Към небето

Епилог

Два часа по-късно седях в командния център на ЗСД, увита в одеяло, качила крака на седалката. Бяха ми дали стола на адмирал Железен юмрук.

От онзи момент в нищото ми беше студено. Не можех да се отърва от студа и одеялото почти не ми помагаше. Главата ми все още пулсираше въпреки огромното количество обезболяващи, които изпих.

Група важни хора бяха наобиколили стола ми и се бяха надвесили над мен. Лидери от националното събрание, младши адмирали, командири. Увереността ми растеше, че вярват, че няма да се обърна срещу тях, макар че отначало — след като навлязох в атмосферата — те бяха изключително предпазливи.

Вратата към командния център се отвори и Коб най-сетне закуцука вътре. Бях настояла да изчакаме, докато го докарат и изпие следобедната си чаша кафе.

— Добре — скръсти ръце Железен юмрук. — Капитан Коб е тук. Може ли вече да говорим?

Вдигнах пръст. Може и да бе дребнава проява от моя страна, но ми беше безкрайно приятно да карам Железен юмрук да чака. Освен това, имаше още един човек, който заслужаваше да бъде тук, преди да започна с обясненията.

Докато чакахме, посегнах към радиото до мен.

— Ем-бот — повиках го аз. — Всичко наред ли е?

— Старая се да не се обиждам от начина, по който инженерите в този хангар ме оглеждат — обясни той. — Сърбят ги ръцете да ме разглобят на съставни части. Досега обаче никой не е опитал нищо.

— Този кораб е на ЗСД… — започна Железен юмрук.

— Този кораб — прекъснах я аз — ще изпържи собствените си системи, ако се опитате да проникнете в него. ЗСД ще получи техническите му характеристики, но при нашите условия.

Начинът, по който тя изглеждаше — зачервена — когато казах това, ми достави огромно удоволствие. Тя обаче не ме предизвика с нищо друго.

Най-сетне вратата се отвори и Джорген влезе. Усмихваше се и на мен ми хрумна, че това изражение — колкото и да бе приятно — не му отиваше. Повече приличаше на себе си, когато беше сериозен.

Не чакахме обаче него, а слабия и висок младеж, който той трябваше да доведе. Дърдорко се ухили като глупак, когато влезе в стаята, след това се изчерви, когато командири и адмирали му направиха път и отдадоха чест. Въпреки че Железен юмрук беше разгневена, задето двамата с Дърдорко не сме предали кораба незабавно, повечето бяха съгласни, че при положение, че се работи с ненормален изкуствен интелект, който заплашва да се самоунищожи, Дърдорко се бе справил великолепно и бе предал технологията на ЗСД.

— Сега вече ще говориш ли? — попита Железен юмрук.

— Креляните не са това, което мислим — започнах. — Корабът ми свали част от базата им данни и откри какво се е случило преди прадедите ни да се приземят тук, на Метален рой. Имало е война. Междугалактическа. Хора срещу извънземни.

— Срещу креляните — уточни Железен юмрук.

— В началото не е имало креляни — поправих я аз. — Били сме само ние срещу галактиката. Човечеството изгубило. Победителите били коалиция от извънземни, които, доколкото двамата с Ем-бот разбираме, възприемали човешките създания като прекалено брутални, прекалено нецивилизовани и прекалено агресивни, за да бъдат допуснати да станат част от междугалактическата общност.

— Те настоявали всеки човешки флот, независим или не, да се предаде под тяхна власт. Нашите прадеди на Дръзки и малкият му флот смятали, че са невинни. Те не били част от войната. Само че, когато отказали да се предадат, извънземната коалиция изпратила група, която да ги залови и затвори. Тези същества наричаме креляни.

Затворих очи.

— Те са ни притиснали. И — след конфликт на борда на Дръзки — прабаба ми ни е довела тук, на Метален рой. Знаели сме за тази планета, но тя е била изоставена преди векове.

— Креляните ни последвали и създали станция, от която да ни наблюдават след като сме катастрофирали. Те не са извънземни убийци. Те са надзиратели на затвор. Силите им и мат за цел да държат човечеството в капан тук, тъй като някои от извънземните са напълно сигурни, че ще се опитаме да завладеем галактиката, ако някога бъдем отново допуснати в космоса.

— Животозаличаващите са създадени, за да унищожат цивилизацията ни, ако стане ясно, че се доближаваме до момента, когато можем да напуснем Метален рой. В повечето случаи, когато нападат, не мисля, че се опитват да ни унищожат. Те имат закони, които не им позволяват да унищожат напълно даден вид. Те гледат на тази планета като на… резерват за човечеството. Изпращат кораби, за да се съсредоточим над битките, за да ни занимават с нещо, за да не ни остане време за изследователска дейност и търсене на начини за бягство. Изтребителите се опитват да ограничават флота ни като брой изтребители и им е позволено да използват ограничени сили, да не би случайно да ни заличат като вид.

Потреперих въпреки одеялото.

— Напоследък обаче нещо се е променило — обясних аз. — Изглежда последната бомба е имала за цел да ни унищожи напълно. Имало политика… колко са готови да изтърпят от нас. Опитали се да разрушат Висина и Огнен рай, но ние сме ги победили. Това много ги е изплашило.

— Браво, прекрасно — скръсти ръце Железен юмрук. — Това обаче не променя много. Знаем защо креляните атакуват, но те си остават силата, която ни превъзхожда. Това само ще им вдъхне повече решителност да ни избият.

— Може би — отвърнах. — Само че извънземните, които ни пазят, не са воини. Те са затворнически надзиратели, които пускат предимно безпилотни дронове, които не е нужно да се бият добре — защото могат да ни задушат с големия брой, който изпращат.

— Това е така — съгласи се адмиралът. — Ние не разполагаме с големи ресурси, докато те имат по-добра технология и флот в орбита. Пак сме обречени.

— Истина е — кимнах.

— Защо тогава се усмихваш? — попита Железен юмрук.

— Защото — отвърнах — чувам какво си казват. А когато знаеш какво възнамерява да направи противникът, имаш предимство. Те си мислят, че сме в капан на тази планета.

— А не сме ли? — попита Джорген.

Потреперих отново и си припомних момента, когато бях в нищото. Креляните знаеха, че трябва да се целят във всеки, който лети прекалено добре, защото бяха запознати с дефекта. Знаеха, че всеки, който го има, може да направи същото като мен.

Нямах представа как телепортирах кораба си. Не знаех дали ще посмея да го направя отново. Знаех обаче, че бабчето е права. Използването на тази сила бе ключът. Ключът към оцеляването. Към бягството от тази планета.

Към истинската дързост.