Кръвта на елфите

Шеста глава

— Не бива да грешим — каза кралят на Редания Визимир, допирайки косата при слепоочието си с пръстите си, окичени с пръстени. — Нямаме право на грешки или непредвидливост.

Събралите се мълчаха. Демавенд, владетелят на Аедирн, седеше отпуснато в креслото си и зяпаше халбата бира, която бе сложил върху търбуха си. Фолтест, господарят на Темерия, Понтар, Махакам и Соден, а от скоро и сеньор-протектор на Бруге, се беше обърнал към прозореца, като по този начин демонстрираше на всички благородния си профил. На противоположната страна на масата седеше Хенселт, кралят на Каедвен, който наблюдаваше участниците в съвещанието с дребните си пронизващи очички, сияещи върху неговото брадато, разбойническо на вид лице. Меве, кралицата на Лирия, замислено си играеше с огромните рубини на огърлицата си, като от време на време изкривяваше многозначително красивите си пълни устни.

— Не бива да грешим — повтори Визимир. — Защото всяка грешка може да ни струва прекалено скъпо. Да се възползваме от чуждия опит. Когато преди петстотин години нашите предци са слезли от корабите на плажовете, елфите също са скрили главите си в пясъка. Отнемали сме им страната късче по късче, а те са отстъпвали, като през цялото време са смятали, че това е последната граница и няма да продължим нататък. Че ще бъдем по-умни! Защото сега дойде нашият ред. Сега ние сме елфите. Нилфгардците са на Яруга, а аз чувам тук да се говори: „Нека си стоят там.“ Чувам: „Няма да продължат по-нататък.“ Но те ще продължат. Пак ви казвам, не бива да повтаряме грешката на елфите!

По стъклата на прозорците отново започнаха да почукват капки дъжд, вятърът нададе вой. Кралица Меве вдигна глава. Стори й се, че чу грачене на гарвани и врани. Но това беше само вятърът. Вятърът и дъждът.

— Не ни сравнявай с елфите — каза Хенселт от Каедвен. — Обиждаш ни с това сравнение. Елфите не са умеели да се бият, бягали са от нашите предци, криели са се в планините и горите. Елфите са отстъпили на прадедите ни Соден. А ние показахме на нилфгардците какво означава да се бият с нас. Не ни плаши с Нилфгард, Визимире, не ни пробутвай пропаганда. Казваш, че нилфгардците са на Яруга? А аз казвам, че се крият оттатък реката като мишка под метла. Защото при Соден им прекършихме гръбнака! Пречупихме ги не само военно, но най-вече в морално отношение. Не знам дали е вярно, че Емхир вар Емрейс тогава е бил против агресия от такъв мащаб и нападението над Цинтра е извършено от някаква враждебна на него партия. Обзалагам се, че ако тогава ни бяха победили, той щеше да крещи „Браво!“ и да раздава привилегии и титли. Но след Соден изведнъж се оказа, че е бил против и за всичко са виновни своеволията на неговите маршали. И полетели глави. По ешафодите потекла кръв. Това е точна информация, не са никакви слухове. Осем демонстративни екзекуции, значително повече по-скромни. Няколко на пръв поглед естествени, но въпреки това загадъчни смъртни случая, голям брой неочаквани оставки. Казвам ви: Емхир се е вбесил и практически е унищожил собствените си командни кадри. Кой сега ще води армията им? Стотниците?

— Не, не стотниците — изрече студено Демавенд от Аедирн. — А млади и способни офицери, които дълго са чакали такава възможност и които Емхир обучава отдавна. Тези, които старите маршали не са допускали до командването, не са им позволявали да израстват. Тези, които са потушили въстанията в Метина и Назаир и за кратко време са разбили метежниците в Ебинг. Командири, които оценяват ролята на маневрите на заобикаляне във фланг, далечните кавалерийски рейдове, мълниеносните преходи на пехотата, десантите откъм морето. Командири, възприели тактиката на унищожителни удари в определена посока, използващи при обсади на крепости съвременна техника вместо съмнителна магия. Не бива да ги подценяваме. Те напират да форсират Яруга и да докажат, че са научили нещо от грешките на престарелите маршали.

— Ако са научили нещо — сви рамене Хенселт, — няма да преминат през Яруга. Устието на реката на границата между Цинтра и Верден продължава да се контролира от Ервил и трите му крепости: Настрог, Розрог и Бодрог. Тези крепости е невъзможно да бъдат превзети с поход, тук няма да помогне никаква съвременна техника. Флангът ни е защитен също така от флота на Етайн от Цидарис, благодарение на него и на пиратите от Скелиге властваме над крайбрежието. Ярл Крах ан Крайт, както си спомняте, не подписа примирие с нилфгардците и редовно напада и подпалва крайморските селища и фортове в Периферията. Нилфгардците го наричат Тирт ис Муир, Морския глиган. Плашат децата си с него!

— Уплахата на нилфгардските деца няма да ни осигури безопасност — усмихна се накриво Визимир.

— Така е — съгласи се Хенселт. — Ще ни я осигури нещо друго. Без да владее устието на реката и крайбрежието и при положение, че флангът му е оголен, Емхир вар Емрейс няма да може да снабдява с провизии отрядите, които се прехвърлят на десния бряг на Яруга. Какви мълниеносни преходи, какви рейдове на кавалерията? Това е смешно. Три дни след форсирането на реката армията им ще спре да напредва. Половината ще обсадят крепостите, другата половина ще се разпръснат, за да грабят и да търсят фураж и провизии. А когато знаменитата им кавалерия изяде по-голямата част от собствените им коне, ще им устроим втори Соден. По дяволите, чак ми се иска да прекосят реката! Но не се бойте, няма да го направят.

— Да допуснем — обади се изненадващо Меве от Лирия, — че няма да прекосят Ярига. Да допуснем, че Нилфгард просто ще изчаква. Обаче да се замислим това за кого е от полза — за нас или за тях? Кой може да си позволи да чака в бездействие и кой — не?

— Именно! — поде Визимир. — Меве, както винаги, говори малко, но попада точно в същността на проблема. Емхир има време, господа, а ние — не. Нима не виждате какво става? Преди три години Нилфгард откърти един камък от склона на планината и сега спокойно чака лавината. Просто чака, а от склона се посипват все нови и нови камъчета. Защото онзи, първият, се оказа камъкът, който не бива да се пипа. А когато стана ясно, че е достатъчно да бъде побутнат, за да полети, се намериха други, на които лавината им допада като идея. От Сините планини до Бремервод по горите скитат елфически „ударни отряди“ и това вече не е малка партизанска война, а голяма, истинска война. Няма да мине много време и в битката ще се включат и свободните елфи от Долината на Блатхан. В Махакам се бунтуват джуджетата, дриадите от Брокилон стават все по-дръзки. Това е война, широкомащабна война. Вътрешна война. Гражданска. Наша. А Нилфгард чака… Как мислите, за кого работи времето? В ударните отряди на Scoia’tael се бият трийсет-четирийсетгодишни елфи. Но те живеят по триста години! Те имат време, а ние нямаме!

— Scoia’tael се превърнаха в истински трън в задника — призна Хенселт. — Парализират търговията ми и транспорта ми, тероризират фермерите… Трябва да се сложи край на това!

— Ако нехората искат война, ще я получат — вметна Фолтест от Темерия. — Винаги съм бил привърженик на мира и съвместното съществуване, но ако те предпочитат да си опитаме силите, то нека да го направим. Аз съм готов. Наемам се да унищожа за шест месеца „катериците“ в Темерия и Соден. Веднъж вече прадедите ни са заливали земите ни с кръвта на елфите. Смятам това за трагедия, но не виждам друг изход, освен трагедията да се повтори. Елфите трябва да бъдат демилитаризирани.

— Твоите войски ще тръгнат срещу елфите, ако им заповядаш — кимна Демавенд. — Но дали ще тръгнат срещу други хора? Срещу селяните, от които набираш пехотата си? Срещу работниците? Срещу свободните градове? Когато говореше за Scoia’tael, Визимир описа само един камък от лавината. Да, да, господа, не ме гледайте така ококорено! Из селата и градовете вече започва да се говори, че на превзетите от Нилфгард територии селяните, фермерите и занаятчиите живеят по-лесно, по-свободно и по-охолно, че търговските гилдии са получили големи привилегии… Залети сме със стоки от нилфгардските манифактури. В Бруге и Верден нилфгардската валута измества местната. Ако седим със скръстени ръце, ще загинем, затънали във вражди и конфликти, заети с потушаване на бунтове и въстания, постепенно попадайки в зависимост от икономическото могъщество на Нилфгард. Ще се задушим в собствените си земи, защото Нилфгард ни препречва пътя на юг, а ние трябва да се развиваме, трябва да бъдем експанзивни, защото в противен случай тук няма да има място за внуците ни!

Събралите се мълчаха. Визимир Редански въздъхна дълбоко, хавана един от сложените на масата бокали, пи продължително. Мълчанието се точеше, дъждът почукваше в первазите, вятърът виеше и удряше капаците на прозорците.

— Всички неприятности, за които говорим, се дължат на Нилфгард — каза най-накрая Хенселт. — Емисарите на Емхир подстрекават нехората, разпространяват пропаганда и призовават към размирици. Раздават злато и обещават привилегии на работниците и гилдиите, обещават на бароните и дуковете високи длъжности в провинциите, които ще създадат на местата на нашите кралства. Не знам как е при вас, но в Каедвен сякаш от нищото се появиха множество монаси, проповедници, предсказатели и други подобни проклети мистици, които възвестяват края на света…

— И при мен е същото — потвърди Фолтест. — По дяволите, колко години беше спокойно! Откакто дядо ми сложи монасите на мястото им, редиците им доста оредяха, а тези, които останаха, се заеха с полезни дела. Изучаваха книгите, грижеха се за децата, лекуваха болните, помагаха на уродливите, сакатите и бездомните. Не се намесваха в политиката. А сега изведнъж се пробудиха и в храмовете крещят небивалици на тълпата, а тълпата слуша и накрая започва да разбира защо животът им е толкова тежък. Аз търпя, не съм толкова импулсивен като дядо ми и не съм толкова чувствителен по темата за моя кралски авторитет и достойнство. В края на краищата що за авторитет и достойнство са това, ако могат да ги разколебаят крясъците на някакъв побъркан фанатик. Но и моето търпение се изчерпва. В последно време главна тема на проповедите е Спасителят, който идва от Юг. От Юг, разбирате ли? Оттатък Яруга!

— Белия пламък — промърмори Демавенд. — И ще дойде Белия студ, а след него — Бялата светлина. А после светът ще се възроди с помощта на Белия пламък и Бялата кралица… И аз съм го чувал. Това е от предсказанията на Ithlinne aep Aeyenien, елфическата пророчица. Заповядах да хванат един монах, който крещеше за това на пазарния площад във Венгерберг и палачът дълго време се опитваше да изтръгне от него информацията за това колко злато му е платил Емхир. Но проповедникът през цялото време плещеше за Белия пламък и Бялата кралица… до самия край.

— По-внимателно, Демавенд — намръщи се Визимир. — Недей да създаваш мъченици, защото Емхир точно от това се нуждае. Лови нилфгардските агенти, но не пипай монасите, защото последствията може да бъдат непредсказуеми. Те продължават да се ползват с влияние и доверие сред народа. Достатъчни са ни главоболията с „катериците“, за да рискуваме размирици в градовете или селски войни.

— По дяволите! — изсумтя Фолтест. — Да не правим това, да не рискуваме онова, не можем да правим еди-какво си… Затова ли сме се събрали, да изброяваме какво не можем да правим? Или ти, Демавенд, ни събра в Хаге, за да проливаме сълзи и да оплакваме нашата слабост и немощ? Нека започнем да действаме най-накрая! Трябва да направим нещо! Трябва да сложим край на това, което става!

— Предлагам това от самото начало. — Визимир се изправи. — Предлагам именно да действаме.

— Как?

— Какво можем да направим?

Отново настъпи мълчание. Вятърът шумеше, капаците на прозорците на замъка хлопаха.

— Защо всички гледате в мен? — попита изведнъж Меве.

— Възхищаваме се на красотата ти — измънка отпиващият от халбата Хенселт.

— И заради това също — потвърди Визимир. — Меве, всички знаем, че успяваш да намериш изход от всякакви ситуации. Имаш женска интуиция, ти си умна жена…

— Престани да ме ласкаеш. — Кралицата на Лирия сплете пръсти върху полата си и се загледа в потъмнелите гоблени, на които бяха изобразени ловни сцени. Полетели в скок хрътки бяха вирнали носове към хълбоците на бягащ от тях бял еднорог. „Никога не съм виждала жив еднорог — помисли си Меве. — Никога. И може би вече никога няма да видя.“

— Нашата ситуация ми напомня за дългите зимни вечери навремето в ривския замък — каза тя след продължително мълчание, откъсвайки поглед от гоблена. — Тогава се усещаше нещо във въздуха. Съпругът ми се чудеше как да се добере до поредната придворна дама. Маршалът се чудеше с какви комбинации да предизвика по-бързо война, за да се прослави. Магьосникът си въобразяваше, че той е кралят. Прислугата не искаше да прислужва, шутът беше тъжен, навъсен и ужасно скучен, кучетата виеха меланхолично, а котките спяха, без да обръщат внимание на мишките, разхождащи се по масата. Всички чакаха нещо. Всички ме поглеждаха крадешком. А аз… Тогава аз… Показах им. Показах на всички на какво съм способна, и то по такъв начин, че стените се тресяха, а мечките в околността се будеха в бърлогите си. И глупавите мисли веднага излетяха от главите на всички. Веднага всички разбраха кой командва.

Никой не се обади. Вятърът започна да вие още по-силно. Стражите на крепостните стени си подвикваха неохотно. Ударите на капките в оловните первази на прозорците преминаха в безумно стакато.

— Нилфгард гледа и чака — изрече бавно Меве, играейки си с огърлицата си. — Нилфгард наблюдава. Нещо се усеща във въздуха, а в множество глави се раждат глупави мисли. Нека да покажем на всички на какво сме способни. Да покажем кой тук е истинският крал. Да разтърсим стените на изпадналия в зимно униние замък!

— Да унищожим „катериците“ — каза бързо Хенселт. — Да започнем голяма съвместна операция. Да устроим кървава баня за нехората. Нека Понтар, Гвенлех и Буина се напълнят с кръвта на елфите — от изворите до устиетата!

— Да изпратим наказателна експедиция на свободните елфи в Долината на Блатхан — добави Демавенд, смръщвайки чело. — Да вкараме интервенционен корпус в Махакам. Да позволим най-накрая на Ервил от Верден да се заеме с дриадите в Брокилон! Да, кървава баня! А онези, които оцелеят — в резервати!

— Да насъскаме Крах ан Крайт да нападне нилфгардското крайбрежие — поде Визимир. — Да го подкрепим с флота на Етайн от Цидарис, нека подпали пожари от Яруга до Ебинг! Демонстрация на сила…

— Малко е — поклати глава Фолтест. — Всичко това е прекалено малко. Трябва… Знам какво трябва.

— Тогава говори!

— Цинтра.

— Какво?

— Да отнемем на нилфгардците Цинтра. Да форсираме Яруга, да ударим първи. Сега, когато не ни очакват. Да ги изтласкаме отново отвъд Марнадал.

— По какъв начин? Досега говорихме, че Яруга е непреодолима за войски…

— За нилфгардските войски. Но ние контролираме реката. Държим устието, пътищата за снабдяване с провизии, флангът ни е под защитата на Скелиге, Цидарис и крепостта във Верден. За нилфгардците прехвърлянето през реката на четирийсет или петдесет хиляди души е значително усилие. Ние можем да прехвърлим на левия бряг доста повече. Не отваряй устата си, Визимире. Искаше да направим нещо, което да сложи край на мъчителното очакване? Нещо ефективно, което отново ще ни направи истински крале? Това нещо ще бъде Цинтра. Цинтра ще ни обедини, защото Цинтра е символ. Спомнете си за Соден! Ако не беше клането в града и мъченическата смърт на Каланте, нямаше да я има тази победа. Силите бяха равни, никой не разчиташе, че ще ги разбием така. Но нашите бойци се хвърлиха върху техните като вълци, като бесни кучета, за да отмъстят за Лъвицата от Цинтра. А сред нас има и такива, чието ожесточение не е угаснало от кръвта, пролята при соденското поле. Спомнете си за Крах ан Крайт, Морския глиган!

— Вярно е — кимна Демавенд. — Крах се закле да удави Нилфгард в кръв. За да отмъсти за Ейст Туирсеах, убит при Муирнадал. И за Каланте. Ако атакуваме левия бряг, Крах ще ни подкрепи с цялата сила на Скелиге. За бога, имаме шансове за успех! Подкрепям Фолтест! Да не чакаме, да ударим първи, да си върнем Цинтра, да изгоним кучите синове отвъд Амел!

— По-спокойно — промърмори Хенселт. — Не бързайте да дърпате лъва за опашката, той още не е умрял. Това първо. И второ, ако ударим първи, ще се окажем в ролята на агресори. Ще нарушим примирието, което сами сме скрепили с печати. Няма да ни подкрепи Недамир с неговата Лига, няма да ни подкрепи Естерад Тисен. Не знам как ще реагира Етайн от Цидарис. Против агресията ще се обявят нашите гилдии, търговците, дворянството… И най-вече магьосниците. Не забравяйте за магьосниците!

— Магьосниците няма да подкрепят нападението на левия бряг — потвърди Визимир. — Примирието беше дело на Вилгефорц от Рогевеен. Известно е, че според неговите планове примирието постепенно трябва да премине в устойчив мир. Вилгефорц няма да подкрепи войната. А Капитулът, можете да ми вярвате, ще направи всичко, което поиска Вилгефорц. След битката при Соден той е първият в Капитула; каквото и да говорят другите магици, каквото и да желаят, Вилгефорц свири първа цигулка там.

— Вилгефорц, Вилгефорц! — възкликна Фолтест. — Нещо много бързо му порасна работата на този магик. Започва да ме дразни това, че сме принудени да се съобразяваме с плановете на Вилгефорц и Капитула. Между другото аз изобщо не знам какви са тези планове и не ги разбирам. Но има начин да се справим и с това, господа. А ако Нилфгард извърши агресията? Например в Дол Ангра? Срещу Аедирн и Лирия? Можем да го организираме… Да го инсценираме… Една малка провокация. Пограничен инцидент, предизвикан от тях? Да речем, нападение над пограничен форт? Естествено, ние ще бъдем готови, ще реагираме мигновено и решително, с пълната подкрепа на всички, дори на Вилгефорц и целия останал Капитул на магьосниците. И тогава, когато Емхир вар Емрейс откъсне поглед от Соден и Заречие, цинтрийците ще си спомнят за своята страна. Емигрантите и бежанците ще се съберат в Бриге под водачеството на Висегерд. Те имат почти осем хиляди души, въоръжени. Нима могат да се намерят по-добри майстори на меча? Те живеят с надеждата да си върнат страната, от която им се е наложило да бягат. Ще се хвърлят в боя. Готови са да ударят левия бряг. Само чакат да ги призоват.

— Да ги призоват — потвърди Меве — и да им обещаят, че ще ги подкрепят. Защото с осем хиляди Емхир ще се справи само с помощта на пограничните си гарнизони, дори няма да му се наложи да прехвърля подкрепления. Висегерд разбира прекрасно това и няма да си помръдне пръста, преди да е сигурен, че подире му ще тръгнат войските ти, Фолтест, поддържани от реданските корпуси. Но преди всичко Висегерд се нуждае от Лъвчето от Цинтра. Говори се, че внучката на кралицата е оцеляла по време на клането. Разправят, че някой я е видял сред бегълците, но после детето е изчезнало по тайнствен начин. Емигрантите я търсят усилено… Защото за възстановения трон на Цинтра им трябва някой с кралска кръв. С кръвта на Каланте.

— Глупости — изрече студено Фолтест. — Изминаха повече от две години. Щом не са намерили детето досега, значи е мъртво. Можем да забравим за тази легенда. Вече я няма Каланте, няма никакво Лъвче, няма кралска кръв, на която принадлежи тронът. Цинтра… никога вече няма да бъде това, което бе, докато Лъвицата беше жива. Разбира се, няма нужда емигрантите на Висегерд да научават това.

— Значи ще изпратиш цинтрийските партизани на смърт? — присви очи Меве. — На предна линия? Няма да им кажеш, че Цинтра може да се възроди само като васална държава под твое сеньорство? Предлагаш на всички ни да нападнем Цинтра… заради теб? Ти подчини Соден и Бруге, а сега точиш зъби и на Верден… И Цинтра също ти се стори съблазнителна, а?

— Признай си, Фолтест — промърмори Хенселт. — Меве е права, нали? Затова ли ни подстрекаваш да извършим тази авантюра?

— Успокойте се! — направи ядосан жест кралят на Темерия, смръщвайки благородното си лице. — Не ме изкарвайте завоевател, който си мечтае за империя. Откъде ви хрумна това? Заради Соден и Бруге? Екехард от Соден беше природен брат на майка ми. Учудва ли ви, че след смъртта му Свободните съсловия поднесоха короната на мен, неговия роднина? Кръвта вода не става! А Вензлав от Бруге сам ми даде васална клетва, не съм го принуждавал! Направи го, за да спаси страната си. Защото при ясно време вижда как проблясват нилфгардските копия на левия бряг на Яруга!

— Точно за левия бряг говорим — процеди кралицата на Лирия. — Брега, който смятаме да ударим. А левият бряг е Цинтра. Разрушена, опожарена, разорена, изтерзана, окупирана… но оставаща си Цинтра. Цинтрийците няма да ти поднесат короната си, Фолтест, и няма да ти дадат васална клетва. Цинтра няма да се съгласи да стане васална държава. Кръвта вода не става!

— Цинтра, ако я… Когато я освободим, трябва да стане наш съвместен протекторат — каза Демавенд от Аедирн. — Цинтра е устието на Яруга — прекалено важен стратегически пункт, за да губим контрол над нея.

— Тя трябва да бъде свободна страна — възрази Визимир. — Свободна, независима и силна. Страна, която ще бъде желязна порта, аванпост на Севера, а не ивица изпепелена земя, върху която да тичат нилфгардски коне!

— Възможно ли е Цинтра да се възстанови до такава степен? Без Каланте?

— Не се разпалвай, Фолтест — нацупи устни Меве. — Вече ти казах — цинтрийците няма да се съгласят никога нито с протекторат, нито с чужда кръв на трона. Ако се опиташ да им натрапиш себе си като сеньор, ситуацията ще се промени. Висегерд отново ще започне да събира бойни отряди, но този път под крилото на Емхир. И някой ден отрядите му ще се хвърлят срещу нас като авангард на нилфгардското нападение. Като острие на пика, както наскоро ти се изрази образно.

— Фолтест знае това — изсумтя Визимир. — Затова търси толкова усилено Лъвчето, внучката на Каланте. Не разбирате ли? Кръвта вода не става, но короната се предава чрез сватба. Достатъчно е да намери девойката и да я застави да се омъжи за него…

— Да не си полудял? — задави се кралят на Темерия. — Лъвчето е мъртво! Изобщо не търся момичето, но дори… Не бих си и помислил да я принуждавам за нещо…

— Не би ти се наложило да я принуждаваш — прекъсна го Меве, усмихвайки се мило. — Ти все още си много красив мъж, родственико. А в Лъвчето тече кръвта на Каланте. Много гореща кръв. Познавах Кали, когато беше млада. Когато видеше приятен момък, така се напрягаше, че малко й трябваше, за да пламне. Дъщеря й Павета, майката на Лъвчето, беше същата. Най-вероятно и в случая с Лъвчето крушата не е паднала далеч от дървото. Малко усилия, Фолтест, и девойчето няма да устои дълго. На това разчиташ, нали?

— Естествено, че разчита на това — закикоти се Демавенд. — Ама че хитър план е измислил нашият приятел! Ще ударим по левия бряг на реката и още няма да сме успели да се обърнем, а Фолтест вече ще е намерил Лъвчето и ще е покорил девическото й сърчице, ще има млада съпруга, която ще възкачи на трона на Цинтра, а тамошните хора ще плачат от радост и ще се напикават от щастие. Нали ще имат своя кралица, плът от плътта и кръв от кръвта на Каланте. Ще имат кралица… само че заедно с крал. Крал Фолтест.

— Ама че глупости плещите! — възкликна Фолтест, който ту се изчервяваше, ту пребледняваше. — Какво ви става? Това са пълни безсмислици!

— Не са никакви безсмислици — каза сухо Визимир. — Защото аз знам, че някой усилено издирва това момиче. Кой, Фолтест?

— Ясно е кой! Висегерд! Цинтрийците!

— Не, не са те. Във всеки случай — не само те. Търси я още някой. Някой, който оставя трупове след себе си. Някой, който не се колебае да шантажира, подкупва и изтезава… И като стана дума за това, искам да знам не служи ли на някой от вас тип на име Риенс. По израженията ви виждам, че или не служи, или няма да си признаете. Повтарям: внучката на Каланте я търсят, търсят я по начин, който ме кара да се замисля. Кой я търси, питам?

— По дяволите! — Фолтест удари с юмрук по масата. — Не съм аз! Дори през ум не ми е минавало да се оженя за някакво дете заради някакъв трон! Та нали аз…

— Та нали ти вече четири години тайно живееш с баронеса Ла Валете? — усмихна се отново Меве. — Обичате се като две гълъбчета и само чакате старият барон най-накрая да опне петалата. Какво ме гледаш така? Всички знаем за това. Защо, мислиш, че плащаме на шпионите си? Но заради трона на Цинтра, родственико, не един крал е готов да пожертва личното си щастие…

— Момент. — Хенсел почеса с хрущене брадата си. — Не един крал, казваш. Тогава да оставим за малко на мира Фолтест. Има и други. Навремето Каланте искаше да омъжи внучката си за сина на Ервил от Верден. На Ервил Цинтра също може да му изглежда съблазнителна. И не само на него…

— Хммм — изсумтя Визимир. — Вярно е. Ервил има трима синове. Но какво да кажем за присъстващите, които също имат потомци от мъжки пол? А, Меве? Дали не ни хвърляш прах в очите?

— Мен можете да ме изключите. — Кралица Меве се усмихна още по-очарователно. — Наистина, по света се скитат двама мои потомци… Плодове на блаженото ми, потънало в забрава минало… Ако все още не са ги обесили. Съмнявам се, че някой от тях ще поиска да царува. Те нито имат необходимите умения, нито имат влечение към подобно нещо. По-глупави са дори от баща си, лека му пръст. Всеки, който е познавал покойника, знае какво имам предвид…

— Факт — потвърди кралят на Редания. — Аз го познавах. Нима синовете му наистина са по-глупави? По дяволите, не знаех, че е възможно някой да бъде по-глупав… Извинявай, Меве…

— Няма за какво, Визимире.

— Кой друг има синове?

— Ти, Хенселт.

— Моят син е женен!

— А за какво е отровата? Както някой тук основателно отбеляза, заради трона на Цинтра не един би пожертвал личното си щастие. Има за какво!

— Категорично отхвърлям подобни инсинуации! И престанете! И други хора имат синове!

— Недамир от Хенгфорс има двама. А и самият той е вдовец. Не забравяйте и за Естерад Тисен от Ковир:

— Тях бих ги изключил — поклати глава Визимир. — Хенгфорската лига и Ковир планират династичен съюз. Цинтра и Югът не ги интересуват. Хммм… Но Ервил от Верден… Това е по-възможно.

— Има някой не по-малко възможен — обади се Демавенд.

— Кой?

— Емхир вар Емрейс. Той не е женен. И е по-млад от теб, Фолтест.

— Проклятие! — смръщи чело кралят на Редания. — Ако това е истина… Емхир ще ни натрие носовете! Ясно е, че народът и дворянството на Цинтра винаги ще тръгнат след кръвта на Каланте. Представяте ли си какво ще стане, ако Емхир хване Лъвчето? По дяволите, само това ни оставаше! Кралица на Цинтра и императрица на Нилфгард!

— Императрица! — изсумтя Хенселт. — Тук явно се увлече, Визимире. За какво му е на Емхир девойката, за какъв дявол да се жени? Заради трона на Цинтра? Но Цинтра и без това си е негова. Той я завладя и я превърна в нилфгардска провинция. Заел е трона с целия си задник!

— Първо — започна Фолтест, — Емхир владее Цинтра по правото на агресора, тоест по безправието на агресора. А ако хване девойката и се ожени за нея, ще владее страната законно. Разбираш ли? Нилфгард, свързан чрез брак с кралската кръв на Каланте — това вече няма да е Нилфгард агресорът, на когото се е озъбил целият Север. Това вече ще е Нилфгард съседът, с който трябва да се съобразяваме. Как би изтласкал такъв Нилфгард отвъд Марнадал, отвъд Амел? Като нападнеш кралство, на чийто трон съвсем законно седи Лъвчето, внучката на Лъвицата от Цинтра? Проклятие! Не знам кой търси тази девойка. Аз не съм я търсил. Но ви казвам, че отсега нататък започвам да я търся. Продължавам да смятам, че е мъртва, но не бива да рискуваме. Излиза, че тя е прекалено важна личност. Ако е оцеляла, трябва да я намерим.

— И веднага ли ще решим за кого да я омъжим, когато я намерим? — намръщи се Хенселт. — Такива решения не бива да се оставят на случайността. Разбира се, бихме могли да я връчим на партизаните на Висегерд като знаме, привързана за дълъг прът, за да я носят пред строя, когато атакуват отсрещния бряг. Но ако искаме отвоюваната обратно Цинтра да служи на всички нас… Надявам се, че разбирате какво имам предвид? Ако нападнем Нилфгард и си върнем Цинтра, ще можем да сложим Лъвчето на трона. Но Лъвчето може да има само един съпруг. Такъв, който ще защити нашите интереси в устието на Яруга. Кой от присъстващите ще се съгласи да изиграе тази роля?

— Аз — не — пошегува се Меве. — Отказвам се от тази привилегия.

— Не бих изключил и неприсъстващи — изрече сериозно Демавенд. — Нито Ервил, нито Недамир, нито Тисенидите. Имайте предвид, че и Висегерд би могъл да ви изненада и да получи неочаквана полза от знамето, привързано за дълъг прът. Чували ли сте за морганичните бракове? Висегерд е стар и грозен като кравешка тор, но ако Лъвчето изпие специална отвара, може изведнъж да се влюби в него! А ще се намери ли място за крал Висегерд в плановете ни?

— Не — промърмори Фолтест. — В моите — няма да се намери.

— Хммм… — поколеба се Визимир. — В моите — също не. Висегерд е оръдие, а не партньор и именно такава, а не друга роля трябва да изиграе в плановете ни нападението ни над Нилфгард. Освен това, ако този, който търси толкова активно Лъвчето, е Емхир вар Емрейс, не можем да рискуваме.

— Не можем, по никакъв начин — съгласи се Фолтест. — Лъвчето не бива да попада в ръцете на Емхир. И изобщо, не бива да попада в ничии… неподходящи ръце… Жива.

— Детеубийство? — намръщи се Меве. — Лошо решение, господа крале. Недостойно. И, може би, неоправдано жестоко. Първо трябва да намерим момичето, защото още не е при нас. А когато я намерим, дайте я на мен. Ще я подържа две години в някой замък в планините и ще я омъжа за някой от моите рицари, и когато я видите пак, вече ще има две деца и ей такъв корем.

— Тоест, ако добре съм разбрал, поне трима евентуални бъдещи претенденти и самозванци? — поклати глава Визимир. — Не, Меве. Никак не е приятно, но Лъвчето, ако е оцеляла, трябва да умре. Интересите ни го изискват. Господа?

Дъждът почукваше по прозорците. Между кулите на замъка Хаге виеше вятър.

Кралете мълчаха.

— Визимир, Фолтест, Демавенд, Хенселт и Меве се имали тайна среща в Хаге при Понтар — каза маршалът. — Съвещавали са се.

— Каква символика — каза, без да се обръща, слабият чернокос мъж с кафтан от кожа на лос. Дрехата беше покрита с отпечатъци от оръжия и петна от ръжда. — Та нали именно при Хаге преди почти четирийсет години Вирфурил разби армията на Медел, укрепи властта си в долината на Понтар и установи сегашните граници между Аердин и Темерия. А сега, моля ви се, Демавенд, синът на Вирфурил, кани в Хаге Фолтест, сина на Медел, и за да е пълна компанията, докарва още Визимир от Третогор, Хенселт от Ард Карайг и веселата вдовица Меве от Лирия. Събират се и тайно се съвещават. Досещаш ли се за какво, Коехорн?

— Досещам се — отвърна маршалът кратко. Той знаеше, че застаналият с гръб към него мъж не може да понася в негово присъствие някой да се опитва да блесне с красноречието си и да коментира очевидни истини.

— Не са поканили Етайн от Цидарис. — Мъжът с кафтана от кожа на лос се обърна, сложи ръце зад гърба си и бавно се разходи от прозореца до масата и обратно. — Нито пък Ервил от Верден. Не са поканили също и Естерад Тисен или Недамир. Значи са или прекалено самоуверени, или твърде неуверени. Не са поканили никого от Капитула на магьосниците. Това е интересно. И показателно. Коехорн, погрижи се магьосниците да разберат за съвещанието. Нека знаят, че монарсите не ги смятат за равни със себе си. Струва ми се, че магьосниците от Капитула още се съмняват в това. Разсей съмненията им.

— Слушам.

— Има ли нещо ново от Риенс?

— Нищо.

Мъжът спря до прозореца и стоя дълго, гледайки мокрите от дъжда хълмове. Коехорн чакаше, нервно свивайки и отпускайки ръката си, легнала върху дръжката на меча. Опасяваше се, че ще бъде принуден да изслуша дълъг монолог. Маршалът знаеше, че застаналият до прозореца мъж смята такива монолози за разговори, а разговорите ги смята за чест и доказателство за доверие. Знаеше за това, но не обичаше да слуша монолозите.

— Как ти се струва тази страна, наместник? Успя ли да обикнеш новата си провинция?

Маршалът потрепна, заварен неподготвен. Не беше очаквал такъв въпрос. Но не мисли много над отговора. Неискреността и нерешителността можеха да му струват прекалено скъпо.

— Не, Ваше Височество. Не я обикнах. Тази страна е някак… мрачна.

— Някога беше друга — каза мъжът, без да се обръща. — И пак ще бъде. Ще видиш. Пак ще бъде прекрасната, радостна Цинтра, Коехорн. Обещавам. Но не тъжи, няма да те държа дълго тук. Някой друг ще заеме поста на наместник. Ти си ми нужен в Дол Ангра. Ще тръгнеш незабавно, за да потушиш бунта там. Нуждая се от някой отговорен в Дол Ангра. Някой, който няма да се поддаде на провокации. От страна на веселата вдовица от Лирия или Демавенд… Ще искат да ни провокират. Дръж младите офицери изкъсо. Поохлади буйните глави. Ще позволиш да бъдеш провокиран, когато аз заповядам. Не по-рано.

— Слушам!

Отвън се чу звън на оръжия и шпори, възбудени гласове. Почукаха на вратата. Мъжът с кафтан от кожа на лос се извърна от прозореца, кимна. Маршалът леко се поклони и излезе.

Мъжът се върна на масата, седна, наведе глава над картите. Гледа ги дълго, накрая опря чело на сплетените си пръсти. Огромният диамант на пръстена му заискри с хиляди огънчета, отразявайки пламъците на свещите.

— Ваше Височество? — Вратата леко изскърца.

Мъжът не промени позата си. Но маршалът забеляза, че ръцете му треперят. Подсказа му го блясъкът на диаманта. Тихо и внимателно затвори вратата след себе си.

— Вести ли, Коехорн? От Риенс ли?

— Не, Ваше Височество. Но вестите са добри. Въстанието в провинцията е потушено. Разбили сме бунтовниците. Само малцина от тях са успели да избягат във Верден. Заловен е водачът им, дук Виндхалм от Атре.

— Добре — каза мъжът след кратка пауза, все така без да вдига глава. — Виндхалм от Атре… Нареди да го обезглавят. Не… Не да го обезглавят. Ще го екзекутираме по друг начин. Зрелищно, продължително и жестоко. И, разбира се, публично. Необходим е пример за назидание. Нещо такова, което да изплаши останалите. Само че, моля те, Коехорн, спести ми подробностите. Не си прави труда да включваш живописни подробности в докладите. Не намирам нищо приятно в това.

Маршалът кимна, преглътна. Той също не намираше нищо приятно в това. Абсолютно нищо. Затова реши да възложи изпълнението на екзекуцията на специалисти. Не възнамеряваше да разпитва специалистите за подробностите. И, естествено, не смяташе да присъства на екзекуцията.

— Ще присъстваш на екзекуцията. — Мъжът вдигна глава, взе писмото от масата, счупи печата му. — Официално. Като мой наместник в провинция Цинтра. Ще ме замениш. Аз не искам да гледам. Това е заповед, Коехорн.

— Слушам! — Маршалът дори не се опита да скрие смущението и недоволството си. Не биваше да се крие нищо от мъжа, дал заповедта. Това рядко се удаваше на някого.

Мъжът хвърли поглед на отвореното писмо и почти веднага го хвърли в огъня на камината.

— Коехорн!

— Да, Ваше Височество?

— Няма да чакам рапорта на Риенс. Вдигни на крака магиците, нека организират връзка от разстояние с контактната точка в Редания. Нека веднага да изпратят на Риенс устното ми нареждане, което гласи следното: да престане да се церемони, да престане да си играе с вещера. Защото това може да завърши зле. С вещерите не бива да се играят игрички. Аз го познавам, Коехорн. Той е прекалено хитър, за да насочи Риенс по някоя следа. Повтарям, Риенс трябва веднага да организира покушение, трябва веднага да извади вещера от играта. Да го убие. А после да изчезне, да се стаи и да чака нареждания. А ако преди това е попаднал на следите на магьосницата, нека я остави на мира. Не бива да пада дори косъм от главата на Йенефер. Запомни ли, Коехорн?

— Да.

— Отдалечената връзка трябва да бъде шифрована и много добре защитена от магическо прочитане. Предупреди магьосниците за това. Ако изпортят работата, ако някой външен узнае за съдържанието на това разпореждане, ще държа тях отговорни.

— Ясно. — Маршалът се изкашля и се изправи.

— Какво още, Коехорн?

— Графът… вече е тук, Ваше Височество. Дойде съгласно разпореждането ви.

— Вече? — усмихна се мъжът. — Възхитителна експедитивност. Надявам се, че не е уморил врания кон, заради който всички толкова му завиждаха. Нека влезе.

— Аз да присъствам ли, Ваше Височество?

— Разбира се, наместнико на Цинтра.

Извиканият от приемната рицар влезе в стаята с енергична, уверена, маршова стъпка, скърцайки с черната си броня. Спря се, гордо се изпъчи, отметна зад гърба си мокрото и зацапано черно наметало, сложи длан върху ръкохватката на огромния си меч. Допря до бедрото си черния шлем, украсен с криле на хищна птица. Коехорн погледна рицаря в лицето. Видя сурова войнска гордост и дързост. Но не намери нищо от нещата, които би трябвало да открие върху лицето на човек, който е прекарал последните две години в кула, от която, както се говореше, може да се излезе само на път за ешафода. Маршалът се усмихна под мустак. Той знаеше, че презрението към смъртта и безумната смелост на младежите се дължат изключително на липсата на въображение. Прекрасно знаеше това. Та нали някога и той беше такъв младок.

Седналият зад масата мъж облегна брадичка върху скръстените си пръсти и погледна внимателно рицаря. Рицарят се напрегна като струна.

— За да е ясно всичко — каза му мъжът иззад масата, — знай, че грешката, която допусна в този град преди две години, не ти е простена. Ще получиш още един шанс. Ще ти дам още една задача. Решението ми за по-нататъшната ти участ ще зависи от това как ще изпълниш тази задача.

Лицето на младия рицар дори не трепна, не помръдна нито едно от перата, украсяващи притиснатия до бедрата му шлем.

— Аз никога не лъжа никого, никому не давам напразни надежди — продължи мъжът. — Затова знай, че можеш да имаш някакви надежди да си спасиш шията от брадвата на палача само ако този път не допуснеш грешка. Шансовете ти за пълно помилване са малки. А шанс да забравя и да ти простя… няма.

Младият рицар с черната ризница и този път не потрепна, но Коехорн забеляза как проблеснаха очите му. „Не вярва — помисли си маршалът. — Не вярва и греши. Допуска огромна грешка.“

— Нареждам ти да бъдеш много внимателен — продължи мъжът. — На теб също, Коехорн. И за теб ще важат заповедите, които ще дам след малко. След минута. Трябва да помисля още за тяхното съдържание и форма.

Маршал Мено Коехорн, наместник на провинция Цинтра и бъдещ главнокомандващ на армията в Дол Ангра, вдигна глава, изпъна се и сложи длан върху ръкохватката на меча. Точно същата поза зае и рицарят с черна броня и шлем с криле на хищна птица. Двамата чакаха. Безмълвно. Търпеливо. Както и трябва да се чакат заповеди, над съдържанието и формата на които размишлява императорът на Нилфгард, Емхир вар Емрейс, Deithwen Addan yn Cam aep Morvudd, Белия Пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си.

Цири се събуди.

Лежеше, или по-скоро беше полуседнала, с глава, облегната на няколко възглавници. Компресът на главата й вече беше топъл и само леко влажен. Тя го отхвърли встрани, неспособна да понесе неприятната тежест и паренето върху кожата си. Дишаше с усилие. Гърлото й беше пресъхнало, носът й почти изцяло беше запушен от съсирената кръв. Но еликсирите и заклинанията бяха подействали — болката, която преди няколко часа размътваше погледа й и раздираше черепа й, беше изчезнала, отстъпила, останали бяха само пулсирането и усещането за натиск в слепоочията.

Внимателно докосна носа си с върха на пръста. Вече не кървеше.

„Ама че странен сън — помисли си тя. — Първият сън от толкова дни. Първият, в който не ме беше страх. Бях… наблюдател. Виждах всичко сякаш от планина, от високо… Сякаш бях птица… Нощна птица…

Сън, в който видях Гералт.

В този сън беше нощ. И валеше, дъждът мръщеше повърхността на водата в канала, почукваше по керемидите на къщите и по стрехите на сараите, блестеше върху дъските на верандите и мостчетата, на палубите на лодките и корабчетата… И там беше Гералт. Не беше сам. С него имаше един мъж със смешна шапка с перо, мокро и увиснало. И Слаба девойка със зелена престилка с качулка… Тримата вървяха бавно и внимателно по мокрия паваж… А аз ги виждах отгоре. Сякаш бях птица. Нощна птица…“

Гералт се спря. Попита:

Далеч ли е още?

Не, отговори слабата девойка, тръскайки водата от зелената си престилка. Почти пристигнахме… Хей, Лютиче, не изоставай отзад, ще се загубиш в тези улички…

А къде, по дяволите, е Филипа? Току-що я видях, летеше над канала… Ама че отвратително време… Да вървим. Води, Шани. Между другото откъде го познаваш този знахар? Какво те свързва с него?

Понякога му продавам лекарства, които крада от лабораторията. Защо ме гледаш така? Пастрокът ми едвам успява да плаща следването ми… Случва се да ми потрябват пари… А знахарят, като получи истински лекарства, лекува хората… Или поне не ги трови… Хайде, вървете.

„Странен сън — помисли си Цири. — Жалко, че се събудих. Исках да видя какво ще стане по-нататък… Да видя какво правят. Къде отиват…“

От съседната стая долитаха гласове — гласовете, които я бяха събудили. Майка Ненеке говореше бързо, тя явно беше афектирана, ядосана и вбесена.

— Ти излъга доверието ми — казваше тя. — Не биваше да допускам това. Трябваше да се досетя, че твоята антипатия към нея ще доведе до нещастие. Не биваше да ти позволявам… Та нали те познавам. Ти си бездушна и жестока, а на всичко отгоре се оказа безотговорна и небрежна. Ти измъчваш безмилостно това дете, заставяш го да полага усилия, които не е в състояние да понесе. Ти нямаш сърце, Йенефер. Наистина нямаш сърце.

Цири се заслуша, за да чуе отговора на магьосницата, нейния студен, суров и звънък глас. Искаше да чуе как ще реагира, как ще се надсмее над жрицата, как ще се подиграе на нейната прекалена загриженост. Как ще каже това, което говори обикновено — че да си магьосница не е шега работа, че това не е подходящо занимание за госпожички, направени от порцелан или от тънко стъкло. Но Йенефер отговори тихо. Толкова тихо, че момичето не само не разбра, но и не чу думите.

„Ще заспя — помисли си тя, предпазливо и нежно опипвайки носа си, все още чувствителен и наболяващ я, запушен от съсирената кръв. — Ще се върна в съня си. Да видя какво прави Гералт, там, в нощта, под дъжда, при канала…“

… Йенефер я държеше за ръката. Вървяха по дълъг коридор, между каменни колони, а може би и между статуи — Цири не можеше да види добре, пречеше й плътният мрак. Но в тъмнината имаше някой — някой се криеше и ги наблюдаваше. Чуваше шепоти, тихи като шумоленето на вятър.

Йенефер я държеше за ръката и вървеше бързо и уверено, изпълнена с решителност, така че Цири едва успяваше да поддържа темпото й. Пред тях се отваряха врати. Непрекъснато. Една след друга. Безкрайно множество врати с гигантски, тежки крила, се разтваряха безшумно пред тях.

Мракът се сгъстяваше. Цири видя пред себе си поредната врата. Йенефер не забави крачка, но Цири изведнъж осъзна, че тази врата няма да се отвори сама. И я обзе плашеща увереност, че наистина не бива да се отваря тази врата. Че не бива да минава през нея. Че зад тази врата я чака нещо…

Тя се спря, опита се да се изтръгне, но ръката на Йенефер беше силна и непоколебима и неотменно я влачеше напред. И Цири най-накрая разбра, че са я предали, излъгали са я, продали са я. Че винаги, още от първата среща, от самото начало, от първия ден е била само марионетка, кукла на конци. Дръпна се още по-силно, изтръгна се от дланта на Йенефер. Мракът се завихри като дим, шепотите в тъмнината изведнъж стихнаха. Магьосницата направи още крачка напред, спря се, обърна се, погледна я.

Ако те е страх, върни се.

Тази врата не бива да се отваря. И ти знаеш това.

Знам го.

И въпреки това ме водиш нататък.

Ако те е страх, върни се. Все още има време да се върнеш. Все още не е твърде късно.

А ти?

За мен вече е късно.

Цири се огледа. Въпреки всеобхващащия мрак тя виждаше вратите, през които вече са минали — дълга редица, губеща се в далечината. И оттам, от далеч, от тъмнината, чу…

Потропване на подкови. Скърцане на черна ризница. И шумоленето на крилата на хищна птица. И глас. Тих, пронизващ мозъка глас…

Сгрешила си. Сбъркала си небето и звездите с нощното им отражение върху повърхността на езерото.

Тя се събуди. Вдигна рязко глава и събори компреса си — явно нов, защото беше мокър и хладен. Беше обляна в пот, а в слепоочията й отново звънтеше и пулсираше тъпа болка. Йенефер седеше до нея на леглото, извърната така, че Цири не можеше да види лицето й. Виждаше само бурята от черни коси.

— Сънувах… — прошепна Цири. — В съня си…

— Знам — каза магьосницата със странен, чужд глас. — Затова съм тук. С теб.

Отвъд прозореца, в мрак, дъждът шумеше в листата на дърветата.

— По дяволите! — промърмори Лютичето, изтръсквайки водата от подгизналата от дъжда периферия на шапката си. — Това не е дом, а същинска крепост. От какво толкова го е страх този знахар, че така се е укрепил?

Лодките и шлеповете, привързани по продължение на крайбрежната улица, се люлееха лениво върху водата, блъскаха се помежду си с приглушени потропвания, скърцаха, дрънкаха с веригите си.

— Това е пристанищният район — обясни Шани. — Има колкото щеш бандити и измет — както местни, така и приходящи. При Мирман идват много хора, просят пари… Всички знаят това. Знаят също, че живее сам. Така че той е предпазлив. Чудно ли ви се вижда?

— Ни най-малко. — Гералт погледна постройката, издигната върху колове, забити в дъното на канала, на пет сажена от брега. — Чудя се как да попадна на този остров, в тази къща над водата. Сигурно ще се наложи тихомълком да взема назаем някоя от тези лодки…

— Няма нужда — каза медичката. — Там има подвижно мостче.

— А как ще убедиш знахаря да го пусне? При това там има и врата, а ние не носим таран със себе си…

— Оставете това на мен.

Голямата сива сова се спусна безшумно на перилата на пристана, махна с криле, настръхна и се превърна във Филипа Ейлхарт, не по-малко настръхнала и мокра.

— Какво правя тук? — промърмори раздразнено магьосницата. — Какво правя с вас, по дяволите? Балансирам върху мокър прът… И на ръба на държавна измяна. Ако Дийкстра научи, че ви помагам… И отгоре на всичко този дъжд! Не обичам да летя, когато вали! Тук ли е? Това ли е домът на Мирман?

— Да — потвърди Гералт. — Чуй, Шани. Нека да опитаме…

Събраха се плътно един до друг и започнаха да си шепнат, невидими в тъмнината под един тръстиков навес. От кръчмата от отсрещната страна на канала върху водата падаше ивица светлина. Чуваха се пеене, смях и възгласи. На крайбрежната алея се изсипаха трима салджии. Двама от тях се караха, като се дърпаха и бутаха един-друг, и повтаряха до втръсване едни и същи ругатни. Третият, облегнат на един стълб, пикаеше в канала, като си свиркаше фалшиво.

Бам, издрънча желязната чиния, завързана на шнурче за стълба на пристана. Бам!

Знахарят Мирман отвори прозорчето и погледна навън. Маслената лампа в ръката му само го заслепяваше и той я остави.

— Кой, по дяволите, дрънчи там посред нощ? — изрева той. — Дрънни по празната си глава, тъпако, като ти се е приискало да дрънчиш! Хайде къш оттук, пияници! Че имам арбалет! Някой иска ли да получи шест стрели в задника?

— Господи Мирман! Аз съм, Шани!

— А? — Знахарят се наведе още по-наред. — Госпожице Шани? Сега, през нощта? Какво има?

— Пуснете мостчето, господин Мирман. Донесох ви това, за което ме помолихте.

— Точно сега, в тъмнината? Не можахте ли през деня, госпожице?

— През деня има прекалено много очи наоколо. — Слабата фигурка със зелена престилка се мержелееше на кея. — Ако ме видят какво ви нося, ще ме изключат от Академията. Пуснете мостчето, не искам да стоя на дъжда, подгизнаха ми обувките!

— Не сте сама, госпожице — отбеляза знахарят с подозрение. — Обикновено идвате сама. Кой е с вас?

— Един приятел. Студент като мен. Сама ли да се мотая нощем из подозрителния ви район? Аз си държа на невинността. Хайде, пуснете ме най-накрая, по дяволите!

Мърморейки под носа си, Мирман освободи застопорената макара, мостчето се спусна със скърцане и се удари в дъските на пристана. Знахарят отиде до вратата и дръпна резето. Без да оставя заредения арбалет, надникна внимателно.

Не забеляза летящата към слепоочието му ръка, облечена в черна ръкавица със сребърни шипове. Но въпреки че нощта беше тъмна, безлунна, а небето — облачно, изведнъж видя десет хиляди ослепително ярки звезди.

Тубланк Мишеле прекара още веднъж бруса по острието на меча, създавайки впечатление, че е погълнат изцяло от това занимание.

— И така, искате да убием един човек. — Той остави бруса, избърса с парче мазна заешка кожа острието и го огледа критично. — Обикновен човек, който броди самотен из улиците на Оксенфурт, без гвардия, без ескорт, без телохранители. И даже без слуги. И за да го убием, няма нужда да се промъкваме нито в храма, нито в кметството, замъка или гарнизона… Така ли е, милостиви господин Риенс? Правилно ли съм ви разбрал?

Мъжът с лице, обезобразено от белег от изгаряне, кимна утвърдително, присвивайки леко тъмните си влажни очи с неприятно изражение.

— Освен това — продължи Тубланк, — когато убием този тип, няма да има нужда да се крием някъде през следващата половин година, защото никой няма да ни търси или преследва? Никой няма да насъска срещу нас силите на реда или ловците на глави? Няма да станем обекти на родова вражда или кръвно отмъщение? С други думи, господин Риенс, искате да убием най-обикновен глупак, който не е забележителен с нищо?

Мъжът с белега не отговори. Тубланк погледна братята си, които седяха неподвижно на пейката. Рици, Флавиус и Лодовико както винаги мълчаха. В тяхната група, когато трябваше да се върши работа, се захващаха те, а говоренето беше грижа на Тубланк. Защото навремето само Тубланк беше посещавал храмово училище. Убиваше не по-зле от братята си, но освен това можеше да чете и да пише. И да говори.

— И за да убиете този най-обикновен глупак, господин Риенс, вие наемате не първата ви попаднала измет от пристанището, а нас, братята Мишеле? За сто новиградски крони?

— Това е обичайната ви тарифа — процеди мъжът с белега. — Нали?

— Не — възрази студено Тубланк. — Защото ние не убиваме най-обикновени глупаци. А дори и да решим… Господин Риенс, глупакът, когото искате да видите труп, ще ви струва двеста. Двеста запазени, блестящи крони, изсечени в новиградския монетен двор. Знаете ли защо? Защото в тази работа нещо не е наред, милостиви господине. Няма нужда да ни казвате какво, ще се справим. Но за това ще трябва да си платите. Двеста, както казах. Приемете тази цена и можете да смятате вашия неприятел за покойник. Ако не искате — търсете си някой друг да ви свърши работата.

Във вонящото на гнилоч и на прокиснало вино мазе настана тишина. По глинения под тичаше хлебарка, бързо местейки крайници. Флавиус Мишеле с мълниеносно движение на крака си я размаза с трясък, като почти не промени позата си и изобщо не промени изражението на лицето си.

— Съгласен съм — каза Риенс. — Ще получите двеста. Да вървим.

Тубланк Мишеле, професионален убиец от четиринайсетгодишната си възраст, не издаде смайването си дори с трепване на клепача си. Не разчиташе да се спазари за повече от сто и двайсет, най-много сто и петдесет. И веднага съобрази, че е оценил твърде ниско онова нередно нещо, което беше усетил.

Знахарят Мирман се свести на пода на собствения си дом. Лежеше по гръб, завързан като овен. Тилът страшно го болеше. Спомни си, че при падането си бе ударил главата в касата на вратата. Болеше го и слепоочието, където го бяха ударили. Не можеше да се помръдне, защото върху гърдите тежко и безмилостно го притискаше висок ботуш, стегнат със скоби. Знахарят присви очи, смръщи лицето си и погледна нагоре. Ботушът принадлежеше на висок мъж с бели като мляко коси. Мирман не виждаше лицето му — то се криеше в мрака, който не можеше да се пробие от оставената на масата маслена лампа.

— Подарете ми живота — изстена Мирман. — Пощадете ме, в името на боговете… Ще ви дам парите си… Всичко ще ви дам… Ще ви покажа къде са скрити…

— Къде е Риенс, Мирман?

При звука на този глас знахарят започна да трепери. Той не беше от страхливите и малко неща можеха да го изплашат. Но в гласа на белокосия ги имаше всички тези неща. И още някои допълнителни.

С нечовешко усилие на волята знахарят успя да пребори страха, който пълзеше по вътрешностите му като отвратителен червей.

— А? — направи се на изумен той. — Какво? Кой? Как го казахте?

Мъжът се наведе и сега Мирман видя лицето му. Видя очите му. И при тази гледка вътрешностите му се свиха.

— Не извъртай, Мирман — обади се от сянката познатият глас на Шани, медичката от Университета. — Когато бях при теб преди три дни, то тук, на това столче, до тази маса, седеше някакъв тип с наметало с подплата от ондатрова кожа. Пиеше вино, а ти никога не черпиш никого, само най-близките си приятели. Започна да ме ухажва, нахално ме уговаряше да танцувам в „Трите звънчета“. Даже се наложи да го плесна през ръцете, защото се опитваше да ме опипва, спомняш ли си? А ти каза: „Остави я, господин Риенс, не я плаши. Трябва да съжителствам мирно с академичната общност и да движим общите си интереси.“ И двамата се разкикотихте, ти и твоят господин Риенс с опърлената физиономия. Така че не разигравай представления, защото тези хора не са по-глупави от теб. Говори, докато те питат учтиво.

„Ах ти, студентке, дето се правиш на много умна — помисли си знахарят. — Ти, коварна гадино, ти, развратнице, ще те намеря и ще си платиш… Само да се измъкна от тази история…“

— Какъв Риенс? — изскимтя той, извивайки се и напразно опитвайки се измъкне изпод притисналия го в гърдите ботуш. — Откъде да знам кой е той и къде е? Тук идват най-различни хора, какви ли не, как мога аз…

Белокосият се наведе още повече, бавно измъкна камата си от джоба на втория си ботуш и усили натиска на първия ботуш върху гърдите на знахаря.

— Мирман — каза той тихо. — Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей. Но ако веднага не ми кажеш къде е Риенс… Ако веднага не ми разкриеш по какъв начин се свързваш с него… Ще режа късче по късче от теб и ще храня змиорките в канала. Ще започна с ушите.

В гласа на белокосия имаше нещо такова, което накара знахаря да повярва във всяка една от думите му. Мирман погледна острието на камата и осъзна, че тя е по-остра от скалпелите, с които самият той изрязваше язвите и циреите на пациентите. Така се разтрепери, че подпиращият го в гърдите ботуш започна нервно да подскача. Но мълчеше. Принуден беше да мълчи. Засега. Защото, когато Риенс се върнеше и попиташе защо го е издал, Мирман трябваше да може да покаже защо. „Едно ухо — помисли си той. — Трябва да изтърпя едно ухо. После ще кажа…“

— Защо трябва да губим време и да се цапаме с кръв? — обади се неочаквано от полумрака мек женски алт. — Защо да рискуваме той да извърта и да ни лъже? Нека аз да се заема с него с моите методи. Ще заговори толкова бързо, че ще си изкълчи езика. Дръж го така.

Знахарят започна да вие и да се мята, но белокосият го притисна с коляно в пода, хвана го за косата и изви главата му. Някой клекна отстрани. Мирман усети миризмата на парфюм и мокри птичи пера, почувства допира на пръсти по слепоочията си. Опита се да извика, но ужас скова гърлото му и той успя само да изврещи.

— Вече искаш да крещиш? — замърка по котешки мекият алт до ухото му. — Рано е, Мирман, още е рано. Още не съм започнала. Но сега ще започна. Ако еволюцията изобщо е създала някакви гънки в мозъка ти, то аз сега ще ги направя малко по-дълбоки. И тогава ще разбереш какво е да искаш да крещиш.

— Следователно кралете ни са започнали да мислят самостоятелно — каза Вилгефорц, след като изслуша сведенията. — Започнали са да планират самостоятелно, като по поразително бърз начин са еволюирали от тактическо към стратегическо мислене? Интересно. Неотдавна, при Соден, единственото, което умееха, беше да галопират с диви крясъци и вдигнат меч начело на отряда си, без дори да поглеждат дали този отряд все още е отзад, или не галопира в съвсем друга посока. А днес, моля ви се, в замъка в Хаге решават съдбата на света. Интересно. Но ако трябва да съм честен, очаквах това.

— Знаем — кимна Артауд Теранова. — И помним, че ни предупреди. Затова сега те информираме.

— Благодаря, че не сте забравили — усмихна се магьосникът.

Тисая де Врие изведнъж осъзна, че той отдавна е знаел съобщените му преди малко факти. Но тя не каза нито дума. Надигна се в креслото и подравни дантелените си маншети, защото левият беше леко накривен спрямо десния. Забеляза изпълнения с неприязън поглед на Теранова и развеселеното изражение на Вилгефорц. Знаеше, че легендарната й педантичност или дразнеше, или забавляваше останалите. Но това изобщо не я вълнуваше.

— Какво ще каже за това Капитулът?

— Преди всичко бихме искали да чуем твоето мнение, Вилгефорц — отговори Теранова.

— Преди всичко — усмихна се магьосникът — ще хапнем и ще пийнем нещо. Имаме достатъчно време, позволете ми да се проявя като добър домакин. Виждам, че сте измръзнали и уморени от пътуването. Колко телепортации, ако мога да попитам?

— Три — сви рамене Тисая де Врие.

— Аз бях по-близо — вметна Артауд. — Достатъчни ми бяха две. Но много сложни, признавам си.

— Навсякъде ли времето е толкова лошо?

— Навсякъде.

— Тогава нека да се подкрепим с храна и отлежало червено вино от Цидарис. Лидия, погрижи се, моля те.

Лидия ван Бредеворт, асистентка и лична секретарка на Вилгефорц, се появи иззад завесата като носещо се във въздуха привидение и се усмихна с очи на Тисая де Врие. Тисая, умело контролирайки изражението си, отговори с мила усмивка и леко навеждане на главата. Артауд Теранова се изправи и се поклони почтително. Той също контролираше прекрасно изражението си. Познаваше Лидия.

Две прислужнички донесоха приборите и блюдата, като действаха бързо и шумоляха с полите си. Лидия ван Бредеворт запали свещите в свещниците, като фино измагьосваше малко пламъче между палеца и показалеца си. Тисая забеляза на дланта й петно от маслена боя. Запомни това, за да помоли след вечеря младата магьосница да покаже новото си произведение. Лидия беше талантлива художничка.

Вечеряха в мълчание. Артауд Теранова не жалеше себе си и без никакво притеснение опустошаваше блюдата и прекалено често, без покана от страна на домакина, посягаше към сребърната гарафа с червеното вино. Тисая де Врие ядеше, без да бърза, като обръщаше повече внимание не на храната, а на правилното подреждане на чиниите, приборите и салфетките, които според нея постоянно лежаха накриво и травмираха привързаността й към порядъка и чувството й за естетика. Тя пиеше сдържано. Вилгефорц ядеше и пиеше още по-сдържано. Лидия, естествено, изобщо не ядеше и не пиеше.

Пламъците на свещите трепкаха с дългите си червено-жълти огнени мустачета. По витражите на прозорците звънтяха капки дъжд.

— Е, Вилгефорц — обади се най-накрая Теранова, като ровеше с вилицата в чинията си в търсене на достатъчно тлъст къс дивеч. — Какво е мнението ти относно начинанията на нашите монарси? Хен Гедимдейт и Францеска ни изпратиха тук, защото искат да знаят какво мислиш. Аз и Тисая също се интересуваме от това. Капитулът иска да има обща позиция по този въпрос. И ако се наложи да се действа, също искаме да е съгласувано. Какво ще ни посъветваш?

— Много съм поласкан — Вилгефорц благодари с жест на Лидия, която искаше да добави броколи в чинията му, — че мнението ми по този въпрос може да бъде решаващо за Капитула.

— Никой не е казвал такова нещо. — Артауд отново си доля вино. — Решението ще бъде взето от всички, когато Капитулът се събере. Но бихме искали всеки да каже мнението си предварително, за да се ориентираме в ситуацията. И така, слушаме те.

Ако сме приключили с вечерята, можем да се преместим в лабораторията — предложи телепатично Лидия, усмихвайки се с очи. Теранова я погледна с усмивка и бързо допи това, което беше останало в бокала му. До последната капка.

— Добра идея. — Вилгефорц изтри пръстите си със салфетка. — Ще бъде по-удобно, освен това там имам сигурна защита от магическо подслушване. Да вървим. Можеш да вземеш гарафата, Артауд.

— Няма да откажа. Това е любимата ми реколта.

Преместиха се в лабораторията. Тисая не можа да се сдържи и да не хвърли поглед на масата, отрупана с реторти, тигели, епруветки, кристали и огромен брой магически принадлежности. Всички бяха защитени с маскиращи заклинания, но Тисая де Врие беше архимагистърка — не съществуваха прикрития, отвъд които не можеше да проникне. А тя донякъде се интересуваше с какво се е занимавал магът в последно време. Мигновено се ориентира в конфигурациите на наскоро използваните апаратури. Предназначението им беше да разкриват местоположението на изчезнали личности и да извършват психонаблюдения по метода „кристал — метал — камък“. Магьосникът или издирваше някого, или разрешаваше теоретичен логистичен проблем. Вилгефорц от Рогевеен беше известен с увлечението си по разрешаването на подобни проблеми.

Насядаха на резбованите абаносови столове. Лидия погледна Вилгефорц, улови дадения й с очи знак и веднага излезе. Тисая въздъхна незабележимо.

Всички знаеха, че Лидия ван Бредеворт обича Вилгефорц от Рогевеен и че го обича от години, с тиха, ожесточена, упорита любов. Магьосникът също беше наясно, но се правеше, че не знае. Лидия го улесняваше, защото нито веднъж не беше издала своите чувства — никога не беше направила и най-малка стъпка или жест, не беше подала мислен знак, и дори и да можеше да говори, не би казала нито дума. Тя беше прекалено горда. Вилгефорц също не предприемаше нищо, защото не обичаше Лидия. Разбира се, той можеше просто да я направи своя любовница и по този начин да я привърже още по-силно към себе си, а, кой знае, може би и да я ощастливи. Някои го съветваха да го стори. Но Вилгефорц не се вслушваше в подобни съвети. Той също беше прекалено горд и твърде принципен. Така че ситуацията оставаше безнадеждна, но стабилна, което явно устройваше и двамата.

— И така — прекъсна тишината младият магьосник. — Капитулът се чуди какво да предприеме по отношение на инициативите и плановете на нашите крале? Напразно се чуди. Тези планове просто трябва да бъдат игнорирани.

— Какво? — Артауд Теранова застина с бокала в лявата и с гарафата в дясната ръка. — Правилно ли чух? Да бездействаме? Да позволим…

— Ние и без това вече позволихме — прекъсна го Вилгефорц. — След като никой не е искал разрешение от нас. Няма и да поиска. Повтарям, трябва да се правим, че нищо не знаем. Това е единственото разумно поведение.

— Това, което са намислили, намирисва на война, при това от голям мащаб.

— Това, което са намислили, го знаем благодарение на секретна и непълна информация, идваща от загадъчен, много съмнителен източник. Съмнителен до такава степен, че упорито ми идва наум думата „дезинформация“. А и дори да е истина, замислите им са още във фазата на планирането и дълго време ще си останат там. А когато излязат извън нея… Е, тогава ще се приспособим към ситуацията.

— Искаш да кажеш — намръщи се Теранова, — че ще затанцуваме така, както ни засвирят?

— Да, Артауд. — Вилгефорц го погледна и в очите му проблеснаха огънчета. — Ще танцуваш така, както ти свирят. Или ще излезеш от залата. Защото подиумът за оркестъра е прекалено високо, за да си в състояние да се качиш на него и да наредиш на музикантите да свирят по други ноти. Разбери го най-накрая. Ако смяташ, че има друго решение, грешиш. Бъркаш небето и звездите с нощното им отражение върху повърхността на езерото.

„Капитулът ще направи това, което нареди той, скривайки заповедта във формата на съвет — помисли си Тисая де Врие. — Всички ние сме пешки на неговата шахматна дъска. Той израсна, затъмни ни с блясъка си, подчини ни на себе си. Ние сме пешки в неговата игра. Игра, чиито правила не знаем.“

Левият маншет отново се беше изкривил спрямо десния. Магьосницата грижливо го оправи.

— Плановете на кралете вече са във фаза реализация — изрече тя бавно. — В Каедвен и в Аедирн са започнати операции против Scoia’tael. Пролива се кръвта на елфическата младеж. Стига се до преследване на нехора и погроми срещу тях. Говори се за нападение над свободните елфи в Долината на Блатхан и Сините планини. Това е масово убийство. Така че какво да предадем на Гедимдейт и Енид Финдабаир — че препоръчваш да седим със скръстени ръце? Да се правим, че нищо не виждаме?

Вилгефорц обърна глава към нея. „Сега ще смениш тактиката — помисли си Тисая. — Ти си играч, доловил със слуха си какви кокалчета се хвърлят на масата. Ще смениш тактиката. Ще удариш в друга посока.“

Вилгефорц не откъсваше поглед от нея.

— Имаш право — изрече той кротко. — Имаш право, Тисая. Войната с Нилфгард е едно, но избиването на нехора е съвсем друго, не бива да го наблюдаваме безучастно. Предлагам да свикаме Събор, всеобщ Събор, на всички до маестро трета степен включително, а също и на онези, което след Соден са включени в кралските съвети. На Събора ще ги призовем да бъдат благоразумни и ще поискаме да обуздаят монарсите.

— Одобрявам този план — каза Теранова. — Да свикаме Събор и да им напомним към кого трябва да са лоялни на първо място. Имайте предвид, че сега дори някои членове на нашия Съвет са съветници на крале. На крале служат Кардуин, Филипа Ейлхарт, Феркарт, Радклиф, Йенефер…

Когато чу последното име, Вилгефорц потрепна. Вътрешно, разбира се. Но Тисая де Врие беше архимагистър. Тисая долови мисъл, импулс, изпратен от магическата апаратура до две лежащи на масата книги. Двете книги бяха невидими, скрити с магия. Магьосницата се концентрира и проби прикритието.

„Aen Ithlinnespeath“, предсказанието на Ithlinne Aegli aep Aevenien, елфическата пророчица. Предсказание за края на цивилизацията, пророчество за гибел, разрушения и завръщане на варварството, които ще настъпят заедно с идването на ледени маси от границата на вечния мраз. А другата книга… Много стара… Повредена… „Aen Hen Ichaer“… Старата кръв… Кръвта на елфите?

— Тисая? Ти какво мислиш?

— Подкрепям. — Магьосницата оправи пръстена си, който се беше обърнал наопаки върху пръста й. — Подкрепям предложението на Вилгефорц. Нужен е Събор. Колкото се може по-скоро.

„Метал — камък — кристал… — помисли си тя. — Търсиш Йенефер? Защо? И какво общо има Йенефер с пророчеството на Итлина? И със Старата кръв на елфите? Какво си замислил, Вилгефорц?“

Извинете, каза телепатично Лидия ван Бредеворт, влизайки безшумно в стаята. Магьосникът се изправи.

— Простете — каза той, — но това е спешно. От вчера чакам това писмо. Няма да отнеме много време.

Артауд се прозина, потисна оригването си, посегна към гарафата. Тисая погледна към Лидия. Лидия се усмихна. С очи. Не можеше по друг начин.

Долната половина на лицето на Лидия ван Бредеворт беше илюзия.

Четири години по-рано, по нареждане на Вилгефорц, нейния маестро, Лидия взе участие в изследването на свойствата на артефакт, намерен при разкопките на древен некропол. Артефактът се оказа защитен от могъщо заклинание. Активизира се само веднъж. От петимата магьосници, участващи в експеримента, трима загинаха на място. Четвъртият загуби очите си и двете си ръце и полудя. Лидия се отърва с изгаряния, изкълчена челюст и мутация на гръкляна и гърлото, които все още се съпротивляваха ефективно на опитите да бъдат регенерирани. Така че се наложи да се приложи силна илюзия, за да не изпадат в несвяст хората при вида на лицето й. Това беше много силна, майсторски направена илюзия, трудна за пробиване дори от Избраните.

— Хм… — Вилгефорц остави писмото. — Благодаря, Лидия.

Лидия се усмихна. Пратеникът чака отговор, съобщи тя.

— Няма да има отговор.

Разбирам. Ще се разпоредя да приготвят стаите за гости.

— Благодаря. Тисая, Артауд, извинете за няколкоминутното забавяне. Да продължим. Докъде бяхме стигнали?

„Доникъде — помисли си Тисая де Врие. — Но аз те слушам внимателно. Рано или късно ще стигнеш до въпросите, които наистина те интересуват.“

— А, да — започна бавно Вилгефорц. — Сещам се за какво исках да си поговорим. За членовете на Съвета с най-малък стаж. За Феркарт и Йенефер. Доколкото ми е известно, Феркарт е свързан с Фолтест от Темерия и влиза в кралския му съвет заедно с Трис Мериголд. А с кого е свързана Йенефер? Ти каза, Артауд, че тя е една от онези, които служат на крале.

— Артауд преувеличи — изрече спокойно Тисая. — Йенефер живее във Венгерберг, така че Демавенд понякога се обръща към нея за помощ, но не си сътрудничат постоянно. Със сигурност не може да се твърди, че тя служи на Демавенд.

— Как е зрението й? Надявам се, че всичко е наред?

— Да. Наред е.

— Това е хубаво. Много хубаво. Безпокоях се… Знаете ли, исках да се свържа с нея, но се оказа, че е отпътувала нанякъде. Никой не знае къде.

„Камък — метал — кристал — помисли си Тисая де Врие. — Всичко, което носи Йенефер, е активно и неоткриваемо чрез психонаблюдение. Няма да я намериш по този начин, драги мой. Ако Йенефер не пожелае да се знае къде е, никой няма да узнае.“

— Пиши й — изрече спокойно тя, подравнявайки маншетите си. — И й изпрати писмото по обичайния начин. Ще пристигне непременно. А Йенефер ще отговори, където и да се намира. Тя винаги отговаря.

— Йенефер изчезва често — подхвърли Артауд. — Понякога за цели месеци. Причините най-често са тривиални…

Тисая го изгледа, стиснала устни. Магьосникът млъкна. Вилгефорц леко се усмихна.

— Именно — каза той. — Точно за това си помислих. Навремето тя беше здраво свързана с… някакъв вещер. Гералт, ако не се лъжа. Изглежда, това не е било обикновено, мимолетно увлечение. Като че ли Йенефер е била много силно хлътнала…

Тисая де Врие се надигна, стисна с длани страничните облегалки на стола.

— Защо питаш? Това е тяхна лична работа. Не ни засяга.

— Разбира се. — Вилгефорц погледна писмото, захвърлено на масата. — Не ни засяга. Но мен ме ръководи не нездравото любопитство, а загрижеността за емоционалното състояние на член на Съвета. Поразен съм от това как е реагирала Йенефер на съобщението за смъртта на този… Гералт. Според мен би трябвало да е способна да се успокои и да се примири, вместо да изпада в депресия или прекомерен траур, нали?

— Несъмнено би трябвало да е способна на това — каза студено Тисая. — Още повече, че такива вести са стигали до нея неведнъж. И винаги са се оказвали слухове.

— Вярно е — потвърди Теранова. — Този Гералт, или както там се казва, умее да се грижи за себе си. И в това няма нищо странно. Той е мутант, апарат за убийства, програмиран по такъв начин, че да убива останалите и да не позволява да бъде убит. Що се отнася до Йенефер, не си струва да се занимаваме с нейните мними емоции. Познавам я. Тя не се поддава на емоциите. Играеше си с вещера и това е всичко. Очароваше я смъртта, с която този тип постоянно се заиграва. А когато най-накрая се наиграе, проблемите ще изчезнат.

— Засега — изрече сухо Тисая де Врие — вещерът е жив.

Вилгефорц се усмихна и погледна отново захвърленото пред него писмо.

— Нима? — каза той. — Не мисля.

Гералт леко потрепери, преглътна. Вече беше преминало първото сътресение след изпиването на еликсира, започваше активната фаза, характеризираща се с лек, но неприятен световъртеж, с който е съпроводено адаптирането на зрението към тъмнината.

Адаптирането протече бързо. Нощният мрак оредяваше, всичко наоколо ставаше сиво, мъгливите и неясни в началото контури постепенно ставаха по-контрастни, ясни и отчетливи. В излизащата на крайбрежието уличка, която току-що беше тъмна като вътрешността на бъчва с катран, Гералт вече различаваше плъховете, бродещи из канавката и душещи локвите и процепите в стените.

Слухът му също се изостри под въздействието на вещерската отвара. Плетеницата от посърнали улички, в която допреди минута се чуваше само как шуми дъждът във водосточните тръби, оживяваше, изпълваше се със звуци. Сега той чуваше врясъците на воюващи котки, лая на кучетата оттатък канала, смеха и виковете, долитащи от кръчмите на Оксенфурт, ругатните и песните в кръчмите на салджиите, далечните, тихи трели на флейта, свиреща игрива мелодия. Оживяха тъмните заспали къщи — Гералт започна да долавя хъркането на спящите хора, тежките крачки на воловете в оборите, пръхтенето на конете в конюшните. От една от къщите навътре в уличката долитаха приглушените, трескави стонове на любеща се жена.

Звуците се увеличаваха, набираха сила. Той вече долавяше думите на гуляйджийските песни, научи името на партньора на стенещата жена. Откъм канала, от Мирмановата къща на колове долиташе нечленоразделното бърборене на знахаря, докаран от Филипа Ейлхарт до състояние на пълен и вероятно необратим идиотизъм.

Наближаваше изгревът. Дъждът най-накрая беше престанал, спря и вятърът, тласкащ облаците. Небето на изток отчетливо се развиделяваше.

Плъховете в пресечката изведнъж се разтревожиха, пръснаха се в различни посоки, скриха се между кутиите и боклуците.

Вещерът чу стъпки. Четирима или петима души, засега не можеше да определи точно. Погледна нагоре, но не забеляза Филипа.

Мигновено промени тактиката. Ако Риенс беше сред приближаващите се, вещерът нямаше големи шансове да го хване. Отначало щеше да му се наложи да се бие с ескорта, а той не искаше това. Първо, защото се намираше под въздействието на еликсир, което значеше, че тези хора са обречени на смърт. И второ, защото Риенс щеше да получи възможност да избяга.

Крачките се приближиха. Гералт излезе от сенките.

Иззад ъгъла се появи Риенс. Вещерът веднага разпозна вълшебника, макар и да не го беше виждал никога по-рано. Белегът от изгаряне, подарък от Йенефер, беше скрит под сянката, хвърляна от качулката.

Риенс беше сам. Ескортът му не се появи, остана скрит в уличката. Гералт веднага разбра защо. Риенс знаеше кой го очаква в дома на знахаря. Той очакваше засада и все пак беше дошъл. Вещерът се досети защо. И то още преди да чуе тихото свистене на меча, изтеглен от ножницата. „Добре — помисли си. — Ако искате това — добре.“

— Приятно е човек да е на лов след теб — изрече тихо Риенс. — Няма нужда да те търсят. Ти сам отиваш там, където искат да бъдеш.

— Същото може да се каже и за теб — отговори спокойно вещерът. — Ти дойде тук. Исках да си тук и ти дойде.

— Сигурно си притиснал здравата Мирман, щом ти е разказал за амулета и ти е показал къде е скрит. И по какъв начин да се активира, за да изпрати сигнал. Но това, че амулетът, освен че уведомява, също и предупреждава, Мирман не го знаеше и не е можел да ти го каже, дори и да го изпечеш на тлеещи въглени. Раздадох много такива амулети. Знаех, че рано или късно ще се натъкнеш на някой от тях.

Иззад ъгъла излязоха четирима души. Движеха се бавно и безшумно. При това през цялото време оставаха в сянка и държаха извадените си мечове по такъв начин, че блясъкът на остриетата да не издава положението им. Вещерът, разбира се, виждаше прекрасно всичко. Но не реагира по никакъв начин. „Добре, убийци — помисли си той. — Щом искате това, ще го получите.“

— Чаках те — каза Риенс, без да помръдва от мястото си — и те дочаках. Възнамерявам най-накрая да те изтрия от лицето на земята, отвратителен изрод.

— Ти възнамеряваш? Надценяваш се. Ти си само оръдие. Главорез, нает от други, за да изпълниш нечистоплътната им поръчка. Кой те нае, лакей?

— Прекалено много искаш да знаеш, мутант. Наричаш ме лакей? А знаеш ли какво си ти? Купчина лайна, лежаща на пътя, която по-скоро трябва да се изгребе, защото някой не иска да си изцапа обувките с теб. Не, няма да ти кажа точно кой, макар че бих могъл. Затова пък ще ти кажа нещо друго, за да има над какво да помислиш по пътя към пъкъла. Вече знам къде се намира копелето, което толкова закриляш. И знам къде е твоята вещица, Йенефер. Моите покровители не се интересуват от нея, но аз изпитвам особено отвращение към тази курва. Веднага щом приключа с теб, ще се заема с нея. Уверявам те, че ще съжалява за своите фокуси с огъня. И ако знаеш само как ще съжалява! Доста продължително.

— А това вече не биваше да го казваш — усмихна се зловещо вещерът. Вече чувстваше еуфорията от боя, предизвикана от еликсира, влизащ в реакция с адреналина. — Преди да го кажеш, все още имаше шансове да оцелееш. Сега нямаш.

Силно треперене на амулета го предупреди за внезапно нападение. Той отскочи и мълниеносно извади меча си, покритото с руни острие отби и унищожи насочената срещу него рязка, парализираща вълна от магическа енергия. Риенс отстъпи, вдигна ръка, но в последния момент се уплаши. Не се опита да повтори заклинанието, а бързо се скри навътре в уличката.

Вещерът не успя да го последва — срещу него се нахвърлиха и четиримата, които мислеха, че са скрити в сенките. Мечовете им проблеснаха.

Това бяха професионалисти. И четиримата. Опитни, ловки, сработили се помежду си професионалисти. Нападнаха го по двойки — двама отляво и двама отдясно. При това единият винаги се криеше зад гърба на другия. Вещерът избра двамата отляво. Яростта надделя над предизвиканата от еликсира еуфория.

Първият убиец финтира и отскочи, за да даде възможност на втория, който стоеше зад гърба му, да нанесе коварен удар. Гералт се завъртя в пирует, плъзна се покрай тях и посече втория с върха на меча си през тила, шията и гърба. Беше разгневен и ударът беше силен. По стената плисна кървав фонтан.

Първият мълниеносно отстъпи, правейки място на следващата двойка. Тези двама се разделиха по време на атаката и нанесоха удари с мечовете си от двете посоки по такъв начин, че само единият от ударите можеше да бъде париран — другият трябваше да попадне в целта. Гералт не парира, а се завъртя в пирует и се озова между тях. За да не се сблъскат с него, на двамата им се наложи да излязат от ритъма на заучените стъпки. Единият успя да се извърти в мек котешки финт и ловко да отскочи. Вторият не успя. Загуби равновесие, обърна се с гръб към Гералт. Вещерът се завъртя в обратен пирует и със замах посече противника си през кръста. Беше разгневен. Усети как острият вещерски меч разсича гръбначния стълб на убиеца. Из уличките заехтя див вой. Двамата останали бандити го нападнаха моментално и го засипаха с удари, които той успяваше да парира с голямо усилие. Направи пирует и отскочи от блещукащите остриета. Но вместо да се облегне с гръб на стената и да се защитава, нападна.

Те не очакваха това и не успяха да отскочат и да се разделят. Единият отвърна, но вещерът избегна контраудара, завъртя се и нанесе удар в гърба на противника си — на сляпо, ориентирайки се по движението на въздуха. Беше много разгневен. Целеше се ниско, в корема. И уцели. Чу сподавен вик, но нямаше време да се оглежда. Последният от убийците вече беше до него, вече нанасяше бърз коварен удар. Гералт парира в последния момент, статично, без да се завърта. Убиецът се възползва от енергията на парирането, отскочи като пружина и нанесе удар с полузавъртане, широк и мощен. Прекалено мощен. Гералт вече се завърташе. Мечът на убиеца, значително по-тежък от меча на вещера, проряза въздуха, на убиеца му се наложи да последва меча. Инерцията му го обърна. Гералт завърши пируета си точно до него. Много близо. Видя изкривеното му лице, изумения поглед. Гералт беше разгневен. Нанесе удар. Къс, но силен. И не пропусна. Съсече го точно през очите.

Чу дивия вик на Шани, която се опитваше да се изтръгне от ръцете на Лютичето на мостчето, водещо до къщата на знахаря.

Риенс, свалил наметалото си, отстъпваше навътре в уличката, протегнал напред ръцете си, от които беше започнала да струи магическа светлина. Гералт стисна меча с двете си ръце и без да мисли, се хвърли към Риенс. Нервите на вълшебника не издържаха. Без да довърши заклинанието си, той хукна да бяга, крещейки нещо неразбираемо. Но Гералт разбираше. Знаеше, че Риенс вика помощ, че моли за спасение.

И спасението дойде. Уличката се озари от ярка светлина, върху една порутена, протекла стена на къща, пламна огреният овал на телепорт. Риенс се хвърли нататък. Гералт скочи подире му. Беше страшно разгневен.

Тубланк Мишеле застена, преви се, притискайки двете си ръце към разпорения си корем. Усещаше как кръвта го напуска, как бързо изтича между пръстите му. До него лежеше Флавиус. Само преди секунда той трепереше. Сега беше застинал. Тубланк зажумя, после отново отвори очи. Совата, която стоеше до Флавиус, явно не беше халюцинация, защото не изчезна. Той отново започна да стене и се извърна.

Някаква жена, ако се съди по гласа й — много млада, крещеше диво:

— Пусни ме! Там има ранени! Аз трябва… Аз съм медичка, Лютиче! Пусни ме, чуваш ли?

— Не можеш да им помогнеш — отвърна приглушено онзи, когото бяха нарекли „Лютиче“. — Не и след като са посечени от вещерски меч… Дори не се приближавай. Не гледай. Моля те, Шани, не гледай.

Тубланк усети как някой кляка до него. Усети мирис на парфюм и мокри птичи пера. Чу тих, мек, успокоителен глас. Трудно различаваше думите, пречеха му истеричните викове и хлипането на младата жена. Онази… медичка. Но ако медичката беше тази, която крещеше, кой стоеше до него? Тубланк изстена.

— … Ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

— Ку… чи… син… — изхриптя Тубланк. — Риенс… Каза ни… Обикновен глупак… А това… беше вещер… Капан… Помогни… Червата ми…

— Тихо, тихо, синко. Успокой се. Вече си добре. Вече не боли. Нали наистина не боли? Кажи, кой ви подмами тук? Кой ви свърза с Риенс? Кой го препоръча? Кой ви забърка в тази история? Кажи ми, синко, моля те. И тогава всичко ще бъде наред. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. Кажи ми, моля те.

Тубланк почувства върху устните си кръв. Но нямаше сили да я изплюе. Притисна бузата си към влажната земя, отвори уста, кръвта му започна да си изтича сама.

Той вече не чувстваше нищо.

— Кажи ми — повтори благият глас. — Кажи, синко.

Тубланк Мишеле, професионален убиец от четиринайсетгодишната си възраст, затвори очи и изкриви устни в кървава усмивка. И прошепна всичко, което знаеше.

А когато отвори очи, видя кама с тънко острие и малък златен предпазител.

— Не се бой — каза благият глас, а острието на камата докосна слепоочието му. — Няма да боли.

И наистина не го заболя.

Гералт настигна вълшебника в последния момент, при самия телепорт. Вече беше хвърлил меча, ръцете му се размахваха свободно, протегнатите по време на скока пръсти се вкопчиха в края на наметалото на беглеца. Риенс изгуби равновесие, дърпането го накара да залитне и да отстъпи назад. Той отново се хвърли напред. От рязкото движение наметалото се разкъса и той се измъкна. Твърде късно.

Гералт го обърна към себе си чрез удар на десния си юмрук в рамото му и моментално го удари и с лявата си ръка — в шията, под ухото. Риенс се олюля, но не падна. Вещерът скочи меко към него и със замах заби юмрука си под ребрата му. Вълшебникът изохка и увисна на юмрука. Гералт го хвана за салтамарката, преметна го и го стовари на земята. Притиснатият под коляното на вещера Риенс протегна ръка и отвори уста, за да изрече заклинание. Гералт сви пръсти в юмрук и го удари изотгоре. Право в устните. Те се цепнаха.

— Вече имаш подарък от Йенефер — изхриптя вещерът. — Сега ще получиш и от мен.

Удари го още веднъж. Главата на вълшебника подскочи, по челото и бузите му пръсна кръв. Гералт леко се учуди — той не почувства болка, но явно също беше пострадал в схватката. Това беше неговата кръв. Не обърна внимание на този факт, още повече, че нямаше време да търси раната и да се занимава с нея. Замахна и удари Риенс още веднъж. Беше разгневен.

— Кой те изпрати? Кой те нае?

Риенс изплю кръв към него. Вещерът го удари пак.

— Кой?

Огненият овал на телепорта засия още по-силно, бликащата от него светлина заля уличката. Вещерът усети биещата откъм портала сила, усети я още преди медальонът да започне да трепери рязко и предупредително.

Риенс също почувства изтичащата от телепорта енергия, предусети наближаващата помощ. Той извика и се дръпна като огромна риба. Гералт притисна с колена гърдите му, вдигна ръка, подреди пръсти в Знака на Аард и ги насочи към пламтящия портал. Това беше грешка.

От портала не излезе никой. От него само се изтръгна сила, която беше погълната от Риенс.

Изпънатите пръсти на вълшебника се удължиха, превръщайки се в стоманени шипове. Те се забиха с хрущене в гърдите и раменете на Гералт. От шиповете се изтръгна енергия. Вещерът отлетя назад и се сви конвулсивно. Сътресението беше толкова голямо, че той усети и чу как хрущят и се чупят стиснатите до болка зъби. Поне два.

Риенс се опита да скочи, но веднага рухна отново на колене и запълзя към телепорта. Гералт, с усилие поемайки си въздух, измъкна от джоба на ботуша си камата. Риенс отново се огледа и изпищя. Гералт стисна камата. Беше разгневен. Страшно разгневен.

Нещо го хвана отзад, лиши го от сила, скова го. Медальонът на шията му рязко се дръпна, раненото му рамо трескаво запулсира.

На десетина крачки от него стоеше Филипа Ейлхарт. От вдигнатата й ръка струеше матова светлина — две ивици, два лъча. Те докосваха раменете му, стискаха ги със светещите си щипала. Той се дръпна рязко, но напразно. Не можеше да помръдне от мястото си. Можеше само да гледа как Риенс с неуверени крачки се добира до телепорта, пулсиращ с млечнобяла светлина.

Риенс мудно, без да бърза, стъпи в светлината на телепорта, потопи се в него като гмуркач, разтвори се и изчезна. След секунда овалът угасна, мигновено потапяйки уличката в непроницаем, гъст, кадифен мрак.

Някъде в пресечките пищяха биещи се котки. Гералт погледна меча си, вдигна го и тръгна към магьосницата.

— Защо, Филипа? Защо го направи?

Магьосницата отстъпи крачка назад. Камата, която преди миг стърчеше от главата на Тубланк Мишеле, сега беше в ръката й.

— Защо питаш? Нали знаеш отговора?

— Да — потвърди той. — Вече го знам.

— Ти си ранен, Гералт. Не чувстваш болка само защото си опиянен от вещерския еликсир, но виж как тече кръвта ти. Успокои ли се вече? Мога ли да дойда и да се погрижа за теб, без да се опасявам от нищо? По дяволите, не ме гледай така! И не се приближавай! Още една крачка, и ще се наложи… Не се приближавай! Моля те! Не искам да ти причиня нищо лошо, но ако се приближиш…

— Филипа! — извика Лютичето, все още удържайки плачещата Шани. — Полудя ли?

— Не — изрече с усилие вещерът. — Разсъдъкът й си е съвсем наред. И тя много добре знае какво прави. През цялото време знаеше какво прави. Използва ни. Предаде ни. Измами ни…

— Успокой се! — повтори Филипа Ейлхарт. — Не разбираш това и няма как да го разбираш. Трябваше да направя това, което направих. И не ме наричай предателка. Защото постъпих така, за да не предам дело, много по-важно, отколкото можеш да си представиш. Толкова важно дело, че когато бях изправена пред избор, се наложи без колебание да пожертвам заради него всички по-дребни и незначителни дела. Гералт, по дяволите, ние си говорим, а ти стоиш и кръвта ти изтича. Успокой се и позволи аз и Шани да се погрижим за теб.

— Тя е права! — извика Лютичето. — Ти си ранен, по дяволите! Трябва да те превържем и да се омитаме оттук! И по-късно можете да се карате!

— Ти и твоето важно дело… — Вещерът, без да обръща внимание на трубадура, пристъпи напред. — Твоето важно дело, Филипа, и твоят избор, беше да убиеш хладнокръвно с камата ранения, след като ти беше казал всичко, което искаше да знаеш, но което аз не биваше да узнавам. Твоето важно дело, Филипа, беше да позволиш на Риенс да избяга, за да не би случайно да ми каже името на работодателя си. И за да може да продължи да убива. Твоето важно дело са труповете, които не би трябвало да ги има. Прости ми, не се изразих правилно. Не труповете — трябваше да кажа дребните и незначителни дела.

— Знаех, че няма да разбереш.

— Няма да разбера, наистина. Никога. Но знам за какво става въпрос. Вашите велики дела, вашите войни, вашата борба за спасение на света… Вашата цел, която оправдава средствата… Заслушай се, Филипа. Чуваш ли тези крясъци? Тези котки се бият заради техните велики дела. За абсолютната власт над купчина боклуци. Това не е шега работа, там се лее кръв и летят късове козина. Там се води война. Но мен тези две войни, котешката и вашата, не ме засягат ни най-малко.

— Само така ти се струва — изсъска магьосницата. — Всичко това ще засегне и теб, при това много по-рано, отколкото предполагаш. И ти ще се изправиш пред необходимостта да направиш избор. Ти си се забъркал с предопределението много по-надълбоко, отколкото очакваш, мили мой. Мислеше, че си поел опеката над дете, малко момиче. Сгрешил си. Ти си приютил пламъка, от който всеки момент може да се подпали нашият свят. Нашият свят — моят, твоят, на останалите. И ще ти се наложи да избираш. Като мен. Като Трис Мериголд. Както на Йенефер й се е наложило да избира. Защото Йенефер вече е направила избора си. Твоето предопределение е в ръцете й, вещерю. Ти сам й го даде.

Вещерът се олюля. Шани извика и се изтръгна от ръцете на Лютичето. Гералт я спря с жест. Застана здраво на краката си и погледна право в тъмните очи на Филипа Ейлхарт.

— Моето предопределение — изговори той с усилие. — Моят избор… ще ти кажа какво избрах, Филипа. Няма да позволя да забъркате в мръсните си машинации Цири. Предупреждавам те. Който се осмели да навреди на Цири, ще завърши като тези четиримата, които лежат тук. Няма да се заклевам. Нямам в какво да се закълна. Просто те предупреждавам. Ти ме обвини, че съм лош опекун, че не мога да защитя това дете. Ще го защитавам. Както умея. Ще убивам. Ще убивам безмилостно…

— Вярвам ти — усмихна се магьосницата. — Вярвам ти, че ще убиваш. Но не днес, Гералт. Не и сега. Защото само след минута ще изгубиш съзнание от загуба на кръв. Шани, готова ли си?