Къртицата

5. Четиримата от Земята

Историята понякога се повтаря по най-поразителен начин. Курсантите от Космическата академия имаха безспорно доказателство за това и охотно го посочваха на новопристигналите си събратя, като ги заставяха задължително да прочетат няколко странички от безсмъртната класика. Новаците с недоумение се взираха в томчето на Гогол, още по-учудено прочитаха заглавието „Вий“ и потъваха в описанието на Киевската духовна семинария такава, каквато е била преди няколко века.

Името на онзи остроумен курсант, който пръв е забелязал невъзможната прилика, тънеше в мрака на неизвестността. Самата прилика беше малко съмнителна, защото не се знаеше до каква степен се дължи на естествени причини, а от друга страна, до каква степен самите момчета я поддържат като славна традиция. Но тя съществуваше и това беше такъв неоспорим факт, с който трябваше да се съобразяват и самите преподавахели. Те често се поддаваха на всеобщото настроение, пускаха си страховити архиерейски бради и говореха бавно, с дълбок бас.

Трябва, впрочем, да се каже, че дори в образователната програма на Космическата академия имаше известна аналогия с онова, което в дълбокото минало са изучавали славните бурсаци, богослови и философи. Тъй като религията се смяташе за един от основните атрибути на почти всяка изостанала цивилизация, курсантите надълго и нашироко се запознаваха със суеверията както на древните земни народи, така и на откритите до момента представители на разума по чуждите планети. От огромни древни фолианти и съвсем нови мнемокристали те извличаха богословските премъдрости и водеха схоластични спорове по въпросите на християнството, будизма, идолопоклонничеството, култа Ки, вудуистките ритуали и тем подобни идеалистически схващания.

Това беше в първи курс. Дошли от училищата, възторжените хлапаци говореха с пронизителен фалцет, стръвно гризяха стените на крепостта наука и същевременно вършеха безбройни лудории, които напомняха за не съвсем отминалите отрочески дни. Джобовете им вечно бяха пълни с най-невероятни неща — епруветки с обикновен прах, за който благоговейно се твърдеше, че има космически произход и всъщност това беше вярно, доколкото Земята е космическо тяло, малки и големи камъни със същата репутация, понякога обгорени за по-голяма убедителност, разни микроскопични книжки, саморъчно направени гравидетектори, а понякога и мънички врабченца, донесени от близкия парк, които с чирикането си сред дълбоката тишина на занятията доставяха сума неприятности на своя притежател. Обикновено в такива случаи първокурсникът биваше тържествено отведен при своя наставник и мънкайки, се мъчеше да обясни, че врабчето му е било нужно с научна цел: за установяване на непосредствен контакт с чужда форма на живот. Наставникът слушаше и прикриваше зад огромната си брада меланхолична усмивка, предизвикана от спомените за времето, когато самият той е бил също такъв първокурсник и е ловял врабчета в парка.

В течение на една цяла година новаците набираха ум и разум. Наред с основите на религията, те трябваше да опознаят до най-малки подробности звездната навигация, да проведат по седем тренировъчни полета около Земята, да усвоят безбройни премъдрости и в края на втория семестър да прескочат страшния праг на изпита по хуманоидна и нехуманоидна логика.

Второкурсниците имаха далеч по-сложна програма. Те изучаваха теорията на контактите — една извънредно важна наука, но по присъщото на младостта лекомислие отдаваха по-голямо внимание на увлекателните практически занятия. Тези занятия се състояха в създаването на навици за преживяване в най-дивите полярни и пустинни местности, а също така усвояваха боравенето с всички видове оръжия: от каменната брадва до последния модел свръхмощен бластер. Кой знае защо, с най-голямо уважение се ползуваха оръжията за ръкопашен бой и второкурсниците превръщаха своите стаички в общежитието в складове за изкусно обработени тояги, боздугани, мечове, шпаги, алебарди и всички останали страшни неща, измислени от човечеството през дългата му кървава история.

От време на време в големия парк се устройваше сражение и както се разкриваше в проведеното по-късно следствие, началото му идваше непременно от второкурсниците. Разделени на три групи, те взаимно се нападаха, катереха се по дърветата и скачаха от тях с пронизителни вопли, нанасяйки ужасни удари с примитивните си оръдия, които за щастие бяха снабдени с малки, но сложни приспособления за погасяване на инерцията. Първокурсниците се втурваха покрай по-големите си събратя, въртяха се във вихъра на схватките, но бързо губеха кураж и се оттегляха тъкмо навреме, за да видят, от безопасната височина на дърветата, как през алеите дотърчават страшните мустакати третокурсници. Тук сражението вече ставаше опасно, защото третокурсниците не употребяваха оръжие. В своите практически занятия те се учеха да действуват само с голи ръце и затова всякакъв меч или топор, размахан насреща им, главоломно се стоварваше върху собственика си. Тотално разгромени, представителите на втори курс напускаха полесражението и отстъпваха мястото си на четвъртокурсниците, които пристигаха бавно и решително, като непобедима армада, огласяйки дъбравите с басови викове на всички езици, изучавани в курса по приложна лингвистика.

С това войната фактически свършваше, защото третокурсниците скоро се оттегляха, потривайки натъртените места. Провеждаше се побратимяване на враждуващите страни, след което всички вкупом потегляха назад към академията.

Последиците биваха неминуеми. Използувайки най-новите методи на дедуктивната логика, преподавателите бързо узнаваха кой каква роля е изиграл в междуособиците и провеждаха унищожителни беседи отначало с всички виновници заедно, после по-задълбочено с отделните курсове и най-сетне индивидуално. Идеите на пацифизма се възцаряваха и в най-войнственото сърце, даваха се обещания за вечна дружба и курсантите умиротворено се отправяха към столовата, където поглъщаха невероятни количества храна, призована да замести изгубените в сражението калории.

Разбира се, дори край обедната маса отделните курсове се различаваха един от друг. Особено ярка картина представляваха третокурсниците, които с трепет усещаха приближаването на изпита по приложна фармацевтика и токсикология. Тъй като изпитът твърде много наблягаше върху отравянията и средствата за справяне с тях, те със съмнение оглеждаха всяко ястие, свещенодействуваха над чиниите и мърмореха странни слова като „…трябва да се вземат предвид свойствата на мазнините, които се разлагат…“ или „…ако се прибави магнезий на прах плюс малко оцетна киселина…“. Изобщо всяка погълната хапка отпращаше нещастните третокурсници към безкрайните дебри на неорганичната и органичната химия, към които се прибавяха не по-леснопроходимите гъсталаци на медицината и фармацевтиката.

Така, от курс в курс, младежите героично преодоляваха поредната година, като минаваха още през практически и теоретични изпити по планетология, кибернетика, универсална теория на машините и механизмите, обща психология, разширен курс по социология и ред други предмети, които според строгите изисквания на академията трябваше да бъдат усвоени напълно, преди в дипломата да бъде вписано името на абсолвента, следвано от гордото звание „специалист по контактите с хуманоидни и нехуманоидни цивилизации“.

Но ето че годината завършваше. Отминаваха последните изпити и в един хубав летен ден всички се строяваха в дзора на академията, за да изслушат напътственото слово на ректора. Беловласият старец говореше за значението на всяка една наука, усвоявана тук, призоваваше достойно да се носи името на академията и преминаваше към онази част от речта си, която се очакваше с еднакъв трепет от всички, независимо дали бяха зелени първокурсници, или юначни представители на четвърти курс, за които почти всички препятствия оставаха назад.

— Започва най-отговорният момент от годината — обявяваше ректорът. — Сега вие ще трябва да приложите на практика онова, което сте научили до днес. За някои от вас това ще е за пръв път, други ще започнат четвъртия си изследователски полет. Задачите са ви известни. Но аз искам да ви напомня едно: това е само упражнение и нищо повече. Вие ще отлетите към далечни планетни системи, които още не са изследвани. Навярно в повечето случаи ще откриете безжизнени кълба, въртящи се около своите звезди. Малцина от вас ще намерят живот в края на полета си. А още по-редки са случаите, когато този живот ще е надарен с разум. Но във всички случаи вие сте длъжни да спазвате онези предпазни мерки, които се изучават още в началото на първи курс. За вас всяка планета е населена с разумни обитатели и вие трябва да проведете пълно изследване. Резултатите ще бъдат оценени след като се завърнете.

Обръщам се към всички вас, защото не знам кои ще бъдат онези щастливци, които ще се срещнат с истински разумна раса. Повтарям, това става крайно рядко, но в историята на нашата академия вече има два такива случая. Помнете, вашата задача не е да установявате контакт. Вие само трябва да узнаете колкото може повече за определената ви планета и да се върнете обратно. Знам, че ще се опитате да научите твърде много. Може би ще срещнете прекрасни картини или пък ще видите чудовищни неща, за които мислите, че са изчезнали завинаги. Не знам и не мога да предвидя. Само ще ви пожелая да проведете успешни полети и да се завърнете тук с нови знания и умения.

Четвъртокурсниците, които знаеха наизуст цялата реч, подаваха пример на останалите и последните приветствия на ректора потъваха в общи радостни възгласи. Церемонията привършваше и курсантите се втурваха към общежитията, за да приберат отдавна приготвения багаж.

От общежитията се разотиваха шумно, на групи по четирима, в които участвуваха по един представител от всеки курс. Това бяха екипите за полет. Като старши на командите, четвъртокурсниците отиваха до канцеларията да получат координатите на определената им планетна система. После целият екип се качваше в някой от претъпканите флайъри и потегляше към космодрума, откъдето щеше да започне полетът.

Нататък нещата вървяха нормално: старт, отдалечаване от Земята, скок през хиперпространството, уточняване на координатите. И най-после идваше вълнуващият момент, когато корабът влизаше в орбита около планетата и започваше изследването.

Един от тези кораби извърши откритието.

Бяха изминали вече три дни, когато седнал край илюминатора, четвъртокурсникът Антеро резюмира положението:

— Драги мои колеги, нещата са пределно ясни. Невероятният шанс се е паднал тъкмо на нас. Тази планета поразително прилича на Земята. Атмосферата почти не се различава от земната. Вярно, гравитацията е малко по-слаба, което обуславя разреденост на атмосферата, но това напълно се компенсира от повишеното съдържание на кислород.

— А радиоактивността? — запита третокурсникът Васил.

На черното лице на Антеро блесна белозъба усмивка.

— Елементарно. Ако си спомняш, в общата планетология е посочено, че при по-малки планети е възможно задържането на повече радиоактивни елементи в кората. Но това не е страшно. Радиацията не е кой знае колко силна. Достатъчно ще бъде преди приземяването да се подложим на кратка противорадиационна терапия…

— Ти искаш да се приземим! — възкликна Едуард с присъщата на първокурсниците боязливост.

— Естествено. Да не мислиш, че ще се върна само с тези резултати? Какво ще съобщя? Само общи данни — гравитация, възраст на планетата, магнитно поле, карта на континентите и тем подобни. А допълнително ще кажа: на планетата визуално се наблюдават градове и пътна мрежа, приборите откриха наличието на ядрени електроцентрали, засякохме многобройни радиопредавания. Не, тая няма да стане!

— Ще ни накажат — боязливо настоя Едуард.

— Не бой се, няма да ни накажат — заяви Антеро. — Все още аз съм старши на командата. Използувай момента, младо. Ще видиш чудеса! Ще се приземим на някой площад в най-големия град. Ще отворим вратата и ще се погледнем очи в очи с чуждата цивилизация.

— И ония като ни бухнат по главите… — мрачно добави второкурсникът Аркашка, чието истинско име бе завинаги забравено поради ниския му ръст.

— Страх ли те е? — подчертано учудено запита Антеро. — Не подозирах. Ще трябва да кажа на Акилина. Знаеш ли, някога моите прадеди в джунглите на Африка са били длъжни да покажат чудеса от героизъм, преди да се оженят.

Аркашка почервеня и се дръпна настрани. Всички знаеха, че той отдавна е безнадеждно влюбен в сестрата на Антеро.

— Твоят наставник ме предупреди — каза Васил. — Преди полета ми каза, че обичаш да вършиш своеволия. Слушай, Антеро, твоята идея може да ти струва дипломата.

— Дипломата не ме интересува — намръщи се негърът. — Такъв шанс няма да се повтори, ако ще и сто години да летя с отряда по контактите. И изобщо от какво толкова се боите? Ще включим защитното поле, ще кацнем тихичко и ще погледнем какво става там. В края на краищата, ние не струваме нищо, ако не се справим с подобна ситуация. Кажи ми какво значение има дали ще провеждаме контакт сега, или след десет години? Ако не успеем да го проведем сега, значи цялото ни обучение е било напразно.

Васил се опита да използува последния коз.

— А ако приложа точка девета от инструкцията?

— Опитай — засмя се Антеро. — Можеш да ме отстраниш от ръководството само ако съм болен или предприемам действия, явно заплашващи кораба и екипажа. Смяташ ли, че тези условия са налице?

Два часа по-късно корабът започна да се спуска по широка спирала към повърхността на планетата.

„Да — помисли Васил. — Ние не трябваше да се приземяваме. Антеро беше прекалено самоуверен. Изложихме се като хлапаци… Като се върнем, ще настоявам непременно да въведат в академията курс по теория на интригите. Всичко стана толкова глупаво… Приземихме се на площада внимателно, без да закачим нито една къща с гравиполето. Населението, естествено, се разбяга. А после — тържествена делегация начело с Бурдан, Ирзал и Нод Карлар. За разлика от нас те бързо се ориентираха в обстановката. Поканиха ни на гости и лесно ни плениха, без да рискуват излишно — една граната с приспивателен газ и край!“

— Защо мълчиш, Васил? — презрително запита Кар. — Няма ли да кажеш нещо?

— Ще кажа — съгласи се пленникът и почука с нокът по пръчката на леглото. Звукът се получаваше ясен, висок. — Ще кажа, че ти си безкрайно глупав, Кар. Нима наистина мислиш, че аз съм в ръцете ти?

Сам в своя кабинет, далече от подземната килия, Кар побледня. Пръстите му се свиха около кристалната чаша.

— Не можеш да се измъкнеш от това място! Освен мене те наблюдават още трима души, между които е началникът на охраната. Само да заповядам и ти ще бъдеш мъртъв.

— И какво от това? — запита Васил.

Той продължаваше да чука с нокът металната пръчка и този звук обтягаше нервите на Кар.

— Престани да чукаш! — опита се да заповяда съветникът. — Ти си в безнадеждно положение и ще трябва да преговаряш с мене.

Пленникът не отговори. Той лежеше неподвижно и от репродуктора долиташе само монотонно, остро чукане. То проникваше направо в мозъка на съветника, изпълваше черепа му, довеждаше го до лудост с упоритата си равномерност.

— Тихо! — изкрещя Кар.

Непоносимият звук продължаваше. Съветникът притисна ушите си с длани, но му се струваше, че дори сега чукането продължава да навлиза в главата му. Той цял трепереше от напрежение. Да става каквото ще, само да се прекрати това мъчение! По-скоро!

— Началникът на охраната!

— Слушам! — отвърна гласът на дебелия офицер.

— Незабавно разстреляйте пленника!

— Но господин съветник…

— Отказвате ли да изпълните заповедта?

— Съвсем не! Слушам, господин съветник.

Кар видя на екрана как вратата на килията се отвори и офицерът влезе вътре. Пленникът лежеше спокойно, а пръстите му продължаваха да чукат по тръбата. Началникът на охраната боязливо спря на прага и дълго се мъчи да измъкне от кобура тежкия пистолет. Най-после го извади, насочи дулото напред и натисна спусъка. От репродуктора долетя трясък, последван от острия писък на рикоширалия куршум. Чукането не спираше.

— Идиот! — изстена Кар. — От два метра не може да улучи! Ще го убия, негодника!

Беше забравил, че думите му достигат килията. Офицерът ужасено се огледа, направи крачка напред и почти опрял дулото в гърдите на Васил, стреля повторно. Тялото на пленника подскочи от удара на куршума. Настъпи тишина, в която Кар потъна като в приятна, топла вана. Вторият и третият изстрел не го смутиха. Успокоен, той стана и изключи екрана, на който лежеше неподвижното, окървавено тяло на Васил.

— Е, какво пък — промърмори Кар. — Ще минем и без него.

Нещо подобно мислеше и началникът на охраната, докато отвеждаше под строй вече ненужните войници. Не беше затворил тежката врата. Нямаше смисъл да я затваря.

След като остави войниците в определеното за тях помещение, офицерът, облекчен от приключването на задачата, се запъти към стаята за военни от висш клас. Там завари още петима, които играеха на ак-трак???, разновидност на играта с дълги сламки. Той се включи в играта, набързо спечели половин заплата и изведнъж скочи, мокър от внезапно избилата го пот.

Беше си спомнил, че вместо да застреля пленника, непонятно защо го освободи от белезниците.

В същия момент от хипнозата се освобождаваха и останалите трима наблюдатели.

Васил крачеше по тунела с уверена, широка крачка. Вече не се боеше от нищо. Заедно с паметта се бяха завърнали и всички способности, за които не бе подозирал в досегашното си тежко съществуване тук. Сега той можеше безпогрешно да се ориентира из лабиринта от подземни коридори. До лагера на Урман оставаше не повече от един километър път.

„Антеро беше прав — мислеше Васил. — Ние наистина сме способни да се измъкнем от всяко положение. Но сме наивни, прекалено наивни в своята първа среща с чуждия разум. Твърде много се надявахме на собствените си сили и не предполагахме, че едно просто изтриване на паметта може да ни лиши от тях. Затова коварството удържа победа без никакъв труд. Сега сме пръснати по цялата планета, не знаем нищо един за друг. Антеро е на свобода… беше на свобода, само това ми е известно. А Едуард? Аркашка? Какво е станало с тях?“

— Стой! — изрева гърлен глас иззад близкия завой. — Ще стрелям!

Васил спря и се вгледа. Иззад стената се подаваше брадясала, отдавна немита физиономия, а под нея стърчеше дулото на автомат.

— Кой си ти? — запита брадатият.

— Не виждаш ли? — сърдито отвърна Васил. — Приятел на Урман.

— Знаем ги ние тия приятели — промърмори недоверчиво часовият. — Хвърли оръжието и бавно ела насам.

— Нямам оръжие — каза Васил и като разпери ръце, за да потвърди думите си, тръгна към завоя.

Зад ъгъла бяха трима. На стража беше само брадатият, останалите седяха на пода и в надпревара бодяха с ножовете си парчета месо от голяма консервна кутия. Единият от тях за момент се откъсна от яденето, огледа новодошлия и неясно произнесе с пълна уста:

— Щом казва, води го при Урман. Там да се разправят с него.

Часовият беше изпълнен с усърдие. Старателн обискира Васил и явно се разочарова, когато не откри никакво оръжие. Това само го направи още по-подозрителен. За по-голяма сигурност, той опря дулото ни автомата в гърба на Васил и нареди:

— Тръгвай напред! И без излишни жестове, иначе…

— Ти само внимавай — поръча му Васил. — Гледай да не натиснеш спусъка, Урман няма да ти прости такова нещо.

Малко по-нататък пресякоха втори пост. Тук вече познаваха Васил и поръчаха на брадатия да го освободи, но старателният конвоир се оказа упорит. Като заяви, че не може да се доверява на никого, той продължи изпълнението на задачата, докато двамата влязоха в широка зала, слабо осветена от две електрически лампи. В единия ъгъл стоеше възстановителната камера и група бунтовници я разглеждаха със страхопочитание.

— Тук ли е Урман? — високо запита Васил.

— Тук съм, тук съм — долетя отговорът от една странична врата и след малко оттам се появи четириръкият ръководител на групата.

С махване на ръката той отпрати часовия и сърдечно хвана раменете на Васил.

— Здравей, Базил! Вече те бях отписал от сметката. Какво стана с тебе?

— Нищо особено… Зебарците успяха да ме хванат, после пък попаднах в плен на новия съветник… И накрая ме залови един от твоите. Що за птица е тоя с брадата?

— Новак. Не му обръщай внимание. Гладен ли си?

— Не съм гладен — каза Васил. — Слушай, Урман, работата със Синята кула се провали. Сега ще трябва да видя какво може да се направи с възстановителната камера. Къде са документите от касата на Центъра за възстановяване?

— Тук са, при мене. Ела.

Прехвърлиха се в тясна стаичка, явно новата резиденция на Урман. Край стените бяха разхвърляни сандъци с оръжие, изпод сгъваемото легло се подаваха прикладите на автомати. Върху тенекиена кутия за патрони лежеше цял куп брошури. Васил се наведе и взе най-горната. През цялата корица беше ударен дълъг червен печат „Строго поверително“. Заглавието гласеше: „Основни принципи на биологическото преобразуване“.

Васил с въздишка остави книжката на място и се обърна към Урман.

— Мога ли да чета тук?

Водачът на бунтовниците вдигна едновременно четирите си рамене, от което гърбът му заприлича на сложна планинска верига.

— Няма да ми пречиш, ако това имаш предвид. Аз и без това излизам и няма скоро да се върна. Ако огладнееш, под леглото има консерви.

С бързи, сръчни движения той се накичи с оръжие, натъпка няколко бомби в провисналите си джобове и без да се сбогува излезе от стаичката. Замислен над това, което му предстоеше, Васил постоя на едно място, сетне грабна цялата купчина брошури и като легна на кушетката, положи секретната литература върху гърдите си. Е, това вече беше друго… Привичните жестове го успокояваха. Жалката обстановка и слабото осветление не му пречеха да се почувствува както някога преди изпит, изпънат на дивана в своята стаичка.

Постепенно се съсредоточи напълно. Съвсем беше забравил къде се намира. Тишината, нарушавана само от лекото шумолене на страниците, създаваше онази позната атмосфера, която цареше в общежитията на Космическата академия в навечерието на първите изпити.

Всичко вървеше лесно и бързо. За десет минути прегледа първата брошура, захвана се с втората, посветена на обмяната на веществата и пътищата за нейното активизираме. Усвои и нея, зачете трета…

Беше преполовил купчината книги, когато успя да си състави обща представа за процеса на биологическата трансформация. И тази представа изглеждаше толкова невероятна, че той захвърли брошурите настрани, скочи от леглото и изтича в голямата зала.

Разтревожени от внезапното му появяване, неколцина бунтовници се хванаха за оръжието, но веднага познаха приятеля на Урман и се успокоиха. Васил не им обърна внимание. Сега го интересуваше само камерата. Застана пред големия пулт, ориентира се в схемата за действие и отчете максималните деления на циферблатите. Всичко беше наред… поне според книгите. Но ако беше истина, това означаваше много!

„Ето че излязох прав — помисли Васил. — Още там, в долината, макар че нищо не разбирах. Гравитация, радиация, агал… Това може да обясни много неща.“

Върна се в стаята на Урман, грабна останалите книги и потъна в четенето. Вече не се учудваше на нищо, само събираше изненадващите факти, за да състави една обща картина. Това приличаше на старинна главоблъсканица. Парче по парче, страница след страница Васил изграждаше една невероятна истина.

Последната брошура прочете с наслаждението на човек, който вижда как се потвърждават най-смелите му догадки. Когато погледът му пробяга по последния ред, той стана, разкърши се и внезапно усети, че е огладнял. Коленичи на пода, пъхна се под леглото и като се блъскаше в разни огнестрелни оръжия, измъкна пълен сандък с консерви. Дълго търси нож, докато накрая намери под възглавницата грамаден кинжал, остър като бръснач. Внимателно изряза капака на една консерва, накълца месото на кубчета и седна на кушетката. Вечеряше примитивно. За маса му служеха собствените колене, а при известна ловкост, кинжалът можеше да се използува вместо вилица.

Урман пристигна тъкмо навреме. Мълчаливо седна до Васил, извади от пояса си дълъг нож и като набоде едно парче месо, пъргаво го метна в устата си. Известно време в стаичката господствуваше съсредоточено мълчание. После консервата се изпразни. Урман меланхолично погледна лъскавото тенекиено дъно, покрито с белезникава мазнина. Посегна за нова кутия, но се отказа и само махна с ръка. Погледът му обиколи стаичката, спря се върху безредно нахвърляните брошури.

— Колко прочете?

— Всичките — каза Васил. — Преди малко ги свърших.

Широките зачервени от безсъние очи на Урман слисано се впериха в него.

— Как така… всичките?

— Е, доста се забавих — оправда се Васил, защото не беше разбрал смисъла на въпроса. — Но нещата бяха сложни и докато се оправя…

— Ти, човече, си феномен — възхитено каза Урман. — Какво научи?

Васил се поколеба. Не знаеше откъде да започне.

— Виж какво, Урман. Аз не съм от този свят.

— Така и предполагах. От Хамана ли идваш? Или си избягал от Зебара?

— Не ме разбра. Имах предвид целия този свят с всичките му държави. Идвам от звездите.

— Добре де — недоверчиво се съгласи Урман, който явно смяташе това за начин да се скрие истината.

Прибързаното съгласие не се хареса на Васил. Той помисли дали да задълбочи обясненията, но реши, че няма смисъл и продължи:

— Първото, което открих на вашата планета, беше повишената радиоактивност. Знаеш ли какво е това?

— Знам, знам — изръмжа Урман. — Продължавай.

Но Васил не успя да се върне към разказа си. Вратата на стаичката се отвори и на прага се появи нисък прегърбен човечец, облечен в изтъркани черни дрехи. Треперейки с цялото тяло, той прекрачи напред и едва избъбри:

— Господин нулев…

— Аз не съм нулев! — с досада отвърна Урман и посочи към Васил. — Ей този е нулев, с него говори.

Посетителят прецени обстановката мигновено. Потривайки изпотените си длани, той застана пред Васил и страхливо каза:

— Господин нулев, висшият дълг ми повелява да направя важни разкрития.

Смесено чувство на отвращение и жал накара Васил да потръпне. Непоносимо беше да гледа тази нелепа, прегърбена фигура. Той завъртя глава, като че се мъчеше да изпъди смущението си и насърчително каза:

— Говорете, господин…

— Етикап, господин нулев. Аз съм младши чиновник. Трябва незабавно да ви съобщя, че тук има държавна измяна. Говорят се ужасяващи неща за нашата велика страна. А начело на заговора стои този тук — той посочи към Урман и като събра кураж, пискливо изкряска:???

— Мръсен предател на великите идеали!

— Ей, да внимаваш, че… — Урман замахна едновременно с четирите си тежки юмрука. — Какви ги приказваш?

— По-леко, Урман — каза Васил. — И тъй, господин Етикап, вие сте младши чиновник. А как попаднахте тук?

Лицето на чиновника моментално се преобрази. Той впери жалостен поглед в тавана, блъсна се с юмрук в хилавите гърди и зарида:

— Виновен съм, господин нулев! Достоен съм за висшето наказание! Аз извърших такова престъпление, което не може да се прости дори от висшето великодушие на непобедимия Аткран…

Колкото и странно да изглеждаше, това не беше лицемерие. Чиновникът бе изпаднал в някакъв самоунищожителен екстаз и призоваваше да бъде наказан, изтрит от лицето на земята, за да не мърси свещената територия на великия Аткран. След няколко опита да го върне към нормално състояние, Васил отпусна ръце. Урман изгуби търпение, грабна хленчещия нещастник и го отмъкна навън. След малко се върна сам, тежко седна на леглото и избърса потта от челото си.

— Що за птица е това? — запита Васил.

— Уф! — сърдито изпухтя четириръкият. — Не разбра ли? Обикновен чиновник. Изглежда, не си присъствувал на покаяние. Това е нормално явление. Признай си и висшето милосърдие ще ти прости… Само че този път нашият човек не се доверил на милосърдието. Извършил някакво дребно прегрешение и толкова се уплашил, че решил да избяга. Слуховете за нашите подземия стигат навсякъде… Изскочил чиновникът от канцеларията и се спуснал в първата шахта, която му попаднала пред очите.

— И… той наистина ли е такъв?

— Наистина! — избухна Урман с непонятна ярост. — Целият свят е такъв! Разбираш ли сега, че нищо не можеш да промениш? Първото, което човек усвоява още от детството си, това е страхът. С тебе е свършено, когато знаеш, че братята по лоялност знаят всяка твоя стъпка, могат да направят с тебе каквото искат, а ти си безпомощна жертва. Всичко, всичко е прекършено! Само отделни единици се запазват като хора, а и от тях почти всички загиват. Е, какво ще правиш в този свят? Каква цел ще ни посочиш, освен да преживяваме както можем?

— Не знам — каза Васил. — И не очаквай от мене решение на всички въпроси. Това е твой свят, зеб-заб!

— Знам, че е мой този зеб-заб свят — тихо се съгласи Урман. — Добре, да не говорим за това. По-добре кажи какво прочете в тези книги.

— Странни неща прочетох — замислено каза Васил. — Методите, които се използуват за биологични превръщания, са прекалено слаби. По всички правила те не би трябвало да действуват. А действуват…

— И още как! — ядовито подметна бунтовникът.

— Тъкмо това ме смущава. Разбираш ли, аз проверих всичко. Целият процес, по който става преобразуването, прилича само на подготовка, на начален тласък. Дълго си блъсках главата и накрая се сетих за радиацията. Радиацията сама по себе си ускорява мутациите… искам да кажа естествените промени на организмите. А вашата планета е по-малка и това е позволило на по-голямо количество радиоактивни елементи да се задържат в кората. Цялата еволюция е протичала в условията на повишена радиоактивност. При това положение много животински видове са се оказали податливи на мутации. Разбираш ли ме?

— Разбирам те — изсумтя Урман. — Мене с учени думи няма да ме уплашиш. Говорил съм с всякакви хора.

— Най-сигурно доказателство са агалите. Те сами са постигнали онова, което при човека се извършва със сложни машини. Но все едно, целият човешки род на тази планета е податлив на принудителни промени. Именно затова е било лесно да се открие пътя към биологичните превръщания.

Урман вече не беше толкова скептичен. Той разтърква слепоочията си и кимна.

— Ясно… И доста просто. Имам само един въпрос. Ами ти? Нали идваш от друга… планета. Доколкото си спомням, разказваше, че си бил превърнат в къртица.

— Не е било толкова трудно — каза Васил. — В края на краищата, важен е принципът. Предполагам, че устойчивостта на тялото ми доста ги е учудила, но след дълги усилия са успели да ме преобразят. А обратното превръщане е значително по-лесно. Тия брошури твърдят, че организмът запазва нещо като матрица за предишното състояние и е достатъчно да се действува по нея.

— Аха… — промърмори Урман. — Благодаря за поясненията. Само че не виждам каква полза ще има от всичко това.

— За ползата ще говорим друг път — отсече Васил. — Имам една идея и искам да я проверя. Ще ми позволиш ли да се заема с този Етикап?

Урман махна с ръка.

— Прави с него каквото щеш! Не ме интересува. Все едно, при първия възможен случай ще избяга и сам ще се яви в Центъра за лоялност.

— Благодаря — каза Васил и излезе от стаята.

Няколко минути по-късно той човъркаше из вътрешностите на камерата за трансформация. Тук всичко беше много сложно. Зад пулта се преплитаха проводници, дозатори, тънки прозрачни тръбички, оловни контейнери с радиоактивни вещества, нагреватели и охладители, механични и електромагнитни устройства. Трябваше да отрегулира целия комплекс така, че да ускори процеса до максимум.

— Господин нулев… — прошепна някой.

Васил се изправи и видя пред себе си смирено прегърбената фигура на Етикап.

— Какво има?

— Нови престъпления, господин нулев. Изслушайте ме…

— Нямам време — сърдито каза Васил. — Стой си кротко и чакай.

Господин съветникът Кар седеше зад бюрото си и с мътен поглед се взираше в тънките папки, подредени пред него. Ужасът тегнеше върху плещите му, притискаше го с безликата маса на стените и тавана. Резиденцията се превръщаше в капан. Целият свят се превръщаше в един огромен капан, от който не можеше да избяга.

Папка номер едно. Показания на началника на охраната. Показания на останалите двама наблюдатели… Не, това нямаше никакво значение. Самият Кар беше свидетел. Той още усещаше това странно раздвоение на съзнанието, когато очите виждат как Базил се измъква от килията, а мозъкът е убеден, че офицерът стреля в неподвижното му тяло. И едва по-късно идва неумолимата истина.

Папка номер две. Свидетелски показания. В два последователни дни над наказателна колония номер 73 и над лагер 11 е летял странен триъгълен предмет. Приличал на грамадно птиче крило. Под него висял човек, който управлявал полета. Защо не е стреляла охраната? Всички единодушно твърдят, че ги е възпрял цветът на загадъчния предмет. Самия цвят не могат да опишат. Казват, че бил смесица от пъстри шарки, които играели пред очите, прилепвали се към погледа и неизвестно как премахвали всяко желание за стрелба. Обясненията са сметнати за незадоволителни и цялата охрана е изпратена в Центъра за лоялност.

Но Кар разбираше, че това е истина. Шарки, които потискат волята… Защо пък не? Щом едно обикновено почукване може да даде същия резултат…

Папка номер три. Отново показания. Половин час след полета на странния предмет в управлението на колония 73 е пристигнал пратеник от Центъра за лоялност. Представил на началника заповед за освобождаване на затворник номер две-две-четири-седем-седем. Заповедта е изпълнена. Затворникът е изпратен в столицата.

Папка номер четири. На следващия ден същата история със затворник две-две-четири-седем-девет в лагер 11.

Папка номер пет. Двамата затворници са били изпратени в столичния център за възстановяване номер 14. След освобождаването си били отведени от неизвестен висш офицер, в Центъра за лоялност свидетелите са признали, че офицерът е бил черен, сякаш родом от зебарските пустини, но това не им направило впечатление.

Папка номер шест. Веществени доказателства.

Кар отвори тази последна папка и отчаяно огледа двата празни листа, които би трябвало да бъдат заповеди за освобождаването на затворниците. Искаше да се надява на някакъв всеобщ заговор или ловка фалшификация, но тези бели листове бяха сигурното, безмилостно доказателство. Заговорите лесно се разкриват в Центъра за лоялност. Там всеки говори. Ала ръководителят на лагер 11 умря, без да каже нищо друго, освен това, което беше записано тук. Прекалено бързо умря… Грешка на следователя, за която, впрочем, той бе строго наказан. За сметка на това началникът на колония 73 живя достатъчно и призна всичко, което успя да измисли. Преди да го хвърлят в ямата с отровни стоножки той изреди: всеобщ заговор на военните, зебарска провокация, негово лично отмъщение срещу великия Аткран…

Не, това бяха измислици на човек, готов на всичко, за да се спаси от мъченията. Истината беше ясна.

Тялото на Кар се тресеше от ситни нервни тръпки. Той сам беше обявил война на Базил, а заедно с него и на останалите трима. Отмъщението им нямаше да закъснее. А нито една стена, нито една преграда, нито една охрана не можеха да устоят пред такива свръхестествени същества.

Трябваше да удари пръв, в това беше единственото спасение. Но къде да ги открие? В тунелите! Ако не всички, то поне Базил сигурно се крие там.

Решението го успокои. С характерната му ледена пресметливост Кар оцени политическата обстановка. Изтеглянето на военни части от фронта би могло да се превърне в удар по самия него. Но рискът можеше да се поеме. Офицерите в момента са изгубили някогашната си сила. Ръководителят на Центъра за лоялност засега е верен на своя благодетел Кар.

Господин съветникът се облегна назад в креслото и си представи как десантните части се спускат в подземията и чистят коридор след коридор от бунтовната сган, докато стигнат до Базил и го надупчат с куршуми. После ще донесат трупа и Кар лично ще седи до него достатъчно време, за да се убеди, че не греши, че вижда мъртъв най-страшния си неприятел.

Постепенно му стана леко.

Пред тясната вратичка на камерата Етикап са спря. Запънал петите си в бетонния под, той се дръпна с всички сили и едва не се изтръгна от здравите ръце на двамата носачи. Отчаяният му вик се заблъска между мрачните стени.

— Господин нулев! Господин нулев!

Васил се приближи. Сърцето му се сви, когато видя изкривеното от страх лице на чиновника.

— Какво е това, господин нулев? — изписка Етикап. — Какво искате да правите с мене?

— Нищо, Етикап — меко каза Васил. — Ще те превърнем в нов човек. Искаш ли да се промениш?

В своето изумление чиновникът забрави дори за страха.

— Но това е невъзможно, господин нулев. Невъзможно е!

— Защо се учудваш? — нетърпеливо запита Васил. — Има толкова хора от различни класове, с различни тела, с различни форми…

— Те се раждат такива, господин нулев! Те са си такива!

— Ще разбереш, че не е така — каза Васил и кимна на носачите.

Те повлякоха чиновника напред към разтворената врата на камерата. Етикап се блъскаше в ръцете им и крещеше:

— Не! Не искам, господин нулев! Признавам, всичко признавам!

Носачите го наблъскаха в тясното пространство, притиснаха го към пода, изчакаха гъвкавите механични пипала да обвият ръцете и краката му, после се дръпнаха назад. Васил затвори дебелата метална врата и писъците на Етикап заглъхнаха.

— Това също трябва да се има предвид — каза Урман. — Ти забравяш, че за обикновените поданици цялата система остава в тайна. Те смятат за напълно естествено, че всеки човек е пределно пригоден към професията си.

— Вярно — съгласи се Васил. — Точно системата за формиране на човешката психика е най-страшна. Диктаторите го разбират и пазят тайната на биологическите преобразования. Ето защо след всяка трансформация изтриват паметта на човека. Но това може да се окаже най-уязвимото им място.

— Как?

— Ще видим… Трябва да проверя още нещо.

— Е, мълчи си, щом така ти харесва — обиди се Урман и излезе от залата.

Васил поклати глава и се прибра в тясната стаичка, която сега делеше с Урман. Не му оставаше нищо, освен да чака.

Очакването свърши след два дни. Това беше минималният срок, който успя да изстиска от машината.

Урман отдавна беше забравил обидата си. Сега той стоеше до камерата и нетърпеливо надничаше зад гърба на Васил, който отваряше вратата. Малко по-настрани се бяха подредили и други любопитни бунтовници.

Вратата се отвори бавно. Вътрешността на камерата беше тъмна. От нея лъхна топла вълна и остра миризма на някакви химикали. Неясна, белезникава фигура се помръдна в мрака, несигурно изпълзя напред и се превърна в голо човешко тяло. Но това тяло вече по нищо не приличаше на предишния чиновник. От миналото оставаше само ниският ръст. Хлътналите гърди се бяха превърнали в могъщ гръден кош, край който несигурно се движеха четири мощни ръце. Главата беше малка, плешива. Под изпъкналото ниско чело страхливо блестяха кръгли черни очички.

Етикап изпълзя навън, изправи се на късите треперещи крака и огледа голото си тяло. Четирите ръце го ужасиха. Една по една той ги издигаше към лицето си, отпускаше ги надолу…

— Господин нулев… — дори гласът му беше станал груб, басов. — Какво е това, господин нулев?

Васил се приближи към него и леко положи длан върху гърбавите му двойни рамене.

— Това е истината, Етикап. Няма никакво разделение на хората. Има само превръщане… Насилствено превръщане. Това е същността на великия Аткран.

Последните думи накараха бившия чиновник да потрепери. Нулевият, неговата последна опора, сам вършеше престъпление, като говореше така за великата държава. Но какво оставаше сигурно в този объркан свят? На кого да вярва? На какво да се надява?

— Гладен съм — глухо каза той.

На екрана беше една от столичните улици. Хиляди сини униформи я изпълваха от край до край. Строени в плътни колони, войниците чакаха заповед за атака към подземията на престъпниците.

— Маски-и-и-и! — протяжно изрева гласът на командира.

Като един, с точни, отсечени движения войниците измъкнаха противогазите, нахлузиха ги върху главите си и сложиха отгоре каските. Веднага химиците помъкнаха към бетонната шахта дебели тежки маркучи. Лъскавите метални наконечници потънаха надолу. Нещо зафуча, засъска и от шахтата се надигнаха облаци бял отровен дим.

Кар забрави за чашата. Надигна бутилката и отпи направо от гърлото от превъзходното урбайско вино. Къде е сега душата ти, уважаеми Бурдан? Нали ти винаги твърдеше, че една акция срещу тунелите е невъзможна по политически причини. Сега ще видиш дали е невъзможна. В този момент една и съща картина се повтаря в десетки градове на великия Аткран. Армията се обръща срещу вътрешния враг. Подземията ще бъдат овладени за пръв път след повече от сто години.

Войниците на екрана се спускаха един след друг в тесния черен отвор.

Грохотът на стрелбата нахлу през металната врата. Урман скочи от леглото и още без да осъзнава какво се е случило, грабна автомата с двете си леви ръце. Студът на стоманата върху дланите му го събуди окончателно.

Трясъци, далечни взривове, гърмежи, слети в заплашителен тътнеж, изпълваха подземието. Не беше обикновена атака, а нещо много по-сериозно. Урман разбра това и трескаво се приготви за бой. Измъкна изпод възглавницата колана с тежкия кобур и го притегна на кръста си. Джобовете на панталона и якето натъпка с гранати и пълнители. Взе в ръка втори автомат, третия преметна през рамо заедно с торбата на противогаза.

Едва сега, натежал от оръжие, водачът на бунтовниците се почувствува сигурен. Дори сам можеше да приеме сражението.

С бавни, спокойни крачки излезе от стаичката. Голямата зала беше пуста.

— Не са ме събудили! — гневно промърмори Урман. — Хапльовци!

Блъскайки тежко с крака по студения под, той изтича към коридора. Но още преди да излезе навън, една гротескна фигура изскочи срещу него и отчаяно замуча през дългия хобот на противогаза. Думите се губеха в дебелата гума, но Урман разбра и бързо нахлузи маската. Противникът беше пуснал газ.

Изблъска стоящия пред него човек, излезе в тунела и побягна напред, към приближаващата се престрелка. Дишането му стана тежко, скоро по лицето му почна да се стича пот.

Зад близкия завой едва не се сблъска с тълпа от двадесетина мъже. Всички бяха с противогази, но Урман позна своите хора. Те отстъпваха бавно, държейки под прицел следващия ъгъл.

— Къде е Базил? — изрева Урман.

За щастие той имаше офицерска маска със специален клапан, позволяващ да се говори. Най-близките бунтовници разбраха думите му и махнаха с ръце напред. С ужасни ругатни Урман се втурна нататък, заобиколи другия ъгъл и едва успя да се хвърли на пода под сноп от куршуми.

Васил беше тук, залегнал заедно с още двама души зад набързо натрупана барикада от стари сандъци, блокове бетон и някакви ръждясали железарии. Държеше здраво лостовете на огромна тежка картечница и стреляше, без да прекъсва. Останалите двама го поддържаха с огъня на автоматите си. Сред пушека, под слабото жълтеникаво осветление в другия край на коридора се тъмнееше купчина от безформени сини предмети. Урман не можеше да види по-ясно, но разбираше какво е, защото през това препятствие един след друг скачаха войници и куршумите ги посрещаха още във въздуха. Те падаха върху купчината, на тяхно място идваха нови, които стреляха в движение. От барикадата хвърчаха разцепени трески и ситни късчета бетон.

— Бази-и-ил! — опита се да изкрещи Урман.

Стори му се, че само отваря и затваря устата си. Канонадата на боя поглъщаше всеки звук.

Тогава той запълзя, притиснат към пода. Куршумите минаваха над гърба му, безшумно сред грохота, но Урман ги усещаше по трептенето на въздуха. Хапейки устни, той се добра до барикадата и потупа Васил по рамото. Сети се за противогазите и за миг изпита ужасното чувство, че няма да може да говори с единствения човек, на когото можеше да се надява. Но Васил се обърна и Урман с облекчение забеляза върху гумената муцуна допълнителния клапан на офицерска маска.

— Какво има?

— Трябва да се оттегляме — отчаяно каза Урман. — Те сега ще домъкнат запалителни бомби.

— Но ако се оттеглим, те ще ни настигнат — каза Васил и изруга, защото пълнителят на картечницата беше свършил.

— Няма! — настоя Урман. — Вярвай ми. Когато наредя, бягайте назад. Ще взривя тунела.

Васил вдигна рамене и свали тежкия квадратен пълнител от картечницата. Докато измъкваше от купчината нов и го поставяше на място, Урман пъргаво запълзя назад, към нишата в стената до самия ъгъл. Тук, в тясното защитено пространство можеше да се изправи и да огледа как стоят нещата. Регулаторът за времето изглеждаше наред. Урман смъкна защитната обвивка и завъртя стрелката до делението 10. Десет секунди… Достатъчно.

Ръката му хвана тежката ръчка, но не я дръпна. Трябваше да подаде сигнала. Урман внимателно подаде глава навън и погледна към барикадата. Васил и единият от неговите хора продължаваха да стрелят. Другият лежеше неподвижно върху някакъв сандък и от главата му бликаше кръв.

— Бягайте! — извика Урман.

Гласът му се разтопи в трясъка на изстрелите. Тогава той пусна ръчката и отново пропълзя към защитниците на тунела. Хвана рамото на Васил и го разтърси с всичка сила.

— Какво има? — задъхано запита Васил.

— Бягайте! — каза Урман. — Всичко е готово! Зеб-заб! Бягай, човече, не бави нещата!

Васил дръпна другия защитник и двамата запълзяха назад към завоя. Останал сам, Урман стисна лостовете на картечницата и изпрати дълъг ред право в тълпата от сини униформи. Спря, обърна се и видя, че отзад тунелът е пуст. Тук оставаше само той… и мъртвецът, неудобно свит върху сандъка.

Войниците напредваха.

— Аха! — промърмори Урман със свирепа радост. — Аха…

Едната му ръка пое автомата. Другите три заработиха едновременно. Потънаха в джобовете, излетяха от тях, стиснали гранати и запратиха тежките метални топки напред към стрелящата тълпа. Един след друг изтерщяха взривове, автоматите замлъкнаха и Урман побягна назад, без да се прикрива. С всички сили се хвърли в нишата, не успя да се удържи и блъсна лице в стената. От очите му потекоха болезнени сълзи. Той изруга жестоко. Пипнешком намери ръчката и я дръпна надолу. Ръждясалата тел на пломбата се скъса. Ръчката описа полукръг и опря долу в стената.

До взрива оставаха десет секунди. Урман изскочи навън от нишата, само с единия крак се допря до пода и се хвърли зад ъгъла. Беше останал на открито не повече от половин секунда, но това стигаше за куршума. Усети болката едва когато от скок премина в бяг напред. Тичешком вдигна долната си дясна ръка и я огледа. Ръкавът беше разкъсан малко над лакътя. Около дупката бавно се разширяваше тъмно влажно петно.

Засвириха нови куршуми. Зеб-заб, десет секунди са прекалено много! Войниците са стигнали до завоя. А другият спасителен ъгъл е толкова далече… Пет крачки… Зеб-заб, колко бавно тичат тези къси крака… Още три крачки…

Васил изскочи в средата на тунела. Приведен, с широко разкрачени крака, той изпрати дълъг автоматен ред към идващите войници. Двама от тях успяха да залегнат с летящ скок от движение. Останалите четирима паднаха бавно, притиснали ръце към раните си. В тези секунди Урман потъна зад завоя. Васил сви след него и едва успя да се скрие, когато избухна зарядът, зазидан в стените на коридора край барикадата.

Върху нападалите хора се стовари жесток удар. Стените на подземието се затресоха и се успокоиха. Само иззад близкия ъгъл нахлу вълна прах.

— Да вървим — изпъшка Урман.

Васил му помогна да стане и огледа раната. Не беше сериозна, но трябваше да се превърже.

— Имаш ли санитарен пакет?

Урман нетърпеливо завъртя глава и този жест под противогаза изглеждаше почти смешен.

— Остави тия глупости! Зеб-заб, човече, не разбираш ли какво става? Това не може да бъде отделно нападение. Ония най-после са се решили на масова атака. Трябва да се оттегляме докато не са ни обкръжили.

Третият човек, когото досега не забелязваха, приближи глава към тях и утвърдително замуча под гумената маска. Безгласното положение, на което беше осъден, го измъчваше и той оживено жестикулираше, като се мъчеше да изрази мисълта си.

— Разбрах те — тежко каза Урман. — Съгласен си с мен. Хайде, да вървим.

Те тръгнаха назад бавно, уморени от напрежението на престрелката. Влязоха в залата и хората на Урман ги посрещнаха, скупчени в тълпа, с тревожни, очакващи очи под стъклата на противогазите. Няколко секунди четириръкият се взираше в тях, после избухна.

— Какво чакате? Защо сте тук, зеб-заб страхливци? Защо не бяхте там, зад ъгъла? Или искате да се скриете зад нечий гръб? Това сега няма да ви спаси! Започнала е масова атака и ще трябва да се бием докрай.

Хората замучаха, зашушукаха неясно под маските.

— Докрай! — повтори Урман. — За нас сега няма друг изход, освен смърт или победа. Никому няма да позволя да бяга, да създава паника, да изоставя другарите си. Предателите ще разстрелвам лично.

Той помълча и добави по-меко:

— А сега се пригответе за оттегляне.

Хората се пръснаха из страничните коридори. Васил се приближи към Урман, разцепи с нож ръкава му и започна да го превързва. Вече привършваше, когато изведнъж се сепна.

— Етикап! Къде е той? Какво става с него?

Във вълнението си той стегна превръзката по-силно, отколкото трябваше. Урман изохка и разхлаби възела.

— Къде може да бъде… Сам знаеш, оставихме го в оная стаичка.

Васил пусна превръзката и побягна към левия коридор. Озадачен, Урман го последва и го настигна, когато вече отключваше желязната врата на килията.

После двамата видяха тялото. Етикап лежеше на пода, свит на кълбо. Двете му ръце бяха протегнати към вратата. Другите две бяха отпуснати край тялото. Но сега те по нищо не приличаха на предишните ръце. Бяха се превърнали в съвсем къси, безформени израстъци. Върху голата глава растяха отделни кичури черна коса. Разширеният от трансформацията гръден кош сега беше отново хлътнал и цялото тяло на бившия чиновник изглеждаше като смес от предишните черти и насилствено натрапените форми.

— Газът го е убил — прошепна Урман.

— Да — каза Васил. — Но преди да умре той е имал време да започне своя път към старата форма. Разбираш ли какво значи това?

— Не — поклати глава Урман.

— Това значи, че вие, човешкият род от тази планета, сте нещо изключително. Вие имате способността на агалите да превръщате телата си в онова, което пожелаете. Етикап не можеше да се откъсне от съзнанието, че е чиновник, и той отново се върна към стария си вид. Ето защо през последните дни беше непрекъснато гладен.

Урман неволно се почеса през маската. Ставаше му горещо.

— Почакай — каза той. — Почакай, Базил. Ами че това е…

— Това е гибелта на великия Аткран, на велика Зебара и на всички останали диктатури. Хората се покоряват на формите, в които са ги моделирали, само защото не знаят истината. Други, като тебе, знаят, че промяната на тялото се извършва насилствено, но мислят, че системата е всемогъща. А всъщност всичко зависи от силата на вашата воля.

Урман стовари ръка върху рамото на Васил.

— Ние и агалите! Зеб-заб, човече! Та това ще обърне света!

— Няма да е толкова лесно — каза Васил. — За такива като Етикап вярата във всемогъществото на системата е по-силна дори от смъртта. Можеш ли да си представиш колко сражения, колко борби, колко мъки ще бъдат нужни, преди да доведете тази идея до съзнанието на всеки човек? Много жертви ще има, докато разбиете с главите си вековната стена от страх, подлост, тирания, лъжи и робско покорство. Но сега имате за какво да се борите.

— Да — съгласи се Урман. — Аз не мога да говоря като тебе, Базил, но знам, че си прав. Сега ще има за какво да умираме. И всеки, който повярва в истината, ще бъде с нас. Затова трябва да оцелеем. Поне един от нас трябва да изнесе истината от подземията.

Като хвърли последен поглед към неузнаваемото тяло на Етикап, Урман излезе навън.

Внезапно светлината на лампите затрептя и угасна.

Васил пипнешком се измъкна от стаята и тръгна покрай стената. В тъмнината се чуваше задавено мучене и от много далече долитаха приглушени изстрели. Някой се блъсна във Васил, падна на пода, изправи се и продължи да тича по коридора.

Светлината се върна също тъй неочаквано, както беше изчезнава. Васил бързо влезе в голямата зала, където Урман задъхано командуваше своите хора, натоварени с оръжие, сандъци с боеприпаси и консерви.

— Ти и ти, оставете багажа. Бягайте да приготвите три вагона. Останалите след тях. Бъдете готови за бой.

— Знаеш ли какво беше това? — запита Васил.

Маската на Урман се поклати отрицателно.

— Не знам. Мислех, че са прекъснати кабелите, но сега…

— А аз знам — каза Васил. — Дай ми един вагон.

— Къде ще отиваш? — разтревожи се четириръкият.

— Далече… При електроцентралата под планината Дзарганай.

— Добре. Само че и аз ще дойда с тебе.

— Ти нямаш право да рискуваш, Урман. Трябва да бъдеш с хората си. Засега те са единствената ти опора и трябва да спасиш колкото можеш повече от тях. Защото с тях ще започнеш истинската, голямата борба.

— Зеб-заб, прав си, Базил такъв — омърлушено каза Урман. — Ще трябва да остана. Но ще те чакам.

— Ще се върна — обеща Васил и двамата заедно побързаха към малкия промеждутъчен възел на подземната транспортна мрежа.

Около трите избрани вагона цареше невъобразим хаос. Задъхани, потни, хората товареха вътре всичкия си багаж, прикрепваха към избитите прозорци леки и тежки картечници. Малко по-назад няколко души залагаха под релсите взрив.

„Правилно — помисли Васил. — Релсите трябва да се унищожават. Това ще забави армията.“

— Е, довиждане — смутено каза Урман и подсмръкна. — Ако сме живи, ще се видим.

Младият офицер влезе в кабинета с твърда стъпка, застана мирно пред бюрото и като скръсти по устава лявата си ръка, с дясната протегна напред жълта папка червен печат „Строго поверително“.

— Последни сведения за хода на операцията, господин съветник.

Кар пое папката и нетърпеливо я разтвори. Така… Унищожени 46 души от неизвестна група. Жертви — 63 войници и един офицер. В кой сектор е това? Аха, в сектор 117.

— Свободен сте — промърмори той към пратеника и обърна листа.

Донесение от сектор 62. След тежко сражение е избита бандата на смахнатия Ерполат. Жертви…

Офицерът още стоеше в кабинета и Кар усещаше натрапчивото му присъствие. Сърдито вдигна глава.

— Какво още?…

Думите му се задавиха в странен, гърлен звук. Твърдо стиснат в ръката на офицера, тежкият армейски пистолет беше уверено насочен към гърдите на господин съветника.

Вратата се отвори и в кабинета бавно влезе генерал Обрима, последван от двама полковници.

— Какво значи това, Обрима? — дрезгаво запита Кар.

— Това значи, че вие не ни харесвате — рязко, по войнишки отсече генералът. — Прекалено глупаво командувате войските. Още в първите часове на акцията сме дали два пъти повече жертви, отколкото бунтовниците.

— Но това ще се промени!

— Разбира се, че ще се промени. Армията поема властта в тази страна. Сега ще въведем истински ред. И сами ще се справим с бунтовниците. С вашата мекота доникъде нямаше да стигнем.

Кар искаше да каже нещо, но езикът не му се подчиняваше. Вцепенен, той седеше в креслото и тъпо гледаше как в кабинета влизат войници и се приближават от двете му страни.

Студеният вятър нахлуваше във вагона. На газовия анализатор отдавна светеше зелената лампичка и Васил беше свалил противогаза. Вагонът леко подскачаше по релсите.

„Вече остава съвсем малко — помисли Васил. — Този път не може да има грешка. Изгасването не се дължеше на повреда. Някой беше отнел цялата мощност на електроцентралата.“

Той знаеше кой може да направи това. Знаеше и защо. Скоро щеше да се увери на практика в правилността на предположението си.

Светлината в тунела стана по-ярка. Лампите се редуваха една след друга. Наближаваше последната спирка. Васил намали скоростта и след минута вагонът бавно влезе в полусрутеното депо на подземната крепост. Всичко тук беше така, както преди, когато съборените сводове още пукаха и се разместваха след последния, чудовищен сеизмичен удар.

Вагонът спря. Васил отвори вратата и слезе. Коридорът към общата стълба беше затрупан, но между бетонните блокове имаше тесни пролуки. Васил започна да се промъква. Понякога му се струваше, че няма да мине, но той упорито пълзеше напред, катереше се по острите ръбове и най-сетне достигна целта си. По изкривената желязна стълба се спусна на последния етаж и спря.

Вратата към командната зала беше отворена. Отвътре излиташе сноп светлина и някой говореше на познатия, близък, единствено роден език.

Прекрачи прага и видя Антеро. Седнал в едно по чудо оцеляло кресло, заобиколен от съборени стени и разбити пултове, негърът човъркаше някакво странно приспособление, съоръжено от останките на унищожената апаратура. Приведени край него, Аркашка и Едуард също се занимаваха с ремонта.

— Здравейте — уморено каза Васил.

Тримата се обърнаха едновременно. По лицата им Васил прочете удивление, изненада, радост. Странно. Той самият вече не се радваше, просто беше убеден, че ще ги намери.

— Васил! — радостно извика Антеро и скочи към него, въртейки комично бялото на очите си. — Жив си! Сега всичко е наред!

Прегръдки, ръкостискания, шеговити думи, всичко това се плъзгаше по съзнанието на Васил. Тази среща, толкова дълго мечтана преди, сега ставаше някак обидно делнична.

„Но защо не се радвам? — мъчително помисли той. — Защо не мога да се зарадвам?“

И за да прикрие смущението си, махна с ръка към странния апарат и небрежно запита:

— Какво е това? Хиперпространствен предавател, нали?

— Точно така — каза Антеро. — Миналия път не успях да дойда навреме. Когато пристигнах, заварих само развалини. С много труд си пробих път надолу и реших да си устроя тук нещо като главна квартира. Измъкнах тия двамата от плен… А сега и ти дойде. Добре, че електроцентралата е мощна. Свързах се със Земята. Обещаха да пристигнат незабавно.

— Защо бързаш толкова? — запита Васил.

— Как да не бързам. Я чуй какво приказват.

Антеро завъртя копчето на самоделен радиоприемник и през шума на смущенията заговори бодър глас:

— Властта в сигурни ръце… нашата победоносна армия… несметни пълчища от бунтовници… хиляди убити… бягат в паника… близка победа… подземните крепости на великия Аткран… прочистени завинаги…

Гласът млъкна. От приемника се разляха звуците на боен марш.

— Така стоят нещата — каза Антеро. — Преди един час е бил извършен военен преврат. Досегашната диктатура ще изглежда като сладостен спомен в сравнение с онова, което тепърва ще става. Сега е време да се измъкнем оттук. За нас страшно няма, сам знаеш. Ако трябва, ще се заемем с масова хипноза.

Васил кимна. Да, страшно нямаше. Курсантите от Космическата академия могат да се измъкнат от всяко положение. Корабът от Земята ще пристигне скоро. Ще ги вземат. И ще отлетят обратно, а планетата ще остане сама със своите проблеми. Тя още дълго ще бъде сама, преди групи от специалисти по контактите да я изучат, да съставят подробен план за действие и да започнат това действие.

Ще мине много, много време…

Грохотът на боя разтърсваше стените. От страничните тунели се измъкваха ранените, превързани набързо с мръсни, окървавени бинтове. Носачите притичваха с глухо пъшкане под маските, грабваха сандъци с патрони от склада и изчезваха обратно.

Урман и Магдал стояха един срещу друг, почти опрели гърди в гърди. Загледан през стъклата в очите на разбойническия главатар, четириръкият отсече:

— Можеш да избираш, Магдал. Или незабавно ще си тръгнеш заедно с всички твои хора, или…

— Или? — рязко запита Магдал.

— Или ще се подчиниш. Зеб-заб, сега не е време за спорове!

Подземието затрепера от страхотна експлозия. Подът под тях се разтърси. Магдал изгуби равновесие и падна. Урман протегна ръка, за да му помогне, но той го отблъсна и се изправи сам. Цялото му тяло се отпускаше, като че високомерието излиташе от него през невидим клапан.

— Нямам изход — унило произнесе Магдал. — Моите хора са на твое разположение… и аз с тях.

— Добре. Взимай всички и ги води към десния тунел. Левия, както усети, току-що го взривиха. Дръжте отбрана, доколкото можете, после се оттегляйте насам.

— Ясно — Магдал се завъртя и гласът му разцепи адския шум. — Ей, вие, сев-сав нехранимайковци, вражи чеда, напред!

Разбойниците с вой се втурнаха след него. Урман се загледа към тази мръсна, парцалива войнствена тълпа, но някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Базил. Още трима души с противогази стояха до него — двама високи и един нисък.

— Базил! — радостно извика Урман. — Върна се!

— И водя още трима — прекъсна го Васил. — Но сега не е време за разговори. Колко сте тук?

— Стотина човека. Събирам останките от всички групи, които…

— Добре — бързо каза Васил. — Пътят към планината Дзарганай е почти чист. Беше чист, когато идвахме, но след нас там се появиха войници. Събирай веднага хората си. Ще трябва да си пробием път.

За повече приказки нямаше време. Урман само кимна и се втурна след бандата на Магдал.

Васил огледа залата. Ранени, насядали и налягали край стените, набързо разковани сандъци с патрони и гранати, изпочупени дъски, провлачени мръсни бинтове, жълтеникава светлина, дим и трясък. Стотина човека… Колко е това в сравнение с армията? Нищо, навярно… Това е сигурна гибел. Сами можем да се измъкнем, но така… Един шанс от сто. А Антеро все пак е чудесно момче. И Едуард. И Аркашка. Можеха да откажат. Имаха право да откажат. Имаха право дори да го задържат насила…

Само че не го направиха.

Нов взрив. От десния тунел изскочи Урман и след него започна да извира колона от изпоцапани, уморени, окъсани хора с трескав блясък в очите под противогазите. Урман крещеше команди с прегракнал глас. И тълпата се събираше, превръщаше се в изтощена, но все още непобедена въоръжена група, която щеше да направи всичко, за да се измъкне от обръча.

Васил наведе глава и отново провери автомата си. Всичко беше наред. Оръжието нямаше да го подведе. Заедно с хората на Урман той и другарите му щяха да си пробиват път към спасението. Не можеше да обясни защо, но чувствуваше, че така трябва да бъде. Той вече не беше само човек от Земята. Този свят също стана негов. Тук беше започнал своя път като къртица, тук бе се борил с непознати врагове, тук беше обичал и изгубил своята обич, тук бе открил пътя за унищожаване на едно невъобразимо жестоко общество. И сега тук щеше да влезе в най-опасния си бой.

А това не е малко — когато къртицата се превърне в боец.