Към небето

Интерлюдия

Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс винаги гледаше записите на битките. Използваше главната контролна зала, в която имаше огромен холографски прожектор в средата на кръглия под. Тя предпочиташе да застане в средата, светлината минаваше през нея, а останалата част от стаята оставаше тъмна.

Наблюдаваше ги как се бият. Наблюдаваше ги как умират. Насилваше се да слуша аудио записа, ако имаше такъв, да чуе последните думи на всеки пилот.

Опитваше се да разбере какви са целите на всеки враг сред червените и сини изтребители — червени за ЗСД, сини за креляните. Бяха минали много години, откакто за последен път летя като пилот, въпреки това стоеше със слушалките — корабите се стрелкаха около нея — и усетът към всичко това се връщаше. Жуженето на бустерите, стремителното поднасяне при рязък завой, тътенът на огън от деструктора. Пулсът на бойното поле.

Имаше дни, в които си представяше как се качва в изтребител и се включва отново в мелето. След това отблъскваше тези глупашки мечти. ЗСД имаше толкова малко кораби, че нямаше смисъл да губят още един за стара жена със закърнели реакции. Откъслечни разкази — и стари книги по история — говореха за генерали, които грабвали оръжие и се присъединявали към войниците си на фронтовата линия. Джуди обаче знаеше, че не е Юлий Цезар. Тя не бе дори Нерон.

Затова пък Джуди Айвънс беше опасна в други отношения.

Тя наблюдаваше как битката се вихри и минава в сянката на бавно спускащата се корабостроителница. Креляните бяха вкарали поне шейсет кораба в тази битка — две трети от максимума си, значителна инвестиция за тях. Беше ясно, че ако този отломък попадне в ръцете на ЗСД, ще им даде сериозно предимство. На него имаше стотици подемни пръстени.

След спасителната операция ѝ докладваха, че по-малко от дванайсет могат да бъдат възстановени — а Джуди бе изгубила четиринайсет кораба в битката. Покрай смъртта им видя собствените си грешки. Не искаше да вложи всички ресурси. Ако беше вдигнала всички кораби и пилоти в битката, може би щеше да спечели стотици подемни пръстени. Вместо това тя се поколеба, тревожеше се, че е заложен капан, докато не стана твърде късно.

Тъкмо това ѝ липсваше в сравнение с хора като Цезар от старите времена. Тя трябваше да е готова да жертва всичко.

Риколфр, адютантът ѝ, влезе при нея с клипборд пълен с бележки. Джуди превъртя бойното поле, отбеляза определен пилот. Момичето кадет, което ѝ създаваше толкова главоболия.

Кораби се взривяваха и пилоти умираха. Джуди не си позволяваше да преживява смъртта им; не можеше да си го позволи. Докато имаха повече пилоти от подемни пръстени — а те ги имаха, бяха съвсем малко повече — с по-голяма готовност жертваше персонала.

Най-сетне Джуди свали слушалките.

— Тя лети добре — отбеляза Риколфр.

— Прекалено добре ли? — попита Джуди.

Риколфр разрови бележките на клипборда.

— Пристигнаха най-новите данни от сензорите на шлема ѝ. Не бяха показателни по време на обучението — нямаше почти никакви аномалии. Но битката, която наблюдавате, битката за падащата корабостроителница, там…

Той обърна клипборда към нея, показа данни, които бяха извън графиката.

— Рителумът на мозъка ѝ — посочи Риколфр — направо е полудял, докато е била около креляните. Доктор Халбет е сигурен, че това е доказателство за дефекта, въпреки че Иглом не е толкова сигурна. Тя настоява, че няма доказателства, освен в тази битка.

Джуди изпъшка, докато наблюдаваше как корабът на страхливката прави лупинг, след това хлътва в недрата на падащата корабостроителница.

— Халбет препоръчва момичето да бъде незабавно отстранено от служба — отбеляза Риколфр. — Само че доктор Тиор… тя ще създава неприятности, както можете и сама да се досетите.

Тиор, която за съжаление беше шеф на медицинския екип в база Висина, не вярваше, че дефектът е нещо истинско. Дори историите за това нещо бяха противоречиви. Сведения за него датираха още от самия Дръзки — и бунта на борда на флагманския кораб, след който флотът се беше разбил на Метален рой.

Малцина знаеха за бунта, още по-малко, че дефект у някои от екипажа е бил причината. Тези неща не бяха ясни дори за Джуди. Но някои от най-влиятелните — и най-ценени — фамилии в долните пещери водеха началото си от бунтовниците. Тези семейства се бореха упорито да заличат всичко свързано с дефекта и държаха да опазят в тайна всички слухове за него. Само че те не бяха виждали какво може да причини въпросният дефект.

Джуди бе виждала. От първа ръка.

— Кой подкрепя Тиор този път? — попита тя.

Риколфр прелисти няколко страници, след това показа последните писма от видни членове на партията. Най-видният сред тях беше гражданинът Алджърнън Уейт, чийто син, Джорген, беше в ескадрата на страхливката. Джорген бе говорил с уважение за момичето неведнъж, така че възникваха въпроси. Нямаше ли да е най-добре да задържат това момиче като символ на истинското избавление на Дръзки? Символ на това как всеки човек, независимо от наследството и произхода си може да се върне в правия път и да служи на обществото?

По дяволите, помисли си Джуди, спря холограмата тъкмо когато страхливката включи на свръхскорост в почти проваления си опит да избяга. Какви доказателства ще му трябват на Алджърнън?

— Какви са заповедите ви, госпожо? — попита Риколфр.

— Кажи на доктор Халбет да напише опровержение на обясненията на Тиор, след това гледай доктор Иглом да бъде убедена да подкрепи с примери съществуването на дефекта, най-вече у това момиче. Кажи ѝ, че ще го приема като лична услуга, ако бъде убедителна.

— Както кажете, госпожо.

Риколфр се оттегли и Джуди изгледа останалата част от битката и си припомни подобна битка, която бе водена отдавна.

Тиор и останалите може и да наричаха дефекта суеверие. Те може и да твърдяха, че случилото се с Преследвач е съвпадение. Само че те не присъстваха.

А Джуди щеше да направи всичко по силите си, за да не позволи подобно нещо да се случи отново. По един или друг начин.

30.

— Затова съм почти сигурна, че тя никога няма да ме изхвърли — заявих, докато помагах на Дърдорко да стегне крилото на Ем-бот.

— Ти можеш да прочетеш повече в погледа на даден човек от когото и да било друг — отбеляза момчето. — Само защото този път не те е изхвърлила, не означава, че няма да го направи в бъдеще.

— Няма — натъртих аз.

— Няма — повтори Кръвожадния с тръбене като имитира тона ми, както се бе настанил на близката скала.

Дърдорко бе направил чудеса със счупеното крило на Ем-бот. Двамата с него бяхме свалили извитото парче метал, след това взехме частите, които можеха да се използват. Накрая, незнайно как, приятелят ми бе успял да убеди новите си супервайзъри да му позволят да се упражнява в една от фабриките.

С готовите нови части успяхме да възстановим цялото крило. През следващата седмица свалихме стария пласт материал за запечатване. Днес покривахме целия корпус с нов слой. След като бях започнала третия месец от обучението си, от време на време ни даваха време за почивка — затова днес ескадрата ни имаше само половин ден часове.

Върнах се рано и заварих Дърдорко да работи по кораба. Той полагаше материала с малко пръскателно устройство, а аз го следвах с машина, която се държеше с две ръце и приличаше на огромно фенерче. Синята ѝ светлина стягаше материала и го заздравяваше.

Процесът, макар бавен и изморителен, запълни всички драскотини и вдлъбнатини по корпуса на Ем-бот. Гладкият, устойчив на влиянието на природните стихии материал запълни и заглади шевове, остави гладка, лъскава повърхност. Бяхме избрали черно, за да бъде като оригиналния цвят.

— Все още не мога да повярвам, че са ти позволили да вземеш тези неща — учудих се, след като бавно насочих светлината към местата, които Дърдорко беше напръскал.

— След като бяха толкова възторжени от дизайна на атмосферните ми гребла ли? — подхвърли той. — Те вече са готови да ме повишат в шеф на отдела. Никой не се поколеба, когато помолих да отнеса тези неща у дома, за да ги „разглобя и видя как работят“. Те са решили, че съм дете чудо с еклектични методи.

— Нали вече не се срамуваш? — попитах. — Дърдорко, тази технология може да спаси целия ЗСД.

— Знам — отвърна той. — Просто ми се иска… нали разбираш, наистина да бях детето чудо.

Оставих светлината на земята, за да си починат ръцете ми.

— Стига, Дърдорко! — Замахнах към крилото на Ем-бот, което сега блестеше с новото си черно покритие. — Да не би да ми казваш, че да оправиш крилото на технологично напреднал изтребител, при това съвсем сам, насред необитаема пещера с минимално оборудване, не е работа на дете чудо?

Дърдорко отстъпи назад, вдигна защитните очила и погледна крилото. След това се ухили.

— Изглежда доста добре, нали? Ще бъде още по-хубаво, когато запечатам и последната част. Нали? — Той грабна отново спрея.

Въздъхнах, протегнах се, но взех отново устройството. Последвах го, когато започна да пръска последната част от корпуса, близо до предната част.

— Значи сега ще прекарваш повече нощи с момичетата? — попита той, докато работехме.

— Не мога. Не искам да рискувам и да въвлека другите. Тази работа е между мен и Железен юмрук.

— Все още си мисля, че влагаш прекалено много в онова, което е казала.

Присвих очи.

— Железен юмрук е воин. Тя знае, че за да победи в тази битка, не може просто да ме сломи — тя трябва да ме деморализира. Трябва да може да каже, че съм страхливка, за да продължи да лъже за баща ми.

Дърдорко продължи да работи мълчаливо още няколко минути и аз реших, че не иска повече да коментираме по тази тема. Направи със спрея внимателна линия под корпуса, който стигаше до кокпита. След това заговори по-тихо.

— Браво, Спенса. Само че… ти питала ли си се какво ще правиш, ако грешиш?

Свих рамене.

— Ако греша, тя ще ме изхвърли. Нищо не мога да направя по този въпрос.

— Не говорех за адмирала. Говорех за баща ти, Спенса. Ами ако… нали се сещаш… ами ако наистина се е оттеглил?

— Баща ми не беше страхливец.

— Да, но…

— Баща ми не беше страхливец.

Дърдорко откъсна очи от работата си и срещна погледа ми. Бях така намръщена, че повечето хора биха млъкнали, но той устоя.

— Ами аз? — попита. — Аз страхливец ли съм, Спенса?

Яростта ми утихна, след това изчезна напълно.

Той се върна към пръскането на корпуса.

— Казваш, че ако се откажеш, ще докажеш, че си страхливка. Е, аз се отказах. Следователно съм страхливец. Най-лошото нещо, което можеш да си представиш.

— Дърдорко, това е различно.

— Коб страхливец ли е? Той е катапултирал, нали знаеш. Простреляли са го и е катапултирал. Ще го наречеш ли страхливец в лицето?

— Ами…

Дърдорко завърши покриването на последната метална част с черния материал и отстъпи назад. Поклати глава и ме погледна.

— Пумпал, може и да си права. Може и да съществува огромна конспирация за великото предателство на баща ти. Може и да знаеш, че се е уплашил. Той е просто човек и може да се е държал както понякога се държат хората. Може би проблемът е, че всички направиха голям проблем от тази работа.

— Не съм длъжна да слушам всичко това — заявих и оставих запечатващата светлина. Изфучах нанякъде, въпреки че единственото място, на което можех да кипя на спокойствие, беше в другия край на пещерата.

— Пумпалче, не можеш просто да ми обърнеш гръб и да се преструваш, че ме няма — заяви застаналия зад мен Дърдорко. — Пещерата е около двайсет метра.

Седнах. Кръвожадния дойде да подсвирква край мен, имитира недоволното ми сумтене. Както обикновено, така и не бях видяла как се придвижва. Начинът, по който той се появяваше единствено когато никой не го наблюдаваше, беше стряскащ.

Ако можех да съдя по звуците, Дърдорко сам взе светлината и запечата последната част. Седях с гръб към него, докато той работеше.

— Негодувай колкото си искаш — отбеляза той. — Сопвай ми се, щом искаш, но поне помисли над това. Ти наистина искаш да се противопоставиш на адмирала и на ЗСД. Може би трябва да помислиш да не им позволяваш да определят победата или неуспеха ти.

Изсумтях.

— Говориш като Еф Ем.

— Значи, освен че е готина, е и умна.

Обърнах се назад.

— Еф Ем ли? Готина?

— Има красиви очи.

Зяпнах го.

— Какво? — изчерви се той, докато работеше.

— Не ти се вързаха нито ръцете, нито езикът, нито нищо — отбелязах. — Какво си направил с Дърдорко, крелянско чудовище?

— Какво? — попита Ем-бот и светлините на крилата му засвяткаха. — Родж е крелянин, така ли?

— Сарказъм — отвърнахме едновременно и двамата. Приятелят ми довърши запечатването и остави уреда. Погледна ме. — Няма да повтаряш пред нея какво съм казал. Тя едва ли помни кой съм. — Поколеба се. — Нали?

— Разбира се, че помни — излъгах.

Дърдорко се усмихна отново. Сега изглеждаше различно. Толкова самоуверен. Какво се беше случило с него през изминалите два месеца?

Открил е нещо, което му харесва, осъзнах, докато поставяше ръце на ханша и се усмихваше на новия вид на Ем-бот. И наистина, корабът изглеждаше невероятно.

Цял живот двамата с Дърдорко бяхме мечтали за ЗСД. Какво обаче каза той, когато напусна? Това е твоята мечта, аз просто те следвах.

Когато реши да не остане пилот, той направи правилния избор. Знаех, че е така, но признавах ли си? Признавах ли си?

Станах, след това приближих до него и го прегърнах.

— Не си страхливец — заявих. — Аз съм пълна идиотка, ако съм те накарала да мислиш така. Ами това? Какво направи тук? Това е нещо много повече от „добре“. Дърдорко, това е направо невероятно.

Усмивката му стана още по-широка.

— Няма да знаем със сигурност преди да вдигнем кораба във въздуха. — Той погледна часовника си. — Имам достатъчно време, за да те видя как излиташ.

— Да излетя ли? — ахнах. — Искаш да кажеш, че той е готов да полети? Оправен ли е?

— Ем-бот? — повика го Дърдорко. — Какво е положението?

— Подемен пръстен функционира. Животоподдържащи системи за пилота функционират. Маневреност и контролни уреди функционират. Щит: в изправност. Светлинно копие: в изправност.

— Невероятно — заявих. — С подемния пръстен и подсистемите за маневреност мога да се движа във въздуха и да обикалям, но не и с разумна скорост.

— Все още ни трябва бустер — добави Дърдорко. — И нови оръдия; няма да рискувам сам да ги фабрикувам дори покрай новооткрития ми статут в инженерния отдел.

— Бустери: не функционират — добави Ем-бот. — Деструктори: не функционират. Хипердрайв ускорител: не функционира.

— Освен това нямам представа как ще излезеш оттук — рече Родж и вдигна поглед към тавана. — Как изобщо влезе тук, Ем-бот.

— Използвах хиперскок, за да се телепортирам — обясни Ем-бот. — Не мога… да ти обясня как работи. Единствено, че това устройство дава възможност за пътуване по-бързо от скоростта на светлината през галактиката.

Наострих уши.

— А това можем ли да го оправим?

— Доколкото виждам — обади се Дърдорко, — то не е счупено — просто липсва. Диагностиката на Ем-бот показва къде е въпросният „хипердрайв ускорител“ и това е празната кутия с панел в единия край. Някой вероятно е взел механизма — каквото и да е представлявал.

Я! Може старият пилот да го е взел.

Дърдорко прелисти тетрадката си, след това ми махна, за да погледна през рамото му.

— Почти съм сигурен, че оправих дроселите на счупеното крило — показа той рисунката. — Но той задължително пуска диагностика, за да мога да проверя дали всичко е наред. — Той обърна на следващата страница. — Щом разберем, че лети добре, ще мога да разглобя включващото за щита и да разбера — от спецификациите му — защо понася три пъти повече от стандартните щитове на ЗСД.

Ухилих се.

— Това вече ще те направи супер популярен сред инженери и дизайнери.

— Да, освен ако не започнат да стават подозрителни. — Дърдорко се поколеба, след това заговори по-тихо. — Аз все пак се опитах да погледна неговия механизъм на изкуствения интелект, но той не ми позволи да го отворя. Дори заплаши да го изгори. Твърди, че това устройство — заедно с други системи — е секретно. Стелт системи, комуникационни системи… някои от най-важните неща. Пумпал, ако искаме да помогнем на ЗСД, трябва да допуснем експерт, който да го разглоби и анализира. Аз съм дотук.

Усетих как нещо у мен се стегна, сякаш контролните уреди отказаха да се задействат, защото им липсва машинно масло. Погледнах Ем-бот.

— Той предупреди — продължи Дърдорко, — че ако го разкрием, ще се опита да унищожи собствените си системи, за да не би да наруши заповедите на стария си пилот.

— Може би… може пък аз да успея да му набия разум в главата.

— Не мисля, че Ем-бот е способен да прояви разум. — Родж погледна кораба и изглежда отново се възхити колко добре изглежда. Чист, прясно боядисан, източен и опасен. Четирите гнезда за деструктори, по две на всяко крило, зееха, а задният бустер липсваше. Иначе беше съвършен.

— Дърдорко — повиках го тихо, изпълнена със страхопочитание. — Не мога да повярвам, че ми позволи да те въвлека в това.

— Ако искаш да ми се отплатиш — отвърна той, — накарай Еф Ем да се срещне с мен за обяд някой ден в парка. — След това се изчерви и се обърна настрани. — Искам да кажа, ако някога стане въпрос, нещо такова. Или пък недей.

Ухилих се и го ударих по ръката.

— Значи все още си оставаш Дърдорко. Започвах да се тревожа.

— Да, да. Забрави онова, което казах, и да се съсредоточим над важните неща. Откаченият изкуствен интелект казва, че стелт системите му са достатъчно добре, за да не позволят на ЗСД да го забележат и трябва да приемем думата му за чиста монета. Какво ще кажеш? Искаш ли да го вземеш за един тестов пробег?

— Ангели небесни, да!

Дърдорко вдигна поглед.

— Някаква идея как да излезем? През тази пукнатина едва се провира един човек.

— Ами… аз може и да имам идея — отвърнах. — Само че ще стане доста мърляво. И опасно.

Дърдорко въздъхна.

— Не трябваше да очаквам друго.

Около час по-късно се качих в кокпита на Ем-бот. Почти треперех от вълнение. Настаних Кръвожадния на седалката до мен, след това се закопчах.

Малката ми пещера изглеждаше гола, след като прибрахме и кухнята ми, и инструментите на Дърдорко. Събрахме, каквото можахме в кокпита и изкарахме останалото с помощта на светлинното въже през пукнатината. Дърдорко се отдръпна на безопасно разстояние. Забавната част щях да я свърша сама.

Както повечето „забавни“ неща и този път щеше да има чупене на разни неща.

— Готов ли си? — попитах Ем-бот.

— Имам две състояния — отвърна той. — Готов и с изключена мощност.

— Не забравяй работата — подхвърлих. — Но усещането е страхотно. — Поставих ръце на контролната сфера и дросела, поех си дълбоко въздух и издишах.

— Държа да те уведомя — каза Ем-бот, — че чух какво си казахте двамата одеве, когато шепнехте. Когато Родж каза, че съм откачен.

— Предполагах, че ще чуеш — отвърнах. — Нали си кораб за наблюдение и разузнаване.

— Изкуственият интелект не може да е откачен — заяви той. — Можем, но само ако сме програмирани за подобно нещо. Което е обратното на лудост. Само че… ти ще ми кажеш, нали? Ако ти се сторя… откачен.

— Онази работа с гъбите е малко прекалена.

— Усещам. Но не мога да се сдържа. Заповедите ми са много силни. Както и последните думи на пилота ми.

— Притаи се. Никакви битки.

— И да го чакам. Да. Тъкмо затова не мога да ти позволя да съобщиш за мен на ЗСД, макар да знам, че по този начин ще помогна и на теб, и на твоите хора. Аз просто трябва да следвам заповедите си. — Той замълча. — Тревожа се, че ще ме качиш във въздуха. Дали пилотът ми е имал предвид да се „притая“ в смисъл „да остана под земята“ или е искал да ме предупреди „да не позволявам да ме видят“?

— Сигурна съм, че е имал предвид второто — отвърнах. — Ние просто ще се насладим на един бърз полет над района.

— Няма да бъде „бърз“ — отвърна той. — След като разполагаме единствено с дросели за маневриране, ще летим с бързината на човешки ход пеша.

Засега беше достатъчно. Включих подемния пръстен, издигнах ни бързо. Прибрах подпорите за кацане и ни обърнах в бавен кръг, след това се наведох на едната страна, а после и на другата. Ухилих се. Контролът беше много подобен, той откликваше с енергия, каквато моят Поко не притежаваше.

Сега въпросът бе как да изляза от пещерата. Изправих подемния пръстен на пантите му и носът на Ем-бот се вдигна. Стрелях със светлинното копие и го забих в пукнатината. Изтеглих го с помощта на ротационните дросели, след това прибрах подемния пръстен. Така се сдобихме с известна мощност, дори без бустер.

Светлинното въже се опъна. Прах и късчета камък се посипаха от тавана. Кръвожадния имитира звука зад гърба ми и затръби енергично, развълнувано.

Част от тавана пропадна, посипа се дъжд от скали и прах. Освободих светлинното копие, погледнах през дупката. Наблизо нямаше светлина, така че над нас се простираше тъмна, еднообразна сивота. Небето.

— Холограмният ти прожектор може ли да създаде проекция на нов покрив? — попитах Ем-бот.

— Да, но няма да е толкова сигурен — отвърна той. — Сонарите могат да проникнат през холограмата. Само че… Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто видях небето за последен път. — Той ми се стори умислен, въпреки че сигурно щеше да каже, че това е особеност на програмата.

— Да вървим — подканих го аз. — Хайде. Да полетим!

— Ами… — заговори тихо Ем-бот. — Да, добре. Да вървим! Искам да полетя отново. Само внимавай и ме пази да не ме видят.

Издигнах ни през дупката, след това помахах на Дърдорко, който бе застанал с нещата ни настрани.

— Включвам стелт механизми — уведоми ме Ем-бот. — Сега сме невидими за сензорите на ЗСД.

Ухилих се. Бях в небето. С мой собствен кораб. Натиснах дросела напред.

Останахме на място.

Ясно. Нямахме бустер.

Включих дроселите за маневри, които бяха предназначени за по-прецизно позициониране, отколкото за движение. И полетяхме. Съвсем бавно.

— Ура! — подвикна Ем-бот.

— Малко разочароващо, нали?

Независимо от всичко, направих малък лупинг за Дърдорко, докато диагностиката течеше. Когато завърших кръга, той вдигна палци, след това метна раницата на гръб и си тръгна. Трябваше да се прибере в Огнен рай, за да върне уредите за боядисване и запечатване.

Не можех да се насиля да кацна. След всичкото това време исках да летя малко по-дълго с Ем-бот. Затова стиснах лоста за височина. Контролната сфера можеше да накара кораба да се качи нагоре и надолу, да задейства подемния пръстен за по-прецизни маневри. Ако обаче исках бързо изкачване, това бе начинът.

Изтеглих го към себе си.

Изстреляхме се в небето.

Не очаквах да работи толкова добре. Устремихме се нагоре и аз усетих как джи форс ме притисна. Трепнах, когато разбрах колко бързо се движим и отпуснах лоста. Такъв джи форс щеше да…

… ме смаже?

Усетих ускорението, но не толкова, колкото трябваше. Едва ли бях включила повече от три джи, макар да ми се стори, че са много повече.

— Какво правиш? — попитах.

— Може ли да уточниш? Имам над сто и седемдесет полуавтономни подпрограми, които…

— Джи форса — прекъснах го аз и погледнах през прозореца, наблюдавах как земята се отдалечава със стряскаща скорост. — Би трябвало вече да съм в безсъзнание.

— Да, това ли? Да. Гравитационните ми капацитатори са способни да поемат шейсет процента от джи форса с максимален праг от над сто по земните стандарти. Предупредих те, че вашите кораби имат примитивни системи за справяне със стреса на пилотите.

Изтеглих лоста за височина и корабът престана да се издига.

— Искаш ли да включа ротационното управление на джи форса, за да подпомогна още повече поносимостта? — попита Ем-бот.

— Както когато седалката ми се върти ли? — попитах, когато си спомних какво ми беше обяснил Дърдорко за Ем-бот. Хората не понасяха добре джи форса в обратната посока — за нас бе много по-трудно да поемем натиска надолу например, защото кръвта се изтласкваше в краката. Ем-бот можеше да компенсира това, като завърти седалката и така щях да поема натиска назад, а тялото ми щеше да го понесе по-лесно.

— Засега не — отвърнах. — Нека първо свикна с това как летиш.

— Добре — съгласи се Ем-бот.

Бързо достигнахме 100000 фута, което бе максимумът, до който обикновено летяхме с кораби на ЗСД. Посегнах, за да го спусна, но се поколебах. Защо да не се качим още малко по-високо? Винаги бях искала. Сега нямаше кой да ме спре.

Продължих изкачването, докато индикаторът не достигна 500000 фута. Там най-сетне забавих, насладих се на гледката. Никога не се бях качвала толкова високо. Планинските върхове приличаха на смачкани листове хартия. Най-сетне видях извивката на планетата — и не само някаква загатната извивка. Имах чувството, че мога да се изправя на пръсти и да видя цялата планета.

Все още бях на половината път до пояса отломки, за който ми бяха казали, че в ниска орбита е на около милион фута. От тази височина го виждах много по-добре. От земята виждах само загатнати форми, купове метал, натрупани върху други купове метал, осветени от източници, които не забелязвах.

Докато го гледах, разбрах, че е на над сто километра нагоре и огромните му размери ме смазаха. Малките петънца, които приличаха на отделни точки… те изглежда бяха огромни като отломъка, който се разби по време на битката преди седмица.

Всичко беше просто огромно. Зяпах с отворена уста, разглеждах многобройните части, които се въртяха и блъскаха в езотерични орбити. Повечето бяха просто сенки, които се движеха, извиваха, пласт след пласт.

— Искаш ли да се приближим? — попита Ем-бот.

— Не смея. Казват, че някои от късовете ще открият огън по мен.

— Някои от тези късове са очевидно остатъци от полуавтономна мрежа за защита — обясни той. — Като виждам сенките на външните платформи, мога да кажа, че там има разрушени корабостроителници и дронове за разграждане на материята.

Наблюдавах как късовете се местят, движат, местят и се опитах да си представя времето, когато всичко това е функционирало. Когато е било използвано. Когато тук са живеели хора. Свят над света.

— Да, някои от тези защитни платформи очевидно са действащи — потвърди Ем-бот. — Дори на мен ще ми бъде трудно да се промъкна покрай тях. Обърни внимание на астероидите, които осветих на екрана; кратерите по повърхността издават древното им предназначение. Някои стратегии за скриване на планета включват пренасянето на междупланетарни тела на определена позиция и пускането им. Това може да постигне всичко от заличаването на определен град до катаклизъм, който да доведе до пълно унищожение.

Въздъхнах тихо, ужасена толкова, че дори не си го представих.

— Ами… не че съм създаден като боен кораб — напомни Ем-бот. — Не разбирам от бомбардиране от орбита, не е заложено в програмата ми. Вероятно някой някога ми го е казал.

— Мислех, че не лъжеш.

— Не лъжа! Убеден съм, че съм напреднала форма на добре въоръжен стелт кораб, защото това е щяло да ми помогне за по-доброто събиране на гъби. Това съвсем не е ирационално.

— Значи, всичко, което креляните трябва да направят, за да ни ликвидират, е да тласнат някои от тези астероиди долу — предположих.

— Малко по-трудно е, отколкото го представяш — отвърна Ем-бот. — На креляните ще им бъде необходим достатъчно добър кораб, който да премести нещо толкова огромно със значителна маса. За целта ще бъде нужен миночистач, но пък защитните платформи ще го свалят с лекота. По-малки кораби могат да се промъкнат през пролуките. Но това, предполагам, го знаеш, след като знам колко често се биете с тях.

Отпуснах се на седалката и си позволих да се насладя на гледката. Ширналият се под мен свят, небето, което някак бе станало по-малко, отколкото преди. То бе просто една тясна лента около планетата, скрито от пояса отломки.

Гледах нагоре известно време, възхищавах се на невероятните движения на пояса — огромните късове и платформи, които се движеха в съответствие с древен, езотеричен модел. Пластовете изглежда бяха десетки, но в този момент — за втори път в живота ми — всичко си идваше на мястото. И аз се взрях към космоса. Истинска безкрайност, накъсана единствено от няколко трепкащи звезди.

Кълна се, че можех да ги чуя. Шепот. Нямаше ясно изречени думи, беше нещо истинско. Бабчето беше права. Ако се вслушах внимателно, можех да чуя звездите. Те звучаха като рогове по време на битка, зовяха, привличаха ме към себе си…

Не се прави на глупачка, помислих си аз. Нямаш бустер. Ако креляните те открият, ще бъдеш като неподвижна мишена.

С неудоволствие започнах да се спускам. За един ден май беше достатъчно.

Спуснахме се бавно, оставихме гравитацията да свърши по-голямата работа. За съжаление се бяхме отклонили на известно разстояние заради вятъра, затова, когато се приземихме, трябваше да ни насоча — със смешните дросели за маневри — към дупката.

Всичко отне толкова много време, че когато се върнахме, аз вече се прозявах. Кръвожадния имитира звука на прозявката ми от одеялото, на което го бях сложила зад седалката ми.

Най-сетне се спуснахме в пещерата и кацнахме близо до оригиналното място на Ем-бот.

— Може да се каже, че това беше невероятно първо забавление — рекох.

— Ами да — рече Ем-бот. — Качихме се много високо, нали?

— Ако можех да измисля начин да се сдобия с бустер, щяхме да полетим истински за нула време.

— Ами…

— Можеше да се пробваш да се биеш с креляните, ако искаш — продължих, за да пробвам дали мога да го тласна още по-напред. — Можем да го направим, докато си се „притаил“ — просто няма да казваме на никого и нищо кои сме! Черният фантомен кораб без позивна! Намесва се в боя, за да помогне на ЗСД в момент на нужда!

— Не мисля…

— Представи си, Ем-бот! Лавираш, промъкваш се сред експлозиите на преграден огън. Извисяваш се, устремяваш се напред, доказваш, че си по-силен от враговете. Носи се велика симфония на разрушение и мощ!

— Или още по-добре, да си седя в пещерата! Без да правя разни такива!

— Можем да се бием, докато си в стелт режим… — предложих.

— И това е обратното на притаявам се. Съжалявам, Спенса. Не трябва да се бия. Можем да летим отново — това ми хареса, — но никога не можем да влезем в битка.

— Не можем да влезем в битка — добави Кръвожадния.

Изключих подсистемите на кораба, след това се отпуснах на седалката и усетих, че ми прилошава. Имах достъп до нещо страхотно, нещо мощно, нещо невероятно, но не можех да го използвам. Разполагах с оръжие, което не искаше да го вдигна. Какво да правя?

Не знаех. За мен най-притеснителното беше, че корабът ми е… да, страхливец.

Въздъхнах и започнах да се подготвям за лягане. Разочарованието ми към Ем-бот се стопи; бях твърде развълнувана, след като го вдигнах във въздуха.

Когато най-сетне се настаних — на спуснатата седалка, завита в одеяло, Кръвожадния се премести на сгъваема поставка до таблото, — Ем-бот заговори тихо.

— Спенса? — повика ме той. — Нали нямаш нищо против? Да съм извън битката? Трябва да спазвам заповедите си.

— Не е вярно, не трябва.

— Ами аз съм компютър. Това е всичко, което правя. Буквално не мога да преброя до нула без заповед.

— Трудно ми е да го повярвам — отвърнах. — След всичко, което си ми казал.

— Това е програма за личност при общуване с хората.

— Това са извинения — прозях се аз и изключих светлините. — Може и да имаш ум на машина, въпреки това си оставаш човек.

— Ама…

— Чувам те — прозях се аз. — Чувам душата ти. Също като звездите. — Това бе тихо тананикане някъде дълбоко в мозъка ми и досега не го бях забелязала. То обаче беше там.

Независимо от онова, което си мислеше, Ем-бот бе по-жив, отколкото предполагаше. Аз просто го усещах.

Унесох се.

Той заговори отново, гласът му съвсем тих.

— Заповедите са единственото, което знам със сигурност, Спенса. Старият ми пилот, целта ми. Това съм аз.

— Тогава стани друг.

— Ти имаш ли представа колко е трудно?

Замислих се за собствената си страхливост. Чувството на загуба, на неадекватност, че сега трябва да правя неща, за които винаги съм се перчела, че ще правя. Сгуших се в одеялото.

— Не ставай глупав — рекох аз. — Защо ми е да стана друга?

Той не отговори и най-сетне аз заспах.

31.

Полетът ми с Ем-бот, макар и кратък и през повечето време по права линия, успешно засенчи следващите две седмици симулации.

Изпълнявах маневра, преследвах крелянски кораб със серия от остри завои около отломки, а Драйфа беше до крилото ми. Само че мислите ми се отнесоха. Крелянският кораб се измъкна.

— Ей! — извика Кималин, когато се прегрупирахме. — Хора, видяхте ли? Не катастрофирах!

Слушах с половин ухо — все още разсеяна — докато те си говореха.

— Аз обаче катастрофирах — призна Еф Ем. — Ударих се в отломък и се озовах на земята в огнена купчина.

— Вината не е твоя! — отвърна Кималин. — Както Светицата казва, истинският провал е изборът ти да се провалиш.

— Освен това, Еф Ем — добави Артуро, — ти си катастрофирала по-малко, отколкото останалите от нас, взети заедно.

— Както е тръгнало, няма дълго да запазя това постижение — оплака се тя.

— Ти действаш като провокатор с тази днешна катастрофа — обади се Драйфа, — защото никой не го очакваше от теб. Това е бунт от твоя страна.

Еф Ем се изкиска тихо.

— Можете да направите онова, което никой не очаква от вас — обърна се към нас Джорген, — и поне веднъж да се подредите в права редица. Амфи, виждам те.

— Добре де, добре — рече Артуро и закръжи с изтребителя си, за да застане на място. — Въпреки че, технически погледнато, Джорген е катастрофирал по-малко от теб, Еф Ем. Летял е два пъти по-малко. Много е трудно да се надуваш, след като само се оплакваш и раздаваш заповеди.

— Както Светицата казва — намеси се Кималин сериозно, — истинският провал е, когато сам избереш да се провалиш.

Джорген не каза нищо, за да се защити, въпреки че ми се стори, че си пое дълбоко въздух. Намръщих се. Истина бе, че Джорген се отдръпваше и ни наблюдаваше как правим упражнения, и в повечето случаи ни инструктираше, вместо да лети. Но може би останалите щяха да реагират различно, ако знаеха, че той остава до късно и се упражнява сам.

Неочаквано се засрамих. И за позивната на Джорген, и за начина, по който останалите се държаха с него, вината беше моя, поне отчасти. Той не заслужаваше всичко това. Да, истина е, че той можеше да е нетърпим, но се стараеше да даде най-доброто от себе си.

Когато Коб ни изпрати за нова битка, аз си спомних думите на Дърдорко.

Ами аз? И аз ли съм страхливец, Спенса?

Сигурна бях, че не е. Само че аз през цялото си детство се бях придържала към едно простичко правило, подсилено от приказките на бабчето. Добрите хора бяха смели. Лошите бяха страхливци. Знаех, че татко бе добър човек, така че за мен беше очевидно, че няма начин да е избягал. Край на историята. Затваряме книгата.

Ставаше ми все по-трудно да се вържа за това черно-бяло въже. Бях обещала на Драйфа, че няма да съм страхливка. Но нима имаше страхливец, който възнамеряваше да се обърне и да хукне? Никога не бях и помисляла, че мога да избягам от битка, но все още се изненадвах от истинските чувства на пилот. Колко много ме болеше, когато изгубихме Бим и Утринна роса, колко смазана се чувствах понякога.

Възможно ли бе нещо подобно за кратък момент да стане причината татко да избяга? И ако се беше случило, можех ли да се зарека, че няма някой ден да направя съвсем същото?

Заобиколих един отломък и едва не закачих крилото на Драйфа.

— Стига, Пумпал — обади се тя. — Мисли над играта. Не откъсвай очи от топката.

— Каква топка?

— Извинявай, метафора от лигата.

— Не съм участвала в много игри. — Работниците получаваха билети като награда за отлични заслуги. Но беше добре да говорим за нещо, да се разсея от тревогите, които ме измъчваха. — Почти не знам какво си правила. Не беше ли нещо свързано с хавърбайкове? Летеше ли?

— Не точно — отвърна Драйфа, докато лавирахме напред и назад, а крелянски кораб — както бе в упражнението — ни преследваше упорито. — Дигбол лигата получава подемни пръстени, които са твърде малки за корабите. Нашите байкове могат да достигнат пълни три-Д на малки тласъци, но всеки байк има определено време във въздуха. Част от стратегията е да знаеш кога да използваш това време.

Тя ми се стори замислена и тъжна.

— Липсва ли ти играта? — попитах.

— Малко. Най-вече екипът ми. Това обаче е много по-хубаво. — Огън от деструктор се пръсна край нас. — По-опасно. По-вълнуващо.

Направихме вълнообразна маневра и се разделихме в противоположни посоки под тежкия обстрел с деструктори. Драйфа остана да преследва целта, докато аз направих лупинг и се спуснах надолу, за да осигуря огнева подкрепа, докато преследвам врага.

На следващия завой настигнах Драйфа. Нашата цел летеше съвсем ниско, едва на стотина фута от земята. Ние се спуснахме и вдигнахме облаци синьо-сива прах зад нас, префучахме покрай отломки, паднали в древността. Те отдавна бяха проверени за подемни пръстени и лежаха като скелети в разровен гроб.

— И така — рече Драйфа, докато летяхме през долини в преследване на целта, — кажи за теб. Никога не си разказвала какво си правила преди ЗСД.

— Не трябва ли да „мислим над играта“?

— Да, с изключение на случаите, когато съм любопитна.

— Ами… бях ловец на плъхове.

— За някоя от протеиновите фабрики ли?

— Не, действах соло. Скаутите на фабриката ловуват в долните пещери, затова си направих харпун и обикалях по-далечните пещери, хващах плъховете сама. Мама продаваше месото на работниците, когато се прибираха.

— Леле. Ти си била страшна работа.

— Мислиш ли?

— Абсолютно.

Усмихнах се, стана ми приятно.

Креляните се обърнаха и ускориха нагоре.

— Влизам — предупредих и включих на свръхскорост. Понесох се под ъгъл и джи форсът се качи на максимум.

Тази вечер, помислих си за креляните, останките ви от пепел ще се смесят с праха на планетата, а вятърът ще разнася виковете ви на болка. Влязох в следата на кораба и се приближих достатъчно, за да включа ОМП и да сваля щита му.

Драйфа прелетя покрай мен, огънят от деструкторите ѝ проехтя над сигнала, който ми съобщаваше, че щитът ми е свален. Крелянският кораб избухна на разтопени парчета.

Драйфа извика възторжено, но след това аз се изчервих, спомних си къде ме бяха отвели мислите ми. Прах при прахта и викове носени от вятъра ли? Подобни неща, които навремето толкова ме възпламеняваха, сега ми се струваха… не бяха точно думите на герой, по-скоро на човек, който се опитва да говори като герой. Татко никога не би казал подобни неща.

Докато реактивирах щита си, заблестя светлина на комуникационния панел, показа ми, че Коб слуша.

— Добре свършена работа — отбеляза той. — Вие двете сте добър екип.

— Благодаря, Коб — отвърнах.

— Би било още по-добре, ако Пумпал може да прекарва време с останалите от нас — добави Драйфа. — Вместо да спи в пещерата си.

— Кажи ми, когато възнамеряваш да отнесеш въпроса към адмирала — засече я Коб. — Тогава ще изляза от сградата, за да я слушам, докато ти крещи. Коб край.

Светлината угасна и Драйфа се изравни с мен.

— Начинът, по който се отнася към теб, е тъп, Пумпалче. Ти си страшна работа. Вземи само нещата, които винаги казваш.

— Благодаря — отвърнах. Усетих как бузите ми пламнаха. — Сега вече тези неща обаче ме карат да се срамувам.

— Не им позволявай да те сломят, Пумпал. Бъди каквато си.

А каква бях? Вдигнах поглед нагоре и се попитах дали симулацията прави дупки сред отломките — дали ти позволява да видиш небето над пояса.

Направихме още няколко упражнения преди Джорген да ни повика да се подредим. Ние се реехме на място и аз проверих часовника на таблото. Беше едва 1600? Все още ни оставаха няколко часа тренировки. Да не би Коб да имаше намерение да ни пусне рано и да ни остави повече време за центрофугата както вчера?

— Добре — заговори Коб по радиото. — Готови сте за следващия урок.

— Ще използваме ли деструктори? — възкликна Кималин.

Наведох се напред на седалката и погледнах към кокпита ѝ. Биехме се с деструктори от седмици.

— Извинявам се — усети се тя. — Поувлякох се.

Крелянски бомбардировач се появи пред нас. Беше по-голям и мощен от обикновените крелянски кораби. Беше със същата форма, но в средата, между крилата, носеше огромна животозаличаваща. Бомбата беше дори по-голяма от кораба. Потръпнах, когато си спомних последния път, когато бях видяла такава — когато с Бим я преследвахме.

Показа се сцена: истински хаос по време на битка, някои от корабите крелянски, други на ЗСД.

— Наземните ни оръдия имат обхват от сто и двайсет километра от Висина — уточни Коб. — Оръдията трябва да са достатъчно големи, за да поразят крелянски кораби през щитовете — да не говорим, че трябва да са достатъчно големи, за да раздробят едри отломъци, за да изгорят, докато падат. Като са толкова големи, функционалната им арка си има лимит. Много са добри за далечни обекти, но не уцелват близки.

— Ако креляните се спуснат достатъчно ниско — около шестстотин фута от земята, — минават под обхвата на големите оръдия. По-малките оръдия, като онези, на които се е обучавала Странница, не могат да пробият крелянските щитове. Ако изтребителите не изключат щитовете с ОМП, малките оръдия няма да свършат работа.

Симулацията освети определен кораб сред онези, които се биеха в далечината. Друг бомбардировач.

— Креляните ни разсейват с битки и падащи отломки, след това често се опитват да промъкнат бомбардировач, който носи животозаличаваща — продължи Коб. — Трябва винаги да сте нащрек, да наблюдавате, да съобщавате за животозаличаващи. Ще ви предупредя, че те са използвали примамки.

— Ние съобщаваме — обади се Драйфа, — и след това я обстрелваме, нали? Или още по-добре — първо стреляме, след това докладваме.

— Ако го направите — отвърна Коб, — ви чака проблем. Животозаличаващите са често така направени, че да експлодират, ако бъдат повредени. Ако стреляте по някоя от тях в неподходящ момент, ще избиете десетки колеги пилоти.

— О — възкликна Драйфа.

— Единствено адмиралът или действащият команден състав могат да дадат разрешение за стрелба по животозаличаваща — обясняваше Коб. — Често можем да прогоним бомбардировач като го заплашим — животозаличаващите са ценни и доколкото знам, трудно се правят. Ако по този начин не се получи, адмиралът ще изпрати специален щурмови екип, който да свали бомбардировача.

— Бъдете крайно предпазливи. Огнен рай е дълбоко под повърхността и единствено пряко попадение отгоре може да достигне достатъчно дълбоко, за да навреди, но при разрушаването на животозаличаваща от прекалено близо — дори от четирийсет или петдесет километра — може да унищожи Висина с вълната, която се вдига след взрива. Така че ако забележите бомбардировач, се обаждате незабавно, след това оставяте някой с опит, данни и власт да реши какво да правите. Разбрахте ли?

Неколцина измърмориха „Разбрано“. След това Джорген ни накара да повторим един след друг. Може и да се отнасяхме доста остро с него, но ангели небесни… той беше изключително дразнещ понякога.

— Чудесно — заговори отново Коб. — Командире, прекарай хората си през това бойно поле. Ще разиграем сценарии, в които практикуваме забелязване, съобщаване и… да, сваляне на животозаличаващи. Някакви предположения колко често ще взривявате и себе си?

Оказа се, че се взривяваме непрекъснато.

Упражненията с животозаличаващи бяха сред най-трудните, които бяхме правили. През първите ни дни на летене се бяхме научили да правим така нареченото пилотско сканиране. Бърза преценка на всички неща, които трябваше да имаме предвид, докато летим: индикатори на бустерите, навигационни инструменти, височина, комуникационни канали, партньори, останалите от екипа, терена… още поне десет неща.

Влизането в битка добавяше още за наблюдение. Нареждания от щурмовия командир или от Висина, тактика, враг. Усетът на пилота към обстановката бе една от най-изтощителните части от работата.

Правенето на всичко това, докато наблюдавахме за бомбардировач… ами, трудно беше. Много трудно.

Понякога Коб ни пускаше симулация на едночасова битка и така и не изпращаше бомбардировач. Понякога изпращаше по седем — шест примамки и един истински.

Бомбардировачите бяха забележително бавни — максималната им скорост беше Маг-2 — но носеха смъртоносен товар. Когато избухнеше бомба, тя поразяваше с три вълни. Първата експлозия имаше за цел да порази надолу, да пробие скалите или да отвори пещерите. Следваше втората експлозия — в странен зеленикавочерен цвят. Тази извънземна корозия заличаваше живота, предизвикваше верижна реакция в органичната материя. Третата експлозия представляваше шокова вълна, която да изтласка ужасната горяща зелена светлина навън.

Упражнявахме симулация след симулация. Непрекъснато се случваше някой от нас да взриви бомбата прекалено рано, без да предупреди останалите да включат на свръхскорост и да се изтеглят — при което изпаряваше цялата ни ескадра. Много пъти не преценявахме правилно колко сме се доближили до Висина — така че когато унищожавахме бомбардировача и детонирахме бомбата, Коб докладваше мрачно: „Току-що унищожихте цялото население на Висина. Честито.“

След едно особено досадно упражнение, шестимата се събрахме заедно и останахме да наблюдаваме как зелената светлина се разширява.

— Аз съм… — започна Коб.

— Вие сте мъртъв — прекъсна го Еф Ем. — Разбрахме, Коб. Какво трябва да правим? Ако бомбардировачът се доближи прекалено много до града, имаме ли някакъв друг избор?

— Не — отвърна тихо Коб. — Нямате.

— Но…

— Ако се стигне до разрушаването на Висина или спасяването на Огнен рай — обясни той, — Огнен рай е по-важен. Има причина, поради която въртим една трета от корабите, пилотите и командния състав в дълбоките пещери. ЗСД може да оцелее — може би — ако Висина бъде разрушена. Но без апарата, който да произвежда нови кораби, ние загиваме. Така че ако адмиралът нареди, обстрелвате бомбата, за да детонира, дори да разруши Висина.

Наблюдавахме как зелената светлина пълзи през все по-разширяваща се окръжност от разрушение. Най-сетне избледня.

Коб ни караше да правим летателни упражнения, докато аз изтръпнах от изтощение и реакциите ми станаха забавени. След това ни накара да започнем отново. Искаше да ни набие в главите винаги да очакваме бомбардировачи, без значение колко сме уморени.

По време на последното упражнение аз мразех Коб така, както не бях мразила друг. Дори повече от адмирала.

И този път не успяхме да спрем бомбата. Рестартирах позицията си и се приготвих за ново упражнение. Само че куполът около мен изчезна. Замигах, учудена, че отново се намирам в истинския свят. Останалите започнаха да свалят шлемовете и се изправиха, за да се протегнат. Колко ли беше часът?

— Не познавам ли тази последна битка, Коб? — попита Артуро и стана. — Не е ли това Битката за Траджерто?

— С някои изменения — потвърди Коб.

Траджерто, помислих си аз. Беше отпреди пет години; тогава едва не бяхме изгубили Висина. Крелянски флот се промъкнал и унищожил по-малките наземни оръдия. За щастие два скаутски кораба на ЗСД свалили животозаличаващата преди да се доближи прекалено много до Висина.

— Значи използвате исторически битки за нашите симулации? — попитах и се опитах да се отърся от умората.

— Разбира се — отвърна Коб. — Да не би да мислите, че имам време да измислям тези симулации?

Нещо ми направи впечатление, но бях твърде изтощена, за да определя какво. Излязох от тренажора, подхвърлих шлема си на седалката и се протегнах. Ангели небесни, бях гладна, но не си носех вечеря — новата пастърма все още не бе готова.

Чакаше ме дълъг, гладен и уморителен преход. Грабнах си раницата, метнах я на гръб и поех.

Драйфа ме настигна в коридора, след това кимна към близкото спално помещение. Забелязах изражението ѝ. Те може и да имаха възможност да се преструват на уморени, да внасят храна в стаите си…

Поклатих глава. Нямаше смисъл да дразня адмирала.

Драйфа вдигна юмрук.

— Страшна работа си — прошепна тя. Намерих енергия за усмивка и също вдигнах юмрук, след това се разделихме.

Затътрих се към изхода. Останалите класни стаи бяха празни, освен една, където инструкторът обучаваше друга ескадра кадети.

— Най-добрите пилоти могат да изведат кораб от неконтролируемо падане — обясняваше женски глас, който се разнасяше в коридора. — Първата ви реакция може да е да катапултирате, но ако искате да станете истински герои, ще направите нужното, за да спасите подемния пръстен. Човек от Дръзки защитава хората, не себе си.

Това бе обратното на онова, на което ни учеше Коб.

На път към овощната градина извън базата, забелязах, че радиото ми мига. Ем-бот искаше да говори с мен. С огромно усилие го убедих да престане да се намесва в линията ми, докато се обучавам. Бе много вероятно някой да ни чуе.

— Здрасти — обадих се аз. — Отегчен ли си?

— Аз не се отегчавам. — Той замълча. — Но ще ти кажа, че мога да мисля хиляда пъти по-бързо от човешкия мозък — така че дванайсет часа за теб е сравнително дълго време. За мен обаче е много дълго време.

Усмихнах се.

— Ама мнооооого дълго — добави той.

— Какво мислиш за днешното обучение?

— Водих си внимателно бележки за по-нататък — рече той. Повечето вечери преглеждах с Ем-бот какво съм сбъркала. Неговите програми предлагаха отличен анализ на летенето ми. Той понякога имаше коментари, които не бяха твърде ласкателни, но нощните прегледи доказаха, че са ефективни и ми помогнаха да оправя начина си на летене — и аз почувствах, че се справям по-добре от когато и да било.

Не бяхме излизали да летим повторно. Дърдорко извади Грав капс на кораба и щитовете, за да ги разглоби и документира. За тази работа не можех да му помогна, но нямах нищо против, тъй като имах достатъчно упражнения, които занимаваха мислите ми.

— Наистина ти трябва помощ срещу бомбардировачите — каза ми Ем-бот. — Днес умря или разруши града седемнайсет пъти, а успех постигна едва два пъти.

— Благодаря ти, че ми напомни.

— Старая се да ти бъда от помощ. Разбирам, че човешките спомени избледняват и са непълни.

Въздъхнах и излязох от овощната градина, започнах по-отегчителната част от връщането у дома.

— Битките бяха интересни — заяви Ем-бот. — Аз съм… много се радвам, че преживя някои от тях.

Крачка след крачка. Кой да помисли, че седенето в кутия, при което се движат единствено ръцете, може да е толкова уморително? Умът ми се чувстваше така, сякаш бе изтръгнат, наложен с пръчка до смърт от някой варварин, след това натъпкан обратно вътре.

— Ти си много привлекателна и интелигентна — продължи Ем-бот. — Спенса? Подпрограмата ми за морална подкрепа функционира ли? Ти си двукрако. И много ефикасно превръщаш кислорода във въглероден двуокис, съществен газ за растителния живот…

— Просто съм уморена, Ем-бот. Напоследък много ми се събра.

— Деветнайсет битки! Въпреки че четири от тях бяха същите, само обърнати от различен ъгъл и представени с няколко характерни действия на врага.

— Да, това са исторически битки — отвърнах. — Както Коб каза…

Замълчах.

— Спенса? — попита той. — Не чувам стъпки. Да не би за момента да не си двуного?

— Исторически битки — повторих и осъзнах нещо, за което трябваше да се сетя отдавна. — Те имат записи на стари битки.

— Те следят движението на всичките си кораби — напомни ми той — и имат данни от скенер на движението на врага. Подозирам, че пресъздават триизмерни модели за обучение и анализ.

— Мислиш ли… че имат запис на Битката за Висина? Битката, от която…

От която татко е дезертирал.

— Сигурно го имат някъде — продължи Ем-бот. — Това е най-важната битка в историята на твоите хора! Основата за… О! Баща ти!

— Може да мислиш хиляди пъти по-бързо от човешкия мозък — отвърнах, — но ти трябваше толкова време, за да загрееш един простичък факт.

— Аз забавям разговорите. Ако насоча пълното си внимание, ти трябват няколко минути според относителното време, за да изречеш една, единствена сричка.

Да, това се връзваше.

— Записът от битката на татко. Ти можеш ли… да го вземеш? Да ми го покажеш?

— Мога да прихвана единствено онова, което те предават в момента — отвърна той. — Струва ми се, че ЗСД се опитват да минимизират радио комуникациите, за да не привличат вниманието на очите.

— На какво? — попитах.

— На очите. Аз… нямам представа какво е това. В това отношение има дупка в депата ми за спомени. Ха. — Корабът ми се стори искрено учуден. — Спомням си този цитат: „Използвай физически корди за пренос на данни, избягвай предавания и сложи щитове на по-бързите процесори. В противен случай рискуваш вниманието на очите“. Това е всичко. Любопитно…

— Значи може нашите комуникации да не са чак толкова примитивни колкото винаги казваш. Може би те просто внимават. — Тръгнах отново. Раницата ми се струваше толкова тежка, сякаш бе пълна с гилзи.

— Така или иначе — заяви Ем-бот — предполагам, че има архив някъде в базата. Ако имат запис на Битката за Висина, там е първото място, на което трябва да се провери.

Кимнах. Не бях сигурна дали да се почувствам развълнувана или още по-смазана от факта, че поне на теория можех да видя последната битка на татко. Да видя лично дали той наистина е дезертирал и да се сдобия с… какво? Доказателство ли?

Затътрих се напред, опитвах се да реша дали съм достатъчно гладна, за да ям, когато се върна в пещерата, или просто да си легна. Когато приближих, видях, че светлината на радиото ми светна отново.

Вдигнах го към главата.

— Почти се прибрах, Ем-бот. Можеш…

— … общо бойно повикване — каза операторът. — Адмиралът вика всички пилоти — включително кадетите — в базата за евентуално излитане. Повтарям: инвазия от седемдесет и пет крелянски кораба. Излезли са от пояса на 104.2-803-64000. Всички пилоти на служба да се съберат за общо бойно повикване. Адмиралът вика всички пилоти…

Застинах на място. Почти бях забравила първоначалната причина, поради която Коб ми беше дал радио. Но днес? Точно днес ли?

Едва ходех.

Седемдесет и пет кораба? Три четвърти от максималния капацитет на креляните. Небесни ангели!

Обърнах се и погледнах дългия път към Висина. След това летаргично се насилих да затичам.

32.

Пристигнах в базата на ЗСД потна и задъхана. За щастие ежедневните ми преходи до и от пещерата бяха добра имитация за физическо натоварване, така че бях в сравнително прилична форма. Охраната на портала ми даде знак да минавам и аз се насилих отново да затичам. Спрях в съблекалнята до площадката за излитане и навлякох защитния костюм.

Изскочих навън, затичах към кораба си. Моят Поко беше сам. Корабът на Нед отдавна бе даден на друга ескадра, а и всички останали вече бяха във въздуха. Тихият бумтеж на наземните оръдия звучеше в далечината, горящи ленти падащи отломки издаваха, че бойното поле е в опасна близост до защитния периметър на Висина.

Умората ми неочаквано бе изместена от загриженост. Някакъв пилот се качваше в кокпита на самолета ми.

— Чакай! — извиках. — Какво правиш? Това е моят кораб!

Пилотът се поколеба, погледна към наземния персонал, които подготвяха кораба. Един от тях кимна.

Пилотът слезе бавно по стълбата.

— Закъсня — рече Дорго от наземните. — Адмиралът нареди всички незаети кораби да бъдат вдигнати и изпратени като резерви.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато жената с нежелание скочи и свали шлема. Беше в началото на двайсетте и имаше голям белег на челото. Тя вдигна към мен палци, но не каза нищо друго и пое към отделението за екипажите.

— Коя е тя? — попитах тихо.

— Позивна: Мощ — отвърна Дорго. — Бивш кадет, свалиха я точно преди да завърши. Беше толкова добра, че адмиралът я включи към резервите.

— Катапултирала ли е? — полюбопитствах.

Дорго кимна.

Качих се по стълбата, след това си взех шлема от Дорго, който се качи след мен.

— Отправяш се към 110-75-1800 — каза той и посочи бойното поле. — Освен ако не чуеш друго. На ескадрата ти е наредено да заема позиция там. Ще съобщя на командването, че излиташ.

— Благодаря — отвърнах и си сложих шлема, след това и коланите.

Той вдигна палци, след това слезе и изтегли стълбата. Друг от наземния персонал замаха със синьо флагче щом всички се отдръпнаха на безопасно разстояние.

Включих подемния пръстен, след това вдигнах кораба си. Хиляда и осемстотин беше ниска височина за битка — обикновено тренирахме на около 30000. Имах чувството, че докосвам земята, когато се изстрелях в указаната посока.

— Звездна ескадра десет — казах, след като натиснах бутона, за да се обадя на Джорген, — на линия. Позивна: Пумпал.

— Успя, значи? — отвърна Джорген. — Казаха, че ще ни изпратят някой от резервите.

— За малко да стане — обясних, — но ги убедих, че съм единствената, която е в състояние да ти създава единствено и само неприятности. Участвате ли в битката?

— Не — отвърна той. — Адмиралът нареди да сме на позиция близо до едно от наземните оръдия. 110-75-1800, Пумпал. Радвам се, че си тук, с неприятности или без тях.

Трябваха ми около десет минути, за да стигна до позицията, където забелязах останалите петима от ескадрата да се реят между две големи възвишения. Убих скоростта с обратна тяга, след това заех мястото си до Драйфа. Зад нас огромното наземно оръдие — по-дълго от сградата на пилотската школа — следеше небето за прииждащи креляни. Серия от по-малки оръдия се бяха показали от базата, готови да стрелят по ниско прелитащи кораби.

Останалите ме посрещнаха с овации. Едва забелязвах проблясъците в небето, които издаваха къде се намира бойното поле. Оръдието избълва шумно заряда си зад нас и моето Поко се разтресе. Високо горе огромен отломък избухна в дъжд от искри и прах.

— И така — заговори Драйфа на ухото ми, — колко ще свалиш днес, Пумпал?

— Ами… най-доброто постижение в една битка е на пилот с позивна Хитрец. Дванайсет преки попадения, девет с помощ. Предполагам, че ще бъде проява на арогантност да го надмина, затова ще се стремя към същите цифри.

Очаквах Драйфа да се изкиска, но тя ми се стори сериозна, когато заговори.

— Дванайсет и девет, а? Това не ми се струва много.

— Като знаем, че в повечето случаи креляните изпращат трийсетина кораба, значи е добре.

— Днес са седемдесет и пет — напомни ми Драйфа. — Лесни мишени, ако от ЗСД ни разрешат да влезем в битка. — Тя премести своето Поко малко по-напред и аз я последвах.

— Вие двете къде си въобразявате, че сте тръгнали? — попита Джорген.

— Просто се опитваме да намерим място с по-добра видимост към бойното поле — обясних.

— Не става. Върнете се във формацията. Заповедите ни са да останем на тази позиция.

Подчинихме се, но мен ме сърбяха ръцете да се включа в битката. Докато седях и чаках, започнах отново да усещам умората.

— Да се обадим на Коб — предложих. — Да видим дали няма да е добре да изпратим два изтребителя да огледат.

— Сигурен съм, че имат скаути, които оглеждат — заяви Джорген. — Стой на позиция, Пумпал.

— Ей, Артуро — обади се Еф Ем. — Според теб колко далече е битката?

— Мен ли питаш? — отвърна той.

— Ти си най-умният.

Последва мълчание.

— Казвай? — подкани го Еф Ем.

— Ами — заговори Артуро. — Извинявай. Просто… очаквах Нед да избълва някоя умнотия. Все още е като инстинкт. Чакай, сега ще изчисля разстоянието съвсем точно. — На комуникационната конзола светна лампичка. — Коб, на какво разстояние е битката?

— На около петдесет километра — отвърна Коб. — Стойте по местата си, кадети. Ескадра Победа почти е излязла от пещерите и ще ви сменят веднага щом се вдигнат. — Светлината угасна.

— Страхотно пресмятане, Амфи — обърна се Еф Ем към Артуро.

— За мен е знак на истинска интелигентност да разбереш, когато някой друг е свършил работата вместо теб — отвърна той. — От това ще излезе страхотна поговорка, нали, Страннице? Ще я използваш ли понякога?

— Ами… благословени да са звездите ти.

— Не е честно — заяви Драйфа. — Би трябвало да участваме в битката. Вече почти не сме кадети, а на мен ми писна от симулации. Нали така, Пумпал?

В далечината проблясъците показваха къде умират мъже и жени. Хората губеха приятели, както аз бях изгубила.

Не ми беше никак приятно, че тази пропълзяваща, скрита тревога бе успяла да изпълни сърцето ми. Това колебание, този страх. Днес беше по-силен, може би защото бях уморена. Може би ако влезех в битка, щях да се докажа… пред себе си.

— Точно така, Драйфа — отвърнах. — Би трябвало да убиваме креляни, не да убиваме времето си.

— Правим каквото ни е наредено — отвърна Джорген. — И не спорим с командирите. Направо е забележително, че твърдите, че вече почти не сте кадети, след като трябва да разберете какво представлява командната структура.

Прехапах устни, след това усетих как лицето ми пламва от срам. Той беше прав. Тъпият му Досадник.

Насилих се да чакам новите, които щяха да ни сменят. Сигурно бяха от резервите, скрити в хангари — заедно с изтребителите — в дълбоките пещери. Това бе внимателно постигнат баланс; не можехме да рискуваме една бомба да заличи ЗСД като унищожи Висина. Но на всички кораби, които не бяха на разположение, им трябваше време да се прекарат с асансьорите.

Най-сетне линията на Коб светна отново. Потиснах въздишка. Истината бе, че днес не бяхме във форма за битка — не и след дългите упражнения. Подготвих се за връщане.

— Крелянска ескадрила — предупреди Коб. — Осем кораба.

Какво?

— Намират се на 125-111-1000 — продължи Коб. — Една от двойките скаути са ги засекли да се промъкват на ниска височина. Командире, подкреплението ви е все още на пет до десет. Трябва да се включите.

Да се включим.

— Разбрано, командване — отвърна Джорген.

— Това са стандартни крелянски прихващачи, доколкото са могли да определят скаутите — обясни Коб. — Адмиралът нареди да се приближите и да дадете визуално потвърждение, че сред тях няма бомбардировач. След това да ги унищожите или да ги прогоните.

— Наземните оръдия ще чакат; стрелбата по време на битка е добър начин да убият нашите хора. Ако обаче успеете да включите ОМП при изтребител, който ви е избягал, малките наземни оръдия ще се справят с тях. Ако пък успеете да ги примамите достатъчно високо, големите оръдия може и да успеят да ги прихванат. — Коб замълча. — Включвам корабите ви към радиото на общата битка. Успех, кадети. Слушайте командира си; не забравяйте обучението. Това тук е истинска битка.

Светлината угасна.

— Най-сетне! — възкликна Драйфа.

— Искам разгърната формация — започна Джорген. — Чухте координатите. 125-111-1000. Това е близко до земята. Следете я. Движение!

Разпръснахме се в широка формация по двойки. Аз и Драйфа, Джорген и Артуро, Еф Ем и Кималин. Полетяхме между двата върха, заобиколихме от изток към посочените координати. Видяхме ги почти веднага — осем крелянски кораба, които летяха във формата на U.

— На ваше разположение сме, командире — прозвуча женски глас по общия канал. — Клас Вал. Рейнджър седем, позивна Плащ.

— Рейнджър осем, позивна Подчертавам — добави мъжки глас.

Клас Вал. Сигурно това бяха скаутските кораби; все още не ги виждах, но те щяха да участват заедно с нас в битката.

Умората ми се стопи, заменена от вълнение. Случваше се. Истинска битка. Не беше случаен сблъсък, бяхме получили заповеди да свалим вражеската ескадрила.

— Благодаря за помощта, скаути — отвърна Джорген. — Заповедта ни е да дадем визуално потвърждение за статута на бомбардировач сред тези. Двойка Рейнджър, искам да координирате това с Командване полети. Моите Поко заемат разгърната формация и ще се опитат да разделят врага на отделни кораби. Уверете се, че сме идентифицирали всеки кораб.

— Потвърждавам — отвърна Плащ.

— Добре, екип — продължи Джорген. — Свръхскорост на Маг-3, щом ги пресрещнем, се спускате на скорост за близък бой. До всички, свалете колкото можете и наблюдавайте партньора си. — Той издиша. — Звездите да ви пазят.

— И теб, командире — отвърна Артуро.

И двамата ми се сториха разтревожени. Решителността ми започна да се топи. От това не ми стана никак приятно. Нямаше да стана страхливка.

— Тръгвайте! — подкани ни Джорген.

— Да! — извика Драйфа и включи на свръхскорост.

Последвах я, разцепих небето с неочаквано подадената скорост към врага. Беше точно както в симулациите. Креляните се разпръснаха и веднага след това атакуваха. Не се занимаваха да покриват партньорите си; продължиха на по-съвършените си кораби да компенсират нашата по-добра координация.

Не се отделях от задно ляво на Драйфа. Излязохме от свръхскорост със завой надясно, набелязахме си крелянски кораб. Бяхме сред падащи отломки, но те бяха дребни, изгорели високо над нас. Понякога средни късове падаха наоколо, оставяха димни следи, но нито един не беше достатъчно голям за маневри със светлинно копие.

Паднахме до скорост за близък бой и се заехме с целите. Задържах се назад, колкото да съм извън обхват, ако Драйфа включи ОМП. Два изтребителя клас Вал — създадени да избягват засичане от скенери и да разчитат на висока скорост — прелетяха над нас. Те не разчитаха на огнева мощ.

— Плащ — обадих се аз, след като натиснах копчето. — Тук Звездна десет, позивна Пумпал. Корабът, който преследвам, е редовен крелянски прихващач.

— Потвърдено — отвърна Плащ. Не чувах останалата част от гласовете, всеки щеше да докладва отделно. Надявах се двамата скаути да проследят достатъчно, за да идентифицират всеки кораб.

Двете с Драйфа прелетяхме ниско над земята, лавирахме надясно, след това наляво, когато попаднахме на огромен кратер. Драйфа включи на свръхскорост, за да се опита да се доближи достатъчно и да включи ОМП, но се изтегли нагоре, когато креляните поеха нагоре.

Аз ги последвах и Драйфа изруга тихо, остана зад мен.

— Нямаме опашки, Пумпал. Да свалим тази кофа преди да ѝ довтасат на помощ.

— Потвърдено. — Не откъсвах очи от врага. Сензорите на шлема ми — на които напоследък не обръщах внимание — станаха топли. Имах чувството, че мога да предвидя крелянските завои, когато един изскочи от кратера и пое надясно.

Съсредоточи се. Нищо друго нямаше значение. Никакви грижи. Никакъв страх. Само аз, моят кораб и целта.

По-близо.

По-близо.

Почти.

— Хора! Помощ!

Кималин.

Изругах и изгубих концентрация. Преследваха я три опашки. Небесни ангели! Еф Ем заобиколи отзад, опита се да заеме позиция, за да я подкрепи.

Отклоних се от преследването и Драйфа ме последва към Кималин.

— Защитен огън — рекох и двете открихме огън с деструктори, толкова масиран, че трите опашки предприеха защитни маневри и оставиха Кималин да избяга.

— Благодаря — обади се Еф Ем и застана до Кималин. Дадох си минутка, за да видя как Артуро и Джорген водеха битка с трима креляни. Така ожесточено ги нападаха, че те нямаше да посмеят да използват ОМП и да останат незащитени.

— Трябва да набележим самотници — казах на Драйфа, — и да се възползваме от това.

— Дадено — отвърна тя. — На твое три. Става ли?

— Поемам го — отвърнах и я последвах към друг крелянин. Беше съвсем същият като онзи, който преследвахме — същата форма с жиците, провиснали отзад. По нищо не личеше някой от тези да е бомбардировач.

Съобщих какво сме видели, след това подгонихме кораба извън битката. Когато се опита да кривне наляво и да направи кръг, аз успях да включа на свръхскорост и да го върна там, където ни беше удобно. Както бе изолиран, той се опита да ни избяга като увеличи на Маг-3, а след това и на Маг-4.

— Влизам! — предупреди Драйфа. Бустерът ѝ светна от свръхскоростта и изтребителят ѝ изрева напред.

Вече очаквах ходовете ѝ. Бяхме правили това заедно много пъти през изминалата седмица и аз инстинктивно знаех как ще стане. В една съвършена маневра, тя се приближи достатъчно и включи ОМП. Щитът ѝ светна в синьо и се изключи, също и този на крелянина.

Профучах покрай нея, когато тя намали, след това включих деструкторите. Бе почти изненадващо, когато крелянският кораб избухна на разтопени късове. Беше се получило!

Драйфа извика възторжено и двете намалихме. Направих завой и се върнах, за да я прикривам, докато включи отново щита си. Къс от пояса профуча покрай мен и експлодира тихо, когато се блъсна в земята недалеч.

— Това първа кръв ли беше? — попитах и натиснах копче. — Джорген, свалихме един!

— Браво — отвърна той с напрегнат глас.

Огледах останалата част от битката. Те двамата с Артуро все още се опитваха да се справят с трите кораба — а скаутите бяха успели да прогонят единия в обратната посока, пробваха с маневра, много подобна на нашата с Драйфа. Това означаваше…

Три кораба преследваха Кималин. Отново.

— Небесни ангели — подвикнах. — Драйфа?

— Върви, почти съм готова.

Включих на свръхскорост и се отправих отново към главната битка.

— Хора? — повика ни Кималин. — Хора?

— С теб съм — отвърна Еф Ем. — С теб съм…

Еф Ем успя да прогони един от корабите, но друг направи лупинг и застана зад нея. Когато тя се опита да лавира, един от първите три се спусна към Кималин.

Кималин се стрелкаше безсистемно настрани и аз усетих как изпада в паника. Тя не си беше избрала стратегия, която да следва; просто опитваше да се измъкне в серия от маневри.

Ускорих, но около Кималин имаше твърде много огън от деструктори и щитът ѝ пропукваше, когато я уцелваха. Ту влизаше на свръхскорост, ту излизаше.

Не мога да я настигна. Не и навреме.

— Страннице, дръж се! — извиках по общата линия. — Ще пробвам нещо. Еф Ем, всички, ако можете да се изскубнете и да ме последвате, опитайте. Направете обичайното V с мен.

Насочих се към кораба, който преследваше Еф Ем и бе малко по-близо до мен от онези, погнали Кималин. Не стрелях, но описах около него лупинг, минах на сантиметри от земята, вдигнах облак прах. След това се изстрелях нагоре и използвах светлинното копие, за да се захвана за малък къс космически боклук. С огромно усилие извих и го насочих към преследвача на Кималин. Късът мина впечатляващо близо до един от креляните.

Излязох от лупинга и Еф Ем ме последва. Джорген и Артуро се откъснаха от своите преследвачи за момент и направиха същото.

— Това пък защо е? — попита Джорген. — Какво правим?

— Спасяваме Странница — отвърнах. Поне така се надявах.

Всичко зависеше от това дали теорията ми е правилна. Както бях напрегната, насочих се нагоре и включих на свръхскорост. За кратък момент запазихме формацията.

Над нас крелянинът, който преследваше Кималин, се откъсна от нея и се насочи към мен.

— Коб ни предупреди, че креляните се опитват да унищожат командната ни структура — обясних. — Първо елиминират командирите, стига да успеят да ги идентифицират и…

Около мен плисна огън от деструктор.

Точно така.

Изпълних най-сложните лупинги за защита, които знаех, поредицата Барет. Останах впечатлена, че четирима креляни все още ме преследват. Това защити Кималин, но с цели четирима не можех да се справя. Всеки път, когато се опитвах да се изтегля нагоре или да се откъсна от тях, един или два кораба успяваха да ми пресекат пътя. Моят Поко се тресеше, докато правех завои, за да им избягам, и деструкторите валяха по щитовете ми.

Небесни ангели! Небесни ангели! Небесни ангели!

— Идвам, Пумпал — обади се Драйфа. — Дръж се.

Продължавах да им се изплъзвам, деструкторите едва ме пропускаха. Незнайно как забелязах, че Артуро свали един крелянски кораб. От колко време водехме битка? Само два ли бяхме успели да свалим? Къде бяха обещаните подкрепления?

— Още кораби — уведоми ни Джорген.

— Най-сетне — изпъшках и завих.

— Не са наши. Техни са.

Завоят ме насочи право към тях — нова ескадра от шест крелянски прихващана. Извих между тях и някак избегнах сблъсъка. В настъпилия хаос най-сетне успях да набера височина.

Малкият ми трик изглежда ги убеди, че съм важна, защото трима се лепнаха за мен — стреляха с пълната си мощ — докато аз пищях във въздуха. Сензорите ми за близост сигнализираха истерично, а щитовете ми…

Един изстрел ме засегна и щитът ми пропука, след това угасна. Предупредителни светлини заблестяха по целия панел.

Продължих право нагоре, изместих подемния пръстен така, че да е насочен под изтребителя ми. Просто трябваше да набера малко височина…

Зад мен блесна експлозия. Шоковата вълна разтърси незащитения ми Поко. Изрекох бърза молитва към артилериста, който беше зад наземното оръдие, когато — в нов огромен взрив — втори крелянски кораб изчезна от сензорите ми за близост.

Последният крелянски кораб се откъсна от мен и се гмурна извън обхвата ми. Облегнах се на седалката потна, главата ми пулсираше, на конзолата блестяха светлини. Жива. Бях жива.

— Драйфа! — заговори Еф Ем по линията. — Какви ги вършиш?

— Добре съм — изръмжа тя. — Този ще го спипам. Щитът му е почти свален.

Бързо извих кораба и видях, че бойното поле под мен кипи. Кималин — бях сигурна, че е тя — ме беше последвала нагоре и сега се отдръпна. Останалата част от битката бе истинско меле от крелянски кораби и огън от деструктори.

Там. Забелязах, че Драйфа преследва врага, макар да е с опашка от трима креляни. Бях принудена да я оставя без партньор.

Не обърнах внимание на мигащата светлина, която ме предупреждаваше, че щитът ми е свален — нямах време да презареди — и се гмурнах към бойното поле. Насочих огъня на деструкторите си към опашката на Драйфа, но бях твърде далече и изстрелите ми се отклониха. Врагът не се отказа от преследването.

Драйфа бе улучена. След това втори път.

— Драйфа, изтегли се нагоре! — казах ѝ аз.

— Почти го спипах. Никога няма да подобря постиженията, ако ме е страх. — Тя стреля и изключи щита на крелянина пред нея.

Аз включих на свръхскорост и се насочих след тях. Само че гмурванията бяха опасни за тялото и щом Грав кап се изключи, аз усетих джи форса в очите си, как изтласка кръвта в главата ми.

Стиснах зъби, пред очите ми почервеня, когато стигнах групата креляни. Включих ОМП. Нали моят щит нямаше как да бъде свален. Него вече го нямаше.

Не видях колко от тях съм уцелила. Бях прекалено близо, за да си навредя. Изравних, главата ми туптеше, очите ме боляха. Когато зрението ми се върна, започнах превключването на щита и извих глава, за да потърся Драйфа. Беше ли тя в безопасност?

— Под тежък обстрел съм! — обади се Артуро. — Имам нужда от помощ!

— Подкрепленията пристигат! — успокои го Джорген.

Цареше хаос. Едва разбирах кой къде е, въпреки че за момент — което бе истинско постижение — никой не ме обстрелваше.

От дясната ми страна блесна експлозия.

— Скапах го! — похвали се Драйфа.

Ето я. Драйфа беше свалила целта си, но два крелянски кораба продължаваха да я следват.

— Изтегли се нагоре, Драйфа! — казах. — Все още имаш опашка. Качи се в обхвата на наземните оръдия!

Тя се насочи нагоре, най-сетне ме послуша. Последваха я два кораба. Аз превключих щита си, след това поех след нея, опитвах се да помогна, но бях изгубила инерция.

— Щитовете са долу — изръмжа Драйфа.

— Страннице! — повиках я отчаяно и се устремих отчаяно към приятелката си, защото бях твърде далече. — Вземи ги на мушка. Аз свалих щитовете на тази група. Щитовете им са свалени. Стреляй!

— Аз… — Кималин ми се стори нервна. — Аз…

— Можеш, Страннице! Както на симулациите. Хайде!

Светъл лъч от зареден деструктор разряза въздуха над нас, стреля към корабите зад Драйфа.

Пропусна.

Драйфа бе поразена секунда по-късно и крилото ѝ експлодира, пръсна се на парчета. Сините отблясъци под кораба ѝ започнаха да примигват, светлината се губеше.

Не…

Корабът на Драйфа се понесе надолу. От разстояние тя приличаше на поредния отломък.

— Драйфа! — изпищях. — Катапултирай! Измъкни се!

— Аз… — Гласът ѝ беше тих; едва го чувах над предупредителното пищене на нейното и моето табло. — Мога да го контролирам… Мога да извия…

— Подемният ти пръстен е повреден! — съобщих ѝ аз. — Губиш височина. Катапултирай!

— Не. Съм. Страхливка — заяви тя. — Храбра до…

Огнена топка.

Малка експлозия на земята, незначителна сред бурята от разрушение, която цареше на бойното поле.

— Изтеглете се! — нареди Джорген. — Всички да се изтеглят незабавно! Оставете битката на обучените пилоти. Имаме заповед за оттегляне!

Драйфа…

Отначало не можех да помръдна. Просто гледах към мястото, на което тя се удари в земята.

— Пумпал — повика ме Джорген. Кога беше долетял до мен? — Трябва да вървим. Твърде изтощени сме за тази битка. Чуваш ли ме?

Замигах, за да пропъдя сълзите и прошепнах „Да“. Заех позиция до него, когато се гмурнахме надолу и продължихме близо до повърхността, за да избягаме от бойното поле.

Спряхме до Еф Ем и Артуро и аз ахнах. Корабът на Артуро беше почернял покрай лявото крило, капакът напукан. Подемният му пръстен бе все още на място, така че той можеше да остане във въздуха, но… небесни ангели. Беше оцелял след огън от деструктор, след като щитът му е бил свален.

Когато докладва, гласът му беше глух, личеше, че е разтърсен. Изглежда знаеше какъв късмет е извадил, че е оцелял.

Затова пък Драйфа…

Кималин най-сетне се присъедини към нас.

— … Драйфа? — попита Еф Ем.

— Тя падна — отвърна Кималин. — Аз… аз гледах. Опитах се, но…

— Тя не катапултира — обясних тихо. — Отказа.

— Да се връщаме — подхвърли Джорген. Нова ескадра пристигна на бойното поле. Докато ги наблюдавах, самоувереността в способностите ми се изпари. Тези изтребители действаха много по-ефективно от нас, лавираха, летяха като един, имаха координация при неочакваните маневри.

Неочаквано почувствах, че имам нужда от стотици допълнителни часове практика преди да съм готова. Ако изобщо някога щях да бъда готова. Избърсах сълзите, докато гласът на Джорген, тих, но твърд, ни нареди да ускорим до Маг-3.

Докато летяхме, ръцете ми трепереха — и разкриха, че съм страхливка.

33.

Събудих се в стая.

Стая ли? Не беше кокпитът на Ем-бот.

Надигнах се, мускулите ме боляха, главата ми пулсираше. Бях вътре. В легло. Какво се беше случило? Да не би да бях заспала на територията на ЗСД? Адмиралът щеше да…

В лечебницата си, спомних си аз. След битката. Коб те изпрати тук, за да те прегледат. Наредиха ти да спиш и да останеш за наблюдение.

Смътно помнех, че възразих, но сестрата ме накара да си сложа болнично облекло, след това настоя да легна в малка, празна стая. Бях твърде изтръпнала, за да възразявам. Не помня кога съм легнала; всичко ми беше като в мъгла.

Ясно помнех взрива, когато корабът на Драйфа се блъсна в земята. Отпуснах се на меката възглавница и стиснах очи. Драйфа вече я нямаше.

Най-сетне се насилих да стана от леглото. Намерих нещата си на един стол: гащеризона, изпран, светлинната гривна бе отгоре. Раницата ми беше оставена на пода до него, а радиото отстрани мигаше. Ангели небесни… ами ако някой бе отговорил? Щеше ли Ем-бот да пази тишина?

Неочаквано тайните ми се сториха незначителни. На фона на случващото се… ужасът от това, че ескадрата ни бавно се стопяваше човек след човек… Пукаше ли му на някой? Кой се интересуваше, дори да откриеха тайните ми?

Драйфа беше мъртва.

Погледнах часовника. 0545. Намерих тоалетната, където се почистих. Върнах се в малката стаичка и отидох на рецепцията на лечебницата. Една сестра ме огледа, след това ми подаде червена бележка.

Медицински отпуск за възстановяване. Нареждане: една седмица. Беше написано името ми, имаше печат и подпис.

— Не мога — заявих. — Адмиралът ще ме изрита от…

— Цялата ви ескадра получи задължителен медицински отпуск — обясни жената. — По нареждане на доктор Тиор, шеф на медицинския сектор. Няма да те изритат отникъде, кадет. Трябва ти почивка.

Погледнах бележката.

— Върви си у дома — настоя жената. — Прекарай една седмица със семейството си и се възстанови. Небеса над нас… вас кадетите ви изцеждат до крайности.

Останах там още минута преди да се обърна и да изляза, с мрачно изражение завих към тренировъчната сграда. Поех по обиколния път, покрай нашите Поко. Бяха подредени четири. Изтребителят на Артуро беше отстрани, в малък хангар за поддръжка, под него бяха пръснати части.

Да си вървя у дома. Къде? Да живея в пещерата ли? Обратно при мама, чието неодобрение към ЗСД можеше най-накрая да ме накара да изгубя и малкото ми останала решителност?

Смачках листчето за отпуск в джоба и тръгнах към класната ни стая, където седнах сама на мястото си. Наистина трябваше да помисля, да поговоря с Коб, да подредя всичко. Драйфа беше казала… смели до самия край. И тя се бе държала смело до самия край.

Ангели небесни. Драйфа я нямаше. В приказките на бабчето организираха пиршества в чест на падналите. Аз обаче не исках да пирувам. Исках да се промъкна на някое тъмно място и да се свия на кравай.

Колкото и да беше странно, когато времето за часа ни наближи, вратата се отвори със скърцане и останалите, — с изключение на Джорген — пристигнаха на сериозна, мълчалива група. Нали сестрата каза, че всички трябвало да си тръгнем? Може би и те също като мен не искаха да приемат случилото се.

Кималин спря до мястото ми и ме прегърна. Не исках прегръдка, въпреки това я приех. Имах нужда от нея.

Дори Джорген пристигна около десет минути след обичайното начало на часа.

— Помислих си, че ще ви намеря всички тук — подхвърли той.

Стегнах се, защото очаквах да ни каже да си вървим. Мислех, че ще поддържа официалното нареждане и ще ни каже, че часовете са отменени, защото сме в принудителен отпуск.

Вместо това той ни огледа, след това кимна одобрително.

— Звездна ескадра, подредете се — рече той тихо. Не бе го пробвал от първия ден, когато не му обърнахме никакво внимание. Днес обаче заповедта прозвуча напълно на място. И четиримата станахме и се строихме в редица.

Джорген отиде до интеркома на класната стая и натисна едно от копчетата.

— Джакс, би ли изпратил капитан Коб. Кажи му, че ескадрата му го очаква в обичайната стая. Благодаря ти.

След това Джорген пристъпи напред и се подреди до нас. Зачакахме заедно. Минаха петнайсет минути. Двайсет. Беше 0729 когато Коб отвори вратата с трясък и влезе с куцукане.

Ние застанахме мирно и отдадохме чест.

Той ни погледна, след това изрева:

— СЯДАЙТЕ!

Аз трепнах. Не очаквах подобно нещо. Независимо от това, заедно с другото побързах да изпълня заповедта.

— Ако падате неконтролируемо — изрева той и лицето му пламна, — тогава катапултирате! Чухте ли ме! Ангели небесни, КАТАПУЛТИРАТЕ!

Той беше побеснял. Беше много, ама много ядосан. Понякога се преструваше на ядосан, но никога не бе както сега: със зачервено лице, от устата му изскачаше слюнка, докато крещеше.

— Колко пъти съм го казвал? — питаше той. — Колко пъти съм ви давал заповеди? И въпреки това ми пробутвате тези простотии! — Той замахна с ръка към прозореца, към сградата на въздушното командване на ЗСД. — Единствената причина да имаме тази тъпа култура на самоналожено мъченичество е защото някой чувства, че трябва да има оправдание за жертвите. Да представи нещата така, сякаш са въпрос на чест, сякаш са правилни.

— Няма такова нещо. А вие сте глупаци, ако слушате подобни хора. Не зачерквайте живота си. Не смейте да се проявявате като тази идиотка вчера. Не…

— Не я наричайте идиотка — сопнах се аз. — Тя се опитваше да лети в контролирана катастрофа. Опитваше се да спаси кораба си.

— Тя изпитваше ужас, че някой ще я нарече страхливка! — изрева Коб. — Тази работа няма нищо общо с кораба!

— Драйфа… Худия… беше герой — изгледах го вбесено аз.

— Тя беше…

Изправих се.

— Само защото искате да оправдаете вашата проява на страх, когато сте катапултирали, не означава, че и ние трябва да направим същото!

Коб застина на мястото си. След това някак… се смали. Отпусна се на мястото си зад бюрото. Не изглеждаше мъдър, нито дори опитен. Просто… стар, уморен и тъжен.

В този момент се засрамих. Коб не заслужаваше това; не бе направил нищо лошо като бе катапултирал, дори ЗСД не го обвиняваха. А Драйфа, ами нали самата аз ѝ казах да катапултира. На практика я умолявах.

Тя обаче не го направи. Трябваше да уважим избора ѝ, нали така?

— Всички сте в медицински отпуск за една седмица — напомни Коб. — Доктор Тиор настоява да даваме по-големи отпуски на ескадрите, когато загубят свой колега и по всичко личи, че е започнала да постига онова, което смята за редно. — Той се изправи и ме погледна. — Надявам се да се насладиш на усещането да си герой, когато трупът ти се разлага като този на приятелката ти, сама в пустошта, забравена и изоставена.

— Ще ѝ бъде организирано пилотско погребение — отвърнах. — Името ѝ ще се пее поколения наред.

Той изсумтя.

— Ако пееха името на всеки кадет глупак, който е загинал по време на обучението си, нямаше да ни остане време за нищо друго. А трупът на Драйфа няма да бъде прибран поне още няколко седмици. Скаутите потвърдиха, че взривът е повредил подемния ѝ пръстен така, че не подлежи на ремонт. На онзи изтребител Поко няма нищо за спасяване, не и на фона на огромната станция, над която все още работят.

— Така че приятелката ти героиня ще остане там — поредният мъртъв пилот, погребан от собствената ѝ експлозия. Ангели небесни. Трябва да отида да напиша писмо до родителите ѝ и да обясня защо се е случило. Нямам доверие на онова, което Айвънс ще напише.

Той закуцука към вратата, но спря и се обърна към Кималин. Не бях забелязала, че тя се е изправила. Тя отдаде чест с насълзени очи. След това остави нещо на седалката си.

Кадетската значка.

Коб кимна.

— Задръж значката, Страннице — каза той. — Освободена си с каквито почести имат значение за теб.

Той се обърна и излезе.

Освободена ли? Освободена?

— Той не може да ти причини това! — възкликнах аз и се обърнах към Кималин.

Тя се отпусна.

— Аз поисках да ме освободят след битката. Той ми каза да си помисля една нощ. И аз помислих.

— Но… ти не можеш…

Джорген застана до мен, обърна се към Кималин.

— Пумпал е права, Страннице. Ти си важен член на тази ескадра.

— Най-слабото звено — поправи го тя. — Колко пъти се е налагало някой от вас да се изтегли от битка, за да дойде да ме спасява? Аз застрашавам всички ви. — Независимо от онова, което Коб ѝ каза, тя остави значката на мястото си и тръгна към вратата.

— Кималин — повиках я аз и се почувствах безпомощна. Втурнах се след нея и поех ръката ѝ. — Моля те.

— Аз я убих, Пумпалче — прошепна тя. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Тя сама е виновна за смъртта си.

— Единственият изстрел, който имаше значение. Точно тогава пропуснах.

— Преследваха я два кораба. Един изстрел, дори да беше уцелила, може би нямаше да бъде достатъчно.

Тя се усмихна, стисна ръката ми, след това си тръгна.

Светът ми се разпадна. Първо Драйфа, сега Кималин. Погледнах Джорген. Той сигурно можеше да спре това. Нали можеше?

Стоеше като вдървен, висок, с това прекалено красиво лице. Гледаше пред себе си и ми се стори, че виждам нещо по лицето му. Вина ли беше? Може би болка?

Ескадрата му се разпадаше пред него.

Трябваше да направя нещо. Трябваше да вложа смисъл в това нещастие, да се изтръгна от болката. Но не, не можех — нямаше начин — да спра Кималин. Поне… поне по този начин тя щеше да е в безопасност.

Затова пък Драйфа…

— Артуро — заговорих аз и си взех раницата, — колко далече според теб стана битката?

— Съвсем близо до оригиналните ни координати, зад наземните оръдия. Да кажем, на осемдесет километра.

Метнах раницата на гръб.

— Супер. Ще се видим след седмица.

— Къде отиваш? — попита Еф Ем.

— Отивам да намеря Драйфа — отвърнах, — и да ѝ устроя пилотско погребение.

34.

Тътрех се по сухата, прашна земя. Компасът ме водеше в правилната посока, което беше важно, защото всичко ми се струваше същото тук, на повърхността.

Стараех се да не мисля. Мисленето беше опасно. Почти не познавах Бим и Утринна роса, а смъртта им ме остави разтърсена за седмици наред. Драйфа обаче ми беше партньор.

Имаше и още. Тя беше като мен. Поне беше такава, на каквато се преструвах и аз. Обикновено беше на крачка пред мен, водеше нападенията.

В нейната смърт видях себе си.

Стига. Никакво мислене.

Това обаче не спря чувствата. Дупката у мен, болката от отворената рана. След това нищо вече нямаше да бъде същото. Вчера не отбеляза единствено смъртта на приятелка. Този ден отбеляза смъртта на способността ми да се преструвам, че тази война е — във всяко отношение — нещо велико.

Радиото ми запримигва. Натиснах копчето.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Сигурна ли си, че това пътуване е разумно? Аз не притежавам способността да изпитвам притеснение, но…

— Предпочитам да остана сама — заявих. — Ще ти се обадя утре или някъде там. — Изключих радиото и го натъпках в раницата, където бях сложила малко месо от плъх и вода за пътуването. Ако не ми стигнеше, щях да отида на лов. Може би щях да потъна в пещерите и никога повече да не се върна. Щях да се превърна в номад, също като клана ми преди създаването на Висина.

И никога повече ли нямаше да летя?

Просто върви, Спенса, казах си аз. Престани да мислиш и върви.

Беше съвсем просто.

Това можех да го направя.

Бях на два часа извън Висина, когато някакъв звук разкъса тишината и аз се обърнах към приближаващ хавъравтомобил. Летеше на три метра над земята и оставяше плътна следа от прах. Да не би някой да беше предупредил адмирала? Да не би да е изпратила военна полиция с някоя измислена причина, поради която нямах право да съм тук.

Не… Когато приближи, познах синия автомобил. Беше на Джорген. Изглежда му бяха подменили енергийната матрица.

Изпъшках, след това се обърнах напред и продължих да вървя. Той спря до мен и сниши автомобила, така че главата му беше едва на метър над моята.

— Пумпал? Наистина ли възнамеряваш да изминеш пеша осемдесет километра?

Не отговорих.

— Ти наясно ли си, че тук навън е опасно? — продължи Джорген. — Трябва да ти наредя да се върнеш. Ами ако попаднеш сред дъжд от отломки?

Свих рамене. Живеех близо до повърхността от месеци и беше опасно един-единствен път, когато открих пещерата на Ем-бот.

— Спенса — повика ме Джорген. — В името на Северната звезда, качвай се. Аз ще те откарам.

— Ти нямаш ли някое събитие за напудрени богаташи, на което да отидеш?

— Родителите ми все още не знаят, че сме в медицински отпуск, така че съм свободен като теб.

Аз? Свободна? Прииска ми се да се изсмея в лицето му.

Но пък той имаше кола. Това щеше да превърне пътуването, което щеше да трае няколко дни, в няколко часа. Мразех го, задето ми даваше тази възможност, тъй като исках да остана сама. Може би за да страдам. Част от мен знаеше, че няма да се добера до тялото на Драйфа с провизиите в раницата си. Сигурно след ден ходене щях да бъде принудена да се върна.

— Искам да дойда с теб — рече Джорген. — Идеята е супер. Драйфа… тя го заслужава. Донесох материали за погребалната клада.

Престани да се оказваш прав, Джорген, помислих си аз. Накрая заобиколих автомобила и се качих до него. Прахта се беше наслоила чак до бедрата ми и се размаза по вътрешността на автомобила, но той изглежда не забеляза.

Натисна дросела и ние полетяхме над земята. Колата имаше малък подемен пръстен, нямаше бустер, единствено основни тласкачи, но толкова близо до земята имах чувството, че пътуваме по-бързо, отколкото в действителност. Особено след като нямаше покрив и вятърът рошеше косата ми.

Оставих движението да ме хипнотизира.

— Искаш ли да поговорим? — попита той.

Не отговорих. Нямах какво да кажа.

— Добрият командир би трябвало да умее да помага на ескадрата си, когато хората имат проблеми — заяви той. — Ти нямаше как да я спасиш, Пумпал. Нищо не можеше да направиш.

— Мислиш, че тя трябваше да катапултира — обърнах се към него.

— Ами… Това вече няма значение.

— Мислиш, че тя не трябваше да упорства и да го свали. Мислиш, че не се е съобразила с протокола и не е трябвало да лети сама. Мислиш си го. Знам, че е така. Ти я съдиш.

— Сега ми се сърдиш на мен за неща, които може би мисля.

— За какво тогава мислиш? Съдеше ли я?

Джорген не отговори. Продължи да шофира, вятърът раздухваше добре поддържаната му, съвършена коса.

— Защо трябва през всичкото време да си такова дърво? — попитах. — Защо предложенията ти за „помощ“ винаги звучат така, сякаш цитираш наръчник? Ти да не си някоя мислеща машина? Наистина ли те е грижа?

Той трепна и аз стиснах очи. Знаех, че го е грижа. Нали го видях онази сутрин в класната стая, докато се опитваше да спаси Утринна роса в симулация. Повтаряше отново и отново.

Думите ми бяха тъпи. Необмислени.

Това се получаваше, когато не мислех.

— Защо изобщо ме търпиш? — попитах. Отворих очи и облегнах глава назад, погледнах към пояса отломки над нас. — Защо не ме издаде, когато съсипах автомобила ти, когато те нападнах или поне още десет пъти.

— Ти спаси живота на Нед.

Обърнах глава и погледнах Джорген. Той шофираше, вперил поглед напред.

— Ти последва приятеля ми в търбуха на звяр — продължи той. — И го изтегли за яката на безопасно място. Дори преди това знаех. Ти си непокорна, устата и… и много ме дразниш. Когато обаче летиш, Пумпал, летиш като част от екип и опазваш хората ми живи.

Той ме погледна, очите ни се срещнаха.

— Ругай ме колкото искаш, заплашвай ме, каквото пожелаеш. Докато летиш, както вчера, докато защитаваш останалите, искам да си в моя отбор.

— И въпреки това Драйфа загина — подчертах. — Кималин напусна.

— Драйфа загина, защото беше безотговорна. Странница напусна, защото се чувства неспособна за тази работа. Тези проблеми, също както твоето непокорно отношение, са по моя вина. Моя работа е всичко в ескадрата ми да тиктака.

— Ако ти дават невъзможни задачи, защо просто не те накарат да надвиеш креляните съвсем сам? Това е точно толкова вероятно, колкото да накараш останалите от нас да…

Той се напрегна, вперил очи напред и аз разбрах, че е приел думите ми като обида. Ангели небесни.

Най-сетне минахме покрай батареята с наземни оръдия и Джорген им се обади, за да не се включат сензорите им за близост. Те го пуснаха без въпроси щом спомена кой е — син на Първи гражданин.

След като подминахме оръдията, се оказа изненадващо лесно да открием смазания изтребител на Драйфа. Той се беше влачил повече от сто метра и бе оставил широка бразда в прашната земя. Беше се раздробил на три едри парчета. Задната част на фюзелажа с бустера очевидно се бе откъснала най-напред. Докато обикаляхме около него, открихме средната част на фюзелажа — каквото бе останало от него, — оставил огромно черно петно на земята. Енергийната матрица беше експлодирала след като се бе ударила в скали и бе унищожила подемния пръстен. Оттам беше дошла светлината, която видях.

Малко парче от предната част — с кокпита — се бе откъснало и продължило още по-напред. Сърцето ми се сви, когато видях разкривените останки на кокпита, смазани в купчина скали отпред.

Джорген приземи хавъравтомобила и аз скочих долу, втурнах се напред. Скочих върху първите скали, след това се качих на други, издрах си пръстите. Трябваше да се кача достатъчно високо, за да видя смазаната кабина. Трябваше да знам. Изтеглих се на висок камък, откъдето погледнах надолу към счупения капак.

Тя беше там.

Част от мен не вярваше, че ще я намеря. Част от мен се надяваше, че Драйфа все някак е успяла да се измъкне от смазания изтребител — че е тръгнала да се връща, ранена, но жива. Самоуверена, както винаги.

Това бе просто фантазия. Защитният ѝ костюм отчиташе жизнени показатели и ние всички имахме трансмитери за спешни случаи, които да активираме, ако имаме нужда от спасяване. Ако Драйфа беше оцеляла, ЗСД щяха да знаят. Един поглед потвърди, че тя сигурно е загинала при първия удар. Беше смазана — притисната от разкривения метал на пилотската кабина.

Извърнах поглед, студ нахлу в гърдите ми. Болка. Празнота. Погледнах към белега на земята, оставен от кораба ѝ, докато се е разбивал. Тази дълга линия сякаш показваше, че накрая тя е успяла да изправи кораба си в хоризонтално положение, че се е доближила до позиция на плъзгане.

Значи почти беше успяла. С отнесено крило и счупен подемен пръстен, тя почти бе успяла да се приземи.

Джорген изпъшка, докато се качваше. Подадох му ръка, но понякога забравях колко съм дребна в сравнение с някой като него. Той едва не ме събори, когато дръпна ръката ми.

Качи се с усилие на камъка до мен и погледна бързо Драйфа. Пребледня и се обърна настрани, седна на горната част на скалата. Аз стиснах зъби, след това се насилих да се кача в кокпита и да сваля значката на Драйфа от окървавения ѝ пилотски костюм. Най-малкото, което можехме да направим, бе да върнем значката на семейството ѝ.

Погледнах раздраното лице на Драйфа, единственото ѝ останало око се взираше напред. Дръзка до самия край, не че това ѝ беше помогнало. Смела… страхлива… тя си оставаше мъртва, така че какво значение имаше?

Почувствах се като ужасна приятелка заради тези мисли. Затворих окото ѝ, след това излязох и избърсах ръце в гащеризона си.

Джорген кимна към автомобила.

— Нося нещата за клада в багажника.

Спуснах се долу със светлинното въже и той ме последва. В багажника на колата имаше масло и сноп дърва, което ме изненада. Очаквах въглища. Той наистина беше богат, след като се бе добрал до подобно нещо. Качихме се отново в кораба, след това изтеглихме вързопа със светлинното въже.

Започнахме да трупаме дървата в пилотската кабина, едно по едно.

— Така са го правели прадедите ни — обясни Джорген, докато работехме. — Изгори кораба в океана.

Кимнах и се запитах колко ли ниско мнение имаше той за образованието ми, ако предполагаше, че не знам това. Нито един от нас не беше виждал океан, разбира се. На Метален рой нямаше такива неща.

Излях масло върху дървата и тялото, след това отстъпих назад и Джорген ми подаде запалката. Запалих малка съчка, след това я хвърлих върху капака.

Неочаквано лумналите пламъци ме изненадаха и по челото ми изби пот. Двамата се отдръпнахме и най-сетне се качихме на по-висока скала.

По традиция приветствахме пламъците.

— Върни се при звездите — рече Джорген — офицерската част. — Лети сред тях, воине.

Това не беше цялата елегия, но бе достатъчно. Седнахме на камъните, за да наблюдаваме — по традиция — докато огънят не угасна. Потрих значката на Драйфа, върнах ѝ блясъка.

— Аз не съм дързък — рече Джорген.

— Какво? Мислех, че си расъл в дълбоките пещери.

— Искам да кажа, да, от Дръзки съм, от пещерите на Дръзки. Само че не се чувствам дързък. Не знам как да бъда такъв като теб. И като Драйфа. Още от дете всичко за мен беше предначертано. Как да следвам великите речи — да се противопоставя на креляните, да се противопоставя на съдбата ни — след като всичко, което правя, е предопределено от седем правила?

— Поне си имал уроци по летене и влезе безпроблемно в ЗСД. Поне можеш да летиш.

Той сви рамене.

— Шест месеца.

— Моля?

— Това е времето, с което разполагам след като завърша, Пумпал. Сложиха ме в класа на Коб, защото се предполага, че е най-безопасният за кадетите — и щом завърша, ще летя шест месеца. Тогава ще имам достатъчно богато досие като пилот, за да ме уважават връстниците ми, и семейството ми ще ме изтегли.

— Могат ли да го направят?

— Да. Сигурно ще представят нещата като спешен случай в семейството — че има спешна нужда да заема длъжност в управлението по-скоро от очакваното. Ще прекарам останалата част от живота си по срещи, ще посреднича за татко със ЗСД.

— А някога ще имаш ли възможност… да летиш?

— Мога да излизам за удоволствие. Но как може да се сравни с летенето на истински изтребител в битка? Как да излизам за едното удоволствие. — Той вдигна поглед към небето. — Татко открай време се страхува, защото много обичам да летя. Честно да ти кажа, по време на упражнения — преди да започна официалното си обучение — мислех, че две крила ще ми помогнат да избягам от наследството му. Само че аз не съм дързък. Ще направя онова, което се очаква от мен.

— Хм — изсумтях.

— Какво?

— Никой не нарича твоя баща страхливец. А ти… ти все още живееш в неговата сянка. — По някакъв начин Джорген беше впримчен също като мен. Всичките му заслуги не можеха да му купят свобода.

Двамата гледахме как жаравата на кладата гасне, докато небето притъмняваше, а древните светлини помръкваха. Разказахме си няколко спомена за Драйфа — въпреки че никой от нас не беше присъствал, когато екипът ни вечеряше и знаехме нещата от втора ръка.

— Тя беше като мен — заявих най-сетне, когато час по-късно огънят угасна. — Много повече от мен напоследък.

Джорген не ме попита какво имам предвид. Просто кимна и на отблясъците — светлината на няколко въгленчета все още се отразяваше в очите му — лицето му не ми се струваше толкова подходящо за удари, колкото преди. Може би защото забелязах чувствата зад маската на авторитарното съвършенство.

Когато и последните искри от огъня угаснаха, ние станахме и отново отдадохме чест. Джорген слезе при автомобила си и обясни, че трябва да се обади на семейството си. Аз останах на високата скала и отново погледнах следата, останала от катастрофата на Драйфа.

Винях ли я, че похаби живота си? Или я уважавах, задето отказа — на всяка цена — да бъде заклеймена като страхливка? Можех ли да изпитвам едновременно и двете?

След като тя почти бе успяла, мислех си аз и забелязах почти здравото крило наблизо. Назад беше опашката на корпуса. Откъсната, сама.

Включително и бустера.

В този момент осъзнах нещо. Щяха да минат седмици преди някой да дойде, за да огледа останките. Ако се питаха къде е бустерът, сигурно щяха да предположат, че се е взривил в първоначалното попадение на деструкторен огън.

Де да можех някак да го пренеса до пещерата…

Нямаше да е равносилно на кражба от мъртвец. Ангели небесни, самата Драйфа щеше да ми каже да взема бустера. Щеше да иска да летя и да се бия. Как точно щях да го отнеса обратно? Той със сигурност щеше да е много по-тежък, отколкото можех да нося…

Погледнах седналия в колата си Джорген. Смеех ли да го направя?

Имах ли друг избор? Видях вериги в багажника, докато разтоварвахме дървата…

Слязох от скалите и се насочих към колата, приближих се точно когато той изключваше радиото.

— Все още няма спешни случаи — заяви той. — Но трябва да вървим.

Поколебах се за момент и най-сетне попитах:

— Джорген, какъв товар може да поеме колата ти?

— Голям. Защо?

— Готов ли си да направиш нещо, което звучи малко откачено?

— Като да излезем и да организираме наше си погребение за приятелка ли?

— Още по-откачено — натъртих. — Но имам нужда да го направиш, без да задаваш много въпроси. Престори се, че съм полудяла от мъка или нещо подобно.

Той ме погледна предпазливо.

— Какво точно искаш да направя?

35.

— Нали разбираш — заяви Джорген, докато летяхме обратно към Висина, — че започвам да ставам много подозрителен?

Погледнах настрани, където бустерът висеше под хавъравтомобила му, вързан с вериги за теглича на шасито. Малкият подемен пръстен на колата едва вдигна тежестта.

— Първо ми крадеш енергийната матрица — подчерта той, — а сега и това. Какво правиш? Да не би да си строиш свой собствен Поко? — Той прихна.

Тъй като не се присъединих към смеха му, той ме погледна. След това се плесна по челото и го потри, когато разбра.

— Точно това правиш. Строиш изтребител.

— Нали ти казах да не задаваш прекалено много въпроси.

— Само че аз не съм се съгласил. Пумпал, наистина ли строиш кораб?

— Поправям го — отвърнах. — Открих една развалина.

— Всички находки принадлежат на ЗСД. Като го задържиш е все едно да го откраднеш.

— А ти току-що ми помогна да открадна бустер.

Той изпъшка и се облегна назад.

— Ти какво мислеше, че правим? — попитах развеселено. — Половин час влачихме част от разбит самолет по земята!

— Ти ми каза да предположа, че си емоционално нестабилна заради смъртта на Драйфа!

— Не очаквах да ми повярваш — отвърнах. — Виж, правя това от цяла вечност, без да се забърквам в неприятности. Долу, в Огнен рай, използвах намерени части, за да си направя харпун за лов.

— Цял един изтребител е нещо много различно от харпун. Как възнамеряваш да го направиш? Нямаш опит за такова нещо — нито пък време!

Не отговорих; нямаше нужда да навличам неприятности на Дърдорко.

— Ти си луда — заяви той.

— Адмирал Железен юмрук няма да ми позволи да летя. Тя ме мрази заради баща ми. Дори да завърша, цял живот ще бъда на земята.

— Затова ли строиш собствен кораб? Какво според теб ще се случи? Ще се появиш на бойното поле в последния момент и всички просто ще забравят да те попитат откъде е тъпият изтребител?

Честно казано, нямах отговор на този въпрос. Бях забравила за логиката, предполагах, че подобни въпроси бяха мостове, които ми предстоеше да премина, когато стигнех до тях.

— Пумпал, дори да предположим, че можеш да оправиш катастрофирал Поко сама — а ти не можеш, между другото — първия път, в който вдигнеш това чудо в небето, ЗСД ще те засекат на скенерите. Ако не се идентифицираш, ще те свалят. Ако го направиш, ще ти вземат кораба по-бързо, отколкото можеш да кажеш „военен съд“.

Нека опитат.

— Може да не летя за ЗСД — заявих. — Има и други пещери, други хора.

— Нито една от тях няма свои самолети. Те успяват да се установят, защото вниманието на креляните е насочено към нас.

— Някои използват кораби за търговия — изтъкнах.

— И ти ще изоставиш битките? — попита той. — И ще прекарваш товари ли?

— Не знам. — Отпуснах се на седалката, постарах се да не се цупя. Той беше прав. Обикновено беше прав. Вече не го мразех, но той пак си оставаше Досадник.

Той въздъхна.

— Виж, ако искаш да летиш, може да ти намеря работа като частен пилот. Някои от семействата в дълбоките пещери поддържат изтребители за търговски операции. Няма да има нужда да ремонтираш някаква стара бракма. Можеш да използваш един от нашите кораби. Семейството на Артуро има няколко.

Вдигнах глава.

— Наистина ли? Това мога да го върша.

— Може би. — Той се замисли за момент. — А може би не. Възможността не е голяма, те обикновено използват пилоти на ЗСД. И… ти трябва да имаш страхотна репутация.

Нещо, което дъщерята на един страхливец няма. И никога няма да я имам, освен ако не се бия за ЗСД.

Голямото противоречие в живота ми. Никога няма да струвам нищо, освен ако не се докажа — но аз не можех да се докажа, защото никой нямаше да ми даде шанс.

Нямах намерение да се откажа от мечтата си да летя на Ем-бот. Нелепо — и зле замислено, — както звучаха плановете ми, когато Джорген ги изложи. Ем-бот си беше мой кораб. Щях да намеря начин.

Продължихме да летим в мълчание. Така можех да помисля за бустера, а умът ми отново се насочи към разбития самолет. Странно, сякаш все още усещах пламъците до кожата си. Надявах се, че като направя погребението, болката ще отмине, но все още я усещах. Смъртта на Драйфа бе оставила огромна празнина. Толкова много въпроси.

Така ли ще става всеки път, когато изгубя приятел в битка, питах се аз. Прииска ми се да избягам, да стана пилот на товарен самолет, както каза Джорген, и никога да не ми се налага да се изправям срещу креляни и техните деструктори.

Страхливка.

Най-сетне Висина се показа в далечината. Хванах ръката на Джорген и я насочих няколко градуса наляво, към скритата пещера.

— Лети в тази посока.

Той ме погледна измъчено, но направи каквото поисках. Накарах го да спре на четирийсетина метра от дупката, за да не вдигне прах и да не разкрие мястото, на което беше холограмата.

Той сниши хавърколата внимателно, за да остави бустера долу. Щом усетих, че допря земята, аз закачих единия край на светлинното въже за едната страна на автомобила и се подготвих да се спусна, за да освободя бустера.

— Пумпал — спря ме Джорген. — Благодаря ти.

— За какво?

— Задето ме накара да го направя. Чувствам се по-добре, след като я изпратихме както подобава.

Добре поне че ритуалът бе помогнал на единия от нас.

— Ще се видим след седмица — рече той. — Семейството ми сигурно ще уплътни всяка минута от времето ми. — Той ме погледна, след това по лицето му се изписа много странно изражение. — Този счупен кораб… има ли работещ подемен пръстен?

— Ами… Да. — Той ми беше помогнал и вече знаеше достатъчно, за да ми навлече неприятности, ако реши. Заслужаваше честност. — Да, има подемен пръстен. Целият кораб е в по-добро състояние, отколкото си мислиш.

— Тогава го поправи — натърти той. — Поправи го и лети. Намери начин да им се противопоставиш. Направи го заради онези от нас, които нямаме куража да го направим.

Наклоних глава, но той се обърна, стисна зъби и хвана волана с две ръце. Затова се приведох, после освободих бустера. Бяхме достатъчно близо, така че можех да маневрирам с Ем-бот и да го закача, а след това да го спусна в пещерата. Щеше да ми бъде необходима верига, затова освободих само единия край.

Помахах на Джорген и когато той се издигна, веригата се изплъзна от пръстените под колата и падна до мен. Той не си я поиска. Отлетя към Висина. И отговорностите.

Незнайно как… беше истина. Незнайно как аз бях по-свободна от него. Това бе истинска лудост.

Извадих радиото от раницата.

— Здрасти, познай какво, Ем-бот. Имам подарък за теб.

— Гъби ли?

— Нещо по-хубаво.

— Две гъби.

Усмихнах се.

— Свобода.

36.

— Няма да те питам откъде намери това — каза Дърдорко. Беше застанал с ръце на ханша и оглеждаше бустера, който двамата с Ем-бот бяхме преместили в пещерата.

— Ето, затова си при инженерите — отвърнах. — Умен си.

— Не чак толкова умен, че да стоя настрани от тази каша — заяви той.

Ухилих се. Поддържащите системи на Ем-бот включваха малък мобилен подемен пръстен за поправки. Напълно засенчен от големия, с който летеше, той представляваше малък пръстен, не по-голям от двете ми ръце съединени заедно, с източник за самозареждане.

Двамата с Дърдорко поставихме пръстена за поддръжка под бустера. Така — след като го активирахме — вдигнахме тежкия метал около метър във въздуха. Двамата го избутахме на място зад Ем-бот, близо до мястото, на което трябваше да бъде инсталиран.

— И сега? — попитах. — Ще стане ли?

— Вероятно ще направя така, че да стане — отвърна Дърдорко, докато правеше нещо по бустера с гаечен ключ. — Дали ще успея да го накарам да работи или не зависи от това колко е повреден. Моля те, кажи ми, че не си го изтръгнала от здрав кораб на ЗСД.

— Нали каза, че няма да питаш?

Той прехвърли гаечния ключ от едната ръка в другата и погледна бустера.

— Гледай да не забравиш да ме споменеш в благодарствената си реч, когато станеш велик пилот.

— Шест пъти.

— И да кръстиш първородния си син на мен.

— Първородният ще бъде Разрушител Екзекутор. Но номер две ще бъде на теб.

— И да ми опечеш страхотни водораслови бисквитки или нещо такова.

— Ти сериозно ли искаш да ядеш нещо, което аз съм пекла?

— Като се замисля, ангели небесни, не. Но следващия път, когато аз опека нещо, гледай да си заредена с комплименти. Да не чувам повече „Щеше да има по-хубав вкус, ако вътре имаше месо от плъх“.

— Кълна се в честта си на пилот — заявих.

Дърдорко сложи отново ръце на ханша, след това се ухили широко.

— Ще го направим, нали? Ще накараме тази стара кофа да полети.

— Бих се обидил — обади се Ем-бот през високоговорителите от двете страни на кораба, — ако бях човек!

Приятелят ми изви очи.

— Би ли занимавала с нещо това чудо? Не искам да ми дрънкоти, докато работя.

— Мога и да разговарям с нея и да те притеснявам! — подвикна Ем-бот. — Вършенето на много неща едновременно е съществено умение на изкуствения интелект, за разлика от човешкия мозък.

Дърдорко ме погледна.

— Не исках да ви обидя! — добави корабът. — Имаш много хубави обувки!

— Работихме над комплиментите му — уточних.

— Не са толкова тъпи, колкото останалата част от облеклото ти.

— Той все още има нужда от практика.

— Просто го накарай да престане да ме притеснява, моля те — поиска Дърдорко и примъкна кутията си с инструменти. — Честно, ако някога намеря човек, който мисли, че е добра идея да направя машина, която ти говори, докато я поправяш…

Качих се в кокпита, заключих, регулирах налягането и ограничих звука.

— Остави го на мира, Ем-бот — настоях и се настаних на мястото си. — Много те моля.

— Както желаеш. Процесорите ми са заети и без това, опитват се да измислят подходяща смешка за факта, че Дърдорко ми инсталира нов задник. Логичните ми вериги спорят, че отдушникът за старо масло е всъщност по-добър метафоричен анус.

— Нямам желание да говоря за скатологичните ти функции — заявих и се облегнах назад. Погледнах през стъклото, но навън имаше единствено чернота и тъмни скали.

— Убеден съм, че човешките същества имат нужда от хумор в моменти на депресия — съобщи Ем-бот. — За да олекотят мрачния си поглед и да забравят трагедиите.

— Аз не искам да забравям трагедиите си.

Ем-бот замълча. След това, с по-тънък гласец — почти уязвим — попита:

— Защо човеците се страхуват от смъртта?

Намръщих се към конзолата, където знаех, че има камера.

— Това да не би да е поредният ти опит за хумор?

— Не. Искам да разбера.

— Ти бълваш дълги коментари за хората, но не разбираш нещо толкова просто като страх или смърт.

— Да дам определение за това? Да. Да го разбера?… Не.

Отпуснах глава назад. Как може човек да обясни морала на един робот?

— Спомените ти липсват, нали? Депата за спомени са били унищожени, когато си катастрофирал. Значи разбираш какво е загуба.

— Разбирам. Само че не мога да усетя липсата на собственото си съществуване — по дефиниция. Защо тогава да се страхувам?

— Защото… някой ден ще престанеш да бъдеш тук. Ще престанеш да съществуваш. Ще бъдеш разрушен.

— Аз се зареждам непрекъснато. Зареждал съм се в продължение на сто седемдесет и две години. Каква е разликата, ако не бъда зареден?

Заиграх се с копчетата на контролния панел. Все още ми оставаше шест дена отпуск. През това време щях просто да… си седя ли? Да се възстановявам? Всъщност само човърках дупката в мен, както дете чопли коричката на рана.

— Спенса? — повика ме Ем-бот и ме върна при себе си. — Трябва ли да се страхувам от смъртта?

— Добрият гражданин на Дръзки не се страхува — отвърнах. — Така че може би ти си програмиран по този начин умишлено. Всъщност аз не се страхувам от собствената си смърт. Не се страхувам от нищо. Не съм страхливка.

— Разбира се.

— Но загубата на другите ме… разтърси. Би трябвало да съм достатъчно силна, за да устоя. Знам на каква цена се става пилот. Тренирала съм, подготвяла съм се и съм слушала приказките на бабчето и… — Поех си дълбоко дъх.

— Моят пилот ми липсва — призна Ем-бот. — „Липсва“ ми заради загубата на знания. Без прилична информация не мога да преценя бъдещите си действия. Способността ми да осъществя интерфейс със света и да бъда ефикасен е по-ниска. — Той се поколеба. — Аз съм съсипан и не знам как да изпълня целта си. Ти така ли се чувстваш?

— Може би. — Стиснах ръка в юмрук и се насилих да спра да се въртя. — Но ще победя това чувство.

— Сигурно е хубаво да имаш свободна воля.

— И ти имаш свободна воля. Вече сме говорили за това.

— Аз я симулирам, за да изглеждам по-близък до хората — отвърна той. — Но не я притежавам. Свободната воля е способността да игнорираш програмата си. Хората могат да игнорират техните, но аз — на фундаментално ниво — не мога.

— Хората не са програмирани.

— Напротив. Имате твърде много противоречиви програми, нито една от които не осъществява свестен интерфейс, всички искат различни функции по едно и също време — или същите функции поради противоречиви причини. В същото време понякога ги игнорирате. Това не е недостатък. Това ви прави такива, каквито сте.

Замислих се над казаното, но бях толкова неспокойна, че ми беше трудно да стоя мирно. Отворих капака и излязох, след това си взех радиото и раницата.

Дърдорко беше погълнат от работата, тананикаше си мелодия, която не познавах, докато сваляше счупените късове от фюзелажа, полепнали по бустера.

Пристъпих към него.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах.

— В момента не. Може да ми потрябваш след ден или два, ако трябва отново да подменям кабели. — Свали още една част, след това бръкна в дупката с отвертка. — Добре че оправих превключвателя за щита. Това ще ми отнеме известно време.

— Между другото, как мина? — попитах. — Чертежите, които нарисува за щита?

Родж поклати глава.

— Точно както се притеснявах. Отнесох чертежите на шефовете, но тъй като не можах да обясня какво е различното на новия щит, който бях „създал“, не стигнахме доникъде. Щитът на Ем-бот — и неговите Грав капс — са извън възможностите ми да разбера как точно са направени. Трябват ни истински инженери, които да проучат кораба, не стажант.

Спогледахме се, след това Дърдорко се върна към работата си. Нито един от нас не искаше да обсъжда още идеята, по-точно казано истината, че наистина трябваше да предадем Ем-бот. Аз се криех зад факта, че той не иска да го направим и заплашва да унищожи собствените си системи, ако го направим. Истината беше, че и двамата извършвахме предателство като работехме тайно над него.

Дърдорко изглежда наистина имаше нужда да се съсредоточи, затова престанах да го притеснявам. Погалих Кръвожадния по „главата“, при което той затръби от удоволствие. След това излязох от пещерата и тръгнах.

— Къде отиваш? — попита Ем-бот, когато включих радиото.

— Трябва да направя нещо — отвърнах. — Не просто да седя тук и да мисля над загубата.

— Когато се чувствам така, пиша нова подпрограма за себе си.

— Хората не функционират по същия начин — обясних, вдигнала радиото до главата си. — Но нещо, което ти каза, ме накара да се замисля. Ти спомена, че имаш нужда от свястна информация, за да прецениш как да действаш.

— Ранните представители на изкуствения интелект били неподатливи творения — заяви той. — Трябвало да бъдат програмирани, за да действат на базата на обстоятелствата — и затова всяко дискретно решение трябва да включва списък с инструкции за всяка възможност.

— По-напредналите представители на изкуствения интелект имат възможност да екстраполират. Разчитаме на базови правила и програми, но адаптираме избора си на подобни ситуации, на които сме се натъквали. И в двата случая данните са от съществено значение за правилния избор. Без минал опит, на който да разчитаме, ние не можем да преценим как да постъпим в бъдеще. Това е повече, отколкото искаше да знаеш, но ти ми нареди да оставя Родж на мира, затова търся неща, които да кажа на теб.

— Благодаря ти.

— Освен това човешките същества имат нужда от приятели, които да ги изслушват, когато скърбят. Така че чувствай се способна да разговаряш с мен. Аз ще се държа приятелски. Имаш хубави обувки.

— Само това ли забелязваш у хората?

— Винаги съм искал обувки. Те са единствената част от облеклото, което има някакъв смисъл, ако има идеални природни условия. Те не играят роля за странните ви и необясними табута, според които не трябва да допускате никой да вижда…

— Наистина ли това е единственото, което можеш да измислиш, за да успокоиш човек, който скърби?

— Това е номер едно в списъка ми.

Супер.

— В списъка има седем милиона точки. Искаш ли да чуеш номер две?

— Да не би да става въпрос за мълчанието?

— Това дори не е включено в списъка.

— Премести го на номер две.

— Добре, аз… О.

Свалих радиото и тръгнах по познатата пътека. Трябваше да правя нещо, а те нямаше да ми позволят да летя. Може би щях да отговоря на един въпрос.

Някъде в щаба на ЗСД имаше холограмен запис на Битката за Висина. И аз възнамерявах да го намеря.

37.

Когато стигнах в база Висина, вече бях изработила солиден план. Всичко се въртеше около единствения човек, за когото знаех, че има достъп до записите на битките.

Офисът на Коб беше малък, той го поддържаше безупречно чист, нямаше следа от лични вещи. Нямаше снимки по стените, никакви книги по полиците.

Днес той бе седнал и работеше нещо на тясното си бюро, четеше някакви доклади и отбелязваше с червен молив. Вдигна глава, когато почуках на прозореца, след това се върна към работата си.

Отворих предпазливо вратата.

— Еф Ем те търсеше — подхвърли той и премести един лист върху друга купчина. — Казах ѝ, че не знам къде се намира пещерата ти. Ако искаш да се свържеш с другите, включи на 1250 на радиото. Това е честотата на дома на Артуро.

— Благодаря. — Поех си дълбоко дъх и казах грижливо планираните думи. — Господине, надявам се да не си навлека неприятности с това, но двамата с Джорген ходихме извън базата и донесох значката на Драйфа. За семейството ѝ. — Пристъпих напред и я поставих на бюрото му. — Той се обади на наземните служби и ги предупреди, че минаваме.

Коб въздъхна.

— Доколкото знам, не е забранено. — Взе значката. — Разбра ли се по този въпрос със спасителни операции?

— Ами, не, господине.

— Това означава още документи за мен — въздъхна той.

— Организирахме ѝ пилотско погребение, господине — отвърнах. — Най-доброто, което можахме да направим. Ще го кажете ли на семейството ѝ вместо мен?

Той прибра значката.

— На тях ще им стане приятно, кадет. Съмнявам се, че дори от спасителни операции ще се оплачат, когато им представя така нещата. Но не се опитвай да ми навличаш повече неприятности тази седмица.

— Ще се постарая, господине — отвърнах и се опитах да намеря начин да се прехвърля на въпроса, който ме интересуваше. Нещо, което нямаше да събуди подозренията на Коб. — Ще ми се да използвам някак времето си. Толкова много отпуск ме обърква.

— Медицинският отпуск може да се окаже досаден — съгласи се Коб. — Харесвам Тиор, тя настоява за даване на съвети на пилотите, все добри идеи. Тя обаче трябва да разбере, че последното, от което група изпълнени с мъка войници имат нужда, е допълнително свободно време.

— Няма да ми позволят нито да летя, нито да се обучавам, но може би… — престорих се, че мисля. — Може ли да погледам стари битки? Да уча от тях.

— Архивът е в сграда H — посочи Коб. — Те имат шлемове, които можеш да използваш, за да гледаш битките. Ще ти трябва код за достъп за вратата. Две шест четири нула седем.

Поне десет различни аргументи, с които възнамерявах да го залея, угаснаха на устните ми.

Стана… лесно.

— Ами, благодаря — отвърнах и се постарах да не показвам колко съм развълнувана. — Тогава отивам.

— Кадетите нямат право да използват архива. Ако си навлечеш неприятности, кажи им, че съм те изпратил да ми донесеш нещо, след това изчезвай. Аз ще подготвя документите, ако се наложи. Скапани бюрократи. — Коб премести лист от една купчинка на друга. — И още нещо, Пумпал.

— Да, господине?

— Понякога отговорите, от които се нуждаем, не пасват на въпросите, които задаваме. — Вдигна поглед към мен. — А понякога страхливецът превръща мъдреците в глупаци.

Срещнах погледа му, изчервих се, замислих се над онова, което казах вчера. Когато бях обзета от гняв. Само защото искате да оправдаете вашата проява на страх, не означава, че и ние трябва да направим същото!

— Много се извинявам, господине… за…

— Заминавай. Не съм напълно готов да се разправям с теб.

— Добре, господине.

Излязох от офиса. Изражението му ми разкри, че той много добре знаеше защо искам да гледам стари битки. Веднага бе разбрал намеренията ми.

Защо тогава ми даде кода за достъп?

Отидох до сградата, използвах кода и тръгнах към лавиците на архива. Много бяха пълни със стари книги, пренесени от екипажа на флота: истории на Старата земя, писания на философи. Главно старинни неща, но имаше и съвременни произведения. Ръководства и истории.

Тук имаше пилоти, значките им блестяха на сините гащеризони. Докато ги гледах, разбрах защо Коб ми е позволил да го направя. Оставаха ми по-малко от два месеца до завършването. От една страна ми се струваше невероятно, че е минало толкова време. От друга, много събития се бяха струпали през тези месеци.

И в единия, и в другия случай скоро щях да получа достъп до мястото. Може би Коб знаеше, че неизбежно ще открия тайните, затова нямаше нищо против да ми позволи да вляза още сега. Да не би да се страхуваше, че някой ще ми откаже тази привилегия, дори след като завърша? Затова искаше да е сигурен, че имам шанс сега.

Не посмях да помоля да ме насочат; не исках да рискувам някой да забележи цвета на значката ми и да попита какво търси кадет тук. Обиколих тихата, вмирисана на застояло стая, докато не открих стена с малки метални касетки с дати и имена на битки на гърбовете. Бяха квадратни, четири сантиметра на четири и аз видях как една жена пилот взема кутийка от стената и я включва в прожекционната машина. Тя се наведе напред и притисна очи към стойката, за да гледа.

Точно това исках, въпреки че тези кутийки бяха с дати пет години назад. Зад ъгъла открих втора стая. Вратата беше затворена, но прозорците отстрани показваха, че вътре има още кутийки. Пробвах кода на Коб на вратата.

Отвори се и аз се шмугнах вътре. Сърцето ми блъскаше. Вътре нямаше никой друг и късият метален рафт стигаше чак докъдето исках. Битката за Висина. Преди нея имаше още няколко, но тази сякаш грееше на рафта, викаше ме. Нямаше липсващи касети. Тези очевидно не ги местеха често. Тук нямаше и уред за гледане. Следователно… можех ли просто да я взема и да изляза?

Храбра. Дръзка. Въпреки че напоследък не се чувствах така.

Взех кутийката и излязох от стаята. Не зазвуча аларма. Макар да не можех да повярвам, излязох от стаята, стиснала находката в ръка.

Тайната. Беше в ръката ми. Дължах много на Коб — не само за днес, ами за всичко. Задето беше намерил място за мен в класната си стая, когато никой друг не искаше да ми даде шанс. Задето ме беше търпял през всичките тези седмици, задето не ме удари в лицето, когато го нарекох страхливец.

Щях да му се реванширам. Все щях да намеря начин. Пъхнах кутийката в джоба и тръгнах към тренировъчната сграда. Сигурно можех да я включа в авиотренажора си, въпреки че не бях наясно дали мога да го използвам, докато съм в отпуск по медицински причини.

Бях така погълната от мислите си, че не забелязвах хората, с които се разминавах, докато някой не ме повика.

— Чакай. Пумпал?

Застинах на място и се обърнах. Беше Еф Ем, облечена в пола. Да, истинска пола и блуза, късата ѝ руса коса скрита под сребърна барета.

— Звезди, ти къде беше? — попита тя и ме стисна за ръката. — В твоята пещера ли?

— Че къде другаде да бъда?

— В отпуск си — натърти тя. — Властващото авторитарно управление е отслабило зловредната си хватка. Можем да излизаме от базата.

— Аз излизам от базата всяка вечер.

— Това е различно — отвърна тя и ме потегли за ръката. — Ела. Имаш късмет, че Странница ме изпрати да ѝ взема нещо.

— Кималин ли? — попитах. — Виждала ли си я след като си тръгна?

— Разбира се. Не се е преместила на друга планета. Идвай.

Нямаше да успея да разубедя Еф Ем, когато тя бе в такова настроение… затова се оставих да ме повлече след себе си. Излязохме през портала. Минахме покрай редиците сгради и хлътнахме в една, на която досега не бях обръщала много внимание.

Вътре се разкри съвършено нов свят.

38.

Ресторантът не беше кой знае какво. Струпани маси, пълни с по-млади пилоти и кадети. Мрачно осветление. Един човек барабанеше с ръце на някаква музика.

Еф Ем ме дръпна към маса, където Артуро седеше, прегърнал момиче, което не познавах — къса коса, кафява кожа. Кималин седеше изпънала гръб на маса с огромна, много пурпурна напитка пред нея. До нея бе Нед.

Нед. Не го бях виждала от седмици. От онази нощ на площадката за излитане! Той беше с панталони и риза с копчета отпред, якето му беше метнато на облегалката на стола. Странно ми беше да го видя в обикновени дрехи. Най-вече близо до Артуро в пилотски гащеризон.

Чух небрежния глас на Нед над разговорите в заведението.

— Не съм казвал, че съм чак толкова глупав. Аз съм от другия вид глупаци. От симпатичните.

Артуро изви очи, но момичето до него се приведе напред.

— Нед — заяви тя, — тъпото си е тъпо.

— Не е вярно. Разговаряш с експерт. Аз…

— Хора — прекъсна го Еф Ем и разпери ръце, — вижте кого открих да се примъква в базата. Оплакваше се, че не може да застреля нищо през идващите дни.

Нед посочи Еф Ем.

— Виждате ли, тя е от другия вид тъпаци.

Еф Ем го перна по главата и той се ухили. След това се изправи и ме сграбчи в задушаваща, мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя, Пумпал. Поръчай си нещо за ядене. Артуро плаща.

— Аз ли?

— Ти си богат.

— Ти също.

— Аз съм от другия вид богати. От бедните.

— О, в името на светците — възмути се Артуро.

— Не използвайте името на светците напразно — вметна Кималин.

— Ти го правиш непрекъснато!

— Аз съм религиозна. Ти не си. Така че на мен ми е позволено.

Нед се ухили и с крак придърпа стол от съседната маса, след това го побутна към нас. Махна ми с ръка да седна.

Аз седнах, макар и колебливо. Все още бях разсеяна от записа, скрит в джоба на гащеризона. Същевременно, като видях Нед и Кималин, усетих как ме залива приятна топлина. Тъкмо от това имах нужда.

Затова се опитах да забравя за записа, поне засега.

— Пумпал, това е Брин. — Артуро посочи момичето седнало близо — ама много близо — до него. — Приятелка отпреди пилотската школа.

— Просто не разбирам как е възможно всички да го търпите — зачуди се тя. — Той се преструваше, че знае всичко преди да стане пилот. Сега сигурно е невъзможен.

Той я перна шеговито по рамото и се усмихна. Да, беше очевидно, че двамата имат връзка. Как така не бях разбрала, че Артуро си има гадже?

Щях да знам, помислих си аз, ако прекарвах известно време с тях след часовете…

Няколко секунди по-късно Еф Ем постави нещо пурпурно, с мехурчета, пред мен и кошничка с пържени водораслови пръчици. Настани се на своето място и хвърли торбичка към Кималин.

— Намерих ти колието — рече тя. — Беше под леглото.

— Благодаря, миличка — отвърна Кималин и бръкна вътре. — Доста се тръшках на заминаване, нали?

— Ще се върнете ли в ЗСД? — попитах. — Ще говорим ли с Коб? Те имат нужда от пилоти. Може да успеем да ги убедим да ви върнат.

Нед и Кималин се спогледаха, след това Нед отпи дълга глътка.

— Не — отсече той. — Коб беше казал, че по-голямата част от класа ще окапе. Те очакват такова нещо, нали? Няма да ни вземат. А аз не съм сигурен, че мога да причиня това на мама, след като…

Последва мълчание. Разговорът на масата замря.

— Няма да се върна, но поне станах кадет — заяви важно Кималин. — Родителите ми са горди, артилеристите в Пещерата на Изобилието не спират да говорят за мен.

— Но… искам да кажа… летенето… — започнах аз, макар да знаех, че е време да престана.

— Ние не сме като теб, Пумпал — засече ме Нед. — Летенето беше супер. Бих се върнал на мига, но има нещо в ЗСД… културата, изпращането на кадети да участват в битки, отчаянието…

Еф Ем вдигна палци към него. Кималин просто сведе очи. Сигурно си мислеше същото като мен. ЗСД имаше причина за това отчаяние. Когато кадетите летяха, това не беше единствено практика — или дори защото ЗСД се отнасяше равнодушно към живота им. Беше, защото имахме нужда от повече пилоти във въздуха, дори неопитни.

Докато растях в Огнен рай бях разбрала, че битката срещу креляните е благородно, опасно начинание. Преди да дойда във Висина, не бях и предполагала колко близо сме до ръба.

Въпреки това стиснах устни, защото не исках да депресирам останалите. Разговорът се завъртя около някаква голяма игра от вчера — старият отбор на Драйфа бил спечелил. Нед вдигна чашата си, след това и останалите, затова аз се присъединих. Отпих от пурпурната напитка и едва не я изплюх. Беше толкова сладка.

Опитах се да замаскирам вкуса с няколко пържени пръчици. Устата ми се взриви от вкуса и аз застинах, ококорих се. Буквално се разтопих и се превърнах в локвичка. Бях опитвала и преди пържени водорасли, но те съвсем не бяха толкова хубави. Какви бяха тези подправки?

— Пумпал? — повика ме Артуро. — Изглеждаш така, сякаш някой току-що те е настъпил.

Вдигнах една пържена пръчица.

— Страхотно ВКУСНО.

— Тя живее на плъхове през изминалите месеци — изтъкна Еф Ем. — Вкусовите ѝ рецептори са претърпели сериозна атрофия.

— Умееш да си играеш с думите, Еф Ем — отбеляза Кималин. — Не съм чувала друг да говори по този начин.

— Колко мога да изям? — попитах.

— Цялата кошничка е за теб — отвърна Еф Ем. — Нали Артуро плаща.

Започнах да ги тъпча в устата си — беше комично, но го правех нарочно. Истината бе, че имах желание да погълна колкото е възможно повече преди да се събудя или някой да ме изрита оттук, или нещо да експлодира.

Брин се разсмя.

— Тя е агресивна.

— Нямаш представа — отвърна Артуро и се усмихна, докато тя си играеше с къдрица от косата му.

Ангели небесни. Беше истинско престъпление колко малко знаех за колегите си.

— Къде е Джорген? — попитах с пълна уста.

— Той нямаше да дойде — отвърна Нед. — Твърде важен е за нас.

— Значи дори не сте го поканили, така ли? — попитах.

— Не — отвърна Артуро.

— Но той не ти ли е приятел?

— Тъкмо затова знаем, че няма да дойде — намеси се Нед. — Кажете, как е старият Коб? Напоследък да е изръсил някоя интересна ругатня?

— Пумпал за малко да му насини окото последния път, когато говориха — отбеляза Кималин.

Преглътнах пържените пръчици.

— Сбърках като му казах онези неща.

— Ако не кажеш онова, което мислиш — заяви сериозно Кималин, — тогава то ще тормози мислите ти.

— Ти направо го срази — вдигна пръст Еф Ем. — Той разчиташе на малкото нещо, което отричаше!

Сведох поглед над кошничката, която незнайно как беше вече празна. Еф Ем я взе и отиде до бара, вероятно за да ми вземе друга. Чух уреда за пържене, усетих острия мирис да се разнася наоколо и устата ми се напълни със слюнка. Нали не бяха прекалено скъпи? Изобщо пукаше ли ми в момента?

Опитах напитката отново — все още беше прекалено сладка. Еф Ем остави нова кошничка пържени пръчици пред мен и аз ги нападнах. Подправките бяха толкова вкусни. Лакомството накара устата ми да се събуди, сякаш след дълъг сън.

Останалите продължиха със спомени за Драйфа — гласовете им бяха наситени със същата болка, която аз изпитвах. Те усещаха същото. Не бях сама, не и тук.

След малко им обясних какво бяхме направили двамата с Джорген. Те изслушаха сериозно подробностите.

— Трябваше да дойда с вас — рече Артуро. — Мислиш ли, че Коб ще ми позволи да подържа значката ѝ за малко? Преди да я върне на семейството?

Брин го погали по ръката, когато той сведе поглед.

— Помните ли онзи път — сети се Нед, — когато тя се хвана на бас, че може да изяде повече водораслови кюфтета от мен на вечеря?

— Накрая падна на пода — продължи замислено Еф Ем. — Остана да лежи и да пъшка. Оплаква се през цялата нощ, разправяше, че кюфтетата се биели в корема ѝ.

Останалите прихнаха, но Артуро продължаваше да гледа в чашата. Стори ми се… празен. Той за малко не загина в същата битка. Наземният персонал сигурно щеше да е оправил кораба му, докато се върнем от отпуск.

Това, разбира се, ме подсети за работата, която Дърдорко вършеше по Ем-бот. И факта, че му бях длъжница. При това много.

— Еф Ем — попитах. — Какво мислиш за умните момчета?

— Вече съм зает — усмихна се Артуро.

Еф Ем изви очи.

— Зависи. Колко е красив?

— Красив по един ненатрапчив начин.

— Момичета, вече съм зает — повтори Артуро.

— Еф Ем е готова на романтична връзка единствено с някой от долните класи — заяви Нед, — за да се опълчи на системата. Нещо като забранена от звездите, невъзможна любов е единствената, която Еф Ем би приела.

— Цял живот съм била бунтар, Нед — заяви тя.

— Така ли? — ухили се Нед. — А каква напитка има пред теб?

Забелязах едва сега, че нейната напитка беше оранжева, докато на останалите бяха пурпурни.

Тя отново изви очи.

— Ти си тъпак.

— От готините ли?

— От дразнещите.

— Приемам го.

Надприказването продължи, аз се отпуснах назад и се наслаждавах на пържените си пръчици, докато Брин не стана, за да отиде до тоалетната. Без нея останахме само ескадрата и аз умирах да кажа нещо, тъй като не бяхме в щаба на ЗСД, където винаги имах чувството, че някой ни наблюдава.

— Може ли да поговорим за нещо? — попитах най-сетне и прекъснах историята, която Нед разказваше. — Все си мислех за въпросите, които Артуро повдигна в час един път. Не е ли странно, че се бием с врага вече осемдесет години и имаме съвсем бегла представа как изглеждат?

Кималин кимна.

— Колко удобно е, че креляните никога не вкарват повече от максимум сто изтребителя на нападение. Защитните платформи в пояса обясняват защо сме все още живи тук долу, но въпросът ме безпокои. Не могат ли да изпратят двойно повече и да ни смажат?

— Подозрително е — съгласи се Еф Ем. — Много.

— Ти щеше да го кажеш така или иначе — заяде се Нед.

— Не си ли съгласен? — попита Еф Ем.

Той не отговори.

— Не е възможно да сме единствените, които задават тези въпроси, нали? — продължих. — Следователно… Наистина ли ЗСД не знае отговорите? Или просто ги крият?

Както криеха истината за татко.

— Добре, ще се направя на адвокат на дявола — обади се Артуро. — Може би не споделят такива данни с кадетите и онези, които не участват в битките. Знам, че не харесваш адмирала, Пумпал — и има защо, — но нейното минало е безупречно и тя разчита на много добри съветници.

— Независимо от това губим — подчертах и придърпах стола си по-близо до масата, опитах се да говоря тихо. — Знаеш, че е така. Креляните рано или късно ще ни смажат.

Останалите мълчаха, а Артуро се огледа, за да провери дали около нас има маси, от които някой може да чуе разговора ни.

— Те не искат да задаваме въпроси — подхвърли Кималин. — Помните ли онзи път на обяд, когато Артуро говореше? Минаваше един офицер и му нареди да млъкне. Всички освен Коб прекратяват разговорите, които се въртят около трудните въпроси.

— Те имат нужда от глупаци — добави Еф Ем. — Пилоти, които да изпълняват сляпо онова, което им се казва и никога да не влагат и грам оригиналност, състрадание или душа.

Приятелката на Артуро се върна, промуши се между масите, за да стигне до нашата. Аз се приведох по-напред.

— Само… помислете — рекох тихо. — Защото аз непрекъснато мисля за това. — Бръкнах в джоба и напипах чипа.

Разговорът се върна на по-приятни теми, но Еф Ем ме погледна и се усмихна с блеснали очи. Сякаш беше горда от въпросите ми. Тя изглежда мислеше, че съм зомби от Дръзки с промит мозък, но всъщност не ме познаваше. Не знаеше, че почти през целия си живот бях живяла извън тяхното общество, бях обикаляла тунелите в търсене на находки.

Ако не друго, то исках наследниците на Дръзки да са по-смели, по-героични — да приличат повече на героите от приказките на бабчето. Предполагам, че двете щяхме да постигнем съгласие в едно: имаше какво да се желае от настоящето ръководство на ЗСД.

Оставих Еф Ем — по-точно Артуро — да ми купи трета кошничка пържени пръчици. Накрая се извиних. Бях се насладила на времето с тях, но имаше още нещо, което трябваше да направя.

Бе настъпило времето да открия някои отговори.

39.

Дърдорко си беше тръгнал, когато се върнах в пещерата, но ми се стори, че доста е напреднал с работата по бустера. Кръвожадния седеше на една скала близо до крилото и аз го почесах по главата, докато отивах към кабината, след това се качих.

Усетих странно чувство на нещо… нещо неизбежно. Носех отдавна покрита тайна в джоба си — отговорите, най-сетне, за случилото се с татко. Защо изведнъж бях завладяна от нежелание?

Затворих кабината.

— Ем-бот, знаеш ли как да извадиш холограмата от това нещо? — показах металната кутийка, показах му достъпа на дъното.

— Да — отвърна той. — Това е стандартен формат. Виждаш ли портовете под панела, маркиран с „A-118“? Трябва ти порт „SSXB“.

Последвах инструкциите, поколебах се за кратко преди да включа касетката.

Ем-бот си тананикаше.

— Я! Любопитно. Любопитно.

— Кое?

— Проточвам съспенса, за да се насладиш на изненадата.

— Моля те, не го прави.

— Хората предпочитат…

— Просто ми кажи.

— Добре, само се оплакваш. Тук има доста данни. И 3-D холокарта, но също така и оригиналните данни от корабния транспондер, радиосигнали от битката, дори материал, заснет с камера. Това много трудно може да се промени.

Да се промени. Не бях се замисляла над това, но сега се разтревожих.

— Сигурен ли си?

— Веднага ще забележа техническата намеса. Искаш ли да го видиш?

— Да.

Не.

— Тогава слизай.

— Да сляза ли?

— Холопрожектора ми може да ти покаже малка версия на битката.

Излязох от пилотската кабина и почесах Кръвожадния по главата — той се премести до носа на кораба и тупна на каменния под.

Пред мен се разрази битка. Когато Коб ни наблюдаваше как летим, всичко беше обляно в ярки цветове — ярко червени и сини кораби. Вместо това Ем-бот ми показа корабите в точна миниатюра. Те летяха на вълни пред мен, толкова истински, че не се сдържах и протегнах ръка, за да ги докосна — което ги раздроби на частици от нещо, което не беше точно светлина.

След това се появиха креляните, изглеждаха дори още по-незавършени от обикновено. Бяха с по-неправилни форми. От тях стърчаха кабели под странни ъгли, по крилата им имаше разкъсани места, личеше къде са скърпвани с метал. Малката ми пещера се превърна в бойно поле.

Седнах да наблюдавам мълчаливо. Холопрожекторът на Ем-бот не пресъздаваше звуци. Корабите се взривяваха и намираха мълчаливо смъртта си. Летяха като комари без крила и жужене.

Познавах битката. Бях я изучавала, бях запомнила тактиката. Като я гледах обаче, я преживявах. Бях си представяла великите маневри, докато четирийсет човека се бяха сблъскали с два пъти и половина повече врагове. Представих си дръзката им защита. Тя бе равносилна на отчаяние, но те винаги се контролираха.

Сега, след като бях пилот, усетих хаоса, неуловимия ритъм на битката. Тактиката не ми се стори велика, не беше и героична, по-скоро импровизирана. Това повиши мнението ми за пилотите.

Продължи известно време — по-дълго от сблъсъците, в които бе участвала Звездна ескадра — и го открих с лекота. Беше най-добрият боец от всички, той водеше нападенията. Почувствах се арогантна, че мога да забележа кораба на татко сред хаоса, но имаше нещо в начина, по който той летеше…

— Можеш ли да идентифицираш пилотите? — попитах.

Малки надписи се появиха над всеки кораб с позивните и обозначенията.

НАДЕЖДА СЕДЕМ, пишеше на кораба. ПОЗИВНА: ПРЕСЛЕДВАЧ.

Арогантна или не, аз го бях открила веднага. Опитах се да докосна кораба и усетих, че в очите ми са избликнали сълзи. Глупаво момиче. Избърсах ги, докато татко летеше с партньора си. Позивна: Мелез. Коб.

Към тях се присъедини друг изтребител. Позивна: Железен юмрук. След това още два, които не познавах. Позивни: Бунт и Антика. Петимата бяха единствените останали от първоначалната ескадра от осем. Загиналите в битката бяха много; от четирийсетте започнали в битката, сега бяха двайсет и седем.

Станах и тръгнах след кораба на татко, докато се стрелкаше из пещерата. Първите граждани се биеха отчаяно, но храбростта им даде резултат и те отблъснаха креляните. Знаех, че ще стане така, въпреки това гледах с притаен дъх. Корабите се взривяваха като малки светкавици. Някои отдаваха живота си за онова, което щеше да се превърне в първото стабилно общество с правителство на Метален рой след катастрофата на Дръзки.

И обществото, и правителството имаха много недостатъци. Еф Ем беше права колко несправедливо е всичко, колко целенасочено и авторитарно. Но то беше нещо. То съществуваше благодарение на тези хора — тези пилоти — които бяха отблъснали креляните.

Към края на битката креляните се оттеглиха, за да се прегрупират. От наученото знаех, че ще дадат само още един отпор преди най-сетне да се оттеглят в небето. Човешката бойна линия се промени, ескадрите се прегрупираха и аз почти чувах как потвърждават местоположението си.

Познавах този момент. Моментът, в който…

Един кораб — на татко — се отдели. Сърцето ми почти спря. Притаих дъх.

Той обаче полетя нагоре.

Скочих на една скала, след това на крилото на Ем-бот, опитах се да последвам татко, докато летеше все по-нагоре в небето. Протегнах ръка и си представих какво е видял. Незнайно как знаех какво е — татко бе забелязал дупка в отломките, като онази, която ми показа. Същата, която видях за втори път, докато летях с Ем-бот, когато късовете бяха застанали в правилен ред.

Усетих нещо в изчезването му. Изобщо не беше проява на страх. Според мен, този ход — да полети нагоре — бе очевиден. Битката продължаваше цял час. След като врагът се бе прегрупирал за ново нападение, татко се е разтревожил, че ще изгубят битката.

Затова бе направил нещо отчаяно. Бе отишъл да разбере откъде идват креляните. За да се опита да ги спре. Усетих студ, докато го наблюдавах как се изкачва. Правеше онова, което винаги ми беше казвал, че ще направи.

Беше се опитал да се устреми към нещо по-високо.

Корабът му изчезна.

— Той не е избягал — прошепнах. Отново избърсах сълзите от очите си. — Той е нарушил формацията. Може би не е последвал заповедите. Но не е избягал.

— Е — заговори Ем-бот, — това…

— Това покриват! — извиках и погледнах към кабината на Ем-бот. — Заклеймили са го като страхливец, защото е полетял, когато не е трябвало.

— Дали да не…

— Коб е знаел през всичкото време. Това сигурно го е разкъсвало. Той затова не лети; чувството за вина заради лъжите, които е повтарял. Но какво е видял татко? Какво се е случило с него? Дали той…

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Прескачам малко напред. Гледай.

Петънце светлина, също като звезда се спусна от тавана на пещерата. Корабът на татко се връщаше? Протегнах се към него и холограмният кораб се сниши, премина през ръката ми. Когато татко стигна при останалите четири кораба от ескадрата си, той включи ОМП и свали щитовете им.

Чакай. Какво?

Докато наблюдавах, креляните се върнаха за мощна, финална атака. Татко направи съвършен лупинг и включи деструкторите си, унищожи един от собствените си колеги.

Не бе възможно…

Позивна: Бунт загина в огнена топка. Татко изви, присъедини се към креляните, които не стреляха по него — поддържаха го, докато атакуваше друг член от ескадрата си.

— Не — ахнах. — Не, това е лъжа!

Позивна: Антика загина, докато се опитваше да избяга от татко.

— Ем-бот, това не е той — изкрещях аз.

— Жизнените показатели са същите. Не мога да видя какво се е случило горе, но корабът е същият, със същия пилот. Това е той.

Той унищожи поредния кораб пред очите ми. Той бе ужасът на бойното поле. Лавина от метал и огън.

— Не.

Железен юмрук и Мелез се обединиха и последваха татко. Той свали още някой. Беше убил четирима Първи граждани.

— Аз… — Чувствах се празна. Сринах се на земята.

Мелез стреля. Татко избегна попадението, но Мелез не го остави, последва го. Най-сетне го уцели.

Корабът на татко избухна в малка адска топка, парченцата се понесоха в спирала надолу, валяха като горящи отломки.

Едва изгледах остатъка от битката. Стоях на мястото, където бе изчезнал корабът на татко. Накрая хората победиха. Останалите креляни се спасиха с бягство.

Четиринайсет оцелели.

Двайсет и пет мъртви.

Един предател.

Холограмата се изключи.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Емоционалното ти състояние е на замаяност.

— Сигурен ли си, че няма начин данните да се подправени?

— Питаш за вероятността записът да бъде фалшифициран, без да забележа ли? Като знам с каква технология разполагат хората ти? Просто невероятно. Казано с човешки думи, не, Спенса. Няма начин да е фалшифициран. Много съжалявам.

— Защо? — промълвих. — Защо ще прави подобно нещо? През всичкото време ли е бил един от тях? Или… или е нещо, което е видял там горе?

— Не разполагам с данни, които да отговорят на тази въпроси. Имам гласов запис от битката, но анализът ми го определя като нормален разговор по време на битка — поне докато баща ти не вижда дупката в небето.

— Пусни го — настоях. — Нека го изслушам.

— Чувам звездите.

Сама го поисках, но когато чух гласа на татко отново — след толкова години — ме заля вълна от чувства. Болка, любов. В този момент отново станах малко момиченце.

— И аз ги виждам, Коб — заяви татко. — Както ги видях по-рано днес. Дупка в пояса. Мога да се промъкна.

— Преследвач! — повика го Железен юмрук. — Остани на място.

— Мога да се промъкна, Джуди. Трябва да пробвам. Трябва да видя. — Той замълча, след това гласът му притихна. — Чувам звездите.

Линията заглъхна за кратко. След това Железен юмрук заговори.

— Върви — рече тя. — Вярвам ти.

Записът приключи.

— След това — чух гласа на Ем-бот, — баща ти поема към отломките. Сензорите не засичат какво се е случило там. Приблизително пет минути и трийсет и девет секунди по-късно, той се връща и напада.

— Казва ли нещо?

— Разполагам със съвсем къс клип — каза Ем-бот. — Предполагам, че искаш да го чуеш.

Не исках. Но трябваше. По лицето ми се стичаха сълзи, слушах, когато Ем-бот пусна записа. Отворен канал с много гласове, които говореха насред хаоса на битката. Ясно чух гласа на Коб, когато крещеше на татко.

— Защо? Защо, Преследвач?

След това, едва доловим над останалите гласове, чух татко. Тих. Тъжен.

— Ще ви избия — заяви той. — Ще ви избия всички.

Пещерата притихна отново.

— Това е единственият път, в който говори след завръщането си — уточни Ем-бот.

Поклатих глава, опитах се да намеря смисъл.

— Защо ЗСД не са разкрили това? Не са имали проблем да го заклеймят като страхливец. Защо не са се придържали към истината, след като тя е още по-лоша?

— Мога да се опитам да позная — отвърна Ем-бот. — Но се страхувам, че без допълнителна информация само ще си измислям.

Изправих се, след това се качих в пилотската кабина на Ем-бот. Натиснах бутона за приключване, затворих капака и изключих светлините.

— Спенса?

Свих се на кълбо.

Останах да лежа така.

40.

Предателството на татко кървеше в мен също като отворена рана. На следващия ден почти не станах от леглото. Ако имаше часове, щях да ги пропусна.

Стомахът ми откликна на настроението и аз се почувствах физически зле. Гадеше ми се, беше ми тежко. Въпреки това трябваше да хапна и най-сетне се насилих да събера малко безвкусни пещерни гъби.

Дърдорко работеше тихо, заваряваше и връзваше кабели. Познаваше ме и знаеше, че не бива да ме притеснява когато не се чувствам добре. Не ми беше приятно да показвам на хората, че ми е зле.

Не можех да реша дали искам да му разкажа. Не бях сигурна дали искам да говоря с когото и да било по този въпрос. Ако не говорех за това, може би щях да успея да се преструвам, че не съм открила истината. Може би щях да се преструвам, че татко не е извършил онези отвратителни неща.

Същата нощ Ем-бот опита много пъти (по ужасни начини) да ме развесели, очевидно бе прибегнал до списък с методи за емоционална подкрепа. Не му обърнах внимание и някак успях да поспя.

На следващата сутрин се почувствах малко по-добре физически — докато емоционално все още бях развалина. Ем-бот не бъбреше с мен, докато дерях плъхове и когато го попитах какво не е наред, той обясни.

— Някои хора предпочитат да им бъде дадено време да тъгуват сами. Ще престана да разговарям с теб в продължение на два дена, за да разбера дали изолацията ще окаже необходимата подкрепа. Приятно придвижване през етапите на мъката.

След това аз просто… съществувах. Живеех притисната от зловещата истина. Железен юмрук и Коб бяха излъгали за баща ми — но бяха излъгали, за да представят престъплението му като по-незначително. Бяха защитили семейството ни. Ако с мен се бяха държали ужасно като дъщерята на страхливец, какво ли щеше да се случи с дъщерята на предател?

Неочаквано всичко, което Железен юмрук правеше с мен, придоби смисъл. Татко бе убил хора от собствената си ескадра. Нейни приятели. Нищо чудно, че тя ме мразеше. Забележителното бе, че Коб не ме мразеше.

Минаха още четири тежки дни. От време на време ловувах, но през повечето време помагах мълчаливо на Дърдорко да поправи бустера. На няколко пъти ме попита какво ми е и аз почти му казах. Само че поради някаква причина не можах. Това не беше истина, която исках да споделя. Дори с него.

Най-сетне на следващата сутрин трябваше да взема решение. Дали да се върна? Да се изправя ли пред Коб? Можех ли да продължа да се държа като келешче, което не знае какво е подчинение, да плюя по адмирала, след като вече знаех истината?

Можех ли да живея и да летя с този срам?

Оказа се, че отговорът е да.

Имах нужда да летя.

Влязох в стаята за тренировки в 0630, първа от всички. Сега вече бяхме останали четирима.

Авиосимулаторът изглежда бе преминал някаква поправка през отпуска ни. Въпреки че сега работници нямаше, възглавниците бяха махнати, едната страна на Джорген бе открита, жиците вътре се виждаха.

Еф Ем отвори вратата, облечена в чист гащеризон и нови ботуши. След нея дойде Артуро и заговори тихо с нея за играта им от снощи. Останах с впечатлението, че Нед харесва Еф Ем, тъй като той им беше осигурил местата за мача.

— Здрасти — поздрави Еф Ем, когато ме видя. Прегърна ме и ме погали по рамото, следователно мъката ми все още личеше. Дотук с претенциите за силен воин.

Коб отвори вратата, изглеждаше разсеян, пиеше ароматно кафе и четеше някакви доклади. Джорген беше с него, вървеше, както винаги, гордо.

Я чакай. Кога започнах да го възприемам като „горд“?

— Коб — заговори Артуро и надникна от един от тренажорите. — Никой ли не им е казал, че отпускът ни приключва? Как ще се упражняваме?

— Упражненията с холограми вече направиха предостатъчно за вас — отвърна Коб и закуцука покрай нас, без да вдигне поглед. — Остават ви едва пет седмици от пилотската школа. Отсега нататък ще прекарвате по-голямата част от времето си в истински машини. Сутрин ще се срещаме на площадката за излитане.

— Супер — отвърнах аз с ентусиазъм, който не изпитвах.

Коб кимна към вратата и ние излязохме в коридора. Артуро ме настигна.

— Ще ми се да бях повече като теб, Пумпал — рече той.

— Като мен ли?

— Винаги пряма и дръзка — обясни той. — Наистина искам да летя отново. Много искам. Всичко ще бъде наред.

Говореше така, сякаш се опитваше да убеди себе си. Какво ли бе усещането почти да умреш, като него? Да те прострелят, когато си без щит? Опитах се да си представя паниката му, дима в пилотската му кабина, чувството на безпомощност…

— Ти си храбър — отвърнах. — Връщаш се в кокпита — това е най-важното. Не позволи на случилото се да те уплаши.

Поради някаква причина, тъй като тези думи ги изричах аз, те изглежда му вдъхнаха кураж. Как ли щеше да се почувства той, ако научеше, че чувствата ми не са толкова „прями“, нито „дръзки“, както той предполагаше?

Облякохме защитните костюми, след това тръгнахме към площадката за излитане, подминахме подредените ни изтребители Поко. Мястото на Артуро беше празно и аз видях, че говори със Сив, жена от наземния персонал. Тя беше висока, по-възрастна жена с къса бяла коса.

— Трябва да вземем Звезден шест, Амфи — обясни тя на Артуро и посочи. — Корабът ти все още не е готов.

Погледнах към хангара за поправки, откъдето стърчеше носът на неговия изтребител.

— Какво му е? — попита Артуро.

— Оправихме бустера — обясни Сив, — и тествахме подемния пръстен, но трябваше да свалим зареждащото за щита. Все още чакаме ново. Би трябвало да получим следващата седмица. Затова си със Звезден шест, освен ако не искаш да летиш без щит.

Артуро с неудоволствие се насочи към бившия кораб на Кималин. Аз продължих към Звездна десет. Трудно ми беше да мисля за него като за „мой“, след като Ем-бот беше в пещерата. Десет обаче беше добър за мен. Беше свестен боец.

Вместо обичайния наземен персонал, който да ми помогне да се закопчая, открих, че ме чака Коб и стиска шлема ми в ръце.

— Какво има, господине? — попитах го аз.

— Изглеждаш така, сякаш денят ти е доста труден, Пумпал — отвърна той. — Имаш ли нужда от още време?

— Не, господине.

— Длъжен съм да докладвам за състоянието ти пред медицинския екип. Може би трябва да отидеш и да поговориш с тях. Срещни се с един от новите съветници на Тиор.

Вдигнах ръка, показах малката кутийка, която бях взела от библиотеката. Тайните, които, както се оказа, не исках да знам.

— Добре съм, господине.

Той ме огледа, след това взе кутийката. Подаде ми шлема, аз надникнах и видях сензорите вътре.

— Да — потвърди Коб, — все още следят мозъчните ти показатели.

— А открили ли са нещо… важно? — Все още не знаех какво да мисля за всичко това, но мисълта, че лекарите шпионират мозъка ми, докато летя, ме караше да се чувствам неловко.

— Не ми е позволено да говоря по този въпрос, кадет. Въпреки че останах с впечатлението, че са готови да тестват всички нови кадети като използват данните, събрани от теб.

— Наистина ли искате да отида и да се срещна със съветниците? За да ми правят други откачени тестове ли? — Направих гримаса. И без това си имах достатъчно проблеми и без да се питам защо лекарите се тревожат за мозъка ми.

— Нали не се страхуваш от тях? — попита той, пъхна кутийката в предния джоб на ризата си и извади нещо оттам. Беше сгънато листче. — Доктор Тиор е добър човек. Вземи това например.

Обзета от любопитство взех листа и го прочетох.

Разрешение за освобождаване на кадет Спенса Нощносянкова от всички ограничения, пишеше на листа. Дават се пълни привилегии на кадет. Решение #11723.

Беше подписано от адмирал Джуди Айвънс.

— Какво… — попитах. — Защо?

— След посещението ти в лазарета, някой съобщил на доктор Тиор, че живееш сред пустошта и си принудена сама да си хващаш храната. Докторката направи голям проблем, задето си изолирана от ескадрата си и адмиралът най-сетне те подкрепи. Можеш да спиш и да се храниш в сградата на школата.

Усетих огромно, почти смазващо облекчение. О, звезди. Сълзи опариха ъглите на очите ми.

Ангели небесни, макар новината да беше добра, тя ми беше поднесена в неподходящ момент. И без това бях в много крехко емоционално състояние. За малко да ревна на площадката за изстрелване.

— Ами… — едва успях да изрека, — кой ли е уведомил доктор Тиор.

— Страхливец.

— Коб, аз…

— Не ми се слуша — заяви той и посочи кокпита. — Качвай се и се закопчай. Останалите вече са готови.

Той беше прав, но аз трябваше да попитам.

— Коб? Истина ли е? Случилото се на холозаписа от Битката за Висина? Наистина ли баща ми… е направил това?

Коб кимна.

— Огледах го добре, докато бяхме наблизо. Минахме достатъчно близо, за да надникна в кокпита му. Беше той, Спенса. Лицето му беше разкривено от гняв и до днес не мога да се отърся от този образ.

— Защо, Коб? Защо би направил подобно нещо? Какво се е случило там в небето? Какво е видял?

Коб не отговори. Даде ми знак да се кача по стълбата, затова се стегнах и се качих. Той ме последва по стълбата и застана там, на мястото на човек от наземния персонал, докато се настанявах.

Отново огледах шлема със странните сензори в него.

— Наистина ли мислят, че могат да разберат от моя мозък? — попитах. — Мислят, че могат да определят дали аз… дали ще направя същото като татко ли?

Коб стисна ръба на кокпита и се наведе.

— Ти не го знаеш, хлапе, но си в центъра на спор, който се води от поколения. Някои твърдят, че баща ти е доказал, че проявите на страхливост са генетично обусловени. Мислят, че има някакъв… дефект у теб.

Коб помръкна, гласът му стана още по-тих.

— Според мен това са пълни глупости. Не знам какво се е случило с баща ти — не знам защо приятелят ми се опита да ме убие, нито защо бях принуден да го сваля. Убийството му ме измъчва; не мисля, че някога ще мога отново да летя. Онова, в което не вярвам е, че някой е създаден да бъде страхливец или предател. Не, това не мога да го приема. Никога не бих могъл да го приема.

Той посочи към небето.

— Железен юмрук обаче вярва в това. Тя е сигурна, че ти ще се превърнеш или в страхливка, или в предателка. Докажи ѝ, че греши, като се върнеш в небето и станеш пилот за пример — толкова съвършена, че всички да се чувстват засрамени, че са се съмнявали в теб.

— Ами ако са прави? Ами ако наистина съм страхливка, ами ако се окажа…

— Не задавай тъпи въпроси, кадет! Слагай коланите! Ескадрата ти е готова!

— Слушам, господине! — отвърнах на мига и се закопчах. Когато си слагах шлема, Коб стисна ръката ми.

— Какво има, господине? — попитах.

Той се замисли за момент. Погледна на една страна, след това и на другата.

— Някога виждала ли си нещо… странно, Пумпал? — попита той. — В мрака.

— Какво например?

— Очи — поясни тихо той.

Потръпнах и кокпитът ми неочаквано стана по-студен.

— Стотици малки очи — рече той, — които се отварят в мрака, навсякъде около теб. Сякаш вниманието на цялата вселена най-неочаквано е насочено единствено към теб.

Не спомена ли Ем-бот нещо такова… нещо за очи?

— Баща ти говореше такива неща преди инцидента — сподели Коб, видимо потресен. — Освен това казваше… казваше, че чува звездите.

Както бабчето каза, помислих си аз. Както каза и той точно преди да отлети към тях. Да не би да говореше за старото упражнение, на което ни учеше бабчето, да си представиш как летиш между звездите? Имаше ли нещо повече?

На два пъти… на два пъти ми се беше сторило, че ги чувам там горе…

— Виждам от ужасеното ти изражение — заяви Коб, — че изведнъж съм започнал да дрънкам като луд. Звучи глупаво, нали? — Той тръсна глава. — Няма значение. Ако ти, поради някаква причина видиш нещо от онова, което ти описах, кажи ми. Не разговаряй с друг, дори с колегите си от ескадрата и абсолютно никога не споменавай подобно нещо по радиото. Разбрахме ли се, Спенса?

Кимнах. Бях изтръпнала. За малко да му кажа какво бях чула, но се спрях. Коб беше единственият истински съюзник, който имах, но в този момент изпаднах в паника. Знаех, че ако му кажа, че ми се струва, че чувам звездите, той ще ме извлече от пилотската кабина.

Затова си държах езика зад зъбите, докато той слизаше по стълбата. Каза ми да говоря с него, ако видя нещо, не ако чуя. А аз никога не бях виждала нещата, които той описа. Очи ли? Стотици малки очи, които се отварят в мрака, навсякъде около теб…

Потръпнах отново, но си сложих шлема. Днес може и да не бях в най-добра форма. Разтърсена, потресена от новините, сега вече бях напълно объркана. Знаех обаче, че ако не излетя отново, със сигурност ще полудея.

И така, когато Джорген даде знак за излитане, аз го последвах на мига.

41.

Две седмици по-късно се чувствах малко по-спокойна, докато летях на моя изтребител Поко над долини и оглеждах повърхността на планетата.

— Не забелязвам нищо — съобщих по радиото.

— И аз — обади се Еф Ем. Тя летеше до крилото ми.

— Важното е да не си отклонявате вниманието по време на дълъг оглед — заговори женски глас в шлемовете ни. — Да си добър скаут не означава да можеш да виждаш добре, а да не изпускаш вниманието си по време на тази монотонна работа. Не бива да позволявате на ума ви да потъва в мечти.

Значи съм загазила, помислих си аз.

— Ако бъдете зачислени към скаутски екип — продължи жената, позивна: Блясък, — ще получите кораб клас Вал, който вместо деструктори „Стюарт 138“ има само един, „131“, с много по-малка огнева мощ. Затова пък сензорната ви система е по-добра, по-далекообхватна, улавя повече подробности. Опасно е, ако заловите крелянски враг, който лети под радара — но за щастие те често използват все една и съща тактика, когато се опитват да се изплъзнат на наземните ни оръдия. Тъй като знаете какво ще направят, можете да предвидите действията им.

Все едни и същи приказки. Ако знаете какво ще направи врагът, имате предимство. Бях пробвала това по време на битката, когато загина Драйфа. Спасих Кималин, но оставих партньорката си сама.

Никой не ме обвини; бях постъпила правилно, когато се отделих, за да защитя Кималин. Това обаче продължаваше да ме измъчва.

Освен това… вече не обръщах внимание. Опитах се да се съсредоточа и да търся креляни, но знаех, че не съм създадена за подобна служба. Трябваше ми нещо, което да грабне вниманието ми, да ме погълне, също като добра битка.

Блясък продължи да ни залива със съвети. Как да забележим следата на ниско прелитащ кораб по шарките в прахта. Как креляните заобикалят хълмове, когато се опитват да се скрият от скенерите. Как да разберем дали нещо в далечината е кораб или оптическа илюзия. Всичко това бе полезно и важно. Дори да не беше за мен, аз бях доволна, че Коб ни караше да пробваме различни роли. Така опитът ми ставаше по-широк, превръщаше абстрактна тактика като „флангова атака“, изрази като „запасни кораби“ и „скаутски екипи“ в нещо реално.

Чух пропукване в небето. Обучението ни със скаутите се провеждаше по време на истинска битка.

— Как се справяте с… емоциите? — попита Артуро. — Със скаутските задължения, когато… нали се сещате…

— Когато всички останали се бият и може би умират ли? — попита Блясък.

— Да — потвърди момчето. — Всеки инстинкт, който притежавам, настоява, че трябва да полетя към битката. Това тук ми се струва… проява на страхливец.

— Ние не сме страхливци! — повиши глас Блясък. — Ние летим на кораби, които притежават една незначителна частица от въоръжението дори на Поко. Ако попаднем на крелянин, може да ни се наложи да се бием, да ги забавим сами, за да спечелим време за…

— Извинявам се! — прекъсна я Артуро. — Не исках да излезе така!

Блясък въздъхна.

— Ние не сме страхливци. ЗСД ясно показва, че не сме. Но може и да ви се наложи да преглътнете… някой и друг поглед от време на време. Това е част от жертвата, която всички правим, за се уверим, че пещерите на Дръзки са в безопасност.

Завих на няколко пъти в различни посоки, опитах се да се възползвам от времето, за да упражня маневри на ниска височина. Най-сетне падането на отломки зад нас престана и Коб се обади.

Подредихме се във формация, потвърдихме състоянието и местонахождението си и полетяхме към базата, където кацнахме. Докато чакахме наземния екип, аз погледнах към столовата и по устните ми затрепка усмивка. Спомних си как се забих в нея на първия ден.

Нахлулото чувство на вина заличи усмивката ми. Бяха минали едва три седмици от смъртта на Драйфа. Нямаше причина да се радвам.

Сив се качи по стълбата, затова отворих капака на пилотската кабина и си свалих шлема, подадох ѝ го.

— Добро кацане — каза тя. — Има ли нещо по кораба, което трябва да огледаме днес?

— Имам чувството, че контролната сфера опира в нещо — отвърнах. — Сякаш оказва отпор, когато я движа.

— Довечера ще смажем механизма — обеща тя. — Как работи копчето за приемане? Все още ли заяжда? Ние… — Тя продължи да обяснява, докато на близка платформа не се приземи изтребител клас Камдън. От лявата страна на фюзелажа излизаше дим. Сив изруга и се плъзна надолу по стълбата, след това затича натам с още неколцина от наземния персонал.

Сърцето ми се сви, когато видях горкия кораб. Слязох и отидох при Джорген, който бе застанал в края на нашата площадка. Останахме да гледаме пожара. Наблизо кацнаха още бойци и един ми се стори — ако изобщо бе възможно — в още по-ужасна форма. Ангели небесни. Ако това бяха оцелелите, колко ли пилоти бяхме изгубили?

— Ти слушаше ли канала на щурмовия командир? — попитах го аз.

— Да — кимна Джорген. — Притиснали са ги, след това две ескадри противникови кораби ги обстрелвали. Сякаш креляните специално са се целели в точно тези изтребители, без да обръщат внимание на когото и да било друг.

Въздъхнах, когато Артуро и Еф Ем дойдоха при нас. Гледахме мълчаливо как наземният екип измъква пилота в полусъзнание от горящия кораб и спасява живота ѝ. Останалите обливаха кораба с пяна.

— Пумпал, онзи ден се оказа права — обърна се към мен Артуро. — Когато каза, че ЗСД губи войната.

— Не губим — възмути се Джорген. — Не говори такива неща.

— Те са много, ама много повече от нас — натърти Артуро. — И става още по-лошо. Ще ти покажа статистиката. Креляните получават нови попълнения, докато ние не смогваме.

— Издържали сме години — негодуваше Джорген. — Винаги сме усещали, че това е краят на дните. Нищо не се е променило.

Двамата с Артуро се спогледахме. Нито един от нас не вярваше на това.

Най-сетне Джорген ни повика за рапорта след битката с Коб. Тръгнахме към сградата и — колкото и да беше странно — открихме Коб застанал отвън. Разговаряше с някакви хора на входа.

Артуро се закова на място.

— Какво става? — попитах го аз.

— Това е мама — посочи той жената, която разговаряше с Коб. Тя беше облечена във военна униформа. — Ангели небесни.

Той ускори крачка, почти затича, за да стигне по-бързо при Коб и майка си. Забързах и аз, за да го настигна, но Джорген ме стисна за рамото и не ми позволи да продължа.

— Какво? — изсъсках. — Какво става?

Пред нас Коб отдаде чест, когато Артуро спря при тях. Той отдаде чест на Артуро. Погледнах към Джорген и забелязах, че устните му са стиснати в права линия. Пристъпих напред, но той отново ме дръпна назад.

— Остави ги — нареди той. Еф Ем спря при нас, наблюдаваше какво става, без да каже и дума. Изглежда знаеше нещо.

Коб подаде нещо на Артуро. Значка ли беше това?

Момчето погледна значката, след това понечи да я хвърли на земята, но майка му го стисна за ръката. Той постепенно се успокои, след това с нежелание отдаде чест на Коб. Артуро се обърна към нас, след това отдаде чест и на нас.

Майка му отстъпи настрани, а той се обърна бавно и я последва. След тях тръгнаха двама мъже в костюми.

Коб докуцука при нас.

— Може ли някой да ми каже какво стана току-що? — попитах. — Хайде де. Поне намекнете. Трябва ли да се тревожа за Артуро?

— Не — отсече Джорген. — Родителите му го изтеглят от ЗСД. Канят се да го направят от няколко седмици, откакто за малко не го свалиха. Изпаднали са в паника. Това, разбира се, е неофициално. Никой не иска да признае, че се страхува за сина си.

— Задействали са връзките си — добави Коб. — Адмиралът е направил компромис. Артуро получава пилотска значка, но не завършва.

— И как точно става това? — попита Еф Ем.

— Няма никакъв смисъл — съгласих се аз. — Той не е завършил, но става пълноправен пилот.

— Освободен е с почести от служба — уточни Коб. — Официално става, защото ще бъде необходим като супервайзър на товарни полети за семейството си — ако получим достатъчно части, нужни за запалването, ще имаме нужда от тези пратки от другите пещери. Вие тримата, хайде. Да чуем рапорта ви.

Коб тръгна, последван от Еф Ем и Джорген. Тези двамата ми се сториха примирени, сякаш бяха очаквали подобно нещо.

Аз не ги последвах. Бях възмутена заради Артуро. Родителите му го бяха изтеглили просто така.

Джорген очаква същото да се случи с него, спомних си аз. Може би всички те са готови за такова нещо. Поне онези, които са от семействата със заслуги.

Докато стоях пред сградата на школата, за пръв път осъзнах, че съм единственият обикновен човек в ескадрата, стигнал дотук. Това, колкото и да беше необяснимо, ме ядоса. Как смеят родителите му да го закрилят точно когато започна да става опасно? Най-вече против неговото желание.

Джорген спря на прага, а другите продължиха напред.

— Ей — повика ме той. — Идваш ли?

Направих крачка към него.

— Родителите на Артуро никога нямаше да му позволят да лети за постоянно — обясни той. — Честно казано, изненадан съм, че им трябваше толкова много време, за да изпаднат в паника.

— И с теб ли ще се случи същото? Да не вземе утре и твоят баща да дойде?

— Все още не. Артуро няма да влиза в политиката, за разлика от мен. Трябва да изкарам няколко битки като пълноправен пилот преди родителите ми да ме изтеглят.

— Значи малко опасност, след това ще бъдеш защитен. Глезен. На безопасно място.

Той трепна.

— Наясно ли си, че единствените от екипа ни, които умряха, бяха обикновените — сопнах се аз. — Бим, Утринна роса, Драйфа. Сред тях няма нито един от дълбоките пещери!

— Те бяха и мои приятели, Пумпал.

— Ти, Артуро, Нед, Еф Ем. — Бодвах го с пръст в гърдите след всяко име. — Вие бяхте преминали обучение предварително. Имахте предимство, което ви опази живи, докато страхливите ви семейства не ви осигурят по някой и друг медал и не започнат да ви показват като доказателство, че сте много по-добри от останалите от нас!

Той стисна ръцете ми, за да престана да го бода в гърдите, но аз не бях бясна на него. По погледа му разбрах, че той е точно толкова възмутен, колкото съм и аз. Не му беше никак приятно, че е вързан по този начин.

Стиснах пилотския му гащеризон с две ръце. След това беззвучно отпуснах чело на гърдите му. Бях колкото възмутена, толкова и уплашена. Страхувах се да не изгубя още приятели.

Джорген се напрегна, най-сетне пусна раменете ми и — тъй като не знаеше какво друго да направи — ме прегърна. Би трябвало да се почувстваме неловко. Вместо това се оказа успокояващо. Той разбираше. Чувстваше загубата също като мен.

— Почти не бях истинска част от тази ескадра — прошепнах, — а сега тя е разпарчетосана отново. От една страна се радвам, че той е в безопасност и ще бъде в безопасност, но от друга страна съм ядосана. Не можеше ли и Драйфа да е в безопасност, или пък Бим?

Джорген не отговори.

— Коб ни каза още първия ден, че само един или двама от нас ще успеят — продължих. — Кой е следващият, който ще умре? Аз? Ти? Защо след десетилетия дори не знаем с кого се бием и защо го правим?

— Знаем защо, Спенса — отвърна тихо той. — За Огнен рай и Висина. За цивилизацията. А ти си права, че начинът, по който правим нещата, не е справедлив. Само че това са правилата, по които играем. Те са единствените, които знам.

— Защо при теб всичко опира до правилата? — попитах, челото ми все още притиснато в гърдите му. — Ами емоциите, какво ще кажеш за чувствата?

— Ами… не знам. Аз…

Стиснах очи и се притиснах по-близо. Мислех за ЗСД, за Висина и Огнен рай, за факта, че вече нямаше на какво да се противопоставям. Цял живот се борех срещу онова, което говореха за татко.

Какво да правя сега?

— Изпитвам много чувства, Пумпал — рече най-сетне той. — В момента се чувствам много неловко. Дори не съм предполагал, че си от хората, които си падат по прегръдките.

Пуснах гащеризона му и той отпусна ръце.

— Ти ме награби пръв — настоях.

— Ти ме нападаше!

— Едва докосвах гърдите ти, за да подчертая каквото казвах.

Той изви очи и моментът свърши. Колкото и да беше странно — когато отидохме при Еф Ем и тръгнахме към новата ни класна стая, — осъзнах нещо. Наистина се чувствах по-добре. Съвсем малко по-добре, но на фона на това какъв беше животът ми напоследък, бях готова да приема малкото, колкото и незначително да беше то.

42.

Дни по-късно, двете с Еф Ем се хранехме с ескадри Мастилница и Нощна буря, другите две кадетски ескадри, започнали по същото време като нас. От тях бяха останали общо шест човека, което означаваше, че сборната ни ескадра няма дори десет човека.

По-голямата част от разговора се въртеше дали трябва или не трябва да ни събират в една ескадра. Ако това се случеше, кое име щяхме да запазим? Еф Ем настояваше за съвършено ново име, макар аз да бях на мнение, че след като ние си имаме командир — другите две бяха загубили своите, — трябва ние да командваме.

Мълчах и дояждах бързо. Очаквах адмиралът да връхлети и да ме изгони. Храната беше невероятна и вместо стария закърпен гащеризон, получих три нови, които ми ставаха идеално.

Останалите кадети се притесняваха от завършването.

— Аз ще стана скаут — каза Забележка, шумно момче, подстригано на паничка. — Вече получих покана.

— Скучна работа — заяви Еф Ем.

— Наистина ли? — подхвърли едно от момичетата. — Мислех, че ще ти хареса, нали все говориш за „агресията на Дръзки“.

— Но пък се очаква — заяви Еф Ем. — Дори да съм добра в това, което върша.

Докато слушах, се питах дали семейството на Еф Ем също ще я изтеглят, въпреки че тя не беше дете на важни личности като Джорген, който щеше да започне работа в съвсем различна държавна структура. Разсеяно се запитах какво ли би било да присъствам на една от напудрените държавни вечери. Представих си какъв прекрасен скандал ще се разрази. Дъщерята на небезизвестния страхливец.

Всички, разбира се, щяха да бъдат твърде любезни и нямаше да кажат нищо, така че щяха да ме изтърпят, докато аз — като примитивна варварка — щях да сърбам супата, да се оригвам шумно и да се храня с ръце. Джорген просто щеше да извие очи.

Тази фантазия ме накара да се усмихна, но след това се намръщих. Защо мислех точно за Джорген?

Останалите на масата се разсмяха, когато някой спомена позивната на Артуро, която не можеха да произнесат.

— Сигурно е тихо в класната ви стая, откакто той напусна — отбеляза Драма, момиче с акцент, подобен на този на Кималин.

— Ще оцелеем — отвърна Еф Ем. — Въпреки че е странно, откакто го няма. Няма кой да ми обяснява нещата, които вече знам.

— Каква странна ескадра сте — отбеляза Драма. — Познавам Джорген и се обзалагам, че той не отваря уста, освен за да ви дава нареждания или да се заяде за нещо. Нали така? А Пумпал очевидно е мълчалива. Така че полетите ви вероятно преминават в мълчание. Нашата линия винаги бълбука от приказки, въпреки че сме само четирима.

Колегите ѝ се защитиха добродушно, но аз се замислих над казаното за мен. Мълчалива ли? Те си мислеха, че съм мълчалива.

Напоследък бях доста резервирана. Но чак мълчалива? Не бих допуснала, че някой в живота би ме определил като мълчалива. Ха.

Обядът приключи и след като почистихме масата, Еф Ем кимна към спалното помещение.

— Ще си почиваш ли? Или ще потренираш?

— Нито едното, нито другото — отвърнах. — Тази вечер имам нужда от разходка. — Трябваше да проверя Ем-бот и Кръвожадния. Бяха минали няколко дни, откакто се видяхме за последно.

— Както кажеш. — Тя се поколеба. — Кажи, все още ли се притесняваш за Артуро? Той ще лети, само че няма да участва в мисии.

— Разбира се — отвърнах. — Знам. — Звезди. Дни по-късно тя си мислеше, че все още имам нужда от утеха.

Излязох от базата. Трябваше да отида и да потренирам, но се чувствах виновна, че съм оставила Ем-бот сам толкова дълго. На няколко пъти се отбивах, за да помагам на Дърдорко с бустера, но откакто живеех в базата, ми беше трудно да намирам време. Исках да се насладя на привилегиите, които ми бяха отказвани толкова дълго.

Светлината бе приглушена, за да покаже, че е нощ, въздухът беше хладен, докато вървях по познатия маршрут по прашната земя. Беше освежаващо да се махна от вида и мириса на Висина, отново да бъда под небето.

Стигнах пещерата и влязох със светлинното въже, стегнах се да чуя обичайното негодувание. Ем-бот никак не харесваше новото положение. Беше убеден, че ще изгние, че подпрограмите на личността му ще деградират, тъй като не се използват.

Стъпих на земята.

— Здрасти — подвикнах и гласът ми проехтя.

— Здрасти! — Кръвожадния беше на близката скала. Осветих го с гривната, след това го почесах по главата.

— Убийствен-бот — подвикнах в мрака.

— Трябва да обсъдим този прякор — рече гласът му. — Не съм се съгласявал да ме наричаш по този начин.

— Ако не си измислиш идейна позивна, някой друг ще ти измисли. — Усмихнах се, приближих до кораба като очаквах да започне да негодува за нещо друго. Той обаче мълчеше, когато приближих. Да не би нещо да не беше наред?

— Е? — започна той. — Е?

— Ами… — Сега пък какво бях направила?

— Развълнувана ли си? — попита той. — Направо да се пръснеш! Не е ли страхотно?

Страхотно ли?

Бустерът, сепнах се аз. Дърдорко беше приключил с инсталирането. Почти не бях проследила процеса — последните седмици бяха напрегнати. Инструментите му ги нямаше, наоколо беше почистено и на фюзелажа на Ем-бот бе оставена бележка.

Кръвожадния седеше на крилото близо до бележката.

— Тъпо изчадие, което единствено знае да имитира безсмислен живот — заяви той в тръбяща имитация на гласа на Дърдорко. — Ангели небесни! Ангели небесни! Ангели небесни! Ангели небесни и небесни ангели!

— Внимавай, момче — рекох аз. — С тази уста ще те вземат на мига в някой наземен екип.

Той издаде серия от блъскащи звуци, имитираше звука на чук в метал — нещо, което бе чувал непрекъснато през изминалите няколко седмици.

Посегнах към бележката. Приключих, пишеше в нея. Щях да го взема и да го тествам, но реших, че ти трябва да го пробваш първа. Освен това няма да се учудя, ако изкуственият интелект реши да ме катастрофира нарочно.

Работата по този кораб беше най-прекрасното време в живота ми (да не си посмяла да го кажеш на Ем-бот). Чертежите, които направих… нещата, които научих… аз ще променя ЗСД, Пумпал. Ще трансформирам начина, по който летим и се бием. Не само че ме одобриха за инженерния корпус, но ми предложиха пост направо при дизайнерите. Започвам утре.

Благодаря ти, че ми даде шанса да открия чрез тази работа собствените си мечти. Радвай се на кораба си. Надявам се той да се окаже точно това, за което си мечтала.

Отпуснах ръка и погледнах опасните, заострени крила на Ем-бот. Наземните светлини на кораба заблестяха, осветиха цялата му дължина. Моят кораб.

Моят. Кораб.

— Е? — обади се Ем-бот. — Ще летим ли?

— Ангели небесни, да!

43.

— Подемен пръстен онлайн — докладваше Ем-бот, докато се издигахме бавно във въздуха. — Бустер и маневреност онлайн. Животоподдържаща система онлайн. Комуникации и стелт механизъм онлайн. Светлинно копие и ОМП антищит онлайн.

— Не е зле, Дърдорко — рекох.

— Деструкторите са все още офлайн — заяви Ем-бот. — Както и самовъзстановяването и хипердрайва.

— Тъй като все още не знам какво е това последното, ще го приемем за даденост. Включил ли си стелта?

— Разбира се. Нали обещаваш, че днес няма да влизаме в бой?

— Никакъв бой — обещах. — Просто един бърз полет, за да тестваме бустера.

Издигнахме се през несъществуващия таван и аз усетих как се напрягам, колко съм развълнувана. Летях всеки ден, но сега беше различно. На фона на контролния панел на Ем-бот, дори най-сложните кораби на ЗСД изглеждаха простички, затова се придържах към бутоните, които разбирах.

Откритото небе ме зовеше. Опитах се да се успокоя, отпуснах се назад на седалката. Контролната сфера, дроселът и лостът за височина бяха съвсем същите като тези, които познавах. Можех да се справя.

— Готова ли си? — попита Ем-бот.

В отговор включих на свръхскорост.

Изстреляхме се напред и напредналото му овладяване на джи форса се включи на мига. Очаквах да бъда притисната към седалката, но дори не усетих скоростта, макар да бяхме на максимална свръхскорост.

— Ангели небесни-и-и — прошепнах.

— Хубаво е, а? — обади се Ем-бот. — Много по-добър съм от онези кораби, с които си губиш времето.

— Може ли да ускорим повече от това?

— Не и с един бустер. При мен е предвидено място за два малки бустера под крилата, така че е възможно.

Ускорихме малко по-бавно отколкото ставаше с Поко — което бе лесно обяснимо при положение, че бяхме по-тежки от моя клас изтребител, а използвахме същия бустер. Забелязах разликата, когато набрахме скорост. Минахме над Маг-6, Маг-7, Маг-8… Ангели небесни, едно Поко щеше да се тресе и всеки момент да се разпадне. Само че Ем-бот достигна Маг-10, а аз не усетих нищо. Беше гладко пътуване, също както при Маг-1.

Опитах няколко маневри при тази скорост и машината откликваше на всички команди. От доста време не ми се беше случвало да компенсирам случайни завои, но бързо се справих. Намалих до обичайната скорост за близък бой и упражних лавиране, след това остри завои.

Всичко мина толкова добре, че ускорих на Маг-3 отново, след това изпълних няколко сложни маневри за избягване на противника. Отклонения встрани, завъртане и рязък лупинг с превключване на свръхскорост при спускането.

Това бе съвършенство. Истинско съвършенство.

Трябваше да се качи Дърдорко в това чудо. Или може би Джорген. Дължах му го, задето ми помогна с бустера. Той щеше да мрънка, задето съм го принудила да дойде чак до моята дупка — тъй като той мрънкаше и се цупеше почти за всичко — но определено щеше да се наслади на летенето. Да се извисиш, да се освободиш от всички задръжки и очаквания и…

И… защо изобщо следвах тези мисли отново? Тръснах глава, насочих вниманието си към летенето.

— Помисли си само колко страхотен ще бъдеш в битка — казах на Ем-бот.

— Ти ми обеща.

— Обещах тази вечер да не те включвам в битка — отвърнах. — Но не съм обещавала да не опитвам да променя мнението ти. Защо се страхуваш?

— Не се страхувам. Следвам заповеди. Освен това с какво ще бъда полезен в битка? Нямам деструктори.

— Не ти трябват. ОМП работи, както и светлинното копие. С твоята маневреност и тези инструменти можем направо да разбием креляните. Те ще гонят сянката ни, след това сянката ни ще погълне техните! Ще бъде направо невероятно!

— Пумпал — заговори той. — Заповедите ми са да не участвам в битки.

— Ще намерим начин да променим това. Не се притеснявай.

— Ами… — той не беше убеден. — Може би… може да направим нещо, което да задоволи необичайното ти човешко желание да участваш в истинска битка. Тръпка ли искаш? Ами ако ти прожектирам битка?

— Като симулатор ли?

— Нещо такова! Мога да прожектирам холограма с повишена достоверност на капака на кокпита и така ще имаш чувството, че участваш в битка. Така ще се преструваш, че се опитваш да бъдеш убита, докато на мен няма да ми се налага да пренебрегвам заповедите си.

— Какво? — попитах аз, обзета от любопитство. Поне щях да тествам как реагира по време на симулация. — Да го направим.

— Иди на единайсет хиляди фута и аз ще те пусна в битката за Висина.

— Но аз върнах касетата на Коб.

— Направих копие. — Той се поколеба за момент. — Зле ли постъпих? Мислех, че ще пожелаеш…

— Не, не, всичко е наред. Това ли е единствената битка, която можеш да ми пуснеш?

— Единствената, която е 3-D. Това проблем ли е? О! Баща ти. Това е битката, в която баща ти е станал предател, нещо към което си емоционално уязвима заради чувствата за предателство и несъответствие! О-па.

— Всичко е наред.

— Вместо това мога да се опитам да…

— Всичко е наред — натъртих аз и отидох на височината, която той беше посочил, като използвах дросела, за да заема позиция. — Започни симулацията.

— Добре, добре. Няма нужда да се цупиш само защото съм те обидил.

В миг се озовах насред битката.

Беше като симулация, с тази разлика, че се намирах в истински кораб. Всичко холограмно блестеше и бе леко прозрачно, сякаш бях заобиколена от призраци — което бе точно така, защото можех да различа реалността и да не се натъкна неочаквано на скала или нещо друго.

Ем-бот каза, че просто ще пусне записа върху капака, но на мен ми се струваше триизмерен. А пък боят беше невероятно реалистичен, особено когато включих бустера и се присъединих — Ем-бот дори се постара да пресъздаде звуците в кокпита, докато корабите профучаваха покрай нас.

— Мога да симулирам деструктори — заяви Ем-бот, — въпреки че не са ми инсталирани.

Ухилих се, след това заех позиция с два изтребителя на ЗСД. Когато се гмурнах в преследване на крелянски кораб, на който някой друг беше свалил щита с ОМП, Ем-бот промени симулацията и целта ми експлодира в приятен облак от светлина.

— Добре — подхвърлих. — Как да активирам сензорите за близост?

— Аз мога да ги активирам. Готово.

— Много удобно. Какво друго можеш да изпълняваш с вербална команда?

— Имам достъп до комуникациите и стелт активатора, мога да включа отново щита, когато кажеш. Според галактическия закон обаче ми е забранено да контролирам бустери и оръжейни системи — включително ОМП. Нямам физическа връзка с тези системи, освен за да направя диагностика.

— Добре тогава — отвърнах. — Включи говора на щурмовия командир — искам да чуя записите, все едно са в реално време.

— Дадено — отвърна той и радиото се включи. — Искам да подчертая, че аудиото може да не е в синхрон в образа, тъй като ти въздействаш на прогреса на битката.

Кимнах и се хвърлих в битката.

И беше великолепно. Лавирах и стрелях, включвах ОМП и увеличавах скоростта. Променях траекторията си през виртуалното бойно поле, пълно с бляскави светлини, експлодиращи кораби и отчаяни бойци. Управлявах невероятно маневрен кораб, чувствах как се адаптирам към него, как предимството е мое. Свалих четирима креляни за половин час — личен рекорд, — без да понеса никакви поражения освен няколко бегли одрасквания по щита.

Най-важното бе, че съм в безопасност. Нито един от приятелите ми не беше в опасност. Беше съвършено ново ниво на симулация, но без заплаха за живота на когото и да било.

Страх, шепнеше нещо у мен. Страх от битка. Страх от загуба. Този глас почти не спираше да говори вече.

По челото ми изби пот, сърцето ми блъскаше. Съсредоточих се над крелянин, обстрелван с деструкторен огън от друг кораб. Щитът му щеше да падне всеки момент. Прицелих се и…

Покрай мен профуча кораб, деструкторите бълваха огън, той ме изпревари в атаката и взриви кораба. Познах го веднага. Беше татко.

Друг кораб зае мястото си на партньор зад баща ми.

— Ем-бот — заговорих аз и усетих как потръпвам. — Включи аудио за тези двамата.

Каналът пропука, гласът на щурмовия командир заглъхна. Вместо това се включих в директната линия между татко и Мелез.

— Добър изстрел, Преследвач — зазвуча гласът на Коб. Беше неговият глас, но без циничното звучене. — Горещи скали, днес си направо неудържим!

Татко направи лупинг. Последвах го и застанах зад него, от другата страна на Коб. Бях партньор… на татко. Най-великият човек, когото някога бях познавала.

Предателят.

Мразя те, помислих си аз. Как си могъл да направиш онова, което си направил? Не се ли замисли какво ще причиниш на семейството си?

Той зави и аз го последвах, придържах се към блестящата му, прозрачна форма, докато преследваше два крелянски кораба.

— Ще включа ОМП. Виж дали ще успееш да ги свалиш.

Потиснах неочаквано избуялите чувства, когато чух отново гласа на татко. Как бе възможно едновременно да мразя и обичам този човек? Как да свържа образа му — толкова висок в деня, когато излязохме на повърхността — с ужасните неща, които научих, че е направил?

Стиснах зъби и се опитах да се фокусирам над битката. Креляните се включиха в огромното меле от кораби, почти се сблъскаха с изтребители на ЗСД. Татко ги последва, изви в лупинг. Коб изостана.

Аз не се откъсвах от татко, държах се плътно до крилото му. В този момент преследването бе всичко и светът около мен изчезна. Бяхме единствено аз, призракът на татко и вражеският кораб.

Завой надясно.

Бързо изправяне.

Нов завой.

Отново надясно.

Заобиколи тази експлозия.

Вложих всичко в това преследване и въпреки това изостанах малко. Завоите на татко бяха твърде остри, движенията твърде точни. Въпреки че разчитах на по-добрата маневреност на Ем-бот, татко беше по-добър от мен. Той разчиташе на дългогодишен опит и знаеше кога да ускори, кога да завие.

Имаше нещо… нещо повече…

Съсредоточих се над крелянския кораб. Той зави надясно. Татко го последва. Той се устреми нагоре. Татко го последва. Зави наляво…

Татко зави наляво. Мога да се закълна, че го направи частица от секундата преди крелянина.

— Ем-бот — повиках го аз. — Отбележи времето на завоите на татко в сравнение с тези на крелянския кораб. Възможно ли е да реагира преди тях?

— Това е напълно невъз… Я!

— Какво? — попитах.

— Струва ми се, че правилното възклицание е АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Спенса, баща ти се движи преди креляните. Става част от секундата по-рано, но е истина. Изглежда записът ми, незнайно как, е изгубил синхрона си. За мен е напълно невъзможно един човек да предвиди ходовете толкова точно.

Присвих очи, включих на свръхскорост и отново се включих в преследването. Не спрях, докато не се озовах вътре в очертанието на кораба на татко, а сиянието на холограмата ме обгръщаше. Съсредоточих се не над него, а над крелянския кораб и се опитах да го следвам, докато се опитваше всячески да се измъкне.

Ляво. Дясно. Завъртане. Височина…

Не можех да го направя. Баща ми го следваше, не го изпускаше нито за секунда, след това включи ОМП, за да свали щита на врага. Те се завъртяха един около друг в усукан лупинг, също като две преплетени въжета. Аз напълно им изгубих дирята, изпаднах от сложната маневра, когато татко — незнайно как — дезактивира бустера в точния момент, за да изостане зад врага.

Крелянинът умря сред огнена светлина.

Татко се измъкна от гмуркането в мига, в който Коб извика възторжено по линията. Младият Коб определено бе ентусиаст.

— Преследвач — подхвърли той. — Те се оттеглят. Победихме ли… успяхме ли?

— Не — отвърна татко. — Прегрупират се. Да се върнем при другите.

Изчаках в моя кораб, наблюдавах как Коб и татко се връщат при другите пилоти.

— На това му се казва върховно пилотиране — похвали го Железен юмрук. — Само че, Преследвач, внимавай. Непрекъснато губиш партньора си.

— Дрън дрън дрън дрън дрън — сряза я Коб. — Преследвач, престани да взривяваш всичко; изглеждам много нескопосан. Честно, Железен юмрук.

— Ние се бием за оцеляването на цялото човечество, Мелез — отвърна Железен юмрук. — Поне веднъж се надявам да чуя нещо зряло от теб.

Усмихнах се.

— Тя звучи също като Джорген, когато ни казва нещо.

След това се обърнах и погледнах към креляните, които се прегрупираха в далечината. Наблизо изтребителите на ЗСД се подредиха отново в ескадри.

Знаех какво следва.

— Я погледни дупката в отломките горе — посочи Коб. — Рядко се вижда такова подреждане… Преследвач?

Вдигнах поглед, но симулацията не стигаше толкова високо, че да ми покаже отломките, за които говореха.

— Преследвач, какво има? — попита Коб.

— Това дефектът ли е? — попита Железен юмрук.

— Мога да контролирам дефекта си — отвърна татко. — Само че… — Какво беше това? Не бях чувала тази част преди.

Той мълча известно време.

— Чувам звездите. Виждам ги, Коб — рече татко. — Също както ги видях по-рано днес. Дупка в пояса отломки. Мога да мина през нея.

— Преследвач! — повика го Железен юмрук. — Остани в редицата.

Тази част я чух и миналия път. Изпитвах ужас да я чуя отново, но не можех да се насиля да накарам Ем-бот да я изключи.

— Мога да се промъкна, Джуди. Трябва да опитам. Трябва да видя. Чувам звездите.

— Върви — прошепнах заедно с Железен юмрук. — Вярвам ти.

Тя му беше имала доверие. Той не беше нарушил заповедите; той бе тръгнал с нейното разрешение. Това за мен имаше значение на фона на онова, което предстоеше да се случи.

Корабът на татко се завъртя, подемният пръстен сочеше надолу. Носът на самолета се устреми нагоре, той включи бустерите.

Видях го как полита и в ъглите на очите ми се събраха сълзи. Не можех да гледам повече. Не и отново. Моля те. Татко…

Посегнах към него. Протегнах ръка, колкото и да беше глупав жестът и… и с…

С нещо друго.

Тогава там горе чух нещо, идваше отгоре. Беше звук като хиляди музикални ноти, чиито звуци се преплитаха. Представих си, както бабчето ме беше учила, как се устремявам нагоре. Насочвам се към звездите…

Кокпитът ми притъмня, потънах в пълен мрак. След това около мен се появиха хиляди точици светлина.

Тогава тези точици се разтвориха. Милиони бели очи, също като звезди, всички се насочиха към мен, гледаха право в мен. Интересувах ги само аз. Те ме виждаха.

— Изключи! — изкрещях.

Тъмнината изчезна. Очите изчезнаха.

Бях отново в кокпита.

Опитвах се да си поема дъх, вдишвах и издишах, потях се.

— Какво беше това? — попитах, без да крия, че съм изпаднала в паника. — Какво ми показа? Какви бяха тези очи?

— Объркан съм — рече Ем-бот. — Нищо не съм направил. Не разбирам какви ги приказваш.

— Защо не пусна тази предишна част от разговора миналия път? Защо я скри от мен?

— Не знам откъде да започна! — отвърна Ем-бот. — Мислех, че искаш да чуеш тази част със звездите!

— Ами разговорът за дефекта? Ти знаеше ли за това?

— Хората имат много дефекти! — отвърна той с хленчещ глас. — Не разбирам. Мога да обработвам данни хиляда пъти по-бързо от ума ти, въпреки това не успявам да те следвам. Извинявам се, не знам!

Вдигнах ръце към главата, косата ми беше овлажняла от потта. Стиснах очи и продължих да дишам.

— Извинявам се — рече отново Ем-бот с тих глас. — Това трябваше да те развълнува, но аз се провалих. Трябваше да предвидя, че крехката ти човешка психика ще бъде повлияна от…

— МЛЪКВАЙ!

Корабът млъкна. Сгуших се в кокпита, опитах се да се захвана за здравия си разум. Какво се беше случило със самоувереността ми? Къде отиде детето, което бе толкова сигурно, че може да срази целият крелянски флот съвсем сама?

Остана някъде назад във времето, както детството на всеки друг…

Не мога да преценя колко дълго стоях така, прокарвах ръце през потната коса, поклащах се напред и назад. Ужасно главоболие ме притисна, пронизваща болка зад очите, сякаш някой завинтваше очите ми към черепа.

Болката ме накара да се съсредоточа. Помогна ми да се стегна, докато най-сетне забелязах, че все още се рея. Бях сама над празното поле, в чернотата на нощта.

Просто се върни, казах си аз. Иди да поспиш.

Неочаквано това ми се стори единственото, което исках най-много на света. Отначало бавно протегнах ръце към контрола и се насочихме към координатите на нашата дупка.

— Сега вече се страхувам от смъртта — рече тихо Ем-бот, докато летяхме.

— Какво? — попитах рязко.

— Написах подпрограма — обясни той, — за да симулирам чувствата на страх от смъртта. Исках да знам.

— Това е глупаво.

— Знам. Само че не мога да я изключа, защото се страхувам повече от това. Не е ли по-лошо, ако не се страхувам от смъртта?

Заех позиция над нашата дупка.

— Радвам се, че можах да летя с теб — каза Ем-бот. — За последен път.

— Това ми се струва… окончателно — рекох аз и нещо в мен потръпна в очакване.

— Трябва да ти кажа нещо — рече той. — Само че се притеснявам, че ще ти причиня допълнително емоционално сътресение.

— Казвай.

— Ама…

Говори.

— Аз… аз трябва да се изключа — заяви Ем-бот. — Сега вече ми е ясно, че ако ти позволя да се качваш в небето, ти няма да успееш да избегнеш битката. Такава е природата ти. Ако това продължи по същия начин, аз със сигурност ще бъда принуден да наруша дадените ми заповеди.

Приех казаното като физически удар, свих се. Не бе възможно да казва онова, което си мислех, че казва.

— Притаи се, каза той, когато се спуснахме в пещерата. Зареди с провизии. Не се включвай в битки. Това бяха заповедите ми и аз трябва да изпълня нарежданията на пилота. Така че това е последният път, в който летим заедно.

— Аз те поправих. Ти си мой.

Кацнахме.

— Сега ще се дезактивирам — рече той. — Докато пилотът ми не ме събуди. Извинявам се.

— Твоят пилот е мъртъв, при това от столетия! Сам го каза!

— Аз съм машина, Спенса — отвърна той. — Мога да симулирам чувства. Само че не ги притежавам. Трябва да следвам програмата си.

— Не, не трябва! На никой от нас не му се налага да го прави!

— Благодаря ти, че ме поправи. Сигурен съм, че… пилотът ми… ще бъде благодарен.

— Ти ще се изключиш завинаги — настоях. — Ще умреш, Ем-бот.

Последва мълчание. Светлините на конзолата започнаха да угасват една след друга.

— Знам — отвърна тихо той.

Отворих капака на кокпита, след това освободих коланите и се надигнах.

— Добре! — рекох. — Добре, умри като другите!

Скочих долу, след това се отдръпнах, когато светлините му за кацане се замъглиха, докато единствено няколко червени светлини в кокпита останаха да светят.

— Не го прави — помолих и неочаквано се почувствах съвсем сама. — Лети с мен. Моля те.

Последните светлини угаснаха, оставиха ме в пълен мрак.

44.

През следващите няколко дни тренирах на кораби, които ми се струваха тромави. Обикновени. Бяха с много по-ниско качество в сравнение с великолепните моменти, прекарани в кокпита на Ем-бот. Не помагаше и фактът, че използвахме тежки изтребители: клас Ларго, които бяха въоръжени до зъби с деструктори, а някои дори с ОМП ракети.

След това се прехвърлихме на изтребители клас Слатра, които приличаха повече на лъскави совалки или товарни кораби, вместо на истински изтребители. Те бяха снабдени с много на брой превключватели за защитен щит, които непрекъснато осигуряваха бариера за сигурността на особено важни товари или лица.

Те си имаха своето място и предназначение, но бяха твърде едри и тежки, така че нито летяха по-бързо от крелянските кораби, нито бяха по-маневрени от тях. Затова повечето пилоти летяха на клас Поко или клас Фреза, все кораби, които успешно следваха скоростните прихващачи на креляните.

Дори когато тренирахме на сравнително бързите Фреза, всеки завой — всяко задействане на бустера — ме караше да мисля как скорострелно откликваше Ем-бот. Затова започнах да се питам дали не бе настъпил моментът да разкажа на ЗСД за него. Той ме беше изоставил. Очевидно програмата му беше развалена. Така че имах пълното право да изпратя екип от инженери в пещерата, за да го разглобят.

Той бе просто машина. Защо тогава да не изпълня намеренията си?

Ти притежаваш свободна воля, бях му казала аз. Можеш сам да избираш…

— Внимавай, Пумпал! — предупреди ме Еф Ем и аз се стреснах. Бях се приближила прекалено много до нея. Ангели небесни, трябваше да внимавам как летя.

— Извинявай — отвърнах. Хрумна ми, че има недостатъци, когато си тренирал в симулатор, където можеш да се взривиш и отново да се включиш в битката. Изглежда бях придобила лоши навици, които можеха да се обърнат срещу мен сега, докато летяхме на истински кораби и имаше истински последствия.

Правихме сложни упражнения във формации от по трима, разменяхме местата си. Най-сетне Коб ни повика обратно в базата.

— Пумпал и Еф Ем — рече той, — и двете сте по-добри на малките кораби.

— Няма ли всички да сме по-добри на тях? — обади се Джорген. — От месеци тренираме на Поко.

— Не — отвърна Коб. — Ти, специално, ми се струва, че ще се справиш чудесно на един Ларго.

— Иска да ти каже, Джорген, че си бавен — отбеляза Еф Ем. — Нали така, Пумпал?

Изръмжах нещо в отговор, разсеяна от мисли за Ем-бот. И за Драйфа. И от спомените за очите, които бяха около мен, както Коб ме беше предупредил. И…

— И ангели небесни. — Събираше ми се прекалено много.

— На нея ѝ харесва, когато летя бавно — заяви Джорген и се насили да се изсмее. — По-лесно ѝ е да се разбие в мен, ако реши. — След толкова месеци, той все още помнеше случая, когато победих, като се разбих в него. Не казах нищо, защото се почувствах засрамена и разочарована.

Поехме обратно и колкото и да бе дразнещо, казаното от Джорген се оказа истина. Като командир, той можеше да ме засича и предизвиква.

— Пумпал — повика ме той. — Какво не е наред?

— Нищо.

— Не ти вярвам — отвърна той. — Ти пропусна супер възможност да ми се присмееш.

Истината бе… истината бе, че исках да говоря с него. Едва не го направих, но нещо ме възпря. Може би собствените ми страхове. Те ми попречиха да говоря с Дърдорко, когато разбрах за татко и не ми позволиха да споделя с Коб — чак досега — какво съм видяла.

Целият ми свят се рушеше около мен. А пък аз се борех отчаяно да го опазя, държах се за онова, на което преди разчитах — на самоувереността си. Така отчаяно ми се искаше да бъда онази, която бях преди, момичето, което поне се преструваше, че не ѝ пука от нищо.

Джорген прекъсна връзката и до Висина летяхме в пълно мълчание. Щом пристигнахме, съобщихме, че сме готови за приземяване и кацнахме.

— Добра работа свършихте днес — похвали ни Коб. — Имам позволение да ви дам допълнителен половин ден отпуск, за да се подготвите за завършването след две седмици.

Свалих си шлема и го подадох на жената от наземния екип, след това равнодушно я последвах по стълбата. Свалих защитния костюм и почти не погледнах Еф Ем, след това натъпках ръце в джобовете на гащеризона и тръгнах да обикалям територията на ЗСД.

Половин свободен ден. Какво да правя? Преди щях да се върна в пещерата, за да работя над Ем-бот, но сега вече не. Това бе приключило. Писах, за да кажа на Дърдорко — тайно — че първият полет се е получил, но не му съобщих, че корабът се е изключил. Притеснявах се, че той ще настоява да предадем Ем-бот на ЗСД.

Озовах се в овощната градина, точно пред стената на базата. Но притихналите дървета не ми предложиха обичайното спокойствие както преди. Вече не знаех какво искам, но определено не бяха дървета.

Забелязах малките хангари близо до овощната градина. Един беше отворен и в него се виждаше син автомобил и сянка, която се движеше около него, докато Джорген вадеше нещо от багажника.

Върви, настояваше нещо у мен. Върви поговори с него, с някого. Престани да се страхуваш.

Застанах пред гаража. Джорген затвори багажника, след това се стресна, изненадан, че ме вижда.

— Какво има, Пумпал? — попита той. — Не ми казвай, че ти трябва още една енергийна матрица.

Поех си дълбоко дъх.

— Веднъж каза, че ако имаме нужда да поговорим с някого, да се обърнем към теб. Каза, че това била работата ти на командир, да разговаряш с нас. Сериозно ли говореше?

— Аз… — Той сведе поглед. — Пумпал, извадих тези думи от наръчника си.

— Знам. Но сериозно ли го каза?

— Да. Моля те, кажи ми какво не е наред. Да не би да е заради напускането на Артуро?

— Всъщност, не — признах. — Въпреки че и това ми оказа влияние. — Прегърнах се, сякаш се опитвах да се стегна. Можех ли да му кажа? Можех ли да го изрека?

Джорген заобиколи колата, след това седна на предната броня.

— Каквото и да е станало, мога да го оправя.

— Нищо не оправяй — отвърнах. — Просто слушай.

— Ами… Добре.

Влязох в гаража и се настаних на бронята до него, погледнах към широко отворената врата на хангара. Вдигнах очи към небето и далечния пояс отломки.

— Баща ми — започнах, — той е бил предател. — Поех си дълбоко дъх. Защо бе толкова трудно да го кажа?

— Винаги съм се борила с тази мисъл — продължих. — Бях убедила себе си, че не е истина. Само че Коб ми позволи да изгледам записа на Битката за Висина. Татко не е избягал, както всички разправят. Направил е нещо много по-лошо. Той е преминал към другата страна и е свалил наши кораби.

— Знам — отвърна тихо Джорген.

Разбира се, че знаеше. Всички ли са знаели освен мен?

— Чувал ли си за нещото, наречено дефект? — попитах.

— Чувал съм, Пумпал, но родителите ми не ми обясниха какво е това. Наричат го глупост, каквото и да е то.

— Мисля… Мисля, че е нещо в човека, което го кара да служи на креляните. Това лудост ли е? Татко изведнъж се е присъединил към тях и е свалил свои колеги. Изглежда нещо се е случило, нещо странно. Това е очевидно.

— Като научих, че греша за него, разтърси се целият ми свят. Железен юмрук ме мрази, защото е имала доверие на татко, а той я е предал. Тя е сигурна, че аз имам същия дефект като него и използва сензори на шлема ми, за да ме тества.

— Това е тъпо — отвърна той. — Виж, родителите ми имат много заслуги. Можем да се обърнем към тях… — Той си пое дълбоко дъх и изглежда забеляза изражението ми. — Добре — спомни си той. — Няма да оправям нищо, само ще те слушам.

— Само слушай.

Той кимна.

Отново се прегърнах с ръце.

— Не съм сигурна дали мога да се доверя на собствените си сетива, Джорген. Има… знаци, които са се проявили при татко преди да премине на страната на врага. Същите знаци забелязвам у себе си.

— Какви например?

— Чувам звуци от звездите — прошепнах. — Виждам стотици точки светлина, които мога да се закълна, че са очи, които ме наблюдават. Изглежда изпускам от контрол всичко в живота си — или може би никога не съм имала контрол. И… Джорген, това е наистина ужасяващо.

Той се наведе напред, преплете пръсти.

— Ти знаеш ли за бунта на Дръзки? — попита.

— Имало е бунт?

Той кимна.

— Не би трябвало да знам за него, но чуваш разни неща, когато имаш родители като моите. През последните дни се появило неразбирателство за посоката, в която бил поел флотът. Половината кораби се разбунтували срещу командния състав. Сред бунтовниците бил и инженерният състав.

— Моите прадеди — прошепнах.

— Те са ни докарали на Метален рой — уточни Джорген. — Те станали причината да се разбием тук, за наше собствено добро. Само че… говори се, хората шушукат, че инженерите били в съглашение с креляните, че врагът ни искал да ни насочи тук, да попаднем в капан.

— Моите прадеди били от научния екип на Дръзки и също сме били на страната на бунтовниците. Родителите ми не искали хората да знаят за бунта — според тях, това единствено щяло да стане причината за приказки и разправии. Може и така да са възникнали приказките за тази глупост с дефекта, че креляните умеели да контролират умовете ни.

— Не мисля, че е глупост, Джорген — отвърнах. — Мисля… струва ми се, че е истина. Мисля, че ако аз отида в небето с останалите от вас, има вероятност… може да се обърна срещу вас всеки момент.

Той ме погледна, след това протегна ръка и я отпусна на рамото ми.

— Ти — заяви тихо той — си наистина невероятна.

Наклоних глава на една страна.

— Какво?

— Ти — повтори той — си невероятна. Всичко в моя живот е било планирано. При това много внимателно. Всяко нещо има смисъл. Разбирам го. След това се появяваш ти. Пренебрегваш авторитета. Следваш чувствата си. Говориш като някоя валкирия от скапана балада! Би трябвало да те мразя. Докато аз, напротив…

Той стисна рамото ми.

— Когато летиш, ти си невероятна. Толкова решителна, толкова умела, толкова страстна. Ти си истински огън, Пумпал. Когато всички останали са спокойни, ти си като разгоряла се клада. Красива си, като току-що изкован меч.

Усетих как у мен се надига топлина. Не бях готова да почувствам подобно нещо.

— Пет пари не давам за миналото — срещна погледа ми Джорген. — Пет пари не давам дали съществува риск. Искам да летиш с нас — защото съм напълно сигурен, че ще бъдем в по-голяма безопасност, когато си до нас. Независимо дали има митичен дефект или не. Готов съм да рискувам.

— Железен юмрук мисли, че е нещо като при татко.

— Пумпал. Не можеш да вземаш решения за бъдещето на базата на нещо, което не разбираме.

Погледнах го отново, срещнах очите му, които бяха наситено кафяви. В средата имаше оттенъци на светло сиво, точно около зениците. Досега не бях забелязвала.

Той неочаквано пусна рамото ми, отпусна се назад.

— Извинявай — рече той. — Преминах направо на режим „оправя“ вместо „слушай“, нали?

— Не, всичко е наред. Дори ми помогна.

Той се изправи.

— Значи… ще продължиш да летиш?

— Засега — примирих се аз. — Ще се постарая да не се блъскам в теб, освен когато не е абсолютно наложително.

Той се усмихна по напълно нетипичен за Досадник начин.

— Трябва да вървя — имам проба за новата униформа по случай дипломирането.

Изправих се и аз и двамата се спогледахме с неудобство. Последния път, когато имаше някакво подобие на задушевен разговор — онзи път на площадката за излитане — той ме беше прегърнал. Това все още ми се струваше странно. Вместо това му подадох ръка и той я пое. След това обаче се приведе към мен.

— Ти не си баща си, Пумпал — натърти той. — Запомни го. — След това стисна за пореден път рамото ми преди да се качи в автомобила си.

Отстъпих назад, за да му направя място да потегли, но след това осъзнах, че не знам какво да направя оттук нататък. Да се върна ли в базата, за да потренирам? Дали пък да не отида до пещерата на Ем-бот, където той си стоеше безжизнен? Какво да правя със свободното си време?

Отговорът ми се стори очевиден.

Крайно време бе да посетя семейството си.

45.

Вече бях свикнала с начина, по който хората се отнасяха към мен във Висина. Те даваха път на пилота, макар да бях все още кадет. На дългата улица пред базата фермерите и работниците ми се усмихваха приятелски или вдигаха одобрително юмрук.

Независимо от всичко това, останах шокирана от отношението в Огнен рай. Когато вратите на асансьора се отвориха, хората, които чакаха отвън, на мига ми направиха път, пуснаха ме да мина. Последва ме шепот, но вместо да чуя остри укорителни забележки, както обикновено, този път хората бяха изпълнени с възхищение, развълнувани. Та аз бях пилот.

Когато растях, се учех да гледам втренчено онези, които ме зяпаха. Сега обаче хората се изчервяваха и извръщаха очи — сякаш ги бяха хванали да крадат допълнителна порция храна.

Какъв странен сблъсък между стария ми живот и новия. Вървях бавно по улицата, когато вдигнах очи към покрива на пещерата, толкова високо над мен. На този камък не му беше мястото тук, не трябваше да ме ограничава вътре. Небето вече ми липсваше, да не говорим, че в пещерата беше горещо и задушно.

Минах покрай смрадливите фабрики, откъдето древният апарат бълваше светлина и топлина, превръщаше скалите в стомана. Минах покрай фабрика за енергия, която не знайно как превръщаше разтопената горещина от дълбините в електричество. Минах с бавна крачка под спокойната, предизвикателно вдигната ръка на Харалд Океанородни. Той държеше древен викингски меч и имаше огромен стоманен правоъгълник — изваян с остри линии и слънце — който се издигаше зад него.

По това време беше краят на средната смяна, затова си казах, че мама е на количката и продава. Най-сетне завих над ъгъла и я видях: слаба, горда жена в стар гащеризон. Износен, но чист. Косата ѝ стигаше до раменете, усещаше се, че е уморена, докато приготвяше поръчката на работник.

Останах на място, на улицата, несигурна как да продължа. В този момент си казах, че не съм ги навестявала достатъчно често. Мама ми липсваше. Нито веднъж не бях изпитала носталгия по дома — ловните ми експедиции като дете ме бяха подготвили за дългото време, което прекарвах далече, въпреки това копнеех да чуя успокояващия ѝ, макар и строг глас.

Докато се колебаех, мама се обърна и ме забеляза — и в същия миг се втурна към мен. Притисна ме в силна прегръдка преди да успея да кажа и дума.

Бях наблюдавала как останалите деца растат и стават по-високи от родителите си, докато аз си останах по-ниска от нея — и когато тя ме гушна, за момент се почувствах като дете. Бях на сигурно, уютно място. Бе лесно да планираш бъдещите си завоевания, когато се отпуснеш в тези ръце.

Позволих си отново да стана момиченцето от едно време. Престорих се, че опасностите не могат да ме докоснат.

Мама най-сетне се отдръпна и ме огледа. Пое кичур коса между пръстите си и изви вежда — беше станала дълга и сега се стелеше под раменете ми. Фризьорите на ЗСД ми бяха забранени през първата част от престоя ми, а след това просто свикнах да я нося дълга.

Свих рамене.

— Ела — покани ме мама. — Продуктите на тази количка няма да се продадат сами.

Това бе покана към по-простички времена — и в този момент това бе всичко, от което се нуждаех. Помогнах на мама, както винаги практична жена, да обслужи опашката, мъже и жени, които не можеха да повярват, че пилот кадет е зад количката.

Странно, че мама не подвикваше като други улични продавачи. Но пък пред количката ѝ винаги имаше някой, който да си купи храна. По време на кратко затишие, тя се зае да направи горчица, след това ме погледна.

— Ще се заемеш ли отново да ловиш плъхове?

Да се заема отново ли? Поколебах се и едва сега осъзнах, че тя не знае, че съм в отпуск. Тя… изглежда тя си мислете, че са ме изритали.

— Все още имам гащеризон — посочих аз, но недоумяващият ѝ поглед потвърждаваше, че не разбира какво имам предвид. — Мамо, все още съм в ЗСД. Днес ми дадоха отпуск.

Ъгълчетата на устата ѝ веднага се отпуснаха надолу.

— Справям се добре! — повиших глас аз. — Аз съм една от тримата пилоти, които останаха от ескадрата ми. Завършвам след три седмици. — Знам, че тя мразеше ЗСД, но не можеше ли да се гордее с мен?

Мама продължи да бърка горчицата.

Седнах на ниската стена, която опасваше улицата.

— Когато стана пълноправен пилот, ще се погрижа за теб. Няма да ти се налага да стоиш тук до късно вечер и да увиваш храна, а след това часове наред да буташ количката. Ще имаш голям апартамент. Ще бъдеш богата.

— Да не би да си въобразяваш, че искам всичко това? — попита мама. — Аз си избрах този живот, Спенса. Предложиха ми голям апартамент, спокойна работа. Единственото условие беше да подкрепя приказките им — да потвърдя, че той през всичкото време е бил страхливец. Отказах.

Наострих уши. Не бях чувала това досега.

— Докато съм тук — продължи мама — и продавам на този ъгъл, не могат да ни пренебрегват. Не могат да се преструват, че лъжите им са истина. Така имат живо доказателство, че са излъгали.

Това бе едно от… най-дръзките неща, които някога бях чувала. Но също така бе съвсем погрешно. Татко може и да не е бил страхливец, но бе предател. Кое беше по-лошото?

В този момент осъзнах, че проблемите ми са много по-дълбоки от сладките приказки на Джорген. По-дълбоки от тревогата ми за нещата, които бях видяла, или за предателството на татко.

Бях създала идентичността си убедена, че той не е страхливец. Това бе реакция към онова, което разправяха за татко, но бе също така и част от мен, най-дълбоката и най-важна част.

Самоувереността ми се разпадаше. Болката от загубата на приятелите бе част от причината… но страхът, че може да има нещо ужасно вътре в мен… това бе много по-стряскащо.

Този страх ме унищожаваше, тъй като не знаех дали мога да му устоя. Тъй като не знаех дали дълбоко в себе си съм страхливка или не. Дори не бях сигурна какво означава да си страхливец.

Мама седна до мен. Винаги толкова мълчалива, толкова ненатрапчива.

— Знам, че ти се иска да се радвам заедно с теб за онова, което си постигнала — наистина съм горда. Знам, че летенето винаги е било една от мечтите ти. Просто знам, че след като бяха толкова жестоки към наследството на съпруга ми, не очаквам да проявят внимание към живота на дъщеря ми.

Как да ѝ обясня? Да ѝ разкажа ли онова, което знам? Мога ли да призная пред нея страховете си?

— Как го постигаш? — попитах я най-сетне. — Как се примиряваш с нещата, които говорят за него? Как живееш като те наричат съпругата на страхливец?

— Открай време ми се струва — рече тя, — че страхливецът е човек, който се вълнува повече от онова, което хората казват, отколкото от онова, което е правилно. Смелостта не се отнася за това как те наричат хората, Спенса, важното е да познаваш себе си.

Поклатих глава. Тъкмо това беше проблемът. Аз не познавах себе си.

Само допреди четири кратки месеца си мислех, че мога да се боря с всичко, че знам всеки отговор. Кой да предположи, че като стана пилот, ще изгубя тази увереност?

Мама ме заоглежда. Най-сетне ме целуна по челото и стисна ръката ми.

— Нямам нищо против, че летиш, Спенса. Просто не ми е приятно, че съм те оставила да слушаш лъжите им по цял ден. Искам да познаваш него, не онова, което разправят за него.

— Колкото повече летя — отвърнах, — толкова повече ми се струва, че го опознавам.

Мама наклони глава на една страна, сякаш не се бе замисляла над това.

— Мамо… — започнах колебливо, — татко някога споменавал ли да е виждал… странни неща? Като поле с пръснати по него очи в мрака, очи, които го наблюдават?

Тя стисна устни в черта.

— Те са ти казали това, нали?

Кимнах.

— Той мечтаеше за звездите, Спенса — отвърна мама. — Да ги види без преграда. Да лети сред тях също както нашите прадеди. Това е всичко. Няма нищо повече.

— Добре — примирих се.

— Не ми вярваш. — Тя въздъхна, след това се изправи. — Баба ти има различно мнение от моето. Може би трябва да поговориш с нея. Но помни, Спенса. Трябва да избереш коя си. Наследство, спомени и миналото, те могат да ни послужат добре. Само че ние не можем да им позволим да ни определят. Когато наследството се превърне в кутия, вместо в извор на вдъхновение, значи нещата са отишли прекалено далече.

Намръщих се, объркана от тези думи. Значи бабчето имаше друго мнение? По кой въпрос? Независимо от всичко прегърнах мама отново и ѝ благодарих шепнешком. Тя ме побутна в посоката към апартамента ни и аз си тръгнах, обзета от странни, смесени чувства. Мама беше воин по свой начин като стоеше на този ъгъл и утвърждаваше невинността на татко с всяка мълчалива продажба на водораслово руло.

Това бе истинско вдъхновение. Донесе ми просветление. Разбирах я както никога досега. Същевременно тя грешеше за татко. Разбираше толкова много, ала грешеше за нещо много съществено. Бе същото както при мен до момента, в който наблюдавах как татко се превръща в предателя от Битката за Висина.

Пътят ми беше кратък до сбутаната ни сграда.

Минах пред огромната арка и в същия момент двама войници, които се връщаха от смяна, отстъпиха, за да ми направят път и отдадоха чест.

Това бяха Алуко и Джорс, досетих се, след като ги подминах. Те май дори не ме познаха. Не ме погледнаха в лицето; просто видяха пилотския гащеризон и ми сториха път.

Помахах на възрастната госпожа Хонг, която — вместо да ми се мръщи — наведе глава и хлътна в апартамента си, а след това затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца на апартамента ни от една стаичка и разбрах, че бабчето я няма, но когато я чух да тананика, се досетих, че е на покрива. Все още разтревожена от онова, което мама каза, аз се качих по стълбата до покрива на нашата кутийка.

Бабчето седеше с наведена глава, малка купчинка мъниста бяха пръснати пред нея на едно одеяло. Почти слепите ѝ очи бяха затворени, тя посягаше с изхабени пръсти и избираше зрънцата по усет, методично ги нанизваше, за да направи накити. Тананикаше тихо, лицето ѝ приличаше на браздите по смачканото одеяло пред нея.

— Я — възкликна тя, когато се поколебах на стълбата. — Сядай, сядай. Имах нужда от помощ.

— Аз съм, бабче — обадих се. — Спенса.

— Разбира се. Усетих те, че идваш. Сядай и сортирай тези мъниста по цветове. Не мога да различа зелените от сините — един размер са!

Това бе първото ми посещение от месеци и — също като мама — тя веднага ме накара да се заема с работа. Аз обаче имах въпроси към нея, но изглежда нямаше да успея да ги задам преди да се заема с онова, което тя искаше.

— Сините ще ги поставя от дясната ти страна — обясних, докато се настанявах, — а зелените от лявата.

— Добре, добре. За кого искаш да ти разкажа днес, миличка? За Александър, който покорил света ли? За викингската принцеса Хервор, която откраднала меча на мъртвеца? Може би за Беулф? Заради едно време ли?

— Всъщност, днес не искам приказка — отвърнах. — Говорих с мама и…

— Виж ти, виж ти — прекъсна ме бабчето. — Няма да има приказка. Какво ти се е случило? Да не би вече да са те развалили в пилотската школа?

Въздъхнах. След това реших да подходя от съвсем различна посока.

— Някой от тях бил ли е истински, бабче? — попитах. — Героите, за които говориш? Истински хора ли са били? От Земята?

— Може би. Има ли значение?

— Разбира се, че има — отвърнах и пуснах мънистата в чашка. — Ако не са били истински, тогава всичко е само една лъжа.

— Хората имат нужда от приказки, дете. Те ни вдъхват надежда и тази надежда е истинска. Ако е така, толкова ли е важно дали хората в тях са били истински?

— Защото понякога разпространяваме лъжи — отвърнах. — Както онова, което от ЗСД са разпространили за татко, което е много различно от нещата, които ние казваме за него. Това са две различни истории. И оказват различен ефект.

И в двата случая историите са грешни.

Пуснах ново мънисто в чашката.

— Омръзна ми да не знам кое е правилно. Омръзна ми да не знам кога да се бия, да не знам дали да го мразя или да го обичам и… и…

Бабчето спря работа и пое ръцете ми в нейните, кожата ѝ бе стара, но мека. Тя стисна пръстите ми и се усмихна с почти затворени очи.

— Бабче — започнах аз, най-сетне намерила сили и начин да го изрека. — Видях нещо. То доказа, че сме допуснали грешка по отношение на татко. Той… наистина е станал страхливец. Дори по-лошо.

— А-ха… — отвърна бабчето.

— Мама не вярва. Но аз знам истината.

— Какво са ти казали там горе, в пилотската школа?

Преглътнах и неочаквано се почувствах съвсем крехка.

— Бабче, те казват… казват, че татко е имал някакъв дефект. Недостатък, заложен дълбоко у него, който го е накарал да се присъедини към креляните. Казаха ми, че на Дръзки е имало бунт, че някои от прадедите ни също са били на страната на врага. Сега казват, че и аз имам същия дефект. И… да ти кажа, ужасена съм, че може и да са прави.

— Хм… — отвърна баба и наниза мънисто. — Дете, ще ти разкажа приказка за човек от миналото.

— Сега не е време за приказки, бабче.

— Тази е за мен.

Затворих уста. За нея ли? Тя почти никога не говореше за себе си.

Започна да разказва по своя разпокъсан, въпреки това впечатляваш начин.

— Татко беше историк на Дръзки. Той съхраняваше истории за старата Земя, за времената преди да започнем да пътуваме в космоса. Знаеш ли, че дори по онова време, с компютри и библиотеки и какви ли не начини за напомняне, за нас е било лесно да забравим откъде сме? Може би защото сме имали машини, които да помнят вместо нас, ние сме смятали, че можем напълно да разчитаме на тях.

— Това е друг въпрос. Тогава сме били номади сред звездите. Пет кораба: Дръзки и четири по-малки към него, за да пътуват на дълги разстояния. И множество изтребители. Били сме общност, създадена от по-малки общности, които са пътували заедно сред звездите. Отчасти наемен флот, отчасти търговски. Съставен изцяло от наши хора.

— Дядо е бил историк? — учудих се аз. — Мислех, че е бил инженер.

— Той работеше в машинното, помагаше на мама — отвърна бабчето. — Но истинското му задължение бяха приказките. Спомням си, че седях в машинното, слушах жуженето на машините, докато той говореше, гласът му отекваше сред метала. Но не това е приказката, която искам да ти разкажа. Историята е за идването ни на Метален рой.

— Ние не сме започнали войната, въпреки това тя ни е намерила някъде по пътя. Малкият ни флот от пет кораба и трийсет изтребители нямал избор, освен да се бие. Не сме знаели какво представляват креляните, дори по онова време. Не сме били част от голяма война, а по онова време комуникацията с планетите и космическите станции била трудна и опасна. Прабаба ти, моята майка била двигателят на кораба.

— Искаш да кажеш, че е работила над двигателите ли? — попитах, докато подреждах мънистата.

— Да, но в известен смисъл била двигателя. Тя можела да ги накара да пътуват сред звездите, една от малкото, които умеели да го правят. Без нея или някой като нея, Дръзки щял да се движи съвсем бавно. Разстоянието между звездите е огромно, Спенса. Единствено човек с определени умения може да задейства двигателите. Нещо, с което сме родени, но също така възприемано като много, ама много опасно.

Изпуснах сдържания въздух, изненадана, изпълнена със страхопочитание.

— Това ли е… дефектът?

Бабчето се приведе към мен.

— Те са се страхували от нас, Спенса, въпреки че по онова време са го наричали „отклонението“. Ние сме били отделен вид, инженерите. Били сме първите хора в космоса, смелите изследователи. На обикновените хора не им било никак приятно, че сме контролирали сили, които са им давали възможност да пътуват между звездите.

— Казах ти обаче, че историята е за мен. Спомням си деня, когато дойдохме на Метален рой. Бях с татко, в инженерния отсек. Голямо помещение, пълно с тръби, които в спомените ми изглеждат по-големи, отколкото са били в действителност. Миришеше на машинно масло и на сгорещен метал. Имаше и прозорец в една малка ниша, през който гледах навън и виждах звездите.

— Онзи ден ни обградиха. Говоря за враговете, за креляните. Бях ужасена, малкото ми сърце блъскаше, защото корабът се тресеше от изстрелите им. Цареше пълен хаос. На мостика — чух от нечии крясъци — бе станала експлозия. Стоях в нишата и наблюдавах как блестят червени копия светлина и чувах писъците на звездите. Едно малко, уплашено момиченце до къс стъкло.

— Капитанът се развика. Имаше висок, гневен глас. Бях ужасена, когато долових болката, паниката у толкова строг човек. Все още помня гласа му, докато крещеше на мама и даваше заповеди. А тя не беше съгласна с тях.

Седях, напълно забравила за мънистата, омагьосана. Не смеех да дишам. Беше ми разказала толкова много приказки, а нито веднъж тази.

— Може да се нарече бунт — продължи тя. — Не използвахме тази дума. Но имаше несъгласие. Учените и инженерите срещу командния състав и морските пехотинци. Работата е там, че нито един от тях не можеше да накара двигателите да работят. Единствено мама го можеше.

— Тя избра мястото и ни доведе тук. Метален рой. Но беше твърде далече. Твърде трудно. Тя умря от усилието, Спенса. Корабите ни бяха повредени при кацането, двигателите счупени, но ние изгубихме и нея. Душата на двигателите.

— Спомням си, че плачех. Спомням си как татко ме изнесе от разрушения кораб и аз се разпищях, протягах ръце към димящия корпус — гробницата на мама. Спомням си, че настоявах да разбера защо мама ни е изоставила. Чувствах се предадена. Бях още малка и не разбирах избора, който е направила. Избор на истински воин.

— Да умре ли?

— Да се жертва, Спенса. Воинът е нищо, ако няма за какво да се бори. Но ако има всичко, за което да се бори… тогава това означава всичко, нали?

Бабчето наниза мънисто, след това започна да връзва колието. Почувствах се… странно изтощена. Сякаш този разказ бе товар, който не очаквах да нося.

— Това е техният „дефект“ — уточни бабчето. — Наричат го така, защото се страхуват от способността ни да чуваме звездите. Майка ти открай време ми е забранявала да ти говоря за тези неща, защото не вярва, че са истина. Но много в ЗСД вярват — и за тях ние сме извънземни. Лъжат, казват, че мама ни е довела тук, защото креляните са искали да дойдем тук. След като вече нямат нужда от нас за двигателите на корабите — просто няма такива, — те ни мразят още повече.

— Ами татко? Видях го как се обърна срещу ескадрата си.

— Невъзможно — отсече бабчето. — ЗСД твърдят, че дарът ни превръща в чудовища, затова сигурно са измислили сценарий, който да го докаже. Така им е удобно да разкажат историята на човек с дефект, да кажат, че уж се е съюзил с креляните и се е обърнал срещу екипа си.

Отпуснах се, почувствах се… несигурна. Възможно ли е Коб да е излъгал за това? Нали Ем-бот каза, че няма начин записът да е бил манипулиран? На кого да се доверя?

— Ами ако е истина, бабче? — попитах. — Ти спомена и преди за жертвата на воина. Ами ако знаеш, че това в теб… че може да стане причина да предадеш някого? Да го нараниш? Ако мислиш, че може да си страхливец, може би тогава истинският избор е… просто да не летиш.

Бабчето мълчеше, ръцете ѝ не помръдваха.

— Пораснала си — заяви най-сетне тя. — Къде е малкото ми момиченце, което искаше да размахва нож и да покори света?

— Тя е много объркана. И малко изгубена.

— Нашият дар е нещо прекрасно. Той ни позволява да чуваме звездите. Той е дал възможност на мама да работи над двигателите. Не се страхувай от него.

Кимнах, въпреки това се чувствах предадена. Не трябваше ли някой да ми е разказал всичко това досега?

— Баща ти беше герой — отсече бабчето. — Спенса? Чуваш ли ме? Ти притежаваш дарба, не дефект. Можеш…

— Да чувам звездите. Да, вече го усетих. — Вдигнах очи, но покривът на пещерата пречеше.

Честно казано, вече не знаех какво да мисля. Идването ми тук ме беше объркало още повече.

— Спенса? — повика ме бабчето.

Поклатих глава.

— Татко ми каза да се устремя към звездите. Страхувам се обаче, че те са се устремили към него. Благодаря ти за историята. — Станах и тръгнах към стълбата.

— Спенса? — повика ме отново бабчето, този път толкова настойчиво, че се заковах на място.

Погледна ме, с млечнобелите си очи, фокусирани пред мен, и аз почувствах — незнайно как, — че тя успява да ме види. Когато заговори, гласът ѝ вече не трепереше. Вместо това звучеше властно, повелително, също като на генерал.

— Ако някога напуснем тази планета — започна тя — и избягаме от креляните, ние ще се нуждаем от твоята дарба. Разстоянията между звездите са огромни, толкова огромни, че един обикновен бустер няма да свърши работа. Не бива да се таим в мрака, защото се страхуваме от искрата у нас. Отговорът не е да угасим тази искра, а да се научим да я контролираме.

Не отговорих, защото не знаех какъв ще бъде отговорът ми. Заслизах надолу, отправих се към асансьорите и се върнах в базата.

46.

— Потвърждение по реда на подреждането — поиска Носа, командир на ескадра Кошмар. — Първо новобранците.

— Звездна едно, готов — обади се Джорген, след това се поколеба. Въздъхна. — Позивна: Досадник.

Носа се изсмя.

— Усещам болката ти, кадет.

Еф Ем докладва. Следвах аз. Звездната ескадра — онова, което бе останало от нея — днес летеше с Кошмар по време на техните маневри.

Не бях взела решение какво да правя с информацията, която научих от бабчето. Все още се измъчвах, бях изпълнена с несигурност. Засега обаче бях решила да постъпя както Джорген ми каза и да продължа да летя. Може би щях да избегна случилото се с татко, нали? Трябваше само да внимавам.

Следвах маневрите според инструкциите на командира на Кошмар и оставих познатите движения да ме разсеят. Беше хубаво да се върна в кораб клас Поко след няколко седмици тестови полети. Сякаш се бях настанила в познато кресло, което познава единствено отпечатъка на твоя задник.

Летяхме в разгърната формация — Джорген си партнираше с някой от ескадра Кошмар до височина 10к. Претърсвахме земята за останки, следи от кораби в прахта и всичко, което изглеждаше подозрително. Беше подобно на скаутските огледи по време на битка, но — ако изобщо бе възможно — бе дори по-монотонно.

— Неидентифицирани следи на 53-1-8008! — съобщи един от мъжете в ескадра Кошмар. — Трябва да…

— Коб ни предупреди за трик 8008 — заяви Джорген с незаинтересован глас. — Както и „напусни кораба“. И за „готови за инспекция“. Хубави номерца.

— Ангели небесни — възкликна един от другите пилоти. — Старият Коб изобщо не е забавен.

— Защото не иска да подмятате кадетите му ли? — засече го Джорген. — Би трябвало да внимаваме за следи от креляни, вместо да се занимаваме с недорасли шеги. Очаквах повече от вас, хора.

Погледнах през капака на кокпита към Еф Ем и тя поклати глава. О, Джорген.

— Досадник, а? — подхвърли един от пилотите. — Нямам никаква представа откъде си се сдобил с подобно име…

— Стига приказки — сряза го Носа и прекъсна индивидуалните канали. — Всички да се отправят към 53.8-702-45000. Домашният радар показва турбулентност в пояса от отломки над тази точка.

Разнесе се негодувание, което ми се стори любопитно. Представях си, че пилотите имат… повече тежест. Може би това се дължеше на влиянието на Джорген.

Полетяхме към посоченото място и пред нас забелязахме, че започват да падат отломки. Късове метал се сипеха, някои оставяха ярки следи от огън и дим, други — с подемни пръстени или все още заредени подемни камъни — се спускаха по-бавно. Внимателно приближихме към края на мястото, където падаха.

— Добре — рече Носа. — Би трябвало да покажем на кадетите маневри. Докато се оглеждаме за креляни, да си отваряме очите за отломките. Ако забележите добър подемен пръстен, маркирайте го с радио маяк за изтегляне. Блато и Музика, вие сте първи. Посока 83. Двама кадети да ви следват. Суши и Север, вие поемате 17, вземете Досадник. Може той да ви изнесе лекция за правилната процедура. Звездите са ми свидетел, че вие, дървеняци, имате нужда от подобно нещо.

Двете с Еф Ем последвахме пилотите, които много предпазливо и същевременно небрежно минаха през падащите отломки. Дори не използвахме светлинните копия. Блато — мъжът, който се опита да се бъзика одеве с Джорген — насочи няколко радио сигнала към огромен къс.

— Вашият командир винаги ли е такъв? — попита ни той. — Говори така, сякаш някой му е забил бастун отзад.

— Джорген е страхотен командир — сопнах се аз. — Недей да презираш човека единствено защото очаква да дадеш най-доброто от себе си.

— Да — намеси се Еф Ем, — ако се посветиш на някоя кауза, без значение дали е пълна с недостатъци или не, тогава трябва да се постараеш да си държиш на своето.

— Ангели небесни — ахна Блато. — Ти чуваш ли, Музика.

— Чувам разни джавкащи кутрета по линията — отвърна Музика. Гласът ѝ беше остър и пренебрежителен. — Те направо задушават кадетите ни. Така е, за съжаление.

— Трябва да внимавате — рекох и гневът ми се надигна. — Следващата седмица ще бъдем пълноправни пилоти и аз съм готова да се състезавам с вас за свалени врагове. Да ви видим дали ще ме надминете тогава.

Блато се изкиска.

— Значи няколко дни те делят от това да си пилот, а? Леле, колко сте пораснали. — Той натисна бустера и се шмугна сред падащите отломки, последван плътно от Музика. Двете с Еф Ем ги последвахме, наблюдавахме как Блато приближава един къс, след това използва светлинното си копие, за да се завърти около него.

Осъществи маневрата умело, макар да не беше нещо специално. След това заобиколи друг къс и го потегли за оглед. Музика го следваше, въпреки че не успя да уцели своя къс, тъй като се завъртя твърде рязко.

С Еф Ем ги следвахме на скромно разстояние, наблюдавахме ги, докато Еф Ем не ме потърси по пряката линия.

— Пумпал, струва ми се, че те се опитват да се перчат пред нас.

— Ами — отвърнах. — Това бяха основни маневри. Не е възможно да си мислят, че ще ни впечатлят с това…

Млъкнах, когато линията на Блато светна.

— На това му се казва улавяне със светлинно копие, деца. Може и да завършвате, но все още ви чака много за учене.

Погледнах към Еф Ем, неспособна да повярвам. Знаех, че повечето кадети насочват усилията си към близък бой и игра с деструкторите. Коб каза, че това било част от проблема на ЗСД, да обучават пилотите да постигат максимален брой свалени врагове, вместо умения в летенето. Но дори след като знаех това, останах потресена.

Тези пилоти наистина очакваха да изпитаме страхопочитание от маневри, на които Коб ни беше научил през първите седмици в пилотската школа.

— Две-четиринайсет? — обърнах се към Еф Ем. — С двойно завъртане накрая и ве-образно спускане?

— С удоволствие — отвърна тя и включи на свръхскорост.

Двете се изстреляхме напред и поехме в различни посоки около огромен отломък. Аз заобиколих втори горящ къс и се плъзнах под него, след това се насочих нагоре, право към небето, а подемният пръстен се изви назад. Минах между два големи къса и улових и двата преди да се завъртя около по-високия и да се гмурна надолу.

Еф Ем ме следваше плътно. Уцелих я със светлинното копие, след това се обърнах и включих на свръхскорост срещу нея. Двете много опитно се завъртяхме една около друга във въздуха и запазихме инерцията. Моите Грав капс заблестяха в мига, в който излязохме от маневрата.

След като изви, тя се насочи на изток, а аз на запад. И двете изтеглихме по един къс, след това се присъединихме към Блато и Музика.

Те не казаха нищо. Аз ги следвах в мълчание, ухилена, когато друга светлина на таблото заблестя.

— Вие двете търсите ли си ескадра, когато завършите? — попита Нос. — Имаме две свободни места.

— Ще видим — отвърна Еф Ем. — Аз може и да стана скаут. Животът в тази ескадра ми се струва скучничък.

— Вие двете перчехте ли се? — прозвуча гласът на Джорген по частната линия, докато се връщаше заедно с партньора си.

— Как може да си помислиш, че ще направим подобно нещо — попитах го аз.

— Пумпал — продължи той, — ти може и да си вързана за маса с осем счупени ребра и да си почти в делириум от висока температура и пак ще намериш начин останалите да изглеждат зле в сравнение с теб.

— Стига, де — ухилих се аз на този комплимент. — Повечето хора се представят зле. Аз просто си стоя отстрани и не им се пречкам.

Джорген се изкиска.

— При последното преминаване нещо проблесна горе. Може да е крелянин. Ще проверя дали Носа ще ни позволи да проверим.

— Хайде, пак се почва — обади се Еф Ем, — ще си останеш Досадник и никога не забравяш заповедите.

— Какъв ужасен пример — добавих аз.

Той се обади на Носа и започна да набира височина.

— Пумпал и Еф Ем, вие идвате с мен. Имаме позволение да се качим на 700к, за да огледаме. Бъдете много внимателни; не сме упражнявали много маневри при минимална атмосфера.

Изтребителите можеха, разбира се, да летят чудесно и без атмосфера, но това бе различен полет. Същевременно аз усетих, че ставам нервна, докато се изкачвахме все по-високо. Бе дори по-високо, отколкото се бях качвала с Ем-бот и все си мислех за случилото се, когато татко се е качил близо до пояса с отломки. Все още не знаех какво се е променило там горе, за да го накара да се обърне срещу колегите си.

Ангели небесни, може би трябваше да изостана. Само че сега вече бе малко късно, тъй като формите на металните късове над нас придобиха ясни очертания. С приближаването видях небесните светлини да се показват между отломките и усетих как ми се вие свят от необятността им. Все още бяхме на стотина километра от тях, а те вече изглеждаха огромни. Колко ли големи бяха?

Малко неуверено се опитах да проверя дали ще чуя гласовете на звездите по-добре, когато съм на тази височина. Съсредоточих се и чух слаби, неясни звуци да долитат отгоре. Само че нещо им пречеше, сякаш не ги допускаше.

Поясът отломки, помислих си аз. Той пречи. Татко бе станал предател, след като бе видял дупка в пояса, когато те са се подредили така, че той да има поглед към космоса. Дали пък не е излетял над пояса, за да се почувства свободен?

— Ето там — заговори Еф Ем и привлече вниманието ми към мисията ни. — На мое седем. Нещо голямо.

Светлината се промени и аз видях чудовищна сянка сред късовете боклуци. Беше нещо огромно, подобно на кутия, дори ми се стори познато…

— Това много прилича на корабостроителницата, в която последвах Нед — отбелязах.

— Именно — потвърди Джорген. — И е в ниска орбита. Може да падне след няколко дни, както е тръгнало. Може всички тези стари корабостроителници да са започнали да губят мощност.

— Което означава… — започна Еф Ем.

— Стотици подемни пръстени — довърши вместо нея Джорген. — Ако това нещо падне и успеем да се доберем до него, то ще преобрази ЗСД. Ще се обадя да докладвам.

Далечна светлина заблестя от едната страна на огромната корабостроителница.

— Това бяха деструктори — предупредих. — Нещо там горе стреля. Не се доближавай. — Изключих се, след това посегнах към личното си радио. — Ем-бот, ти видя ли това? Да имаш някаква представа по какво се стреля от корабостроителницата?

Мълчание.

Така. Ем-бот го нямаше.

— Моля те — прошепнах в радиото. — Имам нужда от теб.

Отново мълчание. Изчервих се, почувствах се като глупачка, след това оставих радиото на седалката, за да не подрънква върху таблото.

— Това е много любопитно, Джорген — говореше Коб, когато пуснах звука отново. — Тези изстрели с деструктори са най-вероятно изстреляни от отбранителните позиции на корабостроителницата — онази част, която падна миналия път, имаше такива, въпреки че мощността им беше изчерпана. Докладвай на Носа, а аз ще съобщя на командването. Ако това чудо падне, ще искаме да го спасим преди креляните да го унищожат.

— Коб — намесих се. — То продължава да стреля.

— Да — отвърна той. — Джорген вече каза.

— Въпросът е по какво стреля — не се сдържах.

Горе, над нас, множество черни точки се превърнаха в крелянски кораби, които изглежда са оглеждали периметъра около старата корабостроителница.

Сега обаче те ни видяха.

47.

Ние се изстреляхме нагоре.

— Следват ни креляни! — съобщи Джорген по радиото. — Повтарям. Пълна ескадра креляни, може би две — двайсет кораба — ни преследват.

— Какво направихте, тъпи кадетчета? — попита Носа.

Джорген не ни защити, както бих направила аз.

— Моля за извинение, господине — отвърна той вместо това. — Очаквам заповеди.

— Всеки от вас поема с двойка опитни пилоти. Ще ви сложа с…

— Господине — прекъсна го Джорген. — Предпочитам да летя с моята ескадра, ако позволите.

— Добре, добре — съгласи се Носа, след това изруга, когато креляните се спуснаха отгоре. — Просто останете живи. Ескадра Кошмар, до всички кораби, отбранителни маневри. Привлечете вниманието им и следете за животозаличаваща. Ескадра Буреносен прилив е на няколко километра; ще получим подкрепления съвсем скоро.

— Пумпал, ти поемаш върха — нареди Джорген и превключи на частния ни канал. — Чу заповедта. Никакво перчене, никакво преследване. Преминаваш в отбрана, докато пристигнат подкрепленията.

— Разбрано — отвърнах и Еф Ем също потвърди. Подредихме се като триъгълник и петима креляни незабавно се отправиха в нашата посока.

Аз насочих всички ни на по-ниско, след това направих завой, като използвах огромен къс. Завъртяхме се около него, след това се върнахме и се озовахме в средата на креляните, които се опитваха да ни последват. Те се пръснаха.

— На това ли му казваш отбранителни маневри, Пумпал — попита Джорген.

— Да не би да съм стреляла?

— Канеше се.

Отдръпнах пръст от спусъка. Този ми развали кефа.

Светлината над нас помръкна и затрептя, когато започна нощният цикъл. Моят капак даваше доста добра видимост на тъмно, за да освети бойното поле, но някакъв мрак се спусна над мен — а мракът бе прорязван от червени деструктори и блясъка на бустери.

Тримата останахме заедно, извивахме, избягвахме врага през хаоса, докато чакахме ескадра Бурен прилив да пристигне.

— Очакваме още две ескадри подкрепления — съобщи Джорген. — Чакат в случай че на някой от късовете ни чакат врагове. Скоро ще станем много. Дотогава продължаваме с отбранителни маневри.

Ние потвърдихме и Еф Ем застана на върха. За съжаление, тъкмо когато заемаше позиция, група креляни започна да ни обстрелва. Отбранителните ни маневри запратиха Джорген в една посока, а Еф Ем в друга.

Стиснах зъби и последвах Джорген, докато включвахме на свръхскорост и завихме около един падащ къс, последвахме двамата креляни, които бяха на опашката на Еф Ем. Около нея блестяха деструктори, докато тя извиваше, и пое поне две попадения върху щита си.

— Еф Ем, дясно по мой сигнал! — извика Джорген. — Пумпал, готова ли си?

Ние се подчинихме, движехме се като добре смазана машина. Еф Ем направи завой около отломък, докато ние с Джорген изпълнихме завъртания, за да се окажем странично пред нея и да пресечем пътя ѝ. Изостанах, когато Джорген включи ОМП и тогава стрелях, уцелих един крелянин и се устремих със завъртане надолу. Останалият се отдели от нас, избяга.

Улових Джорген със светлинното си копие и използвахме инерцията си, за да поемем след Еф Ем, която намали и зае позиция при нас. След това двете заехме защитна позиция от двете страни на Джорген, които бързо превключи щита си.

Всичко приключи преди да имам време да помисля за онова, което току-що бяхме направили. Безкрайните часове практика бяха превърнали всичко във втора природа. Воините победители първо печелят победа и едва след това тръгват на война, е казал Сун Дзъ. Едва сега започвах да разбирам какво е имал предвид.

Доколкото можах да преценя от битката, броят ни беше почти същият като на креляните, към които се присъединиха още кораби отгоре. В този момент ми се прииска да се оттегля, но останах във формацията, избягвах крелянския огън и отвеждах техни групи изтребители на трудни гонитби сред хаоса на битката.

Съсредоточих се, докато с периферното си зрение не забелязах нещо. Един по-голям кораб, точно зад бавно спускащ се отломък. Не се бях озъртала специално, просто мозъкът ми — обучен и опитен — го бе забелязал.

— Това не е ли животозаличаваща? — попитах другите.

— Ангели небесни — възкликна Джорген. — До командването, имаме животозаличаваща. 53.1-689-1200 се спуска заедно с елипсовиден къс, който маркирам в момента с радио сигнал.

— Потвърдено — отвърна студен глас. Самата Железен юмрук. Тя рядко разговаряше директно с нас, въпреки че често слушаше размяната на реплики. — Оттеглете се от тази позиция, дръжте се така, сякаш не сте забелязали нищо.

— Адмирале! — обадих се аз. — Мога да отбележа попадение, а сме извън границата, отвъд която е опасно за Висина. Позволете да го сваля.

— Не, кадет — отсече Железен юмрук. — Оттеглете се.

Спомените ми се върнаха към деня, в който загина Бим. Ръката ми се вдърви на контролната сфера, но аз я отдръпнах със сила и последвах Джорген и Еф Ем далече от животозаличаващата.

Оказа се изненадващо трудно. Сякаш корабът ми държеше да не изпълни командата.

— Браво, Пумпал — обади се Коб по частната линия. — У теб има страст. Сега показваш въздържание. Ще направим от теб първокласен пилот.

— Благодаря, господине — отвърнах. — Само че животозаличаващата…

— Железен юмрук знае какво прави.

Ние се оттеглихме и други ескадри получиха заповед да се качат високо в небето. Бойното поле промени формата си, когато животозаличаващата — на пръв поглед пренебрегната — се спусна по-близо до земята и се насочи към Висина. Аз я проследих нервно, докато четири аса от ескадра Бурен прилив се отделиха и поеха след нея. Щяха да я отдалечат максимално далече от главната битка, за да защитят останалите от нас, в случай че бомбата детонира. Ако те не успееха, тогава очакваните подкрепления щяха да прихванат животозаличаващата.

Нашето трио се сдоби с опашки, затова трябваше да лавирам, за да избегна огъня. Цяла глутница креляни ме последваха, но секунда по-късно Джорген и Еф Ем се намесиха и ги откъснаха от мен. Еф Ем дори отбеляза попадение, проби щита дори без ОМП.

— Супер — възхитих се аз от неочакваната, наситена експлозия. — И ти благодаря.

В далечината асовете бяха привлекли вниманието на животозаличаващата. Също както преди, когато Бим беше жив, група по-малки кораби се отделиха от бомбардировача, за да го защитят.

— Коб — заговорих. — Научи ли нещо за корабите, които пътуват заедно с животозалнчаващата?

— Не много — отвърна Коб. — Това е ново поведение, но напоследък придружават всички бомбардировачи. Асовете ще се справят с тях. Ти гледай своята ескадра, Пумпал.

— Добре, господине.

Все още не можех да търпя да наблюдавам битката за животозаличаващата. Ако тя гръмнеше, трябваше да сме готови да включим на свръхскорост преди да последват експлозиите. Затова бях облекчена, когато най-сетне животозаличаващата и ескортът ѝ се заизкачваха в небето, оттеглиха се. Асовете ги последваха, но накрая оставиха бомбардировача да избяга там, откъдето бе дошъл. Усмихнах се.

— Мейдей! — разнесе се глас по общата линия. — Тук Блато. Щитове дезактивирани. Партньор свален. Моля ви. Отговорете!

— 55.5-699-4000! — откликна Еф Ем и аз погледнах към координатите, забелязах Поко изпаднал в затруднение. Зад него се стелеше пушек, той се бе устремил навън, далече от главната битка. Четирима креляни го следваха. Най-добрият начин да бъдеш убит е като им позволиш да те изолират, но Блато очевидно нямаше друг избор.

— Тук Звездна ескадра, Блато — разбра веднага Джорген. — С теб сме. Дръж се и се опитай да завиеш наляво.

Ние се стрелнахме след него и открихме масирана стрелба по команда на Джорген. Деструкторният ни огън не свали нито един вражески кораб, но поне накара повечето да се пръснат. Три поеха наляво, като по този начин щяха да пресекат пътя на Блато. Джорген пое след тях и Еф Ем го последва.

— Все още имаш един на опашката — предупредих. — Аз ще се заема.

— Добре — рече Джорген след кратко колебание. Той очевидно мразеше да се отделя от ескадрата си.

Заех позиция зад кораба. Блато правеше откачени маневри — необмислени, — за да избегне пряко попадение.

— Свали го! — изкрещя той. — Моля те, свали го. Просто го свали!

Отчаяние, крайно притеснение — все реакции, които не бях очаквала от опитен пилот. Той, разбира се, изглеждаше млад. Трябваше да се сетя по-рано, но сега осъзнах, че вероятно е завършил точно преди мен. Може би шест месеца по-рано или пък година, въпреки това си оставаше момче на осемнайсет.

След мен поеха две опашки, които се съсредоточиха над мен. Ангели небесни. Досега Блато водеше преследването и щеше да е трудно да му се осигури допълнителна помощ. Не смеех да включа ОМП, тъй като около мен валеше огън с деструктори — но крелянинът пред мен все още беше с вдигнат щит.

Стиснах зъби, след това включих на свръхскорост. Джи форсът ме притисна на седалката и аз се приближих до крелянина, лепнах се на опашката му и едва следвах движенията му. Бях на Маг-3 и при тази скорост щеше да ми бъде безкрайно трудно да контролирам маневрите.

Само още секунда…

Приближих се максимално и улових крелянски кораб със светлинното си копие. След това се обърнах и изтеглих врага настрани от курса на Блато.

Кокпитът трепереше около мен, когато заловеният крелянин се отправи в друга посока, съпротивляваше се, изпрати и двама ни в неконтролируемо падане.

Опашките поеха след нас и концентрираха огъня си върху мен. Те изобщо не се интересуваха дали няма да уцелят кораба, който държах със светлинното копие; креляните никога не се интересуваха от това.

Погълна ме вълна от огън, който попадаше върху щита ми и сваляше мощността му. Крелянският кораб на светлинното ми копие избухна поразен от колегите си и аз бях принудена да поема рязко нагоре на пълна свръхскорост, за да им избягам.

Това бе крайно рискован ход. Грав кап се изключи, а джи форсът ми подейства като ритник в лицето. Лепна ме за седалката, изтласка кръвта в краката ми. Защитният ми костюм ме притисна, лепна се за кожата ми и аз започнах да правя упражненията за дишане, както бях научена.

Краищата на зрителното ми поле почерняха.

На конзолите ми заблестяха лампички.

Щитът ми беше паднал.

Изключих подемния пръстен, завъртях се на оста си, след това включих на светлинна скорост право надолу. Грав кап успя да поеме част от натиска, но човешкото тяло просто не е създадено да се справя с подобни резки обрати. Прилоша ми, едва не повърнах, когато минах през средата на крелянската формация.

Ръцете ми трепереха на контрола, този път пред погледа ми стана червено. Повечето креляни не откликнаха навреме, но един от тях — един кораб — успя да се завърти на оста си също като мен.

Съсредоточи се, след това стреля.

На крилото ми нещо блесна; чу се експлозия.

Бяха ме уцелили.

От конзолата изригнаха писукания. Заблестяха светлини. Контролната ми сфера неочаквано престана да реагира, не правеше нищо, когато се опитвах да маневрирам.

Кокпитът се разтресе, светът се завъртя, когато корабът ми пое по спирала надолу.

— Пумпал! — незнайно как чух гласа на Джорген над пиукането.

— Катапултирай, Пумпал! Падаш!

Катапултирай.

Не би трябвало да можеш да мислиш в подобни моменти. Всичко трябваше да се случи в миг. Независимо от това, тази секунда сякаш застина във времето.

Ръката ми увисна над лоста между краката.

Светът се въртеше и размазваше. Крилото ми го нямаше. Корабът ми гореше, подемният пръстен не реагираше.

Последва миг на застой между живота и смъртта.

А образът на Драйфа беше в главата ми. Храбра до самия край. Не беше страхливка.

Нямаше да катапултирам. Можех да сваля кораба на земята! Не бях СТРАХЛИВКА! Не се страхувах да умра.

И какво ще им направиш по този начин, запита глас в мен, ако загинеш? Как щеше да подейства смъртта ми на ескадрата? Как щеше да подейства на Коб, на мама?

Изпищях, стиснах ръчката и дръпнах с всички сили. Капакът ми експлодира и седалката ми се изстреля нагоре.

Събудих се и около мен цареше тишина.

Усетих… вятър, който галеше лицето ми. Седалката ми лежеше на прашната земя, а аз гледах небето. Парашутът потръпваше зад мен; чух как вятърът си играе с него.

Бях изгубила съзнание.

Лежах там и гледах нагоре. Червени линии в далечината. Експлозии. Разцъфваше оранжева светлина. От тук, долу, приличаха на оранжеви цветя.

Обърнах се на една страна. Остатъците от моя Поко горяха наблизо, напълно унищожени.

Бъдещето ми, животът ми, горяха заедно с тях. Останах да лежа, докато битката не приключи и креляните не се оттеглиха. Джорген прелетя наблизо, за да се увери, че съм добре и аз му помахах, за да уталожа страха му.

Докато дойде да ме вземе спасителен екип — спусна се безшумно на подемния си пръстен — вече се бях разкопчала. Радиото и манерката ми бяха оцелели след катапултирането, тъй като бяха закачени на седалката; бях използвала радиото, за да съобщя къде се намирам, а от манерката пих вода. Един медик ме накара да седна в превозното им средство и ме прегледа, докато член на Корпуса по оцеляване излезе навън, за да провери изтребителя ми.

Когато най-сетне се върна, държеше клипборд.

— Е? — попитах тихо.

— Грав капс в седалката са те предпазили да си размажеш гръбнака — каза той. — Има малък проблем, заради камшичния удар, освен ако няма нещо друго, което не ми казваш.

— Не питах за себе си. — Погледнах жената от Корпуса, а след това се обърнах към моя Поко.

— Подемният пръстен е съсипан — отвърна тя. — Почти няма какво да се вземе.

Тъкмо от това се страхувах. Закопчах си колана, след това погледнах през прозореца, когато поехме. Горящият ми Поко се стопи в далечината, накрая изчезна.

Най-сетне се приземихме във Висина и аз слязох; бях схваната, цялото тяло ме болеше. Закуцуках напред. Усетих — още преди да я видя — че една от фигурите, застанали в сумрака на площадката за кацане, ще бъде адмирал Железен юмрук.

Разбира се, че беше дошла. Най-сетне разполагаше с основателна причина да ме изрита. Можех ли да я виня, след като знаех толкова много?

Спрях пред нея и отдадох чест. Колкото и да беше изненадващо, тя също ми отдаде чест. След това свали кадетската значка от униформата.

Не заплаках. В интерес на истината бях твърде уморена и главата ме болеше ужасно.

Железен юмрук завъртя значката между пръстите си.

— Госпожо? — повиках я аз.

Тя ми върна значката.

— Кадет Спенса Нощносянкова, освободена си от пилотската школа. По традиция, като кадет свален малко преди завършването, ще бъдеш включена в списъка на пилотите, към които да се обръщаме в случай че разполагаме с повече кораби.

Въпросните пилоти ги викаха единствено по нареждане на адмирала. Това никога нямаше да ми се случи.

— Можеш да задържиш значката — добави Железен юмрук. — Носи я с гордост, но върни останалата екипировка при интенданта до дванайсет утре. — След това, без да каже и дума повече, тя се обърна и си тръгна.

Вдигнах ръка, за да отдам отново чест и останах така, докато тя не се скри от погледа ми, стиснала в другата ръка значката. Това беше краят. Бях дотук.

Звездната ескадра щеше да има само двама членове.