Кристал

Десета глава

Събудих се, когато една вълна ме цапна през лицето. Поех неразумно една глътка, после се претърколих на колене и изплюх морската вода, пясъка и парчетата от мидени черупки.

Боже, бях премръзнала.

Прегърнах се и взех да трия голите си ръце, за да стимулирам притока на кръв.

Къде се намирах? Или по-право: как се бях озовала тук?

Очите ми пареха, но ги отворих и видях наоколо ми да се простира кален бряг с ниски дюни от ръждиви водорасли и празно стоманеносиво море. Единствените ми другари бяха морските птици. На няколко крачки една чайка кълвеше празната черупка от рак, без да се интересува, че на територията й беше пристигнала непозната, облечена в синя вечерна рокля.

Като треперех цялата неудържимо, надигнах се с мъка от плитките води, прекосих плажа и стигнах до относителното убежище на дюните. От мен се носеше странна миризма - на риба, а, мога да ви уверя, че това не беше парфюмът, който си сложих вчера.

Партито на Даймънд. Малко по малко започнах да си спомням. Хайде, мозък, впрягай се на работа! Бях чувала, че ергенските и момински партита могат да станат доста необуздани: когато всички се напият, младоженецът се озовава завързан гол за една от колоните на площада Сан Марко или на път за Рим с еднопосочен билет, но в това тук нямаше смисъл. Не си спомнях да съм пила - бях прекалено ангажирана да се погрижа вечерта да мине добре. Даймънд не беше от сестрите, които биха сипали тайно алкохол в чашата ми, а после да ме зареже на плажа.

Огледах се да ввдя дали няма да позная мястото. Знаех, че вечерта започна във Венеция, а това пред мен приличаше на Адриатическо море. Може би не бях стигнала твърде далеч? Може би се намирах на един от бариерните острови и бях изхвърлена в някоя пуста част от Лидо, да речем?

Но на Лидо живееха много хора. Там имаше пътища, коли, дори автобуси. Тук не се виждаха никакви сгради, а какво остава за автобусна спирка.

Добре, сега вече се уплаших. Това не ми приличаше на шега от моминско парти, в която нещо се беше объркало. Това ми приличаше на корабокрушение. Дали моторната лодка не беше потънала, докато се връщахме от острова на контесата? Само аз ли бях оцеляла?

Когато бях по-млада, дете, се прекръстих и започнах да се наричам Заличителя. Няма да си спомниш защо.

О, боже! Спомних си! Контесата полудя и стана много зла, защото искаше да отмъсти за сина си. Дребната женица ни удари с най-силния телепатичен юмрук, който някога бях посрещала. Всички минахме в графа „приспани“ - злочеста игра на думи, защото всичко беше по вина на престъпния й син - графа на Монте Балдо.

Бях изпаднала в безсъзнание, но контесата не беше изтрила паметта ми - вероятно защото по навик винаги поддържах невероятно силен щит срещу всякакво телепатично въздействие. Знаех напълно коя съм и защо съм тук, но не и как бях стигнала на този бряг, нито къде се намираше той. Две неща от четири - не беше толкова зле. Сега поне знаех какво трябваше да направя - трябваше да се прибера у дома и да вдигна тревога, а не да умирам от студ тук.

Реших, че ако тръгна по плажа, това ще ми помогне - иначе щях да се превърна в айсберг. Изкатерих се с мъка по дюната, а подгъвът на копринената ми рокля се закачи на едно извито старо желязо. Беше ми трудно да не мисля колко премръзнала бях.

От удобната позиция на върха на дюната видях, че островът беше миниатюрен - малко убежище за дивите птици и почти нищо друго. Дългите, ниски брегове на лагуната, останали след отлива, се простираха от другата страна и гледаха към континента. От моята страна нямаше нищо, освен морето и далечните очертания на един танкер, който пухтеше в посока към нефтената рафинерия на запад от островчето ми. Виждах единствено неясните очертания на Венеция, легнала ниско в другия край на лагуната. По незнайна причина бях захвърлена доста на североизток, сред пустошта на солените блата, където се отбиваха единствено рибарите и ловците. Те все някога щяха да дойдат, но аз не можех да стоя със скръстени ръце и да чакам някой екскурзиант да мине насам и да ме спаси. Времето на другите може би изтичаше.

Но защо изобщо ме бяха захвърлили тук? Не виждах никаква логика. Първото нещо, което бих сторила, е да се върна обратно и да вдигна тревога.

И тогава ми хрумна, че вероятно контесата разчиташе да постъпя точно по този начин. Тя беше взела заложници. Аз бях писмото за искането на откупа. Бях захвърлена на достатъчно разстояние от дома ми и щяха да са ми нужни часове, да се добера обратно във Венеция, а междувременно тя щеше да има на разположение предостатъчно време да отмъкне пленниците си надалеч. Аз нямаше да й свърша работа като заложник, защото не бях една от сродните души. Можеха да минат и без мен. Изглежда, не беше особено разтревожена, че можех да се върна, преди да съм изпаднала в хипотермично⁶ състояние. А аз дори й бях казала, че не мога да комуникирам с телепатия и да вдигна тревога. Контесата безскрупулно се беше възползвала от доверието ми.

Изпълних се с гняв, а притокът на кръв разнесе приятна топлина из пръстите на ръцете и краката ми. Нямаше инертно да следвам плана й. Тя искаше време, но аз нямаше да й го дам. Щях да вдигна на крак братята Бенедикт, та дори ако трябваше да изповръщам червата си на пясъка.

Потопих се в съзнанието си. Нали винаги бях избягвала телепатията, сега изобщо не знаех как да осъществя връзката, особено от разстояние. Но все пак знаех как да намеря посоката, което трябваше да ми помогне.

„Намери дома ми“, наредих на мозъка си.

Но мозъкът ми беше различен от последния път, когато бях опитала това. Мислите ми, вещите ми, случайни неща - изобщо цялата смет сега не се въртеше в облак, а течеше като тънка стрела в една посока. По някакъв начин атаката беше проникнала през преградите в ума ми и напълно го беше пренаредила. Не ми прилоша. Беше лесно да следвам стрелите - приличаше на ски спускане по добре маркирана писта. Единствено не знаех какво ме чакаше в края й

Ехо?

Какво по...? Леле, това ти ли си, сладкишче?

Хав! О, боже, Хав!

Защо си се свързала с мен чрез телепатия? Ще ти прилошее! След това последва върволица от ругатни, които връзката не цензурира. Ти си моята сродна душа, нали? Няма никакво съмнение! Да, знам, че си ти! Усещам изблика на тържествуване в центъра на щастието в другия край на разговора. В такъв случай, сладкишче, веднага идвай насам, защото аз и ти имаме много сериозна работа за вършене - целувки, милувки и планове за бъдещето.

Но в този момент аз не можех да споделя радостта му - трябваше да оставя чувствата си временно и да ги разгледам внимателно по-късно. Хав - моята сродна душа. Мозъкът ми не проумяваше. Прекалено студено ми беше, прекалено шокирана бях.

Моля те, Хав, млъкни. Чуй ме. Опитвам се да ти съобщя нещо.

Той се засмя. Телепатичният е смях е прекрасен: прилича на нежен гъдел по линията. Не знаех това. О, Красавице, ще бъде толкова забавно! Само ти можеш да постигнеш такъв успех, като ми кажеш да си затварям устата.

Хав, сериозна съм. Случаят е спешен.

Почувствах рязко промяната в настроението му. От шеговитото момче нямаше и следа. На линията беше човек, на когото можех стопроцентово да разчитам. Какво се е случило? Всички добре ли са? Имаш ли нужда от мен? С момчетата се чудихме защо не се прибрахте.

Ох, дълго е за обяснение, но кратката версия е: контеса Николета е майката на човек, когото сте арестували в Лондон.

Господин Рим? Не знам имената на всички, които заловихме в мрежата си, но имаше и един италианец.

В края на вечерта тя се превърна в полудяла харпия ⁷, решена да си отмъсти. Взе Даймънд, майка ти, Скай и Феникс за заложници.

Какво?!

Иска да направи сделка за свободата на сина си.

Но ти къде си, щом не си с тях? В безопасност ли си?

Добре съм, но не съм сигурна къде се намирам. Мисля все пак, че съм на някакъв остров близо до Торчело, в дивата част на лагуната.

Появи се малка моторна лодка, тръгнала в моята посока. След себе си в калните води оставяше бяла диря като скоба. Чакай малко. Виждам, че една рибарска лодка се приближава към брега. Ще опитам да привлека вниманието им.

Ако не успееш, ще изпратя моторница, но ако тази лодка те качи, ще стане най-бързо. Ще известя останалите. Виктор и Трейс знаят как да действат. Връщай се възможно най-скоро.

Тъй вярно, сър.

Кристал, ти и аз - това са добри новини, наистина добри новини!

Въпреки че непрестанно се дракаме?

Най-вече защото непрестанно се дракаме.

Рибарят остана не по-малко изненадан от мен самата да ме открие изоставена на острова. Той галантно свали водоустойчивото си яке и ме уви в него.

- Как се озова тук? - попита ме. Беше банкер от Милано и не се беше спазарил за това странично пътуване по време на риболовната си почивка. Той дръпна надолу плетената си шапка, така че да покрие премръзналите ми уши.

- Бях гост на едно парти, което свърши зле.

Той цъкна с език и поклати глава.

- Имам дъщеря като теб. - Той нагласи мотора на обратно, за да може да отплаваме от брега. Докато говореше, размахваше ръцете си като диригент на оркестър. - Непрестанно я предупреждавам да внимава с кого се събира. Младите хора могат да са толкова глупави.

Искаше ми се да му посоча, че моята „лоша приятелка“ беше над осемдесет, но трябваше дълго да обяснявам. Просто исках да ме откара у дома, колкото се може по-скоро.

- Съжалявам, че трябва толкова много да се отклоните от пътя си заради мен.

- Няма нищо. Не всеки ден човек хваща русалки в лагуната.

Добрият спасител ме остави на малкия пристан близо до апартамента ни.

- Май си липсвала на някого - рече той и посочи Хав, който ме чакаше до рампата на брега с одеяло в ръка. - Ей, млади човече, постарай се да се грижиш по-добре за нея - можеше да умре на онзи остров!

- Вината не е негова - измърморих аз смутено, защото рибарят беше помислил, че Хав беше виновен. За щастие, укорът беше произнесен на италиански. - Моминско парти.

- Хм, ама и днешните момичета са едни. Други бяха в моята младост. - Той хвърли едно въже на Хав, който върза лодката за кея. - Внимавай, русалке. Има стъпало.

Хав ми протегна ръка и ме дръпна в прегръдките си. Притисна ме толкова силно до себе си, че едва успях да промълвя едно приглушено „благодаря“ на моя добър самарянин

- Благодаря ви, господине, че докарахте Кристал у дома. - Хав се пресегна надолу и се ръкува с рибаря. - Бихме искали да ви платим за неудобството - допълнителното гориво, ако не друго.

Рибарят разбираше английски, но отказа предложението.

- Няма нужда. Ето ви визитната ми картичка, в случай че имате въпроси за това къде я намерих. Някой трябва да понесе отговорност за случилото се. Това е престъпление! Да я зарежат там без палто дори!

Хав мушна визитката в джоба си.

Прав сте. Ще имам грижата да си получат заслуженото.

Рибарят отвърза лодката и запърпори към доста съкратения си ден за риболов.

- О, боже, Хав, защо всичко се обърка така? - попитах го. - Вината е моя, нали? Аз организирах партито. Нямах никаква представа за нея.

- Ти не си отговорна за всеки лош савант, скъпа. От думите ти става ясно, че тя е замисляла това от мига, когато е научила, че Даймънд ще се жени за брат ми Дали от теб, или от самата Даймънд - рано или късно тя е щяла да научи. Това не е нещо, което може да скрием. - Хав ме уви здраво в одеялото, а после ме вдигна на ръце, както беше направил преди.

- Това започва да ти става навик. - Навик, който не бих възразила да окуражавам.

Той ме понесе към градинската ни порта.

- Как вървят надниците за спасителните операции? Струва ми се, че ти обмисляше да ми вземеш такса за същата услуга.

- Всяка цена ще платя, само ми кажи, че сте открили другите.

- Боя се, че не сме, но да те върнем вкъщи е една огромна крачка напред. Татко, Трейс и Виктор работят по случая с властите, но ни трябва преводач от италиански.

- Веднага ще се заема.

- Не, първо ще се стоплиш, после ща хапнеш и ще пийнеш нещо. Айвс ти приготвя закуска в кухнята.

- Нямаше нужда.

- Правиш му услуга, като му създаваш работа. Трябваше да му дадем да върши нещо, защото иначе ще умре от тревога по Феникс. Зед ще си изгуби разума от безпокойство за Скай Много ще помогнеш, ако можеш да ги успокоиш, че животът им не е застрашен от тази стара вещица.

- Мисля, че няма опасност. Тя ги държи като заложници и те й трябват живи и здрави.

Хав отвори с ритник вратата и се качи по стълбите. Мъжете от семейство Бенедикт ме очакваха във всекидневната и едва се сдържаха да не се нахвърлят отгоре ми с въпроси. Хав явно бе успял да се наложи поне да ми дадат шанс да се постопля. Те бяха внушителна група - всички имаха мрачния вид на родителите си и височината на баща си. При все това те не бяха едни и същи, тъй като характерите им варираха значително - от тихите, спокойни води на Уриел⁸, втория син и учения между тях, през спокойния

Уил, до сприхавия Зед, който точно сега си търсеше повод да се сбие. Въпреки огромното напрежение, под което се намираше да отговори на въпросите им, Хав беше сдържан и аз получих време да се преоблека. След десет минути вече седях на канапето, увита в юрган, отпивах от топлия шоколад и разказвах на Виктор, койго работеше за ФБР, какво се беше случило на партито.

- Кристал, италианската полиция ще пристигне всеки момент. - Виктор отвори нова страница в тефтера си. - Трудно е да ги накараме да повярват в историята с отвличането, защото контесата е много уважавана личност. Според мен, те вярват, че ние не сме разбрали добре ситуацията и че всички жени са заминали на пътешествие, което е било изненада.

- Да, разбирам ги.

- Вече разговаряха със синьора Кариера на долния етаж и тя успя да им каже единствено, че партито е било прекрасно, а накрая всички са се разотишли по своя път.

- Това е всичко, което тя видя. Контесата се беше погрижила да има достатъчно свидетели, които да кажат, че вечерта е била съвсем обикновена. Аз също не бих повярвала, че е способна на това, ако не бях присъствала в къщата й

Айвс извади лаптопа си.

- Все трябва да има нещо, което да направя. Може ли да проследим лодката й? Дайте ми време и сигурно ще успея да измисля програма, с която да го направим. Може би ще успея да вляза в разузнавателните сателити на военните, които са били отгоре вчера?

Средният син, Уил, който имаше телосложението на ръгбист, но със спокойни, нормални жестове, затвори капака твърдо.

- И да те заловят от Пентагона, така ли? Браво на теб! Феникс едва би желала да ти идва на свиждане в затвора в най-хубавите години от живота си.

- Няма да ме заловят - и Айвс отново отвори капака.

- Дарбата ми казва, че точно сега ще бъде опасно за теб да опитваш. Признай си, Айвс: просто не можеш да мислиш ясно, когато тя е в опасност, затова сега не е време да опитваш нещо, което изисква да бъдеш на върха на способностите си.

- Ами ако има нужда от мен, Уил? - лицето на Айвс издаде терзанието, което го измъчваше.

- Естествено, че има нужда от теб, идиот такъв. - Уил шляпна брат си лекичко. - Има нужда от това ти да запазиш спокойствие.

Зед смачка един вестник в юмрука си.

- Не мога да търпя повече. Защо не отидем до къщата на контесата и не си го изкараме на вратата й?

Баща му сложи ръката си на рамото на най-малкия от синовете си.

- Разбирам те, Зед, но да разбием вратата няма да ни помогне, ако Скай не е вътре. Тя не е там, нали, Виктор?

Виктор беше най-суровият от седемте братя, с коса до раменете, вързана на опашка, сиви очи и ум резач - остър и проницателен. Той можеше да манипулира мислите, но за щастие, беше избрал страната на добрите.

- Не. Полицията заяви, че в резиденцията няма друг, освен пазача. Това е най- подозрителното нещо -контесата се омита толкова скоро след голямото парти и взима със себе си цялата прислуга, както, едва ли ще сбъркаме, ако заключим, и нашите момичета.

Хав се мушна зад мен на канапето, така че да се облегна върху него.

- Мисля, че пропускаме нещо очевидно тук. Ние разполагаме с оръжие, което контесата е подценила.

- Какво оръжие? - попита Зед.

- Моята сродна душа. - Думите му предизвикаха за кратко усмивки у другите, макар че бяха силно разтревожени за своите. - Кристал винаги е омаловажавала дарбата си, но тя може да открива разни неща, с които сте свързани.

- Неща, Хав, не хора - поправих го аз.

- Сигурна ли си? Аз почувствах телепатичната връзка, която ти изгради, да влиза право в мозъка ми Това е най-силната връзка, която някога съм срещал, изградена от онова, което ни свързва. Ти не осъществяваш телепатия като другите хора, сладкишче.

- Така ли? - Нямаше как да знам това - тази връзка беше първият ми опит.

- Така, ти си имаш твоя собствена марка. Не се изненадвам, че ти е толкова трудно да използваш нашия вид, защото ти изграждаш твоята връзка от нещата, които ни свързват - приятелство, шеги и, хъм, любов.

Бузите ми пламнаха. Беше усетил, нали? Не бих избрала точно този момент да си призная, че съм влюбена в него много повече, отколкото си давах вид.

Уриел седна на стола до мен. От всичките момчета, той беше най-светъл: лешникови очи и кестенява коса със златисти кичури като гривата на лъв - приличаше на моята, но не беше така вбесяващо къдрава.

- Това е смайващо, Кристал. Не ми беше минавало през ума, че може да има повече начини за телепатия, но защо не? Звучи много подобно на моята дарба. Аз мога да проследявам нещата назад във времето въз основа на връзката им с хората и местата - виждам мимолетно къде са били във важните моменти от съществуването си. Резонансът от емоциите остава по тях. Ти, изглежда, се фокусираш върху „тук и сега“, а това ми звучи по-полезно.

Не бях много сигурна какво правя, но беше мило от негова страна да го каже.

- Ако съм разбрал правилно, това означава ли, че можеш да откриеш Даймънд, защото имаш емоционална връзка с нея? - Уриел хвърли поглед към Трейс, който крачеше край вратата на кухнята.

Прехапах устни. Можех ли? Никога не съм опитвала.

- Мисля, че бих могла, ако знаех откъде да започна да търся. Все още имам този проблем, че стотиците връзки, които всички имаме, ме изхвърлят от орбита. Мога да правя прости неща, като да намирам ключове, но това е недвусмислено и хората обикновено имат представа къде са ги оставили. Трудно ще ми бъде да я открия, когато може да бъде на толкова много места.

Хав стисна рамото ми.

- Мисля, че ще ти трябва нещо по-силно от връзката между теб и сестра ти. Аз си мислех, че трябва да проследиш връзката от Трейс до сестра ти или от татко към мама. Нали не се затрудни да проследиш нашата?

- Не, тя водеше право към теб.

- Да, съвсем право към мен. - Той ме целуна по главата.

Айвс захвърли лаптопа и клекна до мен

- Значи ще можеш да проследиш връзката ми до Феникс?

Зед се облегна върху облегалката на канапето.

Ами между мен и Скай?

С тревожен стон, господин Бенедикт се отпусна тежко в креслото.

- О, боже. - В очите му имаше сълзи, които бяха в неочакван разрез с обичайното стоическо изражение на лицето му.

Трейс отиде бързешком при баща си Готов да помогне с лечителската си дарба, Хав се понадигна и ме премести. Всички се тревожехме, че възрастният мъж се бе предал на шока от загубата на съпругата си. Господин Бенедикт вдигна ръка.

- Моля ви, не ставайте. Добре съм, момчета, повече от добре. - Той стисна гърба на носа си, за да пресече пътя на сълзите си. - Дори не знаете колко добре се чувствам. - Той се отпусна назад, а ръцете му увиснаха от коленете му. - Кристал, момичето ми, ти си търсач на души.

Хав се намести зад мен.

- Какво? - попитах аз.

- Това е дарбата ти. Толкова рядко се среща, че съм виждал само един друг човек с тази дарба и това беше мъжът, който откри Карла. Раждат се само по един или двама на сто години. Защо досега никой не е разбрал това?

Свих рамене, без да успея да скрия изненадата зад равнодушието си.

- Предполагам, че не съм дала никакви признаци за това до снощи, когато бях принудена да го направя.

- Но ти си от семейство на саванти Трябвало е да определят дарбата ти, за да можеш да помогаш на хората да открият своите сродни души. Пренебрегването на таланта ти от тяхна страна граничи с престъпление.

Ченето на Виктор увисна. За първи път виждах най- хладнокръвния от братята толкова смаян.

- Искаш да кажеш, че тя може да открие моята сродна душа, както и тези на Уил и Уриел, така ли?

- Точно така. Но първо ще открие момичетата, нещо, което контесата не ще очаква.

Все още бях замаяна. Да открия сродната си душа и да чуя, че имам неповторима дарба в една и съща сутрин не беше малко. Но щях да имам цял живот да се занимавам с тях. Сега трябваше да се съсредоточим върху това да избавим другите.

- Хайде да опитаме. Какво да правя? - погледнах към Хав. - Опиши ми по-подробно как се чувстваше, когато се свърза с мен, и по какъв начин това е различно от нормалната телепатия.

Хав ме погали по бузата.

- Беше невероятно. Усещах как набъбваш в съзнанието толкова гладко, че беше радост да наблюдавам. Обикновено телепатията е по-скоро като нежно потупване по рамото, за да привлечеш вниманието - нещо като телефонен разговор между две съзнания. А ти пристигна като самолет, койго приближава земята за кацане. Успях да те видя няколко секунди преди да докоснеш земята - вероятно можех да те блокирам, но защо бих пожелал да го направя? Не се налагаше да държа моста помежду ни, защото ти го държеше.

Поклатих глава.

- Нищо не съм правила. Просто последвах онова, което вече беше между нас.

- Дори по-добре. Е, значи не ти прилоша?

- Не. Странно, но ми се стори, че това е най-естественото нещо, което някога съм правила.

- Добре. Значи трябва да разбереш дали ще можеш да прехвърлиш умението си към други умове. Татко, някакви предложения?

- Господин Бенедикт, на вас как ви помогна търсачът? - попитах го.

- Моля те, наричай ме Сол. Нали сме едно семейство вече и то в толкова много отношения. - Сол се пресегна, взе ръката ми и потърка със загрубелия си палец опакото й - Търсачът беше един много възрастен мъж, старец, когото народът ми почиташе. Той се занимаваше с това от години и беше усъвършенствал метода си. Тогава аз бях само един неопитен младеж и той не сподели с мен тайната си. Почувствах само, че някак успя да влезе в съзнанието ми, а после оформи връзката ми и я последва. Все пак не забравяй, че тогава аз не бях срещнал Карла, затова той ме напъти във вярната посока, като насочи към нея връзката ми.

- Добре, хъм. Това ми звучи доста напреднало. Но вие вече си имате готови връзки, затова вероятно трябва просто да вляза някак в ума ви и оттам да направя онова нещо със самолета, който се приближава към уголемяващата се земя.

- Имам идея. - Зед се свря в края на канапето. Още един Бенедикт и аз щях да бъда притисната като в сандвич. - Аз сплотявам дарбите на братята ми, когато искаме да работим по важен въпрос. Ти вече си свързана с Хав, нали?

Разбира се, че е свързана - потвърди Хав.

- Тогава, ще опитаме да прибавим Кристал към връзката на семейство Бенедикт. С разбирането на Вик за съзнанието, опита на Уриел да проследява хора и вещи в миналото, а Трейс през пространството, с общия гений на Айвс да разбира от всичко и способността на татко и Уил да усещат кога сме се натъкнали на опасна територия, би трябвало да можем да помогнем на Кристал да се ориентира. Нещо като ускорен курс за търсач на души.

- Поемаме смело курс напред - обади се Хав.

- Да - за първи път, след като бях съобщила новината за отвличането, Зед изглеждаше щастлив. - А и Хав тук ще се погрижи, ако малко друса - нали е лечител, така че сме се застраховали.

Разбира се, аз щях да направя всичко необходимо, но въпреки това изпитвах тревога.

- Какво ще видят, ако споделя с тях връзката ми с теб? - попитах Хав.

- Ние сме възпитани и няма да гледаме - обеща Зед с ръка на сърцето, но в очите му блестеше обезпокоително пламъче.

- Не се тревожи, скъпа, ще настъпя здраво всеки, който се осмели да прекрачи границата, става ли? -Хав изрита брат си от края на канапето.

- Аз няма да гледам - закле се Айвс, - и Зед ще се държи подобаващо.

- Разбира се, имаш думата ми - рече Сол по такъв начин, че не можех да се съмнявам. - Залогът е твърде голям, за да се държим безразсъдно и на Зед това му е ясно.

- Как така аз се превърнах в човека, срещу когото всички мърморите? Това беше ролята на Хав.

Хав се подсмихна самодоволно.

- Да, но сега имам за партньор търсач на души. Време е за уважение, момчета.

Въпреки шеговития разговор, семейство Бенедикт вече бяха запретнали ръкави за работа. Трейс беше наредил столовете в кръг, така че да можем да докосваме ръцете си. Уриел беше дръпнал завесите, за да приглуши светлината. Уил беше пуснал котката навън, за да не потърси по котешки ласка и така да ни смути.

- Готова ли си, скъпа? - Хав допря едната си ръка със Зед, а другата с баща си. Аз стоях свита в скута му и това стигаше за връзка с мен.

Преглътнах. Не исках да ги разочаровам.

Хайде да опитаме.