Кулата на лястовицата

Четвърта глава

— Фамилия и име на свидетелката?

— Селборн, Кена. Тоест, извинете ме, Йоана.

— Професия?

— Извършване на различни услуги.

— Позволявате си да се шегувате? Напомням ви, че вие сте призована пред имперския трибунал в процес по обвинение в държавна измяна! От вашите показания зависи животът на много хора, тъй като наказанието за измяна е смърт! Освен това ви напомням, че самата вие се явихте пред трибунала съвсем не по собствено желание, а бяхте доведена от цитаделата, от мястото за задържане, и дали ще се върнете там или ще бъдете пусната на свобода, донякъде зависи от вашите показания. Този трибунал си позволи такава дълга тирада, за да покаже на свидетелката колко неуместни са всякакви шегички и номерца! Те не само са проява на лош вкус, но могат да имат и сериозни последствия. Давам ви половин минута за размисъл. След това трибуналът ще повтори въпроса си.

— Готова съм, уважаеми господин съдия.

— Моля, обръщайте се към нас с „уважаеми трибунал“. Вашата професия?

— Слушаща съм, уважаеми трибунал. Но предимно оказвам услуги на имперското разузнаване, което ще рече…

— Моля, отговаряйте точно и кратко. Когато трибуналът се нуждае от по-подробни обяснения, той ще ги поиска. На съда е известен фактът за сътрудничеството на свидетелката с тайните служби на Империята. Но ви моля да съобщите за протокола, какво означава определението „слушаща“, което използвахте, за да характеризирате професията си?

— Имам чисто ППС, тоест пси от първа степен, без възможност за ПК. Или, накратко, мога да чувам чужди мисли и да разговарям от разстояние с магьосници, елфи или други „слушащи“. И да предавам заповеди мислено. Тоест да накарам някого да направи това, което искам. Освен това мога да пророкувам, но само насън.

— Моля да се запише в протокола, че свидетелката Йоана Селборн е псионичка, притежаваща екстрасензорни възприятия. Тя е телепатка и телеемпатка, способна под хипноза да прави предсказания, но неспособна на психокинеза. Трибуналът напомня на свидетелката, че използването на магии и екстрасензорни способности в тази зала е строго забранено. Продължаваме изслушването. Кога, къде и при какви обстоятелства свидетелката се оказа причастна към делото на лицето, представящо се за Цирила, принцесата на Цинтра?

— За това, че тя е някоя си Цирила, научих чак в пандиза… тоест в мястото за задържане, уважаеми трибунал. По време на следствието. Когато ми разясниха, че тя е същата, която пред мен наричаха Фалка или Цинтрийката. А обстоятелствата бяха такива, че трябва да се изложат последователно, за да се изясни ситуацията. Ето какво се случи: в една кръчма в Етолия ме намери Дакре Силифант — онзи, който седи ей там…

— Моля да се запише в протокола, че свидетелката Йоана Селборн посочи обвиняемия Силифант, без да е подканена да го направи. Моля, продължете.

— Дакре, уважаеми трибунал, събираше ханза… Тоест въоръжен отряд. Мъже и жени от най-висока класа… Дуфиций Крийл, Нератин Цека, Хлое Щиц, Андрес Виерни, Тил Ехрад… Никой от тях вече не е сред живите, уважаеми трибунал… А от онези, които оцеляха, повечето са тук, пазени под стража…

— Моля, съобщете кога точно се проведе срещата ви с обвиняемия Силифант.

— Миналата година, през август, някъде към края му — не помня точната дата. Във всеки случай не беше през септември, защото този септември добре ще го запомня! Дакре, който разбрал отнякъде за мен, каза, че ханзата му има нужда от „слушаща“, която не се бои от магии, тъй като ще се наложи да имат вземане-даване с магьосници. Работата, добави той, е за императора и Империята, затова се плаща добре, а ханзата ще бъде командвана не от кой да е, а лично от Кукумявката.

— Като казва Кукумявката, свидетелката има предвид Стефан Скелен, императорския коронер?

— Точно него, че кой друг?

— Моля това да се запише в протокола. А кога и къде свидетелката се е срещала с коронера Скелен?

— Това беше вече през септември. На четиринайсети, във Форт Рокаин. Рокаин, уважаеми трибунал, е малко укрепление край границата, охраняващо търговския път от Маехт към Ебинг, Гесо и Метина. Точно там отведе ханзата ни Дакре Силифант. Петнайсет конника. Общо бяхме двайсет и двама, останалите вече ни чакаха в Рокаин под командването на Ола Харшейм и Берт Бригден.

Дървеният под заскърца под тежките ботуши, зазвъняха шпори, задрънчаха метални катарами.

— Здравейте, господин Стефан!

Кукумявката не само не стана, но дори не си свали краката от масата. Само махна с ръка в господарски жест.

— Най-после — каза ядосано той. — Накара ме да чакам дълго, Силифант.

— Дълго ли? — засмя се Дакре Силифант. — Колко забавно! Господин Скелен, дадохте ми четири седмици, за да ви събера и доведа повече от дузина от най-добрите бойци в Империята и околностите й. И година е малко за такава ханза, каквато ви осигурих! А аз се вместих в двайсет и два дни. Не трябва ли да ме похвалите?

— Ще се въздържа от похвалите — отвърна хладно Скелен, — докато не се запозная с бандата ти.

— Може и още сега. Ето ги моите, а сега вече и ваши лейтенанти, господин Скелен: Нератин Цека и Дуфиций Крийл.

— Здрасти, здрасти. — Кукумявката най-накрая реши да стане, станаха и адютантите му. — Запознайте се, господа… Берт Бригден, Ола Харшейм…

— Познаваме се. — Дакре Силифант стисна здраво ръката на Ола Харшейм. — При стария Брайбант заедно давихме бунтовниците в Назаир. Забавно беше, а, Ола? Много забавно! Конете газеха до колене в кръв. А господин Бригден, ако не се лъжа, е от Гемера? От наказателните отряди? Току-виж намерите познати в групата! Там имам няколко от наказателните отряди.

— Нямам търпение да ги видя — вметна Кукумявката. — Отиваме ли?

— Само секунда — отвърна Дакре. — Нератин, иди да строиш дружината за проверка пред господин коронера.

— Нератин Цека той ли е, или тя? — присви очи Кукумявката подир излизащия офицер. — Мъж или жена?

— Господин Скелен. — Дакре Силифант се изкашля, но когато заговори, гласът му беше уверен, а погледът — студен. — Не мога да кажа със сигурност. На вид е мъж, но не съм убеден. Относно това какъв офицер е Нератин Цека — тук вече съм сигурен. Отговорът на въпроса ви би имал значение, ако си търся булка. Но аз не си търся. Нито пък вие, предполагам.

— Прав си — призна Скелен след кратък размисъл. — Стига празни приказки. Да идем да видим шайката ти, Силифант.

Нератин Цека, съществото от неопределен пол, не си беше губило времето. Когато Скелен и офицерите му излязоха в двора на форта, отрядът вече ги чакаше, строен в толкова стегнати редици, че главата на нито един кон не се подаваше на повече от педя напред. Кукумявката се изкашля доволно. „Бандата никак не е зле — помисли си той. — Ех, ако не беше тази политика, щях да си събера една такава ханза, да се впуснем по границите, да грабим, изнасилваме, убиваме и опожаряваме… Отново да се почувствам млад… Ех, да не беше тази политика!“

— Как ви се струва, господин Стефан? — попита Дакре Силифант, изчервил се от скрита възбуда. — Как ще оцените моите ястребчета?

Кукумявката огледа лицата и фигурите им. Някои от тях познаваше лично — едни по-добре, други не чак толкова. За трети беше чувал. Познаваше ги по репутацията им.

Тил Ехрад, светлокос елф, разузнавач на гемерските наказателни отряди. Риспат ла Пойнт, вахмистър от същото подразделение. И още един гемерец — Киприан Фрип младши. Скелен беше присъствал на екзекуцията на Киприан старши. Братята се славеха със садистичните си наклонности.

По-нататък, свободно отпусната върху седлото на пъстрата си кобила, седеше Хлое Щиц, крадла, наемана от време на време и използвана от тайните служби. Кукумявката бързо отмести поглед от безсрамните й очи и насмешливата й усмивка.

Андрес Виерни, нордлинг от Редания, главорез. Стигварт, пират, ренегат от Скелиге. Деде Варгас, професионален убиец, дявол знае откъде. Каберник Турент, убиец по призвание.

И други. Подобни на тях. „Всички са еднакви — помисли си Скелен. — Братство, в което след първите си пет убийства всички стават като останалите. Еднакви движения, еднакви жестове, еднакъв маниер на говорене и еднакви облекла. Еднакви очи. Равнодушни и студени, плоски и неподвижни като на змия; очи, чието изражение не може да се промени от нищо, дори и при вида на най-чудовищната жестокост.“

— Е, какво ще кажете, господин Стефан?

— Не е зле. Хубава ханза, Силифант.

Дакре се изчерви още по-силно, отдаде чест по гемерски, притискайки длан към шапката си.

— Особено добра работа ще ми свършат онези, на които не им е чужда магията — напомни му Скелен. — Които няма да се уплашат нито от магии, нито от магьосници.

— Не съм забравил. Тил Ехрад. А освен него и онази висока госпожица на кафявия кон, тази до Хлое Щиц.

— После ми я доведи.

Кукумявката се облегна на перилото и удари по него с обкованата дръжка на камшика си.

— Здравейте, войници!

— Здравейте, господин коронер!

— Много от вас — каза Скелен, след като ехото от хоровия отговор на бандата отшумя — вече са работили с мен и знаят моите изисквания. Нека те разяснят на останалите, които не ме познават, какво очаквам от моите подчинени и какво не одобрявам. За да не си дера напразно гърлото.

Още днес някои от вас ще получат задачи и утре на разсъмване ще потеглят на път. Към територията на Ебинг. Припомням: формално Ебинг е автономно кралство и формално ние нямаме никакви юридически права, затова ви заповядвам да действате внимателно и обмислено. Оставате на имперска служба, но ви забранявам да парадирате с това, да се перчите и да се отнасяте с неуважение към местните власти. Заповядвам ви да се държите така, че да не привличате особено внимание. Ясно ли е?

— Тъй вярно, господин коронер.

— Тук, в Рокаин, вие сте гости и искам да се държите като такива. Забранявам ви да напускате отреденото ви жилище без крайна нужда. Забранявам ви да контактувате с гарнизона на форта. Всъщност офицерите ще ви измислят някакво занимание, за да не умрете от скука. Господин Харшейм, господин Бригден, моля, разквартирувайте подразделението!

— Едва успях да сляза от кобилата си, уважаеми трибунал, и Дакре ме хвана за ръкава. Господин Скелен, каза той, иска да говори с теб, Кена. Какво можех да направя? Отидохме при него. Кукумявката седеше зад масата, качил краката си върху нея, и потропваше с камшика по ботуша си. И направо ме попита аз ли съм онази същата Йоана Селборн, която има нещо общо с изчезването на кораба „Звездата на юга“. А аз му отговорих, че нищо не е доказано. Той се засмя. Обичам такива хора, каза, които не могат да бъдат уличени в нищо. После ме попита вродена ли ми е ППС дарбата, сиреч „слушането“. Когато потвърдих, той се замисли и ми каза: „Мисля, че твоята дарба ще ми послужи добре срещу магьосниците, но за да има полза от нея, трябва да се съберете с още един човек, не по-малко загадъчен.“

— Убедена ли сте, че коронер Скелен употреби точно тези думи?

— Да. Та нали съм „слушаща“.

— Моля, продължете.

— Точно в този момент разговорът ни беше прекъснат от един вестоносец, покрит с прах, личеше си, че не е щадил коня си. Носеше важни вести за Кукумявката, а когато вървяхме към квартирата, Дакре Силифант каза, че надушва как тия вести още вечерта ще ни пратят на седлата. И беше прав, уважаеми трибунал. Дори не бяхме помислили още за вечеря, когато половината ханза се метна на седлата. На мен ми провървя, защото взеха Тил Ехрад, елфа. Много бях доволна: след няколкото дни път задникът толкова ме болеше, че чак ме бе страх да си помисля… На всичкото отгоре и месечният цикъл ми дойде точно тогава, като че нарочно…

— Моля ви да се въздържате от цветисти описания от интимен характер. И се придържайте към темата. Кога разбрахте коя е тая „загадъчна личност“, за която ви е споменал коронерът Скелен?

— Сега ще ви кажа, но трябва да има някаква последователност, иначе всичко така ще се оплете, че после няма разплитане! Онези, които толкова набързо се метнаха на конете преди вечеря, тръгнаха от Рокаин към Малхун. И доведоха оттам някакво хлапе…

Никлар се ядосваше на себе си. Направо му се плачеше.

Защо не беше послушал съветите на мъдрите хора? Защо забрави баснята за враната, която не можела да си държи клюна затворен? Да беше свършил, каквото трябваше, и да се прибере у дома, в Ревност. Но не! Развълнуван от приключението, горд с това, че се сдоби със страхотен кон, усещайки в торбата си приятната тежест на монетите, Никлар не можа да се сдържи да не се похвали. Вместо от Клармон да се прибере право в Ревност, той отиде в Малхун, където имаше много познати, включително и няколко девойки, към които не беше безразличен. В Малхун се перчеше като гъсок, вдигаше шум, вилнееше, фукаше се с коня на площада, черпеше всички наред в кръчмата, пръскаше пари с изражение и осанка ако не на принц, то поне на граф.

И разказваше.

Разказваше за онова, което се беше случило четири дни по-рано в Ревност. Разказваше, като непрекъснато променяше историята си, добавяше, фантазираше и накрая лъжеше слушателите право в очите — което изобщо не им пречеше. Редовните посетители на кръчмата — и местни, и приходящи — слушаха с охота. А Никлар разказваше ли, разказваше, правейки се на добре информиран. И все по-често в центъра на измислените истории се оказваше той самият.

Обаче още на третата вечер собственият му език му донесе неприятности.

При вида на хората, които влязоха в кръчмата, в помещението настъпи гробна тишина. А в нея звънтенето на шпорите, подрънкването на металните вериги и потракването на оръжията прозвучаха като зловещ камбанен звън, известяващ за нещастие.

Никлар дори не успя да се направи на герой. Сграбчиха го и го извлякоха от кръчмата толкова бързо, че токовете на обувките му едва ли успяха да докоснат пода повече от три пъти. Познатите му, които предишния ден се кълняха в приятелство до гроб, докато пиеха за негова сметка, сега мълчаха, навели глави почти до под масата, сякаш отдолу се творяха кой знае какви чудеса или танцуваха голи жени. Дори намиращият се в кръчмата заместник-шериф се обърна към стената и не обели нито дума.

Никлар също не се обади, не попита кои са нападателите му, къде го водят и защо. От изненадата езикът му се вдърви.

Метнаха го на един кон и потеглиха. Пътуваха няколко часа. Стигнаха до един форт с ограда и кула. Двор, пълен с надъхани, шумни, окичени е оръжия войници. И помещение, в което имаше трима души. Веднага се виждаше, че са командир и двама подчинени. Командирът — дребен, мургав, богато облечен мъж — говореше изненадващо учтиво. Никлар зяпна от изненада, когато чу как му се извиняват за главоболието и причинените неудобства и го уверяват, че нищо лошо няма да му направят. Но той не се подлъга. Тези хора твърде много му напомняха на Бонхарт.

Асоциацията се оказа изненадващо точна. Те се интересуваха именно от Бонхарт. Никлар можеше да очаква това, защото собственият му език го беше вкарал в клопката.

Подканиха го и той започна да разказва. Напомниха му да говори само истината, без да я украсява. Напомнянето беше учтиво, но сурово и убедително, а човекът, направил забележката, също богато облечен, през цялото време си играеше с камшик с метален накрайник, а погледът му беше противен и зъл.

Никлар, синът на гробар от селцето Ревност, разказа истината. Цялата истина и само истината. За това как на девети септември сутринта, в селцето Ревност, Бонхарт, ловец на глави, е избил до крак бандата на Плъховете, като подарил живота само на една бандитка, най-младата, на име Фалка. Разказа как цялото село се събрало, за да гледа как Бонхарт ще изтезава и ще убие заловената, но хората останали излъгани в сметките си, защото Бонхарт, о чудо, не убил Фалка, дори не я изтезавал. Всъщност не й направил нищо по-различно от онова, което всеки мъж прави с жена си в събота вечер, когато се върне от кръчмата — просто я съборил, наритал я няколко пъти — и нищо повече.

Разкошно облеченият господин с камшика мълчеше, а Никлар разказваше как след това Бонхарт отрязал главите на убитите Плъхове пред очите на Фалка и изчовъркал от ушите им златните обеци със скъпоценни камъни като стафиди от козунак. И как Фалка, докато го гледала, крещяла с цяло гърло и повръщала, завързана за коневръза.

Разказваше, как Бонхарт сложил на Фалка нашийник, сякаш е някакво псе, и как я завлякъл за нашийника в странноприемницата „Под главата на химерата“. А после…

— … после — продължи младежът, облизвайки устните си, — господин Бонхарт поиска бира, защото се бил изпотил ужасно и гърлото му било пресъхнало. А след това попита на висок глас дали някой не желае да получи за подарък хубав кон и награда от цели пет флорена. Точно така го каза, с тези думи. Аз веднага се обадих, за да не ме изпревари някой, толкова много исках да имам кон и малко лични пари. Баща ми нищо не ми дава, изпива всичко, което изкарва от погребенията. Обадих се аз, значи, и попитах кой кон — вероятно някой от тези на Плъховете — мога да получа. А господин Бонхарт ме изгледа така, че чак тръпки ме побиха, и ми каза, че мога да получа само ритник в задника, всичко останало трябва да си го заработя. И какво ми оставаше да направя? Кобилката до стобора беше като излязла от приказките, както и всичките коне на коневръза, особено враната кобила на Фалка, кон с рядко срещана красота. Поклоних се аз и попитах какво трябва да направя, за да ги заработя. А господин Бонхарт ми каза, че трябва да препусна бързо до Клармон и по пътя да се отбия във Фано. С коня, който сам си избера. Сигурно беше усетил, че съм си харесал враната кобилка, защото веднага ми забрани да я вземам. Затова си избрах кафявия с бялото петно…

— Спести ни конските цветове — сухо го прекъсна Стефан Скелен. — Давай по същество. Кажи ни какво ти поръча Бонхарт.

— Негово Височество господин Бонхарт написа някакви писма и ми заповяда добре да ги скрия. Нареди да ида до Фано и Клармон и собственоръчно да връча писмата на посочените хора.

— Писма ли? Какво пишеше в тях?

— Откъде да знам, господине? Не мога да чета много добре, а и те бяха запечатани с личния печат на господин Бонхарт.

— А помниш ли за кого бяха писмата?

— А, помня! Господин Бонхарт ми повтори имената няколко пъти, за да ги запомня добре. Стигнах докъдето трябва, без да сбъркам пътя, и връчих лично писмата на когото трябва. Похвалиха ме, че съм умен момък, а онзи благороден търговец даже ми даде денар…

— На кого предаде писмата? Говори по-смислено.

— Първото беше за господин Естерхази, майстор на мечове и оръжейник от Фано. Второто беше за благородния Хувенагел, търговец от Клармон.

— Пред теб ли разпечатаха писмата? Някой каза ли нещо, докато четеше? Напрегни си паметта, момко…

— Не, не помня. Тогава не се замислих, а и сега нищо не си спомням…

— Мун, Ола — обърна се Скелен към адютантите си, без да повишава глас. — Изкарайте този глупак на двора, смъкнете му панталоните и му ударете трийсет камшика.

— Помня! — извика младежът. — Току-що си спомних!

— Няма по-добро средство за освежаване на паметта — озъби се Кукумявката — от орехи с мед или камшик по задника. Говори.

— Когато търговецът Хувенагел четеше писмото в Клармон, там имаше още един човек, един такъв дребен, същински полуръст. Господин Хувенагел му каза… ъъъ… Каза, че му пишат, че там скоро може да има такава гайка, каквато светът не е виждал! Така каза!

— Не си ли измисляш?

— Кълна се в гроба на майка! Не им нареждайте да ме бият, Ваша Светлост! Смилете се!

— Хайде, ставай, ще ми олигавиш ботушите. Ола, Мун, вие разбрахте ли нещо? Какво общо може да има гайката…

— Хайка — обади се изведнъж Мун. — Не гайка, а хайка!

— Да! — извика момъкът. — Точно така казаха. Сякаш сте били там, господине!

— Хайка! — Ола Харшейм удари с юмрук в дланта си. — Това е предупреждение за възможни хайки или потери. Бонхарт ги предупреждава, че може да ги преследват или да им устроят хайка, и ги съветва да бягат! Но от кого? От нас ли?

— Кой знае — каза замислено Кукумявката. — Кой знае. Трябва да изпратим хора в Клармон… И във Фано. Заеми се с това, Ола, разпредели задачите на групите… Чуй ме, момче…

— Да, Ваша Светлост?

— Когато тръгна от Ревност с писмата на Бонхарт, той беше ли още там? Гласеше ли се да тръгва? Бързаше ли? Спомена ли накъде се кани да тръгне?

— Нищо не каза. Но не можеше да тръгне в момента. Дрехите му бяха целите опръскани с кръв, заповяда да ги изперат и изчистят, а той се разхождаше по риза и долни гащи, но препасан с меч. Затова мисля, че бързаше. Все пак уби Плъховете и им отряза главите заради награда, трябваше да отиде и да си я поиска. А и Фалка я остави жива, за да я предаде на някого. Нали такава му е професията?

— Тази Фалка… Успя ли да я огледаш добре? Какво се хилиш, глупако?

— О, Ваша Светлост! Дали я огледах? И още как! Подробно!

— Събличай се — повтори Бонхарт и гласът му прозвуча така, че Цири неволно се сви. Но бунтарският й характер взе връх.

— Не!

Тя не видя юмрука, дори не успя да засече движението му. Нещо проблесна пред очите й, земята се залюля, измъкна се изпод краката й и изведнъж бедрото я заболя от удара. Бузата и ухото й пламтяха — тя разбра, че Бонхарт я е ударил не с юмрук, а с опакото на дланта си.

Той се наведе над нея и завря в лицето й свития си юмрук. Тя видя масивния печат във форма на череп, който преди миг я беше ужилил по лицето като стършел.

— Остана без един преден зъб — каза той с леден глас. — Ако още веднъж чуя от теб думата „не“, ще ти избия два едновременно. Събличай се.

Тя стана, олюлявайки се, и с треперещи ръце започна да разкопчава копчетата и катарамите. Намиращите се в кръчмата на странноприемницата „Под главата на химерата“ селяни зашепнаха, закашляха се, заизвръщаха погледи. Съдържателката на странноприемницата, вдовицата Гулю, се наведе под тезгяха, сякаш търсеше нещо.

— Сваляй всичко, до последния парцал.

„Няма ги вече — мислеше си тя, докато се събличаше и гледаше тъпо в пода. — Никого няма вече. И мен ме няма.“

— Разкрачи се.

„Изобщо ме няма тук. Онова, което ще се случи сега, няма нищо общо с мен. Въобще. Ни най-малко.“

Бонхарт се засмя.

— Като че ли имаш твърде високо мнение за себе си. Ще трябва да те разочаровам. Накарах те да се съблечеш, идиотке, за да проверя дали не криеш някакви магически амулети. А не за да се насладя на твоята достойна за съжаление голота. Не си въобразявай кой знае какво. Не стига, че си мършава, плоска като дъска, ами си и грозна като трийсет и седем нещастия. Сигурен съм, че дори страшно да ми се искаше, бих предпочел някоя пуйка пред теб.

Той се приближи, разрови дрехите й с върха на ботуша си и ги огледа.

— Нали ти казах — всичко! Обеци, пръстени, огърлицата, гривната!

Той внимателно събра бижутата. С един ритник запрати в ъгъла салтамарката с яка от синя лисица, ръкавиците, цветната кърпа и коланчето със сребърна тока.

— Няма какво да ми се разхождаш като папагал или полуелфка от някой бордей. Останалото можеш да облечеш. А вие какво ми се пулите? Гулю, донеси нещо да хапна, че огладнях. А ти, шкембестия, иди виж какво става с дрехите ми.

— Аз съм тукашният старейшина!

— Чудесно — процеди през зъби Бонхарт и под погледа му старейшината на Ревност като че ли започна да се топи. — Ако повредят нещо при чистенето, лично теб ще държа отговорен. Хайде, тичай при перачките! Останалите, също вън оттук! А ти, умнико, какво чакаш още? Дадох ти писмата, конят ти е оседлан, мятай се на седлото и в галоп! И не забравяй: ако ме измамиш, изгубиш писмата или объркаш адресите, ще те намеря и така ще те наглася, че и родната ти майка няма да те познае!

— Тръгвам вече, Ваша Светлост! Тръгвам!

— През този ден — стисна зъби Цири — той ме удари още два пъти: с юмрук и с ловджийския си камшик. После му се отщя. Просто седеше и ме гледаше безмълвно. Очите му бяха едни такива… като на риба. Без вежди, без мигли… Като воднисти топчета, всяко с по едно черно ядро. Пулеше се в мен и мълчеше. А това ме потискаше повече от побоя. Не знаех какво е намислил.

Висогота мълчеше. По пода притичваха мишки.

— От време на време ме питаше коя съм, но аз мълчах. Както тогава, в пустинята Корат, когато ме бяха заловили Хващачите, така и сега се скрих дълбоко в себе си, ако ме разбираш какво имам предвид. Тогава Хващачите казаха, че съм кукла, и аз бях точно това — дървена кукла, безчувствена и мъртва. Гледах всичко, което причиняват на куклата, някъде отвисоко. Какво от това, че я бият, че я ритат, че й слагат нашийник като на куче? Та това не съм аз, мен изобщо ме няма там… Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Висогота. — Разбирам, Цири.

— И тук, уважаеми трибунал, дойде нашият ред. На нашата група. Командир ни стана Нератин Цека, освен това към нас се присъедини и Бореас Мун. Траперът. Говори се, уважаеми трибунал, че Бореас Мун може да проследи и риба във вода. Такъв беше той! Разправят, че веднъж Бореас Мун…

— Моля да се въздържате от отклонения.

— Моля? А, да… Разбирам. Значи, казаха ни да препускаме с всички сили към Фано. Беше утрото на шестнайсети септември…

Нератин Цека и Бореас Мун яздеха първи, след тях, стреме до стреме — Каберник Турент и Киприан Фрип младши, по-нататък — Кена Селборн и Хлое Щиц. Накрая — Андрес Виерни и Деде Варгас. Последните пееха една популярна войнишка песен, финансирана и пропагандирана от военното министерство. Тя се открояваше дори сред останалите войнишки песни с ужасно оскъдните рими и с пълното си неуважение към граматиката. Казваше се „На война“, тъй като всички куплети, а те бяха повече от четирийсет, започваха точно с тези думи.

Кена тихо подсвиркваше в такт с мелодията. Тя беше доволна, че се намира сред хора, които беше опознала добре през дългия път от Етолия до Рокаин. След разговора с Кукумявката очакваше някоя незначителна задача, нещо като подпомагане на групата на Бригден и Харшейм. Към тази група обаче прикрепиха Тил Ехрад, ала елфът познаваше повечето от новите си спътници, а и те го познаваха.

Придвижваха се бавно, въпреки че Дакре Силифант беше наредил да яздят с всички сили. Но те бяха професионалисти. Докато можеха да ги виждат от форта, препускаха в галоп, след това намалиха темпото. Да се пришпорват конете и да се препуска с всички сили е добре само за сополанковците и аматьорите. Както е известно, бързината е оправдана само при лова на бълхи.

Хлое Щиц, професионална крадла от Имако, разказваше на Кена за отдавнашното си сътрудничество с коронера Стефан Скелен. Каберник Турент и Фрип младши удържаха конете си и подслушваха разговора им, като често се оглеждаха.

— Познавам го добре. Вече няколко пъти съм работила под него…

Хлое леко се запъна, осъзнавайки двусмислието, но веднага се засмя свободно и безгрижно.

— А също и под негово командване — прихна тя. — Не се бой, Кена, при Кукумявката няма никаква принуда. Не се е натрапвал, тогава аз сама търсех удобен случай и го намерих. Но за да е ясно всичко, ще кажа, че по този начин не се печели благоволението му.

— Аз и не търся нищо подобно — изду устни Кена и погледна предизвикателно към похотливо усмихнатите Турент и Фрип. — Няма да търся такъв случай, но не се и плаша. Не си позволявам да се плаша от дреболии. Най-малко пък от мъжки атрибути!

— За нищо друго не можете да мислите — обади се Бореас Мун и дръпна юздите на жребеца си, изчаквайки Кена и Хлое да се изравнят с него.

— А тук няма да воювате срещу мъжки атрибути, уважаеми дами — продължи той. — Малко хора могат да се сравнят с Бонхарт, когато стане въпрос за бой с мечове. Ще се радвам, ако се окаже, че между него и господин Скелен няма свада или вражда. Че всичко ще се размине.

— А аз това не го разбирам — призна яздещият зад тях Андрес Виерни. — Нали ни заповядаха да проследим някакъв магьосник, затова ни дадоха и „слушаща“, тук присъстващата Кена Селборн. А сега говорите за някакъв си Бонхарт и за някакво си момиче.

— Бонхарт е ловец на глави — обади се Бореас Мун. — Работеше с господин Скелен. И го измами. Уж обеща на господин Скелен, че ще види сметката на това момиче, а я е оставил жива.

— Защото някой друг му е обещал повече пари за нея жива, отколкото Кукумявката за мъртва — сви рамене Хлое Щиц. — Ловците на глави са такива. Нямат никаква чест!

— Бонхарт не е такъв — възрази, оглеждайки се, Фрип младши. — Бонхарт никога не е нарушавал дадената дума.

— Това е най-странното, че изведнъж е започнал.

— А защо това момиче е толкова важно? — попита Кена. — Онова, което трябвало да убият, а не го убили.

— А нас какво ни интересува? — намръщи се Бореас Мун. — Имаме си заповеди! А и господин Скелен има право да си иска своето. Бонхарт е трябвало да очисти Фалка, а не го е направил. Господин Скелен е в правото си да му търси сметка.

— Този Бонхарт — уверено повтори Хлое Щиц — се кани да вземе повече пари за живото момиче, отколкото за мъртвото. Това е.

— Първоначално господин коронерът също мислеше така — каза Бореас Мун. — Че Бонхарт е обещал живата Фалка на един барон от Гесо, който се е настървил срещу бандата на Плъховете — за да може да се позабавлява с нея и да я поизмъчва. Но се оказа, че не е така. Не е ясно за кого пази Бонхарт живата Фалка, но със сигурност не е за този барон.

— Господин Бонхарт! — Дебелият старейшина на Ревност нахълта в кръчмата, сумтейки и пъшкайки. — Господин Бонхарт, в селото влязоха въоръжени мъже. На коне.

— Нищо ново. — Бонхарт отопи чинията с късче хляб. — Щеше да е интересно, ако например яздеха маймуни вместо коне. Колко са?

— Четирима.

— Къде са ми дрехите?

— Току-що ги изпраха… Още не са изсъхнали.

— Да ви вземат дяволите. Ще трябва да приемам гости по долни гащи. Но пък каквито гостите, такова и посрещането.

Той намести сложения върху бельото му колан с меча, затъкна краищата на долните си гащи в ботушите и хвана веригата, привързана към нашийника на Цири.

— Ставай, Плъхче!

Когато я изведе на двора, четиримата конници вече се приближаваха към кръчмата. Личеше си, че са изминали дълъг път — дрехите, хамутите и конете бяха покрити с прах и мръсотия.

Бяха четирима, но водеха резервен кон. При вида му Цири почувства как изведнъж й става горещо, въпреки че денят беше студен. Това беше нейният собствен кон, с нейната сбруя и нейното седло. И с начелника, подарък от Мистле. Ездачите бяха от онези, които бяха убили Хотспорн.

Те се спряха пред двора на кръчмата. Единият от тях — най-вероятно командирът — се приближи и свали пред Бонхарт самурения си калпак. Беше мургав, с черни мустаци, които приличаха на нарисувана черта над горната му устна. Цири забеляза, че устната му непрекъснато потрепва — тикът му придаваше ядосано изражение. А може би наистина беше ядосан?

— Здравейте, господин Бонхарт.

— Здравейте и вие, господин Имбра. Добър ден, господа. — Без да бърза, Бонхарт закачи веригата на Цири за кукичката на стълба. — Извинявайте, че ви посрещам по бельо, но не ви очаквах. Дълъг път сте били… Дошли сте чак от Гесо в Ебинг? А как е уважаемият барон? Здрав ли е?

— Като бик — равнодушно отвърна мургавият и горната му устна отново потрепна. — Обаче нямаме време за приказки. Бързаме.

— А аз — отвърна Бонхарт, подръпвайки колана и гащите си — въобще не ви задържам.

— Научихме, че сте избили Плъховете.

— Така е.

— И сте изпълнили обещанието, дадено на барона — мургавият продължаваше да се преструва, че не забелязва Цири, — да оставите Фалка жива?

— Струва ми се и това е вярно.

— Значи на вас ви е излязъл късметът там, където на нас не ни провървя. — Мургавият погледна към петнистото конче. — Добре. Вземаме момичето и си тръгваме. Рупърт, Ставро, хванете я.

— Не бързай, Имбра — вдигна ръка Бонхарт. — Никого няма да вземете. По простата причина, че няма да ви я дам. Размислих. Ще оставя момичето за себе си, за собствена употреба.

Мургавият, когото наричаха Имбра, се наведе напред в седлото, изхрачи се и се изплю изненадващо надалеч, почти до стъпалата на верандата.

— Но ти обеща на господин барона.

— Обещах. Но размислих.

— Какво? Добре ли чух?

— Не е мой проблем как чуваш, Имбра.

— Три дни се гощава в замъка. Заради даденото на барона обещание пи и яде цели три дни! Най-добрите вина от избата, печени пауни, сърнешко месо, пастети, каракуда в сметана? Три дни спа като крал в пухени завивки! А сега си размислил, така ли?

Бонхарт мълчеше с равнодушно и отегчено изражение на лицето. Имбра стисна зъби, за да сдържи треперенето на устните си.

— А знаеш ли, Бонхарт, че можем да ти я отнемем и със сила?

Лицето на Бонхарт, до този момент отегчено и насмешливо, изведнъж се напрегна.

— Опитайте. Вие сте четирима, аз съм сам. Освен това съм по долни гащи. Но няма нужда да се обличам заради такива смотаняци като вас.

Имбра отново се изплю, дръпна поводите и обърна коня си.

— Пфу, Бонхарт, какво става с теб? Винаги си се славел като солиден, честен професионалист, който винаги държи на думата си. А изведнъж се оказва, че думата ти нищо не струва! И тъй като за човек се съди по думата му, то се оказва, че и ти също…

— Щом става въпрос за думи — студено го прекъсна Бонхарт, слагайки ръце на колана си, — внимавай да не изтърсиш някоя по-груба дума, Имбра. Да не те заболи, когато ти я натикам обратно в гърлото.

— Смел си срещу четирима! А дали ти стига смелостта за четиринайсет? Защото мога да ти гарантирам, че барон Касадей няма да търпи такива обиди.

— Мога да ти обясня какво ще му се случи на твоя барон, но се е събрала тълпа, в която има и деца. Затова ще ти кажа само, че след десет дни ще бъда в Клармон. Който иска да си защити правата, да си отмъсти за обидите или да ми отнеме Фалка, да заповяда в Клармон.

— Ще бъда там.

— Ще те чакам. А сега — изчезвайте оттук.

— Страхуваха се от него. Много. Подушвах страха им.

Келпи силно зацвили и вирна глава.

— Бяха четирима, въоръжени до зъби. А той беше сам, облечен с кърпени долни гащи и окъсана риза с къси ръкави. Щеше да е смешен… ако не беше страшен.

Висогота мълчеше, присвил сълзящите си от вятъра очи. Двамата стояха на хълма, извисяващ се над блатата Переплут, недалеч от мястото, където две седмици по-рано старецът беше намерил Цири. Вятърът поклащаше тръстиката и набръчкваше водата в речния разлив.

— Единият от четиримата — продължи Цири, позволявайки на кобилата да влезе във водата и да пие, — имаше малък арбалет, закачен на седлото. Ръката му се протегна към него. Като че ли чувах мислите му, усещах ужаса му: „Дали ще успея да стрелям? Какво ще стане, ако се проваля?“. Бонхарт също видя арбалета и ръката, и съм сигурна, че също чу мислите му. Убедена съм, че този ездач нямаше да успее да зареди арбалета.

Келпи вдигна глава, изпръхтя и задрънка с халките на мундщука.

— Все по-ясно разбирах в чии ръце съм попаднала. Само че, както и преди, не разбирах мотивите му. Докато слушах разговора им, си спомних какво ни беше казал Хотспорн. Барон Касадей ме искаше жива и Бонхарт му беше обещал това. А после беше размислил. Защо? Дали възнамеряваше да ме предаде на някой, който щеше да му плати повече? Или по някакъв непонятен начин се беше досетил коя съм в действителност? И смяташе да ме предаде на нилфгардците?

Привечер напуснахме селцето. Той ми позволи да яздя Келпи. Но ми върза ръцете и през цялото време ме водеше на нашийник. През цялото време. Пътувахме почти без почивка, цяла нощ и цял ден. Мислех си, че ще умра от изтощение. А той като че ли изобщо не се измори. Това не е човек. Това е дявол в човешко тяло.

— И къде те отведе?

— В едно градче на име Фано.

— Когато влязохме във Фано, уважаеми трибунал, вече беше тъмно като в рог. Беше шестнайсети септември, но денят беше страшно мрачен и студен, сякаш вече беше ноември. Не ни се наложи да търсим дълго работилницата на оръжейника, защото това беше най-голямата сграда в целия град, а и оттам се разнасяше грохотът на чукове, ковящи оръжия. Нератин Цека… Напразно записвате това име, господин писар, защото, не помня дали вече ви го споменах, но Нератин вече не е между живите, убиха го край село Говорог…

— Моля, не поучавайте секретаря. Продължавайте с показанията.

— Нератин почука по вратата. Обясни кои сме и че учтиво молим за аудиенция. Пуснаха ни. Работилницата на оръжейника беше красива сграда, почти като крепост, заобиколена от ограда от борови колове, кулички с дъбови капандури, отвътре по стените — полирана ламперия…

— Трибуналът не се интересува от архитектурните детайли. Придържайте се към същността. Моля, повторете за протокола името на оръжейника.

— Естерхази, уважаеми трибунал. Естерхази от Фано.

Оръжейникът Естерхази гледа дълго Бореас Мун, без да бърза с отговора на зададения въпрос.

— Бонхарт може и да е бил тук — каза той накрая, като си играеше с висящата на врата му костена свирка. — Но може и да не е бил. Кой знае? Това, уважаеми господа, е работилница за мечове. На всички въпроси, свързани с мечовете, ще ви отговорим охотно, бързо, гладко и изчерпателно. Но не разбирам защо трябва да отговарям на въпроси, свързани с нашите гости и клиенти.

Кена извади от ръкава си една кърпа и се престори, че си бърше носа.

— Винаги може да се намери причина — каза Нератин Цека. — Можете да я намерите вие, господин Естерхази. Мога и аз. Желаете ли да изберете?

Въпреки изнежения му вид, лицето на Нератин можеше да бъде твърдо, а гласът — зловещ. Но оръжейникът само се засмя, продължавайки да си играе със свирката.

— Да избирам между подкупа и заплахата? Не, не желая. Плюя и на едното, и на другото.

— Това е съвсем маловажна информация — прокашля се Бореас Мун. — Нима искаме толкова много? Не се знаем отскоро, господин Естерхази, а и мисля, че името на коронера Скелен също не ви е непознато…

— Не е — прекъсна го оръжейникът. — Съвсем не. Делата и постъпките, с които е свързано това име, също са ми известни. Но тук е Ебинг, автономно кралство. Макар и само формално, но все пак — автономно. Така че нищо няма да ви кажем. Вървете си по пътя. За ваше успокоение ще ви уведомя, че ако след седмица или месец някой се поинтересува от вас, ще чуе същото нещо.

— Но господин Естерхази…

— Искате да бъда по-конкретен? Както желаете. Разкарайте се оттук!

Хлое Щиц изсъска яростно, Фрип и Варгас посегнаха към мечовете си, Андрес Виерни положи длан върху висящия на бедрото му секач. Нератин Цека не помръдна, лицето му дори не трепна. Кена видя, че той не сваля очи от костената свирка. Преди да влязат, Бореас Мун ги беше предупредил — звукът на свирката е знак за стаилите се в укритието пазачи — владеещи отлично оръжията смелчаги, наричани в работилницата на майстора „изпитващи качеството на продукцията“.

Само че Нератин и Бореас бяха предвидили подобни изненади и бяха подготвили по-нататъшните си действия. Бяха се запасили с още един коз.

Кена Селборн. „Слушащата.“

Кена отдавна сондираше оръжейника, леко го обстрелваше с импулси, внимателно проникваше в плетеницата от мисли в главата му. Сега вече беше готова. Притисна кърпичката към носа си — винаги имаше опасност от кръвоизлив — и вкара в мозъка му импулси и заповеди. Естерхази се закашля, почервеня и се хвана с двете ръце за масата, сякаш се страхуваше, че тя ще отлети към топлите страни, заедно с купчинката фактури, мастилницата и преспапието във форма на нереида, общуваща по интересен начин едновременно с два тритона.

— Спокойно — заповяда му Кена, — няма нищо страшно. Просто изведнъж изпита желание да ни кажеш всичко, което ни интересува. Вече знаеш какво ни интересува, думите просто напират да излязат. Така че давай! Започвай! Сам ще видиш, че щом започнеш да говориш, в главата ти ще спре да шуми, пулсирането в слепоочията ще престане и ушите ти ще спрат да бучат. И спазмите в челюстта ще изчезнат. Хайде, давай!

— Бонхарт — хрипливо заговори Естерхази, отваряйки устата си по-широко, отколкото беше необходимо за членоразделната реч — дойде преди четири дни, на дванайсети септември. С него имаше едно момиче, което той наричаше Фалка. Очаквах посещението му, защото два дни по-рано получих писмо от него…

От лявата му ноздра потече тънка струйка кръв.

— Говори — заповяда му Кена. — Разкажи всичко. Ще видиш как ще ти олекне.

Оръжейникът Естерхази разглеждаше Цири с интерес, без да става от дъбовия стол.

— Този меч — досети се той, почуквайки с дръжката на перото си по странното преспапие, — за който ме помоли в писмото си, е за нея, нали, Бонхарт? Добре, да преценим… Да видим дали съответства на онова, което си ми написал. Ръст пет стъпки и девет цала. Точно така. Тегло — сто и дванайсет фунта… Е, според мен е малко по-лека, но това са дреболии. Ръка, на която ще подхожда ръкавица номер пет… Покажете ми ръката си, Ваша Светлост. Е, и това съвпада.

— При мен винаги всичко съвпада — изрече сухо Бонхарт. — Ще се намери ли някое прилично желязо за нея?

— В моята фирма — отвърна гордо Естерхази — не изработват и не предлагат нищо друго, освен прилично оръжие. Аз разбирам нещата така; необходим е не декоративен меч, а боен. Наистина, ти си ми го написал. Работата е ясна, ще се намери оръжие за девойката без проблеми. На този ръст и тегло подхождат мечове от трийсет и осем цала, стандартна изработка. За нейната лека структура и малка ръка ще е необходим минибастард с деветцалова ръкохватка със сферичен накрайник. Можем да предложим елфическа талдага, зериканска сабера или лека вироледка… — започна да изброява различни видове мечове майсторът.

— Покажи ни стоката, Естерхази.

— Какво си се разбързал, да не те държа във вряла вода? Добре, позволи ми тогава… Хей, Бонхарт? Какво е това? Защо я водиш на каишка?

— Гледай си сополивия нос, Естерхази. Не го пъхай, където не трябва, че току-виж някой го стиснал!

Естерхази, играейки си с висящата на врата му свирка, гледаше ловеца без страх и уважение, въпреки че за да го погледне, трябваше да вирне главата си доста нагоре. Бонхарт засука мустак и се изкашля.

— Аз не се бъркам в твоите дела и интереси — каза той малко по-тихо, но все така зловещо. — Изненадва ли те, че очаквам взаимност?

— Бонхарт! — На оръжейника дори окото му не трепна. — Когато напуснеш дома ми, когато хлопнеш вратата зад гърба си, тогава ще уважа правото ти на личен живот, конфиденциалността на интересите ти, спецификата на професията ти. И бъди сигурен, че няма да се меся в тях. Но не позволявам в моя дом да се унизява човешкото достойнство. Надявам се, че ме разбираш? Извън моите порти можеш да влачиш момичето след коня си или да я връзваш за конската опашка, ако искаш. В моя дом ще й свалиш нашийника. Веднага.

Бонхарт неохотно протегна ръка към нашийника и го разкопча, доставяйки си удоволствието така да дръпне момичето, че едва не я повали на колене. Естерхази се престори, че не е видял това и пусна свирката.

— Така е по-добре — каза сухо той. — Да вървим.

Преминаха през една галерия в друг двор, по-малък, прилепен към задната страна на ковачницата, с изглед към градината. Тук, под опиращ се на резбовани стълбове навес, стоеше дълга маса, върху която калфите в момента нареждаха мечове. Естерхази подкани с жест Бонхарт и Цири да се приближат към изложбата.

— Моля. Ето какво мога да ви предложа.

Те се приближиха.

— Тук — Естерхази посочи дългата редица от мечове върху масата — лежи моята продукция; всичките накрайници са обковани, вижда се обковката, моя запазена марка. Цените са между пет и девет флорена, защото това са стандартни изделия. А онези, които лежат тук, само се монтират и се довършват тук. Накрайниците са вносни. Откъде точно, си личи по щампата. На онези, които са от Махакам, са щамповани кръстосани чукове, онези от Повис са украсени с корона или с конска глава, а онези от Вироледа имат слънце и прочутия фирмен надпис. Цените започват от десет флорена.

— А къде завършват?

— Различно. Ето например тази чудесна вироледка. — Естерхази вдигна от масата един меч, поздрави ги и зае фехтовална позиция, ловко извъртайки ръката и предмишницата си в сложен финт, наречен „анжелика“. — Тя струва петнайсет. Стара изработка, колекционерски накрайник. Вижда се, че е правена по поръчка. Мотивът, гравиран върху предпазителя, подсказва, че това оръжие е било предназначено за жена.

Той завъртя меча така, че плоската му страна да е обърната към тях.

— Както на всички накрайници от Вироледа, и тук присъства традиционният надпис: „Не го вади без причина, не го прибирай без чест!“. Ха! Във Вироледа все още гравират подобни надписи. А навсякъде по света тези мечове се купуват от негодници и глупаци. И навсякъде по света честта много поевтиня. Тя не е търсена стока в наши дни…

— По-малко дрънкай, Естерхази. Дай й меча, нека го изпробва в ръката си. Вземи оръжието, момиче.

Цири взе лекия меч и веднага усети как грапавата ръкохватка уверено прилепва към дланта й, а тежестта на острието подканва ръката й да се свие в лакътя и да замахне.

— Това е минибастард — напомни Естерхази, напълно излишно. Тя умееше да използва дългата ръкохватка, поставяйки три пръста върху сферичния накрайник.

Бонхарт отстъпи две крачки назад, към двора. Извади меча си от ножницата и го завъртя така, че той изсвистя.

— Хайде! — подхвърли той на Цири. — Убий ме! Имаш меч, имаш и удобен момент. Това е твоят шанс. Използвай го. Няма да ти предоставя скоро друг.

— Побъркахте ли се?

— Млъкни, Естерхази.

Тя го подлъга с поглед встрани и подчертано движение на рамото и нанесе мълниеносен плосък удар. Острието иззвъня от париращия удар, който беше толкова силен, че Цири залитна и беше принудена да отскочи, закачайки с бедро масата с мечовете. Опитвайки се да запази равновесие, тя инстинктивно отпусна меча — знаеше, че в този момент той би могъл да я убие без усилие, стига да поиска.

— Вие какво, наистина ли полудяхте? — извиси глас Естерхази, а свирката отново се озова в ръката му. Слугите и калфите гледаха стъписани.

— Остави меча. — Бонхарт не изпускаше Цири от поглед, а на оръжейника не обърна никакво внимание. — Остави го, ти казвам. Защото иначе ще ти отсека ръката.

Тя се поколеба, но остави меча. Бонхарт се усмихна зловещо.

— Знам коя си, змия такава! Но ще те накарам сама да си признаеш. С думи или с действия! Ще те накарам да си признаеш коя си. И чак тогава ще те убия.

Естерхази изскимтя така, сякаш някой го беше ранил.

— А този меч — Бонхарт дори не го погледна — ти тежеше. Затова беше твърде бавна. Бавна като бременен охлюв. Естерхази! Мечът, който й даде, беше по-тежък от необходимото поне с четири унции.

Оръжейникът пребледня. Той премести погледа си от момичето към Бонхарт и обратно, и лицето му странно измени изражението си. Най-накрая кимна на един калфа и полугласно издаде някакви заповеди.

— Разполагам с един — каза бавно той, — който ще те удовлетвори, Бонхарт.

— Защо не го показа веднага? — промърмори ловецът на глави. — Нали ти писах, че искам да получа първокласно оръжие? Или може би си мислиш, че не мога да си позволя един хубав меч?

— Знам какво можеш да си позволиш — изрече с натъртване Естерхази. — Не те познавам от вчера. А ти защо не ми показа веднага? Няма откъде да знам кого ще ми доведеш… с нашийник и на каишка. Нямаше как да се досетя за кого и за какво е предназначен мечът. Сега знам всичко.

Калфата се върна, носейки продълговата кутия.

— Ела, момиче — тихо каза Естерхази. — Погледни.

Цири се приближи. Погледна. И силно въздъхна.

Тя извади меча с мълниеносно движение. Огънят от камината лумна ослепително в жлебовете на острието, червени пламъци затанцуваха в ажурния ефес.

— Това е той — каза Цири. — Сигурно си се досетил. Вземи го в ръце, ако искаш. Но внимавай, по-остър е от бръснач. Усещаш ли как ръкохватката прилепва към дланта? Направена е от една плоска риба, на чиято опашка има отровен шип.

— Скат?

— Сигурно. По кожата на тази риба има мънички зъбчета, затова и ръкохватката не се плъзга в дланта, дори ако е потна. Погледни какво е гравирано на острието.

Висогота се наведе и погледна, примижавайки.

— Елфическа мандала — каза той, като вдигна глава. — Така наречената blathan caerme, гирлянда на съдбата, означаваща духовно единство със света — стилизираните цветове на дъб, ливадник и жълт цветилник. Кула, поразена от мълния. При Старите народи — символ на хаос и разрушение… А над кулата…

— Лястовица — завърши Цири. — Zireael. Моето име.

— Добре направено, хубава вещ — каза най-накрая Бонхарт. — Гномска изработка, веднага се вижда. Само гномите коват такава тъмна стомана. Само гномите я наточват, докато е гореща, и само гномите правят острието ажурно, за да намалят тежестта му… Признай си, Естерхази… Това е дубликат, нали?

— Не — отвърна оръжейникът. — Оригинал е. Напълно истински гномски гвихир. Ефесът е на повече от двеста години. Обковката е по-нова, но не бих нарекъл меча дубликат. Гномите от Тир Тохаир го направиха по моя поръчка. В съответствие със старата технология, методика и образци.

— Проклятие. Може и наистина да не съм в състояние да си го позволя. Колко искаш за този меч?

Естерхази помълча известно време. Лицето му беше непроницаемо.

— Ще ти го дам безплатно, Бонхарт — каза най-накрая той приглушено. — Като подарък. За да се изпълни онова, което е съдено да стане.

— Благодаря — отвърна Бонхарт, явно смутен. — Благодаря ти, Естерхази. Кралски подарък, наистина кралски… Приемам, приемам. И съм ти длъжник…

— Не, не си. Мечът е за нея, не за теб. Ела, момиче, носещо нашийник. Погледни знаците, гравирани на острието. Не ги разбираш, това е очевидно. Но аз ще ти ги обясня. Погледни. Линията, означаваща съдбата, лъкатуши и води към тази кула. Към гибелта, към унищожението на установените ценности, на установения ред. Но тук, над кулата, виждаш ли? Лястовица. Символ на надеждата. Вземи този меч. И нека се изпълни онова, което е съдено да стане.

Цири внимателно протегна ръка и нежно погали тъмното оръжие с блестящо като огледало острие.

— Вземи го — повтори бавно Естерхази, гледайки към Цири с широко отворени очи. — Вземи го. Вземи го в ръце, момиче. Вземи…

— Не! — изкрещя внезапно Бонхарт, скочи към Цири, хвана я за рамото и я блъсна рязко. — Дръпни се!

Цири падна на колене и болезнено натърти дланите си върху покрития с дребен чакъл двор.

Бонхарт затвори кутията.

— Още не! — промърмори той. — Не днес! Още не му е дошло времето!

— Най-вероятно — спокойно се съгласи Естерхази, гледайки го в очите. — Да, най-вероятно още не е дошло. Жалко.

— Мислите на този оръжейник не ни разкриха много, уважаеми трибунал. Останахме там до шестнайсети септември, три дни преди пълнолунието. А когато се връщахме от Фано в Рокаин, ни догони Ола Харшейм, който водеше седем коня. Господин Ола ни заповяда да препускаме с пълна сила след останалите. Защото предишния ден, на петнайсети септември, в Клармон е имало клане… Навярно ви разказвам това напразно, уважаеми трибунал, вие със сигурност знаете за касапницата в Клармон…

— Моля да давате показания, а не да се притеснявате за това какво знае трибуналът.

— Бонхарт ни беше изпреварил с един ден. На петнайсети септември той отвел Фалка в Клармон…

— Клармон — повтори Висогота. — Знам го това градче. Къде те отведе?

— В голяма къща на пазара. С колони и арка над входа. Веднага си личеше, че там живее богаташ…

По стените на стаите висяха разкошни гоблени и декоративни тъкани, изобразяващи религиозни и ловни сцени и идилични картини с участието на голи жени. По мебелите блестяха интарзии и месингови обкови, а краката потъваха до глезените в килимите. Цири не успя да разгледа всичко подробно, защото Бонхарт вървеше бързо и я дърпаше за верижката.

— Здравей, Хувенагел.

Сред многоцветните отблясъци, хвърляни от витражите, на фона на тапицерия с ловно изображение, стоеше доста дебел мъж, облечен с натежал от злато кафтан и обшита с парчета кожа мантия. Въпреки че беше в разцвета на силите си, плешивината на главата му беше преминала нормата, а бузите му бяха увиснали като на огромен булдог.

— Здрасти, Лео — каза той. — И вие също, госпожице…

— Никаква госпожица не е тя. — Бонхарт показа нашийника и веригата. — Няма нужда да я поздравяваш.

— Нищо не струва човек да е учтив.

— Освен време. — Бонхарт дръпна веригата, приближи се и безцеремонно потупа дебелака по корема. — Добре си наддал — оцени той. — Честно казано, Хувенагел, ако се окажеш на пътя на някого, ще е по-лесно да те прескочи, отколкото да те заобиколи.

— Охолен живот — поясни добродушно Хувенагел, тресейки бузи. — Добре дошъл, Лео. Ти си ми много скъп гост, така че днес съм безкрайно радостен. Освен това делата ми се развиват толкова добре, че чак ми се иска да се изплюя против уроки, в касата ми постоянно се вливат пари! Днес, например, един нилфгардски ротмистър от запаса, интендант, който се занимава с доставка на оръжия за фронта, ми подари шест хиляди армейски лъкове, които аз ще продам на дребно с десетократна надценка на ловци, бракониери, разбойници, елфи и всякакви други борци за свобода. Освен това купих евтино замъка на един тукашен маркиз…

— За какъв дявол ти е замък?

— За представителност. Но да се върнем към делата: задължен съм ти за едно от тях, Лео. Един длъжник, който ми се струваше безнадежден, се разплати. Буквално преди минута. Ръцете му трепереха, когато броеше парите. Този тип те е видял и си помислил…

— Знам какво си е помислил. Получи ли писмото ми?

— Получих го. — Хувенагел седна тежко, блъскайки с корема си масата така, че халбите и чашите за вино издрънкаха. — И всичко подготвих. Не видя ли афишите? Хората вече се стичат в театъра. Валят пари… Сядай, Лео. Има време. Ще поговорим, ще пийнем винце…

— Не ти искам виното. Най-вероятно е държавно. Задигнато От нилфгардските обози.

— Обиждаш ме. Това е Ест Ест от Тусент. Гроздето е брано по времето, когато нашият милостив император Емхир още е бил ей такъв мъник и е акал в гърне. Била е добра година. За виното. Наздраве, Лео.

Бонхарт вдигна безмълвно чашата. Хувенагел примлясна, оглеждайки критично Цири.

— И значи тази едроока сърничка — каза той най-накрая — ще гарантира успеха на обещаните в писмото забавления? Известно ми е, че Виндсор Имбра вече е в града. И води със себе си няколко умели главорези. А и двама от местните смелчаги видяха афишите…

— Някога да си се разочаровал от моите стоки, Хувенагел?

— Никога, факт. Но и отдавна не съм получавал нищо.

— Работя по-рядко отпреди. Вече се замислям да се пенсионирам.

— Необходим ти е капитал, за да има с какво да живееш. Може би имам едно предложение за теб… Ще го изслушаш ли?

— Поради липса на други развлечения — да. — Бонхарт придърпа с крак един стол и накара Цири да седне.

— Не си ли се замислял да се преместиш на север, примерно в Цинтра, на Склоновете или край Яруга? Сигурно си чувал, че на всеки, който отиде там и поиска да се засели на завоюваните територии, империята гарантира парцел земя от четири ниви? И освобождаване от данъци за десет години?

— Не ставам за земеделец — отвърна спокойно ловецът на глави. — Не мога да копая земята, нито пък да ходя след някое добиче. Твърде съм гнуслив. Видя ли купчина тор или червей, започва да ми се гади.

— Същият си като мен — затресе бузи Хувенагел. — От всички селскостопански дейности одобрявам само варенето на домашна водка. Останалото е отвратително. Казват, че селското стопанство е основата на икономиката и то осигурява благосъстоянието на държавата. Само че аз смятам за недостойно и унизително благосъстоянието ми да зависи от това дали там някъде вони на оборска тор, или не. Затова предприех това-онова в нужната насока. Няма нужда да миришеш на земя, Бонхарт, няма нужда да вървиш подир добитъка по нея. Достатъчно е да ги притежаваш. Ако разполагаш с прилично количество земя, можеш да получаваш от нея доходи. Повярвай ми, можеш да живееш в охолство. Да, наистина направих това-онова в тази насока, и затова питам за пътуването на север. Защото, разбираш ли, Бонхарт, там бих намерил работа за теб. Постоянна, добре платена, без загуба на много време. И напълно подходяща за гнуслив човек: никаква тор, никакви дъждовни червеи.

— Готов съм да те изслушам. Без да обещавам нищо, разбира се.

— Земята, която императорът е обещал да отдели на преселниците, може с малко предприемчивост и известно количество начален капитал да се обедини в съвсем прилична латифундия.

— Разбирам. — Ловецът захапа мустака си. — Разбирам накъде биеш. И се досещам какви стъпки предприемаш, за да осигуриш собственото си благосъстояние. Не предвиждаш ли някакви усложнения?

— Предвиждам. От две посоки. Първо, трябва да намерим хора, които да се престорят на преселници, да отидат на север и да получат парцелите. Формално за себе си, но фактически за мен. Но с намирането на наемниците ще се заема аз. На теб се пада другото възможно усложнение.

— Целият съм слух.

— Някои от наемниците, след като получат земята, няма да поискат да ми я дадат. Ще забравят за получените пари и сключените договори. Няма да повярваш, Бонхарт, колко дълбоко в природата на човека са вкоренени мошеничеството, подлостта и алчността.

— Ще ти повярвам.

— Затова ще се наложи да убедим нечестните, че за нечестност не се заплаща. Че нечестността се наказва. И с това ще се заемеш ти.

— Звучи ми красиво.

— Звучи така, както трябва. Аз имам богата практика, вече съм се занимавал с такива номера. След формалното включване на Ебинг в Империята, когато се раздаваха парцели. И по-късно, когато влезе в сила Актът за заграждането, се получи така, че Клармон, този красив град, се оказа на моя земя, и следователно мой. Всъщност цялата тази територия ми принадлежи. Оттук до обгърнатия в сива мъгла хоризонт. Всичко това е мое. Всичките сто и петдесет ниви. Което прави шестстотин и трийсет влока14 или осемнайсет хиляди и деветстотин морги.

— „За покварената империя и близката гибел!“ — издекламира подигравателно Бонхарт. — Империя, в която всички крадат, трябва да падне. Защото слабостта й се крие в егоизма и користолюбието.

— В това се крие нейното могъщество и сила — затресе бузи Хувенагел. — Ти, Бонхарт, бъркаш кражбата с частното предприемачество.

— И то твърде често — равнодушно си призна ловецът на глави.

— Та какво ще кажеш за нашето партньорство?

— Не е ли малко рано да се поделят северните територии? Може би за по-сигурно трябва да изчакаме, докато Нилфгард спечели войната?

— За по-сигурно? Не се шегувай. Резултатът от войната е предрешен. Войните се печелят с пари. Империята ги има, нордлингите ги нямат.

Бонхарт се изкашля многозначително.

— Като заговорихме за пари…

— Всичко е наред. — Хувенагел порови в лежащите на масата листове. — Ето ти банков чек за сто флорена. Това е договорът за прехвърляне на задълженията, по силата на който аз ще получа от Варнхагенови от Гесо наградата за главите на бандитите. Подпиши. Благодаря. Полага ти се и процент от печалбата от представленията, но изчисленията не са направени, касата още не е затворила. Интересът към изкуството е голям, Лео. Наистина голям. Хората от моя град много страдат от скука и лошо настроение. — Той млъкна и погледна към Цири. — Искрено се надявам да не грешиш и тя да ни осигури заслуженото развлечение… Да пожелае да си сътрудничи с нас заради общото благо…

— За нея — Бонхарт изгледа студено Цири — няма да има никакво благо. И тя го знае.

Хувенагел се намръщи.

— Не е хубаво, че знае, по дяволите! Не биваше да го знае. Какво ти става, Лео? А ако напук не пожелае да ни развлича, ако се окаже ненадеждна? Тогава какво?

Изражението на Бонхарт не се промени.

— Тогава — каза той — ще пуснем на арената твоите догове. Доколкото си спомням, те винаги са били надеждни в развличането.

Цири мълча дълго, потривайки ранената си буза, и накрая каза:

— Започнах да разбирам. Започнах да разбирам какво смятаха да правят с мен. Стегнах се, бях готова да избягам при първа възможност. Бях готова на всякакъв риск. Но те не ми дадоха никаква възможност. Пазеха ме много добре.

Висогота мълчеше.

— Свалиха ме на долния етаж. Там чакаха гостите на дебелия Хувенагел. Поредните уникати! Откъде на света се вземат такива странни хищници, Висогота?

— Размножават се. Естествен подбор.

Първият от мъжете беше нисък и пълничък, приличаше по-скоро на полуръст, отколкото на човек, дори се държеше като полуръст — скромно, порядъчно и ненатрапчиво. Другият, макар и немлад, беше с дрехите и стойката на войник с меч, а на рамото на черната му салтамарка грееше сребърна бродерия, изобразяваща дракон с крила на прилеп. Третата беше светлокоса и мършава жена с леко прегърбен нос и тънки устни. Роклята й с фъстъчен цвят имаше огромно деколте. Не можеше да се каже, че това беше удачно шивашко решение. Деколтето не показваше почти нищо, ако не се брои непривлекателната набръчкана и пергаментно суха кожа, покрита с дебел слой пудра.

— Благородната маркиза Де Немент-Уйвар — представи я Хувенагел. — Господин Деклан Рос аеп Маелглид, ротмистър от запаса на негово Величество императора на Нилфгард. Господин Пеницвик, бургмистър на Клармон. А това е господин Лео Бонхарт, мой роднина и отдавнашен съратник.

Бонхарт се поклони леко.

— А това е малката разбойничка, която ще ни развлича днес — отбеляза мършавата маркиза, впивайки бледосините си очи в Цири. Гласът й беше хриплив, сексапилно вибриращ и ужасно пиянски. — Не е много красива, бих казала. Но е добре сложена… Напълно приятно… телце.

Цири се дръпна, отблъсна нахалната ръка, пребледня от ярост и засъска като змия.

— Моля да не я докосвате — отбеляза студено Бонхарт. — Не й давайте храна и не я дразнете. Иначе не отговарям за последствията.

— Телцето — облиза маркизата устните си, без да обръща внимание на думите му — винаги може да бъде завързано за леглото, така ще стане по-достъпно. Дали ще ми я продадете, господин Бонхарт? Двамата с маркиза обичаме такива телца, а господин Хувенагел ни мъмри, когато използваме местните пастирки и селски деца. Впрочем, маркизът вече не може да ловува деца. Не може да тича заради разните шанкъри и кондиломи, които го измъчват…

— Стига. Стига, Матилда — изрече меко, но бързо Хувенагел, забелязвайки засилващото се отвращение върху лицето на Бонхарт. — Време е да вървим в театъра. Господин бургмистърът току-що съобщи, че в града е влязъл Виндсор Имбра с подразделение рицари на барон Касадей. Значи вече ни е време.

Бонхарт донесе едно шишенце, избърса с ръкав ониксовата повърхност на масичката и изсипа на нея малка купчинка бял прах. Дръпна Цири за веригата.

— Знаеш ли как да го вземаш?

Цири стисна зъби.

— Смръкни с нос. Или топни с наплюнчен пръст и го втрий във венците си.

— Не!

Бонхарт дори не обърна глава.

— Или ще го направиш сама — тихо каза той, — или ще го направя аз, но тогава ще се забавляват всички присъстващи. Имаш лигавици не само в устата и носа, Плъхче, а и на някои други забавни места. Ще извикам слугите, ще им заповядам да те съблекат и да те държат и ще използвам тези забавни места.

Маркиза Де Немент-Уйвар се засмя гърлено, наблюдавайки как треперещата ръка на Цири се протяга към наркотика.

— Забавни места — изрече тя, облизвайки устните си. — Интересна мисъл. Някой път трябва да се изпробва! Хей, хей, момиче, по-внимателно, не прахосвай хубавия прашец. Остави малко и на мен!

Наркотикът беше много по-силен от онзи, който използваха Плъховете. Само след няколко минути Цири беше обхваната от заслепяваща еуфория, светът наоколо придоби ярки очертания, светлината и цветовете пареха очите, миризмите дразнеха носа й, звуците станаха непоносимо силни, всичко изглеждаше нереално като сън.

В този сън имаше стълби, имаше потънали в прах гоблени и драперии, имаше го хрипливият смях на маркиза Де Немент-Уйвар. Имаше двор, бързи капки дъжд по лицето, рязкото дръпване на нашийника, който все още стоеше на врата й. Огромна сграда с дървен купол и голяма, отвратително безвкусна рисунка на фронтона — нещо средно между дракон, грифон и виверн. Пред входа се тълпяха хора. Един от тях крещеше и жестикулираше.

— Това е отвратително! Отвратително и греховно, господин Хувенагел! Сградата, която някога беше храм, да се използва за толкова безбожно, нечовешко и отвратително зрелище! Животните също имат чувства, господин Хувенагел! Те също имат свое достойнство! Престъпление е да се насъскват едно срещу друго заради удоволствието на тълпата!

— Успокойте се, свети човече! И не се месете в моето частно предприемачество! И изобщо, днес тук няма да се насъскват животни. Нито едно животно! Само хора!

— А, извинявайте тогава.

Сградата беше пълна с хора, които бяха насядали по пейките, разположени амфитеатрално. В центъра се намираше яма, кръгла вдлъбнатина с диаметър около трийсет крачки, обградена с грамадни трупи и заобиколена с перила. Смрадта и шумът замъгляваха съзнанието на Цири. Тя отново почувства дръпването на нашийника, някой я хвана под мишниците, някой я подбутна. Без да усети как, тя се озова в оградената с трупи вдлъбнатина, върху плътно отъпкания пясък.

На арената.

Първата вълна премина, сега наркотикът само я ободряваше и изостряше сетивата й. Цири притисна ръце към ушите си — тълпата, изпълваща амфитеатъра, бучеше, крещеше, свиркаше. Шумът беше невероятен. Тя забеляза, че имаше кожен налакътник на дясната си ръка. Не помнеше кога са й го сложили.

Чу познатия пиянски глас, видя мършавата маркиза с роклята с фъстъчен цвят, нилфгардския ротмистър, безцветния бургмистър, Хувенагел и Бонхарт, които заемаха издигащата се над арената ложа. Тя отново затисна ушите си, защото някой изведнъж удари силно по медния гонг.

— Гледайте, хора! Днес на арената няма да излезе нито вълк, нито таласъм, нито ендриага! Днес на арената е убийцата Фалка от бандата на Плъховете! Залозите се приемат на касата при входа! Не жалете парите си, хора! Удоволствието не се яде и не се пие, но ако се поскъпиш заради него — няма да спечелиш, а ще загубиш!

Тълпата ревеше и ръкопляскаше. Наркотикът действаше. Цири трепереше от еуфория, зрението и слухът й отбелязваха всяка подробност. Тя чуваше кискането на Хувенагел, пиянския смях на маркизата, сериозния глас на бургмистъра, студения бас на Бонхарт, лая на жреца-защитник на животните, писъците на жените и плача на децата. Виждаше тъмните ивици кръв върху заобикалящите арената греди, зеещата в тях оградена с решетка воняща дупка, блестящите от пот животински изкривени мутри над перилата.

Внезапно движение, надигащи се викове, ругатни. Въоръжени хора, разблъскващи тълпата, облегнати на стените охранители, въоръжени с алебарди. Цири вече беше срещала един от тези хора, помнеше мургавото му лице и черните мустачки, подобни на чертичка, нарисувана върху потрепващата в тик горна устна.

— Господин Виндсор Имбра? — се чу гласът на Хувенагел. — От Гесо? Сенешал на благородния барон Касадей? Добре дошли на задграничните гости. Но моля да си платите на входа!

— Не съм дошъл да играя игрички, господин Хувенагел! Тук съм по служба. Бонхарт знае за какво говоря!

— Така ли е, Лео? Знаеш ли за какво говори господин сенешалът?

— Без глупави шегички. Ние сме петнайсет души! Дойдохме за Фалка! Дайте ни я или ще стане лошо!

— Не разбирам защо толкова се вълнуваш, Имбра — сви вежди Хувенагел. — Не забравяй — тук не е Гесо, където се разпорежда еднолично вашият барон. Ако ще вдигате шум и ще безпокоите хората, ще заповядам да ви изхвърлят!

— Не съм искал да ви обидя, господин Хувенагел — опомни се Виндсор Имбра, — но законът е на наша страна! Господин Бонхарт обеща Фалка на барон Касадей. Даде дума. Нека я спази!

— Лео? — затресе бузи Хувенагел. — За какво говори той? Знаеш ли?

— Знам. И признавам правото му. — Бонхарт стана и махна небрежно с ръка. — Няма да оспорвам или да причинявам някому безпокойство. Ето я девойката, всички я виждат. На когото му трябва, да си я вземе.

Виндсор Имбра замря, устната му затрепери още по-силно.

— Просто ей така?

— Момичето — повтори Бонхарт, като намигна на Хувенагел — е за онзи, който си я извлече от арената. Жива или мъртва — в зависимост от вкуса и наклонностите.

— Просто ей така?

— Мамка му, започвам да губя търпение! — Бонхарт успешно се престори на ядосан. — Нищо освен „просто ей така“. Като папагал. Как? Така, както поискаш! Твоя воля. Ако искаш, натъпчи месо с отрова и й го подхвърли като на вълчица. Само не очаквай да започне да го яде. Да ти прилича на глупачка? Не, Имбра. Който иска да я получи, трябва сам да слезе при нея. Там, на арената. Искаш Фалка? Тогава си я вземи!

— Тикаш ми своята Фалка под носа, като жабче на кукичка пред носа на сом — промърмори Виндсор Имбра. — Не ти вярвам, Бонхарт. Надушвам, че в тази стръв се крие метална кукичка.

— Какъв нос, как надушва желязото! — Бонхарт се изправи, измъкна изпод пейката получения във Фано меч, измъкна го от ножницата и го хвърли на арената толкова ловко, че оръжието се заби вертикално в пясъка на две крачки от Цири. — Ето ти желязо. Не скрито, а явно. На мен момичето не ми трябва. Който я иска, да я взема. Ако успее.

Маркиза Де Немент-Уйвар се засмя нервно.

— Ако успее! — повтори тя с пиянски контраалт. — Сега телцето си има и меч. Браво, господин Бонхарт. Струваше ми се отвратително да дадем в ръцете на тези дрипльовци беззащитното телце.

— Господин Хувенагел. — Виндсор Имбра постави ръце на кръста си, без дори да удостои мършавата аристократка с поглед. — Този фарс се разиграва под ваше покровителство, тъй като театърът е ваш. Кажете ми, по чии правила се играе тук? По вашите или по тези на Бонхарт?

— По театралните — разсмя се Хувенагел, тресейки шкембето и булдоговите си бузи. — И театърът наистина е мой, но нашият клиент е и наш домакин, той плаща и той поставя условията! Именно клиентът поставя условията. Ние, търговците, трябва да действаме според тези правила: каквото поиска клиентът, това да му дадем.

— Клиент ли? За този добитък ли става въпрос? — С широк жест Виндсор Имбра посочи запълнените с народ пейки. — Всички те са дошли тук и са платили, за да се полюбуват на зрелището?

— Бизнесът си е бизнес — отвърна Хувенагел. — Ако нещо се търси, защо да не се продава? Плащат ли хората за бой с вълци? За битки на ендриаги и ардварки? За насъскване на кучета срещу борсуци в бъчви или срещу виверни? На какво се учудваш, Имбра? За хората зрелищата и развлеченията са нужни като хляба, даже повече от хляба. Много от тези, които са дошли тук, са откъснали от залъка си. А погледни как им светят очите. Умират от нетърпение да започне зрелището.

— А в зрелището — добави, язвително усмихвайки се, Бонхарт — поне привидно трябва да бъде запазен спортът. Преди кучетата да измъкнат борсука от бъчвата, той може да хапе със зъби, и по този начин има спорт. Така че девойката е с меч. Нека и тук да има спорт. Прав ли съм, добри хора?

Нестройно, но гръмко и ликуващо, добрите хора потвърдиха, че Бонхарт е прав във всяко едно отношение.

— Барон Касадей — заговори бавно Виндсор Имбра — ще бъде много недоволен, господин Хувенагел. Гарантирам ви, че няма да е доволен. Не знам дали си заслужава да се карате с него.

— Бизнесът си е бизнес — повтори Хувенагел, разтрисайки бузи. — Барон Касадей прекрасно знае това. Той е вземал назаем от мен големи суми пари с малка лихва, и когато дойде, за да вземе пак, тогава ще изгладим недоразуменията помежду ни. Но няма да допусна някакъв чуждоземен господин барон да се меси в личните ми дела. Тук се правят залози. И хората са платили вход. Върху пясъка, с който е покрита арената, трябва да се пролее кръв.

— Трябва? — извика Виндсор Имбра. — Пфу! Изкушавам се да ви покажа, че въобще не трябва! Ей сега ще си изляза оттук и ще си тръгна, без да поглеждам назад. Тогава ще можете свободно да проливате собствената си кръв! На мен дори мисълта да осигурявам развлечение на тая сган ми е противна!

— Нека си ходи. — От тълпата неочаквано излезе брадясал до очите тип със салтамарка от конска кожа. — Нека си ходи, щом му е противно! На мен не ми е противно. Казаха, че който посече това Плъхче, ще получи награда. Аз искам да изляза на арената.

— Как ли пък не! — извика един от хората на Имбра, не много висок, но жилест и добре сложен мъж с буйна, разрошена и сплъстена коса. — Ние дойдохме първи! Нали, момчета?

— Така е — подкрепи го друг, слаб, с клиновидна брада. — Ние сме първи! А ти, Виндсор, не си вири носа! Какво от това, че зрителите са от простолюдието? Фалка е на арената, трябва само да протегнем ръка и да я хванем. А простаците нека гледат, голяма работа!

— А и ще има печалба! — извика трети, с ярък арамантов дублет. — Щом трябва да е спорт, значи ще е спорт, нали така, господин Хувенагел? Нека да е развлечение! Някой спомена за награда?

Хувенагел се усмихна широко и кимна, разтърсвайки гордо и с достойнство бузите си.

— А как се правят залозите? — поинтересува се брадатият.

— За резултата от схватката още не се приемат! — засмя се търговецът. — Засега залозите са три към едно за това, че никой от вас няма да посмее да влезе в ограждението.

— Пфу! — изсумтя Конската кожа. — Аз ще посмея! Готов съм!

— Отмести се, казах! — опъна му се Сплъстения. — Ние дойдохме първи и затова ще бъдем първи! Е, какво чакаме?

— А колко наведнъж могат да слязат на арената при нея? — Арамантовия позатегна колана си. — Или трябва да влизаме един по един?

— Ах, вие, кучи синове! — съвсем неочаквано изкрещя безцветният бургмистър с биволски глас, който изобщо не съответстваше на телосложението му. — Може и десетимата да й се нахвърлите едновременно? Може би и на коне? Или с колесници? А може да ви дадат и един катапулт, за да замеряте момичето с камъни отдалеч? А?

— Добре, добре — прекъсна ги Бонхарт, който обсъди набързо нещо с Хувенагел. — Нека бъде спорт, но и забавление трябва да има. Може и по двама. По двойки.

— Но наградата няма да се удвоява — предупреди ги Хувенагел. — Ако сте двама, ще се наложи да делите.

— Какви двойки? Как така по двама? — Сплъстения с рязко движение свали наметалото от гърба си. — Не ви ли е срам, момчета? Та това е само една девойка! Пфу! Отдръпнете се! Ще отида сам и ще я поваля!

— Фалка ми е нужна жива! — възпротиви се Виндсор Имбра. — Плюя на вашите боеве и схватки! Няма да участвам в забавлението на Бонхарт, момичето ми трябва. Живо! Отивате двамата, ти и Ставро. И я изкарайте оттам.

— Според мен е срамно да идат двама — обади се Ставро, онзи с брадичката.

— Баронът ще подслади срама ти с флорени. Но само ако тя е жива.

— О, да, какъвто е скъперник — засмя се Хувенагел и разтресе бузи. — И няма капчица спортен дух в него. Както и желание да повдига духа на другите. А аз поддържам спорта. И увеличавам размера на наградите. Който излезе сам на арената и сам се справи с нея, собственоръчно ще го наградя не с двайсет, а с трийсет флорена.

— Какво чакаме тогава! — извика Ставро. — Аз отивам пръв!

— Не бързай! — отново изрева дребният бургмистър. — Момичето е облечено само с една тънка ленена дрешка! Значи и ти трябва да свалиш разбойническата кожа, войнико! Това е спортът!

— Дяволите да ви вземат! — Ставро съблече украсения с железа кафтан, след това съблече ризата си през глава и разкри слабите си, обрасли като на павиан ръце и гърди. — Дяволите да ви вземат, уважаеми, заедно с вашия спорт! Така ще отида, само по гащи! Или и тях да събуя?

— Събуй и долните! — изхриптя сексапилно маркиза Де Немент-Уйвар. — Да видим само мутрата ти ли е мъжка!

Съпроводен с продължителни аплодисменти, голият до кръста Ставро взе оръжието си и прехвърли крак през бариерата, наблюдавайки внимателно Цири. Тя скръсти ръце на гърдите си. Не направи дори стъпка към стърчащия от пясъка меч. Ставро се обърка.

— Не го прави — каза Цири много тихо. — Не ме принуждавай… Няма да ти позволя да ме докоснеш.

— Не се сърди, момиче. — Ставро прехвърли през бариерата и другия си крак. — Нямам нищо против теб. Но бизнесът си е бизнес.

Той не завърши думите си, защото Цири вече беше до него. Държеше в ръка Лястовичката, както вече беше кръстила мислено гномския гвихир. Използва едно просто, почти детско нападение, финт, наречен „трите крачки“, но Ставро не успя да го предвиди. Отстъпи назад, инстинктивно вдигна меча си и веднага попадна в нейна власт — след отскока опря гръб в огражденията, а острието на Лястовичката застина на един цал от върха на носа му.

— Този фокус — обясни Бонхарт на маркизата, надвиквайки възхитените ревове и крясъци — се нарича „три крачки, лъжливо движение и атака терца“. Евтин номер, очаквах от девойката нещо по-изящно. Но трябва да призная, че ако беше поискала, този глупак вече щеше да е мъртъв.

— Убий го! Убий го! — ревяха зрителите. А Хувенагел и бургмистър Пеницвик насочиха палци надолу. Кръвта се отдръпна от лицето на Ставро, а на бузите му избиха пъпки и белези — следствие от преболедувана в детството му шарка.

— Нали ти казах да не ме принуждаваш — прошепна Цири. — Не искам да те убивам! Но няма да ти позволя да ме докоснеш. Връщай се там, откъдето си дошъл.

Тя отстъпи назад, обърна се, отпусна меча и погледна нагоре, към ложата.

— Забавлявате се за моя сметка? — извика тя с крехък глас. — Искате да ме накарате да се бия? Да убивам? Не ме карайте! Няма да се бия!

— Чу ли я, Имбра? — прогърмя в тишината насмешливият глас на Бонхарт. — Чиста печалба! И никакъв риск! Тя няма да се бие. Можеш просто да я вземеш от арената и да я отведеш при барон Касадей, за да може той спокойно да си поиграе с нея. Можеш да я вземеш без никакъв риск. С голи ръце!

Виндсор Имбра се изплю. Все още притиснатият към оградата Ставро дишаше тежко, стискайки меча си в ръка. Бонхарт се засмя.

— Но аз залагам диаманти срещу орехи, Имбра, че няма да успеете да направите нищо.

Ставро въздъхна дълбоко. Стори му се, че стоящата с гръб към него девойка е объркана, разконцентрирана. В него кипеше гняв, срам и омраза. И той не издържа. Нападна. Бързо и вероломно.

Зрителите не успяха да забележат парирането и ответния удар. Видяха само как нахвърлилият се върху Фалка Ставро направи няколко балетни стъпки, а после, вече съвсем не балетно, падна по лице върху пясъка, който веднага се напои с кръв.

— Инстинктите вземат връх! — надвика тълпата Бонхарт. — Рефлексите действат! Как ти се струва, Хувенагел? Не ти ли казах? Ще видиш, няма да има нужда от договете.

— Ах, какво прелестно и доходно зрелище! — Хувенагел замижа от удоволствие.

Ставро се надигна на треперещите си от усилието ръце, заклати глава, закрещя, захриптя, от него плисна кръв и той отново падна на пясъка.

— Как се нарича този удар, господин Бонхарт? — изхриптя сексапилно маркиза Де Немент-Уйвар, потривайки коляно в коляно.

— Това беше импровизация… — Ловецът на глави, който въобще не погледна маркизата, оголи зъби в усмивка. — Прекрасна, творческа, бих казал, вдъхновена импровизация. Чувал съм за едно място, където обучават как така импровизирано да се разпаря корем. Готов съм да се обзаложа, че нашата госпожица познава това място. И аз вече знам коя е тя.

— Не ме принуждавайте! — извика Цири, а в гласа й завибрира заплашителна нотка. — Не искам! Разбирате ли? Не искам!

— Това момиче е дошло от ада! — Амарантовия ловко прескочи бариерата и веднага хукна в кръг по арената, за да отвлече вниманието на Цири от прескачащия от противоположната страна Сплъстен. След Сплъстения оградата прескочи и Конската кожа.

— Нечестна игра! — закрещя чувствителният към всичко, засягащо игрите, дребничък бургмистър Пеницвик, и тълпата го подкрепи.

— Трима срещу един! Нечестна игра!

Бонхарт се засмя. Маркизата облиза устните си и започна още по-силно да потрива крака.

Планът на тримата беше прост — да притиснат отстъпващата девойка към оградата, след което двама да я блокират, а третият да я убие. Нищо подобно не стана. По простата причина, че девойката не отстъпи, а нападна.

Тя се плъзна между тях с балетен пирует толкова ловко, че почти не остави следи върху пясъка. Удари Сплъстения в движение, точно там, където трябваше. В шийната артерия. Ударът беше толкова лек, че тя не изгуби ритъм, а танцувайки, се завъртя в обратен финт. Така върху нея не падна нито една капка от кръвта, която бликаше от врата на Сплъстения. Оказвайки се зад Цири, Амарантовия се опита да я удари по врата, но коварният замах беше отразен от мълниеносния ответен удар на озовалото се зад гърба й острие. Цири се разгъна като пружина, удари с две ръце, увеличавайки силата на удара чрез рязко завъртане на бедрата. Свистейки и мляскайки, черният, остър като бръснач гномски меч разпори корема на Амарантовия. Той започна да вие и рухна върху пясъка, свивайки се на кълбо. Конската кожа подскочи, опитвайки се да намушка девойката в гърлото, но тя мигновено отби удара, завъртя се с лекота и бързо поряза лицето му, разпаряйки очите, носа, устата и брадичката.

Публиката ревеше, свиркаше, тропаше с крака и виеше. Маркиза Де Немент-Уйвар беше пъхнала двете си ръце между стиснатите си бедра, облизваше устните си и се смееше с нервен контраалт. Нилфгардският ротмистър от запаса беше пребледнял като хартия. Някаква жена се опитваше да закрие с ръка очите на дърпащо се дете. Побелял старец на първия ред бурно и шумно изхвърляше съдържанието на стомаха си, навел глава между коленете си.

Конската кожа плачеше, покрил лицето си с ръце, изпод пръстите му се стичаше смесена със слюнка и слуз кръв. Амарантовия се влачеше по пясъка и квичеше като свиня. Сплъстения спря да дращи по гредите, омазани от кръвта, бликаща от него в ритъма на пулсиращото му сърце.

— Помо-о-ощ! — виеше Амарантовия, трескаво опитвайки се да удържи изсипващите се от корема му вътрешности. — Момчета-а-а! Помо-о-ощ!

— Пхиии… бхууу… бхиии — бълваше кръв от устата и от носа си Конската кожа.

— Убий го! Убий го! — скандираше публиката, потропвайки ритмично с крака. Повръщащият старец беше избутан от пейката и изхвърлен с ритници навън.

— Залагам диаманти срещу орехи — прогърмя сред суматохата насмешливият бас на Бонхарт, — че повече никой няма да се осмели да излезе на арената. Диаманти срещу орехи, Имбра! Какви ти орехи — даже срещу орехови черупки!

— Убий го! — Рев, тропане, аплодисменти. — Убий го!

— Милостива госпожице! — извика Виндсор Имбра, призовавайки с жестове подчинените си. — Поне ми позволи да прибера ранените! Позволи ми да изляза на арената и да ги прибера, преди да им изтече кръвта и да умрат! Прояви човещина, милостива госпожице!

— Човещина? — повтори с усилие Цири, усещайки, че едва сега започва наистина да се развихря. Бързо се съвзе чрез серия заучени вдишвания и издишвания. — Елате и ги вземете. Но елате невъоръжени. Проявете и вие човещина. Поне веднъж!

— Не-е-е! — ревеше и скандираше тълпата. — Убий! Убий!

— Вие сте подли зверове! — Танцувайки, Цири се завъртя, оглеждайки трибуните и пейките. — Вие сте долни свине! Негодници! Проклети кучи синове! Искате кръв? Елате тук, слезте долу, опитайте и помиришете! Излижете кръвта, докато не е изстинала! Зверове! Вампири!

Маркизата изохка, затрепери, подбели очи и леко се облегна на Бонхарт, без да изпуска притиснатите между бедрата си ръце. Бонхарт се намръщи и я отблъсна от себе си, без дори да си помисли да прояви деликатност. Тълпата виеше. Някой хвърли на арената остатъци от салам, друг — обувка, трети — краставица, като се целеше в Цири. Тя разсече краставицата още във въздуха с един удар на меча си, с което предизвика още по-силен рев.

Виндсор Имбра и хората му вдигнаха Амарантовия и Конската кожа. Амарантовия закрещя. Конската кожа изгуби съзнание. Сплъстения и Ставро въобще не показваха признаци на живот. Цири отстъпи назад, колкото се може по-далеч — доколкото позволяваше арената. Хората на Имбра също се стараеха да стоят на разстояние от нея.

Виндсор Имбра не помръдваше. Той изчака да изнесат ранените и убитите. Гледаше Цири изпод полуспуснати клепачи, без да сваля ръка от дръжката на меча си, който, въпреки обещанието, не беше свалил, излизайки на арената.

— Недей — предупреди го тя, една помръдвайки с устни. — Не ме принуждавай. Моля те.

Имбра беше пребледнял. Тълпата тропаше, ревеше и виеше.

— Не я слушай — отново надвика рева и тропота Бонхарт. — Извади меча. Иначе целият свят ще узнае, че ти си страхливец и смотаняк. От Алба до Яруга ще научат, че доблестният Виндсор Имбра е избягал от едно момиче, подвил си е опашката като помияр!

Мечът на Имбра се подаде на един цал от ножницата.

— Недей — каза Цири.

Острието се скри.

— Страхливец! — изкрещя някой от тълпата. — Боклук! Заешко сърце!

С каменно изражение на лицето Имбра се приближи до края на арената. Преди да се хване за протегнатите отгоре ръце, той отново се огледа.

— Ти сигурно знаеш какво те очаква, момиче — каза тихо той. — Сигурно вече знаеш какъв е Лео Бонхарт. Сигурно вече знаеш на какво е способен той. Какво го възбужда. Ще бъдеш изкарвана на арената. Ще убиваш за развлечение на такива свини и мръсници, като тези, които са насядали наоколо. И за развлечение на други, които са още по-лоши. И когато убийствата ти престанат да ги забавляват, когато на Бонхарт му омръзне да те мъчи, тогава ще те убие. Ще пуснат на арената толкова много бойци, че няма да успееш да си опазиш гърба. Или ще пуснат кучета. И те ще те разкъсат, а сганта в залата ще вдишва аромата на кръвта и ще реве: „Браво!“. А ти ще издъхнеш върху пясъка. Ще издъхнеш по същия начин, по който днес умряха посечените от теб. Запомни думите ми.

Странно, но едва сега тя обърна внимание на малкия герб върху неговото емайлирано жабо.

Сребърен еднорог, изправен на задните си крака, на черен фон.

Еднорог.

Цири наведе глава. Тя гледаше украсеното с орнаменти острие на меча.

И изведнъж стана много тихо.

— В името на Великото слънце — внезапно изрече мълчалият до този момент Деклан Рос аеп Маелглид, нилфгардският ротмистър от запаса. — Не го прави, момиче. Ne tuv’en que’ss, luned!

Цири бавно завъртя меча наобратно и опря дръжката му в пясъка. Падна на едно коляно. Придържайки оръжието с дясната си ръка, тя насочи острието му точно към гръдната си кост. Острието веднага проби дрехата й.

„Само да не заплача — помисли си Цири, притискайки се силно към меча. — Само да не се разплача. Няма за кого и за какво да плача. Само едно силно движение — и край на всичко… На всичко…“

— Няма да посмееш — разнесе се в пълната тишина гласът на Бонхарт. — Няма да посмееш, вещерке! В Каер Морхен са те научили да убиваш, затова убиваш като машина. Машинално. А за да убиеш себе си, е нужен характер, сила, решителност и кураж. А на това не са могли да те научат.

— Както сам виждаш, той се оказа прав, наистина не можах — промълви с усилие Цири. — Не можах.

Висогота мълчеше, хванал в ръка една кожа от нутрия. Без да мърда. От дълго време. Почти беше забравил за нея.

— Уплаших се. И си платих за това. Както си плащат страхливците. С болка, позор, унижение. И ужасно отвращение към самата себе си.

Висогота мълчеше.

Ако този ден в здрача някой се беше добрал до къщурката с порутена стряха и беше погледнал в процепите между капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец, съсредоточено слушащ разказа на девойка с пепеляви коси, седнала до огнището. После щеше да забележи, че те мълчат, втренчени в блестящите като рубини въглени.

Но никой не би могъл да види това. Къщурката с порутената, обрасла с мъх стряха беше скрита добре от мъглата и изпаренията на безкрайните блата Переплут, където никой не се осмеляваше да навлезе.