Куклата близнак

Глава шеста

Тобин бе коленичил на пода на стаята си за игра, побутвайки малък кораб из пристанището на модела на града. Това беше караката със счупената мачта — онази, която демонът бе счупил.

Но Тобин само привидно играеше. Всъщност изчакваше, наблюдавайки затворената врата на бащината стая от другата страна на коридора. Нари беше я затворила след себе си, когато беше влязла, с което за него бе станало невъзможно да подслушва.

Той въздъхна, при което дъхът му вдигна малко облаче. Приведе се, за да оправи малкото платно. Тази сутрин беше студено — през отворения прозорец можеше да надуши скрежта, носена от хладния утринен вятър. Тобин отвори уста и дъхна няколко пъти, покривайки цитаделата с мъгла.

Този модел на града, подарък от баща му за последния му рожден ден, бе най-ценената играчка на Тобин. Най-високите постройки се издигаха почти с ръста на детето, а на големина умаленият Еро се разпростираше из половината стая. И не беше точно играчка, а по-скоро напълно отговарящ на истината модел.

— Тъй като си прекалено малък, за да идеш в Еро, донесох Еро при теб! — бе казал баща му при връчването на подаръка. — Един ден ще живееш там, дори може да се наложи да защитаваш града, затова трябва да го познаваш.

Оттогава насетне двамата бяха прекарали множество щастливи часове, изучавайки улиците. Къщи, изработени от дървени блокчета, обгръщаха плътно стръмните склонове на цитаделата, имаше открити пространства, боядисани в зелено — обществените градини и пасбищата. Не липсваше храмът на Квартата, разположен на големия пазарен площад, където сергиите бяха изработени от клечки и пъстри парченца плат. Дребни ограждения предотвратяваха бягството на дребни животни от глина. Синьото пристанище, разположено от едната страна на града, извън многодверната стена, бе пълно с красиви корабчета, които можеха да бъдат движени.

Върхът на хълма бе изравнен и обгърнат с друга стена, наричана Дворцовия кръг, макар в действителност да не беше съвсем кръгла. Вътре в нея лежаха множество домове, палати и храмове, все различни. Тук имаше повече градини, както и езерце с декоративни риби, направено от сребърно огледало, а също и тренировъчно поле за компаньоните на принца. Последното силно интересуваше Тобин. Компаньоните бяха момчета, които живееха в Стария дворец с братовчед му, принц Корин, и тренираха да станат воини. Баща му и Тарин също са били спътници на крал Ериус, когато са били млади. Щом бе научил това, Тобин веднага бе изявил желание да отиде, ала му бе казано, както винаги, че трябва да изчака.

Най-голямата постройка върху хълма бе Старият дворец. Нейният покрив можеше да се маха, позволявайки поглед към вътрешността й. В нея имаше тронна зала с мъничък дървен трон, а край него имаше малка плочка от истинско злато, поставена в дървена рамка.

Тобин повдигна последната и присви очи срещу дребните гравирани букви. Не можеше да ги разчете, ала ги знаеше наизуст: „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Също наизуст знаеше легендата за крал Телатимос и Оракула. Това бе една от любимите истории на баща му.

Градът бе изпълнен с дребни дървени фигурки на хора. Те му бяха най-любими. Често вмъкваше цели семейства от тях в леглото си, за да си говори с тях, докато чакаше Нари да си легне. Тобин върна обратно златната плочица, след което подреди половин дузина фигурки върху тренировъчното поле, представяйки си, че и той е сред тях. Отваряйки плоската, кадифена кутия, донесена от баща му от едно друго негово пътуване, той извади специалните фигури и ги подреди върху покрива на двореца, за да гледат как спътниците се упражняват. Тези хора — онези, които са били преди — бяха много по-красиви от дървените фигурки. Всички без един бяха изработени от сребро. Лицата и дрехите им бяха изрисувани, а на бедрото си всеки носеше малък меч — мечът на кралица Герилейн. Баща му му бе разказвал имената и историите им. Сребърният мъж бе крал Телатимос. След него идваше дъщеря му, Герилейн Основателката — направена кралица на Скала заради златните думи на Оракула. Сетне идваше кралица Тамир, която била отровена от брат си, жадувал да бъде крал, сетне Агналейн и още една Герилейн, после шест други, чиито имена още бъркаше, и тогава баба Агналейн Втора. Първата и последната кралица му бяха любими: първата Герилейн имаше най-красивата корона, а баба Агналейн пък имаше най-изящно изрисуваното наметало.

Последната фигурка в кутията беше мъж, издялан от дърво. Той носеше черна брада, като бащата на Тобин, корона и две имена: Вуйчо ти Ериус и Настоящия крал.

Тобин задържа краля в ръката си. Демонът особено обичаше да чупи тази фигурка. Често се случваше дребният дървен човек да стои на покрива на двореца или дори в кутията, когато внезапно главата му отхвърчеше или се оказваше разделен на две. Заради толкова тормоз Вуйчо ти изглеждаше отвратително.

Тобин въздъхна отново и внимателно ги подреди обратно в кутията. Днес дори градът не можеше да задържи вниманието му. Той се обърна и се загледа във вратата, нареждайки й да се отвори. Нари беше влязла преди цяла вечност! Най-сетне, тъй като повече не можеше да издържа, той бавно се прокрадна към коридора, за да чуе.

Покрилите пода тръстики бяха стари и хрущяха под чехлите му, без значение колко внимателно стъпваше. Тобин бързо се огледа. От лявата му страна късият коридор свършваше във врата, зад която имаше стълби, отвеждащи към голямата зала. Чуваше как капитан Тарин и старият Минир се смеят за нещо. Вдясно вратата до тази на баща му бе затворена — Тобин се надяваше и да си остане така. Майка му отново имаше лош ден.

Убедил се, че поне за момента е сам, той притисна ухо към дъбовата врата и се заслуша.

— Какво лошо би могло да стане, милорд? — Това беше Нари. Тобин леко се размърда от удоволствие. Седмици наред я бе врънкал да се застъпи за него.

Баща му промърмори нещо, сетне отново се разнесе гласът на Нари, внимателно настоятелен.

— Зная какво е казала тя, милорд, но, с цялото ми уважение, той расте странен, като го държите настрана. Не мога да си помисля, че е искала това!

Кой е странен? — зачуди се Тобин. И коя беше мистериозната „тя“, която е щяла да възрази на отиването му до града с татко? В крайна сметка бе рожденият му ден. Вече беше на седем — достатъчно голям, за да може да иде. И Алистън не беше кой знае колко далече — когато с Нари си правеха пикник на покрива, отвъд долината и леса можеха да видят покриви. В по-студените дни дори можеше да се види димът от комините. Едно посещение в града не беше невъзможен подарък, още повече че го искаше толкова много.

Гласовете продължаваха да говорят, прекалено тихи, за да може да ги чуе.

— Моля ви! — безшумно промълви той, правейки свещения знак, за да бъде Квартата благосклонна към него.

Допирът на студени пръсти до бузата му го накара да подскочи. Обръщайки се, Тобин се изненада неприятно да открие, че майка му е застанала зад него. Самата тя приличаше на призрак — призрак, когото той можеше да види. Беше слаба и бледа, с нервни ръце, които се стрелваха наоколо като умиращи птици, когато не шиеха красиви кукли или не стискаха онази старата, грозната, с която тя не се разделяше никога. Дори и сега въпросната кукла бе мушната под ръката й и сякаш се взираше в него, макар да нямаше лице.

Изключително много се изненада да я види тук — и че изобщо я вижда. Когато бащата на Тобин си беше вкъщи, майка му си стоеше все в стаята. Момчето нямаше нищо против.

Вече му беше станало втора природа да хвърля бърз поглед в очите на майка си. От малък се беше научил да преценява настроенията на онези около себе си, особено нейното. Обикновено тя просто го гледаше хладно и дистанцирано, сякаш не й е познат. Когато демонът хвърляше разни неща или го щипеше, тя просто прегръщаше грозната си кукла и насочваше поглед другаде. Почти никога не прегръщаше Тобин, макар в най-лошите си дни да се обръщаше към него, сякаш още е бебе, или пък се чалваше съвсем и започваше да му говори като на момиче. В тези дни татко я затваряше в стаята й и Нари кипваше специални отвари.

Но сега видя, че очите й са ясни. Сега тя почти се усмихваше, подавайки му ръка.

— Ела, миличък.

Никога не бе се обръщала към него по подобен начин. Тобин нервно погледна към вратата на баща си, ала майка му се приведе и улови ръката му в своята. С хватка, малко по-стегната от нормалното, тя го поведе към заключената врата в края на коридора, зад която се намираше стълбище.

— Не ми е разрешено да се качвам — каза й Тобин със съвсем тих глас. Нари казваше, че подовете горе били нестабилни и че имало плъхове и големи колкото юмрука му паяци.

— Можеш да дойдеш с мен — отвърна майка му, изваждайки голям ключ от джоба на роклята си.

Стълбището отвеждаше в коридор, който много приличаше на този от долния етаж — същите врати от двете страни. Само че тук беше прашно и миришеше на влага. Освен това малките, разположени високо прозорци, бяха затворени.

Тобин хвърли поглед към една отворена врата, край която минаха, където зърна овехтяло легло със скъсани завеси, но никакви плъхове. В края на коридора майка му отвори малка врата и го поведе по много стръмно, тясно стълбище, осветявано от тесни зирки в стените. Полумракът бе тъй плътен, че стъпалата едва се различаваха, ала Тобин знаеше къде са.

Намираха се в кулата.

Допря ръка до стената, дирейки по-добра опора, но веднага я дръпна, когато материалът под пръстите му започна да се троши. Вече бе започнал да се страхува и искаше да изтича обратно в ярката, безопасна част на къщата, ала майка му все още го държеше за ръката.

По време на изкачването им нещо трепна в сенките над тях — несъмнено демонът, а може би и някакъв по-отвратителен ужас. Тобин се опита да се отскубне, но тя не го пусна и му се усмихна през рамо.

— Това са просто птиците ми. Тук са свили гнездата си. Аз също. Само че те могат да влитат и отлитат, когато си поискат, а аз не мога.

Тя отвори тясната врата на върха на стълбището и насреща им бликна слънчева светлина. Тобин примижа, прекрачвайки прага.

Винаги бе смятал кулата за празна, изоставена, обитавана единствено от демона, но ето че насреща му стоеше прекрасна всекидневна, обзаведена далеч по-добре от която и да е от долните стаи. Той се огледа удивен — не си бе представял, че майка му си има подобно скривалище.

Избелели гоблени покриваха прозорците от три страни. Западната стена обаче беше гола и капаците бяха вдигнати. Тобин можеше да види как заснежените върхове блестят в далечината, а някъде долу шумеше реката.

— Ела, Тобин — подкани го тя, приближавайки се до маса край прозореца. — Поседи с мен на рождения си ден.

Малка искрица надежда блесна в сърцето му и момчето бавно пристъпи по-навътре. Никога преди не си бе припомняла празника му.

Стаята беше много уютна. До отсрещната стена бе поставена дълга маса, отрупана с материали за кукли. Върху друга маса готови кукли — тъмнокоси и без усти, но пък облечени в туники от кадифе и коприна, далеч по-изящни от всичко, с което Тобин разполагаше в гардероба си — бяха подредени в два реда.

Може би ме е довела тук, за да ми подари една от тях, помисли си той. Дори и без усти, куклите бяха много красиви. Обърна се с надежда към майка си. За миг почти можеше да види как тя се усмихва, казвайки му да си избере която иска като специален подарък от нея. Ала тя просто стоеше край прозореца, мачкайки роклята си със свободната ръка, докато се взираше в празната маса пред себе си.

— Трябва да донеса сладкиши, нали? Медени сладкиши и вино.

— В залата винаги има — напомни й Тобин, хвърляйки нов копнеещ поглед към куклите. — Ти беше там миналата година, помниш ли. Но тогава демонът събори сладкиша на пода и…

Той затихна, заглушен от нахлулите спомени. Майка му бе избухнала в сълзи, когато демонът беше дошъл, сетне беше започнала да пищи. Баща му и Нари я бяха отвели, а Тобин беше доял парчетата в кухнята с готвачката и Тарин.

— Демонът? — По бледата буза на майка му се търколи сълза. Тя притисна куклата по-силно. — Как могат да го наричат така?

Тобин погледна към отворената врата, преценявайки дали да избяга. Ако тя започнеше да пищи, щеше да изтича надолу, обратно при хората, които го обичаха и на които можеше да се разчита да сторят това, което той очакваше. Чудеше се дали Нари щеше да му се сърди за качването горе.

Но майка му не започна да пищи. Просто се отпусна в един стол и зарида тихо, притиснала грозната кукла към сърцето си.

Започна да се прокрадва към вратата, ала майка му изглеждаше толкова ужасно, че наместо да избяга, той отиде при нея и отпусна глава върху рамото й, както правеше с Нари, когато добрата жена се натъжеше.

Ариани го прегърна и започна да гали непокорните му къдрици. Както винаги, тя го притискаше прекалено силно, милваше прекалено неловко, но той остана, доволен, че е получил и това внимание. Като никога, демонът не изникна.

— Бедничките ми — прошепна тя, люлеейки Тобин. — Какво ще правим? — Тя бръкна в пазвата си и извади малка кесийка. — Подай ми ръката си.

Тобин се подчини и тя извади два малки предмета: сребърен лунен амулет и малко парче дърво, чиито краища бяха обвързани с червения метал, който бе виждал от задната страна на щитовете.

Тя последователно ги притисна към челото на Тобин, сякаш очакваше нещо да се случи. Когато нищо не последва, тя отново ги прибра с въздишка.

Все така прегърнала Тобин, тя се изправи и го отведе до прозореца. Повдигайки го с изненадваща сила, майка му го остави върху каменния перваз. Тобин погледна надолу между чехлите си и видя реката да се разбива на бяла пяна в камъните. Отново ужасен, с едната си ръка той се вкопчи в рамката на прозореца, а с другата стисна костеливото рамо на майка си.

— Лел! — изкрещя тя към планините. — Какво да правим? Защо не идваш? Обеща ми, че ще дойдеш!

Тя сграбчи гърба на туниката му, леко избутвайки го напред, заплашвайки равновесието му.

— Мамо, искам да сляза! — прошепна Тобин, вкопчил се в нея още по-силно.

Той се обърна и се взря в очите, които отново бяха станали студени и мрачни. За момент изглеждаше, че тя сякаш не го разпознава или не знае какво правят край този прозорец. Тогава принцесата го дръпна назад и двамата рухнаха на пода. Тобин си удари лакътя и извика от болка.

— Бедното ми! Мама съжалява — изхлипа тя, ала люлееше куклата си, а не него, докато стоеше приклекнала на пода.

— Мамо? — Тобин се приближи до нея, но Ариани не му обърна внимание.

Съкрушен и объркан, той избяга от стаята, оставяйки зад себе си звука на риданията й. Почти беше стигнал дъното на стълбището, когато нещо го блъсна в гръб и Тобин падна, наранявайки дланите си.

Демонът беше с него — тъмна форма, едва забележима. Тобин не помнеше кога бе започнал да го вижда, но знаеше, че в началото не можеше. Нещото се приближи и дръпна един от кичурите му.

Момчето започна бясно да размахва ръце.

— Мразя те! Мразя те, мразя те, мразя те!

Мразя те! — отекна ехото.

Тобин докуца обратно до стаята с играчките. Дори тук дневната светлина му се струваше помрачняла. И следа не бе останало от предишното вълнение, дланите и пищялите го боляха. Искаше единствено да се мушне под завивките с настоящото семейство дружелюбни дървени хора, които го чакаха там. Тъкмо в този миг влезе баща му.

— Ето къде си! — възкликна Риус, вземайки Тобин в силните си ръце, за да го целуне. Брадата му го погъделичка и внезапно денят стана малко по-ведър. — Къде ли не те търсих. Къде беше? И как така успя да се изцапаш толкова?

Срамът припламна в гърдите на Тобин при спомена за пагубното посещение.

— Просто си играех — каза той, взирайки се в тежкото сребърно украшение върху рамото на баща му.

Херцогът мушна мазолест пръст под брадичката му и огледа бузата му. Тобин знаеше, че баща му си мисли за демона — поне за това двамата се разбираха без думи.

— Няма значение — каза той, отвеждайки Тобин в стаята му, където Нари сменяше спалното бельо. — Нари ми каза, че вече си достатъчно голям, за да дойдеш заедно с мен до Алистън и да си избереш подарък. Какво ще кажеш?

— Мога да дойда? — викна Тобин, забравил всички мрачни мисли.

— Не и в такъв вид! — възкликна дойката, наливайки вода в легена за миене. — Кога успя да се изцапаш така?

Баща му му смигна и се отправи към вратата.

— Ще те чакам в предния двор.

Тобин изхвърли от мислите си ударените пищяли и болящия го лакът. Прилежно изтърка лицето и ръцете си, сетне стоя мирен, докато Нари разруши с гребена заплитанията в косата му, които тя наричаше плъши свърталища.

Преоблечен в туника от мека зелена вълна и нови панталони, Тобин забърза към градината. Баща му го чакаше, както беше обещал. Прислугата също беше там.

— Бъдете благословен, малки принце! — викнаха слугите, а сетне започнаха да го прегръщат, смеейки се.

Тобин беше толкова развълнуван, че в първия миг дори не забеляза Тарин, застанал малко встрани, да държи юздите на сив скопен жребец, който момчето до този момент не беше виждало.

Конят бе по-дребен от животното на баща му и беше оборудван с детско седло. Козината, гривата и опашката му блестяха, прилежно сресани.

— Поздравления, синко — каза Риус, повдигайки Тобин в седлото. — Момче, достатъчно възрастно да посети града, трябва да има собствен кон. Вече ти ще се грижиш за него. Също така ти ще му дадеш име.

Усмихнат широко, Тобин дръпна юздите и накара коня бавно да тръгне из градината.

— Ще го нарека Кестен. Цветът му е точно такъв.

— В такъв случай би могъл да го наречеш и Госи — каза баща му.

— Защо?

— Това не е обикновен кон. Дошъл е чак от Ауренен, също като черния ми жребец. Няма по-добри коне от тези. Всички благородници в Скала яздят ауренфейски коне. А Госи на ауренфейски означава кестеняв.

Ауренфейски. Тази дума събуди спомен. Една бурна нощ пред замъка им бяха дошли ауренфейски търговци — удивителни, странни наглед люде, с дълги червени шалове, омотани около главите им, и татуирани бузи. Въпросната нощ Нари го бе пратила да си легне рано, ала Тобин се беше скрил на върха на стълбището и бе гледал как те правят пъстроцветна магия и свирят на странни инструменти. Демонът ги беше прогонил. Тобин бе зърнал как майка му се смее, стиснала куклата си в сенките на неизползваната менестрелска галерия. Това беше първият път, в който осъзна, че е възможно да я мрази.

Но сега се постара да прогони мрачните си мисли. Това се беше случило отдавна, преди почти две години. Ауренен означаваше магия и странни хора, които отглеждаха расови коне, достойни за скаланските благородници. Нищо повече.

Той се наведе, за да погали коня по врата.

— Благодаря ти, татко! Ще го нарека Госи. Може ли някой ден да отида в Ауренен?

— Всеки трябва да го посети. Мястото е прекрасно.

— Ето, вземи да направиш дар в храма. — Нари му подаде няколко пакетчета, увити в чиста кърпа. Тобин гордо ги прибра в новите си дисаги.

— Аз също имам подарък за теб, Тобин. — Тарин откачи дълъг вързоп от колана си и му го подаде.

Вътре момчето откри дървен меч, дълъг почти колкото ръката му. Острието беше дебело и яко, но дръжката бе изящно оформена и дори имаше истински бронзови предпазители.

— Прекрасен е! Благодаря ти!

Тарин му намигна.

— Ще видим дали ще ми благодариш, когато започнем да го използваме. Аз ще те уча да се дуелираш. Мисля, че ще строшим не един такъв, преди да приключим, но този е първият.

Това бе не по-малко прекрасен подарък от коня, макар острието да не беше истинско. Тобин се опита да размаха новото си оръжие, но то се оказа по-тежко от очакваното.

Баща му се засмя.

— Не се тревожи, момчето ми, Тарин скоро ще започне да те учи. Но сега е най-добре да оставиш оръжието си при Минир. Не искаме да влезеш в битка още при първото си посещение в града.

Тобин неохотно предаде дървеното оръжие на иконома, но ездата скоро го накара да забрави. Заедно с Тарин и баща си прекоси моста. За пръв път в живота си не трябваше да спре при портата и да им помаха за довиждане. Сега се чувстваше като воин, тръгнал да види широкия свят.

Точно преди да потънат в дърветата, почувства внезапни тръпки по гърба си, сякаш под туниката му бе пролазила мравка. Момчето се обърна и погледна към замъка. Стори му се, че вижда кепенците на южния прозорец на кулата да се раздвижват. Бързо извърна глава.

Горският път бе покрит с листа като кръгли златни монети. Имаше и други, наподобяващи червени или оранжеви ръце, които помахваха над главите им, редом с дъбови листа, лъскави и кафяви като коприна.

Тобин се развличаше, упражнявайки контрола си с колене и юзди, карайки Госи да препусне в тръс по негова команда.

— Тобин вече язди като войник, Риус — отбеляза Тарин, а Тобин почувства как сърцето му се изпълва с гордост.

— С коня си ли влизаш в битка с пленимарците, татко?

— Когато се бием по земя, за битка използвам един голям боен кон, наречен Сакоров огън. Той има железни подкови, които ковачите наострят преди всяка битка.

— Защо никога не съм го виждал? — попита момчето.

— Той е в Атион. Подобен кон е годен само за бран. Силен и бърз е и не се страхува нито от кръв, нито от пламъци, обаче да го яздиш е все едно да се возиш в кола с квадратни колела. Моят Маджиер и Госи са коне за път.

— А аз кога ще отида в Атион? — попита Тобин, не за пръв път.

Отговорите често се отличаваха. Сега баща му просто се усмихна и каза:

— Един ден ще го сториш.

Тобин въздъхна. Може би сега, когато беше достатъчно голям да язди собствен кон, този „ден“ щеше да настъпи скоро.

Пътят до града се оказа много по-къс, отколкото Тобин бе очаквал. Слънцето не бе изминало повече от два часа от пътя си върху небето, когато минаваха край първите къщи.

Тук дърветата оредяваха, растяха предимно дъбове и трепетлики. Сред жълъдите се мотаеха прасета. На около миля по-надолу гората отстъпваше съвсем, за да бъде заменена от поляни — тук стада овце и кози пасяха под зорките очи на пастирчета, не особено по-големи от Тобин. Те му махнаха, а той срамежливо отвърна на поздрава.

Скоро започнаха да срещат повече хора на пътя — в коли, теглени от кози или биволи, или нарамили големи кошници. Три млади момичета в къси, мръсни ризи се взряха в Тобин и приближиха глави една към друга, шептейки си нещо, без да го изпускат от очи.

— Вървете вкъщи при майките си — изръмжа Тарин с глас, който Тобин не бе го чувал да употребява преди. Момичетата подскочиха като подплашени зайци и побягнаха със смях.

От хълмовете към града лъкатушеше река и пътят следваше извивките й. Градът бе заобиколен от нивя. Някои бяха разорани за пролетната сеитба, други жълтееха в стърнища.

Баща му посочи към група хора, събиращи последните снопи сред поле с ечемик.

— Ние тук извадихме късмет. В някои части на кралството чумата е избила толкова много хора, че нямаше кой да обработва полята. Онези, които болестта бе пощадила, измираха от глад.

Тобин знаеше за чумата. Бе чувал мъжете да си говорят за нея в двора на казармите, когато си мислеха, че той не чува. Кожата ти започвала да кърви, а под ръцете ти изниквали черни буци. Радваше се, че не е дошла тук.

Докато достигнат дървената палисада на града, Тобин се беше ококорил от вълнение. Тук имаше толкова много хора и той махаше на всички, въодушевен. Мнозина му махваха на свой ред и почтително поздравяваха баща му, но имаше и такива, които се взираха в него по подобие на онези три момичета.

Непосредствено преди стените до реката имаше воденица. Край нея се издигаше огромен дъб, пълен с деца, момчета и момичета, които се люлееха над водата на дълги въжета, привързани зад клоните.

— Бесят ли ги? — удивено попита Тобин. Бе чувал за това наказание, но не си представяше, че изглежда по такъв начин. Децата изглежда се забавляваха.

Баща му се засмя:

— Не, играят си.

— А може ли и аз?

Двамата мъже си размениха странен поглед, който Тобин не можа да разбере.

— А би ли искал? — попита Тарин.

Тобин погледна към смеещите се деца, които се премятаха из клоните като катерици.

— Може би.

На портата един копиеносец пристъпи напред и се поклони на баща му, притискайки ръка до сърцето си.

— Бъдете здрав, херцоже.

— Здравей, Лика.

— Да не би този прекрасен млад човек да е синът ви?

— Наистина е той, дошъл е да посети града.

Тобин се поизправи на седлото.

— Приветствия, млади принце — каза Лика, покланяйки се на Тобин. — Дошли сте да разгледате какво крие градът? Днес е пазарен ден, има какво да се види.

— Днес е рожденият ми ден — срамежливо каза Тобин.

— Нека боговете ви закрилят!

Алистън беше малък градец, ала на Тобин му се струваше обширен. Ниски къщурки със сламени покриви обгръщаха калните улици. Навсякъде гъмжеше от деца и животни. Прасета преследваха кучета, кучета преследваха котки и пилци, а малки дечица преследваха каквото им падне. Тобин не спираше да се взира, защото никога не беше виждал толкова много деца на едно място. Онези, които го забелязваха, също се вторачваха в него, така че много скоро момчето започна да се чувства неловко. Малко момиченце с дървена кукла под мишница се зазяпа в него и той не спря да се мръщи насреща й, докато то не отклони поглед.

Площадът беше прекалено претъпкан за езда, затова те оставиха конете си в една странноприемница и продължиха пеш. Тобин здраво се държеше за ръката на баща си от страх да не се изгуби.

— Не се прегърбвай, Тобин — промърмори баща му. — Не всеки ден принц посещава алистънския пазар.

Първо посетиха храма на Квартата, който се издигаше в средата на площада. Светилището му представляваше просто каменна ниша, украсена със символите на четирите божества на Скала. Приличаше на лятната кухня на готвачката. Четири колони поддържаха сламения покрив, всяка боядисана в различен цвят: бяло за Илиор, червено за Сакор, синьо за Астелус и жълто за Дална. Малък мангал за дарове пламтеше край всяка от тях. Възрастна жрица седеше на табуретка, заобиколена от съдове и кошници. Тя прие даровете на Тобин, хвърляйки солта, хляба, билките и благоуханията върху пламъците със съответните молитви.

— Бихте ли искали да отправите някаква специфична молитва, принце? — попита тя, когато приключи.

Тобин погледна към баща си, който се усмихна и й подаде сребърна сестерция.

— Кому от Квартата желаете да я отправите? — продължи жрицата, отпускайки ръка върху главата на Тобин.

— Сакор, за да бъда велик боец, като баща си.

— Храбро казано! Тогава трябва да отправим воински дар, за да остане доволен богът.

Със стоманен нож жрицата отряза кичур от косата му и го примеси в парче восък, в което бе вложила още сол, няколко капки вода и някакъв прах, от който восъкът стана кървавочервен.

— Сега го оформете като кон — рече тя, поставяйки омекналото парче в ръката му.

Тобин много хареса как восъкът поддаваше под ръцете му, докато го оформяше. Мислеше си за Госи, за да придаде формата на фигурата, а с нокътя си направи черти за грива и опашка.

— Виж ти! — каза жрицата, вземайки фигурката му. — Отлична работа за толкова малък човек. Виждала съм възрастни мъже, които се справят по-зле. — Със собствения си нокът тя очерта няколко символа върху восъка и му върна коня. — Отправете молитвата си и го дайте на бога.

Тобин се приведе над мангала в подножието на Сакоровата колона и вдъхна дима.

— Направи ме могъщ боец, закрилник на Скала — прошепна той и хвърли фигурката върху въглените. Зелени пламъци припламнаха сред разтопяването й.

Те напуснаха светилището и отново се смесиха с пазарната тълпа. Тобин държеше баща си за ръка, ала страхът му почти бе изместен от любопитство.

Момчето разпознаваше някои от лицата, които виждаше — тези хора бяха идвали, за да продават стоките си на готвачката в кухненската градина. Точиларят Балус го видя и докосна чело в приветствие.

Селяните, надонесли плодове и зеленчуци, хвалеха стоките си. Тук имаше купчини репи, лук, цвекло, моркови, тиквички и особено ябълки, от които на Тобин му потекоха лиги. Една количка с кисела миризма бе пълна с навосъчени пити сирене и кофи мляко и масло. Следващата беше пълна с шунка. Калайджия бе изложил новите си съдове, като същевременно поправяше стари сред голяма шумотевица. Търговци, нарамили кошници, крещяха:

— Бадемово мляко!

— Супен кокал, костен мозък!

— Свещи, огнива!

— Игли и конци!

Сигурно и в Еро е така, помисли си удивено Тобин.

— Какъв подарък искаш? — попита баща му.

— Не зная — отвърна момчето. Повече от всичко искаше да дойде тук, а на всичкото отгоре бе получил меч и кон.

— Ела тогава, ще поогледаме.

Тарин отиде да върши някаква си своя работа, а херцогът се натъкна на някакви хора, които трябваше да говорят с него. Тобин търпеливо изчакваше баща му да изслуша новините и оплакванията на арендаторите си. Самият той слушаше с половин ухо оплакването на някакъв овчар относно липсата на мляко, когато зърна шепа деца, насъбрани край една недалечна сергия. Вече по-храбър, хлапакът остави баща си и отиде да види какво е събудило интереса им.

Въпросната сергия принадлежеше на жена, майстор на играчки. Имаше топки, въртележки, пумпали, балери, торби с топчета, както и нескопосано изрисувани платнени дъски за игра. Ала вниманието на Тобин бе привлечено от куклите.

Нари и готвачката казваха, че майка му изработва най-красивите кукли в цяла Скала. И тук той не видя изложено нищо, което да оспори думите им. Някои от куклите бяха издялани от цяло парче дърво, като куклата, която бе видял онова момиченце да носи. Други бяха изработени от натъпкан плат, като тези на майка му, ала не бяха така добре оформени, нито пък дрехите им бяха тъй изящни. Но все пак бродираните им лица си имаха усти — усмихнати усти — които им придаваха дружелюбен, успокояващ вид. Тобин взе една и я стисна. Пълнежът зашумоля приятно под пръстите му. Той се усмихна, представяйки си как мушва и този спътник под юргана с дървеното семейство. Може би Нари можеше да ушие някакви дрехи и…

Повдигайки очи, той забеляза, че останалите деца и търговката се бяха вторачили в него. Едно от по-възрастните момчета се изсмя презрително.

В следващия миг баща му отново стоеше до него, изтръгвайки куклата от ръцете му. Лицето на херцога беше бледо, в очите му пламтеше гняв. Тобин се сви. Никога преди не беше виждал баща си в подобно състояние. С такъв поглед бе съзирал да го гледа майка му в най-лошите й дни.

След миг той изчезна, заменен от скована усмивка, която го ужасяваше дори повече.

— Ама че глупост! — възкликна баща му, захвърляйки куклата обратно върху сергията. — Ето това искаме! — Грабна нещо от масата и го мушна в ръцете на Тобин — торба с топчета. — Капитан Тарин ще ти плати. Ела, Тобин, има още много за гледане.

Той поведе сина си, стиснал го болезнено силно. Тобин чу как децата зад гърба му избухват в смях, а някакъв мъж промърмори:

— Казвах ви, че хлапето не е с всичкия си.

Тобин сведе глава, за да скрие сълзите на срам, които изгаряха очите му. Това беше по-зле, далеч по-зле, от случилото се с майка му сутринта. Не можеше да разбере какво бе разгневило толкова баща му или накарало местните да се озлобят по такъв начин, но с детската внезапна, ясна убеденост знаеше, че вината е негова.

Насочиха се право към коняря — дотук с посещението в града. Докато Тобин се отправяше към седлото, видя, че все още стиска топчетата. Не ги искаше, но не смееше да ядосва баща си още повече, като ги хвърли, затова ги мушна в туниката си. Те се плъзнаха до колана му, потропвайки леко.

— Да се прибираме — каза баща му и пое, без да изчака Тарин.

Обратният път се отличаваше с тежко мълчание. На Тобин му се струваше, че някаква глава е стиснала гърлото му и му причинява болка. Много отдавна се беше научил да плаче тихо. Едва по средата на пътя баща му погледна назад и го видя.

— Тобин! — Спря коня си и изчака момчето да се изравни с него. Вече не изглеждаше гневен, само изморен и тъжен. Махна с ръка по посока на града и каза: — Куклите… Те са глупави, мръсни неща. Момчетата не си играят с тях. Особено момчетата, които искат да станат велики бойци. Разбираш ли?

Куклата! Нова вълна срам погълна Тобин. Ето защо баща му бе изглеждал толкова вбесен. Сърцето му се сви още повече, когато това му донесе още едно разбиране. Ето защо майка му не му беше подарила една от куклите си. За него беше срамно да играе с тях.

Беше твърде шокиран, за да се почуди защо никой, дори и Нари, не му беше казал.

Баща му го потупа по рамото.

— Да вървим. Вкъщи ни чака торта. Утре Тарин ще започне обучението ти.

Но когато се прибраха, на Тобин не му беше до ядене. Нари докосна челото му, обяви го за изморен и го сложи да спи.

Той изчака тя да си иде, след което бръкна под възглавницата, за да извади четирите фигурки, скрити там. Доскоро щастливата тайна сега караше бузите му да пламтят от срам. Това също бяха кукли. Събирайки ги в шепа, той се прокрадна в съседната стая и ги остави на пазара. Там им беше мястото. Баща му ги беше направил и ги бе оставил сред модела, значи тук Тобин можеше да си играе с тях.

Завръщайки се в стаята си, момчето скри нежеланата торба с топчета в дъното на гардероба си. Сетне се сви между хладните завивки и отправи нова молитва към Сакор — да му помогне да бъде по-добро момче и да направи баща си щастлив.

Дори и след повторния плач му беше трудно да заспи. Струваше му се, че леглото е страшно празно. Накрая той напипа дървения меч на Тарин и заспа, сгушен с него.

Глава седма

Тобин не забрави неприятните спомени от този си рожден ден, но — подобно на топчетата, които прашасваха — избра да не си спомня за тях. Останалите дарове, които беше получил, прекрасно запълваха времето му.

В двора на казармите се упражняваше да си служи с меч и лък под наставлението на Тарин. Всеки ден излизаше да язди Госи. Вече не отправяше изпълнен с копнеж поглед към алистънския път. Малцината търговци, които срещаха из планинските пътеки, се покланяха почтително — тук никой не го сочеше с пръст и не шептеше, вперил поглед в него.

Припомняйки си удоволствието, което бе изпитал при изработването на восъчния кон, той измоли парчета восък от готвачката и скоро первазът на спалнята му бе завладян от дребни жълти животни и птици. Нари и баща му го похвалиха, но Тарин беше този, който му донесе буци чист нов восък, за да може да прави по-големи животни. Възхитен, Тобин му беше изработил кон.

На осмия си рожден ден отново посети града и този път внимаваше да се държи, както подобава на един млад воин. В светилището направи восъчни коне, а после, когато си избра прекрасен ловджийски нож за подарък, никой не му се присмя.

Скоро след това баща му реши, че е време синът му да се научи да чете и пише.

В началото Тобин се наслаждаваше на уроците, но то беше предимно защото обичаше да стои в стаята на баща си. Тук миришеше на кожа, по стените висяха карти и интересни кинжали.

— Никой скалански благородник не бива да се осланя на писари — обясни баща му, оставяйки пергаменти и мастилница на малка масичка край прозореца. Изостри едно гъше перо и го показа. — Това също е оръжие, момчето ми, някои умеят да си служат с него също тъй заплашително, както с меч или кинжал.

Тобин не разбра думите му, но беше нетърпелив да зарадва баща си. Уви, в това начинание не успя. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере връзката между закривените черни очертания, които баща му нанасяше върху листа, и звуците, на които според херцога отговаряли. И не само това: пръстите му, тъй ловки и умели, когато превъплъщаваха восък или глина, бяха безсилни пред дращещото, нестабилно перо. То капеше. Залиташе. Закачаше се в пергамента и хвърляше мастило във всички посоки. Правите линии, които Тобин чертаеше, се виеха като змии, камшичетата излизаха прекалено големи, цели букви излизаха на обратно. Баща му беше търпелив, ала Тобин губеше търпение. Ден след ден чегърташе върху хартията, докато в един момент просто не заплачеше от безсилие.

— Явно ще е по-добре да оставим четенето за после — отстъпи най-сетне баща му.

Същата нощ Тобин обмисляше да изгори всички пера в къщата — за всеки случай, ако баща му все пак си променеше мнението.

За щастие момчето не срещаше подобни затруднения с меча. Тарин спазваше обещанието си — всеки път, когато беше в замъка, двамата се срещаха да тренират. Въоръжени с дървени мечове и кръгли щитове, мъжът го бе научил на основните удари и отразявания, как да напада и как да се отбранява. Тобин полагаше усилено старание, спазвайки клетвата, която бе дал пред боговете и в сърцето си пред баща си — щеше да бъде велик боец.

Да изпълни обещанието си не беше трудно, защото той обожаваше тренировките. Като по-малък бе идвал с Нари, за да наблюдава как мъжете се дуелират. Сега те се събираха да гледат него, надничащи от прозорците на казармите или приседнали на щайги и пънове. Те го напътстваха, шегуваха се с него и му показваха своите специални трикове. Тобин не можеше да се оплаче от липса на учители. Понякога Тарин го изправяше срещу левичарите Маниес или Аладар, за да му покаже колко различно е да се биеш срещу противник, който държи оръжието си от същата страна като твоето. Естествено, още беше прекалено малък, за да се изправя срещу тях в същински спаринг, но разиграваха само движенията. Кони, майсторът на стрели, най-дребен и най-млад сред стражниците, бе най-близо до Тобин като ръст. Двамата намираха общ език заради споделената си обич към изработването на неща. Тобин му подаряваше восъчни животни, а в замяна Кони го бе научил как да изработва дръжки на стрели и дървени свирки.

Когато Тобин приключеше тренировката си с меч, останалите се присъединяваха към упражненията му с лък или разказваха истории за битките си срещу пленимарците. Бащата на Тобин бе неизменният герой в тези истории, винаги на челно място, винаги най-храбър на бойното поле. Тарин също имаше значително присъствие, неизменно край господаря си.

— Винаги ли си се бил заедно с татко? — попита го Тобин един зимен ден, когато си почиваха между упражненията. През нощта бе валял сняг. Брадата на Тарин бе побледняла около устата му, където дъхът му бе замръзнал.

Боецът кимна.

— През целия си живот. Баща ми е бил сред васалите на дядо ти. Аз бях третият му син, роден в Атион. Бяхме отгледани заедно, почти като братя.

— Значи си ми почти чичо? — попита момчето. Мисълта му се стори приятна.

Тарин разроши косата му.

— Може да се каже, принце. Когато бях достатъчно голям, станах негов оръженосец, по-късно той ме ръкоположи в рицарско звание и получих земите си в Хоукхейвън. В битка сме неразделни.

Тобин се замисли над казаното за момент и попита:

— Аз защо нямам оръженосец?

— Още си млад. Сигурен съм, че ще имаш, когато поотраснеш.

— Но не и такъв, с когото съм израснал заедно — тъжно каза Тобин. — Тук не се е раждало никакво момче. Няма никакви деца. Защо не можем да идем да живеем в Атион, като теб и татко? Защо децата от селото ме сочат и се взират в мен?

Тобин почти очакваше, че Тарин няма да отговори, а ще подеме друга тема — така правеха баща му и Нари. Но боецът наместо това въздъхна и поклати глава:

— Предполагам е заради демона… И заради това, че майка ти е толкова нещастна. Татко ти смята, че така е най-добре. Аз самият не зная…

Изглеждаше толкова тъжен, докато изричаше тези думи, че Тобин едва не изтърси за случилото се тогава в кулата. Никому не беше споменавал за това.

Но преди да е успял, Нари дойде да го извика. Той си обеща, че ще каже на Тарин на следващия ден, докато яздят, само че Кони и старият Летис също се присъединиха, а Тобин не искаше да говори пред тях. След ден-два забрави за това, ала доверието му към Тарин остана.

С напредването на цинрина имаше малко сняг, дори едва не стигаше да покрие поляната, но пък настана жесток студ. Тарин караше мъжете да секат дърва в гората. Всички спяха в залата, където камината не угасваше ден и нощ. Тобин носеше две туники и връхната си дреха. Денем готвачката оставяше казан с огън в стаята с играчките, за да не скучае Тобин, но там пак беше толкова студено, че момчето можеше да вижда дъха си.

По сковалия реката лед спокойно можеше да се ходи — а също и да се карат кънки, както правеха някои от по-младите слуги и войници. Но Нари не пускаше Тобин. Позволяваше му само да гледа от брега.

Една ярка утрин той си играеше самичък, когато дочу звука на копита по замръзналата земя. Скоро сред поляната изникна самотен конник с червено наметало. Ездачът прекоси моста. Надвесвайки се през прозореца, Тобин видя как баща му излиза да приветства посетителя и го кани вътре. Червено-златният символ му беше добре познат. Това беше кралски пратеник — обичайно това можеше да означава само едно.

Ездачът не остана дълго и скоро пое обратно. Веднага щом копитата на коня му затрополиха наново по моста, Тобин се стрелна надолу.

Баща му беше седнал на пейка край огнището, изучавайки дълъг свитък, натежал от кралските печати и панделки. Тобин приседна до него и надникна в документа, мечтаейки си да може да чете — за да може да види какво се казва в съобщението.

— Отново трябва да напуснеш, нали, татко?

— Да, и то много скоро. Пленимар се възползва от липсата на сняг, за да ограбва миценското крайбрежие. Местните са се обърнали с молба към Ериус.

— Не можеш да отплуваш по това време на годината! Морето е прекалено бурно.

— Да, ще трябва да пътуваме с коне — разсеяно отговори баща му. В очите му вече бе изникнал онзи занесен поглед и Тобин разбра, че той вече си мисли за коне, войници и припаси. Само за това щяха да разговарят с Тарин.

— Защо Пленимар непрекъснато ни напада? — попита Тобин, ядосан на тези чужденци, заради които баща му непрекъснато трябваше да напуска. До празника на Сакор оставаха само няколко седмици, несъмнено баща му щеше да напусне преди това.

Риус го погледна.

— Помниш картата, която ти показах — как Трите земи обгръщат Вътрешното море, нали?

— Да.

— Е, някога всичко това е било една земя, управлявана от кралежреци, наречени йерофанти. Столица бил градът Беншал, в Пленимар. Преди много време последният йерофант разделил земята на три, но на пленимарци това не се понравило. Оттогава те неспирно се опитват да си върнат цялата територия.

— Кога ще мога да дойда на война с теб? — попита Тобин. — Тарин казва, че се справям много добре.

— Чух подобни неща. — Баща му го прегърна, усмихвайки се по начина, който значеше не. — Ето какво. В момента, в който втората ми ризница ти стане по мярка, ще можеш да дойдеш с мен. Ела да видим дали ще ти стане.

Тежката одежда от брънки бе окачена в спалнята на баща му. Беше прекалено голяма, естествено, и се влачеше след Тобин като металически шлейф. Койфът скри очите му. Смеейки се, херцогът му постави шлема — сякаш някоя от огромните тенджери на готвачката се намираше върху главата му. Краят на носния предпазител увисна под брадичката му. Но въпреки това сърцето му започна да бие бързо, защото си представи високия, силен мъж, който някога щеше да бъде и комуто ризницата щеше да е по мярка.

— Виждам, че съвсем скоро ще я облечеш — засмя се баща му. Сетне повлече поставката към стаята на Тобин и през остатъка от следобеда му показваше как да се грижи ризницата да е винаги смазана и готова.

Тобин все още таеше надеждата, че баща му и другите ще останат до фестивала на Сакор, ала васалите на херцога, лорд Нианис и лорд Солари, пристигнаха с хората си няколко дни по-късно. Известно време поляната бе изпълнена с войници и техните палатки, но след няма и седмица всички бяха поели към Атион, оставяйки Тобин и слугите да празнуват сами.

Нари успя да измъкне Тобин от мрачното му настроение — макар и не веднага — и го впрегна да помага в подготовката по украсата на къщата. Гирлянди от елови клонки бяха окачени над всеки праг. Дървени щитове, боядисани в златно и черно, бяха окачени по колоните на залата. Младият принц запълни полицата за дарове на домашното светилище с цял табун восъчни коне за Сакор. Но на следващото утро ги откри пръснати по покрития с тръстика под, заменени от същата бройка зацапани корени.

Това бе един от любимите номера на демона — и по съвместителство, от най-омразните на Тобин, защото баща му винаги много се разстройваше: херцогът неизменно пребледняваше при вида на тези корени. Тогава трябваше да изгарят ароматни треви и да изричат молитви, за да прочистят светилището. Ако Тобин първи намереше корените, той ги изхвърляше и изчистваше полицата с ръкав, за да не види баща му и да не се натъжава.

В Нощта на скръбта готвачката изгаси всички огнени съдини без един, за да символизира смъртта на Стария Сакор, след което всички излязоха да играят на криеница под лунната светлина в празния двор пред казармата.

Скритият зад една купа сено Тобин случайно бе погледнал към кулата, където видя слабото сияние на забранена светлина. От дни не беше виждал майка си, което го устройваше. Сега по гърба му пролазиха тръпки, когато си представи как тя е застанала там и го гледа.

Внезапно нещо тежко го повали на земята. Изгаряща болка разцъфна точно под дясното му око. Невидимият нападател изчезна също така бързо, както се беше и появил. Тобин изникна иззад купата, ридаейки от ужас и страх.

— Какво има, миличък? — викна дотичалата Нари, като го прегърна.

Прекалено втрещен, за да отговори, той притисна пламтящата си буза към рамото й, докато тя го отнасяше вътре.

— Някой да запали светлина! — нареди тя.

— Не и в Нощта на скръбта — каза камериерката Сарила.

— Тогава донеси мангала и раздухай въглените. Детето е наранено!

Тобин се бе притиснал към нея, затворил очи. Болката вече губеше остротата си, ала шокът от преживяното още го караше да трепери. Чу как Сарила се връща с мангала.

— Ето, миличкото ми, дай на Нари да види.

Момчето повдигна глава и й позволи да обърне бузата му към слабото сияние. Минир и останалите слуги стояха в кръг около тях. Изглеждаха много притеснени.

— В името на светлината, ухапан е! — възкликна икономът. — Върви донеси леген и чиста кърпа, момиче — обърна се той към Сарила.

Тобин повдигна ръка до лицето си и напипа лепкава мокрота.

Нари взе кърпата, която Сарила донесе, за да обърше пръстите и бузата му. Върху плата останаха кървави петна.

— Някое от кучетата ли беше, Тобин? Може би някое се е било свило да спи в сеното — каза нервно Минир. Кучетата наистина не обичаха особено Тобин — ръмжаха и бавно се отдръпваха от него. Понастоящем в замъка бяха останали само няколко, които Нари не пускаше вътре.

— Това не са следи от кучешко ухапване — прошепна Сарила. — Не виждате ли…

— Беше демонът! — проплака Тобин. Луната бе светила достатъчно силно, за да види, че зад него не се бе промъкнало нищо телесно. — Той ме повали и ме ухапа.

— Тихичко… — каза Нари, избърсвайки сълзите му с един чист край на парцала. — Ще говорим на сутринта. Сега ела да си легнеш. Нари няма да позволи на демона да те докосне.

Тя го поведе към стълбището. Зад гърба си Тобин можеше да чуе как слугите си шепнат.

— Значи било истина! — трепереше Сарила. — Кой друг напада така? И двамата са прокълнати!

— Достатъчно, момиче! — просъска Минир. — Онези, които не могат да си държат устите затворени, ги очаква самотния, студен път отвън.

Тобин потръпна. Значи дори тук шушукаха.

Заспа дълбоко с Нари до себе си. Събуди се сам, добре завит, и по промъкващите се слънчеви лъчи можа да определи, че е средата на утрото.

Разочарованието прогони целия снощен ужас. Всяка утрин в деня на Сакор двамата с Минир оповестяваха идването на новата година, като удряха по гонга край светилището. Тази година икономът трябва да го е сторил сам, а Тобин дори не бе чул.

Отиде бос до малкото бронзово огледало над легена си и погледна бузата. Да, белегът още личеше — два реда червени следи от зъби, оформени като око. Тобин си захапа ръката, за да остави следи. Видя, че сходството е голямо. Погледна в огледалото, гледайки в собствените си сини очи. Зачуди се какво ли невидимо тяло притежава демонът. До този момент той представляваше само тъмно замъгляване, което понякога бе съзирал с крайчеца на окото си. Сега си го представи като един от гоблините от приказките на Нари — онези, за които тя казваше, че приличали на момче, цялото изгорено. Гоблин със зъби като неговите. Какво ли стоеше на ръба на света му?

Тобин нервно огледа стаята и три пъти направи знака за предпазване от злини, преди да събере достатъчно смелост да се облече.

Седеше на леглото, завързвайки панталоните си, когато чу мандалото на вратата да се повдига. Момчето погледна към прага, очаквайки да види Нари.

Но на прага не стоеше тя, а майка му, понесла неизменната си кукла.

— Чух Минир и готвачката да говорят за случилото се снощи — каза меко тя. — Този път проспа началото на деня на Сакор.

За пръв път в продължение на повече от година двамата бяха заедно сами. От онзи ден в кулата.

Тобин не помръдваше. Продължаваше да стои, хванал вървите. Тя се приближи и посегна да докосне бузата му.

Днес косата й беше сресана и вързана на плитка. С хладни, нежни пръсти тя приглади косата му назад и огледа подутата плът около раната. Днес лицето й не беше засенчено от нищо, поне доколкото Тобин можеше да определи. Просто изглеждаше тъжна. Полагайки куклата върху леглото, Ариани хвана лицето му с двете си ръце и го целуна по челото.

— Толкова съжалявам — промълви тя. Нави левия му ръкав и целуна родилния белег. — Двамата с теб живеем в злощастен сън, миличък. Имаме само себе си. А аз те пренебрегвам.

— Сарила казва, че съм прокълнат — каза тихо Тобин, смутен от неочакваната нежност.

Очите на майка му се присвиха опасно, но допирът й остана нежен.

— Сарила е невежа селянка. Никога не трябва да обръщаш внимание на подобни приказки.

Принцесата отново взе куклата и хвана Тобин за ръката. Усмихвайки се, тя каза:

— Елате, милички, да видим какво ни е приготвила готвачката за закуска.

Глава осма

След онова странно новогодишно утро майка му престана да бъде призрак в собствения си дом.

За начало тя уволни Сарила и изпрати Минир да й потърси подходяща заместница. На следващия ден той се върна с мълчалива, добра вдовица на име Тира, която стана лична прислужница на Ариани.

Прогонването на Сарила бе ужасило Тобин. Никога не бе чувствал особена привързаност към момичето, ала тя представляваше част от домакинството откакто той се помнеше. Тъй като майка му не криеше и неприязънта си към Нари, момчето се притесняваше, че тя ще е следващата изгонена. Но Нари остана и продължи да се грижи за него.

Сега майка му слизаше почти всяка сутрин, подобаващо облечена, сплела, сресала или обгърнала с прозрачен воал лъскавата си черна коса. Дори си слагаше някакъв парфюм, който ухаеше на пролетни цветя. Все още прекарваше голяма част от деня в шиене на кукли край камината, но сега отделяше и време да обсъжда неща с Минир или да посреща заедно с готвачката селяните и амбулантните търговци, които се отбиваха да продават стоките си. Понякога Тобин също присъстваше и бе изненадан да чуе за глада и заразите, вилнеещи из околните поселища. До този момент подобни неща като по правило представляваха само новини за нещо, случващо се из далечните места.

И все пак, колкото и оживена да беше през деня, щом обедните сенки започнеха да се удължават, сякаш светлината у принцесата също угасваше и Ариани се оттегляше на забранения трети етаж. В началото това натъжаваше Тобин, ала никога не се беше изкушил да я последва. На следващото утро тя винаги изникваше, усмихната отново.

Демонът пък беше най-активен в мрака.

Белегът от захапване върху бузата на Тобин скоро зарасна и изчезна, но страхът от преживяното остана. Всяка нощ, лежащ край Нари, Тобин не можеше да се отърве от образа на коварна черна форма, дебнеща в сенките, протегнала ноктести пръсти да щипе и дере, с остри зъби, оголващи се, за да потънат в плът отново. Момчето винаги придърпваше завивките си до очите и се научи да не пие нищо преди лягане, за да не му се налага да използва нощното гърне.

Крехкият мир с майка му се задържа. Няколко седмици по-късно Тобин влезе в стаята с играчките си, откривайки принцесата да го чака край новопоставена маса.

— За уроците ни — обясни тя, правейки му знак да се настани срещу нея.

Сърцето на Тобин се сви, когато зърна пергаментите и принадлежностите за писане.

— Татко се опита да ме научи — каза той, — но аз не можах да разбера.

Споменаването на баща му породи малка гънчица от смръщване, но тя бързо се заглади. Ариани потопи едно от перата в мастилницата и му го подаде.

— Какво ще кажеш да опитаме отново? Може пък аз да се окажа по-добра учителка.

Все още изпълнен със съмнение, Тобин го взе и се опита да напише името си — единствената дума, която знаеше. Няколко мига тя го наблюдава как се мъчи, сетне внимателно взе перото от ръката му.

Тобин застина, чудейки се дали няма да последва някакъв изблик. Но майка му се изправи и отиде до перваза, където бяха подредени дървени и восъчни фигурки. Вземайки една лисица, принцесата го погледна:

— Ти си ги направил, нали?

Тобин кимна.

Ариани огледа и останалите фигурки: ястреб, мечка, орел, галопиращ кон и опит да оформи Талин, държащ тренировъчен меч.

— Това не са най-добрите — срамежливо каза той. — Тях ги подарявам.

— На кого?

Момчето сви рамене:

— На всекиго.

Слугите и войниците винаги хвалеха умението му и дори молеха да им направи определени животни. Маниес беше поискал видра, а Ларис бе пожелал мечка. Кони харесваше птиците. В замяна на орел бе подарил на Тобин един от острите си ножове и му намираше парчета меко дърво, което се оформяше лесно.

Колкото и да му беше приятно да ги радва, най-добрите си фигурки запазваше за баща си и Тарин. Никога не му беше минавало през ума да подари и на майка си. Зачуди се дали не се чувстваше обидена.

— Искаш ли я? — попита той, сочейки към лисицата, която Ариани все още държеше.

Тя леко се поклони, усмихвайки се.

— Благодаря ви, милорд.

Принцесата се върна на стола си, постави фигурката върху масата и отново му подаде перото.

— Можеш ли да я нарисуваш?

Моделирането му се удаваше тъй лесно, че не му беше минавало през ума да рисува. Тобин погледна към празния пергамент, прокарвайки края на перото по брадичката си. Лесно беше да придаде нужната форма на парче мек восък, но съвсем различно нещо беше да я пресъздаде по такъв начин. Представи си лисицата, която бе видял една сутрин в поляната, и се опита да очертае линия, която да улови формата на муцуната и напрегнатостта на ушите й, докато тя бе мишкувала. В ума си я виждаше ясно, ала не можеше да подчини перото, за да я пренесе върху хартията. Драсканицата, която нарисува, въобще не приличаше на лисица. Тобин захвърли перото и се загледа в изцапаните си с мастило пръсти, отново надвит.

— Няма значение, миличък — каза майка му. — Фигурките ти са много по-добри от рисунки. Просто бях любопитна. Да видим сега дали няма да мога да ти помогна с буквите.

Тя взе листа, обърна го, написа нещо, поръси го с пясък и му подаде пергамента. В горната част три пъти бе написана буквата А — голяма. Отново натопи перото, подаде му го, сетне стана, за да застане зад гърба му. Поставяйки ръката си над неговата, Ариани започна да му показва движенията, нужни за очертаването на буквата. След като го повториха няколко пъти във въздуха над буквите, които беше написала тя, Тобин опита сам и откри, че драскулките му бяха започнали да приличат на буквата, която опитваше.

— Виж, мамо, успях! — възкликна той.

— Точно както си мислех — промърмори тя, изчертавайки му още букви, които да упражнява. — Аз бях същата на твоите години.

Тобин я гледаше, опитвайки се да си я представи като малко момиченце с плитки, което не може да пише.

— Също правех фигурки, но не толкова хубави, колкото твоите — продължи тя, все още пишейки. — Тогава дойката ми ме научи да правя кукли. Виждал си куклите ми.

Момчето се почувства неловко при споменаването им, но не искаше да нагруби майка си, като не отговори:

— Много са красиви.

Погледът му се пренесе върху куклата, която тя бе оставила върху шкафа край тях. Ариани повдигна очи и улови този поглед. Тобин не успя да отклони взор навреме. Бе разбрала какво гледа той, може би дори знаеше какво си мисли.

Лицето й се смекчи в привързана усмивка, тя взе грозната кукла в скута си и приглади обезформилите се крайници.

— Тази е най-красивата, която съм правила.

— Но… Защо няма лице?

— Глупаво дете, естествено, че той си има лице! — Тя се засмя, прокарвайки пръсти по празния овал плат. — Най-красивото личице, което съм виждала!

За миг очите й бяха налудничави и диви, както тогава, в кулата. Тобин изтръпна, когато принцесата се приведе напред, ала тя само отново потопи перото и продължи да пише.

— Можех да оформя всичко с ръцете си, но не можех да пиша или чета. Бащи ми — дядо ти, петият съпруг на Танарис — ми показа как да науча ръката си на формите, точно както аз ти показвам сега.

— Имам дядо? Ще го срещна ли някой ден?

— Не, миличък, баба ти го отрови преди години — каза принцесата, пишейки оживено. След момент тя обърна листа към него.

— Ето ти нова редица, върху която да се упражняваш.

В това си занимание прекараха остатъка от утрото. След като Тобин усвои формата, Ариани започна да го учи на звуците, принадлежащи на всяка буква, докато той прекопираше. С многократните повторения момчето постепенно започна да разбира. Когато Нари им донесе обяд, вече бе забравил за любопитната орис на дядо си.

От този ден двамата започнаха да посвещават част от всяко утро на тази дейност. Принцесата проявяваше забележително търпение да го научи на буквите, убягвали му преди. И малко по малко Тобин започваше да се учи.

Херцог Риус отсъства през цялата зима, сражавайки се в Мицена редом с краля. Писмата му бяха изпълнени с описания на битки и бяха написани като уроци за Тобин. Някои от тях бяха придружени с подаръци, трофеи от бойното поле: вражески кинжал, чиято дръжка представляваше увита змия; сребърен пръстен; торбичка с камъни за игра; малка кехлибарена жаба. Един пратеник донесе на Тобин нащърбен шлем, украсен с лилави конски косми.

Тобин подреждаше тези малки съкровища върху един рафт в стаята си за игри, чудейки се относно предишните им стопани. Поставяше шлема върху обгърнат с наметало стол и влизаше в дуел с мнимия противник. Понякога си представяше, че се сражава редом с баща си и краля. А пък друг път столовният войник се превръщаше в негов васал и двамата повеждаха в битка цели армии.

Покрай тези игри баща му му липсваше много, но момчето знаеше, че един ден ще се бие рамо до рамо с него — както той беше обещал.

През последните сиви зимни дни Тобин започна истински да се наслаждава на компанията на майка си. В началото се срещаха в залата след сутрешната му езда с Минир. На няколко пъти принцесата дойде с тях. Тобин се удивляваше колко умело язди тя, яхнала странично коня си, с коса, развята като дълъг копринен флаг.

Към останалите от къщата обаче поведението й остана непроменено. Рядко говореше с Минир и почти никога с Нари. Новата жена, Тира, се грижеше добре за нея и се отнасяше мило с Тобин, докато веднъж демонът не я беше блъснал по стълбите и тя не напусна, без дори да се сбогува. След това се справяха без прислужница.

Но най-разочароващо бе хладното й отношение към баща му. Ариани никога не говореше за него, захвърляше даровете, които той й изпращаше, и напускаше залата, когато Минир всяка вечер край камината четеше писмата му на Тобин. Никой не можеше да определи защо тя го ненавижда толкова, а момчето не се осмеляваше да я попита пряко. Когато баща му се прибереше и видеше подобрението на съпругата си, може би нещата щяха да се оправят. Нали в крайна сметка бе обикнала сина си. Лежейки в леглото си нощем, той си представяше как яздят през планината заедно, усмихнати и тримата.

Глава девета

Една студена утрин към края на клесин Тобин и майка му се занимаваха с уроците, когато дочуха приближаването на галопиращ ездач.

Тобин изтича до прозореца, надявайки се най-сетне да зърне баща си. Майка му го последва и постави ръка върху рамото му.

— Този кон не ми е познат — каза Тобин, заслонявайки очи. Ездачът се беше омотал прекалено, за да може да го разпознае. — Може ли да ида да видя кой е?

— Не виждам защо не. Пътьом можеш да погледнеш и дали готвачката няма нещо като за нас. Не бих отказала една ябълка. И не се бави, още не сме приключили за днес.

— Няма! — викна Тобин, стрелвайки се.

Залата беше празна, затова той отиде в кухнята и с радост откри, че ездачът е бил Тарин. Нари и останалите се бяха струпали да го поздравяват. Брадата му бе станала дълга. Ботушите му бяха зацапани с кал и сняг, а около едната си китка носеше превръзка.

— Войната свърши ли? Татко идва ли си? — викна Тобин, скачайки в ръцете му.

Мъжът го повдигна и носовете им се оказаха на едно равнище.

— Два пъти да, малки принце! И води гости със себе си. — Остави момчето на земята. Опитваше се да се усмихва, ала Тобин виждаше нещо друго в бръчките около очите му, когато той погледна към Нари и иконома. — Скоро ще бъдат тук. Върви да си играеш, Тобин. Няма нужда да се пречкаш на готвачката из кухнята. Сега има много работа.

— Но…

— Тарин ще те изведе да яздите по-късно — остро каза Нари. — Сега да те няма!

Не беше свикнал да го отпращат така. Чувствайки се мрачно, Тобин пое обратно към горния етаж, чудейки се кого ли води баща му. Надяваше се да е лорд Нианис или херцог Арчис. Тях харесваше най-много от васалите му.

Бе преполовил залата, когато се сети, че майка му беше поискала да й донесе ябълка. Нямаше да го смъмрят, щом се връщаше с такова поръчение.

Кухненската врата беше отворена и с приближаването си той можа да чуе Нари да казва:

— Какво прави кралят тук след толкова години?

— Дошъл е да ловува, поне така твърди — отговори Тарин. — Вече почти бяхме стигнали Еро, когато Риус спомена какъв добър лов на елени става по тези места. Кралят го взе за покана. Напоследък по-често му хрумват подобни прищевки…

Кралят! Тобин забрави за ябълката и затича обратно, мислейки за малката дървена фигурка в кутията — Вуйчо ти. Възхитено се чудеше дали гостът ще носи златната си корона и дали ще му позволи да подържи меча на Герилейн.

Майка му все още стоеше край прозореца.

— Кой дойде, детето ми?

Тобин изтича до нея, но в далечината още не се виждаха други конници. Той се стовари в стола си, дишайки тежко.

— Татко е изпратил Тарин напред… Кралят… Кралят идва… Той и татко…

— Ериус? — Ариани се сви до стената, стиснала куклата си. — Идва тук? Сигурен ли си?

Студеното, гневно присъствие на демона обгърна Тобин — толкова силно, че му беше трудно да диша. Пергаменти и мастилници отхвърчаха от масата, разпилявайки се по прашния под.

— Мамо, какво има? — попита той, внезапно изплашен от погледа й.

Със сподавен вик тя се стрелна към него и наполовина го изнесе, наполовина го извлече от стаята. Демонът беснееше около тях, завихряйки тръстики и откъсвайки лампи от куките им. В коридора тя спря, оглеждайки се бясно, сякаш търсеше някакъв път за бягство. Тобин се стараеше да не изскимти от болката, причинена му от впилите се в ръката му пръсти.

— Не, не, не! — мърмореше тя. Празното, мръсно лице на куклата надничаше изпод ръката й.

— Мамо, боли ме. Къде отиваме?

Но тя не го слушаше.

— Не отново. Не! — прошепна тя, повеждайки го към стълбището за третия етаж.

Тобин започна да се дърпа.

— Не, мамо, не искам да се качвам горе!

— Трябва да се скрием! — просъска тя, сграбчвайки го за раменете. — Тогава не успях, а трябваше. В името на Квартата, щях, но те не ми позволиха. Моля те, Тобин, ела с мама. Няма време!

Тя го повлече по коридора към стълбището на кулата. Тобин отново понечи да се отскубне, но невидими ръце блъснаха гърба му. Вратата се разтвори пред тях, удряйки се в стената с такава сила, че една от дъските й се нацепи.

Паникьосани птици пърхаха около тях. Принцесата отведе Тобин в стаята на върха. Нейната врата се затръшна сама, а една маса прелетя през стаята, пропускайки рамото на момчето на косъм, за да се притисне до прага, отрязвайки пътя му за бягство. Прашни гоблени отхвърчаха от стените. Прозорците се отвориха широко. От всички страни нахлу слънчева светлина, ала стаята си остана мрачна и мъртвешки студена. Отвън дочуха голяма група ездачи да се задава по пътя.

Ариани пусна Тобин и започна трескаво да крачи из помещението, притиснала ръка към устата си. Момчето трепереше край счупената маса. Това беше майката, която познаваше най-добре — нараняваща и непредсказуема. Всичко останало бе представлявало лъжа.

— Какво ще правим? — виеше тя. — Той ни намери отново! Може да ни намери навсякъде! Трябва да избягаме! Лел, кучко, ти ми обеща…

Звънтенето на сбруи стана по-силно и принцесата се стрелна към прозореца, гледащ към предния двор.

— Твърде късно! Вече е тук! Как е успял? Как е успял?

Тобин се промъкна до нея, за да надникне. Баща му и група непознати с алени наметала точно слизаха от конете. Един от тях носеше златен шлем, който сияеше на слънцето като корона.

— Това ли е кралят, мамо?

Ариани го дръпна назад, притискайки го толкова близо, че лицето му бе притиснато към куклата. Тя миришеше на плесен.

— Запомни го — прошепна майка му, треперейки. — Запомни убиеца! Баща ти го е довел тук. Но този път той не ще те получи.

Принцесата го завлече до срещуположния прозорец, онзи, от който се откриваше гледка на запад към планините. Демонът обърна нова маса, разсипвайки без усти кукли по пода. Майка му рязко се извъртя при звука, при което Тобин си удари главата в ръба на каменния перваз толкова силно, че се замая. Почувства как пада, почувства как майка му отново го повдига, почувства слънце и вятър върху лицето си. Отваряйки очи, той се намери върху перваза, високо над замръзналата река.

Точно като последния път, когато го беше довела тук.

Но този път майка му бе приклекнала на перваза до него, обърнала насълзен лик към планините. Беше сграбчила гърба на туниката му и се мъчеше да го издърпа.

Тобин бясно се дърпаше назад, търсейки да се вкопчи в каквото и да е — рамката на прозореца, ръката на майка си, облеклото й — и чувстваше, че започва да губи равновесие. Виждаше тъмната вода да се движи като мастило под леда. Умът му скочи напред. Дали ледът щеше да се строши, когато паднеше отгоре му?

Тогава майка му изпищя и политна надолу. Роклята и дивната й черна коса се разгърнаха около нея. За частица от мига очите им се срещнаха и на Тобин му се стори, че го разтърсва мълния, съединявайки сърцата им.

Сетне някой го сграбчи за глезена, дръпвайки го рязко назад. Той си удари брадичката във външната част на перваза и потъна в мрак, примесен с вкуса на кръв.

Риус и кралят точно се канеха да поведат конете си, когато дочуха писък да разкъсва замъка.

— В името на пламъка! Това да не е онзи твой демон? — възкликна Ериус, оглеждайки се разтревожено.

Ала херцогът знаеше, че демонът няма глас. Разбутвайки останалите, той се втурна към портата, вече съзирайки в съзнанието си това, което трябваше да предвиди, което щеше да вижда отново и отново насън през остатъка от живота си: Ариани на най-горния прозорец, който би трябвало отдавна да е запечатан, виждайки сиянието на братовия шлем в поляната, решавайки…

Той тичаше с препъване край реката, прекосявайки последния завой на крепостната стена. Тогава спря и нададе измъчен вой при вида на босите бели крака, стърчащи между два камъка край реката. Риус изтича до нея и дръпна роклята й, отметнала се нагоре от падането. Поглеждайки към извисяващата се пред него кула, видя само един прозорец. Капаците бяха отворени.

При падането бе счупила гърба си, а главата й се беше пукнала от сблъсъка с леда. Черна коса и червена кръв обгръщаха челото й в ужасяваща корона. Красивите й очи бяха отворени, застинали в израз на мъка и бяс. Дори и в смъртта си, тя го винеше.

Потръпвайки от този поглед, Риус отстъпи назад в ръцете на краля.

— В името на пламъка — промълви Ериус, взирайки се в нея. — Бедна ми сестрице, какво си направила?

Херцогът притисна юмруци към слепоочията си, за да сдържи желанието да го удари в лицето.

— Кралю — успя да промълви той, рухвайки до трупа, — сестра ти е мъртва.

Тобин помнеше как пада. Постепенно идваше в съзнание и установи, че под себе си има под. Инстинктивно се притисна към него, прекалено ужасен, за да помръдне. Някъде наблизо отекващи гласове говореха едновременно, ала не можеше да разбере думите им. Не знаеше къде се намира или как се е озовал тук.

Най-сетне успявайки да отвори тежките си клепачи, той установи, че се намира в кулата. Тук беше тихо.

Демонът беше с него. Никога не беше го усещал толкова силно. Но същевременно в излъчването му имаше и нещо различно, макар Тобин да не можеше да определи какво.

Чувстваше се много странно, сякаш сънува, ала болката в брадичката му показваше, че това не е така. Когато се опита да си припомни как се е озовал тук, умът му се изпълни с объркано жужене, сякаш главата му беше пълна с пчели.

Допряната до студения каменен под буза го болеше. Момчето извърна глава на другата страна и зърна празното лице на майчината кукла, лежаща само на инчове от протегнатата му ръка.

Къде ли можеше да е тя? Майка му никога не оставяше куклата си.

Татко няма да ми позволи да я задържа, помисли си. Ала внезапно я искаше повече от всичко на света. Бе грозна, през целия си живот я беше мразил, ала сега протегна ръка, спомняйки си как майка му казваше привързано: тази е най-красивата, която съм правила. Сякаш бе изрекла думите на глас.

Къде е тя?

Когато се изправи и прегърна куклата, жуженето в главата му стана по-силно. Беше малка, недодялана и прекалено твърда на допир, но въпреки това съумяваше да го успокои. Оглеждайки се замаяно, с изненада се видя приклекнал край една счупена маса в другия край на стаята. Ала този Тобин беше гол, мръсен и ядосан и лицето му беше покрито със сълзи. Този Тобин не държеше кукла. Той все още притискаше ушите се с две ръце, за да не допусне нещо, което и двамата не искаха да си спомнят.

Нари изпищя и притисна длан към устата си, когато херцогът с олюляване пристъпи в залата, понесъл потрошеното тяло на Ариани в ръцете си. Дойката веднага разбра, че принцесата е мъртва. Кръв се стичаше от ушите и устата на господарката. Отворените й очи бяха неподвижни като камъни.

Тарин и кралят го следваха. Ериус се опитваше да докосне лицето на сестра си, но херцогът не му позволяваше. Риус успя да стигне до камината, преди краката му да се подкосят. Отпускайки се на земята, той я прегърна към себе си и зарови лице в косата й.

Вероятно я прегръщаше за пръв път от раждането на Тобин, помисли си Нари.

Ериус тежко приседна на една от пейките край камината. Погледна към дойката и към останалите от антуража, които го бяха последвали. Лицето му беше посивяло, ръцете трепереха.

— Излезте — нареди той, без да посочва някого конкретно. Не беше и нужно. Всички без Тарин го сториха — той леко се отдръпна, наблюдавайки двамата безизразно.

Нари се намираше на средата на стълбището, когато внезапно се сети, че тази сутрин Тобин бе имал урок с майка си.

Премина оставащите стъпала по две наведнъж и полетя по коридора. Сърцето й болезнено се сви, когато зърна изпотрошените лампи. И спалнята, и стаята за игри на Тобин бяха празни. По пода бяха пръснати пергаменти, един от столовете лежеше повален.

Страхът обгърна сърцето й като пестник.

— О, Илиор, нека детето е добре!

Излизайки обратно в коридора, тя видя, че вратата към третия етаж е отворена.

— Небеса, не! — прошепна тя, ускорявайки ход.

Из горния етаж се търкаляха скъсани гоблени. Те се заплитаха в краката на Нари, докато тя тичаше към стълбището на кулата и нагоре. Не беше добре приета тук, докато Ариани беше жива, дори и сега се чувстваше като нашественица.

Помещението на върха на кулата бе покрито с изпотрошени мебели и разкъсани кукли. Всички четири прозореца бяха отворени, ала стаята беше мрачна и вонеше. Тя познаваше тази миризма.

— Тобин, тук ли си, дете?

Гласът й сякаш не можа да изпълни малкото пространство, но пък чуваше звука на накъсано дишане. Откри, че той идва откъм ъгъла, най-далече от фаталния прозорец. Полускрит под един паднал гоблен, Тобин се бе свил до стената, сключил ръце около коленете си, вперил поглед в нищото.

— Милото ми! — задави се Нари, падайки на колене край него.

Лицето и туниката на момчето бяха покрити с кръв, което за миг я накара да си помисли, че Ариани се е опитала да му пререже гърлото, че той ще умре в ръцете й, че цялата болка, лъжи и чакане са били напразни.

Тя се опита да го повдигне, но Тобин се отдръпна и се сви още повече, все още с празен поглед.

— Тобин, миличък, аз съм. Ела, да те заведем в стаята ти.

Детето не помръдна и с нищо не показа, че е забелязало присъствието й. Нари се доближи до него и го поглади по косата.

— Моля те, чедо. Тук е лошо и студено място. Ела в кухнята за една хубава купа бульон. Тобин? Погледни ме, дете. Добре ли си?

Откъм стълбището долетяха тежки стъпки. Вътре нахлу херцогът, следван от Тарин.

— Виждала… О, слава на светлината! — Риус разбута потрошените мебели, за да коленичи до нея. — Зле ли е ранен?

— Не, само много уплашен, милорд — прошепна Нари, продължавайки да гали Тобин по косата. — Трябва да е видял…

Херцогът се приведе и внимателно хвана брадичката на сина си, опитвайки се да повдигне главата му. Тобин се дръпна.

— Какво стана? Тя защо те доведе тук? — меко попита Риус.

Момчето не отговори.

— Огледайте се, милорд! — Нари отмести черната коса на Тобин, за да огледа синината върху лицето му. Кръвта по лицето и дрехите му идваше от рана с формата на полумесец върху брадичката му. Не беше голяма, но беше дълбока. — Трябва да е видяла краля с вас. За пръв път откакто… Знаете в какво състояние беше тя.

Нари се вгледа по-внимателно в пребледнялото лице на Тобин. Нямаше сълзи, но очите бяха разтворени широко и вперени, сякаш все още виждаха разигралото се тук.

Момчето не се възпротиви, когато баща му го вдигна на ръце и го отнесе в спалнята му. Но и не се отпусна, оставайки свито. Не можеше да става въпрос за свалянето на разрушените му дрехи, затова Нари му свали обувките, изми лицето и го зави с допълнителен юрган. Херцогът коленичи край леглото и взе една от ръцете на Тобин между дланите си, говорейки му тихо, като наблюдаваше безкръвното лице върху възглавницата за някаква реакция.

Нари се обърна и видя Тарин застанал на прага. Мъжът също беше пребледнял. Тя отиде до него и го хвана за ръката.

— Той ще се оправи, Тарин. Просто е много изплашен.

— Хвърлила се е от прозореца на кулата — прошепна Тарин, все така вторачен в Риус и момчето. — Взела е Тобин със себе си… Погледни го, Нари. Мислиш ли, че се е опитала…

— Никоя майка не би сторила подобно нещо!

Ала в сърцето си не беше толкова сигурна.

Двамата останаха още известно време на прага, застинали като жива картина от пантомима. Най-сетне Риус се изправи на крака и разсеяно прокара ръка по окървавената си туника.

— Трябва да ида при краля. Той възнамерява да я отнесе в кралската гробница в Еро.

Нари гневно стисна престилката си в юмруци.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме… заради детето…?

Погледът, който херцогът й хвърли, бе тъй горчив, че думите й замряха върху езика.

— Кралят заповяда.

Бършейки отново ръка, той излезе. Хвърляйки последен поглед към спящото дете, Тарин го последва.

Нари придърпа стол до леглото и потупа рамото на Тобин през завивките.

— Милото ми — въздъхна тя. — Дори няма да ти позволят да я оплачеш.

Тя погали спящото дете по челото и си представи как го отвежда някъде далеч от този дом на мизерия. Как го отглежда като свое дете в някоя проста колиба, далеч от крале, призраци и побъркани жени.

Тобин чу вой и се сви, защото гласът стана по-гръмък. Постепенно ридаещият глас преля в звука на силния източен вятър, блъскащ се срещу стените на замъка. Момчето усещаше тежестта на завивките, но въпреки това пак му беше студено.

Отваряйки очи, Тобин премигна към малката нощна лампа, мъждукаща край леглото му. Нари беше заспала в един стол край нея.

Беше го сложила да си легне с дрехите. Бавно раздвижвайки схванатото си тяло, той се обърна с лице към стената и извади куклата изпод туниката си.

Не знаеше защо беше у него. Нещо лошо се беше случило, нещо толкова лошо, че той не искаше да мисли за него.

Майка ми е…

Стисна очи и силно притисна куклата към себе си.

Ако куклата е у мен, значи майка ми е…

Не помнеше да я е скривал под дрехите си, всъщност не помнеше нищо, но сега я скри под завивките, избутвайки я в самия край на леглото с крака, отбелязвайки си, че скоро трябва да потърси по-добро скривалище. Знаеше, че е лошо до я пази, че е срамно за едно момче, което щеше да стане воин, да се нуждае от кукла, но въпреки това я скри, изгарящ от срам и копнеж.

Може би в крайна сметка майка му му я беше дала.

Тобин отново се унесе и неспирно засънува как тя му дава куклата. Всеки път се усмихваше, казвайки, че това е най-доброто й произведение.

Глава десета

Накараха Тобин да остане на легло два дни. По-голямата част от времето той проспа, унесен от дъжда, който трополеше тихо по капаците, и ръмженето на реката, която чупеше леда си.

Понякога, в просъница, си мислеше, че майка му е в стаята с него, изправила се пред таблата на леглото, стиснала до болка ръце — по онзи начин, както когато бе видяла краля. Тобин беше толкова сигурен, че тя е там, че дори можеше да чуе дишането й, ала когато отвореше очи, нея я нямаше.

Демонът обаче беше тук. Усещаше го да се навърта наоколо през цялото време. Нощем момчето се притискаше силно до Нари, опитвайки се да се престори, че не усеща вторачения му поглед. Но демонът нито веднъж не го нападна, нито строши нещо.

Следобеда на втория ден вече бе буден и неспокоен. Нари и Тарин му правеха компания, разказваха му истории и му носеха малки играчки, като че беше бебе. Останалите слуги също идваха, за да го потупат по ръката или да го целунат по челото.

Само баща му не идваше. Когато Тарин обясни, че той трябвало да се върне в Еро заедно с краля, Тобин усети буца в гърлото си, но не намери сълзи, за да заплаче.

Никой не говореше за майка му. Той се чудеше какво ли е станало с нея, след като бе отишла в кулата, но не можеше да попита. Всъщност въобще не му се говореше. Затова той пазеше мълчание, дори и когато се опитваха да го накарат да говори. Вместо това се занимаваше с восъка си или просто се мушваше под завивките, изчаквайки посетителите да си идат. В моментите, които оставаше сам, вземаше куклата от новото й скривалище зад гардероба и просто я държеше, гледайки към празния кръг плат, където би трябвало да има лице.

Естествено, че той си има лице. Най-красивото…

Но нищо у тази кукла не беше красиво. Тя беше грозна. Пълнежът се беше разместил. В неравните крайници усещаше някакви остри парченца. Зацапаната муселинова кожа беше многократно кърпена. Обаче все пак откри нещо ново — тънка, лъскава черна корда бе стегната здраво около врата, толкова здраво, че можеше да се види само ако наведеше глава силно назад.

Макар куклата да беше грозна, на Тобин му се струваше, че долавя аромата на цветя, който майка му беше носила през последните няколко щастливи седмици — и това беше достатъчно. Ревниво я пазеше. Когато на третия ден най-сетне му разрешиха да стане, той отново й промени скривалището, отнасяйки я в дъното на сандъка на стаята за игра.

Отново беше застудяло и навън валеше суграшица. Бе притъмняло и стаята изглеждаше мрачна и неприветлива. Имаше прах върху пода и върху плоските покриви на дървените къщи. Малките дървени люде лежаха пръснати из дворцовия кръг като жертвите на чумата, за които баща му беше писал. Застанал в ъгъла, войникът стол сякаш му се подиграваше, затова Тобин го разглоби — метна плаща в празния гардероб, а шлема скъта в сандъка.

Отиде до масата край прозореца и внимателно докосна принадлежностите за писане, които с майка му бяха споделяли — пергаменти, пясъчница, ножове за подостряне и пера. Бяха преминали почти половината азбука. Листове с написани от ръката на майка му големи отчетливи букви го очакваха да се упражнява. Тобин взе един и го подуши, надявайки се тук също да долови уханието й, но листът миришеше само на мастило.

Когато баща му се върна след няколко дни, суграшицата бе отстъпила мястото си на пролетен дъжд. Херцогът изглеждаше странен и тъжен. Никой не знаеше какво да му каже, нито дори Тарин. След вечеря Риус отпрати всички и седна край камината, сложил Тобин върху коляното си. Известно време баща му мълча.

Сетне той повдигна белязаната му брадичка, за да погледне лицето му.

— Не можеш ли да говориш, дете?

Тобин бе поразен да види сълзи, стичащи се към черно сребърната брада на баща му. Не плачи! Воините не плачат, помисли си той, ужасен да види баща си да ридае. Чуваше думите в главата си, но не можеше да ги облече в звук.

— Няма значение. — Баща му го прегърна и Тобин отпусна глава върху широката гръд, слушайки как бие сърцето му и доволен, че не му се налага да вижда сълзите. Може би заради това баща му беше отпратил всички — за да не го видят.

— Майка ти… Тя беше болна. Рано или късно ще чуеш хората да казват, че е била луда. Това наистина беше така. — Херцогът замлъкна и Тобин го усети да въздъхва. — Това, което е направила в кулата… Било е заради лудостта. Наследила я е от майка си.

Какво се беше случило в кулата? Тобин затвори очи, чувствайки се странно. Пчелите отново бяха започнали да жужат в главата му. Дали шиенето на кукли те правеше луд? Припомни си онази жена на пазара. Тя не изглеждаше луда. Дали баба му също е правила кукли? Не, тя беше отровила съпруга си…

Риус отново въздъхна.

— Не мисля, че майка ти е искала да те нарани. Когато се окажеше не на себе си, тя не знаеше какво върши. Разбираш ли какво ти казвам?

Тобин не разбираше нищо, но кимна, надявайки се да зарадва баща си. В момента не искаше да мисли за майка си. Когато го стореше, сякаш мислеше за две различни жени и това го караше да изпитва страх. Жестоката, отнесена жена, която „не бе била на себе си“ винаги го беше ужасявала. Другата — онази, показала му как да нанася очертанията на буквите, която яздеше с развята от вятъра коса и ухаеше на пролетна поляна — беше непозната, която идваше да го посети за малко, сетне го изоставяше. В ума на Тобин тя бе изчезнала от кулата по подобие на някоя от птиците си.

— Някой ден ще разбереш — каза баща му. Повдигна Тобин и отново го погледна. — Ти си много специален, детето ми.

Демонът, мирувал, откъсна един гоблен от отсрещната стена на помещението и яростно го скъса на две, строшавайки рамката, след което го захвърли на пода с трясък. Но баща му не обърна внимание.

— Още си твърде млад да мислиш за това, но ти обещавам, че ще бъдеш велик боец, когато пораснеш. Ще живееш в Еро и всички ще ти се покланят. Всичко, което съм сторил, Тобин, го сторих за теб и за Скала.

Момчето избухна в сълзи и отново притисна лицето си до гърдите на баща си. Не го интересуваше дали ще живее в Еро или където и да е другаде. Просто не искаше да вижда това странно ново изражение върху бащиното си лице. Прекалено много напомняше на майка му.

Жестоката.

На следващия ден Тобин събра пергаментите и перата и ги отнесе в един неизползван сандък, който стоеше в спалнята му. Под тях бе оставил куклата, скрита в стар чувал от брашно, който бе намерил в кухненския двор. Знаеше, че е рисковано, но пък се чувстваше мъничко по-добре, когато куклата беше наблизо.

След това можеше да погледне в собствените си очи в огледалото и с устни да оформи думите „майка ми е мъртва“, без да усети нищо.

Но всеки път, когато умът му се запиташе защо е мъртва или какво се бе случило тогава в кулата, мислите му се пръскаха като разпилени бобчета, а пронизваща болка започваше да пулсира в средата на гърдите му, точно под гръдната кост, с което не му позволяваше да диша. Най-добре беше да не мисли за това.

С куклата беше различно. Не се осмеляваше да каже някому за нея, но не можеше да я остави. Нуждата да я докосне го събуждаше посред нощ и го отвеждаше до ковчежето. Веднъж бе заспал на пода и се беше събудил точно навреме да я скрие, преди Нари да се е събудила.

След този случай се зае да намери поредното ново скривалище, спирайки се на сандък в една от западналите стаи за гости на горния етаж. Вече никой не се интересуваше дали Тобин се качва горе. Баща му прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си. Тъй като повечето слуги бяха избягали или бяха освободени, Нари имаше повече работа — чистеше и помагаше на готвачката в кухнята. Тарин си беше тук, но на момчето не му беше до езда, стрелба с лък или дори фехтовка.

Единственият му другар през дългите, пусти дни на пролетта бе демонът. Той го следваше навсякъде и се криеше в сенките на прашната стая, когато момчето отидеше да нагледа куклата. Тобин усещаше, че е наблюдаван. Демонът знаеше тайната му.

Няколко дни по-късно Тобин разхождаше една дървена фигурка из улиците на града, когато Тарин изникна на прага.

— Какво става в Еро днес? — Тарин приседна до него и изправи на крака няколко паднали глинени овце на пазара. По късата му руса брада имаше дъждовни капки. Мъжът миришеше на свеж въздух и листа. Изглежда мълчанието на Тобин не го притесняваше. Той просто продължаваше разговора, сякаш знаеше какво си мисли младият му събеседник. — Майка ти сигурно ти липсва. Някога тя беше прекрасна дама. Нари ми каза, че през последните месеци принцесата се оживила. Разбрах, че те е учила да пишеш?

Тобин кимна.

— Радвам се да го чуя. — Тарин замлъкна, за да намести още няколко овце по свой вкус. — Липсва ли ти?

Тобин сви рамене.

— В името на пламъка, а на мен да.

Момчето изненадано повдигна глава, а той кимна.

— Гледах как баща ти я ухажва. Тогава той я обичаше, тя него също. Зная, че на теб сигурно не ти е изглеждало по такъв начин, но преди беше така. Те бяха най-възхитителната двойка в цял Еро — воин в разцвета на силите си и изящната принцеса, чиято женственост току-що бе разцъфнала.

Тобин се заигра с един кораб. Просто не можеше да си представи родителите си да се отнасят по различен начин един към друг.

Тарин се изправи и протегна ръка.

— Ела, Тобин, достатъчно дълго вися вътре. Дъждът спря и изгря слънце. Време само за стрелба. Върви да си вземеш ботушите и наметалото. Оръжието ти е долу, където го остави.

Тобин се остави да бъде изправен и последва мъжа до двора на казармите. Излезлите войници го приветстваха с преувеличено оживление.

— Ето го най-сетне! — каза сивобрадият Ларис, мятайки Тобин на рамото си. — Липсваше ни, хлапе. Тарин отново ли започва да те учи?

Тобин кимна.

— Какво, принце? — каза весело Кони, разклащайки крака му. — Говори по-високо.

— Когато реши, че е готов — каза Тарин. — Сега да видим колко си спомня от уроците.

Тобин поздрави Тарин с меча си и зае позиция. В началото се чувстваше скован и тромав, но когато вече бяха стигнали до последната серия намушквания и отразявания, войниците го насърчаваха.

— Не е зле — каза Тарин. — Но искам отново да те виждам тук всеки ден. Ще дойде време, в което ще се радваш за всички тези тренировки. Сега да видим дали ръката ти помни лъка.

Той изчезна в бараката и се върна с лъка на Тобин, тренировъчни стрели и чувала със стърготини, който използваха за мишена. Остави чувала в средата на двора, на около двадесет крачки.

Тобин провери тетивата, постави стрела и опъна. Стрелата политна високо и се приземи в калта край стената.

— Внимавай за дишането си и леко раздалечи крака — напомни му Тарин.

Момчето си пое дълбок дъх и го изпусна бавно, докато опъваше тетивата. Този път стрелата уцели, поваляйки чувала.

— Така се прави. Отново.

Тарин му позволяваше да използва само три стрели. След като ги изстреляше, трябваше да мисли как да подобри стрелбата си, докато ги събира.

Но преди Тобин да е успял да стреля, Тарин се обърна към Кони:

— Какво стана с новите стрели, които изработи за принца?

— Тук са. — Кони се протегна зад бъчвата, на която седеше, измъквайки колчан с дузина нови стрели с пера от дива гъска. — Дано ти донесат късмет, Тобин — каза той, подавайки ги.

— На готвачката отдавна й се ще да сготви заешко или фазан — рече Тарин на момчето. — Искаш ли да ми помогнеш да набавим вечеря? Добре. Ларис, върви да питаш херцога дали не иска да дойде с нас на лов. Маниес, оседлай Госи.

Ларис бързо се отправи към замъка. Скоро се върна, поклащайки глава.

Яздейки по калната планинска пътека с Тарин и Кони, Тобин се стараеше да скрие разочарованието си. Дърветата още бяха голи, но по земята сред опадалите листа вече стърчеше зеленина. Долавяше се първият намек на пролетта. Гората ухаеше на гнило дърво и влажна пръст. Когато достигнаха до удачно според най-възрастния в групата място, тримата слязоха от конете и продължиха пеш.

Това беше първият път, в който Тобин навлизаше толкова навътре в гората. Пътят скоро изчезна иззад тях, лесът се сгъсти, земята стана по-трудна за вървене. Само техните стъпки нарушаваха тишината и лесно можеха да чуят проскърцването на дърветата и шумоленето на някакви дребни животинки. Най-важното беше, че демонът не ги беше последвал.

Тарин и Кони му показаха как да привиква любопитните фазани, имитирайки зова им. Тобин също опита, но при него не се получи.

Няколко птици се отзоваха на повика на Тарин, подавайки глави от храсталака или скачайки върху дънери, за да видят какво става. Мъжете оставиха Тобин да стреля по тях и накрая той уцели една.

— Много добре! — Тарин гордо го потупа по рамото. — Върви донеси улова си.

Фазанът беше паднал, но не беше мъртъв. Ивичестата му глава беше извита настрана и черно око се взираше в момчето. Птицата леко потрепваше с опашка, но не можеше да помръдне. Капка ярка кръв се бе събрала на върха на човката й, червена като…

Тобин дочу странно жужене, като пчели, но още не беше достатъчно топло за тях. Следващото нещо, което помнеше, бе как лежи върху влажната земя, а притесненият Тарин разтрива китките и гърдите му.

— Тобин? Какво ти е, момче?

Объркан, Тобин се надигна и се огледа. Лъкът му лежеше на земята, но никой не изглеждаше ядосан заради това. Кони бе седнал върху падналото дърво, държащ мъртвия фазан за краката.

— Уцели го, принце. Свали го право от дървото. Да не ти е лошо?

Момчето поклати глава. Не знаеше какво се бе случило. Взе птицата, разпери опашката й и се възхити на перата.

— Изстрелът беше добър, но мисля, че за днес стига — каза Тарин.

Тобин отново поклати глава, този път по-енергично, и дори скочи на крака, за да им покаже, че е добре.

Тарин се поколеба за миг, сетне се засмя.

— Добре тогава.

Преди здрач принцът успя да уцели още един фазан. Когато поемаха обратно, вече всички бяха забравили глупавия му припадък, дори самият Тобин.

През следващите няколко седмици дните ставаха по-дълги и те прекарваха повече време в гората. Пролетта дойде, обгръщайки дърветата в нова зеленина. От кафявата почва надничаха треви и гъби. На поляните излизаха кошути, за да учат малките си да пасат. По тях Тарин не стреляше.

Понякога оставаха по цял ден, опичайки дивеча на пръчки върху огъня, а ако не бяха уловили нищо, ядяха хляба и сиренето, които готвачката им приготвяше. Тобин не беше претенциозен към менюто, радваше го, че е навън. Никога не се беше забавлявал така.

Тарин и Кони го научиха как да се ориентира сред дърветата и по позицията на слънцето. Сред едни камънаци бяха намерили гнездо на змии, все още замаяни от зимния си сън. Младият войник беше му показал как по формата на главата им се познава дали са отровни. Тарин му показваше пътеките и дирите на обитателите на гората. Срещаха се предимно заешки, лисичи и еленски следи. Но един ден, докато вървяха сред гората, Тарин внезапно се приведе към парче мека земя.

— Виждаш ли? — каза той, сочейки към отпечатък, по-голям от ръката му. Приличаше на кучешки, ала беше по-объл. — Това е дива котка. Ето защо си играеш в двора, момчето ми. Толкова голяма котка с малки би те смятала за хубав улов.

Съзирайки разтревожения поглед на Тобин, той се изкикоти и разроши косата му.

— Денем е малко вероятно да срещнеш една, а с идването на лятото те се оттеглят обратно в планините. Но не би искал да бъдеш тук сам нощем.

Тобин охотно попиваше всички тези уроци. Самият той също получаваше известни наблюдения: подканящата кухина под паднало дърво, спотаени скали, сенчеста дупка под канара — все отлични скривалища за кукла. За пръв път се зачуди какво ли би било да се разхожда и изследва тук сам.

Понякога баща му също идваше с тях, но тогава Тобин се чувстваше неловко, защото херцогът почти не говореше. По-голямата част от времето си Риус прекарваше в стаята си, точно както Ариани бе правила.

Тобин се промъкваше до вратата на баща си и притискаше ухо до нея, раздиран от желанието нещата да бъдат както някога. Преди.

Веднъж Нари го видя там и коленичи до него, прегръщайки го.

— Не се тревожи — прошепна му тя, галейки го по бузата. — Мъжете тъжат сами. Той скоро ще се оправи.

Но и когато диви цветя покриха поляната като килим, Риус продължи да прилича на сянка.

Към края на литион пътищата отново бяха сухи. В пазарния ден готвачката и Нари взеха Тобин със себе си до Алистън, смятайки, че той ще се радва да язди Госи край тях. Тобин бе поклатил глава в знак, че не иска да отиде, но Нари беше настояла.

Из поляните около градчето агънца пасяха под надзора на деца, а полята овес и ечемик приличаха на топли вълнени одеяла, с които се е загърнала земята. Край пътя цъфтяха диви минзухари и те спряха да наберат за светилището.

Алистън вече не привличаше Тобин. Той не обръщаше внимание на останалите деца и нито веднъж не си позволи да погледне към кукли. Добави цветята към струпаните около колоната на Дална и търпеливо зачака възрастните да си свършат работата.

Привечер завариха херцога на двора, подготвящ се да замине с хората си. Тобин скочи от коня и изтича до баща си.

Риус го хвана за раменете.

— В столицата се нуждаят от мен. Ще се върна! Веднага щом мога.

— Аз също, принце — обеща Тарин. Той изглеждаше по-тъжен от херцога.

Нужен си ми тук! — искаше да изкрещи Тобин. Ала думите все така отказваха да дойдат, освен това трябваше да извърне лице, за да не видят сълзите му. Със спускането на мрака баща му замина, оставяйки го по-самотен от когато и да било.

Глава единадесета

Айя и Аркониел прекараха последните зимни месеци точно до Илеар, гостувайки на магьосница на име Виришан. Никакви видения не управляваха живота й, само целта, която си беше поставила сама — да намира и приютява благословените деца на бедните. Тя имаше петнадесет млади ученика, голяма част от които бяха жестоко осакатени или бити от невежите, сред които бяха имали нещастието да се родят. Мнозина от тях нямаше да се превърнат в големи магьосници, но и техните скромни умения биваха търпеливо насърчавани от покровителката им. В замяна на подслона, Айя и Аркониел й помагаха, а на тръгване първата й бе дала едно от камъчетата си.

Когато времето се проясни, двамата се отправиха към Силара, където Айя бе уредила пътуването им на юг. Стигнаха точно преди залез, срещайки необичаен брой хора по пътя. Всички се бяха отправили към малкия пристанищен град.

— Какво става? — обърна се Айя към един фермер. — Панаир ли има?

Мъжът с недоверие погледна към сребърните й амулети.

— Не. Клада, струпана с такива като теб.

— Гоначите са тук? — попита магьосницата.

Мъжът се изплю през рамо.

— Да. Доведоха със себе си шайка изменници, осмелили се да говорят против властта на краля. Най-добре днес се дръж настрана от Силара.

Селянинът беше прав, разбира се, ала Айя не възнамеряваше да слуша съвета му.

— Светлоносителят ни е предоставил тази възможност — обърна се тя към Аркониел. — Искам да видя какво правят, докато още сме им непознати. А за последното ще трябва да се погрижим. Свали си амулета.

Двамата напуснаха пътя и се отправиха към малка дъбрава на върха на хълм. Там, защитени от кръг камъни и сигли, те оставиха амулетите и всичко останало, което ги издаваше като магьосници. Айя запази само торбата.

Смятайки, че пътните им дрехи няма да събудят подозрение, те продължиха към Силара.

Дори и без амулета си Аркониел продължаваше да се оглежда нервно. Дали въпросните Гоначи можеха да разпознават магьосниците само чрез уменията си? Някои от слуховете, които бяха чули за облечените в бяло кралски магьоснически стражи, загатваха за необичайни сили. Но в такъв случай бяха избрали необичайно място да ги демонстрират. Силара беше обикновен пристанищен градец, който не се отличаваше с нищо.

На брега вече се бяха струпали любопитни. Подигравателните им викове се понасяха по водата.

Тълпата беше прекалено гъста, за да преминат, затова Айя плати на един кръчмар за малка мръсна стаичка на втория етаж, от която се откриваше изглед към широката платформа на екзекуцията. Тя се издигаше между два каменни кея. Войници с бродиран червен летящ сокол върху тъмнозелените си табарди стояха в два реда около нея. Бяха около четиридесет.

Зад тях се издигаше бесилка и две дървени рамки, около които стояха няколко магьосника.

— Бели одежди — промърмори Айя, поглеждайки към магьосниците.

— Нирин въведе тази мода. Беше с бяла роба в нощта, когато Тобин се роди.

Шестима вече висяха от хоризонталната греда на бесилката. Четирима бяха увиснали бездвижно — сред тях имаше жрец на Илиор. Останалите две жертви — жена и момче — бяха прекалено дребни, та тежестта им да им строши вратовете. Ръцете и краката им бяха вързани и те се гърчеха бясно.

Дали се борят за живот, или за смърт? — зачуди се ужасеният Аркониел. В главата му кой знае защо изникна споменът за една пеперуда, която бе наблюдавал да излиза от зимния си пашкул — увиснала под един клон на копринен конец, тя се бе мятала в лъскавата си кафява обвивка. Осъдените притежаваха някакво извратено сходство с този му спомен, ала в края нямаше да изникнат с красиви криле.

Най-сетне някакви войници приключиха агонията им, като се увесиха на краката им. Откъм тълпата долетя известно ликуване, но като цяло зяпачите се бяха умълчали.

Аркониел стискаше рамката на прозореца. Вече бе започнало да му прилошава, а лошото тепърва предстоеше.

През цялото това време магьосниците на платформата бяха стояли неподвижно. Когато и последният обесен затихна, те се разпръснаха в редица, разкривайки двамата голи, коленичили мъже, които бяха закривали до този момент. Единият от тях беше белокос старец, другият бе млад и тъмен. И двамата носеха дебели железни окови около шиите и китките си.

Аркониел се загледа към Гоначите и издаде звук на отвращение. Макар да не можеше да види лицата им, ясно различи раздвоената червена брада на мъжа, стоящ най-близо до рамките.

— Това е Нирин!

— Да. Не осъзнавах, че са толкова много, макар че това не би трябвало да ме изненадва… Тези затворници са магьосници. Виждаш ли оковите им? Това е много мощна магия. Замъгляват ума.

Войниците изправиха двамата на крака и ги завързаха за двете рамки със сребърни окови. Сега Аркониел можеше да види сложните символи, покриващи гърдите на двамата. Преди да е могъл да попита Айя за тях, наставницата му простена и го стисна за ръката.

Когато жертвите бяха завързани, магьосниците ги обградиха и започнаха да заклинават. Старецът впери поглед в небето, но другият се паникьоса, започна да пищи и да моли тълпата и Илиор да го спасят.

— Не можем ли да… — Аркониел внезапно замлъкна, защото ослепителна болка го проряза зад очите. — Какво е това? Усещаш ли го?

— Предпазно заклинание — прошепна Айя, притискайки ръка до челото си. — И предупреждение за онези от нас, които гледат.

Зрителите бяха утихнали. Аркониел чуваше как напевите стават все по-силни и по-силни. Потокът думи бе неразбираем, ала пулсирането в главата му стана по-болезнено и започна да се разпростира към гърдите и ръцете му. Струваше му се, че някой е притиснал сърцето му между два камъка. Младежът бавно се отпусна на колене, но не можеше да откъсне поглед.

Затворниците се затресоха яростно, сетне започнаха да пищят, защото от плътта им изникнаха бели пламъци, които ги обгърнаха. Нямаше дим. Белият огън бе толкова силен, че само след мигове в рамките бяха останали само парчета крайници, приковани за ъглите им. Айя дрезгаво шепнеше край него. Той се присъедини към молитвата й.

Когато всичко свърши, Айя се отпусна на леглото и с треперещи пръсти очерта заклинание за нечуваемост около тях. Дълго време и двамата останаха безмълвни. Най-сетне тя прошепна:

— Не бихме могли да сторим нищо. Нищо. Вече виждам мощта им. Те са обединили силата си. А ние сме тъй пръснати…

— Плюс подкрепата на краля! — презрително изрече Аркониел. В крайна сметка се е научил от майка си.

— С него всъщност е по-лошо. Тя беше луда, докато той е с разсъдъка си. Достатъчно безскрупулен и интелигентен да настрои магьосниците едни срещу други.

Страхът ги задържа в стаята до здрач, когато стопанинът ги изгони, за да предостави стаята на някаква уличница и нейния клиент.

Кръчмите още бяха отворени и по улиците имаше много хора, но никой не се приближаваше към платформата. Мястото на екзекуцията бе осветено с факли. Обесените леко се поклащаха на вятъра. Но рамките бяха махнати.

— Ще останем ли, за да понаучим нещо?

— Не. — Айя бързо го задърпа със себе си. — Прекалено е опасно. Може да наблюдават.

Измъкнаха се от града през най-тъмните улички и се отправиха към дъбравата, за да приберат нещата си. Но когато Аркониел посегна към амулетите, наставницата му поклати глава. Тях оставиха там и продължиха по пътя. Дълго време и двамата мълчаха.

— Само осем магьосника можаха да направят това, Аркониел, осем! — избухна в един момент Айя. Гласът й трепереше от гняв. — А ние не можехме да сторим нищо. Вече започвам да разбирам. Третата Ореска, която Оракулът ми показа — това беше дворецът на голям магьоснически съюз в сърцето на красив град. Щом осмина можаха да извършат злото, което видяхме, помисли каква добрина биха могли да сторят сто. Кой би могъл да ни спре?

— Като във Великата война — каза Аркониел.

Айя поклати глава.

— Този съюз е просъществувал само до края на войната и е бил наложен от ужасна опасност. Представи си какво бихме могли да сторим в мир и достатъчно време за работа! Представи си знанието, което ние двамата сме събрали от пътуванията си, слято с това на стотица други магове. Спомни си бедните деца на Виришан. Представи си ги как растат в подобно място, пратени там неосакатени, работейки под надзора не на един наставник, а на десетки — и с цели библиотеки мъдрост.

— Ала вместо това същата тази сила е използвана, за да ни дели.

Айя се взираше в далечината. Осветяваното й от звездите лице бе неразгадаемо.

— Глад. Болести. Грабители. А сега и това. Понякога, Аркониел, ми се струва, че Скала е жертвен бик, предназначен за оброк на Сакор. Само че вместо да бъде посечен с един чист удар на меч, в тялото му се забиват отново и отново мънички остриета, докато той не отслабне и не рухне. — Тя мрачно се обърна към Аркониел. — А отвъд морето е Пленимар, надушвайки кръвта като вълк.

— Сякаш Нирин е имал същото видение, но го е обърнал обратно — промърмори Аркониел. — Защо му е на Светлоносителя да прави това?

— Видя жреца на бесилото, момчето ми. Наистина ли мислиш, че Илиор го напътства?

Глава дванадесета

Пролетта премина в лято — поляната под замъка отново се покри с маргаритки и върбовки. На Тобин много му се искаше да излезе да язди, но Минир беше болен, а нямаше с кого другиго да иде, затова момчето трябваше да се задоволи с разходките с Нари.

Вече беше прекалено голям, за да си играе в кухнята под надзора на жените, но Нари не го пускаше да излиза сам на двора на казармите, за да се упражнява, ако някой от слугите не беше свободен да иде с него. Готвачката беше единствената в къщата, която разбираше от стрелба с лък и езда, но пък беше прекалено стара и дебела, за да му помогне с нещо различно от съвет.

Все още пазеше пергаментите и мастилото, останали от майка му, но те носеха прекалено мрачни спомени. Тобин започна да прекарва повече време в стаята на третия етаж, в компанията на куклата и демона. Понякога дялкаше с ножа, който Кони му беше дал, оформяйки парчета бор или кедър, задигнати от купчините с дърва. Уханното дърво сякаш криеше в себе си форми, които ножът единствено трябваше да открие. Потънал в мисли как да издяла ухо, крак или перка, Тобин успяваше да забрави колко е самотен.

Но често просто седеше, оставил куклата в скута си, чудейки се какво да прави с нея. Не беше полезна като меч или лък. Празното й лице го натъжаваше. Помнеше как майка му си говореше с нея, ала той не можеше да стори и това, защото гласът му още не се беше възвърнал. Той седеше, стискайки крайниците на куклата, за да напипа мистериозните бучки и остри парченца вътре, ала все още не можеше да си припомни защо принцесата му бе дала тази странна, опърпана играчка. Но пак намираше утеха от притежанието й — куклата му напомняше, че Ариани го беше обичала, пък дори и малко.

Някой беше сменил вратата към кулата. Това радваше Тобин, без самият той да знае защо. Всеки път, когато се качваше горе, винаги се уверяваше, че е заключена добре.

Заставайки пред нея един ден, момчето бе споходено от необяснимото усещане, че майка му се намира от другата й страна, взирайки се в него през дървото. Тази мисъл го прободе със страх и копнеж, засилвайки се с всеки изминал ден, докато не започна да му се струва, че може да я чуе как се движи в кулата, как се качва и слиза по стълбите, шумолейки с роклята си, или плъзга ръце по вратата в търсене на резе. Усилено се опитваше да си я представи мила и зарадвана, ала често му се струваше, че тя е разгневена.

Мрачният образ надвисна над въображението му като сянка. Една нощ той сънува, че тя протяга ръце изпод вратата и го издърпва при себе си — като лист пергамент. Демонът също беше там. Двамата го повлякоха нагоре по стълбите, към отворения прозорец, гледащ към планините, за да…

Събуди се с мятане в ръцете на Нари, но не можеше да й обясни какво го беше ужасило. Знаеше само, че вече не иска да се качва горе.

Следобеда на същия ден той с разтуптяно сърце се промъкна на третия етаж за последно. Този път не отиде до вратата, отвеждаща към кулата. Вместо това грабна куклата от скривалището й и се стрелна надолу с все сила, сигурен, че чува как призракът на майка му дращи по вратата в опит да се промъкне изпод нея и да го хване.

Никога вече, обеща си той, уверявайки се, че вратата в дъното на стълбището е добре затворена. Изтича в стаята за игра и се сви в ъгъла край гардероба, гушнал куклата.

Следващите няколко дни Тобин търси ново скривалище, но не можеше да открие нищо, което да му се струва безопасно. Където и да я скъташе, все оставаше недоволен и изпитваше притеснение.

Накрая реши да сподели тайната си с Нари. Сега тя бе тази, която го обичаше най-много. А тъй като беше жена, може би нямаше да си развали мнението за него.

Реши да й покаже куклата, когато тя дойде да го заведе да вечеря. Изчака стъпките й да отекнат в коридора и извади куклата от последното й скривалище под гардероба в стаята за игра. И се обърна към вратата.

За миг му се стори, че вижда някого на прага. Сетне вратата се затръшна и демонът побесня.

Гоблени отхвърчаха от стените и се нахвърляха отгоре му като живи. Тежката им прах го задуши, той рухна на колене. Тобин изпусна куклата и успя да се измъкне изпод канавите точно навреме, за да види как гардеробът пада само на инчове от мястото, където се бе намирал преди секунди. Сандъкът се обърна, изсипвайки съдържанието си по пода. Една от намиращите се вътре мастилници се строши и започна да кърви тъмна течност.

Като косата на мама върху леда…

Мисълта прелетя през съзнанието му като водно конче над речна повърхност.

Тогава демонът нападна града.

Започна да откъртва дървени къщи и да ги захвърля във въздуха. Хора и животни полетяха към стената. Дребни кораби се пръснаха, като връхлетени от буря.

— Не! Спри! — изпищя Тобин, мъчейки се да се освободи изцяло от гоблените, за да спаси любимата си играчка. Стадо глинени овце прелетя край главата му и се разтроши на късчета в стената. — Спри! Това е мое!

Сякаш зрението му се сведе до тесен, мрачен тунел, в края на който съзираше единствено как най-ценната му принадлежност бива унищожена. Той започна да удря бясно, размахвайки юмруци, за да прогони омразния дух. Някъде отблизо дочу удари и удвои усилията си, заслепен от гняв. В един момент ръката му уцели нещо. Чу сподавен вик. Силни ръце го грабнаха и го притиснаха към земята.

— Тобин! Тобин, спри!

Мъчейки се да си поеме въздух, Тобин погледна към Нари. Сълзи се стичаха по пълничките й бузи, а от носа й течеше кръв.

Червена капчица се отронва от човката на фазана — същата ярка червенина като на леда…

Пред очите му се спусна тъмна пелена. Болката като цвете разцъфна в гърдите му, изстисквайки насечен стон.

Птиците на майка му сляпо се удрят в стените на кулата зад него, а той поглежда надолу…

Не, не мисли…

… към осакатеното й тяло върху реката.

Черна коса и червена кръв върху леда.

Огнената болка изчезна, оставяйки го сред студ и самота.

— Тобин, как можа? — ридаеше Нари, все още, без да го пуска. — Всичките ти хубави играчки! Защо?

— Не бях аз — прошепна той, прекалено уморен, за да помръдне.

— Миличкото ми… Слава на Творителя, ти проговори! — Нари го притисна към себе си. — Скъпото ми, най-сетне си върна гласа!

Тя го отнесе в неговата стая и го зави, но той не забеляза. Лежеше отпуснат като куклата и си спомняше.

Спомни си защо се бе намирал в кулата.

Спомни си защо майка му беше мъртва.

Защо куклата беше у него.

Тя не беше му я дала.

Остра, рязка болка отново прониза гърдите му. Тобин се зачуди дали това е имала предвид Нари, когато в историите си разказваше как нечие сърце се късало.

Тя лежеше до него над завивките, галейки го по косата. Това го унасяше.

— Защо? — промълви Тобин. — Защо мама ме мразеше?

Но дори и Нари да му беше отговорила, той не я чу. Заспа преди това.

Събуди се сепнат през нощта, припомняйки си, че е оставил куклата да лежи някъде в стаята за игра.

Надигна се от леглото и по нощна ризка се промъкна в съседното помещение, само за да открие, че стаята вече е подредена. Гоблените бяха окачени обратно по стените. Гардеробът и сандъкът си бяха по местата. Мастилото бе изчистено, от пръснатите играчки нямаше следа. Градът лежеше разрушен насред стаята. Трябваше да го поправи, преди баща му да се е върнал и да е видял.

Но куклата никъде не се виждаше. Тобин започна да претърсва къщата, стая след стая, отиде дори в казармата и конюшнята.

Къщата беше празна. Това го ужасяваше — не само от самотата, а и от знанието, че единственото място, където не беше проверил, бе кулата. Застанал на двора, той погледна към затворените й прозорци, издигащи се над покрива.

— Не мога — каза на глас. — Не искам да отивам там.

Сякаш в отговор, вратата на градината се отвори със скърцане на панти. Момчето зърна някаква дребна и тъмна фигура да се отдалечава по моста.

Той я последва, но скоро се озова насред гората, следвайки пътека, която лъкатушеше край реката. Пред себе си зърна полускрито от клоните движение — знаеше, че това е демонът.

Тобин го последва до една поляна, но там демонът изчезна. Луната се беше издигнала. Можеше да види две кошути, които пасяха сребристата, оросена трева. Те зашаваха с уши при появата му, но не избягаха. Момчето отиде до тях и погали меките им кафяви муцуни. Те притиснаха глави под ръката му, сетне изчезнаха в мрака на леса. В земята имаше дупка, напомняща на лисиче леговище, недалеч от мястото, където бяха пасли кошутите. Бе достатъчно голяма, за да може той да се промуши вътре, както и стори всъщност.

Дупката го отведе в стая, която много приличаше на майчиното му помещение на върха на кулата. Прозорците бяха отворени, но гледаха единствено към пръст и корени. Обаче пак беше светло, защото в средата на стаята имаше огън. Край него имаше маса с медени сладкиши и чаши с мляко, а до масата имаше стол. Тобин стоеше с лице към облегалката и можеше да види само, че на стола се е настанил някой с дълга черна коса.

— Мамо? — попита Тобин, примесил радост и ужас в гласа си. Жената започна да се обръща…

И той се събуди.

Полежа за миг, прогонвайки с мигане сълзите си, заслушан в тихото похъркване на Нари. Сънят изглеждаше тъй реален. Много силно му се искаше отново да зърне майка си. Искаше тя да се усмихва и да бъде мила. Искаше да седят край огъня и заедно да ядат сладко, както така и не бяха правили на никой от рождените му дни.

Той се омота по-плътно, чудейки се дали ще успее да продължи съня си. Внезапно частична мисъл го сепна.

Наистина беше оставил куклата в стаята за игра.

Тобин се измъкна от леглото, взе нощната лампа и отиде в съседната стая, чудейки се дали ще я завари в състоянието, в което я беше видял насън.

Но стаята не беше подредена. Всичко си лежеше по пода. Стараейки се да не гледа към опустошения град, момчето издърпа тежките гоблени встрани, търсейки куклата.

Нямаше я на мястото, където я беше изпуснал.

Обгърнал коленете си с ръце, той си представи как някой — Нари или може би Минир — я намира, поклаща неодобрително глава и я отнася. Щяха ли да му я върнат? Щяха ли да кажат на баща му?

Нещо го удари по главата и Тобин залитна настрани, потискайки в последния миг вика си.

Куклата стоеше на пода до него — със сигурност не се бе намирала там преди миг. Тобин не можеше да види демона, но можеше да усети, че е наблюдаван от далечния ъгъл.

Бавно, внимателно, Тобин взе куклата и прошепна:

— Благодаря ти.

Глава тринадесета

За да не рискува отново да изгуби куклата, Тобин я отнесе обратно в стаята си, прибра я в чувалчето и я мушна сред сандъка с дрехите си редом с пергаменти, стари играчки и второто си най-добро наметало.

Вече се чувстваше малко по-спокоен, но сънят, в който отиваше в гората, го споходи още три пъти през следващата седмица. И винаги свършваше, преди да е достигнал жената на стола.

Единствената им разлика с първия сън бе, че сега той връщаше куклата на майка си, знаейки, че тя ще му я пази в подземната си стая.

Мина още една седмица. Сънят го споходи отново, вложил такава реалистичност, че Тобин просто се почувства длъжен да провери дали наистина съществува подобно място. Това означаваше да излезе сам, което му беше изрично забранено, ала сънят го изискваше.

Той зачака търпеливо и видя шанса си през един горатински ден, когато слугите щяха да перат. Това означаваше, че всички ще да бъдат заети в кухненския двор. Тобин им помагаше цяла сутрин, носейки кофи с вода от реката, за да напълни казана, а после взе да носи и дърва за огъня. Източното небе, тъй ясно на зазоряване, сега заплашително помрачняваше над дърветата и всички бързаха да приключат преди идването на дъжда.

Тобин обядва с останалите, сетне помоли да го извинят.

Нари го прегърна и го целуна по челото. В последно време го прегръщаше повече от обичайното.

— Какво ще правиш самичък? Остани да ни правиш компания.

— Искам да поправя града. — Тобин притисна лице към рамото й, за да не види тя, че той лъже. — Мислиш ли… мислиш ли, че татко ще се ядоса, когато види?

— Не, разбира се. Не бих могла да си представя да се ядоса на тъй послушно дете. Нали така, готвачке?

Жената кимна над хляба и сиренето.

— Ти си всичко за него.

Лопатата за пепел край огнището се откачи от гвоздея си и рухна с шумно издрънчаване, но всички се престориха, че не е станало нищо.

Освобождавайки се от прегръдките на Нари, Тобин изтича горе и зачака край прозореца си, докато не чу, че всички отново са излезли на двора. Тогава, скрил куклата под най-дългото си наметало, той отново се промъкна долу и се измъкна през предната врата. Отчасти очакваше по вълшебен начин да се озове направо в гората, както ставаше в съня му, ала наместо това просто се озова край стената. Когато вратата се затвори зад него, Тобин застина за миг, осъзнавайки какво се кани да направи. Ами ако Нари откриеше, че го няма? Ами ако се натъкнеше на дива котка или вълк?

Вятърът погали лицето му с аромата на задаващ се дъжд. Песента на червеношийките също предвещаваше буря. Някъде из дърветата се обаждаха гълъби.

Вратата на кухненския двор все още беше отворена. Минавайки, можа да види Нари и готвачката. Те се смееха, разбърквайки казана с дървените си лопати. Тобин се чувстваше странно да ги наблюдава от това място.

Той продължи, отминавайки стената край кулата. Държеше очите си сведени надолу, когато мина покрай камъните, сред които майка му бе намерила смъртта си.

Най-сетне достигна дърветата. Едва сега му хрумна, че всъщност няма никаква представа къде трябва да иде — в сънищата му го водеше демонът. Но тъй като в съня му имаше река, той реши да следва тази и да се надява. Поспря да провери позицията на слънцето, както го беше учил Тарин. Днес не беше особено лесно, защото то почти не се различаваше сред облаците.

И реката е добър път, помисли си той. Трябва само да я последвам.

Никога не беше идвал тук. Брегът беше стръмен, дървета растяха много близо до реката. За да следва лъкатушещата й снага, на Тобин му се налагаше да се катери по камъни и да се промушва през върбалаци и елшаци. В ниските места откриваше следи от животни в калта и се оглеждаше нервно за дебнещи диви котки. Не откри такива, но пак му се искаше да беше си взел лъка.

Междувременно небето помрачня още повече, вятърът започна да разклаща клоните. Птиците се бяха умълчали, само някакви гарвани се обаждаха наоколо. Ръката на Тобин изтръпна от носенето на куклата. Помисли си за всички скривалища, които бе виждал по време на разходките си с Тарин, ала малкото дупки, които откри сега, до една бяха влажни. Пък дори и да намереше сухо скривалище, щеше да му се налага да излиза тайно, за да посещава куклата, а не беше сигурен дали ще се осмели. Тази мисъл бе сподирена от осъзнаването, че не искаше да се разделя с нея.

Затова по-добре да продължи с търсенето на онази скрита стая.

Ала нищо не приличаше на това, което бе видял в съня си. Нямаше полянка, нито дружелюбни животни, само камъни, заплитащи краката му корени, малки хапещи мушици, които досадно жужаха в ушите му, а също и кал, щедро решила да напълни обувките му. Почти беше готов да се откаже, когато попадна на пътечка, отвеждаща към растящи на по-високо място борове.

Тук беше много по-лесно да се върви. Момчето стъпваше по дебел килим ароматни иглички, поглъщащ шума от стъпките му. Крачеше енергично, уверен, че тази пътечка ще го отведе до поляната и кошутите. Но вместо това тя ставаше все по-бледа, докато най-накрая не изчезна съвсем. Обръщайки се, Тобин не можа да види обратния си път. Краката му не бяха оставили следи. Вече дори не чуваше шума на водата, само меките удари на дъжда по клонките. Накъдето и да тръгнеше, всичко му изглеждаше еднакво. Малките късове небе, които можеше да види, бяха монотонно сиво без никаква следа от слънце.

Вятърът бе утихнал и беше станало задушно. Мухи с големи зелени очи се присъединиха към облаците комари, хапейки го по врата и зад ушите. Дотук с приключението. Тобин се беше изгубил, беше му топло и се чувстваше уплашен.

Отчаяно се огледа, но пак не откри пътеката. Накрая, примирен, той приседна на един камък, чудейки се дали Нари вече е открила липсата му.

Тук беше тихо. Дочу се ядосаният зов на червена катерица. Някакви дребни създания шумоляха из храсталаците около него. Малки черни мравки се катереха из иглиците в нозете му, понесли яйца и парченца листа. Изтощен, Тобин се приведе напред, за да ги разгледа. Една от тях носеше крак на бръмбар между челюстите си. Дълга черна змия, дебела колкото китката му, изпълзя от дупката си под недалечно дърво и мина край крака му, без да го удостои с никакво внимание. Можеше да чуе различните звуци, издавани от капките, когато падаха върху сухи листа, растения, камъни и иглиците върху земята. Нервно се запита какъв ли звук издаваха лапите на дива котка върху борови иглички — ако изобщо издаваха звук.

— Смятах, че може би ще дойдеш днес.

Тобин едва не падна от камъка при рязкото си обръщане. Дребна, чернокоса жена седеше на мъхест пън на няколко ярда от него, сключила ръце в скута си. Беше много мърлява и носеше окъсана кафява рокля, украсена с животински зъби. Ръцете и босите й крака бяха изцапани. В дългата й, къдрава коса се бяха заплели клонки и листа. Тя му се усмихваше, но черните й очи не криеха подигравка.

Тобин бързо скри куклата зад гърба си, посрамен, че е бил заварен с нея, пък макар и от непозната. Освен това беше изплашен, забелязвайки дългия нож, който жената носеше на колана си. Тя не приличаше на арендаторите на баща му, освен това говореше странно.

Тя го дари с широка усмивка, на която липсваха няколко зъба.

— Виж какво имам, кийса. — Жената отмести ръце и той видя, че в скута й е свито малко зайче. Тя го погали по гърба. — Дойде види?

Тобин се поколеба, ала любопитството му надви предпазливостта. Изправи се и бавно отиде до непознатата.

— Погали я — каза жената. — Тя хареса.

Тобин погали животинчето по гърба. Козината бе мека и топла под ръката му. Също като кошутите от съня му — зайчето не изглеждаше уплашено.

— Тя теб хареса.

Да, помисли си Тобин, жената не говореше като хората от Алистън. Тъй като се беше приближил, узна още, че и миризмата й не е особено благоуханна. Но пък по някаква причина вече не се страхуваше от нея.

Скрил куклата под наметката си, Тобин коленичи и продължи да милва зайчето.

— Колко е мека. Кучетата не ми позволяват да ги галя.

Жената изцъка с език.

— Кучета не разбиране. — Преди Тобин да е съумял да я попита какво е искала да каже, тя продължи. — Аз чака дълго време теб, кийса.

— Не съм Кийса. Казвам се принц Тобин. Не те познавам, нали?

— Но аз теб познава, кийса Тобин. Познава и бедната ти мама. Ти носи нейно нещо.

Значи бе видяла куклата. Изчервявайки се, Тобин бавно я извади изпод наметалото. Жената я взе и му подаде зайката.

— Аз Лел. Не страхува се от мен. — Тя приглади куклата в скута си с изцапаните си пръсти. — Познава те роден. Наблюдава те.

Лел? Никога преди не беше чувал това име.

— Защо никога не си идвала в замъка?

— Идва. — Тя му намигна. — Не видяна.

— А защо не говориш правилно?

Тя закачливо го докосна по носа.

— Може би ти научи? Аз също учи. Чака научи, сред дървета. Самотно време, но аз чака. Готов учи?

— Не. Търсех… търсех…

— Мама?

Тобин кимна.

— Видях я в съня си. В стая под земята.

Лел тъжно поклати глава.

— Не нея. Това аз. За това мама не нужна.

Тобин се натъжи.

— Искам да си вървя.

Лел го потупа по бузата.

— То не далече. Но ти не си се само заблудил. — Потупа куклата. — Това ти създава проблеми.

— Ами…

— Зная. Ела, кийса.

Тя стана и закрачи сред дърветата, понесла куклата в ръка. Тобин нямаше избор.

Тъй като Риус и войниците ги нямаше, имаше по-малко за пране. Под заплахата от дъжд Нари и готвачката бързо изпраха дрехите и спалното бельо, а междувременно Минир разпъваше простори из залата.

Можаха да приключат така, че прането да не попречи на приготвянето на вечеря.

— Аз ще приготвя хляба — каза Нари, оглеждайки със задоволство капещите въжета. — Ще ида да питам Тобин дали иска да помага.

Истината беше, че след случилото се в стаята за игри, тя се притесняваше да оставя детето само за толкова дълго. Може би наистина духът бе причинил това — мисълта как Тобин бута онзи тежък гардероб я стресна до смърт — обаче Тобин бе този, когото бе видяла да мята играчки и гоблени, и който й бе разкървавил носа. Ставаше все по-трудно да се определи кое беше дело на духа и кое е извършило момчето в някой от пристъпите си. След смъртта на Ариани детето бе станало много странно, предпочитайки да бъде само. Дори се държеше, сякаш пазеше някаква голяма тайна.

Изкачвайки се, Нари въздъхна. Принцесата никога не бе представлявала истинска майка, може би, с изключение на последните месеци. А херцогът? Дойката поклати глава. Него никога не успяваше да го разбира, а след смъртта на съпругата му — още по-малко. Никой не можеше да вини Тобин, че расте особняк.

Откри Тобин коленичил край модела си. Косата му бе увиснала пред лицето — беше се надвесил и поправяше някакво корабче.

— Искаш ли да ми помогнеш с печенето, миличък? — попита тя.

Тобин поклати глава, мъчейки се да намести обратно малката мачта.

— А искаш ли аз да ти помогна?

Той отново поклати глава и се извърна, за да вземе нещо край себе си.

— Както искаш, господин Мълчание. — Хвърляйки му последен привързан поглед, дойката се отправи обратно към кухнята, размишлявайки какъв хляб да приготви днес.

Не чу как корабът пада на земята в празната стая зад нея.

Тобин бе гушнал зайчето и следваше Лел все по-навътре в гората. Самият той не виждаше никаква пътека, ала жената вървеше сред дърветата с огромна увереност. Лесът стана по-мрачен. През живота си момчето не беше съзирало толкова огромни стволове дъбове и ели. А в подножието им растяха гаултерии, пафиопедилиуми и лилави трилиуми с неприятна миризма.

Вървейки, Тобин разглеждаше Лел. Тя беше само малко по-висока от него. Косата й беше черна като на майка му, но груба и къдрава, примесена със сиво.

Вървяха дълго. Не му се искаше да навлиза толкова дълбоко и гората, не и с нея, но тя държеше куклата. Дори не се обръщаше, за да види дали я следва. Прогонвайки нови сълзи, Тобин си обеща, че повече никога няма да идва сам.

Най-сетне тя спря пред най-големия дъб, който момчето някога бе съзирало. Великанското дърво се извисяваше над тях като същинска кула — и също тъй дебело. Беше украсено с черепи, рога и закачени да съхнат кожи. Край него се сушеше риба. Наоколо имаше и върбови кошници. Малко по-встрани бликаше изворче. То сбираше водите си в малък вир, преди да потече надолу по хълма. Двамата пиха, а сетне Лел го отведе до дървото.

— Моят дом — каза тя и изчезна в ствола.

Тобин зина, чудейки се дали дървото не я е погълнало, но тя се показа и му направи знак да я последва.

Приближавайки се, той видя, че в ствола има цепнатина, достатъчно широка, за да може да се промуши през нея, без да се навежда. Вътре се таеше кухина, голяма почти колкото стаята му. Подът беше от отъпкана пръст. Гладкото сребристо дърво на стените изчезваше в мрак. Втора цепнатина на няколко ярда над вратата пропускаше достатъчно светлина, за да може Тобин да различи сламеник, покрит с кожи, огнена делва и малък железен съд. Последният изглеждаше досущ като онези, които използваше готвачката.

— Ти ли си направила това място? — попита той, забравяйки страха си отново, докато се оглеждаше. Това място беше дори по-добро от подземна стая.

— Не. Стара майка дърво отваря сърце, прави добро място. — Тя целуна дланта си и я допря до ствола, сякаш благодареше на дървото.

Лел настани Тобин върху сламеника и запали малък пламък в котела. Момчето остави зайчето до себе си, което се сви и започна да чисти муцуна с лапи. Жената се пресегна в сенките край вратата и извади кошница с диви ягоди и сплетен самун.

— Прилича на хляба, който готвачката направи онзи ден — забеляза Тобин.

— Тя добре готви — отвърна Лел, поставяйки храната пред него. — Казах ти, че ходи твой дом.

— Откраднала си хляба?

— Заслужила го, теб чака.

— Защо тогава никога не съм те виждал? — отново попита Тобин. — Как така никога не съм чувал за теб, след като си живяла тъй близо?

Жената метна шепа ягоди в устата си и сви рамене.

— Не искам ме виждат, не ме виждат. Сега оправим хекка.

Преди Тобин да е успял да възрази, Лел изтегли ножа си и сряза лъскавата черна нишка от врата на куклата. Тя се разгърна в тънък кичур коса.

— На мама. — Лел погъделичка бузата на Тобин с косата и я хвърли в огъня. Отново използвайки ножа си, тя разпори един шев от гърба на куклата и изтърси някакви кафяви засъхнали листа, които замени с пресни билки от една кошница. Сред тях момчето разпозна острите връхчета на розмарин и седефче.

От торбицата на колана си жената извади сребърна игла и конец и протегна ръка към Тобин.

— Нужна ми малко от твоя кръв, кийса, държи магия. Направи хекка твоя.

— Но тя вече е моя — протестира Тобин, отдръпвайки се назад.

Лел поклати глава:

— Не.

Тъй като не знаеше какво друго да прави, Тобин й позволи да убоде пръста му и да изцеди капка от кръвта му в тялото на куклата. Заши я отново, изправи я на коляното си и сбърчи нос във весела гримаса.

— Трябва лице, но ти това погрижи. Сега направи последно нещо. Малко нещо.

Напявайки си, Лел отряза кичур от косата му, натри космите с восък като тетива, сетне ги стегна около гърлото на куклата. Пръстите й умело спретнаха възел, който сякаш изчезна.

— Ти магьосница ли си?

Лел изсумтя и му подаде готовата кукла.

— Какво мислиш това?

— Просто… просто кукла? — отвърна Тобин, вече подозирайки, че не е.

— Винаги бъде магия — каза му жената. — Мой народ нарича това хеккамари. Вътре дух. Ти него познава.

— Демонът? — Момчето впери вцепенен поглед в куклата.

Лел му се усмихна тъжно.

— Демон, кийса? Не. Дух. Това твой брат.

— Нямам брат!

— Има, кийса. С теб роден, но умрял. Аз учи бедна ти мама направи това за бедната му мари. Той също чака. Дълго време. Ти каже: „Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.“

— Какво ще стане тогава?

— Него към теб привърже. Види го тогава. Той теб нуждае. Ти него нуждае.

— Не искам да го виждам! — извика Тобин, спомняйки си всички онези чудовищни форми, които си бе представял, че притежава демонът.

Лел протегна ръка и обгърна страната му с грубата си длан.

— Ти достатъчно се страхува. Сега бъде смел като воин. Теб предстоят неща, ти не знаеш. Винаги бъде смел, непрекъснато.

Да бъда винаги смел, като воин, помисли си Тобин. Чувствайки се далеч от смел, той зажумя и започна да шепти:

— Кръв, моя кръв… плът, моя плът…

— Кост, моя кост — тихо подсказа жената.

— Кост, моя кост.

Той почувства как демонът влиза в дъба и застава тъй близо, че ако се осмелеше, можеше да протегне ръка и да го докосне. Хладната ръка на Лел го докосна.

— Кийса, виж.

Тобин отвори очи и ахна. Момче, което изглеждаше досущ като него, бе приклекнало на няколко фута от тях. Ала това момче беше мръсно и голо, а безжизнената му черна коса висеше около лицето му.

Видях го в деня, когато мама… Тобин рязко прогони мисълта. Нямаше да мисли за онзи ден. Никога вече.

Другото момче се взираше в Тобин с толкова черни очи, че зениците не се виждаха.

— Изглежда също като мен — прошепна Тобин.

— Ти — той. Той — ти. Еднакви.

— Близнаци? — В Алистън бе виждал близнаци.

— Да.

Демонът се озъби към Лел в безшумно просъскване, сетне се премести, за да приклекне от другата страна на огъня. Зайчето отново скочи в скута на Тобин край куклата и продължи да се мие.

— Той не те харесва — каза й Тобин.

— Мрази — съгласи се Лел. — Твоя мама го има. Сега ти го има. Пази хеккамари или той изгубен. Той теб нуждае, помага ти.

Притеснен от немигащия поглед на демона, Тобин се сви по-близо до жената.

— Защо е умрял?

Лел сви рамене:

— Кийса умира понякога.

Призракът приклекна по-ниско, готов да скочи към нея. Тя не му обърна внимание.

— Но… Но защо не е отишъл при Билайри? — продължи Тобин. — Нари казва, че когато умрем, отиваме при портите му и той ни води до Астелус, който ни отвежда до земите на мъртвите.

Лел отново сви рамене.

— А как се казва? — попита момчето, изоставяйки предната тема.

— Мъртви не носи име.

— Трябва да го наричам някак.

— Нарича го брат. Той това.

— Брат? — Призракът продължаваше да се взира в него и Тобин потръпна. Това беше далеч по-зле от времето, когато не можеше да го вижда. — Не искам да ме гледа през цялото време. Освен това ме напада! Строши града ми!

— Вече не прави така, сега ти носи хеккамари. Ти каже му маха се, той маха се. И също го повика — с думи, кои аз ти казала. Кажи ги пак, аз види, че ги знаеш.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Призрачното момче трепна и се прокрадна по-близо до Тобин, който ужасено се дръпна назад, изпускайки зайчето.

Лел го прегърна и се засмя.

— Той няма те нарани. Кажи му се маха.

— Върви си, братко!

Духът изчезна.

— Мога ли да го накарам да изчезне завинаги?

Внезапно сериозна, Лел сграбчи ръката му.

— Не! Теб нужен ти, казала. — Тъжно поклати глава. — Помисли колко самотен. Той също мъчно за мама, както теб мъчно. Тя прави хекка, грижи се него. Тя умира. Няма кой грижи. Сега ти грижи.

На Тобин това никак не му харесваше.

— Какво да правя? Трябва ли да го храня? Да му давам дрехи?

— Духове се хранят с око. Трябва бъде с хора. Той така изглежда заради мама. Тя болна, не могла по-добре грижи. Ти го повика, остави го да гледа, да не бъде самотен и гладен. Ти направи това, кийса?

Тобин не можеше да си представи как умишлено повиква призрак, но много добре разбираше какво е да бъдеш самотен и изоставен.

Той въздъхна и отново прошепна думите.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Брат му изникна край него. Погледът му беше все така мрачен.

— Добре! — каза Лел. — Ти и дух… — Тя сключи показалци.

Тобин изучаваше намръщеното лице, тъй прилично на неговото и все пак различно.

— Той ще ми бъде ли приятел?

— Не. Остане, какъв и преди. Много по-лошо било, преди мама ти направи хеккамари. — Тя отново направи знака с показалците си. — Вие род.

— Нари и татко ще могат ли да го виждат, когато го повикам?

— Не, освен ако няма око. Или той иска.

— Но ти можеш да го виждаш.

Лел потупа челото си.

— Аз има око. Ти също? Вижда го малко? — Тобин кимна. — Те него познава, без види. Татко. Нари. Старец на врата. Те знае.

На Тобин му се стори, че някой внезапно го е сграбчил и е изстискал целия въздух от дробовете му.

— Те знаят кой е демонът? Че имам брат? Защо не са ми казали?

— Те не готови. Ти пази тайна. — Тя го потупа над сърцето. — Те не знае хеккамари. Само мама и аз. Ти я пази, никому не я показва!

— Но как? — Ето че Тобин отново се връщаше при първоначалната си дилема. — Непрекъснато й намирам нови скривалища, но…

Лел се изправи и пое към вратата.

— Твоя, кийса. Ти носи я. Сега отива вкъщи.

Брат му тръгна заедно с тях — понякога ги водеше, понякога ги следваше. Привидно вървеше, но нещо в походката не изглеждаше напълно нормално, макар Тобин да не можеше да определи какво.

След изненадващо кратко време зърна кулата да се издига над дърветата.

— Значи не живееш далеч от нас! — възкликна той. — Може ли пак да ти дойда на гости?

— След време, кийса. — Лел спря под една бреза. — Твой баща не хареса, че ти ме познава. Ти скоро има нов учител. — Тя отново допря длан до бузата му и с палеца си очерта някакъв знак върху челото му. — Ти бъде велик воин, кийса. Тогава спомни си, че аз помогнала?

— Да — обеща Тобин. — И ще се грижа за брат си.

Лел го потупа по бузата. Устните й сякаш не помръдваха, когато тя изрече:

— Ще сториш всичко, което трябва да бъде сторено.

Тя се обърна и изчезна сред леса толкова бързо, че Тобин дори не беше сигурен накъде е поела. Но брат му още беше с него, наблюдавайки го със същия ужасяващ взор. Без Лел старите му страхове нахлуха обратно.

— Върви си! — бързо нареди момчето. — Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост!

За негово облекчение духът се подчини, изчезвайки като пламъка на духната свещ. Но въпреки това Тобин бе сигурен, че го усеща да върви след него.

Служейки си с кулата като ориентир, той откри реката и забърза по брега към задната част на замъка. Откъм кухнята и двора долитаха обичайните вечерни звуци. Успя да се вмъкне незабелязан, в залата също нямаше никого. Успешно се озова в стаята си.

Цялата къща ухаеше на пресен хляб. Той скри куклата отново в сандъка, мушна неприличащите на нищо обувки под гардероба, уми лицето и ръцете си и слезе да вечеря.

Сред познатата обстановка на дома бързо забрави колко се бе страхувал. Беше отсъствал с часове, бе преживял приключение, а никой не беше забелязал. Макар да се беше изплашил, макар че брат му нямаше да бъде негов приятел или дори по-малко страховит, Тобин се чувстваше някак по-зрял, по-близо до боеца, който един ден щеше да нахлузи бащината ризница.

Нари и Минир полагаха прибори върху масата, а готвачката се занимаваше с нещо, ухаещо апетитно над огъня.

— Ето те! — възкликна Нари. — Точно щях да идвам да те повикам. Цял следобед беше толкова тих, че все едно те нямаше!

Тобин взе топло хлебче от купчината изстиващи върху бюфета и отхапа, усмихвайки се.

На Лел щяха да й се усладят.

Глава четиринадесета

На следващия ден Тобин седеше край модела си, оставил куклата в скута си. Нари беше отишла до града заедно с Минир, а готвачката нямаше да се качи горе при него.

От куклата се носеше силен аромат на пресни билки. Момчето се взираше в празното лице, чудейки се какво ли бе съзирала там майка му. Дали и тя беше виждала брат му? Той мушна пръст под кордата от коса около врата на куклата и разсеяно подръпна. Моята коса. Моята кръв.

И негова отговорност, бе казала Лел, обаче той не я искаше. И с нея едва бе се сдържал, когато бе призовал брат си. Но да го вика сега? Тук? Сърцето му затупа бясно само при мисълта за това.

Момчето извади мастилница и перо от сандъка и отнесе куклата до прозореца, където светлината беше най-силна. Потапяйки перото, той се опита да очертае кръгло око върху празния овал. Но мастилото се разля из муселина, оставяйки черно петно. Въздъхвайки, Тобин прокара върха на перото по ръба на мастилницата, за да го отцеди, сетне опита отново. Сега вече се получаваше по-добре и той очерта кръг около окото, който след това запълни, превръщайки го в черен ирис. С две закривени линии оформи клепачите. Начерта второто око по същия начин. Когато беше готов, насреща му гледаха две очи, които много приличаха на тези на брат му. Сетне идваше ред на носа и веждите. Но когато стигна до устата, нея нарисува усмихната. Резултатът изглеждаше странно, защото погледът бе гневен. Лицето не беше особено добро, но пак беше за предпочитане пред празнотата.

Сега куклата изглеждаше повече като негова собственост, но призоваването на брат му си оставаше все тъй плашещо. Тобин я отнесе в най-далечния от вратата ъгъл и приседна, опрял гръб в стената. Ами ако брат му го нападнеше? Ако отново разрушеше града или отидеше да нападне някого?

Но в крайна сметка думите на Лел, която бе казала, че брат му е гладен, накараха Тобин да се престраши. Той присви очи и прошепна:

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Вчера в дъба духът бе приклекнал като див звяр в самите му крака. Но този път Тобин трябваше да се огледа, за да го види.

Брат му стоеше край вратата, сякаш бе влязъл току-що. Все още беше слаб и мръсен, но носеше семпла, чиста туника като тази на Тобин. Освен това днес не изглеждаше толкова гневен. Просто стоеше на прага, взирайки се в Тобин без никакво изражение, сякаш чакаше нещо.

Момчето бавно се изправи, без да сваля очи от призрака.

— Искаш… искаш ли да дойдеш тук?

Брат му не прекоси стаята. Просто в следващия миг се озова край него, вторачен с немигащите си черни очи. Лел бе казала да го храни, като му дава да гледа неща. Затова Тобин му показа куклата.

— Виж. Нарисувах лице.

Брат му не показа да проявява интерес или разбиране. Тобин напрегнато изучаваше странното лице. Брат му имаше същите черти — без белега във формата на полумесец на брадичката — а същевременно не приличаше на него.

— Гладен ли си?

Брат му не каза нищо.

— Ела. Ще ти покажа неща. Тогава можеш да си ходиш.

Тобин се чувстваше малко глупаво, докато вървеше из стаята, показвайки любимите си принадлежности на мълчалив дух. Вземаше малките си фигурки от восък и дърво, а също и нещата, изпратени от баща му. Дали брат му щеше да изпита завист? Той взе един пленимарски умбон и му го подаде.

— Искаш ли го?

Брат му го прие с ръка, която изглеждаше солидна, но допирът на пръстите представляваше единствено хладен въздух.

Тобин приклекна край града. Брат му стори същото, все така държащ парчето щит.

— Все още поправям нещата, които счупи тогава — каза Тобин с лек укор в гласа. Взе един кораб и показа на брат си поправената мачта. — Нари мисли, че аз съм го счупил.

Брат му все така не казваше нищо.

— Е, всичко е наред. Тогава се страхуваше, че ще покажа куклата на Нари, нали?

Трябва да я пазиш.

Тобин така се сепна, че изтърва кораба. Гласът на брат му беше слаб и безизразен, устните не бяха помръднали, но нямаше съмнение, че е продумал.

— Можеш да говориш?!

Брат му се взираше в него. Трябва да я пазиш.

— Ще я пазя, обещавам. Но ти говориш! Можеш ли да казваш и друго?

Братът се взираше.

За момент Тобин не знаеше какво би могъл да каже на един дух. Но внезапно въпросът изникна.

— Виждаш ли мама в кулата?

Брат му кимна.

— Посещаваш ли я?

Ново кимване.

— Тя… тя иска ли да ме нарани?

Понякога.

Мъка и страх се сгърчиха в гърдите на Тобин. Обвивайки ръце около себе си, той се загледа в лицето на духа. Наистина ли съзираше и частица удовлетворение?

— Но защо?

Брат му или не можеше, или не искаше да отговори.

— Махай се тогава! Не те искам тук! — извика Тобин.

Духът изчезна и месинговият умбон издрънча на пода. За момент момчето се взря в него, сетне го захвърли в другия край на стаята.

Минаха няколко дни, преди Тобин отново да събере смелостта да повика брат си. Но когато най-сетне го стори, откри, че не се страхува от него.

Любопитно му беше дали Нари ще може да види духа, затова му нареди да го последва в спалнята, където дойката сменяше чаршафите. Погледът на жената преминаваше право през брат му.

Вечерта също никой не го видя, когато Тобин го заведе за малко в кухнята, решавайки, че видът на храната ще помогне на брат му да не изглежда толкова гладен.

По-късно в спалнята си Тобин призова брат си отново, за да види дали има някаква промяна. Но нямаше. Духът изглеждаше все така изгладнял.

— Не ядеш ли храната с очите си? — попита момчето застаналия край таблата на леглото брат.

Духът леко наклони глава, сякаш преценяваше въпроса.

Ям всичко с очите си.

Тобин потръпна от погледа му.

— Мразиш ли ме, братко?

Дълга пауза. Не.

— Тогава защо си толкова злобен?

Брат му не отговори. Тобин не беше сигурен дали духът е разбрал въпроса му.

— Приятно ли ти е, когато те викам?

Отново не последва разбиране.

— Ще се държиш ли добре с мен, ако те викам всеки ден? Ще ме слушаш ли?

Брат му бавно премигна насреща, като бухал на дневна светлина.

Тобин реши, че засега това е достатъчно.

— Вече не трябва да чупиш неща или да нападаш хора. Това е много лошо. Татко не би ти позволил да правиш такива неща, ако ти беше жив.

Татко…

Студеният, съскав шепот накара Тобин да настръхне. Прогонвайки брат си, Тобин се омота с юргана като качулка и гледа премигващата нощна лампа, докато Нари не си легна. След това вече призоваваше брат си само денем.

Глава петнадесета

Айя и Аркониел прекараха лятото в най-южните провинции. Тук Айя издирваше възрастна магьосница на име Ранай, живееща в малко рибарско селце на север от Еринд. Като млада Ранай се бе сражавала редом с наставника на Айя във Великата война и била зле ранена. Айя бе предупредила Аркониел, но въпреки това младежът вътрешно потръпна, когато за пръв път зърна търсената от тях.

Тя беше слаба, прегърбена жена. Некромантски демон бе осакатил левия й крак и раздрал лявата страна на главата й с огнени нокти. Белязаната й кожа оставаше неподвижна, когато Ранай говореше или се смееше.

Може би по тази причина бе избрала да се само заточи в това дребно селце, реши Аркониел. Тя притежаваше тъй могъща магична сила, че косъмчетата по ръцете на младия магьосник настръхнаха.

— Поднасям поздрави, господарке Ранай — каза Айя, покланяйки се на старицата. — Помните ли ме?

Ранай присви очи насреща й, сетне се усмихна.

— Ти си момичето на Агазар, нали? Само че вече не си момиче. Влизай, мила. Виждам, че вече имаш собствен ученик. Влез и ти, момчето ми, бъди добре дошъл и сподели огнището ми.

По сламения покрив шумолеше лек дъжд. Старата жена закуцука из колибата си, поднасяйки им хляб и супа. Айя добави сирене и мях хубаво вино, купен от селото. През прозореца на къщурката вятър донасяше аромата на диви рози и море.

Разговаряха за незначителни неща, докато се хранеха, но след като бе отсервирано, Ранай впери здравото си око в Айя и каза:

— Смятам, че си дошла тук с причина.

Аркониел се облегна назад с чашата си, знаейки наизуст разговора, който щеше да последва.

— Замисляли ли сте се някога, Ранай, какво бихме могли да постигнем ние, магьосниците, ако слеем сили?

Двеста и тринадесети път, помисли си Аркониел. Той броеше.

— Господарят ти и аз видяхме — и добро, и зло — отвърна старицата. — Затова ли си дошла чак тук, Айя? За да ми зададеш този въпрос?

Айя се усмихна:

— Не бих била толкова пряма с повечето, но с вас ще бъда. Какви са възгледите ви относно краля?

Здравата част от лицето на Ранай изрази познат лик на учудване и надежда. Тя раздвижи ръка и прозорецът се затвори сам.

— Сънувала си я!

— Коя? — тихо попита Айя. Аркониел усещаше вълнението й. Бяха намерили още една.

— Наричам я Тъжната кралица — прошепна Ранай. — Виденията започнаха преди около двадесет години, ала сега Илиор ми ги праща по-често, особено в нощите пред новолуние. Понякога е млада, а друг път стара. Понякога е победителка, а друг път е труп. Така и не можах да видя лицето й ясно, но тя винаги излъчва тъга. Съществува ли в действителност?

Айя не отвърна пряко на въпроса й. Никога не го правеше, точно както не би показала купата, която носеше със себе си.

— Бе ми дадено видение в Афра. Аркониел може да потвърди. В нея видях разрушаването на Еро, а сетне нов град и нова магьосническа ера. Но този нов град трябва да бъде управляван от кралица. Знаеш, че Ериус никога не би допуснал това да се случи. Той е следовник на Сакор, ала Илиор е този, защитавал Скала във Великата война и насетне. Също така Илиор е разпрострял ръце над магьосниците. Нима сме служили добре на Светлоносителя, стоейки със скръстени ръце през всички тези години, в които пророчеството, дадено на Телатимос, бива потъпквано и загърбвано?

Ранай разнасяше с пръст по масата малко капнало вино.

— Аз самата си задавах този въпрос. Но сравнен с майка си, Ериус не е лош владетел, освен това няма да живее вечно. Нищо чудно аз самата да го надживея. А случващото се с наследничките не е нещо ново. Самият син на Герилейн взел трона на сестра си…

— И земята била връхлетяна от чума, убила него и хиляди други само в рамките на година — напомни й Аркониел.

Ранай повдигна вежда и за миг той видя някогашната величествена жена.

— Не ме поучавай в историята, млади момко. Бях там. Боговете бързо поразиха Пелис. Но крал Ериус управлява повече от две десетилетия. Може би е прав за погрешното тълкувание на пророчеството. Майка му, макар да бе потомка на Телатимос, не беше добра владетелка.

— Може би ни е била изпратена като изпитание — отговори Аркониел, стараейки се да говори почтително. Бе имал десет години и хиляди мили, през които да разсъждава над въпроса. — Крал Пелис е бил споходен от една отвратителна чума. Откакто Ериус е на престола, епидемиите са десетки, макар и в по-малък мащаб. Може би те са били предупреждения. Може би търпението на Светлоносителя се изчерпва. Видяното от Айя в Афра…

— Чувал ли си за Гоначите, млади момко? — сопна се Ранай. — Знаеш ли, че придворният магьосник преследва събратята си?

— Да, Ранай — намеси се Айя. — Видяхме делата им.

— Видяхте ли ги да убиват ваш познат? Не? А аз видях. Трябваше да стоя безпомощно, докато мой скъп приятел — магьосник, служил на четири кралици — изгоря жив, разпнат на тисова рамка, защото бе споменал сън, много сходен с моя — и твоя, убедена съм. Изгорен жив, защото споменал сън! Представи си, ако можеш, какво трябва да е могъществото на Гоначите, за да могат да убиват тъй жестоко. И те не преследват само магове, а всички, които дръзнат да говорят против мъжкото наследие. Най-вече следовници на Илиор. В името на Квартата, щом уби и собствената си сестра…

Чашата падна от ръката на Аркониел, разливайки вино по масата.

— Ариани е мъртва?

Писмата на Нари бяха продължили да пристигат на указаните интервали. Как така тя не бе споменала нищо?

— Миналата година, ако не се лъжа — каза Ранай. — Познавахте ли я?

— Да — отвърна Айя. Звучеше по-спокойна, отколкото Аркониел смяташе за възможно.

— Съжалявам, че трябваше да научите така.

— Кралят я е убил? — изхриптя Аркониел, едва смогващ да си поеме дъх.

Ранай сви рамене.

— За това не съм сигурна, но е бил там, когато е умряла. Тя е последната наследница. Сега принц Корин ще наследи трона. Може би той ще стане баща на Тъжната кралица.

— Може би — промърмори Айя. Аркониел разбра, че тя повече няма да обсъжда видението си с тази жена.

Настъпи неловко мълчание. Младежът се бореше да потисне сълзите си и отбягваше погледа на Айя.

— Служих вярно на Илиор и Скала — заговори Ранай, звучейки стара и примирена. Повдигна ръка към обезобразеното си лице. — В замяна исках само мъничко спокойствие.

Айя кимна.

— Простете, че ви обезпокоихме. Ако Гоначите дойдат тук, какво ще им кажете?

Възрастната магьосница изглеждаше засрамена.

— Нищо няма да им кажа. Имате думата ми.

— Благодаря ви. — Айя се пресегна и докосна увредената ръка на старицата със своята. — Животът е дълъг, приятелко, и съграден от дим и вода, а не камък. Молете се да се срещнем в по-добри дни.

Двамата напуснаха колибата и поеха по калната пътека, отвеждаща от селото. Ужасно подозрение се бе заформило в сърцето на Аркониел. Още не искаше да говори за него, не знаеше дали ще може да понесе отговора.

Спряха да лагеруват под една огромна ела близо до морето, Айя изпя заклинание, за да държи влагата настрана, а младежът си послужи с новата си магия — сфера от черен огън.

— Много добре — одобрително каза Айя, сваляйки подгизналите си ботуши.

Известно време седяха мълчаливо, заслушани в дъжда и ритмичния плисък на вълните. Аркониел искаше да заговори за Ариани, трябваше да чуе от нейната уста, че мрачното му подозрение е грешно, но не можеше да придаде плътност на думите. Мъката бе заседнала в гърлото му като камък.

— Знаех — каза накрая Айя, изпепелявайки сърцето му.

— Колко дълго?

— От самото начало. Нари ми съобщи.

— И не си ми казала? — Той се взираше в клоните над главата си, защото не можеше да я погледне. През всички тези години бяха го измъчвали кошмарните спомени от онази нощ, спомените за странното дете, което бяха създали, и прекрасната жена, която бяха предали. Оттогава не се бяха връщали в Еро — Айя още не позволяваше, но той винаги си бе представял, че един ден ще се върнат и по някакъв начин ще съумеят да поправят нещата.

Младежът почувства как тя го докосва по рамото.

— Как можа да не ми кажеш?

— Защото нямаше какво да бъде сторено. Не и докато детето не порасне достатъчно. Ериус не е убил сестра си, поне не директно. Принцесата се е хвърлила от кулата. Очевидно се е опитала да убие и детето. С нищо не можехме да им помогнем.

— Ти все така казваш! — Гневно обърса сълзите, с които очите му се наливаха. — Не подлагам на съмнение факта, че това, което правим, е волята на Илиор. Никога не съм. Но как така си толкова сигурна, че точно това е начинът, по който трябва да го направим? Вече минаха почти десет години, Айя, а ние нито веднъж не сме се върнали, за да видим дали тя е добре, или да помогнем с бъркотията, която Лел остави. Собствената майка на детето отнема живота си, а ти продължаваш да казваш, че имаме по-важна работа?

Прекалено разстроен, за да стои на едно място, той се надигна и отиде до водата. Имаше високи вълни, под променящия се дъжд водата изглеждаше гладка. В далечината светеше корабен фенер, хвърляйки ивица светлина върху водната повърхност. Аркониел си представи как с плуване достига до кораба и измолва да бъде взет на борда. Щеше да носи товари и да дърпа въжета, докато ръцете му закървиха. И никога вече нямаше да му се налага да мисли за магии, духове или хвърлящи се от кули жени.

Илиор, поде безмълвна молитва, издигнал лице към скрития зад облаците лунен лик. Как може това да е волята ти, щом сърцето ми се къса? Как бих могъл да обичам и следвам наставница, която може да понася подобни дела, без да трепне… и налага такова мълчание помежду ни?

В сърцето си Аркониел знаеше, че все още обича и се доверява на Айя, ала същевременно липсваше някакво жизненоважно уравновесяване между целта и средствата, което явно само той усещаше. Как бе възможно това? Та той беше само неин ученик, безполезен магьосник.

Той спря и приседна, заравяйки лице в шепите си. Нещо не е наред. Нещо липсва — ако не у Айя, може би у мен.

Това бе започнало от Афра.

Понякога му се струваше, че в онзи съдбовен летен ден животът му бе започнал наново. Отпускайки чело върху коленете си, Аркониел си припомни яркостта на слънцето, вкуса на прахта, горещата гладкост на каменната стела под ръката му. Помисли си за прохладната тъмнина на пещерата на Оракула, където бе коленичил, за да получи странния отговор, който всъщност не бе представлявал отговор — видението как държи някакво тъмнокосо момче в ръцете си…

Той си припомни и го обзе странно застиване.

Детето. Кое дете?

Сега хладът беше гневът на духа на убитото дете. Костите го заболяха, ръцете му се вцепениха. За миг му се стори, че отново се намира под кестена, гледайки как телцето потъва в земята.

Магията на вещицата не се бе оказала достатъчно силна, за да задържи гневния дух.

Видението се изостри в съзнанието му, придобивайки нови форми. От земята в краката му се надига дете, борейки се с корените и твърдта. Аркониел сграбчва ръцете му и започва да дърпа, вглеждайки се в очи, които не са черни, а тъмносини. Но корените все още държат детето, вкопчени в крайниците му. Един е пробил гърба му и стърчи от раната, където Лел бе пришила къс кожа с конци, по-фини от мигли. Дървото пие кръвта на детето. Аркониел го вижда как линее пред очите му…

Неестественият студ все още го беше сграбчил, докато Аркониел със старческо залитане се връщаше към елата.

Магьосниците виждат достатъчно добре в тъмното, но усетеното от Айя при завръщането на ученика й я накара да запали светлина.

Под тънката му брада лицето му беше пребледняло, очите му бяха зачервени и вторачени.

— В Афра! — промълви той, рухвайки на колене край нея. — Видението ми. Онова, което не… Тобин е пътят ми. Затова… Айя, трябва да отида! Трябва да идем!

— Аркониел, говориш несвързано! Какво има? — Айя хвана лицето му в шепи и притисна чело към неговото. Той трепереше като чумав, обаче нямаше и следа от треска. Обратното — кожата му беше ледена на допир. Магьосницата предпазливо надникна в ума му и моментално зърна видение: Аркониел стоеше на скала, от която на запад се откриваше гледка към синьото море. Пред него, много по-близо до ръба, стояха близнаците на Ариани, вече големи. Нишки златиста светлина свързваха младия маг с децата.

— Видя ли? — Отдръпвайки се, Аркониел взе ръцете й и й разказа за мрачното видение, което бе получил на плажа. — Трябва да ида при детето. Трябва да видя Тобин.

— Много добре. Прости ми, че не ти казах. Моето видение… Тя обърна длани нагоре. — Толкова е ясно и същевременно тъй мъгляво. Докато детето е живо, имам други неща, които трябва да върша. Явно съм забравила колко време е минало след смъртта на Ариани, колко по-бързо то минава за теб. Но трябва да ми повярваш не съм забравила детето. Именно за доброто на Тобин се държахме настрана толкова години. Особено сега е изключително важно да не привличаме вниманието на Ериус към онзи замък — предвид недоверието му към магьосниците, които не му служат.

Тя замлъкна, споходена от нова мисъл. Два пъти бе зървала ръката на Светлоносителя, положена върху Аркониел. Макар той да беше се появявал в нейните видения, тя не бе присъствала в неговите. Това прояснение донесе със себе си тъга и малко страх.

— Явно трябва да отидеш — каза му тя.

Младежът целуна ръцете й.

— Благодаря ти, Айя. Няма да се бавя, обещавам ти. Искам само да се убедя, че детето е в безопасност, но и да разбера какво се опитва да ми каже Илиор. Ако успея да намеря кораб утре, ще се върна след седмица. Къде искаш да се срещнем?

— Няма нужда от подобно бързане. Ще отида в Илани, както бяхме планирали. Свържи се с мен там, когато видиш детето… — Тъгата отново се появи. — Сетне ще видим.

Глава шестнадесета

На следващия ден Аркониел пое. Поглеждайки през рамо, стоящата край елата Айя приличаше на съвсем дребна и обикновена жена. Тя му помаха и младежът стори същото, а сетне обърна лице към селото, опитвайки се да не обръща внимание на внезапната буца в гърлото си. След всички тези години му се струваше непознато усещане да броди сам.

Магьосническите предмети, които носеше, бяха скътани в постелята, която беше преметнал на рамото си. Надяваше се, че в негово лице другите щяха да виждат единствено пътник с кални ботуши и прашна шапка със скъсана периферия. Въпреки това планираше да последва съвета на Айя и да избягва жреци и други магьосници, както и да бъде особено нащрек за хора, носещи ястребовата емблема на Гоначите.

Намери рибар, който бе склонен да го отведе до Илани. Там младежът се качи на борда на кораб, пътуващ за Волчи. Напускайки кораба след два дни, той си купи дорест жребец и се отпрати към Алистън, готов да изпълни отреденото му от Светлоносителя.

От писмата на Риус и Нари знаеше, че херцогът е преместил семейството си от Еро още следващата пролет след раждането на Тобин. Дори и тогава из града вече бе започнало да се говори за „демона“. Духът, говореше се, хвърлял неща по гостите, удрял ги и откъсвал бижута и шапки. Красивата Ариани с изцапаната си рокля и странната кукла, бродеща из коридорите да дири детето си — това също помнеше.

Кралят очевидно не се бе противопоставил. „Демонът“ обаче не беше ги оставил на мира и по някакъв начин беше ги последвал в крепостта.

При опита да си го представи Аркониел го побиха тръпки. Неспокойните духове бяха страховити, срамни неща, които обикновено биваха оставяни на жреците и дризианите. От подобни хора двамата с Айя бяха научили всичко, което можаха, знаейки, че рано или късно ще им се наложи да се изправят срещу призрака, за чието създаване бяха допринесли. Но младежът не очакваше, че ще му се наложи да го стори сам.

На третия ден на шемин Аркониел достигна Алистън. Приятно, процъфтяващо пазарно градче, разположено в полите на Скаланската планинска система. Няколко мили по на запад редица зъбести върхове се протягаха към безоблачното следобедно небе. Тук беше по-хладно от крайбрежието, а полетата не познаваха засуха.

На пазара се обърна за упътване към една жена, продаваща сирене.

— Херцог Риус? Ще го намериш в старата крепост край прохода — каза му тя. — От почти месец се е върнал, макар да чух, че нямало да остане дълго. Утре ще бъде в светилището, за да изслуша молби, ако това ти трябва.

— Не, търся дома му.

— Дръж главния път през горите. Обаче ако продаваш нещо, спести си пътя. Стражите няма да те пуснат, освен ако не те познават. С непознати не търгуват.

— Той ме познава — каза й Аркониел. Купи малко от сиренето й и се отдалечи с усмивка, доволен, че са го взели за скитник.

Пътят му го понесе сред златисти ечемични нивя и поляни, пълни с остригани овце и тлъсти прасета, сетне премина в мрачен лес. Пътят, по който тя го бе пратила, изглеждаше далеч по-малко употребяван от онзи към града. Между коловозите бяха прораснали треви. В калта имаше повече еленски и свински стъпки, отколкото следи от подкови. Сенките се удължаваха бързо и той накара жребеца си да препусне, укорявайки се, че не е попитал на какво разстояние е замъкът.

Най-сетне остави гората зад себе си и се озова край река, от която започваше стръмна поляна. На върха на възвишението видя голяма сива крепост, над която високо се издигаше самотна кула.

Хвърлила се е от кулата…

Аркониел потръпна. Смушквайки коня си да продължи, зърна малко селянче да клечи сред тревите край пътя, на не повече от двадесет фута от него.

Момчето беше облечено с парцалива туника, оставила крайниците му голи. Кожата му беше покрита с кал, а черната му рошава коса бе пълна с листа и сламки.

Аркониел беше на път да му викне, когато си припомни, че в замъка има само едно дете — дете с черна коса. Шокиран от състоянието на принца, той насочи коня си към него, за да го поздрави.

Тобин беше застанал с гръб към пътя, втренчен напрегнато в нещо сред дългата трева над брега. Не погледна, когато Аркониел се приближи. Магьосникът понечи да слезе от коня, сетне промени решението си и остана на седлото. Нещо в застиналостта на Тобин го караше да стои надалеч.

— Знаеш ли кой съм? — попита накрая той.

— Ти си Аркониел — отвърна момчето, все така загледано в нещото, приковало вниманието му.

— Баща ти не би харесал да стоиш самичък толкова далеч от вкъщи. Къде е дойката ти?

Детето не обърна внимание на въпроса.

— Как мислиш, дали хапе?

— Кое дали хапе?

Тобин пъхна ръка сред тревата и измъкна земеровка. За миг я задържа във въздуха, наблюдавайки я как се гърчи, сетне с едно спокойно движение й счупи врата. Капчица кръв изникна на върха на муцунката на създанието.

— Майка ми е мъртва. — Детето най-сетне обърна лице към него. Аркониел се изправи срещу очи, черни и дълбоки като нощта.

Думите застинаха в гърлото на магьосника, когато осъзна с кого е говорил.

— Познавам вкуса на сълзите ти — каза демонът.

Преди Аркониел да е успял да се предпази със знак, демонът скочи и запрати мъртвата земеровка в лицето на коня. Животното се изправи, хвърляйки ездача си в тревата. Магьосникът се приземи зле върху лявата си ръка, чиято китка изпука с отвратителен звук. Болката и сблъсъкът със земята го шокираха. Той остана да лежи сгърчен, борейки се с гадене и страх.

Демонът. Никога не бе чувал за дух, притежаващ подобна яснота или артикулация. Аркониел съумя да вдигне глава, очаквайки да види тъмнокосото момче край себе си, вперило мъртви черни очи. Но вместо това видя жребеца си да се мята и рита от другата страна на реката.

Младежът бавно се изправи, грабнал ранената си ръка. Тя висеше под неестествен ъгъл и беше студена на допир. Нова вълна гадене пламна в гърлото му и той се отпусна обратно в тревата. Слънцето напичаше страната му, а по ушите му пълзяха насекоми. Той гледаше небето, обгърнато от ръж и тимотейка, опитвайки се да си представи как преминава остатъка от пътя до крепостта пеш.

Тъй като не успя да го стори, насочи мислите си към демона. Едва сега разбра думите му.

Майка ми е мъртва.

Познавам вкуса на сълзите ти.

Това не беше безумният полтъргайст, когото беше очаквал. Той се бе развивал като живо дете и бе придобил съзнание. Аркониел никога не беше чувал за подобно нещо.

— Лел, проклета некромантке, какво си направила? — простена той.

Какво сме направили?

Трябва да бе изгубил съзнание за известно време, защото когато отвори отново очи, главата и раменете на някакъв мъж засенчваха слънцето.

— Не съм търговец — промърмори той.

— Аркониел? — Силни ръце го подхванаха под раменете и му помогнаха да се изправи. — Какво правиш тук сам?

Познаваше този глас, а също и обруленото, брадясало лице, на което принадлежеше, макар за последно да бе виждал този човек преди повече от десетилетие.

— Тарин? В името на Квартата, така се радвам да те видя.

Аркониел отново залитна. Капитанът го прегърна през кръста.

Младежът се опита да фокусира погледа си. Русите косми на Тарин бяха избледнели, а бръчките около очите и устата му се бяха задълбочили. Ала все така излъчваше спокойствие, за което Аркониел бе благодарен.

— Риус тук ли е? Трябва да…

— Да, тук е, макар да ни хващаш в последния момент. Утре заминаваме за Еро. Защо не писа, че пристигаш?

Краката на младежа отново му изневериха.

— Няма значение. Да вървим към дома.

Отвеждайки го до един сив кон, Тарин му помогна да се настани в седлото.

— Какво стана? Видях те да стоиш тук и да гледаш в реката, сетне конят ти внезапно пощръкля и те изхвърли. Сифъс още се мъчи да го улови.

Край поляната Аркониел видя мъж, опитващ се да успокои подплашения кон, който се дърпаше при всяко посягане към юздата му. Младежът поклати глава — още не беше готов да говори за това. Явно Тарин не беше видял демона.

— Плашлив скот.

— Явно. Е, как предпочиташ да идем? Бързо и болезнено или бавно и болезнено?

Аркониел съумя да се усмихне.

— Бързо.

Тарин се настани зад него и взе юздите, подкарвайки коня в лек галоп. Всяко изтрополяване на копито пробождаше ръката на младежа. Той впери очи в целта им и се вкопчи колкото можеше по-добре със здравата си ръка.

На върха на хълма прекосиха широк дървен мост и се озоваха в павиран двор. Тук бяха Минир и Нари, както и едра жена с готварска престилка.

Нари също бе остаряла. Все още беше румена, но в косата й се примесваха сиви жилки.

Помогнаха му да слезе и Тарин го отведе в кухнята през мрачна, обширна зала.

— Какво правиш тук? — попита Нари, когато капитанът го сложи да седне на пейката край някаква дъбова маса.

— Детето — изрече Аркониел, отпускайки замаяната си глава в здравата си ръка. — Дойдох да видя детето. То добре ли е?

Тарин внимателно взе подутата му китка. Младежът стисна зъби, когато възрастният боец започна да проверява състоянието й.

— Естествено, че е добре — повдигна вежда Нари. — Защо мислиш, че не е?

— Просто…

Дъхът му отново секна заради болката.

— Извадил си късмет — каза му Тарин. — Само една кост е счупена и то чисто. След като я наместим и превържем, няма да те притеснява.

Минир донесе парчета дърво и ивици плат.

— Най-напред изпий това — каза готвачката, подавайки му глинена чаша.

Аркониел благодарно я пресуши. Притъпяваща усещанията топлина започна да се разстила из тялото му.

— Какво е това?

— Оцет, бренди, мак и буника — каза тя, потупвайки го по рамото.

Наместването все още болеше, но поносимо. Тарин привърза дъсчиците с ивиците плат, а сетне и с кожени ремъци. Когато приключи, се усмихна на Аркониел.

— По-здрав си, отколкото изглеждаш, момче.

Аркониел простена. Започваше да се чувства сънит.

— Айя ли те изпрати? — попита Нари.

— Не. Реших да дойда да отдам…

— Значи един от вас все пак благоволи да ни посети? — изрече суров глас.

Изтръгнат от унеса, Аркониел откри, че на прага на кухненската врата е застанал намръщеният херцог.

Тарин се изправи и направи няколко крачки към него, сякаш очакваше насилие:

— Риус, той е ранен.

Херцогът не му обърна внимание. Дойде и застана право пред младия магьосник.

— Къде е господарката ти?

— Все още е на юг, милорд. Тук съм да отдам почитанията си. И на двама ни беше много мъчно, когато научихме за смъртта на съпругата ви.

— Толкова мъчно, че се явяваш година по-късно? — Риус седна срещу него и погледна към превързаната му китка. — Но виждам, че няма да ни напуснеш скоро. Утре поемам за Еро. Можеш да останеш, докато отново бъдеш в състояние да яздиш.

Това посрещане по нищо не приличаше на някогашните приветствания под Риусовия покрив, но пък Аркониел смяташе, че трябва да се благодари и на това. Херцогът като нищо можеше да го метне в реката.

— Как е кралят? — попита той.

Устната на херцога се сви от гняв.

— Много добре, благодаря. Пленимарските набези спряха. Има обилна реколта. Слънцето продължава да грее. Изглежда, че Квартата се усмихва благосклонно на владението му. — Риус говореше тихо, равно, ала Аркониел съзираше болката в суровите, изморени очи. Айя би говорила за търпение и видения, но младежът не знаеше какво да каже.

Точно тогава неестествено познато лице надникна от коридора.

— Кой е това, татко?

Суровостта напусна лицето на херцога. Той протегна ръка към момчето, а то пристъпи в кухнята и застана до баща си, поглеждайки към Аркониел със срамежливи сини очи.

Тобин.

В това слабо момче нямаше нищо момичешко. Лел беше свършила работата си прекалено добре. Ала очите на Тобин споделяха същата поразителна синевина като тези на майка му и — за разлика от демонския си близнак — изглеждаше добре гледан, с изключение на сърповидния белег върху брадичката. Аркониел хвърли бърз поглед към триъгълника бледа гладка кожа около незавързаната яка на туниката, чудейки се как ли изглеждат шевовете на Лел след всички тези години.

Дългата черна коса на детето беше лъскава. Макар че дрехите му не позволяваха да бъде определен като син на принцеса, бяха чисти и спретнати. Поглеждайки към останалите в стаята, Аркониел усети обичта им към това тъжно дете. Това породи у него странен изблик на състрадание към демона — изоставено дете, лишено от дом и семейство, чийто двойник растеше сред удобство и топлина. Той имаше съзнание. Сигурно знаеше.

Тобин не се усмихна, нито се приближи, за да го поздрави. Просто се взираше в Аркониел. Нещо в неподвижността му го правеше странен като призрачния му близнак.

— Това е Аркониел — обясни баща му. — Той е… приятел, когото не бяхме виждали дълго време. Ела, представи се подобаващо.

Момчето се поклони сковано, поставило лявата си ръка върху колана, на който един ден щеше да виси меч. Белегът от външната страна на ръката му още личеше, като розова пъпка, разсечена на две. Аркониел беше забравил за него, единственият останал външен знак от истинската форма на момичето.

— Аз съм принц Тобин Ериус Акандор, син на Ариани и Риус. — Начинът, по който се представи, затвърди първоначалното впечатление на магьосника. Поведението му не беше на нормално дете. Той притежаваше достойнството на баща си, но не и титлата или годините, за да го носи.

Аркониел отвърна на поклона седешком. Отварата на готвачката изглежда действаше все по-силно, успивайки го.

— За мен е голяма чест да се срещна с теб, принце. Аз съм Аркониел, син на сър Коурън и лейди Мекиа, поверен на грижите на магьосницата Айя. Скромен слуга на теб и рода ти.

Очите на Тобин се разшириха.

— Ти си магьосник?

— Да, принце. — Аркониел повдигна превързаната си китка. — Когато това позаздравее, ще ти покажа някои от нещата, които съм научил.

Повечето хора посрещаха подобно обещание с възторжени възклицания или поне усмивка, но Тобин се отдръпна, без да помръдне и мускул.

Прав бях, помисли си Аркониел, загледан в тъмните му очи. Нещо определено не е наред.

Понечи да се изправи, само за да открие, че главата и краката му са на друго мнение.

— Отварата на готвачката още действа — каза Нари, притискайки го обратно на пейката.

— Милорд, той трябва да легне някъде, но стаите за гости до една не са годни.

— Нужен ми е само един сламеник край огъня — завалено каза Аркониел. Въпреки загрялото стомаха му бренди и като цяло топлия ден, чувстваше студ.

— Бихме могли да поставим легло във втората стая на Тобин — предложи Минир, загърбвайки далеч по-простото предложение на магьосника. — Така няма да му се налага да се качва толкова високо.

— Много добре — отвърна херцогът. — Накарай неколцина от момчетата да се заемат.

Аркониел се отпусна на масата, мечтаейки си да го оставят да се свие край камината на топло. Жените отидоха да донесат завивки. Тобин излезе с Тарин и иконома, оставяйки магьосника насаме с херцога.

За момент и двамата мълчаха.

— Демонът подплаши коня ми — каза му Аркониел. — Съвсем ясно го видях на пътя в дъното на поляната.

Херцогът сви рамене.

— Сега е тук с нас. Виждам, че си настръхнал. Ти също го усещаш.

Магьосникът потръпна.

— Да, усещам го, но тогава и го видях, съвсем ясно, както виждам вас. Тобин изглежда също като него.

Риус поклати глава.

— Никой не го е виждал, освен може би…

— Тобин?

— Кварта, не! — Херцогът направи знак за предпазване от лош късмет. — Поне това му е спестено. Но мисля, че Ариани го виждаше. Тя си направи кукла, за да замени мъртвото дете. Понякога си говореше с нея. А на моменти имах чувството, че тя говори не на куклата. Илиор ми е свидетел, тя не обръщаше почти никакво внимание на живото си дете — освен в края на живота си.

Аркониел отново почувства буцата в гърлото си.

— Милорд, думите не са в състояние да изразят колко…

Риус стовари ръка върху масата, приведе се напред и изръмжа:

— Да не си посмял да ридаеш за нея! Нямаш право, точно като мен!

Домакинът скочи на крака и излезе, оставяйки сепнатия магьосник в обитаваната от демони кухня.

Хладното присъствие се притисна около него и Аркониел бе сигурен, че усеща студени детски ръце на тила си. Мислейки за мъртвата земеровка, той прошепна:

— В името на Квартата — Творител, Пътник, Пламък и Светлоносител — заповядвам ти, изчезни, дух! Нека Билайри те отведе до Портата.

Студът стана по-свиреп, светлата стая притъмня, сякаш буреносен облак бе закрил слънцето. Голям глинен съд изхвърча от един рафт и се разтроши в стената, пропускайки на косъм рамото му. Последва го кошница с лук, сетне дървена купа с тесто и поднос. Аркониел побърза да се скрие под масата, забравил за момента счупената си кост.

Ръженът от огнището застърга към него. Магьосникът опита да се стрелне към вратата, но неволно се подпря на ранената си китка и рухна със сподавен вик, стиснал очи в агония.

— Не! — каза звънлив момчешки глас.

Ръженът издрънча на пода.

Аркониел чу шепот и стъпки. Отвори очи и видя коленичилия до себе си Тобин. Стаята отново беше топла.

— Той не те харесва — каза Тобин.

— И аз мисля така — задъхано промълви Аркониел, за момента доволен със сегашното си положение. — Отиде ли си?

Момчето кимна.

— Ти ли го отпрати?

Тобин го погледна стреснато, но не каза нищо. Няколко месеца оставаха до десетия му рожден ден, но гледайки в лицето му сега, Аркониел не можеше да посочи възраст. Момчето изглеждаше едновременно прекалено старо и прекалено младо.

— Той те слуша, нали? — попита той. — Чух те да говориш с него.

— Не казвай на татко, моля те!

— Защо?

Сега Тобин изглеждаше като всяко друго ужасено момче.

— Това ще го натъжи. Моля те, не му казвай какво си видял!

Аркониел се поколеба, припомняйки си яростното избухване на херцога. Изпълзявайки изпод масата, той приседна на пода редом с Тобин и отпусна ръка на коляното му.

— Предполагам това… — Той обхвана с поглед строшеното и разсипаното. — Не ще учуди никого?

Тобин поклати глава.

— Добре тогава, принце, ще запазя тайната ти. Но много бих желал да зная защо демонът ти се подчинява.

Момчето не каза нищо.

— Ти ли му каза да ме замеря с чинии?

— Не! Никога не бих сторил подобно нещо, кълна се в честта си.

Магьосникът се взря в напрегнатото, искрено личице и разбра, че Тобин казва истината. Ала същевременно тези очи криеха някаква тайна. Още един дом със затворени врати, помисли си. Поне тук имаше шанс да намери ключовете.

Долетяха гласове.

— Върви тогава — прошепна Аркониел.

Момчето безшумно се измъкна през вратата към двора.

Благодаря ти, Илиор, че ме прати тук, каза мислено магьосникът, съпровождайки Тобин с поглед. Какъвто и мрак да заобикаля това дете, аз ще го отстраня и ще стоя до нея, докато не я видя коронована в полагащата й се по рождение форма.

Глава седемнадесета

Нари и Тарин помогнаха на Аркониел да се качи на втория етаж. Слънцето вече се беше скрило зад върховете, потапяйки цялата къща в сумрак. В ръката си Тарин държеше глинена лампа и на нейната светлина магьосникът можа да различи захабените цветове на колоните в голямата зала, парцаливите банери от отдавна забравени битки и зацапаните месингови лампи, украсени с паяжини. Въпреки прясно разхвърляните треви върху тръстиката на пода, все още се долавяше миризмата на влага и мишки.

Коридорът на втория етаж беше още по-мрачен. Аркониел бе отведен в прашна, претъпкана стаичка. Вътре имаше лампа, предоставяща достатъчно светлина, за да може магьосникът да различи миниатюрния град, запълнил половината помещение. Из ъглите бяха пръснати играчки, но изглеждаха изоставени.

Край голите стени бяха притиснати няколко сандъка и гардероб с напукана врата. Богато украсен дъбов креват бе оставен под неестествен ъгъл край прозореца. Беше много красива мебел, с оформени като лози и птици орнаменти, макар на места още да личаха паяжини.

Тарин отведе Аркониел до леглото и му помогна да си свали туниката и ботушите. Магьосникът не можа да сподави стона си, когато ръкавът напускаше ранената му китка.

— Иди да му донесеш още от отварата на готвачката — каза Нари. — Аз ще му помогна да си легне.

— Ще й кажа да я направи по-силна — отвърна Тарин.

Одеялото, с което го зави дойката, ухаеше на лавандула и кедър. Под ръката му тя намести възглавница. По синия копринен юрган все още личаха гънките.

— Предполагам не се отбиват често гости — рече Аркониел, отпускайки се благодарно в мекото, миришещо на плесен легло.

— Херцогът приема гостите си другаде. — Нари приглади завивката му. — Знаеш, че така е най-добре. Тобин е в безопасност.

— Но не и щастлив.

— Това вече не мога да кажа. Тобин е добро и послушно момче. Баща му го обожава… или поне преди беше така. — Дойката поклати глава. — Много му е трудно, откакто принцесата… Да умре така… В името на светлината, Аркониел, боя се, че това го е пречупило.

— Какво всъщност се случи? Чух само слухове.

Нари си придърпа стол и седна.

— Кралят дойде тук на лов. Тя го видяла да идва по пътя и завлякла бедния Тобин до кулата. Той не иска да говори за това. Но го намерихме с рана върху брадичката, а по перваза имаше кръв.

— Белегът?

— Да, от този ден е.

— Мислиш, че е искала да го убие?

Нари мълчеше.

Макар и замаян от отварата, Аркониел се взираше в нея, опитвайки се да проумее мълчанието й.

— Не мислиш, че… Нари, та той още няма десет години и е толкова дребен! Как би могъл да блъсне зряла жена през прозореца!

— Не казвам, че го е сторил! Но има моменти, в които сякаш е обладан от демона. Веднъж опустоши тази стая. Сварих го да го прави! А стаята в кулата тогава изглеждаше по същия начин.

— Това е нелепо.

Нари сключи ръце и се загледа в тях.

— Не искам да си мисля зле за детето, повярвай. Но то сега говори с него.

— С демона? — Аркониел си помисли за шепота, който бе чул в кухнята, както и за молбата на Тобин да не казва на баща му.

— Той мисли, че не чувам, обаче не е така. Понякога нощем, когато си играе тук сам. Бедничкото. Толкова е самотен, че би седнал да си говори с призрак.

— Има теб и баща си. И Тарин и останалите — всички изглеждат много привързани към него.

— О, да. Но за детето не е същото. Ти си достатъчно млад, за да разбереш. Какво би правил, затворен в стара къща като тази, заобиколен единствено от войници и слуги? По-голямата част от които дори отсъстват през повечето време. Обзалагам се, че ти си отраснал в пълен с деца дом.

Аркониел се засмя леко.

— Имах петима братя. Всички спяхме в едно легло и се биехме като борсуци. Когато Айя ме взе, пак намирах деца, с които да си играя, докато не започна да личи, че съм различен.

— Е, нашият Тобин също е различен, а никога не е познал какво е да си играеш с друго дете. Това не е нормално. Много пъти съм повтаряла това. Как се очаква да опознае хората, затворен тук?

Как, наистина? — помисли си магьосникът.

— А как си прекарва времето?

Нари изсумтя.

— Работи като селско дете и тренира да стане воин. Трябва да го видиш как се упражнява — като кученце, нахвърлящо се върху мечки. Ще извади късмет, ако изкара лятото без счупен пръст. Тарин и баща му казват, че е бърз, освен това стреля не по-зле от големите.

— И това е всичко?

— Язди, когато има кой да го придружава. И умее да прави малки фигурки — много е добър. — Тя посегна към перваза и постави няколко восъчни и дървени животинки върху юргана. Наистина бяха сръчно изработени.

— И си играе тук. — Тя посочи към модела на града, усмихвайки се топло. — Херцогът му го направи преди години. Часове наред прекарваха над него. Това е модел на Еро. Но не му е позволено да излиза навън да лудее и да лови риба, както правехме ние. Както всяко дете трябва да прави! Благородните момчета на неговата възраст служат като пажове в кралския двор. Той, разбира се, не може да прави това. Но Риус дори не позволява някое дете от селото да дойде. Толкова е решен да не бъде разкрита тайната.

— В това отношение е прав. И все пак… — Аркониел се замисли за момент. — Ами останалите от домакинството? Друг знае ли?

— Не. Понякога дори аз забравям. Той е нашият мъничък принц. Не мога да си помисля какво ще бъде, когато настъпи промяната. Представи си някой да ти каже: „О, впрочем, миличък, ти не си…“

Тя замлъкна, защото в този момент Тарин се върна с чашата. Той им пожела лека нощ и отново излезе. Нари остана. Привеждайки се ниско над ухото на магьосника, тя прошепна:

— Жалко, че Айя не позволява на Риус да му каже. Изключително верен приятел на семейството. Тайни… Тук всички сме затънали в тайни.

Втората доза отвара имаше обещания ефект. Аркониел спа като камък. Сънува как играе на вълк и овце с братята си в градината на баща си. В един момент забеляза, че Тобин също ги гледа, но не можеше да намери думите, с които да го покани да се присъедини към тях. В следващия момент се озова в кухнята на майка си. Демонът също беше там.

Познавам вкуса на сълзите ти, каза му той.

Събуди се късно сутринта с пълен мехур и лош вкус в устата. Цялата му лява ръка пулсираше. Притиснал я към гърдите си, откри гърне под леглото. Тъкмо бе приключил с употребата му, когато вратата се отвори и Тобин надникна.

— Добро утро, принце — каза Аркониел, избутвайки гърнето обратно под леглото. — Ще бъдеш ли така любезен да кажеш на готвачката, че се нуждая от още отвара?

Тобин изчезна тъй внезапно, че магьосникът се зачуди дали изобщо е разбрал.

Или дали наистина съм разговарял с Тобин.

Но принцът скоро се върна с чаша и малко хлебче върху салфетка. Вчерашната му срамежливост беше изчезнала, но продължаваше да е все така сериозен и резервиран. Той даде храната на Аркониел и остана при него, наблюдавайки го с възрастните си очи.

Младият магьосник отхапа от топлия хляб. Готвачката беше пъхнала вътре резен зряло сирене.

— Великолепно! — възкликна Аркониел, прокарвайки хапката с отварата. Забеляза, че този път е по-слаба.

— Помогнах при печенето — рече Тобин.

— Така ли? Значи си отличен пекар.

Дори намек от усмивка не последва. Аркониел започна да се чувства като посредствен актьор пред изключително взискателна публика. Опита отново:

— Нари ми каза, че стреляш много добре.

— Миналата седмица донесох пет фазана.

— Аз самият също стрелях сносно.

Тобин повдигна вежда, точно както Айя правеше, когато не одобряваше нещо казано или сторено от него.

— Вече не го ли правиш?

— Трябваше да се занимавам с други неща и не намирах време.

— На магьосниците не им ли трябва да стрелят?

Аркониел се усмихна:

— Имаме си други начини да се сдобиваме с храна.

— Не просите, нали? Татко казва, че е срамота за някой способен на работа мъж да проси.

— Моят баща ми казваше същото. Не, наставницата ми и аз пътуваме и заработваме хляба си. Понякога се отбиваме да гостуваме, точно както аз направих сега.

— Как ще си заработваш хляба тук?

Младежът потисна желанието си да се засмее. Нямаше да се изненада, ако момчето седнеше да проверява дали не е скътал сребърни прибори под матрака.

— Магьосниците си изкарват прехраната с магия. Правим и поправяме неща. И забавляваме.

Той протегна дясната си ръка и се съсредоточи върху центъра на дланта си. Кълбо светлина с големината на ябълка изникна там и оформи малък дракон с прозрачни, прилепови криле.

— Виждал съм ги в Ауренен…

Повдигайки очи, той видя как Тобин бавно се отдръпва назад, опулен от страх.

Това далеч не беше реакцията, която Аркониел се надяваше да получи.

— Не се страхувай. Това е само илюзия.

— Не е истински? — попита Тобин от прага.

— Само картина, спомен от пътуването ми. Видях много такива дребосъчета в място, наречено Сарикали. Някои от тях могат да станат по-големи от този замък, но те са много редки и живеят из планините. Ала тези малките са навсякъде. Ауренфеите ги почитат като свещени. Имат легенда, която разказва за създаването на първите ауренфеи…

— От единадесет капки драконова кръв. Татко ми е разказвал тази история и за тях — прекъсна го Тобин тъй рязко, както би сторил и баща му. — Веднъж тук също дойдоха ауренфеи. Те ни свириха. Теб дракон ли те е учил?

— Не, наставницата ми се нарича Айя. Някой ден ще срещнеш и нея. — Аркониел остави илюзията бавно да се стопи във въздуха. — Би ли искал да видиш нещо друго?

Все още заел позиция за бързо бягство, Тобин погледна през рамо в коридора, сетне попита:

— Какво?

— Каквото и да е. Какво най-много би искал да видиш?

Момчето се замисли над думите му.

— Бих искал да видя града.

— Еро?

— Да. Бих искал да видя дома на майка ми, където съм бил роден.

— Хм… — Аркониел потуши леката тревога. — Мога да го направя, но за целта трябва да те хвана за ръката. Ще ми позволиш ли?

Момчето се поколеба, пристъпи обратно в стаята и протегна ръка.

Младият магьосник я взе в своята и му се усмихна окуражаващо.

— Ще ти се стори странно, а всъщност е много просто. Ще прилича на сън, докато си буден. Затвори очи.

Аркониел усещаше напрежението по слабата, тънка ръка, но Тобин стори заръчаното.

— Добре, сега си представи, че сме две птици, летящи над гората. Каква птица искаш да бъдеш?

Тобин издърпа ръката си и направи крачка назад.

— Не искам да съм птица!

Страх ли беше това — или недоверие?

— Това е само наужким, Тобин. Представяш си, когато си играеш, нали?

Отговори му неразбиращ поглед.

— Представяш си неща, които не са тук в действителност.

Поредна грешка. Тобин нервно погледна към вратата.

Аркониел огледа наличните играчки. С всяко едно друго дете би накарал малките кораби да заплават по пода или щеше да накара прашното дървено конче на колела да се затъркаля из стаята, но нещо му подсказа да не го прави. Вместо това той се измъкна от леглото и докуца до модела. Сега разположението на улиците и сградите не можеше да бъде сбъркано, дори и да изглеждаше, че някакво бедствие е сполетяло града. Част от западната стена липсваше. В глинената основа имаше дупки от изтръгнатите къщи. Онези, които бяха останали, варираха от обикновени дървени кубчета до изящни сгради, оформени и боядисани като някои от най-първите домове и храмове в Дворцовия кръг. Новият дворец беше изработен в детайл — с редици колони пръчици и мънички позлатени емблеми на Квартата върху покрива.

Малки човечета лежаха разпилени из пазарите и върху покрива на дървената кутия, която представляваше Стария дворец. Аркониел вдигна една от тях.

— Баща ти трябва да е работил много усилено, за да направи всичко това. Представяш ли си, че си един от тези дребосъци? — Магьосникът взе фигурката за главата и я поведе към сергиите. — Ето те на пазара. — Заговори със смешен фалцет. — Какво да си купя днес? Ще ида да видя какви вкуснотии е изложила днес баба Шеда. А пък после ще намина да нагледам оръжейниците, за да проверя дали имат лък като за мен.

— Не, не се прави така. — Тобин приклекна и взе друга фигура. — Не може ти да си аз. Ти трябва да си ти.

— Мога да си представя, че съм ти, нали?

Тобин решително поклати глава.

— Не искам друг да е мен.

— Много добре, аз ще съм си аз, а ти ще си си ти. А сега да кажем, че ти пак си останеш ти, но си промениш формата. — Покривайки Тобиновата ръка със своята, Аркониел превърна фигурката му в малък дървен орел. — Видя ли, все още си ти, но сега приличаш на орел. Можеш да сториш същото в ума си. Просто си представи себе си в друга форма. Дори не е нужна магия. Братята ми и аз часове наред си въобразявахме, че сме нещо друго.

Донякъде очакваше Тобин да захвърли играчката и да избяга, но вместо това момчето внимателно оглеждаше птицата. И се усмихваше.

— Мога ли да ти покажа нещо? — попита то.

— Разбира се.

Тобин изтича, все така понесъл птицата, и миг по-късно се върна, вдигнал шепи пред себе си. Прикляквайки отново край Аркониел, той изсипа на пода десетина фигурки от восък и дърво, подобни на онези, които Нари му беше показала вчера. Но тези бяха дори още по-красиви. Имаше лисица, дървени коне, елен и красива дървена птица с приблизително същата големина като онази, която магьосникът бе създал.

— Ти ли си ги правил?

— Да. — Тобин повдигна своята птица и Аркониеловата. — Но твоята е по-добра. Ще ме научиш ли да ги правя като теб.

Младежът вдигна един дървен кон и удивено поклати глава.

— Не. Моите са просто номер. А твоите фигурки са истински, дело на ръцете и въображението ти. Ти си творец като баща си.

— И като мама — добави Тобин, изглеждайки доволен от похвалата. — Тя също е правила фигурки, преди да започне да шие кукли.

— Не знаех това. Сигурно тя ти липсва.

Усмивката изчезна. Тобин сви рамене и започна да подрежда животните и хората във фаланги из пристанището.

— Колко братя имаш?

— Двама. Бяха петима, но двама умряха от чума, а най-големият беше убит от пленимарците. Останалите също са бойци.

— Но не и ти.

— Не, Илиор е имал други планове за мен.

— Винаги ли си бил магьосник?

— Да, но не знаех, преди наставницата ми да ме открие, когато… — Аркониел спря, сякаш изненадан. — Когато бях може би малко по-малък от теб.

— Тъжно ли ти беше?

— Защо да ми е било тъжно?

— Да не си боец като братята си. Да не служиш на Скала със сърце и меч.

— Всички служим по свой собствен начин. Знаеш ли, че във Великата война са се сражавали и магьосници? Сега кралят е зачислил такива към армията си.

— Но ти не си от тях — изтъкна Тобин. Това видимо смъкваше Аркониел в очите му.

— Както казах, има много начини за служба. Една държава не се нуждае само от воини, а също и от учени, строители и земеделци. — Той повдигна птицата на Тобин. — И творци. Сега би ли искал да видиш великия град, който ще защитаваш, млади ми воине? Готов ли си?

Тобин кимна и отново протегна ръга.

— Значи трябва да се престоря, че съм птица, но пак съм си аз?

Аркониел се усмихна широко:

— Ти винаги ще си останеш ти, каквото и да стане. Сега се отпусни и дишай бавно, както когато спиш. Добре. Каква птица искаш да бъдеш?

— Орел.

— Тогава аз също ще стана орел, за да не изоставам.

Този път Тобин се отпусна лесно и Аркониел тихо изгради магията, която щеше да му позволи да покаже спомените си пред ума на момчето. Внимавайки да избягва внезапни преходи, той започна видението, оставяйки ги кацнали на висока ела край поляната от вън.

— Виждаш ли гората и замъка?

— Да! — отговори Тобин с удивен шепот. — Като сън е.

— Добре. Знаеш как да летиш, затова разпери криле и ела с мен.

Тобин го стори с изненадваща готовност.

— Вече виждам Алистън.

— Сега ще полетим на изток. — Аркониел призова образ на дървета и поля, бясно прелитащи под тях, сетне разгърна Еро и разположи двама им високо над Стария дворец, опитвайки се да предостави на момчето гледка, която да разпознае. Под тях Дворцовият кръг приличаше на кръгло зелено око, увенчало хълм.

— Виждам го! — прошепна Тобин. — Прилича на моя град, само че има много повече къщи и улици и цветове. Може ли да видя пристанището и корабите?

— Ще трябва да отлетим до него. Видението е ограничено. — Аркониел се усмихна на ум. Значи зад мрачното лице все пак се криеше дете. Двамата се стрелнаха към пристанището и закръжиха над тумбестите караки и лодки.

— Искам да плавам на такъв кораб! — възкликна момчето. — Искам да видя Трите земи, също и ауренфеите.

— Би могъл да пееш с тях.

— Не…

Образът се замъгли — нещо разсея Тобин.

— Съсредоточи се — напомни му Аркониел. — Не позволявай на нищо да те тревожи. Не мога да поддържам образа дълго. Какво още искаш да видиш?

— Дома на майка ми.

— А, да. Обратно към Дворцовия кръг. — Той насочи Тобин към лабиринта от обградени със стени къщи, които лежаха между дворците.

— Тази е нейната — каза Тобин. — Познавам я по златните грифони на покрива.

— Да.

Риус добре беше възпитал сина си.

С приближаването им образът отново се замъгли, но този път проблемът не се дължеше на момчето. С нарастването на образа на дома Аркониел усети все по-силно неспокойство. Вече различаваше вътрешните постройки в двора и огромния кестен, под който бе погребан мъртвият близнак. Голи чепати клони посягаха да го сграбчат, точно както корените бяха държали Тобин във видението му край морето.

— В името на светлината! — ахна младежът, опитвайки се да прекрати образа, преди Тобин да е видял. Студен удар стори това вместо него. За миг Аркониел не виждаше нищо.

— Не, не! — извика момчето.

Аркониел усети как ръката на Тобин бива дръпната от неговата. Нещо го удари по бузата — болката подави и последната частица магия, прочиствайки ума и очите му.

Цялата стая се тресеше. Вратите на гардероба се отваряха и затваряха с трясък. Сандъците подскачаха, навсякъде хвърчаха предмети.

Тобин коленичи край града, хванал покрива на двореца с две ръце.

— Спри! — викна той. — Махай се, магьоснико. Моля те! Излез!

Аркониел не помръдна.

— Тобин, не мога…

В стаята нахлу Нари, която притича до момчето. Тобин се вкопчи в нея, притискайки лице до рамото й.

— Какво правиш? — викна тя, хвърляйки обвинителен поглед на Аркониел.

— Аз само му… — Покривът на двореца полетя във въздуха и магьосникът го улови със здравата си ръка. — Просто разглеждахме града. Изглежда на демона ви това не се понрави.

Виждаше достатъчно от лицето на Тобин, за да забележи, че устните му се движат, оформяйки бързи, тихи думи срещу тъмната тъкан на роклята на дойката.

В стаята настъпи тишина, но някаква заплашителна тежест остана — като затишие пред буря. Тобин се измъкна от Нари и излезе.

Жената огледа бъркотията и въздъхна.

— Виждаш ли какво ни е? Не се знае какво или защо ще направи. Илиор и Билайри да ни пазят от гневните духове.

Аркониел кимна, само че той много добре знаеше защо духът бе сторил това. Отново си припомни как се навежда над малко, застинало телце под кестена, плачейки, оставяйки сълзите си в коравата земя. Да, то познаваше вкуса на сълзите му.

След това Тобин се държеше настрана от него, затова Аркониел прекара остатъка от деня в разглеждане на замъка. Болката в ръката му още не се беше успокоила, изисквайки още няколко дози от отварата — заради ефектите й му се струваше, че се разхожда насън.

Първоначалното му впечатление от дома бе получено на дневна светлина — той беше само отчасти обитаем. Най-горният етаж бе напълно занемарен. Някога красиви стаи сега лежаха в разруха, грохнали от плъхове и развала. Протеклият таван бе унищожил фреските.

И въпреки това личеше, че някой продължава да посещава тези мрачни стаи. В прахта по голите подове ясно личаха отпечатъци от стъпки. Една конкретна стая можеше да се похвали с редовен дребно крак посетител, макар сега и неговите следи да бяха се покрили с тънък слой прах. Тази стая се намираше в средата на коридора и бе по-запазена от съседите си, както и по-добре осветена — благодарение на липсващ капак пред един от високите, тесни прозорци.

Тобин многократно бе идвал тук и неизменно бе отивал до един от ъглите на стаята. Там се издигаше сандък от кедрово дърво. Прахта по миценските му орнаменти също беше красноречива. Аркониел призова малка сфера светлина, за да огледа по-внимателно сандъка. Да, момчето беше идвало, за да отваря ковчежето. Вътре магьосникът откри само няколко табарда.

Може би това представляваше някаква игра? Но каква игра би могло да си измисли дете, което не знаеше как да си представя? Аркониел се огледа, представяйки си Тобин сам в мръсната, сенчеста стая. Дребните му отпечатъци се кръстосваха и застъпваха. Младият магьосник отново изпита състрадание, този път за живия близнак.

Също тъй интригуващи бяха следите, които отвеждаха към другия край на коридора. Вратата тук бе нова и за разлика от останалите — заключена.

Поставяйки ръката си над ключалката, той разгледа механизма. Нямаше да го затрудни да я отвори, ала неписаните закони на гостоприемството не позволяваха подобно дело. Пък и вече подозираше накъде отвежда вратата.

Хвърлила се е от прозореца на кулата…

Аркониел отпусна чело върху хладната повърхност на дървото. Ариани бе избягала тук, избягала към смъртта си, понесла детето си с нея. Или Тобин я беше последвал? Бе се случило прекалено отдавна и имаше твърде много други стъпки, за да се опита да разгадае случилото се по отпечатъците им.

Неясните подозрения на Нари още го измъчваха. Обладаването бе рядкост, а не вярваше, че Тобин би наранил майка си. Ала Аркониел вече три пъти беше почувствал гнева на демона. Той притежаваше и силата, и волята да убива. Но защо да убива майка си, също толкова жертва на обстоятелствата, колкото него и живия му близнак?

Той слезе долу, прекоси мрачната зала и излезе навън. От херцога нямаше и следа, но хората му бяха заети да товарят конете и да приготвят оръжия за пътуването до Еро.

— Как е ръката? — попита Тарин, приближавайки се към него.

— Мисля, че ще се оправи скоро. Благодаря ти.

— Капитан Тарин се грижи за всички ни — обади се млад русокос мъж, минаващ наблизо с наръч инструменти. — Значи ти си младият магьосник, който не могъл да овладее двегодишен скопен кон?

— Върши си работата, Сифъс, или той ще те превърне в нещо полезно — тросна се един по-възрастен мъж откъм един навес, пристроен до стената на градината. — Ела и ми помогни със сбруите, лениво пале!

— Не обръщай внимание на Сифъс — каза друг ухилен млад войник. — Става раздразнителен, когато прекалено дълго стои далеч от бардаците.

— Не мога да си представя някой от вас да се радва, че е толкова далеч от града. Мястото не изглежда много жизнерадостно.

— Цяла сутрин ли ти трябваше, за да проумееш това? — изкиска се Тарин.

— Мъжете добре ли се отнасят с момчето?

— Мислиш ли, че Риус би търпял някого, който не се? За него това дете е център на битието. Всъщност за всички ни. Вината не е на Тобин. — Капитанът махна с ръка към къщата. — За нищо.

Оправдателният начин, по който това бе изречено, не убягна на магьосника.

— Не, разбира се — съгласи се Аркониел. — Защо? Някой казва противното ли?

— Все ще се намерят плещещи езици. Демон, който преследва самата сестра на краля — представяш си какъв благодатен извор на клюки е това. Защо мислиш Риус заточи бедната си жена и сина си тук, далече от обществото? Принцеса да живее на такова място? И принц? Нищо чудно… Но стига съм говорил за това. В Алистън се носят достатъчно невежи слухове. Дори и в Еро.

— Може би Риус е прав. Тобин надали би бил щастлив в града с всички тези клюки. Вече е достатъчно голям, за да разбира.

— Да. И това би разбило сърцето на баща му. И моето също. Тобин е добро момче. Един ден ще бъде голям човек.

— Не се съмнявам.

Оставяйки Тарин да подготвя пътуването, Аркониел обиколи крепостните стени отвън.

Тук също откри следи от немара и разруха. Някога на това място се бяха издигали градини. На места се появяваха диви рози, а другаде божури се опитваха да отстояват позициите си срещу маргаритки, камбанки и синя метличина. Ариани бе имала цели лехи с божури в Еро, припомни си той. В началото на лятото домът биваше изпълнен с огромни вази.

Само кухненската градина между задната порта и реката все още показваше следи от грижи. Аркониел си отскубна стрък копър и задъвка, след което влезе обратно на територията на замъка.

Това го отведе в задния двор. А една отворена врата го отведе в кухнята. Готвачката, която изглежда биваше наричана единствено така, бе заета да приготвя вечерята със съдействието на Тобин, Нари и Сифъс.

— Не зная, миличък — казваше Нари с отегчен глас. — Защо питаш такива неща?

— Какви неща? — присъедини се към тях Аркониел. Докато сядаше на масата, видя с какво се бе заминавал Тобин и се усмихна. Пет овце от ряпа биваха преследвани от чифт мечки от цвекло и морковено подобие на дракона, който магьосникът му бе показал по-рано.

— Готвачката е била стрелкиня и се е сражавала срещу пленимарците заедно с татко, също като Тарин — каза момчето. — Но тя казва, че кралят вече не иска в армията му да има жени.

— Била си войник? — попита Аркониел.

Готвачката престана да разбърква съда и избърса ръце върху престилката си. До този момент магьосникът не й бе обръщал особено внимание, но сега видя гордост в кимването й.

— Да. Служих на последната кралица, заедно с бащата на херцог Риус, а след това и на краля. Щях все още да служа — ръката и окото ми още ги бива — но кралят не обича да вижда жени сред редиците. — Тя сви рамене. — И ето ме тук.

— Но защо? — настояваше Тобин, заемайки се с нова ряпа.

— Може би момичетата не струват — подсмихна се Сифъс.

— Бях по-добра от трима като теб, а аз дори не бях сред най-добрите. — Вземайки сатър, тя започна да обработва парче овнешко, сякаш е пленимарски пехотинец.

Самодоволното поведение на Сифъс бе познато на Аркониел. В последните години често бе виждал подобни прояви.

— Жените могат да бъдат отлични бойци и магове, ако притежават желание и бъдат обучени подобаващо — обърна се магьосникът към Тобин. — Плам и усилие — това се изисква, за да бъдеш добър в каквото и да е. Помниш ли как тази сутрин ти казах, че вече не стрелям? Е, аз и не бях особено добър. И меч не умеех да въртя добре. От мен не би имало голяма полза като воин. Ако Айя не беше направила от мен магьосник, сега щях да мия чинии в кухнята! — Хвърли кос поглед към Сифъс. — Неотдавна срещнах стара жена, могъщ магьосник и боец, сражавала се редом с кралица Герилейн. Самата кралица спечелила войната, защото също била много опитна в боя. Знаеш за кралиците воини на Скала, нали?

— Имам ги в една кутия — отвърна Тобин, продължавайки да оформя. С напевен глас зарецитира: — Крал Телатимос, на когото Оракулът казал да даде короната на дъщеря си; Герилейн Основателката; Тамир Убиването; Агналейн, която не е баба ми; Герилейн Втора; Иаир, която се била с дракона; Кли; Маркира; Осли с шестте пръста; Марнил, която много искала дъщеря, но наместо това Оракулът й дал нов съпруг, както и Агналейн, която е моя баба. А след това кралят, който е мой вуйчо.

— Разбирам. — Аркониел поспря, опитвайки се да разплете изстреляното току-що. Видимо Тобин не разбираше какво бе изговорил току-що. — Искаш да кажеш Агналейн Първа. А кралица Тамир е била убита.

Тобин сви рамене.

Нари шумно прочисти гърло и му метна предупредителен поглед.

— Херцог Риус се грижи за образованието на Тобин. Той ще прецени кога да обясни тези неща на детето.

Той се нуждае от подобаващ наставник, помисли си Аркониел, сетне внезапно застина от тази мисъл. Наставник, приятел, спътник. Закрилник.

— Кога заминава херцогът? — попита той.

— Утре призори — каза му Сифъс.

— В такъв случай най-добре би било да му изразя почитанията си тази вечер. Той и хората му в залата ли ще вечерят?

— Разбира се — промърмори Тобин. Под ножа му ряпата придобиваше очертания на втори дракон.

Аркониел се оттегли горе, за да подреди мислите си, надявайки се, че внезапно изникналата идея действително е била изпратена от Светлоносителя.

Трябваше да повярва, защото това щеше да каже на Риус.

И Айя.

Глава осемнадесета

На вечеря Аркониел се намери седнал от дясната страна на херцога. Тарин и още неколцина от мъжете прислужваха. Храната, макар и добре приготвена, бе шокиращо простовата и оскъдна. Това само изостри притесненията на магьосника. В Еро и Атион Риус бе устройвал богати пиршества. Сред пъстрота и музика на стотици бляскави гости биваха поднесени дванадесет блюда. Животът, който Тобин водеше тук, по нищо не се отличаваше от този на един рицар без земя.

Херцогът беше облечен в къса черна роба, украсена с лисича кожа и малко злато. Единственото му украшение бе голям траурен пръстен. В простоватата си туника Тобин не можеше да бъде взет за нещо повече от прислужник. Аркониел се съмняваше, че момчето има повече от два ката дрехи, вероятно това беше най-добрата му одежда.

Риус не обръщаше внимание на Аркониел — беше го насочил към Тобин, разказвайки му истории от царския двор и войните. Заслушвайки се, магьосникът помисли, че разговорът оставя впечатление за насилен и фалшив. Тобин изглеждаше измъчен. Нари, която също седеше на масата, улови погледа на младежа и поклати глава.

Когато яденето бе приключено, херцогът се премести в голямо кресло край камината и остана да се взира в малкия огън, който пращеше в нея. Нито поканен, нито отпратен, Аркониел смутено се настани на пейката край него и зачака, слушайки пропукването на дървата, докато търсеше думи, с които да подеме молбата си.

— Милорд? — започна най-сетне Аркониел.

Риус не отмести поглед към него.

— Какво искаш от мен, магьоснико?

— Да поговорим насаме, ако ви е угодно.

Очакваше херцогът да откаже, но Риус се изправи и поведе Аркониел навън, към поляната. Двамата се спуснаха към реката.

Беше прохладна, приятна вечер. Последните лъчи на слънцето позлатяваха върховете, хвърляйки сенките им над поляната и крепостта. Наоколо прехвърчаха лястовици. Отнякъде жаби настройваха гушите си.

Известно време двамата наблюдаваха шумящата вода. Тогава херцогът се обърна към Аркониел.

— Е? Дадох ви жена и дете. Какво още ще иска господарката ти от мен?

— Нищо, милорд, единствено безопасността и добруването на оставащото ви дете.

Риус се изсмя презрително.

— Ясно.

— Не мисля, че разбирате. Ако искаме Тобин да бъде… каквото искаме да бъде, той трябва да разбира света, който ще наследи. Сторили сте добре, като сте го довели тук, но сега той вече е по-голям. Трябва да се научи как да се облича и да се държи, да усвои тънкостите на куртоазния живот. Трябва да има наставници. Също така се нуждае от приятели връстници, други деца…

— Не! Видя демона, който го измъчва благодарение на мръсната ви вещица. Майки от тук до Еро плашат сополанковчетата си с приказки за „прокълнатото дете от замъка“. Не знаеше ли? О, но как ще знаеш, след като нито ти, нито господарката ти благоволявате да ни посетите? Да изпратя Тобин и демона му в кралския двор и да ги представя на краля? И колко време ще мине, преди някой от магьосниците на Ериус да съзре измамата?

— Но това не е възможно. Тъкмо по тази причина доведохме вещицата…

— Няма да поема този риск! Ериус може и да носи траурен пръстен за сестра си, но колко сантиментален би бил, ако научеше, че оцелялото й дете е… — Той се усети и снижи глас до съскащ шепот. — Истински наследник? Ако си въобразяваш, че някой от намиралите се при родилката онази нощ ще бъде пощаден, значи си глупак. Аз самият бих приветствал смъртта, но помисли за детето. Нима сме стигнали толкова далеч, само за да захвърлим всичко по прищявката на… — Херцогът спря, махвайки с ръка към Аркониел. — На полуграмотен чирак?

Аркониел не обърна внимание на обидата.

— Тогава ми позволете да доведа деца тук, милорд. Деца от друга провинция, които не са чували историите. Тобин е принц. По право скоро ще му се полага да се присъедини към спътниците на престолонаследника или сам да има такива. Какво ще си помислят благородниците от Еро за племенника на краля, който расте като селянче? Тобин трябва да бъде подготвен.

Риус се загледа в реката, мълчейки, ала магьосникът усети, че думите му са попаднали в целта.

— Тобин е още малък, но скоро отсъствието му в кралския двор ще бъде забелязано — може би дори от магьосниците на краля. И тогава те ще дойдат тук, за да го търсят. Без значение какво правим, в един момент ще трябва да го представим в двора. Колкото по-малко странен изглежда, толкова по-добре.

— Едно. Едно дете тук, за да му прави компания. Но само ако се съгласиш с условията ми. — Риус насочи безрадостния си поглед към магьосника. — Първо: ако това дете открие тайната ни, ти лично ще го убиеш.

— Милорд…

Херцогът се приведе към него, изричайки думите още по-тихо.

— Собственото ми дете трябваше да умре. Защо да ме е грижа за нечие чуждо, ако то застрашава плановете ни?

Аркониел кимна, знаейки, че Айя би поискала същото от него.

— А останалите ви условия, милорд?

Когато Риус заговори отново, гневът го бе напуснал. Изглеждаше приведен и стар — тъжен, кух образ върху саркофаг.

— Ти ще останеш тук и ще бъдеш наставник на Тобин. Самият ти имаш благородническа кръв и донякъде си запознат с дворцовите маниери. Няма да поемам риска да доведа още един непознат в дома си. Остани и пази детето ми, докато нещата не поемат нормалния си ред.

Аркониел се чувстваше замаян от облекчение.

— Ще го сторя, милорд. Кълна се в сърцето, ръцете и очите си.

Видението, което бе получил в Афра, се изпълняваше. Самият Риус го бе предложил.

— Ако ми разрешите една скромна молба, милорд — продължи той, припомняйки си своя замисъл. — Вие сте много заможен човек, а пък детето ви расте в отвратителни условия, същинска гробница. Не бихте ли могли да превърнете това място в подобаващ за него дом? Аз също ще се нуждая от собствени помещения — за спане и работа. Стаите на третия етаж биха могли да бъдат поправени. Също така ще ни е нужна и стая за уроците на Тобин…

— Да, добре! — тросна се Риус, размахвайки ръце. — Прави, каквото трябва. Наеми работници. Оправи покрива. Сложи златни цукала, ако искаш, стига да защитаваш детето ми. — За миг той се взря в крепостта.

Прозорците на казарменото помещение сияеха топло. Войниците се бяха събрали в кръг около огъня и пееха. Замъкът изглеждаше изоставен — само на втория етаж светеше един тънък прозорец.

— В името на Квартата, наистина прилича на гроб. А някога това беше прекрасен дом, с изящни градини и конюшни. Предците ми са устройвали пиршества и ловни турнири, гостували са кралици. Някога таях надежда, че Ариани ще се оправи и ще ми помогне отново да го направим красив.

— Сега това е домът на една бъдеща кралица. Направете го красив за нея. Тобин е творец, а при тези хора окото храни душата.

Риус кимна:

— Стори нужното, Аркониел. Но по кулата не прави нищо. Капаците са заковани, а ключовете са изхвърлени.

— Както желаете, милорд.

Лястовиците се бяха прибрали по гнездата си, заменени от малки кафяви прилепи, тръгнали на лов за молци. Сред тревата проблясваха светулки, превръщайки поляната в огледало на звездното небе.

— Струва ми се, че съвсем скоро ще избухне истинска война — каза Риус. — От години има дребни сблъсъци, но всяка година Пленимар все по-силно натиска границата.

— Война? — повтори Аркониел, изненадан от внезапната промяна на темата. — Значи мислите, че Пленимар ще наруши Коуроския договор?

— Стоях редом с краля, когато повелител Цираниус постави печата си. Гледах лицето му. Да, мисля, че ще наруши договора. Той иска Трите земи отново да бъдат една империя, както някога под властта на йерофантите. Само че този път той ще седи на трона, а не някой кралежрец. Желае земите на Мицена и магьосниците на Скала.

— Мога да се досетя.

Ауренен бе прекратила връзките си с Пленимар. Това означаваше, че вече няма как да се подновяват пленимарските магьоснически родове. Бе чул много слухове за пленимарски пирати, нападащи ауренфейски кораби, за да отвличат пътниците им.

— Последните няколко години те ни изпитват, обикаляйки островите ни и ограбвайки бреговете ни — продължи Риус. — Надявам се единствено Тобин да бъде достатъчно голям, когато времето настъпи.

— Трябва да се постараем да го подготвим във всяко едно отношение.

— Да. Лека нощ, Аркониел. — Риус леко кимна и пое обратно към замъка, все така изглеждащ скривен и стар.

Магьосникът остана край реката, заслушан в тихите звуци на нощта. Чудеше се как ли звучи една битка. Бе напуснал бащиния си дом, преди да може да носи меч. Той се усмихна, припомняйки си презрителната реакция на Тобин към попрището на магьосник.

Аркониел също закрачи нагоре по поляната. Кулата привлече вниманието му. Стори му се, че един от капаците помръдва. Отново си помисли да използва магия, но си припомни нареждането на Риус. Най-вероятно беше зърнал прилеп.

Тобин ги наблюдаваше от прозореца. Знаеше кои са двамата мъже на поляната. Брат му му беше казал.

Магьосникът ще остане, прошепна духът в сенките зад него.

— Защо? — попита Тобин. Той не искаше Аркониел да остава. Никак не го харесваше. Имаше нещо в усмивката му. Освен това беше прекалено висок, прекалено гръмогласен и имаше дълго конско лице. И, което бе най-лошото, бе изненадал Тобин с магията си и очакваше момчето да я хареса.

Тобин мразеше изненадите. Те винаги свършваха зле.

— Защо ще остава? — попита отново той и се обърна да види дали брат му е чул.

Пламъкът на малката нощна лампа край леглото почти беше угаснал. Това беше дело на брат му. Откакто Лел ги бе обвързала с куклата, Тобин можеше да съзира мрака, който брат му правеше, особено нощем. Някои нощи момчето почти не можеше да вижда.

Ето къде си, помисли си Тобин, зървайки една сянка върху отсрещната стена.

— Какво си говорят?

Брат му се отдръпна, мълчейки.

На Тобин често му се искаше да не беше запазвал грозната кукла, а вместо това тя да бе паднала през прозореца заедно с майка му. Преди няколко седмици дори отново беше избягал от вкъщи с надеждата да открие Лел и да я накара отново да си вземе магията, но този път не се бе осмелил да напусне реката, а тя не чу виковете му.

Така че бе продължил да изпълнява заръките й — всеки ден призоваваше брат си и му позволяваше да го следва. Не беше сигурен дали на духа това му харесва. Понякога той пак се зъбеше на Тобин и шавваше с пръсти, сякаш искаше да го ощипе или оскубе, както бе правил и преди. Но откакто Лел бе сложила от кръвта и косата на Тобин в куклата, брат му не го нападаше.

В последно време Тобин беше започнал да призовава брат си по-често, дори го канеше да си играят с града. Съвместната им игра се състоеше в това, че духът просто наблюдаваше как момчето мести дървените фигурки или корабите — и това пак беше по-добре от самотата.

Когато отпратеше брат си, момчето по навик оглеждаше тъмните ъгли, дирейки движение. Дори и когато бъдеше прогонен, брат му отново стоеше наблизо. Слугите продължаваха да се оплакват от номерата му. Но единственият човек, когото бе наранил сериозно, беше Аркониел.

Макар Тобин да не харесваше магьосника, беше ядосан на брат си за тази му постъпка. Наложи се да изрече думите пред него и Аркониел бе видял нещо, може би дори бе чул думите. Ако беше казал на баща му, рано или късно те щяха да открият куклата. И тогава баща му щеше да се срамува, а мъжете щяха да му се смеят, както онези хора в града му се бяха присмивали. Тогава Тобин никога нямаше да стане воин.

Стомахът на момчето се сви болезнено, когато то отново се обърна към прозореца. Може би именно за това бяха разговаряли херцогът и магьосникът на поляната. Аркониел беше обещал да не казва, ала Тобин му нямаше доверие. Вече не се доверяваше никому. Освен може би на Тарин.

Когато стана прекалено тъмно, за да може да вижда баща си, Тобин се мушна в леглото и застина между овлажнелите от пот завивки, чакайки да чуе гневните гласове.

Вместо това Нари си легна изключително доволна.

— Няма да познаеш какво се случи! — възкликна тя, започвайки да развързва ръкавите на роклята си. — Младият магьосник ще остане и ще бъде твой учител. Не само това, а ще си имаш и спътник! Аркониел ще пише на наставницата си с молба да ти намери подходящо момче. Най-сетне ще си имаш подходящо другарче за игра, миличък, както се полага на един принц. Какво ще кажеш?

— Ами ако той не ме хареса? — промърмори Тобин, отново припомнил си начина, по който местните го гледаха и шушукаха.

Нари цъкна с език и се настани в леглото.

— Кой не би те харесал, съкровище? Да бъде спътник на принца, на единствения племенник на краля? Та всяко момче би се радвало на такава чест!

— Ами ако не се държи мило с мен? — настояваше Тобин.

— Тогава аз лично ще напердаша малкия глупец! — заяви Нари. Сетне каза по-меко: — Не се притеснявай, чедо. Не се тревожи за нищо.

Момчето въздъхна и се престори, че заспива. Имаше множество неща, за които трябваше да се тревожи, някои сред които присъствието на избухливи духове и гръмогласни, зорко оки магове.

Глава деветнадесета

Айя прочете краткото писмо на Аркониел няколко пъти. През това време пратеникът на херцога изчакваше отговора й в двора на странноприемницата. Магьосницата притисна малкия пергамент към сърцето си и се загледа към претъпканото пристанище, което се виждаше от прозореца й, опитвайки се да успокои противоречивите си емоции.

Първоначалната й реакция беше сходна с тази на херцог Риус — довеждането на непознато дете излагаше всички на риск. Ала в сърцето си знаеше, че Аркониел е прав. Тя отново извърна очи към писмото.

Зная, не няма да одобриш решението ми, може би дори ще се разгневиш, не съм си го позволил, ала вярвам, не в случая съм прав. Детето е почти на десет, а вече е толкова странно, че се страхувам, че представянето му в двора ще бъде лошо. Домакинството е прекалено задушаващо. Това дете никога не е отивало да плува в горещ ден, нито е оставало само да лудува из полята край замъка. В името на паметта на майка му и рода й, трябва да сторим всичко по силите ни…

— Майка му — промърмори Айя, доволна, че Аркониел бе проявил такава предпазливост. Писмата често попадаха в чужди ръце — неволно или умишлено.

Естествено, избора на спътник оставям на теб. Тук той се опитваше да заглади положението, след като вече бе проявил самоинициативата си. Момчето трябва да бъде весело, смело, жизнерадостно и да проявява голям интерес към лова и битките, защото Тобин смята, че на мен точно тези неща ми липсват. Тъй като замъкът е толкова самотно място и принцът още не е посещавал двора, вероятно би могла да намериш момче, чиято липса от семейството му няма да породи прекалена мъка. Не трябва да е първороден син.

Тя кимна на себе си, разбирайки какво загатваха думите му: момчето трябваше да бъде заменяемо.

Прибра писмото, вече започнала да планира действията си. Щеше да посети провинциалните лордове в околността, в южните планини. Те имаха големи семейства.

Тези мисли я отведоха до по-дълбоката същина на въпроса — Аркониел щеше да остане с Тобин. Вече беше достатъчно напреднал в обучението си, за да я остави за известно време, разбира се, и дори да продължи пътя си сам. Други нейни обучаеми я бяха оставяли и с далеч по-малко научено. Аркониел вече знаеше достатъчно, за да може да му повери купата, когато дойде времето.

И въпреки това щеше остро да чувства липсата му. Той беше най-прекрасният ученик, когото някога бе имала, още не разгърнал способностите си. Всъщност той можеше да овладее дори повече, отколкото тя можеше да му покаже. Но няколко години без нея нямаше да унищожат знанията му.

Не, споменът за виденията му беше това, което я притесняваше. Виденията, от които тя не беше част. Все още не беше готова да бъде без него, без младежа, когото чувстваше като син.

Глава двадесета

Както Тобин се бе опасявал, магьосникът започна да променя нещата почти веднага, макар не и по начина, по който момчето очакваше.

За начало Аркониел остана в стаята за игри, но за няма и седмица след заминаването на херцога започнаха да пристигат работници, разгърнали палатките си на поляната. Неспирно пристигаха коли, натоварени с всякакви строителни материали. Скоро градините и празната казарма бяха натъпкани с дървесина, камък, тежки чували и корита за размесване. На Тобин не му позволяваха да излиза навън при непознатите, затова той ги наблюдаваше от прозореца.

Едва нововъзникналата глъчка го накара да осъзнае колко тихо беше в замъка преди. По цял ден от всички посоки се разнасяше екот и звънтеж, съпровождан от гръмките гласове на работниците, които си подвикваха нещо или пееха.

По покрива щъкаха зидари, надонесли със себе си плочи и съдове с горещо олово и катран, тъй че и денем, и нощем изглеждаше, сякаш горната част на замъка се е подпалила. Друга група влезе в къщата, отправяйки се да ремонтира третия етаж и голямата зала, размествайки мебелировката и изпълвайки дома с вълнуващите нови миризми на топла вар и стърготини.

Аркониел си спечели малко от благоразположението на Тобин, настоявайки на момчето да бъде позволено да наблюдава как майсторите работят. Една нощ, след като Нари го беше сложила да си легне, брат му дойде и отведе момчето до стълбищната площадка, за да чуе провеждащ се долу спор. Дойката и Аркониел стояха край камината.

— Не ме е грижа какво казвате ти или херцогът! — изтърси Нари, мачкайки престилката си с ръце — винаги правеше така, когато бе разстроена. — Не е безопасно! Какъв е смисълът да бъдем насред нищото, ако…

— Аз ще бъда с него — прекъсна я магьосникът. — В името на светлината, жено, не можеш да го държиш повит цял живот. Може да научи много. Видно е, че подобни неща му се удават.

— Значи би предпочел да носи зидарска престилка вместо корона, така ли?

Тобин замислено задъвка нокътя си, чудейки се какво имат предвид. Никога не беше чувал, че един принц може да носи корона. Доколкото знаеше, майка му не бе носила, а преди тя живееше в двореца. Но ако носенето на зидарска престилка означаваше, че ще може да използва мистрия, с която да строи стени, не би имал нищо против. Веднъж бе наблюдавал майсторите на горния етаж и му се беше сторило интересно. Смяташе, че това би било много по-забавно от уроците му с Аркониел, свеждащи се до учене на стихове и имената на звездите.

Преди да е видял кой ще спечели спора, брат му прошепна да се връща обратно в леглото. Тобин успя да се мушне в стаята си и да затвори вратата точно преди Минир да мине, подсвирквайки си и дрънчейки с ключове.

За щастие спечелилият беше Аркониел. Двамата прекараха следващия ден, наблюдавайки работниците.

Инструментите на мазачите и каменоделците и лекотата, с която майсторите си служеха с тях, удивляваше Тобин. Цели стени се преобразяваха от мрачносиви до бели като захар.

Но най-силно се възхищаваше на жената, занимаваща се с дърворезба. Тя бе дребна и красива, с грозни ръце. С длетата и ножовете си оформяше дървото, сякаш бе масло. Счупената колона на стълбището в залата беше отстранена предния ден и Тобин прехласнато наблюдаваше как тя оформя нова от дълго парче тъмно дърво. Струваше му се, че тя търси в дървото, за да открие плетеницата лози, която се криеше вътре. Когато срамежливо й каза това, тя кимна.

— Точно така го виждам, Ваше Височество. Вземам парче дърво като това в ръцете си и го питам: „Какво съкровище криеш у себе си?“

— Принц Тобин прави същото със зеленчуци и парчета восък — каза й Аркониел.

— И дърво — каза момчето, очаквайки жената да му се присмее. Но тя не го стори, а прошепна нещо на Аркониел, сетне отиде до една купчина отломки, лежаща наблизо, и се върна с парче дърво, голямо колкото тухла. Подаде го на Тобин заедно с два от ножовете си и попита:

— Би ли искал да видиш какво се крие вътре?

Тобин прекара остатъка от следобеда седнал на земята край нея, а в края на деня й показа тлъста видра, която бе съвсем малко крива. Жената толкова я хареса, че му подари ножовете си в замяна.

Когато не наблюдаваха работниците, Аркониел и Тобин правеха дълги конни или пеши разходки из гората. Те също се превърнаха в уроци, без дори принцът да забележи. Магьосникът можеше и да не умее да борави с меч или лък, но пък знаеше много за дърветата и тревите. В началото караше Тобин да му показва онези, които момчето знае, сетне му показваше други, като му обясняваше и за какво се употребяват. Събираха гаултерии и търсеха див джинджифил из поляните. Събираха също диви ягоди и еньовче, киселец и лапад, за да попълнят запасите на готвачката.

Тобин все още изпитваше недоверие към магьосника, но бе открил, че може да го търпи. Аркониел вече не беше толкова гръмък. Освен това вече не правеше магии. Макар да не беше ловец, знаеше не по-малко от Тарин за разчитането на следи и пътуването из гората.

Изкачваха се високо в планината, понякога минаваха край пътека или просека, която се струваше позната на Тобин. Но нито веднъж той не видя и следа от Лел.

Без Аркониел да разбере, братът често ги придружаваше — мълчаливо, зорко присъствие.

Щом зидарите приключиха работата си в голямата зала, бояджиите нападнаха прясната мазилка. Дълга ивица орнаменти бе започнала да закрива горната част на една стена. Тобин наклони глава и отбеляза:

— Прилича на дъбови листа и жълъди, но не точно.

— Целта не е да изобразява нещо конкретно, а просто да радва окото — обясни Аркониел. — Редици различни украси, които сетне ще бъдат боядисани в пъстри цветове.

Изкачиха се на скелето и Аркониел накара майстора да покаже на Тобин как си служи с месинговия прав ъгъл и дебеломер, за да запазва линиите равни и отбелязва формите.

Когато слязоха, Тобин изтича в стаята си за игра и извади забравените приспособления за писане от сандъка. Полагайки ги на масата в стаята си, започна да рисува редица орнаменти, използвайки пръстите си за дебеломер, а парче счупено дървено острие като линия. Бе изработил половин ред, когато забеляза Аркониел да го наблюдава от прага.

Тобин продължи да работи до средата на страницата, сетне се отдръпна назад, за да огледа резултата.

— Не съм много добър.

Аркониел се приближи.

— Не, но пък и не е лошо като за първи опит.

Такъв си беше магьосникът. Нари хвалеше всичко, което Тобин правеше, без значение дали наистина е добро. Аркониел повече приличаше на Тарин — намираше доброто в положеното усилие, без да го прехвалва повече от заслуженото.

— Да видим дали аз бих могъл. — Магьосникът взе лист пергамент и го обърна. Внезапно върху лицето му изникна болезнено изражение. Тази страна на листа беше покрита с редици дребни думи, които майката на Тобин бе писала един ден, докато той упражняваше буквите си. Момчето не можа да ги разчете, но видя, че те разстроиха Аркониел.

— Какво пише? — попита Тобин.

Магьосникът преглътна мъчително и прочисти гърло, но братът отскубна страницата от ръката му и я запрати в другия край на стаята.

— Просто стих за птици.

Тобин донесе обратно листа и го мушна в дъното на купа, за да не се разстройва брат му. Върху най-горния пергамент бяха изписани няколко реда с букви, замацани от повтарянето му.

— Мама ме учеше да пиша — каза той, прокарвайки пръст по тях.

— Разбирам. Искаш ли да ми покажеш какво си научил досега? — Аркониел се опитваше да се усмихва, сякаш нищо не се е случило, но очите му продължаваха да се отместват към пергамента, който духът беше взел, и изглеждаше тъжен.

Тобин с усилие написа единадесетте букви, които знаеше. Не ги беше изчертавал от месеци, така че те излязоха доста разкривени. Някои дори бяха обърнати надолу с главата. Също така беше забравил имената и звуците на повечето от тях.

— Започнал си добре. Какво ще кажеш да ти начертая още?

Тобин поклати глава, ала магьосникът вече бе започнал да драска с перото.

Скоро момчето беше тъй заето, че забрави за стиха и малкото избухване на брат си.

Аркониел изчака Тобин да потъне в работата си и внимателно подръпна крайчеца на пергамента, който демонът бе грабнал — извади достатъчно, за да може да прочете редовете, които Ариани бе написала:

Тобин тайно се притесняваше за пристигането на обещания спътник, но когато то не последва, бе повече от щастлив да забрави, решавайки, че баща му си е променил мнението.

В къщата вече имаше предостатъчно хора. Откакто се помнеше — тук бе тихо и сумрачно. Сега неспирно щъкаха работници. Когато се умореше да ги гледа, отиваше в кухнята при Нари и готвачката. И двете изглеждаха абсурдно доволни от гълчавата, въпреки онова, което дойката бе казала за Тобин и работниците.

Но старият Минир изглеждаше най-доволен от всички. Макар да изглеждаше, че всички промени бяха дошли от магьосника, икономът ръководеше всичко. Сякаш преливаше от щастие, когато напътстваше работниците относно цветовете и стиловете. Срещаше се и с търговци. Скоро по голите рафтове започна да изниква прекрасна посуда, а стените биваха обгръщани с гоблени и драперии.

— Тобин, това беше работата ми в Атион! — каза един ден Минир, докато оглеждаха новите придобивки. — Най-сетне баща ти ми позволи да превърна това в подобаващ дом!

Но колкото и да му беше приятно да гледа работниците, с напредването на работата Тобин започна да се чувства неспокоен относно резултата. Колкото повече къщата се променяше, толкова по-трудно ставаше за него да си припомня. Когато Минир започна да говори за промени в собствената му спалня, Тобин бе затръшнал вратата, залоствайки я с един сандък, отказвайки да излезе, докато икономът не му обеща, че стаята няма да бъде променяна.

И така работата около него продължи. Понякога нощем, преди Нари да си легне, той се промъкваше до горната площадка на голямото стълбище и се взираше към ярката, пъстра нова зала, представяйки си я каквато беше преди, преди баща му да започне да отсъства толкова много. Може би ако я променяха прекалено, татко никога нямаше да се върне.

Глава двадесет и първа

Намирането на подходящ спътник за Тобин се оказа по-трудна задача, отколкото Айя бе очаквала.

Като цяло тя не обичаше децата. Десетилетия наред бе имала общо само с притежаващите магическа сила. Никой от учениците й не беше обикновен, а обучението и времето бързо изкарваха напред ярките искри на умението. С тях тя преживяваше отново собствените си първи колебливи стъпки, ранните си обърквания и славни мигове. Споделяше радостта им, когато придобиеха власт над уникалната си сила. Всяко от тях притежаваше различно умение, но радостта бе една и съща — да открие нишката на таланта и да я проследи до източника й.

Но това…

Търсенето й вече се бе проточило от първоначалните седмици в месец, а мнението й за обикновените деца не се подобряваше. Не че сред благородниците липсваха деца, просто не бе открила нито едно, което да е по-интересно от ряпа.

Лорд Евир, чийто дом бе посетила най-напред, имаше шест прекрасни момчета, две от които бяха на подходящата възраст, ала те бяха тромави откъм снага и ум пънове.

Сетне бе отишла в имението на лейди Мориел, припомняйки си множеството бебета, родени там. Добрата вдовица имаше син, току-що навършил десет, който изглеждаше достатъчно жизнерадостен, ала когато Айя беше надникнала в ума му, бе открила, че той вече е зацапан с алчност и завист. Човек, завиждащ на статуса на принц или кралица, не би могъл да служи.

Така че тя бе продължила, пътувайки из планинския гръбнак на Скала, срещайки още репи, пънове и бъдещи усойници. Намираше се на седмица езда от Еро, когато първите ритински дъждове започнаха. Магьосницата бродеше сред хладния, мъглив дъждец, търсейки имението на лорд Джорвай Колатски, когото бе познавала като млад.

Два дни по-късно, когато следобедът преваляше към вечер, а наоколо не се виждаше никаква сушина, калният път внезапно я отведе до брега на разраснал се поток. Тя се опита да пришпори кобилата си напред, но животното отказа да продължи.

— Проклятие! — изкрещя Айя, оглеждайки пустошта, заобикаляща я от всички страни. Не можеше да прекоси водата, а наблизо нямаше странноприемница. Преди около час бе подминала някакъв страничен път, припомни си внезапно тя, увивайки се по-плътно с подгизналото си наметало. Той все трябваше да отвежда някъде.

Бе се върнала около половин миля, когато от мъглата изникна малка група ездачи, повели редица расови коне. По захабените им от времето дрехи личеше, че са или войници, или разбойници. Айя се постара да си придаде невъзмутимо изражение. Скоро те се приближиха достатъчно, за да може да види, че един от ездачите е жена. Но и тя изглеждаше не по-малко мрачна и сурова от спътниците си.

Водачът им беше висок, изпит старец, чиито дълги сиви мустаци бяха прегърнали пълна с изпочупени зъби уста.

— Какво търсиш на този път, жено? — изрече следното приветствие той.

— А кой се интересува? — отвърна Айя, вече подготвяйки ослепяващо заклинание. Бяха само седмина. А ако се съдеше по суровите им изражения, конете бяха очевидно откраднати.

— Аз съм сър Ларент от Оукмаунт Стед, наемател на лорд Джорвай, върху чиято земя се намираш. — Посочи с палец към жената и двама от останалите. — Това са синовете ми, Алон и Кемей, а това е дъщеря ми Ахра. Охраняваме пътищата.

— Тогава поднасям извинения. Аз съм Айя от Мейкърс Форд, независима магьосница. Търсех именно господаря ви, но изглежда съм объркала пътя.

— Определено. Имението му е на половин ден езда в обратната посока — отвърна Ларент, все още с известна грубост. — Можеш да се възползваш от гостоприемството ми, ако няма къде другаде да идеш.

Айя нямаше избор.

— Хиляди благодарности, сър Ларент. С удоволствие ще се възползвам.

— По каква работа търсиш господаря? — попита той, когато тя продължи с тях.

— Заръчано ми е да намеря спътник за благороднически син.

Рицарят изсумтя.

— Имам цяла къща пръклета. Четири съпруги — и сума ти копелета. По нищо не отстъпват на онези от столицата. Не бих имал нищо против някоя и друга уста по-малко. Предполагам ще ми бъде платено за липсата на работна ръка?

— Обичайната благодарствена сума ще бъде платена, разбира се. — Айя огледа наличните наследници и изпита съмнение, че под покрива му ще й се наложи да развърже кесия. Но пък бе обучил момичето си да се бие — рядка и приветствана гледка в тези времена. — Виждам, че дъщеря ти също служи. В последно време модата не е такава.

Младата жена се намести на седлото. Изглеждаше обидена.

— Модата да върви по дяволите. Кралят също с глупавите си порядки — тросна се Ларент. — Майка ми си е изкарвала прехраната с меча, баба ми също. Няма да лиша дъщеря си от това, в името на светлината! Лорд Джорвай споделя мнението ми, аз също не се страхувам да го кажа. Ти си магьосница и сигурно също почиташ традицията?

— Да, но напоследък не е особено разумно това да се оповестява.

Ларент отново изсумтя, при което мустаците му се разшаваха.

— Помни ми думите. Ще дойде ден, в който кралят ще се радва, че във войските си има жени като дъщеря ми. Онези негодници отвъд морето няма вечно да се задоволяват с набези.

Владението на сър Ларент се оказа незначителен къс земя, върху който бяха издигнати няколко постройки и огради, построени около груба каменна къща, на свой ред обградена от колове. Глутница лаещи кучета посрещнаха пристигналите и се замотаха в краката им. Половин дузина кални деца също дотичаха, за да последват примера на животните.

Грубото лице на рицаря се смекчи, когато метна едно момиченце на рамото си и с грубоват жест покани Айя да влезе.

Вътрешността на къщата отговаряше на недодялания й външен вид. Макар вратите да останаха отворени, помещението пак беше зловонно. Мебелировката бе семпла и оскъдна, не се виждаха украшения. От таванските греди висяха наденици и късове месо, които се сушаха от дима на огнището, разположено в средата на пода от отъпкана пръст. Край огъня седеше бременна жена с хурка. Тя бе представена като четвъртата съпруга на рицаря, Сикора. Край нея имаше още неколцина жени, а също и един четиринадесетгодишен идиот, неин доведен син. Четири дечица по ризки се мотаеха в краката им редом с кучетата.

Останалите потомци на Ларент скоро се довлачиха за вечеря. Стигайки до петнадесет, Айя изгуби бройката. Невъзможно беше да различи законни от незаконни. В провинциални имения като това, където само най-възрастният наследяваше бащиния ранг, нямаше голямо значение. Останалите трябваше да се оправят сами.

Вечерята представляваше хаотично дело. Бяха разположени дървени триножници, на които увесиха котли. От пекарната надонесоха дъски за хляб вместо табли и всички насядаха, където намерят. Нямаше и следа от церемонии. Децата се ръгаха, за да се настанят по-близо до огъня. Храната също не се отличаваше с изтънченост, но Айя се радваше, че е намерила подслон. Дъждецът се бе превърнал в порой, навън проблясваха мълнии.

Вечерята почти бе приключила, когато Айя забеляза три момчета, застанали на прага. Ако се съдеше по влажните им дрехи и оскъдните порции, те бяха пристигнали късно. Един от тях, най-калният, се смееше. Бе също тъй жилав и загорял от слънцето, както останалите, с гъста черна коса, чийто истински цвят под мръсотията най-вероятно бе кестеняв. В първия момент дори не беше сигурна с какво е привлякъл вниманието й. Може би нещо необичайно в усмивката му.

— Кой е това? — обърна се тя към домакина си, опитвайки се да надвика глъчката и тропащия по сламата дъжд.

— Този ли? — Ларент се намръщи за миг. — Май Димиас.

— Това е Ки, татко! — смъмри го Ахра.

— Законен ли е? — продължи Айя.

Притиснат отново, Ларент се консултира с дъщеря си.

— Законен, от третата ми съпруга — рече накрая той.

— Може ли да говоря с него? — попита магьосницата.

Рицарят й смигна.

— Разбира се. И не забравяй, че в кучилото има и други, ако той не ти хареса.

Айя си проправи път сред кучета, крака и бебета, за да достигне до триото на прага.

— Ки ли те наричат? — обърна се тя към момчето.

То тъкмо дъвчеше. Трескаво преглътна и се поклони.

— Да, лейди. На вашите услуги.

Макар на външен вид да не се отличаваше с нищо, Айя веднага разбра, че това не е ряпа. Очите му, с цвета на кестенов плод, сияеха с добронамереност и разум.

Сърцето й трепна. Дали пък не притежаваше магия? Вземайки мръсната му ръка, по навик тя докосна ума му и с искрица разочарование откри, че случаят не е такъв.

— Това ли е пълното ти име?

Той сви рамене:

— Всички ме наричат така.

— Киротиус — напомни му едно от по-големите момчета, сръчквайки го в гърба. — Той не го харесва, защото не може да го произнесе.

— Мога! — каза й Ки, изчервявайки се под мръсотията, оцапала бузите му. По миризмата му можеше да се определи, че е прекарал последните десетина дни в грижи за прасетата. — Просто Ки ми харесва повече. Освен това на тате му е по-лесно да помни така, защото сме много.

Всички, дочули думите му, се изсмяха, а Ки се усмихна победоносно. Усмивката му й се стори най-яркото нещо в този измъчен бардак — или в целия отвратителен ден.

— Добре, Ки, на колко си години?

— На единадесет лета, лейди.

— Умееш ли да си служиш с меч?

Момчето гордо повдигна брадичка.

— Да, лейди. С лък също.

— По-скоро умее да шиба прасетата с пръчка — намеси се обадилият се по-рано брат.

Ки гневно се обърна към него.

— Затваряй си устата, Еймин. Или си забравил кой ти счупи пръста миналия месец?

Значи палето умеело и да хапе, помисли си с одобрение Айя.

— Посещавал ли си някога царския двор?

— Да, лейди. Баща ни често ни води в Еро за празника на Сакор. Виждал съм краля и сина му да яздят със златни корони към храма. Аз самият един ден ще служа там.

— Като кралски свинар! — додаде Еймин.

Вбесен, Ки се нахвърли отгоре му и го събори върху децата, насядали на земята зад тях. Айя побърза да се оттегли от разразилото се меле, включващо в себе си все по-голяма бройка участници от човешки и кучешки вид. Настоящата майка се зае да въдворява ред, размахвайки голям черпак.

Айя знаеше, че е открила нужното момче, но се изненада от угризението, което изпита. Ако се случеше най-лошото, не биваше да има никакво колебание, никаква милост. Ала рискът си струваше. Какво бъдеще щеше да има бедното дете тук? Никаква земя, никаква титла. В най-добрия случай щеше да стане наемник и да намери смъртта си на върха на някое пленимарско копие. Така поне щеше да има шанс да получи титла и място в кралския двор.

След като децата изпоналягаха да спят на пода, сър Ларент се съгласи да отстъпи детето срещу пет златни монети и благословия, която да пази кладенеца му чист и покрива не пробит.

Никой не попита Ки за мнението му.

На разсъмване Айя започна да се притеснява, че е действала прекалено прибързано. Ки бе поизчистен и дори беше облечен в чисти дрехи, несъмнено принадлежали на някого от братята му. Косата му, пристегната с ремък, се оказа същия топъл кафяв цвят като очите му. И също така беше въоръжен — на колана си имаше нож, а на рамото си носеше читав лък и колчан със стрели.

Но не показваше нищо от снощния блясък, докато се сбогуваше със семейството си и поемаше пеш край коня на магьосницата.

— Добре ли си? — попита го тя, гледайки как крачи упорито край нея.

— Да, лейди.

— Не трябва да ме наричаш така. Ти си по-благороден от мен. Може да ме наричаш госпожо Айя, а аз ще те наричам Ки. Искаш ли да се качиш на седлото?

— Не, госпожо.

— Баща ти каза ли ти къде отиваме?

— Да, госпожо.

— Радваш ли се, че ще правиш компания на племенника на краля?

Той не каза нищо. Айя забеляза, че е стиснал зъби.

— Неприятно ли ти е?

Ки намести вързопчето си.

— Ще изпълня дълга си, госпожо.

— В такъв случай би могъл да изглеждаш по-весел. Бих очаквала да се радваш, че се махаш от онова противно място. В дома на херцог Риус никой няма да очаква от теб да се грижиш за прасета или овце.

Ки видимо се поизправи, точно както сестра му бе сторила снощи.

— Да, госпожо.

Изморена от едностранчивия разговор, Айя го остави на мира.

В името на светлината, може би в крайна сметка съм сгрешила, помисли си тя.

Поглеждайки към него, магьосницата видя, че той е започнал да накуцва.

— Пришки ли имаш?

— Не, госпожо.

— Тогава защо куцаш?

— Влязъл ми е камък в обувката.

Объркана, тя спря коня си.

— Тогава защо не каза нищо? Небеса, дете, можеш да говориш!

Той удържа погледа й, макар брадичката му да трепереше.

— Татко ми каза да говоря, само когато ме питат — каза й, отчаяно опитвайки се да запази храбро изражение. — Каза, че ако съм отговарял или съм направел нещо грешно, вие сте щели да ме върнете обратно и да си поискате златото. Тогава щял да ме пребие и да ме прогони. Каза, че трябвало да изпълня дълга си към принц Тобин и никога повече да не се връщам вкъщи.

Голяма реч — и то храбро произнесена — с изключение на сълзите, стичащи се по бузите му. Той ги избърса с ръкав, но задържа главата си повдигната гордо, докато очакваше да бъде прогонен.

Айя въздъхна.

— Избърши си носа, момче. Никой няма да те прати обратно, защото ти е влязъл камък в обувката. Нямам голям опит с обикновените деца, Ки, но ти ми изглеждаш добър. Няма да нараниш принца или да избягаш, нали?

— Не, ле… госпожо!

— Тогава се съмнявам, че ще възникне нужда да те пращам у дома. Сега махни камъка и ела на седлото.

Когато момчето приключи с обувката, тя му помогна да се качи и го потупа по коляното.

— Това е решено. Вече ще се разбираме.

— Да, госпожо.

— И също така бихме могли да водим по-интересен разговор. Пътят до Алистън е дълъг. Можеш да говориш свободно, както и да питаш за всичко. Няма да научиш много, ако не го правиш.

Ки допря коляното си до кожената торба, която висеше до крака й.

— Какво има вътре? Носите я непрекъснато със себе си. Снощи ви видях да си лягате с нея.

Сепната, тя каза рязко:

— Нищо, което да те касае. Освен че е много опасно и че ще те изпратя вкъщи, ако я докоснеш.

Почувства как момчето се свива и бавно издиша, преди отново да заговори. В крайна сметка той беше още дете:

— Това не беше особено добро начало, нали? Питай ме нещо друго.

Момент тишина. Сетне:

— Какъв е принцът?

Айя си припомни писмото на Аркониел.

— С една година е по-малък от теб. Чух, че обичал да ловува и се учи да бъде воин. Може да те направи свой оръженосец, ако си добро момче.

— Колко брати и сестри има?

— Братя — поправи го Айя. — Явно ще трябва да поработим над езика ти.

— Колко братя и сестри има?

— Николко. Няма си и майка. Затова ти ще му правиш компания.

— Майка му умряла ли е?

— Да, миналата пролет.

— Цяла година? И херцогът още си не е взел нова жена? — попита Ки.

Айя въздъхна.

— Херцогът още не си е взел… — започна да го поправя по навик, но внезапно се усети. — Казва се „още не се е оженил повторно“. И не, не е. Вярвам, че новият ти дом ще ти се стори по-различен от това, с което си свикнал.

Последва нова пауза.

— Чувал съм да казват, че имало призрак в онзи замък.

— Страх ли те е от призраци?

— Да, госпожо! А вас?

— Не особено. Ти също не трябва да се страхуваш, защото там наистина има призрак.

— По дяволите!

Внезапно Ки вече не беше зад нея. Обръщайки се, Айя го видя да стои на пътя, взел вързопа си в ръце, вперил копнеещ поглед назад.

— Върни се обратно на седлото, момче!

Ки трепна, видимо колебаещ се от кое се страхува повече: призраци или баща си.

— Не се излагай! — смъмри го тя. — Принц Тобин е прекарал целия си живот там, а призракът не го е наранил. Сега ела или ще те отпратя. Принцът не се нуждае от страхливци.

Ки преглътна мъчително и се изпъна, точно както тя бе очаквала.

— Баща ми не е отгледал страхливци.

— Радвам се да го чуя.

Когато той отново се намираше върху коня, тя попита:

— Как така знаеш за призрака?

— Ахра ми каза сутринта, след като чу на кого ме е преотстъпил татко да служа.

— А тя откъде знае?

Усети как момчето свива рамене.

— Каза, че го била чула сред войниците.

— И какво друго е чула?

Ново повдигане на рамене.

— Само това ми каза, госпожо.

През остатъка от деня Ки беше мрачновато любезен, а вечерта плака тихо, когато мислеше, че Айя спи. Магьосницата отчасти очакваше да не го завари на сутринта. Ала когато призори отвори очи, той си беше там, разположен от другата страна на прясно накладен огън. Под очите му имаше тъмни кръгове, но бе приготвил закуска и за двамата и изглеждаше по-бодър от вчера.

— Добро утро, госпожо Айя.

— Добро утро, Ки. — Магьосницата седна и се раздвижи.

— Кога ще стигнем? — попита той, докато се хранеха.

— Три или четири дни.

Той отхапа ново парче наденица и задъвка.

— Ще ме научите ли да говоря правилно по пътя?

— За начало, не говори с пълна уста. И не дъвчи с отворена уста. — Тя се позасмя, когато момчето побърза да преглътне. — Не е нужно да се давиш заради мен. Да видим, какво друго? Не ругай. Невъзпитано е. Сега кажи: „Бихте ли ме научили да говоря коректно?“

— Бихте ли ме научили да говоря коректно? — повтори Ки тъй внимателно, сякаш учеше непознат език. — И също така бихте ли ме научили на… бихте ли ми казали повече за призраците?

— Ще се постарая да сторя и двете — отвърна Айя, усмихвайки му се. В крайна сметка беше преценила правилно. Момчето не беше ряпа.

Глава двадесет и втора

Седнал на покрива един следобед към края на ритин, Тобин гледаше над дървесните корони, осъзнавайки, че до рождения му ден остават само няколко седмици. Надяваше се, че никой няма да си спомни.

Съвсем не му харесваше, че утринният урок се провежда на покрива. Поне се бе постарал да се настанят колкото се може по-далече от кулата.

Аркониел се опитваше да му преподава математика, служейки си със сушени бобови зърна и леща, за да илюстрира проблемите. Тобин искаше да внимава, но мислите му непрекъснато се насочваха към кулата. Усещаше я как се издига зад него, студена като сянка, макар слънцето да топлеше раменете му. Капаците й бяха затворени плътно, но въпреки това момчето беше сигурно, че чува звуци зад себе си: стъпки и тихото шумолене на поли по каменния под. Това предизвикваше у него същия страх, който бе усещал от мисълта за майчиния призрак отвъд вратата на кулата.

Не каза на магьосника за звуците или за съня, който му се бе присънил през нощта. Вече бе допуснал тази грешка няколко пъти и всички, дори Нари, бяха започнали да го гледат странно, когато разказаното от него се сбъднеше.

В този сън той и брат му отново бяха излезли, но този път демонът го отведе до дъното на поляната, където останаха да чакат някого. Брат му започна да плаче. Плачеше толкова силно, че от носа и устата му беше потекла черна кръв. Тогава притисна една ръка над своето сърце, а другата над това на Тобин, привеждайки се тъй близо, че лицата им почти се докосваха.

— Тя идва — бе прошепнал брат му. И тогава бе полетял като черна птица обратно към кулата, оставяйки Тобин да чака сам, наблюдавайки пътя.

Беше се събудил сепнато, все още усещайки ръката на брат си върху гръдта си. Кой идва, бе си помислил, и защо?

Но сега, седнал на слънчевия покрив, не каза на Аркониел за съня си. Тогава не бе изпитвал страх, обаче на фона на звуците от кулата започна да го изпълва странно неприятно чувство.

Особено шумно трополене се разнесе зад тях и Тобин стрелна с поглед магьосника, мислейки си, че няма как онзи да не е чул и това, че може би младежът просто се прави, че не чува.

По време на първите им дни заедно магьосникът му задаваше много въпроси за майка му. Никога не бе споменавал за кулата или за случилото се там, ала в очите му Тобин виждаше, че му се иска да го стори.

Тобин въздъхна облекчено, когато в градината изникна Тарин. Баща му и останалите още не се бяха върнали, ала капитанът се беше върнал, за да учи принца на военно дело.

— Време е за тренировка — каза Тобин, скачайки.

Аркониел повдигна вежда насреща му.

— Виждам. Трябва да знаеш, Тобин, че благородникът трябва да владее още много неща, освен оръжията. Трябва да се научиш да разбираш света…

— Да, учителю Аркониел. Свободен ли съм?

Позната въздишка.

— Да.

Аркониел гледаше как момчето с охотна крачка се отдалечава по покрива. Съмняваше се, че Тобин е чул и половината от урока. Нещо в кулата го бе разсейвало. Обръщаше се към нея всеки път, смятайки, че магьосникът не го вижда.

Младежът се изправи и погледна към нея. Затворените капаци по някаква необяснима причина винаги предизвикваха студени тръпки у него. Възнамеряваше да помоли херцога за разрешение да види въпросната стая на върха. Може би ако застанеше там, вдъхнеше атмосферата и докоснеше нещата, оставени от нея, можеше да разбере какво точно се е случило в онзи злощастен ден. Защото със сигурност нямаше да го узнае от Тобин. Няколкото пъти, в които Аркониел беше повдигнал темата, момчето беше утихнало по много притеснителен начин.

Магьосникът не обръщаше внимание на нелепите приказки на Нари за обладаване от духове и още по-нелепия й намек, че момчето по някакъв начин е предизвикало падането на принцесата. Ала колкото по-дълго оставаше тук, толкова по-остро осъзнаваше присъствието на мъртвото дете. Усещаше хладината му. И бе чул Тобин да му шепти, точно както бе рекла дойката. Откри, че се чуди какви ли отговори получава момчето.

Ами ако Тобин беше паднал онзи ден? За миг той си представи двете деца, гледащи го иззад капаците, единени в смъртта, както трябваше да бъдат в живота.

— Тук ще си изгубя ума — промърмори той, разпръсквайки зърната, за да ги изкълват птиците.

С надеждата да разсее мрачното си настроение, той слезе в тренировъчния двор и загледа как Тарин работи с Тобин. Капитанът със сигурност си разбираше от работата.

Наставник и обучаем бяха ухилени широко, обикаляйки се с дървените си остриета. Без значение колко много изискваше Тарин от момчето, Тобин винаги се стараеше да го зарадва, възхищавайки се открито на възрастния боец по начин, за който Аркониел завиждаше. Принцът си беше облякъл захабена кожена туника, а косата си беше привързал с ремък — тъмна миниатюра на светлия Тарин.

Аркониел се бе примирил, че тези уроци заковават вниманието на момчето по начин, който неговите тромави опити не можеха да постигнат. Никога не бе възнамерявал да стане наставник и подозираше, че не се справя особено удачно.

Недоверието на Тобин беше част от проблема. Аркониел го бе почувствал още в мига, в който пристигна. Оттогава нещата не се бяха променили кой знае колко. Беше уверен, че демонът има пръст в това. Той помнеше събитията от раждането си. Дали беше казал на Тобин? Нари не мислеше така, ала магьосникът оставаше убеден, че духът по някакъв начин е настроил Тобин срещу него още от самото начало.

Но въпреки това усещаше, че все повече се привързва към детето. Тобин можеше да бъде интелигентен и възприемчив, когато поискаше, а към всички, без Аркониел, се отнасяше любезно и топло.

Наскоро се беше случило нещо ново, което бе изпълнило магьосника със смесица от удивление и неспокойство. На няколко пъти момчето бе проявило способност да наднича в бъдещето. Преди седмица Тобин бе заявил, че ще дойде писмо от баща му, след което прекара целия следобед край портата. В крайна сметка действително се бе появил конник със съобщение от херцога, в което той казваше, че нямало да може да се върне за рождения ден на Тобин.

А преди няколко нощи бе разбудил Нари и Тарин, умолявайки ги да идат в гората, за да намерят лисица със счупен гръб. Бяха се опитали да го убедят, че само е сънувал, но Тобин толкова се беше разстроил, че капитанът най-сетне бе взел фенер и излезе навън. Скоро след това се беше върнал с мъртва лисица. Тарин се закле, че лисицата била прекалено далеч от замъка, за да може Тобин да чуе крясъците й. Когато запитаха момчето откъде знае, то бе промърморило, че демонът му бил казал, но отказа да рече нещо повече.

Тази сутрин също изглеждаше потаен и Аркониел предположи, че е имал друго видение. Сигурно то бе причината за разсеяното му поведение по време на урока.

Макар подобен дар със сигурност да беше предимство за един бъдещ властник, дали пък то не предвещаваше развитието на магическа сила? Щяха ли хората да приемат магьосница за своя кралица, неспособна да се сдобие с наследник?

Оставяйки Тобин и Тарин да се упражняват, Аркониел прекоси моста и пое в леса.

Крепостта потъна зад него и магьосникът усети как се оживява. Чистият есенен въздух прогони от него мрачната атмосфера, която бе вдишвал през последния месец. Внезапно се почувства благодарен, че се е махнал от странната къща и също тъй странните й обитатели, пък макар и за малко. Никакво количество прясна боя и мазилка не можеше да скрие гнилотата й.

— Бебето още те измъчва — изрече зад него глас, който не можеше да бъде сбъркан.

Аркониел рязко се извъртя, но пътят зад него беше все така празен.

— Лел? Зная, че си ти. Какво правиш тук?

— Ти изплашен, магьоснико? — Сега подигравателният глас долиташе откъм тополите от дясната му страна. Не можеше да различи човек сред тях, но точно в този миг пред него изникна малка кафява ръка — не иззад дърветата, а направо от въздуха. Показалецът се сви, подканвайки го, сетне изчезна, сякаш издърпан през невидим праг. — Ти дойде, аз отнеме страха ти — покани го гласът, почти до ухото му.

— В името на светлината, покажи се! — настоя Аркониел, заинтригуван въпреки изненадата си. — Лел? Къде си?

Той се взираше в дърветата, дирейки издайнически сенки, заслушан за потайни стъпки. Дочуваше само шумоленето на листата под вятъра. Сякаш тя бе отворила портал във въздуха и му бе заговорила през него. И беше пъхнала ръка през него.

Това е номер. Виждаш това, което ти се иска да видиш.

Но ако не е?

По-важният въпрос беше какво правеше тя тук след всичките тези години.

— Ела, Аркониел — повика го вещицата иззад тополите. — Ела в гората.

Той остана за миг, за да призове магия в ума си, достатъчно силна — надяваше се — за да държи настрана мрачните създания, които тя можеше да създаде. Събирайки смелост, магьосникът пое сред клоните, следвайки гласа.

Тук беше по-мрачно, а земята се издигаше в нанагорнище. Някъде отгоре долетя смях. Магьосникът повдигна лице и я видя да се носи край огромен дъб на десетина ярда от него. Тя му се усмихна, обгърната от дълъг овал мека зелена светлина. Виждаше тръстика и папур да се люлеят край нея, окъпани в сиянието на светлина, отразена от вода, която не се виждаше. Образът беше толкова ясен, че той виждаше точно мястото, където то свършваше и започваше същинската гора.

Тя отново го повика игриво, а после образът изчезна като пукнат мехур.

Аркониел изтича до мястото и усети магията във въздуха. Вдъхна я, с което събуди отдавна забравен спомен.

Преди години, докато още беше дете, беше си помислил, че е видял подобно чудо. Полузаспал в дома на някакъв благородник, бе се събудил рано сутринта, за да види как в другия край на залата от нищото изникват хора. Гледката едновременно го беше ужасила и възхитила.

Когато по-късно същата сутрин бе казал на Айя, с огорчение бе разбрал, че това било просто трик с боядисана стена и гоблен, поставен пред слугинския вход.

— В магията на ореските подобно заклинание не съществува — бе му казала Айя. — Дори ауренфеите трябва да се придвижват от място на място.

Разочарованието бе изчезнало, ала не и вдъхновението. Имаше много заклинания, които можеха да местят предмети като ключалки, врати или камъни. Все трябваше да има начин да бъдат преработени. С години си бе мислил за това, но не бе напреднал в работата си. С лекота можеше да плъзне грахово зърно върху килим, но не и да го накара да премине отвъд стена или врата, без значение колко разсъждаваше над това.

Аркониел се отърси от унеса. Това беше някакъв трик, а на всичкото отгоре умът му бе избрал точно този момент, за да го занимава със спомени.

Слабият повик на Лел отново достигна до него, отвеждайки го до пътека, която се виеше през гъст елшак. Земята започна да се спуска и в един момент стигна до блато.

Лел го чакаше там, заобиколена от тръстики, точно както я бе видял по-рано. Аркониел се взря в нея, опитвайки се да разгадае дали и това е илюзия. Но сянката й падаше върху земята, както и трябваше да бъде, а босите й крака потънаха в меката земя, когато тя направи крачка напред.

— Какво правиш тук? — повтори той.

— Чака те — отвърна вещицата.

Този път Аркониел пристъпи напред. Сърцето му биеше ускорено, но вече не се страхуваше от нея.

Тя изглеждаше по-дребна, отколкото я помнеше. Сега в косата й имаше повече бяло, но тялото й все така бе запазило формите си. И се движеше със същата предизвикателност, която някога така го беше смущавала. Вещицата направи нова крачка напред и постави ръце на хълбоците си, оглеждайки го със смесица от кокетство и неодобрение.

Сега магьосникът се намираше достатъчно близо, за да долови миризмата на билки, пот и влажна пръст — и нещо, което му напомняше за разгонени кобили.

— Кога… кога дойде? — попита Аркониел.

Лел сви рамене.

— Аз винаги тук. Ти къде бил цяло това време? Как се грижи за сторено, след като няма те тъй дълго?

— Искаш да кажеш, че си била тук, край замъка, през всички тези години?

— Помага на дома. Следва и пази. Помага дух не бъде гневен.

— В последното не си успяла особено — отвърна младият магьосник, показвайки й китката си. — Заради него животът на Тобин е същинска мъка.

— Щяло бъде по-зле, ако не направила, каквото Майка показала — закани се тя с пръст. — Ти и Айя не знае! Вещица прави дух, тя… — Лел повдигна кръстосани китки, сякаш вързани. — Айя казва: „Ти маха се, вещице. Не се връща.“ Но тя не знае. — Лел потупа слепоочието си. — Дух вика. Аз казала й, но тя не слуша.

— Риус знае ли, че си тук?

Лел поклати глава. Някакво насекомо се изтърси от косата й и се стрелна по голата й ръка.

— Аз винаги наблизо, но не видят. — Тя се подсмихна и се стопи във въздуха. — Ти може прави това, магьоснико? — прошепна тя, този път озовала се зад гърба му, достатъчно близо, за да усети дъха й. Не бе издала никакъв звук, нито бе оставила стъпки по земята.

Аркониел се дръпна.

— Не.

— Покаже ти — прошепна тя. Невидими пръсти погалиха ръката му. — Покаже ти каквото ти иска.

Споменът за изникващите от нищото хора отново го споходи.

Това беше нейно дело.

Магьосникът се отдръпна, притиснат между водата и невидимите ръце, които се опитваха да го галят по гърдите.

— Престани! Сега не е време за дребните ти дразнения!

Удар го повали по гръб край водата. Някаква тежест го притисна, а миризмата на тялото й внезапно стана по-силна. Вещицата се появи отново, приседнала без дрехи върху него.

Очите на Аркониел се разшириха от удивление. Луната в три фази — кръг, в който бяха вписани два полумесеца — бе татуирана на корема й, а разгръщащи се змийски кръгове покриваха гърдите й. Още символи покриваха лицето и ръцете й. Бе виждал подобни символи преди, издълбани в стените на пещерите в свещения остров Коурос, както и по скалите из скаланското крайбрежие. Според Айя тези знаци бяха присъствали още преди идването на йерофантите. Дали Лел преди е криела тези символи, зачуди се той, неспособен да помръдне, или те бяха друга илюзия? Със сигурност бе замесена магия. Сила, много по-голяма от полагащото се за дребното й тяло, го притискаше. Тя взе лицето му между дланите си.

Ти и народът ти гледате с пренебрежение на тези като мен и на боговете ни. Истинският й глас изникна в ума му, лишен от акцент и неловка реч. Мислите, че сме мръсни, че практикуваме некромантство. Вие, ореските, сте силни, ала и често сте глупаци, заслепени от гордост. Наставницата ти ме помоли за силна магия, а сетне се отнесе непочтително към мен. Заради нея обидих Майката и мъртвите.

Десет години пазих този дух и детето, за което той е привързан. Мъртвото дете щеше да убие живото и онези около нея, ако не бях аз. Докато плътта му не бъде отстранена от детето, което наричате Тобин, той трябва да бъде привързан по този начин, а аз трябва да остана, защото само аз бих могла да извърша и двете освобождавания, когато времето настъпи.

Аркониел с удивление видя сълза да се стича по бузата на вещицата. Тя падна върху лицето му.

Чаках сама всички тези години, далеч от хората си, призрак сред твоя народ. Без жрец, който да ме посещава при пълнолуние, без жертвоприношенията по жътва или есенните обреди. Умирам отвътре, магьоснико, заради детето и богинята, която ви изпрати при мен. Косата ми белее, а утробата ми е още празна. Айя изсипа злато в ръцете ми, защото не разбираше, че велика магия трябва да бъде заплатена с тялото. Когато тя за пръв път дойде във виденията ми, помислих, че ти ще бъдеш моето възнаграждение. Но Айя ме отпрати с празни ръце. Ще ми платиш ли сега?

— Н-не мога. — Аркониел заби пръсти в земята, когато разбра значението на думите й. — Съвкуплението… отнема силата ни.

Тя се приведе над главата му. Кожата й беше гореща. Магьосникът извърна глава.

Грешиш, ореска, прошепна тя в ума му. То подхранва силата. Съедини се с мен и ще те науча на магията си. Тогава силата ти ще бъде удвоена.

Аркониел потръпна.

— Не мога да ти дам дете. Магьосниците ореска са стерилни.

Но не и евнуси. Бавно, чувствено, тя започна да се плъзва назад. Аркониел мълчеше, но тялото му отговори вместо него. Не ми трябва дете от теб, магьоснико. Възбудата ти ще ми е достатъчна отплата.

Тя се притисна към него. Изпълни го удоволствие, граничещо с болка. Той затвори очи, знаейки, че не може да стори нищо, за да я спре.

Но тогава натискът и ръцете изчезнаха. Аркониел отвори очи и откри, че е сам.

Ала случилото се не беше илюзия. Все още можеше да усети вкуса й върху устните си и миризмата й върху дрехите си. В калта край него имаше отпечатъци от дребни боси нозе, които бавно се изпълваха с вода.

Той приседна и отпусна глава на коленете си. Беше му студено и внезапно изпита срам.

Помислих, че ти ще бъдеш моето възнаграждение.

Думите накараха дъха му да застине. Бавно се изправи на крака. Калната вода се стичаше от косата му и капеше по предната част на туниката му като малки студени пръстчета, дирещи сърцето му.

Лъжи и илюзии, помисли си отчаяно той. Но докато вървеше към крепостта, не можеше да забрави демонстрираната магия или прошепнатата покана. Съедини се с мен — тогава силата ти ще бъде удвоена.

Глава двадесет и трета

Главата на Тобин започна да го боли по време на тренировката. Чак му стана лошо и Тарин го изпрати да си легне посред бял ден.

Брат му дойде, без да бъде повикан. Приклекна край леглото на Тобин, притиснал ръка към гърдите си. Свит на една страна, притиснал буза върху новата покривка за легло, която баща му бе изпратил от Еро, Тобин се взираше в застрашителния си двойник, очаквайки брат му да го докосне или да заплаче, както правеше в сънищата му. Но духът не стори нищо, просто стоеше, събирайки мрак край себе си. Измъчен от главоболието, Тобин се унесе.

Язди Госи по пътя към планините. Червени и златни листа се въртят край него, проблясвайки ярко под слънцето. Причува му се, че зад него има друг ездач, но не може да види кой е. След миг осъзнава, че брат му седи зад него, обгърнал кръста му с ръце. В съня брат му беше жив. Тобин усеща топлината му и дъха му върху врата си. Обгърналите кръста му ръце бяха кафяви и мазолести, с мръсотия под ноктите.

Очите на Тобин се изпълват със сълзи. Има си истински брат! Всички онези демони, магьосници и странни жени в гората — това е било само някакъв кошмар.

Опитва се да погледне към брат си, да види дали очите му също са сини, но брат му притиска лице към гърба му и прошепва:

— По-бързо, тя е почти тук!

Брат му се страхуваше. Тобин също изпитва страх.

Навлизат по-дълбоко в планините от когато и да било. Огромни заснежени върхове ги заобикалят. Небето потъмнява, студен вятър фучи около тях.

— Какво ще правим, когато се смрачи? Къде ще спим? — пита Тобин, оглеждайки се навъсено.

— По-бързо — шепти брат му.

Но когато завиват, озовават се на дъното на поляната под крепостта, отправили се към моста в галоп. Госи не иска да спре и…

Тобин сепнато се събуди. Нари стоеше над него и му разтриваше гърдите. Почти се беше стъмнило, а в стаята беше много студено.

— Спа цял ден, миличък — каза му тя.

Било е сън! — помисли си съкрушено Тобин. Усещаше брат си наблизо, студен и чужд, както винаги. Нищо не се бе променило. Искаше да се обърне и отново да заспи, но Нари го изтика от леглото.

— Имаш посетители. Ела да ти облечем друга туника.

— Посетители? За мен? — Тобин премигна насреща й. Знаеше, че трябва да отпрати брат си, но вече беше късно, защото Нари се суетеше около него.

Дойката допря опакото на пръстите си до челото му и цъкна с език.

— Студен си като лед, чедо. Прозорецът цял ден е стоял отворен, а ти си спал върху леглото. Тъкмо долу ще се стоплиш.

Главата все още го болеше. Потръпвайки, той позволи на Нари да му свали смачканата туника, след което се намърда в новата с бродиран ръб. Тя бе дошла заедно с новата покривка, редом с цял комплект нови дрехи, каквито Тобин не беше носил досега.

Докато излизаше, зърна брат си в тъмния ъгъл. Демонът носеше същите нови дрехи, но лицето му беше изключително бледо.

— Остани тук — прошепна той. Пое след Нари и се зачуди какво ли би било да има жив брат.

В залата беше тъмно — само камината и няколко факли бяха запалени. Тъй като вървеше в тъмното, Тобин можа първи да види застаналите край огнището. Аркониел, готвачката, Тарин и Минир бяха там, тихо разговаряйки с някаква възрастна жена, облечена в зацапана пътна рокля. Лицето й беше кафяво и сбръчкано, а сивата й коса беше сплетена на плитка, която тя бе пуснала над едното си рамо. Това ли беше въпросната „тя“, за която брат му бе споменавал? Приличаше на селянка.

Вземайки колебанието му за страх, Нари взе ръката му.

— Не се страхувай — прошепна тя, повеждайки го надолу. — Айя е приятелка на баща ти и е много силна магьосница. И виж кого е довела със себе си!

Когато Тобин се приближи, можа да види, че в сенките зад старата жена има още един непознат. Айя каза нещо през рамо и той пристъпи напред.

Беше момче.

Сърцето на Тобин се сви. Това трябва да беше спътникът, когото му бяха обещали. Значи в крайна сметка не бяха забравили, макар той да бе го сторил.

Момчето беше по-високо от него и изглеждаше по-голямо. Туниката му беше бродирана, но с окъсан ръб и закърпена под единия ръкав. Обувките му бяха мръсни, а панталоните му бяха овързани под коленете с канап. Нари би се скарала на Тобин, ако се появеше някъде в подобен вид. Точно в този момент момчето се обърна към принца, подлагайки лицето си на светлината на огъня. Кожата му имаше здрав цвят. Буйната му кестенява коса падаше на кичури над челото. В уголемените му очи се четеше тревога. Тобин се подготви за най-лошото, изтикван от Нари към светлината. Дали това момче вече знаеше, че той е странен?

Но непознатото момче му се поклони несръчно, когато го забеляза.

Тарин му се усмихна окуражаващо.

— Принц Тобин, това е Киротиус, син на сър Ларент от Оукмаунт Стед в Колат. Той е тук, за да бъде твой спътник.

Тобин се поклони на свой ред, сетне протегна ръка за войнишкия поздрав, както го беше учил баща му. Киротиус я пое, съумявайки да се усмихне леко. Дланта му приличаше на войнишка — груба и мазолеста.

— Приветствам те в бащиния ми дом — каза Тобин. — За мен е чест… — Трябваше му миг, за да си припомни остатъка от ритуалния поздрав. До този момент не му се беше налагало да го отправя сам. — За мен е чест да ти предложа гостоприемството си, Киротиус, сине Ларентов.

— За мен е чест да приема, принц Тобин. — Киротиус сведе глава почтително. Предните му зъби бяха големи и леко раздалечени.

Тарин му намигна, което породи у Тобин известна ревност. Приятелят му изглежда вече одобряваше новодошлия.

— А това е Айя — каза Аркониел, представяйки старата жена. — Разказвал съм ти за нея, принце. Тя е моя наставница, точно както аз съм твой.

— Радвам се да се запознаем, принце — поклони се Айя. — Аркониел много те хвали в писмата си.

— Благодаря. — Тобин се почувства запленен от очите и гласа й. Макар да се обличаше като селянка, тя излъчваше огромна сила, която го накара леко да потрепери.

Но когато жената се усмихна, в безцветните й очи видя доброта и загатнато веселие. Тя положи ръка върху рамото на новото момче.

— Надявам се, че младият Киротиус ще ти служи добре. Той, впрочем, предпочита да бъде наричан Ки, ако не възразяваш.

— Не, магьоснице. Приветствам те в бащиния си дом — отвърна Тобин, покланяйки се отново.

В мига, в който изрече тези думи, в стаята захладня, а брат му се спусна надолу по стълбите като ураган, започвайки да къса новите гоблени от стените и да разхвърля искрите от камината. Ки извика, когато един въглен го удари по бузата, сетне скочи да застане между Тобин и огъня.

Вятърът бе придружен от дълбок, пулсиращ звук, напомнящ ударите на огромен барабан. Тобин не беше чувал нещо подобно. Звуците го пронизаха и разтърсиха сърцето му. Гръмко жужене изпълни ушите му — напомняше му на нещо лошо, но не можеше да определи точно какво.

Магьосницата стоеше спокойно, движейки само устните си. Брат му, сведен до черно движение, хвърли пейка по нея, но мебелта не уцели, а отлетя встрани.

Тогава брат му се нахвърли върху Ки и започна да го дърпа за наметалото, опитвайки се да го вкара в огнището. Тобин сграбчи ръката на по-голямото момче, което трескаво развързваше плаща си. Наметката профуча назад и изчезна в пламъците, а двете момчета залитнаха в обратна посока.

Тобин зърна ужаса в очите на Ки и видяното го изпълни със срам.

Сега вече със сигурност ще ме намрази, помисли си той, знаейки, че вината е негова. Не трябваше да заспива, без преди това да отпрати брат си. Извръщайки се встрани от другите, момчето зашепна:

— Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост. Върви си, братко. Остави ги на мира!

Вятърът утихна мигновено. Мебелите спряха да се движат, всичко притихна. Красивата нова колона в дъното на стълбището се пукна на две със звук, накарал ги да подскочат, сетне брат му си отиде.

Тобин видя, че двамата магьосници го гледат, сякаш знаеха какво е сторил. Айя прошепна нещо на Аркониел, което принцът не можа да чуе.

Ки се изправи и протегна ръка на Тобин.

— Ранен ли си, принце? — Върху бузата му вече се издигаше мехур.

— Не.

Ки също се взираше в Тобин, но не изглеждаше разгневен.

— Значи това беше призракът?

— Понякога прави такива неща. Съжалявам. — Тобин искаше да каже още нещо, за да задържи топлата, удивителна усмивка насочена към него. — Не мисля, че отново ще те нарани.

— Не очаквахме гости, господарке — говореше на Айя Минир, сякаш нищо не се бе случило. — Надявам се няма да останете с лошо впечатление от дома ни. Щяхме да приготвим пиршество, ако знаехме.

Айя потупа иконома по ръката.

— Познаваме гостоприемството на херцога. Не са нужни пиршества. Кетилън още ли се разпорежда в кухнята?

Всички разговаряха, сякаш са стари приятели. Това никак не се харесваше на Тобин. Още от идването на първия магьосник нещата изглеждаха странно. Сега ставаха двама, а брат му ненавиждаше Айя дори повече от Аркониел — принцът бе усетил това по време на кратката атака.

Сега беше сигурен, че Айя е въпросната „тя“, заради която брат му бе плакал с кървави сълзи в сънищата му. А пък Нари бе казала, че Айя е приятелка на баща му, а и се отнасяше към нея като към почетен гост. Изкушаваше се да повика брат си отново, просто за да види какво ще се случи.

Но преди да е успял, забеляза, че другото момче го гледа. Ки бързо отмести поглед встрани, Тобин стори същото, посрамен, без да знае защо.

Икономът настоя вечерята да бъде поднесена на голямата маса в залата, макар бащата на Тобин да не си беше у дома. Братът на Тобин бе съборил новия балдахин, но това бързо бе поправено. Младият принц бе сложен да седне на бащиното място, между Айя и новия си компаньон, а Тарин им сервираше. Принцът искаше да говори с Ки и да го успокои, но откри, че е напълно безмълвен. Ки също мълчеше. Тобин го видя да хвърля неспокойни погледи из залата и към него при всяко блюдо. Оглеждаше се и за брат си, но духът се подчини и не се появи.

Възрастните не изглеждаха да забелязват неспокойствието му, а разговаряха помежду си. Нари, Аркониел и Айя говореха за хора, които Тобин никога не бе чувал дойката си да споменава до този момент, което отново го накара да изпита ревност. Веднага щом и последният десерт бе приключен, той се извини, възнамерявайки да се оттегли горе. Но Ки също се изправи, очевидно възнамерявайки да го последва. Може би това трябваше да прави спътникът му. Принцът промени посоката си и излезе в градината, следван от по-голямото момче.

Пълна есенна луна набираше височина в небето, достатъчно ярка, за да хвърля сенки.

Сам с непознатия Тобин се чувстваше още по-неловко. Искаше му се да си беше останал в залата, но щеше да изглежда глупаво да се върне тъй скоро.

След известно време Ки наруши мълчанието. Поглеждайки към крепостта, той каза:

— Домът ти е много хубав, принце.

— Благодаря ти. А твоят как изглежда?

— Като онази казарма там.

Накъсаният ръб на туниката отново привлече вниманието на Тобин.

— Баща ти беден ли е?

Едва след изричането на това се усети, че думите му можеха да прозвучат като обида. Но Ки само сви рамене:

— Не сме богати, това е сигурно. Прапрапрабаба ми била омъжена за роднина на кралица Кли и имала собствена земя. Но оттогава е имало толкова много от нас, че вече не е останало нищо. Татко казва, че това е проблемът в семейството ни — прекалено се отдаваме на страстите си. Онези от нас, които не бъдат убити, се плодят като зайци. У дома малките спят на пода като кученца, толкова сме много.

Тобин никога не бе чувал подобно нещо.

— Колко сте?

— Четиринадесет братя и дванадесет сестри — ако броим и копелетата.

Тобин искаше да знае какво е копеле и защо то би трябвало да се брои отделно, но Ки продължаваше:

— Аз съм от по-малките, от третата жена, а новата ни майка отново е трудна. Петимата най-големи вече се сражават в армията на вуйчо ти, заедно с татко — добави гордо той.

— Аз също ще бъда воин — рече му Тобин. — Ще бъда лорд като баща си и ще се бия с пленимарци по суша и вода.

— Разбира се! Ти си принц.

— Би могъл да дойдеш с мен и да си ми оръженосец. Като Тарин.

По-голямото момче мушна палци в колана си и кимна.

— Сър Ки? Харесва ми как звучи. У дома няма голям шанс да ми се случи подобно нещо.

И отново онази усмивка, караща Тобин да се чувства, сякаш вътре в него е изгряло слънце.

— Защо предпочиташ да те наричат Ки?

— Така ме наричат всички. Киротиус е дяволски… — Той замлъкна, посрамен. — Моля за извинение, Тобин! Искам да кажа, принце!

Тобин се изкиска с виновно възхищение. На него не му бе позволено да ругае. Нари казваше, че било просташко. Но хората на Тарин го правеха, когато си мислеха, че принцът не ги чува.

— Можеш да ме наричаш Тобин. Почти всички ме наричат така.

Ки нервно се огледа.

— По-добре да те наричам принце, когато останалите са наоколо. Татко казва, че щял здравата да ме напердаши, ако разбере, че съм се отнасял непочтително.

— Няма да му позволя! — възкликна Тобин. Брат му бе единственият, който някога го беше удрял. — Ще му кажем, че аз съм ти разрешил. След като съм принц, той ще трябва да ми се подчинява. Така мисля.

— Тогава всичко е наред — облекчено каза Ки.

— Искаш ли да видиш коня ми?

В конюшнята новото момче се покачи на отделението на Госи и подсвирна одобрително.

— Красавец е. Виждал съм много от тези ауренфейски атове на конския панаир в Еро. От какви ауренфеи си го взел?

— Какво имаш предвид?

— Те са различни, в зависимост от това от коя част на Ауренен са. Хората, имам предвид, не конете. Различават се по цвета на сен’гаите си.

— На какво?

— Онези парцали, с които си омотават главите.

— А, да. Веднъж видях ауренфейски магьосници — каза му Тобин, доволен, че най-сетне си е развързал езика. Ки беше само синът на беден рицар, но пък бе ходил в Еро и познаваше коне. — Правиха магии и свириха. Имаха знаци по лицата си. Шарки.

— Сигурно са били от Хатме или Ки’арин. Доколкото зная, те са единствените, които вършат това.

Върнаха се в двора пред казармата, където Ки зърна дървените тренировъчни мечове на Тобин и Тарин.

— Мисля, че ще се упражняваш с мен. Искаш ли да пробваме сега? — попита по-голямото момче.

Най-сетне намерили нещо сродно, двамата се поздравиха и започнаха. Но Ки не се биеше във внимателни последователности, както Тобин. Той замахваше силно и се движеше агресивно, сякаш се биеха наистина. Принцът полагаше всичките си усилия, докато Ки не му нанесе удар по ръката. Тобин изквича и мушна пръсти в устата, без да спре тренировката.

Ки се хвърли и го намушка в корема.

— Убит!

Тобин изсумтя и притисна мнимата рана с все още болящата го ръка, опитвайки се да не показва колко е засрамен.

— Ти си много по-добър от мен.

Ки се ухили и го потупа по рамото.

— Братята и сестрите ми ме учеха. Татко също. Да можеше да ме видиш след тренировка с тях! Целият бях в белези. Миналата година сестра ми Китра ми разцепи устната. Вих като прасе, докато мащехата ми я зашиваше. Виж, белегът още се вижда.

Тобин се приведе и присви очи към малката бяла линия, пресичаща горната устна.

— И този не е лош. — Ки докосна с палец белега върху брадичката на Тобин. — Много прилича на луната на Илиор. Сигурно носи късмет. Как го получи?

Принцът се дръпна назад.

— … Паднах.

Щеше му се Ки да беше прав за белега, ала самият той не беше сигурен дали носи късмет. Само при мисълта за него му прилошаваше.

— Не се притеснявай. Просто още не си свикнал с начина, по който се бия. Ще те науча, ако искаш. И ще бъда внимателен, обещавам. — Той допря меч до челото си и дари Тобин със зъбеста усмивка. — Ще опитаме ли отново, принце?

Неприятното чувство бързо напусна Тобин. Това момче бе различно от всички, които принцът досега беше срещал, може би, с изключение на Тарин. Макар Ки да беше по-голям и очевидно да знаеше повече за света, зад очите или усмивката му не се криеше нищо, което да противоречи на изричаното от него. Тобин се чувстваше странно, когато Ки се хилеше насреща му, но чувството бе приятно, подобно на онова, което бе изпитал в съня си, където брат му беше жив.

Ки удържа на думата си. Сега замахваше по-бавно, опитвайки се да обясни какво прави и как Тобин да се защитава. Така принцът можа да види, че другарят му използва същите похвати, които Тарин му беше показал.

Започнаха бавно, но скоро Тобин трябваше да полага усилия, за да се защитава. Дървените им остриета тракаха като човката на чапла, а сенките им скачаха и се стрелкаха като молци.

Ки беше по-агресивният, но не разполагаше с контрола, който Тарин бе възпитал у принца. Отбягвайки един лудешки замах, Тобин се стрелна напред и посече Ки под ребрата. По-голямото момче изпусна меча си и рухна в краката му.

— Убит съм, Ваше Височество! — простена той, преструвайки се, че притиска червата си да не изскочат. — Изпратете пепелта ми на татко!

Това също бе нещо ново за Тобин. Беше толкова абсурдно, че той се засмя, първоначално колебливо, но сетне все по-силно, защото Ки също се присъедини.

— По дяволите пепелта ти! — изкиска се лукаво принцът.

Другият започна да се смее още по-силно. Гласовете им отекнаха сред стените. Ки правеше смешни гримаси, гърчейки очи с плезене. Тобин се смя толкова силно, че коремът го заболя, а очите му се насълзиха.

— В името на Квартата, каква врява!

Тобин се обърна и видя Нари и Тарин да гледат от прага.

— Да не си го наранил, Тобин? — попита дойката.

Тарин се засмя:

— Ще живееш ли, Ки?

Момчето се изправи на крака и се поклони.

— Да, сър Тарин.

— Елате. — Нари ги подкара към замъка. — Ки е пътувал дълго, а ти не се чувстваше добре, Тобин. Време ви е да си лягате.

Тобин потисна внезапното желание да изкрещи „По дяволите леглото ти!“, задоволявайки се със съзаклятническа усмивка. Докато двамата влизаха, чу Тарин отново да се смее и да казва тихо на Нари:

— Толкова дълго си стояла заточена тук, момиче, че не разпознаваш играта!

Едва пред вратата на стаята си Тобин осъзна, че сега Ки ще спи в леглото му. Малкото вързопче на новодошлия бе оставено върху неизползвания сандък, в който принцът криеше куклата. Непознат лък и колчан стояха в ъгъла до неговите.

— Но защо? — прошепна Тобин, издърпвайки Нари обратно в коридора. Какво щеше да направи брат му? Ами ако Ки намереше куклата или го видеше с нея?

— Вече си прекалено голям за дойка — промърмори тя. — Момче на твоята възраст отдавна би трябвало да споделя стая с другар. — Нари разтърка очи и Тобин разбра, че тя се опитва да не заплаче. — Щях да ти кажа, миличък, но не очаквах, че ще дойде толкова скоро и… Така трябва да бъде. — Сега тя използваше твърдия си глас, недвусмислено показващ, че няма място за спор. — Вече ще спя при останалите слуги. Просто викни, ако ти потрябвам, както когато си си легнал преди мен.

Ки сигурно ги беше чул. Когато Тобин и Нари влязоха в стаята, той стоеше в средата и отново изглеждаше несигурен. Дойката мина покрай леглото и се отправи към сандъка, с намерението да прибере вързопа вътре.

— Засега ще ти приберем нещата тук. Тобин…

— Не! — викна принцът. — Не го оставяй там!

— Засрами се, Тобин! — смъмри го Нари.

Ки беше навел глава, сякаш се опитваше да потъне в пода.

— Не, просто… вътре има мастилници — бързо обясни Тобин. Изрече думите с лекота, защото бяха истина. Куклата бе скрита в чувалче под пергаменти и приспособленията му за писане. — Те ще му изцапат дрехите. Но в гардероба има място. Можеш да си оставяш нещата там, Ки. Ще споделяме. Като… като братя!

Почувства как лицето му пламва. Откъде бяха изникнали последните думи? Но пък Ки отново се усмихваше, а дойката изглеждаше доволна.

Нари прибра вещите на Ки в гардероба и ги накара да си измият лицата и зъбите. Тобин се съблече по риза и си легна, а другото момче отново се поколеба.

— Хайде, дете — подкани го Нари. — Съблечи се и лягай. Бях поставила затоплена тухла, за да не ти е студено.

— Аз не се събличам, когато спя — каза й компаньонът.

— На село може и да правят така, но тук си в благороднически дом. Колкото по-скоро се научиш, толкова по-добре за теб.

Ки промърмори още нещо, а бузите му пламнаха.

— Какво има?

— Нямам риза — каза й той.

— Нямаш риза? — Нари цъкна с език. — Сега ще ти намеря нещо. Но да си захвърлил тези прашни парцали, преди да съм се върнала. Не искам да изцапаш чистите чаршафи.

Тя запали нощната лампа и угаси останалите. Тогава шумно целуна Тобин по бузата, Ки също, карайки го отново да се изчерви.

Ки изчака вратата да се затвори след нея, за да свали туниката и панталоните си. После бързо се мушна под завивката, за да не му е студено. Тобин видя, че тялото на Ки е почти толкова кафяво, колкото и лицето му, с изключение на ивица по-бледа кожа около бедрата му.

— Защо си бял само на едно място? — попита Тобин, чието тяло беше бледо и зиме, и лете.

Потръпвайки, Ки се намести по-близо до него.

— Когато плуваме, си слагаме препаски, защото в реката има костенурки, които хапят.

Тобин отново се закиска, макар че това повече се дължеше на странното усещане да има непознат на мястото на Нари, отколкото на самите думи. Дойката се появи отново с една от старите ризи на Тарин и Ки я облече под юргана.

Нари повторно ги целуна за лека нощ и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.

Момчетата мълчаха, наблюдавайки трептенето на сенките. Ки още трепереше.

— Студено ли ти е? — попита Тобин.

— А на теб не ти ли е? — каза Ки с треперещи зъби. — Но пък ти сигурно си свикнал.

— Свикнал с кое?

— Да спиш гол. Или почти гол, само край един човек. Както ти казах преди, аз и братята ми спим заедно облечени. Приятно е, особено зимата. — Въздъхна. — Е, разбира се, Еймин е пръдливичък, но пък така е по-топло.

Двамата отново се разсмяха, разклащайки леглото.

— Никога не съм чувал някой да говори като теб! — отбеляза задъхано Тобин, обърсвайки очи с крайчеца на кувертюрата.

— Аз съм лош пример. Питай когото си щеш. Ей, какво е това?

— Той издърпа левия ръкав на Тобин, за да погледне по-добре родилния белег. — Изгорил ли си се?

— Не, имам го по рождение. Татко казва, че означава мъдрост.

— Аз също имам. — Ки се отви, за да покаже на принца кафяв белег с големината на отпечатък от пръст върху десния си хълбок. — Знак за лош късмет, казала гадателката на майка ми, обаче до този момент ми върви. Виж ме къде съм! Сестра ми Ахра има червен белег на лявата си гърда. Показала го на един магьосник в Еринд и той казал, че означава борбеност и остър език. Определено го е бивало да разчита белези, защото тя може оцет да пресече с гласа си. — Той отново се зави и въздъхна. — Тя се отнасяше добре с мен, е, почти. Даде ми стария си колчан. Има резки от пленимарски мечове и петно, за което тя казва, че е кръв!

— Наистина ли?

— Да. Утре ще ти покажа.

Двамата най-сетне започнаха да се унасят. Тобин реши, че да си има спътник може би не е чак толкова лошо нещо. Потънал в мисли за сестри и битки, не забеляза тъмната форма, таяща се неповикана в отсрещния ъгъл.

По-късно същата нощ братът събуди Тобин, докосвайки го по гърдите с хладната си ръка. Когато принцът отвори очи, призракът стоеше до леглото, сочейки към сандъка, където бе скрита куклата. Тобин усещаше топлата, костелива ръка на Ки до своята, но също така го видя коленичил пред сандъка.

Тобин потръпна, гледайки как другото момче повдига капака и изважда няколко неща, оглеждайки ги любопитно. Принцът знаеше, че това е видение. Брат му и друг път му бе показвал неща, като умиращата лисица, които никога не бяха приятни. Когато Ки намери куклата, лицето му придоби изражение, до болка познато на Тобин.

Сцената се промени. Сега беше ден. Айя и Аркониел бяха с Ки, баща му също беше там. Те извадиха куклата от сандъка и я разрязаха с остри ножове, а от нея потече кръв. Тогава те я отнесоха, гледайки го с такава тъга и отврата, че лицето му запламтя.

Видението изчезна, но страхът остана. Мисълта за загубата на куклата го ужасяваше, а израженията им — особено онези на Ки и баща му — го изпълваха с мъка и отчаяние.

Братът все още стоеше до леглото, опрял ръка на гърдите му. Тобин разбра, че бе видял нещо, което наистина може да се случи. Преди Нари никога не бе обръщала внимание на този сандък. Ки щеше да намери куклата и тогава всичко щеше да бъде изгубено.

Той лежеше неподвижен. Гръмките удари на сърцето му заглушаваха равномерното дишане на момчето до него. Какво можеше да стори?

Отпрати го, просъска брат му.

Тобин си припомни усещането, когато се бе смял заедно с Ки, и поклати глава.

— Не — отвърна той почти беззвучно. Не му се налагаше да издава звук, брат му винаги го чуваше. — И да не си посмял отново да се опитваш да го нараниш! Ще я скрия другаде. Някъде, където никой няма да я намери.

Брат му изчезна. Тобин се огледа и го видя до сандъка, правейки му знак да дойде.

Принцът се измъкна от леглото и бавно се запромъква по студения под, молейки се Ки да не се събуди. Капакът се повдигна самичък, когато протегна ръка към него. За момент си представи как призракът го затръшва отгоре му, но нищо такова не се случи. Тобин измъкна чувалчето изпод шумолящите пергаменти и излезе в коридора.

Беше много късно. Никаква светлина не идваше откъм главното стълбище. Лампата в коридора беше угаснала, но лунният блясък му беше достатъчен.

Брат му не се показваше сега. Тобин притисна куклата към гърдите си, чудейки се къде да иде. Аркониел все още спеше в стаята за игра. Скоро щеше да се премести в ремонтираните стаи горе, значи те отпадаха. И долу нямаше подходящо място. Може би можеше да излезе в гората и да открие някоя суха дупка? Не, вратите щяха да са залостени, пък и нощем в гората имаше диви котки. Принцът потръпна. Краката го боляха от студа, освен това трябваше да изпразни мехура си.

Откъм далечния край на коридора долетя скърцане на панти — вратата към третия етаж се отвори, просиявайки като сребро под лунната светлина. Прагът отвъд бе зейнал като тъмна паст, чакаща да го погълне.

Да, имаше едно място, където само брат му ходеше. И той.

Призракът изникна на отворения праг. Погледна към Тобин, обърна се и изчезна нагоре по тъмните стълби. Тобин го последва, удряйки пръстите си в стъпала, които не можеше да види.

В коридора на горния етаж лунното сияние се промъкваше през новите розетки, чертаейки черно сребърни нишки по стените.

Наложи му се да призове цялата си храброст, за да се приближи към вратата на кулата. Стори му се, че долавя гневния дух на майка си, застанал от другата страна, пронизващ го с поглед, който дървото не може да спре. Спря на няколко крачки, а сърцето му биеше тъй силно, че дишането му причиняваше болка. Искаше да се обърне и избяга, ала не можеше да помръдне, нито дори когато чу ключалката да изщраква. Вратата бавно се отвори, за да разкрие…

Нищо.

Майка му я нямаше там. Нито брат му. Вътре беше тъмно, толкова тъмно, че лунната светлина проникваше само до входа. Студен, застоял въздух лазеше около глезените му.

Ела, прошепна брат му от тъмното.

Не мога, помисли си Тобин, ала някак вече бе последвал гласа. С пръстите на крака си намери първото стъпало и се качи върху него. Вратата зад него се затвори, потапяйки го в пълен мрак. Тобин се изтръгна от унеса. Изпусна куклата и заопипва за дръжката на вратата. Металът беше толкова студен, че изгори дланта му. Дъските на вратата сякаш бяха покрити със скреж под удрящите му ръце. Вратата не помръдваше.

Нагоре, подкани го брат му.

Тобин се отпусна до вратата, поемайки въздух в паникьосани хлипове.

— Плът, моя плът — успя да промълви той. — Кръв, моя кръв; кост, моя кост.

И брат му изникна в подножието на стълбите, облечен в окъсана нощна риза и протегнал към него ръка. Когато Тобин не помръдна, братът приклекна пред него, взирайки се в лицето му. За пръв път принцът видя, че двойникът му има същия белег на брадичката. Тогава брат му разтвори ризата си, за да покаже и друг белег. Тобин видя две тънки вертикални ивици шевове върху гърдите му, много близо една до друга, може би три инча дълги. Това напомни на Тобин за шевовете върху куклите на майка му, само че тези бяха дори още по-фини, а около тях кожата беше набръчкана и окървавена.

Сигурно боли, помисли си Тобин.

Да, непрекъснато, прошепна брат му. Една кървава сълзица се спусна по бузата му, преди той отново да изчезне, отнасяйки със себе си илюзията за светлина.

Опипом, Тобин намери торбата и отново затърси първото стъпало. Мракът го замайваше, затова той запълзя по стълбите на четири крака, влачейки чувалчето след себе си. Много му се искаше да се облекчи, но не смееше да го стори в тъмното.

С изкачването си осъзна, че вижда звезди през тесните прозорци над себе си. Той ускори ход и откри, че вратата на върха на стълбището е отворена, точно както очакваше. Сега трябваше само да скрие куклата. Тогава щеше да намери гърне или дори отворен прозорец и да си легне отново.

Стаята беше пълна с лунна светлина. Брат му бе отворил капаците. Няколкото пъти, в които Тобин си позволяваше да мисли за тази стая, бе си спомнял уютно малко помещение с гоблени по стените и кукли върху масата. Но сега всичко беше разхвърляно. Спомените от последното му посещение тук още бяха откъслечни, ала видът на един крак от стол размърда нещо мрачно и болезнено в гръдта му.

Майка му го беше довела тук, защото се страхуваше от краля.

Заради страха си бе скочила от прозореца.

Бе искала той също да скочи.

Тобин влезе вътре и видя, че само гледащият на запад прозорец е отворен.

Същият прозорец…

Ето откъде идваше светлината. Той се приближи към него, сякаш белезникавото сияние на луната щеше да го спаси от всички сенчести страхове около него. Кракът му закачи облегалката на счупен стол, а после настъпи нещо меко. Ръката на кукла. Бе гледал как майка му изработва стотици. Някой…

Брат му…

… беше разхвърлял нещата й по целия под.

Топове плат бяха захвърлени в ъгъла. Мишки бяха изгризали купчините вълна за пълнеж. Обръщайки се бавно, Тобин напразно търсеше красивите й кукли, изобразяващи момчета. Намираше само откъслеци.

Нещо, може би гранче конци, тупна на земята и Тобин подскочи.

— Мамо? — дрезгаво попита той, молейки се да не е тя.

Защото не знаеше с кое лице ще се яви пред него, след като е мъртва.

Нов тропот, след който по пода се стрелна плъх, налапал парче вълна.

Тобин бавно отпусна болезнената си хватка върху чувалчето. Брат му беше прав. Това беше най-доброто място.

Никой не идваше тук.

Никой нямаше да я търси.

Отнесе торбицата до един осветен от луната ъгъл. Остави я на пода, придърпа стола над нея и струпа част от плата отгоре. Вдигнаха се облаци задушлива прах.

Готово.

Задачата бе държала страха му настрана, ала щом се изправи, той отново нахлу. Тобин бързо се обърна към вратата, опитвайки се да не мисли как ще слиза по стълбите в мрака.

Силуетът на майка му стоеше в рамката на отворения прозорец. Позна я по формата на раменете й и начина, по който косата й се стелеше около нея. Не можеше да види лицето й, очите или гънките около устата. Не знаеше дали е добре или ужасяващо, че тя прави крачка към него, протегнала ръце.

За миг Тобин увисна застинал във времето и в ужас.

Тя не хвърляше сянка.

Тя не издаваше звук.

Тя ухаеше на цветя.

Това беше прозорецът, от който тя се бе опитала да го изхвърли. Тя го бе завлякла тук, хлипаща и проклинаща краля. Тя беше го бутнала, ала някой го бе дръпнал назад и тогава си беше ударил брадичката върху перваза…

Споменът имаше вкус на кръв.

Тогава той по някакъв начин се раздвижи, стрелвайки се към вратата, хвърчейки надолу по стълбите, притиснал едната си ръка до грубата каменна стена, усещайки засъхналите птичи изпражнения под краката си и лишеите под пръстите си. Чу ридание и затръшване зад себе си, но отказваше да погледне назад. Сега виждаше целия път по стълбите надолу, воден от квадрата лунна светлина от вратата към кулата, която сега стоеше отворена. Той изхвърча през нея и я затръшна, без да го е грижа дали тя се затвори или някой е чул. Спусна се на долния етаж, оглушен от накъсания дъх на трескавите си дробове, смътно усещащ, че краката и ризата му са мокри. Осъзнавайки, че се е подмокрил, той застина точно пред стаята. Дори не помнеше кога го е сторил.

Потисна сълзите си, укорявайки се за слабостта си. Вмъквайки се в помещението, той се заслуша, за да се увери, че Ки още спи. Свали ризата и използва ръкава й и студената вода, останала в легена, за да се измие. Намери другата си риза в гардероба, сетне внимателно се мушна в леглото. Стараеше се да не раздвижва матрака, но Ки се сепна, взирайки се уплашено.

Гледаше право към призрака, застанал насреща му.

Тобин сграбчи момчето за рамото, за да не му позволи да извика.

— Не се плаши, Ки, той няма да…

Ки го погледна и нервно се засмя.

— Това си ти! За миг си помислих, че призракът ляга в кревата. На студенина го докарваш.

Тобин хвърли поглед към брат си, сетне отново към Ки. Другото момче не можеше да види призрака, вперил в него омразен поглед. Нямаше нужното око.

Но той пак изглеждаше уплашен, сякаш можеше да го види, когато попита:

— Мога ли да ти кажа нещо, принце?

Тобин кимна.

Ки се заигра с края на юргана.

— Когато Айя ми каза за призрака, аз почти избягах, макар да знаех, че баща ми ще ме набие и прогони. Почти го сторих. А после, когато призракът започна да мята разни неща, за малко щях да се напикая от страх. Но ти просто си стоеше… — Той обгърна завитите си колене. — Опитвам се да кажа, че баща ми не е отгледал страхливци. Не ме е страх от нищо — с изключение на духове. Но мога да ги понеса, за да служа на някой толкова храбър. Ако все още желаеш да остана.

Мисли си, че се каня да го отпратя. В този миг Тобин за малко не изтърси всичко — за брат си, куклата, майка му и мократа нощна риза край вратата. Но възхитеният поглед на другото момче запечата устата му.

Наместо това Тобин сви рамене и каза:

— Всички се страхуват от него, дори Аркониел. Аз просто съм свикнал с него, това е. — Искаше да обещае на Ки, че призракът вече няма да го наранява, но не беше сигурен в това и не искаше да го лъже.

Другото момче се изправи на колене и докосна чело и сърце.

— Въпреки това казвам, че си храбър. И ако приемаш службата ми, кълна се в Сакор и Илиор, че ще ти служа до смърт.

— Приемам я — отвърна принцът, чувствайки се едновременно глупаво и гордо. Ки нямаше меч, който да му предложи, затова двамата сключиха ръце, а после по-голямото момче отново легна.

Макар да беше малък, Тобин разбираше, че между тях се беше случило нещо важно. До смърт. Това извика образа как двамата яздят под знамето на баща му на някакво далечно бойно поле.

Докато куклата оставаше скрита. Докато никой не я откриеше в кулата.

Мама е там, заключена в кулата.

Нощният ужас го обгърна. Той легна с гръб към Ки, радвайки се, че не е сам. Никога вече нямаше да отиде в кулата. Тя беше там, дебнейки да го сграбчи. Но кулата беше заключена, а брат му нямаше да пусне никого.

Брат му го беше предупредил и тайната беше в безопасност. Сега никога нямаше да види Ки да го гледа с изражението, което духът беше му показал във видението.

— Тобин? — сънливо промърморване.

— Какво?

— Казваш, че този твой дух е момче?

— Да. Наричам го брат.

— Ха… А аз чух да казват, че бил момиче.

— Ха.

Тихото похъркване на Ки скоро го унесе. Той засънува как двамата яздят на изток, за да открият Еро и морето.

Глава двадесет и четвърта

След като всички си легнаха, Аркониел изведе Айя на разходка из поляната, точно както двамата с херцога бяха сторили преди два месеца. Тогава наоколо прехвърчаха светулки и прилепи, а жабите пееха.

Тази нощ поляната и гората бяха тихи. Само бухали се обаждаха, поели на лов. Беше много студено. Сенките на магьосниците падаха като насечени върху заскрежената трева. Двамата слизаха към реката по една от пътеките, която бяха оставили работниците. Лесът и върховете блестяха в бяло около тях. В далечината, в дъното на полянката, край палатките още премигваха огньове. Вече почти всички работници си бяха заминали. Останалите също скоро щяха да си идат, нетърпеливи да се върнат в града преди първите снегове.

Срещата с Лел по-рано днес още тормозеше ума на Аркониел. Опитваше се да намери подходящите думи, за да обясни случилото се.

— Какво мислиш за новото си призвание? — попита го тя, преди ученикът й да е успял да зачекне темата.

— Не мисля, че ставам за наставник. Тобин не се интересува от уроците ми. Интересува се единствено от битки и лов. Не спира да говори как ще стане боец.

Дори и сами, двамата продължаваха да говорят за Тобин като за момче.

— Значи ти е неприятен?

— Точно обратното! — възкликна Аркониел. — Той е интелигентен, буден и много талантлив. Трябва да видиш какви фигурки изработва. Най-приятно ни е заедно, когато наблюдаваме работниците и майсторите.

Айя се подсмихна.

— Значи не всичко е „битки и лов“? Един умен наставник би намерил начин да се възползва от тези интереси. Има много изчисления в построяването на стабилна арка или в планирането на стенопис. Смесването на цветовете на практика си е алхимия. А за да може да пресъздава формите на живите същества, човек трябва да ги познава.

Аркониел вдигна ръце:

— Да, да, виждам, че съм абсолютен некадърник в това отношение. Ще се постарая да опитам отново.

— Не бъди прекалено строг към себе си, момчето ми. В крайна сметка не обучаваш млад магьосник, а благородник. Дори и като властник, Тобин не ще се нуждае от нашия тип обучение. Половината дворцов кръг не знаят как да напишат имената си. Трябва да кажа, че се възхищавам на Риусовото виждане. В днешно време ще чуеш множество благородници, които обявяват грамотността за писарщина. Научат ли се да четат и пишат, половината търговски дъщери ще останат без работа. Не, продължавай в същия дух. Преподай му всичко, което според теб после ще му е от полза. География и история — тях познаваш добре. Трябва да поназнайва музика и танци, преди да е призован в двора…

— Да си чула нещо? Знаеш ли дали ще бъде призован скоро?

— Не, но рано или късно и това ще стане, освен ако Риус не е склонен да представи сина си като идиот. Което ще направи задачата ни още по-трудна, когато времето настъпи. Не, смятам, че трябва да го приемем като нещо неизбежно. Сега той е на десет. Три години е максимумът, на който можем да се надяваме. А може би по-малко. — Тя поспря, намръщвайки се. — Моля се само да има достатъчно време да приеме ролята си, преди да трябва да встъпи в нея. Но това няма как да знаем.

Аркониел поклати глава.

— Той е толкова млад, толкова… — Затърси думата. — Отнесен. Трудно е да си представя съдбата, която лежи на тези тесни раменца.

— Приеми изпратеното от Светлоносителя — отвърна Айя. — Каквото и да стане, трябва да се постараем да използваме максимално онова, с което разполагаме. Засега задачата ти е да го държиш в безопасност и щастлив. От този момент нататък ти ще бъдеш моите очи и уши. И ако нещо… злощастно се случи с Ки… Съветвам те да не се привързваш към него.

— Зная. Това беше едно от условията, които постави херцогът. Бедният Ки е като агънцето, което бива угоявано за слънцестоенето.

— Той е тук по твое настояване, Аркониел. Никога не позволявай мекото ти сърце да ти пречи да съзираш сериозността на ситуацията ни.

— Почувствал съм докосването на бога, Айя. Никога няма да забравя това.

Тя го потупа по ръката.

— Зная. Кажи ми сега за Тобин.

— Страхът му към магия ме притеснява.

— Страхува се от теб?

— Не точно от мен, но… Много е странен! Когато дойдох, например, опитах се да го развеселя с няколко пъстри магии. Знаеш, илюзиите, с които се разсмиват децата на домакина.

— И той не се развесели?

— Ще речеш, че съм си отрязал главата и съм го замерил с нея! А когато все пак успях да му доставя удоволствие, показвайки му образа на Еро, демонът едва не опустоши стаята. Оттогава не съм се осмелявал да опитвам друго.

Айя повдигна вежда.

— Трябва да бъде изцелен от това, ако възнамеряваме да постигнем целта си. Ки може да ти е от полза в случая. Той много хареса дребните неща, които му показах по пътя за насам. — Тя се усмихна. — Още не си казал какво смяташ за избора ми.

— Съдейки по видяното тази вечер, избрала си отлично. Гледах го, когато демонът нападна. Той беше ужасен, но отиде при Тобин, вместо да избяга. Вече разбираше дълга си, дори и още да не познаваше своя повелител.

— Което е нещо рядко срещано за толкова млад човек. А случилото се с демона…? Това нещо необичайно ли е?

— Не точно, макар да беше по-яростно от всичките му прояви, които съм виждал от пристигането си. Аз също бях посрещнат по подобен начин. Той каза, че ме помнел, значи и теб трябва да е познал. Но това не обяснява нападението му над Ки. Той притежава ли някаква магия?

— Не, което е жалко, защото от него би излязъл много интересен магьосник. Ще бъде чудесен другар за Тобин. Сега, след като видях принца, трябва да призная, че беше прав. Болезнено му е нужна нормална компания. — Айя се обърна към кулата и сбърчи чело. — Само се надявам Ки да му повлияе, а не обратното. Очаквах Риус да стори нещо повече.

— Не му е лесно с демона и лудостта на Ариани. Никой от нас не предвиди това.

— Илиор донася и лудост, не само прозрение. — В студената, бледа светлина Айя внезапно заприлича на желязна статуя. Изображението вдъхна тъга на Аркониел. За пръв път, откакто я познаваше, той призна пред себе си колко хладна можеше да бъде наставницата му, колко откъсната от обичайната човечност. Беше виждал това и в другите магьосници — отдалеченост от това, което нему изглеждаше нормално чувство. Това произтичаше от дългия живот, бе му казала веднъж тя, ала Аркониел силно се стараеше да не вижда тази й черта.

Тогава тя се обърна към него с тъжна усмивка и мрачността изчезна. Айя отново се превърна в търпеливата му наставница, жената, която обичаше като втора майка.

— Видя ли нещо, когато демонът дойде? — попита той.

— Не, но го почувствах. Наистина ме помни и няма намерение да прощава. От писмото ти разбирам, че ти си го виждал.

— Само веднъж, обаче беше също толкова ясно, както виждам теб сега. Беше в деня, когато пристигнах. Той ме чакаше долу, където пътят излиза от дърветата. Изглеждаше точно като Тобин, с изключение на очите…

— Тук грешиш. — Айя откъсна стръкче мъртва трева и започна да го върти между пръстите си. — Не прилича на Тобин. Тобин прилича на него — или поне на това, което мъртвото дете щеше да представлява, ако беше останало живо. Това беше целта на магията на Лел — да даде на момичето вида на брат му. Само Илиор знае как изглежда Тобин в действителност. — Тя поспря, докосвайки брадичката си със стръкчето. — Чудя се какво ли име ще си избере след промяната?

Мисълта беше донякъде не ориентираща, но същевременно го върна към темата, която възнамеряваше да повдигне.

— Днес видях Лел. От това, което разбрах, тя е била тук през цялото време.

— Вещицата е тук? В името на светлината, защо Нари или Риус не са ми казали нищо?

— Не знаят. Никой не знае. Нямам представа как, Айя, но тя е последвала детето и сега живее някъде наблизо.

— Разбирам. — Айя погледна към околната гора. — А каза ли защо?

Аркониел се поколеба, сетне бавно обясни за случилото се между тях. Но когато достигна до момента, в който Лел го беше притиснала към земята, замълча. Изкушението го измъчваше много. Дори споменът за него породи вина. Лел беше спряла преди съешаването, не той.

— Тя… Тя искаше да наруша целомъдрието си като отплата за това, на което можела да ме научи. И като отплата за бденето над Тобин.

— Разбирам. — Аркониел отново зърна желязото. — Смяташ ли, че ще изостави детето, ако не се съгласиш?

— Не, по някакъв начин тя трябва да се помири с боговете си, задето е създала демона. Не мисля, че би се отказала от това. Освен ако не я убием, не виждам как бихме могли да я прогоним.

— Нито трябва да го вършим. — Замислена, Айя се беше загледала в реката. — Никому не съм казвала това преди, но моят наставник изучаваше старата магия. Тя е изключително могъща.

— Но е забранена!

Айя изсумтя.

— Както и това, което се опитваме да сторим, мило момче. Защо мислиш, че я потърсих? Може би магьосниците сме орисани да престъпваме забраната, когато се налага. Може би точно това е предвидил за теб Илиор.

— Искаш да кажеш, че трябва да се уча от нея?

— Вярвам, че мога да разваля магиите, които тя е направила върху Тобин. Но ако се лъжа? Ами ако умра, преди да е настъпил моментът, както се случи с Агазар? Да, най-добре ще бъде, ако я оставиш да те научи.

— Ами цената, която изисква? — Сърцето на Аркониел се сви при мисълта. Той се опита да си внуши, че е от отвращение.

Айя присви устни в неодобрение.

— Предложи й нещо друго.

— Ами ако откаже?

— Аркониел, научих те на това, което моят наставник бе казал на мен: целомъдрието запазва силата ни. Аз самата го практикувам, откакто започнах да се занимавам с магия. Има и такива, които се отклоняват. Не всички са били отслабени.

Струваше му се, че земята се разтваря под краката му.

— Защо никога преди не си ми казвала това?

— Защо да го правя? Като дете не ти трябваше да знаеш. А като младеж беше прекалено опасно, изкушенията — прекалено силни. Самата аз бях почти на твоята сегашна възраст, когато започнах обучението си — и не бях девица. Желанията на плътта са силни, всички усещаме влиянието им понякога. След като магьосникът преживее първото си столетие, става по-лесно да им се противопоставя. Чувствените наслади бледнеят, гарантирам ти.

— Ще й откажа, Айя.

— Ще сториш, каквото е нужно, момчето ми. — Айя взе ръцете му и се вгледа в лицето му. Кожата й беше хладна като слонова кост. — Има още толкова много неща, на които се надявах да те науча. Преди Афра си въобразявах, че ще те обучавам до края на живота си. Ти си мой наследник, Аркониел, най-добрият ми ученик. Аз и Илиор знаехме това. — Тя потупа чантата си, която сега беше провесила на рамо. — Но той има други планове за теб, както и двамата видяхме. Засега трябва да приемаш всякакви уроци и да извличаш максималното от тях. Ако Лел може да те научи, учи се от нея. Освен това ще можеш да я следиш отблизо и да научиш дали тя не таи някакви зли помисли към детето.

— Ти въобще не ми отговори! — простена Аркониел, по-объркан от когато и да било.

Тя сви рамене.

— Вече не си дете или чирак. Настъпва момент, когато магьосникът трябва да се научи да се доверява на сърцето си. От известно време ти правиш точно това, макар и още да не си го проумял. — Усмихвайки се, тя го потупа по бузата. — Вслушвай се в него. То е истински водач.

Аркониел внезапно почувства хлад.

— Това ми звучи като сбогуване.

Айя тъжно се усмихна:

— Сбогуване е, но само с момчето, което беше мой ученик. Мъжът, който е заел мястото му, не трябва да се страхува да ме изгуби. Прекалено много го харесвам, за да допусна това, а освен това ни предстои още много работа.

— Но… — Аркониел се мъчеше да намери точните думи. — Как ще зная кое е правилно да сторя, да помогна на Тобин и да го защитавам?

— Смяташ ли, че Илиор би те пратил тук, ако не беше достоен за задачата? — Тя помълча. — Е, цяла нощ ли възнамеряваш да държиш старата жена навън, или вече можем да влизаме?

— Старата жена? Това пък откога? — попита той, прегръщайки я през рамо, докато се изкачваха обратно към замъка.

— Аз самата се питам същото.

— Колко дълго ще останеш?

— Не много, ако съдя по посрещането на демона. Как се отнася той с теб, след като ти счупи ръката?

— Изненадващо добре. На моменти троши мебели, но Тобин изглежда притежава известен контрол над него. Според Нари след смъртта на Ариани нещата се успокоили.

— Което е странно. Човек би си помислил, че трябва да е обратното. Чудя се…

— Да?

— Дали ще ни изненада отново, когато се опитаме да прекъснем връзката му с Тобин.

Върнаха се в крепостта, възнамерявайки за тази нощ Айя да остане в одаята на Аркониел. Щом двамата пристъпиха в залата, усетиха злонамереното присъствие на демона да ги обгръща. Въздухът осезаемо се сгъсти, а огънят в камината отслабна и избледня.

Нари и останалите, събрани около камината, погледнаха разтревожено.

— Бъди внимателна, Айя. Не се знае какво може да стори — предупреди Тарин.

Заплашителната тежина на мълчанието продължи, сетне нещо изтрака гръмко на пода в другия край на стаята край масата. Последва нов трясък и Айя призова светлина, за да се види как сребърна чиния полита към земята. Една след друга чаши и чинии рухваха с различен звук върху тръстиките. Всеки предмет се движеше сам, ала Аркониел лесно можеше да си представи дивото, мрачно дете, да ги поглежда през рамо, докато се пресяга към следващата чиния.

Странното изпълнение продължи. Всяка следваща чиния отлиташе по-далеч от предишната — и по-близо до тях.

— Достатъчно! — промърмори магьосницата. Прекосявайки помещението, тя спря край рафта и очерта кръг бяла светлина с кристала на жезъла си.

— Какво прави тя? — попита дойката.

— Не съм сигурен — отговори Аркониел, опитвайки се да разчете символите, които наставницата му изчертаваше в кръга. Приличаше на прогонващото заклинание, на което един дризиан се бе опитал да ги научи, ала образуващите се вътре знаци не му бяха познати.

Може би Айя беше допуснала грешка, защото точно в този миг една голяма сребърна чиния полетя към кръга и се сблъска с него. Очертанията и жезълът избухнаха в изблик синьо-бял пламък. Айя извика, сграбчила ръката си.

Премигвайки, Аркониел изтича до нея и я издърпа встрани, а демонът събори останалата посуда и започна да обръща пейки. Магьосникът я прегърна и наведе главата й, за да я предпази. Тогава изникна Тарин, предпазвайки и двамата.

— Навън! — промълви Айя, опитвайки се да ги поведе в изречената посока.

Изникнаха на двора редом с останалите ужасени слуги. През отворената врата видяха как гоблени хвърчат из въздуха. Един падна върху камината.

— Носете вода! — кресна Минир. — Възнамерява да опожари къщата!

— Вървете в казармата. Можете да спите там — нареди Тарин и се втурна в къщата да помага на останалите.

Аркониел отведе Айя до въпросната постройка. Точно до вратата имаше мангал и той щракна с пръсти над него, призовавайки малък пламък. Край стените имаше тесни сламеници. Магьосницата приседна в най-близкия от тях. Ученикът й внимателно взе ранената й ръка и я огледа. Дълъг червен белег показваше мястото, където жезълът се бе допирал до дланта й. Малки белези от порязано и късове кристал покриваха пръстите и кокалчетата й.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — каза тя, докато Аркониел вадеше късчетата.

— Напротив. Легни. Ще ида да донеса някои неща. Веднага се връщам.

Той притича обратно в къщата. Слугите удряха димящия гоблен и сритваха подпалените тръстики обратно в камината.

— Угасни! — нареди Аркониел, рязко притискайки длани, за да ги разпери над пода. Искрите тутакси угаснаха, вдигайки облак дим. — Айя е ранена. Трябват ми лекарства за изгаряне и чисти парцали за превръзка.

Готвачката му донесе исканото. Тарин го последва към казармата, за да помогне.

— Какво стана? — попита я капитанът. — Какво се опитваше да направиш?

Айя потръпна, когато Аркониел потопи ръката й в купа с билкова отвара.

— Изглежда нещо неразумно.

Тарин зачака по-изчерпателни обяснения. Когато такива не последваха, той кимна и рече:

— Най-добре остани тук тази нощ. Аз ще спя в залата.

— Благодаря. — Тя повдигна очи към него. — А впрочем, защо си тук, Тарин? Риус е в Атион, нали?

— Обучавам принц Тобин.

— Наистина?

Нещо в начина й на изговор накара Аркониел да спре и да я погледне.

— Познавам те, откакто ти и Риус бяхте момчета. Разкажи ми как е той. Толкова дълго ме нямаше, че се чувствам като непозната.

Тарин поглади късата си брада.

— Трудно му е, както можеш да си представиш. И преди не му беше лесно, а след като изгуби Ариани по такъв начин… Нямам предвид само смъртта й. Във всички онези години на лудост тя сякаш беше друг човек. — Поклати глава. — Никога няма да разбера защо тя обвиняваше него за смъртта на онова дете, както и защо понесе загубата толкова тежко. Не искам да говоря зле за мъртвите, Айя, но ми се струва, че тя се беше метнала на майка си в по-голяма степен, отколкото останалите подозираха. Някои казват, че затова мъртвото дете тормозело живото, макар че аз не вярвам.

— Какво друго се говори?

— О, какво ли не.

— Заради детето, кажи ми. Знаеш, че с Аркониел не сме от приказливите.

Тарин се загледа в белязаните си ръце.

— Намират се такива, които твърдят, че Риус открил, че не е бащата и убил едно от бебетата, преди някой да е съумял да го спре. Затова мъртвото дете станало демон, а живото се държи далеч от кралския двор.

— Ама че нелепици! А как се справя херцогът в двора?

— Кралят го държи близо до себе си, както винаги. Нарича го „братко“, но… След смъртта й нещата между тях са пообтегнати, макар до голяма степен това да е по вина на Риус. Той се изнесе от Новия дворец и се върна в Атион. Вече не понася да бъде тук.

— Това не е справедливо спрямо детето.

Тарин ги погледна. За пръв път Аркониел видя сянка на болка и вина.

— Зная. И аз самият му го казах. Това е част от причината, поради която бях изпратен. Не съм казвал на никого, за да не би и Тобин да чуе. Това ще разбие сърцето му. Моето почти разкъса.

Айя взе ръката му в здравата си такава.

— Винаги си говорел за Риус като за брат, Тарин. Трудно ми е да си представя, че той ще се отвърне от теб. Ще говоря с него, когато се срещнем.

Тарин се изправи.

— Няма да е необходимо. И това ще мине. А сега лека нощ.

Айя го съпроводи с поглед и поклати глава.

— Често изпитвам съжаление, че не му казахме.

— Изпитвам същото, колкото по-дълго стоя тук — кимна Аркониел.

— Нека засега оставим нещата както са си. — Айя помръдна превързаната си ръка и потръпна. — Ще мога да яздя и така. Утре поемам. Искам отново да видя Еро и да поговоря с Риус.

— Еро? Така отиваш директно в леговището на вълка. Несъмнено ще се натъкнеш на Гоначи.

— Да, но трябва да ги погледна по-отблизо. Ще ми се Илиор да ми ги беше показал, когато всичко това започна. Не се паникьосвай, Аркониел, ще бъда внимателна.

— По-внимателна от случилото се преди малко, надявам се. Какво стана всъщност?

— И аз самата не зная точно. Когато пристигнах и той нападна, усетих защитния кръг, който създадох, да се огъва като стена на палатка под вихър. А сега си помислих, че е наложително нещо по-силно. Опитах се да го прогоня от помещението и да го запечатам до сутринта.

— Сбърка някой символ?

— Не, магията беше построена правилно. Но, както видя, не проработи. Казах ти и преди — този дух не прилича на нищо, което съм срещала досега. Ще ми се да имах повече време да го изследвам, но сегашните условия са прекалено вредни за децата. Дори не смея да се върна в къщата. Обаче бих искала да видя Тобин отново, преди да тръгна. Ще ми го доведеш ли сутринта? Сам.

— Разбира се. Но на твое място не бих очаквал дълъг разговор. Той не е от бъбривите.

Айя легна върху сламеника и се засмя.

— Видях. В името на светлината, тежка работа ти предстои.

Глава двадесет и пета

Когато на следващото утро Тобин се събуди, Ки стоеше на прозореца. Бе подпрял брадичка на едната си ръка, а с другата разсеяно чоплеше някакви лишеи с дългите си, неспокойни пръсти. На дневна светлина изглеждаше по-малък и същевременно тъжен.

— Семейството ли ти липсва?

Ки рязко вдигна глава.

— Ти също трябва да си магьосник, защото четеш мисли. — Но го изрече усмихнат. — Тук е ужасно тихо, нали?

Тобин приседна и се протегна.

— Хората на татко вдигат много шум. Но сега са в Атион.

— Бил съм там. — Ки приседна на прозореца, клатейки боси крака. — Или поне съм минавал край него на път за града. Твоят замък е най-голям в Скала, ако не броим Еро. Колко стаи има?

— Не зная. Никога не съм го посещавал. — Виждайки как другото момче повдига вежди, принцът добави: — Никога не съм бил другаде, освен в Алистън. Роден съм в двореца, но не го помня.

— Не ходиш на гости? Ние имаме роднини къде ли не и непрекъснато им гостуваме. Ако моят вуйчо беше крал, непрекъснато щях да стоя в Еро. Там има музика, танци, улични музиканти и… — Той замлъкна. — Заради демона ли?

— Не зная. Мама не обичаше да ходи никъде. А татко казва, че из градовете върлува чума. — На Тобин му хрумна, че Ки беше преживял пътуването си невредим. Сви рамене. — Винаги съм си бил тук.

Ки се обърна, за да погледне през отворения прозорец.

— А как си прекарваш времето? Обзалагам се, че не ти се налага да поправяш огради или да пасеш свине!

Тобин се ухили.

— Не. Татко си има наематели, които правят тези неща. Тренирам с Тарин и ходя на лов в гората. И имам модел на Еро, който татко ми направи, обаче в момента Аркониел живее в стаята, където е той. Така че ще ти го покажа по-късно.

— Тогава да вървим на лов. — Ки скочи от перваза и започна да търси дрехите си под леглото. — Колко кучета имаш? Снощи не видях нито едно в залата.

— Само онези старите в градината. Обаче не ходя с тях. Кучетата не ме обичат. Но Тарин казва, че съм добър стрелец. Ще го питам дали ще ни заведе на лов.

Откъм ръба на леглото надникнаха чифт кафяви очи.

— Заведе? Искаш да кажеш, че не отиваш сам?

— Не ми е позволено да напускам замъка сам.

Ки отново изчезна и Тобин чу въздишка.

— Добре. Не е много студено и можем да плуваме. А може и да ловим риба. На дъното на поляната видях чудно местенце за риболов.

— Никога не съм ловил риба — призна Тобин, чувствайки се неловко. — Освен това не мога да плувам.

Другото момче се надигна и опря лакти на кревата, оглеждайки принца.

— На колко си години?

— В дванадесетия ден на ерасин ще стана на десет.

— А не ти позволяват да се забавляваш сам? Защо?

— Нямам представа.

— Знаеш ли…

Тобин го погледна очаквателно.

— Преди да тръгна, след като Айя ме откупи от татко, сестра ми каза, че е чувала за теб.

Сърцето на Тобин се превърна в камък.

— Каза, че според някои от благородниците си бил прокълнат или побъркан, затова живееш тук, а не в Еро или Атион. А знаеш ли какво мисля аз?

Значи това беше. Снощи нямаше никакво значение. Нещата щяха да се развият точно така, както се беше опасявал. Все пак Тобин съумя да запази брадичката си вдигната и да се насили да погледне Ки в очите.

— Не. Какво мислиш?

— Мисля, че онези, които разправят подобни неща, имат лайна между ушите. И че също така хората, които те отглеждат, са побъркани, щом не те пускат да си играеш сам — при цялото ми уважение към херцог Риус, разбира се. — Ки му метна усмивка, която прогони страха. — И още мисля, че излизането в ден като този си заслужава боя.

— Така ли? — попита Аркониел, облегнал се на рамката на вратата. Ки се изчерви гузно, но магьосникът се изсмя. — Аз също смятам така. Говорих с Нари и Тарин. Те са съгласни, че е време принц Тобин да започне да се занимава с делата, подобаващи на младо момче. След като ти си тук, за да го придружаваш, не мисля, че разумните молби биха били отхвърлени. Стига да не се отдалечавате прекалено много.

Тобин се взираше в него. Знаеше, че трябва да е благодарен за тази внезапна промяна в правилата на домакинството, но не му харесваше, че бе дошла от магьосника. Кой беше Аркониел да прави подобни решения? Да не би той да командваше в този дом?

— Но преди да се отправиш на приключения, принце, Айя би искала да разговаря с теб — продължи младият мъж. — Тя е в казармата. Ки, защо не идеш да провериш какво е спретнала готвачката? Ще те чакам в залата, Тобин.

Принцът хвърли гневен поглед към затворилата се врата и започна да нахлузва дрехите си.

— За какви се мислят тези магьосници, че да ме командват така?

— Не мисля, че прави подобно нещо — отвърна Ки. — И не се тревожи за Айя. Тя не е толкова страшна, колкото изглежда.

Тобин нахлузи обувките си.

— Не ме е страх от нея.

Айя се наслаждаваше на закуската си в един слънчев ъгъл на казармата, когато Аркониел пристигна с Тобин.

Дневната светлина потвърди впечатлението, което бе започнала да си изгражда вчера. Детето беше слабо и доста бледо заради прекаленото време, прекарано на закрито, но инак изцяло приличаше на момче. Никаква магия, позната на ореските, не можеше да постигне подобно нещо. Жестоките бодове на Лел бяха свършили отлична работа и държаха, придавайки непогрешима солидност на формата.

Уви, Тобин не беше наследил красивите черти на родителите си — с изключение на майчините си очи и добре оформената уста, ала в момента дори и те бяха погрознели от изражението му на предпазливост. Очевидно не се радваше да я види, но пак се поклони учтиво. Както Аркониел бе отбелязал, малко детински неща имаше у това дете.

— Добро утро, принце. Как намираш новия си спътник?

Тобин малко се оживи.

— Много го харесвам, госпожо Айя. Благодаря ти, че го доведе.

— Днес си заминавам, но исках да говоря с теб, преди да отида да посетя баща ти.

— Ще посетиш татко? — Върху лицето му изникна така нескрит копнеж, че сърцето я заболя.

— Да, принце. Да му предам ли поздравите ти?

— Ще бъдеш ли така добра да го запиташ кога ще се прибере?

— Възнамерявах да говоря с него за това. Ела да седнеш до мен, за да те опозная.

За момент й се стори, че той ще откаже, но възпитанието надви. Той се настани на табуретката, която бе поставила до стола си, любопитно поглеждайки към превързаната й ръка.

— Наранила ли си се?

— Снощи демонът ти ми беше много сърдит. Изгори ръката ми.

— Точно както накара коня ми да ме хвърли от седлото — додаде Аркониел.

— Не е трябвало да прави това. — Бузите на Тобин запламтяха, сякаш самият той бе извършил тези неща.

— Аркониел, бих желала да говоря с принца насаме. Ще ни извиниш ли?

— Разбира се.

— Вината не е била твоя, миличък — поде Айя, когато младият мъж излезе. Тя се чудеше как да подходи към странното дете. Когато Тобин не каза нищо, тя взе тънката му ръка в своята и се вгледа в очите му. — Вече си видял много тъга и уплах в младия си живот. Не мога да ти кажа, че не ти предстоят още, но се надявам животът ти да стане по-лек.

Все така задържала ръката му, в началото тя го питаше за обикновени неща: за коня му, фигурките и уроците с Тарин и Аркониел. Не прочете мислите му, просто остави впечатленията му да идват при нея през допира им. Тобин отговаряше на всеки от въпросите й, но не проявяваше самоинициатива.

— Страхувал си се много, нали? — каза накрая тя. — От майка си и от демона?

Тобин размърда крака, очертавайки малки кръгчета в земята с върховете на обувките си.

— Тя липсва ли ти?

Тобин погледна към нея. Между тях премина тръпка и тя зърна облика на Ариани, който принцът трябва да бе видял в онзи ужасен ден — образ тъй ясен, сякаш Айя се намираше в кулата с тях. Значи ужас бе накарал принцесата да се изкачи в кулата, а не омраза към детето. Ала с това изображение дойде и още нещо — бегъл намек за нещо друго, свързано с кулата. Него детето беше изтласкало по-далеч от ума си, отколкото тя смяташе за възможно за дете на неговата възраст. Видя го да поглежда към него.

— Защо те е толкова страх от кулата?

Тобин издърпа ръката си и я остави при другата в скута си, без да поглежда към магьосницата.

— Не ме е страх.

— Не трябва да ме лъжеш, Тобин. Страх те е до смърт.

Принцът мълчеше упорито, ала зад сините очи се зараждаше поток емоция.

— Призракът на мама е там — каза накрая той, изглеждайки странно посрамен. — Тя още се сърди.

— Съжалявам, че е била толкова нещастна. Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш за нея? Можеш да го сториш. На теб ти изглеждам непозната, ала съм служила на семейството ти дълги години. Познавала съм баща ти през целия му живот, а също така и майка му и дядо му. Бях тяхна приятелка. Искам да бъда и твоя приятелка и да ти служа. Аркониел също. Той каза ли ти това?

— Нари ми каза — промърмори Тобин.

— Негова идея беше да дойде тук и да стане твой учител, а също и идването на Ки. Притесняваше се, че растеш самотен, без връстници, с които да си играеш. Също така ми каза, че не си го харесвал.

Това й спечели единствено кос поглед и още мълчание.

— Демонът ли ти каза да не го харесваш?

— Той не е демон. Той е призрак — тихо каза Тобин. — Той и теб не харесва. Затова те е наранил снощи.

— Разбирам. — Тя реши да рискува, знаейки, че няма какво да губи откъм доверието му. — Лел ли ти каза, че призракът не ме харесва?

Тобин поклати глава, сетне се усети и я погледна сепнато. Една тайна беше разкрита.

— Не се страхувай, Тобин. Зная, че тя е тук. Аркониел също знае. Тя каза ли ти за нас?

— Не.

— Как я срещна?

Тобин се намести на табуретката.

— В горите, след като мама умря.

— Отишъл си в гората самичък?

Той кимна.

— Ще ме издадеш ли?

— Не, ако не искаш. Но трябва да ми кажеш истината. Защо си отишъл в гората, Тобин? Тя ли те повика?

— В сънищата. Тогава не знаех, че е тя. Трябваше да разбера, затова един ден се промъкнах. Изгубих се, но тя ме намери и ми помогна да се прибера.

— И какво друго направи?

— Даде ми да подържа зайче и ми каза как да викам брат си.

— Брат си?

Тобин въздъхна:

— Обещаваш ли, че няма да кажеш?

— Ще се постарая, освен ако не реша, че баща ти трябва да знае, за да може да те пази.

За пръв път момчето я погледна открито. В ъгълчето на устата му се криеше усмивка.

— Можеше да излъжеш, но не го стори.

За миг Айя се почувства изложена пред него. Ако вече не знаеше, в този момент би потърсила магия у него. Опитвайки се да прикрие изненадата си, тя отвърна:

— Предпочитам да бъдем честни.

— Лел ми каза да наричам духа брат. Каза, че на мъртвите не можело да се дава име, ако те не са имали, преди да са умрели. Това истина ли е?

— Тя разбира от тези неща, значи трябва да е истина.

— Защо татко или Нари не са ми казали за това?

Айя сви рамене.

— Какво мислиш за него, след като знаеш?

— Все още върши лоши неща, но вече не ме е толкова страх от него.

— Защо Лел те е научила да го викаш?

Той отвърна поглед, отново предпазлив.

— Тя каза, че трябва да се грижа за него.

— Ти го накара да спре да хвърля неща из залата снощи, нали? Винаги ли прави това, което му кажеш?

— Не. Но мога да го спирам да наранява хора. — Отново погледна към ръката й. — По принцип.

— Това е много мило от твоя страна. — Друго дете съвсем лесно би сторило обратното. Щеше да говори с Аркониел за това, преди да замине. Извън крепостта на Тобин можеше да му хрумне да си послужи по различен начин с тази си сила. — Ще ми покажеш ли на какво те е научила?

— Да повикам брат си тук? — Тобин не изглеждаше особено ентусиазиран.

— Да. Вярвам, че ти ще ме защитиш.

Принцът продължаваше да се колебае.

— Ако си затворя очите и запуша уши, докато ти правиш нужното, ще го сториш ли? Само ме докосни по коляното, когато е готово.

— Обещаваш ли да не поглеждаш?

— Кълна се в ръцете, сърцето и очите си. Това е най-тържествената и ненарушима клетва, която един магьосник може да даде.

И тя стисна очи и запуши ушите си, като дори се обърна.

Спази обещанието си да не поглежда или слуша. Не й се наложи, защото ясно усети надиплилото въздуха заклинание. Беше призоваващо, но не приличаше на нито едно от познатите й. Обгърна я мъртвешка студенина. Почувства потупване по коляното и се обърна, за да види две момчета пред себе си. Може би заради близостта на Тобин, а може би самият дух бе решил да се покаже по такъв начин, но братът изглеждаше точно като близнака си, със същата плътност, само дето не хвърляше сянка. Но двамата пак не можеха да бъдат сбъркани.

Братът стоеше напълно застинал, ала Айя усещаше черната му ярост. Устата му не помръдна, но тя чу думите: Не ще влезеш — толкова ясно, сякаш бе приближил бледите си устни до ухото й. Косата й настръхна, защото думите му носеха горчилката на проклятие.

Тогава той изчезна.

— Видя ли? — каза Тобин. — Понякога той просто си прави, каквото си иска.

— Заради теб той не ме нападна. Щеше да го стори, ако те нямаше. Благодаря ти, принце.

Тобин успя да се усмихне, а магьосницата се чувстваше изключително притеснена. Малко дете, особено такова без магия, не би трябвало да е в състояние да върши подобни неща.

Тя едва не се изсмя на глас, когато храбрият духоукротител отвърна:

— Няма да кажеш, нали?

— Да сключим сделка. Няма да кажа на никого, ако ми позволиш да разкажа на Аркониел. И ако обещаеш да се опиташ да му бъдеш приятел и да му позволиш да ти помага. — Тя се поколеба, преценявайки думите си. — Трябва да му кажеш, ако Лел поиска нещо от теб, което те плаши. Каквото и да е. Обещаваш ли?

Тобин сви рамене.

— Не ме е страх от нея.

— Кийса няма от какво се плаши, магьоснице — изрече познат глас откъм вратата на казармата. — Аз й помага. — Айя се обърна и видя Лел да я гледа с презрителна усмивка. — Помага на теб. Помага и на твое момче магьосник. — Повдигна лявата си ръка и показа татуирания полумесец. — Кълна се в Богиня, няма ме прогони този път. Където брат отиде, аз отиде. Ти върши своя работа, магьоснице, да помага на детето и духа.

— Какво гледаш? — попита Тобин.

Айя погледна към него, сетне обратно към прага. Лел я нямаше.

— Нищо. Сянка — разсеяно каза магьосницата. Дори и гледайки право в жената, не бе могла да усети какъв тип магия бе използвала тя. — Сега ми дай ръката си, принце, и ми обещай, че ще се опиташ да бъдеш приятел на Аркониел. Много ще му е мъчно, ако откажеш.

— Ще опитам — промърмори Тобин. Издърпвайки ръката си, той се отдалечи, но не и преди тя да види погледа на предателство в очите му. Може и да не беше видял Лел, но бе видял лъжата на Айя.

Магьосницата отпусна лице в здравата си ръка, знаейки, че заради изненадата на вещицата бе допуснала грешка. Може би Лел целеше точно това.

Преценяваше я погрешно през всички онези години. Сега съдбите им бяха прекалено силно сплетени, за да рискува някакво прибързано действие.

Мъртвешката студенина отново се разстла край нея. Братът клечеше в краката й, взирайки се в нея със злоради, изпълнени с омраза очи.

Не ще влезеш, прошепна отново той.

— Къде няма да вляза? — каза тя.

Но братът запази тайните си и ги отнесе със себе си.

Известно време Айя седя неподвижно, размишлявайки над заплашителните му думи.

След като Тобин излезе с магьосника, Ки слезе в залата. Все още не можеше да повярва, че това величествено място щеше да бъде негов дом. Можеше да е обитавано от духове, но пък животът сред висши благородници и магьосници оправдаваше риска.

Но макар да беше малък, бе видял достатъчно свят, за да може да разбере, че този дом беше странен. Мястото на един принц беше в прекрасните палати, които Ки бе зърнал в Еро, а не в изпаднала дупка като тази. Освен това самият принц Тобин беше странен. Дребно мрачно същество с очи, които повече биха подхождали на някой старец. Ки се беше поизплашил, когато го зърна за пръв път. Но след като бяха започнали да се смеят, бе видял и нещо друго. Тобин наистина беше различен, но не по начина, за който говореха хората. Ки си спомни как по-малкото момче не беше трепнало пред яростта на демона и сърцето му се изпълни с гордост. Нима жив враг би могъл да изплаши подобен човек?

Долу срещна капитан Тарин, влязъл в залата от друга врата. Високият русолявец бе облякъл груба риза и туника като обикновен войник. Освен това спеше в казармата, макар Ки да знаеше от Айя, че капитанът е син на богат атионски рицар. Още един човек, който му бе направил добро впечатление, и то само от един поглед.

— Добро утро, момче. Тръгнал си да закусиш? Ела, кухнята е тук.

Тарин го въведе през друга врата. Озоваха се в голяма топла кухня, където готвачката се суетеше над някакъв казан.

— Как ти се струва мястото? — попита Тарин, настанявайки се до огнището, за да поправи ножницата си.

— Много ми харесва, сър. Надявам се, че принцът и херцог Риус ще останат доволни от службата ми.

— Не се съмнявам. Айя не би те избрала иначе.

Готвачката им донесе бульон и стар хляб. Ки седна на пейката и загледа как Тарин работи с шилото и навосъчения си конец. Капитанът имаше ръце на благородник, но умението на занаятчия.

— Херцогът скоро ли ще се върне?

— Трудно е да се каже. В последно време кралят му намира работа в града. — Той приключи и остави инструментите си.

Ки потопи хляба си и отхапа.

— А ти защо не си с него?

Тарин повдигна вежда, но изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото раздразнен.

— Херцог Риус ми повери военното обучение на Тобин. Докато отново не влезем в битка, аз трябва да отговарям за тренировките му. От това, което видях снощи, ти ще ми бъдеш от голяма полза. Принцът се нуждае от подходящ партньор за упражненията. — Посегна към купата си и отпи. — Това, което стори, снощи, беше много хубаво.

— Какво съм сторил?

— Застана пред Тобин, за да го защитиш, когато демонът се появи — каза Тарин небрежно, сякаш обсъждаха времето или предстоящата жътва. — Не мисля, че дори го направи съзнателно. Просто го направи, а току-що го беше срещнал. Виждал съм много оръженосци — заедно с Риус бях сред царските спътници — и мога да ти кажа, че малко са онези, които биха постъпили така при подобни обстоятелства. Много добре, Ки.

Тарин остави купата си и му разроши косата.

— По-късно Тобин и аз ще те вземем на лов. Готвачката прави превъзходен пай с фазанско.

Поразен от неочакваната хвалба, Ки можа само да кимне, а мъжът излезе. Както самият Тарин бе казал, той бе реагирал, без да мисли — дори не мислеше, че е сторил нещо особено. Баща му рядко забелязваше, когато Ки полагаше усилия, а само когато се провалеше.

За момент остана замислен, сетне хвърли остатъка от хляба в огъня и отправи молитва към Сакор винаги да бъде достоен за почитта на този мъж.

Докато Аркониел се върне в двора на казармата, Айя вече бе взела нелеко решение.

— Тръгваш ли? — попита я той.

— Да, но трябва да обсъдим още нещо, преди да потегля.

Тя се изправи, хвана го за ръката и го отведе вътре.

— Вероятно ще сме разделени дълго време. — Посягайки зад тесния сламеник, на който бе спала, тя извади торбата и я положи в ръцете му. — Смятам, че е време да ти предам това.

Аркониел разтревожено се взираше в нея:

— То се предава, когато старият Пазител умре!

— Не бързай още да ми разпръскваш пепелта! — Тя направи огромно усилие да звучи раздразнена. — Размишлявах над думите ти. Гоначите ще бъдат по-бдителни в Еро и съответно вероятността да забележат подобно нещо е по-голяма. За момента е по-безопасно с теб. — Когато Аркониел продължи да изглежда усъмнен, тя го стисна за ръката. — Чуй ме, Аркониел. Знаеш какво се е случило с Агазар. Какво мислиш правех през всички тези години, ако не да те подготвям? Сега ти си Пазител не по-малко от мен. Знаеш всички магии, за да я скриваш. Знаеш историята, колкото и оскъдна да е тя. Не ми е останало нищо, на което да те науча. Кажи, че ще сториш това за мен. Готова съм да се освободя от нея. Сега трябва да се съсредоточа над Тобин.

Магьосникът стисна торбата с две ръце.

— Естествено, че ще го сторя. Знаеш това. Но… Ще се върнеш, нали?

Айя въздъхна, решена да не допуска и с него същата грешка, която бе направила преди малко с Тобин.

— Определено възнамерявам, но времената са опасни. Ако единият от нас падне, другият трябва да е готов да продължи с делото, на което ни е обрекъл Илиор. Купата е в по-голяма безопасност тук, точно както и Тобин.

Айя се изправи, а той я прегърна — нещо, което не бе правил от малък. Сега бузата й стигаше до рамото му. Тя отвърна на прегръдката му. Какъв прекрасен мъж си станал.

Глава двадесет и шеста

Айя се облече като търговка, за да влезе в града. Не беше носила амулет от онази нощ в Силара и не желаеше да привлича внимание. Скоро се радваше, че е взела това решение.

На няколко мили преди Еро тя се натъкна на бесилка край пътя. Тялото на гол мъж все още висеше на нея, леко полюшвано от морския ветрец. Лицето бе прекалено почерняло и подуто, за да го разпознае, но с приближаването си можа да види, че той е млад и добре гледан, не работник.

Тя спря коня си. Голяма буква „П“, очевидно визираща „предател“, бе дамгосана в средата на гърдите му. Неприятни спомени за Агналейн се раздвижиха в паметта й. Някога този път изобилстваше от подобни гледки. Тя тъкмо се канеше да продължи, когато вятърът завъртя тялото и тя можа да види дланите му. Центърът на всяка от тях бе покрит с черен кръг.

Клетникът бе новопостъпил в храма на Илиор.

Магьосници и жреци, помисли си мрачно тя. Гоначите ловят децата на Илиор пред портите на самата столица и ги обесват, както земеделецът обесва мъртва гарга.

Тя направи благославящия знак и прошепна молитва за духа му. Продължавайки, бе тормозена от думите на брата.

Не ще влезеш.

Айя се напрегна, когато доближи войниците на входа, очаквайки някакво предизвикателство, но такова не последва.

Тя нае стая в скромна странноприемница недалеч от горния пазар и прекара следващите няколко дни в слушане, опитвайки се да определи настроението на хората. Внимаваше да отбягва благородниците и магьосниците, които можеха да я разпознаят.

Принц Корин и неговите компаньони бяха честа гледка из града, галопиращи заедно с телохранителите и оръженосците си. Сега Корин беше здрав, силен младок на тринадесет. Имаше тъмните коси и смеещите се очи на баща си. Айя бе прободена от съжаление първия път, когато го видя: ако Тобин бе това, което изглеждаше, и ако на трона седеше по-добър владетел, скоро щеше да бъде сред тези весели младежи, а не скрит сред нищото с нежеланото отроче на безземлен рицар като единствено другарче. С въздишка тя прогони тези мисли и се съсредоточи над това, което бе дошла да стори.

Годините засуха и зараза бяха оставили белега си дори тук. Жилищата в покрайнините на града бяха далеч по-слабо обитавани. Много врати все още бяха заковани и носеха оловните кръгове, с които се маркираха домовете на чумавите. Една от къщите на улица „Стригална“ бе изгорена. Върху овъглените стени все още личеше думата чумоносец.

В по-заможните части болестните спомени биваха сваляни след отминаването на епидемията и изгарянето на телата, ала множество от богаташките къщи бяха все още запечатани. Растящите на праговете треви показваха, че не е останал никой, който да се грижи за тях.

Странна, нездрава веселост царуваше сред смъртта. Одеждите на богатите бяха по-ярки и биваха украсявани с ловящи окото скъпоценни камъни и бродерии. Множество тъгуващи бяха бродирали ликовете на изгубените близки върху дрехите си, заедно със сантиментални стихчета. Ръкавите, шапките и мантиите дори на търговската класа придобиваха украса и биваха срязвани до екстравагантни дължини.

Странната истерия не се ограничаваше само до модата. Всеки майстор на маски, мим или кукловод, който обикаляше улиците, бе включил нов персонаж в репертоара си: Червено-черната смърт. Червени панделки весело трептяха от маската и туниката на този образ, символизирайки кръвта, която се процеждаше през кожата на заразените като пот, а по време на последната агония рукваше от ноздрите и устата. Също така носеше огромни черни ръкави и копчелък, представляващи подутините, появяващи се под мишниците и около слабините. Останалите герои обожаваха да тормозят този си колега и надяваха клюнести маски, за да го прогонят.

Букети и торбички с билки, за чийто аромат се говореше, че прогонва чумата, биваха носени от представители на всички класи. Човек никога не знаеше кого ще посети Червено-черната.

Друга забележима разлика бе почти пълната липса на магьосници по улиците. Някога фокусници и вещатели бяха упражнявали уменията си на всеки ъгъл. Магьосници със заможни покровители живееха не по-зле от благородници. Сега съзираше малцина, с изключение на задължителните белороби Гоначи, съпровождани от войници в сиви униформи. Айя бързо се обръщаше, когато ги видеше, но наблюдаваше лицата на хората около себе си.

Някои не обръщаха внимание на патрулите, ала имаше и такива, които наблюдаваха със зле скрит гняв или страх. Най-дръзновените ги наричаха сивогърби, заемайки прозвището, с което народът от време оно бе назовавал въшките.

Айя бе застанала край един ауренфейски златарски дюкян, когато един подобен патрул мина наблизо. Лицата на златарите бяха неразгадаеми зад сложните татуировки на клана Хатме, но оскърблението в сивите им очи не можеше да бъде сбъркано. Най-възрастната жена запрати проклятие след тях.

— Не ги харесвате особено — тихо отбеляза Айя на техния език.

— Убийци на магове! Плюят в лицето на Светлоносителя! — Ауренфеите бяха монотеисти, почитаха само Илиор, когото наричаха Аура. — Очакваме подобни неща в Пленимар, но не и тук! Нищо чудно, че земята ви страда.

Същата вечер Айя наблюдаваше улична пантомима, когато някой я докосна по ръкава. Обръщайки се, тя се озова очи в очи с млад Гонач, заобиколен от около дузина сивогърби. Червените птици върху туниките им сякаш я бяха наобиколили като лешояди.

— Добър ден, магьоснице — поздрави я младежът. Имаше кръгло, весело лице и невинни сини очи, към които тя изпита недоверие в мига, в който ги зърна. — Не съм имал удоволствието да се запозная с теб.

— Нито пък аз с теб — отвърна тя. — От години не бях идвала в града.

— Може би заради това не знаеш, че всички магьосници, влизащи в града, трябва да се регистрират при Сивата гвардия и да показват открито символите си?

— Не, младежо, не знаех. Когато за последно бях тук, подобен закон нямаше, а никой не си е направил труда да ме уведоми. — Сърцето на Айя биеше лудо в гърдите й, но тя призова цялото достойнство на годините си, надявайки се да го впечатли. Но в действителност я бе разтърсило да бъде открита от толкова млад маг. Не беше използвала сила, за да се прикрие, но той пак трябваше да търси умишлено, за да я открие. — Ако бъдеш така добър да ме насочиш към съответното място, ще се представя на нужните хора.

— В името на краля трябва да те помоля да ме придружиш. Къде си отседнала?

Айя усети как умът му докосва нейния, дирейки мислите й. Трябва да я беше взел за магьосница от нисък клас, за да е тъй дързък. Възрастта и опита й даваха защита срещу подобни тромави опити, но тя подозираше, че той би разпознал явна лъжа.

— В „Русалката“, на „Бръшлянова“ — каза тя.

Магьосникът й направи знак да го последва. Неколцина от войниците се отделиха, очевидно за да претърсят стаята й.

Айя подозираше, че лесно би могла да се справи с младежа и хората му, но с това само би събудила подозрение. Не искаше да поема такъв риск, особено след като вече знаеха лицето й.

Отведоха я до висока сграда от дърво и камък, недалеч от вратата към дворцовия кръг. Тя познаваше мястото — някога то представляваше странноприемница. Сега гъмжеше от войници и магове.

В някогашната зала я накараха да застане пред друг магьосник и да постави ръцете си върху две плаки от слонова кост, обгърнати със сребро и желязо. По тях нямаше никакви символи, но допирът на металите пробождаше китките й, когато се докоснеше до тях. Нямаше представа какво е предназначението им.

Седналият зад бюрото магьосник бе разгърнал дебела книга пред себе си.

— Име?

Тя се представи.

Бюрократът погледна към ръката й.

— Виждам, че си се наранила.

— Злополука с една магия — рече тя, придавайки си раздразнен вид.

Той се върна към книгата си със снизходителна усмивка, питайки я по каква работа е в града. Записа отговора й дума по дума. До нея на плота имаше покрита кошница. В такива пътуващите артисти държаха питомни змии и порчета.

— Тук съм, за да се срещна със стари познати — увери го тя. Думите й не таяха лъжа, в случай че някой от присъстващите бе четец на истината. Може би това беше предназначението на плаките.

— Колко време си в града?

— Четири дни.

— Защо не си се регистрирала при пристигането си?

— Както казах на младежа, който ме доведе, нямах представа, че е въведен такъв закон.

— Кога за последно си…

Прекъсна ги някаква суматоха откъм улицата.

— Не съм сторил нищо лошо! — викаше мъж. — Нося символа! Заклел съм се във вярност! С какво право ме задържате? Аз съм свободен магьосник от народа на ореските!

Двама сивогърби повлякоха рошав млад маг, следвани от по-възрастен мъж, облечен в бяло. Ръцете на затворника бяха стегнати в сребърни окови, а по лицето му се стичаше кръв от рана под дясната скула. Той отметна дългата си, мръсна коса назад и Айя разпозна в негово лице един суетен, но посредствен ученик на Агазаров приятел. Не се бе отличавал с големи умения, но все още носеше сребърния амулет.

— Този заплю кралски Гонач — каза белоробият на мъжа зад бюрото.

— Номерът ти, младежо? — запита онзи.

— Отричам номерата ви! — озъби се младият арестант. — Казвам се Салнар, Салнар от Скопсрест!

— Помня те. — Магьосникът зад бюрото прелисти няколко страници и внимателно си записа нещо. Когато приключи, направи знак затворникът да бъде отведен горе. Салнар трябва да знаеше какво означава това, защото започна да крещи и да се мята, докато биваше отвеждан. Виковете му продължиха, докато не бяха прекъснати от затръшването на тежка врата някъде над главите им.

Бюрократът невъзмутимо се обърна към Айя.

— Докъде бяхме стигнали? А, да. Кога за последно си посещавала града?

Пръстите на Айя потрепнаха върху тъмното дърво.

— Не мога да се сетя за точната дата. Беше около времето, когато племенникът на краля се роди. Посещавах херцог Риус.

Стъпваше на опасна земя, но пък нямаше избор.

— Херцог Риус? — Името имаше по-добър ефект, отколкото бе очаквала. — Позната ли си му?

— Да, той е един от покровителите ми, макар от известно време да не съм го виждала, защото пътувам и се уча.

Той вписа и тази информация до името й.

— Защо не носиш символа на умението ни?

Този въпрос беше по-труден за отбягване.

— Не исках да привличам внимание към себе си — каза Айя, позволявайки на старческо треперене да се промъкне в гласа й. — Заради екзекуциите хората се отнасят с подозрение към тези като нас.

Отговорът изглежда задоволи екзаминатора й.

— Да, има прояви.

Той бръкна в кошницата до себе си и извади грубо отлята медна брошка със сребърния полумесец на Илиор. Погледна номера и го вписа.

— Трябва да я носиш винаги — заръча той, подавайки й брошката.

Айя свали ръце от плочките, за да я вземе. Не получи заповед да ги сложи обратно. Погледна грозната брошка и сърцето й внезапно подскочи. Под знака на Гоначите бе отбелязано число.

222

Същото число беше съзряла във видението си в Афра, изписано с огнени цифри.

— Ако желаеш да ти бъде изработено по-качествено копие, това е допустимо — продължи магьосникът. — Има редица бижутери, на които е издадено съответното разрешение. Но номерът задължително трябва да бъде същият. Освен това трябва да донесеш новата версия тук, за да получи кралския знак. Това ясно ли е?

Айя кимна, докато прикрепяше брошката към роклята си.

— Мога да ти обещая, че нищо лошо няма да ти се случи заради нея — каза той. — Показвай я на стражите, когато влизаш или излизаш от град. Разбра ли? Всеки магьосник, който отказва, подлежи на допълнителен разпит.

Айя се зачуди дали „допълнителен разпит“ се наричаше очевидно неприятната процедура, на която бяха отвели клетия Салнар.

Отне й миг да разбере, че е свободна. Едва усещаше краката си, когато излезе сред есенното слънце. Почти очакваше някой да викне след нея, да я сграбчи и завлече обратно към каквито ужаси се таяха зад затръшналата се врата.

Цялата среща бе протекла изключително любезно. Ала случилото се и заключенията, които тя си извличаше, я бяха разтърсили толкова, че тя влезе в първата попаднала й пивница и седя почти час на една ъглова маса, пиейки кисело вино, докато се бореше със сълзите си. Сетне, с треперещи пръсти, откопча брошката и я постави пред себе си, за да я разгледа.

Среброто беше металът на Илиор. Медът и всички останали слънцебагри метали за оръжия и брони принадлежаха на Сакор. Тези две божества от Квартата бяха закрилниците на Скала, ала от дните на Герилейн Илиор бе почитан повече. А сега Айя бе накарана да носи символа на Светлоносителя, сякаш е престъпническа дамга. Прекрасният сребърен полумесец бе пленен от медния диск.

Кралят слага номера на свободните магьосници, помисли си тя. Страхът й започваше да изчезва, заменян от гняв. Сякаш сме скотове от неговото стадо!

Но те й бяха дали числото, предсказано от Илиор.

Върху масата й падна сянка. Подновилият се страх пръсна мислите й. Тя повдигна очи, очаквайки да види Гоначите, заобикалящи я, подготвили железни и сребърни окови, но се оказа, че е кръчмарят.

Той се настани срещу нея и й подаде малка месингова чаша. Посочвайки към брошката, мъжът се усмихна кисело и каза:

— Пийнете си. Предполагам се нуждаете от подкрепление.

— Благодаря. — Айя благодарно изпи ликьора и обърса устни с ръка, която още потрепваше. Пивничарят беше едър човек с топли кафяви очи. След хладната любезност на Гоначите дори топлотата на един непознат й носеше утеха. — Предполагам сте виждали мнозина като мен, след като се намирате толкова близо до… онова място?

— Случва се всеки ден. Изненадаха ви, нали?

— Да. Отдавна ли е това?

— Започна миналия месец. Чух, че било идея на Нирин. Подозирам, че не се ползва с почит сред колегите ви.

Нещо в поведението му внезапно придоби неискреност. Тя отново погледна в очите му и видя същата обезоръжаваща невинност, която бе зърнала в погледа на заловилия я млад маг.

Вдигайки чашата си с вино, тя го погледна с поопулени очи над ръба й.

— Много ме е страх от него, но пък той само изпълнява дълга си. — Тя не се осмели да докосне ума му, а само много предпазливо потърси магия около него. Откри я: под туниката си той носеше амулет, който предпазваше от прочитане на ума. Дебелакът беше шпионин.

По-малко от един миг й бе необходим да разбере това, но Айя побърза да се отдръпне, да не би още някой шпиониращ да я усети.

Кръчмарят продължи да я залива с алкохол и въпроси, разпитвайки за нея и изгарянията, явно опитвайки се да изтръгне нещо, което да използва срещу нея. Айя продължи с равнодушните баналности, докато той накрая не реши, че тя е дребна магьосница и при това не от най-умните. След като я покани да се отбие отново, той я остави. Айя се насили да допие противния оцет, минаващ за вино, сетне се отправи да види дали сивогърбите са оставили нещо от багажа й.

Ужасеният поглед на нейния ханджия бе достатъчно потвърждение, че действително са били тук. Тя забърза по стълбите, очаквайки да открие пълен хаос.

С изключения на липсващия символ, който бе оставила на излизане върху вратата, всичко си изглеждаше на мястото. Раницата й си стоеше върху леглото, точно както я беше оставила. Който и да бе претърсвал стаята, не беше използвал ръце. Айя затвори и залости вратата, след което поръси пясък в кръг по пода и започна да очертава нужните защитни символи, за да създаде безопасно място за заклинаване. Когато бе готова, тя седна сред кръга и предпазливо отвори ума си, дирейки някакво ехо от претърсвалите и техните методи. Постепенно в ума й изникна мъглив образ: мъж и жена, придружени от сиви гвардейци. Жената беше облечена в бяло и носеше къс жезъл от полиран червен обсидиан. Седейки на тясното легло, тя бе притиснала краищата му между дланите си и бе използвала магия…

Айя се съсредоточи върху образа, опитвайки се да различи последователностите светлина и цвят между ръцете на жената. Когато видя, дъхът й секна. Мощна търсеща магия за следи от нещо… от някого…

Айя напрегна съзнанието си, за да види устните на жената.

И тогава трябваше да положи усилия, за да сподави разтревожения си вик.

Жената търсеше момиче.

Търсеше Тобин.

Образът изчезна и магьосницата се приведе напред, отпускайки ръце върху дланите си.

— Спокойно — прошепна си сама, ала образи от видението, което бе получила в Афра, танцуваха в паметта й: кралица — стара, млада, парцалива, коронована, мъртва с въже около шията, победоносна и обкичена с гирлянди. Толкова много от останалите магьосници, с които бе разговаряла, бяха споменавали за същата визия. Безчетните нишки на съдбата още не се бяха съединили, въпреки волята на Илиор. Лакеите на краля трябва да бяха доловили някаква заплаха за трона и дори сега я търсеха.

Но пък, каза си тя, ако претърсваха и разпитваха всеки бродещ магьосник, значи нямаха представа за истината. Странната магия на Лел все още закриляше Тобин.

Тя претегли омразната брошка в дланта си, мислейки как магьосникът зад бюрото просто бе пъхнал ръка в кошницата и произволно бе изтеглил тази.

222

Две — бройката на близнаците, на двойствеността — повторен два пъти, като магия за призоваване. Двама родители. Две деца.

Двама магьосници — тя и Аркониел — с различни възгледи как да защитават детето.

Усмивка докосна устните й. Двама магьосници — тя и Нирин — с различни възгледи как да обединят маговете на Скала и да служат на трона.

Гоначите сигурно предвиждаха тези символи като инструменти за контрол и срам, но за Айя те бяха призив на оръжие.

Глава двадесет и седма

Атион беше град замък, разположен на север от Еро. Бе построен на завоя на река Херон. Двете му огромни кули се виждаха отдалеч и лесно можеха да поберат хиляда души по време на обсада.

Родът на херцог Риус бе заслужил мястото си чрез сражения, ала голямото им богатство произтичаше от акрите лозя, гори и тучни пасища, пълни с коне. Някога под бдящата сянка на замъка се издигаше дребно селце, а сега там се намираше процъфтяващ град. Малкото знаци, бележещи чумни домове, бяха избелели. В продължение на цяло десетилетие Атион не беше докоснат от зараза.

От раждането на Тобин.

Айя прекоси калните улици и спуснатия мост. Отвъд стените имаше още земя, достатъчна да приюти стада с читава бройка. Освен това тук се издигаха казарми и конюшни за войските на херцога. Много от тези помещения бяха празни. Васалите и съюзниците на херцога се бяха оттеглили, за да се грижат за собствените си земи.

Оставащите войници се упражняваха или си почиваха. Ковачи и майстори на брони бяха пристъпили към шумната си работа в работилниците си край вътрешната стена. Под един навес се бяха разположили майстори на седла, които режеха кожа и поправяха такъми. От почит към краля Риус нямаше жени сред войниците си, но сред прислугата в замъка имаше такива, които бяха служили на баща му в битка. Готвачката в крепостта, където живееше Тобин, също беше една от тях. Всички те все още знаеха как да се бият и с радост щяха да го сторят, ако им бъдеше заповядано.

Айя остави животното си на едно конярче и забърза по широкото стълбище към портала. Прагът бе обграден от редици колони, подпрели изострена арка. Облачното око на Илиор бе красяло върха на тази арка откакто Атион бе построен. Но сега Айя видя, че над него е прикрепена дъбова плоскост, в която е изсечен един от по-войнствените символи на Сакор: ръкавица, която държи пламтящ меч, обвит с лаври и седеф. Личеше, че е поставена от умел майстор — някой, който не познаваше мястото, не би заподозрял, че под него се крие друг образ.

Също като с брошката, каза си Айя с тъга и гняв. Как се е стигнало до това, да изправяме самите богове едни срещу други?

Шкембестият старец със синя ливрея я поздрави, когато тя влезе в замъка.

— Откога Сакор пази този вход, Хейкън? — попита го тя, давайки му наметалото си.

— Почти девет години, милейди — отвърна портиерът. — Подарък от краля.

— Разбирам. Херцогът у дома ли си е?

— Да, милейди. В откритата галерия е. Ще ви заведа.

Той я поведе през огромната сводеста зала, редица стаи и вътрешни галерии. Атион все така бе величествен, ала славата изглеждаше помрачена, сякаш над самото здание е надвиснала тъгата на господаря му. На места работеха слуги, лъскайки и чистейки, но мебелировката и украшенията, дори ярките стени, изглеждаха по-захабени, отколкото тя си спомняше.

Някога тук ехтеше музика, примесена със смях. И търчаха деца. Тобин никога не беше виждал това място.

— Как е лорд Риус?

— Тъгува, милейди.

Откриха херцога да се разхожда сред галерия с колони, от която се откриваше гледка към градините на замъка. Ако се съдеше по прашните кожени ботуши и куртката му, той бе прекарал деня на седлото и едва наскоро се беше върнал. Млад паж вървеше след него, забравен.

Като малък Риус винаги бе изтърчавал насреща й, за да я посрещне. Сега той отпрати слугите и мълчаливо се взря в нея.

Айя се поклони и се загледа в изоставената градина.

— Лелите и чичовците ви си играеха с мен в орешака.

— Вече всички са мъртви — отвърна херцогът. — Без чичо Тинир. Чумата отне жена му, а кралят — дъщеря му. Сега се е сдобил с ново имение в северните земи.

Под тях минаха двама градинари, дърпащи количка с тор. Висок, плешив мъж в скъпа роба изникна от розовите храсти, за да ги наблюдава как работят.

При вида му херцогът сви неодобрително устни.

Айя погледна към непознатия, опитвайки се да разбере кой е.

— Имате гост?

— Неколцина.

Риус я отведе в стая, осветена от няколко лампи. Затвори вратата, а Айя я запечата, за да разговарят на спокойствие, без да бъдат чути.

— Мъжът в градината е лорд Орун, отговорник за хазната. Сигурно го помниш? — попита Риус, обикаляйки кръглата масичка, оставена в средата на помещението.

Айя остана край вратата, наблюдавайки го как крачи като притиснат вълк.

— Да, той често гостуваше по времето на баща ти. Помня, че Тарин го ненавиждаше.

— Същият. Сега се е издигнал и служи като ухо на краля. Не е човек, на чийто път да се изправиш. Слава на Илиор, Ериус не уволни главния канцлер Хайлус. Той е в състояние да спира благородниците да не се изяждат взаимно.

— Но какво прави Орун тук?

— Познавал е баща ми, а сега възнамерява да опознае мен. Този път е довел със себе си някакъв свой млад братовчед и иска от мен да го назнача да отговаря за конюшните.

— Разполага шпионите си.

— Заобиколен съм от тях. Дари ме с неколцина пажове и много красива певица, за която подозирам, че предвижда за леглото ми. Сега я няма, иначе щях да ти я представя.

Той седна и насочи уморен поглед към нея.

— Значи и ти се върна? Доста време ти трябваше.

Айя подмина забележката му.

— Ходих да посетя детето ви, милорд. Принц Тобин ви изпраща почитанията си и казва, че му липсвате.

— В името на Квартата, само ако знаеш колко ми липсва на мен!

— Тарин ме остави с обратното впечатление.

Бузите на херцога се зачервиха от гняв.

— Ненапразно казват, че лъжите се множат като червеи върху труп. През всички тези години криех тайната си от него. Сега лъжата загнои помежду ни и ни раздели.

— Защо?

Риус махна ръка към стаята, но жестът му обхващаше по-скоро целия замък.

— След като сестра му вече я няма, за да ми връзва ръцете, крал Ериус предпочита да ме държи близо до себе си. На по-голямо разстояние от Еро не ми е позволено да се отдалечавам. Дали да доведа Тобин тук, където Ериус и магьосниците му идват да гостуват, когато им скимне? Не, наместо това отпратих човека, който ме обича по-силно от роден брат. Отпратих го да бъде за Тобин бащата, който аз не мога да бъда. — Той прокара ръка по лицето си. — Поредната жертва.

Айя отиде до него и взе ръката му.

— Тарин още ви обича и поддържа обичта на детето ви към вас. Нима кралят не би ви разрешил да посетите сина си?

— Може би не, но… страхувам се. — Последните думи сякаш го задушаваха. — И двамата знаем какво е Тобин и какво ще бъде, но тя е и единственото, което ми е останало от Ариани. Никаква саможертва не е достатъчно жестока, ако това ще я държи в безопасност.

— В такъв случай ще накарате сърцето си да ми прости. Отлично знаете защо се държах настрана. — Тя извади брошката от торбица на колана си и я подметна на масата. — Дадоха ми това в Еро.

Херцогът я огледа с отвращение.

— А, да. Значките на Нирин.

Сега Айя крачеше из стаята, разказвайки му за посещението си в столицата. Тя приключи историята с претърсването, което беше видяла, и със заклинанието, което онази магьосница бе използвала.

Риус избухна в горчив смях.

— Прекалено си назад със събитията. Нирин се е превърнал в оракул и твърди, че е сънувал узурпатор, който ще свали Ериус от трона — фалшива кралица, отгледана с некромантство. Не беше достатъчно да избият невинните с кралска кръв. Сега ще търсят знаци и чудеса.

— Мисля, че е получил същото видение като мен, но го тълкува неправилно. Или го прави умишлено. Не е било достатъчно да избият момичетата наследници. Нито една от тях не е била предречената. Затова сънищата продължават. За щастие не е успял да види Тобин ясно. Мисля, че за това трябва да благодарим на магията на Лел. Но въпреки това Нирин усеща какво се задава. Затова магьосниците на Скала биват номерирани и насочвани едни срещу други.

— В името на светлината! Ако открият Тобин, преди тя да е достатъчно голяма, за да се бие, да поведе…

— Не смятам, че понастоящем ни застрашава подобно нещо. Но очевидно се досещат, че е замесена магическа защита. Защо иначе биха претърсвали по подобен начин стаята ми?

— И си убедена, че не са открили нищо?

— Не видях нищо подобно. Но рано или късно кралските шпиони ще си припомнят връзката между семейството ви и мен. Само се надявам присъствието на Аркониел в замъка да не привлече внимание.

— На никого не съм казвал за него. Дръж го далеч от града, за да не бъде вписан.

— Това възнамерявам. Нирин да е показвал интерес към детето?

— Никакъв. Разбира се, той си има Гоначи, които да ангажират вниманието му. Хубаво общество си изгражда.

— В смисъл?

Риус сплете пръсти пред коляното си и се загледа към траурния пръстен на лявата си ръка.

— Носят се слухове за тайни срещи, провеждани извън града.

— И Ериус не прави нищо? Не мога да си представя подобни слухове да останат без реакция.

— Те му служат. Или поне така смята той. Колкото и да е предпазлив за съперниците си, Нирин и следовниците му са неговото сляпо петно.

— Нищо чудно самите те да са се погрижили за това. Как ви се струва кралят тези дни? Забелязват ли се следи от майчината му лудост.

— На пръв поглед няма нищо общо с нея. Случилото се с момичетата… — Той уморено махна с ръка. — Ериус не е първият, който взема такива безскрупулни мерки, за да осигури престола си. С години Нирин му е пълнил главата със страхове за предатели и съперници, сетне си е спечелил благоволението му, отправяйки люде към ешафода. Лудата Агналейн не се възползваше от магьосници, а синът й не се отделя от своите. Нирин се перчи с „виденията“ си, но беснее срещу поклонниците на Илиор, магьосниците и всеки, осмелил се да спомене Пророчеството от Афра.

— Колко са Гоначите му?

— Някъде около двадесет. Много от тях са млади и той ги държи много изкъсо. Но пък сред кралския двор има и такива, които разпознават силата му и го подкрепят. Сред тях е лорд Орун. С всичките си тези бродения, Айя, колко магьосника успя да привлечеш към каузата ни?

— Повече от Нирин. Но позволете ми да запазя това в тайна, докато не настъпи нужният момент. Освен това знаете, че само магьосници няма да са в състояние да поставят Тобин на трона. Трябва да имаме армии. Все още ли сте склонен да поемете риска?

Лицето на Риус се превърна в мрачна маска.

— Нима ми е останало нещо, което да изгубя? Тобин не може да остане скрит вечно. Той трябва да… — Херцогът разтърка очи и въздъхна. — Тя трябва да се разкрие и или да вземе престола, или да умре. Ако бъде разкрита преждевременно, никой от нас не ще оцелее. Където съществува такава категоричност, воинът не вижда риск.

Айя хвана ръката му и я стисна.

— Светлоносителят е избрал не само Тобин, но и вас — и неслучайно. Както казахте, трябва да продължим да бъдем предпазливи. Дори благосклонността на Илиор не ни гарантира успех. — Тя приседна назад и се загледа в изпитото му лице. — Ако трябваше да поемем на поход днес, каква войска бихте били в състояние да свикате? Кои благородници ви подкрепят?

— Тарин, разбира се, и неговите хора. Нианис, мисля, също Солари. Те ще ме подкрепят. Чичо ми не обича краля и има кораби. Онези, които са изгубили жените и дъщерите си заради Ериус — мнозина от тях биха били склонни да подкрепят една законна кралица, ако сметнат, че победата е възможна. Значи пет хиляди, може и повече. Но не и в подкрепа на едно дете, Айя. Не мисля, че в този момент биха подкрепили Тобин. Ериус е силен крал, в много отношения — добър владетел. Освен това още съществува напрежение откъм Пленимар. Както когато Агналейн умря, а Ариани беше още прекалено малка.

— Не точно. Тогава имаха луда кралица. Сега имаха години на чума, глад и бран, както и пророчество, за което се нашепва. Ще дойде знак, милорд, и когато дойде, хората ще го разпознаят.

Айя млъкна, сепната колко високо бе прозвучал гласът й и колко силно бе започнало да бие сърцето й. В Афра бе видяла много от възможните бъднини — знакът, който очакваше, сред тях ли беше?

Тя отиде до масата и седна до Риус.

— Кралят ви държи близо до себе си, но не заради Тобин. Защо? Какво между вас се е променило?

— Не съм сигурен. Знаеш защо той даде съгласието си да се оженя за сестра му — аз обичах нея, а брат й обичаше земите ми. Предполагам е очаквал, че аз ще умра първи и ще оставя всичко на нея и короната. Сега мисля, че се кани да го стори чрез Тобин. Често говори за присъединяването му към кралските спътници.

— Но той е още малък.

— Скоро ще бъде достатъчно голям. Дори и покрай историите за болнавостта и демона, Ериус винаги е очаквал с нетърпение да запознае момчетата. Понякога си мисля, че той наистина е обичал сестра си. Въпросът е, че веднъж озове ли се в Еро, Тобин на практика ще бъде затворник. — Риус се навъси към брошката. — Видяла си какво е в града. След като се озове в двореца, ще можеш ли пак да го защитаваш?

— С цялата си душа, милорд — увери го Айя, тъй като не се осмели да разкрие внезапното съмнение, което изпита. Подобно на шепа зарове, бъдещето на Тобин все още обгръщаше всички възможности.

Глава двадесет и осма

Щастливи бяха седмиците, последвали идването на Ки. Аркониел така и не разбра какво е казала Айя на херцога при посещението си, но скоро след това Риус се завърна и обеща да остане до рождения ден на Тобин. И, което беше по-добре, херцогът отново приличаше на себе си. Похвали обновлението на дома и покани Аркониел да придружава него и Тарин на лов. Неразбирателството между двамата приятели бе загладено.

Херцогът остана доволен и от Ки и похвали Тарин за обучението, което бе предоставил на новото момче. Когато Тобин коленичи пред баща си на десетия си рожден ден и помоли Ки да бъде негов оръженосец, Риус с готовност даде разрешение и позволи на момчетата да положат клетвата си пред Сакор в домашното светилище още същата нощ. Тобин даде на Ки една от най-хубавите си фигурки, изобразяваща кон, окачена на верижка.

Но въпреки това Риус се държеше с Ки резервирано, което огорчаваше и двете момчета.

На рождения ден на Тобин херцогът дари Ки с нови дрехи и прекрасен дорест кон, който се наричаше Дракон.

Когато Ки се опита да му благодари, Риус отвърна:

— Оръженосецът на сина ми трябва да изглежда достойно.

Ки вече боготвореше Тобин и бе готов да предложи същото отношение и на баща му. Хладината на херцога обаче го оставяше смутен и леко объркан.

Тобин също виждаше това и му беше мъчно за приятеля му.

Само Нари и Аркониел разбираха причината за студенината на херцога, но не можеха да утешат момчетата с истината. Дори и помежду си не говореха за смъртоносната вероятност, която висеше на паякова нишка над младия живот на Ки.

Един хладен ярък следобед, няколко седмици по-късно Аркониел стоеше редом с херцога и наблюдаваше как момчетата си играят на поляната.

Тобин се опитваше да намери следите на Ки, който лежеше скрит в една плитка долчинка, обграден със заснежена трева и буренаци. По някакъв начин успяваше да скрива дъха си, но накрая се издаде, когато кракът му закачи мъртво стръкче млечка. Няколко сухи семена бяха останали и от движението му се издигнаха във въздуха като военен сигнал.

Риус се засмя.

— Свършен е.

Тобин видя и се стрелна натам, нахвърляйки се върху приятеля си. Последвалото боричкане вдигна още по-гъст облак пух.

— Кълна се в светлината, този Ки е същинска благословия!

— Да — съгласи се Аркониел. — Удивително е колко бързо се сприятелиха.

На пръв поглед двете момчета бяха коренно противоположни. Тобин бе тих и сериозен. Дръзкият Ки не можеше да стои мирно повече от няколко минути, за него да говори бе също тъй необходимо, както и да диша. Все още говореше като селянин и можеше да ругае като калайджия. Не един път Нари се заканваше да го напердаши за това, но застъпничеството на Тобин го спасяваше. Но пък в същината на почти всичко, което казваше, личеше ум, макар и нешлифован, пък и винаги беше забавно.

Макар принцът да не беше придобил жизнерадостната природа на Ки, той засияваше като месечина край приятеля си и попиваше историите, които оръженосецът разказваше за огромното си и пъстро семейство. Не само Тобин ги обожаваше. Вечер, когато се съберяха около огъня, Ки редовно караше всички да се превиват от смях, разказвайки различните лудории и пакости на многобройните си роднини.

Също така притежаваше значителен запас от басни и митове, дочути от баща му — истории за говорещи животни и призраци, и удивителни кралства, където хората имат по две глави, а птиците ронят златни пера, достатъчно остри да порежат пръстите на алчните.

Възнамерявайки да последва съвета на Айя, Аркониел бе поръчал да му донесат богато илюстровани книги с приказки, надявайки се, че те ще събудят интереса на момчетата към четенето. Тобин още се мъчеше с буквите, а Ки не беше от полза. По-голямото момче отричаше подобно знание с гордия, назадничав маниер на провинциален дребен благородник, който никога не бе виждал името си изписано и възнамеряваше да продължи да бъде така. Магьосникът не ги мъмреше. Вместо това остави някоя и друга книга, разтворена на особено интересна илюстрация, разчитайки на любопитството да свърши останалото. На другия ден зърна Ки да разгръща Гремейновия „Зверилник“. Междувременно Тобин тихо се бе настанил да чете историята на прословутата му прародителка, Герилейн Първа. Книгата бе подарък от баща му.

В магията Ки се оказа по-добър съюзник. Той й се възхищаваше по обичайния за децата начин и ентусиазмът му позволи на Аркониел да започне да отстранява чудатите страхове на Тобин. Магьосникът започна с малки и прости илюзии и заклинания. Но докато младият оръженосец винаги посрещаше магиите с обичайното си безгрижие, реакциите на принца бяха по-непредсказуеми. Светещите и огнени камъни му харесваха, но заставаше нащрек всеки път, когато Аркониел предложеше ново въображаемо пътуване.

Тарин също бе доволен от Ки. Момчето имаше вродено разбиране за честта и с радост пристъпи към обучението си за оръженосец. Научи се как да прислужва на маса, макар че в тукашния дом имаше малко формалност. С готовност помагаше на Тобин, въпреки че последният упорито отказваше подобни услуги. Не се нуждаеше от помощ при къпането и обличането. Предпочиташе сам да се грижи за коня си.

Ки се оказа най-полезен при фехтовката. Не беше много по-висок от Тобин. Бе се сражавал с братята и сестрите си, откакто бе проходил. От него излезе чудесен тренировъчен партньор — и много предизвикателен. Често той излизаше победител, а Тобин отнасяше синини. За чест на принца, той рядко се мусеше и с готовност слушаше, когато Ки или Тарин му обясняваха в какво е сгрешил. Може би помагаше и това, че Тобин беше по-добър в стрелбата и ездата. Преди да дойде тук, Ки никога не се бе качвал на истинско седло. Макар да беше рицарски син, на практика бе отгледан като простолюден. По тази причина той не се мръщеше на никоя работа и бе благодарен за доброто отношение. Тобин от своя страна, отраснал сред жени, считаше всяка нова задача за игра и често настояваше да помага в неща, които за повечето благороднически синове би било наскърбление дори да помислят. С всеки изминал ден ставаше по-оживен и по-загорял от слънцето. Войниците от казармата бяха обикнали и двете момчета.

Когато Нари или Аркониел се възмущаваха как можело Тарин да чисти конюшни или да поправя стени, Тарин просто ги пропъждаше обратно в къщата.

— Демонът е по-тих, откакто той дойде — промърмори Риус, изтръгвайки Аркониел от мислите му.

— Така ли? Не съм бил достатъчно дълго тук, за да мога да преценя.

— И вече не наранява Тобин, не и откакто… не и откакто клетата му майка почина. Може би така е било най-добре.

— Не говорите сериозно, милорд!

Риус продължаваше да гледа поляната.

— Ти я познаваше, когато тя беше щастлива. Не видя в какво се беше превърнала.

На това Аркониел не можеше да отговори.

Момчетата бяха постигнали примирие. Легнали едно до друго в заснежената трева, те сочеха нагоре към облаците, плаващи по синьото зимно небе.

Аркониел погледна към небосклона и се усмихна. От години не се бе опитвал да открива фигури сред облаците. Подозираше, че Тобин го прави за пръв път.

— Виж — каза Ки. — Този облак е риба. А онзи там прилича на казан, от който изскача прасе.

Тобин не знаеше, че магьосникът ги наблюдава, ала мислите му бяха сходни с неговите. Всичко се бе променило с идването на Ки — този път към по-добро. Лежейки с лице, обърнато към слънцето, милващо го приятно сред хладината, беше лесно да забрави за майки, демони и прочие сенки, които се криеха из ъгълчетата на паметта му. Почти можеше да забрави и брат си, приклекнал близо до тях, вперил черни, гладни очи в Ки.

Брат му мразеше Ки. Не казваше защо, но по погледите, които хвърляше на живото момче, личеше, че много му се иска да се нахвърли отгоре му, да го удря, блъска и щипе. Всеки път, когато Тобин повикваше брат си, принцът го предупреждаваше да не прави подобни неща. Но въпреки това духът продължаваше да стряска Ки. Понякога изтръгваше предмети от ръцете му или събаряше чашата му. Оръженосецът винаги подскачаше леко и изругаваше през зъби, но нито веднъж не беше избягал. Тарин каза, че това показвало истинска смелост — да останеш, когато изпитваш страх. Ки не можеше да види брата, но скоро започна да твърди, че усещал присъствието му.

Ако зависеше от Тобин, той щеше да отпрати брат си и да го остави да гладува. Но беше обещал на Лел, че ще се грижи за него. Не можеше да се отметне от думата си. Затова той продължаваше да вика духа всеки ден — озлобеният призрак се таеше край игрите им. Стаяваше се в сенките на стаята за игра и ги придружаваше в гората, по някакъв начин съумявайки да не изостава от конете им, без дори да започва да тича. Припомняйки си съня си, веднъж Тобин му предложи да язди зад него, ала духът отвърна на поканата с обичайното си неразбираемо мълчание.

Ки посочи друг облак:

— Този прилича на сладкишите, които продават на Цветния фестивал у дома. А това е куча глава с изплезен език.

Тобин измъкна от косата си заплели се семена и ги хвърли.

— Харесва ми как се променят, докато се движат. Сега кучето прилича на дракон.

— Великият дракон на Илиор, само че бял вместо червен — съгласи се Ки. — Когато баща ти ни заведе в Еро, ще ти покажа рисунката му върху храма на златарската улица. Сто фута висок, със скъпоценни камъни за очи, а люспите му са от злато. — Той отново се загледа в небето. — А сега сладкишът прилича на слугинята ни Лилейн, с осеммесечното копеле на Ейлън в тумбака.

Тобин хвърли поглед към приятеля си и по усмивката му разбра, че предстои история.

Ки действително продължи:

— Смятахме, че Кемей ще убие и двамата, понеже той точеше лиги по нея още откакто тя доде при нас…

— Дойде при нас — поправи го Тобин. Аркониел му беше възложил да помогне на Ки за правоговора.

— Дойде при нас! — подбели очи Ки. — Обаче накрая Кемей и Ейлън само се биха в двора. Валеше здравата и паднаха в торта. После отидоха да се напият. А когато бебето на Лилейн се роди, то приличаше на Кемей, така че сигурно е било негово. Тогава той и Ейлън се биха отново.

Тобин се взираше в облака, опитвайки се да проумее наученото.

— Какво е копеле?

— Бебе, което се ражда, когато мъжът и жената не са сключили договор.

— О. — Това не му говореше нищо. — А то как се е озовало в корема на момичето?

Ки се изправи на лакът и невярващо се взря в него.

— Не знаеш ли? Никога ли не си виждал животните?

— Какво да съм ги виждал?

— Да се чукат, разбира се! Както когато жребецът покрива кобила или петелът — кокошка. Поне кучета трябва да си виждал!

— А, това ли? — Сега вече Тобин знаеше какво Ки има предвид, но не беше чувал, че се нарича така. Подозирайки, че това е една от онези думи, на които Нари и Аркониел се мръщеха, той с удовлетворение я прибави към тайния си речник. — Значи хората могат да го правят?

— Разбира се!

Тобин приседна и обгърна коленете си с ръце. Мисълта беше едновременно интригуваща и притеснителна.

— Но… няма ли да паднат?

Ки се заливаше от смях.

— Ти май наистина не си виждал как се прави, нали?

— Ами ти? — попита Тобин, чудейки се дали Ки му се подиграва.

— У нас? — Момчето изсумтя. — Непрекъснато. Татко все се въргаля с някоя. По-големите момчета също търчат след слугините. Цяло чудо е, ако някой изобщо успее да заспи. Казвал съм ти, че всички спим в една стая. В повечето домове, в които съм бил, също е така.

Процесът продължи да е загадка за Тобин, затова Ки взе два сухи стръка и се зае да илюстрира нагледно.

— Значи расте? — попита ококорен принцът. — А момичето не го ли боли?

Ки захапа една от тревичките и му намигна.

— Като ги слушам, бих казал, че е точно обратното. — И погледна към слънцето. — Стана ми студено. Да вървим да яздим, преди Нари да е решила, че е късно. Може би днес ще намерим онази твоя вещица!

Тобин не бе сигурен дали не е сгрешил, разказвайки на Ки за Лел. Не си спомняше дали тя му бе заръчвала да не го прави, но имаше гузното усещане, че е.

Една нощ Ки разправяше за някаква вещица в селото си и принцът изтърси, че той също познава една. Естествено, Ки настоя за подробности, тъй като собствената му история беше измислица — действително я бе чул от Бард. Накрая Тобин му беше разказал за онези сънища. Разправи му как се бе загубил, за кухия дъб, в който Лел живееше. Но за куклата не спомена нищо.

Оттогава двамата тайно бяха започнали да я търсят, за да може Ки също да се запознае с нея.

Излизаха да яздят всеки ден, но все не откриваха и следа от нея. Тобин винаги се връщаше от тези търсения със смесени чувства. Колкото и да му се искаше да я види отново и да узнае какво искаше да го научи тя, изпитваше и облекчение, защото тя можеше да му се разсърди, задето е казал на Ки.

Бяха минали седмици в безплодно търсене, но младият оръженосец продължаваше да не губи вяра. Радваше се, че споделя тайната на Тобин.

Това почти компенсираше за онези, които принцът не можеше да сподели.

Момчетата често поглеждаха към слънцето, докато пришпорваха конете си. Сега дните бяха къси, а от планините бързо слизаха бури.

Братът се държеше пред тях, движейки се с обичайната си скована, неестествена походка, която би трябвало да бъде прекалено бавна, за да го държи наравно с тях, но не беше. Колкото и бързо да препускаха, той все оставаше отпред.

Ки го притесняваха други неща.

— Как ще оцелее тази вещица през зимата?

— Тя си имаше огън — напомни му Тобин.

— Да, но нали снегът ще я затрупа. Ще трябва да дълбае в снега като заек. И какво ще яде?

Размишлявайки над това, те завързаха конете си и поеха да изследват една горска пътека, която Тобин бе зърнал преди няколко дни. Проследяването й изразходва цялата им светлина. Слънцето почти докосваше върховете, когато най-сетне се отказаха и поеха обратно. Трябваше здравата да изпотят конете си, за да се върнат, преди Нари да е започнала да квичи.

Ки точно се беше качил на седлото, а Тобин беше опрял крак на стремето, когато конете се подплашиха. Госи се изправи на задни крака, събаряйки принца, сетне препусна по пътя. Тобин рухна по гръб, изсумтявайки изненадано. Повдигна глава и видя Ки да се опитва да овладее Дракон, поел след Госи. Конете изчезнаха иззад завоя, отнасяйки другото момче със себе си.

— По дяволите! — изхриптя той. Бе започнал да се изправя, но в този миг гръмовен рев го накара да застине. Бавно извръщайки глава надясно, той зърна дива котка, приклекнала сред дърветата.

Светлокафявата й козина се сливаше с голите клони на храстите, огромните жълти очи го следяха. Хищникът се бе притиснал към земята, шумолейки из мъртвите листа с опашката си. Сетне, сякаш в кошмар, котката направи крачка към него, после още една, плавно раздвижвайки мускули.

Канеше се да го нападне.

Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Тобин беше прекалено уплашен дори да затвори очи.

Дивата котка направи още една крачка, после спря, притиснала уши назад към главата си. Между тях изникна брат му.

Котката можеше да види духа. Тя приклекна по-ниско и заръмжа, разкривайки зловещи зъби, дълги колкото палците на Тобин. Принцът беше вцепенен.

Звярът изрева и нападна духа. Огромната лапа раздра въздуха на по-малко от ярд от гръдта на Тобин. Принцът почувства как въздухът се раздвижва и видя как ноктите раздират стомаха на брат му. Той не помръдна. Хищникът отново изръмжа и се подготви за скок.

Тобин чу някой да тича към тях. Това беше Ки, търчащ насам с все сили, развял косата си. Младият оръженосец изрева и се нахвърли върху котката, размахал дълга тояга.

— Не! — изкрещя Тобин, но вече беше прекалено късно. Котката скочи и блъсна Ки в гърдите. Двамата се затъркаляха по пътя и спряха. Хищникът беше над него.

За един ужасяващ момент Тобин усети времето да спира, както когато майка му бе полетяла от кулата. Ки лежеше по гръб. Принцът виждаше само краката на приятеля си и задния крак на дивата котка, притиснат към корема му, готов да го изкорми.

Но нито Ки, нито котката помръдваха. Сега брат му стоеше над тях. Тобин осъзна, че се е затичал, едва когато обви ръце около огромния врат на котката и издърпа главата й далеч от гърлото на приятеля си. Животното бе отпуснато и неподвижно.

— Ки! Ки, мъртъв ли си? — извика Тобин, опитвайки се да отмести тежкия труп от приятеля си.

— Не мисля — долетя слаб отговор. Ки също започна да бута и двамата успяха да търколят котката на една страна. Оръженосецът изникна блед и треперещ, но недвусмислено жив. Предницата на туниката му бе разкъсана, а по вървите се стичаше кръв, идваща от дълъг разрез на врата му. Двамата мълчаливо се загледаха в трупа на котката. Жълтите очи се бяха вторачили невиждащо. Тъмна кръв багреше снега под зиналите й челюсти.

Ки първи можа да проговори, изругавайки с писклив глас.

— Какво стана?

— Мисля, че брат ми я уби! — Тобин удивено се взираше в призрака, приклекнал край мъртвата котка. — Той се изправи между мен и нея и я спря. Но тогава ти дотича с… Какво те беше прихванало, да скочиш насреща й с пръчка?

Ки издърпа фигурката, която винаги носеше около врата си.

— Аз съм твой оръженосец. Само това можах да намеря и…

Той млъкна, взирайки се с отворена уста над рамото на Тобин.

Принцът настръхна. Дали дивите котки ловуваха по двойки? Или на глутници? Той бързо се обърна, при което изгуби равновесие и тупна на земята.

Лел стоеше на няколко крачки от тях. Изглеждаше все така мръсна и парцалива. Въобще нямаше вид на изненадана да ги намери тук край трупа на котката.

— Мен ли търси, кийса?

— Да. Надявам се не възразяваш, че казах на приятеля си… Той никога не е срещал вещица. И… И ти каза, че ще ме учиш на разни неща — довърши неловко Тобин. В падащия сумрак не можеше да види дали тя е ядосана.

— А наместо това намира голям маскар. — Тя побутна трупа с омотания си в парцали крак.

— Брат ми й попречи да се нахвърли върху мен. Тогава дойде Ки и я разсея и брат ми я уби…

— Аз убие. Брат не прави смърт.

Момчетата я погледнаха удивени.

— Ти? Но… но как? — попита Тобин.

Лел изсумтя.

— Аз вещица. — Тя приклекна и обгърна лицето му между грубите си длани. — Ти ранен, кийса?

— Не.

— Ти? — Тя посегна да докосне врата на Ки.

Ки поклати глава.

— Добре. — Лел се ухили, показвайки липсващите си зъби. — Ти Тобин смел другар. Ти има глас, кийса?

Момчето се изчерви.

— Не зная какво да кажа на една вещица.

— Каже: „здравей, вещице“, например?

Ки коленичи и се поклони, сякаш тя беше дама.

— Здравейте, госпожо Лел. И ви благодаря! Задължен съм ви.

Лел постави ръка на главата му. За миг на Тобин му се стори, че зърва някаква тъга в очите й. Прониза го неприятен хлад. Но това изражение бе изчезнало, когато тя се обърна и прегърна Тобин. Той понесе това сковано. Тя все още не ухаеше много добре.

За момент Лел го притисна и прошепна:

— Това добро кийса. Ти добър към него? Пази го?

— Да го пазя? От кого?

— Разбере, кога дойде време. — Лел допря пръст до гръдта му. — Помни тук, не забравя.

— Няма.

Тобин се отдръпна от нея. Брат му стоеше много наблизо и той се опита да му благодари. Както винаги, ръката му усети единствено хладен въздух в очертанията на духа.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Ки.

— Аз вижда ви много пъти, да види какъв приятел мой Тобин има. Бъде чудесни бойци заедно. — Вещицата докосна челото си. — Вижда тук. — Погледна към Тобин, сетне посочи към крепостта. — Ти има нов учител. Харесва?

— Не. Той прави магия, но не като твоята. Предимно ни учи как да четем и смятаме.

— Той даже се опита и да ни учи да танцуваме, но прилича на чапла — каза й Ки. — Ще дойдете ли с нас, госпожо? Домът не е мой, за да ви предложа гостоприемство, но вие спасихте живота ми. Студено е, а готвачката е приготвила пай от желирано месо.

Тя го потупа по рамото.

— Не, те не бива знае за мен. Не казва?

— Няма! — обеща Ки, мятайки заговорническа усмивка на Тобин. Историята за вещицата представляваше чудна тайна. Самата вещица беше неописуемо съкровище.

— Трябва да се прибираме. — Тобин хвърли нов притеснен поглед към небето — то се бе затъмнило в златно лилаво зад черните върхове. — Можем ли да ти дойдем на гости? Каза, че ще ме учиш.

— Дойде време. Още рано учи. — Тя пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Подплашените коне дотичаха обратно, повлачили юзди в снега. — Но може идва.

— Кога? Как да те намерим?

— Търси. Намира. — След тези думи тя изчезна сред мрака.

— В името на пламъка! — Ки подскачаше развълнувано и бутна Тобин по ръката. — Тя е точно както ти каза! Истинска вещица. Уби котката, без дори да я докосва. И ни предсказа бъдещето, чу ли я? Воини! — Той нанесе съкрушителен удар на някакъв въображаем противник, при което се сви от болка. Но това не го забави особено. — Двамата заедно! Принц и оръженосец.

Тобин повдигна ръка и Ки я хвана.

— Заедно. Но не бива да казваме на никого — напомни му Тобин, комуто добре бе известна склонността на оръженосеца да изтърсва каквото му дойде на ума.

— Заклевам се в честта си. С мъчения не ще го изтръгнат от мен. Както впрочем ще ни посрещнат вкъщи! Слънцето вече със сигурност е залязло. — Хвърли печален поглед към съдраната си туника. — Как ще обясним това? Ако Нари разбере, тя ще ни забрани да излизаме и на двора!

За момент Тобин задъвка устната си, знаейки, че Ки е прав. Макар Аркониел да се застъпваше за тях, Нари продължаваше да се паникьосва и да ги гълчи всеки път, когато останеха прекалено дълго извън погледа й. Мисълта да изгубят новооткритата си свобода ги ужасяваше.

— Просто ще й кажем, че Дракон се е подплашил. Това дори не е лъжа.

Глава двадесет и девета

Риус се върна в Еро преди изтичането на месеца, отново оставяйки Аркониел и Тарин да се грижат за момчетата.

Разграничил наставническите си отговорности по свой вкус и по този на младите му обучаеми, Аркониел разполагаше с предостатъчно време, за да се занимава със собствените си проучвания. На Айя й стигаше да се разхожда из земите, събирайки идеи и практикувайки умението си за онези, които можеха да си платят. Аркониел от своя страна винаги бе мечтал да създава и учи. Сега Илиор му предоставяше и възможността, и средствата да го стори.

Към втората половина на кеммин стаите на третия етаж най-сетне бяха завършени и той се сдоби с две от тях: малка, удобна спалня и голяма стая с висок таван до нея. Като отплата за грижите на магьосника за Тобин, херцогът му бе предоставил неограничен бюджет да провежда проучванията си.

За пръв път от иначе скитническия си живот Аркониел имаше време и средства да се занимава с по-сложни магии. Далеч преди стените да бъдат измазани, той вече бе започнал да мебелира работния си кабинет. През следващите няколко месеца неспирно пристигаха пратки с книги и оборудване. От пещите и леярните на Илани дойдоха хавани, тегели и реторти за алхимическите му проучвания и изработването на магични отвари. От Алистън се сдоби с маси, мангали и инструменти, достатъчни да запълнят друга част от стаята. От мините в северните територии заръча да му изпратят кристали, а за билките, рудите и другите редки субстанции, които не можеха да се намерят тук, писа на познати магьосници. Започна да се чуди дали една стая ще му е достатъчна. За да се отблагодари за щедростта на херцога, Аркониел се постара да приготви всички билкови лекарства, които знаеше, за да попълни домашната аптечка в замъка.

Тъй като не смееше да пише за Тобин, изпращаше дълги писма на Айя, в които разказваше за напредъка си, за плановете и надеждите. В редките й отговори се съдържаше одобрение и насърчение.

Ето какво би могло да бъде Третата Ореска, пишеше тя, подбрала думите си много внимателно. Не един магьосник, работещ сам, а мнозина, споделящи знанието си с цели поколения ученици. Очаквам, че ще имаш да ми покажеш много нови неща, когато се срещнем отново.

Той възнамеряваше да оправдае очакванията й. И то с нещо далеч по-впечатляващо от нова огнена магия.

Първата сериозна снежна буря за годината се развилия на петата нощ на цинрин. На следващия ден светът се ширеше в белота под синьото небе. Момчетата просто не можеха да слушат уроци, когато навън ги очакваше подобен пейзаж. Поклащайки глава, Аркониел бе ги пуснал, за да се оттегли в кабинета си. Скоро след това дочу смях. Отивайки до прозореца, видя Тарин и момчетата да строят снежна крепост на поляната. Склонът около тях приличаше на посипан със сол. Единствено на мястото, където стояха, белотата беше нарушена. Пътят и мостът бяха изчезнали под снега. Само реката оставаше, виеща се като дебела черна змия сред белеещи се брегове.

Още смях — и рев от страна на Тарин. Изглежда Ки бе научил Тобин как се правят и употребяват снежни топки. Работата над снежния форт отстъпи пред разразилата се битка. Аркониел се изкушаваше да слезе и да се присъедини към тях, но топлият уют на кабинета надви.

Първата стъпка при създаването на магия, бе го учила Айя, беше да си представи желания резултат. Използването на заклинание започваше именно по този начин. Ако човек искаше да създаде огън, представяше си пламък, а после, съсредоточавайки се, позволяваше на формата да последва намерението.

Построяването на нова магия се състоеше в откриването на стъпките, които да превърнат намерението в реалност.

В началото, докато още не беше привиквал с новата си роля, а вълнението от подреждането на собствения кабинет още занимаваше ума му, Аркониел беше насочил старанието си към усъвършенстване на досегашните си алхимични и магични умения. Вече установил рутина и с настъпването на зимата, той започна да си мисли за срещата си с Лел.

Силата й все още смущаваше сънищата му. Чувстваше топлината й и долавяше неопитомената й миризма. Всеки път се будеше сепнато, с разтуптяно сърце. На дневна светлина му беше лесно да загърби тези залитания на все още неовладяното си тяло.

Но днес към този спомен го върна не чувствеността, а онова, което я бе видял да прави. И един сън.

Прожектирането на образ беше позната магия — трудна за овладяване, но не рядкост. Айя можеше да го прави, на няколко пъти Аркониел също бе постигал дребен успех. Но магията на ореските имаше ограничения. Образът можеше да бъде единствено силуетът на магьосника — и то изглеждащ много неестествен. Но във въпросния ден бе зърнал Лел сякаш през прозорец. Върху нея падаше дневна светлина, можеше да види обграждащата я растителност. Тогава не беше видял въпросното място и образът нямаше как да е взет от ума му. Лел му се беше показала, сякаш бе отворила прозорец във въздуха.

Прозорец във въздуха.

Този образ го бе споходил тази сутрин. До този момент бе използвал магии за изчезване, опитвайки се да ги промени в съчетание на форма и движение. Нищо не бе проработило.

Но идеята, изникнала в разбуждащото се негово съзнание, беше различна. В предхождалия го сън той отново беше видял Лел да се носи сред светлина, която беше различна от обгръщащата го. Тя беше гола и го викаше при себе си, сякаш го подканваше да пристъпи през кръглия отвор и веднага да дойде при нея. В съня бе се различил някакъв проход или тунел, свързващ ги сред стени променяща се зелена светлина. В съня си знаеше, че е на път да разкрие нужната тайна, но образът на вещицата беше изникнал отново и магьосникът се беше събудил.

Размишлявайки над това, друга, отдавна забравена и привидно отделна от това мисъл, го беше споходила. Двамата с Айя веднъж бяха изследвали тунели в основата на древен връх в северните земи. Те му напомняха на големи къртичи проходи, но стените им изглеждаха гладки като стъкло, без следи от копаене. Айя бе заявила, че планината по някакъв начин ги е създала сама. И му беше показала парчета обсидиан, в които имаше миниатюрни копия на тези тунели.

Магьосникът се настани край работната си маса и се опита да си припомни съня. Прогони разсейващия го образ на вещицата и се съсредоточи върху прозореца във въздуха… не, не прозорец, а тунел! Лесно беше да си го представи, но как да създаде подобно нещо, след като не разбираше как планината го е постигнала? През нито едно от пътуванията си с Айя не бяха открили подобно заклинание. Тук, в новооткритото си уединение, той се зае да състави някакъв механизъм, който можеше да осъществи видението му.

Както често правеше през последните няколко седмици, Аркониел посегна към една купа и взе бобово зърно. То беше голямо колкото половината нокът на палеца му, тъмночервено на цвят, покрито с бели петънца. Притисна купата между палец и показалец, запечатвайки теглото и усета му в паметта си.

Задържал образа на зърното в съзнанието си, той го постави на масата пред себе си, заедно с кутия за сол, която готвачката неохотно му беше отстъпила. Съсредоточавайки се, той побутна бобеното зърно, отдръпна ръката си и насочи мисълта си към него, издигайки го на един фут над дъбовия плот. Сетне насочи цялата си концентрация, представяйки си тунела, заповядвайки на зърното да открие път в затворената кутия.

Зърното действително се задвижи, но по обичайния прозаичен начин. Полетя към кутията и се удари в капака тъй силно, че се разцепи на две. Половинките отхвърчаха в противоположни посоки, трополейки по каменния под, покрит с множество техни събратя.

Магьосникът изруга и отпусна ръце в шепите си. Бобът, който бе използвал през последните седмици, стигаше за казан супа. Но резултатът не се бе променил…

Прекара още час, размишлявайки как може да създаде подобен проход, но си спечели единствено главоболие.

Аркониел реши да се съсредоточи над по-надеждни магии. От един тегел измъкна новосъздадения огнен камък, сложи го на поднос пред себе си и му заповяда да гори. Червено-кафявото парченце тутакси се обгърна в пламък, който щеше да остане, докато не му бъдеше заповядано противното.

Над него върху триножник остави съд с дъждовна вода да кипне и отиде да вземе билките, нужни за отварата на Минир за проблеми със съня.

Сместа смърдеше ужасно, но Аркониел не се впечатляваше. Издигането на първите мехурчета породи у него чувство на задоволство. Нужните съставки бе събирал лично. Изготвянето на подобни смеси от магия и материални неща успокояваше нервите му — винаги беше приятно да има готов продукт след магията. Огненият камък също беше негово дело. Останките от последната тухла, която беше създал, още лежаха на една дъска наблизо, редом с чука, с който я беше разбил. Този запас щеше да стигне на домакинството до пролетта.

Уханието на билките отново му напомни за Лел, този път за пътуването им до Еро. Тя неизменно бе използвала всяко спиране, за да търси билки. Лицето му пламна от срам, когато се сети за тогавашното си пренебрежение към нея.

Тогава изникнаха и по-пресните спомени за татуираната й кожа и прошепнатите обещания, накарали го да се размърда неспокойно.

Дали тя бе видяла мечтата му? Дали нарочно му беше показала този трик, за да го привлече? По време на тогавашното пътуване до Еро много пъти я бе усещал да се докосва до ума му. Колко пъти бе се промъквала там неканена?

Той се надигна от табуретката и отиде до прозореца. Късните следобедни сенки се протягаха под крепостта, луната — започнала да старее — тъкмо се издигаше. Тарин и момчетата ги нямаше. Фортът им стоеше самотен сред снега, обграден със стъпки. Самотна диря се отправяше надолу към реката.

Голите стволове и клони на гората рязко изпъкваха с чернотата си. Скоро снежните бури щяха да зачестят и да вледенят пътищата чак до пролетта. Крепостта беше добре запасена с провизии и дърва, но как щеше да оцелее една дребна боса жена, пък макар и вещица? Изобщо как беше оцеляла тук толкова дълго?

И къде беше сега?

Той се протегна, мъчейки се да не обръща внимание на носещия вина копнеж. Надникна през прозореца, за да прогони внезапно обгърналата го топлина.

От това място можеше да чуе дрънченето на съдове, произтичащо от кухнята, както и приглушеното трополене на копита някъде зад крепостта. Аркониел закри очи с ръка и разгърна дирещо заклинание по планинския път. Вече почти не отстъпваше на Айя в изпълнението му. Можеше да вижда на няколко мили разстояние.

От птичи поглед той зърна Тобин и Ки да галопират към дома, развели плащове. Все още се намираха на известно разстояние и бързаха да се приберат преди залез. Преди няколко седмици бяха закъснели и Нари ги бе наказала с двудневно заточение вътре, което момчетата бяха понесли изключително тъжно.

Аркониел се усмихна. Както винаги — Ки говореше, а Тобин се смееше. Но внезапно и двамата спряха толкова рязко, че конете им се изправиха на задни крака сред облаци снежен прах. Трета фигура изникна пред мистичния взор на магьосника, изненадвайки го.

Лел.

Беше наметната в дълга кожа, над която бе разстлала косите си. Момчетата слязоха и отидоха при нея, поздравявайки я. Аркониел не можеше да чуе думите им, но достатъчно ясно разпознаваше лицата им. Това не беше среща на непознати.

Вещицата се усмихна топло, когато взе ръката на Ки. Тобин й каза нещо и тя докосна зачервената му от студ буза.

Магьосникът потръпна, припомняйки си как същите тези пръсти бяха рязали и шили, сплитайки души заедно.

Разговаряха кратко, след което момчетата отново се качиха на конете и продължиха пътя си. Аркониел запази погледа си над вещицата, макар вече да усещаше, че няма да може да поддържа магията още дълго. Той притисна пръсти над клепачите си, усилвайки концентрация.

Лел остана на пътя, гледайки как двамата се отдалечават. Издръжливостта на Аркониел почти се беше изчерпала, но много му се искаше да разбере накъде ще поеме вещицата. Точно преди визията му да изчезне, тя леко повдигна глава, може би, за да погледне към луната. За миг му се стори, че Лел поглежда към него.

И тогава Аркониел се озова на колене до прозореца. Главата му пулсираше болезнено, пред очите му танцуваха петънца. Когато се поопомни, магьосникът се изправи и бързо излезе от стаята, отправил се към конюшнята. Без да си прави труда да слага седло, той се качи на коня си и препусна по пътя.

Яздейки, той разполагаше с време да се учуди над развълнуваните удари на сърцето си и обзелото го чувство за настойчивост, тласкащо го напред. Знаеше отвъд всякакво съмнение, че Лел няма да нарани децата. И беше ги видял да се сбогуват. А продължаваше да подканя животното си да бърза, нетърпелив да ги намери…

Да намери нея.

Защо не? Лел пазеше тайни, за които той само беше сънувал. Айя искаше той да се учи от вещицата, а как можеше да стане това, ако не се изправеше насреща й?

Но защо още е там, застанала на студения път сред спускащата се нощ?

Тобин и Ки изникнаха иззад завоя и спряха, за да го поздравят. Аркониел спря коня си толкова рязко, че трябваше да се вкопчи в него, за да не падне.

— Срещнахте жена на пътя. Какво ви каза тя? — Изненада се колко грубо прозвучаха думите му. Ки неспокойно се намести на седлото, без да го поглежда. Тобин удържа погледа му и сви рамене.

— Лел казва, че се е уморила да те чака — отвърна той, за момент превръщайки се в мрачното, странно дете, което Аркониел бе видял при първата им среща. Освен това в чезнещата светлина очите му изглеждаха почти черни и това му придаваше заплашителна прилика с демона. Тобин посочи назад. — Тя каза да побързаш, нямало да чака още дълго.

Лел. Тя. Тобин говореше за жена, която познаваше, а не някаква непозната, срещната преди малко на пътя.

Лел го чакаше, но нямало да чака още дълго.

— Вие се прибирайте — каза им той и отново препусна. Търсеше думи, с които да я посрещне, но откриваше само въпроси. Къде беше тя през всички тези месеци? Какво бе казала на детето? И каква магия бе използвала при първата им среща в гората?

Той се наруга, задето не бе запомнил някой по-характерен белег при видението си, но се оказа, че не е и нужно. След около миля по-надолу видя вещицата, все така стояща на същото място, положила синя сянка върху снега. Разгръщащата се тъма смекчаваше чертите й, карайки я да изглежда като младо момиче, изгубило се в леса.

Тази гледка прогони въпросите от ума му. Той спря коня си и слезе на земята. Наоколо беше студено, но около нея сякаш струеше топлина, отнела гласа му и събудила остър копнеж. Лел повдигна ръка, за да докосне бузата му, точно както бе сторила с Тобин. Допирът породи разтърсило го желание, затруднило дишането му. Мислите му се свеждаха до това да я прегърне и притисне до себе си, както и стори. Тя тихо простена в отговор.

Мисълта също го напусна, оставяйки само възприятие и инстинкт. По-късно той щеше да осъзнае, че тя го беше напътствала, но сега му се струваше, че е потънал в сън, където ръце и топли устни се движеха по кожата му. Магьосникът искаше да я спре, да се опре на нравствеността, направлявала живота му до този момент, но не го правеше — бе останало смътното разрешение на Айя да стори точно това. Да даде на Лел желаното в замяна на знание.

Лел не възнамеряваше да губи време в разговори. Тя се отпусна на земята, готова да се слее с него. Лягайки върху нея, магьосникът почувства как потъва, обгърнат от топлината й. Жената го привличаше все по-надълбоко, но това падане полет не таеше заплаха, а само удивление. Почти веднага Аркониел бе споходен от разтърсващо усещане, сякаш го е блъснала мълния. От гърлото му се отрони вик на удивление. Лел се премести над него — сега мекият сняг го обгърна като облак. Този път отново летяха, но докато преди тя го притегляше надолу, сега движенията на тялото й го издигаха нагоре, към звездите. Мълнията отново долетя, този път още по-вцепеняваща, ограбила зрението му. Магьосникът слушаше как виковете им се преплитат като вълчи вой.

Тогава той дойде на себе си, дишайки тежко, прекалено замаян, за да помръдне. Лел се приведе напред и го целуна по бузите, клепачите и устните. Макар да му беше студено и гърлото да го дразнеше, Аркониел не беше в състояние да трепне дори и ако цял кавалерийски полк беше се нахвърлил насреща им. Конят му изцвили наблизо, сякаш развеселен.

Лел приседна и взе ръката му. Притискайки я до гръдта си, тя му се усмихна:

— Направи магия за мен, ореска.

Аркониел я погледна неразбиращо.

— Какво?

Тя раздвижи ръката му и се усмихна по-широко:

— Направи магия.

Звездите отново привлякоха вниманието му и той прошепна заклинание, за да ги почете. Искра ослепителна бяла светлина оживя над тях, ярка като звезда. Беше толкова красиво, че магьосникът започна да се смее. Той уголеми светлината, раздели я на хиляди сияйни искрици и ги постави сред косата й. Окъпана в неземната им светлина, Лел приличаше на дивен нощен дух. Сякаш прочела мислите му, тя разтвори предницата на роклята си, за да покаже символите, покриващи тялото й. Аркониел почтително проследи очертанията им.

— Ти беше права. Айя се опита да ми каже… — успя най-сетне да промълви той, изпълнен с удивление и усещане, че е бил предаден. — Не е вярно, че отнема силата на магьосника. — Той повдигна ръка към бисерите светлина, сияещи в косите й. — Никога не бях създавал нещо толкова красиво.

Лел отново взе ръката му и я притисна към сърцето си.

— Не лъжа за всички, ореска. Някои не могат да служат на Богинята. Но ти? Каквото ти чувства тук — със свободната си ръка тя докосна гръдта му — това прави тук — докосна челото му. — Айя мисли това. Тя опитва се каже ти.

— Чувала си ни да си говорим?

— Чува много. Вижда много. Вижда, че ти спи с копнеж в твой ралук. — Тя му намигна. — Опитва се прати ти сън, но ти упорит. Защо ме кара да праща деца, след като толкова горещ?

Аркониел се взря в небето, опитвайки се да си представи страха, който тя бе пораждала у него само преди час. А сега стоеше тук, успокоен и засмян, без да помни как всъщност бе започнало всичко.

— Ти ли ме накара да…

Лел сви рамене:

— Не може направи желание, ако то не в теб. Сред кално място го нямало. Сега имало, аз само повикала.

— Но ти лесно можеше да ме имаш в… „калното място“! — Но още докато изричаше тези думи Аркониел разбра, че нещо важно се е променило у него от онзи ден.

— Аз не вземе — тихо каза тя. — Ти дава.

— Но аз нямах никакво намерение да… да… — Той слабо махна с ръка. — Не и преди да дойда тук.

— Имал. Тук. — Лел улови една от искриците светлина и я постави върху гърдите му. — Сърце понякога не казва на глава. Но тяло знае. Ти научи това.

— Да, научих го — съгласи се с логиката й Аркониел.

Лел се изправи. Краката й бяха увити с парцали и ивици кора, но студът изглежда не я притесняваше. Намествайки роклята и кожата, тя каза:

— Вие, ореска, прекалено много в глава. Затова трябвам ви за шаимари анан. Затова трябвам ви оправи шаимари на кийса.

— Ще ме научиш ли?

Лел погледна надолу към него и повдигна вежда:

— Продължава плаща?

Аркониел на свой ред оправи дрехите си.

— В името на Квартата, да, ако това е цената ти. Но не можеш ли да дойдеш в крепостта?

Тя поклати глава.

— Не, в това Айя права. Аз видяла ваш крал, чела сърце. По-добре никой не знае.

Въздигнатото настроение на Аркониел бе помрачено от внезапно съмнение.

— Видях те да говориш с Тобин и Ки. Те те познават.

— Кийса знае да не казва.

— Знаеш, че излагаш Ки на опасност по такъв начин.

Лел сви рамене.

— Ти не тревожи се за Ки. Богиня и него изпраща.

Изглежда всичките й разсъждения произтичаха от това.

— Твоята богиня е заета жена.

Лел скръсти ръце и не спря да се взира в него, докато той не се почувства неловко. Тогава тя рязко се извърна и му направи знак да я последва.

— Къде отиваме?

Тя изчезна сред дърветата, кискайки се.

— Иска уроци все на пътя, ореска?

Въздишайки, Аркониел улови юздите на коня си и я последва пеш.

Очевидно и вещиците виждаха добре в тъмното. Лел крачеше уверено сред гората, напявайки си. Стъпките й почти приличаха на танц. Короните на дърветата закриваха звездите и магьосникът побърза да я догони, за да не се загуби.

Вещицата спря под един огромен дъб.

— Кама! — изрече тя на висок глас. Меко сияние изникна от вътрешността на дървото.

Аркониел я последва и се озова в уютно убежище. Светлина, подобна на призованата от него, блестеше над главите им, близо до тавана на кухината. Двамата с Айя бяха откривали подобни гигантски хралупи по време на пътуванията си. Старите дъбове често се разцепваха, без да умират. Лел си беше устроила тук прекрасен дом. Край стената лежеше покрит с кожи сламеник, до който имаше купчина, която сигурно съдържаше дрехи. Имаше тенджери и кошници, както и огнено гърне. Стените на дървото бяха почернели от дима. Но магьосникът пак не можеше да си представи да живее с години на подобно място.

Лел спусна еленска кожа над входа и приклекна над казана, за да го запали.

— Заповядай. — Аркониел извади малка торбичка с огнените си камъни и й показа как се използват. Вещицата веднага си послужи с един и прие подаръка с усмивка:

— Хубаво.

— Как си оцеляла тук? — попита Аркониел, настанявайки се край огъня. На тази светлина виждаше, че лицето и ръцете й са напукани, а краката й бяха покрити с мазоли и измръзнали места.

Лел го погледна от другата страна на огъня. Проблясващата светлина хвърляше дълбоки сенки в чертите й и караше сребърната й коса да изглежда червеникава. Преди това на пътя изглеждаше толкова млада. Тук сякаш притежаваше достолепната старост на богиня.

— Тук добро място — каза тя, сваляйки кожената си наметка. Остави горната част на роклята си да се свлече. Сега върху тялото й нямаше символи. Тя бръкна в една кошница и му предложи парче изсушено месо. Все така загледан в нея, той го прие. Вещицата изглеждаше зацапана, малкото й останали зъби бяха пожълтели. Но когато му се усмихна, тя все още бе привлекателна и примамлива.

Без да мисли, той се приведе напред, за да целуне рамото й.

— Как успяваш да ме караш да се чувствам така? — попита Аркониел шепнешком.

— На колко години си? — попита тя с пълна с червени боровинки уста.

Той трябваше да се замисли.

— На тридесет и една. — За повечето това беше почти половин живот, ала за един магьосник това не беше нищо.

Лел повдигна вежди в престорена изненада.

— Тридесет и една години няма жена, а се чуди? — Тя изсумтя, сочейки към слабините му. — Тук сила. — Посочи корема, гърдите, гърлото и челото му. — Всички тези места сила. Някои може използва. Ти може.

— И ти ще ме научиш.

— Част. За кийса.

Аркониел се премести по-близо до нея.

— Онзи път, когато те видях до блатото, ти използва нещо, което искам да науча. Аз бях на пътя, а ти се появи…

Лел се подсмихна и направи щипещо движение с палец и показалец.

— Вижда те с крабол.

За момент Аркониел я гледаше неразбиращо, после се досети.

— С боба.

— Боб — повтори тя. — Мисли, че го движи.

Нов, по-объркан жест, но магьосникът сметна, че е разбрал.

— Видяла си ме да се опитвам да пренасям бобовите зърна. Но как?

Вещицата повдигна лявата си ръка и с палец и показалец очерта кръг. Изричайки бърза поредица от звуци, които не приличаха съвсем на думи, тя духна връз пръстите си. Когато тя отдръпна ръка, Аркониел видя малка черна дупка във въздуха пред тях, голяма колкото конско око.

— Погледне — предложи тя.

Магьосникът се приведе към увисналата във въздуха шпионка и откри, че вижда Тобин и Ки. Те седяха на пода край модела на града. Принцът учеше Ки как да оформя фигурки.

— Удивително!

Лел рязко го сръга с лакът и затвори дупката с махване на ръка, но не и преди две личица да се повдигнат сепнато, търсейки откъде е долетял внезапният глас.

— Забравих, че аз също можех да те чувам! — възкликна Аркониел. — В името на светлината, това наистина е тунел!

— Какво това „тунел“? — попита вещицата.

Когато той се опита да обясни, Лел поклати глава.

— Не, това… — Тя с жест показваше отварянето на прозорец. — С две страни. — Притисна длани една към друга.

Аркониел ставаше все по-развълнуван. Щом гласът можеше да преминава толкова лесно, значи за предмет или дори човек също беше възможно! Но когато се опита да обясни това на Лел, очите й се разшириха в тревога.

— Не! — каза тя, разтърсвайки ръката му, за да подчертае думите си. Поставяйки другата си ръка върху челото му, вещицата заговори направо в ума му, както тогава край блатото. Нищо материално, което потъне в зрящ прозорец, не излиза — нито на другия край, нито където и да е. Той поглъща всичко, поставено в него.

— Научи ме — рече Аркониел.

Лел отдръпна ръце и поклати глава.

— Още не. Други неща по-важни. Още не знае достатъчно.

Магьосникът приседна на пети, опитвайки се да потисне разочарованието си. Това не беше магията, на която се надяваше, но пък щеше да му помогне да се доближи до целта си. Трябваше да бъде търпелив.

— Тогава какво трябва да узная?

От полата си тя извади костна игла. Показа му я и убоде палеца си, изстисквайки капчица кръв.

— Първо научи сила на това, плът, кост и мъртви.

— Некромантство? — Нима единствено съвкупление бе успяло да го накара да забрави за мрачните корени на магията й?

Лел го погледна с неразгадаемите си тъмни очи. Отново изглеждаше стара и могъща.

— Тази дума зная. Твои хора ни нарича така, когато ни прогонва от наши земи. Вие греши.

— Но това е кръвна магия…

— Да, но не зло. Некромантство… — Тя започна да търси нужната дума. — По-лошо мръсно.

— Мерзост — предложи Аркониел.

— Да, мерзост. Но това не. — Лел изцеди още една капка и я размаза по дланта си. — Ти има плът, кръв. Аз има. Всички има. Не зло. Сила. Зло идва от сърце, не кръв.

Магьосникът гледаше как кръвта очертава линиите на ръката й. Казаното от нея противоречеше на всичко, което бе научил в бащиния си дом и сетне като магьосник. Но сега седеше редом с нея, усещайки излъчващата се от нея сила — и не долавяше злина. Помисли си за Тобин и демона, за усилията, които Лел бе положила, за да смекчи случилото се. Неохотно, със страх, той се вслуша в сърцето си.

Ако Аркониел можеше да вижда бъдещето, щеше да види, че този момент бе променил безвъзвратно историята на Скала.

Глава тридесета

Тази зима Аркониел се озова едновременно в ролята на учител и ученик. Всяка сутрин наставляваше неохотните си обучаеми, а сетне се отправяше при Лел.

Тарин се оказа силен съюзник в първото, защото отказваше да тренира с момчетата, преди те да са се представили задоволително с уроците на Аркониел. Тази система първоначално бе посрещната с неодобрение, но когато Тобин най-сетне усвои буквите и започна да чете, ученето внезапно започна да му се струва интересно. Ентусиазмът му се увеличи, когато Аркониел предложи да го научи да рисува. Това беше единственото умение на магьосника, което впечатляваше принца.

Ки все още се местеше неспокойно по време на уроците, но и при него Аркониел виждаше подобрение. Но знаеше, че не бива да се ласкае, като посочва себе си за причина. Ки полагаше старание във всичко, което интересуваше младия принц.

Нямаше съмнение, че оръженосецът бе оказал плодотворно влияние върху Тобин. Принцът сега се смееше повече, а ежедневните разходки из планината бяха придали розовина на страните му и мускули към дългите му кости.

На всеки няколко седмици пристигаха вестоносци с писма от Риус. Херцогът пишеше за нарастващо вълнение отвъд морето.

В пленимарските корабостроителници цари прекалено голяма активност, за да бъдем спокойни, казваше в едно писмо той, и шпионите на краля говорят за множество сили, струпвани на източната граница на Мицена. Страхувам се, че напролет няма да се задоволят да нападат крайбрежието. Дано Илиор и Сакор отсъдят този път да се сражаваме на други брегове.

Аркониел, който не бе воювал, наблюдаваше Тарин по време на четенето на тези писма.

Капитанът слушаше внимателно, набърчил чело, а после разпитваше подробно вестоносеца. Какво било положението с гарнизоните в Атион и Цирна? Колко кораба имало в пристанището на Еро? Кралят мобилизирал ли е още войници, подсигурил ли е още припаси?

— Слушайки те, се чувствам като пеленаче — призна една вечер Аркониел, докато двамата с Тарин играеха на бакши. — А съм пътувал толкова много.

— Някога магьосниците също се сражаваха — каза Тарин, съсредоточен над играта. — Сега кралят изглежда склонен да се биете едни срещу други.

— Надявам се един ден да видя как това се променя.

В такива моменти Аркониел болезнено усещаше разделящата ги тайна. Колкото повече опознаваше капитана, толкова по-силно съжаляваше, че Тарин не знае истината.

— Не бих имал нищо против да ми пазиш гърба — продължи боецът, събирайки камъните, за да ги хвърли отново. Огънят заблестя по халцедоните в ръката му. — За магьосниците не мога да кажа, но познавам хората. Ти не си от онези, които превиват гръбнак. Не смятам, че Айя би те взела, ако беше обратното. Или щеше да ти остави онази торба.

Тарин погледна към него, преди Аркониел да е успял да скрие изненадата си.

— О, не любопитствам. Но и не съм сляп. Щом тя ти се доверява, това е достатъчно.

И двамата не казаха нищо повече по въпроса, ала Аркониел се радваше, че този човек е благосклонен към него.

Щеше му се да бъде и толкова сигурен в мнението, което Лел имаше за него. Той копнееше за нея, често насочвайки мислите си нощем, но вещицата оставаше непреклонна — позволяваше му да я намери, само когато тя пожелаеше. Никакво дирещо заклинание не бе в състояние да я открие. Аркониел бе ходил и лично в гората, за да търси дъба, но също безуспешно. Тя решаваше кога ще бъде намерена.

Понякога я откриваше заедно с момчетата. Тогава четиримата се разхождаха из гората като някакво селско семейство. Беше приятно. С усмивка си мислеше каква ли гледка представляват. На дневна светлина годините й личаха и Аркониел се чувстваше по-сроден с Тобин и Ки.

Но когато се срещнеха сами, беше съвсем различно. Сливаха се със същата разпаленост, както и първият път. Вече и двамата не виждаха в това „отплата“. Сред плама на срещите им Аркониел сякаш се въплъщаваше в стихии. Когато накрая отвореше очи, виждаше силата на богинята на Лел да блести в очите й, а също и тъмните символи по кожата й, които тя му показваше само тогава.

Сетне двамата лежаха на сламеника й и вещицата му показваше магическите си умения. Голяма част от демонстрираното целеше да отстрани отвращението му към кръвна магия.

В началото тя го научи да „разчита кръвта“. Подаваше му окървавено парче плат или кора. Докосвайки го с пръсти и с ума си, Аркониел скоро се научи да разпознава създанието, на което бе принадлежала. С напредването на уроците се научи да влиза в съзнанието на съществото, сякаш е още живо, както и да вижда през очите му. Като лисица се промъкваше из поляната и изравяше тромави мишки изпод заледената трева. Като орел се рееше високо в небето, дирейки плячка. Най-странният от тези опити го превърна в пъстърва. Под речния лед той видя женски пръстен да сияе сред камънаците.

В качеството на последно изпитание Лел му даде капка от собствената си кръв. Магьосникът се намери под кожата й. Простите умове на животните бяха му предоставили единствено образи, обгърнати в сивота. Но сега усети тялото на вещицата около себе си, сякаш носеше плътта й като дреха. Усещаше гърдите й под окъсаната рокля, болката, която измъчваше левия й глезен, топлината, останала от сношението им. След миг объркване осъзна, че вижда себе си през нейните очи. Тялото му лежеше на сламеник до огъня, неподвижно като труп. Със смесица от любопитство и раздразнение той огледа дългите си окосмени крайници и ребрата под бялата си кожа. Лицето му беше възторжено, подобно на Оракул, докоснат от бога.

Но не можа да чуе мислите на Лел. Тях тя избра да не сподели.

Когато страхът му от магията й отслабна, тя започна да му преподава основните неща за призраци и духове.

— Как направи промяната у Тобин? — попита той един ден сред стенещия около дъба вятър.

— Видя.

— Видях те да разменяш парче кожа между тях. То ли задържа магията?

— То прави кожата една кожа — отвърна тя, дирейки точните думи. — Когато Тобин отново трябва да стане момиче, тази кожа трябва да бъде махната.

Аркониел не играеше единствено ролята на ученик. Помагаше на Лел да усвои повече от езика му и също така я научи на всичките му познати начини да създава огън. Сравнявайки магии, двамата откриха, че могат да призовават огън и да се промъкват, без да оставят следи.

Той й показа метода на ореските за разпознаване на магьосник, а Лел се опита да му покаже как създава „тунела във въздуха“. Но последното се оказа по-трудно, отколкото Аркониел бе очаквал. Проблемът не беше в прошепнатите думи или в движенията на ръката, а в някакъв умствен ход, който не можеше да разбере, а вещицата не можеше да обясни.

— С времето ще го усвоиш — уверяваше го отново и отново тя. — Ще стане.

За огромно неудоволствие на магьосника, с Тобин напредваше най-малко. Детето бе възпитано и изглеждаше решено да узнае всичко, което Аркониел се опитваше да го научи, ала между тях винаги оставаше някакво непреодолимо разстояние.

Едно от нещата, които принцът избра да му довери, бе заклинанието, с което призоваваше брат си. Магьосникът остана много изненадан от това споделяне. Опита да повика духа, но напразно. Братът се подчиняваше само на Тобин.

Когато по-късно бе попитал Лел за това, вещицата сви рамене и каза:

— Те съединени по плът. Това не можеш да научиш с магия.

Което бе неприятна новина за Аркониел, тъй като духът се научи да идва в кабинета му. Не го беше виждал от деня, в който беше подплашил коня му, ала хладното, враждебно присъствие не можеше да бъде сбъркано. Призракът изглежда изпитваше голямо удоволствие да го тормози. Често се приближаваше толкова близо, че магьосникът настръхваше. Не го нараняваше, но неведнъж младият маг прекъсваше работата си и слизаше да търси Тобин.

Пролетта дойде рано, но пък валеше малко дъжд. Както се очакваше, крал Ериус подписа споразумение с Мицена и поведе кампания срещу пленимарските нашественици там, оставяйки доверения си министър, главен канцлер Хайлус, да се грижи за кралството в негово отсъствие. Едно от редките писма на Айя споменаваше предимно мимоходом, че кралският магьосник, лорд Нирин, също бе останал в столицата.

Риус трябваше да придружи краля, разбира се, Тарин също трябваше да го последва.

В началото на литион херцогът дойде, за да се сбогува, довеждайки със себе си цяла трупа акробати и менестрели. Остана по-малко от седмица, но пък яздеше с момчетата всеки ден и оставаше до късно, играейки с Тарин и Аркониел под звуците на песни. Магьосникът много се радваше да види предишния херцог, а Тобин направо беше в екстаз.

Единственото нещо, помрачило посещението му, бе неочакваната смърт на иконома Минир. Една сутрин той не се яви за закуска и Нари го откри в леглото му. Жените умиха тялото, обвиха го в билки и го зашиха в саван, за да бъде отнесен при близките си в Еро.

Старецът бе много обичан. Всички плакаха около тялото му, изложено в светилището. Всички, освен Тобин. Дори Ки проля няколко сълзи за стария клетник. Но принцът поднесе даровете си за Астелус със сухи очи. Гледката вцепени Аркониел, макар той да беше единственият забелязал.

Денят на раздялата настъпи скоро. Цялото домакинство се събра, за да изпрати Риус и Тарин. Капитанът и магьосникът се бяха сбогували още снощи на по чаша вино, ала въпреки това Аркониел пак усещаше тъпа болка да сграбчва сърцето му, гледайки как високият мечоносец оседлава коня си.

Тобин и Ки мрачно помагаха с приготовленията. Магьосникът никога не беше ги виждал толкова потиснати.

Когато всичко бе готово и херцогът и Тарин всеки момент щяха да потеглят, Тобин застана до стремето на баща си и погледна нагоре.

— Ки и аз ще се упражняваме всеки ден — обеща той. — Кога ще мога да се присъединя към теб?

Риус се приведе към него и взе ръката му, гордо усмихнат.

— Когато ризницата ми ти е по мярка, детето ми. Този ден ще дойде по-скоро, отколкото очакваш. Когато това стане… — Гласът му леко потрепери. — В името на Квартата, няма да има по-горд командир от мен да имам подобен воин зад себе си. — Той се обърна към Ки. — Би ли искал да предадеш някакво съобщение за баща си, ако го срещна?

Ки сви рамене:

— Ако съм служил добре, милорд, кажете му това. Не се сещам какво друго би искал да узнае.

— Ще му кажа, че никой принц не е имал по-верен оръженосец. Благодаря ти, Киротиус, сине Ларентов.

Аркониел се затрудняваше да каже чии очи сияеха по-ярко — тези на Тобин или тези на Ки.

Глава тридесет и първа

Седмици след напускането на баща му Тобин не откъсваше очи от алистънския път, но пратеник така и не се появяваше. Една сутрин Аркониел го завари да стои на прозореца на стаята си и отгатна мислите му.

— Мицена е много далече. Може би още не са стигнали.

Принцът разбираше правотата му, но въпреки това не можеше да не гледа.

Когато около месец по-късно един топъл пролетен ден наистина доведе вестоносец, той не носеше новини от херцога.

Тобин и Ки ловяха риба, когато дочуха кънтежа на копита. Стрелвайки се нагоре по брега, можаха да видят конника. Ездачът беше облечен в кожена броня и дълга кафява коса, развяваща се около раменете му.

И след пристигането на Ки правилата при поява на непознати бяха останали непроменени: да не се приближават и веднага да се върнат в крепостта. Ки също знаеше това, но затича право срещу ездача.

— Ки, не! — викна Тобин, хващайки го за глезена.

Но оръженосецът само се изсмя.

— Това е Ахра!

— Ахра? Сестра ти? — Тобин го последва, но срамежливо остана по-назад. В историите на Ки Ахра често бе заплашителен образ.

Ездачът ги видя и рязко спря.

— Ки, това ти ли си?

Наистина беше жена, но тя не приличаше на нито една от жените, които принцът бе виждал. Носеше същата кожена броня като войниците на баща му върху ризницата си, а от гърба й надничаха лък и дълъг меч. Косата й беше тъмнокестенява, също като тази на Ки, отпред сплетена, а отзад пусната свободно. Иначе не приличаше много на него, тъй като му беше само полусестра.

Тя се пресегна и прегърна брат си, повдигайки го от земята.

— Наистина си ти! Пак си кльощав, но си пораснал две педи!

— Какво правиш тук? — попита Ки, когато отново стъпи на земята.

— Дойдох да видя как се справяш. — Ахра говореше със същия диалект, с който момчето си бе служило в началото. — Преди няколко седмици срещнах онази магьосница на пътя и тя ме помоли да донеса писмо на някакъв неин приятел тук — също магьосник. Каза също, че си се справял добре. — Тя се ухили към Тобин. — А кой е този мърляв дребосък? Айя не каза нищо за друго момче на служба у принца.

— Мери си приказките — предупреди я Ки. — Това е принцът!

Тобин пристъпи напред, за да я поздрави, а тя се отпусна на едно коляно, свеждайки глава.

— Простете, Ваше Височество, не ви познах!

— Как би могла? Моля те, стани! — подкани я Тобин, който се чувстваше засрамен някой да коленичи пред него.

Ахра се изправи и прониза Ки с мрачен поглед.

— Можеше да ми кажеш!

— Ти не ми остави възможност!

— Радвам се да те срещна — рече принцът, хващайки ръцете й. Първоначалната му изненада беше отминала. Радваше се най-сетне да се срещне с някой от роднините на Ки. — Баща ми не е тук, но си добре дошла да ни гостуваш.

— За мен ще бъде чест, Височество, но капитанът ми ме освободи само до здрач. Останалите от ротата купуват припаси в Алистън. Поели сме към Илани, за да отблъскваме обирджиите.

— Мислех, че ще си в Мицена с Джорвай, татко и останалите.

Тя изсумтя, при което Тобин можа да види демонстрация на прословутия й характер.

— Те отидоха, всички момчета, включително маминия ти Еймин, дето е само година по-голям от теб. Ще бъде куриер. Обаче кралят още не иска жени във войските си. Остави ни със старците и сакатите да вардим брега.

Тримата се отправиха към крепостта. По пътя Ахра разказваше на Ки новини от вкъщи. Четвъртата им майка, само година по-възрастна от Ахра, родила близнаци скоро след като Ки напуснал и сега отново била бременна. Пет от най-малките деца заболели от треска, но само две умрели. Къщата била по-тиха, след като седмина от най-възрастните ги нямало. Ейлън сигурно се радвал на войната, защото дошъл някакъв техен съсед, обвинявайки го в кражба на коне. Макар това да не беше нещо ново, Ки енергично защитаваше брат си.

Тобин слушаше с нарастващо въодушевление. Познаваше всички роднини на Ки от историите му, а сега имаше възможност да види един от образите им. Ахра му хареса и той реши, че приятелят му леко е преувеличил лошите й качества. Тя също бе пряма и открита. Тъмните й очи не криеха тайни. И въпреки всичко му изглеждаше странно да види жена с меч.

Нари ги пресрещна на моста, спирайки и трима им с намръщването си.

— Принц Тобин, коя е тази жена и какво прави тук?

— Това е сестрата на Ки. Онази, която се опитала да прескочи коня си над кочината и паднала.

— Ахра? — моментално омекна дойката.

Ахра прониза брат си с поглед:

— Да не си разказвал за мен?

Нари се изсмя.

— И още как! Край Ки тайни не се задържат. Ела да ядеш с нас, момиче! Готвачката ще се зарадва отново да види жена с бойно снаряжение.

Слушаха как готвачката си разменя военни истории с Ахра, когато изникна Аркониел. На лицето си той носеше онова самодоволно изражение, с което се връщаше от срещите си с Лел.

Това се промени, когато видя Ахра. Изглеждаше дори още по-кисел от Нари, преди сестрата на Ки да му подаде писмото.

— Е, щом тя те праща — промърмори магьосникът. — Съжалявам, че не се бях сетил да накарам Ки да пише на майка си.

— Не би имало полза — каза му Ахра с достойнство. — Никой от нас не може да чете.

Ки се изчерви, сякаш е бил хванат да върши нещо срамно.

— Какво знаеш за войната? — попита Тобин.

— Последните ми новини са отпреди месец. Кралят се е срещнал с миценските старейшини в Нанта. Флотилия се е отправила да се изправи срещу пленимарците на границата. Чух да се говори за баща ви, принце. Казват, че той е начело на всяка битка, десницата на краля.

— Посещавала ли си столицата наскоро? — попита Аркониел.

— Минахме през Еро преди седмица. Два кораба бяха изгорени на пристанището, когато началникът откри чума. Когато се оказа, че някои от моряците вече били слезли и отишли в кръчма, лешокълвачите заковаха вратата и я опожариха с все посетителите.

— Какви са тези лешокълвачи? — попита Тобин.

— Нещо като целители — обясни Аркониел, макар физиономията му да показваше, че има далеч по-ниско мнение за тях. — Обикалят из кралството и се опитват да попречат на чумата да се разпространява през пристанищата. Носят маски с удължени предници, приличащи на човки, удължените места са пълни с билки, които прогонват чумата. Затова хората ги наричат така.

— Гоначите също създават проблеми — каза Ахра. Принцът отново не разбра какво има предвид тя, освен че очевидно не ги почита.

— Имаше ли още екзекуции в града? — поинтересува се магьосникът.

Ахра кимна.

— Три, една от които на свещеник. На хората не им харесва, но никой не смее да се обади, не и след онези арести преди няколко месеца.

— Достатъчно с тези теми — каза готвачката. — Мисля, че момчетата биха искали да видят как се бие жена. Ти си първата въоръжена, която принц Тобин е виждал.

Посещението на Ахра приключи с малко фехтовка в двора на казармата. Ахра не се свенеше да се бие мръсно и показа на момчетата няколко нови начина за поваляне и нанасяне на изненадващ удар.

— Това не е начинът, по който племенникът на един крал трябва да бъде обучаван! — възрази Нари, наблюдаваща от безопасно разстояние.

— Остави ги — каза готвачката. — В битка никой не обръща внимание на титли. Някой и друг трик никога не е излишен.

Аркониел остана в кухнята, запаметявайки писмото на Айя, за да може да го изгори. Чужди очи биха видели в него единствено клюкарско описание на хората, които тя бе срещнала. Но когато магьосникът произнесе нужните думи, заклинанието подчерта в сребърно някои букви, разкривайки същинското съобщение. Все още бе тайнствено, но достатъчно ясно, за да породи ново неприятно усещане у него.

Още трима приятели потънаха в пламък. Хрътките още душат, но не са намерили диря. Дойде ли бяло или сиво, бягай. Държа се на разстояние. Илиор да те пази.

Бяло или сиво. Аркониел си представи група от съответните ездачи да прекосява поляната и потръпна. Хвърли писмото в огъня и зачака да бъде изпепелено.

— Нека Илиор да бди и над теб — прошепна той, разронвайки пепелта с ръжена.

Глава тридесет и втора

В началото на горатин започнаха да пристигат пратеници от Мицена. От този момент, през цялото лято и последвалата дълга зима, момчетата живееха от съобщение до съобщение. Херцогът пишеше рядко. Всяко писмо биваше четено, докато пергаментът не започнеше да се рони. Кралят се върна в Еро, за да прекара зимата там, но остави по-голямата част от силите си на границата. В качеството си на един от най-верните командири, Риус остана да лагерува с войските на западния бряг на река Ел. Пленимарци сториха същото на другия бряг. С идването на пролетта битките се разразиха наново.

Лятото, което последва, бе ненадминато горещо, както го обяви готвачката. Аркониел се стараеше да поддържа вниманието на момчетата към уроците, а те се притесняваха, че войната отминава без тях.

На четвъртия ден от месец шемин Ки навърши тринадесет. На моменти гласът му се изменяше странно. Върху горната му устна бе започнал да се образува мъх.

Тобин скоро щеше да стане на дванадесет. Макар лицето му все още да оставаше гладко, вече бе висок колкото оръженосеца си. И двете момчета все още изглеждаха тънки, но пък безкрайните дни езда, работа и тренировки им бяха придали сила, на която никое отраснало в града момче не можеше да се противопостави.

Аркониел продължаваше да се удивлява на приятелството им. Двамата бяха по-близки от братя. Всъщност се спогаждаха далеч по-добре от братя. Макар че споделяха почти цялото си време, а нощем спяха в едно легло, магьосникът почти никога не ги чу да си кажат лоша дума. Тобин и Ки се съревноваваха добронамерено и безсрамно се защитаваха един друг, когато бъдеха заловени да правят някаква пакост. Аркониел подозираше, че Ки стои зад повечето бели, но пък само магия или мъчения можеха да измъкнат истината от двамата.

Двете години внимателно наставление бяха шлифовали Ки. Сега той говореше не по-зле от когото и да е провинциален лорд и през по-голямата част от времето съумяваше да не ругае. Все още притежаваше неоформените черти на момче, но личеше, че след време ще стане хубав младеж, който би могъл да се издигне високо в царския двор, ако поискаше.

Поне колкото можеше да се издигне с правилната подкрепа синът на един рицар без земя. Титлата на баща му беше без значение. Тобин или Риус можеха да го издигнат, но дори и тогава пътят му нямаше да бъде лесен — освен ако херцогът не избереше да го осинови, което беше малко вероятно.

В някоя нормална къща разликата в положението им щеше вече да се е проявила. Но положението далеч не беше такова. Тобин не знаеше нищо за дворцовия живот и към всеки се отнасяше като към равен. Нари се дразнеше от това, но Аркониел я посъветва да остави момчетата. Нали най-сетне Тобин бе щастлив — поне през по-голямата част от времето.

Вече не проявяваше ясновидски способности, а с помощта на Лел изглежда бе постигнал някакво разбирателство с духа. Последният беше станал толкова тих, че Нари се шегуваше как призракът й липсвал. Аркониел бе попитал вещицата дали е възможно духът да намери покой, ала тя бе поклатила глава, казвайки:

— Не, и не би трябвало да искаш подобно нещо.

Тобин вече не говореше за майка си. Единственият признак, че все още помни, бе начинът, по който отбягваше кулата.

Единствените облаци на младия му хоризонт бяха отсъствието на баща му и фактът, че не можеше да се присъедини към него в Мицена.

След визитата на Ахра, Тобин и Ки осъзнаваха с мъка, че по-млади от тях момчета бяха отишли да воюват. Аркониел уверяваше принца, че никое момче с неговото положение не би било допуснато в битка, нито дори ако е престолонаследник, но това не облекчаваше наранената му гордост.

Поне веднъж месечно момчетата изпробваха ризницата, която Риус беше оставил, и се кълняха, че почти им става, макар в действителност ръкавите й да висяха далеч надолу под ръцете им. Упражняваха се неспирно и строшиха толкова дървени мечове, че с парчетата им готвачката можеше да се отоплява цяла зима.

Тобин се възползва от завоюваните си с труд умения и винаги имаше приготвен дебел куп писма за куриерите на баща си. Риус отговаряше спорадично, а в писмата му не споменаваше никакъв отговор на Тобиновите молби да му бъде позволено също да дойде. Но пък изпрати майстор на мечове. Той им взе мерки и след няма и месец и двамата имаха истински оръжия, с които да се упражняват.

Иначе животът си течеше по обичайния начин. До един летен ден, когато Аркониел ги чу да се чудят колко ли далече е Еро и как да се представят на непознатите по пътя. Същата нощ той тихо прикрепи по един символ върху тях, за да може да ги проследи при нужда.

Двамата не избягаха, но през цялото лято сумтяха, ръмжаха и говореха за война и Еро.

Всъщност Ки само няколко пъти бе посещавал града, но всеки път, когато разказваше на Тобин, сякаш отново се пренасяше там. Вечер те стояха край модела и оръженосецът сочеше разни места, пресъздавайки образи с думите си, карайки нова част от града да оживее във въображението на Тобин.

— Тук е улица „Златарска“, или някъде наблизо. А тук е храмът. Помниш ли, когато ти разказвах за дракона върху стената му?

Тобин подробно го разпитваше за ауренфейските коне и търговци. Многократно го караше да описва корабите в пристанището.

Но пък принцът му разказа какво се крие зад стените на дворцовия кръг, защото Ки никога не беше влизал там. Самият Тобин също не беше, но пък разполагаше с историите на Тарин и баща си, които бе запомнил добре. Също така учеше приятеля си да запомни владетелите, подреждайки кралете и кралиците от кутията върху покрива на двореца.

През деня те се разхождаха из леса и поляната, свели облеклото си до ленени килтове. Дори Аркониел последва въведената от тях мода. Не изглеждаше обиден, когато те се присмиваха на бледото му, космато тяло.

Лел също се беше разсъблякла заради горещината. Тобин се бе шокирал първия път, когато тя бе изникнала да ги посрещне, облечена само в къса пола. Бе виждал Нари, когато се преобличаше или къпеше, но не и друга жена. Освен това дойката му имаше малка гръд и бледа кожа. Лел беше пълната й противоположност. С кафява кожа, едри гърди, които се полюшваха, когато ходеше. Имаше широки бедра и тънък кръст. Ръцете и краката й бяха все така мръсни, но останалата част от тялото й бе чиста, сякаш вещицата току-що бе излязла от водата. Тобин искаше да я докосне по рамото, за да види какво ще е на допир, но самата мисъл го накара да се изчерви.

Първият път бе видял Ки също да се изчервява, макар да не изглеждаше особено засрамен. Скоро и двамата свикнаха да я гледат. Макар че Тобин продължаваше да се чуди какво крие полата й. Ки му беше казал, че там жените не приличат на мъжете. На моменти принцът усещаше, че Лел го гледа, сякаш е разгадала мислите му. Тогава се изчервяваше, свеждайки поглед.

Глава тридесет и трета

— Смяташ ли, че принц Корин трябва да пълни кофи в двореца? — оплака се Ки. Двамата с Тобин крачеха из кухненския двор, понесли кофи с вода. Дървената фигурка, която оръженосецът носеше около врата си, бе прилепнала към кожата му.

Двамата стигнаха до димящия казан и изляха кофи вътре. Още не беше обед, но лентинският ден вече бе жежък.

По носа на Тобин се стичаше пот. Навеждайки се над казана, той раздуха парата и простена.

— Проклятие. Още и наполовина не е пълен. Още два тура и влизаме. Не ме е грижа колко ще крещи готвачката.

— На вашите заповеди, принце — закиска се другарят му, тръгвайки след него.

Последната суша бе смъкнала нивото на реката. Трябваше да подбират пътя си върху камъни сред тиня, за да стигнат водата. Почти бяха пристигнали, когато Ки си удари лошо пръста. Той простена, сподавяйки забранена дума. Днес Нари вече го беше ударила по ухото.

— По дяволите! — просъска той, стиснал кървящия си пръст.

Тобин остави кофите и му помогна да докуца до водата.

— Потопи го, за да не те боли.

Ки приседна и потопи и двата си крака до коленете. Тобин стори същото и се облегна назад, опирайки се на лакти. Това лято беше дори по-мургав от Ки, отбеляза си гордо той, макар Нари да твърдеше, че приличал на селянин.

Ки му напомняше на котката, срещу която се бяха изправили в планината — гъвкав, с мускули, очертаващи се под гладката кожа. Изпита приятно усещане, което не можеше да изрази с думи.

— Казанът няма да се напълни сам! — викна готвачката някъде иззад тях.

Тобин изви глава назад, поглеждайки наопаки нетърпеливата жена.

— Ки си нарани крака.

— А нима твоите крака са счупени?

— Доколкото аз виждам, нищо им няма — каза Ки, хвърляйки шепа вода върху корема на Тобин.

Той изквича и скочи.

— Предател! Ще има да чакаш да ти помогна…

Брат му ги наблюдаваше от отсрещния бряг. Тобин го бе повикал по-рано днес и беше забравил за него.

Духът също бе пораснал, но си оставаше слаб и блед. Без значение къде изникнеше, светлината не падаше върху него по същия начин, както върху живите. От това разстояние изглеждаше, че върху лицето си има две дупки. Гласът му също беше отслабнал. От месеци Тобин не го беше чувал да говори.

Призракът остана вторачен в Тобин още миг, след което се обърна и се взря към пътя.

— Някой идва — промърмори принцът.

Ки погледна към поляната, сетне към него.

— Не чувам нищо.

Миг по-късно дочуха дрънченето на сбруи.

— Брат ти?

Тобин кимна.

Вече чуваха наближаващите ездачи достатъчно ясно, за да разберат, че са поне двадесетима. Принцът скочи на крака.

— Мислиш ли, че е татко?

Ки му се ухили:

— Кой друг може да идва с такава група?

Тобин се закатери обратно и изтича към моста, за да види по-добре.

Напечените от слънцето дъски прогаряха краката му. Известно време нетърпеливо подскача от крак на крак, после тръгна по тревата с намерението да пресрещне идващите.

— Тобин, върни се! Знаеш, че не бива да правим това.

— Само ще се приближа! — Поглеждайки през рамо, Тобин видя приятеля си да куцука към моста. Другото момче посочи ранения си крак и сви рамене.

Сред дърветата проблесна слънце, отразено от стомана. Сърцето на принца започна да бие по-бързо. Но защо приближаваха толкова бавно? Баща му винаги прекосяваше последната миля в галоп, вдигайки облак прах, който можеше да бъде видян далеч преди самите ездачи.

Тобин спря и заслони очите си. Днес нямаше прашен облак. Той застина, неспокоен, готов да се стрелне, ако идващите се окажеха непознати.

Но когато първите ездачи изникнаха на ръба на поляната, сред тях той разпозна Тарин, заедно със стария Ларис и останалите… Имаше и двама лордове. Разпозна Нианис по бляскавата му коса, а Солари — по гъстата черна брада и зелено-златното наметало.

Сраженията трябва да са приключили. Довел е гости! Тобин извика и им помаха с две ръце, все още дирейки да зърне баща си сред ездачите. Тарин отвърна на поздрава му, ала не пришпори коня си. Конниците поеха нагоре по хълма и принцът видя, че капитанът води със себе си кон без ездач, но със седло — беше черният кон на херцога. Едва тогава момчето забеляза, че гривите на конете са остригани. Знаеше какво означава това. Мъжете му бяха разказвали истории в двора на казармата…

Въздухът край Тобин се смрачи след изникването на брат му. Гласът на духа едва се чуваше над шума на реката, ала Тобин го чу достатъчно ясно.

Баща ни се прибра.

— Не. — Тобин упорито закрачи да посрещне ездачите. Сърцето му туптеше оглушително. Не усещаше стъпките, които правеха краката му.

Тарин и останалите спряха, когато принцът ги достигна. Тобин не поглеждаше лицата им. Гледаше само към бащиния си кон и нещата, привързани към седлото: ризница, шлем, лък. И дълъг глинен съд, омотан в мрежа.

— Къде е той? — попита Тобин, взирайки се в празното, захабено стреме. Гласът му прозвуча почти тъй слаб, както този на брат му.

Чу как Тарин слиза от седлото. Усети големите му ръце върху раменете си, но остави погледа си вперен в стремето.

Тарин внимателно го обърна и повдигна брадичката му, карайки Тобин да го погледне. Сините очи на капитана бяха зачервени и пълни с мъка.

— Къде е татко?

Тарин извади нещо от кесията на колана си, нещо, което блестеше черно и златно на слънцето. Това беше печатът на баща му от дъбово дърво. Мъжът го постави на шията му с треперещи ръце.

— Баща ти умря в битка, принце, на петия ден от месец шемин. Сражава се храбро. Донесох пепелта му.

Тобин погледна към съда и разбра. Пети шемин? Това беше денят след рождения ден на Ки. Отидохме да плуваме. Прострелях два фазана. Видяхме Лел.

Не знаехме.

Брат му стоеше край коня, отпуснал ръка върху прашния съд. Баща им е бил мъртъв почти от месец.

Веднъж ми каза за умираща лисица, помисли си той, взирайки се невярващо в брат си. И за идването на Айя. Но не и че баща ни е мъртъв?

— Аз също бях там, Тобин. Казаното от Тарин е истина.

Това беше лорд Солари. Той също слезе от коня и дойде при него. Тобин винаги го бе харесвал, но сега и към него не можеше да погледне. Когато младият благородник заговори отново, гласът му долиташе сякаш от много далеч, макар че Тобин виждаше ботушите му досами себе си. — Не спря да надава бойния си вик до самия край. Уби поне четирима, преди да рухне. Никой воин не би могъл да желае по-достойна смърт.

Тобин се чувстваше неестествено лек, сякаш вятърът щеше да го понесе като глухарче. Може би ще видя духа на татко. Той присви очи, опитвайки се да различи сянката му край съда. Но там стоеше само брат му с черните си очи, бавно изчезващ от поглед.

— Тобин?

Тарин го държеше здраво, за да не побегне. Тобин не искаше да поглежда към него, не искаше да вижда сълзите, бавно разсичащи прахта по бузите на мъжа. Не искаше лордовете и войниците да виждат, че Тарин плаче.

Наместо това той насочи погледа си край него и видя Ки да тича насам:

— Кракът му сигурно е по-добре.

Тарин приближи лицето си до Тобин, наблюдавайки го със странно изражение. Сега принцът чуваше как някои от войниците тихо плачеха, нещо, което никога не бе чувал преди. Войниците не трябваше да плачат.

— Ки — обясни Тобин, връщайки поглед отново върху коня на баща си. — Той си нарани пръста, но сега идва насам.

Тарин свали меча с все ножницата от гърба си и го подаде на Тобин:

— Сега това също е твое.

Принцът стисна тежкото оръжие, толкова по-тежко от неговото. Прекалено е голям за мен. Също като бронята. Още нещо, което трябваше да бъде оставено за по-късно. Твърде късно.

Тарин бе продължил да говори, само че Тобин не разбираше думите му.

— Какво ще правим с пепелта?

Капитанът го прегърна по-силно.

— Когато си готов, ще я отнесем в Еро и ще я положим при майка ти в кралската гробница. Най-сетне отново ще бъдат заедно.

— В Еро?

Баща му винаги беше обещавал, че един ден ще го заведе там.

А сега излизаше, че той ще заведе там баща си.

Очите на Тобин пламтяха, гърдите му бяха задъхани, като че е тичал чак до града. Но сълзи не идваха. Вътре в себе си се чувстваше също тъй сух, както праха под краката му.

Тарин отново се качи на коня си. Някой помогна на Тобин, все още стискащ бащиния меч, да се намести зад него.

Ки ги пресрещна по средата на пътя, задъхан и накуцващ. Изглежда вече бе разбрал какво се е случило и избухна в мълчалив плач, виждайки привързаните към седлото оръжия. Той отиде до Тобин, хвана крака му с две ръце и допря чело до коляното му. Кони се приближи и качи Ки при себе си.

Отново продължиха. През остатъка от пътя Тобин усещаше печата на баща му да се люлее над сърцето му с всеки удар на копитата.

Нари и останалите от дома ги посрещнаха на портата и избухнаха в ридания още преди Тарин да им е казал за случилото се. Дори Аркониел плачеше.

Нари притисна до задушаване Тобин, когато той слезе.

— Бедничкото ми — изхлипа тя. — Какво ще правим?

— Ще идем в Еро — каза й Тобин, но се съмняваше, че тя го е чула.

Оръжията и пепелта бяха развързани от седлото и отнесени в светилището. Тарин помогна на принца да остриже гривата на Госи и изгори космите заедно с кичур от собствената си коса на двора в знак на почит към мъртвия.

В светилището пяха тъжни песни, които всички без Тобин изглежда знаеха. Тарин бе поставил ръце върху раменете му. Помолиха се на Астелус и Дална да се погрижат за духа на баща му, а след това на Сакор и Илиор, молейки ги да защитават дома.

За Тобин всичко това се свеждаше до някакви неразбираеми думи. Когато брат му изникна и постави един от мръсните си, чепати корени върху полицата на светилището, принцът беше прекалено изморен, за да го махне. Никой друг не забеляза.

Когато песните и молитвите приключиха, капитанът отведе Тобин настрана и коленичи пред него, придърпвайки го близо до себе си.

— Бях с баща ти, когато беше убит — каза тихо Тарин. В очите му отново се беше появил странният поглед. — Говорехме за теб. Той те обичаше повече от всичко на света и му беше толкова мъчно да те остави… — Прочисти гърло и избърса очи. — Той ми възложи да те пазя. И до края на живота си ще правя точно това. Винаги можеш да разчиташ на мен.

Тарин изтегли меча си и го постави с острието надолу. Вземайки ръката на принца, капитанът я постави върху захабената дръжка и я покри със своята.

— Кълна се в Квартата и честта си, че ще те подкрепям и ще ти служа до края на дните си. Същата клетва дадох на баща ти. Разбираш ли, Тобин?

Момчето кимна:

— Благодаря ти.

Тарин прибра меча си и прегърна принца. Сетне се изправи и поклати глава.

— Какво ли не бих дал моята пепел да се намираше в това гърне.

Всички тези приготовления бяха погълнали остатъка от деня. Времето за вечеря настъпи и отмина, но никой не запали огън и не се зае да приготвя храна. Всички прекараха нощта в залата. Тарин каза, че това се наричало бдение. С падането на нощта той запали една лампа край светилището, но останалата част от дома бе потънала в мрак.

Някои от слугите си легнаха да спят, а войниците коленичиха в полукръг около светилището, положили извадените си мечове на земята. Нари направи легло за Тобин край огнището, но той не можеше да спи. За известно време се присъедини към мъжете, ала мълчанието им го накара да се почувства самотен. Накрая той се сви в другия край на помещението, край стълбите.

Ки го намери и седна при него.

— Никога не си виждал нещо подобно, нали? — прошепна той.

Тобин поклати глава.

— Трябва да са направили нещо, когато майка ти е умряла.

— Не зная. — Мисълта за това още пораждаше тръпки. Ки сигурно забеляза спазмата му, защото се премести по-близо и го прегърна. Тобин се притисна към него, отпускайки глава на рамото му, благодарен от простичката, осезаема утеха.

— Не помня. Просто я видях да лежи на леда, после я нямаше.

Никога не си бе задавал въпроса какво се е случило с нея. Няколко пъти скоро след това Нари се бе опитала да заговори по темата, но Тобин отказваше да слуша. Запушваше си ушите и скриваше глава под завивката, докато тя не си отидеше. Оттогава никой в къщата не беше говорил по въпроса, а той не беше и питал. Достатъчно беше, че духът й обитава кулата. Без значение беше къде е тялото й.

Но сега той мислеше над Тариновите думи. Майка му се намираше в Еро.

Не си спомняше много от онзи отвратителен ден, но знаеше, че когато вече му позволяваха да става от леглото, кралят си беше отишъл. Майка му също.

Подобно на кристал, потопен в някой от алхимическите разтвори на Аркониел, мисълта оформи години полуосъзнати спомени в единствено остро убеждение: кралят бе отвел майка му. Замъгленият му от мъка ум не можеше да се откъсне от това, както е невъзможно да се забрави за развален зъб.

Не, прошепна брат му в тъмното.

— Майка ми умря, когато бях на шест — тихо каза Ки, връщайки го в реалността.

— Как? — Макар да разговаряха непрекъснато, никога не бяха повдигали тази тема.

— Поряза си крака на коса и раната не искаше да зараства. — Намек за някогашния диалект изникна. — Кракът й целият почерня, а челюстите й се вкочаниха. И тя умря. Земята беше замръзнала, затова татко я остави горе в плевника, увита в одеяло. Понякога, когато бях самотен, отивах и се качвах при нея. Понякога дори отгръщах одеялото, за да видя лицето й отново. Погребахме я през пролетта, преди листата да са разцъфнали отново. Тогава татко доведе Сикора вкъщи, коремът й вече беше издут. Помня как се взирах в него, докато пеехме над гроба на мама. — Гласът му се задави.

— Получил си нова майка — промърмори Тобин, внезапно почувствал се много уморен. — А аз сега си нямам нито майка, нито баща.

Ки го притисна по-силно.

— Дали ще те пуснат да дойдеш с мен? Още една глава няма да се забележи.

Все така измъчван от вътрешна болка, със сухи очи, Тобин се унесе и засънува как спи край Ки сред голяма купчина деца с кестенява коса, свити като кученца. А навън лежаха мъртви майки.

Глава тридесет и четвърта

Аркониел се събуди със схванат врат точно на разсъмване. Бе приседнал в един ъгъл край светилището, възнамерявайки да бди с останалите, но по някое време през нощта неусетно бе задрямал.

Поне не съм единственият заспал, помисли си магьосникът, като се огледа.

Лампата край светилището още гореше и на нейната бледа светлина можеше да види легналите върху пейки и до камината. Тобин и Ки се бяха сгушили до стълбите, опрели гърбове до стената.

Само бойците бяха останали будни, прекарали нощта на колене, за да почетат човека, когото бяха следвали толкова дълго.

Аркониел огледа изморените им лица. Нианис и Солари му бяха непознати. От снощните думи на Нари и готвачката бе разбрал, че и двамата са били верни васали на херцога. Може би щяха да бъдат и верни съюзници на дъщеря му.

Той отново погледна Тобин — момчето по нищо не се отличаваше от което и да е бездомно дете от Еро, заспало с гръб, облегнат на стената. Аркониел въздъхна, припомняйки си това, което Айя му беше разказвала за собствените си видения.

Прекалено неспокоен, за да заспи отново, магьосникът излезе навън и отиде до моста, за да наблюдава как слънцето изгрява. Няколко елена пасяха на ръба на поляната, а още няколко се намираха до реката. Голяма бяла чапла търсеше закуска. Дори и по това време се разбираше, че денят се очертава да бъде горещ.

Аркониел седна на средата на моста и увеси крака.

— И сега какво, Светлоносни? — тихо запита той. — Какво се очаква да сторим, ако онези, които трябва да защитават детето, биват отнесени?

Той зачака в мълчание, молейки се за някакъв знак. Но виждаше само огненото слънце на Сакор, взиращо се в лицето му. Магьосникът въздъхна и започна да съчинява писмо на Айя, опитвайки се да я убеди да остави странстванията си и да дойде при него. Не бе получавал вести от нея месеци наред, дори не беше сигурен за къде да го адресира.

Не беше напреднал особено, когато чу вратата зад него да се отваря. Тарин закрачи по моста и се настани до него, насочил поглед към поляната, сключил ръце между коленете си. Лицето му беше бледо и прорязано от печал. Утринната светлина извличаше цвета от очите му.

— Изглеждаш изтощен — каза Аркониел.

Тарин бавно кимна.

— Какво мислиш, че ще стане сега?

— Това дойдох да обсъдим. Кралят говори с мен при кремацията на Риус. Възнамерява да изпрати хора да отведат Тобин в столицата. Иска той да бъде в Еро при принц Корин и кралските спътници.

Далеч не можеше да бъде наречено изненадващо развитие на нещата, но въпреки това сърцето на Аркониел се сви.

— Кога?

— Не съм сигурен. Скоро. Помолих го да даде на момчето време, но той не ми отговори. Не мисля, че иска Тобин дълго да е извън ръцете му.

— Какво искаш да кажеш?

Тарин не отговори веднага, просто се взираше към животните на поляната. Накрая въздъхна и каза:

— Помня те от малък, когато двамата с Айя гостувахте в Атион. Сега видях мъжа, който си станал. Винаги съм те харесвал и вярвам, че мога да ти се доверя, особено когато става въпрос за Тобин. Затова съм готов да оставя живота си в твоите ръце. — Капитанът се обърна и го погледна в очите. — Но ако се окаже, че греша, кълна се в Квартата, че ще трябва да ме убиеш, за да се отървеш от мен. Разбрахме ли се?

Аркониел знаеше, че това не е празна заплаха. Ала зад думите на мъжа бе доловил и страх — за Тобин.

Магьосникът повдигна десница, а лявата ръка притисна над сърцето си.

— Заклевам се в ръцете, сърцето и очите си, сър Тарин, че ще положа живота си, за да защитя детето на Риус и Ариани. Слушам те.

— Даваш ли думата си, че няма да кажеш никому?

— Айя и аз нямаме тайни един от друг, но за нея мога да гарантирам, както за себе си.

— Много добре. Нямам към кого другиго да се обърна. Първо, смятам, че кралят искаше Риус да умре. Мисля, че дори е замесен в смъртта му.

Аркониел не бе запознат особено с кралския двор, но дори и той разбираше, че с тези си думи капитанът действително поставяше живота си в неговите ръце. Тарин също го разбираше, но без да се колебае продължи:

— Откакто принцесата умря, Ериус неизменно изпращаше херцога в най-разпалените сражения. Риус разбираше, но имаше прекалено много чест, за да повдигне въпроса. Обаче някои от заповедите, които ни бяха издадени, бяха просто нелепи. Стотици умели скалански воини щяха да бъдат живи днес в Атион и Цирна, ако кралят бе проявил малко повече разум в изготвянето на атаките си.

В деня, в който Риус беше убит, Ериус ни бе наредил да навлезем на коне в блатиста територия. Попаднахме в засада, докато се опитвахме да я прекосим.

— Какво те кара да мислиш, че кралят има нещо общо с това?

Тарин му се усмихна горчиво.

— Явно не си запознат особено с кавалерията, а, магьоснико? През лятото конници не се изпращат в подобна местност, не и без прикритие. И когато има голям шанс врагът да се е укрепил от другата страна и с наострени уши да очаква приближаването ти. Риус беше прострелян в бедрото далеч преди да сме достигнали твърда земя. Аз бях уцелен в рамото, а друга стрела уби коня ми. Аз паднах, а Риус препусна напред. Беше същинско клане. Трябва да имаше поне двеста или триста пехотинци и стрелци. Ако те не изчакваха нас, значи някой бе разположил войските си изключително неумело. Дори и ранен, Риус се бил като вълк. Ларис ми каза как копиеносец убил коня на херцога и докато той бил притиснат под трупа на животното, враговете се нахвърлили отгоре му с брадви преди… Преди аз да успея да се добера до него.

По бузата на капитана се спусна сълза, заплела се в брадата му.

— Когато го намерих, животът вече изтичаше от него. Отнесохме го, но нямаше нищо, което можехме да сторим.

Последваха още сълзи, но Тарин не изглеждаше да ги забелязва. Нещо нашепваше на Аркониел, че капитанът е свикнал с риданията.

— Риус почувства, че Билайри идва да го отнесе. Той ме придърпа към себе си и заговори тихо, така че само аз да го чуя. Последните му думи в този живот бяха: „На всяка цена пази детето ми. Тобин трябва да управлява Скала.“

Дъхът на Аркониел секна.

— Казал ти е това?

Тарин го погледна в очите и задържа погледа му.

— Тогава си помислих, че смъртта е размътила мислите му. Но сега, когато виждам лицето ти, мисля, че съм на път да си променя мнението. Знаеш ли какво е имал предвид?

Преди да тръгне, Айя го бе посъветвала да се доверява на инстинктите си. Те винаги му бяха казвали да се доверява на Тарин. И въпреки това Аркониел се чувстваше като човек, канещ се да скочи от висока скала, под която се виждат само облаци. Тайната излагаше на опасност всеки, който я узнаеше.

— Да. Айя и аз работехме над това от момента, в който Тобин се роди. Но трябва да ми кажеш откровено — можеш ли да продължиш да служиш на Тобин, знаейки не повече от това, което знаеш сега?

— Да. Само…

Аркониел изучаваше измъченото му лице. Мъжът се мъчеше да намери думи.

— Чудиш се защо Риус не ти е казал повече… преди?

Тарин кимна, стиснал устни.

— Защото не е могъл — меко каза магьосникът. — Риус никога не се е съмнявал във верността ти, знай това. Някой ден ще мога да ти обясня всичко и тогава ще разбереш. Но никога не се съмнявай за неговата вяра в теб. Той е доказал това с последния си дъх, Тарин. Това, което ти е предал, беше най-съкровената тайна в живота му. Сега Тобин се нуждае от защита, а по-късно ще се нуждае от съюзници. Колко войници бихме могли да призовем днес, ако станеше нужда?

Тарин потри брадичка.

— Тобин още няма дванадесет, Аркониел. Прекалено млад, за да командва, прекалено млад дори да привлече следовници, освен ако не разполага с подкрепата на могъщ лорд. — Той посочи към крепостта. — Нианис и Солари са добри люде, ала Риус беше военачалникът, който водеше. Ако Тобин беше на шестнадесет или седемнадесет — или дори на петнадесет — нещата щяха да бъдат различни. Но сега единственият негов близък роднина с власт е кралят. И все пак…

— Да?

— Между нас да си остане, сред благородниците има и такива, които не биха стояли безучастно, ако някоя наследница на кралския род на Скала бъдеше заплашена, а също и такива, които помнят кой беше бащата на Тобин.

— Знаеш ли кои са те? На кого може да се довери Тобин?

— Като се има предвид какво представлява кралският двор днес, малцина са онези, на които бих поверил живота си. Но пък съм прекарал живота си край херцога и умея да определям как духа вятърът.

— Тук Тобин ще се нуждае от напътствията ти. Ами войниците, лоялни на Риус?

— Обикновените хора са привързани към земята, която обработват. Служат на онзи, който притежава въпросните земи. Докато Тобин не порасне, предполагам, че това ще бъде някой избраник на краля. — Той поклати глава. — Боя се, че много неща могат да се променят през това време. Несъмнено Ериус ще постави свои регенти и управители за имотите.

— За детето вече много неща се промениха — промърмори Аркониел. — Поне има късмет да разполага с лоялен човек като теб.

Тарин го потупа по рамото и се изправи.

— Някои служат за слава или от лоялност, някои за пари — каза мрачно капитанът. — Аз служех на Риус от обич. И на Тобин също.

— Обич. — Аркониел повдигна глава, привлечен от нещо в тона му. — Никога не съм те питал преди. Ти имаш имение някъде. Имаш ли семейство?

— Не.

Преди магьосникът да е успял да прочете лицето му, Тарин се обърна и пое към крепостта.

— Това добър човек — прошепна Лел. Гласът й се примеси с шумоленето на водата под нозете му.

— Зная — отвърна Аркониел, почувствал се успокоен от безтелесното й присъствие. — Знаеш за лорд Риус.

— Братът ми каза.

— Какво да правя, Лел? Кралят го иска в Еро.

— Дръж Ки край него.

Аркониел се засмя горчиво.

— Това ли е всичко? Радвам се да го чуя. Лел?

Но тя вече си беше отишла.

Глава тридесет и пета

Сутринта след бдението Тобин се събуди, изпълнен със странно спокойствие. Ки все още спеше, опрял ръка върху бузата му. Принцът остана неподвижен, опитвайки се да проумее чудатата празнота под ребрата си. Не беше същото, както когато майка му бе умряла. Баща му бе загинал от воинска смърт, падайки с чест на бойното поле.

Ки му тежеше. Тобин се размърда, за да облекчи тежестта му. Другото момче сепнато се изправи.

— Тоб, добре ли си?

— Да.

Поне още можеше да говори. Но се чувстваше празен като яма, като вирчето край дъба на Лел. Сякаш беше и същевременно се взираше в тъмната вода, чакайки нещо. Но не знаеше какво.

Той се изправи и отиде до светилището, за да се помоли за баща си. Тарин и благородниците ги нямаше, обаче Кони и някои от останалите още стояха на колене.

— Трябваше да остана да бдя с вас — промърмори принцът, засрамен, че е спал.

— Никой не е очаквал това, Тобин — топло каза Кони. — Ние проливахме кръв с него. Но можеш да направиш дарове за светилището. Петдесет и един восъчни коня, по един за всяка година от живота му.

Кони видя корена, оставен от брата, и понечи да го махне. Тобин го спря.

— Остави го.

Сега до корена имаше оставен и жълъд.

Двамата с Ки прекараха сутринта в стаята за игра сред буци восък. Тобин никога не бе изработвал толкова много фигури и скоро ръцете го боляха, но той не спираше. Позволи на Ки да размачква восъка, за да го стопли, но настоя сам да оформя конете. Изработваше ги както винаги, с извити вратове и малки заострени глави, като ауренфейските коне, които той и баща му яздеха. Но този път с палец оформяше къси резки за гриви — нали траурът изискваше да бъдат подрязани.

Двамата все още се занимаваха с това, когато на прага изникнаха Солари и Нианис, облечени за път.

— Дойдох да се сбогувам, принц Тобин — каза Нианис, коленичейки край него. — Когато дойдете в Еро, бройте ме сред своите приятели.

Тобин вдигна очи от восъка и кимна, чудейки се колко избледняла и изтощена изглеждаше косата му. Като малък обичаше да гледа как пламъците на огнището й придават особен цвят.

— На мен също можете да разчитате, принце — каза Солари, докосвайки юмрук до гръдта си. — В паметта на баща ви, винаги ще се считам за съюзник на Атион.

Лъжец, просъска братът, застанал точно зад мъжа. Той каза на командира си, не щял да бъде лорд на Атион най-много до една година.

— Една година? — промълви смаяният Тобин.

— Не само година, но завинаги, надявам се, принце — отвърна Солари, но Тобин се вгледа в очите му и видя, че брат му казваше истината.

Принцът се изправи и се поклони и на двамата, както би сторил баща му.

Лордовете поеха обратно по коридора. Тобин чу как Солари шепне.

— Не ме интересува какво казва Тарин. Момчето не е…

Тобин се взираше в брат си. Може би това беше номер, погоден от светлината, но брат му изглеждаше усмихнат.

Нари се беше засуетила над Тобин, дори предложи отново да спи в леглото му, но той я прогони, раздразнен от непрестанната й загриженост. Аркониел и Тарин се държаха настрана, но винаги се навъртаха някъде около него, наблюдавайки го мълчаливо.

Ки беше единственият, чиято компания принцът търпеше. През следващите няколко дни те прекарваха време навън. През четирите дни траур язденето беше забранено, както и паленето на огньове и готвенето след залез, затова те се разхождаха край реката и из гората.

Странното вътрешно усещане все още не напускаше Тобин. Ки изглежда го усети, защото беше нетипично мълчалив. Не запита и защо приятелят му не е проронил сълзи за баща си, макар самият той да плака много.

И не беше единствен. През тези дни Тобин често улавяше Нари и Тарин да попиват крайчетата на очите си. Същото беше и с мнозина от мъжете около казармата. Очевидно той не беше нормален. Нощем отиваше в светилището и стоеше, обгърнал урната с ръце, опитвайки се да открие сълзи, но те не идваха.

Третата нощ след бдението беше прекалено гореща, за да може да заспи. Принцът лежа буден с часове и гледаше как молците трептят около нощната лампа. Откъм поляната долитаха звуците на щурци и жаби. Ки беше дълбоко заспал до него, легнал по гръб с отворена уста, потънал в пот. Пръстите на дясната му ръка понякога потръпваха, явно сънуваше нещо. Тобин му завиждаше за лекотата, с която заспива.

Защото колкото по-силно копнееше за сън, сънят толкова повече го отбягваше. Очите му бяха сухи като студена жарава и му се струваше, че ударите на сърцето му разклащат леглото. Лъч лунна светлина падаше върху поставената в ъгъла ризница, към която бе прибавен и мечът, за който сега казваха, че е негов. Твърде рано за меча, помисли си горчиво той, и твърде късно за бронята.

Сега сърцето му биеше още по-гръмко. Отказа се от опитите да заспи, нахлузи намачкана риза и се измъкна в коридора. Знаеше, че в залата спят слуги, а ако отидеше на горния етаж, имаше вероятност Аркониел още да е буден. На Тобин не му се говореше с него. Затова отиде в стаята си за игри.

Капаците бяха отворени и лунното сияние бе заляло града му. Под тази светлина моделът почти изглеждаше истински. За момент момчето си представи, че е бухал, кръжащ над Еро в нощта. Направи крачка напред и градът отново се превърна в играчка — удивителното постижение, което баща му беше изработил специално за него, край което бяха прекарали толкова време заедно, разучавайки улиците.

И кралиците.

Тобин вече не се нуждаеше да се покатерва на стол, за да достигне рафта с кутията им. Той я взе, седна край града и подреди фигурките върху покрива на Стария дворец: крал Телатимос и дъщеря му Герилейн стояха заедно, както винаги. След това идваше бедната отровена Тамир, жертва на братовата й гордост. След нея стояха първата Агналейн, Кли и всички следващи, докато не стигнеше отново до баба Агналейн, луда като дъщеря си. Уроците по история на Аркониел бяха далеч по-подробни от тези на баща му и Нари. Принцът вече знаеше за клетките и бесилките на баба си, за отровените и обезглавени нейни съпрузи. Нищо чудно, че хората бяха позволили на вуйчо Ериус да загърби пророчеството и да вземе трона след нея.

Той извади последната, потрошавана и поправяна фигурка: Вуйчо ти. Той все още беше само поредното име — лице, зърнато веднъж за кратко.

Той отведе мама.

Тобин повъртя фигурката в ръце, мислейки за всички онези пъти, в които баща му бе донасял стария син съд с лепило и беше я поправял след всяка от атаките на духа. Братът беше престанал да чупи фигурката от няколко години…

Внезапен звук го накара да премигне. Тобин погледна надолу и откри, че главата на краля е била откъсната. Той изпусна парчетата в сянката на цитаделата и се заслуша в краткото им трополене.

Баща му нямаше да дойде със синьото гърненце, за да я поправи.

Този спомен донесе други със себе си, образ след образ, в които баща му се смееше, учеше го, играеше, яздеше. Но Тобин не можеше да заплаче.

Тогава той чу тихи стъпки зад себе си, подуши дим и смачкана трева. Черната коса на Лел погъделичка бузата му. Тя притисна главата му към себе си.

— Сега ще ти кажа истина, кийса — прошепна вещицата. — Баща ти направил този град за теб — и теб за този град.

— Какво искаш да кажеш? — Тобин се отдръпна и се озова сам.

— Какво правиш тук? — промърмори Ки, облегнат сънито на прага. Когато Тобин не отговори, другото момче дойде до него и го отведе обратно в кревата. Легнал с ръка върху гърдите на принца, той заспа почти веднага.

Тобин искаше да размишлява над думите на Лел, но спокойствието, което му даваше близостта на Ки, както и споменът за миризмата й го унесоха в лишен от видения сън.

Глава тридесет и шеста

Ериус не чака дълго. По-малко от две седмици след завръщането на Тарин Аркониел видя през прозореца голям облак прах, носещ се откъм алистънския път.

За подобен облак щеше да е нужна голяма група. Магьосникът не се съмняваше кой може да я е изпратил.

Проклинайки се, задето не е бил по-бдителен, той се канеше да потърси момчетата с магия, когато ги откри в далечния край на поляната край реката, полуголи.

— Бягайте! — викна Аркониел, тъй като знаеше, че от мястото си те не могат да видят праха или да чуят конете. Всъщност него също нямаше как да чуят, но нещо ги подплаши. Двамата се втурнаха сред тревата, отправяйки се към гората.

— Добри момчета — прошепна магьосникът.

— Конници! — викна Тарин откъм двора.

Заедно с хората си той поправяше покрива на казармата. Сега се беше изправил и гледаше към магьосника, заслонил очи с ръка.

— Кой е? — викна.

Аркониел покри очи и бързо призова магията.

— Към четиридесетина въоръжени мъже галопират насам. Предвождат ги кралски хералд и благородник — него не познавам.

— Какви са цветовете им?

— Не мога да кажа заради праха — отвърна Аркониел. Туниките им като нищо можеха да са и сиви. Когато отново отвори очи, Тарин вече бе слязъл от покрива.

С треперещи нозе магьосникът заключи стаите си и се стрелна долу. Ами ако сред ездачите имаше и Гонач? Нямаше представа срещу каква сила ще се изправи и дали ще се окаже достоен противник.

Срещна Нари да излиза от стаята на Тобин.

— Видях конници! — възкликна тя, кършейки ръце. — Аркониел, ами ако нещо се е случило? Ако са разбрали?

— Успокой се. Мисля, че е само хералд — каза й той, като не успя да убеди нито един от двама им. Изтичаха в залата, където откриха Тарин и останалите въоръжени и готови.

— Големичък ескорт за един вестоносец, не мислите ли? — мрачно отбеляза Тарин.

— Не бива да ме виждат тук — каза му Аркониел. — Ти ги посрещни. Ще ида да намеря момчетата и ще ги държа скрити, докато видим накъде духа вятърът. Прати Кони на поляната, когато прецениш, че е безопасно.

— Нека да дойда с теб! — примоли се Нари.

— Не. Ти остани и ги посрещни.

Аркониел излезе през предния вход и затича към леса. Вече чуваше копитата им. Всеки момент щяха да изникнат.

Бе преполовил пътя до реката, когато пред него изникнаха лицето и раменете на Лел.

— Насам! — подкани го тя, сочейки към място, което току-що бе подминал.

Магьосникът се стрелна между дърветата и сподавено извика, защото земята под него внезапно изчезна. Търколи се надолу по малък склон и се намери на дъното на запълнена с листа падина. Приземи се по гръб, потопил едната си ръка в мътна вада. Изправи се, поочисти се и се изкатери обратно до ръба на дерето, където Лел и момчетата се бяха разположили. С оцапаните си килтове, с листа, залепнали по ръцете и краката, и с извадени ножове, Тобин и Ки приличаха на млади горски разбойници.

— Кой идва? — попита Тобин, гледащ към пътя.

— Просто пратеник от краля. Надявам се.

— Тогава защо братът каза на Тобин да се скрие? — попита Ки.

— Той определено е… Братът му е казал? — Той погледна към вещицата. — Но аз помислих…

— Аз също гледам. — Лел махна към пътя. — Брат казва, че с тях има магьосник.

— От онези Гоначи? — попита Ки.

— Не зная. — Аркониел извади жезъла си от торбата на колана, надявайки се двамата с Лел да могат да задържат магьосника достатъчно, за да може Тарин да отведе Тобин. — Трябва да бъдем много предпазливи, докато не разберем.

Тобин кимна. Не показваше и следа от страх. Ки за миг се отдели от него, за да си намери яка тояга, после отново се намести до принца, готов да се изправи срещу легион магове.

Ездачите изникнаха от леса и прогърмяха нагоре към моста. Аркониел се промъкна малко по-напред и видя водача им да разговаря с някого на портата. Около дузина от новодошлите влязоха, а останалите останаха отвън, за да напоят конете.

Сега им оставаше единствено да чакат. Прахът още се стелеше над пътя. Цикадите предупреждаваха за още по-голяма горещина. Наблизо гарвани спореха разгорещено, редом с тях тъжно се обаждаха гълъби. Миг по-късно неочаквано се обади бухал. Аркониел направи бърз почтителен знак и безмълвно изрече: Светлоносителю, закриляй детето!

Мина още време. Тобин улови лъскав зелен бръмбар и го остави да пълзи по пръстите му, но Ки стоеше нащрек, все така напрегнат.

Внезапно принцът повдигна очи от бръмбара си и прошепна:

— Магьосникът е мъж с руса коса.

— Сигурен ли си? — попита Аркониел. За пръв път от месеци Тобин отново показваше видения.

— Така каза братът — отвърна момчето, поглеждайки към празнотата до себе си за потвърждение.

Значи не ставаше дума за ясновидство, а за предупреждение. Като никога магьосникът имаше причина да е благодарен на призрака.

Най-сетне Кони се появи, тичайки по поляната. Аркониел се извърна да предупреди Лел, но тя бе изчезнала.

— Насам! — викна Ки.

Младият войник се обърна и дойде при тях.

— Кралят — задъхано изрече той. — Кралят е изпратил благородник със съобщение. Лорд Орун.

— Орун? — Името бе познато на Аркониел, но не можеше да се сети.

Кони подбели очи.

— Един надут. Познава семейството на Тобин отдавна. Сега отговаря за съкровищницата. Голям пуяк… Както и да е. Тарин казва, че трябва да дойдете. Ще влезем през задния вход. Нари ти е приготвила дрехи в кухнята, Тобин. — Обърна се към Аркониел. — Не изглежда да има магьосници с тях, нито от онези белите, нито каквито и да е други, но Тарин каза, че за всеки случай е по-добре да се скриеш.

— Няма магьосници? — Тобин звучеше много убедено. Във всеки случай Аркониел не възнамеряваше да рискува. — Не се притеснявай, Тобин, ще бъда наблизо.

Принцът почти не чу думите му. Отметнал глава над голите си рамене, той пое към крепостта, без да поглежда назад.

Тобин не се страхуваше. Брат му още беше с него и щеше да каже, ако беше опасно да се връщат. Ки също беше с него, верен като оръженосец от балада. Принцът погледна към приятеля си и му се усмихна. Въоръжен с нож и дебел клон, Ки изглеждаше също тъй безстрашен, както когато се бе нахвърлил върху дивата котка.

Стигнаха в кухнята, без да срещнат непознатите. Готвачката и Нари ги чакаха там.

— Побързай, миличък. Лорд Орун ще разговаря само с теб, а бърза много — засуети се Нари. Облече им най-хубавите туники и очисти листата от косите им. Макар да не бе казала нищо, Тобин виждаше, че и на нея не се харесва особено този Орун. Дойката му беше разтревожена, макар да се мъчеше да не го показва. Тобин се приведе и я целуна по бузата.

— Не се притеснявай, Нари.

Тя силно го прегърна.

— За какво да се притеснявам, чедо?

Тобин се отдръпна от нея и пое към залата, обграден от Кони и Ки — сякаш бе стопанинът на къщата.

Леко се запъна, когато зърна редиците непознати войници, застанали мирно. Тарин и хората му също бяха там, но в сравнение с тях приличаха на разбойници. Много от войниците на покойния херцог бяха в работни дрехи, а не в униформи. И затова не изглеждаха величествени като другите — те носеха червена и златна украса над черните си туники. Тобин бързо ги огледа — имаше много руси, но пък нито един с магьосническа роба.

Но още докато тази мисъл му минаваше през главата, зърна брат си да наднича към него иззад един от войниците, русокос със зачервени от слънцето бузи. Братът не го докосна, просто се взираше, докато мъжът не се размърда и не се огледа нервно.

Двама мъже в богати одежди стояха пред войниците, обградени от слуги и оръженосци. Мъжът с ботушите и прашни сини дрехи носеше сребърния рог и белия жезъл на кралски хералд. Той пристъпи напред и се поклони ниско на Тобин.

— Принце, представям ви пратеник на вуйчо ви, краля. Това е лорд Орун, син на Макиар, канцлер на хазната и закрилник на Атион и Цирна.

Тобин застина. Атион и Цирна бяха земите на баща му.

Лорд Орун пристъпи напред и се поклони. Носеше къса роба от алена коприна с екстравагантно орязани ръкави, украсени със златни късчета. Полите му бяха обшити с бойни сцени, ала Тобин се съмняваше, че този човек някога е виждал битка. Беше стар и много висок, но мек и блед като жена, с дълбоки черти, обграждащи уста, която винаги изглеждаше лигава. На главата си нямаше никаква коса. Широката му шапка приличаше на възглавница върху варено яйце. Усмихваше се с тлъстите си устни, но жестът изглеждаше фалшив.

— Откога чаках да се срещна със сина на Ариани и Риус! — възкликна той, пристъпвайки напред, за да стисне ръката на Тобин. Огромните му ръце бяха неприятно студени и влажни, като гъби.

— Приветствам ви — успя да изрече Тобин, макар да му се искаше да избяга по стълбите.

Погледът на Орун се премести върху Ки. Дебелият се надвеси към него.

— А кое е това момче, принце? Детето на кучкаря ви?

— Това е оръженосецът на принц Тобин — Киротиус, син на сър Ларент, рицар на служба при лорд Джорвай — мрачно се намеси Тарин.

Усмивката на Орун поизчезна.

— Но аз мислех… Тоест, кралят не беше разбрал, че принцът вече има оръженосец.

— Преди време херцог Риус им даде благословията си.

Тарин говореше почтително, но Тобин долови напрежение между мъжете.

Лорд Орун се взираше в Ки още миг, сетне направи знак на хералда.

Вестителят положи белия си жезъл в нозете на Тобин, поклони се отново и извади свитък, натежал от печати и панделки.

— Принце, нося вести от вашия вуйчо, крал Ериус.

Хералдът счупи печатите и разгърна пергамента с величествен жест.

— От Ериус в Еро, крал на Скала, Коурос и Северните територии, до принц Тобин в замъка Алистън. Написано на деветия ден от месец шемин.

Племеннико, с натежало от скръб сърце ти пиша за смъртта на баща ти, обичният ни брат Риус. Баща ти беше най-добрият ми командир и макар смъртта му да беше благородна, подобаваща на воин, думите не са в състояние да опишат мъката ми от неговата загуба.

В памет на милата ти майка — нека Астелус насочва духа й към покой — и обичта, която изпитвам към теб като мой най-близък роднина, наемам се да стана твой опекун, докато станеш на възрастта, позволяваща ти да управляваш владенията, оставени ти от родителите ти, както и да заемеш мястото на баща си сред моите съветници. Назначавам своя доверен слуга, лорд Орун, да надзирава земите ти, докато навършиш двадесет и една години. Изпращам го да бъде твой закрилник, докато аз се върна в Скала.

Инструктирал съм лорд Орун да те отведе в Еро, където ще заемеш полагащото ти се място сред кралските спътници на сина ми. Мое най-мило желание е да станеш обичан брат на принц Корин, а той да бъде същото за теб. В Еро ще бъдеш обучен да се сражаваш редом с него, когато той се възкачи на трона, както баща ти служи на мен.

Как копнея да те прегърна отново, както сторих това в нощта на раждането ти! Моли се в Мицена да ни споходи победа.

Хералдът повдигна очи.

— Подписано и подпечатано: Твой любящ вуйчо Ериус от Еро, крал на Скала. Тук свършва съобщението, принце.

Всички гледаха към Тобин, очаквайки някакъв отговор. Но принцът сякаш си бе глътнал езика. Когато Тарин беше казал, че ще идат в Еро, той си представяше, че ще пътува с приятелите си до родния си дом, а може би до Атион.

Отново погледна към човека, за когото се предполагаше, че ще го закриля. Установи, че вече го мрази. Всеки можеше да види, че това не е никакъв воин, а дебело, потно прасе с очички като две сухи стафиди, притиснати в тесто. Пристигането на войниците въобще не го беше притеснило. Мисълта да бъде отведен от този човек предизвика ледени тръпки. Искаше му се да извика, но беше се вкаменил.

Братът отвърна вместо него. Движейки се прекалено бързо за очите на Тобин, духът изтръгна пергамента от ръката на сепнатия хералд и го скъса на две, сетне събори глупавата шапка на лорд Орун. Слугите се пръснаха — едни да гонят шапката, други да се спасяват.

Разрази се силен вятър, развявайки косите на войниците в очите им, откъсващ плочките от гърдите им и кинжалите от коланите. Някои от бойците трепнаха и нарушиха формацията. Лордът изквича не особено мъжествено и потърси убежище под най-близката маса. Хората на Тарин се смееха гръмко. Самият Тобин също за малко не се присъедини, веднъж изпитал благодарност към триковете на брат си. Но все пак не го стори, а можа да открие дар слово и да извика:

— Достатъчно!

Братът спря моментално и застана до светилището, гледайки принца. Лицето на духа не показваше никаква емоция, но в този споделен момент Тобин усети, че призракът е готов да убива за него.

Какво ли ще направи на Орун, ако го накарам? — зачуди се принцът, но побърза да прогони тази неподобаваща мисъл.

Хората на Тарин все още се смееха. Раздразнените войници отново заемаха местата си, правейки знаци за предпазване от зло. Сред малцината, останали по местата си, беше и русият мъж, когото братът бе посочил на Тобин. Той се усмихваше с очи на принца. Момчето нямаше представа какво означава това, знаеше само, че този човек вече му е по-симпатичен от лорд Орун, който в момента биваше издърпван от слугите си.

— Приветствам ви в дома си — поде Тобин, опитвайки се да бъде чут.

— Тишина за принца! — изрева Тарин с глас от бойното поле, карайки дори самия Тобин да подскочи. Настъпи мълчание. Всички се обърнаха към тях.

— Приветствам ви в дома си — каза отново Тобин. — Лорд Орун, предлагам ви гостоприемството си. Слугите ми ще ви донесат вода и вино. Хората ви могат да се настанят на поляната, докато бъде приготвена храна.

Орун видимо се наежи.

— Млади момко, заповедите на краля…

— Завариха принц Тобин неподготвен, милорд. Той още тъгува за баща си — намеси се Тарин. — Убеден съм, че кралят не би желал племенникът му да бъде разстройван допълнително. — Той приведе глава пред лицето на Тобин, сякаш изслушваше някаква прошепната заповед, след което се обърна отново към Орун. — Позволете на Негово Височество да се оттегли за известно време и да размишлява над думите на вуйчо си. Ще се срещне отново с вас, когато е отпочинал.

Орун се опомни достатъчно, за да стори сносен поклон, макар потиснатата ярост в лицето му да не можеше да бъде сбъркана. Тобин сподави нов смях. Загърбвайки царедвореца и хората му, момчето пое по стълбището с цялата небрежност, която можа да събере. Ки и Тарин го последваха. Заместникът на Тарин, Ларис, започна да издава заповеди за настаняването на посетителите.

Аркониел ги чакаше в стаята на Тобин.

— Чух почти всичко от горната площадка — каза той, необичайно мрачен. — Тарин, изглежда сега е моментът да се позовем на познанията ти за царския двор. Познаваш ли лорд Орун?

Физиономията на Тарин създаваше впечатлението, че е изял нещо горчиво.

— Пада се някакъв далечен роднина на кралското семейство. На бойното поле от него няма полза, но съм чувал, че е опитен политик, а също така умее да снабдява краля с много информация.

— Никак не ми харесва — изръмжа Ки. — За мен може да казва, каквото си ще, обаче с Тобин разговаряше непочтително! „Млади ми момко“!

Тарин му намигна.

— Не му се ядосвай. Орун е въздух под налягане.

— Трябва ли да отида с него? — попита Тобин.

— Боя се, че да — отвърна капитанът. — Заповедите на краля не могат да бъдат игнорирани, дори и от теб. Но аз също ще дойда, Ки също.

— Не искам да ходя — каза принцът. Бе посрамен да чуе как гласът му трепва. Прочисти гърло и добави: — Но ще отида.

— Няма да е толкова зле — рече Тарин. — Баща ти и аз служихме сред спътниците на Ериус. Старият дворец е хубаво място. Ще тренираш с най-добрите в кралството. Не че ще има на какво да те научат предвид подготовката, която си получил тук. Нищо чудно двамата да понаучите градските контета на нещичко. — Той им се усмихна широко и топло. — Принц Корин също е добро момче. Ще ти хареса. Така че не се отчайвай. Ще покажеш на всички кой е синът на принцеса Ариани, а аз ще държа под око Орун.

Оставяйки момчетата да се успокоят, Аркониел отведе Тарин в работния си кабинет и заключи вратата. От това място се откриваше отлична гледка към войниците на поляната.

— Двамата с Тобин добре се справихте долу.

— Да, той се държа отлично, нали? Както подобава на един млад принц. Вярвам, че това е първият път, когато се радвам за появата на демона.

— Да. Преди малко, когато разговаряше с момчетата, останах с впечатлението, че знаеш за Орун повече, отколкото им каза.

Тарин кимна.

— За пръв път го срещнах, когато гостувах на бащата на Риус в Атион. Тогава бях някъде на възрастта на Ки. В един празен коридор Орун се натъкна на мен мъртвопиян и ми предложи евтин пръстен, ако съм му позволил да ме има.

Аркониел тежко се отпусна на табуретката си.

— В името на Квартата! А ти какво направи?

Капитанът се усмихна, но мимиката му не таеше веселост.

— Казах му, че щом трябва да си плаща, значи не го бива. И драснах. Скоро след това видях въпросния пръстен на ръката на една от слугините в кухнята. Предполагам тя не е била толкова взискателна.

Магьосникът се взираше в него.

— И този е човекът, когото кралят изпраща за племенника си?

Тарин сви рамене.

— Твари като Орун не нападат собствения си вид. Задоволяват се с прислуга и селяни, такива, които не биха се оплакали или не би им било обърнато внимание, ако се оплачат.

— Аз също съм се сблъсквал с такива. Айя ме беше научила на няколко полезни магии да се оправям с тях. Впрочем ти не си бил простолюден.

— Не, нали ти казах, че беше много пиян. За негово щастие бях прекалено ядосан и засрамен, за да кажа нещо, когато трябваше. Надали си е спомнял за това, така че не съм се занимавал после. Няма да посмее да докосне Тобин, убеден съм.

— А Ки?

— Това би било също толкова глупаво, но все пак ще поговоря с момчето. Не се тревожи, Аркониел. Ще бъда с тях през цялото пътуване, докато не бъдат настанени. Наставникът им Порион е добър човек и държи момчетата си изкъсо. С него ще бъдат в безопасност. Ще се радвам отново да се срещна с него. — Тарин поспря. — Правилно ли предполагам, че няма да можеш да дойдеш с нас?

— Айя иска да остана тук, за да не ме безпокоят Гоначите. Но пък мога да стигна за ден, ако се наложи.

— Само до какво се стигна… — Тарин уморено прокара ръка през косата си. — Бях до Риус до онзи миг… Ако не бяха уцелили коня ми… Ако бях останал край него, където трябваше да бъда, където винаги бях стоял…

Капитанът притисна ръка над очите си.

— Не си могъл да контролираш полета на стрелите.

— Зная това! Но, небеса, сега Риус трябваше да е жив и да говори с теб, а не аз! Или поне и двамата да бяхме загинали.

Аркониел изучаваше набразденото му от мъка лице, припомняйки си разговора им на моста.

— Обичал си го много.

Капитанът погледна към магьосника и изражението му се смекчи.

— Не повече, отколкото заслужаваше. Той беше мой приятел, точно както Тобин и Ки…

На вратата се почука тихо.

— Тарин, тук ли си? — долетя гласът на Нари. Звучеше паникьосана.

Аркониел я пусна. Жената изглеждаше ужасно, насълзена, неспирно кършеща ръце.

— Долу лорд Орун вдига голям шум! Уплашен е до смърт от демона и казва, че до един час Тобин трябвало да тръгне с него. Казва, че кралската заповед му дава право да принуди детето. Не бива да го допускаш! Тобин дори няма какво да облече за там. Ки е изтеглил меча си и се заканва да убие всеки, който се опита да се доближи до стаята им!

Тя още говореше, когато капитанът вече излизаше през вратата.

— Някой опита ли се?

— Още не.

Тарин се обърна към Аркониел с пламнали очи.

— Какво ще правим, магьоснико? Негодникът вижда сираче, заобиколено от прислуга — и си мисли, че може да се вживява за господаря в къщата на покойник!

— Не бива да проливаме кръв. — Аркониел се замисли за момент, сетне се усмихна. — Мисля, че е време принц Тобин на свой ред да постави няколко условия. Прати ми го. А вие с Нари успокойте Ки. Трябва да говоря с принца насаме.

Тобин влезе в кабинета след няколко минути, блед, но примирен.

— Ки още не е убил някого, нали?

Принцът не се усмихна:

— Лорд Орун казва, че трябва да тръгнем незабавно.

— Как ти се струва той?

— Той е надут, помпозен глупак, когото кралят е оставил в тила, понеже не го бива за битка.

— Добре умееш да преценяваш хората. Ами ти кой си?

— Аз? Какво искаш да кажеш?

Аркониел скръсти ръце.

— Ти си принц Тобин, син на принцеса Ариани, която трябваше да бъде кралица на Скала. Ти си първородният син на херцог Риус, владетел на Атион и Цирна, най-богатият лорд и най-великият воин в кралството. Ти си племенник на краля и братовчед на сина му, бъдещия крал. Без значение колко управители и закрилници поставят между теб и онова, което ти се полага по право, не бива да го забравяш нито за миг — нито да позволяваш на друг да забрави. Ти си благородник с царска кръв, Тобин, благопристоен, храбър и честен. Стотици пъти съм те виждал да потвърждаваш това.

Но сега ти предстои да отидеш в кралския двор и трябва да се научиш да си служиш с маски. Срещу хора като Орун трябва да използваш собствените им оръжия: гордост, арогантност, презрение или каквито техни подобия може да сътвори честното ти сърце. Не бива да си представяш, че баща ти би се отнасял с подобен пес с по-голямо уважение, отколкото му е предоставено насреща. Ако някой те удари по лицето, ти трябва да го зашлевиш по-силно. Разбираш ли?

— Но… Но той е лорд и вуйчо го…

— А пък ти си принц и воин. Вуйчо ти ще види това, когато се върне. А междувременно ще трябва да си изградиш репутация. Бъди любезен към онези, които те почитат, но не проявявай никаква милост към онези, които не го правят.

Тобин внимателно размишляваше над думите му. Накрая момчето повдигна глава и кимна.

— Значи не трябва да бъда любезен към лорд Орун, макар че той ми е гост?

— Отнесъл се е грубо. Не му дължиш нищо повече от уверението, че под покрива ти няма да го сполети беда. Ти вече си му предоставил това, отпращайки духа. — Аркониел отново се усмихна. — С което се справи добре, между другото. Я кажи, ако му кажеш да създаде смут, ще го стори ли?

— Не зная. Никога не съм го карал да прави нищо, само да спре.

— А искаш ли да разбереш?

Тобин се навъси.

— Не искам да наранява никого. Дори Орун.

— Не, разбира се. Обаче лорд Орун няма да знае това, нали? Сега трябва да слезеш долу и да уведомиш госта, че ще ти е нужно време до утре, за да приведеш домакинството си в ред.

— Ами ако не се съгласи?

— Тогава се надявам, че духът ще бъде достатъчно любезен да покаже неудовлетворението ти. Той тук ли е? Не? Защо не го повикаш?

Принцът все още изглеждаше леко засрамен, изричайки думите, макар това да не беше първият път, когато магьосникът го виждаше. Аркониел усети как въздухът се променя. По начина, по който Тобин леко извърна глава, разбра, че призракът се е появил зад табуретката. Мъжът леко се размърда. Не му се нравеше мисълта, че зад гърба му има невидим гост.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Тобин.

— Какво казва?

— Нищо. Но мисля, че ще го направи. — Принцът се замисли за нещо и се навъси. — Къде ще спи лорд Орун, ако остане да пренощува тук? Единствената ни гостна стая е твоята.

Аркониел знаеше, че стаите на Риус и Ариани са свободни, но не можеше да понесе мисълта този плужек да бъде толкова близо до момчетата.

— Бихме могли да го сложим в кулата. — Не го беше казал сериозно, ала сепнатото изражение на Тобин уби усмивката му. — Шегувам се, Тобин, и то неуспешно. Ще трябва да се задоволи със залата. Слугите да му донесат легло с балдахин. И за хералда също. Все пак в провинциално имение няма от какво да се оплакват.

Принцът понечи да тръгне. Внезапен проблясък на страх и привързаност накара Аркониел да го спре. Но когато Тобин отново се обърна към него, магьосникът не знаеше откъде да започне. Полагайки неловко ръка върху рамото му, той поде:

— Ще трябва да идеш с него. И в града животът ще бъде различен. Тук си водил тъй спокоен живот, заобиколен от хора, на които имаш доверие. В столицата няма да бъде така. — Мъчеше се да намери подходящите думи. — Ако някой се опита…

Лицето на Тобин не издаваше нищо, но скованата му стойка и погледите, които хвърляше към дланта върху рамото си, накараха магьосника объркано да издърпа ръка.

— Бъди нащрек с непознатите — неумело довърши той. — Ако нещо те обърква, посъветвай се с Тарин или Ки. И двамата имат по-голям опит. — Аркониел му махна с ръка, което излезе фалшиво. — Скоро и ти ще се научиш.

Щом вратата се затвори след момчето, магьосникът отпусна лице в шепите си.

— Чудесно отпращане! — укори се сам, чудейки се защо добрите му намерения и волята на божеството не го бе сближила с момчето. Две години. Бе отстоявал решението си пред Айя да дойде тук, да помогне на Тобин да види какво представлява нормалният живот. Искаше единствено да го предпази от такива като Орун или поне да го предупреди, живително се беше справил! Със същия успех можеше да призове змии от стените и да се сдобие с две глави.

Глава тридесет и седма

Тобин бързо забрави последния объркан съвет на Аркониел. Прекалено зает беше да размишлява над разкритието, че в негово право беше да се опълчи на противния дебелак долу. Стигайки стаята си, вече гореше от нетърпение да изпробва това си ново знание.

Братът го следваше мълчаливо. Години наред Тобин се страхуваше от духа и го отбягваше. След като бяха установили крехкото си примирие, брат му понякога предоставяше информация, като например истинските намерения на лорд Солари, но Тобин никога не беше се обръщал към него за помощ.

Спря в края на коридора и прошепна:

— Ще ми помогнеш ли? Ще изплашиш ли лорд Орун, ако ме обиди отново?

Върху лицето на брат му изникна нещо, което трябваше да представлява усмивка.

Враговете ти са и мои врагове.

Пред вратата си чу, че Нари плаче. Вътре тя и Ки опаковаха малкото им багаж в сандъци. Снаряжението на баща му бе приготвено във вързоп в ъгъла. Тарин стоеше край таблата на леглото, с необичайно намусен вид.

Всички го погледнаха, когато влезе.

— Приготвих ти най-хубавата туника — каза му дойката, бършейки очи с престилката. — Сигурно ще искаш да си вземеш инструментите за дялкане, също и книгите. Естествено, винаги бихме могли да изпратим допълнително неща, ако ти потрябват.

Тобин се изпъна и обяви:

— Няма да тръгна тази нощ. Нека гостите ни бъдат настанени в залата.

— Но лорд Орун нареди…

— Това е моят дом и аз издавам нарежданията. — Виждайки начина, по който се взряха в него, принцът срамежливо добави: — Поне така каза Аркониел. Сега ще отида да кажа на лорд Орун. Ще дойдеш ли с мен, Тарин?

— На твоите заповеди сме, принце — отвърна капитанът. Обърна се към Ки и добави: — Не бихме искали да пропуснем това.

Ухилен, оръженосецът ги последва до горната площадка, където смигна на Тобин и се скри в сенките да гледа.

С Тарин от лявата му страна и духа отпред, Тобин се чувстваше по-дързък при връщането си в залата. Орун раздразнено крачеше край камината. Хералдът и неколцина от войниците седяха близо до една маса. Русокосият магьосник беше сред тях.

— Е, готов ли сте? — попита Орун.

— Не, милорд — отговори Тобин, стараейки се да звучи като баща си. — Трябва да приведа домакинството си в ред и да опаковам багажа си. Ще тръгна с вас утре, колкото е възможно по-рано. Дотогава ще бъдете мой гост. Ще бъде приготвена вечеря, както и легло край камината.

Орун застина и се взря в него, повдигайки вежди към шапката си.

— Какво?

Братът започна да се приближава към мъжа, носейки се плавно като мъгла над речна повърхност.

— Не съм бил път до тази мочурлива дупка, за да ми противоречи…

Злополучната му шапка полетя отново. Този път тя се приземи насред пламъците, където избухнаха коприна и пера. Ръцете на Орун полетяха към главата му, сетне се свиха в юмруци, когато направи крачка напред към принца. Духът дръпна ръкава му, разкъсвайки златните украшения, и се приготви да скочи отгоре му, оголил зъби.

— Спри — прошепна разтревожено Тобин, надявайки се, че няма да му се наложи да изрече думите пред всички тези хора. Брат му се подчини и изчезна.

— Внимателно, милорд! — Русият магьосник хвана Орун за ръката, за да му помогне да запази равновесие.

Благородникът се дръпна от него, обръщайки се към Тобин, за да го дари с фалшива усмивка.

— Както желаете, Ваше Височество. Но аз се боя от духа, който обитава тази зала. Не разполагате ли с по-удачно помещение, което да предложите на гостите си.

— Не, милорд, не разполагам. Но ви уверявам в честта си, че никой, който ми желае доброто, не ще бъде наранен под моя покрив. Ще ме придружите ли да пояздим, докато бъде приготвена вечерята?

Аркониел се чувстваше странно да се крие на горния етаж, но пък беше удобно за наблюдение. Тъй като не беше видял следи от магьосника, споменат от духа, той си позволяваше да използва магия, проследявайки Тобин, който заедно със спътниците си бе повел Орун и неколцина от антуража му по една мъчителна планинска пътека.

Обмисляше какво да пише на Айя, когато Нари почука на вратата му и надникна.

— Тук има един човек, с когото мисля, че е добре да говориш, Аркониел.

Магьосникът с тревога видя как в стаята влиза един от войниците на Орун. Изглеждаше приятен на вид младеж, но в първия момент Аркониел забеляза единствено червено-златната емблема и меча му. Готов да си послужи със смъртоносно заклинание, той бавно се изправи и се поклони.

— Какво искаш?

Войникът затвори вратата и се поклони на свой ред.

— Айя изпраща поздрави. Каза ми да ти дам това като знак за моята благонадеждност.

Аркониел внимателно се приближи, все така нащрек, и видя, че посетителят държи малко камъче в протегнатата си длан.

Магьосникът го взе и го обви с юмрука си, усещайки същината на Айя, вложена в камъка. Това бе един от знаците, които тя оставаше на онези, според нея достойни да помогнат на Тобин.

Но когато отново повдигна очи към мъжа, Аркониел възкликна сподавено. Наместо войник, пред себе си видя човек, само смътно напомнящ на посетителя. Беше рус, със светла кожа, а чертите му показваха наличието на ауренфейска кръв.

— Ти си метаморф?

— Не, само умея да замъглявам умовете. Казвам се Иоли от Кес. Срещнах господарката ти миналото лято, докато се преструвах на просяк и преджобвах хората. Тя ме хвана и ми каза, че имала по-добра работа за мен. Тогава още не знаех.

— Не си знаел, че владееш магия?

Иоли сви рамене.

— Знаех, че мога да замъглявам съзнания и да карам невежите хора да изпълняват нарежданията ми. Тя ме изпрати да уча при жена на име Виришан в Илеар. Познаваш ли я?

— Да, преди няколко години презимувахме при нея. Срещал съм хора с твоето умение преди, но… — Аркониел възхитено поклати глава, когато Иоли отново прие формата на войника. — И то да оставаш незасечен. Това е рядък дар.

Младежът се подсмихна засрамено.

— Страхувам се, че това е единственият ми талант, но пък Вири наистина казваше, че съм най-добрият, когото е виждала. Бях сънувал виденията, Аркониел. Това бе видяла в мен Айя. Тя ми каза, че синът на Ариани по някакъв начин е част от тях и че трябва да бъде защитен. Свърза се с мен, когато научила за смъртта на херцога. Пристигнах в Еро тъкмо навреме, за да се смеся с хората на Орун и…

— Почакай. — Аркониел вдигна ръка. — Как бих могъл да зная, че казваш истината? Как мога да съм сигурен, че в момента не замъгляваш ума ми, извличайки мои мисли, за да се престориш, че притежаваш знание?

Иоли взе ръката му и я допря до челото си.

— Докосни ума ми. Разчети сърцето ми. Айя казва, че умееш.

— Магията не е приятна.

— Зная — отвърна младежът. Личеше, че и друг път е бил подлаган на подобен тест. — Спокойно. Знаех, че ще го сториш.

Аркониел погледна в ума му — не бегъл поглед, а дълбоко вторачване в сърцевината на човека, който стоеше доверчиво под ръката му. Магията наистина не беше приятна и никога не се използваше без разрешение. Иоли не го спря, макар да стенеше и да стискаше рамото му, за да запази равновесие.

Аркониел извлече същината на живота му като сок от зрял грозд. Кратък живот, грозен в началните си детайли. Иоли бе отраснал на пристанището, рано останал сирак, използващ вродените си умения от малък, за да оцелява. Преди Айя да го открие, талантът му бе останал неразвит и скромен, но веднъж разгърнат правилно, потенциалът му беше удивителен. Действително нямаше да стане истински магьосник, ала като шпионин беше незаменим.

Магьосникът го пусна.

— Значи това е всичко, което умееш?

— Да. Дори не мога да призовавам огън или светлина.

— Но и то е изключително полезно. Заклел ли си се да бдиш над Тобин?

— В ръцете, сърцето и очите си, учителю Аркониел. Гоначите не са ме вписали, така че мога необезпокояван да влизам и излизам от града. Орун и хората му мислят, че съм с тях от години. А когато си тръгна, няма да забележат липсата ми.

— Удивително. Къде е Айя сега?

— Не зная, учителю.

— Радвам се, че ни помагаш. Наглеждай го, Ки също. — Той протегна ръка и Иоли я стисна почтително, потръпвайки леко от силния захват на по-възрастния маг.

Когато младежът излезе, Аркониел провери ъгълчето на нокътя на малкия си пръст. Лел го беше научила как да го изостри и как да се здрависва, при което върху нокътя да остане „капчица от червеното“.

Пренесе капката кръв върху палеца си. Пренесе чертите във въображението си и изрече думите, казани му от Лел.

— В тази кожа влизам, през тези очи виждам, в това сърце се вслушвам.

В сърцето на Иоли откри изгаряща ненавист към Гоначите, а също спомените от училището на Виришан и от видението, съдържащо град с магьосници. Заради този образ Иоли щеше да стори всичко, което бъдеше поискано. Аркониел зърна и Айя, както младежът си я спомняше. Магьосницата изглеждаше по-възрастна и по-уморена от собствените му спомени.

Но същевременно той въздъхна облекчено, чувствайки се не толкова сам. Третата Ореска действително беше започнала.

Тариновата история продължаваше да тревожи Аркониел, обаче благородникът си легна рано, намусен, след като изпи значително количество от греяното вино на готвачката. От другата страна на камината спеше хералдът. Междувременно Тарин се беше погрижил хората от кралската гвардия да бъдат наблюдавани зорко.

Къщата утихваше. Аркониел седеше на тъмно в кабинета си, заслушан дали откъм залата не долита някакъв шум.

Въпреки това бе изненадан от предпазливите стъпки, разнесли се край вратата му. Отново послужвайки си със зряща магия, Аркониел видя Тобин да се промъква по коридора в смачканата си нощна риза. За миг момчето се поколеба пред вратата му сякаш се канеше да почука, но се обърна и продължи.

Магьосникът отиде до вратата и я открехна, знаейки, че в тази част на крепостта има само едно място, където Тобин можеше да отива.

На няколко пъти Аркониел бе на път да влезе в кулата, искайки да види мястото, където Ариани бе прекарвала голяма част от времето си — и където бе избрала да умре. Но нещо — страх, чест, почит към волята на херцога — не му позволяваше.

Принцът се намираше до вратата, отвеждаща към стълбището на кулата, притиснал ръце около себе си, макар нощта да беше топла. Под погледа на Аркониел направи още една колеблива стъпка, сетне спря. Още една. Беше мъчително за гледане. Магьосникът се чувстваше неловко.

След миг той се приведе напред и прошепна:

— Тобин? Какво правиш тук?

Момчето сепнато се извърна, зяпнало. Ако Аркониел не го беше наблюдавал досега, щеше да си помисли, че момчето сомнамбулства.

Тобин обви по-силно ръце около себе си.

— Трябва ли ти помощ? — попита Аркониел, приближавайки се.

Ново мъчително колебание, кос поглед — може би към духа? Сетне Тобин въздъхна и впери честните си сини очи в магьосника.

— Ти си приятел на Лел, нали?

— Разбира се. Това с нея ли е свързано?

Отново онзи поглед.

— Има нещо, което трябва да взема.

— От кулата?

— Да.

— Каквото и да е то, Тобин, зная, че Лел би искала да ти помогна. Какво мога да направя?

— Да дойдеш с мен.

— Не звучи трудно. Имаш ли ключ? Или да отворя с магия?

Сякаш в отговор, вратата се отвори сама. Тобин трепна и се взря през прага, сякаш очакваше да види нещо там. Може би наистина виждаше. Магьосникът можа да различи само няколко стари стъпала, изкачващи се нагоре в мрака.

— Ти ли каза на брата да направи това?

— Не. — Тобин пристъпи напред и Аркониел го последва.

Лятната нощ бе задушна, но в мига, в който пристъпиха в кулата, влажен хлад ги обгърна, сякаш бяха влезли в склеп. Високо над тях луната надничаше през тесни прозорци.

Видимо беше, че Тобин се страхува, но въпреки това момчето вървеше напред. По средата на стълбището Аркониел чу сподавен хлип, ала когато Тобин погледна към него, лицето му беше сухо. Ново ридание накара магьосника да настръхне. Женски глас.

На върха на кулата имаше малка, квадратна стая. Прозорците бяха заковани, затова Аркониел призова слаба светлина, за да възкликне отвратено.

Тук цареше пълен хаос. Мебелировката бе потрошена. Парчетата лежаха на пода сред плесенясали топове плат и гоблени.

— Мама правеше куклите си тук — прошепна Тобин.

Аркониел бе чувал за куклите, които принцесата бе започнала да прави след раждането — момчета без усти.

Плачът се чуваше по-ясно, но пак беше слаб, сякаш долитащ от друга стая. Тобин може би също го чуваше. Във всеки случай не каза нищо. Обаче Аркониел забеляза как момчето държи лика си извърнат от злощастния западен прозорец.

Какво ли бе зърнал тогава, в деня, донесъл му белега върху брадичката? Затваряйки очи, Аркониел прошепна заклинание, дирещо кръв. Магията му показа няколко разпръснати петна стара кръв на пода край западния прозорец. Мистичната сила караше петната да сияят като течно сребро. Имаше и още една следа кръв — дребно петънце с формата на полумесец върху перваза.

От външната страна на перваза, отвъд капаците.

Тобин беше отишъл в един от ъглите и тършуваше из някаква купчина отломки.

Внезапно риданията се усилиха, Аркониел чу шумоленето на рокля — сякаш ридаещата прекосяваше стаята.

Разкъсван от страх и мъка, Аркониел затърси в ума си заклинания за призоваване на духове, но можа да промълви единствено името й.

— Ариани.

То бе достатъчно. Капаците на западния прозорец се отвориха и тя се появи, затъмнила с очертанията си луната. Братът стоеше до нея, изглеждащ на същата възраст като близнака си, макар и мъртъв.

Аркониел направи крачка към нея и протегна ръка, изправил се лице в лице с жената, към която бе постъпил несправедливо.

Тя се обърна към него. Светлината падна върху лицето й. Лявата й страна беше покрита с кръв, ала очите й бяха ярки и живи, вперени в него и вложили ужасяващо объркване. Това го притесняваше повече от какъвто и да било гняв.

— Простете ми, лейди.

Нещо, което трябваше да изрече още преди десет години.

Аркониел усети Тобин до себе си, стискащ ръката му с треперещи пръсти.

— Виждаш ли я? — прошепна момчето.

— Да. Да. — Магьосникът протегна ръка към привидението. Тя наклони глава, сякаш развеселена от жеста му, сетне постави ръката си в неговата, сякаш приемаше покана за танц. Срещата на ръцете им породи у него мигновено усещане, като допира на сняг, отърсен от клонка. Тогава тя изчезна. Братът също.

Аркониел доближи ръка до носа си и долови слабото ухание на парфюма й, примесено с кръв. Внезапно наоколо се възцари мъртвешки студ. Сякаш някой се опитваше да пъхне ръка в гърдите му и да сграбчи сърцето му, за да го спре. Друга ръка, плътна и мека, хвана неговата и го повлече навън. Двамата с Тобин затичаха надолу по стълбите, а зад тях вратата се затръшна.

В кабинета си магьосникът заключи, затвори капаците и запали малка лампа, след което рухна на пода, заровил лице в шепи.

— В името на светлината!

— Ти я видя.

— Да, да ме прощава Творителят.

— Ядосана ли беше?

Аркониел си помисли за смазващото усещане, стиснало гърдите му. Нейно дело ли беше това… или на брата?

— Изглеждаше тъжна, Тобин. И изгубена. — Той повдигна очи и едва сега забеляза, че Тобин бе донесъл със себе си малко чувалче. — Това ли отиде да вземеш?

— Да… Радвам се, че тази нощ ме усети. Не мисля, че бих могъл отново да ида там, а нямаше кого да помоля…

— Отново? Искаш да кажеш, че си ходил там и преди? Сам?

— Когато оставих това. В нощта, когато пристигна Ки.

— Тогава си я видял.

Тобин коленичи край него и се засуети с връвта, пристегнала чувала. Трепереше.

— Да. Тя посегна към мен, сякаш пак искаше да ме хвърли през прозореца.

Аркониел искаше да отвърне нещо, но не намираше думи.

Момчето все още се занимаваше с торбицата.

— На теб може да ти я покажа. Беше на майка ми. Тя я направи. — Тобин развърза чувалчето и извади муселинова кукла със зле изрисувано лице. — Винаги я носеше със себе си.

— Баща ти я спомена в писмата си.

Аркониел си помисли за красивите кукли, които принцесата изработваше в Еро. Всички дами искаха да притежават от тях, някои от лордовете също. Нещото, което Тобин държеше тъй внимателно, бе гротескна пародия, въплъщение на разрушената й душа.

Тази му мисъл бързо бе прогонена от друга, накарала го да настръхне. Около врата си куклата носеше пристегнат кичур коса — черна коса, като тази на Тобин или на майка му.

Това трябва да е, помисли си магьосникът триумфално. Това е тайната.

Още от първия ден в кухнята бе разбрал, че думите, изречени от Тобин, не са достатъчни, за да контролира духа. Трябваше да има още нещо. Някакъв талисман, съединяващ двете деца. Нещо, може би предадено от майката на детето.

— Майка ти ли ти я даде?

Тобин се взираше в куклата.

— Лел е помогнала на мама да я направи. После я направи моя.

— С косата ти?

Момчето кимна.

— И малко кръв.

Разбира се.

— И куклата ти помага да викаш брат си?

— Да. Не трябва да я показвам на никого, затова я скрих в кулата. Мисля, че заради това духът понякога не се държи настрана, когато му кажа. Когато лорд Орун каза, че трябва да отида в Еро, разбрах, че трябва да се кача да я взема…

— Но защо просто не я оставиш тук? Така и той ще остане.

— Не, трябва да се грижа за него. Лел така каза.

— Някой магьосник би могъл да я намери.

— Ти не я усети.

Аркониел мрачно се засмя.

— Да, но пък аз не търсих. В Еро има множество магьосници. Трябва да бъдеш много внимателен с тях, особено с онези, които носят бели роби.

Тобин внезапно го погледна разтревожено:

— Ами магьосникът сред хората на Орун?

— Млад рус войник?

— Да, този.

— Той е приятел, Тобин. Но не трябва да се издаваш, че знаеш за него. Айя го е изпратила да те наглежда. Това е всичко. Тайна.

— Радвам се, че не е лош магьосник. Има добро лице.

— Не бива да съдиш хората единствено по лицето… — поде Аркониел, но се усети. Не искаше да плаши детето или да издава прекалено много, ако се случеше някой от Гоначите да надникне в ума на Тобин. — По света има различни хора, Тобин, както и различни магьосници. Не всички сред тях ти мислят доброто. Та ти не се доверяваше на мен, а аз не таях никакви зли помисли! Не се отпускай пред някого, само защото ти се е усмихнал топло. — Той отново погледна към куклата. — Сигурен ли си, че трябва да я вземеш със себе си? Не можеш ли да я оставиш при мен?

— Не, Лел каза, че трябва да я пазя и да се грижа за брата. Никой друг не може да го стори. Той се нуждае от мен, а аз се нуждая от него.

Него.

Небеса, помисли си Аркониел. Ето още един замисъл, който се проваляше. Благодарение на магията на вещицата, кралят бе видял тялото на мъртво момиче. А Тобин знаеше истината. Ако някой видеше духа или чуеше Тобин да говори за „него“ щяха да възникнат неприятни въпроси.

Тобин беше вперил в него очите си, винаги съзиращи прекалено много. Магьосникът усети колко крехка е новата им връзка, изградена от преживяното в кулата.

Сети се за торбата на Айя, лежаща под масата му. Никой магьосник не можеше да види магията на намиращата се вътре купа. За момент помисли да изработи подобна торба за куклата. Поне с това можеше да се справи, разполагаше с нужните заклинания и предмети: жезъл, нишки от сребро и тъмна коприна, железни игли и бръсначи, както и съдове, в които да затопли клей и смола. Торбата щеше да държи брата вътре и да не допуска любопитните очи на Гоначите.

Но проблемът беше, че самата торба ще бъде видима. Той или Айя можеха да носят подобно нещо навсякъде със себе си, ала не и едно единадесетгодишно момче.

Той въздъхна и повдигна чувалчето, в което бе стояла куклата.

Напълно незабележимо. Стара кукла, заменила починалото дете, също беше нещо незабележимо.

— Това променя всичко — каза Аркониел. В ума му вече бе започнала да се оформя идея. — Направеното от духа в залата можеше да мине за делото на дух, обитаващ крепост. Но в Еро е недопустимо да се говори за некромантство. Особено ти не можеш да си позволиш подобно нещо. А в столицата има мнозина, които ще си помислят именно това, ако се усетят, че можеш да контролираш духа. Говори за него единствено като за демона, за когото те са чували.

— Зная. Ки ми каза, че имало хора, които казвали, че било момиче.

Аркониел бързо прикри изненадата си. В крайна сметка слуховете бе вероятно да дойдат именно от Ки. Изглежда друг беше свършил работата му.

— Остави ги да си мислят това. Няма смисъл да спориш с тях. На никого не казвай за брата и не позволявай да го виждат. И никога не издавай, че познаваш жена като Лел. Нейната магия не е некромантство, но мнозина мислят, че е. И затова на тези като нея е забранено да влизат в Скала. — Той съзаклятнически намигна на Тобин. — Сега двамата с теб сме извън закона.

— Но тогава защо му е било на татко да си има работа с нея, след като…

— На тази тема ще се върнем, когато си по-голям, принце. Сега от теб искам да имаш вяра в бащината си чест и да ми обещаеш, че ще пазиш духа и Лел в тайна.

Тобин разместваше един от краката на куклата.

— Добре, но понякога той просто си прави, каквото си иска.

— Тогава се старай да го контролираш — и заради себе си, и заради Ки.

— Ки?

Аркониел опря лакти на коленете си.

— Тук двамата живяхте като приятели и братя. Като равни. Но в двора ще научиш, че не сте. Докато не станеш пълнолетен, приятелството ти с него е единствената му защита. И прищевките на вуйчо ти. Ако ти бъдеш обвинен в некромантство, кралят може и да те пощади, но Ки ще бъде екзекутиран по ужасно мъчителен начин.

Тобин пребледня.

— Но духът няма нищо общо с него!

— Не би имало значение, Тобин. Това се опитвам да ти покажа. Няма нищо общо с истината. Достатъчно е само някой Гонач да отправи обвинение. В последно време се случва често. Велики магьосници, които през живота си не са наранили никого, биват изгорени живи заради слухове.

— Но защо?

— В пламенността си да служат на краля, те са поели по различен от нас път. Не мога да го обясня, защото аз самият не разбирам. Обещай ми, че ще бъдеш внимателен и че ще накараш и Ки да се пази.

Тобин въздъхна.

— Ще ми се да можеше да не отивам. Не исках да пътувам така. Исках да бъда с татко, да видя Атион и Еро и да ида на война, но… — Той замлъкна и разтърка очите си.

— Зная. Но Илиор умее да насочва стъпките ни към верния път, без да осветява със светлината си далеч напред. Имай вяра в това — и в добрите приятели, които Светлоносителят ти изпраща.

— Илиор? — Тобин го погледна със съмнение.

— И Сакор също — бързо добави Аркониел. — Но погледни чий белег носиш на брадичката си.

— А куклата? Какво ще правя с нея?

Магьосникът взе чувала.

— Това ще свърши работа.

Момчето го погледна изтормозено.

— Не разбираш. Ами ако принцът я види? Или наставникът? Или Ки?

— И какво? — Аркониел с удивление видя Тобин да се изчервява. — Мислиш, че Ки ще си развали мнението за теб?

— Защо мислиш я бях скрил в кулата?

— Е, аз я видях, но не съм си променил мнението.

Тобин подбели очи.

— Ти си магьосник.

Аркониел се засмя:

— Нима мъжествеността ми току-що бе подложена на съмнение?

— Ти не си боец! — Някаква силна емоция разтърсваше принца, карайки очите му да блестят, а гласа му да трепери. — На воините не им трябват кукли. Имам тази, само защото Лел каза така. За духа.

Аркониел го наблюдаваше внимателно. Начинът, по който Тобин стискаше кривата кукла, опровергаваше всяка изречена от него дума.

От нея, поправи се мислено. За пръв път от много време насам го стори, макар че не виждаше белег от скритата принцеса в гневното момче пред себе си — освен може би в начина, по който силните, мазолести ръце нито стискаха, нито захвърляха онова, от което се срамуваха.

— Смятам, че не си преценил правилно приятеля си — каза тихо Аркониел. — Тя ти е спомен от майка ти. Кой би те упрекнал за това? Ти най-добре ще прецениш как да се оправиш с това.

— Но…

Объркването се сражаваше с упоритост върху младото лице.

— Какво има?

— В нощта, когато Ки дойде, братът ми показа. Показа ми как Ки намира куклата, как всички бяха разочаровани и засрамени, че я имам. Точно както татко ми каза. А всичко, което ми бе показвал, се сбъдна. Поне така мисля. Помниш ли лисицата със счупения гръб? Освен това знаех кога Айя ще дойде. И… И той ми каза, че лорд Солари иска да ми вземе Атион.

— Ще съобщя това на Тарин. Що се отнася до другото… не зная. Възможно е духът да може да лъже. Или пък показаното ти от него да се променя с времето… или пък невинаги да разбираш какво ти показва. — Той посегна да го потупа по рамото и този път момчето му позволи. — Ти нямаш магия у себе си, но притежаваш известни видения. Трябвало е да ги споделиш с мен или Лел. Това е наш дар и наш дълг.

Тобин увеси нос.

— Прости ми, учителю Аркониел. Ти винаги си ми помагал, а аз се държах неприветливо.

Магьосникът махна с ръка в знак, че не е нужно извинение. За пръв път от пристигането си усещаше, че между двамата се е създала истинска връзка.

— Не очаквам още да го разбереш, но аз съм вложил живота си да те защитавам. Може би някой ден ще си спомниш какво сме споделили днес и ще знаеш, че съм твой приятел. Макар да съм само магьосник. — Усмихнат широко, Аркониел протегна ръка във войнишки поздрав.

Тобин я стисна. Старият предпазлив поглед още не беше напуснал очите му изцяло, но сега в тях имаше уважение, отсъствало преди.

— Ще запомня, магьоснико.

Неизразимо изтощен, Тобин се промъкна отново в спалнята си и скри куклата в един от сандъците с багаж.

Опита се да легне, без да събуди Ки, но докато се наместваше, усети другото момче да го докосва по ръката.

— Зле ли ти е, Тоб? Нямаше те дълго време.

— Не…

Аркониел смяташе, че Тобин трябва да каже на Ки за куклата, в този миг принцът наистина се изкушаваше. Може би приятелят му наистина нямаше да обърне внимание. Мразеше да имат тайни, а и куклата беше толкова близо. Ала споменът за гнева на духа, когато Тобин се беше опитал да покаже куклата на Нари, все още бе прекалено пресен.

— Просто исках да се сбогувам с Аркониел — промълви той.

— Ще ми липсва. Обзалагам се, че лесно би могъл да стресне Орун с някоя магия.

Беше прекалено горещо и те лежаха отвити, взирайки се в сенките.

— Последните седмици бяха гадни — продължи след малко Ки. — Баща ти… — Гласът му трепна за миг. — И онази торба с черва долу. Не така възнамерявахме да идем на изток.

В гърлото на Тобин бе заседнала буца и той можа само да кимне. Смъртта на баща му, привидението на майка му, призоваването в Еро, тазвечерните предупреждения на Аркониел, чакащите ги долу непознати…

Всички сълзи, които не бе съумявал да открие през години, внезапно го споходиха едновременно и тихо започнаха да се стичат към ушите му. Тобин не се осмеляваше да се обърше или изхлипа, за да не го види Ки.

— Крайно време беше — промърмори приятелят му дрезгаво. Принцът разбра, че Ки също плаче. — Вече започвах да си мисля, че не знаеш как. Трябва да жалееш, Тобин. Всички воини го правят.

Това ли беше болката му, чудеше се Тобин. Но тя изглеждаше толкова огромна. Ако я пуснеше, тя щеше да го отнесе. По-лесно беше да се оттегли отново в безчувственото мълчание, защитавало го тъй дълго. Той си представяше как то се влива в него като течен мрак, изпълва дробовете му, разстила се към ръцете и главата, докато накрая самият той не се превърне в тъмна форма.

— Така не хубаво, кийса.

Тобин погледна и видя Лел, застанала на вратата. Зазоряваше се.

Вещицата му направи знак да го последва и изчезна към стълбите. Той забърза след нея, но можа да види само как крайчецът на полата й излиза през външната врата. Зад завесите на леглото си лорд Орун хъркаше гръмко. Тобин излезе на свой ред и видя Лел да потъва в леса.

— Чакай! — викна той и веднага долепи длан към устата си. Оросената поляна бе пълна с хората на Орун. Вчера му се бе сторило, че са около четиридесет, а сега му изглеждаше, че тук са се настанили да лагеруват поне стотина. Няколко часовои бяха се насъбрали около огън, но никой не го забеляза как изтичва бос в гората.

Щом стигна дърветата, Тобин разбра. Това не беше истинска гора — това беше онази, която бе посещавал във виденията си след смъртта на майка му.

Този път не се нуждаеше от духа да го води. Лесно откри реката и я последва до поляната, където пасяха кошутите. Но този път се озова направо в дъба на Лел.

Вещицата и майка му седяха край огъня. Майка му кърмеше бебе. Лел бе поставила куклата в скута си, наместо зайчето.

— Това е виденчески сън, кийса — каза му Лел.

— Зная.

Лел му даде куклата и се закани с пръст.

— Не го забравяй.

— Няма! — Какво друго го бе тревожило през нощта?

Майка му погледна към него. Сините й очи бяха чисти и разумни, ала пълни с тъга.

— Аз също искам да бъда там, Тобин. Не ме оставяй в кулата. — Тя протегна бебето. — Той ще ти покаже.

Лел подскочи, сякаш беше сепната от присъствието й.

— Кийса не трябва занимаваш с това! Върви!

Ариани и бебето изчезнаха, а вещицата придърпа Тобин на сламеника до себе си.

— Не се тревожи за нея. Този товар не е за теб. Грижи се за себе си и брат. И Ки.

Тя хвърли шепа билки и кости в огъня и се загледа в дима им.

— Лис мъж не ми харесва, но трябва да отидеш. Виждам пътя ти. Той те отвежда в смрадливия град на краля. Ти още не го познаваш. Не познаваш сърцето му. — Лел хвърли още билки и леко се залюля, присвила очи до цепки. Тогава тя въздъхна и се приведе толкова близо, че Тобин можеше да вижда само лицето й. — Ако видиш кръв, не казвай на никого. На никого.

— Като с куклата. — Тобин си помисли как за малко щеше да каже на Ки.

Лел кимна.

— Обичаш приятел, не му казваш. Ако видиш кръв, идваш тук при мен.

— Каква кръв, Лел? Аз съм воин. Ще виждам кръв!

— Може би ще виждаш, може би не. Но ако видиш… — Тя допря пръст до сърцето му. — Ще знаеш тук. И дойдеш при Лел.

Тя отново го бутна в гърдите, по-силно, и Тобин се събуди в леглото си. Ки тихичко похъркваше до него.

Тобин се обърна, размишлявайки за съня. Още усещаше допира на пръста й и меките кожи, върху които беше седял. Пророчески сън.

Така и не можа да реши дали трябва да пита Аркониел дали е било видение или обикновен сън. Наместо това се унесе.