Трета глава

Приседнах в крайчеца на леглото си и зареях поглед в празното пространство. Гневът ми започваше да отшумява, но на мен сякаш ми се искаше да си остана в плен на тези треска завинаги. Празнотата, която усещах, болеше повече от острата и пареща болка, която изпитах, когато Пач си тръгна. Опитах да осмисля случилото се току-що, но в мислите ми цареше пълна бъркотия. В ушите ми отекваха думите, които си изкрещяхме, но звучаха разбъркано, все едно си припомнях кошмар, а не действителен разговор. Наистина ли бях скъсала с него? Наистина ли възнамерявах да е завинаги? Имаше ли начин да избегна съдбата или, в по-непосредствен план, правилата на архангелите? Вместо отговор коремът ме присви и всеки момент щях да повърна.

Засилих се към банята и коленичих пред тоалетната — ушите ми бучаха, дишах накъсано и плитко. Какво бях направила? Нищо непоправимо, със сигурност нищо непоправимо. Утре пак щяхме да се видим и всичко пак щеше да си стане каквото беше. Това беше най-обикновено скарване. Глупаво скарване. Не беше краят. Утре щяхме да осъзнаем колко дребнаво сме се държали и да се сдобрим.

Изправих се с мъка и пуснах кранчето. Намокрих една кърпа и я притиснах към лицето си. Мислите ми сякаш се развиваха по-бързо от кълбо прежда, затова стиснах очи и спрях движението. Ами архангелите? Как бихме могли с Пач да имаме нормална връзка, ако те непрекъснато ни наблюдават? Замръзнах. Може би и в момента ме наблюдаваха. Може би наблюдаваха и Пач. Опитваха се да установят дали е преминал границата. Търсеха извинение да го изпратят в ада и далеч от мен завинаги.

Усетих как гневът ми отново се възпламенява. Защо не ни оставят на мира? Защо са толкова категорично решени да унищожат Пач? Той ми беше казал, че е първият паднал ангел, успял да си върне крилете и да стане ангел пазител. Дали архангелите не бяха ядосани заради това? Да не би да смятаха, че Пач по някакъв начин ги е измамил? Или че с нечестни средства се е оттласнал от дъното? Да не би да искаха да го поставят на мястото му? Или просто не му вярваха?

Затворих очи и усетих как една сълза се спуска отстрани по носа ми. Вземам си думите обратно, помислих си. Отчаяно копнеех да се обадя на Пач, но не знаех дали няма да го изложа на опасност. Възможно ли бе архангелите да подслушват телефонните ни разговори? Как изобщо бихме могли двамата с Пач да проведем откровен разговор, ако те ни слушат?

Не можех обаче и така бързо да отстъпя от гордостта си. Нима той не съзнаваше колко е сбъркал? Причината да се скараме беше отказът му да ми отговори какво е правел пред къщата на Марси снощи. Не бях ревнива, но той знаеше какви са взаимоотношенията ми с Марси. Знаеше, че наистина беше важно да узная.

Още нещо стана причина коремът ми да се свие. Пач и Марси са били нападнати в мъжката тоалетна на игралната зала на Бо. Всъщност преди да се запозная с Пач, не бях стъпвала там. Съвпадение ли беше, че в деня, след като Пач беше наблюдавал Марси на прозореца на спалнята й, тя беше отишла в игралната зала на Бо. Пач настояваше, че отношенията им са само делови, но какво изобщо означаваше това? Марси беше много неща и две от тях бяха: съблазнителна и убедителна.

Тя не само не приемаше отказ, но не приемаше и друг отговор, освен желания от нея.

Ами ако този път Марси искаше… Пач?

Силно потропване на входната врата ме изтръгна от унеса ми.

Свих се на купчината възглавници върху леглото си, затворих очи и звъннах на мама.

— Парнел са тук.

— Ужас! Аз съм на светофара на Уолнът. Пристигам след две минути. Покани ги.

— Почти не помня Скот, а майка му пък изобщо не я познавам. Ще ги поканя да влязат, но не възнамерявам да си бъбря с тях. Ще си стоя в стаята, докато си дойдеш.

Помъчих се тонът ми да й подскаже, че нещо не е наред, обаче не можех да споделя с мама. Тя мразеше Пач. Не би ми съчувствала. Не бих понесла облекчението и радостта в гласа й. Не сега.

— Нора!

— Добре де! Ще говоря с тях. — Затворих телефона си и го запратих в другия край на стаята.

Бавно слязох до входната врата и дръпнах резето. Младежът на прага беше висок и добре сложен — личеше си, понеже фланелката прилепваше към тялото му и натрапчиво рекламираше някакъв фитнес в Портланд. На дясното му ухо имаше сребърна халка, джинсите му бяха провиснали опасно ниско на хълбоците. Носеше розова бейзболна шапка с хавайски щампи, сякаш купена от магазин втора ръка — явно някаква неразбираема за странични хора шега, а слънчевите му очила ми напомниха за Хълк Хоган. Въпреки всичко той притежаваше някакво момчешко очарование.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Ти сигурно си Нора.

— Ти сигурно си Скот.

Той влезе и свали тъмните си очила. Очите му огледаха коридора към кухнята и дневната.

— Къде е майка ти?

— Прибира се и носи вечерята.

— Какво ще ядем?

Не ми хареса това намекнато „ние“. Нямаше никакво „ние“. Имаше семейство Грей и семейство Парнел. Две самостоятелни единици, които просто се хранят на една маса една вечер.

Не отговорих и той продължи:

— Колдуотър е по-малко градче от местата, с които съм свикнал.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— И е малко по-студено, отколкото в Портланд.

Той ме измери с поглед от глава до пети и се подсмихна едва-едва.

— Забелязах. — Той ме заобиколи, запъти се към кухнята и дръпна вратата на хладилника. — Имаш ли бира?

— Какво? Не.

Входната врата все още беше отворена и отвън се разнесоха гласове. Мама прекрачи прага, понесла два кафяви хартиени плика с покупки. След нея влезе закръглена жена с лоша къса прическа и с тежък розов грим.

— Нора, това е Лин Парнел — представи я мама. — Лин, това е Нора.

— Боже, боже — възкликна госпожа Парнел и плесна с ръце. — Много прилича на теб, нали, Блайд? И какви крака само! По-дълги от булевард „Лас Вегас“.

— Знам, че моментът не е подходящ — обадих се аз, — но не ми е добре и предпочитам да си полегна…

Прекъсна ме заплашителният поглед, с който ме стрелна мама. Отвърнах й със своя най-обиден от несправедливостите поглед.

— Скот наистина много е пораснал, нали, Нора? — попита ме мама.

— Много си наблюдателна.

Тя остави торбите на плота и се обърна към Скот:

— Двете с Нора сутринта с носталгия си спомняхме какви ги вършехте вие двамата преди време. Нора ми напомни, че си я карал да яде дървесни въшки.

Преди Скот да успее да се защити, се обадих аз:

— Всъщност ги изгаряше под лупа, не ме е карал да ги ям. Яхваше ме и ми стискаше носа, докато не остана без въздух и не отворя уста. После ги пъхаше вътре.

Мама и госпожа Парнел се спогледаха светкавично.

— Скот винаги е бил много убедителен — побърза да отбележи госпожа Парнел. — В състояние е да уговори хората да направят неща, за които дори през ум не им минава. Просто го умее. Уговори ме да му купя форд „Мустанг“ 1966 в идеално състояние. Разбира се, уцели подходящ момент, когато се чувствах виновна заради развода.

— Е… — намеси се Скот и се почеса по гърдите. Бицепсът му играеше впечатляващо, докато се чешеше, но той сигурно си го знаеше. — Какво има за вечеря?

— Лазаня, чеснови хлебчета и желирана салата — оповести мама усмихнато. — Нора приготви салатата.

Това беше новина за мен.

— Така ли?

— Ти купи желето — напомни ми тя.

— Това не се брои.

— Нора приготви салатата — увери мама Скот. — Мисля, че всичко е готово. Да сядаме на масата?

Настанихме се, хванахме се за ръце и мама благослови храната.

— Що за апартаменти се предлагат тук? — попита госпожа Парнел, разряза лазанята и сложи първото парче в чинията на Скот. — Какъв наем да очаквам за апартамент с две спални и две бани?

— Зависи в какво състояние го искаш — отговори мама. — Почти всичко в тази част на града е построено преди 1900 година и си личи. Когато се оженихме, с Харисън огледахме няколко евтини апартамента с две спални, но все имаше някакъв проблем — дупки по стените, хлебарки или пък жилищата бяха далеч от парка. И понеже бях бременна, решихме, че ни трябва нещо по-голямо. Тази къща се предлагаше от осемнайсет месеца, затова успяхме да я спазарим за добра цена, направо не можехме да повярваме. — Тя се огледа. — С Харисън смятахме да я ремонтираме основно някой ден, но… е, после той… знаете… — наведе глава тя.

Скот се прокашля.

— Моите съболезнования за баща ти, Нора. Още помня, когато татко ми се обади през онази нощ. Работех през няколко пресечки в един магазин. Дано да са заловили убиеца.

Помъчих се да му благодаря, но думите се бяха натрошили на парченца в устата ми. Не исках да говоря за татко. Стигаха ми и болезнените чувства от раздялата с Пач. Къде ли беше той сега? Глождеше ли го съжаление? Разбираше ли колко ми се иска да взема обратно всичко, което му наговорих? Изведнъж се запитах дали не ми е изпратил съобщение и ми се прииска да си бях взела телефона долу на масата. Но какво всъщност можеше да ми каже? Възможно ли беше архангелите да четат и съобщенията му? Навсякъде ли бяха? Тези въпроси си зададох и изведнъж се почувствах много уязвима.

— Е, Нора — подкани ме госпожа Парнел, — какво можеш да ни кажеш за гимназията в Колдуотър? В Портланд Скот тренираше борба. Отборът му печелеше през последните три години. Тукашният отбор по борба добър ли е? Мислех, че сме се изправяли пред Колдуотър и преди, но Скот ми напомни, че отборът им е в Б група.

Бавно се измъкнах от мъглата на мислите си. Имахме ли изобщо отбор по борба?

— Нищо не разбирам от борба — отговорих равнодушно, — но баскетболният отбор веднъж отиде на щатското състезание.

Госпожа Парнел се задави с виното си.

— Веднъж ли? — Очите й се стрелкаха между мен и мама в търсене на обяснение.

— Има снимка на отбора срещу канцеларията на гимназията — поясних. — Съдейки по снимката, явно е било преди около шейсет години.

Госпожа Парнел се опули.

— Преди шейсет години? — Попи устни със салфетката си. — Нещо не е наред с училището ли? Треньорът? Спортният отговорник?

— Голяма работа — намеси се Скот. — И бездруго тази година ще си почина.

Госпожа Парнел шумно остави вилицата си.

— Но ти обичаш борбата.

Скот пъхна в уста поредния солиден залък лазаня и равнодушно сви рамене.

— Освен това е последната ти година.

— И какво? — попита Скот с пълна уста.

Госпожа Парнел облегна лакти върху масата и се наклони напред.

— Няма да можеш да влезеш в колеж с твоите оценки, млади господине. Единствената ти надежда е да те избере някой общински колеж.

— Искам да правя други неща.

Веждите й се стрелнаха нагоре:

— Нима? Например да повтаряш като миналата година? — И още щом го изрече, забелязах в очите й искрица страх.

Скот сдъвка храната си още два пъти и преглътна.

— Ще ми подадеш ли салатата, Блайд?

Мама подаде купата със салата на госпожа Парнел, а тя е постави пред Скот подчертано внимателно.

— Какво се е случило миналата година? — попита мама, за да запълни напрегнатото мълчание?

Госпожа Парнел махна небрежно с ръка.

— А, знаеш как е. Скот се забърка в неприятности, нищо необичайно. Нищо непознато, за която и да е майка на тийнейджър. — Тя се засмя, но някак изкуствено.

— Мамо! — обади се Скот предупредително.

— Знаете какви са момчетата — продължи да дърдори госпожа Парнел, размахвайки вилицата си. — Изобщо не мислят. Живеят за мига. Безразсъдни са. Радвай се, че имаш момиче, Блайд. О, божичко. Направо ми потичат лигите от това чесново хлебче, ще ми подадеш ли едно парче?

— Не трябваше да питам — промърмори мама и подаде хляба. — Страшно много се радвам, че се връщате в Колдуотър.

Госпожа Парнел закима енергично.

— И ние се радваме, че се връщаме благополучно.

Престанах да се храня и погледът ми зашари между госпожа Парнел и Скот, докато се мъчех да разбера какво става. Момчетата са си момчета, няма спор. Обаче не ми се връзваше настоятелното твърдение на госпожа Парнел, че проблемите на сина й са най-обикновени. Пък и бдителността на Скот към всяка дума, която излиза от устата на майка му, не ми помагаше да променя мнението си.

Убедена, че историята им си има и скрита страна, притиснах ръка към сърцето си и казах:

— О, Скот, нали не си се промъквал посред нощ да крадеш пътни знаци, които да окачваш в стаята си?

Госпожа Парнел избухна в неподправен смях, в който долових облекчение. Бинго. От каквито и неприятности да се беше отървал Скот, не бяха толкова безобидни като кражбата на пътни знаци. Нямах петдесет долара, но ако имах, бих ги заложила до последния цент, че проблемите на Скот ни най-малко не са обикновени.

— Е — поде мама с малко напрегната усмивка, — сигурна съм, че каквото и да се е случило, вече е минало. Колдуотър е прекрасно място за ново начало. Вече записа ли се в училището, Скот? Групите за някои от предметите се запълват бързо, особено за високото ниво.

— За високото ниво — повтори Скот и изсумтя развеселено. — Не се сърдете, но не се целя толкова високо. Както майка ми любезно изтъкна — той се пресегна и я стисна за рамото малко грубичко, — ако вляза в колеж, няма да е заради успеха ми.

Тъй като не исках да дам на останалите на масата възможност да ни отклонят отново от темата за предишните проблеми на Скот, казах:

— Хайде, Скот, умирам от любопитство. Какво толкова лошо си направил? Не може да е чак толкова ужасно, че да не споделиш със стар приятел!

— Нора… — понечи да се намеси мама.

— Шофирал си в нетрезво състояние? Откраднал си кола?

Под масата кракът на мама настъпи моя. Тя ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: „Ама какво ти става?“.

Столът на Скот изскърца назад по пода и той се изправи.

— Къде е тоалетната? — попита той мама. — Проблеми с храносмилането.

— Горе — прозвуча някак извинително отговорът й. Извиняваше се заради моето поведение, а всъщност тя спретна цялата тази нелепа вечер. Всеки човек с частица ум в главата си би разбрал, че целта на вечерята не е среща между стари приятели. Ви имаше право — това беше нагласена среща. Е, имах новини за мама. Аз и Скот? Никакъв шанс.

След като Скот се извини и се оттегли, госпожа Парнел се усмихна широко в опит да заличи последните пет минути и да започне наново.

— Е, Нора има ли си приятел? — попита тя.

— Не — отговорих едновременно с мама, която каза:

— Има нещо такова.

— Объркана съм — призна госпожа Парнел, дъвчейки лазанята си, като поглеждаше ту мама, ту мен.

— Казва се Пач — поясни мама.

— Странно име — отбеляза госпожа Парнел. — Защо ли са го кръстили така родителите му?

— Това е прозвище — поясни мама. — Пач участвал в боксови мачове и понеже често го кърпели, заприличал на пачуърк.

Внезапно съжалих, задето й бях разказала откъде идва прякорът му.

Госпожа Парнел поклати глава.

— Според мен е бандитски прякор. Всички банди използват прякори. Косача, Палача, Бияча. Пач.

Завъртях отчаяно очи.

— Пач не членува в банда.

— Ти така си мислиш — заяви госпожа Парнел. — Бандите са свързани с града, нали? Те са като хлебарки, които излизат само нощем. — Тя замълча и на мен ми се стори, че очите й за миг се стрелнаха към празния стол на Скот. — Времената се променят. Преди няколко седмици гледах в „Закон и ред“ за нов вид богати банди от предградията. Наричат се тайни общества, кървави организации и всякакви подобни глупости, но всичко се свежда до едно. Мислех, че става дума за обичайните глупави холивудски сензации, но бащата на Скот ми каза, че непрекъснато се натъквал на такива неща. Това е по неговата част, нали е ченге!

— Съпругът ти е ченге? — попитах.

— Бившият ми съпруг, в ада да гори дано.

Хайде стига толкова. Гласът на Скот се разнесе от сумрачния коридор и ме стресна. Тъкмо се питах дали изобщо е ходил в тоалетната, или си е седял пред трапезарията и е подслушвал, когато ми хрумна, че той всъщност не беше изрекъл нищо гласно. Всъщност…

Почти сигурна бях, че е говорил в мислите ми. Не, не в моите мисли. В мислите на майка си, а аз някак бях успяла да го чуя.

Госпожа Парнел размаха ръце.

— Казах само, че искам да гори в ада и не възнамерявам да си взема думите обратно.

— Казах да млъкнеш — прозвуча тихо и зловещо гласът на Скот.

Мама се завъртя, като че ли едва сега забеляза, че Скот е влязъл в стаята. Аз примигнах смаяно и невярващо. Не бе възможно наистина да съм го чула да говори в мислите на майка си. Скот беше човек, нали?

— Така ли разговаряш с майка си! — закани му се с пръст госпожа Парнел, но си личеше, че е по-скоро заради нас, отколкото поради искрено желание да постави сина си на място.

Той задържа студения си поглед още малко върху майка си, после се запъти към входната врата и я затръшна зад гърба си.

Госпожа Парнел изтри уста и по салфетката останаха следи от розовото й червило.

— Неприятната страна на развода — въздъхна тя тревожно и дълбоко. — Преди не беше толкова избухлив. Разбира се, възможно е да е наследил нрава на баща си. Е, темата е неприятна и не е подходяща за вечеря. Пач тренира ли борба, Нора? Обзалагам се, че Скот може да му покаже това-онова.

— Той играе пул — отговорих сухо. Не ми се говореше за Пач. Не тук, не сега. Не и когато дори споменаването на името му караше огромен камък да заседне в гърлото ми. Повече от всякога ми се прииска да бях взела мобилния си телефон на масата. Гневът ми вече се бе изпарил наполовина, което означава, че вероятно и Пач се беше успокоил. Дали ми беше простил достатъчно, за да ми изпрати есемес, или да ми се обади? Голяма бъркотия, но можехме да се оправим. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Щяхме да намерим изход.

Госпожа Парнел кимна.

— Поло значи. Ето това е типичен спорт за Мейн.

— Не, играе пул… билярд — поправи я мама малко притеснено.

Госпожа Парнел наклони глава, сякаш не беше сигурна, че е чула правилно.

— Залите за билярд са основните бърлоги на бандите — отсече тя накрая. — Знаете ли какво гледах в „Закон и ред“? Богати младежи от висшата класа управляваха билярдните зали в квартала точно като казината в Лас Вегас. Най-добре дръж под око този твой Пач, Нора. Може да крие от теб някои неща. Може да има тъмна страна.

— Той не е член на банда — повторих сигурно за милионен път и направих всичко възможно да запазя вежливия тон.

Но още щом изрекох думите, си дадох сметка, че няма как да съм сигурна дали Пач не е членува в банда. Група паднали ангели брои ли се за банда? Не знаех много за миналото му, особено за времето, преди да се запознаем…

— Ще видим — замислено отбеляза госпожа Парнел, — ще видим.

Час по-късно храната беше изядена, съдовете — измити, госпожа Парнел най-сетне тръгна да търси Скот и аз се оттеглих в стаята си. Мобилният ми лежеше на пода с екранчето нагоре и веднага видях, че нямам съобщения или пропуснати обаждания.

Устната ми потръпна и притиснах силно основата на дланите си към очите, за да спра сълзите, които вече замъгляваха зрението ми. Исках да отклоня мислите си от ужасните неща, които бях наговорила на Пач, и се помъчих мислено да изнамеря начин да изгладя нещата. Архангелите не можеха да ни забранят да разговаряме или да се виждаме — Пач все пак беше моят ангел пазител. Той трябваше да остане в живота ми. Щяхме да продължим да правим онова, което винаги сме правили. След няколко дни, когато се отърсим от първата, си истинска кавга, положението щеше да се нормализира. Пък и защо да се тревожа за бъдещето си? Всичко щеше да се подреди, когато му дойде времето. Не се налагаше да планирам целия си живот веднага.

Едно нещо обаче не се връзваше. През последните два месеца с Пач демонстрирахме чувствата си открито, без никакви задръжки. Защо изведнъж се бе притеснил за архангелите?

Мама надникна в стаята ми.

— Отивам да купя някои тоалетни принадлежности за пътуването си утре. Няма да се бавя. Трябва ли ти нещо от магазина?

Забелязах, че изобщо не повдигна темата за Скот като евентуално гадже. Явно съмнителното му минало беше осуетило сватовническите й мераци.

— Не, благодаря.

Тя понечи да затвори вратата, но спря.

— Имаме проблем. Изпуснах се пред Лин, че нямаш кола. Тя предложи Скот да те кара на лятното училище. Помъчих се да я убедя, че не се налага, но тя явно реши, че просто се притеснявам да не ангажираме Скот. Каза, че може да му се отплатиш за отделеното време, като утре го разведеш из Колдуотър.

— Ви ме кара до училище.

— Споменах й, но тя не искаше и да чуе. Може би е най-добре ти да обясниш направо на Скот. Благодари му за предложението, но му кажи, че вече имаш кой да те кара.

Точно това ми трябваше. Още общуване със Скот.

— Бих искала Ви да продължи да те кара — бавно додаде мама. — Всъщност, ако Скот се отбие, докато не съм в града тази седмица, най-добре стой на разстояние.

— Нямаш му доверие ли?

— Не го познаваме добре — предпазливо отговори тя.

— Но нали със Скот бяхме приятели, забрави ли?

Мама ме изгледа многозначително.

— Това беше отдавна. Нещата се променят.

Че аз какво казвам!

— Просто искам да разузная малко повече за Скот, преди да започнеш да прекарваш времето си с него — продължи тя. — Когато се върна, ще видя какво мога да изкопча.

Е, това беше неочакван обрат.

— Ще изровиш мръсните му тайни ли?

— С Лин сме добре приятелки, а тя е подложена на огромен стрес. Може би се нуждае от човек, на когото да се довери. — Мама се приближи към тоалетката ми, изстиска малко от лосиона ми за ръце върху дланта си и разтри ръце. — Ако тя ни натрапва Скот, просто няма да я слушам.

— Ако това ще помогне на тезата ти, че той не става, ще ти призная, че поведението му тази вечер ми се стори доста странно.

— Родителите му току-що са се развели — каза мама все така предпазливо неутрално. — Сигурна съм, че е преминал през доста сътресения. Трудно е да изгубиш родител.

На мен ли го казва!

— Търгът свършва в сряда следобед, така че би трябвало вечерта да съм се прибрала. Ви ще пренощува тук утре вечер, нали?

— Да — отговорих, но едва сега си спомних, че не съм го обсъдила с Ви, макар да не допусках, че може да възникне проблем. — Между другото, мисля да започна работа. — Най-добре да й го кажа направо, понеже с малко късмет се надявах да съм си намерила работа преди завръщането й.

Мама примигна.

— Това пък защо?

— Трябва ми кола.

— Нали Ви нямаше нищо против да те кара?

— Чувствам се като паразит. Трябва да звъня на Ви дори ако се наложи спешно да отида да си купя тампони. Още по-лошото е, че днес за малко да се кача на автостоп при Марси Милар.

Не исках да натоварвам ненужно мама, особено след като парите не стигаха, но и не желаех да се повтаря днешната сутрин. Мечтаех си за кола, откакто мама продаде фиата, а кабриолетът днес следобед ме подтикна да се задействам. Струваше ми се разумен компромис сама да платя колата.

— Ако започнеш работа, това няма ли да ти попречи на училището? — попита мама и от тона й заключих, че не е очарована от идеята. Аз и не очаквах друго.

— Посещавам само един курс.

— Да, но е по химия.

— Не се обиждай, но мисля, че мога да се справя с две неща едновременно.

Тя приседна на леглото ми.

— Случило ли се е нещо? Тази вечер си много дръпната.

Позабавих отговора си и за малко да й кажа истината.

— Не, добре съм.

— Изглеждаш ми напрегната.

— Имах дълъг ден. О, споменах ли, че Марси Милар ще ми бъде партньор по химия?

По изражението й си пролича, че прекрасно разбира колко мъчително е това за мен. В крайна сметка, нали точно с мама споделях през последните единайсет години, когато Марси ми спретнеше поредния си номер. Мама събираше отломките, мама ми помагаше да се изправя на крака и ме изпращаше в училище по-силна, помъдряла и въоръжена с някои нови номера.

— Вързана съм за нея осем седмици.

— Знаеш ли, ако оцелееш осем седмици, без да я убиеш, ще обсъдим дали да не ти купим кола.

— Трудна сделка, мамо.

Тя ме целуна по челото.

— Очаквам пълен отчет за първите два дни, когато се върна. И никакви диви купони, докато ме няма.

— Не ти обещавам.

Пет минути по-късно мама подкара своя таурус по алеята. Пуснах пердето, сгуших се на дивана и вперих поглед в телефона си.

Обаче никой не ми звънеше.

Напипах верижката, която ми даде Пач и която още носех, и я стиснах по-силно, отколкото очаквах. Връхлетя ме ужасната мисъл, че може би това е единственото, което ми е останало от него.

Загрузка...