Кръгът

КНИГА ПЪРВА

„Божичко“, помисли си Мей. „Същински рай.“

Кампусът беше необятен и привидно разхвърлян, ослепителен в лазурните тихоокеански цветове, но същевременно всичко беше обмислено до най-малката подробност, изпипано от най-изкусните ръце. На терена на някогашна корабостроителница (по-късно автокино, след това битпазар, а накрая пущинак) сега имаше заоблени зелени хълмове и фонтан на Калатрава[2]. Както и зона за пикник с маси, подредени в концентрични кръгове. И два вида тенис кортове – червени и с тревно покритие. И волейболно игрище, по което дечица от забавачката към компанията тичаха, пищяха и се стрелкаха във всички посоки. Насред всичко това се издигаха корпоративните сгради – над хиляда и петстотин декара матирана стомана и стъкло, които представляваха централата на най-влиятелната компания в света. Небето беше безупречно синьо и без нито едно облаче.

Мей си проправяше път от паркинга към главната сграда и се стараеше да изглежда като естествена част от всичко наоколо. Алеята се виеше между портокалови и лимонови дръвчета, а тук-там червените павета бяха заменени с плочки с насърчаващи, вдъхновяващи послания. Върху червения камък на една плочка с лазер беше гравирано „Мечтай“. На друга – „Заключи се“. Бяха десетки: „Приобщи се“, „Изобретявай“, „Твори“. Мей едва не настъпи ръката на млад мъж в сив гащеризон, който поставяше нова плочка с надпис „Дишай“.

В слънчевия юнски понеделник Мей се спря пред главния вход под логото, гравирано на стъклото над него. Макар компанията да беше на по-малко от шест години, името и логото й – кръг около решетка с малко „с“[3]по средата – вече бяха сред най-известните в света. Тук, в главния кампус, работеха над десет хиляди служители, но Кръгът имаше офиси по целия свят и всяка седмица наемаше стотици надарени млади умове. Четири години подред беше пръв в класацията на най-престижните компании.

На Мей и през ум не би й минало, че може да има някакъв шанс да работи на подобно място, ако не беше Ани. Ани бе с две години по-голяма и бяха живели заедно три семестъра в колежа, в една ужасна сграда, станала поносима благодарение на изключителната им връзка – нещо като приятелки, или като сестри, или като братовчедки, на които им се иска да са сестри и никога да не се разделят. Една вечер през първия им месец на съжителство, по време на сесията, Мей си счупи челюстта, след като припадна, изнемощяла от грип и глад. Ани я предупреди да не мърда от леглото, но Мей реши да отиде до магазина да си вземе нещо кофеиново и се събуди на тротоара под едно дърво. Ани я заведе в болницата и изчака докато й шинират челюстта, прекара цялата нощ на един дървен стол до нея, а когато се прибраха, дни наред я храни със сламка. Подобни познания и отдаденост Мей не бе срещала у никого на годините на Ани или горе-долу на същата възраст. След тази случка Мей й стана толкова предана, колкото никога не си бе представяла, че може да бъде.

Докато Мей още учеше в колежа „Карлтън“ и се хвърляше от една магистратура в друга – от история на изкуството през маркетинг в психология (като накрая взе диплома за психолог, без каквито и да е планове за развитие в тази област) – Ани се дипломира, защити магистърска степен по бизнес администрация в „Станфорд“ и я поканиха на работа къде ли не, включително и в Кръга, където се озова броени дни след завършването. Сега заемаше длъжност с гръмко наименование – Директор по осигуряване на бъдещето, както се шегуваше самата Ани – и настоя Мей също да кандидатства. Мей я послуша и въпреки уверенията на приятелката й, че не е използвала никакви връзки, беше сигурна, че не е точно така и се чувстваше безпределно задължена. Един милион, не, един милиард души мечтаеха да са там, където се намираше Мей в момента – на прага на тази зала, висока десетина метра и осветена от калифорнийското слънце, на първия си работен ден в единствената компания, за която си струваше да работиш.

Мей бутна тежката врата. Коридорът беше дълъг колкото цял булевард и висок като катедрала. Нагоре бяха само офиси, цели четири етажа, всичките със стени от стъкло. За миг й се зави свят и бързо сведе глава към съвършено лъснатия под, където видя отражението на притесненото си лице. Разтегна устата си в усмивка, когато усети зад себе си нечие присъствие.

– Ти си Мей, предполагам.

Извърна се към красива млада глава, която се носеше над алено шалче и бяла копринена риза.

– Аз съм Рената.

– Здравей, Рената. Търся...

– Ани. Зная. Идва насам. – Откъм устройството в ухото на Рената се чу дигитално изпукване. – Всъщност в момента е...

Рената гледаше към Мей, но виждаше друго. Ретинен интерфейс, предположи Мей. Поредната иновация, родена между тези стени.

– В „Дивия запад“ е – каза Рената, когато отново фокусира Мей, – но скоро ще бъде тук.

Мей се усмихна:

– Да се надяваме, че има достатъчно сухари и здрав кон.

Рената се усмихна любезно, но не се засмя. Мей знаеше за практиката на компанията да кръщава всяка зона от кампуса на някоя историческа епоха. Добро хрумване – правеше това огромно място не толкова безлично, по-малко корпоративно. Определено биеше „Сграда ЗБ-изток“, предишното работно място на Мей. Последният й работен ден в офиса за комунални услуги в родния й град беше едва преди три седмици – всички се втрещиха, когато си подаде предизвестието, – но вече й се струваше абсурдно, че е похабила толкова време от живота си там. „Не искам и да чуя повече за този трудов лагер и всичко, което представлява“, помисли си Мей.

Рената продължаваше да получава сигнали от устройството в ухото си.

– А, момент – обади се, – сега казва, че още не може да се измъкне. – Рената погледна Мей със сияйна усмивка. –Какво ще кажеш да те заведа до бюрото ти? Тя ще дойде направо там след около час.

Мей за миг трепна при тези думи, „бюрото ти“, и веднага се сети за баща си. Той се гордееше с нея. Толкова се гордея, каза гласът му в съобщението. Оставил го беше в четири сутринта. Мей го получи, когато се събуди. Безкрайно се гордея, казваше баща й със стегнато гърло. Само две години след колежа и ето, вече с доходоносна работа в Кръга, със собствена здравна осигуровка, собствен апартамент в града, без да е в тежест на родителите си, които си имаха достатъчно грижи на главата.

Мей излезе с Рената на ливадата отвън. На изкуствения хълм под шарената сянка двама младежи се взираха в някакъв прозрачен таблет и оживено разговаряха.

– Ти ще си в „Ренесанса“, ето там – каза Рената и посочи през ливадата към постройка от стъкло и окислена мед. – Там са всички от „Обгрижване на клиенти“. Идвала ли си преди?

– Да – кимна Мей. – Няколко пъти, но не и в тази сграда.

– Значи си виждала басейна, спортната зона – Рената махна с ръка към синия правоъгълник и ръбатата постройка на фитнес залата зад него. – Там има зали за йога, кросфит, пилатес, масаж, спининг. Чух, че ходиш на спининг? Отзад са игрището за боче и новата инсталация за тетърбол. Кафетерията е от другата страна на ливадата... – Рената посочи към тучната трева, по която се бяха изтегнали като на плаж млади хора в официално облекло. – Пристигнахме.

Намираха се пред „Ренесанса“, друга сграда с дванайсетметров атриум, а над тях бавно се въртеше Калдерова[4] движеща се скулптура.

– Обожавам Калдер! – възкликна Мей.

– Знам – усмихна се Рената. Двете вдигнаха поглед към скулптурата.

– Тази преди е висяла във френския парламент. Май там беше.

Вятърът, който ги бе последвал вътре, раздвижи скулптурата така, че едната ръка посочи право към Мей, все едно лично я приветстваше. Рената хвана Мей за лакътя.

– Продължаваме ли? Насам.

Влязоха в стъклен асансьор с лек оранжев оттенък. Вътре се задействаха светлинки и Мей видя името си, изписано по стените, както и снимката си от гимназиалния годишник.

ДОБРЕ ДОШЛА, МЕЙ ХОЛАНД. От гърлото на Мей се изтръгна нещо като ахване. Не беше виждала тази снимка от години и никак не й беше липсвала. Заслугата ще да е на Ани, която за пореден път я атакуваше с въпросната снимка. Да, наистина, беше Мей – с широката уста, тънките устни, мургавата кожа, черната коса, – но на тази снимка, повече, отколкото на живо, високите скули й придаваха свиреп вид, кафявите очи не се усмихваха, а се взираха, мънички и студени, готови за война. От онзи момент – осемнайсетгодишна, гневна и несигурна – Мей бе наддала няколко така нужни килограма, лицето й бе поомекнало и тук-таме бе заформила извивки, които привличаха вниманието на мъже на различна възраст и с различни намерения. От гимназията насам се беше опитала да стане по-отворена към света, по-сговорчива, и ненадейната поява на снимката – напомняне за една далечна епоха, когато бе очаквала от света само най-лошото – я разтърси из основи. Миг преди изображението да й стане непоносимо, то изчезна.

– Да, всичко е със сензори – обясни Рената. – Асансьорът разчита идентификационната ти карта и казва „здрасти“. Ани ни даде снимката. Трябва да сте доста близки, щом има твои снимки от гимназията. Както и да е, дано нямаш нищо против. Правим го най-вече за посетители. Обикновено се впечатляват.

Докато асансьорът се издигаше, по стените се изписаха специалните събития за деня, като образите и текстовете се придвижваха от един панел към друг. Към всяко съобщение имаше видео, снимки, анимация, музика. В дванайсет щеше да има прожекция на „Коянискаци“[5], в един – демонстрация на самомасажиране, в три – гимнастика за повишаване на тонуса. В шест и половина имаше среща с някакъв непознат на Мей конгресмен, с побеляла коса, но младолик. Вратата на асансьора го показа как говори на подиум с веещи се зад него знамена, с навити ръкави и с длани, упорито свити в юмруци.

Вратите се разтвориха и разцепиха конгресмена на две.

– Пристигнахме. – Рената пристъпи на тясната пътека със стоманена решетка вместо под.

Мей погледна надолу и стомахът й се сви. Виждаше чак до партера на четири етажа под тях. Опита се да прозвучи небрежно:

– Предполагам, не пращате тук хора със световъртеж.

Рената спря и се обърна към Мей с дълбоко угрижен вид.

– Разбира се, че не. Но в профила ти не пишеше...

– Не, не – поклати глава Мей. – Добре съм.

– Сигурна ли си? Можем да те сложим по-долу, ако...

– Не, не. Честно. Всичко е идеално. Извинявай. Пошегувах се.

Рената беше видимо разтревожена.

– Окей. Само кажи, ако нещо не е наред.

– Ще си кажа.

– Ще си кажеш ли? Защото Ани би искала да съм сигурна.

– Ще си кажа. Обещавам – отговори Мей и се усмихна на Рената, която се съвзе и продължи напред.

Пътеката стигна до площадката на етажа, която беше широка и разделена на две от дълъг коридор. Стените към офисите от двете страни бяха стъклени и вътре се виждаха служителите. Хората бяха украсили работните си места обилно, но с вкус – едно помещение беше пълно с ветроходни принадлежности, повечето от които като че ли се крепяха сами във въздуха, провесени от голите греди, другаде беше пълно с бонзаи. Минаха покрай малка кухня с изцяло стъклени шкафове и рафтове, а магнитните прибори бяха налепени по хладилника в спретната решетка. Всичко беше осветено от разноцветните крушки на голям полилей от ръчно духано стъкло, чиито разклонения се протягаха в оранжево, прасковено и розово.

– Ето, ти си тук.

Спряха до една офис клетка – сива, малка и облицована в нещо като синтетичен лен. Сърцето на Мей се сви. Изглеждаше почти като офиса, в който беше работила през последните осемнайсет месеца. За пръв път нещо в Кръга да не е преобразено и да напомня за миналото. Материалът, с който бяха покрити стените – не можеше да повярва, изглеждаше абсурдно, – беше зебло.

Мей знаеше, че Рената я наблюдава, беше наясно, че по лицето й е изписано нещо като ужас. Усмихни се, помисли си. Усмихни се.

– Как ти се струва? – попита Рената, а очите й се стрелкаха по лицето на Мей.

Мей наложи на устата си да изрази подобие на удовлетворение.

– Страхотно. Изглежда чудесно.

Със сигурност не беше очаквала подобно нещо.

– Ами, добре тогава. Ще те оставя да си опознаеш новото работно място, а Дениз и Джосая ще се появят след малко да те разведат и да инсталират всичко.

Мей пак изкриви устата в усмивка, а Рената се обърна и излезе. Със сядането забеляза, че облегалката е полусчупена и столът не се движи, защото колелцата му като че ли са засекли – четирите. На бюрото имаше компютър, но древен модел, какъвто не можеше да се види никъде другаде в сградата. Остана толкова слисана, че усети как настроението й я повлича към същата онази черна пропаст, където бе прекарала последните няколко години.

Кой изобщо вече работи в офис за комунални услуги? Как се озова там? Как го допусна? Когато хората я питаха къде работи, бе по-склонна да излъже, че е безработна. Нима щеше да е по-различно извън родния й град?

След около шест години, прекарани в омраза към града, в проклинане на родителите си, задето са се пренесли в него и са я обрекли на ограниченията и недостига на всичко там – развлечения, ресторанти, просветени умове, – Мей напоследък бе започнала да си спомня за Лонгфийлд с нещо като умиление. Малко градче между Фрезно и Транкуилити, основано и кръстено през 1866 г. от фермер без капка въображение.

Сто и петдесет години по-късно населението му наброяваше под две хиляди души, повечето от които работеха във Фрезно, на около трийсет километра. Лонгфийлд беше евтин град и родителите на приятелите й бяха охранители, учители или шофьори, които обичаха да ходят на лов. От целия й випуск от осемдесет и един души, Мей бе сред дванайсетте, които отидоха в четиригодишен колеж, и единствената, която се насочи на изток от Колорадо.

Фактът, че стигна толкова далеч и задлъжня толкова много, само за да се върне да работи в местния офис за комунални услуги, съсипа и нея, и родителите й, макар те да казваха, че е взела правилното решение и че се е възползвала от сигурна възможност за добро начало, с което да започне да изплаща дълговете си.

Сградата, в която работеше, ЗБ-изток, представляваше отчайваща панелка с тесни процепи вместо прозорци. Повечето офиси вътре бяха с бетонни стени, боядисани в блатистозелено. Все едно работиш в съблекалня. Беше с десетина години по-млада от останалите, но дори трийсетинагодишните изглеждаха от друг век. Всички се прехласваха по компютърните й умения, които бяха елементарни и обичайни за всичките й познати. Колегите й обаче бяха впечатлени. Наричаха я „Черната светкавица“, някакъв банален намек за косата й, и я убеждаваха, че я чака „светло бъдеще“ в офиса за комунални услуги, ако си изиграе картите правилно. След четири-пет години, смятаха те, можеше да е управител на информационните технологии за цялата подстанция! Това безкрайно я дразнеше. Не беше ходила в колеж – елитно хуманитарно образование, за което плати 234 хиляди долара, – за да работи нещо такова. Но все пак си беше работа и парите й трябваха. Студентските заеми бяха бездънни и изискваха месечни вноски, затова прие позицията и заплатата с идеята да се оглежда за по-добри перспективи.

Прекият й началник беше мъж на име Кевин, който заемаше поста на специалист по технологиите, но по някакво странно стечение на обстоятелствата си нямаше и представа от технологии. Разбираше от кабели и сплитери – би трябвало да води радиопредавания от мазето си, а не да ръководи Мей. Всеки божи ден носеше едни и същи ризи с къс ръкав и едни и същи вратовръзки с ръждив цвят. Беше ужасен дразнител на сетивата, дъхът му миришеше на шунка, а мустаците му, рошави и непокорни, бяха като две щръкнали лапички – едната на югозапад, другата на югоизток, – подаващи се от вечно зеещите му ноздри.

Всичко, включително безбройните му оскърбления, би било търпимо, стига той да не вярваше, че Мей всъщност я е грижа. Кевин наистина смяташе, че Мей, възпитаничка на „Карлтьн“, мечтател със златни блянове, каквито малцина имат, я е грижа за тази работа в службата за комунални услуги. Че тя би се терзала, ако Кевин квалифицира представянето й през някой ден като незадоволително. Това я подлудяваше.

Случаите, когато я викаше в кабинета си, затваряше вратата и сядаше на ръба на бюрото си, бяха безкрайно мъчителни. „Знаеш ли защо си тук?“, питаше като пътен полицай спрял нарушител. Друг път, когато беше доволен от работата й за деня, правеше нещо още по-отвратително: хвалеше я. Наричаше я свое протеже. Обожаваше тази дума. Така я представяше на посетители: „Това е моето протеже, Мей. Доста умно момиче – в повечето случаи“ – и й смигаше като капитан на своя първи помощник, все едно двамата бяха преживели многобройни бурни приключения, обрекли ги на вечна преданост един към друг. „Ако сама не си попречи, тук я чака светло бъдеще.“

Това не се понасяше. Всеки един ден на тази работа през осемнайсетте месеца, прекарани там, Мей се чудеше дали наистина би могла да помоли Ани за услуга. Не беше от хората, готови да молят за подобно нещо – за собственото си спасение, избавление. Това значеше да признаеш, че си в нужда, да се натрапиш, да се „ръчкаш“, както казваше баща й, а Мей не беше възпитана така. Родителите й бяха кротки хора, не обичаха да са в тежест на никого, бяха тихи и горди, не приемаха подаяния.

Такава беше и Мей, но тази работа я промени, превърна я в нещо различно, в човек, готов на всичко, само и само да се махне. Направо й се гадеше от всичко това. Зелените стени. Машината за вода от време оно. И перфокарти, за бога! И грамоти за заслуги, когато някой се прояви. Ами работните часове! Наистина от девет до пет. Всичко беше като от друга ера, с право вече забравена, и това караше Мей да си мисли не само че пропилява собствения си живот, а че цялата тази фирма пропилява живота на хората, пропилява човешки потенциал и забавя хода на земното кълбо. Работната й кабинка, нейната кабинка, сякаш беше есенцията на всичко това. Ниските стени около бюрото, предвидени да спомогнат за пълната й концентрация върху работата, бяха облицовани със зебло, все едно всеки друг материал би я разсеял, би я подтикнал към по-екзотични начини да прекарва дните си. И така бе прекарала осемнайсет месеца в канцелария, където смятаха, че измежду всички материали, познати на човечеството, този, който служителите трябва да гледат всеки божи ден, е зеблото. При това едно такова мърляво, някаква нисша форма на зебло. Евтино бедняшко зебло, зебло на промоция.

Господи, заричаше се тя, когато напусна това място, никога повече няма да погледна, да докосна или изобщо да помисля за този материал.

И не очакваше отново да го види. Та колко често, извън деветнайсетия век, извън смесения магазин от деветнайсети век, някой вижда зебло? Не смяташе, че някога ще й се случи, но ето го и него, навсякъде около нея на новото й работно място в Кръга, и докато го гледаше, докато усещаше плесенясалата му миризма, очите й се насълзиха.

– Шибано зебло – измърмори си под носа.

Зад нея се чу въздишка и някой се обади:

– Сега осъзнавам, че май не е било добра идея.

Мей се обърна и видя Ани, която стоеше с прибрани до тялото ръце и свити юмруци като нацупено дете.

– „Шибано зебло“ – имитира киселата физиономия на Мей, след което избухна в смях. Когато се поуспокои, успя да каже: – Това беше невероятно. Много ти благодаря, Мей. Знаех, че няма да ти хареса, но исках да видя колко точно. Съжалявам, че те докарах почти до сълзи. Божичко!...

Тогава Мей погледна към Рената, която беше вдигнала невинно ръце.

– Не беше моя идея! – оправда се тя. – Ани ме накара! Не ме мрази!

Ани въздъхна, удовлетворена.

– Наложи се да купя цялата кабинка от „Уолмарт“. Ами компютърът! Цяла вечност го търсих онлайн. Мислех, че можем да качим нещо такова от нечие мазе, но в целия кампус нямаше нищо, достатъчно грозно и старо. Боже, само да си беше видяла физиономията![6]

Сърцето на Мей биеше бясно.

– Ти си пълна откачалка! – извика тя.

– Аз ли? – престори се на объркана Ани. – Не съм откачена. Аз съм страхотна!

– Не мога да повярвам, че си вложила толкова старание само за да ме разстроиш.

– Е, повярвай. Как иначе щях да стигна там, където се намирам в момента. Всичко опира до планиране и постоянство. – Ани й смигна като изпечен търговец и Мей не успя да сдържи смеха си. Пълна кукувица. – А сега да вървим. Ще ти направя пълна обиколка.

Докато я следваше, Мей си напомни, че Ани невинаги е била старши изпълнителен директор в компания като Кръга. Навремето, преди едва четири години, приятелката й учеше в колеж и се разкарваше навсякъде по мъжки анцуг – на лекции, на вечеря, дори на срещи. Както казваше едно от гаджетата й (многобройни, никога по двама наведнъж, все прилични момчета), Ани беше „пълна откачалка“. Но тя можеше да си го позволи. Беше от семейство с пари, потомствени богаташи, пък и беше много сладка, с трапчинки и дълги мигли и с толкова руса коса, че нямаше как да не е истинска. Имаше весел нрав и даваше вид на човек, който не взима нещата присърце за повече от няколко минути. Но беше и абсолютна откачалка. Длъгнеста, жестикулираше свирепо, когато говореше, и се отплесваше в странни теми и чудати мании – пещери, любителска парфюмерия, ду-уап музика. Поддържаше приятелски отношения с всичките си бивши гаджета, с всяка забивка, с всеки преподавател (познаваше ги лично и им пращаше подаръци по празниците). Бе ръководила или поне участвала в повечето, ако не и във всички, клубове в колежа, включваше се във всички каузи и пак намираше време да се отдаде на ученето – всъщност на всичко, – като същевременно все тя се правеше на идиот по купоните, за да повдигне настроението на останалите, все тя оставаше до края. Единственото разумно обяснение би било, че просто не спи, но случаят не беше такъв. Ани спеше като пор по осем до десет часа на ден и можеше да го прави навсякъде – по време на триминутно пътуване в колата, в мърлявото сепаре в закусвалнята до колежа, на чийто и да е диван, по всяко време.

Мей знаеше всичко това от личен опит, тъй като по едно време й беше станала нещо като личен шофьор на дългите пътешествия из Минесота, Уисконсин и Айова за безбройните – и в повечето случаи безсмислени – кроскънтри състезания. Мей беше получила частична стипендия да се състезава за „Карлтън“ и тъкмо покрай бягането се запозна с Ани, която беше с две години по-голяма от нея. Без кой знае какви усилия Ани беше блестящ бегач, но често не се вълнуваше много-много дали тя самата, или отборът като цяло, печели или губи.

Ани можеше да се отдаде изцяло на едно състезание, да се подиграва на противниците, да ги обижда за униформите или за оценките им на изпитите, а в следващия момент да не прояви и капка интерес към резултата и просто да се радва, че е участвала. По време на дългите пътувания в колата й – обикновено караше Мей – Ани вдигаше босите си крака на таблото или ги провесваше през прозореца и коментираше пейзажа, или часове наред фантазираше какво ли става в спалнята на двамата им треньори, женена двойка с еднакви, почти войнишки подстрижки. Мей се смееше на всичко, което излизаше от устата на Ани и това я отвличаше от мислите за състезанията, на които тя, за разлика от Ани, трябваше да победи или поне да се представи добре, за да оправдае стипендията, която получаваше от колежа. Винаги пристигаха броени минути преди срещата и Ани все забравяше в коя дисциплина се очаква да бяга и дали изобщо й се бяга.

И така, как беше възможно този хаотичен, абсурден човек, който все още си разнасяше парченце от бебешкото одеялце в джоба, да се издигне толкова бързо и толкова високо в Кръга? Днес тя беше един от четирийсетте водещи умове в компанията – или Бандата на четирийсетимата, – посветени в най-секретните планове и данни. Как бе успяла да издейства назначението на Мей, без дори да си мръдне пръста? Да уреди всичко за броени седмици, след като Мей най-накрая преглътна всякаква гордост и склони да я помоли? Това беше доказателство за волята на Ани, за необяснимото й и заложено в основата на съществото й чувство за предопределеност. На пръв поглед Ани не даваше признаци за дива амбиция, но Мей беше сигурна, че в нея се таи нещо, което й бе наложило в крайна сметка да се озове тъкмо тук, независимо откъде идва. Ако ще да бе израсла в сибирската тундра, да се беше родила сляпа в семейство на овчари, пак щеше да стигне дотук, сега.

– Благодаря, Ани – продума Мей, без да се усети.

Бяха минали покрай няколко конферентни зали и фоайета и прекосяваха новата галерия на компанията, където висяха няколко картини на Баскиа[7], току-що откупени от един почти фалирал музей в Маями.

– За нищо – каза Ани. – Съжалявам, че си в „Обгрижване на клиенти“, знам, че звучи тъпо, но имай предвид, че половината от старшите партньори в компанията са започнали оттам. Вярваш ли ми?

– Вярвам ти.

– Добре, защото е така.

Излязоха oт галерията и се озоваха в кафетерията на втория етаж.

– „Стъклената столова“. Знам, ужасно име – каза Ани.

Заведението беше проектирано така, че хората ядяха на девет различни нива, като подовете и стените бяха изцяло от стъкло. На пръв поглед изглеждаше все едно всички висят във въздуха.

Минаха през Заемната, откъдето служителите можеха да заемат безплатно всичко – от велосипед през телескоп до делтаплан, – и влязоха в Аквариума, проект на един от основателите. Стояха пред огромен контейнер, в който призрачни медузи бавно се издигаха и спускаха без явна посока или цел.

– Ще те наблюдавам – каза Ани, – и всеки път, когато постигнеш нещо забележително, ще се погрижа всички да разберат, за да не стоиш там твърде дълго. Тук развитието е сигурно, а както знаеш, назначаваме на по-високи постове само вътрешни хора. Така че просто си върши работата, не надигай много глас и за нула време ще излезеш от „О. К.“ и ще започнеш на някое готино местенце.

Мей се вгледа в очите на Ани, които лъщяха под светлината от аквариума.

– Не се притеснявай. Бих се радвала на всичко, стига да е тук.

– По-добре да си ниско на стълбата, по която искаш да се качваш, отколкото в средата на такава, по която не искаш, нали така? Някоя шибана, говняна стълба.

Мей се засмя. Шокиращо бе да чуеш такива мръсотии от такова хубаво лице.

– Винаги ли си псувала толкова? Не те помня такава.

– Само когато съм уморена, което е кажи-речи винаги.

– А беше такова мило момиче.

– Извинявам се. Мамка му, извинявам се, Мей! Ебаси, Мей! Добре, хайде да видим още неща. Кучкарника!

– Днес изобщо ще работим ли? – попита Мей.

– Да работим? Е, ние работим! Това ти е задачата първия ден: да опознаеш мястото, хората, да се аклиматизираш. Нали знаеш, като си слагаш нов паркет вкъщи...

– Не, не знам.

– Е, като си слагаш, първо трябва да оставиш дървото за десетина дни, за да се аклиматизира. Чак тогава го монтираш.

– Значи, по тази аналогия, аз съм дървото?

– Ти си дървото.

– След което ще бъда монтирана.

– Да, ще те монтираме. Ще те заковем с десет хиляди малки пирончета. Много ще ти хареса.

Отидоха до кучкарника, творение на Ани. Нейното куче, Д-р Кинсман, наскоро беше умряло, но след няколко много щастливи години тук, винаги близо до стопанката си. Защо трябва хиляди служители да си оставят кучетата вкъщи, като могат да ги доведат тук, където ще са сред хора и други кучета и където ще се грижат за тях, вместо да си седят сами. Такава била логиката на Ани, всички веднага се съгласили и сега идеята се смяташе за гениална. Отидоха и до нощния клуб – който обикновено се ползваше през деня за нещо, наречено „екстатични танци“, страхотна тренировка, каза Ани, – видяха и открития амфитеатър – „имаме десетина любителски комедийни трупи“, – а след всичко това отидоха да обядват в голямата кафетерия на първия етаж, където на малка сцена в ъгъла свиреше китарист, който приличаше на любим изпълнител на родителите на Мей.

– Това да не е?...

– Той е – каза Ани, без да забави крачка. – Всеки ден идва някой. Музиканти, комици, писатели. Това е любимият проект на Бейли, да ги кани тук за някоя и друга изява, особено като имаш предвид колко трудно им върви навън.

– Знаех, че понякога идват такива гости, но всеки ден?

– Наемаме ги за една година напред. Направо се избиват.

Мъжът пееше с чувство, килнал глава, косата скриваше очите му, а пръстите му трескаво играеха по струните, но повечето хора в кафетерията не му обръщаха никакво внимание.

– Не искам и да си помисля колко струва това.

– Боже, да не мислиш, че им се плаща. А, чакай, трябва да се запознаеш с този човек.

Ани спря един мъж на име Випул, който скоро щял да революционизира цялата телевизия – медията, която повече от всички останали още си стоеше заседнала в двайсетия век.

– По-скоро деветнайсети – поправи я той с лек индийски акцент, макар че английският му звучеше прецизно и надменно. – Това е последното място, където клиентите никога не получават каквото искат. Последната следа от феодалните взаимоотношения между производител и зрител. Край на васалството! – завърши той, сбогува се и си продължи по пътя.

– Този тип е на съвсем друго равнище – каза Ани, докато си проправяха път навътре в кафетерията. Спряха се край пет-шест маси при изключителни хора и всеки работеше по нещо, което Ани смяташе, че „ще разтърси целия свят“ или „ще промени живота ни“, или че е „петдесет години преди времето си“.

Обхватът на дейностите тук беше зашеметяващ. Срещнаха две жени, които работеха над подводен проучвателен съд, който щеше да разкрие тайните на Марианската падина.

– Ще я картографират като Манхатън – каза Ани и двете жени не оспориха преувеличението.

Спряха се и при трима млади мъже, които гледаха в екран, вграден в масата. На него се виждаха триизмерни чертежи на ново по рода си нискобюджетно жилище, което лесно щеше да се въведе в развиващите се страни.

Ани хвана Мей за ръката и я повлече към изхода.

– Сега отиваме към Охрената библиотека. Чувала ли си за нея?

Мей не беше, но не искаше да си признае.

Ани й хвърли заговорнически поглед.

– По принцип не би трябвало да я виждаш, ама хайде, от мен да мине.

Качиха се в плексигласов асансьор с неоново осветление и се заиздигаха през атриума с изглед към всяко ниво и офис по пътя им, цели пет етажа.

– Не мога да разбера как подобни неща се вписват в бюджета – зачуди се Мей.

– Боже, и аз нямам представа. Само че тук не става въпрос само за пари, както предполагам сама се досещаш. Има достатъчно приходи, които да удовлетворят страстите на тази общност. Онези момчета с екожилищата, например, са програмисти, но двама са учили и архитектура. Изготвиха предложение и Мъдреците направо пощуряха. Особено Бейли. Направо си умира да спонсорира любознателността на великите млади умове. А библиотеката му е нещо нереално. Това е етажът.

Излязоха в дълъг коридор, чиито стени в цвят тъмна череша и орех бяха осветени в приглушената кехлибарена светлина на гъсторазположените полилеи.

– Старомодно отвсякъде – отбеляза Мей.

– Знаеш го Бейли, нали? Ами, пада си по такива праисторически работи. Махагон, месинг, витражи. На това му вика естетика. Преборили са го за другите сгради, но тук командва той. Виж това.

Ани се спря пред огромна картина, портрет на Тримата мъдреци.

– Грозилище, а?

Картината наистина беше някак нескопосана, сякаш рисувана от гимназист. На нея Тримата създатели на компанията бяха подредени пирамидално и облечени в най-типичните си дрехи, а по лицето на всеки леко карикатурно беше изписан характерът му. Тай Господинов, детето чудо на Кръга, беше с неугледни очила и огромен анорак с качулка. Гледаше наляво, усмихнат, все едно се наслаждава на момент на уединение, настроен на някаква далечна честота. Казваха, че се държи почти като аутист и тази картина като че ли целеше да го подчертае. С тъмната си рошава коса и гладко лице изглеждаше на не повече от двайсет и пет.

– Тай изглежда все едно за нищо не му пука, нали? – попита Ани. – Само че не е така. Никой от нас нямаше да е тук, ако той не беше такъв гений на мениджмънта. Но по-добре първо да ти обясня едно-друго. Бързо ще се издигаш, така че си трябва.

Тай, или Тайлър Александър Господинов, бил първият Мъдрец, обясни Ани, всички му казвали просто Тай.

– Това ми е ясно – каза Мей.

– Не ме прекъсвай. Изнасям ти същата реч като пред държавните глави!

– Слушам...

Ани продължи.

– Тай съзнава, че е – меко казано – не особено социален тип, а грубо казано – тотален провал в общуването. И така, само шест месеца преди компанията да излезе на борсата, той взима много мъдро и доходоносно решение: наема другите двама Мъдреци, Еймън Бейли и Том Стентън. Този ход разсейва страховете на всички инвеститори и в крайна сметка утроява пазарната оценка на компанията.

Първичното публично предлагане набира капитал от три милиарда долара, безпрецедентно, но не и неочаквано. Така, с всички парични грижи зад гърба си и със Стентън и Бейли на борда, Тай е свободен да отплува, да се скрие, да изчезне. С всеки следващ месец се появява все по-рядко и по-рядко из кампуса и медиите.

Става още по-затворен в себе си и аурата около него, умишлено или не, расте. Всички, които следят Кръга, се чудят: „Къде е Тай, какво е замислил?“. Неговите идеи обаче се държат в тайна до самото им излизане на бял свят и с всяка следваща иновация, представена от Кръга, става все по-трудно да се каже дали е плод на самия Тай, или продукт на все по-обширната група изобретатели, най-добрите в света, които вече са част от компанията.

Повечето хора предполагат, че той все още е активно замесен във всичко, че с нюха си за решения – глобални, елегантни и подлежащи на безгранично усъвършенстване – има пръст във всяка голяма иновация на Кръга. Основава компанията едва след първата година в колежа, без особен предприемачески усет или конкретни цели. „Викахме му Ниагара“, казва съквартирантът му в една от първите статии за Тай. „Идеите му извираха от главата ей така, с милиони, всяка секунда на всеки ден, безкрайни и изумителни.“

Тай създава базовата система, наречена Унифицираната операционна система, която събира на едно място цялата онлайн информация за потребителите, съществувала до момента поотделно и разхвърляно: профилите им в социалните мрежи, разплащателните им сметки, различните пароли, имейл акаунти, потребителски имена, предпочитания и всеки възможен инструмент и проявен интерес. Старият метод – отделна транзакция, отделна система за всеки сайт и всяка покупка – е все едно да се качваш на различна кола за всяка ежедневна задача. „Не би трябвало да ни се налага да имаме осемдесет и седем различни коли“, казва Тай по-късно, след като системата му вече е превзела мрежата и света.

Вместо това той събира в едно всичко, всяка нужда и инструмент на всеки потребител, и създава ТиСи – един профил, една самоличност, една парола, една разплащателна сметка за всеки човек. Край на десетките пароли и имена. Устройствата вече знаят кой си – истинското ти аз, непоклатимо и неприкрито, – знаят кой плаща, кой се регистрира, отговаря, коментира, разглежда и бива разглеждан. Трябва да ползваш истинското си име, а то е свързано с кредитните ти карти, с банката ти, следователно плащането на всичко е лесно. Едно-единствено копче до края на онлайн живота ти.

За да ползваш който и да било инструмент на Кръга – а те са най-добрите, най-разпространените, всемогъщи и безплатни, – трябва да го правиш от свое име, с истинската си идентичност, с ТиСи. Ерата на фалшивите самоличности, кражбата на лични данни, многобройните потребителски имена, сложни пароли и платежни системи остава в миналото. Всеки път, щом искаш да видиш нещо, да използваш нещо, да коментираш или да си купиш нещо, можеш да го направиш с един бутон, един акаунт; всичко е свързано, проследимо и лесно, всичко може да се управлява от телефон или лаптоп, таблет или ретинен интерфейс. Веднъж направиш ли си един елементарен акаунт, можеш да достигнеш до всяко кътче на интернет, до всеки портал, до всеки сайт за плащане, до всичко, което искаш.

ТиСи променя интернет из основи в рамките на една-единствена година. Въпреки че някои сайтове първоначално се противят и защитниците на свободния интернет се борят за правото на анонимност онлайн, могъщата вълна на ТиСи домита всяка опозиция. Започва се с търговските страници. Защо сайт, който няма нищо общо с порното, да иска анонимни потребители, когато може да знае точно кой е прекрачил прага му? За една нощ всички коментари стават вежливи, защото потребителите носят лична отговорност. Троловете, малко или много превзели интернет, са изтласкани обратно в мрака.

А тези, които искат или имат нужда да следят движенията на потребителите си онлайн, намират своята Валхала: реалните покупателни навици на реални хора вече са напълно измерими, а маркетингът, насочен към тези реални хора, може да се извършва с хирургическа прецизност. Повечето потребители на ТиСи, повечето интернет ползватели, които просто искат леснота, ефикасност, чисто и безпроблемно обслужване, са изумени от резултатите. Вече не им се налага да помнят дванайсет самоличности и пароли, вече не трябва да понасят лудостта и гнева на анонимните глутници, не е нужно да търпят тромав маркетинг, който, в най-добрия случай, улучва на около километър от интересите им. Сега съобщенията, които получават, са фокусирани, точни и в по-голяма част от случаите дори добре дошли.

А Тай създава всичко това кажи-речи случайно. Писва му да помни самоличности, да въвежда пароли и данни на кредитни карти и съставя код, за да улесни целия процес. Дали нарочно е използвал първата буква от името си за ТиСи? Казва, че го е осъзнал чак след това. Дали е имал представа за пазарните последствия от ТиСи? Твърди, че е нямал, и повечето хора вярват, че печалбите от изобретенията му идват от другите двама Мъдреци, тези с опита и бизнес нюха. Тъкмо те дават бъдеще на ТиСи, намират начин да оберат реколтата от всички иновации на Тай и са тези, благодарение на които компанията се превръща в силата, потопила Фейсбук, Туитър, Гугъл, а по-късно и Алакрити, Зупа, Джеф и Куан.

– Том не изглежда много добре тук – отбеляза Ани. – В действителност няма чак толкова акулски вид. Но чувам, че много харесва картината.

Вляво под Тай стоеше Том Стентън, изпълнителният директор, пропътувал света и самоопределил се като „Капиталист Прайм“ (обожаваше Трансформърс[8]). Беше облечен с италиански костюм и се хилеше като вълка, току-що изял бабата на Червената шапчица. Косата му беше тъмна, но прошарена по слепоочията, а очите – безизразни, непроницаеми. Приличаше на спекулант от Уолстрийт през осемдесетте – без скрупули, че е богат, необвързан, агресивен, може би дори опасен. Беше разточителен титан, едва прехвърлил петдесетте, който като че ли ставаше все по-могъщ с всяка изминала година и без колебание използваше парите и влиянието си.

Не се боеше от президенти. Не скланяше глава нито пред съдебни дела на Европейския съюз, нито пред спонсорирани от държавата китайски хакери. Нищо не бе обезпокоително, нищо не бе непостижимо, нищо не бе извън финансовите му възможности. Притежаваше отбор в НАСКАР, някоя и друга състезателна яхта, пилотираше собствен самолет. Беше анахронизмът в Кръга, бляскавият главен изпълнителен директор, който будеше смесени чувства у мнозина от младите утописти в компанията. Крещящото му консуматорство категорично отсъстваше от живота на останалите двама Мъдреци. Тай беше наел разнебитен двустаен апартамент на няколко километра от Кръга, но тъй като никой не го беше виждал да влиза или да излиза от кампуса, всички смятаха, че се е заселил там. А за Бейли беше ясно – живееше в известна всекиму съвсем скромна къща с три спални на леснодостъпна улица на десет минути от работа. Стентън обаче имаше къщи навсякъде – в Ню Йорк, Дубай, Джаксън Хоул. Притежаваше цял етаж от Милениум тауър в Сан Франциско. Остров край Мартиника.

Еймън Бейли, нарисуван до него, изглеждаше в пълен покой, дори щастлив в присъствието на другите двама, който, поне привидно, бяха противоположност на ценностите му. Неговият портрет, вдясно под Тай, го изобразяваше такъв, какъвто е – с побеляла коса, румени страни, блеснали очи, весел и искрен. Той беше публичното лице на компанията, личността, която всеки свързваше с Кръга. Когато се усмихнеше, което правеше почти постоянно, усмихваха се устата му, очите му, дори като че ли и раменете. Имаше чувство за хумор. Знаеше как да те разсмее. Умееше да говори поетично, но в същото време добре аргументирано и слушателите му в един миг се радваха на красноречието му, в друг – на здравия му разум. Беше роден в Омаха, в съвсем обикновено шестчленно семейство, а в миналото му не се таеше нищо кой знае колко удивително. Бе учил в университета „Нотр Дам“, беше се оженил за приятелката си от съседния колеж, „Сейнт Мери“, и сега си имаха четири деца – три момичета и, най-накрая, момче, което обаче се бе родило с церебрална парализа. „Той е белязан“, бе казал Бейли, обявявайки раждането му пред компанията и пред света. „И затова ще го обичаме още повече.“

От тримата Мъдреци най-често може да срещнеш тъкмо Бейли – или ще се разхожда из кампуса, или ще свири на тромбон на Вечерта на таланта, или цък ще представя Кръга в някое телевизионно предаване и с лека ръка ще отхвърля въпросите за поредното разследване на Федералната комисия по комуникациите, а ако ли не – през смях ще обявява някое полезно ново приложение или революционна технология. Предпочиташе да го наричат чичо Еймън и когато се разхождаше из кампуса, всички наистина му се радваха като на любимия си чичо, приветлив и всеотдаен. „Бил Мъри на Пебъл Бийч[9]“, както веднъж го бе описал Стантън. „Всички го обичат, а мисля, че и той наистина обича всички.“ Тримата Мъдреци, както в истинския живот, така и на портрета, представляваха странен букет от разнородни цветя, но комбинацията без съмнение бе сполучлива. Всички знаеха, че е така, и мнозина от класацията на списание „Форчън“ с петстотинте най-процъфтяващи компании бяха опитали да заимстват този триглав модел на управление, но с променливи резултати.

– В такъв случай защо не са се бръкнали за истински портрет от човек, който знае какво прави? – попита Мей.

Колкото повече гледаше портрета, толкова по-странен й се струваше. Художникът го беше аранжирал така, че всеки от Мъдреците бе положил ръка на рамото на някого от другите двама. Беше абсурдно, а извиването и протягането на ръцете им беше извън всякакви физически закони.

– Според Бейли е много забавен – каза Ани. – Даже искаше да го сложат в главното фоайе, но Стантън не се съгласи. Нали знаеш, че Бейли е колекционер? Има особен вкус. Може да прави впечатление на веселяк, на съвсем обикновен човечец от Омаха, но е познавач и е голям маниак на тема съхраняване на миналото – дори като става въпрос за кофти изкуство от миналото. Чакай само да му видиш библиотеката.

Стигнаха до огромна врата, която изглеждаше (и най-вероятно беше) от средновековието – като порта, която навремето е възпирала варварите. На нивото на гърдите стърчаха две гигантски чукала под формата на гаргойли и Мей не пропусна да се пошегува:

– Май не стават за чукане.

Ани изпръхтя, махна с ръка пред един син панел на стената и вратата се отвори. Обърна се към Мей:

– Яко, а?

Стояха в библиотека на три нива, издигащи се около открит атриум. Всичко беше изработено от дърво, мед и сребро – същинска симфония от приглушени цветове. Имаше най-малко десет хиляди книги, повечето от които подвързани с кожа и подредени по лъскавите, лакирани лавици. Между книгите стояха строги бюстове на именити хора: гърци и римляни, Джеферсън, Жана д’Арк, Мартин Лутър Кинг. От тавана висеше модел на „Елегантната гъска“[10] – или може би на „Енола Гей“[11]? Имаше и десетина антични глобуса, осветени отвътре с мека жълтеникава светлина, която сгряваше множеството вече погубени нации.

– Накупил е сума ти подобни неща, които са били на косъм да бъдат продадени на търг или да се затрият някъде.

Това е неговият кръстоносен поход, нали разбираш. Отива в някое западащо имение при хора, които са тръгнали да си разпродават съкровищата на ужасна безценица, и плаща пазарна цена за всичко, даже дава на собствениците неограничен достъп до вещите им. И те постоянно висят тук – всякакви побелели старци идват да четат или да си галят вещите. О, а това трябва да го видиш. Ще ти увисне ченето!

Ани поведе Мей нагоре по стъпалата, покрити със сложни мозайки, които вероятно бяха репродукции на мотиви от Византийската епоха. Докато се качваше, Мей се държеше за месинговото перило и забеляза, че по него няма и следа от отпечатъци, нито едно петънце. По пътя видя зелени счетоводителски настолни лампи, блестящи медни и златни телескопи, кръстосани в различни посоки, надзъртащи през прозорчета с фигурални стъкла.

– О, я виж там горе – възкликна Ани.

Мей вдигна очи и видя, че таванът представлява витраж с безброй ангели, подредени в кръгове.

– От някаква църква в Рим е.

Стигнаха до най-горния етаж на библиотеката и Ани поведе Мей през тесни коридори от книги със заоблени гръбчета, някои от които високи колкото самата нея – Библии, атласи, илюстрирани исторически книги за войни и бунтове, за отдавна изчезнали нации и народи.

– Така. А сега виж нещо – каза Ани. – Чакай... Преди да ти го покажа, трябва да сключим устен договор за конфиденциалност.

– Добре.

– Ама сериозно.

– Сериозно. Съвсем сериозна съм.

– Хубаво. А сега, като мръдна тази книга... – помести голям том, озаглавен „Най-хубавите години от нашия живот“. – Гледай!

Стената, отрупана със стотици книги, започна бавно да се отмества, докато се разкри проход към тайно помещение.

– Страшно гъзарско, а? – усмихна се Ани и двете влязоха. Стаята беше кръгла и по стените имаше още книги, но акцентът беше дупка в средата на пода, оградена с меден парапет. От центъра се спускаше стълб, водещ към незнайни дълбини.

– Пожари ли гаси? – засмя се Мей.

– Знае ли човек... – отговори Ани.

– Къде ли води?

– Доколкото мога да преценя, до личното му паркомясто.

Мей онемя.

– Слизала ли си?

– Не, беше рисковано дори само да ми го покаже. Не трябваше. Той самият си го каза. А сега аз го показвам на теб, което е тъпо. Но пък знаеш що за акъл има този човек. Може да има каквото си поиска, а си поръчва пожарникарски стълб, който стига през седем етажа до гаража.

От устройството в ухото на Ани се чу дигитално препукване и тя каза на човека от другата страна на линията, че идва. Трябваше да тръгват.

– Е – погледна я Ани в асансьора, докато се спускаха към офисите, – трябва да вървя да посвърша малко работа. Време е за инспекция на планктона.

– Моля?

– Нали се сещаш, дребни бизнес проекти, които се надяват големият кит – тоест ние – да ги хареса и да ги изпапка. Веднъж седмично се срещаме с такива хора, мераклии да станат новия Тай, които се опитват да ни убедят, че трябва да ги наемем. Малко е тъжно, защото вече дори не се и преструват, че ще носят някакъв приход или дори че имат потенциал за такъв. Слушай, ще те предам в ръцете на двама представители на компанията. Взимат си работата много на сериозно. Внимавай, защото наистина я взимат много на сериозно. Ще те разведат из останалата част от кампуса, а после ще мина да те взема за партито по случай слънцестоенето, става ли? Започва в седем.

Вратите се отвориха на втория етаж, близо до Стъклената столова, и Ани представи Мей на Дениз и Джосая. И двамата наближаваха трийсетте, излъчваха искреност и бяха облечени в семпли ризи в приятни цветове. Всеки стисна дланта на Мей в своите две и едва ли не се поклони.

– Погрижете се днес да не работи – бяха последните думи на Ани, преди да изчезне обратно в асансьора.

Джосая, слаб и силно луничав мъж, извърна сините си немигащи очи към Мей.

– Толкова се радваме да се запознаем!

Дениз, висока, слаба и с азиатски черти, се усмихна и за миг затвори очи, все едно се наслаждава на момента.

– Ани ни разказа за вас двете и от колко отдавна се познавате. Тя е душата и сърцето на това място, затова сме големи късметлии, че вече и ти си при нас.

– Всички обичат Ани – добави Джосая.

Мей се почувства доста неловко от почтителното им отношение. Със сигурност бяха по-възрастни от нея, но се държаха все едно е някое величие на посещение.

– И така, знам, че сигурно част от нещата ще са излишни – каза Джосая, – но бихме искали да ти направим пълната обиколка, ако нямаш нищо против. Обещаваме да не те разочароваме.

Мей се засмя, подкани ги да вървят и тръгна след тях.

Останалата част от деня премина във вихър от стъклени стаи и кратки, невероятно сърдечни срещи. Всички, с които се запозна, бяха заети и на прага на преумората, но въпреки това я увериха колко много се вълнуват от тази среща, колко се радват, че вече са колеги, не пропуснаха да отбележат, че всеки приятел на Ани е и техен... Заведоха я до здравния център и я представиха на д-р Хемптън, лекарката с расти, която го ръководеше. Показаха й спешното отделение и я запознаха със сестрата, шотландка, която приемаше пациентите. Обиколиха биоградините с площ близо сто квадратни метра, където двама фермери показваха на голяма група служители на Кръга новата реколта моркови, домати и къдраво зеле. Отидоха до миниголф игрището, киното, боулинг залата, магазина за хранителни стоки. Най-накрая стигнаха до самия край на кампуса, поне така предположи Мей, тъй като видя оградата и отвъд нея – покривите на хотелите в Сан Винченцо, където отсядаха посетителите на Кръга. Дениз и Джосая я заведоха до общежитията. Ани й беше споменала, че често преспива там и вече ги предпочита пред собственото си жилище. Когато се разходиха по коридорите и видя подредените стаи, всяка с лъскав кухненски бокс, бюро, мек диван и легло, Мей трябваше да признае, че наистина излъчваха някаква притегателна сила.

– В момента имаме сто и осемдесет стаи, но се разрастваме бързо – каза Джосая. – При десетина хиляди души в кампуса винаги има даден процент, които работят до късно или просто искат да си подремнат през деня. Стаите са винаги безплатни, винаги почистени – само трябва да провериш онлайн кои са свободни. В момента се изчерпват много бързо, но планът е да станат поне няколко хиляди в рамките на следващите една-две години.

– А след парти като това довечера, всичко задължително се запълва – добави Дениз и й смигна заговорнически.

Обиколката продължи и следобеда, когато минаха през кулинарния курс да дегустират храната, която в този ден се приготвяше под инструктажа на прочута млада готвачка, известна с това, че не изхвърля никоя част на животното. Тя поднесе на Мей ястие, наречено „печено свинско лице“, което Мей опита и установи, че има вкус на по-тлъст бекон. Много й хареса. Разминаха се с други посетители на обиколка из кампуса – групи колежани, търговци и един сенатор с антуража си. Видяха зала за старомодни аркадни игри и игрище за бадминтон, където, както знаеше от Ани, бяха наели бивш световен шампион. Вече се стъмваше, когато Джосая и Дениз я върнаха обратно в центъра на кампуса. Хората поставяха факли по тревните площи наоколо и ги палеха.

Няколко хиляди служители на Кръга започнаха да се събират в здрача и застанала сред тях, Мей знаеше, че никога повече няма да иска нито да работи, нито изобщо да се намира някъде другаде. Родният й град и останалата част от Калифорния, останалата част от Америка, й се струваха някаква хаотична бъркотия в развиващия се свят. Извън стените на „Кръгът“ всичко беше глъч и борба, провал и мръсотия. Тук обаче всичко беше изкусурено. Най-кадърните хора бяха създали най-кадърните системи, а най-кадърните системи бяха донесли неограничен капитал, довел до това – най-доброто работно място. И нищо чудно, помисли си Мей. Кой друг може да създаде утопия освен самите утописти?

– Това парти ли? Нищо работа – увери я Ани, докато бавно обхождаха десетметровата шведска маса. Вече беше тъмно, а нощният въздух – хладен, но кампусът остана непонятно топъл, осветен от кехлибареното сияние на стотици факли. – По идея на Бейли е. Не че по принцип е кой знае какъв фен на природните явления, но си пада по звездите, природните цикли и такива разни, така че това със слънцестоенето е по неговата част. По някое време ще се появи да поздрави всички – или поне обикновено така прави. Миналата година беше по блузка без ръкави. Много се гордее с мускулите на ръцете си.

Мей и Ани тръгнаха по тучната ливада с пълни чинии и си намериха места на каменния амфитеатър, построен на високия тревист склон. Ани постоянно й наливаше още вино от бутилка с ризлинг, който си произвеждали в Кръга – някаква нова рецепта с по-малко калории и повече алкохол. Мей се загледа през ливадата към съскащите факли, подредени в редици, всяка от които отвеждаше пируващите към различни занимания – лимбо, кикбол, „електрическа пързалка“,[12] – които нямаха нищо общо със слънцестоенето. Благодарение на тази привидна произволност и липсата на какъвто и да е наложен график, партито далеч надхвърляше ниските й очаквания. Много скоро всички бяха пияни и Мей загуби Ани, след което самата тя се изгуби, докато в един момент не стигна до игрището за боче, където група по-възрастни кръгаджии, всички на поне трийсет години, търкаляха пъпеши и се целеха в кегли.

Успя да се върне обратно на ливадата, където се включи в някаква игра, наречена „Ха“, в която не трябва да правиш нищо друго, освен да лежиш с разперени ръце и крака, докосвайки хората от двете си страни. Когато човекът до теб каже „ха“, и ти трябва да го кажеш. Ужасна игра, но в момента Мей имаше нужда точно от това, защото й се виеше свят и щеше да й е по-добре в хоризонтално положение.

– Виж я. Изглежда толкова спокойна – каза някакъв глас наблизо.

Мей осъзна, че мъжкият глас говори за нея и отвори очи. Над себе си не видя никого. Само небе – почти чисто, с изключение на няколко сиви ивици, които бързо плуваха над кампуса, запътили се към морето. Клепачите й тежаха, макар да знаеше, че не е късно, или поне не минаваше десет. Днес обаче не искаше да заспива, както обикновено правеше след две-три чашки, затова стана и тръгна да търси Ани, или още ризлинг, или и двете. Откри шведската маса, но тя беше като плячкосана от диви животни или викинги, затова се отправи към най-близкия бар, където обаче вече нямаше ризлинг и предлагаха само някакъв бъркоч от водка с енергийна напитка. Продължи нататък, разпитвайки случайни хора за ризлинг, докато пред нея не премина сянка.

– Ей там има още – каза сянката.

Мей се обърна и видя очила, които проблясваха в синьо, кацнали върху неясен мъжки силует. Онзи се обърна да си ходи.

– След теб ли вървя? – попита Мей.

– Още не. Стоиш на място. Но трябва да вървиш, ако искаш още от онова вино.

Тя последва сянката през ливадата до завета на няколко високи дървета, през които се процеждаше лунната светлина, сто сребристи копия. Сега виждаше силуета по-добре: бежова тениска и елече от кожа или велур – комбинация, която Мей не беше срещала от известно време. Мъжът спря и клекна до един изкуствен водопад, който се стичаше по стената на „Индустриалната революция“.

– Скрих няколко бутилки тук – обясни, потопил ръце дълбоко в езерцето, където се събираше водата. Не намери нищо, затова клекна и бръкна до рамо, а след малко извади две изящни зелени бутилки. Изправи се и се обърна към Мей. Тя най-сетне успя да го огледа добре. Лицето му беше като заоблен триъгълник, който завършваше с брадичка с фина, едва забележима трапчинка. Имаше кожа на дете, очи на много по-възрастен мъж и забележителен нос – гърбав и крив, но придаващ на останалата част от лицето му някаква стабилност, като кил на лодка. Веждите му продължаваха в плътни линии към ушите, които стърчаха заоблени, големи и бебешко розови.

– Ще се връщаш ли към играта или...

Тонът му някак намекна, че „или“-то е далеч по-добрият избор.

– Не мисля – каза Мей, осъзнала, че не го познава, че не знае нищо за този човек. Но бутилките бяха у него, Ани се запиля нанякъде, а и имаше доверие на тези хора в огражденията на Кръга – в този момент изпитваше безпределна любов към обитателите на това място, където всичко беше ново и позволено. Затова го последва обратно към партито, или по-скоро към периферията му, където седнаха на висок пръстен от каменни стъпала с изглед към ливадата, по която силуетите тичаха, пискаха, падаха.

Той отвори бутилките, даде едната на Мей, глътна от своята и се представи като Франсис.

– Не ти ли викат Франк? – попита тя. Взе бутилката и напълни устата си със сладкото вино.

– Опитват се, но... но предпочитам да не го правят.

Тя се засмя, след нея и той.

Оказа се, че е програмист, работел в компанията от почти две години. Преди това бил нещо като анархист, провокатор. Наели го на работа, когато успял да проникне в системата на Кръга по-дълбоко от всеки друг. Сега бил в екипа по сигурността.

– А на мен ми е първият ден – сподели Мей.

– Да бе!

Тогава тя тръгна да казва „не се шегувам“, но си оплете езика и от устата й излезе нещо като „не се целувам“. В мига, в който се чу какво казва, осъзна, че никога няма да го забрави и ще се мрази до края на света.

– Не се целуваш? – попита той с каменна физиономия. – Много категорично звучи. Вече си взела решение при толкова малко информация за мен. Не се целуваш и това си е.

Мей се опита да обясни какво е искала да каже, че просто се е объркала, че... Но нямаше никакво значение. Той се смееше с глас и тя разбра, че има чувство за хумор, което по някакъв начин я накара да се почувства на сигурно място и да повярва, че Франсис никога повече няма да повдигне въпроса, че това ужасно нещо, което бе успяла да каже, ще си остане между тях и че и на двамата им е ясно: всички правят грешки – така и трябва да бъде, и ако всеки съзнава, че сме просто хора и е възможно да звучим и да изглеждаме абсурдно по хиляда пъти на ден, тези грешки трябва да се допускат и да се прощават.

– Първи ден, значи... – повтори Франсис. – Ами поздравления! Наздраве!

Чукнаха се с бутилките и отпиха. Мей вдигна своята към луната, за да види колко е останало вътре, и течността доби извънземен син цвят. Установи, че вече я е преполовила и я остави на земята.

– Имаш хубав глас – продължи той. – Винаги ли е такъв?

– Дебел и дрезгав?

– По-скоро бих казал зрял. Чувствен. Сещаш ли се за Тейтъм О’Нийл?

– Нашите ме караха да гледам „Хартиена луна“ сто пъти. Искаха да се почувствам по-добре...

– Обожавам този филм.

– Мислеха, че ще стана като Ади Прей, хулиганка, но в същото време сладурана. Искаха мъжко момиче. Даже ме подстригваха като нея.

– Допада ми.

– Харесваш коса на паница?

– Не. Гласа ти. Засега е най-хубавото у теб.

Мей замълча. Думите му й подействаха като шамар.

– Мамка му – усети се той. – Тъпо прозвуча, нали? Опитвах се да ти направя комплимент...

Настъпи неловко мълчание. Мей беше преживявала няколко ужасни случки със сладкодумни мъже, които те заливат с какви ли не епитети, докато накрая не изтърсят най-нескопосания комплимент. Погледна Франсис, за да се увери, че всъщност изобщо не е такъв, какъвто й се стори отначало – щедър, безобиден, – ами е деформиран, смутен и асиметричен. Но видя същото: гладко лице, синкави очила, древни очи. Изражението му беше загрижено.

Франсис впи поглед в бутилката, все едно искаше да прехвърли вината върху нея.

– Просто се опитах да кажа нещо хубаво за гласа ти. Само че обидих останалата част от теб.

Мей се замисли над думите му за секунда, но разсъдъкът й, размътен от виното, беше твърде бавен и лепкав. Отказа се от опитите да анализира изказването или намеренията му

– Странен човек си ти – каза му.

– Нямам родители – отговори той. – Това може ли да ми откупи прошка?

Тогава, осъзнал, че разкрива твърде много, при това твърде отчаяно, добави:

– Не пиеш.

Мей го остави да смени темата за детството си.

– Стига ми толкова – каза. – Постигнах желания ефект.

– Много съжалявам. Понякога думите ми просто застават в грешния ред.

– Наистина си странен – повтори Мей и действително го мислеше. Беше на двайсет и четири, а досега не беше срещала човек като него. Това, помисли си на пияна глава, не е ли знак от бога? Че през целия си живот досега е срещала хиляди хора, всичките еднообразни, всичките безинтересни, а ето го този нов и чудат мъж, който говореше странни неща. Всеки ден някой учен откриваше нов вид жаба или водна лилия и това като че ли доказваше съществуването на някакъв божествен шоумен, някакъв небесен изобретател, който ни измисля нови играчки и после ги крие, но все на места, където да се натъкнем на тях. Също като този Франсис – нещо напълно различно, някаква нова жаба. Мей се обърна към него и си помисли, че би го целунала.

Той обаче беше зает. С едната ръка си изпразваше обувката, от която се сипеше пясък, а другата му беше в устата и като че ли се опитваше да си изгризе целия нокът наведнъж.

Ентусиазмът й секна и тя се замисли дали вече да не се отправя към леглото.

– Как ще се прибират всички? – попита.

Франсис се загледа след една група хора, които май се опитваха да образуват пирамида.

– Ами например има общежития. Обаче се обзалагам, че отдавна са заети. Също така винаги осигуряват няколко микробуса. Сигурно са ти казали. – Той посочи към главния вход, където се виждаха покривите на микробусите, които беше забелязала още сутринта, на влизане. – Компанията си изчислява цената на всичко. Някой служител да кара до вкъщи твърде уморен – или, в този случай, твърде пиян... микробусите в крайна сметка им излизат доста по-евтино. Не ми казвай, че поначало не си дошла заради микробусите! Страхотни са. Отвътре са като яхти. Със сума ти сепарета и всичко е дървено... Направо цялото си е одървено.

– Одървено, а? – Мей заби кроше в рамото на Франсис, съзнавайки, че флиртува и че е идиотско да флиртуваш с колега още на първата си вечер, също както и да пиеш толкова много още на първата си вечер. Само че вече беше свършила и двете неща и се чувстваше щастлива.

Една фигура се носеше към тях. Мей я наблюдаваше с лениво любопитство и първо осъзна, че е жена. След това – че е Ани.

– Този тип да не се опитва?... – подхвана Ани.

Франсис бързо се отдръпна от Мей, после скри бутилката зад гърба си. Ани се разсмя.

– Франсис, нещо си ми много подозрителен.

– Извинявай. Чу ми се нещо за опип... че каза друго.

– Аха! Гузна съвест! Видях как Мей те цапардоса по рамото и просто се пошегувах. Но ти май се опитваш да си признаеш нещо. Какви си ги намислил, Франсис Гарбанзо?

– Гаравента.

– Да. Знам как се казваш.

– Франсис... – Ани тромаво се стовари помежду им, – искам да те попитам нещо, като твой дълбокоуважаем колега, но и като приятел. Става ли?

– Давай.

– Чудесно. Имаш ли нещо против да остана насаме с Мей? Искам да я целуна по устата.

Франсис се засмя, но смехът му секна, когато видя, че и Мей, и Ани са съвсем сериозни. Уплашен, объркан и видимо смутен от Ани, той се отправи надолу по стълбите и през тревата, като избягваше празнуващите. По средата на ливадата се спря, обърна се и погледна нагоре, като че ли за да се увери, че Ани наистина планира да го замести като компания на Мей за вечерта. Когато страховете му се потвърдиха, мина под атриума на „Мрачните векове“. Опита се да отвори вратата, но не успя. Дърпа, бута, но вратата не помръдна. Знаеше, че го наблюдават, затова сви зад ъгъла и се скри от поглед.

– Каза, че е от сигурността – подхвърли Мей.

– Това ли ти е казал? Сериозно? Франсис Гаравента?

– Очевидно не е...

– Е, не е от сигурността в смисъл на охранител. Не е от Мосад! Само че, кажи ми, да не съм прекъснала нещо, което определено не трябва да вършиш още на първата си вечер тук, идиот такъв?

– Нищо не си прекъснала.

– Аз пък мисля, че съм.

– Не, наистина не си.

– Съм. Знам, че съм.

Ани видя бутилката в краката на Мей.

– Мислех си, че пиенето свърши още преди часове!

– Имаше още във водопада при „Индустриалната революция“.

– А, да. Хората си крият неща там.

– Току-що се чух да казвам: „Имаше още вино във водопада при „Индустриалната революция“.“

– Знам. Егати абсурда.

Вкъщи, след микробуса, след шота, който някой й беше дал, докато пътуваха, и след като изслуша тъжната история на шофьора за семейството му – за близнаците и жена му, която имала подагра, – Мей не можеше да заспи. Лежеше на евтиния разгъваем диван в малката си стаичка, в апартамента под наем до железопътните линии, който делеше с две непознати – стюардеси, които почти не се прибираха. Апартаментът се намираше на втория етаж на бивш мотел и беше скромен, невъзможен за почистване, овонян на отчаянието и гадните манджи на предишните наематели. Мястото беше потискащо, особено след деня, прекаран в Кръга, където всичко беше направено с грижа, любов и чувство за естетика. Мей поспа няколко часа в окаяното си ниско легло, събуди се и отново изживя в главата си изминалия ден. Замисли се за Ани, за Франсис, за Дениз и Джосая, за пожарникарския пилон, за „Енола Гей“ и водопада, и факлите, и за всички тези неща, които бяха като от екзотична почивка или от сън, който е невъзможно да задържиш в реалността... Но същевременно знаеше – тъкмо това я държеше будна и главата й бръмчеше от нещо като детска радост – че ще се върне на това място, където се беше случило всичко. Там тя беше добре дошла, там работеше.

Отиде рано. Само че когато пристигна в осем, осъзна, че не са й дали бюро, или поне не истинско, и че не знае къде ще работи. Почака един час под табела с надпис „Да го направим. Да направим всичко“, докато не се появи Рената. Тя я заведе на втория етаж на „Ренесанса“ в голяма стая с размерите на баскетболно игрище, в която имаше двайсетина бюра, всяко различно, изваяно в различна форма от светло дърво. Бюрата бяха разделени със стъклени панели и подредени в групи по пет, като венчелистчета на цвете. Всички бяха празни.

– Ти си първата тук – каза Рената, – но няма дълго да си сама. Всеки нов офис на „Обгрижване на клиенти“ обикновено се запълва доста бързо. А тук ще си близо до по-старшите – добави тя и махна с ръка към дузината офиси около празната стая. Служителите в тях се виждаха през стъклените стени, а супервайзерите им на възраст между двайсет и шест и трийсет и две години започваха работния ден спокойни, компетентни, мъдри.

– Архитектите май много обичат стъкло – подметна Мей с усмивка.

Рената се спря, сбърчи чело и се замисли над казаното.

– Мисля, че да. Мога да проверя. Но преди това трябва да ти обясня как е устроено всичко и какво да очакваш през първия си реален работен ден.

Рената описа функциите на бюрото, стола и екрана, и трите изпипани до съвършенство в ергономическо отношение, с възможност да бъдат пригодени за работа в изправено положение.

– Можеш да си подредиш нещата и да си нагласиш стола, а и... О, май пристига комитетът по посрещането. Не ставай – каза Рената и се отдръпна встрани.

Мей проследи погледа й и видя трио млади лица, запътили се към тях. Оплешивяващ мъж, наближаващ трийсетте, й подаде ръка. Мей се здрависа с него и той сложи на бюрото възголям таблет.

– Здрасти, Мей, аз съм Роб от отдел „Финанси“. Бас държа, че тъкмо мен се радваш да видиш – каза той с усмивка, после се разсмя сърдечно, все едно току-що бе осъзнал наново остроумието в репликата си. – Добре. Попълнили сме всичко, само трябва да се подпишеш на тези три места.

Той посочи екрана, където мигаха три жълти полета в очакване на подписа й. Когато тя се разписа, Роб все таблета и се усмихна приветливо.

– Благодаря ти и добре дошла на борда!

Той се обърна и излезе, а на негово място застана закръглена жена с безупречна бронзова кожа.

– Здравей, Мей, аз съм Таша, нотариусът.

Подаде й обемиста папка и попита:

– Носиш ли си шофьорската книжка? – Мей й я подаде. – Чудесно. Трябват ми три подписа. Не ме питай защо, нито пък защо всичко това е на хартия. Правителствени наредби.

Таша посочи три последователни квадратчета и Мей се подписа във всяко.

– Благодаря – каза Таша и й подаде син тампон за печати. – А сега по един отпечатък до всеки подпис. Не се притеснявай, мастилото не цапа. Ще видиш.

Мей притисна палеца си към тампона, след това към листа, във всяко квадратче до трите си подписа. Мастилото се отпечата на хартията, но когато погледна палеца си, той беше абсолютно чист. Таша повдигна вежди, отразявайки задоволството на Мей.

– Видя ли? Невидимо е. Единственото място, на което остава, е тази хартия.

Ето затова беше дошла тук. Защото всичко се вършеше по по-добър начин. Дори мастилото за отпечатъци беше напредничаво, невидимо.

Когато Таша си тръгна, мястото й зае слаб мъж в червена блуза с цип. Той се здрависа с Мей.

– Здравей, аз съм Джон. Писах ти имейл вчера да си донесеш свидетелството за раждане?... – Той сключи ръце като за молитва.

Мей извади свидетелството от чантата си и очите на Джон светнаха.

– Донесла си го! – Той плесна тихо с ръце и показа дребните си зъби. – Никой не се сеща от първия път! Ти си ми новата любимка!

Джон го взе и обеща да го върне, след като направи фотокопие. Зад него стоеше четвърти служител, този път благ мъж на около трийсет и пет – определено най-възрастният човек, когото беше срещала до момента този ден.

– Здравей, Мей. Аз съм Брандън и имам честта да ти връча новия таблет.

Държеше лъскав предмет, прозрачен, с черни ръбчета, гладки като обсидиан. Мей беше смаяна.

– Но тези още дори не са излезли на пазара!

Брандън се усмихна широко.

– Четири пъти по-бърз е от предшественика си. С моя си играя вече цяла седмица. Страхотен е.

– И аз получавам такъв?

– Вече е твой – каза той. – Името ти е написано на него.

Той обърна таблета настрани и показа гравираното й име: Мейбълин Ренър Холанд. След това й го подаде. Лек като хартия.

– Така, предполагам, имаш собствен таблет?

– Да. Е, по-точно лаптоп.

– Лаптоп ли? Еха. Може ли да го погледна?

Мей го посочи.

– Имам чувството, че сега трябва да го пусна в кофата – смотолеви тя.

– Не, недей! Поне го рециклирай.

– Е, не, шегувах се – каза Мей. – Сигурно ще го запазя. Всичко ми е на него.

– А, тъкмо затова съм дошъл. Трябва да прехвърлим всичките ти файлове на новия таблет.

– О, това мога и сама да го свърша.

– А би ли ме удостоила с честта да го направя аз? Цял живот се уча за този едничък момент.

Мей се засмя и се плъзна встрани със стола. Брандън клекна пред бюрото и сложи новия таблет до лаптопа. За броени минути прехвърли цялата информация и всичките акаунти на Мей.

– Така. Сега нека направим същото и с телефона ти. Абракадабра!

Той бръкна в чантата си и извади чисто нов телефон, който беше с няколко значителни крачки пред нейния. Също като таблета, и телефонът вече носеше името й на гърба си. Брандън сложи стария и новия телефон един до друг на бюрото и бързо, безжично прехвърли всички данни.

– Добре. Сега всичко, което имаше на стария си телефон и на твърдия диск на лаптопа, е на разположение през таблета или телефона ти, но също така е запаметено в облака и на нашите сървъри. Музиката, снимките, съобщенията, данните. Никога няма да се изгубят. Ако изгубиш самия таблет или телефона, отнема точно шест минути всичко да се възстанови на следващия апарат. Всичко ще е тук и през следващата година, и през следващия век.

И двамата се вгледаха в новите устройства.

– Иска ми се системата ни да съществуваше преди десет години – въздъхна той. – Изпържих два диска един след друг и чувството е, все едно ти е изгоряла къщата, с всичко, което имаш вътре.

Брандън се изправи.

– Благодаря ти – каза Мей.

– Няма за какво. Сега ще можем да ти пращаме ъпдейти на софтуера, апликациите, всичко, и да знаем, че си с последните версии. Всички в O.K. трябва да са с една и съща версия на целия софтуер, както се досещаш. Ами, май това е всичко... – Тръгна заднешком. После се спря. – А, също така е много важно всички устройства на компанията да са защитени с парола, затова съм ти сложил. Написана е тук. – Той й подаде лист хартия, на който беше изписана поредица от цифри и различни специални символи. – Надявам се да успееш да я запомниш още днес, след това изхвърли листа. Става ли?

– Добре. Става.

– После можем да я сменим, ако искаш. Само дай знак и ще ти сложа нова. Всички се генерират от компютър.

Мей взе стария си лаптоп и тръгна да си го прибира в чантата.

– Искаш ли да се отървеш от него? Правим го по много екологичен начин.

– Може би утре – отговори Мей. – Искам да се сбогувам.

Брандън се усмихна снизходително.

– О. Разбирам. Ами, добре. – Той се поклони и си тръгна, а зад него Мей видя Ани. Беше сложила юмрук под брадичката си и стоеше с наклонена глава.

– Ето го и моето малко момиченце, най-после порасна!

Мей стана и здраво я прегърна.

– Благодаря ти – зарови лице във врата й.

– Ооо – каза Ани и се опита да се изтръгне. Мей я стисна още по-силно.

– Наистина.

– Няма защо – Ани успя да се отскубне. – По-спокойно. Или не, по-добре продължи. Тъкмо започна да става секси.

– Сериозно. Благодаря ти – повтори Мей с писклив глас.

– А, не, не, не – предупреди я Ани, – без рев на втория ти ден.

– Съжалявам, просто съм ти толкова благодарна.

– Стига – Ани се приближи и пак я прегърна. – Стига. Стига. Божичко. Голям си изрод.

Мей си пое дълбоко въздух няколко пъти, докато не се успокои.

– Мисля, че се овладях. А, татко също каза да ти предам, че те обича. Всички са толкова щастливи.

– Добре, това вече е малко странно, като се има предвид, че никога не сме се виждали. Но му кажи, че и аз го обичам. Страстно! Готин ли е? Запазен? Обича ли палави работи? Може и да се договорим за нещо. А сега ще вършим ли някаква работа, или не?

– Да, да! – Мей седна. – Извинявай.

Ани вдигна дяволито вежди.

– Имам чувството, че започва учебната година и току-що сме разбрали, че са ни сложили в един клас. Дадоха ли ти нов таблет?

– Току-що.

– Дай да видя. – Ани огледа таблета. – О, надписът е добра идея. В големи пакости ще се забъркаме двете с теб, а?

– Надявам се!

– А, ето го и ръководителя ти. Здрасти, Дан!

Мей бързо забърса остатъците от сълзи по лицето си. Зад Ани видя красив, стегнат, спретнат мъж, който идваше към тях. Носеше кафяв анорак с качулка и се усмихваше доволно.

– Здрасти, Ани, как си? – стисна й ръката той.

– Добре, благодаря, Дан.

– Радвам се.

– Мей е добро попадение, надявам се, че го знаеш – каза тя и стисна китката на Мей за кураж.

– О, да, знам го отлично.

– Да се грижиш за нея!

– Бъди сигурна – каза той и се обърна към Мей. Задоволството в усмивката му се превърна в нещо като абсолютна , непоколебимост.

– Ще се погрижа да се грижиш за нея – заплаши го на шега Ани.

– Радвам се да го чуя – отговори Дан.

– Хайде, ще се видим на обяд – каза Ани на Мей и си тръгна.

И другите си бяха тръгнали, но изражението на Дан си остана същото – беше човек, който не се усмихва само за показ; мъж, който е точно там, където иска да бъде. Придърпа си стол.

– Чудесно е да те видя тук. Много се радвам, че прие предложението ни.

Мей се вгледа в очите му за признак на сарказъм, тъй като нямаше разумен човек на този свят, който да откаже покана да работи тук. Само че не откри нищо такова. Дан я интервюира три пъти за позицията и всеки път й се беше сторил съвсем искрен.

– Предполагам, че сте приключили с всички документи и отпечатъци?

– Мисля, че да.

– Искаш ли да се разходим?

Станаха от бюрото й и след стотина метра по стъкления коридор минаха през висока двукрила врата. Излязоха и се изкачиха по широко стълбище.

– Тъкмо завършихме терасата на покрива – продължи той. – Мисля, че ще ти хареса.

Най-горе гледката беше изумителна. От покрива се виждаше по-голямата част на кампуса, заобикалящият го град Сан Винченцо и заливът в далечината. Мей и Дан погълнаха гледката с очи, след което той се обърна към нея:

– Мей, след като вече си на борда, исках да ти разкажа за някои от кардиналните възгледи в компанията. И най-значимият от тях е също толкова важен, колкото и самата работа: искаме всички тук на първо място да са хора. Да, искаме това да е работно място, но трябва да бъде и човешко място. А това значи изграждането на общност, трябва да има общност. Това е и един от девизите ни, както може би знаеш: „Общността е на първо място“. Сигурно си забелязала надписите, които гласят: „Тук работят хора“ – много държа на тях. Маниак съм на тази тема. Ние не сме роботи. Тук не е концлагер. Ние сме избрани сред най-големите умове на поколението. На поколенията. И сме сигурни, че тук човещината е на почит, мнението ни се уважава и гласът ни се чува – тези неща са не по-малко важни от всеки приход, всяка цена на борсата, всяко начинание, предприето тук. Сладникаво ли ти звучи?

– Не, не – побърза да каже Мей. – Няма такова нещо. Затова съм тук. Идеята „общността на първо място“ много ми допада. Ани ми говори за това откакто самата тя започна да работи тук. На миналата ми работа комуникацията никак не се получаваше. На практика беше точно обратното във всяко едно отношение.

Дан обърна поглед към хълмовете на изток, скрити под мъхест килим, тук-там със зелени петна..

– Ужасно е да чуеш подобно нещо. С цялата тази технология, комуникацията никога не трябва да е под въпрос. Разбирателството не бива да остава недостъпно за някого, винаги трябва да е извън съмнение. Това вършим тук. Може да се каже, че това е мисията на компанията – на мен поне ми е страст. Комуникация. Разбирателство. Яснота.

Дан кимна изразително, като че ли устата му току-що сама беше изрекла нещо, което ушите му сметнаха за доста проникновено.

– Както знаеш, в „Ренесанса“ отговаряме за обслужването на клиентите и някои хора си мислят, че това е най-непривлекателната част от цялото предприятие. Но ако питаш мен или Мъдреците, това е основата на всичко, което се случва в компанията. Ако ние не предоставяме на клиентите задоволително, човешко, човечно обслужване, няма изобщо да имаме клиенти. Елементарно е. Ние сме доказателството, че тази компания е човешка.

Мей не знаеше какво да каже. Беше напълно съгласна с него. Предишният й шеф, Кевин, не можеше да говори така. Кевин нямаше философия. Нямаше идеи. Кевин имаше само миризмата и мустаците си. Мей се ухили като идиот.

– Знам, че ще се справиш страхотно – увери я Дан и протегна ръка към нея, все едно се канеше да сложи длан на рамото й, но се отказа. Ръката му увисна. – Хайде да се върнем долу, вече можеш да започнеш.

Загърбиха терасата и слязоха по широкото стълбище. Върнаха се при бюрото й, където седеше мъж с къдрава коса.

– Ето го и него – обяви Дан. – Подранил, както винаги! Здрасти, Джаред.

Лицето на Джаред беше ведро, гладко, а ръцете му търпеливо и неподвижно лежаха в широкия скут. Носеше жълтокафяви къси панталони и риза с един размер по-малка.

– Джаред ще проведе обучението ти и занапред ще ти основният човек за връзка. Аз следя екипа, а той – единиците, така че сме двете главни имена, които ще ти трябват. Джаред, готов ли си да започнете?

– Да – каза Джаред. – Здравей, Мей.

Той се изправи и се здрависаха. Ръката му беше закръглена и мека като на херувимче. Дан си взе довиждане с двама им и излезе. Джаред се усмихна и прокара ръка през къдриците си.

– Е, време е за обучение. Готова ли си?

– Напълно.

– Искаш ли кафе, чай, нещо друго?

Мей поклати глава.

– Благодаря, няма нужда.

– Добре. Да седнем тогава.

Мой сeдна, а Джаред придърпа стола си до нейния.

– Така. Както знаеш, засега ще се грижиш само за прякото обслужване на по-малките ни клиенти. Те изпращат съобщение до отдела и то се пренасочва към един от нас. Отначало това става на случаен принцип, но веднъж започнеш ли да работиш с даден клиент, той ще бъде пренасочван все към теб, за да има последователност. Когато получиш въпроса, намираш отговор и пишеш на клиента. Това е същината. На теория – просто. Дотук ясно ли ти е?

Мей кимна и заедно прочетоха двайсетте най-често срещани запитвания и заявки, след което разгледаха сценария с отговори.

– Това, разбира се, не значи, че просто копираш отговора и го изпращаш. Всичко трябва да се персонализира, да е специфично. Ти си човек и те са хора, затова не трябва да се правиш на робот, нито пък да се отнасяш с тях като с роботи. Нали разбираш? Тук няма роботи. Клиентът никога не трябва да си мисли, че си има работа с някакво безлично същество, затова винаги се старай да вкарваш човечност в процеса. Как ти се струва?

Мей кимна. „Тук няма роботи“: това й хареса.

Минаха през десетина тренировъчни варианта и Мей усъвършенстваше отговорите си с всеки следващ път. Джаред беше търпелив учител и я прекара през всяка възможна ситуация с клиент. В случай че не знаеше как да отговори, можеше да пренасочи проблема към него и той щеше да го поеме. Това правел през по-голяма част от деня си, както й обясни: поемал въпросите, в които са се препънали новаците в отдела.

– Само че това ще се случва рядко. Ще се изненадаш с колко много от запитванията можеш да се справиш на мига. А сега да речем, че си отговорила на въпроса на клиента и той ти се струва доволен. Тогава му пращаш тази анкета. Това са няколко кратки въпроса относно обслужването ти и общото впечатление на клиента, а накрая го молим и за оценка. Той попълва анкетата и ти я изпраща обратно и така веднага разбираш как си се справила. Рейтингът ти се показва ето тук.

Той посочи ъгъла на екрана, където стоеше голямо число 99, а под него имаше таблица с други числа.

– Голямото 99 е оценката на последния ти клиент. Той те оценява по скала от 1 до 100, каква изненада. Последният рейтинг излиза тук, след което се събира с останалите от деня и се изчислява средната ти оценка в ето тази кутийка. По този начин винаги ще знаеш как се справяш – в последно време и като цяло. Така, знам какво си мислиш: ,Добре, Джаред, обаче колко средна е средната оценка?“ И отговорът е: ако падне под 95, значи трябва да помислиш какво да подобриш в работата си. А пък ако започнеш трайно да се хлъзгаш надолу, тогава може би ще имаш среща с Дан или друг ръководител, за да обсъдите най-добрите практики. Добре ли ти звучи?

– Да – каза Мей. – Високо оценявам всичко това, Джаред. На миналата ми работа разбирах как съм се справила чак на тримесечната оценка. Беше влудяващо.

– Е, тогава тук ще ти хареса. Ако клиентът попълни анкетата и даде оценка, а почти всички го правят, тогава им пращаме следващото съобщение. В него им благодарим, че са попълнили анкетата и ги насърчаваме да разкажат на приятел за обслужването, което са получили от теб чрез социалните инструменти на Кръга. Повечето поне ще пуснат коментар в Зинг или ще ти пратят усмихнато или нацупено личице. А в най-добрия случай може да напишат нещо на сайта на друга компания за обслужване на клиенти. Ако накараме хората да коментират колко добре са били обслужени от теб, всеки печели. Ясно?

– Ясно.

– Супер, тогава хайде да направим едно на живо. Готова ли си?

Мей не беше, но не смееше да си признае.

– Готова съм.

Джаред пусна един клиентски въпрос, прочете го и изсумтя, за да покаже колко е елементарен. Избра един отговор от сценария, леко го промени и пожела на клиента превъзходен ден. Процедурата отне около деветдесет секунди, а две минути по-късно екранът потвърди, че клиентът е попълнил анкетата и е дал Оценка: 99. Джаред се облегна назад и се обърна към Мей.

– Ето, това е добре, нали? Деветдесет и девет е добре. Само че не мога да не се зачудя защо не е 100. Хайде да видим. – Той отвори отговорите на клиента и бързо ги прегледа. – Ами никъде няма ясен знак, че някоя част от обслужването е била незадоволителна. Е, повечето компании си казват: еха, 99 от 100 точки, това е почти перфектно. Аз обаче казвам: да, именно, почти перфектно. Тук, в Кръга, тази липсваща точка ни гложди. Затова нека да видим какво още можем да направим. Ето една допълнителна анкета, която изпращаме.

Тази беше по-кратка и имаше за цел да разбере какво в обслужването би могло да бъде подобрено и как. Изпратиха я на клиента.

След броени секунди получиха отговора: „Всичко беше чудесно. Извинявайте. Трябваше да дам 100. Благодаря!“

Джаред почука по екрана и вдигна одобрително палец.

– Ето. Случва се да се натъкнеш на клиент, който не е особено чувствителен към числата. Затова е добре да ги попиташ, да си изясниш нещата. И сега имаме перфектен резултат. Готова ли си направиш едно сама?

– Да.

Свалиха още един въпрос и Мей разгледа сценария, подбра най-подходящия отговор, персонализира го и го изпрати. Когато получи анкетата, оценката беше 100.

Джаред като че ли за момент се слиса:

– Exa, 100 от първия път! Знаех си, че те бива. – За миг загуби самоконтрол, но бързо се съвзе. – Добре, мисля, че си готова да продължиш. Така, още няколко неща. Хайде да ти пуснем и втория екран. – Включи по-малкия екран вдясно. – Този е за вътрешни съобщения. Всички от Кръга пращат съобщения от главния портал, но те се появяват на втория екран. Така е ясно кои са по-важните и можеш да разграничаваш едните от другите по-лесно. От време на време ще виждаш съобщения и от мен, като реша да проверя как си и дали има някакви промени или новини. Ясно?

– Схванах.

– Така, не забравяй да ми препращаш по-трудните въпроси, ако те препънат, а ако имаш нужда да си поговорим, ми пусни съобщение или просто мини. Аз съм малко по-надолу по коридора. През първите няколко седмици очаквам постоянна комуникация, по единия или другия начин. Така ще знам, че се учиш. Затова не се стеснявай.

– Няма.

– Само така! Добре, искаш ли вече да започнеш наистина?

– Да.

– Чудесно. Това значи, че трябва да отворя канала. И спусна ли „потопа“ към теб, вече ще си имаш свои клиенти и ще си залята от запитвания през следващите два часа до обяд. Готова ли си?

Мей се чувстваше готова.

– Давай!

– Сигурна ли си? Добре тогава.

Джаред активира профила й, шеговито й даде салют и си тръгна. Каналът се отвори и през следващите дванайсет минути Мей отговори на четири въпроса с обща оценка 96. Беше се изпотила обилно, но адреналинът беше разтърсващ.

На втория екран се появи съобщение от Джаред: „Дотук – много добре. Да видим дали скоро можем да вдигнем оценката на 97“. „Ще я вдигна!“, отговори му Мей. „И не забравяй да изпращаш допълнителната анкета до тези с под 100.“ „В никакъв случай!“

Изпрати седем допълнителни анкети и трима клиенти повишиха оценките си на 100. До 11:45 ч. отговори на още десет запитвания. Средният й резултат стана 98.

На втория екран се появи още едно съобщение, този път от Дан: „Страхотно представяне, Мей! Как се чувстваш?“.

Мей не можеше да повярва. Ръководител, който се интересува лично от теб, при това по толкова мил начин, още от първия ден?

„Добре, благодаря!“, отговори му и отвори следващия въпрос.

Под първото съобщение на Джаред се появи второ: „С нещо да помогна? Имаш ли въпроси за мен?“ „Не, благодаря! Засега се справям. Мерси, Джаред!“

Мей се върна към първия екран. На втория се появи още едно съобщение от Джаред. „Не забравяй, че мога да ти помогна само ако ми кажеш как.“ „Благодаря ти!“

До обяд беше отговорила на трийсет и шест въпроса и оценката й беше 97. Джаред й написа: „Браво! Да изпратим анкетата на всички под 100“. „Веднага!“, отговори му тя и разпрати въпросника до тези, за които още не се беше погрижила. Вдигна няколко оценки от 98 на 100, след което видя съобщение от Дан: „Супер си, Мей!“.

След няколко секунди на втория екран пристигна съобщение и от Ани: „Дан казва, че направо ги разбиваш! Само така!“. След малко получи съобщение, че е била спомената в Зинг. Кликна на линка, за да го прочете. Беше от Ани: „Заекът Мей цепи мрака!“. Беше го разпратила до останалата част от кампуса на Кръга – 10 041 души. Съобщението в Зинг беше препратено 322 пъти и имаше 187 последващи коментара. Всичко излизаше на втория й екран като все по-удължаваща се тема. Мей нямаше време да прочете всичко, но набързо прегледа коментарите и одобрението на хората й се отрази добре. В края на деня резултатът й беше 98. Получи поздравителни съобщения от Джаред, Дан и Ани. Последваха редица съобщения в Зинг, в които се разгласяваше и възхваляваше „най-високият резултат на новак в O.K. за всички времена, на ви!“, както се беше изразила Ани.

До първия си петък Мей беше обслужила 436 клиенти и беше научила сценария наизуст. Вече нищо не можеше да я изненада, макар че разнообразието от клиенти и съответните им бизнеси беше зашеметяващо. Кръгът беше навсякъде и въпреки че този факт й беше известен от години, някак по интуиция, сега контактуваше с всички тези хора лично, осъзнаваше колко много компании разчитат на Кръга да разгласи продуктите им, да следи дигиталната им тежест, да знае кой купува стоката им и кога... сега всичко беше истинско на съвсем различно ниво. Мей вече имаше клиенти от Клинтън, Луизиана; от Пътни, Върмонт; от Мармарис, Турция, както и от Мелбърн, Глазгоу, и Киото. Всички до един бяха любезни в съобщенията си – благодарение на ТиСи – и щедри в оценките си.

До преди обяд в петък средната й оценка за седмицата беше 97 и поздравленията долитаха от всички краища на Кръга. Работата изискваше много усилия и потокът не спираше, но беше достатъчно разнообразно и одобрението достатъчно често, така че Мей бързо постигна добър ритъм.

Тъкмо се канеше да отвори следващия въпрос, когато получи съобщение от Ани: „Ела да ядем, тикво“. Седнаха на едно хълмче с две салати помежду си, докато слънцето над тях току се показваше иззад мудните облаци. Загледаха се по трима млади мъже, бледи и в униформи на техническия отдел, които се опитваха да си подмятат футболна топка.

– Та, вече си звезда, а? Чувствам се като горда майка-кокошка.

Мей поклати глава:

– Ами, хич даже не съм. Имам още много да уча.

– Е, естествено. Само че си с 97, нали? Това е пълна лудница! Аз не мръднах от 95 първата седмица. Ти си роден талант.

Две сенки се протегнаха над обяда им.

– Може ли да се запознаем със „заека“?

Мей вдигна поглед, засенчвайки очите си с ръка.

– Разбира се – каза Ани.

Сенките седнаха. Ани размаха вилицата си към тях.

– Това са Сабайн и Джоузеф.

Мей се здрависа с тях. Сабайн беше руса, набита и се мръщеше срещу слънцето. Джоузеф беше слаб, блед и с комично лоши зъби.

– И вече ме гледа в зъбите! – простена той, сочейки Мей. – Вие, американците, сте вманиачени! Чувствам се като кон на търг.

– Ами зъбите ти са си зле – обади се Ани. – А тук имаме толкова добър стоматологичен план.

Джоузеф си отвори буритото.

– Смятам, че зъбите ми внасят така нужното разнообразие сред зловещото съвършенство на всички останали.

Ани го погледна с килната глава:

– Според мен трябва да ги оправиш, ако не заради себе си, то поне за да не деморализираш всички от Кръга. Докарваш кошмари на хората.

Джоузеф се нацупи театрално, предъвквайки препеченото месо от буритото. Ани го потупа по ръката.

Сабайн се обърна към Мей:

– Значи си в „Обгрижване на клиенти“, а?

Мей забеляза татуировката на ръката й, символа за безкрайност.

– Да. Първа седмица ми е.

– Чувам, че засега се справяш много добре. И аз започнах оттам. Е, както и почти всеки.

– А Сабайн е биохимик.

– Биохимик? – изненада се Мей.

– Да.

Досега не беше чувала в Кръга да работят и биохимици.

– Мога ли да попитам по какво работиш?

– Разбира се, че може да попиташ – усмихна се Сабайн. – Само че не съм длъжна да ти отговоря.

За момент всички въздъхнаха, но после Сабайн добави:

– Не, сериозно, не мога да ти кажа. Поне засега. По принцип работя по биометричната страна на нещата. Сещаш се – сканиране на ириса, лицево разпознаване. Но в момента съм се захванала с нещо ново. Колкото и да ми се иска да...

Ани хвърли на Сабайн умолителен поглед да замълчи. Сабайн си напълни устата с маруля.

– Както и да е... – намеси се Ани. – Джоузеф пък е в „Достъп до образование“. Опитва се да вкара таблети в училищата, които в момента не могат да си го позволят. От онези добри души е. Също така се знаят с твоя нов приятел. Гарбонзо.

– Гаравента – поправи я Мей.

– Оо, спомняш си значи. Виждала ли си го пак?

– Не и тази седмица. Твърде натоварено беше.

Устата на Джоузеф зейна. Изведнъж му просветна.

– Значи ти си онази Мей?

Ани се намръщи:

– Това го споменахме вече. Естествено, че е тя.

– Извинявай. Нещо не съм чул правилно. Сега вече знам коя си.

Ани изпръхтя.

– О, да не би двете приятелчета да са си разказвали за звездната вечер на Франсис? Сигурно пише името на Мей в тетрадчицата си и го загражда със сърчица?

Джоузеф снизходително си пое въздух.

– Не, просто спомена, че се запознал с едно симпатично момиче на име Мей.

– Колко очарователно – обади се Сабайн.

– Казал й е, че е от сигурността. Защо би го направил, Джоузеф?

– Не се изрази така – настоя Мей. – Нали го обсъдихме вече!

Ани като че ли не я беше грижа.

– Е, всъщност и така може да се нарече. В „Детска безопасност“ е. На практика е сърцето на цялата програма за предотвратяване на отвличанията. Съвсем възможно е и да успее.

Сабайн кимаше енергично, пак с пълна уста.

– О, ще успее – каза тя и от устата й се разхвърча салата с винегрет. – В кърпа му е вързано.

– Кое по-точно? – попита Мей. – Да предотврати всички отвличания?

– Би могъл – каза Джоузеф. – Мотивиран е.

Ани облещи очи:

– Каза ли ти за сестрите си?

Мей поклати глава.

– Не, не спомена, че има сестри. Какво за тях?

Останалите трима се спогледаха, като че ли да преценят дали мястото и времето са подходящи за тази история.

– Гадна работа – продължи Ани. – Родителите му са такива боклуци. Май са били четири или пет деца в семейството и Франсис е бил най-малкият или предпоследният. Баща им киснел в затвора, майка им се друсала, затова децата ги разпращали къде ли не. Едното, мисля, отишло при лелята и чичото, а двете му сестри ги пратили в някакъв дом, откъдето впоследствие били отвлечени. Имаше подозрения, че ги дали или продали на убийците, нещо такова.

– На кого! – Мей се беше вцепенила.

– Направо ужасно, изнасилили ги и ги държали затворени, а накрая хвърлили телата в изоставен силоз за ракети. Супер гадна история, казвам ти. Разказа я на няколко от нас, когато предлагаше програмата за безопасност. Мамка му, как ме гледаш! Не трябваше да ти казвам.

Мей не можеше да обели дума.

– Важно е да знаеш – каза Джоузеф. – Затова е толкова разпален на тази тема. Планът му може да предотврати нещо такова да се случи пак. Чакай малко. Колко е часът?

Ани си погледна телефона.

– Прав си. Трябва да бягаме. Бейли ще прави откриване. Трябва да сме в Голямата зала.

Голямата зала се намираше в „Ренесанса“ и когато влязоха вътре, помещението с 3500 седящи места, потънало в топло кафяво дърво и матирана стомана, ехтеше в очакване. Мей и Ани се настаниха на едни от последните свободни места на втория балкон.

– Завършихме я съвсем наскоро, преди няколко месеца – обясни Ани. – Четирийсет и пет милиона долара. Бейли взел идеята за райетата от катедралата в Сиена. Готино, а?

Вниманието на Мей бе привлечено от сцената, където към плексигласовия подиум под гръм от аплодисменти пристъпваше мъж. Беше висок, на около четирийсет и пет години, с леко коремче, но в добро здраве, облечен с джинси и син пуловер със заострено деколте. Никъде по него не се виждаше микрофон, но когато заговори, гласът му беше силен и ясен.

– Здравейте на всички. Казвам се Еймън Бейли – представи се той и думите му предизвикаха поредна вълна от бурни аплодисменти, която той бързо укроти. – Благодаря ви. Много се радвам да видя всички ви тук. Имаме и нови попълнения в компанията, откакто последно говорих преди цял един месец. Може ли новаците да се изправят?

Ани сръга Мей, която се изправи и огледа залата. Бяха станали още шейсет други, повечето на нейна възраст, видимо смутени, стилно облечени, но без показност, представители на всички раси и етноси, и благодарение на усилията на Кръга да улесни приемането на чуждестранни служители, събрали в себе си всички националности. Ръкоплясканията на останалите служители на Кръга бяха силни и гарнирани с някое и друго подсвиркване. Мей седна.

– Толкова си сладка, когато се изчервиш – усмихна се Ани.

Мей потъна дълбоко в седалката.

– Е, новаци – продължи Бейли, – пригответе се за нещо специално. Това е „Петък на мечтите“ – денят, когато представяме проектите, по които работим. Често го прави инженер, дизайнер или визионер, човекът, комуто е хрумнала идеята, но понякога тук заставам аз. И днес, за добро или за зло, съм само аз. За което искам предварително да се извиня.

– Обичаме те, Еймън! – провикна се някой от публиката. Последва смях.

– Благодаря! И аз ви обичам. Обичам ви както тревата обича росата и птичето обича клонката.

Направи кратка пауза, в която Мей успя да си поеме дъх. Беше гледала негови изяви онлайн, но това да е тук, на живо, да види ума на Бейли в действие, да чуе импровизираното му красноречие – по-хубаво от това не можеше да си представи. Какво ли би било, помисли си тя, да си като него, сладкодумен и вдъхновяващ, така спокоен пред хиляди погледи?

– Да – продължи той, – мина цял месец откакто не съм се качвал на този подиум и знам, че заместниците ми не са били задоволителни. Съжалявам, че трябваше да ви лиша от присъствието си. Съзнавам, че съм незаменим. – Шегата предизвика смях из цялата зала. – И знам, че много от вас са се чудили къде се губя, дявол да ме вземе.

Един глас от предните редове се обади: „Сърф!“ и цялата зала отново се разсмя.

– Ами, да, точно така. Бях малко на сърф и точно това е едно от нещата, за които искам да ви разкажа. Обожавам да ходя на сърф, обаче, преди да отида, трябва да знам как са вълните. Е, навремето човек просто се будеше, обаждаше се на местния сърф център и питаше как са брейковете. Скоро спряха да вдигат телефона.

В залата се разнесе съчувственият смях на по-стария контингент.

– Когато навлязоха мобилните телефони, човек звънеше на приятелчетата си, които евентуално са пристигнали на плажа преди него. Но и те спряха да си вдигат телефоните.

В залата пак гръмна смях.

– Съвсем сериозно, не е много практично да навърташ по дванайсет обаждания всяка сутрин, а и можеш ли да разчиташ на думата на другите? Пък и сърфистите не искат да става навалица, брейковете и бездруго не са много. Тогава се появи интернет и някои гении тук-таме наслагаха камери по плажовете. Човек можеше да се върже към мрежата и да получи някаква бегла представа за условията на плажа Стинсън от неясните образи. Това беше едва ли не по-ужасно, отколкото да звъниш по сърф центровете! Технологията беше направо примитивна. И стрийминг технологията все още си е такава. Или по-точно беше. До този момент. – Зад него се спусна екран. – Добре. Ето как изглеждаха нещата преди.

На екрана се появи стандартен браузър и някаква невидима ръка въведе интернет адреса, наречен „СърфСайт“. Появи се зле устроена страница с миниатюрна картина на плаж, която се предаваше на живо по средата на екрана. Беше с лоша резолюция и комично бавна. Публиката се разкиска.

– Направо безполезно, нали? Така, както всички знаем, видео стриймингът доста се е развил през последните години. Само че все още е по-бавен от реалните събития и качеството на образа все още е разочароващо. Е, през изминалата година ние разрешихме, смятам, проблема с качеството. Нека да обновим страницата и да видим новото видео предаване.

Страницата беше обновена и плажът се показа на цял екран с перфектна резолюция. Из залата се разнесоха възгласи на удивление.

– Да, това е видео на живо от Стинсън. Това е Стинсън в същия този момент. Изглежда доста добре, а? Може би сега трябваше да съм там, вместо тук с вас!

Ани се наведе към ухото на Мей:

– Следващата част е невероятна. Ще видиш.

– Добре, мнозина от вас все още не са впечатлени. Както всички знаем, много машини могат да предават видео стрийминг с висока резолюция и много от таблетите и телефоните ви могат да го приемат. Само че има няколко нови аспекта в цялата работа. Първият е как се създава този образ. Ще ви изненада ли фактът, че видеото не идва от голяма камера, а всъщност от една от тези?

В ръката си държеше малко устройство с формата и размерите на близалка.

– Това е видеокамера и точно този модел предава образа с това изключително качество. Качество, възможно дори при такова умаляване на устройството. Това е едното главно нещо: вече можем да получаваме висока резолюция от камера с размерите на палец. Е, един завидно голям палец. Второто главно нещо е, че, както виждате, тази камера не се нуждае от кабели. Предава образа чрез сателит.

Залата се разтърси от овации.

– Чакайте. Споменах ли, че се захранва от литиева батерия с живот две години? Не съм? Ами, така е. При все това само една година ни дели от модела на изцяло слънчево зареждане. Също така, камерата е водоустойчива, пясъкоустойчива, ветроустойчива, животноустойчива, насекомоустойчива – всичкоустойчива!

Още аплодисменти се разнесоха из залата.

– Инсталирах камерата тази сутрин. Залепих я за един кол, забих кола в пясъка, в дюните, без разрешително, просто ей така. Всъщност никой не знае, че е там. Тази сутрин просто я включих, върнах се в офиса, отворих достъп до Камера 1 на плажа Стинсън и получих този образ. Чудесно. Но това далеч не е всичко. Всъщност бях доста зает тази сутрин. Поразходих се наоколо и поставих една и на плажа Родео.

В този момент образът на плажа Стинсън се смали и се изтегли в единия ъгъл на екрана. Появи се втори образ с вълните на плажа Родео, на няколко километра надолу по брега на Тихия океан.

– А сега: Монтара. И плажът Оушън. И Форт Пойнт.

С всеки плаж, който споменаваше Бейли, се появяваше нов образ. На екрана вече имаше решетка от пет плажа, всеки от които се предаваше на живо с перфектна яснота и искрящи цветове.

– Не забравяйте, никой не вижда камерите. Скрил съм ги доста добре. За обикновения човек са просто водорасли или някакви прътове. Каквото ще да е. Незабележими са. И така, за няколко часа тази сутрин инсталирах идеално ясен видео достъп до пет места, чрез който мога да планирам деня си. А всичко, което правим тук, има за цел да узнаем това, което преди не се е знаело, нали така?

Главите закимаха. Чуха се ръкопляскания.

– Така, много от вас си мислят: „Това е като стандартна система за видеонаблюдение, кръстосана със стрийминг технология, сателити и така нататък“. Добре. Но както знаете, да се направи това с наличната технология би било прекалено скъпо за обикновения човек. Само че какво ще кажете, ако ви издам, че всичко е достъпно и по джоба на всекиго? Е, приятели, смятаме да продаваме тези устройства – само след няколко месеца – за петдесет и девет долара!

Бейли вдигна миниатюрната камера и я хвърли напосоки към предния ред. Жената, която я хвана, я размаха във въздуха пред публиката с ликуваща усмивка.

– Можете да си купите десет такива за Коледа и изведнъж да се окажете с постоянен достъп до всяко кътче, което ви интересува – дома, работата, големите светофари. А и всеки може да ги инсталира. Отнема не повече от пет минути. Замислете се какво означава това!

Екранът зад него се изчисти, плажовете изчезнаха и на тяхно място се появи нова решетка.

– Ето изглед от задния ми двор – каза Бейли, разкривайки образ на спретнат и скромен заден двор. – Ето го и предния ми двор. Гаража. Ето и гледка от хълма над магистрала 101, където обикновено става задръстване през пиковите часове. Ето и изглед на паркомястото ми, за да съм сигурен, че никой не е спрял там.

Скоро на екрана имаше шестнайсет образа, всеки от които се предаваше на живо.

– Това обаче са само моите камери. Получавам достъп до тях, като просто въведа Камера 1, 2, 3, 12 и така нататък. Фасулска работа. Добре, ами споделянето на видео? Ами ако приятелят ми също си е сложил камери и иска да ми даде достъп?

В този момент решетката на екрана се удвои от шестнайсет образа на трийсет и два.

– Ето изглед от камерата на Лайънъл Фицпатрик. Той си пада по ските, затова си е инсталирал камери, с които да следи условията на дванайсет трасета около езерото Тахо.

Виждаха се дванайсет образа на заснежени планински върхове, вледенени низини, хребети, поръбени с тъмнозелени борове.

– Лайънъл може да ми даде достъп до всяка една камера, която пожелае. Също като да пратиш на някого покана за приятелство, само че с достъп до всички камери, които предават на живо. Забравете за кабелите. Забравете за петстотинте канала. Ако имате хиляда приятели и всеки един от тях има по десет камери, вече ще имате десет хиляди варианта за образ на живо. Ако имате пет хиляди приятели, имате и петдесет хиляди варианта. И така скоро ще можете да се свържете с милиони камери по целия свят. Отново, замислете се само какво означава това!

Екранът се раздели на хиляда миниатюрни образа. Плажове, планини, езера, градове, офиси, трапезарии. Публиката лудо заръкопляска. Тогава екранът изведнъж стана черен и на него изплува бял знак на мира.

– А сега си представете влиянието на това върху човешките права. Протестиращите по улиците на Египет вече няма да се мъчат да крепят камера и да се надяват да заснемат някое посегателство над човешките права или някое убийство, след което да се надяват, че ще успеят някак си да го качат онлайн. Сега всичко е толкова лесно, колкото просто да скрепиш една камера за стената. И ние направихме тъкмо това.

Публиката се стъписа и потъна в тишина.

– Да видим камера 8 в Кайро.

Появи се жив образ на улица. По земята лежаха транспаранти, а в далечината се виждаха двама полицаи в екипировка за борба с безредиците.

– Те не го знаят, но ние ги виждаме. Целият свят ги вижда. И чува. Да пуснем звука.

Изведнъж в залата ясно се разнесе разговор на арабски между минувачите, които минаваха близо до камерата, без да подозират.

– И разбира се, повечето камери могат да бъдат управлявани ръчно или чрез гласово разпознаване. Вижте това. Камера 8, вляво. – Образът на екрана се измести вляво. – Сега вдясно.

Камерата се завъртя надясно. Бейли демонстрира движения нагоре, надолу, по диагонал и всичко това удивително плавно. Публиката пак заръкопляска.

– Така, не забравяйте, че тези камери са евтини, лесни за прикриване и не се нуждаят от кабели. Затова не ни беше особено трудно да ги разпръснем навсякъде. Да видим „Тахрир“.

От публиката се изтръгнаха възгласи. На екрана се появи образ на площад „Тахрир“, люлката на Египетската революция.

– Нашите хора в Кайро инсталират камери цяла седмица. Толкова са малки, че от армията не могат да ги открият. Дори не знаят и къде да търсят! Да видим и останалите. Камера 2. Камера 3. Четири. Пет. Шест.

Появиха се шест изгледа от площада, всеки толкова ясен, че се виждаха капките пот по челата, четяха се имената върху баджовете на всеки войник.

– А сега от 7 до 50.

Разгърна се решетка от петдесет образа, която привидно обхващаше цялото обществено пространство. Публиката отново изригна. Бейли вдигна ръце в смисъл: „Още не, това не е всичко“.

– В момента площадът е спокоен, но представете си, ако се случи нещо? Веднага можем да потърсим отговорност. Всеки войник, проявил насилие, ще бъде заснет за вечни времена. Ще бъде съден за военно престъпление и какво ли не. И дори да разчистят площада от журналисти, камерите ще са все така на място. А колкото и да се опитват да ги премахнат, те са толкова миниатюрни, че никога няма да се знае със сигурност къде са, кой ги е поставил там и кога. И тъкмо това незнание ще предотврати злоупотребата с властта. Представете си войник, който живее в страх, че десет камери са го заснели как влачи някоя жена по улицата и това остава во веки. Е, би трябвало да го е страх. Би трябвало да го е страх от тези камери. От „Окото на промяната“. Така ги нарекохме.

Избухнаха гръмки аплодисменти

– Харесва ли ви? – попита Бейли. – Добре, само че това не се отнася само за райони на размирици. Представете си който и да е град с подобно видео покритие. Кой би извършил престъпление, ако знае, че може да го видят по всяко време, навсякъде? Приятелите ми от ЦРУ смятат, че това би понижило нивото на престъпност със 70, дори с 80 процента във всеки град, в който се инсталират достатъчно камери на добре подбрани позиции.

Аплодисментите гръмнаха.

– Но засега нека се върнем на онези места по света, където най-много се нуждаем от прозрачност, но рядко я получаваме. Ето няколко зони, където сме инсталирали камери. Замислете се за въздействието, което биха имали камерите в миналото и което ще имат в бъдеще, ако възникнат подобни ситуации. Ето петдесет камери на площад „Тянанмън“.

Екранът се изпълни с живи образи от площада и отново изригнаха аплодисменти. Бейли продължи с кадри от още десетина столици на държави с авторитарен режим, от Хартум до Пхенян, където властите нямаха представа, че в момента в Калифорния ги гледат три хиляди служители на Кръга – нямаха представа и че е възможно да бъдат гледани, че тази технология е – или би могла да бъде – създадена.

Бейли отново изчисти екрана и пристъпи към публиката.

– Знаете моето мнение, нали? В ситуации като тази съм съгласен с Хага, с активистите за човешки права по цял свят. Всеки трябва да носи отговорност. Тираните не може повече да се крият. Трябва да има и ще има документиране и наказуемост, а ние трябва да засвидетелстваме всичко. С тази цел настоявам всичко, което се случва, да се знае от всички.

Последните му думи се изписаха на екрана: „Всичко, което се случва, трябва да се знае“.

– Приятели, намираме се в навечерието на втория Ренесанс. И не говоря за нова сграда в кампуса. Говоря за една ера, в която няма да позволяваме на по-голямата част от човешката мисъл, действия, постижения и познания да изтича като от пробита кофа. Това вече сме го преживявали веднъж. Нарича се Средновековие, Тъмните векове. Ако не са били монасите, всичко, което светът някога е бил научил, е щяло да се погуби. Е, в момента живеем в подобни времена, когато губим голяма част от извършеното, видяното, наученото. Само че това може и да не се случи – с помощта на тези камери и на мисията на Кръга.

Той се обърна отново към екрана и прочете написаното с апел към публиката да го запомни.

ВСИЧКО, КОЕТО СЕ СЛУЧВА, ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ.

След това погледна аудиторията и се усмихна.

– Добре, сега бих искал да насоча вниманието ви обратно към дома. Майка ми е на осемдесет и една. Вече не се оправя сама толкова лесно. Преди година падна и си счупи таза и оттогава много се притеснявам за нея. Помолих я да инсталираме камери, за да имам достъп до случващото се в дома й, но тя отказа. Сега обаче съм спокоен... Защото миналия уикенд, докато тя си подремваше...

Из публиката се разнесе кикот.

– Извинете ме! Извинете ме! – оправда се той. – Нямах избор. Иначе тя никога нямаше да ми позволи. Промъкнах се в къщата и инсталирах камери във всяка стая. Толкова са малки, че изобщо няма да ги забележи. Ще ви покажа набързо. Може ли камери от 1 до 5 от къщата на майка ми?

На екрана се появи решетка с образи, на един от които майка му пристъпваше през потънал в светлина коридор, загърната с хавлиена кърпа. В залата избухна смях.

– Опа! Нека да махнем тази. – Образът изчезна. – Както и да е. Идеята е да знам, че тя е добре, което ми носи спокойствие. Както знаем всички в Кръга, прозрачността носи спокойствие. Вече не трябва да се чудя как ли е майка ми. Вече не трябва да се чудя какво ли се случва в Мианмар. Ще произведем един милион от тези камери и предричам, че до една година ще имаме един милион достъпни видеопредавания на живо. До пет години – петдесет милиона. До десет години – два милиарда. Ще има много малко населени места, до които няма да имаме достъп през екраните в ръцете си.

Публиката отново изригна. Някой се провикна:

– Искаме ги сега!

Бейли продължи:

– Вместо да ровиш в интернет и да получиш само някакво цензурирано видео с лошо качество, сега отиваш на страницата на „Окото на промяната“ и въвеждаш Мианмар. Или името на гаджето от гимназията. Има вероятност някой да е инсталирал камера наблизо, нали? Защо любопитството ни към света да не бъде възнаградено? Искаш да видиш Фуджи, но не можеш да отидеш? „Окото на промяната“. Искаш да провериш добре ли е детето ти в училище? „Окото на промяната“. Това е върхът на прозрачността. Без филтри. Виждаш всичко. Винаги.

Мей се наведе към Ани.

– Това е невероятно!

– Нали? – каза Ани.

– Така. А трябва ли тези камери да са стационарни? – попита Бейли и назидателно вдигна пръст. – Разбира се, че не. В момента си имам десетина помощници по цял свят, които носят камерите около врата си. Хайде да ги навестим, искате ли? Може ли камерата на Дани?

На екрана се появи образ от Мачу Пикчу. Приличаше на пощенска картичка, гледка от високо над древните развалини. Изведнъж образът се раздвижи и тръгна надолу към града. Публиката ахна, след което заръкопляска.

– Нека спомена, че образът е на живо, макар това май да е очевидно. Здрасти, Дани! А сега да видим Сара в планината Кения.

Появи се друг образ, този път на шистовите склонове по високия масив.

– Можеш ли да ни насочиш към върха, Сара?

Камерата се извъртя нагоре и разкри гледка на върха, забулен в мъгла.

– Виждате ли, това отваря пред нас възможността за визуални заместници. Представете си, че съм прикован към леглото или твърде немощен, за да обиколя сам планината. Пращам някого с камера около врата и мога да преживея всичко в реално време. Нека да пробваме с още няколко места.

Бейли представи образи от Париж, Куала Лумпур и лондонски пъб.

– Хайде сега да си направим малък експеримент, като използваме всичко това наведнъж. Седя си вкъщи. Влизам на страницата на „Окото на промяната“ и искам да огледам света. Покажи трафика на магистрала 101. Улиците на Джакарта. Условията за сърф в Болинас. Къщата на майка ми. Покажи уебкамерите на всичките ми съученици от гимназията.

При всяка команда на екрана се появяваше нов прозорец, докато накрая имаше поне сто живи образа наведнъж.

– Ще сме всевиждащи, всезнаещи.

Публиката вече беше на крака. Аплодисментите разтърсиха залата. Мей облегна глава на рамото на Ани.

– Всичко, което се случва, ще се знае – прошепна Ани.

– Сияеш.

– Ти сияеш.

– Не сияя.

– Все едно си бременна.

– Знам какво имаше предвид. Престани.

Бащата на Мей се пресегна през масата и хвана ръката й. Беше събота и родителите й я бяха поканили на празничен обяд по случай първата й седмица в Кръга. Постоянно вършеха такива сантиментални лигавщини – или поне в последно време. Когато беше малка – единствено дете на родители, които дълго време бяха обмисляли дали изобщо да не се откажат от деца, – положението вкъщи беше по-сложно.

През седмицата баща й рядко се появяваше. Беше строителен мениджър на офис комплекс във Фрезно и работеше по четиринайсет часа на ден, а всичко у дома вършеше майка й, която от своя страна поемаше по три смени седмично в ресторанта на един хотел и в отговор на цялото напрежение постоянно си изпускаше нервите, най-често върху Мей. Но когато Мей навърши десет, родителите й съобщиха, че са купили двуетажен паркинг близо до центъра на Фрезно и в продължение на няколко години се редуваха да го обслужват. Беше доста унизително, когато родителите на приятелите й подхвърляха: „Ей, видях майка ти на паркинга“, или „Още веднъж да благодариш на татко ти за гратиса онзи ден“. Финансовото положение обаче скоро се стабилизира и родителите й наеха няколко души да се редуват на смени. А когато вече можеха да си вземат ден почивка и да планират за няколко месеца напред, омекнаха и се превърнаха в една много спокойна, влудяващо мила възрастна двойка. Като че ли в рамките на една-единствена година се бяха превърнали от млади родители, затънали до гушата, в старци – лежерни, благи и без никаква представа какво точно иска дъщеря им. Когато завърши гимназията, я заведоха в „Дисниленд“, без да съзнават, че вече е твърде голяма и посещението й в парка сама (а с двама възрастни на практика означаваше сама) анулираше всяка възможност за забавление. Само че го бяха направили с такова добро желание, че нямаше как да им откаже и в крайна сметка си прекараха толкова безгрижно и хубаво, колкото не бе предполагала, че е възможно да прекараш с родителите си. Всякакъв тлеещ гняв, който можеше да отправи към тях заради емоционалната несигурност на ранния си живот, беше потушен от неспирния хладък, свеж ручей на превалящата им средна възраст.

А сега бяха отишли до залива, за да прекарат уикенда във възможно най-евтиния хотел, който бяха успели да намерят – на около двайсет и пет километра от Кръга, почти забравено от бога място. Сега седяха в псевдолъскав ресторант, за който двамата били чули хубави неща, и ако някой сияеше, то това бяха те. Направо грееха.

– Е? Да разбирам, че е чудесно? – попита майка й.

– Така е.

– Знаех си! – Майка й се облегна назад и скръсти ръце.

– Не искам никога да работя другаде – обяви Мей.

– Какво облекчение – обади се баща й. – И ние не искаме да работиш никъде другаде.

Този път майка й се приведе напред и хвана ръката й.

– Казах на майката на Каролайна. Знаеш я каква е... – Тя сбърчи нос: най-близкото до обида, което можеше да постигне. – Физиономията й така се изопна, все едно някой я е мушнал с остра клечка отзад. Позеленя от завист!

– Мамо...

– А даже не споменах колко ти е заплатата.

– Мамо!

– Само подметнах: „Надявам се да се оправи със заплата от шейсет хиляди долара“.

– Не мога да повярвам, че си й го казала!

– Ама е истина, нали?

– Всъщност са шейсет и две.

– Майчице! Сега ще трябва да й се обаждам пак.

– Без такива!

– Добре де, няма. Но беше много забавно – каза майка й. – Просто го вмъкнах небрежно в разговора. Дъщеря ми е в най-готината компания на света и има пълна стоматологична осигуровка.

– Моля ти се... Просто извадих късмет. А и Ани...

Баща й се приведе напред.

– Да, как е Ани?

– Добре.

– Кажи й, че я обичаме.

– Ще й кажа.

– Не успя да дойде днес?...

– Не. Много е заета.

– Но ти я покани, нали?

– Да. Праща ви поздрави. Само че много работи.

– А с какво се занимава, по-точно? – попита майка й.

– С всичко, на практика. От Бандата на четирийсетимата е. Участва във вземането на всички най-големи решения. Мисля, че по-конкретно се занимава с управление на проектите в чужбина.

– Сигурна съм, че има много отговорности.

– И много акции в компанията[13]! – каза баща й. – Не мога и да си представя колко би струвала тази Ани.

– Татко, недей да си го представяш.

– И защо изобщо работи, като има толкова много акции? Аз да бях, щях да си лежа на плажа. С личния си харем.

Майката на Мей сложи длан върху неговата.

– Вини, стига – след това се обърна към Мей: – Надявам се да й остава време да се наслади на всичко това.

– О, разбира се – увери я Мей. – Сигурно в момента е на някое парти в кампуса.

Баща й се усмихна.

– Много ми харесва, че му казвате „кампус“. Готино е. Ние навремето му викахме просто „офис“.

Майка й обаче се загрижи:

– Парти ли? На теб не ти ли се ходеше?

– Ходеше ми се, но исках да се видя с вас. А и има много партита.

– Но това ти е първата седмица! – Майка й изглеждаше огорчена. – Може би е трябвало да отидеш. Сега се чувствам гузна. Отвлякохме те.

– Спокойно, партита има през ден. В Кръга са много социални. Всичко е наред.

– Надявам се, че все още не си взимаш обедни почивки? – попита майка й. Беше повдигнала същия въпрос и когато Мей започна миналата си работа: „Не си взимай почивки през първата седмица. Прави лошо впечатление“.

– Не се притеснявай – успокои я Мей. – Дори до тоалетната не съм ходила.

Майка й завъртя очи.

– Както и да е, искам само да ти кажа, че сме много горди с теб. Обичаме те.

– И Ани също – добави баща й.

– Точно така. Обичаме ви и двете.

Наядоха се набързо, наясно, че баща й скоро ще се изтощи. Сега беше настоял да отидат на ресторант, макар че у дома рядко го правеха. Умората му беше постоянна и можеше да го сполети изведнъж и с пълна сила, а понякога изпадаше в състояние, близко до безсъзнание. Когато бяха навън, трябваше да имат готовност за бързо прибиране, както се наложи да направят и този път, още преди десерта.

Мей ги придружи до стаята им. Вътре собствениците на хотела бяха подредили десетки кукли, които ги гледаха, а тримата можеха да се отпуснат и да не се притесняват от някой неочакван пристъп. Мей още не беше свикнала с множествената склероза на баща си. Диагнозата му беше поставена едва преди две години, макар че симптомите бяха видими от години преди това. Отдавна заваляше думите, не уцелваше предметите, които искаше да хване, а накрая падна два пъти в антрето, както си вървеше към външната врата на къщата. Затова продадоха паркинга на добра цена и прекарваха времето си в управляване на финансите за лечението, което означаваше поне два часа на ден ровене из медицински сметки и разправии със застрахователната компания.

– А, видяхме Мърсър онзи ден – каза майка й, а баща й се усмихна.

Мърсър беше бивше гадже на Мей – една от общо четирите й сериозни връзки в гимназията и колежа. Но според родителите й беше единственият от някакво значение, или поне единственият, когото зачитаха и помнеха. Затова спомагаше и фактът, че още живееше в същия град.

– Чудесно – каза Мей. Би предпочела да сменят темата. – Още ли прави полилеи от рога?

– Е, недей така – баща й усети ехидния й тон. – Човекът си има собствен бизнес. И не че е искал да се хвали, но очевидно му върви.

Мей просто трябваше да смени темата:

– До момента средният ми резултат е 97. Казват, че е рекорд за новак.

По лицата на родителите й се изписа изумление. Баща й бавно примигна. Нямаха представа за какво им говори.

– Какво означава това, мила? – попита баща й.

Нямаше смисъл да задълбава. Още докато думите излизаха от устата й, вече знаеше, че това изречение ще е дълго за обяснение.

– Как е положението със застраховката? – попита тя, но мигновено съжали. Защо задаваше такива въпроси? Отговорът щеше да погуби вечерта.

– Не е розово – отговори майка й. – Не знам. С грешния план сме. Тоест, чисто и просто не искат да застраховат татко ти и като че ли правят всичко по силите си да ни изпъдят. Само че ние какво да правим? Няма къде другаде да отидем...

Баща й се облегна назад.

– Кажи й за лекарството.

– А, да. Татко ти е на копаксон от две години, за болката. Без него...

– ...болката става нещо страшно – довърши той.

– И сега застрахователите твърдят, че не му трябвало. Не било в списъка им с предварително одобрени лекарства. Въпреки че го взима от две години!

– Струва ми се излишно жестоко – каза той.

– И никаква алтернатива не предлагат. Нищо за болката!

Мей не знаеше какво да каже.

– Съжалявам. Да погледна ли в интернет за някакъв заместител? Питали ли сте лекарите за нещо друго, което ще се покрие от застраховката? Може би някое генерично лекарство...

Разговорът продължи около час и беше съсипващ. Болестта, безпомощността на Мей и невъзможността й да забави процеса, това, че не можеше да върне на баща си живота, с който беше свикнал – тези неща я измъчваха, но положението със застрахователите беше съвсем друга категория ненужно престъпление, поредният пирон в ковчега. Нима от застрахователната компания не осъзнаваха, че последиците от отказите им да съдействат и всички главоболия, които причиняваха, само влошават здравословното състояние на баща й и са на път да разболеят и майка й? Какво си мислят, че постигат така? Всички тези откази да покрият лечението, споровете и опитите да ги отблъснат със сигурност костваха повече време, отколкото просто да дадат на родителите й достъп до правилното лечение.

– Стига с тази тема – отсече майка й. – Имаме изненада за теб. Къде е? У теб ли е, Вини?

Тримата седнаха на високото легло, покрито с протъркано одеялце, и баща й й поднесе малък опакован подарък. Размерът и формата на кутийката подсказваха колие, но Мей знаеше, че няма как да е това. Махна опаковката, отвори кадифената кутийка и се засмя. Писалка – от онези рядкосрещани, сребристи и необичайно тежки писалки, които трябва да поддържаш, да пълниш с мастило и които служат най-вече за показ.

– Не се притеснявай, не сме я купували – каза баща й.

– Вини! – простена майка й.

– Наистина – продължи той, – не сме. Един мой приятел ми я подари миналата година. Беше му жал, че вече не мога да работя. Не знам каква полза си е мислел, че ще имам от нея, като едвам пиша дори на компютъра. Ама той никога не е бил от най-умните...

– Решихме, че ще стои добре на бюрото ти – добави майка й.

– Не сме ли най-страхотните, а? – пошегува се той.

Майка й се засмя и, по-важно, същото направи и баща й. Онзи дълбок смях, от дълбините на корема. През втората, по-спокойна фаза на живота им като родители, баща й беше започнал да се смее постоянно и на всичко. Това беше най-често чуваният звук през тийнейджърските й години. Баща й се смееше на неща, които очевидно бяха смешни, и на неща, които биха предизвикали просто усмивка у повечето хора, както и на неща, които би трябвало да го ядосат. Когато Мей вършеше пакости, той го намираше за много забавно. Една вечер я хвана да се измъква през прозореца на спалнята си, за да се срещне с Мърсър, и направо щеше да се пръсне от смях. Всичко му се струваше комично, всичко, свързано с гимназиалните й години, го разсмиваше. „Да знаеш само каква физиономия направи, като ме видя! Безценно!“

Тогава обаче му поставиха диагнозата и нещата се промениха. Болката беше постоянна. Понякога не можеше да се изправи, не вярваше на краката си, пристъпите станаха твърде чести, твърде опасни. Всяка седмица влизаше в спешното отделение. В крайна сметка, благодарение на героичните усилия на майка й, успяха да уредят прегледи при няколко лекари, които ги беше грижа. Предписаха му правилните лекарства и състоянието му се стабилизира за известно време. Но тогава ги сполетя войната със застрахователите и потънаха в този ад на здравеопазването.

Тази вечер обаче той беше жизнерадостен и майка й се чувстваше добре, особено след като намери малко шери в общата кухничка на хотела, което подели с Мей. Баща й скоро заспа на светнати лампи, както си лежеше с дрехите върху покритото легло, и докато двете с майка й още разговаряха на висок глас. Когато забелязаха, че спи непробудно, Мей си разпъна походно легло до тяхното.

Спаха до късно и отидоха с колата да обядват. Докато баща й се хранеше обилно, Мей наблюдаваше как майка й се преструва на равнодушна, докато разговаряха за своенравния й чичо и последното му ексцентрично бизнес начинание – нещо, свързано с отглеждане на омари в оризища. Знаеше, че майка й се притеснява за баща й, тъй като бяха излизали да ядат два пъти подред, и че постоянно го наблюдава. Изглеждаше весел, но силите му бързо се изчерпаха.

– Вие си дояжте спокойно – каза той. – Аз ще отида до колата да полегна малко.

– Чакай да ти помогнем – каза Мей, но майка й я спря. Той вече се беше отправил към вратата.

– Уморява се. Но всичко е наред – успокои я тя. – Просто дневният ни режим вече е по-различен. Трябва да си почива. Върши разни неща, разхожда се, яде и за известно време е жизнен, но после си почива. Да ти кажа честно, много е ритмично и успокояващо.

Платиха сметката и излязоха на паркинга. Мей видя белите коси на баща си през прозореца на колата. По-голямата част от главата му беше под рамката на стъклото, защото беше отпуснал облегалката на предната седалка толкова надолу, че направо лежеше отзад. Когато стигнаха до колата, видяха, че не спи, а се е зазяпал нагоре в преплитащите се клони на едно дърво. Свали стъклото:

– Е, беше прекрасно – каза.

Мей си взе довиждане и тръгна, щастлива, че има целия следобед на разположение. Подкара колата на запад в слънчевия, спокоен ден, в който цветовете на пейзажа бяха изчистени и ясни – синьо, жълто, зелено. Когато наближи брега, зави към залива. Ако побърза, може да хване няколко часа каяк.

Мърсър я беше запалил по каяка – занимание, което допреди това беше смятала за неприятно и скучно. Да седиш на повърхността на водата, да се бориш със странното гребло, което й приличаше на лъжица за сладолед, постоянно да се кълчиш – всичко изглеждаше болезнено, а скоростта й се струваше твърде малка. Но в крайна сметка реши да опита и се качиха на каяк, но не на професионален, а на по-простичък модел, от онези, на които се сяда отгоре и краката ти остават открити. Обиколиха залива доста по-бързо, отколкото беше очаквала, видяха тюлени и пеликани и накрая Мей се убеди, че това е един безобразно недооценен спорт, а заливът – печално неоползотворена водна площ.

Бяха тръгнали от мъничък плаж, без предварителна тренировка, екипировка или суетене от страна на човека, който даваше каяците под наем – просто си плащаш петнайсетте долара на час и за броени минути се озоваваш в залива, хладен и спокоен.

Тя слезе от магистралата и се отправи към плажчето, където завари водата гладка като огледало.

– Ехо – каза нечий глас.

Мей се обърна и видя възрастна жена с криви крака и ситнокъдрава коса. Марион, собственичката на „Океанската русалка“. Русалката беше тя, държеше бизнеса от цели петнайсет години, след като спечелила доста от магазинче за канцеларски материали. Сподели историята с Мей още на първата им среща – разказваше я на всички, защото смяташе за много забавно, че е спечелила толкова много от канцеларски материали, та да отвори бюро за каяк и падълборд под наем. А защо го намираше за смешно, Мей така и не разбра. Но жената беше блага и любезна, дори когато Мей искаше да наеме каяк едва няколко часа преди края на работния ден, какъвто беше случаят и днес.

– Заливът е прекрасен – каза Марион. – Само не отивай много надалеч.

Помогна на Мей да извлачат каяка по пясъка и скалите до вълничките. След това й закопча спасителната жилетка.

– И внимавай да не пречиш на хората, дето живеят в лодките. Всекидневните им са ти точно на нивото на очите, така че никакво надничане. Искаш ли неопрен или ветроустойчиво яке? – попита Марион. – Може да задуха.

Мей отказа и влезе в каяка боса и по жилетката и дънките, които носеше от обяд. За секунди изгреба разстоянието отвъд рибарските лодки, вълноломите и падълбордистите, чак до откритите води на залива.

Там беше пусто. Фактът, че тези води се посещаваха толкова рядко, винаги я изумяваше. Нямаше джетове. Никой не караше и водни ски. Тук-там по някой рибар или моторница. Имаше платноходки, но далеч не толкова много, колкото човек би очаквал. Една от причините навярно беше студената вода, но може би в Северна Калифорния просто имаше твърде много неща за вършене. Струваше й се странно, но не се оплакваше. Така оставаше повече вода само за нея.

Придвижи се до сърцевината на залива. Тук наистина стана по-бурно и студената вода обля краката й. Чувството беше приятно, толкова приятно, че тя потопи ръка, загреба от водата и си наплиска лицето и врата. Когато отвори очи, видя на петдесетина метра пред себе си един тюлен, който я гледаше като хрисимо куче, в чийто двор е прекрачила. Главата му беше обла, сива и лъщеше като гладък мрамор. Мей положи греблото в скута си и продължи да гледа тюлена, който също се взираше в нея. Очите му бяха като черни копчета, без блясък. Никой не помръдваше. Двамата стояха, сключили погледи, и този миг, който се разтягаше, застинал във времето и насладата, очакваше да бъде продължен. Защо да помръдват?

Тя усети порива на вятъра, който донесе със себе си и острия мирис на тюлена. Беше го доловила и миналия път, когато плува с каяк – смесица от миризма на риба тон и мръсно куче. По-добре да не си срещу вятъра. Като че ли засрамен, тюленът се потопи под водата.

Тя продължи да се отдалечава от брега. Постави си за цел да стигне до една червена шамандура, която забеляза близо до извивката на полуостров, протегнал се дълбоко в залива. Щеше да й отнеме около трийсет минути да стигне дотам и пътьом щеше да мине покрай няколко десетки закотвени шлепа и платноходки. Много от тях бяха превърнати по един или друг начин в домове и макар да знаеше, че не бива да наднича в прозорците, не се сдържа – на борда се криеха мистерии. Защо на този шлеп има паркиран мотор? Защо на онази яхта се вее флаг на Конфедерацията? В далечината забеляза кръжащ хидроплан.

Вятърът се надигна зад нея и бързо я отпрати отвъд червената шамандура и все по-близо до далечния бряг. Не беше планирала да акостира там, нито някога досега беше прекосявала залива, но съвсем скоро брегът се оказа непосредствено пред нея, след водораслите, които прозираха под все по-плитката вода.

Тя скочи от каяка и босите й краха стъпиха върху камъните, обли и гладки. Докато теглеше каяка към брега, водата се надигна и обгърна краката й. Не беше вълна – по-скоро внезапно равномерно покачване. В един момент стоеше на сухия бряг, а в следващия – водата беше почти до коленете й и тя цялата прогизна. Когато нивото отново спадна, водата остави след себе си широка ивица чудновати, блещукащи водорасли – сини и зелени, и, под определен ъгъл, с цветовете на дъгата. Тя взе едно в ръка – беше гладко като гума и накъдрено по ръба. Краката й бяха мокри, а водата – леденостудена, но Мей нямаше против. Седна на каменистия бряг, взе една клечка и започна да си рисува по едрия пясък, разбутвайки гладките камъчета. Миниатюрни рачета, разровени и раздразнени, пъплеха към нови убежища. Надолу по брега един пеликан кацна върху сух, избелял дънер, който се протягаше лениво от стоманеносивата вода към небето.

Тогава Мей осъзна, че хлипа. Баща й беше развалина. Не, не развалина. Понасяше всичко с достойнство. Но тази сутрин й се стори толкова уморен, толкова съкрушен, примирен, все едно знаеше, че не може да се бори едновременно с това, което се случва с тялото му, и с компаниите, от които зависи здравето му. А тя нямаше как да му помогне. Можеше да напусне работа. Можеше да напусне и да помага с телефонните обаждания, с борбата на всички фронтове в името на доброто му здраве. Това би направила една добра дъщеря. Едно добро дете, единственото им дете. Едно добро, единствено дете би прекарало следващите три или пет години – може би последните му години на подвижност, на пълноценен живот – с него, в помощ на него и на майка си при задвижването на семейния механизъм. Само дето тя знаеше, че родителите й никога няма да я оставят да го направи. Никога нямаше да го позволят. И така си оставаше приклещена между работата, от която зависеше и която обичаше, и родителите си, на които не можеше да помогне.

Колко е хубаво да можеш да си поплачеш, да оставиш раменете си да се разтресат, да почувстваш горещите сълзи по лицето си, да вкусиш нежната им сол, да си избършеш сополите с опакото на блузата. Когато приключи, избута каяка обратно във водата и загреба чевръсто. Спря се чак по средата на залива. Сълзите й бяха засъхнали, дишането й се беше укротило. Беше спокойна, чувстваше се силна, но вместо да се насочи към червената шамандура, която вече не представляваше никакъв интерес, остана неподвижна, с гребло в скута, оставяйки вълните леко да я полюшват и благото слънце да суши ръцете и краката й. Често правеше така, далеч от брега – просто стоеше неподвижна и чувстваше необятната маса на океана под себе си. В тази част на залива имаше леопардови акули, скатове, медузи и тук-там морски свине, но в момента наоколо не се забелязваше жива душа. Всички се бяха изпокрили в тъмната вода, в черния паралелен свят. Усещаше присъствието им, но не знаеше къде... Всъщност не усещаше нищо и в този момент това й се стори точно както трябва да бъде. Далеч напред виждаше как заливът прелива в океана и тъкмо там, пробивайки си път през ивица лека мъгла, плаваше огромен товарен кораб, който се отдалечаваше от брега. Замисли се дали и тя да не продължи, но не видя смисъл. Нямаше причина да отива където и да е. Беше й достатъчно да седи насред залива, без нищо за вършене и гледане. Остана да се полюшва така почти един час. От време на време подушваше онази характерна смесена миризма на куче и риба тон и забелязваше някой любопитен тюлен, с който се гледаха напоително, докато започваше да се чуди дали и той като нея съзнава какви късметлии са, колко е хубаво, че всичко наоколо е само тяхно.

В късния следобед тихоокеанският вятър се надигна и гребането до брега стана тежко. Когато се прибра, крайниците й бяха като от олово, а главата й – мътна. Направи си салата и изяде половин опаковка чипс, докато зяпаше през прозореца. Заспа в осем и се събуди след единайсетчасов сън.

Сутринта беше натоварена, както я предупреди Дан. След като я привика в осем заедно със стотината служители от O.K., той им напомни, че отварянето на канала в понеделник винаги е опасна работа. Всички клиенти, които са пуснали запитвания през уикенда, задължително очакват отговор в понеделник сутринта.

Оказа се прав. Каналът се отвори, потопът се изсипа и Мей се бори с вълната до около единайсет, когато настъпи привидно затишие. Успя да отговори на четирийсет и девет запитвания и оценката й беше 91, най-ниският й резултат до момента.

„Не се притеснявай“, писа й Джаред. „В понеделник е така. Просто пускай колкото се може повече допълнителни анкети.“

Беше пращала анкети цяла сутрин, но без голям успех. Клиентите бяха кисели. Единствените добри новини пристигнаха на екрана за вътрешни съобщения – покана за обяд от Франсис. В отдела официално имаха право на час обедна почивка, но Мей не беше видяла никого да става от бюрото си за повече от двайсет минути. Отпусна си точно толкова, макар че в ушите й кънтяха думите на майка й, според които обедната почивка беше еквивалент на колосално неизпълнение на задълженията.

Закъсня за срещата в „Стъклената столова“. Огледа се наоколо, и нагоре, и най-сетне го забеляза няколко етажа над нея, провесил крака от висок плексигласов стол. Размаха ръце, но не успя да му привлече вниманието. Провикна се възможно най-дискретно, но без резултат. Накрая, колкото и глупаво да беше, му писа съобщение и видя как той го прочете, огледа се, забеляза я и й помаха.

Мей се нареди на опашката, взе си вегетарианско бурите и някакво ново, органично безалкохолно и се настани до него. Беше облечен с намачкана, но чиста риза и широки спортни панталони. От това място се виждаше външният басейн, в който група служители се опитваха да наподобят игра на волейбол.

– Не особено атлетична групичка – отбеляза той.

– Никак даже – съгласи се тя. Докато той гледаше хаотичното пляскане долу, тя се опита да сравни лицето, което виждаше пред себе си, с това, което помнеше от първата си вечер. Същите плътни вежди, същият забележителен нос. Сега обаче Франсис като че ли се беше смалил. Ръцете му, които режеха буритото на две с нож и вилица, изглеждаха необичайно фини.

– Това си е чиста перверзия – каза той, – да има толкова спортни съоръжения наоколо и никаква спортна дарба. Все едно семейство последователи на християнската наука[14] да живее до аптека. – Той се обърна към нея. – Мерси, че дойде. Чудех се дали ще те видя отново.

– Да, много е натоварено.

Той посочи обяда си.

– Трябваше да започна без теб. Извинявай. Честно казано, не бях сигурен дали ще се появиш.

– Аз се извинявам, че закъснях – каза тя.

– Не, спокойно, знам как е. Трябва да отмине понеделнишкият потоп. Клиентите чакат. Обядът е на второ място.

– Да си призная, гадно ми е за начина, по който се разделихме онази вечер. Извинявай за Ани.

– Вие вярно ли се целувахте? Опитах се да си намеря местенце, откъдето да ви гледам, ама...

– Не.

– Мислех си, че ако се кача на някое дърво...

– Не, не. Ани си е такава, пълен идиот.

– Идиот, който по случайност е един от най-важните хора тук. И аз искам да съм такъв идиот.

– Разправяше ми за детството си...

– Божичко! Може ли да обвиня виното?

– Нищо не си длъжен да ми казваш...

Мей се чувстваше ужасно, че вече знае всичко и се надяваше той да й разкаже, за да може да заличи предишната версия на историята му с тази на първоизточника.

– Не се притеснявай – каза той. – Просто имах честта да се срещна многократно с интересни възрастни, на които правителството плащаше да се грижат за мен. Беше страхотно. Колко време ти остава, десет минути?

– До един.

– Добре. Още осем минути значи. Яж. Аз ще говоря. Но не за детството си. Вече знаеш достатъчно. Предполагам, че Ани ти е разказала всички цветисти подробности. Обича да разправя тази история.

И така, докато Мей се опитваше да изяде колкото се може повече възможно най-бързо, Франсис й разказа за филма, който гледал предишната вечер в киното на Кръга. Режисьорката също била там и отговаряла на въпроси след прожекцията.

– Филмът беше за една жена, която убива мъжа си и децата, и докато се задаваха въпроси, стана ясно, че самата режисьорка от доста време води дело за родителски права срещу бившия си съпруг. Всички започнахме да се споглеждаме и да се чудим дали не се опитва да си разреши личните проблеми на екрана...

Мей се засмя, но изведнъж се сети за ужасното му детство и се сепна.

– Няма проблем – каза Франсис, тъй като веднага усети какво си мисли Мей. – Не искам да ти е неудобно с мен. Мина много време, а и ако тази тема ми беше непоносима, нямаше да работя по „ДетТектор“.

– Все пак съжалявам. Никога не знам какво да кажа в неловки ситуации. Но проектът върви добре, нали? Близо ли си до...

– Още си смутена! Харесва ми – каза Франсис.

– Харесваш жената да е смутена?

– Особено в мое присъствие. Искам да стоиш на нокти, да си смутена, сплашена, с вързани ръце и готова да пълзиш по корем, ако поискам.

Мей поиска да се засмее, но не успя. Франсис заби поглед в чинията пред себе си.

– Мамка му! Всеки път, когато мозъкът ми ловко паркира колата пред къщата, устата ми избива стената на гаража. Извинявай. Усилено работя по този проблем.

– Няма нищо. Разкажи ми за...

– За „ДетТектор“? – Той вдигна поглед, обнадежден. – Наистина ли искаш да знаеш?

– Да.

– Защото подхвана ли тази тема, понеделнишкият потоп ще ти се стори като пролетен дъждец.

– Имаме още пет минути и половина.

– Добре, сещаш ли се за имплантите в Дания?

Мей поклати глава. Смътно си спомняше за някакво ужасно отвличане на дете, убийство...

Франсис си погледна часовника, защото знаеше, че припомнянето на случая в Дания ще му открадне една минута. Въздъхна и започна:

– Така, преди няколко години правителството на Дания изпробва една програма, по която имплантираха чипове в китките на децата. Лесно е, отнема две секунди, медицински издържано е и веднага влиза в действие. Всеки родител знае къде е детето му по всяко време. Слагат чипове на деца под четиринайсет и първоначално всичко е наред. Съдебните дела срещу проекта се отхвърлят, защото има твърде малко възражения. Родителите гласуват „за“ с две ръце. Това са деца все пак и хората искат да дадат всичко от себе си, за да ги предпазят, нали така?

Мей кимна, но изведнъж си припомни, че историята няма щастлив край.

– Само че един ден изчезват седем деца. Полицаите и родителите си мислят: е, няма проблем, знаем къде са. Проследяват чиповете, но когато ги намират на някакъв паркинг, всичките седем са в хартиена торбичка, кървави. Само чиповете.

– Сега си спомням – каза Мей със свит стомах.

– Откриват телата седмица по-късно и дотогава хората са обезумели. Всички са в истерия. Мислят си, че чиповете са предизвикали отвличането и убийствата, че по някакъв начин така са провокирали престъпниците, изкушили са ги.

– Беше толкова ужасно! И после – край с чиповете.

– Да, само че аргументите са нелогични. Особено ако говорим за Кръга. Случват се по... колко, дванайсет хиляди отвличания на година? И колко убийства? Проблемът в Дания е, че са сложили чиповете твърде плитко. Всеки може просто да ги извади, ако поиска. Твърде лесно е. А нашите изследвания тук... запозна ли се със Сабайн?

– Да.

– Е, тя е в екипа. Няма да ти го каже, защото върши разни неща по проекта, за които не може да говори. Но конкретно в този случай откри начин чипът да се имплантира в костта. Което прави всичко съвсем различно.

– Ох, гадост. Коя кост?

– Няма значение, или поне не мисля, че има. Мръщиш се...

Мей си коригира физиономията и опита да си даде вид на неутрална.

– Да, определено е лудост – продължи той. – Някои хора се побъркват при мисълта за чипове в главите, в тялото, но технологически този чип е като най-обикновен радиоприемник. Не прави нищо друго, освен да казва къде се намира. Така или иначе вече са навсякъде около нас. Всеки втори продукт е с такъв. Купуваш си уредба – има чип. Купуваш си кола – има няколко. Някои компании даже ги слагат в опаковките на храните, за да са сигурни, че ще са пресни, когато стигнат до магазина. Най-обикновена следяща система. А ако я поставиш в костта, няма махане и не се вижда с просто око – за разлика от тези в китката.

Мей остави буритото.

– Ама наистина ли в костта?...

– Мей, представи си един свят, в който повече никога не може да се случи сериозно посегателство над дете. В който просто е невъзможно да се случи. В мига, в който детето не е там, където трябва, системата се задейства и детето може да бъде проследено веднага. Всеки може да го проследи. Всички власти знаят, че е изчезнало, само че виждат и точно къде е. Могат да звъннат на майката и да й кажат, че просто се е разходило до мола или пък за броени секунди да проследят злодея. Единствената му надежда би била да отвлече детето, да го замъкне в някоя дълбока гора, да направи нещо и да избяга, преди целият свят да му се е изсипал на главата. Само че ще има не повече от минута и половина.

– Или просто да блокира сигнала на чипа.

– Да, но колко са хората с подобни познания? За колко педофили си чувала, които да са и инженерни гении? Много малко, предполагам. Следователно всички отвличания, изнасилвания и убийства автоматично спадат с 99 процента. И цената е детето да има чип в глезена. Искаш ли живо дете, макар и с чип в глезена? Дете, което знаеш, че ще порасне в безопасност, че ще може отново да изтича из парка, да кара колело до училище?...

– Каниш се да кажеш „или“.

– Да: или искаш мъртво дете? Или години, прекарани в притеснения всеки път, когато тръгне пеша към спирката?

Анкетирали сме родители по цял свят, които, преодолеят ли веднъж гнусливостта си, ни дават 88 процента съгласие. Осъзнаят ли веднъж, че всичко това е възможно, те започват да ни питат: „Защо още го нямаме? Кога ще е готово?“. Това ще е новата златна епоха за младите. Епоха без притеснения. Мамка му, закъсняваш. Виж.

Той посочи часовника. 13:02.

Мей хукна към работното си място.

Следобедът беше безпощаден и резултатът й едва достигна 93. В края на деня се чувстваше изтощена. Погледна втория екран, където видя съобщение от Дан. „Имаш ли минутка? Джина от Социалния Кръг се надяваше да й отделиш малко време.“ Мей му отговори: „След петнайсет може ли? Имам да пусна няколко анкети и не съм ходила до тоалетната от обяд“. Това си беше чистата истина. Не беше ставала от стола от три часа, а и искаше да се опита да си вдигне резултата над 93. Сигурна беше, че точно заради него трябва да разговаря с Джина. Дан отговори само с „Благодаря, Мей“ – думи, които тя предъвква по път за тоалетната. Благодареше й, че ще е на разположение след петнайсет минути, или по-скоро беше саркастичен заради ненужната подробност за физиологичните й нужди?

Почти беше стигнала до вратата на тоалетните, когато видя спретнат човек в тесни зелени джинси и хубава фланела с дълъг ръкав, който стоеше в коридора пред високия, тесен прозорец, вперил поглед в телефона си. Окъпан в синкавобялата светлина, като че ли чакаше инструкции от екрана.

Мей влезе в тоалетната. Когато приключи, отвори вратата и видя мъжа на същото място, само че този път гледаше през прозореца.

– Да не си се изгубил? – попита го Мей.

– Не. Просто обмислям нещо преди, ъ-ъ-ъ, да се връщам нагоре. Ти тук ли работиш?

– Да. Нова съм, в O.K.

– Обслужване на клиенти?

– Обгрижване на клиенти.

– Аха. Преди му казвахме просто „обслужване“.

– Да разбирам, че ти не си нов?

– Аз ли? Не, не. Тук съм от известно време. Но не съм бил много в тази сграда.

Той се усмихна и извърна лице към прозореца, а Мей го огледа. Очите му бяха тъмни, лицето – овално, а косата му изглеждаше почти изцяло побеляла, макар че нямаше как да е над трийсет. Беше слаб, жилест и в тесните дрехи силуетът му беше като изписан с тънки и дебели щрихи от ловка калиграфска ръка. Той се обърна пак към нея, примигна и се засмя на собствените си лоши обноски.

– Извинявай. Казвам се Калден.

– Калден?

– Тибетско е. Означава златно нещо си. Родителите ми винаги са искали да отидат в Тибет, но не са стигнали по-далеч от Хонконг. А ти си?...

– Мей.

Здрависаха се. Ръкостискането му беше здраво, но небрежно – все едно са го учили как да се здрависва, но самият той никога не е намирал смисъл в това.

– Значи не си се изгубил – Мей осъзна, че трябва да се връща на бюрото си, днес вече беше закъсняла веднъж.

Калден го усети:

– Аха, трябва да вървиш. Мога ли да те изпратя до там? Само да видя къде работиш.

– Ами... – зачуди се тя и се почувства доста неловко. – Да, разбира се.

С такова напористо, но безцелно любопитство щеше да го сметне или за някой случаен посетител от улицата, или за някакъв корпоративен шпионин, ако беше по-наивна или не беше видяла връзката на служебната карта около врата му.

Само че не можеше да предполага нищо. Беше в Кръга едва от седмица. Можеше да е някакъв тест. Или просто ексцентричен колега.

Мей го заведе до бюрото си.

– Много е подредено – отбеляза той.

– Така е. Тъкмо започвам, ако си забравил.

– Знам, че някои от Мъдреците обичат бюрата да са подредени. Някога виждала ли си ги наоколо?

– Кого? Мъдреците ли? – засмя се Мей. – Не и тук. Или поне все още не.

– Да, така и предположих – каза той и приклекна до нея, с глава на нивото на рамото й. – Може ли да видя какво правиш?

– Като работя ли?

– Да. Мога ли да погледам? Е, стига да не те притеснявам.

Мей се поколеба. Всичко в Кръга, с което се беше сблъсквала досега, се придържаше към някакъв логичен модел, някакъв ритъм, но Калден беше аномалия. Неговият ритъм беше различен, атонален и странен, но не по неприятен начин. Лицето му беше толкова открито, очите толкова бистри, благи, непринудени, говореше толкова нежно, че всякаква вероятност за заплаха изглеждаше незначителна.

– Ами... да. Защо не – каза тя. – Само че не е много интересно.

– Може и да е, може и да не е.

И така, той започна да я наблюдава как обработва запитванията. Когато го поглеждаше след всяка привидно банална част от работата си, виждаше как яркият екран танцува в очите му и колко вглъбено е изражението му – все едно не е виждал по-вълнуващо нещо в живота си. В други моменти обаче изглеждаше отнесен и като че ли виждаше нещо невидимо за нея. Взираше се в екрана, но очите му гледаха нещо дълбоко отвъд повърхността.

Тя продължи да работи, докато той от време на време й задаваше въпроси:

– Това пък кой беше? Това колко често се случва? Защо отговори по този начин?

Стоеше близо до нея, твърде близо за всеки нормален човек с нормална представа за лично пространство, но беше пределно ясно, че той не е нормален човек. Докато гледаше екрана, а понякога и пръстите на Мей по клавиатурата, брадичката му все повече се приближаваше до рамото й и тя чуваше лекото му дишане, усещаше мириса му на обикновен сапун и бананов шампоан, който се носеше към нея с всяко негово леко издихание. Цялото преживяване беше толкова странно, че Мей се смееше неловко на всеки няколко секунди, защото не знаеше как иначе да реагира.

И изведнъж всичко приключи. Той си прочисти гърлото и се изправи.

– Е, най-добре да тръгвам. Ще се изнижа тихо, не искам да ти нарушавам темпото. Ще се видим из кампуса, сигурен съм.

И си тръгна.

Преди Мей да осъзнае какво се е случило току-що, до нея се появи ново лице.

– Здравей. Аз съм Джина. Дан ти е казал, че ще дойда, нали?

Мей кимна, макар че не помнеше подобно нещо. Погледна Джина, жена с няколко години по-възрастна от нея, с надеждата да си припомни. Тъмните й очи, силно подчертани с очна линия и синя спирала, се усмихваха, но Мей не усещаше да излъчват никаква топлина – нито те, нито Джина като цяло.

– Дан каза, че моментът ще е удобен да ти настроим всички социални връзки. Имаш ли време?

– Разбира се – каза Мей, въпреки че беше тъкмо обратното.

– Предполагам, че миналата седмица е била твърде натоварена, за да си направиш фирмения социален акаунт? И май не си си пренесла стария профил?

Мей се прокле.

– Съжалявам. До момента бях затрупана с работа.

Джина се намръщи.

Мей опита да прикрие грешката си със смях.

– В добрия смисъл, разбира се! Но просто не ми остана време за нищо извънредно.

Джина наклони глава и демонстративно се прокашля.

– По много интересен начин се изразяваш – каза тя с усмивка, въпреки че не изглеждаше никак доволна. – Всъщност гледаме на профила ти и на активността ти в него като на неразделна част от работата тук. Това е начинът, по който колегите ти, дори тези на другия край на кампуса, могат да разберат коя си. Общуването със сигурност не е извънредно нещо, нали?

Сега Мей се притесни.

– Не – каза тя. – Естествено.

– Ако влезеш на страницата на някой колега и му напишеш нещо на стената, това е положително нещо. Така се гради общност. Така се споделя. А и, разбира се, не е нужно да ти казвам, че тази компания съществува благодарение на социалните медии, които ти смяташ за нещо извънредно. Доколкото знам, си ползвала нашите социални апликации, преди да дойдеш тук?

Мей не знаеше какво да каже, за да умилостиви Джина. Досега беше твърде заета с работата и не искаше да се разсейва, затова отложи активирането на социалния си профил.

– Съжалявам – продума тя. – Не исках да кажа, че е нещо извънредно. Всъщност смятам, че е от първостепенна важност. Просто още се аклиматизирам и исках да се съсредоточа върху новите си задължения.

Джина обаче си беше подхванала приказката и нищо не можеше да я спре, преди да се е изказала.

– Замисляла ли си се, че общност и общуване имат един и същ корен? Произлизат от една и съща латинска дума, която значи „общ, обществен, достъпен за всички“.

Сърцето на Мей биеше лудо.

– Много съжалявам, Джина. Борих се за правото си да работя тук. Знам всичко това. Тук съм, защото вярвам във всичко, което казваш. Просто бях под голямо напрежение миналата седмица и нямах възможност да си направя профил.

– Добре. Но от тук нататък просто знай, че социалната ти активност в профила и всички други акаунти също е причина да си тук. Смятаме онлайн присъствието ти за неразделна част от работата. Всичко е свързано.

– Знам. Отново, съжалявам, че се изразих грешно.

– Хубаво. Хайде сега да го направим.

Джина се пресегна зад преградата на бюрото и вдигна друг монитор, по-голям от втория, който бързо нагласи и свърза с компютъра на Мей.

– Така. Вторият екран ще продължава да е начинът, по който общуваш с останалата част от екипа. Той е единствено за O.K. Третият е за социалните ти прояви – както в компанията, така и в по-широкия ти Кръг. Следиш ли ми мисълта?

– Да.

Мей наблюдаваше как Джина включва екрана и потръпна. Досега никога не беше разполагала с такова изобилие от техника. Три екрана, при това за някого толкова надолу по стълбицата... само в Кръга!

– Добре, първо искам да се върнем на втория ти екран – каза Джина. – Не мисля, че си активирала търсенето в Кръга. Да го направим. – Появи се подробна триизмерна карта на кампуса. – Много е просто и ти позволява да намериш когото и да е било в кампуса, ако искаш да се видите лично. – Джина посочи една пулсираща червена точица. – Това си ти. Разгорещила си се до червено! Шегувам се. – Тя усети, че това може да се тълкува като неуместно изказване и побърза да смени темата. – Не спомена ли, че познаваш Ани? Хайде да й напишем името. – На екрана се появи синя точка в „Дивия запад“. – Стои си в офиса, каква изненада. Ани е машина.

– Така е – засмя се Мей.

– Така ти завиждам, че я познаваш толкова добре – Джина се усмихна бързо и не особено убедително. – А оттук влизаш в една страхотна нова апликация, която на практика е като архив на движението в сградата за всеки ден. Можеш да видиш кога всеки служител се е регистрирал на влизане и на излизане. Така получаваме доста добра представа за живота в компанията. Естествено, не се налага да го обновяваш сама. Ако слезеш до басейна, служебната ти карта автоматично ще отрази в системата новото ти местоположение. Като изключим това обаче, всякакъв допълнителен коментар си е твой избор, но, разбира се, е препоръчителен.

– Коментар ли? – попита Мей.

– Е, сещаш се, как ти се е сторил обядът, новият уред във фитнес залата, каквото и да е. Просто елементарни оценки и коментари. Нищо необичайно, но, естествено, всякакъв вид информация ни помага да обслужваме нуждите на Кръга по-добре. Коментарите се пишат ето тук – обясни тя и й показа, че може да маркира всяка сграда и всяка стая и така да добави коментар за всичко и всички. – Това беше за втория ти екран. Той е за колегите ти, за екипа и за да намериш някого във физическото пространство. Сега да видим наистина забавните неща. Екран номер три. Тук излизат Зинг и главните ти социални връзки. Чух, че нямаш Зинг?

Мей призна, че е така, но и че много иска да има.

– Чудесно – каза Джина. – Вече имаш акаунт. Измислила съм ти и име: МейДей! Не е ли супер?

Мей не беше много сигурна дали й харесва.

– Също така ти свързах акаунта в Зинг с цялото общество на Кръга, така че вече имаш 10 041 нови последователи! Доста готино. Що се отнася до собствените ти коментари в Зинг, ще очакваме по около десет на ден, но това е минимумът. Сигурна съм, че ще имаш да кажеш повече. А, а ето тук ти е плейлистата. Ако слушаш музика, докато работиш, системата автоматично я праща на всички останали, а също така я качва и в общата плейлиста, която класифицира най-слушаните песни за всеки ден, седмица, месец. В нея са стоте топ парчета от целия кампус и можеш да си подбираш от тях по всякакъв начин – най-слушаните хип-хоп, инди, кънтри песни, каквото искаш. Ще получаваш препоръки на базата на това какво слушаш най-много и на това какво слушат другите с подобен вкус – всичко се кръстосва автоматично, докато ти работиш. Схващаш ли?

Мей кимна.

– Добре. До Зинг ще видиш прозорец с главната ти социална мрежа. Също така ще забележиш, че я делим на две части – Вътрешен кръг и Външен кръг, за комуникацията ти извън Кръга. Не е ли готино? Можеш и да ги слееш, но според нас е полезно да се виждат поотделно. В крайна сметка обаче Външният кръг пак си е част от Кръга, нали? Като всичко останало. Дотук ясно ли е?

– Да.

– Не мога да повярвам, че от една седмица си тук и още не си влизала в мрежата. Приготви се за нещо изумително!

Джина докосна екрана и в прозореца на Вътрешния кръг се изсипа порой от съобщения.

– Ето, получи всичко от миналата седмица. Затова са толкова много. Олеле, наистина доста си изпуснала.

Мей погледна в долния край на екрана, където се изчисляваха всички съобщения от колегите в Кръга. Броячът за миг замръзна на 1200. След това показа 4400. Цифрата стремглаво се покачваше с периодични паузи, докато накрая не спря на 8276.

– Това са съобщенията от миналата седмица? Осем хиляди?

– Ще наваксаш – каза ведро Джина. – Може би дори още довечера. А сега, хайде да погледнем и Външния кръг, който всъщност е същият профил, който си ползваш от години. Имаш ли против да го отворим?

Мей нямаше нищо против. На третия екран, до прозореца на Вътрешния кръг, се появи социалният й профил, който наистина беше създала преди години. Мониторът бе залян от потоп съобщения и снимки, поне няколкостотин.

– Така, и тук като че ли имаш да наваксваш – каза Джина. – Цяло пиршество! Приятно четене.

– Благодаря! – Мей се опита да звучи колкото се може по-развълнувана. Трябваше да се хареса на Джина.

– А, чакай, има още нещо. Трябва да ти обясня и за йерархията на съобщенията. Леле, едва не забравих, Дан щеше да ме убие. Така, знаеш, че задълженията ти в O.K. на първия екран са от първостепенна важност. Трябва да обслужваме клиентите с цялото си внимание и сърце. Това е ясно.

– Да.

– На втория екран може да получаваш съобщения от Дан и Джаред, или от Ани, или от всеки, който пряко наблюдава работата ти. Тези съобщения отчитат ежеминутното качество на обслужването ти. Следователно това е вторият ти приоритет, нали така?

– Абсолютно.

– Третият екран е социалният, Вътрешен и Външен кръг. Тези съобщения обаче не са маловажни – напротив. И те са също толкова важни, колкото останалите, но просто идват на трето място. Понякога може и да са спешни, затова хвърляй по едно око специално на съобщенията от Вътрешния кръг, защото оттам ще научаваш за служебни срещи, задължителни мероприятия и всякакви важни новини. Ако има нещо неотложно, то ще е оцветено в оранжево. А ако е извънредно спешно, ще получиш съобщение и на телефона си. Подръка ли го държиш?

Мей кимна и посочи телефона си, оставен под екраните на бюрото й.

– Чудесно. Ето, това са ти приоритетите, като на последно място идва собственият ти принос към Външния кръг – което е също толкова важно, колкото и останалите ти задължения, тъй като тук ценим баланса между работата и личния живот, както знаеш, съчетаването на онлайн живота ти тук, в компанията, и извън нея. Надявам се това да е ясно.

– Ясно е.

– Добре. Ами, мисля, че си готова. Някакви въпроси?

Мей каза, че няма. Джина килна скептично глава, за да покаже, че знае всъщност колко много въпроси има Мей, но не иска да ги зададе, за да не се изложи. Въпреки това се изправи, усмихна се и тръгна да си върви, но на първата крачка се спря.

– Да му се не види, забравих още нещо.

Тя приклекна до Мей, написа нещо за няколко секунди и на третия екран се появи поле, което много приличаше на това със средния й резултат от работата с клиентите. В полето пишеше: „Мей Холанд: 10 328“.

– Това е рангът ти за активност в мрежата. Някои го смятат за ранг на популярността, или накратко ПопРанг, но не е точно така. На практика е просто число, генерирано от алгоритъм, който отчита участието ти във Външния кръг. Схващаш, нали?

– Мисля, че да.

– Взимат се предвид всичките ти публикувани съобщения в Зинг, всички външни хора, които ги следят, коментарите за тях, твоите коментари за други съобщения или за профилите на колеги от Кръга, всички качени снимки, присъствието ти на събития в Кръга, коментарите и снимките ти от тези събития – на практика се отбелязва всичко, което вършиш тук. Най-активните от Кръга, разбира се, се класират най-високо. Колкото по-малко е числото, толкова по-добре. Както виждаш, в момента рангът ти е нисък, защото си нова и току-що ти активирахме социалната мрежа. Но всеки път, когато публикуваш или коментираш, или присъстваш на нещо, то се отчита и рангът ти съответно се променя. И точно тук идва забавната част. Започваш да пишеш – и се изкачваш в ранга. Няколко човека ти харесват коментара – изстрелваш се още по-нагоре. Числото се мени постоянно. Не е ли страхотно?

– Страхотно е..

– Дадохме ти летящ старт – иначе щеше да си на 10 411. И пак казвам, това е само за удоволствие. Никой няма да те съди според ранга ти. Някои от Кръга го взимат доста насериозно, естествено, а тук много обичаме хората, които искат да се включат, да са активни, но рангът е просто забавен начин да видиш как се проявява участието ти спрямо цялостното общество на Кръга. Ясно?

– Ясно.

– Добре тогава. Знаеш как да ме откриеш – каза Джина и си тръгна.

Мей отвори Вътрешния кръг и започна. Беше решена да изчете всичко същата вечер. Имаше общи ежедневни съобщения за менюто, времето, мъдра мисъл на деня – афоризмите от миналата седмица бяха от Мартин Лутър Кинг, Ганди, Солк, Майка Тереза и Стив Джобс. Имаше и новини за всички посещения в кампуса: агенция за осиновяване на домашни любимци, сенатор, конгресмен от Тенеси, директора на „Лекари без граници“.

С голямо разочарование откри, че тъкмо тази сутрин е изпуснала посещението на Мухамад Юнус, носител на Нобеловата награда.

Започна да пресява съобщенията едно по едно, в търсене на такива, на които се е очаквало да отговори лично. Имаше поне петдесет анкети за мнението на служителите по отношение на различни политики на Кръга, оптимални дати за предстоящи събрания, групи по интереси, празненства и отпуски по празниците. Имаше десетки клубове, които набираха членове и съобщаваха за сбирките си: поне десет групи за стопани на котки, няколко за домашни зайци, шест за любители на влечугите (четири от които само за фенове на змиите). Преобладаваха групите за стопани на кучета. Изброи двайсет и две, но беше сигурна, че са повече. Една от тях, посветена на любителите на дребните породи („Малки късметлии“), спешно искаше да знае колко души биха желали да се присъединят към уикенд клуб за разходки, преходи и подкрепа (реши да пренебрегне точно тази). Но веднага осъзна, че това ще предизвика второ, още по-спешно съобщение, и бързо написа отговор, че няма куче. Попадна на молба да подпише петиция за по-богат избор на ястия за веганите – подписа я. Имаше девет съобщения от различни работни групи в компанията, които я канеха в своите Подкръгове, за да получава по-конкретна, актуална информация и да може да споделя новини. Засега се присъедини към феновете на плетенето, футбола и Хичкок.

На пръв поглед имаше стотици родителски групи – родители на първо дете, разведени родители, родители на деца аутисти, родители, осиновили дете от Гватемала, или Етиопия, или Русия. Имаше седем любителски комедийни групи, девет отбора по плуване – миналата сряда се беше състояла междуотборна среща, със стотици участници, и се бяха появили десетки съобщения за победителите, за някакви съмнения в резултатите и че всеки може да се обръща към медиатора, който ще разреши всякакви недоизяснени въпроси или оплаквания. На ден имаше поне по десет посещения на компании, които представяха на Кръга иновативните си продукти. Нови икономични автомобили. Нови маратонки от организация за справедлива търговия. Нови тенис ракети местно производство. Провеждаха се срещи на всички възможни отдели – „Проучване и развитие“, „Набиране на персонал“, „Социални връзки“, „Издирване на хора в нужда“, „Професионален отдел за компютърни системи“, „Филантропски отдел“, „Реклама и продажби“... Стомахът й леко се сви, когато видя, че е пропуснала среща, отбелязана като „на практика задължителна“ за всички новаци. Миналия вторник. Защо никой не й беше казал? „Абе, глупачке“, отговори си тя сама, „ето, очевидно са ти казали! Мамка му...“

До десет часа беше минала през всичко от Вътрешния кръг и се зае с личния си профил във Външния.

Не го беше отваряла от шест дни и завари 118 нови съобщения само от днешния ден. Последното беше от нейна приятелка от колежа, която имала стомашен грип. След съобщението се нижеха ред коментари на приятели, които й предлагаха лекове, изказваха съчувствието си и прикачаха снимки, с които се надяваха да я разведрят. Мей хареса две снимки, три коментара, изпрати собствените си пожелания за бързо възстановяване и прикачи линк към една песен на име „Повръщащата Сали“. Това предизвика нова вълна от 54 коментара за песента и за групата, която я изпълнява. Един от приятелите й в разговора каза, че познава басиста и го включи към темата. Басистът, Дамиен Гилоти, се оказа в Нова Зеландия, работел като звуков инженер, и много се радваше, че „Повръщащата Сали“ още е популярна сред заболелите от грип.

Неговото включване заинтригува хората и доведе до още 129 съобщения – всички бяха развълнувани от виртуалната среща със самия басист на групата и до края на разговора Дамиен Гилоти беше поканен да свири на една сватба, ако желае, и да отиде на гости в Боулдър, Бат, Гейнсвил и Сейнт Чарлс, Илинойс, ако минава оттам, като навсякъде щеше да е добре дошъл, с осигурен покрив над главата и домашно сготвена вечеря. При споменаването на Сейнт Чарлс един от коментиращите попита дали някой тамошен е чул какво се е случило с Тим Дженкинс, който бил на фронта в Афганистан. Отговориха, че някъде са прочели за хлапето от Илинойс, което било застреляно от някакъв афганистански бунтовник, престорил се на полицай. Шейсет съобщения по-късно участниците в разговора установиха, че това бил друг Тим Дженкинс, от Рантул в Илинойс, не от Сейнт Чарлс. Настъпи всеобщо облекчение, но скоро разговорът беше превзет от многостранен дебат за ефикасността на въпросната война, американската външна политика като цяло, дали реално са спечелили във Виетнам, или Гренада, или дори Първата световна война, за способността на Афганистан да е автономна държава, за търговията с опиум, която финансира бунтовниците, и за вероятността да се легализират незаконните наркотици в Америка и Европа. Някой спомена ползите от марихуаната за облекчаване на глаукома, а друг подхвърли, че също така помага и на болните от множествена склероза, след което се развихри неистов обмен на информация между трима роднини на болни от множествена склероза. Мей усети, че някаква тъмнина разперва криле дълбоко в нея и излезе от профила си.

Вече не можеше да си държи очите отворени. Макар че беше изчела едва три дни от пропуснатата комуникация, изключи компютъра и се запъти към паркинга.

Във вторник притокът на запитвания беше по-слаб от понеделнишкия, но активността на третия екран я държа прикована за стола през първите три часа от деня. Преди да се появи третият екран, винаги имаше затишие от десетина-дванайсет секунди след като е отговорила на клиента и преди да разбере дали отговорът й е бил задоволителен или не. Беше използвала това време да запомни сценария и да пуска допълнителните анкети или от време на време да си проверява телефона. Сега обаче нещата бяха станали по-сложни.

В прозореца на Вътрешния кръг се появяваха по четирийсет нови съобщения на всеки няколко минути, а във Външния – по петнайсетина, и Мей използваше всяка възможна секунда бързо да изчете всичко, да се увери, че няма нещо, което да изисква незабавното й внимание, след което се връщаше към главния си екран.

Преди обяд успя да овладее притока и дори изпита някакво задоволство. В Кръга се случваха толкова много неща, от дейностите му бликаше толкова човещина и добрина, беше пионер на всички фронтове: затова Мей знаеше, че се обогатява от самата близост с останалите от компанията. Тук беше като в добре снабден магазин за органични зеленчуци: дори само фактът, че пазаруваш оттам, прави живота ти по-здравословен; няма как да направиш грешен избор, защото всичко е вече проверено. По същия начин всички в Кръга са били избрани, следователно генофондът беше изключителен, умовете – феноменални. Това беше място, където всички постоянно и страстно се стремяха да развиват себе си и един друг, да споделят познанията си и да ги разпространяват по целия свят.

До обяд вече беше съсипана и с нетърпение очакваше да си изключи мозъка и да седне на ливадата за един час с Ани, която настояваше да се видят.

В 11:50 обаче на втория си екран получи съобщение от Дан: „Имаш ли няколко минутки?“.

Писа на Ани, че е възможно да закъснее и отиде в кабинета на Дан, когото завари подпрян на касата на вратата. Усмихна й се със съчувствие, но едната му повдигната вежда сякаш й подсказа, че у нея има нещо, което го смущава, което не може да разбере. Дан я покани вътре и след като тя се плъзна край него, затвори вратата зад гърба й.

– Седни, Мей. Предполагам, че познаваш Алистър?

Не беше забелязала мъжа, който седеше в ъгъла, но когато го видя, разбра, че не го познава. Беше под трийсетгодишен, висок и с внимателно фризирана пепеляворуса коса. Слабата му фигура седеше на кръглия стол килната диагонално, скована като дъска. Не се изправи да я поздрави, затова Мей му подаде ръка.

– Приятно ми е да се запознаем – каза тя.

Алистър тежко въздъхна с примирение и протегна ръка, все едно се кани да докосне нещо отмито на брега, което е започнало да гние.

Устата на Мей внезапно пресъхна. Нещата никак не бяха наред.

Дан седна.

– Надявам се бързо да оправим положението – каза той. – Мей, искаш ли да започнеш?

Двамата се втренчиха в нея. Дан я гледаше строго, а Алистър – наскърбено, но с надежда. Мей нямаше представа нито какво трябва да каже, нито какво се случва. Тишината ставаше все по-тежка и мъчителна, докато накрая Алистър не примигна гневно, едва сдържайки сълзите си.

– Не мога да повярвам – успя да отрони той.

Дан се обърна към него:

– Е, хайде сега, Алистър. Знаем, че си наранен, но нека гледаме на нещата в перспектива.

След това погледна Мей:

– Ще посоча очевидното. Мей, става въпрос за португалския обяд на Алистър.

Дан замълча, очаквайки реакция от Мей, но тя не можеше да разбере какво означават тези думи. Португалският обяд на Алистър? Можеше ли да каже, че няма представа какво значи това? Знаеше, че не може. Беше се включила в социалната мрежа късно. Това със сигурност имаше нещо общо.

– Съжалявам – промълви тя. Знаеше, че трябва да задържи топката, докато не разбере какво се случва.

– Ето, това е добро начало – каза Дан. – Нали, Алистър?

Алистър сви рамене.

Мей продължи да гадае. Какво знаеше? Имало е обяд, това беше сигурно. И очевидно тя не е присъствала. Обядът е бил организиран от Алистър, който сега беше обиден. Тези предположения й се струваха разумни.

– Ще ми се да бях присъствала – осмели се тя и веднага забеляза леки признаци на одобрение по лицата им. Беше напипала нещо. – Но не бях сигурна дали... – Сега реши да стреля на сляпо. – Не бях сигурна дали ще съм добре дошла, все пак съм съвсем нова.

Лицата им поомекнаха. Мей се усмихна – знаеше, че е улучила в целта. Дан поклати глава, доволен, че предположението му е било правилно – Мей не е лош човек. Той се изправи, заобиколи бюрото си и се подпря на него.

– Мей, не успяхме ли да ти покажем, че си добре дошла? – попита той.

– Не, напротив! Наистина! Просто не съм от екипа на Алистър и не бях съвсем сигурна какви са правилата, така де, хора от един екип да присъстват на събитията на по-старшите членове на други екипи.

Дан кимна:

– Виждаш ли, Алистър? Казах ти, че си има просто обяснение.

Алистър вече седеше изправен, готов да разговаря.

– Ама разбира се, че си добре дошла! – каза той и я потупа закачливо по коляното. – Дори и да си малко разсеяна.

– Е, Алистър...

– Съжалявам – каза той и си пое дълбоко въздух. – Всичко е под контрол. Вече съм доволен.

Размениха си още няколко извинения, посмяха се на това кой какво бил разбрал и не бил разбрал, на комуникациите, на потока от информация, на грешките и на това как е устроена вселената, и най-накрая дойде време да забравят за случилото се. Изправиха се.

– Хайде сега, прегръдка за финал – каза Дан.

И тримата се прегърнаха, поставяйки здраво начало на новооткритата дружба.

Преди да се върне на бюрото си, Мей вече беше получила съобщение.

Отново благодаря, че дойде да се срещнеш с мен и Алистър. Мисля, че беше много продуктивно и полезно. От „Човешки ресурси “ знаят за случая и за да се счита за разрешен, както винаги очакват писмено заявление. Затова го написах. Ако ти звучи добре, просто се подпиши на екрана и ми го прати обратно.

Дата: понеделник, 11 юни

Участници: Мей Холанд, Алистър Найт

Случай: Алистър от „Ренесанса“, Екип 9, организира обяд за всички служители, проявили интерес към Португалия. Изпраща три съобщения за събитието, на които Мей от „Ренесанса", Екип 6, не откликва. Алистър се притеснява, че не получава никакъв отговор от Мей. Когато обядът се състои, Мей не се появява и Алистър естествено е разтревожен защо тя не отговаря на неколкократна покана, след което не присъства. Това е класически случай на неучастие.

Днес се състоя среща между Дан, Алистър и Мей, на която Мей обясни, че не е била сигурна дали ще е добре дошла на подобно събитие, имайки предвид, че то се организира от член на друг екип и че това е едва втората й седмица в компанията. Тя се чувства много зле, че е причинила емоционално страдание на Алистър, както и че е застрашила фината екосистема на „Ренесанса“. Към момента всичко е изяснено, Алистър и Мей са добри приятели и се чувстват облекчени. Всички са съгласни, че е поставено едно добро ново начало.

Най-отдолу имаше линия, на която Мей трябваше да се подпише. Направи го на екрана с нокътя си, изпрати заявлението обратно на Дан и мигновено получи благодарности.

Всичко мина страхотно. Алистър очевидно е малко по-чувствителен, но това е така просто защото е толкова силно отдаден на Кръга. Също като теб, нали? Благодаря ти за сътрудничеството. Справи се отлично. Давай напред!

Мей беше закъсняла и се надяваше Ани още да я чака. Денят беше ясен и топъл и тя завари Ани на ливадата. Пишеше нещо на таблета си, а от устата й висеше пълнозърнеста вафла. Ани примижа към Мей.

– Здрасти. Закъсня.

– Извинявай.

– Как си?

Мей направи физиономия.

– Знам, знам. Присъствах на цялата работа – каза Ани и задъвка ексцентрично вафлата.

– Престани да ядеш така. Затвори си устата. Вярно ли си слушала?

– Да, докато работех. Помолиха ме. И по-лошо съм чувала. На всеки му се случва в началото. Между другото, яж бързо. Искам да ти покажа нещо.

В бърза последователност през Мей преминаха две вълни. Първа – на силно смущение от факта, че Ани е слушала без нейно знание, последвана от прилив на облекчение, че приятелката й е била с нея, макар и отдалеч, и можеше да потвърди, че Мей ще оцелее.

– А на теб?

– А на мен какво?

– Случвало ли ти се е да те смъмрят така? Още треперя.

– Естествено. Може би веднъж месечно. До ден днешен. Дъвчи бързо.

Мей започна да яде възможно най-бързо, докато гледаше как на ливадата играят крокет. Като че ли сами си бяха измислили правилата. Мей се наяде.

– Браво, сега ставай – каза Ани и тръгнаха към Утреландия. – Какво? Виждам, че някакъв въпрос напира в теб.

– А ти ходи ли на португалския обяд?

– Аз ли? – каза Ани с насмешка. – Не, защо? Никой не ме е канил.

– Е, защо мен са ме поканили? Не съм се записвала. Нито съм някакъв маниак на тема Португалия.

– Само че ти е в профила, нали? Не ходи ли веднъж до там?

– Да, но никъде не съм го споменавала в профила си. Била съм в Лисабон и това е всичко. Преди пет години беше.

Стигнаха до сградата на Утреландия, чиято фасада от железни орнаменти напомняше на нещо турско. Ани доближи пропуска си до панела на стената и вратата се отвори.

– Снимала ли си?

– В Лисабон? Естествено.

– И снимките са ти били на лаптопа?

Мей се замисли за миг.

– Мисля, че да.

– Ами ето! Ако са ти били на лаптопа, в момента са в облака, а облакът се сканира за подобна информация. Не е нужно да се записваш за португалски клубове. Когато Алистър е планирал обяда, просто е задал търсене на всички от кампуса, които са ходили там или са качвали снимки, или са казвали нещо по въпроса в имейли и така нататък. И после автоматично е получил списък и си е разпратил поканите. Така не се занимаваш с глупости по сто часа. Насам.

Спряха пред дълъг коридор. Очите на Ани проблясваха палаво.

– Добре, готова ли си да видиш нещо нереално?

– Още съм ошашавена.

– Ами спри да бъдеш и влизай тук.

Ани отвори вратата на красива стая – смесица между бюфет, музей и търговско изложение.

– Пълна лудница, а?

Мей се огледа. Стаята й се стори смътно позната. Беше виждала нещо подобно по телевизията.

– Нещо като онези стаи с подаръци за известните личности, не мислиш ли? – каза Ани.

Имаше всякакви вещи, пръснати по десетки маси и платформи. Само че вместо бижута и парфюми, продуктите бяха маратонки, четки за зъби и какви ли не чипсове, напитки и енергийни закуски.

Мей се засмя.

– Предполагам, че всичко е безплатно?

– За много важни личности като теб и мен – да.

– Майчице мила. Всичко ли?

– Да, това е стаята с безплатни мостри. Винаги е пълна и всичко трябва да се използва по един или друг начин. Каним различни групи подред – понякога програмистите, понякога отдела за обгрижване на клиенти, като теб. Всеки ден групата е различна.

– И просто си взимаш, каквото искаш?

– Е, трябва да си маркираш всичко с картата, за да се знае кой какво е взел. Иначе някой идиот ще си замъкне вкъщи цялата стая.

– Не съм виждала нито едно от тези работи...

– По магазините ли? Няма как, още не са на пазара. Всички са прототипи и тестови серии.

– И това са истински „Ливайс“?

Мей държеше чифт прекрасни джинси, които беше сигурна, че още не съществуват за останалата част от света.

– Може би ще са на пазара след няколко месеца или дори година. Искаш ли ги? Ако не ти стават, ще помолиш за друг размер.

– И мога да ги нося?

– Освен ако не искаш да си бършеш задника с тях... Очаква се от теб да ги носиш. Ти си влиятелна личност, която работи в Кръга! Ти задаваш модата, ти определяш тенденциите.

– Всъщност даже са ми по мярка!

– Супер, вземи си два чифта тогава. Имаш ли торба?

Ани извади чанта с логото на Кръга и я даде на Мей, която се суетеше над витрина с нови панели и аксесоари за мобилни телефони. Взе един красив панел, който беше як като камък, но гладък като коприна.

– Мамка му, не си нося телефона!

– Какво? Къде е? – попита Ани с недоумение.

– Сигурно е на бюрото.

– Странна птица си ти. Като цяло си концентрирана, но понякога ти бяга акълът. Излязла си на обяд без телефон?

– Съжалявам.

– Няма защо, затова те обичам. Като че ли си наполовина човек, наполовина дъга. Какво сега? Не се разстройвай.

– Просто днес мъмренето ми идва в повече.

– Не ми казвай, че още го преживяваш!

– Наистина ли мислиш, че е в реда на нещата... тази среща с Дан и Алистър?

– Абсолютно.

– Просто е адски чувствителен, така ли?

Ани завъртя очи.

– Алистър ли? Отвъд всякакви разумни граници. Но пише невероятен код. Човекът е машина. Ще ни трябва поне година да открием и обучим някого, който да върши неговата работа. Затова трябва да се примирим с всичките му хлопащи дъски. Тук е пълно с кукувци. Кукувци, които искат внимание. А пък такива като Дан ги поощряват. Но не се притеснявай. Не мисля, че много ще се засичате – с Алистър, имам предвид.

Ани си погледна часовника. Трябваше да върви.

– Ти стой, докато не си напълниш торбата – нареди тя. – Ще се видим после.

Мей остана и си напълни чантата с джинси, храна, обувки, няколко нови панела за телефона и един спортен сутиен. Когато си тръгна от стаята, се чувстваше като крадец, но не срещна никого по пътя. Стигна обратно до бюрото си и завари единайсет нови съобщения от Ани.

Прочете първото: „Здр, осъзнах, че не трябваше така да соля Дан и Алистър. Не беше много мило. И никак кръгаджийско. Забрави, че съм го казала“. Второто гласеше: „Получи ли ми предното съобщ?“. Третото: „Започвам да изтрещявам. Защо не отговаряш?“. Четвъртото: „Писах, звънях. Да не си умряла? Мамка му. Забравих, че си си забравила тел. Кретен такъв“. Петото: „Ако си се обидила от това, което казах за Дан, не ме наказвай с мълчание. Извиних се. Пиши ми“. Шестото: „Изобщо получаваш ли ми съобщ? Мн е важно. Звънни ми!“. Седмото: „Ако в момента си говориш с Дан, си голяма кучка. Откога се клюкарим?“. Осмото: „Всъщност може и просто да си в среща. Така ли е?“. Деветото: „Минаха 25 мин. Какво се случва???“. Десетото: „Проверих и виждам, че си си на бюрото. Обади ми се веднага или сме дотук! Мислех, че сме приятелки“. Единайсетото: „ЕХООО?“.

Мей й се обади.

– Какво ти става, истерийо?

– Къде беше, за бога?

– Видяхме се преди двайсет минути! Приключих с мострите, ходих до тоалетната и сега съм тук.

– Изпорти ли ме?

– Какво?

– Изпорти ли ме?!

– Ани, в ред ли си?

– Просто ми кажи.

– Не, не съм. На кого да те изпортя?

– Какво му каза?

– На кого?

– На Дан.

– Дори не съм го виждала.

– И не си му писала, така ли?

– Не. Ани, стегни се!

– Заклеваш ли се?

– Да.

Ани въздъхна.

– Добре. Майка му стара. Извинявай. Писах му, и му звънях, и той не отговаря. И ти също не отговаряше и мозъкът ми някак си сглоби всичко по странен начин.

– Божичко, Ани...

– Извинявай.

– Струваш ми се доста стресирана.

– Не, добре съм.

– Хайде да те черпя едно-две довечера.

– Мерси, но няма как.

– Моля те.

– Не мога. Тази седмица имаме твърде много неща за вършене. Опитвам се да избутам онази гадост във Вашингтон.

– Вашингтон ли? Там пък какво правите?

– Дълга история. Всъщност не мога да ти кажа.

– И точно ти трябва да го свършиш? Всичко във Вашингтон?

– Възлагат ми част от правителствените щуротии, защото... не знам, защото си мислят, че трапчинките ми вършат добра работа. Може и така да е. Не знам. Де да можех да се клонирам на пет!

– Звучиш ужасно, Ани. Вземи си една вечер почивка.

– Не, не. Ще се оправя. Просто трябва да отговоря на запитванията на онази подкомисия. Ще се справя. Ама трябва да вървя. Обичам те – каза тя и затвори.

Мей се обади на Франсис.

– Ани не иска да излезе с мен. Ти? Довечера?

– Извън кампуса ли имаш предвид? Днес ще има концерт на една банда. „Криймърс“, знаеш ли ги? Ще свирят в Колонията. Благотворително е.

Мей каза, че звучи чудесно, но когато дойде време за концерта, не й се слушаше банда на име „Криймърс“ в Колонията. Примами Франсис в колата и потеглиха за Сан Франциско.

– Знаеш ли къде отиваме? – попита той.

– Не. Какво правиш?

Франсис истерично пишеше нещо на телефона си.

– Просто казвам на всички, че няма да ходя.

– Приключи ли?

– Да – каза той и остави телефона.

– Добре. Хайде първо да пийнем по нещо.

И така паркираха в центъра и откриха един ресторант, който изглеждаше толкова ужасно – с избледнели снимки на лошо изглеждаща храна, налепени безразборно по прозорците, – че го сметнаха за евтин.

Оказаха се прави и си поръчаха къри и тайландска бира, седнали на бамбуковите столове, които скърцаха и едва се държаха на краката си. Към края на първата си бира Мей реши, че иска втора, набързо, и че скоро след вечерята ще целуне Франсис на улицата.

Приключиха с вечерята и го направи.

– Благодаря ти – каза той.

– Правилно ли чух, че ми благодари?

– Току-що ми спести адски душевни дилеми. Никога не съм правил първата крачка. А на една жена обикновено й отнема седмици да осъзнае, че тя трябва да поеме инициативата.

Мей отново я обзе чувството, че я зашлевяват с информация, която само усложнява чувствата й към Франсис – в един момент беше много мил, а в друг – много странен и недодялан.

Въпреки това, яхнала вълната на бирата, тя го заведе за ръка обратно в колата, където продължиха да се целуват, паркирали на свръхоживено кръстовище. Един бездомник ги гледаше от тротоара като някакъв антрополог и жестикулираше, сякаш си води бележки.

– Хайде да се разходим – каза тя и тръгнаха пеш из града.

Намериха един отворен магазин за японски сувенири, а до него, също отворена – галерия, пълна с фотореалистични картини на огромни човешки задници.

– Големи картини на големи дупета – отбеляза Франсис, когато си намериха пейка на един площад с изглед към тясна уличка, която, осветена от лампите над нея, изглеждаше обляна в синкава лунна светлина. – Това си беше истинско изкуство. Не мога да повярвам, че още не са продали нито една.

Мей го целуна отново. Беше в настроение за целувки и тъй като беше сигурна, че Франсис няма да й се нахвърли, се чувстваше спокойна и го целуваше отново и отново, знаейки, че тази вечер ще има само целувки. Вложи всичко в тези целувки, с които искаше да му покаже страст и приятелство, дори вероятност за любов, и докато го целуваше, си мислеше за лицето му, чудеше се дали очите му са отворени, дали го е грижа за минувачите, които цъкаха с език или им подсвиркваха, но си продължаваха по пътя.

През идните дни Мей знаеше, че може да е истина – слънцето да бъде неин ореол, листата на дърветата да съществуват, само за да се възхищават на всяка нейна крачка, да я окуражават, да ликуват за Франсис и това, което бяха направили заедно. Бяха отпразнували бляскавата си младост, свободата си, влажните си устни, при това публично, подхранвани от знанието, че пред каквито и трудности да бяха изправени или да им предстояха, те работеха в центъра на света и всячески се опитваха да го направят едно по-добро място. Имаха причина да се чувстват добре. Мей се зачуди дали не е влюбена. Не, не беше влюбена, но чувстваше, че нещата отиват натам.

През тази седмица често обядваха заедно с Франсис, макар и набързо, и след като се нахранеха, си намираха някое местенце, където се притискаха един към друг и се целуваха. Веднъж беше под аварийния изход зад „Палеозойската епоха“. Друг път – в „Римската империя“, зад игрищата за падъл тенис. Харесваше й вкусът му – винаги свеж, чист като лимонена вода – и как, когато си свалеше очилата, за момент беше дезориентиран, но после затваряше очи и изглеждаше почти красив, с гладко и неподправено като на дете лице. Когато той беше наоколо, дните бяха по-ведри. Всичко беше възхитително. Обедите бяха възхитителни – яркото слънце, топлината на ризата му, ръката му на глезена й. Разходките бяха възхитителни. Събиранията в „Ренесанса“ също бяха изумителни, в момента присъстваха на подобно, в очакване да започне „Петък на мечтите“ в Голямата зала.

– Слушай внимателно – каза Франсис. – Мисля, че ще ти хареса.

Не пожела да й каже каква е темата на днешната иновационна сбирка. Говорителят, Гус Казени, се оказа бивш член на екипа на Франсис по проекта за детска безопасност, който се бил оттеглил преди четири месеца, за да оглави нов отдел. Днес щеше да е първата презентация на проучването и новия му проект.

Мей и Франсис седяха близо до сцената, по молба на Гус. Искал да вижда приятелски лица, докато говори за първи път в Голямата зала, обясни Франсис. Мей се обърна да огледа публиката и мярна Дан няколко реда по-назад, както и Рената и Сабайн, които седяха една до друга, съсредоточени в таблета помежду си.

Еймън Бейли излезе на сцената под топли овации.

– Е, днес сме ви подготвили приятна изненада – започна той. – Повечето от вас познават ценната ни находка, човека, когото го бива във всичко: Гус Казени. И повечето от вас знаят, че преди известно време го осени вдъхновение за един проект, който го окуражихме да реализира. Днес той ще ни разкаже за идеята си и съм сигурен, че много ще ви хареса.

След това представяне Бейли отстъпи сцената на Гус, който представляваше чудата смесица от свръхестествена красота и скромно, плахо излъчване. Или поне такова впечатление остави, когато се прокрадна на сцената с миши крачки.

– Добре, ако сте като мен – започна той, – значи сте самотни, жалки и истинско разочарование за персийското си семейство, което ви смята за пълен провал, защото още нямате половинка и поколение... защото сте жалки.

Публиката се разсмя.

– Два пъти ли казах „жалки“? – Още смях. – Е, ако семейството ми беше тук, щеше да е много повече пъти... Но както и да е – продължи Гус, – да речем, че искате да зарадвате семейството си, дори може би и себе си, като си намерите гадже. Някой тук да иска да си намери гадже?

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха.

– Е, хайде де! Лъжци такива! Съвсем случайно знам, че 67 процента от хората в тази компания са несемейни. Така че говоря на вас. Останалите 33 процента можете да си гледате работата.

Мей се изсмя на висок глас. Представянето на Гус беше перфектно. Наведе се към Франсис и му прошепна:

– Обожавам го!

Гус продължи:

– Да, сигурно сте се поровили в някои сайтове за запознанства. И да речем, сте си намерили някого, което е чудесно. И сте си уговорили среща! Дотук добре, роднините са щастливи и за кратко не са толкова убедени, че наистина сте безполезно разхищение на споделената им ДНК. Само че обикновено в момента, в който излезете на среща, нещата се прецакват, преди да сте им хванали цаката. Но не искате вече да е така. Затова прекарвате цялата седмица преди срещата в терзания къде да отидете – на ресторант, на някой концерт, на музей с восъчни фигури? В някой средновековен затвор? Откъде бихте могли да знаете? Направите ли грешния избор, излизате идиот. Наясно сте, че самите вие имате широк диапазон от неща, които харесвате, както сигурно и другият човек, но онзи първи избор е определящ. Нуждаете се от помощ, за да изпратите правилното послание – че сте чувствителна личност с добра интуиция, че сте решителни, имате добър вкус и общо взето сте перфектни.

Публиката се превиваше от смях. На екрана зад Гус се появи решетка от иконки с ясно представена информация под всяка кутийка. Мей различаваше символите, които обозначаваха ресторант, кино, музика, шопинг, занимания на открито, плажове.

– Е, погледнете това, но не забравяйте, че е едва в бета версия. Казва се ЛюбЛюб. Добре де, името може и да не го бива. Всъщност знам, че изобщо не го бива и мислим по въпроса. Но ето как работи. Когато сте си намерили някого и му знаете името, общували сте, уговорили сте си среща – тъкмо тук се намесва ЛюбЛюб. Може би вече сте научили наизуст профила на въпросния човек в сайта за запознанства, прочели сте личната страница и всичките му споделени коментари. Но нашият сайт ви дава съвсем различна информация. Просто въвеждате името на човека. Това е началото. След което ЛюбЛюб сканира мрежата и използва мощни, хирургически прецизни технологии за търсене, за да не се изложите като последния тъпак и за да получите шанс да откриете любовта, да създадете правнуци за баба си, която си мисли, че може би сте стерилен.

– Страхотен си, Гус! – провикна се женски глас от публиката.

– Благодаря! Ще излезеш ли с мен? – попита той и изчака отговор.

Когато такъв не дойде, Гус продължи:

– Ето, виждате ли, затова имам нужда от помощ. Добре, за да изпробваме софтуера, ни трябва реален човек, който иска да научи повече за потенциален партньор в живота. Имаме ли доброволец?

Гус театрално заоглежда публиката, засенчил очи с длан.

– Не? А, чакайте! Виждам ръка.

За шок и ужас на Мей, Гус гледаше в нейната посока. По-точно, гледаше към Франсис, чиято ръка стърчеше нагоре. Преди тя да успее да му каже нещо, Франсис беше станал от мястото и вървеше към сцената.

– Да аплодираме този смел доброволец! – каза Гус, а Франсис чевръсто изкачи стъпалата и се озова под меката светлина на сцената. Не беше поглеждал Мей в очите откакто се изправи от седалката.

– Как се казвате, млади господине?

– Франсис Гаравента.

Мей си помисли, че всеки момент ще повърне. Какво се случва? Това не е истина, каза си наум. Сериозно ли ще говори за нея на сцената? Не, увери се тя, просто помага на приятел и ще направят демонстрацията с фалшиви имена.

– Е, Франсис – продължи Гус, – правилно ли предполагам, че има някого, с когото би искал да излезеш на среща?

– Да, Гус, съвсем правилно.

Макар да й се виеше свят от ужас, Мей нямаше как да не забележи, че на сцената Франсис се беше преобразил, също както Гус. Беше си влязъл в ролята с широка усмивка и макар да си придаваше вид на срамежлив, го правеше със страхотно самочувствие.

– А въпросният някой реален човек ли е? – попита Гус.

– Разбира се – отговори Франсис. – Вече не излизам с въображаеми гаджета.

Публиката се разсмя с глас, а сърцето на Мей потъна в петите.

„Мамка му“, помисли си тя. „Мамка му!“

– И как се казва?

– Името й е Мей Холанд – каза Франсис и за първи път я погледна. Тя беше скрила лице в шепите си и надзърташе през треперещите си пръсти. С едно едва уловимо накланяне на главата той като че ли забеляза, че Мей не е особено ентусиазирана от развитието на нещата, но в следващия момент отново се обърна към Гус, ухилен като телевизионен водещ.

– Добре – каза Гус и изписа името на таблета си. – Мей Холанд.

Името й се появи в полето за търсене с еднометрови букви.

– Значи, Франсис иска да излезе с Мей, но не иска да се изложи. Какво е едно от първите неща, които трябва да научи? Някой знае ли?

– Алергии! – провикна се глас.

– Хубаво, алергии. Мога да потърся.

Той натисна иконката с кихаща котка и на екрана мигновено се появи следното:

Вероятна алергия към глутен.

Категорична алергия към коне.

Майката има алергия към ядки.

Не са открити други алергии.

– Така, сега мога да избера което и да е от тези сведения и да науча повече. Да опитаме с глутена.

Гус цъкна върху първия ред и отдолу се появи по-подробен списък с линкове и текстови кутийки.

– Както виждате, програмата е претърсила всичко, което Мей някога е писала в мрежата. Пресяла е цялата информация и я е анализирала. Мей може би е споменавала глутен в коментарите си. Може би е купувала или оценявала продукти без глутен. Това предполага, че вероятно е алергична.

Мей искаше да напусне залата, но съзнаваше, че така ще направи още по-голямо зрелище.

– А сега нека да погледнем алергията към коне – каза Гус и избра второто в списъка. – В този случай можем да си извадим по-категорично заключение, тъй като програмата открива три публикувани съобщения, в които директно се казва, например, „алергична съм към коне“. Е, това от помощ ли ще ти е? – попита Гус.

– Определено – отговори Франсис. – Тъкмо планирах да я заведа в една конюшня да ядем квасен хляб. – Той се обърна към публиката с мелодраматична гримаса. – Но сега знам!

Публиката се разсмя и Гус кимна, един вид: „Не сме ли страхотен екип!“

– Нека само да отбележа – продължи Гус, – че е споменавала алергията си към коне още през 2010 година, при това във Фейсбук, представете си. Обръщам се към всички вас, които смятат, че е било глупаво от наша страна да платим подобна сума на Фейсбук за архивите им... Добре, толкова за алергиите. А сега вижте съседната иконка. Смятам, че тя е на ред: храна. Мислил ли си да я изведеш на вечеря, Франсис?

– Да, Гус, със сигурност – отговори решително Франсис. Мей не можеше да познае този човек на сцената. Къде беше отишъл Франсис? Искаше й се да убие тази негова версия.

– Е, тъкмо тук работата обикновено се оплесква. Няма по-неприятно нещо от онова предаване на топката: „Къде искаш да хапнем?“ „Няма значение, където и да е.“ „Не, сериозно, кажи. Какво предпочиташ?“. „Нищо конкретно, наистина. Ти какво предпочиташ?“ Стига с тези глупости! ЛюбЛюб ви го поднася на тепсия. Всеки път, когато е коментирала нещо, похвалила е някой ресторант или се е оплакала, всеки път, когато е споменавала храна – всичко това се класифицира, подрежда и накрая получавам следния списък.

Гус избра иконката за храна и на екрана се появиха ред списъци с видове храна и имена на ресторанти и заведения, подредени по град и квартал. Списъците бяха плашещи с прецизността си. Видя дори заведението, където бяха яли с Франсис по-рано същата седмица.

– А сега посочвам мястото, което ми харесва и, ако е платила с ТиСи, ще знам какво си е поръчала миналия път, когато е била там. А ако кликна тук, ще видя специалитетите на тези ресторанти в петък, когато сме се уговорили за среща. Ето и приблизителното време, което се чака за маса. Несигурността – елиминирана!

Гус продължи с презентацията си и разгледа предпочитанията й за филми, паркове за разходки и джогинг, любими спортове, любими гледки. Повечето неща бяха верни и докато Гус и Франсис преиграваха на сцената и публиката оставаше все по-впечатлена от софтуера, Мей първо се скри зад дланите си, после се свлече възможно най-ниско на седалката и, накрая, когато усети, че всеки момент може да бъде поканена на сцената да потвърди могъществото на това ново приложение, се измъкна от мястото си, прокрадна се по пътеката и излезе през страничната врата на аудиторията, под монотонната бяла светлина на облачния следобед.

– Съжалявам.

Мей не можеше да го погледне.

– Мей, съжалявам. Не разбирам защо си толкова ядосана.

Не го искаше край себе си. Вече си седеше зад бюрото, докъдето той я беше последвал и сега стоеше надвесен над нея като някаква мършоядна птица. Отказваше да му обърне внимание, защото не само че го ненавиждаше и смяташе лицето му за малодушно и очите му за лъжливи, не само че беше сигурна, че никога повече няма да й се наложи да погледне проклетата му физиономия, но и защото си имаше работа. Следобедният поток прииждаше и запитванията бяха много.

– По-късно ще говорим – каза му тя, но нямаше намерение да разговаря с него нито този, нито който и да било ден. Тази решителност й донесе облекчение.

В крайна сметка Франсис си тръгна, поне физически, тъй като броени минути по-късно се появи отново на третия й екран, умолявайки я за прошка. Знаел, че не бивало да й го сервира по този начин, но Гус настоял да е изненада. Изпрати между четирийсет и петдесет съобщения в течение на следобеда, в които се извиняваше, убеждаваше я, че била голям хит, изразяваше съжалението си задето не излязла на сцената, защото хората я аплодирали. Уверяваше я, че всичко показано на екрана така или иначе е обществено достъпно, по никакъв начин не я е изложило и, в крайна сметка, е било извлечено от нейни публикации.

Мей знаеше, че е така. Не беше ядосана заради разкриването на алергиите й. Или на любимите й храни. Открито беше предоставяла тази информация години наред и едно от нещата, които харесваше най-много в живота си онлайн, беше именно възможността да споделя вкусовете си и да чете за предпочитанията на другите.

Тогава какво я покруси толкова в презентацията на Гус? Не можеше точно да определи. Самата изненада? Или прецизните алгоритми? Може би. Все пак не всичко беше вярно – дали проблемът не беше там? Или матрицата от предпочитания, представена като нейна същност, като цялото й аз? Може и това да беше.

Приличаше на някакво огледало, но непълно, разкривено. Ако пък Франсис толкова е искал да научи някои от тези неща за нея – или пък всичките, не можеше ли просто да я попита? Третият й екран обаче цял следобед бълваше поздравителни съобщения.

„Страхотна си, Мей!“

„Браво, новак.“

„Значи без конна езда за теб. А ако е лама?“

Работи усилено цял следобед и забеляза мигащия си телефон едва след пет. Имаше три пропуснати съобщения от майка си. И трите казваха едно и също: „Ела си“.

И Мей се отправи към хълмовете, мина през тунела, който водеше на изток, обади се на майка си и разбра за какво става дума. Баща й получил пристъп, влязъл в болница и му препоръчали да пренощува, за да го държат под наблюдение. Уговорката беше да отиде направо там, но когато пристигна в болницата, баща й го нямаше. Обади се на майка си.

– Къде е?

– Вкъщи. Извинявай. Току-що си дойде. Не мислех, че ще стигнеш толкова бързо. Добре е.

Мей се отправи към къщи, но когато пристигна – нервна, ядосана и изплашена, – видя пикапа на Мърсър на алеята отпред и това съвсем я влуди. Не го искаше там. Положението беше достатъчно неприятно и без него.

Отвори вратата и видя не родителите си, а огромния, безформен силует на Мърсър. Стоеше във фоайето. При всяка нова среща, след като е минало известно време, се отвращаваше от това колко е огромен и тромав. Косата му беше пораснала и му придаваше допълнителен обем. Главата му закриваше цялата светлина.

– Чух ти колата – каза той, държеше круша.

– Какво правиш тук? – попита го тя.

– Извикаха ме да помогна.

– Татко?

Мей се стрелна покрай Мърсър и влезе във всекидневната, където баща й си беше полегнал и гледаше бейзбол по телевизията. Не помести глава, но погледна в нейната посока.

– Здрасти, миличка. Чух, че пристигна.

Мей седна на масичката и хвана ръката му.

– Добре ли си?

– Да. Нищо сериозно, наистина. Започна силно, но после затихна.

Той протегна шия скришом, в опит да погледне зад нея.

– Гледаш мача ли?

– Девети ининг – отговори той.

Мей се помести, за да не му пречи. В стаята влезе майка й.

– Повикахме Мърсър да ни помогне да вкараме баща ти в колата.

– Не исках линейка – обади се той, без да откъсва поглед от играта.

– Пристъп ли беше?

– Не са сигурни – провикна се Мърсър от кухнята.

– Може ли да чуя отговора от собствените си родители? – викна му Мей.

– Мърсър спаси положението – намеси се баща й.

– Защо не ми се обадихте, че не е толкова сериозно?

– Защото беше сериозно – натърти майка й. – Тогава ти се обадих.

– Но сега гледа бейзбол.

– Сега не е толкова сериозно – каза майка й, – но по едно време наистина не знаехме какво се случва. Затова се обадихме на Мърсър.

– Спаси ми живота.

– Не мисля, че Мърсър ти е спасил живота, татко.

– Нямам предвид, че съм умирал. Но знаеш колко мразя цялата разправия с парамедиците и сирените, и всички съседи разбират. Просто се обадихме на Мърсър, дойде за пет минути, помогна ми да вляза в колата, закара ме в болницата и се приключи. Това ми трябваше, а не онази лудница.

Мей беше бясна. Карала беше два часа в пълна паника, за да завари баща си излегнат на дивана да гледа бейзбол. Карала беше два часа, за да завари бившия си в собствената си къща, провъзгласен за героя на семейството. А тя какво тогава? Небрежна. Повърхностна. Тази ситуация й напомни за цял куп качества на Мърсър, които не харесваше. Той обичаше да е мил с хората, но го правеше така, че всички да разберат, което я докарваше до бяс. Все трябваше да слуша колко е любезен, колко е честен, как винаги може да се разчита на него и колко безкрайна е емпатията му. Но докато бяха двойка, се бе държал различно – постоянно беше раздразнителен и безброй пъти, когато тя имаше нужда от него, той не беше на разположение.

– Искаш ли пиле? Мърсър донесе – попита майка й и Мей реши, че това е добър момент да отиде до банята си за няколко минути, може би десет.

– Отивам първо да се освежа – тръгна нагоре тя.

По-късно, когато всички се бяха нахранили и наговорили за изминалия ден, за това как зрението на баща й се е влошило до притеснителна степен и как все по-малко си чувства ръцете – симптоми, които лекарите казваха, че са нормални и подлежат на лечение, – и след като родителите й си бяха легнали, двамата с Мърсър седнаха в задния двор, където горещината все още се носеше от тревата, дърветата и сивите, избледнели под многобройни дъждове огради, които ги заобикаляха.

– Благодаря за помощта – каза тя.

– Лесно беше. Вини е по-лек от преди.

Това не й хареса. Не искаше баща й да е по-лек и лесен за носене. Смени темата.

– Как върви бизнесът?

– Много добре. Много добре. Даже се наложи да си взема помощник миналата седмица. Не е ли готино? Имам си помощник. А при теб? Предполагам отлично?

Мей се стъписа. Мърсър рядко беше така разпален.

– Наистина е отлично – отговори тя.

– Браво. Радвам се да го чуя. Надявах се да ти потръгне. Значи, какво точно правиш, програмираш и така нататък?

– В O.K. съм. Обгрижване на клиенти. В момента работя с рекламодателите. Чакай малко. Четох нещо за твоите полилеи наскоро. Потърсих те в интернет и видях някакъв коментар от човек, който получил нещо, но било счупено... Беше много ядосан. Предполагам знаеш?

Мърсър въздъхна демонстративно.

– Не, не знаех.

Беше придобил кисел вид.

– Не се притеснявай – каза бързо тя. – Просто някакво мрънкало.

– И сега само за това ще мисля.

– Не ме вини мен. Аз просто...

– Ти просто ми съобщи, че някъде има някакъв глупак, който ме мрази и иска да ми навреди на бизнеса.

– Имаше и други коментари и повечето бяха хубави. Даже видях един много смешен. – Тя започна да си рови в телефона.

– Мей. Моля ти се. Недей да го четеш.

– А, ето го: „И всички тези нещастни рога са умрели за тази грозотия?“.

– Мей, помолих те да не ми го четеш.

– Е, какво? Беше смешно!

– Как да те помоля да не го правиш, за да уважиш желанието ми?

Това беше Мърсър, когото тя помнеше и не можеше да понася – сприхав, раздразнителен, арогантен.

– За какво говориш?

Мърсър си пое дълбоко въздух и Мей разбра, че се готви да изнесе реч. Ако пред тях имаше подиум, в момента щеше да се качва на него, вадейки записките си от джоба на спортното сако. Две години в колеж и се мислеше за професор. Беше й изнасял речи за органичното говеждо, за ранното творчество на „Кинг Кримсън“[15] и всеки път започваше с тази дълбока въздишка, която казваше: „Настани се удобно, това ще отнеме известно време и направо ще те шашне“.

– Мей, трябва да те помоля да...

– Знам, искаш да престана да чета коментарите на клиентите ти. Хубаво.

– Не, не се опитвах това да...

– Значи искаш да ти ги чета?

– Мей, какво ще кажеш просто да ме оставиш да си довърша изречението? Тогава ще знаеш какво искам да ти кажа. Когато се опитваш да познаеш края на всяко мое изречение, няма голяма полза, защото никога не си права.

– Ама ти говориш толкова бавно...

– Говоря нормално. Ти просто си станала нетърпелива.

– Добре. Давай.

– Само че сега дишаш тежко.

– Просто защото това адски ме отегчава.

– Говоренето?

– Бавното говорене.

– Сега мога ли да започна? Ще отнеме три минути. Би ли ми отделила три минути, Мей?

– Добре.

– Три минути, в които няма да предполагаш какво ще ти кажа? Ще е изненада.

– Хубаво.

– Добре. Мей, трябва да променим начина, по който общуваме. Всеки път, когато ми казваш нещо, е през този филтър. Пращаш ми линкове, цитираш някого, който говори за мен, казваш ми, че си видяла моя снимка на нечия стена... всеки път е тази атака от трето лице. Дори когато си говоря с теб лице в лице, ти ми казваш какво мисли някакъв непознат за мен. Все едно никога не сме сами. Всеки път, когато те видя, има още сто души в стаята. Винаги ме гледаш през погледа на стотина други.

– Недей да драматизираш.

– Просто искам да разговарям с теб директно. Без да въвличаш в разговора всеки непознат на този свят, който има някакво мнение за мен.

– Не го правя.

– Правиш го, Мей. Преди няколко месеца беше прочела нещо за мен и какво стана, помниш ли? Когато се видяхме, се държеше враждебно.

– Защото пишеше, че използваш застрашени видове за работата си!

– Само че не е вярно.

– Добре, аз как мога да знам?

– Ами можеш да ме питаш! Можеш да питаш мен. Осъзнаваш ли колко е странно, ти, моя приятелка и бивше гадже, да черпиш информация за мен от някакъв случаен човек, който дори не ме познава? И после сядаме един срещу друг и се гледаме като през мъгла.

– Добре. Извинявай.

– Обещаваш ли да престанеш да го правиш?

– Да спра да чета онлайн?

– Не ме интересува какво четеш. Но когато общувам с теб, искам да е директно. Аз пиша на теб, ти пишеш на мен. Ти ми задаваш въпроси, аз ти отговарям. Искам да спреш да черпиш информация за мен от трети лица.

– Но, Мърсър, ти имаш собствен бизнес. Онлайн присъствието е задължително. Това са клиентите ти, те така изразяват мнението си и по този начин разбираш дали бизнесът ти е успешен.

Мей се сещаше за поне пет механизма на Кръга, които биха помогнали на бизнеса му, но Мърсър не знаеше как да постига целите си. И въпреки това някак успяваше да бъде самонадеян.

– Ами, не, Мей, не е така. Не е така. Разбирам, че бизнесът ми е успешен, ако продавам полилеи. Щом хората ги поръчват, аз ги правя и за това ми плащат пари. Ако след това имат да ми кажат нещо, могат да ми се обадят или да ми пишат. Това, в което ти се ровиш, е клюкарстване. Хора, които говорят едни за други зад гърба си. Така е с повечето социални медии, всичките тези оценки, коментари. Вашите механизми са въздигнали клюките, слуховете и догадките до нивото на действителна, общоприета комуникация. И освен това е адски смотано.

Мей издиша тежко през носа.

– Много обичам, когато правиш така – каза той. – Да не би да нямаш отговор? Слушай, преди двайсет години не беше особено готино да имаш ръчен часовник с калкулатор, нали? И ако си седиш вкъщи по цял ден и си играеш с часовника, това изпращаше ясното послание, че не ти върви много в социалните отношения. И присъди като „харесвам“ и „не харесвам“, „усмихнато личице“ и „нацупено личице“ се раздаваха само в училище. Някой ти праща бележка, на която пише: „Харесваш ли еднорози и лепенки?“, и ти му отговаряш: „Да, харесвам еднорози и лепенки! Усмивчица!“ Нещо такова. Само че сега не го правят само учениците, а всички, и понякога ми се струва, че съм се озовал в някаква обърната реалност, в огледален свят, превзет от най-смотаните тъпотии на земята. Светът се е смотанясал.

– Мърсър, за теб важно ли е да си готин?

– Ти как мислиш? – Той прокара ръка по раздутия си корем и протърканите камуфлажни панталони. – Очевидно не съм от най-готините. Обаче си спомням времената, в които виждаш Джон Уейн или Стив Маккуин и си казваш: „Еха, тия са страшни пичове. Яздят коне и се возят на мотори и обикалят по света да бият лошите“.

Мей не успя да сдържи смеха си. Погледна часа на телефона си.

– Трите минути изтекоха.

Мърсър обаче продължи:

– А сега кинозвездите се молят на хората да ги следват в Зинг. Пишат умолителни съобщения на всички да им пращат усмихнати личица. И, за бога, тези рекламни имейли! Всички са станали спамаджии. Знаеш ли как прекарвам по един час всеки ден? В мислене как да се отпиша от рекламните им списъци, без да нараня нечии чувства. И всичко е заради тази нова постоянна нужда от внимание. Обсебила е всичко. – Той въздъхна, бе направил много важно изложение. – Просто това вече е един много различен свят.

– Различен, но по хубав начин – каза Мей. – По-добър в хиляди отношения, мога дори да ти ги изредя. Но не мога да ти помогна, ако отказваш да си социален. Социалните ти нужди са толкова минимални...

– Не е въпросът в това, че не съм социален. Достатъчно социален съм. Но инструментите, които вие създавате, на практика произвеждат неестествено огромна социална нужда. На никого не му трябва такава степен на контактност, каквато вие осигурявате. Това нищо не подобрява. Това не е истинска храна, а боклучава следобедна закуска. Знаеш ли как проектират тези храни? Научно определят точно колко сол и мазнини да съдържат, за да продължаваш да ги ядеш. Не си гладен, не се нуждаеш от тях, с нищо не ти помагат, но ти продължаваш да се тъпчеш с тези празни калории. Това създавате и вие. Същото е. Безкрайни празни калории, само че дигитално-социалният им еквивалент. И така ги правите, че да са също толкова пристрастяващи.

– Божичко...

– Сещаш ли се за чувството, след като изядеш цял пакет чипс и след това се мразиш? Знаеш, че по никакъв начин не си си направил услуга. Е, същото е – и ти много добре го знаеш – след някое такова дигитално тъпчене. Чувстваш се похабен, кух и маловажен.

– Никога не се чувствам маловажна!

Мей се замисли за петицията, която беше подписала по-рано през деня – за повече работни възможности за имигрантите от предградията на Париж. Беше зареждащо и щеше да окаже влияние. Само че Мърсър не знаеше за това, нямаше никаква представа какво върши Мей, какво върши Кръгът, и й беше дошло до гуша от неговите поучения.

– И това унищожава възможността просто да си разговарям с теб. – Продължаваше да говори. – Не мога да ти изпращам имейли, защото ти веднага ги препращаш на някого.

Не мога да ти изпратя снимка, защото ще си я качиш на профила. А през това време компанията ти сканира всичките ни съобщения за информация, от която може да извлече полза. Не мислиш ли, че е пълна лудост?

Мей се вгледа в тлъстото му лице. Удебеляваше се навсякъде. Като че ли образуваше гуша. Възможно ли беше мъж на двайсет и пет вече да има гуша? Нищо чудно, че в главата му се въртят следобедни закуски.

– Благодаря, че си помогнал на татко – каза тя и влезе вътре, за да го изчака да си отиде. Отне му няколко минути – държеше да си допие бирата, – но в крайна сметка тръгна и Мей загаси лампите на долния етаж, качи се в старата си стая и се сгромоляса на леглото. Провери си съобщенията, видя, че десетина се нуждаят от вниманието й и след това, тъй като беше едва девет, а родителите й вече спяха, си влезе в профила от Кръга и отговори на няколко десетки запитвания, подхранвана от чувството, че с всеки отметнат въпрос се прочиства от Мърсър. До полунощ се чувстваше като преродена.

В събота Мей се събуди в старото си легло и след закуска седна с баща си да гледат женски професионален баскетбол – нещо, което прие с голям ентусиазъм. Похабиха останалата част от деня в игри на карти, домакински задачи и накрая приготвиха пиле соте, рецептата за което родителите й бяха научили на готварски курс в Християнската младежка организация.

Неделята протече по същия начин: Мей спа до късно, слезе сънлива и доволна във всекидневната, където баща й отново гледаше женския баскетбол. Този път носеше плътния бял халат, който негов приятел беше задигнал от някакъв хотел в Лос Анджелис.

Отвън майка й се опитваше да залепи с тиксо пластмасовата кофа за боклук, която енотите бяха потрошили в опитите си да измъкнат съдържанието отвътре. Съзнанието на Мей беше замъглено и тялото й не желаеше да върши нищо друго, освен да се излежава. Осъзна, че цяла седмица е била под постоянно напрежение и нито една нощ не бе спала повече от пет часа. Затова просто си седеше в затъмнената всекидневна, гледаше баскетболния мач, от който не се интересуваше, по екрана подскачаха опашки и плитки, гуменките скърцаха по настилката и всичко беше съживително и блажено.

– Ще ми помогнеш ли да стана, миличка? – попита баща й.

Юмруците му бяха потънали дълбоко в дивана, но не успяваше да се вдигне. Възглавниците бяха прекалено меки. Мей стана и се протегна за ръката му, но тогава се чу тих клокочещ звук.

– Мамичката му – измърмори той и се отпусна обратно на дивана. След това се извъртя и полегна настрана, все едно под него имаше нещо чупливо, на което не можеше да седне.

– Би ли извикала майка си? – помоли през зъби и със затворени очи.

– Какво има? – попита Мей.

Той отвори очи и в тях имаше непознат за нея гняв.

– Моля те, просто я извикай.

– Нали съм тук. Нека ти помогна – възпротиви се тя. Пак му подаде ръка. Той я отблъсна.

– Повикай. Майка. Си.

И тогава миризмата я блъсна в носа. Беше се наакал.

Той въздъхна тежко и се овладя. Вече с по-мек глас, каза:

– Моля те. Моля те, миличка. Извикай мама.

Мей изтича до входната врата. Откри майка си до гаража и й каза какво се е случило. Майка й не побърза да влезе. Вместо това хвана ръката й в своите.

– Може би ще е най-добре да тръгваш. Няма да иска да го виждаш така.

– Мога да помогна.

– Моля те, слънце. Позволи му да запази малко достойнство.

– Бони! – Гласът му гръмна откъм къщата.

Майка й я стисна за ръката.

– Мей, миличка, просто си събери нещата и ще се видим пак след няколко седмици, става ли?

Мей подкара обратно към залива, разтреперена от гняв. Нямаха никакво право да постъпват така, да я привикват вкъщи и после да я гонят. Да не би да му помириса лайната нарочно! Просто искаше да помогне – и разбира се, щеше да помага всеки път, когато я помолят, – но не и ако се отнасят така с нея. И Мърсър! Да й държи сметка в собствения й дом. Божичко, и тримата просто я влудяваха! Беше карала два часа до там и сега щеше да кара два часа обратно, и за какво? Само за да я вбесят. Вечерта един дебелак да й изнася лекции, а през деня – да я пъдят собствените й родители.

Докато стигна до залива беше станало четири и четиринайсет. Има време, помисли си тя. В пет ли затваряха, или в шест? Не си спомняше.

Сви от магистралата и потегли към пристанището. Когато стигна плажа, портите на склада, където държаха екипировката, бяха отворени, но тя не виждаше никого наоколо. Огледа между редиците с каяци, гребла и спасителни жилетки.

– Ехо? – провикна се.

– Ехо! – обади се някакъв глас. – Насам. В караваната.

Зад редиците екипировка на бетона имаше каравана и през отворената врата Мей видя мъжки крака върху бюро и кабел, обтегнат от стационарния телефон до скрито лице.

Качи се по стълбичката и в тъмната каравана различи оплешивяващ трийсетинагодишен мъж с вдигнат във въздуха показалец.

Тя стоеше, вторачена в часовника на телефона, и гледаше как минутите се изнизват: четири и двайсет, и двайсет и една, и двайсет и три. Когато затвори, мъжът й се усмихна.

– Благодаря за търпението. Как мога да бъда полезен?

– Марион тук ли е?

– Не. Аз съм синът й. Уолт. – Той се изправи и й стисна ръката. Висок, слаб и със загар.

– Приятно ми е. Твърде късно ли идвам?

– Твърде късно за какво? Вечеря? – опита да се пошегува той.

– Да си наема каяк.

– А... Ами, колко е часът? Не съм поглеждал наскоро.

Не се налагаше тя да проверява.

– Четири и двайсет и шест.

Той се прокашля и се усмихна.

– Четири и двайсет и шест, значи. Е, обикновено затваряме в пет, но тъй като виждам колко ви бива с времето, мисля да ви се доверя, че ще го върнете в пет и двайсет и две. Как ви се струва? В толкова трябва да тръгвам, за да взема дъщеря си.

– Благодаря – отговори Мей.

– Тогава хайде да ви екипираме. Тъкмо си прокарахме електронна система. Сигурно имате регистрация?

Мей му даде името си и той го въведе на новия таблет, но не излезе нищо. След три опита осъзна, че безжичният интернет не работи.

– Може би ще успея през телефона – извади апарата от джоба.

– Може ли да го свършим, когато се върна? – попита Мей и Уолт се съгласи – тъкмо щеше да има време да включи мрежата. Даде й каяк и спасителна жилетка и когато тя излезе във водата, отново си погледна телефона. Четири и трийсет и две. Имаше почти цял час.

В залива един час беше много. Един час беше цял ден.

Загреба навътре, но този път не видя тюлени, макар че нарочно поспря, за да се опита да ги примами на повърхността. Насочи се към стария полупотънал кей, където понякога се приличаха на слънце, но не откри нито един. Нямаше нито тюлени, нито морски лъвове. Кеят беше пуст, с изключение на самотен, мърляв пеликан, кацнал на един стълб.

Подмина малките яхти и тайнствените корабчета и излезе в открития залив. Там си почина за малко, съзерцавайки водата под себе си, спокойна и вълниста като желатин, простиращ се метри под нея. Както седеше неподвижна, две глави се показаха на двайсетина метра пред каяка. Тюлените се гледаха един друг, все едно обмисляха дали да се обърнат към нея едновременно. Така и направиха.

Тримата се наблюдаваха, без да мигват, докато единият тюлен, осъзнал колко безинтересна е непомръдващата фигура, не се гмурна обратно във водата, последван бързо и от втория.

По-нататък, някъде по средата на залива, Мей видя нещо ново – направен от човешка ръка обект, който не беше забелязвала преди – и реши това да е целта й днес, да стигне до там и да проучи какво е. Загреба нататък и установи, че са два съда – вехта рибарска лодка, вързана за малък шлеп. Върху шлепа беше издигната сложна, но грубо изработена жилищна конструкция. На сушата, особено в околността, подобна постройка би била моментално съборена. Приличаше на клошарски подслон или набързо скалъпена барака в бежански лагер. Мей седеше и гледаше творението с присвити очи, когато изпод синия брезент се показа жена.

– О, здрасти – поздрави непознатата. – Изникна отникъде.

Беше на около шейсет, с дълга прошарена коса, гъста и чуплива, вързана на опашка. Тя направи няколко крачки напред и Мей установи, че е по-млада, отколкото първоначално й се бе сторило – може би на петдесет и няколко, в косата й пробягваха русоляви кичури.

– Здравейте – поздрави Мей. – Извинявам се, ако съм дошла твърде близо. Хората от пристанището все повтарят да не ви притесняваме.

– Някои ни притесняват. Но тъй като тъкмо излизахме да си изпием следобедния коктейл – каза жената и се настани в един бял пластмасов стол, – идваш тъкмо навреме.

Изви шия назад и се провикна към синия брезент:

– Там ли ще се криеш?

– Сипвам питиетата, скъпа – отговори мъжки глас, който се стараеше да звучи любезно.

Жената се обърна към Мей. Под слабата светлина очите й изглеждаха светли, леко лукави.

– Изглеждаш ми безобидна. Искаш ли да се качиш на борда? – попита я жената с килната встрани глава.

Мей загреба напред и когато наближи, мъжкият глас се показа изпод брезента и придоби човешки облик. Притежателят му беше жилав, малко по-възрастен от жената и бавно пристъпваше от лодката към шлепа. Носеше два термоса.

– Тя ще пие ли с нас? – попита той жената, докато се настаняваше на втория пластмасов стол.

– Поканих я.

Достатъчно близо, за да ги вижда ясно, забеляза, че са чисти, спретнати – беше й минало през ум, че облеклото им ще потвърди опасенията, породени от вида на лодката – че освен морски скитници, тези хора може да са и опасни.

Известно време двамата наблюдаваха как Мей маневрира към шлепа, любопитни, но и пасивни, като че ли това беше тяхната всекидневна, а Мей – забавлението им за тази вечер.

– Е, хайде де, помогни й – сопна се жената и мъжът се изправи.

Носът на каяка се удари в стоманения ръб на шлепа, мъжът бързо пусна въже и прибра каяка плътно. Помогна й да се качи на борда, скован от дъски.

– Седни ето тук, мила – каза жената и посочи стола, от който стана той, за да й помогне.

Мей седна и с крайчеца на окото си забеляза гневния поглед, който мъжът хвърли на жената.

– Ами вземи си друг – каза му тя и той изчезна обратно под синия брезент.

– Обикновено не го командоря толкова – обясни на Мей и се пресегна към един от термосите. – Ама просто не знае как се посрещат гости. Червено или бяло?

Нямаше причина да приема което и да е от двете посред следобед, при положение че имаше да връща каяка и да шофира до вкъщи, но беше жадна, а и едно бяло вино би било прекрасно на фона на залязващото слънце, затова бързо реши, че все пак ще пийне.

– Бяло, моля.

Измежду гънките на брезента се подаде малко червено столче, последвано от мъжа, който демонстративно си даваше вид на нацупен.

– Ох, просто седни и си пий питието – сопна му се жената и наля в картонени чашки бяло вино за Мей и червено за себе си и мъжа. Той седна и всички вдигнаха чаши. Виното, което Мей знаеше, че не е от скъпите, имаше невероятен вкус.

Мъжът се обърна към нея:

– Значи си някакъв авантюрист, така да разбирам. Екстремни спортове и прочее.

Той си пресуши чашата и се пресегна към термоса. Мей очакваше жената да го изгледа неодобрително, както би направила майка й, но очите на домакинята бяха притворени срещу залязващото слънце.

Мей поклати глава.

– Не, никак даже.

– Не виждаме често каяци наоколо – каза той, докато си доливаше. – Обикновено не се отдалечават от брега.

– Мисля, че е добро момиче – обади се жената, без да отваря очи. – Виж й дрехите. Прилича на прилежна ученичка. Не е дошла да ни шпионира. Просто е едно добро момиче, което от време на време проявява любопитство.

Беше ред на мъжа да се извинява за поведението на жената:

– Две глътки вино и вече се мисли за врачка.

– Няма проблем – каза Мей, макар да не беше сигурна дали й се нрави тази диагноза. Погледна го, после погледна жената, която отвори очи и проговори:

– Утре оттук ще мине малко стадо сиви китове – каза тя и извърна поглед към протока Голдън Гейт. След това присви клепачи като че ли мислено даваше думата си на океана, че когато дойдат китовете, тя и партньорът й ще се отнасят с тях добре. После пак затвори очи.

За момента очевидно се падаше на мъжа да се занимава с Мей.

– Е, как е заливът днес? – попита той.

– Много добре – отговори Мей. – Толкова е тих.

– По-спокоен не е бил тази седмица – съгласи се той и за известно време никой не продума, все едно и тримата отдаваха чест на покоя на водата с минута тишина. И в тази тишина Мей се замисли как ли щяха да реагират Ани или родителите й, ако я видеха да пие вино толкова рано през деня на някакъв шлеп. С непознати, които живеят във водата. Знаеше, че Мърсър би го одобрил.

– Видя ли тюлени по пътя? – обади се накрая мъжът.

Мей не знаеше нищо за тези хора. Не й казаха имената си, нито попитаха за нейното. Някъде в далечината зави сирена за мъгла.

– Днес само няколко, близо до брега.

– Как изглеждаха? – попита мъжът и когато Мей ги описа, със сивите им, лъскави глави, той погледна жената:

– Стиви и Кевин.

Жената кимна.

– Мисля, че другите днес са по-навътре, на лов. Стиви и Кевин обаче най-често си стоят в тази част на залива. Постоянно минават да кажат здрасти.

Мей искаше да попита тези хора тук ли живеят и ако не, какво по-точно правят на шлепа, вързан за рибарска лодка, при положение че нито един от двата съда не изглеждаше в изправност. Завинаги ли щяха да останат тук? И как изобщо се бяха озовали тук? Само че да задава такива въпроси й се струваше невъзможно, след като дори не я бяха питали как се казва.

– Тук ли беше по време на пожара? – Мъжът посочи големия необитаем остров в средата на залива. Издигаше се зад тях, ням и черен. Мей поклати глава.

– Горя два дни. Тъкмо бяхме пристигнали. През нощта жегата се усещаше чак дотук. Плувахме посред нощ в тази забравена от бога вода, та малко да се разхладим. Мислехме, че светът свършва.

В този момент жената отвори очи и прикова поглед в Мей.

– Плувала ли си в залива?

– Няколко пъти. Доста е трудно. Но като малка плувах в езерото Тахо, а там е поне толкова студено, колкото и тук.

Мей си довърши виното и за миг цялата пламна. Примижа срещу слънцето, извърна се и видя мъж в далечината, който издигаше трикольор на сребристата си платноходка.

– На колко си години? – попита я жената. – Изглеждаш на около единайсет.

– На двайсет и четири – отговори Мей.

– Божичко. Една бръчица нямаш. Ние били ли сме някога на двайсет и четири, скъпи? – Тя се обърна към мъжа, който се чешеше с химикалка по свода на стъпалото. Сви рамене и жената реши да не задълбава в темата.

– Много е красиво – отбеляза Мей.

– Съгласни сме. Красотата тук е изобилна и денонощна. Изгревът тази сутрин беше толкова хубав. А днес луната ще е пълна. Изгрява яркооранжева и става сребриста, докато се издига. Водата ще се залее в злато, после в сребро. Остани.

– Трябва да го върна – Мей посочи каяка. Погледна си телефона. – След около осем минути.

Изправи се и мъжът също стана, взе чашата й и сложи своята вътре.

– Ще успееш ли да прекосиш залива за осем минути?

– Ще се опитам.

Жената цъкна звучно с език.

– Не мога да повярвам, че ще си ходи толкова скоро. Хареса ми.

– Не е умряла, скъпа. Още е тук – каза мъжът. Помогна на Мей да се качи в каяка и развърза въжето. – Дръж се възпитано.

Мей потопи ръка във водата и си намокри врата.

– Тръгвай, предателко – обади се жената.

Мъжът направи гримаса.

– Извинявай.

– Няма нищо. Благодаря за виното. Пак ще дойда.

– Ами чудесно – отговори жената, макар че звучеше все едно вече е прекратила отношения с нея. Като че ли за миг беше помислила Мей за един тип човек, но сега, осъзнала грешката си, вече можеше да се раздели с нея, да я върне на света.

Мей загреба към брега със замаяна глава и разкривена от виното усмивка. Чак тогава осъзна колко дълго не беше мислила за родителите си, за Мърсър, за напрежението в работата. Вятърът се надигна и задуха на запад, а тя загреба трескаво, хвърляше вода навсякъде, краката, лицето и раменете й прогизнаха. Чувстваше се толкова силна, мускулите й ставаха все по-дръзки с всеки следващ леден плисък. Всичко беше прекрасно – плаващите лодки се приближаваха все повече, вързаните яхти и изписаните им имена изникнаха пред погледа й, а накрая зърна и плажа, където я чакаше Уолт.

Когато в понеделник си отвори профила, вторият екран избълва стотина съобщения.

От Ани: „Липсваше ни в петък вечерта!“

Джаред: „Изпусна голямо разбиване.“

Дан: „Жалко че не дойде на неделния купон!“

Мей си провери календара и осъзна, че в петък е имало парти за всички от „Ренесанса“. В неделя е било барбекюто за всички новаци – тези, дошли през двете седмици, откакто тя беше в Кръга.

„Натоварен ден“, писа й Дан. „Ела при мен възможно най-скоро.“

Дан стоеше в ъгъла на офиса си с лице към стената. Мей почука тихо, а той, без да се обръща, вдигна пръст в знак да изчака. Мей предположи, че е на телефона и търпеливо и тихо зачака, докато не осъзна, че Дан всъщност си е включил ретинния интерфейс и затова му трябва празен фон. От време на време виждаше това из Кръга – хората стояха обърнати към стената, за да виждат образите по-ясно. Когато приключи, Дан рязко се завъртя към нея и й се усмихна приятелски.

– Не успя да дойдеш вчера?

– Извинявай. Бях у нашите. Татко ми...

– Страхотна сбирка. Мисля, че от новобранците само теб те нямаше. Но ще говорим за това по-късно. Сега искам да те помоля за услуга. Налага се да наберем много хора, които да се включат в обучаването, защото се разширяваме твърде бързо, и се чудех дали би могла да ми помогнеш с някои от новодошлите.

– Разбира се.

– Ще ти се стори фасулска работа. Ела да ти покажа. Хайде да отидем на бюрото ти. Рената?

Рената ги последва с малък монитор, колкото тефтер. Инсталира го на бюрото на Мей и си тръгна.

– Така. В най-добрия случай ще играеш ролята на Джаред, когато ти се учеше, помниш ли? Ако се появи нещо по-сложно, което трябва да се прехвърли към по-вещ служител, ти ще си насреща. Сега ти си ветеранът. Дотук е ясно, нали?

– Да.

– Добре, другото е, че искам новаците да могат да ти задават въпроси, докато работят. Най-лесният начин ще е това да се случва на този екран.

Той посочи новото устройство, което стоеше под главния й монитор.

– Ако нещо се появи тук, ще знаеш, че е от тях.

Дан включи устройството и изписа „Мей, помощ!“ на таблета си. Думите се появиха на новия, четвърти екран.

– Ясно, нали?

– Да.

– Чудесно. Ще дойдат, след като Джаред ги инструктира. В момента е с всички новаци. Около единайсет часа ще пристигнат дванайсет души.

Дан й благодари и излезе.

Потокът от запитвания беше тежък до около единайсет, но рейтингът й беше 98. Имаше няколко оценки на малко под 100 и две на 90 и нещо, за които изпрати допълнителна анкета и повечето клиенти коригираха на 100.

В единайсет часа Мей вдигна поглед и видя Джаред, който въведе група в стаята – всички изглеждаха много млади и пристъпваха така внимателно, все едно не искат да събудят някое невидимо бебе. Джаред настани всички по бюрата, които със седмици бяха стояли абсолютно празни, но сега се запълниха за броени минути.

Джаред се качи на един стол.

– Добре, хора! – провикна се. – Това определено беше най-скоростното настаняване. И най-бързата обучителна сесия. И ще е най-трескавият първи ден. Но знам, че всички ще се справите. Със сигурност, защото ще съм тук да помагам, също както и Мей. Мей, би ли станала?

Мей се изправи. Много малко от новаците можеха да я видят.

– Може би да се качиш на стола?... – предложи Джаред.

Мей се качи и си приглади полата. Чувстваше се много глупаво така, на показ пред всички, и се надяваше да не падне.

– И двамата ще сме тук цял ден, да отговаряме на въпроси и да поемаме по-трудните запитвания. Ако получите такова, просто го препратете, ще отиде при който е най-малко натоварен. Ако имате въпрос, пак така: пуснете го по канала, който ви показах на обучението, и той ще стигне до някой от нас. С Мей и мен сте в сигурни ръце. Всички ли се чувстват добре?

Никой не помръдна и не обели дума.

– Хубаво тогава. Ще пусна потока и днес ще действаме до дванайсет и половина. Обедната почивка ще е по-кратка, за да наваксаме за обучението, но ще ви се реваншираме в петък. Готови ли са всички? – Никой не изглеждаше готов. – Старт!

Джаред скочи от стола, а Мей слезе и се настани зад бюрото. Мигновено се оказа с трийсет запитвания назад. Започна с първото и след по-малко от минута на четвъртия й екран се появи въпрос: „Клиентът иска целия си регистър с плащания от миналата година. Имаме ли го? И къде?“. Мей препрати новака към правилната папка и се върна към своя клиент. Работата продължи така до дванайсет и половина – на всеки няколко минути я отвличаха от собствените й задачи с въпроси, докато накрая Джаред не се появи отново и не се качи на стола.

– Иии... стоп! Време за обяд. Тежко е. Доста тежко. Нали? Но се справихме. Общата ни средна оценка е 93, което по принцип не е много хубаво, но е добре, предвид новите системи и засиления поток. Поздравления! Вземете си нещо за хапване, презаредете и ще се видим пак в един. Мей, ела да поговорим, когато можеш.

Джаред скочи на земята и се появи до бюрото й, преди тя да успее да стигне до неговото. По лицето му беше изписана приятелска загриженост.

– Не си ходила до клиниката.

– Аз ли?

– Така ли е?

– Ами, да.

– Трябваше да отидеш още първата седмица.

– О...

– Чакат те. Можеш ли да отидеш днес?

– Разбира се. Сега ли?

– Не, не. Сега сме твърде затрупани, както сама виждаш. Какво ще кажеш за четири часа? Аз ще поема последната смяна. А до следобеда всичките новаци ще са влезли в крачка. Е, дотук забавляваш ли се?

– Да...

– Напрегнато ли ти е?

– Ами, придава допълнителна тръпка на работата.

– Така е, така е. Ще има и нови тръпки, бъди сигурна. Знам, че човек като теб ще се отегчи от обичайното обслужване на клиенти, затова следващата седмица ще те запознаем с нов аспект на работата. Мисля, че много ще ти допадне. – Той погледна гривната си и видя часа. – Ох, по дяволите. Върви да ядеш. Буквално ти вадя залъка от устата. Тръгвай. Имаш двайсет и две минути.

Мей намери готов сандвич в най-близката кухня и си го изяде на бюрото. Претърси социалната мрежа на третия екран за нещо, което не търпи отлагане или чака отговор. Откри и отговори на трийсет и едно съобщения и се почувства доволна, че е обърнала внимание на всички, които се нуждаят от нея.

Следобедът беше напрегнат, с постоянен поток от въпроси на новаците, въпреки уверенията на Джаред, който непрестанно влизаше и излизаше от стаята и говореше трескаво по телефона. Мей се бори с двойното натоварване и до 3:48 личният й резултат беше 94. Не е зле, помисли си предвид дванайсетимата нови служители и помощта, от която се нуждаеха, а тя им осигуряваше сам-сама в продължение на близо три часа. Когато стана четири, знаеше, че я чакат в клиниката и се надяваше Джаред да не е забравил. Когато тя се изправи, той я погледна и вдигна два палеца. Мей потегли.

Фоайето на клиниката приличаше по-скоро на кафене. Хората седяха по двойки и си бъбреха, а зад тях имаше витрина с красиво подредени здравословни ястия, напитки и салатен бар със зеленчуци, отглеждани в кампуса, както и плакат с рецепта за палео-супа[16].

Мей не знаеше към кого да се обърне. В помещението имаше петима души, четирима от които работеха на таблети, а петият беше на ретинен режим в ъгъла. Липсваше обичайното гише, от което да я поздрави някое административно медицинско лице.

– Мей?

Тя се обърна към гласа и видя лице на жена с къса черна коса, трапчинки на бузите и широка усмивка.

– Готова ли си?

Жената я отведе по син коридор до стая, която изглеждаше по-скоро като дизайнерска кухня, не като лекарски кабинет. Покани я да се настани в мекия стол и си тръгна. Мей седна, но скоро се изправи, привлечена от шкафовете по стените. Виждаше линийки, тънки като конец, които обозначаваха края на един шкаф и началото на съседния, но нямаше никакви дръжки. Мей прокара ръка по повърхността и едва усети миниатюрните процепи. Над шкафовете имаше стоманена лента, на която бяха гравирани думите: „За да лекуваме, трябва да знаем. За да знаем, трябва да споделяме“.

Вратата се отвори и тя се стресна.

– Здравей, Мей – каза едно лице, което се понесе към нея, прелестно и усмихнато. – Аз съм д-р Вилялобос.

Мей стисна ръката на лекарката със зяпнала уста. Жената беше твърде бляскава за това място, за тази стая, за Мей. Беше под четирийсетгодишна, с черна конска опашка и сияйна кожа. От шията й висяха елегантни очила, които за кратко следваха линията на кремавото сако и падаха върху налятата гръд. Носеше обувки на шестсантиметрови токчета.

– Много се радвам да те видя днес, Мей.

Мей не знаеше какво да каже. Накрая продума:

– Благодаря, че ме приехте – моментално се почувства като идиот.

– Не, аз ти благодаря, че дойде. Обикновено всички идват още първата седмица, затова се бяхме притеснили за теб. Има ли някаква причина да го отложиш толкова?

– Не, не. Просто бях заета.

Мей огледа лекарката за физически недостатъци и най-накрая на врата й откри бенка, от която излизаше едничък фин косъм.

– Твърде заета за здравето си? Не говори така. – Тя се обърна с гръб към Мей, за да приготви някаква напитка. След това се завъртя обратно, усмихната. – Това е просто контролен преглед, през който минават всички новодошли в Кръга. На първо място сме клиника по превенция и профилактика. За да може всички от Кръга да са здрави както духом, така и тялом, предлагаме услуги за добра цялостна кондиция. Предполагам, че не са ти казали нещо по-различно?

– Не. Имам приятелка, която работи тук вече от няколко години. Казвала ми е, че медицинските грижи тук са невероятни.

– Много се радвам да го чуя. А коя е приятелката ти?

– Ани Алертън.

– А, да. Помня, че го пишеше в досието ти. Та кой не харесва Ани? Предай й много поздрави. Макар че мога и сама да го направя. От моите пациенти е и се виждаме през седмица. Казала ли ти е, че прегледите са на всеки две седмици?

– Значи...

Лекарката се усмихна.

– Два пъти в месеца. Затова говорим за добра цялостна кондиция. Ако идваш само когато има проблем, никога няма да си с една крачка напред. Двуседмичните прегледи включват диетоложка консултация и наблюдение на всякакви промени в общото ти здравословно състояние. Това е ключово за ранното откриване на проблеми, за точното дозиране на медикаментите, ако приемаш такива, за да забележим, ако нещо не е наред, от километри, а не чак когато вече те е прегазило. Как ти звучи?

Мей се замисли за баща си и колко късно са осъзнали, че симптомите му са на множествена склероза.

– Отлично – отговори.

– И всички данни, които генерираме, винаги са ти под ръка онлайн. Всичко, което вършим и всичко, за което си говорим, и, разбира се, всичките ти стари показатели. Когато си започнала работа тук, си подписала документ, с който ни позволяваш достъп до информация от досегашните ти лекари, за да съберем всичко на едно място. Така е удобно и за теб, и за нас – можем да взимаме решения, да забелязваме тенденции и потенциални проблеми, защото имаме достъп до пълната картинка. Искаш ли да я видиш? – Тя активира екран на стената.

Пред очите на Мей се появи цялата й медицинска история под формата на списъци, изображения и иконки. С няколко докосвания на екрана д-р Вилялобос отвори папки и изображения, които показваха резултатите от всяко медицинско изследване, което някога си е правила – чак до първия й преглед, преди да започне детска градина.

– Как е коляното? – попита лекарката. Беше открила снимката от ядрено-магнитния резонанс, който Мей си беше направила преди няколко години. Тогава реши да не се подлага на операция на кръстната връзка, защото предишната й осигуровка не го покриваше.

– Работи – каза Мей.

– Е, ако искаш да се погрижиш за него, само кажи. Извършваме подобни процедури тук, в клиниката. Ще отнеме един следобед и, разбира се, ще е безплатно. В Кръга обичаме служителите да имат функциониращи колене. – Лекарката откъсна поглед от екрана и погледна Мей с добре отработена, но убедителна усмивка. – Не беше лесно да навържа някои от нещата от детските ти години, но от тук нататък информацията ни ще е почти напълно цялостна. На всеки две седмици ще правим кръвни изследвания, когнитивни тестове, рефлекси, бърз очен преглед и ротация на няколко по-екзотични изследвания, като ядрено-магнитен резонанс и други такива.

Мей не можеше да разбере как е възможно.

– Но как успявате да си го позволите? Само един резонанс струва...

– Ами, превенцията е евтина. Особено в сравнение с това да открием някоя бучка четвърта степен, когато сме можели да я хванем в първа. Разликата в цената е огромна. Тъй като кората в Кръга обикновено са млади и здрави, разходите ни за медицински грижи са значително по-ниски от тези на други фирми с такъв брой служители – и без такава предвидливост.

Мей имаше чувството (с което вече започваше да свиква в Кръга), че единствено тук мислят за подобни реформи – или имат възможността да ги осъществят, – а от тях безспорно имаше спешна нужда.

– Та, кога последно си била на контролен преглед?

– В колежа, май...

– Еха... Добре, нека да започнем с жизнените ти показатели, всичко най-основно. Тези виждала ли си ги? – попита лекарката и й показа сребриста гривна, широка седем-осем сантиметра. Мей беше забелязвала такива датчици на ръцете на Джаред и Дан, но техните бяха гумени и не стояха плътно около китката. Тази беше по-тънка и по-лека.

– Мисля, че да. Това за измерване на пулса ли е?

– Може да се каже. Повечето от по-старшите в Кръга имат някаква версия на гривната, но се оплакват, че е твърде широка. Затова я модифицирахме, за да не ги притеснява. Искаш ли да я пробваш?

Мей кимна и лекарката сложи гривната на лявата й китка и я щракна. Беше доста удобна.

– На усещане е топла – коментира Мей.

– Ще ти е топла няколко дни, след което ще привикнете една с друга. Но трябва да има допир с кожата, разбира се, за да можем да измерваме каквото ни трябва – т.е. всичко. Искаш пълната програма, ако помня правилно?

– Мисля, че да.

– В документа си посочила, че желаеш измерване на всички препоръчителни показатели. Все още ли си на това мнение?

– Да.

– Чудесно. Би ли изпила това? – Лекарката й подаде гъстата зелена течност, която беше приготвила по-рано. – Просто шейк...

Мей го изпи. Беше лепкав и студен.

– И... току-що погълна сензора, който ще се свърже с датчика на ръката ти. Беше в шейка. – Лекарката игриво закачи Мей по рамото. – Това ми е любимият номер.

– Вече съм го глътнала?

– Това е най-добрият начин. Ако ти го бях дала в ръката, щеше да му се кумиш. А сензорът е миниатюрен и, разбира се, органичен, затова просто го изпиваш, дори и не разбираш, и се приключва.

– Значи вече е в мен?

– Да. – тя почука с пръст по гривната – вече е активен. Ще събира данни за сърдечния ти пулс, кръвното налягане, холестерола, промени в телесната температура, приема на калории, продължителността и качеството на съня, храносмилателната ефикасност и прочие, и прочие. Хубава джаджа за всички в Кръга – особено за такива като теб, за които работата от време на време ще е по-стресова, – защото измерва и галваничната реакция на кожата, чрез което ще знаеш кога си притеснена или под напрежение. Когато забележим наднормени стойности на стрес при някой служител или отдел, можем да регулираме работното натоварване, например. Гривната измерва и pH нивото на потта ти и така ще знаеш кога трябва да се хидратираш с алкална вода. Следи стойката ти, за да знаеш кога трябва да смениш позата си. Да не забравяме и процента на кислород в кръвта и тъканите, броя на червените кръвни телца, а и функцията на крачкомер. Както знаеш, лекарите препоръчват по около десет хиляди крачки дневно, и сега ще можеш да следиш дали се движиш достатъчно. Всъщност защо не се разходиш из стаята още сега?

Мей видя как числото 10 000 на китката й започна да спада с всяка крачка – 9999, 9998, 9997.

– Даваме на всички новодошли моделите от втора генерация, а до няколко месеца ще сме координирали всички в Кръга. Идеята е, че когато разполагаме с пълната информация, можем да предлагаме по-добра грижа. Непълната информация означава пропуски в познанията ни, а медицински погледнато, пропуските означават грешки.

– Така е – съгласи се Мей. – Точно това беше проблемът, когато бях в колежа. Трябваше да докладваме сами за показателите си и всичко беше пълна бъркотия. Трима умряха от менингит, преди някой да разбере как се разпространява.

Лицето на д-р Вилялобос помръкна.

– Е, това е абсолютно излишно! Първо, не можеш да очакваш от хлапета да събират данни за здравето си сами. Тяхната работа е да се концентрират върху ученето. Ако вземем само болестите, предавани по полов път, и хепатит С – представи си, че данните са вече налице. Тогава могат да се предприемат съответните мерки. А не да се действа на сляпо. Чувала ли си за онзи експеримент в Исландия?

– Мисля, че да – каза Мей, но не беше съвсем сигурна.

– Населението на Исландия е хомогенно, повечето исландци имат корени на острова от векове. Всеки може лесно да си проследи родословното дърво до хиляда години назад. Затова там са започнали да картографират геномите на всеки исландец и така могат да проследят всякакви заболявания до първоизточника им. Събрали са огромен обем безценна информация само от тези хора. Няма нищо по-удобно от фиксирана и сравнително хомогенна група, изложена на същите фактори, която може да се проучва с течение на времето. Фактът, че групата е фиксирана и информацията – пълна, играе ключова роля в извличането на максимално полезни заключения. Същото се надяваме да постигнем и ние. Ако следим всички вас, новаците, а в един момент и всичките хиляди души в Кръга, ще можем не само да виждаме проблемите далеч, преди да са станали сериозни, а също и да събираме информация за населението като цяло. Повечето тук сте на приблизително еднаква възраст и, общо взето, в добро здраве, дори и инженерите – каза тя и се подсмихна на шегата си, която очевидно си правеше често. – Така че, когато има отклонения, искаме да знаем за тях и за всички тенденции, от които можем да се учим. Разбираш, нали?

Мей се беше заплеснала по гривната си.

– Мей?

– Да. Звучи прекрасно.

Гривната беше красива – пулсираща лента от светлинки, диаграми и числа. Сърдечният й ритъм беше изобразен като фина роза, която се разтваря и затваря. Имаше електрокардиограма, която се стрелкаше надясно като синя светкавица и после пак, и пак. Температурата й, измерена по Фаренхайт, беше изписана с голямо зелено 96.8, което й напомни за общата й оценка за деня, 98, и че трябваше да я повиши.

– А тези за какво са? – посочи редица бутончета и знаци, подредени под данните.

– По принцип, гривната може да измерва още десетки показатели. Ако се затичаш, ще измери изминатото разстояние. Може да засече пулса ти в покой спрямо този в движение. Да измери индекса на телесната ти маса, калорийния прием... Ето, схващаш!

Мей беше започнала да експериментира. Гривната се нареждаше сред най-елегантните предмети, които някога бе виждала. Имаше достъп до десетки слоеве информация и всеки измерен параметър й позволяваше да пита още, да стига още по-дълбоко. Можеше да види температурата си от последните двайсет и четири часа – най-високата, най-ниската, средната стойност.

– А, разбира се – добави д-р Вилялобос, – всички данни се съхраняват в облака, и на таблета ти, и навсякъде, където би могла да ги потърсиш. Имаш достъп по всяко време и всичко се актуализира. Така че, ако паднеш, удариш си главата и те качат в линейка, медицинският екип може да получи данните ти за броени секунди.

– И всичко това е безплатно?

– Естествено, че е безплатно. Влиза в здравния ти план.

– Толкова е красива – не откъсваше поглед от гривната Мей.

– Да, всички много я харесват. Сега трябва да се върнем към анкетата. Кога ти беше последният цикъл?

Мей се опита да си спомни.

– Преди десетина дни.

– Сексуално активна ли си?

– В момента не.

– А по принцип?

– По принцип да.

– Взимаш ли противозачатъчни?

– Да.

– Добре. Можеш да пренасочиш рецептата към нас. Говори с Таня на излизане, тя ще ти даде и презервативи за нещата, от които хапчетата не предпазват. Взимаш ли други лекарства?

– Не.

– Антидепресанти?

– Не.

– Би ли казала, че като цяло си щастлива?

– Да.

– Някакви алергии?

– Да.

– А, да, излизат ми тук. Коне, колко жалко. Някакви болести в семейството?

– На моята възраст, или?...

– На всякаква възраст. Как са родителите ти? В добро здраве?

Лекарката зададе въпроса така, като че ли не очакваше друго, освен положителен отговор, с електронен писец над таблета – и това вцепени Мей, която не можеше да обели дума.

– О, миличка – усети се д-р Вилялобос и я придърпа през рамо към себе си. Леко ухаеше на цветя. – Всичко е наред – продължи и Мей се разплака, риданията я разтресоха, от носа и очите й потекоха реки. Осъзна, че памучното сако на жената подгизва под лицето й, но чувството на облекчение, на прошка беше по-силно от нея и преди да се усети, разказваше за симптомите на баща си, за отпадналостта му, за случката от почивните дни.

– О, Мей... – въздъхна лекарката и я погали по косата. – Мей. Мей.

Мей не можеше да се успокои. Разказа за трагичното положение със застрахователите, за това как майка й се е примирила, че до края на дните си ще се грижи за баща й, ще се бори със зъби и нокти за всяко лекарство, ще прекарва часове наред на телефона с тези хора, всеки божи ден...

– Мей – прекъсна я д-р Вилялобос, – говорила ли си с „Човешки ресурси“ да включат родителите ти към здравния план на компанията?

Мей я погледна:

– Моля?

– Има няколко служители, които са включили родители с подобни проблеми към плана на Кръга. Смятам, че е възможно в твоето положение.

Мей никога не беше чувала подобно нещо.

– Трябва да попиташ в „Човешки ресурси“ – продължи лекарката. – Или говори с Ани.

– Защо не си ми казала? – попита Ани по-късно същата вечер. Седяха в нейния кабинет – просторна бяла стая с прозорци от пода до тавана и две ниски кресла. – Не знаех, че вашите са се вкарали в такъв кошмар с осигуровките.

Мей се беше втренчила в стената, покрита с рамкирани снимки на дървета и храсти, израснали в порнографски форми.

– Последния път май бяха само шест-седем?

– Да. Но се разчу, че съм страстен колекционер и сега всеки ден получавам нови. И стават все по-мръснишки. Тази най-горе виждаш ли я?

Ани посочи снимката на огромен кактус с формата на фалос.

Иззад вратата надникна женско лице с медена кожа. Тялото остана скрито.

– Имаш ли нужда от мен?

– Разбира се, че имам нужда от теб, Вики. Не ме оставяй!

– Мислех да отида на стартовата среща за Сахара.

– Вики. Не ме оставяй – повтори Ани с каменно лице. – Обичам те и не искам нищо да ни разделя.

Вики се усмихна, но като че ли се чудеше кога Ани ще излезе от ролята и ще я пусне.

– Хубаво – заяви най-сетне Ани. – И аз трябваше да отида... Но не мога. Така че върви.

Лицето на Вики изчезна.

– Познавам ли я? – попита Мей.

– От моя екип е. Вече сме десетима, но тя ми е опората. Чу ли за онази история със Сахара?

– Май да...

Мей беше прочела нещо за инициативата сред съобщенията от Вътрешния кръг – да се преброят песъчинките в Сахара.

– Извинявай, говорехме за баща ти. Не разбирам защо не си ми казала.

Мей каза истината – никога не й беше хрумвало, че здравето на баща й може да има нещо общо с Кръга. Нямаше компания в страната, чиято здравна политика да включва и роднините на служителите.

– Добре де, но знаеш какво казваме тук – отговори Ани: – Ако си в Кръга, всичко, което прави живота ти по-хубав... – Ани я изчака да довърши изречението. Мей обаче нямаше представа как. – ... веднага става осъществимо. Не може да не го знаеш!

– Извинявай.

– Това би трябвало да го знаеш още от първия инструктаж, Мей! Както и да е, ще се погрижа. – Ани пишеше нещо на телефона си. – Може би по-късно днес. Сега обаче трябва да бягам на една среща.

– Шест часът е. – Мей си погледна китката. – Даже шест и половина.

– Рано е, значи! Тук съм до дванайсет. А може и цяла нощ. Много забавни неща се случват в момента. – Лицето й грейна при мисълта за всички невероятни възможности. – Занимаваме се с едни пикантни руски данъчни работи. Тези пичове не си поплюват.

– В общежитията ли ще спиш?

– Не, сигурно просто ще си събера тези кресла. Ох, мамка му. Трябва да вървя. Обичам те.

Ани я стисна в прегръдка и излезе.

Мей остана сама в стаята, зашеметена. Възможно ли беше баща й скоро да има пълна осигуровка? И жестокият парадокс в живота на родителите й – безкрайните им битки със застрахователните компании, които допълнително му съсипваха здравето и не позволяваха на майка й да работи, за да изкарва пари за лечението му – да приключи?

Телефонът й избръмча. Ани.

– И не се притеснявай. Знаеш, че съм нинджа, когато става въпрос за такива работи. Ще стане – каза тя и затвори.

Мей погледна през прозореца към Сан Винченцо, който до голяма степен беше построен или реновиран през последните години – ресторанти, които обслужваха Кръга, хотели, които обслужваха посетителите на Кръга, магазини, които се надяваха да съблазнят служителите и посетителите на Кръга, училища, които работеха за децата на Кръга. Компанията беше заела над петдесет сгради в околността, преобразявайки запустели складове в спортни зали, училища и сървърни централи, като всяка постройка беше дръзка, безпрецедентна, отвъд най-високите стандарти за зелено строителство.

Телефонът й пак звънна и отново беше Ани.

– Имам добри новини по-скоро от очакваното. Проучих нещата и се оказа, че не е толкова сложно. Имаме още десетина други родители към плана, даже и няколко братя и сестри. Извих някоя и друга ръка и обещаха да включат и татко ти.

Мей погледна часа. Бяха минали четири минути, откакто спомена за проблема пред Ани.

– Майчице... Ти сериозно ли?

– Искаш ли да включиш и майка си? Естествено, че искаш. Тя е в по-добро здраве, така че ще е лесно. Включваме и двамата.

– Кога?

– Ами веднага.

– Не мога да повярвам...

– Е, ти съмняваше ли се? – Ани звучеше запъхтяна. Вървеше бързо. – Фасулска работа.

– Да кажа ли на нашите?

– Е кой, аз ли да им кажа?

– Не, не. Просто исках да съм сигурна, че е уредено.

– Уредено е. Не е кой знае какво. Имаме единайсет хиляди души в плана. Така че ние диктуваме правилата.

– Благодаря ти, Ани.

– Някой от „Човешки ресурси“ ще ти звънне утре. Ще уговорите подробностите с тях. Това беше от мен. Много закъснявам – каза тя и затвори.

Мей се обади на родителите си и първо каза на майка си, след това на баща си. Имаше ликуване, сълзи, още възхвали за Ани, спасителката на семейството, и доста смущаващи приказки за това как Мей е станала отговорен възрастен човек, как и двамата са засрамени и смутени, че толкова разчитат на нея, че висят на врата на малката си дъщеричка заради ужасната здравна система, която засмуква всички. Но й бяха толкова благодарни и така се гордееха с нея.

– Мей, ти спаси живота не само на татко ти, но и моя, наистина, миличката ми Мейбелин – проплака майка й, когато останаха насаме по телефона.

В седем часа Мей вече просто не издържаше. Не можеше да стои на едно място. Трябваше да отпразнува случая по някакъв начин. Провери за някакви събития в кампуса тази вечер. Беше пропуснала стартовата среща за Сахара и вече съжаляваше, че не е отишла. Имаше поетично четене с костюми и Мей го маркира на първо място, дори отговори на поканата, но после видя готварския курс, на който щяха да сготвят и изядат цяла коза. Маркира събитието като второ. В девет пък имаше среща с някаква активистка, която търсеше помощта на Кръга в кампанията си срещу вагиналното осакатяване в Малави.

Ако се постараеше, можеше да отиде поне на няколко места и тъкмо започна да съставя план, когато едно събитие засенчи всички останали: в седем беше обявено шоу на цирк „Щурите тъпаци“ на ливадата до „Желязната епоха“. Беше чувала за тази трупа и всички отзиви бяха страхотни, а и цирково изпълнение най-добре би паснало на еуфорията й тази вечер.

Обади се на Ани, но тя нямаше да смогне, щяла да е на срещата поне до единайсет. В търсачката на Кръга обаче видя, че няколко нейни познати, включително Рената, Алистър и Джаред, ще ходят – Алистър и Джаред дори вече бяха там, – затова Мей набързо приключи работата и тръгна.

Навън се свечеряваше и всичко беше окъпано в злато, когато тя зави покрай Трите царства и видя огнедишащ мъж на кокили. Зад него жена в бляскава шапка подхвърляше неонова бухалка. Мей беше намерила цирка.

Тълпа от около двеста души беше наобиколила изпълнителите, които изнасяха представлението под открито небе, с минимален реквизит и очевидно силно ограничен бюджет. Зрителите излъчваха различни светлинки – от датчиците на китките им, от телефоните, с които заснемаха шоуто. Докато търсеше Джаред и Рената и внимателно се оглеждаше за Алистър, Мей гледаше и цирковото представление, което се вихреше пред нея. То като че ли нямаше определено начало – вече беше започнало, когато тя пристигна – и конкретна организация. Десетимата циркови артисти бяха заедно пред публиката през цялото време, дрехите им бяха овехтели, но изпълнителите сякаш изпитваха наслада от семплия си, старомоден вид. Дребен мъж с ужасяваща маска на слон правеше диви акробатични номера. Полугола жена с лице, скрито под глава на фламинго, танцуваше в кръг ту като балерина, ту като пияница.

Точно отсреща в публиката Мей забеляза Алистър, който й помаха и започна да пише нещо на телефона си. Миг по-късно Мей получи съобщение, че идната седмица той организира още по-голямо и бляскаво събитие за всички фенове на Португалия. „Ще бъде зашеметяващо!“, писа й Алистър. „Филми, музика, поезия, истории и пълно щастие!“ Тя му отговори, че няма търпение да отиде. Погледна през ливадата, покрай фламингото, и видя как Алистър прочете съобщението, вдигна очи към нея и пак й помаха.

Мей се върна към представлението. Изпълнителите като че ли не само си даваха вид на бедняци, а наистина бяха такива – всичко у тях изглеждаше вехто и лъхаше на старост и разпад. Хората от Кръга около тях заснемаха представлението с устройствата си, за да могат да си спомнят тази странна, наглед бездомна групичка веселяци, да увековечат колко нелепо изглеждаха те тук, в Кръга, насред грижливо поддържаните пътечки и градини, насред служителите, които се къпеха често, опитваха се поне донякъде да се придържат към модата и си перяха дрехите.

Мей се запровира през тълпата и откри Джосая и Дениз. Двамата много се зарадваха да я видят, но бяха скандализирани от циркаджиите, които според тях бяха прекрачили всякакви граници – Джосая дори вече им беше написал негативен отзив в мрежата. Мей ги остави, доволна, че са я видели и са отчели присъствието й, и тръгна да си търси нещо за пиене. Видя ред павилиончета в далечината и тъкмо се запъти нататък, когато един артист, с дълги щръкнали мустаци и гол до кръста, се затича към нея с три меча в ръце. Изглеждаше доста неустойчив и миг, преди да се сблъскат, Мей осъзна, че макар да му се искаше да изглежда, че владее положението и това е част от номера му, мъжът със сигурност щеше да се блъсне в нея с всички остриета, които носеше. Тя замръзна на място, когато онзи бе на крачка от нея, усети как някой я хваща за раменете и я изтласква от пътя му. Падна на колене с гръб към човека с мечовете.

– Добре ли си? – попита мъжки глас.

Тя вдигна поглед и на мястото, където преди секунди стоеше самата тя, видя мъж.

– Мисля, че да – отговори му.

Мъжът се обърна към цирковия артист.

– Какво правиш бе, клоун?

Калден?

Циркаджията погледна Мей и щом се увери, че е добре, насочи вниманието си към мъжа пред себе си.

Наистина беше Калден. Със сигурност. Същата изваяна фигура. Носеше обикновена бяла тениска с остро деколте и сив панталон, с прав крачол – като джинсите, с които го беше видяла първия път. Тогава не й беше направил впечатление на човек, който би налетял на бой, но ето го сега с издути гърди и ръце, готови за схватка, докато циркаджията го гледаше с немигащи очи и като че ли преценяваше ситуацията, опитваше се да реши дали да продължи да играе цирковата си роля, да си играе номера и тази огромна, преуспяла, влиятелна компания да му плати, при това много добре, или да се разправя с този човек пред очите на двеста души. В крайна сметка реши да се усмихне, театрално подръпна крайчетата на мустаците си и се обърна.

– Съжалявам, че така стана – каза Калден и й помогна да се изправи. – Сигурна ли си, че си добре?

Мей потвърди. Мустакатият мъж дори не я беше докоснал, просто малко я стресна, но само за секунда. Мей се загледа в лицето на Калден, което под внезапно синкавата светлина приличаше на скулптура на Брънкуш[17] – гладък, безупречен овал. Веждите му бяха извити като римски арки, носът му наподобяваше фината муцунка на морско животинче.

– На тези тъпаци мястото им изобщо не е тук. Банда придворни шутове, дошли да забавляват благородници. Не виждам никакъв смисъл – огледа се изправен на пръсти. – Искаш ли да си ходим?

Пътьом намериха бюфета с храна и напитки и си взеха тапас, наденички и по чаша червено вино, след което се отправиха към алея с лимонови дръвчета зад Викингската епоха.

– Май не ми помниш името — каза Мей.

– Не. Но те познах и исках да поговорим. Затова бях наблизо, когато ти връхлетя мустакът.

– Мей.

– Вярно. Аз съм Калден.

– Знам. Помня имена.

– И аз се опитвам. Цял живот. Е, значи сте приятели с Джосая и Дениз?.

– Не знам. Да. Тоест, те ми водиха опознавателната обиколка и оттогава се познаваме. Защо?

– Просто питам.

– А ти с какво се занимаваш тук?

– Ами Дан? С него движите ли?

– Дан ми е шеф. Няма да ми кажеш какво правиш, така ли?

– Искаш ли лимон? – изправи се той.

Без да сваля очи от нея, Калден се протегна към дървото и откъсна един голям плод. В жеста му имаше мъжествена грация – изпъна се нагоре с лекота, по-бавно, отколкото човек би очаквал, движението му й напомни за гмурец. Без да поглежда лимона, той й го подаде.

– Още е зелен – отбеляза тя.

Калден го погледна с присвити очи.

– О... Мислех, че ще нацеля. Избрах най-големия, който напипах. Трябваше да е жълт. Чакай, изправи се.

Той й подаде ръка да стане и я отведе извън короната на дървото. След това прегърна ствола и започна да го тресе, докато не заваляха лимони. Пет-шест улучиха Мей.

– Майчице. Извинявай – каза той. – Голям съм идиот.

– Не, няма проблем. Хареса ми. Бяха тежки и два ме удариха точно по главата. Беше хубаво.

Той сложи ръка на главата й.

– Има ли сериозни щети?

Мей каза, че е добре.

– Човек винаги наранява тези, които обича – каза той. Лицето му тъмнееше над нея. Тогава сякаш осъзна какво е казал и се прокашля. – Както и да е. Така казваха нашите. А те много ме обичаха.

На следващата сутрин Мей се обади на Ани, която беше на път към летището. Трябваше да отиде до Мексико, за да оправи някаква законова каша.

– Срещнах един интересен тип – каза Мей.

– Чудесно. Не бях фенка на другия. Галиполи.

– Гаравента.

– Франсис. Бъзлив мишок. А този, новият? Какво знаем за него?

Мей усещаше, че Ани иска да забърза разговора. Опита се да й го опише, но осъзна, че не знае почти нищо.

– Слаб. С кафяви очи. Височък.

– Е, това ли е? С кафяви очи и височък?

– А, чакай – каза Мей и се засмя на себе си. – Имаше побеляла коса. Има побеляла коса.

– Чакай, чакай. Какво?

– Беше млад, но с побеляла коса.

– Добре. Мей, няма нищо лошо в това да си падаш по дядковци...

– Не, не. Сигурна съм, че беше млад.

– Твърдиш, че няма трийсет, ама е с побеляла коса?

– Кълна се.

– Не познавам такъв човек тук.

– Познаваш всичките десет хиляди души тук?

– Може да е на някакъв временен договор. Не му ли знаеш фамилията?

– Опитах се, но беше много потаен.

– Хм. Това не е много кръгаджийско, не мислиш ли? И имаше побеляла коса?

– Почти изцяло бяла.

– Като на плувец? Все едно му е посивяла от химикалите?

– Не. Не беше сребриста. Просто побеляла. Като на стар човек.

– И си сигурна, че наистина не е стар? Някакъв дядо, когото си намерила на улицата?

– Да, сигурна съм.

– Улиците ли кръстосва, Мей? Да не би да си падаш по специфичната миризма на старец? Мирише на мухъл. На мокър кашон. Харесва ли ти?

– Престани.

Ани обаче се забавляваше и продължи:

– Предполагам поне ще ти е спокойно, като знаеш, че взима редовна пенсия. И сигурно е толкова благодарен, че изобщо получава някакво внимание... Мамка му. Стигнах летището. Ще ти се обадя пак.

Ани не се обади, но по-късно й писа от самолета, а после и от Мексико Сити, като всеки път пращаше снимки на възрастни мъже, които виждаше по улицата. „Това ли е той? Този? Или този? Esel EseT!

Мей остана да си блъска главата. Как можеше да не му знае фамилията? Потърси в директорията на компанията, но не откри Калден. Опита с „Калдън“, „Калдан“ и всякакви вариации. Никакъв резултат. Може би не го изписваше правилно или не беше чула добре? Би могла да направи по-точно търсене, ако знаеше от кой отдел е или в коя част на кампуса работи, но не разполагаше с такава информация. Въпреки това не можеше да мисли за друго. Бялата фланелка с остро деколте, тъжните очи, които се опитваха да не изглеждат тъжни, тесният сив панталон, който може би беше много стилен, но може и да е бил ужасяващ — нямаше как да види в тъмното; начинът, по който я прегърна в края на вечерта при платформата за хеликоптери, където отидоха с надеждата да видят някой, но тъй и не завариха никого, а се върнаха при лимоновите дървета, където той каза, че трябва да върви и я попита дали ще може сама да стигне до автобуса. Посочи стоянката на няма и двеста метра от тях, а тя се усмихна и каза, че ще се справи. Тогава той неочаквано я придърпа към себе си – толкова неочаквано, че Мей не можа да разбере дали той иска да я целуне, да я опипа, или нещо друго. В крайна сметка я притисна към тялото си с дясната ръка през гърба й и пръсти около рамото й, докато лявата беше ниско долу, далеч по-смела, и лежеше на кръста й с разперени пръсти.

След това се отдръпна и се усмихна.

– Сигурна ли си, че ще се справиш сама?

– Да.

– Не те е страх?

Мей се засмя.

– Не. Не ме е страх.

– Добре. Лека нощ.

Той тръгна, но в нова посока – не към автобусите, нито към хеликоптерите или цирка, а по тясна, тъмна и пуста алея.

Цяла седмица тя си мислеше за неговата отдалечаваща се фигура, за силните му ръце и големия зелен лимон. Мей го взе с надеждата, че след време ще узрее на бюрото й, но очевидно грешеше. Лимонът си остана зелен.

Не можеше да открие никъде Калден. Пусна няколко съобщения в Зинг до цялата компания в търсене на човек с такова име, като се постара да не звучи твърде отчаяна. Но не получи отговор.

Знаеше, че Ани ще може да разреши загадката, само дето беше в Перу.

Компанията се беше озовала натясно във връзка с плановете за Амазония – някаква инициатива за заснемане и преброяване на всички оцелели дървета чрез дронове. Измежду срещите с различни природозащитници и държавни лица Ани най-сетне успя да й се обади.

– Знаеш ли, дай да го пусна за лицево разпознаване. Прати ми снимка.

Но Мей нямаше негови снимки.

– Шегуваш се... Нито една?

– Беше тъмно. Бяхме на цирк.

– Да, каза ми вече. Значи ти е дал зелен лимон и нито една снимка. Сигурна ли си, че не е бил просто посетител?

– Нали ти казах, че съм го виждала и преди, помниш ли? Пред тоалетните. Когато после дойде с мен на бюрото ми и ме гледа как работя.

– Майчице, Мей. Този тип ми звучи обещаващо. Зелени лимони и тежко дишане във врата ти, докато отговаряш на запитвания. Ако бях и най-малко параноична, щях да реша, че е нечий агент или някакъв перверзник.

В този момент Ани трябваше да затвори, но след около час й писа.

„Задължително ме дръж в течение за този тип. През годините сме имали разни кукувци в Кръга. Миналата година беше някакъв блогър, който дошъл на парти и стоял в кампуса две седмици, скатавал се и спял по килерите. В крайна сметка се оказа безобиден, но ето ти как един неидентифициран шашав мъж може да се окаже притеснителен.“

Мей обаче не беше притеснена. Имаше доверие на Калден и не й се вярваше той да има нечисти намерения. В лицето му имаше нещо прямо, нито капка коварство – Мей не можеше да го обясни на Ани, но ни най-малко не се съмняваше в него. Знаеше, че не може да се разчита на него за някаква конкретна информация, но също така беше сигурна, че отново ще я потърси. И въпреки че би се побъркала, дори би се вбесила ако не може да се свърже с когото и да било друг, присъствието му там някъде, поне за няколко дни, недостъпен за нея, но все пак някъде из кампуса, изпълваше работните й дни с бленуван трепет. Натоварването през седмицата беше голямо, но мисълта за Калден преобразяваше всяко запитване в божествена ария. Клиентите й пееха и тя им пееше в отговор. Обичаше ги всичките. Обичаше Риса Томасон от Туин Фолс, Айдахо. Обичаше Марк Мур от Гери, Индиана. Обичаше новаците в отдела. Обичаше образа на Джаред, който от време на време се появяваше на вратата с притеснен вид и я молеше да измисли как да държат средния си резултат над 98. Харесваше й, че успява да игнорира Франсис и постоянните му опити да се свърже с нея. Всичките му мини видеозаписи. Аудио картички. Плейлисти, пълни с песни за извинение и покаяние. Той вече беше просто спомен, заличен от Калден с елегантния силует, силните, търсещи ръце. Харесваше й, че може, сама в банята, да имитира ефекта на тези ръце и със своите да наподоби натиска, който той упражни над тялото й. Но къде е той? Обаянието от понеделник и вторник се превърна в раздразнение до сряда и в гняв до четвъртък. Невидимостта му започна да й изглежда умишлена, даже агресивна. Не й ли обеща да държат връзка? Май не е обещавал, помисли си. Какво всъщност й каза? Разрови се в спомена и осъзна с известна паника, че единствените му думи бяха: „Лека нощ“. Но Ани си идваше в петък и заедно щяха да го открият за нула време, да разберат как се казва, да го приклещят.

Най-сетне, в петък сутринта, Ани се върна и си уговориха среща точно преди „Петък на мечтите“. Трябваше да има някаква презентация за бъдещето на Кръговите пари – начин всички онлайн плащания да минават през Кръга и така да се отстрани нуждата от хартиени пари, – но в крайна сметка я отмениха. Вместо това поканиха всички служители да гледат пресконференция, предавана от Вашингтон.

Мей се засили към фоайето на „Ренесанса“, където няколкостотин служители гледаха екрана на стената. Жена в синьо-лилав костюм стоеше на отрупан с микрофони подиум, заобиколена от сътрудниците си, пред две американски знамена. Отдолу в новинарската лента пишеше: „Сенатор Уилямсън се бори да разкъса Кръга“. Отначало беше твърде шумно, за да се чуе каквото и да е, но след неколкократно шъшкане и увеличаване на звука гласът й надделя. Уилямсън беше насред изявлението си.

– Днес сме се събрали тук, за да заявим твърдо искането си Антитръстовият отряд на Сената да започне разследване по случая дали Кръгът действа като монопол. Вярваме, че Министерството на правосъдието ще признае Кръга за това, което е – монополист в най-чистия смисъл на думата – и че ще вземе мерки той да бъде спрян, както се случи със „Стандарт Ойл“, „ЕйТи&Ти“ и всяка друга компания с изявен монопол в историята ни. Надмощието на Кръга задушава конкуренцията и представлява опасност за свободния ни пазарен капитализъм.

След като сенаторката приключи, екранът се върна към обичайната си функция – да възхвалява мисли, изказани от служители на Кръга, а сред тълпата днес се вихреха много мисли. Всеобщото мнение беше, че тази сенаторка има навика да застава на нестандартни позиции по някои въпроси – преди време се беше изказала и против войната в Ирак и Афганистан – и следователно, че няма да стигне далеч с тази антитръстова кампания. Кръгът беше популярен и в двете камари на Конгреса, беше известен с прагматичните си схващания по практически всички политически въпроси и с щедрите си дарения, така че тази лява сенаторка нямаше да получи голяма подкрепа от либералните си колеги, а още по-малко сред републиканските редици.

Мей не знаеше достатъчно за антитръстовите закони, за да изкаже мнение на прима виста. Наистина ли нямаха конкуренция? Кръгът държеше 90 процента от пазара на търсачките; 88 процента от безплатните електронни пощи; 92 процента от обмена на кратки съобщения. Това, от нейна гледна точка, беше просто доказателство, че Кръгът създава и предоставя най-добрия продукт. Беше пълна лудост да наказваш компанията за производителността и прецизността й. За това, че успява.

– А, ето те – каза Мей, когато видя Ани, която се беше запътила към нея. – Как беше в Мексико? В Перу?

– Каква идиотка – каза Ани с насмешка, приковала поглед в екрана, на който преди малко показваха сенаторката.

– Значи не те притеснява?

– Мислиш, че ще стигне донякъде с тези глупости ли? Няма. Между нас казано, дупе да й е яко.

Ани я погледна, след което се обърна към дъното на стаята. Том Стентън разговаряше с няколко души, скръстил ръце – поза, която принципно би издала загриженост, дори може би гняв. Но на него като че ли му беше забавно.

– Хайде – каза тя и двете тръгнаха през кампуса с надеждата да заварят нещо на тако будката, която беше наета да изхрани служителите днес. – Как е твоят джентълмен? Не ми казвай, че е починал по време на секса.

– Още не сме се виждали от миналата седмица.

– Изобщо ли не сте се чували? – изуми се Ани. – Какъв боклук.

– Според мен просто е от друга епоха.

– От друга епоха? И с тази побеляла коса? Мей, сещаш ли се за онази секси сцена от „Сиянието“, когато Никълсън засече жената в банята? Само че дамата се оказва сбабичосано зомби.

Мей нямаше представа за какво говори Ани.

– Всъщност... – каза Ани и очите й се разфокусираха.

– Какво?

– Знаеш ли, с цялото това разследване на Уилямсън не ми е спокойно някакъв тип да се скатава из кампуса. Нали ще ми кажеш, като се срещнете следващия път?

Мей я погледна и за пръв път, откакто се помнеше, видя нещо като истинско безпокойство в очите й.

В четири и половина Дан й изпрати съобщение: „Супер ден до момента! Среща в пет?“

Мей пристигна пред кабинета на Дан. Той стана да я посрещне, покани я да седне и затвори вратата. Настани се зад бюрото и почука по екрана на таблета си.

– 97. 98. 98. 98. Страхотни резултати тази седмица.

– Благодаря – отговори Мей.

– Наистина впечатляващо. Особено като се има предвид допълнителното натоварване с всичките новаци. Трудно ли беше?

– Може би първите няколко дни, но сега всички вече са в час и не им трябвам толкова често. И всички са отлични, така че е дори по-леко, като сме повече хора.

– Радвам се. Радвам се да го чуя. – Дан вдигна глава и впи поглед в очите й. – Мей, дотук харесва ли ти в Кръга?

– Абсолютно – отговори тя, без дори да се замисли.

Лицето му светна.

– Радвам се. Радвам се! Това са чудесни новини. Помолих те да се видим просто за да... как да кажа, да имам някаква база за сравнение спрямо социалното ти държание тук и впечатлението, което то оставя. Може би не съм успял да ти обясня добре всичко за работата тук. Така че напълно поемам вината, ако не съм се справил както трябва.

– Не, напротив. Обясни ми всичко отлично. Сигурна съм.

– Благодаря ти, Мей. Оценявам го. Но това, за което искам да си поговорим, е... Добре, нека така да го кажем. Знаеш, че това не е компания, в която просто идваш сутрин и си тръгваш следобед. Нали така?

– Аха, да, разбирам. Не бих... Нали не съм намекнала, че си мисля...

– Не, не. Нищо не си намекнала. Просто не сме имали удоволствието да те срещаме твърде често след пет, затова се чудехме дали, нали разбираш, дали просто не бързаш да си тръгнеш.

– О, не, не. Трябвам ли ви и след пет?

Дан се смръщи.

– Не става въпрос за това. Справяш се с работните задължения добре. Само че ни липсваше на партито в „Дивия запад“ миналия четвъртък, което беше доста важно, сплотяващо събитие за екипа, в чест на продукта, с който всички толкова се гордеем. Пропусна поне две събирания на новаците, а на цирка като че ли нямаше търпение да си тръгнеш. Мисля, че и двайсет минути не издържа. И всичко това щеше да е напълно разбираемо, ако ПопРангът ти не беше толкова нисък. Знаеш ли колко е?

Мей предположи, че е някъде около осем хиляди.

– Мисля, че да.

– Мислиш, че да – каза Дан и погледна екрана пред себе си. – В момента е 9101. Как ти звучи?

Беше паднал откакто последно провери преди около час. Дан цъкна с език и кимна, все едно се опитваше да разбере как се е появило това петънце на ризата му.

– И така, нещата някак се наслагват и бяхме започнали да се притесняваме, че по някакъв начин те отблъскваме.

– Не, не! Нищо подобно.

– Добре, да вземем например четвъртък в пет и петнайсет. Имахме събиране в „Дивия запад“, където работи твоята приятелка Ани. Беше полузадължително приветствено парти на група потенциални партньори. Ти беше извън кампуса, което доста ме озадачава. Като че ли беше избягала.

Мисълта на Мей трескаво се луташе. Защо не беше отишла? Къде беше ходила? Не знаеше за това събиране. Било е от другата страна на кампуса, в „Дивия запад“ – как може да е пропуснала полузадължително събитие? Съобщението сигурно е било заровено някъде дълбоко на третия й екран.

– Божичко, съжалявам – каза тя, когато си припомни. – Тръгнах си в пет, за да купя алое от един магазин за здравословно хранене в Сан Винченцо. Баща ми ме помоли за този определен вид...

– Мей – прекъсна я Дан със снизходителен тон, – в кампуса се продава алое. Нашият магазин е по-добре зареден от някакво квартално магазинче, при това с по-качествени стоки. Всичко е внимателно подбрано.

– Съжалявам, не знаех, че тук се продават неща като алое.

– Ходила си до магазина и не си намерила?

– Не, не. Не съм ходила. Отидох направо в другия. Но много се радвам, че вече знам...

– Нека те прекъсна тук, защото каза нещо много интересно. Каза, че не си отишла първо в нашия магазин, нали така?

– Да. Съжалявам. Просто предположих, че няма да имат нещо такова и...

– Слушай, Мей, ако трябва да съм честен, знам, че не си била в магазина. Това е едно от нещата, за които исках да си поговорим. Не си ходила в магазина нито веднъж. Ти – бивш спортист в колежа – не си ходила във фитнес залата и едва си се разходила из кампуса. Мисля, че си използвала около един процент от услугите тук.

– Съжалявам. Просто до момента беше такава лудница.

– А в петък вечер? И тогава имахме голямо събитие.

– Съжалявам. Исках да дойда на партито, но трябваше да се прибера до нас. Баща ми беше получил пристъп, който впоследствие се оказа лек, но нямаше как да зная, преди да се прибера.

Дан погледна стъкленото си бюро и забърса с кърпичка някакво петно. Доволен, той вдигна поглед.

– Напълно разбираемо е. Това, че прекарваш време с родителите си – повярвай ми, смятам, че е много готино. Просто искам да наблегна на социалния аспект на работата тук. Гледаме на тази компания като на общност и всеки, който работи тук, е част от това общество. И за да може всичко да върви както трябва, се изисква известна степен на участие. Представи си: ако сме група в детската градина и някое момиченце има рожден ден, и само половината от децата отидат, как ще се почувства рожденичката?

– Зле. Знам. Но отидох на цирка и наистина беше страхотно.

– Нали? И много се зарадвах да те видя там. Само че няма никаква следа, че си отишла. Никакви снимки, никакви коментари в Зинг, никакви отзиви, съобщения, нищо. Защо така?

– Не знам. Предполагам, просто съм се унесла в...

Дан въздъхна тежко.

– Знаеш, че обичаме обратната връзка от хората, нали? Че ценим мнението на всички в Кръга?

– Разбира се.

– И че Кръгът е основан, до голяма степен, на приноса и участието на хора като теб, нали?

– Да, знам.

– Виж. Напълно разбирам, че искаш да се виждаш с вашите. Все пак са ти родители! Много благородно от твоя страна. Както казах, много, много готино. Просто искам да кажа, че и ние те харесваме и искаме да те опознаем по-добре. В този ред на мисли се чудех дали би била така добра да останеш още няколко минутки, за да се видите с Джосая и Дениз. Помниш ги от първата ти обиколка, нали? Биха се радвали да продължат разговора ни в момента и да стигнат малко по-дълбоко. Как ти звучи?

– Добре.

– Не трябва да бързаш за вкъщи, или?...

– Не. Изцяло ваша съм.

– Чудесно, чудесно. Радвам се да го чуя. Ето ги и тях.

Мей се обърна и видя Джосая и Дениз, които махаха от другата страна на стъклената врата.

– Мей, как си? – попита Дениз, когато тръгнаха към конферентната зала. – Не мога да повярвам, че минаха три седмици, откакто за първи път те разведохме наоколо! Нека да седнем тук.

Джосая отвори вратата на залата, покрай която Мей беше минавала много пъти. Помещението беше овално, със стъклени стени.

– Ако искаш, седни ето тук – предложи Дениз и посочи кожен стол с висока облегалка. Двамата с Джосая седнаха срешу нея и започнаха да си нагласят таблетите и столовете, все едно се готвеха за разговор, който ще отнеме часове и няма да е особено приятен. Мей се опита да се усмихне.

– Както знаеш – започна Дениз и прибра тъмен кичур коса зад ухото си, – ние сме от „Човешки ресурси“ и това е съвсем редовна среща, която провеждаме с новите членове на общността. Правим ги някъде из компанията всеки ден и изключително много се радваме да се видим с теб отново. Ти си същинска загадка.

– Аз?

– Да, ти. От години не съм срещала някого, който да е толкова, как да кажа, забулен в мистерия.

Мей не беше сигурна как да реагира. Не се чувстваше забулена в мистерия.

– Затова реших като начало да си поговорим малко за теб и след като те опознаем по-добре, можем да обсъдим някои начини, по които да се чувстваш по-комфортно като активен участник в общността. Това добре ли ти звучи?

Мей кимна.

– Разбира се.

Погледна Джосая, който до момента не беше обелил дума, но трескаво работеше на таблета си.

– Чудесно. Мислех да започнем с това, че много те харесваме – продължи Дениз.

Джосая най-сетне се обади със светнали сини очи:

– Наистина много.

– Така е. Ти си супер готин член на екипа. Всички смятат така.

– Благодаря – промърмори Мей, убедена, че ще я уволнят. Беше прекрачила границата с молбата си да включат родителите й в здравния план. Как можа да го допусне толкова скоро след като започна?

– И работата ти тук е достойна за пример – добави Дениз. – Средната ти оценка не е падала под 97 и това е отлично, особено през първия ти месец. Чувстваш ли се доволна от представянето си?

Мей се опита да налучка правилния отговор.

– Да.

Дениз кимна.

– Чудесно. Но както знаеш, тук въпросът не е само до работата. Или, по-скоро, не всичко опира до оценки и одобрения и така нататък. Не си просто някакво колелце в машината.

Джосая енергично клатеше глава.

– За нас ти си пълноценно, уникално човешко същество с неограничен потенциал. И неразделна част от общността.

– Благодаря – каза Мей, вече не толкова сигурна, че я освобождават.

Усмивката на Дениз беше леко наскърбена.

– Но както сама знаеш, имаше един-два случая, в които стъпи накриво що се отнася до приобщаването ти в колектива. Разбира се, наясно сме с отчета от онази случка с Алистър и португалския му обяд. Смятаме обяснението ти за напълно разбираемо и сме обнадеждени от това, че си осъзнала какъв е проблемът. Само че отсъстваш от повечето събития вечер и през уикенда, които, разбира се, до едно са абсолютно по желание. Има ли нещо друго, което би искала да добавиш към впечатленията ни по този въпрос? Може би за случая с Алистър?

– Само това, че наистина се чувствах ужасно при мисълта, че неволно съм обидила Алистър.

Дениз и Джосая се усмихнаха.

– Добре, добре – каза Дениз. – Но фактът, че разбираш, ме обърква, като се имат предвид няколко от постъпките ти след онзи случай. Да започнем от миналия уикенд. Знаем, че си си тръгнала от кампуса в 5:42 в петък следобед и си се върнала в 8:46 в понеделник сутринта.

– Работа ли е имало през уикенда? – Мей се разрови в паметта си. – Изпуснала ли съм нещо?

– Не, не, не. Нямаше никаква задължителна работа тук през уикенда. Но това не означава, че нямаше хиляди хора през събота и неделя, които се забавляваха в кампуса и участваха в стотици различни дейности.

– Знам, знам. Но бях вкъщи. Баща ми не беше добре и се върнах да помогна.

– Съжалявам да го чуя – каза Джосая. – Имаше ли нещо общо с множествената склероза?

– Да.

По лицето на Джосая се изписа съчувствие, а Дениз се наведе напред.

– Но виж, точно тук става съвсем объркващо. Не знаем нищо за тази случка. Протегна ли ръка към някого от Кръга по време на тази криза? Знаеш, че в кампуса има четири групи за служители, които се борят с болестта? Две от тях са за деца с болни родители. Потърсила ли си някоя от тези групи?

– Не, още не. Но мислех да го направя.

– Добре – продължи Дениз. – Нека да обърнем внимание на това, защото е показателно – фактът, че знаеш за групите, но не си ги потърсила. Със сигурност съзнаваш ползите от това да споделяш информация за болестта?

– Да.

– А да споделяш с други млади хора, чиито родители страдат от нея — в това виждаш ли ползата?

– Напълно.

– Например, когато разбра, че баща ти е получил пристъп, си карала – колко, над двеста километра, и през това време нито веднъж не се опита да почерпиш информация от Вътрешния кръг или пък от Външния. Смяташ ли, че това е една пропиляна възможност?

– Сега – да, напълно. Просто бях разстроена и притеснена и карах като луда. Не бях много в час.

Дениз вдигна пръст.

– Аха, „в час“. Това е прекрасен израз. Радвам се, че го използва. Смяташ ли, че по принцип си „в час“?

– Опитвам се.

Джосая се усмихна и пъргаво написа нещо на таблета си.

– А обратното на това да си „в час“ би било?... – попита Дениз.

– Да отсъстваш?

– Да. Да отсъстваш. Да запомним и тази мисъл. Но нека преди това се върнем на баща ти и този уикенд. Той възстанови ли се?

– Да. Оказа се фалшива тревога.

– Добре. Радвам се да го чуя. Но е интересно, че не си споделила преживяването си с никого. Писала ли си нещо по въпроса? Съобщение в Зинг, коментар някъде?

– Не, не съм – призна Мей.

– Хм. Добре – каза Дениз и си пое дъх. – Мислиш ли, че някой друг би имал полза от твоя опит? Тоест, може би следващият човек, на когото му се наложи да кара два-три часа до вкъщи, евентуално би имал полза от това да знае какви изводи си си направила ти от тази случка, от този лек псевдопристъп?

– Със сигурност. Предполагам, че би могло да е полезно.

– Добре. Тогава какво смяташ, че би било редно да направиш?

– Да се включа в клуба за множествена склероза – каза Мей – и може би да пиша нещо за случилото се. Знам, че ще е полезно на хората.

Дениз се усмихна.

– Страхотно. Сега нека да поговорим за остатъка от уикенда. В петък разбираш, че баща ти е добре. Само че през останалата част от почивните дни – ни вест, ни кост. На практика изчезваш! – Очите й се разшириха. – В подобен случай някой като теб, с нисък рейтинг на активност, би могъл да поработи по въпроса, стига да пожелае. Но твоят всъщност спада – с две хиляди точки. Да не се вторачваме в числата, но в петък си била на 8625, а до събота си се озовала на 10 228.

– Не знаех, че е толкова зле – каза Мей. Мразеше се. Мразеше тази Мей, която като че ли само я препъваше. – Може би просто се възстановявах от стреса покрай историята с баща ми.

– Можеш ли да ни разкажеш какво прави в събота?

– Срам ме е... Нищо.

– Нищо в смисъл на?...

– Ами, през по-голямата част от деня си стоях вкъщи и просто гледах телевизия.

Лицето на Джосая светна.

– Нещо интересно?

– Просто женски баскетбол.

– Че какво лошо има в женския баскетбол?! – възкликна Джосая. – Обожавам женски баскетбол. Чела ли си коментарите ми в Зинг?

– Не, имаш тема за женски баскетбол ли?

Джосая кимна, засегнат, дори сащисан. В този момент се намеси Дениз.

– Отново е твърде интересно, че не си решила да споделиш с някого. Включила ли си се в някоя от дискусиите за спорта? Джосая, колко участници има в глобалната ни дискусия за женски баскетбол?

Джосая, който видимо още беше потресен, че Мей никога не е чела темата му, успя да намери бройката на таблета си:

– 143 891 – промърмори той.

– А колко от хората в Зинг са коментирали нещо по темата?

Джосая бързо провери:

– 12 992.

– А ти дори не си се включила, Мей. Защо смяташ, че е така?

– Ами, просто не смятам интереса си към женския баскетбол за толкова голям, че да се включа в някоя група или пък да следя нещо по въпроса, нали разбирате. Не съм толкова страстна фенка.

Дениз се намръщи.

– Това е интересен подбор на думи – „страстна“. Чувала ли си за СУП? „Страст, участие и прозрачност“?

Мей беше виждала буквите СУП из кампуса, но до този момент не ги беше свързвала с тези думи. Почувства се като глупачка.

Дениз сложи длани на бюрото, като че ли се готви да стане.

– Мей, знаеш, че това е компания за технологии, нали?

– Разбира се.

– И че се смятаме за водещи в социалните мрежи.

– Да.

– И знаеш какво означава терминът „прозрачност“, нали?

– Да. Разбира се.

Джосая погледна Дениз с надеждата да я успокои. Тя премести ръце в скута си. Джосая взе думата. Усмихна се и махна с пръст по екрана на таблета, обръщайки на нова страница.

– Добре. Нека да се върнем към неделята. Разкажи ни за неделя.

– Просто тръгнах да се връщам.

– И това е всичко?

– Също... карах каяк...

Джосая и Дениз се спогледаха изненадани.

– Карала си каяк? – попита Джосая. – Къде?

– В залива.

– С кого?

– С никого. Сама.

И двамата изглеждаха засегнати.

– И аз карам каяк – каза той и написа нещо на таблета, като натискаше доста силно.

– Колко често караш каяк? – попита я Дениз.

– Може би веднъж на няколко седмици.

Джосая се беше втренчил в таблета.

– Мей, гледам профила ти и не откривам нищо за каяци. Никакви усмивки, никакви рейтинги, никакви коментари, нищо. А сега ми казваш, че караш веднъж на няколко седмици?

– Е, може и да е по-рядко – засмя се тя.

Дениз и Джосая обаче не се засмяха. Той продължи да си гледа в таблета, докато Дениз я пронизваше с поглед.

– Когато ходиш да караш, какво виждаш?

– Не знам. Всякакви неща.

– Тюлени?

– Разбира се.

– Морски лъвове?

– Срещат се.

– Морски птици? Пеликани?

– Да.

Дениз затрака по таблета си.

– Добре, в момента търся видеодокументация с името ти за което и да е от тези твои пътешествия. Не намирам нищо.

– О, никога не нося камера.

– А как разпознаваш всички тези птици?

– Имам един малък наръчник. Просто подарък от бившия ми приятел. Като малка сгъваема книжка за местната дива природа.

– Значи е някаква брошура или какво?

– Да, водоустойчива е и...

Джосая въздъхна звучно.

– Съжалявам – каза Мей.

Той завъртя очи.

– Не е там въпросът. Проблемът е, че с хартията умира всякаква комуникация. Не позволява никаква приемственост. Гледаш си хартиената брошура и там приключва всичко. С теб. Все едно ти си единствената, която има значение. Само че ако документираше нещата... Ако използваше някоя апликация, с която да идентифицираш птиците, които срещаш, тогава всички можеха да имат полза от това – биолози, студенти, историци, бреговата охрана. Тогава всички можеха да знаят, че в този ден има морски птици в залива. Просто е влудяващо, като се замислиш колко знание се губи всеки ден заради подобна липса на далновидност. И не че искам да го нарека егоистично, но...

– Не, така е. Знам, че е така – промълви Мей.

Джосая омекна.

– Но ако оставим документирането настрана, съм просто изумен защо не си споменала нищо за каяци, никъде. В крайна сметка, това е част от теб. Неразделна част.

Мей без да иска се засмя.

– Не мисля, че е чак толкова неразделна. Или особено интересна.

Джосая вдигна поглед и очите му пламтяха.

– Напротив!

– Много хора карат каяк – каза Мей.

– Точно там е въпросът! – възкликна той поаленял. – Не искаш ли да се срещнеш с други хора, които карат каяк? – Той чукна по екрана. – Близо до теб в момента има 2331 души, които също обичат да карат каяк. Включително и аз.

Мей се усмихна.

– Не са малко.

– Повече или по-малко, отколкото очакваше? – попита Дениз.

– Повече, предполагам.

Двамата се усмихнаха.

– Е, тогава да те запишем някъде, където ще научиш повече за хората около теб, които карат каяк? Има толкова много апликации... – Джосая май отваряше някаква страница, където се готвеше да я запише.

– О, не знам... – побърза да каже Мей.

Лицата им посърнаха. Джосая като че ли отново се ядоса.

– Защо не? Смяташ, че интересите ти са маловажни ли?

– Не, не е това. Просто...

Той се приведе напред.

– Как мислиш, че се чувстват другите в Кръга, като знаят, че си толкова близо до тях физически, че си неоспорима част от тази общност, но не искаш те да знаят какви са хобитата и интересите ти? Как мислиш, че се чувстват?

– Не знам. Не мисля, че биха се чувствали някак.

– Само че не е така! – възкликна той. – Въпросът е, че не общуваш с хората около себе си!

– Но това е просто каяк – засмя се тя пак в опит да разведри атмосферата.

Джосая ровеше в таблета.

– Просто каяк? Осъзнаваш ли, че това е една тримилиардна индустрия? А ти го наричаш „просто каяк“! Мей, не разбираш ли, че всичко е навързано? Трябва да играеш своята роля. Трябва да участваш.

Дениз я гледаше настоятелно.

– Мей, налага се да ти задам един по-деликатен въпрос.

– Добре.

– Мислиш ли... Мислиш ли, че това може да е въпрос на самочувствие?

– Моля?

– Може би не искаш да се проявиш от страх, че мнението ти не е от значение?

Мей никога не се беше замисляла за това по този начин, но може и да имаше нещо вярно. Наистина ли беше твърде срамежлива, за да се прояви?

– Всъщност не знам – отрони тя.

Дениз погледна строго.

– Мей, не съм психолог, но ако бях, щях да се замисля върху самооценката ти. Разглеждали сме подобни модели на поведение. Такова отношение е поне асоциално, ако не и антисоциално, и е далеч от прозрачно. И знаем, че това поведение понякога произтича от ниска самооценка – мироглед, който се върти около позицията: „О, това, което искам да кажа, така или иначе не е толкова важно“. Мислиш ли, че това е твоят мироглед?

Мей беше твърде разтърсена, за да може сама да се погледне отстрани.

– Възможно е – направи опит да спечели малко време и осъзнала, че не бива да е твърде податлива. – Но понякога съм сигурна, че това, което казвам, е важно. И когато имам да споделя нещо значимо, определено не се въздържам да го направя.

– Забележи, че каза „понякога съм сигурна“ – каза Джосая и размаха пръст. – Това „понякога“ ме заинтригува. Или по-скоро ме притесни. Защото смятам, че това „понякога“ не е достатъчно често.

Той се облегна назад, като че ли за да си почине след тежката задача по разгадаването на личността й.

– Мей – обади се Дениз, – много бихме се радвали, ако се включиш в една специална програма. Звучи ли ти привлекателно?

Мей не знаеше за какво става въпрос, но тъй като беше загазила и вече им беше отнела толкова време, знаеше, че ще каже „да“, затова се усмихна и отговори:

– Разбира се.

– Чудесно. Ще те запишем при първа възможност. Ще се запознаеш с Пийт Рамирес и той ще ти обясни. Мисля, че след това ще чувстваш сигурна не само понякога, а винаги. Какво ще кажеш?

След като се върна на бюрото си след интервюто, Мей се самонахока. Що за човек? Ако не друго, със сигурност се чувстваше засрамена. До момента бе вършила абсолютния минимум. Отвращаваше се от себе си и съчувстваше на Ани. Няма как да не е чула за приятелката си готованка Мей, която прие този подарък, тази мечтана работа в Кръга – компания, която се погрижи за родителите й, спаси ги от семейна катастрофа! – и после не си мръдна пръста. Мамка му, Мей, хайде да ти пука малко повече! Дай нещо на света!

Писа на Ани, да й се извини, да й каже, че ще се постарае повече, че я е срам, че не е искала да злоупотреби с тази привилегия, с този подарък и че няма нужда Ани да й отговаря, че Мей просто ще се постарае повече, хиляда пъти повече, още от този момент, веднага. Ани все пак й писа, че няма за какво да се тревожи, било е просто предупреждение, мъмрене, нормално нещо за всеки новак. Мей погледна часа. Шест. Имаше много часове пред себе си да се поправи, тук и сега, затова запретна ръкави и изпрати четири съобщения в Зинг, трийсет и два коментара и осемдесет и осем усмивки.

След час ПопРангът й се повиши на 7288. Трудно премина бариерата от седем хиляди, но до осем часа, след като се включи и коментира в единайсет дискусионни групи, изпрати още дванайсет съобщения в Зинг (едно от които беше в световните топ 5000 за този час) и се присъедини към още шейсет и седем теми, все пак успя. Рейтингът й стана 6872. Тогава се пренасочи към Вътрешния кръг. Беше изостанала с няколкостотин съобщения и се зае с тях. Отговори на около седемдесет, прие единайсет покани за събития в кампуса, подписа девет петиции и изпрати коментари и конструктивна критика за четири продукта в бета версия.

До 10:16 часа рейтингът й стана 5342 и, пак, платото на петте хиляди беше трудно за покоряване. Написа поредица от коментари в Зинг за една нова услуга на Кръга, която позволяваше на ползвателите да знаят кога името им се споменава в съобщения, пратени от други хора. Един от коментарите й, седмият в тази тема, стана хит и беше цитиран 2904 пъти, което повиши ПопРангът й на 3887.

Почувства се горда с постижението си, с възможностите, които се откриваха пред нея, което обаче бе съпътствано от почти крайно изтощение. Наближаваше полунощ и трябваше да поспи. Твърде късно бе да се прибира, затова провери дали има свободни стаи в общежитието, резервира си една, получи код за достъп и се отправи през кампуса към комплекса.

Когато затвори вратата след себе си, се почувства като идиот, задето досега не се е възползвала от това удобство. Стаята беше безупречна, цялата в светло дърво със сребристи акценти, с подово отопление и толкова бели и чисти чаршафи, че чак скърцаха при допир. Матракът, както пишеше на картичката до леглото, беше органичен, не с пружини или пяна, а от някакъв нов материал, който Мей усети като постегнат, но същевременно и по-гъвкав – несравним с всяко друго легло, на което беше лягала. Сгуши се в одеялото, бяло и пухкаво като облак.

Само че не можеше да заспи. Сега, когато знаеше колко по-добре може да се справи, отново си влезе в профила, този път през таблета, и се зарече да работи до два сутринта. Реши да надвие трите хиляди.

И успя, макар вече да беше 3:19. Не й се спеше, но знаеше, че трябва да почине и най-сетне се зави и изгаси лампите.

На сутринта прегледа шкафовете и скриновете. Знаеше, че ще са заредени с какви ли не чисто нови дрехи, които можеше да ползва временно или просто да си вземе. Избра памучна тениска и панталон седем-осми. На умивалника имаше неотваряни флакони с овлажняващ крем и вода за уста от органични, местни продукти, и пробва и от двете. Изкъпа се, облече се и беше обратно на бюрото си в 8:20.

Усилията й мигновено дадоха плод. На третия екран имаше порой от поздравителни съобщения – от Дан, Джаред, Джосая и Дениз, по около пет от всеки, и над десет от Ани, която звучеше толкова горда и развълнувана, че аха да се пръсне.

Мълвата бързо се разпространи из Вътрешния кръг и до обяд Мей получи 7716 усмивки. Всички си знаели, че може да се справи. Всички виждаха велико бъдеще за нея в Кръга, всички бяха сигурни, че за нула време ще се изстреля от O.K., не по-късно от септември, защото рядко се случваше някой да се издигне толкова бързо в рейтинга на активност и с такъв безупречен фокус.

Новото чувство на компетентност и самочувствие я понесе през работната седмица и тъй като беше толкова близо до заветните топ 2000, седя зад бюрото до късно през уикенда и се върна рано в понеделник, решена да пребори това предизвикателство, като спеше все в същата стая. Знаеше, че влезлите в първите 2000, известни като „Топ2К“ са кръгаджии, почти вманиачени в социалната си активност, и се брояха за елит сред хората, които следяха темите им. Членовете на Топ2К на практика стояха заковани за позициите си, с изключение на няколко допълнения или размествания в класацията, вече почти осемнайсет месеца.

Но Мей трябваше да опита. До четвъртък вечерта беше стигнала 2219 и знаеше, че е сред група колеги със сходни стремежи, които трескаво се стремяха към върха. Работи един час и забеляза, че е минала само две позиции напред – до 2217. Щеше да е трудно, да, но предизвикателството беше сладко. С всеки праг, който премина дотук, получи толкова признание, а и сякаш по този начин се отплащаше на Ани – така че това й даваше сили да продължи напред.

Към десет вечерта, тъкмо когато започна да се уморява и едва се беше добрала до 2188, получи прозрение – беше млада, силна и ако се стегне да работи през цялата нощ, само една нощ без сън, има шанс да пробие в Топ2К, докато другите спят.

Подсили се с енергийна напитка и желирани бонбони и когато кофеинът и захарта подействаха, се почувства непобедима.. Третият екран не беше достатъчен. Зае се и с Външния Кръг без каквото и да е затруднение. Продължи да напира. Включи се в още няколкостотин теми в Зинг, като започна с по един коментар във всяка. Скоро се озова на позиция 2012, но съпротивата вече беше осезаема. Написа 33 коментара на сайт за тестване на продукти и се издигна до 2009. Погледна лявата си китка, за да види как реагира тялото й, и с вълнение установи, че пулсът й се покачва. Всичко беше под неин контрол и имаше нужда от още. Общият брой параметри, които следеше, бяха едва 41. Виждаше средната си оценка от клиентите – 97. Последната си оценка – 99. Средно аритметично на екипа – 96. Броя запитвания, които е поела до момента днес – 221, и броя на тези за вчера по същото време – 219, и средния й брой – 220, в сравнение със 198 от другите членове на екипа. На втория екран виждаше колко съобщения е получила от други служители днес (1192) и колко от тях е прочела (239), и на колко е отговорила (88). Последните покани за събития на Кръга бяха 41, 28 от които беше приела. Виждаше общия брой на всички посетители на сайтовете на Кръга – 3.2 милиарда, и колко пъти са били разгледани страниците на тези сайтове – 88.7 милиарда. Приятелите й от Външния кръг бяха 762, а поканите за приятелство – 27. Следеше темите на 10 343 души в Зинг, а 18 198 души следяха нейните. Непрочетените й съобщения в Зинг бяха 887. Апликацията й препоръчваше да следи още 12 862 души. В дигиталната си библиотека имаше 6877 песни на 921 изпълнители и на базата на музикалния й вкус препоръчаните изпълнители бяха 3408. Снимките й бяха 33 002, а препоръчаните – 100 038. Температурата в сградата беше 21 градуса, а навън – 22. В кампуса днес бяха работили 10 981 служители, а посетителите за деня бяха 248. Беше задала на системата да й сигнализира за 45 имена и теми и всеки път, когато те се споменаваха в някой от разговорите, които следеше, тя получаваше съобщение. Днешните бяха 187. Виждаше колко души са прегледали профила й днес (210) и средно за колко време – 1.3 минути. Разбира се, ако искаше, можеше да навлезе още по-дълбоко и да провери какво точно е разглеждал всеки. Здравните й показатели добавяха още няколко десетки числа и всяко от тях й носеше чувство за спокойствие и контрол. Следеше пулса си и знаеше, че е добър. Знаеше броя на стъпките си – 8200 за деня, и че без усилие може да ги направи 10 000. Знаеше, че е добре хидратирана и че калорийният й прием е в границите на нормалното за човек с нейната телесна маса. И изведнъж осъзна, че единственото, което някога реално й е причинявало стрес или притеснения, не е било външна сила, независим фактор – опасност за здравето й или нещастието и проблемите на хората около нея. Всъщност беше вътрешно. Субективно. Състоянието да не знае. Не беше сдърпването с приятел или това, че Джосая и Дениз са я смъмрили, а фактът, че няма представа какво означава това, какви са намеренията им, последствията, бъдещето. Ако разбереше, щеше да е спокойна. Знаеше почти със сигурност къде са родителите й: както винаги, вкъщи. Можеше да провери къде е Ани: в кабинета си, където може би още работеше. Но къде е Калден? Минаха две седмици от последната им среща. Писа на Ани.

„Будна ли си?“

„Винаги.“

„Още нищо от Калден.“

„Стареца? Може да е умрял. След един дълъг живот.“ „Сериозно ли мислиш, че е шпионин?“

„Мисля, че си се разминала на косъм. Радвам се, че го няма. Притеснявах се за последиците, ако е агент.“

„Не е.“

„Значи просто е стар. Може би е нечий дядо и просто се е загубил? Още по-добре. Твърде млада си да ставаш вдовица.“

Мей се замисли за ръцете му. Тези ръце я бяха съсипали. Всичко, което искаше в момента, бяха ръцете му отново да я докосват. Дланта на кръста й, която я притискаше все по-близо. Наистина ли желанията й бяха толкова прости? И къде, по дяволите, потъна? Няма право да изчезва така.

Отново провери с търсачката в Кръга. Беше пробвала вече десетки пъти, без резултат. Но имаше право да знае къде е. Поне къде е, кой е. Ето това беше ненужното, старовремско бреме на несигурността. Можеше да научи мигновено каква е температурата в Джакарта, но не можеше да открие един човек в кампус като този? Къде е този мъж, който я бе докоснал така? Ако можеше да елиминира подобна несигурност – кога и от кого ще бъде докосната отново по определен начин, – щеше да елиминира и повечето източници на стрес на този свят, както може би и прилива на отчаяние, който набираше сила в гърдите й. Беше усещала това чувство, тази черна цепнатина, това проглушаващо раздиране дълбоко в себе си по няколко пъти в седмицата. Обикновено не траеше дълго, но когато затвореше очи, виждаше малко разкъсване в някаква черна тъкан и през този процеп чуваше писъците на милион невидими души. Осъзна колко странно е това и че не го е споделяла с никого. Можеше да го опише на Ани, но не искаше да я тревожи толкова скоро след идването си в Кръга. Какво е това чувство? Кой пищи през процепа в тъканта? Беше открила, че най-добрият начин да го преодолее, е да удвои концентрацията си, да се заеме с работа, да даде повече от себе си. За миг й мина глупавата мисъл, че може би ще открие Калден в ЛюбЛюб. Все пак пробва и се почувства като идиот, когато надеждите й не се потвърдиха. Цепнатината се разтваряше в нея, чернотата я обладаваше. Затвори очи и чу подводни писъци. Прокле незнанието и осъзна, че й трябва някой, за когото ще знае. Когото може да открие.

Почукването на вратата беше тихо и плахо.

– Отворено е – провикна се Мей.

Франсис провря лице в стаята и задържа вратата.

– Сигурна ли си? – попита.

– Аз те поканих, все пак.

Той се вмъкна вътре, като че ли на косъм се е спасил от някого, който го е гонил по коридора. Огледа стаята.

– Харесва ми как си я украсила.

Мей се засмя.

– Хайде да отидем в моята – предложи.

Тя понечи да откаже, но всъщност й стана любопитно. Всички стаи в общежитието се различаваха по нещо и откакто бяха станали толкова популярни и удобни, много от служителите на практика живееха в тях и можеха да ги персонализират. Когато стигнаха, Мей установи, че стаята много прилича на нейната, освен в някои лични детайли, които Франсис беше добавил, като например маска от папиемаше, която бил изработил като дете. Жълта и с огромни очи с очила, тя се пулеше от стената до леглото. Той забеляза, че Мей се е втренчила в нея.

– Какво? – попита той.

– Много е странно, не мислиш ли? Маска над леглото?

– Не я виждам, когато си легна. Искаш ли нещо за пиене?

Той погледна в хладилника и видя различни сокове и някакъв нов вид саке в закръглено стъклено шише с розов оттенък.

– Добре изглежда – каза Мей. – При мен няма такова. Моето е в по-обикновена бутилка. Може би е друга марка.

Франсис забърка питиета и за двама им, препълвайки чашите.

– Пия по няколко всяка вечер. Това е единственият начин да си забавя мозъка, за да мога да заспя. Имаш ли такъв проблем?

– На мен ми отнема един час.

– Е, с това нещо стават петнайсет минути.

Подаде й чашата. Мей надзърна вътре и отначало се замисли колко е тъжно да пиеш саке всяка вечер, но после реши и тя да пробва, още утре.

Франсис гледаше нещо между стомаха и лакътя й.

– Какво?

– Тази талия направо не се издържа – каза.

– Моля? – попита тя, макар да си мислеше, че няма никакъв смисъл. Не можеше да бъде с човек, който говори такива неща.

– Не, не! Искам да кажа, че е невероятна. Тази извивка, като лък е. – Той описа полукръг във въздуха. – Много ми харесва, че имаш широк ханш и рамене. И с тази талия...

Той се усмихна и я погледна в очите, все едно нямаше представа колко прямо е това, което беше казал, или просто не го беше грижа.

– Ами, благодаря...

– Казах го като комплимент. Като че ли тези извивки са били създадени да си сложиш ръцете там. – Той направи жест сякаш слага ръце на кръста й.

Мей се изправи, отпи от чашата и се замисли дали не е време да се маха. Но наистина й беше направил комплимент. Неуместен, непохватен, но много прям комплимент, който тя никога нямаше да забрави и който вече беше ускорил пулса й.

– Искаш ли да гледаме нещо? – попита Франсис.

Все още разтърсена, Мей сви рамене.

Той прегледа възможностите. Реално имаха достъп до всеки филм и телевизионно шоу, създавани някога. Прекараха пет минути в обсъждане на различните варианти, но после им хрумна друга, подобна, но по-добра идея.

– Чувала ли си новите неща на Ханс Уилис? – попита Франсис.

Мей беше решила, че ще остане и че мисълта да бъде с него й е приятна. Тук усещаше, че има власт и това й допадаше.

– Не. Кой е той?

– Един от музикантите, които живеят тук, не се ли сещаш? Миналата седмица записа цял концерт.

– И вече е излязъл?

– Не, но ако получи добри отзиви от Кръга, може и да го издадат. Чакай да видя дали ще го намеря.

Франсис пусна нежна композиция на пиано, която звучеше като току-що завалял дъжд. Мей стана да загаси лампите и остави бледата светлина на екрана да хвърля призрачното си сияние върху Франсис. Забеляза дебела книга с кожена подвързия и я взе в ръка.

– Какво е това? Нямам такава в моята стая.

– А, това си е мое. Албум. Просто снимки.

– Семейни снимки? – попита Мей, но си спомни за злополучната му семейна история. – Извинявай. Може би не се изразих по най-добрия начин.

– Няма защо. Да, нещо като семейни снимки са. Сестрите ми са на някои от тях. Но най-вече съм просто аз с приемните семейства. Искаш ли да го разгледаш?

– Тук в Кръга ли го държиш?

Франсис взе албума и седна на леглото.

– Не. Обикновено е вкъщи, но сега го донесох. Искаш ли да го разгледаш? Повечето са депресарски.

Франсис вече го беше разгърнал. Мей го наблюдаваше, докато разлистваше страниците. Видя Франсис в скромни всекидневни, облени в кехлибарена светлина, и в кухни, и тук-таме в някой увеселителен парк. Родителите винаги бяха размазани или извън кадър. Стигнаха до снимка, на която той беше седнал на скейтборд и гледаше през огромни очила.

– Сигурно са били на майката – каза той. – Погледни тези рамки. – Той прокара пръст около кръглите лещи. – Това е женски стил, нали?

– Май да – отговори Мей, вторачена в по-младото лице на Франсис. Имаше същото открито изражение, същия забележителен нос, същата пълна долна устна. Усети, че очите й се напълват със сълзи.

– Тези рамки не си ги спомням – обясни той. – Не знам откъде са се взели. Сигурно моята се е счупила и тази е нейна и ми я е дала.

– Изглеждаш сладък – каза тя, но единственото, което искаше, бе да плаче.

Франсис беше присвил очи и се взираше в снимката, все едно се надяваше да измъкне някакви отговори от нея, ако я гледа достатъчно дълго.

– Къде е било това?

– Нямам представа.

– Не знаеш къде си живял?

– Никаква идея. Дори това, че имам снимки, си е рядкост. Не всички приемни родители дават снимки, а ако го направят, винаги внимават да не се вижда нещо, което да ти помогне да ги намериш. Без фасади и дворове на къщите, без имена на улиците, табелки или отличителни знаци.

– Наистина ли?

Франсис я погледна.

– С приемни родители е така.

– Защо? За да не можеш да се върнеш ли?

– Просто е правило. Да, за да не можеш да се върнеш. Ако те вземат за една година, това е всичко, и не искат пак да им се озовеш на вратата – особено като по-голям. Някои от децата имаха проблемни наклонности и семействата се притесняваха какво може да стане, ако ги намерят, когато пораснат.

– Не знаех.

– Ами, странна система е, но има логика.

Той си допи сакето и стана да смени музиката.

– Може ли да разглеждам?

Франсис сви рамене. Тя запрелиства нататък в търсене на някакви издайнически образи. Но на нито една снимка не се виждаше нито адресът, нито къщата. Всички бяха направени или вътре, или в безлични задни дворове.

– Бас държа, че някои биха се зарадвали да те видят – отбеляза тя.

Франсис беше пуснал друга песен – старо соул парче, което Мей не можеше да разпознае. Върна се да седне до нея.

– Възможно е. Но би било извън споразумението.

– Значи не си се опитвал да се свържеш с тях? Искам да кажа чрез лицево разпознаване...

– Не знам. Не съм решил. Всъщност затова го донесох. Утре ще сканирам снимките, за да пробвам. Може и да има няколко попадения. Само че не мисля да правя повече по въпроса. Просто искам да запълня няколко празнини.

– Имаш право да знаеш поне най-основното.

Мей разлиства страниците, докато не стигна до снимка на Франсис като малък, на не повече от пет, с две девет или десетгодишни момичета от двете си страни. Знаеше, че това са сестрите му, които са били убити, и искаше да ги разгледа, макар да не осъзнаваше защо. Не искаше да го принуждава да говори за това и знаеше, че не трябва да казва нищо, че трябва да остави на него да започне разговора, а ако той не го направи скоро, че е редно да прелисти на следващата снимка.

Той си замълча и когато Мей обърна страницата, я заля силна вълна от чувства към Франсис. Беше се отнесла с него твърде грубо. Ето го тук, харесва я, иска да е с нея и е най-тъжният човек, когото някога е познавала. Това можеше да го промени.

– Пулсът ти направо откачи – обади се той.

Мей погледна гривната си и видя, че показва 134.

– Дай да видя твоята – посегна тя.

Той набра ръкав. Тя сграбчи китката му и я обърна. Неговият беше 128.

– И ти не си съвсем спокоен – каза му и отпусна ръка през скута му.

– Остави си ръката там и ще видиш как се ускорява – каза той и заедно се втренчиха в числото. Беше невероятно. Пулсът му бързо се ускори до 134. Мей се развълнува от тази власт, която стоеше пред очите й, измерима. Числото стана 136.

– Искаш ли да пробвам нещо? – попита го.

– Искам – прошепна той, задъхан.

Тя протегна пръсти между гънките на панталона му и намери пениса му, силно притиснат към катарамата на колана. Потърка връхчето с показалец и двамата видяха как числото се повиши на 152.

– Колко лесно се развълнува – отбеляза тя. – А представи си, че наистина се случваше нещо...

Очите му бяха затворени.

– Представям си – каза запъхтяно той.

– Харесва ли ти?

– Хм – едва промърмори той.

Мей беше завладяна от властта си над него. Докато гледаше как е подпрял ръце на леглото, как пенисът му се напъва в панталона, й хрумна нещо, което би могла да каже. Беше банално и никога не би го казала, ако знаеше, че някой може да разбере, но мисълта я накара да се усмихне, а и знаеше, че Франсис, това срамежливо момче, направо ще полудее.

– А какво ли друго измерва това? – попита тя и се приведе.

Очите му се облещиха, а ръцете започнаха борба с панталона, опитвайки се да го свалят. Но тъкмо когато го свлече до бедрата си, от устата му се изтръгна някакъв звук, нещо като „Боже...“ или „Може...“, след което се преви напред, отметна глава ту вляво, ту вдясно, докато накрая не се стовари назад на леглото с глава, подпряна на стената. Тя се отдръпна и го погледна – вдигнатата му блуза, голият чатал. Приличаше на огнище с едно-единствено малко дърво, обляно в мляко.

– Извинявай – каза той.

– Няма нищо. Хареса ми.

– Никога не ми се е случвало по-неочаквано.

Още дишаше тежко. Тогава в главата й проблесна сцената с баща й, потънал в дивана, безпомощен срещу собственото си тяло, и силно й се прииска да е някъде другаде.

– Трябва да вървя – каза.

– Така ли? Защо?

– Минава един, искам да се наспя.

– Добре – съгласи се той по начин, който не й хареса особено. Като че ли той самият също предпочиташе тя да си върви. Франсис стана и си взе телефона, който досега беше стоял подпрян на рафта срещу тях.

– Какво, да не си ни снимал? – пошегува се тя.

– Може би – отговори той с тон, който не остави място за съмнение.

– Чакай малко. Ти сериозно ли?

Мей се пресегна за телефона.

– Недей. Мой е – каза той и го тикна в джоба си.

– Твой ли? А това, което току-що направихме, твое ли е?

– Мое е точно толкова, колкото е и твое. А аз бях този с оргазма. И какво толкова ти пука? Не си била гола или нещо такова.

– Франсис. Не мога да повярвам. Изтрий го. Веднага.

– Да го изтрия ли? – каза той с насмешка и посланието беше ясно: „В Кръга нищо не се трие.“ – Нали трябва да мога да го гледам.

– Тогава всички ще могат да го гледат.

– Е, няма да го разпространявам, естествено.

– Франсис. Моля те.

– О, хайде де, Мей. Трябва да разбереш колко важно е това за мен. Не съм някакъв плейбой. Такива неща не ми се случват често. Не мога ли да си запазя спомен от случката?

– Няма за какво да се притесняваш – каза Ани.

Бяха в Голямата зала на „Просвещението“. Днес беше един от редките случаи, в които Стентън щеше да изнесе реч за „Идеи“, като при това беше обещал специален гост.

– Как да не се притеснявам?

Мей не можеше да мисли за друго през цялата седмица след случката с Франсис. Никой друг не беше гледал записа, но след като той го държеше на телефона си, значи стоеше и в облака на Кръга, до който всеки имаше достъп. Но най-вече беше разочарована от себе си. Бе позволила на един мъж да й причини едно и също нещо два пъти.

– Не ме моли пак да го трия – каза Ани, докато махаше на няколко по-висши служители в тълпата, от Бандата на четирийсетимата.

– Моля те, изтрий го.

– Знаеш, че не мога. Тук не трием, Мей. Бейли ще се побърка. Ще му се разбие сърцето. Чувства се лично наранен, когато някой дори само си помисли да трие информация. Като да убиваш бебета, казва той. Сама го знаеш.

– Само че това бебе прави чекия. Никой не иска това бебе. Трябва да изтрием това бебе.

– Никой няма да го види. Знаеш го. Деветдесет и девет процента от нещата в облака си стоят недокоснати. Ако и един човек го гледа, пак ще говорим. Договорихме ли се? – Ани докосна Мей по ръката. – А сега гледай. Не знаеш колко рядко се случва Стентън да говори. Трябва да е много голяма работа и сигурно има общо с някакви правителствени неща. Той е по тази част.

– Не знаеш ли за какво става въпрос?

– Имам някаква идея.

Стентън се качи на сцената, без някой да го представи. Публиката заръкопляска, но по осезаемо различен начин, отколкото бяха аплодирали Бейли. Бейли беше талантливият им чичо, персонален спасител на всеки един от тях. Стентън беше шефът, пред когото трябваше да се държат професионално и да пляскат професионално. В безупречен черен костюм без вратовръзка, той застана по средата на сцената и без да се представи или да ги поздрави, направо започна:

– Както знаете, прозрачността е нещо, което проповядваме в Кръга. Вдъхновяваме се от хора като Стюарт, който склони да разкрие живота си, за да подпомогне общото ни познание. Той заснема, съхранява всяка секунда от живота си вече пет години и е безценен ресурс както за Кръга, така и, обзалагам се, за цялото човечество. Стюарт?

Стентън погледна в публиката и откри Стюарт, Прозрачния човек, който се изправи с нещо като малък телеобектив около врата си. Плешив, на около шейсет и леко прегърбен, като че ли под тежестта на устройството, което лежеше на гърдите му. Получи топли овации, преди да си седне обратно.

– Съществува обаче и една друга област от обществения живот – продължи Стентън, – в която искаме и очакваме прозрачност, и това е демокрацията. Имаме късмет, че сме родени и отгледани в демокрация, при това такава, която постоянно се усъвършенства. Когато бях малък, например, за да се преборят с политическите сделки зад кулисите, гражданите настояха да се въведат Слънчевите закони. Те дадоха на хората достъп до срещи, публични изслушвания, преписи, какви ли не документи. Въпреки това обаче, толкова дълго след основаването на тази демокрация, всеки божи ден избраните от нас лидери все още се забъркват в скандали, обикновено свързани с неща, които не е трябвало да вършат. Нещо потайно, нелегално и против волята и интересите на републиката. Нищо чудно, че общественото доверие към Конгреса е 11 процента.

Из публиката се надигна ропот, който Стентън продължи да подклажда:

– Едва 11 процента! А както знаете, една определена сенаторка съвсем наскоро се оказа замесена в доста грозен скандал.

Някои хора се смееха, други пляскаха, трети се кискаха. Мей се наведе към Ани:

– Чакай, коя сенаторка?

– Уилямсън. Ти не чу ли? Арестували са я за всякакви особени работи. Разследват я за какво ли не, всякакви нарушения на етиката. Намерили са всичко в компютъра й, десетки странни търсения, сваляния – адски подозрителни неща.

Мей неволно се сети за Франсис. Насочи вниманието си обратно към Стентън.

– Ако работата ви е да сипете човешки екскременти по главите на пенсионерите, пак ще имате над 11 процента. Та, какво може да се направи? Как можем да си върнем доверието в лидерите? С радост ще ви съобщя, че има една жена, която приема всичко много сериозно и върши нещо по този въпрос. Нека ви представя Оливия Сантос, представител на окръг 14.

Набита петдесетинагодишна жена в червен костюм и жълт шал на цветя излезе иззад кулисите, като размахваше ръце над главата си. По рехавите, учтиви аплодисменти пролича, че малцина в залата знаят коя е. Стентън я прегърна сковано и тя застана до него със сплетени пред себе си ръце, а той продължи:

– За тези от вас, които имат нужда от опресняване на материала по гражданско право, членката на Конгреса Сантос представлява нашия окръг. Но няма страшно, ако не сте чували за нея преди. Вече чухте. – Той се обърна към нея. – Как сте днес, госпожо Сантос?

– Добре, Том, много добре. Радвам се да съм сред вас.

Стентън я приветства със собствената си версия на топла усмивка, след което се обърна обратно към публиката:

– Членката на Конгреса Сантос е тук, за да обяви нещо, което за мен представлява много важно развитие в историята на общественото управление. И което е стъпка към окончателната прозрачност, която всички очакваме от лидерите си от самото зараждане на представителната демокрация. Госпожо Сантос?

Стентън се изтегли назад и седна зад нея на висок стол. Сантос пристъпи към предната част на сцената с ръце зад гърба и огледа публиката.

– Точно така, Том. Също толкова загрижена съм, колкото и ти, за нуждата на гражданите да знаят какво вършат лидерите им. Това, в крайна сметка, е ваше право, нали така? Ваше право е да знаете как прекарват дните си. С кого се срещат. С кого разговарят. За какво им плащат данъкоплатците. До момента работим със система на отчетност, създавана за всеки конкретен случай. Сенатори, представители, кметове и общински съветници от време на време публикуват графиците си и позволяват на гражданите различна степен на достъп. Но ние продължаваме да се питаме, защо се срещат те с този бивш сенатор, превърнал се в лобист? И как се е сдобил онзи конгресмен със сто и петдесетте хиляди долара, които ФБР намериха скрити под хладилника? А как онзи сенатор е успял да си урежда срещи с немалко жени, докато съпругата му се е подлагала на химиотерапия? Искам да кажа, че подобни нарушения, извършени от длъжностни лица, докато вие, гражданите, сте им плащали заплати, са не само жалки, не само неприемливи, но също така и ненужни.

Последваха бурни овации. Сантос се усмихна, кимна и продължи.

– Всички винаги сме искали и очаквали прозрачност от лидерите си, но технологията, която би могла да я осъществи, не е била налице. Днес обаче не е така. Както ни демонстрира Стюарт, много лесно е да осигуриш на свети неограничен достъп до ежедневието си, за да можем всички да виждаме това, което и ти виждаш, да чуваме това, което казваш. Благодарим ти за куража, Стюарт!

Публиката отново аплодира Стюарт с нова страст, като мнозина вече подозираха какво се готви да обяви Сантос.

– Затова смятам да последвам Стюарт по пътя към просветлението. И докато вървя натам, ще покажа каква може и трябва да бъде демокрацията: абсолютно открита, абсолютно прозрачна. От днес нататък ще нося същия уред, какъвто носи и Стюарт. Всяка моя среща, крачка, дума ще са достъпни за всички мои избиратели и за целия свят.

Стентън се изправи от стола и се приближи до Сантос. Обърна се към събралия се Кръг:

– Нека аплодираме госпожа членката на Конгреса Сантос!

Но публиката и бездруго вече ръкопляскаше. Чуха се подсвирвания и Сантос цялата грейна. Докато залата гърмеше, иззад кулисите излезе техник, който провеси колие на шията й – по-дребна версия на камерата на Стюарт. Сантос вдигна обектива към устните си и го целуна. Всички заликуваха. След минута Стентън вдигна ръка и публиката затихна. Обърна се към Сантос:

– Значи казвате, че всеки разговор, всяка среща, всяка минута от деня ви ще бъде излъчвана?

– Да. Ще бъде на профила ми в Кръга. Всеки миг, докато не си легна.

Публиката отново заръкопляска и Стентън изчака, след което пак призова за тишина.

– Ами ако тези, с които се срещате, не желаят дадена среща да бъде излъчвана?

– Тогава няма да се срещат с мен – отговори тя. – Или си открит, или не си. Или носиш отговорност, или не носиш. Какво е това, което някой може да каже пред мен, но не и пред обществото? Коя част от това да представлявам хората не трябва да бъде достояние на същите тези хора?

Овациите заглушаваха думите й.

– Именно – кимна Стентън.

– Благодаря ви! Благодаря ви! – Сантос се поклони с долепени една към друга длани, като за молитва. Аплодисментите продължиха няколко минути.

Най-накрая Стентън пак помоли за тишина.

– А кога да очакваме стартирането на тази нова програма? – попита той.

– Няма друго време, освен настоящето – отговори тя. Натисна копче на апарата около шията си и образът от камерата се прожектира на огромния екран зад нея. Публиката се видя с кристална яснота и отново избухна в аплодисменти. – За мен всичко започва сега, Том. И се надявам скоро да започне и за останалите лидери на тази страна, както и за тези във всяка демокрация по света.

Тя се поклони, като отново сключи длани, и тръгна да слиза от сцената. Когато приближи завесите вляво, спря.

– Няма причина да минавам оттук. Твърде тъмно е. Ще мина отсам.

Лампите в аудиторията блеснаха, когато тя стъпи долу, под ярката светлина, сред хилядите лица, които ликуваха. Тръгна направо по пътеката и всички ръце се протягаха към нея, лицата се усмихваха и й казваха благодаря, благодаря, давай напред и ни накарай да се гордеем с теб.

Същата вечер в Колонията имаше прием в чест на Сантос, която продължи да се радва на обкръжение от нови почитатели. Мей за момент си помисли да се доближи, за да й стисне ръката, но тълпата около нея беше твърде гъста цяла вечер, затова отиде да хапне от бюфета – някакво ястие от свинско, приготвено в кампуса – и зачака Ани. Беше й казала, че ще се опита да дойде, но имала някакъв краен срок, който я притискал – за разглеждане в Европейския съюз.

– Пак мрънкат за данъците – беше казала Ани.

Мей се разходи из залата, украсена в стил пустиня – кактуси и планини от пясъчник се издигаха пред стени с дигитални залези. Срещна и поздрави Дан, Джаред и няколко от новаците, които обучаваше. Огледа се за Франсис с надеждата, че не е наоколо, но после се сети с голямо облекчение, че той спомена конференция в Лac Вегас – събрание на правоохранителните органи, пред които представяше „ДетТектор“. Пред погледа й един от залезите на стената се стопи, за да отстъпи място на лицето на Тай. Беше с набола брада, торбички под очите и изглеждаше на края на силите си, но въпреки това се усмихваше широко. Носеше обичайния си свръхголям черен суичър и си почисти очилата с ръкава, преди да огледа залата от край до край, като че ли можеше да види всички, независимо къде седят. А може и да ги виждаше. Залата бързо затихна.

– Здравейте на всички. Съжалявам, че не съм с вас. Работя по няколко много интересни нови проекта, заради които не мога да се присъединя към прекрасни събития като това, на което се радвате вие в момента. Но исках да поздравя всички ви за този невероятен нов напредък. Смятам, че е важна стъпка за Кръга и ще ни направи още по-страхотни! – За секунда като че ли погледна този, който го снимаше, сякаш за да се увери, че е казал достатъчно. След това погледна обратно към залата. – Благодаря на всички за усилената работа по този проект и нека истинският купон да започне сега!

Лицето му изчезна и на негово място отново се появи дигиталният залез. Мей си поговори с няколко новака от нейния отдел, част от които досега не бяха слушали Тай на живо и бяха на ръба на еуфорията. Снима ги, качи снимката в Зинг и добави: „Супер вълнуващо!“.

Отиде да си вземе втора чаша вино. Тъкмо реши да мине без салфетката под чашата, защото нямаше никакъв смисъл от нея и само щеше да си я тикне в джоба, когато мярна Калден. Седеше на едно мрачно стълбище. Мей закриволичи към него през тълпата и когато той я забеляза, лицето му грейна.

– Ехо, здрасти! – поздрави я.

– „Ехо, здрасти“?

– Извинявай – понечи да я прегърне. Тя обаче се отдръпна.

– Къде беше?

– Как така?

– Изчезна за две седмици.

– Толкова време ли мина? Тук си бях. Даже веднъж дойдох да те видя, но ми се стори заета.

– Идвал си до O.K.?

– Да, но не исках да те притеснявам.

– И не успя да ми оставиш някакво съобщение?

– Не ти знам фамилията – усмихна се, като че ли знаеше доста повече, отколкото признаваше. – А ти защо не ме потърси?

– И аз не ти знам фамилията. И никъде не открих никакъв Калден.

– Така ли? Как го пишеш?

Мей започна да изброява вариациите, с които беше пробвала, но той я прекъсна.

– Виж, няма значение. И двамата сме се издънили. Но сега сме тук.

Мей направи крачка назад и го огледа с надеждата някъде по него да открие доказателство дали е истински, или не – истински кръгаджия, истински човек. Пак беше спретнато облечен с фланела с дълъг ръкав, този път на тънки хоризонтални райета в зелено, червено и кафяво, и пак се беше вмъкнал в много тесен черен панталон, с който краката му приличаха на буквата Л.

– Тук работиш, нали? – попита го тя.

– Естествено. Как иначе ще вляза? Охраната е доста строга. Особено в ден като днешния, с бляскавата ни гостенка. – Той кимна към Сантос, която даваше автограф върху нечий таблет.

– Изглеждаш все едно се каниш да си тръгваш – отбеляза Мей.

– Така ли? Не, не. Просто тук ми е уютно. Обичам да съм седнал на такива събития. А също и, предполагам, да имам вариант за бягство. – Той посочи с палец над рамото си към стълбите отзад.

– Аз лично съм доволна, че шефовете ми ме видяха – каза Мей. – Това ми беше приоритет. Теб трябва ли някой шеф да те вижда тук?

– Шеф? – За момент Калден я погледна, все едно е казала нещо на познат, но същевременно неразбираем за него език. – А, да – кимна той. – Видяха ме. Погрижих се.

– Ти май още не си ми казал като какво работиш тук.

– Ами, не знам. Не съм ли ти казал? Ха, виж онзи човек.

– Кой човек?

– Няма значение – като че ли вече беше забравил кого е гледал. – Значи си във „Връзки с обществеността“?

– Не. „Обгрижване на клиенти“.

Калден килна глава.

– О-о. Да. Това го знаех – коригира се неубедително. – И не си там отскоро?

Мей не сдържа смеха си. Човекът не беше с всичкия си. Умът му едва беше прикачен към тялото, а към земята още по-малко.

– Извинявай – погледна я с изражение, което изглеждаше безкрайно откровено и здравомислещо. – Наистина искам да запомня всички тези неща за теб. Дори се надявах да те видя на събирането.

– А ти откога каза, че работиш тук? — попита го тя.

– Аз ли? Ами... – Той се почеса по тила. – Хм. Не знам. От известно време.

– Месец? Година? Шест години? – подкани го тя, вече почти сигурна, че нещо не му е наред.

– Шест ли? Това значи от самото начало. Мислиш ме за достатъчно стар, че да съм работил тук шест години? Не искам да изглеждам чак толкова стар. Заради косата ли?

Мей не знаеше какво да отговори. Естествено, че заради косата. Побърза да смени темата.

– Да се разходим за по чаша вино?

– Ти върви, ако искаш.

– Какво, страх те е да си излезеш от скривалището ли?

– Не, просто не съм в особено общително настроение.

Мей се запъти към масата, където чакаха няколкостотин пълни чаши.

– Ти си Мей, нали?

Тя се обърна и видя двете жени, Даяна и Хилари, които строяха подводницата за Стентън. Спомни си, че се запознаха още на първия й ден и оттогава получаваше новини от тях на втория си екран поне три пъти дневно. Деляха ги броени седмици от завършване на съда, който Стентън смяташе да спусне в Марианската падина.

– Следя напредъка ви – каза Мей. – Невероятно! Строите го тук, така ли?

Мей хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че Калден не е решил да се измъкне.

– Да, с хората от Проект 9 – отговори Хилари и махна с ръка към някоя друга, незнайна част на кампуса. – Така е по-безопасно, за да опазим всички патентовани работи.

– Това е първата подводница, в която ще могат да се поберат големи морски организми – похвали се Даяна.

– И на вас ли се пада честта да отидете?

Двете се засмяха в един глас.

– Не – каза Хилари, – това нещо се строи за един-единствен човек: Том Стентън.

Даяна я погледна леко накриво, след което се обърна към Мей.

– Просто е прекалено скъпо да се направи за повече хора.

– Да де – обади се Хилари, – това имах предвид.

Когато се върна на стълбите при Калден с виното, той седеше на същото място, но някак си също се бе сдобил с две чаши.

– Минаха оттук с поднос – обясни и се изправи.

За момент двамата останаха така, с по две заети ръце, и Мей не можеше да измисли друго, освен да си кажат наздраве и с четирите чаши, както и направиха.

– Срещнах екипа, който строи подводницата. Познаваш ли ги?

Калден завъртя очи с досада. Не беше виждала никой друг да го прави в Кръга.

– Какво? – попита го тя.

– Нищо. Хареса ли ти речта?

– Цялата история със Сантос ли? Да. Много вълнуващо. – Внимателно си подбираше думите. – Смятам, че наистина ще е съдбоносно, ъм, събитие в историята на демо... – Спря се, когато видя, че Калден се усмихва. – Какво?

– Нищо. Не е нужно и ти да ми изнасяш реч. Чух какво каза Стентън. Наистина ли мислиш, че това е добра идея?

– А ти не мислиш ли?

Той сви рамене и изгълта половината чаша.

– Този човек понякога ме тревожи. – Тогава, след като осъзна, че не е трябвало да се изказва така за един от Мъдреците, той бързо смени тактиката. – Просто е толкова умен. Плашещо е. Наистина ли ти изглеждам стар? Колко ми даваш? Трийсет?

– Не изглеждаш чак толкова стар.

– Не ти вярвам. Тъкмо на толкова си изглеждам.

Мей отпи от едната чаша. Загледаха се по образа, който се предаваше от камерата на Сантос и се прожектираше на стената в дъното. Група служители стояха и наблюдаваха Сантос, която стоеше на няколко метра. Един от тях видя собственото си лице на стената и вдигна ръка, за да закрие дигиталния си образ.

Калден наблюдаваше внимателно с набръчкано чело.

– Хм – каза и наклони глава като турист, който се опитва да разгадае чудат местен обичай. След това се обърна към Мей и погледна двете й чаши, после погледна и своите, като че ли едва сега осъзнаваше колко е странно да стоят така, при това на стълбите. – Ще се отърва от едната – каза и пресуши лявата.

Мей направи същото.

– Извинявай – каза без причина. Знаеше, че скоро ще й се замае главата и няма да може да го скрие. И щяха да последват лоши решения. Опита се да каже нещо умно, докато още може.

– И къде отива всичко това? – попита го.

– Всичко от камерата ли?

– Да, съхранява ли се някъде тук? В облака?

– Ами да, разбира се, и в облака, но трябва да се пази и на физическо място. Записите на Стюарт... Чакай. Искаш ли да ти покажа нещо?

Калден вече беше преполовил стълбището надолу с чевръсти като на паяк крака.

– Не знам – каза Мей.

Той погледна нагоре към нея, сякаш го е обидила.

– Мога да ти покажа къде съхраняват Стюарт. Искаш ли? Няма да те водя в някоя тъмница.

Мей се огледа за Дан и Джаред, но не ги откри. Беше останала за час и я бяха видели, затова предположи, че може да си тръгне. Направи няколко снимки, качи ги и написа няколко съобщения в Зинг с подробности и коментари от събитието. След това последва Калден надолу по три реда стълби до нещо, което приличаше на подземие.

– Ще трябва да ти се доверя – каза.

– Налага се – отговори той, запътил се към голяма синя врата. Докосна с пръсти един панел и вратата се отвори. – Ела.

Мей го последва по дълъг коридор, който сякаш свързваше една сграда с друга по тунел дълбоко под земята. Скоро пред тях се появи втора врата и Калден отново я отвори с отпечатък. Тя продължи след него, зашеметена от невероятното му право на достъп до такива места и достатъчно подпийнала, че да не мисли дали е разумно да следва този изваян човек през лабиринта. Слязоха още по-надълбоко, може би четири етажа, и се озоваха в друг дълъг коридор, след което се спуснаха по следващо стълбище. Скоро чашата започна да й пречи, затова я допи.

– Това къде мога да го оставя? – попита. Без да каже нищо, Калден взе чашата и я остави на най-долното стъпало.

Кой бе този човек? Имаше достъп до всяка врата, която се изпречеше на пътя им, но се държеше като анархист. Никой друг в Кръга не би оставил чаша така – би се сметнало за колосално замърсяване – и никой не би тръгнал на такова пътешествие по средата на официално празненство. Някакъв приглушен глас в нея й подсказваше, че Калден най-вероятно ще я вкара в проблеми и че това, което вършеха в момента, сигурно е против някои, или всички, правила.

– Още не знам какво работиш – обади се тя.

Ходеха по мрачен коридор, който леко се спускаше надолу без видим край. Калден се обърна.

– Нищо особено. Ходя на срещи. Слушам, давам обратна информация. Нищо кой знае какво – каза той, докато крачеше чевръсто пред нея.

– Познаваш ли Ани Алертън?

– Естествено. Страхотна е. Между другото, пазиш ли си още онзи лимон, който ти дадох?

– Не. Така и не узря.

– Хм – изсумтя той и очите му за момент загубиха фокус, като че ли нещо ги беше призовало другаде, дълбоко в съзнанието му, за бърза, но решаваща калкулация.

– Къде сме? – попита Мей. – Имам чувството, че сме на хиляда метра под земята.

– Не съвсем – очите му се завърнаха. – Но почти. Чувала ли си за Проект 9?

Доколкото знаеше, Проект 9 беше общото име за всички тайни проучвания на Кръга: от космическите технологии – Стентън смяташе, че в Кръга могат да проектират много по-добър космически кораб за многократна употреба – до слуховете за някакъв план да заложат и да осигурят достъп до огромни масиви от данни в човешката ДНК.

– Там ли отиваме? – попита Мей.

– Не – той отвори поредната врата.

Влязоха в стая с размерите на баскетболно игрище, която тънеше в полумрак, с изключение на десетина прожектора, насочени към гигантска червена метална кутия, голяма колкото автобус. Стените й бяха гладки, полирани и обковани със сложна плетеница от лъскави сребристи тръби.

– Прилича на скулптура на Доналд Джъд – отбеляза тя.

Калден се обърна към нея с грейнало лице.

– Много се радвам, че го казваш. Този човек беше голямо вдъхновение за мен. Обожавам една негова мисъл: „Това, което съществува, съществува, и всичко е на негова страна“. Виждала ли си му произведенията на живо?

Мей беше съвсем бегло запозната с творчеството на Доналд Джъд – бяха имали няколко лекции за него в един от курсовете й по история на изкуството, – но не искаше да разочарова Калден.

– Не, но много го харесвам. Обичам тази негова тежина.

При тази реплика по лицето на Калден се появи нещо ново, някакъв нов респект или по-скоро интерес към Мей – като че ли току-що беше станала триизмерна и устойчива.

Тогава обаче Мей се издъни.

– За компанията ли я е направил?

Калден се засмя и я погледна. Интересът още беше там, но видимо по-слаб.

– Не, не, отдавна не е сред живите. Това просто беше вдъхновено от неговата естетика. Всъщност е машина. Или поне отвътре. Нещо като памет.

Калден я изчака да коментира изречението му. Но Мей не каза нищо.

– Това е Стюарт – завърши най-сетне той.

Мей не знаеше нищо за компютърната памет, но си мислеше, че съхраняването на подобна информация може да се осъществи и в по-малки размери.

– Цялото това нещо за един човек? – изуми се.

– Машината записва суровия материал, а освен това има и капацитета да обработва всякакви връзки. Всеки запис се картографира по стотици различни параметри. Всичко, което вижда Стюарт, се засича с останалия видео материал, който имаме, и по този начин картографираме целия свят и всичко в него. А и, естествено, полученото от апарата на Стюарт е в пъти по-детайлно и богато на информация от всяка друга потребителска камера.

– А защо е тук вместо в облака или в някоя пустиня?

– Е, едни хора си разпръскват пепелта, други предпочитат да останат близо до дома, нали?

Мей не беше много сигурна какво трябва да означава това, но усещаше, че не бива да си го признава.

– И тръбите са за електричество, така ли?

Калден отвори уста, спря се, след това се усмихна.

– Не. Това е вода. Един тон вода, който охлажда процесорите. Водата протича през системата и охлажда целия апарат. Милиони литри всеки месец. Искаш ли да видиш и стаята на Сантос?

Поведе я през врата, която водеше в друга, идентична стая с втора гигантска червена кутия, която се издигаше по средата.

– Отначало беше предвидена за друг, но тогава се появи Сантос и я дадоха на нея.

Мей вече беше казала твърде много глупави неща за една вечер и главата й беше замаяна, затова се въздържа от всичките въпроси, които искаше да му зададе. Как може тези неща да заемат толкова много място? И да ползват толкова много вода? И ако дори само още сто човека поискат да запишат всяка своя минута – а със сигурност щеше да има хиляди желаещи да станат прозрачни, щяха да се молят да се доредят, – как щеше да е възможно, когато всеки живот заема толкова място? Къде щяха да отидат всичките червени кутии?

– О, чакай, нещо ще се случи! – възкликна Калден, хвана я за ръка и я заведе обратно в стаята на Стюарт, където се заслушаха в жуженето на машините.

– Случи ли се? – попита Мей, развълнувана от докосването на ръката му, меката му длан, топлите му дълги пръсти.

Калден вдигна вежди, давайки й знак да изчака.

Отгоре долетя силен звук – без съмнение от течаща вода. Мей вдигна поглед и за момент си помисли как ще ги залее, но осъзна, че е просто водата в тръбите, която се е засилила към Стюарт, за да охлади всичко, което е видял.

– Красив звук, не мислиш ли? – каза Калден и я погледна така, сякаш му се искаше да се върне към мига, в който Мей е била нещо повече от преходна.

– Прекрасен – съгласи се тя. И тогава, тъй като виното я беше омаяло и тъй като току-що я беше хванал за ръка, и тъй като нещо в звука на течащата вода като че ли я беше окрилило, Мей взе лицето му в ръце и го целуна.

Ръцете му се вдигнаха и я хванаха плахо около кръста, само с връхчетата на пръстите, все едно е балон, който не искат да спукат. Но за един ужасен миг устните му останаха безжизнени, сковани. Мей помисли, че е направила грешка. Но тогава като че ли сигналите и импулсите най-сетне достигнаха до мозъка му и устните му се пробудиха и отвърнаха на целувката й.

– Чакай малко – каза той след няколко секунди и се отдръпна. Кимна в посока на червената кутия, която съхраняваше Стюарт, и я поведе за ръка извън стаята, в тесен коридор, който тя не беше забелязала. Беше тъмно и колкото по-навътре отиваха, толкова по-слабо проникваха светлините на Стюарт.

– Сега вече ме е страх – каза Мей.

– Почти стигнахме – успокои я Калден.

Тогава се чу скърцане на метална врата. Тя се отвори и разкри пред тях огромно помещение, осветено от слабо синкаво сияние. Калден я заведе до необятна пещера, висока десетина метра и с овален свод.

– Какво е това?

– Трябвало е да е част от метрото – обясни той. – Но са го изоставили. Сега си стои празно, странна комбинация между тунел, прокопан от човек, и истинска пещера. Виждаш ли сталактитите?

Той посочи нататък по безкрайния тунел, където сталагмитите и сталактитите му придаваха вид на паст, поръбена с неравномерни зъби.

– Къде води?

– Свързва се с тунела под залива. Минавал съм към километър, но нататък става твърде мокро.

От мястото, на което стояха, се виждаше черната вода на плитко езеро, събрало се на пода на тунела.

– Предполагам, че тук ще настанят последователите на Стюарт – каза той. – Хиляди, но сигурно по-малки. Вероятно скоро ще докарат контейнерите до човешки размери.

Двамата се взряха в тунела и Мей си представи безкрайна решетка от червени метални кутии, които се простират в тъмнината. Той върна погледа си върху нея.

– Не бива да казваш на никого, че съм те водил тук.

– Няма – каза тя, след което осъзна, че за да спази обещанието, трябва да излъже Ани. В момента й се стори като нищожна цена. Искаше отново да го целуне, затова придърпа лицето му надолу към своето и разтвори устни. Затвори очи и си представи дълбоката пещера, синкавата светлина отгоре, тъмната вода отдолу.

Там, в сенките, далеч от Стюарт, нещо в Калден се промени и ръцете му станаха по-уверени. Прегърна я по-здраво, ръцете му набраха сила. Устните му се откъснаха от нейните и се плъзнаха по бузата й надолу към шията, където се спряха, след това се качиха към ухото й с пламенен дъх. Мей се опита да не изостава, още държеше лицето му, изучаваше врата му, гърба му, но той беше този, който водеше, който имаше планове. Дясната му ръка беше ниско на кръста й и я притискаше все по-близо, все по-силно, и тя усети твърдината върху стомаха си.

И изведнъж се озова във въздуха. Беше я вдигнал и тя сплете крака около него, докато той я носеше целеустремено в посока зад гърба й. Отвори очи за момент, но после ги затвори – не искаше да знае къде отиват, вярваше му, макар да знаеше колко е грешно, вярваше му, толкова дълбоко под земята, вярваше на мъж, когото не можеше да открие, чиято фамилия не знаеше.

Той я спусна надолу и тя се приготви за допира на пещерния под, но вместо това усети мекотата на нещо като дюшек. Сега вече отвори очи. Бяха в някаква ниша, пещера в пещерата, на около метър над земята и издълбана в стената. Беше пълна с одеяла и възглавници, върху които той леко я положи.

– Тук ли спиш? – попита тя и в трескавото си състояние й се стори съвсем логично.

– Понякога – каза той и издиша огън в ухото й.

Спомни си за презервативите, които й дадоха в кабинета на д-р Вилялобос.

– Имам нещо – каза тя.

– Чудесно – отговори той, взе един и докато разкъсваше опаковката, тя плъзна панталона му надолу по бедрата.

С две бързи движения той свали панталона и бельото й и ги захвърли встрани. Зарови лице в корема й, ръцете му държаха външната страна на бедрата й, пръстите му се приплъзнаха бавно нагоре, навътре.

– Върни се горе – каза тя.

Той я послуша и прошепна в ухото й:

– Мей...

Тя не можеше да промълви и дума.

– Мей... – каза той отново, докато тя се разтапяше.

Събуди се в общежитията и отначало помисли, че го е сънувала, всеки един миг: подземните стаи, водата, червените кутии, ръката на кръста и после леглото, възглавниците в пещерата в пещерата – нищо не й се струваше реално. Беше като някаква безразборна маса от образи, с които сънищата си играят и които не са възможни в истинския свят. Но когато се разбуди, изкъпа и облече, осъзна, че всичко наистина се беше случило така, както го помнеше. Беше целунала този Калден, за когото знаеше толкова малко, и той я заведе не само в няколко свръхсекретни стаи, а и в тъмна ниша, където се изгубиха за часове наред, преди да се унесат.

Обади се на Ани.

– Спахме заедно.

– Кой? Ти и стареца?

– Не е старец.

– Не миришеше ли на мухъл? Не ти ли разказа за пейсмейкъра и памперсите? Не ми казвай, че е умрял върху теб.

– Няма и трийсет.

– Този път поне разбра ли как се казва?

– Не, но ми даде номер, на който мога да го намирам.

– О, колко стилно. И пробва ли го?

– Още не.

– Още не?

Стомахът я сви. Ани въздъхна тежко.

– Знаеш, че се притеснявам да не е някакъв шпионин или маниак. Увери ли се, че е редовен?

– Да. Работи в Кръга. Каза, че те познава и имаше достъп до много места. Нормален е. Е, може би малко ексцентричен.

– Достъп до места? Какво искаш да кажеш? – Тонът й стана по-суров.

В този момент Мей знаеше, че трябва да започне да я лъже. Искаше отново да бъде с Калден, искаше да се обвие около него в същия този миг, и не можеше да допусне Ани да рискува достъпа й до него, до широките му рамене, елегантния му силует.

– Искам да кажа, че просто знаеше накъде отива – каза Мей.

Дълбоко в себе си признаваше, че наистина може да е тук нелегално, да е някакъв натрапник и внезапно й просветна, че може би живее в онова странно подземно леговище. Можеше да представлява някакъв орган, който се бори срещу Кръга. Можеше да работи за сенатор Уилямсън или някой бъдещ конкурент на Кръга. Можеше да е просто безизвестен блогър, който иска да се домогне до машината в центъра на света.

– И какво, къде спахте? В стаята ти ли?

– Да – каза Мей. Така не беше толкова трудно да я лъже.

– И остана при теб?

– Не, трябваше да се прибира. – Осъзнавайки, че колкото по-дълго си говорят, толкова повече лъжи трябва да изрече, Мей си измисли причина да затвори. – Днес трябва да ме включат във Вътрешната анкета – каза тя. Което малко или много си беше истина.

– Обади ми се по-късно. И трябва да разбереш как се казва!

– Добре.

– Мей, не съм ти шеф. Не искам да те следя или нещо такова. Но компанията трябва да знае кой е този тип. Сигурността на компанията е нещо, което трябва да приемаме сериозно. Хайде днес да го дешифрираме, искаш ли? – Гласът й се беше променил. Звучеше като недоволен началник. Мей сдържа гнева си и затвори.

Обади се на номера, който й беше дал Калден, но от другата страна не вдигна никой. Нямаше опция да остави съобщение. И отново осъзна, че няма начин да се свърже с него. Докато бяха заедно, от време на време се беше замисляла дали да не го попита за фамилията му или за каквато и да е друга информация, но така и не намери подходящия момент, а и той не я попита за подробности – затова тя предположи, че на раздяла ще си обменят информация. Но в крайна сметка забравиха. Или поне тя забрави. А как всъщност се разделиха? Той я изпрати до общежитията и отново я целуна, там, на входа. Или не беше така. Мей се замисли и си спомни, че Калден се държа също като при миналата им раздяла: дръпна я встрани, извън светлината пред входа, и я целуна четири пъти – по челото, брадичката и двете бузи, все едно я прекръсти. След това се извърна и потъна в сенките край водопада, където Франсис по-рано беше открил виното.

По време на обедната почивка Мей тръгна към „Културната революция“, където по молба на Джаред, Джосая и Дениз щеше да бъде включена във Вътрешната анкета. Увериха я, че това е награда, голяма чест, при това приятна – да бъде един от представителите на Кръга, който ще сподели вкусовете си, предпочитанията си, пазарните си навици и планове, и всичко в полза на клиентите.

– Това наистина е следващата крачка за теб – беше казал Джосая.

Дениз беше кимнала:

– Мисля, че много ще ти хареса!

Пийт Рамирес беше леко сладникав, но красив мъж, с няколко години по-възрастен от Мей, в кабинета му нямаше нито бюро, нито столове, нито прави ъгли. Стаята беше кръгла и когато Мей се появи на вратата, Пийт стоеше прав и говореше по телефона с безжични слушалки, докато размахваше бейзболна бухалка и гледаше през прозореца. Покани я да влезе и приключи разговора. Още държеше бухалката в лявата си ръка, а с дясната се здрависа с нея.

– Мей Холанд, толкова се радвам, че си тук. Знам, че си в почивка, затова ще сме бързи. След седем минути ще си готова, ако нямаш против подобна безцеремонност.

– Няма проблем.

– Чудесно. Знаеш ли защо си тук?

– Мисля, че да.

– Тук си, защото мнението ти е важно. Толкова важно, че целият свят трябва го знае – мнението ти за всичко. Не се ли чувстваш поласкана?

Мей се усмихна.

– Да.

– Добре, виждаш ли тези слушалки?

Той посочи устройството на главата си. Покрай челюстта му се спускаше едва видим микрофон.

– Ще те обзаведа със същите. Харесват ли ти? – Мей се усмихна, но Пийт не чакаше отговори. Той сложи вторите слушалки на главата й и нагласи микрофона. – Ще кажеш ли нещо, за да регулирам звука?

Не държеше таблет и Мей предположи, че работи изцяло с ретинен интерфейс – първият в Кръга, когото срещаше.

– Просто кажи какво яде сутринта.

– Един банан и зърнена закуска.

– Чудесно. Хайде първо да ти изберем сигнален тон. Имаш ли предпочитания? Някое свирукане, или звънче, нещо конкретно?

– Може би нещо стандартно, някое свирукане?

– Това е свирукането – каза той и Мей го чу в слушалките.

– Така е добре.

– Трябва да е по-добре от добре. Ще го чуваш постоянно. Трябва да си сигурна. Чуй още няколко.

Той й пусна още десетина варианта и в крайна сметка Мей се спря на фина камбанка с приятно ехо, все едно звучи от някоя далечна църква.

– Страхотно – каза Пийт. – Нека сега да ти обясня за какво иде реч. Искаме да добием една обща представа чрез подбрани образци от Кръга. Задачата е много важна. Ти си една от избраните, защото мнението ти е ключово за нас, както и за клиентите. Отговорите, които даваш, ще ни помогнат да разработим услугите си според клиентските нужди. Разбираш ли?

Мей понечи да отговори, но той продължи.

– И така, всеки път, когато чуеш камбанката, трябва да кимнеш – устройството ще го отчете и ще чуеш въпрос в слушалките. Отговаряш на съвсем нормален, прост език. В много случаи въпросите ще очакват един от стандартните два отговора, да и не. Системата за гласово разпознаване е специално пригодена за тези два отговора, така че дори и да го сдъвчеш, пак ще те разбере. Не би трябвало да имаш проблеми с който и да е отговор, стига просто да го изговориш. Искаш ли да пробваме?

Мей кимна, камбанката звънна, тя кимна отново и в слушалките чу въпрос: „Обичаш ли обувки?“.

Тя се усмихна и каза „да“.

Пийт й намигна.

– Това беше лесно.

Гласът в слушалките зададе друг въпрос: „Обичаш ли шик обувки?“.

– Да.

Пийт вдигна ръка, за да покаже пауза.

– Така. Разбира се, повечето въпроси не са базирани на някой от стандартните отговори – да, не, може би, усмивка и прочие. Можеш да отговаряш на всеки въпрос и по-подробно. Ето, следващия ще иска повече.

„Колко често си купуваш нови обувки?“

– Веднъж на два месеца – отговори Мей и чу звън. – Пак имаше камбанка, това хубаво ли е?

– Да, да, извинявай – каза той. – Тъкмо я активирах. Значи, че отговорът ти е бил отчетен и записан и че следващият въпрос е готов. Тогава може да кимнеш пак и ще продължиш нататък, а може и да изчакаш за сигнал.

– Добре, но каква е разликата?

– Ами, имаш определена... как да кажа, не квота, но да речем брой въпроси, на които ще е добре и ще се очаква да отговаряш в даден работен ден. Примерно петстотин, но може да са повече, може и по-малко. Ако искаш ги минавай наведнъж или си ги разпределяй през деня. Повечето хора отговарят на петстотин за един час, така че не е особено тежко. А можеш и да чакаш сигнала, който ще чуеш, ако програмата сметне, че трябва да забързаш темпото. Минавала ли си някой от онези онлайн въпросници за правилно движение по пътищата?

Беше правила един такъв. Имаше двеста въпроса, които се очакваше да мине за два часа. Тя обаче отговори на всички за двайсет и пет минути.

– Да – каза Мей.

– Е, това е същото. Сигурен съм, че за нула време можеш да се справиш с една дневна доза. Естествено, винаги можем да я увеличим, ако постигаш добро темпо. Как ти звучи?

– Отлично.

– А ако ти изникне нещо по-спешно и не можеш да продължиш веднага, след време ще чуеш втори сигнал, който ще те подсети да се върнеш към въпросите. Сигналът трябва да е друг. Искаш ли да си го избереш?

Двамата отново прослушаха различните сигнали и Мей си избра далечна сирена.

– Или – вметна той, – има и един друг вариант, който някои хора предпочитат. Чуй. Всъщност чакай малко.

Погледът му се разфокусира и той каза в микрофона:

– Демо глас Мей, М – Е – Й. – След това я погледна отново. – Добре, ето го.

Мей чу как собственият й глас прошепва името й. Прозвуча някак интимно и през тялото й премина странна тръпка.

– Това е твоят глас, нали?

Мей се почувства замаяна, смутена – изобщо не звучеше като нея, – но все пак успя да кимне.

– Програмата има достъп до гласа ти чрез телефона и след това може да формира думи. Даже самото ти име! Значи това ще ти е вторият сигнал?

– Да – каза тя. Не беше сигурна дали иска да чува как собственият й глас изрича собственото й име, при това многократно, но същевременно знаеше, че иска да го чуе отново възможно най-скоро. Беше толкова странно, на границата с ненормалното.

– Чудесно – каза Пийт. – Значи, това беше. Когато си стигнеш обратно на бюрото, ще чуеш първата камбанка. След това мини през колкото можеш повече въпроси този следобед – поне през първите петстотин. Става ли?

– Става.

– А, и като се върнеш на бюрото, ще имаш нов екран. С въпросите понякога се появяват и изображения, ако се налага. Стараем се да е минимално, защото знаем, че ти е нужна концентрация.

Когато се върна, новият й, пети екран стоеше вдясно от този за въпроси от новаците. Беше един часът без няколко минути, затова реши да изпробва системата. Първата камбанка звънна и тя кимна. Чу женски глас с дикция на новинар, който я попита: „Когато е време за ваканция, какво предпочиташ: почивката, като например плаж или луксозен хотел, или по-скоро приключенията, като например рафтинг?“.

– Приключения – отговори Мей.

Чу тиха, благозвучна камбанка.

„Благодаря. Какъв вид приключения?“

– Рафтинг – каза Мей.

Още една камбанка. Мей кимна.

„Благодаря. За рафтинг предпочиташ пътуване за няколко дни или за един ден?“

Мей вдигна поглед и видя, че стаята се пълни с останалите от екипа, които се връщаха от обяд. Беше 12:58.

– За няколко дни.

Камбанка. Мей кимна.

„Благодаря. Как ти се струва пътуване до Гранд Каньон?“

– Усмивка.

Камбанката тихо звънна. Мей кимна.

„Благодаря. Би ли платила 1200 долара за уикенд в Гранд Каньон?“

– Не знам – каза тя и видя Джаред, който отново се беше качил на стола.

– Каналът е отворен! – провикна се той.

Почти веднага се появиха дванайсет запитвания от клиенти. Отговори на първото, получи оценка 92, изпрати анкета и я повиши на 97. Отговори на следващите две запитвания със средна оценка 96.

„Мей.“

Беше женски глас. Тя се огледа за Рената. Но наблизо нямаше никого.

„Мей.“

Тогава осъзна, че това е собственият й глас, сигналът, който сама беше избрала. Беше по-силен, отколкото очакваше, по-силен от въпросите и камбанката, но въпреки това звучеше съблазнително, вълнуващо. Намали звука на слушалките и отново го чу: „Мей“.

С по-слаб звук сигналът не звучеше толкова пленително, затова отново го увеличи.

„Мей.“

Беше нейният глас и го знаеше, но все пак не звучеше толкова като самата нея, а по-скоро като някоя по-зряла, по-мъдра нейна версия. Мей си помисли, че ако имаше по-голяма сестра, която е преживяла повече от нея, би звучала точно така.

„Мей.“

Гласът като че ли я вдигаше от стола и я завърташе в кръг. Всеки път, когато го чуеше, сърцето й се разтуптяваше.

„Мей.“

– Да? – реагира тя най-сетне.

Но не се случи нищо. Устройството не беше програмирано да отговаря на въпроси. Пийт не й беше казал как да продължи оттук. Опита с кимване.

„Благодаря ти, Мей“, каза гласът й и камбанката звънна.

„Би ли платила 1200 долара за седмица в Гранд Каньон?“

– Да.

Камбанка.

Беше лесно за усвояване. На първия ден отговори на 652 въпроса и получи поздравителни съобщения от Пийт Рамирес, Дан и Джаред. Чувстваше се силна и искаше да ги впечатли още повече, затова на следващия ден мина 820 въпроса, а на по-следващия – 991. Не беше трудно и одобрението на всички й се отразяваше добре. Пийт й каза, че клиентите много ценели приноса, откровеността и споделената й гледна точка. Симпатията й към програмата улеснявала разпространяването й сред други от екипа и до края на втората седмица още десетина души в стаята отговаряха на въпроси. Трябваше й около ден да свикне с постоянното кимане на толкова глави в различен стил – някои бяха резки движения като на птици, други бяха по-плавни, – но скоро това стана част от рутината, наред с писането по клавиатурите, седенето зад бюрата и съобщенията по екраните. В дадени моменти се виждаше красивата гледка на група глави, които кимат в унисон, като че ли в ушите им звучи една и съща музика.

Този допълнителен слой на заетост разсейваше Мей от мисли за Калден, който още не се беше свързал с нея и който така и не вдигна телефона. След два дни беше спряла да звъни и реши изобщо да не го споменава пред Ани или който и да било друг. Отново беше поела по същия мисловен път, както след първата им среща при цирка. Отначало намираше тази негова неоткриваемост за вълнуваща, дори оригинална. Но след три дни това поведение започна да й се струва твърдоглаво и незряло. На четвъртия играта й омръзна. Всеки, който изчезва така, е несериозен човек. Очевидно нямаше истински намерения към нея и чувствата й. Всеки път, когато се видеха, беше изключително пламенен, но когато се разделяха, отсъствието му – което беше абсолютно, а такава категорична липса на комуникация в място като Кръга беше толкова трудно постижима – граничеше с насилие. Въпреки че Калден беше единственият мъж, към когото бе изпитвала истинска страст, нещата между тях бяха приключили. Предпочиташе да се примири с някой друг, ако е на разположение, ако споделя, ако може да го открие.

През това време Мей подобряваше резултатите си в проучването. Тъй като броят на отговорените въпроси се виждаше от всички, конкуренцията тласкаше участниците напред и ги държеше в приятно напрежение. Средното й постижение беше 1345 въпроса за един ден – второ място след един от новаците на име Себастиан, който седеше в ъгъла и никога не си взимаше обедна почивка. При положение че на четвъртия си екран все още получаваше куп въпроси от новаците, не й пречеше да е на второ място в тази категория – особено след като цял месец поддържаше ПопРанга си около 1900, докато Себастиан тепърва имаше да пребори четирите хиляди.

Един вторник следобед, когато се опитваше да мине прага на 1800-те и коментираше стотици снимки и мнения във Вътрешния кръг, случайно мерна в далечината силует, който се беше облегнал на касата на вратата в другия край на стаята. Беше мъж със същата раирана блуза, каквато носеше Калден при последната им среща. Стоеше със скръстени ръце и наклонена глава, като че ли виждаше нещо, което не може съвсем да разбере или повярва. Мей беше убедена, че е Калден и дъхът й спря. Преди да успее да измисли по-малко отчаяна реакция, тя му помаха и той й отвърна на поздрава, макар ръката му да се вдигна едва до нивото на кръста.

„Мей“, каза гласът в слушалките.

В този момент силуетът се извърна и изчезна.

„Мей“, повтори гласът.

Тя свали устройството от главата си и изтича до вратата, където го беше видяла, но там нямаше никого. Инстинктивно отиде пред тоалетните, където се бяха запознали, но не го видя и там. Когато се върна обратно на бюрото, някой й седеше на стола. Франсис.

– Все още съжалявам – каза той.

Мей го погледна. Дебелите му вежди, забележителният му нос, плахата му усмивка. Тя въздъхна и се вгледа в тази усмивка на човек, който никога не беше сигурен дали е схванал шегата. През изминалите дни си беше мислила и за него – абсолютната противоположност на Калден. Калден беше призрак, който искаше тя да го гони, а Франсис беше толкова достъпен, без капка мистерия. В един или два момента на слабост се беше чудила какво да прави, когато се видят отново. Дали да се поддаде на готовността му, на простичкия факт, че иска да е близо до нея? Въпросът се въртеше в главата й от няколко дни, но едва сега научи отговора: не.

Още я отвращаваше. Това покорство. Този копнеж. Този умолителен глас. И онази кражба.

– Изтри ли записа? – попита тя.

– Не – каза той. – Знаеш, че не мога. – След това се усмихна и се завъртя на стола й. Мислеше си, че пак са приятелчета. – Имаше един въпрос във Вътрешния кръг и му отговорих вместо теб. Предполагам одобряваш Кръга да изпраща помощи в Йемен?

Мей за момент си представи как юмрукът й потъва дълбоко във физиономията му.

– Моля те, върви си.

– Мей. Никой не го е гледал. Просто си стои в архива. Едно видео сред още десет хиляди само от онзи ден, само от Кръга. Едно от милиардите по света, всеки ден.

– Е, аз обаче не искам да е едно от милиардите.

– Мей, знаеш, че технически нито един от нас вече не е собственик на записа. Не мога да го изтрия, дори и да искам. Като новините е. Не са твои, дори и да ти се е случило на теб. Историята не може да е твоя. Част е от нещо колективно.

Главата й щеше да се пръсне.

– Имам работа – каза тя през зъби и едва се въздържа да не го зашлеви. – Би ли си тръгнал?

Едва сега той като че ли осъзна, че тя наистина го ненавижда и не го желае наоколо. Лицето му се изкриви в намусена гримаса. Погледна си обувките.

– Знаеш ли, че одобриха „ДетТектор“ във Вегас?

Макар и само за момент, й стана жал за него. Франсис беше отчаян човек, който никога не е имал детство, без съмнение цял живот се е опитвал да угоди на тези около себе си, на всички приемни родители, които са нямали и намерение да го задържат.

– Това е чудесно, Франсис – каза тя.

Наченка на усмивка разведри лицето му. С надеждата, че това ще го успокои и ще я остави да си върши работата, тя продължи:

– Спасяваш много животи.

Сега вече лицето му грейна.

– Знаеш ли, за шест месеца всичко може да приключи. Може да е навсякъде. Пълно покритие. Всяко едно дете – проследимо, всяко едно дете – в безопасност, завинаги. Стентън сам ми го каза. Знаеш ли, че дойде в лабораторията? Лично се интересува.

– Това е прекрасно, Франсис – каза Мей и я обзе вълна от чувства към него, някаква смесица от емпатия, съжаление и дори възхищение. – Ще говорим по-късно.

Постижения като това на Франсис се случваха изумително често през последните седмици. Чуваха се слухове, че Кръга, в частност Стентън, ще поеме ръководството над Сан Винченцо. И в това имаше логика, при положение че повечето услуги се спонсорираха и постоянно бяха подобрявани от компанията. Говореше се и че инженерите на Проект 9 са открили начин да заменят случайния безпорядък на сънищата ни с организирана мисъл и разрешаване на проблеми от истинския живот. Друг екип на Кръга пък беше на ръба да открие начин да разсейва торнадото в мига, в който се образува. А да не забравяме и любимия на всички проект, по който се работеше от месеци: преброяването на песъчинките в Сахара. Нуждаеше ли се светът от това? Ползата от проекта не беше очевидна, но Мъдреците подхождаха към него с чувство за хумор. Стентън, който беше лансирал това начинание, го наричаше майтап, нещо, което на първо място правеха, за да разберат дали е възможно да се направи (макар че очевидно не можеше да има съмнение, като се имат предвид елементарните алгоритми), и чак тогава в името на каквато и да е полза за науката. Мей го разбираше както повечето хора от Кръга: като демонстрация на мощ и на това, че с волята, изобретателността и паричните средства на Кръга нито един въпрос на този свят няма да остане без отговор. И така, едва към края на есента, след известна театралност – бяха удължили процеса по-дълго от нужното, тъй като самото преброяване бе отнело три седмици – най-накрая разкриха броя на песъчинките в Сахара, число, което беше абсурдно огромно и на пръв поглед не значеше кой знае какво за никого, освен потвърждение, че в Кръга вършат това, което са казали, че ще свършат. Нещата се докарваха докрай, при това с невероятна скорост и ефикасност.

Главният напредък, за който самият Бейли пишеше коментари в Зинг на всеки няколко часа, беше стремително увеличаващият се брой лидери както в САЩ, така и по света, които бяха решили да станат прозрачни. Според мнозина вълната тепърва набираше сили. Когато Сантос за първи път обяви решението си, имаше медийно покритие, но далеч не толкова експлозивно, колкото се бяха надявали в Кръга. Но по-късно, когато хората бяха започнали да влизат в профила й, да гледат записите и да осъзнават, че тя съвсем не се шегува – че позволява на зрителите да виждат и чуват точно това, което се случва през деня й, без филтри и цензура, – публиката започна да се увеличава лавинообразно. Сантос обявяваше графика си всеки ден и до втората седмица, когато имаше среща с група лобисти, които искаха да сондират в тундрата на Аляска, зрителите бяха милиони. Сантос се държа открито с лобистите и нямаше нито проповеди, нито окуражаване от нейна страна. Беше съвсем пряма, зададе всички въпроси, които би задала и зад затворени врати, и така прикова вниманието на зрителите си, дори ги вдъхнови. До началото на третата седмица още двайсет и един лидери от САЩ помолиха Кръга за подкрепа да станат прозрачни. Сред тях бяха кмет от Сарасота, сенатор от Хавай и, съвсем очаквано, и двамата сенатори от Калифорния. Целият градски съвет на Сан Хосе. Кметът на Индипендънс, Канзас. И всеки път, когато някой от тях се обвържеше, Мъдреците пишеха съобщения в Зинг, набързо се организираше пресконференция и се излъчваше моментът, в който дните им ставаха прозрачни. До края на първия месец се получиха хиляди искания от цял свят. Стентън и Бейли бяха слисани, поласкани, изумени, както сами споделиха, но се бяха оказали натясно. Кръгът не можеше да отговори на търсенето. Само че не смятаха положението да е такова задълго. Производството на камерите, които все още не бяха достъпни за обществото, вървеше с пълна пара. Фабриката в китайската провинция Гуандун добави работни смени и се започна построяване на втора сграда с четирикратно по-голям капацитет. Всеки път, когато инсталираха камера и някой нов лидер станеше прозрачен, се появяваше ново известие от Стентън, организираше се ново празненство и публиката нарастваше. До края на петата седмица имаше 16 188 длъжностни лица, от Линкълн до Лахор, които бяха станали напълно прозрачни, а списъкът на чакащите се увеличаваше.

Натискът върху онези, които още не бяха направили тази крачка, премина от учтив в деспотичен. Всички, от учените до редовите избиратели, задаваха един и същи очевиден и гръмогласен въпрос: ако не си прозрачен, какво криеш? Макар някои граждани и коментатори да бяха против прозрачността от съображения за лично пространство, наблягайки на това, че правителствата на всички нива винаги са се нуждаели от него в името на сигурността и ефикасността, инерцията смаза всички подобни аргументи и прогресията продължи. Ако не действаш под слънчевата светлина, какво вършиш в сенките?

Имаше и една друга, прекрасна тенденция, нещо като поетична справедливост – всеки път, когато някой надигнеше глас срещу предполагаемия монопол на Кръга или нечестната монетизация на личните данни на потребителите, или направеше някое друго параноично и очевидно лъжовно твърдение, скоро се оказваше, че въпросният човек е престъпник или ренегат от висша класа. Един се беше свързал с терористична мрежа в Иран. Друг купуваше детска порнография. Всеки път тези индивиди се появяваха в новините, където се показваше как следователите напускат домовете им с компютри, на които са били търсени какви ли не гадости и които съхраняват нелегални, неморални материали. Беше съвсем логично. Та кой би се опитал да спъне безупречния напредък на света, ако не някой отстъпник от закона?

За броени седмици непрозрачните лидери бяха заклеймени като парии. Откритите управници не желаеха да се срещат с тях, ако не е пред камерата, затова и непрозрачните бяха отлъчени. Избирателите им се чудеха какво толкова крият и съдбата им беше предрешена. При всеки предстоящ избирателен цикъл малцина биха се осмелили да се кандидатират, преди да са обявили прозрачността си – което предполагаше мигновено и перманентно да се повиши качеството на кандидатите. Вече никога нямаше да има политик без непосредствена, абсолютна отговорност, тъй като думите и действията им щяха да са всеобщо достояние, неподлежащи на дебат. Вече нямаше да има задни стаички и мътни сделки. Щеше да има само яснота, само светлина.

Неизбежно беше прозрачността да достигне и до Кръга. Докато тя се разпространяваше сред управляващите, отвън и отвътре на Кръга започваше да се мърмори: Ами самият Кръг? Да, каза Бейли публично и пред служителите, и ние трябва да сме открити. Така започна собственият им план за прозрачност, като първата стъпка беше инсталацията на хиляда „Очи на промяната“ из кампуса. Отначало ги поставиха в общите стаи, кафетериите и външните площи. По-късно, след като Мъдреците премислиха всякакви проблеми, които биха представлявали камерите за предпазване на интелектуалната собственост, поставиха под наблюдение и коридорите, работните пространства и дори лабораториите. Покритието не беше пълно – все още имаше стотици чувствителни места без достъп, включително тоалетните и други лични помещения, но като цяло кампусът изведнъж беше станал ясен и открит пред очите на около милиард ползватели на Кръга и всички, които вече бяха лоялни към компанията и омаяни от нейната мистичност, сега се чувстваха по-близо до нея, като част от един отворен и приветлив свят.

В отдела на Мей имаше осем камери и броени часове преди пускането им на живо тя и всички останали в стаята получиха по още един екран, на който щяха да могат да си съставят собствена решетка от образи и да се фокусират върху всяка гледка от кампуса. Можеха да проверят дали любимата им маса в Стъклената столова е свободна. Дали фитнес залата е претъпкана. Дали играта на кикбол е сериозна, или играчите се лигавят. Мей се изненада колко интерес предизвиква животът в кампуса на Кръга сред външните хора. След няколко часа вече беше получила съобщения от бивши съученици в гимназията и колежа, които я бяха открили и вече можеха да наблюдават работата й. Учителят й по физкултура от прогимназията, който навремето я беше смятал за недостатъчно подготвена за президентския тест за физическо здраве, сега се оказа впечатлен: „Радвам се, че тренираш толкова усилено, Мей!“. Едно бивше краткотрайно гадже от колежа пък й писа: „Не ставаш ли от това бюро?“.

Започна да мисли повече за облеклото си на работа. За това къде се почесва, кога си духа носа и как. Но й беше приятно и полезно. Мисълта, че я гледат, че за една нощ Кръгът се е превърнал в най-наблюдаваното работно място в света, й напомни по-осезаемо от всякога колко драстично се бе променил животът й само за няколко месеца. Преди дванайсет седмици работеше в офис за комунални услуги в родния си град, за който никой не беше и чувал. Сега общуваше с клиенти по цялото земно кълбо, управляваше шест екрана, обучаваше група новаци и като цяло се чувстваше по-нужна, по-ценена и интелектуално по-стимулирана, отколкото някога беше смятала за възможно. А с инструментите, които предлагаше Кръгът, бе възможно да влияе на световни събития, дори да спасява животи на другия край на планетата.

Същата сутрин получи съобщение от една своя приятелка от колежа, Таня Шварц, която я молеше да помогне на брат й в инициативата, която той бе подел. В Гватемала имало паравоенна групировка, възродена от терористичните сили през осемдесетте, която нападала села и отвличала жени. Една от тях на име Ана Мария Херера беше успяла да избяга и разказваше за ритуални изнасилвания, за малолетни момичета, превръщани в секс-робини, и за убийствата на отказалите да се подчинят. Таня не беше активист в училище, но казваше, че сега се е видяла принудена да направи нещо при вида на тези зверства и молеше всички, които познава, да се включат в инициативата, наречена „Чуваме те, Ана Мария“. „Нека знае, че има приятели по цял свят, които няма да допуснат това да продължава“, пишеше Таня.

Мей видя снимка на Ана Мария, седнала в бяла стая на разгъваем стол, вдигнала поглед, с безизразно лице и безименно бебе в скута. До снимката имаше бутон с усмихнато личице, на който пишеше „Чувам те, Ана Мария“. Когато го натисна, Мей знаеше, че името й ще се добави в списъка на всички, изразили подкрепата си.

„Също толкова важно е да изпратим съобщение до тази групировка, че осъждаме действията им“, пишеше още Таня. Под снимката на Ана Мария имаше размазано изображение на група мъже в разнородно военно облекло, които ходеха през гъстата джунгла. Встрани имаше бутон със сърдито личице, който казваше „Осъждаме Централните гватемалски охранителни сили“. Мей за миг се поколеба, съзнавайки сериозността на това, което се кани да направи – да застане срещу тези изнасилвани и убийци, – но реши, че трябва да изкаже позицията си. Натисна бутона. Автоматичният отговор й благодари и й съобщи, че е 24 726-ият човек, подкрепил Ана Мария, и 19 282-ият, възпротивил се срещу групировката. Таня казваше, че усмивките се изпращат направо до телефона на Ана Мария, но и че брат й още търси начин да се свърже с Централните гватемалски охранителни сили.

След петицията на Таня Мей остана на стола си с усещане за пълна осъзнатост, нащрек – съзнаваше не само че вероятно си е създала врагове в лицето на гватемалската групировка, а и че хиляди зрители са видели как го прави. Това й донесе толкова богата гама от себеусещания, както ясното съзнание за авторитета, съпътстващ заеманата от нея позиция. Реши да отиде до тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да се поразтъпче. Тъкмо там и звънна телефонът. Скрит номер.

– Ало?

– Аз съм. Калден.

– Къде беше?

– Трудно е за обяснение. С всички тези камери...

– Нали не си шпионин?

– Знаеш, че не съм.

– Ани така смята.

– Искам да те видя.

– В тоалетната съм.

– Знам.

– Знаеш ли?

– Търсачки, камери... Не е трудно.

– А ти къде си?

– Идвам. Стой там.

– Не. Не.

– Трябва да те видя. Стой там.

– Не. Ще се видим после. Има събитие в „Новото царство“. Вечер на свободното слово. Сигурно, публично място.

– Не, не. Не мога там.

– Не може да идваш тук.

– Мога. И идвам.

И затвори.

Мей си погледна в чантата. Имаше презерватив. Остана. Избра си крайната кабинка и зачака. Знаеше, че да го чака не е мъдро решение. Че е грешка, откъдето и да го погледнеш.

Нямаше да може да разкаже на Ани. Ани по принцип одобряваше всякакви плътски дейности, но не и тук, на работа, в тоалетната. Би могла да злепостави Ани, че я е поканила в Кръга, да се отрази зле на репутацията й. Погледна часа. Бяха минали вече две минути, а тя още стоеше в кабинката и чакаше мъж, когото познаваше само бегло и който може би просто искаше да се възползва от нея на все по-странни места. Защо го чакаше?

Защото искаше да се случи. Искаше той да я обладае, в тази кабинка, да знае, че се е оставила той да го направи, в тоалетната, на работа, и че това ще си остане единствено между тях двамата. Защо се нуждаеше от такова нещо? Чу вратата да се отваря и след това щракването на резе, което дори не знаеше, че съществува.

След това долови дългите крачки на Калден. Стъпките затихнаха и на тяхно място се появи злокобното скърцане от напъна на винтове и стомана. Усети сянка над себе си и изви шия нагоре, където видя силует, спускащ се надолу. Калден се беше покачил по високата стена на кабинките и беше пропълзял през преградите, за да стигне до нейната. Усети го как се плъзна зад нея. Топлината на тялото му загря гърба й, а дъхът му направо изгаряше тила й.

– Какво правиш?

Устата му се разтвори пред ухото й и езикът му се гмурна напред. Тя ахна и се отпусна към него. Ръцете му обвиха корема й, проследиха линията на талията, бързо се спуснаха към бедрата и здраво ги притиснаха. Тя ги тласна навътре и нагоре, докато умът й бушуваше, но накрая наложи правото си да върши подобно нещо – беше на двайсет и четири и ако не вършеше подобни неща сега – точно такива, точно сега, – никога нямаше да ги направи. Това беше младостта.

– Мей – прошепна той, – спри да мислиш.

– Добре.

– И си затвори очите. Представи си какво ти правя.

Устата му беше на шията й, целуваше я, ближеше я, а ръцете му бяха заети с полата и бельото й. Свали ги от бедрата й и ги остави да паднат на земята, след което я придърпа към себе си и мигновено проникна в нея.

– Мей – прошепна.

Тя се притисна към него, докато ръцете му държаха бедрата й, и го тласна толкова дълбоко в себе си, че го усети близо до сърцето си.

– Мей – повтори, докато тя подпираше стените от двете им страни, все едно иска да удържи останалия свят.

Тя свърши, запъхтяна, след нея и той, потръпвайки, но безмълвно.

И двамата веднага се разсмяха тихо, наясно, че са направили нещо безразсъдно, застрашаващо кариерата им, и че трябва да си вървят. Той я извърна към себе си и я целуна по устата с отворени очи, в които се четеше удивление и палавост.

– Чао – каза й, а тя само му помаха и усети как тялото му отново се вдига зад нея над стените на кабинките и изчезва.

И тъй като той се спря пред вратата, за да я отключи, и защото тя не знаеше дали ще го види отново, Мей извади телефона си, пресегна се над стената и снима, без да знае дали изобщо ще го хване в кадър. Когато погледна снимката, видя само дясната му ръка от лакътя до връхчетата на пръстите. Останалата част от него вече си беше отишла.

Защо да лъже Ани, запита се тя без да знае отговора, но с ясното съзнание, че все пак ще я излъже. След като се освежи в тоалетната, се върна на бюрото си и тъй като не успя да се сдържи, веднага й писа. Ани летеше някъде за или над Европа. „Отново с белокосия“, гласеше съобщението. Това, че изобщо й казва, щеше да доведе до ред лъжи, големи и малки, и в минутите между изпращането на съобщението и очаквания отговор на Ани Мей се замисли колко точно да скрие и защо. Отговорът най-сетне пристигна. „Трябва да знам всичко. В Лондон съм с някакви лакеи от Парламента. Мисля, че един току-що си извади монокъла. Разсей ме с нещо.“ Докато обмисляше колко от истината да й каже, реши да я сервира на час по лъжичка. „В тоалетната.“ Ани отговори веднага: „Със стареца? В тоалетна? Памперси ли сменяхте?“. „Не. В кабинка. И беше МОГЪЩ.“

Някой я повика по име. Обърна се и видя Джина с огромната й, напрегната усмивка.

– Имаш ли минутка?

Мей се опита да скрие екрана с диалога си с Ани, но Джина вече го беше видяла.

– С Ани ли си пишеш? Вие май наистина сте близки, а?

Мей кимна, извърна си телефона и цялата ведрина се отцеди от лицето на Джина.

– Все още ли е удобен моментът да ти обясня за конверсията и търговската стойност?

Мей напълно беше забравила, че Джина ще идва да й демонстрира ново равнище на задълженията й.

– Разбира се.

– Ани не ти ли е казвала вече за тези неща? – попита тя с изражение, на ръба да се пропука.

– Не, не е – увери я Мей.

– Не ти е обяснявала за конверсията?

– Не.

– Нито за търговската стойност?

– Не.

Изражението на Джина се поразведри.

– А, добре. Чудесно. Ами тогава да го направим ли сега? – Тя като че ли потърси по лицето на Мей и най-нищожния признак на съмнение, който би станал причина съвсем да рухне.

– Идеално – отговори Мей и Джина отново светна.

– Ами тогава да започнем с конверсията. Сравнително очевидно е, но все пак да кажа, че компанията нямаше нито да съществува, нито да се разраства и да се доближава до затварянето на Кръга, ако не се осъществяваха реални продажби и не се стимулираше реална търговия. Ние сме тук като портал към информацията на целия свят, но разчитаме на подкрепата на рекламодателите, които се надяват да достигнат до клиентите чрез нас, нали така?

Джина се усмихна и големите й бели зъби за миг превзеха лицето й. Мей се опитваше да се концентрира, но не можеше да спре да си мисли за Ани на срещата в Парламента, която от своя страна сигурно си мислеше за нея и Калден. А когато тя самата се замисли за себе си и Калден, за ръцете му около кръста й, които нежно я придърпват, очите й бяха затворени, умът й, който уголемяваше всичко...

Джина още говореше.

– Но как да провокираме, да стимулираме продажбите – тъкмо това е конверсията. Можеш да пишеш коментари в Зинг, да оценяваш и да препоръчваш който и да е продукт, но можеш ли с всичко това да предизвикаш действие? Да използваш доверието на хората в теб, за да ги стимулираш да направят покупка – това е ключово, нали?

Джина вече седеше до Мей и пръстите й играеха по таблета, където отвори сложна таблица. В този момент Мей получи още едно съобщение от Ани на втория екран. Тя леко го завъртя настрани. „Вече трябва да се направя на шеф: този път разбра ли как се казва?“

Мей видя, че Джина също чете съобщението и дори не се опитва да го прикрие.

– Давай – каза Джина. – Изглежда важно.

Мей се пресегна през Джина до клавиатурата си и написа лъжата, която беше решила да й каже още когато излезе от тоалетната. „Да. Знам всичко.“ Ани отговори веднага:

Джина четеше заедно е Мей.

– Сигурно е готино просто ей така да си пишете с Ани Апертън.

– Да, предполагам – отговори Мей и написа: „Не казвам“.

Джина прочете съобщението и като че ли я интересуваше не толкова съдържанието, колкото самият факт, че този разговор се води пред нея.

– И просто си пишете, все едно не е кой знае какво?

Мей реши, че трябва да смекчи удара.

– Е, не по цял ден.

– Не по цял ден? – Лицето на Джина се огря от колеблива усмивка.

Ани ги прекъсна: „Наистина ли няма да ми кажеш?! Казвай веднага“.

– Извинявай, почти приключихме – каза Мей и написа: „Не. Ще го тормозиш“.

Ани не се отказа: „Прати ми снимка“.

„Няма да стане. Но имам“, писа Мей, изричайки втората лъжа, която смяташе за наложителна. В крайна сметка наистина имаше негова снимка и в момента, в който осъзна, че я има, можеше да го каже на Ани без да лъже, но и без това да е цялата истина, и тази снимка заедно с бялата лъжа за името му щеше да й позволи да продължи да се вижда с този мъж, който спокойно можеше да е заплаха за Кръга. Знаеше, че може да използва тази втора лъжа пред Ани, за да си спечели още време – време да се издига и да се спуска върху Калден, докато се опитва да установи кой всъщност е той и какво иска от нея.

„Снимка в движение. Но я пуснах в лицевото разпознаване и всичко се навързва.“

„Слава богу. Само че си голяма кучка.“

Джина, която прочете и това, беше видимо смутена.

– Може би трябва да продължим по-късно? – попита тя. Челото й лъщеше.

– Не, не, извинявай – каза Мей. – Продължаваме. Ще обърна екрана.

Получи се още едно съобщение от Ани. Докато извърташе екрана, Мей набързо го прочете: „Чу ли трошене на кости, докато седеше върху него? Старците са крехки и такова напрежение, каквото ми описваш, може да е фатално“.

– Добре – каза Джина и преглътна звучно, – от години насам по-малките компании следят и се опитват да повлияят на връзката между онлайн споменаванията, критиките, коментарите, оценките и реалните продажби. В Кръга обаче сме разработили начин да измерваме въздействието на тези фактори, т.е. на твоята активност, и да го свържем с конверсията.

Мей чу сигнала за още едно съобщение, но не му обърна внимание и Джина продължи, развълнувана, че е по-важна от Ани, дори и само за миг.

– Следователно всяка осъществена продажба, която е била подтикната или окуражена от твоята препоръка, покачва личния ти конверсионен рейтинг. Ако твоята покупка или препоръка доведе до още 50 покупки, тогава конверсрейтингът ти се увеличава с 50. Има колеги с по 1200. Това означава, че средно 1200 души си купуват това, което и те. Акумулирали са достатъчно доверие и хората вярват безрезервно на препоръките им, дори обикновено са им искрено благодарни за гаранцията, която на практика получават по този начин. Ани, естествено, има един от най-високите рейтинги в целия Кръг.

Тогава отново се чу звукът за съобщение и Джина примигна, все едно някой я зашлеви, но въпреки това продължи.

– Така, за момента средният ти конверсрейтинг е 119. Което не е никак зле. Но по скалата 1-1000 има още много пространство за развитие. Под конверсрейтинга ти стои търговската стойност – общата брутна цена на продуктите, които си препоръчала. Да кажем, че си препоръчала някакъв ключодържател и 1000 души са ти се доверили. Тогава тези 1000 ключодържателя, за по 4 долара всеки, покачват търговската ти стойност на 4000 долара. Просто брутната цена на стоката, която си „продала“. Забавно, а?

Мей кимна. Наистина й харесваше идеята да може реално да следи ефекта на споделените си вкусове и препоръки.

Чу се още едно съобщение. Джина като че ли вече едва сдържаше сълзите си. Стана от стола.

– Добре, имам чувството, че ти нарушавам обедната почивка и приятелството. Това беше за конверсията и търговската стойност. Знам, че разбра всичко. До края на деня ще имаш нов екран, който ще ги измерва. – Джина се опита да се усмихне, но сякаш не можеше да повдигне крайчетата на устните си достатъчно, че да изглежда убедително. – А, да, и последно: минималните очаквания за силните служители на Кръга са конверсрейтинг 250 и седмична търговска стойност от 45 000 долара – скромна цел, която повечето в Кръга надвишават в пъти. И ако имаш някакви въпроси... – тя се спря и очите й като че ли се навлажниха, – е, със сигурност може да питаш Ани. – След което се обърна и си тръгна.

Няколко дни по-късно, един безоблачен четвъртък, Мей пътуваше към родната си къща за първи път, откакто осигуровката на баща й в Кръга беше влязла в сила. Знаеше, че оттогава той се чувства далеч по-добре и нямаше търпение да го види лично; надяваше се, колкото и да беше абсурдно, че ще открие някаква чудотворна промяна, макар да й беше ясно, че подобрението ще е минимално. Въпреки това и двамата звучаха много жизнерадостно както по телефона, така и в съобщенията си: „Всичко вече е различно“, повтаряха те от седмици и все я викаха вкъщи да празнуват. И така, в очакване на признателността им, тя тръгна на изток, след това на юг и когато пристигна, баща й я посрещна на вратата, очевидно по-силен и, още по-важното, по-самоуверен, повече като истински мъж – мъжът, който някога беше. Той се пресегна напред и докосна гривната си до тази на Мей.

– Виж, имаме еднакви! Искаш ли винце?

Тримата се подредиха в кухнята както винаги – около кухненския плот, и започнаха да режат, да валят в панировка и да си приказват за различните промени в здравето на баща й. Сега вече имаше избор за лекарите. Сега вече нямаше ограничения за лекарствата, които може да взима – всичко се покриваше, при това без такси. И докато говореха за здравето му в последно време, Мей забеляза, че майка й е по-ведра, по-бодра. Дори носеше съвсем къси панталонки.

– И най-хубавото е – каза баща й, – че сега майка ти има тонове свободно време. Всичко е много просто. Отивам на един преглед и от там нататък действа Кръгът. Без посредници. Без кандърдисваници.

– Онова там каквото си мисля ли е? – попита Мей. На масата във всекидневната стоеше сребрист полилей, който отблизо приличаше на полилеите на Мърсър. Сребристите рамене всъщност бяха боядисани рога. Мей никога не беше проявявала кой знае какъв ентусиазъм към изкуството му – дори докато бяха гаджета, все трябваше да си смуче комплименти от пръстите, – но този наистина й хареса.

– Да – потвърди майка й.

– Не е зле – призна Мей.

– Не е зле ли? – обади се баща й. – Това е най-добрият и сама го знаеш. Щеше да струва поне пет хилядарки в някой от онези бутици в Сан Франциско, а той ни го даде безплатно.

Мей се впечатли.

– Защо безплатно?

– Е как защо? – попита майка й. – Защото ни е приятел. Защото е един мил млад мъж. И не бързай да въртиш очи или да пускаш някой от твоите остроумни коментари.

Мей си замълча и след като през главата й минаха десетина нелюбезни изказвания по адрес на Мърсър, осъзна, че изпитва великодушие към него. Просто защото той вече не й беше нужен, защото тя беше важен и измерим двигател на световната търговия и защото имаше избор между други двама мъже в Кръга – единият вулканична, калиграфска енигма, която се катери по стените, за да я обладае отзад. Сега Мей вече можеше да си позволи великодушие към горкия Мърсър с чорлавата глава и гротескната тлъста задница.

– Наистина е хубав – каза тя най-сетне.

– Радвам се, че смяташ така – отвърна майка й. – Ще имаш възможност да му го кажеш лично след няколко минути. Ще дойде за вечеря.

– Не – простена Мей. – Моля ви, не.

– Мей – скастри я баща й. – Ще дойде. Точка.

Знаеше, че не може да спори. Вместо това си наля чаша червено вино и докато слагаше масата, изпи половината. Докато Мърсър почука на вратата и сам се покани вътре, лицето й беше почти изтръпнало, а мислите – мъгляви.

– Здрасти, Мей – плахо я прегърна той.

– Полилеят ти е страхотен – каза тя и още, преди да е доизрекла думите, видя въздействието им върху него, затова продължи. – Много е красив.

– Мерси – обърна се към родителите й той, сякаш да се увери, че и те са чули същото.

Мей си наля още вино.

– Наистина – продължи тя. – Знам, че те бива в тези работи. – Когато го каза, се постара да не го поглежда в очите, защото знаеше, че ще проличи скритото в тях съмнение. – Но това ти е най-добрият до момента. Много се радвам, че си вложил толкова много в... Просто се радвам, че любимото ми твое творение е в къщата на нашите.

Мей си извади телефона и снима полилея.

– Какво правиш? – попита Мърсър, макар да изглеждаше доволен, че тя го смята за достоен за снимка.

– Просто исках да го снимам. Виж – показа му го.

Родителите й бяха изчезнали някъде, защото вероятно мислеха, че тя иска да остане насаме с Мърсър. Що за абсурд.

– Добре изглежда – каза той и се вгледа в снимката по-дълго, отколкото Мей очакваше. Очевидно не беше толкова самонадеян, че да се радва на комплименти и открито да се гордее с произведенията си.

– Невероятно изглежда – поправи го тя. Виното я беше окрилило. – Много мило от твоя страна. И знам, че това значи много за тях, особено сега. Внася нещо много важно тук. – Беше я обзела еуфория, която не се дължеше единствено на виното. По-скоро на облекчението и лекотата. Семейството й беше спасено. – Това място беше потънало в мрак.

И за един кратък миг двамата с Мърсър като че ли бяха възвърнали предишното си приятелство. Мей, у която Мърсър вече от години будеше разочарование, граничещо със съжаление, сега си припомни, че той е способен да върши нещата добре. Знаеше, че е състрадателен и много мил, въпреки че тесногръдието му я вбесяваше. Но сега, когато видя това произведение на изкуството – можеше ли да го нарече? – и ефекта му върху къщата, вярата й у Мърсър се възроди.

Това й даде идея. Под претекст, че отива до стаята си да се преоблече, Мей бързо изкачи стълбите. Седна на леглото и за три минути беше качила снимката на полилея на двайсетина страници за дизайн и вътрешен интериор, с препратка към сайта на Мърсър (където стояха единствено телефонният му номер и няколко снимки – не го беше обновявал от години) и имейл адреса му. Ако той не беше достатъчно разумен да си развива бизнеса, то тя с радост можеше да го свърши вместо него.

Когато приключи, завари Мърсър с родителите й около кухненската маса, отрупана със салати, панирано пилешко и зеленчуци. Очите им я проследиха, докато слизаше по стълбите.

– Виках те – каза баща й.

– Предпочитаме да ядем, преди да е изстинало – добави майка й.

Мей изобщо не ги беше чула.

– Извинявайте. Просто... Еха, изглежда страхотно. Татко, не мислиш ли, че полилеят на Мърсър е превъзходен?

– Да. И ти го казах, както и на него самия. Цяла година молихме за някоя от творбите му.

– Просто чаках правилните рога – каза Мърсър. – Доста време мина докато получа наистина добри. – Той обясни как си ги набавя – че купува само от доверени съдружници, хора, които е сигурен, че не са убили елена на лов или, ако са, че е било по заръка на Министерството на риболова и дивеча, за да се контролира популацията.

– Впечатлена съм – каза майка й. – Преди да съм забравила, искам да вдигна тост за... Какво е това?

Телефонът на Мей беше прозвънял.

– Нищо – каза тя. – Но след малко мисля, че ще имам добри новини. Давай, мамо.

– Та, казвах, че вдигам тост за това, че ни...

Сега зазвъня телефонът на Мърсър.

– Извинете ме – каза той и прекъсна повикването, когато успя да извади апарата от джоба си и да напипа копчето.

– Приключиха ли всички? – попита майка й.

– Извинявай, госпожо Холанд – каза Мърсър. – Слушаме те.

Но в този момент телефонът на Мей отново избръмча шумно и когато погледна екрана, тя видя трийсет и седем нови съобщения и коментара в Зинг.

– Нещо, което да очаква вниманието ти?

– Не, още не – каза Мей, макар че беше толкова развълнувана, че едва се сдържаше. Толкова се гордееше с Мърсър и скоро щеше да му покаже нещо за публиката, която би могъл да има и извън Лонгфийлд. Ако за първите няколко минути беше получила трийсет и седем съобщения, след още двайсет отзивите щяха да са стотици.

Майка й продължи.

– Исках да ти благодаря, Мей, за всичко, което направи за здравето на татко си и за моите нерви. И исках да кажем наздраве и за Мърсър като част от семейството и да му благодаря за красивия подарък. – Тя се спря, сякаш очакваше всеки момент да прозвучи следващото бръмчене. – Е, радвам се, че успях да се изкажа. Хайде да ядем. Всичко изстина.

Започнаха да се хранят, но след няколко минути Мей беше чула толкова много съобщения – екранът й постоянно се обновяваше, – че не можеше да чака повече.

– Добре, вече не издържам. Качих снимката на полилея ти, Мърсър, и хората са луди по него! – С грейнало лице, тя вдигна чашата. – Ето за това трябва да кажем наздраве.

Мърсър не изглеждаше доволен.

– Чакай малко. Качила си я къде по-точно?

– Това е страхотно, Мърсър – каза баща й и също си вдигна чашата.

Мърсър обаче не помръдна.

– Къде си я качила, Мей?

– Навсякъде, където трябва – каза тя, – и коментарите са невероятни. Тя прегледа екрана си. – Ще прочета първото. Цитирам: „Леле, прекрасен е“. Това е от известен промишлен дизайнер в Стокхолм. Ето още едно: „Супер е. Прилича на нещо, което видях в Барселона миналата година“. Дизайнер от Санта Фе със собствен магазин. Дава ти три от четири звезди и някои предложения как да го подобриш. Обзалагам се, че можеш да продаваш там, стига да поискаш. И още едно...

Мърсър сложи длани на масата.

– Спри. Моля те.

– Защо? Дори не си чул най-хубавата част. Имаш 122 усмивки в „ДизайнМайнд“, което е невероятно за толкова кратко време. А там имат и класация и си в топ 50 за днес. Всъщност дори знам как да го повишим... – В същия момент Мей осъзна, че подобна активност със сигурност ще качи ПопРанга й над 1800. А ако достатъчно от тези хора си купят от творбите му, това ще й докара стабилна конверсия и търговска стойност...

– Мей. Спри. Моля те, спри. – Мърсър се беше втренчил в нея с малките си кръгли очички. – Не искам да повишавам глас тук, в дома на родителите ти, но или ще спреш, или ще се наложи да си тръгна.

– Само изчакай една секунда – каза тя и запревърта съобщенията в търсене на едно определено, което със сигурност щеше да го впечатли. Беше от Дубай и ако успееше да го намери, знаеше, че съпротивата му ще се изпари.

– Мей – чу да казва майка й. – Мей!

Но Мей не можеше да го намери. Къде? Докато търсеше, чу стърженето на стол по пода. Само че почти беше стигнала до съобщението и не вдигна поглед. Когато откъсна очи от екрана, Мърсър го нямаше, а родителите й се бяха вторачили в нея.

– Мисля, че е много мило от твоя страна да го подкрепяш така – каза майка й, – но не разбирам защо трябваше да го правиш точно сега. Опитвахме се да се насладим на вечерята.

Мей зяпна майка си и пое цялото разочарование и смущение, които можеше да понесе, след което изтича навън и догони Мърсър, който вече се движеше на заден ход с колата по алеята. Успя да се вмъкне на седалката до него.

– Спри!

Очите му бяха безчувствени, безжизнени. Той отпусна газта, сложи ръце в скута си и въздъхна с цялото снизхождение, което успя да изтръгне от себе си.

– Какъв ти е проблемът, Мърсър?!

– Мей, помолих те да спреш и ти не спря.

– Какво, да не ти нараних чувствата?

– Не, нарани ми мозъка. Караш ме да си мисля, че си напълно побъркана. Помолих те да спреш, а ти не спря.

– Няма да спра да се опитвам да ти помогна!

– Не съм те молил да ми помагаш. И не съм ти дал позволение да качваш снимки на творбите ми.

– Творбите ти! – Мей долови в гласа си нещо остро, което знаеше, че не бива да е там и че в никакъв случай няма да помогне.

– Саркастична си, Мей, и злобна, и коравосърдечна.

– Какво? Точно обратното съм на коравосърдечна, Мърсър. Опитвам се да ти помогна, защото вярвам в това, което правиш.

– Не е вярно, Мей. Просто не можеш да позволиш на нищо да живее в една стая. Моите творби живеят в една стая. Никъде другаде. И така искам да си остане.

– Значи не искаш бизнес?

Мърсър погледна през стъклото, после се облегна назад.

– Мей, повече от всякога усещам как някакъв култ превзема света. Знаеш ли какво се опитаха да ми продадат онзи ден? Всъщност съм сигурен, че по някакъв начин е свързано с Кръга. Чувала ли си за „Домко“? Някакво приложение, с което телефонът ти сканира къщата за баркодовете на всички продукти...

– Да. После поръчва нови, ако нещо ти свършва. Гениално е.

– И ти смяташ, че това е хубаво? Знаеш ли как ми го представиха? Обичайната утопия. Този път казаха, че щяло да намали замърсяването. Ако магазините знаели какво искат клиентите им, нямало да има свръхпроизводство и свръхдоставки, и нямало да трябва да изхвърлят нещата, когато не се купят. И като всичко останало, което вие там създавате, звучи идеално, прогресивно, но ви носи още по-голям контрол, още повече централно проследяване на всичко, което вършим.

– Мърсър, Кръгът се състои от хора като мен. Какво искаш да ми кажеш, че всичките сме седнали в някаква стая и те гледаме и кроим планове как да завладеем света?

– Не. Първо, знам, че всички са хора като теб. И точно това е страшното. Поотделно вие не знаете какво вършите групово. Но второ, не приемай за даденост, че лидерите ви са благосклонни. Години наред царяха едни щастливи времена, в които главните интернет пътища се контролираха от наистина свестни хора. Или поне не бяха отмъстителни хищници. Само че винаги съм се притеснявал какво ли ще стане, ако някой реши да използва тази власт, за да накаже всички, които му се опълчат.

– Какво намекваш?

– Мислиш ли, че е просто съвпадение как всеки път, когато някой конгресмен или блогър заговори за монопол, изведнъж се оказват заплетени в най-ужасния секс-порно-магьоснически скандал? От двайсет години насам интернет може да съсипе всеки за броени минути, но преди вашите Трима Мъдреци, или поне преди един от тях, никой не беше дръзнал да го направи. Не ми казвай, че не ти е минавало през ума.

– Такъв си параноик! Теориите на конспирацията винаги са ме депресирали, Мърсър. Звучиш толкова демоде. И да ми казваш, че „Домко“ е някакво ново, страховито нещо... Преди сто години млекарите са ти носели млякото до вратата. Знаели са кога имаш нужда. И месарите са ти продавали месо, и хлебарите са ти носели хляб...

– Само че млекарят не ми е сканирал къщата! Всичко с баркод може да бъде сканирано. В момента милиони телефони сканират къщите на хората и изнасят тази информация на бял свят.

– И какво от това? Не искаш никой да знае колко тоалетна хартия ползваш ли? Производителят на тоалетна хартия да не те потиска по някакъв начин?

– Не, Мей, различно е. Онова би било по-лесно за разбиране. Тук обаче не говорим за потисници. Никой не те кара да го правиш. Ти доброволно си слагаш хомота. И доброволно ставаш пълен социален аутист. Вече не можеш да възприемаш основни човешки сигнали на комуникация. Седиш на масата с три други човешки същества, които те гледат в очите и се опитват да комуникират с теб, а ти гледаш екрана и търсиш непознати от Дубай.

– И ти не си света вода ненапита, Мърсър, имаш имейл акаунт, имаш уебсайт.

– Добре, ще ти го кажа, въпреки че ме боли. Вече не си особено интересна. Седиш зад бюрото по дванайсет часа на ден и нямаш с какво да се похвалиш, освен с някакви цифри, които няма да съществуват и никой няма да помни след седмица. Не оставяш след себе си доказателство, че някога си живяла. Нито следа.

– Майната ти, Мърсър.

– И по-лошото, вече не правиш нищо интересно. Нищо не виждаш, нищо не казваш. Парадоксът е, че си мислиш, че си в центъра на нещата и че това прави мнението ти по-ценно, но ти самата ставаш все по-безжизнена. Обзалагам се, че от месеци не си правила нищо, което да не включва екран. Прав ли съм?

– Такъв си задник, Мърсър...

– Изобщо излизаш ли навън?

– Ти, значи, си интересният, така ли? Идиотът, които прави полилеи от части на мъртви животни? Ти си кралят на всичко изумително?

– Знаеш ли какво си мисля, Мей? Че докато седиш на бюрото и пращаш усмивки, ти си мислиш, че живееш някакъв невероятен живот. Коментираш някакви работи и това замества реално да ги вършиш. Гледаш снимки от Непал, натискаш някакво копче с усмивка и вече си мислиш, че си била там. А какво ще стане, ако наистина вземеш, че отидеш?

Ами ТъпРангът ти или някоя друга простотия ще спадне под допустимите нива! Мей, осъзнаваш ли колко невъзможно скучна си станала?

От години насам Мърсър беше човекът, който я отвращаваше най-много на целия свят. Не беше нещо ново. Винаги я беше влудявал. С професионалното си самодоволство. С антикварните си глупости, И най-вече с непоклатимото си убеждение – абсолютно погрешно, – че я познава. Познаваше онези нейни страни, които харесваше и с които беше съгласен, и се преструваше, че това е истинската й същност. Нищо не знаеше.

Но с всеки изминат километър обратно към кампуса се чувстваше все по-добре. С всеки километър, който добавяше между себе си и тази свиня. Гадеше й се само при мисълта, че някога е спала с него. От някакъв демон ли е била обладана? През тези три години тялото й трябва да е било обсебено от някоя отвратителна сила, която не й е позволила да прозре колко нищожен е той всъщност. Не беше ли дебел още тогава? Кой, за бога, е дебел още от гимназията? И на мен ми разправя за седене зад бюрото, когато той е с 20 килограма наднормено тегло. Не беше наред този човек.

Никога повече нямаше да му проговори. Знаеше го и това я успокояваше. Облекчението се разля по тялото й като топла вода. Нямаше нито да му проговори, нито да му пише. Щеше да настоява родителите й да прекъснат всякакви взаимоотношения с него. Планираше също да унищожи полилея – неволно. Би могла да инсценира нахлуване с взлом. Мей се засмя при мисълта как ще заличи този тлъст идиот от живота си. Това грозно, вечно потно подобие на мъж никога повече нямаше да има думата в нейния свят.

Видя табелата на „Океанската русалка“, но не й направи никакво впечатление. Подмина отбивката и не почувства нищо. Секунди по-късно обаче вече слизаше от магистралата и се връщаше към плажа. Наближаваше десет вечерта и тя знаеше, че отдавна са затворили. Какви ги върши тогава? Нали не реагира на глупавите въпроси на Мърсър какво прави и какво не прави навън? Просто иска да види дали случайно не е отворено. Ясно е, че няма да е, но може би Марион още е там и може би ще да й даде да покара за половин час? В крайна сметка си живее в караваната. Може да я хване да се разхожда наоколо и да успее да я убеди.

Паркира и надникна през телената ограда, но не видя никого, само затворената будка за регистрация и редиците каяци и падълбордове. Почака с надеждата да забележи нечий силует в караваната, но не видя нищо. Светлината вътре беше слаба, розовееща, нямаше никого.

Отиде до малкия плаж и се загледа в лунната светлина, която играеше по спокойната вода на залива. Седна. Не й се прибираше, въпреки че нямаше смисъл да стои тук. Главата й беше пълна с мисли за Мърсър и огромното му невръстно лице, и всичките тъпотии, които й наговори тази вечер и всички вечери. Със сигурност за последен път се опитваше да му помогне по какъвто и да било начин. Мърсър принадлежеше на миналото й, самият той беше минало – антика, глупава вехтория, която може да захвърли на тавана.

Изправи се и реши да се заеме с ПопРанга си, но изведнъж забеляза нещо странно. На отсрещната страна на оградата, извън комплекса, стоеше нещо голямо, подпряно не особено стабилно. Беше или падълборд, или каяк и Мей бързо се запъти към него. От по-близо видя, че е каяк с гребло, облегнат на външната страна на оградата. Нямаше никаква логика да е там. Никога досега не беше виждала някой да стърчи така и бе сигурна, че Марион няма да му се зарадва, ако го види. Единственото обяснение, което й хрумна, беше, че някой го е докарал обратно след като са затворили и се е опитал да го остави възможно най-близо до комплекса.

Мей реши, че най-малкото, което може да направи, е да го свали на земята, за да не падне през нощта. Внимателно го пусна на пясъка, изумена всъщност колко е лек.

Тогава се замисли за друго. Водата беше на няма и трийсет метра и спокойно можеше да завлече каяка дотам. Броеше ли се за кражба, ако заемеш каяк, който вече е бил зает? В крайна сметка не го беше прехвърлила тя през оградата, само удължаваше времето на някого, който така или иначе го беше просрочил. Щеше да го върне след час-два и никой нямаше и да разбере.

Пусна греблото вътре и повлачи каяка няколко метра по пясъка, сякаш да вкуси действието си. Кражба ли е? Марион със сигурност щеше да я разбере. Все пак беше свободна душа, не някоя спечена злобарка, а изглеждаше като човек, който би направил същото, ако беше на мястото на Мей. Е, нямаше да й хареса, ако някой тръгне да я държи отговорна, но имаше ли такава вероятност? Не можеше тя да е виновна, ако каякът е бил взет без нейно знание, нали?

Мей вече стоеше на брега и носът на каяка беше мокър. Когато усети водата под него и как течението сякаш го дърпаше към дълбините на залива, Мей знаеше, че ще го направи. Единственият проблем беше, че няма жилетка. Жилетката се бе озовала зад оградата. Но водата беше толкова спокойна, че Мей не виждаше реална опасност, стига да се придържа близо до брега.

Но когато се отдалечи от плажа и усети тежкото стъкло под себе си, видя колко бързо се придвижва и реши, че може и да не остане в плитчината. Че тази нощ ще стигне до Блу Айлънд. Ейнджъл Айлънд беше лесен, хората ходеха дотам постоянно, но Блу Айлънд беше странен, назъбен, пуст. Мей се усмихна при мисълта да се озове там и усмивката й стана още по-широка, когато си представи Мърсър и самонадеяната му физиономия – изненадан, победен. Твърде дебел е, за да се побере в каяк, помисли си тя, и твърде мързелив изобщо да излезе от пристанището. Мъж, запътил се бързо към трийсетте, който прави полилеи от рога, да й държи лекции за живота – на нея, която работи в Кръга! Каква смешка. И освен че беше в Топ2К и бързо се издигаше в ранговете, Мей беше и смела, можеше да излезе с каяк посред нощ в черните води на залива, за да изследва остров, който Мърсър може да види само през телескоп, докато си седи на разплутия задник и боядисва животински части със сребърна боя.

Курсът й не почиваше на никаква логика. Не знаеше нищо за подводните течения в залива, нито за риска да се приближи твърде много до преминаващи по близкия маршрут танкери, особено при положение че бе невидима за тях в тъмнината. И че докато стигне или поне се приближи до острова, условията може да станат твърде опасни, за да се върне. Но тласкана от някаква сила дълбоко в себе си, мощна и неконтролируема като желание за сън, Мей знаеше, че няма да спре, докато не се добере до Блу Айлънд, освен ако нещо не й попречи. Стига вятърът да не се засилеше и водата да останеше спокойна, щеше да стигне.

Докато гребеше покрай лодките и вълноломите, погледна на юг и се опита да намери шлепа, на който живееше онази двойка, но силуетите в далечината бяха неясни, а и надали нещо щеше да свети толкова късно. Продължи да се движи по курса си и порейки водата, бързо остави акостиралите яхти зад гърба си. Озова се в кръглия търбух на залива.

Чу кратък плисък отзад и когато се обърна, видя черната глава на тюлен, който се подаваше от водата едва на няколко метра от нея. Зачака го да се потопи обратно, но той остана на повърхността, втренчен в нея. Извърна се напред и продължи да гребе към острова, а тюленът я последва за известно време, сякаш искаше да види това, което и тя. Мей за миг се зачуди дали ще плува с нея докрай, или пък е тръгнал към скалите близо до острова, където неведнъж беше виждала тюлените да се припичат, докато караше по моста над тях. Но когато се обърна отново, тюлена го нямаше.

Водата остана тиха и навътре. Местата, които обикновено ставаха бурни, подвластни на океанските ветрове, тази нощ бяха абсолютно спокойни и Мей бързо напредваше. За двайсет минути беше изминала половината път до острова, или поне така й се стори. Невъзможно беше да прецени разстоянието, особено нощем, но островът ставаше все по-голям и вече различаваше някои черти на скалите, които досега никога не бе виждала. Видя някаква лъскава повърхност на върха, която луната озаряваше в ярка сребърна светлина. Видя останките от нещо, което беше сигурна, че е прозорец, полегнал на черния пясък край брега. В далечината чу сирена за мъгла някъде от протока Голдън Гейт. Там мъглата сигурно е гъста, помисли си, макар че във водите, в които плуваше в момента, на едва няколко километра оттам, нощта беше ясна, а луната — сияйна и почти пълна. Трептящото й отражение беше неземно, толкова ярко, че трябваше да примижи. Замисли се за скалите, където беше виждала тюлени и морски лъвове. Дали ще са там, дали ще избягат, преди да стигне? От запад повя бриз, тихоокеански вятър, който се плъзгаше по хълмовете, и тя за миг се спря, за да прецени обстановката. Ако повеят се засилеше, щеше да се наложи да обърне. В момента беше по-близо до острова, отколкото до брега, само че ако водата се развълнуваше, ставаше твърде опасно да е в каяка, сама и без жилетка. Но колкото внезапно се беше появил вятърът, толкова бързо и изчезна.

Силен жужащ звук привлече вниманието й на север. Към нея се носеше лодка, нещо като буксир. На покрива на кокпита видя бяло-червени светлини – очевидно беше някакъв патрул, може би бреговата охрана, и плуваха достатъчно близо, че да я забележат. Ако останеше изправена, силуетът й щеше бързо да я издаде.

Сниши се към коритото на каяка, надявайки се, че ще сметнат формата за скала или дънер, тюлен или просто широка черна гънка във водата, която нарушава сребристия блясък на залива. Шумът на двигателя стана по-силен и Мей беше убедена, че всеки момент ще е в центъра на ярък лъч светлина, но лодката бързо отмина и тя остана незабелязана.

Последният напън до острова беше толкова скоростен, че Мей постави под съмнение преценката си за разстоянието. Както си мислеше, че е най-много по средата на пътя, в следващия миг се плъзгаше към плажа на острова, като че ли тласкана от силен попътен вятър. Бързо изкара каяка на пясъка, изцяло извън водата. Спомни си за един случай, когато бързо надигащият се прилив едва не й отмъкна лодката, и обърна каяка напреки на водата, укрепвайки го с големи камъни във всеки край.

Изправи се и, макар запъхтяна, се почувства силна, огромна. Колко странно беше да е тук, помисли си тя. Наблизо имаше мост и от него беше виждала острова стотици пъти, но абсолютно безлюден, нито човек, нито животно. Никой не се престрашаваше, никого не го беше грижа. А тя защо беше толкова любопитна? Осъзна, че това е единственият или поне най-добрият начин да стигне до тук. Марион не би й позволила да стигне толкова надалеч и дори може би щеше да изпрати лодка да я намери и прибере. А бреговият патрул не разубеждаваше ли постоянно хората да идват насам? Да не би островът да беше частен? Всички тези въпроси и притеснения в момента бяха без значение, защото беше тъмно, никой не можеше да я види и никой нямаше да знае, че е била тук. Освен нея.

Обиколи наоколо. Плажът ограждаше по-голямата част от острова на юг, след което отстъпваше пред стръмни скали. Нагоре нямаше опора за катерене, а отдолу кипеше водата, затова тя се върна по пътя, по който беше дошла. Склонът на хълма беше неравен и каменист, а брегът безинтересен.

По него се протягаше широка ивица от водорасли, рачешки черупки и плавей и тя прокара ръка през тях. Лунната светлина придаваше на водораслите онзи фосфоресциращ отблясък, който беше забелязала и преди, но сега сякаш те самите излъчваха някакво разноцветно сияние. За миг се почувства все едно стои край някой воден басейн на самата луна – всичко наоколо бе изрисувано в изопачена палитра от цветове. Това, което трябваше да е зелено, й се струваше сиво, всичко синьо пък изглеждаше сребърно. Всичко, което виждаше в момента, не беше виждала никога досега. И докато през главата й минаваха тези мисли, с крайчеца на окото си мярна стремглаво спускаща се над океана падаща звезда. Беше й се случвало само веднъж преди и нямаше как да знае със сигурност дали дъгата от светлина, която изчезна зад тъмните хълмове, е същото. Но какво друго можеше да е? Остана така, седнала на плажа, загледана в онова местенце, където видя звездата, като че ли можеше да види друга или тази би могла да е прокарала път за цял метеоритен дъжд.

Но реално знаеше, че просто отлага това, което най-много й се искаше да направи – да се изкачи до ниския връх на скалите – и скоро се зае тъкмо с това. Нямаше пътека и този факт й достави голямо удоволствие – никой, или почти никой, не беше стъпвал там, където стъпваше тя сега. Закатери се нагоре, като се ловеше за туфите трева и коренищата, а за опора използваше тук-таме издадените камъни. Спря само веднъж, когато стигна до голяма, добре очертана кръгла дупка в склона. Вероятно беше бърлогата на някое животно, но нямаше представа какво. Представи си, че е убежище на зайци или лисици, змии, къртици или мишки, всяко от които й се струваше еднакво възможно и невъзможно точно тук, след това продължи нагоре, нагоре. Не беше трудно. След броени минути беше на върха, край един самотен бор с нейните размери. Изправи се до него, подпря се за равновесие на грубото му стъбло и се обърна назад. Видя малките бели прозорчета на града в далечината. Загледа се по хода на един танкер, който тежко отнасяше със себе си съзвездие от червени светлинки в Тихия океан.

Плажът изведнъж й се стори толкова далеч под нея, че стомахът й се преобърна. Погледна на изток, където вече виждаше по-ясно камъните на тюлените, върху които в момента десетина бяха налягали и спяха. Погледна моста отгоре, не Голдън Гейт, а друг, по-малък, по който се стичаше бял поток от коли, непрестанен въпреки късния час, и се зачуди дали някой може да види човешкия й силует на фона на сребристия залив. Спомни си какво беше казал веднъж Франсис – че никога не е знаел, че под моста има остров. Повечето шофьори и техните пътници нямаше да гледат надолу към нея, нямаше да имат и бегла представа за съществуването й.

Тогава, още хваната за кокалестия ствол на дървото, за първи път забеляза гнездо, сгушено в по-горните клони. Не посмя да го докосне, за да не наруши баланса на миризмите и структурата му, но много й се искаше да види какво има вътре. Стъпи на един камък, опитвайки се да надникне в гнездото, но не стигаше достатъчно високо. Дали не можеше да го вдигне, само за да погледне? Само за секунда? Можеше, защо не, после щеше да го върне обратно... Не. Знаеше, че не бива. Иначе щеше да повреди каквото и да имаше вътре.

Седна на земята с лице на юг, където виждаше светлините, мостовете, пустите черни хълмове, които деляха залива от океана. Знаеше, че всичко това е било под водата преди милиони години. Всички тези носове и острови са били толкова дълбоко, че едва ли са се броели и за хребети по океанското дъно. Над залива се загледа в две птици, чапли или рибарчета, които се плъзгаха близо над водата, запътени на север, и за известно време остана така, докато умът й все повече се изпразваше. Представи си лисиците, които може би лежаха някъде под нея, раците, които може би се криеха под камъните на брега, хората в колите, които може би минаваха над нея, мъжете и жените в буксирите и танкерите, които пристигаха или потегляха, въздишаха, видели всичко. Поигра си на догадки за всяко нещо, което може би живее и се движи целеустремено или се носи безцелно в недрата на водата под нея, но за нищо не се замисли твърде дълбоко. Достатъчно й бе да съзнава всички милиони възможни пермутации наоколо и да се чувства комфортно с мисълта, че никога нямаше, а и не можеше, да знае особено много.

Когато стигна обратно до плажа на Марион, на пръв поглед всичко изглеждаше както го беше оставила. Не се виждаше жива душа и светлината в караваната все още се мъжделееше, розовееща и слаба.

Мей скочи на брега, където краката й потънаха дълбоко в мокрия пясък, и затегли каяка по плажа. Мускулите й бяха претоварени и тя спря, пусна каяка и се протегна. С ръце над главата погледна към паркинга и видя колата си, но до нея вече имаше и друга. И докато я оглеждаше и се чудеше да не би Марион да се е върнала, изведнъж я заслепи ярка бяла светлина.

– Не мърдай – изгърмя глас през високоговорител.

Мей инстинктивно се извърна.

– Стой на място! – блъсна я гласът отново, този път с жлъч.

Тя замръзна, но едва запази равновесие и за миг се притесни колко ли ще издържи в тази поза, но нямаше нужда. Две сенки се спуснаха върху нея, подхванаха я грубо и закопчаха с белезници ръцете й зад гърба.

Мей седеше на задната седалка в патрулката, а полицаите, вече по-спокойни, се опитваха да преценят дали това, което им казваше – че е редовен клиент, че има членство и просто се е забавила, – би могло да е истината. Бяха се свързали с Марион по телефона и тя беше потвърдила, че Мей й е клиент, но когато я попитаха дали Мей е взимала каяк под наем предишния ден и просто е закъсняла, Марион каза, че веднага идва и затвори.

Двайсет минути по-късно Марион пристигна. Седеше на предната седалка на стар червен пикап до брадат шофьор, който изглеждаше слисан и раздразнен. Когато я видя как залита по пътя към полицейската кола, на Мей й стана ясно, че е пияна, както може би и брадатият мъж. Той още седеше в колата и като че ли нямаше намерение да мръдне оттам.

Когато приближи патрулката и видя Мей със закопчани зад гърба ръце, Марион сякаш в миг изтрезня.

– О, боже мили – завтече се тя към Мей. Обърна се към полицаите. – Това е Мей Холанд. Редовен клиент. Тук е като у дома си. Как, за бога, се е стигнало до това? Какво става?

Полицаите обясниха, че са получили два независими сигнала за евентуална кражба.

– Едното обаждане беше от гражданин, който пожела да остане анонимен. – Тогава се обърнаха към Мей. – А другия сигнал получихме от една от собствените ви камери, госпожо Льофевър.

Мей се въртя в леглото цяла нощ. Адреналинът не й даваше мира. Как можа да постъпи толкова глупаво? Не беше крадец. Ами ако Марион не я беше спасила? Можеше да изгуби всичко. Щяха да се обадят на родителите й да платят гаранцията, а мястото й в Кръга щеше да е загубено. Никога не беше получавала и един фиш за превишена скорост, никога не се беше вкарвала в каквито и да е проблеми, а сега изведнъж открадна каяк за хиляда долара.

Но всичко свърши и на раздяла Марион дори настоя скоро пак да дойде. „Знам, че ще ти е неудобно, но искам да се върнеш. Ако трябва, с кучета ще те докарам.“ Ясно й беше, че Мей ще се чувства толкова гузна, толкова ще я е срам, че няма да иска да погледне Марион в очите.

Въпреки всичко, когато се събуди след няколко часа трескав сън, Мей изпита странно чувство за свобода, сякаш се бе събудила от кошмар и сега осъзнаваше, че всичко е било сън. Започна деня си на чисто и отиде на работа.

Влезе в системата в осем и трийсет. Рангът й беше 3892. Цяла сутрин работи с невероятната целенасоченост, постижима в продължение на няколко часа след една почти безсънна нощ. В главата й периодично изплуваха спомени от миналата вечер – тихата сребриста вода, самотният бор на острова, ослепителната светлина на патрулката, синтетичната миризма в купето, идиотският разговор с Мърсър, – но тези спомени избледняваха, или поне тя ги караше да избледнеят, докато не получи съобщение от Дан на втория си екран: „Моля, ела в офиса ми възможно най-скоро. Джаред ще те покрие“.

Мей хукна нататък и когато стигна до вратата, Дан стоеше прав, в готовност. По лицето му сякаш беше изписано някакво задоволство, че се е отзовала толкова бързо. Той затвори вратата и двамата седнаха.

– Мей, знаеш ли за какво бих искал да разговаряме?

Това тест ли беше, да види дали ще го излъже?

– Съжалявам, не знам – пробва тя.

Дан бавно примигна.

– Мей. Последен шанс.

– Да не би да е за вчера? – Ако Дан не знаеше за полицията, можеше да си измисли нещо друго, което се е случило късно вечерта.

– Да, за това е. Мей, нещата са много сериозни.

Знае. Божичко, знае. Някъде дълбоко в себе си Мей осъзна, че Кръгът вероятно получава сигнал всеки път, когато арестуват или разпитват някой служител в полицията. Съвсем логично.

– Но нямаше никаква глоба – възрази Мей. – Марион изясни цялото положение.

– Марион е собственичката, така ли?

– Да.

– Добре, Мей, но и двамата знаем, че е било извършено престъпление, не съм ли прав?

Мей не знаеше какво да каже.

– Виж, ще ти спестя гоненицата. Знаеше ли, че един служител на Кръга, Гари Кац, наскоро е сложил камера на онзи плаж?

Сърцето й потъна в петите.

– Не, не знаех.

– Както и Уолт, синът на собственичката?

– Не знаех.

– Добре, първо на първо, това само по себе си е притеснително. От време на време ходиш да караш каяк, нали така? Виждам го в профила ти. Джосая и Дениз казват, че сте си поговорили за това.

– Да, ходя понякога. Не бях карала от известно време.

– Но никога не ти е хрумвало да провериш какви са условията?

– Не. Но знам, че трябва. Само че всеки път, когато отивам, някак става импулсивно. Плажът ми е на път от къщата на нашите и...

– И вчера си била у тях? – попита Дан с тон, от който й стана ясно, че ако отговори с „да“, той ще се ядоса още повече.

– Бях... само за вечеря.

Дан се изправи и й обърна гръб. Чуваше дъха му, който излизаше с гневни залпове. Обзе я ясното чувство, че всеки момент ще бъде уволнена. Сети се за Ани. Можеше ли да я спаси? Не и този път.

– Така – каза Дан. – Значи, отиваш си до вкъщи, пропускайки всякакви събития тук, и по обратния път спираш при каяците, след като вече е затворено. Не ми казвай, че не си знаела, че вече не работят.

– Предположих, но просто исках да съм сигурна.

– И когато виждаш един каяк от външната страна на ограждението, просто решаваш да го вземеш.

– Под наем. Имам членство.

– Виждала ли си записа?

Дан се обърна към екрана на стената. Мей видя плажа, ясно осветен от луната и заснет от широкоъгълна камера. Индикаторът в долния ъгъл на екрана показваше 10:14 вечерта.

– Не смяташ ли, че подобна камера би ти била от полза? – попита той. – Поне заради условията? – Не изчака отговор. – Да видим и теб самата.

Той превъртя за няколко секунди и Мей видя как собствената й тъмна фигура се появява на плажа. Всичко беше съвсем ясно – изненадата й, че намира каяка, моментите на решителност и колебание, след това бързото завличане на каяка до водата и извън кадър.

– Добре, както сама виждаш, съвсем очевидно е – знаеш, че извършваш нещо нередно. Това не е поведение на човек, който има твърда уговорка с Мардж или както там беше. Да, радвам се, че двете сте успели да нагодите историите си и не са ви арестували, тъй като това щеше да направи позицията ти тук невъзможна. В Кръга не работят престъпници. Но все пак, честно казано, от всичко това ми се повдига. Лъжи и недомлъвки. Направо не мога да повярвам, че в момента говорим за това.

Отново я заля онова чувство, някаква вибрация във въздуха, че ще я уволнят. Но ако беше така, Дан нямаше да похаби толкова време за нея, нали? А и би ли уволнил някого, нает от Ани, която стоеше толкова над него? Ако я уволняваха, щеше да го разбере от самата Ани. Затова Мей просто стисна зъби, с надеждата, че нещата ще се развият в друга посока.

– Така, кажи ми, какво липсва тук? – попита Дан и посочи замръзналия на екрана образ на Мей, която се качваше в каяка.

– Не знам.

– Наистина ли не знаеш?

– Позволение да използвам каяка?

– Със сигурност – каза той рязко, – но какво друго?

Мей поклати глава.

– Съжалявам. Не знам.

– Обикновено не носиш ли жилетка?

– Да, да, нося. Но бяха от другата страна на оградата.

– Ами ако нещо ти се беше случило, не дай боже, как щяха да се почувстват родителите ти? Ами Мардж?

– Марион.

– Как щеше да се почувства тя? Една-единствена нощ и бизнесът й е приключил. Край. И всички хора, които работят за нея, остават без работа. Затварят плажа. Карането на каяк в залива, като бизнес, отива по дяволите. Единствено и само заради твоята безотговорност. И, извини ме за откровеността, заради твоя егоизъм.

– Така е – промълви Мей, когато жилото на истината я прободе. Беше постъпила егоистично. Не беше помислила за нищо друго, освен за собствените си желания.

– Тъжно е, защото така добре вървеше напред. ПопРангът ти е цели 1668 точки. Конверсионният ти рейтинг и търговската ти стойност бяха в топ четвъртината. И сега това. – Дан въздъхна тежко. – Но колкото и притеснително да е всичко това, то все пак ни дава възможност за безценен урок. И имам предвид безценен урок на животопроменящо равнище. Тази позорна случка ти дава възможност да се срещнеш със самия Еймън Бейли.

Мей неволно ахна.

– Да. Прояви интерес към случая, когато осъзна до каква степен това се припокрива с личните му интереси и като цяло с целите на Кръга. Би ли разговаряла с Еймън на тази тема?

– Да – успя да промълви тя. – Разбира се.

– Чудесно. Той доста се вълнува за срещата ви. В шест часа довечера ще те заведат в офиса му. Моля те, използвай времето дотогава да си събереш мислите.

В главата й кънтяха самообвинения. Мразеше се. Как можа да го направи?! Да си рискува работата! Да изложи най-добрата си приятелка! Да застраши здравната осигуровка на татко си! Несъмнен идиот, но това не клони ли и към шизофрения? Какво я прихвана миналата нощ? Кой, за бога, върши такива неща? Умът й спореше сам със себе си, докато тя работеше трескаво, опитвайки се да свърши нещо забележително, с което да покаже отдадеността си към компанията. Обработи 140 клиентски запитвания, рекорден брой, докато отговаряше на 1129 въпроса от проучването на Кръга и същевременно се грижеше за новаците. Средната оценка на екипа беше 98, с което нямаше как да не се гордее, макар и да знаеше, че това се дължи на известна доза късмет, както и на приноса на Джаред – който беше наясно какво се случва с Мей и й предложи помощ. В пет часа затвориха потока и Мей се отдаде на ПопРанга си за четирийсет и пет минути, в които успя да го вдигне от 1827 на 1430 – процес, който й отне 344 коментара и почти хиляда усмихнати и намусени емотикона. Повиши конверсията си, като сподели мнение по 38 главни и 44 по-второстепенни теми, а търговската й стойност достигна 24 050 долара. Беше сигурна, че Бейли ще забележи и оцени активността й, тъй като от Тримата Мъдреци той най-много се интересуваше от ПопРанга.

В 5:45 часа някой я повика по име.

– Мей Холанд?

Вдигна поглед и видя на вратата непознат мъж на около трийсет. Отиде да го посрещне.

– Да, аз съм.

– Казвам се Донтей Питърсън. Работя с Еймън и той ме помоли да те придружа до офиса му. Готова ли си?

Поеха по същия маршрут, по който бяха вървели с Ани, и в един момент Мей осъзна, че Донтей не знае, че тя е ходила в офиса на Бейли и преди. Ани не я беше заклела да го пази в тайна, но след като Донтей не знаеше, и Бейли вероятно не знаеше, следователно трябваше да си държи устата затворена.

Докато стигнат до дългия червен коридор, Мей се беше изпотила. Усещаше реките, които се стичаха от мишниците й. Краката си обаче не усещаше изобщо.

– Ето един интересен портрет на Тримата Мъдреци – каза Донтей, когато се спряха пред вратата. – Рисувала го е племенницата на Бейли.

Мей се престори на изненадана от картината и сподели очарованието си от невинността и проницателността й.

Донтей хвана огромното чукало и похлопа на вратата. Тя се открехна и усмихнатото лице на Бейли изпълни отвора.

– Ето ги! Здравей, Донтей, здравей, Мей! – Той се усмихна още по-широко, когато осъзна римата. – Заповядайте!

Беше облечен с резедав свободен панталон и бяла риза и изглеждаше като току-що излязъл от банята. Мей проследи погледа му из стаята и Бейли се почеса по тила, едва ли не сконфузен от това колко добре се е справил.

– Това е любимата ми стая. Много малко хора са я виждали. Не че искам да се правя на потаен или нещо такова, просто не ми остава време за развеждане на гости. Виждала ли си нещо подобно досега?

Искаше й се да каже, че всъщност е виждала тъкмо тази стая, но знаеше, че не може.

– Ни най-малко – отговори тя.

В този миг по лицето на Бейли пробягна лек спазъм, който сякаш доближи левия крайчец на окото му до лявата страна на устата.

– Благодаря ти, Донтей – каза той.

Донтей се усмихна и си тръгна, затваряйки тежката врата зад гърба си.

– Е, Мей – първо, искаш ли чай?

Бейли стоеше пред старинен сервиз за чай. От сребърния чайник се издигаше спираловидна струйка пара.

– Ами, да.

– Зелен? Черен? – попита той с усмивка. – Сив?

– Зелен, благодаря. Но не беше нужно...

Бейли внимателно започна да налива от чайника.

– Отдавна ли се познавате с любимата ни Ани?

– Да. От втори курс в колежа. Вече пет години.

– Пет! Ами че това са, колко... трийсет процента от живота ти!

Мей знаеше, че Бейли доста щедро закръгля, но се засмя тихо.

– Така излиза. Дълго време е.

Той й подаде чаша в чинийка и я покани с ръка да седне на единия от двата меки кожени фотьойла. Сам потъна в другия с тежка въздишка и подпря глезен на коляното си.

– Е, Ани е много важна за нас тук и същото се отнася за теб, Мей. Ани говори за теб като за потенциално много ценен член на тази общност. Вярваш ли, че е възможно?

– Че мога да съм ценна тук?

Бейли кимна и подухна чая си. Погледна я над чашата с немигащи очи. Мей срещна погледа му, но след миг не устоя и извърна очи встрани, където отново видя лицето му, този път в рамка на близката лавица. Беше черно-бяла семейна снимка, на която трите му дъщери стояха около седналите си родители. Синът му седеше в скута на Бейли, облечен в анцуг и с фигурка на Железния човек в ръка.

– Ами, надявам се – отговори тя. – Давам всичко от себе си. Обожавам Кръга и не бих могла да опиша колко съм благодарна за възможността да съм тук.

– Чудесно, чудесно. Е, кажи ми, как се чувстваш след случилото се снощи? – Бейли зададе въпроса сякаш от чисто любопитство, все едно отговорът й можеше да поеме в безброй посоки.

Картите бяха свалени. Нямаше какво да крие.

– Ужасно. Почти не спах. Толкова ме е срам, че направо ми се повръща. – Никога нямаше да употреби тази дума, ако разговаряше със Стентън, но усещаше, че Бейли би оценил подобно откровение.

Той се подсмихна едва доловимо и продължи нататък.

– Мей, нека те попитам нещо: щеше ли да постъпиш по друг начин, ако знаеше за камерите наоколо?

– Да.

Бейли кимна със съчувствие.

– Добре. А как по-точно?

– Нямаше изобщо да го направя.

– Защо не?

– Защото щях да знам, че ще ме заловят.

Бейли наклони глава.

– Само затова?

– Ами, нямаше да искам никой да види какво правя. Не беше редно. И е много срамно.

Той остави чашата на масата до себе си и положи ръце в скута, сплел пръсти в нежна прегръдка.

– Значи, по принцип, би ли казала, че човек се държи по различен начин, когато знае, че го наблюдават?

– Да, разбира се.

– И когато може да бъде държан под отговорност?

– Да.

– И когато поведението му ще бъде записано и запаметено. Когато ще бъде достъпно за всеки, по всяко време. И записът ще съществува вечно.

– Да.

– Добре. А спомняш ли си онази моя реч по-рано през лятото, за крайната цел на „Окото на промяната“?

– Знам, че ще предотврати голяма част от престъпността, ако има пълно покритие.

Бейли изглеждаше доволен.

– Правилно, точно така. Обикновени граждани като Гари Кац и Уолт Льофевър, в този случай, които са си направили труда да поставят камерите, допринасят за сигурността на всички ни. В нашия случай престъплението е дребно и, слава богу, няма жертви. Жива и здрава си. Бизнесът на Марион и каяк индустрията като цяло не пострадаха. Но една-единствена проява на себичност от твоя страна можеше да застраши всичко това. Една-единствена постъпка би могла да окаже влияние върху безброй други неща. Съгласна ли си?

– Да. Зная, така е. Безотговорно беше. – Мей отново се почувства като недалновиден човек, който за пореден път е застрашил всичко, което му дава Кръгът. – Господин Бейли, не мога да повярвам, че постъпих така. И знам, че се чудите дали изобщо имам място тук. Просто искам да знаете колко много ценя позицията си, както и вярата ви в мен. И ми се иска да го докажа. Бих направила всичко, за да ви се реванширам. Наистина, бих поела всякаква допълнителна работа, бих направила всичко. Само кажете.

По лицето на Бейли се изписа усмивка, сякаш думите й му се сториха забавни.

– Мей, работата ти тук не е застрашена! Тук си завинаги. Ани е тук завинаги. Съжалявам, ако си си помислила друго, дори и за момент. Не искаме нито една от вас някога да ни напуска.

– Много се радвам да го чуя. Благодаря – каза тя с облекчение, макар сърцето й да биеше още по-лудо.

Бейли се усмихна и кимна, като че ли също му беше олекнало, че са се разбрали по този въпрос.

– Но благодарение на цялата тази случка можем да научим един много важен урок, не мислиш ли? – Въпросът звучеше като реторичен, но Мей все пак кимна. – Нека те попитам, кога една тайна е нещо хубаво?

Мей се замисли за няколко секунди.

– Когато може да ти помогне да не нараниш нечии чувства.

– Например?

– Ами – запъна се тя, – да речем, че знаеш, че гаджето на твоя приятелка й изневерява, но...

– Но какво? Няма ли да й кажеш?

– Добре, това не беше хубав пример.

– Мей, някога чувствала ли си се добре, когато твой приятел има тайни от теб?

Мей си помисли за всичките дребни лъжи, които беше наговорила на Ани през последните дни. Лъжи, които не само беше изговорила, а и написала, лъжи, които бяха неопровержими и незаличими.

– Не. Но бих го разбрала, ако му се е наложило.

– Много интересно. Можеш ли да се сетиш за някой подобен случай?

– Ами, в момента не. – Чувстваше се отвратително.

– Добре, засега не можем да се сетим за хубава тайна между приятели. Да минем на семейството. Хубави ли са тайните в едно семейство? Теоретично, казвала ли си си някога: „Ей, знаеш ли какво би било прекрасно да спестя на семейството си? Истината“.

Мей се замисли за всички неща, които родителите й най-вероятно държаха в тайна от нея – всевъзможните унижения, които им причиняваше болестта на баща й.

– Не, не съм – отговори тя.

– Нямате ли тайни в семейството?

– Всъщност не знам. Определено има неща, които не искаш родителите ти да знаят.

– А родителите ти биха ли искали да ги знаят?

– Може би.

– Значи лишаваш родителите си от нещо, което искат. Това хубаво ли е?

– Не. Но може би така е най-добре за всички.

– По-скоро само за теб. За този, който пази тайната. Някаква тъмна тайна, за която родителите не трябва да разбират. Дали тайната е за нещо прекрасно, което си направила? И ако знаят за него, ще им донесе непоносимо щастие?

Мей се засмя.

– Не. Тайната все пак е нещо, което не искаш да знаят, защото те е срам или искаш да не разбират, че си се издънил.

– Но се съгласихме, че те биха искали да знаят.

– Да.

– И имат правото да знаят.

– Предполагам.

– В такъв случай да си представим, че говорим за идеалния случай, в който не правиш нищо, от което би те било срам пред родителите ти.

– Добре, но има и неща, които може би просто няма да разберат.

– Защото те самите никога не са били синове и дъщери?

– Не, но...

– Мей, имаш ли хомосексуални роднини или приятели?

– Да.

– Знаеш ли колко по-различен е бил светът за тях, преди да започнат да споделят това с останалите?

– Имам някаква представа.

Бейли отиде да налее още чай за двама им и пак седна срещу нея.

– Не съм сигурен, че е така. Аз съм от поколението, за което разкриването беше голям проблем. Брат ми е гей и призна пред семейството чак на двайсет и четири години. А дотогава тази тайна едва не го уби. Беше като тумор, който гниеше в него и растеше с всеки изминал ден. Но защо е решил, че е по-добре да го държи вътре в себе си? Когато каза на нашите, те не се впечатлиха особено, така да се каже. Беше създал цялата тази драма в главата си – цялата тази тайнственост, това бреме. Исторически погледнато, част от проблема беше, че и другите пазеха подобни тайни. Разкриването пред близките беше трудно, докато милиони мъже и жени не започнаха да го правят. Тогава стана далеч по-лесно, не мислиш ли? Когато милиони други мъже и жени започнаха да споделят тайната си, хомосексуалността се превърна от някакво мистериозно отклонение в общоприет житейски път. Съгласна ли си?

– Да. Но...

– И смятам, че на местата, където хомосексуалните все още биват потискани, проблемът мигновено може да се реши, ако всички гейове и лесбийки публично се разкрият, заедно. Тогава тези, които ги потискат, и тези, които мълчаливо подкрепят потисничеството им, ще осъзнаят, че са отлъчвали поне десет процента от населението – включително собствените си синове, дъщери, съседи и приятели, – дори може би родителите си. Дискриминацията им веднага става несъстоятелна. Само че потискането на хомосексуалните или на което и да е малцинство става възможно тъкмо чрез пазенето на тайни.

– Така е, не се бях замисляла за това от тази перспектива.

– Няма проблем – каза Бейли и доволно отпи от чашата. Прокара пръст по горната си устна, за да я подсуши. – Ето, разнищихме щетите, които една тайна може да нанесе в семейството и между приятелите и ролята на потайността в потисничеството на големи групи хора. Но да продължим мисията си и да се опитаме да открием ползата на тайните. Да разгледаме ли политиката? Смяташ ли, че един президент трябва да пази тайни от хората, които управлява?

– Не, но трябва да има неща, които да не знае всеки. Поне що се отнася до държавната сигурност.

Бейли се усмихна доволно, сякаш отговорът й не го изненада.

– Наистина ли така мислиш? Спомняш ли си за случая, когато един мъж на име Джулиан Асанж публикува няколко милиона страници със секретни документи на американското правителство?

– Да, чела съм.

– Е, първоначално правителството беше много разстроено, както и голяма част от медиите. Много хора смятаха, че това е сериозно нарушение на сигурността и че представлява безспорна и действителна заплаха за военните както тук, така и по целия свят. Но дали някои войници на практика пострадаха от публикуването на тези документи?

– Не знам.

– Не, нито един. Същото стана и с така наречените документи на Пентагона през седемдесетте. И косъм не падна от главата на нито един военен заради разкриването на онази информация. Главното последствие беше, че всички разбраха колко клевети и клюки се сипят от устата на дипломатите ни по адрес на чуждите управници. Милиони документи – само за да разберем, че американските лидери смятат Кадафи за ненормалник заради женската охрана и странните хранителни навици. Ако не друго, то публикуването на тези документи поне принуди дипломатите да пазят по-добро поведение. Започнаха да внимават какво говорят.

– Но държавната сигурност...

– Какво за нея? Единственият случай, в който сме в опасност, е когато не знаем какви са плановете и мотивите на държавите, с които уж не сме в добри отношения. Или когато те не знаят какви са нашите и това ги тревожи, не е ли така?

– Предполагам...

– Ами ако те знаеха нашите планове и ние – техните? Изведнъж вече над нас няма да тегне така нареченият риск от взаимно гарантирано унищожение, а вместо това ще се радваме на взаимно гарантирано доверие. САЩ не крие някакви чисто злонамерени мотиви, нали? Не планираме да заличим някоя страна от лицето на земята. Понякога обаче предприемаме подмолни ходове, за да постигнем това, което искаме. Но какво ще стане, ако всички са и трябва да бъдат открити?

– Положението ще е по-добро.

– Напълно съм съгласен! – Бейли се усмихна широко. Остави чашата и отново отпусна ръце в скута си.

Мей знаеше, че не бива да прекалява, но устата й се оказа по-бърза от мисълта.

– Но не можете да ми кажете, че всеки трябва да знае всичко.

Очите му се разтвориха, сякаш от удоволствие, че Мей го е тласнала към някаква идея, за която отдавна е копнял.

– Разбира се, че не. Но казвам, че всеки трябва да има правото да знае всичко и да разполага с инструментите да узнае това, което поиска. Нямаме достатъчно време да знаем всичко, макар че определено би ми се искало.

Бейли, потънал в мисли, направи кратка пауза, след което се фокусира обратно върху Мей.

– Разбирам, че не си била особено доволна от главната си роля в демонстрацията на Гус за „ЛюбЛюб“.

– Просто ме хвана неподготвена. Не ме беше предупредил.

– Само за това ли?

– И защото представи един изопачен образ на истинското ми аз.

– Информацията невярна ли беше? Имаше ли грешни факти?

– Е, не точно. Просто беше... откъслечно. И може би заради това ми се стори погрешно. Просто взе няколко късчета и ги представи като цялата ми същност...

– Сторило ти се е непълно.

– Да.

– Мей, много се радвам, че поставяш нещата така. Както знаеш, самият Кръг се стреми да стане пълен. В Кръга се опитваме да затворим кръга. – Бейли се засмя на собственото си остроумие. – Само че, предполагам, знаеш какви са цялостните цели за тази пълнота?

Мей не знаеше, но отговори:

– Мисля, че да.

– Погледни логото ни – каза Бейли и посочи екрана на стената, където се появи логото на Кръга. – Виждаш ли буквата „с“ по средата? Отворен кръг. От години насам ме тревожи и се е превърнал в символ на това, което трябва да направим тук – да го затворим. – Буквата на екрана се затвори в идеален кръг. – Виждаш ли? Кръгът е най-могъщата форма на вселената. Нищо не може да го победи, нищо не може да го подобри, нищо не може да е по-перфектно. Тъкмо това искаме да сме и ние: перфектни. Следователно всяко късче информация, което ни убягва, всичко, до което нямаме достъп, ни пречи да сме перфектни. Разбираш ли?

– Напълно – увери го Мей, макар да не беше сигурна дали наистина е така.

– Ръка за ръка с този стремеж върви и целта ни Кръгът да е способен да помага индивидуално на всеки да се чувства по-завършен и впечатленията на останалите за него да са цялостни – базирани на цялостна информация. И да не ни позволява да се чувстваме, както ти си се почувствала – все едно светът вижда един разкривен, откъслечен образ на истинското ни аз. Като счупено огледало. Ако погледнеш в счупено огледало, напукано и с липсващи парчета, какво ще видиш?

Сега Мей прозря смисъла. Основана на непълна информация, всяка оценка, критика или представа за каквото и да е винаги ще е погрешна.

– Разкривен, накъсан образ – отговори тя.

– Точно така. А какво ще видиш, ако огледалото е цяло?

– Всичко.

– Огледалото не лъже, нали?

– Разбира се. Огледалото е реалността.

– Но само ако е цяло. В твоя случай с презентацията на Гус проблемът е бил тъкмо там, в нарушената цялост.

– Хм – промърмори тя.

– „Хм“?

– Искам да кажа, да, така е. – Не беше сигурна защо изобщо си отвори устата, но думите просто се изляха навън, преди да успее да ги удържи: – Но все пак смятам, че има неща, макар и малко, които бихме искали да запазим за себе си. Всеки върши неща, когато е сам или когато е в леглото, от които би го хванало срам.

– Но защо трябва да го е срам?

– Е, може би невинаги точно ще го е срам. Но може би има неща, които да не иска да споделя. Които смята, че останалите сигурно няма да разберат. Или че ще променят представата на хората за него.

– Така... при такова положение в крайна сметка резултатът ще е един от два варианта. Първият – ще осъзнае, че тези дейности, каквито и да са те, са толкова широко разпространени и безобидни, че няма смисъл да се пазят в тайна. Ако им отнемем тази мистичност, ако признаем, че всички ги правим, то те губят способността си да шокират. Така се доближаваме до честността и се отдалечаваме от срама. Вторият, още по-добър, вариант е, ако всички, като общество, решим, че това са дейности, които не желаем да извършваме – и фактът, че всички знаят кой е извършителят или поне имат възможността да разберат, би предотвратил тези дейности. Точно както каза и самата ти – ако си знаела, че някой те гледа, никога нямаше да откраднеш каяка.

– Така е.

– Никой няма да гледа порно на работа, ако знае, че го наблюдават, нали?

– Не вярвам.

– Е, значи проблемът е решен, нали така?

– Ами, да, предполагам.

– Мей, случвало ли ти се е някога да пазиш тайна, която дълго е гниела дълбоко в теб, и в момента, в който си я изкарала наяве, веднага си се почувствала по-добре?

– Разбира се.

– И на мен ми се е случвало. Такава е същината на тайните. Когато ги държим в себе си, са като рак. Но излязат ли навън, са безвредни.

– Значи казвате, че не трябва да има тайни.

– От години размишлявам върху това и все още не съм измислил сценарий, в който една тайна има повече ползи, отколкото вреди. Тайните пораждат асоциално, неморално и унищожително поведение. Не си ли съгласна?

– Мисля, че да, но...

– Знаеш ли какво каза жена ми преди години, когато се оженихме? Когато не сме заедно, например ако съм в командировка, трябва да се държа така, все едно ме следи камера. Все едно тя самата ме гледа. Беше много отдавна и го каза напълно метафорично, почти на шега, но този образ се запечата в главата ми. Ако се озовях насаме с някоя колежка, се питах: „Какво ще си помисли Карън, ако ме гледа в момента?“. Това незабележимо напътстваше поведението ми и не ми позволяваше дори и да си помисля за нещо, което няма да се хареса на Карън и за което аз самият ще съжалявам по-късно. Това ми помагаше да съм честен. Разбираш ли какво искам да кажа?

– Да.

– Разбира се, системите за проследяване на самоуправляващите се автомобили биха могли до известна степен да разрешат подобни проблеми. Всеки от съпрузите би могъл да знае къде е бил другият, стига само да погледне регистъра на колата. Но въпросът е какво ще стане, ако всички се държим, все едно ни наблюдават? Така животът ни ще стане далеч по-морален. Кой би извършил нещо неетично или неморално, или незаконно, ако знае, че го гледат? Ако нелегалният му банков превод се следи? Ако рекетът му по телефона се записва? Ако обирът в бензиностанцията се заснема от десет камери и дори ретината му може да бъде разпозната още по време на обира? Ако флиртът му се документира по десет канала?

– Ами да, предполагам, че всичко това рязко ще спадне.

– Мей, тогава най-сетне ще сме принудени да покажем най-доброто у себе си. И смятам, че на хората ще им олекне. Ще се чуе една феноменална, глобална въздишка на облекчение. Най-сетне, вече най-сетне можем да сме добри. В един свят, където лошите постъпки не са опция, нямаме друг избор, освен да сме добри. Представяш ли си?

Мей кимна.

– Добре, докато сме на темата за облекчението, има ли нещо, което би искала да споделиш с мен, преди да приключим?

– Ами, твърде много неща, предполагам. Но беше толкова мило от ваша страна да ми отделите толкова много време, че...

–Мей, има ли нещо конкретно, което случайно скри от мен, докато седяхме тук, в тази библиотека?

Мей мигновено осъзна, че не може да излъже.

– Че съм била тук и преди?...

– Е, а била ли си?

– Да.

– Но когато влезе, намекна, че не си.

– Ани ме доведе. Каза, че е нещо като тайна. Не знам. Не знаех как да реагирам. И двата варианта не ми се сториха добри. При всяко положение знаех, че се вкарвам в беля.

Бейли се усмихна широко.

– Ами, да ти кажа, грешиш. Само лъжите ни вкарват в беля. Само нещата, които крием. Естествено, че знам, че си била тук. Хайде сега, за кого ме имаш!... Но се учудих, когато реши да го скриеш. Накара ме да се почувствам отчужден от теб. Всяка тайна между двама приятели, Мей, е цял океан. Широк и дълбок океан, в който се губим. И сега, когато знам тайната ти, по-добре ли се чувстваш, или по-зле?

– По-добре.

– Облекчена?

– Да, облекчена.

Наистина изпитваше облекчение, вълна от облекчение, която граничеше с любов. Защото не беше загубила работата си и нямаше да се наложи да се връща в Лонгфийлд, и защото баща й ще остане в добро здраве, а майка й – не така обременена. Искаше й се Бейли да я прегърне, да я зарази със своята мъдрост и щедрост.

– Мей, истински вярвам, че ако пред себе си нямаме друг път, освен правилния, най-добрия път, ще дарим себе си с окончателно, всеобхватно облекчение. Вече не ни се налага да бъдем изкушавани от тъмнината. Прощавай, че гледам на нещата от морална гледна точка, но у мен се обажда вярващият християнин... Вярвам в способността на човешкия род да се усъвършенства. Мисля, че можем да сме по-добри. Че можем да сме перфектни, или поне донякъде. А когато станем най-добрата версия на себе си, възможностите ни ще са безкрайни. Ще можем да разрешим всеки проблем. Ще можем да излекуваме всяка болест, да сложим край на глада, ще можем всичко, защото няма да бъдем теглени надолу от слабостите си, от дребните си тайни, от ревнивото криене на информация и познание. Тогава най-сетне ще осъзнаем истинския си потенциал.

Дни наред Мей се чувстваше замаяна от разговора с Бейли. Вече беше петък и мисълта, че на обяд трябва да излезе на сцената, правеше концентрацията почти невъзможна. Но знаеше, че трябва да работи усилено, да бъде пример за екипа, тъй като това най-вероятно щеше да е последният й пълен ден в O.K.

Притокът от запитвания беше постоянен, но не твърде интензивен и успя да се справи със 77 до края на сутринта. Оценката й беше 98, а общият резултат на екипа – 97. Съвсем прилични числа. ПопРангът й беше 1921 – още едно хубаво число, което спокойно можеше да отнесе в „Просвещението“.

В 11:38 часа стана от бюрото и след дванайсет минути беше пред страничната врата на аудиторията. Почука и й отвориха. Запозна се с чудатия помощник-режисьор, по-възрастен и почти призрачен мъж на име Джулс, който я заведе в семпла гримьорна с бели стени и бамбуков под. Чевръста жена на име Тереза с огромни очи, изписани с яркосин молив, я настани на един стол, набързо сложи ред в косата й, гримира я с мека четка и закачи безжичен микрофон на блузата й.

– Няма нужда да натискаш нищо, сам ще се включи, когато излезеш на сцената.

Всичко се случваше много бързо, но Мей знаеше, че така е най-добре. Иначе само щеше да се притесни още повече. Затова просто слушаше какво й обясняват Джулс и Тереза и след броени минути беше зад кулисите и чуваше как хиляда служители на Кръга влизат в залата, говорят, смеят се и се настаняват щастливо по местата. За миг се зачуди дали Калден не е някъде сред тях.

– Мей.

Обърна се и зад себе си видя Еймън Бейли, с небесносиня риза и топла усмивка.

– Готова ли си?

– Мисля, че да.

– Ще се справиш блестящо – увери я той. – Не се притеснявай. Просто се дръж естествено. Само ще пресъздадем разговора ни от миналата седмица. Окей?

– Окей.

И той излезе пред публиката, помаха им и всички заръкопляскаха бурно. На сцената един срещу друг стояха два виненочервени стола, Бейли седна на единия и каза на тъмнината пред себе си:

– Здравейте, кръгаджии!

– Здравей, Еймън! – изреваха те.

– Благодаря ви, че сте тук днес, на този много специален „Петък на мечтите“. Реших малко да поразнообразим нещата и вместо реч да проведем интервю. Както някои от вас знаят, от време на време предоставяме сцената на член на Кръга, за да сподели с нас своите мисли, надежди или, както в днешния случай, своето израстване.

Бейли се усмихна към кулисите.

– Преди няколко дни проведох разговор с една наша млада колега и ми се искаше да го споделя с всички вас. Затова днес поканих Мей Холанд, която някои от вас може би познават като едно от новите попълнения в „Обгрижване на клиенти“. Мей?

Мей пристъпи под светлината на прожекторите. Мигновено я облада някаква безтегловност, все едно се носеше в черния космос и някъде далеч срещу нея блестяха две ярки слънца. Заслепена, не различаваше никого в публиката, луташе се по пътя към столовете. Някак успя да овладее тялото си, макар да чувстваше краката си като направени от слама, но с оловни стъпала, и да се добере до Бейли. Напипа стола и с две изтръпнали като на слепец ръце се отпусна в него.

– Здравей, Мей. Как се чувстваш?

– Ужасена.

Публиката се разсмя.

– Не се притеснявай – каза Бейли и се усмихна към аудиторията, след което й хвърли едва забележим, загрижен поглед.

– Лесно е да се каже – промълви тя и сред публиката отново се разнесе смях. Това й вдъхна сили и се почувства по-спокойна. Пое дълбоко въздух и се вгледа в първия ред, където долови пет-шест потънали в сянка усмихнати лица. Тогава осъзна, че се намира сред приятели. Почувства се в безопасност. Отпи глътка вода, която разнесе прохлада до всяка частица на тялото й, и положи ръце в скута си. Беше готова.

– Мей, с една дума, как би описала пробуждането, което преживя през изминалата седмица?

Бяха изрепетирали тази част. Знаеше, че Бейли иска да започнат с идеята за пробуждане.

– Случи се тъкмо това, Еймън – бяха се разбрали да го нарича Еймън, – чисто и просто пробуждане.

– Опа, май ти откраднах репликата – каза той. Публиката се разкиска. – Трябваше да те попитам: „Какво преживя миналата седмица?“. Но кажи ни все пак, защо избра точно тази дума?

– Ами, струва ми се на място... – отговори тя, после добави: – вече.

Думата „вече“ излезе от устата й по-късно, отколкото се очакваше, и окото на Бейли потрепна.

– Нека поговорим за това пробуждане. Започна в неделя вечерта. Много от хората в залата вече имат някаква представа за развоя на събитията, благодарение на „Окото на промяната“. Но ще те помоля все пак да ни разкажеш накратко.

Мей погледна ръцете си и осъзна, че това е сценичен жест. Никога досега не беше поглеждала ръцете си като израз на срам.

– На практика, извърших престъпление. Взех назаем каяк без знанието на собственика и гребах до остров далеч в залива.

– Блу Айлънд, ако не греша?

– Да.

– А каза ли на някого за плановете си?

– Не.

– Добре, Мей, а имаше ли намерение да кажеш на някого след това?

– Не, нямах.

– А документира ли пътешествието си по някакъв начин? Снимки, видео?

– Не.

Откъм публиката се чу мърморене. Мей и Еймън очакваха подобна реакция и изчакаха зрителите да осмислят информацията.

– Осъзнаваше ли, че извършваш нещо грешно, когато взимаше каяка без знанието на собственика?

– Да, осъзнавах.

– Но въпреки това го направи. Защо?

– Защото си мислех, че никой няма да разбере.

Надигна се втора вълна от ропот.

– Ето тук стигаме до интересния момент. Самият факт, че си сметнала, че това действие може да остане в тайна, те е окуражил да извършиш престъпление. Правилно ли те разбрах?

– Абсолютно.

– А щеше ли да го извършиш, ако знаеше, че хората те наблюдават?

– Със сигурност не.

– Значи, действието в тъмнината, насаме, без да подозираш, че може да бъдеш държана под отговорност, е било предпоставка да извършиш нещо, за което сега съжаляваш?

– Да. Мислех, че съм сама и никой не ме наблюдава, и това ме подтикна към престъпление. И риск за собствения си живот. Не носех спасителна жилетка.

Публиката отново възнегодува.

– Следователно не само си извършила престъпление спрямо собственика на имуществото, а и си рискувала живота си. Само защото си се смятала за защитена от, как да кажа, някаква шапка невидимка?

Хората в залата се разсмяха. Очите на Бейли обаче останаха върху Мей, сякаш за да й каже: „Нещата се развиват отлично“.

– Така излиза.

– Имам въпрос: по-добре или по-зле се държи човек, когато знае, че го наблюдават?

– По-добре, без съмнение.

– Когато си сама, никой не те гледа, никой не може да те държи под отговорност – какво става?

– Ами, например, крада каяци. – Сред публиката се разнесе ведър смях. – Не, сериозно. Върша неща, които не искам да върша. Лъжа.

– Онзи ден, когато си говорихме, се изрази по начин, който ми се стори много интересен и стегнат. Можеш ли да споделиш с всички какво каза?

– Казах, че тайните са лъжи.

– Тайните са лъжи. Забележително. Можеш ли да ни обясниш логиката си зад този израз, Мей?

– Когато нещо се пази в тайна, това води до две последствия. Едното е предпоставката за престъпление. В анонимност се държим по-лошо, това е ясно. Второ, тайните водят до разни догадки. Когато не знаеш какво крият от теб, започваш да гадаеш, да си измисляш отговори.

– Много интересно, нали? – Бейли се обърна към публиката. – Когато не можем да се свържем с някой любим човек, започваме да се лутаме в предположения. Паникьосваме се. Измисляме си истории къде е или какво може да му се е случило. А ако се чувстваме неблагосклонни към него или изпитваме ревност, си съчиняваме лъжи. Които понякога могат да са разрушителни. Решаваме, че човекът върши нещо непочтено. И всичко това само защото ни липсва информация.

– Също като да видиш как двама души си шушукат – продължи Мей. – Притесняваш се, чувстваш се уязвим, въобразяваш си най-ужасните неща, които биха могли да си казват. Предполагаш, че си шепнат нещо за теб и че то е катастрофално.

– А всъщност може би просто единият пита къде е тоалетната.

Бейли предизвика гръм от смях и му се наслади.

– Точно така – съгласи се Мей. Настъпи моментът да сподели с публиката няколко изречения точно така, както Бейли очакваше. Беше ги казала в библиотеката и сега просто трябваше да ги повтори. – Например, ако видя заключена врата, започвам да си съчинявам какви ли не истории за това какво може да има зад нея. Приемам, че пази някаква тайна и това ме подтиква да измислям лъжи. Но ако всички врати са отворени, физически и метафорично, тогава налице е само чистата истина.

Бейли се усмихна. Беше се справила великолепно.

– Много добре го каза, Мей. Когато всички врати са отворени, има само една истина. Нека да обобщим първата мисъл на Мей. Можем ли да я изпишем на екрана?

Зад тях се появиха думите „Тайните са лъжи“. При вида на еднометровите букви Мей изпита странно чувство – между вълнение и страх. Бейли грееше и кимаше с глава, наслаждавайки се на сентенцията.

– Значи изяснихме следното: ако си знаела, че ще бъдеш държана под отговорност за действията си, нямаше да извършиш престъпление. Когато си в сенките, макар и в случая илюзорни, това те подтиква към лоши постъпки. А когато знаеш, че те наблюдават, си по-добър човек. Нали така?

– Точно така.

– Нека сега да поговорим за второто ти прозрение след тази случка. По-рано спомена, че по никакъв начин не си документирала приключението си до Блу Айлънд. Защо?

– Ами, първо, защото знаех, че върша нещо нелегално.

– Добре, но знаем, че често караш каяк в залива и никога не го документираш. Не си член на никой от клубовете в Кръга, посветени на този спорт, и не си публикувала впечатления, снимки, видео, коментари. Да не би да ходиш на тези пътешествия с каяка... като агент на ЦРУ?

Мей се разсмя заедно с публиката.

– He.

– Защо тогава ги държиш в тайна? Не си разказвала нищо на никого – нито преди, нито след разходките си. Няма никакви доказателства за тях, прав ли съм?

– Да.

Мей чу звучното цъкане с език, което се разнесе из залата.

– Какво видя на това свое пътешествие, Мей? Разбрах, че е било много красиво.

– Така е, Еймън. Луната беше почти пълна, водата беше много тиха и имах чувството, че греба в течно сребро.

– Звучи приказно.

– Наистина.

– Срещна ли някакви животни?

– Известно време след мен плува един тюлен. От време на време се подаваше над водата, сякаш му стана любопитно или искаше да ме окуражи да продължа напред. Никога не бях ходила на този остров. Малцина са стъпвали там. Когато стигнах, се изкачих до върха и гледката беше невероятна. Видях златните светлини на града, черните хълмове към океана, дори една падаща звезда.

– Падаща звезда! Какъв късмет!

– Наистина голям късмет.

– Но не я снима.

– Не.

– Нито я засне на видео.

– Не.

– Значи няма никаква следа от нещата, които си видяла.

– Освен в спомените ми.

Сред зрителите се разнесе стон на разочарование. Бейли се обърна към тях и заклати глава, подхранвайки недоволството им.

– Добре – въздъхна, като че ли събираше сили, за да продължи, – тук вече засягаме лична тема. Както всички знаете, синът ми Гънър по рождение страда от церебрална парализа. Макар да живее пълноценен живот и да се опитваме непрестанно да подобряваме възможностите му, все пак е прикован за количката. Не може да ходи. Не може да тича. Не може да кара каяк. Тогава какво прави, когато иска да преживее нещо подобно? Ами, гледа видео. Гледа снимки. До голяма степен впечатленията му за света зависят от преживяванията на други хора. И много от вас, в Кръга, проявявате щедростта си и го снабдявате с видео и снимки от собствените си пътешествия. Когато съпреживява гледката от Окото на някой колега по пътя му към върха на планината Кения, все едно и той се е качил. Когато гледа видео от регатата за Купата на Америка, снимано от член на самия екипаж, Гънър сякаш също се е състезавал. Тези негови преживявания са възможни благодарение на щедростта на хората, които са споделили видяното с останалата част от света, включително и с моя син. Можем само да предполагаме колко други има в положението на Гънър. Някои имат недъг, други са възрастни, трети не могат да напускат дома си. Независимо от причината, има милиони хора, които не могат да видят това, което си видяла ти, Мей. Правилно ли ти се струва да ги ощетиш от това преживяване?

Гърлото й беше пресъхнало, но се опита да не разкрие чувствата си.

– Не. Струва ми се много грешно.

Замисли се за Гънър и за собствения си баща.

– Не смяташ ли, че и те имат правото да видят нещата, които си видяла ти?

– Да, имат.

– Животът е кратък. Защо всички да не можем да видим това, което бихме искали? Защо да не можем да имаме равен достъп до гледките по света? До знанието по света? До всички безбройни преживявания по света?

– Така би било редно – каза Мей с едва доловим глас.

– Само че това твое преживяване си е останало само за теб. Което е много странно, защото по принцип споделяш онлайн. Работиш в Кръга. ПопРангът ти е в Топ2К. Защо тогава би искала да скриеш от света това свое хоби, тези невероятни пътешествия?

– Сама не мога да си дам обяснение, ако трябва да бъда честна.

Публиката засумтя. Бейли кимна.

– Добре, току-що говорихме за това, че ние, хората, крием онези неща, от които ни е срам. Извършваме нещо нелегално или неетично и го скриваме от света, защото знаем, че е погрешно. Но да скриеш нещо прекрасно, това невероятно твое пътешествие по водата, под лунната светлина и падащата звезда...

– Беше егоистично от моя страна, Еймън. Егоистично и нищо повече. Също както едно дете не иска да дели любимата си играчка. Осъзнавам, че потайността е отклонение от нормалното поведение. Че е нещо лошо, че принадлежи на сенките, не на светлината и щедростта. И когато ощетяваш приятелите си или някой като Гънър от подобни преживявания, на практика крадеш от тях. Не им предоставяш достъп до нещо, върху което имат пълни права. Познанието е основно общочовешко право. Равният достъп до всички възможни човешки преживявания е основно общочовешко право...

Мей се изненада от собственото си красноречие, което публиката аплодира гръмко. Бейли я гледаше като горд баща. Когато аплодисментите затихнаха, той проговори тихо, като че ли не искаше да прекъсва речта й.

– По-рано се изрази по един начин, който бих те помолил да повториш.

– Ами, малко ме е срам, звучи банално... но казах, че споделянето е щедрост.

Из залата се разнесоха доволни възгласи, а Бейли се усмихна нежно.

– Не мисля, че има от какво да те е срам. Много добре казано, особено в нашия случай.

– Всъщност е съвсем просто. Ако човек го е грижа за останалите, той споделя с тях това, което знае. Споделя това, което е видял. Дава всичко, което може. Ако те е грижа за положението им, за страданието им, за любопитството им, за правото им да научат всичко, което предлага този свят – споделяш. Споделяш каквото имаш, каквото виждаш, каквото знаеш. За мен логиката е неопровержима.

Публиката заръкопляска, а на екрана, под първата сентенция, се изписа нова: „Споделянето е щедрост“. Бейли кимаше, пленен.

– Впечатлен съм, Мей, имаш дар слово. Чух и още едно твое изказване, което ще се превърне в черешката на този, смятам всички ще се съгласят, прекрасен, наистина вдъхновяващ разговор. – Публиката аплодира окуражително. – Говорехме за това, което ти нарече „импулс да пазиш нещата за себе си“.

– Не се гордея с това и не смятам, че е нещо повече от най-обикновен егоизъм. Сега вече напълно го съзнавам. Разбирам, че като хора сме длъжни да споделяме видяното и преживяното. Цялото това познание трябва да е демократично достъпно за всички.

– В крайна сметка естественото състояние на информацията е да бъде свободна.

– Така е.

– Всички имаме правото да знаем всичко, което можем. Всички колективно притежаваме цялото познание за света, което сме придобили.

– Да. Следователно какво се случва, когато премълча нещо, което знам, ощетявайки по този начин един или всички? Не излиза ли, че на практика крада от останалите?

– Тъкмо така излиза — съгласи се Бейли и отново закима.

Мей погледна Към публиката и видя как всички на първия ред – единствените лица, които можеше да различи – също кимат.

– И предвид таланта ти да се изразяваш така добре, Мей, би ли споделила с нас своето трето и последно прозрение?

– Казах, че мълчанието е кражба.

Бейли се обърна към публиката:

– Много интересно казано, не мислите ли?

Думите се появиха на екрана зад тях с големи бели букви.

МЪЛЧАНИЕТО Е КРАЖБА

Мей се обърна да погледне трите изписани реда. Очите й се насълзиха – наистина ли беше измислила всичко това сама?

ТАЙНИТЕ СА ЛЪЖИ

СПОДЕЛЯНЕТО Е ЩЕДРОСТ

МЪЛЧАНИЕТО Е КРАЖБА

Гърлото й беше пресъхнало и знаеше, че не може да проговори, затова се надяваше Бейли да не й даде думата. Сякаш усетил, че е напълно завладяна от емоции, Бейли само й намигна и се обърна към публиката:

– Да благодарим на Мей за откровеността, проницателността и ненадминатата й хуманност! Аплодисменти!

Всички бяха на крака. Лицето на Мей пламна. Не знаеше дали да се изправи, или да остане седнала. Стана за секунда, но се почувства неловко и бързо се смъкна обратно на стола и помаха смутено с ръка от скута си.

Някъде сред грохота на ръкопляскането Бейли успя да обяви кулминацията на това интервю – че в желанието си да споделя всичко, което вижда и което може да предложи на света, от този момент нататък Мей е решила да стане прозрачна.