Кръвта на елфите

Пета глава

— Каза ли нещо?

Хлапакът подсмръкна и отмести от челото си прекалено голямата кадифена шапка с фазаново перо, висящо отстрани.

— Ти рицар ли си? — повтори той, гледайки Гералт със сините си като мастило очи.

— Не — отвърна вещерът, учуден, че изобщо е решил да отговори. — Не съм рицар.

— Но ти имаш меч! Моят татко е рицар на крал Фолтест. И също има меч. По-голям от твоя!

Гералт опря лакти на парапета и се изплю във водата, пенеща се около кърмата на корабчето.

— Ти го носиш на гърба си — не се отказваше сополанкото. Шапката отново захлупи очите му.

— Какво?

— Мечът. На гърба. Защо имаш меч на гърба?

— Защото ми откраднаха греблото.

Сополанкото отвори уста, позволявайки на всички да се възхитят на дупките на мястото на млечните му зъби.

— Махни се от парапета — каза вещерът. — И си затвори устата, че ще влезе някоя муха.

Момчето отвори устата си още по-широко.

— Побелял, а глупав! — промърмори майката на момчето, богато облечена дворянка, докато дърпаше малкия за яката от боброва кожа на палтенцето му. — Ела тук, Еверет! Колко пъти съм ти казвала да не фамилиарничиш с простолюдието!

Гералт въздъхна, докато гледаше островите и скалите, придобиващи очертания сред утринната мъгла. Корабчето, тромаво като костенурка, се движеше с характерната за костенурките скорост, продиктувана от ленивото течение на Делтата. Пътниците, предимно търговци и селяни, дремеха върху своя багаж. Вещерът отново разви свитъка и се върна към писмото на Цири.

— Четете ли?

Гералт вдигна глава.

— Чета. Защо? Случило ли се е нещо? Някой забелязал ли е нещо?

— Не, нищо — отговори шкиперът, бършейки ръка в кожения си кафтан. — Всичко във водата е спокойно. Но има мъгла, а ние вече сме близо до Островчето на жеравите…

— Знам. Плувам оттук вече за шести път, Дървеницо, без да броя пътуванията на връщане. Вече познавам пътя. Държа си очите отворени, не се притеснявай.

Шкиперът кимна и се отдалечи в посока на носа, като прескачаше натрупаните навсякъде сандъци и вързопи на пътниците. Заградените в средата на палубата коне пръхтяха и удряха с копита по дъските на палубата. Корабчето плуваше по следата на реката, в гъста мъгла, носът му пореше полето от водни лилии, заобикаляйки островчетата. Гералт се върна към писмото.

„Да можех да отида в Еландер — помисли си той, докато прибираше писмото. — Но е опасно. Може да ги насоча по следите си… И с тези писма също трябва да се приключи. Ненеке използва жреческа поща, но въпреки това… Проклятие, прекалено рисковано е.“

— Хммм… Хммм…

— Какво има пак, Дървеницо? Вече отминахме Островчето на жеравите.

— И слава на боговете, без произшествия — въздъхна шкиперът. — Е, господин Гералт, явно курсът отново ще бъде спокоен. Мъглата скоро ще се вдигне, а когато слънцето се покаже, край със страховете. Чудовището не се показва на слънчева светлина.

— Това може само да ме радва.

— Сигурен съм — усмихна се криво Дървеницата. — Компанията ви плаща на курс. Дали ще се случи нещо или не — все ще си вземете грошовете, нали?

— Питаш, като че ли не знаеш. Какво, да не би да се пробужда завист в теб? Че заработвам, докато стоя облегнат на парапета и гледам чайките? А на теб за какво ти плащат? За същото. За това, че си на палубата. Ако всичко върви гладко, нямаш никаква работа, разхождаш се от носа до кърмата, хилиш се на пътничките или опитваш да изнудиш търговците да те почерпят някоя водка. Мен също са ме наели, за да бъда на палубата. За всеки случай. Курсът е безопасен, защото има вещер на борда. Разходите за вещера са включени в цената на курса, нали така?

— Разбира се, че е така — въздъхна шкиперът. — Компанията не е на загуба. Познавам ги добре. Работя за тях пета година — плувам по Делтата, от Пиана до Новиград, от Новиград до Пиана. Е, да се хващаме за работа, господин вещер. Вие си се облегнете на парапета, а аз ще се разходя от носа до кърмата.

Мъглата се поразреди. Гералт извади от чантата си второто писмо, което неотдавна му бе донесъл странен посланик. Четеше това писмо за около трийсети път. То ухаеше на люляк и касис.

Вещерът изруга тихо, гледайки едрите, равни, ъгловати, изписани с енергични движения на перото руни, отразяващи безпогрешно настроението на пишещия. Гералт за пореден път усети огромно желание да се опита да се ухапе по задника. Когато преди месец писа на магьосницата, две нощи поред се чудеше как да започне писмото. Най-накрая се спря на „Скъпа приятелко“. И сега си го беше получил.

Писмото ухаеше на люляк и касис.

Гералт изруга.

От мислите му го изтръгна неочаквано движение на палубата и поклащане на корабчето, сигнализиращо за смяна на курса. Част от пътниците изтичаха на десния борд. Шкиперът Дървеницата крещеше от носа команди, корабът бавно и неохотно напускаше фарватера7 и завиваше към темерийския бряг, правейки път на два изплували от мъглата кораба. Вещерът ги погледна с интерес.

Отпред плуваше голям, поне седемдесет сажена8 дълъг тримачтов галеас9, над който се развяваше тъмночервено знаме със сребърен орел. Отзад, с помощта на ритмично работещи четирийсет гребла, се плъзгаше малка тънка галера, украсена със знак, изобразяващ златисточервен шеврон10 на черен фон.

— Оха, като големи дракони са — възкликна Дървеницата, заставайки до вещера. — Така порят реката, че правят вълни.

— Интересно — промърмори Гералт. — Галеасът плува под реданско знаме, а галерата е от Аедирн.

— От Аедирн, и още как — потвърди шкиперът. — И носи знамето на наместника в Хаге. Но забележете, че двата кораба имат остро дъно, почти два сажена газене. Значи не са тръгнали до самото Хаге, защото не могат да минат през праговете и плитчините в горното течение на реката. Тръгнали са за Пиана или за Белия мост. И вижте, на бордовете е пълно с войска. Това не са търговци. Това са военни кораби, господин Гералт.

— На галеаса пътува някой важен. Разпънали са шатра на палубата.

— Е, да, сега така пътуват велможите — кимна Дървеницата, чоплейки зъбите си с отцепена от дъските на борда клечка. — По реката е по-безопасно. Из горите върлуват „ударните отряди“ на елфите, не знаеш иззад кое дърво може да полети стрела. А по водата не е страшно. Елфите са като котките — не обичат водата. Предпочитат да седят в храсталака…

— Това сигурно е някой наистина важен. Шатрата е пищна.

— Сигурно. Кой знае, може самият крал Визимир да е оказал чест на реката? Сега пътешестват най-различни хора… А след като се заговорихме за това — в Пиана ме помолихте да си отварям ушите за това дали някой се интересува за вас и разпитва за вас. Виждате ли го онзи сакатник там?

— Не сочи с пръст, Дървеницо. Какъв е този?

— Откъде да знам? Сам го попитайте, нали идва към вас. Гледайте как се клатушка! А водата е като огледало, по дяволите, ако малко се развълнува, сигурно ще започне да ходи на четири крака, нескопосникът!

„Нескопосникът“ се оказа нисък кльощав мъж на неопределена възраст, обгърнат с широко и не особено чисто вълнено наметало, закрепено с кръгла месингова брошка. Иглата на брошката, очевидно изгубена, беше заменена от крив гвоздей със сплескана глава. Мъжът се приближи, изкашля се, присви късогледите си очи.

— Хмм… Имам ли удоволствието да говоря с Гералт от Ривия, вещерът?

— Да, любезни господине. Имате.

— Позволете да ви се представя. Аз съм Линус Пит, магистър, преподавател по естествена история в Оксенфуртската академия.

— Извънредно ми е приятно.

— Хмм… Казаха ми, че охранявате кораба по поръчение на Компанията на Малатиус и Грок. Май заради опасността от нападение на някакво чудовище. Интересува ме следното: за какво точно чудовище става въпрос?

— И мен самият ме интересува това. — Вещерът се облегна на парапета, гледайки мяркащите се в мъглата тъмни очертания на крайбрежните низини откъм темерийския бряг. — И стигнах до извода, че са ме наели по-скоро за в случай на нападение на някой от ударните отряди на Scoia’tael, за които се говори, че върлуват в околността. Пътувам вече за шести път между Пиана и Новиград, а жагницата не се е показала нито веднъж…

— Жагница? Това сигурно е някакво народно название. Предпочитам да използвате научния термин. Хмм… Жагница… Наистина не знам кое същество имате предвид…

— Имам предвид грапаво чудовище, дълго два сажена, наподобяващо обрасъл с водорасли дънер, с десет лапи и челюсти като пили.

— Има какво да се желае, за да бъде това описание точно от научна гледна точка. Може би става въпрос за някакъв вид от семейство Hyphydridae?

— Не е изключено — въздъхна Гералт. — Жагницата, доколкото ми е известно, е част от изключително отвратително семейство, за което досега не е измислено достатъчно обидно название. Работата е там, уважаеми господин магистър, че, както се говори, някой от представителите на това неприятно семейство е нападнал преди две седмици един от корабите на Компанията. Тук, в Делтата, недалеч от мястото, където се намираме в момента.

— Който говори такива неща, е невежа или лъжец — засмя се пискливо Линус Пит. — Не е възможно да се е случило нищо подобно. Познавам много добре фауната на Делтата. Тук няма никакви представители на семейство Hyphydridae. Нито пък някакви други, до такава степен опасни представители на хищнически видове. Значителната соленост и нетипичният химичен състав на водата, особено по време на прилива…

— По време на прилива — прекъсна го Гералт, — след като водата премине през каналите на Новиград, в Делтата изобщо няма вода в научния смисъл на тази дума. А има някаква течност, състояща се от отходни води, мазнина и удавени плъхове.

— За съжаление, за съжаление — натъжи се господин магистърът. — Деградация на средата… Няма да повярвате, но от над две хиляди вида риби, които са обитавали реката само преди петдесет години, сега са оцелели не повече от деветстотин. Това е наистина много тягостно.

Двамата се облегнаха на парапета и безмълвно се загледаха в мътната зелена бездна. Приливът вече беше започнал и водата вонеше все по-силно. Появиха се и първите удавени плъхове.

— Напълно измрели са главочите — наруши мълчанието Линус Пит. — Изчезнали са кефалът, змиеглавата риба, китарът, ивичестият вюн, барбусът, кротушката, кралската зъбатка…

Водата на около десетина метра от корабчето забълбука. За момент двамата видяха около двайсетфунтова кралска зъбатка, която погълна един удавен плъх и се скри в дълбините, размахвайки изящно опашката си.

— Какво беше това? — потрепери магистърът.

— Не знам. — Гералт погледна в небето. — Може би пингвин?

Ученият го погледна накриво и стисна устни.

— Обаче със сигурност не беше вашата легендарна жагница! Казвали са ми, че вещерите са големи познавачи на някои редки видове. А вие не стига, че повтаряте слуховете и измишльотините, но отгоре на това се опитвате да ми се подигравате по просташки начин… Вие изобщо слушате ли ме?

— Мъглата не се вдига — изрече тихо Гералт.

— А?

— Вятърът е много слаб. Когато влезем в протока между островите, ще отслабне още повече. Ще бъде мъгливо чак до самия Новиград.

— Аз не пътувам до Новиград, а до Оксенфурт — обяви сухо Пит. — А мъглата? Нали не е чак толкова гъста, че да попречи на навигацията, как мислите?

Хлапакът с шапката с перото притича покрай тях и се наведе над парапета, опитвайки се да улови с пръчка някой от удрящите се в кораба плъхове. Гералт се приближи до него и му взе пръчката.

— Махай се оттук! И не се доближавай до парапета!

— Мааамооо!

— Еверет! Веднага ела тук!

Магистърът се изправи и погледна проницателно вещера.

— Вие, изглежда, наистина вярвате, че нещо ни заплашва?

— Господин Пит — каза Гералт колкото се може по-спокойно, — преди две седмици нещо е отвлякло двама души от палубата на един от корабите на Компанията. По време на мъгла. Не знам какво е това. Може да е вашата хифрида, или както там се казва. Може и да е кротушка. Но аз мисля, че е жагница.

Ученият се нацупи.

— Предположенията — заяви той — трябва да се опират на сериозна научна основа, а не на слухове и измишльотини. Нали ви казах — хифридата, както е научното наименование на жагницата, не се среща във водите на Делтата. Била е изтребена преди повече от половин век, между другото вследствие на дейността на подобните вам, готови да убият веднага всичко, което изглежда неприятно, без да помислят, без да проучат съществото, без да го изследват, без да се интересуват от екологичната ниша.

На Гералт за момент му се прииска да каже искрено какво мисли за жагницата и нейната екологична ниша, но размисли.

— Господин магистър — каза той спокойно. — Една от двете отвлечени от палубата личности е била млада бременна жена. Искала е да охлади във водата отеклите си крака. Теоретично нейното дете някой ден би могло да стане ректор на вашия университет. Какво ще кажете за този подход към екологията?

— Ненаучен, емоционален и субективен подход. Природата се ръководи от свои собствени закони и макар те да са жестоки и безкомпромисни, не бива да се коригират. Това е борба за съществуване! — Магистърът се наведе над парапета и се изплю във водата. — А унищожаването на видове, дори и хищнически, не може да се оправдае с нищо. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че е опасно да се навеждате така над парапета. Наблизо може да има жагница. Искате ли да проверите на свой гръб как жагницата се бори за съществуване?

Линус Пит пусна парапета и бързо отскочи назад. Леко пребледня, но веднага си възвърна контрола върху себе си и отново прехапа устни.

— Сигурно знаете много за тези фантастични жагници, господин вещерю?

— Несъмнено по-малко от вас. Така че може ли да се възползвам от случая? Ще бъдете ли така добър, господин магистър, да ми разкажете това-онова за водните хищници? Ще ви послушам с удоволствие, така пътешествието ще върви по-леко.

— Подигравате ли ми се?

— В никакъв случай. Наистина бих искал да запълня пропуските в образованието си.

— Хмм… Ако е наистина… Защо не. Тогава слушайте. Семейство Hyphydridae, влизащо в род Amphipoda, или Разнокраки, обхваща четири известни на науката вида. Два от тях живеят изключително в тропическите води. В нашата климатична област се среща, понастоящем доста рядко, само неголямата Hyphydra Longicauda, а също и достигащата малко по-големи размери Hyphydra Marginata. Биотопите на двата вида са застоялите или бавно течащи води. Това са наистина хищни видове, предпочитащи за храна топлокръвните същества… Искате ли да добавите нещо?

— Засега не. Слушам със затаен дъх.

— Да, хмм… В книгите се споменава също и подвидът — Pseudo Hyphydra, живеещ в блатата на Ангрен. Обаче наскоро ученият Бумблер от Алдерсберг доказа, че това е напълно самостоятелен вид от семейство Mordidae, или Гризобийци. Хранят се само с риби и дребни земноводни. Новото им наименование е Ichtyouorax Bumbleri.

— Това чудовище е извадило късмет — усмихна се вещерът. — За трети път го кръщават.

— Как така?

— Съществото, за което говорите, е жиритвата, която на Старата реч се нарича cinerea. И ако ученият Бумблер твърди, че се хранят само с риби, то може да се направи изводът, че той никога не се е къпал в езеро, в което живее жиритва. Но в едно нещо Бумблер е прав: че cinerea има толкова общо с жагницата, колкото аз с лисицата. И аз, и тя обичаме да си похапваме патешко.

— Каква cinerea? — възкликна магистърът. — Cinerea е митично същество! Наистина съм разочарован от невежеството ви. Наистина съм изумен…

— Знам — прекъсна го Гералт. — Губя много при близко запознанство. Въпреки това ще си позволя да коригирам на няколко места вашите теории, господин Пит. Да, жагниците винаги са живели в Делтата и продължават да живеят тук. Наистина, по някое време се е смятало, че са изчезнали. Защото те са се хранели с малки тюленчета…

— С малки морски свине — поправи го магистърът. — Не бъдете невежа. Не бъркайте тюлените с…

— … Хранели са се с морски свине, а морските свине били изтребени, защото приличат на тюлените. Източник са на същата кожа и мас като тюлените. По-късно били прокопани канали в горното течение на реката, били построени диги и прегради. Течението отслабнало, Делтата се затлачила и обрасла. А жагницата мутирала. Приспособила се.

— А?

— Хората възстановили хранителната й верига. Осигурили й други топлокръвни същества на мястото на морските свине. Започнали да превозват по Делтата овце, добитък, свине. Жагниците бързо съобразили, че всеки плуващ по реката сал, кораб или шлеп е един огромен съд с лакомства.

— А мутацията? Казахте нещо за мутация!

— Тази гадост — Гералт посочи зелената вода, — изглежда, устройва жагницата. Подпомага растежа й. Разправят, че тварта може да достигне такива размери, че без никакво усилие отмъква цяла крава от сал. А свалянето на човек от борда е направо дребна работа за нея. Особено от палубите на тези корабчета, които Компанията използва за превоз. Сам виждате колко дълбоко гази.

Магистърът се дръпна от парапета възможно най-бързо — колкото му позволяваха багажът и вързопите.

— Чух плясък! — прошепна той, взирайки се в мъглата между островчетата. — Господин вещер! Чух…

— Спокойно. Освен плясъците се чува още скърцането на гребла в халките им. Това са митничарите от реданския бряг. Ще видите, сега ще се появят и ще настане такъв смут, какъвто не биха създали три, че даже и четири жагници.

Край тях претича Дървеницата. Изруга грозно, защото момчето с шапката с перо му се мотаеше в краката. Пътниците и търговците, страшно обезпокоени, ровеха в багажите си и се опитваха да скрият контрабандните стоки.

Скоро се чу чукването между борда и голяма лодка и на палубата на корабчето изскочиха четирима пъргави, ядосани и много шумни типове. Те веднага обградиха шкипера и започнаха да крещят страховито, опитвайки се усилено да си придадат важност, а после с ентусиазъм се прехвърлиха върху багажа на пътниците.

— Започнаха да преглеждат още преди да сме акостирали! — оплака се Дървеницата, докато се приближаваше до вещера и магистъра. — Това е противозаконно, нали? Та ние още не сме на реданска земя. Редания е на десния бряг, на половин миля оттук!

— Не — възрази магистърът. — Границата между Редания и Темерия преминава през средата на течението на Понтар.

— А как, мамка му, да се измери средата тук? Тук е Делтата! Островчетата и ръкавите постоянно си променят местоположението, фарватерът един ден е на едно място, на следващия ден — на друго. Наказание божие! Ей, пикльо, остави този прът, защото ще ти насиня задника! Благородна госпожо! Наглеждайте си детето! Наказание божие!

— Еверет! Остави това, ще се изцапаш!

— Какво има в този сандък? — крещяха митничарите. — Хей, развържи този възел! На кого е тази каручка? Има ли валута? Има ли валута, питам! Темерийски или нилфгардски пари?

— Ето така изглежда митническата война — изкоментира суматохата Линус Пит, като изражението му стана дълбокомислено. — Визимир принуди Новиград да въведе мито. Фолтест от Темерия отговори с въвеждането на абсолютно мито във Визима и Горс Велен. По този начин нанесе голям ущърб на реданските търговци, така че Визимир вдигна таксата за темерийски изделия. Защитава реданската икономика. Темерия е заляна с евтини стоки, произведени в нилфгардските манифактури. Затова митничарите са толкова усърдни. Ако през границата се прехвърлят свободно големи количества нилфгардски стоки, реданската икономика може да рухне. Редания няма манифактури, а занаятчиите няма да издържат на конкуренцията.

— Накратко казано — усмихна се Гералт, — Нилфгард чрез стоки и злато полека-лека завоюва това, което не е успяла със силата на оръжието. Темерия не се ли защитава? Фолтест не е ли блокирал южната граница?

— Как да го направи? Стоките минават през Махакам, през Бруге, през Верден, през Цидарис. Търговците се интересуват изключително от печалбата, а не от политиката. Ако крал Фолтест блокира границата, търговските гилдии ще вдигнат страшен шум…

— Има ли валута? — попита, приближавайки се към тях, един митничар с кървясали очи и обрасла с четина муцуна. — Нещо за облагане с мито?

— Аз съм учен!

— Ако ще да си княз! Питам какво внасяте!

— Остави ги, Боратек — каза началникът на групата, висок и широкоплещест митничар с дълги черни мустаци. — Не позна ли вещера? Здравей, Гералт. Това твой познат ли е? Учен? Сигурно до Оксенфурт, господине? И без багаж?

— Точно така. До Оксенфурт. И без багаж.

Митничарят измъкна от ръкава си огромна носна кърпа и избърса челото си, мустаците и шията.

— И как е този път, Гералт? — попита той. — Не се ли появи чудовището?

— Не. А ти, Олсен, може би си видял нещо?

— Нямам време да зяпам насам-натам. Работя.

— Моят татко е рицар на крал Фолтест! — обяви прокрадналият се безшумно Еверет. — И има още по-дълги мустаци!

— Изчезвай оттук, сополанко — скара му се Олсен и въздъхна тежко. — Дали нямаш малко водка, Гералт?

— Не.

— Но аз имам — изуми всички ученият от Академията, вадейки от торбата си плосък мех.

— А аз имам мезе — похвали се Дървеницата, който ненадейно изникна отнякъде. — Пушена риба!

— А моят татко…

— Изчезвай, пикльо!

Насядаха върху няколко навити въжета в сянката на една от разположените насред палубата каруци и започнаха да отпиват един по един от меха и да замезват с рибата. На Олсен му се наложи да ги напусне за известно време, защото избухна скандал. Един търговец — джудже от Махакам — искаше да му се намали митото, като се опитваше да убеди митничаря, че внасяните от него кожи не са от лисици, а от много едри котки. Майката на любопитния и досаден Еверет изобщо не даваше багажът й да бъде прегледан, като с писклив глас се позоваваше на ранга на мъжа си и дворянските привилегии.

Корабът плуваше бавно по широкия проход между обраслите с храсталаци острови, влачейки след себе си изтръгнати водни лилии и други растения. Сред тръстиките грачеха страховито блатни птици и подсвиркваха водни костенурки. Чаплите, застанали на един крак, гледаха във водата със стоическо спокойствие, знаейки, че няма защо да се разгорещяват — рано или късно рибата ще доплува сама.

— И какво, господин Гералт? — подхвърли Дървеницата, докато облизваше кожицата на една от рибите. — Още един спокоен курс? Знаете ли какво ще ви кажа? Това чудовище не е глупаво. Знае, че го дебнете. Ние, в селото, имахме, разбирате ли, рекичка и в нея живееше видра. Промъкваше се до двора и душеше кокошките. И беше толкова хитра, че никога не идваше, ако вкъщи беше татко или аз и братята ми. Появяваше се само когато вкъщи бе останал дядо, сам-самичък. А дядо ни, нали разбирате, не само че беше пооглупял, но и краката вече не го държаха. Видрата, мамицата й, сякаш знаеше това. Но един път баща ни…

— Десет процента ad valorem11! — извика от средата на палубата търговецът джудже, размахвайки лисичата кожа. — Колкото се полага, и няма да заплатя нито монета повече.

— Тогава ви конфискувам всичко! — изрева разгневено Олсен. — И ще уведомя новиградската стража, а тогава ще отидете в ареста заедно с този ваш Валорем! Ботарейк, взимай всичко до последния грош! Хей, оставихте ли ми нещо?

— Сядай, Олсен. — Гералт му освободи място върху въжетата. — Както виждам, работата ти е доста нервна.

— Ох, вече ми е дошло до гушата. — Митничарят въздъхна, отпи от меха, избърса мустаците си. — Ще взема да я зарежа и да се върна в Аедирн. Аз съм кореняк венгербергец, дойдох в Редания със сестра си и зетя, но ще се върна. Знаеш ли, Гералт, мисля да се запиша във войската. Май крал Демавенд е обявил, че набира специални войски. Половин година обучение в лагери, а след това ще изкарвам тройно повече пари, отколкото вземам тук, дори ако броя и подкупите. Тая риба е пресолена.

— Слушал съм за тези специални войски — потвърди Дървеницата. — Те са предназначени да се борят с „катериците“, защото обикновената войска не може да се справи с ударните отряди на елфите. Чух, че там приемат с най-голяма охота полуелфи. Но тези лагери, в които ги обучават, са същински пъкъл. Оттам половината излизат с добри заплати, другата половина — напред с краката.

— Така трябва — каза митничарят. — Специалните войски не са шега работа, шкипер. Това не са скапани щитоносци, на които трябва да им се покаже само кой е острият край на копието. Специалните войски трябва да умеят да се бият.

— Че ти такъв суров боец ли си, Олсен? А не те ли е страх от „катериците“? Че ще ти надупчат задника със стрели?

— Да, бе! Аз също знам как да опъвам тетивата! Вече съм воювал с Нилфгард, няма да се уплаша от някакви си елфи!

— Разправят — потрепери Дървеницата, — че ако някой попадне жив в ръцете на тези Scoia’tael… То по-добре да не се е раждал. Изтезават го до смърт.

— Я си затваряй устата, шкипер! Говориш като някоя жена. Войната си е война. Веднъж убиваш врага си, втория път врагът ти сритва задника. И нашите не жалят много пленените елфи.

— Тактиката на терора. — Линус Пит изхвърли през борда главата и гръбначната кост на една от рибите. — Насилието ражда насилие. Омразата се е сраснала със сърцата… и е отровила кръвта на побратимите…

— Какво? — намръщи се Олсен. — Говорете на човешки!

— Настанаха тежки времена.

— Да, наистина — потвърди Дървеницата. — Несъмнено ще има голяма война. Всеки ден небето е пълно с врани, като че ли вече им мирише на мърша. А пророчицата Итлина е предсказала края на света. Щяла да дойде Бялата светлина, а после — Белия студ. Или обратното, забравих как беше. А хорицата разправят, че вече се виждали знамения в небето…

— Ти по-добре гледай във фарватера вместо в небето, шкипер, за да не заседне корабът ти в някоя плитчина. Е, ето го и Оксенфурт. Гледайте, вече се вижда и Бъчвата!

Мъглата се беше разредила и се бе открил изглед към храсталаците и пасищата на десния бряг на реката, както и към част от издигащия се над тях акведукт.

— Това, господа, е експериментална пречиствателна станция — похвали се магистърът, отказвайки поредната глътка. — Това е огромен успех за науката, огромно достижение за Академията. Ремонтирахме стария елфически акведукт, каналите и резервоара и вече пречистваме отточните води от университета, градчето и близките села и ферми. Това, което наричате Бъчвата, е именно резервоарът. Огромен успех на науката…

— Наведете главите, наведете главите — предупреди ги Олсен, скривайки се зад фалшборда. — Миналата година това нещо избухна и лайната се разлетяха чак до Острова на жеравите.

Корабчето навлезе в протока между островите, широката кула и акведуктът се скриха в мъглата. Всички въздъхнаха с облекчение.

— Няма ли да минеш през Оксенфуртския проток, Дървеницо? — попита Олсен.

— Първо ще мина през Залива на габърите. За продавачите на риба и търговците от темерийския бряг.

— Хммм — почеса се по шията митничарят. — През Залива… Слушай, Гералт, случайно да имаш някакви конфликти с темерийците?

— Защо? Да не е разпитвал някой за мен?

— Позна. Както виждаш, не съм забравил молбата ти да се оглеждам за такива, които разпитват за теб. Та значи, темерийската стража е разпитвала за теб. Казаха ми го темерийски митничари, с които съм в добри отношения. Нещо тук намирисва, Гералт.

— Водата? — притесни се Линус Пит, поглеждайки боязливо към акведукта и „огромния успех на науката.“

— Този пикльо? — посочи Дървеницата Еверет, който постоянно се навърташе наблизо.

— Нямам предвид това — намръщи се митничарят. — Чуй ме, Гералт, темерийските митничари казаха, че онези стражи са задавали странни въпроси. Те знаят, че пътуваш на корабите на Малатиус и Грок. Питали са… дали пътуваш сам. Дали не си заедно със… По дяволите, само не се смей! Интересували се от някаква непълнолетна госпожица, която уж била видяна в твоята компания.

Дървеницата се разкикоти. Линус Пит хвърли на вещера изпълнен с неприязън поглед — такъв, какъвто се полага на белокоси мъже, от които се интересува законът заради увлечението им по непълнолетни момичета.

— Затова — Олсен се изкашля — митничарите решили, че най-вероятно това е частно разследване. Лични сметки, в които някой е забъркал стражите. Сякаш… семейството на малката или на годеника й. И митничарите се опитали да изяснят кой стои зад това. И изяснили. Това бил някакъв устат дворянин, нито беден, нито скъперник, представящ се като… Риенс или нещо такова. На дясната си буза има червено петно, като от изгаряне. Познаваш ли такъв?

Гералт се изправи.

— Дървеницо — каза той, — ще сляза в Залива на габърите.

— Как така? А чудовището?

— То си е ваша грижа.

— Относно грижите — вметна Олсен, — погледни отдясно на борда, Гералт. За вълка говорим…

Иззад острова, от бързо вдигащата се мъгла изникна ладия, на чиято мачта лениво се развяваше черно знаме, осеяно със сребристи лилии. Екипажът на гемията се състоеше от няколко души с островърхите шапки на темерийската стража.

Гералт бързо бръкна в торбата си и извади оттам двете писма — от Цири и от Йенефер. Трескаво ги накъса на малки парченца и ги хвърли в реката. Митничарят го наблюдаваше безмълвно.

— Мога ли да узная какво правиш?

— Не можеш. Дървеницо, грижи се за коня ми.

— Ти искаш… — намръщи се Олсен. — Ти възнамеряваш…

— Какво възнамерявам, си е моя работа. Не се намесвай, защото ще стане инцидент. Те плуват под темерийско знаме.

— Майната му на знамето им. — Митничарят премести меча върху колана си така, че да му е под ръка, и потърка с ръкав емайлираната пластинка на гърдите си, на която беше изобразен орел на червен фон. — Ако съм на палубата и правя оглед, значи тук е Редания. Няма да позволя…

— Олсен — каза вещерът, хващайки го за ръкава, — не се намесвай, моля те! Този с изгарянето на бузата го няма на ладията. А аз трябва да знам кой е той и какво иска. Трябва да се срещна с него.

— Ще позволиш да те оковат във вериги? Не ставай глупав! Ако това са лични сметки, отмъщение по частно поръчение, то веднага след островите, при Дълбината, ще полетиш към дъното, с котва на шията. Ще се срещнеш с раците на дъното!

— Това е темерийската стража, не са бандити!

— Така ли? Само им виж физиономиите! Впрочем веднага ще разбера какви са. Ще видиш.

Ладията се приближи бързо и пристана до борда на кораба. Един от стражите хвърли въже, друг хвърляше кука към парапета.

— Аз съм шкиперът! — Дървеницата препречи пътя на трима изскочили на борда стражи. — Това е кораб на Компанията на Малатиус и Грок. Какво има…

Един от хората, як и плешив, безцеремонно го блъсна с ръка, дебела като дъбов клон.

— Някой си Гералт, наричан Гералт от Ривия! — изкрещя гръмогласно той, измервайки шкипера с поглед. — Има ли такъв на борда?

— Не.

— Това съм аз. — Вещерът прекрачи през вързопите и сандъците и се приближи: — Аз съм Гералт, наричан Гералт. Какво има?

— В името на закона сте арестуван. — Плешивия обходи с поглед тълпата пътници. — Къде е момичето?

— Сам съм.

— Лъжеш!

— Момент, момент. — Иззад гърба на вещера излезе Олсен и сложи ръка на рамото му. — Спокойно, без крясъци. Закъснели сте, темерийци. Той вече е арестуван, и също в името на закона. Аз го пипнах. За контрабанда. В съответствие с разпорежданията ще го отведа в ареста в Оксенфурт.

— Как така? — намръщи се Плешивия. — А момичето?

— Тук няма и не е имало никакво момиче.

Стражите се спогледаха нерешително. Олсен се усмихна широко, започна да навива черния си мустак с ръка.

— Знаете ли какво ще направим? — засмя се той. — Елате с нас до Оксенфурт, темерийци. Ние с вас сме прости хора, не разбираме от тънкостите на правото. А комендантът на оксенфуртския арест е умен и опитен човек, той ще ни разясни всичко. Нали го познавате нашия комендант? Той например, се познава много добре с вашия, от Залива. Ще изложите пред него проблема си… Ще му покажете заповедта и печата… Нали имате заповед с печат, както е редно?

Плешивия мълчеше, гледайки навъсено митничаря.

— Нямам нито време, нито желание да ходя до Оксенфурт! — извика той накрая. — Ще взема птичката на нашия бряг — и туй то! Стан, Витек! Бързо, претърсете кораба! Веднага намерете онова момиче!

— Момент. По-спокойно. — Олсен, без да обръща внимание на виковете, процеждаше думите бавно и ясно. — Вие сте на реданската страна на Делтата, темерийци. Не внасяте ли нещо, за което трябва да платите мито? Или нещо контрабандно? Сега ще проверим. Ще потърсим. И ако намерим нещо, то все пак ще ви се наложи да дойдете до Оксенфурт. А ние, ако поискаме, винаги можем да намерим нещо. Момчета! При мен!

— Моят татко е рицар! — изпищя изведнъж Еверет, появил се ненадейно отнякъде до Плешивия. — И неговият нож е още по-голям.

Плешивия моментално хвана момчето за яката от боброва кожа и го вдигна във въздуха, събаряйки шапката с перото. Прихвана го за колана и допря до гърлото му ловджийския си нож.

— Назад! — изрева той. — Назад или ще прережа гърлото на сополанкото!

— Еверееет! — изпищя дворянката.

— Интересни методи прилага темерийската стража — изрече бавно вещерът. — Наистина, толкова интересни, че направо не ми се вярва, че това наистина е стражата.

— Затваряй си устата! — изрева Плешивия, тресейки квичащия като прасе Еверет. — Стан, Витек, дръжте го! В окови — и на ладията! А вие — назад! Къде е момичето, питам! Дайте ми я, защото ще заколя пикльото!

— Коли го тогава — процеди Олсен, като даде знак на своите митничари и извади меча си. — Какво, той да не е мое дете? А след като го заколиш, ще си поговорим.

— Не се намесвай! — Гералт хвърли меча си на палубата и спря с жест митничарите и моряците на Дървеницата. — Ваш съм, господин лъжестраж. Пусни детето.

— На ладията! — Плешивия, без да пуска Еверет, тръгна назад към ладията и се хвана за въжето. — Витек, вържи го! А вие, всички — назад! Ако някой се помръдне, хлапето ще умре!

— Полудя ли, Гералт? — промърмори Олсен.

— Не се намесвай!

— Еверееет!!!

Темерийската ладия изведнъж се разлюля и се отблъсна от кораба. Водата експлодира със силен плясък и от нея изскочиха две дълги, зелени, грапави лапи, осеяни с шипове, подобни на крайниците на богомолка. Лапите хванаха единия от стражите, стиснал харпун, и само за миг го завлякоха под водата. Плешивия изрева диво, пусна Еверет и се вкопчи във въжетата, спускащи се от кораба към ладията. Еверет падна с плисък във водата, която вече беше успяла да почервенее. Всички — и на кораба, и на ладията — започнаха да крещят като полудели.

Гералт се изтръгна от ръцете на опитващите се да го завържат стражи. Удари единия с юмрук по брадичката и го изхвърли от борда. Вторият замахна срещу него с един от харпуните, но омекна между ръцете на Олсен — мечът на митничаря беше забит до дръжка под ребрата му.

Вещерът прескочи ниския парапет. Още не беше потопил глава под гъстата от водораслите вода, когато чу гласа на Линус Пит, преподавателя по естествена история в Оксенфуртската академия.

— Какво е това? Що за вид е? Няма такива животни!

Гералт се гмурна под водата до самия борд на темерийската ладия, като по чудо избягна харпуна, с който искаше да го халоса един от хората на Плешивия. Стражът се опита да го удари отново, но падна във водата със стрела в гърлото. Гералт хвана изпуснатия харпун, отблъсна се с крака от борда и се хвърли в кипящия водовъртеж. Удари нещо със замах — надяваше се това да не е Еверет.

— Невероятно! — чу той гласа на магистъра. — Не може да съществува такова животно! Или поне не би трябвало!

„Напълно съм съгласен с последното твърдение“ — помисли си вещерът, докато удряше с харпуна твърдата, осеяна с шипове хитинова обвивка на жагницата. Трупът на темерийския страж потрепваше безсилно между сърповидните челюсти на чудовището. Жагницата изпляска рязко с опашката си и се гмурна към дъното, вдигайки облаци тиня.

Чу тънък вик. Еверет, пляскайки по водата като кутренце, се беше уловил за крака на плешивия, който се опитваше да се качи на ладията по висящите от борда въжета. Въжетата паднаха, стражът и детето с бълбукане потънаха под водата. Гералт се хвърли към тях, гмурна се. Беше абсолютна случайност, че почти веднага докосна с пръсти яката от боброва кожа на момчето. Измъкна момчето от обгърналите го водорасли, обърна се по гръб и доплува до кораба с пляскане на краката.

— Тук, господин Гералт! Тук! — чуваше той заглушаващите се взаимно викове и ревове. — Дай го! Въжето! Хвани въжето! По дяволите! Въжето! Герааалт! С харпуна! Детееето миии!!!

Някой изтръгна детето от ръцете му и го понесе нагоре. В този момент някой друг го хвана отзад, удари го по тила, обърна го под себе си и го бутна под водата. Гералт изпусна харпуна, обърна се и се вкопчи в колана на нападателя си. Опита се да го хване с другата си ръка за косата, но не се получи — това беше Плешивия.

Двамата изплуваха, само за миг. Темерийската ладия вече се беше поотдалечила от кораба, вкопчилите се в схватка Гералт и Плешивия бяха по средата между тях. Плешивия хвана Гералт за гърлото, вещерът заби палеца си в окото на противника си. Стражът изрева, пусна го и се отдалечи с плуване. Гералт не можеше да плува — нещо го държеше за крака и го теглеше надолу. До него изплува като коркова тапа половината от някакво тяло. Гералт вече знаеше какво го е хванало, не се нуждаеше от информацията на Линус Пит, който крещеше от палубата на кораба:

— Това е членестоного! Раздел Amphipoda. Клас Едрочелюстови!

Гералт заудря яростно с ръце по водата, опитвайки се да измъкне краката си от щипала на жагницата, дърпащи го към ритмично щракащите челюсти. Магистърът отново се оказа прав. Челюстите не бяха малки.

— Хващай въжето! — крещеше Олсен. — Хващай въжето!

Над ухото на Гералт изсвистя харпун, който с трясък се заби в покритата с водорасли хитинова обвивка на изплувалата на повърхността жагница. Гералт улови ръкохватката, натисна, силно се отблъсна, сви свободния си крак и със замах изрита жагницата. Изтръгна се от шипестите й лапи, като остави там обувката си, голяма част от панталона си и немалко кожа. Във въздуха продължаваха да свистят харпуни, предимно далеч от целта. Жагницата прибра лапи, махна с опашка и грациозно се гмурна в зелената бездна.

Гералт хвана едно въже, което падна право върху лицето му. Закачи куката за колана си, одирайки се болезнено по хълбока. Почувства дърпане и се понесе нагоре. Подхванаха го множество ръце, прехвърлиха го през парапета и той рухна върху дъските на палубата, ръсейки вода, тиня, водорасли и кръв. Наоколо се тълпяха пътници, хора от екипажа на кораба и митничари. Джуджето, което превозваше лисичата кожа, и Олсен стреляха с лъкове, наведени над фалшборда. Еверет, мокър и зелен от водораслите, ревеше с тракащи зъби в прегръдките на майка си и обясняваше на всички, че не е искал.

— Господин Гералт! — извика Дървеницата над ухото му. — Жив ли сте?

— По дяволите… — Вещерът изплю няколко водорасли. — Стар съм вече за всичко това… Твърде стар…

Отстрани джуджето отпусна тетивата, а Олсен извика радостно:

— Право в търбуха! Уха! Прекрасен изстрел, господин кожухар! Хей, Боратек, върни му парите. С този изстрел си заработи митнически облекчения.

— Почакайте… — изхриптя вещерът, опитвайки се да се изправи. — Не ги убивайте всички, по дяволите! Трябва ми поне един жив!

— Оставихме един — увери го митничарят. — Този, Плешивия, с когото се препирахме. Другите ги простреляхме. А Плешивия — ей го къде плува. Сега ще го хванем. Дайте ми харпун!

— Откритие! Велико откритие! — крещеше Линус Пит, подскачайки по борда. — Съвсем нов, непознат на науката вид! Абсолютен уникат! Ах, колко съм ви благодарен, господин вещер! Отсега нататък този вид ще фигурира в науката като Geraltia maxiliosa pitti!

— Господин магистър — изстена Гералт, — ако наистина искате да ми благодарите… Наречете тази проклетия Everetia.

— Това също е красиво — съгласи се ученият. — Ах, какво откритие! Какъв уникален, изумителен образец! Със сигурност единственият, живеещ в Делтата!

— Не — обади се навъсено Дървеницата. — Не е единственият! Погледнете!

Прилепеният към близкия остров килим от водна растителност потрепери и рязко се разлюля. Те видяха вълна, а после — огромно, продълговато, наподобяващо изгнил дънер тяло, което бързо местеше многобройните си крайници и щракаше с челюсти. Плешивия се огледа, изкрещя ужасено и заплува, драпайки по водата с ръце и крака.

— Какъв екземпляр, какъв екземпляр! — бързо пишеше в бележника си Пит, възбуден до краен предел. — Хватателни крайници на главата, четири двойки челюстокрака… Голям обсег на опашката… Остри щипала…

Плешивия отново се огледа и запищя още по-пронизващо. А Everetia maxiliosa pitti протегна хватателните крайници на главата си и замахна с опашката си. Плешивия запляска отчаяно по водата в безнадежден опит да избяга.

— Лека му вода — каза Олсен. Но не си свали шапката.

— Моят татко — защрака със зъби Еверет — може да плува по-бързо от този господин!

— Махнете оттук детето — промърмори вещерът.

Чудовището разтвори пипала, изщрака с челюсти. Линус Пит пребледня и се извърна.

Плешивия нададе кратък вик, задави се и се скри под повърхността. Водата забълбука, тъмночервена.

— Проклятие. — Гералт седна тежко на палубата. — Твърде стар съм вече за това… Прекалено стар…

Дума да няма, Лютичето направо обожаваше градчето Оксенфурт.

Територията на университета беше оградена със стена, а около нея се простираше втори пръстен — големият, шумен, задъхан, оживен и гълчащ пръстен на градчето. Дървеното, пъстроцветно градче Оксенфурт с тесните улички и островърхи покриви. Градчето Оксенфурт, което живееше с Академията, със студентите, преподавателите, учените, изследователите и техните гости, което живееше с науката и знанията, живееше с всичко онова, което обикновено съпътства процеса на познание. Защото с отпадъците и отломките от измисляните в Оксенфурт теории се раждаха практиката, сделките и печалбата.

Поетът яздеше бавно по мръсната, пълна с хора уличка, като минаваше покрай работилници, дюкянчета, магазини и магазинчета, в които благодарение на Академията се създаваха и продаваха десетки хиляди изделия и чудесии, недостъпни в другите кътчета на света — там тяхното създаване се смяташе за невъзможно или нерентабилно. Минаваше покрай кръчми, ресторанти, будки, лавки и сергии, от които се носеха апетитни аромати на изискани, непознати в други кътчета на света ястия, приготвени по неизвестни никъде другаде начини, с добавки и подправки, неизвестни и неизползвани никъде другаде. Това беше Оксенфурт, пъстрото, весело, шумно и ароматно градче на чудесата, в което хитрите и инициативни хора бяха успели да намерят приложение на сухата и наглед безполезна теория, която достигаше до тях капка по капка от Университета. Това също беше и градче на развлеченията, нощния живот, непрекъснатите празненства и гуляи. По уличките денем и нощем се чуваха музика, пеене, звънтене на бокали и дрънкане на халби, защото е добре известно, че нищо не усилва жаждата повече, отколкото процесът на усвояване на знанията. Въпреки че по разпореждане на ректора беше забранено на студентите и преподавателите да пият и да гуляят, преди да се стъмни, в Оксенфурт се пиеше и гуляеше денонощно, защото е добре известно, че ако нещо може да усили жаждата още повече, отколкото процесът на усвояване на знанията, това нещо са пълните или частичните забрани.

Лютичето изкомандва тъмния си дорест кон и продължи нататък, проправяйки си път през задръстените от тълпата улички. Прекупвачи, амбулантни търговци и скитащи мошеници рекламираха на висок глас своите стоки и услуги, увеличаващи царящата наоколо суматоха.

— Калмари! Печени калмари!

— Мазило срещу циреи! Само при мен! Чудно, сигурно средство!

— Котки, ловни, вълшебни котки! Чуйте само как мяучат, добри хора!

— Амулети! Еликсири! Любовни билети и афродизиаци с гарантирано действие! От една щипка дори покойник ще се ободри! Кой иска, кой иска?

— Вадя зъби почти безболезнено! Евтино! Евтино!

— Какво значи евтино? — поинтересува се Лютичето, докато гризеше набития на шиш калмар, твърд като подметка.

— Два халера на час!

Поетът потрепери и пришпори коня с пета. Огледа се крадешком. Двамата типове, които го следяха още от кметството, спряха при бръснарницата и се направиха, че се интересуват от цените на бръснарските услуги, написани с тебешир на дъска. Не можаха да заблудят Лютичето — той знаеше от какво се интересуват в действителност.

Продължи нататък. Премина покрай високата сграда на бордея „Под розовата пъпка“, където, както знаеше, се предлагаха изискани, непознати или непопулярни в други кътчета на света услуги. Изкушението да надникне за някой друг час в сградата доведе до кратка борба между разума и характера му. Победи разумът. Лютичето въздъхна и тръгна към Университета, като се стараеше да не поглежда към кръчмите, от които долитаха отгласи от веселби.

Дума да няма, трубадурът обичаше градчето Оксенфурт.

Огледа се отново. Двамата типове не се бяха възползвали от услугите на бръснаря, макар и определено да имаха нужда от това. Сега стояха при магазин с музикални инструменти, правейки се, че се интересуват от глинените окарини. Продавачът правеше какво ли не, за да похвали стоката си, с надеждата да заработи нещо. Лютичето знаеше, че усилията му са напразни.

Насочи коня си към Портата на философите, главния вход на Академията. Бързо се справи с формалностите, свеждащи се до подписване в книгата за гости и оставяне на коня в конюшнята.

След Портата на философите го посрещна един друг свят. Територията на Университета нямаше нищо общо с обикновените градски квартали, за разлика от града тук не беше място, където се водят сражения за всяка педя земя. Тук всичко беше почти такова, каквото го бяха оставили елфите. Широки, посипани с разноцветен ситен чакъл алеи между изящни, радващи окото сгради, ажурни огради, зидове, живи плетове, канали, мостчета, лехи, зелени паркове и само тук-там по някоя огромна, унила сграда, построена в по-късни, следелфически времена. Навсякъде беше чисто, спокойно и благопристойно — тук бяха забранени всякакви форми на търговия и платени услуги, да не говорим за развлеченията и плътските наслади.

По алеите на парка се разхождаха студенти, четящи книги, свитъци и пергаменти. Други, насядали по пейките, на поляните и сред лехите, си повтаряха преподадените им лекции, дискутираха или дискретно играеха на „четно и нечетно“, на „козел“, на „куп“ или на други интелектуални игри. Наперено и с достойнство се разхождаха професори, увлечени в разговори и диспути. Мотаеха се млади бакалаври, вперили погледи в дупетата на студентките. Лютичето с удоволствие отбеляза, че от неговите времена досега нищо не се беше променило.

Откъм Делтата полъхна вятър, разнесе се лек аромат на море и малко по-силна воня на сероводород откъм внушителната сграда на Катедрата по алхимия, издигаща се над канала. В храсталака на долепения до студентските общежития парк подрънкваха сиво-жълти камбанки, а на тополата седеше орангутан, навярно избягал от зоологическата градина към Катедрата по естествена история.

Без да губи време, поетът се насочи към лабиринта от алеи и живи плетове. Познаваше територията на университета като собствените си джобове и нищо чудно — беше учил тук четири години, а после бе преподавал една година в Катедрата по трубадурство и поезия. Бяха му предложили преподавателското място, когато взе заключителните си изпити с отличен успех и изуми професорите си, пред които по време на следването си бе спечелил репутацията на лентяй, гуляйджия и идиот. По-късно, след няколкогодишни скитания из страната с лютнята, славата му на менестрел се разнесе надалеч. Академията се зае усилено да го кани на посещения и да изнася лекции като гостуващ преподавател. Лютичето рядко ги караше да му се молят, защото увлечението му по скитничеството постоянно се бореше в него със стремежа му към удобства, разкош и постоянни доходи. И, разбира се, със симпатията му към градчето Оксенфурт.

Той се огледа. Двамата типове, които не се бяха сдобили нито с окарини, нито с пищялки, нито с гусли, го следваха на известно разстояние, наблюдавайки внимателно върховете на дърветата и фасадите на къщите.

Подсвирквайки си безгрижно, поетът свърна от главната алея и се насочи към сградата, в която се помещаваше Катедрата по медицина и билколечение. Алеята, водеща към Катедрата, беше пълна със студентки с традиционните светлозелени дрехи. Лютичето се вглеждаше внимателно, търсейки познати лица.

— Шани!

Младичката медичка с тъмночервена, подстригана малко под ушите коса вдигна глава от атласа по анатомия, стана от пейката.

— Лютиче! — усмихна се тя, присвивайки веселите си кафяви очи. — От колко години не съм те виждала! Ела, ще те представя на приятелките си. Те обожават стиховете ти…

— После — прошепна бардът. — Погледни крадешком, Шани. Виждаш ли тези двамата?

— Шпиони. — Медичката смръщи чипото си носле и изсумтя и Лютичето не за първи път се възхити от това колко лесно студентите разпознават разузнавачите, шпионите и осведомителите. Отвращението, изпитвано от академичната общност към тайните служби, беше пословично, макар и да нямаше рационално обяснение. Територията на университета беше екстериториална и свещена, а студентите и преподавателите се ползваха с неприкосновеност. Службите, макар и да следяха академичната общност, не се осмеляваха да й досаждат.

— Вървят след мен от пазарния площад — каза Лютичето, правейки се, че прегръща медичката и я ухажва. — Можеш ли да направиш нещо за мен?

— Зависи какво. — Девойката отдръпна стройната си шия като уплашена сърна. — Ако пак си се забъркал в някоя глупава история…

— Не, не — бързо я успокои той. — Искам само да предам едно съобщение, а не мога заради тези боклуци, които са се залепили за мен…

— Да извикам ли момчетата? Само един вик е достатъчен — шпионите веднага ще те оставят на мира.

— Я се успокой. Искаш ли да избухнат безредици? Скандалът с търговския квартал за нехора още не е утихнал, а ти вече искаш нови? Освен това мразя насилието. Аз ще се справя с шпионите. А ти, ако можеш…

Той приближи устни до косите на девойката и известно време шепна нещо. Очите на Шани се ококориха.

— Вещер? Истински вещер?

— Тихо, в името на боговете. Ще го направиш ли?

— Естествено — усмихна се охотно медичката. — Макар и само защото съм любопитна да видя отблизо знаменития…

— Тихо, помолих те. Само помни — никому нито дума.

— Лекарска тайна. — Шани се усмихна още по-мило, а на Лютичето отново му се прииска най-накрая да напише балада за този тип девойки — не от най-красивите, но прекрасни; такива, които човек сънува нощем, докато същевременно забравя след пет минути онези, притежаващите класическа красота.

— Благодаря, Шани.

— Дреболия, Лютиче. До скоро. Всичко хубаво.

След като се целунаха по бузите, както е редно, поетът и медичката тръгнаха бързо в противоположни посоки — тя към Катедрата, а той към Парка на мислителите.

Мина покрай съвременната унила сграда на Катедрата по техника, наричана от студентите Deus ex machina, и свърна към Моста на Гилденщерн. Не успя да стигне далеч. Зад завоя на алеята, при лехата с бронзовия бюст на Никодемус де Бот, първия ректор на Академията, го чакаха двамата шпиони. Подобно на всички шпиони по света, те също се стараеха да не гледат събеседника си в очите и както всички шпиони на света, и те имаха обикновени и безлични лица, на които усилено се опитваха да придадат умни изражения, благодарение на което много приличаха на душевно болни маймуни.

— Поздрави от Дийкстра — каза единият от шпионите. — Да вървим.

— Подобно — отговори нагло бардът. — Вървете.

Шпионите се спогледаха, а после, без да помръдват от мястото си, се вторачиха в нецензурната дума, която някой беше надраскал с въглен върху цокъла на ректорския бюст. Лютичето въздъхна.

— Така си и мислех — каза той, нагласявайки преметната през рамо лютня. — Значи непременно трябва да отида някъде с вас? Какво да се прави. Да вървим. Вие отпред, аз — отзад. В конкретния случай възрастта трябва да отстъпи на красотата почтеното място в строя.

Дийкстра, шефът на тайните служби на крал Визимир Редански, изобщо не приличаше на шпионин. Беше особено далеч от стереотипа, според който шпионинът непременно трябва да бъде нисък, кльощав, с мише лице и дребни проницателни очички под черната качулка. Дийкстра, доколкото беше известно на Лютичето, никога не беше носил качулка и предпочиташе дрехи със светли цветове. Беше висок почти седем стъпки и сигурно не тежеше много под два центнера12. Когато скръстеше ръце на гърдите си — а той обичаше да го прави, — това изглеждаше сякаш два кашалота са се качили върху кит. Що се отнася до чертите на лицето и цвета на косата и кожата, той приличаше на току-що измито прасе. Лютичето не познаваше много хора, чиято външност можеше да бъде толкова измамна като външността на Дийкстра. Защото този приличащ на свиня гигант, който винаги създаваше впечатлението, че е сънен, безволев и умствено недоразвит, притежаваше необичайно жив ум. И немалък авторитет. Популярната в двора на крал Визимир поговорка гласеше, че ако Дийкстра твърди, че е пладне, дори и наоколо да е непрогледен мрак, то трябва да се помисли за съдбата на слънцето.

Обаче сега поетът имаше други поводи за безпокойство.

— Лютиче — рече сънено Дийкстра, скръствайки кашалотите си върху кита, — ти си пълен глупак. Ти си абсолютен идиот. Винаги ли трябва да омазваш всичко, с което се захванеш? Не може ли поне веднъж в живота си да направиш нещо както трябва? Известно ми е, че не можеш да мислиш самостоятелно. Известно ми е, че наближаваш четирийсет, изглеждаш на около трийсет, когато се представяш, лъжеш, че си малко над двайсет, а постъпваш така, сякаш си на малко над десет. Тъй като знам това, винаги ти давам възможно най-точните указания. Казвам ти какво трябва да направиш, кога трябва да го направиш и по какъв начин. И винаги имам усещането, че говоря на стената.

— А аз — отговори поетът, набирайки дързост — постоянно имам усещането, че говориш само за да упражняваш мускулите на устните и езика си. Да преминем към конкретните неща, елиминирай от речта си метафорите и празното красноречие. За какво става въпрос този път?

Седяха пред голяма дъбова маса, между стелажи, отрупани с книги и навити пергаменти, на най-високия етаж на ректората, в дадени под наем помещения, които Дийкстра шеговито наричаше Катедра по най-нова история, а Лютичето — Катедра по сравнителен шпионаж и приложна диверсия. Бяха четирима: освен Дийкстра и поета в разговора участваха още две лица. Едното от тях беше, както обикновено, Ори Ройвен, старият и вечно настинал секретар на шефа на реданските шпиони. Другото лице беше необичайно.

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза студено Дийкстра. — Но понеже ти доставя удоволствие да се правиш на идиот, няма да ти развалям забавлението и ще ти обясня всичко с прости думи. А може би ти искаш да се възползваш от тази привилегия, Филипа?

Лютичето хвърли поглед към мълчалата до момента необичайна четвърта личност в стаята. Филипа Ейлхарт сигурно беше дошла в Оксенфурт неотдавна или възнамеряваше да си тръгне веднага, защото не беше с рокля, не носеше любимите си скъпоценности с ахати и не беше ярко гримирана. Носеше къс мъжки кафтан, гамаши и високи ботуши — костюм, който поетът наричаше „полеви“. Тъмните коси на магьосницата, обикновено разпуснати и разрошени в живописен безпорядък, сега бяха сресани и завързани с лента на тила.

— Да не губим време — каза тя, повдигайки изящните си вежди. — Лютичето е прав. Да се откажем от красноречието, от ефектните, но празни приказки. Проблемът, пред който сме изправени, е прост и банален.

— О, да — усмихна се Дийкстра. — Банален. Опасен нилфгардски агент, който вече можеше банално да лежи в моя най-сигурен затвор в Третогор, банално избягва, банално предупреден и изплашен от баналната глупост на господата Лютичето и Гералт. Виждал съм хора, качени на ешафода за значително по-дребни баналности. Защо не ме уведоми за готвената от вас засада, Лютиче? Не ти ли наредих да ме информираш за всички намерения на вещера?

— Не знам нищо за плановете на Гералт — излъга убедително Лютичето. — Нали ти казах, че тръгна към Темерия и Соден, за да търси онзи Риенс. Уведомих те също и когато се върна. Бях сигурен, че се е примирил с неуспеха. Риенс буквално се разтвори във въздуха, вещерът не намери никакви следи от него — казах ти и това, ако си спомняш…

— Излъга ме — изрече студено шпионинът. — Вещерът е намерил следи от Риенс. Във вид на трупове. И тогава е решил да промени тактиката. Вместо да преследва Риенс, е решил да изчака Риенс да намери него. Постъпил е на работа на кораб на Компанията на Малатиус и Грок като охрана. Добре си е направил сметката. Знаел е, че Компанията ще разгласи широко този факт, Риенс ще научи и ще предприеме нещо. И господин Риенс така и направил. Странният, неуловим господин Риенс. Наглият, самоуверен господин Риенс, който дори не иска да използва фалшиви имена или да преиначава своето. Господин Риенс, който от миля разстояние вони на нилфгардско огнище. И на магьосник ренегат. Така ли е, Филипа?

Магьосницата нито потвърди, нито отрече. Мълчеше, гледайки Лютичето проницателно и изпитателно. Поетът сведе поглед, изкашля се неуверено. Не обичаше такива погледи.

Лютичето делеше привлекателните жени, включително и магьосничките, на изключително приятни, приятни, неприятни и изключително неприятни. Изключително приятните отговаряха на предложението да отидат с него в леглото с радостно съгласие, приятните — с весел смях. Реакцията на неприятните беше трудна за предвиждане. В числото на изключително неприятните Лютичето включваше тези жени, при които само от мисълта за подобно предложение го побиваха тръпки и коленете му се разтреперваха.

Филипа Ейлхарт, макар и много привлекателна, беше изключително неприятна.

Освен това Филипа Ейлхарт беше много важна личност в Съвета на магьосниците и беше ползваща се с доверие придворна магьосница на крал Визимир. Беше много способен магик. Говореше се, че е една от малкото, овладели изкуството на полиморфизма.

Изглеждаше на трийсет години. По всяка вероятност наближаваше триста.

Дийкстра, сплел пръстите на пухкавите си ръце върху корема, въртеше в кръг допрените си палци. Филипа продължаваше да мълчи. Ори Ройвен кашляше, подсмърчаше и се въртеше, постоянно поправяйки широката си тога. Тя приличаше на професорските, но изглеждаше не като получена от Сената, а като че е намерена на сметището.

— Твоят вещер — обади се най-накрая шпионинът — е подценил господин Риенс. Организирал му е засада, но е показал пълна липса на разум, като е предположил, че Риенс ще се появи лично пред него. Според плана на вещера Риенс би трябвало да се чувства в безопасност. Не би трябвало да усети по никакъв начин дебнещите го подчинени на господин Дийкстра. Защото по нареждане на вещера господин Лютичето не е докладвал на господин Дийкстра за заложения капан. А според получените заповеди господин Лютичето е бил длъжен да докладва. Господи Лютичето е имал напълно ясни и еднозначни разпореждания за това, което е счел за целесъобразно да пренебрегне.

— Аз не съм твой подчинен — нацупи се поетът. — И не съм длъжен да изпълнявам твоите разпореждания и заповеди. От време на време ти помагам, но правя това по собствена воля, заради патриотичния си дълг, за да не бездействам, когато виждам наближаващите промени…

— Ти шпионираш за всички, които ти плащат — прекъсна го студено Дийкстра. — Донасяш на всички, на чиято кука си клъвнал. А аз съм те хванал с няколко доста добри куки, Лютиче. Така че не ми се надувай.

— Не ме е страх от шантаж!

— Ще се обзаложим ли?

— Господа! — Филипа Ейлхарт вдигна ръка. — Може ли да помоля да сте по-сериозни? Не се отклонявайте от темата.

— Правилно. — Шпионинът се отпусна в креслото си. — Чуй, поете. Каквото се е объркало — объркало се е. Риенс е предупреден и следващия път ще бъде по-предпазлив. Но аз не мога да допусна подобно нещо да се повтори. Затова искам да се срещна с вещера. Доведи го при мен. Престани да обикаляш из града и да се опитваш да заблудиш агентите ми. Просто отиди при Гералт и го доведи тук, в Катедрата. Трябва да поговоря с него. Лично и без свидетели. Без шума и суматохата, които ще настъпят, ако реша да го арестувам. Доведи го при мен, Лютиче. Това е всичко, което се иска от теб сега.

— Гералт си тръгна — излъга спокойно бардът.

Дийкстра погледна магьосницата. Лютичето се напрегна в очакване на сондиращия мозъка импулс, но не почувства нищо. Филипа го гледаше с присвити очи, но по нищо не личеше да се опитва да провери с магия искреността му.

— Ще изчакам да се върне — въздъхна Дийкстра, правейки се, че е повярвал. — Работата, която имам с него, е важна, ще се наложи да променя плановете си и да го изчакам. Веднага щом се върне, го доведи. Колкото по-скоро, толкова по-добре. По-добре за мнозина.

— Сигурно няма да ми е лесно да убедя Гералт, че трябва да дойде тук — намръщи се Лютичето. — Той, представи си, изпитва необяснима антипатия към шпионите. Въпреки че сякаш разбира, че вашата работа е като всяка друга, той се гнуси от онези, които се занимават с нея. Патриотичните подбуди, казва той, са хубаво нещо, но с шпионската работа се залавят предимно завършените лъжци и последните…

— Достатъчно, достатъчно… — махна небрежно с ръка Дийкстра. — Без красноречие, моля, омръзна ми от красноречие. Просташко е някак.

— И аз така мисля — изсумтя трубадурът. — Но вещерът е простодушен, праволинеен в разсъжденията си добряк и не може да се мери с нас, обиграните в светските дела. Той просто не може да понася шпионите и аз знам, че няма да пожелае да разговаря с теб, а и дума не може да става да реши да помага на тайните служби. И не си го уловил с никакви кукички.

— Грешиш — каза шпионинът. — Уловил съм го. И то не само с една. Като начало е напълно достатъчно мелето в корабчето при Залива на габърите. Знаеш ли кои са били онези, които са се качили на борда? Съвсем не са били хора на Риенс.

— Нищо ново за мен — изрече спокойно поетът. — Сигурен съм, че са били няколко подлеци, каквито не липсват в темерийската стража. Риенс е разпитвал за вещера; изглежда, е обещал добри пари за сведения за него. Било е ясно, че вещерът му е много необходим. И ето че няколко пройдохи са се опитали да хванат Гералт, а после да го продадат на Риенс, като диктуват условията и изкопчат колкото пари успеят. Защото само за информацията биха получили малко или почти нищо.

— Поздравления за съобразителността. Ясна работа, ти не си вещерът, ти никога не би се хванал на такава въдица. Но нещата са много по-сложни, отколкото ти се струва. Работата е там, че моите колеги, хората от тайните служби на крал Фолтест, както се оказва, също се интересуват от господин Риенс. Те са разгадали плана на пройдохите, както ги нарече ти. И те са тези, които са се качили на кораба и са искали да хванат вещера. Може би като примамка за Риенс, а може би с друга цел. При Залива на габърите вещерът е убил темерийски агенти, Лютиче. Техният шеф е много, много ядосан. Та казваш, че Гералт е отпътувал? Надявам се, че не за Темерия. Може да не се върне оттам.

— И това ли ти е кукичката?

— Че как? Точно това. Мога да уредя проблема с темерийците. Но не и даром. Накъде тръгна вещерът, Лютиче?

— Към Новиград — излъга отново трубадурът, без да се замисли. — Да потърси там Риенс.

— Грешка, грешка — усмихна се шпионинът, правейки се, че не е забелязал лъжата. — Виждаш ли, жалко все пак, че не е преодолял отвращението си и не се е свързал с мен. Щях да му помогна да спести много нерви. Риенс не е в Новиград. Затова пък там е пълно с темерийски агенти. Най-вероятно очакват вещера. Те вече са научили това, което аз знам отдавна. А именно, че ако вещерът Гералт от Ривия бъде попитан по определен начин, той може да отговори на множество въпроси. Въпроси, които започват да си задават всички тайни служби на Четирите кралства. Изводът е простичък: вещерът идва тук, в Катедрата, и отговаря на тази въпроси на мен. И може да бъде спокоен. Ще успокоя темерийците и ще му осигуря безопасност.

— Какви въпроси имаш предвид? Може пък аз да успея да отговоря на тях?

— Не ме разсмивай, Лютиче.

— И все пак — обади се изведнъж Филипа Ейлхарт, — ако може? Може би ще ни помогне да спестим време? Не забравяй, Дийкстра, че нашият поет е затънал в тази афера до шията и той е тук, при нас, а вещерът — още не. Къде е детето, с което са видели Гералт в Каедвен? Момичето със сиви коси и зелени очи? Тази, за която Риенс те е разпитвал тогава, в Темерия, когато те е хванал и те е изтезавал? Е, Лютиче? Какво знаеш за това момиче? Къде я е скрил вещерът? Къде е отишла Йенефер, след като е получила писмото от Гералт? Къде се крие Трис Мериголд и какви причини има да се крие?

Дийкстра не помръдна, но от начина, по който погледна магьосницата, Лютичето разбра, че е смаян. Въпросите явно бяха зададени преждевременно. И не от когото трябва. Създаваше се впечатлението, че са прибързани и необмислени.

Проблемът беше там, че Филипа Ейлхарт можеше да бъде заподозряна във всичко, но не и в прибързаност и импулсивност.

— Съжалявам — отговори Лютичето, — но не знам отговора на нито един от въпросите ти. Ако можех, щях да помогна. Но не мога.

Филипа го погледна в очите.

— Лютиче — процеди тя, — ако знаеш къде се намира момичето, кажи ни. Гарантирам ти, че аз и Дийкстра ще се погрижим за нейната безопасност. Ще я предпазим от опасностите, които я заплашват.

— Не се съмнявам, че ви е грижа точно за това — излъга поетът. — Но аз наистина не знам за какво говорите. Никога не съм виждал момичето, което толкова ви интересува. А Гералт…

— Гералт — прекъсна го Дийкстра — не те е допуснал до тайната, не ти е казал нито дума, макар че, не се съмнявам, ти си го отрупал с въпроси. Интересно защо, ти как мислиш, Лютиче? Нима този простодушен и гнусящ се от шпионите добряк е усетил какъв си в действителност? Остави го на мира, Филипа, не си губи времето с него. Той не знае нищо, не се заблуждавай по важниченето му и по многозначителните му шеги. Той може да ни помогне само по един-единствен начин. Когато вещерът се покаже от скривалището си, ще се свърже с него, няма с кого другиго. Представи си, той го смята за приятел.

Лютичето вдигна бавно глава.

— Именно. Той ме смята за приятел. И, представи си, Дийкстра, не без основание. Приеми най-накрая това за сведение и си прави изводите. Направи ли си ги? Е, сега вече можеш да опиташ с шантажа.

— Е, е! — усмихна се шпионинът. — Наистина си чувствителен на тази тема. Не се обиждай, поете. Пошегувах се. Шантаж между нас, приятелите? И дума да не става. А на твоя вещер, повярвай ми, не му желая злото и не искам да му навредя. Кой знае, може даже да се договорим за нещо взаимно изгодно? Но за да се случи това, трябва да се срещнем. Когато той се появи, доведи го при мен. Много те моля, Лютиче. Много те моля. Разбираш ли колко много?

Трубадурът изсумтя.

— Разбирам колко много.

— Иска ми се да вярвам, че това е истина. А сега си тръгвай. Ори, изпрати господин трубадура до изхода.

— Всичко хубаво. — Лютичето се изправи. — Желая ти успех в работата и в личния живот. Моите почитания, Филипа. А, Дийкстра! Агентите ти, които са се залепили за мен. Отзови ги.

— Разбира се — излъга шпионинът. — Ще ги отзова. Не ми ли вярваш?

— Че как — излъга на свой ред поетът. — Вярвам ти.

Лютичето остана на територията на Академията до вечерта. През цялото време се оглеждаше внимателно, но не забеляза шпиони. И точно това го безпокоеше най-много.

В Катедрата по трубадурство изслуша една лекция по класическа поезия. После подремна сладко на семинара по съвременна поезия. Събуди го един познат бакалавър и двамата отидоха в Катедрата по философия, за да вземат участие в продължителна бурна дискусия на тема „Същност и произход на живота“. Още преди да се стъмни, половината участници в диспута бяха мъртвопияни, а останалите се готвеха за ръкопашен бой, прекъсваха се взаимно и вдигаха неописуема врява. Всичко това устройваше поета.

Измъкна се незабележимо на таванския етаж, излезе през капандурата, спусна се по водосточната тръба върху покрива на библиотеката, скочи върху покрива на лечебницата, като за малко не си счупи крака. Оттам се добра до градината, прилепена до зида. Сред гъстите касисови храсти откри дупка, която сам беше разширил в студентските си години. Отвъд дупката вече беше градчето Оксенфурт.

Лютичето се смеси с тълпата, после бързо се прехвърли в страничните улички и започна да ги обикаля като преследван от хрътки заек. Когато достигна до един навес за каруци, се скри в сенките и изчака поне половин час. След като не забеляза нищо подозрително, се качи по стълбите на тавана, скочи до покрива на къщата на един свой познат пивовар, Волфганг Амадеус Козобрад. Вкопчи се в обраслите с мъх керемиди и успя да се добере до прозореца на мансардата отдолу. В стаята зад прозорчето светеше газена лампа. Лютичето почука по оловната рамка. Прозорчето не беше затворено и се поддаде при лекия натиск.

— Гералт! Хей, Гералт!

— Лютиче? Почакай… Не влизай, моля те…

— Как така да не влизам? Какво означава това да не влизам? — поетът бутна прозорчето. — Не си сам, така ли? Да не би точно сега да оправяш някоя?

Без да дочака отговора и без изобщо да се нуждае от него, Лютичето се качи върху перваза, като събори наредените там ябълки и лукови глави.

— Гералт… — изпъшка той и веднага млъкна. А после изруга полугласно, вторачен в светлозелената медицинска престилка, захвърлена на пода. Отвори уста смаяно и изруга още веднъж. Всичко можеше да очаква. Но не и това.

— Шани… — поклати глава той. — Да ме…

— Без коментари, моля. — Вещерът се надигна и седна на леглото. А Шани издърпа чаршафа и се покри чак до чипото носле.

— Е, влизай. — Гералт се пресегна към панталона си. — Щом влизаш през прозореца, значи работата е сериозна. Защото, ако не е сериозна, веднага ще те изхвърля обратно навън.

Лютичето слезе от перваза, като събори останалите луковици. Придърпа с крак едно столче, седна. Вещерът вдигна от пода дрехите — и своите, и на Шани. Физиономията му беше сконфузена. Облече се безмълвно. Медичката, криеща се зад гърба му, закопчаваше ризата си. Поетът я разглеждаше безсрамно, мислено търсейки сравнения и рими за кожата й, златиста под светлината на лампата, и за малките й гърди.

— Е, какво има, Лютиче? — Вещерът закачи скобите на ботушите си. — Казвай.

— Събирай си багажа — отговори поетът сухо. — Трябва да тръгнем спешно.

— Колко спешно?

— Много спешно.

— Шани… — изкашля се Гералт. — Шани ми каза за шпионите, които са те следили. Измъкнал си се от тях, както разбирам?

— Нищо не разбираш.

— Риенс?

— Още по-лошо.

— В такъв случай наистина не разбирам… Момент. Реданците? Третогор? Дийкстра?

— Позна.

— Това още не е повод…

— Това вече е повод! — прекъсна го Лютичето. — Тях не ги интересува Риенс, Гералт. Интересуват ги Йенефер и момичето. Дийкстра иска да знае къде са те. Ще те принуди да му кажеш. Сега разбираш ли?

— Сега — да. Значи се омитаме. Как, през прозореца ли?

— Няма друг начин. Шани? Ще се справиш ли?

Медичката изпъна престилката си и каза:

— Това не е първият прозорец през живота ми.

— Не се съмнявам. — Поетът я изгледа внимателно, надявайки се, че ще успее да намери успешна рима или метафора за руменината по лицето й, но не успя. Видя само весели пламъчета в кафявите й очи и безсрамна усмивка.

На перваза кацна безшумно голяма сива сова. Шани тихо извика. Гералт посегна към меча си.

— Не ставай глупава, Филипа — каза Лютичето.

Совата изчезна, а на нейно място се появи неловко приклекналата Филипа Ейлхарт. Магьосницата веднага скочи в стаята си, като оправи дрехите си и косата си.

— Добър вечер — изрече тя студено. — Представи ме, Лютиче.

— Гералт от Ривия, Шани от Медицинския. А совата, която толкова ловко летеше подир мен, изобщо не е сова, а Филипа Ейлхарт от Съвета на магьосниците, понастоящем служеща на крал Визимир, украшението на двореца в Третогор. Жалко, че имаме само едно кресло.

— Напълно достатъчно е. — Магьосницата седна на освободеното от трубадура столче и огледа мрачно присъстващите, като задържа погледа си по-продължително върху Шани. Лютичето видя смаяно как медичката изведнъж се изчерви.

— По принцип това, заради което съм дошла, засяга изключително Гералт от Ривия — започна Филипа след кратко мълчание. — Обаче разбирам, че ще е нетактично да гоня някого оттук, така че…

— Аз мога да си тръгна — каза неуверено Шани.

— Не можеш — промърмори Гералт. — Никой не може, докато ситуацията не се изясни. Прав ли съм, госпожо Ейлхарт?

— За теб съм просто Филипа — усмихна се магьосницата. — Да оставим настрана етикета. И няма нужда никой да излиза, никой не ми пречи. Най-много нечие присъствие да ме изненадва, но какво пък — животът е безкрайна поредица от изненади… както казваше една моя позната. Наша обща позната, Гералт. Медицина ли учиш, Шани? Кой курс си?

— Трети — измънка девойката.

— Ах! — Филипа Ейлхарт гледаше не в нея, а във вещера. — Седемнайсет години, каква хубава възраст. Какво ли не би дала Йенефер, за да бъде отново на толкова. Как мислиш, Гералт? Впрочем при първа възможност ще я попитам лично.

Вещерът се усмихна неприятно.

— Не се съмнявам, че ще я попиташ. Не се съмнявам и че ще съпроводиш въпроса си с коментари. Не се съмнявам също, че това ще ти бъде много забавно. А сега да преминем към работата, моля.

— Правилно — кимна магьосницата със сериозно изражение. — Сега му е времето. А ти нямаш много време. Вероятно Лютичето вече е успял да ти предаде, че Дийкстра изведнъж изпита желание да се срещне с теб и да поговорите с цел установяване на местоположението на някакво момиче. Дийкстра има заповеди от крал Визимир по този въпрос, така че ще настоява много да му посочиш това място.

— Ясно. Благодаря за предупреждението. Само едно нещо малко ме учудва. Казваш, че Дийкстра е получил заповеди от краля. А ти не получи ли някакви заповеди? Все пак и ти влизаш в съвета на Визимир.

— Вярно е. — Магьосницата не обърна внимание на подигравателния тон на вещера. — Влизам. И се отнасям сериозно към своите задължения, състоящи се в това да предпазвам краля от извършване на грешки. Понякога, както в този конкретен случай, не мога да кажа на краля директно, че греши, и да го убеждавам да не извършва прибързани действия. Просто трябва да му попреча да извърши грешка. Разбираш ли ме?

Вещерът кимна. Лютичето се съмняваше, че Гералт разбира. Защото знаеше, че Филипа лъже като по ноти.

— И така — изрече бавно Гералт, доказвайки, че разбира всичко прекрасно, — явно Съветът на магьосниците също се интересува от моята подопечна. И магьосниците искат да знаят къде е тя. И искат да се доберат до нея, преди да го стори Визимир или някой друг. Защо, Филипа? Какво толкова има в моята подопечна, с какво е предизвикала този интерес?

Очите на магьосницата се присвиха.

— Не знаеш ли? — изсъска тя. — Знаеш толкова малко за своята подопечна? Не искам да избързвам с изводите, но подобна неосведоменост показва, че изобщо нямаш необходимите умения, за да бъдеш опекун. Наистина се учудвам, че след като си толкова неосведомен и зле информиран, си се решил да поемеш опеката над нея. Не стига това, но и си решил да лишиш от възможността да бъдат опекуни и други — такива, които имат и това право, и съответната квалификация. И при всичко това още питаш защо. Внимавай арогантността ти да не те погуби, Гералт. Пази се. И пази това дете, по дяволите! Пази момичето като зеницата на окото си. А ако не ти е по силите, помоли за това някой друг.

За момент Лютичето си помисли, че Гералт ще спомене за задачата, с която се е нагърбила Йенефер. По този начин не рискуваше нищо, само щеше да лиши Филипа от аргументи. Но Гералт мълчеше. Поетът се досещаше за причините. Филипа знаеше всичко. Филипа го беше предупредила. И вещерът беше разбрал предупреждението.

Лютичето се съсредоточи върху наблюдението на очите и лицата им, чудейки се дали нещо не е свързвало двамата в миналото. Знаеше, че подобни словесни сблъсъци, доказващи взаимно привличане, като тези, които вещерът понякога водеше с магьосничките, много често приключваха в леглото. Но наблюдението, както обикновено, не му даде нищо. Имаше един-единствен начин да разбере дали вещерът е свързан с някого или с нещо: да влезе в точния момент през съответния прозорец.

— Опеката — продължи магьосницата след малко — означава да поемеш отговорността за безопасността на съществото, неспособно да си осигури тази безопасност само. Ако подложиш на опасност своята подопечна… Ако с нея се случи нещастие, ти ще си отговорен за това, Гералт. Само ти.

— Знам.

— Боя се, че все още знаеш твърде малко.

— Тогава ме просветли. Защо изведнъж толкова много лица поискаха да ме освободят от тежестта на тази отговорност, поискаха да поемат задълженията ми и опеката над моята възпитаничка? Какво иска от Цири Съветът на магьосниците? Какво иска от нея някой си Риенс, който вече е убил в Соден и Темерия трима души, които преди две години имаха контакт с мен и момичето? Който за малко да убие Лютичето, опитвайки се да изтръгне информация за нея? Какъв е този Риенс, Филипа?

— Не знам — каза магьосницата. — Не знам какъв е този Риенс. Но, подобно на теб, и аз много искам да узная.

— А този Риенс — обади се неочаквано Шани — дали случайно няма на лицето си белег от изгаряне трета степен? Ако е така, аз знам какъв е той. И знам къде е.

В настъпилата тишина се чу как по водосточния улей до прозореца започваха да почукват първите капки дъжд.