Кристал

Единайсета глава

Позволих на много хора да влязат в съзнанието ми и това ми напомни за първия път, в който се разходих по бикини на обществено място. Страхувах се, че всички ще зяпат точно онези кътчета, които исках да останат скрити, но тогава осъзнах, че на другите изобщо не им прави впечатление и аз трябва да се захвана с работата. Усещането беше свръхестествено - усещах около себе си различната природа на момчетата, но най-ясно усещах присъствието на Хав, който се беше съсредоточил изцяло върху това да ме подкрепя. Сякаш отново ме носеше на ръце, но този път с мисълта си. Не бях дооценила тази негова страна и за малко щеше да стане прекалено късно. От самото начало знаех, че е грижовен, но се бях препирала с него почти през цялото време, вместо да му дам шанс да покаже по-добрата си половина.

Забавно е да се препираме, прошепна той в ума ми. Помисли си само за сдобряването и всичките це лувки след това.

Хав, обади се баща му, не се разсейвай.

Остави човека на мира. Току-що е намерил своята сродна душа, рече Уил. Усещах как смехът се надипли на вълнички през общия ни мислен разговор.

Казваш нарочно това, за да намери първо твоята приятелка, възрази Уриел. Като най-голям, аз ще искам предимството, което ми се полага.

Момчета. Сол отново се намеси.

Просто искам да я предразположим, рече Хав. Тя не общува с телепатия като нас. Опитвам се да измисля как да я предпазя от нещата, които се въртят в главите ви.

Тогава осъзнах, че не изпитвах обичайното си неразположение благодарение на факта, че се намирах в мисловното пространство на Хав и чувах разговора през неговите филтри. Аз нямах филтри в ума си и несъмнено това беше причината да припадам от телепатията.

Да, скъпа, аз съм: твоето силово поле. Той прожектира образа на космическия кораб Ентърпрайз с включени щитовете на максимум, който се носеше сред един астеровден пояс.

Надявам се двигателите да не откажат, когато тръгнем по следите на някое от момичетата. С кого ще опитаме? Знаех, че всички горяха от желание да се отзоват. Явно е, че познавам най-добре Даймънд, но тя е най- новата. Да опитаме ли с майка ви и баща ви?

Връзката между сродните души е силна, без значение дали е отскоро, рече Сол благосклонно. Тъй като можеш да се ориентираш по-добре в ума на сестра ти, струва ми се, че трябва да опитаме с нея.

Трейс? Хав подаде ръка на най- големия си брат.

Готов съм. И аз почувствах, че наистина беше готов: зорък и бдителен, сякаш отиваше на полицейска акция призори.

Чувствах се неловко от онова, което ми предстоеше да направя, и те сигурно усетиха това.

Не се стеснявай, Кристал. Между мен и Даймънд няма нищо, което тя не би искала да сподели с теб за целта ни, увери ме Трейс.

Добре. Ще последвам чувствата ти към нея - тях усещам най-ясно. С помощта на Хав докоснах ума му. И там беше потокът от мисли и чувства, всички съсредоточени върху неговата сродна душа. Не исках да се взирам в него прекалено отблизо - трябваше ми само общо усещане за посоката, но не можах да се стърпя и хвърлих поглед на някои дребни неща от ухажването им, шегите, миговете на усамотение, грижите, които деляха и носеха заедно. И аз бях в последния вързоп Даймънд разговаряше много за мен с Трейс. Опа. Не бива да се вглеждам прекалено отблизо - подслушвачите винаги свършват зле.

Кристал, трябва да се концентрираш. Изпускаш следата. Това беше Зед, който наблюдаваше как напредвам, тъй като сплотяваше всички дарби в едно.

Съжалявам. Уриел, Трейс, ще ме посъветвате ли какво да правя?

Не мисли за това, че следата изтънява, колкото повече се отдалечава от теб, обади се Уриел. Умът ти проектира въображаема слабост, нищо повече. За мисловните пътеки разстоянието е без значение. Следата е там.

Аз си намирам точки на сигурност, подобно на подпорите на мост, за да съм сигурен, че следата няма да се стовари отгоре ми, додаде Трейс. Чувствай, недей да гледаш.

Добър съвет. Опитах се да проследя нишката, но тя не беше така ясна както с Хав. Чувствах, че краят й се развяваше от вятъра като отвързано хвърчило. Нещо не беше наред.

Къде мислиш, че се намираш?

Отдръпнах се малко. Планини. Студено. Запад-север-запад. От усилието главата ми взе да се върти. Следата избледняваше.

Стига толкова, момчета, обяви Хав. Кристал трябва да си отдъхне.

Зед внимателно остави телепатичната връзка да се разпадне. Последният, който напусна ума ми, беше Хав, а аз отново се озовах обвита в ръцете му.

- Съжалявам. Още не ме бива много. - Чувствах се ужасно, задето не можах да им дам пълен отговор, а само фрагменти.

Трейс се държеше за главата.

- Ти не си виновна, Кристал. Почувствах всичко, което ти видя. Нещо с Даймънд не е наред. Тя, тя просто не е там.

- О, боже! Да не искаш да кажеш, че е мъртва ? - започнах да се паникьосвам. - Аз си помислих, че контесата ги взе само за заложници, но ако все пак е напълно луда и ги е убила всичките?

Трейс поклати глава.

- Не, не мисля. Щях да разбера, ако беше така. - Той стисна юмруци и ги разтвори, като се мъчеше да овладее емоциите си. - Исках да кажа, че тя беше празно пространство. Някак беше изключена.

- Това не е възможно - заяви Зед. - Нищо не може да изключи връзката между сродните души.

- Сигурен ли си? - очите на Трейс бяха пълни с болка.

Хрумна ми грозна идея.

- Контесата нарече себе си „Заличителя“. Помислих си, че може да изтрива спомените, но ако е искала да каже нещо повече с това?

Сол трепереше. Изглеждаше по-стар отвсякога.

- Ако е причинила нещо на нашите сродни души, тогава ще ги открием, дори те да не ни познаят. Веднъж като си ги върнем, кълна се, че ще намеря начин да поправя стореното. Няма да позволя на контесата да открадне душата ми

- Ще намерим начин, татко - обеща Уил. - Мама не би позволила на тази стара и зла жена да съсипе трийсетгодишния й брак.

Айвс се изправи и дръпна завесите.

- Благодарение на Кристал имаме шанс. Напътствията й бяха достатъчно ясни, за да започнем издирване. Ще сваля карта на местността, която локализира. - Той включи лаптопа си и свали сателитна снимка на областта с имена на нея. - Кристал, ето какво улових от ума ти. Можеш ли да стесниш малко кръга?

Клекнах до него и огледах снимката на Доломитите, алпийската верига на север от Италия.

- Струва ми се, че ще мога. - Докоснах областта близо до езерото Гарда. - И няма да ми е нужна телепатия, за да го открия.

Хав разроши косата ми

- Умница. Монте Балдо. Естествено, че се е върнала в наследствените земи на семейството си. Как иначе би могла да прикрие деянието си, ако няма крепост с персонал от хора, които са й верни? Трябваше да се сетим за това.

- Накрая щяхте да се досетите - възразих аз. - Просто всичко беше толкова неочаквано.

Виктор вече беше на компютъра си и вкарваше информацията в базата данни на международните полице йски с или.

- Мъжът е арестуван в Лондон, а сред имотите му следователите са описали и вила в планините. - Той отвори една снимка. - По дяволите! Изглежда непревземаема. - Това не беше вила, а крепост, построена за защита високо на планинския зъбер, с крепостни стени, по чиито краища имаше остри каменни шипове. Щеше да стои красиво на пощенска картичка, ако в действителност не беше превърната в затвор. - Имате ли предложения?

- Пред нас има една-единствена възможност - обади се Сол. - Ще стигнем с кола до главната порта и ще си ги поискаме обратно. Крепостта може и да изглежда средновековна, но това тук е съвременна Италия. Няма да може да се измъкне, ако наистина ги крие там.- Почти съм сигурна, че това е мястото, което почувствах. - Усещах как по гърба ме полазват тръпки - крепостта изглеждаше зловещо красива: като орел, кацнал върху скала.

- Тогава какво чакаме? - попита Зед, преполовил разстоянието до вратата. - Да вървим да спасяваме момичетата.

Разбира се, това съвсем не беше така лесно. Трейс и Виктор на мига се заеха да наемат два джипа с двойно предаване, с които да стигнем в планините. Тъй като не знаехме в какво състояние ще намерим момичетата, решихме, че ще имаме нужда от собствена база, вместо да се надяваме, че ще издържат дългия път обратно до Венеция. Зед и Айвс откриха една голяма къща в близост до вилата на контесата. За щастие, сезонът още не беше започнал и скиорството не бе в разгара си, та те смогнаха да проследят собственика й в градчето на източния бряг на езерото, недалеч от Монте Балдо. Планът ни беше да вземем момичетата и да прекараме там нощта, за да могат да се възстановят.

Виктор и Уриел предложиха да шофират. Всички сметнаха това за разумно - тъй като техните сродни души не ги грозеше непосредствена опасност, те бяха най-спокойните в случая. Уил беше назначен за навигатор, а аз бях неговият Джи Пи Ес сигнал, който да го насочва към целта. Бяхме приели, че момичетата се намираха във вилата на контесата, но беше възможно да съм направила прибързано заключение и да не съм открила правилното им нахождение. Работата ми беше да седя на задната седалка на водещата кола и с помощта на Хав да следя връзката на Трейс дотам, докъдето стига. Уриел щеше да кара след нас с Айвс, Зед и баща им.

След като взехме колите и прекосихме дългия мост, който свързваше Венеция с континента, двамата с Хав останахме почти насаме. Трейс беше зает с телефонните разговори с негови колеги полицаи. Чувах го как си издействаше всяка възможна услуга, използваше всяка връзка, която имаше в международните полицейски органи. Предложих му да разговарям с италианците, но той заяви, че това може да почака, докато стигнем до езерото Г арда. Виктор и Уил се оправяха с пътя.

Хав ме беше прегърнал и аз положих глава на рамото му, вкусвайки спокойствието на мига.

- Добре ли си? Сигурно се тревожиш за майка си.

Бях вързала косата си на опашка, но една къдрица се беше измъкнала и той си играеше с нея.

- Чувствам се доста объркан. Безпокоя се за мама и момичетата, особено след като каза, че нещо с тях не е наред, но в същото време отвътре танцувам от щастие като пингвините от „Весели крачета“, задето те открих. Емоциите ми наистина са в конфликт - не знам какво да чувствам първо.

Усмихнах се, като си представих стотиците пингвинчета, които танцуват в главата му. Да, и аз така се чувствах.

- Вие сте добър отбор - ти, братята ти и баща ви. Контесата има да се чуди откъде й е дошло, щом стъпите на прага й.

Той ме целуна по ръката, а сетне потърка с нея бузата си.

- Благодаря. Окуражаващо е, че вярваш в нас. Но не забравяй кой е скритото ни оръжие.

Обърнах се към него, така че да виждам лицето му.

- Смяташ ли, че баща ти е прав за мен?

- А ти?

- Предполагам... да, може би. Просто се притеснявам, че и в търсенето на души ще се окажа пак толкова некадърна като във всичко друго.

- Сладкишче, предупреждавам те. - Той завъртя пръст във въздуха.

- Какво? - изцвърчах аз и се опитах да се измъкна от гъдела, който ме заплашваше.

- Ще предприема драстични мерки, ако пак те чуя да се подценяваш. Увериха те, че притежаваш дарба, която се среща веднъж на сто години, а сега казваш, че според теб няма да те бива достатъчно.

- Но...

- Никакво но. Кога най-сетне ще се събудиш и ще разбереш, че ти не си грозното пате, а лебедът?

- Оу.

И преди да имам време да се размекна от сантименталност заради прекрасния му комплимент, пръстите му стигнаха корема ми

- Не! - изкрещях аз и като се свих, отблъснах ръцете му.

Трейс се намръщи и се помъчи да затули разговора си от писъците ми

- Приеми го. Кажи: „Аз съм лебед“.

- Ти си лебед! - ахнах аз и се разкикотих.

- Ъргх! Признай!

- Добре, добре, аз съм лебед. И двамата сме лебеди. Всички са лебеди. Ето на: ние сме цяло ято лебеди.

- Вдигаш толкова шум, че като нищо ще минеш за лебед - оплака се Трейс, макар че виждах, че не беше особено сърдит. Той вероятно се зарадва, че отвлякохме вниманието му, и предполагам, че Хав именно това целеше.

Когато стигнахме планинския път за крепостта, беше станал късен следобед. По пътя, който водеше нагоре към националния парк и Монте Балдо, имаше скорошни следи от множество автомобили и това беше малко необичайно за такъв път. Краищата бяха отъпкани от гуми и калта се беше смесила със снега, който беше паднал на тази височина.

Как мислиш - дали се подготвя за обсада? - попита Хав полушеговито.

На едно дърво при разклона забелязах закачен знак, който показваше, че едното разклонение води към вилата, а другото към снежните равнини

- Всъщност, мисля, че тя няма нищо общо с това. Просто Холивуд е пристигнал в града. Нали помниш какво казаха на снимачната площадка - тази седмица ще снимат в италианските Алпи. Ние сме в Алпите. Пристигнали са тук преди нас.

- По всичко личи, че не са тръгнали по нашия път. - Виктор даде знак да завием по тесния път, който се виеше край чукарите. Следите от гумите на тежките превозни средства продължаваха нагоре към планината.

- Не, би трябвало да са много по-нагоре. Доколкото помня, говореха, че ще снимат епизод с хеликоптери и ски. - Но се почувствах успокоена, защото знаех, че наблизо имахме съюзници, на които можехме да разчитаме да застанат на наша страна, ако се наложеше да се борим с италианските власти да ни дадат достъп. Лили щеше да гарантира, че не съм смахната, когато се обърнем към местната полиция заради историята с отвличането.

Мракът беше паднал, когато стигнахме пред портите. Щом колите ни влязоха в периметъра, охранителните лампи се запалиха. Пазачи не се виждаха, имаше само интерком.

Виктор забарабани с пръсти по кормилото.

- И сега какво? Просто ще отидем и ще почукаме, така ли? - Той предпочиташе да има човек, върху когото да упражни мисловен контрол.

- А какво друго? - Трейс слезе от колата. - Останете вътре, момчета. - Той вдигна ръка към пътниците в другата кола. - Аз ще отвда. Да не им даваме много мишени, а?

- Той наистина ли очаква някой да стреля по него предупредително? - прошепнах на Хав.

Хав сви рамене - напрежението течеше по тялото му като нисковолтово електричество.

- Има ли опасност, У ил? - попитах го.

- Опасност има за всички ни. Не само за Трейс.

Наблюдавахме мълчаливо, докато Трейс натисна интеркома.

Si? - изпука гласът в другия край.

Казвам се Трейс Бенедикт. Говорите ли английски?

- Не.

Трейс изруга под носа си.

- Добре. Момент. Кристал?

Аз вече слизах от колата, а Хав ме следваше като сянка. Натиснах бутона.

- Здравейте - подхванах аз на италиански, - бих искал да разговарям с контесата.

- Тя не приема посетители. Моля ви, вървете си. Това е частна резиденция.

- Боя се, че не мога да изпълня молбата ви. Разбирате ли, вие държите сестра ми и... и трябва да говоря с нея спешно - спешен семеен случай. Беше спешен, нали така?

Последва мълчание. Камерата на върха на близкия стълб се извъртя, за да ни огледа по -добре.

- Ще изпратя един снегомобил, който да ви вземе. Можете да влезете.

- Кажи им, че няма да влезеш там сама! - изсъска Хав.

- Приятелите ми няма да позволят да вляза без придружител.

- Вие и още един. Възрастният мъж, а не младите. - Връзката прекъсна.

- Това не ми харесва - рече Трейс, а в това време баща му скочи от колата. - Не можем да й изпратим още двама заложници.

- Тя вече имаше шанс да ме плени Не мисля, че иска още заложници, по-скоро й трябват пратеници. Сол сложи ръка на рамото ми

- Кристал, приемаш ли да влезеш с мен?

- Разбира се, че не приема! - Хав беше на път да избухне от гняв. Не беше очаквал такъв обрат и не можеше да приеме, че ще се запътя към опасността без него. - Да не очакваш да я оставя да влезе право в устата на лъва?

- Хав! - предупредих го аз приглушено.

- Какво? - той обърна гневните си очи към мен.

- Забрави ли - аз не ги интересувам, защото не съм ничия сродна душа.

Дори да беше гневен, той постави сигурността ми на първо място. Отдръпна се назад и се опита да си придаде вид, сякаш не беше на път да удуши всички ни до един.

- Да, сладкишче, нали не си нашата перла в короната, тъй че какво толкова? Боже, искам да изритам нещо.

Бръмченето на снегомобилите се чу, преди да видим самите тях да се спускат по алеята към нас.

Сол започна да дава заповеди на синовете си.

- Останете при колите. Ще опитам да държа връзка, но не бих се изненадал, ако има някакъв вид телепатичен заглушител наоколо.

- Моят вид телепатия може да успее да мине през него, ако е толкова уникален, колкото Хав твърди. -Погледнах с тревога към гърба му. Точно в този момент тъпчеше ядно един коловоз в снега. Обърна се към нас.

- Не опитвай, ако това ще те издаде.

- Разбира се. Ще внимавам.

- Не мога да кажа, че внимаваш, като влизаш там вътре!

- Хав! - Беше ред на Сол да избухне - нещо, което рядко се случваше в това семейство.

- Какво? - сопна се той.

- Погледни ме, Хав. - Той вдигна очи и срещна погледа на баща си. - Можеш да ми имаш доверие, че ще се грижа за нея. Кълна се в живота си, че ще внимавам да не я сполети беда - нито нея, нито майка ти, нито Даймънд, нито Фениск или Скай.

Не можеш да обещаеш - тихо рече Хав, а гневът му остана стъпкан в снега.

- Ще ви кажа следното: ако нещата много се объркат, имаш разрешението ми, Айвс, да взривиш портите на имението и всички да се спуснете на помощ. Но засега нека да опитаме да измъкнем момичетата с преговори. Това е най-безопасният път.

Зед изруга, а Айвс кимна предпазливо. Трейс ме прегърна силно.

- Пази се, сестричке - прошепна той. - Ако Даймънд знаеше, никак нямаше да й хареса, че те пускам да идеш там.

Двата снегомобила изникнаха пред погледа ни и обърнаха така, че да гледат към къщата. Лицата на шофьорите бяха скрити зад каски, а те нито слязоха, нито дори промълвиха и дума. Под дрехите спокойно можеха да се крият извънземни. С тихо бръмчене вратата се отвори толкова, че да се мушнем вътре по един. Контесата действаше на сигурно и това не беше изненадващо, ако знаеше какви дарби има насреща си в лицето на семейство Бенедикт. Точно тук Виктор щеше да бъде особено нежелан гост.

- Хайде, момчета, ще се видим след малко - рекох аз с престорена веселост. Последвах Сол и се проврях през вратата. Щом влязох вътре, тя се затвори с бучене. Хав се опита да не поглежда към мен, но при все това ме стрелна с агонизиращ поглед.

Сол преценяваше двамата мъже върху снегомобилите.

- Ти върви при този, Кристал - той посочи към по-едрия от двамата шофьори.

Останах изненадана. Помислих си, че би ме насочил по-скоро към другия.

- Обикновено мозъкът крие заплаха, а не мускулите - прошепна той и ми помогна да се кача зад мълчаливия мъж. - Твоят шофьор изглежда безобиден.

Предпазливо се улових за кръста на мъжа, който не дочака Сол да се качи, а запраши с пълна скорост обратно към замъка.

Шумът беше оглушителен, за да задавам въпроси, затова се постарах да запомня пътя обратно, в случай че ми се наложеше да се върна сама. Алеята беше маркирана със стълбове, които указваха пътя в дълбокия сняг. От двете й страни се простираше елова гора. Завихме зад ъгъла и пред нас се показаха градините - загадъчни в зимното си покривало, - но тук-там се виждаха тераси, плетове и статуи. Над нас се възправи замъкът - тъмен силует на фона на небето, чиито каменни нокти дращеха звездите, сякаш им завиждаха за свободата от веригите на земното съществуване. Бях попаднала в приказка. Не беше трудно да повярвам, че разумните преговори за освобождаването на момичетата може би изглеждаха наивни тук, както ако опиташ да вразумиш един върколак да не те напада.

Двигателят спря. Слязох, но не можах да се насиля да благодаря на придружителя си. Отново, без да пророни и дума, той откара снегомобила зад крепостта, където вероятно контесата държеше превозните си средства. Там, където стоях, имаше огромно обръщало, но иначе нямаше следи от коли. След миг пристигна снегомобилът със Сол, който видимо си отдъхна, когато видя, че го чакам. Той слезе, с бърза крачка дойде при мен и ме хвана за ръката, преди някой да ни раздели.

- А сега какво? - попитах аз.

Не се виждаше никаква врата към замъка. В стената имаше дълбок сводест проход, но никой от двама ни не искаше да тръгне натам - подвижната решетка, която беше вдигната, ни караше да се чувстваме така, сякаш сме тръгнали право към пастта на дракон.

Тогава оттам излезе мъж с фенер.

- Предполагам, че това е отговорът, който търсим - въздъхна Сол. Той стисна здраво ръката ми и ме поведе натам.

- Познавам го. Това е икономът на контесата от къщата й във Венеция - прошепнах аз.

- Ако обичате, господине, и вие, госпожице, последвайте ме - произнесе напевно икономът.

- Това не е светска визита - рязко рече Сол. - Мисля, че знаете защо сме тук и трябва добре да прецените риска от наказателно обвинение срещу вас, ако ни попречите да си върнем момичетата и съпругата ми

- Отлично, сър. Насам.

О, този иконом, толкова го биваше! Сигурно беше изгледал стотици класически ленти, за да доведе до пълно съвършенство този раболепен, но презрителен тон.

Стъпките ни отекнаха в прохода. Излязох в двора и той ни отведе през него до вратата, която стоеше отворена в другия край. Отвътре се чуваха смях и гласове.

- Контесата май има компания. Какво означава това за нас? - попитах аз.

- Вероятно свидетели. Ако има някой, който не е на заплата при нея, това може да ни бъде от полза. -Сол се спря на прага. - Добре, Кристал. Ще опитам да направя телепатична връзка. Знам, че ти става лошо, но няма как.

- Няма нищо. - Отдръпнах се и допълнително усилих щитовете си. - Аз ще се погрижа за иконома. -Прекрачих прага и се намерих във фоайе с ламперия, украсено с ловни трофеи и мечове - колко банално. -Ей, Джийвс*, къде да си закача палтото? - викнах му грубо. От любопитство опитах да се потопя в съзнанието на прислужника, за да видя дали ще мога да науча нещо за връзките му, както правех, когато търсех нещо изгубено от племенницата ми, и останах изненадана. Мозъкът му се въртеше, но не в случайни мисли както у повечето хора. Приличаше повече на въртележка - всичко се движеше в подреден кръг: задълженията му, предаността му към конгесата и семейството му. Тази спретнатост беше присъща на робот. Бързо развалих връзката, тъй като не исках да усети нахлуването.

*Герой на британския хуморист П.Г.Удхаус, икономът на Бъртрам Устьр. Бпр.

* * *

- Госпожицата може да остави палтото си тук - рече икономът и подаде ръка. Аз свалих палтото си и му го подадох. Изражението му не се промени ни на йота - нито усмивка, нито лъч човечност.

Сол влезе. Повдигнах вежди, но той поклати глава. Добре, щяхме да минем без обикновената телепатия. Посочих гърдите си, за да го попитам дали иска аз да опитам. Той отново поклати глава.

- Нека крием този коз засега в ръкава си - рече той ниско. - За по-късно, ако ни потрябва.

- Мога ли да взема палтото ви, сър? - запита икономът.

- Заповядайте. - Сол му го подаде. Докато икономът беше с гръб към нас, аз докоснах слепоочието си, посочих го с пръст и направих гримаса.

- Хъм. Интересно. Заличителя? - попита Сол тихичко.

- Предполагам. Не е естествено. Изглежда е способна да пренарежда съзнанието така, както й е угодно на нея.

- Това би обяснило целия план.

- Насам - Роботът Джийвс се отправи към една изящна двойна врата. Той бутна вратите и вътре се разкри красива, старинна всекидневна, огромна камина, където бумтеше огън, и розови кресла и канапета. Нищо от обстановката не задържа вниманието ни, защото в стаята бяха всички хора, за които бяхме дошли.

- Ди! О, боже, добре ли си? - възкликнах аз и се втурнах към сестра ми Тя отпиваше шампанско от една чаша и сякаш отвличането изобщо не й се бе отразило. Не бях виждала старомодната рокля, с която беше облечена, а и изражението на лицето й ми беше чуждо.

- Извинете, познаваме ли се? - Даймънд остави чашата си, изправи се и ми подаде ръка, сякаш бяхме случайни познати. - О, боже, не си спомням името ви. Сигурно съм пийнала повечко. - Тя погледна към чашата и направи печална гримаса, приканвайки ме да стана част от шегата.

- Даймънд - аз съм. Кристал. Сестра ти.

- Не ставайте глупава - аз съм най-младата в семейството. Мама и татко са били твърде стари, за да имат още едно дете. Разбира се, татко никога не би признал, че мама е прекалено стара за каквото и да е -той я обича сляпо. Много мило, на тяхната възраст. - Тя отпи нова глътка, а ръката й затрепери, сякаш тялото й знаеше нещо, което мозъкът й беше забравил.

- Но татко е... - Оставих последните две думи да заглъхнат, защото знаех, че са безполезни. Часовникът на съзнанието й беше променен и тя, изглежда, не знаеше за смъртта на баща ни, нито за моето съществуване. Надникнах в ума й и видях, че просто ме нямаше там. Всичко, което беше докоснало връзката й с Трейс, беше изтрито, но тъй като аз съм била там от самото начало, аз бях напълно заличена от картината. Спомените за мен бяха запечатани като ядрени отпадъци, залети с тонове цимент, за да не могат да заразят другите спомени. Но не само тя не си спомняше нищо. Феникс и Скай гледаха към мен с възпитан интерес; Карла се взираше в огъня, без да забележи, че съпругът й беше влязъл. С големи крачки той отиде при нея и я вдигна от креслото.

- Карла, спри това начаса! - Той приближи лицето си до нейното. - Чуй ме - намери ме в главата си, в сърцето си! Аз съм, Сол!

- Мили боже! Какво прави този човек? - възкликна Даймънд и като ме остави, завтече се към огнището. - Той луд ли е? Оставете я на мира!

- Сол? Сол чий? - попита Карла с помътнели очи. Тя изглеждаше като дрогирана - искаше ми се нещата да бяха толкова прости, но от състоянието на картината в съзнанието й разбрах, че тя е била подложена на същата заличителна обработка както иконома, както всички тук. Но тъй като тя беше прекарала почти целия си живот със своята сродна душа, у нея бяха останали ужасяващо малко спомени.

Дребничката фигура, облечена в черно, се надигна от креслото от другата страна на камината.

- Харесва ли ти отмъщението ми, Бенедикт? - попита тя с горчиво ликуване. Сол пусна Карла и нежно я сложи да седне на стола. Той се бореше с толкова силни емоции, че не бе в състояние да отговори.

- Както виждаш, всички сродни души бяха, как да кажа? Изгубени? - продължи контесата.

- Нищо не може да разруши връзката между сродните души - рече той с нисък глас. - Нищо.

- Нищо, освен мен. - Контесата насочи вниманието си към мен. - А, Кристал! Върна се по-бързо, отколкото предвиждах. Учудена съм, че те виждам тук тази вечер. Очаквах да откриеш къде съм отвела момичетата най-рано, о, утре. Моите поздравления. Подцених те. Това, че нямаш дарба, ме накара да си помисля, че ти липсва и интелигентност.

- Защо сте причинили това на сестра ми? - Преглътнах. В гърлото ми беше заседнала буца. - Какво зло ви е сторила тя? Какво зло съм ви сторила аз?

- Нищо. За нещастие, и вие бяхте въвлечени в това. Нали разбираш, мила, за да се заличи връзката между сродните души, трябва да се влезе толкова надълбоко, че почти всичко друго се изтрива с нея. Не е останало много в хубавите им главички. Не страдат, просто са... - тя развя кокалестите си пръсти, докато търсеше думата - отнесени.

Отказвах да приема това, но на първо място трябваше да си ги вземем обратно.

- В такъв случай, отмъщението ви е доведено до край. Може ли да си ги приберем у дома?

Тя наклони глава на една страна, сякаш не ме беше чула добре.

- Забравяш сина ми. Искам да ми го върнат и тогава ще можете да ги получите.

- И ако направим, каквото искате от нас, ще върнете ли съзнанието им така, както е било? - попитах я.

- Ще трябва да те излъжа, ако кажа, че мога да го направя. Не. Мислех, че е справедливо да отнема нещо на семейство Бенедикт, както и те отнеха честта на дома ми. Обществената вреда, която ми нанесоха, беше прекалено голяма, за да може всичко да се върне, както е било.

Сол подаде ръка на Карла.

- В такъв случай, ние си тръгваме. Хайде, Карла - момчетата те чакат край портата.

- Момчетата ли? - Карла потръпна и се отдръпна от подадената й ръка.

- Твоите синове. Нашите синове. Скай, Феникс, вие също. Тръгваме си. Айвс и Зед имат нужда от вас.

- Какви необичайни имена. - Феникс се приближи и му се усмихна с вдигната глава. - Смешен сте. Защо плачете? - Тя отри сълзите от лицето му. Скай му предложи кърпичка.

- Не се тревожете, господин. хъм. Извинете, как се казвахте? Все едно. Тук се забавляваме отлично. Не бива да плачете.

Контесата се усмихна на гостите си.

Някоя от вас иска ли да си тръгне с господин Бенедикт и това момиче тук?

Четирите жени ни погледнаха, сякаш бяхме смътно любопитни експонати в музей.

- И защо бихме поискали да си тръгнем с тях? - попита Даймънд.

На вратата се появи икономът с по един бодигард от всяка страна, сякаш бе успял да чуе как Сол обмисля шансовете си да метне Карла на рамото си и да се измъкне с нея.

Контесата махна към изхода.

- Благодаря много, че се отбихте да ме посетите. Ще очаквам да се свържете с мен за сина ми, нали така?

Сол не отвърна. Той се завъртя на пети и излезе, като мина право през тримата мъже на вратата.

- Ела, Кристал. Няма да стоим повече тук. Дано изгниете в ада, контесо!

За кротък човек, клетвата му стресна с ужасната си жестокост. Аз не бих могла да го кажа по -добре.