Кървави книги (Том 1)

В хълмовете, градовете

Мик откри какъв политически фанатик си е избрал за любовник чак през първата седмица от пътуването им в Югославия. Бяха го предупредили, разбира се. Един швестер от Бат му беше казал, че Джъд е крайно десен, само че двамата бяха бивши гаджета и Мик реши, че го казва от злоба.

Де да се беше вслушал в това предупреждение. Тогава нямаше да шофира по безкрайния път с този фолксваген, който сега му приличаше на ковчег, докато слуша възгледите на Джъд за съветската експанзия. Господи, колко беше отегчителен този човек. Той не водеше диалог, а поучаваше безспирно. В Италия му бе изнесъл лекция за това как комунистите се били възползвали от вота на простолюдието. Сега, в Югославия, тирадата ставаше още по-разпалена и на Мик му идеше да прасне спътника си с чук по дебелата глава.

Не че не беше съгласен с част от казаното от Джъд. Някои от аргументите (онези, които Мик можеше да разбере) му звучаха съвсем разумно. Но какво разбираше той? Той беше учител по танци. А Джъд беше журналист, професионален капацитет. И като повечето журналисти, които Мик бе срещал, смяташе, че е длъжен да има мнение за всичко под слънцето. Особено за политиката — това беше най-доброто за въргаляне корито. Можеш да си навреш зурлата, очите, главата и предните копита в тази помия и да се позабавляваш добре, като я разплискаш наоколо. Това беше неизчерпаема тема за предъвкване; помия, в която имаше от всичко по малко, защото според Джъд всичко беше политика. Изкуствата бяха политика. Сексът беше политика. Религията, търговията, градинарството, яденето, пиенето и пърденето — всичко беше политика.

Боже, беше умопомрачително досадно; убийствено, скапващо любовта досадно.

А най-лошото беше, че Джъд сякаш не забелязваше колко е отегчен Мик или просто не му пукаше. И продължаваше да намила, като аргументите му ставаха все по-измислени, а изреченията му се удължаваха с всеки изминат километър.

Мик реши, че Джъд е егоистично копеле и че ще го зареже веднага щом меденият им месец приключи.

Джъд осъзна какъв политически кон с капаци е Мик чак по време на пътуването им — това безкрайно безсмислено пътешествие с каравана през гробищата на средноевропейската култура. Този тип се интересуваше ужасно малко от икономиката и политиката на страните, през които минаваха. Демонстрира пълно безразличие към истинските факти за ситуацията в Италия и започна да се прозява — да, да се прозява, — когато Джъд се опита (напълно безуспешно) да обсъди с него руската заплаха за световния мир. Джъд бе принуден да се изправи лице в лице с горчивата истина — Мик е швестер; нямаше дума, която да го описва по-точно. Добре де, може и да не се държи превзето и да не се кичи с бижута, но все пак си оставаше швестер; швестер, който бе щастлив да се въргаля във въображаемия си свят на ранноренесансови стенописи и югославски икони. Сложностите, противоречията, дори тежките борби, които караха тези култури да процъфтяват и западат, го отегчаваха. Умът му беше досущ като външността му — едно добре изглеждащо невзрачно човече.

Ама че меден месец.

Пътят на юг от Белград към Нови пазар беше добър по югославските стандарти. По него имаше по-малко дупки, отколкото по повечето пътища, които бяха прекосили, и беше сравнително прав. Градчето Нови Пазар се намираше в долината на река Рашка, на юг от града, кръстен на реката. Този район не беше особено популярен сред туристите. Въпреки добрия път, той си оставаше труднодостъпен и лишен от светски удобства, но Мик настояваше да види манастира „Сопочани“, който бе разположен на запад от градчето, и след кратък, но ожесточен спор спечели.

Пътуването се оказа отегчително. Обработваемите полета от двете страни на пътя изглеждаха сухи и прашни. Лятото беше необичайно горещо и сушата беше засегнала много от селата. Реколтата беше оскъдна, а добитъкът изклан предварително, за да не измре от недохранване. На лицата на малкото хора, които зърнаха край пътя, бе изписано поражение. Дори децата бяха намръщени, с чела, натежали като задушния въздух над долината.

След като се бяха изпокарали в Белград, Мик и Джъд мълчаха през по-голяма част от пътуването, но правият път, като повечето прави пътища, провокираше спор. Когато шофирането е лесно, мозъкът си търси друго занимание. А какво по-хубаво от една кавга?

— Защо държиш да видиш този проклет манастир, по дяволите? — не издържа Джъд.

Поканата беше ясна.

— Бихме толкова път… — Мик се помъчи да говори спокойно. Не беше в настроение за караници.

— Още шибани Деви, а?

Като се стараеше да запази равен тон, Мик взе пътеводителя и зачете:

— „И днес там могат да бъдат видени някои от най-добрите образци на сръбската живопис, в това число неостаряващия според много специалисти шедьовър на рашката школа: «Възнесението на Дева Мария».“

Мълчание.

После Джъд:

— До гуша ми дойде от църкви.

— Това е шедьовър.

— Всичките са шедьовър според тази проклета книга.

Мик усети, че губи контрол.

— Само два часа и половина…

— Казах ти, не искам да гледам повече църкви; от миризмата на тези места ми прилошава. Стар тамян, застояла пот и лъжи…

— Ще се отбием за малко, после ще се върнем на пътя и ще можеш да ми изнесеш още една лекция за земеделските субсидии в Санджак35.

— Просто се опитвам да завържа свестен разговор, за да не обсъждаме до безкрай шибаните сръбски шедьоври…

— Спри колата!

— Какво?

— Спри колата!

Джъд отби край пътя. Мик слезе от фолксвагена.

Шосето беше горещо, но подухваше лек ветрец. Той си пое дълбоко въздух и тръгна бавно към средата на пътя. Не се виждаха нито коли, нито пешеходци. Шосето беше пусто и в двете посоки. Хълмовете трептяха в маранята над полетата. В канавките растяха диви макове. Мик прекоси пътя, приклекна и откъсна едно цвете.

Вратата на фолксвагена се затвори с трясък зад гърба му.

— Защо спряхме? — попита Джъд с раздразнение. Той още се надяваше да се скарат, искаше го.

Мик се изправи, като си играеше с мака. Беше почти прецъфтял, сезонът му преминаваше. Венчелистчетата се отрониха от чашката веднага щом ги докосна и полетяха към сивия асфалт като малки червени пръски.

— Попитах те нещо — продължи Джъд.

Мик се огледа. Джъд стоеше до далечния край на колата със сключени от нарастващ гняв вежди. Но беше красив, о, да, с лице, което караше жените да плачат от разочарование, че е гей. С гъст черен мустак (оформен съвършено) и очи, в които можеш да гледаш цяла вечност, без да видиш два пъти една и съща светлина. „Защо, за бога, помисли си Мик, един хубав мъж като него трябва да е такова безчувствено дребно лайно?“

Джъд отвърна на презрителния поглед, като се взираше в нацупения красавец. Идеше му да повърне от малкото представление, което Мик му изнасяше. Ако беше шестнадесетгодишна девственица, то можеше да мине и за правдоподобно. Но в изпълнение на двадесет и петгодишен мъж подобно представление изглеждаше абсурдно.

Мик пусна цветето и измъкна тениската от дънките си. Докато я сваляше, се видяха стегнат корем и слаби гладки гърди. Когато главата му се показа отново, беше разрошена, а на лицето му имаше широка усмивка. Джъд се загледа в тялото му. Беше добре оформено, без да е прекалено мускулесто. Над избелелите му дънки се подаваше белег от операция на апендицит. Във вдлъбнатината на врата му лежеше златен синджир, който беше тънък, но отразяваше слънцето. Без да иска Джъд отвърна на усмивката му и напрежението между тях се стопи.

Мик започна да си разкопчава колана.

— Искаш ли да се чукаме? — попита той все така усмихнат.

— Няма смисъл — беше отговорът.

— Защо да няма?

— Защото не си подхождаме.

— Искаш ли да се обзаложим?

Той си разкопча панталоните и се обърна към житното поле край пътя.

Джъд се загледа как Мик си пробива път през морето от разлюлени класове; гърбът му беше с цвета на пшеницата и почти се сливаше с нея. Сексът на открито беше опасна игра — това място не беше Сан Франциско, нито дори Хампстед Хийт36. Джъд хвърли нервен поглед към пътя. Още беше пуст и в двете посоки. Навлязъл дълбоко в житното поле, Мик се обърна към него, като се усмихваше и размахваше ръце като плувец, който се мъчи да се задържи върху златистия гребен на вълна. Какво пък, по дяволите, никой нямаше да ги види, никой нямаше да узнае. Само хълмовете, които сякаш се топяха в маранята с превити към земята гористи гърбове и едно самотно куче, което седеше край пътя в очакване на изгубения си господар.

Джъд навлезе в оставената от Мик просека, като разкопчаваше ризата си. Пред него се разбягаха полски мишки и се залутаха между стеблата, уплашени от гръмотевичните стъпки на приближаващия гигант. Джъд се усмихна на паниката им. Нямаше да им стори нищо лошо, но те откъде да знаят? Навярно смути спокойствието на стотици мишки, бръмбари и червеи, докато стигна до мястото, на което усмихнатият Мик лежеше с изложени на показ гениталии върху ложе от стъпкани житни класове.

Хубава любов правиха, хубава и страстна, еднакво приятна и за двамата. Страстта им бе добре премерена. Когато лесната наслада стана неотложна, а желанието необходимост, крайниците и езиците им бяха сплетени във възел, който само оргазмът можеше да развърже, а гърбовете им се редуваха да жулят земята, докато се търкаляха насам-натам, като си правеха свирки и се целуваха. В кулминационния момент, когато свършваха заедно, те чуха пуфтенето на преминаващ наблизо трактор, но не му обърнаха внимание.

Върнаха се при фолксвагена със стръкчета пшеница в косите и ушите, в чорапите и между пръстите на краката. Пресилените им усмивки вече бяха естествени — примирието им щеше да трае поне няколко часа.

В колата беше станало горещо като в пещ и се наложи да отворят всички прозорци и врати, за да позволят на вятъра да я охлади, преди да продължат към Нови Пазар. Беше четири часът и им предстоеше още час шофиране.

Докато влизаха във фолксвагена, Мик каза:

— Забравяме за манастира, нали?

Джъд зяпна.

— Мислех…

— Не бих понесъл още една шибана Дева…

Те се засмяха безгрижно, после се целунаха, като вкусиха както другия, така и себе си — смесица от слюнка и остатъчен вкус на солена сперма.

Следващият ден беше слънчев, но не особено топъл. Нямаше синьо небе — само равномерен слой бели облаци. Сутрешният въздух беше резлив и дразнеше ноздрите като етер или мента.

Васлав Йеловсек наблюдаваше как гълъбите на централния площад на Пополач флиртуват със смъртта, като подскачат и пляскат с криле пред превозните средства, които бръмчаха наоколо. Някои бяха военни, други цивилни. Сериозното му изражение едва прикриваше вълнението, което изпитваше през този ден; вълнение, което, както добре знаеше, бе споделяно от всеки мъж, жена или дете в Пополач. Дори от гълъбите, ако питаха него. Може би затова танцуваха толкова сръчно между автомобилните гуми — защото знаеха, че през този ден на дните нищо лошо не може да им се случи.

Той огледа отново небето — същото бяло небе, в което се взираше от пукването на зората. Облачният слой беше ниско, условията не бяха идеални за празнуване. Сети се за една английска фраза, която беше чул от приятел: „с глава в облаците“. Изразът означаваше да си унесен в блянове; в някаква светла, ослепителна мечта. Това, помисли си с насмешка той, е всичко, което западняците знаят за облаците — че са като мечтите. Беше необходима проницателност — която им липсваше, — за да съзрат истината в тази обикновена фраза. Та нима тук, в тези скрити хълмове, голите думи нямаше да се превърнат в зрелищна реалност? В жива пословица?

Глава в облаците.

Първата партида вече се събираше на площада. Имаше един-двама отсъстващи по болест, но резервите бяха готови и чакаха да заемат местата им. Какво желание! Щом някоя от резервите си чуеше името и номера и бъдеше изведена от редицата, за да се включи във вече формиращия се крайник, на лицето й изникваше широка усмивка. Навсякъде цареше забележителен ред. Всеки имаше определена задача и определено място, на което да застане. Нямаше крясъци и бутане — всъщност, гласовете звучаха малко по-силно от напрегнат шепот. Той се загледа с възхищение в подреждането, пристягането с въжета и овързването, които продължаваха.

Денят щеше да бъде дълъг и тежък. Васлав бе пристигнал на площада един час преди зазоряване, за да пие кафе от вносни пластмасови чаши, да обсъжда метеорологичните доклади, които идваха на всеки половин час от Прищина и Митровица и да наблюдава беззвездното небе, по което пълзеше сивата утринна светлина. Сега пиеше шестата си чаша кафе за деня, а беше едва седем часът. В другия край на площада Мецингер изглеждаше също толкова уморен и нетърпелив.

Двамата с Мецингер бяха наблюдавали заедно настъпването на зората от изток. Но сега се бяха разделили, забравяйки предишната дружба и нямаше да си продумат, докато състезанието не приключи. В края на краищата Мецингер беше от Подуйево. Разполагаше със собствен град, който да поддържа в предстоящата битка. Утре всеки щеше да разкаже приключенията си на другия, но днес трябваше да се държат така, сякаш не се познават, дори усмивка не трябваше да си разменят. Днес трябваше да са яростни поддръжници, заинтересувани единствено от победата на собствения си град.

За всеобщо задоволство на Мецингер и Васлав първият крак на Пополач вече бе готов. Мерките за безопасност бяха проверени щателно и кракът напусна площада, хвърляйки голяма сянка върху фасадата на градския съвет.

Васлав отпи от възсладкото си кафе и си позволи да изсумти доволно. Какви дни, какви дни. Дни на слава с развети знамена и преобръщащи стомаха гледки от високо, които щяха да се помнят цял живот. Златна възможност да вкусиш частица от рая.

Нека Америка се радва на семплите си удоволствия, на анимационните мишки и захаросаните замъци, на култовете и технологиите си; той не ги искаше. Най-голямото чудо на света беше тук, скрито сред хълмовете.

Ах, какви дни.

На централния площад на Подуйево цареше същото оживление и възбуда. В честването на празника тази година може би имаше някаква неизречена тъга, но това бе разбираемо. Нита Обренович, обичният и уважаван организатор на Подуйево, вече не беше между живите. Беше починала през зимата на деветдесет и четиригодишна възраст, оставяйки града да скърби за ревностните й убеждения и за още по-впечатляващите й размери. Нита бе работила с гражданите на Подуйево в продължение на шестдесет години, като бе подготвяла всяко следващо състезание и бе подобрявала дизайна, влагайки цялата си енергия в създаването на по-амбициозно и по-живо творение от предходното.

Но беше мъртва и липсваше ужасно на всички. Въпреки отсъствието й, на улиците не цареше хаос, защото гражданите бяха достатъчно дисциплинирани, но Подуйево вече изоставаше от графика, а беше почти седем и двадесет и пет. Дъщерята на Нита бе заела мястото на майка си, но тя не притежаваше нейната сила да подтиква хората към действие. С други думи беше прекалено деликатна за тази работа. Тук се изискваше водач, който да бъде отчасти пророк и отчасти ръководител; човек, който да придумва, да пришпорва и да насърчава гражданите да си заемат местата. Може би след две-три десетилетия и няколко проведени състезания дъщерята на Нита Обренович щеше да добие нужния опит. Но днес Подуйево изоставаше; проверката на мерките за безопасност бе извършена през пръсти; нервни изражения заместваха уверените физиономии от предходните години.

Въпреки всичко шест минути преди осем часа първият крайник на Подуйево напусна града и се отправи към сборния пункт, за да изчака своя другар.

По това време двата хълбока вече бяха сглобени и съединени в Пополач и въоръжени отряди очакваха заповеди на градския площад.

Мик се събуди точно в седем, въпреки че в оскъдно обзаведената им стая в хотел „Белград“ нямаше будилник. Той остана легнал и се заслуша в равномерното дишане на Джъд, който спеше на отсрещното легло. През тънките пердета се процеждаше дрезгава утринна светлина, която изобщо не подтикваше към ранно ставане. След като се взира в продължение на няколко минути в напуканата боя на тавана и малко по-дълго в грубо издяланото разпятие на срещуположната стена, Мик се надигна и отиде до прозореца. Денят бе облачен, както и предполагаше. Небето беше прихлупено и покривите на Нови Пазар изглеждаха сиви и еднообразни на слабата светлина. Но над покривите, на изток, се виждаха хълмовете. Там имаше слънце. Той видя осветената от снопове лъчи синьо-зелена гора, която го приканваше да посети склоновете й.

Днес може би щяха да отидат на юг до Косовска Митровица. Там нямаше ли пазар и музей? Можеше да прекосят долината на Ибър, като следват пътя покрай реката, от двете страни на която се издигаха дивите и блестящи хълмове. Хълмовете, да; днес, реши той, ще посетят хълмовете.

Беше осем и петнадесет.

До девет часа туловищата на Пополач и Подуйево бяха сглобени напълно. Крайниците на двата града вече се намираха в околностите им и чакаха пристигането на торсовете.

Васлав Йеловсек заслони очи с облечените си в ръкавици ръце и огледа небето. Облачният слой несъмнено се бе вдигнал през последния час, а в облаците на запад дори имаше пролуки, през които от време на време се виждаше слънцето. Денят може и да не беше идеален за състезание, но със сигурност беше подходящ.

По-късно Мик и Джъд закусиха hemendeks — груб превод на яйца с шунка — и няколко чаши хубаво черно кафе. Започваше да просветлява, дори в Нови Пазар, и амбициите им нараснаха. Косовска Митровица по обяд и може би посещение на хълмистата крепост Звечан следобед.

Към девет и половина двамата напуснаха Нови Пазар и поеха с колата по сръбския път, който водеше на юг към долината на река Ибър. Пътят не беше добър, но неравностите и дупките не бяха в състояние да помрачат новия ден.

Шосето беше пусто, ако не се брояха случайните пешеходци; за разлика от пътя, по който бяха минали предния ден, от двете страни на този нямаше царевични и житни полета, а вълнисти хълмове, по чиито склонове растяха гъсти гори. Не видяха никакви диви животни, само няколко птици. Няколко километра по-нататък дори редките им спътници изчезнаха, а самотната фермерска къща, покрай която минаха, беше заключена и със спуснати кепенци. Черни прасета тичаха на воля в двора, без дете, което да ги храни. На простора плющеше и се издуваше пране, но нямаше и помен от жената, която го бе изпрала.

Отначало самотното пътуване през хълмовете им се струваше освежаващо заради липсата на човешки контакт, но с напредването на сутринта започнаха да изпитват безпокойство.

— Не трябваше ли да видим табела за Митровица, Мик?

Той надникна в картата.

— Може би…

— … с ме поели по грешен път.

— Ако имаше табела, щях да я видя. Мисля, че трябва да слезем от това шосе, да продължим на юг още малко и да влезем в долината по-близо до Митровица, отколкото възнамерявахме.

— И как ще напуснем този проклет път?

— Имаше няколко отбивки…

— Черни пътища.

— Ако не се възползваме от тях, ще трябва да продължим по този.

Джъд сви устни.

— Цигара? — попита.

— Изпушихме ги още преди километри.

Хълмовете пред тях образуваха една непрекъсната ивица. Не се виждаха никакви следи от живот; нямаше струйки дим от комини, нямаше звуци от гласове и превозни средства.

— Добре — каза Джъд, — хващаме следващото отклонение. Каквото и да е, ще е по-добре от това.

Продължиха. Пътят се влоши с бързи темпове, дупките се превърнаха в кратери, гумите заподскачаха по неравностите, сякаш минаваха през човешки тела.

После:

— Там!

Отклонение, видяха го ясно. Със сигурност не беше главно шосе. Всъщност беше черен път като онези, които Джъд бе описал, но беше начин да избягат от капана на сякаш безконечното шосе, по което се движеха.

— Това се превръща в проклето сафари — каза Джъд, когато фолксвагенът се разтресе по окаяния тесен път.

— Къде е настроението ти за приключения?

— Забравих да го взема.

Пътят започна да се изкачва, като се виеше между хълмовете. Гората се затвори над тях и скри небето, а по предния капак на колата затанцува мозайка от светлини и сенки. Внезапно се разнесе птича песен, еднообразна, но оптимистична; замириса на млад бор и девствена земя. На пътя пред тях изскочи лисугер и в продължение на един дълъг момент остана загледан в приближаващата се с тътен кола. После изчезна между дърветата с ленивата крачка на безстрашен принц.

Накъдето и да води този път, помисли си Мик, е за предпочитане пред шосето, което бяха напуснали. Скоро можеха да спрат и да потърсят пеша някоя издадена скала, от която се открива изглед към долината или към сгушения някъде зад тях Нови Пазар.

Двамата мъже все още бяха на час път от Пополач, когато жителите, оформили главата, най-сетне напуснаха с маршова стъпка градския площад и се присъединиха към туловището.

С напускането им градът се обезлюди напълно. Дори болните и старите не бяха пренебрегнати през този ден; никой нямаше да бъде лишен от зрелището и триумфа на състезанието. Всеки гражданин, бил той млад или немощен, слепите, сакатите, пеленачетата, бременните жени — всички напуснаха своя славен град и се отправиха към мястото на срещата. Така повеляваше законът, който трябваше да спазват; но те тръгнаха по своя воля. Нито един жител на двата града не би пропуснал шанса да види това зрелище и да преживее тръпката от състезанието.

В сблъсъка трябваше да участват всички, град срещу град. Така беше от незапомнени времена.

Затова градовете се изкачиха сред хълмовете. По обяд гражданите на Пополач и Подуйево се събраха в тайната долина, за да проведат древната церемониална битка, скрити от очите на цивилизацията.

Десетки хиляди сърца затуптяха по-бързо. Десетки хиляди тела се изпънаха, напрегнаха и започнаха да се потят, когато градовете-близнаци заеха позиции. Сенките на туловищата затъмниха участъци от земята с размерите на малки градове; тежестта на краката им смаза тревата, превръщайки я в зелено мляко; придвижването им уби животните, смачка храстите и събори дърветата. Земята буквално закънтя под стъпките им, а хълмовете отразиха ехото на грохота.

В извисяващото се като кула тяло на Подуйево бяха забелязани няколко технически неизправности. Лек дефект в свързването на левия хълбок бе причинил неустойчивост там — в резултат на това имаше проблеми със завъртането на ханша. Беше по-скован, отколкото трябва, и движенията му не бяха плавни. Затова тази част на града трябваше да полага неимоверни усилия. Но тя посрещна смело изпитанието; все пак идеята на състезанието беше участниците да се напрегнат до краен предел. Но краят на силите й беше по-близо, отколкото някой би се осмелил да признае. Гражданите не бяха толкова издръжливи, колкото в предходните състезания. Бедното на реколта десетилетие беше направило телата по-недохранени, гръбнаците по-неустойчиви, волите — по-слаби. Лошо свързаният хълбок можеше и да не доведе до инцидент, но отслабен допълнително от немощта на състезателите, се превърна в предпоставка за смърт в невиждани мащаби.

Спряха колата.

— Чу ли това?

Мик поклати глава. Имаше проблеми със слуха още от юношеските години. Тъпанчетата му бяха увредени от прекалено много рокконцерти.

Джъд излезе от колата.

Птиците бяха притихнали. Звукът, който бе чул от фолксвагена, се разнесе отново. Не беше просто звук — беше като раздвижване на земята; звук, който сякаш излизаше от вътрешността на хълмовете.

Гръмотевица или…?

Не, шумът беше прекалено ритмичен. Разнесе се отново, той го усети с подметките си.

Бум.

Този път го чу и Мик. Подаде се през прозореца на колата.

— Някъде пред нас. Вече го чувам.

Джъд кимна.

Бум.

Земята се разтресе отново.

— Какво е това, по дяволите? — попита Мик.

— Каквото и да е, искам да го видя…

Джъд се качи отново във фолксвагена, като се усмихваше.

— Звучи почти като залп на пушки — каза, докато подкарваше колата. — Големи пушки.

Васлав Йеловсек наблюдаваше през руския си бинокъл как откриващият състезанието вдига пистолет. Видя струйката бял дим, която излезе от дулото, и секунда по-късно чу звука на изстрела, който отекна в долината.

Борбата бе започнала.

Той погледна нагоре към кулите-близнаци Пополач и Подуйево. Главите им се намираха в облаците — е, почти. Протягаха се да докоснат небето. Беше грандиозна, спираща дъха, разсънваща гледка. Два града, които се олюляват, извиват се и се приготвят да направят първи крачки един към друг в тази ритуална битка.

Подуйево изглеждаше по-нестабилен от двата. Поколеба се леко, когато повдигна левия си крак, за да тръгне. Нищо сериозно, просто малки затруднения с координацията на мускулите на хълбока и бедрото. След няколко крачки градът щеше да влезе в ритъм; още няколко и жителите му щяха да се движат като едно същество — един съвършен гигант, който не отстъпва по грация и сила на своя огледален образ.

Изстрелът бе прогонил птиците от короните на дърветата, обграждащи скритата долина. Сега те се рееха в небето в чест на великото състезание и чуруликаха развълнувано, докато пикираха над мястото на срещата.

— Чу ли изстрел? — попита Джъд.

Мик кимна.

— Военни учения…? — Усмивката на Джъд се бе разширила. Вече виждаше заглавията на вестниците — ексклузивен репортаж за тайни военни действия в сърцето на югославската провинция. Руски танкове може би, тактически учения, които се провеждат далеч от любопитните очи на Запада. С малко повече късмет, новината щеше да е негова.

Бум.

Бум.

Небето се напълни с птици. Сега трясъкът бе по-силен.

Звучеше като оръдеен гърмеж.

— Чува се иззад следващото било… — каза Джъд.

— Не мисля, че е разумно да приближаваме повече.

— Искам да видя.

— А аз не искам. Не трябва да сме тук.

— Не виждам никакви табели.

— Ще ни отведат, ще ни депортират… не знам… просто мисля, че…

Бум.

— Трябва да видя.

В момента, в който Джъд произнесе тези думи, пищенето започна.

Подуйево пищеше — предсмъртен вик. Някой в слабия хълбок беше умрял от напрягане и беше предизвикал верижно разпадане в системата. Един човек развърза съседа си, който развърза своя съсед, разпространявайки като рак хаос в тялото на града. Кохерентността на извисяващата се структура се разпадна с ужасяваща бързина, защото повредата в една част от анатомията стовари непоносима тежест върху друга нейна част.

Шедьовърът, който добрите жители на Подуйево бяха построили от собствената си плът и кръв, залитна и… започна да пада като взривен небостъргач.

От пострадалия хълбок се изсипаха граждани като пръски кръв от прерязана артерия. После, с грациозна мудност, която направи агонията на жителите още по-страшна, градът се наклони към земята и се срути сред разпадащи се крайници.

Гигантската глава, която доскоро бе докосвала облаците, се отметна назад върху дебелия си врат. Десет хиляди усти нададоха един-единствен писък вместо огромната уста — един лишен от думи, безкрайно жалостив апел към небето. Вой на загуба, вой на молба, вой на недоумение. Как, питаше този писък, как е възможно този ден на дните да завърши така, с хаос от падащи тела?

— Чу ли това?

Писъкът несъмнено беше човешки, въпреки че беше почти оглушителен. Стомахът на Джъд се сви. Той погледна към Мик, който беше пребледнял като платно.

Джъд спря колата.

— Не — каза Мик.

— Чуй, за бога…

Въздухът се изпълни с предсмъртни стонове, молби и клетви. Врявата се разнасяше от място, съвсем близо до тях.

— Хайде да тръгваме — примоли се Мик.

Джъд поклати глава. Той бе подготвен за някакъв военен спектакъл — цялата руска армия, струпана зад близкия хълм, — но звуците, които ехтяха в ушите му, бяха звуци от човешка плът — прекалено човешки. Те възкресиха в ума му неговата детска представа за ада — безкрайните, неописуеми мъчения, с които го бе заплашвала неговата майка, ако не прегърне Христовата вяра. Ужас, за който не се бе сещал от двадесет години. Но ето го отново, съвсем жив пред очите му. Може би самият пъкъл бе зейнал нейде наблизо, а майка му стоеше до ръба на бездната и го приканваше да вкуси от неговите наказания.

— Ако не подкараш колата, ще го направя аз.

Мик слезе от фолксвагена и заобиколи предния капак, загледан нагоре по пътя. Поколеба се само за миг, не повече от секунда, като примигна невярващо, после се обърна към предното стъкло, пребледнял още повече и отрони „Исусе…“ с глас, натежал от потиснато отвращение.

Любовникът му продължаваше да седи зад волана, стиснал главата си с две ръце, и се мъчеше да прогони спомените.

— Джъд…

Джъд вдигна бавно очи. Мик се взираше в него с налудничав поглед, а лицето му лъщеше от внезапно избила студена пот. Джъд погледна зад него. Няколко метра по-нататък пътят бе потъмнял мистериозно, а към колата прииждаше гъста, дълбока вълна от кръв. Разумът на Джъд се сгърчи и се опита да потърси друго обяснение на гледката, освен неизбежното. Но по-смислено обяснение нямаше. Това беше кръв, кръв в непоносими количества, безкрайно много кръв…

А сега въздухът се изпълни с мириса на прясно отворени трупове — миризма, излизаща от вътрешността на човешкото тяло, отчасти сладникава, отчасти апетитна.

Мик се върна с олюляване до вратата на пасажера и натисна вяло дръжката. Вратата се отвори внезапно и той залитна навътре с изцъклени очи.

— Карай.

Джъд посегна към стартера. Вълната от кръв вече се плискаше в предните гуми. А светът пред тях бе боядисан в червено.

— Тръгвай, по дяволите, тръгвай!

Джъд не правеше никакви опити да запали колата.

— Трябва да погледнем — каза той, без да звучи убеден. — Трябва.

— Не трябва да правим нищо — рече Мик, — а да се разкараме оттук. Не е наша работа…

— Самолетна катастрофа…

— Няма дим.

— Онова са човешки гласове.

Инстинктът подсказваше на Мик да не се меси. Можеше да прочете за трагедията във вестника — и да я види на снимки утре, когато щеше да изглежда сива и зърнеста. Днес всичко бе прекалено прясно, прекалено непредсказуемо…

Не се знаеше какво ги очаква в края на пътя, какво кърви…

— Трябва…

Джъд запали колата, а до него Мик започна да стене тихо. Фолксвагенът се понесе напред, като пореше реката от кръв, гумите му се въртяха в противната разпенена течност.

— Не — каза Мик съвсем тихо, — моля те, недей…

— Трябва — беше отговорът на Джъд. — Трябва. Трябва.

На броени метри от тях оцелелият град Пополач се съвземаше от първите си конвулсии. Взираше се с хиляди очи в останките на ритуалния си враг, разпилян в хаос от въжета и тела върху сплесканата земя, разрушен завинаги. Пополач се отдръпна със залитане от гледката, огромните му крака смачкаха дърветата, които растяха около мястото на срещата, ръцете му се размахаха във въздуха. Но успя да запази равновесие, когато всеобща лудост, предизвикана от ужаса в нозете му, изпълни мускулите му и смрази мозъка му. Бе издадена заповед — тялото се люшна, извърна се от ужасяващия килим, в който се бе превърнал Подуйево, и хукна между хълмовете.

Когато се втурна в самозабрава, високата му като кула фигура попадна между колата и слънцето, хвърляйки студена сянка върху кървавия път. Мик не видя нищо заради сълзите си, а Джъд, който бе присвил очи заради гледката, която се страхуваше, че ще види зад следващия завой, регистрира едва-едва факта, че нещо е препречило за миг светлината. Навярно облак. Или ято птици.

Ако бе вдигнал поглед в този момент, ако бе погледнал на североизток, щеше да зърне как главата на Пополач, огромната, гъмжаща от хора глава на обезумелия град, изчезва под линията на зрителното му поле, докато гигантът навлиза сред хълмовете. И щеше да разбере, че е изправен пред нещо, което не е способен да проумее; че в този ъгъл на ада няма спасение за никого. Но той не видя града и двамата с Мик достигнаха точката, от която връщане назад нямаше. От този момент нататък, също като Пополач и мъртвия му близнак, двамата изгубиха здравия си разум и всякаква надежда за живот.

Завиха по пътя и пред очите им се появиха руините на Подуйево.

Привикналото им към цивилизацията въображение никога не би родило такава неописуемо жестока гледка.

Може би на бойните полета в Европа е имало подобни купчини от трупове. Но нима редом с мъжете е имало толкова жени и деца? Имало е толкова високи камари от мъртви тела, но нима е имало такова изобилие от мъртъвци, доскоро преливащи от живот? Имало е светкавично опустошени градове, но нима цял град е загивал само заради повелята на гравитацията?

Гледката беше неописуемо противна. Пред нея мислите забавиха скоростта си до пълзене на охлюви, а силите на разума разровиха очевидното с педантични ръце в търсене на пробив; място, на което да заявят:

Това не се случва. Това е сън за смърт, а не самата смърт.

Но разумът не успя да намери слабо място в стената. Това беше вярно. Тази смърт беше реална.

Подуйево беше рухнало.

Тридесет и осем хиляди седемстотин шестдесет и петима граждани лежаха на земята, струпани на грозни, капещи купчини. Онези, които не бяха загинали при падането или от задушаване, беряха душа. Нямаше оцелели, освен шепа зяпачи, които се бяха домъкнали от домовете си, за да гледат състезанието. Тези жители на Подуйево, сакатите, болните и старците, сега се взираха невярващо в касапницата също като Мик и Джъд.

Джъд слезе пръв от колата. Земята под кецовете му лепнеше от съсирващата се кръв. Той огледа клането. Нямаше никакви отломки — никаква следа от самолетна катастрофа, никакъв огън, никаква миризма на гориво. Само десетки хиляди пресни трупове, до един голи или облечени в идентични дрехи от сив шевиот — и мъжете, и жените, и децата. Джъд забеляза, че някои от тях носят около гърдите си стегнати кожени сбруи, от които излизат километрични въжета. Когато ги разгледа по-отблизо, видя ясно необичайната система от възли и върви, която продължаваше да свързва телата. По някаква причина тези хора са били завързани заедно. Някои бяха завързани за раменете на съседите си като момчета, яхнали другарите си в игра на конче. Други — ръка за ръка, омотани с ивици въжета в стена от мускули и кости. Трети бяха превърнати на топка, с глава, навряна между коленете. Всички бяха завързани по някакъв начин за съседите си като в някаква смахната колективна игра на бондидж37.

Нов изстрел.

Мик вдигна очи.

Самотен мъж в сиво палто крачеше между телата с револвер в ръка и довършваше умиращите. Беше жалък, съмнителен акт на състрадание, но онзи продължаваше да го върши, като подбираше първо децата. Изпразваше револвера, зареждаше отново, изпразваше, зареждаше, изпразваше…

Мик не издържа.

Изкрещя с всичка сила, за да надвика стоновете на ранените.

— Какво е това?

Мъжът вдигна очи от ужасяващото си дело и Мик видя, че лицето му е мъртвешки сиво като палтото му.

— А? — Онзи изгледа намръщено двамата натрапници през дебелите стъкла на очилата си.

— Какво се е случило тук? — извика му Мик. Гневният крясък го накара да се почувства по-добре. Може би този човек бе виновен. Би било хубаво да има някой, когото да обвини за станалото.

— Кажи ни — продължи Мик. Даде си сметка, че говори през сълзи и гласът му трепери. — Кажи ни, за бога. Обясни.

Сиводрехият поклати глава. Не разбираше какво му говори този млад идиот. Беше нещо на английски, само това разбра. Мик се запъти към него под погледите на мъртвите очи. Очи като лъскави черни скъпоценни камъни върху разбити лица; очи на откъснати глави, които го гледаха от горе на долу. Очи на глави, които не можеха да говорят, а само да вият. Очи на глави, които не можеха нито да вият, нито да дишат.

Хиляди очи.

Мик застана пред сиводрехия, който бе изпразнил почти напълно оръжието си. Мъжът си бе свалил очилата и ги бе захвърлил. Той също плачеше, а едрото му тромаво тяло се разтърсваше конвулсивно.

Една ръка се протегна към краката на Мик. Той не искаше да поглежда към собственика й, но ръката пипна обувката му и не му остави друг избор. Млад мъж с изпочупени стави, проснат на земята като свастика от плът. Под него лежеше момиченце, окървавените й крачета се подаваха под тялото на мъжа като две розови пръчки.

На Мик му идеше да грабне револвера на сиводрехия, за да принуди ръката да спре да го докосва. Или още по-добре — картечница, огнехвъргачка, нещо, с което да прекрати агонията на мъжа.

Когато отвърна очи от изпотрошеното тяло, Мик видя, че човекът със сивите дрехи вдига револвера си.

— Джъд — каза Мик, но докато произнасяше името му, онзи мушна дулото в устата си и натисна спусъка.

Беше запазил последния куршум за себе си. Тилът му се разпука като изпуснато яйце, от главата му изхвърча парче черепна кост. Тялото му омекна и той се свлече на земята, като продължаваше да стиска револвера с устни.

— Трябва — започна Мик, без да се обръща към никой конкретно. — Трябва…

Какво можеха да сторят? Какво трябваше да направят в тази ситуация?

— Трябва…

Джъд беше застанал зад него.

— Да помогнем — довърши той вместо Мик.

— Да. Трябва да доведем помощ. Трябва…

Да тръгваме.

Да тръгват! Това трябваше да направят. Под какъвто и да е предлог, по каквато и да е съмнителна, малодушна причина, трябваше да тръгват. Да се махнат от бойното поле, да се махнат от обсега на една умираща ръка с рана вместо тяло.

— Трябва да кажем на властите. Да се доберем до някой град. Да доведем помощ…

— Свещеници — рече Мик. — Трябват им свещеници.

Мисълта да се даде последно причастие на толкова много хора беше абсурдна. Щеше да е необходима цяла армия от свещеници, водно оръдие със светена вода, високоговорител, с който да произнесат благословиите.

Двамата обърнаха заедно гръб на ужаса, прегърнаха се и тръгнаха през касапницата към колата.

В нея имаше някой.

Васлав Йеловсек беше седнал зад волана и се опитваше да подкара фолксвагена. Завъртя веднъж ключа в стартера. Втори път. На третия двигателят заработи, гумите се завъртяха в пурпурната кал и колата потегли на заден ход по пътя. Васлав видя, че англичаните тичат към него и го псуват. Нищо не можеше да направи — не искаше да краде возилото, но имаше работа за вършене. Той беше рефер, беше отговорен за състезанието и за безопасността на състезателите. Един от героичните градове вече бе паднал. Трябваше да направи всичко възможно да попречи на Пополач да последва участта на своя близнак. Трябваше да догони града и да го вразуми. Да го избави от ужаса му с тихи думи и обещания. Ако се провалеше, щеше да стане свидетел на още едно бедствие като това, което се бе разиграло пред очите му, а съвестта му вече беше пострадала достатъчно.

Мик продължаваше да тича след фолксвагена и да крещи на Йеловсек. Крадецът не му обръщаше внимание, съсредоточен върху управлението на колата по тесния хлъзгав път. Разстоянието между тях бързо се увеличаваше. Фолксвагенът бе набрал скорост. Ядосан, но без дъх, за да излее яростта си, Мик се спря на пътя с ръце на коленете, като дишаше тежко и плачеше.

— Копеле! — изруга Джъд.

Мик погледна към далечния край на пътя. Колата вече беше изчезнала.

— Шибанякът даже не може да шофира като хората.

— Трябва… трябва… да го… настигнем — каза Мик, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Как?

— Пеша…

— Даже карта нямаме… в колата е.

— Боже… всемогъщи.

Тръгнаха заедно по пътя в противоположна на долината посока.

След няколко метра реката от кръв взе да пресъхва. Към главното шосе пълзяха само няколко съсирващи се ручейчета. Мик и Джъд проследиха кървавите отпечатъци от гуми до мястото, на което двата пътя се сливаха.

Сръбското шосе беше пусто и в двете посоки. Следите от гуми завиваха наляво.

— Той е навлязъл още по-навътре в хълмовете — отбеляза Джъд, като се взираше в празния път, който чезнеше в синьо-зелената далечина. — Изгубил си е ума!

— Ще се върнем ли по пътя, по който дойдохме?

— Ще ни отнеме цяла нощ да се върнем пеша.

— Ще хванем стоп.

Джъд поклати глава; лицето му беше отпуснато, изглеждаше отчаян.

— Не разбираш ли, Мик, всички са знаели какво става. Хората във фермите са се пръждосали, докато онези горе буйстват. Обзалагам се, че по този път няма да срещнем никакви коли — освен някой чужденец идиот като нас, а никой турист няма да посмее да ни качи.

Беше прав. Двамата приличаха на касапи — целите омазани в кръв. Лицата им лъщяха мазно, очите им гледаха налудничаво.

— Ще трябва да продължим пеша — добави Джъд. — След него. — Той посочи пътя. Хълмовете бяха притъмнели, слънцето внезапно бе спряло да огрява склоновете им.

Мик сви рамене. При всички положения щяха да прекарат нощта на пътя, това му бе ясно. Просто искаше да тръгне нанякъде — накъдето и да е, — за да бъде по-далеч от мъртвите.

В Пополач се възцари известно спокойствие. Безумната паника бе заменена от безчувствено, безропотно примирение с нещата. Заклещени на местата си, привързани един към друг с каиши, въжета и сбруи в жив организъм, който не позволяваше нито един глас да се чува по-силно от другите и нито един гръб да се труди по-малко от останалите, гражданите позволиха едно безумно единодушие да замести спокойния глас на разума. Те се сляха в едно съзнание, в една мисъл, в един стремеж. За няколко мига се превърнаха в онзи целенасочен гигант, чийто образ бяха пресъздали така блестящо. Илюзията, че притежават някаква индивидуалност, беше пометена от неудържимата вълна на едно колективно чувство — не сляпото увлечение на тълпата, а телепатичен импулс, който претопи гласовете на хиляди в една неустоима команда.

И гласът каза: „Върви!“

Гласът каза: „Махни се далеч от тази ужасна гледка, не искам да я виждам никога повече.“

Пополач се обърна между хълмовете и закрачи с дълги по половин миля крачки. Всички мъже, жени и деца в тази жива кула бяха слепи. Виждаха единствено през очите на града. Не можеха да мислят, освен с мислите на града. И вярваха, че са безсмъртни заради грубата си неумолима сила. Огромни, луди и безсмъртни.

След като изминаха две мили по шосето, Мик и Джъд надушиха бензин във въздуха, а малко по-нататък намериха фолксвагена. Лежеше преобърнат в обраслата с тръстика канавка край пътя. Не се беше подпалил.

Вратата на шофьора беше отворена и тялото на Васлав Йеловсек се подаваше навън. Изглеждаше спокоен, беше изпаднал в безсъзнание. Нямаше видими наранявания, освен една-две малки резки по безчувственото лице. Двамата извадиха внимателно крадеца от разбитата кола и го издърпаха от мръсната канавка върху шосето. Той изстена тихо, когато се засуетиха около него; Мик нави пуловера си и го мушна под главата му като възглавница, после му свали сакото и вратовръзката.

Мъжът отвори внезапно очи.

И ги изгледа втренчено.

— Добре ли си? — попита Мик.

Отначало онзи не каза нищо. Изглежда, не го разбираше.

После:

— Английски? — Имаше силен акцент, но въпросът му беше достатъчно разбираем.

— Да.

— Чух гласовете ви. Английски.

Намръщи се и трепна.

— Боли ли те? — попита Джъд.

Въпросът му, изглежда, развесели мъжа.

— Боли ли ме? — повтори той, а лицето му се изкриви в смесица от агония и удоволствие.

— Ще умра — каза Васлав през стиснати зъби.

— Не — рече Мик, — добре си…

Мъжът поклати глава с абсолютна увереност.

— Ще умра — повтори онзи решително. — Искам да умра.

Джъд се приведе към него. Гласът му прозвуча немощно заради чувствата, които изпитваше в момента.

— Кажи ни какво да направим. — Мъжът беше затворил очи. Той го разтърси грубо, за да не заспи.

— Кажи ни — повтори Джъд, съчувствието му бързо се топеше. — Кажи ни какво става.

— Какво става? — повтори мъжът, без да отвори очи. — Падна, това е. Просто падна…

— Какво падна?

— Градът. Подуйево. Моят град.

— Как падна?

— Сам, разбира се.

Мъжът не обясняваше нищо, само отговаряше на една загадка с друга.

— Накъде беше тръгнал? — намеси се Мик, като се помъчи да не звучи враждебно.

— След Пополач.

— Пополач? — попита Джъд.

Мик най-после видя нещо смислено в историята.

— Пополач е друг град. Като Подуйево. Градове-близнаци. Има ги на картата…

— Къде е градът сега? — попита Джъд.

Васлав Йеловсек, изглежда, реши да им каже истината. Имаше момент, в който се колебаеше дали да умре със загадка на уста или да живее достатъчно, за да се освободи от товара на своята история. Какво значение имаше вече дали ще бъде разказана? Повече нямаше да има състезания — с това бе свършено.

— Те дойдоха, за да се сражават — каза той съвсем тихо. — Пополач и Подуйево. Идват на всеки десет години…

— Да се сражават? — повтори Джъд. — Искаш да кажеш, че всички тези хора са жертва на кръвопролитие?

Васлав поклати глава.

— Не, не. Те паднаха. Нали ви казах.

— А как се сражават? — попита Мик.

— Вървете сред хълмовете — беше единственият отговор.

Васлав отвори леко очи. Надвисналите над него лица бяха изморени и измъчени. Тези невинни хора бяха страдали. Заслужаваха да им бъде обяснено.

— Като гиганти — каза той. — Сражават се като гиганти. Правят едно тяло от собствените си тела, разбирате ли? Скелета, мускулите, костите, очите, носа, зъбите, всичко е направено от мъже и жени.

— Той бълнува — рече Джъд.

— Вървете сред хълмовете — отговори мъжът. — И вижте сами, че е истина.

— Дори да допуснем… — започна Мик.

Васлав го прекъсна, нетърпелив да довърши обяснението.

— Бяха добри в играта на гиганти. Бяха необходими много векове на практика — с всяко десетилетие фигурата ставаше все по-голяма. Единият винаги се стремеше да бъде по-голям от другия. Връзваха се заедно с въжета, много прецизно. Мускули… сухожилия… В стомаха му имаше храна… на слабините тръби, през които да се изхвърлят изпражненията. Хората с най-добро зрение се настаняваха в очните кухини, тези с най-силен глас в устата и гърлото. Не можете да си представите за каква организация ставаше въпрос.

— Не мога — каза Джъд и се изправи.

— Това е тялото на държавата — рече Васлав толкова тихо, че гласът му прозвуча почти като шепот, — формата на нашия живот.

Настъпи мълчание. Малки облаци плаваха над пътя и се трупаха тихо в небето.

— Това беше чудо — добави той. Сякаш осъзнаваше за пръв път колко грандиозно е било всичко. — Беше чудо.

Достатъчно. Да. Беше напълно достатъчно.

Думите бяха изречени; човекът затвори уста и умря.

Мик усети тази смърт по-осезаемо от хилядите, които бяха оставили зад себе си или по-скоро тази смърт отключи страданието, което му бяха причинили всички те.

Независимо дали мъжът бе разказал една фантастична лъжа преди да умре или в историята му имаше някаква истина, Мик се почувства неспособен да я приеме. Въображението му беше прекалено ограничено, за да прегърне идеята. От мисълта за нея го заболя глава, а съчувствието му отстъпи под тежестта на страданието, което изпитваше.

Те стояха на пътя под безформените сиви сенки на облаците, които плаваха към загадъчните хълмове.

Беше здрач.

Пополач не можеше да крачи повече. Всичките му мускули бяха изтощени. Тук-там сред огромното му тяло имаше смъртни случаи, но градът не скърбеше за мъртвите си клетки. Труповете, които се намираха във вътрешността му, бяха оставени да висят на сбруите си. Онези, които образуваха кожата му, бяха освободени от въжетата и пуснати в гората отдолу.

Гигантът беше неспособен да изпитва жалост. И нямаше друга цел, освен да върви, докато може.

Когато слънцето се скри, Пополач седна да си почине на една могила и обгърна огромната си глава с огромните си ръце.

Звездите започнаха да се появяват с присъщата им предпазливост. Нощта идваше, за да привърже милостиво раните на деня и да ослепи очи, които бяха видели прекалено много.

Пополач са изправи и тръгна отново, тътнеща крачка след тътнеща крачка. Не след дълго умората щеше да го надвие; щеше да легне в гробницата на някоя закътана долина и да умре.

Но засега трябваше да продължи, с все по-бавни и мъчителни крачки, докато черната нощ му донесе забрава.

Мик искаше да погребат крадеца в покрайнините на гората. Джъд обаче изтъкна, че утре, когато лудостта е преминала, заравянето на едно тяло може да изглежда подозрително. Освен това не беше ли абсурдно да се грижат за един труп, когато на няколко километра от тях имаше буквално хиляди?

В крайна сметка оставиха тялото да лежи на пътя, а колата да затъне още по-дълбоко в канавката.

Тръгнаха отново.

Ставаше все по-студено, а те бяха гладни. Но малкото къщи, покрай които минаха, бяха празни, заключени и със спуснати кепенци — всички до една.

— Какво искаше да каже? — попита Мик, докато стояха загледани в поредната залостена врата.

— Говореше метафорично…

— За гигантите ли?

— Някакви троцкистки38 глупости — настоя Джъд.

— Не мисля.

— А аз съм убеден. Беше предсмъртната му реч, сигурно я е подготвял с години.

— Не мисля — повтори Мик и тръгна обратно по пътя.

— О, и защо? — Джъд го последва.

— Не беше политическа реч.

— Значи смяташ, че някъде наоколо има гигант? За бога!

Мик се обърна към Джъд. Лицето му не се виждаше ясно в здрача. Но гласът му беше сериозен и уверен.

— Да. Смятам, че ни каза истината.

— Това е абсурдно. Това е нелепо. Не.

В този момент Джъд мразеше Мик. Мразеше го заради наивността му, заради готовността му да повярва на всяка идиотска история, в която има нещо романтично. А тази? Тази беше най-лошата, най-абсурдната.

— Не — повтори той. — Не. Не. Не.

Небето беше гладко като порцелан, а силуетите на хълмовете — черни като катран.

— По дяволите, умирам от студ — каза Мик в мастиления мрак. — Тук ли ще стоиш или ще дойдеш с мен?

Джъд извика:

— В тази посока няма да открием нищо.

— Пътят на обратно е прекалено дълъг.

— Така ще навлезем още по-дълбоко сред хълмовете.

— Прави каквото щеш, аз продължавам.

Стъпките му заглъхнаха, мракът го погълна.

След малко Джъд го последва.

Нощта беше ясна и мразовита. Двамата крачеха с вдигнати заради студа яки и подути от вървенето крака. Небето над главите им приличаше на звездна изложба. Триумф на разпиляната светлина, от която търпеливото око можеше да състави безброй диаграми. След известно време се прегърнаха с уморени ръце, за да си вдъхнат увереност и да се стоплят.

Около единадесет часа видяха светещ в далечината прозорец.

Жената на вратата на каменната къща не ги посрещна с усмивка, но им влезе в положение и ги покани. Опитаха се да обяснят — на нея и на сакатия й съпруг — какво са видели, но безуспешно. А дори и да бяха успели, в къщата нямаше телефон, нито превозно средство, така че нищо не можеше да се направи.

С помощта на мимики и физиономии показаха, че са гладни и изтощени. Помъчиха се също да обяснят, че са се изгубили и се проклеха, че са оставили разговорниците си във фолксвагена. Жената не разбра почти нищо от казаното, но ги настани край една камина и сложи върху печката пълна с храна тава.

Вечеряха гъста, безсолна грахова супа и яйца, като се усмихваха периодично на жената в знак на благодарност. Съпругът й седеше до огъня и мълчеше, не погледна нито веднъж към посетителите.

Храната беше добра. Повдигна духа им.

Щяха да спят до сутринта и после да започнат дългото си мъчително пътешествие обратно. Призори телата на полето щяха да бъдат преброени, идентифицирани, прибрани в чували и изпратени на семействата им. Въздухът щеше да е пълен с успокоителни звуци, които щяха да прогонят ехтящите в ушите им стонове. Щеше да има хеликоптери и камиони с хора, които да организират разчистването. Всичките ритуали и дреболии, съпътстващи едно обществено бедствие.

А след време щяха да си спомнят с охота за случката. Тя щеше да се превърне в част от тяхната история — една трагедия, разбира се, но трагедия, която могат да обяснят и да класифицират, с която могат да се научат да живеят. Всичко щеше да бъде наред, да, щеше да бъде наред. Само да дойде утрото.

Бяха толкова изтощени, че заспаха внезапно. Останаха да спят там, където ги изненада сънят — на масата, с глави върху скръстените ръце. Заобиколени от празни купи и корички хляб.

Не знаеха нищо. Не сънуваха нищо. Не усещаха нищо.

После започна бумтенето.

Земята се разтресе от ритмични стъпки, сякаш към къщата се приближаваше бавно, но неумолимо някакъв титан.

Жената събуди съпруга си. Духна пламъчето на лампата и отиде при вратата. Нощното небе беше осветено от звезди, а хълмовете от двете страни на къщата чернееха.

Бумтенето продължаваше — чуваше се през половин минута и ставаше все по-силно. По-силно с всяка нова крачка.

Стояха заедно на прага, съпруг и съпруга, и се вслушваха в ехото, което отекваше напред-назад между нощните хълмове. Нямаше светкавици.

Само бумтене…

Бум…

Бум…

То разтърсваше земята, събаряше прах от рамката на вратата и караше резетата на прозорците да дрънчат.

Бум…

Бум…

Не знаеха какво се приближава, но независимо как изглеждаше и какви намерения имаше, беше безсмислено да бягат. Там, където се намираха, в жалкото убежище на тяхната къща, беше точно толкова опасно, колкото в което и да е кътче на гората. Как можеха да знаят кое от стотиците хиляди дървета ще оцелее след преминаването на тътена? По-добре да изчакат… и да наблюдават.

Зрението на жената не беше добро и тя се усъмни в това, което видя, когато чернотата на хълмовете си промени формата и се надигна, за да скрие звездите. Но съпругът й също го бе видял: една невъобразимо голяма глава, още по-необятна в измамния мрак, която се издигаше и издигаше, карайки хълмовете да изглеждат като джуджета.

Той падна на колене, като мърмореше молитви, а артритните му крака се изкривиха под него.

Съпругата му изпищя — думите, които знаеше, бяха безсилни да спрат това чудовище; молитвите и молбите нямаха власт над него.

Мик се събуди във вътрешността на къщата, протегнатата му ръка се сгърчи във внезапен спазъм и събори от масата чинията и лампата.

Те се строшиха.

Джъд се събуди.

Крясъците отвън бяха спрели. Жената вече не беше на вратата, беше избягала в гората. Всяко дърво, абсолютно всяко дърво беше за предпочитане пред тази гледка. Зяпнал, мъжът й още редеше молитви, когато огромният крак на гиганта се вдигна за нова стъпка…

Бум…

Къщата се разтърси. Чиниите подскочиха и изпопадаха с трясък от бюфета. Една глинена лула се изтърколи от камината и се счупи в пепелта на огнището.

Любовниците разпознаха звука — този земен тътен.

Мик се пресегна и хвана Джъд за рамото.

— Видя ли — каза той, а зъбите му изглеждаха сиво-сини в тъмнината. — Видя ли? Видя ли?

Думите му преливаха от истерия. Той хукна към вратата и се спъна в някакъв стол. После, натъртен и ругаещ, излезе със залитане в нощта…

Бум…

Трясъкът беше оглушителен. Този път строши всички прозорци. Една напречна греда на тавана в спалнята се счупи и на долния етаж се посипаха отломки.

Джъд застана на прага до любовника си. Старецът се беше проснал по лице на земята, болните му подути пръсти бяха изкривени, умоляващите му устни — притиснати към влажната пръст.

Мик беше вдигнал очи към небето. Джъд проследи погледа му.

Имаше място, на което нямаше звезди. Това беше мрак с формата на човек, огромен, обширен човешки силует, колос, който се извисяваше до небето. Не беше перфектен гигант. Контурите му бяха непостоянни, мърдаха и се гърчеха.

Освен това този великан изглеждаше по-широк от всеки истински човек. Краката му бяха неестествено дебели и къси, ръцете му също не бяха дълги. А дланите, които се свиваха и разпускаха, бяха разположени под странен ъгъл и бяха прекалено деликатни за подобен торс.

После гигантът повдигна едното си огромно плоско стъпало и го спусна на земята, като направи крачка към тях.

Бум…

Стъпката накара покрива на къщата да се срути. Всичко, което им бе казал крадецът на фолксвагена, се оказа вярно. Пополач беше град и същевременно беше гигант, отишъл сред хълмовете…

Очите им започваха да привикват към нощната светлина. Сега видяха в ужасяващи детайли конструкцията на това чудовище. Беше шедьовър на инженерното изкуство — човек, направен изцяло от хора. По-точно безполов гигант, съставен от мъже, жени и деца. Всички граждани на Пополач се извиваха и напрягаха в тялото на този изплетен от плът великан, мускулите им се опъваха до скъсване, костите им се огъваха до счупване.

Видяха как архитектите на Пополач бяха променили умело пропорциите на човешкото тяло: съществото бе направено приклекнало, за да се измести надолу центъра на тежестта; краката му бяха слонски, за да издържат тежестта на торса; главата бе разположена ниско върху широките рамене, за да бъдат сведени до минимум проблемите, които би създал един слаб врат.

Въпреки тези деформации гигантът изглеждаше ужасяващо реалистичен. Телата, които бяха завързани заедно, за да образуват повърхността му, бяха голи, ако не се брояха сбруите, така че кожата на великана блестеше на звездната светлина, както би блестял един огромен човешки торс. Дори мускулите бяха пресъздадени умело, макар и опростени. Мик и Джъд видяха как овързаните тела се бутат и дърпат в солидни връзки от плът и кост. Видяха преплетените хора, които изграждаха туловището — гърбовете им бяха опрени един в друг като на костенурки, за да могат гръдните им мускули да се движат свободно; завързаните акробати, които образуваха свръзките на ръцете и краката, се свиваха на топка и се отпускаха, играейки ролята на стави.

Но най-удивително от всичко несъмнено беше лицето.

Бузи от тела; пещероподобни очни кухини, от които се взираха по пет човешки глави, свързани в очни ябълки; широк плосък нос и уста, която се отваряше и затваряше, докато мускулите на челюстта се събираха и разделяха ритмично. А от устата, поръбена със зъби от голи деца, гласът на гиганта, сега слабо подобие на предишната му мощ, излизаше под формата на идиотска музика в една и съща тоналност.

Пополач вървеше и пееше.

Имало ли е някога в Европа гледка, която може да се мери с тази?

Мик и Джъд гледаха как колосът прави нова крачка към тях.

Старецът си беше подмокрил панталоните. Без да спира да хленчи и да се моли, запълзя от разрушената къща към близките дървета, влачейки безчувствени крака след себе си.

Англичаните останаха на местата си, загледани в приближаващото се зрелище. Вече не изпитваха нито страх, нито ужас, само страхопочитание, което не им позволяваше да помръднат. Съзнаваха, че това е гледка, която никога повече няма да видят; това беше кулминацията — след нея всичко щеше да им се струва обикновено. Тогава по-добре да останат, въпреки че смъртта ги приближаваше с всяка крачка; по-добре да останат и да видят гледката, докато все още можеше да бъде видяна. Чудовището можеше да ги убие, но поне щяха да зърнат едно чудо, щяха да се докоснат за миг до това ужасяващо величие. Сделка, която си заслужаваше.

Пополач беше на две крачки от къщата. Видяха съвсем ясно сложната му структура. Вече различаваха детайлно лицата на гражданите — бели, изпотени и изтощени. Някои висяха мъртви в сбруите си и краката им се полюшваха напред-назад като крака на обесени. Други, най-вече децата, бяха пренебрегнали обучението си и бяха променили позициите си, така че гигантското тяло се беше разкривило и гъмжеше от бунтовнически клетки.

Но въпреки всичко вървеше, а всяка крачка беше непредвидим резултат от съгласуваност и сила.

Бум…

Стъпката, която смачка къщата, дойде по-скоро, отколкото бяха очаквали.

Мик видя как кракът се вдига; видя лицата на хората в пищяла, глезена и стъпалото — вече големи колкото него — все едри мъже, избрани да поемат пълната тежест на гигантското творение. Много от тях бяха мъртви. Долната част на ходилото представляваше пъзел от изпочупени и окървавени тела, смачкани до смърт от тежестта на съгражданите им.

Стъпалото се спусна с грохот.

След няколко секунди от къщата останаха само прах и отломки.

Пополач закри напълно небето. За момент запълни целия свят, небето и земята, а присъствието му претовари сетивата. От толкова близо не можеше да бъде обхванат с поглед, окото трябваше да броди напред-назад по туловището му, за да го види цялото, а дори тогава съзнанието отказваше да приеме всичко, което виждаше.

Когато къщата се срути, от нея излетя въртящо се парче камък и удари Джъд в лицето. Убийственият удар прозвуча в главата му като сблъсък на топка със стена. Нямаше болка, нито съжаление. Животът му угасна като пламъка на кибритена клечка — малък, незначителен пламък; предсмъртният му вик се изгуби в дяволската врява, тялото му бе погълнато от пушека и мрака.

Мик нито видя, нито чу смъртта на Джъд. Беше прекалено зает да гледа останалият за момент крак в руините на къщата, докато другият крак събираше решителност да се премести.

Мик се възползва от шанса си. Виейки като банши, той се затича към крака, обзет от копнеж да прегърне чудовището. Спъна се в развалините и се изправи пак, окървавен, за да се вкопчи в стъпалото преди то да се вдигне и да го остави зад себе си. Когато кракът получи съобщение да се премести, се разнесе задружна измъчена въздишка; Мик видя как мускулите на пищяла се събират и съединяват. Той направи последен скок към крайника, който започна да се повдига от земята, за да сграбчи някаква сбруя, въже, човешка коса или може би плът — каквото и да е, стига да се хване за това преминаващо чудо и да стане част от него. По-добре да тръгне с него, независимо накъде отива и да служи на неговите цели, независимо какви са те; по-добре да умре с него, вместо да живее без него.

Мик се хвана за крака и си намери безопасно място на глезена. Докато крещеше екзалтиран от успеха си, почувства как огромният крайник се вдига и погледна надолу сред вихрещия се прах към мястото, на което бе стоял и което вече се отдалечаваше.

Земята под него бе изчезнала. Той беше стопаджия с късмет — обикновеният живот, от който се бе отказал, вече не означаваше нищо за него и никога не бе означавал. Щеше да живее с това нещо, да, щеше да живее с него — щеше да го гледа и гледа, да го изяжда с очи, докато умре от преяждане.

Мик закрещя, зави и се залюля на въжетата, опиянен от триумфа си. Зърна бледото тяло на Джъд, проснато далеч под него върху тъмната земя, невъзвратимо мъртво. Но любовта, живота и здравия разум вече ги нямаше, беше ги забравил заедно с името, пола и амбициите си.

Всичко това вече не означаваше нищо за него. Абсолютно нищо.

Бум…

Бум…

Пополач вървеше, а стъпките му се отдалечаваха на изток. Пополач вървеше и бумтенето на гласа му заглъхваше в нощта.

Ден по-късно пристигнаха птиците, лисиците, мухите, пеперудите и осите. Джъд се размърда, Джъд се премести, Джъд роди. Коремът му се напълни с гърчещи се личинки, а лисиците се сбиха в бърлогата си за хубавото месо на бедрото му. После всичко стана бързо. Костите пожълтяха, костите се разтрошиха; на мястото на тялото, което някога бе изпълвал с дъха и убежденията си, остана празнота.

Мрак, светлина, мрак, светлина. Името му не прекъсна кръговрата на дните.