Кървава роза

9

Планът за това как да се сдобием с Аидис — дръжката, символизираща водата — вече беше пуснат в ход. В коридорите на Странстващата академия кипеше оживление. Дори нишките на стените сякаш грееха малко по-ярко, сякаш озарени от надежда след като бяхме успели да вземем първия меч.

— Айдис е в Юкатан15. — Рен вървеше до мен, докато се прибирахме от вечеря. — С помощта на Инес, Водача на Айдис, вече подготвят мястото, където ще се съберем, преди да осъществим акцията. Скривалището е в Тулум16. Аника смята, че ще е най-добре да се наспим хубаво, преди да се заловим със следващата операция. Така че тръгваме утре следобед.

— Не сутринта?

Рен поклати глава.

— Спомена прилива — не бил подходящ или нещо такова. Не я разбрах съвсем.

— Предполагам, че за Търсачите ти вече си първият по важност Страж. Браво на теб, алфа.

— Благодаря. — Той се усмихна, но после ми хвърли кос поглед. — Нали не възразяваш?

— Това е истинската ти същност — отвърнах, като се опитвах да звуча неутрално. — Пък и колкото повече Търсачи ни имат доверие, толкова по-добре.

— Съгласен съм.

Бяха минали едва няколко часа, откакто се бяхме завърнали, ала в Академията вече се долавяше осезаема промяна. Преди удара в Тордис повечето Търсачи ме гледаха в най-добрия случай с любопитство, а в най-лошия — с възмущение. Сега възмущението се бе превърнало в любопитство, а любопитството — в неприкрито възхищение. Неколцина Търсачи дори ме бяха спрели, за да ми благодарят, че сме се присъединили към тях. Трябваше да призная, че бях доста изненадана.

Рен спря и аз се намръщих за миг, но после си дадох сметка, че се намираме пред вратата на стаята ми.

— Ти си тук — напрегнато каза той.

Зачудих се откъде знае коя е моята стая. Дали просто бе усетил, че миризмата ми тук е по-силна, отколкото където и да било другаде, или си бе направил труда да открие къде съм настанена?

— Да се наспим, а? — Избягвах да срещна погледа му. — Е, лично аз съм изтощена, така че на драго сърце ще последвам нарежданията на Аника.

— Кала, искам да те помоля за нещо.

Усетих как сърцето ми се качва в гърлото, но се насилих да срещна очите му.

— Да?

Той ме гледаше настойчиво.

— Нека да дойда.

— Какво? — С огромно усилие успях да изрека една-единствена дума. Да дойде къде? В стаята ми? Да прекара нощта с мен? Ръцете ми започнаха да треперят.

— Утре — отвърна той. — В мисията, изготвена от Аника, ще участва само един отряд, а тя ми каза, че ти ще го предвождаш, защото Шей има доверие единствено на теб.

— О! — Разсмях се и стомахът ми престана да играе. — Предполагам, че…

— Какво? — По лицето му се изписа объркване, когато се поколебах.

Сега бе мой ред да го изгледам изпитателно.

— Трябва да знам, че мога да ти имам доверие.

Рен се облегна на вратата ми. Не бях сигурна дали е наранен или сърдит. Или и двете.

— Нямаш ми доверие?

— Когато става дума за Шей — не.

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Шей е Потомъкът. — Полагах усилие, за да говоря спокойно. — Той е от жизненоважно значение за мисията. Ако го заплашва опасност, трябва да съм сигурна, че…

Рен се оттласна от вратата, вперил гневен поглед в мен.

— Смяташ, че съзнателно бих допуснал Шей да пострада? А може би дори, че сам бих го наранил?

— И преди си го заплашвал. — Едва се сдържах да не закрещя. Когато ставаше дума за Шей, закрилническите ми инстинкти се включваха на пълни обороти. — Повече пъти, отколкото бих могла да преброя!

— Това е различно, Кала. — Рен също бе започнал да повишава глас, което накара неколцина минаващи наблизо Търсачи да ни изгледат заинтригувано. — Сега сме тук и става дума за нас. На война правилата са различни. Никога не бих…

Той замълча, стиснал юмруци, и си пое дълбоко дъх.

— Никога не бих рискувал живота на някой толкова важен като Потомъка на бойното поле. — Той почти изплю думите. — Наясно съм какво е заложено на карта.

Заповядах си да обуздая раздразнението си, преглъщайки горчилката му. Знаех, че казва истината.

— Добре. Вярвам ти. Можеш да дойдеш.

Пръстите му все още бяха свити в юмруци, вените по ръцете му туптяха. Посегнах към него, но той се отдръпна, отказвайки да срещне очите ми.

— Недей.

Имах чувството, че ме е ударил в стомаха и част от мен наистина искаше да е така. Предпочитах да се бия с Рен, отколкото да виждам загубата, изписана по лицето му.

— Рен — прошепнах. — Радвам се, че искаш да дойдеш. Ще имам нужда от теб утре.

Той най-сетне се обърна към мен и в мрака на очите му зърнах внезапно лумнал пламък.

— Само утре?

Преглътнах мъчително — не можех нито да откъсна поглед от очите му, нито да проговоря.

Леко крива усмивка повдигна ъгълчето на устата му и като се пресегна, той сложи ръка под брадичката ми, толкова нежно, че едва усещах допира му.

— Благодаря, Лили. — Пръстите му се плъзнаха нагоре и се спряха върху устните ми. Другата му ръка улови моята и едва когато проследих погледа му, усетих, че палецът му докосва сапфира на пръстена, който носех. Пръстенът, който Рен ми беше подарил. — Лека нощ.

Той се обърна и се отдалечи, а аз се загледах след него, като се чудех къде се намира стаята му и в същото време се преструвах, че не се чудя къде се намира. Облегнах се на вратата, натиснах бравата и се оставих по-скоро да падна, отколкото да вляза в стаята си. Тези мисии, усилието да променим света, причиняваха умора, каквато досега дори не подозирах, че може да съществува. Не беше единствено физическото изтощение, а и товарът на чувствата, които трябваше да понесем на плещите си. А най-голям бе този, който лежеше върху раменете на Шей. Отпуснах се на леглото и се зачудих дали е добре. Беше прекарал по-голямата част от деня затворен заедно с Аника и Сайлъс, преглеждайки всичко, което се знаеше за Кръста на елементите. След това бе отишъл да потренира заедно с Итън, Конър и Адна. Сега, когато вече притежаваше един от мечовете, те бързаха да му помогнат да свикне с него.

Дали беше приключил? Дали и Шей, като мен, стоеше в стаята си и се взираше в нощното небе, така облачно, че не се виждаше нито една звезда, нито един лунен лъч? Част от мен искаше да отиде при него и да бъдем заедно, както бях направила предишната нощ. Да усещам тялото му, долепено до моето в съня си, ми вдъхваше спокойствие и утеха, каквито дотогава не познавах, а да лежа самичка събуждаше болка дълбоко в мен. Станах от леглото и направих няколко стъпки към вратата, преди да изръмжа от раздразнение и да се хвърля обратно върху дюшека. Увих се в одеялата, сякаш си правех пашкул, и забих пръсти в меката материя. Не можех да отида при Шей сега, независимо колко магнетично бе притеглянето му. Пък и той също не бе дошъл да ме потърси, от което ме болеше повече, отколкото бях готова да си призная.

Сърцето и умът ми непрекъснато бяха разкъсвани от противоречиви импулси. Не исках да отида при някой от двамата алфи, само за да се измъкна тайно от леглото му на следващата сутрин. Предишната нощ с Шей беше проява на себичност — повече не биваше да се отдавам на тези наклонности. Особено след начина, по който Рен се бе доказал пред Търсачите днес. Не го бях излъгала — утре наистина щях да имам нужда от него. След това… не, не биваше да мисля за това. Още не.

Не помнех кога съм заспала, но когато се събудих, събраните на топка завивки красноречиво говореха колко неспокойно бях прекарала нощта. Очите ми отказваха да се отворят, бях кисела и реших, че най-доброто решение е един дълъг душ. А мисълта, че след него бих могла да продължа с омлет, препълнен с изобилието на градината на Търсачите, допълнително ме поободри.

Въпреки че стигането до тях си беше същинско пътешествие, баните на Академията бяха впечатляващи. Застанах под силната струя и оставих горещата вода да ме облее като водопад, а после си избрах ексфолиращ гел (един от многото в огромното разнообразие от сапуни, гелове и ароматни масла в шишенца от гравиран кристал, подредени върху изящните полици от тиково дърво край душовете) и започнах да се търкам яростно, мъчейки се да прогоня съня. Уханието на лавандула и мента, с който бе пропит гелът, определено помогна. В шишенцата имаше най-различни миризми и те до една бяха напоени със свежестта на цветя и билки. Очевидно градините на Академията осигуряваха не само храна и лековити отвари за Търсачите. Брин сигурно едва не бе пощуряла при вида на това изобилие — учудвах се, че не прекарва по цял ден в баните.

Спрях душа, увих се с една хавлия и тръгнах към съблекалнята, където бях оставила дрехите си. Излязох от облака гъста пара в откритото пространство между баните и съблекалните, и се вцепених. За миг помислих, че сънувам, но водата, която капеше от косата по раменете и ключицата ми, красноречиво говореше, че не е така.

— Здрасти.

Сърцето ми се качи в гърлото. Гол до кръста, Рен стоеше пред мен и тъкмо завързваше една хавлия ниско около талията си. На стола до него лежеше купчинка дрехи. Той погледна към вратата зад себе си.

— Да не би… ъъъ… това да не е момичешката баня? Бях тук и снощи и не видях… ъъъ…

— Ей там има отделни съблекални. — Въпреки неловката ситуация, не можах да не се засмея. — Мисля, че баните им са общи.

— Колко напредничаво от страна на Търсачите — ухили се Рен. Погледът му се плъзна по мокрите ми крака. — Изглеждаш съвсем чистичка, Лили.

— Аха. — Направих крачка към съблекалнята, но за съжаление това означаваше да се доближа до Рен. Почувствах топлината на тялото му, дъхът на потта му се смеси с уханието на лавандула, попило в кожата ми. — Е, да не ти преча…

— Можеш да останеш. — Той ме хвана за ръката и ме обърна към себе си. По устните му играеше лукава усмивка. — Защо не ми измиеш гърба?

Достатъчно трудно ми беше да не се взирам в полуголото му тяло и това, че най-сетне срещнах погледа му, изобщо не помогна.

— Знаеш, че не бива.

— Така ли? — Той ме придърпа към себе си. — Защото аз съм почти сигурен, че не го знам.

— Престани. — Нямах доверие на самата себе си. Обгръщаше ни твърде много пара и твърде малко дрехи покриваха телата ни.

Рен ме пусна с въздишка. Дяволитата усмивка се стопи, оставяйки чертите му обтегнати.

— Не те виня, че го правиш — увери ме той, макар че докато го казваше, се облегна на стената и вдигна очи към тавана, вместо да срещне погледа ми. — Заслужавам си го. След всичко, което ти причиних.

— За какво говориш?

— Това, че избра него… Не те виня.

— Не съм избрала — заявих, отстъпвайки към вратата на съблекалнята. — Казах и на двама ви — няма да направя своя избор, докато сме във война.

Сега вече Рен ме погледна право в очите — усещането бе сякаш в гърдите ми се заби стрела.

— Нямах това предвид.

Въпреки че в банята беше доста топло, усетих, че настръхвам.

— А какво тогава?

— Не те обвинявам, че си избрала той да ти бъде първият. — Рен звучеше по-скоро тъжен, отколкото ядосан.

Бях започнала да треперя. Не бях в състояние да проговоря, но той прочете въпроса в очите ми.

— Сабин ми каза.

— Кой й е дал право…

— Не й се сърди. — Рен се засмя мрачно. — Тя здравата ми се накара. Каза ми, че съм те изгубил. Че съм арогантен идиот и заслужавам всичко, което ми се е случило. Но не и теб.

С усилие успях да откъсна поглед от него.

— Всъщност не на теб е сърдита. Разстроена е заради…

— Козет — каза той. — Знам. След като ми се накрещя, двамата си поговорихме. Съкрушена е от случилото се. Не че я виня. И на мен ми се ще Дакс и Фей да бяха тук.

— Ако не беше толкова печално, би било смешно. — Аз се облегнах на стената до него.

— В смисъл?

— Фей и Дакс бяха най-силните ни воини. Ала в крайна сметка се оказаха прекалено страхливи, за да се борят за себе си.

Рен кимна.

— Не преспах с Шей, за да ти отмъстя. — Казах го толкова тихо, че не знаех дали ме е чул. — Аз… той…

Рен не отговори в продължение на цяла минута. Вече бях почти сигурна, че не ме е чул, когато той се прокашля.

— Знам, че изпитваш чувства към него. Очевидно е. Но наистина ли го мислеше, когато каза, че няма да избереш преди войната да е свършила?

— Аз… Да, мислех го.

Трябваше да е така. Ако изберях Рен или Шей за свой алфа, другият щеше да си тръгне. Такава бе природата на алфите.

След като един от тях спечелеше мястото си, другият щеше да бъде прокуден, неспособен да понесе да заема подчинена позиция в редиците на глутницата. А аз не можех да го допусна. Освен това кръвта се вледеняваше във вените ми само при мисълта, че някой от тях може да си отиде.

— Тогава искам да знаеш нещо. — Рен се обърна към мен и сложи ръце от двете страни на раменете ми, улавяйки ме като в клетка.

— Недей. — Нямах си доверие да бъда толкова близо до него. Вече бях допуснала грешка с Шей, проявявайки слабост, когато бях обещала да стоя далеч от него. Не бих могла да си го простя, ако сторех същото и с Рен. Освен това част от мен бе наясно, че искам Рен да ме докосне, защото бях прекарала тази нощ в неспокоен сън, надявайки се Шей да почука тихичко на вратата ми. А той не го бе сторил. Колкото повече Шей навлизаше в света на Търсачите, толкова повече се отдалечаваше от нас.

— Чуй ме, Кала. — Очите на Рен не ми даваха да помръдна. — Помниш ли, когато бяхме в „Едем“?

Кимнах, твърде смутена, за да съм в състояние да говоря. Дори не бях сигурна дали ще чуя гласа си заради думкането на сърцето си. От онази нощ в „Едем“ сякаш бяха минали години. Не разбирах защо му бе на Рен да се връща към нея точно сега.

— Ти ме попита дали се боя от нещо.

— Спомням си. — Прехапах долната си устна, когато случилото се изплува в съзнанието ми. — Ти отвърна, че се боиш от едно-единствено нещо.

— Едно-единствено нещо. — Рен се приведе и прошепна в ухото ми: — Винаги ме е било страх само от едно. И все още е така.

Тялото ми сякаш бе замръзнало, приковано към стената от думите му.

— Какво е то?

Гласът му потрепери.

— Че никога няма да ме обикнеш. Не и истински.

— Рен… — Ръцете ми се тресяха.

— Чувах какво си шептят другите — продължи той. — Виждах как ме гледат някои от вълците на Бейн. Начина, по който баща ми… имам предвид, Емил… говореше за майка ми. Тя беше мъртва, ала той сякаш все още я ненавиждаше. Дори за мен бе очевидно, че докато са били заедно, той я е държал в подчинение, ала между тях не е имало любов.

Дишането ми стана накъсано. Не знаех дали бях в състояние да понеса онова, което той имаше да ми каже, но не можех и да го спра.

Устните му докосваха ухото ми.

— Първият път, когато те видях… когато ни обещаха един на друг… заклех се, че няма да те принуждавам да ме обичаш, а ще намеря начин да те спечеля.

Нещо в мен се прекърши.

— Ако си искал да ме спечелиш, защо прекара всички години в гимназията, като излизаше с други момичета?

Във въпроса ми имаше повече яд, отколкото бях възнамерявала. Ала цялото чакане, годините, в които не можех да последвам увлеченията си, макар да виждах как Рен се отдава на своите. Все още бях сърдита заради това. То правеше признанието на Рен нечестно и може би дори — невярно.

Рен долепи чело до слепоочието ми.

— Мислех си, че ако видиш други момичета да ме желаят, като в същото време знаеш, че аз искам единствено теб, може да промениш отношението си към мен.

Тихо ръмжене се надигна в гърлото ми.

— Сабин е права. Наистина си идиот.

— Ще помогне ли, ако се съглася с теб? — Той се усмихна, ала очите му бяха сериозни.

Извърнах глава; гняв, надежда и желание се бореха в гърдите ми.

— Можеше да ми кажеш какво изпитваш.

— Щях да го направя. Исках да го сторя, когато ти дадох пръстена… но се уплаших.

Погледнах го, видях, че се е изчервил и разбрах, че не ме лъже.

— Аз… — Не намирах думи. Пък и какво можех да кажа?

— Моля те единствено да ми дадеш още един шанс. Или пък възможност да започнем на чисто. Но исках да знаеш какво изпитвам. Наясно съм, че изгледите за мен не са добри. Шей се появи и промени живота ти. Той те спаси.

— Аз спасих него. И себе си.

— Имах предвид, че от самото начало той е героят. Нормално е да го желаеш. Ала историята, която имаме, миналото ни… Не всичко беше толкова лошо.

— Знам.

— Не можеш да ми кажеш, че когато бяхме сами в къщата, част от теб не искаше да остане.

Пръстите ми още по-силно стиснаха хавлията, за да не я изпуснат. Имаше право. Поне донякъде. Той все още ме привличаше… вълкът, който бе роден, за да ми бъде равностоен партньор. Онзи, с когото мислех, че ще прекарам живота си. Страх ме бе да се откажа от миналото, което ни свързваше. Този път ми беше познат. Знаех какъв би бил животът ми с Рен и къде бе мястото ми в него, знаех също така, че държа на Рен. Изкушението да го задържа близо до себе си бе наистина голямо.

— Открай време сме предвидени един за друг, Кала. — Думите му ме накараха да потръпна — той сякаш беше прочел мислите ми. — Нека ти покажа как би било.

Устните му почти докосваха моите. Безсилна да устоя повече, аз проследих очертанията на гърдите му. Той изръмжа тихичко и зарови пръсти във влажната ми коса, докато ме целуваше. Ръцете ми се плъзнаха надолу по тялото му и откриха края на хавлията, увита около кръста му. Целувката му стана по-настойчива, насърчавайки ме да продължа.

Вратата на банята се отвори и Конър влезе с нехайна стъпка. Гол до кръста, той бе обут в долнище на пижама, а през рамото си беше преметнал хавлия. Подсвиркваше си, но спря, когато видя голия гръб на Рен и мен, притисната до стената.

— О, богове! Очите ми! — Той закри лицето си с ръце. — О, невинността ми!

— Млъквай, Конър! — казах аз, едновременно облекчена и разочарована от прекъсването.

Измъкнах се изпод ръцете на Рен, взех разстоянието до съблекалнята с един скок и се хвърлих вътре. Навлякох дрехите си колкото се може по-бързо, преди да избягам от банята с чувството, че ще умра от срам. Докато бързах по коридорите, минавайки покрай още полузаспали Търсачи, тръгнали да си вземат душ, се мъчех да убедя себе си, че не чувам смеха на Конър подире си.

10

Стомахът ми къркореше от глад, но все още треперех от напрежение след срещата с Рен. Не можех да рискувам да срещна Шей, докато чувствата ми бяха толкова объркани… и докато миризмата на Рен най-вероятно все още беше върху кожата ми.

„По дяволите, Кала. Защо не можеш да стоиш настрана от него? Защо не можеш да стоиш настрана и от двамата?“

Бях научила колко силна движеща сила е страстта, да не говорим пък за любовта, и все пак се дразнех на себе си, задето толкова лесно губех контрол, когато кръвта ми се разпалеше.

Отказах се от идеята да се присъединя към отряда Халдис за закуска и вместо това се отправих към градината в търсене на пресни плодове. За моя изненада (като се има предвид колко рано бе все още) открих Ансел да бере портокали.

— Добро утро — усмихна ми се той.

— Някакъв шанс да получа един от тези? — попитах, посочвайки наполовина пълната кошница.

— Разбира се. — Той ми подхвърли един портокал и аз се залових да го беля. — Рано си станал.

Върху раменете му легна напрежение.

— Трудно ми е да спя.

Отхапах парче плод, наслаждавайки се на свежия цитрусов вкус, разлял се в устата ми. Портокалът бе невероятно сочен, просто съвършен.

Ансел мълчаливо се залови да къса плодове от дървото.

— Изглеждаш по-добре — казах бавно.

— Така ли?

Прокашлях се, задавяйки се с портокаловия сок. Гласът на Ансел имаше същото металическо звучене, което бе накарало кръвта да се смръзне във вените ми, когато за първи път научихме как са го наказали Пазителите.

— Не се ли… не се ли чувстваш добре?

Той се обърна към мен. Макар и не така празни както в Денвър, в очите му се четеше безнадеждност.

— Никога няма да бъда добре, Кала — отвърна той, премятайки един портокал в ръцете си. — Не и наистина.

— Но… — Искаше ми се да не говори такива неща. Искаше ми се да вярвам, че това е просто самосъжаление… ала знаех, че не е така. — Ами Брин?

— Обичам Брин. И не понасям да я гледам как страда.

Взирах се в лицето му. Изглеждаше по-голям от малкото ми братче, което познавах. Пораснал и изпълнен с гняв.

— Преструваш се, че си добре, за да не я нараниш.

Ансел кимна.

— Тя явно мисли, че все още ме обича. Опитах се да сложа край на връзката ни, но тя отказва да ме чуе.

— Не искаш ли да бъдеш с нея?

— Винаги ще я обичам. Но не съм достатъчно добър за нея. Тя заслужава нещо повече.

— Как можеш да го кажеш! — Идеше ми да му се развикам, но се насилих да говоря спокойно. — Та ти си си същият!

— Не съм. — Ноктите на Ансел потънаха в кората на портокала, толкова силно го стискаше. — Вярвай ми, не съм.

— Разбира се, че си. И Брин те обича.

— Не съм й равен. Вече не. Една връзка не може да просъществува, ако партньорите не са равностойни. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

— Естествено, че го знам — намръщих се аз. — Но ти грешиш. Вече ти казах. Търсачи и Стражи и преди са били заедно. Създавали са семейства.

— Знам. — В усмивката на Ансел се долавяше неприязън. — Чух го. От теб. От Тес. Търсачи и Стражи. Монроу и Корин. Той и тя, тя и той.

— Какъв е проблемът тогава? — Без да забележа бях смачкала остатъка от портокала в юмрука си и сега между пръстите ми се процеждаше лепкав сок. — Получавало се е. Било е истинска любов, истински партньорства. Хората са умирали заради тях.

— Не е същото. — Той наведе глава.

— Защо?

— Защото аз не съм се родил Търсач. Нямам тяхната сила. — Погледна ме и сивите му очи бяха гневни, същински буреносни облаци. — Аз съм чисто и просто по-малко, отколкото бях някога. И никога няма да стана повече. Рано или късно Брин ще го осъзнае. И ще си тръгне. Така ще бъде най-добре.

— Ами ако не го направи? — Взирах се в смачкания плод в ръката си и имах чувството, че се взирам в опустошеното сърце на брат си. — Ами ако иска да бъде с теб? Да създадете семейство?

— Семейство, в което да играя ролята на баща на глутница вълчета?

— Така са устроени нещата.

— Знам — отвърна той. — Тес ми обясни за природата на майката. Ала биология или магия, или каквото и да е, няма значение. Не става дума за това дали двамата с Брин можем да бъдем заедно или да създадем семейство. Става дума дали трябва да го направим.

— Защо не изчакаш да видиш как ще се развият нещата в бъдеще, Ансел? — Не знаех какво друго да кажа. Ненавиждах отчаянието в гласа му, усещането за безвъзвратност.

— Обещавам ти, че никога няма да нараня Брин — увери ме той. — Няма да й кажа как се чувствам. Ще бъда с нея, когато има нужда от мен, а когато поиска, ще я пусна да си отиде.

Двамата с Ансел стояхме на пътеката и се гледахме. Нямаше какво друго да си кажем.

Той се усмихна ужасяващо празно и ми подаде още един портокал.

— Все още трябва да закусиш. Нали пречука първия портокал.

— Благодаря — едва успях да промълвя през буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ето те! — Гласът на Брин ме накара да се обърна. Тя подскачаше по пътеката, грейнала от щастие. — Съжалявам… май се позабравих в банята. Същински рай на натуралните продукти! Търсачите определено трябва да започнат да ги продават. Ще поговоря с Тес за това. Помириши кожата ми — рози и мащерка!

Ансел се обърна към нея и пред очите ми се преобрази — надяна маската си и ето че съкрушеният ми брат се превърна в онзи Ансел, когото познавахме открай време.

Не можех да остана там, не и в този момент. Не исках Брин да прочете по лицето ми нещо, което не биваше да знае. Измъквайки се с оправданието, че трябва да се видя с Аника, се отдалечих от тях, мъчейки се да отвлека вниманието си с портокала. Ала не бях прекосила и половината градина, когато се натъкнах на ново напомняне за това колко несигурно бе всичко в живота ми.

Конър се бе разположил на една каменна пейка до пътеката. Ризата му беше разкопчана, разкривайки коравите мускули на гърдите му, набраздени от белези. Белези, които познавах.

Понечих да се обърна, но после си дадох сметка, че трябва да оправя нещата с него или поне да поуспокоя съвестта си.

— Е, колко Стражи смяташ, че си убил?

— Опитвам се да намаля убиването — отвърна той, без да отваря очи. — Ала както виждаш, те всички са имали добрината да ми оставят сувенири за спомен. — Той докосна белязаните си гърди.

Настаних се на пейката до него, оставяйки слънцето да сгрее шията и раменете ми. Пулсът ми беше преминал в галоп, но въпреки това се насилих да изрека онова, което си бях намислила.

— За това, което видя тази сутрин… — Приятната топлина на слънчевите лъчи мигновено бе изместена от пареща горещина, когато кръвта нахлу в лицето ми.

— Хей, не ми е работа да те съдя. — Конър скръсти ръце зад главата си и се обърна към мен, за да ме погледне. — Макар че ако изгубим Потомъка, защото ти не си в състояние да си държиш панталоните на мястото им, те очаква истински ад. Най-буквално.

Изръмжах и той се засмя.

— Изобщо нямах намерение да те разпитвам за горещите ти срещи, сладурано. Ти подхвана темата.

Прегърнах глезените си с ръце и облегнах брадичка на коленете си.

— Просто исках да разбереш.

Конър се понадигна, усмивка подръпваше крайчеца на устата му.

— Какво да разбера?

— Че Шей, Рен и аз се намираме в сложна ситуация.

— Сложна, а? — Усмивката му стана по-широка. — Аз пък мислех, че всичко е съвсем ясно. Падаш си по двама мъже, но ще трябва да избереш един от тях.

— Не е само…

Конър ме прекъсна с махване на ръка.

— Ясно ми е, че подробностите винаги са различни, но в крайна сметка нещата се свеждат до това — ти си една, а те — двама. Гадна работа е любовта.

— Очарователно, няма що. — Щеше ми се да мога да го нарека лъжец, ала резюмето, което бе направил на любовния ми живот, беше твърде точно.

— Виж, сладурче, не съм аз този, който ще вземе да те съди. Просто ти казвам как виждам нещата. — Конър отметна кестенявата коса от лицето си, все още влажна от взетия душ. Само за няколко дни под средиземноморското слънце вече бе започнал да придобива тен. Бронзовият оттенък на кожата му караше бледите белези по гърдите му да изпъкват още повече.

— Да не искаш да ми кажеш, че всичките ти многозначителни подмятания са просто празни приказки? — ухилих се аз. — Кой би предположил!

Той ми хвърли кос поглед, но не каза нищо.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попитах.

Едната му вежда подскочи и аз се приведох към него.

— Мисля, че цветистите ти закачки са начин да прикриеш факта, че всъщност те интересува само един човек.

— Наистина ли смяташ, че съм от типа, на който му стига само една жена? — Конър се усмихваше, ала очите му бяха сериозни.

Задържах погледа му.

— Мисля, че си влюбен в Адна.

Той пръв се извърна, зареял очи към фонтана, който бълбукаше наблизо.

— Допуснах грешка с Адна — промълви, потънал дълбоко в мислите си. — Преди около година.

— Грешка? — намръщих се аз. — О… имаш предвид, че си преспал с нея.

Смехът, с който ми отговори, беше смразяващ.

— Не.

— Не си спал с нея? — Не можех да разбера насмешливо кривата му усмивка.

— Определено не съм. И мисля, че точно това беше грешката.

— Нищо не разбирам.

Конър преметна крака през страничната облегалка на пейката и сложи ръце върху бедрата си.

— Адна беше още дете, когато се запознах с нея. Самият аз бях на шестнайсет и дяволски самоуверен.

— Да не повярва човек колко си се променил оттогава.

Той се усмихна, но не на мен.

— Адна преживяваше тежък период.

— Да, тя ми каза. — Спомних си думите на Адна, че Конър бил приятелят, от когото толкова се нуждаела след смъртта на майка си.

В очите на Конър се появи тревога.

— Какво ти каза?

Намръщих се, когато видях кръвта да се отдръпва от лицето му.

— Само това, как си се опитвал да я разведриш след като изгубила майка си.

— А… ясно. — Той отново си възвърна нехайния вид.

— Но силно се надявам, че се каниш да ми обясниш какво си помисли, че съм научила от Адна.

Конър поклати глава и каза тихо:

— Тя е само на шестнайсет.

— Знам.

Той ме погледна.

— Миналата година беше на петнайсет… а аз — на двайсет. Винаги се събираме за зимното слънцестоене. Итън, Кайл, Стюарт и аз се върнахме от Денвър, а Адна беше във ваканция.

Кимнах. Всичко чуто досега звучеше съвсем в реда на нещата.

— След тържествата (истински пир, с много пиене и танци) аз тръгнах към стаята си, за да му дръпна един сън. Адна ме попита дали имам нещо против да остане с мен.

Усетих, че пулсът ми се ускорява. Досещах се накъде отиват нещата и се притеснявах и за двамата.

Конър потърка тила си.

— И нямаше предвид, за да си поговорим. Освен това бе страшно убедителна в защитата на онова, което си беше наумила.

— Значи се е опитала да те свали? — Не ми беше трудно да повярвам, че Адна се бе опитала да получи онова, което иска, без преструвки.

— Може да се каже.

— И ти си й отказал? — Виж, това ми беше доста по-трудно да повярвам.

— Тя беше на петнайсет.

— Е, предполагам. — Петнайсет години наистина не беше много, но Адна беше стара душа. Не мислех, че ако беше приел, Конър би се „възползвал“ от нея. Освен това не смятах, че Адна е от онези, които се отказват току-така, след като веднъж решат, че искат нещо.

— А на всичкото отгоре беше дъщеря на Монроу.

— О! — Това вече беше нещо друго.

— Когато се опитах да й обясня защо според мен идеята не е добра, Адна не остана особено доволна.

— Мога да си представя. — И наистина, почти можех да видя хвърчащи предмети, натрошено стъкло, а защо не и Конър с насинено око. — Това преди баса със Сайлъс ли беше или след него?

Конър си пое дълбоко дъх.

— Значи ти е казала за баса?

— Каза, че нищо не се получило.

— Басът беше пръв, но само с няколко часа. А резултатът беше, че двамата с Адна повече не можехме да си затваряме очите за истината. След като я целунах, не бях в състояние да…

— Да си даваш вид, че не си влюбен в нея.

Той ми хвърли недружелюбен поглед.

— Съвсем очевидно е — настоях аз.

— Не можех да се преструвам пред себе си. Но реших, че ще е най-добре да продължа да се преструвам пред нея.

— Мисля, че грешиш. — Умът ми се върна към признанието на Рен. Дали животът ни щеше да бъде различен, ако бях знаела какво изпитва? Този въпрос мигновено бе последван от образа на Шей. Исках ли миналото да е различно? Не можех да си представя Шей да го няма. Сърцето ме заболя само при мисълта никога да не се бях влюбила в него.

— Може би. — Конър стана и се протегна. — Нещата със сигурност не се развиха както се надявах.

— А на какво всъщност се надяваше? Искаш ли да я видиш с някой друг?

Погледът му, забил се в мен като нож, красноречиво говореше, че това е последното, което би искал.

Аз обаче не отстъпвах.

— Тогава най-добре направи нещо по въпроса.

По лицето му бавно се разля усмивка.

— Предлагам ти сделка. Ще оправя нещата между мен и Адна, когато ти си избереш партньор.

— Не е честно. — Аз също се изправих, срещайки погледа му не по-малко решително.

— В любовта и на война всичко е честно. — Конър се обърна и пое по пътеката — очевидно разговорът ни бе приключил.

— Значи няма да направиш нищо, така ли? — извиках след него.

— Просто следвам примера ти, алфа. — Той се завъртя и се върна назад, широко ухилен.

— И какво означава това? — попитах с ръце на кръста.

— Означава, че смятам да спечеля тази война. — Той ми отдаде чест. — Любовта ще трябва да почака.

Взирах се след него, силно подразнена от разговора ни. Но поне сега разбирах малко по-добре историята между Конър и Адна.

— Кала! — Обърнах се и видях Брин да ми маха. Ансел стоеше до нея с препълнена кошница портокали в ръце. Мейсън също беше с тях.

— Какво има? — попитах, когато се приближих.

— Трябва да отидем в затвора — отвърна тя.

— В затвора? Защо?

Мейсън ме погледна и въздъхна.

— Лоуган поиска среща.

11

Мястото, където бяха затворили Лоуган, приличаше на килия много повече от стаята, където бе настанен Ансел. Това ме изпълни с истинско задоволство, макар че и то не ми попречи да настръхна, когато влязохме в малкото помещение. Никой от нас не бе проговорил, докато идвахме от градината. Помещенията, където Търсачите държаха своите затворници, бяха на приземния етаж, отделени от по-оживените части на Академията. Въпреки уверенията на Мейсън, че Аника също ще присъства, перспективата за тази среща изобщо не ми харесваше. Усещането бе твърде познато. Лоуган искаше да съобщи нещо на глутницата си и ни беше привикал, сякаш все още беше наш господар. По скованата походка на Мейсън се досетих, че и той не е във възторг. Не че можех да го виня.

Това, което ме изненада, бе настояването на Ансел също да присъства.

— За морална подкрепа — обяснил бе той, хвърляйки поглед към Мейсън, когато го попитах защо иска да дойде. Ако някой имаше повече причини от Мейсън да ненавижда Лоуган (пък и всички Пазители), това беше брат ми.

Шей ни очакваше на прага. Влязохме в килията и заварихме Лоуган, изтегнат върху двоен матрак. Въпреки че имаше само една възглавница и одеяло от небоядисана вълна, той изглежда се чувстваше твърде удобно, както се бе облегнал на лакът, пушейки цигара с аромат на карамфил.

Рен, Сабин и Нев вече също бяха тук, а зад тях стояха Аника и Итън. Итън не откъсваше изпълнен с подозрение поглед от Лоуган, докато в очите на Аника се четеше по-скоро любопитство.

— Прекрасно. — Лоуган ни се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в една празна чаша на пода.

— Майната ти — озъбих се аз. Лоуган може и да очакваше всичко да си е постарому, но не беше познал. Вече не ни беше господар и държах да го знае.

Брин си пое рязко дъх, ала Мейсън се усмихна. Очите на Лоуган се разшириха за миг, но той бързо си надяна спокойна маска.

— Кала, не очаквам топли чувства от теб, но несъмнено можем да бъдем поне любезни.

— Ти си затворник. Дотук бяхме с любезността. Защо ни повика?

Той се прокашля.

— По две причини. И благодаря, че се отзовахте.

— Кала е права — обади се Рен. — Престани с игричките, Лоуган. Говори.

— Май всички сте в отвратително настроение. — Лоуган угаси цигарата си и въздъхна. — Тази ми беше последната.

— Радвам се — каза Мейсън.

Лоуган се обърна към него и сърцето ми прескочи един удар.

— Не го гледай! — Нев прекоси стаята и застана пред Мойсън. — Да не си посмял да го погледнеш или ще ти издера очите.

— Добре съм — прошепна Мейсън, ала беше пребледнял. Ансел напъха ръце в джобовете си, взирайки се в пода.

За първи път гласът на Лоуган изгуби ясния си заповеднически тон.

— Е, с това стигаме до първата причина да ви повикам… Бих искал да се извиня.

Никой не продума, но всички зяпнахме.

Най-сетне Шей наруши мълчанието:

— Да се извиниш?

— Макар да съм затворник, не мога да не се възхитя на силата, лоялността и най-вече — издръжливостта на връзките в глутницата ви. Опитах да се възползвам от верността ви към Пазителите и съжалявам, че допуснах мисълта за наследството ми да ми завърти главата.

— Да ти завърти главата? — изръмжа Нев; въздухът около него сякаш беше нажежен. — И мислиш, че това е достатъчно, за да изкупи онова, което се канеше да направиш?

Аз направих крачка към него. Колкото и да ненавиждах Лоуган, да му се нахвърлим, докато беше пленник на Търсачите, нямаше да реши нищо.

— Разбира се, че не — продължи Лоуган, хвърляйки умолителен поглед към Аника, която побърза да застане между него и Нев.

— Моля ви да запазите спокойствие — каза тя с ръка върху дръжката на меча си.

— Нямате представа… — Нев я изгледа свирепо.

— Остави. — Мейсън сложи ръка на рамото му и го дръпна назад. — Той не го заслужава.

— Ами аз? — Гласът, разнесъл се зад мен, ме накара да се обърна изненадано. Ансел се приближаваше бавно към Лоуган, все така без да изважда ръце от джобовете си. — Аз ще получа ли извинение?

Лоуган наклони глава на една страна и се намръщи.

— Предполагам…

— Предполагаш? — Ансел се разсмя — тънък, ужасяващ звук. — Вие убихте майка ми. А с това, което оставихте от мен, по-добре да ме бяхте довършили веднъж завинаги.

— Изглеждаш ми съвсем добре — каза Лоуган. — А що се отнася до майка ти, не аз…

Думите му се превърнаха в пронизителен писък, когато Ансел се нахвърли върху него, стиснал в ръка градинарската ножица, която до този момент бе крил в джоба си. Беше вдигнал оръжието над главата си, замахвайки с цялата сила, на която бе способен. Беше бърз, ала рефлексите на Аника бяха още по-светкавични. Тя се стрелна напред, обвивайки ръце около кръста му. Брат ми не можа да запази равновесие и ударът му се отклони, оставяйки дълга рязка върху рамото на Лоуган. Ако Аника не се беше намесила, ножицата щеше да се забие в гърлото му.

— Итън! — Аника завъртя тялото на Ансел и го бутна в ръцете на Итън. — Изведи го оттук. Намери Тек. По-късно ще се оправим с това.

Итън извлече Ансел през вратата, а Сабин го последва, без дори да си даде труда да се извини.

Наканих се да тръгна след тях, ала Брин ме улови за ръката.

— Аз ще се погрижа. Ти трябва да останеш тук. Нещо става — не съм сигурна какво, но Лоуган си е наумил нещо. Аз ще отида при Ансел.

Част от мен искаше да продължи да спори — Ансел беше като оголен проводник, опасен и непредсказуем. Трябваше да поговоря с него, да го успокоя. Но освен това бях наясно, че Тес и Брин вероятно ще се справят по-добре от мен. За него аз все още бях част от причината той вече да не е Страж.

— И аз идвам. — Мейсън хвана Брин за ръката. — Не мога да остана тук.

— Искаш ли и аз да дойда? — попита Нев, ала Мейсън поклати глава.

— Няма нужда. После ще ми кажеш какво става.

— Някой смята ли да ми помогне? — Лоуган беше притиснал ръка до рамото си. — Ранен съм.

— Отива ти — подхвърли Рен.

— Сигурна съм, че Итън ще изпрати един от Еликсирите — спокойно отговори Аника. — Кръвта ти няма да изтече дотогава.

Очите на Лоуган за малко да изскочат.

— Какво друго имаш да ни казваш, Лоуган? — попитах аз. Защото с извиненията си само ни губиш времето. Думите ти не означават нищо за нас.

— Добре. — Пазителят се изпъна, доколкото можеше, без да сваля ръка от порязаното си рамо. — Искам да ви помогна.

— Как? — попита Шей.

— Мен повече ме интересува защо, а не как — обади се Рен.

Лоуган се усмихна, възвръщайки си част от изгубената самонадеяност.

— Както ви казах, възхищавам се на уменията ви. Освен това научих доста за Търсачите.

— Така ли? — Аника скръсти ръце на гърдите си.

— Съвсем случайно, разбира се. Цялата сграда кипи от новини за последната ви мисия. — Той погледна към Шей и очите му се плъзнаха към меча, окачен на кръста му. — Поздравления.

Шей пристъпи от крак на крак и го погледна предпазливо.

— Този обрат на събитията ме накара да преосмисля собствената си позиция — продължи Лоуган. — Аз съм човек, който обича да залага и съм готов да се обзаложа, че вие ще спечелите войната.

Ахнах, противно на волята си. Това бе последното, което очаквах да чуя от Лоуган.

— Трудно можеш да се наречеш какъвто и да било човек — изплю се Нев, без изобщо да се впечатли от сериозността на думите му. — Ти си разглезено, арогантно хлапе, което сега се бои. Нищо повече.

— Така е — съгласи се Лоуган. — Е… поне това, че се боя. Ще се престоря, че не съм чул останалата част от думите ти… в името на любезността.

— Боиш се? — повторих, неспособна да изтрия усмивката от лицето си. Пазител, който се бои от Стражите. Това трябва да бе най-прекрасното нещо, което бях чувала през живота си.

— Естествено, че се боя. — Когато Лоуган срещна погледа ми, разбрах, че казва истината. — Бъдещето не вещае нищо добро за нас. Така е, откакто ти попречи Шей да бъде принесен в жертва на Сауин. Той вече има един от мечовете. Много скоро Кръста на елементите ще бъде негов.

— И с Пазителите ще бъде свършено — заяви Аника.

Лоуган потрепери.

— Да, това изглежда все по-вероятно.

— Не ми се струваш особено разстроен от грозящата те гибел. — Смехът на Рен беше леденостуден.

— Защото се надявам да променя съдбата си.

— И как възнамеряваш да го сториш? — попита Шей. — Миналото ти не работи в твоя полза.

— Всъщност — усмихна се бавно Лоуган, — смятам, че именно то ще ми помогне.

Аника застана над него, вперила поглед в лицето му.

— Какво ни предлагаш?

— Последната битка, когато се изправите срещу Боск — започна да обяснява Пазителят. — Тя трябва да се състои при настоящото местонахождение на Разлома, нали?

Аника кимна.

— Е, аз знам къде е.

— Какво ни пречи да те принудим да ни кажеш къде е? — попита Аника.

— Знаеш, че това не е достатъчно. — Лоуган вече се усмихваше широко. — Нали?

Аника не отговори, ала очите й се присвиха.

— За местонахождението навярно и сами можете да се досетите. Дори и да ви отнеме по-дълго, отколкото бихте искали — продължи Лоуган. — В крайна сметка, то е в имението „Роуан“.

— Подозирахме, че може да е там — отвърна Аника, докато Стражите се споглеждахме объркано.

— Какъв е този Разлом? — попита Рен.

— Вратата, през която Предвестникът и слугите му проникнали в нашия свят — обясни Аника. — Отворен е в края на петнайсети век, ала звярът го мести, където пожелае, така че никога не сме били сигурни къде точно се намира в момента.

— А за да спечелите войната — бавно каза Шей, — той трябва да бъде затворен.

Аника му се усмихна мрачно.

— Това е едно от нещата, които трябва да направим, за да спечелим войната.

— Това е също и начинът да си върнеш родителите — добави Лоуган.

— Какво? — Шей се обърна рязко и впери поглед в него.

— Разломът може да остане отворен единствено с помощта на ритуално жертвоприношение. За момента това жертвоприношение бяха родителите ти.

Шей стисна зъби.

— Ти каза, че родителите ми са живи.

— Така е. — Лоуган погледна към Аника. — Дали не бих могъл да получа още цигари?

— Зависи какво още имаш да ни кажеш. — Аника сложи ръка върху рамото на Шей, отдръпвайки го малко по-далеч от Пазителя. — Как е възможно Тристан и Сара Доран все още да са живи, след като са били принесени в жертва, за да бъде отворен Разломът?

— Боск Мар е страшно изобретателен, когато става дума за изтезания — отвърна Лоуган и Шей потръпна. Копнеех да отида при него, ала това не бе нито моментът, нито мястото.

— Много добре го знаем — увери го Аника.

Лоуган не продължи веднага, а вместо това вдигна ръка към раната си. Тя бе спряла да кърви и той предпазливо се облегна на възглавницата.

— Искаше Тристан да си плати заради измяната, затова измисли такова наказание, че той да страда вечно, докато гледа как онова, заради което бе рискувал всичко, бива унищожено.

— Имаш предвид детето му. — Аника се извърна от леглото и закрачи из стаята.

Шей се намръщи.

— Как би могъл да види какво се случва с мен?

Умът ми работеше трескаво, докато кръвта се вледеняваше във вените ми.

— Шей… мисля, че…

Лоуган не ме остави да довърша.

— Кое е единственото място, където си виждал родителите си?

— Където съм ги виждал? — Шей се взираше в него. — Не знам… в сънищата си. В спомените си.

— Напрегни си ума. — Лоуган сякаш всеки миг щеше да избухне в смях.

— Престани! — Хвърлих се на леглото и се надвесих над Пазителя със стиснати юмруци. — Да не си посмял да го разиграваш!

— Кала! — Аника тръгна към мен, ала Шей я спря с остър поглед, преди да се обърне бавно към Лоуган.

— Портретът. — Очите му се местеха между мен и Пазителя. — Портретът в библиотеката.

Кимнах и слязох от леглото, за да застана до него. Не смеех да го докосна. Мигът беше пропит с твърде много болезнени емоции, които не биваше да рискувам да разпаля още повече.

— Означава ли това… — прошепна Шей. — Че са живи, но са… превърнати в онези неща?

— Кои неща? — попита Лоуган.

— Има предвид Падналите — поясни Аника. — Е, прав ли е? Това ли са Тристан и Сара сега?

— Не — отвърна Лоуган. — Не са Паднали. Падналите са просто плът, нищо повече от оживели трупове. Боск искаше Тристан и Сара да съзнават какво се случва, да бъдат с разума си. Държи ги в нещо като стазис17, пленени в онази картина.

— И по какво се различава това от останалите картини? — попита Шей.

— Падналите са затворници, с които храним призраците — обясни Лоуган, свивайки се уплашено, когато Рен изръмжа. — Картините са преходно пространство, нещо като килия. Боск обича да се наслаждава на онова, което нарича свое собствено „изкуство на войната“. Може да вижда през стената между измеренията, за да гледа как се хранят призраците. Затворниците биват държани там, докато вече няма какво да предложат на призраците. След това се отървават от тях.

— И ти си сигурен, че родителите ми не са били дадени на призраците?

— Нали си ги видял със собствените си очи, Шей — отвърна Лоуган. — Как ти се струваха, когато погледнеше портрета им?

— Тъжни — промълви Шей.

— Ала невредими — каза Лоуган и Шей кимна. — Когато затворите Разлома, Тристан и Сара ще бъдат свободни. Разбира се, ще са остарели, като всички човешки същества. Но иначе ще си бъдат каквито ги познаваш.

— Никога не съм ги познавал — рече Шей.

— Аз обаче ги познавах — тихо се обади Аника. — Много от нас ги познаваха. Те бяха наши приятели. — Шей я погледна изненадано, ала тя не срещна очите му, потънала в някакви свои мисли. — Провалихме се. Трябваше да ги опазим живи, а теб — скрит, ала не успяхме.

В стаята се възцари тишина, нарушена най-сетне от покашлянето на Лоуган.

— Вярвам, че тази информация има все някаква стойност за вас.

— Може би — каза Аника.

— Ще направя всичко по силите си, за да бъда полезен. Мога да ви помогна да победите.

Аника кимна, ала погледът й бе насочен към жената, появила се на прага.

— Итън каза, че имате нужда от лечител. — Очите на новодошлата обходиха стаята, търсейки пострадалия.

— Нищо сериозно — обясни Аника. — Затворникът получи порезна рана, която трябва да бъде погледната. Нуждае се от дезинфекция, но надали ще са необходими шевове.

Лечителката кимна и отиде до леглото.

— Имаме още неща за обсъждане — каза Аника на Лоуган.

— Разбира се. — Той потръпна, когато лечителката отлепи ризата от раната. — Ако не искате да ми дадете цигари, ще може ли поне да получа нещо за болката?

Аника се усмихна.

— Мисля, че можеш да я понесеш.

12

— Можем ли да му имаме доверие? — гледах как камите на Адна се стрелкат във въздуха, оставяйки след себе си виещи се лъчи светлина, докато тъкаха портала, който щеше да ни отведе до скривалището на Айдис в Тулум.

„Бъдещето не вещае нищо добро за нас“, така беше казал Лоутан. Дали беше прав? Единият от мечовете вече беше у нас, а сега се канехме да предприемем първата стъпка към сдобиването с втория.

Нев сви рамене.

— Колкото и да ми е неприятно да го кажа — да. Лоуган сам би се намушкал в гърба, ако мислеше, че това ще му помогне да получи каквото иска.

— Няма значение. — Мейсън се бе присъединил към нас в Тактическата зала на Халдис, ала като че ли не можеше да се отърси от мрачното си настроение. — Нищо няма значение.

— Да не предлагаш да се откажем? — озъби му се Нев. — Нормално е да си ядосан. Така и трябва.

Мейсън извърна очи.

— Ако може да ни помогне да победим, нищо друго няма значение.

— Виж. — Изражението на Нев омекна и той допря чело до това на Мейсън. — Ще победим, а след това ще го убием? Съгласен?

Мейсън опита да се отдръпне, ала Нев го улови за раменете и той се разсмя.

— Съгласен.

Аз спрях замислен поглед върху Нев.

— Защо не го направи?

— Кое? — попита той, без да пуска Мейсън от прегръдките си.

— Защо не уби Лоуган, когато мина през портала заедно с нас. Ти запази човешката си форма и го стисна за гърлото. Защо просто не се преобрази и не му изтръгна гръкляна?

Идеята беше привлекателна и изобщо не се съмнявах, че неведнъж бе минавала през ума на Нев.

Тънка усмивка пробяга по устните му.

— Исках да знае, че умира от моята ръка. Пазителите никога не ги е бивало да ни различават, когато сме вълци.

— Разбирам те — кимнах.

— Време е. — Аника посочи отворения портал. От другата страна сякаш имаше безброй скъпоценни камъни. Сапфиреносиньо. Изумруденозелено. Неимоверно ярки цветове, които бяха едновременно примамливи и злокобни.

Шей се приближи до мен.

— Кажи ми отново какво прави той тук?

Нямаше нужда да го питам кого има предвид.

— Знаеш защо. Глутницата се нуждае от него. А Търсачите му имат доверие. Рен вече прекрачваше портала, приел вълчия си образ, заедно със Сабин и Итън.

— Добре — отвърна Шей и за моя изненада също се преобрази, след което се хвърли покрай Адна право в разжарените оттенъци на вратата.

Мейсън се разсмя.

— Наистина е вълк, и още как.

— И няма да позволи на Рен да го забрави — довърши Нев. Двамата се ухилиха един на друг, преобразиха се и се втурнаха след Шей.

Чух как Конър се разсмя зад мен.

— Бъркотията си е твоя — каза той, когато го изгледах сърдито.

— Не забравяй, че съм виждала и твоето мръсно бельо, Търсачо. — Оголих зъби насреща му, преди да приема вълчата си форма и това бързичко изтри усмивката от лицето му. С доволен лай, аз изтичах след останалите.

Цветовете, които ме връхлетяха, бяха толкова ярки, че ми трябваше близо минута, докато осъзная, че съм стигнала от другата страна. Мястото преливаше от изобилие. Плътни листа ни обграждаха отвсякъде, лъчите на слънцето само тук-там успяваха да пробият нефритенозеления воал на дърветата. Ала онова, което ми даде усещане за това къде съм… и за промяна, беше смесицата от миризми. Напоен с уханието на море и лимони, въздухът на Чинкуе Терре бе свеж и сух, докато този тук бе тежък, пропит с влага и се разливаше в дробовете почти като вода. Долових соления дъх на океан и разбрах, че той е наблизо. Ала дори ароматът на море беше различен, напоен с плътен мирис на водорасли и солена вода, който извикваше в съзнанието образа на огромни вълни и безкрайни брегове.

— Всички ли са тук? — Сайлъс опъна жилетката си и извади неизменната си химикалка и тефтер.

— Наистина ми се иска той да не идваше с нас — отекна гласът на Мейсън в главата ми.

— Определено съм съгласен с теб — отвърна Шей и размаха опашка.

— О, чакайте! Забравих си лосиона против слънце — обади се Конър. — Сайлъс, ще бъдеш ли така добър да се върнеш в Академията и да ми го донесеш? Ние ще те изчакаме, нали, приятели?

— Я млъквай — сопна се Сайлъс, но си потупа жилетката и аз бях сигурна, че проверява дали той си е взел лосион против слънце.

— Хайде. — Итън ни помаха да го последваме по тясната пътечка, която едва различавах сред пищната растителност. — Чакат ни.

Вървяхме в продължение на около четвърт километър. С всяка стъпка до ушите ни все по-ясно достигаше силен тътен. Най-сетне Итън сви зад един завой. Последвах го и се заковах на място.

Имах чувството, че някой изведнъж бе дръпнал завесите на потънала в тъма стая. Обляха ни ослепителни лъчи, когато джунглата изведнъж свърши, отстъпвайки място на плаж, който се простираше в продължение на километри и бе засипан с пясък, бял като сняг. Грохотът на разбиващите се вълни — едновременно покана и предупреждение — накара кръвта ми да закипи. Не исках да си го призная, ала океанът ме плашеше. Мястото на вълците не беше във водата. Въпреки това загадъчността и красотата на безкрайните вълни докосна някаква струна дълбоко в душата ми. Може би това, че ми бяха непознати, им придаваше необяснимо очарование.

— Ще поплуваш ли, Кала? — Конър ме побутна с лакът.

Взирах се в океана толкова дълго, че бях изостанала от другите. Те вече се бяха отправили към една порутена къща, която изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се изтърколи от покрайнините на гората върху плажа, превръщайки се в голяма купчина летви и греди. Дълъг кей тръгваше от верандата й и навлизаше в океана, където се полюшваха три лодки, привързани към паянтовата структура. В една от лодките различих очертанията на човек, ала той не ни забеляза, прекалено погълнат от онова, с което се занимаваше.

Жена с дълга, тъмна коса стоеше на верандата и ни махаше. Когато стигна до нея, Итън я прегърна с всичка сила. Тя му се усмихна широко, но бързо насочи вниманието си към приближаващите вълци. Шей спря пред нея и си възвърна човешкия образ.

— Радвам се отново да те видя, Потомъко — усмихна му се тя и аз се досетих, че трябва да е била сред Водачите, които се бяха съвещавали с Аника и Шей в наше отсъствие. Очите й се преместиха върху меча, окачен на гърба му. — А още повече се радвам да видя това.

— Bienvenido, lobos18 — каза тя, обръщайки се към мен и останалите от глутницата. — Аз съм Инес, Водачът на Айдис. Моля ви се, кажете ми, че не хапете.

Рен се преобрази.

— Тъй като ни помоли толкова учтиво, ще направим изключение.

Другите от глутницата последваха примера му. Трудно ми беше да сдържа смеха си, като гледах как приятелите ми се опитват да изглеждат дружелюбни, вместо заплашителни, докато се представяхме.

— Стражите имали чувство за хумор? Кой да предположи! — Инес се засмя — сърдечен, искрен звук, който ме накара да се усмихна.

— Те са пълни с изненади — подхвърли Итън, ала ушите му пламнаха, когато едната вежда на Сабин подскочи.

— Наистина. — Инес хвърли учуден поглед на Сабин. — Влезте. Приготвили сме ви нещо за хапване. Ще обсъдим мисията, докато се храните.

Конър я прегърна през раменете.

— Обожавам Айдис — заяви той. — Инес никога не ни разочарова.

— Правим най-доброто от това, с което разполагаме — усмихна му се тя и погледна заинтригувано към Сайлъс. — Аника ни съобщи, че ще дойдеш. Рядко се случва сред нас да има Книжник.

— Просто правя онова, което историята изисква — отвърна Сайлъс.

Конър го побутна към вратата на къщата.

— Моля ти се, седни на масата, за да може да ядеш, вместо да говориш.

Също като аванпоста в Денвър, и това място беше построено с цел функционалност, макар тя да бе различна от тази в Денвър.

— Това магазин за водолазна екипировка ли е? — Шей се въртеше в кръг, за да огледа всички плавници, маски за гмуркане и бутилки с въздух, които висяха по стените.

— Не продаваме кой знае колко от тях, но магазинът е добро прикритие — отвърна млад мъж с къдрава черна коса и искрящи очи. — Виж само този меч! Ти си той, нали?

— Нищо не ти убягва, а, Мигел? — разсмя се Конър и го прегърна. — Радвам се да те видя, приятелю.

— И аз — теб, amigo — отвърна Мигел, а после се обърна да поздрави Итън: — Как сме, Сърдитко?

— Бил съм и по-зле — ухили се Итън.

— Може ли да отложим събирането на класа за друг път? — Адна бе сложила ръце на кръста. — Умирам от глад, а времето лети.

— Събиране на класа? — повторих аз.

Адна посочи тримата мъже, който бяха доближили глави, шушукаха си и се смееха.

— Тримата амигос там са били в един и същи клас в Академията. Здравата им се е носела славата.

— Носела се е? — Конър вдигна глава. — Откога славата ни е в минало време?

Адна извъртя очи, ала Инес я прегърна през раменете и я въведе в съседната стая, давайки ни знак да я последваме.

След италианските вкусотии бях очаквала всяка друга храна да е разочарование, но едва ли можех да греша повече. Пред нас се разкри същинско пиршество от супи, панучо19 и приятно подправена, невероятно прясна риба. Всяка хапка беше истинско блаженство. Исках да се натъпча до забрава с храната, която не приличаше на нищо, което бях вкусвала дотогава, ала мисълта за предстоящата битка не ми излизаше от ума. Инес, която се бе настанила начело на масата, говореше, докато ние се хранехме.

— Тръгваме веднага щом свършите — обясни тя. — Габриел вече се е заел с подготовката.

— Каква съпротива да очакваме? — попитах. — Още Стражи?

— Тук има Стражи, да — потвърди Мигел. — Yaguares.

— Yaguares? — повтори Нев. — Имаш предвид като пантери?

Инес кимна. Рен и Нев се спогледаха.

— Надявах се на още мечки — каза Нев. — Котки — ама че гадост!

— Ще се бием с котки? — Мейсън разкриви лице в гримаса. — Пфу! Те имат отвратителен вкус.

— Ял си котка? — попита Шей и стомахът ми се сви. Малко неща ми се струваха по-отблъскващи от котешко месо.

— Не съм я ял — поясни Мейсън. — Ухапах я… и я убих.

Всички го зяпнахме.

— Хей! — Той вдигна отбранително ръце. — Тя ме нападна. Щуро животно.

— Ако всичко мине добре, няма да се изправите срещу las sombras — обясни Инес. — Планът ни е да ги избегнем. Да се биеш в джунглата не е никак лесно, а те са най-смъртоносни именно там.

— Las sombras предпочитат дърветата — добави Мигел. — Скачат от тях върху жертвите си.

— По колко наведнъж? — попита Рен.

— Също като мечките, и те предпочитат самотата. Въпреки това си остават смъртоносни.

— Как ще действаме? — попитах аз. — Като в Тордис? Вие ще подмамите котетата надалеч, докато ние влезем в пещерата?

Мигел поклати глава.

— Не е пещера. Това е сеноте20.

— Човече! — Шей потрепери. — Сериозно?

Мигел кимна.

— Какво е се-но-те? — попита Мейсън, изговаряйки думата с усилие.

Шей като че ли беше позеленял мъничко.

— Там древните маи извършвали жертвоприношения на боговете си — дълбоки ями, които понякога се разстилат в продължение на километри под земната повърхност. Нерядко отвеждат до системи от подземни пещери. Наоколо е пълно с тях, нали?

— Si — потвърди Мигел с мрачно лице.

— Испанците ги нарекли sagrados — добави Сайлъс. — Жертвени кладенци.

— Жертвени кладенци? — Очите на Сабин се разшириха.

— Хвърляли хора в тях — обясни Шей.

— И Айдис е в един от тези жертвени кладенци? — попитах.

— Да — отвърна Сайлъс.

— Ще трябва да се спуснем в една от тези ями, така ли? — попита Сабин. — Защото това изобщо не звучи забавно.

— Las sombras наблюдават от клоните — каза Мигел. — Няма да имаме време да влезем по този начин, преди да ни нападнат.

— Ами онова нещо, дето Адна го умее? — предложи Мейсън. — Не може ли да отвори портал направо в пещерата? Като в Идън.

— Няма как да стане — поклати глава Адна. — Не знаем какво има там долу. Здравата ще загазим, ако без да искам, взема да отворя портала под вода. Или от погрешната страна на някой стръмен склон. Не разполагаме с никакви описания, които да използваме. В „Едем“ имах на своя страна опита на Ансел и отворих портала с помощта на неговия разказ.

— Тогава какъв е планът? — попита Шей.

— Габриел откри друг вход — обясни Итън, макар че не изглеждаше никак щастлив от това.

Инес също беше свила мрачно устни.

— От три дни го проучва. Това е най-добрият ни шанс.

— Друг вход? — попита Мейсън. — Няма ли и той да бъде охраняван от пантери?

— Не — отвърна Мигел, срещайки каменния поглед на Итън.

— Няма? — намръщи се Шей.

— Не. — Конър изпъна рамене. — Защото котките не обичат водата.

Усетих как настръхвам при тези думи. Не можеше да се каже, че вълците мразят водата, но със сигурност не бяхме и делфини.

Конър ми смигна.

— Точно така, сладурче. Очаква ни едно дълго, хубаво плуване.

— Колко дълго? — поиска да узнае Шей.

— Ще тръгнем при отлив — каза Итън. — Да се надяваме, че няма да се нуждаем от водолазна екипировка много дълго, но все пак ще трябва да преминете един ускорен курс. За всеки случай.

— Страхотно! — ухили се Шей. Останалите вълци го зяпнаха свирепо. — Какво? — Той ни огледа с широко отворени очи, попрекалявайки малко с невинното изражение. — Обичам да опитвам нови неща.

— Избраникът демонстрира склонност към приключения и поемане на рискове — промърмори Сайлъс, пишейки в тетрадката си. Дори не беше докоснал храната в чинията си.

— Не може ли да си останеш тук? — попита Конър. — Бездруго няма как да пишеш под вода.

Сайлъс се изпъчи.

— Ще запомня всичко в най-малки подробности и ще го запиша черно на бяло веднага щом се върнем.

— Изобщо не се съмнявам. — Конър се оттласна от масата и погледна към Инес. — Ще мине поне час докато тръгнем, нали? Защото не искам да получа някой спазъм, понеже съм влязъл във водата веднага след ядене.

13

Оказа се, че Габриел е мъжът, когото бях видяла да прави нещо в лодката. Същата лодка, в която сега се качвахме. Той се усмихваше, въпреки че имаше за задача да увещае шестима дърпащи се вълци да изоставят сигурността на сушата. С разчорлената си, изрусена от слънцето коса, Габриел приличаше повече на сърфист, отколкото на Търсач. От опитния, грижлив начин, по който подреждаше леководолазното оборудване (кислородни бутилки, регулатори, стабилизиращи жилетки, оловни тежести, маски, плавници, неопренови костюми и фенерчета) се досетих, че на него е била възложена задачата да ни обучи какво да правим във водата.

Докато бързах към едно от местата за сядане, лодката рязко се наклони, повдигната от голяма вълна, и аз се зачудих дали всички онези супи, които бях изяла, бяха чак толкова добра идея.

Извънбордният мотор се събуди за живот с шумно бълбукане и управлявана от Мигел, лодката се отдалечи от кея, докато Инес ни махаше за довиждане.

— Всички нападатели на Айдис, с изключение на Мигел, наблюдават горната част на сенотето — обясни Габриел, надвивайки рева на мотора. Той ни гледаше с все по-широка усмивка, докато ние пляскахме на дъното на лодката, като риби на сухо, мъчейки се да се напъхаме в неопреновите костюми.

— Мислех, че няма да нападаме Стражите — каза Шей.

— Така е. Просто наблюдават, за да няма неприятни изненади. — Габриел взе една бутилка. — А сега слушайте. Имаме право само на един опит, така че внимавайте.

Трудно бе да внимавам, когато имах чувството, че в стомаха ми се провежда състезание по пинг-понг, но алтернативата да се удавя също не ми беше по вкуса, затова стиснах зъби и направих всичко възможно, за да се съсредоточа. Неопреновият костюм не помагаше особено, както бе прилепнал към тялото ми като втора кожа, от която отчаяно исках да се измъкна.

— Можем да стигнем почти до самото сеноте, без да се гмуркаме — продължи Габриел. — Ала последните десетина метра са подводен тунел, който ще трябва да преплуваме.

— Ще влезем в подводен тунел? — Мейсън, който вече и бездруго беше позеленял, притисна стомаха си с две ръце при тази новина.

Габриел кимна.

— Освен това точно преди входа на сенотето, тунелът се стеснява, така че ще трябва да си свалите жилетката и бутилката и да ги пъхнете през отвора.

Нев се изсмя.

— Майтапиш се!

Ала в изражението на Габриел нямаше и следа от шеговитост.

Мейсън се приведе над борда и повърна.

— Не може да минете през отвора заедно с кислородната бутилка — обясни Габриел. — Но ще ви отнеме само минута да я пъхнете през дупката и да се промушите след нея. Просто не му мислете много-много.

— Приемаш за даденост, че там долу ще бъдем само ние — обадих се аз. — Ами ако се наложи да си пробиваме път с бой? Някой каза ли ви за паяка?

— Там долу няма никакви паяци, preciosa21 — увери ме Габриел. — Вече на два пъти преплувах тунела — чисто е. Пазителите охраняват единствено горната част.

Топлата му усмивка вдъхваше сигурност, но тревогата ми си остана.

— Виж сега — продължи той, — сериозно говорех, като ви казах да не му мислите много-много. Под водата смесицата от азот и кислород в бутилките може да започне да погажда номера на ума ви. В най-лошия случай са възможни халюцинации, пристъп на паника… а изпаднеш ли веднъж в паника, е трудно да се успокоиш. Comprende22?

Мейсън си избърса устата и кимна.

— Освен това — добави Адна, — нали е еднопосочно пътуване. Не е нужно да се тревожите чак толкова.

— Благодаря за вота на доверие. — Рен й се усмихна уморено и тя го перна на шега.

— Нямах това предвид. Исках да кажа, че щом Шей вземе Айдис, ще изтъка врата и се върнем при Инес тъкмо навреме за вечеря.

— Тако с риба? — лицето на Конър грейна.

Габриел сви рамене.

— Най-вероятно.

Пътуването с лодката продължи около час, през който неизменно се движехме покрай тъмна и недружелюбна варовикова крайбрежна ивица. Джунглата беше надвиснала над водата, а лианите сякаш се извиваха над вълните. Докато Мигел пусне котва, всички, с изключение на Търсачите и Шей, бяха повърнали през борда поне по веднъж. Очевидно изразът „морски вълк“ не се отнасяше за никого от нас.

Изплакнах си устата със солена вода, докато Габриел ни даваше последни инструкции за безопасно гмуркане.

— Не забравяйте, че ако попаднете в беда, контролът поема онзи, който има работеща бутилка. Така действа дишането от една бутилка. Ясно?

Ние всички вдигнахме палец, в знак, че разбираме, и Габриел ни посочи плетеница от нефритенозелени листа и дебели клони.

— Тръгнали сме натам.

Погледнах към брега и през проблясващата зеленина едва успях да различа късче тъмнина.

— Ще ви чакам тук в продължение на един час — каза Мигел, настанявайки се на една от седалките. — В случай че los lobos не успеят да се справят с гмуркането. Май от никого от вас няма да излезе моряк.

Мейсън му отправи недружелюбна усмивка и си пое дълбоко дъх, а после двамата с Нев си сложиха маските и плавниците, налапаха регулаторите и скочиха във водата.

— Добре ли си? — Шей държеше бутилката ми, докато надявах стабилизиращата жилетка и я закопчавах.

Кимнах, тъй като в стомаха ми отново се плискаше жлъчка и не смятах, че е добра идея да се опитвам да говоря.

— Ще се справиш — добави Рен и ми подаде една маска.

— Аз ще се погрижа — сопна се Шей. — Ти по-добре си облечи екипировката.

— Я по-полека! — изръмжа Рен. — Аз също мога да й помогна.

— Не започвайте — успях да кажа, преглъщайки мъчително. — Освен това не ми трябва ничия помощ. Скачайте най-сетне.

Те продължиха да се гледат свирепо, така че аз ги смушках с лакти и скочих заднишком във водата.

Като се изключи бученето на кръвта в ушите ми, докато потъвах под водата, целият свят бе удавен в тишина.

Постепенно започнах да свиквам с това, което ме заобикаляше. Не можеше да се каже, че се нося във водата, но пък и не потъвах. Въздухът в жилетката ме поддържаше, докато плясках леко с плавниците. Изравних налягането в ушите си като си запуших носа и надух слабо, докато те не изпукаха и не ми олекна, точно както Габриел беше обещал. С помощта на плавниците се изтласквах напред много по-бързо, отколкото бях очаквала. Мощен прилив на адреналин изпрати тръпки по крайниците ми. Завъртях се във водата изящно, необременена от никаква тежест. Може би в някой предишен живот вълците са били делфини.

Мейсън и Нев също бяха свикнали с дишането под вода и сега гонеха една морска костенурка, обикаляйки около нея, както биха направили с някой заек. Изкисках се и около мен избликнаха мехурчета.

Четири бумтежа, като четири мънички експлозии, се разнесоха над мен и когато вдигнах поглед, видях, че Шей, Рен, Адна и Конър също бяха влезли във водата. Един последен пукот оповести, че и Габриел се бе присъединил към нас. Движейки се с лекотата на тюлен, той начаса се отправи към бреговата линия, като ни махна с ръка да го последваме.

Едва свикнала с усещането да се намирам под водата, изобщо не се чувствах готова да заменя откритото море с тясната пещера, ала нямах избор.

Тунелът изникна пред нас — непрогледно тъмен, за разлика от зеленикавосиния океан, който оставяхме зад себе си. Докато се приближавахме към зейналата черна паст, приливът на въодушевление, който ме бе обзел малко по-рано, отстъпи място на настойчива тревога.

Щом влезе в тунела, Габриел се показа на повърхността и свали маската си. Погледнах покрай него, мъчейки се да преценя разстоянието между водата и тавана на пещерата. Трябва да имаше около четири-пет стъпки, но на светлината от фенерчето си видях, че напред таванът бързо се снишава.

— Вече съм опънал водещо въже — каза Габриел. — Ако усетите, че се обърквате, използвайте го за ориентир. И не забравяйте — не му мислете много-много. Просто дишайте, изравнявайте налягането в ушите си, докато се спускате, и всичко ще бъде наред.

— Наистина ли това е най-добрият план? — попита Сайлъс. За първи път високомерието му беше изместено от страх. — За гмуркане в пещери се изисква специална подготовка. Може би…

— Подготовка, която аз преподавам — прекъсна го. — Знам какво върша. Нямаше да го правим, ако имахме друг избор.

Той поклати глава. Сърцето ми заби учестено, докато се чудех срещу каква ли опасност ни предстоеше да се изправим всеки момент.

— Това е единственият начин. — Габриел запали фенерчето на китката си. — И само си губим времето, като го обсъждаме.

Сайлъс бе започнал да трепери и не мислех, че е от гняв. Всъщност, малко ми дожаля за него.

Той може и да е задник, но няма нужда да бъде тук. Дойде единствено защото вярва в онова, което прави. Доплувах до него и понижих глас:

— Ще те държа под око, за да ти помогна, ако се наложи.

Очите му се разшириха, но той успя да кимне и аз му дадох знак да плува зад Шей и пред мен. Ако се нуждаеше от помощ, предполагах, че би било най-добре да я потърси от Габриел, Шей или от мен. Шей като че ли се справяше с лекота с всяко ново хоби, което му се стореше интересно… а аз бях прекалено упорита, за да се проваля в което и да било предизвикателство.

Следвайки Габриел, ние заплувахме един след друг, бавно и сигурно. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-тесен ставаше тунелът. Опитвах се да дишам равномерно, но не можех да сторя нищо за учестения си пулс. Тунелът се затваряше около нас, а слънчевата светлина, която проникваше през входа на пещерата, бързо отслабваше, така че трябваше да разчитаме единствено на фенерчетата около китките си, за да виждаме къде отиваме.

Изведнъж Габриел спря. Не се обърна, ала гласът му отекна над водата, усилван от стените на тунела.

— Време е да се гмурнем. Следвайте човека пред вас и се водете по въжето. Ще ни отнеме около пет минути, докато стигнем до мястото, където ще се наложи да си свалите жилетката и кислородната бутилка. Аз ще бъда от другата страна — вие ги пъхнете през отвора, а аз ще ви светя с фенерчето си.

Един по един се потопихме под водата. За разлика от проблясващата шир на открития океан, гмуркането в тунела ни обгърна в задушаваща тъмнина. Докато плувахме напред, той бързо се превръщаше в скалисто, подобно на пещера ограждение с остри издатини по стените и сталактити, между които трябваше да си проправяме път.

„Пет минути. Пет минути. Пет минути.“

Толкова малко време. Ала плуването сякаш се проточваше много по-дълго. Минавахме покрай други тунели, отделящи се от пътя, който следвахме. Течението непрекъснато се променяше, като ту ме придърпваше, ту ме отблъскваше от редицата гмуркания. Кръвта туптеше в главата ми, започваше да ми се вие свят. Думите се носеха в главата ми, редейки хипнотизиращ, смъртоносен напев.

„Удавяне. Разбиване. Загубване.“

Сайлъс спря и гласовете в главата ми закрещяха:

„Изгубена! Изгубена! Изгубена!“

Защо не се движехме? Какво не беше наред?

Кръвта пищеше във вените ми. Понечих да се обърна — ако само можех да се върна назад, да изляза от това място. Да намеря път навън, навън, навън. Тук беше прекалено тясно. Прекалено тъмно.

Сайлъс отново тръгна напред. Бавното, леко движение на плавниците му проникна през мъглата на паниката. След метър-два той отново спря. Аз останах неподвижна, наблюдавах го, мъчех се да си спомня какво би трябвало да правя.

Зад мен Рен подръпна лекичко върха на един от плавниците ми. Извърнах се, за да видя лицето му. Той наклони глава на една страна и ме погледна въпросително, давайки ми знак да продължа напред. Разбрах го.

Процепа. Бяха достигнали процепа. Естествено, че трябваше да спираме, докато онези пред нас минаваха един по един.

Сърцето ми все още се блъскаше в гърдите, но главата ми се бе прояснила достатъчно, за да не изпадна в неконтролируема паника.

Но не и за да направи чакането по-малко мъчително. Докато групичката ни се придвижваше напред, един по един, не можех да пропъдя страховитите образи, които се гонеха в ума ми. Как се заклещвам. Как нещо ме смазва. Как се давя в този мрак.

Стиснах регулатора с една ръка. В този миг само той ме свързваше със света навън — със светлината, земята и въздуха, където ми бе мястото.

Сайлъс разкопча стабилизиращата си жилетка, извади ръце от нея и заедно с кислородната бутилка я напъха в отвор, който почти не виждах. Миг по-късно плесна с плавници и се плъзна в черната дупка. Тялото му закри светлината от фенерчето, докато изчезваше между стените на тунела. Когато върховете на плавниците се изгубиха от погледа ми, сърцето ми сякаш спря.

През отвора се показа една ръка и Габриел надникна, за да ми даде знак, че ме чака. Умът ми крещеше неистово, докато свалях жилетката и бутилката и ги подавах на Габриел. Той се оказа прав — всеки опит да мисля само би ми попречил, подклаждайки страха, който щеше да ме убие.

Пропъдих всяка мисъл от главата си и накарах краката си да ритат бавно и механично. Изпънах се и се изстрелях през отвора като торпедо.

Не знаех, че съм преминала от другата страна, докато Габриел не ме улови за ръката и ме накара да спра, клатейки глава. Помогна ми да си облека жилетката и по бръчиците около очите му разбрах, че се усмихва. Шей чакаше до мен и също се усмихваше.

Когато жилетката и бутилката ми отново си бяха на мястото, здраво закопчани, Шей ме хвана за ръката и двамата изплувахме на повърхността. В мига, в който се показахме над водата, аз си свалих маската и поех жадно въздух, разтърсвана от мощни тръпки. Шей също си махна маската, изплю регулатора и се ухили широко.

— Какво?

— Трябваше да минеш през отвора бавно, Кала — обясни той. — Така изненада Габриел, че за малко да му избиеш регулатора от устата.

— Просто исках да го свърша колкото се може по-бързо — отвърнах отбранително.

Това плуване беше начело на списъка ми с неща, които не бих искала да повторя. Когато Адна се показа над водата, изпитах желание да я разцелувам.

„Слава богу, че е еднопосочно пътуване.“

Шей ме опръска, като се смееше.

Рен се появи на повърхността до нас.

— Човече, страхотно е отново да виждаш.

Сега, когато вече нямаше опасност да се удавя, се огледах наоколо. Рен беше прав. Светлината беше мъждива, но вече нямахме нужда от фенери.

— Това трябва да е входът на сенотето — каза Шей, посочвайки тавана.

Високо над нас — на поне трийсетина метра — се виждаше отвор, през който лъчите на слънцето, проправили си път през гъстия воал на джунглата, се разливаха в мрака, потрепвайки от време на време от някое случайно движение близо до отвора — пърполещи криле на птици, които си бяха свили гнездо в пещерата.

— Ама на вас май страшно ви харесва да плувате, а? — провикна се Мейсън. Двамата с Нев седяха на няколко стъпки от нас, заедно с Итън и Сабин. — Тук има чудесна суха… е, добре де, не суха, а влажна, но прекрасно солидна земя.

— Знаех си, че неслучайно те харесвам — засмя се Рен, докато плувахме към мястото, където солената вода миеше хлъзгавия каменен под на пещерата.

Когато излязох на сушата, единствено желанието да запазя поне някакво достойнство ме възпря да не се просна върху камъните, долепила лице до земята с огромна любов. Въздухът все още бе тежък, напоен с дъх на сол и разлагаща се риба, но поне беше истински въздух.

— Всички ли са добре? — попита Габриел.

— Малко ми е замаяно — отвърна Адна, изцеждайки водата от мократа си коса.

— Нормално е — увери я Габриел. — Но ми кажи, ако се влоши.

— Благодаря — отговори тя сухо.

— Всички се справихте отлично — каза Габриел. — Е, да вървим да свършим онова, за което дойдохме.

— Къде е това? — попита Шей.

— Една ниша — обясни Габриел, който вече бе тръгнал. — Всъщност, тя се вижда оттук.

— Светлината — промълви Шей.

Когато проследих погледа му, видях, че един от ъглите на сенотето грее със сапфирените и изумрудени багри на морето, които рязко контрастираха с ясната слънчева светлина в останалата част на пещерата.

Всички тръгнахме след Габриел, с изключение на Сайлъс, който мижеше срещу тавана.

Нев го погледна.

— Да, мисля, че птичките не се радват особено на появата ни.

Когато вдигнах очи нагоре, разбрах какво има предвид. Плясъкът на птичи крила над нас се бе усилил; сенки се стрелкаха напред-назад около отвора на пещерата. Силно цвърчене отекна между стените.

— Не мисля, че са птици — каза Сайлъс.

— Какво тогава? — намръщи се Нев.

Звукът се усилваше; струящата отвън светлина примигваше, понякога напълно затулвана от движението над главите ни.

— Какво е това? — попитах.

Сайлъс прошепна нещо, което не можах да чуя съвсем. Усилен от пещерата, плясъкът на криле се превърна в мощен вихър.

Твърде късно си дадох сметка какво бе казал Сайлъс:

— Връщайте се във водата. Сега!

14

Таванът се движеше, всеки един сантиметър от него.

— Срутва се! — изкрещя Мейсън и хукна да се скрие.

Габриел вече бе скочил, навлякъл бе водолазната екипировка и се бе хвърлил във водата.

Но как щеше водата да ни предпази от падащите камъни?

Мейсън се поколеба, вдигнал поглед нагоре, също като нас. Движението над главите ни не приличаше на смъртоносен дъжд от камъни — това бяха развълнувани, завихрени сенки. За миг помислих, че са призраци, ала призраците нямат криле. И са безшумни.

— Размърдай се! — Итън ме бутна, докато Сабин скачаше от брега.

Политнах назад и паднах във водата, без да съм си сложила маската и без да съм налапала регулатора. Показах се на повърхността, като кашлях, мъчейки се да дишам и да видя какво става.

Конър и Адна също бяха във водата и като мен се бореха с екипировката си.

Габриел извади регулатора от устата си и изкрещя:

— Какво чакате, по дяволите!

Мейсън, Нев и Сайлъс все още бяха на сушата.

— Какво е това? — Нев и Мейсън се взираха в живия тъмен облак, който бавно приближаваше към водата.

— Габриел е прав — скрийте се под водата! — Сайлъс им махаше трескаво, докато навличаше жилетката и си слагаше кислородната бутилка. — Не може да останете тук!

Резките му движения привлякоха вниманието на ятото над нас. Изведнъж облакът от крила, от който се носеше пронизително цвърчене, се спусна надолу. Сайлъс изпищя и рухна на колене, обгърнат от тъмната маса.

Вече не го виждах — очертанията на тялото му едва се различаваха под туптящия рояк от малки космати телца с кожести криле и огромни уши, от които главите им изглеждаха съвсем миниатюрни.

— Господи! — Мейсън сграбчи Нев за ръката и го задърпа към водата.

— Трябва да му помогнем! — Понечих да заплувам към брега, ала Габриел, който във водата бе много по-бърз от мен, ме спря.

— Вече е мъртъв.

— Не, не е. — Отскубнах се от Габриел, само за да се озова пред Шей и Рен, които ми препречваха пътя. — Какво правите? — изръмжах.

— Погледни — каза Рен и кимна с глава към брега.

Облакът се беше вдигнал от Сайлъс, който не помръдваше. Онази част от кожата му, която се виждаше, бе призрачно бяла, а останалата беше покрита с миниатюрни прорезни рани. Дори неопреновият му костюм беше разкъсан на ивици.

— Нищо не можем да направим — каза Рен.

— Обещах му, че ще се погрижа да не му се случи нищо. — Гласът ми изневери. — Казах…

— Нямаше откъде да знаеш. — Шей погледна към рояка, който сега кръжеше над главите ни.

Цялата треперех, толкова силно, че сякаш костите ми гракаха под кожата.

— Ще ни се нахвърлят, дори тук. — Габриел не откъсваше поглед от облака от козина и крила. — Ще трябва да се гмурнем и да се покажем на друго място — това ще ги обърка.

Не исках отново да се потапям под водата. И без това ми беше трудно да дишам, а случилото се със Сайлъс бе толкова неочаквано и ужасяващо.

След като се гмурнахме, откъм повърхността се разнесе силно барабанене, сякаш валеше дъжд. Габриел ни поведе към далечния край на пещерата, където ни накара да се спрем близо един до друг, стиснали ръце, докато чакахме. Най-сетне, по негов сигнал, изплувахме на повърхността.

— Говорете тихо — прошепна той. — И гледайте да не плискате шумно, нито да правите резки движения. Водата ги задържа настрана, но пак могат да ни се нахвърлят.

Той махна към мястото, откъдето бяхме дошли. Малки крилати телца се носеха безжизнено по повърхността — онези прилепи, които бяха опитали да се доберат до нас, бяха подгизнали, и неспособни отново да полетят, се бяха удавили.

— Прилепи? — попита Мейсън. — Прилепи са в състояние да направят нещо такова?

— Прилепи вампири — уточни Габриел.

— Но прилепите вампири не убиват хора — възрази Нев. — Нали? Това е просто мит.

— Освен това не ловуват на ята. — Габриел се взираше в тавана. — Били са променени. Сега са като пирани.

— Още трикове на Пазителите — каза Шей.

Конър гледаше към брега, където лежеше тялото на Сайлъс.

— Проклятие. Знаех си, че не бива да идва.

Чувството за вина отново стегна гърдите ми. Защо не му бях помогнала? Можех да го сграбча и да го издърпам във водата.

— А сега какво? — попита Адна.

Итън погледна към брега.

— Трябва да спечелим малко време за Шей.

Конър се разсмя.

— Искаш да кажеш — да им отвлечем вниманието.

— Точно така. — Итън се усмихна мрачно.

— Да ми спечелите време за какво? — намеси се Шей. — Няма да ви оставя да се биете без мен.

— Само за малко, хлапе — отвърна Конър. — Тази пещера и на мен не ми харесва повече, отколкото на теб. Нямам търпение да кажем адиос на това място. Но ти трябва да вземеш дръжката, а няма да се справиш без нас.

Шей кимна бавно.

— Значи вие ще отвлечете вниманието на прилепите…

— А ти ще изтичаш до онази ниша — довърши Итън. — Достатъчно навътре е, за да не те видят прилепите, ако им отвлечем вниманието.

— Трябва да оставите ние да ги примамим настрани — обади се Сабин.

— Как ли пък не. — Итън я изгледа свирепо.

— Не съм дете. — Сабин оголи зъби насреща му. — А и вълците са по-бързи от Търсачите. Можем да изскачаме от водата и отново да се потапяме. Пък и ако се разтичаме насам-натам, здравата ще ги объркаме.

— Сабин е права — намеси се Рен. — Нека глутницата се заеме с това.

— Да — добавих и аз. Знаех, че докато го правим, ще имам възможност да докопам поне няколко прилепа. Сякаш можех да оставя случилото се със Сайлъс без поне някакво отмъщение.

Конър сви рамене.

— Стига всички да сте се ваксинирали против бяс.

— Ще се престоря, че не съм те чула — изръмжа Сабин. — Но само защото Итън те харесва.

— Ще изскачаме от водата и отново ще се потапяме, а? — усмихна се Мейсън. — Само се надявам, че сте наясно колко гадно мирише мократа козина.

— Все ще се справим — отвърна Адна. Забелязах, че и тя трепери, а по бузите й имаше вадички, които надали бяха от гмуркането. — Няма ли да се залавяме за работа вече? Просто не мога да гледам как Сайлъс лежи там…

Конър кимна.

— Добре. Потомъко, веднага щом се добереш до Айдис, се върни тук, та Адна да ни отвори портал.

Шей свали кислородната си бутилка и я подаде на Габриел.

— Без нея ще бъда по-бърз.

— Готова ли си? — Рен гледаше към мен. Като алфи, ние щяхме да оглавим тази операция.

— Винаги — изръмжах аз, използвайки гнева си, за да прогоня всеки помен от страх.

„Съжалявам, Сайлъс. Ще опитам да изкупя вината си.“

Един по един всички от глутницата се потопихме във водата и заплувахме, отдалечавайки се от Шей и другите. Останахме под повърхността възможно най-дълго, а когато водата стана прекалено плитка, двамата с Рен едновременно се преобразихме и изскочихме. Таванът сякаш оживя. Мейсън тичаше до мен, а Нев и Сабин се държаха близо до Рен. Рояк прилепи се стрелна надолу и силен вихър, вдигнат от стотици миниатюрни крила, бръсна козината ми.

— Сега. — Изпратих нареждането си към глутницата и всички се разпръснаха.

Ужасяващо пищене отекна в пещерата. Аз скачах високо на равни интервали, щракайки с челюсти. Понякога зъбите ми разкъсваха някое крило или смазваха малко телце, друг път улавях само въздух, тъй като роякът се бе преместил, преследвайки друг от вълците.

Някой изскимтя наблизо и когато се обърнах, видях поне дузина прилепи, вкопчени в раменете на Нев. Мускулите му се напрегнаха и той полетя от брега. Част от прилепите се разхвърчаха във въздуха, а останалите потънаха във водата, когато Нев се преобрази и се гмурна под повърхността й.

Действаше. Прилепите не можеха да преследват едновременно толкова много вълци, които на всичко отгоре се движеха така бързо. А щом си изберяха един от нас и насочеха усилията си към него, той начаса се хвърляше във водата, преди да успеят да му навредят особено.

Поредният плисък отекна в пещерата — Сабин бе скочила във водата, повличайки доста прилепи със себе си, повече отколкото онези, които се бяха впили в Нев. Прилепите започваха да стават все по-добри в това да насочват вниманието си само към един от нас. Нов вихър премина през козината ми — не бе нужно да поглеждам през рамо, за да разбера, че този път си бяха набелязали мен. Първият прилеп кацна на гърба ми; ухапването му не болеше повече от убождане с игла, ала от усещането на езичето му, ближещо кръвта ми, едва не изгубих равновесие. Още един прилеп се впи в мен. И още един.

— Кала! — викът на Рен изпълни главата ми. — Твърде много са накацали по теб. Във водата! Сега!

Изобщо не исках да знам точно колко е „твърде много“. За сметка на това прекрасно усещах тежестта им върху гърба си, усещах и как кръвта ми изтича от десетки миниатюрни порязвания. Засилих се и скочих толкова устремно, че сблъсъкът с повърхността на водата изкара въздуха от дробовете ми. Прилепите се бореха да се откопчат от козината ми и да отлетят, преди водата да ги е погълнала. Преобразих се, мъчейки се да налапам регулатора и да си поема дъх. Сърцето ми биеше лудешки, но си наложих да остана неподвижна, попивайки тишината на потапянето. Под повърхността всичко тънеше в мрак, въпреки че очите ми бяха отворени. Имах чувството, че се рея в празно пространство, а не под водата. Отчаяно исках да се върна в битката, но първо трябваше да се съвзема. Едва когато отново задишах равномерно, доплувах до брега, преобразих се и се хвърлих в схватката.

Ала схватка нямаше. Останалите от глутницата стояха неподвижно и гледаха тавана, а ушите им потрепваха.

Прилепите бяха изчезнали.

— Какво стана? — Приближих се с мека стъпка до Рен.

— Махнаха се. — Той риеше неспокойно с лапа. — Пещерата се разлюля и те всички излетяха през отвора в тавана.

— Пещерата се е разлюляла? — Аз не бях усетила нищо.

— Не беше силно. — Сабин ближеше една рана върху рамото на Нев.

С Мейсън се спогледахме и той изплези език във вълча усмивка.

— Намерил го е. Шей е намерил Айдис.

— Откъде знаете? — Ушите на Рен потръпваха, когато се обърна към Мейсън.

— В Швейцария пещерата също се разлюля. — Гризнах закачливо Мейсън по рамото. — Браво на Шей!

— Ясно. — Рен си оставаше все така напрегнат. — Но защо това прогони прилепите?

Усетих как настръхвам.

— Да се връщаме при другите.

Вече отивахме към нишата, когато пещерата отново се разтресе. Земята се разлюля под лапите ми и ме запрати на една страна. Водата се развълнува и много скоро заприлича на клокочещ казан, който преливаше на брега.

— Какво става? — Гласът на Мейсън отекна в главите ни.

Чух, че Търсачите викат, но не можех да различа думите им над рева на водата, изливаща се в пещерата. Втурнах се натам, а лапите ми джапаха във вода до глезените. Би трябвало да е невъзможно — водата не можеше да прониква с такъв напор през тесния процеп, през който едвам се бяхме проврели. Ала ето че го правеше. Там, където ми бе стигала до коленете, тя вече ми беше до кръста и нивото бързо се повишаваше, принуждавайки ме да заплувам. Пещерата отново потрепери. Тежки скални късове западаха от тавана.

Видях, че Конър ни маха. Адна стоеше до него, борейки се с водолазната си екипировка, докато Габриел се мъчеше да й помогне. Итън плуваше към нас.

Но къде беше Шей? Не го виждах между тях.

— Трябва да се махаме оттук! — изкрещя Конър.

Водата вече ми стигаше до шията, ала аз почти се бях добрала до тях. Оглушителен тътен разтърси пещерата и разбунтуваният океан се стовари отгоре ни със силата на огромна приливна вълна, запращайки ни на всички страни.

Аз се блъснах в стената. Инстинктите ми крещяха да плувам нагоре, да намеря начин да изскоча на повърхността, ала малкото здравомислещи клетки, останали в ума ми, ме възпряха. Нямаше начин да изляза на повърхността, вече не. Пещерата се наводняваше със скорост, която можеше да се дължи единствено на магия. Дали бе последният капан, заложен от Пазителите или беше резултат от това, че Шей бе взел Айдис? Каквато и да бе причината, знаех, че единственият ми шанс за спасение бе да се опитам да използвам водата, а не да се боря с нея.

Преобразих се и напъхах регулатора в устата си, като си давах сметка, че трябва да открия Шей. Той беше оставил кислородната си бутилка, когато тръгна да намери Айдис, а без достъп до въздух щеше да се удави. Борейки се с новите течения, които завихряха водата, успях да грабна един плавник, преди тя да го отнесе надалеч. Дори помощта на един плавник бе по-добре от нищо.

Тръгнах към искрящите багри на нишата, които сега, когато се намираха под водата, трепкаха леко. Някакво движение над мен привлече вниманието ми. Видях ритащи крака. Шей се изтласкваше към повърхността. Без кислородна бутилка той нямаше друг избор. Плавникът ми даде допълнителната бързина, от която се нуждаех, за да го настигна.

Когато го улових за глезена, той се обърна рязко, готов да ме изрита. Издърпах го надолу, извадих регулатора от устата си и го пъхнах в неговата. Държах го за раменете, мъчейки се да си припомня указанията на Габриел. Кислородната бутилка беше у мен, значи аз контролирах дишането. Започнах да броя, приковала очи в гърдите му — едно вдишване, две вдишвания. Шей ми кимна и аз взех регулатора, за да поема на свой ред две глътки кислород. След това заплувахме бавно към мястото, където за последен път бях видяла Търсачите.

Шей посочи напред. Във водата проблясваше светлина — златиста на фона на тюркоазените струи. Дълга, тясна ивица светлина.

Порталът на Адна. Беше го отворила под водата. Шей стисна ръката ми и ние заплувахме по-бързо. Адна кръжеше около магическата врата. Беше си сложила маската и кислородната бутилка и когато ни видя, размаха трескаво ръце. Само че не махаше на нас, а ни сочеше нещо. Обърнах се и макар че регулаторът не беше у мен и трябваше да си пестя въздуха, изкрещях.

Габриел плуваше към нас, повлякъл нещо след себе си. Безжизненото тяло на един вълк.

Нев не се опитваше да плува, нито пък да се отскубне от ръцете на Габриел. Всъщност, той изобщо не се движеше.

Шей пъхна регулатора между устните ми, като клатеше глава. Габриел мина покрай нас и през портала, изтегляйки Нев със себе си. Ние го последвахме през блещукащата врата и се озовахме в кална локва насред джунглата.

— Не! — Мейсън бе коленичил до Нев. — Моля те, Нев!

— Дръпни се! — Габриел го избута настрани.

Мейсън изръмжа и се преобрази, готов да се нахвърли върху него, но в този миг Конър скочи между двамата.

— Почакай! — извика Търсачът. — Дай му една минутка. Той е инструктор по гмуркане, забрави ли? Обучен е да оказва първа помощ.

Мейсън закрачи напред-назад, скимтейки, докато Габриел натискаше гърдите на Нев и го обдишваше.

„Дишай, Нев. Дишай.“

Някой улови ръката ми. Облегнах се на Рен, неизразимо благодарна, че е тук, жив и невредим. Ала когато вдигнах очи, видях колко е блед, докато наблюдава как Габриел се опитва да върне Нев към живота.

Адна се отпусна на земята до мен.

— Кажи ми, че го спасихме — с мъка успя да каже тя.

Още преди да бе довършила, челюстите на Нев се отвориха и от устата му изтече вода. Той се закашля, тръсна глава и като изскимтя, се претърколи по корем.

Мейсън изджавка, дотича до него и започна да го ближе по муцуната. Двамата си възвърнаха човешката форма и се вкопчиха един в друг.

Сабин хлипаше в обятията на Итън. Рен стисна ръката ми, а после отиде при Нев и го прегърна.

— Слава богу! — прошепна Конър. — Браво на теб, Габриел.

— Вълк — ухили се Габриел. — Изкуствено дишане и сърдечен масаж на вълк. Това ми е за първи път.

— В устата ми има вкус на риба — простена Нев, изкашляйки още вода. — До края на живота си няма да хапна риба.

— Млъкни — каза Мейсън. — Просто млъкни.

И отново го целуна.

15

Целите подгизнали, ние си проправяхме път през джунглата. Радостта от това, че Нев беше оцелял и че се бяхме сдобили с Айдис, бе приглушена от загубата на Сайлъс. Когато свърнахме зад завоя, отвъд който гората се спускаше към морето, видяхме магазина за водолазни принадлежности да наднича изпод прикритието на клоните.

— Ето я и Инес. Чака ни на верандата — каза Габриел. — Истинска майка квачка е.

Инес бе с гръб към нас, изтегната в един шезлонг. Мигел също бе там, приседнал в сянката на стрехите. Между тях имаше още два стола. Жена в бански костюм се бе опънала лениво върху единия, сплела пръсти с тези на мъж с разгърдена ленена риза и къси панталони с цвят каки. Мъжът се смееше.

— Кои са те? — попитах.

— Не знам — отвърна Габриел. — Мислех, че за днес нямаме записани групи за гмуркане.

Той забърза — не тичаше, ала крачките му станаха по-енергични. Жената с банския го забеляза и му помаха. Мъжът до нея се изправи и си свали тъмните очила.

Рен сбръчка нос.

— Я чакайте… надушвате ли нещо?

— Да… гадост! — Нев изръмжа и огледа гъстата джунгла, която ни заобикаляше.

— Надушвате нещо гадно? — попита Итън. — Благодаря, че решихте да го споделите.

— Не — отвърна Нев. — Надушваме котки.

Помирисах въздуха. Имаха право. Не беше силна, но определено се усещаше — остра миризма като изгорена коприна и изсушен градински чай. В гърлото ми се надигна ръмжене.

Очите на Габриел се разшириха.

— Las sombras… не!

— Габриел, почакай! — извика Итън, ала другият мъж вече се бе втурнал към скривалището.

— Инес! Мигел! — крещеше той, но Търсачите на верандата не помръдваха.

Стана за броени секунди. Габриел едва бе стигнал до верандата, когато една фигура се спусна отгоре му, покривайки го като абаносов плащ. Пантерата изкряска, докато скачаше от покрива, където се бе крила дотогава, и в следващия миг вече беше върху гърба на Търсача, който изпищя, когато ноктите й се забиха в раменете му. Виковете му бързо секнаха, когато челюстите на звяра се сключиха около шията му и я завъртяха рязко, строшавайки костите.

— Проклятие! — изруга Итън, когато пантерата скочи от верандата и потъна в сенките на джунглата.

Очаквах жената с банския да изпищи, ала тя избухна в смях и се завъртя. Лъскавата й златиста кожа изведнъж се превърна в гладка козина. Мъжът до нея направи две големи крачки и се метна на покрива, приел котешки облик. И те, също като пантерата преди тях, потънаха между гъстата растителност. Съскания и зловещо мъркане долетяха откъм клоните над нас, насищайки въздуха с усещане за заплаха.

— Колко са?

Всички от глутницата се бяха преобразили. Скупчени един до друг, ние се взирахме в короните на дърветата. Ала котките сякаш бяха невидими, докато се придвижваха незабелязано от клон на клон.

— Ще трябва да им се изплъзнем — каза Конър. — Дръжте се заедно. Отиваме в къщата. Трябва ни позиция, която да можем да браним, докато Адна тъче врата.

Итън застана начело заедно с Нев и Сабин, докато Мейсън, Шей и Рен наобиколиха Адна. Двамата с Конър вървяхме последни, оглеждайки дърветата, докато групичката ни се придвижваше бавно напред.

Когато следващата пантера изскочи, ние бяхме готови. Пронизителният й крясък бързо се превърна в стон, когато Итън метна кислородната си бутилка по нея, улучвайки я право в гърдите. Животното се сгромоляса на земята, мъчейки се да си поеме дъх. Мейсън и Рен се възползваха от моментното му объркване и се нахвърлиха отгоре му. Пантерата замахна с тежките си лапи, ала докато Мейсън й отвличаше вниманието, Рен впи зъби в единия й хълбок. Когато котката най-сетне се обърна към него, челюстите на Мейсън се сключиха около гърлото й и строшиха трахеята.

Откъм дърветата се разнесе свиреп рев и las sombras се изсипаха върху нас като порой от остри като бръснач зъби и лъскава козина с цвят на нощно небе.

— Бягайте! — викна Конър.

Итън се втурна към къщата, следван по петите от вълците. Конър изкрещя, когато една пантера скочи към него и го събори на колене. Аз изръмжах и се нахвърлих върху котката, принуждавайки я да го пусне, за да се бие с мен. Силата, с която връхлетях върху нея, ни запрати на плажа, премятащи се презглава. Вкопчени един в друг, ние се борехме в пясъка. Ноктите на пантерата потънаха в гърба ми; аз изскимтях и начаса забих зъби в гърдите й не по-малко свирепо. Тя изпищя и се отскубна от мен. Скочих на крака, мъчейки се да застана по-стабилно в мекия пясък, за да посрещна атаката й. Пантерата изсъска, яркозелените й очи бяха пълни с ярост… и интелигентност.

Сърцето ми прескочи един удар. Страж… котките бяха точно като нас, роби на Пазителите. За миг ми се прииска да се опитам да поговоря с този нетърсен враг, да осъществя връзка между нас. Ала само аз изпитвах такова желание — пантерата приклекна и се хвърли към мен. Долепих се до земята и се претърколих по гръб, така че тя прелетя над мен, а аз се претърколих още веднъж и скочих на крака. Без никакво колебание се метнах към незащитения гръб на котката, раздирайки плътта й. Пантерата изпищя и опита да се отскубне от челюстите ми, но аз бях неумолима. Кръвта й, невидима върху черната козина, оцвети пясъка в алено. Отчаяна, тя се изправи на задни лапи и понечи да ме притисне под себе си, но аз отскочих преди да е успяла да го направи. Освободила се от мен, котката дори не помисли да продължи да се бие. Вместо това се обърна и се втурна към джунглата.

— Кала! — Конър размахваше ръце. Останалите бяха успели да стигнат до верандата. Отърсих пясъка от козината си и затичах натам.

— Добре ли си? — Рен излезе напред, за да ме посрещне. — Тече ти кръв.

— Раните не са дълбоки. — Ухапах го лекичко по хълбока. — Ще се погрижим, след като се махнем оттук.

Итън, който стоеше до вратата, я отвори. Сабин и Нев се втурнаха в къщата. Докато тичах натам, аз погледнах през рамо. Джунглата беше притихнала. Никой не идваше след нас.

— Не ни преследват — изръмжа Рен, очевидно споделяйки тревогата ми.

— Знам. Това не може да е хубаво.

Конър изруга, когато минахме покрай безжизнените тела на Инес и Мигел на верандата. Гърлата им бяха разкъсани, ала те бяха подпрени така, сякаш седяха, и се взираха в нас с невиждащи очи.

— Заклевам се, че ще ми платят за това — зарече се Конър, затръшвайки вратата след себе си. Стражите обикаляха около Търсачите, настръхнали и ръмжащи. Нещо не беше наред.

— Започвай да тъчеш, Адна — тихо каза Конър. — Колкото можеш по-бързо.

Тя кимна и се запъти към кухненската врата, за да има повече пространство. Тъкмо бе извадила камите си, когато усетих миризмата — не тази на las sombras, а друга, още по-парлива. Също като онзи на пантерите, мирисът, който долових, бе остър, като на изгорено, но докато техният беше нов и странен, този ми бе до болка познат. Мирис на горещ катран и опърлена козина.

Вече бях тръгнала натам, когато видях мастиленочерното безформено създание да се извисява над Адна.

— Кала! — уплашеният вик на Шей отекна в ума ми, ала аз нямах друг избор. Не биваше да мисля, ако не исках Адна да умре. Умреше ли тя, с нас беше свършено.

— Адна, бягай! — Преобразих се и се хвърлих към нея с цялата бързина, на която бях способна.

Сепната, тя се обърна към мен, прикована на място от объркването си.

— Конър! Итън! — Продължих да тичам към нея. — Изведете всички оттук! Бягайте! Веднага!

Протегнах ръце, сграбчих Адна през кръста и като се обърнах, я запратих през стаята, с надеждата Конър или някой друг да я улови.

— Не! — разнесе се отчаяният вик на Шей в същия миг, в който Рен нададе вой.

Затворих очи и се оставих да бъда обгърната от призрака.

Болка.

Докато тъмнината пъплеше по кожата ми, имах чувството, че в плътта ми се забиват безброй миниатюрни, нажежени до бяло кукички. А после те се опънаха, откъсвайки кожата от мускулите. Знаех, че пищя, но не чувах нищо. Не можех да чуя дори звука на собствената си агония. Раздираха ме на късчета. Тялото ми гореше.

А след това — нищо.