Къртицата

3. Всичкото зло на света

Разперил дългите си ципести криле, агалът бавно описваше широк кръг над долината. От тази височина зоркият му поглед можеше да различи всичко. Яркото утринно слънце хвърляше дълги сенки зад хаотично натрупаните скали, сред които буйно растяха черни храсти. Малко по-долу, обвити от гъсти облаци пара, клокочеха гейзерите. Отделни зелени петна от рядка, хилава трева разнообразяваха монотонния пейзаж. С поразителното упорство на живота крехките стръкчета пробиваха топящите се снежни преспи и се устремяваха нагоре, към слънцето. Особено нагъсто растяха те около гейзерите — там, където от недрата на земята избликваха вода и топлина. Ала не навсякъде тревата можеше да живее. На много места тя беше поникнала, сетне, отровени от нещо, стъблата се бяха превърнали в отпуснати сухи сламки.

Агалът виждаше всичко това. Но плячка нямаше. Само един от събратята му лениво пълзеше по сипея, хващайки здраво камъните с ноктите на четирите си лапи. А недалече от него между скалите бавно се промъкваше едно от онези странни двуноги същества, които се мъчеха да си присвоят властта над този див край.

Момичето също виждаше зеленикавите отблясъци по люспестия гръб на пълзящия агал. След дълги години лов из пустинните планини, човек свиква да забелязва и най-слабото движение. А животното дори не си правеше труд да се крие. Нямаше защо. Тук за него не съществуваха опасни врагове. И момичето престана да му обръща внимание. Няма смисъл да се убива агал. Това се прави само когато човек умира от глад, а и тогава е глупаво. В агонията цялото тяло на агала се изпълва с отрова и само мълниеносният удар понякога може да предотврати това. А рискът си остава. Нали точно оттам е произлязла поговорката: „Дойде ли гост отдолу, нагости го с агал“.

Момичето чакаше. Удобният момент нямаше да закъснее.

Земята сякаш въздъхна. Дълбоко под скалите се зароди плътно, напевно бучене. То ставаше все по-силно, прерасна в грохот и планината се разтърси. По сипея се затъркаляха едри камъни. Ленивият агал изведнъж се преобрази. Задните му лапи се разгънаха с огромна сила и той профуча из въздуха, за да падне след миг на сигурна, твърда скала.

Другият агал, който летеше над долината, забеляза как едно тромаво животно с жълтеникава козина изпълзя от дупката си. Долината изведнъж оживя. От пукнатините между клатещите се скали, от дупки и от изкусно скрити в бодливите храсти гнезда изскачаха стотици дребни зверчета. Обхванати от първичния ужас пред раздвижената земя, те бягаха на открито, където нищо не можеше да ги притисне.

Ципестите криле се свиха с плясък и агалът полетя надолу. Ноктите му се разпериха, готови да стиснат едрата плячка. Но момичето се оказа по-бързо. Металното острие на копието блесна на слънцето и се заби в жълтата козина на дебелото животно. Агалът изфуча недоволно, измени посоката на полета си и падна зад съседната скала. Раздаде се писък, плющене на криле и след малко хищникът излетя. В ноктите му конвулсивно се мяташе дребен кафяв гризач с тънка дълга опашка.

Земетресението затихна и долината мигом опустя. Само вторият агал, който също не беше пропуснал възможностите за нападение, сочно мляскаше над някакво разкъсано телце. Момичето се приближи до убитото животно, хвана края на копието и повдигна плячката. Беше тежка, но нямаше какво да се прави. Трябваше да носи животното като знаме, на върха на копието, без да се докосва до него. Иначе можеше да се зарази от червена треска, от гнойница, или зеб-заб знае още от каква болест. Животните от този вид бяха устойчиви на всичко и старците разказваха, че са създадени специално, за да пренасят заразата.

За момент я обхвана изкушението да докосне животното. Така поне всичко щеше да свърши бързо. Един-два дни треска, подуване на тялото и край! Какъв смисъл имаше да се живее тук или където и да било. Навсякъде животът е все същата мръсотия…

Но вместо да протегне ръка, тя продължи да слиза към центъра на долината, протягайки напред копието с плячката. На няколко пъти спря да си почине, защото този начин на носене изискваше непосилно напрежение на мускулите.

Жълтите петна на изсъхналата трева я предупреждаваха отдалече за опасността, която се таеше сред безобидните назъбени камъни. Както казваха старците, там, където тревата изсъхва, смъртта не е далече. По такова място няма да мине нито едно животно, дори агалът го заобикаля отдалече, въпреки невероятната си жизненост. Ето, зверчетата са утъпкали едва забележими пътечки и по тях е най-сигурно да се върви. Тези прашни следи криволичат все по местата, където са покълнали редки стръкчета трева, а там, където има само голи камъни, грижливо заобикалят опасните зони. Такава е тази планина, в нея можеш да вървиш само по чужди следи. Отклониш ли се, чака те съдбата на многобройните животинки, които са оставили костите си сред камънака. Никой не ги е докоснал, само вятърът и водата са отвели месото от костите.

Край гейзерите пътят ставаше по-безопасен. Тук тревата растеше гъсто, отровните места се забелязваха отдалече и нямаше голи скали, сред които човек може да стъпи погрешно.

Момичето пресече зеления пояс и спря върху напуканата мозайка от изсъхнала кал. Понесен от лекия вятър, насреща й лъхна облак гореща пара. Тук парата биеше отвсякъде — от кипящите езера, от пукнатините в твърдата глинена кора, от дупките на малките белезникави конуси, обграждащи гейзерите. В калните локви бълбукаха и се пукаха големи сиви мехури. Миришеше на сероводород.

От чантата, която носеше през рамо, момичето извади дървено колче и парче въже. Завърза здраво копието и го хвърли заедно с убитото животно в кипящата вода на близкия гейзер. После заби колчето в глината, омота около него другия край на въжето и се отдалечи.

Наблизо тревата растеше особено гъсто. Момичето нагази в зеленото петно, огледа се внимателно и седна. Наоколо беше спокойно. Само бълбукането на мехурите и свистенето на някакъв далечен фонтан нарушаваха тишината.

Агалът продължаваше да кръжи над долината. Зад него, на фона на чистото синьо небе се очертаваше острият вулканичен връх, покрит с вечни снегове. Сега той изглеждаше удивително спокоен. Димът беше престанал да излиза от кратера.

Момичето отвърна поглед от небето и погледна надолу. Сред тревата бяха поникнали няколко непознати стъбълца, завършващи с дребни червени и сини цветове. Тяхната красота изглеждаше невероятна в тази пуста долина, изпълнена на всяка крачка със смъртоносни заплахи. Пръстите на момичето трепнаха и боязливо се отпуснаха към цветята. После се свиха в юмруци и удариха. Цветовете се превиха, но още не бяха победени. Трябваше да удря още и още, преди да ги смачка. От омразната красота остана само малко зеленикава каша, сред която едва можеха да се забележат червени и сини петънца.

Иззад планините се появиха гъсти черни облаци. Крилете на агала се свиха и той полетя надолу да търси убежище. Момичето забеляза промяната, но не помръдна. Идваше буря, това беше нормално. Странното беше друго — че хубавото време се задържа толкова дълго.

Облаците погълнаха слънцето и небето потъмня. Вятърът протяжно засвири из пукнатините на скалите. Тревата веднага се преви, прилепна към земята, сякаш и тя се беше научила да търси спасение от стихиите. Някъде в дупката си зацвърча изплашено зверче.

Погледът на момичето се плъзна из долината. Една от пътечките на животните минаваше край подходящо укритие — наклонена огромна скала. При земетресение това убежище можеше да се превърне в гибелен капан, но момичето знаеше, че по време на буря земетресенията са много редки и слаби.

Едва бе успяла да се укрие под скалата и първите тежки капки удариха прашната земя. Миг по-късно от ниските облаци се изсипа плътен, тъмен водопад. Пътечките изчезнаха. Отначало по тях плъзнаха мътни потоци, сетне по целия склон се разля клокочеща, шибана от пороя вода. Вятърът връхлетя — зъл, мощен, студен. Надигнати от него, цели шепи вода се носеха из въздуха, вмъкваха се под скалата и обливаха момичето. То не обръщаше внимание на това. В сравнение с възможностите на планината сегашният ураган беше истинска дреболия.

Бурята свърши преди да успее да се развихри. Момичето подозрително погледна нагоре, но небето бавно се разчистваше. Следващата буря нямаше да дойде скоро, щеше да има поне един час почивка, а дотогава можеха да се свършат много неща.

Сега трябваше да внимава, защото пътечките бяха размити, а тревата — изскубната от вятъра и водата. Нищо не подсказваше кои места крият отрова и кои са безопасни. Пръстта, довлечена от пороя, също можеше да бъде смъртоносна. Единственият относително сигурен път водеше от камък на камък по гранитните и базалтовите скали. Малко по-бавно отколкото преди, но за сметка на това безопасно, момичето се спусна към гейзерите и измъкна тежкото сварено тяло на животното. Вече можеше да го докосва без страх от зараза. Извади от чантата си изпокъсан чувал, напъха в него парещата мокра маса, преметна го на гръб и бавно закрачи към другия край на долината.

Вятърът духаше срещу нея, затова шумът, който се раздаде под краката й, не я обезпокои. Тя продължи напред, приведена под тежестта на чувала и само един-два пъти се обърна назад, за да погледне към мястото, където под земята нещо бръмчеше и скърцаше. Пръстта се надигна, върхът на купчината се разтвори и от него се подаде блестящият нос на подземен снаряд, около който се въртяха винтообразни зъбци. От безопасно разстояние момичето видя как слаб взрив разкъса металната обшивка и над купчината пръст се разля широк, жълтеникав облак. Вятърът налетя върху него и го понесе надолу, към гейзерите. Това трябваше да се има предвид. Сега за повече от час водата щеше да бъде отровна. Ако някой идва насам, трябва да се предупреди. Впрочем, страшно няма. Пътят към долината е един — всичко останало е смърт.

Момичето превали скалистия гребен и започна да се спуска надолу по склона. Голямата долина не беше далече. Скоро щеше да стигне до нея и да занесе месо на онзи странен човек, когото бе приютила в жилището си.

Пътят криволичеше сред натрошени камъни, сред дълбоки ями от стари взривове, сред разтопени скали. На места пътеката описваше широки завои, за да заобиколи гъсталаците, чиито черни шипове бяха твърди като стомана. Това също беше наследство от миналото — естествени противопехотни заграждения. Дори отровните газове не можеха да ги унищожат, само понякога бомбените взривове ги изкореняваха, ала откъснатите клони отново се прихващаха в каменистата почва.

Във високата скална стена отляво се откри широка клисура. Дъното на прохода беше затрупано от купища срутени камъни и тази преграда изглеждаше непроходима, ала момичето знаеше откъде да мине. Крепейки чувала на гърба си, то се промъкна под една надвиснала скала, пропълзя няколко метра сред хаоса от остри ръбове и се измъкна нагоре. Оттук пътят минаваше по върха на купчината.

Човек дори не би могъл да си създаде навик за преминаване на това последно препятствие. Срутванията на скалите от двете страни на клисурата променяха пътеката всеки ден. Обикновено първият, който минаваше сутрин оттук, оставяше някакви следи, с което спестяваше на останалите излишните лутания. Но земетресенията често ставаха и денем. Тогава обратният път се превръщаше в дълго лутане сред каменния лабиринт.

Когато уморителното катерене и спускане свърши, момичето седна на земята и погледна напред. Скалните стени се разтваряха широко и обграждаха просторна долина, по дъното на която растяха редки снопчета трева. В отсрещната стена се чернееше отворът на полусрутен бетонен тунел. На безопасно разстояние от скалите бяха разположени жилищата — плитки ями в земята, оградени с ниски стени от подредени камъни и покрити с изпокъсани платнища или с клони и суха трева.

Момичето въздъхна и се изправи. Като нарами чувала, тръгна надолу, но не към струпването от жилища. Нейната землянка беше отдалечена от другите.

Базил лежеше на сух сламеник, завит с одеяло от проскубани кожи. Беше се събудил преди малко и сега с интерес оглеждаше странното място, където се бе озовал. То приличаше на широк, плитък трап, макар че сеното по пода и забитите покрай стената колове му придаваха по-уютен вид. Нагоре жилището продължаваше с половинметров каменен зид над земята и завършваше с платнен покрив. Нямаше никакви мебели, освен няколко кожи, натрупани в единия ъгъл. В стените бяха издълбани плитки ниши. Вътре лежаха оскъдните съкровища на неизвестния домакин — стоманен нож, три груби глинени гърнета, връзка черни шипове от бодливите храсти, няколко остри камъка, парче навито въже и други дреболии.

Помъчи се да си спомни как е попаднал тук, но в паметта му имаше нов провал. Знаеше само това, че след нощния полет беше изгубил съзнание в планината, някъде край един вулканичен връх. От този момент нататък оставаха само неясните спомени за бълнуване и кошмари, в които се връщаше към мрачните тунели, към непознатия град и жестокия Център за лоялност.

Опита се да стане, ала мускулите му бяха омекнали. Зави му се свят и той отново легна на сламеника.

Единият ъгъл на платнището се отметна и отгоре като в кладенец надникна изцапаното лице на млада жена с разрошена черна коса. Базил с мъка надигна глава. Вгледа се в големите зелени очи, които го наблюдаваха изпитателно и почти недружелюбно. Кожата върху слабото лице беше обтегната и скулите остро изпъкваха под нея. Край малка драскотина на челото бе засъхнала следа от капка кръв.

— Хей, кога се събуди? — дрезгаво запита тя. И без да му остави време за отговор, зададе нов въпрос: — Гладен ли си?

Базил се опита да отговори, но в гърлото му едва зашушна някакво подобие на глас. Изкашля се и вече по-ясно отговори:

— Гладен съм.

— Дръж тогава.

Момичето внимателно се наведе над стената и му подаде голям къс варено месо. Преодолявайки слабостта, Базил вдигна ръка и пое парчето. После успя да седне и облегнат на стената, захапа месото. Гладът, останал скрит досега, изведнъж налетя и стегна стомаха му. Забравил за присъствието на непознатата, Базил ръфаше стръвно, преглъщаше хапките полусдъвкани и едва когато свърши месото, надигна поглед. По лицето на момичето играеше лека усмивка, но тя изчезна толкова бързо, че Базил не разбра дали не се е излъгал.

— Как се казваш? — запита тя.

— Базил. А ти?

— Ика… Ще можеш ли да станеш?

Силите му се бяха възвърнали заедно с болезнената тежест в стомаха. Базил се олюля, стана и направи крачка към ъгъла, от който го наблюдаваше момичето. Тук имаше две стъпала и някакво подобие на вратичка в ниската стена. Запазвайки с труд равновесие, той се изкачи горе, застана до Ика и се огледа.

Небето се разчистваше. Слънцето висеше в зенита и под ярките му лъчи долината изглеждаше почти красива. Сред скалите и землянките зеленееше трева, високо в синевата на небето кръжеше голяма птица — ту бронзова, ту черна на белия фон на облаците. Дори сивотата на скалните стени беше смекчена.

— Жаден съм — каза Базил.

— Ела — лаконично отвърна Ика и кимна към широкия тунел.

Докато крачеха сред мълчаливите землянки, Базил усещаше как го обхваща тревога. Не обичаше тунелите. Още бяха прекалено силни спомените за подземното му робство. Но трябваше да се доверява на своята спасителка.

В подножието на скалите лежаха натрупани огромни камъни, паднали отгоре. Когато преминаха между тях и се добраха до тунела, Базил спря и се вгледа в разбитите бетонни стени. По разлома личеше сложната вътрешна структура, съставена от кухини с правилна форма. Навън стърчаха изкривени ръждясали железни пръти. Противосеизмична структура и почти два метра бетон… Каква чудовищна сила бе разкъсала тези стени?

Полумракът наоколо се сгъстяваше. Ика уверено крачеше напред по напукания под, покрит с дребни камъчета и прах. На двадесетина метра от входа тя спря, измъкна от гънките на окъсаната си рокля нож и го заби в една тръба, прикрепена към стената. Край острието бликна силна водна струя. Момичето отстъпи назад и се обърна към Базил.

— Можеш да пиеш.

Той подложи шепи и с учудване забеляза, че струята изтънява и бавно отстъпва назад към стената. Напи се и искаше пак да погледне към тръбата, но една нова изненада отвлече вниманието му. Досега не беше се заглеждал в ръцете си. На няколко сантиметра един от друг по тях се лепяха едри синкави струпеи. Тревожно опипа лицето си и усети същите грапави подутини. Разкопча ризата, надигна крачолите на панталона и навсякъде откриваше тези противни засъхнали кори.

— Какво се чудиш? — безразлично подхвърли Ика. — Най-обикновен син мор. Чудното е друго, че остана жив. Такова още не се е случвало.

— Навярно за това трябва да благодаря на тебе.

Тя се разсмя сипкаво и мрачно. Сетне смехът се пресече изведнъж и момичето злобно произнесе:

— Сев-сав!

Мръсната ругатня прозвуча от устата й толкова безсрамно, че Базил изтръпна и объркано се вгледа в тръбата. Водната струя беше изчезнала и от прореза нямаше никаква следа.

„Самовъзстановяващ се материал — машинално помисли той. — Интересно…“

— Когато те намериха да лежиш, старците не искаха да те вземат — говореше момичето, насичайки думите. — Бояха се от зараза. Пък и какъв смисъл има да се лекува човек, болен от син мор? Кой можеше да знае, че ще оздравееш…

Тя помълча и изведнъж яростно хвърли в лицето му:

— Не съм ти сторила добро! Зло, зло! Това е най-голямото зло, да отнемеш някому смъртта. Мразя те!

Тя се обърна и изтича към изхода на тунела. Когато Базил я настигна, вече беше спокойна, безразлична към всичко. Седеше на един камък и замислено го гледаше.

— Защо… — опита се да заговори Базил, но момичето го прекъсна.

— Нищо, нищо. Извинявай… Исках да ти кажа само това, че не съм извършила нещо особено. Не ценя чак толкова живота, затова рискувах да те прибера.

— Все пак благодаря — боязливо настоя Базил.

Този път Ика наистина се усмихна и за миг сухото й лице стана почти красиво.

— Добре, тъй да бъде. Ще можеш ли да направиш едно малко пътешествие?

— Аха. Къде ще отидем?

— Ще видиш. Върви след мене. Запомни: само по моите следи. Иначе — пфюит! Ако още не си го разбрал, ще трябва да ти поясня, че тук най-лесното е да умреш.

Тя се обърна и го поведе по добре познатия път — през затрупаното дъно на клисурата, по склоновете на планината, по пътеката нагоре и накрая в долината на гейзерите. Базил виждаше околностите за първи път и често спираше ту от любопитство, ту от умора, но Ика непрекъснато го подканваше да върви. Гонена от някаква неизвестна заплаха, тя често повтаряше, че откритите склонове са по-опасни от долините. Базил с усмивка помисли, че тази тревога е трудно съвместима с онова безразличие, което тя искаше да покаже.

Не се спуснаха към центъра на долината, а заобиколиха гейзерите и спряха край буйния горещ поток, който течеше стръмно надолу и изчезваше в широк пролом. Ика се огледа и забеляза онова, което търсеше — кацнали край водата, няколко дребни птички топяха човки в потока, после надигаха глави. Отровата се беше изгубила.

— Събличай се — каза момичето.

Без да разбира нищо, Базил послушно смъкна ризата.

— Панталона също — нетърпеливо нареди Ика. — И обувките. Не се плаши, няма да те изям. Трябва да се измиеш. Струпеите ще паднат от топлата вода.

Той се обърна с гръб към нея и смутено свали обувките, панталона, след това с облекчение се хвърли напред, в облака пара. Горещата вода обгърна тялото му, надигна се нагоре и той беше готов да заплува, но краката му опряха в каменистото дъно. Потънал до гърдите в приятната топлина, Базил се облегна на една скала и притвори очи. Отдавна не се беше чувствувал толкова добре. Гореща баня… Откога не беше изпитвал подобно удоволствие? Топлото място в тунелите… Не, то не можеше да се сравни с банята. Значи преди, още във времето, за което нямаше никакви спомени.

— Изтъркай се хубаво — извика момичето, за да надвие шума на потока.

Базил прекара длан по гърдите си и усети как струпеите се отлепят един след друг. Изтърка корема, шията, краката. Потопи се цял в горещата вода и изтри твърдите кори от лицето си. Изправи се, пое дъх, след това изви ръка зад гърба си, за да очисти и последните следи от болестта.

Седнала на брега, Ика го гледаше през играещата над потока пара. Този път не можеше да има грешка — тя наистина се усмихваше.

— А сега се обърни — каза Базил. — Искам да изляза.

— Срамуваш ли се? — изненадано запита Ика. — Е, добре, добре.

Без да става, тя се завъртя с гръб към него. Потръпвайки от студ, Базил се изкатери по стръмния бряг. Сега кожата му беше чиста. На мястото на струпеите останаха само бели петна от нежна нова кожа. С неприятно чувство той навлече върху тялото си изпоцапаните дрехи и се приближи до момичето.

— Да тръгваме.

Като че ли неохотно тя се изправи, погледна го, не каза нито дума и тръгна напред.

След няколко дни Базил вече беше на лов с още петима мъже — една четвърт от дееспособното население на долината. Бе свикнал и видът на ловците не го смущаваше, макар всеки от тях да притежаваше свое особено уродство. Изглежда, в този невероятен свят това беше правило — хората да се различават един от друг по ръст, по устройство на тялото, по форма на главата, лицето и крайниците.

Лежаха в засада, скрити недалече от пътечката. Наблизо шумеше потокът, идващ от гейзерите. Докато се спусне от долината чак дотук, водата изстиваше и привличаше животните на водопой. Това беше едно от редките безопасни места сред широките отровни зони, затова ловът тук почти винаги завършваше с успех.

Предпазливо, безшумно, Базил протегна ръка и потупа по рамото своя съсед, безухия гигант Тагол. Гладкото лице без вежди и коса се обърна към него с въпросително изражение.

— Оттук няма да мога да стрелям — прошепна Базил и за по-голяма изразителност потупа лъка си.

Тагол кимна и се огледа. После надигна ръка и посочи към скалите по-нагоре.

— Там. Внимавай, заобиколи отдясно. Вляво тревата е изсъхнала.

За изминалите три дни Базил беше свикнал с този израз. Изсъхналата трева означаваше смъртна опасност. Затова той последва съвета на Тагол, макар че в тази посока растяха проклетите черни храсти. Като остави по шиповете няколко парцалчета от дрехите си, той стигна до отвесната скала и се притаи в подножието й. Тук позицията беше наистина добра. В пролуките между натрупаните камъни се откриваше чудесна видимост към бреговете на потока и към част от пътечката. Базил свали преметнатия през рамо колчан. Облегна се удобно на камъка, постави стрела на тетивата и зачака.

Драскотините от храстите го дразнеха. Той ги потърка със свободната ръка и изруга черната растителност. Но веднага си призна, че не беше прав. Ползата от бодливите храсти напълно компенсираше тези им недостатъци. От шиповете правеха остриета за стрели. И колкото и невероятно да изглеждаше, някои дребни гризачи се хранеха с твърдите стъбла. Дори когато не ставаха плячка на ловците, тези малки животинки служеха за храна на по-едрите хищници.

На завоя на пътеката нещо трепна. Това стана толкова бързо, че Базил едва успя да забележи някакво черно, блестящо петно. После нищо. Но животното щеше да се върне. Базил леко се надигна и опъна тетивата, готов да изпрати стрела, щом плячката се приближи. Между камъните видя как се напрегнаха мускулите по широкия гръб на скрития Тагол.

Петното пак се появи с неуловимо, стремително движение. Този път то замръзна на завоя и се превърна в едър, красив звяр с гъвкави стройни крака, изтеглена муцуна и дълга опашка. Черната му козина лъщеше на слънцето. Няколко секунди животното се ослушва, реши, че няма опасност, и тръгна към водата. Беше само на метър от брега на ручея, когато Базил отпусна изпънатата тетива. Стрелата полетя със свистене и се заби в гладкия черен хълбок. Хищникът изрева глухо, подскочи и във въздуха се обърна назад, към завоя, но ловците вече тичаха от скривалищата си. Копието на мършавия Менар удари муцуната, Тагол заби своето в корема на животното и всичко свърши. Дългото лъскаво тяло лежеше на камъните и мускулите му трепереха в мъчителна агония.

Изморен от дългото лежане зад скалите, Менар доволно се протегна и промърмори:

— Добър лов… А, Базил? — обърна се той нагоре. — Харесва ли ти ловът?

Вместо отговор Базил вдигна ръка. Съвсем наблизо летеше някаква странна люспеста птица. Тагол погледна, презрително плю и поклати глава.

— Не виждаш ли, че това е агал? Месото му може да е отровно. За друг път знай, да не си хабиш стрелите.

— Ясно — каза Базил.

И веднага грабна стрела от колчана. Лъкът се изви в ръцете му, стрелата изфуча и се заби в новото животно, което лениво пълзеше по пътеката.

Тагол стреснато се обърна, видя животното и изруга.

— Зеб-заб! Човече, защо не ме слушаш?

— Щеше да избяга — смути се Базил. — Нали стоите на открито…

— Да избяга! Нали ти казах ясно: не се занимавай с агалите. Никаква полза няма от тях.

Базил седна на един камък и озадачено се вгледа в люспестия гущер, лежащ на пътеката.

— Стоп — каза той. — Чакай малко, Тагол. Какво е това, дето лети горе?

Плешивият гигант вдигна рамене.

— Агал, естествено.

— А това, което убих?

— Пак агал. Какво друго може да бъде?

Физиономията на Базил изразяваше такова недоумение, че Тагол гръмко се разсмя.

— И това ли не знаеш? Зеб-заб! Добре стреляш, но не мислех, че си чак такъв невежа. Наистина ли не знаеш нищо за агалите?

— Съвсем нищо.

— Ами че агалът може да се превръща в каквото си иска. Ако го сложиш в клетка, ще се превърне в змия и ще излезе на свобода. А ако го затвориш в желязна кутия, бързо ще му поникнат зъби, които могат да прегризат и желязото. По формата не можеш да го познаеш. Най-сигурният белег са зелените люспи. Те са последното, което се променя в него.

Като сметна с това обясненията си за изчерпани, Тагол взе тялото на агала и го хвърли в потока. Останалите бяха изтеглили плячката от пътеката и заемаха скривалищата си.

Внезапно отгоре долетя трясък. Свил се инстинктивно до отвесната стена, Базил видя как ловците скочиха и се разбягаха, ужасени от шума. Земетресенията, толкова чести в тази планина, ги бяха приучили да се боят от всяко разместване на скалите.

Край отвесната стена падаше облак от прах и камъни. Изтръпнал, Базил лежеше и се мъчеше да се слее със скалата. Камъните преминаха пред него и една огромна канара с тежък грохот рухна на пътеката. По околните скали зачаткаха откъртени парченца, земята се разтърси и всичко утихна.

Треперейки от нервно напрежение, Базил се изправи. Прашният облак не му позволяваше да види какво е станало с другите. Но прахът постепенно се утаи и Базил различи единия от ловците, паднал неподвижно на десетина метра от пътеката. До краката му се жълтееше снопче суха трева. Беше попаднал в отровна зона.

Останалите стояха неподвижно на безопасно разстояние и мълком го гледаха. Базил се спусна по сипея, спря и застана до тях.

— Ще се посмеем тази вечер — мрачно каза Менар.

Преди да успее да запита какво означава това, Базил трепна. Едва доловим шум, долетял отгоре, го накара да се обърне. Над скалния ръб, откъдето бе паднала канарата, се мярна и изчезна човешка глава с разрошена дълга коса. От такова разстояние и за толкова кратко време не можеха да се различат подробности, но Базил беше почти сигурен, че там имаше жена. И кой знае защо, в паметта му изплува злобният поглед на Ика.

— Горе има някой — прошепна той.

Четиримата ловци впериха погледи нагоре, но не видяха нищо.

— Сторило ти се е — промърмори Тагол. — Или пък е някой от групата на Рейнат… Макар че те рядко идват толкова наблизо. Все едно. По-добре е да се връщаме.

Двама от ловците нарамиха тежкото тяло на черното животно и с Тагол начело малката група тръгна по пътеката.

Не бяха изминали и половината път, когато слънцето потъна зад черни облаци. Само за няколко минути над планината падна тежък полумрак, в който странно се усилваха всички звуци — тихото свистене на вятъра, стъпките на хората, плискането на далечния поток, търкалянето на ситните камъчета. Ловците ускориха крачка, двамата с тежкия товар също се стараеха да не изостават. Но бурята връхлетя внезапно. По камъните наоколо удариха едри капки. Широки мокри петна покриха дрехите на ловците. След секунда петната се сляха. От небето се сипеха плътни водни струи. Всичко наоколо изчезна. Приведен под ударите на дъжда, Базил не можеше да види дори ръцете си, протегнати напред в търсене на опора. Мощно бучене заглушаваше всичко. Викът на Тагол успя да си пробие път сред водната преграда, но Базил чу само някакви неясни звуци: „А-а-ое“. Направи няколко крачки към мястото, откъдето чу гласа, подхлъзна се и падна.

Изправи се с мъка. От дрехите му течеше вода. Главата и раменете му изтръпваха от ударите на водните струи. Опита се да вика, но сред грохота не чу собствения си глас. Другите може би бяха само на няколко крачки.

Навред течаха мътни потоци. Водата стигаше над глезените. Повлечени от нея, дребни камъни болезнено го удряха по краката. От сивата пелена, само на сантиметри от него изскочи огромна маса глина и скали и продължавайки да се търкаля надолу, изчезна от погледа му.

Водата по пътеката се надигаше. Протегнал ръце, Базил безцелно крачеше напред. Вече беше изгубил чувство за ориентация. Водата се стичаше по челото му, влизаше в устата, в очите, заслепяваше го и му пречеше да диша. Съвсем замаян, Базил се препъна и отново падна. Мътните вълни на пороя го заляха, повлякоха го надолу. Раздирайки дланите си, той се хвана за някакъв остър ръб и успя да остане на място. Камъни, носени от течението, го блъскаха по ръцете, по раменете, по гърдите. Подал глава над водата, той жадно си пое въздух. Дъждът нахлу в дробовете му.

Кашляйки, Базил затвори очи. Когато ги отвори, зърна почти до лицето си една мокра черна муцуна.

Няколко безкрайно дълги секунди човекът и звярът се гледаха втренчено. През падащите струи Базил различаваше широко разтворените пъстро-жълти очи с пулсиращи вертикални зеници.

После огромна светеща линия разцепи мрака и върху им се стовари гръмотевичен удар. Заслепен, зашеметен, Базил изпусна опората си, претъркули се под напора на водата и отново се вкопчи в камъните. Хищникът беше изчезнал.

Мълниите се сипеха над планината като гигантски светещи копия. Техният трясък нараняваше слуха и в кратките затишия бученето на пороя изчезваше, превърнато от звуковия контраст в едва доловим ромон. Отново на крака, Базил газеше в стремителното течение и несъзнателно се изкачваше нагоре. Падаше, търкаляше се назад, пак ставаше и приведен напред, търсеше убежище от бурята.

Пороят отслабна. Водата се спусна до коленете на човека, скоро слезе до глезените му. Наоколо си оставаше все така мрачно, но вече ръсеха само отделни капки дъжд. И внезапно из въздуха полетяха бели, мътно блестящи парчета, които глухо удряха по скалите и натрупаната кал.

Остра болка в рамото накара Базил да изохка. Втори удар, този път по главата, го зашемети. „Град!“ — премина през натрупаната в мозъка му мъглива болка. Събрал последни сили, той се хвърли към близките скали. Трябваше да се скрие.

Една надвиснала канара му предложи убежище — тясно, несигурно, но все пак достатъчно, за да свие измъченото си тяло в него. Спасението дойде тъкмо навреме. По разорания от пороя склон се сипеха грамадни ледени парчета — колкото юмрук, колкото детска глава… Те се удряха в скалите и се пръскаха на хиляди блестящи късчета. Монотонното им тракане огласяше планината. За минута всичко побеля и първите слънчеви лъчи се отразиха с диамантен блясък.

Градушката престана изведнъж. Облаците се отдалечаваха над планинските върхове, изцеждайки последните си капки дъжд. Червеното слънце се спускаше към хоризонта и обагряше с кървавата си светлина опустошените склонове. От натрупания лед се надигаше пронизваща студена вълна. В чистия, хладен въздух се носеше миризма на озон.

— Кама-а-ано-о — раздаде се някъде наблизо мощен глас. — Ме-на-ар. Бази-и-ил.

Разтреперан от студ, Базил нагази в ледената покривка и като се подхлъзваше на всяка крачка, бавно тръгна към мястото, от което идваше викът. След малко откри Тагол. Дрехите на гиганта бяха изпокъсани, голата му глава бе покрита с драскотини. Базил се усмихна и веднага изохка. Болката от неизвестно кога разцепената устна му пречеше да се смее.

— Жив си — констатира със задоволство Тагол. — Не вярвах, че ще оцелееш… А къде са другите?

— Аз съм тук — съобщи един глас и отдясно изскочи дребен, кален силует, в който едва можеше да се познае джуджето Камано.

Скоро от скалите се появи и кокалестата фигура на Менар. Последният — Атерлин — не се отзова на виковете и трябваше много да го търсят, преди да забележат тялото му в една пукнатина. Дългите му трипръсти ръце дори сега не отпускаха убитото животно.

Беше жив. Успяха да го свестят и дори да го изправят на крака. Нямаше нищо счупено.

— Ще можеш ли да вървиш? — запита Тагол.

— Аха… Мога, мога… — внезапно разтревожен, Атерлин се огледа. — Къде е месото?

— Тук е — посочи Камано. — Ама ти си луд. Защо не го захвърли това зеб-заб месо?

— А какво щяхме да ядем после? — логично запита Тагол. — Остави Атерлин на мира, той е юнак. Хайде да тръгваме.

Пороят беше размил пътеките. Срутените скали създаваха непрекъснати препятствия. Помагайки на изнемощелия Атерлин, ловците с труд се връщаха назад. Биха могли да се заблудят или да попаднат в опасна зона, но Тагол безпогрешно определяше откъде да минат. Въпреки това изгубиха доста време и мракът ги завари на път. В тъмнината едва успяха да намерят клисурата, но за сметка на това последният етап от връщането мина леко. Пороят беше разчистил широк проход сред натрупаните камъни в средата на клисурата и това им спести дългото провиране между скалите.

Жилищата бяха незасегнати. Едва сега Базил оцени цялата им безопасност. Дълбоките канавки, изкопани около землянките, отвеждаха водата към изхода на долината. Привидно слабите платнени покриви бяха издържали ударите на градушката. Сега обитателите на малкото селище клечаха край огъня. Тримата старци късаха парчета печено месо и ги раздаваха по строго определен ред.

Чули стъпките на завръщащите се ловци, всички престанаха да дъвчат и се обърнаха към тях.

— Покой на всички — високо произнесе Тагол ритуалното приветствие.

— Покой… покой… — отвърна нестроен хор от гласове и затихна.

— Къде е шестият човек? — пискливо запита единият от старците, прегърбеният Етай.

— Стъпи на отровно място — отвърна Тагол.

Отговорът му потъна в мълчание. Ловците насядаха край огъня и невъзмутимо приеха своите парчета месо, добито от другата група, която се беше върнала навреме.

Един по-силен полъх на нощния вятър надигна високо пламъците. През тях Базил видя лицето на Ика. Момичето гледаше към него.

Гледаше с омраза.

Това трая само миг. Огънят се смири, лицето на Ика потъна в сянка, но това кратко видение беше достатъчно. Без да има доказателства, Базил беше почти уверен, че именно Ика е съборила скалата над него.

В долината тегнеше тишина, нарушавана само от звучно мляскане и от пукането на съчките в жарта. Базил погледна към недояденото парче месо в ръцете си. Не беше гладен. Подаде го на съседа си и избърса мазните си длани в панталона. От другата страна на огъня Ика се виждаше като едва доловим строен силует. С характерното за нея рязко движение, тя се изправи. Въпреки ужасната рокля, беше красива, това трябваше да се признае. По някакво чудо в нея нямаше нито една уродлива черта. Напротив — тялото й би било съвършено, ако не беше толкова отслабнало от постоянните лишения.

Но не красотата го вълнуваше сега. Важно беше съвсем друго — странните отношения, които се създаваха между момичето и Базил. Тя го беше спасила. И в същото време го мразеше. От три дни живееха в една и съща землянка, спяха един до друг, а помежду им като невидима стена се изправяше непонятната ненавист.

„Прекалено много хора ме мразят — помисли Базил. — Прекалено много хора искат от мене нещо, което не разбирам. Сякаш те знаят за мене повече, отколкото аз сам. Та аз дори нямаше да зная името си, ако не ми го беше казал Нод Карлар. И все още не съм сигурен дали това е истинското ми име. Звучи познато и непознато…“

Жените се отдалечаваха. Край огъня останаха само мъжете. Базил разбра, че се подготвя нещо, в което ще участвуват избрани хора. Не беше поканен, затова стана и се обърна към землянките, но тежката ръка на Тагол го задържа.

— Сядай тук. Сега ще се посмеем.

Базил послушно седна. За втори път чуваше тази загадъчна фраза и не можеше да я разбере. Нищо не предразполагаше към смях. Ловците навъсено гледаха към огъня.

От мрака се приближи старият Раппар. В осемте дълги, гъвкави пръсти на дясната си ръка той носеше някакъв тежък, кръгъл предмет.

— Какво носи? — прошепна Базил към Тагол.

— Нападателна газова граната — също шепнешком отвърна гигантът.

Старецът застана край огъня и вдигна високо ръка. Гранатата блестеше между преплетените пръсти.

— В памет на мъртвия — каза Раппар.

— В памет на мъртвия — повториха ловците.

Металната топка се търкулна от пръстите на стареца. Застинал на мястото си, Базил видя как гранатата удари твърдата земя, разпука се и леко избухване разтърси пламъците на огъня. Ловците продължаваха да седят неподвижно и шумно вдишваха въздуха, към който се примесваше противна, остра миризма.

Базил искаше да запита какво означава този ритуал, но не успя. Старият Раппар привлече погледа му. Мъчеше се да седне, а костеливите крака не искаха да му се подчинят. Това беше смешно, невероятно смешно. Някакви останки на приличие задържаха смеха, но тяхната съпротива рухна и Базил задъхано се закикоти. Край него отекваше боботещият смях на Тагол. Отсреща Раппар най-сетне успя да седне, закиска се и с трепереща ръка посочи към покрития със засъхнала кал Камано. Джуджето на свой ред се изхили, търкулна се назад и започна да рита с крака. Тази гледка предизвика нов пристъп на смях. Вече се смееха всички — с насълзени очи, с ръце, притиснати към корема, задъхани и безсилни да спрат.

Легнал по гръб, Базил не виждаше нищо освен звездите по безоблачното нощно небе. Сред тях неподвижно висеше кръглият светещ диск на спътника Ело. Той приличаше на дупка в небето. Дупка в небето! Просто да умреш от смях! Дупка в небето!

От очите му течаха сълзи. Задушаваше го остра болка в диафрагмата, но смехът непрекъснато го разтърсваше. Краката му безсилно ритаха, а в съзнанието му безмилостно се въртяха все по-смешни неща. Нод Карлар сигурно е готов да си изяде червената качулка от яд, че изпусна пленника! И колко беше просто… Ето, погледнете, натиска се тук и тук… А после — бух в стената! Пленникът избяга… Избяга бившата къртица…

Вече нямаше сили да се смее. Лежеше и тихо хълцаше. Стори му се, че се събужда от някакъв кошмар. Колко време беше изминало? Потърси в небето Ело и не го откри. Спътникът беше залязъл. Значи бяха минали не по-малко от два часа! Какво ставаше с него? Съзнание ли беше изгубил?

Другите ловци лежаха край покритата с пепел жарава. Дишаха тежко и не помръдваха. От време на време пресекливо кикотене се надигаше и потъваше в мрака.

С голямо усилие Базил се превъртя, надигна се на ръце и успя да се изправи. Краката му трепереха. Струваше му се, че всеки момент отново ще изгуби съзнание. Залитайки, той се отправи към землянката на Ика.

В тъмнината беше объркал пътя. Разбра това едва когато се озова до тунела. Завъртя се обратно и като пиян се заклатушка назад. Някакъв камък го препъна. Той се стовари на земята, но не усети болка. Нямаше сили да се вдигне.

— Какво става с тебе? — прошепна нечий тънък глас. — Ела. Ела насам. Не можеш ли?

Слаби ръце го прегърнаха, влачеха го по земята. Плачейки от безсилие, някой го спусна в землянката, свали му обувките, намести го върху сламеника, зави го и като положи главата му върху коленете си, започна да гали сплъстената му коса. Последното, което запомни, беше тихият, задавен плач на невидимия в мрака благодетел.

Събуди се късно. С изненада откри, че лежи на своето място в землянката на Ика. Главата го болеше ужасно, сякаш някой притискаше черепа му между два камъка. Трябваше да измисли някакво лекарство.

В нишите до сламеника бяха подредени множеството дребни гърненца, изпросени през изминалите дни от целия лагер. Вътре лежаха всевъзможни неща, събрани през същото време — сяра, въглени, глина, стрит варовик, разни треви, които бе събрал по мирис, воден от тайнствени познания, скрити в затворената част от съзнанието му. Знаеше дори името на тези знания: „приложна фармацевтика и токсикология“. Но нищо не подсказваше къде и как се е научил да познава лечебните свойства на минералите и тревите.

Отметна платнището и едно по едно подреди гърненцата край ниската каменна стена. След това се измъкна навън.

Слънцето вече беше високо. Жените седяха на камъните и се припичаха, а мъжете унило бродеха из долината. Навярно също ги измъчваше главоболие.

По усет Базил подбра няколко жилави стъбла и ги сложи в празното гърне. Добави щипка стрит на прах минерал и бучка сяра. Сетне взе гърнето и се запъти към тунела. Наля вода от самовъзстановяващата се тръба, върна се към снощния огън, разчисти пепелта и сложи гърнето сред запазената жар.

След десет минути лекарството беше готово. Базил отпи една глътка от парещата горчива течност, остави гърнето и седна до него. Тагол, който отдавна наблюдаваше странните действия с жив интерес, се приближи и запита:

— Какво е това?

— Лекарство — обясни Базил. — Ако те боли глава, можеш да опиташ. Но само една глътка. Сигурно ще има и други желаещи.

Желаещи се намериха скоро. Всичките седемнадесет мъже и тримата старци се нуждаеха от лекарство след снощното газово пиянство. А сварената от Базил настойка само за няколко минути премахваше напълно болките в главата.

Старият Раппар седна до Базил и го огледа с любопитство, сякаш го виждаше за пръв път.

— Странен човек си ти. Откъде идваш?

— Не знам — каза Базил. — Не помня нищо.

— А кой клас си?

— Клас 34.

Раппар неодобрително поклати глава.

— Глупости говориш. Мислиш ли, че не знам какво означава клас 34? Та аз на времето бях главен оръжеен конструктор и имах клас 9! Ти не си металург. Как стигна до нас?

Базил отвори уста и навреме се удържа. Искаше да каже, че е долетял. Но тези хора не познаваха други летателни апарати, освен грубите хеликоптери и реактивни самолети.

— Не помня — повтори той. — А вие как сте стигнали дотук?

Старецът подъвка с беззъбата си уста и вдигна рамене.

— Е, да, всеки от нас някак е стигнал до тези места… Освен родените тук. Но ти не си роден в планините. Наистина ли не помниш нищо?

— Нищо.

— Питаш как сме дошли ние… Пътят е лесен. От град Раш се тръгва към подножието на планините. Или от другаде, все едно. Трябва да се върви през нощта и дори тогава малцина успяват да се промъкнат през постовете на братята по лоялност. Но насам тръгват хиляди… Те вярват на старата легенда, че зад преградата от смъртни опасности се крие свободна страна, където всички са щастливи… Онези, които преодолеят постовете, тръгват нагоре, по откритите склонове. Денят ги застига и те се виждат като на длан. Всеки ден братята по лоялност стрелят по тях с далекобойни картечници. Така загиват още много хора. Оцелелите превалят зад първото било и отново срещат смъртта, защото легендата лъже. В тази планина няма щастие. Тук е събрано всичкото зло на света.

— Защо? — бързо запита Базил.

— Никой не знае… Носят се предания, че това е било последната преграда пред зебарската армия, която настъпвала към столицата на Аткран. Казват още, че когато врагът отстъпил, тогавашният съветник заповядал всички от подземната крепост, без изключение, да атакуват. И те излезли на сигурна смърт, защото иначе ги очаквал Центърът. Дали е истина? Не знам. И все пак съм склонен да вярвам, защото старото оръжие още действува. Земетресения, вулкани, изкуствени урагани, подземни снаряди и бомби, отровни зони… Оставено е тук много отдавна. И още убива. Ето, през тези места сме дошли ние. През тях си дошъл и ти. Спомняш ли си сега?

— Не.

Раппар въздъхна.

— Всичко с тебе е много странно. По фигура приличаш на войник. Ръцете ти са гъвкави като на конструктор. Силен си като обикновен носач. И отгоре на всичко стреляш с лък много по-добре от другите. И за стрелбата с лък ли не помниш нищо? Е, добре, покажи ми още веднъж как стреляш.

Базил изтича до землянката на Ика и след малко се върна с лъка и колчана. Имаше двадесет стрели. Първите пет заби в права линия. Точността му смайваше всички, но най-важен беше следващият номер. Никой от ловците не познаваше балистичното мерене. Заел класическата поза за стрелба с лък — краката леко разкрачени, торсът извит, главата обърната към целта — Базил показа под какъв ъгъл трябва да се изпраща нагоре стрелата за всяко по-далечно разстояние, как се прави поправка за вятъра и дори демонстрира стрелба с изпреварване, като свали една птица, кръжаща над долината.

Тази точност беше невероятна. Но докато гледаха със зяпнали уста полета на поредната стрела, хората от племето не подозираха, че най-учуден е самият Базил. Стиснал грубото дърво на лъка, той се мъчеше да си спомни кога и къде се е учил на това. Но в паметта му изникваше само един изящен лък от прозрачен гъвкав материал с множество пружинки и колелца за центроване и обтягане, а след това една блестяща металическа стрела, която лети към червена мишена с бели кръгове.

Сега, след като главоболието им беше минало, ловците се успокоиха. Също както жените, те насядаха на припек и оживено обсъждаха стрелбата. Според всеобщото мнение, старците бяха сбъркали, когато отказаха да приберат заразения Базил. Ала от друга страна, бяха абсолютно прави, защото никой не би могъл да предположи, че болният ще оживее. Синият мор си е син мор…

Първият трус не ги изплаши. Докато земята леко се тресеше, те станаха и без да бързат тръгнаха към центъра на долината. Знаеха, че е достатъчно да се отдалечат от скалните стени.

Най-после земетресението свърши. Този път обаче скритите нейде дълбоко в планината автомати бяха дали пълна мощност на сеизмичния удар и за хората от долината това означаваше половин час истински ад. Базил още притискаше към себе си детето, което бе спасил секунда преди да го погълне една пукнатина, зейнала в сухата скала. То скимтеше едва чуто.

Над долината тежеше плътна, мъртвешка тишина. Облаците прах продължаваха да се въртят из въздуха. Дочул дрезгав стон, Базил остави детето и бавно се запъти през прашната завеса натам. Една стара жена лежеше на земята и охкаше, стискайки лявото си рамо. Базил се наведе над нея. Опипа пострадалото място и разбра, че няма нищо сериозно. Беше само навехнато. Стисна с две ръце и с ловко движение намести ставата. Старицата изпищя, подскочи и утихна, свита на земята като вързоп окъсани мръсни дрипи.

Долината постепенно се проясняваше. Хората се надигаха от земята с недоумяващи лица, сякаш не можеха да разберат как са останали живи.

Пострадалите бяха много. Първият, когото Базил видя след старицата, вече нямаше нужда от помощ. Само краката му се подаваха изпод голяма скала, паднала в самия център на долината. Следващият беше един тромав късокрак ловец със счупена ръка. Докато наместваше костите и полагаше примитивна шина върху счупеното, Базил забеляза Раппар. Старецът се оказа невредим и с готовност прие задачата да води насам всички ранени.

Към обяд вече можеше да се направи равносметка. Имаше трима убити-двама мъже и една жена. Четири счупвания на крайници, един пукнат череп и един случай на истеричен припадък, при който Базил трябваше да прибегне към хипноза. Многобройните навяхвания и изкълчвания не влизаха в сметката, както и дребните рани.

Когато свърши и последната превръзка, Базил уморено се изправи. И за минута не беше вдигал глава от пострадалите. Чак сега видя какво е станало с малкото селище. Дъното на долината беше неузнаваемо. От землянките бяха останали безформени ями, запълнени с камъните от ниските зидове. Дълбоки пукнатини прорязваха почвата. Наоколо, вместо предишните високи и гладки скални стени, се издигаха грамадни купища скали. От тях бликаше димящ извор с гореща подземна вода.

„Сега поне ще се къпем тук“ — тъпо помисли Базил, докато крачеше към мястото, където би трябвало да бъде землянката на Ика.

Момичето вече беше разровило затрупаната яма и сега седеше на земята до нея, гледайки замислено дълбоката, разкъсана рана на бедрото си, неумело превързана с мръсен парцал. Останките от имуществото гърненца, завивки, кожи и обработени камъни, лежаха натрупани накуп.

— Да те превържа — предложи Базил с безизразен глас.

Тя се обърна към него и в потъмнелите й очи блесна ярост.

— Нямам нужда от твоята помощ!

Базил безпомощно вдигна рамене и седна до нея. Ика помълча, после заговори умолително:

— Кажи ми какво искаш от нас? Защо се преструваш на добър? Преструваш се, нали? Всичко това е лъжа. Лекуваш, помагаш… Нямам сили повече да гледам тази лъжа, разбери ме. Ако не си отидеш, ще трябва аз да избягам оттук. Върви си! Още сега, веднага!

— Аз няма къде да отида, Ика — меко каза Базил — А освен това тук имат нужда от мене.

— Пак лъжи! — избухна момичето. — Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъжеш!

Тя скочи и избяга към другия край на долината. Базил безучастно я изпрати с поглед. Беше толкова уверен, че не можеше да се развълнува от нищо.

— Какво й става? — запита дрезгав старчески глас.

Базил погледна към Раппар, който се приближаваше с несигурна походка.

— Не знам. Не ме обича, а защо?…

Старецът седна до него и поглади разрешената си брада с пръсти, подобни на пипала, които предизвикваха у Базил неволно отвращение.

— Не й обръщай внимание. Винаги е била такава… нервна. А аз идвам за друго, макар че сега не е най-подходящият момент. Иска ми се да продължим нашия разговор.

— Ами че говори — промърмори Базил.

— Видях те как тичаше. Имаш невероятно равновесие. Да не би да си бивш пилот?

— Не помня, казах ти вече.

— Нищо, не се сърди. Аз само питах… А трябва да ти благодаря. Едва от три дни си тук, а вече направи толкова много… Видях как спаси детето. Знаеш, имаме само три деца. Тук ражданията са редки, пък и често се раждат такива… Е, разбираш ме. Знаеш как треперим над децата. Просто не мога да си представя с какво да ти се отблагодаря…

Базил смутено размаха ръка.

— Глупости! Е, ако толкова искаш да ми се отблагодариш… поръчай на някой опитен ловец да хване жив агал. Много искам да видя как се променя това животно.

— Още утре ще го имаш — гордо заяви старецът. — Да се хване агал е най-простата работа. Ако искаш още нещо…

— Нищо не искам — отсече Базил и легна по гръб.

Високо в синьото небе висяха перести облаци. Беше топло и спокойно след преживения ад. В тишината досадно бръмчеше гласът на Раппар:

— …защото, разбираш ли, ние много ценим децата. Рядко се раждат нормални деца. Трудно е в толкова малка група… Групата на Рейнат е по-голяма, но и там е същото. Понякога се раждат такива изроди, че незабавно ги хвърлят от скалата на спартанците…

Нещо се пропука в съзнанието на Базил. Скалата на спартанците! Спартанци! Това беше негова дума и никой в този свят не можеше да я знае! Без да осъзнава какво върши, той скочи и стисна костеливите рамене на стареца.

— Каква е тази скала? Какви спартанци? Говори!

— Скалата на па… пас… спартанците… — езикът на Раппар се преплиташе от страх. — Ние не правим така… Ние се грижим за децата докато оцелеят или умрат… И в групата на Рейнат престанаха да правят така, откакто се появи онзи, черният.

— Кой? — почти обезумял от надежда изрева Базил.

— Той… той нарече така скалата… Казва, че някакви спартанци правели същото…

— Името му!

— Тар… Тер… Не, спомних си — Антеро. Да, точно така, Антеро. Черен, голям, сега той е съветник на Рейнат, но всъщност всички заповеди идват от него.

Базил пусна рамото на стареца. Чувствуваше се удивително спокоен.

— Слушай ме добре, Раппар. Незабавно изпрати някой от ловците при Рейнат. Нека съобщи на Антеро, че неговият приятел Базил е тук.

Раппар боязливо се дръпна настрани, помляска с хлътналата си уста и започна да се вайка.

— До Рейнат е далече, много далече. И пътят е опасен. А пък най-добрите ловци сега са зле, сам знаеш.

— Тогава ще тръгна сам — решително каза Базил.

— Не! Няма да те пусна! Ще намеря някой от здравите. Ти си нужен тук.

Базил разбра, че упорството на стареца е сломено. Усмихна се и отново седна на земята.

— Колко е пътят до групата на Рейнат?

— Мммм… Един ден… нощувка по пътя… после още… Да! След четири дни пратеникът ще се върне.

— Много е.

— По-бързо не може. Знаеш ли какъв е пътят? Трябва да се мине край три вулкана, а отровните зони брой нямат.

— Е, съгласен съм — кимна Базил. — След четири дни ще чакам Антеро.

— Той може да не дойде — усъмни се Раппар.

Базил тръсна глава с непонятна за самия него увереност.

— Ще дойде! Непременно ще дойде. Само веднага изпрати човек.

Старецът обеща, сбогува се и тръгна към другия край на долината. Базил постоя, загледан в разровената яма, после се спусна в нея и започна да изхвърля с шепи пръстта. Жилището трябваше да се възстанови.

Скоро се появи и Ика. Без да обръща внимание на Базил, тя скочи до него и се включи в работата. Така, без да говорят, без дори да се гледат, те разчистваха срутената землянка, като внимателно отделяха от пръстта всичко, което намираха — обработени камъни, парчета от сламениците, навити въжета. Отделно подреждаха коловете, които служеха за облицовка на стените. За щастие почти всички бяха здрави и можеха да се използуват повторно.

Без инструменти работата беше тежка. До вечерта едва успяха да оформят наново землянката и да забият край стените част от коловете. Трябваше да нощуват под открито небе.

Те подредиха парчетата от сламеника, легнаха, опрели гърбове, и се завиха с кожите и платнището. Мълчаха. Топлината на телата им изпълваше тясното пространство под тежките завивки. Като бавна вълна нощният хлад се спускаше над долината и носеше хилядите планински шумове. По ясното черно небе сред безбройни звезди плуваха двете луни — Ело и Кертан. Откъм гаснещия огън долитаха тихи гласове. Двамата лежаха неподвижно, заслушани в дишането си.

Късно през нощта Базил се събуди. Ика стенеше насън мъчително, страшно, като пребито животно. Долината спеше, облаци бяха закрили звездите и в дълбоката, мрачна тишина тези стонове действуваха покъртително. Изтръпнал от жалост, Базил прегърна тръпнещото момиче, притисна го към себе си с всички сили, сякаш за да го спаси от смъртна опасност. Свита в прегръдките му Ика хлипаше, после изведнъж въздъхна и се отпусна. Дишането й се успокои. А Базил още дълго лежа буден и напразно се мъчеше да разбере какво го вълнува в това нещастно и сърдито момиче.

Мрачното настроение на Ика сутринта го разочарова. Беше очаквал, може би малко наивно, че след този нощен плач нещо ще се промени. Но момичето си оставаше все така недружелюбно. За два часа заедно довършиха работата по възстановяването на землянката. Вече отново имаха дом. Ала това не ги радваше.

Седяха на земята и си почиваха. Недалече другите жители на долината продължаваха да възстановяват своите жилища. Прегърнала коленете си, Ика напрегнато мислеше за нещо, навярно неприятно, ако се съдеше по лицето й. Неочаквано тя вдигна очи и промърмори на себе си:

— Какво пък… Толкова по-зле.

Разтърси глава, като че искаше с този жест да затвърди решението си, след това се обърна към Базил.

— Искаш ли да видиш нещо интересно?

— Какво?

— Не питай — сърдито каза Ика. — Ще видиш сам. Ако искаш, тръгвай с мен, без да задаваш въпроси. Ако не — стой си тук.

Базил вдигна рамене. Загадъчното предложение го смущаваше, но вероятността да види нещо интересно не трябваше да се изпуска. Ика стана и той я последва.

След като преминаха запълнената със срутени скали клисура, момичето поведе Базил наляво, но скоро се отклони по съвсем непозната пътека. Изкачваха се стръмно нагоре, край сипеи и скали, през гъсталаци от бодливи храсти. От време на време спираха за кратка почивка и без да си отдъхнат докрай, продължаваха пътя. Сега Ика изглеждаше неуморна. Като че нещо я привличаше нагоре към билото. Но и на билото спряха само за минута. Брулен от студения вятър, Базил стоеше над планината и от всички страни виждаше едно и също — остри сиви зъбери, голи безводни склонове, разкъсани от чудовищните сили на земетресенията, дълбоки долини, където би трябвало да текат реки, но нямаше дори ручеи, безформени купчини скали и черни гъсталаци. Високо в небето се издигаха мрачни вулканични върхове, над които висяха огромни димни шапки. В далечината над един от върховете подскачаха алени огнени пръски.

— Да вървим — нетърпеливо каза Ика и заслиза надолу.

И отново започна това необяснимо препускане към незнайната цел. Двамата слизаха почти тичешком по стръмната пътека, подхлъзваха се, падаха. Изпод краката им се търкаляха камъни.

После се появи долината — дълбоко корито на отдавна пресъхнала река. Беше толкова широка, че срутванията не можеха да я запълнят и двамата безпрепятствено свърнаха надясно. Пак започнаха да се изкачват, но сега наклонът не беше толкова стръмен.

Изведнъж Базил видя петното.

Всъщност това не можеше да се нарече петно. Широка площ, обхващаща дъното и част от скалите на долината, беше покрита с гладка стъкловидна кора, сякаш някой някога беше разтопил камъните и те в дългото си изстиване бяха образували равното покритие. Оттогава бяха изминали много години, защото сега кората беше натрошена на места от земетресенията, върху нея лежаха скали, съборени от стари и нови срутвания. Но Базил усещаше непонятна тревога, нашепвана от безпогрешния глас на скритата памет.

— Какво е това? — запита той шепнешком, сякаш се боеше, че някой може да го чуе.

— Нищо — отвърна Ика със странно напрегнат глас. — Стигнахме. Сега върви напред. Върви, върви! Аз ще те почакам тук.

Базил се вгледа в обтегнатото лице на момичето. Не трябваше да върви напред! Това беше клопка.

— Няма да тръгна — решително каза той. — Ще остана тук, докато не ми обясниш какво има напред.

Ика въздъхна дълбоко.

— Боиш ли се? Не се страхувай. Щом не искаш да тръгнеш сам, ще вървим заедно. После ще ти обясня.

Тя тръгна напред и Базил я последва, скован от тръпките на лошо предчувствие. Клопката беше някъде тук. Нещо страшно чакаше тяхното приближаване, за да изскочи от планината, от скалите, от гладката повърхност на разтопения камък. Но какво?

Те преминаха равното петно, извървяха още малко по дъното на долината и отново стигнаха до място, където някога бяха действували огромни температури. Чувството за опасност ставаше все по-силно, то извираше от затворената част на съзнанието и крещеше за връщане назад.

Той ускори крачка и настигна Ика. Хвана я за рамото. Момичето спря, обърна се и погледна Базил с огромните си зелени очи.

— Какво…

Базил не успя да произнесе нищо повече. Сетивата му по-скоро се досетиха, отколкото регистрираха стремителния полет на някакво дребно, удължено тяло далече напред в долината. Мисълта, която проясняваше всичко, шеметно прелетя през мозъка на Базил и тялото му, получило само една заповед, заживя свой самостоятелен живот на мълниеносно движение, където времето се измерваше с хилядни от секундата. Ръцете му сграбчиха момичето, хвърлиха го на скалата и той се метна отгоре, обърнал глава назад, към изхода от долината.

Той още падаше — бавно, неизмеримо бавно в сравнение с ускорените му реакции. Втвърдените мускули на лицето притискаха с всички сили клепачите, но дори през тях си проби път ослепителната бяла светлина, която опали гърба му. На гърба му гръмотевично се стовари ударът на вкоравения от титанични сили въздух. Усилията му да се удържи бяха нищожни пред този напор. Огненият ураган го откъсна от земята и го запрати — нищожен, дребен, безсилен — някъде далече напред, в мрак и тишина.

Съзнанието се върна към него бавно и мъчително. Лежеше по очи на студената скала и дребните камъчета болезнено се впиваха в тялото му. Събра сили и надигна глава.

Долината лежеше мъртва и тиха под лъчите на обедното слънце. Всичко беше спокойно, сякаш никога не бе имало взрив.

Болката изпълваше тялото му, но оставаше някак настрана, без да му пречи да мисли. Сега той знаеше какво се е случило.

„Ядрен взрив… — помисли Базил. — Странното е само това, че останах жив на такова разстояние от епицентъра. Нелогично… Освен ако зарядът е бил тактически, минимален. Но това означава, че тук са много по-напреднали в ядрената физика, отколкото предполагах. И все пак е странно… Толкова развита наука да е свързана с едно изостанало общество…“

Изправи се бавно, несигурно на треперещите си крака. Огледа се. Ика беше изчезнала.

Вече нямаше съмнения. Това беше капан. Момичето го водеше на смърт и беше готово да загине заедно с него.

Трябваше да се измъкне от тази долина. Базил закуца по обратния път. Той крачеше с мъка по дъното на долината, препъваше се и мислеше за странната омраза на Ика.

Когато излезе на открития склон, студеният вятър го блъсна в гърба, проникна през дупките на изгорената дреха и облекчи болките в гърба.

Два часа по-късно стигна до малкото селище. Вече се чувствуваше по-добре, но трябваше преди всичко да приготви някакво лекарство против лъчевата болест. Не се съмняваше, че е получил опасна доза радиация. Условията тук бяха примитивни, но все щеше да направи нещо. Все пак приложната фармацевтика и токсикология са велика сила…

Землянката на Ика беше пуста и това го разтревожи. Положението на момичето не беше по-добро от неговото. Трябваше да я намери и да я лекува. Иначе… Той дълго приготвя необходимата смес. Оскъдните средства, които имаше на разположение, го вбесяваха. Трябваше му магнезий, хлор, натрий и още много съставки, а от тях нямаше и следа. Дойде му спасителната идея да използува обикновена готварска сол. Ала след дълго разпитване из лагера узна, че солта е една от най-големите ценности в тези планини и се добива чрез дълги и опасни търговски походи в районите на други племена. Най-сетне Раппар се смили и след продължително ровене из землянката си скъпернически подаде на Базил щипка сол.

Обгорялата дреха привлече вниманието на стареца. Той огледа гърба на Базил, съчувствено заохка и запита:

— Под взрив ли си попаднал? Трябва да се пазиш от откритите склонове. Къде стана това?

Базил неопределено махна с ръка.

— Там… Оттатък билото, в някакво пресъхнало речно корито…

— Уф! — изсумтя Раппар. — За какъв зеб-заб си се пъхнал там? Не знаеш ли, че това е един от проходите през планината? Нашите прадеди са се погрижили да посрещнат зебарската пехота.

— Не знаех — мрачно отвърна Базил. — Ика също не знаеше. Да си я виждал?

— Не съм. Ще разпитам другите.

— Разпитай ги. Непременно трябва да я намеря.

Старецът започна своята обиколка из долината, а Базил тръгна към купчината съчки, приготвени за вечерния огън. Взе един голям наръч и се върна до землянката.

Този път му се наложи дълго да приготвя смесите. Трябваше да измисли три катализатора, сетне да пече праховете върху огъня. Не беше лесно, но след много проби и грешки нужните съставки бяха готови. Изсипа ги в едно гърне и изтича към новия топъл извор. Наклякали край горещото езерце, няколко жени перяха дрипави дрехи. Базил ги заобиколи и потърси място, където водата беше размила гъста, червеникава глина. Напълни гърнето с вода и замаза отвора му.

Когато се върна, пламъците на малкия огън се снишаваха. Базил разбута жарта, зарови в нея запушеното с прясна глина гърне и натрупа отгоре нови съчки. Както цялата му лечителска дейност и това беше примитивен процес, но по липса на автоклав, щеше да свърши работа.

— Хей, Базил! — извика някой.

Обърна се и видя Тагол. Плешивият великан се усмихна и махна с ръка.

— Ела бързо. Хванах агал. Нали ти си искал да го видиш.

Базил погледна към огъня. Имаше време. Сместа трябваше да ври поне половин час. Стана и се запъти към Тагол.

— Промъкнах се тихичко — радостно разказваше безухият. — Скочих върху него и хоп! Напъхах го в торбата. Как риташе само!

Агалът беше близо до входа на долината. Тежки камъни, натрупани в кръг, му пречеха да избяга. Едрият гущер се хващаше с нокти за преградата, мъчеше се да се покатери по нея, но джуджето Камано стоеше на пост и отблъскваше агала с върха на копието си.

Базил спря до камъните и погледна над тях. Тежкият гущер тромаво се въртеше в импровизираната клетка, блъскаше по земята с дългата си опашка и сърдито фучеше. От торбата, която носеше през рамо, Тагол измъкна парче месо и го хвърли вътре. Агалът забрави за пленничеството си и стръвно се нахвърли върху неочакваното угощение.

— Трябва много да яде — поясни Тагол. — Не знам защо, но е така. Преди да се промени, агалът яде много.

„Нуждае се от енергия — помисли Базил. — Е, да можех да изследвам метаболизма на това животно. Какво съкровище за биологията…“

Той въздъхна и запита:

— Кога ще започне да се променя?

— Няма да е скоро — намеси се Камано. — Зависи какво искаш. Ако трябва да стане змия, ще му е нужно време до вечерта. За птица е по-дълго.

— А нима може да се командува? — изненада се Базил.

— Разбира се. Важното е в какви условия ще го поставиш. Е, хайде, ще го превърнем в змия. Носете камъни.

Агалът беше свършил парчето месо. Докато Камано отблъскваше новите му атаки, Базил и Тагол търкаляха тежки каменни блокове. С обединени усилия ги натрупаха над пленения гущер и се получи истинска клетка. През тесните пролуки между камъните наистина би могла да се промъкне само змия.

Докато двамата си почиваха, Камано се въртеше наоколо, извънредно доволен от работата, в която беше участвувал главно със съвети и критични викове.

— Е, добра работа свършихме — каза дребосъкът, след като се убеди, че агалът няма къде да избяга. — Засега няма смисъл да стоиш тук. А пък ако питаш мене, изобщо си губиш времето, но… твоя работа. Ако си зает с нещо друго, върши го и идвай да наглеждаш агала. Ще стане интересно чак привечер, когато започне да се удължава. А ние ще си тръгваме. Хайде, Тагол.

Седнал до купчината камъни, Базил ги гледаше как се отдалечават към своето жилище. Живееха в една землянка и трябваше да се признае, че джуджето беше единственият подходящ съквартирант за Тагол. Никой друг не би желал да се смества в едно помещение с него.

Агалът се въртеше и шумолеше в каменния си затвор. Базил разсеяно погледна към купчината. Мислеше за друго. Смущаваше го собствената му сила. Неведнъж бе имал възможност да се убеди в нея. И сега, когато пренасяха камъни заедно с Тагол. Силата на плешивия великан беше пословична, но Базил като на игра се справяше с по-тежки скални късове.

„Гравитация… — помисли той. — Още една непозната дума. Гравитация, ядрени реакции, агал… Но какво общо има между тези неща? Поне за агала съм сигурен, че едва тук го видях за пръв път. Защо така натрапчиво ми се върти мисълта за гравитацията, ядрените реакции и агала? И още нещо. Тези странни, обезобразени хора. Какво значи всичко?“

За миг му се стори, че е на прага на някаква много важна мисъл, която ще свърже тези неща и ще обясни всичко. Но мисълта отмина и Базил не успя да я удържи. Нищо… Това нямаше значение. След три дни Антеро щеше да дойде и да разясни всичко.

Стана и се запъти към землянката на Ика. Огънят беше изгаснал, но под пепелта тлееше дебел слой жарава. Базил я разчисти с една пръчка и избута гърнето настрани. Не знаеше какво се е получило, само се надяваше, че странните знания не са го излъгали.

През последните дни нещо ставаше с него. Мракът, който лежеше над миналото му, се разсейваше, но някак едностранчиво. През него си пробиваха път само знания и умения, придобити неизвестно кога и как. Той знаеше да лекува, да определя свойствата на минерали и треви, знаеше как с подръчни средства да построи хиляди неща — катапулта, балон, планер, дори електроцентрала. Владееше хипнозата. Можеше да се катери по отвесни скали, да стреля с лък, да пази равновесие в най-тежки условия. Ала целта, на която трябваше да се посветят всички тези способности, оставаше неизвестна, заедно с подробностите за неговата личност.

От тези мисли го откъсна Раппар. Куцукайки, старецът се приближи и съобщи:

— Ика не се е връщала. Никой не я е виждал.

— Ясно… — промърмори Базил.

Раппар усети, че моментът не е подходящ за дълги разговори и се оттегли. Базил поседя още малко, после тръгна да провери какво става с агала. Доколкото можеше да различи през тесните дупки между камъните, промени все още нямаше. Гущерът лежеше неподвижно, подгънал крака под тялото си. Базил го остави на мира и се върна при землянката. Гърнето беше изстинало. Той разби спечената глинена запушалка и отпи от получената течност. Вкусът й беше неприятно блудкав.

Прибра гърнето в землянката и отново зае мястото край затвора на агала. Оттук можеше да наблюдава клисурата и нямаше да изпусне пристигането на Ика.

Часовете течаха непоносимо бавно. Беше паднал първият здрач, когато забеляза промяна в пленения гущер. Тялото на агала бе станало по-дълго и се навиваше в кръг, защото тясното пространство вече не му позволяваше да лежи изпънат.

Постепенно се стъмни. Ловците запалиха огън и всички насядаха край него. Базил гледаше към тъмните силуети около пламъците и усещаше, че е сам, невъобразимо сам в един чужд свят. Единствен Антеро можеше да му помогне… Но пратеникът на Раппар още не беше стигнал до племето на Рейнат. Оставаха цели три дни.

Нещо зашумоля между камъните. Базил напрегна зрението си и успя да различи как едно дълго и тънко тяло пълзешком се измъква навън. Отблясъците от далечния огън трептяха по лъскавите люспи. Това беше агалът.

Змията се плъзна настрани и изчезна в мрака. Базил не направи опит да я спре. Все едно, нямаше възможност да изследва промените в обмяната на веществата у агала. А нещо неизвестно му даваше увереност, че самият факт, на който бе присъствувал, е извънредно важен, независимо от подробностите. Трябваше да запомни това и да чака момента, в който откъслечните картини ще се свържат в едно цяло.

Той седя още дълго край купчината камъни. Хората се разотиваха по землянките. Скоро долината опустя и единствено Базил стоеше буден, очаквайки кога ще се върне Ика.

Шум от леки стъпки разбуди вниманието му. Някой се промъкваше между скалите, запушващи входа в долината. Нетърпението победи предпазливостта и Базил скочи на крака.

— Ика!

Викът му полетя из долината. Ехото го повтори и настъпи тишина. Стъпките спряха, сетне невидимият в тъмнината човек побягна назад. Базил се втурна към клисурата, но разбра, че дори това да е Ика, не би успял да я догони. Момичето не искаше да се срещне с него.

Бавно тръгна към землянката. Отметна платнището, спусна се долу и легна на своето място. Това беше единственото, което можеше да направи — да лежи тук и да чака кога ще се върне Ика. Тогава щеше да я хване и застави насила да изпие лекарството.

Оказваше се, че тялото му е тренирано и на това — да запази пълна неподвижност, да изключи всички мускули и само съзнанието да бди в мрака. Изостреният му слух долавяше всеки полъх на вятъра, всеки шум, долетял от планината. И цяла вечност след това Базил чу очакваните предпазливи стъпки. Те се приближиха до землянката. Спряха.

Мускулите на Базил се напрегнаха. Платнището над него се отметна широко и той видя как нечия глава закрива звездите.

Беше готов, но въпреки това не успя да реагира навреме. Черната фигура прелетя над каменната стена и тежко се стовари върху гърдите му. Останал без дъх от удара, Базил едва можа да вдигне ръка и да стисне китката на нападателя. В мрака мътно блесна дългото острие на нож. Противникът изстена от болка и се опита да издърпа ръка, но пръстите на Базил стискаха като клещи.

Ножът се търкулна.

— Ика… — едва чуто произнесе Базил.

Тежкото й дишане прекъсна и изведнъж излетя от гърдите, избухна в дълго сдържано ридание. Отслабналата ръка на момичето се изплъзна от неговата и Ика падна на гърдите му, забравила за всичко, освен за своето страдание. Тя плачеше също така страшно, както миналата нощ, но сега беше будна. Мокро от сълзи, лицето й се притискаше към гърдите на Базил, ръцете й стискаха неговите рамене като последна, спасителна опора преди някаква страшна пропаст. Стената, която ги делеше, беше разбита от този плач. Без да знае причините, Базил чувствуваше това и смутен, объркан, изплашен, можеше само да я милва по косата и да повтаря изумено:

— Ика… Ика… моля те, успокой се… моля те…

Задавена от ридания, тя продължаваше да се притиска към него и целуваше лицето му неумело, бързо, като че се боеше, че този миг ще свърши и те отново ще бъдат чужди, разделени от непреодолимата ненавист. Думите се откъсваха от устните й една по една, разкъсани от целувки и отчаяно детинско хлипане:

— Обичам… обичам… обичам те! Обичам те!… Сега можеш… можеш да правиш… с мен… каквото поискаш… Не вярвам… Не вярвам и не мога… Можеш да ме убиеш… ако искаш…

Базил не усещаше ножа, който притискаше бузата му. Не знаеше къде се намира. В целия свят за него съществуваше само този миг и тази нощ, и това нежно, дребно, безпомощно, отчаяно и влюбено същество, и безкрайно страдание, жал и обич, и една безконечна прегръдка, която се слива с нощта, с вечността, с мрака, изпълнен от хилядите мъгливо ослепителни светлинки на щастието, и шепот на объркани, хубави думи, и нейното тяло до него, целувки, забрава, всичко и нищо, слънце в тъмния свят, обичам, обичам, обичам, обичам…

Те лежаха един до друг под кожената завивка. Свита под мишницата на Базил, Ика беше положила глава върху гърдите му и с учудени, широко разтворени очи гледаше в мрака. Безмълвието наоколо се обтягаше и в един миг гласът на момичето го разкъса:

— Не вярвах, че може да има такива хора… Откъде идваш?

Базил я притисна към себе си. Не помнеше нищо, но трябваше да говори, да разкаже нещо хубаво. И разказът започна сам, разказ за една далечна страна, в която всички са щастливи, в която всеки е свободен и може да обича, в която всички имат всичко и не се боят от силите на природата, защото отдавна са ги покорили, в която хората си желаят само добро…

— Не вярвам — остро каза Ика и в гласа й прозвучаха останки от старата злоба. — Ти си едно, светът е друго. Преди да се развали радиото на Раппар, слушах редовно предаванията от целия свят. Навсякъде е едно и също.

— Нима знаеш чужди езици? — изненадано запита Базил.

— Знам — горчиво произнесе момичето. — Баща ми беше кадрови зебарски офицер. Воювал в Елпа и Хамана преди да го пленят в боевете и да го доведат тук, в Аткран. Знаеше добре езиците на трите държави…

— И са го оставили жив? — Базил потръпна при спомена за екзекуцията на площада.

— Да… понеже признал за справедлива каузата на великия Аткран. Какво пък, страната има нужда от хора. Затова се и оженил… Помня го — беше слаб, сух и вечно изплашен. Нощем слушаше предавания от Хамана и Зебара. Когато навърши осем години и се научи да пише, брат ми написа донос срещу него… Така се разделихме. Аз попаднах в общежитията на детската организация… Нали знаеш, младите агали. Железен режим, работа и военни упражнения до изнемощяване, родният марш по седем пъти на ден, бой за всяко провинение, в по-сериозните случаи карцер или съд. Там се влюбих… Разбираш ли ужаса? Бях на тринадесет години и се влюбих в един от възпитателите. Красив, силен… Изглеждаше добър… Едва по-късно разбрах, че те сами си разпределят ролите, за да ни командуват по-добре. С добро и със зло… Написах му писмо… Глупаво, детинско писмо…

Ика се задъхваше. Гласът изтъня в стегнатото й гърло. Базил усети, че сега ще чуе нещо страшно и се помъчи да я спре.

— Помълчи, Ика. Не трябва…

— Трябва! — злобно каза тя. — Трябва да знаеш всичко. Иначе няма да разбереш. Той ме покани в стаята си. Вечерта. Там ме чакаха още осем възпитатели. Исках да избягам, но те заключиха вратата. После ми обясниха, че дължа всичката си любов само на нашата велика държава. А ако искам още нещо, те ще ми го дадат. Завързаха ме за леглото…

Базил притисна длан към устата й. Но дори през тази преграда, приглушен и далечен, гласът на момичето успя да си пробие път:

— После някои от тях се върнаха… за втори път…

— Мълчи!

Базил не можа да познае собствения си страшен глас. Ика покорно замълча и се сви до него. Но след малко отново надигна глава.

— И сега ли ще ме обичаш?

Той се надигна, обхвана с две ръце лицето й, притисна го към гърдите си.

— Ика… Ика… Какво говориш, мъничко, нежно мое… Та аз ще те обичам винаги, винаги. Разбираш ли това? Не искам нищо да помниш, искам ние да започваме от тази минута, без минало, само с бъдеще. Ние имаме само хубавото, което ни очаква. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — тъжно каза тя.

Не бяха дръпнали платнището и утринната дрезгавина нахлуваше в землянката. Под кожата беше топло, а студеният вятър играеше по лицата им.

— Спиш ли? — запита Ика.

Базил трепна.

— Не спя. Какво има?

— Жадна съм — виновно прошепна тя. — Онова лекарство, дето ми го даде, горчи.

Базил отметна завивката и скочи на крака.

— Сега ще ти донеса вода.

— Не, аз сама ще отида.

Решиха да отидат заедно. Измъкнаха се навън, в леката мъгла, която пълзеше над долината. Лагерът спеше. Прекосиха го и се приближиха до тунела. Сега, в полумрака, можеха да забележат слабата светлина, която блестеше някъде далече сред бетонните стени.

Влязоха вътре и стигнаха до водопроводната тръба. Ика заби ножа си и подложи шепи под водната струя. Пиеше жадно, разливайки вода по лицето си, по гърдите. После се обърна и видя, че Базил внимателно се вглежда напред, към светлината.

— Какво има там?

— Нищо, нищо — Ика потръпна от студ и страх.

— Ще отида да видя.

Тя скочи към него и впи пръсти в рамото му.

— Не! Почакай! Аз ще ти покажа. Само ме почакай тук и не тръгвай навътре. Моля те!

Базил учудено вдигна рамене и се дръпна към стената. Момичето изтича навън. След малко се върна с шепа камъчета и го дръпна за ръката.

— Ела. Сега ще видиш.

Светлината постепенно се приближаваше и Базил разбра какво е това. От стените излизаха широки светещи лъчи, които като прозрачна преграда затваряха пътя напред.

— Спри — тревожно заповяда Ика.

Базил спря на няколко метра от светлината. Момичето мина пред него, замахна с ръка и три камъчета полетяха към лъчите. За част от секундата те блеснаха в светлината и веднага с грохот се разлетяха на ситни парченца. Нещо засвистя, забръмча из въздуха.

— Разбираш ли сега? — запита Ика.

Базил замислено кимна.

— Ясно… Автоматични картечници. Дай камъните.

— Няма — дръпна се тя. — Опасно е. Някои куршуми отскачат от стените. Тук по-рано имаше един… Все се надяваше, че запасите от патрони ще се свършат. По цели дни хвърляше камъни, докато един случаен куршум го уби.

Базил не я слушаше. Оглеждаше светлата преграда. Тя не стигаше до тавана на тунела. Беше ниска, не повече от два метра и нещо отгоре.

„Дреболия… — помисли той. — Два метра… Не знам кога се е налагало, но съм скачал много по-високо. Само че при други условия. Състезания… Сега не съм във форма. Но гравитацията… Да, гравитацията може да компенсира. Рискът си е риск, но може да се изпробва. Сега.“

Той отстъпи назад, на подходящо разстояние. Ика тръгна след него и ужасена видя как изведнъж Базил затича към светлината.

Той бягаше стремително, със скокове и усещаше как набира скорост. Лъчите бяха съвсем близо. Последната крачка излезе неудачна, но вече не можеше да спре. Отхвърли се нагоре с всичка сила и полетя към върха на преградата. Стори му се, че ще се забие в нея, ала тялото му продължаваше да се издига, преметна се над светлата бариера и тежко падна от другата страна.

Картечниците мълчаха. Застанала от другата страна, Ика го следеше със страх и възхищение.

— Връщай се — каза Базил. — Чакай ме в землянката. Скоро ще дойда.

Тя мълчаливо поклати глава Базил разбра, че каквото и да говори, Ика ще го чака тук, а ако стане нужда, ще тръгне направо през изстрелите на картечниците, за да му помогне. Стана му жал за нея, но вече беше тръгнал и трябваше да види какво има в тунела.

— Добре — каза той. — Чакай ме тук. Само не прави глупости, моля те. Ще бъдеш умна, нали?

Скръстила ръце на гърдите си, Ика го изпрати с поглед. Високата му фигура се отдалечаваше в тъмнината и внезапно нещо блесна в тавана на тунела. Лъч светлина падна над Базил. Изтръпнало от страх, момичето очакваше изстрелите, а Базил вървеше напред и всичко беше тихо. Само лампите се запалваха една след друга, за да осветят пътя му и скоро той стигна до завоя на тунела, направи две крачки наляво и изчезна от поглед. Лампите изгаснаха, само смъртоносната преграда продължаваше да свети.

Ика въздъхна и се облегна на студената стена. Започваше дълго чакане.

Зад завоя тунелът продължаваше прав и тъмен. Само двадесетина метра от него можеха да се различат в лъчите на слабото автоматично осветление. Останалото се губеше в мрак. Нито един звук не нарушаваше тишината. Базил вървеше по широкия коридор и цялото му тяло беше напрегнато, готово да посрещне опасността, откъдето и да се появи тя.

Една врата отдясно привлече вниманието му. Беше полуотворена. Базил я бутна с крак и лампата вътре освети тясна стая с две железни легла. Завивките бяха покрити с белезникава плесен. В ъгъла лежеше ръждясал автомат без пълнител.

Оттук нататък вратите в стените на тунела се редяха една след друга. Повечето стаи приличаха на първата — неудобни жилищни помещения, предназначени по всяка вероятност за охраната на входа. В две от тях Базил откри човешки скелети, по които още се запазваха парцали от сини униформи, а черепите лежаха в ръждясали каски.

Имаше и други, по-широки помещения. Рафтовете в тях стигаха чак до тавана и по широките полици бяха подредени сандъци с оръжие, с патрони, с газови гранати и още някакви непознати предмети. А в един от складовете Базил откри запаси от консерви. Картонените опаковки бяха изгнили и металните кутии се търкаляха на безредни купчини по лавиците.

„Невероятно — помисли той. — За изминалите години тази крепост е изпитала хиляди земетресения, а почти нищо не се е изменило. Абсолютен сеизмоустойчив строеж.“

Продължаваше да върви по тунела, но вече отмина ваше повечето помещения, без да ги оглежда. Задържаше се само пред вратите с надпис „Асансьор“, но те не се отваряха, колкото и да натискаше бутоните край тях.

След третия асансьор тунелът свърши. Тясна желязна стълба водеше към долния етаж. Базил слезе по нея и се огледа. Същият тунел водеше надалече в мрака. Но стълбата продължаваше надолу и Базил започна да слиза. Стъпалата звънтяха под краката му и етажите отминаваха един след друг. Пет… десет…

Някъде около петнадесетия етаж изгуби бройката и когато стигна дъното, не знаеше дали над него има двадесет и шест, или двадесет и осем етажа. Все едно. Сега се намираше на повече от сто метра под земята.

Коридорът тук беше къс и дори единствената слаба лампа в тавана бе достатъчна, за да освети края му. Базил тръгна към дъното. В полумрака едва успя да разчете над голямата желязна врата избелял надпис: КОМАНДНА ЗАЛА. ВХОД АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН.

Хвана колелото, прикрепено в средата на вратата и се опита да го завърти. То помръдна и спря. Механизмът беше ръждясал. Базил натисна с всичка сила. Колелото се поддаде, заскърца и направи пълен оборот. Вратата се отвори.

Веднага вътрешността на залата засия ослепително след слабата светлина на коридорите. Базил затвори очи, изчака малко и погледна отново. Очите му постепенно привикваха и той видя къде е попаднал.

Залата се издигаше три или четири етажа нагоре. Край стените й имаше метални площадки, тесни стълбички, по които можеше да се стигне до всеки един от хилядите пултове. Грамаден екран, може би шест на четири метра, заемаше една от стените. По пода, по пултовете, по креслата лежеше дебел слой прах.

„Разточителство — помисли Базил. — Невероятно разточителство на труд, материали, на конструкторска мисъл, за да се създаде такова чудовище на командната техника. Примитивно управление на всеки процес поотделно, вместо да се използуват принципите на относителната автономност.“

В паметта му се появи дебела книга с червена корица. Виждаше я ясно, сякаш я държеше в ръцете си, дори можеше да прочете заглавието: „Универсална теория на машините и механизмите. Част първа. Машини, създадени от хуманоидните цивилизации“.

Още един загадъчен източник на знания… Откъдето и да идваше, универсалната теория трябваше да му помогне. Той огледа целия комплекс, бързо си представи схемата, по която действуват връзките в него и всичко му стана ясно. Трябваше да има един централен пулт, който командува всички останали. Разбира се, от него не могат да се контролират подробностите, но може да се изключи цялата система или отделни блокове от нея.

След минута откри онова, което търсеше. Централният пулт стоеше в ъгъла. Внимателно избърса праха и видя в центъра двата най-важни клавиша. Единият от тях беше хлътнал дълбоко надолу и като се приведе, Базил прочете ситния надпис под него: „Обща тревога“.

— Аха — промърмори Базил. — Ахаааа…

Чувствуваше се безкрайно горд. Изтупа праха от креслото, седна и огледа пулта. Всичко беше толкова просто. Ето, това колелце регулира общата сила на всички бойни средства. Завъртяно е едва до средата. Зеб-заб, имат късмет бегълците… Само още една степен и тези планини биха се превърнали в истински ад. А ако се завърти до максимум…

Той протегна ръка. Пръстите му бързо, уверено въртяха превключватели, натискаха бутони, дърпаха ръчки. Стоп бойна метеостанция! Стоп на всички сеизмични удари! Стоп на ядрените ракети! Стоп подземни снаряди! Стоп на хилядите оръдия и картечници, скрити в планините, стоп на вулкановъзбудителите, стоп на облаците отровни газове! И най-сетне общ стоп!

Клавишът за обща тревога изщрака и отскочи нагоре. Базил се облегна назад, протегна крака под пулта и скръсти ръце зад главата си. Сега всичко беше наред. Чувствуваше се превъзходно.

От този миг хората можеха да не се боят от планината. Тя вече нямаше да стреля по тях, да ги залива с дъжд, сняг и градушка, да ги мачка в земетресения, да ги блъска с урагани, да ги затрупва с лава и камъни. Злото беше пресечено от корен.

„Толкова било лесно… — самодоволно отпуснат помисли Базил. — Бродиш из този свят и се питаш защо е скрито в тебе цялото съкровище от свръхчовешки знания и умения. А отговорът е очевиден, драги. Трябва само да намериш подходящ противник. Като тази планина, като целия ужасен и извратен свят, в който си попаднал. Ти си длъжен да победиш всичкото зло — и не е важно кой си. А победата да подариш на хората от планината, на хората от мизерните квартали, на Ика, която те очаква в тунела.“

Съзнанието за огромната цел, за отговорността му пред един изостанал, примитивен свят, за целия товар от добро, който трябваше да раздаде, и наред с това съмнението има ли право да се намесва в живота на тези хора, за първи път изправиха съвестта му на кръстопът. Без да бърза, той стана, отново огледа залата и намери отделното табло за крепостта. Тук нещата не бяха толкова прости. Имаше цяла система за следене на всяка една от стаите. Няколко минути си игра с превключвателите, докато на един от екраните се появи нужното изображение.

Ика стоеше до самия лъч и гледаше към дъното на тунела. Беше скръстила ръце и без да усеща, леко се поклащаше напред-назад.

— Ика! — радостно каза Базил, макар че тя не можеше да го чуе. — Ика, мила моя, всичко е свършено. От днес кошмарът не съществува и аз идвам при тебе.

Натисна един бутон. Светлият лъч пред момичето изгасна, но Базил веднага завъртя ключа за общото осветление. Хиляди лампи изпълниха бетонния лабиринт със синкавото си сияние.

Краката сами понесоха Базил навън от залата. Сега, включени от него, асансьорите работеха. За минути той се озова на първия етаж и побягна към изхода, където Ика го чакаше в ярката светлина, разтреперана от вълнение.

Както винаги, Кар се появи с папка в ръка. Прекаляваше в старанието да скрие своите чувства. Щом видя безизразната му физиономия, господин съветникът Бурдан разбра, че е станало нещо важно. Подготви се за най-лошото и посрещна секретаря си с усмивка.

— А, Кар, привет. Какво ново има?

— Нищо сериозно, господин съветник. Дребен инцидент.

— Няма дребни инциденти — дълбокомислено заяви Бурдан. — Дребни инциденти могат да ни се случват само в личния живот. И тъй?

— Рано тази сутрин е прекратила своята дейност изоставената крепост в планината Дзарганай. За щастие в момента не ни заплашва нападение от тази посока. Както знаете, Зебара изгуби част от своите територии, а що се отнася до хаманците, те сами се боят от наша атака.

— Е, добре — съгласи се Бурдан. — Крепостта е прекратила дейността си. Може би енергията е свършила.

— Ще си позволя да отбележа — заскърца гласът на секретаря, — че макар и стара, крепостта разполага с неограничени енергетични източници.

— Тогава какво? — нетърпеливо запита съветникът.

— Не знам, господин съветник… Само си спомних един факт… Но може би е без значение.

— Говори! — заповяда Бурдан, потискайки желанието да наругае този проклет досадник.

— Спомних си, че неотдавна нашите изтребители не успяха да догонят един затворник. Попречи им ураган, генериран от метеостанцията на крепостта. И същият ураган отнесе беглеца към планината Дзарганай.

Бурдан кимна. Секретарят беше прав. Естествено… Кой друг би могъл да проникне в крепостта, да я овладее и да спре всички оръжия, освен този… хм… Базил. Да, в това се чувствува неговата ръка. Но не трябва да се забравя, че по-рано над планината катастрофира един от зебарските самолети, които нападнаха морска ферма 11. Може би в този самолет се е намирал другият от четворката. Как му беше името? Антеро… И тъй, Антеро или Базил. А може би и двамата. Това вече е лошо. Но така или иначе, трябва да се действува.

Господин съветникът извади от кутията на бюрото бучка ароматна дъвка и ловко я подхвърли в устата си. Вече знаеше какво трябва да се направи.

Гласовете на хората кънтяха в подземието, блъскаха се между бетонните стени. Жените разчистваха стаите и в коридора излитаха облаци прах. Раппар беше открил в един от складовете запазени одеяла и сега ги раздаваше на желаещите. Другите двама старци се разпореждаха с консервите, които въпреки почтената си възраст се оказаха годни за ядене. Постепенно целият първи етаж се превърна в едно голямо жилище. Хората сновяха напред-назад, излизаха в долината, връщаха се с мизерното си имущество, избираха стаи и се настаняваха в тях.

Ика седеше на новото си легло и чакаше. Беше тъжна. Базил дори не пожела да погледне стаята, която бе подредила с толкова старание. Беше радостен и развълнуван като дете, което е получило нова играчка. Каза, че няма време и обеща скоро да се върне. Тя повярва, подреди масата за обяд, дори успя да измоли от старците бутилка вино. Но часовете минаваха, а Базил не се връщаше. Всеки път, щом чуеше в коридора стъпки, Ика скачаше и отваряше вратата, но виждаше само забързани хора от племето, които мъкнеха сандъци с консерви към изхода — старците бяха обявили, че голямата промяна ще бъде отпразнувана с пиршество на открито.

Ика поседя още. Вече разбираше, че Базил няма скоро да се върне. Какво пък, можеше да се повесели и без него. На пиршеството например… Откога в долината не бе имало празник…

В същото време Базил обикаляше из безкрайните коридори на подземната крепост. Навсякъде намираше едно и също — жилищни помещения, складове за оръжие, боеприпаси и провизии, купища униформи. На един от етажите откри артилерийските батареи. Специални взривни асансьори бяха готови да излетят нагоре, да пробият скалите и да изнесат на открито оръдията и хората. Но това не бе станало. Изобщо гибелта на гарнизона беше загадъчна. Всички войници бяха изчезнали… Може би имаше нещо вярно в легендата, разказана от Раппар — че войниците са излезли навън, подчинявайки се на една безумна заповед.

По-надолу стигна до енергетичния отдел. Всичко тук беше примитивно, старо. Две ядрени електроцентрали снабдяваха подземията с електричество, а трета, по-малка, беше готова в случай на нужда да заработи от течението на голяма подземна река. Странно бе само това, че възможностите на електроцентралите стократно надвишаваха нуждите на крепостта от енергия. Какво имаше още, за какво би трябвало да бъде предназначено допълнителното електричество?

Той получи отговор на този въпрос и същевременно направи най-интересното откритие, когато стигна до предпоследния етаж. Един много дълъг, почти километров коридор водеше към просторна пещера, която приличаше на стара железопътна гара. Тук се пресичаха десетки коловози. Релсите потегляха от центъра и изчезваха в многобройни тунели, водещи неизвестно къде.

Гарата беше потънала в мрак и само лъчите, идващи от коридора, разсейваха тъмнината. Стискайки и разпускайки ръчката на намереното в един от складовете фенерче с динамо, Базил тръгна по прашните перони. След дълго лутане откри централния трансформатор — гора от грамадни бетонни изолатори, плетеница от дебели проводници и както навсякъде — прах, купища прах.

Тежката ръчка за подаване на енергия изскърца в ръцете му и се спусна надолу. Безбройни лампи обляха със светлина бетонната пещера. Транспортният център, мъртъв от цял век, започваше отново да действува.

Базил излезе от трансформатора и скоро намери диспечерския пост. През широкия зацапан прозорец видя пустите перони, ръждивите релси, застиналите върху тях малки вагончета. После се обърна и забеляза голямата карта, заемаща почти цялата стена. Като корени на дърво по хартията се разклоняваха линии, линии, линии… И всяка от тях завършваше с малко кръгче. Отстрани бяха написани непознати названия, навярно имена на градове. Бетнопар… Киламада… Итинано… Раш! Да, град Раш, за който бе споменал Раппар. Това беше истинска подземна железница, свързваща отделни далечни градове. Можеше да се стигне дори до Елтена — столицата, ако се съдеше по размерите на кръгчето.

„Чудесно откритие — помисли той. — Тази подземна железница е истинско съкровище, ако се наложи да взимаме властта в страната. Но сега има по-спешни работи. Трябва да разгледам по-подробно командната зала. Кой знае, може би с помощта на бойната метеостанция ще успея да създам райски климат над планините. Хората тук заслужават това и аз ще им го дам.“

Излезе навън, мина по прашния перон, после се спусна на последния етаж.

Посрещна го червена мигаща светлина.

Базил усети злото почти инстинктивно. Хвърли се към видеопулта и включи следящите системи. От екрана сякаш го блъснаха в очите пикиращи бомбардировачи, взривове, хеликоптери, пълни с десантници в сини униформи.

— Не-е-е-е! — яростно произнесе Базил. — Не, няма да ви дам долината!

Ръката му натисна бутона с надпис „Бойна тревога“. Сложните автомати наоколо зашушнаха едва доловимо, изпращайки импулси към неизброимите смъртоносни апарати, скрити под земята на проклетата планина Скалите се разтърсиха от трусове, някъде далече изригнаха вулкани, а около бойната метеостанция се завъртя ураган.

Злорад смях издуваше гърдите му.

— А сега напред, бойци на великия Аткран! — и с този вик той се хвърли към стълбите.

Скочи в асансьора, вратата се плъзна и кабината полетя нагоре. Първи етаж. Навън. Светлинната бариера отново прегражда коридора. Скок през нея. Чуват се изстрели.

Иззад завоя изскочи жалката тълпа, огласяща подземията с отчаян вой. „Картечниците!“ — с ужас помисли Базил и разпери ръце, но не успя да ги спре. Те се провираха край него, под краката му, тичешком, пълзешком търсеха спасение в недрата на земята и падаха в светлинния лъч, надупчени от куршуми. Базил като побеснял хващаше ту един, ту друг и отхвърляше напред измършавелите, почти безтегловни тела.

— Спри! — изкрещя той с почти нечовешки глас.

Тълпата около него притихна, само умиращите хъркаха под ярката светлина на бариерата.

Ика с мъка си проби път до него. Двамата тръгнаха обратно към изхода от подземието, а след тях и цялото племе. Базил не знаеше на какво разчита, но чувствуваше в себе си огромни сили. А другите сляпо вярваха в него, както се вярва на бог. Нищо друго не им оставаше на този свят.

„Не всичко е свършено — внушаваше си Базил, боейки се да признае дори пред себе си, че е точно така, че всичко е свършено и няма спасение. — Да, аз допуснах грешка… фатална грешка… непоправима… Не, няма нищо непоправимо! Но трябваше да помисля за това, трябваше да зная, че тъкмо ужасите на тези планини пазят хората от смъртоносната сила на държавата… Нищо! Все още мога да ги спася! Само няколко жалки секунди ми трябват. Ако не стрелят веднага след като излезем…“

Той се обърна и гледайки право в доверчивите очи на Ика широко се усмихна. Щеше да я спаси. Трябваше да я спаси! Нужно му беше само толкова малко — да не стрелят веднага по тях. А после… Една рота или един полк… Какво значение имаше това? Скритите в него сили кипяха и с тяхна помощ щеше да се справи с цяла армия, с целия свят, ако трябва…

Тунелът свърши.

Долината се люлееше, от скалите се откъртваха тежки блокове и падаха надолу. Някъде зад хребета ракети излитаха от подземните си убежища и се забиваха в летящите самолети. Но хеликоптерите вече бяха тук, в долината, и сред хаоса десантниците насочваха дулата на своите оръжия към изхода от подземието.

„Секунда!“ — помисли Базил, изпълвайки със страстната сила на желанието си цялата долина, целия свят.

И светът не му даде тази секунда.

Трясъкът на картечниците заглуши грохота на падащите скали. Ужасено, племето отново се втурна назад, в бетонния капан, като оставяше зад себе си убити и ранени. Не вярвайки, че все още е жив, Базил се обърна и видя на земята Ика. Докато я повдигаше, ръцете му се обляха с кръв. Но тя сякаш не разбираше, че вече й остават секунди, продължаваше все така доверчиво да се вглежда в очите му и от устните й долетя едва разбираем шепот:

— Ти ще ме спасиш, нали?

— Да — глухо каза Базил. — Ще те спася, мъничка моя. И после заедно ще отидем в хубавия, светлия…

Тя вече не чуваше, а наоколо, олюлявани от земетръса, настъпваха десантниците в сини униформи.

— …най-прекрасния…

Те навярно искаха да го хванат жив. Толкова по-добре. Значи все още можеше да направи нещо в този проклет свят.

— …нежния, чистия, нашия свят.

Пред него стреляха. Стреляха и зад него. Куршумите сякаш го заобикаляха, него, тъкмо него, ангела, бога, свръхчовека, който си бе въобразил, че има могъщество то да спаси света, а единствено бе донесъл смърт на всички, които му повярваха.

— Почакай малко — тихо прошепна Базил. — Аз сега… аз ей-сега ще се върна. Ти само не се плаши.

Той целуна изстиващото чело, остави Ика и се обърна с лице към настъпващите десантници.