Краят на дъгата

32. Минимално достатъчен отговор

Mus MCog

Според документа на Странника Mus беше съкращение от Mus musculus. Мишки! Зоната, в която се намираха мишките, беше тъмна. На Робърт мястото му се стори по-голямо, отколкото на идване. Накъде ли трябваше да тръгнат?

Мири се поколеба за секунда, след което затича в посоката, отдето идваха най-силните шумове. Подминаха няколко редици и откриха един шкаф с широко отворени врати. Пневмотръбите доставяха бели цилиндри в кристалната гора в горната му част.

Мири спря пред вратите. Зад стъклото се виждаше нещо като сребриста пита восък — със стотици перфектни шестоъгълници. От тях ги гледаха стотици малки очички на стотици малки космати глави. Чуваше се силно цвърчене.

— Така са натъпкани, че не могат да помръднат — каза Мири. — Отзад сигурно са свързани към… — тя спря, може би проверяваше някаква предварително записана информация — към малки катетри. — Гласът й беше доста тъжен за момиче без особен интерес към домашните любимци. — Всъщност това е стандартна практика.

Откъсна поглед от цвъртящите животинчета.

— Всеки от тези шкафове съдържа двадесет по тридесет по десет клетки. Освен тази зона има още девет. Чуваш ли шума? Умникът и приятелите му подготвят някои от тях за транспортиране.

— Но къде? — Нито една от клетките не помръдваше.

— Някъде назад…

Чу се звук, наподобяващ късане на плат. Някаква цветна мъгла блъвна от кристалната гора. Мири стоеше точно до шкафа и той посегна и я дръпна назад. Разнесе се миризма на мръсни чорапи.

— Мири, това може да е упойващ газ…

Мири замълча за секунда, след което отговори уверено:

— Опитват се да ни уплашат. В тази част на лабораториите не се произвеждат отрови. — Робърт си спомни пратката, която бяха видели на идване. „Подмамиха ни да спрем пред този шкаф!“

Мири се отскубна от него и заобиколи съоръжението.

— Тук има транспортен поднос. — Докато успее да я настигне, тя бе започнала да пръска подноса с лепило. Малките моторчета засвириха; неспособни да свършат работата си. Мири размаза невидимия гел с ръка и след момент звуците спряха. — Оттук няма да излезе нищо!

Вслушаха се… вече се чуваше товарене от цялата пещера.

— Колко каза, че са зоните с мишки?

— Осемстотин и седемнадесет според описанието на лабораториите. Но приятелите на Умника вероятно ползват само няколко. Все пак има и други проекти, а и охраната е доста силна… — Шумът от пакетирането се усилваше. Десетки шкафове играеха на „Ела ме спри!“. Мири се огледа. Лабораторията беше като малък град с десетки улици… а единствената лампа беше над тях. — Имам подробна карта, но… какво ще правим?

Робърт погледна схемата.

— На идване поставихме устройства край някои шкафове.

— Кои?

Робърт отново погледна картата. Това тук си беше истински лабиринт, а освен това те бяха влезли от друго място.

— Ами… — През 2010-а Робърт се бе загубил на паркинга пред един супермаркет. След като издирва колата си повече от час, му се наложи да се обърне към охраната. Тогава за пръв път се сблъска с менталното отслабване. „Но новият ми Аз не би трябвало да има проблем!“ — Най-близкият е през два реда в онази посока и после вдясно.

Затичаха натам. Почти всички шкафове бяха отворени и подносите приготвяха товара. Мири махна към тръбите над шкафовете.

— Виж, оттук не пращат нищо. Къде е следващото място?

Отново побягнаха към най-доброто му предположение.

Пред тях светеше нещо — транспортното устройство на ДженДжен.

Мири спря и почна да тръска спрея.

— Кой от всичките, Робърт? — Всички шкафове се държаха подозрително.

— Сред два реда — петият.

— Мислех, че каза… няма значение. — Мири продължи и той я последва.

Тя го погледна.

— Аз… не съм сигурен. — Той погледна над шкафовете, мъчеше се да се ориентира спрямо устройството, да насили паметта си…

Мири го докосна по ръката.

— Не се притеснявай, Робърт. Нищо, че не си спомняш. Всичко ще се оправи.

— Чакай! Сигурен съм, че е този. — Пневмотръбата над най-близкия шкаф тъкмо поемаше пратка кутии.

— Значи така… — Мири пусна ръката му и се огледа. — Къде сме?

Може би одеве наистина беше упойващ газ, а може би и нещо по-лошо. „Мири пое голяма доза.“ Люкът в пневмотръбата се затвори и пратката замина с приглушен звук.

Шкафът приготви нова кутия с мишки. Робърт не можеше да я достигне, но знаеше какво да направи. Погледна Мири и се постара да се усмихне мило.

— Разхождаме се, Мири. Искаш ли да се покатериш върху шкафа?

— Не съм дете. Няма да се катеря по разни шкафове.

Робърт кимна и опита да задържи усмивката си.

— Но, Мири, това е… просто игра. И ще спечелим, ако напръскаш онова бялото с твоята играчка. Нали искаш да победим?

Тя се усмихна доволно.

— Разбира се. Защо не ми каза, че е игра? Прилича на някаква биологична лаборатория. Готино! — Погледна транспортния поднос, който пренасяше мишките. — Какво да направя?

— Ще ти кажа, като се покатериш. — Той я повдигна под мишниците. — Давай! Хвани се, а аз ще те вдигна.

Мири се засмя, но се протегна нагоре. Ръката със спрея беше само на няколко сантиметра от подноса.

— Сега какво?

Да, сега какво? Толкова се мъчиш за нещо и накрая забравяш какво е. Помнеше само, че е много важно. Усети, че го обзема паника.

— Не знам, Кара…

— Ей, аз не съм Кара! Аз съм Мири!

„Не сестра ми, а внучката!“ Робърт отстъпи назад, мъчеше се да си спомни.

— Мири, просто напръскай всичко, което се движи.

— Няма проблем.

В главата му отекна болезнен звук и той видя някаква странна дупка в ЮП/Експрес устройството. „Мири няма нищо общо!“ Това бе последната му мисъл, докато падаше назад от ударната вълна.

Първата камера показваше устройството на ДженДжен. Транспортното средство имаше добри шансове да се измъкне от Американския кордон. Втора камера? Явно стратегията за семейство Гу бе сработила. Някак си те бяха открили единствения важен шкаф, но газовата му атака имаше ефект. Двамата се движеха бавно и несигурно.

Имаше време да приготви втория товар и да успее да изпрати и двата!

Мицури → Браун, Ваз: Електронното разузнаване на морската пехота засича изпращане на пратка от лабораториите! Алфред, какво става?

Проклетата морска пехота. Аналитиците му не смятаха, че американското електронно разузнаване е толкова чувствително.

Ваз → Браун, Мицури: Просто нямаме късмет. Устройството провежда нощна профилактика.

Алфред отдавна беше подготвил тази лъжа. Набързо изпрати няколко фалшиви анализа на хората на Гюнберк и Кейко. Възнамеряваше да припише изстрелването на Заека.

Мицури → Браун, Ваз: Американците дали ще повярват на това?

И му показа най-доброто си предположение каква ще е реакцията на морската пехота.

Нямаше време за трета пратка. Самолетът бе натоварен и оставаха четиридесет и пет секунди до излитането. Само американците да се позабавеха още малко…

Ваз → Браун, Мицури: Приключих с разчистването. Отправям се към мястото на срещата.

Алфред хвърли последен поглед наоколо. Всичко в списъка му светеше в зелено. Ороско спеше в другия край на стаята. Нямаше да си спомня нищо от тази нощ, а личните му данни бяха сериозно повредени.

Алфред излезе от стаята и тръгна по коридора. Беше доста осветено, както можеше да се очаква при тежки повреди в системата. Военните най-сетне бяха засекли неговата мрежа и бяха убили аеробота му. Все още имаше контакт с десетина от мобилните машини, разпръснати в храсталаците на север. Повечето се бяха спотаили и поддържаха минимална връзка. Нападателната мрежа на американците прочистваше зоната и ги унищожаваше една по една. Военните устройства се сипеха като черен сняг, незабелязано от околните тълпи.

Той се качи по стълбището и стигна изхода на първия етаж.

Пет секунди до изстрелването! Представяше си хаоса сред американците, след като бяха загубили най-добрия си аналитик. Това беше снайперистка война в модерни условия и три секунди щяха…

Военните му лещи внезапно станаха непрозрачни. Той усети силна топлина и се хвърли на пода. Сградата се разклати от ударната вълна и за малко изгуби стабилността си. Без да става, той се огледа.

На два километра от него покривът на ДженДжен бе пробит от високоенергиен инфрачервен лазер. Единствената камера, която откри, показваше проблясък над евкалиптите и надигаща се мъгла. Част от нея беше от разтопената околност, а останалото — от мъглата за ограничаване на щетите, която намаляваше силата на отраженията. Американците бяха стреляли тридесет пъти за по-малко от секунда. Отблясъците от взрива щяха да се разпрострат на километри и въпреки че бяха невидими за невъоръжено око, можеха да предизвикат ослепяване.

Още една камера успя да се включи. Хълмът изглеждаше като миниатюрен кратер с реки от стичаща се лава. Изтрещя гръмотевица.

Американците бяха реагирали решително — бяха запечатали транспортната зона с минимум косвени щети. „И сложиха край на всичките ми мечти.“

Лещите му отново станаха прозрачни. Алфред се изправи и излезе от Пилчнър Хол.

Хората около него се суетяха в паника, първо заради мрежовия срив, а сега и заради лазерните отблясъци. „Слей се с тълпата.“ Въпреки че бе заобиколен от хора, Алфред се почувства истински сам — за пръв път тази вечер. Някои около него гледаха нагоре, други бяха временно заслепени. Повечето крещяха. Други се опитваха да дават наставления: наведете се, не гледайте отраженията. При липсата на мрежа започваха да се разпространяват слухове. Все повече хора осъзнаваха, че за трети или четвърти път в историята страната им е нападната. Засега обаче никой не се досещаше, че тази атака е дело на собствената им армия.

Алфред продължаваше да върви наведен, прикриваше лицето си. Не изглеждаше подозрително, понеже стотици хора правеха като него. Беше намалил комуникациите си, изпращаше само по няколко бита, като прескачаше между различните роботи. Оперативната му екипировка бе добре защитена и приличаше на нормална Епифания, която се възстановява от сриването на мрежата.

Това можеше да му спечели още десет минути. Аналитиците на ДС щяха да се оправят много по-бързо и да започнат преглед на местните видеозаписи. При толкова малко количество информация щяха да са смъртоносно ефективни. Вече си представяше последователността. Виждате ли вражеските машини около Пилчнър Хол? Върнете назад да видим кой се е въртял около сградата. Дъщерята на Гу влиза само няколко минути след съмнително изглеждащ индиец. Превъртане напред: никакво действие допреди минута, когато същият индиец побягва навън. Да го проследим — ето го, опитва се да не изглежда подозрително.

Във всеки случай вече не можеха да отричат за операцията си. И това беше по-малкото зло.

За няколко секунди Алфред се отдаде на несвойствено за него отчаяние. „Ами плановете ми през всичките тези години? Ами спасяването на света?“ Беше разбрал, че Заекът е изпратил документ с обвинения на компютъра на Паркър. Алфред никога нямаше да завърши изследователската си програма. Заекът наистина се бе оказал голям гадняр. Трябваше да се сети още след случката с моркова в Бомбай. „А аз си затворих очите за всички доказателства, надявах се да довърша плана си.“

Какво ли бе станало със Заека? Вероятно неговите доказателства се бяха превърнали в неразгадаем боклук. Хората зад него сигурно бяха останали в неведение. „Тогава може би с моите връзки в разузнавателната агенция да опитам отново?“

Внимателно посегна към мрежата си. Беше загубил връзка с лабораториите. Около минута и половина се чуваха само звуците от унищожаването на малката му армия.

„Ето!“ Успя да намери маршрут през оцелелите устройства около Пилчнър Хол. Отвори се малък прозорец и той успя да види зоната с мишките през една оцеляла след атаката камера. Беше леко повредена и на места имаше неподвижни пиксели, но въпреки това се виждаше достатъчно.

Всъщност косвените щети можеше да са полезни, нищо нямаше да доказва обвиненията на Заека! Взривната вълна беше прекатурила специалния му шкаф и бе унищожила последната група мишки. За щастие термалните бомби бяха превърнали площадката за изстрелване в езеро разтопен метал. Но лавата не бе спряла дотам. Светещата вълна се разпростираше между шкафовете — на места достигаше два метра — и бе покрила почти всички кутии с мишки.

Нямаше и следа от Гу. Преди атаката двамата бяха стояли точно на това място. Ако имаше други камери, можеше да ги потърси — но какво му пукаше? Разбърканите им спомени все още представляваха заплаха, но те вече бяха извън неговия контрол. Внезапно Алфред осъзна, че се усмихва. Странно как в средата на бедствието беше доволен, че най-сериозните му врагове — „С изключение на Заека, дано да гори в ада“ — вероятно бяха оцелели.

Вече беше почти до библиотеката. Виждаше цивилните спасители, макар че вероятно мрежата се поддържаше от военните. Разпитите все още не бяха започнали. Той успя да намери резервния аеробот и да получи съобщение:

Мицури → Ваз: Гюнберк почти приключи с анализа. Дай ни още няколко минути, Алфред. Морската пехота все още е съсредоточена върху лабораториите. Имаш чиста възможност да се върнеш при екипа от Боливуд.

Тя му показа местоположението им в северния край на тълпата, в евкалиптовата горичка. Екипът бе добре подготвен за операцията, макар че хората нямаха представа в какво участват.

Алфред се огледа, видя кинаджиите и тръгна към тях.

— Господин Рамачандран! Изгубихме връзка. — Видеотехничката го гледаше ококорено. — Всичко беше чудесно, а сега е някакъв ужас! — Екипът разбираше от спецефекти, а не от реални събития.

Алфред веднага прие ролята на сериозен продуцент.

— Нали запазихте видеоматериалите? И нали успяхте да излъчите събитията?

— Да, но… — Кинаджиите искаха да слязат към библиотеката и да помагат на ранените. За момента това изглеждаше добре, Алфред щеше да се смеси с групата. Може би аналитиците на ДС още бяха ошашавени. Щеше да е забавно (и учудващо), ако успееше да се измъкне от кордона с това прикритие. Докато следваше снимачния екип, откри, че все още има една връзка с военната си мрежа. Време беше да отреже тази последна улика.

Но продължаваше да получава информация. Ужасни, смразяващи думи, които нямаше да го достигнат, ако беше изключил мрежата си.

— Моля ви! Спасете я! Тя е още момиченце!

„Гу!“ Алфред спря и трескаво затърси с единствената камера.

Видеотехничката го сграбчи за ръката.

— Господин Рамачандран! Какво ви е? Очите ви добре ли са? Виждате ли?

Алфред едва се сдържа да не я блъсне.

— Добре съм. Но тези ужасни разрушения… Трябва да помогнем на бедните хора.

— Да! Но първо ще се погрижа за вас. — Тя го поведе надолу, където останалите вече помагаха на спасителните екипи. Това му осигури възможност да се върне към подземната гледка. Повредите в камерата се бяха оправили донякъде и вече виждаше вляво от падналия шкаф… Старият Гу беше притиснат отдолу. Боже, къде беше момичето?

„Не исках да стане така!“ Не биваше да казва нищо, но нервите му го предадоха:

Анонимен → Робърт Гу: Къде е момичето?

— Кой е? — Гласът изпищя в ушите му и продължи още по-отчаяно: — Тук е, но е в безсъзнание. Не мога да я измъкна.

Анонимен → Робърт Гу: Съжалявам.

Не знаеше какво друго да каже. Всъщност тяхната смърт можеше да подобри перспективите му. „Проклет да съм!“ Тази вечер не бе постигнал нищо освен унищожаването на добри хора. Но как можеше да ги спаси, без да се издаде?

— Моля ви. Повикайте полиция. Не я оставяйте да изгори!

Грохот, пукот на трошаща се пластмаса и премазани кости, Робърт всъщност не чуваше всичко това. Премазаните кости го разсейваха. Дори почти не забеляза следващите експлозии.

Най-сетне се измъкна от състоянието, което може би граничеше с безсъзнание, само дето болеше много повече. Мири бе коленичила до него и викаше:

— Дядо! Дядо! Кажи нещо, моля те! Дядо! — Той протегна ръка и тя я хвана. — Съжалявам, не исках да го съборя! Боли ли те?

Въпросът беше лесен. Все едно на десния му крак беше стъпил слон.

— Да. — Останалите думи се изгубиха в болката.

Мири плачеше — абсолютно нетипично за нея. После започна да бута шкафа, който го бе затиснал.

Робърт си пое дълбоко дъх, но това го замая още повече.

— Много е тежък, Мири. Остави го. — Защо беше толкова горещо? Нормалната светлина беше изчезнала. От другата страна на шкафа нещо блещукаше, пропукваше и съскаше.

— Кара — „Мири!“, — ела!

Момичето се поколеба. Под шкафа се виждаха остатъците от пратката мишки. Мири посегна към счупените стъкла. Робърт изви врат и видя малка муцунка на мишка, измъкнала се от капана си.

— Оо — възкликна Мири. — Здравей, мъниче. — Риданието й се смеси със смях. — И ти също. Ей сега ще ви освободя.

Робърт видя още муцунки — Мири пускаше мишките. Те сякаш не му обръщаха внимание, може би защото бяха открили нещо ново: свободата. Измъкваха се от ръцете на момичето и бягаха от горещината.

Робърт вече виждаше източника на топлината. Блещукаща бяла лава, която бавно заливаше всичко и от време на време просъскваше в червено.

Кара изпищя уплашено и отстъпи.

— Какво е това?

Съскането продължаваше. Щом лавата можеше да преодолее падналия шкаф, значи бе дълбока поне няколко стъпки.

— Не знам. Бягай!

— Да! Да бягаме! — Мири напъна здраво. Той се опита да й помогне, стисна зъби от разкъсващата болка в крака си, успя да се мръдне с няколко сантиметра, след което заседна още по-здраво. Жегата ставаше дори по-неприятна от счупения крак. Умът на Робърт прескачаше от един ужас на друг — и искаше да избяга.

Робърт погледна плачещата си сестра.

— Извинявай, че те разплаках, Кара. — Тя зарида още по-силно. — Трябва да бягаш.

Момичето не отговори, но спря да плаче. Погледна го неразбиращо. „Бягай! Бягай!“

— Лошо ми е — каза тя и се свлече на пода. Вече не я виждаше.

Обърна се към лавата. Тя вече бе успяла да погълне долната част на шкафа. Още малко и щеше да се разтече по сестра му. Той се пресегна, хвана нещо — парче керамика? — и го изправи срещу светещия прилив.

Имаше още няколко експлозии, но не бяха толкова шумни. Усещаше миризми и звуци, сякаш нещо се готвеше. Опита да си спомни как бе попаднал в тази ситуация. Някой им го беше причинил и сега вероятно ги слушаше.

— Моля ви. Спасете я! Тя е още момиченце!

Нямаше отговор, само ужасните звуци и болката. След това, за негово удивление, пред очите му започнаха да се изписват букви:

Анонимен → Робърт Гу: Къде е момичето?

— Кой е? Тук е, но е в безсъзнание. Не мога да я измъкна.

Анонимен → Робърт Гу: Съжалявам.

— Моля ви!… Не я оставяйте да изгори!

Но мълчаливият наблюдател беше изчезнал. Кара лежеше неподвижно. „Не усеща ли жегата?“ Вече едва удържаше отломката.

— Професор Гу? Вие ли сте?

Някакъв досаден студент! Не можеше да е сигурен, но там определено имаше някой, частично потънал в разтопената маса.

— Аз съм, сър. Зулфи Шариф.

Името му беше познато — нагъл, арогантен студент. Но сега кожата му не бе зелена. Това означаваше нещо, нали?

— Опитвам се да ви се обадя от няколко часа, сър. Никога не е било толкова зле… Боя се, че може би са ме отвлекли изцяло. Съжалявам. — Вече почти целият бе потънал в лавата. Призрак.

— Вие сте ранен! — възкликна призракът.

— Извикай полиция.

— Да, сър! Но къде сте? Няма значение, видях! Веднага ще доведа помощ…

Кипящата лава преодоля импровизираната язовирна стена на Робърт и капна върху ръката му. Той потъна в бездна от неописуема болка.