Кръвен обет

Глава двадесет и седма

Кабинетът на най-горния етаж на Благородническата палата му се струваше отдавна познат, макар че на практика Тамас го заемаше само от два месеца. И въпреки това помещението вече притежаваше излъчването на дом.

Ръцете на фелдмаршала трепереха, той тежко се облягаше на патерицата си. Помещението миришеше на лимони. Интересно дали то бе притежавало тази миризма от самото начало?

Олем го наблюдаваше от прага. Въпреки неговата специфична чудатост, оказваше се, че той също се нуждае от почивка. Очите му се затваряха; под тях се бяха образували торбички. Брадата му, обичайно поддържана, сега се беше удължила, а косата му беше несресана. В някой обичаен ден Тамас би го смъмрил за подобна немарливост. Но днешният ден не беше обичаен.

Трябва да му кажа да си почине. Какво казваше баща ми? „Когато умреш, ще си почиваш.“

— Така е, сър — каза Олем.

Тамас го погледна.

— „Когато умреш, ще си почиваш.“ Така казахте вие.

— Ти наистина изглеждаш като мъртвец.

— И вие самият не изглеждате особено добре, сър. — Олем с мъка се усмихна. Мимиката не прогони тревогата от погледа му. — Трябва ви почивка. Изкачването на тези стълби едва не ви умори.

Олем бе настоял да му помага за всяко стъпало, като на някои места почти го носеше на ръце.

— Не ми трябва бавачка — рече Тамас. — Предстои ни работа.

Той закуца към бюрото си, но по средата на пътя едва не рухна. Олем веднага изникна край него и го хвана под ръка.

— Седнете, сър. Доктор Петрик ще пристигне всеки момент. — Войникът му помогна да седне на дивана.

Тамас изсумтя и посочи към един от столовете.

— Седни.

— Предпочитам да остана прав, сър.

— Както желаеш.

Той още не можеше да отпрати Олем. Дори на себе си още не можеше да позволи почивка.

— Искам да зная какво е ставало в мое отсъствие. Колко хора научиха за залавянето ми?

— Слуховете се разпространяват бързо — каза Олем. — Боя се, че не ми остана време за потушаването им. Изпратих съобщение до Сабон веднага щом се върнах от лова, и взех Хруш. — Той кимна към кучето, полузаспало в ъгъла. — Шарлемунд стори всичко по силите си, за да предотврати мълвата. Не бих се изненадал, ако някоя от неговите жрици се е разговорила. Зная, че генерал Сабастениен не го е сторил.

— Значи всички са успели да избегнат Никслаус?

Олем кимна.

— Едва не се върнах, когато чух магията — каза той, отбягващ да поглежда Тамас в очите. — Ако искате да ми вземете нашивките, ще…

— Млъкни — прекъсна го Тамас. — Няма да ти вземам нашивките.

— Вие ми наредихте да съпроводя останалите.

— Не си ли го сторил?

— Не съвсем, сър. Избързах напред и ги оставих сами да намерят пътя. Не можех да си позволя да чакам.

— На твое място аз не бих се подчинил на тази заповед. Не мога да виня човек, доверил се на инстинкта си. Освен това ти не си се върнал обратно. Разкажи ми останалото.

Повече от всичко на света Тамас искаше да се отпусне върху дивана и просто да заспи. Но работата не му позволяваше. Той трябваше да се бори с изтощение, болка и гадене.

— Вече се е разчуло за измяната на Рийз — отвърна Олем. — Лейди Винцеслав търси отговори. Слуховете кипят.

— Спри ги.

— Простете, сър? — сепна се Олем.

— Те не са истина. — Тамас с мъка се изправи на крака. Рийз беше добър човек; той не заслужаваше да носи незаслужена вина.

Телохранителят постави ръка върху рамото му, за да го усмири. И каза:

— С очите си видях как той ви отведе.

— Намери ли телата? — попита Тамас.

Олем бавно поклати глава.

— Само кръв. Никакви тела.

— Магията, която си чул, не е идвала от мен. Това са били хората на Рийз, удържащи херцог Никслаус, за да може Рийз да ме предупреди. Той беше изгорен жив.

— Сигурен ли сте…

— В ямите да се продъниш, още не съм си изгубил ума! — изръмжа Тамас. — Да, сигурен съм.

— Щом Рийз е искал да ви предупреди, защо си е правил труда да урежда подобна постановка? Защо просто не ви е изпратил няколко реда? Или не е дошъл да ви посети?

Тамас разтриваше слепоочията си.

— Не си спомням. Помня, че той беше уплашен. И разгневен. По някакъв начин Барат го изнудваше.

— Барат? Явно наистина сте си ударили главата зле… — опита да се пошегува Олем.

— Не се дръж като глупак. — Тамас отново направи опит да се надигне. Новият прилив болка избликна под формата на гореща пот. — Изпрати съобщение до лейди Винцеслав. Кажи ѝ, че Рийз е невинен. — Той замълча за момент. — Доведи ми Барат и Сабастениен.

— Ще изпратя човек — рече Олем и се отправи към вратата.

— Не — спря го фелдмаршалът. — Ще отидеш сам. Не искам никой от двамата да се измъкне. Вземи един взвод със себе си. И още нещо. За момента никому недей да казваш за Рийз.

— Но щом е невинен…

Тамас затвори очи. Трябваха му сили за онова, което предстоеше.

— По-късно ще се разправим с това. Върви.

— Тъй вярно, сър.

Веднага щом Олем излезе, Тамас просъска от болка. Само за няколко минути кракът му се беше вдървил. В моментите, когато не пламтеше от болка, той пулсираше, а когато изгарящото усещане плъзнеше нагоре, фелдмаршалът копнееше за пулсирането. Ветеранът бавно прокара ръце през косата си — отчасти в опит да стимулира мисълта си.

Защо Рийз беше симулирал отвличането му, просто за да му съобщи за Барат? В този момент му се искаше да можеше да притежава паметта на инспектора.

Синът му!

— Олем! — изкрещя той и изчака няколко мига. Олем не се появи. Тамас повтори вика си; един от войниците надникна вътре.

— Какво има, сър?

— Кема, Олем излезе ли?

Войникът кимна.

— Преди малко. Изглеждаше много наострен.

— Донеси ми лист и писалка.

Кема взе поисканото от бюрото и му го донесе. Тамас надраска кратка бележка.

— Върви да настигнеш Олем. Кажи му най-напред да се заеме с това.

— Тъй вярно.

Тамас отново остана насаме с разпулсиралия се крак. Един пръст барут щеше да облекчи болката… стига да можеше да има ефект. Докато златната звезда се намираше в крака му не можеше да става и дума за барутен транс.

— Къде се е дянал проклетият Петрик? — промърмори той.

— Ето го. — Докторът тихо затвори вратата след себе си. Палтото му бе преметнато над едната му ръка, а другата стискаше медицинската чанта. — Вдигна ме от прекрасна партия бридж — отбеляза той, поглеждайки към фелдмаршала през очилцата си. Той имаше раздразнен вид, което всъщност си беше част от обичайната му физиономия. Заради тази си прямота той бе отстранен от не едно назначение. За сметка на това компенсираше със способностите си.

— Моля да ме извиниш — каза Тамас. — За мен не е проблем да потърпя болката още малко, ако искаш да си довършиш играта.

Доктор Петрик спря, сви рамене и се обърна към вратата.

— Не си ли чувал за ирония, дърти негоднико?

Петрик отново погледна Тамас и се приближи до него. Той крачеше с походката на наднормено тегло, макар да беше хилав като клечка.

Медикът приседна на дивана, смъкна очилата си и започна да оглежда лицето му през монокъл.

— Плитки драскотини — рече той подир миг. — Нищо сериозно. Имал си леко сътресение. — Петрик щракна с пръсти пред лицето му и се вгледа във всяко от очите му. — Но вече си добре.

Подир това лекарят взе крака му — без особена предпазливост — и го премести в скута си. Там той свали бинтовете и се зае да разглежда раната.

— За теб вече се е погрижил лекар — каза той. В гласа му се долавяше острота.

— Да — рече Тамас. — С похитителите ми имаше лекар. Той излекува крака ми.

— Как изглеждаше раната преди?

— Не зная. През цялото време бях в безсъзнание.

— Имал си късмет. Изглежда костта е била пръсната. Който и да е бил колегата ми, свършил е добра работа — неохотно призна Петрик.

— Искам отново да го отвориш.

Лекарят бавно го погледна.

— Прощавай?

— Искам отново да отвориш раната.

Петрик внимателно отпусна крака.

— Явно раната на главата ти е по-сериозна, отколкото очаквах.

Наистина ли в гласа му се долавяше загриженост? Не, най-вероятно Тамасовите сетива му погаждаха номер.

— Хирургът е вложил късче злато, преди да зашие раната. — Тамас трябваше да замълчи за момент след тези думи. Дори от самото изричане му се гадеше. — Не мога да използвам способностите си.

Доктор Петрик си сложи очилата. В следващия момент ги свали, за да ги върне за трети път. Той подпря брадичката си с юмрук и се загледа в крака.

— Ти си луд — рече той. — Няма да го сторя. А и не е необходимо. С течение на времето около златния елемент ще се образува киста. Златото повече няма да се намира в досег с кръвта ти и отново ще можеш да използваш магията си.

— Това е заповед — каза Тамас.

— Нима мислиш, че това би помогнало? Ако шокът не те убие, ще изгубиш крака си. Което пак би могло да те убие. Очевидно е, че в момента ти не разсъждаваш ясно.

— Никслаус каза, че парчето звезда е със заострени ръбове. Това означава, че всеки път, когато се раздвижа, то ще разкъсва образувалата се около него тъкан и отново ще влиза в досег с кръвта ми. Всеки път го усещам.

Петрик се поколеба.

— Оценявам загрижеността ти — добави Тамас.

— Загриженост? — повтори лекарят. — Да, загрижен съм за себе си. Знаеш ли какво ще сторят с мен лакеите ти, ако умреш по време на процедурата или впоследствие? По пътя за насам се разминах с Олем. Не съм глупак. Очевидно е, че ти си го отпратил, за да не може да възрази. А Сабон още не се е върнал. Те двамата ще ме разкъсат.

— Кой ще те разкъса?

Сабон стоеше на прага, разкопчаващ мундира си. Униформата бе покрита с барутни петна, кал и обгаряния. Приличаше на миньорска дреха. По бузата на Сабон личеше разрез, вече засъхващ. Ръцете му бяха мръсни.

— Спипа ли го? — попита Тамас.

Сабон поклати глава:

— Съжалявам.

Фелдмаршалът преглътна укора си.

— Как успя да се измъкне?

— Имал е отдавна подготвен път за бягство — обясни Сабон. — Склад с таен проход, отвеждащ до канализацията. Хората ни завардват отточните места, но бих се изненадал, ако го открият. Влора все още го следи, само че той би могъл да изникне на всяко място в Адопещ. Сякаш бе очаквал да го настигнем.

Той изсумтя презрително и пристъпи по-близо, за да огледа крака на Тамас.

— Имал си и по-добри дни — рече той.

— Така е.

— Той ще изгуби ли крака? — обърна се тъмнокожият към доктор Петрик.

Запитаният не обърна внимание на предупредителния поглед, хвърлен му от Тамас.

— Възможно е, ако сторя онова, което той иска от мен.

— Какво е то? — Сабон погледна към Тамас.

Фелдмаршалът бавно си пое дъх.

— Лекарят на Никслаус е вложил късче злато край костта, преди да зашие раната. То е заострено, за да не позволи образуването на киста.

Сабон го изгледа смаяно.

— Негодник — изръмжа той. — Със зъби ще му откъсна ръцете, когато го спипам.

Тамас не можеше да възрази.

— Ако го заловим — поправи Тамас. — Петрик, настоявам да ме оперираш.

Докторът мълчаливо погледна към Сабон.

— Невъзможно — каза Сабон. — Ако умреш, цялата кампания ще бъде изложена на риск.

Цялата кампания. Тамас почти се усмихна. Сабон никога не би признал притеснението си.

— Ние току-що те спасихме — продължи приятелят му.

— Не бих могъл да продължа без магията си — каза Тамас. — Петрик, какви са рисковете, ако не го извадим?

Възрастният медик се навъси.

— Ако парчето наистина е с такава форма, кракът ще те боли непрекъснато. Няма да можеш да спиш, а последвалото изтощение няма да позволи на тялото ти да се възстанови. — С мрачен вид Петрик призна: — Наистина ще трябва да го извадим.

Сабон погледна към Тамас и лекаря.

— Желая ви късмет — каза той, напускайки стаята.

— Искали сте да ме видите?

Адамат пристъпи от крак на крак и хвърли бърз поглед към редицата хирургически инструменти, положени край Тамас. Хирургията винаги го изнервяше — имаше прекалено много неща, които можеха да се объркат. А и всяка година лекарите измисляха нови и болезнени начини да убиват под претекста на лечение. В действителност тази мисъл бе нерационална, самият Адамат го знаеше. Статистиката потвърждаваше напредъка на медицината. Някогашните практики, като кръвопускането, ставаха все по-непопулярни, изместени от модерни идеи за стерилизирането. От Времето на Крезимир насам медицината не беше се справяла толкова добре.

Фелдмаршалът седеше на ръба на операционната маса. Една от стаите в Благородническата палата бе превърната в операционна. Той беше гол, ако не се броеше кърпата, стегната около кръста му. А Адамат получи повод да се удиви от десетките стари белези, покриващи гръдта му. Някои бяха от остриета на саби, имаше белег от намушкване с нож, а също и зарасналите дупки на три куршума. На главата му имаше цицина, видима дори сред косата, а десният му крак бе зачервен и подут. Край него лекар в бяла престилка внимателно подреждаше инструментите си.

Значи Тамас беше жив, макар и изнурен. Клюкарските колони биха убили, за да узнаят какво се е случило вчера на улица „Пало“ и къде е бил Тамас през предишните два дни. Адамат реши да не пита за това.

Тамас кимна.

— Откри ли самоличността на предателя?

— Още не съм.

— Защо?

— Не се оправдавам, но аз върша работа, която би трябвало да бъде възложена на двадесетина.

— Плащаме ти добре, не е ли така?

— Не точно. А и парите не биха могли да ускорят напредъка на работата ми. Налага ми се да провеждам разпити, да пътувам много.

— Не точно?

— Аз разследвам счетоводителя, фелдмаршале. Не мога да го разпитам, а след това да му поискам чек.

Тамас изсумтя.

— Олем, погрижи се инспекторът да си получи възнаграждението.

Телохранителят в ъгъла преустанови краченето си, за да кимне.

— Никого ли не подозираш? — продължи Тамас.

— Подозрения имам, но не и категорични доказателства — отвърна Адамат.

— Получих писмо — фелдмаршалът посочи към бюрото си — от сина си Таниел. Той е в Рамензид, помага на граничарите да отблъснат кезианската атака. Двамата с Привилегирования Борбадор са открили, че могъща магьосница се е присъединила към нашествениците. Тя възнамерявала да отведе Привилегированите от кезианската кабала отвъд крепостта, до Крезим Курга, за да призове Крезимир с тяхна помощ.

Адамат буквално зина.

— Това е нелепо.

— Определено. Под обсада хората често губят перспектива. А и синът ми не е добре. — Тамас не уточни. — И все пак съм принуден да се съобразявам с обстоятелствата. Възможно е кезианците да са разработили ново оръжие или… — С гримаса той погледна към прозореца. — В работата си не откри ли още нещо за Обета на Крезимир? Нещо, което да показва защо да бъде призован? Или как той ще се опита да отмъсти за смъртта на избрания от него владетел?

— Не. Както ви казах, това ми разследване стигна до задънена улица. Някой, който не е искал това да се разчуе, е заличавал пасажи и късал страници. — Това бе притеснявало Адамат още от самото начало. — Информацията ми за Обета на Крезимир идва единствено от Привилегирования Борбадор.

— Което е лошо стечение на обстоятелствата. — Тамас допря пръсти до челото си и леко се олюля. Той наистина не изглеждаше добре. — Не бих искал да се поддавам на истеричност, но не мога изцяло да отхвърля възможността, че в това може да има истина? Да призоваваш богове… Кой си мисли за подобни неща?

— Все пак аз изпратих четвърта бригада — продължи той, махвайки с ръка. — Те трябва да се окажат достатъчни, за да удържат прохода срещу нашествениците. Съжалявам, ако съм прекъснал работата ти, инспекторе. Но исках да ти заръчам нещо.

— Слушам ви, фелдмаршале.

— Ако не преживея тази операция, искам да доведеш разследването си до край.

Адамат бе прободен от тръпки.

— С цялото ми уважение, в такъв случай аз бих погинал няколко часа след вас. Подозирам, че единствено страхът от подозрение все още ме е запазил жив. И по-точно, страхът от вас.

— Ще получиш телохранител — каза Тамас. — Ако умра, справедливостта ще бъде въздадена не от съдебно решение, а от стомана. Седма бригада би ти помагала с готовност.

Тамас наистина очакваше, че е възможно да умре. Страхът на Адамат нарасна. Ако Тамас умреше, всичко щеше да се разпадне, особено при тези събития. Армията щеше да се обърне да мъсти на останалите съветници; всеки щеше да отговаря само за себе си. Сред хаоса, който щеше да обгърне страната, нямаше да има победители. А ако фелдмаршалът оцелееше, Адамат щеше да продължи да го предава, разкривайки информация пред лорд Ветас. Какво бе станало с някогашната му морална непоклатимост? За стотен път инспекторът прецени риска да каже всичко на Тамас и да поиска помощта му. И за пореден път се отказа. Излизаше, че сигурността на близките му е по-важна от честта и морала.

Мислите на Адамат бяха прекъснати от появата на висок и пухкав мъж с дълга черна коса, вързана на опашка. Той пристъпваше с достойнството на владетел, макар да носеше шапката и престилката на готвач. Над главата си носеше сребърен поднос, а от престилката му висеше огромен черпак, достатъчно масивен, за да пръсне нечий череп.

Тамас уморено погледна към новодошлия.

— Михали?

— Донесъл съм ти бульон, с който да се подкрепиш преди операцията, фелдмаршале — каза Михали. — Смятам, че той ще ти помогне да се възстановиш.

Докторът се навъси към Михали.

— Никакви твърди или течни храни — рече той.

— Настоявам. — Михали протегна подноса към Тамас.

— В никакъв случай. Това може да породи усложнения по време на операцията, а…

Тамас махна с ръка.

— Ще се справя — каза фелдмаршалът. — Това не е нищо.

Адамат се канеше да се оттегли, оставяйки Тамас да пие бульона си, когато вратата отново се отвори, този път рязко. Инспекторът разпозна влезлия по-скоро по дрехите, отколкото по лицето. Архидиоцел Шарлемунд притежаваше страховита репутация, и не заради изнасяните от него проповеди. Сред по-ниските прослойки на обществото той не бе особено харесван, нещо типично за архидиоцелите.

— Тамас — поде той, — радвам се да видя, че си добре, само че съм дошъл по работа. Моите хора ми предадоха, че твоите войници отказват да им предадат онзи богохулен готвач. Вчера имало някакво стълкновение, когато дошли да го отведат…

Архидиоцелът замълча и се навъси, когато забеляза Михали, Адамат и останалите.

— Нима Михали е толкова важен? — каза Тамас.

— Ако зависеше от мен, щях да го оставя. За какво ми е един умопобъркан готвач? Но онези от архидиоцелите, които са по-ревностни във вярата, настояват за арестуването му. Те ме притискат, Тамас. Заплашват да оттеглят неутралитета на църквата.

— По-късно ще получиш решението ми.

— Ще трябва да настоя да го получа сега. — Шарлемунд отметна глава и отново погледна към Михали. — Ти си въпросният човек, нали? Богохулникът?

Михали бавно отпусна тепсията си край фелдмаршала и се обърна. Той си пое дъх и прибра огромното си шкембе.

— Аз съм майстор готвач. Към мен ще се обръщаш по полагащия се начин.

— Майстор готвач? — Архидиоцелът се изсмя. Ръката му се отпусна върху късата сабя на колана му. — Тамас, арестувам този човек в името на църквата.

— Вън.

Думите бяха тихи, но въпреки това Адамат имаше усещането, че цялата топлина е била изцедена от стаята. Той се обърна към Тамас, ала не фелдмаршалът бе изрекъл тази дума, а Михали.

— Как смееш… — Шарлемунд започна да изтегля оръжието си.

— Вън! — изрева Михали. Черпакът се озова в ръката му, прилягащ не по-зле от шпага. Широкият край се озова пред лицето на архидиоцела. — Лъжепоклонник, противен глупак. Само ми дай повод да те смажа.

Лицето на Шарлемунд се изкриви от гняв.

— Какви са тези глупости? Ти си арестуван в името на църквата! С черпака си няма да уплашиш никого, безбожни чревоугоднико!

Неочаквано Михали го нападна. Архидиоцелът отстъпи назад, изтегли оръжието си и замахна. Майсторът пресрещна острието с дръжката на черпака си, умело го изблъска встрани и удари Шарлемунд с такава сила, че онзи отхвърча над дивана.

Стаята бе притихнала. Олем изтича при поваления.

— Нима току-що убихте архидиоцела? — попита Адамат.

Михали изсумтя.

— Трябваше да го сторя — рече той. — Не оставяй бульона да изстине, фелдмаршале.

Без да каже нищо повече, майсторът готвач напусна стаята.

— Жив е, сър — каза Олем. — В безсъзнание е.

Адамат се спогледа с Тамас. В погледа на фелдмаршала той различи собственото си удивление.

— Олем, погрижи се архидиоцелът да бъде настанен в една от стаите на долния етаж. Паднал е зле по стълбите и си е наранил главата. Постарай се да намериш свидетели. За теб, инспекторе, съм сигурен, че също си видял това.

Адамат приглади дрехата си.

— Падането наистина беше много лошо. Търкулна се цели два реда стъпала, преди да го спрем.

— И аз останах с подобно впечатление — продължи Тамас. — Докторе, какво можеш да предпишеш на Шарлемунд?

Докторът презрително изгледа лежащия.

— Арсеник?

— По-скоро нещо, което да му даде хубаво главоболие за сметка на неотдавнашните спомени.

— Цианид.

— Докторе!

— Ще измисля нещо — промърмори медикът.

— Олем.

Олем, започнал да издърпва тялото на архидиоцела, поспря.

— Слушам?

— Какво е станало с пазачите на архидиоцела?

— Възнамерявах да ви кажа след операцията, сър.

— Не се съмнявам. Какво е станало?

— Каквото чухте, фелдмаршале — отвърна Олем, без да се изправя. — Момчетата не искат да изгубят Михали. Казват, че той ни носи късмет. Аз нямах нищо общо. Или поне не много.

— Как така им носи късмет? Какво е направил, за да мислят така?

— Напълнил е стомасите им — каза телохранителят.

— Жертви?

— Следващия път може и да има. — По лицето на Олем изникна сянка.

— А ако издам изрична заповед?

Телохранителят сведе взор.

— Сигурен съм, че ще бъде изпълнена, фелдмаршале.

Тамас затвори очи и ги разтърка.

— Ти какво предлагаш, инспекторе?

Адамат се сепна.

— Не съм сигурен, че познавам случая достатъчно добре. — Тук той се чувстваше все по-неловко; случилото се току-що изобщо не беше за неговите очи. Но определено трябваше да открие повече за този Михали.

— Да си представим, че го познаваш — настояваше Тамас.

— Лош военачалник е онзи, който се подчинява на прищевките на войниците си — каза Адамат. — И още по-лош е онзи, който не се вслушва в тях. Все пак има смекчаващи обстоятелства. — С глава той кимна към архидиоцела, когото Олем отново бе започнал да извлича от стаята.

— Олем.

Телохранителят отново спря.

— Той идва на себе си, сър.

— Бих предпочел това да не се случва още.

Последва звук от месест удар.

— Няма да се случи, сър.

Тамас подпря главата си с юмрук.

— Да се знае, че Михали е бил призован да служи в седма бригада на адранската армия. Изпратете бележка до Хасенбур, в която ги уведомявате, че могат да изпратят лекар, който да го наблюдава. На наши разноски. Така Кларемон няма да има основания да се притеснява.

— А църквата?

Фелдмаршалът въздъхна.

— Те могат да изпратят свещеник при него, ако искат. Да го обърне в правата вяра и прочие.

— И Михали официално е готвач на легиона?

— Майстор готвач.

— Тъй вярно, сър. Благодаря ви, сър.

Тамас изчака излизането на войника, преди да започне да пие бульона си. Минаха няколко мига, изпълнени единствено със звука от удовлетворените му глътки.

— Инспекторе?

— Слушам ви? — Адамат осъзна, че отново се е унесъл в мислите си.

— Свободен си.

При излизането си Адамат чу как фелдмаршалът се обръща към лекаря:

— Да пристъпваме към работа, Петрик.

Отвъд прага той се поколеба. Тамас се бе справил добре с неочакваната ситуация. Подобен човек не би търпял някой да не се подчинява на заповедите му. Инспекторът за пореден път се замисли дали да не му разкаже за лорд Ветас. Ако Тамас сам откриеше измяната му, Адамат щеше да изгуби шанса да си върне близките. Но ако Адамат опиташе да ги спаси, дори с помощта на Тамасовите войници, също имаше вероятност да ги изгуби. Рискът беше прекалено голям.