключа с всичка сила, колкото се може по-надалеч.

Слънцето се отрази в него, докато падаше. Той отскочи от клона на един дъб, удари се в ръба на скала и падна петнадесет метра по-долу в малко зелено езеро, полускрито от храсталак. Потъна във водата и в листата на дъното на водоема, където разбута няколко малки яйца, скрити от много, много дълго време там. Няколко лъчи слънчева светлина проникнаха през водата и затоплиха яйцата. Сърцата на поповите лъжички започнаха да бият.

Джош, Суон и Робин намериха място, на което да положат останките на Сестрата. То не беше под сянката на някое дърво, а на място, което слънцето огряваше. Изкопаха гроба с ръце и положиха жената в него. Запълниха го и всеки от тях каза каквото му беше на ума. Накрая завършваха с „Амин“.

Трима души слязоха от планината.

95

Слънчевата светлина не пропусна лагера на Армията на съвършенството и всеки мъж, жена и дете видяха какво разкри.

Лицата, които мракът скриваше, бяха чудовищни. Светлината освети гротесковите демони на красивите стъпала на караваната на централното командване, камионите с натоварените в тях окървавени дрехи, и черната каравана, в която Роланд Кронингер извършваше мъченията в своя поход на истината. Мъжете, които живееха заради кръвта и писъците, се скриха от тази светлина, сякаш погледът на Бог щеше да ги смаже.

Над тълпата властваше паника. Вече нямаше водачи, а само последователи, и някои паднаха на колене и замолиха за прошка, а други пропълзяха в добре познатия мрак под караваните и се свиха там с оръжията си.

Три фигури вървяха през виещата и хленчеща маса от човешки същества, много от които не можеха да понесат да погледнат лицето на момичето с огнената коса. Други крещяха за полковник Маклин и за човека, когото познаваха като Приятел, но не получиха отговор.

— Стойте! — Един млад войник с груби черти на лицето насочи пушката си към троицата. Двама други мъже стояха зад него, а иззад един камион се появи и четвърти, който насочи пистолета си в Джош.

Суон погледна всеки един от тях, вдигна гордо глава и когато пристъпи напред, всички войници отстъпиха назад освен мъжа, който беше проговорил.

— Махни се от пътя ни — нареди му момичето с възможно най-спокойния си глас, но знаеше, че онзи е изплашен и иска да убие някого.

— Майната ти! — излая в отговор той. — Ще ти пръсна мозъка.

Суон хвърли нещо в калта, от която се издигаше пара.

Войникът го погледна.

Беше облечената в черна ръкавица ръка на полковник Маклин, чиято длан с пирони беше почервеняла от засъхнала кръв.

Онзи я грабна и се ухили като безумец, когато осъзна какво държи.

— Моя е — прошепна той, след което завика френетично: — Моя е! Маклин е мъртъв! — Вдигна ръката, за да могат всички да я видят. — Сега е моя! Аз командвам! В мен е влас…

Войникът с пистолета го застреля в челото и когато изкуствената ръка падна в калта, другите мъже се спуснаха към нея и се сбиха като животни за този символ на властта.

Една друга фигура се смеси с тях, блъсна един от войниците настрани, а после и втори, отне изкуствената ръка и я стисна в своята. Фигурата се изправи и когато изцапаното ѝ с кал лице се обърна към Суон, тя видя шока и омразата в очите ѝ. Беше брутален на вид тъмнокос мъж в униформа на Армията на съвършенството… но в предната част на ризата му имаше дупки от куршуми и засъхнала кръв около сърцето. Лицето му като че ли се набръчка за стотна от секундата и след това мъжът вдигна едната си мръсна ръка, за да се прикрие от слънцето или от Суон.

Може би беше той, помисли си момичето. Може би вече си беше сложил ново лице и беше облякъл дрехите на някой труп. Не беше сигурна, но ако беше той, трябваше да му отговори на въпроса, който ѝ зададе в мината.

— Машината е спряна и ракетите няма да бъдат изстреляни. Никога.

Мъжът изсумтя и отстъпи назад, като продължаваше да крие лицето си.

— Краят няма да настъпи — заяви Суон. — Така че да, прощавам ти, защото ако не беше ти, нямаше да получим втори шанс.

— Убийте я! — опита се да изкрещи тъмнокосият, но гласът му беше слаб и пресипнал. — Застреляйте я!

Джош застана пред Суон, за да я предпази. Войниците се поколебаха.

— Казах да я убиете! — Той вдигна ръката на Маклин с извърнато от момичето лице. — Сега аз съм вашият господар! Не ѝ позволявайте да се измъкне оттук…

Един от войниците стреля от упор.

Куршумът от пушката му прониза гърдите на тъмнокосия мъж и онзи се олюля. Още един куршум го уцели, той се спъна в трупа в краката му и падна в калта. Войниците му се нахвърлиха в опит да му отнемат изкуствената ръка. Още мъже дойдоха, привлечени от изстрелите, видяха изкуствената ръка и също се присъединиха към боя.

— Убийте я! — настоя тъмнокосият, но тялото му беше притиснато в калта под тежестта на останалите и гласът му приличаше на хленч. — Убийте малката куч…

Един от войниците беше въоръжен с брадва и започна да сече с нея. Тъмнокосият беше най-отдолу в купчината и въпреки ругатните и сумтенето на другите мъже, Суон успя да чуе бръщолевенето му:

— Това е моето парти! Това е моето парти!

Един ботуш натика лицето му в калта.

Войниците се скупчиха около него и го скриха от момичето.

Суон продължи напред. Джош я последва, но Робин се спря. На земята лежеше пистолет. Той се наведе с намерението да го вземе… но дори не го докосна. Вместо това го зарови по-надълбоко в калта.

Минаха през лагера, където войниците разкъсваха мръсните си и изцапани с кръв униформи и ги хвърляха в една огромна клада. Покрай тях ревяха камиони и бронирани коли, които отпътуваха за неизвестни дестинации. Новината „Полковникът е мъртъв! Полковник Маклин е мъртъв!“ се носеше из целия лагер. Разнесоха се още изстрели, за да се сложи край на последните свади или когато изборът беше самоубийство.

Най-накрая стигнаха до караваната на Шийла Фонтана.

Войниците, които я пазеха, ги нямаше и вратата беше отключена. Суон я отвори и намери жената вътре. Седеше на тоалетната си масичка пред огледалото, гледаше се и държеше парчето стъкло.

— Всичко приключи — каза момичето и когато Шийла стана, парчето стъкло засвети.

— Аз ви… чаках — отвърна жената. — Знаех, че ще се върнете. Аз… молих се за вас.

Суон отиде при нея и я прегърна. Шийла прошепна:

— Моля те… моля те, позволи ми да дойда с вас. Може ли?

— Да — отвърна Суон. Жената сграбчи ръката ѝ и я притисна в устните си.

Момичето отиде до матрака, бръкна в него и извади изтърканата кожена чанта. Усещаше короната вътре в нея и я придърпа към гърдите си. Щеше да я пази и носи със себе си през целия си живот, защото знаеше, че мъжът с аленото око ще се завърне. Може би нямаше да е днес или утре, може би нямаше да е дори следващата година или тази след нея… но един ден, някъде, щеше да се измъкне от сенките със своето ново лице и ново име и в този ден тя трябваше да бъде много внимателна и много силна.

Суон нямаше представа какви други сили притежаваше короната и не знаеше къде щеше да я отведе сънеброденето, но беше готова да направи първата стъпка. И тази стъпка, знаеше тя, щеше да я отведе на път, който никога не си беше представяла, докато беше дете и отглеждаше цветя и растения в онзи парк за каравани в Канзас в един друг свят и в един различен живот. Но вече не беше дете и пустата земя очакваше лечебен допир.

Суон пусна Шийла Фонтана и се обърна към Джош и Робин. Тя знаеше, че Сестрата беше права: да намериш някого, когото обичаш и който те обича, беше наполовина спечелена битка. Вече беше наясно какво трябва да направи, за да накара прекрасните неща, които беше видяла в стъклената корона, да се превърнат в реалност.

— Мисля… че има и други, които искат да дойдат с нас — каза Шийла. — Други жени… като мен. А и някои от мъжете. Не всички са лоши… просто се страхуват и няма да знаят какво да правят или къде да отидат.

— Добре — съгласи се Суон. — Ако оставят оръжията си, ще ги вземем.

Шийла излезе, за да събере хората и се върна с две раздърпани ЖР — едната беше тежко гримирана изплашена тийнейджърка, а другата груба чернокожа жена с червена коса на гребен — и трима нервни мъже, единият от които носеше сержантска униформа. В знак на добра воля бившите войници бяха донесли пълни раници с консервирана шунка, телешка яхния и супа, както и манерки с прясна вода от извора в Мерис Рест. Черната проститутка, чието име беше Клео — „Съкратено от Клеопатра“, беше заявила драматично самата тя — донесе различни пищни пръстени, огърлици и бижута, от които Суон нямаше никаква полза, но тийнейджърката — „Наричат ме Джоуи“, беше се представила тя, а черната ѝ коса падаше върху лицето ѝ — предложи най-ценното си притежание: жълто цвете в червена саксия, което някак си беше опазила живо.

Докато светлината на деня се предаваше, един камион с Джош зад волана, в който се бяха натоварили Робин, Суон, Шийла Фонтана, двете ЖР и тримата мъже, напусна лагера на Армията на съвършенството. В него група вилнеещи безумци бяха запалили караваната на полковник Маклин и последните муниции експлодираха.

Дълго след като Джош беше отпътувал, вълците слязоха от планината и заобиколиха останките от Армията на съвършенството.

Настъпи нощ и на небето се появиха кръпки от звезди. Камионът, който разполагаше само с един работещ фар и съвсем малко бензин, зави на запад.

Суон плака известно време в мрака за Сестрата, но Робин я прегърна и тя облегна глава на силното му рамо.

Джош си мислеше за Мерис Рест и за жената, която се надяваше, че все още го чака с момчето до себе си. Шийла Фонтана спа като новородена и сънува, че от огледалото я гледа красиво лице.

По някое време през нощта Клео и единият от войниците бяха скочили от камиона с пълна раница с храна и вода. Джош им пожела успех и продължи напред.

Звездите избледняваха. На източния хоризонт запълзя тънка червена линия и гигантът едва не се разплака, когато слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Камионът се задави и остана без бензин два часа след изгрева. Продължиха пеша по пътя, който водеше на запад.

Същия следобед, докато светлината пронизваше дърветата и синьото небе беше нашарено с бели и бавно носещи се облаци, спряха, за да починат краката им. Суон застана в края на пътя и погледна надолу към долината, където три малки бараки се мъдреха около кафяво поле. Мъж с мека сламена шапка и жена с комбинезон работеха в това поле с лопата и мотика, а две деца бяха застанали на колене и внимателно засяваха семена и зърна от малки платнени кесии.

Полето не беше особено голямо. Заобикаляха го изсъхнали дървета — обикновен или американски орех, помисли си Суон. През долината минаваше поток и на момичето му хрумна, че вероятно е разклонение от подземната река, която захранваше машините в Уоруик Маунтин.

„Сега — помисли си тя — тази вода може да се използва за поддържането на живот, а не за отнемането му.“

— Обзалагам се, че садят боб — каза Джош и застана до нея. — Може да е тиква или бамя. Какво мислиш?

— Не знам.

Гигантът се усмихна лекичко.

— Разбира се, че знаеш.

Тя го погледна.

— Какво?

— Знаеш — отвърна той. — Знаеш, че трябва да започнеш отнякъде. Дори от малко поле като това.

— Връщам се в Мерис Рест с теб. Оттам ще започна…

— Не — прекъсна я Джош. Очите му бяха нежни, но изпълнени с болка. На челото му имаше три рани, които щяха да зараснат и да оставят белези след себе си. Те щяха винаги да му напомнят за стария кечистки номер. — Не разполагаме с достатъчно храна и вода за всички, за да стигнем до Мерис Рест. Има още много път.

— Не е толкова далеч.

— Достатъчно далеч е — отвърна гигантът и посочи долината. — А там долу има много място за още посеви. Вероятно в планината живеят и други хора, които отдавна не са вкусвали прясна бамя, боб и тиква. — Устата му се навлажни при тази мисъл. — Храна за душата — каза той и се усмихна.

Суон се загледа в мъжа, жената и децата, които работеха.

— Но… какво ще стане с хората в Мерис Рест? Какво ще стане с приятелите ми?

— Оправяли са се преди да отидеш там. Ще се оправят и докато се върнеш. Сестрата беше права. Трябва да работиш, докато е лято… а нямаме представа колко дълго ще продължи то. Може би месец, може би шест. Но студът ще се завърне. Моля се на Бог следващата зима да не продължи толкова дълго.

— Хей! Хей, вие там! — Фермерът ги беше видял и им махаше с ръка. Жената и децата също спряха да работят и вдигнаха погледи нагоре към пътя.

— Време е да си създадеш нови приятели — каза нежно Джош. Суон не отговори. Тя гледаше махащия фермер и накрая също му помаха. Той каза нещо на жената и тръгна нагоре по виещата се пътека, която свързваше земята им и пътя.

— Започни оттук — каза гигантът. — Започни веднага. Мисля, че това момиче — Джоуи — може би ще успее да ти помогне. Как е успяла да съхрани това цвете живо толкова дълго време? — Сърцето му се свиваше, но трябваше да изрече следващите думи: — Вече не се нуждаеш от мен, Суон.

— Не е вярно, Джош! — Долната ѝ устна потрепери. — Винаги ще имам нужда от теб!

— Птичките трябва да отлетят от гнездата си — отвърна той. — И дори един лебед трябва да разпери крилете си понякога. Знаеш къде ще съм… и как да стигнеш дотам.

Суон поклати глава.

— Как?

— Нива по нива — отвърна гигантът.

Момичето се обърна към него и той я прегърна силно.

— Толкова много… те обичам — прошепна Суон. — Моля те… не си отивай. Остани още един ден.

— Ще ми се да можех. Но ако го направя… няма да си тръгна. Трябва да вървя, докато все още знам, че го искам.

— Но… — Гласът ѝ я предаде. — Кой ще ме пази?

Джош се засмя, но смехът му беше примесен със сълзи. Видя, че фермерът идва по пътеката и Робин беше тръгнал да го посрещне. Другите отново бяха станали на крака.

— Никой мъж не е бил толкова горд с дъщеря си, колкото мен — прошепна в ухото ѝ гигантът. — Ще направиш прекрасни неща, Суон. Ще оправиш отново положението и преди да се завърнеш в Мерис Рест… ще чувам името ти от пътници. Ще казват, че са чували за момиче на име Суон, което се е превърнало в красива жена. Ще разказват, че косата ѝ е от огън и че притежава силата на живота в себе си. Точно това трябва да върнеш на земята, Суон. Точно това трябва да върнеш на земята.

Тя погледна чернокожия гигант и очите ѝ заблестяха.

— Как сте! — провикна се фермерът със сламената шапка. Той беше кльощав човечец, но бузите му вече бяха хванали загар от слънцето. Ръцете му бяха изцапани с пръст. — Откъде сте?

— От края на света — отвърна Джош.

— Аха. Е… струва ми се, че светът няма да свърши днес, нали? Не! Може би утре, но определено няма да е днес! — Фермерът си свали шапката, избърса чело с ръкава си и присви очи към слънцето. — Господи, красиво е! Не мисля, че някога съм виждал нещо по-красиво… освен съпругата и децата ми. — Той протегна ръка към Робин. — Казвам се Мат Тейлър.

— Робин Оукс. — Младежът разтресе предложената му груба ръка.

— Струва ми се, че няма да откажете да пийнете малко вода и да си починете. Добре дошли сте да слезете долу, ако желаете. Не разполагаме с кой знае какво, но в момента работим, за да променим това. Опитваме се да засеем боб и бамя, докато слънцето пече.

Суон погледна към дърветата.

— Какви са тези?

— Кои? Онези мъртвите ли? Някога бяха американски орех. Едно време клоните им щяха да се счупят от плод през октомври. А онези там… — фермерът посочи едни други дървета — … ни даваха праскови през пролетта и лятото. Разбира се, преди всичко да се влоши.

— О — отвърна Суон.

— Господин Тейлър, кой е най-близкият град? — попита Джош.

— Ами Амбървил се намира зад онзи хълм, на пет-шест километра е. Няма кой знае какво там, само няколко бараки и петдесет-шестдесет души. Но имат църква. Знам ги тези неща, все пак съм преподобният Тейлър.

— Разбирам. — Гигантът се загледа в хората долу на полето, в долината и в гората с дървета, които знаеше, че не са мъртви, а само чакаха лечебния допир.

— Какво има вътре? — Преподобният кимна към кожената чанта, която Суон беше оставила в краката си.

— Нещо… чудесно — отговори Джош. — Преподобни Тейлър, ще ви помоля да направите нещо за мен. Отведете тези хора в къщата си, седнете на един стол и изслушайте какво… какво ще ви каже дъщеря ми. Ще го направите ли?

— Дъщеря ти? — Мъжът се намръщи озадачен и погледна Суон, но побърза да се засмее и сви рамене. — Е, живеем в доста шантав свят. Разбира се. Всеки е добре дошъл да си почине в дома ми.

— Определено ще ви е интересно да чуете какво има да ви казва — отвърна Джош, след което отиде до пътя и взе една от раниците, в която имаше храна и манерка с вода.

— Хей! — провикна се Робин. — Накъде тръгна?

Гигантът отиде при младежа, усмихна се и го хвана за раменете.

— У дома — отвърна той и на лицето му се появи сурово и заплашително изражение: една от намръщените му физиономии от ринга. — Искам да се пазиш и да се грижиш за Суон. Тя ми е много скъпа. Разбираш ли?

— Да, сър, много добре разбирам.

— Надявам се наистина да е така. Не ми се иска да измина целия този път, за да дойда да ти сритам задника. — Но Джош вече беше видял как се гледаха двамата, как вървяха един до друг и как си говореха тихичко, сякаш си споделяха някаква тайна, и знаеше, че няма нужда да се тревожи. Плесна младежа по рамото. — Ти си точен, приятелю — каза той… и изведнъж Робин го прегърна силно.

— Грижи се за себе си, Джош. И не се тревожи за Суон. На мен също ми е много скъпа.

— Господине? — провикна се преподобният Тейлър. — Ти няма ли да слезеш в долината с нас?

— Не. Имам още доста път да извървя и по-добре да тръгвам. Искам да измина още два-три километра, преди да се стъмни.

Преподобният явно се изненада, но разбра, че черният гигант наистина смята да продължи по пътя си.

— Почакай минутка тогава! Задръж! — Мъжът бръкна в джоба на платненото си яке и извади нещо от него. — Ето — подаде го на Джош. — Вземи това да ти прави компания по пътя.

Гигантът погледна предложеното му сребърно разпятие на верижка.

— Вземи го. Един пътник се нуждае от приятел.

— Благодаря ви! — Джош си сложи верижката на врата. — Много ви благодаря!

— Успех. Надявам се да намериш онова, което търсиш, когато стигнеш там, закъдето си тръгнал.

— Аз също. — Гигантът пое по планинския път на запад. Измина десетина метра и се обърна. Робин и Суон бяха застанали един до друг и го изпращаха с поглед. Младежът беше прегърнал момичето, а тя беше облегнала глава на рамото му.

— Нива по нива! — провикна се Джош.

И в следващия миг беше заслепен от сълзи. Обърна се и пое по своя път с красивия образ на Суон, запечатан завинаги в съзнанието му.

Момичето го гледа, докато не се изгуби от поглед. Всички останали освен Робин бяха тръгнали с преподобния Тейлър към къщата му долу в долината. Тя хвана младежа за ръката и обърна лице към планината и котловините, където мъртвите дървета чакаха да бъдат събудени като неспокойно спящи създания. Някъде отдалеч ѝ се стори, че се разнесе пискливата и радостна песен на птица… вероятно птица, която току-що беше осъзнала какво може да прави с крилете си.

— Нива по нива — обеща Суон.

Дните минаваха.

И високо горе, където върхът на Уоруик Маунтин почти докосваше синьото небе, малки семена, които бяха разпръснати от вихрушките и съживени от пръстите на момичето с косата от пламъци, започнаха да реагират на слънчевата светлина и от тях пораснаха крехки зелени стъбла.

Стъблата пробиха пръстта и тръгнаха нагоре в търсене на топлина, за да се превърнат в цветя — червени и лилави, яркожълти, снежнобели, тъмносини и бледолилави.

Те блестяха като скъпоценни камъни на слънцето и отбелязваха мястото, на което почиваше Сестрата.

Седмиците минаваха и пътят го омаломощаваше.

Лицето му беше посивяло от прахта, но раницата беше по-лека на прегърбения му и изморен гръб. Той продължи да върви, стъпка по стъпка, като следваше пътя, който се виеше на запад през земята.

През някои дни слънцето печеше с пълна сила. През други облаците се завръщаха и валеше дъжд. Но дъждовната вода беше сладка на езика му, а и бурите не продължаваха много дълго. След това облаците се разкъсваха отново и слънцето напипаше през тях. По обед температурите се усещаха като средата на лятото, какъвто беше и сезонът според Джош — поне по календара на някогашния свят — но нощите бяха студени и се налагаше да търси топлината на някой хамбар или къща край пътя, ако имаше късмет да намери такива.

Но продължаваше да върви и да се надява.

По пътя успяваше да изтъргува храна за клечки кибрит и когато се случеше да прекара нощта на открито, палеше огън, за да държи нощните създания настрана. Една вечер в Западен Кентъки беше събуден под изпълнено със звезди небе и в началото не разбра какво е обезпокоило съня му… но после се ослуша и разбра.

Чу свирукане, което се усилваше и заглъхваше, сякаш идваше отдалеч.

Джош имаше чувството, че си губи разсъдъка или че е трескав… но смяташе, че мелодията е „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата; събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа…“

След това потърси къща или хамбар, където да прекара нощта.

По пътя видя първите знаци на пробуждането: малки зелени пъпки на едно дърво, ято птици, малко петно смарагдовозелена трева, теменужка, поникнала в купчина пепел.

Нещата се завръщаха. Много бавно. Но все пак се завръщаха.

Не минаваше ден — не минаваха дори много часове — през който Джош да не си мисли за Суон. Представяше си как ръцете ѝ работят с пръстта, как докосват семената и зърната, как пръстите ѝ галят кората на орехите и прасковите и как съживяват всичко.

Прекоси река Мисисипи на ферибот, управляван от белобрад старец, чиято кожа беше с цвета на речната тиня, а възрастната му съпруга свиреше на цигулка през цялото време, докато пътуваха и се смя на износените му обувки. Джош остана с тях същата нощ и тримата си похапнаха добре боб и солено свинско за вечеря. Когато на сутринта отново тръгна на път, установи, че раницата му е по-тежка с чифт маратонки с меки подметки, които му бяха малки, но му паснаха чудесно, след като им отряза пръстите.

Стигна до Мисури и крачката му се ускори.

Силна гръмотевична буря го принуди да спре на едно място за два дни. Намери подслон от потопа в една малка общност, лаконично кръстена Голям кладенец, защото наистина имаше голям кладенец в центъра на града. В училището игра на покер срещу двама тийнейджъри и възрастен бивш библиотекар. Изгуби петстотин двадесет и девет хиляди долара под формата на кламери.

Слънцето отново изгря и Джош продължи по пътя си, благодарен, че онези мошеници не му бяха взели маратонките от краката.

От двете страни на пътя имаше зелени лози, увили се около сивите дървета. Зави зад един завой и рязко спря.

Нещо проблясваше в далечината отпред. Улавяше светлината и блестеше. Приличаше на някакъв сигнал.

Джош продължи да върви и да се опитва да разбере какво блестеше. Но все още беше много далеч и не можеше да види. С всяка крачка се доближаваше все повече до нещото и дори вече не обръщаше внимание на мехурите на краката си.

Нещо проблясваше… проблясваше… проблясваше…

Гигантът отново спря, за да си поеме въздух.

В края на прашния път видя фигура. Две фигури. Една висока и една ниска. Две фигури, които чакаха. Високата носеше дълга черна рокля с пайети, в които се отразяваше слънчевата светлина.

— Глори! — провикна се Джош.

И тогава я чу да вика името му и я видя да тича срещу него, облечена в роклята, която беше носила всеки ден, всеки божи ден, с надеждата, че това ще е денят, в който той ще се прибере у дома.

И наистина се оказа този.

Джош също побягна към нея и от дрехите му полетя прах, когато я вдигна и я стисна силно в прегръдката си, докато Арън крещеше и подскачаше около тях и дърпаше ръкава на чернокожия гигант. Джош вдигна и момчето и прегърна силно и двамата. Всички се предадоха на сълзите.

Прибраха се у дома… и там на нивата до къщите на Мерис Рест имаше ябълкови дървета, натежали от плодове, израснали от фиданките, които Армията на съвършенството беше пропуснала.

Жителите на града наизлязоха от домовете си, събраха се около Джош Хъчинс и на светлината от газените лампи в новата църква той им разказа всичко, което се беше случило, и когато някой го попита дали Суон някога ще се върне, Джош им отговори уверено:

— Да. След време. — Той прегърна силно Глори. — След време.

Времето минаваше.

Селища се издигаха от калта, строяха се зали за срещи и училища, църкви и къщи, като първоначално бяха леки дъсчени постройки, а после големи тухлени здания. Последните останали армии намериха хора, които бяха готови да се бият за домовете си и тези армии се стопиха като сняг на слънце.

Занаятите процъфтяваха и селищата започнаха да търгуват едно с друго. Пътешествениците бяха добре дошли, защото носеха новини отдалеч. Повечето градове си избираха кметове, шерифи и общински съветници и законът на оръжието започна да отстъпва място на силата на съда.

Историите бързо се разпространяваха.

Никой не знаеше как се бяха зародили, нито къде, но името ѝ се носеше по цялата пробудена земя и в него се съдържаше сила, която караше хората да седнат, да слушат и да задават въпроси на пътниците какво бяха чували за нея и дали историите бяха истина.

Защото повече от всичко искаха да повярват.

Говореха за нея в къщи и училища, в общински сгради и магазини. Тя притежава силата на живота!, повтаряха те. В Джорджия беше съживила няколко овощни градини с прасковени и ябълкови дървета! В Айова беше събудила дълги километри наред ниви с царевица и пшеница! В Северна Каролина беше докоснала някакво поле и от пръстта му бяха поникнали цветя, а сега отивала в Кентъки! Или Канзас! Или Алабама! Или Мисури!

Оглеждайте се за нея!, казваха хората. Следвайте я, ако желаете, както правят стотици други, защото младата жена на име Суон притежава силата на живота и събужда цялата земя!

В следващите години всички щяха да говорят за съживяването на пустошта, за отглеждането на култури и за изкопаването на канали, по които да плават баржи. Щяха да говорят за деня, в който Суон срещнала лодка с оцелели люде от една унищожена земя, наречена Русия, и никой не можел да разбере езика им, но тя разговаряла с тях и ги разбирала чрез чудодейния стъклен пръстен със скъпоценните камъни в него, който винаги носела със себе си. Щяха да говорят за възстановяването на библиотеките, великите музеи и училищата, в които щеше да се преподава предимно урокът, научен от ужасния холокост, случил се на седемнадесети юли: Никога вече.

Щяха да говорят за двете деца на Суон и Робин — близнаци, момче и момиче — и за празненството, на което хиляди се събрали в град Мерис Рест, за да видят тези деца, кръстени Джошуа и Сестрата.

И когато разказваха историите на собствените си деца — на светлината от свещите в топлите си домове или на горящите улични лампи под звездите, които все още разбуждаха силата на мечтите — винаги щяха да започват с едни и същи вълшебни думи:

„Имало едно време…“