Кръвен обет

Глава четвърта

Адамат се прибра с карета, като за кочияш послужи един от войниците на Тамас. Пътуването беше дълго; сред притихналите улички на нощен Адро тревогите на инспектора придобиваха още по-голяма яснота. Страшно му се искаше да пристигне по-бързо… Но желанието му по никакъв начин не промени скоростта на каретата.

Източното небе бе започнало да изсветлява по времето, когато той най-сетне се озова пред входната си врата. Той прекоси двора припряно; изпусна ключовете си веднъж; едва при отключването можа да си поеме дъх.

Отвъд прага Адамат се опита да си припомни, че през живота си е виждал и по-лоши неща. Случващото се сега не можеше да надмине бунтовете в Октерзеен.

В бързината си той полуизрита вратата и се затича към втория етаж, прескачайки по две стъпала. Там започна да удря по всички врати, а когато достигна собствената си спалня, нейната врата блъсна широко.

Съпругата му повдигна глава от възглавницата и примижа насреща му. Сенките на лампата трептяха по лицето ѝ, обгърнати от ореол тъмна, къдрава коса.

— Колко е часът? — попита Фая.

— Някъде около пет — отвърна Адамат. Той усили пламъка на лампата и отметна завесите. — Ставай. Отиваш в дома ни в Офендейл.

Фая притисна завивките до гърдите си.

— Какво те е прихванало? Каква къща в Офендейл?

— Онази, която закупихме, когато постъпих на служба. За да имате ти и децата убежище.

Фая приседна.

— Мислех, че отдавна сме я продали… Адамат, какво става? — В гласа ѝ започваше да звучи притеснение. — Заради Лоренови ли е? Или някакъв нов случай?

Лоренови го бяха наели да провери миналото на ухажора на най-малката им дъщеря. Нещата бяха приключили зле, защото Адамат бе разкрил неприятни неща.

— Не, не е заради тях. Става дума за нещо много по-значимо. — Дочул стъпки, той се обърна. Астрит, най-малката им дъщеря, стискаше плюшено куче под мишницата си. Тя беше облечена в нощница и бе нахлузила едни стари чехли на майка си. В смътната светлина приличаше на нейно умалено копие. — Мила, върви да си вземеш палтото — каза баща ѝ в отговор на сънения ѝ поглед. — Отиваш на кратко пътешествие.

— Трябва ли да се преоблека? — попита Астрит.

Адамат се насили да се усмихне.

— Не, миличка, облечи палтото направо върху нощницата, защото заминаваш скоро. Но не забравяй да се обуеш.

Момичето се усмихна и пое обратно, отвеждайки играчката със себе си. Нейните братя и сестри, също започнали да изникват от стаите си, я изгледаха странно.

— Йосип — обърна се Адамат към най-големия си син. — Помогни на братята и сестрите си да се приготвят. Нека си вземат багаж за няколко седмици.

Йосип, отговорен младеж, току-що навършил шестнадесетата си година, в момента се възползваше от полагаща му се ваканция. Той нервно потърка пръстена си, подарък от бащата на Адамат, и зачака обяснение. Когато въпросното не последва, юношата кимна и веднага се зае да организира малчуганите.

Добро момче. Адамат отново се обърна към Фая, която седеше на ръба на леглото и прокарваше пръсти през косите си.

— Надявам се да имаш добро обяснение — рече тя. — Какво е станало? Има ли опасност за децата? За теб? За някаква нова задача ли става дума? Казах ти да престанеш да си вреш носа подир съпругите на благородниците.

Адамат притвори очи.

— Аз съм следовател, мила. Чуждата работа е моя работа. Що се отнася до предишния ти въпрос: в града ще има бунт. Искам ти и децата да сте заминали до час. Като предпазна мярка.

— Защо ще има бунт?

Проклета жена. Какво ли не би дал за една покорна съпруга…

— Защото е имало преврат. По пладне Мануч ще се срещне с гилотината.

Поне той получи известно удовлетворение от начина, по който челюстта ѝ увисна. В следващия миг тя вече скачаше на крака и се отправяше към гардероба. За момент Адамат я проследи с поглед. Тялото ѝ бе станало по-ъгловато; остри лакти и сбръчкана кожа бяха заменили меките извивки и привлекателната заобленост. Годините след оттеглянето му не бяха проявили милост към нея; Фая вече не притежаваше предишната си красота. Ала самият Адамат нямаше основания да я съди. Нима той не бе започнал да оплешивява и да прилича на скелет? Дори мустаците му бяха започнали да проредяват. Той също не беше особено млад. И все пак…

Той прехапа долната си устна. Проявата на изникналите в главата му мисли трябваше да бъде отложена за други, по-подходящи обстоятелства.

Тя се обърна и забеляза погледа му.

— Ти също ще дойдеш с нас, нали?

— Не.

След миг Фая попита:

— Защо?

Адамат трябваше да излъже. Да ѝ каже, че не може да изостави някакво предишно възложение.

— Защото аз също се замесих.

— Адамат! Защо, в името на ямите?

Той потисна усмивката си. Дори и на тези години Фая се разпалваше по същия начин.

— Не точно като заговорник. Тази нощ фелдмаршал Тамас ме извика, за да ми възложи задача.

Жената се навъси.

— Само той би посмял да детронира един крал. Хубаво. Престани да се хилиш, повикай карета и помогни на децата да се облекат. — Тя махна с ръка. — Хайде, върви.

Двадесет минути по-късно Адамат гледаше как близките му се качват в купетата на две карети. Той плати на кочияшите и за момент дръпна жена си встрани.

— Ако бунтът започне да приближава, не се колебай да отведеш децата в Делив. Ще дойда да ви прибера, когато нещата се успокоят.

Лицето на Фая — обичайно сурово, изразяващо неодобрение — отново бе придобило мекота. В този момент тя отново изглеждаше млада; някогашната девойка, която с притеснение се разделяше със своя любим.

Тя се приведе към него и нежно го целуна.

— Какво да кажа на децата?

— Не ги лъжи — отвърна Адамат. — Те са достатъчно големи.

— Те ще се разтревожат. Особено Астрит.

— Ще се оправят.

Фая преглътна.

— Не съм била в Офендейл от онази почивка, когато Астрит се роди. Къщата в добро състояние ли е?

— Да. Ще ви бъде малко тясно, но пък уютно. И ще бъдете в безопасност. Спомняш ли си тайните ни фрази? В съседния град има поща. Ще пиша на Сади да ви носи писмата.

— Нужни ли са чак такива мерки? — попита Фая. — Нали става дума за бунтове?

— Фелдмаршал Тамас е опасен човек. Аз… — Той замълча. — Просто предпазна мярка.

— Пази се.

Адамат отново целуна съпругата си, след това се приведе във всяка от каретите, за да целуне всяко от деветте си деца. А пред Астрит приклекна на пода, за да я погледне в очите.

— Ще заминете за няколко седмици. В града няма да е безопасно за деца.

— А ти защо няма да дойдеш? — попита момичето.

— Трябва да помогна отново да стане безопасен. — Той си спомни онези тела, изваждани от канавката, и неволно потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Астрит.

Адамат я помилва с пръст по бузата.

— Да. Много е студено. Затова ще се прибирам, преди да съм настинал. Желая ви леко пътуване!

Той затвори вратата на каретата и остана на улицата, докато двете коли не изчезнаха зад ъгъла. Фая щеше да му липсва по много причини. Тя беше негова партньорка не само в личния, но и в служебния живот — тя разполагаше с множество приятели и познати, от които умееше да се сдобива с информация, недостъпна дори за опитния Адамат.

Инспекторът се отправи обратно към дома, но поспря за момент, защото различи движение от отсрещната страна на улицата. Млад мъж в дълго палто се отдели от сенките и се отправи в противоположна на каретите посока. Той хвърли бърз поглед към Адамат, преди да ускори крачка.

Адамат остана загледан в него, за да се убеди, че непознатият е почувствал погледа му. Несъмнено ставаше дума за един от главорезите на Палагий, а много скоро инспекторът щеше да получи вести и от самия си заемодател.

Той се върна обратно в къщата, заключи вратата след себе си и се отправи към кабинета си. Там приготви хартия за писма.

Във време, когато светлината на слънцето вече докосваше прозорците на кабинета, издигнало се над планините, Адамат съставяше последното писмо. В този момент ръката го болеше от писане, а от свещта му бе останала нищожна угарка. Той се прозина и си позволи за момент да отпусне ума си. В този миг дочу метално стържене.

Мъжът изсипа писмата в едно от чекмеджетата на бюрото и го заключи, след което взе бастуна си и със завъртане в противоположни посоки отключи скритото острие. Подир това безшумно запристъпва, заслушан.

Той достигна страничната врата, отвеждаща до дворчето между неговата и съседната къща. До тази градина, покрита с дървена решетка, можеше да се стигне както през този вход, така и през малък коридор между постройките, ограден от заключена порта.

Адамат рязко отвори вратата, стиснал бастуна си. Насреща му стояха трима непознати. Двама от тях носеха захабените палта и простовати шапки на улични работници. Коленете и ръкавите на единия работник бяха покрити с мазни петна — най-вероятно той работеше като огняр. Вторият, опитвал се да насили ключалката, носеше прекалено широки дрехи — обичайната практика на престъпниците, опитващи се да станат трудни за описване.

Третият мъж носеше скъпи дрехи — сив балтон над черна жилетка. Блясъкът на обувките му подканяше човек да ги използва като огледало, докато си мие зъбите.

Коленичилият се взираше глупаво в Адамат.

— След като ще вдигате толкова шум, направо да бяхте почукали на вратата — рече инспекторът. С въздишка той отпусна бастуна и се обърна към най-добре облечения. — Защо си дошъл, Палагий?

Палагий изглеждаше изненадан от появата му. Той намести очилцата си, чиито кръгли стъкла бяха по-склонни да почиват сред пълничките му бузи, отколкото върху носа. Той имаше особен вид; човек, който би бил по-подходящ за циркова изява. Шкембето му преливаше над колана, а в същото време крайниците му бяха клечави. Тази несъразмерност му придаваше вида на огромно гюле, към което някой е прикрепил пръчици.

Палагий беше отдавнашен бандит, притежаващ достатъчно безскрупулност, за да се издигне до законен бизнес, но не и достатъчно интелигентност, за да загърби тъмното си минало. Подобаващо за един банкер.

Адамат веднага си припомни досието му.

— Говореше се, че си изфирясал от града — обясни Палагий.

— Искаш да кажеш, че онзи мелез, който през последните две седмици виси край дома ми, ти е подшушнал това.

— Имам си причина да те държа под око. — Той изглеждаше раздразнен, че длъжникът му не е избягал.

Адамат отново въздъхна и загледа как Палагий скърца със зъби. Банкерът мразеше, когато не го вземаха сериозно. В това отношение той по нищо не бе променил някогашната си личност на лихвар.

— А аз имам още два месеца, през които да ти се издължа.

— Няма абсолютно никакъв начин, по който да събереш седемдесет хиляди крана за два месеца. И когато научих, че семейството ти напуска града посред нощ, реших, че си избрал да постъпиш като страхливец и да избягаш.

— Бъди внимателен кого наричаш страхливец — предупреди Адамат и отново извъртя бастуна в ръцете си.

Палагий трепна, но само за момент.

— Още си спомням последния бой, който отнесох от теб. Но ти вече не си защитен от полицията. Сега ти си същият като нас. При тези обстоятелства не е трябвало да вземаш заем от мен. — И той се засмя. Звукът бе дразнещ.

Сега беше ред на Адамат да скърца със зъби. Той бе взел заем не от Палагий, а от банката на свой приятел. Уви, въпросният приятел се бе проявил като недостоен за оказаното доверие, продавайки заема на Палагий срещу сто и петдесет процента компенсация. Палагий, съответно, бе утроил лихвите и просто бе зачакал новият издателски бизнес на Адамат да се провали. Както и се беше случило.

Неканеният гост обърса сълзица на веселие и изсумтя.

— Когато научих, че един от най-големите ми частни длъжници е изпратил близките си два месеца преди крайния срок, реших да проверя лично.

— И да се опиташ да проникнеш в къщата му? — рече Адамат. — Не можеш да ме изхвърлиш, преди да съм просрочил.

— Може би съм станал прекалено алчен — подсмихна се Палагий. — Във всеки случай ще трябва да зная къде са близките ти, за да мога да ги наглеждам.

Адамат отвърна през зъби:

— Гостуват при братовчед ми. Източно от Нейфолк. Наглеждай колкото си щеш.

— Определено ще го сторя. — Палагий се накани да си върви, но неочаквано се обърна отново. — Как се казваше най-малката ти дъщеря? Мисля да накарам някое от момчетата да я доведе обратно; просто в случай, че ти хрумне да скочиш на някой от новите парни кораби и да се отправиш към Фатраста.

Палагий имаше достатъчно време да трепне, но не и да се отдръпне, преди бастунът на Адамат да се стовари върху рамото му. Банкерът възкликна от болка и залитна назад. В следващия миг огнярят удари Адамат в стомаха.

Инспекторът се преви — не бе очаквал някой от останалите двама да реагира толкова бързо. И с такава сила. Той едва не изтърва бастуна си и с мъка се задържа на крака.

— Ще се оплача в полицията! — заплаши Палагий.

— Хайде, върви — изхриптя Адамат. — Все още имам приятели там. Със смях ще те изхвърлят на улицата. — Той събра достатъчно сили, за да се надигне и да затръшне вратата. — Ела пак след два месеца!

Инспекторът заключи и плъзна резето; след това с несигурни крачки се върна в кабинета. Заради този удар го очакваше най-малко седмица проблеми с храносмилането. Дано поне нямаше кървене.

Адамат трябваше да поседи неподвижно няколко минути, преди да извади писмата си и да излезе навън. На улицата напрежението се усещаше. Той искаше да го припише на задаващия се конфликт, който бе неизбежен — революцията, която щеше да последва, след като Мануч бъдеше обявен за мъртъв. Дано Тамас успееше да овладее ситуацията.

Ала това напрежение бе по-вероятно заради усилващото се главоболие и болката в стомаха.

Близо до пощенската служба Адамат поспря на един ъгъл, за да си поеме дъх. В унеса си той бе вървял прекалено бързо, подтикван от някакво загатване за заплаха.

Вестоносче на не повече от десет притича край него. То спря на съседния ъгъл и важно си пое дъх, преди да отметне глава и да започне да крещи:

— Краят на Мануч! Кралят рухна! Мануч ще бъде обезглавен по пладне!

Подир това хлапакът вече търчеше към следващия ъгъл.

Адамат се отърси от смайването си и се огледа. Останалите минувачи също се затрудняваха да се отърват от вцепенението си. Той знаеше, че Мануч е свален. С очите си бе видял кръвта на кралските кабалисти по униформата на Тамас. Ала чута по подобен начин, вестта накара ръцете му да затреперят. Кралят бе рухнал. Настъпваше принудителна промяна, която щеше да принуди и хората към избор.

Първоначалният шок започваше да отминава. Настъпи объркване, защото мнозина от минувачите тръгваха в различна посока. Една карета направи рязък завой насред улицата. Кочияшът ѝ не бе видял момиченцето, продаващо цветя. Адамат се затича, грабна го за ръката и го издърпа точно преди детето да бъде стъпкано. Цветята му се разпиляха. Един от минувачите блъсна друг в бързането си и изблъскан в отговор, се озова на земята. Единствено бързата поява на полицая и неговата палка предотврати сериозно сбиване.

Адамат помогна на момиченцето да събере цветята си и въздъхна, когато то побягна.

Започваше се.

Той сведе глава и продължи към пощата.