Куклата близнак

Глава първа

Айя свали сламената си шапка и започна да си вее. Конят под нея внимателно подбираше пътя си по каменистия път, отвеждащ към Афра. Слънцето бе застинало на пладне, единствен орнамент на синьото безоблачно небе. Едва бе настъпила първата седмица на горатин, още не би трябвало да бъде толкова топло. Изглежда засухата щеше да отбележи поредна година.

Но по високите върхове все още блестеше сняг. На моменти раздигната от вятъра белезникава вихрушка се надигаше към небето, пораждайки изкусителната илюзия за хлад — тук, в тесния проход, никакъв бриз не слизаше. Във всеки един друг момент Айя сама би предизвикала вятър, ала в радиус от един ден път около Афра магията бе забранена.

Пред нея Аркониел се поклащаше на седлото като щъркел. Ленената туника на младия магьосник беше подгизнала от пот, която се примесваше с праха, разполагал с цяла седмица, за да се натрупа. Той не се оплакваше. Единственият признак, че жегата го измъчва, бе лишаването от неравната черна брада, която бе започнал да си пуска след двадесет и първия си рожден ден миналия ерасин.

Бедното момче, помисли си Айя. Чувствителната избръсната кожа вече бе зле загоряла от слънцето.

Целта на пътуването им, Африйският Оракул, лежеше в самата сърцевина на планинския гръбнак на Скала и пътуването бе неприятно по всяко време на годината. Айя вече два пъти се беше отправяла на поклонение, но никога през лятото.

Тук стените на прохода се притискаха близо до пътеката. Векове пътници бяха оставили имената си и молитвите към Илиор Светлоносител върху лицето на тъмния камък. Някои просто изчертаваха тънкия полумесец на божеството — тези следи обгръщаха пътеката като безброй килнати усмивки. Самият Аркониел също бе оставил една тази сутрин, за да отбележи първото си посещение.

Конят на Айя се спъна и причината за пътуването им силно се удари в бедрото й. Вътре в захабената кожена чанта, окачена на седлото й, се намираше закривена глинена купа, внимателно омотана в парцали и магия. Купата не се отличаваше с нищо — с изключение на страховитото излъчване на злонамереност, струящо от нея, когато не бъдеше прикрита. Неведнъж Айя си бе представяла как я захвърля от някоя висока скала или в някоя река, но в действителност беше способна да стори това точно толкова, колкото и сама да си отсече ръката. Тя беше Пазителят и съдържанието на тази чанта бе нейна отговорност повече от век.

Освен ако Оракулът не рече друго. Прихвана сивата си, леко оредяла коса високо над тила и продължи да си вее.

Аркониел се обърна и я погледна притеснено. По буйните му черни къдрици, надничащи изпод периферията на шапката му, се стичаше пот.

— Цялата си се зачервила. Да спрем да починем.

— Не. Почти стигнахме.

— Тогава поне пийни малко вода. И си сложи обратно шапката!

— Караш ме да се чувствам стара. Само на двеста и тридесет съм.

— Двеста тридесет и две — поправи я той с усмивка. Това беше тяхна отдавнашна шега.

Айя скриви лице:

— Почакай само ти да навършиш първия си век, момчето ми. Все по-трудно става да пазиш бройката.

Истината беше, че усилената езда сега представляваше за нея далеч по-голям проблем, отколкото през стоте й години, макар че никога нямаше да признае. Магьосницата отпи голяма глътка от меха си с вода и раздвижи рамене.

— Днес си мълчалив. Имаш ли вече въпрос?

— Така мисля. Надявам се Оракулът да го сметне за достоен.

Откровеността му накара Айя да се усмихне. За Аркониел това пътуване беше само поредният урок. Не му беше казала нищо за същинската цел.

Кожената чанта отново бутна бедрото й, подобно на досадливо дете. Прости ми, Агазар, помисли си тя, знаейки, че отдавна покойният й учител, първият Пазител, не би одобрил постъпката й.

Последната част от пътя бе най-опасна. Каменната стена от дясната им част изчезваше, отстъпвайки пред бездънна пропаст, а пътеката се изтъняваше — имаше отрязъци, където левите им колене бръсваха камъка.

Аркониел изчезна иззад един остър завой, за да извика почти моментално:

— Вече виждам Ключалката на Илиор, точно както ми я описа!

Завивайки на свой ред, Айя също видя арката. Стилизирани дракони сияеха в синьо, червено и златисто край тесния отвор, през който с мъка можеше да се придвижи конник. Афра се намираше на не повече от миля.

Потта глождеше очите на Айя, карайки я да премигва. Първият път, когато Агазар я бе довел тук, валеше сняг.

Айя бе разгърнала магическите си умения по-късно от обичайното. Бе израснала във ферма под аренда във вътрешността на Скала. Най-близкият пазар се намираше отвъд река Кийла — в Мицена. Именно там семейството на Айя бе търгувало. Баща й се беше оженил за жена именно от това поселище и се молеше на Дална Създател, а не на Илиор или Сакор.

По тази причина, когато тя бе показала първите си признаци на магия, бе изпратена отвъд реката да учи у стар далнански жрец, който се бе опитал да направи от нея дризиански целител. Беше започнала да се справя отлично с билките, ала когато старият глупак бе открил, че тя може да създава огън с мисълта си, бе привързал на китката й вещерски знак, отпращайки я вкъщи.

Тази стигма бе причината да не бъде посрещната добре в родното си село. Невъзможно ставаше да си намери съпруг.

Беше стара мома на двадесет и четири години, когато Агазар се бе натъкнал на нея на пазара. По-късно й бе казал, че именно вързаният на китката й талисман привлякъл вниманието му към неотличаващото се с нищо продаващо кози момиче.

В първия момент тя не му бе обърнала внимание, определяйки го като поредния стар войник, връщаш се вкъщи след войните. Видът му можеше да оправдае заблудата — изглеждаше парцалив и изпит, а левият ръкав на туниката му висеше празен.

Тогава той беше отишъл до нея, хванал я за ръката и й се беше усмихнал. След кратък разговор тя беше продала козите си и последвала стария магьосник, без дори да се обърне назад. Ако някой изобщо си бе направил труда да я потърси, би открил единствено талисмана, захвърлен в тревата край пазара.

Агазар не се бе втрещил от създаването й на огън. Наместо това беше обяснил, че това е първият знак, показващ, че тя е благословена от Илиор. Сетне я бе научил да си служи с тази си сила, за да създава магия.

Агазар беше независим магьосник, който не отговаряше пред никого. Предпочел да захвърли удобствата от наличието на покровител, той обичаше да броди, намирайки топъл прием и сред богати, и сред бедни домове. Заедно с Айя бяха обходили Трите земи, бяха прекосили морето на запад до Ауренен, където дори обикновените хора се ползваха с дълголетието на чародеи и притежаваха магия. Там тя бе узнала, че ауренфеите са били Първата Ореска. Тяхната кръв, смесвайки се с тази на расата на Айя, бе вложила магията в избраните от Скала и Пленимар.

Този дар имаше своята цена. Човешките магьосници не можеха да зачеват или заплождат. Но пък Айя смяташе, че цената си заслужава — първо заради магията си, а сетне и заради талантливите и даровити ученици, като Аркониел.

Агазар също я бе научил повече за Великата война от всички легенди и балади, които й бе разказвал баща й. Защото наставникът й се намираше сред магьосниците, сражавали се за Скала под флага на кралица Герилейн.

— Никога до този момент не е имало подобна бран, дано Сакор не допусне да има отново — казваше той, взирайки се в огъня, сякаш виждаше сред пламъците погиналите си другари. — За един бляскав период от време магьосници стояха рамо до рамо с бойци, сражавайки се с некромантите на Пленимар.

От историите, които Агазар разказваше за онези дни, Айя бе сънувала кошмари. Именно некромантски демон — дирмагнос, както го нарече — бе откъснал левицата му.

Ала колкото и страховити да бяха тези истории, Айя отказваше да ги тласне в забвение, защото само в тях Агазар бе предоставил известно загатване за произхода на странната купа.

Агазар я носеше още тогава. През всички години, в които го бе познавала, нито веднъж не се беше разделял с нея. „Военна плячка“, казал с мрачен смях, когато за пръв път бе разтворил торбата, за да й покаже купата.

Но не бе й казал нищо друго, освен че купата не може да бъде разрушена и че съществуването й трябва да бъде разкрито единствено пред следващия Пазител. Само беше я посвещавал в сложната плетеница магии, обгръщащи тайнствения предмет, докато Айя не се бе научила да ги разгръща и прибира за миг.

— Ти ще бъдеш Пазител след мен — напомняше й той, когато потайността заплашваше да й омръзне. — И тогава ще разбереш. Подбери наследника си мъдро.

— Но как ще зная кого да избера?

В отговор той се бе усмихнал, вземайки ръката й — както тогава, когато за пръв път се бяха срещнали на пазара.

— Довери се на Светлоносителя. Ще знаеш.

И наистина бе станало така.

В началото тя се бе опитвала да го разпитва — къде е намерил купата, кой я е създал и защо — ала Агазар бе останал непреклонен.

— Не и докато не настъпи времето ти да поемеш грижата за нея. Тогава ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш.

Уви, въпросният ден бе сварил и двамата неподготвени. Агазар бе рухнал мъртъв насред улиците на Еро един прекрасен пролетен ден скоро след първото й столетие. В един момент се бе наслаждавал на изяществото на новата трансформационна магия, която беше създал. В следващия се гърчеше на земята, притиснал ръка към гръдта си и с лека изненада в мъртвите си очи.

Така, едва започваща да се отправя към второто си столетие, Айя се бе оказала Пазител, без да знае какво пази — или защо. Изпълни клетвата, която бе дала, след което зачака Илиор да посочи наследника й. Два живота вече бе чакала, обещаващи ученици идваха и си заминаваха. И на никого от тях тя не бе казала за торбата и криещата се в нея тайна.

Но точно както Агазар бе обещал, тя позна Аркониел в мига, в който за пръв път го зърна да си играе в бащината му градина преди петнадесет години. Той вече можеше да задържа ябълка във въздуха и да гаси свещ с мисълта си.

Макар да беше млад, тя му бе казала малкото, което знаеше за купата, веднага след обреда, свързващ ги като наставница и ученик. По-късно, когато той станеше достатъчно силен, щеше да го научи как да сплита защитните магии. Ала пак сама носеше тежестта, както Агазар беше заръчал.

С течение на годините, Айя бе привикнала да гледа на купата като на бреме, макар и свещено, ала това се бе променило преди месец, когато проклетата вещ нахлу в сънищата й. Отвратителните свързани кошмари, по-реални от всички съновидения, които бе изпитвала през живота си, в крайна сметка я бяха отвели тук. Във всички тях виждаше купата, носена високо над бойно поле от чудовищна черна фигура, която тя не можеше да назове.

— Айя? Айя, добре ли си? — попита Аркониел.

Тя се отърси от вцепенението и му се усмихна.

— Най-сетне пристигнахме.

Скътана в една дълбока цепнатина, Афра можеше да бъде наречена село не без известен компромис. Това място съществуваше единствено в служба на Оракула и поклонниците, които идваха тук. От двете страни на малкия павиран площад, в самите скали бяха всечени странноприемницата и стаите на жреците. Колоните им и рамките на вратите, както и тесните прозорци бяха украсени с фина резба. Площадът беше пуст, ала неколцина им махнаха от помещенията.

В средата на площада се издигаше червена ясписова стела, висока колкото Аркониел. Изпод нея извираше вода, която изпълваше каменно корито и биваше отведена от улей.

— В името на светлината! — Аркониел слезе от седлото, оставяйки коня си да пие жадно, а самият той се доближи до плочата. Прокара длан по всечените букви и прочете на глас записаните на четири езика думи, променили завинаги скаланската история преди три столетия. — „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Това е оригиналът, нали?

Айя кимна тъжно.

— Лично кралица Герилейн е издигнала тази стела като израз на благодарност към Оракула веднага след войната. Наричали са я Предсказаната кралица.

В най-мрачните дни на войната, когато изглеждаше, че Пленимар ще опустоши Скала и Мицена, скаланският крал, Телатимос, бе напуснал бойното поле и дошъл тук, за да се консултира с Оракула. Връщайки се в битка, водел със себе си дъщеря си, Герилейн, тогава шестнадесетгодишна девица. Подчинявайки се на словата на Оракула, той й предал властта пред очите на измъчените си воини и й връчил короната и меча.

Според Агазар генералите не останали особено въодушевени от решението на краля. Ала още от самото начало момичето се оказало благословен воин и в рамките на година отвело съюзниците до победа, убивайки лично пленимарския Повелител в Исилската битка. В последвалия мир също се отличила като отлична кралица и управлявала над петдесет години. Агазар бил сред тези, които оплаквали смъртта й.

— Подобни плочи е имало из цяла Скала, нали? — попита Аркониел.

— Да, на всеки по-голям кръстопът. Ти си бил едва бебе, когато крал Ериус нареди да бъдат махнати. — Тя слезе от коня и почтително докосна камъка. Беше горещ под дланта й, все още гладък като в деня, в който бе напуснал работилницата на каменоделеца. — Но дори Ериус не се осмели да разруши тази.

— Защо?

— Когато заръча да бъде махната, жреците отказаха. Ако беше настоял, това означаваше да нападне Афра, най-свещеното място в Скала. Така че Ериус великодушно отстъпи и се задоволи да хвърли всички останали стели в морето. В Стария дворец имаше златна плоча със същия надпис… Чудя се какво ли е станало с нея?

А младият магьосник бе занимаван от по-прагматични мисли. Заслонил очи, той оглеждаше склоновете.

— Къде е светилището на Оракула?

— По-навътре в долината. Напий се добре, остатъка от деня ще вървим пеш.

След като оставиха конете си в странноприемницата, двамата поеха по захабен от нозе път. Заради стръмнината ставаше все по-трудно да продължават. Нямаше дървета, които да им пазят сянка. Липсваше влага, която да притисне към земята белезникавия прах, увиснал в горещия въздух. Скоро пътят се стесни до тясна пътечка, виеща се сред канари и загладена опасно от множеството поклоннически стъпки.

Разминаха се с две групи посетители, които се връщаха. Неколцина храбри войници се смееха и разговаряха храбро — с изключение на един от другарите им, поизостанал, в чиито очи ясно се четеше страхът от смъртта. Втората група се беше скупчила около възрастна търговка, която плачеше тихо.

Аркониел ги погледна нервно. Айя изчака втората група да изчезне зад един завой и седна на един камък, за да почине. Тук пътят бе толкова тесен, че двама можеха да се разминат с мъка, а въздухът бе нажежен като пещ. Тя отпи глътка от меха, който Аркониел бе напълнил долу. Водата все още беше достатъчно студена, та да я заболят очите.

— Още много ли остава? — попита той.

— Още малко. — Обещавайки си да си вземе хладка вана в странноприемницата, Айя се изправи и продължи.

— Познавала си майката на краля, нали? — каза Аркониел, крачейки след нея. — Наистина ли е толкова зла, колкото се говори?

Сигурно стелата го бе накарала да се замисли.

— Не и в началото. Наричаха я Агналейн Справедливата. Но у себе си тя имаше и жилка чернота, която се влошаваше с течение на годините. Някои казват, че това се дължало на кръвта на баща й. Други твърдяха, че било заради затрудненията с раждането. Първият й съпруг й бе дал двама сина. Сетне с години не можеше да зачене и постепенно започнаха да й се услаждат младите съпрузи и публичните екзекуции. Дори бащата на Ериус се озова на дръвника, обвинен в измяна. След това никой не беше в безопасност. Кълна се в Квартата, все още си спомням вонята на клетките, срещащи се из пътищата около Еро! Всички се надявахме, че тя най-сетне ще се оправи, когато роди дъщеря, ала това само влоши нещата.

В онези черни дни не представляваше проблем за най-големия син на Агналейн, принц Ериус — вече превърнал се в опитен боец и любимец на народа — да подеме твърдението, че думите на Оракула са били преиначени, че пророчеството се е отнасяло само до дъщерята на крал Телатимос, а не за последващите й потомки. Несъмнено един храбър принц би бил по-подходящ за трона от единствената наследница. Полусестра му Ариани току-що била навършила седем годинки.

Удобно бе пропуснат фактът, че Скала се наслаждавала на несравним цъфтеж под управлението на своите кралици и че единственият оттогава мъж, застанал на престола, синът на Герилейн, Пелис, бе донесъл чума и засуха — едва когато сестра му бе заела мястото му, защитата на Илиор отново се бе разпростряла над земята — както Оракулът бе обещал.

До този момент.

Внезапната смърт на Агналейн бе съпроводена с мълва, че принц Ериус и брат му Арон са имали пръст в това дело. Ала този слух бе шептян с облекчение, а не укор. Всеки знаеше, че на практика Ериус бе управлявал през последните ужасяващи години от майчиното му западане. Долитащата отново откъм Пленимар заплаха бе станала прекалено гръмка, та благородниците да рискуват гражданска война в името на някакво дете. И короната бе предадена на Ериус. Същата година Пленимар нападна южните пристанища. Новият владетел отблъсна нашествениците обратно в морето и опожари черните им кораби. С това въпросът с пророчеството изглеждаше решен.

А през следващите деветнадесет години имаше повече глад и засуха, отколкото и най-старите магьосници можеха да си припомнят. В някои части от кралството сушата се задържаше с години. Цели села бяха опустошени от болести, донесени от северните търговски пътища, както и от пожари. Родителите на Аркониел бяха умрели в една подобна епидемия преди няколко години. Само за няколко месеца населението на Еро бе намаляло с четвърт. Заразата не подмина и принц Арон, съпругата на Ериус, дъщерите му и двама от синовете му. Само най-малкият син на краля, Корин, бе останал жив. Хората отново започнаха шепнешком да говорят за думите на Оракула.

Магьосницата си имаше собствена причина да съжалява за възкачването му на престола. Сестрата на Ериус, Ариани, се бе омъжила за покровителя на Айя — могъщият херцог Риус Атионски. Тази година двамата очакваха първото си дете.

И двамата бяха плувнали в пот и задъхани, когато най-сетне се добраха до светилището.

— Не е точно каквото очаквах — отбеляза Аркониел, оглеждайки широкия каменен кладенец.

Айя се засмя.

— Не избързвай с преценката.

Двама яки жреци в прашни червени роби и сребърни маски стояха под сянката на дървения навес край кладенеца. Айя приседна край тях върху една каменна пейка.

— Трябва ми време да си събера мислите — каза тя на Аркониел. — Ти върви пръв.

Жреците отнесоха намотка дебело въже до кладенеца, правейки знак на младежа да ги последва. Той нервно се усмихна на наставницата си, докато биваше омотаван. Все така мълчаливи, те го спуснаха в подземието на оракула. От повърхността изглеждаше, че това е просто обикновена дупка в земята с диаметър четири фута.

Спускането, представляващо веро упование, винаги бе обезкуражаващо, особено първия път. Но Аркониел въобще не се беше поколебал.

Двамата свещеници продължиха бавно да отпускат въжето, докато увисването му не показа, че младежът е стигнал дъното. Айя остана в сянката, стараейки се да успокои разбеснелите се удари на сърцето си. С дни се бе опитвала да не мисли за това, което сега й предстоеше да стори. Сега, когато беше стигнала, внезапно започваше да съжалява за решението си. Затваряйки очи, тя се опита да установи причината за този си страх, ала не я откриваше. Да, нарушаваше повелите на своя наставник, но не в това се коренеше страхът. Тук, на самия праг на Оракула, я споходи предчувствието за нещо мрачно, криещо се в близкото бъдеще. Отправи мълчалива молитва да получи сила да посрещне това, което Илиор щеше да й разкрие днес. Защото вече не можеше да се откаже.

Аркониел подръпна въжето по-рано, отколкото тя бе очаквала. Жреците го изтеглиха обратно. Със забързана крачка той дойде при нея и рухна на земята, изглеждайки объркан.

— Айя, много странно… — поде той, ала магьосницата вдигна ръка.

— После ще говорим — каза му тя, знаейки, че ако не иде сега, никога не ще го стори.

Остави се да бъде вързана и затаи дъх, когато краката й увиснаха над ръба на дупката. Стиснала въжето с едната ръка, а торбата с другата, тя кимна на жреците.

Потъвайки в хладната тъма, Айя усети познатото нервно пърхане в стомаха си. Така и не бе могла да определи точните размери на подземното помещение. Тишината и слабото плъзгане на въздуха по лицето й говореха за обширна пещера. Промъкващите се през отвора лъчи докосваха камък, загладен от милувките на някогашна подземна река.

След няколко мига краката й стъпиха на земята и тя се измъкна от клупа, пристъпвайки встрани от кръга светлина. Когато очите й привикнаха с мрака, различи слабо сияние, към което се отправи — при всяко нейно идване тук то изникваше от различно място. Но когато накрая стигна до Оракула, всичко си беше, както го бе запомнила.

Кристално кълбо върху сребърен триножник бе обгърнато с широк кръг светлина. Оракулът седеше до него върху ниска табуретка от слонова кост, оформена като приклекнал дракон.

Тя е толкова млада! — помисли си Айя, необяснимо натъжена. Предишните Оракули бяха възрастни жени с избеляла от годините мрак кожа. Тази девойка бе на не повече от четиринадесет, ала кожата й вече бледнееше. Облечена в проста, ленена риза, с голи ръце и крака, тя седеше, опряла длани на коленете си. Лицето й беше кръгло и празно, очите — занесени. Подобно на магьосниците, африйските сибили също извличаха последици от благословията на Илиор.

Айя коленичи в краката й. Жрец с маска пристъпи в светлината, понесъл голям сребърен поднос пред себе си. Тишината на подземието погълна въздишката на Айя, когато тя разгърна купата и я постави върху подноса.

Жрецът се обърна към Оракула и постави таблата върху коленете й. Лицето на девойката не се промени.

Нима тя не усеща злината на купата? — зачуди се Айя. Самата тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне — тъй зловещо беше излъчването на странния глинен артефакт.

Най-сетне девойката се размърда и сведе очи към купата. Сребриста светлина, ярка като лунни лъчи върху сняг, обви раменете и главата й. Айя изпита възхищение. Илиор се вселяваше в момичето.

— Виждам демони, хранещи се с мъртвите. Виждам Бога, чието име не бива да се споменава — тихо каза Оракулът.

Сърцето на Айя застина. Най-лошите й страхове се потвърждаваха. Ставаше дума за Сериамайус — мрачният повелител на некромантството, почитан от пленимарци, който почти бе успял да разруши Скала във Великата война.

— Сънувах това — отвърна Айя. — Война и бедствия, далеч по-жестоки от всичко, което Скала някога е съзирала.

— Виждаш прекалено далече, магьоснице. — Оракулът повдигна купата с две ръце. Някаква игра на светлината превърна очите й в хлътнали черни ями. От жреца нямаше и следа, макар Айя да не го бе чула да се оттегля.

Оракулът бавно обърна купата в ръцете си.

— Черно ражда бяло. Мръсно ражда чисто. Зло създава величие. От Пленимар иде сегашно спасение и бъдеща гибел. Това е семе, което трябва да бъде поливано с кръв. Ала ти виждаш прекалено далече.

Оракулът протегна купата напред. От нея бликна кръв, прекалено много за толкова малък съд. Алената течност оформи кръгъл вир върху пода в нозете на момичето. Поглеждайки в него, Айя видя отражението на женско лице, обгърнато от окървавен боен шлем. За един миг лицето бе сурово, в друг бе измъчено. И беше толкова познато, че сърцето я заболя, макар да не можеше да каже за кого й напомняха очите на лика. Шлемът отразяваше пламъци. Някъде в далечината Айя дочуваше битка.

Ликът бавно изчезна, за да бъде заменен от образа на сияен бял палат, увенчал висок хълм. В средата му се издигаше бляскав купол, а във всеки от ъглите му се бе изправила изящна кула.

— Това е Третата Ореска — прошепна Оракулът. — Тук ще можеш да положиш тежестта си.

Айя се приведе напред, леко ахвайки от удивление. Палатът имаше стотици прозорци. На всеки прозорец стоеше магьосник, който гледаше право в нея. На най-високия прозорец в най-близката кула видя Аркониел — беше облечен в синьо и държеше купата. Златокъдро дете стоеше край него.

Виждаше Аркониел съвсем ясно, макар и да го наблюдаваше отдалече. Беше старец, с лице, сбръчкано от неописуема умора. Въпреки това сърцето й се обля с радост при вида му.

— Питай — прошепна Оракулът.

— Каква е тази купа? — обърна се Айя към Аркониел.

— На нас не ни е писано да узнаем, ала той ще разбере — отговори Аркониел, подавайки купата в ръцете на русото момче. Детето погледна към нея с твърде мъдри за възрастта си очи и се усмихна.

— Всичко е свързано, Пазителко — каза Оракулът. А видението започна да се променя към нещо по-мрачно. — Това е наследството, което ще бъде предложено на теб и останалите като теб. Заедно с истинската кралица. Със Скала. Очаква те огнено изпитание.

Айя видя символа на изкуството си — тънкия сърп на луната на Илиор — обграден с огнен кръг, а под него сияеше числото двеста двадесет и две — с тъй ярък бял пламък, че очите я заболяха.

Тогава пред погледа й се разгърна Еро, потънал в пламъци под взора на пълната луна. Обграждаше го армия под флага на Пленимар — безчетни пълчища. Жегавината на пламъците облъхна лицето й. Ериус повеждаше армията си срещу нападателите. Ала войниците му рухваха зад него, а плътта на коня му капеше на ивици. Пленимарци обградиха краля като вълци и го скриха от поглед. Образът отново се промени, сега Айя видя скаланската корона, изкривена и зацапана, да лежи насред опустошено поле.

— Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена — прошепна Оракулът.

— Ариани? — попита Айя, макар още докато изричаше името да знаеше, че не лицето на принцесата бе обгръщал онзи шлем.

Оракулът започна да се поклаща и вие. Премествайки купата над главата си, тя започна да се облива в кръв. Рухвайки на колене, момичето сграбчи Айя за ръката. Сякаш някаква вихрушка ги понесе.

Ревящите вихри се въртяха край нея, сетне нахлуха в съзнанието й и полетяха право към същината й. Образи проблясваха край нея, като листа, понесени от ветровете: странното число върху щит, жената с шлема в най-различни видения — стара, млада, в парцали, коронована, ту висяща гола от бесило, ту яздеща обкичена с венци из широки, непознати улици. Айя вече я виждаше ясно. Съзираше лицето й, сините й очи, тъмните коси и дългите крайници, наподобяващи тези на Ариани. Ала това не беше принцесата.

Гласът на Оракула надви бурята:

— Това е твоята кралица, магьоснице, истинската наследница на Телатимос. Тя ще обърне лицето си на запад.

Внезапно Айя усети в ръцете си тежестта на някакъв вързоп. Тя сведе очи и погледна — сибилата й бе дала мъртво бебе.

— Другите съзират, ала само през дим и тъма — рече Оракулът. — По волята на Илиор тази купа е дошла в ръцете ти. Това е дългата тежина на рода ти, Пазителко, и най-горчива. Ала в това съвремие ще вкрачи дете, което е основата на бъдното. Тя е твоето наследство. Две деца, една кралица, белязана от кръв.

Мъртвото дете гледаше към Айя с черните си, взиращи се очи. Раздираща болка пламна в гръдта й. Знаеше чие дете е това.

Тогава видението изчезна и магьосницата се озова коленичила пред Оракула, стиснала все още неотворената си торба. Нямаше мъртво дете, нито кръв по пода или дрехите и косите на сибилата.

— Две деца, една кралица — прошепна Оракулът, гледайки към Айя със сияйно белите очи на Илиор.

Айя трепереше под този поглед, опитвайки се да не забрави всичко, което бе зърнала и чула.

— Останалите, които сънуват това дете, Почтени, добро или зло й мислят? Ще ми помогнат ли да я отгледам?

Но божеството си беше отишло. Отпуснатото на табуретката момиче нямаше отговор.

Слънчевата светлина я заслепи, а горещината отне дъха й. Краката отказаха да й се подчиняват. Аркониел я улови тъкмо навреме.

— Айя, какво стана? Какво има? — попита той.

— Дай ми минутка — дрезгаво каза магьосницата, притискайки торбата към гърдите си.

Семе, което трябва да бъде поливано с кръв.

Аркониел я вдигна с лекота и я отнесе в сянката. Допря меха до устните й и тя започна да пие, облягайки се тежко на ученика си. Трябваше да мине известно време, преди тя да се почувства в състояние да поемат обратно. По целия път младежът я крепеше. Почти бяха стигнали стелата, когато Айя все пак припадна.

Когато отново отвори очи, магьосницата лежеше върху меко ложе в една от хладните стаи на странноприемницата. През една цепнатина на спуснатите кепенци се процеждаше слънчев лъч, хвърляйки сенки по каменната стена. Аркониел седеше край нея, видимо разтревожен.

— Какво се случи с Оракула? — попита той.

Илиор говори и получих отговор на въпроса си, помисли си горчиво тя. Как ми се ще да бях послушала Агазар.

Тя пое ръката му.

— Ще ти разкажа по-късно, когато си почина. Разкажи ми своето видение. Узна ли отговора на питането си?

Думите й явно го объркаха, но той я познаваше достатъчно добре, за да не настоява.

— Не съм сигурен — каза младежът. — Попитах какъв магьосник ще бъда, къде ще ме отведе пътят ми. Тя ми показа образ, но видях единствено себе си и как държа младо момче в ръцете си.

— Русо ли беше? — попита Айя, припомняйки си детето от красивата бяла кула.

— Не, с черна коса. Честно казано, чувствам се разочарован. Толкова път бихме… Сигурно не съм задал въпроса си правилно.

— Понякога смисълът не се разкрива веднага. — Айя отмести поглед от откровения млад лик, мечтаейки Светлоносителят да бе предоставил и на нея подобна отмора. Макар слънцето отвън да блестеше ярко, пред себе си тя виждаше единствено пътя към Еро и очакващата в края му тъмнота.

Глава втора

През тази седемнадесета нощ на месец ерасин само пълният червен лик на есенната луна будуваше над спящата столица. Кривата Еро, така я наричаха местните. Градът бе построен върху хълм, издигащ се над островите на вътрешното море, а улиците се разпростираха от стените на Дворцовия кръг надолу към кейовете и корабостроителниците. Бедни и богати живееха редом. Всяка къща, от която се виждаше пристанището, имаше поне по един прозорец, обърнат на изток към Пленимар, като зорко око.

Жреците твърдят, че Смъртта влиза през западната врата, помисли си мрачно Аркониел, минавайки под арката на западната порта след Айя и вещицата. Тази вечер щеше да настъпи кулминацията на кошмара, започнал преди около пет месеца в Афра.

Двете жени яздеха мълчаливо, скрили лица под качулките си. Отвратен от делото, което им предстоеше да извършат, Аркониел се молеше пламенно Айя да се раздвижи, да обяви, че си е променила решението и да поеме обратно. Ала тя не казваше нищо, а той не можеше да види очите й, за да разбере какво се крие в тях. За повече от половината му живот Айя го бе наставлявала. Виждаше в нея втора майка. След посещението при Оракула тя се бе обгърнала в мистериозност.

Лел също се бе умълчала. От много поколения такива като нея не биваха посрещани в Еро с отворени обятия. Сега, когато миризмата на града ги обгърна, тя сбърчи нос.

— Това голямо село? Ха! Прекалено много хора.

— Говори по-тихо! — Аркониел нервно се огледа. Понастоящем бродещите магьосници също не биваха приемани твърде топло. Ако той и Айя бъдеха открити в компанията на вещица, нещата щяха да придобият изключително неприятно развитие.

— Смърди като ток — промърмори Лел.

Айя отметна качулката си назад и изненада Аркониел с лека усмивка.

— Казва, че мирише на изпражнения — и е съвършено права.

Кой го казва, помисли си младежът. От самото начало на запознанството си с вещицата бе внимавал да застава така, че вятърът да духа срещу нея.

След странното си посещение в Афра бяха отишли в Еро, където гостуваха на херцога и прекрасната му, крехка принцеса. Дните минаваха в игри и лов, а всяка вечер Айя и херцогът водеха някакви поверителни разговори.

След което Аркониел и Айя бяха прекарали остатъка от жежкото лято, претърсвайки затънтените планински долини на северната провинция за вещица, която да им помогне. Никой от орескските магьосници не притежаваше уменията, нужни за изпълнението на задачата, поставена им от Илиор. Когато най-сетне намериха една, трепетликовите листа вече златееха.

Първите скалански заселници бяха прогонили дребните, смуглокожи местни от плодородната низина в планинските долини. По тази причина всеки път, когато Аркониел и Айя доближеха някое село, отдалеч дочуваха предупредителния лай на кучетата и виковете на майките, зовящи децата си. Когато достигнеха ръба на поселището, съзираха само неколцина въоръжени мъже. Тези мъже не отправяха заплахи, но и не проявяваха гостоприемство.

Радушният прием на Лел ги беше изненадал, когато се бяха натъкнали на самотната й колиба. Не само че тя ги посрещна подобаващо, поднасяйки скромна трапеза от вода, сайдер и сирене, а и също заяви, че ги била очаквала.

Айя говореше езика й, а самата вещица също поназнайваше няколко скалански думи. От това, което Аркониел можа да разбере, Лел не изглеждаше изненадана от молбата им. Заяви, че лунната й богиня й ги била показала в сън.

Аркониел се чувстваше много неловко край вещицата. Магията се излъчваше от нея подобно на мускусната миризма на тялото й, но не беше само това. Лел беше жена в разцвета на силите си. Черната й коса висеше до кръста, а безформената вълнена рокля не скриваше извивките на тялото й. Не му беше нужен преводач да разбере, че тя бе попитала Айя дали може да спи с него и бе реагирала едновременно възмутено и обидено, когато наставницата му й бе обяснила идеята за магьосническото безбрачие. Орескските магьосници съхраняваха цялата си жизнена сила.

Тогава Аркониел бе решил, че вещицата ще си промени мнението, ала на следното утро тя вече ги изчакваше навън, окачила вързоп на седлото на рошавото си пони.

Дългото обратно пътуване се бе оказало същинско мъчение за младежа. Лел извличаше голямо удоволствие да го дразни. Миеше се неизменно пред очите му и уж случайно се докосваше до него, докато се суетеше из лагерите им, събирайки билки с ловките си пръсти. Въпреки обета си, Аркониел не можеше да не забелязва подобни неща.

Когато работата им в Еро бъдеше приключена, никога вече нямаше да я види. За това беше най-благодарен.

Докато прекосяваха площада, Лел посочи към пълната червена луна и цъкна с език.

— Луна зове бебета, тлъста и кървава. Трябва бърза. Не трябва шаимари.

Тя доближи два пръста до ноздрите си, имитирайки вдишване. Аркониел потръпна.

Айя притисна ръка над очите си и за момент младежът почувства надежда. Може би в крайна сметка тя щеше да се откаже. Ала се оказа, че тя само разгръщаше зрението си с магия.

След миг магьосницата поклати глава.

— Не. Имаме време.

Хладен солен ветрец започна да подръпва наметалата им, когато доближиха дворцовия кръг откъм морето. Аркониел вдъхна дълбоко, опитвайки се да олекоти стегналата гърдите му тежест. Разминаха се с група гуляйджии. Младежът се възползва от светлината на фенерите, които носеха пажовете им, за да хвърли нов поглед към Айя. Бледото, решително лице не издаваше нищо.

Такава е волята на Илиор, повтори си мълчаливо Аркониел. Нямаше връщане назад.

След смъртта на единствената наследница на краля, жените и момичетата от управляващата династия бяха започнали да измират с тревожна бързина. Малцина в града се осмеляваха да говорят за това на висок глас, ала в твърде много случаи не чума или глад бяха отнесли клетничките до портите на Билайри.

Братовчедката на краля се бе разболяла след банкет и си бе легнала, чувствайки се зле, за да не се събуди на следващата сутрин. Друга по някакъв начин бе съумяла да падне от прозореца на кулата си. Двете дъщери на брат му се бяха удавили, когато един слънчев ден лодката им се обърнала. Бебетата на по-далечните роднини — момичетата — биваха намирани мъртви в люлките си. Кърмачките им шептяха за нощни духове. Всички потенциални наследнички на короната умираха една по една. И жителите на Еро поглеждаха нервно към полусестрата на краля и нероденото дете, което тя носеше.

Съпругът й, херцог Риус, бе петнадесет години по-възрастен от красивата си съпруга и владееше обширни земи, най-голямата от които представляваше местността Атион, на половин ден път от града. Някои казваха, че този брак всъщност целял да съчетае земите на херцога с кралската хазна, но Айя не беше на това мнение.

Съпрузите живееха в Атионския замък, когато Риус не беше нужен на двора. Но след забременяването на Ариани се бяха преместили в Еро, в къщата й край Стария дворец.

Айя предполагаше, че този избор е дело по-скоро на самия крал. Ариани бе потвърдила подозренията й при последната визита.

— Дано Илиор и Дална ни дарят със син — бе прошепнала веднъж в градината Ариани, притиснала ръце към утробата си.

Като малка Ариани обожаваше красивия си по-голям брат, на когото бе гледала дори в известен смисъл като на баща. Сега разбираше без капчица съмнение, че живее единствено по негова милост. Всяко момиче, което носеше кръвта на Герилейн, въплъщаваше заплаха за трона му, ако поддръжниците на Илиор решеха да възстановят свещената власт на Афра.

С всяка нова проява на чума или недоимък, шептенията на съмнение ставаха по-силни.

В една тъмна странична уличка край портата на дворцовите стени Айя обгърна Лел и себе си в невидимост. Аркониел се приближи към стражите привидно сам.

Въпреки късния час, наоколо все още минаваха хора, но началникът на стражата обърна специално внимание на сребърния амулет, който Аркониел носеше, и го спря.

— По каква работа си дошъл тук така късно, магьоснико?

— Очакват ме. Дошъл съм да посетя своя покровител, херцог Риус.

— Името ти?

— Аркониел от Ремаир.

Един чиновник прилежно отбеляза името му върху восъчна плочка и Аркониел пое сред лабиринта къщи и градини, съставляващи тази част на дворцовата територия. Вдясно се издигаха стените на Новия дворец, чийто строеж кралица Агналейн бе подела и сега синът й завършваше. Вляво се издигаше старият палат.

Магията на Айя бе толкова силна, че дори самият младеж не можеше да определи дали двете с вещицата още са с него, ала той не се осмели да се обърне или да им прошепне.

Домът на Ариани бе ограден със собствени стени, зад които се ширеше просторна градина. Аркониел влезе през предния вход и затвори отново веднага щом усети Айя да го докосва по ръката. Огледа се нервно, отчасти очаквайки кралските стражи да изскочат иззад дърветата. Но тук нямаше никой, отсъстваха познатите лица от охраната на херцога, нямаше дори портиер или нощен пазач. Градината бе утихнала, а въздухът беше натежал от аромата на есен.

Айя и вещицата изникнаха край него и тримата поеха към къщата. Не бяха направили и три крачки, когато рогат бухал се спусна върху някакъв плъх на не повече от десет фута от тях. Пляскайки с криле, птицата разкъса цвъртящия гризач и ги погледна с очи, които сияеха като новоизсечени златни монети. Подобни птици често се срещаха из града, ала Аркониел изпита страхопочитание. Бухалите бяха пратениците на Илиор.

— Добра поличба — промърмори Айя. Бухалът отлетя, оставяйки мъртвия плъх на земята.

Икономът на херцога, Минир, изникна в отговор на почукването й. Слаб, сериозен старец с приведени рамене, когото Аркониел винаги бе оприличавал на щурец. Той бе един от малцината, които щяха да понесат предстоящата тежест редом с господаря си.

— Слава на Творителя! — прошепна възрастният мъж, обгръщайки ръката на Айя. — Херцогът е на път да…

При вида на Лел той замлъкна. Аркониел лесно можеше да си представи какво минава през ума на иконома: вещица, нечиста, некромантка, която призовава демони и призраци.

Айя докосна рамото му.

— Всичко е наред, Минир, господарят ти знае. Къде е той?

— Горе, господарке. Ще ида да го доведа.

Магьосницата го задържа за още миг:

— А капитан Тарин?

Тарин, благородникът, стоящ начело на телохранителите на Риус, винаги можеше да бъде открит недалеч от херцога. Той също нямаше да бъде посветен в тазвечерната тайна.

— Херцогът изпрати него и останалите в Атион, за да съберат наемите. — Минир ги въведе в притъмнялата зала за посетители. — Жените бяха изпратени да спят в двореца, за да не притесняват принцесата. Тази вечер тук сме само аз и Нари, господарке. Ще отида да извикам херцога. — Той забърза по витото стълбище.

В огромната камина гореше огън, ала лампи не бяха запалени. Аркониел се оглеждаше бавно, опитвайки се да разпознае познатите очертания на мебелировката. Музика и веселие винаги бяха оживявали този дом. Тази вечер приличаше на гробница.

— Ти ли си, Айя? — обади се дълбок глас. Риус слизаше по стълбите. Широкоплещестият боец вече наближаваше четиридесетте. Ръцете му, свикнали да държат меча или юздите, бяха издути от мускули. Ала сега кожата му имаше нездрав цвят, а късата му туника бе подгизнала от пот, сякаш беше тичал или участвал в сражение. Макар да беше воин, от него лъхаше страх.

Той погледна към Лел и раменете му увиснаха.

— Значи все пак сте намерили.

Айя подаде наметалото си на иконома.

— Разбира се, милорд.

От горния етаж долетя накъсан писък. Риус притисна юмрук към сърцето си.

— Нямаше нужда да използваме билките, които да предизвикат раждане. Водите й изтекоха някъде в средата на утрото. Контракциите започнаха след залез. Не спира да моли за нейните прислужници…

Лел промърмори нещо на Айя, която предаде въпроса й на херцога:

— Тя пита дали се е появявало кръвотечение.

— Не. Жената, която ти изпрати, казва, че всичко е наред, но…

Ариани проплака отново, при което стомахът на Аркониел се сви. Бедната принцеса си нямаше и понятие какво щеше да се случи в къщата й тази нощ. Айя тържествено се бе заклела пред съпрузите да защитава дъщеря им. Не бе разкрила пред майката по какъв начин се канеше да стори това. Само Риус знаеше. Амбицията бе осигурила съгласието му.

— Да вървим, време е. — Магьосницата се заизкачва по стълбите, но Риус я хвана за ръката.

— Сигурна ли си, че това е единственият начин? Не можеш ли просто да отнесеш едно от тях?

Айя го погледна студено. Стоеше две стъпала над него и в тази светлина приличаше на каменното изображение върху саркофаг.

— Светлоносителят иска кралица. Ти искаш детето ти да управлява. Това е цената. Илиор ни подкрепя в начинанието.

Риус я пусна и въздъхна тежко.

— Да свършваме. — Риус последва двете жени, а Аркониел последва него, достатъчно близо, за да чуе как херцогът си мърмори: — Ще има и други бебета.

В спалнята на принцеса Ариани бе задушно. Останалите се приближиха до леглото, а Аркониел остана на прага, обгърнат от тежката миризма.

Никога не бе посещавал тази част от къщата преди. При други обстоятелства би се възхитил от стаята. Стените и украсеното легло бяха покрити с изящни драперии, изобразяващи подводни сцени, а полицата над камината бе украсена с гравирани делфини. На стол край затворения прозорец бе оставена кошница, от нея недовършена кукла бе подала глава и ръка. Ариани бе прословута с куклите, които шиеше. Всички аристократки в Еро — и някои от аристократите — имаха по една.

Тази вечер видът на куклата сякаш сграбчи червата на Аркониел.

През полуспуснатите завеси на леглото можеше да зърне издутата утроба на принцесата и една стисната в юмрук ръка, украсена със скъпи пръстени. Пълничка слугиня с добродушно лице се бе навела над принцесата и й говореше с успокояващ тон, попивайки челото й с кърпа. Това беше Нари, роднина на Айя, останала вдовица, която щеше да бъде дойка на детето. Айя се надяваше, че детето на Нари ще расте заедно с това на Ариани, ала боговете имаха други планове. Няколко седмици по-рано детето на Нари бе починало от пневмония. Макар и съкрушена от мъка, нещастната майка бе продължавала да изстисква мляко от гърдите си, за да не секне. Предницата на роклята й беше зацапана с него.

Лел пристъпи към работа, започвайки да издава тихи нареждания и да подрежда нужните й неща на ръба на леглото: билки, малък сребърен нож, костени игли и гранче изключително тънък копринен конец.

Ариани се сгърчи в нов вик на болка и Аркониел можа да зърне за миг лицето й — упоено, с изцъклени очи, отчасти покрито от кичур потна черна коса.

Принцесата бе почти на неговата възраст. Макар че рядко си позволяваше да мисли за това, бе започнал да й се възхищава тайно още от първия миг, в който я беше зърнал. Ариани беше най-красивата жена, която беше виждал, а и винаги се отнасяше мило с него. Обзе го пламенен срам — а ето каква отплата щеше да получи добрината й.

Айя се обърна и му направи знак да се приближи до леглото.

— Ела, Аркониел, нужен си ни.

Той и Нари хванаха краката на принцесата, а вещицата започна да проверява между бедрата й. Ариани простена и слабо опита да се отдръпне. Изчервявайки се, Аркониел стоя с извърнато лице, докато Лел приключи с огледа си, сетне побърза отново да се отдръпне.

Лел изми ръцете си в леген, след което потупа бузата на Ариани.

— Добре, кийса.

— Две… две са, нали, акушерке? — промълви Ариани.

Аркониел трепна и притеснено погледна към Айя, но наставницата му само сви рамене.

— Жената и без акушерка може да усети колко бебета носи в утробата си.

Нари свари няколко от билките на вещицата и помогна на принцесата да отпие. Отварата я успокои, след няколко мига дишането й се забави и тя утихна. Изкатервайки се върху леглото, Лел започна да масажира корема й, мълвейки с успокояващ, напевен глас.

— Първото дете трябва да бъде наместено в позиция да влезе в света, за да може второто да го последва — преведе Айя, обръщайки се към херцога. Риус стоеше край таблата на леглото, раздиран от безсловна агония.

Лел се премести между коленете на принцесата, продължавайки да разтрива корема й. С крайчеца на окото си Аркониел я видя да издига в ръката си малка влажна главица. С другата си ръка вещицата притискаше ноздрите и устата на бебето, докато то не излезе цяло.

— Момиче кийса — обяви тя, вдигайки ръка от лицето на новороденото.

Бебето пое първата си глътка въздух, а Аркониел въздъхна облекчено. Това беше шаимарито, „вдишването на душата“ за което вещицата толкова се притесняваше.

Със сребърния си нож вещицата сряза пъпната връв и повдигна детето високо, за да го видят всички. Бебето изглеждаше здраво. Върху главицата си имаше прилепнала черна коса.

— Слава на Светлоносителя! — възкликна Риус, привеждайки се, за да целуне челото на спящата си жена. — Първородно момиче, точно както обеща Оракулът!

— И вижте — каза Нари, докосвайки малкия белег върху лявата ръка на детето. — Има и белег, също като розова пъпка.

Айя се усмихна триумфално към Аркониел:

— Ето бъдещата ни кралица, момчето ми.

Сълзи на радост замъглиха света пред очите на чирака и стегнаха гърлото му. Ала този миг бе помрачен от знанието, че работата им още не е приключила.

Докато Нари къпеше момичето, Лел започна да изражда близнака. Главата на Ариани бе отпусната немощно върху възглавницата. Херцог Риус се оттегли до камината, стиснал устни.

В очите на Аркониел все още имаше сълзи, ала този път породени от противоположна причина. Прости ни, мила господарке, молеше се мълчаливо той, неспособен да откъсне поглед.

Въпреки усилията на Лел, второто дете подаде първо краче. Мърморейки си под нос, вещицата освободи и втория му крак и изтегли детето.

— Момче кийса — тихо каза тя, поставила ръката си така, че да не позволи новороденото да поеме първия си дъх, а на душата да се смеси с тялото.

Внезапно вън се разнесе тропот на копита, последван от вик:

— Отворете в името на краля!

Лел бе не по-малко стресната от останалите. В този миг разсейване главата на детето се измъкна от тялото на майка си и вдиша, силно и ясно.

— В името на светлината! — просъска Айя, хвърляйки се към вещицата. Лел поклати глава и се приведе над гърчещото се бебе. Аркониел бързо се извърна, неспособен да гледа това, което неминуемо щеше да последва. Стисна очи толкова силно, че иззад клепачите му започнаха да танцуват проблясъци. Ала ушите му продължаваха да чуват шумния, здрав плач на детето, чуха и начина, по който той внезапно секна. От последвалата тишина му се повдигна.

Случилото се сетне сякаш се нуждаеше от цяла вечност, за да се разгърне, макар в действителност да отне само минути. Лел взе живото дете от Нари и го постави на леглото редом с мъртвия близнак. Напявайки, тя започна да чертае с ръка във въздуха и живото дете утихна. Когато вещицата взе ножа си и игла, Аркониел трябваше да се обърне отново. Зад себе си чу как херцогът ридае тихо.

Тогава Айя изникна до него, избутвайки го в хладния коридор.

— Слез долу и задръж краля. Задръж го — колкото се може по-дълго! Ще изпратя Нари, когато вече е безопасно.

— Да го задържа? Как?

Вратата се затръшна в лицето му, ключът щракна.

— Много добре. — Аркониел обърса лице с ръкава си и прокара ръце през косата. На горната площадка на стълбището спря и отправи мълчалива молитва към Илиор. Помогни на треперещия ми език, Светлоносителю, или замъгли очите на краля. Или и двете, ако не искам прекалено много.

Как му се искаше капитан Тарин да беше тук. Присъствието на високия, мълчалив рицар действаше усмиряващо. Прекарал живота си в лов, бран и дворцови интриги, подобен човек би бил далеч по-подходящ да се изправи срещу човек като Ериус от един млад магьосник.

Минир бе запалил бронзовите лампи, които висяха между каменните колони в залата, и бе подсилил огъня с кедрови цепеници и ароматна смола. Ериус стоеше край камината — пламъците открояваха едрата и заплашителна снага. Аркониел му се поклони доземи. По подобие на Риус, кралят също бе прекарал живота си в битка, ала лицето му все още оставаше красиво и излъчваше жизненост, която дори детството, прекарано в царския двор на майка му, не бе могло да унищожи. Едва в последните години, когато кралската гробница все повече бе започнала да се изпълва с телата на женските му роднини, някои бяха започнали да гледат на лика му като на маска, криеща черно сърце, все пак останало повлияно от родителката си.

Както Аркониел подозираше, кралят не беше дошъл сам. Придворният му магьосник, лорд Нирин, също беше тук, неразделен като същинска сянка. Незабележим на вид човек, оставил зад себе си едно столетие, но очевидно съумял добре да се възползва от уменията си. Дълги години Ериус не се бе интересувал от магьосници — подобно на майка си — ала след смъртта на кралската съпруга и децата му, Нирин започваше да се издига. В последно време бе започнал да сплита червената си брада на две и да носи скъпи бели роби, бродирани със сребърна нишка.

Той леко кимна на Аркониел, а младият магьосник стори и нему дълбок поклон.

Със себе си Ериус беше довел и други придружители — жрец на Сакор и дузина от телохранителите си. Стомахът на Аркониел се сви, когато зърна блясъка на ризници под червените им туники и дългите ножове, затъкнати в коланите им. Странна компания с оглед на повода, по който бяха дошли.

Аркониел си наложи да се усмихне почтително, чудейки се кой ли бе уведомил краля. Може би някоя от слугините? Несъмнено Ериус бе подготвен за посещението, въпреки късния час. Сивеещата му брада и къдравата му черна коса бяха прилежно сресани. Кадифените му одежди бяха изрядни, сякаш се връщаше от аудиенция. Мечът на Герилейн, символът на скаланските властители, висеше на бедрото му.

— Кралю. — Аркониел се поклони отново. — Почитаемата ви сестра още се измъчва от родилните си болки. Херцог Риус ви праща почитанията си и ме помоли да ви правя компания, докато самият той бъде в състояние да слезе.

Ериус изненадано повдигна вежда.

— Аркониел? Какво правиш тук? Доколкото зная, нито ти, нито твоята наставница сте акушери.

— Не, кралю. Бях дошъл на гости на херцога и просто предложих услугите си. — Внезапно той осъзна, че другият магьосник не откъсва очи от него. Ярките кафяви очи на Нирин бяха леко изпъкнали, придавайки му израз на постоянна изненада, който Аркониел намираше за смущаващ. Предпазливо забули ума си, надявайки се да е достатъчно умел, та да скрие незабелязано мислите си от Нирин, без да събуди подозренията му.

— Сестра ви изпитва затруднения в раждането си, но скоро всичко ще приключи — продължи той и тутакси съжали за стореното. Кралят бе присъствал на ражданията на собствените си деца. Ако Ериус решеше да се качи горе, Аркониел можеше да го спре единствено с магия. А присъствието на Нирин елиминираше дори и тази рискова възможност.

Вероятно молитвата му в крайна сметка бе дочута от Илиор, защото Ериус само сви рамене и приседна до една масичка за игра край камината.

— Бива ли те с камъните? — попита той, правейки знак на Аркониел да се настани срещу него. — Ражданията обикновено се удължават повече от очакваното, особено първите. Нищо не пречи да уплътним времето си приятно.

Надявайки се облекчението му да не е прекалено очевидно, Аркониел заръча на Минир да донесе вино и сладки, сетне пристъпи към задачата да губи колкото се може по-добре.

Нирин стоеше при тях, преструвайки се, че наблюдава играта, ала младият магьосник все още усещаше натиска му. Под мишниците и гърба му плъзнаха струйки пот. Какво искаше този човек? Дали знаеше нещо?

Едва не изпусна камъните за игра, когато Нирин внезапно попита:

— Сънуваш ли, млади човече?

— Не, милорд — отвърна Аркониел. — Или ако да, не помня сънищата си, когато се събудя.

Това не беше далеч от истината — рядко сънуваше в обикновения смисъл на думата, а пророческите сънища до този момент все още бяха непосилни за него. Очакваше Нирин да продължи темата, но той само се облегна назад и започна да поглажда сдвоената си брада с отегчено изражение.

Намираха се по средата на третата игра, когато Нари слезе долу.

— Херцог Риус ви изпраща почитанията си, Ваше Величество — каза жената, правейки нисък реверанс. — Пита дали искате новият ви племенник да ви бъде донесен, за да го видите?

— Глупости! — възкликна Ериус, оставяйки камъните. — Кажи на господаря си, че брат му с радост ще дойде при него.

Аркониел отново изпита неприятното и смътно усещане, че кралят имаше предвид повече, отколкото бе казал.

Това усещане се усили, когато Нирин и жрецът също поеха нагоре с тях. Нари улови погледа на Аркониел и му кимна леко. Айя и Лел сигурно вече се бяха отдалечили. Когато влязоха в стаята на Ариани, младият магьосник не усети никаква магия.

Херцогът стоеше от далечната страна на леглото, хванал ръката на съпругата си. Принцесата още бе потънала в блажен сън, несъмнено силно упоена. Черната й коса бе сресана назад, а треска бе обагрила бузите й — принцесата приличаше на някоя от куклите, които създаваше.

Риус повдигна повитото дете от леглото и го донесе до краля. Бе се възстановил достатъчно, за да изиграе ролята си с достойнство.

— Племенникът ти, господарю — каза той, предавайки младенеца в ръцете на краля. — С твоята благословия той ще бъде наречен Тобин Ериус Акандор, в чест на бащиния ти род.

— Син, Риус! — Ериус разгърна пелените с внимателна, опитна ръка.

Аркониел затаи дъх и изпразни ума си, когато Нирин и жрецът протегнаха ръце над спящото дете. Никой от двамата не забеляза нещо нередно. Магията на Лел бе скрила всички следи от чудовищното дело, което бе сторила върху телцето. А и кой би си помислил да дири вещерска магия в стаята на сестрата на краля?

— Прекрасно момче, Риус, заслужава да носи името — каза кралят. Петното привлече вниманието му. — Виж, има и родилен белег на благоразположение. И то върху лявата си ръка. Нирин, ти умееш да разчиташ подобни неща. Какво означава този белег?

— Мъдрост, Ваше Величество — отвърна магьосникът. — Отлично качество за бъдещия спътник на сина ви.

— Наистина е така — рече Ериус. — Да, имаш благословията ми, братко. Довел съм и жрец, който да положи дарение за малкия ни воин.

— Благодаря ти, братко — каза херцогът.

Жрецът отиде до камината и поде молитвите си, хвърляйки восъчни и смолисти дари в пламъците.

— В името на пламъка, след няколко години той ще бъде чудесен другар на моя Корин — продължи кралят. — Представи си само как ще ловуват и ще учат фехтовка двамата, когато Тобин се присъедини към компаньоните на принца. Точно като нас с теб. Но разбрах, че са били близнаци?

Да, помисли си Аркониел, шпионите на краля бяха изчерпателни.

Нари се наведе и вдигна още едно вързопче от леглото. Без да се обръща към принцесата, тя го донесе на краля.

— Мъртвородено момиче, кралю. Така и не си пое дъх.

Ериус и останалите огледаха и това дете също тъй внимателно, раздвижвайки отпуснатите му крайници, проверявайки пола и потвърждавайки липсата на признаци на живот. С крайчеца на окото си Аркониел видя как кралят хвърля бърз, въпросителен поглед към магьосника.

Знаят нещо. Търсят нещо, помисли си младият чирак. Нириновият въпрос за сънищата внезапно придоби нов смисъл. Дали самият той не бе имал видение, включващо това дете? Ако бе така, то магията на Лел отново свърши работата си, защото придворният маг отвърна с поклащане на глава. Каквото и да диреха, не го бяха открили. Аркониел побърза да отклони поглед, преди облекченото му изражение да е било забелязано.

Кралят подаде тялото обратно на дойката и отпусна длани на раменете на брат си.

— Болезнено е да изгубиш дете. Сакор ми е свидетел, че още тъжа за онези, които изгубих аз, както и за бедната им майка. Зная, че това не е голяма утеха за теб, ала така е най-добре, преди да си се привързал.

— Сигурно е така — тихо отвърна Риус.

Потупвайки го за последен път по рамото, кралят отиде до леглото и нежно целуна челото на сестра си.

Кръвта на Аркониел закипя, защото той си припомни намиращите се долу бойци. Този узурпатор, този убиец на жени и момичета, можеше и да обича сестра си достатъчно, за да пощади живота й, ала както Светлоносителят бе показал, тази прошка не се разпростираше и над децата й. Чиракът задържа очите си забодени в пода, докато кралят и придружителите му не излязат. Представяше си колко различно би се развила тази малка драма, ако Ериус бе намерил тук живо момиче.

Веднага щом вратата се затвори след тях, цялото потискано досега напрежение връхлетя Аркониел и той рухна с подкосени колене в един фотьойл.

Ала мъчението още не бе свършило. Ариани отвори очи и видя мъртвото дете, което Нари държеше. Повдигайки се, родилката протегна ръце към него.

— Слава на светлината! Знаех си, че съм чула и втори плач, обаче сънувах отвратителен сън…

Дойката се спогледа с Риус и усмивката на принцесата изчезна.

— Какво има? Дай ми детето!

— Роди се мъртво, любима — каза херцогът. — Виж, ето сина ни.

— Не, чух го да изплаква! — настоя Ариани.

Риус й поднесе малкия Тобин, но тя не обърна внимание, продължавайки да се взира в детето, което Нари държеше.

— Дай ми го, жено, заповядвам ти!

Не можеше да бъде разубедена. Загърбвайки тихия плач на живото дете, майката взе мъртвото бебе в ръцете си и лицето й побледня още повече.

Аркониел тутакси разбра, че магията на Лел не можеше да заблуди майката по начина, по който бе успяла да го стори с останалите. Насочвайки ума си да погледне през нейните очи, той можа да види зашитата върху гърдичките ивица кожа от другото дете — вещицата бе сторила същото и с двете новородени. Тънките като паяжина нишки се намираха точно над сърцето. С тази промяна на плът, трансформацията биваше завършена. Момичето щеше да остане в мъжка форма, докогато Айя сметнеше за необходимо. А мъртвото братче бе приело формата на сестра си, за да заблуди краля.

— Какво си направил? — задави се Ариани, взирайки се към съпруга си.

— По-късно, обич моя, когато си се възстановила… Върни го на Нари и вземи сина си. Виждаш ли колко е здрав? И има твоите сини очи…

— Син? Това не е син! — пресече го принцесата, хвърляйки му изпепеляващ поглед. Нищо не можеше да я убеди. Когато Риус се опита да вземе мъртвото дете от обятията й, тя скочи от леглото и избяга в ъгъла на стаята, притискайки трупа към изцапаната си нощница.

— Това е непоносимо! — прошепна Аркониел. Приближавайки се до обезумялата жена, той коленичи пред нея.

Тя го погледна изненадано.

— Аркониел? Виж, имам син. Не е ли прекрасен?

Аркониел се опита да се усмихне.

— Да, Ваше Височество, той… той е съвършен. — Магьосникът леко докосна челото й, потапяйки я в дълбок сън. — Простете ми.

Посегна да вземе телцето и застина от страх.

Очите на мъртвото дете бяха отворени. Допреди миг сини като на котенце, ирисите внезапно почерняха и се вторачиха обвинително в него. Ясно доловима хладина се излъчваше от детето, бавно обгръщайки и магьосника.

Това бе цената на първия дъх. Духът на убитото момче бе останал в тялото достатъчно дълго, за да се укрепи, а сега се беше превърнал в призрак — или нещо по-лошо.

— В името на Квартата, какво става? — хрипкаво попита Риус, привеждайки се към него.

— Няма от какво да се страхувате — бързо каза Аркониел, макар че в действителност това дребно неестествено създание го изпълваше с вледеняващ ужас.

Нари коленичи край него и прошепна:

— Вещицата каза бързо да го отнесеш. Каза, че трябвало да го заровиш под голямо дърво. Корените щели да държат духа. В задната градина край лятната кухня има кестен. Побързай! Колкото повече стои тук, толкова по-силно ще става!

Аркониел се нуждаеше от цялата си налична храброст, за да докосне мъртвото дете. Вземайки го от ръцете на Ариани, магьосникът покри лицето му с пелените и забърза навън. Нари беше права. Вълните леднота, разстилащи се от тялото, ставаха по-силни с всеки изминал момент. С болящи стави младежът бързо се спусна по стълбите и изхвърча през задния вход на дома.

Луната сякаш бе вперила осъдителен едноок взор в него. Аркониел остави прокълнатия си товар в подножието на кестена и беззвучно помоли за прошка. Ала не очакваше да получи прошка за случилото се тази нощ, плачеше, докато заплиташе заклинанието. Сълзите му покапаха по вързопчето, което той остави в студената прегръдка на земята сред чепатите корени.

Студеният нощен въздух донесе до него слаб детски плач и Аркониел потръпна — не беше сигурен дали звукът бе дошъл от живото дете, или от мъртвото.

Глава трета

Колкото и да са могъщи, тези орески са много глупави. И арогантни, мислеше си Лел, докато Айя я извеждаше далеч от проклетата къща.

Вещицата плю три пъти наляво, надявайки се да прекрати лошия късмет, който ги бе следвал през всички тези седмици.

Едва бе съумяла да приключи с последния бод върху живото дете, когато магьосницата беше започнала да я дърпа.

— Още не съм приключила! Духът…

— Кралят е долу! — бе просъскала Айя. — Ако те открие тук, всички ще бъдем духове. Ако трябва, ще те принудя.

Лел не бе имала избор и бе я последвала. Ти се оправяй тогава.

Ала колкото повече се отдалечаваха от къщата, толкова повече се свиваше сърцето й. Подобно жестоко отношение към мъртвите бе опасна обида към Майката и умението на Лел. Тази магьосница нямаше никаква чест, за да изостави духа на дете по подобен начин. Аркониел сигурно щеше да я послуша, ала вещицата отдавна бе осъзнала, че той няма думата. Божеството им бе говорило с Айя, която не слушаше друг.

Лел отново плю, за всеки случай.

Лел бе сънувала двамата магьосници цял месец преди същинската им поява: млад мъж и стара жена, носеща странно нещо в торбата си. Всичко бе показвало, че пристигането им е воля на Майката. Лел трябваше да им предостави помощта, която щяха да поискат. Когато Айя и Аркониел най-сетне бяха дошли, бяха рекли, че видение от тяхното лунно божество ги е отвело при нея. Вещицата бе погледнала на това като на благоприятен знак.

Но въпреки това остана изненадана от молбата им. Тяхната магия сигурно беше много слаба, след като двама носители на тъй могъщи души не можеха да се справят с едно просто съшиване на кожа. Ако бе разбрала същинското им невежество, щеше да се опита да сподели повече от знанието си с тях.

Ала тя не бе разбрала, не и докато не бе станало прекалено късно, до момента, в който ръката й бе трепнала, позволявайки на момчето да глътне първия си дъх. Айя нямаше да изчака за необходимото прочистващо жертвоприношение. Не бе останало време за нищо друго, освен да приключи с обвързването и да избяга, оставяйки разгневения нов дух сам и изгубен.

Лел спря отново, когато градската порта изникна пред тях.

— Не можеш да оставиш такъв дух в неспокойство! — каза тя, дърпайки да освободи ръката си от хватката на Айя. — То ще стане демон. И какво ще правиш тогава, ти, която дори не можеше да го обвържеш?

— Ще се оправя.

— Ти си глупачка.

Айя извърна лице към нея.

— Спасявам ти живота, жено, както и тези на малката и семейството й! Ако придворният магьосник дори само беше заподозрял присъствието ти, всички щяхме да бъдем екзекутирани, начело с бебето. Тя е всичко, което сега има значение сега. Нито ти, нито който и да било друг от проклетото кралство. Такава е волята на Илиор.

Лел отново почувства огромната сила, таяща се в жената. Айя можеше да е различна и да притежава непонятна за вещицата магия, но нямаше и съмнение, че се ползваше с божествена благословия. Затова Лел позволи да бъде извлечена, оставяйки детето и обвързания му с кожа близнак. Надяваше се, че Аркониел е намерил силно дърво, което да притиска духа в земята.

Намериха коне и пътуваха два дни. Лел предимно мълчеше, потънала в молитви към Майката. Когато доближиха планинските области, вещицата позволи на Айя да я повери на грижите на керванджии, които пътуваха на запад сред планините. На сбогуване магьосницата дори се опита да се помири с нея.

— Справи се добре, приятелко — каза тя, хванала ръцете на Лел. В светлокафявите й очи се четеше тъга. — Бъди предпазлива и всичко ще бъде наред. Вече никога не бива да се срещаме.

Вещицата предпочете да не обърне внимание на загатнатата заплаха. Бъркайки в торба, окачена на кръста й, тя извади малък сребърен амулет, оформен като пълна луна, обградена от двете страни с тънки полумесеци.

— За момента, когато детето отново приеме женска форма.

Айя задържа амулета върху дланта си.

— Щитът на Майката.

— Дръж го скрит. Той е само за жена. Като момче, трябва да носи това. — Даде на Айя къса лешникова клонка, чиито краища бяха овързани с медни нишки.

Айя поклати глава:

— Прекалено е опасно. Аз не съм единствената магьосница, която познава магията ти.

— Тогава ти й ги пази — настоя вещицата. — Детето ще се нуждае от магия, за да оцелее.

Айя затвори пръсти около среброто и дървото.

— Обещавам, че ще го сторя. Сбогом.

Лел остана с кервана три дни, всеки от които духът на убитото дете измъчваше сърцето й все по-силно. Всяка нощ плачът му ставаше все по-гръмък в сънищата й. Тя се молеше на сияйната Майка да й покаже защо я бе изпратила там, за да сътвори нещо подобно — и как да поправи щетата от стореното.

Майката отговори. На третата нощ Лел игра съновния танц пред спътниците си, изтривайки от съзнанията им спомена за нея и припасите, които взе със себе си.

Насочвана от смаляващия се лунен сърп, тя наметна пътната си торба през врата на коня и пое обратно към смрадливия град.

Глава четвърта

В напрегнатите дни след раждането, само Нари и херцогът се грижеха за Ариани. Риус бе заръчал на Тарин да провери имението в Цирна, с което осигури отсъствието му за още известно време.

Над дома беше надвиснало мълчание. Черни знамена се вееха от покрива, оповестявайки траура за мъртвороденото дете. Риус занесе прясна купа с вода пред домашния олтар и изгори от тревите, свещени за Астелус — това се правеше, за да бъде гладък пътят между живот и смърт, а също и за да не заболяват първескините от родилна треска.

Стоящата неотлъчно край ложето на принцесата Нари обаче знаеше, че не треска измъчваше младата жена, а дълбока мъка. Дойката беше достатъчно възрастна, за да помни последните дни на кралица Агналейн и се молеше дъщеря й да не бъде споходена от същата лудост.

Ден след ден, нощ след нощ, Ариани се мяташе из леглото си, будейки се с вик:

— Детето, Нари! Не го ли чуваш? Толкова му е студено.

— Детето е добре, Ваше Височество — отвръщаше Нари всеки път. — Вижте, Тобин е в люлката край вас. Вижте колко е пухкавичък.

Но Ариани дори не поглеждаше към живото дете.

— Не, чувам го — настояваше тя, оглеждайки се с налудно изражение. — Защо си го затворила навън? Моментално да го внесеш!

— Вън няма дете, Ваше Височество. Сънували сте отново.

Нари казваше истината, защото тя не чуваше нищо. Ала някои от другите слуги твърдяха, че дочували плач на пеленаче сред мрака. Скоро из дома започнаха да се носят слухове, че второто дете било мъртвородено с отворени очи. Всеки знаеше, че демоните се явяваха на бял свят именно така. Неколцина слугини вече бяха отпратени обратно в Атион, съпроводени с препоръката да не клюкарстват толкова. Единствено Нари и Минир знаеха истината за смъртта на второто дете.

Лоялността към херцога гарантираше мълчанието на Минир. Нари бе вярна до смърт на Айя — магьосницата бе покровителствала семейството й в продължение на три поколения. Бе имало дни, в които единствено тази връзка спираше дойката да не избяга в родното си село. Айя не беше споменавала нищо за демони, когато бе разказвала на Нари.

Ала в крайна сметка Нари остана заради детето. Млякото й потече обилно веднага след като започна да кърми тъмнокосото дребосъче. Заедно с него се възвърна и цялата й привързаност, умряла заедно със съпруга и сина й. Творителят й беше свидетел — нито принцесата, нито съпругът й показваха топли чувства към детето си.

Вече всички трябваше да наричат Тобин „него“ и „той“. Благодарение на необичайната магия, която вещицата бе сътворила с ножовете и иглите си, Тобин напълно приличаше на здраво момче. Спеше добре, сучеше енергично и изглеждаше щастлив и от малко внимание — каквото от страна на родителите си почти не получаваше.

— Ще дойдат на себе си, мъничето ми — казваше му Нари, а бебето доволно задрямваше в ръцете й. — Как биха могли да не го сторят, след като си толкова сладко?

Но докато Тобин разцъфваше, майка му все по-бързо потъваше в духовна тъмнина. Треската бе отминала, ала Ариани не се вдигна от леглото. Все още не искаше и да чуе за живото си дете. Дори не поглеждаше към съпруга си — или към брат си, когато последният наминеше.

Херцог Риус се намираше на ръба на отчаянието. Оставаше със съпругата си часове наред, понасяйки мълчанието й. Бе ходил да доведе най-опитните дризиани от храма на Дална, но целителите не откриха болест в тялото й, която да лекуват.

На дванадесетия ден след раждането все пак започнаха да се проявяват признаци на подобрение. Въпросният ден Нари я откри свита в един фотьойл край огъня, шиейки кукла. Подът около принцесата беше покрит с парчета муселин, късове вълна, късове бродирана коприна и конци.

Новата кукла бе готова до вечерта — момче без уста. Друга подобна я последва на следващия ден, сетне още една… Ариани не си правеше труда да им шие дрехи, просто захвърляше всяка, щом приключеше и с последния бод, сетне подемаше нова. Към края на седмицата дузина кукли бяха подредени върху камината.

— Много са красиви, любима, но защо не довършваш лицата? — попита веднъж херцогът, който все така не се отделяше от съпругата си.

— За да не плачат — просъска Ариани, шиейки припряно. — Този плач ме влудява!

Нари извърна глава, за да не види херцогът сълзите й. За пръв път от раждането насам Ариани беше говорила със съпруга си.

Изглежда това окуражи херцог Риус. Същата нощ нареди да повикат обратно капитан Тарин и започна да говори за празненството, на което детето ще бъде представено.

Ариани не бе казала никому за сънищата, които я тормозеха. На кого да каже? Собствената й доверена дойка, Лачи, бе отпратена преди седмици, заместена от тази непозната жена, която все стоеше край нея. Риус й бе казал, че Нари е някаква роднина на Айя, което само бе разпалило омразата на принцесата към натрапницата още повече. Съпругът й, брат й, магьосниците, тази жена — всички я бяха предали. Когато си спомнеше за онази отвратителна нощ, съзираше само кръг лица, надвесени над нея без никаква жалост. Презираше ги.

Изтощението и мъката я бяха притискали като огромна купчина покривала. Умът й бе стоял обгърнат в сива неопределеност. Светлината и мракът изглежда си играеха с нея. Не знаеше какво да очаква, когато отвори очи, както и кога сънува.

Първоначално си бе помислила, че ужасяващата акушерка, която Айя бе довела, се е върнала. Но сетне осъзна, че някакъв сън или друго видение довеждаше дребната тъмна жена, изникваща всяка нощ край леглото й. Винаги изглеждаше обгърната от кръг променяща се светлина, оформяйки с устните си нечути думи и правейки й знаци със зацапани пръсти да се храни. Тази пантомима продължаваше с дни, докато Ариани свикна с нея. Най-сетне тя започна да разбира част от думите, които жената шептеше, и те вледениха кръвта й.

Именно тогава Ариани бе започнала да шие наново и се беше насилила да яде бульоните и хляба, които й носеше Нари. Работата, която вещицата й бе възложила, щеше да изисква сила.

Представянето на детето се състоя две седмици след раждането. Ариани отказа да слезе долу, за което Нари прецени, че така е по-добре. Принцесата постепенно възстановяваше силата си, ала все още беше прекалено странна за пред хора. Отказваше да захвърли нощниците и говореше рядко. Лъскавата й черна коса беше се сплъстила от недоглеждане, а сините й очи се взираха по необикновен начин, сякаш виждаше нещо, което останалите не можеха да съзрат. Спеше, хранеше се и шиеше кукла подир кукла. Херцогът се беше погрижил да се разбере, че съпругата му понесла раждането тежко, освен това се измъчвала от мъка по загубата на другото дете.

Отсъствието й не се отрази прекалено зле на празненството. Всички първенци на Еро се бяха струпали в огромната зала, създавайки с накитите си впечатлението, че вътре са изсипани купища живи искри. Застанала заедно с прислугата край масата за вино, Нари забеляза неколцина от гостите да си шепнат поверително и дочу приказки за лудостта на Агналейн. Чудеха се как дъщерята тръгнала по пътя на майка си тъй бързо и без предупреждение.

Нощта беше необичайно топла за сезона. Мекият ромол на есенния дъжд достигаше през отворените прозорци. Войниците от личната стража на херцога стояха от двете страни на стълбището, облечени в изящни синьо-зелени униформи. Сър Тарин стоеше от лявата страна и изглеждаше тъй доволен, сякаш детето бе негово. Нари бе усетила симпатия към високия русокос мъж още в деня, в който го бе срещнала. Лицето му бе засияло, когато за първи път бе зърнал Тобин в ръцете на баща си.

Кралят също присъстваше, заел почетно място, понесъл собствения си син върху едно от широките си рамене. Принц Корин беше будно, пълничко дете на три години, отмъкнало къдриците и очите на баща си. Малчуганът заподскача развълнувано, протягайки врат да погледне новия си братовчед, когато Риус изникна на върха на стълбището. Черната косица на Тобин едва се виждаше около копринените пелени.

— Поздравявам ви и ви приветствам, кралю, приятели — викна херцогът. Слизайки до краля, той се отпусна на едно коляно и повдигна детето. — Кралю, представям ти моя син и наследник, принц Тобин Ериус Акандор.

Оставяйки Корин на земята до себе си, Ериус взе Тобин на ръце и го показа на жреците и благородниците.

— Твоят син и наследник е приет пред Еро, братко. Нека името му бъде изричано с чест сред кралския род на Скала.

И това бе изчерпало същината на церемонията, макар че речите и тостовете щяха да продължат почти до сутринта. Нари се размърда неспокойно. Вече беше време да накърми детето и гърдите я боляха. Усмихна се, когато чу познатия хълцащ хленч. Щом Тобин започнеше да настоява да бъде нахранен, щяха да го оставят. Така тя щеше да може да се оттегли в тихата си стая на горния етаж.

Точно тогава една от слугините нададе сподавен писък и посочи към масата.

— В името на Квартата, току-що се прекатури сама!

Сребърната чаша за тоста на Риус лежеше край медения сладкиш, разливайки съдържанието си върху плота от тъмно дърво.

— Гледах право към нея — продължи слугинята с глас, който започваше да става все по-висок. — Жива душа нямаше наоколо!

— Виждам! — прошепна Нари и придружи настойчивия си поглед със силно ощипване, за да я накара да се овладее. Свали престилката си и избърса разлятото вино. Ленената тъкан почерня като от кръв.

Минир я грабна и я сгъна под ръката си, скривайки петното.

— В името на светлината, не позволявай на друг да види! — прошепна икономът. — Това беше бяло вино!

Поглеждайки към ръцете си, Нари видя, че те също бяха изцапани, където виното ги беше намокрило. Макар капките, останали по чашата, да потвърждаваха думите на иконома — бяха бледозлатисти на цвят.

Едва можа да отпрати треперещото момиче да донесе нова чаша, преди благородниците да дойдат, за да вдигнат тост. Тобин започваше да става неспокоен. Нари го подържа, докато херцогът повдигне чашата и напръска детето с няколко капки. Още няколко отидоха в посока на медения сладкиш — за Квартата.

— За Сакор, за да бъде детето ми велик и справедлив воин с огнено сърце. За Илиор, за мъдрост и истинни сънища. За Дална, за много деца и дълъг живот. За Астелус, за спокойни пътувания и бърза смърт.

Нари си размени бърз облекчен поглед с иконома, когато капките потънаха, без да оставят следи в повърхността на сладкиша.

Щом и тази церемония приключи, Нари отнесе Тобин горе. Бебето сумтеше и шаваше, заравяйки глава в пазвата й.

— Мъничето ми — промърмори разсеяно дойката, все още потресена от видяното. Помисли си за омагьосаните пръчици, които Айя беше оставила, за да бъде повикана при нужда. Ала магьосницата бе заявила категорично, че Нари трябва да се обръща към нея единствено при изключително неотложни обстоятелства. Нари въздъхна и притисна Тобин по-близо, чудейки се какво ли ще произлезе от тези поличби.

Минавайки край вратата на принцесата, Нари зърна малко червено петно на земята, малко над пода. Тя се приведе, за да погледне по-добре, притискайки ръка над устата си.

Това бе кървавият отпечатък на бебешка ръка, разперена като морска звезда. Кръвта бе все още ярка и влажна.

— Творителят да ни пази, то е в къщата!

От залата долетяха аплодисменти и ликувания. Чу как кралят изрича благословия за здравето на Тобин. С треперещи пръсти Нари избърса отпечатъка с края на полата си — не можа да го изличи, но поне го размаза. Постара се да прикрие петното с тръстиката и влезе в стаята на Ариани, сподиряна от трепетен страх.

Принцесата седеше край огъня, шиейки все така бясно. За пръв път след раждането бе заменила нощницата си с рокля, също така отново си беше сложила пръстените. Краищата на роклята бяха мокри и изкаляни. Косата й висеше на влажни кичури около лицето. Прозорецът беше затворен, ала Нари усещаше миризмата на нощния въздух върху нея, както и загатнатия полъх на още нещо. Дойката сбърчи нос, опитвайки се да определи другата миризма.

— Навън ли сте били, Ваше Височество?

Ариани се усмихна, без да вдига поглед.

— Само за малко, дойке. Не се ли радваш?

— Да, милейди, но е трябвало да изчакате, аз щях да дойда с вас. Още не сте достатъчно силна, за да излизате сама. Какво ще си помисли херцогът?

Ариани продължаваше да шие, все така усмихната над работата си.

— Видяхте ли нещо… необичайно навън, Ваше Височество? — осмели се да запита Нари.

Принцесата измъкна парче вълна от торба край себе си и умело го напъха в муселиновата ръка, която шиеше.

— Нищо. Върви ми донеси нещо за ядене, умирам от глад.

Дойката изпитваше подозрение към тази внезапна оживеност. На излизане чу, че Ариани тихичко си тананика — приспивна песен.

Беше преполовила пътя към кухнята, когато най-сетне разбра занимавалата я миризма и въздъхна облекчено. Утре щеше да каже на слугите да доведат някое от кучетата, та да намери мъртвата мишка, гниеща някъде из коридора.

Глава пета

Аркониел напусна Еро, без да знае дали някога отново ще види Ариани или детето й. Срещна се с Айя в една силарска странноприемница и двамата пристъпиха към следващия дълъг стадий от мисията си.

Въпреки силните опасения на младежа, Айя реши, че най-добре за всички би било двамата да се държат на разстояние от детето. Когато Аркониел й разказа за странния си разговор с Нирин, това само затвърди намерението й. Нари и херцогът можеха да поддържат връзка с тях, като пращат съобщения до странноприемниците, където Айя се отбиваше често по време на пътуванията си. А за спешни случаи бе оставила на Нари няколко пръчици — прости магични предмети, които създаваха издирващо заклинание, ако бъдеха счупени. Колкото и далеч да се намираше Айя, тя щеше да усети магията и веднага да поеме обратно.

— Но какво ще стане, ако се намираме прекалено далеч, за да стигнем до тях навреме? — питаше Аркониел, комуто ситуацията не се нравеше. — И как можем да ги оставяме така? Накрая всичко се обърка, Айя. Ти не видя демона в очите на мъртвото дете. Ами ако дървото не може да го задържи?

Ала тя оставаше непоклатима.

— За тях е най-добре ние да сме далеч.

И така те подеха дългото си бродене, издирвайки люде, макар и с искрица магия, заякчавайки връзки, изслушвайки страхове и — с внимателно подбрани хора — споделяйки частица от идеята на Айя: ново обединение от вълшебници орески. Тя бе търпелива и внимателна в избора, отсявайки побърканите, алчните и прекалено лоялните към краля. Дори и с тези, които сметнеше като достойни за доверие, не споделяше същинската си цел, а им оставяше малък знак — камъче — и обещанието, че скоро отново ще ги потърси.

През последните години думите на Нирин често ги тормозеха, защото изглеждаше, че те двамата не са единствените, които поддържат идеята за единство. От други пътници узнаха, че кралският магьосник е започнал да събира собствени следовници. Аркониел често се чудеше какъв ли отговор са давали онези магьосници на привидно незначителния въпрос на Нирин и какво са сънували.

Сушата, предвестила раждането на Тобин, изчезна, само за да бъде последвана от друга следващото лято. Колкото по на юг отиваха, толкова по-често виждаха празни житници и слабоват добитък. След глада крачеше зараза, която се нахвърляше връз слабите като вълк сред стадо. Най-мъчителна бе треската, докарана от търговци. Нейните първи признаци се състояха в кървава пот, често последвана от черни подутини в мишниците и слабините. Малцина, показали и двата симптома, оцеляваха. Червено-черната смърт, както започнаха да наричат тази болест, покосяваше цели села само за една нощ. Почти не оставаха живи, които да се погрижат за телата.

Чума от друг тип измъчваше източното крайбрежие: пленимарски бандити. Поселища биваха ограбвани и изпепелявани. Старите жени биваха избити, а по-младите биваха отвеждани в робство редом с децата. Останалите не убити в битката мъже биваха подлагани дори на още по-жестока участ.

Айя и Аркониел влязоха в едно подобно село точно след нападение. Откриха половин дузина млади мъже приковани за ръцете си към стената на един обор — всичките бяха изкормени. Едно момче още бе живо, молейки с едва доловим глас за вода и смърт. Айя нежно му даде и двете.

По време на пътуването тя продължаваше да обучава Аркониел и се радваше да гледа как той разгръща умелостта си. До този момент не бе имала по-добър или по-интересен обучаем. Пред него винаги се разкриваха нови хоризонти, нови заклинания, които да овладее. Айя упражняваше „преносимите магии“, както шеговито ги наричаше — такива, които разчитаха по-скоро на жест и дума, отколкото на тежки компоненти и инструменти. Те отлично се удаваха на Аркониел, който дори бе започнал сам да построява заклинания — необичайно постижение за някого на неговата възраст. Заради притеснението си за Риус и Ариани, младежът неспирно експериментираше с издирващи заклинания, стараейки се да разгърне ограничените им сили, но без успех.

Айя многократно обясняваше, че дори магията на ореските си има своите ограничения, ала той не се отказваше.

В домовете на по-богатите, уседнали магьосници, особено онези със заможни покровители, тя го виждаше да се задържа с копнеж в добре оборудваните им лаборатории, оглеждайки странните инструменти и алхимически уреди, които откриваше там. Понякога се случваше да останат достатъчно дълго, за да може той да научи нещо от домакините, което Аркониел винаги посрещаше с огромно удоволствие. Това радваше Айя.

Заради неутолимата си склонност към бродене, на моменти почти можеше да забрави отговорността, тежаща отгоре им.

Почти.

С живота си на пътя научаваха много новини, ала не оставаха особено впечатлени от по-голямата част от чутото. Когато първите слухове за кралските Гоначи достигнаха до тях, Айя ги отхвърли като абсурдни слухове. Но в един момент бе принудена да погледне по-сериозно на тях — когато бяха срещнали жрец на Илиор, който твърдеше, че бил видял въпросните със собствените си очи.

— Кралят им е дал одобрението си — рече той на Айя, нервно местейки между пръстите си амулета върху гръдта си, много сходен с техните. — Гоначите са специална стража — и войници, и магьосници, на които е поверена задачата да преследват изменниците. В Еро изгориха един магьосник, мои събратя жреци са в затвора.

— Магьосници и жреци? — навъси се Аркониел. — За последно скалански магьосник е бил екзекутиран при некромантските прочиствания след Великата война! Нима магьосниците са се обърнали срещу своите сродници?

Айя беше потресена:

— Спомни си с кого си имаме работа — предупреди го тя, когато двамата се оттеглиха в наетата си стая. — Синът на лудата Агналейн вече започна да избива собствената си кръв, за да задържи на престола. Може би прилича на майка си повече, отколкото сме очаквали.

— Нирин е техният предводител — каза Аркониел, отново мислейки за начина, по който магьосникът го бе наблюдавал в нощта на Тобиновото раждане. Дали още тогава бе започнал да набира следовници? И какво качество, което не бе открил у Аркониел, бе съзрял в онези, одобрил като достойни?