Лебедова песен

1 16 юли 22:27 часа, лятно северноамериканско източно време Вашингтон

„Имало едно време любовна авантюра между човека и огъня“, помисли си президентът на САЩ, когато клечката кибрит, с която смяташе да запали лулата си, пламна между пръстите му.

Той се загледа в нея, хипнотизиран от цвета ѝ… и с нарастването на пламъка получи видение — висока стотици метри огнена кула се вихреше насред обичната му страна, изпепеляваше градове и села, превръщаше реките в пара, опустошаваше фермите в централните региони и запращаше пепелта на седемдесет милиона човешки същества в черното небе. Докато гледаше като омагьосан как пламъкът пълзи по клечката, президентът осъзна, че колкото и да е малък, той има силата да създава и да разрушава — с него можеше да се готви, да се осветява нощта, да се топи метал и да се гори човешка плът. А после в средата на пламъка се отвори нещо, което приличаше на малко, немигащо алено око, и на главнокомандващия му се прииска да извика. Беше се събудил разплакан в два през нощта от кошмар за холокост. Първата дама се опита да го успокои, но той продължи да се тресе и да хлипа като дете. Накрая отиде в Овалния кабинет, където остана до сутринта. Отново и отново преглеждаше картите и четеше строго секретните доклади, но във всеки от тях пишеше едно и също: Първи удар.

Пламъкът изгори пръстите му. Президентът изгаси клечката и я хвърли в пепелника, който беше украсен с президентския печат. Тънка струйка дим се заизвива нагоре към вентилационната система.

— Сър? — обади се някой. Главнокомандващият вдигна поглед и видя група непознати в заседателната зала, компютърна карта с висока резолюция на монитора пред него, редица от телефони и видеоекрани, наредени в полукръг като в кабината на изтребител, и му се прииска някой друг да седи на неговото място, а той да е още сенатор и да не знае истината за света. — Сър?

Президентът прокара ръка по челото си. Кожата му беше лепкава. Чудесен момент да пипна грип, каза си той и едва не се изсмя на абсурдната мисъл. „Главнокомандващият на САЩ не излиза в отпуск по болест, защото хората смятат, че той не се разболява.“ Опита се да разбере кой от присъстващите на овалната маса се беше обърнал към него; всички го гледаха — изнервеният и лукав вицепрезидент; изпънатият като струна в окичената си с медали униформа адмирал Нарамор; свадливият и разтревожен генерал Синклер с очи като синьо стъкло върху строгото си лице; приличащият на добродушен дядо министър на отбраната Хана, когото журналистите и колегите му обаче наричаха Железния Ханс; специалистът по въпросите със Съветската армия генерал Чивингтън; спретнатият и късо подстриган началник-щаб Бергхолц, който носеше вечния си тъмносин костюм на райета, и разни други военни представители и съветници.

— Да? — обърна се президентът към Бергхолц.

Хана вдигна чашата с вода пред него, отпи глътка и каза:

— Сър? Попитах дали желаете да продължа. — Министърът на отбраната почука страницата на отворения доклад, която четеше.

— О. „Лулата ми е изгаснала — помисли си президентът. — Не я ли запалих току-що?“ — Погледна към изгорялата клечка в пепелника и не успя да си спомни как се беше озовала там. За момент в съзнанието му се появи лицето на Джон Уейн1 в сцена от някакъв стар черно-бял филм, който беше гледал като хлапе; Херцога казваше нещо от рода, че нямало връщане назад. — Да — отговори главнокомандващият. — Продължавай.

Хана огледа набързо присъстващите на масата. Всеки от тях имаше екземпляр от доклада пред себе си, както и други подобни супер секретни материали, пристигнали направо от комуникационните канали на НОРАД2 и Стратегическото въздушно командване3.

— Преди по-малко от три часа — продължи министърът на отбраната — последният ни разузнавателен сателит „Небесно око“ беше ослепен, докато заемаше позиция над Хатирка, СССР. Изгубихме всички оптични сензори и камери и отново — както в случая с другите шест сателита от серията „Небесно око“ — смятаме, че този е бил унищожен от наземен лазер, вероятно опериращ в близост до Магадан. Двадесет минути след като „Небесно око“ 7 беше изваден от строя, използвахме лазера в нашата военновъздушна база „Малмстром“, за да ослепим съветски разузнавателен сателит, който зае позиция над Канада. Според изчисленията ни те продължават да имат две действащи очи, като едното понастоящем се намира над северната част на Тихия океан, а другото над границата между Иран и Ирак. НАСА се опитва да поправи „Небесно око“ 2 и 3, но от другите е останал само космически боклук. Сър, с всичко това искам да кажа, че преди приблизително три часа лятно северноамериканско източно време… — Хана вдигна поглед към дигиталния часовник на сивата бетонна стена в заседателната зала — … останахме на тъмно. Последните снимки са направени в 18:30 часа над Иелгава. — Министърът на отбраната включи микрофона пред себе си и каза: — Сателит „Небесно око“ 7-16, моля.

Последва забавяне от три секунди, докато компютърът открие необходимата информация. Картата на света на големия стенен екран потъмня и на нейно място се появи сателитна снимка от голяма височина на гъста съветска гора. В центъра на снимката имаше грозд от точки, свързани помежду си от тънки линии, които представляваха пътища.

— Увеличи дванадесет пъти — нареди Хана. Екранът се отрази в очилата му с рогови рамки.

Снимката беше увеличена според инструкциите, докато най-накрая стотиците силози с междуконтинентални балистични ракети не се очертаха съвсем ясно, сякаш екранът в заседателната зала беше прозорец, гледащ към тях. По пътищата пътуваха камиони, чиито гуми вдигаха облаци от прахоляк. Дори войниците край радарните чинии и бетонните бункери с ракетни установки се виждаха съвсем ясно.

— Както сами виждате — продължи Хана със спокойния си и безпристрастен глас, останал му като наследство от времената, когато бе преподавал военна история и икономика в Йейл, — те се подготвят за нещо. Предполагам, че ще се снабдят с допълнително радарно оборудване и ще монтират тези бойни глави. Преброихме двеста шестдесет и три силоза само в това съоръжение, в които може би има над шестстотин бойни глави. Две минути по-късно „Небесно око“ беше ослепено. Но тази снимка само подкрепя вече известната ни информация: руснаците са в пълна бойна готовност и не желаят да видим новото оборудване, с което са се сдобили. Това ни отвежда до доклада на генерал Чивингтън. Генерале?

Чивингтън счупи печата на зелената папка пред него и останалите последваха примера му. Вътре имаше листове с документи, графики и таблици.

— Господа — започна с гробовен глас той, — съветската военна машина мобилизира петнадесет процента от капацитета си през последните девет месеца. Няма нужда да ви напомням за Афганистан, Южна Америка и Персийския залив, но желая да насоча вниманието ви към документ номер 6633. Това е графика с количеството провизии, които са пренасочени към руската Система за гражданска отбрана. Сами можете да видите колко са скочили цифрите през последните два месеца. Нашите съветски източници ни съобщиха, че повече от четиридесет процента от градското население е напуснало градовете или се е настанило в бомбоубежища…

Докато Чивингтън говореше за съветската градска отбрана, президентът се върна мислено осем месеца назад към последните ужасни дни на Афганистан, пометен от нервнопаралитичен газ и тактически ядрени ракети. Една седмица след падането на тази страна дванадесет и половина килотонно ядрено устройство се взриви в жилищна сграда в Бейрут и превърна този измъчен град в земя на радиоактивни руини. Почти половината население беше убито на мига. Различни терористични групировки с охота поеха отговорност за случилото се и обещаха още гръмотевични удари от Аллах.

След детонирането на тази бомба беше отворена кутията на Пандора.

На четиринадесети март Индия нападна Пакистан с химическо оръжие. Пакистан отвърна на удара, като изстреля ракета по град Джайпур. Три индийски ядрени ракети изравниха със земята Карачи и войната стигна до патова ситуация в пустошта на пустинята Тар.

На втори април Иран изстреля по Ирак дъжд от закупени от Съветския съюз ядрени ракети и американските сили бяха засмукани във вихрушката, след като се опитаха да отблъснат иранците. Съветски и американски изтребители се развилняха едни срещу други над Персийския залив и в целия регион настана хаос.

В Северна и Южна Африка забушуваха войни за територии. Най-малките страни изпразваха хазните си, за да купят химически и ядрени оръжия от най-различни продавачи. Съюзи се създаваха и разваляха за една нощ — някои предизвикани от военен натиск, а други от снайперистки куршуми.

На четвърти май, на по-малко от осемнадесет километра от Кий Уест, американски боен пилот на Б-18 изстреля ракета въздух-земя в повредена руска подводница. Базирани в Куба руски изтребители „Флогър“ погнаха американския пилот и го свалиха заедно с още два летателни апарата от притеклия му се на помощ ескадрон.

Девет дни по-късно съветска и американска подводница се сблъскаха по време на игра на котка и мишка в Арктика. Два дни след това радарите на канадската Дистанционна линия за ранно предупреждение засякоха сигналите на двадесет приближаващи самолета и всички западни военновъздушни бази на Съединените щати бяха поставени в пълна бойна готовност, но нарушителите обърнаха и избягаха, преди да осъществят контакт.

На шестнадесети май всички американски военновъздушни бази бяха поставени в пълна бойна готовност от първа степен, а руснаците отвърнаха със същото само след два часа. Напрежението ескалира още повече от взривеното през този ден ядрено устройство в комплекс на „Фиат“ в Милано, Италия. Отговорността за случилото се беше поета от комунистическа терористична групировка, която се наричаше Червената звезда на свободата.

През целия май и юни продължиха да се случват инциденти в северните части на Атлантическия и Тихия океан. Американските военновъздушни бази бяха поставени в бойна готовност от втора степен, когато един крайцер експлодира и потъна по неизвестни причини на тридесет морски мили от брега на Орегон. Броят на забелязаните в териториални води съветски подводници се увеличи драматично и в отговор бяха изпратени американски подводници, които да проверят руската отбрана. Раздвижването в съоръженията с междуконтинентални балистични ракети беше засечено още преди сателитите „Небесно око“ да бъдат ослепени от лазерите. Президентът беше наясно, че руснаците също са забелязали активността в американските бази, преди собствените им шпионски сателити да бъдат извадени от строя.

На тринадесети юни от Суровото лято, както го наричаха изданията, круизният кораб „Тропическа панорама“, пренасящ седемстотин пасажери от Хавай до Сан Франциско, съобщи по радиото, че е преследван от неидентифицирана подводница.

Това беше последното съобщение, изпратено от „Тропическа панорама“.

От този ден насетне американските военноморски съдове патрулираха в Тихия океан с готови за употреба ядрени ракети.

Президентът си спомни филма „Важни персони“ — за един самолет, който беше на път да се разбие. Джон Уейн беше пилотът и Херцога каза на екипажа, че няма връщане назад — бяха стигнали точката, от която насетне самолетът не можеше да се върне, а трябваше да продължава напред, независимо от резултата. Напоследък главнокомандващият често разсъждаваше над тази точка, от която нямаше връщане; сънуваше, че е зад управлението на повреден самолет и лети над мрачен и забранен океан с надеждата да открие светлините на близка земя. Само че контролното табло беше счупено и самолетът продължаваше да пада, докато писъците на пасажерите кънтяха в съзнанието му.

„Искам отново да съм дете — помисли си президентът, докато останалите мъже на масата го гледаха. — Мили боже, вече не желая да съм зад контролното табло!“

Генерал Чивингтън приключи с доклада си.

— Благодаря ти — отвърна машинално главнокомандващият, макар че не беше много сигурен какво точно беше казал Чивингтън. Усети погледите на мъжете върху себе си. Чакаха го да каже нещо, да помръдне, да направи каквото и да било. Президентът беше в края на четиридесетте си години, с черна коса и груба красота. Някога наистина работеше като пилот, беше летял със совалката „Олимпиан“ на НАСА и беше един от първите, които излязоха в космоса с реактивна раница. Докато съзерцаваше величественото и покрито с облаци земно кълбо, очите му се насълзиха и емоционалната му реакция да каже по радиопредавателя „Мисля, че знам как се чувства Господ, Хюстън“ беше една от основните причини да спечели президентското кресло.

За съжаление, беше наследил грешките на поколения президенти преди него и се държеше абсурдно наивно към един свят на прага на двадесет и първи век.

Икономиката, след съживяването ѝ в средата на осемдесетте години, излезе извън контрол. Равнището на престъпленията беше потресаващо, а затворите бяха претъпкани кланици. Стотици хиляди бездомни хора — Дрипавата нация, както ги наричаше „Ню Йорк Таймс“ — скитаха из улиците на Америка, неспособни да си позволят покрив над главата или да се справят психически с напрежението в един побъркан свят. Военната програма „Звездни войни“, която струваше милиарди, се оказа пълен провал, защото прекалено късно стана ясно, че машините не могат да работят по-добре от хората, а сложността на орбиталните платформи беше непосилна за човешкия ум и излизаше изключително скъпо. Търговците на оръжие снабдиха с груба и нестабилна ядрена технология страните от Третия свят и безумните лидери, които копнееха за власт на съблазнителната и опасна световна арена. Дванадесеткилотонните бомби, които се доближаваха до оръжието, заличило Хирошима, вече бяха често срещани, като ръчните гранати, и можеха да се пренасят в куфарче. Подновените бунтове в Полша и боевете по улиците на Варшава от миналата зима охладиха взаимоотношенията между Съединените щати и Съветския съюз до под нулата, бързо последвани от провала и националния позор от заговора на ЦРУ да убие полските либерални лидери.

Намираме се на ръба на точката, от която няма връщане назад, помисли си президентът и изпита ужасна нужда да се засмее, но се съсредоточи върху задачата да държи устата си здраво затворена. Съзнанието му се бореше със сложната мрежа от доклади и мнения, които водеха до ужасно заключение: Съветският съюз подготвяше първи удар, който напълно да унищожи Съединените американски щати.

— Сър? — наруши неловката тишина Хана. — Следващият доклад е на адмирал Нарамор. Адмирале?

Печатът на друга папка беше счупен. Адмирал Нарамор, кокалест и жилав мъж на шейсет и няколко години, започна да чете класифицираната информация:

— В 19:12 часа британски разузнавателни хеликоптери от ракетния разрушител „Файф“ пуснаха хидроакустични буйове, които потвърдиха присъствието на шест неидентифицирани подводници на сто и седемнадесет километра от Бермудските острови. Ако тези подводници са доближили североизточния бряг, вече се намират в опасна близост до Ню Йорк, Нюпорт Нюз, военновъздушните бази, Белия дом и Пентагона. — Адмиралът погледна президента с опушеносивите си очи, приютени под гъсти бели вежди. Белият дом беше на петнадесет метра над главите им. — Ако са били засечени шест подводници — продължи той, — можете да бъдете сигурни, че ивановците имат поне три пъти повече там. Могат да изстрелят няколкостотин бойни глави в рамките на пет до девет минути. — Нарамор отгърна страницата. — Допреди един час дванадесет съветски подводници от клас „Делта II“ все още бяха на позиция на четиристотин и двадесет километра северозападно от Сан Франциско.

Президентът се замая, сякаш току-що се събуждаше от кошмар. „Мисли! — заповяда си той. — Проклет да си, мисли!“

— Къде са нашите подводници, адмирале? — попита накрая и чу гласа си някъде отдалеч, като че ли говореше някакъв непознат.

Нарамор смени компютърната карта на екрана на стената с друга. Върху новата премигаха редица точки на около триста и двадесет километра североизточно от Мурманск, СССР. След нея повика на екрана друга карта на Балтийско море и разположението на нова военна формация от ядрени подводници северозападно от Рига. На трета карта се появиха източният руски бряг и редица от подводници, заели позиции в Берингово море между Аляска и съветската суша.

— Стиснали сме ивановците в железен пръстен — заяви Нарамор. — Само наредете и ще потопим всичко, което се опита да премине.

— Мисля, че картината е пределно ясна. — Хана говореше тихо, но непоколебимо. — Трябва да отблъснем руснаците.

Президентът продължаваше да мълчи и да се опитва да мисли разумно. Дланите на ръцете му се потяха.

— Ами… ако не планират да ударят първи? Ами ако смятат, че ние ще го направим? Ако покажем сила, няма ли да ги предизвикаме?

Хана си извади цигара от сребърна табакера и я запали. Погледът на президента отново беше привлечен от пламъка.

— Сър — отвърна внимателно министърът на отбраната, сякаш говореше на бавноразвиващо се дете, — ако руснаците уважават нещо, то това е силата. Знаете това, както всеки друг в тази зала, особено след инцидента в Персийския залив. Те искат територия и са готови да ни унищожат, като дадат своя дял от жертви, за да я получат. По дяволите, икономиката им е по-зле и от нашата! Ще продължат да ни притискат, докато не се пречупим или не ударим… а ако чакаме, докато се пречупим, Бог да ни е на помощ.

— Не. — Президентът поклати глава. Водеха този разговор за кой ли път и подобна идея го отвращаваше. — Не. Ние няма да нападнем първи.

— Руснаците — продължи търпеливо Хана — разбират дипломацията на юмрука. Не казвам, че трябва да унищожим Съветския съюз. Вярвам обаче — пламенно — че сега е времето да им покажем, при това убедително, че няма да позволим да бъдем притискани и няма да оставим ядрените им подводници да си стоят спокойно край бреговете ни в очакване на кодовете за изстрелване!

Президентът се загледа в ръцете си. Възелът на вратовръзката му беше като примката на въже. Мишниците и гърбът му бяха плувнали в пот.

— Какво означава това? — попита той.

— Означава, че веднага трябва да пресрещнем тези проклети подводници и да ги унищожим, ако не се махнат. Ще поставим всички военновъздушни бази и съоръжения с междуконтинентални балистични ракети в бойна готовност от трета степен. — Хана огледа набързо присъстващите на масата, за да прецени кой го подкрепя. Само вицепрезидентът извърна поглед, но министърът на отбраната беше наясно, че той е слаб човек и мнението му няма никаква тежест. — Ще пресрещнем всеки съветски ядрен съд, който тръгне от Рига, Мурманск или Владивосток. Отново ще поемем контрола над морето… и ако това означава ограничен ядрен контакт, така да бъде.

— Имаш предвид блокада? — учуди се президентът. — Това няма ли още повече да ги ядоса и да ги накара да се бият?

— Сър? — Генерал Синклер говореше с простонароден диалект, характерен за Вирджиния. — Мисля, че нещата стоят по следния начин: ивановците трябва да повярват, че ще си скъсаме задниците, за да ги вдигнем във въздуха. Ако мога да бъда честен, сър, не мисля, че тук има човек, който ще си седи спокойно и ще позволи на руснаците да хвърлят една камара балистични ракети, без да отвърнем на удара. Независимо от щетите. — Генералът се наведе напред, а пронизващият му поглед беше насочен към президента. — Мога да поставя Стратегическото въздушно командване и НОРАД в бойна готовност от трета степен до две минути след вашето одобрение. Мога да изпратя ескадрила от В-14 до задната врата на ивановците до един час. Просто за да ги побутнем лекичко, нали разбирате.

— Но… те ще си помислят, че нападаме.

— Важното е да разберат, че не се страхуваме. — Хана изтърси пепелта от цигарата си в пепелника пред него. — Ако смятате, че е лудост, добре. Но за бога, руснаците уважават лудостта повече и от страха! Ако им позволим да разположат ядрените си ракети до нашата брегова линия, без да направим нищо, подписваме смъртната присъда на Съединените американски щати!

Президентът затвори очи. След малко ги отвори отново. Беше виждал горящи градове и овъглени създания, някога били човешки същества. Накрая съумя да изрече:

— Не искам… не искам да бъда човекът, който ще започне Третата световна война. Разбирате ли?

— Тя вече започна — отвърна Синклер. — По дяволите, целият проклет свят е във война и всички чакат ивановците или ние да нокаутираме другия. Може би бъдещето на Земята зависи от това кой ще бъде по-лудият! Съгласен съм с Ханс, че ако съвсем скоро не сторим нищо, по покривите ни ще завали тежък дъжд.

— Те ще отстъпят — заяви равнодушно Нарамор. — Отстъпвали са и преди. Ако изпратим „убийци на подводници“ след тези съдове и ги извадим от водата, ще разберат къде са границите. Та, какво ще направим — ще стоим и ще чакаме, или ще им покажем на какво сме способни?

— Сър? — настоя Хана и погледна отново часовника, който показваше десет и петдесет и осем. — Мисля, че решението е ваше.

Не искам да е така!, едва не изкрещя президентът. Нуждаеше се от време, искаше му се да отиде в Кемп Дейвид или на един от онези дълги риболовни излети, на които толкова обичаше да ходи, докато беше сенатор. Но вече нямаше време. Беше сплел пръстите на ръцете си. Усещаше лицето си толкова опънато, че се изплаши да не се пропука и разпадне като маска, а никак не му се искаше да види какво се крие отдолу. Вдигна поглед само за да установи, че всички тези властни мъже продължаваха да са тук, а сетивата му като че ли го бяха предали.

Решението. Такова трябваше да бъде взето. Веднага.

— Да. — Думата никога не беше звучала толкова отвратително. — Добре. Съгласен съм… — Млъкна за момент, за да си поеме дълбоко дъх. — Обявявам бойна готовност от трета степен. Адмирале, уведомете своите хора. Генерал Синклер, не желая вашите В-1 и на един сантиметър навътре в руска територия. Ясно ли е?

— Хората ми могат да се справят със затворени очи.

— Въведете кодовете си.

Синклер се зае с клавиатурата пред него, след което вдигна телефона, за да даде заповедите на Стратегическото въздушно командване в Омаха и Северноамериканското военновъздушно командване в Шайен, Колорадо. Адмирал Нарамор вдигна телефона, който веднага го свърза с Военноморски операции в Пентагона. Само след минути щеше да се засили активността във въздушните и военноморските бази на страната. Кодовете за бойна готовност от трета степен щяха да пропътуват дълги разстояния по телефонните кабели и щеше да бъде осъществена поредната проверка на радари, сензори, монитори, компютри и стотици други неща от високотехнологичното оборудване, както и на десетките крилати ракети и хилядите ядрени бойни глави, скрити в силози в Средния Запад, от Монтана до Канзас.

Президентът стоеше като вкаменен. Решението беше взето. Началник-щабът Бергхолц закри срещата, отиде да го стисне по рамото и да му каже колко добро и солидно решение е взел. Военните съветници и чиновници напускаха заседателната зала и се насочваха към асансьора в коридора. Президентът остана сам. Лулата му беше изстинала, но нямаше намерение да я пали отново.

— Сър?

Стресна се и се обърна по посока на гласа. Хана стоеше до вратата.

— Добре ли сте?

— Да, супер съм. — Президентът се усмихна вяло. Един спомен от славните му дни като астронавт току-що мина пред очите му. — Не. Господи, не знам. Мисля, че съм добре.

— Взехте правилното решение. И двамата го знаем. Руснаците трябва да разберат, че не се страхуваме.

— Аз се страхувам, Ханс! Изключително много се страхувам!

— Аз също. Както и всички останали, но не трябва да се ръководим от страха. — Министърът на отбраната се приближи до масата и запрелиства някои от папките. След няколко минути един млад служител на ЦРУ щеше да дойде и да унищожи на шредера всички документи. — Мисля, че ще е най-добре да изпратите Джулиан и Кори в Мазето тази вечер, веднага след като си опаковат нещата. Ще измислим нещо за пред пресата.

Президентът кимна. Мазето беше подземно убежище в Делауеър, където първата дама, седемнадесетгодишният син на главнокомандващия, високопоставени членове на кабинета и други служители щяха — или поне се надяваха — да намерят безопасност от всичко, с изключение на директен удар с ядрена бойна глава с мощност от един мегатон. След като преди няколко години в обществеността изтече информация за Мазето, в цялата страна започнаха да се строят подобни подземни убежища — някои използваха стари мини, а други биваха прокопавани в планините. Бизнесът по оцеляване процъфтяваше както никога преди.

— Има нещо, за което искам да поговорим — каза Хана. Президентът видя отражението на измореното си лице и празния си поглед в очилата на министъра на отбраната. — За „Небесните нокти“.

— Още не им е дошло времето. — Стомахът му се сви на топка. — Въобще не е дошло.

— Напротив, дошло е. Мисля, че ще бъдете в по-голяма безопасност във Въздушния команден център. Една от първите цели ще бъде покривът на Белия дом. Смятам да изпратя Пола в Мазето и както знаете, вие имате властта да изпратите когото си искате там, но аз желая да се присъединя към вас във Въздушния команден център, ако е възможно.

— Да, разбира се. Искам те при мен.

— Също така — продължи Хана, — на борда ще присъства офицер от военновъздушните сили с куфарче, закопчано с белезници за китката му. Знаете ли кодовете си?

— Да. — Точно тези кодове бяха едно от първите неща, които научи, след което зае поста. Желязната хватка на напрежението го стисна за врата. — Но… няма да ми се наложи да ги използвам, нали, Ханс? — попита президентът, като тонът му беше почти умолителен.

— Вероятно не. Но ако се наложи — ако се наложи — искам да ви напомня, че дотогава Америка, която обичаме, ще е мъртва и няма да позволим на никой нашественик да стъпи на американска земя. — Министърът на отбраната се пресегна и стисна бащински рамото на президента. — Нали?

— Точката, от която няма връщане назад — отвърна той с блуждаещ поглед.

— Какво?

— На път сме да прекосим точката, от която няма връщане назад. Може би вече сме го сторили. Може би е прекалено късно да се връщаме. Бог да ни е на помощ, Ханс. Летим на сляпо и нямаме представа къде отиваме, по дяволите.

— Ще разберем, когато стигнем. Винаги сме правили така.

— Ханс? — Гласът на президента беше станал тънък като на дете. — Ако… ако беше Бог… щеше ли да унищожиш този свят?

Хана не отговори веднага.

— Предполагам, че просто… ще гледам и ще чакам. Ако бях Бог имам предвид.

— Какво ще гледаш и ще чакаш?

— Да видя кой ще победи. Добрите или лошите момчета.

— Има ли някаква разлика вече?

Министърът на отбраната млъкна за миг. Накрая се опита да отговори, но осъзна, че не може.

— Ще извикам асансьора — каза той и излезе от заседателната зала.

Главнокомандващият разплете пръстите на ръцете си. Лампите се отразяваха в копчетата с печата на президента на САЩ, които винаги носеше на ръкавелите си.

— Направо съм супер — каза си той. — Всички системи са в изправност.

Нещо се пречупи в него и едва не заплака. Искаше да се прибере у дома, но домът му беше много, много далеч от този стол.

— Сър? — повика го Хана.

Президентът стана бавно и вдървено като старец и тръгна за срещата си с бъдещето.

2 23:19 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк

Фрас!

Клошарката усети, че някой срита кашона ѝ и придърпа по-наблизо платнената си чанта. Беше изморена и искаше да си почине. „Едно момиче се нуждае от сън, за да бъде красиво“ помисли си тя и отново затвори очи.

— Казах да се омиташ!

Две ръце я стиснаха за глезените и я извлякоха грубо на асфалта. Клошарката се разкрещя възмутена и зарита дивашки.

— Копеле такова, шибан кучи сине, пусни ме, копеле!

— Мамка му, я скивай! — рече единият от двамата надвесени над нея мъже. Силуетите им бяха червени на неонова светлина от табелата на виетнамския ресторант на Тридесет и шеста западна улица. — Та т’ва е жена!

Другият, който я беше сграбчил за глезените над мръсните ѝ маратонки и я беше измъкнал от кашона, изръмжа мрачно и злобно.

— Жена или не, смятам да ѝ сритам задника.

Клетницата се изправи, като притискаше платнената чанта с всичките си притежания към гърдите си. На червената неонова светлина се виждаха дълбоките бръчки и мръсотията по грубото ѝ лице с квадратна челюст. Очите ѝ бяха хлътнали в очертани в лилаво очни кухини и имаха блед и воднист син цвят. В погледа ѝ проблясваха страх и гняв. На главата ѝ се мъдреше синята шапка, която беше намерила предишния ден в една разкъсана торба с боклук. Тоалетът ѝ се състоеше от мръсна сива риза без ръкави и торбести кафяви мъжки панталони с кръпки на коленете. Личеше си, че е едра жена с тежък кокал, чиито корем и ханш изпълваха грубия плат на панталоните. Дрехите ѝ, както и платнената чанта, която държеше, ѝ бяха подарени от един мил свещеник от Армията на спасението. Изпод шапката ѝ се подаваше посивяваща кестенява коса, която падаше безразборно върху раменете ѝ — клошарката я беше подрязала собственоръчно с ножица. В платнената ѝ чанта бяха натъпкани най-различни предмети: макара с рибарска корда, дрипав светлооранжев пуловер, каубойски ботуши, чиито токове отдавна ги нямаше, счупен поднос от столова, хартиени чаши и пластмасови прибори за хранене, брой на „Космополитън“ отпреди година, верига, няколко пакетчета дъвки „Джуси Фрут“ и други заровени най-отдолу неща, за които дори самата тя беше забравила. Двамата мъже я гледаха — единият доста злобно — и това я подтикна да стисне още по-силно чантата. Лявото ѝ око и скулата под него бяха насинени и подути, а ребрата я боляха, защото преди три дни една друга бездомница я блъсна по стълбите в „Християнско убежище“: тогава тя стана от пода, изкачи се отново по стъпалата и с прав десен изби два зъба на нахалницата.

— Това е моето място — каза мъжът с мрачния глас. Той беше висок, кльощав и носеше само дънки. Гърдите му лъщяха от пот, а очите му бяха изпълнени със сенки. Беше брадясал. Вторият мъж, който беше по-нисък и по-пълен, беше облечен в потна тениска и зелени армейски панталони, целите на дупки от цигари. Косата му беше мастиленочерна и постоянно си чешеше слабините. Първият я срита в ребрата с върха на ботуша си и клошарката потръпна от изригналата болка. — Глуха ли си, кучко? Казах, че си на шибаното ми място!

Кашонът, в който тя спеше, лежеше насред море от преливащи с боклук торби — спомен от стачката на боклукчиите, в резултат на която вече две седмици улиците и канавките на Манхатън бяха потънали в мизерия. В душната жега на дните, през които температурите достигаха тридесет и осем градуса през деня и тридесет и два през нощта, торбите се издуваха и експлодираха. Плъхове пируваха насред планините от неприбран боклук, които бяха блокирали трафика по някои улици.

Клошарката погледна замаяно двамата мъже. В стомаха ѝ отлежаваше половин бутилка „Ред Дагър“. Последното ѝ хранене се състоеше от пилешки кости и останките от нечия изхвърлена вечеря.

— А?

— Това е моят кашон! — изкрещя в лицето ѝ брадатият. — Това е моето място! Да не си малоумна?

— Тая не разбира нищо — каза другият. — Луда е като кукувица.

— И е грозна като дявола. К’во криеш в тая чанта, а? Я да скивам! — Мъжът сграбчи чантата и я дръпна силно, но клошарката изръмжа и отказа да я пусне. Очите ѝ бяха ококорени и ужасени. — Да не би да имаш кинти там? Нещо за поркане? Давай я веднага, кучко! — Брадатият едва не ѝ откъсна ръцете, но тя изскимтя и пак не я пусна. На врата ѝ проблесна някакво украшение, отразило червената светлина — малко и евтино разпятие, закачено на верижка от свързани кламери.

— Хей! — каза вторият мъж. — Ский т’ва! Знам коя е тая! Виждал съм я да проси на Четиридесет и втора. Смята се за проклета светица, винаги проповядва на хората. Наричат я Сестра Крийп5.

— Аха? Е, може би ще успеем да заложим тая дрънкулка. — Брадатият посегна към разпятието на врата ѝ, но клошарката извърна глава. Той я сграбчи за врата, озъби ѝ се и сви ръка в юмрук.

— Моля те! — замоли се Сестра Крийп на път да се разплаче. — Моля те, не ме наранявай! Имам нещо за теб!

Тя затършува в чантата си.

— Вади го, и по-бързо! Трябва да ти счупя главата, задето ми спиш в кашона! — Мъжът я пусна, но юмрукът му беше вдигнат в готовност да го използва.

Клошарката издаваше тихи скимтящи звуци, докато ровеше из вещите си.

— Някъде тук беше — промърмори тя. — Ей сега ще го намеря.

— Давай го веднага! — Брадатият протегна длан към нея. — Ако не искаш да ти сритам задника.

Ръката на Сестра Крийп се затвори около онова, което търсеше.

— Намерих го — каза тя. — Естествено, че ще го намеря.

— Слагай го тука!

— Добре — отвърна клошарката. Скимтенето беше напуснало гласа ѝ, който сега беше твърд като спечена от слънцето кожа. С едно бързо и плавно движение тя извади бръснач, отвори го, като замахна с ръка, и сряза дланта на брадатия.

От раната бликна кръв. Мъжът пребледня. Стисна си китката. Устата му образува буквата О, преди от нея да излезе писък, подобен на воя на душена котка. В следващия миг Сестра Крийп вече беше скочила на яките си крака и като държеше платнената чанта пред себе си като щит, се нахвърли безразсъдно върху двамата мъже, които се сблъскаха, хлъзнаха се по мазния от боклуците асфалт и паднаха. Брадатият, от чиято ръка продължаваше да тече кръв, размаха парче дърво със забити по него ръждиви пирони. Погледът му направо пламтеше от ярост.

— Ще ти покажа аз! — изкрещя той. — Ей сега ще ти покажа!

Опита се да я удари с импровизираното си оръжие, но Сестра Крийп приклекна и замахна към него с бръснача. Онзи залитна назад и глуповато се загледа в кървавата линия на гърдите си.

Клошарката се възползва от объркването му, обърна се и побягна. Едва не се подхлъзна в една мазна локва, но успя да запази равновесие и продължи да тича, докато мъжете крещяха след нея.

— Ще те пипна! — предупреди брадатият. — Ще те намеря, кучко! Само почакай!

Но тя нямаше намерение да го чака. Продължи да бяга. Маратонките ѝ шляпаха по асфалта, докато не стигна до бариера от хиляди разкъсани торби с боклук. Пропълзя върху тях, като се спря, за да грабне някои интересни неща — една счупена солница и мокър екземпляр на „Нешънъл Джиографик“, които прибра в чантата си. Прекоси бариерата и продължи да върви забързано. Дробовете ѝ все още свистяха, а тялото ѝ трепереше. „Бях на косъм — помисли си Сестра Крийп. — Демоните почти ме спипаха! Но слава на Исус, който ще пристигне с летящата си чиния от Юпитер! Ще го чакам на златния бряг, за да целуна ръката му!“

Тя стигна до ъгъла на Тридесет и осма улица и Седмо авеню, спря, за да си поеме въздух, и се загледа в трафика, който ѝ заприлича на надпреварващо се стадо добитък. Жълтата мараня от изпаренията от боклуците и изгорелите газове на автомобилите приличаше на бавно движеща се жива материя над езеро. Влажната жега тормозеше Сестра Крийп; по лицето ѝ постоянно избиваха капчици пот и стремглаво потичаха по него. Дрехите ѝ бяха мокри и ѝ се прииска да има някакъв дезодорант, но последният ѝ „Сикрет“ вече беше свършил. Огледа непознатите лица около нея, които бяха с цвят на отворена рана под пулсиращата неонова светлина. Нямаше представа накъде отива и почти не помнеше къде е била, но знаеше, че не може да остане на този ъгъл цяла вечер. Преди доста време беше разбрала, че ако останеш дълго време на открито, демоничните рентгенови лъчи се забиват в главата ти и се опитват да ти размътят мозъка. Тръгна на север, в посока „Сентръл Парк“, със забит в земята поглед и увиснали рамене.

Нервите ѝ бяха изпънати от преживяването с двамата езичници, които се опитаха да я ограбят. „Грехът е навсякъде! — помисли си тя. — В земята, във въздуха, във водата…“ Вонящ, черен и зъл грях! Той беше изписан по лицата на хората, о, да! Можеше да види как пъпли по мутрите им, как променя погледите им и изкривява устите им. Светът и демоните караха невинните човешки същества да полудяват, знаеше това. А сега демоните бяха по-заети от всякога, още по-алчни за невинни души.

Замисли се за вълшебното място на Пето авеню и намръщената ѝ физиономия малко се отпусна. Често ходеше там, за да погледа красивите изделия на витрините. Изящните предмети, изложени на показ, имаха силата да успокоят душата ѝ и макар че охранителят на вратата не я пускаше, беше ѝ достатъчно просто да стои отвън и да ги гледа. Спомни си един стъклен ангел с могъща фигура: дългата му коса се беше извила назад като свещен огън, а крилата му бяха на път да се разтворят от силното му лъскаво тяло. Очите на това красиво ангелско лице светеха с многоцветни, прекрасни светлини. Сестра Крийп ходеше да зяпа ангела всеки ден в продължение на месец, докато не го замениха с кит, скочил над бурно, синьо-зелено стъклено море. Разбира се, съществуваха и други места със съкровища на Пето авеню и тя знаеше имената им — „Сакс“, „Фортунов“, „Картие“, „Гучи“, „Тифани“ — но най-запленена беше от скулптурите на витрината на магазина за стъклени изделия „Стюбен“: вълшебното място, което успокояваше душата ѝ и чиито копринено лъскави повърхности от стъкло, които блестяха на меката светлина, я караха да вярва, че раят ще е прекрасен.

Някой я върна обратно в реалността. Сестра Крийп примига на ярката неонова светлина. Наблизо една табела обещаваше: „Момичета! Живи момичета!“ — щяха ли да ги искат мъжете, ако бяха мъртви?, зачуди се тя — а друга рекламираше филма „Роден надървен“. На всяка врата и ниша имаше реклами: „Секс книги!“, „Секс стоки!“, „Усилватели!“, „Оръжия за бойни изкуства!“ От един бар се разнесе силна басова музика, която се смеси с други неприятни и нехармонични ритми от високоговорители, разположени над книжарници, питейни заведения, стриптийз барове и порно кина. Часът беше почти единадесет и тридесет, а разположената в края на „Таймс Скуеър“ Четиридесет и втора улица представляваше истински парад на човечеството. Едно младо момче от испански произход вдигна ръце и се провикна близо до Сестра Крийп:

— Кока! Попърс6! Крек! Всичко в наличност!

Недалеч от него друг наркопласьор разтвори палтото си, за да покаже скритите отдолу найлонови пликчета, и се провикна:

— Друсни и полети! Направи го за без пари, без пари, без пари!

Други пласьори се провикваха към колите, които минаваха по Четиридесет и втора. Млади жени с потници, дънки, секси панталонки или кожени панталони се въртяха около вратите на книжарниците и кината или махаха на шофьорите да отбият; някои го правеха и Сестра Крийп виждаше как момичетата биваха отвеждани в нощта от непознати. Шумът беше почти оглушителен. От другата страна на улицата, пред поредното пийпшоу, двама чернокожи мъже се боричкаха на тротоара, заобиколени от публика, която се смееше и ги подстрекаваше да бъдат по-жестоки в действията си. Във въздуха се носеше аромат на марихуана, тамянът на ескейпистите.

— Сгъваеми ножове! — провикна се друг уличен търговец. — Предлагам ножове!

Сестра Крийп продължи напред, като постоянно се оглеждаше. Познаваше добре тази улица, това свърталище на демони. Често идваше тук, за да проповядва. Проповедите не вършеха никаква работа, тъй като гласът ѝ беше заглушаван от гръмовната музика и виковете на пласьорите. Спъна се в тялото на чернокож мъж, проснал се на тротоара; очите му бяха отворени, а от ноздрите му течеше кръв.

Продължи да върви, като се блъскаше в хората; те също я бутаха и я ругаеха. Неоновият блясък направо я ослепяваше. Отвори уста и се провикна:

— Спасете душите си! Краят е близо! Бог ще се смили над душите ви!

Никой дори не я поглеждаше. Тя се гмурна във вихрушката от тела и в следващия миг един стар и набръчкан мъж с повръщано на ризата си се изправи пред нея, наруга я и се опита да ѝ отнеме чантата, но успя да грабне само малка част от съдържанието ѝ и избяга, преди да го е цапардосала здраво.

— Ще гориш в ада, кучи сине! — изкрещя клошарката… и беше залята от ледена вълна, която проникна чак в костите ѝ и я накара да потръпне. В главата ѝ изникна образът на връхлитащ я товарен влак.

Сестра Крийп не видя кой я удари, просто усети, че ще бъде ударена. Едно силно, кокалесто рамо я изблъска с лекота настрани, сякаш беше от слама, и в момента на контакта в мозъка ѝ се запечата отвратителна картина: планина от счупени, овъглени кукли… не, не бяха кукли, осъзна тя, докато падаше на улицата; куклите нямаха вътрешности, които да изригнат през ребрата им, нито пък мозъци, които да изтекат през ушите им, камо ли зъби, които да им придадат подобно грозно изражение в смъртта. Клошарката падна на улицата и едно такси зави, за да не я прегази. Шофьорът се развика и наду клаксона си. Тя беше добре, само ѝ бяха извадили въздуха и ребрата, върху които падна, я боляха. Опита се да стане на крака, за да види кой я беше блъснал толкова силно, но никой не гледаше към нея. Зъбите ѝ тракаха от студа, който подобно на най-добър приятел не се отделяше от нея нито за миг, дори в тази гореща нощ в разгара на лятото. Докосна ръката си на мястото, което вече беше посиняло заради удара на копелето, което я блъсна.

— Шибан езичник! — изкрещя Сестра Крийп към никого в частност, но видението за планината от овъглени трупове не искаше да се махне и стомахът ѝ се сви от страх. Кой беше този, който вървеше по тротоара, зачуди се тя. Що за чудовище се обличаше в човешка кожа? Беше стигнала до кино, което рекламираше двойна прожекция — „Лицето на смъртта, четвърта част“ и „Mondo Bizarro“. Приближи се, за да види плаката на „Лицето на смъртта, четвърта част“, на който обещаваха: „Сцени от масата за аутопсия! Жертви на автомобилни катастрофи! Загинали в пожари! Пълна и нецензурирана версия!“.

От затворената врата на киното се носеше хлад. „Заповядайте!“ гласеше една табела на нея. „Имаме климатици!“ Но вътре имаше нещо много повече от обикновени климатици, помисли си клошарката. Студът беше влажен и неприятен: студ, какъвто излъчват сенчестите места, където растат отровни гъби и мамят децата с червените си цветове да дойдат и да опитат това лакомство.

Студът започна да изчезва, да се изпарява в знойната жега. Сестра Крийп застана пред тази врата и макар да знаеше, че добрият Исус е нейната мисия и че добрият Исус ще я защитава, също така беше наясно, че не би припарила в това кино дори ако ѝ дадяха пълна бутилка „Ред Дагър“… дори две пълни бутилки!

Тя се отдръпна от вратата и се блъсна в някого, който я наруга и я бутна настрани. Продължи напред — нямаше представа накъде, но не ѝ пукаше. Бузите ѝ горяха от срам. Страхуваше се, призна пред себе си, макар че добрият Исус вървеше до нея. Страхуваше се да погледне злото в очите и се опасяваше, че отново беше съгрешила.

Две пресечки след отблъскващото кино Сестра Крийп видя едно чернокожо хлапе да изхвърля бирена бутилка в средата на претъпкани контейнери за боклук, поставени пред входа на срутена сграда. Престори се, че търси нещо в чантата си, докато не го подмина, и след това се върна при същия този вход, за да потърси бутилката. Гърлото ѝ копнееше за глътка, дори само за капка от напитката.

Плъховете пищяха и бягаха по ръцете ѝ, но тя нямаше нищо против тях; виждаше плъхове всеки ден, и то много по-големи от тези. Един от тях се изправи на ръба на контейнера и изписка към нея с огромно възмущение. Клошарката запрати една скъсана обувка за тенис по него и той избяга.

Боклукът миришеше на разложение, на отдавна развалено месо. Намери бирената бутилка и се зарадва, когато на слабата светлина видя, че в нея са останали няколко капки.

Бързо я обърна над устните си и навря език в гърлото ѝ, за да усети аромата на течността. Седна с гръб към грубата тухлена стена, без да се замисля за пискащите плъхове. Подпря се с ръка на земята, за да не падне, и усети нещо влажно и меко под нея. Погледна надолу и сложи ръка на устата си, за да не изпищи, когато видя какво е.

Беше увито в няколко страници от вестник, но плъховете ги бяха нагризали. След това се бяха заели с плътта. Сестра Крийп не можеше да прецени на каква възраст беше и дали е момче, или момиче, но очите му бяха леко отворени на малкото личице, сякаш си дремеше сладко. Бебето беше голо; някой го беше захвърлил сред купчината чували, боклуци и отвратителни мръсотии като някаква счупена играчка.

— О — прошепна клошарката и в главата ѝ изникна мократа магистрала и въртящата се синя светлина. Някакъв мъж ѝ каза:

— Дайте ми я, госпожо. Трябва да ми я дадете.

Сестра Крийп вдигна мъртвото бебе и започна да го люлее в ръцете си. От далечината се носеше туптенето на безсмислена музика и виковете на пласьорите на Четиридесет и втора и тя запя със сподавен глас:

— Нани, нани, бебе, малко сладко бебе… — Не можеше да си спомни останалото.

Синята светлина продължаваше да се върти в главата ѝ, а гласът на мъжа се носеше през времето и пространството:

— Дайте ми я, госпожо. Линейката идва.

— Не — прошепна клошарката. Очите ѝ бяха ококорени и изцъклени, а по бузата ѝ се стичаше една сълза. — Не, няма… да я… пусна.

Тя притисна бебето в рамото си и малката глава увисна. Телцето беше студено. Плъховете около нея пищяха и цвъртяха сърдито.

— О, Господи — чу се да изрича. Вдигна глава към малкия отрязък от небето, намръщи се и изля гнева си, като се разкрещя: — Къде си? — Гласът ѝ заехтя по улицата, но бързо беше надвит от виковете на пласьорите на две пресечки от нея. „Добрият Исус закъснява — помисли си Сестра Крийп. — Закъснява, закъснява, закъснява за много важна среща, среща, среща!“ Започна да се кикоти истерично и да плаче в същото време, докато онова, което излизаше от гърлото ѝ, не се превърна в стенанието на ранено животно.

Мина доста време, преди да осъзнае, че трябва да продължи, но не можеше да вземе бебето със себе си. Уви го внимателно в яркооранжевия пуловер, който носеше в чантата си, след което го сложи върху един от контейнерите и натрупа колкото се може повече боклуци върху него. Един огромен сив плъх се приближи до нея, оголи зъби и отнесе силен удар с бирената бутилка.

Сестра Крийп не намираше сили да се изправи, затова просто пропълзя изпод входа на сградата с наведена глава и горещи сълзи от срам, отвращение и ярост по лицето си. „Не мога да продължа — каза си тя. — Не мога повече да живея в този мрачен свят! Добри Исусе, слез долу с летящата си чиния и ме отведи със себе си!“ Клошарката опря чело в тротоара. Прииска ѝ се да умре и да отиде в рая, където всичките ѝ грехове щяха да бъдат опростени.

Нещо, което звучеше като музикални ноти, иззвънтя на тротоара. Сестра Крийп вдигна замъглен от сълзите поглед и видя някакъв човек, който се отдалечаваше от нея. Фигурата зави и изчезна.

На няколко крачки от мястото, на което седеше, бяха захвърлени монети — три от двадесет и пет, две от десет и една от пет цента. Някой беше помислил, че проси, осъзна тя. Събра набързо парите, преди друг да я е изпреварил.

Изправи се и се опита да измисли какво да прави. Повдигаше ѝ се, беше слаба и изтощена и се страхуваше да остане на улицата. Трябваше да намери място, на което да се скрие. „Място, на което да си изкопая дупка и да се заровя в нея“, помисли си тя.

Погледът ѝ се спря на стълбището на Четиридесет и втора, което водеше надолу към метрото.

Сестра Крийп беше спала там и преди, но знаеше, че ченгетата ще я изгонят или дори по-лошо, щяха отново да я завлекат в приюта. Също така беше наясно, че метрото разполагаше с лабиринт от ремонтни тунели и недовършени галерии, които се виеха като змии от главните маршрути и продължаваха надълбоко във вътрешността на Манхатън. Толкова надълбоко, че никой от демоните в човешка кожа нямаше да успее да я намери. Искаше да се свие в мрака и да забрави. Стискаше монетите в ръката си; бяха достатъчно, за да мине през въртящата се преграда и след това щеше да се изгуби в греховния свят, който добрият Исус беше забравил.

Сестра Крийп се изправи, прекоси Четиридесет и втора улица и потъна в подземния свят.

3 22:22 часа, лятно часово време Конкордия, Канзас

— Убий го, Джони!

— Разкъсай го на парчета!

— Откъсни му ръката и го пребий до смърт с нея! — Гредите в горещия и задимен физкултурен салон на гимназията на Конкордия се тресяха от виковете на повече от четиристотин души. В средата му двама души — единият бял, а другият черен — се бореха на ринга. В момента белият кечист — местно момче на име Джони Лий Ричуайн — беше притиснал чудовището, известно като Черния Франкенщайн, във въжетата и го млатеше с джудо удари пред жадната за кръв публика. Чернокожият мъж, който беше висок близо метър и деветдесет и пет, тежеше над сто и тридесет килограма и носеше абаносова на цвят маска, покрита с червени кожени „белези“ и гумени „болтове“, изпъчи огромните си гърди, изрева като звяр и хвана във въздуха ръката на Джони Лий Ричуайн. Започна да я извива, докато младият мъж не падна на колене. Тогава Черния Франкенщайн изръмжа, стовари ботуш четиридесет и шести номер в главата му и го просна на ринга.

Реферът подскачаше безпомощно наоколо и когато размаха предупредително пръст в лицето на чернокожото чудовище, то го блъсна настрани като някакъв нахален скакалец. После се надвеси над проснатото момче, започна да се удря в гърдите и да мята маниакално глава във всички посоки, докато публиката разярено крещеше. На ринга заваляха смачкани чаши от кока-кола и пакети от пуканки.

— Тъпи селяндури! — изрева Черния Франкенщайн, като успя да надвика шумната тълпа. — Вижте какво ще направя с вашето момченце!

И настъпи триумфално ребрата на Джони Лий Ричуайн. Младият мъж се сви и лицето му се сгърчи в агония, а реферът се опита да издърпа гиганта от него. С един замах кечистът го запрати в далечния ъгъл на ринга, където онзи падна на колене. Публиката стана на крака и започна да хвърля хартиени чаши и лед. Местните полицаи, които бяха назначени да пазят по време на мача, се оглеждаха изнервено.

— Искате ли да видите кръвта на едно канзаско селянче? — изкрещя Черния Франкенщайн и вдигна ботуш, за да размаже черепа на опонента си.

Джони се съвзе, сграбчи чудовището за глезена и го извади от равновесие, след което срита другия му крак. Огромните ръце на чернокожия кечист се завъртяха като вятърни мелници, преди да се строполи на ринга и да разтресе целия под. Публиката така изригна, че покривът на физкултурния салон едва не полетя.

Черния Франкенщайн се изправи на колене и вдигна ръце, за да моли за милост младия мъж, който беше тръгнал към него. Джони се обърна, за да помогне на ранения рефер и докато публиката крещеше, чудовището скочи на крака и го нападна в тил. Огромните му ръце се сключиха за удар „чук“.

Обезумелите писъци на феновете накараха Джони Лий Ричуайн да се завърти в последния момент и да ритне опонента си в мазния корем. Гигантът изпусна въздуха от дробовете си със звук като от парна свирка и се запрепъва като пиян в театрален опит да избегне онова, което го очакваше.

Джони Лий Ричуайн приклекна и вдигна Черния Франкенщайн на раменете си за самолетно завъртане. Феновете затаиха дъх, когато цялата тази маса напусна ринга, и после отново се развикаха, когато тяхното момче завъртя чудовището във въздуха. Черния Франкенщайн пищеше като напляскано бебе.

Изведнъж се разнесе звук като от пистолетен изстрел. Джони Лий Ричуайн изрева и се наклони към ринга. Гигантът, когото наричаха Черния Франкенщайн, имаше достатъчно време, за да осъзнае какво става и да се хвърли от раменете на младежа. Много добре познаваше звука от чупене на кости. Беше против хлапето да прави самолетното завъртане, но Джони искаше да впечатли местната публика. Черния Франкенщайн падна на ринга на една страна и когато се изправи до седнало положение, видя местния кечист да лежи на няколко крачки от него. Беше се хванал за коляното и този път стенеше от истинска болка.

Реферът беше станал на крака и нямаше представа какво да прави. Великанът трябваше да бъде проснат на ринга и Джони Лий Ричуайн да спечели главния мач от програмата. Такъв беше сценарият и всичко мина добре на репетициите.

Чернокожият кечист стана. Знаеше, че младият мъж е лошо ранен, но не биваше да излиза от роля. Вдигна високо ръце и тръгна бавно по ринга под дъжд от чаши и пакети от пуканки. Когато се доближи до стъписания рефер, му прошепна с глас, много различен от злодейското си декламиране:

— Дисквалифицирай ме и заведи хлапето на лекар!

— А?

— Действай! Веднага!

Реферът, местен мъж, който притежаваше магазин за инструменти близо до Белвил, най-накрая размаха на кръст ръце, което означаваше дисквалификация за Черния Франкенщайн. Огромният кечист влезе в ролята на разгневен състезател, заскача нагоре-надолу за минута, докато публиката го освиркваше и ругаеше, и накрая слезе от ринга, за да бъде съпроводен до съблекалнята от няколко полицаи. През целия път биваше замерян с пуканки и разтопен лед и беше плют и обиждан както словесно, така и чрез жестове. Правеха го не само децата, но и възрастните. Гигантът се страхуваше особено много от стари баби, защото преди време една го беше нападнала с игла за шапка в Уейкрос, Джорджия, и после се беше опитала да го срита в слабините за всеки случай.

В „съблекалнята“, която се състоеше от пейка и шкафче, използвани от отбора по футбол, той се помъчи да разтрие и отпусне, доколкото е възможно, схванатите си мускули. Някои от травмите и болките бяха постоянни. Чувстваше раменете си твърди като цепеници. Отвърза кожената си маска и се погледна в малкото пукнато огледало, което висеше в шкафчето му.

Трудно можеше да мине за красив мъж. Косата му беше подстригана почти до скалпа, за да може маската да пасва добре, а лицето му беше покрито с белезите от много злополуки на ринга. Помнеше много добре къде беше получил всеки един от тях — недобре изпълнен чуков удар в Бирмингам, изплъзнал се прекалено убедително стол в Уинстън-Сейлъм, сблъсък с ръба на ринга в Сиукс Фолс, среща с бетонен под в Сан Антонио. Грешките в пресмятането на точния момент причиняваха истински наранявания на професионалните кечисти. Джони Лий Ричуайн нямаше достатъчно добър баланс, за да удържи тежестта, и кракът му беше платил цената. Гигантът се чувстваше зле заради случилото се, но нямаше какво повече да направи. Шоуто трябваше да продължи.

В момента беше на тридесет и пет години, като последното десетилетие беше прекарал в състезания по кеч. Постоянно пътуваше по магистрали и градски пътища, за да посети поредната зала, физкултурен салон или панаир. В Кентъки беше известен като Светкавицата Джоунс, в Илинойс като Пъркинс Тухлата, а имаше и още десетина заплашителни прякора. Истинското му име беше Джошуа Хъчинс и тази вечер се намираше доста далеч от родния си дом в Мобил, Алабама.

Широкият му, плосък нос беше чупен три пъти и изглеждаше крив; последния път въобще не си направи труда да го намества. Светлосивите му очи с цвят на пушек надничаха изпод гъсти черни вежди. Около брадичката му се извиваше още един малък белег, който приличаше на обърнат наопаки въпросителен знак, а грубите черти и форми на лицето му придаваха вид на изморен от войни африкански крал. Джошуа Хъчинс беше толкова едър, че направо изглеждаше уродлив — нещо, което хората рядко пропускаха да забележат, когато се разминаваха с него на улицата. Ръцете, раменете и краката му направо пращяха от мускули, за разлика от корема му, който се беше отпуснал заради многото кутии с понички, изядени в самотните мотелски стаи. Но макар да носеше около талията си мазнина с размерите на гума от камион, Джош Хъчинс се движеше с грация и изящество и създаваше впечатлението за добре навита пружина, готова всеки момент да се изстреля. Това му остана от експлозивната сила, с която разполагаше, когато играеше като защитник за Ню Орлиънс Сейнтс преди много години и в един друг свят.

Джош се изкъпа и отми със сапун потта от себе си. Утре вечер имаше мач в град Гардън, Канзас, и му предстоеше дълго и прашно пътуване през щата. И горещо, защото климатикът в колата му се развали преди няколко дни и не можеше да си позволи да го поправи. Щеше да получи следващия си чек в края на седмицата, в град Канзас, където щеше да участва в среща със седем души, всеки за себе си. Излезе от душовете, подсуши се и се облече. Докато си прибираше екипа, организаторът на мача дойде да му съобщи, че Джони Лий Ричуайн е отведен в болница и че ще се оправи, но го предупреди да внимава, докато напуска физкултурния салон, защото местните типове можели да бъдат малко груби. Джош благодари на човека със своя тих глас, закопча ципа на сака си и му пожела приятна вечер.

Очуканият му шестгодишен „Понтиак“ беше паркиран на паркинга на денонощния супермаркет „Фуд Джайънт“. От опит и от много срязани гуми знаеше, че не бива да спира близо до местата, където се провеждаха мачовете му. Тъй като беше на крачка от магазина, влезе в него и няколко минути по-късно излезе с пакет понички, бисквити „Орео“ и туба с мляко. Качи се в колата и пое на юг по магистрала 81 към мотел „Рест Уел“.

Стаята му беше с изглед към магистралата и грохотът на преминаващите камиони звучеше като бродещи в мрака зверове. Пусна „Вечерното шоу“ и си съблече ризата, за да нанесе „Бен Гей“ на болящите го рамене. Мина много време, откакто за последно ходи на фитнес, но постоянно си повтаряше, че ще започне да бяга отново. Коремът му се беше отпуснал като маршмелоу и му бе пределно ясно, че може да пострада на ринга, ако опонентите му не спираха ударите и ритниците си навреме. Щеше да се тревожи за това утре — винаги имаше утрешен ден — а сега си облече яркочервената пижама и легна в леглото, за да си похапне и да погледа телевизия.

Поничките бяха наполовина изядени, когато забавното шоу беше прекъснато от извънредна новинарска емисия на Ен Би Си. Появи се мрачен новинар на фона на Белия дом и започна да говори за „важна среща“, която президентът бил провел току-що с министъра на отбраната, началник-щаба на въоръжените сили, вицепрезидента и други съветници. Според източниците на телевизията на тази среща били обсъдени Стратегическото въздушно командване и НОРАД. Американските военновъздушни бази, продължи с неспокоен глас говорителят, вероятно щели да бъдат поставени във висока степен на бойна готовност. По-късно щяло да има още новини по темата.

— Не унищожавайте света до неделя — каза Джош с пълна с поничка уста. — Първо трябва да си взема чека.

Всяка вечер в новинарските емисии се обсъждаха слуховете за война. Джош гледаше предаванията, четеше вестници, когато можеше, и си даваше сметка, че нациите са ревниви, параноични и напълно луди, но не можеше да разбере защо уж разумните им лидери не правеха опити да се разберат по телефона. Какво толкова трудно имаше в това да поговорят?

Джош започваше да приема цялото това нещо като професионалния кеч: силните страни си слагаха маските и започваха да подскачат наоколо, да сипят заплахи и да замахват към другите, но всъщност това беше една мачо игра, един наперен блъф. Не можеше да си представи какъв щеше да е светът, след като ядрените бомби паднеха, но беше наясно, че щеше да е адски трудно да намери кутия с понички в пепелта, а те определено щяха да му липсват.

Тъкмо беше нагънал бисквитите „Орео“, когато погледна телефона до леглото и се сети за Роуз и момчетата. Съпругата му се разведе с него, след като напусна професионалния футбол и стана кечист, и получи попечителството над двамата им синове. Все още живееше в Мобил; Джош ги посещаваше, когато обиколката му минаваше оттам. Роуз имаше хубава работа като правен секретар и последния път, когато я видя, тя му каза, че е сгодена за някакъв чернокож адвокат и двамата ще се оженят в края на август. На Джош много му липсваха синовете и понякога, докато беше на ринга, зърваше в публиката лица на момчета, които му напомняха за тях, но тези лица винаги му крещяха и му се подиграваха. Не беше здравословно, знаеше той, да мисли прекалено много за хората, които обича; нямаше смисъл да задълбочава излишно болката. Желаеше всичко добро на Роуз; от време на време искаше да ѝ се обади, но се страхуваше, че приятелят ѝ ще вдигне.

„Е — помисли си гигантът, докато разделяше една бисквита, за да оближе крема, — не съм бил създаден за семеен живот. Не, сър! Харесвам си свободата прекалено много, а и тя, ей богу, е единственото, с което разполагам!“

Беше изморен. Цялото тяло го болеше, а утре денят щеше да е дълъг. Може би щеше да се обади в болницата, преди да потегли, за да разбере как е Джони Лий Ричуайн. Момчето щеше да си вземе поука от наученото тази вечер.

Джош остави телевизора да работи, защото обичаше да слуша човешки гласове, и бавно се унесе в сън с внимателно балансирания пакет с бисквити „Орео“ на корема си. „Утре ще е голям ден — помисли си той, докато се унасяше. — Отново трябва да бъда зъл и силен.“ След това заспа и захърка тихичко, а сънищата му бяха изпълнени с шумни публики, които желаеха главата му.

По телевизията започна някакво религиозно предаване. Пасторът говореше нещо за силата на ралото.

След това започна химнът „Знаме, обсипано със звезди“, докато се редяха кадри на величествени, покрити със сняг планини, огромни, брулени от вятъра полета с царевица и пшеница, течащи потоци, зелени гори и могъщи градове, и накрая клипът завърши с американския флаг, разпънат и неподвижен на върха на забития в лунната повърхност кол.

Картината замръзна, остана така няколко секунди и след това всичко изчезна с края на програмата на местната телевизия.

4 23:48 часа, лятно часово време. Близо до Уичита, Канзас

Отново се караха.

Момиченцето затвори очи и си сложи възглавницата върху главата, но това не попречи на гласовете да продължават да я безпокоят, приглушени и изкривени, почти нечовешки.

— Писна ми от простотии, жено! Махни ми се от главата!

— Какво да направя? Само да се усмихвам, когато отиваш да пиеш и да играеш комар с парите, които аз печеля? С тези пари трябваше да платя наема на проклетата каравана и да купя храна, а ти просто излезе и ги пропиля, за бога; просто ги пропиля…

— Махни се от шибаната ми глава, казах! Погледни се! Приличаш на пенсионирана дърта курва! Писна ми само да висиш тука и да мрънкаш през цялото време!

— Може би трябва да направя нещо по въпроса, а? Може би трябва да си опаковам нещата и да си разкарам задника!

— Давай, к’во чакаш? Махни се и вземи онова смахнато дете с теб!

— Ще го направя! Не си мисли, че няма да го направя!

Двамата продължаваха да спорят, а гласовете им ставаха все по-силни и по-озлобени. Момиченцето трябваше да надигне глава, за да си поеме въздух, но продължаваше да държи очите си затворени и си мислеше за градината си, която се намираше точно под прозореца на малката ѝ стая. Хората от целия парк за каравани идваха, за да я видят и да я похвалят колко хубави са цветята ѝ. Госпожа Йегър от съседната каравана каза, че теменужките са много красиви, макар да не мислеше, че цъфтят толкова късно, и то в такова горещо време. Нарцисите, кученцата и дивият зюмбюл също вървяха много добре, но за момент момиченцето ги чу как умират. То ги поля, размачка пръстта им с пръсти и седна в градината си на сутрешната слънчева светлина, за да я гледа със сините си като яйца на червеношийка очи, докато болезнените звуци не секнаха. Сега градината приличаше на красив пожар от цветове и дори тревата около караваната беше в наситено тъмнозелено. Тази на госпожа Йегър беше кафява, макар че я поливаше почти всеки ден. Момиченцето я беше чуло да умира много отдавна, но не искаше да натъжава госпожа Йегър, като ѝ каже истината. Може би градината ѝ щеше да се съживи, когато започнеха дъждовете.

Стаята ѝ беше претъпкана с изобилие от растения в саксии, наредени върху рафтове от бетонни тухли и около леглото ѝ. Помещението ухаеше на живот и дори върху един малък кактус в червена керамична саксия беше поникнало бяло цветче. Момиченцето обичаше да мисли за градината и цветята си, когато Томи и майка ѝ се караха; виждаше градината в съзнанието си, визуализираше всички цветове и венчелистчета и усещаше почвата под пръстите си. Тези неща ѝ помагаха да избяга далеч от гласовете им.

— Не ме докосвай! — изкрещя майка ѝ. — Копеле такова, да не си посмял да ме удариш отново!

— Ще ти сритам задника, ако искам! — Последва боричкане, още ругатни и плесница. Момиченцето потръпна, а миглите на затворените ѝ очи се навлажниха от сълзите.

„Спрете да се карате! — помисли си неспокойно то. — Моля ви, моля ви, моля ви, спрете да се карате!“

— Махни се от мен! — Нещо се удари в стената и се счупи. Детето сложи ръце на ушите си и се сви в леглото. Искаше му се да изпищи.

Появи се някаква светлина.

Мека светлина, която проникваше през клепачите на затворените му очи.

Момиченцето ги отвори и се изправи до седнало положение.

На комарника на прозореца в другия край на стаята пулсираше някаква светлина — слабо жълто сияние, подобно на хиляди малки свещички за торта. Светлината се промени като нюансите на красива картина под различно осветление и докато детето я гледаше хипнотизирано, боричкането и крясъците станаха по-тихи и някак си далечни. Светлината се отрази в големите му очи, прекоси лицето му във формата на сърце и затанцува върху дългата му до раменете руса коса. Цялата стая беше осветена от сиянието на светлинното създание, което се беше закачило за комарника на прозореца.

Светулки, сети се момиченцето. Стотици светулки бяха кацнали на комарника. Беше ги виждала и преди, но никога толкова много и никога не примигваха по едно и също време. Пулсираха като звезди, които се опитват да си прогорят път през мрежата и докато ги гледаше, не чуваше ужасните гласове на майка си и „чичо“ Томи. Примигващите светулки бяха привлекли цялото ѝ внимание и моделите от светлина, които създаваха, я хипнотизираха.

Езикът на светлината се промени и продължи в един по-различен и по-бърз ритъм. Момиченцето си спомни залата с огледалата на щатския панаир и как светлините се отразяваха по лъскавите стъкла; в момента имаше чувството, че се намира в средата на хиляди лампи, които — ритъмът ставаше все по-бърз и по-бърз — се въртяха около нея с шеметна скорост.

„Те говорят — помисли си момиченцето. — Говорят на техния си език. Говорят за нещо много, много важно…“

— Суон7! Скъпа, събуди се!

„… говорят за онова, което е на път да се случи…“

— Не ме ли чуваш?

„… нещо много лошо ще се случи… при това съвсем скоро…“

— СУОН!

Някой я тресеше. За няколко секунди се изгуби в залата с огледалата и беше заслепена от премигващите светлини. След това си спомни къде се намира и видя как светулките напускат комарника на прозореца и отлитат в нощта.

— По целия джам има шибани буболечки — оплака се Томи.

Суон отмести с усилие поглед от тях и изви врат. Майка ѝ се беше надвесила над нея и на светлината от отворената врата момичето видя лилавата подутина около дясното ѝ око. Жената беше много слаба и измъчена, с рошава руса коса, от която се подаваха кестеняви корени; тя постоянно местеше поглед между лицето на дъщеря си и последните насекоми, които отлитаха от комарника.

— Какъв ти е проблемът?

— Малката не е наред — отвърна Томи, който беше блокирал вратата с широкоплещестото си тяло. Той беше едър, запуснат мъж, с неподдържана кестенява брада по острата си брадичка и месесто лице. Носеше гащеризон, тениска и червена шапка с козирка. — Сбъркана е в главата — допълни той и отпи от бутилка „Милър Хай Лайф“.

— Мамо? — Детето все още беше замаяно. Светлините продължаваха да примигат зад очите му.

— Скъпа, искам да станеш и да се облечеш. Ще си тръгнем от тази проклета дупка още сега, чуваш ли ме?

— Да, госпожо.

— Никъде няма да ходите — озъби се Томи. — Къде ще отидете?

— Колкото се може по-далеч оттук! Бях пълна глупачка, че дойдох да живея при теб! Ставай, скъпа. Облечи се. Искам да се махнем колкото се може по-скоро.

— При Рик Доусън ли ще се върнеш? Аха, давай! Той вече те изрита веднъж и аз те прибрах! Върви да те изрита още веднъж!

Жената се обърна към него и му отвърна с леден глас:

— Махни се от пътя ми или Бог ми е свидетел, ще те убия.

Погледът на Томи беше мрачен и заплашителен. Той отново отпи от бутилката, облиза устни и се засмя.

— Разбира се! — Отстъпи назад и направи престорен жест с ръка. — Заповядай! Щом се смяташ за шибана кралица, заповядай!

Жената се обърна към дъщеря си с умолителен поглед да побърза и излезе покрай Томи от стаята.

Суон стана от леглото, облечена в своята нощница за деветгодишни момиченца от Щатския университет на Уичита, и отиде до прозореца, за да надникне навън. Лампите в караваната на госпожа Йегър светеха и детето предположи, че шумът я е събудил. Суон погледна нагоре и зяпна от изумление.

Небето беше пълно с вълни от движещи се, премигващи звезди. В мрака над парка за каравани се въртяха колела от светлина и следи от жълт огън се издигаха зигзагообразно нагоре в мъглата, която скриваше луната. Хиляди светулки летяха горе като движещи се галактики. Сигналите им образуваха вериги от светлина, които се простираха от запад на изток, докъдето стигаше погледът на Суон. Някъде в парка за каравани се разлая куче; лаят беше подхванат от второ, от трето, а след това и от други, намиращи се около магистрала 15. В още каравани светнаха лампи и от тях започнаха да излизат хора, за да видят какво става.

— Боже, к’ва врява само! — Томи продължаваше да стои на прага на вратата. — Млъквай, мамка ти! — изкрещя той и довърши бирата си на една голяма гневна глътка. Погледна Суон със злобен и замъглен поглед. — Ще се радвам да се отърва от теб, хлапе. Погледни тая проклета стая с всичките китки и лайна! Господи! Т’ва е каравана, а не парник! — Томи срита една саксия с мушкато и детето потръпна, но въпреки това не показа слабост, а остана с високо вдигната брадичка и го зачака да се махне. — Искаш ли да знаеш каква е майка ти, хлапе? — попита я заваляно мъжът. — Искаш ли да ти разкажа за онзи бар, в който танцува по масите и дава на мъжете да ѝ пипат циците?

— Млъкни, копеле! — изкрещя жената и Томи се обърна точно навреме, за да не ѝ позволи да го удари по ръката. Блъсна я.

— Аха, давай, Дарлийн! Покажи на хлапето от какво си направена! Разкажи ѝ за мъжете, с които си била и… о, верно, сподели ѝ за баща ѝ! Кажи ѝ, че си била толкова надрусана с ЛСД, ангелски прах и Бог знае какво още, че дори не помниш името на шибаняка!

Лицето на Дарлийн Прескот се изкриви от гняв. Преди години беше красива жена, с хубави скули и тъмносини очи, които изпращаха сексуални послания към безброй мъже, но сега беше изморена и отпусната, с дълбоки бръчки по челото и около устата си. Беше едва на тридесет и две, но изглеждаше поне с пет години по-възрастна; беше навлякла тесни сини дънки и жълта краварска блуза с пайети на раменете. Извърна се от Томи и отиде в „голямата спалня“ на караваната, като по пътя си тропаше здраво с краварските си ботуши от алигатор.

— Хей — обади се ухилен Томи, — гледай да не си счупиш краката от бързане!

Суон започна да вади дрехите си от чекмеджетата на дрешника. Майка ѝ се появи с натъпкан с безвкусни парцалки и ботуши куфар и натъпка в него колкото се може повече от нещата на дъщеря си.

— Тръгваме. Веднага! — каза Дарлийн на детето. — Хайде.

Суон се спря и огледа пълната си с цветя и растения стая. „Не! — помисли си тя. — Не мога да изоставя цветята си! И градината! Кой ще полива градината ми?“

Майка ѝ се наведе над куфара, затвори го и го закопча. Сграбчи ръката на дъщеря си и се обърна да си върви.

Детето успя да си вземе единствено куклата на Бисквитеното чудовище, преди да бъде извлечено от стаята.

Томи ги последва с нова бира в ръка.

— Добре, върви! До утре вечерта ще си се върнала, Дарлийн! Само почакай и ще видиш!

— Ще почакам — отговори жената и блъсна комарника на вратата. В горещата нощ отвън се носеше лаят на кучета. Небето беше пълно със знамена от светлина. Дарлийн ги погледна, но нито за миг не се спря в устрема си към яркочервеното „Камаро“, паркирано зад якия пикап „Шевролет“ на Томи. Жената метна куфара на задната седалка и се намести зад волана, докато Суон, все още облечена с нощницата си, седна на седалката до нея. — Копеле — излая Дарлийн, докато вкарваше ключа в запалването. — Ще ти покажа, задник такъв.

— Хей, вижте ме! — провикна се Томи и детето го погледна. Ужаси се, когато го видя, че танцува в градината ѝ, острите върхове на ботушите му сритваха буци с пръст, а токовете му премазваха цветята. Суон запуши с ръце ушите си, защото чу болезнените звуци, които растенията издаваха, да се надигат като късането на струните на акустична китара. Томи се хилеше и подскачаше лудешки. Накрая си свали шапката и я хвърли нагоре. Момичето се изпълни с нажежен до бяло гняв и пожела смъртта на чичо Томи за това, че нарани градината ѝ… но след малко гневът ѝ премина и остави след себе си едно неприятно усещане в стомаха. Съвсем ясно видя какъв е той: дебел, оплешивяващ глупак, чиито единствени притежания бяха разнебитена каравана и пикап. Точно тук щеше да остарее и да умре, без да изпита нечия любов… защото се страхуваше, също както се страхуваше и майка ѝ, да се отдаде прекалено много на чувствата си. Суон видя всичко това и го осъзна за секунда, разбра, че удоволствието му от унищожаването на градината ѝ щеше да свърши, когато, както обикновено, паднеше на колене пред тоалетната чиния, за да си изповръща червата, и след това заспеше и се събудеше сам. А тя винаги можеше да си засади нова градина… и щеше да го направи на следващото място, на което щяха да отидат, където и да беше то.

— Чичо Томи? — провикна се Суон.

Мъжът спря да танцува. Устата му беше изкривена в ехидна усмивка и в готовност да изрече поредната ругатня.

— Прощавам ти — изрече нежно детето и Томи се опули насреща ѝ, сякаш го беше цапардосала в мутрата.

— Майната ти! — изкрещя му от своя страна Дарлийн Прескот и двигателят на камарото изрева като артилерийско оръдие. Жената настъпи педала на газта и затърка гумите около десетина метра, докато те не намериха сцепление и не ги изстреляха завинаги от парка за каравани край магистрала 15.

— Къде отиваме? — попита Суон, когато писъкът на гумите затихна, и прегърна по-силно Бисквитеното чудовище.

— Тази вечер ще отидем на мотел. На сутринта ще прескоча до бара и ще се опитам да изкрънкам малко пари от Франки. — Дарлийн сви рамене. — Може би ще успея да го убедя да ми даде петдесет кинта. Може би.

— Ще се върнеш ли отново при чичо Томи?

— Не — отговори непоколебимо жената. — Приключих с него. Той е най-големият злобар, когото съм срещала някога, и, за бога, нямам представа какво намерих в него!

Суон си спомни, че майка ѝ беше казала същите неща за „чичо“ Рик и „чичо“ Алекс. Замисли се за момент дали да ѝ зададе въпроса, или не, но в крайна сметка само си пое дълбоко въздух и я попита:

— Истина ли е, мамо? Онова, което каза Томи: че не знаеш кой е баща ми?

— Не говори такива неща! — сопна се Дарлийн и насочи вниманието си върху дългия път. — Дори не си ги помисляй, млада госпожичке! Много добре знаеш, че баща ти е известна рокендрол звезда. Има къдрава руса коса и сини очи като твоите. Сините очи на паднал на земята ангел. А как само свири на китара и пее! Могат ли птиците да летят? Божичко, да! Казвала съм ти безброй пъти, че когато се разведе със съпругата си, ще отидем да живеем при него в Холивуд, Калифорния. Няма ли да е чудесно? Двете да живеем на булевард „Сънсет“?

— Да, госпожо — отвърна равнодушно Суон. И преди беше чувала тази история. Единственото, което искаше, беше да живее на едно място повече от четири-пет месеца, за да може да си намери приятели, които нямаше да се страхува, че ще загуби, и да ходи на едно и също училище цяла година. Тъй като постоянно нямаше приятели, насочи цялата си енергия и внимание към цветята и растенията си. Прекарваше часове наред в създаването на градини в грубата почва на парковете с каравани, пансионите и евтините мотели.

— Хайде да си пуснем малко музика по радиото — предложи Дарлийн. Включи го и от високоговорителите се разнесе рокендрол. Звукът беше толкова усилен, че на жената не ѝ се налагаше да мисли за лъжата, която постоянно повтаряше на дъщеря си; в интерес на истината знаеше единствено, че е висок, рус и едър сладур, чийто презерватив се беше скъсал по някое време на акта. Тогава нямаше никакво значение за нея; купонът беше на ниво, в другата стая всички се забавляваха, а тя и сладурът бяха надрусани с коктейл от ЛСД, ангелски прах и попърс. Случи се, докато живееше в Лас Вегас преди девет години и работеше на маса за блекджек. Оттогава двете със Суон живееха на най-различни места на запад, като следваше мъже, които обещаха да е забавно, и започваше работа като еротична танцьорка, когато ѝ се отваряше подобна възможност.

Сега Дарлийн нямаше представа накъде отиват. Писна ѝ от Томи, но също така се страхуваше от него; беше прекалено луд и злобен. Съществуваше вероятност да тръгне по петите ѝ след ден-два, ако не се отдалечеше достатъчно от него. Франки от „Хай Нуун Салуун“, където танцуваше, можеше да ѝ даде парите, които вече беше заработила, но накъде щеше да потегли след това?

У дома, помисли си тя. Домът беше едно малко кътче, наречено Блейкман, горе в окръг Ролинс, в северозападния край на Канзас. Избяга оттам, когато беше на шестнадесет, след като майка ѝ почина от рак, а баща ѝ полудя по религията. Знаеше, че старецът я ненавиждаше, и затова избяга. Какъв ли беше домът ѝ сега, зачуди се Дарлийн. На баща ѝ сигурно щеше да му падне ченето, когато разбереше, че има внучка. По дяволите, не! Не можеше да се върне там!

Само дето вече пресмяташе маршрута, по който трябваше да мине, за да стигне до Блейкман: на север по шосе 135 до Салина, на запад през нивите с царевица и пшеница на междущатска магистрала 70 и отново на север по правите като стрели окръжни пътища. Можеше да вземе достатъчно пари от Франки, за да си плати бензина.

— Какво ще кажеш на сутринта да поемем на пътешествие?

— Накъде? — Суон стисна още по-силно Бисквитеното чудовище.

— О, просто нанякъде. До един малък град на име Блейкман. Почти нищо не се случва в него, или поне беше така последния път, когато го видях. Можем да отидем там и да си починем няколко дни. Да си съберем мислите и да помислим. Нали?

Суон сви рамене.

— Както кажеш — отвърна тя, но всъщност не ѝ пукаше.

Дарлийн изключи радиото и прегърна дъщеря си. Вдигна глава и за момент ѝ се стори, че забелязва проблясък в небето, но той изчезна прекалено бързо. Стисна рамото на детето.

— Ще сме само двете срещу целия свят, хлапе — каза тя. — Знаеш ли какво? Ще спечелим, ако продължим да опитваме.

Суон погледна майка си и ѝ се прииска — много силно — да ѝ повярва.

Камарото продължи да пори нощта по постоянно разгръщащата се пред тях магистрала, а в облаците на десетки метри над тях се образуваха живи вериги от светлина.

5 23:50 часа, планинско лятно часово време Блу Доум Маунтин, Айдахо

Един оловносив кемпер „Форд Роумър“ се изкачваше по тесния вит път, който водеше до върха на Блу Доум Маунтин, на три километра и триста и петдесет метра от морското равнище и на деветдесет и шест километра северозападно от Айдахо Фолс. От двете страни на пътя имаше гъста борова гора и груба ограда от камъни. Фаровете на кемпера пробиваха дупки в ниската мъгла, а светлините от таблото сияеха в зелено върху измъченото и изморено лице на мъжа на средна възраст зад волана. На свалената седалка зад него спеше съпругата му с разгъната карта на Айдахо в скута си.

На следващия голям завой фаровете осветиха табела отстрани на пътя, на която пишеше с големи оранжеви луминесцентни букви: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ЗАСТРЕЛЯНИ.“.

Фил Кронингер намали, но тъй като нужната карта, която му изпратиха по пощата, беше в портфейла му, премина предупредителния знак и продължи нагоре по планинския път.

— Наистина ли ще го направят, татко? — попита с тънък глас синът му, който седеше зад неговата седалка.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли ще застрелят нарушителите? Ще го направят ли?

— Ясно ти е, че не желаят никой, на когото не му е тук мястото. — Мъжът погледна в огледалото за обратно виждане и видя окъпаното в зелено сияние лице на сина си да се рее над раменете му като маска за Хелоуин. Баща и син си приличаха много — и двамата носеха очила с дебели стъкла, имаха рядка, дълга коса и бяха слаби и мършави. Фил бързо оплешивяваше и вече посивяваше на места, а косата на тринадесетгодишното момче беше тъмнокестенява и подстригана така, че да прикрива високото му чело. Чертите на хлапето бяха истинска колекция от остри ъгли като тези на майка му; носът, брадичката и скулите като че ли всеки момент щяха да срежат бледата кожа, сякаш съществуваше второ лице под първото, което всеки момент щеше да бъде разкрито. Очите му, които бяха увеличени леко от стъклата на очилата, бяха с цвят на пепел. Носеше тениска във военни камуфлажни окраски, шорти каки и туристически обувки.

Елиз Кронингер се размърда.

— Стигнахме ли? — попита сънено тя.

— Почти. Съвсем скоро трябва да видим нещо. — Пътуването беше дълго и изморително, започнало от Флагстаф. Фил настоя да пътуват през нощта, защото по негови изчисления по-ниските температури бяха по-приемливи и можеха да изминат по-голямо разстояние. Той беше внимателен мъж, който не поемаше рискове.

— Обзалагам се, че в момента ни следят с радара. — Момчето се загледа в гората. — Доста сме отдалечени от света тук.

— Така е — съгласи се Фил. — Там горе имат всичко, за което се сетиш. Мястото е страхотно! Почакай малко и сам ще се увериш!

— Надявам се да е хладно — обади се леко раздразнената Елиз. — Бог ми е свидетел, че не съм била целия този път, за да се пържа в някаква мина.

— Това не е мина — напомни ѝ Фил. — Както и да е, вътре е естествено прохладно и разполагат с всякакви видове системи за филтриране на въздуха. Ще сме в пълна безопасност, ще видите.

— Наблюдават ни — каза момчето. — Усещам ги. — То бръкна под седалката си, за да извади скрития там .357-калибров „Магнум“. — Бум! — Натисна спусъка срещу тъмната гора вдясно. След това направи второ „Бум!“ вляво.

— Роланд, разкарай това нещо оттук! — нареди майка му.

— Остави го, синко. Не искаме да се вижда.

Момчето се поколеба, но накрая лекичко се усмихна. Насочи пистолета в главата на майка си, дръпна спусъка и изрече тихичко „Бум“. След това стори същото с главата на баща си.

— Роланд — каза баща му с онзи тон, който минаваше за строг, — веднага спри да се глезиш. Прибери оръжието.

— Роланд! — предупреди го майка му.

— Ах, по дяволите! — Момчето прибра пистолета отново под седалката. — Просто се забавлявах! Вие двамата приемате всичко прекалено сериозно!

Кемперът внезапно беше разтресен, когато Фил Кронингер настъпи спирачката. Двама мъже със зелени шлемове и камуфлажни униформи стояха в средата на пътя; в ръцете си държаха автомати „Инграм“, а в кобурите на кръстовете им имаше .45-калиброви пистолети. Автоматите бяха насочени право в предното стъкло на кемпера.

— Господи — прошепна Фил. Единият от войниците му направи знак да свали прозореца. Той изпълни нареждането и онзи пристъпи от неговата страна, включи фенерче и освети лицето му.

— Пропускът ви, моля — каза войникът, който беше млад мъж с грубо лице и електриковосини очи. Фил извади портфейла и картата и му ги подаде. Онзи разгледа внимателно снимката му на нея. — Колко души ще влизате, сър?

— Хм… трима. Аз, съпругата и синът ми. Очакват ни.

Младият мъж подаде картата на Фил на другия войник, който откачи радиостанцията от колана си. Чуха го да казва:

— Централа, тук е контролно-пропускателният пункт. При нас са трима, които пристигат в сив кемпер. Името на пропуска е Филип Остин Кронингер, компютърен номер 0-671-4724. Чакам за потвърждение.

— Уха! — прошепна развълнувано Роланд. — Това е като във военните филми!

— Шшшш — предупреди го баща му.

Хлапето гледаше с възхищение униформите на войниците; отбеляза, че ботушите им бяха излъскани до блясък, а камуфлажните панталони бяха изгладени на ръб. Над сърцето на всеки от войниците имаше емблема с брониран юмрук, стиснал светкавица, и надпис със златни букви под нея, който гласеше: „Земен дом“.

— Добре, благодаря ви, Централа — отвърна войникът с радиостанцията. Той върна картата на колегата си, който от своя страна я подаде на Фил. — Заповядайте, сър. Очакваното време на пристигането ви беше 22:45 часа.

— Съжалявам — Фил взе картата и я прибра в портфейла си. — Спряхме за късна вечеря.

— Просто следвайте пътя — обясни младият мъж. — След още четиристотин метра ще видите знак „Стоп“. Уверете се, че гумите ви следват следите. Ясно? Продължавайте. — Войникът направи бърз жест с ръка и когато колегата му отстъпи настрани, Фил настъпи газта и се отдалечи от контролно-пропускателния пункт. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че войниците се оттеглят обратно в гората.

— Дали всички получават униформи, татко? — попита Роланд.

— Не, опасявам се, че не. Само хората, които работят тук.

— Дори не ги видях — оплака се Елиз леко изнервено. — Вдигнах поглед и те вече бяха там. Бяха насочили оръжията си право в нас! Ами ако бяха натиснали спусъка, без да искат?

— Тези хора са професионалисти, скъпа. Нямаше да са тук, ако не знаеха какво правят, а и съм сигурен, че всички умеят да си служат с оръжията. Това само показва, че през следващите две седмици ще бъдем в пълна безопасност. Никой, на когото не му е мястото тук, няма да припари. Нали така?

— Да! — отвърна Роланд, който се беше развълнувал, когато погледна дулата на двата автомата „Инграм“. „Ако искаха — помисли си той, — можеха да ни видят сметката с един откос. Едно натискане на спусъка и бум!“ Почувства се невероятно освежен, сякаш беше напръскал лицето си с леденостудена вода. „Това беше добро. Много добро.“ Едно от преимуществата на Кралския рицар беше да се излага на опасности по време на пътуванията си.

— Ето го знака „Стоп“ — съобщи Фил, когато фаровете го осветиха точно пред тях. Големият знак беше прикрепен за стена от груба назъбена скала, която слагаше край на пътя. Около тях имаше само тъмна гора и още скали; нямаше никаква следа от мястото, заради което пътуваха чак от Флагстаф дотук.

— Как се влиза вътре? — попита Елиз.

— Ще видиш. Това беше едно от най-яките неща, които ми показаха. — Фил беше идвал тук през април, след като прочете реклама на Земен дом в списанието „Войник на съдбата“. Той бавно поведе кемпера напред, докато предните му гуми не потънаха в двете бразди в земята и не задействаха някакви скоби. Почти веднага се разнесе дълбок боботещ звук на тежка машинария, зъбни колела и вериги. В основата на скалната стена се появи флуоресцентна светлина, която плавно започна да се увеличава. Кронингер имаше чувството, че е у дома и чака вратата на гаража му да се отвори.

Роланд от своя страна си представи как пред него се разкрива масивен портал към средновековна гора. Сърцето му биеше като лудо, а луминесцентната светлина, която се отразяваше в дебелите стъкла на очилата му, ставаше все по-силна и по-ярка.

— Господи! — изрече тихичко Елиз. Скалната стена се разтваряше, за да разкрие бетонен паркинг, пълен с коли и други кемпери. Таванът представляваше решетка от метални греди, от които висяха лампи. На вратата стоеше униформен войник. Той помаха на Фил да влезе. Кронингер изпълни нареждането и остави форда да следва браздите в земята, докато стигна до бетонната рампа и паркинга. Гумите бяха освободени от скобите и вратата веднага започна да се затваря.

Войникът направи знак на Фил да паркира между два други кемпера и прокара пръст през врата си.

— Какво означава това? — попита обезпокоено Елиз.

Съпругът ѝ се усмихна.

— Казва ми да изгася двигателя. — Изпълни нареждането. — Пристигнахме, банда.

Скалната врата се затвори с тежко даннн, което проехтя наоколо и ги изолира от външния свят.

— Вече сме в армията! — каза Фил на сина си, който не можеше да повярва на късмета си, че се е озовал тук. Докато излизаха от форда, пристигнаха две голф колички; в първата имаше усмихнат млад мъж с късо подстригана пясъчно кестенява коса, облечен в тъмносиня униформа със знака на Земен дом на джоба на гърдите му. Във втората бяха двама здравеняци в тъмносини комбинезони, които влачеха след себе си товарно ремарке за багаж като онези, които използваха по летищата.

Усмихнатият млад мъж, чиито бели зъби като че ли отразяваха флуоресцентното осветление, провери информацията на клипборда си, за да се увери, че е запомнил правилно имената.

— Здравейте, приятели! — поздрави ги ведро той. — Господин и госпожа Филип Кронингер, нали?

— Точно така — отвърна Фил. — И синът ни Роланд.

— Здрасти, Роланд. Добре ли пътувахте от Флагстаф дотук?

— Пътят е дълъг — отвърна Елиз, докато оглеждаше паркинга. По груба преценка тук имаше повече от двеста автомобила. — Господи, колко хора живеят на това място?

— На деветдесет и пет процента от капацитета си сме, госпожо Кронингер. До уикенда трябва да стигнем стоте. Господин Кронингер, ако обичате, дайте ключовете си на тези джентълмени. Те ще се погрижат за багажа ви. — Фил им ги даде и хората започнаха да разтоварват куфари и кашони от кемпера.

— Нося компютърно оборудване — каза Роланд на младия мъж. — Няма проблем за това, нали?

— Разбира се, че не. Качвайте се на борда, за да ви заведа до стаите ви. Ефрейтор Матис? — обърна се мъжът към един от хамалите. — Тези са за секция В, номер шестнадесет. Готови ли сте, приятели? — Фил се беше наместил на предната седалка, а съпругата и синът му — отзад. Той кимна и младият мъж потегли по някакъв коридор с бетонен под и добро осветление, който беше с лек наклон надолу. От стратегически разположени на тавана вентилатори се носеше хладен въздух. От този коридор се разклоняваха нови, като пред всеки от тях имаше стрелки и информация — секция А, Б и В.

— Аз съм сержант Шор. — Младият мъж протегна ръка и Фил я пое. — Радвам се, че сте с нас. Имате ли някакви въпроси към мен?

— Ами аз идвах тук през април и познавам добре Земен дом — обясни Кронингер, — но не мисля, че съпругата и синът ми придобиха ясна представа от брошурите. Елиз се опасяваше относно надеждността на вентилацията.

Шор се засмя.

— Няма за какво да се тревожите, госпожо Кронингер. Разполагаме с две системи за филтриране на въздуха, които са последна дума на техниката — едната работи, а другата е резервна. Системата ще се задейства до една минута в случай на „Код Червено“… това е, когато… хм… очакваме удар и запечатваме вентилационните шахти. В този момент вентилаторите изсмукват много въздух от вън и ви гарантирам, че въздухът в Блу Доум Маунтин вероятно е най-чистият, който някога ще дишате. Разполагаме с три жилищни зони — секции А, Б и В — на това ниво. Под нас се намират командният център и нивото на поддръжката. На дълбочина от петнадесет метра са генераторите, оръжейната, провизиите от храна и вода, радарите и квартирите на офицерите. Между другото имаме политика да прибираме всички външни оръжия в нашата оръжейна. Носите ли такива със себе си?

— Хм… един .357-калибров магнум — отвърна Фил. — Намира се под задната седалка. Не знаех за тази политика.

— Сигурен съм, че сте я пропуснали в договора, който подписахте, но смятам, че ще се съгласите, че всички огнестрелни оръжия трябва да бъдат прибрани за доброто на жителите на Земен дом. Нали? — Сержантът се усмихна на Фил и той кимна в отговор. — Ще го регистрираме и ще ви дадем разписка, а когато си тръгвате след две седмици, ще ви го върнем почистен и в перфектно състояние.

— С какви оръжия разполагате тук долу? — попита развълнувано Роланд.

— О, с пистолети, пушки, автомати, минохвъргачки, огнепръскачки, гранати, противопехотни мини, сигнални ракети — всичко, за което можете да се сетите. Също така сме оборудвани с противогази и антирадиационни костюми. Когато това място се строеше, полковник Маклин искаше да бъде непробиваема крепост и то е точно такава.

Полковник Маклин, помисли си Роланд. Полковник Джеймс Маклин-Джимбо. Роланд познаваше това име от статиите в оръжейните списания, за които баща му беше абониран. Този човек имаше дългогодишни успехи като пилот на „105-0 Тъндърчийф“ в Северен Виетнам, след което беше свален през 1971 г. и посрещна края на войната като военнопленник; после се върна обратно във Виетнам и Индокитай, за да търси изчезнали по време на акция войници и продължи да се бие рамо до рамо с наемници в Южна Африка, Чад и Ливан.

— Ще се запознаем ли с полковник Маклин?

— Инструктажът е в 08:00 часа в Управлението. Той ще е там.

Видяха табела, на която пишеше „СЕКЦИЯ В“ със стрелка под нея, сочеща надясно. Сержант Шор зави по коридора и гумите подскочиха върху парчета бетон и скала, които бяха посипали пода. От тавана капеше вода и се беше образувала голяма локва на земята, която намокри всички, преди военният да успее да спре голф количката. Той погледна назад и усмивката му бързо се изпари. Натисна спирачката и спря. Семейство Кронингер забелязаха, че от тавана се беше отчупило голямо колкото шахта парче. В дупката се виждаше арматура и рабицова мрежа. Сержантът извади радиостанция от жабката и я включи.

— Тук е Шор, намирам се на разклонението между централния коридор и секция В. Имам проблем с течовете. Нуждая се от почистващ екип. Чувате ли ме?

— Съвсем ясно — отговори един глас, приглушен от статичния шум. — Отново ли е протекло?

— Хм… водя новодошли, ефрейтор.

— Съжалявам, сър. Почистващият екип е на път.

Шор изключи радиостанцията. Усмивката му се завърна, но в светлокафявите му очи се четеше безпокойство.

— Дребни ядове, приятели. Земен дом разполага с първокласна отводнителна система, но понякога се появяват малки течове. Почистващият екип ще се погрижи.

Елиз посочи нагоре към пъзела от пукнатини и кръпки в тавана, които беше забелязала.

— Това не ми изглежда особено безопасно. Ами ако всичко се срути? — Тя се ококори срещу съпруга си. — Господи, Фил! Налага ли се две седмици да се намираме под течаща планина?

— Госпожо Кронингер — отвърна Шор с възможно най-успокоителния си глас, — Земен дом нямаше да е пълен на деветдесет и пет процента от капацитета си, ако не беше безопасен. Съгласен съм, че отводнителната система има нужда от поправка и се грижим съвсем скоро да е в добро състояние, но ви уверявам, че не съществува абсолютно никаква опасност. Земен дом беше инспектиран от строителни инженери и специалисти и всички са на мнение, че състоянието му е изрядно. Това е убежище, госпожо Кронингер. Нямаше да сме тук, ако не желаехме да оцелеем по време на предстоящия холокост, нали?

Елиз местеше поглед между съпруга си и младия мъж. Фил беше платил петдесет хиляди долара за членство в плана за временно ползване на Земен дом: по две седмици всяка година, до живот, в тази, както я наричаха брошурите, „луксозна крепост убежище в планините на Южно Айдахо“. Разбира се, тя също вярваше, че ядреният холокост наближава; Фил разполагаше с цели рафтове с книги за ядрената война. Съпругът ѝ беше убеден, че такава щеше да настъпи до една година и Съединените щати щяха да бъдат победени от руските нашественици. Той ѝ обясни, че иска да намери място, от което „да се бори“. Елиз се беше опитала да го разубеди, като му обясни, че залага петдесет хиляди долара на вероятността ядреното бедствие да се случи по време на един от двуседмичните им престои, а това си беше доста сериозен хазарт. Фил ѝ обясни „Опцията за закрила на Земен дом“, при която за допълнителни пет хиляди долара годишно семейство Кронингер можеше да намери убежище в Земен дом по всяко време, до двадесет и четири часа от детонацията на вражески ядрени ракети в границите на Съединените щати. Това си беше застраховка против холокоста, обясни ѝ той, тъй като всички бяха наясно, че бомбите ще паднат и единственият въпрос беше кога. Фил Кронингер беше човек, който наистина разбираше важността на застраховките; той притежаваше една от най-големите независими застрахователни агенции в Аризона.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се най-накрая Елиз, но определено беше обезпокоена от тези пукнатини и кръпки и от подаващата се от новата дупка крехка рабицова мрежа.

Сержант Шор настъпи газта на електрическата количка. Минаха покрай метални врати от двете страни на коридора.

— Сигурно са вложени много пари, за да се построи това място — каза Роланд и младият военен кимна.

— Няколко милиона. Няма да посочвам точната сума. В строежа инвестираха двама братя от Тексас. Те също са хора, за които оцеляването е от изключителна важност, а и забогатяха от петролни кладенци. През четиридесетте и петдесетте години това място беше сребърна мина, но залежите свършиха и оттогава стоеше празно, докато братята Озли не го купиха. Ето ни и нас, почти стигнахме. — Сержантът намали и спря пред метална врата, на която пишеше „Шестнадесет“. — Това ще е вашият мил дом през следващите две седмици, приятели. — Шор отключи вратата с ключ от връзката с ключове със знака на Земен дом на нея, бръкна вътре в помещението и включи осветлението.

Преди да последва съпруга и сина си в жилището, Елиз Кронингер чу капене на вода и видя още една голяма локва в коридора. Таванът течеше на три места и също така имаше дълга назъбена пукнатина, широка около пет сантиметра. Господи!, каза си тя и се разстрои още повече, но въпреки това влезе в стаята.

Имаше чувството, че се е озовала във военна казарма, това беше първото ѝ впечатление от новото им жилище. Стените бяха от бетонни тухли, боядисани в бежово и украсени с няколко маслени картини. Килимът беше дебел и в нелош ръждивочервен цвят, но таванът ѝ се стори ужасно нисък. Макар да беше поне с петнадесет сантиметра над главата на Фил, а той да се извисяваше на метър и осемдесет, очевидната липса на височина в „жилищната площ“ на апартамента, както я наричаха брошурите, я накара да се почувства почти… Да, каза си Елиз, почти погребана. Имаше нещо много приятно в помещението — далечната стена представляваше фототапет на покрити със сняг планини, които придаваха пространство на стаята, макар да беше само оптическа илюзия.

Апартаментът се състоеше от две стаи и една баня между тях. Сержант Шор остана още няколко минути, за да ги разведе и да им демонстрира пускането на водата в тоалетната, която отвеждаше отделеното нагоре в резервоар, който, по негови думи, се изпразвал в гората и спомагал за по-доброто развитие на растителността. Стените на стаите също бяха от бетонни тухли, боядисани в бежово, а таваните бяха направени от коркови плоскости, които според Елиз скриваха арматурата и подсилващите метални греди.

— Чудесно е, нали? — попита Фил. — Не е ли страхотно?

— Все още не съм сигурна — отвърна съпругата му. — Все още имам чувството, че съм в мина.

— О, ще ви мине — увери я приятелски сержант Шор. — Понякога новодошлите страдат от клаустрофобия, но тя бързо отминава. Нека ви дам това — каза военният и подаде на Фил карта на Земен дом, на която бяха отбелязани столовата, физкултурният салон, лазарета и стаята с игри. — Управлението е точно тук — младият мъж посочи мястото на картата. — Всъщност е просто зала, но ние сме общество тук долу, нали? Нека ви покажа най-краткия път дотам…

Роланд се оттегли в стаята си, която беше по-малката от двете, включи нощната лампа и потърси подходящ контакт за компютъра си. Помещението беше малко, но за него нямаше проблем, важна беше атмосферата. С нетърпение очакваше семинарите на тема „Импровизирани оръжия“, „Да живееш на открито“, „Правителства в хаос“ и „Партизански тактики“, които брошурите обещаваха.

Намери удобен контакт, който беше достатъчно близо до леглото му, за да може да се разположи върху няколко възглавници, докато работи върху програмирането на играта „Кралският рицар“. През следващите две седмици Роланд щеше да сънува подземия и живеещите в тях чудовища, които щяха да накарат дори един експерт като измъчения Кралски рицар да трепери в доспехите си.

Момчето отиде до килера и отвори вратата, за да провери с колко място разполага за нещата си. Вътрешността му беше от евтино дърво, с няколко телени закачалки, които висяха от пръчката. Нещо малко и жълто изведнъж прелетя във вътрешността на килера като есенно листо. Роланд инстинктивно се пресегна и го хвана между пръстите си. Отиде до светлината и внимателно разтвори ръка.

В дланта му лежеше зашеметена крехка жълта пеперуда със зелени и златисти ивици по крилете си. Очите ѝ приличаха на тъмнозелени главички на карфици, подобно на блестящи смарагди. Пеперудата запърха; личеше, че е слаба и замаяна.

„От колко време си там вътре?“, зачуди се Роланд. Нямаше как да разбере. Вероятно някой я беше внесъл с колата, кемпера или дрехите си. Той вдигна ръка по-близо до лицето си и се втренчи за няколко секунди в малките очички на насекомото.

В следващия миг смачка пеперудата в юмрука си и почувства как тялото ѝ се размаза под силата на хватката му. „Пльок! — помисли си момчето. — Супер пльок!“ Определено не беше бил целия път от Флагстаф, за да дели стая с някаква шибана жълта буболечка!

Изхвърли смачканата останка в кошчето за боклук, избърса жълтия прашец от дланта в панталоните си и се върна в дневната. Шор тъкмо пожелаваше приятна вечер на родителите му, когато дойдоха другите двама мъже с багажа и компютърното му оборудване.

— Инструктажът е в 8:00 часа, приятели! — напомни сержантът. — Ще се видим там!

— Чудесно — отвърна развълнувано Фил Кронингер.

— Чудесно. — Гласът на Елиз беше напоен със сарказъм. Сержант Шор, чиято усмивка не слизаше от лицето му, напусна апартамент номер шестнадесет. Лицето му обаче бързо се промени в сериозна гримаса, когато се качи в електрическата количка, а устата му се изпъна в мрачна, права линия. Обърна превозното средство и се върна на мястото, където имаше отломки на пода. Каза на почистващия екип да си размърдат задниците и да закърпят пукнатините — и този път да останат закърпени — преди цялата проклета секция да падне.

6 17 юли 4:40 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк

— Онзи вътре ли е още? — попита шепнешком чернокожата жена с оранжева коса и младежът от испански произход, който продаваше пуканки, кимна.

— Слушай! — насочи ѝ вниманието хлапето на име Емилиано Санчес и тъмните му очи се ококориха.

От другата страна на избелелите червени завеси, които водеха към киносалона на „Емпайър Стейт Тиътър“ на Четиридесет и втора улица, се разнесе смях. Подобен звук можеше да издаде само някой с прерязано гърло. Смехът стана по-гръмък и по-пронизителен и Емилиано запуши ушите си с ръце. Смехът му напомни на локомотивна свирка и детски писък и за няколко секунди се върна обратно в миналото, отново беше на осем години и живееше в град Мексико, където стана свидетел как брат му беше блъснат и убит от товарен влак.

Сесили се вторачи в него и когато смехът се усили, тя чу момичешки писък в него. Отново беше на четиринадесет години и лежеше на масата за аборти. Споменът изчезна в миг и смехът затихна.

— Мили боже! — съумя да изрече отново шепнешком Сесили. — К’во пуши това копеле?

— Слушам го от полунощ — сподели ѝ младежът. Смяната му започваше в дванадесет и щеше да свърши в осем. — Някога чувала ли си нещо подобно?

— Сам ли е там?

— Аха. Няколко души влязоха, но те също не издържаха. Човече, трябваше да видиш лицата им на излизане! Направо тръпки да те побият!

— По дяволите, човече! — отвърна Сесили. Тя продаваше билетите и работеше в будката отпред. — Не мога да изгледам и две минути от този филм с всичките му мъртъвци и прочие! Божичко, продадох билета на този тип преди три прожекции!

— Той излезе, купи си голяма кола и пуканки с масло. Остави ми един долар бакшиш. Казвам ти, не ми се искаше да докосвам парите. Изглеждаха ми… мазни или нещо подобно.

— Копелето сигурно си играе с малкия вътре. Вероятно гледа всички онези мъртви и кървави лица и си играе с малкия! Някой трябва да влезе там и да му каже…

Смехът отново изригна. Емилиано потръпна. Сега звукът му напомни за плача на едно момче, което някога наръга в корема по време на бой с ножове. Смехът секна и премина в тих кикот, който накара Сесили да се сети за звуците, които издаваха наркоманите в стрелбището, което посещаваше. Лицето ѝ беше застинало, докато смехът не се изгуби напълно.

— Имам да свърша някои неща — каза тя, обърна се и побърза да се прибере в будката за билети, като заключи вратата след себе си. Спомни си, че мъжът в киносалона беше много странен: едър здравеняк, който приличаше на швед с тази негова чуплива руса коса, млечнобяла кожа и очи като изгорено от цигара. Докато си купуваше билета, направо прогаряше дупки в нея и не изрече нито дума. Странно, помисли си Сесили и взе списанието си „Пийпъл“ с треперещи пръсти.

„Хайде, да става осем часа!“, замоли се Емилиано. Погледна колко е часът на ръчния си часовник. След няколко минути „Лицето на смъртта, четвърта част“ щеше да свърши и Уили, дъртият пиян прожекционист, щеше да смени ролката горе, за да пусне „Mondo Bizarro“, в който имаше сексуални сцени със завързване и подобни. Може би онзи тип щеше да си отиде, когато лентата бъдеше сменена. Емилиано си седна на стола и се върна обратно към комикса си за Конан в опит да изгони лошите спомени, събудени от смеха в киносалона.

Червените завеси се размърдаха и разтвориха. Емилиано се сви, сякаш беше заплашен от побой. Мъжът, който обичаше филми, излезе в мръсното лоби. „Тръгва си! — каза си младежът и едва не се ухили, докато погледът му беше залепен за комикса. — Излиза през вратата!“

Но вместо това мъжът, който обичаше филми, изрече с тих, почти детски глас:

— Ще желая една голяма кола и пуканки, моля.

Стомахът на Емилиано се сви. Без да поглежда лицето на мъжа, стана от стола си, сипа колата в чаша от диспенсъра, напълни пуканки в една кутия и ги поля с масло.

— С повече масълце, ако може — примоли го мъжът, който обичаше филми.

Младежът сипа още малко масло в пуканките и ги остави заедно с колата на щанда.

— Три кинта — каза той и към него беше бутната петдоларова банкнота.

— Задръж рестото. — Този път гласът на откачалката беше с южняшки акцент. Изненадан, Емилиано вдигна поглед.

Мъжът, който обичаше филми, беше висок около метър и деветдесет и пет и носеше жълта тениска и зелени каки панталони. Очите под гъстите му черни вежди бяха хипнотично зелени на фона на кехлибарената му кожа. Емилиано вече го беше преценил като жител на Южна Америка, вероятно с индианска жилка. Косата му беше черна и чуплива, подстригана ниско до черепа. Той се взираше втренчено в младежа.

— Искам да гледам отново този филм — изрече тихо мъжът, който обичаше филми, и гласът му отново имаше онзи акцент, който вероятно беше бразилски.

— Хм… „Mondo Bizarro“ ще започне след две-три минути. Вероятно прожекционистът вече е сложил първата ролка…

— Не — отвърна противният тип и се усмихна. — Искам да гледам отново този филм. Веднага.

— Аха. Е, слушай какво ще ти кажа. Имам предвид, че… Не аз вземам решенията тук, разбираш ли? Сещаш се, нали? Аз просто продавам пуканки. Нямам думата какво да върви… — Мъжът, който обичаше филми, се пресегна и докосна лицето на Емилиано със студени и мазни от маслото пръсти и челюстта на младежа се заключи, сякаш беше замръзнала.

Светът като че ли се завъртя около него за секунда и костите му се превърнаха в ледена клетка. Примигна и цялото му тяло се разтресе. Продължаваше да стои зад щанда за пуканки, но мъжът, който обичаше филми, го нямаше. „Проклятие! — помисли си Емилиано. — Копелето ме докосна!“ Той взе една хартиена кърпичка и си избърса лицето, където го бяха докоснали пръстите, но все още усещаше хладината, която бяха оставили след себе си. Петдоларовата банкнота си седеше на щанда. Прибра я в джоба си и напусна работното си място, за да надникне през завесите на киносалона.

На екрана, във величествен, кървав цвят, пожарникари вадеха овъглени тела от катастрофирали коли. Коментаторът обясняваше:

— В „Лицето на смъртта“ няма никаква цензура. Всичко, което ще видите, е истинско. Ако не понасяте подобни картини, по-добре напуснете киносалона…

Мъжът, който обичаше филми, седеше на първия ред. Емилиано видя очертанията на главата му на екрана. Онзи отново започна да се смее и младежът се отдръпна назад от завесите. Погледна глуповато часовника си и осъзна, че почти двадесет минути от живота му са черна дупка. Мина през една от вратите и се качи по стълбището към апаратната, където Уили се беше проснал на дивана и четеше „Хъслър“.

— Хей! — провикна се Емилиано. — Какво става, човече? Защо си пуснал отново тези лайна?

Уили го изгледа над списанието си.

— Да не превъртя бе, хлапе? — попита прожекционистът. — Преди малко дойдохте заедно с приятелчето ти и ме накарахте отново да прожектирам този филм. Не знам дали са минали петнадесетина минути оттогава. Е, пуснах го. Не ми пробутвай глупостите си, става ли? Както и да е, бездруго не споря с дърти перверзници.

— Дърти перверзници? За какво говориш, човече?

— Твоят приятел — отвърна Уили. — Пичът сигурно е на седемдесет лазарника. Брадата го кара да изглежда като Рип ван Уинкъл8. Откъде се пръкват тези перверзници?

— Ти си… луд — прошепна Емилиано. Уили сви рамене и се върна към четивото си.

Сесили изгледа изненадано младежа, който побягна навън към улицата. Той се обърна към нея и ѝ извика:

— Няма да остана там! Няма начин! Напускам! — Емилиано хукна по Четиридесет и втора и се изгуби в мрака. Сесили се прекръсти, провери отново ключалката на билетната будка и се замоли зората да настъпи по-бързо.

Докато си седеше на първия ред, мъжът, който обичаше филми, бръкна в кутията с пуканки с много масло и натъпка голяма шепа от тях в устата си. Пред очите му се разиграваха сцени на прекършени тела, вадени от останките на лондонска сграда, бомбардирана от ирландски терористи. Той наклони глава на една страна, за да се наслади на гледката от счупени кости и кръв. Камерата — замъглена и нестабилна — се беше фокусирала върху френетичното лице на млада жена, която държеше в ръцете си мъртво дете.

Мъжът, който обичаше филми, се засмя, сякаш гледаше комедия. Под съпровода на този смях пропищяха бомби с напалм, запалителни ракети и ракети „Томахоук“, които заехтяха в киносалона. Ако вътре имаше други хора, всеки от тях щеше да се сгърчи от свой ужасен спомен.

На светлината от екрана лицето на мъжа претърпя трансформация. Вече не изглеждаше като швед, бразилец или човек с брада като на Рип ван Уинкъл; чертите на лицето му започнаха да се сливат като бавно топяща се восъчна маска, а костите се раздвижиха под кожата. Чертите на стотици лица се издуваха и спадаха като гнойни рани. На екрана течеше аутопсия отблизо и мъжът плесна радостно с ръце.

„Почти е време! — помисли си той. — Почти е време шоуто да започне!“

Толкова дълго беше чакал завесата да се вдигне, като носеше много кожи и много лица, докато наближи моментът, а той идваше. Наблюдаваше настъпването на унищожението през много очи и надушваше огъня, дима и кръвта като опияняващи парфюми. Моментът щеше да настъпи скоро и щеше да му принадлежи.

О, да! Почти беше настъпило времето шоуто да започне!

Той беше търпеливо създание, но сега едва се удържаше да не затанцува. Можеше да изиграе едно ватуси9, докато излизаше от киносалона, и щеше да стъпче онази хлебарка на щанда за пуканки. Сякаш очакваше да отиде на рожден ден и когато свещите бъдеха запалени, щеше да извие глава назад и да изреве толкова силно, че да разтресе дори Бог.

Почти е време! Почти е време!

„Но откъде да започна? — зачуди се мъжът, който обичаше филми. — Кой да натисне първия бутон?“ Нямаше значение; почти чуваше щракането на детонаторите и наближаването на пламъците. Това беше музиката на Голанските възвишения, на Бейрут и Техеран, на Дъблин и Варшава, на Йоханесбург и Виетнам — само дето този път музиката щеше да свърши с едно последно, оглушително кресчендо.

Натъпка шепа пуканки в устата, която се отвори алчно на дясната му буза. „Време е за парти!“, помисли си той и се разкиска с глас, който наподобяваше чупене на стъкла.

Когато миналата вечер слезе от автобуса от Филаделфия и тръгна по Четиридесет и втора улица, видя, че ще дават този филм. Възползваше се от всяка отворила му се възможност да се наслади на ролите си в „Лицето на смъртта, четвърта част“. Винаги беше в сянка, разбира се, винаги беше част от тълпата, но нямаше проблем да се разпознае. Ето един хубав кадър с него над купищата с трупове след бомбардирането на футболен стадион в Италия — изглеждаше удобно шокиран, а в друг кадър се зърна с различно лице по време на касапница на летище в Париж.

После тръгна на турне, като обикаляше с автобуси от град на град, за да разгледа Америка. В Европа имаше толкова много терористични групировки и въоръжени подстрекатели, че влиянието му не беше необходимо, макар че с удоволствие помогна да се постави онази прекрасна бомба в Бейрут. Остана известно време във Вашингтон, но в никое от кината нямаше прожекции на „Лицето на смъртта, четвърта част“. Въпреки това столицата криеше много възможности и захванеш ли се с момчетата от Пентагона и представителите на кабинета на някое от онези партита, никога не знаеш какво може да излезе от цялата работа.

Сега всичко се отплащаше. Усещаше нервните пръсти над червените бутони по целия свят. Пилотите на самолети щяха да излетят, командирите на подводници щяха да слушат внимателно сонарите си, а старите лъвове щяха да изпитат желание да хапят. Най-невероятното от всичко беше, че го правеха сами. Това го караше да се чувства малко безполезен… но съвсем скоро щеше да получи главната роля.

Единствено се притесняваше, че това няма да сложи край на всичко, не и след всичките гръмотевици, които щяха да ударят съвсем скоро. Част от човечеството щеше да оцелее, малки градове щяха да продължат да съществуват в тъмното като плъхове в срутено мазе. Пределно ясно му беше, че огнените бури, радиационните вихрушки и черният дъжд щяха да унищожат повечето от тях, а оцелелите щяха да желаят вече да са умрели хиляди пъти.

Накрая щеше да потанцува ватуси върху гробовете им.

Почти беше време! „Тик-так, тик-так“, помисли си той. Нищо не можеше да спре часовника!

Беше търпеливо създание, но чакането продължи прекалено дълго. Предстоящите няколко часа само щяха да изострят още повече апетита му, а той определено беше много, много гладен. За момента обаче трябваше да се задоволи с този прекрасен филм.

„Завесата се вдига!“, помисли си той и устата в средата на челото му се ухили, преди да се изгуби в плътта като сив червей във влажна пръст.

Време е за шоу!

7 10:16 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк

Синята светлина се въртеше. Валеше студен дъжд и един млад мъж с жълт дъждобран протегна ръце към нея.

— Дайте ми я, госпожо — каза той със странен глас, все едно говореше от дъното на кладенец. — Хайде, дайте ми я.

— НЕ! — изкрещя в отговор Сестра Крийп и лицето на мъжа стана на парчета, подобно на счупено огледало. Клошарката протегна ръце, за да го отблъсне, но в следващия момент се събуди и кошмарът отлетя надалеч като ято сребърни прилепи. Плачът ѝ заехтя между стените от бетонни тухли и тя се взира в нищото за известно време, докато нервите не разтресоха цялото ѝ тяло.

„О — помисли си Сестра Крийп, когато главата ѝ се проясни, — този беше от лошите!“ Докосна лепкавото си чело и пръстите ѝ се намокриха. Разминах се на косъм, каза си тя. Младият демон с жълтия дъждобран отново беше дошъл, като този път се беше приближил изключително много и едва не ѝ взе…

Сестра Крийп се намръщи. Какво не ѝ взе? Мисълта ѝ беше отлетяла; каквото и да беше онова нещо, то се скри в тъмната страна на спомените ѝ. Клошарката често сънуваше демона с жълтия дъждобран и той винаги искаше да му даде нещо. В съня винаги присъстваше въртяща се синя светлина, която нараняваше очите ѝ, и валеше дъжд. Понякога местата, на които се намираше, ѝ изглеждаха ужасно познати, и понякога почти — почти — знаеше какво иска демонът, но също така беше наясно, че е демон — дори можеше да е самият дявол, който се опитва да я отдалечи от Исус — защото главата я болеше изключително много, когато сънят свършеше.

Сестра Крийп нямаше представа колко е часът и дали е ден, или нощ, но стомахът ѝ изкурка от глад. Беше се опитала да спи на пейка в метрото, но някакви крещящи хлапета я изплашиха, затова си взе чантата и потърси по-безопасно място. Намери го на дъното на стълба, която се спускаше в една мрачна част в тунел на метрото. На около десет метра под главния тунел имаше дренажна тръба, която беше достатъчно голяма, за да мине през нея, ако малко се наведеше. Маратонките ѝ газеха в течаща мръсна вода. Тунелът беше осветен от слаби сини ремонтни лампи, на светлината от които се виждаше плетеница от кабели и тръби над главата ѝ. Мястото се тресеше от преминаващите влакове и Сестра Крийп осъзна, че се намира под релсите, но продължи по тунела и шумът утихна до тих и далечен тътен. Съвсем скоро откри доказателства, че това място е известно сред членовете на Дрипавата нация — стар матрак, забутан в единия ъгъл, две празни бутилки от вино и засъхнали човешки екскременти. Жената нямаше нищо против, беше виждала много по-лошо. Легна на матрака и спа, докато кошмарът за демона в жълтия дъждобран не я събуди; беше гладна и реши да се върне в станцията на метрото, за да потърси остатъци от храна в кошчетата за боклук, както и вестник, за да види дали Исус не беше пристигнал, докато е спала.

Сестра Крийп стана, преметна чантата си през рамо и си тръгна от уютната ниша. Пое обратно по тунела, окъпан от слабото синьо сияние на ремонтните лампи, като се надяваше днес да намери хотдог. Много ги обичаше, особено с щедра доза хубава пикантна горчи…

Тунелът изведнъж се разтресе.

Бетонът започна да се пука. Сините лампи примигаха, изгаснаха и пак засветиха. Над главата ѝ се разнесе шум, подобен на воя на вятъра или на връхлитащ влак на метрото. Сините лампи ставаха все по-светли, докато светлината не стана ослепителна и Сестра Крийп не присви очи. Тя направи още три несигурни крачки напред; ремонтните крушки започнаха да се пръскат. Сложи ръце пред лицето си, за да го предпази. В тях се забиха парченца стъкло. „Ще осъдя някого за това!“, помисли си със съвсем ясно съзнание клошарката.

В следващия момент целият тунел се килна рязко на една страна и Сестра Крийп падна в поточето с мръсна вода. От тавана започнаха да се откъртват парчета бетон и скала. Тунелът се наклони отново, този път в другата посока, и то с такава сила, че клошарката имаше чувството, че вътрешностите ѝ се късат. Бетонните късове заудряха главата и раменете ѝ, докато ноздрите ѝ се пълнеха с прах.

— Мили боже! — провикна се тя на път да се задуши. — О, боже!

Над главата ѝ се разхвърчаха искри, когато кабелите започнаха да се късат. Сестра Крийп подуши гореща жега от пара и някъде горе чу тропот, подобен на стъпките на огромен бегемот. Тунелът продължаваше да се накланя и олюлява. Клошарката прегърна силно чантата си и се опита да се стегне. Беше стиснала силно зъби, за да не изпищи. Над нея премина гореща вълна и затрудни дишането ѝ. „Господ да ми е на помощ!“, изкрещя наум тя, докато се опитваше да си поеме въздух. Нещо се пукна и Сестра Крийп усети потеклата от носа ѝ кръв. „Не мога да дишам, о, мили боже, не мога да дишам!“ Тя се стисна за гърлото, отвори уста и чу как собственият ѝ приглушен писък се понесе по люлеещия се тунел. Най-накрая наранените ѝ дробове успяха да си поемат глътка изпепеляващ въздух и тя легна свита в мрака. Тялото ѝ беше тормозено от спазми, а мозъкът ѝ като че ли бе изключил.

Жестокото клатене на тунела беше престанало. Сестра Крийп припадаше и отново идваше в съзнание. През мъглата долетя далечният грохот на влака.

Усилваше се.

„Ставай! — нареди си клошарката. — Ставай! Настъпи Денят на Страшния съд и Господ пристигна с колесницата си, за да отведе праведните в рая!“

Един по-спокоен и по-ясен глас ѝ заговори, вероятно от тъмното кътче на спомените ѝ: „Глупости! Нещо лошо се е случило там горе!“

„Раят! Раят! Раят!“, помисли си Сестра Крийп и прогони злия глас. Изправи се до седнало положение, избърса кръвта от носа си и вдиша горещ и душен въздух. Влакът приближаваше. Клошарката усети, че водата, в която беше седнала, е гореща. Стисна чантата си и бавно стана на крака. Навсякъде беше тъмно. Отиде и опипа с пръсти стените на тунела, за да усети под тях грозна плетеница от пукнатини.

Грохотът се усилваше и въздухът се нагорещяваше. Бетонът под пръстите ѝ приличаше на градски асфалт по обяд през август — човек можеше да си изпържи яйца на него.

Далеч напред в тунела се появи слаба оранжева светлина, подобна на фаровете на движещ се с висока скорост влак на метрото. Тунелът отново затрепери. Сестра Крийп се опули срещу все по-уголемяващата се оранжева светлина, която преминаваше през нюанси на червено и лилаво.

Клошарката осъзна какво е това и заскимтя като хванато в капан животно.

Към нея се носеше огнена вълна. Тя усети как пламъците изсмукваха въздуха като във вакуум. След по-малко от минута щяха да я застигнат.

Сестра Крийп излезе от транса, в който беше изпаднала. Обърна се и побягна, като стискаше здраво чантата до тялото си. Маратонките ѝ плискаха в течащата вода. Тя припряно прескачаше счупени тръби и буташе настрани скъсани кабели като обречен човек. Погледна назад и видя протягащите се от огъня червени пипала, които плющяха във въздуха като камшици. Вакуумът я засмука и се опита да я издърпа в пламъците. Сестра Крийп изпищя и въздухът зацвъртя в ноздрите и в гърлото ѝ.

Усети миризмата на изгоряла коса и надуващите се по ръцете и гърба ѝ мехури. След около тридесет секунди щеше да се присъедини към своя Бог и пастир и се изуми, че не е готова и няма желание да тръгне.

Тя изрева от ужас, спъна се и падна по очи.

Опита се да стане и видя, че е стигнала до решетка, в която се отичаше водата от поточето. Под нея имаше само мрак. Погледна назад към прииждащия огън. Веждите ѝ се опърлиха, а по лицето ѝ започнаха да избиват големи мехури. Въздухът не ставаше за дишане. Нямаше време да се изправи и да побегне отново; пламъците почти я бяха достигнали.

Сестра Крийп сграбчи решетката и се опита да я махне. Един от ръждясалите винтове се откъсна, но вторият беше хванат здраво.

Огънят беше на не повече от дванадесет-тринадесет метра зад нея и косата ѝ пламна.

„Господи, помогни ми!“, изпищя наум и дръпна толкова силно решетката, че едва не извади раменете си.

Вторият винт се предаде.

Сестра Крийп хвърли решетката настрани, взе си чантата и се гмурна с главата напред в шахтата.

Падна от височина от около метър и двадесет и се озова в ковчегоподобно пространство, в което имаше двадесет сантиметра вода.

Пламъците минаха над нея, изсмукаха въздуха от дробовете ѝ и изгориха всеки сантиметър от откритата ѝ кожа. Дрехите ѝ пламнаха и тя започна да се търкаля френетично във водата. За няколко секунди властваха единствено тътен и агония. Сестра Крийп усети миризмата на топлия хотдог от онази будка.

Стената от огън се движеше бързо като комета и носеше след себе си въздух от отвън, който беше наситен с тежката миризма на овъглена плът и разтопен метал.

Долу в шахтата, която отвеждаше водата до канализацията, тялото на Сестра Крийп потрепери и се сви. Седем-осем сантиметра от водата се бяха изпарили и бяха смекчили яростта на огъня. Обгореното ѝ, изстрадало тяло се мъчеше да си поеме въздух и най-накрая успя да го стори, докато покритите ѝ с мехури ръце стискаха здраво платнената чанта.

После продължи да лежи, без да помръдва.

8 8:31 часа, планинско лятно часово време Блу Доум Маунтин, Айдахо

Постоянното звънене от телефона на масата до леглото извади мъжа от лишения му от сънища сън. „Стига — помисли си той. — Оставете ме на мира.“ Звъненето обаче продължи, затова най-накрая бавно се завъртя, щракна лампата и примига на светлината, преди да вдигне слушалката.

— Маклин — каза той завалено със сънен глас.

— Хм… полковник, сър? — Обаждаше се сержант Шор. — Няколко души ви очакват за инструктажа, сър.

Полковник Джеймс Маклин-Джимбо погледна малкия зелен будилник до телефона и видя, че е закъснял с повече от тридесет минути за инструктажа и ръкостисканията. „Проклятие! — ядоса се той. — Настроих си алармата точно за 6:30 часа!“

— Добре, сержант. Задръж ги още петнадесет минути. — Затвори и провери задната част на будилника. Малкото лостче беше натиснато надолу. Или въобще не го беше настроил, или го беше изключил в съня си. Седна на края на леглото и се опита да намери достатъчно енергия, за да стане, но се чувстваше отпуснат и го мързеше. Преди няколко години нямаше нужда от никакъв будилник. Щеше да се събуди дори при звука от стъпки в мокра трева и за секунди щеше да е нащрек като вълк.

„Времето минава — помисли си мрачно полковникът. — При това много бързо.“

Насили се да стане. Насили се дори да прекоси стаята си, чиито стени бяха украсени в плакати на самолети „Фантом“ и „Тъндърчийф“ в полет, за да отиде в малката баня. Щракна лампата и пусна водата, която потече ръждива. Наплиска си лицето, подсуши се с кърпа и се вторачи със замъглен поглед в непознатия в огледалото.

Маклин беше висок почти метър и деветдесет и допреди пет-шест години тялото му беше стройно и силно, костите му бяха покрити с мускули, раменете му бяха големи и изправени, а гърдите му изпъкваха като оръдието на танк М-1. Сега беше отпуснат, с корем, на който дори петдесетте коремни преси, които правеше всяка сутрин, не можеха да се противопоставят… или поне ги правеше, когато имаше време. Забеляза изкривяването в раменете си, сякаш беше прегърбен от невидима тежест, а космите на гърдите му стояха като напръскани с нещо сиво. Бицепсите му — някога твърди като камък — се бяха превърнали в меки възглавници. Някога счупи врата на либийски войник в свивката на ръката си, а сега не мислеше, че разполага със силата да счупи дори орех с ковашки чук.

Включи кабела на електрическата си самобръсначка и заработи с нея върху наболата си брада. Тъмнокестенявата му коса беше късоподстригана и посивяла на слепоочията; под квадратното му чело се мъдреха леденосини очи, потънали в дълбоките ями на умората, подобно на парчета лед, плуващи над кална вода. Докато се бръснеше, Маклин се замисли колко много беше заприличало лицето му на една от стотиците военни карти, които бе разучавал преди много време: брадичката му беше като стърчаща скала, която водеше до подобната му на клисура груба уста, нагоре към двете скули планини и скалистия хребет за нос, след което се снижаваше към блатата на очите му и отново продължаваше нагоре към кафявите гори на гъстите му вежди. Всичките отличителни черти на терена също бяха там: кратерите от тежко акне, останали от младежките му години, и малкият окоп на зигзагообразния белег, който разсичаше лявата му вежда — спомен от рикоширал куршум в Ангола. Върху лявото му рамо имаше по-дълбок и по-голям белег от нож — спомен от Ирак, както и малък сувенир от куршум във Виетконг, улучил дясната част на гръдния му кош. Маклин беше на четиридесет и четири години, но понякога се събуждаше с усещането, че е на седемдесет. Огнестрелните рани в ръцете и краката го боляха заради костите, които бяха счупени в битки на далечни брегове.

Полковникът приключи с бръсненето и дръпна завесата на душа, за да се изкъпе, но спря, защото подът на малката кабина беше пълен с таванни плоскости и трошляк. Водата течеше от няколко дупки, където таванът беше поддал. Докато гледаше падащите капки, Маклин осъзна, че закъснява и няма време да си взема душ. Изведнъж го обзе гняв като разтопен метал в доменна пещ. Удари с юмрук стената, повтори и след ръката му остана плетеница от пукнатини.

Наведе се над мивката и изчака яростта да отмине, както ставаше обикновено.

— Успокой се — каза на глас. — Дисциплина и контрол. Дисциплина и контрол. — Повтори думите още няколко пъти като мантра, пое си дълбоко въздух и се изправи. „Време е да вървя — помисли си полковникът. — Чакат ме.“ Използва стик-дезодорант под мишниците си и отиде до килера, за да си избере униформа.

Извади изгладени до съвършенство тъмносини панталони, светлосиня риза и бежовото си поплиново пилотско яке с кожените кръпки на лактите, на чийто джоб на гърдите пишеше: „МАКЛИН“. Пресегна се към горния рафт, където държеше автомата и резервните пълнители, и с огромна любов взе полковническата си фуражка от военновъздушните сили. Избърса въображаемо мъхче от лъскавата ѝ козирка и си я сложи на главата. Огледа се в голямото огледало от вътрешната страна на вратата на килера: лъщящи копчета — налични, изгладени панталони — налични, излъскани обувки — налични. Оправи си яката и вече беше готов да тръгва.

Личната му електрическа количка беше паркирана пред квартирата му в командния център; заключи вратата с един от многото ключове, които носеше на голяма връзка, след което се качи на превозното си средство и потегли по коридора. Зад него, до собствената му квартира, се намираше заключената метална врата на оръжейната и резервните провизии с храна и вода. В другия край на коридора, покрай квартирите на други техници и служители на Земен дом, бяха генераторите и системите за филтриране на въздуха. Мина покрай вратата на Периметрова охрана, зад която бяха екраните на малките портативни радари за наблюдение, които охраняваха входа на Земен дом, и главният екран на насочената към небето радарна чиния, разположена на върха на Блу Доум Маунтин. В Периметрова охрана се намираше също хидравлична система, която запечатваше вентилационните шахти и оловните врати в случай на ядрено нападение. Също така имаше други радарни екрани, които се наблюдаваха денонощно.

Маклин подкара количката нагоре по една рампа към следващото ниво и се насочи към Управлението. Мина покрай отворените врати на физкултурния салон, където в момента течеше час по аеробика. Няколко ранобудници бягаха за здраве в коридора и полковникът им кимна, когато ги наближи. След малко се озова в големия коридор на центъра на Земен дом, който представляваше кръстовище от алеи с каменна градина по средата. Навсякъде имаше различни „магазини“ с витрини, направени да наподобяват онези в малките градове. В центъра се помещаваха още солариум, кино, в което се прожектираха записани на видеокасети филми, библиотека, лазарет с един лекар и две медицински сестри, зала с аркадни игри и столова. От отворените ѝ врати се разнесе ароматът на бекон и яйца. На Маклин му се прииска да имаше време, за да закуси. Не му беше присъщо да закъснява. „Дисциплина и контрол“, помисли си той. Това бяха двете неща, които правеха един мъж такъв.

Все още беше ядосан заради откъртилия се таван в душкабината му. Напоследък стените и таваните в различни сектори на Земен дом се пропукваха и поддаваха. Много пъти звъня на братята Озли, но те му отговаряха, че според структурните доклади се очаква да има известно слягане.

— Слягане друг път! — беше извикал Маклин. — Имаме проблем с отводняването! Водата се събира над таваните и си проправя път!

— Недей да се вълнуваш прекалено много, полковник — беше му казал Дони Озли от Сан Антонио. — Ако се изнервиш, хората ще се изплашат, нал’ тъй? А няма никакъв смисъл туй да се случва, щото тази планина е издържала няколко хиляди години и не е тръгнала наникъде.

— Не става въпрос за планината! — беше отговорил Маклин и беше стиснал силно слушалката на телефона. — Проблемът е в тунелите! Почистващите ми екипи намират нови пукнатини всеки ден!

— Слягане, туй е всичко. А сега ме слушай много внимателно. Двамата с Тери вложихме около десет милиона в туй място и го построихме тъй, че да издържи. Ако нямахме ра’ота за вършене, щяхме да сме при теб. Виж сега, намирате се много дълбоко под земята, нормално е да има няк’во слягане и течове. Няма как иначе. Затуй ти плащаме сто хиляди долара на година да управляваш Земен дом, да живееш там долу и да се правиш на голям герой от войната. Затуй поправи проклетите пукнатини и накарай хората да се чувстват добре.

— Ти ме слушай много внимателно, господин Озли. Ако не ми изпратиш структурен инженер да огледа мястото до една седмица, напускам. Не ми пука за договора ми. Няма да окуражавам хората да остават тук, ако не е безопасно!

— Смятам — беше отговорил Дони Озли, а тексаският му акцент беше станал с няколко градуса по-хладен, — че ще е най-хубу да се успокоиш малко, полковник. Не ти се иска да си нарушаваш договора и да не си вършиш ра’отата. Туй не са добри обноски. Помниш ли как двамата с Тери те намерихме и те взехме при нас, преди да се побъркаш?

Дисциплина и контрол!, беше си помислил Маклин. Сърцето му биеше като лудо. Дисциплина и контрол! След това изслуша обещанията на Дони Озли, че ще му изпрати структурен инженер от Сан Антонио до две седмици, за да прегледа с лупа Земен дом.

— Междувременно ти си главният там. Ако има проблем, оправяш го. Нал’ тъй?

Това се случи преди около месец. Никакъв структурен инженер не се появи.

Полковник Маклин спря количката близо до една двойна врата. Над нея пишеше „УПРАВЛЕНИЕ“ с красиви, старовремски букви. Преди да влезе в залата, си стегна колана с още една дупка, макар че панталоните вече му бяха достатъчно стегнати около кръста, след което се изпъна като струна.

Десетина души бяха насядали в седалките от червен винил, обърнати към подиума, където капитан Уорнър отговаряше на въпроси и посочваше разни места в Земен дом на картата на стената зад него. Сержант Шор, който беше в готовност да покрие по-трудните запитвания, го видя и бързо застана зад микрофона.

— Извинете ме, капитане — каза той и прекъсна обяснението за водопроводната инсталация и водопречиствателната система. — Приятели, искам да ви представя един човек, който определено няма нужда от представяне: полковник Джеймс Барнет Маклин.

Полковникът продължи с бодра крачка по централната пътека под съпровода на аплодисментите на публиката. Зае мястото си на подиума, заобиколен от американския флаг и флага на Земен дом и огледа галерията. Аплодисментите продължиха. Облечен в камуфлажно бойно яке мъж на средна възраст стана на крака, последван от сходно облечената си съпруга. След миг всички станаха на крака и го аплодираха. Маклин ги остави още петнадесет секунди, преди да им благодари и да ги помоли да седнат.

Капитан Уорнър-Мечо беше едър мъж, бивша зелена барета. Той беше загубил лявото си око от граната в Судан и сега носеше черна превръзка. Капитанът седна зад Маклин, а Шор се намести до него. Полковникът си даде малко време, за да си събере мислите относно думите, които щеше да каже на тези хора. Обикновено изнасяше една и съща реч за добре дошли на всички новопристигнали в Земен дом, обясняваше им колко безопасно е това място и как щеше да се превърне в последната американска крепост, когато руснаците нахлуеха. След това отговаряше на въпроси, ръкуваше се с всички и даваше по няколко автографа. За това му плащаха братята Озли.

Маклин погледна хората в очите. Тези тук бяха свикнали с хубави, чисти легла, приятно ухаещи бани и печено говеждо в неделя. Пчелички, помисли си той. Живееха, за да се размножават, да ядат и да серат и смятаха, че знаят всичко за свободата, лоялността и смелостта… но всъщност нямаха абсолютно никаква представа какво представляват. Огледа лицата и не видя нищо друго освен слаби и отпуснати човешки създания; тези тук вярваха, че биха пожертвали съпруги и съпрузи, невръстни деца, домове и всичките си притежания, за да платят цената да държат руската сган далеч от бреговете на страната си, но не биха го сторили, защото духът им беше слаб и мозъците им бяха затормозени с извратена и развалена храна за ума. Сега седяха и чакаха, като всички останали, да им каже, че са истински патриоти.

На Маклин му се искаше да си отвори устата, за да им каже да се разкарат от Земен дом, тъй като мястото е структурно нестабилно и те — слабохарактерните загубеняци! — трябва да се приберат у дома и да се скрият в мазетата си. „Мили боже! — помисли си той. — Какво, по дяволите, търся тук?“

Тогава в главата му се обади един глас, който звучеше като плющящ камшик. Дисциплина и контрол!, каза му той. Стегни се, господинчо!

Това беше гласът на Войника сянка. Маклин затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, пред тях стоеше лицето на кльощаво и крехко на вид хлапе, седнало на втория ред между майка си и баща си. Един по-силен повей на вятъра щеше да го събори, сметна полковникът, докато разглеждаше внимателно светлосивите очи на момчето. Разпозна нещо в тях — решителност, хитрост, воля. Беше виждал същите тези неща на собствените си снимки на тази възраст, когато беше дебел и непохватен некадърник, сритван от баща си — капитан от военновъздушните сили — при всяка отворила се възможност.

„От всички, които са днес тук — помисли си Маклин, — това кльощаво хлапе може би има шанс. Другите са месо за кучетата.“

Полковникът се взе в ръце и започна инструктажа с такъв ентусиазъм, все едно копаеше септична яма.

Докато говореше, Роланд Кронингер го изучаваше с огромен интерес. Полковникът беше много по-масивен, отколкото го показваха във „Войник на съдбата“, а и изглеждаше сънен и отегчен. Роланд остана разочарован; очакваше спретнат и гладен военен герой, а не продавач на автомобили втора употреба във военна униформа. Трудно му беше да повярва, че това е същият човек, който бе свалил три руски мига над моста Тхан Хоа, за да спаси повредения самолет на колегата си, а след това се беше катапултирал от разпадащия се летателен апарат.

„Измамник“, помисли си Роланд. Полковник Маклин беше измамник. Хлапето започваше да смята, че Земен дом също беше измама. Тази сутрин се събуди и намери черно петно от вода на възглавницата си; на тавана имаше широка пет сантиметра пукнатина, от която капеше. В банята нямаше топла вода, а студената беше пълна с песъчинки и ръжда. Майка му вдигна голяма врява, че не може да си измие косата, а баща му обеща да каже за проблема на сержант Шор.

Роланд се страхуваше да включи компютъра си, защото въздухът в стаята му беше прекалено влажен и първото му впечатление от Земен дом като спретната средновековна крепост лека-полека се изпаряваше. Естествено, беше си донесъл книги за четене — за Макиавели и Наполеон, както и изследване на средновековните военни действия — но всъщност се надяваше да успее да програмира някои нови подземия за „Кралският рицар“, докато беше тук. Тази игра беше негово лично творение — 128К въображаем свят, разкъсан на феодални кралства, които бяха във война едно с друго. Сега обаче щеше да се наложи да чете през цялото време!

Гледаше внимателно полковник Маклин. Очите на мъжа бяха лениви, а лицето му дебело. Приличаше на стар бик, който са извели на паша, защото вече не ставаше за нищо друго. Но когато погледът на военния срещна неговия и го задържа за две секунди, преди отново да се премести, Роланд си спомни снимката на Джо Луис, когато боксовият шампион посрещаше гости в хотел в Лас Вегас. На тази снимка изглеждаше отпуснат и изморен, но огромната му лапа беше стиснала крехката бяла ръка на някакъв турист; очите му бяха сериозни, мрачни и отнесени някъде надалеч — вероятно отново на ринга, където живееше споменът за тежките удари, които можеха да разтърсят изцяло човек, чак до мозъка на костите му. Роланд осъзна, че същият отнесен поглед на Джо Луис се крие и в очите на полковник Маклин, и също както беше ясно, че боксовият шампион може да смаже костите на ръката на туриста с едно силно стискане, така и хлапето усети, че воинът във военния все още не беше мъртъв.

Полковникът продължаваше да изнася речта си, когато телефонът до картата иззвъня. Сержант Шор стана и вдигна. Слуша няколко секунди, затвори и тръгна към Маклин. Роланд видя, че нещо в лицето на сержанта се беше променило, докато разговаряше по телефона. Изглеждаше някак си по-стар и лицето му беше леко зачервено.

— Извинете ме, полковник! — каза той и сложи ръка върху микрофона.

Маклин го изгледа гневно, ядосан заради прекъсването.

— Сър — каза тихичко Шор, — обади се сержант Ломбард. Имат нужда от вас в Периметрова охрана.

— Какво става?

— Не ми каза, сър. Мисля, че… звучеше сериозно потресен.

„Глупости!“, помисли си Маклин. Ломбард беше „потресен“ всеки път, в който радарът засичаше ято гъски или някой прелитащ над тях пътнически самолет. Веднъж дори запечатаха Земен дом, защото сержантът беше взел няколко планеристи за вражески парашутисти. Въпреки всичко полковникът трябваше да провери. Направи знак на капитан Уорнър да го последва и каза на Шор да прекрати инструктажа, след като тръгнат.

— Дами и господа — каза Маклин в микрофона, — налага се да ви оставя, за да се погрижа за изникнал малък проблем, но се надявам да ви видя по-късно този следобед на приема на новодошлите. Благодаря ви за вниманието. — И излезе с капитан Уорнър по петите му.

Качиха се на електрическата количка и се върнаха обратно по пътя, по който Маклин беше дошъл. Полковникът мрънкаше през цялото време колко е глупав Ломбард. Когато стигнаха до стаята на Периметрова охрана, намериха сержанта да се пули в един екран, който показваше картина от небесния радар на върха на Блу Доум. До него стояха сержант Бекър и ефрейтор Прадос — те също се бяха вторачили в монитора. Помещението беше пълно с електронно оборудване, други радарни екрани и един малък компютър, на който се съхраняваха датите на пристигане и заминаване на пребиваващите в Земен дом. На един рафт над екраните имаше късовълново радио, от което се носеше глас, почти приглушен от силния статичен шум. Гласът беше паникьосан и бърбореше толкова бързо, че Маклин не разбираше какво казва. Въпреки това не му хареса как звучи и на мига мускулите му се стегнаха, а сърцето му заби лудешки.

— Дръпнете се! — нареди на другите мъже той и се приближи до екрана.

Устата му пресъхна, а мозъкът му се зае да обработва постъпилата информация.

— Господи! — прошепна Маклин.

Приглушеният глас, който се носеше от късовълновото радио, казваше:

— Ню Йорк беше ударен… заличен е… ракетите идват от източния бряг… удариха Вашингтон… Бостън… оттук виждам пламъците… — От бурята от статичен шум се надигнаха други гласове, които носеха в себе си частички информация, пометени от мрежата от радиооператори на Съединените щати и уловени от антените на Блу Доум. Разнесе се друг глас с южняшки акцент, който закрещя:

— Атланта току-що беше пометена! Мисля, че Атланта беше ударена! — Гласовете се преплитаха, усилваха се и затихваха, на моменти се смесваха в нов език от хлипания, викове и слаби шепоти. Имената на американските градове бяха повтаряни отново и отново като литания за мъртвите: Филаделфия… Маями… Нюпорт Нюз… Чикаго… Ричмънд… Питсбърг…

Вниманието на Маклин обаче беше привлечено от радарния екран. Нямаше съмнение какво вижда на него. Погледна капитан Уорнър и се опита да заговори, но не можеше да използва гласа си няколко секунди. Най-накрая съумя:

— Приберете дежурните отвън. Запечатайте вратата. Атакувани сме. Размърдайте се!

Уорнър взе радиостанцията си и забърза навън.

— Повикайте Шор тук — нареди полковникът и сержант Бекър — лоялен мъж, който беше служил с Маклин в Чад и на когото винаги можеше да се разчита — веднага вдигна телефона и започна да натиска бутоните. От късовълновото радио се разнесе друг френетичен глас:

— Тук е радио Кей Кей Ти Зи в Сейнт Луис! Обръщам се към всички! В момента гледам огъня в небето! Навсякъде е! Господи Боже, никога не съм виждал подобно не… — последва пронизителен писък от статичен шум и всички далечни гласове изчезнаха в празната дупка, оставена от Сейнт Луис.

— Това е краят — прошепна Маклин. Очите му блестяха, а по лицето му лъщеше пот. — Готови или не, това е краят.

Дълбоко в него, вътре в ямата, която много дълго време не беше огрявана от светлина, Войника сянка изрева от радост.

9 10:46 часа, лятно часово време. На магистрала 70. Окръг Елсуърт, Канзас

На около четиридесет километра от Салина очуканата таратайка на Джош Хъчинс изхриптя като старец с храчки в дробовете. Той видя, че стрелката за температурата се насочи към червената зона. Макар всички прозорци да бяха свалени, вътре в колата беше същинска сауна и бялата му памучна риза и тъмносини панталони бяха полепнали по тялото му от потта. „О, Господи! — помисли си той, докато гледаше как стрелката продължава стремително към червената зона. — На път е да избухне!“

Приближаваше изход вдясно, преди който една очукана табела гласеше: „Поу-Поу! Гориво! Студени напитки! Километър и половина!“. Също така имаше забавна рисунка на някакъв дядка, яхнал муле и пушещ царевична лула.

„Надявам се да успея да мина още километър и половина“, помисли си Джош и зави по рампата. Колата продължи да се тресе и стрелката се беше настанила удобно в червената зона, но радиаторът още не беше гръмнал. Движеше се на север, в посоката, указана на знака на „Поу-Поу“. Пред него и на целия хоризонт се простираха огромните царевични ниви, чиито стъбла бяха израснали на височината на човешки бой и съхнеха под ударите на ужасната юлска жега. Двулентовият селски път минаваше точно през тях. Ни полъх не поклащаше стъблата. Просто си стояха от двете страни на пътя като непробиваеми стени и като че ли продължаваха по сто-двеста километра на изток и на запад.

Понтиакът изхриптя и се разтресе.

— Стига де — ядоса се Джош. Цялото му лице беше плувнало в пот. — Не ме оставяй точно сега. — Не му харесваше идеята да върви повече от километър пеша под това слънце; щяха да го намерят разтопен върху асфалта, подобно на мастилено петно. Стрелката продължи своя поход надясно, а на таблото светнаха червени предупредителни светлини.

Изведнъж се разнесе някакво пропукване, което накара Джош да си спомни за оризовките, които така харесваше като дете. В следващия момент предното стъкло притъмня от пълзящо покривало от някакви създания.

Преди да успее да си поеме въздух, един кафяв облак се промъкна през отворения прозорец на понтиака и веднага го покри с пъплещи, пърхащи и цвъртящи твари, които се пъхнаха в яката на ризата му, в устата, в ноздрите и в очите му. Изплю ги и ги изтърси от очите си с една ръка, докато с другата стискаше волана. Това беше най-ужасното тракане, което беше чувал някога — оглушителен тътен от пърхащи криле. Погледът му се проясни и Джош видя, че предното стъкло и вътрешността на колата са покрити с хиляди скакалци, които пълзяха по него, прелитаха вътре и излизаха навън през отворените прозорци. Включи чистачките, но тежестта на насекомите не им позволи да се отлепят от стъклото.

В следващите няколко секунди започнаха да отлитат от предния прозорец; в началото по пет-шест наведнъж, а в следващия миг цялата пърхаща маса се превърна в отлитащо торнадо. Чистачките се раздвижиха и размазаха няколко нещастни скакалеца, които бяха прекалено бавни. Изпод капака на понтиака изригна пара и автомобилът се разтресе. Джош погледна термометъра. Един скакалец беше кацнал на стъклото му, а стрелката отдавна беше подминала червената зона.

Това определено няма да се окаже моят ден, помисли си гигантът и изтупа останалите по ръцете и краката му насекоми. Те също отлетяха от колата и последваха огромния облак, който се движеше над изпечената от слънцето царевица в посока северозапад. Един от скакалците се блъсна право в лицето му и крилете му издадоха подобен на саркастични овации звук, преди да излети през прозореца след другите. Само двадесетина останаха в колата. Те пълзяха лениво по таблото и седалката до него.

Джош се съсредоточи върху пътя пред себе си с надеждата, че двигателят ще му осигури още няколко метра. През облака пара видя малка постройка от бетонни тухли с плосък покрив от дясната страна. Пред нея имаше бензиноколонки под зелена платнена тента. На покрива ѝ беше качена истинска каруца тип „Конестога“, на която с големи червени букви пишеше „Поу-Поу“.

Джош въздъхна от облекчение и зави по чакълената алея, но преди да успее да стигне до бензиноколонките и маркуча с вода, неговият „Понтиак Боневил“ се задави, замлъкна за миг и в следващия гръмна. Двигателят издаде подобен на сритана празна кофа звук, последван от неприятното съскане на пара.

„Е — помисли си Джош, — това беше.“

Излезе от колата, целият плувнал в пот, и се загледа в увеличаващото се количество пара. Посегна, за да отвори капака, но металът го захапа и изгори ръката му. Отстъпи назад и докато слънцето направо го блъскаше от това почти бяло заради маранята небе, Джош си помисли, че животът му е стигнал дъното.

Затръшна се комарник на врата.

— Да н’си изпаднал в нужда? — попита го някакъв старчески глас.

Чернокожият гигант вдигна поглед. От малката постройка от бетонни тухли се беше появил дребен прегърбен старец с подгизнала от пот каубойска шапка, гащеризон и каубойски ботуши.

— В доста голяма — отговори Джош.

Дребният човечец, който не беше по-висок от метър и петдесет и пет, спря. Каубойската шапка, допълнена от лента от змийска кожа и щръкнало орлово перо, почти скриваше главата му. Лицето му беше хванало сериозен кафяв загар, подобно на печена глина, а очите му бяха тъмни и приличаха на искрящи точки.

— Ооооооууууу! — простена той. — Май си бая голям, а?! Божке, н’съм виждал такъв кат’ тебе, откак циркът мина наблизо! — Старецът се ухили и разкри малки, пожълтели от никотина зъби. — Как е времето там горе?

Ядосаният и плувнал в пот Джош малко се разведри и се засмя. На лицето му цъфна широка усмивка.

— Същото като там долу — отвърна той. — Адски жежко.

Дребният човечец поклати изумен глава и тръгна да обикаля понтиака. Той също се опита да вдигне капака, но горещината ужили пръстите му.

— Маркучът се е скъсал — заключи старецът. — Аха. Маркучът е. Напоследък често се случва.

— Разполагаш ли с резервни?

Дребният човечец изви врат, за да погледне нагоре, все още впечатлен от размерите на Джош.

— Не — отвърна той. — Ни един. Но мога да ти намеря. Ще поръчам от Салина, тря’а да пристигне след… о, два-три часа.

— Два-три часа? Салина е на по-малко от петдесет километра оттук!

Старецът само сви рамене.

— Днес е горещо. Градските момчета не харесват горещината. Прекалено много са свикнали с климатиците си. Аха, два-три часа ще да са.

— Проклятие! Тръгнал съм към град Гардън!

— Доста път — констатира дребният човечец. — Е, най-добре да я оставим да изстине малко. Имам студени напитки, ако си заинтересован. — Той направи знак на Джош да го последва и влезе в постройката.

Гигантът очакваше да завари истинска каша от туби с масло, стари батерии и пълна с тасове стена, но когато влезе вътре, се изненада да види спретнат и подреден селски хранителен магазин. Точно на прага на вратата беше сложено малко килимче, а зад щанда и касата имаше ниша, в която старецът си седеше на люлеещия се стол и гледаше телевизия на едно портативно „Сони“. Сега обаче на екрана нямаше нищо друго освен снежинки.

— Програмата спря малко преди да пристигнеш — сподели дребният човечец. — Гледах оня сериал за болницата и ония хора, дето постоянно се забъркват в неприятности. Господи Боже, тука биха те прибрали направо в пандиза, ако направиш някои от тея щуротии! — Старецът се разкикоти и си свали шапката. Скалпът му беше по-светъл, а косата — бяла и залепнала от потта. — Всички други канали също ги ня’а ник’ви, тъй че май тря’а да си говорим, а?

— Май е така. — Джош застана пред вентилатора върху щанда и позволи на изключително приятната хладна струя да отлепи мократа риза от кожата му.

Дребният човечец отвори един хладилник и извади две кутийки кола. Подаде едната на Джош, който я отвори и запи жадно от нея.

— Безплатна е — каза старецът. — Приличаш на чиляк, дето е имал лоша сутрин. Казвам се Поу-Поу Бригс… е, Поу-Поу не ми е истинското име. Така ме наричат момчетата ми. Тъй де, нал’ туй пише на табелата.

— Джош Хъчинс. — Двамата се ръкуваха. Дребният човечец се ухили отново и се престори, че потръпва под силната хватка на едрия мъж. — Момчетата ти при теб ли работят?

— О, не. — Поу-Поу се усмихна. — Те си имат свое местенце на седем-осем километра нагоре по пътя.

Джош беше благодарен, че не е навън под жестоките слънчеви лъчи. Разходи се сред щандовете, като търкаляше студената кутийка върху лицето си и усещаше как кожата му се свива. За селска бакалия, която се намираше в средата на царевична нива, магазинът на Поу-Поу беше доста добре зареден с различни видове стоки: бял хляб, ръжен хляб, хляб със стафиди и канелени резени, консерви със зелен боб, цвекло, тиква, праскови, ананас и всякакви други плодове, около тридесет различни вида консервирани супи, консерви с говеждо задушено, говежда каша с царевица, шунка и резенчета печено говеждо. Имаше най-различни кухненски и други принадлежности като ножове, рендета, отварачки за консерви, фенерчета и батерии. Цял рафт беше отделен за консервирани плодови сокове, „Хавайски пунш“, гроздов сок на „Уелч“ и минерална вода в пластмасови туби. В един шкаф на стената бяха подредени лопати, мотики, кирки, градински ножици и маркуч. До касата беше сложена стойка за списания като „Флайинг“, „Американ Пайлът“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Плейбой“ и „Пентхаус“. Това място, помисли си Джош, беше супермаркетът на селските магазини!

— Много хора ли живеят наоколо? — попита той.

— Малцина. — Поу-Поу удари телевизора с юмрук, но не постигна нищо с това. — Не са много.

Джош усети нещо да пълзи под яката му, бръкна и извади един скакалец.

— Тез’ дребосъци са истинска напаст, нали? — попита старецът. — Пъхат се навсякъде. През последните два-три дни летят на ята от хиляди в нивите. Малко е странно.

— Аха. — Със стиснато между пръстите насекомо, Джош отиде до комарника на вратата. Отвори го и хвърли скакалеца навън; той се завъртя около главата му за секунда, издаде тих цвъртящ звук и полетя на северозапад.

Едно червено „Камаро“ зави към магазина, заобиколи понтиака и спря пред бензиноколонките.

— Още клиенти — каза Джош.

— Ти да видиш. Да няма някакъв сбор тук, а? — Поу-Поу мина зад щанда и застана до гиганта. Едва му стигаше до гърдите. Вратите на камарото се отвориха и от него слязоха жена и малко русокосо момиченце.

— Хей! — провикна се към вратата жената, която беше облечена в тесен червен потник и стегнати и неудобни на външен вид дънки. — Мога ли да заредя с безоловен бензин тук?

— Разбира се! — Поу-Поу излезе навън, за да ѝ напълни колата с гориво. Джош допи безалкохолното си, смачка кутийката и я хвърли в един кош за боклук. Погледна отново през комарника и видя, че детето, което беше облечено в светлосин гащеризон, стоеше точно под жарещото слънце и се беше втренчило в летящия облак от скакалци. Жената, чиято недобре боядисана руса коса беше оплетена и сплъстена от потта, хвана момиченцето за ръката и го поведе към магазина на Поу-Поу. Джош отстъпи, когато влязоха. Жената, чието дясно око беше насинено, го изгледа подозрително и застана пред вентилатора, за да се охлади.

Детето погледна нагоре към Джош, сякаш се опитваше да разгледа най-високите клони на някоя секвоя. То беше красиво малко същество, с топли и нежни сини очи. Те напомниха на гиганта как самият той виждаше лятното небе, когато беше дете с толкова много утрешни дни пред себе си и никакви задължения, за които се налагаше да бърза. Лицето на момиченцето изглеждаше крехко и беше с формата на сърце. Кожата ѝ беше почти прозрачна.

— Ти великан ли си? — попита то.

— Тихо, Суон! — скастри го Дарлийн Прескот. — Не е позволено да говорим с непознати!

Момиченцето обаче продължи да го зяпа и да чака отговор. Джош се усмихна.

— Предполагам, че да.

— Сю Уанда! — Дарлийн сграбчи рамото на Суон и я дръпна настрани от огромния мъж.

— Много горещ ден — каза Джош. — Накъде сте се насочили?

Дарлийн не проговори известно време, за да се наслади на хладния въздух от вентилатора върху лицето си.

— Където и да е, само да не е тук — отговори тя със затворени очи и вдигната нагоре глава, за да охлади и врата си.

Поу-Поу се върна. Старецът бършеше потта от челото си с една доста употребявана носна кърпа.

— Готова си, гос’жа. Ще струва петнадесет долара и седемдесет и пет цента, моля.

Дарлийн бръкна в джоба си за парите, а Суон я дръпна.

— Трябва да отида веднага — прошепна тя. Майка ѝ остави двадесетдоларова банкнота на касата. — Имате ли женска тоалетна, господине?

— Мне — отвърна Поу-Поу, погледна Суон, която очевидно се чувстваше изключително дискомфортно, и сви рамене. — Е, може да ползваш моята тоалетна. Чакай малко. — Старецът дръпна малкото килимче пред щанда. Под него имаше капак. Издърпа резето и го вдигна. През квадратния отвор се разнесе ароматът на влажна, черна почва. Няколко дървени стъпала отвеждаха надолу към мазето. Поу-Поу слезе донякъде, включи една висяща крушка и излезе отново. — Тоалетната е малката врата вдясно — обясни той на Суон. — Върви.

Детето се обърна към майка си за позволение. Тя само сви рамене и ѝ направи знак да отива. Суон мина през отвора. Стените на мазето бяха от кирпич, а таванът беше направен от пресичащи се дървени греди. Подът беше от излят бетон, а в помещението — което беше около шест метра дълго, три широко и два-два и половина високо — имаше легло, грамофон, радио, рафт с книги с меки корици на Луис Л’Амур и Брет Халидей и плакат на Доли Партън на едната стена. Суон намери вратата и влезе в малка кабинка, в която имаше мивка, огледало и тоалетна.

— Там долу ли живееш? — обърна се Джош към стареца, когато надникна през отвора.

— Да. Едно време живях във ферма на три километра оттук, но я продадох, след кат’ жената почина. Моите момчета ми помогнаха да изкопая мазето. Не е кой знай колко много, но си е дом.

— Ъх! — Дарлийн сбърчи нос. — Мирише като гробище.

— Защо не живееш със синовете си? — попита Джош. Поу-Поу го изгледа недоумяващо със свити вежди.

— Синове? Нямам ник’ви синове.

— Мисля, че каза, че момчетата са ти помогнали да изкопаеш мазето.

— Така е, аха. Подземните момчета. Казаха ми, че ще ми направят наистина хубу местенце за живеене. Чаткаш ли, идват тук постоянно и се запасяват със стока, щото съм единственият магазин наблизо.

Джош не можеше да намери смисъл в думите на стареца. Направи още един опит.

— Откъде идват?

— От под земята — отвърна Поу-Поу.

Джош поклати глава. Старецът беше луд.

— Виж, може ли да погледнеш радиатора ми?

— Сигур мога. Една минута и ще идем да видим к’во му е. — Поу-Поу отиде зад касата, чукна на касовия апарат горивото на Дарлийн и ѝ върна рестото. Суон се появи на стъпалата на мазето. Джош се приготви за зашеметяващата жега и излезе навън, за да отиде до все още пушещата си кола.

Почти беше стигнал до нея, когато земята под краката му се разтресе.

Спря на място. „Какво беше това? — зачуди се той. — Земетресение?“ Да, това щеше да е страхотен завършек на този скапан ден!

Слънцето беше направо брутално. Облакът от скакалци го нямаше. Огромната царевична нива от другата страна на пътя беше спокойна като картина. Единствените звуци наоколо бяха съскащата пара и постоянното тик… тик… тик от изпържения двигател на понтиака.

Джош присви очи на жестоката светлина и погледна към небето. То беше бяло и без никакви отличителни черти, като замъглено огледало. Сърцето му заби по-силно. Комарникът на вратата се затръшна зад него и той се стресна. Дарлийн и Суон бяха излезли и вървяха към камарото. Детето неочаквано спря, но майка му направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че върви сама.

— Хайде! Да се връщаме на пътя, скъпа!

Суон гледаше небето. Толкова е тихо, помисли си тя. Толкова тихо. Тежкият въздух като че ли я караше да падне на колене и изпитваше затруднения да диша. През целия ден забелязваше големи ята от птици, наплашени коне, които бягаха по пасищата си, и лаещи към небето кучета. Момиченцето усещаше, че нещо е на път да се случи — нещо много лошо. Почувства същото миналата вечер, когато видя светулките. Чувството се засилваше цяла сутрин, откакто напуснаха мотела извън Уичита, а сега я нападнаха ледени тръпки по ръцете и краката. Усещаше опасността във въздуха, в земята, навсякъде.

— Суон! — Дарлийн беше едновременно раздразнена и изнервена. — Да тръгваме, веднага!

Детето се загледа в кафявите царевични ниви, които се простираха по целия хоризонт. „Да — помисли си то. — Там също се крие опасност. Особено там.“

Кръвта запулсира във вените му и желанието да се разплаче стана прекалено силно.

— Опасност — прошепна Суон. — Опасност… в царевицата…

Земята отново се разтресе под краката на Джош. Като че ли му се счу дълбок стържещ грохот като от задействането на някаква голяма машинария.

— Суон! Хайде! — разкрещя се Дарлийн.

„Какво, по дяволите…?“, помисли си гигантът.

Разнесе се някакъв пронизителен, виещ шум, който ставаше все по-силен. Джош закри с ръце ушите си и се зачуди дали щеше да оживее, за да получи чека си.

— Всемогъщи Боже! — провикна се Поу-Поу от прага на вратата на магазина.

На сто и двадесет метра северозападно от тях в царевицата се издигна колона от пръст и стотици царевични стъбла се подпалиха. Появи се огнено копие, което издаваше звуци като цвъртящ на тиган бекон, докато се издигаше на стотина метра в небето, след което се изви драматично на северозапад и изчезна в маранята. Още едно огнено копие се появи от земята на около осемстотин метра от тях и последва първото. Други две се изстреляха нагоре и изчезнаха от полезрение точно за две секунди. Само след миг огнените копия изникваха отвсякъде от царевичната нива — най-близките бяха само на триста метра, а най-далечните на девет-десет километра. Експлодираха гейзери от пръст, докато копията се издигаха нагоре с невероятна скорост. Огнените им следи оставяха синкави послеобрази в ретините на Джош. Царевицата гореше, а нагорещеният от огнените копия вятър запращаше пламъците към магазина на Поу-Поу.

Невероятно пламенни вълни обляха Джош, Дарлийн и Суон. Жената продължаваше да крещи на детето си да се качва в колата. То наблюдаваше изумено и ужасено десетките огнени копия, които продължаваха да експлодират от царевичното поле. Земята се разтрисаше от ударните вълни под краката на Джош. Сетивата му се завърнаха. Той осъзна, че огнените копия всъщност са ракети, които излитаха с тътен от скритите силози в една канзаска нива в средата на нищото.

Подземните момчета, помисли си Джош… и изведнъж се досети какво беше имал предвид Поу-Поу Бригс.

Магазинът на стареца се намираше в края на тайна военна база и „подземните момчета“ бяха техниците от военновъздушните сили, които в момента седяха в бункерите си и натискаха бутоните.

— Всемогъщи Боже! — провикна се Поу-Поу, но гласът му се изгуби заради тътена. — Вижте ги как летят!

Ракетите продължаваха да излитат от царевичната нива, като всяка следваща поемаше след предната в посока северозапад и се изгубваше в нажежения въздух. „Русия — помисли си Джош. — О, Господи… изстреляни са към Русия!“

Всички новинарски емисии, които беше гледал, и всички вестници, които беше прочел през последните няколко месеца, се завърнаха в главата му и в този най-ужасен момент той осъзна, че Третата световна война е започнала.

Нажеженият и задимен въздух се изпълни с горяща царевица, която заваля като дъжд по пътя и по покрива на магазина на Поу-Поу. Зелената платнена тента задимя, а покривалото на каруцата тип „Конестога“ вече беше пламнало. Истинска буря от горяща царевица приближаваше по опустошената нива и докато ударни вълни се блъскаха с осемдесет километра в час, пламъците се сляха и образуваха солидна, движеща се стена от огън, висока шест метра.

— Хайде! — изпищя Дарлийн и вдигна Суон на ръце. Сините очи на детето бяха ококорени и хипнотизирани от огнения спектакъл. Жената хукна да бяга към колата си, като носеше момичето. Една от ударните вълни я събори на земята и първите червеникави пипала на пламъците се пресегнаха към бензиноколонките.

Джош видя, че огънят е на път да прескочи пътя. Бензиноколонките щяха да избухнат. В следващия миг се оказа отново на футболното игрище пред ревящата неделна публика и хукна да бяга към падналите жена и дете като човешки танк, докато часовникът на стадиона отброяваше оставащите секунди. Една ударна вълна го блъсна и го извади от равновесие, като през цялото време върху него падаше горяща царевица; в следващия миг гигантът загреба с голямата си лапа жената през кръста. Тя стискаше здраво детето, чието лице беше изкривено от страх.

— Пусни ме! — разкрещя се Дарлийн, но Джош се завъртя и побягна към вратата на магазина, на чийто праг стоеше Поу-Поу и наблюдаваше със зинала уста полета на огнените копия.

Гигантът почти стигна до него, когато изведнъж нещо просветна като стотици милиони високоватови крушки, експлодирали в един и същ миг. Той не гледаше към нивата, но видя как сянката му се появи върху Поу-Поу Бригс… и в рамките на милисекунда очите на стареца бяха обвити от сини пламъци. Дребният човечец изпищя, задращи лицето си, падна назад върху комарника и го изкърти от пантите му.

— О, Боже, о, Господи, о, Боже! — бълнуваше несвързано Дарлийн. Детето само мълчеше.

Светлината стана още по-ярка и Джош усети връхлетялата го гърбом гореща вълна — в началото беше нежна като слънчеви лъчи в прекрасен летен ден, но бързо се усили и достигна жегата на пещ. Преди да успее да стигне до вратата, кожата на гърба и раменете му започна да цвърчи. Светлината беше толкова силна, че не виждаше накъде отива. Лицето му взе да се подува толкова бързо, че се притесни, че ще експлодира като плажна топка. Залитна напред и се спъна в нещо — тялото на Поу-Поу, което се гърчеше в агония на прага на вратата. Джош усети миризмата на опърлена коса и изгоряла плът и през главата му мина една шантава мисъл: „Аз съм един печен кучи син!“.

Все още можеше да вижда през цепките на подутите си очи. Светът беше целият в някакво странно синьо-бяло, цветът на призраците. Капакът в пода зееше отворен пред него. Джош протегна свободната си ръка, сграбчи стареца с нея и го извлачи, заедно с жената и детето, към квадратния отвор. Последва експлозия, от която полетяха шрапнели и се стовариха в стената на магазина. Бензиноколонките, беше сигурен Джош. Едно горещо метално парче прелетя отдясно на главата му. Потече му кръв, но нямаше време да мисли за нещо друго, освен как да се добере до мазето, тъй като зад себе си чу стенещата какофония на вятъра, подобна на симфония от падащи ангели, и не посмя да се обърне да погледне какво излизаше от тази царевична нива. Целият магазин се тресеше и от рафтовете му падаха консерви и бутилки. Джош запрати Поу-Поу надолу по стълбата като чувал с пшеница, след което скочи и той, като одра задника си на дървото, но не пускаше жената и детето. Те се търколиха по пода. Жената пищеше с прегракнал и слаб глас. Джош стана на крака, за да затвори капака.

Погледна навън и видя какво идва.

Огнено торнадо.

То изпълваше небето, хвърляше криви копия от червени и сини светкавици и носеше със себе си тонове черна пръст, изровена от полетата. Веднага осъзна, че огненото торнадо се е насочило към магазина на Поу-Поу, като мъкнеше половината пръст със себе си и щеше да ги връхлети само след няколко секунди.

Всичко беше много просто — щяха да оцелеят или щяха да умрат.

Джош затръшна капака и скочи от стълбата. Приземи се на една страна върху бетонния под.

„Я стига! — помисли си той със стиснати зъби и ръце на главата. — Я стига, да го вземат мътните!“

Невероятната смесица от мощния тътен на вятъра, пращенето на огъня и тежкия гръмотевичен грохот изпълни мазето и прогони всичко от съзнанието на Джош Хъчинс — всичко освен ледения, отвратителен ужас.

Бетонният под се разтресе… вдигна се с метър нагоре и се разцепи като чиния. Падна обратно с брутална сила. Джош изпита огромна болка в тъпанчетата си. Отвори уста и се разпищя, макар че не чуваше нищо.

Таванът на мазето поддаде и гредите започнаха да се чупят като кокали в гладни ръце. Една от тях удари гиганта в тила; имаше чувството, че е захвърлен и преобърнат във въртящ се самолет, а ноздрите му като че ли бяха запушени с дебел влажен памук. Единственото нещо, което желаеше изключително силно в този момент, беше да се махне от проклетия ринг и да си отиде у дома.

Тогава всичко изчезна.

10 10:17 часа, планинско лятно часово време. Земен дом

— Още ракети на десет часа! — каза Ломбард, когато на екрана на радара се появиха няколко зелени точки. — Дванадесет са се насочили на югоизток. Летят на височина над четири километра. Господи, вижте как се движат тези копелета! — След тридесет секунди точките излязоха от обхвата на радара. — Появиха се още пет, полковник. — Гласът на Ломбард беше смесица от ужас и вълнение; квадратното му лице беше почервеняло, а очите му бяха ококорени зад пилотските му очила. — Насочили са се на северозапад. Летят на височина 5,3 километра. Наши са. Давайте, бебчета!

Сержант Бекър стовари юмрук в разтворената си длан.

— Заличете ивановците от лицето на Земята! — провикна се той. Капитан Уорнър стоеше зад него, пушеше цигара и спокойно гледаше радарния екран със здравото си око. Двама униформени техници следяха радара на Периметрова охрана. Сержант Шор се беше отпуснал в един стол в другия край на помещението, с изцъклен и невярващ поглед. От време на време поглеждаше към екрана на главния радар и бързо се връщаше към някакво петно на насрещната стена.

Полковник Маклин стоеше над дясното рамо на Ломбард, със скръстени на гърдите му ръце. Вниманието му беше привлечено от зелените точки, които се разхождаха по екрана през последните четиридесет минути. Лесно беше да се различат руските ракети, защото те се бяха насочили на югоизток с траектории, които щяха да ги отведат до базите на военновъздушните сили и силозите с междуконтинентални балистични ракети. Американските ракети летяха на северозапад към смъртоносната си среща с Москва, Магадан, Томск, Караганда, Владивосток, Горки и стотици други градове-мишени и ракетни силози. Ефрейтор Прадос си беше сложил слушалките и слушаше слабите сигнали, които все още се излъчваха от късовълновите оператори в цялата страна.

— Сигналът от Сан Франциско току-що се изгуби — съобщи той. — Последните новини бяха от радио Кей Екс Си Ей в Сосалито. Споменаха нещо за кълбовидна мълния и сини светкавици. Останалото бяха някакви безсмислици.

— Седем ракети на единадесет часа — каза Ломбард. — На височина 3,65 километра. Насочили са се на югоизток.

„Още седем — помисли си Маклин. — Господи!“ Така входящата поща, засечена от радара на Блу Доум, достигна шестдесет и осем писма… само Бог знаеше още колко стотици, дори хиляди, бяха прелетели извън полезрението им. От паническите емисии на късовълновите радиостанции ставаше ясно, че американските градове бяха изпепелени от мащабна ядрена атака. Маклин беше преброил четиридесет и четири изходящи писма, поели към Русия. Също така беше наясно, че хиляди балистични ракети, круизни ракети, бомбардировачи В-1 и въоръжени с ядрено оръжие подводници бяха използвани срещу Съветския съюз. Нямаше значение кой беше започнал първи, говоренето приключи. Сега беше важно само коя от двете страни щеше да издържи най-дълго на ядрените удари.

Маклин беше заповядал Земен дом да бъде запечатан, когато видя първите съветски ракети на екрана на радара. Хората от Периметрова охрана бяха призовани, скалната врата беше свалена и заключена, а системата от подобни на жалузи прегради беше задействана, за да се предотврати допускането на радиоактивен прах. Остана само едно нещо, което трябваше да се направи: да каже на цивилните в Земен дом, че Третата световна война е започнала, че домовете и близките им вероятно са превърнати в пепел и че всичко, което са познавали и обичали, е било заличено от огнената топка. Маклин беше репетирал речта много пъти; смяташе да събере цивилните в Управлението и спокойно да им обясни какво се случва. Те щяха да разберат, че се налага да останат тук, във вътрешността на Блу Доум Маунтин, и че никога вече няма да се приберат по домовете си. След това щеше да ги научи на дисциплина и контрол, да създаде корави бронирани обвивки от тези меки и отпуснати човешки тела и да ги научи да мислят като воини. И от тази непробиваема крепост щяха да удържат съветските нашественици до последния си дъх и капка кръв, защото обичаше Съединените американски щати и никой никога нямаше да успее да го накара да коленичи и да се моли.

— Полковник? — Единият от младите техници беше вдигнал поглед от радара на Периметрова охрана. — Приближава някакво превозно средство. Прилича на кемпер. Движи се доста бързо.

Маклин отиде при мъжа, за да види мигащата точка на планинския път. Шофьорът на кемпера караше толкова бързо, че съществуваше опасност да се забие в Блу Доум.

Полковникът все още разполагаше с властта да отвори и да пусне превозното средство вътре, като използва код, който щеше да преодолее компютризираната заключваща система. Представи си, че в кемпера се намира изплашено до безобразие семейство, вероятно от Айдахо Фолс или от някое от по-малките населени места в подножието на планината. Човешки животи, помисли си Маклин. Тези хора се опитваха да избегнат смъртта. Погледна телефона. Можеше да въведе личния си номер и да каже кода в слушалката, който щеше да накара компютъра да отключи Земен дом и да отвори вратата. По този начин щеше да спаси животите на тези хора.

Посегна към телефона.

Но нещо вътре в него се размърда — то беше голямо, мрачно и невидимо, като излязло от дъното на първобитно блато създание.

Сссспри!, шепотът на Войника сянка наподобяваше съскането на фитил на динамит. Помисли за храната! Повече усти, по-малко ядене!

Маклин се поколеба; пръстите му бяха на няколко сантиметра от телефона.

Повече усти, по-малко ядене! Дисциплина и контрол! Стегни се, господинчо!

— Трябва да ги пусна — изрече полковникът и другите мъже в контролната зала го изгледаха.

Не ми противоречи, господинчо! Повече усти, по-малко ядене! Много добре знаеш какво се случва, когато човек е гладен, нали?

— Да — прошепна в отговор Маклин.

— Сър? — повика го радарният техник.

— Дисциплина и контрол — изрече завалено той.

— Полковник? — Уорнър го хвана за рамото.

Маклин подскочи, сякаш се събуди от кошмар. Огледа останалите в контролната зала, след което погледна отново телефона и бавно свали ръка. За момент беше затънал отново в ямата, в калта, в лайната и в мрака, но вече беше добре. Знаеше къде е. Естествено. Дисциплината и контролът много помагаха. Полковникът се освободи от хватката на капитан Уорнър и погледна точката на екрана с присвити очи.

— Не — заяви той. — Не. Закъсняха много. Прекалено много. Земен дом остава запечатан. — Почувства се изключително доволен от себе си, че е взел това мъжествено решение. В Земен дом имаше повече от триста души, без да брои офицерите и техниците. Повече усти, по-малко ядене. Беше сигурен, че е постъпил правилно.

— Полковник Маклин! — обади се Ломбард с пресипнал глас. — Погледнете това!

Маклин веднага застана зад него и погледна екрана. Видя група от четири ракети — едната от тях изглеждаше по-бавна от останалите. Тя изостана, докато другите три бързо изчезнаха над Блу Доум.

— Какво става?

— Тази ракета лети на 6,8 километра височина — отговори Ломбард. — Преди няколко секунди беше на 7,6 километра. Мисля, че пада.

— Не е възможно! Няма никакви военни цели в радиус от сто и шестдесет километра! — намеси се сержант Бекър и се приближи, за да види със собствените си очи.

— Провери отново — нареди Маклин на Ломбард с възможно най-спокойния си глас.

Стрелката на радара се движеше агонизиращо бавно.

— Стигна 6,7 километра, сър. Сигурно е повредена. Копелето пада надолу!

— По дяволите! Изчислете точката на удара!

Ломбард веднага разгъна карта на района около Блу Доум Маунтин и се да работи с компас и транспортир, като изчисляваше и пресмяташе различни ъгли и скорост. Ръцете му трепереха и се налагаше да започва отначало повече от веднъж. Най-накрая каза:

— Ще прелети над Блу Доум, сър, но нямам представа дали турбулентността там горе няма да се намеси. Пресметнах, че ще падне точно тук. — Сержантът заби пръст в един район на около петнадесет километра западно от Литъл Лост Ривър и отново погледна екрана. — Вече е на 5,5 километра, сър. Пада като счупена стрела.

Капитан Уорнър-Мечо изсумтя.

— Такава е технологията на ивановците — каза той. — Всичката е прецакана.

— Не, сър. — Ломбард се завъртя със стола си. — Ракетата не е руска. Една от нашите е.

В залата настъпи наелектризирана тишина. Наруши я полковник Маклин, като изпусна звучна въздишка.

— Ломбард, какво, по дяволите, говориш?

— Ракетата е приятелска — отговори сержантът. — Летеше на северозапад, преди да излезе от курса си. От размера и скоростта ѝ предполагам, че е „Минитмън III“, вероятно с бойна глава „Марк 12“ или „Марк 12А“.

— О… Господи — прошепна Рей Бекър, чието червендалесто лице беше пребледняло.

Маклин се вторачи в екрана. Отклонилата се точка ставаше все по-голяма. Вътрешностите му като че ли бяха стиснати в менгеме. Пределно ясно му беше какво щеше да се случи, ако „Минитмън III Марк 12А“ паднеше в радиус от осемдесет километра от Блу Доум. „Марк 12А“ пренасяше три 335-килотонни ядрени глави — достатъчна мощ да сравни със земята седемдесет и пет Хирошими. „Марк 12“ пренасяше три 170-килотонни ядрени глави. Те също щяха да са изключително опустошителни, но Маклин се замоли ракетата да е такава, защото може би — може би — планината щеше да издържи на подобна ударна вълна, без да се срути.

— Снижи се до 4,85 километра, полковник.

Това означаваше, че е на километър и половина над Блу Доум. Усещаше погледите на другите мъже върху себе си, искаха да разберат дали е направен от стомана, или от глина. Нямаше какво да стори в този момент, освен да се моли ракетата да падне много по-далеч от Литъл Лост Ривър. На лицето му заигра горчива усмивка. Сърцето му препускаше, но разсъдъкът му не го предаваше. „Дисциплина и контрол“, помисли си той. Тези две неща правеха един мъж такъв.

Земен дом беше построен тук, защото наблизо нямаше никакви съветски цели и защото всички правителствени прогнози показваха, че радиоактивните ветрове ще са в посока юг. Дори в най-лошите си кошмари Маклин не беше помислял, че Земен дом може да бъде ударен от американско оръжие. „Не е честно!“ помисли си той и едва не се разкикоти. О, не, не беше никак честно!

— Ракетата се снижи до 4 километра — съобщи с напрегнат глас Ломбард и побърза да направи ново изчисление на картата, но не сподели какъв е резултатът, а и полковникът не го попита. Маклин беше наясно, че щеше да раздруса адски здраво и се сети за всички пукнатини в тавана и стените на Земен дом. Същите пукнатини и проклетите слаби места в убежището, за които онези копелета братята Озли трябваше да се погрижат, преди да го отворят. Вече беше късно, прекалено късно. Полковникът се загледа в екрана с присвити очи и с надеждата братята да са се насладили на звука от горящите им кожи, докато са умирали.

— Вече е на 3,7 километра, полковник.

Шор простена панически и сви колене до гърдите си; изглеждаше като човек, който е видял времето, мястото и обстоятелствата на собствената си смърт в кристална топка.

— По дяволите — изрече тихо Уорнър. Дръпна още веднъж от цигарата си и я смачка в пепелника. — Предполагам, че ще е най-добре да се разположим удобно, а? Бедните копелета там горе ще бъдат разкъсани като парцалени кукли. — Капитанът се сви на пода в ъгъла.

Ефрейтор Прадос си свали слушалките и се опря в стената. По бузите му проблясваха капки пот. Бекър стоеше до Маклин, който наблюдаваше приближаващата точка на екрана пред Ломбард и броеше секундите до сблъсъка.

— Снижава се до 3,4 километра. — Раменете на сержанта бяха увиснали. — Мина над Блу Доум! Продължава в посока северозапад! Мисля, че ще успее да мине реката! Давай, копеле, давай.

— Давай — въздъхна Бекър.

— Давай — намеси се Прадос и затвори очи. — Давай. Давай. Точката изчезна от екрана.

— Изгубихме я, полковник! Падна под обхвата на радара!

Маклин кимна. Ракетата продължаваше да пада към гората до Литъл Лост Ривър, а той продължаваше да брои.

Всички чуха жужене като от голям, далечен рояк стършели.

След това настъпи тишина.

— Пад… — започна Маклин, но в следващия момент екранът избухна в светлина, а мъжете около него закрещяха и закриха очи. Полковникът беше заслепен за секунда. Той разбра, че небесният радар на върха на Блу Доум е изпепелен. Другите радарни екрани просветнаха като зелени слънца, които бързо започнаха да угасват. Жужащите стършели изпълниха залата и от контролните табла заизлизаха искри от къси съединения. — Дръжте се! — нареди Маклин. Подът и стените са разтресоха, а на тавана се появи пъзел от пукнатини. Наоколо заваля дъжд от прах и камъчета. По-големите от тях затракаха по контролните табла като градушка. Подът се разтресе толкова силно, че принуди Маклин и Бекър да паднат на колене. Светлините примигаха и изгаснаха, но само след секунди се задейства аварийното захранване и осветлението — по-силно, по-ярко и създаващо по-големи сенки отпреди малко — се завърна.

Последва още един последен слаб трус и заваля нов дъжд от прах и камъчета, след което подът застина.

Косата на Маклин беше бяла от прахта, а лицето му прашно и надраскано. Системата за филтриране на въздуха обаче работеше на пълни обороти и издърпваше прахта в шахтите в стените.

— Всички ли са добре? — провикна се полковникът и се опита да се съсредоточи въпреки зеления послеобраз, останал пред очите му. Разнесе се кашляне, а някой — предположи, че е Шор — плачеше. — Добре ли сте?

Получи отговор от всички, освен от Шор и от един от техниците.

— Всичко приключи! — каза той. — Успяхме! Добре сме! — Наясно беше, че щеше да има случаи на счупени кости, сътресения и шок сред цивилните на горното ниво. Вероятно всички бяха изпаднали в паника в момента, но лампите светеха, вентилационната система работеше и Земен дом не се беше строполил като къща от карти на силен вятър. „Приключи! Успяхме!“ Маклин все още примигаше, за да проясни зрението си, и се изправи на крака. Засмя ся — кратък и неприятен звук, подобен на лай, процедил се между зъбите му. В следващия момент смехът направо изригна от гърлото му. Смееше се все по-силно, защото беше жив и крепостта му още не беше паднала. Кръвта му беше гореща и кипеше отново както във влажните джунгли и сухите равнини на чуждестранните бойни полета; на тези огнени полета врагът носеше дяволското си лице и не се криеше зад маската на психиатри на военновъздушните сили, събирачи на сметки, лукави бивши съпруги и измамни бизнес партньори. Той беше полковник Джимбо Маклин и се движеше като тигър — грациозен и зъл — с Войника сянка до него.

За пореден път надви смъртта и позора. Ухили се. Устните му бяха бели от прахта.

В следващия момент се разнесе звук като от съдиране на дреха. Полковник Маклин спря да се смее.

Разтри очи в опит да изгони зеленото сияние и най-накрая успя да види откъде идва звукът.

Стената пред него се беше пропукала и се бяха образували хиляди малки паяжини. В края на тавана обаче положението беше най-лошо: постепенно се отвори огромна зигзагообразна пукнатина и от нея потече тъмна и воняща вода, която шурна надолу като кръв от чудовищна рана. Разкъсващият шум се удвои и утрои. Маклин погледна в краката си и видя втора огромна пукнатина да се отваря на пода. Трета се изви като змия на насрещната стена.

Бекър крещеше нещо, но гласът му беше изкривен и забавен, сякаш го чуваше в кошмарите си. От горе падаха парчета камъни, панелите от тавана се разместиха и потекоха още потоци вода. Разнесе се неприятната миризма на мръсен канал и докато помията заливаше полковника, той осъзна каква е истината: някъде канализационната система беше експлодирала — вероятно още преди седмици или месеци — и отходните води се бяха събрали не само над първо ниво, но и между първо и второ, като по този начин бяха спомогнали за допълнителното еродиране на бездруго нестабилната и пренатоварена скала, която поддържаше Земен дом.

Подът се килна на една страна и извади от равновесие Маклин. Скалните пластове се отъркаха едни в други с неприятния звук на стържещи челюсти и докато зигзагообразните пукнатини се свързваха, от тавана потече порой от мръсна вода и камъни. Полковникът падна върху Бекър и се удари в пода. Сержантът изпищя и когато Маклин се извъртя по посока на писъка, стана свидетел как Рей Бекър пада в отворилата се в пода пукнатина. Пръстите му се хванаха за ръба ѝ, но двата края на процепа се затвориха отново и полковникът с ужас видя как пръстите на мъжа се пръснаха като настъпени кренвирши.

Цялата зала се тресеше неудържимо като атракция в ужасен панаир. От пода се отчупваха парчета, падаха в мрака долу и оставяха зеещи кратери след себе си. Шор изпищя и хукне към вратата, като по пътя си прескочи една отворила се дупка. Излезе в коридора и Маклин забеляза, че стените там също бяха целите в пукнатини. Големи парчета скала падаха отгоре Шор се изгуби във виещия се прахоляк, като след него останаха само писъците му. Коридорът се разтресе и разлюля, а подът се гънеше нагоре-надолу, сякаш арматурата му се беше превърнала в гума. Навсякъде, през стените, пода и тавана, се чуваше тежко туптене, като че ли луд ковач блъскаше по наковалнята си, заедно със стърженето на скала в скала и късането на арматура, която плющеше като струните на разстроена китара. От коридора се разнесе хор от писъци, който успя да надвика какофонията. Маклин беше наясно, че цивилните на горното ниво бяха премазани. Седна в ъгъла насред шума и хаоса и осъзна, че ударните вълни от повредената ракета се опитваха да разрушат Земен дом.

Отгоре му течеше мръсна вода. В коридора се стовари буря от прах, камъни и нещо, което приличаше на смазано човешко тяло. Останките блокираха вратата на контролната зала. Някой — помисли си, че е Уорнър — го хвана за ръката и се опита да го изправи на крака. Ломбард виеше като ранено куче. „Дисциплина и контрол! — помисли си Маклин. — Дисциплина и контрол!“

Светлините изгаснаха. Вентилационните шахти въздъхнаха като че ли за последно. В следващия миг подът под полковника се срути. Той падна и чу собствените си писъци. Рамото му се удари в някаква издадена скала, преди Маклин да стигне дъното, където се стовари с такава сила, че въздухът напусна дробовете му и писъците му секнаха.

Коридорите и залите на Земен дом се срутваха една след друга в настъпилия пълен мрак. Телата бяха хванати в капана или смазани под напора на скалите. Парчета камък падаха отгоре и се разбиваха в отслабените подове. Помията беше стигнала до коленете в секциите на Земен дом, които все още се държаха и в мрака хората се премазваха едни други до смърт в опит да намерят път за навън. Писъците, виковете и молбите към Бог се сливаха в адски пандемониум, докато ударните вълни продължаваха да брулят планината Блу Доум, която започна да се срутва и да премазва непревземаемата крепост в търбуха си.

11 13:18 часа, лятно северноамериканско източно време. На борда на Въздушния команден център

Президентът на САЩ, чиито очи бяха потънали в лилавите кратери на бледото му лице, погледна вдясно към овалния плексигласов прозорец и пред погледа му се откри бурно море от черни облаци. На десет километра под самолета му, „Боинг Е-4В“, проблясваха жълти и оранжеви светлини, а облаците кипяха в чудовищна буря. Самолетът се разтресе, беше засмукан триста метра надолу и четирите му турбовитлови двигателя запищяха в опит да наберат отново височина. Небето имаше цвета на кал, а слънцето беше скрито зад огромни, завихрени облаци. В тези облаци, които се носеха на девет километра от повърхността на земята, се намираха останките от цивилизацията: горящи дървета, цели къщи, части от сгради, парчета от мостове, магистрали и железопътни линии, които светеха в червено като нажежени жички. Отломките се въртяха и подскачаха като парчета гнила растителност, изтласквани на повърхността на кипящо черно езеро и след това засмуквани отново от него, за да бъдат заменени от нова вълна боклуци, принадлежали на човечеството.

Президентът не можеше да издържи на гледката, но не можеше и да отмести поглед. Едновременно изплашен и хипнотизиран, той наблюдаваше клокочещите облаци и сините светкавици, които периодично ги пронизваха. Самолетът потрепери, наклони се наляво и пак се изправи, снижи се рязко и след малко отново се издигна. Нещо огромно и горящо прелетя покрай прозореца. Президентът си помисли, че може да е част от влак, изстреляна във въздуха от невероятната ударна вълна и от невижданите ураганни ветрове, които пищяха по опустошената земя долу.

Някой се пресегна и спусна капака от опушено стъкло, който скри прозореца.

— Не мисля, че трябва да продължавате да гледате, сър.

За няколко секунди главнокомандващият не успя да разпознае мъжа, който седеше на черната кожена седалка срещу неговата. Хана, помисли си той. Министърът на отбраната Хана. Огледа се наоколо, за да разбере къде се намира. Беше във Въздушния команден център. В кабината си в опашката на самолета „Боинг“. Хана седеше срещу него, а от другата страна на пътеката се беше разположил мъж в униформа на капитан от специалното разузнаване на военновъздушните сили; човекът беше изпънат като струна и с квадратни рамене. Носеше слънчеви очила, които скриваха очите му. Лявата му китка беше закопчана с белезници за дръжката на малко черно куфарче, оставено на масата пред него.

От другата страна на кабината на президента се намираше сърцето на самолета, което представляваше поредица от радарни екрани, компютри, обработващи данни, и комуникационно оборудване, свързано със Стратегическото въздушно командване, Противовъздушна отбрана, Върховната главна квартира на съюзническите сили в Европа и всички бази на американските въздушни и морски сили с междуконтинентални балистични ракети. Техниците, които работеха с оборудването, бяха избрани от Агенцията за военно разузнаване, която също така беше избрала и обучила мъжа с черното куфарче. На борда на самолета присъстваха също няколко офицери на АВР и генерали от армията и военновъздушните сили, специално назначени във Въздушния команден център, чиито задължения бяха да създават ясна картина от докладите, получавани от различните точки на конфликта.

Самолетът кръжеше над Вирджиния от 6:00 часа. В 9:46 пристигнаха първите доклади от Военноморския център: няколко американски подводници бяха попаднали на голяма група руски ядрени подводници северно от Бермудските острови.

Според ранните доклади, съветските съдове бяха изстреляли балистични ракети в 9:58 часа, но в по-късните доклади се отбелязваше, че един от американските командири на подводница вероятно е изстрелял круизни ракети, без да получи необходимото разрешение. Вече беше късно да се прецени кой беше стрелял първи. А и нямаше значение. Първият съветски удар беше насочен към Вашингтон — три ядрени ракети се врязаха в Пентагона, четвърта удари Капитолия, а пета — военновъздушната база „Андрюс“. Изстреляните към Ню Йорк ракети удариха „Уолстрийт“ и „Таймс Скуеър“ за около две минути. Почти веднага след това съветските балистични ракети замаршируваха по източното крайбрежие, но по това време бомбардировачи В-1 вече летяха към сърцето на Русия, американските подводници отговаряха на огъня, а ракети на НАТО и страните от Варшавския договор пищяха над Европа. Руски подводници се промъкнаха на западното крайбрежие и изстреляха ядрените си глави, които удариха Лос Анджелис, Сан Франциско, Сан Диего, Сиатъл, Портланд, Финикс и Денвър, а след това по-широкообхватните междуконтинентални балистични ракети с повече ядрени глави — истинските гадни копелета — паднаха в Аляска и на полюса, като покосиха военновъздушни бази и западни ракетни установки и изпепелиха градовете за няколко минути. Омаха беше една от първите цели, а с него и щабът на Стратегическото въздушно командване. В 12:09 часа в слушалките на техниците пристигна последният приглушен сигнал от НОРАД:

— Последните птички излетяха.

С това съобщение, което означаваше, че последните „Минитмън III“ и круизни ракети са изстреляни от скритите някъде в Северна Америка силози, НОРАД се изгуби.

Хана си беше сложил слушалки и на тях слушаше пристигащите доклади. Президентът беше свалил своите, когато НОРАД утихна. Усещаше пепелта в устата си и не искаше да мисли какво се намира в онова черно куфарче от другата страна на пътеката.

Хана слушаше далечните гласове на командирите на подводници и пилотите на бомбардировачи, които все още търсеха цели или се опитваха да избегнат разрушенията в бързите и яростни конфликти по половината планета. Военноморските сили на двете страни бяха заличени и в този момент Западна Европа беше смазвана между наземните войски. Той се беше съсредоточил върху далечните призрачни гласове, които се носеха над бурята от статичен шум, защото ако отместеше мислите си от настоящата работа към нещо друго, щеше да полудее. Не го наричаха Железния Ханс безпричинно. Пределно ясно му беше, че не може да позволи на спомените и угризенията да го отслабят.

Въздушният команден център беше ударен от турбулентност, която запрати яростно самолета нагоре и после го стовари надолу с ужасяваща скорост. Президентът се държеше здраво за подлакътниците на седалката си. Знаеше, че никога вече няма да види съпругата и сина си. Вашингтон приличаше на Луната, само дето всичко беше в пламъци, Декларацията за независимостта и Конституцията се бяха превърнали в пепел в разрушената сграда на Архива, а мечтите на милиони умове бяха унищожени в разразилия се огнен ад в Библиотеката на Конгреса. Всичко се случи бързо… толкова бързо!

Искаше му се да заплаче и да закрещи, но беше президентът на Съединените щати. Копчетата на ръкавелите му носеха президентския печат. Спомни си, като че ли беше преди цял един живот, че попита Джулиан как му стои синята карирана риза с кафявия му костюм. Не можеше да си избере вратовръзка, защото подобно решение му се струваше прекалено трудно. Вече не можеше да мисли, нито пък да измисли нещо. Имаше чувството, че мозъкът му е станал мек като дъвчащ бонбон. Джулиан му беше избрала подходяща вратовръзка и му беше сложила копчетата на ръкавелите. После я целуна и прегърна сина си, след което хората на тайните служби ги отведоха, заедно с другите членове на кабинета, в Мазето.

„Всичко е унищожено — помисли си той. — О, Господи… всичко е унищожено.“ Отвори очи и бутна отново сенника нагоре. Около самолета се носеха черни облаци, чиито вътрешности бяха нажежени до червено и оранжево. Оттам изригваха огнени съсиреци и светкавици, които пронизваха небесата на стотици метри по-нагоре от летателния апарат.

„Имало едно време — помисли си президентът — любовна авантюра между човека и огъня.“

— Сър? — прошепна Хана и си свали слушалките. Лицето на главнокомандващия беше посивяло, а устата му се гърчеше грозно от тикове. Министърът на отбраната си помисли, че шефът му ще повърне всеки момент. — Добре ли сте?

Мъртвешките очи се размърдаха на пребледнялото лице.

— Супер съм — прошепна президентът и се усмихна едва. Хана чу гласове в слушалките.

— Последните В-1 току-що са паднали над Балтика. Руснаците са ударили Франкфурт преди осем минути, а преди шест минути Лондон е бил покосен от множество междуконтинентални балистични ракети — предаде на президента той.

Главнокомандващият седеше като каменна статуя.

— Каква е приблизителната бройка на жертвите? — попита изтощен той.

— Все още не е известно. Гласовете са толкова неясни, че дори компютрите не могат да изчистят статичния шум.

— Винаги съм харесвал Париж — прошепна президентът. — Двамата с Джулиан прекарахме медения си месец там, знаеше ли? Какво става с него?

— Не знам. Не съм чул нищо за Франция.

— А Китай?

— Все още са тихи. Смятам, че просто си кротуват.

Самолетът отново се наклони на една страна и след малко се изправи. Двигателите запищяха през мръсния въздух и се опитаха да възстановят височина. Върху лицето на президента се отрази една от светкавиците отвън.

— Добре — каза той. — Сега сме тук. Накъде ще поемем?

Хана много искаше да отговори, но не знаеше какво. Гърлото му като че ли се сви. Пресегна се да свали сенника на прозореца, но президентът му нареди твърдо:

— Недей. Остави я така. Искам да виждам. — Главата му бавно се завъртя към министъра на отбраната. — Всичко приключи, нали?

Хана кимна.

— Колко милиона загинаха, Ханс?

— Не знам, сър. Не бих се тревожил…

— Не ме покровителствай! — изкрещя толкова силно и неочаквано президентът, че даже неподвижният капитан от военновъздушните сили се стресна. — Зададох ти въпрос и искам да ми отговориш — най-добро предположение, измислица, каквото и да е! През цялото време слушаше докладите! Кажи ми!

— В северното полукълбо… — отвърна неуверено министърът на отбраната, чиято желязна фасада беше започнала да се пропуква като евтина пластмаса — … бих предположил… че жертвите са между триста и петстотин и петдесет. Милиона.

Президентът затвори очи.

— Колко ще загинат до седмица? След месец? След шест месеца?

— Вероятно… още двеста милиона до месец. Заради наранявания и радиацията. След това… никой не знае освен Бог.

— Бог — повтори президентът. Една сълза потече по бузата му. — Точно в този момент Бог ме гледа, Ханс. Усещам го. Той знае, че аз убих света. Аз. Убих света. — Той сложи ръце върху лицето си и застена. Америка я няма, помисли си той. Няма я. — О… — изхлипа. — О… не…

— Мисля, че е време, сър. — Гласът на Хана беше почти нежен.

Президентът вдигна поглед. Влажните му оцъклени очи се преместиха върху черното куфарче от другата страна на пътеката. Отново се извърна от него и погледна през прозореца. Колко могат да оцелеят в този холокост, зачуди се той. Не. По-правилният въпрос беше: „Колко щяха да искат да останат живи?“ От безбройните инструктажи и лекции на тема ядрена война едно нещо му се беше изяснило много добре: стотиците милиони, които щяха да загинат през първите няколко часа, щяха да са късметлиите. Оцелелите щяха да преживеят хиляди форми на мъчение.

„Все още съм президент на Съединените американски щати — каза си той. — Да. И трябва да взема още едно решение.“

Самолетът се разклати, сякаш пътуваше по павиран път. За няколко секунди го обгърнаха черни облаци и в това мрачно владение от другата страна на прозореца властваха огънят и светкавиците. Самолетът се килна дясно на борд и продължи да се промъква през черния ад.

Президентът се замисли за съпругата и сина си. Нямаше ги. Замисли се за Вашингтон и Белия дом. Нямаше ги. Замисли се за Ню Йорк и Бостън. Нямаше ги. Замисли се за горите и магистралите под него, за ливадите, прериите и плажовете. Нямаше ги, нищо не беше останало.

— Заведи ни там — нареди той.

Хана отвори единия от подлакътниците си и откри малката конзола в него. Натисна бутон, който да установи връзка по интеркома между пилотската и пътническите кабини, след което изрецитира кодовото си име и два пъти продиктува координатите за новия курс. Самолетът зави и продължи да лети над континента, далеч от руините на Вашингтон.

— Ще сме в обхват след петнадесет минути — съобщи той.

— Ще се… помолиш ли с мен? — попита шепнешком президентът и двамата наведоха глави.

Приключиха с молитвата и Хана каза:

— Капитане? Готови сме. — Министърът на отбраната стана и освободи мястото си на офицера с куфарчето.

Мъжът седна на седалката срещу президента. Сложи куфарчето на коленете си. Отключи белезниците с малкия лазер, който приличаше на джобно фенерче. После извади запечатан плик от вътрешния джоб на палтото си и го отвори. Вътре имаше малък златен ключ. Вкара го в едната от двете ключалки на куфарчето и го завъртя надясно. Ключалката се отключи с електрическо изщракване. Офицерът обърна куфарчето към президента, който също извади запечатан плик от джоба на палтото си, отвори го и взе сребърен ключ от него. Вкара го във втората ключалка, завъртя го наляво и отново се разнесе изщракване, малко по-различно от първото.

Капитанът от военновъздушните сили отвори куфарчето.

Вътре имаше малка компютърна клавиатура и плосък екран, който се появи с отварянето на капака. В долната част на клавиатурата се мъдреха три малки кръгчета: зелено, жълто и червено. Зеленото беше започнало да примигва.

Отстрани на седалката на президента, закрепена за дясната страна на корпуса на самолета под прозореца, се намираше малка черна кутия с два кабела — червен и зелен — навити под нея. Главнокомандващият разви кабелите съвсем бавно. В края им имаше конектори, които включи в съответните гнезда отстрани на компютърната клавиатура. По този начин свърза клавиатурата към подвижната антена на опашката на самолета на Въздушното командване.

Президентът се поколеба само няколко секунди. Решението беше взето.

Въведе петбуквения си идентификационен код.

Здравейте, господин президент, поздрави го компютърът. Главнокомандващият се отпусна на седалката. Един нерв потреперваше в ъгълчето на устата му.

Хана погледна часовника си.

— Намираме се в обхват, сър.

Съвсем бавно и внимателно президентът написа: Ето, тук е Беладона, феята на скалите, феята на ситуациите.

Компютърът отговори: Ето човека с трите жезъла, ето колелото.

Самолетът беше раздрусан и подхвърлен. Нещо одра лявата му страна с пронизителен звук, който приличаше на стържещи върху черна дъска нокти.

Президентът въведе: Ето едноокия търговец, а тази карта…

Която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб, отвърна компютърът.

Но на мен неми е позволено да го видя, набра главнокомандващият.

Жълтият кръг светна.

Президентът си пое дълбоко въздух, сякаш имаше намерение да скочи в тъмна и безкрайно дълбока вода. Написа: Не намирам Обесения.

Пазете се от смърт във вода, веднага се появи отговорът.

Червеният кръг също светна. Мониторът веднага се изчисти.

След малко компютърът докладва: Небесните нокти са заредени, сър. Десет секунди до изстрелването им.

— Дано Бог ми прости — прошепна президентът и пръстът му кацна над клавиша.

— Господи! — изуми се капитанът от военновъздушните сили. Той се беше загледал през прозореца със зяпнала уста.

Главнокомандващият също погледна навън.

През торнадото от горящи къщи и овъглени останки се появи една огнена форма, която се беше изстреляла към Въздушния команден център като метеор. На президента му бяха необходими цели две секунди, за да осъзнае какво е това: смачкан и разбит пътнически автобус с горящи гуми. От счупените прозорци и предното стъкло висяха овъглени трупове.

На табелата на предното стъкло пишеше „Дава се под наем“.

Явно пилотът също забеляза случващото се, защото двигателите зареваха на пълна мощност и носът на самолета се вдигна рязко нагоре с такава сила, че гравитацията натисна президента в седалката му, все едно тежеше двеста килограма. Куфарчето и компютърната клавиатура подскочиха от коленете на капитана и двата конектора се извадиха. Куфарчето падна на пътеката, плъзна се и заседна под едно от местата. Президентът видя как разбитият автобус се завъртя на една страна и през прозорците му западаха трупове. Приличаха на горящи листа. Автобусът се удари в дясното крило и разтресе здраво самолета. Извънбордовият двигател експлодира.

Половината крило се откъсна, а от втория десен двигател изригнаха пламъци като римски свещи. Разкъсаният от сблъсъка автобус се разлетя на парчета, които се смесиха с вихрушката и бяха засмукани надолу.

Повреденият Въздушен команден център се наклони на лявата си страна. Двата все още здрави двигателя вибрираха с такава сила, че всеки момент щяха да се откъснат от напрежението. Президентът се разпищя. Самолетът пропадна километър и половина. Пилотът беше изгубил контрол и се бореше с неподчиняващите му се щурвал и предкрилки. Един въздушен поток подхвана самолета и го запрати триста метра нагоре, след което фоинжът пропадна с писък още три километра. Летателният апарат се завъртя и започна да пада към опустошената земя.

Обгърнаха го черни облаци и президентът на Съединените американски щати изчезна.

12

„В ада съм! — помисли си истерично Сестра Крийп. — Мъртва съм, в ада съм и се пържа с грешниците!“

Заля я още една вълна от смазваща, сурова болка.

— Помогни ми, Господи! — Опита се да изпищи, но от гърлото ѝ излезе само дрезгав, животински стон. Изхлипа и стисна зъби, докато болката не понамаля. Лежеше в пълен мрак и си мислеше, че може да чуе писъците на пържещите се грешници в дълбините на ада — бяха слаби, ужасни и се сливаха с миризмата на сяра, пара и изгорена плът, която я извади от безсъзнанието.

„Мили боже, спаси ме от ада! — замоли се Сестра Крийп. — Не ме оставяй да горя вечно!“

Силната болка се завърна и отново я замъчи. Тя се сви като зародиш и лицето и носът ѝ се намокриха с вода. Изплю се, изпищя немощно и си пое глътка парлив горещ въздух. „Вода — помисли си. — Вода. Лежа във вода.“ В трескавата ѝ глава започнаха да изплуват спомени, които просветваха като горещи въглени на дъното на скара.

Изправи се до седнало положение. Усещаше тялото си тежко и подуто. Вдигна ръка и докосна лицето си. Няколко от мехурите на бузата и челото ѝ се спукаха и от тях потече течност.

— Не съм в ада — изрече с дрезгав глас Сестра Крийп. — Не съм мъртва… все още.

Спомни си къде се намира, но не можеше да разбере какво се беше случило или откъде се беше появил огънят.

— Не съм мъртва — повтори с по-висок глас клошарката. В тунела се разнесе ехо и тя изкрещя през напуканите си и изприщени устни: — Не съм мъртва!

Тялото ѝ продължаваше да е измъчвано от агонизираща болка. В един миг ѝ се струваше, че гори, а в следващия ѝ ставаше студено. Беше изморена, много изморена. Искаше ѝ се отново да легне във водата и да заспи, но се страхуваше, че ако го направи, повече няма да се събуди. Заопипва мрака в опит да намери платнената си чанта. За няколко секунди се паникьоса, когато не успя. След малко обаче пръстите ѝ попаднаха на овъгления и подгизнал плат. Взе я и я притисна до тялото си като малко дете.

Помъчи се да стане. Краката ѝ не я издържаха и я принудиха да седне отново във водата, докато премине болката от усилието. Опита се да събере достатъчно сили. Мехурите на лицето ѝ се свиха и изпънаха кожата ѝ в подобие на маска. Тя вдигна ръка и опипа първо челото, а после и косата си. Шапката ѝ я нямаше, а косата ѝ на допир беше като бодливата трева на ливада, която цяло лято не е виждала капка дъжд. „Косата ми е опърлена!“, помисли си Сестра Крийп и от гърлото ѝ се изплъзна някаква смесица от кикот и хлип. Още няколко мехура на скалпа ѝ се спукаха и тя побърза да отдръпне пръсти, защото положението беше ужасно. Опита се отново да стане и този път успя.

Докосна края на пода на тунела, който започваше малко над издутия ѝ корем. Щеше да се наложи да се набере на ръце, за да пропълзи в него. Раменете все още я боляха от усилието, което вложи, за да махне решетката на шахтата, но тази болка беше нищо в сравнение с болката, причинена ѝ от мехурите по кожата. Сестра Крийп хвърли чантата си през отвора. Рано или късно трябваше да излезе и да я вземе. Сложи ръце на бетона и се опита да се набере, но силата на волята ѝ се изпари. Може би някой човек от поддръжката щеше да слезе тук долу след година или две и щеше да намери скелета ѝ.

Опита се да се набере. Схванатите мускули на раменете ѝ я пронизаха болезнено, а единият ѝ лакът заплаши да я предаде. В момента, в който залитна назад към шахтата, успя да си вдигне едното коляно и го подпря в края на пода, след което извади и другото. Мехурите по ръцете и краката ѝ се пукаха с тихи, влажни звуци. Сестра Крийп се закатери като паяк и легна по корем на пода на тунела. Беше замаяна и дишаше тежко, а ръцете продължаваха да стискат здраво чантата.

„Ставай — каза си тя. — Размърдай се, кофа с лайна такава, или ще умреш тук.“

Изправи се, като държеше отбранително чантата пред себе си, и се заклатушка в мрака. Краката ѝ бяха сковани като цепеници и на няколко пъти пада върху отломки или скъсани кабели. Спираше само колкото да си поеме въздух и да изчака болката ѝ да понамалее, след което отново ставаше на крака и продължаваше напред.

Натъкна се на някаква стълба и се изкачи по нея, но шахтата беше блокирана от кабели и отломки от бетон и тръби. Отново се върна в тунела и продължи да търси изход. На някои места въздухът беше горещ и рядък и ѝ се налагаше да диша на малки глътки, за да не припадне. През цялото време опипваше наоколо, натъкваше се на затрупани с отломки изходи и трябваше да пробва други пътища, намираше още стълби, които я отвеждаха до блокирани шахти и капаци, които отказваха да помръднат. Мислите ѝ се бореха в главата ѝ като хванати в клетка животни. „Стъпка по стъпка — каза си Сестра Крийп. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Мехурите по лицето, ръцете и краката ѝ се надуваха и спадаха. Тя спря и седна на земята, за да си почине. Дробовете ѝ хриптяха от тежкия въздух. Не се чуваха никакви влакове на метрото, коли или горящи грешници. „Нещо ужасно се е случило там горе — помисли си Сестра Крийп. — Не е Грабването10 или Второто пришествие, а нещо ужасно.“

Тя си наложи да продължи напред. Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.

Намери поредната стълба и погледна нагоре. На около пет-шест метра над нея, на върха на шахтата, се виждаше полумесец от слаба светлина. Покатери се, докато не стигна достатъчно близо, за да докосне капака. Той беше изваден от гнездото си с около пет сантиметра от същата ударна вълна, която беше разтресла тунела. Сестра Крийп напъха пръстите на едната си ръка между желязото и бетона и избута капака от пътя си.

Светлината беше с цвят на засъхнала кръв и така мъждива, сякаш се процеждаше през няколко пласта дебел бинт. Въпреки това ѝ се наложи да примижи, докато очите ѝ отново привикнат с нея.

Сестра Крийп погледна към небето, но това беше едно небе, каквото не беше виждала никога през живота си: над Манхатън бяха надвиснали мръснокафяви облаци, от които проблясваха сини светкавици. Горещ и горчив вятър забрули лицето ѝ и едва не я събори от стълбата. Някъде в далечината се разнесе гръм, но не приличаше на гръмотевиците, които беше чувала — приличаше на удар на чук в наковалня. Вятърът виеше в шахтата и я буташе назад, но тя изкачи последните две стъпала и пропълзя отново във външния свят, като стискаше чантата.

Очите ѝ се напълниха с песъчинки и за няколко секунди не виждаше нищо. Когато зрението ѝ се проясни отново, Сестра Крийп осъзна, че е излязла на някакво място, което приличаше на бунище.

Навсякъде около нея имаше смачкани коли, таксита и камиони, като някои от тях се бяха разтопили и бяха образували странни скулптури от метал. Гумите на едни все още димяха, а на други се бяха превърнали в разтопени черни локви. На асфалта бяха зейнали пукнатини, някои от които достигаха близо два метра широчина. През много от тези пукнатини излизаха пара и водни гейзери. Сестра Крийп се огледа наоколо с присвити заради песъчинките във въздуха очи. Беше объркана и не разбираше какво става. На някои места земята беше пропаднала, а на други се бяха образували планини от отломки, миниатюрни Еверести от метал, камъни и стъкло. Вятърът виеше, усилваше се и се завихряше между тях и сградите, много от които бяха разрушени чак до стоманените си скелети, които от своя страна бяха деформирани и огънати като захарни пръчки. Завеси от гъст пушек се издигаха от горящите здания и купчините с отломки и се диплеха от брулещия вятър, а светкавици изникваха от черните недра на надвиснали огромни облаци и се врязваха в земята. Сестра Крийп не можеше да види слънцето на това бурно небе, дори не можеше да се ориентира къде се намира. Огледа се за „Емпайър Стейт Билдинг“, но наоколо нямаше никакви небостъргачи. Всички сгради, които успяваше да види, бяха срутени, макар да не можеше да прецени дали „Емпайър“ е сред тях заради дима и прахта. Това вече не беше Манхатън, а едно опустошено бунище с неговите планини от отломки и задимени дефилета.

„Това е Божието възмездие“, помисли си Сестра Крийп. Господ беше покосил един зъл град и неговите грешници, които щяха да горят в ада завинаги! Някъде вътре в нея заехтя лудешки смях. Тя вдигна лице към мръсните облаци и по бузите ѝ потече съдържанието на спуканите мехури.

Една светкавица се вряза в оголения скелет на една близка сграда и във въздуха полетяха в безумен танц безброй искри. Зад върха на една огромна планина от отломки се издигна фунията на далечно торнадо и още една, която се виеше надясно. Високо в облаците прелитаха горящи предмети, които приличаха на червените топки на жонгльор. „Всичко е мъртво, всичко е разрушено — помисли си клошарката. — Настъпил е краят на света. Слава на Бога! Слава на благословения Исус! Настъпил е краят на света и всички грешници горят в…“

Сестра Крийп запуши уши и изпищя. Нещо в главата ѝ се пропука като панаирджийско огледало, чиято единствена цел беше да отразява един изкривен свят, и след като това криво огледало стана на парчета и се разпадна, зад него се появиха други изображения: тя като по-млада и по-привлекателна жена, която бута количка в хранителен магазин, крайградска тухлена къща с малка градина и комби в алеята, малко градче с една главна улица и статуя на центъра, лица, някои от които тъмни и неразпознаваеми, а други почти познати, и в следващия миг въртящите се сини светлини, дъждът и демонът в жълт дъждобран, който се протяга и казва:

— Дайте ми я, госпожо. Хайде, дайте ми я…

Всичко е мъртво, всичко е разрушено! Божието възмездие! Слава на Исус!

— Просто ми я дайте…

„Не — помисли си тя. — Не!“

Всичко е мъртво, всичко е разрушено! Всички грешници горят в ада!

„Не! Не! Не!“

Сестра Крийп отвори уста и изпищя, защото всичко беше мъртво и разрушено и тънеше в руини или пламъци, и в този момент осъзна, че никой бог на Сътворението не би унищожил шедьовъра си с един огнен замах като някакво разглезено дете. Това не беше Денят на Страшния съд, Грабването или Второто пришествие — това нямаше нищо общо с Бог, това беше пълно унищожение от страна на злото без никакъв смисъл, цел и логика.

За първи път, откакто изпълзя от шахтата, Сестра Крийп погледна мехурите по ръцете си и изпокъсаните си дрехи. Цялата ѝ кожа беше в тъмночервени изгаряния, а мехурите бяха пълни с жълта течност. Парцаливата ѝ чанта едва успяваше да задържи вещите ѝ, които падаха през прогорените дупки. Чак сега, през покрова от прах и дим, успя да види и други неща, които разумът не ѝ беше позволил да забележи веднага: премазани и овъглени форми, които бегло напомняха на човешки останки. Почти в краката ѝ лежаха няколко от тях, струпани на купчина като изринати въглища. Цялата улица беше пълна с такива. Някои се подаваха наполовина от смазаните коли и таксита, други се бяха увили около скелетите на велосипеди, а трети се зъбеха с плашещо бели зъби, които стърчаха от обгорените им и обезобразени лица. Около нея почиваха стотици трупове, чиито кости се бяха разтопили и бяха създали един сюрреалистичен ужас.

Проблесна светкавица и вятърът зави като банши с гласа на мъртвите.

Сестра Крийп побягна.

Вятърът забрули лицето ѝ и я заслепи с дим, прах и пепел. Тя наведе глава, тръгна да катери една от планините от отломки и осъзна, че е оставила чантата си, но не можеше да се насили да се върне в онази долина на смъртта. Спъваше се в най-различни останки и в краката ѝ падаха лавини от всякакви боклуци — счупени телевизори, музикални уредби, стопени домашни компютри, касетофони, радиа, обгорели парцали от мъжки копринени костюми и дамски дизайнерски рокли, натрошени парчета от хубави мебели, обгорени книги и стопени стари сребърни прибори, които се бяха превърнали в обикновени парчета метал. Накъдето и да погледнеше, виждаше още смазани превозни средства и заровени в отломките тела — стотици трупове и разкъсани крайници, подаващи се отвсякъде ръце и крака, които приличаха на безжизнени манекени. Сестра Крийп се изкачи на върха на планината, където горещият вятър беше толкова свиреп, че се наложи да падне на колене, за да не бъде издухана. Огледа се във всички посоки и осъзна ужасния мащаб на бедствието. В „Сентръл Парк“ на север бяха останали само няколко дървета, които горяха. Огънят се разпростираше по цялото протежение на Осмо авеню и проблясваше като кървавочервени рубини зад завеса от дим. На изток не беше останала и следа от „Рокфелер Сентър“ или гара „Гранд Сентръл“, а само порутени сгради, които стърчаха като гнили зъби в болна уста. На юг като че ли я нямаше „Емпайър Стейт Билдинг“ и фунията на торнадото танцуваше близо до „Уолстрийт“. На север беше пълно с могили от отломки, които продължаваха чак до река Хъдсън. Тази панорама на разрушението беше едновременно кулминацията на ужаса и лекарството за него, тъй като разумът ѝ беше достигнал своя лимит във възприемането и осмислянето на шока и беше започнал да съживява в съзнанието ѝ спомени от анимационни филмчета и комедии, които беше гледала като дете: „Семейство Джетсън“, „Шоуто на Хъкълбери Хрътката“, „Майти Маус“ и „Тримата тъпаци“. Сестра Крийп се сви на върха на планината, за да се предпази от хватката на свистящия вятър и се загледа глуповато в руините. На лицето ѝ се появи зловеща усмивка, а в главата ѝ изникна само една разумна мисъл: „О, Господи, какво се е случило с вълшебното място?“.

Веднага се появи и отговорът на въпроса ѝ: „Всичко е мъртво, всичко е разрушено“.

— Ставай — нареди си тя, макар вятърът да отнесе гласа ѝ. — Ставай. Смяташ да останеш тук ли? Не можеш да останеш тук! Ставай и тръгвай — стъпка по стъпка. Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.

Мина доста време, преди да се размърда. Спъна се като старица по пътя надолу по планината и се скастри за невниманието си.

Нямаше представа къде отива, нито пък ѝ пукаше. Светкавиците станаха по-настоятелни и един гръм разтресе земята. От облаците заръми черен и противен дъжд, чиито капки се забиваха като игли в лицето ѝ под съпровода на виещия вятър. Сестра Крийп слезе от едната планина от отломки и се заклатушка по друга. Стори ѝ се, че чу някаква жена да пищи в далечината. Провикна се, но не получи отговор. Дъждът се усили, а вятърът я шибаше толкова силно, че имаше чувството, че ѝ бие шамари.

След малко — нямаше представа точно колко време е минало — слезе по една могила от отломки и спря пред смазаните останки на жълто такси. Наблизо имаше уличен знак, който беше усукан почти на възел. На него пишеше „Четиридесет и втора“. От всички сгради на тази улица само една все още не беше съборена.

Рекламната табела над „Емпайър Стейт Тиътър“ продължаваше да примига и да рекламира „Лицето на смъртта, четвърта част“ и „Mondo Bizarro“. От двете страни на киното сградите бяха превърнати в изгорени черупки, но самото кино дори не беше овъглено. Спомни си, че мина покрай него миналата вечер и беше брутално блъсната на улицата. Между нея и киното се виеше дим. Клошарката очакваше всеки момент сградата да изчезне като мираж, но нито димът се разсея, нито рекламната табела спря да примига.

„Обърни се — нареди си Сестра Крийп. — Махай се оттук, по дяволите!“

Нито се обърна, нито се махна, а направи крачка напред, а след нея и още една. Застана пред вратите на киното и до нея долетя ароматът на пуканки с масло. „Не! — помисли си тя. — Не е възможно!“

Обаче не беше възможно и Ню Йорк да се превърне в брулена от торнада пустош в рамките на няколко часа. Докато се взираше в тези врати, Сестра Крийп разбра, че правилата на този свят бяха внезапно и драстично променени от сила, която дори не можеше да си представи.

— Аз съм луда — каза си тя на глас. Киното обаче беше истинско, както и ароматът на пуканки с масло. Надникна в будката за билети, но тя беше празна. Взе се в ръце, стисна разпятието на врата си, което висеше на верижката от кламери, и мина през вратите.

Нямаше никой зад касата, но ясно се чуваше, че в залата зад червените завеси върви филм. Разнесе се неприятен стържещ звук от автомобилна катастрофа и глас на коментатор, който обясняваше:

— Пред очите ви е резултатът от челен сблъсък със сто километра в час.

Сестра Крийп се пресегна през щанда, сграбчи две шоколадчета „Хърши“ от витрината и преди да успее да изяде едното, чу някакво животно да ръмжи.

Неприятният звук се усили и се превърна в човешки смях. В него клошарката чу пищенето на гуми върху намокрена от дъжда магистрала и пронизителния и сърцераздирателен писък на дете:

— Мамо!

Тя притисна длани в ушите си, докато плачът на детето не утихна, и стоя известно време разтреперана, докато споменът за това не се изпари. Смехът също беше спрял, но човекът, на когото принадлежеше, беше все още вътре и гледаше филма в центъра на един разрушен град.

Сестра Крийп натъпка половината шоколадче в устата си, сдъвка го и го глътна. Коментаторът зад червената завеса обясняваше съвсем хладно и безпристрастно за изнасилвания и убийства. Завесата като че ли я прикани. Тя изяде другата половина от шоколадчето и си облиза пръстите. Ако онзи отвратителен смях се разнесеше отново, рискуваше да си загуби ума, но трябваше да види кой го издава. Отиде до завесата и съвсем бавно я дръпна настрани.

На екрана беше нараненото мъртво лице на млада жена, но подобна гледка вече не можеше да я шокира. Забеляза очертанията на човешка глава — онзи седеше на първия ред и гледаше филма. Останалите места бяха празни. Сестра Крийп се втренчи в тази глава. Не успя да види лице, но и не желаеше, защото който и да беше там — каквото и да беше — нямаше как да е човешко същество.

Главата неочаквано се завъртя към нея.

Сестра Крийп отстъпи назад. Краката ѝ искаха да побегнат, но тя не им позволи да го сторят. Фигурата на първия ред просто я зяпаше, докато филмът продължаваше със своите близки кадри на лежащи върху масата на съдебни лекари трупове. След малко стана от мястото си и в салона се разнесе хрущенето на пуканки, върху които стъпваше. „Бягай! — чу вик в главата си клошарката. — Махай се оттук!“ Не го направи. Фигурата спря, преди светлината от щанда отвън да разкрие лицето ѝ.

— Цялата си изгорена. — Гласът беше нежен и приятен, глас на млад мъж. Той беше висок и слаб, около метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, облечен в тъмнозелени панталони каки и жълта тениска. На краката си носеше излъскани кубинки. — Предполагам, че всичко навън вече е приключило, нали?

— Всичко е унищожено — промърмори Сестра Крийп. — Всичко е разрушено. — Усети влажен студ — като онзи, който изпита предишната вечер пред киното, но усещането бързо изчезна. Виждаше бегли намеци за черти по лицето на мъжа и си помисли, че той се усмихва, но усмивката му беше ужасна; устата му не беше точно там, където трябваше да бъде. — Мисля, че всички… са мъртви.

— Не всички — поправи я той. — Ти не си мъртва, нали? А и смятам, че има и други, които са живи някъде там. Вероятно се крият. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.

— Все още не съм мъртва — каза Сестра Крийп.

— Но можеше да бъдеш. — Гърдите на мъжа се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух. — Помириши този въздух! Не е ли сладък!

Клошарката имаше намерение да отстъпи назад. Непознатият ѝ каза „Не“ и тя спря, сякаш най-важното — единственото важно — нещо на света беше да се подчинява.

— Най-добрите ми епизоди тепърва предстоят. — Мъжът посочи екрана, на който от една сграда изригваха пламъци, а наранени тела лежаха в носилки. — Това там съм аз! До онази кола! Е, не казвам, че съм от главните герои! — Вниманието му се върна отново на нея. — О — каза нежно той. — Харесва ми огърлицата ти. — Бледата му ръка с дълги тънки пръсти се плъзна към гърлото ѝ.

Сестра Крийп искаше да се отдръпне, защото не можеше да понесе мисълта, че ще бъде докосната от този мъж, но беше хипнотизирана от гласа му, който не спираше да ехти в съзнанието ѝ. Потръпна от допира на студените пръсти върху разпятието ѝ. Онзи го дръпна, но разпятието и верижката от кламери бяха залепнали за кожата ѝ.

— Изгорено е — каза непознатият. — Ще оправим това.

Той дръпна рязко и откъсна разпятието и верижката заедно с кожата на клошарката. По тялото ѝ премина болка като електрически ток, като в същото време прогони ехото от заповедта на мъжа и прочисти главата ѝ. Сълзите ѝ си прогориха път по бузите ѝ.

Онзи протегна към лицето ѝ дланта си, от която висяха разпятието и верижката, и запя с глас на малко момче:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“

Дланта му се възпламени и пламъците залазиха по пръстите му. Докато ръката му се превръщаше в огнена ръкавица, разпятието и верижката започнаха да се топят и да капят по пода.

— „Събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа!“

Сестра Крийп погледна лицето на мъжа. На светлината от горящата ръка успя да различи местещите се кости, топящите се бузи и устни и очите в различни цветове, които нямаха очни кухини и се появяваха на различни места.

Последната капка разтопен метал падна на пода. Една уста се отвори върху брадичката на мъжа като някаква червена рана и се ухили.

— Гаси светлините! — прошепна той.

Филмът спря и последният кадър изгоря на екрана. Червената завеса, която Сестра Крийп продължаваше да стиска в ръката си, се възпламени. Клошарката изпищя и се отдръпна. Цялото кино беше залято от отвратителна гореща вълна. От стените капеха пламъци като слюнка.

— Тик-так, тик-так! — продължи с напевен глас мъжът. — Нищо не може да спре часовника!

Таванът лумна в пламъци и се изкриви. Сестра Крийп прикри глава с ръце и се заклатушка назад през огнените завеси, а непознатият тръгна към нея. От щанда за пуканки течаха потоци шоколад. Клошарката побягна към вратата, а създанието зад нея зарева:

— Бягай! Бягай, прасе такова!

Сестра Крийп беше изминала само три крачки от изхода, когато вратата му се превърна в огнен лист. Тя побягна като обезумяла през руините на Четиридесет и втора улица. След известно време се осмели да погледне назад към киното, което се беше превърнало в един ревящ пламък. Покривът на сградата имплодира, сякаш брутален гигантски юмрук се стовари отгоре му.

Сестра Крийп се скри зад един каменен блок, за да се предпази от надигналата се около нея буря от стъкла и тухли. Всичко приключи за няколко секунди, но тя остана свита в скривалището си, цялата трепереше неудържимо от ужас, докато тухлите не спряха да падат. Надникна предпазливо.

Руините на киното бяха станали неразличими от останалите купчини пепел. Него вече го нямаше, както и — за щастие — създанието с горящата ръка.

Сестра Крийп докосна наранената кожа на врата си и пръстите ѝ се изцапаха с кръв. Бяха ѝ необходими няколко секунди, за да осъзнае, че разпятието и верижката вече ги няма. Не помнеше откъде ги беше взела, но се гордееше с тях. Смяташе, че я предпазват и сега се чувстваше гола и безпомощна.

Клошарката нямаше никакво съмнение, че беше видяла лицето на злото в онова евтино кино.

Черният дъжд се усили. Тя се сви с притисната в кървящото си гърло ръка, затвори очи и се замоли да умре.

В края на краищата Исус Христос нямаше да дойде с летящата си чиния, вече го беше разбрала. Денят на Страшния съд беше погубил в пламъците си не само виновните, но и невинните, а Грабването беше само мечта на лудите.

От гърлото ѝ се изтръгна мъчителен хлип. Тя се замоли: „Моля те, Господи, отведи ме у дома, моля те, сега, в този миг, моля те, моля те…“.

Отвори очи и видя, че черният дъжд не беше спрял.

Вятърът се усилваше и носеше със себе си зимен хлад. Цялата беше подгизнала, коремът я болеше, а зъбите ѝ тракаха.

Съумя да се поизправи въпреки изтощението си. Исус нямаше да дойде днес. Налагаше се да умре по-късно. Какъв беше смисълът да стои тук като някаква глупачка под дъжда.

„Стъпка по стъпка — помисли си Сестра Крийп. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Къде беше това място, не знаеше, но от сега нататък трябваше да е много внимателна, защото злото същество без лице и с безброй лица можеше да дебне навсякъде. Навсякъде. Правилата се бяха променили. Обетованата земя беше гробище, а адът се беше качил на земята.

Сестра Крийп нямаше представа какво беше причинило подобно разрушение, но в главата ѝ изникна един ужасен въпрос: ами ако навсякъде беше така? Тя остави мисълта да се изпари, преди да е прогорила дупка в разума ѝ, и се опита да стане на крака.

Вятърът я накара да се олюлее. Дъждът валеше толкова силно, че не можеше да вижда на повече от метър пред себе си, в която и посока да погледнеше. Реши да тръгне на север, или поне смяташе, че е север, защото можеше да е останало някое дърво в „Сентръл Парк“, под което да се скрие.

Прегърбена заради стихиите, Сестра Крийп направи първата стъпка.

13

— Къщата се срути, мамо! — провикна се Джош Хъчинс и се опита да се освободи от пръстта, отломките и парчетата счупени греди, които бяха покрили гърба му. — Торнадото си отиде! — Не получи отговор от майка си, но я чу да плаче. — Всичко е наред, мамо! Ще се оп…

Споменът за торнадото в Алабама, което беше принудило седемгодишния Джош, сестра му и майка му да се скрият в мазето на къщата им, изведнъж се изпари и отлетя. Царевичната нива, горящите копия и огненото торнадо се завърнаха с ужасяваща яснота и той осъзна, че плачещата жена е майката на момиченцето.

Наоколо беше тъмно. Гигантът продължаваше да усеща тежест върху себе си и когато се опита да се освободи от нея, една могила от боклуци — предимно пръст и натрошен дървен материал — се свлече от него. Той се изправи до седнало положение. Цялото му тяло туптеше от тъпа болка.

Усещаше лицето си някак си странно — толкова опънато, че всеки момент щеше да се сцепи. Вдигна ръка, за да докосне с пръсти челото си и десетина мехура се спукаха, а течността им потече по лицето му. Още мехури се спукаха на бузите и челюстта му. Докосна кожата около очите си, които се бяха подули и превърнали в две цепки. Болката се изостряше. Имаше чувството, че някой беше залял гърба му с вряла вода. „Изгорен е — помисли си Джош. — Изгорен е адски много.“ Подуши миризмата на пържен бекон и едва не повърна, но беше твърдо решен да установи какви са нараняванията му. Усещаше различен тип болка в дясното си ухо. Докосна го нежно. Пръстите му се отъркаха в парче плът и засъхнала кръв на мястото, на което доскоро беше ухото му. Джош си спомни, че бензиноколонките експлодираха и едно горещо парче метал беше отрязало по-голямата част от него.

„В добра форма съм“, помисли си гигантът и едва не избухна в смях. Беше готов да се опълчи на света! Знаеше, че ако отново стъпи на ринга, нямаше да се нуждае от маската на Франкенщайн, за да прилича на чудовище.

В следващия миг повърна, а тялото му започна да се тресе в конвулсии. Миризмата на пържен бекон продължаваше да тормози обонянието му. След като гаденето поотмина, той изпълзя настрани от повръщаното. Усещаше мека пръст, дървен материал, счупени стъкла, смачкани консерви и царевични стъбла.

Чу някакъв човек да стене, спомни си горящите очни кухини на Поу-Поу и осъзна, че старецът се е проснал някъде вдясно от него, макар че ухото му от тази страна беше запушено. От хлипанията на жената можеше да предположи, че се намира на няколко крачки пред него. Момиченцето, ако все още беше живо, не издаваше никакъв звук. Въздухът беше топъл, но поне ставаше за дишане. Пръстите на Джош намериха някакъв дървен сап и се плъзнаха до края му, за да установят, че това е градинска мотика. Взе да копае в пръстта наоколо и намери различни предмети: много консерви, някои от които бяха отворени и течаха, някакви разтопени неща, които вероятно бяха туби за мляко, чук, овъглени списания и кутия цигари. Целият хранителен магазин се беше срутил над главите им и всичко беше пропаднало в убежището на Поу-Поу. Защото това мазе беше точно такова, помисли Джош. Подземните момчета вероятно са знаели, че старецът може да има нужда от него някой ден.

Опита се да стане, но си удари главата, преди да успее. Напипа таван от твърда пръст, дъски и стотици царевични стъбла, който се издигаше на около метър и четиридесет от пода на мазето. „О, Господи! — помисли си Джош. — Сигурно има тонове пръст над главите ни!“ Осъзна, че едва ли разполагат с много въздух тук долу и когато той свършеше…

— Спрете да плачете, госпожо — каза гигантът. — Старецът е много по-зле от вас.

Жената ахна, сякаш едва сега разбра, че има и други живи.

— Къде е момиченцето? Добре ли е? — Няколко мехура на устните на Джош се спукаха.

— Суон! — изкрещя Дарлийн и затърси Сю Уанда в пръстта. — Не мога да я намеря! Къде е детето ми? Къде е Суон? — След малко напипа малка ръчичка. Все още беше топла. — Ето я! О, Господи, та тя е заровена! — Дарлийн започна френетично да копае.

Джош допълзя при нея и докосна с ръце тялото на детето. Само краката и лявата ѝ ръка бяха заровени; лицето ѝ не беше и можеше да диша. Гигантът изрови краката ѝ и Дарлийн прегърна дъщеря си.

— Суон, добре ли си? Кажи нещо, Суон! Говори! Кажи нещо на мама! — Жената тресеше детето, докато едната му ръчичка не я бутна вяло.

— Стига. — Гласът на Суон представляваше дрезгав, неясен и сънен шепот. — Искам да спя… докато стигнем.

Джош запълзя към стенещия старец. Намери го свит на топка и полузаровен. Внимателно го изрови. Ръката на Поу-Поу се закачи в парцалите, останали от ризата на чернокожия гигант. Старецът измърмори нещо, но то беше неразбираемо.

— Какво? — попита Джош и се наведе над него.

— Слънцето — повтори Поу-Поу. — О, Господи… видях слънцето да избухва. — Старецът започна да бълнува отново, говореше нещо за домашните си пантофи. Джош беше наясно, че не му остава много и се върна при Дарлийн и Суон.

Момиченцето плачеше тихичко и жално.

— Шшшш — каза ѝ Дарлийн. — Тихо, скъпа. Ще ни намерят. Не се тревожи. Ще ни извадят оттук. — Жената все още не осъзнаваше добре какво се беше случило. Всичко ѝ беше мъгливо и объркано след момента, в който Суон посочи към табелата на Поу-Поу на магистралата и ѝ каза, че ще се пръсне, ако не отиде до тоалетна.

— Не виждам, мамо — каза равнодушно момиченцето.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Наистина ще ни намерят… — Дарлийн се пресегна с намерението да погали дъщеря си по косата, но рязко дръпна ръка. Пръстите ѝ бяха напипали остри косъмчета. — О, Господи. О, Суон, о, миличка… — Страхуваше се да докосне собствената си коса и лице, макар че не изпитваше нищо повече от умерена болка, която често съпътстваше слънчевите изгаряния. „Добре съм — каза си наум. — Суон също е добре. Просто е изгубила косата си, това е всичко. Ще се оправим!“

— Къде е Поу-Поу? — попита момиченцето. — Къде е великанът? — Детето изпитваше болка по цялото тяло като онази, когато я болеше зъб и ѝ миришеше на закуска.

— Тук съм — отговори Джош. — Старецът също е наблизо. Намираме се в мазето. Мястото просто се срути…

— Ще се измъкнем оттук! — прекъсна го Дарлийн. — Съвсем скоро някой ще ни намери!

— Госпожо, може да мине известно време. Ще се наложи да се успокоим и да пестим въздуха.

— Да пестим въздуха? — Жената отново се паникьоса. — Нямаме проблем с дишането!

— Засега. Не знам с какво пространство разполагаме тук, но смятам, че скоро въздухът ще намалее. Може да се наложи да останем… доста дълго — реши да бъде откровен Джош.

— Ти си луд! Не го слушай, скъпа. Обзалагам се, че точно в този момент някой пътува насам, за да ни изрови. — Дарлийн започна да люлее Суон като бебе.

— Не, госпожо. — Джош смяташе, че няма смисъл да се преструват. — Не мисля, че някой скоро ще дойде да ни изкопае. Онези неща, които полетяха от царевичното поле, бяха ракети. Ядрени ракети. Нямам представа дали някоя от тях избухна наблизо, но има само един отговор на въпроса защо тези проклети неща са излетели. Вероятно целият свят изстрелва ракетите си в този момент.

Жената се засмя. Смехът ѝ преливаше в истерия.

— Не се прави на много умен! Все някой е видял всичкия този огън! Ще изпратят помощ! Трябва да стигнем до Блейкман!

— Добре — отвърна Джош. Измори се да говори, а и хабеше ценен въздух. Пропълзя на известно разстояние от жената и си намери местенце, в което да побере тялото си. Тормозеше го ужасна жажда, но също така трябваше да се облекчи. По-късно, помисли си той. Сега беше прекалено изморен, за да помръдне. Болката отново се влошаваше. Съзнанието му се отнесе далеч от мазето на Поу-Поу, отвъд изгорените царевични ниви, към онова, което беше останало от света, ако наистина беше започнала Третата световна война. Вероятно всичко беше свършило вече. Руснаците бяха завладели Америка или американците бяха навлезли в Русия. Замисли се за Роуз и за момчетата. Дали бяха живи, или мъртви? Може би никога нямаше да узнае. — О, Господи — прошепна в мрака, сви се на топка и се взря в нищото.

— Ох… ох… ох… — пелтечеше и се давеше Поу-Поу. — Гофърът11 е в дупката! Ейми! Къде са ми пантофите?

Момиченцето издаде поредния болезнен хлип и Джош стисна зъби, за да не изпищи от яд. „Такова красиво дете — помисли си той. — А е на път да умре… като всички нас. Вече сме в гробовете си. Легнали сме и чакаме.“

Имаше чувството, че е свален на ринга от опонент, с когото не е планирал да се бори. Почти чуваше ръката на рефера да удря върху тепиха, докато отброява: Едно… две…

Джош вдигна рамене. Не беше преброил до три. Щеше да го направи, но не успя.

Отнесе се в мъчителен сън под акомпанимента на болката на детето, която като че ли беше обладала душата му.

14

— Дисциплина и контрол — каза Войника сянка с глас, който плющеше като колан по краката на малко момче. — Тези две неща правят един мъж такъв. Помни… помни…

Полковник Джеймс Маклин се беше свил в калната яма. На пет-шест метра над него се процеждаше ивица светлина, която преминаваше през земята и края на гофрирания метален лист, който покриваше шахтата. Разстоянието беше достатъчно, за да пусне мухите вътре. Те бръмчаха в кръг около лицето му и се стрелкаха към мръсотията около него. Не помнеше от колко време беше тук долу; чарлитата12 идваха веднъж на ден и освен ако не се заблуждаваше, беше в ямата вече тридесет и девет дни. Може би идваха по два пъти на ден и в такъв случай изчисленията му нямаше да са верни. Възможно беше също така да пропускат ден или два. Може би идваха по три пъти в един ден и след това пропускаха по два дни. Може би…

— Дисциплина и контрол, Джимбо. — Войника сянка беше седнал с кръстосани под него крака до едната от стените на ямата, на около метър и половина от него. Беше облечен в камуфлажна униформа, а изпитото му и реещо се лице беше боядисано в зелена и черна боя. — Стегни се, войнико.

— Слушам — отвърна Маклин. — Стягам се. — Той вдигна кльощавата си ръка и прогони мухите.

Разнесе се чукане. Полковникът изскимтя и се притисна в стената. Чарлитата бяха отгоре му и удряха метала с бамбуковите си пръчки и дървените си палки. Звукът ехтеше ли, ехтеше в ямата и накара Маклин да запуши уши с ръце. Чукането продължи, като ставаше все по-силно, и на него му се прииска да изпищи.

— Не — предупреди го Войника сянка, чиито очи приличаха на кратерите на Луната. — Не им позволявай да те чуят да пищиш.

Маклин стисна шепа кал и я натъпка в устата си. Войника сянка беше прав. Войника сянка винаги беше прав. Чукането спря и металният лист беше дръпнат на една страна. Мътна светлина прободе очите на полковника. Виждаше ги там горе, наведени над ямата и хилещи се насреща му.

— ’Ковник Макрийн! — провикна се един от тях. — Гладен ли си, ’ковник Макрийн?

Устата на Маклин беше пълна с кал и мръсотия. Той кимна и се изправи като молещо за парченце храна куче.

— Внимателно — прошепна Войника сянка. — Внимателно.

— Гладен ли си, ’ковник Макрийн?

— Моля ви — каза полковникът, а от устата му потече кал. Той вдигна мършавите си ръце към светлината.

— Хващай, ’ковник Макрийн! — Нещо падна в калта на няколко крачки от него, близо до разлагащия се труп на един пехотинец на име Рагсдейл. Маклин пропълзя през тялото и взе хвърленото му. Оказа се питка от мазен пържен ориз. Задъвка я лакомо и от очите му потекоха сълзи от радост. Чарлитата отгоре му се смееха. Полковникът пропълзя над останките на един капитан от военновъздушните сили, който останалите мъже наричаха Мисисипи заради провлечения му говор. Сега Мисисипи представляваше мълчалив вързоп от дрехи и кости. В другия край имаше трети труп — той отново принадлежеше на пехотинец, едно хлапе на име Макгий — който бавно гниеше в калта. Маклин приклекна до хлапето и продължи да дъвче оризовото кексче и да плаче от радост.

— Хей, ’ковник Макрийн! Много мръсен! Време за баня!

Полковникът изскимтя и потръпна, след което скри глава между ръцете си, защото знаеше какво ще последва.

Едно от чарлитата изсипа кофа с човешки изпражнения в ямата и отвратителната каша уцели Маклин, потече по гърба, раменете и главата му. Чарлитата направо виеха от смях, но той се съсредоточи върху оризовата питка. Част от изпражненията я бяха изцапали и полковникът я почисти с парцаливото си яке от военновъздушните сили.

— Ето! — провикна се чарлито, което беше изсипало кофата. — Вече ти чист, момче!

Мухите направо щурмуваха главата на Маклин. Днес храната си я бива, каза си той. Щеше да му помогне да остане жив още известно време. Докато дъвчеше, Войника сянка рече:

— Точно така, Джимбо. Изяж всяка една трохичка. Всяка една трохичка.

— Вече ти чист, момче! — повтори чарлито и дръпна ламаринения лист, който закри слънчевата светлина.

— Дисциплина и контрол. — Войника сянка се беше приближил. — Тези две неща правят един мъж такъв.

— Да, сър — отвърна Маклин. Войника сянка го наблюдаваше с очи, които горяха като напалм в мрака.

— Полковник!

Някакъв далечен глас го викаше. Трудно му беше да се съсредоточи върху него, защото болката беше стигнала чак до костите му. Нещо тежко го беше затиснало и едва не беше пречупило гръбнака му. Чувал с картофи, помисли си той. Не, не. Беше по-тежко от това.

— Полковник Маклин! — настоя гласът.

„Махай се — пожела си той. — Моля те, махай се.“ Опита се да вдигне дясната си ръка, за да изгони мухите от лицето си, но когато го направи, през цялата му ръка и рамото се стрелна изгаряща болка, която продължи чак до гръбнака. Маклин простена.

— Полковник! Аз съм Тед Уорнър! Чувате ли ме?

Уорнър. Мечо Уорнър.

— Да — отвърна Маклин. Болката прониза ребрата му. Знаеше, че не е проговорил достатъчно силно, затова направи втори опит: — Да. Чувам те.

— Благодаря на Бога! Имам фенерче, полковник! — Лъч светлина освети лицето му и той си позволи да отвори очи.

Фенерчето светеше от около три метра над главата на Маклин. Каменният прах и димът все още бяха гъсти, но на полковника му беше ясно, че се намира на дъното на някаква яма. Обърна бавно глава, като едва не припадна отново от това си действие, и установи, че човек трудно щеше да мине през отвора. Нямаше никаква представа как беше попаднал в това тясно пространство. Краката му бяха много свити под него, а гърбът му беше извит от тежестта не на чувал с картофи, а на човешко тяло. Не можеше да каже на кого принадлежи трупът.

В ямата над него се виеше плетеница от кабели и счупени тръби. Опита се да избута отвратителната тежест, за да освободи малко пространство за краката си, но изгарящата болка отново нападна дясната му ръка. Маклин завъртя глава на другата страна и с помощта на светлината на фенерчето отгоре видя един много сериозен проблем.

Дясната му ръка беше изчезнала в една пукнатина в стената. Тя беше около три сантиметра широка и по камъка проблясваха вадички кръв.

„Ръката ми“, помисли си вцепенен полковникът. Спомни си как пръстите на Бекър се пръснаха. Вероятно ръката му се беше плъзнала в цепнатината, когато падна тук долу, и при преместването на скалата…

Не чувстваше нищо от другата страна на каменното менгеме, стиснало китката му. Ръката и пръстите му бяха мъртво месо. „Трябва да се науча да боравя с лявата“, помисли си Маклин. В следващия миг осъзна нещо, което направо го замая: пръстът, с който натискаше спусъка, беше там.

— Ефрейтор Прадос е тук с мен, полковник! — провикна се Уорнър. — Кракът му е счупен, но е в съзнание. Другите са по-зле… или са мъртви.

— Ти как си? — попита Маклин.

— Гърбът ме боли адски много. — Уорнър като че ли изпитваше трудности да си поеме дъх. — Имам чувството, че ще се разцепя на две, ако топките ми не ме държаха здраво. Също така плюя кръв.

— Остана ли някой, който да изготви доклад за щетите?

— Интеркомът не работи. От шахтите излиза дим. Чувам хора да пищят, което означава, че има и други оцелели. Господи, полковник! Сигурно цялата планина се е преместила!

— Трябва да се измъкна оттук — каза Маклин. — Ръката ми е заклещена, Теди. — Отново изпита силна болка, като се замисли за премазаното месо. Стисна зъби и я изчака да отмине. — Можеш ли да ми помогнеш да изляза?

— Как? Не мога да стигна до вас, а и ако ръката ви е заклещена…

— Ръката ми е счупена — отвърна Маклин със спокоен глас. Усети как се унася и всичко около него започва да се рее и да става някак си нереално. — Донеси ми нож. Най-острият, който можеш да намериш.

— Какво? Нож? Защо?

Полковникът се ухили дивашки.

— Просто го направи. След това запали огън и обгори парче дърво. — Говореше някак си отнесено, все едно онова, което трябваше да се направи, се отнасяше за ръката на друг човек. — Дървото трябва да е нагорещено до червено, Теди. Достатъчно горещо, за да обгори чукан.

— Какво… чукан? — Уорнър млъкна за миг. Картинката започна да му се изяснява. — Може би ще успеем да ви извадим по друг…

— Няма друг начин. — Ако искаше да излезе от ямата, трябваше да остави ръката си в нея. „Ще си платя за услугата“, помисли си полковникът. — Разбираш ли ме?

— Да, сър — отвърна Уорнър, който винаги се подчиняваше на заповедите.

Маклин извърна лице от светлината.

Капитанът се отдръпна пълзешком от ръба на ямата, която се беше отворила в пода на контролната зала. Цялото помещение се беше наклонило под тридесетградусов ъгъл. Той се придвижваше леко надолу през счупено оборудване, паднали камъни и тела. Лъчът на фенерчето улови ефрейтор Прадос, който се беше облегнал на една от напуканите и изкривени стени. Лицето на мъжа беше обезобразено, а от бедрото му се подаваше лъскава кост. Уорнър продължи по онова, което беше останало от коридора. В тавана и стените се бяха отворили огромни дупки, от които течеше вода върху хаоса от камъни и тръби. Все още чуваше писъците в далечината. Трябваше да намери някой, който да му помогне да измъкне полковник Маклин, защото без него нямаше да оцелеят. Самият той нямаше как да се спусне в ямата, хванала го в капан, заради наранения си гръб. Не, налагаше се да намери някой друг — някой достатъчно малък, за да се побере, но достатъчно силен, за да свърши работата. Само Бог знаеше какво щеше да намери, когато изпълзеше на първо ниво.

Но полковникът разчиташе на него и нямаше намерение да предава доверието му.

Бавно и много болезнено Уорнър продължи да си проправя път през отломките, като пълзеше право по посока на писъците.

15

Роланд Кронингер се беше свил на кривия под сред останките от столовата на Земен дом. Над воя и писъците се открояваше един неумолим вътрешен глас, който постоянно повтаряше: Кралския рицар… Кралския рицар… Кралския рицар никога не плаче.

Навсякъде беше мрак, разкъсван единствено от някой огнен език, който подскачаше от някогашната кухня. Слабата му светлина осветяваше паднали камъни, счупени маси и столове и премазани човешки тела. Тук-там някой се олюляваше в тъмнината като страдалец в каверните на ада, а под масивните скални отломки, отчупили се от тавана, помръдваха затиснати хора.

Първият трус разтресе всички и мнозина паднаха от столовете си. Осветлението изгасна, но бързо се включи аварийното. През това време Роланд вече беше на пода и цялата му зърнена закуска се беше изсипала върху тениската му. Майка му и баща му бяха паднали близо до него. В столовата имаше още около четиридесет души, които бяха дошли да закусят. Няколко от тях вече викаха за помощ, но повечето бяха замлъкнали заради шока. Майка му го погледна — от косата и лицето ѝ се стичаше портокалов сок — и му каза:

— Следващата година ще отидем на плаж.

Роланд се засмя и баща му последва примера му. След малко и майка му се включи към тях и за един миг тримата се смееха. Накрая Фил съумя да каже:

— Благодаря на Бога, че не съм застраховал това място! Щеше да се наложи да съдя собствената си…

В следващия миг гласът му беше заглушен от чудовищен тътен и от пропукването на скала. Подът подскочи с такава сила, че запрати Роланд далеч от родителите му, където се блъсна в други хора и се изви по неестествен начин. От тавана западаха камъни и плочки и нещо силно го удари в главата. Сега, докато се изправяше до седнало положение със свити до брадичката колене, опипа челото си и усети лепкава кръв. Долната му устна беше цепната и също кървеше. Усещаше вътрешностите си натъртени, сякаш цялото му тяло беше изпънато като ластик и след това брутално пуснато. Нямаше представа колко време беше продължило земетресението или как се беше озовал в подобна поза, свит като бебе. Нито пък имаше идея къде са родителите му. Искаше му се да заплаче, а и в очите му вече напираха сълзи, но той беше Кралския рицар, а един кралски рицар никога не плачеше, това го имаше в ръководството на играта, беше едно от правилата, които беше написал относно какво трябваше да е правилното поведение на един воин: Кралския рицар никога не плаче — той разплаква другите.

Роланд осъзна, че е стиснал нещо в дясната си ръка. Отвори я. Бяха очилата му — лявото стъкло се беше пукнало, а дясното го нямаше. Спомни си, че ги свали, докато лежеше под масата, за да изчисти млякото от тях. Сложи си ги и се опита да стане, но му трябваше известно време, за да координира краката си. След като най-накрая успя, си удари главата в провисналия таван, който беше над два метра висок, преди да започнат трусовете. Сега трябваше да ходи приведен, за да избягва висящите кабели, тръби и скъсана арматура.

— Мамо! Татко! — провикна се Роланд, но не чу друг отговор, освен писъците на ранените. Той се затътри през останките, като постоянно викаше родителите си. Стъпи върху нещо, което издаде влажен звук. Погледна го и то му заприлича на огромна морска звезда, заклещена между два камъка. Тялото не приличаше на човешко, с изключение на това, че носеше окървавена парцалива риза.

Роланд прескочи още трупове — беше виждал такива на снимките във военните списания на баща си, но тези тук бяха различни. Тези тук бяха прекалено смазани и не можеше да различи дори пола им, ако не бяха парцалите, останали от облеклото им. Никой от тях обаче не беше майка му или баща му. Не, те бяха живи. Знаеше, че са, и продължи да ги търси. След малко едва не падна в една пропаст с назъбени краища, която беше разцепила столовата на две. Надникна в нея, но не видя дъно.

— Мамо! Татко! — провикна се към другата част на помещението, но отново не получи отговор.

Роланд не помръдна от ръба на пропастта. Цялото му тяло се тресеше. Една част от него беше вцепенена от ужас, но друга, по-голяма част, събираше сили и изплуваше на повърхността. Тази част също трепереше, но не от страх, а от чисто, хладно вълнение, което беше различно от всичко, което беше изпитвал досега. Заобиколен от смърт, той изпита силата на живота, която туптеше във вените му и го замайваше и опияняваше.

„Жив съм — помисли си Роланд. — Жив.“

Изведнъж останките от столовата на Земен дом се размазаха и промениха. Той се озова в средата на бойно поле, осеяно с трупове, а от вражеската крепост в далечината се надигаше огън. Носеше очукан щит и окървавен меч и беше на път да изпадне в шок, но все още се държеше и беше жив след холокоста на битката. Разполагаше с цял легион рицари, които беше повел в битка на това опустошено поле, но вече беше останал сам, защото беше последният оцелял кралски рицар.

Един от повалените рицари в краката му протегна ръка и го хвана за глезена.

— Моля те — изграчи окървавената му уста. — Моля те, помогни ми…

Роланд примига вцепенен. Под него лежеше жена на средна възраст, чиято долна половина на тялото беше затисната от каменна плоча.

— Моля те, помогни ми. Краката ми… о… краката ми…

„На бойното поле не трябва да има жени — помисли си Роланд. — О, не!“ Огледа се и си спомни къде се намира. Освободи глезена си и се отдръпна от ръба на пропастта.

Продължи да търси, но не успя да намери майка си и баща си. Може би бяха заровени, осъзна той… или пък бяха паднали в пропастта, бяха погълнати от мрака долу. Може би беше видял телата им, но не ги беше разпознал.

— Мамо! Татко! — провикна се отново. — Къде сте? — Не получи отговор. Чуваше се само нечие хлипане и пронизителният вой на агонизиращи хора.

Някаква светлина проблесна през пушека и намери лицето му.

— Ти — прошепна болезнено някой. — Как се казваш?

— Роланд — отговори той. Как му беше фамилията? Трябваха му няколко секунди, за да си я спомни. — Роланд Кронингер.

— Нуждая се от помощта ти, Роланд — каза човекът с фенерчето. — Можеш ли да вървиш?

Той кимна.

— Полковник Маклин е хванат в капан в контролната зала. Или поне в онова, което е останало от нея — поправи се Мечо Уорнър. Беше се свил като някакъв гърбушко. Подкрепяше се с един арматурен прът, който използваше като бастун. Някои от коридорите бяха изцяло блокирани от скални свлачища, а други бяха наклонени под невероятни ъгли и разцепени от зеещи пукнатини. В целия Земен дом ехтяха писъци и викове към Бог. Някои от стените бяха целите в кръв от телата, които бяха премазани до смърт от ударните вълни. Уорнър беше намерил петима-шестима физически здрави цивилни в останките, но само двама — един старец и едно момиченце — не бяха полудели. За съжаление обаче китката на стареца беше счупена и от нея се подаваше костта, а момиченцето не искаше да се отдалечи от мястото, на което беше изчезнал баща му. Затова на Мечо му се наложи да продължи към столовата, за да потърси някой, който да му помогне. В същото време се сети, че в кухнята имаше богат набор от ножове.

Уорнър прокара лъча на фенерчето през лицето на Роланд. На челото на момчето имаше рана и в очите му се четеше шок, но изглежда, нямаше сериозни наранявания. С изключение на кръвта, лицето му беше бледо и прашно, а тъмносинята му памучна тениска беше скъсана и разкриваше още рани на хлътналите му мършави гърди. „Не е нещо особено — помисли си капитанът, — но трябва да свърши работа.“

— Къде са родителите ти? — попита той и Роланд поклати глава. — Добре, слушай ме внимателно: бяхме ударени от ядрено оръжие. Цялата шибана страна беше ударена. Нямам представа колко от обитателите тук са мъртви, но ние сме живи, както и полковник Маклин. За да останем живи обаче, трябва да въдворим ред, доколкото това е възможно, и поради тази причина се налага да помогнем на полковника. Разбираш ли какво ти говоря?

— Така мисля — отвърна Роланд. „Ударени от ядрено оръжие — помисли си той. — Ударени от ядрено оръжие… ударени от ядрено оръжие… ударени от ядрено оръжие.“ Зави му се свят. Помисли си, че след няколко минути ще се събуди в леглото си в Аризона.

— Добре, Роланд. Не искам да се отделяш от мен. Ще отидем в кухнята, за да намерим нещо остро: месарски нож, сатър… каквото и да е. След това ще се върнем в контролната зала. — „Ако успея да намеря пътя дотам“, помисли си Уорнър… но не посмя да го изрече на глас.

— Майка ми и баща ми — каза със слаб глас Роланд. — Те са някъде… тук.

— Няма къде да отидат. Сега полковник Маклин се нуждае много повече от теб, отколкото те. Разбираш ли?

Роланд кимна. Кралския рицар!, помисли си той. Краля беше хванат в капан в подземието и се нуждаеше от помощта му! Родителите му ги нямаше, катаклизмът ги беше помел, и крепостта на Краля беше ударена от ядрено оръжие. „Но аз съм жив. Аз съм жив и съм Кралския рицар.“ Примигна срещу лъча на фенерчето.

— Ще стана ли войник? — обърна се той към капитана.

— Разбира се. Не се отделяй от мен. Трябва да влезем в кухнята.

Уорнър вървеше бавно и отпускаше цялата си тежест върху железния прът. Намериха път до кухнята, където на места все още горяха огньове. Капитанът осъзна, че се бяха подпалили провизиите в склада. Десетки консерви бяха експлодирали и съдържанието им беше полепнало по стените. Всичко беше унищожено — сухото мляко, яйцата, беконът, шунката, всичко. Уорнър знаеше, че разполагат с още един резервен склад… коремът му се сви при мисълта, че можеше да са хванати в капана на този мрак без храна и вода.

Навсякъде бяха пръснати прибори, разхвърлени от ударната вълна. Капитанът изрови един сатър с върха на импровизирания си бастун. Острието беше назъбено.

— Вземи го — нареди на момчето той и Роланд изпълни заповедта.

Излязоха от кухнята и столовата. Уорнър поведе Роланд към останките на Управлението. От горе бяха нападали каменни плочи и цялото място беше наклонено и осеяно с дълбоки пукнатини. Залата с аркадните игри все още гореше и въздухът беше натежал от дима.

— Насам — каза капитанът и насочи лъча на фенерчето си към лазарета. Влязоха вътре. По-голямата част от оборудването беше счупено и безполезно. Уорнър се разтърси наоколо, докато не намери кутия с турникети и пластмасова бутилка със спирт. Каза на Роланд да вземе един от турникетите и бутилката, след което претърси счупения шкаф с лекарствата. Под краката им хрускаха хапчета и капсули като пуканки. Лъчът от фенерчето на Уорнър освети мъртвото лице на една от сестрите, размазано от скален къс с размерите на наковалня.

Нямаше следа от доктор Ланг, лекарят на Земен дом. Бастунът на капитана попадна на здрави шишенца демерол и перкодан. Помоли Роланд да вземе и тях, след което ги натъпка в джобовете си, за да ги занесе на полковника.

— Все още ли си с мен? — попита Уорнър.

— Да, сър. — „Ще се събудя след няколко минути — помисли си Роланд. — Ще е събота сутринта, ще стана от леглото и ще си включа компютъра.“

— Имаме да извървим дълъг път — каза капитанът. — През част от него ще се наложи да пълзим. Не трябва да се отделяш от мен, разбра ли?

Роланд последва мъжа и двамата напуснаха лазарета. Искаше му се да се върне и да продължи да търси родителите си, но Краля се нуждаеше повече от помощта му, отколкото те. Все пак той беше Кралския рицар и за него беше огромна чест, че Краля се нуждаеше от него. Една част от момчето отново се отврати от ужаса и разрушенията наоколо и завика „Събуди се! Събуди се!“ с пискливия глас на изплашен ученик, но другата част, която ставаше все по-силна, огледа заобикалящите го тела, които фенерчето осветяваше, и разбра, че слабите трябваше да умрат, за да могат силните да оцелеят.

Продължиха да вървят по коридорите, да прескачат труповете и да не обръщат внимание на стенанията на ранените.

Роланд нямаше представа колко време им беше отнело, за да стигнат до разрушената контролна зала. Погледна часовника си на светлината на една горяща купчина боклуци, но стъклото му беше пукнато и стрелките бяха спрели на десет и тридесет и шест. Уорнър пропълзя нагоре до ръба на ямата и насочи лъча светлина надолу.

— Полковник! — провикна се той. — Доведох помощ! Ще ви измъкнем!

Маклин, който се намираше на три метра под тях, обърна запотеното си лице към фенерчето.

— Побързайте — изрече с дрезгав глас той и отново затвори очи.

Роланд също пропълзя до ръба на ямата. Видя две тела долу, едното лежеше върху другото, заклещени в пространство колкото един ковчег. Тялото отдолу дишаше, но ръката му беше скрита в една пукнатина в стената. Изведнъж Роланд разбра за какво им е сатърът. Погледна оръжието и на светлината видя отражението на лицето си в острието му — само дето не беше неговото лице, онова, което помнеше, а някаква изкривена маска. Очите му бяха ококорени и блестяха, а челото му беше изцапано с кръв, която беше образувала формата на звезда. Цялото му лице беше осеяно със синини и подутини като на жаба и изглеждаше по-зле дори от онзи път, в който Майк Амбрустър го спука от бой, защото не му позволи да препише на контролното по химия.

— Малко педерастче! Малко четириоко педерастче! — беше се развилнял Амбрустър и всички, които ги бяха наобиколили, се смяха и дюдюкаха, когато Роланд се опита да избяга, но беше повален на пръстта за пореден път. Тогава се разплака, свит на земята, а Амбрустър се наведе над него и му се изплю в лицето.

— Знаеш ли как се слага турникет? — попита го гърбушкото с превръзката на окото. Момчето поклати глава. — Ще те напътствам как да го направиш, когато слезеш там долу. — Уорнър разгледа с помощта на фенерчето наоколо и намери няколко неща, с които щеше да накладе един хубав огън — останки от бюро, столове, дрехите на труповете. Можеха да използват горящата купчина, която подминаха в коридора, като подпалка. Уорнър се сети също така, че имаше запалка в джоба си. — Знаеш ли какво трябва да направиш?

— Така… мисля — отвърна Роланд.

— Добре, а сега ме слушай внимателно. Не мога да вляза в тази дупка, за да му помогна. Ти обаче можеш. Ще сложиш турникета здраво на ръката му, след което ще ти подам спирта. Полей цялата му китка с него. Той е готов, когато ти си готов. Вероятно китката му е премазана, така че няма да е много трудно да срежеш костите със сатъра. А сега ме слушай внимателно, Роланд! Не искам да се туткаш и да сечеш пет минути! Направи го бързо и стегнато, не губи никакво време, и веднъж започнеш ли, дори не си помисляй да спреш, преди да си свършил. Чуваш ли ме?

— Да, сър — отговори момчето и си помисли: „Събуди се! Трябва да се събудя!“.

— Ако си сложил правилно турникета, ще разполагаш с достатъчно време, за да обгориш раната. Ще ти дам нещо, с което да го направиш… Искам да се увериш, че ще я обгориш с огъня, чуваш ли ме? Ако не го направиш, кръвта му ще изтече и полковникът ще умре. Той е заклещен там долу и няма да се съпротивлява, а и много добре знае какво трябва да се направи. Погледни ме, Роланд.

Момчето погледна към светлината.

— Ако направиш всичко както трябва, полковник Маклин ще живее. Ако се издъниш, ще умре. Всичко е пределно ясно. Чаткаш ли?

Роланд кимна. Беше замаян и сърцето му биеше като лудо. „Краля е хванат в капан — помисли си той. — От всички кралски рицари аз съм единственият, който може да го измъкне!“ Но не, не… това не беше игра! Това беше истинският живот и майка му и баща му лежаха някъде там горе, Земен дом беше ударен от ядрено оръжие, цялата страна беше ударена от ракети, всичко беше унищожено…

Роланд сложи ръка на кървавото си чело и го стисна, докато лошите мисли не си отидоха. „Кралския рицар! Казвам се сър Роланд!“ Сега, въоръжен с огън и стомана, щеше да слезе в най-дълбокото и мрачно подземие, за да спаси Краля.

Мечо Уорнър изпълзя настрани от ръба, за да запали огън и момчето го последва като робот. Струпаха парчетата от бюрото, столовете и дрехите от труповете в единия ъгъл и използваха няколко горящи краища кабел от коридора, за да ги запалят. Мечо нареди няколко плочки от тавана и добави малко спирт в пламъците. В началото имаше само дим, но после червеното мъждукане се усили.

Ефрейтор Прадос все още беше облегнат на отсрещната стена и ги наблюдаваше, докато работят. Цялото му лице беше плувнало в пот и си мърмореше трескаво, но Уорнър не му обърна внимание. Дървото от бюрото и столовете се беше подпалило и горчивият дим се издигаше нагоре към дупките и пукнатините в тавана.

Капитанът закуцука към края на огъня и вдигна крака на един от счупените столове — другият му край гореше ярко и там черното дърво беше станало пепеляво сиво. Той го върна обратно в огъня и погледна Роланд.

— Добре. Хайде да се залавяме за работа.

Уорнър стисна толкова силно зъби, че гърбът го заболя, хвана момчето за ръката и му помогна да слезе в ямата. Роланд стъпи върху мъртвото тяло. Капитанът беше насочил лъча на фенерчето към заклещената ръка на полковника и обясняваше как се слага турникет. Момчето трябваше да лежи извито на една страна върху трупа, за да стигне ранената ръка. Забеляза, че китката на Маклин беше станала черна. Полковникът неочаквано се помести и се опита да погледне нагоре, но не можеше да вдигне глава.

— Стегни по-здраво — съумя да каже Маклин. — Завържи няколко възела на копелето!

На Роланд му бяха необходими четири опита, за да стегне достатъчно турникета. Уорнър му пусна спирта и момчето напръска почернялата китка с него. Полковникът взе бутилката със свободната си ръка и най-накрая успя да извие глава, за да погледне спасителя си.

— Как се казваш?

— Роланд Кронингер, сър.

Гласът и тежестта подсказаха на Маклин, че това е момче, но не можеше да види лицето му. Нещо проблесна и той се обърна към сатъра, който хлапето държеше.

— Роланд, в следващите няколко минути двамата с теб ще се опознаем много добре. Мечо! Къде е огънят?

Светлината от фенерчето на Уорнър изчезна за минута и момчето остана само в мрака с полковника.

— Лош ден — каза Маклин. — Не си виждал по-лош ден от този, нали?

— Не, сър. — Гласът на Роланд потрепери.

Светлината се завърна. Уорнър държеше горящия крак от стол като факла.

— Тук е, полковник! Роланд, ще ти спусна това. Готов ли си? Момчето взе факлата и се наведе отново над Маклин. Полковникът, чиито очи бяха замъглени от болката, видя лицето му и си помисли, че го познава отнякъде.

— Къде са родителите ти, синко? — попита той.

— Не знам. Изгубих ги.

Маклин погледна горящия край на крака на стола и се замоли да е достатъчно горещ, за да свърши работата.

— Ще се оправиш — каза той. — Ще се погрижа за това. — Погледът му се премести от факлата към острието на сатъра. Момчето приклекна под странен ъгъл над него, яхна трупа и се загледа в китката му, където се губеше в скалната стена. — Е — каза Маклин, — време е. Слушай, Роланд, давай да приключваме, докато някой от двама ни не го е хванало шубето. Ще се опитам да остана в съзнание възможно най-дълго. Готов ли си?

— Готов е — отвърна от ръба на ямата Мечо Уорнър.

Маклин се усмихна мрачно и по носа му потече една капка пот.

— Дай всичко от себе си в първия удар, Роланд — настоя той.

Момчето стисна факлата в лявата си ръка и вдигна зад главата си дясната, в която държеше сатъра. Знаеше точно къде ще удари — на мястото, на което почернялата кожа беше погълната от пукнатината. „Направи го! — заповяда си наум. — Направи го веднага!“ Чу как Маклин си пое дълбоко въздух. Роланд стисна здраво сатъра. „Направи го веднага!“ Почувства ръката си твърда като арматурно желязо. „Направи го веднага!“

Задържа въздуха си и стовари с всички сили сатъра в китката на полковника.

Костта изхрущя. Маклин потръпна, но не издаде никакъв звук. Роланд си помисли, че острието е срязало докрай костта, но се шокира, като видя, че беше проникнало едва сантиметър в дебелата китка на мъжа.

— Довърши работата! — провикна се Уорнър.

Роланд извади сатъра.

Очите на Маклин бяха станали лилави по краищата. Той ги затвори и след секунда рязко ги отвори.

— Довърши работата! — прошепна на момчето.

Роланд вдигна ръка и я стовари отново. Китката продължаваше да упорства и да не иска да се отдели. Удари трети път, четвърти, като използваше все повече сила. Чу едноокият гърбушко да му крещи да побърза, но Маклин не издаде никакъв звук. Освободи сатъра и го стовари пети път. Вече имаше много кръв, но сухожилията продължаваха да се държат. Започна да удря отново и отново. Лицето на Маклин беше станало пепеляво жълто-бяло, а устните му бяха сиви като гробищна пръст.

Всичко трябваше да приключи, преди кръвта да е започнала да шурти като пожарникарски маркуч. Роланд знаеше, че ако това се случи, Краля ще умре. Вдигна сатъра над главата си. Рамото му туптеше от усилията, които влагаше… и изведнъж вече това не беше сатър, а свещена брадва, а той — сър Роланд от Кралството, призован да освободи хванатия в капана на това противно подземие крал. Той беше единственият в тези владения, който можеше да го направи, и този момент беше само негов. Изпълни го праведна сила и когато стовари свещената брадва, се чу да вика с дрезгав и почти нечовешки глас.

Успя да дочупи костта. Сухожилията се скъсаха под мощта на свещената брадва. Краля се загърчи и нещо гротескно и грозно, което кървеше и приличаше на сюнгер, се навря в лицето на Роланд. То изпръска бузите и челото му с кръв, но не успя да го заслепи.

— Обгори я! — провикна се Уорнър.

Момчето допря факлата в кървящото нещо, което приличаше на сюнгер. То се отдръпна от него, но той го хвана и го задържа, докато Маклин се гърчеше дивашки. Притисна факлата в раната, където допреди малко се намираше ръката на полковника. Роланд гледаше с мрачно изумление как чуканът гори, видя как раната почерня и се сви, а кръвта засъска. Тялото на Маклин се бореше машинално. Той пребели очи, но момчето не пусна ранената ръка. Помириса кръв и изгорена плът, пое си дълбоко въздух, като че ли това беше пречистващ душата тамян, и продължи да обгаря чукана, като притискаше огъня в плътта. Най-накрая полковникът спря да се бори и от устата му излезе тих и зловещ стон, сякаш беше някакъв ранен звяр.

— Добре! — провикна се Уорнър. — Това е!

Роланд беше като хипнотизиран от топящата се плът. Разкъсаният ръкав на якето на Маклин се беше подпалил и около стените на ямата се виеше дим.

— Достатъчно! — провикна се капитанът. Момчето не спря. — Роланд! Това е достатъчно, мамка му!

Този път гласът на мъжа го върна обратно в действителността. Роланд пусна ръката на полковника и видя, че чуканът е обгорен до черно и лъщи, сякаш е полят с катран. Пламъците по ръкава на якето на Маклин се изгубиха един по един. „Свърши се — помисли си момчето. — Свърши се.“ Заудря факлата в стената, докато огънят не изгасна, и после я пусна.

— Ще отида да потърся някакво въже, с което да ви извадя оттам! — провикна се Уорнър. — Добре ли сте?

Роланд нямаше желание да отговаря. Светлината на фенерчето се премести и той потъна в мрак. Чуваше тежкото дишане на полковника. Запълзя назад върху приклещения между тях труп, докато гърбът му не се опря в камък. Сви си краката и притисна свещената брадва до тялото си. На изпръсканото му с кръв лице заигра усмивка, но очите му представляваха два кръга от шок.

Полковникът стенеше и мърмореше нещо, което Роланд не можеше да разбере. След малко го повтори с изпълнен с болка глас:

— Стегни се. — Последва кратка пауза, след което продължи: — Стегни се… стегни се, войнико… — Маклин бълнуваше. Първо извисяваше глас и след това го снижаваше до шепот. — Стегни се… да, сър… вземи се в ръце… да, сър… да, сър… — Полковникът започна да звучи като дете, което се страхуваше да не бъде набито. — Да, сър… моля… да, сър… да, сър… — Завърши с нещо средно между стон и хлип.

Роланд го слушаше внимателно. Това не беше глас на един триумфиращ военен герой, звучеше по-скоро като някой молител. Момчето се зачуди какво ли се случваше в главата на Краля в този момент. Един крал не трябваше да моли — дори в най-лошите си кошмари. Опасно беше Краля да показва някаква слабост.

По-късно — колко по-късно Роланд не знаеше — нещо побутна коляното му. Той заопипва в мрака и попадна на ръка. Маклин беше дошъл в съзнание.

— Длъжник съм ти — каза той. Отново звучеше като силния военен герой.

Роланд не отговори… но осъзна, че за да оцелее в онова, което предстоеше, щеше да се нуждае от защита. Майка му и баща му може би бяха мъртви — имаше такава вероятност — и телата им завинаги изгубени. Щеше да се нуждае от щит за предстоящите опасности, не само в Земен дом, а и отвъд него… в случай, помисли си той, че някога отново видят външния свят. Планираше от сега нататък да не се отделя от Краля; може би това беше единственият му шанс да се измъкне жив от тези подземия.

Не можеше да отрече, че иска да живее, за да види какво беше останало от света извън Земен дом. Сега обаче трябваше да мисли ден за ден — ако успееше да оцелее през първия, може би щеше да оцелее втория и третия. През целия си живот се бореше за оцеляване — това беше част от задълженията му като кралски рицар — и сега щеше да направи каквото е необходимо, за да остане жив.

„Старата игра приключи — помисли си Роланд. — Новата игра е на път да започне!“ Това може би щеше да е най-добрата игра на „Кралският рицар“, която някога беше играл, защото щеше да е истинска.

Роланд прегърна свещената брадва и зачака едноокия гърбушко да се върне. През това време си представи, че чува тракането на зарове в чаша от бяла кост.

16

— Госпожо, определено не бих пил това, ако бях на ваше място.

Сестра Крийп се стресна от гласа и вдигна глава от локвата с черна вода, над която беше приклекнала.

На няколко метра от нея стоеше нисък, закръглен мъж, облечен в парцаливо и изгорено палто от норка. Под парцалите се виждаше червена копринена пижама. Освен черните обувки с остри върхове, тънките му като на пиле крака бяха голи. Кръглото му, приличащо на луна лице беше обгорено на малки кратери и цялата му коса беше опърлена, с изключение на сивите му бакенбарди и веждите. Кожата му беше подпухнала, огромният му нос и челюстта му бяха издути, сякаш се опитваше да задържи дъха си, а сините нишки от спуканите му кръвоносни съдове бяха изпъкнали. В двата прореза, които представляваха очните му кухини, постоянно се стрелкаха две тъмнокафяви очи — те се местеха от Сестра Крийп към калната локва и обратно.

— Тази отврат е отровна — каза мъжът, като произнесе последната дума утровна. — Убива те на място.

Клошарката остана наведена над локвата като звяр, който пази изворчето си с вода. Беше си намерила укритие от проливния дъжд в купето на едно такси и се опита да спи в него през дългата и противна нощ, но няколкото ѝ минути сън бяха изпълнени с халюцинации за създанието с топящото се лице в киното. Веднага след като черното небе просветля до цвета на речна тиня, Сестра Крийп напусна укритието си — през цялото време се опитваше да не обръща внимание на трупа на предната седалка — и тръгна да търси храна и вода. Дъждът беше намалял до ръмеж и от време на време изсипваше остри като иглички капки, но времето ставаше по-студено. Имаше чувството, че е началото на ноември и трепереше в подгизналите си дрипи. Локвата дъждовна вода под лицето ѝ миришеше на пепел и сяра, но клошарката беше толкова дехидратирана и жадна, че беше на път да си потопи лицето в нея и да отвори уста.

— Един водопровод се е спукал ей там и пръска като гейзер — каза мъжът и посочи в посока, която Сестра Крийп смяташе, че е север. — Прилича на Олд Фейтфул13.

Клошарката се отдръпна от заразената вода. В далечината отекна гръмотевица, която ѝ напомни за преминаващ товарен влак. Нямаше как да види слънцето през ниските облаци с цвят на тиня.

— Намери ли нещо за ядене? — попита го през подутите си устни тя.

— Няколко лучени хлебчета на едно място, което вероятно е било пекарна. Не можах да ги задържа за дълго. Жена ми казва, че съм световен шампион по повръщане. — Мъжът се хвана за корема с покритата си с мехури ръка. — Имам язва и чувствителен стомах.

Сестра Крийп се изправи. Беше със седем-осем сантиметра по-висока от събеседника си.

— Жадна съм — каза тя. — Ще ме заведеш ли при водата?

Мъжът погледна към небето и наклони глава към звука от гръмотевицата. Изглеждаше някак си нелепо сред руините около него.

— Опитвам се да намеря телефон или полицай — каза той. — Търся цяла вечер. Никога не можеш да намериш тези две неща, когато ти трябват, нали?

— Нещо ужасно се случи — отвърна Сестра Крийп. — Не мисля, че са останали телефони и ченгета.

— Трябва да намеря телефон — настоя мъжът. — Жена ми ще се тревожи за мен! Трябва да ѝ се обадя и да ѝ кажа… че съм… добре. — Гласът го предаде, когато погледът му попадна на два подаващи се изпод купчина смачкана арматура и бетон крака. — О — прошепна той и клошарката видя, че очите му се замъглиха като мъгла на стъклото на прозорец. „Този е много луд“, помисли си тя и тръгна да върви на север, но първо трябваше да изкачи една висока могила от останки.

След няколко минути чу тежкото дишане на пълния човек, който се опитваше да я догони.

— Разбираш ли — каза той, — не съм оттук. От Детройт съм. Имам магазин за обувки в търговски център „Истленд“. Тук съм за конвенцията. Ако жена ми чуе за това по радиото, ще се поболее от притеснение!

Сестра Крийп изсумтя в отговор. Единственото, което я интересуваше в момента, беше да намери вода.

— Казвам се Уиско — представи се мъжът. — Артър Уиско. Арти за по-кратко. Трябва да намеря телефон! Разбираш ли, изгубих си портфейла, дрехите и всяко друго проклето нещо! Аз и няколко от момчетата останахме до късно вечерта преди случилото се. Оповръщах цялото място на сутринта. Пропуснах първите си две бизнес срещи и останах в леглото. Бях се завил през глава и изведнъж се появи някаква ужасна светлина, разнесе се невероятен тътен и леглото ми падна през пода! Мамка му, целият хотел започна да се разпада на парчета и аз пропаднах отново през една дупка в лобито. Озовах се в мазето, без да напускам дори леглото си! Излязох от там само за да открия, че хотелът го няма. — Арти се разкикоти като луд. — Господи, целият квартал го нямаше!

— Много квартали ги сполетя същата съдба.

— Аха. Трябва да ти кажа, че си нарязах краката доста сериозно. Какво ще кажеш за това? Аз, Арти Уиско, останах без обувки на краката! Трябваше да взема обувките на един… — Мъжът млъкна отново. Почти се бяха изкачили до върха на могилата от останки. — Копелетата са прекалено малки — продължи той. — А краката ми са надути. Казвам ти, обувките са много важни! Какво щяха да правят хората без тях? Така, да видим маратонките, които носиш. Евтини са и няма да издържат много дълго…

Сестра Крийп се обърна към него.

— Ще млъкнеш ли? — попита го тя и продължи да се изкачва. Арти издържа, без да говори, около четиридесет секунди.

— Жена ми каза, че не трябва да идвам тук. Предупреди ме, че ще съжалявам за изхарчените пари. Не съм богат човек. Но си казах, мамка му, веднъж в годината е! Веднъж в годината е в Голямата ябълка14…

— Всичко е унищожено! — развика се насреща му Сестра Крийп. — Луд глупак! Огледай се наоколо.

Арти застина на място, вторачи се в нея и когато отново отвори уста, сухото му изпънато лице беше на път да се разкъса.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, недей да…

„Човекът се държи на косъм“, осъзна клошарката. Нямаше нужда да реже този косъм. Тя поклати глава. Най-важното беше да не падне духом. Всичко беше унищожено, но все още имаше избор: можеше да седне тук сред руините и да чака смъртта, или да потърси вода.

— Съжалявам — извини се Сестра Крийп. — Не спах много добре миналата вечер.

Цветът бавно започна да се завръща на лицето на Арти.

— Става студено — отбеляза той. — Ето! Мога да си видя дъха. — Издиша призрачен въздух. — Вземи, нуждаеш се от това повече от мен. — Арти свали палтото си от норка. — Слушай, ако жена ми разбере, че съм носил норка, няма да ме остави на мира! — Сестра Крийп отказа палтото, което мъжът ѝ предложи, но той настоя. — Хей, не се тревожи! Има още много там, откъдето взех това. — Най-накрая, само за да продължат напред, тя му позволи да я наметне с опърпаното палто и прокара ръка по опърлената норка. — Жена ми казва, че мога да съм голям джентълмен, когато поискам — продължи продавачът на обувки. — Хей, какво се е случило с врата ти?

Сестра Крийп докосна мястото.

— Някой ми отне нещо, което ми принадлежеше — отвърна тя, след което придърпа по-плътно на раменете си палтото от норка, за да се предпази от студа, и продължи да се катери. За първи път носеше подобен лукс. В момента, в който стигна на върха, ѝ се прииска да изкрещи: „Чуйте ме, всички вие бедни, мъртви грешници! Обърнете се в гробовете си и ме вижте каква дама съм!“.

Накъдето и да погледнеха, виждаха единствено опустошение. Сестра Крийп заслиза от другата страна на могилата. Арти Уиско вървеше зад нея. Той продължаваше да бръщолеви за Детройт, за обувки и за желанието му да намери телефон, но тя го беше изключила.

— Покажи ми къде е водата — нареди му, когато стигнаха долу. Арти се заоглежда около минута, сякаш се опитваше да реши кой автобус да хване.

— Насам — отговори най-накрая той. Наложи се отново да се закатерят по нелек терен, съставен от останки от сгради, смачкани коли и изкривена арматура. Имаше толкова много трупове в различни степени на обезобразяване, че Сестра Крийп спря и потръпна, когато настъпи един от тях.

Стигнаха до върха и Арти посочи:

— Ето го. — Долу в долината от останки имаше фонтан, който извираше направо от една пукнатина в бетона. На небето на изток се образуваше плетеница от червени светкавици, които се стрелкаха през облаците, последвани от глухи и разтърсващи експлозии.

Спуснаха се в долината и продължиха напред през купища от предмети, които само допреди два дена можеха да се определят като съкровищата на цивилизацията: изгорели картини, които все още бяха в позлатените си рамки, полустопени телевизори и стереоуредби, деформирани сребърни и златни купи, чаши, ножове, вилици, свещници, касетофони, кофички за шампанско, парчета от безценни керамични съдове, антични вази, статуи в стил арт деко, африкански скулптури и кристал „Уотърфорд“.

Отново просветна светкавица, този път беше по-близо и червеното ѝ сияние освети хиляди разпръснати в останките наоколо бижута — огърлици, гривни, пръстени и копчета за ръкавели. Една табела стърчеше от руините… Сестра Крийп едва не се разсмя, но се страхуваше, че ако го направи, ще продължи да се смее, докато мозъкът ѝ не експлодира. На табелата пишеше „Пето авеню“.

— Виждаш ли? — Арти държеше няколко палта от норка в двете си ръце. — Казах ти, че има още! — Беше затънал до коленете в овъглени дрехи: пелерини от леопардова кожа, хермелинови роби, палта от тюлен. Избра най-добрата одежда, която успя да намери, и болезнено се намъкна в нея.

Сестра Крийп се спря, за да прерови една купчина от кожени чанти и куфарчета. Намери една огромна чанта с хубава здрава презрамка и я преметна през рамо. Вече не се чувстваше толкова гола. Погледна черната фасада на сградата, от която бяха издухани кожените стоки, и разпозна останките от табела, на която пишеше „ГУЧИ“. Това определено беше най-добрата чанта, която някога беше имала.

Почти бяха стигнали до гейзера, когато удари поредната светкавица и накара предметите по земята да заблестят като въглени жарава. Сестра Крийп се спря, наведе се и взе един от тях. Той представляваше парче стъкло с размера на юмрука ѝ, което се беше стопило на буца и сега в него можеха да се видят малки скъпоценни камъни — рубини, които светеха в тъмночервено в мрачината. Тя се огледа наоколо и забеляза, че навсякъде има подобни буци, които се бяха разтопили в странни форми от горещината, сякаш създадени от стъклодухач маниак. Не беше останало нищо от сградата пред нея, освен част от зелена мраморна стена. Погледна към руините на сградите отляво и присви очи заради сумрака. На една арка от очукан мрамор пишеше: „ТИ АНИ“.

„Тифани“, сети се Сестра Крийп. И… ако това наистина беше „Тифани“… то тогава стоеше точно пред…

— О, не — прошепна тя и от очите ѝ потекоха сълзи. — О, не… о, не…

Стоеше пред вълшебното си място — пред магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ — и всичко, което беше останало от красивите съкровища, бяха безформените буци в краката ѝ. Мястото, пред чиито витрини със стъклени скулптури идваше да мечтае, беше изтръгнато из основи и разкъсано. Гледката на тази руина и споменът какво представляваше доскоро я изнервиха също толкова много, колкото ако някой беше затръшнал вратата на рая под носа ѝ.

Сестра Крийп стоеше, без да помръдне, и само сълзите ѝ се стичаха по покритите ѝ с мехури бузи.

— Виж какво намерих! — провикна се Арти и вдигна един деформиран октагон от стъкло, пълен с диаманти, рубини и сапфири. — Някога виждала ли си подобно нещо? Гледай! Пълно е с тях! — Той се разрови в останките и извади пълни шепи с разтопено стъкло, в което имаше скъпоценни камъни. — Хей! — Разсмя се като магаре. — Богати сме, госпожа! Какво ще си купим първо? — Без да спира да се смее, Арти хвърли стъклата във въздуха. — Каквото ти душа иска, госпожа! — провикна се той. — Ще ти купя каквото ти душа иска!

Нова светкавица проблесна, залази по небето и Сестра Крийп видя как цялата останала част от стената на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ заблестя в зашеметяваща експлозия от цветове: рубинено червено, изумрудено зелено, сапфирено среднощно синьо, опушен топаз и диамантено бяло. Приближи се до стената под съпровода на хрущящите под краката ѝ останки, протегна се и я докосна. Тя беше пълна със скъпоценни камъни. Клошарката осъзна, че съкровищата на „Тифани“, „Фортунов“ и „Картие“ бяха разпилени от сградите, в които се намираха, бяха пометени от фантастичния ураган от скъпоценни камъни, бушувал на Пето авеню… и накрая се бяха слели с разтопените стъклени скулптури от вълшебното място.

Стотиците скъпоценни камъни в обгорената зелена мраморна стена задържаха светлината за няколко секунди, след което сиянието помръкна като изгасена многоцветна лампа.

„Ах, какво разхищение — помисли си Сестра Крийп. — Ах, какво ужасно, отвратително разхищение…“

Тя отстъпи назад. Очите ѝ пареха от сълзите, а единият ѝ крак се хлъзна върху едно стъкло. Падна по дупе и остана така, без да има желание да се изправи отново.

— Добре ли си? — Арти тръгна внимателно към нея. — Нарани ли се, госпожа?

Сестра Крийп не му отговори. Беше изморена и се чувстваше премазана, затова реши да остане точно тук в руините на вълшебното място и да си почине малко.

— Няма ли да станеш? Водата е ей там.

— Остави ме на мира — отвърна му равнодушно тя. — Махай се.

— Да се махам? Госпожа… къде, по дяволите, да отида?

— Не ми пука. Не ми дреме. Ама хич… не ми… дреме. — Вдигна шепа стопено стъкло и пепел и ги остави да паднат между пръстите ѝ. Какъв беше смисълът да продължава напред? Дребният човечец беше прав. Нямаше къде да отиде. Всичко беше унищожено, опожарено и опустошено. — Няма надежда — прошепна Сестра Крийп и зарови ръка надълбоко в пепелта до нея. — Няма надежда.

Пръстите ѝ напипаха още разтопено стъкло. Тя го извади, за да види в какъв боклук се бяха превърнали мечтите ѝ.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Арти.

Сестра Крийп държеше в ръката си подобен на поничка стъклен пръстен с дупка в средата, която беше около петнадесет сантиметра. Самият пръстен беше дебел около пет сантиметра и около осемнадесет сантиметра в диаметър. В горната му част, на неравни интервали стърчаха пет стъклени шипа: единият беше тънък като ледена висулка, вторият беше широк колкото острие на нож, третият беше изкривен като кука, а останалите два бяха просто грозни. Хванати в капана на стъклото бяха стотици тъмни елипси и квадрати в различни размери. Дълбоко вътре в пръстена се преплитаха странни паяжинови нишки.

— Това е боклук — промърмори Сестра Крийп с намерението да хвърли намереното обратно в купчината с боклуци, когато просветна нова светкавица.

Стъкленият пръстен изведнъж експлодира в пламенна светлина и за момент клошарката си помисли, че е избухнал в пламъци в ръката ѝ. Тя изпищя и го пусна на земята, а Арти извика „Господи!“.

Светлината изгасна.

Ръката на Сестра Крийп трепереше. Тя огледа добре дланта и пръстите си, за да се увери, че не са изгорени. Не усети никаква топлина, когато се появи ослепителният пламък светлина. Все още го виждаше, беше се запечатал в главата ѝ.

Пресегна се към пръстена, но бързо издърпа ръка. Арти се приближи и се наведе на няколко крачки от нея.

Сестра Крийп докосна с пръсти стъклото и отново дръпна ръка. То беше гладко и ѝ напомняше за студено кадифе. Отново го докосна с пръсти, този път за по-дълго, след което го сграбчи с ръка и го вдигна от пепелта.

Стъкленият пръстен остана тъмен.

Тя се вторачи в него и сърцето ѝ затуптя по-бързо.

Дълбоко в стъкления кръг се появи пурпурен блясък.

Той започна да расте като пламък и да се разпространява и в други точки от пръстена, да пулсира, и да пулсира, и да става все по-силен и по-ярък с всяка изминала секунда.

Един рубин с размерите на нокътя на палеца на Сестра Крийп заблестя в яркочервено, а друг, по-малък, запримига като запалена клечка кибрит. Трети рубин се разгоря като комета, последван от четвърти и пети, които също оживяха, макар и хванати в капана на това студено стъкло. Червеното сияние пулсираше, пулсираше… и клошарката осъзна, че ритъмът му следва ударите на сърцето ѝ.

Още рубини заблестяха, възпламениха се и се разгоряха като въглени. Неочаквано един диамант просветна в кристално синьо-бяло, а един четирикаратов сапфир експлодира в зашеметяващ кобалтовосин огън. Сърцето на Сестра Крийп заби по-бързо и хванатите в капана на стъкления пръстен стотици скъпоценни камъни засветиха в ритъм. Имаше смарагд в хладно зелено, диамант във формата на круша, който блестеше в горещо бяло като нажежена жичка, топаз, пулсиращ в тъмно червеникаво кафяво, както и още десетки рубини, сапфири, диаманти и смарагди, които също засветиха. Светлината потече по паяжината от нишки, които се виеха в стъклото. Тези нишки бяха от благородни метали — злато, сребро и платина — които също се бяха стопили и бяха попаднали в същия капан. Те се възпламениха като цвъртящи фитили и предизвикаха още лилави експлозии на смарагди, топази и аметисти.

Целият стъклен пръстен засия като многоцветен огнен кръг, макар Сестра Крийп да не усещаше горещина под пръстите си. Той беше започнал да пулсира много бързо, както и сърцето ѝ, и бликащите и прекрасни цветове ставаха все по-ярки.

Никога не беше виждала нещо подобно. Никога — дори на витрините на магазините на Пето авеню. В това странно стъклено произведение бяха попаднали скъпоценни камъни с невероятни цветове и чистота, някои от които бяха по повече от пет-шест карата, а други приличаха на невидими прашинки, които въпреки размера си горяха с неудържима енергия. Стъкленият пръстен пулсираше… пулсираше… пулсираше…

— Госпожа? — прошепна Арти, в чиито подути очи се отразяваше светлината. — Може ли… да го поддържа?

Сестра Крийп не искаше да се разделя със скулптурата си, но мъжът я гледаше с такова изумление и копнеж, че не можа да му откаже.

Изгорените му пръсти се увиха около стъклото, което в момента, в който напусна ръцете на клошарката, започна да пулсира в ритъм със сърцето на Арти Уиско. Цветовете също се промениха — появиха се по-тъмносини и по-зелени нюанси, а горещият бял блясък на диаманти и рубини стана малко по-слаб. Арти го погали и кадифената му повърхност му напомни за кожата на съпругата му като млада, когато бяха младоженци и тъкмо започваха съвместния си живот. Замисли се колко много я обичаше и как копнееше за нея. В този миг осъзна, че не е бил прав. Имаше къде да отиде. „У дома — помисли си той. — Трябва да се прибера у дома.“

След няколко минути подаде внимателно стъкления пръстен на Сестра Крийп. Той отново се промени. Клошарката го задържа между пръстите си и се взира известно време в красивите му дълбини.

— У дома — прошепна Арти и Сестра Крийп вдигна поглед. Споменът за меката кожа на съпругата му се беше настанил трайно в съзнанието му. — Трябва да се прибера у дома — каза той с малко по-силен глас, след което примига, сякаш го бяха ударили през лицето и клошарката забеляза сълзите в очите му. — Вече… няма никакви телефони, нали? Няма и полицаи.

— Не — отвърна тя. — Не мисля.

— О. — Продавачът на обувки кимна, погледна я и отново насочи вниманието си към пулсиращите цветове. — Ти… също трябва да се прибереш у дома.

Сестра Крийп се усмихна мрачно.

— Нямам къде да отида.

— Защо не дойдеш с мен тогава?

Тя се засмя.

— Да дойда с теб? Господинчо, не си ли забелязал, че автобусите и такситата не се движат по график днес?

— Имам обувки на краката си. Както и ти. Краката ми все още работят, както и твоите. — Арти отмести поглед от пръстена с огнената светлина и огледа разрушенията наоколо, сякаш за първи път ги виждаше с ясно съзнание. — Мили боже — каза той. — О, мили боже, защо?

— Не мисля, че… Господ има нещо общо с това — отвърна Сестра Крийп. — Спомням си, че… се молих за Грабването и за Деня на Страшния съд… но никога не съм се молила за нещо подобно. Никога.

Арти кимна към стъкления пръстен.

— Трябва да задържиш това нещо, госпожа. Ти го намери, така че си е твое. Може би някой ден ще струва нещо. — Той поклати изумено глава. — Това не е някакъв боклук, госпожа — продължи да настоява. — Нямам представа какво е, но определено не е някакъв боклук. — Неочаквано се изправи и вдигна яката на палтото си от норка. — Виж… надявам се да се справиш, госпожа. — Арти погледна за последно с изпълнени с копнеж очи стъкления пръстен, обърна се и си тръгна.

— Хей! — Сестра Крийп също стана. — Къде си мислиш, че отиваш?

— Вече ти казах — отвърна продавачът на обувки, без да се обръща. — Трябва да се прибера у дома.

— Да не си полудял? Детройт не е на следващата пресечка!

Арти не спря. „Той е полудял! — помисли си клошарката. — По-луд е и от мен!“ Тя прибра стъкления пръстен в новата си чанта „Гучи“. След като махна ръката си от предмета, той спря да пулсира и цветовете угаснаха, сякаш нещото заспа отново, Сестра Крийп тръгна след мъжа.

— Хей! Почакай! Какво ще правиш без храна и вода?

— Предполагам, че ще разбера, когато му дойде времето. Ако не мога да си намеря, ще карам без тях! Какъв друг избор имам, госпожа?

— Никакъв — съгласи се Сестра Крийп.

Арти се спря и я погледна.

— По дяволите, нямам представа дали ще успея да стигна до Детройт. Дори не знам дали ще успея да се измъкна от това проклето бунище! Но това не е моят дом. Ако ще умира, човек трябва да умре, опитвайки се да се прибере при онзи, който обича, не мислиш ли? — Той сви рамене. — Може би ще открия други хора. Може дори да намеря кола. Ако искаш да останеш тук, твоя си работа, но Арти Уиско има обувки на краката и Арти Уиско смята да върви. — Мъжът помаха и тръгна отново.

„Вече не е луд“, помисли си Сестра Крийп.

Заваля студен дъжд от черни и мазни капки. Клошарката отвори чантата си и отново докосна стъкления пръстен с пръст, за да провери какво ще се случи.

Един-единствен сапфир оживя и тя си спомни зашеметяващата синя светлина, която светеше в лицето ѝ. Споменът беше близо — много близо — но преди да успее да го улови, отново ѝ се изплъзна. Той беше нещо, осъзна Сестра Крийп, което още не беше готова да си спомни.

Вдигна пръст и сапфирът потъмня.

„Стъпка по стъпка — каза си наум тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

„Ами ако не знаеш накъде си тръгнала?“

— Хей! — извика Сестра Крийп на Арти. — Поне си потърси чадър! И се опитай да намериш чанта като моята, за да можеш да носиш храна и други неща! — „Господи! — помисли си тя. — Този човек няма да изкара и километър!“ Трябваше да тръгне с него, реши го на мига, макар и само да го пази да не се пречука сам.

— Изчакай ме! — провикна се клошарката. Измина няколкото метра до гейзера, образувал се от пукнатия водопровод, и застана под него, за да може водата да отмие прахта, пепелта и кръвта от нея. Отвори уста и пи, докато стомахът ѝ не се напълни и забълбука. Жаждата ѝ веднага беше заменена от глад. Може би щеше да успее да намери нещо за ядене, но можеше и да не намери. Но поне вече не беше жадна. „Стъпка по стъпка — помисли си тя. — Стъпка по стъпка.“

Арти я чакаше. Инстинктите на Сестра Крийп я накараха да събере няколко по-малки парчета стъкло с вградени скъпоценни камъни в тях, уви ги в един раздърпан син шал и ги прибра в чантата си „Гучи“. Огледа руините наоколо, които представляваха истински рай за една бездомна жена. Намери красива музикална кутия, но когато вдигна капака ѝ, сладката мелодия, която се разнесе насред толкова много смърт, я натъжи. Върна предмета обратно върху разрушения бетон.

После тръгна след Арти през студения дъжд и остави руините на вълшебното място зад гърба си.

17

— Гофърът е в дупката! — ревеше Поу-Поу Бригс. — Мили боже, каква трагедия!

Джош Хъчинс нямаше представа колко е часът или от колко време бяха тук; спеше много и имаше ужасни сънища за Роуз и момчетата, в които бягаха пред торнадо от огън. За него беше истинска изненада, че все още можеше да диша. Въздухът беше застоял, но му нямаше нищо. Очакваше много скоро да затвори очи и повече да не се събуди. Болката от изгарянията му беше поносима, стига да стоеше неподвижен. Лежеше и слушаше безсмислиците, които дрънкаше старецът, и си помисли, че задушаването вероятно не е толкова лош начин да умре; може би беше като да се разхълцаш точно преди лягане, без дори да си наясно, че дробовете ти просто се нуждаят от кислород. Най-много съжаляваше за момиченцето. Беше толкова малко. Толкова малко, а нямаше да има възможност да порасне. „Е — каза си той, — сега ще заспивам отново. Може би ще ми е за последно.“ Замисли се за всички онези хора, които бяха в залата в Конкордия, и се зачуди колко от тях бяха мъртви или умираха в същия този момент. „Горкият Джони Лий Ричуайн! На единия ден си счупи крака, а на другия се случи това!“ Мамка му. Не беше честно… никак не беше честно…

Нещо дръпна ризата на Джош. Това му причини известна болка, която залази по нервите му.

— Господине? — обади се Суон. Беше чула дишането му и беше пропълзяла в мрака до него. — Чувате ли ме, господине? — Тя отново го дръпна за ризата.

— Да — отговори той. — Чувам те. Какво има?

— Мама е болна. Можете ли да ѝ помогнете?

Джош се изправи.

— Какво ѝ има?

— Диша много странно. Моля ви, елате да ѝ помогнете.

Гласът на детето беше измъчен, но то не се беше разплакало. „Кораво малко хлапе“, помисли си той.

— Добре. Хвани ме за ръката и ме отведи при нея. — Джош протегна длан. След няколко секунди момиченцето я намери в мрака и стисна три от пръстите му в малката си ръчичка.

Дръпна го и двамата запълзяха към мястото, на което майка ѝ лежеше в пръстта. Суон беше спала свита в Дарлийн, когато се събуди от звук, който приличаше на скърцане на ръждясала панта. Тялото на майка ѝ беше горещо и мокро, но въпреки това цялата трепереше.

— Мамо? — прошепна Суон. — Мамо, доведох великана, за да ти помогне.

— Просто ми трябва малко почивка, скъпа. — Жената говореше сънливо. — Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Боли ли те някъде? — попита я Джош.

— Сериозно ли ме питаш това? Всичко ме боли. Господи, даже не знам какво ме удари. Преди малко се чувствах добре… все едно бях изгоряла на слънце, нищо повече. Но, мамка му! Изгаряла съм по-сериозно на слънце от това. — Дарлийн преглътна трудно. — Със сигурност няма да откажа една бира.

— Може би ще намерим нещо за пиене тук. — Джош затърси наоколо и попадна на още смачкани консерви. Без светлина нямаше как разбере какво има в тях. Той също беше жаден и гладен, както и детето. Поу-Поу едва ли щеше да откаже малко вода. Намери една консерва, която беше отворена и от нея се изливаше някаква течност. Опита я. Сладък сок от праскови. Това беше компот от праскови. — Ето. — Джош задържа консервата до устата на жената, за да може да отпие.

Дарлийн преглътна и вяло избута ръката му.

— Какво се опитваш да направиш, да ме отровиш ли? Казах ти, че искам бира!

— Съжалявам. Това е най-доброто, което успях да намеря. — Подаде консервата на Суон и ѝ каза да пие.

— Кога ще дойдат да ни изкопаят от тази лайняна дупка? — попита Дарлийн.

— Не знам. Може би… — Джош млъкна за миг. — Може би скоро.

— Господи! Имам чувството, че… едната ми страна е била сготвена, а другата — дълбоко замразена. Удари ме ей така, изведнъж.

— Ще се оправиш — отговори ѝ гигантът, макар да знаеше, че е нелепо, защото нямаше представа какво друго да каже. Усети, че детето е близо до него, мълчеше и слушаше. „Тя знае“, помисли си той. — Просто си почивай и ще си възвърнеш силите.

— Видя ли, Суон? Казах ти, че ще се оправя.

Джош не можеше да направи нищо повече. Взе консервата с прасковен компот от детето и отиде до мястото, на което Поу-Поу лежеше и ревеше:

— Каква трагедия! О, Господи… намери ли ключа? Как да запаля колата без ключ?

Джош сложи ръка под главата на стареца, вдигна я леко нагоре и допря смачканата консерва до устните му. Поу-Поу трепереше и гореше от треска.

— Пийни — каза му гигантът и онзи се подчини като бебе, на което са подали шише.

— Господине? Ще се измъкнем ли оттук?

Джош не беше усетил, че момиченцето беше дошло до него. Гласът му все още беше спокоен и шепнеше, за да не може майка му да ги чуе.

— Разбира се — отвърна той. Детето мълчеше, но Джош имаше чувството, че дори в този мрак беше разбрало, че лъже. — Не знам — поправи се той. — Може би ще успеем. Може и да не успеем. Зависи.

— От какво?

„Няма да ме оставиш на мира, нали?“, помисли си Джош.

— Предполагам, че зависи от онова, което е останало навън. Разбираш ли какво се случи?

— Нещо се взриви — отвърна Суон.

— Точно така. Възможно е много други места също да са избухнали. Цели градове. Сигурно… — Поколеба се. „Хайде, кажи го, вече няма никакъв смисъл.“ — Сигурно милиони хора са мъртви или хванати в капан като нас. Възможно е да няма кой да дойде да ни измъкне оттук.

Момиченцето остана мълчаливо за известно време, след което каза:

— Не това попитах. Въпросът ми беше: „Ще се измъкнем ли оттук?“.

Джош осъзна, че го пита дали ще се опитат да се измъкнат, вместо да чакат някой друг да ги спаси.

— Ако разполагахме с булдозер под ръка, щях да ти отговоря с „да“. Иначе не мисля, че в скоро време ще ходим някъде.

— Мама е много болна — каза Суон и този път гласът ѝ я предаде. — Страх ме е.

— Мен също — призна си Джош. Момиченцето изхлипа само веднъж и след това спря, сякаш си беше наложило да се вземе в ръце благодарение на невероятната си воля. Той се протегна и намери ръката ѝ. Няколко мехура на кожата ѝ се спукаха. Гигантът потръпна и си дръпна ръката. — Ти как си? — попита я той. — Нещо боли ли те?

— Кожата. Имам чувството, че ме пронизват иглички. Стомахът ми също не е наред. Преди малко повърнах, но го направих в ъгъла.

— Да, и на мен не ми е много добре. — Джош изпитваше огромна нужда да уринира и трябваше да измисли някаква импровизирана тоалетна. Разполагаха с достатъчно консервирана храна и плодови компоти, а и не знаеха какво друго е заровено около тях в пръстта. „Стига! — скастри се сам той, защото по този начин си позволи да изпита надежда. — Съвсем скоро въздухът ни ще свърши! Няма начин да оцелеем тук долу!“

Също така обаче знаеше, че вероятно се намират на единственото място, което беше успяло да ги предпази от взрива. Може би на радиацията щеше да ѝ е трудно да проникне тук с всичката тази пръст над тях. Джош беше изморен и костите го боляха, но вече не изпитваше желание да легне и да умре. Стореше ли го, щеше да подпише смъртната присъда на момиченцето. Ако прогонеше изтощението си и се заемеше да подреди консервите с храна, щеше да успее да поддържа всички живи още… колко? Един ден? Три? Седмица?

— На колко години си? — попита Джош.

— На девет — отговори детето.

— Девет — повтори нежно гигантът и поклати глава. В душата му бушуваха ярост и съжаление. Едно деветгодишно дете трябваше да си играе навън под лъчите на лятното слънце. Едно деветгодишно дете не трябваше да се намира в тъмно мазе с единия крак в гроба. Не беше честно! Майка му стара, никак не беше честно.

— Как се казваш?

Мина цяла минута, преди да успее да отговори:

— Джош. А ти си Суон?

— Сю Уанда. Но мама ме нарича Суон. Как се превърна във великан?

В очите на мъжа имаше сълзи, но въпреки това се усмихна.

— Предполагам, че съм си изяждал царевичния хляб на майка ми, когато съм бил на твоята възраст.

— Царевичният хляб те е направил великан?

— Е, винаги съм бил едър. Едно време играех футбол — първо за Обърнския университет, а след това за Ню Орлиънс Сейнтс.

— Играеш ли още?

— Не. Сега съм… кечист — отвърна той. — Професионален кечист. Бях лошият.

— О. — Суон се замисли над това. Спомни си, че един от многото ѝ чичовци, чичо Чък, обичаше да ходи на кеч мачове в Уичита и да ги гледа по телевизията. — Това харесваше ли ти? Да си лошия, имам предвид?

— Всичко е просто игра. Само се правех на лош. Не знам дали ми харесваше, или не. Просто в началото започнах така и…

— Гофърът е в дупката! — обади се Поу-Поу. — Майчице, глей го само как избяга!

— Защо постоянно говори за някакъв гофър? — попита Суон.

— Ранен е. Не знае какво приказва. — Старецът замърмори, че не може да си намери пантофите, че посевите се нуждаят от дъжд и отново млъкна. От тялото му се носеше топлина като от отворена фурна и на Джош му беше ясно, че няма да изкара дълго. Само Бог знаеше какво може да ти причини в главата гледката от взрива.

— Мама каза, че отиваме в Блейкман — обясни Суон, която досега беше насочила вниманието си към Поу-Поу. Тя знаеше, че умира. — Каза, че се прибираме у дома. Ти накъде се беше запътил?

— Град Гардън. Трябваше да се състезавам там.

— Домът ти там ли е?

— Не. Домът ми е в Алабама — много, много далеч оттук.

— Мама каза, че отиваме да видим дядо ми. Той живее в Блейкман. Семейството ти в Алабама ли живее?

Джош се замисли за Роуз и двамата си синове. Сега те бяха част от нечий друг живот — ако въобще бяха живи.

— Нямам семейство — отвърна той.

— Нямаш ли си някой, който те обича? — попита Суон.

— Не. Не мисля. — Джош чу стенанията на Дарлийн и каза: — По-добре отиди при майка си.

— Да, сър. — Суон запълзя към жената, но в един момент се обърна, за да погледне в мрака към черния гигант. — Знаех, че нещо ужасно ще се случи — каза тя. — Осъзнах го в нощта, в която си тръгнахме от караваната на чичо Томи. Опитах се да кажа на мама, но тя не ме разбра.

— Откъде знаеше?

— Светулките ми казаха — обясни Суон. — Разбрах го от светлините им.

— Сю Уанда? — повика я тихичко Дарлийн. — Суон? Къде си?

— Тук към, мамо — отвърна детето и пропълзя до майка си.

„Светулките ѝ казали — помисли си Джош. — Да бе.“ Момиченцето имаше развинтено въображение. Това беше хубаво — понякога въображението беше хубаво място, на което да се оттеглиш, когато нещата загрубееха.

Изведнъж се сети за облака от скакалци, който беше прелетял пред колата му.

— През последните два-три дни летят на ята от хиляди в полетата — беше казал Поу-Поу. — Малко е странно.

Дали скакалците знаеха, че нещо ще се случи в онези царевични полета? — зачуди се Джош. Дали можеха да усещат бедствията — вероятно ги надушваха от вятъра или от самата земя?

Насочи мислите си към по-важни въпроси. Първо трябваше да си намери ъгъл, в който да се изпикае, преди пикочният му мехур да се пръсне. Никога преди не му се беше налагало да седи на колене и да пикае приведен. Но ако въздухът беше достатъчно и се наложеше да живеят още известно време тук, трябваше да помислят къде да ходят по нужда. Никак не му се нравеше мисълта да пълзи в собствените си изпражнения, камо ли в нечии чужди. Подът беше от бетон, но се беше разцепил от трусовете; спомни си, че беше напипал градинска мотика сред останките, която можеше да помогне в изкопаването на нужник.

Смяташе да претърси на четири крака мазето от край до край и да събере консервите и всичко друго, което можеше да намери. Очевидно разполагаха с много храна, а в консервите щеше да има достатъчно вода и сокове, за да ги поддържат живи известно време. Повече от всичко му се искаше да е светло. Едва сега разбираше колко е лошо да нямаш електричество.

Изпълзя до далечния ъгъл, за да се облекчи. „Ще мине доста време до следващата ти баня — помисли си Джош. — А и скоро няма да ти трябват слънчеви очила.“

Потръпна. Урината го изгаряше като сярна киселина.

„Поне съм жив! — успокои се той. — Може да не ми остава кой знае колко още, но съм жив. Утре може да съм мъртъв, но днес съм жив и си пикая върху коленете.“

За първи път от взрива насам си позволи да помечтае, че някак си ще успее да оживее и да види отново света навън.

18

Мракът падна без предупреждение. В юлския въздух се усещаше декемврийски студ, а черният леден дъжд продължаваше да вали върху руините на Манхатън.

Сестра Крийп и Арти Уиско стояха на върха на купчина боклуци и гледаха на запад. От другата страна на река Хъдсън, в петролните рафинерии на Хобокен и град Джърси, все още горяха пожари — с изключение на оранжевите пламъци на запад, нямаше никаква друга светлина. Дъждовните капки трополяха по кривия чадър в ярки цветове, който Арти беше намерил в руините на един спортен магазин. В него откриха и други съкровища — оранжева раница „Дей-Гло“, която мъжът носеше на гърба си и нови маратонки за Сестра Крийп. В чантата „Гучи“ на рамото ѝ имаше овъглен ръжен хляб, две консерви аншоа с удобните пръстени, които позволяваха да махнеш капачето без отварачка, пакет нарязана шунка, която се беше сготвила в опаковката си, и останала по някакво чудо здрава бутилка джинджифилова бира „Канада Драй“, която беше оцеляла след разрушението на хранителния магазин, в който се намираше. Бяха им необходими няколко часа, за да покрият терена между горната част на Пето авеню и първата им дестинация — тунел „Линкълн“. Тунелът беше срутен и реката го беше наводнила чак до будките, където се плащаха таксите за преминаващите автомобили. Навсякъде около него имаше смачкани коли, отчупени бетонни късове и трупове.

Обърнаха се и си тръгнаха в мълчание. Сестра Крийп поведе Арти на юг, към тунел „Холанд“, където също можеха да минат под реката. Преди да стигнат, падна мрак и се наложи да изчакат до сутринта, за да разберат дали „Холанд“ също се е срутил. Последният уличен знак, който клошарката намери, гласеше „Двадесет и втора западна“, но беше паднал на една страна в пепелта и вероятно беше издухан надалеч от улицата, на която трябваше да бъде.

— Е — каза тихичко Арти и се загледа в реката, — не мисля, че някои живее тук, какво ще кажеш?

— Не. — Сестра Крийп потрепери и стегна още повече палтото си от норка. — Става по-студено. Трябва да си намерим подслон. — Тя погледна през мрака към неясните очертания на няколкото сгради, които не бяха съборени. Всяка от тях можеше да се срути всеки миг, но на Сестра Крийп не ѝ харесваше колко бързо пада температурата. — Хайде — каза тя и тръгна към една от тях. Арти я последва, без да задава въпроси.

По време на пътуването си попаднаха само на четирима души, които не бяха убити от взрива, като трима от тях бяха толкова премазани, че смъртта им не беше далеч. Четвъртият беше ужасно изгорен мъж в бизнес костюм на райета, който зави като куче, когато го приближиха, и се навря в една пукнатина, за да се скрие. Сестра Крийп и Арти продължиха. По пътя си се натъкнаха на толкова много трупове, че ужасът от смъртта изгуби своето въздействие. Шокираха се единствено ако чуеха стенания в отломките, както се случи веднъж — някой се смееше и пищеше в далечината. Тръгнаха по посока на гласа, но не намериха жив човек. Този лудешки смях не остави Сестра Крийп на мира, защото ѝ напомни за смеха на мъжа с горящата ръка, който чу в киното.

Има и други, които са живи някъде там, беше казал той. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.

— Ще видим тази работа, шибаняко — каза клошарката.

— Какво? — попита Арти.

— О, нищо. Просто си… мислех. — Мислех си, осъзна тя. Мисленето не беше едно от нещата, които правеше често. Последните няколко години ѝ бяха като петно, а преди тях имаше само мрак, нарушаван единствено от въртяща се синя светлина и демона с жълтия дъждобран. „Истинското ми име не е Сестра Крийп! — изведнъж си помисли тя. — Истинското ми име е…“ Но не се сети какво е, коя беше и откъде беше дошла. „Как стигнах дотук?“, запита се, но не можа да си отговори.

Сестра Крийп и Арти Уиско влязоха в останките на сива каменна сграда, като се покатериха на купчина отломки и пропълзяха през една дупка в стената. Вътре беше пълен мрак, а въздухът беше влажен и миришеше на пушек, но поне бяха на завет. Проправяха си път с опипване по наклонения под, докато не намериха удобен ъгъл. Настаниха се и клошарката бръкна в чантата си, за да извади хляба и бутилката джинджифилова бира. Пръстите ѝ докоснаха пръстена от стъкло, който беше увила в една овъглена раирана риза, която свали от един манекен. Другите парчета стъкло, увити в син шал, се намираха на дъното на чантата.

— Ето. — Сестра Крийп отчупи парче хляб и го подаде на Арти, след което отчупи парче и за себе си. Вкусът му беше на опърлено, но по-добре да хапнеха нещо, отколкото да стояха гладни. Тя развъртя капачката на бутилката с джинджифилова бира. Газираната напитка мигновено стана на пяна и се разля навсякъде. Сестра Крийп побърза да долепи гърлото ѝ до устата си, отпи няколко глътки и я подаде на Арти.

— Мразя джинджифилова бира — каза той, след като отпи от нея, — но това е най-добрата, която съм пил в живота си.

— Не я изпивай цялата. — Сестра Крийп реши да не отваря консервата с аншоа, защото от соления ѝ вкус щяха да ожаднеят още повече. Парчетата шунка бяха прекалено ценни, за да ги изядат още сега. Подаде още едно малко парче хляб на Арти, отчупи такова и за себе си и го прибра.

— Знаеш ли какво вечерях в нощта преди това да се случи? — попита я продавачът на обувки. — Пържола. Огромен Т-боун стек в един ресторант на Петдесета източна. След това с няколко от момчетата тръгнахме да обикаляме баровете. Каква нощ само, казвам ти! Прекарахме си страшно добре!

— Браво на вас.

— Да. А ти какво правеше през онази вечер?

— Нищо интересно — отвърна Сестра Крийп. — Просто бях наоколо.

Известно време Арти просто си дъвчеше хляба и мълчеше. Най-накрая каза:

— Обадих се на съпругата ми, преди да напусна хотела. Мисля, че я излъгах, защото ѝ казах, че излизам, за да се навечерям и след това смятам да си лягам. Каза ми да внимавам и че ме обича. Аз също ѝ казах, че я обичам и че ще се видим след няколко дни. — Продавачът на обувки отново замълча и когато въздъхна, клошарката чу как дъхът му секна. — Господи — прошепна той. — Радвам се, че ѝ се обадих. Радвам се, че чух гласа ѝ, преди това да се случи. Хей, госпожа, ами ако Детройт също е ударен?

— Ударен? Какво имаш предвид с това ударен?

— Ядрена бомба — отвърна Арти. — Какво друго си мислиш, че може да причини подобно разрушение? Ядрена бомба! Може би не само една. Вероятно цялата страна е биле засипана е такива! Вероятно се ударени всички градове, както и Детройт! — Гласът му започна да става истеричен и той млъкна, докато не се окопити. — Проклетите руснаци са ни бомбардирали, госпожа. Не четеш ли вестници?

— Не, не чета.

— Какво си правила досега? Да не си живяла на Марс? Всеки, който чете вестници и гледа телевизия, е наясно, че това беше на път да се случи! Руснаците са ни подпалили задниците… и предполагам, че ние също сме подпалили техните.

„Ядрена бомба?“, помисли си Сестра Крийп. Тя едва помнеше какво е това; ядрената война беше нещо, за което се тревожеше в един друг живот.

— Надявам се — ако Детройт е бил ударен — да си е отишла бързо. Имам предвид, че мога да се надявам за такова нещо, нали? Да си е отишла бързо, без да изпитва болка?

— Да, мисля, че можеш.

— Нали… нали няма проблем, че я излъгах? Все пак беше благородна лъжа. Не исках да се тревожи за мен. Тя се притеснява, че ще се напия прекалено много и ще стана за смях. Не съм много добър с алкохола. Нали няма проблем, че ѝ казах благородна лъжа онази вечер?

Сестра Крийп беше наясно, че Арти я молеше да му каже, че всичко е наред.

— Разбира се — отвърна тя. — Много хора са направили много по-лоши неща онази вечер. Тя си е легнала, без да се тревожи, нали…

Нещо остро се допря до лявата буза на Сестра Крийп.

— Не мърдай — нареди ѝ женски глас. — Дори не дишай. — Гласът потрепери; човекът, на когото принадлежеше, беше изплашен до смърт.

— Кой е там? — попита Арти, който така се стресна, че целият изтръпна. — Хей, госпожа! Добре ли си?

— Добре съм — отговори Сестра Крийп. Посегна към бузата си и усети остро, подобно на нож стъкло.

— Казах да не мърдаш! — Стъклото беше притиснато по-силно в кожата ѝ. — Колко хора са с теб?

— Само още един.

— Арти Уиско. Казвам се Арти Уиско. Къде сте?

Последва дълго мълчание, след което жената попита:

— Имате ли храна?

— Да.

— Вода? — Този път въпросът беше зададен от мъжки глас, който се намираше някъде вляво. — Имате ли вода?

— Не. Но можем да ви предложим джинджифилова бира.

— Хайде да видим как изглеждат, Бет — каза мъжът.

Появи се пламък на запалка, който беше толкова ярък в този мрак, че Сестра Крийп си затвори очите за няколко секунди. Жената задържа огънчето до лицето ѝ, след което го насочи към това на Арти.

— Мисля, че са точни — каза непознатата на мъжа, който се премести в обхвата на светлината.

Сестра Крийп видя, че жената е приклекнала до нея. Лицето ѝ беше подпухнало и в горната част на носа ѝ имаше дълбока рана. Изглеждаше млада, може би в средата на двадесетте си години, с няколко останали кичура къдрава светлокестенява коса, висящи от станалия ѝ на мехури скалп. Веждите ѝ бяха изгорени, а тъмносините ѝ очи бяха отекли и зачервени. Тя беше слаба жена и носеше синя рокля на райета, която беше опръскана с кръв. Дългите ѝ хилави ръце бяха целите в мехури. Около раменете си беше увила нещо, което приличаше на част от завеса в златист цвят.

Мъжът беше облечен в дрипите на полицейска униформа. Той беше по-възрастен, вероятно в края на тридесетте, и по-голямата част от черната му късоподстригана коса беше останала от дясната страна на главата му; от лявата беше изгорена до скалпа. Беше голям и едър човек, а лявата му ръка беше превързана през рамото му със същия груб плат в златист цвят.

— Господи — изуми се Арти. — Госпожа, намерихме полицай!

— Откъде идвате? — попита Бет.

— Оттам, откъде другаде?

— Какво има в чантата? — Жената кимна към нея.

— Питаш ли ме, или ме обираш?

Бет се поколеба, погледна към полицая, а след това отново към Сестра Крийп, свали парчето стъкло и го прибра в пояса на кръста си.

— Питам те.

— Овъглен хляб, две консерви с аншоа и няколко парчета шунка. — На младата жена едва не ѝ потекоха лигите. Сестра Крийп бръкна в чантата и извади хляба. — Ето. Хапни си го със здраве.

Бет си отчупи парче и подаде смаляващия се хляб на полицая, който също си отчупи такова и го натъпка в устата си, все едно беше манна небесна.

— Моля — каза по-младата жена и протегна ръка за джинджифиловата бира. Сестра Крийп ѝ угоди и след като тя и полицаят пиха от нея, в бутилката не останаха повече от три глътки. — Всичката вода е отровна — каза Бет. — Вчера един от нас пи от една локва. Вечерта започна да повръща кръв. Бяха му необходими почти шест часа, за да умре. Имам часовник, който още работи. Виждаш ли? — Тя гордо показа своя „Таймекс“ на Сестра Крийп; стъклото му го нямаше, но старото чудо наистина работеше. Часът беше осем и двадесет и две.

— Каза един от вас. Колко хора сте? — попита Сестра Крийп.

— Ние и още двама. Не, всъщност един. Една жена от испански произход, която всички наричаме Испанката. Снощи изгубихме господин Каплан — той пи от водата. Момчето също почина вчера. А госпожа Айвърс умря в съня си. Останахме само четирима.

— Трима — поправи я полицаят.

— Да. Правилно. Останахме само трима. Испанката е долу в мазето. Не можем да я накараме да излезе оттам, а никой от нас не знае испански. Ти знаеш ли?

— Не, съжалявам.

— Аз съм Бет Фелпс, а това е Джак… — По-младата жена не успя да си спомни фамилията му и поклати глава.

— Джак Томачек — помогна ѝ той.

Арти се представи отново, а Сестра Крийп попита:

— Защо не сте тук горе, а сте в мазето?

— Защото там е по-топло — отвърна Джак. — И по-безопасно.

— По-безопасно? Какво имаш предвид? Ако тази стара сграда се помръдне отново, ще ви падне на главите.

— Вчера бяхме тук горе — обясни Бет. — Младежът — който по мое мнение беше около петнадесетгодишен — бе най-силният сред нас. Беше етиопец или нещо подобно и говореше само малко английски. Излезе, за да потърси храна и се върна с няколко консерви телешка супа, котешка храна и бутилка вино. Но… те го последваха дотук. Намериха ни.

— Те? — попита Арти. — Кои са те?

— Трима са. Изгорени са толкова лошо, че не можеш да разбереш дали са мъже или жени. Проследиха го дотук, въоръжени с чукове и счупени бутилки. Единият от тях имаше брадва. Искаха храната ни. Младежът им се противопостави и онзи с брадвата… — Бет млъкна и се загледа с оцъклени очи в оранжевия пламък на запалката в ръката си. — Бяха луди — продължи тя. — Те… те не бяха човешки същества. Единият от тях сряза лицето ми. Предполагам, че извадих късмет. Избягахме им, но те ни взеха храната. Не знам къде отидоха. Но си спомням… че миришеха на… на изгорели чийзбургери. Не е ли странно? Сетих се за… изгорели чийзбургери. Затова се скрихме в мазето. Нямаме представа какви други… неща има там навън.

„Представа си нямаш колко си права“, помисли си Сестра Крийп.

— Опитах се да им се противопоставя — намеси се Джак. — Явно обаче вече не съм в добра бойна форма. — Той се обърна и Сестра Крийп и Арти потръпнаха. Целият гръб на Джак Томачек, от раменете до кръста, представляваше яркочервена гнойна маса от изгорена кожа. Той отново се обърна към тях. — Най-лошото изгаряне, което този стар поляк някога е имал. — Полицаят се усмихна горчиво.

— Чухме ви, че сте тук горе — каза Бет. — В началото си помислихме, че онези са се върнали. Дойдохме да подслушаме и ви чухме, че ядете. Слушайте… Испанката не е яла нищо. Може ли да ѝ занеса малко хляб?

— Заведете ни в мазето. — Сестра Крийп стана на крака. — Ще отворя шунката.

Бет и Джак ги поведоха по някакъв коридор. От горе се стичаше вода и на пода се образуваше голяма черна локва. Стигнаха до дървено стълбище без парапет, което водеше надолу в мрака. Стъпалата се тресяха заплашително под краката им.

Долу наистина беше по-топло, макар и само с няколко градуса, но от устите им продължаваше да излиза пара. Каменните стени все още се държаха и таванът беше почти здрав, ако се изключеха няколкото дупки, през които влизаше дъждът. „Тази сграда е стара — помисли си Сестра Крийп. — Вече не ги правят толкова здрави.“ Каменни колони, разположени на интервали, поддържаха тавана. Някои от тях бяха напукани, но все още никоя не се беше срутила. Все още, помисли си клошарката.

— Ето я. — Бет тръгна към някаква фигура, която се беше свила в основата на една от колоните. Точно върху главата ѝ се стичаше черна вода; тя се намираше в увеличаваща се локва от заразен дъжд и държеше нещо в ръцете си. Запалката на Бет изгасна. — Съжалявам — каза тя. — Стана прекалено гореща, а и не искам да използвам всичката ѝ газ. Беше на господин Каплан.

— Какво направихте с телата?

— Изнесохме ги. Това място е пълно с коридори. Отнесохме ги в края на един от тях и ги оставихме там. Аз… исках да кажем молитва за тях, но…

— Какво?

— Забравих как да се моля — отвърна тя. — Моленето… вече няма особен смисъл.

Сестра Крийп изсумтя и бръкна в чантата, за да извади пакета с нарязана шунка. Бет коленичи и предложи бутилката с джинджифилова бира на жената от испански произход. По ръката ѝ закапа дъждовна вода.

— Ето — каза тя. — Нещо за пиене. Ел дринко.

Испанката издаде тих скимтящ звук, но не отговори.

— Не иска да помръдне оттам — каза Бет. — Водата пада точно върху нея, но тя не иска да се премести на два метра на сухо. Искаш ли храна? Ядене? Господи, как може да живееш в Ню Йорк и да не знаеш английски?

Сестра Крийп почти беше махнала опаковката от шунката. Откъсна парче от нея и коленичи до Бет Фелпс.

— Използвай отново запалката си. Може би ако види какво имаме, ще успеем да я преместим оттам.

Запалката светна. Сестра Крийп погледна покритото с мехури, но все още красиво лице на младата жена от испански произход, която беше на около двадесет години. Дългата ѝ черна коса беше опърлена по краищата, а по скалпа ѝ имаше зачервени дупки, които бяха напълно изгорени. Испанката не обърна никакво внимание на светлината. Огромните ѝ дълбоки кафяви очи не се отделяха от онова, което държеше в ръцете си.

— О — каза нежно Сестра Крийп. — О… не.

Детето беше на около три години — момиченце, с лъскава черна коса като тази на майка ѝ. Клошарката не можеше да види лицето му. Но и не искаше. Една мъничка извита ръчичка се подаваше нагоре, все едно се опитваше да хване майка си, а вкочанеността на трупа ѝ подсказваше, че бедното създание е мъртво от известно време.

Водата течеше от една дупка в тавана, падаше върху косата на жената от испански произход и се стичаше по лицето ѝ като черни сълзи. Тя затананика тихичко и започна да люлее нежно и с любов трупа.

— Изгубила си е ума — каза Бет. — Така е, откакто детето почина миналата вечер. Тя също ще умре, ако не се махне от тази вода.

Сестра Крийп почти не чуваше думите на жената, сякаш ѝ говореше отдалеч. Тя протегна ръце към Испанката.

— Ето — изрече с глас, който не приличаше на нейния. — Аз ще я взема. Дай ми я. — По дланите и ръцете ѝ се стичаше на черни ивици дъждовна вода.

Жената от испанки произход запя по-силно.

— Дай ми я. Аз ще я взема.

Испанката започна да люлее трупа по-бързо.

— Дай ми я. — Сестра Крийп чу ехото на собствения си глас, който звучеше налудничаво и изведнъж в очите ѝ се появи ярка синя светлина. — Аз… ще… я… взема…

Дъждът продължаваше да капе и една гръмотевица изрева като гласа на Бог: Ти! Ти, грешнице! Ти, пияна грешнице, ти я уби и сега трябва да си платиш.

Сестра Крийп погледна надолу. В ръцете ѝ се намираше трупа на малко момиченце. В русата му коса имаше кръв, а очите му бяха отворени и пълни с дъждовна вода. Синята светлина на полицейската кола се въртеше и полицаят в жълтия дъждобран, който беше коленичил на пътя пред нея, ѝ каза:

— Хайде. Трябва да ми я дадете. — Той погледна през рамо към другия полицай, който хвърляше сигнални ракети около катастрофиралата преобърната кола. — Тя не е на себе си. Подушвам и алкохол. Ще се наложи да дойдеш да ми помогнеш.

След малко двамата протягаха ръце към нея, двамата демони в жълти дъждобрани се опитваха да вземат бебчето ѝ. Тя се сви и им се противопостави, като се разпищя:

— Не! Няма да ви я дам! Няма да ви позволя да я вземете! — Но когато гръмотевицата заповяда: Дай я, грешнице, дай я, и тя изрева и си запуши ушите, за да не чува гласа на възмездието, те ѝ отнеха бебчето.

От ръката на момиченцето падна стъклен глобус — от онези, в които имаше малка снежна сцена, макет на село в приказна страна.

— Мамо — спомни си, че ѝ каза детето развълнувано, — виж какво спечелих на партито! Аз най-добре забих опашката на магаренцето!

Детето беше разклатило глобуса и за момент — само за момент — майка му беше отместила поглед от пътя, за да фокусира размазаното си зрение в красивата сфера, в която заваля сняг над покривите на едно далечно и перфектно място.

Наблюдаваше на забавен каданс как стъкленият глобус пада и изпищя, защото знаеше, че ще се пръсне на асфалта, а когато това станеше, всичко щеше да е изгубено и унищожено.

Глобусът падна пред нея и когато се счупи на хиляди блестящи парчета, тя спря да пищи и простена.

— О — прошепна. — О… не.

Сестра Крийп се загледа в мъртвото дете в ръцете на жената от испански произход. „Моето малко момиченце е мъртво — спомни си тя. — Бях пияна и отидох да я взема от рожден ден. Влязох в една канавка. О, Господи… о, мили боже. Грешница. Пияна, зла грешница. Аз я убих. Аз убих малкото си момиченце. О, Господи… о, Господи, прости ми…“

Очите ѝ се напълниха с горещи сълзи, които потекоха по бузите ѝ. В главата ѝ полетяха частици спомени като мъртви листа на силен вятър: побеснелият ѝ от ярост съпруг, който я ругаеше и ѝ каза, че никога вече не иска да я вижда, собствената ѝ майка, която я гледаше с отвращение и съжаление и ѝ обясняваше, че никога не е трябвало да ражда дете, докторът в санаториума, който кимаше и си гледаше часовника, коридорите на болницата, където гротескови, тътрещи се и луди жени говореха, пищяха и се биеха за гребени, и високата ограда, която прескочи посред нощ и в силен сняг, за да стигне до гората от другата ѝ страна.

„Малкото ми момиченце е мъртво — помисли си тя. — Мъртво и забравено преди много време.“

Сълзите едва не я ослепиха, но виждаше достатъчно ясно, за да знае, че малкото ѝ момиченце не беше страдало като това в ръцете на жената от испански произход. Нейното беше положено в гроб под сянката на дърво на върха на хълм. В това щеше да почива завинаги в студено и влажно мазе в града на мъртвите.

Испанката вдигна глава и погледна Сестра Крийп с обладаните си очи. Примига и бавно се пресегна през дъжда, за да докосне бузата на по-възрастната жена. Една сълза се задържа за секунда на върха на пръста ѝ, преди да падне от него.

— Дай мия — прошепна Сестра Крийп. — Аз ще я взема.

Жената от испански произход погледна отново трупа с копнеж. Тогава сълзите потекоха от очите ѝ и се сляха с черния дъжд на лицето ѝ. Тя целуна мъртвото дете по челото, прегърна го силно за момент… и подаде малкото трупче на Сестра Крийп.

Клошарката взе тялото, все едно получаваше подарък, и понечи да се изправи.

Испанката обаче се протегна отново, докосна раната във формата на разпятие на врата ѝ и каза учудено:

— Bendito. Muy bendito.15

По-възрастната жена се изправи. Испанката бавно изпълзя от водата и легна на пода, където се сви на кълбо. Цялата трепереше.

Джак Томачек взе трупа от Сестра Крийп и потъна в мрака.

— Не знам как, но го направи — каза Бет и се наведе, за да предложи на жената от испански произход бутилката с джинджифилова бира. Тя я взе от нея и я довърши.

— Господи — каза Арти Уиско, който беше застанал зад Сестра Крийп. — Току-що осъзнах… че дори не знам как се казваш.

— Името ми е… — „Какво е? — зачуди се тя. — Какво ми е името? Откъде съм? Къде е онова сенчесто дърво, под което е положено малкото ми момиченце?“ Не се сети за нито един от отговорите. — Можете да ме наричате… — Поколеба се. „Аз съм клошарка — помисли си тя. — Не съм нищо повече от клошарка без име и нямам представа накъде отивам… но поне знам как стигнах дотук.“ — Сестрата — завърши тя. — Можете да ме наричате… Сестрата.

И в този миг го чу като вик: Вече не съм луда.

— Сестрата — повтори Арти. От акцента му прозвуча като „Систрата“. — Това не е кой знае какво име, но мисля, че ще свърши работа. Радвам се, че те познавам, Сестра.

Клошарката кимна, като все още не можеше да се отърве от мрачните спомени. Болката от онова, което си спомняше, продължаваше да е с нея и имаше намерение да остане, но това се случи преди много време на една по-слаба и по-безпомощна жена.

— Какво ще правим? — попита я Бет. — Не можем просто да останем тук, нали?

— Не. Не можем. Утре двамата с Арти смятаме да минем през тунел „Холанд“, ако не се е срутил. Ще вървим на запад. Ако вие тримата искате да дойдете с нас, добре сте дошли.

— Ще напуснем Ню Йорк? Ами ако… ами ако няма нищо там? Ами ако всичко е разрушено?

— Няма да е лесно — отвърна непоколебимо Сестрата. — Ще е адски трудно и опасно. Нямам представа какво ще бъде времето и какво може да ни причини, но трябва да направим първата стъпка, това е единственият известен ми начин, който може да ни отведе някъде. Нали?

— Да — съгласи се с нея Арти. — Имаш хубави обувки, Бет. Тези обувки ще те отведат далеч.

„Имаме да извървим дълъг път — помисли си Сестрата. — Много дълъг път… и само Бог знае какво ще намерим в края му. Или какво ще открие нас.“

— Добре — реши Бет. — Добре, аз съм с вас. — Тя отново изгаси пламъка на запалката си, за да пести газта.

Но този път като че ли не беше чак толкова тъмно.

19

Мъжът с кървавите ивици плат от риза, увити около чукана на дясната му китка, вървеше внимателно по разрушения коридор. Не искаше да падне и отрязаният му крайник да закърви отново; бездруго капеше от часове, преди най-накрая да хване коричка. Беше слаб и му се виеше свят, но даваше всичко от себе си, за да продължи напред, защото искаше да види с очите си. Сърцето му биеше като лудо и кръвта бучеше в ушите му. Сетивата му обаче бяха съсредоточени върху силния сърбеж между показалеца и средния пръст на дясната му ръка, които вече не бяха там. Сърбежът от фантомния крайник го подлудяваше.

До него беше едноокият гърбушко, а пред него беше момчето с пукнатите очила, което държеше фенерчето и се опитваше да им намери път. В лявата си ръка хлапето държеше сатър, чието острие все още беше изцапано със засъхналата кръв на полковник Джимбо Маклин.

Роланд Кронингер спря и лъчът на фенерчето му прониза мрака пред него.

— Ето го — каза Мечо. — Ето го. Видяхте ли? Казах ви, нали ви казах? Казах ви.

Маклин направи няколко крачки напред и взе фенерчето от Роланд. Обходи с него стената от камъни и плочи, която напълно блокираше коридора пред тях, като търсеше някаква пролука, слабо място, цепнатина, в която да пъхне лост, каквото и да било. Нямаше такива, дори плъх не можеше да се промъкне от другата страна.

— Бог да ни е на помощ — изрече тихо полковникът.

— Казах ви! Видяхте ли? Нали ви казах? — бърбореше Мечо. След като намериха тази блокада, и последните частици здрав разум, които му бяха останали, се изпариха.

Зад тази стена от камъни се намираше резервният склад с провизии и оборудване на Земен дом. Бяха отрязани от всичко — резервни фенерчета, батерии, тоалетна хартия, сигнални ракети, всичко.

— Прецакани сме — разкикоти се Мечо. — О, колко сме прецакани!

На лъча от фенерчето се сипеше прах. Маклин го вдигна и видя кривите пукнатини по целия таван в коридора. Голяма част от него можеше да се срути всеки момент. Отвсякъде висяха кабели и жици, както и прътове арматура, които трябваше да поддържат Земен дом по време на ядрена атака. Кикотенето на Мечо беше примесено с хлипания. Маклин едва сега осъзна напълно какво се беше случило. Проявата на слабост, която капитанът показваше с държанието си, го разгневи. Той стисна зъби, а лицето му се изкриви от ярост, когато се обърна, за да удари Мечо през лицето със сърбящата го дясна длан.

Само дето вече нямаше такава и когато раздвижи ръката си, изпита изгаряща и разкъсваща болка и от раната отново потече кръв, която попи в превръзката.

Полковникът притисна наранената ръка към тялото си и стисна здраво очи. Повдигаше му се и имаше чувството, че всеки момент ще повърне или ще припадне. „Дисциплина и контрол — помисли си той. — Стегни се, войнико! Стегни се, проклет да си!“

„Когато отново отворя очи — каза си той, — тази каменна стена няма да е там. Ще минем по коридора и ще стигнем до склада с храната. Всичко ще е наред. Моля те, Господи… моля те, оправи всичко.“

Отвори очи.

Каменната стена все още беше тук.

— Някой да има пластичен експлозив? — попита Маклин, а гласът му проехтя в коридора. Това беше глас на луд човек; глас на човек, който беше попаднал на дъното на кална яма, а навсякъде около него имаше трупове.

— Ще умрем — констатира Мечо, който едновременно се хилеше и хлипаше, а в единственото му око проблясваше дивашки пламък. — Пред нас е най-голямата гробница в света!

— Полковник? — Това беше момчето. Маклин освети лицето му с фенерчето. То представляваше прашна, изцапана с кръв и лишена от емоции маска. — Имаме ръце.

— Ръце. Разбира се. Аз имам само една ръка. Ти имаш две. Двете на Мечо не струват пукната пара. Разбира се, че имаме ръце.

— Нямам предвид нашите ръце — отвърна спокойно Роланд. Беше му хрумнала една много добра идея. — Техните ръце. На онези там горе, които все още са живи.

— Цивилните? — Полковникът поклати глава. — Вероятно няма да успеем да намерим дори десет души, които да работят! А и погледни този таван. Виждаш ли пукнатините? Останалата част е на път да се срути. Кой ще иска да работи, когато това нещо виси над главата му?

— На какво разстояние се намира складът за храна от тази стена?

— Не знам. Може би пет-шест метра. Дори десет.

Роланд кимна.

— Ами ако им кажем, че са само три метра? И не споменаваме нищо за тавана? Мислите ли, че ще работят?

Маклин се поколеба. „Бива си го това хлапе — помисли си той. — Какво знае то въобще за нещата?“

— Ние тримата ще умрем — каза момчето, — ако не успеем да стигнем до тази храна. А няма да го направим, ако не накараме някой друг да свърши работата. Може би таванът ще падне, може би няма да падне. Ако падне, ние няма да сме отдолу, нали?

— Те ще разберат, че таванът е на път да се срути. Трябва само да вдигнат глави и да видят тези проклети пукнатини!

— Няма да могат да ги видят — отговори тихичко Роланд — в тъмното. Във вас е единствената светлина, нали? — В ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

Маклин примига бавно. Стори му се, че вижда някакво раздвижване в тъмното над рамото на Роланд Кронингер. Премести с няколко градуса фенерчето. Войника сянка се беше навел с отпуснати ръце върху бедрата си. Беше облечен в камуфлажната си униформа и с шлема със зелена мрежа на него. Под черната и зелена камуфлажна боя лицето му беше с цвят на пушек.

— Хлапето е право, Джимбо — прошепна Войника сянка и се изпъна като струна. — Нека цивилните свършат цялата работа. Накарай ги да работят в тъмното и им кажи, че има само три метра до храната. По дяволите, кажи им, че са само два метра. Така ще работят още по-здраво. Ако проникнат — чудесно. Ако ли не… все пак са само цивилни. Пчелички. Животни за разплод. Нали?

— Да, сър — отговори Маклин.

— А? — Роланд забеляза, че полковникът гледаше някъде над дясното му рамо и говореше със същия меден глас, който бе използвал по време на делириума си долу в ямата. Огледа се, но, разбира се, нямаше нищо.

— Пчелички — каза Маклин. — Животни за разплод. Да. — Той кимна и отново премести поглед от Войника сянка към момчето. — Добре. Ще отидем горе и ще видим дали можем да намерим достатъчно хора за работна група. Може би неколцина от хората ми също са оцелели. — Спомни си, че сержант Шор избяга обезумял от командния център. — Шор. Какво, по дяволите, се случи с него? — Мечо поклати глава. — Ами с доктор Ланг? Жив ли е?

— Не беше в лазарета. — Капитан Уернър се опита да не гледа в каменната стена. — Не съм проверявал квартирата му.

— В такъв случай ще я навестим. Вероятно ще се нуждаем от него и от болкоуспокояващите, които може да намери. На мен ще ми трябват още превръзки. Нуждаем се и от бутилки — пластмасови бутилки, дано успеем да намерим такива. Можем да напълним вода от тоалетните.

— Полковник? Сър? — Роланд веднага привлече вниманието на Маклин. — Още нещо: въздухът.

— Какво за него?

— Генераторът не работи. Електрическата инсталация я няма. Как вентилаторите ще вкарват въздух във вентилационните шахти?

В полковника се беше зародила надежда, макар и съвсем малка, че ще могат да оцелеят. Тя мигновено се изпари. Без вентилаторите нямаше как да влиза въздух в Земен дом; влажният въздух вътре в него беше единственият, който щяха да получат, и когато нивата на въглероден двуокис се вдигнеха значително, щяха да умрат.

За съжаление, нямаше представа колко време щеше да е необходимо за това. Часове? Дни? Седмици? Не можеше да си позволи да мисли по-далеч от настоящия момент, а най-важното нещо сега беше да намерят вода за пиене, нещо за ядене и работници.

— Разполагаме с достатъчно въздух — каза Маклин. — Достатъчно за всички. Когато започне да намалява, вече ще сме намерили изход оттук. Нали?

Роланд искаше да повярва и затова кимна. Войника сянка зад него направи същото и каза на полковника:

— Добро момче.

Маклин провери собствената си квартира, която беше нагоре по коридора. Вратата се беше откъртила от пантите и част от тавана се беше срутил. В пода се беше отворила дупка, която беше погълнала леглото и нощното му шкафче в пастта си. Банята също беше същинска руина, но фенерчето на полковника откри няколко шепи вода в тоалетната чиния. Той пи от нея, след което същото сториха Роланд и Мечо. Водата никога не им се беше струвала толкова сладка.

Маклин отиде до килера. Всичко беше паднало и се беше натрупало на купчина на пода. Полковникът коленичи и както държеше фенерчето в свивката на ръката си, започна да я претърсва, като се оглеждаше за нещо, което знаеше, че трябва да е там.

Мина известно време, преди да го намери.

— Роланд — повика момчето той. — Ела тук.

Хлапето застана зад него.

— Да, сър?

Маклин му подаде малък автомат „Инграм“16, който беше на най-близкия рафт.

— Ти отговаряш за това. — Полковникът започна да тъпче пълнители с патрони в джобовете на пилотското си яке.

Роланд затъкна дръжката на свещената брадва в колана си и хвана автомата с две ръце. Не беше тежък, но го усещаше някак си… праведен. Праведен и значителен като жизненоважен печат на империята, който Кралския рицар трябва да пази.

— Знаеш ли нещо за оръжията? — попита Маклин.

— Баща ми ме води… — Роланд млъкна. Не, това не беше правилно. Въобще не беше правилно. — Ходех да стрелям на стрелбището — отвърна той. — Но никога не съм използвал нещо подобно.

— Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш. Ти ще бъдеш моят пръст на спусъка, когато имам нужда от такъв. — Полковникът освети с фенерчето си Мечо, който стоеше на няколко крачки от тях и слушаше. — Това момче няма да се отделя от мен от сега нататък — каза той на капитана. Другият мъж кимна и не отговори нищо. Маклин вече нямаше доверие на Мечо, защото Мечо беше много близо до ръба. Но не и момчето. О, не, момчето беше със здрав разум и много умно. Трябваше много кураж да пропълзиш в онази яма и да направиш онова, което направи. Хлапето приличаше на четиридесеткилограмова хърба, но ако щеше да се пречупва, вече да го беше направило.

Роланд преметна ремъка на автомата през рамо и го намести, за да може бързо да стигне до оръжието, ако имаше нужда от него. Вече беше готов да последва Краля навсякъде. От калните води на съзнанието му изплуваха лица — на мъж и на жена — но той ги потопи отново. Не искаше повече да си спомня тези лица. Нямаше смисъл, те само го отслабваха.

Маклин беше готов.

— Добре — каза той, — да видим какво ще открием.

Едноокият гърбушко и момчето с пукнатите очила го последваха в мрака.

20

— Госпожо — каза Джак Томачек, — ако смяташ, че можем да минем през това, значи мястото ти е в лудницата в Белвю.

Сестрата не отговори. Суровият вятър, който идваше от река Хъдсън, брулеше лицето ѝ и тя присви очи срещу бодящите ледени иглички, които се сипеха от черните облаци над тях, простиращи се от хоризонт до хоризонт като някакъв погребален саван. Немощни жълти слънчеви лъчи намираха пролуки в облаците и се движеха като прожекторите в долнопробен филм за бягство от затвора, които бързо изгасваха, когато пролуките се затвореха. Самата река беше помътняла от трупове, боклуци и скелетите на изгорени лодки и баржи. Всичко това се носеше лениво на юг към Атлантическия океан. В рафинериите от другата страна на плашещата река продължаваха да горят огньове. Огромна маса черен дим се издигаше като вихрушка над брега на Джърси.

Зад Сестрата стояха Арти, Бет Фелпс и жената от испански произход. Всички се бяха загърнали със завеси и палта, които да ги пазят от вятъра. Испанката плака през по-голямата част от нощта, но сега очите ѝ бяха сухи и беше приключила с плакането.

Под хребета, на който стояха, се намираше входът на тунел „Холанд“. Той беше запушен от превозни средства, чиито резервоари бяха експлодирали, но не това беше най-лошото. Сестрата видя, че останките от всички тези автомобили бяха затънали до над гумите в мръсна вода от река Хъдсън. Някъде вътре в този дълъг и мрачен тунел таванът беше поддал и водата беше нахлула вътре. Все още не беше достатъчно, за да го срути като тунел „Линкълн“, но достатъчно, за да направи прекосяването му едно опасно изпитание в блато от изгорели автомобили, тела и Бог знае какво още.

— Не ми се плува — каза Джак. — Нито пък изгарям от желание да се удавя. Ако това копеле се изтърси на главите ни, можем да си цункаме задниците за сбогом.

— Добре, имаш ли по-добро предложение?

— Ще отидем на изток до Бруклинския мост. Или ще минем през Манхатънския мост. Само не оттук.

Сестрата обмисли вариантите за момент. Тя държеше кожената си чанта близо до себе си и вътре в нея усещаше очертанията на стъкления пръстен. По някое време през дългата нощ сънува създанието с горящата ръка, което крачеше гордо сред дима и руините и се оглеждаше за нея. Страхуваше се от него много повече, отколкото от наводнения тунел.

— Ами ако мостовете вече ги няма?

— А?

— Ами ако двата моста ги няма? — повтори спокойно въпроса си тя. — Огледайте се наоколо и ми кажете дали според вас тези уязвими мостове са оцелели след онова, което е отнесло Световния търговски център и „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Възможно е. Няма как да разберем, ако не проверим.

— И така ще изгубим още един ден. През това време тунелът може да бъде напълно наводнен. Не знам за вас, но аз нямам нищо против да си намокря краката.

— Тцъ. — Джак поклати глава. — Няма начин да вляза там, госпожо! А ти си пълна откачалка, ако го направиш. Виж, защо искаш да напуснеш Манхатън? Тук можем да намерим храна и да се върнем обратно в мазето! Няма нужда да си тръгваме!

— Вие да — съгласи се Сестрата. — Но аз трябва да продължа. Тук няма нищо.

— Аз идвам с теб — каза Арти. — Не се страхувам.

— Кой е казал, че се страхувам? — контрира го Джак. — Не се страхувам! Просто не съм шибан ненормалник, това е всичко!

— Бет? — Сестрата се обърна към младата жена. — Ами ти? Ще дойдеш ли с нас или не?

Бет погледна изплашено към запушения тунел и след малко отговори:

— Да. Идвам с вас.

Сестрата докосна Испанката по ръката, посочи ѝ тунел „Холанд“ и пресъздаде с два пръста ходещо човече. Другата жена все още беше прекалено шокирана, за да отговори.

— Трябва да стоим близо един до друг — каза Сестрата на Бет и Арти. — Не знам колко ще е дълбока водата там.

Мисля, че трябва да се хванем за ръце, докато прекосяваме тунела, за да не изгубим някого. Става ли?

Двамата кимнаха. Джак изпръхтя.

— Вие сте полудели! Изгубили сте си ума!

Сестрата, Бет и Арти тръгнаха надолу по хребета към входа на тунела. Испанката ги последва. Джак изкрещя зад тях:

— Няма да успеете да го прекосите, госпожо! — Другите нито спряха, нито погледнаха назад и след малко полицаят тръгна след тях.

Сестрата спря. Беше нагазила в студената вода до глезените.

— Дай ми запалката си, Бет — каза тя. Младата жена ѝ я даде, но не я запали веднага. Клошарката хвана ръката на Бет, Бет хвана тази на Арти, а Арти хвана тази на Испанката. Джак Томачек завърши веригата.

— Добре. — Сестрата чу страха в гласа си и разбра, че трябва да направи следващата стъпка, преди нервите ѝ да я предадат. — Да вървим. — Тя тръгна покрай туловищата на автомобилите в тунел „Холанд“ и водата запълзя към коленете ѝ. В нея, подобно на коркови тапи, се носеха мъртви плъхове.

След като измина по-малко от три метра в тунела, водата стигна до бедрата ѝ. Сестрата запали запалката и слабият ѝ пламък подскочи. Светлината разкри кошмарна фантасмагория от смачкан метал — коли, камиони и таксита бяха разкъсани и превърнати в наполовина потопени форми, които не приличаха на излезли от този свят. Стените на тунела бяха овъглени и като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват. Клошарката беше наясно, че тук беше вилнял истински ад, когато всички газови цистерни бяха експлодирали. От далечината пред тях се разнесе ехтящият звук от водопад.

Тя дръпна човешката верига напред. Около нея плуваха разни неща, които избягваше да поглежда. Бет простена тихо от ужас.

— Не спирай — каза ѝ Сестрата. — Не се оглеждай и не спирай. — Водата запълзя нагоре по бедрата ѝ.

— Настъпих нещо! — извика Бет. — О, Господи… има нещо под обувката ми!

Клошарката стисна силно ръката ѝ и я поведе напред. След още пет-шест крачки водата стигна до кръста ѝ. Погледна през рамо към входа, който беше останал на двадесетина метра зад тях. Слабата му светлина я привличаше, но тя се обърна отново напред и на мига сърцето ѝ се сви. Пламъкът на запалката проблесна върху огромен и усукан възел от метал, който почти изцяло блокираше тунела — купчина от автомобили се беше стопила от горещината и се беше превърнала в едно цяло. Сестрата намери едно тясно пространство, в което се напъха, но краката ѝ се плъзнаха на нещо мазно на дъното. От горе течеше вода и тя се съсредоточи в опазването на запалката суха. Шумът от водопада продължаваше да се носи от мрака отпред.

— На път е да се срути! — провикна се Джак. — Господи… ще падне върху главите ни!

— Продължавай да вървиш! — изкрещя му Сестрата. — Не спирай!

С изключение на светлината на малкия пламък на запалката пред тях беше пълен и непрогледен мрак. „Ами ако пътят е блокиран? — помисли си тя и усети надигащата се в нея паника. — Ами ако не успеем да минем? Успокой се, успокой се. Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.“

Водата започна да се изкачва над кръста ѝ.

— Чуйте! — каза Бет и Сестрата спря. Арти се блъсна в нея и едва не падна в мръсната вода.

Клошарката не успя да чуе нищо друго освен грохота на падащия водопад. Задърпа отново Бет… и чу дълбоко стенание отгоре. Намираме се в търбуха на звяра, помисли си тя. Погълнати сме живи, също като Йона17.

Нещо плисна във водата пред Сестрата. Други падащи предмети дрънчаха силно по останките, подобно на тежки ковашки чукове.

„Парчета камък — осъзна клошарката. — Мили боже… таванът е на път да се срути!“

— Пада! — изкрещя Джак, който се задушаваше от ужас. Сестрата го чу да гази през водата и разбра, че нервите му не са издържали. Обърна се и го видя, че като някакъв побъркан се опитваше да се върне по пътя, по който бяха дошли. Хлъзна се във водата и се разхлипа: — Не искам да умра! Не искам да умра! — Писъкът му го следваше по петите.

— Никой да не мърда! — нареди Сестрата, преди и другите да са побягнали. Навсякъде около тях продължаваха да падат камъни и тя стисна толкова силно ръката на Бет, че кокалчетата ѝ изпукаха. Човешката верига се разтрепери, но издържа. Най-накрая камъните престанаха да падат. Секна и стенанието. — Всички добре ли са? Бет? Арти, жената добре ли е?

— Аха — отвърна разтреперан продавачът на обувки. — Мисля, че се насрах в гащите.

— С лайната нямам проблем да се оправям. С паниката обаче не мога. Продължаваме ли?

Бет се беше оцъклила насреща ѝ. „Тази жена се изключи“, помисли си Сестрата. Може би така беше най-добре.

— Арти? Готов ли си? — попита го тя и получи единствено изсумтяване в отговор.

Тръгнаха напред през водата, която вече посягаше към раменете им. Все още нямаше никаква светлина отпред и никакъв знак за изход. Сестрата потръпна, когато една каменна отломка с размерите на капак на шахта се стовари върху един смазан камион на около три метра от нея. Приближаваха водопада. Тунелът простена над главите им, докато се опитваше да удържи на натиска на река Хъдсън. Сестрата чу слаб глас зад тях:

— Върнете се! Моля ви, върнете се!

Тя пожела на Джак Томачек всичко най-добро и в следващия миг грохотът на водопада удави призива му.

Чантата ѝ беше пълна с вода, а дрехите ѝ бяха натежали сериозно, но продължаваше да държи запалката над главата си. Беше започнала да ѝ пари изключително много в ръката, но не смееше да изгаси пламъка ѝ. Виждаше дъха си на светлината, а водата вкочаняваше краката ѝ и сковаваше колената. „Още една стъпка — каза си клошарката. — И още една. Продължавай!“

Минаха покрай поредната нереалистична купчина от разтопени автомобили и Испанката изрева от болка, когато ръбът на някакъв метал под водата поряза крака ѝ, но тя стисна зъби и не се оплака. Малко по-нататък краката на Арти се омотаха в нещо и той падна. След секунда се появи отново на повърхността, плюеше вода и кашляше, но иначе беше добре.

Тунелът се извиваше и Сестрата каза:

— Спрете.

На слабата светлина пред тях блестеше порой от стичаща се отгоре вода, която се разпростираше по цялата ширина на тунела. Трябваше да минат през водопада и клошарката знаеше какво означава това.

— Ще се наложи да изгася запалката, докато преминем — каза тя. — Всички се дръжте здраво. Готови ли сте?

Бет я стисна за ръката, а Арти изграчи:

— Готов съм.

Сестрата затвори капачето на запалката. Мракът погълна всичко. Сърцето ѝ биеше като чук в гърдите ѝ. Тя стисна здраво запалката в юмрука си, за да не я изтърве, и тръгна напред.

Водата я удари толкова силно, че я събори. Изпусна ръката на Бет и младата жена изпищя. Сестрата френетично се опита да се изправи на крака, но имаше нещо хлъзгаво и тинесто по цялото дъно. Водата беше влязла в устата и очите ѝ, затова не можеше да си поеме въздух, а мракът изкривяваше чувството ѝ за ориентация. Левият ѝ крак беше хванат в капана на някакъв подводен предмет и ѝ се прииска да изпищи, но беше наясно, че ако го стори, всички бяха загубени. Размаха свободната си ръка, а другата се опитваше да държи над водата, за да не намокри запалката… и след малко нечии пръсти напипаха рамото ѝ.

— Хванах те! — изкрещя Бет, чието тяло също беше подложено на ударите на водопада. Тя помогна на Сестрата да се изправи. Клошарката освободи крака си с голямо усилие, което едва не ѝ коства загубата на маратонката. Но след малко вече беше свободна и можеше да продължи да води групичката си напред.

Сестрата нямаше представа колко време им беше отнело да преминат водопада — може би две минути, или пък три, — но изведнъж го бяха преодолели и тя вече не зяпаше като риба, за да си поеме въздух. Главата и раменете ѝ бяха натъртени, сякаш я бяха използвали за боксова круша. Изкрещя „Успяхме!“ и измина известно разстояние с хората си, докато не се удари в нещо метално. Намести запалката в ръката си и се опита да я запали.

Една искра подскочи, но не се появи пламък.

„О, Господи!“, помисли си Сестрата. Опита отново. Този път се появи цяла звезда от искри, но отново не получи нито пламък, нито светлина.

— Хайде де, хайде! — прошепна тя. Третият път също не ѝ донесе щастие. — Запали се, проклета да си! — Запалката обаче не я послуша нито на четвъртия, нито на петия път, и Сестрата се замоли да не се е намокрила прекалено много.

На осмия опит се появи малък и слаб пламък, който потрепна и почти изгасна. „Газта е на свършване“, осъзна тя. Трябваше да се измъкнат оттук, преди да свърши изцяло. До този момент не беше помисляла дори, че здравият ѝ разум можеше да зависи от един слаб пламък.

От водата до нея се подаваха подобно на муцуна на алигатор капакът и бронята на „Кадилак“. Пред нея поредната кола беше обърната по таван и на повърхността се подаваха нарязаните от джантите гуми. Намираха се насред лабиринт от останки, а светлината, с която разполагаха, беше бегло подобие на онази отпреди малко. Зъбите на клошарката бяха започнали да тракат, а краката ѝ бяха като замръзнали буци олово.

Продължиха напред, като внимаваха къде стъпват на всяка крачка. Тунелът простена за пореден път над тях, още отломки полетяха надолу… и изведнъж Сестрата осъзна, че водата отново е стигнала до кръста ѝ.

— Излизаме! — провикна се тя. — Благодаря на Бога, излизаме! — Напрегна се в опит да различи някаква светлина отпред, но изходът още не се виждаше. „Не спирай! Почти стигна!“

Сестрата се спъна в нещо на дъното.

В лицето ѝ избухнаха безброй балончета и във водата пред нея изплува труп, който беше овъглен и изсъхнал като парче дърво. Ръцете му бяха застинали върху лицето, а устата му се беше изкривила в беззвучен писък.

Запалката изгасна.

Трупът се отпусна на рамото на клошарката в мрака. Тя остана неподвижна, а сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите ѝ. Знаеше, че може да си изгуби ума в този момент или да…

Пое си разтреперана въздух и избута тялото настрани с предмишницата на ръката си. Трупът потъна отново, последван от наподобяващ кикот звук.

— Ще ни изведа оттук — чу се да изрича това обещание, а в гласа ѝ имаше упоритост, която не подозираше, че притежава. — Майната му на мрака! Излизаме!

Направи нова крачка, а след нея още една.

Съвсем бавно водата се снижи до коленете им. И макар Сестрата да не знаеше колко време е минало и колко точно крачки са направили, пред тях се появи изходът на тунел „Холанд“.

Бяха стигнали крайбрежието на Джърси.

21

— Вода… Моля… Дайте ми малко вода…

Джош отвори очи. Гласът на Дарлийн отслабваше. Той се изправи и запълзя към мястото, на което беше наредил всички изровени консерви. Бяха десетки, като много от тях бяха смачкани и течаха, но съдържанието им беше добро. Последното им хранене се състоеше от печен боб, прокаран със зеленчуков сок. Отварянето на консервите се беше превърнало в доста лесно начинание, след като намери отвертка. В пръстта откри още лопата със счупена глава, кирка и парчета от рафтовете с провизии. Джош беше наредил всичко в ъгъла — инструментите и големите и малките консерви — с всеотдайността на мишка.

Намери зеленчуковия сок и запълзя към Дарлийн. Усилието го изпоти и отново го изтощи. Миризмата от нужника, който беше изкопал в другия край на мазето, също не помагаше особено.

Протегна се в мрака и докосна ръката на Суон. Тя беше прегърнала главата на майка си.

— Ето. — Джош наклони консервата към устата на Дарлийн, която пи шумно за момент и после бутна ръката му.

— Вода — замоли се тя. — Моля те… дай ми малко вода.

— Съжалявам. Нямаме.

— Мамка му — измърмори жената. — Изгарям.

Джош нежно сложи ръка на челото ѝ. Имаше чувството, че е докоснал скара. Треската ѝ беше много по-лоша от неговата. Недалеч от тях Поу-Поу също се държеше и на интервали от време бълнуваше за гофъри, изгубените ключове за пикапа му и някаква жена на име Голди.

— Блейкман — изграчи Дарлийн. — Трябва да… трябва да стигнем до Блейкман. Суон, скъпа? Не се тревожи, ще отидем там.

— Да, госпожо — отвърна тихо детето и Джош усети всичко в гласа ѝ: то знаеше, че майка му е на прага на смъртта.

— Веднага след като ни изкарат оттук, тръгваме. Господи, в момента виждам лицето на татенцето пред очите си! — Дарлийн се засмя и дробовете ѝ забълбукаха. — О, как само ще му изскочат комбалите!

— Много ще се зарадва да ни види, нали? — попита Суон.

— Разбира се! Проклятие, ще ми се… да дойдат и да ни извадят от тук! Кога ще дойдат?

— Скоро, мамо.

Детето е пораснало с десет години от взрива насам, помисли си Джош.

— Аз… сънувах Блейкман — каза Дарлийн. — Двете с теб бяхме… вървяхме и оглеждахме старите къщи… бяха точно пред нас, от другата страна на полето. И слънцето… слънцето печеше толкова силно. О, какъв хубав ден беше. Погледнах над полето и видях татенцето на верандата… Той ми махаше да отидем при него. Вече не ме… не ме мразеше. И изведнъж… мама също излезе от къщата, застана на верандата до него… и двамата се хванаха за ръце. Мама се провикна: „Дарлийн! Дарлийн! Чакаме те, дете! Прибирай се у дома, веднага!“ — Жената млъкна и за миг се чуваше единствено влажният звук от дишането ѝ. — Ние… ние тръгнахме през полето, но мама каза: „Не, скъпа! Само ти. Само ти. Не взимай момиченцето. Само ти.“ Но аз не исках да отивам без моя ангел, страхувах се. Но мама каза: „Момиченцето трябва да продължи! Трябва да продължи по своя дълъг път.“ О… как ми се искаше да прекося това поле… Много го исках… но… не можех. — Дарлийн намери ръката на Суон. — Искам да се прибера у дома, скъпа.

— Всичко е наред — прошепна детето и погали подгизналите от пот остатъци от косата на майка си. — Обичам те, мамо. Толкова много те обичам.

— О… прецаках всичко. — Един хлип заседна в гърлото на Дарлийн. — Прецаках всичко… абсолютно всичко, до което се докоснах. О, Господи… кой ще бди над моя ангел? Страхувам се… Много се страхувам… — Жената захлипа неудържимо. Суон прегърна по-силно главата ѝ и ѝ зашепна:

— Шшшш, мамо. Тук съм. До теб съм.

Джош ги остави сами. Отиде в своя ъгъл и се сви в него в опит да избяга.

Нямаше представа колко време беше минало — може би часове — когато чу шум близо до себе си. Изправи се.

— Господине? — гласът на Суон беше слаб и наранен. — Мисля, че… мама се прибра у дома.

В този момент детето се пречупи и започна да плаче и да стене едновременно.

Джош уви ръце около него и то го прегърна през врата и продължи да плаче. Той почувства ударите на сърцето му и му се прииска да крещи и да беснее. Ако някой от гордите глупаци, които бяха натиснали онези бутони, беше наблизо, щеше да му счупи врата като кибритена клечка. Мисълта за милионите хора, които лежаха мъртви навън, тормозеше съзнанието му, както го тормозеха въпросите колко голяма е вселената или колко милиарда звезди светеха на небето. Точно сега обаче беше останал само с това малко момиченце, което хлипаше в ръцете му. То никога вече нямаше да гледа на света по същия начин както преди. Нямаше значение какво щеше да се случи с тях от сега нататък, Суон завинаги щеше да бъде белязана от този момент… Джош знаеше, че същото се отнася и за него. Защото беше едно да знае, че някъде там може да има милиони безлични трупа, но съвсем друго беше една жена, която само допреди малко беше дишала, говорила и чието име беше Дарлийн, да лежи мъртва в пръстта на по-малко от три метра от него.

Трябваше да я зарови в същата тази пръст. Трябваше да използва кирката и счупената лопата и коленичил да изкопае гроб. Трябваше да я зарови надълбоко, за да не пълзят върху нея в мрака.

Усети сълзите на Суон върху рамото си. Посегна към главата ѝ, за да я погали по косата, но пръстите му намериха единствено мехури и изгорена четина.

В този момент Джош се замоли на Бог, ако двамата умрат, детето да бъде първо, за да не остане само с мъртвите.

То се късаше да плаче. Накрая изхленчи за последно и се отпусна на рамото му.

— Суон? Искам да седнеш тук и да не мърдаш известно време. Ще го направиш ли?

В началото детето не отговори… но след малко кимна.

Джош го бутна настрани и взе кирката и лопатата. Реши да изкопае дупката колкото се може по-далеч от ъгъла, в който седеше то в момента, и започна да гребе с ръце купчината от царевични стъбла, счупени стъкла и дървени трески.

Дясната му ръка се натъкна на нещо метално в пръстта. Първоначално си помисли, че е поредната консерва, която да добави към останалите, но това тук беше различно — приличаше на малък цилиндър. Вдигна го с две ръце и прокара пръсти по него.

Не беше консерва, осъзна Джош. Не беше консерва.

Мили боже… О, Господи!

Беше фенерче и тежеше достатъчно, за да предположи, че има батерии.

Намери с палеца си плъзгащия бутон, от който се включваше, но не посмя да го натисне, не и преди да затвори очи и да прошепне:

— Моля те, моля те. Нека работи. Моля те.

Пое си дълбоко въздух и плъзна малкия бутон.

Нищо не се промени, не почувства светлина от другата страна на затворените си клепачи.

Джош отвори очи и беше посрещнат от мрак. Фенерчето беше безполезно.

За момент имаше чувството, че ще избухне в смях, но лицето му бързо се изкриви от гняв и извика:

— Майка му стара!

Изви ръка назад, за да метне фенерчето в стената и да го пръсне на парчета.

От лекото разклащане обаче, миг преди да го хвърли, то произведе слаб жълт лъч. За Джош този лъч беше най-силната и прекрасна светлина във вселената. Той го замая, докато не потрепери и не изгасна. Гигантът разтресе енергично фенерчето. Светлината заигра своята дяволска игра, като постоянно се появяваше и изчезваше. Той внимателно бръкна с два пръста през счупеното пластмасово прозорче към малката крушка. С треперещи пръсти я завъртя нежно по посока на часовниковата стрелка.

Този път светлината не си отиде. Беше слаба, да, но беше светлина.

Джош склони глава и заплака.

22

Нощта ги завари на „Къминюпоу Авеню“ в руините на град Джърси, на изток от Нюарк Бей. Намериха горяща клада от останки в лишеното от покрив туловище на сграда. Сестрата реши да си починат на това място. Стените на сградата щяха да им пазят завет от смразяващия вятър и имаше достатъчно неща за горене, за да поддържат огъня до сутринта. Свиха се около кладата, защото ако се отдръпнеха на два метра от нея, имаха чувството, че се намират в хладилен склад.

Бет Фелпс изпъна ръце към огъня.

— Господи, толкова е студено! Защо е толкова студено? Все още е юли!

— Не съм учен — отговори Арти, който седеше между нея и Испанката, — но смятам, че взривът е вдигнал много прах и боклуци във въздуха, които са направили нещо на атмосферата — прецакали са слънчевите лъчи или нещо подобно.

— Никога… никога преди не ми е било толкова студено! — Зъбите на жената тракаха. — Просто не мога да се стопля.

— Лятото свърши — заяви Сестрата, докато ровеше в чантата си. — Мисля, че ще мине доста време, преди да се върне отново. — Тя извади нарязаната шунка, последния клисав хляб и двете консерви с аншоа. В подгизналата чанта имаше няколко предмета, които беше намерила днес: малка алуминиева тенджера с гумирана дръжка, малък нож с назъбено острие, бурканче с разтворимо кафе „Фолгърс“ и само едната от комплект градински ръкавици, на която два от пръстите бяха изгорени. Натъпкан на дъното на чантата беше стъкленият пръстен, който нито беше поглеждала, нито беше докосвала, откакто излязоха от тунела. Искаше да си запази удоволствието да гледа и да държи това съкровище по-късно, като подарък, който беше решила да си подари в края на деня.

Никой от тях не заговори отново за тунел „Холанд“. Преживяното им се струваше като някакъв страшен сън, който искаха да забравят. Но Сестрата се чувстваше по-силна сега. Бяха успели да минат през тунела. Това означаваше, че могат да преживеят още една нощ и още един ден.

— Хапнете малко хляб. Ето. Не прекалявайте с шунката. — Тя задъвка клисавия си хляб и погледна Испанката, която също се хранеше. — Имаш ли име? — попита я. Жената я погледна с безразлично изражение. — Име. — Размаха пръст, все едно пишеше във въздуха. — Как се казваш?

Испанката се зае да си откъсне малко парче от шунката, което да лапне на една хапка.

— Може би е луда — предположи Арти. — Сещаш се, загубила е детето си, вероятно се е побъркала заради това. Мислиш ли, че е възможно?

— Да — съгласи се Сестрата и преглътна хляба с вкус на прах.

— Предполагам, че е пуерториканка — каза Бет. — Почти се записах да уча испански в колежа, но реших, че музиката е по-подходяща.

— Какво правиш… — Арти млъкна на средата на въпроса си. Усмихна се вяло, но усмивката му бавно се изпари. — С какво си изкарваш прехраната, Бет?

— Работя в компания за производство на ВиК части на име „Холмхаузър“. Намира се на Единадесета западна. „Броуърд Билдинг“, трети етаж, ъглов офис. Секретарка съм на господин Олдън — той е вицепрезидент. Искам да кажа… той беше вицепрезидент. — Младата жена се подвоуми в опит да си спомни. — Господин Олдън имаше главоболие. Помоли ме да отида до аптеката от другата страна на улицата, за да му взема шишенце „Ексцедрин“. Помня, че стоях… на ъгъла на Единадесета и Пето и чаках светофарът да светне зелено. Един много приятен на външен вид мъж ме попита дали знам къде се намира някакъв суши ресторант, но му отговорих, че нямам представа. Светофарът светна зелено и всички тръгнаха да пресичат улицата. Но аз исках да продължа да си говоря с този мъж, защото беше много сладък… Е, не се срещам с много мъже, с които да ми се иска да изляза. Бяхме на средата на улицата, а той ме погледна, усмихна ми се и ми каза: „Казвам се Кийт. А ти?“ — Бет се усмихна тъжно и поклати глава. — Така и не успях да му отговоря. Помня, че чух някакъв силен грохот. Почувствах как ме залива гореща вълна, която ме събори. След това… мисля, че някой ме сграбчи за ръката и ми каза да бягам. Така и направих. Побягнах, все едно дяволи ме преследваха. Навсякъде пищяха хора. Мисля, че и аз пищях. Единственото, което помня след това, е как някой каза: „Още е жива“. Побеснях. Естествено, че съм жива!, помислих си аз. Защо да не съм? Отворих очи и видях, че господин Каплан и Джак са се надвесили над мен. — Бет погледна втренчено Сестрата. — Ние не сме… не сме единствените, които оживяха, нали? Искам да кажа… не сме сами, нали?

— Съмнявам се. Онези, които са оцелели, вероятно вече са тръгнали на запад… или пък на север или юг — отговори клошарката. — Определено нямат никаква причина да тръгнат на изток.

— Господи. — Бет си пое рязко въздух. — Мама и татко. Малката ми сестра. Живеят в Питсбърг. Не мислиш, че и там… е същото като тук, нали? Искам да кажа, Питсбърг може да е добре, нали? — Тя се усмихна накриво, но в очите ѝ гореше дивашки пламък. — Защо им е да бомбардират Питсбърг, нали?

— Да — съгласи се Сестрата и се съсредоточи в отварянето на една от консервите с аншоа с помощта на малкия ѝ пръстен. Беше наясно, че от соления вкус на рибата щяха да ожаднеят още повече, но храната си беше храна. — Някой иска ли от това? — Тя загреба с пръст от филето и го лапна. Рибният вкус накара езика ѝ да се свие, но въпреки това изяде хапката, защото в рибата имаше йод или май беше нещо друго, което беше добре за нея. Бет и Арти също си взеха по едно парче, но Испанката извърна глава.

Изядоха хляба. Сестрата прибра останалите парчета шунка обратно в чантата си, след което изсипа мазнината от консервата с аншоа на земята и също я прибра. С шунката и рибата можеха да преживеят още два дена, ако ги разпределяха правилно. Утре трябваше само да намерят нещо за пиене.

Стояха свити около кладата, докато вятърът виеше над стените на сградата. От време на време някой блуден порив влизаше вътре и помиташе пепелта като комета, преди да се изгуби. Чуваха се единствено воят на вятъра и пукането на танцуващите пламъци. Клошарката се загледа в кипящото оранжево сърце на кладата.

— Сестра?

Тя погледна Арти.

— Имаш ли нещо против… да го поддържа? — попита изпълнен с надежда продавачът на обувки.

Сестрата знаеше какво има предвид. Никой от двама им не го беше държал от онзи ден в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“. Тя бръкна в чантата си, разбута останалите боклуци и хвана с ръка предмета, който беше увит в овъглена риза на райета. Извади го и обели мокрия плат от него.

Стъкленият пръстен с неговите пет шипа и вградени скъпоценни камъни мигновено избухна в брилянтни цветове и абсорбираха светлината от кладата. Предметът засия като огнена топка, по-ярко и отпреди. Пулсираше в ритъма на сърцето ѝ, сякаш нейната жизнена сила му даваше енергия, а нишките от злато, платина и сребро засветиха и зацвърчаха.

— О — изуми се Бет. Светлините на скъпоценните камъни се отразяваха в очите ѝ. — О… какво е това? Никога… никога не съм виждала нещо подобно… в живота си.

— Сестрата го намери — отвърна Арти с почтителен глас, без да отделя поглед от големия стъклен пръстен. Той несигурно протегна две ръце. — Може ли… моля?

Клошарката му го подаде. Арти го взе и пулсирането на скъпоценните камъни веднага промени скоростта и ритъма си според неговото сърцебиене. Той поклати изумен глава. Очите му бяха оцветени в цветовете на дъгата.

— Много ми е приятно да държа това нещо. Имам чувството… че красотата на света все още не е умряла. — Продавачът на обувки прокара пръсти по стъклените шипове и направи кръгче с показалеца си над един смарагд с размерите на голям бадем. — Толкова е зелен — прошепна той. — Толкова е зелен…

Арти помириса чистия и свеж аромат на борова гора. Държеше сандвич в ръцете си — пастърма върху ръжен хляб с пикантна горчица. Точно както го харесваше. Изненада се, вдигна поглед и видя наоколо зелени гори и смарагдови ливади. До него имаше охладител с бутилка вино и напълнена с питието хартиена чаша на една ръка разстояние. На масата, на която седеше, беше сложена зелена покривка на райета. Върху нея беше отворена плетена кошница, от която се подаваше изобилие от храна. „Сънувам — помисли си Арти. — Господи… сънувам с отворени очи!“

Но след малко видя ръцете си… изгорени и на мехури. Все още носеше дебелото си палто и червената си пижама. Твърдите му черни обувки с остри върхове също бяха на краката му. Но вече не изпитваше болка, слънцето беше ярко и топло, а боровата гора беше галена от копринен бриз. Чу да се затръшва врата на кола. На десетина метра от него беше паркиран червен тибърд18. Една висока и усмихната млада жена с къдрава кестенява коса вървеше към него. Тя държеше транзисторно радио, по което звучеше песента Smoke Gets in Your Eyes19.

— Времето надмина всичките ни очаквания, нали? — попита младата жена и разлюля радиото.

— Хм… да — отвърна зашеметен Арти. — Така е. — Никога досега не беше помирисвал толкова чист и свеж въздух. И този тибърд! Господи, помисли си той. На антената на автомобила висеше лисича опашка! Спомни си това возило! То беше най-добрата и най-бързата кола, която беше притежавал някога и… „Почакай малко — каза си Арти, докато гледаше приближаващата го млада жена. — Я чакай малко! Какво, по дяволите, е…“

— Пий си виното — предложи тя. — Не си ли жаден?

— Хм… аха. Да, жаден съм. — Арти вдигна чашата и изпи съдържанието ѝ на три глътки. Гърлото му изгаряше от жажда. Протегна чашата, за да получи още и го изпи също толкова бързо. Накрая погледна в нежните сини очи на жената, видя овалното ѝ лице и разбра коя е; но не можеше да бъде! В онзи следобеден пикник, в който я помоли да се омъжи за него, тя беше на деветнадесет години.

— Втренчил си се, Арти — каза му закачливо жената.

— Съжалявам. Просто… Имам предвид, че отново си млада, а аз стоя тук като пържен картоф в червена пижама. Искам да кажа… че това не е правилно.

Тя се намръщи, сякаш не можеше да разбере за какво ѝ говори.

— Ама че си глупчо. Не ти ли харесва сандвичът?

— Да. Разбира се, че ми харесва. — Арти отхапа от него, като очакваше да се разтвори като мираж между зъбите му, но усети вкуса на пастърмата и ако това наистина беше сън, то ядеше най-вкусния проклет въображаем сандвич на света! Наля си трета чаша вино и я гаврътна развеселен. Сладкият и чист аромат на боровата гора изпълваше въздуха и той вдиша дълбоко от него. Вторачи се в зелените дървета и ливадите и си помисли: „Господи, о боже мой, хубаво е човек да е жив!“

— Добре ли си?

— А? — Гласът го стресна. Примига и пред очите му се появи осеяното с мехури лице на Сестрата. Стъкленият пръстен все още беше в ръцете му.

— Попитах те дали си добре — повтори клошарката. — Зяпаш това нещо вече повече от половин минута. Просто стоиш и се пулиш насреща му.

— О. — Арти видя кладата, лицата на Бет и Испанката и разрушените стени на сградата. „Нямам представа къде отидох — помисли си той, — но отново се върнах.“ Въобрази си, че все още може да усети вкуса на пастърмата, пикантната горчица и виното в устата си. Просто се чувстваше малко замаян, сякаш беше пил прекалено много и прекалено бързо. Стомахът му обаче беше пълен и вече не беше жаден. — Да, добре съм. — Пръстите му си поиграха още известно време със стъкления пръстен и накрая го върна на Сестрата. — Благодаря ти — каза ѝ.

Тя го взе. За момент ѝ се стори, че помирисва… какво? Алкохол? Слабият мирис бързо се изпари. Арти Уиско се отпусна и се оригна.

— Може ли да го поддържа? — попита Бет. — Ще внимавам с него. — Взе го от ръцете на Сестрата, а Испанката му се възхити иззад рамото ѝ. — Напомня ми за нещо. Нещо, което съм виждала — каза секретарката. — Но не мога да се сетя какво. — Вторачи се през стъклото в проблясъците на топаз и диаманти. — О, Господи, имаш ли представа колко може да струва?

Сестрата сви рамене.

— Предполагам, че би струвало доста преди няколко дни. Сега не съм толкова сигурна. Вероятно ще получим някоя и друга консерва с храна и отварачка за него. Може би кутия кибрит. Най-много кана с чиста вода.

„Вода“, помисли си Бет. Бяха минали повече от двадесет и четири часа, откакто беше пила от джинджифиловата бира. Усещаше устата си като сухо поле. Щеше да е прекрасно, ако имаше малко вода, дори само една глътка.

Пръстите ѝ изведнъж потънаха в стъклото.

Само дето вече не беше стъкло, а поток от вода, който течеше между многоцветните камъни. Секретарката издърпа ръката си и от връхчетата на пръстите ѝ като диаманти западаха капки вода обратно в течащия поток.

Сестрата я гледаше недоумяващо, но Бет се чувстваше отдалечена от нея и от руините на града около тях. Усещаше присъствието на другата жена, но тя сякаш беше в друга стая на някакво вълшебно имение, за чиято предна врата току-що беше намерила ключа. Хладният поток издаваше съблазнителен кикот, докато минаваше покрай цветните камъни. „Не е възможно върху скута ми да тече вода — помисли си младата жена и за момент потокът потрепери и започна да избледнява — заприлича на измислена мъгла, изпарена от силното слънце на разума. — Не!, пожела си Бет. Още не!“

Водата продължи да тече точно под ръцете ѝ и да се движи от единия край до другия.

Секретарката пъхна отново ръка вътре. „Толкова е прохладна, толкова прохладна.“ Задържа част от водата в длан и я поднесе до устата си. На вкус беше по-добра от всяка чаша „Перие“, която беше пила. Пи отново от нея, след което наведе глава до потока и отпи, докато водата заливаше бузата ѝ като безспирна целувка.

Сестрата си помисли, че Бет Фелпс е изпаднала в транс. Очите на секретарката се оцъклиха. Също като Арти и тя не помръдна повече от тридесет секунди.

— Хей! — каза клошарката, протегна се и сръга Бет. — Хей, какво ти става?

По-младата жена вдигна поглед. Очите ѝ се проясниха.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че е време да си починем малко. — Сестрата се опита да вземе стъкления пръстен, но Испанката неочаквано го сграбчи и побягна, като се скри сред останките и го притисна до тялото си. Клошарката и Бет скочиха на крака… и на Бет ѝ се стори, че коремът ѝ е пълен с вода.

Сестрата отиде при Испанката, която плачеше с наведена глава. Приклекна до нея и ѝ заговори нежно:

— Хайде, върни ми това, става ли?

— Mi nina me perdona — отвърна през хлипанията си жената. — Madre de Dios, mi nina me perdona.

— Какво казва? — попита Бет, която беше застанала зад клошарката.

— Нямам представа. — Сестрата сложи ръка върху стъкления пръстен и бавно го дръпна към себе си. Испанката не го пусна и заклати енергично глава. — Хайде де — настоя клошарката. — Пусни го…

— Детето ми ми прощава! — каза неочаквано по-младата жена. Очите ѝ бяха ококорени и пълни със сълзи. — Божия майко, видях лицето на детето си в това! И то ми каза, че ми прощава! Свободна съм! Божия майко, свободна съм!

Сестрата се изуми.

— Аз… си мислех, че не говориш английски.

Сега беше ред на Испанката да запримига объркана.

— Какво?

— Как се казваш? Защо не говореше на английски досега?

— Казвам се Хулия. Хулия Кастильо. Английски? Не знам… за какво говориш.

— Или аз съм луда, или тя — каза Сестрата. — Хайде, дай ми това. — Тя отново дръпна пръстена и Хулия Кастильо го пусна. — Добре. Защо досега не говореше с нас на английски, Хулия?

— No comprendo — отвърна по-младата жена. — Добро утро. Добър ден. Радвам се да ви видя, сър. Благодаря ви. — Тя сви рамене и махна вяло с ръка на юг. — Матанзас. Куба.

Сестрата се обърна към Бет, която беше отстъпила две крачки назад. Изражението на лицето ѝ беше много странно.

— Коя е луда, Бет? Хулия или аз? Тази жена знае ли английски, или не?

— Тя… говореше на испански — отговори секретарката. — Не каза нито една дума на английски. Разбираше ли я… какво говори?

— По дяволите, да, разбирах я! Всяка проклета дума! Ти не я ли… — Сестрата млъкна. Ръката, в която държеше стъкления пръстен, започна да я гъделичка. От другата страна на кладата Арти внезапно се изправи и изхълца.

— Хей! — каза с леко завалян глас той. — Къде е купонът?

Клошарката протегна стъкления пръстен към Хулия. Жената колебливо го докосна.

— Какво казваше за Куба? — попита я.

— Аз съм… от Матанзас, Куба — отговори Испанката на перфектен английски. Очите ѝ бяха ококорени и объркани. — Семейството ми пристигна в рибарска лодка. Баща ми говореше малко английски. Дойдохме на север, за да работим в една фабрика за ризи. Откъде знаеш… моя език?

Сестрата погледна Бет.

— Какво чуваш? Испански или английски?

— Испански. Ти не чуваш ли същото?

— Не. — Клошарката издърпа пръстена от ръката на Хулия. — Кажи нещо сега. Каквото и да е.

Испанката поклати глава.

— Lo siento, no comprendo.

Сестрата се вторачи в Хулия за момент и накрая бавно вдигна пръстена до лицето си, за да надникне в дълбините му. Ръката ѝ трепереше, а по предмишницата и лакътя ѝ преминаха леки импулси енергия.

— Заради това е — каза клошарката. — Заради това стъклено нещо. Нямам представа как и защо, но… това нещо ми позволява да я разбирам и тя може да ме разбере. Чувам я да говори на английски, Бет… и си мисля, че тя ме чува да ѝ говоря на испански.

— Това е лудост! — каза секретарката, но се сети за хладния поток, който течеше върху скута ѝ, и за гърлото си, което вече не беше сухо като пергамент. — Имам предвид… че това са просто стъкло и скъпоценни камъни, нали?

— Ето. — Сестрата ѝ го подаде. — Увери се сама.

Бет проследи един от шиповете с пръст.

— Статуята на Свободата — каза тя.

— Какво?

— Статуята на Свободата. За това ми напомня. Не за самата статуя, а… за короната на дамата. — Тя вдигна пръстена до главата си с шиповете нагоре. — Виждаш ли? Прилича на корона, нали?

— Никога не съм виждал по-прекрасна принцеса — обади се мъжки глас, който идваше от мрака от другата страна на кладата.

Бет мигновено стисна стъкления пръстен в ръцете си и се отдръпна от посоката, от която долетя гласът. Сестрата се напрегна.

— Кой е там? — Тя усети раздвижване. Някой вървеше бавно сред руините и съвсем скоро щеше да стигне до обхвата на светлината.

Стори го. Очите му се спряха на всеки един от тях.

— Добър вечер — поздрави учтиво непознатият, като се обърна към Сестрата.

Той беше висок и широкоплещест мъж, с аристократична осанка, облечен в прашен черен костюм. Около раменете и врата си беше увил кафяво одеяло като някакъв селски шал, а на бледото му лице с остра брадичка личаха алените ивици от дълбоки изгаряния, които приличаха на оставени от камшик белези. От високото му чело започваше дълбока рана, която слизаше зигзагообразно през лявата му вежда и стигаше до бузата му. По-голямата част от червеникавосивата му коса се беше запазила, макар че по скалпа му имаше голи петна, големи колкото сребърни долари. Дъхът му излизаше на пара през устата и му и се виеше нагоре.

— Може ли да се приближа? — попита с изпълнен с болка и колебание глас непознатият.

Сестрата не отговори. Мъжът зачака.

— Няма да хапя — обеща той.

Целият трепереше и клошарката не можеше да му откаже да се стопли на огъня.

— Приближи се — каза му предпазливо тя и отстъпи назад, когато непознатият го стори.

Той потръпна, докато куцаше към тях и Сестрата забеляза на какво се дължеше болката му: назъбено парче метал беше пронизало десния му крак точно над коляното му и се беше подало около седем-осем сантиметра от другата страна. Той мина между нея и Бет и отиде право до огъня, където протегна ръце, за да ги стопли.

— Ах, колко е приятно! Навън сигурно е под нулата!

Сестрата също беше усетила студа и се върна при огъня. Хулия и Бет, която продължаваше да стиска стъкления пръстен, я последваха.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Арти и присви очи в опит да избистри замъгления си поглед.

— Казвам се Дойл Халанд — отговори мъжът. — Защо не сте тръгнали с останалите?

— Кои са тези „останали“? — попита Сестрата, която продължаваше да го гледа подозрително.

— Онези, които се измъкнаха. Мисля, че беше вчера. Стотици от тях напуснаха… — Халанд се усмихна вяло и размаха ръка — … тръгнаха си от Гардън Стейт. Може би има убежища на запад. Не знам. Както и да е, не смятах, че някой е останал.

— Идваме от Манхатън — обясни му Бет. — Минахме през тунел „Холанд“.

— Не мислех, че някой може да оцелее след онова, което удари Манхатън. Казват, че са бил и поне две бомби. Град Джърси бързо изгоря. И ветровете… Господи, ветровете. — Мъжът стисна юмруци пред пламъците. — Имаше торнадо. Мисля, че беше повече от едно. Ветровете направо… изтръгваха сградите от основите им. Предполагам, че извадих късмет. Скрих се в едно мазе, но сградата над главата ми беше отнесена. Вятърът стори това. — Той предпазливо докосна парчето метал. — Чувал съм, че торнадата са способни да забият сламени пръчки, без да се смачкат, в телефонни стълбове. Предполагам, че това тук се случи на същия принцип, а? — Мъжът погледна Сестрата. — Наясно съм, че не съм в най-добрата си форма, но защо ме зяпаш така?

— Откъде идваш, господин Халанд?

— От недалеч. Видях огъня. Ако не искате да остана, просто ми кажете.

Клошарката се засрами от онова, което си мислеше. Мъжът потръпна отново. От крака му бликна кръв и напои назъбеното метално парче.

— Това място не е мое. Можеш да останеш, където си искаш.

— Благодаря ти. Нощта не е особено приятна за разходки. — Погледът на Халанд се премести върху бляскавия стъклен пръстен, който държеше Бет. — Това нещо блести, нали? Какво е?

— То е… — Секретарката не намери правилната дума. — Магия — избълва най-накрая тя. — Няма да повярваш какво се случи току-що! Виждаш ли онази жена ей там? Тя не може да говори английски, но това чудо…

— Е пълен боклук — прекъсна я Сестрата и пое щафетата от Бет. Все още нямаше доверие на този непознат и не искаше да научава повече за съкровището им. — То е просто един лъскав боклук, това е всичко. — Тя го прибра на дъното на чантата си и сиянието на скъпоценните камъни избледня и изгасна.

— Искате ли да видите подобен блестящ боклук? — попита Халанд. — Ще ви покажа. — Той се огледа, измина с куцане няколко крачки и болезнено се наведе. Вдигна нещо и се върна при огъня. — Виждате ли? Блести също като вашето нещо. — Показа им какво държи в ръката си.

Беше парче от стъклопис, което изобразяваше плетеница от тъмносиньо и лилаво.

— Намирате се в останките от моята църква — заяви Халанд и дръпна одеялото от гърлото си, за да им покаже мръсната бяла свещеническа якичка. Усмихна им се горчиво и хвърли изрисуваното стъкло в огъня.

23

Мракът, шестнадесет цивилни — мъже, жени и деца — и трима лошо ранени войници от армията на полковник Маклин се опитваха да разчистят срутения пъзел от камъни от коридора на долното ниво. До храната има по-малко от два метра, беше им казал Маклин, по-малко от два метра. Няма да ви отнеме много време, за да разчистите, стига да успеете да отворите дупка. Първият, който стигне до храната, получава тройна дажба.

Хората работеха почти седем часа в пълен мрак, когато останалата част от тавана се срути върху главите им без предупреждение.

Роланд Кронингер, който беше на колене в кухнята на столовата, усети как подът се разтресе. През вентилационната шахта се понесоха писъци… и после настъпи тишина.

— Проклятие! — каза той, защото знаеше какво се е случило. Кой щеше да разчисти коридора сега? Но след като се замисли, стигна до извода, че на мъртвите не им трябваше въздух за дишане. Върна се към задачата си да събира остатъците храна от пода и да ги прибира в един найлонов чувал за боклук.

Роланд предположи, че полковник Маклин е разположил щаба във физкултурния салон. Бяха намерили истинско съкровище — пластмасова кофа за бърсалка, в която можеха да съхраняват водата от тоалетната чиния. Роланд, чийто стомах направо го разяждаше от глад, остави спящите полковник Маклин и капитан Уорнър и отиде в кухнята да търси храна. В него беше автоматът „Инграм“, преметнат на рамото му, а в панталона си беше прибрал свещената брадва. Близо до себе си на пода беше оставил фенерче, което осветяваше засъхналата храна, експлодирала от консервите в склада. Кофите за боклук в кухнята също съдържаха някои находки — бананови обелки, парчета домат, консерви, от които не беше изсипано цялото съдържание, и няколко бисквити. Всичко, което ставаше за ядене, влезе в чувала на Роланд, освен бисквитите, които бяха първото му хранене от бедствието насам.

Вдигна някакво черно парче от пода и посегна да го прибере в найлоновия чувал, но се поколеба. То му напомни за онова, което стори на хамстерите на Майк Армбръстър, когато момчето ги донесе в часа по биология. Животинчетата бяха оставени в края на стаята след училище, тъй като Армбръстър имаше тренировка по футбол. Роланд беше взел клетката с хамстерите, без да бъде забелязан от чистачките, и също толкова тайно се беше промъкнал в автомобилния цех на училището. В единия му ъгъл имаше метален казан със зеленикавокафява течност, над който висеше червена предупредителна табела с надпис: „Носете ръкавици!“.

Роланд си беше сложил един чифт тежки азбестови ръкавици и беше загукал на двата малки хамстера. През цялото време си мислеше за Майк Армбръстър, който му се смееше и го плюеше, докато беше паднал в прахта.

След това беше вдигнал клетката за дръжката ѝ и я беше потопил в казана с киселина, която караше ръждясалите брони да светват като нови.

Задържа хамстерите под течността, докато балончетата не спряха да излизат. Когато извади клетката, видя, че киселината беше нападнала метала и го беше полирала направо до блясък. После си свали ръкавиците и отнесе творението си обратно в кабинета по биология с помощта на дръжката на една метла.

Често се беше чудил каква ли физиономия беше направил Майк Армбръстър, когато беше видял двете черни парчета, останали от хамстерите му. Армбръстър не беше осъзнал, казваше си Роланд по-късно, по колко много начини можеше да му отмъсти Кралския рицар.

Момчето прибра в чувала черното нещо. Намери кутия с овесени ядки и — чудо на чудесата! — една зелена ябълка. Те също бяха прибрани в чувала. Продължи да пълзи, като преместваше малките камъни и избягваше пукнатините в пода.

Роланд се беше отдалечил прекалено много от фенерчето и затова се изправи. Чувалът за боклук беше започнал да натежава. Краля щеше да е доволен. Тръгна към светлината, като пъргаво прескачаше телата на мъртвите.

Зад гърба му се разнесе шум. Не беше силен, просто раздвижване на въздуха, и в следващия миг разбра, че вече не е сам.

Преди да успее да се обърне, една ръка запуши устата му.

— Дай чувала! — каза мъжки глас. — Бързо!

Той му беше отнет насила.

— Малкият шибаняк има автомат „Инграм“! — Оръжието също беше изтръгнато от рамото му. Ръката се махна от устата му и беше заменена от ръка на гърлото му. — Къде е Маклин? Къде се крие копелето?

— Не мога… Не мога да дишам — изграчи Роланд.

Мъжът изруга и го блъсна на пода. Очилата на момчето изхвърчаха и един ботуш натисна гръбнака му.

— Кого щеше да убиеш с този автомат, хлапе? Щеше да се увериш, че всичката храна ще остане за теб и полковника ли?

Един от спътниците на мъжа взе фенерчето и го насочи в лицето на Роланд. Според него бяха трима, ако можеше да съди по гласовете и движенията им, но не беше напълно сигурен. Потръпна, когато чу изщракването на предпазителя на автомата.

— Убий го, Шор! — настоя единият от мъжете. — Пръсни му шибания мозък!

Шор. Роланд знаеше това име. Сержант Шор.

— Знам, че е жив, хлапе. — Шор стоеше над него, а кракът му натискаше гърба му. — Слязох долу в командния център и заварих всички онези хора да работят в тъмното. Намерих също и ефрейтор Прадос. Той ми каза, че някакво хлапе е извадило Маклин от ямата и че полковникът е ранен. Оставил е Прадос долу да умре, нали?

— Ефрейторът… не можеше да помръдне. Не можеше да стане заради крака си. Трябваше да го оставим.

— Кой друг е с Маклин?

— Капитан Уорнър — изпъшка Роланд. — Няма други.

— Теб те изпрати тук, за да намериш храна, така ли? Каза ли ти да избиеш всички, когато ти даде автомата?

— Не, сър. — Зъбчатите колела в мозъка на Роланд се въртяха на бързи обороти и се опитваха да намерят начин да се измъкне от тази ситуация.

— Къде се крие? С какви оръжия разполага?

Момчето не проговори. Шор се наведе над него и опря дулото на инграма в слепоочието му.

— Има още деветима, които се намират недалеч оттук и също имат нужда от храна и вода — каза съвсем ясно Шор. — Моите хора. Мислех си, че ще умра и видях разни неща… — Сержантът млъкна, разтрепери се и за момент не можеше да продължи. — Неща, които никой не бива да вижда и след това да остане жив, за да помни. Маклин е виновен за всичко това. Той знаеше, че мястото се разпада… трябва да е знаел! — Дулото нарани черепа на Роланд. — Негово височество Маклин с неговите оловни войници и изтъркани медали! Само посрещаше и изпращаше шибаняците от това място! Той знаеше какво е на път да се случи! Не е ли така?

— Да, сър. — Роланд усети свещената брадва да натиска корема му. Той бавно премести ръка под тялото си.

— Маклин знае, че няма никакъв начин да се стигне до резервния склад, нали? Затова те е изпратил тук да събереш остатъците, преди някой друг да ви е изпреварил! Малко копеленце! — Шор сграбчи момчето за яката и го разтресе. Това помогна на Роланд да плъзне ръката си по-близо до свещената брадва.

— Полковникът иска да трупа всичко — каза момчето. „Спечели време“, помисли си то. — Иска да събере всички заедно, да разпредели храната на дажби и да…

— Ти си лъжец! Иска всичко за себе си!

— Не! Все още има шанс да стигнем до резервния склад.

— Глупости! — изрева сержантът и лудостта се усети в гласа му. — Чух, че останалата част от първо ниво се е срутила! Знам, че хората са мъртви! Той иска да избие всички ни, за да получи храната!

— Довърши го, Шор — настоя другият мъж. — Отнеси му топките.

— Все още не, все още не. Искам да разбера къде е Маклин! Къде се крие и с колко оръжия разполага?

Пръстите на Роланд почти бяха стигнали до острието. По-близо… по-близо.

— Той има… Той има много оръжия. Има пистолет. И още един автомат. — По-близо и още по-близо. — Разполага с цял арсенал там.

— Там? Къде е това там?

— В… една от стаите. Надолу по коридора. — Почти я достигна!

— Каква стая, малко лайно? — Шор отново го сграбчи, разтресе го гневно и Роланд се възползва от момента; извади свещената брадва от панталона си и легна върху нея, като я хвана хубаво и здраво за дръжката. Когато решеше да действа, трябваше да е много бърз и ако другите двама мъже имаха оръжия, беше свършен.

„Плачи!“, заповяда си момчето и се насили да изхлипа.

— Моля ви… Моля ви не ме наранявайте! Не виждам без очилата си! — Захленчи и се затресе. — Не ме наранявайте! — Издаде давещ се звук, сякаш беше на път да повърне… и усети как дулото на инграма се отмества от черепа му.

— Малък лайнар! Малък страхлив лайнар! Хайде! Застани като мъж! — Сержантът сграбчи ръката му и се опита да го изправи на крака.

Сега, помисли си Роланд… Беше много спокоен и твърдо решен да действа. Кралския рицар не се страхуваше от смъртта.

Позволи на мъжа да използва силата си, за да го изправи, след което се стрелна като пружина, изви се и замахна със свещената брадва, върху чието острие все още личеше засъхналата кръв на Краля.

Лъчът на фенерчето проблесна върху секирата. Острието потъна в лявата буза на Шор, сякаш отрязваше парче от пуйка за Деня на благодарността. За секунда сержантът беше прекалено шокиран, за да действа, но после кръвта изригна от раната и пръстът му неволно дръпна спусъка. Автоматът произведе няколко изстрела, чиито куршуми изсвистяха покрай главата на Роланд. Шор залитна назад с половин лице, което беше обелено до кокал. Момчето го нападна и засече с брадвата дивашки, преди мъжът отново да успее да насочи оръжието си.

Единият от другите двама сграбчи рамото на Роланд, но той бързо се измъкна и скъса останалата все още здрава част от ризата си. Нанесе нов удар на Шор и уцели месестата част от ръката, която държеше инграма. Сержантът се спъна в едно мъртво тяло и автоматът издрънча върху камъните в краката на момчето.

Роланд го взе с едно плавно движение. Лицето му се беше изкривило в дивашка гримаса. Той се нахвърли на мъжа, който държеше фенерчето. Събра крака в позиция за стрелба, онази, на която полковникът го беше научил, прицели се и дръпна спусъка.

Оръжието запя като шевна машина, но откатът го блъсна назад в останките и го събори по задник. Докато падаше, забеляза, че фенерчето експлодира в ръката на мъжа. Разнесе се сумтене, последвано от пронизителен болезнен писък. Някой изхленчи и задраска по пода. Роланд стреля в тъмното. Червените траектории на куршумите рикошираха в стените. Последва нов писък, съпроводен от отчупване на камъни. Писъкът постепенно заглъхна и момчето си помисли, че единият от мъжете е стъпил в дупка в пода и е паднал в нея. Обсипа столовата с куршуми, след което спря да стреля, защото осъзна, че отново е сам.

Заслуша се. Сърцето му направо препускаше в гърдите. Сладкият аромат от използвано оръжие изпълваше въздуха.

— Хайде! — извика той. — Искате ли още? Елате ми!

В отговор получи единствено тишина. Нямаше представа дали ги беше избил всичките, или не. Със сигурност беше улучил поне един.

— Копелета — изпръхтя Роланд. — Копелета гадни, следващия път ще ви избия.

Засмя се. И се стресна, защото смехът му не звучеше като смеха на човек, когото познаваше. Искаше мъжете да се върнат. Искаше да получи още един шанс да ги убие.

Роланд потърси очилата си. Намери чувала за боклук, но не и тях, те бяха изгубени. Всичко щеше да е замъглено от сега нататък, но нямаше проблем; бездруго вече нямаше светлина. Ръцете му намериха топла кръв и тялото, на което принадлежеше. В следващите една-две минути рита главата на човека.

Вдигна чувала за боклук и с готов за употреба инграм се придвижи внимателно до мястото, на което знаеше, че се намира изходът на столовата; опипваше с пръстите на краката си за евентуални дупки в пода, но стигна успешно в коридора.

Роланд все още се тресеше от вълнение. Всичко беше черно и тихо освен бавното капене на вода. Проправи си опипом път към физкултурния салон със своя чувал с плячка в ръка. Нямаше търпение да разкаже на Краля, че се беше бил с трима тунелни тролове и че името на единия от тях беше Шор. Щяха да дойдат още тролове! Нямаше да се предадат толкова лесно, а и бездруго не беше сигурен дали успя да убие сержанта.

Ухили се в мрака. Лицето и косата му бяха подгизнали от студена пот. Той беше много, много горд със себе си, че беше успял да защити Краля, макар че съжаляваше, че беше изгубил фенерчето. В коридора стъпваше върху тела, които се бяха подули като балони.

Това щеше да се окаже най-яката игра, която беше играл. Тя беше на светлинни години от компютърната версия!

Досега не беше застрелвал никого. И не се беше чувствал толкова властен.

Заобиколен от мрак и смърт и помъкнал чувал с намерените остатъци храна и топлия инграм, Роланд Кронингер разбра какво е истинско блаженство.

24

От ъгъла на мазето се разнесе цвъртене, което накара Джош да посегне към фенерчето и да го включи. Слабата крушка хвърли мъждив лъч светлина, който насочи към мястото, от което се носеше звукът, за да разбере какво се крие там.

— Какво има? — попита Суон, която седеше на няколко крачки от него.

— Мисля, че имаме плъх. — Джош обходи с фенерчето наоколо, но видя единствено счупен дървен материал, царевични стъбла и купчината пръст, под която почиваше Дарлийн Прескот. Той бързо отмести светлината от гроба. Детето тъкмо беше започнало да се съвзема. — Да, мисля, че имаме плъх — повтори гигантът. — Вероятно гнездото му е скрито някъде тук долу. Хей, господин Плъх! — провикна се той. — Имаш ли нещо против да поживеем в мазето ти за известно време?

— Звучи, сякаш е ранен.

— Той сигурно смята, че и ние звучим доста зле. — Джош задържа лъча на фенерчето далеч от момиченцето; веднъж вече я беше видял на слабата светлина и това му беше достатъчно. Почти цялата ѝ красива руса коса беше изгоряла, а лицето ѝ беше осеяно с червени и пълни с вода мехури. Очите ѝ, които помнеше, че бяха поразително сини, сега бяха хлътнали и сиви като облак. Джош беше наясно, че взривът не беше пощадил и самия него — ръцете му бяха покрити със сиви петна от изгаряния. Нямаше желание да установява и другите щети по тялото си. Сигурно вече беше заприличал на зебра. Но поне с детето бяха живи засега и макар да нямаше начин да изчисли колко време беше минало от взрива насам, смяташе, че са тук долу от около четири-пет дни. Храната вече не беше проблем и разполагаха с достатъчно консервирани сокове. Явно отнякъде влизаше въздух, въпреки че в мазето беше задушно. Джош най-много се притесняваше за миризмата от нужника, но точно сега не можеше да направи нищо за нея. Навярно по-късно щеше да измисли по-чиста санитарна система, като използва празните консерви и ги заравя в пръстта.

Нещо се раздвижи на светлината от фенерчето.

— Виж! — каза Суон. — Ето там!

Едно малко и обгорено животинче се изправи на могилата от пръст. Главата му се килна напред към Суон и Джош. То изцвърча отново и се скри в останките.

— Това не е плъх! — констатира гигантът. — Това е…

— Гофър — довърши вместо него детето. — Виждала съм много от тях преди да ровят около парка с каравани.

— Гофър — повтори Джош. Спомни си думите на Поу-Поу: Гофърът е в дупката!

Суон се зарадва да види нещо друго живо тук долу с тях. Чуваше гризача да души в пръстта, скрит от светлината и около могилата, където… Детето изгони мисълта, защото не можеше да я преглътне. Поне майка ѝ не изпитваше вече болка и това беше нещо хубаво. Заслуша се в шумоленето на гофъра; добре познаваше тези животинки заради всички дупки, които копаеха в градината ѝ…

„Всички дупки, които копаеха“, помисли си тя.

— Джош? — каза Суон.

— Да?

— Гофърите копаят дупки.

Гигантът се усмихна вяло на това детско изказване… но усмивката му бързо застина, когато разбра какво има предвид детето. Ако някакъв гофър имаше гнездо тук долу, то навярно съществуваше дупка, която води навън! Може би точно от нея идваше въздухът! Сърцето му се сви. Навярно Поу-Поу знаеше, че някъде в мазето има дупка на гофър и се опитваше да им каже точно това. Дупката на гофъра можеше да се уголеми и да се направи тунел. „Имаме кирка и лопата — помисли си Джош. — Може би ще успеем да изкопаем път навън!“

Гигантът пропълзя до стареца.

— Хей. Чуваш ли ме? — Докосна ръката на Поу-Поу. — О, Господи — прошепна той.

Тялото на стареца беше студено и вкочанено, ръцете му бяха като залепнали до страните му. Джош насочи фенерчето в лицето на трупа и видя алените петна от изгаряния по бузите и носа, които приличаха на странни родилни белези. Очните кухини представляваха тъмнокафяви зеещи дупки. Поу-Поу беше мъртъв поне от няколко часа. Гигантът се опита да затвори клепачите му, но такива нямаше. Те също бяха изгорени и заличени.

Гофърът изцвърча. Джош се извърна от трупа и запълзя към шума. Обходи останките с фенерчето и видя животинчето да ближе опърлените си задни крака. То веднага се скри под едно стърчащо парче дърво, забито в ъгъла. Джош се опита да го извади, но то беше вклинено здраво. Заработи с цялото търпение, на което беше способен, за да го освободи.

Гофърът закряка гневно при тази инвазия. Гигантът съвсем бавно охлаби парчето дърво и го извади. Светлината разкри малка кръгла дупка в стената от пръст, на около седем-осем сантиметра от пода.

— Намерих я! — съобщи Джош, легна по корем и освети вътрешността на дупката. След половин, може би дори след един метър навътре завиваше наляво и продължаваше отвъд обсега на светлината. — Сигурно води до повърхността! — Беше развълнуван като дете в коледната сутрин. Сви юмрук и го пъхна в дупката. Пръстта беше твърда и неподатлива, обгорена дори на тази дълбочина и превърната в нещо подобно на асфалт. Щеше да е изключително трудно да се прокопае тунел в нея, но ако се следваше дупката, работата щеше да е по-лесна.

Един въпрос тормозеше Джош: искаха ли да излязат от това мазе в скоро време? Вероятно радиацията щеше да ги убие на мига. Само Господ знаеше какъв щеше да е светът на повърхността. Смееха ли лично да проверят?

Гигантът чу шум зад себе си. Той беше дрезгаво хъркане, сякаш някой се опитваше да напълни с въздух задръстените си бели дробове.

— Джош? — Суон също беше чула звука и останалите непокътнати косъмчета на врата ѝ бяха настръхнали; само преди няколко секунди беше усетила нещо да се движи в мрака.

Той се обърна и насочи фенерчето към нея. Осеяното с мехури лице на детето беше обърнато надясно. Оттам отново се разнесе ужасният хъркащ звук. Премести лъча светлина… и видяното го стисна като ледена ръка за врата.

Трупът на Поу-Поу се тресеше и неприятният звук излизаше от него. Все още е жив, помисли си изумен Джош, но бързо си каза: „Не, не! Беше мъртъв, когато го докоснах! Беше мъртъв.“

Тялото направи опит да се повдигне. Съвсем бавно, с прилепени до страните ръце, мъртвецът се изправи до седнало положение. Главата му започна да се обръща сантиметър по сантиметър, подобно на часовников механизъм, към Джош Хъчинс. Разранените му очни кухини търсеха светлината. Изгореното лице се набръчка, а устата се опита да се отвори… и гигантът си каза, че ако тези мъртви устни се размърдат, ще изгуби всичкия кураж, който му беше останал.

Устата се отвори със съскане в опит да си поеме въздух.

От нея се разнесе глас, който приличаше на порив на вятъра през изсъхнали тръстики. Първоначално беше неразбираем, слаб и далечен, но ставаше все по-силен и накрая каза:

— За… щи…

Очните кухини се насочиха към лъча светлина, сякаш в тях все още имаше очи.

— Защити — повтори отвратителният глас. Устата с нейните сиви устни като че ли се опитваше да оформи думите. Джош се дръпна назад и трупът изстреля като картечница: — Защити… детето.

Последва тихо свистене на въздух. Очните кухини на трупа се подпалиха. Джош стоеше като хипнотизиран, а Суон изрече едно тихичко и изумено О! Главата на мъртвеца се превърна в огнена топка и огънят бързо се разпространи и обгърна цялото тяло в един гърчещ се червеникавосин пашкул. Гореща вълна удари Джош в лицето и той вдигна ръце, за да предпази очите си. След малко ги свали отново и видя как трупът се топи в центъра на огнения си покров. Тялото остана в седнало положение, неподвижно, и всеки сантиметър от него гореше.

Горенето продължи още около тридесет секунди и постепенно огънят започна да отслабва. Последното, което изгоря, бяха подметките на обувките на Поу-Поу.

След него остана бяла пепел във формата на седнал човек. Огънят изгасна. Фигурата от пепел се разпадна — всичко беше от пепел, дори костите. Тя се превърна в купчина на пода и онова, което остана от Поу-Поу Бригс, беше готово да се изрине с лопата.

Джош се опули. Пепелта танцуваше лениво на светлината от фенерчето. „Започвам да полудявам! — помисли си той. — Всичките удари, които съм получавал, ми се отразяват едва сега!“

Зад него Суон прехапа долната си устна и се опита да потисне сълзите си от страх. „Няма да плача — каза си тя. — Повече няма да плача.“ Желанието ѝ да го стори отмина и шокираният ѝ поглед се насочи към черния гигант.

Защити детето. Джош беше чул ясно думите. „Но Поу-Поу Бригс беше мъртъв“, каза си той в опит да намери някаква логика във всичко това. Защити детето. Сю Уанда. Суон. Онова, което беше проговорило през устните на мъртвеца, вече го нямаше. Бяха останали само Джош и Суон.

Гигантът вярваше в чудеса, но от онези, библейските — разделянето на Червено море, превръщането на водата във вино и нахранването на мнозина с една кошница хляб и риба, но до този момент смяташе, че времето на чудесата отдавна е отминало. Но може би беше малко чудо, че намериха този хранителен магазин, осъзна той. Определено беше чудо, че все още бяха живи, а труп, който се движеше и говореше, не беше ежедневна гледка.

Гофърът задраска в пръстта зад него. „Подушва храната, която тече от консервите“, помисли си Джош. Може би дупката на животинчето също беше малко чудо. Не можеше да спре да зяпа купчината бяла пепел. Щеше да чува дрезгавия глас до края на живота си… колкото и дълъг да се окажеше той.

— Добре ли си? — обърна се той към Суон.

— Да — отговори с много тих глас детето.

Джош кимна. Ако нещо отвъд познанията му искаше да защити детето, помисли си той, то в такъв случай нямаше никакво проклето съмнение, че щеше да го стори. След известно време, когато отново получи власт над костите си, изпълзя до лопатата и изключи фенерчето, за да го остави да си почине. В мрака покри пепелта на Поу-Поу с пръст.

25

— Пушиш ли?

Предложиха ѝ пакет „Уинстън“. Сестрата си взе една цигара. Дойл Халанд извади златна запалка с инициалите „РБР“ от едната ѝ страна. Запали ѝ цигарата и клошарката си дръпна дълбоко, за да напълни дробовете си с дим. Нямаше нужда да се тревожи, че ще хване рак! Изпусна дима през носа си.

В камината на малката дървена крайградска къща, в която решиха да прекарат нощта, гореше огън. Всички прозорци бяха счупени, но успяха да задържат малко топлина в предната стая благодарение на щастливото откритие от одеяла, чук и пирони. Заковаха одеялата над най-големите прозорци и се свиха около камината. В хладилника намериха буркан с шоколадов сос, лимонада в пластмасова бутилка и изсъхнала маруля. В килера откриха само половин кутия овесени ядки и още няколко останали консерви и буркани. За щастие, всичко ставаше за ядене. Сестрата прибра консервите и бурканите в чантата си, която беше започнала да се издува от плячката ѝ. Съвсем скоро щеше да се наложи да си потърси втора чанта.

През деня бяха вървели малко повече от осем километра през тихите райони на източните покрайнини на Джърси, на запад по магистрала 280 и през Гардън Стейт Паркуей. Хапещият студ дъвчеше костите им, а слънцето не беше нищо повече от сиво петно в ниското и кафяво като кал небе. Сестрата беше започнала да забелязва, че колкото повече се отдалечаваха от Манхатън, толкова повече сгради бяха непокътнати, макар почти всички да бяха със счупени прозорци и наклонени, сякаш изместени от основите си. После стигнаха до район с двуетажни, разположени близо една до друга къщи — бяха хиляди жалки и разбити постройки, приличащи на малки готически имения — с градини колкото големината на пощенска марка, обагрени в цветовете на мъртви листа. Сестрата забеляза, че нито дърветата, нито храстите имаха някаква зеленина по тях. Вече нищо не беше зелено, всичко беше оцветено в тъмнокафявите, сиви и черни багри на смъртта.

Също така видяха първите автомобили, които не бяха смачкани. Навсякъде имаше изоставени коли със станала на мехури боя и счупени прозорци. Бяха разхвърлени като боклуци на улицата, но само една от тях имаше ключ, който беше счупен в стартера. Продължиха напред, като се тресяха от студ, а сивият кръг на слънцето се движеше на небето.

Една смееща се жена, облечена в тънък син пеньоар, с подпухнало и наранено лице, седеше на предната веранда на една от къщите и ги гледаше с насмешка.

— Закъсняхте! — изкрещя тя. — Всички си тръгнаха! Закъсняхте!

Жената държеше пистолет в скута си, затова решиха да я подминат. На една друга пресечка мъртвец с лилаво лице и с ужасно обезобразена глава се беше облегнал на знака на автобусна спирка. Той се хилеше към небето, а ръцете му бяха прегърнали куфарчето му. В джоба на палтото на този труп Дойл Халанд беше намерил пакета цигари „Уинстън“ и запалката.

Наистина всички си бяха тръгнали. Няколко трупа лежаха в градините, алеите и върху стъпалата на къщите, но онези, които бяха останали живи и бяха запазили част от разума си, бяха избягали от радиуса на холокоста. Докато седеше пред огъня и пушеше цигарата на мъртвеца, Сестрата си представи масовото изселване на тези хора от покрайнините, как френетично опаковаха възглавници, хартиени пликове с храна и абсолютно всичко, което можеха да носят, докато Манхатън се разтапяше зад Палисадите. Те бяха взели децата си и бяха изоставили домашните си любимци. Бяха побягнали на запад като армия от скитници и клошари, преди да ги застигне черният дъжд. Но бяха оставили одеялата си, защото беше средата на юли. Никой не беше очаквал да стане студено. Просто се бяха опитали да избягат от огъня. Къде смятаха да отидат и да се скрият? Студът щеше да ги настигне и много от тях сигурно вече бяха заспали дълбоко в прегръдката му.

Другите от групичката на Сестрата се бяха свили на пода зад нея и спяха на възглавници от дивани и на килими. Тя си дръпна отново от цигарата и погледна грубия профил на Дойл Халанд. Свещеникът се взираше в огъня с цигара между устните си и внимателно масажираше с дългите пръсти на ръката си крака, който беше пронизан от металното парче. Този човек беше адски корав, помисли си клошарката. Днес нито веднъж не ги накара да спрат, за да си почине, макар че болката от вървенето се беше изписала върху тебеширенобялото му лице.

— Какво планираше да правиш? — попита го Сестрата. — Да останеш близо до онази църква завинаги ли?

Халанд се поколеба, преди да отговори.

— Не. Не завинаги. Само докато… Не знам, само докато се появеше някой, който отива нанякъде.

— Защо не тръгна с останалите?

— Останах, за да дам последно причастие на колкото се може повече хора. Шест часа след взрива дадох толкова много, че останах без глас. Не можех да говоря, а умиращите бяха безброй. Те ме молеха да спася душите им. Молеха ме да ги отведа в рая. — Свещеникът ѝ хвърли бърз поглед и го отмести. Очите му бяха сиви на зелени петна. — Молеха ме — повтори нежно той. — А аз дори не можех да говоря, затова само се кръстех… и ги целувах. Целувах ги, преди да заспят, и всички те ми се доверяваха. — Халанд си дръпна от цигарата, издиша дима и го проследи как се понесе към камината. — „Свети Матей“ беше моята църква от повече от дванадесет години. Постоянно се връщах при нея и се разхождах в руините ѝ в опит да разбера какво се беше случило. Имахме някои прекрасни статуи и стъклописи. Дванадесет години. — Той бавно поклати глава.

— Съжалявам — каза Сестрата.

— Защо? Нямаш нищо общо с това. Просто… нещо е излязло от контрол. Може би никой не е можел да го спре. — Халанд я погледна отново и този път погледът му се задържа върху хваналата коричка рана в кухината на врата ѝ. — Какво е това? — попита я той. — Прилича на разпятие.

Сестрата докосна мястото.

— Носех верижка с кръст на нея.

— Какво се случи?

— Някой… — Тя млъкна. Как можеше да го опише? Дори сега съзнанието ѝ се опитваше да страни от този спомен, защото не беше безопасно да мисли за него. — Някой ми го отне — довърши най-накрая.

Халанд кимна замислено и издиша струйка дим от ъгълчето на устата си. Очите му я затърсиха през синята мъгла.

— Вярваш ли в Бог?

— Да.

— Защо? — попита тихо той.

— Вярвам в Бог, защото някой ден Исус ще дойде и ще вземе всички, които си струват, по време на Граб… — „Не — каза си Сестрата. — Не. Онази, която бърбореше подобни глупости, чути от другите клошарки, беше Сестра Крийп.“ Тя млъкна, събра си мислите и отговори: — Вярвам в Бог, защото съм жива и не мисля, че бих стигнала дотук сама. Вярвам в Бог, защото смятам, че ще живея, за да видя утрешния ден.

— Вярваш, защото вярваш — констатира Халанд. — Няма много логика в това, нали?

— Да не би да казваш, че ти не вярваш?

Свещеникът се усмихна разсеяно. След малко усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Наистина ли мислиш, че Бог те гледа, госпожо? Наистина ли мислиш, че му пука дали ще живееш още ден, или не? Какво те отличава от всички онези трупове, покрай които минахме днес? На Бог не му ли е пукало за тях? — Той вдигна запалката с инициалите в дланта си. — Какво ще кажеш за господин РБР? Дали не е ходил достатъчно често на църква? Дали не е бил добро момче?

— Не знам дали Бог ме гледа, или не — отвърна Сестрата. — Но се надявам да го прави. Надявам се да съм достатъчно важна… всички да сме достатъчно важни. Що се отнася до мъртвите… може би те са късметлии. Не знам.

— Може би наистина е така — съгласи се Халанд и прибра запалката в джоба си. — Просто не знам за какво си струва да живеем вече. Къде отиваме? Защо въобще отиваме някъде? Имам предвид… че всяко място е достатъчно добро, за да умре човек на него, нали?

— Не планирам скоро да умра. Мисля, че Арти иска да отиде в Детройт. Ще го последвам дотам.

— А след това? Какво ще стане, когато стигнете до Детройт?

Сестрата сви рамене.

— Както вече споменах, не планирам да умирам. Ще продължа напред, докато мога да вървя.

— Никой не планира да умира — отвърна Халанд. — Някога бях оптимист, преди много-много време. Вярвах в чудеса. Знаеш ли какво се случи? Остарях. И светът стана по-зъл. Служех на Бог и вярвах в него с цялото си сърце и с всяка капка вяра, която се криеше в тялото ми. — Очите на свещеника леко се присвиха, сякаш гледаше към нещо далечно от другата страна на огъня. — Както казах, това беше преди много време. Тогава бях оптимист… сега предполагам, че съм опортюнист. Много съм добър в преценката накъде духа вятърът… и трябва да призная, че преценявам Бог или силата, която познаваме като Бог, за много, много слаба. Като умираща свещ, заобиколена от мрак. Мрак, който приближава. — Халанд седеше, без да помръдне и наблюдаваше огъня.

— Не звучиш като свещеник.

— Вече не се чувствам като такъв. Аз съм просто един… изтощен човек в черен костюм с глупава и мръсна бяла якичка. Това шокира ли те?

— Не, не мисля, че мога да се шокирам вече.

— Добре. Тогава това означава, че ти също не си чак толкова голяма оптимистка вече, нали? — Халанд изсумтя. — Съжалявам. Предполагам, че не звуча като Спенсър Трейси20 в „Градът на момчетата“, нали? Но онези последни причастия, които дадох… те излизаха от устата ми като пепел и не можех да премахна този неприятен вкус от нея. — Погледът му се плъзна надолу към чантата отстрани на Сестрата. — Какво е това нещо, с което те видях миналата вечер? Онова стъкленото?

— Предмет, който намерих на Пето авеню.

— О. Може ли да го видя?

Сестрата извади стъкления пръстен от чантата си. Скъпоценните камъни, уловени в стъклото, избухнаха в пламенните цветове на дъгата. Отраженията затанцуваха по стените на стаята и озариха нейното и лицето на Дойл Халанд. Свещеникът си пое дълбоко въздух, защото за първи път виждаше добре предмета. Очите му се ококориха, а цветовете сияеха в зениците му. Той се протегна, за да го докосне, но дръпна ръка в последната секунда.

— Какво е това?

— Просто стъкло и скъпоценни камъни, които са се разтопили заедно. Но… миналата вечер, точно преди да се появиш, това чудо… направи нещо невероятно, което не мога да обясня. — Сестрата му разказа за Хулия Кастильо и за това, че успяха да разберат езиците си, докато бяха свързани чрез стъкления пръстен. Халанд я слушаше изключително внимателно. — Бет каза, че това чудо е вълшебно. Не съм сигурна дали е така, но знам, че е много странно. Само като го погледна, и пулсът ми се ускорява. И начинът, по който сияе… Нямам представа какво е, но съм адски сигурна, че няма да го изхвърля.

— Корона — каза тихичко мъжът. — Чух Бет да казва, че може да е корона. Прилича на тиара, нали?

— Предполагам, че си прав. Макар да не прилича особено на тиарите на витрината на „Тифани“. Имам предвид… че това чудо е криво и изглежда странно. Помня, че исках да се откажа от всичко. Исках да умра. След това го намерих и то ме накара да се замисля за… Не знам, предполагам, че е глупаво.

— Слушам те — прикани я Халанд.

— Накара ме да се замисля за пясък — продължи Сестрата. — Пясъкът е най-безполезното нещо на света, но виж в какво може да се превърне, когато попадне в правилните ръце. — Тя прокара пръсти по кадифената повърхност на стъклото. — Дори най-безполезното нещо на света може да бъде красиво. Просто е необходимо да използваш правилните щрихи. Докато гледах това красиво чудо и го държах в ръцете си, то ме накара да мисля, че и аз не съм чак толкова безполезна. Накара ме да искам да стана от задника си и да живея. Преди бях луда, но след като намерих това нещо… Вече не съм луда. Може би част от мен продължава да е, не знам, но искам да вярвам, че не всичката красота на света е мъртва. Искам да повярвам, че красотата може да бъде спасена.

— Не видях много красота през изминалите няколко дни — заяви Халанд. — Освен това чудо. Права си. То е един много, много красив боклук. — Той се усмихна вяло. — Или корона. Или каквото вярваш, че е.

Сестрата кимна и надникна в дълбините на стъкления пръстен. Нишките от благородни метали под стъклото проблясваха като искри. Пулсирането на един голям и тъмнокафяв топаз привлече вниманието ѝ. Усещаше погледа на Дойл Халанд върху себе си, чуваше пукането на огъня и бруленето на вятъра отвън, но кафявият топаз и хипнотичният му ритъм — толкова нежен и постоянен — изпълни зрението ѝ. „О — помисли си тя, — какво си ти? Какво си ти? Какво…“

Клошарката примига.

Вече не държеше стъкления пръстен.

И вече не седеше пред огъня в къщата в Ню Джърси. Около нея духаше вятър и тя усети сухата и изгоряла земя, и… още нещо. Какво ли беше?

Да. Разбра какво е. Миризмата на изгоряла царевица.

Сестрата се намираше на огромна равна нива, а небето над нея беше виеща се маса от мръсносиви облаци, през които се гмуркаха електриковосини светкавици. Около нея имаше хиляди овъглени царевични стъбла… и единствената отличителна черта в тази ужасна пустош беше една огромна могила на стотина метра от нея, която приличаше на гроб.

„Сънувам — помисли си клошарката. — В момента се намирам в Ню Джърси. Това е съновидение — просто картина в главата ми, нищо друго. Мога да се събудя по всяко време и отново ще се озова в Ню Джърси.“

Сестрата погледна странната могила и се зачуди докъде стигаха границите на този сън. „Ако направя крачка напред — помисли си тя, — дали цялото това нещо ще се разпадне като снимачна площадка на филм?“ Реши да провери и направи една-единствена крачка. Съновидението остана непокътнато. „Ако това е сън, то тогава вървя в съня си на много далечно от Ню Джърси място, защото мога да усетя вятъра в лицето си!“

Сестрата стъпваше върху сухата земя и царевичните стъбла към могилата; под краката ѝ не се вдигаше прах. Имаше чувството, че се носи над нивата като призрак, а не върви, макар да беше наясно, че краката ѝ се движеха. Наближи малкото възвишение и установи, че всъщност представлява смесица от натрупана пръст, хиляди изгорели царевични стъбла, парчета дърво и циментови тухли. Наблизо се мъдреше смачкано метално туловище, което някога беше кола, а друго такова почиваше на около петнадесет метра от първото. Навсякъде бяха разпръснати още отломки от метал, дърво и какво ли не: това там приличаше на пистолета на бензиноколонка, а онова на изгорелия капак на куфар. Парцали от дрехи — малки дрехи — лежаха наоколо. Сестрата тръгна — сънебродя, помисли си тя — покрай част от колелото на каруца, което беше заровено наполовина в пръстта, както и покрай останка от табела, на която все още едва се различаваха буквите: П… О… У.

Клошарката спря на около двадесет метра от подобната на гроб могила. „Странно е да сънувам нещо подобно — помисли си тя. — Можеше да е голяма сочна пържола и сладоледена мелба.“

Огледа се във всички посоки, но не видя нищо друго освен опустошение.

Не, не беше така. Нещо на земята привлече погледа ѝ — някаква малка фигурка — и тя тръгна в съня си към нея.

Това беше кукла, осъзна Сестрата, когато наближи предмета. Кукла с малко синя козина, останала по тялото ѝ, и две пластмасови очи с малки черни зеници, които знаеше, че ще се заклатят, ако я вдигне. Тя застана над играчката, която ѝ беше позната отнякъде, и я накара да се сети за собствената си мъртва дъщеря, кацнала пред телевизора. Гледаше повторения на един стар детски сериал на име „Улица Сезам“, който беше от любимите ѝ.

Сестрата помнеше как детето весело посочваше към екрана и викаше:

— Бисквитииии!

Бисквитеното чудовище. Да. Точно то лежеше в краката ѝ.

Имаше нещо в тази кукла, която беше захвърлена в опустошената нива, което предизвика ужасна тъга в сърцето ѝ. Къде беше детето, на което принадлежеше тази играчка? Дали беше отнесено от вятъра? Или беше заровено и почиваше под земята?

Сестрата се наведе, за да вдигне Бисквитеното чудовище.

И ръцете ѝ минаха направо през него… сякаш всичко наоколо или самата тя бяха направени от дим.

„Това е сън. Това не е истинско! Това е мираж в главата ми и аз вървя през него!“

Клошарката отстъпи от куклата. Най-добре да си останеше там, в случай че детето, което я беше изгубила, един ден се върнеше по този път.

Тя стисна силно очи. „Искам да се върна обратно — помисли си. — Искам да се върна, където бях, искам да се махна надалеч оттук. Много надалеч. Много, много…“

— … си мислиш?

Сестрата се стресна от гласа, който като че ли шепнеше право в ухото ѝ. Погледна встрани. Лицето на Дойл Халанд беше надвиснало над нея, уловено между светлината на огъня и отраженията на скъпоценните камъни.

— Какво?

— Попитах какво си мислиш. Къде се отнесе?

„Къде наистина“, помисли си тя.

— Надалеч оттук — отговори. Всичко си беше както преди. Видението си беше отишло, но като че ли все още можеше да помирише изгорялата царевица и да усети вятъра в лицето си.

Цигарата догаряше между пръстите ѝ. Дръпна си за последно и я хвърли в камината. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си и я притисна до тялото си. В главата си все още виждаше могилата от пръст, колелото от каруца, смазаните останки от автомобили и синьото Бисквитено чудовище.

„Къде бях?“, запита се Сестрата… но не получи отговор.

— Накъде ще тръгнем на сутринта? — попита Халанд.

— На запад — отвърна тя. — Продължаваме на запад. Може би утре сутринта ще успеем да намерим кола с ключ в запалването. Възможно е да срещнем други хора. Не мисля, че ще ни се наложи да се тревожим за храната известно време. Можем да събираме достатъчно по пътя си. Бездруго никога не съм била особено придирчива към онова, което ям. — Водата обаче щеше да е проблем. Мивките в кухнята и банята бяха пресъхнали и Сестрата осъзна, че ударните вълни бяха повредили водопроводите навсякъде.

— Наистина ли смяташ, че някъде другаде ще е по-добре? — Халанд повдигна опърлените си вежди. — Вятърът ще разнесе радиацията из цялата страна. Ако взривът, пожарите и радиацията не довършат хората, ще го сторят гладът, жаждата и студът. Според мен няма къде да се отиде, не е ли така?

Клошарката се загледа в огъня.

— Както вече казах — отвърна най-накрая тя, — никой не е длъжен да идва с мен, ако не желае. Сега смятам да поспя малко. Лека нощ. — Пропълзя при другите, които се бяха свили под килимите, и се напъха между Арти и Бет. Опита се да намери съня, докато вятърът виеше пред стените отвън.

Дойл Халанд внимателно докосна металното парче в крака си. Седеше леко приведен напред, а погледът му беше насочен към Сестрата и чантата, която стискаше в ръцете си. Накрая изсумтя замислено, изпуши цигарата си до филтъра и я хвърли в камината. Разположи се в ъгъла с лице към клошарката и останалите и се взира в тях около пет минути. Очите му проблясваха в тъмното, докато не отпусна гръб и не заспа прав.

26

Всичко започна с неясен глас, който се провикна от другата страна на барикадираната врата на физкултурния салон:

— Полковник? Полковник Маклин?

Маклин, който беше застанал на колене, не отговори. Недалеч от него се намираше Роланд Кронингер, който свали предпазителя на своя инграм. Вдясно от него се чуваше тежкото дишане на Уорнър.

— Знаем, че сте във физкултурния салон — продължи гласът. — Претърсихме навсякъде другаде. Направили сте си една хубава малка крепост, нали?

Веднага след като Роланд докладва на полковника за инцидента в столовата, се заеха да блокират входа на салона с камъни, кабели и с части от няколко счупени фитнес машини „Нутилъс“. На момчето му хрумна чудесната идея да разпръснат счупени стъкла в коридора, за да нарежат мародерите, когато се промъкнеха в мрака на ръце и колене. Миг преди да се обади гласът, Маклин беше чул ругатни и болезнени измърморвания и разбра, че стъклото е свършило работа. В лявата си ръка държеше ръчно направено оръжие, което беше част от една фитнес машина — крив метален лост, дълъг малко повече от половин метър, с тридесетсантиметрова верига, в чийто край висеше като боздуган зъбно колело.

— Момчето там ли е? — попита гласът. — Търся те, момче. Свърши доста добра работа върху лицето ми, малък шибаняк. — Значи Шор беше избягал, но от начина, по който звучеше, Роланд разбра, че половината уста на сержанта липсва.

Нервите на Мечо Уорнър не издържаха.

— Махай се! Остави ни на мира!

„О, мамка му — помисли си Маклин. — Сега вече разбраха, че са ни спипали!“

Последва дълга тишина, след което се чу:

— Имам гладни хора, които трябва да нахраня, полковник, сър. Знаем, че разполагате с цял чувал с храна там. Не е честно всичката да е само за вас, нали? — Шор не получи отговор и промененият му глас избухна: — Дай ни храната, копеле!

Нещо стисна Маклин за рамото. Приличаше на студена и твърда ноктеста ръка, която се заби в кожата му.

— Повече усти, по-малко храна — прошепна Войника сянка. — Знаеш какво е да си гладен, нали? Спомняш си ямата в Нам? Помниш ли какво направи, за да получиш онези оризови питки, господинчо?

Маклин кимна. Помнеше. О, да, добре помнеше. Пределно ясно му беше, че щеше да умре, ако не получеше повече от една четвърт от малката оризова питка всеки път, в който войниците хвърляха една долу. Осъзнаваше, че другите — Макгий, Рагсдейл и Мисисипи — също вече виждаха надписите върху надгробните си плочи. Човек имаше особен поглед в очите, когато беше притиснат до стената и лишен от своята човечност. Цялото му лице се беше променило, сякаш беше маска, която се беше счупила, за да покаже истинската мутра на звяра под нея.

И когато Маклин беше решил какво да направи, Войника сянка му каза как да го направи.

Рагсдейл беше най-слабият. Беше лесно да му натисне лицето в калта, докато другите спяха.

Но една трета от оризовата питка, не беше достатъчна, напомни му Войника сянка. Маклин удуши Макгий и останаха само двама.

Мисисипи беше най-труден за убиване. Все още беше силен и успяваше да отблъсква опитите му. Но Маклин продължи да опитва, като го нападаше, докато Мисисипи се опитваше да заспи, и накрая онзи изгуби разсъдъка си, клекна в ъгъла и започна да призовава Исус като някакво истерично дете. Тогава беше съвсем лесно да сграбчи брадичката му и да извие главата му силно назад.

След това цялата оризова питка беше само за него и Войника сянка му каза, че се е справил много, много добре.

— Чувате ли ме, полковник, сър? — провикна се подигравателно Шор зад барикадата. — Просто ни дайте храната и ще се махнем!

— Глупости — отвърна Маклин. Нямаше смисъл повече да се крият. — Разполагаме с оръжия, Шор. — Отчаяно се надяваше сержантът да повярва, че имат повече от един автомат, няколко метални лоста, сатър и шепа остри камъни. — Отдръпнете се!

— Ние също си донесохме някои играчки. Не мисля, че ви се иска да разберете какви.

— Блъфираш.

— Дали? Е, сър, нека ви кажа нещо: намерих начин да стигна до гаража. Не е останало много. Почти всичко е разрушено и не е възможно човек да се добере до люка. Но намерих каквото ми е необходимо, полковник, сър, и хич не ми дреме колко оръжия имате там. А сега, ще ни дадете ли храната или ние да дойдем да си я вземем?

— Роланд — каза рязко Маклин, — приготви се за стрелба.

Момчето насочи инграма по посока на гласа на Шор.

— Каквото имаме, остава тук — настоя полковникът. — Намери си своя храна, точно както ние си намерихме наша.

— Няма повече! — изригна Шор. — Копеле такова, няма да ни убиеш, както уби всички останали в тази проклета…

— Огън — заповяда Маклин.

Роланд дръпна спусъка, без да се замисли.

Автоматът подскочи в ръцете му, а куршумите оставиха следи след себе си като алени комети. Те се врязаха в барикадата и в стената около вратата и започнаха да пукат и да свистят лудешки, докато рикошираха. На насечената светлина видяха как някакъв мъж — не беше Шор — се опита да се покатери през пространството между купчината натрупани боклуци и горната част на вратата. Той тръгна да слиза, когато Роланд откри стрелба, но внезапно изпищя и се спъна в стъклата и металните въжета, които момчето беше пръснало. Куршумите го уцелиха и мъжът се сгърчи и се оплете още повече. Спря да пищи. Появиха се ръце, сграбчиха тялото и го издърпаха назад в коридора.

Роланд отпусна спусъка. Джобовете му бяха натъпкани с пълнители. Полковникът го научи как да ги сменя бързо. Шумът от автоматична стрелба заглъхна. Мародерите също мълчаха.

— Тръгнаха си! — провикна се Уорнър. — Накарахме ги да избягат!

— Млъквай! — предупреди го Маклин. Видя някакъв проблясък в коридора — вероятно запалена клечка кибрит. В следващия миг над барикадата прелетя нещо запалено. То се приземи и се разнесе звук от чупене на стъкло. Маклин помириса бензина секунда преди коктейлът „Молотов“ да избухне. Във физкултурния салон се разля огнен лист.

Полковникът бързо наведе глава зад каменната купчина, която използваше за скривалище, докато стъклото виеше като ято оси около ушите му. Пламъците се стрелнаха покрай него и когато експлозията утихна, погледна и видя локвата бензин, която гореше на четири-пет метра от него.

Роланд също беше залегнал, но малки парченца стъкло бяха намерили бузата и рамото му. Той вдигна глава и стреля отново по вратата. Куршумите му уцелиха горната част на барикадата и рикошираха, без да нанесат никакви щети.

— Това хареса ли ти, Маклин? — подигра се Шор. — Намерихме малко бензин в резервоара на един от автомобилите. Както и парцали и няколко бирени бутилки. Разполагаме с още много като тази. Хареса ли ти?

По стените на разрушения физкултурен салон потрепваше светлината от огъня. Маклин не беше очаквал подобно нещо — Шор и останалите да стоят зад барикадата и да хвърлят тези копелета към тях. Чу някакъв метален инструмент да стърже останките, които блокираха вратата и няколко от камъните паднаха.

Втора бутилка с бензин и напъхан в нея горящ парцал прелетя във физкултурния салон и експлодира близо до капитан Уорнър, който се беше скрил зад една купчина камъни, изкривен метал и тежести от фитнес уредите. Бензинът се разля като мазнина от тиган и капитанът изрева, когато беше уцелен от разхвърчалите се стъкла. Роланд откри стрелба към вратата, когато трета бомба се приземи между него и полковник Маклин. Наложи му се да отскочи настрани, за да се предпази от разлетия горящ бензин. Парчета стъкло се врязаха в якето на полковника. Едно от тях го уцели над дясната вежда и блъсна главата му назад като юмручен удар.

Нещата, които се намираха във физкултурния салон — постелки, кърпи, плоскости гипсокартон от тавана, разкъсан мокет и дървена ламперия — биваха нападнати от пламъците. Във въздуха се издигаха дим и бензинови изпарения.

Роланд вдигна поглед и забеляза размазани фигури, които яростно се опитваха да си проправят път през барикадата. Посрещна ги с още един откос куршуми и те се разбягаха обратно в коридора като хлебарки в дупка. Напълнена с бензин бутилка от безалкохолно „Доктор Пепър“ експлодира в отговор и изригналите пламъци изгориха лицето на момчето и изсмукаха въздуха от дробовете му. То усети жилеща болка и погледна надолу — лявата му ръка беше покрита от големи колкото сребърен долар кръгове от огън, които горяха по цялото ѝ протежение. Изкрещя от ужас и залази към пълната с вода от тоалетната кофа.

Пламъците се усилваха, сливаха се и постепенно завладяваха физкултурния салон. Друга част от барикадата поддаде и Маклин видя, че мародерите настъпват. Водеше ги Шор, въоръжен със заострена като копие дръжка от метла. Подпухналото му лице с дивашките очи беше превързано с подгизнал в кръв парцал. Зад него бяха трима мъже и една жена. Всички бяха въоръжени с примитивни оръжия — остри камъни и тояги, направени от счупени мебели. Докато Роланд се опитваше да загаси горящия бензин, Мечо Уорнър излезе от скривалището си и падна на колене пред Шор с вдигнати ръце, които молеха за милост.

— Не ме убивайте! — захленчи той. — С вас съм! Кълна се в Бог, с вас…

Сержантът стовари острата дръжка във врата на капитана. Другите също го нападнаха и започнаха да го удрят и да го ритат, както беше набучен на върха на копието. Пламъците хвърляха сенки по стените, които приличаха на излезли от ада танцьори. Шор извади дръжката на метлата от врата на Уорнър и се завъртя към полковник Маклин.

Роланд вдигна автомата до себе си. Една ръка внезапно го хвана за врата и го изправи на крака. Момчето видя размазаната фигура на мъж в парцаливи дрехи, който беше надвиснал над него с намерението да му размаже черепа с камък.

Шор се нахвърли на Маклин. Полковникът стана с мъка на крака, за да се защити със своя ръчно направен боздуган.

Онзи, който беше стиснал Роланд за врата, издаде давещ се звук. Той носеше очила с напукани стъкла, които бяха залепени по средата с лейкопласт.

Шор направи финт с копието. Маклин изгуби равновесие и падна, но се изви на една страна, когато острия връх облиза тялото му.

— Роланд, помогни ми! — извика той.

— О… Господи — изненада се мъжът с напуканите очила. — Роланд… ти си жив…

На момчето му се стори, че познава този глас, но не беше напълно сигурно. Вече в нищо не можеше да бъде сигурно освен във факта, че е Кралския рицар. Всичко, което се беше случило преди този момент, бяха сенки, крехки и незначителни, а това беше истинският живот.

— Роланд! — каза мъжът. — Не позна ли собствения си…

Момчето вдигна инграма и отнесе по-голямата част от главата на човека. Онзи залитна назад със счупени зъби, които тракаха в маска от кръв, и падна в огъня.

Другите хора се нахвърлиха на чувала за боклук, разкъсаха го дивашки и се сбиха за остатъците храна в него. Роланд се обърна към Шор и полковник Маклин. Сержантът се опитваше да намушка полковника с копието си, а полковникът използваше металния си лост, за да парира. Маклин постепенно беше избутван в ъгъла, където подскачащата светлина от огъня разкриваше голяма вентилационна шахта в напуканата стена, чиято решетка се държеше само на един винт.

Роланд започна да стреля, но димът се виеше около фигурите и той се страхуваше да не уцели Краля. Пръстът му потрепери на спусъка… и тогава нещо го удари отзад в кръста и го събори по лице на пода, където остана да лежи и да се опитва да си поеме въздух. Автоматът падна от ръката му и жената с безумните и зачервени очи, която хвърли камъка по него, запълзя на ръце и колене, за да го вземе.

Маклин замахна с боздугана по главата на Шор. Сержантът се дръпна и се спъна в камъните и горящите останки.

— Хайде! — провикна се полковникът. — Ела да ме спипаш!

Лудата жена пропълзя над Роланд и взе инграма. Момчето беше зашеметено, но беше наясно, че двамата с Краля щяха да са мъртви, ако тази успееше да го използва. То я сграбчи за китката. Онази изпищя и се опита да го захапе за лицето. След това вдигна другата си ръка и посегна с пръсти към очите му, но Роланд я изви настрани, за да не бъде ослепен. Жената успя да освободи китката си и докато все още пищеше, насочи автомата.

Стреля и куршумите оставиха своите светлинни следи след себе си.

Но тя не се беше прицелила в полковник Маклин. Двамата мъже, които се биеха за остатъците храна в чувала за боклук, бяха застигнати от куршумите и това ги накара да танцуват, сякаш подметките им бяха пламнали. Накрая залегнаха и лудата пропълзя до храната със стиснат до гърдите ѝ автомат.

Изстрелите от инграма накараха Шор да погледне в посоката, от която идваха… и Маклин му се нахвърли. Полковникът го удари в тялото с боздугана си. Чу как ребрата му изпукват като настъпени съчки. Шор изрева, опита се да отстъпи, спъна се и падна на колене. Маклин вдигна високо боздугана и го стовари в средата на челото му. В него се отпечата формата на зъбното колело от фитнес уреда. Полковникът надвисна над сержанта и започна да го удря по главата отново и отново. Тя започна да си променя формата.

Роланд се беше изправил на крака. Недалеч от него лудата тъпчеше устата си с изгорялата храна. Пламъците ставаха все по-високи и по-горещи и плътният дим се изви около Маклин, чиято лява ръка най-накрая беше останала без никаква сила. Той пусна боздугана и срита трупа на Шор в ребрата за последно.

Димът привлече вниманието му. Наблюдаваше как се промъква в шахтата, която беше висока и широка около метър — достатъчно голяма, за да пропълзи в нея, осъзна полковникът. Беше му необходима минута, за да прогони умората от съзнанието си. Димът беше засмукван от шахтата. Засмукван. Къде отиваше? На повърхността на Блу Доум Маунтин? В света отвън?

Вече не му пукаше за чувала, за Шор или за лудата жена с автомата. Някъде там имаше изход оттук! Маклин махна решетката и пропълзя в шахтата. Тя водеше нагоре, като се извиваше под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Краката му намериха главите на болтовете в алуминиевата повърхност, които щяха да му помогнат да се избута нагоре. Пред него нямаше светлина и димът го задушаваше, но беше наясно, че това вероятно беше единственият им шанс да излязат. Роланд го последва, той тръгна бавно нагоре след Краля в този нов обрат на играта.

От горящия физкултурен салон зад тях се разнесе гласът на лудата, който долетя до тях през тунела:

— Къде отидоха всички? Тук е горещо… много горещо. Бог ми е свидетел, че не стигнах дотук, за да се опека в някаква мина!

Нещо в този глас стисна здраво Роланд за сърцето. Помнеше този глас в един далечен живот. Той продължи да се движи, но когато лудата изпищя и миризмата на горящо месо стигна до тунела, се наложи да спре и да притисне уши с длани, защото от звука му се завъртя силно свят и се притесни, че може да падне. Пищенето заглъхна след малко и единственото, което чуваше, беше как тялото на Краля се промъква в шахтата. Роланд кашляше и очите му се навлажняваха, но продължи напред.

Стигнаха до място, на което тунелът беше смачкан.

Ръката на Маклин намери друга шахта, която се разклоняваше от тази, по която се придвижваха. Тази беше по-тясна и притисна раменете на полковника, когато се напъха в нея. Димът все още беше лош и дробовете го изгаряха. Сякаш пълзяха в комин, камината на който гореше под тях. Роланд се зачуди дали така се чувства Дядо Коледа.

Опипващите пръсти на Маклин намериха стъклопласт. Той беше част от системата на въздушните филтри, които прочистваха издишаното от обитателите на Земен дом в случай на ядрена атака. Със сигурност вършеше страхотна работа, нали?, помисли си мрачно полковникът. Разкъса филтъра и продължи да пълзи. Шахтата постепенно завиваше наляво и на него му се наложи да разкъса още филтри и подобни на жалузи прегради, направени от гума и найлон. Дишаше с големи усилия и чу, че положението на Роланд зад него не е по-розово. Хлапето беше адски кораво. Всеки, който имаше подобна воля за живот, беше човек, с когото да се гордееш, независимо че приличаше на четиридесеткилограмова хърба.

Маклин спря. Докосна нещо метално пред себе си — това беше перка: един от вентилаторите, които засмукваха въздух от вън.

— Трябва да сме близо до повърхността! — каза той. Димът продължаваше да се вие покрай него в мрака. — Трябва да сме близо!

Полковникът сложи ръка в средата на перката и натисна, докато мускулите на рамото му не го заболяха. Перката беше здраво завинтена и нямаше намерение да поддаде. „Проклета да си! — кипна той. — Проклета да си, мамка ти!“ Натисна отново с всички сили, но не постигна нищо освен да се измори още повече. Перката нямаше намерение да ги пусне да минат.

Маклин облегна буза върху студения алуминий и се опита да помисли, да си представи плана на Земен дом. Как се обслужваха тези вентилатори? „Мисли!“ Не успя да си представи правилно плановете, те постоянно потреперваха и се разпадаха на части.

— Слушайте, полковник! — провикна се Роланд.

Маклин се ослуша. Не чуваше нищо друго освен собственото си сърцебиене и свистенето на наранените си бели дробове.

— Чувам вятър! — каза момчето. — Чувам вятър там горе! — То се протегна и усети движението на въздушни маси. Тихият звук на виещия навън вятър идваше точно над тях. Прокара ръце през смачканата стена вдясно, а после и вляво… и напипа метални стъпала. — Има път нагоре! Точно над главите ни се намира друга шахта! — Роланд хвана най-долното стъпало и използва останалите, за да се изправи прав. — Ще се покатеря — каза на полковника и се зае.

Воят на вятъра се усили, но все още нямаше светлина. Момчето се беше изкатерило около пет-шест метра, когато ръката му докосна някакво метално колело над главата му. Пръстите му заопипваха наоколо и намериха напукана бетонна повърхност. Помисли си, че е попаднало на капака на люк, като онези на кулите на подводниците, които можеха да се отварят и затварят с помощта на подобно колело. Само че усещаше силно движение на въздуха. Вероятно взривът беше разместил люка, защото вече не беше запечатан.

Роланд сграбчи металното колело и се опита да го завърти. Нещото не помръдваше. Той изчака минута, за да събере сили и решителност. Ако някога беше имал нужда от мощта на Кралския рицар, това беше моментът. Нападна колелото отново. Този път му се стори, че се помести със сантиметър, но не беше сигурен.

— Роланд! — провикна се полковник Маклин отдолу. Най-накрая беше свързал правилно плановете в главата си. Вертикалната шахта беше използвана от поддръжката, за да сменя въздушните филтри и преградите в този сектор. — Някъде там трябва да има бетонен капак! Отваря се на повърхността!

— Намерих го! Опитвам се да го отворя! — Момчето се хвана за най-близкото стъпало с една ръка, стисна колелото и направи нов опит да го завърти с всяка останала в мускулите му капка сила. Разтресе се от усилието. Очите му бяха затворени, а по челото му изби пот. „Хайде де! — прикани Съдбата, Господ, Дявола или който там отговаряше за тези неща той. — Хайде!“

Продължи да влага всичките си сили в задачата и нямаше намерение да се отказва.

Металното колело помръдна. С два сантиметра. После с пет. После с десет.

— Успях! — провикна се Роланд и започна да върти колелото с туптяща от болка ръка. Някаква верига задрънча върху зъбите на зъбни колела и вятърът запищя. Люкът беше поддал и се вдигаше, но все още нямаше никаква светлина.

Роланд завъртя колелото с четири пълни оборота, след което се разнесе пронизителният вой на вятъра, който задуха в шахтата като обезумял и посипа лицето му с щипещи песъчинки. Едва не го събори и момчето се хвана с две ръце за стъпалото, докато вятърът го брулеше. Беше отслабнало от борбата си с колелото, но знаеше, че ако се пусне, бурята ще го засмуче и ще го запрати в мрака като хвърчило и никога вече няма да го върне обратно на земята. Развика се за помощ, но дори сам не чуваше гласа си.

Една ръка, която не беше цяла, се уви около кръста му. Маклин го хвана здраво и двамата бавно заслизаха по стъпалата надолу. Прибраха се обратно в шахтата.

— Успяхме! — провикна се полковникът над воя на вятъра. — Това е пътят за навън!

— Не можем да оцелеем там! Това е торнадо!

— Няма да продължи дълго! Скоро ще спре! Успяхме! — Маклин се разплака, но бързо спря, защото се сети, че дисциплината и контролът правеха един мъж такъв. Нямаше никаква представа за времето, нямаше идея колко е минало, откакто онези първи ракети се появиха на радара. Трябваше да е вечер, но вечерта на кой ден — не знаеше.

Съзнанието му се понесе към хората, които все още бяха долу в Земен дом — мъртви, полудели или изгубени в мрака. Замисли се за всички онези, които го последваха в това начинание, които му имаха доверие и го уважаваха. Устата му се изкриви в усмивка. „Лудост е!“, помисли си той. Всички онези опитни войници и лоялни офицери бяха мъртви, а оцеля това хилаво хлапе, което имаше проблеми със зрението. Ама че майтап! От армията на Маклин беше останало само едно кльощаво и странно гимназистче!

Полковникът си спомни как Роланд беше дал идеята да накарат цивилните да работят и колко спокойно свърши работата в ужасната яма, където Маклин загуби ръката си. Хлапето имаше топки. Даже имаше нещо повече, което караше полковника да се чувства малко неспокойно в негово присъствие, както би се чувствал, ако знаеше, че някакво дребно смъртоносно животинче се крие под камъка, който смята да прескочи. Всичко това беше в погледа на момчето, когато му разказа, че Шор го е приклещил в столовата, беше в гласа му, когато каза: „Имаме ръце“. Едно нещо му беше пределно ясно на Маклин: по-добре хлапето да беше до него, отколкото зад него.

— Ще излезем, когато бурята отмине! — провикна се полковникът. — Ще живеем. — И тогава от очите му потекоха сълзи, но той се разсмя, за да не го види хлапето.

Една студена ръка докосна рамото му. Маклин спря да се смее.

Гласът на Войника сянка беше много близо до ухото му.

— Точно така, Джимбо. Ще живеем.

Роланд потрепери. Вятърът беше студен и той притисна тялото си до това на Краля, за да използва топлината му. Краля се поколеба… но бързо го прегърна с осакатената си ръка през рамо.

Рано или късно бурята щеше да отмине, мислеше си момчето. Светът щеше да ги чака. Но това беше един различен свят. Една различна игра. Знаеше, че няма да има нищо общо с онази, която приключи току-що. В новата игра възможностите за Кралския рицар щяха да са безкрайни.

Нямаше представа къде щяха да отидат или какво щяха да правят. Не знаеше какво беше останало от стария свят… но дори всички градове да бяха ударени от ядрено оръжие, пак щеше да има оцелели групи, които да се скитат в пустошта или да се крият в мазета и да чакат. Да чакат нов водач. Някой, който да е достатъчно силен, за да ги подчини на волята си и да ги накара да танцуват в новата игра, която тъкмо беше започнала.

Да. Това щеше да е най-великата игра на „Кралският рицар“ за всички времена. Опустошените градове, призрачните градчета, опожарените гори и пустините, на които някога бе имало тучни ливади, щяха да са игралната дъска. Щеше да научи правилата в движение, както и всички останали. Само че той вече беше с една крачка пред тях, защото осъзнаваше, че съществува невероятна власт, която чакаше да бъде взета от най-умния и най-силния. Да бъде взета и използвана като свещена брадва, издигната над главите на слабите.

И може би — защото имаше такава възможност — ръката, която я държеше, щеше да е неговата. В служба на Краля, разбира се.

Заслуша се в грохота на вятъра и си представи как изрича името му с величествения си глас и го понася над опустошените земи като обещание за предстоящото му могъщество.

Роланд се усмихна в мрака — лицето му беше изпръскано с кръвта на мъжа, когото застреля — и се остави на бъдещето.

27

Леденият дъжд с цвят на никотин се сипеше на пластове над руините на Ист Хановер, Ню Джърси, брулен от ветровете, които духаха със сто километра в час. Бурята оставяше след себе си мръсни висулки по срутените покриви съборените стени, изтръгваше останалите без листа дървета и покриваше всички повърхности с радиационен лед.

Къщата, в която Сестрата, Арти Уиско, Бет Фелпс, Хулия Кастильо и Дойл Халанд бяха намерили подслон, се тресеше в основите си. За трети ден, откакто се беше разразила бурята, се свиваха пред огъня, който бумтеше и подскачаше, когато вятърът влезеше през комина. Почти всички мебели бяха начупени и хвърлени в пламъците, за да осигурят животоподдържаща топлина. От време на време стените пукаха и се нацепваха под непрестанния вой на вятъра. Сестрата потръпваше при мисълта, че всеки момент цялата крехка постройка ще се срути като къща от карти… но малката кучка беше корава и все още се държеше. Навън се чуваха шумове, наподобяващи падането на дървета, но клошарката осъзна, че това вероятно бяха издухани къщи, които се разпадаха и биваха отнасяни от бурята. Тя помоли Дойл Халанд да изрече молитва, но той я погледна със сурови очи, оттегли се в ъгъла, за да изпуши последната си цигара, и се вторачи с мрачно изражение на лицето в огъня.

Храната им беше свършила и нямаха нищо за пиене. Бет Фелпс беше започнала да кашля кръв, а в очите ѝ проблясваше треска. С отслабването на огъня, тялото ѝ стана по-горещо… и независимо дали си го признаваха, или не, останалите насядаха по-близо до нея, за да абсорбират топлината ѝ.

Бет облегна глава на рамото на клошарката.

— Сестра? — обърна се тя към нея с нежен и изтощен глас. — Може ли… може ли да го поддържа? Моля те?

Клошарката знаеше какво има предвид. Стъкленото нещо. Извади го от чантата си и скъпоценните камъни заблестяха на слабата светлина от огъня. Загледа се в дълбините му за няколко секунди и си спомни преживяването си от сънеброденето по онази пуста нива, осеяна с изгорели царевични стъбла. Изглеждаше ѝ толкова истинско. „Какво е това нещо? — зачуди се тя. — И защо аз го притежавам?“ Сестрата сложи стъкления пръстен в ръцете на Бет. Останалите ги гледаха внимателно, докато отраженията на скъпоценните камъни подскачаха върху лицата им като лампи-дъги на някакъв далечен рай.

Секретарката стисна предмета до тялото си. Загледа се в него и прошепна:

— Жадна съм. Много, много съм жадна. — След това млъкна, като просто държеше стъкления пръстен и се взираше в него, а цветовете му бавно пулсираха.

— Не остана нищо за пиене — отвърна Сестрата. — Съжалявам.

Бет не отговори. Бурята разтресе къщата за няколко секунди. Клошарката усети някой да прогаря дупка в нея с погледа си, вдигна глава и видя Дойл Халанд. Той беше седнал наблизо с изпънати пред огъня крака. Металът, пробил бедрото му, проблясваше на светлината.

— Рано или късно ще се наложи да го извадиш — каза Сестрата. — Да си чувал за гангрена?

— Не е спешно — отвърна свещеникът и насочи вниманието си към пръстена от стъкло.

— О — прошепна сънено Бет. Тялото ѝ потрепери и тя попита: — Видяхте ли го? Беше там. Видяхте ли го?

— Какво да видим? — учуди се Арти.

— Потокът. Течеше между пръстите ми. Бях жадна и пих. Никой друг ли не го видя?

„Треската я спипа — помисли си Сестрата. — Или може би… може би тя също сънеброди.“

— Пъхнах ръце в него — продължи Бет. — Беше толкова прохладен. Много прохладен. О, има едно чудесно място вътре в това стъкло…

— Господи! — каза внезапно Арти. — Чуйте, аз… не съм казвал нищо преди, защото смятах, че полудявам. Но… — Той изгледа всеки един от малката групичка и най-накрая спря погледа си на Сестрата. — Искам да ти споделя нещо, което видях, когато погледнах в това чудо. — Разказа им за пикника със съпругата си. — Беше странно! Имам предвид, че беше толкова истинско, че можех да вкуся изяденото, когато се върнах. Стомахът ми беше пълен и повече не бях гладен!

Клошарката кимна. Слушаше го много внимателно.

— Е — отвърна тя, — нека ти кажа къде отидох аз, когато погледнах в пръстена. — Разказа им за преживяното насън и останалите останаха мълчаливи. Хулия Кастильо я гледаше с наклонена на една страна глава; младата жена не можеше да разбере и дума от изреченото, но видя, че всички зяпат стъкленото нещо и разбра какво обсъждат.

— Моето преживяване също беше много реално — каза Сестрата. — Нямам представа какво означава. Вероятно нищо. Може би е просто картина, която е изникнала в главата ми, не знам.

— Потокът е истински — настоя Бет. — Знам, че е. Усещам го и мога да го вкуся.

— Онази храна ми напълни корема — сподели Арти. — Известно време след това не бях гладен. А и ти можеше да говориш с нея… — направи жест към Хулия — … с това нещо, нали. Имам предвид, че е адски странно, нали?

— Този предмет е много специален. Знам, че е такъв. Дава ти каквото поискаш, когато имаш нужда от него. Може би е… — Бет се изправи и погледна Сестрата в очите. Клошарката видя как треската залива събеседничката ѝ на вълни. — Може би е магия. Магия, каквато никога преди това не е съществувала. Може би… може би взривът е създал тази магия. Вероятно радиацията или…

Дойл Халанд се изсмя. Всички се стреснаха от грубия му смях и го погледнаха. Той се ухили на огъня.

— Това е най-шантавото нещо, което съм чувал през живота си, приятели! Магия! Може би взривът е направил тази магия! — Свещеникът поклати глава. — Стига! Това е просто парче стъкло с няколко скъпоценни камъка в него. Да, красиво е. Добре. Може би дори е чувствително като камертон или нещо подобно. Но според мен просто ви хипнотизира. Смятам, че цветовете правят нещо с ума ви. Вероятно задействат тези картини в главите ви и вие си мислете, че обядвате, пиете от поток или вървите в опожарена нива.

— Какво ще кажеш за това, че аз разбирах испански, а тя — английски? — попита го Сестрата. — Страшна хипноза ще да е, не мислиш ли?

— Някога чувала ли си за масова хипноза? — попита я с многозначителен тон Халанд. — Това нещо влиза под същия общ знаменател като кървящите статуи, виденията и изцеряването чрез вяра. Всички искат да вярват, така че се превръща в истина. Виж, знам за какво говоря. Виждал съм дървена врата, на която стотици хора се кълнат, че виждат снимка на Господ в боята. Виждал съм прозорец, в който цял квартал вижда изображение на Дева Мария… И знаеш ли какво беше това? Грешка. Дефект в стъклото, нищо повече. Няма никаква магия в една грешка. Хората виждат онова, което искат да видят, и чуват онова, което искат да чуят.

— Ти не искаш да повярваш — възпротиви му се с предизвикателен глас Арти. — Защо? Страхуваш ли се?

— Не, просто съм реалист. Мисля, че вместо да говорим празни приказки за някакъв боклук, трябва да намерим още дърва за огъня, преди да е изгаснал.

Сестрата го изгледа. Пламъците изяждаха последните трески от един счупен стол. Тя внимателно взе стъкления пръстен от Бет, който беше станал горещ в дланите ѝ. Може би цветовете и пулсациите наистина предизвикваха картини в главата ѝ, помисли си клошарката. Изведнъж си спомни един предмет от своето детство: стъклена топка, напълнена с черно мастило, която приличаше на черната осмица от билярда. Трябваше да си пожелаеш нещо, да мислиш много усърдно за него и след това да обърнеш топката наобратно. В дъното ѝ се появяваше малък бял многостен, от всяка страна на който бяха изписани различни неща като „Желанието ти ще се изпълни“, „Сигурно е“, „Съмнително е“ и досадното „Попитай отново по-късно“. Това бяха отговори за всякакви въпроси на едно дете, което отчаяно искаше да повярва в магията; можеха да се направят всякакви изводи от тези отговори. Може би точно това представляваше и стъкленият пръстен: загадъчна топка, която те кара да виждаш онова, което искаш да видиш. В този ред на мисли Сестрата въобще нямаше желание да сънеброди през опожарена прерия. Картината просто се беше появила и я беше потопила в себе си. Какво беше тогава това нещо — тайна топка или врата към сънищата?

Храната и водата от сънищата може и да бяха способни да уталожат желанието за тях, помисли си клошарката, но те се нуждаеха от истински. Както и от дърва за огъня. А единственото място, от което можеха да се сдобият с всичко това, беше навън, в някоя от другите къщи. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си.

— Трябва да изляза — обяви тя. — Може би ще успея да намеря някаква храна и нещо за пиене в съседната къща. Арти, ще дойдеш ли с мен? Можеш да ми помогнеш да счупим някой стол или нещо друго за дървен материал. Става ли?

Продавачът на обувки кимна.

— Да. Не се страхувам от малко вятър и дъжд.

Сестрата погледна Дойл Халанд. Погледът му се плъзна по чантата „Гучи“.

— Ами ти? Ще дойдеш ли с нас?

Свещеникът сви рамене.

— Защо не? Но ако вие двамата тръгнете в една посока, аз ще поема в друга. Ще претърся къщата отдясно, ако вие отидете в тази отляво.

— Става. Добра идея. — Клошарката стана. — Трябва да намерим чаршафи, в които да увием дървата и други неща, за да можем да ги носим. Мисля, че ще е по-безопасно, ако пълзим, а не вървим. Ако останем близо до земята, вятърът няма да е толкова силен.

Арти и Халанд намериха чаршафи и ги стиснаха под мишниците си, за да не се отворят като парашути на вятъра. Сестрата настани удобно Бет и направи знак на Хулия да остане с нея.

— Внимавай — каза секретарката. — Навън като че ли не е особено приятно.

— Ще се върнем — обеща ѝ клошарката, прекоси стаята и отиде до предната врата… която беше единственото дървено нещо, останало недокоснато от огъня в камината. Натисна дръжката и изведнъж стаята се изпълни със студ, силен вятър и леден дъжд. Сестрата падна на колене и запълзя по хлъзгавата веранда, като стискаше здраво кожената си чанта. Светлината беше с цвят на гробищна пръст, а брулените от вятъра къщи около тях бяха наклонени като изкривени надгробни плочи. Следвана плътно от Арти, тя запълзя бавно надолу по стъпалата към замръзналата ливада. Погледна назад и присви очи заради щипещите ледени прашинки. Дойл Халанд се придвижваше към къщата отдясно, като внимателно тътреше ранения крак след себе си.

Бяха им необходими почти десет вледеняващи минути, за да стигнат до съседната къща. Почти целият покрив беше отнесен и ледът беше покрил всичко. Арти се зае за работа, като си намери една ниша, в която да завърже чаршафа като чанта, за да събере парчетата дървен материал, които бяха разхвърляни навсякъде. В останките от кухнята Сестрата се хлъзна на лед и падна тежко на задника си. За щастие, намери няколко консерви със зеленчуци в килера, няколко замръзнали ябълки, лук и домати и няколко втвърдени полуфабриката в хладилника. Всичко, което можеше да се събере в чантата ѝ, влезе в нея. Пръстите ѝ бяха вкочанени. Тя завлачи своя вързоп с плячка и намери Арти с неговия издут чаршаф-торба, пълен с дървен материал.

— Готов ли си? — изкрещя Сестрата в опит да надвика вятъра и продавачът на обувки ѝ кимна в отговор.

Обратното пътуване се оказа по-опасно, защото стискаха здраво съкровищата си. Вятърът ги брулеше, макар че пълзяха по кореми, и клошарката си помисли, че ако скоро не стигнеха до огъня, ръцете и лицето ѝ щяха да окапят.

Съвсем бавно изминаха разстоянието между къщите. Нямаше следа от Дойл Халанд. Сестрата беше наясно, че ако свещеникът беше паднал и се беше наранил, щеше да замръзне до смърт; ако не се върнеше до пет минути, щеше да отиде да го търси. Пропълзяха по покритите с лед стъпала до предната веранда и влязоха през вратата, за да се озоват в благословената топлина.

Клошарката затвори вратата след Арти и я заключи. Вятърът бушуваше и виеше отвън като някакво чудовище, на което са му отнели играчките. Лицето ѝ беше покрито с ледена кожа, която започна да се топи. От ушите на продавача на обувки висяха малки ледени висулки.

— Успяхме! — каза той. Челюстта му беше замръзнала. — Донесохме малко…

Арти млъкна. Погледна над Сестрата и очите му със замръзналите им мигли се ококориха от ужас.

Клошарката бързо се обърна.

Полази я хлад. По-силен от студа от бурята.

Бет Фелпс лежеше по гръб пред умиращия огън. Очите ѝ бяха отворени и около главата ѝ се беше образувала локва кръв. В слепоочието ѝ имаше ужасна рана, сякаш нож беше промушил мозъка ѝ. Едната ѝ ръка беше вдигната и замръзнала във въздуха.

— О… Господи. — Арти притисна с длан устата си.

В ъгъла на стаята лежеше извита на една страна Хулия Кастильо. Между невиждащите ѝ очи зееше подобна рана и кръвта ѝ беше изпръскала като китайско ветрило стената зад нея.

Сестрата стисна зъби, за да потисне писъка си.

И тогава в ъгъла отвъд слабата светлина, която хвърляше огънят, се размърда една фигура.

— Влизайте — каза Дойл Халанд. — Извинете ме за безпорядъка.

Той се изправи в цял ръст. Очите му уловиха оранжевия проблясък на светлината и заприличаха на котешки зеници.

— Намерили сте си благинки, нали? — Гласът му беше ленив, като на човек, който се беше натъпкал с вечерята си, но не би отказал десерт. — Аз също си намерих такива.

— Господи… Господи, какво се е случило тук? — Арти се хвана за ръката на Сестрата, за да не падне.

Дойл Халанд бавно вдигна пръст във въздуха и го насочи към клошарката.

— Спомних си те — каза тихо той. — Ти си жената, която дойде в киното. Жената с огърлицата. Срещнах един твой приятел в града. Бил е полицай. Натъкнах се на него, докато се скитах. — Зъбите му лъснаха, когато се ухили, и коленете на Сестрата едва не я предадоха. — Поговорихме си много добре.

Джак Томачек. Джак Томачек не успя да мине през тунел „Холанд“. Той се върна и някъде сред руините се беше изправил лице в лице с…

— Той ми каза, че неколцина други са се измъкнали — продължи Дойл Халанд. — Сподели ми, че единият е жена и знаеш ли какво му беше направило най-голямо впечатление в нея? Раната на врата ѝ във формата на… е, сещаш се. Каза ми, че водела група от хора на запад. — Ръката с протегнатия пръст се полюшваше напред-назад. — Лошо, лошо. Не е честно да се промъквате, когато съм с обърнат гръб.

— Ти си ги убил. — Гласът на Сестрата трепереше.

— Освободих ги. Едната умираше, а другата беше наполовина мъртва. На какво се надяваха? Имам предвид наистина на какво?

— Проследил… си ме? Защо?

— Защото се измъкна. Поведе други. Това също не е много честно. Трябваше да оставиш мъртвите да почиват там, където паднат. Но се радвам, че те последвах… защото имаш нещо, което привлече интереса ми. — Пръстът му посочи пода. — Сега можеш да го сложиш в краката ми.

— Кое?

— Знаеш кое. Него. Стъкленото нещо. Хайде, не прави сцени.

Халанд зачака. Сестрата осъзна, че този път не беше усетила хладината, която се носеше от него, както на Четиридесет и втора и в киното, защото навсякъде беше много студено. И сега той седеше пред нея и искаше единственото останало на света красиво нещо.

— Как ме намери? — попита го тя и отчаяно се опита да измисли начин да се измъкне оттук. Вятърът от другата страна на заключената врата виеше ожесточено.

— Знаех, че ако минете през тунел „Холанд“, ще се наложи да прекосите град Джърси. Последвах пътя на най-малкото съпротивление и видях огъня ви. Известно време ви слушах и наблюдавах. След това намерих парче стъклопис и осъзнах на какво място се намирам. Намерих един труп и му свалих дрехите. Мога да се побера във всякакви размери. Виждаш ли? — Раменете му изведнъж набъбнаха от мускули, а гръбнакът му стана по-дълъг. Сакото на свещеника се нацепи по шевовете. Сега мъжът пред тях беше с пет сантиметра по-висок отпреди малко.

Арти простена и поклати глава.

— Аз не… не разбирам.

— Няма нужда, тарталетке. Това е между дамата и мен.

— Какво… си ти? — Сестрата се страхуваше да отстъпи пред него, защото една стъпка назад щеше да го накара да я връхлети като черна вихрушка.

— Аз съм победителят — отвърна той. — И знаеш ли какво? Дори не се наложи да се потрудя кой знае колко. Просто си лежах и всичко се нареди както искам. — Усмивката му стана дивашка. — Време е за парти, госпожо! И мога да те уверя, че моите партита продължават много, много дълго време.

Клошарката отстъпи назад. Създанието, което беше Дойл Халанд, се понесе към нея.

— Стъкленият пръстен е красив. Знаеш ли какво представлява?

Тя поклати глава.

— Аз също не знам… но не го харесвам.

— Защо? Какво е той за теб?

Халанд спря и присви очи.

— Опасност. Имам предвид, че е опасен за теб. Дава ти напразна надежда. Слушах всички онези глупости за красота, надежда и пясък преди няколко вечери. Трябваше да си прехапя езика, иначе щях да ти се изхиля в лицето. Сега… кажи ми, че не вярваш наистина в тези глупости и ми оправи деня. Ще го направиш, нали?

— Да — отвърна Сестрата непоколебимо, а гласът ѝ потрепери съвсем леко. — Вярвам.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. — Все още ухилен, Дойл Халанд посегна към металното парче в крака си. Върхът му беше покрит с кръв. Започна да го вади и Сестрата разбра какво беше направило тези рани. Той изкара ножа и се изправи. Кракът му не кървеше.

— Донеси ми го — каза с мек като черно кадифе глас Халанд. Клошарката потрепери. Волята ѝ като че ли я напусна, сякаш душата ѝ се беше превърнала в сито, през което беше изтекла. Замаяна и отнесена, тя искаше да отиде при него, да бръкне в чантата и да извади стъкления пръстен, да го сложи в ръката му и да предложи гърлото си на камата. Това щеше да е лесният вариант. Цялата тази съпротива ѝ изглеждаше невероятно и непоносимо трудна.

Тялото ѝ направо се тресеше, а очите ѝ бяха ококорени и влажни. Сестрата бръкна в чантата си през консервите и полуфабрикатите и докосна пръстена.

Под пръстите ѝ засвети диамантено бяла светлина. Брилянтността ѝ я накара да се опомни. Волята ѝ отново изпълни съзнанието ѝ. Тя стегна крака, сякаш се опитваше да ги вкорени в пода.

— Ела при татко — каза създанието, което се наричаше Дойл Халанд… но в гласа му имаше напрежение, усещаше се безпокойство. Не беше свикнало с неподчинението, а чувстваше, че жената му се съпротивлява. Тя беше по-силна от хлапето в киното, което му се опълчи колкото пай от маршмелоу на циркуляр. Можеше да види през очите ѝ и там го посрещнаха невероятни и мрачни картини: бързо въртяща се синя светлина, мокра от дъжда магистрала, фигурите на жени, които се носят по тъмни коридори, усещането за твърд бетон и брутални удари. Тази клошарка, каза си създанието, беше приятелка със страданието.

— Казах… да ми го донесеш. Веднага.

Успя да спечели след още няколко секунди борба. Спечели, защото така трябваше да стане.

Сестрата се опита да спре краката си да тръгнат напред, но те продължиха, сякаш всеки момент щяха да се откъснат от коленете и да продължат без тялото ѝ. Гласът му въздействаше на сетивата ѝ и я притегляше като магнит.

— Точно така. Хайде, донеси го тук. Добро момиче — похвали я Халанд, когато стигна на няколко крачки от него. Зад нея Арти Уиско се беше свил до вратата.

Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, се протегна бавно, за да вземе светещия стъклен пръстен. Ръката му спря на сантиметри от него. Скъпоценните камъни запулсираха бързо. То килна глава на една страна. Подобно нещо не биваше да съществува. Щеше да се почувства много по-добре, когато го стъпчеше под обувката си.

Сграбчи го от пръстите ѝ.

— Благодаря ти — изрече шепнешком Халанд.

Стъкленият пръстен се промени.

Случи се много бързо: цветовете на дъгата избледняха и станаха тъмни и грозни — кафяви като блатна тиня, сиви като гной и черни като въглени. Пръстенът престана да пулсира. Беше като мъртъв в ръката му.

— Мамка му! — Той се изуми и обърка едновременно, а едното от сивите му очи стана бледосиньо.

Сестрата примига и усети ледени пръсти по гърба си. Кръвта в краката ѝ отново се раздвижи. Сърцето ѝ работеше като двигател на автомобил, който се опитваше да поддържа ритъма след прекарана на студа нощ.

Вниманието на създанието беше насочено към черния пръстен. Клошарката осъзна, че разполага само с една-две секунди, за да си спаси живота.

Стегна крака и замахна с кожената чанта към черепа на Халанд. Той дръпна рязко глава, стисна устни в гримаса и се опита да се отдръпне на една страна, но чантата „Гучи“, която беше пълна с консерви и замразени полуфабрикати, го удари с всичката сила, която Сестрата беше вложила в удара си. Очакваше врагът ѝ да го поеме като каменен зид и да изреве като адски огън, но се изненада, че онзи само изсумтя и залитна назад към стената, сякаш костите му бяха направени от картон.

Свободната ръка на клошарката се стрелна напред и сграбчи пръстена. В един момент двамата го държаха в ръцете си. Нещо подобно на електрически ток мина през ръката ѝ и тя получи видение за лице със стотици носове, усти и примигващи очи във всякакви форми и цветове. Вероятно това беше истинското лице на създанието, лице, съставено от безброй маски и промени, трикове и хамелеонско зло.

Половината от пръстена избухна в светлина, която беше по-ярка отпреди. Другата половина, която беше в хватката на Халанд, остана черна и студена.

Сестрата изтръгна стъкления предмет от ръката му и останалата му част разцъфна в буен огън. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, присви очи срещу сиянието и прикри с длан лицето си, за да се предпази от него. Сърцебиенето на клошарката караше пръстена да пулсира безумно. Врагът пред нея се отдръпна от тази огнена светлина, сякаш беше изумен от неговата и нейната сила. Тя видя в очите му нещо, което приличаше на страх.

За съжаление, този страх се задържа само за миг… защото изведнъж очите му бяха засмукани от плътта и цялото му лице започна да се променя. Носът се разтопи, а устата се премести. Едно черно око се отвори в средата на челото му, а друго зелено примига на бузата му. На върха на брадичката му се раззина акулска уста, която разкри в кухината си малки жълти зъби.

— Хайдедакупонясвамеееее, кучко! — излая устата и металното острие проблесна на светлината, когато го вдигна над главата си, за да нанесе удар.

Камата полетя със страшна сила.

Чантата на Сестрата ѝ послужи като щит. Острието се заби в нея, но не успя да прониже порцията замразена пуйка. Създанието посегна към врата ѝ с другата си ръка. Онова, което клошарката направи, го беше научила от уличните боеве, от онези мръсни и нечестни сбрания: тя го удари в лицето със стъкления пръстен и заби единия от шиповете му в черното око в средата на челото му.

От зяпналата уста се надигна писък, сякаш някой дереше жива котка. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, разтресе силно глава и стъкленият шип се отчупи. Все още изпълнен със светлина и забит в окото на изрода, той заприлича на копието на Одисей, което беше ослепило циклопа. Създанието размаха безумно камата, а другото му око се въртеше в плътта.

— Бягай! — изкрещя Сестрата на Арти Уиско, след което самата тя се обърна и побягна.

Продавачът на обувки успя да махне резето с големи усилия и едва не отнесе вратата, когато избяга от къщата. Вятърът го посрещна и го спъна. Арти падна по корем. Все още стискаше чаршафа с дървен материал, когато се плъзна по стъпалата към заледената алея.

Клошарката го последва, като също изгуби равновесие по стъпалата и падна. Натъпка стъкления пръстен дълбоко в чантата си и запълзя по леда. Отдалечаваше се от къщата по корем като човешка шейна. Арти я следваше.

Зад нея, разкъсан от писъка на вятъра, се разнесе безумният вой на създанието:

— Ще те намеря! Ще те намеря, кучко! Не можеш да избягаш!

Сестрата погледна назад и го видя през бурята. Опитваше се да извади черния шип от окото си, но изведнъж краката му го предадоха и падна на верандата.

— Ще те намеря! — обеща отново Халанд и се опита да стане. — Не можеш да се из… — Бурята заглуши гласа му. Сестрата осъзна, че се движи много по-бързо от желаното и се пързулна надолу по хълма върху снега с цвят на чай.

Една покрита с лед кола се изпречи на пътя ѝ. Нямаше как да я заобиколи с тази скорост. Притисна се още повече до земята и мина под нея, като през цялото време нещо закачаше и дърпаше палтото ѝ. Продължи неконтролируемо надолу по склона. Обърна се назад и видя, че Арти се върти като чиния, но за щастие, успя да заобиколи колата и не се нарани.

Продължиха да се пързалят по хълма като две човешки шейни. От двете страни на улицата почиваха мъртви и срутени къщи. Вятърът буташе клошарката и продавача на обувки напред, а суграшицата жилеше лицата им.

Щяха да намерят подслон. Може би в някоя друга къща. Имаха достатъчно храна. Както и дърва, за да запалят огън. Нямаха кибрит или запалка, но със сигурност грабителите и оцелелите не бяха отнесли всичко, което създаваше искра.

Все още разполагаше със стъкления пръстен. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, беше право. Предметът беше надежда и Сестрата никога нямаше да се откаже от нея. Никога.

Но имаше и още нещо в него. Нещо специално. Нещо, както се беше изразила Бет Фелпс, вълшебно. Все още обаче не можеше да разбере каква беше целта на тази магия.

Щяха да живеят. Отдалечаваха се все повече и повече от чудовището в одеждите на свещеник. Ще те намеря!, чу го да вие в главата ѝ. Ще те намеря!

Сестрата се страхуваше, че някой ден, някак си, наистина можеше да го стори.

Продължиха да се пързалят към края на хълма, като минаха покрай още изоставени автомобили и след още четиридесет метра се блъснаха в бордюра.

Пързалянето приключи, но пътешествието им тепърва започваше.

28

Времето минаваше.

Джош съдеше за него по броя празни консерви, които трупаха на мястото, което самият той наричаше градското бунище — онази миризлива част от мазето, която двамата с детето използваха за тоалетна и където хвърляха опаковките. През ден отваряха консерва със зеленчуци, а в останалите дни консерва с месо — шунка или телешко. Джош мереше дните чрез ходенето си по голяма нужда. В това отношение беше точен като часовник. Разходките до градското бунище и купчината празни консерви му даваха добра преценка за времето. Според сметките му бяха в мазето между деветнадесет и двадесет и три дни. Това означаваше, че датата е между пети и тринадесети август. Разбира се, нямаше как да прецени колко време беше минало, преди да се организират, така че беше възможно датата да е по-скоро седемнадесети… а това означаваше, че беше минал цял месец.

Джош намери в пръстта пакет с батерии за фенерчето, така че нямаше нужда да се безпокоят по този въпрос. Благодарение на светлината видяха, че са изяли половината от хранителните си запаси. Беше време да започнат да копаят. Гигантът отиде да вземе лопатата и кирката и чу техния гофър да тършува доволно сред консервите в градското бунище. Малкото зверче пируваше с остатъците им — които не бяха кой знае колко много — и облизваше консервите толкова чинно, че човек можеше да се огледа в тях. Нещо, което Джош определено избягваше да прави.

Суон беше заспала и дишаше тихичко в мрака. Тя спеше много. Гигантът смяташе, че това е хубаво. Пестеше енергията си, спеше зимния си сън като малко животинче. Но винаги, когато я събудеше, ставаше на мига и беше съсредоточена и пъргава. Той спеше на няколко крачки от нея и се изуми колко бързо свикна със звука от дишането ѝ, което обикновено беше дълбоко и бавно като забравата, но понякога беше забързано и накъсано, отражение на спомените, кошмарите и изкривяването на реалностите. Точно този звук събуждаше Джош от собствения му неспокоен сън. Суон често викаше майка си или крещеше от ужас, сякаш нещо я преследваше сред пустошта от кошмари.

Разполагаха с достатъчно време за разговори. Тя му разказа за майка си и „чичовците“ и колко много обичала да сади растения в градината си. Джош я попита за баща ѝ и детето му отвърна, че бил рок музикант, но не каза нищо повече. Суон го попита какво е да си гигант и той ѝ отговори, че сега щеше да е богаташ, ако всеки път, в който си удареше главата в рамката на вратата, получаваше по четвърт долар. Също така ѝ обясни, че винаги му е било трудно да си намира достатъчно големи дрехи — макар да не отбеляза, че панталоните му му бяха станали големи — и че обувките му бяха правени по поръчка.

— Предполагам, че е скъпо да си гигант — констатира най-накрая той. — Иначе съм същият като всички останали.

Докато ѝ разказваше за Роуз и момчетата, даде всичко от себе си да говори нормално, без гласът му да трепне. Сякаш говореше за непознати, за хора, които беше виждал в нечий чужд портфейл. Сподели на Суон за дните си като футболист и как в три мача беше избран за най-полезен играч. Обясни ѝ, че кечът не беше лоша професия. Човек си вадеше честно парите с него, а толкова голям човек като него трудно можеше да си намери нормална работа. Светът беше прекалено малък за гиганти — строеше рамките на вратите си прекалено ниско, мебелите си прекалено крехки и нямаше матрак, който да не изскърца и изпука, когато легнеше на него.

Джош не включваше фенерчето, докато говореха. Не искаше да гледа осеяното с мехури лице на детето и изгорялата четина на главата му. Помнеше добре колко красиво беше… а и искаше да му спести неприятната гледка на собствената му отблъскваща мутра.

Заровиха прахта на Поу-Поу Бригс. Въобще не говореха за това, но заповедта Защити детето! остана в съзнанието на Джош като звън на камбана.

Той включи фенерчето. Суон се беше свила на обичайното си място и спеше спокойно. Засъхналата течност от спуканите мехури лъщеше на лицето ѝ. Парчета кожа висяха от челото и бузите ѝ като олющена боя, а в разранената алена плът под тях се надуваха нови мехури. Джош нежно я побутна по рамото и очите ѝ веднага се отвориха. Бяха зачервени, с мазни и жълти мигли и със зеници, които се бяха свили и приличаха на глава на карфица. Той отмести светлината от нея.

— Време е да ставаш. Започваме да копаем.

Детето кимна и се изправи до седнало положение.

— Ще е по-бързо, ако работим двамата — каза Джош. — Аз ще започна с кирката, а ти ще махаш пръстта с лопатата. Става ли?

— Да — отвърна Суон и застана на ръце и колене, за да го последва.

Гигантът имаше намерение да пропълзи до дупката на гофъра, но забеляза нещо на светлината, което не беше видял досега. Насочи лъча на фенерчето към мястото, на което допреди малко спеше детето.

— Суон? Какво е това?

— Кое? — Погледът ѝ проследи лъча светлина.

Джош бутна кирката и лопатата настрана и посегна надолу. На мястото, на което обикновено спеше момиченцето, имаше стотици тънки и смарагдовозелени стръкчета трева. Те създаваха перфектно очертанията на спящо дете.

Гигантът докосна тревата. Не беше точно трева, осъзна той. Бяха някакви стръкове. Тънки стръкове… Нима бяха малки царевични издънки?

Обходи наоколо с фенерчето. Крехката растителност не растеше никъде другаде освен на мястото, на което спеше Суон. Джош откъсна няколко и разгледа корените им. Забеляза, че детето потръпна, когато направи това.

— Какво има?

— Не ми харесва този звук.

— Звук? Какъв звук?

— Болезненият звук — отвърна детето.

Джош нямаше представа за какво говори и поклати глава. Корените бяха около пет сантиметра и представляваха крехки нишки живот. Очевидно растяха от известно време, макар да не можеше да си обясни как се бяха хванали в тази мръсна почва без капка вода. Това беше единствената зеленина, която виждаше, откакто беше попаднал тук долу. Вероятно съществуваше някакво просто обяснение. Може би вихрушката беше довяла семена, които се бяха хванали и поникнали. Това беше.

„Точно така — помисли си гигантът. — Хванали са се без вода и са поникнали без грам слънчева светлина.“ Това беше също толкова нормално, колкото превръщането на Поу-Поу в римска свещ.

Джош пусна зелените стръкове на земята. Суон веднага вдигна шепа пръст, размачка я съсредоточено няколко секунди между пръстите си и покри стръковете с нея.

Гигантът се отпусна назад и вдигна колене към гърдите си.

— Расте само там, където си спала. Малко е странно, не мислиш ли?

Детето сви рамене. Усещаше погледа му върху себе си.

— Каза, че си чула някакъв звук — продължи Джош. — Какъв звук точно?

Суон отново сви рамене. Не знаеше как да обясни тези неща. Никой преди не ѝ беше задавал подобни въпроси.

— Аз не чух нищо — каза гигантът и посегна отново към стръковете.

Детето сграбчи ръката му, преди да е стигнала до тях.

— Както казах… беше болезнен звук. Не знам точно.

— Когато ги изтръгнах ли?

— Да.

„Господи — каза си Джош, — готов съм за стая в лудницата!“ Докато гледаше зелените стръкове в пръстта, започваше да си мисли, че са поникнали там, защото тялото ѝ ги беше накарало. Химията му или нещо подобно, което си взаимодействаше със земята. Това беше налудничава идея, но и случващото се беше такова.

— На какво прилича? На глас?

— Не. Не е като глас.

— Ще се радвам да ми разкажеш.

— Наистина?

— Да — отвърна Джош. — Наистина.

— Мама ми каза, че е от възражението ми.

— Така ли е?

Детето се поколеба, но накрая отговори категорично:

— Не!

То докосна нежно с пръсти новите стръкове и леко ги погали.

— Веднъж мама ме заведе в един клуб, за да гледаме някаква банда. Чичо Уорън свиреше на барабаните. Чух шум, подобен на болезнения звук и я попитах какво го издава. Тя ми каза, че е хавайска китара, от онези, които слагаш в скута си и свириш на тях. Но има и други неща в болезнения звук. — Очите ѝ намериха неговите. — Като вятъра. Или свирката на влак, която се чува отдалеч. Или гръмотевица, много преди да се види светкавицата. Много неща.

— От колко време можеш да го чуваш?

— Откакто бях малко момиченце.

Джош не успя да се въздържи и се усмихна. Суон не разбра правилно реакцията му.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Може би… аз също искам да чуя звук като този. Знаеш ли какво представлява?

— Да — отвърна детето. — Смърт.

Усмивката му се изкриви и изчезна.

Суон взе малко пръст и бавно я замачка между пръстите си, за да усети сухата ѝ и крехка същност.

— През лятото е най-зле. Тогава хората изкарват своите косачки.

— Но… това е просто трева — каза Джош.

— През есента болезненият звук е различен — продължи детето, сякаш не го беше чуло. — Прилича на голяма величествена въздишка и след това листата започват да падат. После болезненият звук спира през зимата и всичко заспива. — Суон изтупа пръстта от дланта си и я смеси с останалата. — Когато започне отново да се стопля, слънцето кара нещата да се замислят за пробуждане.

— Да се замислят за пробуждане?

— Всичко може да мисли и чувства по свой собствен начин — отвърна детето и го погледна. Очите на мъничкото му лице бяха много стари. — Буболечките, птиците, дори тревата — всичко живо си има свой собствен начин на говорене и познаване. Въпросът е дали можеш да ги разбереш, или не.

Джош изсумтя. Буболечки, помисли си той. Спомни си рояка скакалци, които бяха нападнали понтиака му в деня на взрива. Досега не се беше замислял за нещата, които Суон говореше, но осъзна, че в тях се съдържа истина. Птиците мигрираха с промяната на сезоните, мравките строяха мравуняците си чрез изумителна комуникация, цветята цъфваха и увяхваха, но прашецът им продължаваше да живее. Всичко това се осъществяваше по един невероятен и мистериозен график, който винаги беше приемал за даденост. Беше просто като поникването на тревата и сложно като светлината на светулките.

— Откъде знаеш тези неща? — попита Джош. — Кой те научи на тях?

— Никой. Сама ги разбрах. — Суон си спомни първата си градина, която поникна в пясъчника на площадката в детската ѝ градина. Бяха ѝ необходими години, за да разбере, че не всеки, който стисне пръст в ръцете си, чувства пробождания и иглички, и че не всеки познава по жуженето на осите дали искат да жилят, или просто изследват ухото ти. Тя винаги знаеше, защото си беше такава.

— О — отвърна гигантът и впери поглед в ръцете ѝ, които мачкаха пръстта. Суон имаше чувството, че по влажните ѝ длани преминава електричество. Джош отново погледна зелените стръкове. — Аз съм просто един кечист — каза много тихичко той. — Такъв съм си. Имам предвид… Проклятие, аз съм никой! — Защити детето, чу отново гласа в главата си. Да го защити от какво? От кого? И защо? — В какво, по дяволите, се въвлякох — прошепна Джош.

— А? — попита Суон.

— Нищо.

Очите ѝ отново бяха очи на малко дете и тя смеси топлата пръст с онази около стръковете.

— Най-добре ще е да започваме да копаем — каза гигантът. — Готова ли си?

— Да. — Детето взе лопатата, която беше оставена настрани. Лекото изтръпване в ръцете му беше започнало да отшумява.

Но Джош не беше готов да се заеме за работа, все още не.

— Суон, чуй ме за минутка. Искам да бъда честен с теб, защото смятам, че можеш да го понесеш. Ще се опитаме да излезем оттук, но това не означава, че ще успеем. Налага се да изкопаем доста широк тунел, за да мога да промуша туловището си през него. Това ще ни отнеме известно време и със сигурност няма да е лесно. Ако тунелът се срути, ще трябва да започнем отначало. Опитвам се да кажа, че не е сигурно, че ще успеем да се измъкнем оттук. Хич даже не е сигурно. Разбираш ли?

Детето кимна, но не каза нищо.

— И още нещо — добави Джош. — Ако… Когато излезем… може да не ни хареса онова, което ще намерим там. Всичко може да е променено. Може да е като… като да се събудим след най-лошия кошмар, който можеш да си представиш, и да осъзнаем, че кошмарът ни е последвал дори и през деня. Разбираш ли?

Суон отново кимна. Вече беше обмислила казаното от него, защото никой не беше дошъл да ги измъкне, както говореше майка ѝ. Тя си наложи най-зрялото изражение на лицето и го зачака да направи следващия ход.

— Добре — каза Джош. — Да започваме да копаем.

29

Джош Хъчинс се вторачи, присви очи и примига.

— Светлина — каза той. Стените на тунела притискаха раменете и гърба му. — Виждам светлина!

Суон, която беше на около десетина метра зад него в мазето, се провикна:

— Колко е далеч? — Тя беше мръсна, а в носа ѝ имаше толкова много пръст, че вероятно от ноздрите ѝ също щяха да поникнат стръкчета. Мисълта я накара да се разкикоти на няколко пъти — звук, който не беше предполагала, че ще издаде отново.

— На около три-три и половина метра — отговори Джош и продължи да копае с ръце, да избутва пръстта зад себе си и след това да я сритва още по-нататък с крака. Кирката и лопатата бяха полезни инструменти, но след три дни работа осъзнаха, че не бяха по-добри от ръцете им. Гигантът сви рамене, за да се пъхне напред и да сграбчи още пръст, погледна слабата червена светлина, която се носеше от входа на дупката на гофъра, и си помисли, че това е най-красивата светлина, която беше виждал в живота си. Суон влезе в тунела зад него, събра пръстта в една голяма консервна кутия и я отнесе обратно в мазето, където я изсипа в празния окоп, който ползваха за нужник. Дланите, ръцете, лицето, ноздрите, коленете — всичко, което беше покрито с пръст — я щипеше чак до костите. Имаше чувството, че гръбнакът ѝ гори. Зелените стръкове от другата страна на мазето бяха станали десет сантиметра високи.

Лицето на Джош беше цялото в пръст, дори зъбите му бяха черни от нея. Почвата беше тежка и с гъста лепкава консистенция. Трябваше да спре, за да си почине.

— Джош? Добре ли си? — попита детето.

— Аха. Просто се нуждая от минутка, за да си поема въздух. — Раменете и предмишниците го боляха безмилостно. Последния път, в който изпита подобно изтощение, беше след кралска битка с десетима в Чатануга. Светлината беше по-далеч, отколкото му се стори първоначално, сякаш тунелът — който двамата едновременно обичаха и мразеха — се удължаваше и си правеше лоша шега с възприятията им. Имаше чувството, че е пропълзял в една от онези китайски тръби, които заключваха пръстите ти — по един във всеки край — само дето цялото му тяло беше стегнато като бандажа на монах.

Гигантът се зае отново за работа, загреба с две шепи от тежката пръст и я прекара под себе си, сякаш плуваше в нея. „Майка ми е отгледала гофър“, помисли си той и се усмихна въпреки умората. Вкусът в устата му беше неприятен, имаше чувството, че е ял кален пай.

Изкопа още петнадесет сантиметра. Тридесет. По-близо ли беше светлината или по-далеч? Притегли се напред и се сети как го гълчеше майка му, когато не се измиваше добре зад ушите. Още тридесет сантиметра и още тридесет. Суон продължаваше да се пъха зад него и да отнася изкопаната пръст, работеше като часовников механизъм. Светлината вече беше по-близо, можеше да се обзаложи. Но не беше толкова красива. Беше слаба и въобще не приличаше на слънчева светлина. „Болнава е — помисли си Джош. — Може би дори мъртва.“ Но продължи да копае, да хвърля шепа след шепа зад себе си и да се доближава все повече до света отвън.

Върху врата му падна пръст. Застина с мисълта, че тунелът ще се срути отгоре му, но за негова изненада той издържа. „За бога, не спирай точно сега!“, каза си наум и се пресегна за следващото загребване.

— Почти стигнах! — провикна се Джош, но пръстта заглушаваше думите му. Нямаше представа дали Суон го е чула, или не. — Само още няколко педи!

Малко преди отвора, който не беше по-голям от юмрука му, се наложи отново да спре и да си почине. Загледа се изпълнен с копнеж към светлината. Изходът оттук беше на около метър от него. Вече подушваше света отвън с неговия горчив аромат на изгоряла земя, овъглена царевица и химикали. Понадигна се и тръгна напред. Близо до повърхността земята беше по-твърда, изпълнена с лъскави камъни и метални буци. Огънят беше обгорил пръстта в нещо подобно на паваж. Въпреки това Джош продължи нагоре. Раменете му запулсираха от усилието, а погледът му не се откъсваше от грозната светлина. И след малко беше достатъчно близо, за да промуши ръката си през дупката, но преди да го направи, каза:

— Стигнах, Суон! На върха съм! — Задращи с нокти пръстта и ръката му стигна до отвора. За негово нещастие, долната част на повърхността беше като асфалт и не можа да промуши пръсти навън. Стисна юмрук — кожата на който беше на сиви петна — и натисна. Силно. Още по-силно. „Хайде де, хайде — каза си той. — Бутай, мамка му!“

Последва сух и упорит пукащ звук. Първоначално Джош си помисли, че ръката му се счупи, но не изпита болка и продължи да натиска, сякаш искаше да удари небето.

Земята се пропука отново. Дупката започна да се рони и да се разширява. Юмрукът му преминаваше малко по малко и той си помисли каква ли гледка щеше да е за някой на повърхността: поникването на една ръка на петна, подобно на странно ново цвете през мъртвата почва; юмрукът разтваряше пръсти като венчелистчета на слабата червена светлина.

Джош напъха ръката си почти до лакътя. Пръстите му бяха забрулени от студен вятър. Това раздвижване на въздушните маси го ободри. Почувства се като събуден от дълъг сън.

— Излязохме! — провикна се той. Беше на път да се разплаче от радост. — Суон! Излязохме!

Детето беше приклекнало в тунела зад него.

— Виждаш ли нещо?

— Сега ще си промуша главата — сподели намеренията си гигантът. — Ето.

Той продължи нагоре. Рамото последва ръката му и успя да разшири още дупката. След малко цялата му ръка беше навън и Джош се приготви да прекара горната част на главата си. Натисна и се сети за раждането на синовете си. Как главите им се опитваха да излязат на белия свят. Замая се и се изплаши, както вероятно се чувстваше всяко новородено. Суон го буташе отзад в опит да му помогне да излезе навън.

Земята се разцепи със звук, който наподобяваше на чупене на печена глина. С един последен напън Джош успя да извади главата си през отвора и беше посрещнат от хапещия бурен вятър.

— Успя ли да излезеш? — попита Суон. — Какво виждаш?

Гигантът присви очи и ги предпази с ръка от летящите песъчинки.

Видя пуст сиво-кафяв пейзаж, лишен от всякакви отличителни белези освен неговия понтиак и камарото на Дарлийн. Над главата му висеше ниско небе, осеяно с гъсти сиви облаци. От мъртъв хоризонт до мъртъв хоризонт тези облаци се въртяха бавно и тромаво и тук-там се забелязваха живачни проблясъци. Погледна през рамо. На около пет метра вляво зад него имаше голяма могила от пръст, смачкани царевични стъбла, парчета дърво и метал от бензиноколонките и автомобилите. Осъзна, че това е гробът, в който бяха заровени, и в същото време му стана ясно, че ако тоновете пръст не ги бяха запечатали долу, щяха да изгорят и да умрат. Освен могилата и няколкото царевични стъбла и останки, земята беше гола.

Вятърът брулеше Джош в лицето. Той изпълзя от дупката и седна на бедрата си, за да огледа разрушението наоколо. Суон излезе от тунела. Студът се вряза в тялото ѝ и стигна чак до костите. Зачервените ѝ очи обходиха изумени пустинята, в която се беше превърнало това място.

— О — прошепна тя, но вятърът отнесе гласа ѝ. — Всичко е… опустошено…

Джош не я чу. Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Знаеше, че най-близкото градче — или онова, което беше останало от него — беше Салина. Но накъде беше изток и накъде запад? Къде беше слънцето? Летящите песъчинки и прах скриваха всичко на разстояние от двадесет метра. Къде беше магистралата?

— Нищо не е останало — каза той, по-скоро на себе си. — Не е останало абсолютно нищо!

Суон забеляза един познат предмет наблизо. Тя стана и тръгна към малката фигура, като ѝ беше трудно да върви заради вятъра. По-голямата част от синята козина беше изгорена, но пластмасовите очи с малките въртящи се зеници бяха непокътнати. Наведе се и вдигна куклата. Връвчицата с пръстена висеше от гърба ѝ. Дръпна я и чу как Бисквитеното чудовище моли за още бисквити със забавен и изкривен глас.

Джош стана на крака. „Е — помисли си той, — поне излязохме. Сега какво ще правим, по дяволите? Къде ще отидем?“ Той поклати отвратен глава. Може би нямаше къде да отидат. Може би навсякъде беше като тук. Какъв беше смисълът да напускат мазето? Погледна мрачно дупката, от която беше изпълзял, и за момент се замисли дали да не се напъха обратно като голям гофър и да прекара остатъка от дните си, като облизва консерви и сере в окоп.

Внимателно, предупреди се гигантът. Защото тази дупка, която водеше до мазето — до гроба — изведнъж му се стори много привлекателна. Прекалено привлекателна. Отстъпи няколко крачки от нея и се опита да мисли трезво.

Хвърли поглед на Суон. Цялата беше покрита с пръст от тунела, а парцаливите ѝ дрехи висяха върху телцето ѝ. Тя се взираше в далечината с присвити заради вятъра очи. Беше прегърнала в ръчичките си тъпата си кукла. Погледа я доста дълго време.

„Мога да го направя — каза си Джош. — Със сигурност. Мога да се насиля да го направя, защото ще е правилното нещо. Може би ще е правилното нещо. Нали? Ако всичко е такова, какъв е проклетият смисъл да продължаваме да живеем?“ Той разтвори ръце и отново ги затвори. „Мога да го направя бързо — помисли си. — Суон няма да почувства нищо. След това просто ще отида при онази купчина с боклуци, ще си намеря някое парче метал с остър ръб и ще сложа край и на своето страдание.“

Това би било правилното нещо. Нали?

Защити детето, помисли си Джош… и го налегна дълбок и отвратителен срам. „Ама че защита му осигурявам! Но, Господи, всичко е унищожено! Всичко е пометено!“

Суон обърна глава и очите ѝ потърсиха неговите. Каза нещо, но Джош не я разбра. Тя се приближи до него, цялата трепереше и се прегърбваше заради вятъра, и се провикна:

— Какво ще правим?

— Не знам! — изкрещя в отговор той.

— Не навсякъде е така, нали? — попита го детето. — Трябва да има и други! Трябва да има оцелели градове и хора!

— Може би има. Може би няма. Проклятие, студено е! — Джош трепереше, защото беше облечен за горещ юлски ден, а и едва му беше останала риза на гърба.

— Не можем просто да стоим тук! — каза момиченцето. — Трябва да отидем някъде.

— Така е. Е, избери си посока, малка госпожице. На мен всички ми изглеждат еднакви.

Суон го изгледа малко по-дълго от нормалното и гигантът отново се засрами. След това се завъртя във всички посоки, сякаш се опитваше да избере някоя. Изведнъж очите ѝ се напълниха със сълзи, които така ѝ залютяха, че едва не изпищя, но успя да си прехапе долната устна и да я стисне, докато почти не пусна кръв. За момент ѝ се прииска майка ѝ да е до нея, да ѝ помага и да ѝ казва какво да прави. Сега повече от всякога се нуждаеше от мама да я напътства. Не беше честно, че я нямаше! Не беше хубаво, не беше и правилно!

Но сега мислеше като малко момиченце. Майка ѝ си беше отишла у дома, на едно спокойно място, далеч оттук… и сега трябваше сама да взема решения. Като започнеше от този момент.

Суон вдигна ръка и посочи по посока на вятъра.

— Насам — каза решително тя.

— Има ли някаква причина за избора ти?

— Да. — Обърна се и дари гиганта с поглед, който го накара да се почувства като най-глупавия клоун на земята. — Защото вятърът ще духа в гърбовете ни. Ще ни бута и ходенето няма да е чак толкова трудно.

— О — отвърна нежно Джош. В посоката, която посочи детето, нямаше нищо… освен прах и опустошение. Не виждаше основателна причина да накара краката си да се размърдат.

Суон усети, че гигантът е на път да седне, а когато го стореше, нямаше начин да успее отново да вдигне гигантския му задник.

— Работихме здраво, за да излезем оттам, нали? — извика тя, за да пребори вятъра. Джош кимна. — Доказахме, че можем да постигнем нещо, ако наистина го искаме, нали? Двамата с теб? Ние сме нещо като отбор? Работихме здраво и не бива да спираме да го правим точно сега.

Той кимна глуповато.

— Трябва да опитаме — извика Суон.

Джош погледна отново дупката. Там долу поне беше топло. И имаха храна. Нямаше да е лошо да останат…

Забеляза раздвижване с периферното си зрение.

Момиченцето, с куклата на Бисквитеното чудовище в ръце, беше тръгнало в посоката, която беше избрало, а вятърът буташе дребничкото ѝ телце.

— Хей! — провикна се Джош, но Суон нито спря, нито забави крачка. — Хей! — Тя продължи напред.

Гигантът направи първата крачка след нея. Вятърът го удари в свивката на коленете — „Подсечка! Петнадесет ярда нарушение!“, помисли си той — а след това и в кръста и го бутна напред. Направи втора крачка, трета и четвърта. И в следващия миг вече я следваше, но вятърът в гърба му беше толкова силен, че имаше чувството, че не върви, а лети. Настигна я и тръгна успоредно с нея. Отново изпита срам от слабостта си, защото Суон дори не благоволи да го погледне. Вървеше с вдигната брадичка, сякаш пустошта наоколо не съществуваше. В очите му приличаше на малка кралица на кралство, което ѝ е било отнето: тя беше една трагична и изпълнена с решителност особа.

„Всичко е разрушено — помисли си Суон. Налегна я дълбока и ужасна тъга и ако вятърът не духаше толкова силно, сигурно щеше да падне на колене. — Всичко е унищожено. Всичко.“

Две сълзи потекоха през спечената мръсотия и мехурите на лицето ѝ. „Не може всичко да е унищожено“, каза си тя. Все някъде бяха останали градове и хора! Може би на километър пред тях. Или пък на два. От другата страна на хоризонта.

Суон продължи напред, стъпка по стъпка, с Джош Хъчинс, който вървеше до нея.

Зад тях гофърът подаде глава от кратера и се огледа във всички посоки. След това изписука и отново се скри в безопасната земя.

30

Две фигури се тътреха бавно по магистрала 80. Зад гърбовете им се издигаше покритата със сняг планина Поконо в Източна Пенсилвания. Падналият сняг беше мръсносив и от него се подаваха грозни скали подобно на брадавици, избили на прокажена кожа. Още сив сняг се сипеше от мрачното, зеленикаво и лишено от слънце небе и съскаше нежно насред хилядите останали без листа черни хикории, брястове и дъбове. Вечнозелените дървета бяха станали кафяви и губеха игличките си. От хоризонт до хоризонт, докъдето стигаха погледите на Сестрата и Арти, нямаше никаква зеленина — нито тревичка, нито листо.

Вятърът ги шибаше безмилостно и хвърляше пепеляв сняг в лицата им. Двамата бяха увити в катовете дрехи, които успяха да намерят през всичките двадесет и един дни, откакто избягаха от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд. В покрайнините на Патерсън, Ню Джърси, намериха плячкосан магазин на „Сиърс“, но почти всичко беше изнесено освен някои стоки в задната част, под една голяма табела с нарисувани ледени висулки, на която пишеше: „ЗИМНА РАЗПРОДАЖБА ПРЕЗ ЮЛИ! СПЕСТЕТЕ СЪС «СИЪРС»!“

Рафтовете и масите бяха недокоснати и на тях бяха сложени тежки палта, цветни шалове, вълнени шапки и ръкавици със зайчи пух. Имаше дори термобельо и богат избор от боти, за които Арти каза, че са много високо качество. Сега, след повече от сто и петдесет километра, ботите все още бяха удобни, но краката им бяха разкървавени и увити в парцали и вестници, след като чорапите им се разпаднаха.

Двамата носеха раници на гърбовете си, пълни с други намерени предмети: консерви с храна, отварачка за консерви, два остри ножа, които можеха да се използват за много неща, голяма кутия кибрит, фенерче, резервни батерии и едно късметлийско откритие, състоящо се от стек с шест бири „Олимпия“. Освен раницата, Сестрата носеше на рамото си тъмнозелена мешка от военния магазин на Патерсън, която беше заменила по-малката ѝ чанта „Гучи“. В нея беше натъпкала термоодеяло, няколко бутилки „Перие“ и няколко пакета със студени предястия, намерени в почти изпразнен хранителен магазин. На дъното на мешката се намираше стъкленият пръстен, за да може по всяко време да го докосва през плата.

Главата и лицето ѝ бяха предпазени от вятъра от червен кариран шал и електриковозелена вълнена шапка. Под вълненото си палто беше облякла два пуловера. Торбести кафяви кадифени панталони и кожени ръкавици завършваха тоалета ѝ. Тя вървеше бавно през снега заради тежестта, която ѝ се налагаше да носи, но поне ѝ беше топло. Арти също беше екипиран с дебело палто, син шал и две шапки, сложени една върху друга. Само очите им бяха изложени на брулещия ги сняг и кожата около тях беше почервеняла и стоеше като изгорена от студа. Сивият грозен сняг се завихряше около телата им. Асфалтът на магистралата беше покрит със слой от десетина сантиметра, а по-високите преспи бяха отстрани до мъртвата гора и дълбоките клисури.

Сестрата вървеше с няколко крачки пред Арти. По едно време вдигна ръка и посочи надясно. Отиде с тежка стъпка до четирите черни буци, крито лежаха в снега. Оказаха се замръзналите трупове на мъж, жена и две деца. Всички бяха облечени в летни дрехи: тениски с къси ръкави и тънки панталони. Мъжът и жената бяха умрели, хванати за ръце. Третият пръст на лявата ръка на жената беше отрязан. „Този, на който се слага брачната халка“, помисли си клошарката. Някой беше отрязал целия пръст, за да я вземе. Обувките на мъжа ги нямаше и краката му бяха почернели. Хлътналите му очи лъщяха от сив лед. Сестрата се извърна.

Откакто стъпиха в Пенсилвания и задминаха голямата зелена табела, на която пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЕНСИЛВАНИЯ, ЩАТЪТ НА АРКИТЕ“, преди около петдесет километра и седем дни, се натъкнаха на почти триста трупа на магистрала 80. За известно време намериха подслон в град на име Страудсбърг, който беше покосен от торнадо. Къщите и сградите под мръсния сняг приличаха на счупени и разхвърляни играчки на луд великан и навсякъде имаше много трупове. Сестрата и Арти намериха пикап на главната улица на градчето. Резервоарът му беше пресушен, но това не им попречи да поспят в кабината му. След това отново се върнаха на магистралата и поеха на запад със своите удобни и пълни с кръв боти. Минаха през още смърт, смачкани автомобили и преобърнати каравани, които бяха попаднали във верижна катастрофа.

Преходът им не беше лек. Успяваха да изминат най-много осем километра на ден, преди да потърсят подслон — останките от къща, хамбар или смачкана кола — където да се скрият от вятъра. През всичките двадесет и един дни от пътешествието си видяха само трима живи — двама от тях бяха обезумели от лудост, а третият избяга и се скри в гората, когато ги зърна. На Сестрата и Арти им беше лошо известно време, кашляха и плюеха кръв, а главите им направо щяха да се пръснат от болка. Клошарката си помисли, че ще умре. Спяха сгушени един в друг и дишаха като помпи. Но най-лошото от болестта, отпадналостта и трескавата им замаяност си беше отишло и макар от време на време да кашляха неконтролируемо и да повръщаха по малко кръв, силите им се завърнаха и главоболията спряха.

Оставиха четирите трупа зад себе си и скоро се натъкнаха на останките от експлодирала каравана „Еърстрийм“. Един овъглен кадилак се беше врязал в нея, последван от субару, което се беше забило в задницата на кадито. Два други автомобила се бяха блъснали и изгорели наблизо. Малко по-нататък попаднаха на друга група хора, които бяха замръзнали до смърт. Телата им се бяха увили в напразен опит да се стоплят. Сестрата ги отмина, без да се спре; лицето на смъртта вече не ѝ беше непознато, но не ѝ беше приятно да го гледа отблизо.

След около още петдесет метра клошарката рязко спря. През вихрещия се сняг видя някакво животно да дъвче единия от два трупа, които бяха облегнати на дясната мантинела. Животното вдигна глава и застана нащрек. Беше голямо куче… може би вълк, който беше слязъл от планините, за да потърси храна. Звярът беше с размерите на немска овчарка, с дълга муцуна и червеникавосива козина. Кракът, от който се хранеше, беше оглозган до кокал. Животното се беше надвесило над плячката си и изгледа заплашително Сестрата.

„Ако на това копеле му се хапва прясно месце, свършени сме“, помисли си тя. Също изпепели с поглед звяра и за около тридесет секунди стояха и се гледаха предизвикателно. След малко животното изръмжа едва и продължи да се храни. Сестрата и Арти го заобиколиха и непрестанно поглеждаха назад, докато не стигнаха до един завой и не се скриха от поглед.

Клошарката потрепери под тежестта на дрехите си. Очите на звяра ѝ напомниха за тези на Дойл Халанд.

Страхът ѝ от това създание, което се представи за свещеник, се засилваше най-много, когато паднеше мрак… а сега нямаше точно определено време, в което се случваше това — нито притъмняваше предварително, нито слънцето се виждаше да се скрива. Мракът падаше след два-три часа мрачина или пък отсъстваше по двадесет и четири часа… но когато паднеше, беше пълен мрак. Всеки шум в тъмното караше Сестрата да се ослушва, докато сърцето ѝ биеше като лудо, а по лицето ѝ избиваше студена пот. Тя имаше нещо, което създанието, представящо се за Дойл Халанд, искаше, макар да не го разбираше — както не го разбираше и самата тя между другото — но което се беше заканило, че ще ѝ отнеме. Какво щеше да прави със стъкления пръстен, ако го вземеше? Щеше да го счупи ли? Вероятно. Клошарката продължи да се оглежда през рамо, докато вървеше и да се страхува, че може да види тъмна фигура зад себе си, с уродливо лице, остри зъби и акулска усмивка.

— Ще те намеря — беше ѝ обещало създанието. — Ще те намеря, кучко.

Онзи ден се подслониха в един срутен хамбар и си запалиха малък огън в сламата. Сестрата беше извадила стъкления пръстен от мешката. Беше се замислила за оракулската си черна топка и попита наум: „Какво ни предстои?“.

Разбира се, на повърхността не се появи малък бял многостен с отговори, които можеха да задоволят всякакви въпроси. Но цветът на скъпоценните камъни и равномерното им пулсиране я успокоиха. Усети как се понася, хипнотизирана от блясъка на пръстена. Постепенно цялото ѝ внимание, цялото ѝ същество беше потопено все по-надълбоко в стъклото, все по-надълбоко и по-надълбоко, сякаш в самото сърце на огъня…

И тогава отново беше тръгнала да сънеброди в онази гола нива, където се намираше могилата от пръст и Бисквитеното чудовище чакаше изгубеното дете да се завърне. Но този път беше различно. Този път сънебродеше към могилата, като имаше чувството, че краката ѝ не стъпват по земята. Изведнъж спря и се ослуша.

Помисли си, че чу нещо над воя на вятъра — приглушен звук, който приличаше на човешки глас. Напрегна се, но нямаше нищо.

И тогава видя малка дупка в изпечената земя, която беше почти в краката ѝ. Докато я гледаше, ѝ се стори, че се уголемява, а пръстта около нея се пропука и набръчка. В следващия миг… да, да, земята наистина се пропука и дупката се уголеми, сякаш нещо копаеше отдолу. Сестрата зяпна изплашена и изумена, когато страните на отвора се сринаха. „Не съм сама“, помисли си тя.

От дупката се подаде човешка ръка.

Цялата беше на бели и сиви петна — огромна ръка, ръката на гигант. Дебелите ѝ пръсти се протегнаха нагоре като пръстите на мъртвец, който се опитваше да излезе от гроба си.

Тази гледка я стресна толкова много, че клошарката се отдръпна рязко назад от уголемяващата се дупка. Страхуваше се да види какво чудовище щеше да излезе отдолу. Докато бягаше през голото поле, се замоли френетично: „върни ме обратно, моля, искам да се върна там, където бях…“.

И отново седеше пред малкия огън в срутения хамбар. Арти я гледаше въпросително. Зачервената кожа около очите му го караше да прилича на Самотния рейнджър.

Сестрата му разказа какво беше видяла и той я попита какво смята, че означава. Разбира се, тя нямаше представа; вероятно беше просто някаква хрумка на мозъка ѝ, отговор на всичките онези видени на магистралата трупове. Клошарката прибра стъкления пръстен обратно в мешката, но не можа да изгони от главата си протягащата се от земята ръка.

Сега, докато стъпваше тежко в снега, докосна пръстена в мешката. Само допирът до него я успокояваше, а в момента имаше нужда точно от тази магия.

Коленете ѝ застинаха.

Друг вълк, диво куче или каквото беше там се изпречи на пътя им, на не повече от пет метра пред нея. Това беше кльощаво и имаше грозни червени рани в козината си. Очите му срещнаха нейните и животното оголи заплашително зъби.

„О, мамка му!“, беше първата ѝ реакция. Този звяр изглеждаше по-гладен и по-отчаян от предния. Зад него, в сивия сняг, имаше още два или три — вдясно и вляво.

Сестрата погледна през рамо покрай Арти. Зад тях имаше още две вълчи фигури, полускрити от снега, но достатъчно близо, за да види силуетите им.

„Задниците ни са хамбур…“

Нещо скочи отляво — движеше се толкова бързо, че беше като петно — и се блъсна в тялото на Арти. Той извика от болка, докато падаше, и звярът — който според клошарката можеше да бъде червеникавосивото животно, което пируваше с онзи труп — стисна раницата на спътника ѝ между зъбите си и яростно разклати глава в опит да я разкъса. Тя се пресегна, за да улови протегнатата ръка на Арти, но звярът го издърпа на около три метра по снега, преди да го пусне и да се скрие в периферията на зрението им. Животното продължи да кръжи и да се облизва.

Сестрата чу гърлено ръмжене и се обърна точно навреме, за да види връхлитащия я кльощав звяр с червените рани. Той се блъсна в рамото ѝ и я събори на земята. Челюстта му се затвори на сантиметри от лицето ѝ и прозвуча като щракването на мечи капан. Дъхът му миришеше на гнило месо. В следващия миг животното вече беше захапало десния ръкав на палтото ѝ и го разкъсваше. Друг звяр направи лъжлива маневра вляво, а трети се спусна дръзко напред и захапа десния ѝ крак в опит да я издърпа към себе си. Клошарката зарита и се развика. Кльощавият звяр се изплаши и избяга, но другият я задърпа през снега. Тя стисна в две ръце мешката си и заработи с левия си крак. Успя да уцели животното три пъти в главата, преди то да изскимти и да я пусне.

Зад нея Арти беше нападнат едновременно от два звяра, от две различни страни. Единият го спипа за китката, като зъбите му почти стигнаха до кожата през дебелото му палто и пуловера, а вторият го захапа за рамото и го изуми с невероятната си сила.

— Махайте се! Махайте се! — разпищя се продавачът на обувки, докато двете животни се опитваха да го повлекат в различни посоки.

Сестрата се опита да стане, но се хлъзна в снега и отново падна тежко. Паниката я удари като юмрук в корема. Видя как единият от зверовете влачи Арти за китката и осъзна, че се опитваха да ги разделят, точно както биха разделили стадо с елени или добитък. Докато се опитваше да се изправи, едно от животните се спусна към нея, захапа я за глезена и я отдалечи с още няколко метра от спътника ѝ. Сега той представляваше бореща се фигура, заобиколена от силуетите на кръжащите зверове в сивата мрачина.

— Махай се, копеле! — изкрещя Сестрата. Животното я дръпна толкова силно, че си помисли, че ѝ е извадило крака от ставата. Тя изрева в пристъп на ярост, замахна с мешката, уцели го в муцуната и то подви опашка. Но само секунда по-късно друг звяр я яхна и посегна със зъби към гърлото ѝ. Сестрата вдигна ръка и челюстта му я захапа с брутална сила. Той разкъса плата на палтото ѝ. Тя го удари с левия си юмрук в ребрата и го чу как изскимтя, но продължи да разкъсва ръкава ѝ и стигна до единия от пуловерите. Клошарката беше наясно, че копелето няма да спре, докато не вкуси месо. Удари го отново и се опита да се освободи, но нещо я спипа за глезена и я задърпа в друга посока. В главата ѝ изникна шантава картина — представи си, че е дъвчащ бонбон, който някой разпъва, докато не се скъса.

Сестрата чу силно прас! и си помисли, че този път кракът ѝ вече се е счупил. За нейна изненада обаче звярът, който я беше захапал за рамото, изскимтя и отскочи, след което побягна като обезумял през снега. Разнесе се второ прас!, последвано бързо и от трето. Звярът, който я беше спипал за глезена, потрепери и изписка. Сестрата видя, че от една дупка в тялото му тече кръв. Той я пусна и започна да се върти в кръг и да хапе опашката си. Прозвуча четвърти изстрел — клошарката осъзна, че животното е уцелено от куршум — и чу агонизиращ вой от мястото, където лежеше Арти Уиско. В следващия миг другите побягнаха, като се хлъзгаха, спъваха и блъскаха едни други в бързината да се ометат. Изгубиха се от поглед за пет секунди.

Раненото животно падна на една страна на няколко крачки от Сестрата и зарита френетично с крака. Тя се изправи смаяна и втрещена и видя, че Арти също се опитваше да стане. Краката му се хлъзнаха и той отново падна.

Една фигура с тъмнозелена ски маска, изтъркано кафяво кожено яке и сини дънки мина покрай Сестрата. Върху старите си ботуши беше завързал снегоходки, а около врата му беше увиснала връв с три празни пластмасови туби, от двете страни на които имаше възел, за да не се плъзгат. На гърба си носеше тъмнозелена туристическа раница, която беше малко по-малка от тези на Сестрата и Арти.

Мъжът се надвеси над клошарката.

— Добре ли си? — Гласът му звучеше като телче за съдове, което стърже чугунен тиган.

— Да, така мисля. — Беше цялата в синини, но нямаше нищо счупено.

Мъжът подпря пушката си с приклада в снега, след което махна връвта с пластмасовите туби от врата си. Остави ги на земята близо до все още гърчещото се животно. Свали си раницата и ѝ отвори ципа с облечените си в ръкавици ръце. Отвътре извади различни по големина пластмасови кутии с плътни капаци. Подреди ги по големина в снега пред себе си.

Арти се затътри към тях, като се държеше за китката. Мъжът със ски маската вдигна бързо глава и отново се върна към работата си. Свали си ръкавиците и отвърза единия възел на връвта, за да извади тубите.

— Копелето ухапа ли те? — обърна се непознатият към Арти.

— Да. Ухапа ме по ръката — отвърна продавачът на обувки. — Иначе съм добре. Ти откъде се появи?

— От ей там. — Мъжът кимна с глава към гората, след което започна да развива капачките на пластмасовите туби с бързо зачервяващи се пръсти. Животното все още се гърчеше. Той се изправи, извади пушката от снега и започна да размазва черепа му с приклада ѝ. Отне му цяла минута, докато приключи, но накрая звярът издаде приглушен стон, потрепери и застина. — Не смятах, че някой ще дойде по този път — каза непознатият. — Мислех, че всички отдавна са заминали. — Той коленичи отново до тялото, извади нож с дълго криво острие от завързана на колана му кесия и направи срез в сивия корем. Кръвта бликна. Непознатият взе едната от пластмасовите туби и я задържа под струята. Кръвта потече в нея и бързо я напълни. Той ѝ сложи капачката, остави я настрани и посегна за другата, докато Сестрата и Арти го наблюдаваха с отвращение и изумление. — Смятах, че всички вече са мъртви — продължи непознатият, като работеше много внимателно. — Откъде сте?

— Хм… Детройт — съумя да отговори Арти.

— Идваме от Манхатън — сподели Сестрата. — Тръгнали сме за Детройт.

— Свърши ви горивото ли? Или автомобилът ви се повреди?

— Не. Вървим.

Мъжът изсумтя, хвърли ѝ бърз поглед и отново се върна към работата си. Кървавата струя отслабваше.

— Дълъг път сте извървели — каза той. — Адски дълъг път, като се има предвид, че е било за нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече няма Детройт. Беше отнесен. Също както няма Питсбърг, Индианаполис, Чикаго, Филаделфия. Бих се изненадал, ако въобще е останал някой град. Предполагам, че досега радиацията се е справила и с малките градчета. — Кървавата струя почти беше спряла. Мъжът завинти капачката на втората туба, която беше наполовина пълна, и разряза още повече търбуха на животното. Напъха голите си ръце до китките в димящата рана.

— Няма откъде да знаеш това! — възпротиви се Арти. — Не е възможно да го знаеш!

— Знам го — отвърна непознатият, но не предложи по-подробно обяснение. — Госпожа, ще отвориш ли тези кутии, ако обичаш?

Сестрата изпълни молбата му и той извади пълни с кървави и димящи вътрешности шепи. Наряза ги и започна да пълни кутиите.

— Улучих ли другото копеле? — обърна се непознатият към Арти.

— Какво?

— Другото животно, по което стрелях. Мисля, че помниш, че ти дъвчеше ръката.

— О, да. Да. — Продавачът на обувки наблюдаваше как мъжът пълни с вътрешности пластмасовите кутии в ярки цветове. — Не. Имам предвид… Мисля, че го уцели, но то ме пусна и избяга.

— Те са едни много корави шибаняци — каза непознатият и започна да реже главата на животното от врата му. — Отвори онази голяма кутия, госпожа.

Той бръкна в отрязаната глава и мозъкът падна в голямата кутия.

— Вече можеш да сложиш капаците.

Сестрата изпълни нареждането и едва не повърна от металическата миризма на кръв. Мъжът избърса ръце в козината на звяра, вкара двете туби обратно на връвта и завърза възел. Сложи си ръкавиците, върна ножа в кесията и напълнените кутии в раницата, след което се изправи.

— Имате ли някакви оръжия?

— Не — отвърна Сестрата.

— А храна?

— Имаме… имаме малко консервирани зеленчуци и плодов сок. Както и студени предястия.

— Студени предястия — повтори презрително непознатият. — Госпожа, не можете да стигнете далеч в това време със студени предястия. Каза, че имате зеленчуци? Надявам се да не са броколи. Мразя броколи.

— Не… имаме царевица, зелен боб и варени картофи.

— Струва ми се, че разполагаме с продукти за яхния. Хижата ми е на около три километра северно оттук по права линия. Ако искате да дойдете с мен, добре сте дошли. Ако ли не, пожелавам ви приятно пътуване до Детройт.

— Кой е най-близкият град? — попита Сестрата.

— Според мен е Сейнт Джонс. Хейзълтън е следващият — той е на шестнадесет километра от Сейнт Джонс. Може би са останали няколко човека, но след онзи потоп от бежанци, който дойде от изток, ме съмнява да намерите много хора в кой да е град по магистрала 80. Сейнт Джонс е на седем-осем километра на запад. — Мъжът погледна Арти, от когото капеше кръв на снега. — Приятелю, това ще привлече всеки мършояд, който е достатъчно близо да те надуши… а можеш да бъдеш сигурен, че някои от тези копелета имат много добро обоняние на доста големи разстояния.

— Трябва да отидем с него — каза Арти на Сестрата. — Може да кървя до смърт!

— Съмнявам се — отвърна мъжът. — Не и от подобна драскотина. Ще замръзне съвсем скоро, но миризмата на кръв ще остане по дрехите ти. Както вече споменах, ще слязат от планините с ножове и вилици между зъбите. Но вие правете каквото си искате, аз хващам пътя. — Непознатият нарами раницата си, преметна връвта през рамо и вдигна пушката си. — Пазете се — каза той и тръгна през заснежената магистрала към гората.

На Сестрата ѝ бяха необходими само две секунди, за да вземе решение.

— Почакай малко! — Непознатият спря. — Добре. Ще дойдем с теб, господин…

Онзи обаче отново тръгна по посока на гъстата гора.

Нямаха друг избор, освен да побързат да го настигнат. Арти погледна през рамо. Страхуваше се, че още дебнещи хищници ще изскочат зад гърба му. Ребрата го боляха, където го удари звярът, а краката си чувстваше като къси парчета мека гума. Двамата със Сестрата навлязоха в гората след мъжа със ски маската и оставиха магистралата на смъртта зад себе си.

31

От сгъстяващата се алена мрачина започнаха да се появяват силуетите на безлични едноетажни сгради и тухлени къщи. „Град — помисли си Джош. — Благодаря на Бога!“

Вятърът продължаваше да го блъска силно в гърба, но след близо осемте часа вървене вчера и поне петте часа днес му идеше да се срине на земята. През последните два часа носеше изтощеното дете в ръцете си и краката му се бяха схванали. Стъпалата му бяха целите в мехури и в кръв в обувките, които се бяха скъсали по шевовете. Смяташе, че изглежда като зомби или като чудовището на Франкенщайн, което носеше припадналата героиня в ръце.

Прекараха миналата вечер на завет до един преобърнат пикап. Наоколо бяха разпръснати бали със слама, които Джош използва, за да построи импровизирано убежище, в което да опазят телесната си топлина. Въпреки това седяха в средата на нищото, заобиколени от пустош и мъртви полета, и с нежелание очакваха появата на първата светлина, защото знаеха, че трябва да потеглят отново.

Мрачният град — в който тук-там бяха разхвърлени няколко обрулени от вятъра сгради и не много на брой просторни къщи, разположени на покрити с пепел имоти — ги зовеше да продължат напред. Джош не видя никакви автомобили, нито пък следа от светлина или живот. Имаше бензиностанция на „Тексако“ с една бензиноколонка и автосервиз, чийто покрив се беше срутил. Един знак плющеше на вятъра и се мърдаше напред-назад на пантите си. На него пишеше „Железария и фуражи Тъкър“, но витрината на магазина беше счупена и мястото изглеждаше празно като бюфета на майка Хъбард21. Един малък ресторант също се беше срутил, с изключение на табелата му, която обещаваше „ЧУДЕСНА ХРАНА!“ Всяка следваща крачка беше истинско упражнение по агония за Джош, докато вървеше между срутените сгради. Забеляза, че десетки книги с меки корици са разхвърлени в прахта около него. Страниците им плющяха дивашки в неспокойните ръце на вятъра. Той погледна вляво и видя останките от малка дъсчена постройка с нарисувана на ръка табела, на която пишеше „ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА СЪЛИВАН“.

„Съливан“, помисли си гигантът. Някогашният Съливан сега беше мъртъв.

Долови раздвижване с периферното си зрение. Погледна настрани и нещо малко — може би заек? — се скри от поглед зад останките на ресторанта.

Джош беше вкочанен от студ и знаеше, че Суон също е премръзнала. Тя държеше тази своя кукла на Бисквитеното чудовище, сякаш животът ѝ зависеше от нея, и от време на време потръпваше в неспокойния си сън. Гигантът се приближи до една от къщите, но се спря, когато видя свитото във формата на въпросителен знак тяло на стъпалата на предната веранда. Насочи се към следващата на същата улица.

Пощенската кутия, която беше издигната на груб пиедестал, беше боядисана в бяло и върху нея беше нарисувано с черна боя нещо като око с клепачи. Написаните на ръка имена бяха „Дейви и Леона Скелтън“. Джош мина направо през двора, изкачи стъпалата на верандата и застана пред комарника.

— Суон? Събуди се. — Детето измънка нещо и той го остави на земята, след което опита комарника, но той беше заключен отвътре. Вдигна крак и го изрита в средата. Успя да го изкърти от пантите и да стигне до предната врата.

Посегна към топката ѝ, за да провери дали е отключена, но тя се отвори рязко и пред очите му изникна дулото на револвер.

— Счупи ми комарника — разнесе се женски глас от мрака. Оръжието не потрепна.

— Хм… Съжалявам, госпожо. Не мислех, че има някой.

— Не се ли сети, като видя заключения комарник? Това е частна собственост!

— Съжалявам — повтори Джош и видя съсухрения пръст на жената на спусъка. — Нямам никакви пари — призна той, — иначе щях да ви платя за нанесените щети.

— Пари? — Тя се изкашля и изплю покрай него. — Парите вече нищо не струват! Мамка му, един комарник струва цял чувал със злато, приятелче! Бих ти пръснала проклетата тиква, ако не трябваше да чистя кашата след това!

— Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си.

Жената млъкна. Джош виждаше очертанията на главата ѝ, но не и лицето. След малко тя помръдна и погледна Суон.

— Малко момиченце — каза нежно тя. — О, Божичко… това е малко момиченце…

— Леона! — провикна се слаб глас от вътрешността на къщата. — Лео… — Гласът беше прекъснат от ужасна давеща кашлица.

— Всичко е наред, Дейви! — провикна се в отговор жената. — Веднага идвам! — Тя отново погледна Джош, без да отмества завряния в лицето му револвер. — Откъде идвате? Къде отивате?

— Дойдохме от… ей там. — Гигантът посочи единия край на града. — И предполагам, че отиваме натам. — Посочи другия му край.

— Не ми изглежда като добър план за пътуване.

— Май сте права — съгласи се Джош и неспокойно погледна черното око на оръжието.

Жената млъкна, погледна отново момиченцето и въздъхна дълбоко.

— Е — каза най-накрая тя, — тъй като вече наполовина влязохте, можете да продължите докрай. — Домакинята махна с револвера и им направи път да минат.

Джош хвана Суон за ръката и двамата влязоха в къщата.

— Затворете вратата — нареди им жената. — Благодарение на вас вече трябва да разчитаме само на ушите си.

Гигантът изпълни нареждането. В камината гореше малък огън и тантурестата фигура на жената беше очертана в червено, докато се движеше из стаята. Тя запали една газена лампа на полицата на камината, а след нея втора и трета, разположени на стратегически позиции в помещението, за да осигуряват повече светлина. Продължаваше да държи револвера до тялото си, макар петлето му да не беше дръпнато.

Домакинята приключи с газените лампи и се обърна, за да огледа добре Джош и Суон.

Леона Скелтън беше ниска и пълна жена, която носеше дебел розов пуловер върху парцалив комбинезон и пухкави розови пантофи на краката си. Квадратното ѝ лице беше като издялкано от ябълка, която след това е била изсушена на слънце. Насред всичките виещи се пукнатини и дефилета по него нямаше нито едно гладко място. Огромните ѝ изразителни сини очи бяха заобиколени от мрежи от бръчки, а дълбоките линии на широкото ѝ чело, приличаха на изваяни от глина океански вълни. Според Джош жената беше в средата или края на шестдесетте си години, макар че къдравата ѝ зализана назад коса беше боядисана в крещящо червено. Погледът ѝ се зарея между гостите ѝ и устните ѝ се разтвориха. Гигантът забеляза, че няколко от предните ѝ зъби бяха сребърни.

— Всемогъщи Боже — каза тихичко старата жена. — Двамата добре сте изгорели, а? О, Господи… Съжалявам, не исках да се взирам, но… — Тя погледна Суон и на лицето ѝ се изписа болка. В очите ѝ проблеснаха сълзи. — О, Господи — прошепна отново. — О, Божичко, двамата сте били… ранени лошо.

— Живи сме — отговори Джош. — Това е най-важното.

— Да — съгласи се Леона и кимна. Погледът ѝ се заби в дървеното дюшеме. — Простете ми за нахалството. Възпитана съм по-добре от това.

— Леона! — изкряска мъжът и отново беше покосен от давеща кашлица.

— Най-добре да отида да проверя съпруга си — каза старата жена и излезе от стаята през един коридор. Докато я нямаше, Джош огледа помещението. То беше простичко обзаведено, с обикновени неполирани мебели от чам и изтъркан зелен килим пред камината. Той избегна да се погледне в огледалото на едната стена и отиде до близкия шкаф. На рафтовете му имаше десетки кристални сфери с различни размери, като най-малката беше голяма колкото камък, а най-голямата беше колкото двата му свити юмрука, взети заедно — на половината на топка за боулинг. По-голямата част от тях бяха с размерите на бейзболна топка и кристално ясни, а други имаха сини, зелени и жълти оттенъци. В добавка към колекцията бяха изложени различни видове пера, няколко изсушени царевични кочана с боядисани в различни цветове зърна и две деликатни и почти прозрачни змийски кожи.

— Къде сме? — попита Суон, която все още стискаше здраво в прегръдката си Бисквитеното чудовище. Под очите ѝ се бяха появили тъмнолилави кухини от умора, а жаждата направо изгаряше гърлото ѝ.

— В малко градче на име Съливан. Не е останало много тук. Изглежда всички, освен тези хора, вече са си заминали. — Джош се приближи до полицата, за да разгледа няколкото снимки в рамки, сложени на нея. На една от тях Леона Скелтън беше седнала в люлка на верандата с усмихнат пълен мъж на средна възраст, който имаше повече корем, отколкото коса, но очите му бяха млади и леко лукави зад очилата с рогови рамки. Той я беше прегърнал с една ръка, а другата му се прокрадваше към скута ѝ. Тя се смееше, устата ѝ беше пълна със сребърен блясък, а косата ѝ не беше толкова червена. Със сигурност на снимката беше поне с петнадесет години по-млада.

На друга снимка Леона люлееше като бебе бяла котка в ръцете си, чиито крака стърчаха доволно нагоре. На трета позираха двама мъже — единият от двамата беше по-възрастен и с шкембе. Те държаха въдици и се пъчеха с не особено голяма риба.

— Това е семейството ми — каза Леона, когато се върна в стаята. Беше оставила револвера. — Съпругът ми се казва Дейви, синът ни Джо, а котката ни Клеопатра. Казваше се Клеопатра. Погребах я отзад преди около две седмици. Зарових я надълбоко, за да не я докопа нещо. Вие имате ли имена, или сте били излюпени?

— Казвам се Джош Хъчинс. Това е Сю Уанда, но всички я наричат Суон.

— Суон — повтори Леона. — Красиво име. Приятно ми е да се запозная с двама ви.

— Благодаря ви — отвърна детето, което не беше забравило за обноските си.

— О, божичко! — Домакинята се наведе и вдигна списанията — бяха „Красив дом“ и няколко фермерски — от масичката за кафе, след което взе една метла от ъгъла и замете прахта към камината. — Къщата е истинска кочина! — извини се тя, докато работеше. — Едно време всичко лъщеше от чистота, но напоследък времето направо лети. От доста дни не съм имала гости! — Леона бръсна още няколко пъти с метлата и се загледа през прозореца в червената мрачина и брулените от вятъра останки на Съливан. — Някога беше хубаво градче — каза равнодушно тя. — Живееха повече от триста души. Добри хора. Бен Маккормик обичаше да казва, че е толкова дебел, че от него щели да излязат трима души. Дрю и Сиси Стимънс живееха в онази къща отсреща. — Леона посочи към постройката, за която говореше. — О, Сиси много обичаше шапките си! Имаше около тридесет и всяка неделя носеше различна. Извъртяха ли се тридесет недели, започваше да ги носи отначало. Кайл Дос беше собственик на ресторанта. Дженива Дюбъри ръководеше библиотеката и, о, божичко, как само говореше за книги! — Гласът на Леона се снижаваше все повече и повече и бързо се разтваряше във въздуха. — Дженива каза, че един ден ще седне и самата тя ще напише романс. Винаги съм вярвала, че ще го направи. — Посочи в друга посока. — Норм Баркли живееше ей там, в края на пътя. Къщата му не се вижда оттук. Почти се омъжих за Норман, когато бях млада. Но Дейви ме спечели с роза и целувка в събота вечер. Да, сър. — Леона кимна и се опомни къде се намира. Изпъна гръб и остави метлата в ъгъла, сякаш се разделяше с партньора си в танца. — Е, това беше нашият град.

— Къде отидоха всички? — попита Джош.

— В рая — отвърна домакинята. — Или в ада. Където са ги повикали първо, предполагам. О, някои си събраха багажа и се ометоха. — Тя сви рамене. — Нямам представа накъде поеха. Но повечето от нас останахме тук, в домовете и земите си. След това болестта започна да покосява жителите на града… и Смъртта се нанесе. Беше като огромен юмрук, който чука на вратата ти — бам-бам, бам-бам, нещо такова. Знаеш, че не можеш да я спреш да влезе, но трябва да опиташ. — Старата жена навлажни устни с език. Очите ѝ бяха оцъклени и далечни. — Времето определено е много шантаво за август, нали? Толкова е студено, че дори циците на вещица биха замръзнали.

— Вие… знаете какво се случи, нали?

Леона кимна.

— О, да. Лий Проктър беше надул радиото в железарията, когато отидох да купя пирони и тел, за да окача една картина. Нямам представа на коя станция го беше включил, но изведнъж се разнесе някакво противно пищене и водещият започна да говори много бързо за извънредно положение, бомби и какво ли не. След това последва цвъртене, подобно на мазнина в тиган, и радиото замря. Повече нищо не се чу от него. Уилма Джеймс нахълта в магазина и каза на всички да погледнат в небето. Излязохме навън и го сторихме. Видяхме самолети, бомби или каквото там бяха да прелитат над главите ни. Някои от тях като че ли щяха да се блъснат една в друга. Тогава Грейндж Тъкър каза: „Случва се! Армагедон настъпи!“. Той просто се пльосна на тротоара пред магазина си и продължи да гледа полета на тези чудесии.

— След това се раздуха вятър, който вдигна прахта, и се застуди — продължи Леона, която не се отделяше от прозореца. — Слънцето стана кървавочервено. Няколко торнада минаха оттук. Едното от тях удари фермата на Маккормик и я отнесе. Не остави нищо след себе си освен основите. Не остана нищо и от Бен, Джини и децата. Разбира се, всички в града започнаха да идват при мен и да ме питат какво предстои за в бъдеще. — Старата жена сви рамене. — Не можех да им кажа, че видях черепи на мястото на лицата им. Как можеш да кажеш нещо подобно на приятелите си? Е, господин Дейни — пощальонът от Ръсел Каунти — не се появи, телефонните линии не работеха и нямаше ’лектричество. Знаехме, че се е случило нещо сериозно. Кайл Дос и Еди Мийчъм предложиха да отидат в Матисън, който е на тридесет километра оттук, за да проверят какво става. Така и не се върнаха. Пак видях черепи на мястото на лицата им, но какво можех да кажа? Знаете, че понякога просто няма смисъл да казваш на някого, че времето му е изтекло.

Джош не разбираше бръщолевенията на старата жена.

— Какво имате предвид с това, че сте видели черепи на мястото на лицата им?

— О. Съжалявам. Забравих, че хората, които не живеят в Съливан, не ме познават. — Леона Скелтън се извърна от прозореца. На приличащото ѝ на изсушена ябълка лице се появи вяла усмивка. Тя взе една от газените лампи, прекоси стаята до библиотека с книги и извади подвързан в кожа албум. Отнесе го при Джош и го отвори. — Ето — каза тя. — Това съм аз. — Посочи една пожълтяла статия със снимка, внимателно изрязана от някакво списание. Заглавието гласеше: „КАНЗАСКА ГАДАТЕЛКА ПРЕДСКАЗАЛА СМЪРТТА НА КЕНЕДИ 6 МЕСЕЦА ПРЕДИ ДИКСЪН22!“ Под него, с по-малки букви, беше написано: Леона Скелтън предвижда голям просперитет за Америка! Снимката беше на много по-млада Леона, заобиколена от котки и кристални топки.

— Изрезката е от списание „Фейт“ от 1964 г. Разбирате ли, написах писмо до президента Кенеди, за да го предупредя да стои настрана от Далас, защото докато изнасяше реч по телевизията, видях череп на мястото на лицето му, след което наредих картите „Таро“ и използвах дъската „Уиджа“. Така разбрах, че Кенеди има могъщ враг в Далас, Тексас. Дори разбрах част от името му, но ми се яви като Осбалд. Както и да е, написах му писмо и дори му направих копие. — Леона отгърна страницата и показа на Джош пожълтяло и едва четимо, писано на ръка писмо от 19 април 1963 г. — Двама мъже от ФБР ме посетиха в дома ми и си поприказваха много дълго с мен. Бях доста спокойна, но тези хора изкараха ангелите на горкия Дейви! О, говореха много любезно, но можеха да прогорят дупка в теб! Виждах, че ме смятат за смахната лунатичка. Казаха ми да не пиша повече писма и после си тръгнаха.

Леона отгърна още една страница. Заглавието на следващата статия гласеше: „ДОКОСНАТА СЪМ ОТ АНГЕЛ ПРИ РАЖДАНЕТО СИ, ЗАЯВЯВА КАНЗАСКАТА «ДЖИЙН ДИКСЪН»“.

— Тази е от „Нешънъл Татлър“, издадена около 1965 г. Споменах на онази журналистка, че майка ми винаги ми е казвала, че е имала видение за ангел в бяла премяна, който ме целува по челото, докато съм била бебе. Както и да е, тази статия излезе точно след като намерих едно малко момче от град Канзас. Просто беше пощуряло и избягало от дома и родителите си. Криеше се в една стара къща на две пресечки от тях. — Старата жена разгърна още няколко страници и гордо посочи други статии от различни списания като „Стар“, „Инкуайърър“ и „Фейт“. Последната статия беше от малък канзаски вестник и беше отпечатана през 1987 г. — Не бях особено добре напоследък — каза тя. — Имах проблеми със синусите и артрита. Предполагам, че са замъглявали дарбата ми. Както и да е, това съм аз.

Джош изсумтя. Не беше от хората, които вярваха в екстрасенси, но от видяното в последно време можеше да склони и да приеме, че всичко е възможно.

— Забелязах кристалните ви топки ето там.

— Това е най-любимата ми колекция! Събирани са от цял свят, да знаеш!

— Много са красиви — каза Суон.

— Благодаря ти, малка госпожице. — Леона се усмихна на детето, след което отново погледна Джош. — Не предвидих, че това ще се случи, да знаеш. Може би съм прекалено стара за тази работа. Но имах много лошо чувство за лудия по астрономията ни президент. Смятах, че е от хората, които позволяват прекалено много готвачи да бъркат в тенджерата. Двамата с Дейви не гласувахме за него, не, сър!

От задната стая отново долетя силно кашляне. Леона килна глава на една страна и се заслуша внимателно, но кашлицата отшумя и тя видимо се отпусна.

— Не мога да ви предложа кой знае какво като храна. Разполагаме с няколко стари царевични кексчета, те са твърди като тухла, и тенджера със зеленчукова супа. Все още мога да готвя над огъня, но свикнах да ям студена като леглото на девственица храна. Имаме кладенец в задния двор, в който водата все още е чиста. Добре дошли сте на масата ми да споделим каквото е останало.

— Благодаря ви — отвърна Джош. — Мисля, че малко супа и царевични кексчета са много добър избор, независимо дали са студени, или не. Има ли някакъв начин да измия тази пръст от мен?

— Искаш да се изкъпеш ли? — Леона се замисли за момент. — Е, предполагам, че можем да го направим по старомодния начин: ще стоплим кофи с вода на огъня и ще напълним ваната. Малка госпожице, предполагам, че ти също ще искаш баня? Сифоните ми ще се запушат от всичката тази пръст, а ме съмнява водопроводчикът вече да прави посещения по домовете. Какво сте правили? Въргаляли сте се в пръстта ли?

— Нещо такова — отвърна Суон. Тя смяташе, че банята — независимо дали е с топла или студена вода — е много добра идея. Знаеше, че мирише на кочина, но въпреки това се страхуваше да види каква беше кожата ѝ под мръсотията. Нямаше да е много приятна гледка.

— Ще ви донеса две кофи, но сами ще си изпомпите водата. Кой от вас ще е първи?

Джош сви рамене и посочи Суон.

— Добре. Бих ви помогнала да напълните вода, но трябва да бъда до Дейви, в случай че получи пристъп. Донесете кофите тук и ще ги стоплим в камината. Имам много хубава подвижна вана, която не е помирисвала тяло, откакто започна цялата тази каша.

Суон кимна и благодари на старата жена. Леона Скелтън отиде в кухнята, за да донесе кофите. Дейви Скелтън се изкашля силно няколко пъти в задната стая, след което отново утихна.

Джош се изкуши да отиде и да хвърли един поглед на мъжа, но не го направи. Тази кашлица не звучеше никак добре; напомняше му на кашлицата на Дарлийн точно преди да умре. Предположи, че става въпрос за радиационно отравяне. „Болестта започна да покосява жителите на града“, беше казала Леона. Вероятно радиационното отравяне беше избило почти целия град. Джош беше разбрал обаче, че някои хора успяваха да се противопоставят на радиацията по-добре от други; може би покосяваше едни веднага и бавно продължаваше да коси останалите. Беше изморен и слаб от ходенето, но иначе се чувстваше добре. Суон също изглеждаше в много добра форма, ако се изключеха изгарянията ѝ. Леона Скелтън му приличаше на здрава възрастна жена. Но такава беше и Дарлийн в мазето: единия ден беше енергична и жизнена, а на другия треската я покоси. Може би някои хора изкарваха седмици или месеци, без да усетят влиянието ѝ върху себе си. Или поне се надяваше.

Точно сега идеята за топла вана и вечеря в купичка, която да изяде с истинска лъжица, го караше да се чувства в екстаз.

Джош се обърна към детето, загледало се в нищото.

— Добре ли си?

— Вече съм по-добре — отвърна то, но мислите му бяха отлетели обратно при майка му, която беше заровена в пръстта, и онова, което Поу-Поу — или каквото го беше обладало — каза. Какво означаваше? От какво трябваше да я защити гигантът? И защо нея?

Спомни си зелените стръкове, които бяха поникнали в пръстта във формата на тялото ѝ. Нищо подобно не ѝ се беше случвало преди. Не ѝ се беше наложило да направи каквото и да било, дори да разтрие пръстта между ръцете си. Разбира се, беше свикнала с усещането за преминаващо през тялото ѝ електричество, с чувството, че фонтан от енергия извира от земята и минава през гръбнака ѝ… но това беше различно.

Нещо се беше променило, помисли си Суон. Винаги можеше да накара цветята да растат. Да ги гледа във влажна пръст и на слънчева светлина беше лесно. Но в мазето беше накарала тревата да поникне на тъмно, без вода и без дори да опита да го направи. Нещо се беше променило.

Една мисъл се появи от нищото в главата ѝ: „по-силна съм, отколкото бях преди“.

Джош отиде до прозореца, като остави детето само с мислите му, и погледна мъртвия град през него. Една фигура отвън привлече вниманието му — някакво малко животно, което стоеше на вятъра. То беше вдигнало глава и го наблюдаваше. Куче, осъзна гигантът. Малък териер. Гледаха се един друг за няколко секунди… и след това кучето избяга.

„Пожелавам ти късмет“, помисли си Джош и се обърна, защото знаеше, че животното ще умре, а вече му беше писнало от толкова много смърт. Дейви се изкашля два пъти и повика Леона със слаб глас. Тя донесе кофите от кухнята, за да напълнят в тях вода за банята на Суон, и побърза да отиде да нагледа съпруга си.

32

Сестрата и Арти намериха кътче от рая.

Влязоха в малка хижа, скрита в гора от голи вечнозелени дървета на брега на замръзнало езеро. Вътре ги посрещна приятната топлина от газова печка. Клошарката едва не се разплака, когато пристъпи прага, а продавачът на обувки ахна от удоволствие.

— Това е мястото — каза мъжът със ски маската.

В хижата имаше още четирима: мъж и жена, облечени в парцаливи летни дрехи, които изглеждаха млади, може би в началото на двадесетте си години — но беше трудно да се прецени, защото двамата имаха сериозни, покрити с кафяви корички изгаряния в странни геометрични форми на лицата, ръцете и под разкъсаните места на облеклата си. Тъмната коса на младия мъж стигаше почти до раменете му, но горната част на скалпа му беше изгоряла до кожата и върху него имаше кафяви петна. Жената може би беше красива с нейните големи сини очи и стройна фигура на манекенка, но къдравата ѝ кестенява коса беше почти изцяло изгоряла, а хваналите коричка рани бяха диагонално разположени върху лицето ѝ, подобно на нарисувани с химикал прецизни линии. Тя носеше отрязани сини дънки и сандали, а голите ѝ крака също бяха покрити с изгаряния. Ходилата ѝ бяха увити в парцали и се беше свила до печката.

Другите двама бяха по-възрастен слаб мъж, може би в средата на петдесетте си години, с яркосини изгаряния, които обезобразяваха лицето му, и младо момче на около шестнадесет, с дънки и тениска, на която пишеше с криви и небрежни букви „БЛЕК ФЛАГ НА ЖИВО“. Младежът имаше две малки обеци на лявото си ухо и оранжевата му коса, направена на „гребен“, беше непокътната, но лицето му със своята издадена напред брадичка беше цялото в сиви изгаряния — сякаш някой беше запалил свещ над челото му и беше оставил восъка да тече по него. Дълбоките му зелени очи гледаха Сестрата и Арти с весела нотка в тях.

— Запознайте се с другите ми гости — каза мъжът със ски маската и остави раницата си на окървавения порцеланов плот до мивката, след като затвори и заключи вратата. — Това са Кевин и Мона Рамзи… — той посочи младата двойка — … Стив Бюканън… — после младежа — … а единственото, което разбрах за стареца е, че е от град Юниън. Не чух имената ви.

— Арти Уиско.

— Можеш да ме наричаш Сестрата. Ти как се казваш?

Мъжът си свали ски маската и я закачи на закачалката.

— Пол Торсън — отговори той. — Гражданин на света. — Торсън свали тубите с кръв от врата си и извади от раницата пластмасовите кутии с тяхното отвратително съдържание.

Сестрата се шокира. Лицето на домакина им беше лишено от всякакви следи от изгаряния, а беше минало доста време, откакто за последно видя нормална човешка физиономия. Той имаше дълга черна коса, прошарена в сиво. Сивият цвят се прокрадваше и в ъгълчетата на устата му в иначе гъстата му черна брада. Кожата му беше суха, набръчкана и бяла поради липса на слънце, а челото му беше високо и осеяно с бръчки. Въпреки белотата си приличаше на човек, който прекарва много време навън. Сестрата си помисли, че е планинец, някой, който живее сам в барака и слиза в долината само за да лови бобри и други животни. Под черните му вежди се криеха леденосиви очи, заобиколени от тъмни кръгове от изтощение. Торсън свали шубата си, която го правеше много по-едър, отколкото беше в действителност, и също я закачи. След това започна да изсипва съдържанието на кутиите в мивката.

— Сестра — каза той, — извади зеленчуците, за които ми спомена. Тази вечер ще ядем яхния от задници, приятели.

— Яхния от задници? — учуди се клошарката и се намръщи. — Хм… какво, по дяволите, е това?

— Нещо, което трябва да си тъп задник, за да не го ядеш, тъй като е единственото, с което разполагаме. Хайде, извади консервите.

— Смяташ да ядем… това? — Арти се отдръпна от кървавата каша. Ребрата го боляха и беше пъхнал ръка под палтото, за да ги притиска.

— Не е много зле, човече — каза тийнейджърът с оранжевата коса, който говореше с равен бруклински акцент. — Свиква се. Мамка му, единият от тези шибаняци се опита да ме изяде. Редно е и ние да ги ядем, нали?

— Абсолютно — съгласи се Пол и се зае за работа с ножа.

Сестрата свали раницата си, разтвори мешката и му подаде някои от консервираните зеленчуци. Мъжът ги отвори с отварачката и ги изсипа в голяма метална тенджера.

Клошарката потрепери, но Пол явно знаеше какво прави. Хижата се състоеше само от две големи стаи. В предната, където се намираше газовата печка, имаше зидана камина от груби камъни, в която гореше огън и осигуряваше допълнително топлина и светлина. Освен това разполагаха с няколко свещи, разтопени до дъно, и една газена лампа. В стаята бяха разгънати два спални чувала, легло и направено от вестници гнездо в ъгъла. В другия край се мъдреше чугунена печка и купчина нацепени дърва.

— Стив, вече можеш да запалиш печката — каза Пол. Момчето стана от пода, загреба лопата от камината и хвърли горящите дървета в печката. Сестрата изпита голяма радост. Щяха да хапнат топла храна!

— Време е — обади се старецът и погледна домакина. — Време е, нали?

Пол погледна ръчния си часовник.

— Не. Още не е. — Той продължи да реже вътрешностите и мозъка и клошарката забеляза, че пръстите му бяха дълги и тънки. „Пръсти на музикант — помисли си тя — … особено неподходящи за сюитата, която изпълняват в момента.“

— Това твоето място ли е? — попита Сестрата.

Пол кимна.

— Живеех тук… о, от около четири години. През лятото съм уредник на ски курорта „Биг Пайнс“, който се намира на десетина километра оттук. — Той посочи по посока на езерото зад хижата. — През зимата се свивам на топличко и преживявам с каквото успея да си намеря. — Вдигна поглед и се усмихна мрачно. — Тази година зимата подрани.

— Какво правеше на магистралата?

— Вълците ходят там, за да похапнат. Аз от своя страна ходя, за да ловя вълци. Така попаднах на всички тези бедни души. Скитаха се по магистралата. Намерих и други. Техните гробове са отзад. Ще ви ги покажа, ако желаете.

Сестрата поклати глава.

— Разбираш ли, вълците винаги са живели в планините. Досега са нямали причина да слизат долу. Ядат зайци, сърни и всякакви други животни, които си уловят. Но сега малките животинки измират в хралупите си и вълците надушват нова храна. Затова прииждат на глутници за прясно месце в „Супермаркет магистрала 80“. Тези хора успяха да дойдат тук, преди да падне снегът… ако онези радиоактивни лайна могат да се нарекат сняг. — Пол изсумтя от отвращение. — Както и да е, хранителната верига коренно се промени. Вече няма малки животни, които големите да изяждат. Останаха само хора. А вълците стават доста отчаяни… и много смели. — Мъжът добави парчетата от вътрешностите в тенджерата, след което отви капачката на едната от тубите и изсипа съдържанието ѝ. Стаята се изпълни с миризмата на кръв. — Сложи още дърва, Стив. Тази помия трябва да заври.

— Добре.

— Знам, че е време! — изхленчи старецът. — Трябва да е време!

— Не, не е — отговори му Кевин Рамзи. — Не и преди да се нахраним.

Пол добави и другата туба с кръв в тенджерата и разбърка ястието с дървена лъжица.

— Вие двамата можете да си свалите палтата и да останете за вечеря, освен ако не сте решили да се отбиете в другия ресторант надолу по пътя.

Сестрата и Арти се спогледаха. На двамата им се повдигаше от яхнията. Клошарката първа си свали ръкавиците, палтото и вълнената шапка. Арти неохотно последва примера ѝ.

— Добре. — Пол вдигна тенджерата и я сложи на единия от котлоните на печката. — Поддържай двигателя на това бебче и не оставяй огъня да загасне. — Стив Бюканън се зае със задачата, а домакинът отиде до бюфета, за да извади бутилка, в която все още беше останало малко червено вино. — Това е последното — каза той. — Всеки да удари по един хубав гълток.

— Почакай. — Сестрата разкопча раницата си и изкара стека с бира „Олимпия“. — Това ще върви повече с яхнията.

Очите на всички светнаха като свещи.

— Господи! — каза Пол. — Госпожа, току-що купи душата ми. — Мъжът предпазливо докосна бирите, сякаш се страхуваше, че могат да се изпарят, но когато не го направиха, извади една кутийка от стека. Разклати я леко и с удоволствие установи, че не е замръзнала. Дръпна пръстена, за да я отвори, и я надигна. Пи дълго и с блажено затворени очи.

Сестрата раздаде бири на всички освен на Арти, с когото сподели бутилка „Перие“. Не беше толкова засищаща като бирата, но вкусът ѝ беше хубав.

Заради яхнията в хижата замириса на кланица. Отвън се разнесе далечен вой.

— Помирисват я — каза Пол и погледна през прозореца. — О, само след няколко минути копелетата ще заобиколят мястото!

Воят продължи и се усили, когато към него се присъединиха още вълци с техните неблагозвучни тонове и вибрато.

— Вече трябва да е станало време! — настоя старецът, след като изпи бирата си. — Нали?

— Почти е време. — Гласът на Мона Рамзи беше нежен и прекрасен. — Но все още не. Все още не е станало.

Стив бъркаше яхнията.

— Завря. Мисля, че буламачът е готов.

— Чудесно. — Стомахът на Арти се беше свил от глад.

Пол разсипа ястието в кафяви глинени купички. То беше по-гъсто, отколкото Сестрата предполагаше, и миризмата му беше тежка, но на вкус едва ли беше по-лошо от много от нещата, които намираше в чувалите за боклук в Манхатън. Сосът беше тъмночервен и ако човек не се загледаше прекалено внимателно в него, можеше да си помисли, че яде купичка говежда яхния.

Вълците виеха в унисон навън. Бяха се приближили много повече до хижата, сякаш бяха наясно, че един от събратята им е на път да бъде изяден от човешките същества.

— Пийте — каза Пол Торсън и отпи първата глътка.

Сестрата вдигна купичката. Супата беше горчива и гъста, но месото не беше лошо. Устата ѝ неочаквано се напълни със слюнка и тя погълна топлата храна като същинско животно. Арти започна да пребледнява след две отливания.

— Хей — каза му Пол, — ако смяташ да повръщаш, върви навън. Ако изцапаш и с петънце чистия ми под, ще спиш при вълците.

Арти затвори очи и продължи да яде. Другите нападнаха купичките си и ги излъскаха с пръсти, след което ги протегнаха за още като сираци от „Оливър Туист“.

Вълците виеха и протестираха точно пред хижата. Нещо се удари в една от стените и Сестрата така се стресна, че разля от яхнията върху пуловера си.

— Просто са любопитни — каза Стив. — Не се притеснявай, госпожа. Всичко е наред.

Клошарката получи втора купичка. Арти я изгледа с ужасен поглед и се отдръпна от ядящите с притисната в болящите го ребра ръка. Пол забеляза, но не каза нищо.

Веднага след като тенджерата беше облизана, раздразненият старец каза:

— Време е! Точно сега!

Домакинът остави празната си купичка настрани и погледна ръчния си часовник.

— Все още не е минал цял ден.

— Моля те. — Очите на стареца бяха като на изгубено кученце. — Моля те… Става ли?

— Знаеш правилата. Веднъж на ден. Нито повече, нито по-малко.

— Моля те. Само този път… не може ли да го направим по-рано?

— Ах, мамка му! — обади се Стив. — Хайде да го направим и да се приключва!

Мона Рамзи енергично заклати глава.

— Не, все още не е време! Не е минал цял ден! Знаеш правилата!

Вълците продължаваха да вият отвън и да притискат муцуните си в цепнатините във вратата. Два или повече от тях започнаха шумна битка, в която основна роля имаха зъбите им. Сестрата нямаше представа за какво говореха всички в стаята, но явно беше нещо от изключителна важност. Старецът беше на път да се разплаче.

— Само този път… само този път — хленчеше той.

— Не го прави! — настоя Мона и изгледа Пол с предизвикателен поглед. — Трябва да спазваме правилата си!

— О, майната им на правилата! — Стив Бюканън стовари купичката си на плота. — Казвам да го направим и да се свършва!

— Какво става тук? — попита объркана Сестрата.

Останалите спряха да спорят и я изгледаха. Пол Торсън си погледна ръчния часовник, след което въздъхна тежко.

— Добре — каза той. — Само този път ще го направим по-рано. — Вдигна ръка, за да покаже на младата жена, че възражението ѝ не се приема. — Ще го направим само с един час и двадесет минути по-рано. Няма да е фатално.

— Напротив! — Мона почти крещеше. Съпругът ѝ сложи ръце на раменете ѝ, сякаш се опитваше да я озапти. — Може да развали всичко!

— Нека гласуваме тогава — предложи домакинът. — Все още сме демокрация, нали? Всеки, който иска да го направим по-рано, да каже „съгласен“.

Старецът мигновено извика Съгласен. Стив Бюканън вдигна палец. Семейство Рамзи останаха ви. Пол се заслуша във воя на вълците и Сестрата разбра, че размишлява. След малко изрече тихичко:

— Съгласен. Имаме мнозинство.

— Ами те? — Мона посочи Сестрата и Арти. — Те нямат ли право да гласуват?

— По дяволите, не! — отвърна Стив. — Те са нови! Все още нямат право!

— Мнозинството е съгласно — повтори твърдо Пол и изгледа Мона. — Един час и двадесет минути по-рано не са кой знае какво.

— Напротив! — сопна се тя, но гласът ѝ я предаде. Разплака се, докато съпругът ѝ я държеше за раменете и се опитваше да я успокои. — Ще развали всичко! Знам, че така ще стане!

— Вие двамата елате с мен. — Пол направи знак на Сестрата и Арти да го последват в другата стая на хижата.

В нея имаше легло с юрган върху него, няколко рафта с книги с меки и твърди корици, бюро и столове. На бюрото се мъдреше стара пишеща машина „Роял“ и тънка купчина листове. Около препълнено плетено кошче за боклук бяха нахвърлени топки хартия. Един пепелник преливаше от клечки кибрит, а от чашката на черна лула се беше разсипала пепел от тютюн. На малкото шкафче до леглото бяха оставени две свещи в чинийки, а прозорецът беше с изглед към отровеното езеро.

Но той не разкриваше само това.

Зад хижата беше паркиран стар пикап „Форд“. Синьо-сивата му боя се лющеше от страните и предния му капак, а ръждата беше започнала да се вие като лоза през метала.

— Имаш пикап! — отбеляза развълнувано Сестрата. — Господи! Можем да се махнем оттук!

Пол погледна автомобила, намръщи се и сви рамене.

— Забрави за него, госпожа.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това забрави за него? Имаш пикап! Можем да стигнем до цивилизацията!

Пол взе лулата си и заби пръст в чашката ѝ, за да почисти натрупаната чернилка.

— Аха? И къде ще да е това?

— Там! По магистрала 80!

— Колко далеч според теб? Три километра? Осем? Петнадесет? Какво ще кажеш за сто? — Домакинът остави лулата и я изгледа намръщено, след което дръпна една зелена завеса, която разделяше двете стаи. — Забрави — повтори той. — В този пикап няма повече от чаена чаша бензин, спирачките не държат и се съмнявам въобще дали ще запали. Акумулаторът ми правеше проблеми дори при хубаво време.

— Но… — Сестрата погледна отново пикапа, после Арти и накрая Пол Торсън. — Все пак имаш пикап — каза тя и усети, че хленчи.

— А вълците имат зъби — отвърна домакинът. — При това доста остри. Искаш ли онези бедни души в другата стая да разберат колко точно са остри? Искаш ли да ги натовариш в този пикап и да ги отведеш на една приятна екскурзия през селата на Пенсилвания само с чаена чаша бензин? Естествено. Няма проблем да повикаме „Пътна помощ“, когато закъсаме. Ще ни заведе до следващата бензиностанция, ще платим с надеждните си кредитни карти и ще продължим по пътя си. — Мъжът млъкна за момент, след което поклати глава. — Моля те, не се самоизмъчвай. Забрави за това. Ще останем тук.

Сестрата чу воя на вълците, който се понесе през гората и над езерото, и за свой ужас установи, че може би е прав.

— Не ви извиках тук, за да си говорим за разнебитения ми пикап. — Пол се наведе и извади изпод леглото малък дървен сандък. — Двамата все още ми приличате на хора, които са с всичкия си. Нямам представа какво сте преживели, но онези бедни души там се държат на сламка.

Сандъкът беше заключен с голям колкото юмрук катинар. Пол извади ключ от джоба си и го отключи.

— Тук играем на една малка игричка. Може би не е много приятна, но предполагам, че им помага да не се побъркат. Все едно всеки ден отивате да проверите пощенската си кутия, защото очаквате любовно писмо или чек. — Домакинът вдигна капака на сандъка.

Вътре, увити във вестници и парцали, имаше три бутилки „Джони Уокър“ с червен етикет, .357-калибров револвер магнум, кутия или две патрони, няколко мухлясали ръкописа, завързани с ластици, и още някакъв предмет, увит в дебел найлон. Мъжът се зае именно с него.

— Всичко, което се случи, е адски забавно, наистина — каза той. — Оттеглих се в тази пустош, за да избягам от хората. Не можех да ги понасям. Никога не са ми били приятни. Определено не мога да се нарека добър самарянин. И изведнъж, напълно неочаквано, магистралата се препълни с автомобили и трупове и хората побягнаха като обезумели, и в следващия миг затънах до гуша с представители на човешката раса. Казах си, майната му! Заслужихме си това, което получихме! — Пол разви последния найлонов лист и отдолу се появи радио със сложна поредица от копчета и циферблати. Извади го от сандъка, отвори чекмеджето на бюрото си и взе осем батерии от него. — Късовълново е — обясни им, докато слагаше батериите в устройството. — Едно време ми харесваше да слушам концерти от Швейцария по средата на нощта. — Затвори сандъка и отново му сложи катинара.

— Не разбирам — каза Сестрата.

— Скоро всичко ще ви се изясни. Просто не се вълнувайте прекалено много, независимо от онова, което ще се случи през следващите няколко минути. Както вече казах, всичко е игра, но хората са много изнервени днес. Просто исках да ви подготвя. — Пол им направи знак да го последват и всички се върнаха в другата стая.

— Днес е мой ред — провикна се старецът, който беше застанал на колене. Очите му направо блестяха.

— Направи го вчера — напомни му спокойно домакинът. — Днес е ред на Кевин. — Пол предложи радиото на младия мъж. Онзи се поколеба, след което го прие, сякаш вземаше повито в пелени дете.

Останалите се събраха около него. Само Мона Рамзи не го стори. Тя се отдалечи от тях, видимо сърдита, но въпреки това не откъсна поглед от съпруга си. Кевин хвана края на антената и я издърпа цялата; дължината ѝ беше около шестдесет сантиметра, а металът проблясваше като обещание.

— Добре — каза Пол. — Включи го.

— Все още не — възпротиви се младият мъж. — Моля те. Все още не.

— Давай, човече! — прикани го Стив Бюканън с треперещ глас. — Направи го!

Кевин бавно завъртя едно от копчетата и червената стрелка обходи цялата честотна скала до края. След това сложи пръст върху един червен бутон и го задържа там, сякаш не можеше да се насили да го натисне. Пое си внезапно и рязко въздух… и пръстът му натисна бутона за включване.

Сестрата потръпна и всички останали в помещението си поеха въздух, потрепериха или се поместиха.

От радиото не се разнесе нищо.

— Усили звука, човече!

— Вече е усилен — отвърна Кевин и бавно — нежно дори — започна да движи стрелката по честотната скала.

След пет-шест милиметра не получи нищо повече от тишина. Червената стрелка продължи своя почти незабележим поход. Дланите на Сестрата се изпотиха. Бавно, бавно, още част от сантиметъра.

От високоговорителя изведнъж се чу силен и пронизителен статичен шум и всички в стаята се стреснаха. Кевин погледна Пол, който каза:

— Заради времето навън е.

Червената стрелка продължи напред през гъсто написаните числа и разделящите ги точки в търсене на човешки глас.

Различни статични шумове се появяваха и заглъхваха, както и странни какофонии, причинени от промяната във времето. Воят на вълците отвън се сливаше със статичния шум — самотен звук, който можеше да ти скъса сърцето със своята самота. Тишината се редуваше със стържещи и ужасни статични шумове… и Сестрата осъзна, че чува призраци от черните кратери, в които някога се намираха градовете.

— Въртиш прекалено бързо! — скара му се Мона и той започна да върти копчето с такава скорост, че съвсем спокойно можеше да изкуши някой паяк да си изплете паяжина между пръстите му. Сърцето на клошарката прескачаше при всяка дребна промяна във височината на статичния шум, който се лееше от високоговорителя.

След малко Кевин стигна до края на честотната скала. Очите му се насълзиха.

— Опитай АМ — каза му Пол.

— Да! Опитай АМ! — съгласи се Стив, който беше виснал на рамото на Кевин. — Трябва да има нещо на АМ!

Кевин завъртя друго малко копче, за да смени от къси вълни на АМ и раздвижи червената стрелка отново върху числата. Този път, с изключение на кратките пукания, цъкания и слабото далечно бучене, подобно на работещи пчелички, честотната лента беше почти тиха. Сестрата нямаше представа колко време му беше необходимо на Кевин, за да стигне до другия край на скалата; може би бяха минали десет минути, петнадесет или двадесет. Но той завъртя копчето до самия край… и след това седна, като държеше радиото в ръцете си и се взираше в него, а слепоочието му беше започнало да пулсира.

— Нищо — прошепна накрая той и натисна червения бутон.

Тишина.

Старецът сложи ръце на лицето си.

Сестрата чу Арти да въздиша безпомощно и отчаяно.

— Дори Детройт го няма — каза равнодушно той. — Мили боже… дори Детройт го няма.

— Въртя копчето прекалено бързо, човече! — оплака се Стив. — Мамка му, въртя копчето прекалено бързо! Мисля, че чух нещо — приличаше ми на глас! — но ти го подмина, без да се спреш!

— Не! — изкрещя Мона. — Нямаше никакъв глас! Направихме го прекалено рано и затова нямаше никакъв глас! Ако го бяхме направили навреме, както гласят правилата, този път щяхме да чуем някого! Знам, че съм права!

— Беше мой ред. — Умоляващите очи на стареца се спряха на Сестрата. — Всички ми отнемат реда.

Мона се разхлипа.

— Не го направихме по правилата! Не чухме гласа, защото не го направихме по правилата!

— Майната му! — ядоса се Стив. — Чух глас! Кълна се в Бога, че чух глас! Беше точно… — Той посегна да вземе радиото, но Пол Торсън го сграбчи от ръцете на Кевин, преди да стигне до него. Домакинът прибра антената, обърна се и мина през завесата в другата стая. Сестрата не можеше да повярва на какво беше станала свидетелка току-що. Обзе я гняв и съжаление към горките, изгубили надежда хора. Тя отиде в другата стая, където Пол Торсън увиваше отново радиото в дебелия найлон.

Той вдигна поглед към нея. Клошарката го зашлеви с всичката ярост, която бушуваше в тялото ѝ. Ударът го събори и остави червена следа на бузата му. Докато падаше, домакинът притисна радиото до гърдите си, за да го предпази, и пое цялата тежест с рамото си. Запримигва срещу нея.

— Никога в живота си не съм виждала нещо толкова жестоко! — побесня Сестрата. — Мислиш ли, че е забавно? Изпитваш ли удоволствие от всичко това? Ставай, копеле! Ще ти сритам задника и ще те изхвърля през тази стена! — Тя тръгна към него, но Пол вдигна ръка, за да я спре, и това я разколеба.

— Почакай — изграчи той. — Задръж. Не можеш да разбереш, нали?

— Ще си го получиш, задник!

— Почакай малко. Просто почакай и гледай внимателно. След това можеш да ми риташ задника, колкото си искаш. — Пол се изправи, продължи с опаковането на радиото и когато приключи, го прибра в сандъка. Заключи катинара и пъхна съкровището си под леглото. — След теб — каза той и направи знак на Сестрата да отиде в другата стая.

Мона Рамзи се беше навела в ъгъла и плачеше, а съпругът ѝ се опитваше да я успокои. Старецът се беше свил до едната от стените и се взираше в нищото. Стив замахваше с юмруци и ритници към стената и крещеше ругатни. Арти стоеше напълно неподвижен в средата на помещението, докато тийнейджърът с червената коса вилнееше около него.

— Мона? — каза Пол. Сестрата стоеше зад гърба му.

Младата жена вдигна поглед и срещна неговия. Старецът също го погледна, както сториха Кевин и Стив, който спря да блъска с юмруци по стените.

— Права си, Мона — продължи домакинът. — Не го направихме по правилата. Затова не чухме глас. Виж, не казвам, че ще чуем такъв, ако утре го направим както трябва. Но утре е нов ден, нали? Поне така казваше Скарлет О’Хара. Утре ще включим радиото и ще опитаме отново. Ако и тогава не чуем нищо, ще опитаме на следващия ден. Знаеш, че ще е необходимо известно време, за да се поправят радиостанциите и сигналът да е отново както преди. Ще е необходимо време. Но утре ще опитаме отново. Нали?

— Разбира се! — отговори Стив. — Мамка му, ще е нужно време сигналът да е отново както преди! — Той се ухили и погледна всички им. — Обзалагам се, че точно сега се опитват да върнат станциите отново в ефир! Господи, това ще е голямо постижение, нали?

— Някога слушах радио през цялото време! — намеси се старецът, който се усмихваше, сякаш беше попаднал в сън. — Слушах мачовете на Метс през лятото! Утре ще чуем някого, обзалагам се!

Мона стисна рамото на съпруга си.

— Не го направихме по правилата, нали? Видя ли какво стана? Казах ти… важно е да има правила! — Но тя беше спряла да плаче и неочаквано започна да се смее. — Бог ще ни позволи да чуем някого, ако следваме правилата! Утре! Да, мисля, че може да се случи утре!

— Точно така! — съгласи се Кевин и я прегърна още по-силно. — Утре!

— Аха. — Пол огледа стаята. Усмивката не слизаше от лицето му, но очите му бяха обладани и разядени от болка. — Аз също си мисля, че може да е утре. — Погледът му срещна този на Сестрата. — Какво ще кажеш?

Тя се поколеба, но тогава разбра. Тези хора нямаха за какво друго да живеят освен за радиото в сандъка. Без него, без всеки един ден трепетно да очакват този изключително специален момент, щяха да се избият помежду си. Ако пък го държаха включено през цялото време, щяха да изтощят батериите и сами да си отнемат надеждата. Сестрата осъзна, че на Пол Торсън му беше повече от ясно, че може би никога нямаше да чуят човешки глас по радиото. Но по свой си начин, той беше добър самарянин. Опазваше тези хора живи не само като ги хранеше.

— Да — отговори най-накрая Сестрата. — Мисля, че може да стане.

— Добре — усмивката на домакина стана по-ясна, както и бръчките около очите му. — Надявам се двамата да обичате да играете покер. Имам тесте карти и много клечки кибрит. Не бързате да си ходите, нали?

Сестрата погледна Арти. Спътникът ѝ стоеше с увиснали рамене и празен поглед. Веднага разбра, че си мисли за дупката, на чието място някога беше Детройт. Гледа го известно време, докато той накрая не се изправи и не отговори със слаб, но смел глас:

— Не, не бързам за никъде. Вече не.

— Тук играем „Файв кард дроу“. Ако спечеля, ще ви прочета поезията си, а вие трябва да се усмихвате и да ѝ се наслаждавате. Ако ли не, ще изхвърляте кофите с боклук — изборът е ваш.

— Ще реша кое ще избера, когато му дойде времето — отвърна Сестрата и в този момент осъзна, че много харесва Пол Торсън.

— Звучиш като истински комарджия, госпожа! — Домакинът плесна с ръце и с подигравателен блясък в очите. — Добре дошла в клуба!

33

Суон избягваше да го направи колкото се може по-дълго. Но след като излезе от ваната с чудесната топла вода, която остави мътнокафява и пълна с люспи кожа и пръст, и се пресегна за голямата кърпа, която Леона Скелтън ѝ остави, нямаше как да не го стори. Трябваше.

Погледна се в огледалото.

Светлината идваше само от една газена лампа, чийто фитил едва се подаваше, но беше достатъчна. Суон се загледа в овалното огледало над ваната и онова, което видя, ѝ заприлича на гротескова и плешива маска за Хелоуин. Вдигна ръка към устата си и отвратителното отражение стори същото.

От лицето ѝ висяха люспи кожа и се белеха като кората на дърво. Засъхнали кафяви ивици прорязваха челото и горната част на носа ѝ, а веждите — някога руси и гъсти — бяха изгорели. Устните ѝ се бяха напукали като суха земя, а очите ѝ като че ли бяха потънали в черни дупки в черепа ѝ. На дясната ѝ буза имаше две малки черни брадавици, а на устните ѝ още три. Детето беше виждало същите тези подобни на пъпки неща на челото на Джош, кафявите изгаряния на лицето му и кожата му на сиво-бели петна, но беше свикнала с всички тях. Като видя четината на главата си, където някога беше косата ѝ, и мъртвата бяла кожа, която висеше от лицето ѝ, направо ѝ се доплака от шок и ужас.

Стресна се от любезното почукване на вратата на банята.

— Суон? Добре ли си, дете? — попита Леона Скелтън.

— Да, госпожо — отвърна тя, но гласът ѝ беше разтреперан и старата жена усети това.

След кратка пауза Леона отново заговори:

— Приготвила съм ти нещо за хапване.

Суон ѝ благодари и ѝ каза, че ще излезе след няколко минути. Старата жена я остави. Хелоуинското чудовище обаче не си тръгваше от огледалото.

Детето беше оставило мръсните си дрехи на Леона, която и обеща, че ще се опита да ги изпере и да ги изсуши на огъня, затова сега облече мек момчешки кариран халат, който ѝ беше голям, и дебели бели чорапи. Халатът беше част от сандък с дрехи, принадлежали някога на сина на домакинята, Джо, който сега, беше съобщила гордо старата жена, живеел в град Канзас със семейството си и бил мениджър на супермаркет. Имах намерение да изхвърля този сандък, сподели Леона на Суон и Джош, но някак си така и не го направих.

Тялото на детето беше чисто. Сапунът, с който се изкъпа, миришеше на люляк и я накара да се размечтае за ярките си градини, галени от слънчевите лъчи. Излезе от банята, като остави газената лампа да гори, за да има светлина за Джош, когато дойдеше да се изкъпе. В къщата беше студено и Суон веднага отиде пред камината, за да се стопли отново. Гигантът беше заспал на пода, завит с червено одеяло и с възглавница под главата си. До него имаше поднос с празна купичка, чаша и трохи от царевичното кексче. Одеялото се беше свлякло под раменете му и детето се наведе, за да го завие до брадичката.

— Той ми разказа как сте се срещнали — каза тихичко Леона, като че ли за да не събуди Джош, който спеше толкова сладко, че дори камион да минеше през стената, нямаше да го обезпокои. Старата жена дойде в стаята от кухнята, откъдето беше взела поднос с хладка зеленчукова супа, чаша вода от кладенеца и три царевични кексчета. Суон прие храната и се разположи пред камината. Къщата беше тиха. Дейви Скелтън беше заспал и като се изключеше завихрящият се от време на време вятър около покрива, не се чуваше никакъв друг звук освен пращенето на жарта и тиктакането на часовника на полицата на камината, който твърдеше, че часът е осем и четиридесет.

Леона се отпусна на един стол, който беше покрит със светъл плат на цветя. Коленете ѝ изпукаха. Старата жена потръпна и ги разтри с изкривената си и белязана от времето ръка.

— Старите кости обичат да се обаждат — каза тя и кимна към спящия гигант. — Той ми каза, че си едно много смело малко момиче. Че веднъж решиш ли нещо, не се отказваш. Така ли е?

Суон не знаеше какво да отговори. Тя сви рамене и задъвка твърдото като камък царевично кексче.

— Е, поне така ми каза той. Хубаво е да си силна. Особено във времена като тези. — Погледът ѝ се зарея покрай детето и се спря на прозореца. — Сега всичко е различно. Каквото било, било, вече го няма. Знам, че е така. — Леона присви очи. — Чувам зловещ глас в този вятър. Той казва: „Всичко е мое… всичко е мое.“ Съжалявам, че трябва да го кажа, но не мисля, че много хора са останали живи. Може би целият свят е като Съливан — взривен, променен, превърнат в нещо различно от онова, което беше преди.

— В какво? — попита Суон.

— Кой знае? — Старата жена сви рамене. — О, светът няма да свърши. В началото си помислих точно това. Но светът също е силен. — Тя вдигна кривия си пръст, за да подчертае думите си. — Дори всички хора във всички големи и малки градове да умрат, дори всички дървета и посеви да почернеят, дори облаците да засенчат завинаги слънцето, светът ще продължи да се върти. О, Господ завъртя много бързо този свят, така е! И даде много силни души и умове на много хора… хора като теб, може би. И като приятеля ти.

На Суон ѝ се стори, че чу кучешки лай. Не беше много силен и не можеше да бъде сигурна, че не е бил просто вятърът. Стана, погледна през един от прозорците, а после и през друг, но не успя да види нищо.

— Чу ли кучешки лай?

— А? Не, но ти вероятно си чула. През града постоянно преминават бездомни кучета. Търсят храна. Понякога оставям няколко хапки и купичка с вода на стъпалата на верандата. — Леона побърза да сложи още дърва в камината, за да не загасне жаравата.

Суон отпи нова глътка вода от чашата си и реши, че зъбите ѝ няма да спечелят битката с царевичните кексчета. Тя взе едното от тях и попита:

— Може ли да отнеса тази вода и това кексче навън?

— Разбира се, направи го. Уличните кучета също трябва да се хранят. Внимавай вятърът да не те отнесе.

Суон отнесе кексчето и чашата с вода на стъпалата на верандата. Вятърът беше по-силен отколкото през деня и вдигаше вълни от прах. Халатът ѝ заплющя около нея. Тя остави храната и водата на едно от долните стъпала и се огледа във всички посоки, като прикри очите си от прахта. Нямаше никаква следа от куче. Върна се на мястото, на което беше комарникът, и остана там за момент. Тъкмо щеше да се прибира вътре, когато ѝ се стори, че забеляза плахо движение отдясно. Зачака и започна да трепери.

Най-накрая различи една сива фигура, която се приближи до нея. Малкия териер спря на около три метра от верандата и помириса земята с рошавата си муцуна.

След това подуши въздуха в опит да улови миризмата ѝ. Вятърът рошеше късата му прашна козина. Териерът вдигна глава, погледна я и потрепери.

Суон изпита дълбоко съжаление към животното. Не знаеше откъде е дошло, но се виждаше, че е изплашено и няма да се доближи до храната, макар тя да стоеше далеч от нея. Териерът внезапно се обърна и се стрелна в мрака. Детето разбра, че животното вече нямаше доверие на човешките същества. Погледна за последно храната и водата и се върна обратно в къщата.

Огънят продължаваше да гори. Леона беше застанала пред него и си топлеше ръцете. Джош зарита с крака и захърка по-силно под одеялото си, след което отново се успокои.

— Видя ли кучето? — попита старата жена.

— Да, госпожо. Но не дойде да вземе храната, докато бях отвън.

— Определено няма да го направи. Вероятно е много гордо, не мислиш ли? — Леона се обърна към Суон и закръглената ѝ фигура беше очертана от оранжева светлина. Детето искаше да ѝ зададе един въпрос, който ѝ хрумна, докато беше във ваната:

— Не искам това да прозвучи грубо, но… вие вещица ли сте?

Леона се разтресе от дрезгав смях.

— Ха! Казваш каквото мислиш, нали, дете? Е, няма проблем! Това е нещо много рядко срещано в наше време!

Суон не промълви нищо, защото очакваше старата жена да ѝ каже още нещо. Когато не го направи, продължи:

— Въпреки това искам да знам. Такава ли сте? Мама казваше, че всеки, който вижда други измерения или бъдещето, е лош, защото тези неща идвали от Сатаната.

— Наистина ли е казвала това? Е, не знам дали мога да се нарека вещица, или не. Може и да съм някое от тези неща. Но определено ще съм първата, която ще ти признае, че не всичко, което съм предвидила, се е случило. В интерес на истината имам много нисък процент на познаваемост за гадателка. Смятам, че животът е като един от онези големи пъзели, които трябва да наредиш, а не знаеш как да го направиш — просто се налага да нареждаш част по част, опитваш се да слагаш грешни части, където не им е мястото, и се изморяваш толкова много, че ти иде да наведеш глава и да заплачеш. — Леона сви рамене. — Не казвам, че пъзелът вече е нареден, но може би имам дарбата да виждам коя е следващата част, която ще пасне. Не през цялото време, трябва да отбележа. Само понякога, когато тази следваща част наистина е много важна. Предполагам, че Сатаната би искал да разпръсне тези части, да ги изгори и да ги унищожи. Не мисля, че Рогатия би се зарадвал да види пъзела подреден, чист и красив, а ти?

— Не — съгласи се Суон. — Не мисля.

— Искам да ти покажа нещо, дете… ако нямаш нищо против. Момиченцето кимна.

Леона взе една от газените лампи и направи знак на Суон да я последва. Минаха по коридора, покрай затворената врата на стаята, в която спеше Дейви, и стигнаха до друга врата в края. Старата жена я отвори и я пусна в малка стая с ламперия от чам, пълна с рафтове с книги, с квадратна маса за карти и четири стола в средата на помещението. Върху масата беше оставена дъска „Уиджа“, а под нея, на дървения под, беше нарисувана многоцветна звезда с пет лъча.

— Какво е това? — попита детето и посочи към фигурата, която газената лампа ѝ разкри.

— Нарича се пентаграма. Това е магически знак, който се използва за призоваването на добри и благотворни духове.

— Духове? Имате предвид призраци?

— Не, просто добри усещания и емоции. Не съм напълно сигурна. Видях този модел в една реклама в списание „Фейт“ и го поръчах оттам, но за съжаление, няма много подробна информация. — Леона остави лампата на масата. — Както и да е, това е гадателската ми стая. Водя… водех клиентите си тук, за да им гадая на кристална топка или на дъска „Уиджа“. Предполагам, че също така мога да я нарека мой офис.

— Имате предвид, че изкарвате пари от това?

— Разбира се! Защо не? Това си е честен начин човек да си вади прехраната. Освен това всички искат да научат повече за любимата си тема — а именно самите тях! — Старата жена се разсмя и зъбите ѝ заблестяха в сребро на светлината от газената лампа. — Погледни тук! — Тя посегна отстрани на единия от рафтовете и извади криво дърво, което приличаше на тънък клон от дърво, около метър дълъг, с две малки разклонения, които сочеха на две различни страни в горния му край. — Това е Ревльото — каза Леона. — Моят истински източник на пари.

На Суон ѝ приличаше на странна стара пръчка.

— Това нещо? Как?

— Някога чувала ли си за „батета“? Това е най-добрата батета, за която можеш да мечтаеш, дете! Старият Ревльо ще се изкриви и ще заплаче дори на локва вода на тридесет метра под солидна скала. Намерих го на една гаражна разпродажба през 1968 г. Ревльото е намерил петдесет кладенеца в този район. В това число и собствения ми в задния двор. Намира най-чистата вода, за която човек може да мечтае. О, обичам го този сополанко! — Леона дари пръчката със звучна целувка и я върна на мястото ѝ, след което светналите ѝ и лукави очи се насочиха към Суон. — Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

— Не знам — отвърна разтревожено детето.

— Не ти ли се иска? Поне мъничко? О, имам предвид за развлечение… нищо повече.

Суон сви рамене. Все още не беше особено убедена.

— Ти привлече интереса ми, дете — каза Леона. — След онова, което Джош ми разказа за теб и за нещата, които сте преживели… Ще ми се да надникна към този твой голям пъзел. Не ти ли се иска?

Суон се зачуди дали Джош ѝ беше казал за заповедта на Поу-Поу и за поникналата на мястото, където спеше, трева. Със сигурност не го беше направил, помисли си тя. Не познаваха Леона Скелтън толкова добре, че да ѝ разкриват тайните си! Или, замисли се детето, ако жената наистина беше вещица — добра или лоша — вероятно вече някак си беше научила или поне предположила, че има нещо странно в историята на гиганта.

— Как ще го направите? — попита Суон. — С една от онези кристални топки ли? Или с тази дъска на масата?

— Не, не мисля. Тези неща са много полезни, но… ще го направя с тези. — Леона взе красива дървена кутия от един от рафтовете и пристъпи към масата, където светлината беше по-добра. Побутна дъската „Уиджа“ настрани, остави кутията и я отвори. Вътрешността ѝ беше подплатена с лилаво кадифе. Извади тесте карти, което обърна с лицето нагоре, и с една ръка започна да вади карта по карта, за да може Суон да ги види… Детето затаи дъх.

На картите имаше странни и прекрасни рисунки — мечове, тояги, бокали и пентаграми като нарисуваната на пода — като всяка от тях беше номерирана и представляваше някаква енигматична картина, която Суон не можеше да разбере — на една три меча пронизваха сърце, а на друга осем пръчки летяха в синьо небе. На някои от другите карти имаше рисунки на хора: старец в сива роба, с наведена глава, хванал тояга в едната ръка и фенер със светеща звезда с шест лъча в него в другата; две голи фигури — на мъж и жена — притиснати една в друга, за да създадат едно цяло човешко същество; рицар с яркочервена броня на кон, който издишва огън и чиито копита хвърлят искри, докато бяга напред. И още много магически фигури… Но онова, което ги караше да изглеждат живи, бяха цветовете на картите: смарагдово зелено, червено, съставено от хиляди огньове, искрящо злато и блестящо сребро, меко синьо и среднощно черно, перлено бяло и жълто като лятно слънце. Окъпани в тези цветове, фигурите като че ли се движеха и дишаха, за да извършат делата, с които се бяха захванали. Суон не беше виждала подобни карти преди и не можеше да им се насити.

— Наричат се карти „Таро“ — обясни Леона. — Този комплект датира от двадесетте години и всеки цвят е бил нанасян на ръка. Не са ли много красиви?

— Да — въздъхна момиченцето. — О… да.

— Седни тук, дете… — старата жена докосна единия от столовете — … и да видим какво ще предвидим. Става ли?

Суон се поколеба, защото още не беше сигурна, но като че ли беше хипнотизирана от красивите и мистериозни фигури на тези вълшебни карти. Тя погледна лицето на Леона Скелтън и седна на стола, който като че ли беше направен точно за нея.

Старата жена зае стола срещу нея и премести газената лампа вдясно.

— Ще направим нещо, което се нарича Келтски кръст. Това е един от начините, по който се нареждат картите, за да могат да ти разкажат история. Тази история може да не е много ясна, може да не е лесна, но картите ще се наредят една до друга като онзи пъзел, за който говорихме. Готова ли си?

Суон кимна и сърцето ѝ се разтуптя. Вятърът фучеше и виеше навън и за момент ѝ се стори, че чу зловещ глас в него.

Леона се усмихна и затърси сред картите точно определена. Намери я и я показа на детето.

— Тази карта ще си ти, а другите ще изградят история около теб. — Старата жена остави картата на масата пред Суон. Тя беше в рамка от злато и червено, а рисунката беше на младеж с дълга златиста пелерина и шапка с червено перо, който държеше тояга с увита зелена лоза около нея. — Това е „Паж Жезли“: дете, което все още има да извърви дълъг път. — Леона бутна останалите карти пред детето. — Можеш ли да ги разбъркаш?

То не знаеше как се бъркат карти и поклати глава.

— Е, в такъв случай просто ги размеси. Размеси ги хубавичко, много хубавичко, и докато го правиш, се замисли сериозно къде си била, коя си и къде искаш да отидеш.

Суон изпълни нареждането и картите се плъзнаха навсякъде. Лицата им бяха притиснати в масата и се виждаха единствено златните им гърбове. Тя се съсредоточи върху нещата, които ѝ каза Леона, и се замисли сериозно, доколкото това ѝ беше възможно, тъй като вятърът навън продължаваше да я разсейва. Най-накрая старата жена каза:

— Така е добре, дете. А сега ги събери отново в тесте, с лицето надолу. След това го раздели на три купчини и ги сложи от лявата си страна.

Суон изпълни инструкциите. Леона посегна с ръка, която изглеждаше грациозна на слабата оранжева светлина, взе купчините и отново ги събра в тесте.

— Сега ще започнем историята. — Старата жена постави първата карта с лицето нагоре направо върху „Паж Жезли“. — Това те покрива. — На картата беше нарисувано голямо златно колело с фигури на мъже и жени като спици в него, някои от тях бяха с весели изражения в горната му част, а другите под него притискаха ръце в лицата си от отчаяние. — „Колелото на съдбата“ — то винаги се върти, носи промяна и разгръща Съдбата. Това е средата, в която се намираш. Може би нещата около теб се движат и обръщат, макар все още да не го знаеш.

Следващата карта беше сложена до „Колелото на съдбата“.

— Това ти е на пътя — обясни Леона — и представлява силите, които са срещу теб. — Тя присви очи. — О, божичко. — Картата беше в рамка от абанос и сребро. Нарисуваната на нея фигура беше почти изцяло в черна пелерина и качулка освен бялото, подобно на маска ухилено лице. Очите ѝ бяха сребърни… но в челото ѝ имаше трето алено око. В горната част на картата беше написано с красиви и вити букви…

— „Дяволът“ — прочете Леона. — Разрушението е отприщено. Както и невероятната жестокост. Трябва да си нащрек и да се пазиш, дете.

Преди Суон да успее да поиска повече информация за тази карта, която я накара да потрепери, старата жена сложи следващата върху другите две.

— Това е на главата ти и показва за какво копнееш. „Асо чаши“ — мир, красота, копнеж за разбирателство.

— Това не съм аз! — заяви засрамено Суон.

— Може би още не. Но един ден. — Следващата карта беше сложена под отвратителния Дявол. — Това е под теб и показва какво си преживяла, за да стигнеш дотук. — На картата беше нарисувано брилянтножълто слънце, но беше обърната с главата надолу. — Слънцето означава самота, несигурност… загуба на някого. Може би загуба на част от теб. Краят на невинността. — Леона ѝ хвърли бърз поглед и отново заби глава в картите си. Следващата карта, петата поред от разбърканото тесте, беше сложена вляво от „Дяволът“. — Това е зад теб, влияние, което си загърбила. — Изображението беше на стареца, който държеше фенера със звездата в него, но той също беше обърнат с главата надолу. — „Отшелникът“. Когато е обърнат с главата надолу, означава затваряне в себе си, скриване, забравяне на отговорностите. Всички тези неща са отминали. Сега се разкриваш пред света — за добро или за лошо.

Шестата карта беше сложена вдясно от „Дяволът“.

— Това е пред теб и показва какво ти предстои.

Леона разгледа картата с искрен интерес. На нея беше изобразен младеж в пурпурна броня, който беше вдигнал меч, докато зад гърба му гореше замък.

— „Паж Мечове“ — обясни старата жена. — Младо момиче или момче, което копнее за власт. Живее заради нея, нуждае се от нея, както се нуждае от храна и вода. „Дяволът“ също гледа в тази посока. Може би съществува някаква връзка между тях. Както и да е, вероятно това е някой, срещу когото ще се изправиш — някой наистина коварен… и много опасен.

Преди гадателката да успее да обърне следващата карта, по коридора долетя един глас:

— Леона! Леона! — Дейви се разкашля неудържимо и едва не се задави. Старата жена веднага избута картите настрани и бързо излезе от стаята.

Суон стана. „Дяволът“ — мъж с алено око — като че ли се взираше право в нея и ръцете ѝ настръхнаха. Тестето, което Леона беше бутнала настрани, стоеше само на няколко сантиметра от ръката ѝ и най-горната карта я зовеше да я погледне.

Детето посегна към нея. Спря се.

„Само ще надникна. Едно бързо надникване“, каза си то.

Вдигна най-горната карта и я погледна.

На нея беше нарисувана красива жена във виолетова роба, над която грееше слънце. Около нея имаше поле с пшеница, водопад и цветя. В краката ѝ бяха полегнали лъв и агне. Но косата ѝ беше пламнала, както и очите, които бяха решителни и насочени в някакво далечно препятствие. Тя носеше сребърен щит, в чийто център беше изрисуван огън, а на главата си беше сложила корона, която блестеше с цветовете на хванати в капан звезди. Красивите букви в горната част на картата гласяха „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

Суон задържа картата, докато всички подробности не се запечатаха в ума ѝ. Остави я и ѝ се прииска да види следващата карта в тестето. „Не!, предупреди се тя. — Стигна прекалено далеч!“ Можеше да почувства отвратителното алено око на „Дяволът“, което я приканваше да види още една карта.

Взе следващата. Обърна я.

Застина.

Скелет в броня, яхнал вдигнат на задните си крака кон от кости, с окървавена коса в ръцете си. Създанието косеше пшенично поле, но класовете пшеница бяха увити едни в други човешки тела, голи и гърчещи се в агония, покосени от неуморното острие. Небето беше окъпано в кървави нюанси и черни гарвани кръжаха над човешкото поле на страданието. Това беше най-ужасната картина, която Суон беше виждала някога, и нямаше нужда да чете надписа в горната част на картата, за да я разпознае.

— Какво правиш тук?

Гласът едва не я накара да подскочи на метър във въздуха. Суон се обърна и видя Джош на прага на вратата. Лицето му, с неговите сиви и бели петна и хванали коричка изгаряния, беше гротесково, но в този момент тя осъзна, че го обича… обичаше както лицето, така и мъжа, на когото принадлежеше. Гигантът огледа стаята и се намръщи.

— Какво е всичко това?

— Ами… гадателската стая на Леона. Гледаше ми на карти. Джош влезе в помещението и погледна масата.

— Много са красиви — каза той. — С изключение на тази. — Почука картата на „Дяволът“. — Напомня ми за един кошмар, който имах, след като ядох сандвич със салам и цяла кутия с шоколадови понички.

Все още изнервена, Суон му показа последната карта, която взе.

Джош я хвана между пръстите си и я доближи до светлината. И преди беше виждал карти „Таро“ във Френския квартал в Ню Орлиънс. Надписът гласеше „Смъртта“.

„Смъртта, която покосява човешката раса“, помисли си той. Тази карта беше едно от най-зловещите неща, които беше виждал, а на измамната светлина му се струваше, че сребърната коса коси наред човешката пшеница. Конският скелет се беше изправил на задните си крака, докато ездачът му вършееше под кървавочервеното небе. Джош хвърли картата обратно на масата и тя се плъзна наполовина върху картата с демоничната фигура с аленото око.

— Това са просто карти — каза гигантът. — Хартия и боя. Не означават нищо.

— Леона каза, че разказват история.

Джош събра картите отново в тесте, за да скрие „Дяволът“ и „Смъртта“ от очите на Суон.

— Хартия и боя — повтори той. — Нищо повече.

Нямаше как да пренебрегнат давещото се и мъчително кашляне на Дейви Скелтън. Картите, особено тази на „Смъртта“, накара Джош да се почувства неприятно. Дейви сякаш се душеше, а Леона му говореше тихичко в опит да го успокои. „Смъртта е наблизо — осъзна неочаквано гигантът. — Много, много близо.“ Той излезе от гадателската стая и тръгна по коридора. Вратата на стаята на Дейви беше открехната. Гигантът предположи, че може да помогне с нещо и реши да влезе вътре.

Първото, което забеляза, бяха изцапаните с кръв чаршафи. Агонизиращото лице на мъжа беше осветено от една жълта газена лампа, очите му бяха мътни от болестта и ужаса, а когато кашляше, от устата му излизаше гъста и тъмночервена храчка.

Джош се спря на прага.

Леона се беше надвесила над съпруга си, в скута ѝ беше оставена порцеланова купичка, а в ръката си държеше подгизнал от кръв парцал. Тя усети присъствието на гиганта, обърна глава към него и изрече с всичкото достойнство, което успя да събере:

— Моля те, излез и затвори вратата.

Джош се поколеба. Стоеше като истукан и му се повдигаше.

— Моля те — настоя Леона, докато съпругът ѝ изкашляше живота си в скута ѝ.

Гигантът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Някак си отново се беше озовал пред камината. Помириса се. Вонеше, затова трябваше да вземе няколко кофи с вода от кладенеца, да ги стопли на огъня и да се потопи във ваната. Очакваше това с нетърпение. Но прежълтялото и измъчено лице на умиращия човек в другата стая не излизаше от главата му и не му позволяваше да помръдне. Спомни си Дарлийн, която умираше в пръстта. Спомни си трупа, който лежеше на стъпалата на нечия веранда в стенещия мрак. Изображението на онзи скелетен ездач, който вилнееше на онова поле с хора, беше залепнало като пиявица за съзнанието му.

„О, Господи — помисли си Джош, когато сълзите му потекоха. — О, Господи, помогни на всички ни.“

И тогава наведе глава и заплака — не само заради спомените си за Роуз и момчетата, но също така за Дейви Скелтън, Дарлийн Прескот, трупа в мрака и всички мъртви и умиращи човешки същества, които някога се бяха наслаждавали на слънчевите лъчи върху лицата си и бяха смятали, че ще живеят вечно. Гигантът плачеше, а сълзите се стичаха по лицето му и капеха от брадичката му, без да може да ги спре.

Някой уви ръка около врата му.

Детето.

Суон.

Джош я придърпа към себе си и тя го прегърна, докато той плачеше.

Прегръщаше го силно. Суон обичаше гиганта и не можеше да понесе да слуша болката му.

Вятърът виеше навън, променяше посоката си и брулеше Съливан от различни ъгли.

И в този вятър ѝ се стори, че чу един зловещ глас да шепне:

— Всичко е мое… всичко е мое.

34

Факли горяха на студения вятър в пустата равнина на петдесет километра северозападно от кратера на град Солт Лейк. Около триста парцаливи и прегладнели хора се свиваха на брега на брега на Голямото солено езеро в скалъпен набързо град от кашони, повредени автомобили, палатки и каравани. Светлината от факлите стигаше на километри по равния терен и привличаше малки групички от оцелели, които пътуваха на изток от разрушените градове и села на Калифорния и Невада. Всеки ден и всяка нощ групи от хора, които носеха вещите си на ръце, завързани за гърбовете или ги дърпаха в куфари и ръчни и пазарски колички, идваха в лагера и си намираха местенце върху твърдата и гола земя, на което да се свият. Някои късметлии разполагаха с палатки и раници, пълни с консерви, бутилирана вода и оръжия, с които да защитават притежанията си. По-слабите от тези хора бързо залиняваха, след като свършеха провизиите си от храна и вода или някой им ги откраднеше. Телата на самоубийците се носеха по повърхността на Голямото солено езеро подобно на зловещи дънери. Мирисът на солена вода, който вятърът разнасяше, също събираше групи от скиталци; онези, които нямаха прясна вода, се опитваха да я пият, В страдащите от гнойни рани и изгаряния търсеха пречистващата ѝ агонизираща прегръдка в желанието си да се подложат на религиозно самобичуване.

В западния край на лагера, на твърдата скалиста земя, лежаха над сто трупа, останали там, където бяха паднали. Бяха ограбени до шушка от мародерите, които живееха в ями в пръстта и презрително биваха наричани „боклукчии“ от хората, които се бяха разположили най-близо до брега на езерото. Почти до западния хоризонт се простираше гробище от леки автомобили, каравани, кемпери, джипове и мотоциклети, които бяха останали без гориво или чиито двигатели бяха блокирали поради липсата на масло. Те биваха нападнати от мародерите, които откъсваха седалките, взимаха гумите и откачаха вратите, капаците и багажниците, за да си създадат свои собствени странни домове. Резервоарите бяха източени от групи от въоръжени мъже от централния лагер, а бензинът се използваше за факлите — защото светлината се беше превърнала в сила и в почти мистична защита от ужасите, които криеше мракът.

Две фигури, нарамили раници, се тътреха през пустинята към светлината на факлите, която се намираше на около седем-осемстотин метра пред тях. Беше нощта на двадесет и трети август и бяха минали един месец и шест дни от изстрелването на ракетите. Двете фигури вървяха през гробище от превозни средства и въобще не им правеше впечатление, когато стъпеха върху някой гол труп. Миризмата на разложение не им попречи да помиришат соленото езеро. Собствената им кола, едно „БМВ“, което бяха откраднали от паркинг в призрачния град Карсън, Невада, беше останала без бензин преди около двадесетина километра и вървяха вече цяла вечер към сиянието на светлините, които се отразяваха в ниските облаци.

Нещо изтрака отстрани зад ограбената останка на един „Додж Чарджър“. Фигурата, която вървеше по-напред, спря и извади .45-калибров автоматичен пистолет от раменния кобур под синята си шуба с гъши пух. Звукът не се повтори и след един миг на тишина двете фигури отново продължиха напред към лагера, този път с по-бодра крачка.

Водачът измина още пет метра, когато една ръка се подаде от пръстта и пясъка, сграбчи левия му крак и го извади от равновесие. Мъжът едновременно извика и стреля с .45-калибровия си автоматичен пистолет, но куршумът излетя в небето. Той падна тежко на лявата си страна и въздухът напусна дробовете му. Една човешка фигура изпълзя като морски рак от ямата, която се беше открила в земята. Ракът се хвърли върху мъжа с раницата, натисна с коляно врата му и започна да налага лицето му с юмрука на лявата си ръка.

Втората фигура изпищя — писъкът беше женски — след което се обърна и хукна да бяга през гробището. Жената чу стъпки след себе си, усети, че нещо я приближава и когато обърна глава, за да погледне назад, се спъна в един от голите трупове и падна по лице. Опита се да се изправи, но изведнъж една маратонка се заби в задната част на главата ѝ и ѝ притисна носа и устата в пръстта. Тя зарита френетично, защото започна да се задушава.

На няколко метра от нея ракът действаше бързо, като използва лявото си коляно, за да натисне ръката, в която младият мъж държеше оръжието си, а дясното си беше отпуснал върху гърдите му. Онзи се опитваше да си поеме въздух, а очите му бяха ококорени и изплашени над мръсната му руса брада. И тогава ракът извади с лявата си ръка ловен нож от кожен калъф изпод дългото си и прашно черно палто. Острието преряза бързо и дълбоко гърлото на младия мъж — веднъж, втори път, трети. Онзи престана да се съпротивлява и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.

Жената се бореше за живота си; беше обърнала глава, а бузата ѝ беше притисната в земята.

— Моля те… не ме убивай! — замоли се тя. — Ще ти дам… каквото поискаш! Моля те, недей…

Маратонката неочаквано се отдръпна. Върхът на нещо, което приличаше на шило за лед, убоде бузата ѝ точно под дясното ѝ око.

— Без номера. — Гласът принадлежеше на момче, беше тънък и писклив. — Ясно? — Убоде я още по-силно с шилото за лед, за да придаде тежест на думите си.

— Да — отговори жената. Момчето сграбчи кичур от дългата ѝ гарвановочерна коса и я изправи до седнало положение. Тя успя да види лицето му на слабото сияние от далечната светлина. Похитителят ѝ беше просто хлапе на тринадесет или четиринадесет години, което беше облечено в прекалено голям за него мръсен кафяв пуловер и сиви панталони с дупки на коленете. Беше толкова слабо, че можеше спокойно да се определи като „мършаво“, с високи скули и мъртвешки бледо лице като на труп. Тъмната му коса беше сплъстена върху скалпа му от мръсотия и пот и носеше очила — с рамки от изтъркана кожа, каквито според нея бяха носили бойните пилоти през Втората световна война. Стъклата уголемяваха очите му и ги правеха да изглеждат като затворени в аквариум. — Не ме наранявай, става ли? Кълна се, че няма да викам.

Роланд Кронингер се засмя. Това беше най-тъпото и малоумно нещо, което беше чувал.

— Можеш да викаш колкото си искаш. На никого не му пука дали ще викаш, или не. Сваляй раницата.

— Пипна ли го? — провикна се полковник Маклин, който все още беше върху другото тяло.

— Да, сър — отговори Роланд. — Жена е.

— Доведи я тук!

Момчето вдигна раницата и се отдръпна назад.

— Размърдай се — заповяда ѝ то. Жената се опита да се изправи, но отново беше блъсната. — Не, не на крака. Пълзи.

Тя запълзя през пръстта и разложените тела. Искаше ѝ се да изпищи, но не можеше да си го позволи.

— Руди? — провикна се със слаб глас жената. — Руди? Добре ли си?

И тогава видя фигурата с черното палто да разкъсва раницата на спътника ѝ. Целият беше в кръв и тя разбра, че са затънали дълбоко в лайната.

Роланд хвърли другата раница на полковник Маклин, след което прибра шилото за лед в еластичните си панталони, които беше свалил от трупа на момче на неговата възраст и с близки на неговите размери. Взе автоматичния пистолет от мъртвите пръсти на Руди под изумения поглед на жената.

— Хубаво оръжие — каза той на Краля. — Можем да го използваме.

— Трябва да имаме още пълнители — отвърна Маклин и зарови в раницата с една ръка. Извади чорапи, бельо, паста за зъби, армейски комплект съдове… и манерка, в която се разплиска някаква течност, когато я разклати. — Вода! О, Господи… това е прясна ВОДА! — Стисна манерката между бедрата си и развъртя капачката, след което отпи няколко глътки от сладката и вкусна вода. Тя потече по извитата му сива брада и закапа по земята.

— Ти имаш ли манерка? — обърна се Роланд към жената.

Тя кимна и свали от рамото си презрамката на манерката, която беше прибрала под палтото си от белка, взето от един бутик в град Карсън. Носеше дизайнерски дънки на леопардови петна и скъпи ботуши, а около врата си беше накичила перли и синджирчета с диаманти.

— Дай я тук.

Жената го изгледа и изпъна гръб. Това хлапе беше поредният боклук, а тя добре знаеше как да се оправя с такива.

— Майната ти — каза му, отвинти капачката на манерката и я вдигна, за да пие. Студените ѝ сини очи го предизвикваха.

— Хей! — провикна се някой от мрака. Гласът беше дрезгав и груб. — Да не си хванахте жена?

Роланд не отговори. Той продължаваше да гледа как копринената кожа на врата на пленницата му се движеше, докато пие.

— Имам бутилка уиски! — обади се отново гласът. — Ще я изтъргувам с вас!

Жената спря да пие. Изведнъж газираната вода „Перие“ ѝ се стори много неприятна на вкус.

— Давам бутилка уиски за тридесет минути! — настоя онзи. — Ще ви я върна, когато приключа! Имаме ли сделка?

— Имам стек цигари! — провикна се друг мъж зад един преобърнат джип вляво от тях. — Петнадесет минути за стек цигари!

Жената бързо завинти капачката и хвърли манерката в краката на момчето.

— Ето — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — Вземи я цялата.

— Пълнители за пистолета! — зарадва се Маклин и извади три броя от раницата на Руди. — Вече разполагаме с известна огнева мощ!

Роланд отвори манерката, отпи няколко глътки вода, затвори я и преметна презрамката ѝ през рамо. Навсякъде около тях се носеха гласовете на други боклукчии, които предлагаха запасите си от алкохол, цигари, клечки кибрит, шоколадови десерти и други ценности, за да прекарат известно време с току-що уловената жена. Роланд не продума, а само слушаше все по-сериозните наддавания като аукционер, който е наясно, че притежава стока с наистина висока цена. Той разгледа пленницата си през очилата, които сам си беше направил, като залепи правилните стъкла — намерени в останките на една от оптиките „Покатело“ — в рамките на танкистки очила. Жената нямаше сериозни белези освен няколко малки зарастващи рани на бузите и челото… и това я правеше много специална стока. Повечето от жените в лагера бяха изгубили косите и веждите си и бяха загрозени от грозни белези в различни цветове — от тъмнокафяви до алени. Черната коса на пленницата му падаше като водопад върху раменете ѝ. Беше мръсна, но нямаше плешиви петна в нея — първият признак на радиационно отравяне. Лицето ѝ беше грубо с квадратна челюст. „Надменно лице — помисли си Роланд. — Лице на кралица на селяндурите.“ Електриковосините ѝ очи бавно се местеха от оръжието към Руди и отново към момчето, сякаш свързваше точките на триъгълник. Според Роланд жената беше в края на двадесетте или началото на тридесетте си години и погледът му се свлече до големите ѝ гърди, които издуваха червената ѝ тениска под палтото ѝ от белка, на която беше написано с фалшиви диаманти „БОГАТА КУЧКА“. Стори му се, че видя зърната ѝ да щръкват, сякаш опасността и смъртта форсираха сексуалния ѝ двигател.

Роланд усети напрежение в стомаха си и бързо вдигна поглед от зърната ѝ. Изведнъж се беше зачудил какво ли щеше да е чувството, ако захапеше едно от тях между зъбите си.

Сочните устни на жената се размърдаха.

— Хареса ли ти видяното?

— Фенерче! — предложи един от боклукчиите. — Ще ти дам фенерче за нея!

Роланд не отговори. Тази жена го накара да се сети за снимките в списанията, които намери в най-долното чекмедже на скрина на баща си в онзи далечен свой живот. Коремът му се сви, а топките му запулсираха, сякаш бяха стиснати от брутален юмрук.

— Как се казваш? — попита я той.

— Шийла. Шийла Фонтана. Ти как се казваш? — Благодарение на хладната логика на жена, която по природа беше добра в оцеляването, тя стигна до извода, че шансовете ѝ бяха по-добри тук, при смахнатото хлапе и мъжа с едната ръка, отколкото в мрака с всички онези. Инвалидът изруга и хвърли останалото от раницата на Руди на земята.

— Роланд Кронингер.

— Роланд — повтори Шийла, като изрече името все едно ближеше близалка. — Няма да ме дадеш на онези, нали, Роланд?

— Той съпруг ли ти беше? — попита момчето и срита тялото на Руди.

— Не. Просто пътувахме заедно. — В интерес на истината живееха заедно от почти година и той беше играл ролята на неин сутеньор в Оукланд, но нямаше нужда да обърква хлапето. Погледна окървавеното гърло на Руди и побърза да измести очи. Изпита съжаление, защото той беше добър бизнес мениджър, фантастичен любовник и винаги им осигуряваше достатъчно дрога. Но сега беше просто мъртво месо, защото светът беше станал такъв. Както самият Руди би казал, трябва да си пазиш собствения задник на всяка цена.

Нещо се размърда на земята зад Шийла и тя се обърна да го погледне. Едва различима човешка фигура пълзеше към тях. Спря се на два-три метра от нея и покрита с отворени и гноясващи рани ръка вдигна хартиен плик.

— Шоколадови десерти? — предложи неприятен глас.

Роланд стреля с автоматичния пистолет и изстрелът стресна Шийла. Човекоподобното на земята първо изсумтя, после изскимтя като куче, след което застана на колене и се скри между разнебитените автомобили.

На жената ѝ стана ясно, че хлапето нямаше намерение да я даде на другите. От няколко ями в земята се разнесе дрезгав и престорен смях. Тя беше виждала достатъчно гадости, откакто двамата с Руди бяха напуснали хижата на наркопласьорите в планината Сиера, в която се криеха от ченгетата в Сан Франциско, когато бомбите удариха, но случващото се тук определено беше най-гадното. Погледна надолу към очилатото хлапе, защото беше почти метър и осемдесет висока. Беше с тежък кокал като амазонка, но всички форми и извивки на тялото ѝ служеха добре, за да постига целите си и знаеше, че вече го беше хванала за пишката.

— Какви са тези простотии, дяволи го взели? — попита Маклин, наведен над нещата, които беше извадил от раницата на Шийла.

Тя веднага разбра какво беше намерил. Приближи се до него, без да обръща особено внимание на .45-калибровия пистолет на хлапето, и видя какво държи — найлонова торбичка със снежнобяла и фина колумбийска захар. Около едноръкия бяха пръснати още три найлонови торбички с висококачествен кокаин и около десетина пластмасови шишенца с попърс, черни красавици, оси, бомбардировачи, червени дами, ангелски прах и ЛСД.

— Това е аптечката ми, приятел — каза Шийла. — Ако искаш да си прекараш добре, разполагам с два пакета с кюфтета и малко пържени картофки. Няма проблем да ги изядеш, но си искам запасите обратно.

— Наркотици — осъзна Маклин. — Какво е това? Кокаин? — Полковникът хвърли торбичката, взе едно от шишенцата и след малко вдигна мръсното си и окървавено лице към нея. Войнишката му прическа беше позагубила формата си, а тъмнокестенявата му коса беше посивяла на места. Очите му приличаха на дълбоки дупки, изкопани в каменното му лице. — Имаш и хапчета? Да не си наркоманка?

— Аз съм чревоугодница — отговори спокойно Шийла. Предположи, че хлапето няма да позволи на този луд еднорък шибаняк да я нарани, но въпреки това мускулите ѝ бяха готови за борба или бягство. — Ти какъв си?

— Казва се полковник Джеймс Маклин — отвърна Роланд. — Той е герой от войната.

— На мен ми се струва, че войната свърши. И ние загубихме… герой — каза Шийла и погледна Маклин право в очите. — Вземи каквото си поискаш, но ми върни запасите.

Полковникът изгледа младата жена от глава до пети и реши, че вероятно няма да успее да я събори на земята и да я изнасили, както смяташе да направи до този момент. Може би нямаше да му е лесно да я надвие с една ръка, освен ако не я подкосеше и не опреше нож в гърлото ѝ. Не му се искаше да се проваля пред Роланд, въпреки че пенисът му беше започнал да тупти. Изсумтя и потърси кюфтетата. След като ги намери, хвърли запасите на Шийла и тя започна да събира пакетчетата с кока и шишенцата с хапчета.

Маклин пропълзя до обувките на Руди и ги свали, след което махна златния „Ролекс“ от лявата му ръка и го сложи на своята.

— Защо сте чак тук? — обърна се Шийла към Роланд, който я гледаше как прибира кокаина и хапчетата си. — Защо не сте там, по-близо до светлината?

— Не искат боклукчии — отвърна Маклин. — Така ни наричат. Боклукчии. — Кимна към правоъгълната дупка на няколко крачки от него, която беше покрита с платнище и не се забелязваше в мрака. На Шийла ѝ се стори, че е дълбока около метър и половина. Ъглите на платнището бяха закрепени с камъни. — Не миришем достатъчно добре за тях. — В ухилената физиономия на Маклин се четеше лудост. — Как мислиш, че мириша, госпожице?

Според Шийла миришеше като потна свиня, но тя само сви рамене и посочи към флакон с дезодорант „Райт Гард“, който беше изпаднал от раницата на Руди.

Маклин се засмя. Тъкмо откопчаваше колана на мъртвеца, за да му свали панталоните.

— Разбери, че преживяваме благодарение на онова, което успеем да намерим и да си вземем. Чакаме оттук да минат хора, насочили се към светлината. — Маклин кимна с глава към брега на езерото. — Онези там държат властта. Разполагат с оръжия и изобилие от консервирана храна, бутилирана вода и бензин за факлите си. Някои от тях дори имат тенти. Търкалят се в оная ми ти солена вода, а ние тук ги слушаме как пищят. Не ни пускат да припарим до нея. О, не! Смятат, че ще я замърсим или нещо подобно. — Полковникът свали панталоните на Руди и ги хвърли в дупката. — Разбери, най-голямата несправедливост е, че двамата с момчето трябва да живеем на онази светлина. Трябва да носим чисти дрехи, да си вземаме топли душове и да получаваме всичката храна и вода, която поискаме. Защото бяхме подготвени… бяхме готови. Знаехме, че бомбите ще паднат. Всички в Земен дом го знаехме!

— Земен дом? Какво е това?

— Оттам идваме — отговори Маклин и клекна на земята. — От планините в Айдахо. Извървяхме дълъг път и видяхме много смърт. Роланд се сети, че ако стигнем до Голямото солено езеро, можем да се изкъпем в него, за да изчистим радиацията от себе си. А и солта щеше да се погрижи за раните ни. Това наистина е така, да знаеш. Солта лекува. Особено това. — Полковникът вдигна увития си в бинт чукан. Част от превръзката беше увиснала и покрита със засъхнала кръв, а друга част беше станала зелена. Шийла усети миризмата на инфектирана плът. — Трябва да се изкъпя в солената вода, но онези там няма да ни позволят да се доближим. Казват, че ядем мъртвите. Затова ни обстрелват, когато се опитаме да отидем там. Но сега — сега — имаме своя огнева мощ! — Маклин кимна към автоматичния пистолет, който държеше Роланд.

— Езерото е голямо — каза Шийла. — Не е нужно да минавате през лагера, за да стигнете до него. Можете да го заобиколите.

— Не можем да го направим поради две причини. Първата е, че някой ще се намести в дупката ни, докато ни няма и ще ни вземе всичко, което имаме. Втората, никой не може да забрани на Джимбо Маклин да вземе каквото си поиска. — Полковникът ѝ се ухили и жената си помисли, че лицето му прилича на череп. — Те не знаят кой съм аз или какво представлявам. Но смятам да им покажа… О, да! Ще им покажа на всички! — Маклин се обърна към лагера, загледа се в далечните факли за известно време и отново я погледна. — Няма да искаш да се чукаш, нали?

Шийла се засмя. Този човек беше най-мръсният и най-отвратителен тип, който беше срещала. Но още докато се смееше, осъзна, че е направила грешка и веднага се спря.

— Роланд — каза тихичко полковникът, — дай ми пистолета.

Момчето се поколеба, защото знаеше какво ще се случи. В края на краищата обаче Краля беше дал заповед, а той беше Кралския рицар и нямаше как да не се подчини. Направи крачка напред, като все още се колебаеше.

— Роланд — настоя Краля.

Този път момчето отиде до него и му подаде пистолета в протегнатата лява ръка. Маклин непохватно го взе и го насочи в главата на Шийла. Жената вдигна предизвикателно брадичка, преметна презрамката на раницата си през рамо и се изпъна като струна.

— Тръгвам към лагера — заяви тя. — Може би ще застреляш жена в гърба, господин военен герой. Не мисля, че ще го направиш. Доскоро, момчета, беше забавно. — Шийла се насили да прескочи трупа на Руди, след което тръгна уверено през автомобилното гробище. Сърцето ѝ биеше като лудо и беше стиснала здраво зъби в очакване на куршума.

Нещо се размърда вляво от нея. Една парцалива фигура беше приклекнала зад останките на шевролет комби. Нещо друго запълзя в пръстта на пет-шест метра отпред и жената осъзна, че няма да стигне до лагера жива.

— Очакват те — провикна се Роланд. — И няма да ти позволят да стигнеш дотам.

Шийла спря. Факлите изглеждаха далеч, толкова далеч. И дори да успееше да стигне до тях, без да бъде изнасилена — или да ѝ се случи нещо по-лошо — нямаше никаква гаранция, че няма да я изнасилят в лагера. Знаеше, че без Руди беше просто ходеща мръвка, която привлича мухите.

— По-добре се върни — настоя Роланд. — Ще си в безопасност с нас.

В безопасност, повтори саркастично наум Шийла. За последно беше в безопасност в детската градина. Избяга от дома си на седемнадесет с един барабанист в рок банда, отиде в онази странна дупка Холивуд и мина през няколко фази: работи като сервитьорка, стриптийзьорка, масажистка в салон на „Сънсет Стрип“, снима се в два порнофилма и накрая заживя с Руди. Светът се беше превърнал в ненормална въртележка от кока, попърс и пишки без лица, но дълбоката истина беше, че всичко това ѝ харесваше. Тя не беше от хората, които хленчеха за онова, което е можело да се случи в живота им, и не пълзеше на колене, за да моли за прошка; обичаше опасностите и тъмната страна на нещата, където се криеха нощните създания. Безопасността беше скучна и постоянно си повтаряше, че животът е само един, така че защо да не се размажеше както трябва?

Въпреки това не смяташе, че като си размята фустата пред тези пълзящи изроди, ще се случи нещо много забавно.

Някой се изкикоти в мрака. Някой луд, който я очакваше, и този смях беше достатъчен, за да вземе решение.

Шийла се обърна и се върна при хлапето и едноокия военен герой. Вече беше измислила начин да вземе пистолета и да им пръсне главите на двамата. Оръжието щеше да ѝ помогне да стигне до факлите край езерото.

— Падни на ръце и колене — нареди ѝ Маклин, чиито очи блестяха над мръсната му брада.

Шийла се усмихна едва и остави раницата си да падне на земята. Какво, по дяволите? Нямаше да е по-лошо от останалите мъже на „Сънсет Стрип“. Но не ѝ се искаше да му се дава толкова лесно.

— Бъди спортсмен господин военен герой — каза тя с ръце на кръста. — Защо не пуснеш хлапето първо?

Маклин погледна момчето, чиито очи зад очилата като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Шийла разкопча колана си и започна да събува леопардовите си дънки, като ги плъзна бавно по ханша, бедрата си и накрая ги свали през каубойските си ботуши. Не носеше бельо отдолу. Падна на ръце и колене, отвори раницата и извади шишенце с черни красавици. Лапна едно хапче и каза:

— Хайде, побързай скъпи! Студеничко е!

Маклин неочаквано се засмя. Тази жена имаше кураж и макар да нямаше представа какво ще правят с нея, след като приключеха, разбра, че е от тяхната порода.

— Давай! — обърна се към Роланд. — Бъди мъж!

Момчето беше много изплашено. Жената го чакаше и Краля искаше да го направи. Осъзна, че това е важен ритуал от възмъжаването на Кралския рицар. Тестисите му бяха на път да експлодират, а тъмната мистерия между бедрата на Шийла го привличаше като някакъв хипнотичен амулет.

Боклукчиите допълзяха по-близо, за да гледат церемонията. Маклин седна, за да се наслади на гледката от първия ред. Очите му бяха замъглени и напрегнати. Постоянно местеше дулото на автоматичния пистолет под брадичката си.

Чу кух смях точно над лявото си рамо и разбра, че Войника сянка също се наслаждаваше на случващото се. Войника сянка беше дошъл от Блу Доум Маунтин заедно с тях, беше вървял зад тях и често изоставаше, но винаги беше там. Войника сянка харесваше момчето; Войника сянка смяташе, че момчето притежава инстинктите на убиец, които се развиваха с времето. Войника сянка беше казал на Маклин през тихите часове на нощта, че дните за водене на война още не са приключили. Тази нова земя щеше да се нуждае от воини и военачалници. Хора като Маклин отново щяха да са много необходими… сякаш е имало времена, когато не са били. Войника сянка му каза всичко това и той повярва.

И тогава Маклин се разсмя заради гледката пред него, смехът му се сля с този на Войника сянка и двата зазвучаха като едно.

35

На повече от три хиляди и двеста километра разстояние Сестрата седеше пред камината. Всички други бяха заспали на пода в стаята и беше неин ред да поддържа огъня, като трябваше да внимава хем да не излезе от огнището, хем да не изгасва жаравата, за да не хабят клечки кибрит. Газовата печка беше намалена, за да пести намаляващите им запаси от газ и студът беше започнал да се прокрадва през пукнатините в стените.

Мона Рамзи говореше насън. Съпругът ѝ се обърна и я прегърна. Старецът беше като мъртъв за света, Арти спеше върху легло от вестници, а Стив Бюканън хъркаше като дъскорезница. Но Сестрата беше обезпокоена от хриптенето на Арти. Беше забелязала, че се държи за ребрата, но той я увери, че е добре, че от време на време не може да си поеме въздух, но иначе — както сам се изрази — е „като чисто нов“.

Клошарката се надяваше наистина да е така, защото ако Арти беше наранен вътрешно — може би, когато онзи проклет вълк го блъсна на магистралата преди десет дни — нямаха лекарства, които да му помогнат за инфекцията.

Мешката беше до нея. Тя разхлаби връвта ѝ и бръкна вътре. Намери стъкления пръстен и го извади под светлината от жаравата.

Блясъкът му изпълни стаята. Последния път, в който надникна в предмета, беше преди четири нощи, когато отново беше на пост. Тогава също сънебродеше. В един миг седеше тук и държеше пръстена точно като сега, а в следващия беше надвиснала над някаква маса — квадратна маса с наредени на нея карти.

Картите бяха украсени с картини и не приличаха на другите карти, които някога беше виждала. Една от тях привлече вниманието ѝ — скелет, яхнал вдигнат на задните си крака скелетен кон. Скелетът размахваше коса през гротесково поле от човешки тела. На Сестрата ѝ се стори, че има сенки в стаята, чуждо присъствие и приглушените гласове на говорещи хора. Също така ѝ се счу някой да кашля, но звукът беше изкривен, сякаш го чуваше през дълъг и ехтящ тунел… и когато се върна обратно в хижата, осъзна, че Арти кашля и се държи за ребрата.

Често мислеше за тази карта с размахващия коса скелет. Все още ясно виждаше изображението, което се беше запечатало в съзнанието ѝ. Мислеше и за сенките, които бяха заедно с нея в стаята — те бяха като нереални създания, но може би това се дължеше на факта, че цялото ѝ внимание беше насочено върху картите. Вероятно ако се беше съсредоточила върху самите сенки, щеше да различи кой се намира там.

„Да бе — помисли си Сестрата. — Държиш се така, сякаш наистина ходиш някъде, когато видиш картини в стъкления пръстен! А те са просто това. Картини. Фантазия. Въображение. Терминът не е от значение. Няма нищо истинско в тях!“

Но беше започнала да осъзнава, че сънеброденето и завръщането от него бяха започнали да стават по-лесни. Не всеки път, в който погледнеше в стъкления пръстен, ѝ се удаваше възможност да сънеброди, най-често виждаше огнена светлина без никакви картини фантазия. Въпреки това знаеше, че стъкленият пръстен притежава непознати сили, поне в това беше напълно сигурна. Ако не беше нещо изключително могъщо, защо тогава създанието, което се представяше за Дойл Халанд, го искаше?

Трябваше да опази предмета. Беше отговорна за безопасността му и не можеше — не смееше — да го изгуби.

— Господи милостиви! Какво е това?

Сестрата се стресна и вдигна поглед. Пол Торсън беше излязъл през зелената завеса. Очите му бяха подути от сън. Той отметна дългата си коса и застана с отворена уста пред пулсиращия в ритъма на сърцето ѝ пръстен.

Клошарката за малко да го натика обратно в мешката си, но вече беше прекалено късно.

— Това нещо… гори! — съумя да каже Пол. — Какво е?

— Не съм сигурна. Намерих го в Манхатън.

— Господи! Цветовете… — Той коленичи пред предмета, видимо смаян. Последното нещо, което очакваше да намери пред камината, където смяташе да се постопли, беше подобен пръстен от огнена светлина. — Какво го кара да пулсира така?

— Усеща ритъма на сърцето ми. Прави така, когато го държиш.

— Какво представлява? Нещо японско ли е? С батерии ли работи?

Сестрата горчиво се усмихна.

— Не мисля.

Пол се пресегна и го бутна с пръст. Примига.

— Това е стъкло!

— Точно така.

— Уха — прошепна той. — Може ли да го поддържа? Само за миг?

Клошарката тъкмо щеше да отговори с „да“, но обещанието на Дойл Халанд я спря. Онова чудовище можеше да приема всякакви лица и всеки от хората в тази стая можеше да бъде него, дори самият Пол. Но не, те оставиха чудовището зад себе си, нали? Как пътува едно такова създание? „Последвах пътя на най-малкото съпротивление“, беше ѝ казало то. Ако носеше човешка кожа, тогава пътуваше като човек. Сестрата потрепери, защото си го представи как върви след тях в образа на някой мъртвец, върви ден и нощ без почивка, докато обувките му не се разпаднат от краката му, след което спира само за да свали друг чифт от краката на някой труп, тъй като може да приеме всеки размер.

— Може ли? — настоя Пол.

Къде ли беше Дойл Халанд сега?, зачуди се Сестрата. Някъде навън в мрака, на магистрала 80? На два-три километра оттук, износващ поредния чифт обувки? Дали можеше да лети на крилете на вятъра, с черни котки на раменете си и изпълнени с пламъци очи, или беше просто дрипав турист, който се оглеждаше зя запалени огньове в нощта?

Беше по петите им. Нали?

Сестрата си пое дълбоко въздух и подаде стъкления пръстен на Пол. Той плъзна ръка по него.

Светлината не загасна. Половината, която мъжът беше хванал, запулсира с нов, учестен ритъм. Той хвана предмета с две ръце и клошарката изпусна събрания в дробовете си въздух.

— Разкажи ми за това нещо — каза Пол. — Искам да науча повече.

Сестрата видя как скъпоценните камъни се отразяваха в очите му. На лицето му беше изписано детинско удивление, сякаш годините му бързо се топяха пред очите ѝ. Само след няколко секунди ѝ се стори с десетилетие по-млад от своите четиридесет и три години. В този момент реши да му разкаже всичко зя стъкления пръстен.

Пол остана мълчалив дълго време след като клошарката приключи. Пулсирането на пръстена се усилваше и забавяше през цялото време на разказа.

— Карти „Таро“ — каза той. Нито за миг не беше спрял да се наслаждава на пръстена. — Скелетът с косата е „Смъртта“. — С голямо усилие погледна към нея. — Знаеш, че всичко това звучи безумно, нали?

— Да. Това е белегът, оставен от отнетото ми разпятие. Арти също видя как лицето на създанието се променя, макар че се съмнявам да го признае пред теб. Не го е споменавал, откакто се случи, но смятам, че така е най-добре. А и на стъкления пръстен му липсва единият шип.

— Аха. Не си откраднала запасите ми от „Джони Уокър“, нали?

— Знаеш, че не съм. Сигурна съм, че виждам неща, когато погледна в стъклото. Не всеки път, но достатъчно често, за да ми е ясно, че имам страшно въображение или…

— Или какво?

— Или че съществува причина да е при мен. Защо ми е да виждам кукла на Бисквитеното чудовище в средата на нищото? Или пък някаква ръка да се подава от земята? Защо ми е да отивам при някаква маса с карти „Таро“ на нея? По дяволите, дори не знам за какво се използват тези проклетии!

— Циганките предсказват бъдещето с тях. И вещиците. — Пол я дари с лека усмивка, която почти го направи красив, но бързо се изпари, когато Сестрата не му отвърна със същото. — Чуй ме, не знам дали съществуват демони с разхождащи се по лицата им очи, или дали така нареченото от теб сънебродене е възможно, но не мога да отрека, че това чудо е едно невероятно произведение от стъкло. Само преди два месеца щеше да струва… — Мъжът поклати глава. — Уха — продължи накрая. — Има само една причина този пръстен да е твой — била си на правилното място в правилното време. Но това също е магия, не е ли така?

— Не вярваш на нещата, които ти казах, нали?

— Ще ми се да ти кажа, че радиацията ти е разхлопала дъските. Или че ядрените ракети са отнесли капака на ада и кой знае какво се е измъкнало оттам — Пол ѝ върна пръстена и клошарката го прибра в мешката си. — Грижи се за това. Възможно е да е единственото останало красиво нещо на света.

В другия край на стаята Арти потръпна, пое си въздух, когато се помести, и застина отново.

— Ранен е вътрешно — каза Пол. — Видях кръв в кофата му. Предполагам, че има едно-две счупени ребра, които вероятно режат нещо там вътре. — Мъжът раздвижи пръсти, които все още усещаха топлината от стъкления пръстен. — Не мисля, че е много добре.

— Знам. Страхувам се, че може да е направил инфекция.

— Възможно е. Мамка му, в тези условия на живот можеш да умреш, ако си гризеш ноктите.

— Нямаш ли никакви лекарства?

— Съжалявам. Изпих последния тиленол три дни преди бомбите. Една поема, върху която работих, не се получи.

— Какво ще правим, когато свърши газта?

Пол изсумтя. Очакваше този въпрос и знаеше, че никой друг няма да му го зададе освен нея.

— Разполагаме с количество, което ще ни стигне за още една седмица. Може би. Повече се тревожа за батериите на радиото. Когато се изтощят, тези хора ще пощуреят. Предполагам, че тогава ще извадя уискито и ще си направим едно хубаво парти. — Очите му отново остаряха. — Просто ще поиграем на шише и онзи, който извади късмет, ще бъде изписан първи.

— Изписан? Какво трябва да означава това?

— Имам .357-калибров магнум в онзи сандък, госпожа — напомни ѝ Пол. — И кутия с патрони. На два пъти почти щях да го използвам върху себе си. Първият, когато втората ми съпруга ме заряза заради едно хлапе на половината на моята възраст, взе ми всичките пари и ми каза, че онази ми работа не струва и два цента по време на криза. Вторият път причината бяха изгорелите заедно с апартамента ми поеми, върху които работих цели шест години. Случи се точно след като бях изритан от Милърсвилския щатски колеж, защото спях с една студентка, която искаше шестица по английска литература. — Мъжът продължи да мачка пръстите си и да избягва погледа на Сестрата. — Едва ли мога да се нарека късметлия. В интерес на истината с каквото съм се захващал, съм го провалял. Така че онзи магнум ме очаква от доста дълго време. Малко съм позакъснял даже.

Клошарката беше шокирана от спокойния тон на Пол. Той говореше за самоубийството, сякаш беше следващата нормална стъпка в живота му.

— Приятелю — каза му тя, — ако смяташ, че съм изминала целия този път, за да си пръсна мозъка в някаква хижа, то тогава си по-луд, отколкото аз… — Прехапа си езика. Сега Пол я изгледа с нараснал интерес.

— Какво смяташ да направиш? Къде смяташ да отидеш? В супермаркета за няколко кутии цигари и стек бира? Какво ще кажеш по път да се отбиеш до болницата и да оставиш Арти, за да не умре от кръвоизлива? Ако не си забелязала, не е останало много от света навън.

— Виж, нито за миг не съм си помисляла, че си страхливец. Смятах, че имаш топки, но явно всичко е било просто плънка от стърготини.

— Самият аз не бих се изразил по-добре.

— Ами ако те искат да живеят? — Сестрата посочи спящите фигури. — Те разчитат на теб. Ще направят каквото им кажеш. А ти смяташ да ги изпишеш?

— Могат сами да вземат решения. Но както вече споменах, къде ще отидат?

— Навън — отвърна клошарката и кимна към вратата. — В света… или поне онова, което е останало от него. Нямаш представа какво има на десет или петнадесет километра надолу по магистралата. Възможно е да е създаден приют на Гражданска отбрана или да намерим цяла общност. Единственият начин да разберем дали е така е да се натоварим на пикапа ти и да отпътуваме на запад по магистрала 80.

— Не харесвах света преди. А сега пък още по-малко.

— Кой те кара да го харесваш? Виж, не ме баламосвай. Нуждаеш се от хората повече, отколкото ти се иска да си признаеш.

— Разбира се — отвърна саркастично Пол. — Обичам ги всичките.

— Ако нямаше нужда от хора — предизвика го Сестрата, — защо тогава ходиш до магистралата? Не ми казвай, че за да убиваш вълци. Можеш да го правиш от предната си врата. Ходиш до магистралата, за да търсиш хора, нали?

— Може би исках заложници, на които да чета поезията си.

— Аха. Е, когато газта свърши, аз тръгвам на запад. Арти идва с мен.

— На вълците това ще им хареса, госпожа. С удоволствие ще ви ескортират.

— Също така ще ти взема пушката — каза тя. — И патроните за нея.

— Благодаря ти, че поиска разрешението ми.

Сестрата сви рамене.

— Бездруго единственото, от което имаш нужда, е твоят магнум. Съмнявам се да имаш някакви тревоги с вълците, след като си мъртъв. Ще взема и пикапа ти.

Пол се засмя, без да му е смешно.

— В случай че си забравила, вече ти казах, че няма много бензин и спирачките са прецакани. Вероятно радиаторът здравата е замръзнал и се съмнявам да е останал ток в акумулатора.

Досега Сестрата не беше срещала човек, който така упорито да си търси причини, за да не си мръдне задника и да изгние.

— Палил ли си пикапа напоследък? Дори радиаторът да е замръзнал, можем да запалим огън под проклетото нещо!

— Помислила си за всичко, а? Смяташ да стигнеш до магистралата в счупен стар пикап и зад първия завой да намериш бляскав град с хора от Гражданска отбрана, лекари и полицаи, които правят всичко по силите си, за да съберат отново тази велика страна. Обзалагам се, че там ще намериш всички политици и управници! Госпожа, знам какво се крие зад завоя! Шибаната магистрала, ето какво! — Пол се зае по-грубо с пръстите си и в ъгълчетата на устата му заигра горчива усмивка. — Пожелавам ти успех, госпожа. Наистина.

— Аз не искам да ти пожелавам успех — отвърна клошарката. — Искам да дойдеш с мен.

Пол мълчеше. След малко изпука пръстите на ръцете си.

— Ако нещо е останало, то ще е по-зле от град Додж, Дантевия ад, Средновековието и Ничията земя, взети заедно. Ще видиш неща, от които твоят демон с преместващите се очи ще ти се стори като едно от седемте джуджета.

— Обичаш да играеш покер, но не си голям комарджия, а?

— Не и когато залозите имат зъби.

— Ще отида на запад — заяви Сестрата и опита за последно: — Ще взема пикапа ти и ще намеря помощ за Арти. Всеки, който иска, може да дойде с мен. Какво ще кажеш?

Пол се изправи и погледна спящите хора на пода. „Те ми имат доверие — помисли си той. — Ще направят каквото им кажа. Но тук е топло, в безопасност сме и…“

„Газта ще стигне само за седмица.“

— Ще преспя с тази мисъл — каза с дрезгав глас Пол и влезе в покоите си от другата страна на завесата.

Сестрата се заслуша във воя на вятъра. Арти отново изхриптя болезнено в съня си и притисна с пръсти ребрата си. От далечината се разнесе тихият и пронизителен вой на вълк. Звукът трепереше като изсвирена на цигулка нота. Тя докосна стъкления пръстен през плата на мешката и насочи мислите си към утрешния ден.

От другата страна на зелената завеса Пол Торсън отвори сандъка и извади своя .357-калибров магнум. Той беше тежък синьо-черен револвер с груба тъмнокафява дръжка. Имаше чувството, че това оръжие е направено точно за неговата ръка. Обърна цевта към лицето си и надникна в черното ѝ безстрастно око. „Едно дърпане на спусъка — помисли си Пол, — и всичко ще свърши. Наистина е много просто. Краят на едно провалено пътуване и началото на… какво?“

Той си пое дълбоко въздух, изпусна го и върна револвера обратно. Взе бутилка уиски и я отнесе със себе си в леглото.

36

Джош изкопа гроба с лопата, която взе от мазето на Леона Скелтън, и с помощта ѝ заровиха Дейви в задния двор.

Докато старата жена изричаше молитва с наведена глава, а вятърът разкъсваше и отнасяше думите ѝ, Суон вдигна поглед и видя малкия териер на пет-шест метра от нея. Беше килнал глава на една страна, а ушите му бяха наострени. През изминалата седмица му оставяше остатъците от храна на стъпалата на верандата. Кучето ги ядеше, но не се доближаваше до нея, за да го погали. Смяташе, че териерът е доволен от остатъците, които получаваше, но никак не го биваше да си проси; поне малко трябваше да се умилква и да върти опашка.

Джош най-накрая се беше изкъпал. Можеше да си ушие костюм от мъртвата кожа, която се беше обелила от тялото му, а водата след него изглеждаше така, сякаш беше хвърлил лопата с пръст в нея. Той изми засъхналата кръв и мръсотия от бучката, която беше останала от дясното му ухо. Кръвта беше запушила ушния канал и му отне известно време, за да я почисти. След това осъзна, че през цялото време е чувал само с едното си ухо; сега звуците отново бяха изумително остри и ясни. Веждите му още ги нямаше, а лицето, гърдите, ръцете и гърба му бяха на ивици и петна, където беше изгубил черния си пигмент, сякаш бяха напръскани с кофа бежова боя. Успокояваше се с идеята, че прилича на зулу воин. Брадата му беше пораснала и беше побеляла на места.

Мехурите и раните по лицето му зарастваха, но на челото му бяха избили седем малки черни пъпки, които приличаха на брадавици. Две от тях се бяха свързали една с друга. Джош се опита да ги обели с пръст, но бяха прекалено упорити, а и цялата глава го заболя. „Рак на кожата“, помисли си той. Но брадавиците бяха само на челото му, никъде другаде. „Приличам на зеброва жаба“, каза си той. Поради някаква причина обаче тези бучки го притесняваха повече от другите рани и белези.

Наложи се отново да облече старите си дрехи, защото нищо в къщата нямаше да му стане. Леона ги изпра и ги заши, доколкото успя, но те бяха в доста окаяно състояние. Старата жена му даде нови чорапи, но дори те му бяха прекалено стегнати. Нямаше друг избор обаче, защото старите му бяха целите в дупки, държаха се единствено на засъхналата кръв и бяха напълно неизползваеми.

След като тялото беше заровено, Джош и Суон оставиха Леона сама с гроба на съпруга ѝ. Тя беше облякла изтъркано кафяво кадифено палто и извърна лице от вятъра.

Гигантът слезе в мазето и започна подготовката за пътуването, на което решиха да поемат. Качи една ръчна количка горе и я напълни с провизии — консервирана храна, малко сушени плодове, корави царевични кексчета, шест добре затворени буркана с вода от кладенеца, одеяла и различни кухненски принадлежности — и покри всичко с чаршаф, който завърза с дебел канап. Леона, чиито очи бяха подпухнали от плакане, но пък за сметка на това вървеше с изпънат гръб, най-накрая дойде и започна да опакова един куфар; първите неща, които прибра в него, бяха снимките в рамки на семейството ѝ, които красяха полицата на камината, последвани от пуловери, чорапи и подобни. Също така приготви една по-малка чанта с дрехи на Джо за Суон. Докато вятърът вилнееше около къщата, Леона влезе във всяка една стая и постоя известно време в нея, сякаш се опитваше да извлече ароматите и спомените за живота, който ги беше изпълвал.

Призори щяха да потеглят за Матисън. Старата жена им обеща да ги заведе дотам. Каза им, че по пътя ще минат през фермата на мъж на име Хоумър Джаспин и съпругата му Маги. Имотът на семейство Джаспин, обясни Леона на Джош, се намирал по средата между Съливан и Матисън и там можели да прекарат нощта.

Старата жена опакова няколко от най-добрите си кристални топки, а от една кутия в килера извади някакви жълти пликове и картички за рожден ден — „любовни писма“ от Дейви, обясни тя на Суон, и картички, които Джо ѝ беше изпращал. В куфара ѝ намериха място още две бурканчета с мехлем за страдащите ѝ от ревматизъм колене и макар Леона да не беше казала нищо, Джош беше наясно, че вървенето на подобно разстояние — до фермата на Джаспин бяха поне петнадесет километра — щеше да е истинско мъчение за нея. За съжаление, нямаше никакви превозни средства, които да използват, и нямаха друг избор.

Тестето карти „Таро“ също беше прибрано в куфара на старата жена, след което взе някакъв друг предмет и го отнесе в предната стая.

— Ето — каза тя на Суон. — Искам ти да я носиш.

Детето взе багетата, която Леона ѝ подаде.

— Не можем да оставим Ревльото сам тук, нали? — попита гадателката. — О, божичко, не. Ревльото има още работа… о, да, още много работа!

Нощта минаваше, а Джош и Суон спяха сладко в легла, за чието напускане щяха да съжаляват.

Гигантът се събуди заедно с мрачната сива светлина, която проникваше през прозореца. Вятърът беше поутихнал, но стъклото беше много студено на допир. Той отиде в стаята на Джо и събуди Суон, след което намери Леона да седи пред студената камина в предната стая, облечена в комбинезон, два пуловера, кадифено палто, ръкавици и боти. От двете страни на стола ѝ имаше багаж.

Джош беше спал с дрехите и сега се намъкна в един дълъг балтон на Дейви. През нощта Леона беше скъсала и зашила наново раменете и ръкавите, за да може да му стане, но въпреки това продължаваше да се чувства като прекалено натъпкана наденица.

— Предполагам, че сме готови да тръгваме — каза Джош, когато Суон се появи с багетата и с тоалет, който се състоеше от сини дънки, тъмносин пуловер, яке с пух и червени ръкавици, някога принадлежали на Джо.

— Само още минутка. — Леона беше притиснала длани в скута си. Часовникът на полицата вече не тиктакаше. — О, божичко. Това е най-хубавата къща, в която някога съм живяла.

— Ще ти намерим друга — обеща ѝ гигантът.

На лицето ѝ се появи намек за усмивка.

— Няма да е като тази. Животът ми се просмука в тухлите ѝ. О, божичко… о, божичко… — Старата жена наведе глава и я хвана в ръце. Раменете ѝ потрепериха, но не издаде никакъв звук. Джош отиде до прозореца. Суон се пресегна, за да сложи ръка на рамото ѝ, но в последния момент се отказа. Детето знаеше, че Леона е наранена, но също така беше наясно, че се приготвя за онова, което им предстоеше.

След няколко минути гадателката стана от стола и отиде в задната част на къщата. Върна се с револвера си и кутия с патрони. Прибра ги под чаршафа, който покриваше ръчната количка.

— Може да ни потрябва — каза тя. — Никога не се знае. — Леона погледна Суон, след което вдигна очи към Джош. — Мисля, че вече съм готова. — Вдигна куфара, а детето взе малката чанта.

Гигантът хвана дръжките на ръчната количка. Сега не му тежаха, но денят едва започваше. Неочаквано куфарът на Леона падна на пода.

— Почакайте! — каза тя и хукна към кухнята. Върна се с метлата, която беше използвала, за да замете пепелта и изгорелите въглени от пода към камината. — Така. — Остави метлата настрани. — Вече съм готова.

Излязоха от къщата и тръгнаха в северозападна посока през останките на Съливан.

Малкият териер със сива козина ги последва на разстояние от около тридесет метра, а късата му опашка беше вдигната, за да пази равновесие на вятъра.

37

Мракът ги завари малко преди фермата на Джаспин. Джош завърза газената лампа за предната част на ръчната количка с канап. Леона спираше на всеки половин час и полагаше глава в скута на Суон, а гигантът нежно масажираше краката ѝ. Сълзите, които старата жена изплакваше от болката в страдащите си от ревматизъм колене, си проправяха път през прахта на бузите ѝ. Въпреки всичко тя не се оплака, нито измрънка. След като си починеше няколко минути, отново ставаше на крака и тримата продължаваха по хълмистите пасища, които бяха изгорели и мазни от радиацията.

Лъчът на газената лампа освети една дъсчена ограда, която беше около метър и двадесет висока и наполовина издухана от вятъра.

— Мисля, че наближаваме къщата! — каза Леона.

Джош прехвърли на ръце ръчната количка от другата страна на оградата, след което стори същото със Суон и помогна на старата жена. Пред тях се простираше черна царевична нива, чиито заболели царевични стъбла бяха високи колкото гиганта и се вееха напред-назад като някакви странни водорасли на дъното на тинесто езеро. Бяха им необходими около десет минути, за да стигнат до другия край на нивата и лъчът на газената лампа освети една от стените на фермата, която някога беше бяла, а сега се мъдреше опръскана в кафяво и жълто като кожата на някакво влечуго.

— Това е мястото на Хоумър и Маги! — провикна се силно Леона, за да надвика вятъра.

Къщата беше тъмна и не се виждаше нито свещ, нито газена лампа. Нямаше следа от кола или пикап. Но нещо хлопаше силно и неритмично вдясно от тях, извън обсега на светлината. Джош отвърза лампата и тръгна по посока на звука. На около петнадесет метра зад къщата се намираше здрав на външен вид червен хамбар. Едната му врата беше отворена и вятърът я блъскаше в стената. Гигантът се върна при къщата и насочи светлината към предната врата. Тя беше широко отворена. Комарникът не беше заключен с резето и също се вееше на вятъра. Той се провикна на Суон и Леона да изчакат тук и влезе в тъмната къща.

Вече вътре, Джош попита дали има някой, макар да нямаше нужда да го прави. Помириса неприятната миризма на разложение и едва не повърна. Трябваше да почака малко, за да свикне. Наведе се над един декоративен месингов плювалник с мъртви маргаритки в него, докато не се увери, че няма да повърне. След това тръгна из къщата, като размахваше лампата насам-натам в търсене на телата.

Някъде навън в черната царевична нива, по която дойдоха, бясно се разлая куче. Суон знаеше, че териерът ги беше следил цял ден, като не се доближаваше на повече от пет-шест метра и изчезваше като стрела, когато се наведеше да го повика. „Кучето е намерило нещо — помисли си детето. — Или… нещо е намерило него.“

Лаят беше настоятелен — „Елате да видите на какво попаднах!“, това гласеше.

Суон остави раницата си и подпря Ревльото на ръчната количка. Направи две крачки към черното и люлеещо се пред очите ѝ поле.

— Дете! Джош каза да стоим тук! — напомни ѝ Леона.

— Всичко е наред — отговори тя и направи още три крачки.

— Суон! — предупреди я старата жена, когато осъзна накъде се е насочила. Тръгна след нея, но коленете ѝ бяха покосени от обездвижваща болка. — По-добре не ходи там!

Лаят на териера призоваваше детето и то навлезе в царевичната нива. Черните стъбла се затвориха зад него.

— Суон! — изкрещя Леона.

В къщата лъчът на лампата освети пред Джош малка трапезария. Бюфетът беше отворен и подът беше покрит с парчета от счупени съдове. Столовете бяха разбити в стената, а масата за хранене насечена. Миризмата на разложение беше по-силна. Светлината разкри надпис на стената: „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА ПОЧИТАТ ЛОРД АЛВИН“.

„Написано е с кафява боя“, помисли си Джош. Не, не беше. Кръвта се беше стекла по стената и се беше събрала в засъхнало малко петно на пода.

Едно преддверие го призоваваше. Той си пое дълбоко въздух, стисна зъби, за да намали ужасната миризма, и мина през него.

Озова се в кухня с жълти шкафчета и тъмен килим.

Там ги намери.

Или поне онова, което беше останало от тях.

Бяха завързани за столове с бодлива тел. Лицето на жената беше с опръскана в кръв сива коса и приличаше на надут игленик, пробит от асортимент от ножове, вилици и малка двузъба вилица, с която се набиваха кочаните царевица. На голите гърди на мъжа някой беше нарисувал мишена от кръв и беше поработил с малокалибрен пистолет или пушка. Главата на човека я нямаше.

— О… Господи — изграчи Джош и този път не успя да се въздържи. Олюля се до мивката и се наведе над нея.

Светлината на лампата, която държеше в ръката си, му показа, че тя вече беше пълна. Джош изкрещя от ужас и отвращение, а стотиците хлебарки, които покриваха отрязаната глава на Хоумър Джаспин, се разделиха и побягнаха като луди по цялата мивка и кухненския плот.

Гигантът залитна назад. Повръщаното изгаряше гърлото му, а краката му го предадоха. Падна на пода върху черния килим и усети пълзящи създания по ръцете и краката си.

„Подът — осъзна той. — Подът…“

Подът около телата беше покрит с трисантиметров слой от вълнуващи се и катерещи се една върху друга хлебарки.

Докато нападаха тялото на Джош, в главата му изникна една нелепа мисъл: „не можеш да убиеш тези неща! Дори ядрен взрив не може да се справи с тях!“.

Гигантът стана от пода, хлъзна се върху хлебарките и побягна от тази ужасна кухня, като по пътя си се тресеше и изтупваше от дрехите и кожата си гадните създания. Падна на килима в предната стая и се завъртя на него, след което отново стана и хукна към комарника.

Леона чу шум от разцепено дърво и изтръгнат комарник и се обърна към къщата навреме, за да види как Джош го отнася със себе си като разярен бик. „Още един комарник си отиде“, помисли си старата жена, когато гигантът се хвърли на земята и започна да се търкаля, да се тресе и да се гърчи, сякаш беше попаднал на ято стършели.

— Какво има? — провикна се Леона и закуцука към него. — Какво, по дяволите, ти става?

Джош се изправи на колене. Продължаваше да държи лампата, докато с другата ръка тупаше и изтръскваше цялото си тяло. Старата жена застина, защото никога досега не беше виждала подобен ужас в човешки очи.

— Какво… има?

— Не влизай вътре! Да не си посмяла да влезеш! — избърбори той, докато се гърчеше и тресеше. Една хлебарка пробяга по бузата му. Успя да я хване, хвърли я надалеч и потрепери. — Не се доближавай до проклетата къща!

— Добре — обеща Леона и надникна към тъмния правоъгълник, където беше комарника допреди малко. Вонята стигна до нея; тя не ѝ беше непозната. Беше се сблъскала за първи път с нея в Съливан и добре знаеше какво представлява.

Джош чу кучешки лай.

— Къде е Суон? — Той се изправи, като продължаваше да танцува и да се гърчи. — Къде отиде?

— Там! — Леона посочи черната царевична нива. — Казах ѝ да не го прави!

— Проклятие! — ядоса се гигантът, защото знаеше, че човекът, причинил онези ужасни неща на Хоумър и Маги Джаспин, можеше да се навърта наоколо… вероятно дори беше в хамбара, наблюдаваше ги и чакаше. Може би вече беше спипал детето в нивата.

Джош извади револвера и кутията с патрони изпод покривалото на ръчната количка и бързо зареди три от тях в барабана.

— Да не си мръднала от тук! — нареди на Леона. — И не влизай в къщата! — С оръжие в едната ръка и газена лампа в другата, гигантът побягна през царевичната нива.

Суон следваше лая на териера. Звукът затихваше и се усилваше по прищевките на вятъра, а отдавна мъртвите царевични стъбла около нея шумоляха, поклащаха се и посягаха към дрехите ѝ с жилавите си пипала. Детето имаше чувството, че върви през гробище, където всички трупове бяха станали прави, но френетичните призиви на кучето я караха да продължава напред. Имаше нещо много важно в това поле, за което териерът искаше да ги уведоми, и Суон беше твърдо решена да разбере какво е то. Смяташе, че лаят се носи отляво и тръгна в тази посока. Джош се провикна някъде зад нея.

— Суон!

И тя му отговори:

— Тук съм! — Но вятърът отнесе думите ѝ. Детето продължи напред с вдигнати ръце, за да пази лицето си от непокорните стъбла.

Приближаваше лая. „Не“, помисли си то. Сега идваше отново отдясно. Продължи напред, макар да чу Джош да вика отново.

— Тук съм! — провикна се Суон, но не получи отговор. Лаят отново се премести. Тя разбра, че териерът преследва нещо… или някого. Той сякаш казваше: „Побързай! Ела да видиш какво намерих!“.

Детето направи още шест крачки, когато чу нещо да се носи през полето към него. Лаят на кучето се усили и стана по-настоятелен. Застина, за да се огледа и ослуша. Сърцето му започна да бие по-бързо и веднага разбра, че каквото и да беше това нещо, то се движеше в неговата посока и приближаваше.

— Кой е там? — провикна се Суон. Газещият шум идваше право към нея. — Кой е там? — Вятърът отнесе гласа ѝ.

Видя нещо да я доближава през царевицата… нещо, което не беше човек, нещо огромно. Не можеше да различи фигурата му, или каквото беше там, но чу шумолене и се отдръпна назад. Сърцето ѝ биеше като чук и беше на път да изскочи от гърдите ѝ. Огромното и уродливо нещо щеше да я връхлети — движеше се все по-бързо и по-бързо, като газеше мъртвите и олюляващи се царевични стъбла. Само след няколко секунди щеше да я премаже. Искаше ѝ се да побегне, но краката ѝ като че ли бяха пуснали корени в земята, а и нямаше време, защото нещото беше съвсем близо и териерът се късаше да лае предупредително.

Чудовището прегази царевицата и надвисна над нея. Суон изкрещя, отлепи крака от земята и се олюля назад, назад, падна по дупе и остана седнала, докато краката на създанието затропаха към нея.

— Суон! — провикна се Джош, който бягаше през царевичните стъбла и насочваше светлината на лампата към онова, което искаше да я стъпче.

Замаяно от лъча, чудовището спря на място, вдигна се на задните си крака и издиша пара през разширените си ноздри.

Суон и Джош видяха какво представлява.

Кон.

Пъстър кон на черно-бели петна с изплашени очи и прекалено големи рунтави копита. Териерът лаеше упорито около него. Ездитното животно изцвили изплашено и няколко секунди танцува на задните си крака, докато накрая не се приземи на земята само на сантиметри от падналото в пръстта тяло на детето. Гигантът хвана Суон за ръката и я издърпа назад от опасността, докато конят подскачаше и се въртеше. Териерът се спускаше безстрашно в краката му.

Детето все още се тресеше, но осъзна, че конят е по-изплашен от него. Обръщаше се насам и натам, объркан и замаян, и търсеше път за бягство. Лаят на кучето го плашеше още повече. Суон се откъсна от ръката на Джош, направи две крачки напред и застана почти под носа на коня. Вдигна ръце и събра длани точно пред животното.

Конят потрепери, но спря да нервничи. Изпълнените му със страх очи се спряха върху момиченцето. От ноздрите му излизаше пара, а дробовете му свистяха. Краката му така трепереха, че всеки момент можеха да поддадат или да побегнат.

Териерът продължаваше да джафка. Суон размаха пръст срещу него и му нареди:

— Тихо!

Кучето се оттегли назад и изкашля следващия си лай. След това, сякаш установило, че се е приближило прекалено много до човеците и е компрометирало независимостта си, се шмугна като стрела в царевицата. Остана на разстояние и продължи да лае с кратки прекъсвания.

Суон беше насочила цялото си внимание върху коня и не откъсваше очи от неговите. Огромната му и не особено красива глава потрепери, сякаш искаше да се отдръпне от нея, но явно не можеше.

— Момче или момиче е? — обърна се детето към гиганта.

— А? — Той все още имаше чувството, че по гърба му лазят хлебарки, но премести лъча на газената лампа. — Момче. — „И то какво момче само“, помисли си Джош.

— Сигурна съм, че не е виждал хора от дълго време. Погледни го, не знае дали да се радва, че ни е срещнал, или да избяга.

— Вероятно е принадлежал на семейство Джаспин — констатира гигантът.

— Намери ли ги в къщата? — Суон продължаваше да гледа коня в очите.

— Да. Имам предвид… не, не успях. Намерих следи от тях. Вероятно са си събрали багажа и са отпътували. — Нямаше начин да пусне детето в тази къща.

Конят изпръхтя нервно и размърда копита.

Суон бавно вдигна ръка към главата му.

— Внимавай — предупреди я Джош. — Ще ти изяде пръстите, без да му мигне окото!

Тя продължи да се протяга нагоре, съвсем бавно и сигурно. Конят се отдръпна назад. Ноздрите му се бяха разширили, а ушите му потреперваха. Животното снижи глава, помириса земята, след което се престори, че гледа в друга посока, но Суон забеляза, че просто я преценява и се опитва да реши дали да ѝ се довери, или не.

— Няма да те нараним — каза му тя с тих и успокоителен глас. Пристъпи към него и конят изпръхтя нервно предупреждение.

— Внимавай! Може да те нападне или да ти направи нещо! — Джош не знаеше абсолютно нищо за конете. Винаги се беше страхувал от тях. Този тук беше голям, грозен и лишен от всякаква грациозност. Копитата му бяха рошави, опашката увиснала, а осанката прегърбена, сякаш беше оседлан с наковалня.

— Не е много сигурен за нас — обясни Суон. — Все още се чуди дали да побегне, или да остане, но мисля, че се радва да види отново хора.

— Ти да не си експерт по конете?

— Не. Просто ми е ясно от начина, по който стърчат ушите му и маха с опашката си. Виж го как ни души… не иска да изглежда прекалено дружелюбен. Конете са много горди. Мисля, че този харесва хора и е бил самотен.

Джош сви рамене.

— Със сигурност не виждам нищо такова.

— По едно време с мама живяхме в мотел, който се намираше до пасище с коне. Прескачах оградата и ги навестявах. Предполагам, че там се научих да разговарям с тях.

— Да разговаряш с тях? Стига де!

— Е, не по човешки — поправи се детето. — Конете говорят с ушите и опашките си, с начина, по който движат главите и телата си. Този тук разговаря точно сега — обясни Суон, а конят изпръхтя и изцвили нервно.

— Какво казва?

— Казва… че иска да знае за какво си говорим. — Тя продължи да вдига ръка към главата на животното.

— Пази си пръстите!

Конят отстъпи крачка назад. Суон продължи да вдига ръка… бавно, бавно.

— Никой няма да те нарани — каза тя с глас, който заприлича на Джош като музика от лютня, лира или някакъв друг инструмент, на който хората бяха забравили как да свирят. Успокоителното му влияние почти го накара да забрави за завързаните за столовете обезобразени трупове в къщата на Джаспин.

— Хайде — настоя Суон. — Няма да те нараним. — Пръстите ѝ бяха на сантиметри от главата на коня. Джош се протегна и се опита да я издърпа назад, преди животното да е отгризнало пръстите ѝ.

Ушите на коня потрепериха и щръкнаха напред. Той изпръхтя отново, тропна с копито по земята и наведе глава, за да приеме ласката на детето.

— Точно така — каза то. — Точно така, момче. — Погали го по главата и той любопитно бутна ръката ѝ с ноздрите си.

Джош нямаше да повярва, че това се случва, ако не го беше видял с очите си. Вероятно момиченцето беше право — на коня му липсваха хората.

— Мисля, че си намери приятел. Макар че не е кой знае какъв кон. Повече ми прилича на прегърбено муле в клоунски костюм.

— Според мен е красив. — Суон погали животното между очите и то послушно наведе глава, за да не ѝ се налага да се протяга. Очите му все още бяха изплашени и тя беше наясно, че ако направи някое рязко движение, щеше да побегне в царевичната нива и вероятно нямаше да се върне, затова продължи да го гали бавно и нежно. Предположи, че конят е стар, защото главата и хълбоците му бяха увиснали, сякаш през целия си живот беше дърпал ралото по същата тази нива. Пъстрата му кожа потреперваше, но позволи на детето да го погали по главата, след което издаде приглушен звук в гърлото си, който прозвуча като въздишка на облекчение.

— Оставих Леона до къщата — каза Джош. — По-добре да се връщаме.

Суон кимна, извърна се от коня и последва гиганта през полето. Направи пет-шест крачки, когато по-скоро усети, отколкото чу, тежките стъпки в пръстта зад нея. Погледна през рамо. Конят спря и застина като статуя. Суон продължи след гиганта, а животното ги последва на разумно разстояние, като стъпваше бавно след тях. Териерът също се появи и изджафка два пъти просто за да вдигне малко шум. Пъстрият кон изрита презрително със задните си копита пръстта и изкъпа натрапника с нея.

Леона беше седнала на земята и масажираше коленете си. След малко забеляза светлината и когато спътниците ѝ излязоха от нивата, видя на лъча от лампата Суон и някакъв кон.

— Божичко мили! Какво сте намерили?

— Това животно бягаше като полудяло — отвърна Джош и ѝ помогна да стане на крака. — Суон веднага очарова Господин Подкова и го успокои.

— О? — Погледът на старата жена намери този на момиченцето и му се усмихна. — Така ли? — Тя докуцука до животното и го огледа. — Трябва да е бил на Хоумър. Той имаше три или четири коня. Е, не е най-големият красавец, който някога съм виждала, но краката му са здрави, нали?

— На мен ми прилича на муле — каза Джош. — Копитата му са големи като тигани. — Той усети миризмата на разложение, която се носеше от къщата. Конят обърна глава и изцвили, сякаш също беше помирисал смъртта. — По-добре да се скрием от вятъра. — Гигантът посочи към хамбара с лъча на лампата си. Остави револвера и лампата в ръчната количка и тръгна напред, за да провери дали онези, които бяха убили Хоумър и Маги Джаспин, не се криеха вътре и не ги причакваха. Зачуди се кой ли беше този лорд Алвин… но със сигурност не бързаше да разбере. Зад него вървяха Суон с чантата си и Ревльото и Леона с нейния куфар. Конят ги следваше на разстояние, а териерът джафкаше и обикаляше около къщата като патрулиращ войник.

Джош провери обстойно хамбара и не намери никого. Навсякъде беше пръсната слама. Конят влезе вътре с тях, в този свой дом. Гигантът разопакова одеялата от ръчната количка, закачи газената лампа на едната стена и отвори консерва с говеждо задушено за вечеря. Известно време конят душеше около тях, но видимо беше по-заинтересован от сеното, отколкото от яхнията. Върна се отново, когато Джош отвори единия от бурканите с кладенчова вода и му наля малко в една празна кофа. Животното я изблиза и се върна за още. Гигантът реши да му сипе още и то затропа нетърпеливо по земята като новородено жребче.

— Махай се оттук, муле! — скастри го Джош, когато се опита да си вкара езика в буркана.

След като почти цялата яхния свърши и остана съвсем малко сос, Суон взе консервата и я отнесе навън за териера. Сипа му и останалата в буркана вода. Кучето се приближи на три метра, изчака я да се прибере в хамбара и чак тогава се осмели да отиде до остатъците.

Детето заспа завито с едно от одеялата. Конят, който Джош беше кръстил Муле, пристъпваше от крак на крак, дъвчеше сено и надничаше през пролуките във вратата към мрачната къща. Териерът продължи да патрулира наоколо още известно време, след което си намери едно по-спокойно местенце до една от външните стени и си легна да си почине.

— Значи двамата бяха мъртви — каза Леона, когато Джош се облегна на една от подпорите. Одеялото беше наметнато на раменете му.

— Да.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не. Нито пък ти се иска на теб. Утре ни предстои още един дълъг и тежък ден.

Леона изчака още няколко минути, за да види дали гигантът ще ѝ разкаже нещо повече, но наистина не ѝ се искаше да научава. Зави се в одеялото си и заспа.

Джош се страхуваше да затвори очи, защото знаеше какво го чака от другата страна на клепачите му. Муле дъвчеше тихичко сено в другия край на хамбара. Звукът беше успокоителен по свой странен начин, подобно на влизането на топъл въздух от климатична инсталация в много студена стая или виковете на викач, който съобщаваше, че всичко е наред. Джош знаеше, че трябва да поспи поне малко и тъкмо щеше да затвори очи, когато забеляза леко раздвижване вдясно. Присви очи и видя една малка хлебарка, която пъплеше върху разхвърляната слама. Сви юмрук с намерението да я размаже, но ръката му се спря във въздуха.

Всичко живо си има свой собствен начин на говорене и разбиране, беше му казала Суон. Всичко живо.

Джош не нанесе убийствения удар и се загледа в насекомото, което упорито вървеше напред, но постоянно се заклещваше в сламата и се освобождаваше, за да продължи със заслужаваща възхищение решителност.

Гигантът отвори юмрук и отдръпна ръката си. Хлебарката си продължи по пътя, скри се от светлината и потъна в мрака на своето целеустремено пътешествие. „Кой съм аз, че да убивам това същество? — запита се той. — Кой съм аз, че да причинявам смърт дори на най-нисшите форми на живот?“

Заслуша се в пронизителния вятър, който свиреше през пролуките в стените и се замисли над идеята, че може да има нещо навън в мрака — Бог, Дявол или създание по-старо и от двете — което гледаше на човечеството, както Джош гледаше на хлебарката: лишено от интелигентност същество, което определено не беше никак приятно, но въпреки това решително продължаваше напред в своето пътешествие, никога не се предаваше, бореше се с препятствията или ги заобикаляше и правеше всичко необходимо, за да оцелее.

Вероятно щеше да дойде момент, в който този прастар юмрук щеше да тръгне да пада и тогава Джош се надяваше притежателят му — също като него самия — да спре за миг и да помисли.

Гигантът уви одеялото около себе си и легна в сламата, за да поспи.

38

— Това е нашата мощ! — каза полковник Маклин и вдигна .45-калибровия автоматичен пистолет, който беше взел от мъртвия млад мъж от Калифорния.

— Не — възпротиви се Роланд Кронингер. — Това е нашата мощ. — Той вдигна едното от шишенцата с хапчета от запасите на Шийла Фонтана.

— Хей! — жената посегна към него, но момчето го дръпна. — Тези са си мои! Не можеш…

— Сядай — нареди ѝ Маклин. Шийла се поколеба и полковникът сложи пистолета на коляното си. — Сядай! — повтори той.

Тя изруга тихичко и седна в мръсната дупка. Хлапето продължи да обяснява на едноръкия военен герой как хапчетата и кокаина са по-силни от всяко едно оръжие.

Зората беше придружена от зловещо жълто небе и остри като игли дъждовни капки. Една чернокоса жена, мъж с една ръка и мръсен балтон и момче със странни очила се тътреха през поле от разложени трупове и разнебитени автомобили. Шийла Фонтана беше вдигнала чифт бели гащички вместо флаг за примирие. Маклин вървеше близо зад нея и държеше .45-калибровия пистолет насочен в кръста ѝ. Роланд Кронингер, който беше най-отзад, носеше раницата на жената. Помнеше косата ѝ в ръцете си и как се движеше тялото ѝ като въртележка. Искаше отново да прави секс и много щеше да се ядоса, ако Шийла опиташе нещо глупаво и бъдеше екзекутирана. Защото в крайна сметка снощи ѝ показаха висша форма на кавалерство. Спасиха я от онази паплач и ѝ дадоха малко храна — кучешките бисквити, които ядяха, откакто ги намериха в един кемпер; кучешкият труп отдавна беше изяден — и място, на което да си почине, когато приключиха с нея.

Стигнаха до края на територията на боклукчиите и навлязоха в границите на лагера. Пред тях бяха разположени тентите, колите и картонените укрития на привилегированите хора, които живееха край брега на езерото.

Бяха на половината на пътя — вървяха към една стара и очукана каравана „Еърстрийм“ в средата на терена — когато чуха предупредителните викове:

— Идват боклукчии! Събудете се! Идват боклукчии!

— Продължавай да вървиш — нареди Маклин на Шийла, когато жената се поколеба. — И не спирай да размахваш тези гащички.

Хората започнаха да излизат от укритията си. В интерес на истината те бяха също толкова мръсни и дрипави като боклукчиите, но разполагаха с оръжия и запаси от консервирана храна и бутилирана вода и повечето от тях бяха избегнали сериозните изгаряния. От друга страна, мнозинството боклукчии бяха сериозно изгорени, носеха заразни болести или просто бяха луди. Маклин добре разбираше баланса на силите23. Той беше съсредоточен в караваната „Еърстрийм“ — истинско лъскаво имение насред останалите колиби.

— Връщайте се обратно, шибаняци! — изкрещя някакъв тип от входа на една от тентите и насочи пушката си към тях.

— Махайте се! — провикна се някаква жена и някой хвърли празна кутийка, която падна на земята близо до Шийла. Тя спря и Маклин я бутна, като я удари с автоматичния пистолет.

— Продължавай да вървиш. И се усмихвай.

— Връщайте се обратно, боклукчии! — извика втори мъж, който носеше парцалива униформа на военновъздушните сили и палто, по което беше засъхнала кръв. Имаше револвер и се приближи на пет-шест метра от тях. — Гадни мародери. Мръсни въшливи… еретици!

Маклин не се тревожеше за него; той беше млад мъж, може би в средата на двадесетте си години, и погледът му не се откъсваше от Шийла Фонтана. Нямаше да направи нищо. Приближиха ги и други, които им крещяха, присмиваха им се и размахваха пистолети, пушки, ножове и дори байонети. Хвърляха камъни, бутилки и кутийки по тях, но макар да минаваха опасно близко, не ги улучваха.

— Не носете заразите си тук! — изкрещя един мъж на средна възраст, облечен в кафяв шлифер и вълнена шапка. — Ще ви убия, ако направите още една шибана крачка!

Маклин не се тревожеше и за него. Мъжете бяха изненадани от присъствието на Шийла Фонтана, но разпознаваше изписаната по лицата им похот, докато се скупчваха наоколо и извикваха заплахите си. Забеляза една слаба млада жена с гъста кестенява коса, чието тяло се беше изгубило в един жълт шлифер, а хлътналите ѝ очи гледаха Шийла със смъртоносна настоятелност. Тя държеше месарски нож и пипаше с пръст острието му. Маклин определено се притесняваше от нея и затова поведе Шийла настрани. Една празна кутийка го удари по главата и подскочи към земята. Някой се доближи достатъчно, за да наплюе Роланд.

— Продължавай да вървиш, продължавай да вървиш — нареди тихичко полковникът, чиито очи се присвиха и продължиха да оглеждат обстановката.

Роланд чу викове и подигравателен смях зад тях и погледна през рамо. Около тридесет-четиридесет боклукчии бяха изпълзели от дупките си, подскачаха напред-назад и пищяха като животни в очакване на предстоящата касапница.

Маклин помириса солена вода. Погледна през дъждовната мъгла и в другия край на лагера видя Голямото солено езеро, което се простираше до хоризонта. Миришеше някак си антисептично като коридорите на болница. Чуканът го изгаряше и направо вреше от инфекцията. Полковникът копнееше да го топне в лечебната вода, за да се покръсти в пречистваща агония.

Един едър и брадат тип с червена коса, облечен в кожено яке и работен комбинезон и със залепнала за челото му превръзка, застана пред Шийла. Той насочи двуцевка в главата на Маклин.

— По-далеч от това няма да стигнеш.

Шийла спря с ококорени очи и размаха белите гащички пред лицето му.

— Хей, не стреляй! Не желаем никакви неприятности!

— Този няма да стреля — заяви с лекота Маклин и се усмихна на брадатия мъж. — Виждаш ли, приятелю, насочил съм пистолет в гърба на младата дама. Ако ми отнесеш главата — и ако някой от вас, шибани тъпаци, застреля мен или момчето — пръстът ми ще се свие около спусъка и ще ѝ разкъса гръбнака. Вижте я, хора! Само я вижте! Няма никакви изгаряния по нея! Никъде! О, да, напълнете си очите, но не пипайте! Не е ли прекрасна?

На Шийла ѝ се прииска да си вдигне тениската и да направи едно добро цицено шоу за зяпачите. Ако военният герой се беше ориентирал към сводничеството, щеше да направи сериозни пари. Но цялото това преживяване беше толкова нереално, сякаш беше полетяла на крилете на едно ЛСД. Шийла осъзна, че се усмихва и е на път да се разсмее. Мръсните мъже с техните оръжия и ножове просто зяпаха, а зад тях стояха кльощави и мръсни жени, които я гледаха изпълнени с омраза.

Маклин видя, че се намират на около петнадесет метра от караваната „Еърстрийм“.

— Искаме да се видим с Дебелака — каза той на брадатия.

— Разбира се! — Другият мъж не свали пушката си. Устата му се изкриви саркастично. — Приема боклукчии по всяко време! Посреща ги с шампанско и хайвер! — Брадатият изпръхтя. — За кого, по дяволите, се мислиш, господинчо?

— Аз съм полковник Джеймс Маклин. Бях пилот във Виетнам, свалиха ме и прекарах една година в яма, пред която това място е като „Риц-Карлтън“. Военен съм, глупаво копеле! — Лицето на Маклин почервеня. Дисциплина и контрол, напомни си той. Дисциплината и контролът правят един мъж такъв. Той си пое две големи глътки въздух. Няколко души му се подиграха, а някой го наплю по дясната буза. — Искаме да се видим с Дебелака. Той е шефът тук, нали? Той е онзи с най-многото храна и оръжия?

— Разкарайте ги! — провикна се една дебела жена с къдрава коса, която размахваше дълга вилица за барбекю. — Не им щем проклетите зарази!

Роланд чу някой да дърпа плъзгача на пистолет и осъзна, че са насочили такъв в главата му. Потръпна, но бавно се обърна с широка усмивка на лице. Едно русокосо момче на неговата възраст, облечено в голямо яке на райета, беше завряло .38-калибров револвер между очите му.

— Вониш — каза хлапето, а мъртвешките му кафяви очи предизвикваха Роланд да направи нещо. Роланд стоеше съвсем спокойно, макар сърцето му да биеше като ковашки чук.

— Казах, че искаме да се видим с Дебелака — повтори Маклин. — Ще ни отведете ли, или какво?

Брадатият се засмя гръмко.

— Много си смел за боклукчия! — Очите му прескочиха към Шийла Фонтана, огледаха тялото и гърдите ѝ и отново се върнаха на пистолета, който полковникът държеше.

Роланд бавно вдигна ръка пред лицето на русокосото хлапе, след което също толкова бавно я свали и бръкна в джоба на панталоните си. Пръстът на русия беше на спусъка. Роланд намери търсеното и го извади.

— Можете да оставите жената и няма да ви убием — каза брадатият на Маклин. — Просто си тръгнете и се върнете в дупката си. Ще забравим, че дори сте…

Едно малко пластмасово шишенце падна на земята до левия му ботуш.

— Давай — каза му Роланд. — Вдигни го. Помириши.

Мъжът се поколеба, изгледа останалите, които продължаваха да крещят, да се подиграват и да изяждат с поглед Шийла Фонтана. След това коленичи, взе шишенцето, което момчето му хвърли, махна му капачката и помириса.

— Какво, по дяволите…

— Искате ли да го убия, господин Лори? — попита русото хлапе, изпълнено с надежда.

— Не! Свали този проклет пистолет! — Брадатият отново помириса съдържанието на шишенцето и ококорените му сини очи се навлажниха. — Свали пистолета! — изкрещя той и хлапето неохотно се подчини.

— Сега ще ни заведеш ли при Дебелака? — попита Маклин. — Мисля, че ще иска да помирише, какво ще кажеш?

— Откъде намерихте тези лайна?

— Дебелака. Веднага.

Лори сложи капачката на шишенцето. Погледна останалите, хвърли поглед на караваната и се замисли за миг в опит да вземе решение какво да прави. Примига и на Роланд му стана ясно, че нямаше мощен компютър в главата на този човек.

— Добре. — Брадатият махна с пушката си. — Размърдайте си задниците.

— Убий ги! — изписка дебелата жена. — Не им позволявай да ни заразят!

— Слушайте, всички! — Лори беше опрял пушката в тялото си, а в другата си ръка стискаше здраво шишенцето. — Те нямат изгаряния! Искам да кажа… просто са мръсни! Не са като другите боклукчии! Поемам отговорност за тях!

— Не ги пускай вътре! — провикна се друга жена. — Не им е тук мястото.

— Мърдай — обърна се Лори към Маклин. — Ако опиташ нещо забавно, кълна се в Бог, че ще се превърнеш в един шибаняк без глава. Ясно?

Полковникът не отговори. Той бутна Шийла напред и Роланд го последва към голямата сребриста каравана. Няколко души тръгнаха след тях, включително и хлапето, чийто пръст го сърбеше да натисне спусъка на своя .38-калибров револвер.

Лори им нареди да спрат, когато стигнаха на три метра от караваната. Мина по няколкото тухли, които бяха наредени като стъпала до вратата, и почука на нея с приклада на пушката си. От вътре долетя писклив и тънък глас:

— Кой е?

— Господин Кемпка, аз съм, Лори. Трябва да видите нещо.

За известно време не последва отговор. После като че ли цялата каравана се разтресе и заскърца, когато Кемпка Дебелака — който, както беше научил Маклин от друг боклукчия, беше шефът на този разположен край езерния бряг лагер — отиде до вратата. Чу се прибирането на две резета. Вратата се отвори, но полковникът не можеше да види кой я беше отворил. Лори каза на Маклин да стои където е, след което влезе в караваната. Вратата се затвори. В момента, в който изчезна, викащите обиди и подигравки станаха по-шумни и отново полетяха бутилки и кутийки.

— Ти си луд, господин военен герой — каза Шийла. — Няма да се измъкнете живи оттук.

— Ако ние затънем, повличаме те с нас.

Жената се обърна към него, без да ѝ пука за пистолета. Очите ѝ пламтяха от гняв.

— Тогава ме убий, господин военен герой. В мига, в който дръпнеш спусъка, тези надървени копелета ще те разкъсат на парчета. И кой е казал, че можеш да използваш запасите ми, а? Това, което хвърляш наоколо, е висококачествена колумбийска захар, човече!

Маклин я дари с тънка усмивка.

— Обичаш да поемаш рискове, нали? — Не изчака да получи отговор, защото вече знаеше какъв ще е той. — Искаш ли храна и вода? Искаш ли да спиш с покрив над главата, без да се страхуваш, че някой може да те убие през нощта? Искаш ли да се изкъпеш, а не да спиш в собствените си лайна? Аз искам всички тези неща, както ги иска и Роланд. Не ни е мястото при боклукчиите, мястото ни е тук и това е един риск, който трябва да поемем.

Шийла поклати глава и макар да беше бясна, че ще изгуби запасите си, знаеше, че полковникът е прав. Хлапето от своя страна беше показало колко е умно, като предложи това.

— Ти си луд.

— Ще видим дали е така.

Вратата на караваната се отвори. Лори подаде глава навън.

— Добре. Влизайте. Но първо ще ми дадеш този пистолет.

— Няма да стане. Пистолетът остава с мен.

— Чу ли ме какво казах, господинчо?!

— Чух те. Пистолетът остава с мен.

Брадатият погледна през рамо към мъжа в караваната.

— Добре. Влизайте… и бъдете бързи!

Качиха се по стъпалата. Лори затвори вратата след Роланд и изолира виковете на шайката отвън. След това насочи пушката си в главата на Маклин.

Дебелак с изцапана от храна тениска и комбинезон седеше на масата в другия край на караваната. Косата му беше боядисана в оранжево и направена на трисантиметрови шипове. Брадата му беше изцапана в червено и зелено от храната. Главата му изглеждаше прекалено малка за гърдите и масивния му корем и имаше четири гуши. Очите му представляваха черни мънистени топчета в бледото му и отпуснато лице. В караваната бяха разхвърляни касетки с консервирана храна, „Кока-Кола“ и „Пепси“ в бутилки, бутилирана вода и около сто стека от по шест бири „Будвайзер“, натрупани до една от стените. Зад нея имаше оръжеен склад — рафт със седем пушки, едната от които разполагаше със снайперска оптика, стар автомат „Томпсън“, базука и различни пистолети, закачени на куки. На масата пред себе си беше изсипал малка купчинка от кокаина в шишенцето и търкаше част от него между дебелите си пръсти. На една ръка разстояние беше оставен „Люгер“, чиято цев беше насочена по посока на посетителите му. Дебелака вдигна кокаина до носа си и го помириса, сякаш душеше френски парфюм.

— Имате ли имена? — попита с почти момичешки глас той.

— Аз съм Маклин. Полковник Джеймс Б. Маклин, бивш офицер от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Това са Роланд Кронингер и Шийла Фонтана.

Кемпка взе още малко кокаин и го остави да падне на масата.

— Откъде се взе това, полковник Маклин?

— От моите запаси — отговори Шийла. Тя смяташе, че вече е видяла всички отвратителни неща на света, но дори на слабата жълта светлина от двете газени лампи, които осветяваха караваната, едва понасяше гледката на Дебелака. Той приличаше на цирков изрод и от всяко от дългите му и дебели уши висеше обеца с диамант.

— И това ли е количеството на тези „запаси“?

— Не — отвърна Маклин. — Никак даже. Има още много кокаин и всякакви хапчета.

— Хапчета — повтори Кемпка. Черните му очи пронизаха полковника. — Какви хапчета?

— Всякакви. ЛСД. Ангелски прах. Болкоуспокояващи. Успокоителни. Амфетамини.

Шийла изпръхтя.

— Нямаш представа какво имаш, нали, господин военен герой? — Тя направи крачка към Кемпка и ръката на Дебелака хвана люгера за дръжката. — Черни красавици, оси, сини ангели, бенита, попърс и червени коктейли. Всичките са висококачествени.

— Така ли? Да не си била в бизнеса, млада госпожице?

— Да, бях. — Шийла огледа разхвърляната и претрупана каравана. — А ти в какъв бизнес си бил? Отглеждал си прасета ли?

Кемпка се опули насреща ѝ. След миг коремът му се разтресе, последван от гушите му. Цялото му лице се вълнуваше като чиния с желе, а пискливият му женствен смях излизаше измежду устните му.

— Хи-хи! — каза той. Бузите му почервеняха. — Хи-хи! Отглеждал съм бил прасета. Хи-хи! — Той махна с тлъстата си ръка към Лори, който също се насили да се засмее нервно. Кемпка спря да се хили и каза: — Не, скъпа, не съм отглеждал прасета. Притежавах оръжеен магазин в Ранчо Кордова, на изток от Сакраменто. За щастие, имах достатъчно време, за да взема част от стоката си и да се скрия, когато бомбите удариха Бей Ерия. Също така ми дойде идеята да посетя един малък хранителен магазин, докато пътувах на изток. Господин Лори беше продавач в моя магазин и двамата намерихме място, на което да се скрием за известно време в Елдорадо Нешънъл Форест. Пътят ни доведе тук и още хора започнаха да пристигат. Съвсем скоро създадохме малка общност. Повечето от тези хора идваха, за да се потопят в езерото. Смята се, че къпането в солена вода измива радиацията и те имунизира. — Дебелака сви тлъстите си рамене. — Може да е така, а може и да не е. Във всеки случай ми харесва да играя ролята на Краля на хълма и Кръстника. Ако някой не изпълнява заповедите ми, просто го прогонвам в територията на боклукчиите… или го убивам. — Дебелият мъж се засмя отново и черните му очи засияха развеселено. — Разбирате, че аз създавам законите тук. Аз, Фреди Кемпка от „Кемпкас Шутист Супермаркет Инкорпорейтид“. О, колко е забавно!

— Браво на теб — измърмори Шийла.

— Да. Браво на мен. — Дебелака разтърка малко кокаин между пръстите си и смръкна по малко с всяка от ноздрите си. — Я виж ти! Този прах е много добър, а? — Той облиза пръстите си и погледна Роланд Кронингер. — Ти какъв трябва да си, космически кадет ли?

Роланд не отговори. „Ще ти наритам големия тлъст задник“, помисли си той.

Кемпка се разкикоти.

— Как се озовахте в територията на боклукчиите, полковник?

Маклин му разказа цялата история, как Земен дом се беше срутил и как двамата с момчето се бяха измъкнали от него. Не спомена Войника сянка, защото знаеше, че на Войника сянка нямаше да му хареса да бъде обсъждан от непознати.

— Разбирам — отвърна Дебелака, когато полковникът приключи. — Е, както се казва, и най-добрите планове често се объркват, нали така? Сега, предполагам, сте дошли тук с този хубав прашец поради някаква причина. Каква е тя?

— Искаме да се преместим в лагера. Искаме тента и храна.

— Единствените тенти тук са донесени на гърбовете на хората, на които принадлежат. Всички са пълни. Няма стаи в странноприемницата, полковник.

— Освободете. Получаваме тента и храна, а вие получавате седмична вноска от кокаин и хапчета. Наречете го наем.

— Какво да правя с тези наркотици, сър?

Роланд се засмя и Кемпка го изгледа изпод вежди.

— Стига, господине! — Момчето пристъпи напред. — Знаеш, че можеш да продадеш тези наркотици за каквото си искаш! Можеш да купиш съзнанията на хората, защото всички ще си платят, за да забравят. Ще платят каквото им поискаш: храна, оръжия, бензин… всичко.

— Вече разполагам с тези неща.

— Може би е така — съгласи се Роланд. — Но сигурен ли си, че имаш достатъчно от тях? Ами ако някой с по-голяма каравана дойде утре в лагера? Ами ако има повече оръжия от теб? Ами ако е по-силен и по-зъл? Онези хора отвън… — кимна към вратата — … само чакат някой силен да им каже какво да правят. Те искат да бъдат командвани. Не желаят да мислят сами. Ето начин да ги държиш в джоба си. — Момчето посочи снежния прах.

Кемпка и Роланд се гледаха един дълъг мълчалив момент. Роланд имаше чувството, че гледа гигантски плужек. Черните очи на Дебелака направо го пронизваха, но най-накрая на влажната му уста се появи лека усмивка.

— Тези наркотици ще ми купят ли един сладък млад космически кадет?

Роланд не знаеше какво да отговори. Остана като ударен от гръм и това пролича на лицето му, защото Кемпка изпръхтя и се засмя. Когато спря да се смее се обърна към Маклин.

— Какво би ме спряло да ви убия на мига и да ви взема безценните наркотици, полковник?

— Едно просто нещо: заровени са в територията на боклукчиите. Роланд е единственият, който знае къде. Той ще излиза и ще ти носи вноската всяка седмица, но ако някой го последва или се опита да му направи нещо, ще му отнесем главата.

Кемпка забарабани с пръсти по масата и вдигна поглед от купчинката с кокаин към Маклин и Роланд — като презрително пренебрегна жената — и отново върна погледа си на колумбийската захар.

— Можем да използваме това, господин Кемпка — каза Лори. — Вчера един тип дойде с газова печка, която добре ще отопли караваната. Друг пък има чувалче с уиски. Ще ни трябват гуми за камиона. Вече щях да съм взел печката и бутилките с „Джак Даниелс“, но тези новите са въоръжени до зъби. Може би няма да е лоша идея да изтъргуваме наркотиците за оръжията им.

— Аз ще реша коя идея е добра и коя лоша. — Лицето на Кемпка се набръчка на катове, когато се намръщи замислен. Той си пое дълбоко въздух и го изпусна като мях. — Намери им тента. Нека е по-близо до караваната. И разпространи мълвата, че ако някой ги докосне, ще отговаря пред Фреди Кемпка. — Дебелака се усмихна широко на Маклин. — Полковник, смятам, че вие и приятелите ви ще сте много интересна добавка към нашето малко семейство. Предполагам, че можем да ви наречем аптекарите, нали?

— Можете. — Маклин изчака Лори да свали пушката и на свой ред свали автоматичния пистолет.

— Ето. Сега всички сме щастливи, нали? — Гарвановочерните очи на Дебелака намериха тези на Роланд Кронингер.

Лори ги отведе до една малка тента, която се намираше на около тридесет метра от караваната. Тя беше обитавана от млад мъж и жена, която държеше бебе с бинтовани крака в ръцете си. Лори навря пушката в лицето на мъжа и му нареди:

— Изчезвайте.

Онзи беше мършав тип, с изтощен вид и покосени от умората очи. Той бързо се измъкна от спалния си чувал, като в ръката си държеше ловен нож, но Лори пристъпи напред и притисна тънката му китка с ботуша си. Брадатият вложи цялата си тежест в крака, а Роланд през цялото време наблюдаваше очите му, докато чупеше костите на човека: те бяха празни и не забеляза никаква емоция в тях дори когато китката изхруска. Лори просто изпълняваше заповедите. Бебето се разрева от писъците на жената, но мъжът просто стисна счупената си ръка и погледна глуповато брадатия.

— Вън. — Лори насочи пушката в черепа на младия мъж. — Да не си глух, тъпо копеле?

Мъжът и жената с усилие се изправиха на крака. Мъжът се наведе, за да събере спалните чували и една раница със здравата си ръка, но Лори го сграбчи за врата, извлече го навън и го събори на земята. Жената не спираше да хлипа. Тя отиде и приклекна до съпруга си. Около тях се събра тълпа от зяпачи. Жената изпищя:

— Вие сте животни! Вие сте мръсни животни! Това е нашата тента! Принадлежи ни!

— Вече не. — Лори посочи с пушката си територията на боклукчиите. — Тръгвайте.

— Не е честно! Не е честно! — хлипаше жената. Тя изгледа умолително наобиколилите ги хора. Роланд, Маклин и Шийла също огледаха присъстващите и видяха едно-единствено нещо на техните лица: пасивно безучастно любопитство, сякаш гледаха всичко това по телевизията. Макар да имаше някое и друго отвратено или съжалително изражение, мнозинството от зяпачи вече беше лишено от всякакви емоции.

— Помогнете ни! — примоли се жената. — Моля ви… някой да ни помогне!

Няколко от хората имаха оръжия, но никой не се намеси. Маклин разбра защо. Оцеляваха само онези, които успяваха да се нагодят. Фреди Кемпка беше императорът на това място, а Лори беше неговият лейтенант — вероятно един от многото, които Дебелака използваше като свои очи и уши.

— Махайте се — каза Лори на двойката. Жената продължи да пищи и да плаче, но мъжът най-накрая изправи глава и с мъртвешки пораженски поглед в очите се затътри бавно към грозната земя на автомобилни скелети и разлагащи се трупове. Изражението на жената се превърна в олицетворение на омразата. Тя се изправи с късащото се от рев бебе в ръцете си и изкрещя на тълпата:

— Това ще се случи и на вас! Ще видите! Ще ви отнемат всичко, което притежавате! Ще дойдат и ще ви изхвърлят…

Лори замахна с приклада на пушката си. Той изхрущя в главата на бебето и силата от удара събори младата жена на земята.

Бебето внезапно спря да плаче.

Жената погледна лицето на детето си и издаде слаб задушаващ звук.

Шийла Фонтана не можеше да повярва какво видя току-що. Искаше ѝ се да се обърне, но случващото се я беше стиснало здраво в мрачните си пипала. Стомахът ѝ се гърчеше от отвращение. Все още чуваше плача на бебето, който ехтеше безспир в главата ѝ. Притисна с ръка устата си.

Младият мъж, който приличаше на труп с дрехи, тръгна през полето, без дори да си направи труда да погледне назад.

Най-накрая жената се разтресе и стана на крака. Тя стискаше замлъкналото бебе до гърдите си. Измъчените ѝ и ужасяващи очи срещнаха тези на Шийла и се задържаха на тях. Шийла имаше чувството, че душата ѝ е изгорена до пепел. „Ако… бебето беше спряло да плаче — помисли си тя. — Само да беше спряло…“

Младата майка се обърна и последва съпруга си в мъглата.

Зяпачите се разпръснаха. Лори избърса приклада на пушката си в земята и посочи с нея тентата.

— Една от стаите ни се освободи, полковник.

— Трябваше ли… да правиш това? — попита Шийла. Вътрешно цялата трепереше и ѝ се повдигаше, но на лицето ѝ нямаше и следа от това, очите ѝ бяха хладни и безмилостни.

— От време на време забравят кой създава правилата. Е? Искате ли тентата или не?

— Искаме я — отвърна Маклин.

— Имате я. Даже разполагате с два спални чувала и малко храна. Уютно е, нали?

Полковникът и Роланд влязоха вътре.

— Аз къде ще живея? — попита Шийла.

Лори се ухили и я огледа от глава до пети.

— Имам резервен спален чувал в караваната. Спим заедно с господин Кемпка, но колкото повече, толкова по-весело. Той харесва млади момчета, така че хич не му пука за жените. Какво ще кажеш?

Шийла помириса тялото му и не успя да прецени чия воня е по-неприятна — неговата или тази на военния герой.

— Забрави — отговори тя. — Ще остана тук.

— Както кажеш. Рано или късно ще те взема.

— Когато адът замръзне.

Лори наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха.

— Става доста студеничко, скъпа. — Той се засмя и се затътри към караваната.

Шийла го изпрати с поглед. Погледна към територията на боклукчиите и видя беглите силуети на младата двойка в мъглата, която се беше насочила към неизвестното отвъд. Тези двамата нямаха абсолютно никакъв шанс, помисли си тя. Но може би вече знаеха това. Бебето така или иначе щеше да умре. Естествено. Та то вече беше полумъртво.

Случилото се обаче я беше разтърсило повече от всичко досега и не можеше да спре да мисли, че само преди няколко минути беше живяло едно човешко същество, което вече беше призрак. И всичко се случи заради нейните наркотици, защото дойде тук с военния герой и хлапака, които се мислеха за голяма работа.

Младата двойка се изгуби в сивия дъжд.

Както казваше Руди, трябва да пазиш собствения си задник. Днес, в тези времена, това бяха думи, към които човек да се придържа.

Шийла обърна гръб на територията на боклукчиите и се прибра в тентата.

39

— Светлина! — изкрещя Джош и посочи в далечината. — Вижте! Пред нас има светлина!

Вървяха по някаква магистрала, издигната над леко хълмист район. Забелязаха светлината и гигантът посочи напред: в ниските размирни облаци се отразяваше синьо-бяла светлина.

— Това е Матисън — каза Леона, която яздеше Муле без седло. — Божичко! Успели са да възстановят ’лектричеството в Матисън!

— Колко души живеят там? — попита Джош, който се опитваше да надвика бутащия ги и дърпащ ги вятър.

— Тринадесет-четиринадесет хиляди. Той си е нормален град!

— Благодаря на Бога! Явно са поправили електропроводите си! Тази вечер ще получим топла храна! Благодаря на Бога! — Гигантът забута ръчната количка с нова енергия, сякаш на краката му бяха пораснали криле. Суон вървеше след него с багетата и малката си чанта, а Леона сбута с пети Муле от двете страни, за да го накара да побърза. Конят се подчини без никакви възражения, радваше се, че отново може да служи. Малкият териер зад тях помириса въздуха и тихичко изръмжа, но въпреки това ги последва.

Покривалото от облаци над Матисън биваше прорязвано от проблясъците на светкавици, а вятърът донасяше грохота на гръмотевици. Тръгнаха от фермата на Джаспин рано тази сутрин и вървяха цял ден по тясната магистрала. Джош се опита да сложи седло и поводи на Муле, но макар че конят стоя мирно през цялото време, не успя да постави правилно проклетите неща. Седлото постоянно се свличаше, а поводите въобще не разбра как се слагат. Всеки път, в който Муле издадеше някакъв звук, Джош се отдръпваше назад, защото очакваше животното да се разбунтува и да започне да хвърля къчове. Най-накрая реши, че каузата е изгубена. Конят прие тежестта на Леона без никакви възражения и дори носи на гърба си Суон няколко километра. Животното изглеждаше доволно да следва детето като същинско кученце. Териерът излайваше от време на време, за да ги уведоми, че още е наблизо.

Сърцето на Джош заби като чук. Това беше една от най-красивите светлини, които някога беше виждал, и се нареждаше до величествения лъч светлина, който беше проникнал в мазето. „О, Господи! — помисли си той. — Топла храна, топло място за спане и — чудо на чудесата! — може би дори истинска тоалетна!“ Усещаше миризмата на озон във въздуха. Приближаваше гръмотевична буря, но не му пукаше. Тази вечер щяха да почиват в обятията на лукса!

Гигантът се обърна към Суон и Леона.

— Господи, отново намерихме цивилизация! — Той изпусна звучна въздишка, която засрами дори вятъра и стресна Муле.

Но усмивката бързо застина на лицето на Леона и се изпари от него. Пръстите ѝ се увиха около твърдата черна грива на коня.

Не беше сигурна какво е видяла, въобще не беше сигурна. Опита се да се убеди, че е трик на светлината. Трик на светлината. Да. Това беше.

Леона си помисли, че е видяла череп на мястото на лицето на Джош Хъчинс.

Но беше толкова бързо… за миг беше там и след едно мигване на окото вече го нямаше.

Старата жена се загледа в задната част на главата на Суон. „О, Господи — помисли си тя, — какво ще правя, ако на лицето на детето се появи същото?“

Беше ѝ необходимо известно време, за да събере кураж, но накрая я повика с тънък и изплашен глас:

— Суон?

Детето погледна назад.

— Госпожо?

Леона беше затаила дъх.

— Госпожо? — повтори Суон.

Старата жена съумя да се усмихне.

— О… няма нищо — отвърна тя и сви рамене. Не видя череп под кожата на лицето на детето. — Аз… просто исках да видя лицето ти.

— Лицето ми? Защо?

— О, просто си мислех… колко красива си била преди. — Леона запелтечи заради собствената си грешка. — Имам предвид колко красива ще бъдеш отново, след като кожата ти се излекува. А тя ще се излекува. Кожата е много кораво нещо, казвам ти. Естествено, че е! Ще се излекува и ще стане красива като картина!

Суон не отговори нищо. Добре помнеше ужасът, който я гледаше от огледалото в банята.

— Не мисля, че лицето ми някога ще се излекува — заяви съвсем спокойно детето и му хрумна една отвратителна мисъл. — Нали не мислиш, че… — Млъкна за миг, защото не беше способно да се изкаже. Накрая намери сили: — Нали не мислиш, че… ще плаша хората в Матисън?

— Разбира се, че не! Никога вече не си мисли подобно неща! — В интерес на истината Леона не се беше сетила за това, но сега си представи как жителите на Матисън се отдръпват от Джош и Суон. — Кожата ти ще се оправи съвсем скоро — увери детето тя. — А и това е само външното ти лице.

— Външното ми лице?

— Аха. Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.

— Ако се обърне наобратно? Как?

Леона се усмихна.

— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи. Понякога можем да видим вътрешното лице на някой човек — но само за една-две секунди — ако се загледаме достатъчно внимателно. Очите издават вътрешното лице и често то е много по-различно от маската, която носим отвън. — Старата жена кимна и погледна към светлините на Матисън. — О, срещала съм някои много красиви хора с чудовищно грозни вътрешни лица. Срещала съм и доста грозни хора с развалени зъби и големи носове, но в очите им блестеше божията светлина и знаех, че ако успея да видя вътрешните им лица, то красотата им щеше да ме накара да падна на колене. Смятам, че последното се отнася и за твоето вътрешно лице, дете. Както и за това на Джош. Така че има ли значение какво е външното ти лице?

Суон се замисли за момент.

— Ще ми се да вярвам в това.

— Тогава го приеми за истина — каза Леона и детето се умълча.

Светлината ги призоваваше да продължат да вървят към нея. Магистралата се издигаше върху един от хълмовете, след което започна лека-полека да се извива надолу към града. На хоризонта подскачаха светкавици. Муле изпръхтя и изцвили под Леона.

Суон усети нервната нотка в гласа на коня. „Развълнуван е, защото ще открием още хора“, помисли си тя. Но не, не… това не беше вълнение, а по-скоро недоверие, безпокойство. Детето също се изнерви и започна леко да се тревожи, като онзи път, в който се разхождаше по онова окъпано в злато поле и един фермер с червена шапка се провикна:

— Хей, малко момиченце! Пази се от гърмящите змии в тревата!

Не че се страхуваше от змии, никак даже. Веднъж, когато беше на пет години, беше вдигнала една цветна змия направо от тревата, беше прокарала пръсти през красивите диаманти на гърба ѝ и приличащите на кости ивици на опашката ѝ. След това остави влечугото на земята и то си замина съвсем спокойно. По-късно, когато разказа за случилото се на майка си и получи няколко шамара по дупето, разбра, че трябва да се страхува.

Муле отново изпръхтя и замята глава. Пътят стана по-равен в покрайнините на града. Една зелена табела заявяваше: „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.

Джош спря и Суон за малко щеше да се блъсне в него.

— Какво има? — попита го Леона.

— Вижте. — Той посочи към града.

Къщите и сградите бяха тъмни. Никаква светлина не се процеждаше през прозорците или предните им веранди. Не светеха улични лампи, фарове на автомобили или светофари. Светлината, която се отразяваше в ниските облаци, идваше от вътрешността на града, от другата страна на мъртвите и мрачни сгради, които бяха разхвърляни от двете страни на магистралата. Не се чуваше нищо друго освен пронизителния вой на вятъра.

— Мисля, че светлината идва от центъра на града — каза Джош. — Но ако са успели да възстановят електричеството, защо къщите също не са осветени?

— Може би всички са се събрали на едно място — предположи Леона. — В някоя зала или в градската управа.

Гигантът кимна.

— Трябва да има и коли — каза той. — Трябва да има работещи светофари. Не виждам такива.

— Може би пестят ’лектричеството. Може би жиците още не са достатъчно силни.

— Може би — отвърна Джош, но имаше нещо зловещо в Матисън. Защо къщите бяха мрачни, а центърът беше окъпан в светлина? И наоколо беше толкова спокойно, прекалено спокойно. Имаше чувството, че трябва да се върнат, но вятърът беше много студен и бяха вървели толкова дълго. Трябваше да има хора там! Със сигурност! Просто всички се бяха събрали на едно място, както предположи Леона. Може би провеждаха градски съвет или нещо подобно! Във всеки случай нямаше да се връщат. Джош забута отново ръчната количка. Суон го последва, а конят, който старата жена яздеше, тръгна след детето. Вляво от тях териерът се придържаше към високата трева.

Следващата табела на пътя рекламираше „Мотел Матисън — Плувен басейн! Кабелна телевизия!“ — а трета табела заявяваше, че най-добрите кафе и пържоли в града могат да се намерят в ресторант „Хайтауър“ на „Кавинър Стрийт“. Последваха пътя между изораните полета и минаха покрай бейзболно игрище и обществен басейн, където шезлонгите и чадърите бяха издухани в телената ограда. Една последна пътна табела обещаваше юлска разпродажба на пиратки в „К-Март“ на „Билъпс Стрийт“ След нея влязоха в „Матисън“.

„Бил е красив град“, помисли си Джош, докато вървяха през центъра му. Сградите бяха направени от камък и дърво, с цел да наподобяват граничен град. Къщите бяха от тухла, повечето едноетажни и не особено луксозни, но пък бяха приятни. Статуя на човек, който беше паднал на колене и с едната си ръка покриваше нещо подобно на Библия, а другата беше изпънал към небето, стоеше на пиедестал в района на няколко малки магазина, които напомниха на Джош за онзи сериал с Анди Грифит, в който действието се развиваше в измисления град Мейбъри. Един балдахин плющеше над магазин с бръснарски стълб пред него, а прозорците на „Първа матисънска гражданска банка“ бяха счупени. Мебелите от мебелния магазин бяха извадени, наредени на купчина на улицата и запалени. Наблизо беше обърната полицейска кола и също беше изгорена. Джош не погледна вътре. Над главите им изрева гръм и заподскачаха светкавици.

Малко по-напред се натъкнаха на автокъща. „Купувайте от Чичо Рой“, увещаваше ги табелата. Под редиците от веещи се многоцветни флагове се намираха шест прашни коли. Джош провери всичките, една по една, а Суон и Леона го изчакаха по-назад. Муле изпръхтя неспокойно. Две от колите бяха със спукани гуми, а на трета ѝ бяха счупени предното стъкло и прозорците. Другите три — „Импала“, „Форд Феърлейн“ и един червен пикап — изглеждаха в доста добро състояние. Джош тръгна към малката офис сграда, чиято врата беше широко отворена и с помощта на газената лампа намери ключовете на трите автомобила, закачени на таблото. Взе ги, върна се на паркинга и провери всяка от колите. Импалата не издаде никакъв звук, пикапът беше мъртъв, а двигателят на форда изпука и се изкашля, издаде звук като от влачене на верига върху чакъл и утихна. Джош отвори капака на последния автомобил и установи, че е бил покосен от нещо, вероятно от брадва — кабелите, ремъците и маркучите му бяха насечени.

— Проклятие! — изруга той. В следващия миг лампата разкри нещо, написано с изсъхнала грес от вътрешната страна на капака: „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА ПОЧИТАТ ЛОРД АЛВИН“.

Джош се загледа в кривите букви и си спомни, че видя същия надпис — макар че беше написан с друг почерк и с различна субстанция — в къщата на семейство Джаспин миналата вечер. Върна се при Суон и Леона и каза:

— Тези коли не стават. Мисля, че някой нарочно ги е развалил. — Погледна към светлината, която вече беше много по-близо. — Е — каза той накрая, — предполагам, че трябва да отидем да проверим какво има там, нали?

Леона го изгледа, но бързо отмести поглед. Стори ѝ се, че отново видя черепа, но не можеше да бъде сигурна заради тази странна светлина. Сърцето ѝ заби по-силно и не знаеше какво да направи или да каже.

Джош забута ръчната количка напред. Териерът излая няколко пъти в далечината, след което настъпи тишина. Продължиха по главната улица, покрай още магазини със счупени прозорци и обърнати и изгорени автомобили. Всеки от тях си имаше своите опасения, но светлината ги привличаше напред, както една свещ привлича дребните мушички.

На ъгъла имаше малка табела, която сочеше надясно и гласеше: „Патуей Инститют, 3 км“. Джош погледна в тази посока, но не видя нищо освен мрак.

— Това е лудницата — каза Леона.

— Лудница? — Думата прониза гиганта като копие. — Каква лудница?

— За хаховци. Сещаш се, мястото, на което прибират хората, когато им се разхлопат дъските. Тукашната е известна в целия щат. Пълна е с хора, които са прекалено луди, за да отидат в затвора.

— Искаш да кажеш, че е пълна с… луди престъпници?

— Аха, точно такива.

— Чудесно — ядоса се Джош. Колкото по-скоро се махнеха от този град, толкова по-добре! Не му харесваше да се намира дори на три километра от лудница, пълна с ненормални убийци. Надникна в мрака към „Патуей Инститют“ и по гърба му полазиха ледени тръпки.

Минаха през още един район с тихи къщи, покрай Мотел „Матисън“ и ресторант „Хайтауър“ и стигнаха до огромен асфалтиран паркинг.

Посрещнаха ги ярките и бляскави светлини на „К-Март“ и на разположения до него супермаркет „Фуд Джайънт“.

— Мили боже! — въздъхна Джош. — Търговски център!

Суон и Леона се бяха опулили, сякаш никога досега не бяха виждали подобни светлини и толкова големи магазини. Чувствителните към мрака фотонни лампи хвърляха жълта светлина на паркинга, на който имаше петдесет-шестдесет леки коли, кемпери и пикапи, покрити с канзаска прах. Джош каза се главозамая, че трябваше да се съвземе, за да не бъде съборен от вятъра. Хрумна му, че щом електричеството работеше, то тогава фризерите в супермаркетите щяха да функционират и вътре в тях щеше да има пържоли, сладолед, студена бира, яйца, бекон, шунка и Бог знае какво друго. Погледна бляскавия „К-Март“ и мислите му направо полудяха. Какви ли съкровища щяха да намерят вътре? Радиа и батерии, фенерчета и фенери, оръжия, ръкавици, газови печки, дъждобрани! Не знаеше дали да се смее, или да плаче от радост. Избута ръчната количка настрани и тръгна към „К-Март“ като човек, изпаднал в делириум.

— Почакай! — провикна се Леона. Тя беше слязла от Муле и куцукаше след него. — Почакай малко!

Суон остави чантата си, но не и Ревльото, и последва старата жена. Муле тръгна с бавна крачка след тях. Териерът излая два пъти, след което се скри под изоставен фолксваген и остана там, за да наблюдава прекосяващите паркинга човешки същества.

— Почакай! — провикна се отново Леона, но не можеше да настигне гиганта, който се беше насочил към „К-Март“ като парен локомотив.

— Джош! — извика и Суон. — Изчакай ни! — Тя побягна, за да го настигне.

Някои от прозорците на супермаркета бяха счупени, но гигантът сметна, че вятърът е отговорен за това. Нямаше представа защо само тук беше светло и никъде другаде. „К-Март“ и разположеният до него „Фуд Джайънт“ бяха като оазис в изпепеляващо гореща пустиня. Сърцето му беше на път да изскочи от гърдите му. „Шоколадови десерти! — помисли си той. — Бисквити! Понички с глазура!“ Страхуваше се краката му да не го предадат, преди да стигне до „К-Март“, или това видение да потрепери и да се разпадне, когато минеше през предните врати. Нищо не изчезна и Джош влезе в този огромен магазин с всичките съкровища на света, наредени на рафтове и витрини пред него. Магическите думи „Сладки изделия и снаксове“, „Спортни стоки“, „За автомобила“ и „Домашни потреби“ бяха изписани върху дървени стрелки, които сочеха към различните части на маркета.

— Господи — каза Джош, полупиян от екстаз. — О, Боже мой!

Суон влезе в магазина, последвана от Леона. Преди вратата да се затвори, една размазана фигура се шмугна вътре като стрела. Териерът мина покрай гиганта и се скри някъде до централната пътека. Вратата се затвори и тримата застанаха заедно под ослепителната светлина, докато Муле цвилеше и потропваше с копита по асфалта отвън.

Джош мина покрай изложени скари за барбекю и чували с дървени въглища и отиде до един пълен с шоколадови десерти рафт. Желанието му за шоколад беше трескаво. Излапа три десерта „Милки Уей“ направо от опаковката им и нападна пакет „M&M“. Леона отиде до една маса, върху която бяха натрупани дебели спортни чорапи. Суон се залута между рафтовете, замаяна от количеството стоки и ослепителните светлини. С пълна с лепкав шоколад уста, Джош се обърна към една витрина с цигари, пури и тютюн. Избра пакет „Хав-А-Тампа Джуълс“, намери кибрит наблизо, стисна една от пурите между зъбите си и я запали, като дърпаше здраво, за да я разгори. Имаше чувството, че е попаднал в рая и всички удоволствия на супермаркета го очакваха. Териерът излая неспокойно няколко пъти.

Намираше се някъде в края на магазина. Суон огледа пътеката, но не можа да го види. Не ѝ хареса звученето на този лай. В него се криеше предупреждение и когато животното се разлая отново, звучеше така, сякаш е било сритано. Последва истинска буря от лай.

— Джош? — провикна се детето. Около главата на гиганта се беше образувал пашкул от тютюнев дим.

Той издиша и задъвка още десерти. Устата му беше толкова пълна, че дори не успя да отговори на Суон, а само махна с ръка.

Детето бавно отиде до задната част на супермаркета. Кучето не спираше да лае. Стигна до три манекена, облечени в костюми. Онзи в средата имаше синя бейзболна шапка и на него му се стори, че не си отива с останалата част от тоалета, но може би щеше да стане на неговата глава. Пресегна се и я свали.

Цялата восъчна глава се катурна от раменете на манекена, направо от изгладената бяла яка, и падна на пода в краката на Суон, придружена от звук, който приличаше на удрянето на пъпеш с чук.

Момиченцето се опули. В едната си ръка държеше бейзболната шапка, а в другата Ревльото. Главата имаше оредяваща сива коса и черни хлътнали очи, които гледаха нагоре. На бузите и брадичката ѝ бяха наболи сиви бакенбарди. Едва сега детето забеляза засъхналата червена плът и жълтия край на кокала, където главата беше отсечена от врата на този човек.

Суон примига и погледна другите два манекена. На единия беше поставена главата на тийнейджър, с изкривена уста и виснал език. Очите му гледаха тавана, а от ноздрите му се виждаше засъхнала кръв. Третата глава беше принадлежала на възрастен мъж, чието лице беше в дълбоки бръчки и с тебеширен цвят.

Суон се върна обратно на пътеката… и се удари в четвърти и пети манекен, облечени в женски дрехи. От яките им се катурнаха отрязаните глави на жена на средна възраст и малко момиченце с червена коса. Паднаха от двете ѝ страни. Лицето на момиченцето гледаше към нея, а ужасната ѝ лишена от кръв уста беше отворена в безмълвен писък.

Суон изпищя. Пищя дълго и силно и не можа да се спре. Отдръпна се назад от човешките глави, като нито за миг не спираше да пищи, и когато се обърна, видя още един манекен наблизо, и още един, и още един. Някои от главите бяха пребити и обезобразени, а други бяха изрисувани и разкрасени с гримове, за да им придадат фалшиви и неприлични усмивки. Помисли си, че ако не спре да пищи, дробовете ѝ ще се пръснат. Докато бягаше към Джош и Леона замлъкна, защото въздухът ѝ беше свършил. Пое си дълбоко дъх. Единствената ѝ цел беше да се отдалечи колкото се може повече от отрязаните глави. Над виковете на Джош успя да чуе как териерът изджафка три пъти от болка от задната част на „К-Март“.

— Суон! — изкрещя гигантът и изплю наполовина сдъвкания шоколадов десерт. Видя я да бяга към него. Лицето ѝ беше жълто като канзаска прах и по него течаха сълзи. — Какво и…

— Промоция, промоция! — затананика един весел глас по уредбата на „К-Март“. — Внимание, купувачи! Промоция, промоция! Трима новодошли на предния вход! Побързайте, за да не изтървете най-добрите предложения!

Отнякъде изрева грозно двигател на мотоциклет. Джош вдигна Суон, когато моторът се насочи по централната пътека към тях. Мотористът беше облечен като пътно ченге с изключение на индианските пера на главата му.

— Внимавайте! — провикна се Леона и Джош, със Суон в ръцете, скочи върху един щанд с ледени кубчета. Мотоциклетът се хлъзна между тях и се вряза в рафт с транзисторни радиоприемници. На другите пътеки се появиха още фигури, които бягаха към тях. Разнесоха се нечестиви викове и крясъци, които заглушиха обявлението „Промоция, промоция!“, което не спираше да се повтаря по уредбата.

Единият от новопоявилите се беше истинска грамада с черна брада, която буташе грозно джудже в пазарска количка. Следваха го мъже на различна възраст и външен вид, облечени в най-разнообразни дрехи — от костюми до халати. Някои бяха нарисували лицата си с боя, а други си бяха сложили бяла пудра. Джош забеляза един тревожен факт — повечето от тях носеха оръжия: брадви, кирки, мотики, градински ножици, пистолети, пушки, ножове и вериги. Плъпнаха по пътеките и наскачаха по щандовете, като се хилеха и крещяха. Джош, Суон и Леона бяха събрани заедно и заобиколени от повече от четиридесет крещящи мъже, „Защити детето!“, помисли си гигантът, когато единият от типовете се спусна, за да сграбчи ръката на Суон. Той го срита в ребрата и костите на онзи изпукаха. Нападателят полетя към приятелчетата си. Това предизвика още оживени подвиквания. Грозното джудже в пазарската количка, чието набръчкано лице беше оцветено с оранжеви светкавици, изграчи:

— Прясно месо! Прясно месо!

Останалите последваха примера му. Един измършавял тип дръпна Леона за косата, а някой друг я сграбчи за ръката, за да я издърпа в навалицата. Тя се превърна в истинска дива котка, която риташе и хапеше, и принуждаваше мъчителите си да се отдръпнат назад. Едно тежко тяло се стовари върху раменете на Джош и посегна към очите му, но той се изви и изхвърли мъжа към морето от злобни лица. Суон замахна с Ревльото и удари една от грозните мутри в носа, който се разцепи.

— Прясно месо! — провикна се отново джуджето. — Елате да си вземете прясно месо! — Мъжът с черната брада запляска с ръце и затанцува.

Джош удари един тип право в устата и два зъба полетяха като зарове в игра на табла.

— Махайте се! — изрева той. — Оставете ни! — Вместо да направят това, нападателите им се приближиха. Бяха прекалено много. Трима мъже дърпаха Леона в множеството и Джош видя ужасената ѝ физиономия. Нечий юмрук се вдигна и полетя напред и краката на старата жена омекнаха. „Проклятие!“, побесня гигантът и срита най-близкия маниак в капачката на коляното. „Защити детето! Трябва да защитя де…“

Един юмрук се вряза в бъбреците му. Някой го подкоси и той изпусна Суон, докато падаше. Пръсти се протягаха към очите му, челюстта му беше разтресена от юмрук, а обувки и ботуши обработваха тялото и гърба му и целият свят започна неумолимо да се върти.

— Суон! — извика Джош и се опита да стане. Мъжете го бяха притиснали като плъхове.

Гигантът вдигна поглед през червената мъгла от болка и видя един мъж с ококорени рибешки очи, който беше надвиснал над него с вдигната брадва в ръце. Размаха ръка в безсмислен опит да го спре, макар да знаеше, че брадвата ще го съсече и това щеше да е краят му. „О, проклятие!“, изруга наум той. От устата му течеше кръв. Какъв начин да си замине човек! Подготви се за удара с надеждата, че ще успее да стане с последни сили и да размаже главата на копелето.

Брадвата достигна своя зенит и се приготви за фаталния удар.

Над врявата се извиси един глас.

— Спрете!

Резултатът беше потресаващ, сякаш някой беше развъртял камшик над главите на диви животни. Всички, до последния човек, потръпнаха и се отдръпнаха. Мъжът с рибешките очи свали брадвата, а другите пуснаха Джош. Той се изправи до седнало положение, видя Суон наблизо до него и я придърпа към себе си. Детето все още държеше Ревльото, а в очите ѝ се четеше шок. Леона беше паднала на колене. От една рана над лявото ѝ око течеше кръв, а на бузата ѝ имаше лилаво петно.

Шайката се отдръпна назад и направи път за някого. Един огромен, едър и плешив мъж, с комбинезон и каубойски ботуши, с голи гърди и странни многоцветни татуировки на мускулестите си ръце, влезе в кръга. В ръката си държеше мегафон. Той изгледа Джош с тъмните си очи изпод издадени неандерталски вежди.

„О, мамка му!“ помисли си гигантът. Този тип беше също толкова огромен, колкото някои от кечистите, срещу които се беше изправял. Но зад плешивия неандерталец се появиха още двама мъже с изрисувани лица, които носеха тоалетна чиния на раменете си. На нея беше седнал някакъв тип, облечен в тъмнолилава роба, чиято руса грива падаше на букли до раменете му. Брадата му беше пухкава и руса и покриваше мършавото му и издължено лице. Очите под гъстите му руси вежди бяха черни като маслини. Цветът напомни на Джош за вира до дома му от детството, където две малки момчета се бяха удавили през една лятна сутрин. Говореше се, помнеше той, че на дъното на мътната зелена вода се криели чудовища.

Младият мъж, който можеше да е между двадесет и двадесет и пет години, носеше бели ръкавици, сини дънки, червена риза на райета и маратонки „Адидас“. На челото му беше нарисуван зеленият знак за долар, на лявата му буза имаше червено разпятие, а на дясната му — черна дяволска вила.

Мъжът, който приличаше на неандерталец, вдигна мегафона до устата си и изрева:

— Всички трябва да почитат лорд Алвин!

40

Маклин чу песента на писъците и осъзна, че е станало време.

Той се измъкна внимателно от спалния си чувал, като внимаваше да не събуди Роланд и Шийла. Не искаше никой от тях да го придружи. Страхуваше се от болката и не искаше да го виждат слаб.

Маклин излезе от тентата и беше посрещнат от студения и брулещ вятър. Тръгна към езерото. Навсякъде около него светеха факли и лагерни огньове. Вятърът се опитваше да отнесе зеленикавочерната му превръзка, която покриваше чукана на дясната му ръка. Помирисваше неприятната миризма от собствената си инфекция. От няколко дни от раната му течеше сива течност. Сложи лявата си ръка върху дръжката на ножа на кръста му. Щеше да се наложи да отвори отново раната и да разкрие плътта за лечебната агония на Голямото солено езеро.

Роланд Кронингер се изправи до седнало положение веднага след като Маклин излезе от тентата. Стискаше .45-калибровия пистолет в ръка. Винаги спеше с него, дори го държеше, докато правеше мръсното нещо с Шийла Фонтана. Харесваше му също така да гледа, когато жената се заемеше с Краля. В замяна я хранеха и пазеха от другите мъже. Бяха се превърнали в много сплотено трио. Роланд беше наясно къде отиваше Краля сега и защо. Напоследък раната му миришеше много лошо. Скоро щеше да се разнесе още един писък в нощта, също като другите, които чуваха, когато лагерът утихнеше. Роланд беше Кралския рицар и смяташе, че трябва да бъде до Краля, за да му помага, но това беше нещо, което Краля искаше да направи сам. Момчето легна отново и отпусна пистолета на гърдите си. Шийла измърмори нещо и потрепери насън. Роланд се ослуша за писъка, който щеше да съпроводи прераждането на Краля.

Маклин мина покрай другите тенти, картонените укрития и автомобилите, които приютяваха цели семейства. Миризмата на соленото езеро дразнеше ноздрите му и обещаваше болка и прочистване, каквито не познаваше. Земята се накланяше надолу към водата и наоколо бяха разхвърляни изцапани със спечена кръв дрехи, парцали, патерици и превръзки, махнати и изоставени от други молители преди него.

Спомни си писъците, които чуваше през нощта, и нервите му не издържаха. Спря се на около пет метра от каменистия бряг. Фантомната му ръка го сърбеше, а чуканът туптеше болезнено в ритъма на сърцето му. „Няма да мога да го понеса — помисли си Маклин. — О, мили боже, не мога!“

— Дисциплина и контрол, господинчо — обади се един глас вдясно от него. Войника сянка беше застанал там, бял, с кокалести ръце на хълбоците и кръгло като луната лице, боядисано на ивици с командоска боя под ръба на шлема. — Изгубиш ли ги, какво ти остава?

Маклин не отговори. Плясъкът на водата в брега беше едновременно прелъстителен и ужасяващ.

— Нервите ти направо са си заминали, нали, Джими, момчето ми? — попита Войника сянка и полковникът си помисли, че гласът приличаше на този на баща му. Усещаше същото подигравателно отвращение в тона му. — Е, не съм изненадан — продължи Войника сянка. — Определено прецака адски много нещата в Земен дом, нали? О, наистина свърши чудесна работа!

— Не! — Маклин поклати глава. — Вината не беше моя!

Войника сянка тихичко се засмя.

— Знаеше, Джими, момчето ми. Знаеше, че нещо в Земен дом не е наред и продължи да тъпчеш духачите вътре, защото ти харесваше миризмата на зелените гущери на братята Озли, нали? Човече, ти изтрепа всички онези бедни хорица! Зарови ги под няколкостотин тона скала и спаси собствения си задник, нали?

Сега Маклин вече беше сигурен, че това е гласът на баща му и си помисли, че лицето на Войника сянка е започнало да прилича на топчестото лице с ястребовия нос на отдавна починалия му татко.

— Трябваше да се спася — отвърна със слаб глас полковникът. — Какво можех да направя, да легна и да умра ли?

— По дяволите, това хлапе има повече разум и кураж от теб, Джими, момчето ми! Той те измъкна оттам! Той те накара да продължиш и намери храна, с която да опази задника ти жив! Ако не беше това хлапе, нямаше да стоиш тук сега и да трепериш като лист, защото се страхуваш от малко болка! Това хлапе разбира значението на дисциплината и контрола, Джими, момчето ми! Ти си просто един изморен стар инвалид, който трябва да влезе в езерото, да си напъха главата в него и да смръкне бързо, както правят останалите. — Войника сянка кимна към водата, където подутите тела на самоубийците плуваха в мътилката. — Смяташе, че с приемането на работата в Земен дом си стигнал дъното. Не, това е дъното, Джими, момчето ми. Точно тук. Не струваш пукната пара и нервите ти не издържаха.

— Не е вярно! — отвърна Маклин. — Не е… вярно.

Войника сянка протегна ръка към Голямото солено езеро.

— Докажи го.

Роланд усети, че има някой пред тентата. Изправи се и дръпна предпазителя на автоматичния пистолет. Понякога мъжете се навъртаха през нощта заради Шийла и трябваше да бъдат разгонвани.

Лъчът на фенерче беше насочен в лицето му и Роланд вдигна оръжието към мъжа, който го държеше.

— Почакай — каза онзи. — Не искам неприятности.

Шийла изпищя и веднага се изправи до седнало положение. В очите ѝ се четеше дивашки страх. Тя се отдръпна от мъжа с фенерчето. Отново сънува онзи кошмар как Руди се тътри към тентата с лишено от кръв лице и рана на гърлото, която зееше като отвратителна уста. От лилавите му устни излизаше тракащ звук, който питаше:

— Да си убивала някакви бебета напоследък, Шийла, скъпа?

— Ще си навлечеш неприятности, ако не се махнеш. — Очите на Роланд бяха свирепи зад очилата. Той държеше стабилно пистолета с опрян на спусъка пръст.

— Аз съм. Джъд Лори. — Мъжът освети с фенерчето собственото си лице. — Виждаш ли?

— Какво искаш?

Брадатият насочи лъча към празния спален чувал на Маклин.

— Къде отиде полковникът?

— Навън. Какво искаш?

— Господин Кемпка желае да говори с теб.

— За какво? Снощи му занесох вноската.

— Иска да говорите — повтори Лори. — Каза, че щял да ти предложи сделка.

— Сделка? Каква сделка?

— Бизнес предложение. Не знам подробности. Ще се наложи сам да ги научиш.

— Не се налага да правя нищо — отвърна Роланд. — А и каквото и да е, може да почака до утре.

— Господин Кемпка — изрече с настоятелен глас Лори — иска да прави бизнес точно сега. Няма значение дали Маклин ще е там. Господин Кемпка иска да прави бизнес с теб. Смята, че разполагаш с една умна глава на раменете си. Идваш ли, или не?

— Не.

Лори сви рамене.

— Добре, в такъв случай ще му кажа, че не си заинтересован. — Мъжагата тръгна да излиза от тентата, но се спря. — А, да, каза ми да ти дам това. — Хвърли кутия с шоколадови десерти „Хърши“ в краката на Роланд. — Разполага с много такива в караваната си.

— Господи! — Шийла стрелна ръка в кутията и извади няколко десерта. — Човече, мина много време, откакто ядох такова!

— Ще му предам какво каза — заяви Лори и отново тръгна да си ходи.

— Почакай малко! — избълва Роланд. — За каква сделка точно иска да разговаряме?

— Както вече казах, ще се наложи сам да разбереш.

Момчето се поколеба, но реши, че каквото и да е, няма да боли.

— Не отивам никъде без пистолета си — заяви то.

— Разбира се, защо не?

Роланд излезе от спалния си чувал и стана. Шийла, която вече довършваше един от шоколадовите десерти, каза:

— Хей, я почакайте! Ами аз?

— Господин Кемпка иска само момчето.

— Целуни ме отзад! Няма да остана тук сама!

Лори свали ремъка на пушката от рамото си и ѝ я подаде.

— Ето. И гледай случайно да не си отнесеш главата.

Шийла взе оръжието и прекалено късно осъзна, че това е същото оръжие, с което мъжагата беше убил бебето. Въпреки това не смееше да остане сама и без защита тук. Отново погледна кутията с шоколадови десерти, а Роланд последва Джъд Лори до караваната, измежду лентите на чиито спуснати щори се процеждаше жълта светлина от газени лампи.

Застанал на брега на езерото, Маклин свали черния си балтон и мръсната, изцапана с кръв тениска, която носеше. След това се зае с развиването на бинта от чукана на китката си, а Войника сянка го наблюдаваше мълчаливо. Когато приключи, остави превръзката да падне. Раната не беше красива гледка и Войника сянка подсвирна от видяното.

— Дисциплина и контрол, господинчо — каза той. — Тези две неща правят един мъж такъв.

Това бяха точните думи на бащата на Маклин. Докато растеше, постоянно му бяха набивани в главата и се бяха превърнали в негово житейско мото. Сега, за да се насили да влезе в тази солена вода и да направи каквото трябваше да се направи, се налагаше да използва всяка частица дисциплина и контрол, които можеше да намери в себе си.

Войника сянка занарежда с напевен глас:

— Раз, два, три, четири, раз, два, три, четири! Размърдай се, господинчо!

— О, Господи — изпъшка Маклин. За няколко секунди постоя със затворени очи. Цялото му тяло се тресеше от студения вятър и собствения му страх. Накрая взе ножа, запасан на кръста му, и тръгна към подиграващата му се вода.

— Сядай, Роланд — каза Дебелака, когато Лори ескортира момчето до караваната. Един стол беше разгънат от другата страна на масата, на която седеше Кемпка. — Затвори вратата.

Лори се подчини и Роланд седна. Ръката му все още държеше пистолета, който беше отпуснал в скута си.

Лицето на Дебелака се набръчка в усмивка.

— Искаш ли нещо за пиене? Пепси? Кола? Севънъп? Какво ще кажеш за нещо по-силно? — Той се разсмя със своя писклив женствен глас и многото му гуши се разтресоха. — Пълнолетен си, нали?

— Ще пия едно пепси.

— Ах. Добре. Джъд, ще ни донесеш ли две пепсита, ако обичаш?

Лори стана и отиде в другата стая, която според Роланд беше кухнята.

— За какво ме извика? — попита момчето.

— Искам да сключим сделка. Имам бизнес предложение за теб. — Кемпка се облегна назад и столът му запука и заскърца като фойерверки. Беше облечен в спортна тениска с отворена яка, която разкриваше редките кафяви косми на гърдите му, а коремът му се беше отпуснал над талията на лимоненозелените му полиестерни панталони. Косата му беше сресана и гелосана, а вътрешността на караваната миришеше на евтин сладникав одеколон. — Струва ми се, че си много интелигентно момче, Роланд. По-скоро интелигентен млад мъж. — Той се ухили. — Веднага мога да видя, че си много интелигентен. И в теб има пламък. О, да! Харесвам млади мъже с пламък в тях. — Погледна пистолета, който момчето държеше. — Можеш да прибереш това, да знаеш. Искам да бъда твой приятел.

— Това е чудесно. — Роланд продължи да държи пистолета насочен към Фреди Кемпка. Зловещата жълта светлина от газените лампи се отразяваше в многото пушки и закачените на куки пистолети на стената зад Дебелака.

— Е — Кемпка сви рамене, — така или иначе можем да поговорим. Разкажи ми за себе си. Откъде си? Какво се случи с родителите ти?

„Родителите ми — помисли си Роланд. — Какво се случи с тях?“ Помнеше, че всички слязоха в Земен дом, помнеше и земетресението в столовата, но всичко останало все още беше несвързано и неясно. Дори не можеше да се сети как изглеждаха майка му и баща му. Смяташе, че са умрели в столовата. Да. И двамата бяха заровени под скалата. Сега той беше Кралския рицар и нямаше връщане назад.

— Тези неща не са важни — заяви Роланд. — За това ли ме повика?

— Не. Исках да… ах, ето ги и напитките ни!

Лори се появи с две пластмасови чаши с пепси. Едната сложи пред Кемпка, а другата подаде на Роланд.

Лори имаше намерение да мине зад момчето, но то му каза с остър тон:

— Стой пред мен, когато съм тук. — Онзи спря, усмихна се, вдигна ръце в знак на съгласие и седна върху една купчина с касетки до стената.

— Както вече казах, обичам млади мъже с пламък в тях. — Кемпка отпи от напитката си. Беше минало много време, откакто Роланд беше опитвал безалкохолно и изпи почти половината чаша на една глътка. Напитката беше изгубила голяма част от газировката си, но пак беше едно от най-добрите неща, които беше опитвал.

— За какво искаше да говорим? — попита Роланд. — Нещо за наркотиците ли?

— Не, не за тях. — Дебелака се усмихна вяло. — Искам да науча повече за полковник Маклин. — Той се наведе напред и столът изскърца. Сложи ръце на масата и сплете дебелите си пръсти. — Искам да знам… какво ти дава Маклин, което аз не мога.

— Моля?

— Огледай се. Виж с какво разполагам — храна, напитки, сладки, оръжия, патрони… и сила, Роланд. Какво има Маклин? Една схлупена малка тента. И искаш ли да ти кажа нещо? Това е всичко, което някога ще притежава. Аз управлявам тази общност, Роланд. Предполагам, че няма да е грешно, ако кажеш, че аз съм законът, кметът, съдията и съдебните заседатели! Нали така? — Дебелака хвърли бърз поглед на Лори и другият мъж изрече с увереността на вентрилоквистка кукла:

— Така е.

— Е, какво прави Маклин за теб, Роланд? — Кемпка повдигна вежди. — Или трябва да попитам какво правиш ти за него?

Момчето едва не отговори, че Маклин е Краля — лишен от короната и кралството си, които щеше да си върне един ден — и че се е заклел да бъде Кралския рицар, но знаеше, че Кемпка е много глупав и няма да разбере грандиозната цел на играта. Затова просто отвърна:

— Пътуваме заедно.

— И къде отивате? В бунището, към което се е насочил Маклин? Не, мисля, че си по-умен от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… че разполагам с голяма и удобна каравана, Роланд. Имам истинско легло. — Дебелака кимна към затворената врата. — То е ей там. Искаш ли да го видиш?

На Роланд изведнъж му хрумна какво се опитваше да направи Фреди Кемпка.

— Не — отвърна той и коремът му се сви. — Не искам.

— Приятелят ти не може да ти предложи онова, което мога аз, Роланд — заяви с копринен глас Дебелака. — Той няма власт. Аз я държа цялата. Мислиш ли, че ви пуснах тук само заради наркотиците? Не. Искам теб, Роланд. Искам да си тук с мен.

Момчето поклати глава. Пред очите му се появиха черни молци и главата му натежа, сякаш не можеше да я държи повече на врата си.

— Скоро ще осъзнаеш, че властта управлява света. — Гласът на Кемпка му звучеше като въртящ се на бързи обороти запис. — Тя е единственото нещо, което си струва напоследък. Нито красотата, нито любовта… нищо друго освен властта. И човекът, който я притежава, може да вземе всичко, което си поиска.

— Не и мен — отвърна Роланд. Думите бяха като топчета в устата му. Имаше чувството, че ще повърне и усети иглички в краката си. Светлината от газените лампи нараняваше очите му и когато мигнеше, му беше много трудно да ги отвори отново. Погледна пластмасовата чаша, която държеше и видя зърнестите неща, които плуваха на дъното ѝ. Опита се да стане, но краката го предадоха и той падна на колене. Някой се наведе отгоре му и му отне пистолета от безчувствените пръсти. Прекалено късно се опита да си го върне, Лори само се ухили и се отдалечи от него.

— Намерих приложение на някои от наркотиците, които ми донесе. — Сега гласът на Кемпка беше забавен и неясен, сякаш говореше под вода. — Стрих няколко от тези хапчета и направих една хубава смес. Надявам се да се насладиш на пътешествието си. — Дебелака стана тромаво от стола си и тръгна към Роланд Кронингер, а Лори излезе навън, за да изпуши цигара.

Момчето потрепери, макар че на челото му изби пот, и се опита да се отдалечи от мъжа на ръце и колене. Главата му се въртеше, всичко се клатеше напред-назад, като ту завързваше скорост, ту се успокояваше. Цялата каравана се разтресе, когато Кемпка отиде до вратата и я заключи. Роланд се сви в единия ъгъл като приклещено животно. Опита се да извика Краля да му помогне, но гласът му едва не му пукна тъпанчетата.

— А сега — каза Кемпка — ще се опознаем много по-добре, нали?

Маклин беше влязъл до бедрата в студената вода. Вятърът брулеше лицето му и виеше в лагера. Тестисите му се свиха, а ръката му стисна ножа толкова силно, че пръстите му побеляха като кост. Погледна инфектираната рана и видя тъмния оток, който трябваше да пробие с блестящия връх на острието. „О, Господи — помисли си той. — Мили боже, помогни ми…“

— Дисциплина и контрол. — Войника сянка стоеше зад него. — Тези две неща правят един мъж такъв, Джими, момчето ми.

„Това е гласът на баща ми — каза си Маклин. — Бог да благослови скъпия ми стар татко. Надявам се червеите да са изяли костите му.“

— Направи го! — заповяда Войника сянка.

Маклин вдигна ножа, прицели се, пое си дълбоко от студения въздух и стовари острието веднъж, два, три пъти върху гноясалия оток.

Болката беше толкова силна, толкова гореща и всепоглъщаща, че почти му достави удоволствие.

Маклин изви глава назад и изпищя. Докато пищеше, заби острието по-надълбоко в инфекцията, и по-надълбоко. Сълзите потекоха по лицето му и в него се разгоря огън, който предизвикваше едновременно болка и удоволствие. Имаше чувството, че дясната му ръка става по-лека, защото инфекцията се изцеждаше от нея. И когато писъкът му отлетя в нощта там, където отиваха всички писъци преди неговия, Маклин тръгна напред в солената вода и потопи раната.

— Ах! — Дебелака спря на няколко крачки от Роланд и килна глава към вратата. Лицето му беше зачервено, а очите му блестяха. Писъкът отшумя. — Чуй тази музика! Някой се прероди. — Той откопча колана си и го издърпа през многото гайки на огромния си панталон.

В главата на Роланд се появи низ от забавни и неприятни картини. В тях той сечеше китката на дясната ръка на Краля и когато успя да свърши работата, го изпръска струя от кървавочервени цветя, цял хор от премазани трупове с цилиндри и смокинги се лутаха по срутения коридор на Земен дом, двамата с Краля вървяха по супермагистрала под мрачно алено небе, където дърветата бяха от кости, а езерата пълни с кървава вода, и полуразложени останки от човешки трупове се возеха в очукани автомобили и камиони. Той стоеше на върха на някаква планина, а над главата му кипяха сиви облаци. Под него се биеха армии с ножове, камъни и счупени бутилки. Една студена ръка докосна рамото му и някакъв глас прошепна:

— Всичко това може да бъде твое, сър Роланд.

Страхуваше се да извие глава и да погледне създанието, което стоеше зад него, но знаеше, че трябва да го направи. Силата на зловещата халюцинация го принуди да се обърне и да погледне право в две очи зад армейски очила. Кожата на това лице беше осеяна с кафяви, прокажени образувания, а устните му бяха проядени и разкриваха криви и остри зъби. Носът беше плосък, а ноздрите широки и грозни. Това беше неговото лице, но изкривено, грозно, кръвожадно и вонящо на зло. То заговори със собствения му глас:

— Всичко това може да бъде твое, сър Роланд… и мое.

Фреди Кемпка надвисна над момчето, пусна колана си на пода и тръгна да събува полиестерните си панталони. Дишането му звучеше като куркането на парно.

Роланд примига и присви очи срещу Дебелака. Виденията-халюцинации си отиваха, но той все още чуваше създанието да му шепне. Целият се тресеше и не можеше да се спре. Още едно видение изникна в главата му. В него беше проснат на земята и трепереше, а Майк Армбръстър надвисна отгоре му с намерението да го смаже от бой, докато останалите гимназисти и палячовците футболисти крещяха и освиркваха. Видя кривата усмивка на Майк Армбръстър и го обзе маниакална омраза, по-силна от всичко, което беше изпитвал досега. Това момче вече го беше набило веднъж, беше го ритало и плюло, докато плачеше в прахта… и сега искаше да го направи отново.

Роланд знаеше, че вече е много различен — по-силен, по-хитър — от онова разглезено хлапе, което се оставяше да го бият, докато не се напикаеше в гащите. Сега беше Кралския рицар и беше видял как изглежда адът. Смяташе да покаже на Майк Армбръстър как Кралския рицар си връщаше за причинените злини.

Кемпка беше извадил единия си крак от крачола на панталоните. Отдолу носеше червени копринени боксерки. Момчето се загледа в него с присвити зад проклетите танкистки очила очи и започна да издава гърлени животински звуци, нещо средно между ръмжене и нечовешко стенание.

— Спри да го правиш — нареди му Кемпка. От звука го побиха тръпки. Роланд обаче не спря, а започна да ръмжи още по-силно. — Спри да го правиш, малко копеленце! — Дебелака забеляза, че лицето на момчето се промени и се превърна в маска на пълна и брутална омраза и направо му изкара акъла. Фреди Кемпка осъзна, че наркотиците, които влияеха на съзнанието, бяха направили нещо на Роланд Кронингер, което не беше предвидил. — Стига! — изкрещя той и вдигна ръка, за да зашлеви момчето.

Роланд се хвърли напред и също като таран заби глава в големия корем на Дебелака. Той изрева и падна назад, макар да махаше с ръце като мелница. Караваната се разтресе и преди Кемпка да се опомни, момчето отново се заби в него със сила, която го изпрати на пода. Качи се отгоре му, като го удряше с юмруци и с колена и хапеше. Дебелака изпищя:

— Лори! Помогни ми! — В момента, в който изрече думите, си спомни, че беше дръпнал двете резета на вратата, за да не може момчето да избяга. Два пръста се забиха в лявото му око и едва не го изтръгнаха от очната му кухина. Един от юмруците намери носа му. Роланд заби с ужасна сила глава в устата му, разцепи устните му и изби два от зъбите, които паднаха в гърлото му.

— Помогни ми! — изпищя отново Дебелака с пълна с кръв уста. Той удари Роланд с ръка и го събори, след което се обърна по корем и запълзя към заключената врата. — Помогни ми, Лори! — извика през наранените си устни.

Нещо се уви и стегна около врата на Кемпка, като по този начин затвори кръвта в главата му и превърна лицето му в подобие на презрял домат. Той панически осъзна, че лудото хлапе го души със собствения му колан.

Роланд яхна гърба на Дебелака, както Ахав беше яхнал белия кит. Онзи започна да се души и да се бори да се освободи от хватката на колана. Кръвта пулсираше в главата му със сила, която заплашваше да накара очите му да изскочат от очните си кухини. Лори заблъска по вратата и се провикна:

— Господин Кемпка! Какво става?

Дебелака се надигна, изви треперещото си тяло на една страна и премаза Роланд в стената, но момчето не го пусна. Дробовете на Кемпка бяха жадни за въздух и той отново се изви на една страна. Този път Роланд изрева от болка и коланът се разхлаби. Дебелака изквича като ранено прасе и запълзя към вратата. Изправи се, за да дръпне първото от резетата… и един стол се стовари в гърба му. Той стана на трески и предизвика агонизираща болка в гръбнака му. Момчето започна да го обработва с единия от краката на стола, като го удряше в главата и лицето. Кемпка изпищя:

— Той полудя! Той полудя!

Лори отново заблъска по вратата.

— Пусни ме вътре!

Дебелака пое силен удар в челото и по лицето му потече кръв. Той замахна на сляпо към Роланд. Левият му юмрук го намери и чу как въздухът напусна тялото на момчето. То падна на колене.

Кемпка избърса кръвта от очите си, протегна се и се опита да издърпа първото резе. Пръстите му бяха окървавени и то му се изплъзваше. Лори блъскаше по вратата и се опитваше да я отвори.

— Той полудя! — виеше Дебелака. — Опитва се да ме убие!

— Хей, глупав шибаняк! — изръмжа момчето зад него.

Кемпка погледна назад и изквича от ужас.

Роланд беше взел едната от газените лампи, които осигуряваха светлината в караваната. Хилеше се като луд, а танкистките му очила бяха изпръскани с кръв.

— Дръж това, Майк! — провикна се той и хвърли лампата.

Тя удари Дебелака в главата, пръсна се и заля лицето и гърдите му с газ, която избухна в пламъци и подпали брадата, косата и предната част на тениската му.

— Той ме запали! Той ме запали! — заквича Кемпка и започна да се търкаля и да рита с крака.

Вратата се разтресе от ритника на Лори, но хората от „Еърстрийм“ я бяха направили много здрава.

Докато Дебелака се гърчеше на пода, а Лори риташе вратата, Роланд погледна рафтовете с пушки и куките с пистолети. Все още не беше приключил с Майк Армбръстър и смяташе да му покаже как Кралския рицар се справя с враговете си. О, не… въобще не беше приключил.

Заобиколи масата и си избра един красив .38-калибров „Смит и Уесън Спешъл“ с перлена дръжка. Отвори барабана му и видя, че в него има три патрона. Усмихна се.

Дебелака се опитваше да загаси пламъците на пода. Лицето му представляваше съвкупност от изгорена плът, коса и мехури, а очите му бяха толкова подути, че едва виждаше. Но зрението на момчето беше достатъчно добро. То отиде до него с револвер в ръка. Усмихваше се. Кемпка отвори уста, за да изпищи, но от нея излезе само грачене.

Роланд коленичи пред него. Лицето му беше плувнало в пот, а слепоочието му пулсираше. Дръпна петлето на .38-калибровия револвер и го насочи на сантиметри от главата на Дебелака.

— Моля те — замоли се той. — Моля те… Роланд… недей…

Усмивката не слизаше от лицето на момчето, а очите му бяха огромни зад очилата.

— Сър Роланд. Не го забравяй.

Лори чу изстрел. След около десет секунди последва още един. Той стисна здраво автоматичния пистолет на момчето в ръката си и блъсна вратата с рамо. Все още не поддаваше. Изрита я отново, но проклетото нещо беше много здраво. Смяташе да открие стрелба през вратата, но чу дърпане на резета.

Тя се отвори.

На прага ѝ застана момчето с .38-калибровия в ръка и с опръскани в кръв лице и коса. Хилеше се и занарежда с бърз, развълнуван и дрогиран глас:

— Всичко свърши направих го, направих го показах му как отмъщава Кралския рицар!

Лори вдигна автоматичния пистолет, за да отнесе главата на момчето.

Една двуцевка се заби в тила му.

— Тцъ — каза Шийла Фонтана. Тя беше чула врявата и беше дошла да види какво става. И други хора излизаха в мрака с газени лампи и фенерчета в ръка. — Пусни го или ще ти пръсна мозъка.

Пистолетът падна на земята.

— Не ме убивай — изскимтя Лори. — Става ли? Просто работех за господин Кемпка. Нищо повече. Просто правех каквото ми нареди. Разбираш ли?

— Искаш ли да го убия? — обърна се Шийла към Роланд. Момчето просто зяпаше случващото се и се хилеше. „Замаян е — помисли си Шийла. — Или е пиян, или е дрогиран!“

— Виж, не ми пука какво е направило хлапето на Кемпка. — Гласът започваше да изневерява на Лори. — Той не ми беше никакъв. Просто работех за него. Изпълнявах заповедите му. Слушай, мога да правя същото за вас. За теб, хлапето и полковник Маклин. Мога да се грижа за нещата вместо вас — да държа всички послушни. Ще правя каквото ми казвате. Ако кажете „скачай“, аз ще отговоря „колко високо“.

— Показах му определено му показах — продължи да бръщолеви Роланд и да се олюлява. — Показах му!

— Чуй ме, доколкото разчитам ситуацията, ти, хлапето и полковник Маклин сте шефовете тук — каза Лори. — Имам предвид… щом Кемпка е мъртъв.

— Да вървим да огледаме тогава. — Шийла натисна двуцевката във врата на мъжа и той влезе, като мина покрай Роланд.

Дебелака представляваше кървава маса, притисната в едната от стените. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла кожа. Той беше прострелян в главата и в сърцето от упор.

— Оръжията, храната и всичко останало вече са ваши — каза Лори. — Аз само правя каквото ми се каже. Дайте ми задача и ще я изпълня. Кълна се в Бог.

— В такъв случай разкарай дебелия труп от караваната.

Шийла се стресна и погледна към вратата.

Маклин се беше подпрял на рамката ѝ. Ризата му я нямаше и от тялото му се стичаше вода. Черният балтон беше преметнат през раменете му, а чуканът на дясната му ръка се криеше някъде под него. Лицето му беше бяло като платно, а очите му бяха потънали в грозни кухини. Роланд застана до него, като се олюляваше и залиташе. Всеки момент можеше да припадне.

— Нямам представа… какво, по дяволите, се е случило тук — каза Маклин, като говореше с усилие, — но ако сега всичко ни принадлежи… се местим в караваната. Разкарай това нещо оттук.

Лори приличаше на попарен.

— Самичък? Искам да кажа, че той… ще е доста тежък!

— Махни го или се присъедини към него.

Лори се зае със задачата.

— И изчисти тази каша, когато приключиш — каза му Маклин и отиде до рафтовете с пушки и пистолети. „Господи, какъв арсенал!“, помисли си той. Нямаше представа какво се беше случило тук, но Кемпка беше мъртъв и някак си те бяха поели контрола. Караваната, заедно с храната, водата, арсенала и целия лагер бяха техни! Полковникът беше зашеметен, все още изтощен от болката, която преживя… но се чувстваше някак си по-силен, някак си… по-чист. Отново беше станал човек, а не изплашено и слабо куче. Полковник Джеймс Б. Маклин беше прероден.

Лори почти беше издърпал трупа до вратата.

— Не мога да го направя! — оплака се той и се опита да си поеме въздух. — Прекалено е тежък!

Маклин се обърна светкавично и отиде при мъжа, като спря точно на десет сантиметра от лицето му. Очите му бяха кървавочервени и направо пронизваха тези на Лори със своята свирепа настоятелност.

— Слушай ме много внимателно, лигльо! — започна заплашително той и мъжът го изслуша. — Сега аз командвам тук. Аз. Кажа ли нещо, то се изпълнява безропотно. Ще те науча на дисциплина и контрол, господинчо. Ще науча всички на дисциплина и контрол. Няма да има размисли и страсти, когато дам заповед, или ще последват… екзекуции. Публични екзекуции. Искаш ли ти да си първият?

— Не — отвърна с тих и изплашен глас Лори.

— Не… какво?

— Не… сър — последва отговорът.

— Добре. Искам да разпространиш мълвата наоколо, Лори. Ще организирам тези хора и ще ги накарам да си размърдат задниците. Ако не им харесва моят начин, могат да се разкарат.

— Ще ги организирате? Ще ги организирате за какво?

— Мислиш ли, че няма да настъпи време, в което ще се наложи да се бием за това, което имаме? Господинчо, ще има много моменти, в които ще се налага да се борим… ако не да запазим своето, то тогава за да… вземем желаното.

— Ние не сме някаква шибана армия! — възпротиви се Лори.

— Ще станете — обеща Маклин и посочи арсенала. — Ще се научиш да бъдеш войник, господинчо. Както и всички останали. А сега разкарай това лайно оттук… ефрейтор.

— А?

— Ефрейтор Лори. Това е новият ти ранг. И ще живееш в тентата отвън. Тази каравана ще е щабквартирата ми.

„Господи! — каза си Лори. — Тоя откачи!“ Но като че му харесваше идеята да бъде ефрейтор. Това звучеше важно. Той се обърна и отново се зае с тялото на Кемпка. Хрумна му една забавна мисъл и почти се разкикоти от нея, но успя да се сдържи. Кралят е мъртъв! Да живее кралят! Издърпа трупа по стълбите и вратата на караваната се затвори. Видя няколко мъже, които бяха излезли навън, привлечени от врявата, и започна да им крещи заповеди да хванат тялото на Фреди Кемпка и да го отнесат до територията на боклукчиите. Те му се подчиниха като роботи и Джъд Лори реши, че може би ще му хареса да си играе на войници.

41

— Казвам се Алвин Мангрим. Сега се наричам лорд Алвин. Добре дошли в кралството ми. — Младият русокос ненормалник, който седеше върху своя трон тоалетна чиния, махна с тънката си ръка. — Харесва ли ви?

На Джош му се повдигаше от миризмата на смърт и разложение. Той, Суон и Леона седяха заедно на пода на секцията със стоки за домашни любимци в задната част на „К-Март“. В малките клетки около тях имаше десетки мъртви канарчета и папагали, а в аквариумите се разлагаха умрели рибки. Зад една стъклена витрина няколко котенца и кученце събираха мухите. Джош копнееше да цапардоса ухиленото лице с русата брада, но китките и глезените му бяха увити с вериги и заключени с катинари. Суон и Леона бяха завързани с въжета. До тях бяха плешивият неандерталец, мъжът с ококорените рибешки очи и още шест-седем други. Онзи с черната брада и джуджето в пазарската количка се навъртаха наблизо. Джуджето стискаше багетата на Суон в късите си пръсти.

— Оправих тока — заяви лорд Алвин, който се беше отпуснал в трона си и ядеше грозде. — Затова лампите работят. — Мътнозелените му очи постоянно се местеха от Джош на Суон. Раната в главата на Леона все още кървеше, а очите ѝ примигваха, докато се бореше с шока. — Свързах два портативни генератора с електрическата верига. Винаги съм бил добър с тока. Също така много ме бива в дърводелството. Не знам дали ти е известно, но Исус също е бил дърводелец. — Алвин изплю семките на гроздето. — Вярваш ли в Исус?

— Да — съумя да изграчи Джош.

— Аз също. Някога имах куче, което се казваше Исус. Разпнах го, но то не възкръсна. Преди да умре, ми каза какво да направя с хората в тухлената къща. Главите им паднаха.

Джош стоеше като статуя и гледаше тези зелени и бездънни очи.

Лорд Алвин се усмихна и за момент заприлича на момче от хор, облечено в лилаво и готово да запее всеки момент.

— Поправих осветлението тук, за да привличаме изобилие от прясно месо — такова като вас, приятели. Изобилие от играчки. Разбирате ли, всички в „Патуей“ ни изоставиха. Всички лампи изгаснаха и докторите се прибраха по домовете си. Но някои от тях ги намерихме, такива като доктор Бейлър. Покръстих последователите си с неговата кръв и ги изпратих по света, а останалите дойдохме тук. — Мъжът килна глава на една страна и усмивката му се изпари. — Навън властва мрак — каза той. — Винаги е тъмно, дори през деня. Как се казваш, приятелю?

Гигантът му каза. Усещаше собствената си пот, избила от страха му, над вонята на мъртвите животни.

— Джош — повтори лорд Алвин и лапна едно зърно от гроздето. — Могъщият Джошуа. Човекът, издухал онези шибани стари стени на Йерихон, нали? — Той се усмихна и направи знак на един млад мъж със зализана назад черна коса и с очертани с червена боя очи и уста. Онзи се приближи. В ръката си държеше някакъв буркан.

Суон чу някои от мъжете да се смеят развълнувано. Сърцето ѝ продължаваше да бие силно, но поне вече не ронеше сълзи, а и меласата, която пречеше на зъбните колела в главата ѝ да работят, я нямаше. Тя знаеше, че тези луди мъже са избягали от „Патуей“ и че смъртта седи на своята тоалетна чиния пред нея. Зачуди се какво ли се беше случило с Муле, а и откакто се натъкна на манекените — побърза да изгони този спомен от главата си — нямаше следа от териера.

Младият мъж с червената боя на лицето коленичи пред Джош и отвъртя капачката на буркана, в който имаше бяла боя. Топна показалеца си в нея и се протегна към лицето на гиганта. Той дръпна глава назад, но Неандерталеца го стисна здраво и не му позволи да мръдне, докато го рисуваха.

— Ще станеш много красив, Джош — каза му лорд Алвин. — Това ще ти хареса.

През заливащите я вълни на болка в краката и вцепеняващия я шок, Леона наблюдаваше как онзи нанася боята върху лицето на спътника ѝ. Тя осъзна, че той се опитва да го накара да заприлича на череп.

— Знам една игра — каза лорд Алвин. — Нарича се „Игра на усмирителна риза“. Аз я измислих. Знаеш ли защо? Защото доктор Бейлър постоянно ми казваше: „Хайде, Алвин! Изпий си хапчетата като добро момче“, след което трябваше всеки ден да вървя по онзи дълъг и вонящ коридор. — Алвин вдигна два пръста. — По два пъти на ден. Аз съм много добър дърводелец, да знаеш. — Мъжът млъкна, сякаш се опитваше да си спомни последователността на мислите си. — Някога правех къщички за кучета. Не само обикновени къщички. Правех имения и замъци за кучета. Направих реплика на Лондонската кула за Исус. Там са рязали главите на вещиците. — Крайчеца на лявото му око започна да подскача. Той млъкна и се загледа в нищото, докато последните щрихи от черепа върху лицето на Джош бяха полагани.

Когато художникът приключи, Неандерталеца пусна главата на гиганта. Лорд Алвин изяде гроздето и си облиза пръстите.

— Ето в какво се състои играта на усмирителна риза — обясни той между облизванията. — Ще бъдеш отведен в предната част на магазина. Госпожата и детето остават тук. Предлага ти се избор — какво искаш да освободим: ръцете или краката ти?

— Какъв е смисълът от тази глупост?

Лорд Алвин размаха укорително пръст.

— Ръцете или краката, Джош?

„Нуждая се от краката си — помисли си гигантът. Но бързо си промени мнението: — Не, винаги мога да подскачам или да куцам. Трябва да освободя ръцете си. Не, краката!“. Не беше възможно да вземе решение, без да е наясно какво щеше да се случи. Подвоуми се още малко в опит да мисли трезво. Усети очите на Суон върху себе си и я погледна, но тя поклати глава, защото не можеше да му предложи помощ.

— Краката ми — отговори най-накрая Джош.

— Добре. Това не заболя, нали? — Отново се разнесоха развълнувани кикоти от зяпачите. — Ще бъдеш отведен отпред и краката ти ще бъдат освободени. След това ще получиш пет минути, за да изминеш целия път от там дотук. — Лорд Алвин вдигна левия ръкав на лилавата си роба. На ръката му имаше шест часовника. — Виждаш ли, мога да следя времето до секундата. Пет минути от момента, в който ти кажа „Тръгвай“… и нито секунда повече, Джош.

Гигантът въздъхна от облекчение. Благодареше на Бога, че е избрал краката му да бъдат освободени! Направо можеше да си представи как пълзи и подскача през „К-Март“ в този нелеп фарс!

— О, да — продължи лорд Алвин. — Моите хора ще дадат всичко от себе си, за да те убият по пътя ти. — Мъжът се усмихна радостно. — Ще използват ножове, чукове, брадви… всичко налично, с изключение на огнестрелни оръжия. Иначе няма да е честно. Не се безпокой прекалено много. Ти можеш да използваш същите неща, ако си намериш такива… и ако успееш да се докопаш до тях. Използвай всичко, което намериш за удачно, за да се защитиш, но да знаеш, че няма да откриеш никакви оръжия. Дори пушка със сачми. Не мислиш ли, че тази игра е много забавна?

Джош усещаше устата си като напълнена със стърготини. Страхуваше се да попита, но се налагаше:

— Какво ще стане… ако не се върна тук… след петте минути?

Джуджето заскача в пазарската количка, насочи багетата към него като скиптъра на шут и завика:

— Смърт! Смърт! Смърт!

— Благодаря ти, Дяволче — каза лорд Алвин. — Джош, имаше възможност да видиш манекените ми, нали? Не са ли красиви? Толкова са живи! Искаш ли да разбереш как ги правим? — Той погледна някого зад гиганта и му кимна.

Мигновено се разнесе гърлено ръмжене, което прерасна в пронизително виене. Джош усети миризмата на бензин. Веднага разбра какъв е източникът на подобен шум и стомахът му се сви. Погледна през рамо и видя Неандерталеца да държи работеща моторна резачка, по която беше засъхнала кръв.

— Ако не победиш часовника, приятелю Джош — каза лорд Алвин и се наведе напред, — госпожата и детето ще се присъединят към моята колекция от манекени. Имам предвид, че главите им ще го сторят. — Той вдигна пръст и моторната резачка замлъкна.

— Ще падат глави! — Дяволчето подскочи и се ухили. — Ще падат глави!

— Разбира се — добави лудият в лилавата роба, — ако бъдеш убит по пътя, няма да има голямо значение, не мислиш ли? Ще се наложи да намерим някое голямо тяло, което да понесе главата ти, нали? Е? Готови ли сме?

— Готови! — изкрещя Дяволчето.

— Готови! — подкрепи го грамадата с черната брада.

— Готови! — развикаха се останалите, които затанцуваха и заподскачаха. — Гоооотови!

Лорд Алвин се пресегна, взе багетата от Дяволчето и я хвърли на пода на около метър от себе си.

— Прекоси тази линия, приятелю Джош, и ще опознаеш чудеса.

„Той ще ни избие всичките“, каза си гигантът, но нямаше избор. Погледна Суон, която го гледаше спокойно и непоколебимо. Тя се опита да му изпрати мислите си: „Вярваме в теб“. Джош стисна зъби. „Защити детето. Да бе! Свърших прекрасна работа, нали?“

Мъжът с черната брада и още един от ненормалниците го изправиха на крака.

— Сритай им задниците — прошепна Леона, чиято болка в главата направо я заслепяваше.

Джош беше отведен — къде блъскан, къде влачен — от секцията за домашни любимци, прекаран през домашни потреби и спортни стоки и упътен по централната пътека към касите в предната част на супермаркета. Там ги чакаше трети мъж, въоръжен с двуцевка и с връзка ключове, които висяха от колана му. Джош беше съборен на пода и въздухът изсвистя между зъбите му.

— Краката — каза брадатият и онзи с ключовете се наведе, за да отключи катинарите.

Гигантът чуваше постоянен тътнещ звук и погледна през прозорците. Навън валеше проливен дъжд и водата влизаше вътре през счупените стъкла. Нямаше следа от коня. Надяваше се да си е намерил сухо местенце, на което да умре. „Бог да ни е на помощ на всички!“, помисли си той. Макар да не видя никой от другите маниаци, докато беше отвеждан до предната част на магазина, знаеше, че са някъде там — криеха се, чакаха и се приготвяха за началото на играта.

Защити детето. Дрезгавият глас, който беше излязъл от гърлото на Поу-Поу, се беше запечатал в съзнанието му. Защити детето. Трябваше да прекоси онази линия за пет минути, независимо от всичко, което тези хаховци хвърляха по него. Щеше да се наложи да използва всяко едно движение, което помнеше от дните си на футболист и да пооживи ръждясалите си колене. „О, Господи — замоли се Джош, — ако някога си се усмихвал на някой глупак, покажи ми перлено белите си зъби сега!“

Махнаха му последния катинар, свалиха му веригите и го изправиха на крака. Китките му все още бяха здраво оковани, а веригите се виеха около предмишниците и ръцете му. Можеше да отваря и затваря юмрука на лявата си ръка, но дясната беше свита на топка и обездвижена. Погледна другия край на „К-Март“ и сърцето му прескочи. Проклетото място изглеждаше дълго колкото десет футболни игрища.

Суон отпусна глава на рамото на Леона в секцията за домашни любимци. Старата жена дишаше на пресекулки и се бореше да задържи очите си отворени. Момиченцето знаеше, че Джош ще даде всичко от себе си, за да стигне до тях, но също така ѝ беше ясно, че имаше вероятност да се провали. Лорд Алвин ѝ се усмихваше блажено, подобно на светец от стъклопис. Той погледна часовниците на ръката си, след което насочи мегафона напред и изрече:

— Нека играта на усмирителна риза започне… сега! Имаш пет минути, приятелю Джош!

Суон потръпна и зачака да види какво ще се случи.

42

Джош се стресна от мегафона. Преди да е направил дори крачка, една ръка го стисна изотзад за врата и започна да го души. „Това е Черната брада — осъзна той. — Копелето се опитва да ме неутрализира още от самото начало!“

Джош инстинктивно изстреля глава назад в известния на ринга удар „Заден кокосотрошач“… но този път не просто играеше роля, а вложи цялата си сила. Черепът му се стовари върху челото на Черната брада и ръката пусна врата му. Обърна се, за да довърши започнатото и видя, че онзи е паднал по задник, очите му бяха оцъклени, а челото му вече посиняваше. Вторият ненормалник вдигна двуцевката.

— Тръгвай — нареди му той и се ухили, за да разкрие зелените си зъби.

Джош нямаше никакво време за губене и хукна с всички сили по централната пътека.

Направи точно шест дълги крачки и една бейзболна бухалка се плъзна по пода и намери десния му глезен. Той падна по корем и се плъзна още два метра и половина по линолеума. Веднага се извъртя, за да посрещне нападателя си, който се беше скрил зад един щанд с чорапи и бельо. Мъжът, който носеше на главата си червен футболен шлем, се изправи и му налетя, като развъртя бухалката за заключителен хоумрън.

Джош сви колене до гърдите си и ги изстреля нагоре. Те намериха корема на маниака и го вдигнаха на повече от метър от пода. Онзи падна на опашната си кост и даде възможност на гиганта да се изправи, за да го изрита в слабините, сякаш имаше намерение да отбележи гол. Мъжът се сви в трепереща топка. Джош се наведе, за да увие лявата си ръка около бухалката и да я вземе. Успя да я стисне за дръжката и макар да нямаше никаква сериозна опора, поне се сдоби с оръжие. Обърна се, за да продължи по пътеката… и се изправи пред кльощав тип с брадва и още едно копеле с изрисувано в синьо лице, което държеше ковашки чук.

„Няма начин!“, помисли си Джош и се спусна по една от другите пътеки с намерението да стигне до секцията за домашни любимци по друг път. Блъсна се в един женски манекен и главата с кестенява коса се катурна от раменете му и падна на пода.

— Четири минути, приятелю Джош! — съобщи гласът на лорд Алвин.

Една фигура, вдигнала високо месарски нож, изскочи на пътя на гиганта от закачалките с дрехи. „Няма да мога да спра!“, каза си той, неспособен да заключи коленете си. Вместо това продължи напред, хвърли се върху мъжа с ножа и го запрати в дрехите, които западаха около тях. Онзи замахна с ножа, пропусна, замахна отново и заби острието в някакви дрехи. Джош се качи на гърдите му и заудря с бухалката главата му — веднъж, два, три пъти. Тялото на опонента му се загърчи, сякаш беше включено в електрически контакт.

Пронизваща болка изпепели врата на гиганта. Той се обърна и видя някакъв ухилен маниак, който приличаше на докер, да държи въдица. Кордата ѝ беше опъната между двама им и Джош разбра, че в кожата му е забита кукичка. Лудият рибар дръпна рязко въдицата, все едно беше уловил огромен марлин на нея, и кукичката разкъса врата му. Онзи заметна отново кордата и тя прелетя покрай лицето на Джош, но гигантът се наведе и се измъкна от дрехите. Изправи се на крака и хукна да бяга отново към секцията за домашните любимци.

— Остават ти три минути, приятелю Джош!

„Не! — помисли си гигантът. — Не! Копелето мами!“ Не беше възможно да е изминала цяла минута!

Спринтира покрай един добре облечен манекен в секцията за мъжки дрехи… но внезапно манекенът оживя, скочи на гърба му и посегна с пръсти към очите му. Джош продължи да бяга с нападателя върху него. Нащърбените нокти на онзи одраха бузата му. На пътя му се изпречи слаб чернокож мъж с голи гърди, с отвертка в едната ръка и капак на кофа за боклук.

Джош бягаше с всички сили към очакващия го убиец, но внезапно спря и се плъзна по пода. Прегърби се и извъртя рамене. Мъжът на гърба му не успя да се задържи и полетя във въздуха, но мерникът на гиганта не беше точен. Вместо да се вреже в чернокожия, както се надяваше, добре облеченият ненормалник прелетя над един щанд с летни ризи и се стовари на пода.

Чернокожият атакува. Движенията му бяха като на пантера. Джош замахна с бухалката, но тя беше посрещната от капака на кофата за боклук. Отвертката полетя към корема му, но той се изви и оръжието само одраска ребрата му. Биеха се от близко разстояние и на Джош му се налагаше отчаяно да избягва атаките с отвертката. Той напразно се опитваше да отправи силен удар с бухалката. Докато се бореше с опонента си, забеляза раздвижване от двете си страни — по-голямата част от хаховците идваха да го довършат. Знаеше, че е свършен, ако не успее да се измъкне от чернокожия брат, защото един здравеняк с градински ножици почти го беше достигнал. Зъбите на опонента му изщракаха до бузата му. Джош видя възможност в ситуацията, падна на колене и мина през краката на мъжа като намазано с грес прасе. Когато чернокожият брат се обърна, той беше посрещнат от удар, който размаза мутрата му и няколко зъба полетяха във въздуха. Мъжът направи две неуверени стъпки и падна като дърво.

Джош продължи напред. Въздухът свистеше в гърдите му.

— Две минути! — изрева лорд Алвин.

„По-бързо! — каза си наум гигантът. — По-бързо, да го вземат мътните!“ Секцията за домашни любимци все още беше прекалено далеч, а и копелето мамеше с времето! „Защити детето! Трябва да защ…“

Маниак с напудрено в бяло лице се появи иззад един от щандовете и стовари ключ за джанти в лявото рамо на Джош. Той изрева и залитна към един рафт с метални туби автомобилно масло „Куейкър Стейт“. Агонизиращата болка се разля от рамото към пръстите на ръката му. Изтърва бейзболната бухалка, която се търкулна по пода. Нямаше как да я достигне. Ненормалникът с бялото лице го нападна, като размаха обезумял ключа за джанти. Джош само се отбраняваше. Ключът падна на сантиметри от главата му и смаза една от металните туби. Двамата се сбиха до смърт като две животни.

Джош изрита с коляно маниака в ребрата и го изблъска назад, но онзи му скочи отново. Затъркаляха се в автомобилното масло на пода. Копелето се гърчеше като змиорка. В следващия миг скочи на крака и нападна отново гиганта с вдигнат и готов за нанасянето на удар ключ за джанти.

Но кракът му се хлъзна в маслото на пода и падна по гръб. Джош веднага го яхна, като с едното си коляно затисна ключа, а с другото врата му. Вдигна две ръце и изрева от ярост, когато стовари веригите и в същото време натисна с всичка сила врата на опонента си. Усети как коляното му потъва в нещо меко, а аленият отпечатък на веригата маркира завинаги изкривеното лице като татуировка.

Джош се изправи с мъка на крака. Дробовете му свистяха. Раменете му туптяха от премазваща болка, но сега нямаше време да ѝ обръща внимание. „Продължавай напред! — каза си той. — Размърдай се, глупако!“ Един чук прелетя покрай него и се вряза във витрина с тасове. Плъзна се и падна на колене. В устата и по лицето му имаше кръв, а секундите тиктакаха. Сети се за хлебарката на пода в хамбара, за това насекомо, което беше оцеляло след ядрен холокост и безбройните заплашващи да го смачкат обувки. Ако подобно дребно създание имаше волята да живее, то тогава и той имаше такава.

Джош се изправи. Побягна по пътеката и видя още три фигури да се насочват към него. Прескочи един щанд и се прехвърли на друга пътека. Направи ляв завой и стигна до секцията с домашни потреби. Пред него се разпростряха тенджери и тигани.

В края им седеше лорд Алвин и наблюдаваше от своя трон. На стената зад него висеше табелка, на която пишеше „Домашни любимци“. Джош видя джуджето да подскача в пазарската количка, а Суон беше обърната към него и го гледаше. Ревльото на пода беше толкова близо и толкова далеч.

— Една минута! — съобщи по мегафона лорд Алвин.

„Успях! — осъзна Джош. — Мили боже, почти стигнах! Едва ли са повече от десет-дванадесет метра до багетата!“

Тръгна напред.

Но чу гърлено ръмжене и пронизителен рев. Неандерталеца изскочи с моторната резачка пред него, за да му блокира пътя.

Джош се сепна и спря. Неандерталеца, чиято гола глава блестеше на светлината, се усмихваше леко и го чакаше. Зъбите на моторната резачка се превръщаха в петно от смъртоносен метал.

Гигантът се огледа в търсене на друг път, по който да мине. Секцията за домашни потреби представляваше непрекъсната последователност от кухненски съдове, чаши и посуда, с изключение на една пътечка, която завиваше вдясно на около три метра отпред… но трима маниаци, въоръжени с ножове и градински инструменти, бяха завардили този изход. Джош се обърна, за да се върне по пътя, от който беше дошъл, но на пет метра от него стояха ненормалникът с въдицата и грозникът със зелените зъби и пушката. Прииждаха още хаховци, които заемаха позиции, за да изгледат големия финал на играта на усмирителна риза.

„Вижда му се краят“, помисли си Джош. Но не само неговият собствен… Суон и Леона бяха мъртви, ако не стигнеше до финалната линия. Нямаше друг път освен през Неандерталеца.

— Четиридесет секунди, приятелю Джош!

Грамадата замахна с моторната резачка във въздуха и предизвика жертвата си да дойде.

Батериите на Джош бяха почти изтощени. Неандерталеца боравеше с моторната резачка с лекота. Нима бяха извървели целия този път, за да умрат в някакъв проклет „К-Март“, обитаван от избягали хаховци? Джош не знаеше дали да се разсмее, или да се разплаче, затова просто каза:

— Мамка му!

Е, взе решение. Ако щяха да умират, поне щеше да даде всичко от себе си, за да повлече и Неандерталеца след себе си. Изпъна се като струна, изпъчи гърди и се разсмя гръмко.

Грамадата също се ухили.

— Тридесет секунди — съобщи лорд Алвин.

Джош изви глава назад, изрева своя боен вик от дъното на дробовете си и полетя като камион „Мак“.

Неандерталеца не изглеждаше впечатлен, само събра крака и замахна с резачката.

Но Джош внезапно кривна от пътя и излезе от обхвата на оръжието, като усети само предизвикания от него лек полъх върху лицето си. Ребрата на другия мъж бяха като открита мишена и преди онзи да успее да се завърти с резачката, Джош го изрита, сякаш искаше да пробие тялото му.

Лицето на Неандерталеца се изкриви от болка и той залитна назад, но не падна. Бързо възстанови равновесието си и отново се спусна към Джош, като замахна с резачката към главата му.

Гигантът нямаше време да мисли, а само да действа. Той вдигна ръце пред лицето си. Зъбите на резачката се удариха във веригите около китките му и заподскачаха искри. Вибрациите запратиха двама им в различни посоки, но нито един от тях не падна.

— Двадесет секунди! — прогърмя мегафонът.

Сърцето на Джош блъскаше като чук в гърдите му, но той беше странно спокоен. Или щеше да стигне финалната линия, или не, нямаше други възможности. Приведе се и тръгна внимателно напред, като се надяваше по някакъв начин да успее да преодолее опонента си. И в следващия миг Неандерталеца се стрелна напред, по-бърз отколкото Джош беше очаквал такъв огромен мъж да бъде, и моторната резачка се насочи към главата му. Той заотстъпва назад, но ударът с резачката беше само залъгване. Неандерталеца вдигна десния си, обут в ботуш крак, срита го в стомаха и го запрати по пътеката. Джош се стовари върху щанда с тенджери, тигани и други кухненски принадлежности и навсякъде около него задрънчаха падащи съдове. „Търкулни се!“, изкрещя в главата си Джош и в момента, в който го направи, Неандерталеца стовари резачката на мястото, на което беше само допреди миг и остави тридесетсантиметрова драскотина на пода.

Джош бързо се обърна на същата страна и запрати крак нагоре. Уцели опонента си точно под брадичката. Краката на Неандерталеца се отлепиха от пода и той също се стовари върху витрината с домашните потреби… но не изтърва моторната резачка и се опита да се изправи. От двете ъгълчета на устата му течеше кръв.

Публиката ревеше и пляскаше.

— Десет секунди!

Джош стоеше на колене, когато осъзна от какво беше заобиколен — не само от тенджери и тигани, но и от разнообразие от ножове. Един, който беше дълъг около петнадесет сантиметра, лежеше точно пред него. Опря лявата си ръка около дръжката му, насили пръстите си да я стиснат единствено с помощта на волята си и ножът беше негов.

Неандерталеца, чиито очи бяха премрежени от болка, изплю няколко зъба и нещо, което приличаше на част от езика му.

Джош вече беше станал на крака.

— Хайде! — изкрещя той и направи заблуждаващо движение с острието. — Хайде, ненормален задник такъв!

Другият мъж го послуша и хукна по пътеката към него, като през цялото време въртеше резачката в смъртоносна арка.

Джош продължи да отстъпва назад. Погледна бързо през рамо, видя лудия рибар и мъжа с пушката, които бяха на около метър и половина зад него. За част от секундата осъзна, че Зелени зъби държеше пушката си съвсем хлабаво и спокойно. Връзката с ключовете висеше от колана му.

Неандерталеца настъпваше непоколебимо. Той се ухили и от устата му потече кръв.

— Вървиш в погрешната посока, приятелю Джош! — съобщи лорд Алвин. — Така или иначе вече няма значение. Времето свърши! Ела и си изпий хапчето!

— Целуни ми задника! — провикна се в отговор гигантът… и в следващия миг се завъртя като хала и заби ножа до дръжката в гърдите на Зелени зъби, точно над сърцето му. Устата на ненормалника се отвори, за да изпищи, а Джош хвана пушката с лявата си ръка и му я отне. Мъжът падна на пода, докато от раната му струеше артериална кръв.

Неандерталеца го нападна.

Джош се обърна в някакъв ужасен забавен каданс. Опитваше се да държи пушката стабилно и да напъха пръста си над спусъка. Неандерталеца почти го беше стигнал и резачката се стрелна за един последен ужасен удар. Гигантът опря приклада на пушката до гърдите си и усети неприятния полъх от резачката. Пръстът му намери спусъка и бързо го дръпна.

Неандерталеца беше на по-малко от метър от него и резачката беше на път да похапне плът.

Но в следващия миг в корема му се отвори голяма колкото юмрук дупка и половината му гръб излетя. Силата от изстрела разтресе Джош и едва не извади Неандерталеца от ботушите му. Моторната резачка прелетя покрай лицето на гиганта и тежестта ѝ завъртя мъртвеца като пумпал върху окървавената пътека.

— Не е честно! — изкрещя лорд Алвин и скочи от трона си. — Не игра по правилата!

Трупът се стовари на пода, като все още стискаше резачката; металните ѝ зъби издълбаха кръг в линолеума.

Джош видя как лорд Алвин хвърли мегафона и бръкна под робата си. В ръката му се появи още един блестящ пръст — подобен на сърп ловен нож, който приличаше на миниатюрна коса. Ненормалникът се обърна към Суон и Леона.

След изстрела от пушката останалите психично болни се бяха изпокрили. Джош разполагаше само с един патрон и не можеше да си позволи да го изхаби. Той хукна напред, прескочи все още потреперващото тяло и се насочи към секцията за домашни любимци, където лорд Алвин, чието лице беше изкривено от смесица от ярост и нещо, което приличаше на съжаление, коленичи пред Суон и я сграбчи за врата със свободната си ръка.

— Смърт! Смърт! — пищеше Дяволчето.

Детето погледна лицето на лорд Алвин и разбра, че ще умре. Сълзите запариха на очите му, но въпреки това вдигна предизвикателно брадичката си.

— Време е да заспиваш — прошепна ненормалникът и вдигна подобния на сърп нож.

Джош се хлъзна на окървавения под и падна, като се блъсна в един щанд, който се намираше на по-малко от два метра от багетата. Опита се да стане на крака, но осъзна, че няма да успее навреме.

Лорд Алвин се усмихна. От мътните му очи потекоха две сълзи. Ножът му беше вдигнат и готов да удари.

— Заспивай — каза той.

Но една малка сива топка вече се беше стрелнала иззад чувалите с храна за кучета и котешка тоалетна и ръмжеше като адска хрътка. Тя се нахвърли върху лицето на Алвин Мангрим.

Териерът заби зъби около тънкия и нежен нос на ненормалника, прехапа кожата и хрущяла и изви главата му назад. Лорд Алвин падна на една страна, загърчи се, запищя и френетично се опита да махне животното от себе си, но то не го пускаше.

Джош прескочи Ревльото, видя, че Суон и Леона са живи и стана свидетел как териерът дъвчеше носа на лудия водач, който размахваше ловния си нож. Гигантът насочи пушката в главата му, но не искаше да уцели кучето, пък и беше наясно, че този патрон им беше много необходим. Териерът внезапно пусна носа на лорд Алвин, дръпна се назад с кървавата плът между зъбите си, стъпи с лапички на пода и изстреля залп от лай.

Неормалникът в лилавата роба се изправи до седнало положение. Онова, което беше останало от носа, висеше на лицето му, а очите му бяха ококорени от шок. Той запищя „Богохулство! Богохулство!“, стана бързо на крака и избяга от секцията за домашни любимци, като не спираше да пищи през цялото време. Наблизо Дяволчето беше единственият от хората му, останал в близост Джуджето сипеше ругатни по Джош, който се спусна към пазарската количка, завъртя я и я засили по пътеката. Дяволчето продължи да подскача още няколко секунди, преди количката да се блъсне в аквариумите и да се преобърне.

Алвин Мангрим беше оставил ножа си. На Джош му бяха необходими няколко трудни минути, за да отреже въжетата на Суон и Леона. Когато освободи ръцете на детето, то го прегърна през врата и го стисна силно. Цялото ѝ тяло се тресеше като здрава фиданка по време на торнадо. Териерът се приближи достатъчно, за да може Джош да го докосне и седна на задните си крака. Муцуната му беше алена от кръвта на лорд Алвин. За първи път гигантът забеляза, че кучето има нашийник против бълхи, на който беше закачена малка метална табелка, на която пишеше „Убиец“.

Джош коленичи до Леона и я разтресе. Клепачите на старата жена потрепериха. Лицето ѝ беше отпуснато и раната над лявото ѝ око се подуваше и посиняваше. „Сътресение — помисли си той. — Или нещо по-лошо.“ Тя вдигна ръка, за да докосне размазаната боя на лицето му и отвори очи. Усмихна му се с усилие.

— Свърши добра работа.

Джош ѝ помогна да стане. Трябваше да се измъкнат бързо оттук. Той подпря пушката на корема си и тръгна по пътеката, където беше проснат Неандерталеца. Суон вдигна багетата, хвана Леона за ръката и я дръпна напред все едно водеше сомнамбул. Убиец се стрелна между тях, като през цялото време лаеше.

Джош стигна до тялото на Зелени зъби и му взе връзката с ключове. По-късно щеше да търси кой е за веригите на ръцете му. Точно сега трябваше да се махнат от тази лудница, преди лорд Алвин да е събрал маниаците си.

Докато вървяха по пътеката на „К-Март“, усетиха плахите движения на хаховците от двете им страни, но хората на онзи ненормалник нямаха собствена воля. Някой ги замери с обувка, а друг хвърли червена гумена топка, която подскочи към тях, но иначе стигнаха до предните врати без никакви произшествия.

Студеният дъжд продължаваше да вали като из ведро и само за няколко секунди подгизнаха. Лампите на паркинга хвърляха груби жълти ореоли над изоставените автомобили. Джош усети тежестта на изтощението да се прокрадва в тялото му. Намериха ръчната си количка преобърната, а запасите им бяха откраднати или разпилени. Чантите и нещата им ги нямаше, включително куклата на Бисквитеното чудовище на Суон. Детето погледна надолу и видя няколко от картите „Таро“ на Леона на мокрия асфалт, заедно със счупени парчета от колекцията ѝ от кристални топки. Хората на лорд Алвин не им бяха оставили нищо друго освен подгизналите дрехи, залепнали по телата им.

Суон погледна назад към „К-Март“ и изпита огромен ужас — чувството приличаше на онова, когато изгориш в огъня премръзналата си ръка.

Десет или единадесет фигури излязоха през вратите, поведени от човек в лилава роба, която се вееше около раменете му. Някои от тях носеха пушки.

— Джош! — изкрещя Суон.

Той продължи да върви на около три метра пред нея. Не я чу заради бурята.

— Джош! — изкрещя отново тя, след което пребяга разстоянието между двама им и го удари по гърба с Ревльото.

Гигантът се обърна, очите му бяха изморени… и той също ги видя, че идват. Бяха на тридесет метра от тях и вървяха на зигзаг между колите. Едно от оръжията просветна и задният прозорец на един ван „Тойота“ зад него експлодира.

— Залегнете! — провикна се Джош и накара Суон да се прикрие. Сграбчи и Леона, когато се разнесоха още изстрели. Прозорецът на още една кола се пръсна на парчета, но тримата вече се бяха скрили зад син „Буик“ с две меки гуми.

Куршумите рикошираха и навсякъде около тях се разхвърчаха стъкла. Джош приклекна и зачака копелетата да се приближат още, преди да се изправи и да изстреля последния си патрон.

Една ръка сграбчи цевта на пушката.

Лицето на Леона беше изпито и изморено, но искрата на живота светеше в очите ѝ. Тя стисна здраво оръжието и се опита да му го отнеме. Гигантът се възпротиви и поклати глава. В този момент видя кръвта, която течеше от устата на старата жена.

Погледна надолу. Раната от куршум беше точно под сърцето ѝ.

Леона се усмихна вяло и Джош разбра какво му казва, като прочете мърдащите ѝ устни:

— Вървете. — Тя кимна към големия мокър паркинг. — Веднага — нареди му с непреклонен глас.

Гигантът видя колко много кръв е изгубила старата жена. Тя също знаеше каква ще е съдбата ѝ, виждаше го изписано на лицето ѝ. Затова не пускаше пушката и му заговори отново. Джош не я чуваше, но му се стори, че му каза „Защити детето“.

Дъждът обливаше лицето му. Имаше толкова много неща за казване, толкова много, но никой от двама им не можеше да чуе другия заради бурята и думите бяха ненужни. Джош погледна Суон и разбра, че тя също е видяла раната. Детето вдигна поглед към Леона, а после и към гиганта, и осъзна какво решение е било взето.

— Не! — изкрещя то. — Няма да ви позволя! — Момиченцето сграбчи ръката на старата жена.

Поредният куршум отнесе страничния прозорец на един пикап наблизо. Още няколко куршума се врязаха във вратата му, пукнаха предната му гума и изскърцаха по джантата.

Джош погледна Леона в очите. Пусна пушката. Тя я придърпа към себе си и сложи пръст на спусъка, след което им направи знак да тръгват. Суон не я пусна. Старата жена хвана Ревльото и го притисна в гърдите на детето, след което освободи ръката си от пръстите му. Решението беше взето. Пред очите на Леона започна да се появява мъгла; кръвта ѝ изтичаше бързо и фатално.

Джош я целуна по бузата и я прегърна силно. След това изрече безмълвно „Последвай ме“ на Суон и тръгна полуприведен и полуприклекнал между автомобилите. Не можеше да понесе да погледне старата жена отново, но щеше да запомни всяка черта на лицето ѝ до деня на своята смърт.

Леона прокара пръсти по бузата на детето и му се усмихна, сякаш беше видяла вътрешното му лице и го беше запазила завинаги в сърцето си. Очите ѝ станаха сериозни, подготвяше се за онова, което предстоеше. Нищо друго вече не беше от значение. Суон остана с нея възможно най-дълго, преди да последва Джош в лабиринта от автомобили.

Леона коленичи — болката от раната под сърцето ѝ беше просто дразнещо жилене пред ревматизма в тях. Тя зачака, обливана от силния дъжд. Не се страхуваше. Беше дошло времето да отлети от това тяло и да види по-ясно онова, което беше виждала единствено през тъмното стъкло.

Изчака още малко, след което се изправи и излезе иззад буика, за да застане пред „К-Март“ като стрелец от Престрелката в Окей Корал24.

Четирима от хаховците се намираха на около два метра, а зад тях имаше още двама. Леона нямаше време да се увери, че онзи с лилавата роба е с тях. Тя насочи пушката в средата им и дръпна спусъка в същото време, в което двама от ненормалниците стреляха с пистолетите си по нея.

Джош и Суон излязоха от прикритието на автомобилите и хукнаха да бягат по открития паркинг. Детето почти погледна назад, почти, но не го направи. Гигантът се спъваше на всяка крачка, изтощението заплашваше да го събори. Териерът, който беше заприличал на удавен плъх, бягаше встрани от тях.

Суон избърса дъжда от очите си. Забеляза някакво раздвижване пред себе си. Нещо идваше през бурята към тях. Джош също го видя, макар да не можеше да различи какво е… но ако ненормалниците ги обкръжаха, бяха изгубени.

От гъстата завеса дъжд се появи пъстрият кон… но сякаш не беше същото животно. Това тук изглеждаше по-силно, някак си по-храбро, с по-изправен гръб и смело изпънат врат. Джош и Суон можеха да се закълнат, че от копитата на Муле хвърчаха искри.

Конят спря пред тях, вдигна се на задните си крака и размаха предните си копита. Когато отново стъпи на асфалта, гигантът сграбчи със свободната си ръка тази на детето и го качи на животното. Не беше сигурен от какво се страхуваше повече — да язди кон или да се изправи пред ненормалниците, но когато се огледа, видя бягащите през дъжда фигури и бързо взе решение.

Джош скочи зад гърба на Суон и срита Муле в ребрата. Конят отново се вдигна на задните си крака и приближаващите ги хаховци бързо спряха на място. Онзи, който ги водеше, беше облечен в лилава роба, имаше дълга мокра руса коса и надъвкан нос. Погледите на Джош и лорд Алвин се срещнаха за секунда. Гигантът изгаряше от омраза, която проникна чак до мозъка на костите му. „Някой ден, копеле — помисли си той. — Някой ден ще си платиш.“

Разнесоха се изстрели. Муле се обърна и побягна по паркинга, сякаш се бореше за одеялото от рози на „Кентъки Дерби“. Убиец ги последва, като направо ореше през бурята.

Суон хвана коня за гривата, за да го направлява, но той вече беше определил посоката им. Бързо се отдалечиха от „К-Март“ и от мъртвия град Матисън през дъжда по една магистрала, която се простираше напред в мрака.

На все по-намаляващата светлина от супермаркета на ненормалниците видяха пътна табела, на която пишеше „Добре дошли в Небраска, щатът на царевицата“. Минаха бързо покрай нея и Суон не успя да я прочете. Вятърът духаше в лицето ѝ, докато държеше Ревльото в една ръка и гривата на Муле в другата. Имаше чувството, че оставят огнена пътека след себе си и море от искри.

— Мисля, че вече не сме в Канзас!25 — провикна се Суон.

— Напълно си права! — отвърна Джош.

Продължиха напред в бурята към нови хоризонти. На две минути след тях ги следваше териерът.

43

Един вълк с жълти очи се стрелна пред пикапа.

Пол Торсън инстинктивно натисна спирачката и автомобилът поднесе опасно надясно, като за малко пропусна изгорялата останка на голям камион и един „Мерцедес Бенц“ в средата на западното платно на магистрала 80, докато износените гуми не намериха отново сцепление. Двигателят на пикапа ревеше и се давеше като старец, който сънува кошмар.

Стив Бюканън, който беше седнал отпред на пътническата седалка, насочи цевта на магнума през цепнатината на сваления си прозорец и се прицели, но преди да успее да стреля, животното изчезна отново в гората.

— Господи — каза той. — Тези шибаняци се появяват изневиделица. Това е самоубийствена мисия, човече!

Още един вълк прибяга пред пикапа им, все едно им се подиграваше. Пол можеше да се закълне, че копелето се ухили. Собственото му лице беше като от камък, докато си проправяше път между останките от превозни средства, но вътрешно го пронизваше леден страх, какъвто не познаваше. Не разполагаха с достатъчно куршуми, които да удържат вълците, когато времето настъпеше. Хората в този пикап щяха да очакват от него да им помогне, но той щеше да ги предаде. „Страхувам се. О, мили боже, изплашен съм.“ Вдигна бутилката с „Джони Уокър“ с червен етикет, която стоеше между него и тийнейджъра, отвинти капачката със зъби и отпи глътка, от която очите му се насълзиха. Подаде я на Стив, който също си пийна малко за кураж.

Пол погледна стрелката за горивото за стотен път през последните пет минути. Тя беше на три деления от голямото червено „П“. Минаха покрай две бензиностанции през последните двадесет и пет километра и най-лошите му кошмари се сбъднаха. Едната от тях беше изравнена със земята, а на другата висеше табела, на която пишеше: „НЯМА БЕНЗИН, НЯМА ОРЪЖИЯ, НЯМА ПАРИ, НЯМА НИЩО“.

Пикапът си проправяше път на запад под оловносивото небе. Магистралата представляваше гробище от смачкани автомобили и замръзнали, нагризани от вълците трупове. Пол забеляза, че десетина от зверовете ги преследваха. „Чакат да слезем от пикапа и да тръгнем пеша. Надушват, че резервоарът е на път да пресъхне. Майка му стара, защо напуснахме хижата? Там бяхме в безопасност! Можехме да останем…“

Завинаги ли?, зачуди се той.

Един силен порив на вятъра блъсна пикапа отстрани и го разтресе чак до мокрите гуми. Пръстите на Пол побеляха, докато се бореше с волана. Газта за печката беше свършила ден по-рано, а по-предния Арти Уиско започна да кашля кръв. Хижата беше на тридесет и два километра зад тях. Бяха минали точката, от която нямаше връщане назад и всичко около тях беше пусто и сиво като пръстите на гробар. „Не трябваше да слушам тази луда жена! — помисли си Пол и взе бутилката от Стив. — Всички ще умрем заради нея!“

— Самоубийствена мисия, човече — повтори младежът и на изгореното му лице се появи крива усмивка.

Сестрата седеше до Арти в каросерията на пикапа. Двамата бяха защитени от вятъра от одеяло. Клошарката държеше пушката на Пол. Той я беше научил как да я зарежда и да стреля с нея и ѝ каза да отнесе всеки вълк, който се приближи прекалено много. Петнадесетината звяра, които ги следваха, само се прокрадваха между останките, така че засега реши да не хаби патроните.

До тях, също завити с одеяло, бяха семейство Рамзи и старецът, който беше забравил името си. Той стискаше късовълновото радио, макар батериите му да се бяха изтощили преди няколко дни. Сестрата чуваше агонизиращото дишане на Арти над врявата, която вдигаше двигателят. Спътникът ѝ се стискаше за ребрата. Устните му бяха червени от кръвта, а лицето му беше изкривено от болка. Единственият му шанс за оцеляване беше да намерят някаква медицинска помощ. Клошарката не беше стигнала толкова далеч с него, за да го остави да умре без борба.

Тя беше увила едната си ръка около мешката. Предишната вечер погледа блестящите скъпоценни камъни на стъкления пръстен и видя още едно странно видение: някаква табела на пътя през нощта, слабо осветена от далечна светлина, на която пишеше „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.

По времето на това видение Сестрата имаше чувството, че сънеброди по магистрала, която водеше към някаква светлина, отразена в търбусите на ниските облаци; около нея имаше някакви фигури, но не можеше да види на кого принадлежат. В следващия миг съвсем внезапно изгуби хватката си около видението и се върна обратно в хижата пред умиращия огън.

Никога не беше чувала за Матисън, Канзас… ако въобще съществуваше такова място. Когато човек погледнеше в стъкления пръстен, той караше въображението му да завира като супа в тенджера. Защо тогава надигащите се в нея балончета да имаха нещо общо с действителността?

Ами ако наистина съществуваше Матисън, Канзас?, запита се Сестрата. Това означаваше ли, че опустошената нива, на която лежеше куклата на Бисквитеното чудовище, и масата с картите за предсказване на бъдещето бяха истински места? „Не! Разбира се, че не! Преди бях луда, но вече не съм — каза си тя. — Всичко е плод на въображението ми, проекция на фантазията ми, предизвикана от всички цветове на стъкления пръстен, създавани в главата ми.“

— Искам го — беше казало създанието, което се представяше за Дойл Халанд, в онази превърната в касапница стая в Ню Джърси. — Искам го.

„А аз го имам — помисли си Сестрата. — Аз, от всички хора. Защо аз?“

Сама си отговори на въпроса: „Защото когато се захвана с нещо, дори самият Дявол не може да ме спре, ето защо.“

— Отиваме в Детройт! — каза Арти. Усмихваше се, а очите му бяха трескави. — Крайно време е да се прибера у дома, не мислиш ли?

— Ще се оправиш. — Сестрата го хвана за ръката. Кожата му беше влажна и гореща. — Ще ти намерим някакво лекарство.

— О, как само ще ми се разсъъъъърди тя! — продължи той. — Трябваше да ѝ се обадя онази вечер, когато излязохме с момчетата. Трябваше да ѝ се обадя. Излъгах я.

— Не, не си. Всичко е наред. Просто не говори и…

Мона Рамзи изпищя.

Сестрата вдигна поглед. Един голям колкото доберман вълк с жълти очи се беше качил на задната броня и се опитваше да се прехвърли в каросерията. Челюститена животното изщракаха във въздуха. Клошарката нямаше време да се прицели или да стреля, затова просто удари главата на звяра с цевта на пушката. Вълкът изскимтя, падна на магистралата и се скри в гората, преди да успее да сложи пръста си на спусъка. Четири други животни, които ги следваха от разстояние, се пръснаха, за да намерят прикритие.

Мона Рамзи бърбореше истерично.

— Млъкни! — нареди ѝ Сестрата. Младата жена млъкна и я изгледа със зяпнала уста. — Изнервяш ме, скъпа. Ставам много раздразнителна, когато съм нервна.

Пикапът поднесе на леда и дясната му страна остърга останките от шест коли, преди Пол да успее да си възвърне управлението. Той продължаваше да си проправя път между безбройните препятствия, но магистралата напред приличаше на автомобилно гробище. Още животни се появиха в края на пътя и изгледаха пикапа, когато мина покрай тях.

Стрелката на горивото докосна буквата „П“.

— Караме на изпарения — каза Пол и се зачуди колко далеч щяха да стигнат на „Джони Уокър Ред Лейбъл“.

— Хей! Я виж там! — Стив Бюканън посочи вдясно над останалите без листа дървета към една висока табела на бензиностанция „Шел“. Заобиколиха едно препятствие и видяха самата бензиностанция — беше изоставена, а на прозорците ѝ беше написано с бял спрей: „ПОКАЙТЕ СЕ! АДЪТ ДОЙДЕ НА ЗЕМЯТА!“ „Точно така си беше“, помисли си Пол, защото отбивката за нея беше блокирана от безформените скелети на автобус и две други повредени коли.

— Добри обувки! — каза Арти от каросерията. Сестрата отмести поглед от посланието — или предупреждението — изписано на прозорците на бензиностанцията. — Нищо не е по-хубаво от чифт добри и удобни обувки! — Той остана без въздух и започна да кашля. Клошарката избърса устата му с края на одеялото.

Пикапът потрепери.

Пол усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Стига де, стига! — Тъкмо бяха поели по едно възвишение, чийто връх беше на около четиристотин метра, и ако успееха да го достигнат, щяха да се озоват от другата страна. Пол се отпусна върху волана, сякаш за да избута пикапа до целта. Двигателят издрънча и изхриптя. Беше на път да предаде богу дух. Гумите обаче продължиха да се въртят и да ги приближават до върха на възвишението.

— Хайде! — изкрещя Пол, когато двигателят се задави и изхриптя… за последно.

Гумите се въртяха — все по-бавно и по-бавно — още пет-шест метра, преди пикапът да спре. След това се завъртяха наобратно.

Пол скочи на спирачката, дръпна ръчната и включи на първа предавка. Пикапът спря на около стотина метра от върха.

Настъпи тишина.

— Това беше — каза Пол. Стив Бюканън седеше с една ръка на магнума и с другата около гърлото на бутилката с „Джони“.

— Какво ще правим сега, човече?

— Имаме три варианта. Да останем тук до края на живота си, да се върнем в хижата или да продължим пеш напред. — Той взе бутилката, излезе навън под съпровода на силния вятър и заобиколи каросерията. — Пътуването приключи, приятели. Свърши ни бензинът. — Хвърли кос поглед на Сестрата. — Доволна ли си, госпожа?

— Все още имаме краката си.

— Аха. Както и те. — Пол кимна към двата вълка, които стояха в края на гората и ги наблюдаваха с интерес. — Мисля, че ще ни победят в състезанието по ходене, какво ще кажеш?

— Колко километра има до хижата? — попита Кевин Рамзи, който беше прегърнал треперещата си съпруга. — Можем ли да се приберем, преди да мръкне?

— Не. — Пол погледна отново Сестрата. — Госпожа, аз съм един проклет глупак, че се оставих да ме убедиш да направим това. Знаех, че бензиностанциите ще са безполезни!

— Тогава защо дойде?

— Защото… защото исках да повярвам. Дори да знаех, че грешиш. — Той усети раздвижване вляво и видя още три вълка да идват иззад останките на източното платно. — Бяхме в безопасност в хижата. Знаех, че няма нищо останало!

— Всички хора, минали по този път, са отивали някъде — настоя клошарката. — А ти щеше да стоиш в онази хижа, докато задникът ти пуснеше корени.

— Трябваше да останем! — изхленчи Мона Рамзи. — О, Господи, ще умрем тук!

— Можеш ли да станеш? — обърна се Сестрата към Арти. Той кимна. — Мислиш ли, че можеш да ходиш?

— Имам хубави обувки — изграчи той. Изправи се до седнало положение и на лицето му се изписа силна болка. — Да, мисля, че мога.

Тя му помогна да стане на крака, след което свали задната каната и Арти слезе. Веднага се стисна за ребрата и се подпря на пикапа. Сестрата окачи ремъка на пушката на рамо, пусна внимателно мешката на земята и слезе от каросерията. Погледна Пол Торсън.

— Тръгваме в тази посока. — Посочи върха на хълма. — Идваш ли с нас или ще останеш тук?

Очите ѝ бяха с цвета на стомана върху бледото ѝ изгорено лице. Пол осъзна, че тя е или най-лудата, или най-коравата женка, която беше срещал.

— Там няма нищо друго освен нищо.

— Нямаше нищо там, откъдето дойдохме. — Клошарката вдигна мешката и с облегнатия на рамото ѝ Арти тръгна нагоре по възвишението.

— Дай ми пушката — каза ѝ Пол. Тя спря. — Пушката — повтори той. — Бездруго няма да ти свърши никаква проклета работа. Докато я свалиш от рамото си, вече ще си станала на кайма. Ето. — Предложи ѝ бутилката. — Отпий си една хубава глътка. Всички ще отпият, преди да тръгнем. И, за бога, наметнете се с тези одеяла. Предпазете лицата си, доколкото това е възможно. Стив, донеси одеялото от предната седалка. Хайде, побързай!

Сестрата отпи от бутилката, даде глътка на Арти и след това я върна заедно с пушката на Пол.

— Ще вървим заедно — каза на всички им той. — Оставаме в сплотена група — ще вървим като каруците, които индианците са нападали. Нали така? — Пол погледна събиращите се вълци, вдигна пушката си, прицели се и простреля един в ребрата. Животното падна и останалите му се нахвърлиха, за да го разкъсат на парчета. — Така, хайде да тръгваме по проклетия път.

Поеха напред, докато вятърът ги брулеше силно от различни посоки. Пол излезе най-отпред на групата, а Стив Бюканън застана най-отзад. Не бяха изминали повече от шест метра, когато един вълк се измъкна иззад една преобърната кола и прибяга пред тях. Пол вдигна пушката, но животното вече беше намерило укритие зад друг автомобил.

— Пази ни гърба! — провикна се на Стив.

Животните прииждаха от всички страни. Стив преброи осем само отзад. Издърпа петлето на магнума. Сърцето му думкаше като барабаните на групата „Блег Флаг“.

Още един вълк прибяга отляво и се насочи към Кевин Рамзи. Пол се завъртя като светкавица и стреля. Куршумът се вряза в асфалта, но животното избяга. Мигновено още два вълка се стрелнаха отдясно.

— Внимавай! — провикна се Сестрата към Пол, който се обърна навреме, за да разкъса крака на единия. Животното затанцува като лудо на магистралата, преди четири други да го извлачат настрани. Пол стреля по тях и уцели два от зверовете, но другите избягаха. — Патрони! — провикна се той и клошарката извади една шепа от кутията, която ѝ даде да носи в мешката си. Мъжът набързо презареди, но беше дал ръкавиците си на Мона Рамзи и потната му кожа залепваше за студения метал на пушката. Останалите патрони прибра в джоба на палтото си.

Намираха се на седемдесет метра от върха на възвишението.

Арти се отпусна тежко на Сестрата. Изкашля кръв и залитна, краката му бяха на път да го предадат.

— Можеш да го направиш — каза му клошарката. — Хайде, продължавай да вървиш.

— Изморен съм — отвърна той. Беше горещ като пещ и предаваше топлина на останалите около него. — О… толкова… съм…

Една вълча глава се стрелна от отворения прозорец на изгорял „Олдсмобил“ и челюстите ѝ изщракаха до лицето на Арти. Сестрата го дръпна настрани и зъбите изщракаха почти толкова силно, колкото пушката на Пол след секунда. Главата на вълка се пръсна в облак от кръв и мозък и тялото му се отпусна на седалката на колата.

— … изморен — довърши Арти.

Стив видя как два вълка ги връхлитат отзад. Вдигна магнума с две ръце. Дланите му бяха потни и се плъзгаха на дръжката, макар да замръзваше. Едното от животните мина отстрани, но другото продължи право срещу него. Стив тъкмо щеше да стреля, когато звярът скъси разстоянието помежду им на три метра, но накрая само изръмжа и се скри зад един шевролет. Младият мъж можеше да се закълне, че вълкът е изръмжал името му.

Забеляза раздвижване вляво от себе си. Обърна се, но осъзна, че е закъснял.

Изпищя, когато вълкът го удари и му подкоси краката. Магнумът изхвърча — подскочи от ръката му и се плъзна върху леда. Един огромен сребристосив вълк го захапа за левия глезен и го задърпа към гората.

— Помогнете ми! — разкрещя се той. — Помогнете ми!

Старецът беше по-бърз от Пол. Той направи три крачки на бегом, вдигна късовълновото радио и го стовари върху главата на звяра. Радиото се пръсна като конфети от кабели и транзистори и вълкът пусна глезена на Стив. Пол го простреля в ребрата и звярът също беше нападнат от други три. Стив закуцука към магнума, а старецът изгледа ужасен счупеното радио в ръцете си. Младият мъж го върна обратно в групата и той пусна устройството на земята.

Повече от петнадесет вълка се въртяха около тях, като спираха само за да разкъсат ранените и убитите си събратя. От гората прииждаха още. „Мили боже!“, каза си Пол, когато ги обгради армия от зверове. Прицели се в най-близкия.

Един вълк се измъкна изпод една от колите, която се намираше от другата страна на пушката му.

— Пол! — изкрещя Сестрата… и видя как звярът скочи към него, преди да успее да направи или да каже нещо друго.

Мъжът бързо се завъртя, но беше ударен и съборен под тежестта на дращещия и ръмжащ изрод. Зъбите на звяра посегнаха към гръкляна му… и се затвориха на пушката, с която се опита да предпази лицето си. Сестрата трябваше да пусне Арти, за да прогони вълка. Тя го изрита с всичка сила в ребрата. Животното пусна пушката на Пол, посегна към крака ѝ и се приготви да скочи върху нея. Клошарката видя очите му, които бяха полудели и предизвикателни като тези на Дойл Халанд.

Вълкът скочи.

Последваха две експлозии, които приличаха на топовни изстрели, и куршумите от магнума на Стив почти разкъсаха животното наполовина. Сестрата се дръпна на една страна, за да може нападателят ѝ да прелети покрай нея. Зъбите му продължаваха да щракат, а вътрешностите му се носеха след него.

Клошарката си пое дълбоко въздух, обърна се към Арти и видя как два вълка го нападнаха едновременно.

— Не! — изкрещя тя, когато продавачът на обувки падна. Удари едното от животните с мешката си и го запрати на повече от два метра върху асфалта. Второто захапа крака на Арти и започна да го влачи.

Мона Рамзи изпищя и се отдели от групата. Тя мина на бегом покрай Стив и се насочи обратно по пътя, от който бяха дошли. Стив се опита да я хване, но не успя, и Кевин хукна след нея, сграбчи я около кръста и я вдигна във въздуха точно когато един вълк се стрелна към тях изпод една кола и я захапа за левия крак. Кевин и звярът се впуснаха в смъртоносна игра на дърпане на въже, докато жената пищеше и риташе с крака и още вълци се появиха от гората. Стив се опита да стреля, но се страхуваше да не уцели някой от семейство Рамзи. Той се подвоуми и на лицето му изби студена пот. Все още беше в транс, когато един тридесеткилограмов вълк го удари в рамото като дизелов влак. Чу как рамото му се счупи, докато падаше. Загърчи се от болка, а вълкът го нападна отново и задъвка ръката, в която държеше пистолета.

Зверовете бяха навсякъде, спускаха се от всички посоки и скачаха отгоре им. Пол стреля, пропусна и се наведе, за да избегне едно от животните, което прелетя над главата му. Сестрата замахна с мешката си към вълка, който беше спипал крака на Арти, удари го в тиквата и го метна назад. Кевин Рамзи беше изгубил играта на въже — звярът издърпа Мона от ръцете му и беше нападнат от друг, който искаше същата плячка. Животните се сбиха, докато младата жена се опитваше да изпълзи далеч от тях.

Пол стреля и уцели един вълк, който се канеше да нападне Сестрата гърбом, но в следващия миг в раменете му се забиха нокти и той беше съборен по очи на асфалта. Пушката отлетя настрани.

Три вълка се събраха около клошарката и Арти. Старецът риташе силно животното, което беше захапало ръката на Стив. Сестрата видя, че Пол е повален, лицето му беше окървавено, а звярът върху него се опитваше да пробие с ноктите си коженото му яке. Осъзна, че се намират на по-малко от три метра от върха на възвишението и точно тук щяха да намерят смъртта си.

Тя задърпа Арти като чувал с пране. Трите вълка се приближиха бавно, нямаше закъде да бързат. Сестрата се приготви да се отбранява с мешката и с краката си.

Над ръмженето и виковете чу някакъв плътен басов ръмжащ звук. Погледна върха на възвишението. Звукът идваше от другата му страна. Вероятно беше издаван от глутница вълци, които идваха да вземат своя дял… или от някакъв чудовищен вълк, който беше излязъл от леговището си.

— Хайде, елате ми! — изкрещя на трите вълка, които пъплеха към нея. Те се поколебаха, вероятно изненадани от дързостта ѝ, и клошарката усети как лудостта отново се завръща в съзнанието ѝ. — Елате ми, шибаня…

Ръмженето принадлежеше на двигателя на жълт снегорин, който се появи на върха на възвишението, а веригите му хрущяха върху останките. От стъклената кабина се беше подал мъж, облечен в зелена шуба с качулка, който държеше пушка със снайперска оптика. Снегоринът беше следван от бял джип, каквито използваха пощальоните. Шофьорът му се придвижваше между останките, а от прозореца на пътническото място се беше подал друг мъж с пушка, който викаше и стреляше. Онзи на снегорина внимателно се прицели и произведе изстрел. Средният от трите вълка падна и другите два подвиха опашки.

Животното на гърба на Пол видя приближаващите машини и избяга. Още един изстрел се вряза в асфалта до двата вълка, които се биеха за Мона Рамзи, и те също побягнаха към гората. Мона отиде при съпруга си и го прегърна. Звярът, който беше превърнал ръката на Стив в кървава каша, го разтресе за последно и се отказа, когато един куршум прелетя покрай главата му. Стив се изправи и изкрещя с писклив истеричен глас:

— Шибаняци! Гадни шибаняци!

Белият джип спря пред Пол, който все още се опитваше да напълни дробовете си с въздух. Той се изправи на колене. Челюстта и челото му бяха натъртени, а носът му беше счупен и от него течеше кръв. Шофьорът и мъжът с пушката слязоха от пощальонското превозно средство. Стрелецът на снегорина продължаваше да стреля по вълците, които бягаха към гората, и успя да уцели три от тях, преди магистралата да се прочисти от всякакви животни.

Шофьорът на джипа беше висок мъж със зачервени бузи, който носеше гащеризон под дебело палто. На главата си беше нахлупил шапка, която рекламираше бира „Строх“. Тъмнокафявите му очи оглеждаха окаяната група оцелели. Погледна всички мъртви или умиращи вълци и изсумтя. После бръкна с набраздени от дълги години работа пръсти в джоба на гащеризона си, извади нещо от него и го предложи на Пол.

— Дъвка? — попита той. Пол погледна пакетчето „Риглис Спеърминт“ и се разсмя.

Сестрата беше смаяна. Тя мина покрай белия джип с Арти, който продължаваше да се държи за рамото ѝ. Обувките му се тътреха по асфалта. Минаха покрай снегорина и стигнаха върха на възвишението.

Вдясно, над мъртвите дървета, от комините на дървените къщи на улицата на някакво малко село се издигаше пушек. Клошарката видя камбанарията на църква, паркираните армейски камиони на игрището по софтбол, знамето на Червения кръст, което висеше от една сграда, хилядите тенти, коли и кемпери, разпръснати по селските улици и върху хълмовете около тях. Една табела, която се намираше малко след върха на възвишението, съобщаваше: „Следващ изход Хоумуд“.

Тялото на Арти се плъзна към земята.

— Не — скара му се Сестрата и го задържа прав, като вложи цялата си сила.

Продължаваше да го държи, когато дойдоха да ѝ помогнат да се качи в белия джип.

44

На светлината на газената лампа полковник Маклин се възхити на отражението си в огледалото на банята на караваната „Еърстрийм“.

Сиво-зелената нацистка униформа му беше малко стегната в гърдите и кръста, но ръкавите и крачолите му бяха по мярка. На кръста му висеше черен кожен кобур и зареден „Люгер“. На краката си беше обул подковани нацистки ботуши, които също малко го стягаха, но беше решен да ги носи. Няколко медала украсяваха якето на униформата му и макар да не знаеше за какво са, смяташе, че изглеждат много внушително.

Килерът в кочината, която представляваше спалнята на споминалия се Фреди Кемпка, беше пълен с нацистки униформи, бронежилетки, ботуши, кобури и подобни. Над леглото беше разпънато нацистко знаме, а на рафта имаше книги като „Възход и падение на Третия райх“, „Военни стратегии и маневри“, „Военно дело през Средновековието“ и „История на изтезанията“. Роланд беше взел томовете и ги беше погълнал с чиста страст. Шийла Фонтана спеше в другата стая, като стоеше предимно сама, освен когато Маклин имаше нужда от нея. Жената като че ли с удоволствие вършеше задълженията си, макар да лежеше неподвижно и безстрастно. На няколко пъти полковникът я чу да плаче посред нощ, сякаш се събуждаше от лош кошмар.

През тези няколко дни, в които живееха в караваната, Маклин беше направил пълна инвентаризация на събраното от Фреди Кемпка: имаше достатъчно вредна храна и безалкохолни напитки, за да се нахрани цяла армия, изобилие от бутилирана вода и консерви… но двамата с Роланд бяха най-заинтересовани от оръжията. В спалнята на Кемпка имаше арсенал от автомати, пушки, пистолети, сандък със сигнални ракети, димни гранати, обикновени гранати и сандъци и торби с муниции, разхвърлени наоколо като злато в съкровищница. Войника сянка нямаше нужда да казва на Маклин, че е намерил рая.

Полковникът погледна лицето си в огледалото. Брадата му беше набола и със сивия си цвят го караше да изглежда много стар. Кемпка беше оставил бръснач в банята и той реши да се избръсне. Косата му също беше прекалено дълга и чорлава, а предпочиташе късата военна подстрижка. Кемпка беше оставил и ножици, които щяха да му свършат хубава работа.

Маклин се наведе напред и се вторачи в собствените си очи. Те все още бяха хлътнали и в тях се беше отпечатал споменът за болката, която беше прорязала раната му на Голямото солено езеро — тази болка беше разтърсваща, но си струваше. Старата мъртва кожа се беше обелила. Полковникът се чувстваше като нов човек, прероден и отново жив… в леденосините си очи видя онзи Джимбо Маклин, който беше в онези дни, в които кипеше от младост и бързина. Знаеше, че Войника сянка се гордее с него, защото отново беше истински мъж.

Липсваше му дясната му ръка, но щеше да се научи да използва автомат и пушка с лявата. В крайна сметка разполагаше с всичкото време на света. Раната му беше превързана с парчета плат от чаршаф и продължаваше да кърви, но тежестта вече я нямаше. Знаеше, че солената вода е изгорила инфекцията.

Маклин смяташе, че е много красив, много — да — царствен в тази нацистка униформа. Може би това беше униформата на германски генерал, замисли се той. Тя беше в чудесно състояние, имаше само няколко дупки от молци в нея. Явно Кемпка се беше грижил добре за колекцията си. Лицето на полковника сякаш беше прорязано от повече бръчки отпреди, но нещо в това негово ново лице лъхаше на опасност; приличаше на вълча муцуна. От случилото се в Земен дом беше загубил повече от десет килограма. Имаше обаче нещо друго на лицето му, което го тревожеше…

Вдигна ръка и докосна подутината под лявото му око, която приличаше на кафява пъпка с размерите на четвърт долар. Опита се да я обели, но тя се беше сляла с кожата му. На челото му имаше още четири подобни пъпки, които първоначално беше помислил за брадавици, но тях също не успя да ги обели. „Може би е рак на кожата — помисли си той. — Може би радиацията ги е причинила.“ Беше забелязал същото подобно на брадавица образувание с размерите на четвърт долар на брадичката на Роланд. „Рак на кожата“, каза си отново. Е, докато се бръснеше, щеше да вземе бръснача, да ги изреже и да сложи край. Кожата му беше прекалено здрава за подобни ракови образувания.

Странно е, помисли си Маклин, че тези малки кръгли пъпки бяха само на лицето му. Нямаше по ръцете или някъде другаде. Само на лицето.

Някой почука на вратата на караваната и полковникът излезе от банята, за да отвори.

Въоръжените с пушки Роланд и Лори се бяха върнали от разузнавателната мисия, на която бяха отишли с още трима годни за служба войници. Миналата нощ един от часовите беше забелязал светлина на юг, на пет-шест километра в пустинята.

— Две каравани — докладва Лори, като се опита да не зяпа прекалено много нацистката униформа на полковника. Кемпка беше прекалено дебел, за да може да се намъкне в някоя от тях. — Закачени са за един ван шевролет и за понтиак. Всички превозни средства изглеждат в добър вид.

— Колко души са? — попита Маклин, отвинти капачката на бутилка с вода и я подаде на Лори.

— Видяхме шестнадесет — отвърна Роланд. — Шест жени, осем мъже и две деца. Явно имат много бензин, храна и вода, но всички са с изгаряния. Двама от мъжете едва ходят.

— Разполагат ли с оръжия?

— Да, сър. — Роланд взе бутилката с вода от Лори и отпи. Смяташе, че униформата стои перфектно на Краля и се изпълни с надежда, че ще има една с неговите размери. Не си спомняше много от случилото се онази вечер с Фреди Кемпка, освен че имаше много жив сън, в който убиваше Майк Армбръстър. — Единият от мъжете разполага с пушка.

— Само една пушка? Според теб защо не са дошли тук? Със сигурност са видели светлините ни.

— Вероятно се страхуват — отвърна Роланд. — Смятат, че ще им отнемем тяхното.

Маклин взе бутилката обратно, завинти капачката и я остави настрана. Една врата се отвори и затвори и в коридора се появи Шийла Фонтана, която влезе в стаята при тях. Сепна се и спря, когато забеляза униформата.

— Можем да използваме караваните и автомобилите — констатира полковникът. — Но не ни трябват хора с изгаряния. Не искам никакви хора с изгаряния в лагера си.

— Полковник… тук вече има повече от тридесет души с изгаряния… знаеш — напомни му Лори. — Искам да кажа… какво значение има?

— Мислих доста по въпроса, ефрейтор Лори — отвърна Маклин… и макар да не го беше направил в действителност, думите му прозвучаха много внушително. — Мисля, че хората с изгаряния… хората с келоиди — допълни той, като си спомни правилния термин за причинените от радиацията изгаряния — подронват морала в лагера. Не ни е нужно да гледаме грозотата им, нали? А и хората с изгаряния не се поддържат толкова чисти, колкото останалите от нас, защото се срамуват от външния си вид и вече са достатъчно деморализирани. — Полковникът се беше вторачил в пъпката на брадичката на Роланд. Беше с размерите на четвърт долар. Не беше ли по-малка преди няколко дни? Премести поглед. В косата на момчето имаше още три малки пъпки. — Хората с изгаряния са заразоносители — каза той на ефрейтор Лори, чието лице огледа, но не забеляза никакви образувания. — Бездруго си имаме достатъчно проблеми да държим заразите далеч от лагера ни. Така че… искам на сутринта да събереш онези с изгаряния и да ги отведеш оттук. Не трябва да се върнат. Разбрано?

Лори се усмихна, защото смяташе, че полковникът се шегува, но пронизителният му поглед говореше друго.

— Сър… да не би да казвате… да ги избия всичките?

— Да, точно това казвам.

— Но… Защо просто не ги прокудим? Имам предвид… да им кажем да отидат някъде другаде?

— Защото — обясни Роланд Кронингер, който беше прозрял същността на нещата — няма да отидат някъде другаде. Нощем ще се промъкват в лагера и ще крадат храната и водата ни. Може дори да помогнат на боклукчиите да ни нападнат.

— Точно така — съгласи се Маклин. — Това е новият закон в лагера: няма да допускаме хора с изгаряния. А ти ще събереш онези от лагера на сутринта и ще направиш така, че никога повече да не се върнат. Роланд ще дойде с теб.

— Мога да се справя сам!

— Роланд ще дойде с теб — заяви тихо, но непоколебимо полковникът и Джъд Лори заби поглед в пода на караваната. — Още нещо. Събери работна група на сутринта и раздай тези неща на моите хора. — Кимна към кашоните с безалкохолни, картофен чипс, бисквити и кексчета. Моите хора, беше казал. — Искам да са щастливи. Направи го, след като приключиш с първата си задача.

— Какво ще правим с онези с караваните?

Маклин обмисли въпроса. „О — каза си той, — Войника сянка много ще се гордее с мен!“

— Колко войници са ти необходими, за да им отнемете автомобилите? — попита той.

— Не знам. Четирима-петима.

— Добре. В такъв случай вървете и ги докарайте тук… но без хората. Не ни трябват хора, които не са здрави.

— За какво са ни тези каравани? — попита Шийла. — И така сме си добре! — Тя не можеше да понесе да гледа лицето на Джъд Лори, защото то я преследваше в кошмарите ѝ заедно с бебето, което не спираше да плаче. Един разложен труп на име Руди пълзеше в прахта в сънищата ѝ и се опитваше да се качи на леглото ѝ. Шийла смяташе, че полудява.

— Трябват ни — отвърна Маклин и се обърна към нея, — защото няма да останем тук завинаги. Веднага след като се организираме, оздравеем и си вдигнем морала, ще се махнем.

— Ще се махнем? — Шийла се засмя. — Къде ще отидем, господин военен герой? На шибаната луна?

— Не. Някъде в страната. Може би на изток. А по пътя си ще вършеем.

— Имаш предвид, че… всички ще тръгнем на изток? Защо, по дяволите? Къде ще отидем?

— В градовете — отговори Маклин. — Или в онова, което е останало от тях. В по-малките градчета. В селата. Можем да построим наши си градове, ако искаме. Можем да възстановим отново всичко, да го направим както беше преди нещата да се сговнят.

— Не си с всичкия си, приятелю — заяви Шийла. — Това е краят. Не го ли разбираш?

— Това не е краят. Това е само началото. Можем да възстановим нещата и да ги направим по-добри, отколкото бяха. Можем да имаме правосъдие и ред и да прилагаме законите…

— Чии закони? Твоите ли? На хлапето? Кой ще ги пише тези закони?

— Човекът с най-много оръжия — намеси се Роланд.

Полковник Маклин отново се обърна към Джъд Лори.

— Свободен си — каза той. — Искам караваните да са тук след два часа.

Лори излезе навън, ухили се на нощното небе и поклати глава. Тази тъпотия с армията сериозно беше влязла в главата на полковника… но може би беше прав, че трябва да се отърват от всички хора с изгаряния. Всеки път, в който ги погледнеше, си спомняше за холокоста. Белезите от изгаряния бяха грозни. „Да запазим Америка красива — помисли си той, — да убием белязан днес.“

Отиде в лагера, за да избере четирима души за мисията си, която знаеше, че ще е лесна работа. Никога не се беше чувствал толкова важен в живота си. Преди бедствието беше обикновен продавач в оръжеен магазин, а сега беше ефрейтор в армията на полковник Маклин! Имаше чувството, че се е събудил в ново тяло.

— Това не е краят — беше казал полковникът. — Това е само началото. — На Лори му харесваше как звучи.

В караваната Шийла Фонтана се приближи до Маклин и го огледа от глава до пети. Видя нацистката свастика на няколко от медалите, с които се беше окичил.

— Как да те наричаме вече? Адолф?

Маклин стрелна ръка и я хвана за брадичката. Очите му направо пламтяха от гняв и тя осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Ръката му беше толкова силна, че имаше чувството, че ще ѝ счупи челюстта.

— Ако нещо тук не ти харесва — каза тихо полковникът, — знаеш къде е вратата. Ако не внимаваш какво говориш, ще те хвърля на боклукчиите. О, сигурен съм, че много ще им хареса твоята компания. Нали, Роланд?

Момчето сви рамене. Краля нараняваше Шийла и това го притесняваше.

Маклин я пусна.

— Ти си глупачка — каза ѝ той. — Не виждаш какво може да бъде, нали?

Шийла разтри челюстта си.

— Човече, играта свърши. Говориш за възстановяване и подобни глупости… късметлии сме, че имаме гърне, в което да пикаем!

— Ще видиш. — Погледът му претърси лицето ѝ за малки пъпки. — Имам планове. Важни планове. Ще видиш. — Не намери никакви ракови образувания.

Шийла забеляза погледа му.

— Какво има? Вчера си мих косата.

— Измий я отново — нареди ѝ Маклин. — Вони. — Погледна Роланд и внезапно се вдъхнови. — Армията на съвършенството. Как ти звучи?

— Добро е. — На Роланд името наистина му хареса. Звучеше много мащабно, величествено и наполеоновско. — Много добро.

— Армията на съвършенството — повтори полковникът. — Имаме дълъг път да извървим. Ще се наложи да намерим още годни за служба мъже… и жени. Ще се нуждаем от повече превозни средства и ще трябва да носим храната и водата си с нас. Ще се справим, ако впрегнем умовете и мускулите си в тази работа! — Маклин повиши глас от вълнение. — Можем да възстановим нещата и да ги направим дори по-добри отпреди!

„Разхлопала му се е дъската — помисли си Шийла. — Армията на съвършенството, ама друг път!“ На глас не каза нищо, защото смяташе, че не е лошо полковникът да изпусне малко парата.

— Хората ще ме последват — продължи Маклин. — Докато им осигурявам храна и защита, ще ме следват и ще правят каквото им кажа. Не е нужно да ме обичат… не е нужно дори да ме харесват. Но въпреки това ще ме следват, защото ще ме уважават. Не е ли така? — обърна се той към Роланд.

— Да, сър — отговори момчето. — Хората искат да им се казва какво да правят. Те не желаят да взимат решения. — Очите на Роланд зад танкистките очила също засияха от вълнение. Той виждаше голямата картина, която Краля рисуваше — огромната Армия на съвършенството, която се придвижваше по земята пеша, в коли и каравани и завземаше и поглъщаше лагерите и обществата, които се изпречваха на пътя ѝ и така ставаше по-силна. Щяха да приемат само здрави и небелязани мъже и жени, които бяха готови да възстановят Америка. Ухили се. О, каква игра на „Кралският рицар“ щеше да стане!

— Хората ще ме последват — каза полковник Маклин и кимна. — Ще ги накарам да ме последват. Ще ги науча на дисциплина и контрол и ще правят всичко, което им кажа. Нали? — Очите му направо пламнаха, когато изгледа Шийла.

Жената се поколеба. Военният герой и хлапето я гледаха. Помисли си за топлото си легло и всичката храна и оръжия, които бяха тук, и след това се сети за територията на боклукчиите и нещата, които пъплеха в мрака.

— Да — отвърна тя. — Каквото кажеш.

След по-малко от два часа Лори и групичката му се върнаха с вана, понтиака и двете каравани. Малкият лагер беше нападнат изненадващо и нямаше никакви ранени или загинали от Армията на съвършенството на Маклин. Лори донесе няколко раници, пълни с консерви и още бутилирана вода, плюс три туби бензин и кашон с моторно масло. Ефрейторът изпразни джобовете си, които бяха натъпкани с часовници, диамантени пръстени и щипка с двадесетачки и петдесетачки. Маклин му каза да задържи единия от часовниците и да даде допълнителни дажби на останалите от групичката си. Най-големият от диамантените пръстени предложи на Шийла Фонтана, която изгледа бижуто за момент, докато проблясваше в дланта на полковника, след което го взе. На него беше написано От Даниел за Лиза — с любов завинаги. Едва след като го сложи на пръста си и го приближи до светлината на една от лампите, за да му се наслади, забеляза, че диамантите са опръскани с мънички точици засъхнала кръв, които им придаваха неприятен оттенък.

Роланд намери пътна карта на Юта под задната седалка на понтиака, а от жабката му извади няколко химикала и компас. Даде всичката плячка на Краля и той го награди с един от медалите си, украсен със свастика.

Момчето веднага го закачи на тениската си.

Полковник Маклин разпъна картата на масата под светлината на лампата в своята щабквартира и седна, за да я разгледа. След като помисли в мълчание за известно време, взе един червен химикал и нарисува крива стрелка, която сочеше на изток.

— Най-добрият ми човек — каза наведеният над рамото на Маклин Войник сянка.

На сутринта, под гъстите сиви облаци, които пъплеха бавно на изток, Роланд, Лори и още десет избрани войници съпроводиха тридесет и шест белязани от изгаряния мъже, жени и деца до границата с територията на боклукчиите. След като изстрелите утихнаха, боклукчиите излязоха от дупките си и запълзяха към наградата си от трупове.

45

Суон и Джош следваха железопътните линии през пясъчната буря вече цели три дни, когато се натъкнаха на останките от влака.

Не го видяха, докато почти не стигнаха до него. Пред тях се разкриха вагоните, които бяха разпилени навсякъде, а някои се бяха качили върху предните. Повечето от тях бяха строшени, с изключение на служебния вагон и два товарни вагона. Суон слезе от Муле и последва Джош, който вървеше внимателно върху останките.

— Внимавай за пирони! — предупреди я той и тя кимна. Убиец беше станал бял като тебешир заради прахта. Кучето изпревари гиганта и задуши внимателно разцепените дъски под лапите си.

Джош спря, засенчи с ръка очите си, за да се предпази от прахта, и погледна страната на един товарен вагон. Бурята почти беше олющила боята, но все пак успя да различи избелялата панорама от клоуни, лъвове и три обръча под голяма тента. С красиви червени букви беше написано: „ЦИРК РИДЕЛ“.

— Това е цирков влак! — каза гигантът. — Вероятно е пътувал за поредното си представление, когато е излязъл от релсите. — Посочи към служебния вагон. — Да видим какво ще намерим.

През изминалите три нощи спаха в хамбари и изоставени ферми. В един от дните железопътните линии ги отведоха в средно на големина градче… но вятърът им донесе неприятната миризма на разложение и те не посмяха да влязат в него. Заобиколиха го, преместиха се на линиите от другата страна и продължиха по равната местност.

Вратата на служебния вагон не беше заключена. Вътре беше тъмно, но поне си беше някакъв подслон. Джош си помисли, че конят и териерът могат сами да се грижат за себе си и влезе. Суон го последва и затвори вратата след тях.

Гигантът се удари в едно малко бюро, на което се раздрънчаха някакви малки шишенца и бурканчета. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-топъл ставаше въздухът, и след малко различи формата на легло вдясно. Търсещите му пръсти напипаха топъл метал — чугунена печка.

— Тук е имало някой — каза Джош. — Не си е тръгнал отдавна. — Намери решетката и я отвори. Няколко въглена догаряха в печката и се превръщаха в пепел, а жаравата блестеше като окото на тигър.

Гигантът продължи да опипва наоколо във вагона, като едва не се спъна в една купчина одеяла в ъгъла и се върна обратно до бюрото. Очите му започваха да свикват с жълтеникавата мрачина, която проникваше през мръсните прозорци на вагона, и видя една наполовина изгоряла свещ върху малка чинийка. До нея имаше кибрит. Той използва една от клечките, запали фитила ѝ и вътре веднага стана светло.

Върху бюрото бяха оставени разни неща, които приличаха на пастели и червила. Перука с къдрава червена коса беше сложена на поставка. Пред сгъваемия метален стол на бюрото имаше дървена кутия с размерите на кутия за обувки, украсена с красиви гравирани гущери. Мъничките им очи бяха направени от мултифасетно стъкло и блестяха на светлината от свещта.

Джош намери до леглото отворена торба с кучешка храна „Грейви Трейн“ и пластмасова туба, която се разплиска, когато я бутна с крак.

Суон се приближи до печката. На една закачалка на стената бяха увесени пищни костюми с пайети, големи копчета и увиснали ревери. Купчина вестници, дърва и въглища бяха приготвени за печката. Огледа другия край на вагона, където бяха захвърлени няколко одеяла. Там имаше и още нещо… нещо полускрито в завивките.

— Джош? — Детето посочи към тях. — Какво е това?

Гигантът премести свещта, за да освети мястото. Светлината падна върху застиналата усмивка на лицето на клоун.

Джош първоначално се стресна, но после разбра какво е видял.

— Това е кукла! Кукла с човешки размери!

Тя беше оставена в седнало положение. Лицето ѝ беше изрисувано в бяло, а устните ѝ грееха в яркочервено. На главата ѝ беше сложена зелена перука, а очите ѝ бяха затворени. Гигантът се наведе напред и докосна рамото на куклата.

Главата ѝ увисна.

Джош неспокойно пипна бузата ѝ и размаза част от боята. Под нея се криеше бяла плът.

Трупът беше студен и вкочанен и беше мъртъв поне от два-три дни.

Вратата на вагона внезапно се отвори зад тях и се надигна облак от прах.

Гигантът се обърна и застана пред Суон, за да я предпази от човека — или нещото — което идваше за тях. Видя човешка фигура пред себе си, но прахта в очите му го заслепяваше.

Фигурата се поколеба. В едната си ръка държеше лопата. Настана продължителна и напрегната тишина, която онзи на вратата наруши.

— Здрасти — поздрави ги той с провлечен западен акцент. — Отдавна ли сте тук? — Новодошлият затвори вратата, за да изолира бурята навън. Джош не го изпускаше от поглед, когато онзи прекоси с тежки стъпки дървения под на вагона и подпря лопатата на една от стените. След това отвърза увитата около носа и устата му кърпа. — Е? Вие двамата говорите ли английски, или ще се наложи само аз да приказвам? — Мъжът млъкна за няколко секунди и после сам си отговори с писклив и шеговит глас: — Да, сър, разбира се, че говорим английски, но очите ни са на път да изскочат от орбитите си и ако си размърдаме езиците, ще отлетят като пържени яйца. — Онзи сложи ударението на „яйца“ на друго място.

— Можем да говорим — отвърна Джош. — Просто… ни изненада.

— Със сигурност съм го направил. Но последния път, през който излязох през тази врата, Лирой беше сам, така че и самият аз съм малко изненадан. — Мъжът свали каубойската си шапка и я удари в обутото си в кожа коляно. Във въздуха се разхвърча прах. — Това е Лирой. — Той посочи клоуна в ъгъла. — Лирой Сатъруейт. Почина преди две нощи. Беше последният от тях. Бях навън, за да му изкопая гроб.

— Последният от тях? — зачуди се Джош.

— Аха. Последният от циркаджиите. Един от най-добрите клоуни, които някога сте виждали. Човече, можеше да накара камък да се разсмее. — Мъжът въздъхна и сви рамене. — Е, всичко приключи вече. Той беше последният от тях… освен мен, искам да кажа.

Джош пристъпи напред и задържа свещта в чинийката до лицето му, за да го огледа по-добре.

Мъжът беше слаб и дългунест, а мършавото му и изпито лице беше дълго и тясно, сякаш стиснато в менгеме. Косата му беше къдрава и светлокестенява и се спускаше над високото му чело почти до рошавите му кестеняви вежди. Очите под тях бяха големи и влажни, смесица между лешник и топаз. Носът му беше дълъг и тънък, в тон с всичко останало, но устата беше главният герой на лицето му: устните му бяха дебели плънки от месо, предназначени да правят чудодейни гримаси и усмивки. Джош не беше виждал такива устни, откакто му сервираха големоуст бибан в един ресторант в Джорджия. Новодошлият беше облечен в протрито от употреба прашно дънково яке, тъмносиня бархетна риза и дънки. Живите му и изразителни очи постоянно се местеха между Джош и Суон, задържаха се за известно време върху детето и пак се връщаха на гиганта.

— Казвам се Ръсти Уедърс — представи се мъжът. — А сега ми кажете кои, да го вземат мътните, сте вие и как стигнахте дотук?

— Аз се казвам Джош Хъчинс, а това е Суон Прескот. Не сме яли и пили нищо от три дни. Можеш ли да ни помогнеш?

Ръсти Уедърс кимна към пластмасовата туба.

— Обслужете се сами. Това е вода от една рекичка на двеста метра от железопътните линии. Не знам колко е чиста, но я пия от… — Мъжът се намръщи, отиде до стената и опипа резките, които беше изрязал с ножчето си. Прокара пръст през тях. — Четиридесет и един дни, плюс-минус.

Джош отвори тубата, помириса съдържанието ѝ и колебливо отпи. Водата беше мазна, но иначе нищо ѝ нямаше. Пи отново и я подаде на Суон.

— Единствената храна, която ми остана, е „Грейви Трейн“ — каза Ръсти. — Един приятел и съпругата му правеха номер с кучета. Френски пудели, които скачаха през обръчи. — Ръсти пльосна каубойската си шапка върху червената перука, издърпа сгъваемия стол към себе си, обърна го и седна върху него с кръстосани на облегалката му ръце. — Мина доста време от случилото се, казвам ви. В един момент влакът се движеше съвсем нормално, а в следващия небето заприлича на вътрешността на мина и вятърът започна да събаря вагоните. Имали сме торнада в Оклахома, но проклет да съм, ако това не беше дядо им на всичките! — Мъжът поклати глава при този спомен. — Имате ли цигари?

— Не. Съжалявам.

— Мамка му! Човече, точно сега с удоволствие бих изял дори стек от тях! — Ръсти присви очи и огледа внимателно Джош и Суон. — Вие двамата приличате на прегазени от десетки брахмани26. Ранени ли сте?

— Не — отвърна гигантът.

— Какво става там навън? По тези линии не е минавал влак вече четиридесет и един дни. Прахта просто продължава да се сипе. Какво се е случило?

— Ядрена война. Мисля, че бомбите паднаха навсякъде. Вероятно са ударили първо градовете. След видяното досега не мисля, че е останало много.

— Да. — Ръсти кимна с празен поглед. — Предположих, че се е случило нещо такова. Няколко дни след катастрофата аз и няколко от другите решихме да потърсим помощ. Е, тогава прахта беше много по-гъста и вятърът по-силен. Изминахме около петнадесет метра, преди да се върнем обратно. Затова останахме и зачакахме. Но бурята не отмина и никой не дойде. — Мъжът се загледа в прозореца. — Ники Риналди — укротителят на лъвове — и Стан Тембрело решиха да последват железопътните линии. Това беше преди месец. Лирой не беше в състояние да върви, затова двамата с Роджър останахме при него. Ние бяхме клоуните, разбирате. Тримата мускетари. О, какво шоу правехме само! Наистина карахме хората да се смеят здраво! — Очите на Ръсти се напълниха със сълзи и мина известно време, преди да заговори отново.

— Е — каза най-накрая той, — аз и другите, които останахме, започнахме да копаем гробове. Катастрофата изби много хора, а и навсякъде се валяха мъртви животни. Нагоре по линиите лежи мъртъв слон, но вече е изсъхнал. Човече, не можете да си представите как вонеше! Но кой, да го вземат мътните, е достатъчно силен, че да изкопае гроб за слон? Циркът вече си има собствено гробище недалеч оттук. — Ръсти кимна вяло вдясно. — Недалеч от линиите пръстта е по-мека. Успях да намеря някои от нещата си и се преместих тук при Лирой, Роджър и някои от останалите. Намерих си дървената кутия с гримовете. — Мъжът докосна приличащия на ковчеже предмет с пълзящите по него гущери. — Намерих си и магическото яке. — Той посочи с пръст към закачалката, на която бяха закачени и други дрехи. — Не бях лошо ранен. Имах много синини и това. — Ръсти вдигна голямата си горна устна, за да покаже мястото, на което липсваше един преден зъб. — Но иначе бях добре. След това… всички започнаха да умират.

Мъжът стоеше и гледаше свещта.

— Това беше най-лошото. Хората, които на единия ден бяха добре, на следващия умираха. Една нощ… — Очите му се навлажниха като замръзнало езеро заради прииждащите спомени. — Една нощ всички бяхме заспали, но аз се събудих, защото ми стана студено. Печката гореше и във вагона беше топло… но целият треперех. Кълна се в Бог… знаех, че сянката на Смъртта беше тук и обикаляше от човек на човек, за да си избере кой да е следващият, който да вземе със себе си. Онова нещо направо смрази костите ми, когато мина покрай мен… и не след дълго си тръгна. На следващия ден Роджър беше починал с отворени очи. А само ден по-рано разказваше вицове. Знаете ли какво предложи лудият Лирой. Той каза: „Ръсти, хайде двамата с теб да нарисуваме щастливо лице на това коп’ле, преди да го изпратим!“. Така и направихме… но не беше неуважителен жест, о, не! — Мъжът поклати глава. — Обичахме този стар нехранимайко. Просто му направихме онова лице, с което се чувстваше най-добре. След това двамата с Еди Роско го отнесохме и го погребахме. Струваше ми се, че съм помогнал за изкопаването на сто гроба за една седмица, докато не останахме само аз и Лирой. — Ръсти се усмихна вяло и погледна покрай Суон и Джош към ъгъла. — Изглеждаш добре, стари приятелю! По дяволите, смятах, че аз ще съм този, който ще си отиде заедно с първите!

— Няма никой друг освен теб? — попита детето.

— Да, само аз съм. Останах последният оцелял от цирк „Ридел“. — Ръсти погледна Джош. — Кой спечели?

— Какво имаш предвид?

— Войната. Кой спечели войната? Ние или руснаците?

— Не знам. Ако Русия прилича на онова, което двамата със Суон видяхме… Бог да им е на помощ и на руснаците.

— Е, трябва да отвръщаш на огъня с огън — рече Ръсти. — Така казваше майка ми. Бори огъня с огън. Вероятно има нещо хубаво в цялата тази работа. Вероятно вече са изстреляни всичките бомби и ракети на света и не са останали такива. Огньовете са победени… и старият свят все още е тук, нали?

— Да — съгласи се Джош. — Светът все още е тук. Както и ние.

— Предполагам, че светът се е променил. Искам да кажа, че ако навсякъде е като тук, понятието за лукс малко се е променило.

— Забрави за лукса — каза му гигантът. — Този вагон и печката са лукс, приятелю.

Ръсти се ухили и показа дупката от липсващия зъб.

— Аха, имам си истински дворец тук, нали? — Той се загледа в Суон, след което стана, отиде до закачалката и откачи от нея едно черно кадифено сако. Намигна ѝ, свали си дънковото яке и си облече новото. В джоба на гърдите му имаше бяла кърпичка. — Ще ти кажа с какво разполагаме още… с нещо, което никога няма да се промени, малка госпожице. С магия. Вярваш ли в магията, скъпа?

— Да — отвърна детето.

— Добре! — Ръсти извади светкавично бялата кърпичка и в ръката му мигом се появи букет от хартиени цветя в ярки цветове. Подаде ги на Суон. — Приличаш на дама, която би оценила тези красиви цветя. Разбира се, най-добре да ги сложим във вода! Ако цветята не получат водата си, ще увехнат! — Мъжът изпъна другата си ръка напред, разтърси китката си във въздуха и от нищото се появи малка червена пластмасова кана. Наклони я над цветята, но вместо вода потече жълт прах и полетя към пода. — Ах — каза той и се престори на разочарован, но погледът му бързо просветна. — Знаеш ли какво, малка госпожице, може би това е магически прашец! Да, такъв е! Магическият прашец ще поддържа цветята живи също като водата! Какво мислиш?

Макар трупът в ъгъла да я плашеше, Суон се усмихна.

— Разбира се — отвърна тя. — Сигурна съм, че ще свърши работа.

Ръсти размаха тънката си ръка пред лицето на детето. Неочаквано между показалеца и средния му пръст се появи червена топка, а в следващия миг такава изникна и между палеца и показалеца му. Хвана по една в двете си ръце и започна да ги подхвърля във въздуха.

— В момента си мислиш, че нещо липсва, нали? — попита я той и докато топките летяха, посегна с дясната си ръка към ухото ѝ. Суон чу тихо пук и в дланта му се озова трета червена топка. Ръсти продължи да жонглира с трите. — Ето я и нея. Знаех си, че ще я намеря някъде.

Детето пипна ухото си.

— Как го направи?

— Магия — обясни Ръсти и напъха едната топка в устата си; после лапна втората и третата. Празната му ръка погали въздуха и адамовата му ябълка подскочи, когато глътна топките. — Ах, колко са вкусни. Искаш ли да ги опиташ? — Той протегна длан към нея, в която бяха трите червени топки.

— Видях те да ги изяждаш! — изненада се Суон.

— Аха, хапнах ги. Тези са други три. Прехранвам се с тях, нали разбираш? Хапвам си кучешка храна и магически топки. — Усмивката на Ръсти се изкриви и постепенно изчезна. Той погледна трупа и прибра трите топки в джоба си. — Е, стига толкова магия за днес.

— Много си добър — похвали го Джош. — Значи ти си клоун, фокусник и жонгльор. Какво друго можеш да правиш?

— О, някога яздех коне на родеа. — Ръсти свали кадифеното яке и го закачи на закачалката с такава нежност, сякаш слагаше стар приятел да си легне. — Бях родео клоун. Бях готвач в панаир. Веднъж дори работех в едно ранчо, където гледах добитък. Работил съм много неща, но не съм специалист по нищо. Но винаги съм обичал магията. Един унгарски фокусник на име Фабриозо ме взе под крилото си, когато бях на шестнадесет години, и ме научи на занаята, докато работех в панаира му. Каза ми, че имам ръце, които могат или да джебчийстват, или да създават мечти от въздуха. — Очите на Ръсти заблестяха. — Фабриозо беше голям човек, казвам ви! Той говореше с духовете… а те му отговаряха и правеха каквото им каже!

— Това също ли е магия? — попита Суон и докосна покритата с гущери дървена кутия.

— Това беше кутията с триковете на Фабриозо. Държа си гримовете и други неща в нея. Фабриозо я получил от някакъв фокусник в Истанбул. Знаеш ли къде е това? В Турция. А онзи фокусник я е взел от друг фокусник от Китай, така че има история.

— Като Ревльото — каза детето и вдигна багетата.

— Ревльото? Така ли наричаш търсача на вода?

— Една жена… — Джош се поколеба. Загубата на Леона Скелтън все още беше отворена рана за него. — Една много специална жена го подари на Суон.

— Фабриозо ли ти даде магическото яке? — попита детето.

— Мне. Купих си го от един магазин за фокусници в град Оклахома. Но той ми подари кутията и още нещо. — Ръсти отключи и отвори дървения капак. В ковчежето бяха подредени бурканчета, пастели и парцали в хиляди цветове. Той бръкна на дъното. — Фабриозо каза, че това върви с кутията, така че било справедливо да не се отделя от нея. Ето го. — Извади ръка.

В нея държеше обикновено овално огледало с надраскана черна дръжка. Имаше само едно украшение на него: там, където дръжката беше прикрепена към стъклото, имаше две малки, подобни на маски черни лица, които гледаха в различни посоки. Огледалото беше с цвят на пушек и осеяно с ивици и петна.

— Фабриозо го използваше, за да си сложи сценичния грим. — В гласа на Ръсти се усещаше нотка на възхищение. — Казваше, че показва по-истински образ от всяко друго огледало, в което се е поглеждал. Аз не го използвам… стъклото е прекалено тъмно. — Той го подаде на Суон и тя го хвана за дръжката. Беше леко като бутерка. — Фабриозо беше на деветдесет години, когато почина, а ми беше споделил, че е бил на седемнадесет, когато се е сдобил с огледалото. Смяташе, че е поне на двеста години.

— Уха! — Суон не можеше да осмисли значението на нещо толкова старо. Тя се погледна в огледалото, но отражението ѝ беше неясно, като скрито зад завеса от мъгла. Въпреки това белезите от изгаряния все още бяха там, а на лицето ѝ имаше толкова много прах, че самата тя също приличаше на клоун. Никога нямаше да свикне с плешивата си глава. Погледна се от по-близо. На челото ѝ се бяха появили още две от онези странни тъмни образувания, които приличаха на брадавици и които беше забелязала първо на лицето на Леона; там ли си бяха, или се бяха появили наскоро?

— Мога да кажа, че Фабриозо беше доста суетен човек — сподели Ръсти. — Постоянно го хващах да се гледа в това огледало… само че го държеше на една ръка разстояние, ето така. — Той изпъна ръка пред лицето си и се престори, че дланта му е огледалото.

Суон също протегна ръка. Огледалото беше насочено към лявата страна на лицето ѝ и лявото ѝ рамо. Сега главата ѝ представляваше само силует в стъклото.

— Не мога да се видя…

Нещо се размърда в огледалото. При това бързо. Не беше от нея.

Едно лице с око в средата на челото, зяпнала уста на мястото на носа и жълта като стар пергамент кожа се появи зад лявото ѝ рамо като прокажена луна.

Суон изтърва огледалото. То изтрака на пода и тя се обърна бързо наляво.

Нямаше никого там. Естествено.

— Суон? — Ръсти беше станал прав. — Какво има?

Джош остави чинийката със свещта на една страна и хвана детето за рамото. То се притисна в него и той усети разтуптяното му сърце. Нещо го беше изплашило. Наведе се и вдигна огледалото. Очакваше да е станало на парчета, но все още беше цяло. Погледна в него и се отврати от собственото си лице, но го задържа достатъчно дълго, за да види, че му бяха излезли четири нова брадавици на брадичката. Върна огледалото на Ръсти.

— Радвам се, че не се счупи. Иначе щяхме да си навлечем седем години лош късмет.

— Виждал съм Фабриозо да го изтърва хиляди пъти. Веднъж дори го хвърли с всичка сила в бетонен под. Огледалото даже не се пропука. Постоянно ми повтаряше, че е вълшебно… макар никога да не ми сподели защо мисли така. Просто не го разбираше. — Ръсти сви рамене. — Според мен прилича на опушено старо стъкло, но тъй като вървеше с кутията, реших да го взема. — Фокусникът отново се обърна към Суон, която продължаваше да гледа неспокойно огледалото. — Не се тревожи. Както вече казах, това чудо няма да се счупи. По дяволите, по-здраво е дори от пластмаса. — Остави го на масата.

— Добре ли си? — попита я Джош.

Суон кимна. Не знаеше какво чудовище се криеше зад нея в това огледало, но не искаше да го погледне отново. Чие ли лице се беше появило от дълбините му?

— Да — отвърна тя, като се опита да изрече думата с глас, който да ги убеди, че наистина е така.

Ръсти запали огън в печката, след което Джош му помогна да отнесат трупа в гробището на цирка. Убиец заджафка в краката им.

Докато ги нямаше Суон се приближи отново до огледалото. То я призова, също както бяха сторили картите „Таро“ в дома на Леона.

Тя бавно го вдигна, изпъна ръка и го задържа под ляв ъгъл, както беше направила преди малко.

Този път не видя чудовищно лице. Нямаше нищо.

Суон премести огледалото вдясно. Отново нямаше нищо.

Леона много ѝ липсваше и това я накара да се сети за „Дяволът“ в тестето с карти „Таро“. Това лице с отвратителното око в средата на главата и с уста, която приличаше на магистрала към ада, ѝ напомняше за фигурата на картата.

— О, Леона — прошепна детето, — защо ни остави?

В огледалото, само за миг, се появи червен проблясък и после изчезна.

Суон погледна през рамо. Печката беше зад гърба ѝ и в нея подскачаха червени пламъци.

Обърна се отново към огледалото. Беше тъмно и тя осъзна, че все пак не е било насочено към печката.

Една голяма колкото главата на карфица рубиненочервена точка светлина проблесна и започна да нараства.

Появиха се и други светлини, подобно на далечни светкавици в смарагдово зелено, чисто бяло и дълбоко среднощно синьо. На Суон ѝ се стори, че цветовете станаха по-плътни и се сляха в малък пулсиращ пръстен от светлина, който се понесе във въздуха. В следващия момент видя някаква мъглива и неразличима фигура да държи този пръстен от светлина, но не можеше да прецени дали принадлежи на мъж, или на жена. Почти се обърна, но не го направи, защото знаеше, че няма нищо друго зад нея освен стената. Не, видението беше единствено във вълшебното огледало… Но какво означаваше?

Фигурата като че ли вървеше. Изглеждаше изморена, но изпълнена с решителност, сякаш знаеше, че ѝ предстои дълго пътуване. Суон сякаш успя да види за секунда чертите на лицето ѝ — те бяха груби и женски. В следващия миг всичко отново потъна в мъгла и вече не го виждаше ясно. Жената като че ли търсеше нещо — тя носеше пръстен, който беше по-ярък от светлината на светулките — а зад нея сякаш имаше други фигури, но не можеше да ги различи заради мъглата.

Жената и светещият в много цветове пръстен започнаха да избледняват, докато не се смалиха до една малка точка светлина, наподобяваща пламъка на горяща свещ. Тя затрептя като падаща звезда и изчезна.

— Върни се — прошепна детето. — Моля те, върни се.

Но видението не я послуша. Суон премести огледалото вляво.

Зад рамото ѝ се появи вдигнат на задните си крака конски скелет, яхнат от човешки скелет, от който се стичаше кръв. В скелетните си ръце държеше коса, готова да покосява и убива…

Суон се обърна.

Беше сама. Съвсем сама.

Цялата трепереше. Остави огледалото върху бюрото с лицето надолу. Стигаше ѝ толкова магия за момента.

Сега всичко е различно, спомни си, че беше казала Леона. Каквото било, било, вече го няма. Може би целият свят е като Съливан — взривен, променен, превърнат в нещо различно от онова, което беше преди.

Нуждаеше се от помощта на старата жена, за да разгадае тези нови части от пъзела, но нея вече я нямаше. Сега бяха само двамата с Джош… и Ръсти Уедърс, ако решеше да тръгне с тях закъдето се бяха запътили.

Но какво означаваха виденията във вълшебното огледало?, зачуди се тя. Дали не бяха неща, които щяха да се случат, или неща, които можеха да се случат?

Реши да не споделя за виденията си, докато не помислеше още малко върху тях. Все още не познаваше достатъчно добре Ръсти Уедърс, макар че ѝ изглеждаше добър човек.

Когато Джош и Ръсти се върнаха, Джош попита фокусника дали могат да останат няколко дни и да споделят водата и кучешката му храна. Суон сбърчи носле, но коремът ѝ изкурка.

— Накъде сте се запътили? — попита ги Ръсти.

— Все още не знаем. Разполагаме с кон със здрав гръб и най-смелото и проклето псе, което някога си виждал. Предполагам, че ще продължим напред, докато не си намерим място, на което да се установим.

— Може да мине много време. Не знаеш какво се крие пред вас.

— Но знам какво се крие зад нас. Едва ли ще е по-лошо от него.

— Таиш надежда — констатира Ръсти.

— Да. — Джош погледна Суон. „Защити детето“, помисли си той. Смяташе да направи и невъзможното, за да го стори, не само защото се подчиняваше на заповедта, а защото обичаше това момиченце и беше готов на всичко, което беше по силите му, за да се увери, че ще оцелее независимо какво ги очакваше. А това, осъзна гигантът, щеше да бъде като разходка в ада.

— Предполагам, че ще дойда с вас, ако нямаш нищо против — каза Ръсти. — Единственото, което имам, са дрехите на гърба ми, магическото ми яке, кутията и огледалото. Не мисля, че тук имам голямо бъдеще, нали?

— Не — съгласи се Джош.

Ръсти погледна през мръсния прозорец.

— Господи, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя слънцето да изгрява отново и след това ще се самоубия с тютюнопушене.

Джош се разсмя, а фокусникът се разкикоти.

Суон се усмихна, но усмивката ѝ бързо увехна.

Беше се променила изключително много от онова малко момиченце, което влезе с майка си в магазина на Поу-Поу Бригс. Щеше да навърши десет на трети ноември, но точно сега се чувстваше много стара… на поне тридесет. А не знаеше нищо за нищо! Преди лошия ден целият ѝ свят се състоеше само от мотели, каравани и малки тухлени къщи. Какъв беше останалият свят?, чудеше се тя. И сега, след като лошият ден беше дошъл и отминал, какво беше останало след него?

Светът ще продължи да се върти, беше казала Леона. О, Господ завъртя много бързо този свят, така е! И даде много силни души и умове на много хора… хора като теб може би.

Спомни си как Поу-Поу Бригс се беше изправил и беше проговорил. Това беше нещо, за което не искаше да мисли много, но сега трябваше да разбере какво означава. Не се чувстваше специална по никакъв начин, само изморена, пребита и прашна, и когато оставеше мислите си да се отнесат към майка ѝ, искаше единствено да се пречупи и да се разплаче. Но не се предаваше.

Суон искаше да научи много повече за всичко — да се научи да чете по-добре, в случай че намереше книги, да задава въпроси и да се научи да слуша, да се научи да мисли и да разисква. Но не искаше да пораства, защото се страхуваше от света на възрастните — той беше като побойник с голям корем и зла уста, който стъпкваше градините, преди да са имали възможност да разцъфнат.

„Не — каза си Суон. — Искам да бъда такава, каквато съм и никой няма да ме стъпче… а ако се опитат, само ще си повредят обувките.“

Ръсти наблюдаваше детето през цялото време, докато приготвяше вечерята от кучешка храна. Забеляза, че се е замислило.

— Давам пени, ако ми споделиш мислите си — каза той, щракна с пръсти и между палеца и показалеца му се появи монета, която предварително беше сложил в дланта си. Хвърли ѝ я и Суон я улови.

Това не беше пени. Беше месингов знак с размерите на четвърт долар, на който над усмихнатото лице на клоун пишеше „Цирк Ридел“.

Детето се поколеба, погледна Джош и после отново Ръсти. Накрая реши да отговори:

— Мисля си за… утрешния ден.

Джош седна и опря гръб в стената. Заслуша се в пронизителния вой на вятъра и го изпълни надежда, че някак си ще оцелеят през мрачния коридор от утрешни дни, който ги очакваше.

46

Физкултурният салон на гимназията на Хоумуд беше превърнат в болница и хората от Червения кръст и военните бяха свързали към него генератори, които да осигуряват електричество. Един изтощен лекар от Червения кръст на име Айкелбаум поведе Сестрата и Пол Торсън през лабиринт от лежащи на легла и матраци хора. Клошарката стискаше здраво мешката си. Не се беше отделяла на повече от метър от нея през трите дни, откакто часовите бяха чули изстрелите им. Топлата храна от царевица и ориз и димящото кафе ѝ се бяха сторили като гурме специалитет.

Бяха я отвели в една кабинка в сграда, на която пишеше „ПРИСТИГАЩИ“. Там я бяха съблекли и една сестра в бяла престилка и маска на лицето я беше проверила с гайгеров брояч. Клетата жена беше отскочила цял метър назад, когато стрелката на брояча отиде почти до края на скалата. Сестрата беше изтъркана с някаква бяла зърнеста пудра, но броячът продължи да кудкудяка като кокошка в голяма жега. Изтъркаха я още пет-шест пъти, докато стойностите не се снижиха до приемливи нива. След всичко това медицинската сестра ѝ каза, че трябва да се отърват от мешката ѝ и посегна към нея, за да я вземе, но Сестрата я стисна здраво за врата и я попита дали животът ѝ е мил.

Двамата лекари от Червения кръст и двама армейски офицери, които щяха да приличат на бойскаути, ако не бяха изгарянията по лицата им, не успяха да ѝ отнемат мешката и накрая доктор Айкелбаум вдигна ръце и изкрещя:

— Просто изтъркайте добре проклетото нещо!

Мешката беше изтъркана няколко пъти и пудрата щедро се беше разпространила в съдържанието ѝ.

— Дръж проклетата чанта затворена, госпожа! — каза ѝ ядосан Айкелбаум. Едната страна на лицето му беше покрита със сини изгаряния и беше изгубил зрението в едното си око. — Ако те видя да я отваряш дори веднъж, отива в пещта!

На Сестрата и Пол Торсън им бяха дадени широки бели комбинезони. Повечето от хората тук ги носеха заедно с гумени ботуши. Доктор Айкелбаум ги информира, че всичкото „антирадиационно облекло“ е било раздадено преди няколко дни.

Лекарят беше нанесъл подобно на вазелин мазило върху изгарянията на лицето ѝ и беше разгледал внимателно втвърденото петно кожа точно под брадичката ѝ, което приличаше на струпей, заобиколен от четири малки, подобни на брадавици пъпки. Той намери още две брадавици на челюстта под лявото ѝ ухо и седма на клепача на лявото ѝ око. Каза ѝ, че близо шестдесет и пет процента от оцелелите имат такива образувания — най-вероятно било рак на кожата, но не можел да направи нищо по въпроса. Срязването им със скалпел, обясни ѝ лекарят, само ги карало да израстват отново, при това ставали по-големи… и ѝ показа гневния черен белег на върха на собствената си брадичка. Най-странното нещо в тези образувания било, продължи той, че се появявали само на или около лицевата зона. Не бил виждал такива под врата, по ръцете, краката или друга област на кожата, изложена на радиацията.

Временната болница беше пълна с жертви на изгаряния, с хора с радиационна болест и такива, изпаднали в шок и отчаяние. Айкелбаум ѝ обясни, че най-лошите случаи ги държали в училищната зала и нивото на смъртност при тях бил деветдесет и девет процента. Самоубийството също било основен проблем. С всеки изминал ден хората осъзнавали все по-добре мащаба на бедствието и бройката на намерените обесени на дървета се увеличавал.

Предния ден Сестрата отиде в обществената библиотека на Хоумуд, но намери сградата празна, повечето от книгите ги нямаше, защото бяха използвани за гориво за огньовете, които поддържаха хората живи. Рафтовете бяха изпочупени, масите и столовете също. Клошарката тръгна по една от малкото пътеки, където все още имаше книги по лавиците и пред нея се появи облечена в антирадиационен костюм жена, която се беше качила на една стълба и се беше обесила на абажура.

В крайна сметка намери онова, което търсеше, насред купчина енциклопедии, американски исторически книги, фермерски алманаси и други книги, които бяха пощадени от пламъците. И в него провери каквото я интересуваше.

— Ето го и него — каза доктор Айкелбаум и си проправи път през последните легла, докато не стигна до това на Арти Уиско. Продавачът на обувки се беше облегнал на възглавницата си. Между неговото и съседното легло вляво имаше малка масичка, на която играеше покер със съседа си — млад чернокож мъж, чието лице беше покрито с бели триъгълни изгаряния, които бяха толкова еднакви, сякаш някой ги беше нанесъл с печат върху кожата му.

— Здрасти! — каза Арти и се ухили на Сестрата и Пол. — Фул хаус! — Той откри картите си.

— Маааамка му! Мамиш, човече! — оплака се чернокожият мъж, но въпреки това отдели няколко клечки за зъби от купчинката пред него.

— Я скивайте тук! — Арти отметна одеялото и им показа дебелия лейкопласт, който кръстосваше ребрата му. — Робота иска да играем на морски шах на корема ми!

— Робота? — попита Сестрата и чернокожият младеж вдигна пръст, за да докосне въображаемата си шапка.

— Как си днес? — попита лекарят. — Сестрата взе ли ти урина?

— Чи кък! — отвърна Робота и зарева подигравателно. — Малкият глупак има пишка, дет виси чак до Фили!

— Тук уединението не е на почит — обясни Арти, като се опита да запази достойнството си пред Сестрата. — Вземат ти пробата пред очите на Бог и на всички останали.

— Некои от женките наоколо видяха с кво разполагаш, глупако, и напрао ще се молат на колене, казвам ти!

— О, Господи! — сви се засрамен продавачът на обувки. — Ще млъкнеш ли?

— Изглеждаш много по-добре — каза Сестрата. Кожата му вече не беше сивкава и с болен вид, и макар лицето му да беше цялото в превръзки и в ярки алени изгаряния — келоиди, както ги нарече доктор Айкелбаум — според нея бузите му имаха здрав вид.

— О, да, ставам все по-красив! Един ден ще се погледна в огледалото и ще видя Кари Грант в него!

— Тука нема огледала, глупако — напомни му Робота. — Всичките се счупиха.

— Арти реагира много добре на пеницилина, който му вливаме. Благодаря на Бога, че разполагаме с него, иначе повечето от хората тук щяха да са мъртви от инфекции — обясни доктор Айкелбаум. — Все още има да извърви дълъг път, докато излезе от гората, но мисля, че ще се оправи.

— Какво ще кажеш за хлапето Бюканън? И за Мона Рамзи? — попита Пол.

— Трябва да проверя списъка, но не мисля, че някой от двамата е в критично състояние. — Лекарят огледа физкултурния салон и поклати глава. — Толкова са много, че не мога да ги запомня. — Отново погледна Пол. — Ако имахме ваксини, щях да имунизирам всички ви против бяс… но нямаме, така че не мога да го направя. Просто се молете никой от онези вълци да не е бил болен от бяс, приятели.

— Хей, док? — повика го Арти. — Кога мислиш, че ще мога да се махна оттук?

— Трябва да полежиш още поне четири-пет дни. Защо? Планираш ли да ходиш някъде?

— Аха — отвърна той, без да се замисли. — В Детройт.

Лекарят килна глава на една страна, за да погледне Арти Уиско със здравото си око.

— Детройт — повтори той. — Чух, че е бил един от първите ударени градове. Съжалявам, но не мисля, че още съществува.

— Може и така да е, но смятам да отида. Там са домът и съпругата ми. Боже, та аз израснах в Детройт! Независимо дали е бил ударен, или не, трябва да се върна и да видя какво е останало.

— Сигур е същото като във Фили — отвърна тихичко Робота. — Човече, тухличка няма здрава там.

— Трябва да се прибера у дома — настоя Арти с непоколебим тон. — Там е съпругата ми. — Той погледна Сестрата. — Видях я, да знаеш. Видях я в стъкления пръстен и тя отново беше тийнейджърка. Може би това означава нещо… Може би трябва да имам вяра, за да продължа да я търся. Може би ще я намеря… а може и да не успея, но трябва да отида в Детройт. Ще дойдеш с мен, нали?

Сестрата се замисли. След миг се усмихна едва и отговори:

— Не, Арти. Не мога. Трябва да отида някъде другаде. — Продавачът на обувки се намръщи.

— Къде?

— Аз също видях нещо в стъкления пръстен и трябва да разбера какво означава. Налага се, точно както на теб ти се налага да отидеш в Детройт.

— По дяволите, нямам представа за какво говорите — намеси се доктор Айкелбаум, — но къде си мислиш, че отиваш?

— В Канзас. — Сестрата видя как единственото виждащо око на лекаря примига. — В град на име Матисън. Можеш да го намериш в пътния атлас на „Гранд Макнали“. — Тя не се беше подчинила на заповедта на лекаря и беше отворила мешката си достатъчно дълго, за да прибере в нея пътния атлас. Сложи го точно до покрития с пудра стъклен пръстен.

— Знаеш ли колко е далеч Канзас? Как смяташ да стигнеш дотам? Пеша ли?

— Точно така.

— Струва ми се, че не разбираш добре ситуацията — отвърна спокойно лекарят. Сестрата разпозна тона му: по този начин санитарите говореха с лудите жени в лудниците. — Първата вълна от ядрени ракети удари всички големи градове в страната — обясни той. — Втората покоси военновъздушните и военноморските бази. Третата отнесе малките градове и селската индустрия. Накрая четвъртата вълна удари всяко проклето нещо, което все още не беше изгоряло. Доколкото разбрах, в радиус от осемдесет километра на изток и на запад оттук има само пустош. Нищо друго освен руини, мъртъвци и хора, на които им се иска да са мъртви. А ти смяташ да вървиш до Канзас? Да бе. Радиацията ще те убие, преди да извървиш сто километра.

— Преживях взрива в Манхатън. Арти също. Как така радиацията още не ни е убила?

— Очевидно някои хора са по-издръжливи от други. Щастлива случайност. Но това не означава, че можете да продължите да поемате радиация.

— Докторе, ако щях да умирам от радиацията, вече да съм изгнила. А и така или иначе въздухът също е изпълнен с тази гадост… знаеш го по-добре от мен! Тя е навсякъде!

— Вятърът я носи, така е — призна Айкелбаум. — Но ти смяташ да минеш през най-заразената зона! Виж, не знам какви са причините ти да искаш да го направиш…

— Така е, не знаеш — отвърна Сестрата. — И няма да ги разбереш. Така че си спести усилията, смятам да си почина малко и след това си тръгвам.

Доктор Айкелбаум смяташе отново да се възпротиви, но видя решителността в погледа ѝ и разбра, че няма нужда да го прави. Въпреки това обичаше винаги той да е човекът, който изрича последната дума:

— Ти си луда. — След това се обърна и си тръгна, защото имаше по-важни неща за правене от опитите си да предпази поредната откачалка от извършването на самоубийство.

— Канзас — каза тихичко Арти Уиско. — Има много път дотам.

— Аха. Ще ми трябват хубави обувки.

Изведнъж очите на Арти се навлажниха. Той се пресегна, сграбчи ръката на Сестрата и я допря до бузата си.

— Бог да те благослови. О… Бог да те благослови.

Тя се наведе, прегърна го и го целуна по бузата. Усети влагата на една сълза и собственото ѝ сърце се сви за него.

— Ти си най-добрата жена, която познавам — каза Арти. — Имам предвид след съпругата ми.

Сестрата го целуна и се изправи с влажни очи. В този момент осъзна, че през оставащите ѝ години ще мисли много за него и ще изрича молитви за благоденствието му.

— Върви в Детройт — каза му тя. — Намери я. Чуваш ли ме?

— Да. Чувам те. — Арти кимна. Очите му светеха като чисто нови пенита.

Клошарката се обърна и Пол Торсън я последва. Чуха Робота да казва зад гърба им:

— Човече, имах чичка в Детройт. Та си мислех за…

Сестрата си проправи път през временната болница и излезе през вратите. Спря се и се загледа във футболното игрище, което беше покрито с тенти, леки коли и камиони. Небето беше мрачносиво и натежало от облаци. Вдясно, пред гимназията и под дълъг червен балдахин, имаше голямо информационно табло, на което хората закачаха съобщения и въпроси. Таблото винаги беше претъпкано. Предния ден беше отишла до него и беше прочела написаните на листчета хартия молби: „Търся дъщеря си, Беки Ролинс, на четиринадесет години. Изгубена в района на Шенандоа на 17 юли…“, „Моля всеки, който разполага с информация за семейство Дибатиста от Скрантън, да остави…“, „Търся преподобния Боудън от Първа презвитерианска църква на Хейзълтън. Имам спешна нужда от услугите му“…

Сестрата отиде до оградата на футболното игрище, остави мешката на земята до себе си и вкара ръката си в нея. Зад гърба ѝ се разнесе воят на някаква жена пред информационното табло и тя потръпна. „О, Господи — помисли си, — какво направихме?“

— Канзас, а? За какво, по дяволите, искаш да ходиш там?

Пол Торсън се беше облегнал на оградата до нея. На счупения му нос беше поставена шина.

— Канзас — настоя той. — Какво има там?

— Град на име Матисън. Видях го в стъкления пръстен, след което го намерих в пътния атлас. Точно там смятам да отида.

— Да, но защо? — Пол вдигна яката на износеното си кожено яке, за да се предпази от студа. Той също като Сестрата се бори със зъби и нокти за него и го носеше над чистия бял комбинезон.

— Защото… — Тя млъкна, но бързо реши да му сподели какво си мислеше, откакто намери пътния атлас. — Защото имам чувството, че съм водена към нещо… или някого. Смятам, че нещата, които виждам в стъкления пръстен, са истински. Сънеброденето ме отведе на съществуващи места. Не знам защо или как. Може би е като… не знам, антена или нещо подобно. Като радар или ключ за врата, която дори не съм знаела, че съществува. Мисля, че съм призована поради някаква причина и трябва да разбера каква е тя.

— Сега говориш като жената, която видяла чудовище с местещи се очи.

— Не очаквам от теб да ме разбереш. Не очаквам също да ти пука и не съм те молила. Какво правиш тук при мен между другото? Не ти ли осигуриха тента?

— Да, направиха го. В нея сме с още трима мъже. Единият от тях плаче през цялото време, а другият не може да спре да говори за бейзбол. Мразя бейзбол.

— Какво не мразиш, господин Торсън?

Пол сви рамене и се огледа. Видя двама старци — мъж и жена с осеяни с келоиди лица, — които се подкрепяха един друг, докато се отдалечаваха от информационното табло.

— Не мразя да стоя сам — отговори най-накрая той. — Не мразя да разчитам само на себе си. И не мразя себе си — макар понякога да не се харесвам особено. Не мразя да пия. Това е в общи линии.

— Браво на теб. Е, искам да ти благодаря, че ми спаси живота и този на Арти. Погрижи се добре за нас и наистина го оценявам. Така че… — Сестрата протегна ръка.

Пол не я прие.

— Разполагаш ли с нещо, което да си струва? — попита я той.

— А?

— Имаш ли нещо ценно? Нещо, което може да се размени?

— Да се размени за какво?

Пол кимна към паркираните на игрището автомобили. Сестрата забеляза, че гледа към един стар армейски джип със закърпен сгъваем покрив в камуфлажни цветове.

— Имаш ли нещо в тази мешка, което можеш да размениш за джип?

— Не, нямам… — И тогава си спомни, че дълбоко в багажа ѝ бяха парчетата стъкло с вградени в тях скъпоценни камъни, които беше намерила заедно с пръстена в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ и „Тифани“. Беше ги прехвърлила от чантата „Гучи“ и ги беше забравила.

— Ще ти трябва транспорт — каза Пол. — Не можеш да вървиш от тук до Канзас. А и какво смяташ да правиш с бензина, храната и водата? Ще се нуждаеш от оръжие, кибрит, добро фенерче и топли дрехи. Както вече ти казах, госпожа, светът сега е като смесица от град Додж и Дантевия ад.

— Може би наистина е така. Но какво ти пука на теб?

— Не ми пука. Просто се опитвам да те подготвя, нищо повече.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, обзалагам се, че е така. Обзалагам се, че си била кучката на бала.

— Хей! — провикна се някой. — Хей, търсих те, госпожа!

Към тях вървеше високият мъж с дебелото палто и шапката на бира „Строх“, който беше на пост онази вечер и беше чул изстрелите.

— Търсих те — каза той, докато дъвчеше две дъвки. — Айкелбаум каза, че си някъде тук.

— Намери ме. Какво има?

— Ами, първия път, в който те видях, ми се стори позната. Но той ми каза, че ще носиш голяма кожена чанта, така че вероятно това ме заблуди.

— За какво говориш?

— Беше два или три дни преди да се появите вие. Един тип се появи на магистрала 80, сякаш беше излязъл да си направи неделната разходка. Возеше се на един от онези френски състезателни велосипеди с ниските дръжки. О, помня го добре, защото двамата със стария Боби Коутс бяхме на пост в камбанарията на църквата и Боби ме удари по ръката и ми каза: „Клив, я скивай тая тъпотия!“. Какво да правя, погледнах и видях, но въпреки това не можах да повярвам!

— Говори на разбираем език, приятелю! — сопна се Пол. — Какво видя?

— О, беше човек. Караше си велосипеда по магистрала 80. Но най-странното бяха тридесетте-четиридесетте вълка, които го следваха почти по петите. Този просто си парадираше наоколо. Точно преди да изкачи върха на възвишението, слезе от колелото и се обърна… а вълците се свиха и наведоха глави, все едно се бяха изправили пред Бог. След това се разпръснаха и побягнаха, а този тип си забута велосипеда към върха. — Клив сви рамене и на тъповатото му лице се изписа недоумение. — Е, тогава излязохме, за да го пипнем. Голям тип. Едър. Не беше лесно да преценим на каква възраст е. Косата му беше бяла, но лицето младо. Както и да е, беше облечен в костюм с вратовръзка и сив шлифер. Не изглеждаше ранен или пострадал. Носеше двуцветни обувки. Спомням си това много добре. Двуцветни обувки. — Клив изсумтя, поклати глава и погледна Сестрата. — Попита за теб, госпожа. Попита дали сме виждали жена с голяма кожена чанта. Каза, че си му роднина и че трябва да те намери. Изглеждаше сериозно заинтересован и твърдо решен да те открие. Но двамата с Боби не знаехме нищо за теб, естествено, и този тип попита другите часови, но те също не знаеха. Казахме му, че ще го заведем в Хоумуд, където ще го нахраним, ще му дадем подслон и хората от Червения кръст ще го прегледат.

Сърцето на Сестрата беше забило силно. Изведнъж ѝ стана много студено.

— Какво… се случи с него?

— О, продължи си по пътя. Благодари ни любезно и ни каза, че има още много километри пред него. Пожела ни всичко хубаво, качи се на велосипеда си и пое на запад.

— Откъде знаеш, че този тип е търсил нея? — попита Пол. — Може би е ставало въпрос за друга жена с кожена чанта?

— О, не — отговори Клив и се усмихна. — Той ни описа тази госпожа толкова добре, че видях лицето ѝ направо в главата си. Като картина. Затова в началото си помислих, че ми изглеждаш позната, но едва тази сутрин събрах две и две. Просто защото не носиш кожена чанта и това ме заблуди. — Мъжът погледна Сестрата. — Познаваш ли го, госпожа?

— Да — отвърна тя. — О, да, познавам го. Той… каза ли ви името си?

— Холмарк. Дарил, Дал, Дейв… нещо подобно. Е, пое на запад. Нямам представа какво ще намери там. Много лошо, че двамата се разминахте така.

— Да. — Клошарката имаше чувството, че някой е стегнал ребрата ѝ със стоманени скоби. — Много лошо.

Клив докосна шапката си и отиде да си върши работата. Сестрата имаше чувството, че ще припадне и се наложи да се подпре на оградата за опора.

— Кой е той? — попита Пол… но тонът му подсказваше, че се страхува да научи отговора.

— Трябва да отида в Канзас — заяви твърдо клошарката. — Трябва да последвам онова, което видях в стъкления пръстен. Той няма да се откаже да ме търси, защото също го желае. Иска да го унищожи. Не мога да му позволя да го докопа… или никога няма да науча какво е трябвало да намеря. Или кого търся.

— Ще ти трябва оръжие. — Пол беше изплашен както от историята на Клив, така и от ужаса в очите на спътницата си. Никое човешко същество не можеше да се измъкне на толкова много вълци без драскотина, помисли си той. И то на френски състезателен велосипед? Възможно ли беше всичко, което Сестрата му беше разказала, да е истина? — Наистина голямо оръжие — добави накрая.

— Няма чак толкова големи. — Тя вдигна мешката си от земята и тръгна нагоре по хълма към тентата, в която беше разпределена.

Пол остана на мястото си и известно време я гледа как се отдалечава. „Мамка му! — помисли си той. — Какво става тук?“ Тази жена имаше невероятен кураж, но щеше да бъде погубена на магистрала 80! Според него шансовете ѝ да стигне до Канзас сама бяха също толкова големи, колкото християнин с кадилак да стигне до рая. Пол огледа стотиците тенти на гористия хълм, малките лагерни огньове и запалените газени лампи, които изпълваха Хоумуд, и потрепери.

В този проклет град имаше прекалено много хора. Нямаше да издържи да живее в тента с още трима. Накъдето и да се обърнеше, имаше още хора. Бяха плъзнали навсякъде и му беше пределно ясно, че ако не хване скоро пътя нанякъде, ще полудее. „Защо да не отида в Канзас? — запита се той. — Защо не?“

„Защото — отговори си сам — никога няма да стигнем дотам.“

„Е, и? Да не смяташ да живееш вечно?“

„Не мога да я пусна да отиде сама — каза си Пол. — Господи, просто не мога.“

— Хей! — провикна се той след Сестрата, но тя продължи да върви, без дори да погледне назад. — Хей, може би ще ти помогна да си намериш джип! Но това е всичко! Не очаквай да направя нещо повече!

Клошарката продължи да върви, обременена от собствените си мисли.

— Добре де, ще ти помогна също да намериш храна и вода! — продължи да вика Пол. — Но ще се оправяш сама с оръжията и бензина!

„Стъпка по стъпка — мислеше си Сестрата. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала. О, Господи, очаква ме толкова дълъг път.“

— Добре де, мътните го взели! Ще ти помогна!

Тя най-накрая го чу и се обърна към него.

— Какво каза?

— Казах, че ще ти помогна! — Пол сви рамене и тръгна към нея. — Мога да добавя още един блат към лайняната торта, нали?

— Да — отвърна Сестрата и в ъгълчетата на устата ѝ заигра усмивка. — Определено можеш.

Падна мрак и над Хоумуд заваля леден дъжд. Вълците завиха в гората, вятърът продължи да разнася радиацията над земята, а светът се устреми към новия ден.

47

Гумите на велосипеда направо пееха в мрака. От време на време минаваха върху някой труп или заобикаляха някоя разбита кола, но краката, които задвижваха педалите, трябваше да стигнат до някои места.

Двуцветните обувки се трудеха здраво, мъжът беше приведен напред и караше по магистрала 80 на около деветнадесет километра от Охайо. Пепелта на Питсбърг беше изцапала костюма му. Прекара два дни сред руините, намери група оцелели и претърси умовете им за лицето на жената със стъкления пръстен. Нямаше го в никоя от главите им и преди да си тръгне, убеди всички им, че яденето на печено месо от труповете е лек за радиационното отравяне. Дори им помогна да се заемат с първия.

Бон апети, помисли си той. Краката му се движеха като бутала.

„Къде си? — зачуди се. — Не е възможно да си стигнала чак дотук! Все още не! Освен ако не бягаш ден и нощ, защото знаеш, че съм подир задника ти.“

Когато вълците се появиха, за да го нападнат — но бързо се усетиха и започнаха да му се умилкват — той си помисли, че са я спипали още в Източна Пенсилвания. Но ако наистина беше така, къде бяха отнесли кожената чанта? Пък и лицето ѝ не беше в умовете на часовите в Хоумуд. Определено щяха да я помнят, ако беше минала оттам. Така че къде беше? И — най-вече — къде беше стъкленото чудо?

Не му се нравеше това нещо да е някъде там. Не знаеше какво е и какво го беше създало, но искаше да го смаже под обувките си. Искаше да го строши на малки парчета, които да размаже в лицето на жената.

Сестрата, помисли си той и се ухили.

Пръстите му стиснаха дръжките на велосипеда. Стъкленият пръстен трябваше да бъде намерен. Налагаше се. Сега това беше неговото парти и подобни неща не бяха позволени. Не му харесваше начинът, по който жената гледаше в него… и не му харесваше начинът, по който се беше борила за него. Това нещо ѝ даваше фалшива надежда. Когато го намереше, щеше да постъпи хуманно — щеше да го строши и да ѝ даде да изяде парчетата. Не се знаеше колко други можеше да зарази, ако не бъдеше спряна.

Може би вече беше мъртва. Може би някой от нейния вид я беше убил и беше откраднал чантата. Може би, може би, може би…

Имаше прекалено много „може би“-та. Без значение кой го беше взел и къде беше, трябваше да намери стъкления пръстен, защото подобно нещо не биваше да съществува. Когато чудото стана черно и студено в ръцете му, веднага разбра, че чете душата му.

— Това е моето парти! — изкрещя той и мина през един мъртвец, който лежеше на пътя му.

Имаше толкова много места, на които да търси и толкова много магистрали, които да следва. Навярно жената се беше отклонила от магистрала 80, преди да стигне Хоумуд. Но защо ѝ беше да го прави? Спомни си, че беше казала: „Продължаваме на запад“. Тя щеше да последва пътя на най-малкото съпротивление, нали? Дали не беше намерила подслон в някое от малките селца между град Джърси и Хоумуд? В такъв случай щеше да е зад него, а не пред него.

Но всичко и всички бяха мъртви източно от Хоумуд и онзи проклет пункт на Червения кръст, нали?

Той забави, преди да мине покрай една табела, на която пишеше: „НЮ КАСЪЛ, НАЛЯВО“. Трябваше да отбие и да намери отнякъде карта, може би дори да се отклони и да поеме по друга магистрала. Вероятно беше тръгнала на юг и въобще не беше доближила Хоумуд. Може би точно сега се намираше на някой селски път, свита пред огъня и загледана в онова проклето стъклено чудо. Може би, може би, може би…

Страната беше много голяма, но той си каза, че има достатъчно време, когато зави към изхода за Ню Касъл. Разполагаше с утрешния ден, с този след него и със следващия. Партито си беше негово и той определяше правилата.

Щеше да я намери. О, да! Щеше да я намери и да ѝ навре това стъклено чудо право в…

Осъзна, че вятърът е намалял. Не духаше толкова силно, колкото преди няколко часа. Затова не беше способен да я открие. Изпитваше затруднения, когато вятърът духаше толкова ожесточено… но той също така беше негов приятел, защото разнасяше прахта за партито.

Облиза пръст с грубия си котешки език и го вдигна. Да, вятърът определено беше понамалял, макар че от време на време брулеше лицето му и му донасяше вонята на изгоряло месо. Време беше — даже закъсня — да започва.

Отвори уста. Тя се изпъна и продължи да се разтяга, докато черните му очи не получиха красиво лице.

Една муха запълзя по долната му устна. Тя беше лъскава и грозно зелена, като онези, които извират от ноздрите на подут труп. Мухата си стоеше там, а красивите ѝ крилца потрепваха.

Още една муха изпълзя от устата му. После трета, четвърта, пета. Още шест излязоха и се залепиха за долната му устна. Дванадесет други се изсипаха като зелена вълна. След още няколко секунди около устата му имаше повече от петдесет мухи — истинска зелена пяна, която бръмчеше и потрепваше от нетърпение.

— Отлетете — прошепна той и движението на устните му изпрати първата група във въздуха. Крилцата им завибрираха на вятъра, докато не намериха точния баланс. Другите също отлетяха на групи от по девет-десет и се пръснаха по всички точки на компаса. Те бяха част от него и живееха в дълбокото мазе на душата му, където отглеждаше подобни неща, и след като направеха своята бавна обиколка в радиус от четири-пет километра, щяха да се върнат при него, сякаш беше центърът на вселената. Щом го стореха, той също щеше да види онова, което бяха видели — горящ огън, отразен в стъклен пръстен, или лицето ѝ, докато спеше в някоя стая и си мислеше, че се намира в безопасност. Ако не я откриеха тази вечер, щяха да го сторят утре. Или на следващия ден. Рано или късно щяха да намерят пролука в стената, която щеше да ги отведе при нея и този път той щеше да танцува ватуси върху костите ѝ.

Лицето му беше каменно, а очите му грозни черни дупки, които щяха да изплашат дори луната. Последните две неща, които приличаха на мухи, но всъщност бяха продължения на ушите и очите му, се измъкнаха изпод устните му и отлетяха в посока югоизток.

Двуцветните му обувки продължиха да въртят педалите, гумите на велосипеда да пеят своята песен, а мъртвите да лежат там, където бяха паднали.