Кресчендо

Единадесета глава

В понеделник след училище Ви ме закара до библиотеката. Останах малко пред входа за дежурното всекидневно обаждане на мама. Както винаги, тя ми каза, че е заета с работа, а аз я уверих, че съм заета с учене.

Качих се до компютърната зала на третия етаж, проверих си пощата, прегледах си фейсбука и хвърлих един поглед на клюкарската рубрика на Перец Хилтън. И просто за да се поизмъча, отново пуснах в Гугъл „Черната ръка“. Появиха се същите линкове. Всъщност нали не очаквах нещо по-различно? Накрая, когато вече нямаше с какво да се разсейвам, отворих учебника си по химия и се заех да уча.

Когато сложих точка и отидох да потърся автомат за напитки, вече беше доста късно. От западните прозорци на сградата видях, че слънцето се е спуснало ниско на хоризонта и навън бързо се мръква. Предпочетох стълбите пред асансьора, понеже имах нужда да се пораздвижа. Прекалено дълго бях седяла и краката ми бяха изтръпнали.

Във фоайето пуснах няколко долара в автомата и занесох гевречетата и една кутийка със сок от червени боровинки на третия етаж. Когато се върнах в интернет залата, заварих Ви да седи на моята маса, вдигнала на стола ми лачените си жълти обувки на висок ток. Изражението й беше смесица от самодоволна веселост и раздразнителност. Размаха във въздуха малък черен плик, който стискаше с два пръста.

— Това е за теб — каза тя и подхвърли плика на масата. — Това също. — Размаха и книжен плик от някаква пекарна. — Реших, че може би си гладна.

Надникнах в плика.

— Тарталети!

Ви се ухили.

— Жената в пекарната ми каза, че са биологично чисти. Не съм сигурна как се правят биологично чисти тарталети, нито защо са по-скъпи, ама това е то.

— Ти си моята героиня.

— Колко още ще се бавиш?

— Най-много половин час.

Тя остави ключовете на доджа до раницата ми.

— С Риксън отиваме да хапнем нещо, така че тази вечер сама ще се караш. Паркирала съм колата в подземния гараж. На втория ред. Обаче ми е останала само една четвърт от резервоара, така че внимавай.

Взех ключовете и се опитах да не обръщам внимание на неприятното бодване в сърцето, което разпознах като завист. Завиждах на връзката на Ви с Риксън. Завиждах й, че има планове за вечеря. Завиждах й, задето сега е по-близо до Пач от мен, защото макар никога да не споменаваше, не се съмнявах, че от време на време го среща, когато излиза с Риксън. Подозирах, че вечер тримата заедно гледат филми. Тримата си седят на дивана на Риксън, докато аз кисна сама във фермата. Отчаяно копнеех да попитам Ви за Пач, но истината бе, че не можех да го направя. Бях скъсала с него. Сега трябваше да жъна, каквото съм посяла.

Но пък какво толкова щеше да ми навреди едно въпросче?

— Ей, Ви?

Тя се обърна на вратата:

— Да?

Понечих да задам въпроса си, но гордостта ми напомни за себе си. Ви беше най-добрата ми приятелка, но освен това беше и голяма уста. Ако я попитах за Пач, рискувах той да научи. Щеше да разбере колко трудно преодолявам раздялата с него.

— Благодаря за тарталетите — насилих се да се усмихна.

— За теб винаги, скъпа.

След като Ви си тръгна, обелих хартиената опаковка на едната тарталета и я изядох самичка, заобиколена от бръмченето на компютрите.

Поработих над домашното си още половин час, изядох още две тарталети и чак тогава забелязах черния плик с крайчеца на окото си. Съвсем бях забравила, че Ви ми го остави на бюрото.

Разчупих печата и извадих отвътре черна картичка с релефно малко сърце в средата. Имаше надпис „Извинявай“ и от нея се носеше горчиво-сладко ухание. Вдигнах я към носа си и вдишах дълбоко, опитвайки се да разпозная странно упойващата миризма. Ароматът на печени плодове и на подправки прогори пътя си чак до дъното на гърлото ми. Отворих картичката.

Инстинктивно избутах картичката с опъната ръка. Пач. Не знаех как да тълкувам извинението му, но не ми хареса вълнението, което то предизвика у мен. Да, беше се държал като кретен. И смяташе, че ще оправи всичко с една картичка от будката за вестници? Ако е така, подценяваше какво ми е причинил. Беше целунал Марси! Беше я целунал! И не само това, ами беше нахлул и в съня ми. Нямам представа как го беше направил, но когато се събудих на следващата сутрин, знаех, че е бил там. И това доста ме уплаши. На какво ли още беше способен, след като можеше да нахлува в сънищата ми?

— Затваряме след десет минути — прошепна библиотекарката от прага.

Изпратих краткото си есе за аминокиселините към принтера, прибрах си книгите и ги пъхнах в раничката си. Взех картичката от Пач, поколебах се и после я скъсах на малки парченца и ги изхвърлих в кошчето. Ако иска да ми се извини, да го направи лично. А не чрез Ви и в сънищата ми.

Изпружих крака и се изправих несигурно, но нещо ставаше със стените. Бяха се разтегнали необичайно дълги и тесни, все едно ги виждах през криво огледало. Примигнах няколко пъти, опитвайки се да фокусирам.

Костите ми бяха като пълни с олово, отказваха да се раздвижат, клепачите ми натежаха над очите под ярката флуоресцентна светлина. Изпаднах в паника, заповядах им да се отворят, но тялото ми не се подчиняваше. Усетих как топли пръсти обгръщат съзнанието ми и всеки момент ще го завлекат към съня.

Парфюмът, помислих си смътно. От картичката на Пач.

Вече беше полепнал по ръцете и по коленете ми. Край мен трептяха странни правоъгълници, въртяха се пред погледа ми. Врати. Цялата стая беше пълна с отпорени врати. Само че колкото по-бързо се мъчех да пълзя към тях, толкова по-светкавично отскачаха те. Някъде в далечината чувах зловещо тиктакане. Отдалечих се от звука, понеже все пак бях достатъчно на себе си да си дам сметка, че часовникът е в дъното на стаята, срещу вратата.

След броени минути осъзнах, че ръцете и краката ми са спрели да се движат и че усещането за лазене е чисто и просто илюзия. Бузата ми полегна върху грапав мокет. Отново се помъчих да се изправя, после затворих очи и светлината угасна напълно.

Събудих се на тъмно.

Изкуствено студен въздух гъделичкаше кожата ми, навсякъде край мен се чуваше тихото бръмчене на машини. Пъхнах длани под тялото си, но когато опитах да се надигна, пурпурни и черни точици затанцуваха пред очите ми. В устата си усещах вкус на памук, преглътнах да го прогоня и отново се отпуснах по гръб.

Тогава си спомних, че все още съм в библиотеката. Поне бях сигурна къде се намирам. Не помнех да съм си тръгвала. Но какво търсех на пода? Опитах да си припомня как съм се озовала там.

Картичката от Пач. Бях вдишала горчивия и остър мирис, а малко след това се бях строполила на пода.

Упоена ли бях?

Пач ли ме беше упоил?

Лежах там, сърцето ми биеше лудо и очите ми примигваха много бързо. Отново се помъчих да се надигна, но имах чувството, че някой притиска гърдите ми със стоманен ботуш. След секунда направих по-решително движение и седнах. Вкопчих се в едно бюро и успях да се изправя на крака. Мозъкът ми се бореше със световъртежа, но очите ми откриха зелената табела „изход“ над вратата на компютърната зала. Залитайки, се добрах дотам.

Натиснах бравата. Вратата се открехна на сантиметър, после заседна. Тъкмо се канех да дръпна по-силно, когато нещо от другата страна на прозорчето на вратата привлече вниманието ми. Замръзнах. Това беше странно. Някой беше завързал единия край на дълго въже към бравата отвън, а другия край — към вратата на една стая по-нататък.

Ударих с длан по стъклото.

— Ехо? — извиках изтощено. — Чува ли ме някой?

Отново опитах да отворя вратата — напънах с всички сили, които не бяха никак много, понеже мускулите ми се топяха като разтопено масло, щом опитах да ги напрегна. Въжето беше овързано толкова стегнато между двете брави, че можех да открехна вратата само на десетина сантиметра, което не беше достатъчно, за да се промъкна.

— Има ли някого? — провикнах се през пролуката. — Заключена съм на третия етаж.

Библиотеката отвърна с мълчание.

Очите ми вече напълно бяха привикнали с мрака, така че успях да видя часовника на стената. Единайсет ли! Не може да бъде. Наистина ли бях спала повече от два часа?

Извадих мобилния си, но нямаше сигнал. Опитах да вляза в интернет, но неизменно получавах отговор, че няма мрежа.

Огледах отчаяно залата, плъзнах поглед по всеки предмет, търсейки нещо, което да ми помогне да изляза. Компютри, въртящи се столове, картотеки… нищо не ми се струваше полезно. Коленичих до вентилационната шахта близо до пода и се провикнах:

— Чува ли ме някой? Заключена съм в компютърната зала на третия етаж!

Ослушах се за отговор. Надявах се някой библиотекар да е окъснял и да е останал да си довърши някоя спешна работа. Но до полунощ имаше само един час и съзнавах прекрасно, че шансовете не са на моя страна.

В главното помещение на библиотеката изтрака някакъв механизъм и чух, че в дъното на коридора откритата клетка на асансьора потегли от първия етаж. Рязко се обърнах по посока на звука.

Веднъж, когато бях на четири-пет години, татко ме заведе в парка, за да ме научи да карам велосипеда си без помощните колелца. В края на следобеда вече изминавах цялата обиколка от четиристотин метра без чужда помощ. Татко ме прегърна силно и каза, че е време да се прибираме и да покажем на мама. Помолих го да направя още една-две обиколки и той ми разреши. Но по средата на обиколката изгубих равновесие и паднах. Тъкмо изправях колелото си, когато недалеч забелязах голямо кафяво куче. Гледаше ме. След малко, докато стояхме и се фиксирахме взаимно с поглед, дочух глас, който ми прошепна: „Не мърдай!“. Затаих дъх, макар че краката ми искаха да хукнат колкото им държат силите, за да стигнат на сигурно място при татко.

Кучето наостри уши и ме огледа нападателно. Разтреперих се от страх, но краката ми бяха като вкопани в земята. Колкото повече приближаваше кучето, толкова по-силно ми се искаше да хукна, но знаех, че сторя ли го, ще заработи инстинктът му на преследвач. На половината разстояние до мен кучето изгуби интерес към неподвижната ми като статуетка фигура и се отклони в друга посока. Попитах татко дали и той е чул онзи глас, който ме предупреди да не мърдам, и той отговори, че се е обадил инстинктът ми. Каза, че ако се вслушвам в него, в девет от десет пъти ще постъпвам правилно.

Ето и сега се обади инстинктът ми. Изчезвай.

Грабнах монитора от най-близкото бюро и го запокитих към стъклото на вратата. То се строши и в средата зейна огромна дупка. Взех един перфоратор и с него избих останалата част от стъклото. После плъзнах един стол под прозореца, покатерих се на него, стъпих върху рамката и изскочих в коридора.

Асансьорът се изкачваше с тракане и съскане.

Хукнах по коридора. Здравата махах с ръце, понеже съзнавах, че трябва да стигна на стълбите до асансьора, преди кабинката да се качи още по-нагоре и който е вътре да ме види. Дръпнах вратата към стълбите и изгубих няколко ценни секунди, докато се мъчех да я затворя безшумно зад себе си. От другата страна на вратата асансьорът спря. Вратата изтрака, плъзна се нагоре и някой излезе. Оттласквах се от перилата и полетях по стълбите възможно най-безшумно. Вече бях на втория етаж, когато чух как вратата на стълбището горе се отваря. Застинах на място, за да не издам къде се намирам.

Нора?

Ръката ми се плъзна по перилата. Беше гласът на татко.

Нора? Там ли си?

Преглътнах, страшно ми се искаше да извикам в отговор. И тогава си спомних къщата в града.

Не се крий. Можеш да ми вярваш. Нека ти помогна. Покажи се.

Тонът му беше странен и заповеден. В градската къща, когато гласът на татко ми проговори за пръв път, беше мек и нежен. Същият глас ми каза, че не сме сами и че трябва да си тръгна. Но когато се обади отново, гласът му беше различен. Звучеше престорено и измамно. Ами ако татко наистина се беше опитал да се свърже с мен? Ако е бил прогонен и вторият, по-странен глас, беше на някой, който се представя за него? Порази ме мисълта, че е възможно някой да се представя за татко, за да ме подмами да се приближа.

Чух нечии тежки стъпки да хукват надолу по стълбите и това ме изтръгна от размишленията ми. Той ме преследваше.

Затопурках надолу по стълбите, без да се опитвам да пазя тишина. По-бързо, наредих си. Тичай по-бързо!

Той ме настигаше, деляха ни съвсем малко стълби. Когато стигнах приземния етаж, се стрелнах през вратата, прекосих фоайето, изхвърчах през входната врата и потънах в нощта.

Навън беше топло и тихо. Спуснах се по циментовите стълби към улицата, но за части от секундата промених плановете си. Преметнах се през перилата отляво на входа и тупнах в малко затревено дворче. Над мен вратата на библиотеката се отвори. Долепих се към циментовата стена, а стъпалата ми разбутаха буренака и боклуците.

В мига, в който чух тихото потропване на обувките по циментовите стълби, хукнах към пресечката. Библиотеката нямаше собствен паркинг, а използваше общ подземен гараж със съда. Побягнах към паркинга, пъхнах се под бариерата на входа и се огледах за доджа. Къде ми каза Ви, че е паркирала?

Втората редица…

Тичешком минах покрай първата редица коли и видях доджа да стърчи малко. Пъхнах ключа в ключалката, стоварих се зад волана и запалих двигателя. Тъкмо подкарах доджа към рампата на изхода, когато зад ъгъла зави тъмен джип. Шофьорът форсира двигателя и подкара право към мен.

Аз натиснах педала на газта и излязох пред джипа броени секунди, преди той да блокира изхода и да ме затвори в гаража.

Бях прекалено изтощена, за да разсъждавам ясно накъде съм се запътила. Летях като бясна няколко пресечки, наруших един знак стоп, после поех по Уолнът. Джипът ускори по Уолнът след мен, дишайки ми във врата. Разрешената скорост се увеличи на шейсет километра и платната станаха две. Подкарах доджа с осемдесет, а очите ми неспирно кръстосваха между пътя и огледалото за обратно виждане.

Без да дам мигач, рязко завих в една пресечка. Джипът закачи бордюра, но успя да ме последва. Рязко се пъхнах пред едно бяло купе с две врати и го оставих между себе си и джипа. Светофарът отпред светна жълто, ускорих и пресякох кръстовището вече на червено. Без да откъсвам очи от огледалото за обратно виждане, видях как бялата кола спря. Зад нея джипът също се закова на място с пронизителен вой на спирачки.

Поех си няколко пъти накъсано въздух. Усещах как пулсът ми тупти на китките и в дланите, здраво стиснали волана.

Изкачих се по Уолнът, но веднага щом превалих възвишението, направих ляв завой през насрещното движение. Раздрусах се върху железопътните релси, проправяйки си път през тъмен квартал от порутени тухлени къщи. Знаех къде се намирам: в бандитския квартал. Името се бе наложило преди десетина години, когато трима тийнейджъри се бяха застреляли един друг на една детска площадка.

Намалих, понеже една къща, разположена доста по-навътре от платното, привлече вниманието ми. Не светеше. В дъното на двора имаше празен гараж. Вкарах доджа на заден по алеята и право в гаража. Проверих три пъти дали вратите са заключени и изключих фаровете. Зачаках, опасявайки се, че фаровете на джипа всеки момент ще се появят на улицата.

Зарових в чантата си и извадих мобилния.

— Здрасти — обади се Ви.

— Кой друг е пипал картичката от Пач! — попитах настойчиво и думите ми прокънтяха.

— А?

— Пач лично ли ти даде картичката? Или Риксън? Някой друг да я е пипал?

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Мисля, че ме упоиха.

Мълчание.

— Смяташ, че по картичката е имало наркотици? — повтори най-накрая Ви със съмнение.

— Хартията миришеше на парфюм — обясних нетърпеливо. — Кажи ми кой ти я даде. Обясни ми точно как я получи.

— Докато идвах към библиотеката да ти донеса тарталетите, Риксън ми звънна, за да пита къде съм — бавно поде тя. — Срещнахме се пред библиотеката, а в пикапа на Риксън беше Пач. Пач ми даде картичката и ме помоли да ти я предам. Взех я и ти я донесох вътре заедно с тарталетите и с ключовете на доджа, после излязох навън при Риксън.

— Някой друг да е пипал картичката?

— Никой.

— По-малко от половин час, след като получих картичката, припаднах на пода в библиотеката. Събудих се чак след два часа.

Ви не ми отговори веднага и аз сякаш чувах всяка нейна мисъл, докато се мъчеше да осмисли всичко. Накрая каза:

— Сигурна ли си, че не е било от умора? Аз не бих могла толкова дълго да си пиша домашните, без да ми се доспи.

— Когато дойдох на себе си — продължих, — в библиотеката имаше още някой. Мисля, че е бил същият човек, който ме е упоил. Подгони ме. Успях да изляза от сградата, но той ме последва по Уолнът.

Поредното озадачено мълчание.

— Колкото и да не харесвам Пач, не си представям да те упои. Гадняр е, обаче си има граници.

— Тогава кой? — прозвуча малко пискливо гласът ми.

— Не знам. Къде си сега?

— В бандитския квартал.

— Моля? Махай се от там, преди да са те обрали. Ела тук. Остани да преспиш при мен. Ще разнищим тази работа. Ще разберем какво се е случило.

Думите й обаче прозвучаха като празна утеха. Ви беше не по-малко озадачена от мен.

Останах скрита в гаража сигурно двайсетина минути, преди да събера достатъчно смелост да се върна на улицата. Нервите ми бяха опънати докрай, мислите ми кръжаха безразборно. Реших да не минавам по Уолнът, понеже имаше вероятност джипът да кръстосва улицата и да ме търси. По задните пресечки се добрах до къщата на Ви, нарушавайки всички ограничения на скоростта.

Недалеч от къщата й в огледалото за обратно виждане забелязах червено-синята полицейска лампа.

Спрях доджа отстрани на пътя и отпуснах глава на волана. Знам, че карах твърде бързо и се ядосвах на себе си, задето го бях направила точно тази нощ.

След минутка нечии кокалчета почукаха на стъклото. Натиснах копчето и отворих прозореца.

— А, отдавна не сме се виждали — каза детектив Басо.

Защо трябваше да попадам точно на него, запитах се мислено.

Той извади кочана с талоните си.

— Шофьорска книжка и регистрация на колата, знаеш процедурата.

Понеже нямаше как да отърва глобата, не и от детектив Басо, не виждах смисъл да се преструвам, че се разкайвам.

— Не знаех, че детективите пишат и фишове за глоби.

Той се усмихна тъничко като бръснач.

— Пожар ли има някъде?

— Може ли просто да ме глобите и да си ходя?

— Има ли алкохол в колата?

— Проверете — разперих ръце аз.

— Излизай навън.

— Защо?

— Излизай и тръгни по линията — посочи ми той осевата линия на пътя.

— Смятате, че съм пияна ли?

— Смятам, че си луда, но проверявам и дали си трезва.

Излязох и затръшнах вратата зад гърба си.

— Докъде?

— Ще ти кажа кога да спреш.

Постарах се да стъпвам по линията, но всеки път когато сведях очи, погледът ми се замъгляваше. Все още усещах въздействието на наркотика, което пречеше на координацията ми, и колкото повече се стараех да стъпвам точно на линията, толкова по-осезаемо усещах, че се олюлявам.

— Не може ли просто да ме глобите, да ме плеснете през ръцете и да ме изпратите да си ходя? — Тонът ми звучеше предизвикателно, но вътрешно цялата се бях смразила. Ако не успеех да издържа теста, детектив Басо можеше и да ме арестува. Вече и бездруго бях разтърсена до дън душа, нямаше да понеса и една нощ зад решетките. Ами ако човекът от библиотеката отново опиташе да ме нападне?

— Много ченгета от малките градчета като нищо ще те пуснат. Някои дори биха взели подкуп. Аз обаче не съм от тях.

— Има ли значение, че бях упоена?

Той се изсмя мрачно.

— Упоена значи.

— Бившето ми гадже ми изпрати някаква парфюмирана картичка. Отворих я и припаднах.

Детектив Басо не ме прекъсна, затова продължих:

— Спала съм повече от два часа. Когато се събудих, библиотеката беше затворена. Някой беше вързал бравата на вратата… — Не довърших.

Той ми направи знак да продължа:

— Хайде, давай. Тъкмо стигнахме до най-интересното.

Твърде късно си дадох сметка, че съм загазила, и то по своя вина. Признах, че съм била в библиотеката тази вечер, в компютърната зала. На другия ден, когато библиотеката отвореше, щяха да съобщят в полицията за счупения прозорец. Изобщо не се съмнявах кого щеше да потърси най-напред детектив Басо.

— Била си в компютърната зала — подкани ме той. — И после?

Вече беше твърдо късно да дам на заден. Трябваше да довърша историята и да се надявам на най-добрия възможен изход. Може пък някак да успеех да убедя детектив Басо, че не съм виновна — че всичките ми постъпки са оправдани.

— Някой беше завързал бравата и трябваше да хвърля един монитор през стъклото на вратата, за да изляза.

Той отметна глава назад и се разсмя:

— Има си име за момичета като теб, Нора Грей. Откачалки. Ти си като досадна муха, която никой не може да прогони. — Върнахме се до патрулната кола и той измъкна отвътре радиостанцията. — Искам някой да мине през библиотеката и да провери компютърната зала. Кажете ми какво сте открили — каза той на диспечерката. Облегна се на колата и погледна часовника си.

— Според теб след колко минути ще ми се обадят? Разполагам с признанието ти, Нора. Мога да те арестувам за влизане с взлом и вандализъм.

— Ако бях влязла с взлом, нямаше да се окажа държана в библиотеката против волята си — обясних притеснено.

— Ако някой насила те е затворил в интернет залата, какво търсеше на Хикъри с осемдесет километра в час?

— Успях да се измъкна от стаята, докато онзи се качваше с асансьора.

— Онзи ли? Видя ли го? Опиши извършителя.

— Не го видях, но беше мъж. Стъпваше тежко, докато слизаше по стълбите да ме хване. Твърде тежко за жена.

— Запъваш се. Обикновено това означава, че човекът лъже.

— Не лъжа. Бях затворена в интернет залата и някой се качваше с асансьора, за да ме хване.

— Добре.

— Кой друг ще е в сградата толкова късно? — попитах остро.

— Портиерът? — с лекота подметна той.

— Не беше облечен като портиер. Когато погледнах нагоре по стълбите, видях тъмен панталон и тъмни гуменки.

— Значи, като се изправиш в съда, ще се проявиш като специалист по портиерското облекло.

— Онзи тип ме проследи от библиотеката, качи се в колата си и ме преследваше. Портиер не би постъпил така.

Радиото изпращя и детектив Басо се наведе в колата, за да вземе приемника.

— Обиколих библиотеката — съобщи мъжки глас.

— Нищо.

Детектив Басо ме стрелна подозрително с поглед.

— Нищо? Сигурен ли си?

— Повтарям — нищо.

Нищо? Вместо облекчение изпитах паника. Бях разбила стъклената врата на интернет залата. Наистина бях. Съвсем реално се случи. Не си въобразявах. Не…

Успокой се, наредих си. И преди се беше случвало. Нищо ново. Преди все се оказваше, че някой погажда номера на съзнанието ми. Някой действаше зад кулисите и се опитваше да ме манипулира. Отново ли се случваше? Но защо? Трябваше да го обмисля. Поклатих глава и изпитах абсурдното желание жестът да ми помогне да намеря отговор.

Детектив Басо откъсна горното листче от кочана си с фишовете и ми го тикна в ръката.

Погледнах сумата най-долу.

— Двеста двайсет и девет долара?

— Караше с трийсет над позволената скорост, и то чужда кола. Плати си глобата или ще се видим в съда.

— Аз… нямам толкова пари.

— Намери си работа. Може така да престанеш да се забъркваш в неприятности.

— Моля ви, не го правете — примолих му се толкова жаловито, колкото бях способна.

Детектив Басо ме изгледа.

— Преди два месеца едно момче без лични документи, без семейство и без никакво известно минало се оказа мъртво в гимнастическия салон на училището.

— Смъртта на Джулс беше определена като самоубийство — отговорих автоматично, но по тила ми се търкулнаха капчици пот. Какво общо имаше това с моята глоба?

— През нощта, когато той изчезна, психоложката на гимназията подпали къщата ти, после и тя изчезна. Има връзка между тези два странни инцидента. — Тъмните му очи ме приковаха. — Ти.

— Какво намеквате?

— Кажи ми какво се случи наистина през онази нощ, и фишът ти за глобата ще изчезне.

— Не знам какво се е случило — излъгах, понеже нямах друг изход. Ако му кажех истината, щях да загазя повече, отколкото ако си платях фиша. Не можех да разкажа на детектив Басо за ангелите и за нефилимите. Той никога нямаше да ми повярва, ако признаех, че Дабрия е била ангел на смъртта. Нито че Джулс е бил потомък на паднал ангел.

— Ти решаваш — каза детектив Басо и ми подаде визитната си картичка, преди да се качи в колата. — Ако си промениш решението, знаеш къде да ме намериш.

Погледнах картичката, докато той потегляше. Детектив Иканъс Басо. 207-555-3333.

Картичката някак тежеше върху дланта ми. Тежеше и пареше. Откъде щях да намеря двеста долара? Не можех да заема парите от мама — тя едва успяваше да зарежда хладилника. Пач имаше пари, но му бях казала, че мога да се грижа за себе си. Казах му да се махне от живота ми. Какво щеше да говори за мен, ако го потърсех в мига, в който се натъкна на някоя неприятност? Все едно да призная, че още от самото начало е имал право.

Да призная, че се нуждая от него.