Кралят

Руините на Ириас

Жената тичаше, бягаше от преследвачите си под проливния дъжд.

Казваше се Майрин, а детето, което притискаше към себе си, беше неин син. Едва на шест месеца. Тревогата на майка му се бе предала и на него и то плачеше от страх, а личицето му се гърчеше, шибано от пристъпите на бурята. Силният вятър стенеше, водните талази помитаха равнината и превиваха върховете на дърветата.

Майрин не знаеше кои са мъжете, които я преследваха. Облечени в сиви раса, с бръснати глави, покрити с татуировки, те приличаха на жреци и носеха големи церемониални жезли. Но на кого се молеха? На кого служеха? Тя не знаеше. Но не се съмняваше какво искат.

Нейния син.

Нейния син, който също като баща си носеше в плътта си белега на необикновена съдба.

Майрин беше вещица. Беше познала белега, веднага щом го видя на детето, което току-що бе излязло между краката ѝ. И бе разбрала от какви ламтежи, от какви опасности трябва да го пази. Като изостави малкото, което притежаваше, тя напусна планините на Аргор и се премести в една отдалечена, дива местност, далеч от всичко и най-вече далеч от хората.

Беше се надявала там да може да отгледа сама своя син и да го предпази поне няколко години.

Напразна надежда…

Дъждът се усили още повече, а вятърът духаше неудържимо. Майрин успя да се скрие в един гъсталак и спря да си поеме дъх и да погледне назад.

Видя ги как приближават.

Неуморими.

Ожесточени.

Сякаш нищо не можеше да ги отклони от целта им и като в някакъв кошмар те неумолимо настигаха плячката си.

Майрин разбра.

Каквото и да направеше, каквото и да опиташе, нямаше да се изскубне от жреците. Ако искаше да спаси сина си, трябваше да се изправи срещу тях. И да ги победи.

Отново се втурна да бяга.

Излезе от прикритието на дърветата и се затича по един склон, който се спускаше към широка поляна с древни руини — плетеница от полуразрушени стени, самотни сводове, стъпала, които не водеха никъде, дворове и стаи под открито небе, обрасли в растителност.

Когато стигна долу, Майрин се обърна. Жреците вече излизаха от гората. Разполагаше с много малко време, но бе решена. А и колко още щеше да има сили да тича? Навлезе сред руините и изчезна там, откри скришно място в един гъсталак, клекна и остави сина си на завет от погледите и дъжда. Понеже той продължаваше да плаче, тя затвори очи, призова към себе си спокойствие, което предаде на детето, като го докосна по челото и устните. То веднага се успокои, усмихна се и кротко заспа, въпреки бурята.

Майрин го целуна, после събра клоните над него и се изправи. С яростен блясък в очите преметна отпред чантата, която висеше на гърба ѝ, и извади от нея дълъг кинжал, който вече бе убивал.

И още щеше да убива.

Западна Исрия

От сутринта в Исрия беше започнало да вали, по границата с Дориан и Орвал. Проливен и студен, дъждът покриваше всичко със сива пелена, която се простираше на североизток чак до Закрилящите планини. Отвсякъде шуртеше вода. Наоколо не се виждаше ни човек, ни животно. В далечината се разстилаха мъгли от Тъмнина, които сякаш оживяваха с приближаването на нощта. Областта беше опасна и пуста. Не я бяха пощадили нито войната, нито разрухата.

Един конник чакаше.

Застанал на една височина, под оголени дървета, които само го прикриваха, без да го заслоняват, той наблюдаваше един безлюден път. Беше с ръкавици и ботуши, облечен в черна кожена ризница, краищата на мокрото му палто висяха чак до шпорите му. Тежък меч беше закачен на седлото му, до хълбока на коня, който стоеше неподвижно. На главата си беше спуснал качулка. Тя пазеше от дъжда шлем, чиято козирка изобразяваше вълча глава.

Конникът чакаше отдавна.

Беше търпелив и решен да стои докрай, но се страхуваше плячката да не му избяга. При това беше сигурен в сведенията, които му бяха дадени — вероятно изтръгнати със заплаха или дори с мъчения. Беше сигурен, че е на правилното място. И ако не беше проклетият порой, щеше да е сигурен, че е и в подходящия момент. От часове всичко беше готово. Но проливният дъжд беше превърнал пътя в дълго, опасно мочурище. Нямаше никакво съмнение, че точно той беше забавил онези, които конникът чакаше. Може би ги бе убедил да спрат някъде, да починат и да изчакат. Или пък ги бе накарал да опитат на всяка цена да минат посред нощ, въпреки рисковете и Тъмнината.

Теглена от четири коня, колата се носеше бързо под проливния дъжд. Идваше от север и се движеше към границата и Орвал. Загърнат в дебело палто, кочияшът едва успяваше да види пътя под ръба на шапката си. Дъждът го заслепяваше, той викаше и шибаше с камшик конете, за да ги накара да продължават да препускат. Беше разтревожен. Пред колата яздеха петима въоръжени конника; други десет препускаха отзад — ескорт, който трябваше да е достатъчен против всякакви засади. Но кочияшът не се страхуваше нито от кралските войници, нито от разбойниците. Не се боеше и от рисковете от прекатурване в тия наводнени дълбоки коловози, които бяха като капани за колелата и за копитата на конете. Не, сега, когато нощта се спускаше, кочияшът се тревожеше най-вече от Тъмнината.

Познаваше страната. Познаваше я още от времето, когато беше богата и мирна, щастлива, покрита с плодородни поля. После войната я съсипа пред очите му за един сезон и Тъмнината отново се появи, след като в продължение на векове беше изчезнала. Бавно, подмолно, докато хората си мислеха, че завинаги е останала в миналото, Тъмнината беше разпростряла влиянието си над най-опустошените земи. Като че се хранеше от страданието и страха, от хаоса, от смъртта. Дали щеше да изчезне, ако мирът и благоденствието се върнеха? Или поне да можеше по-лесно да бъде победена? Кочияшът не знаеше и точно в този момент това не го вълнуваше. Имаше само една грижа: да спре някъде на сигурно място, преди съвсем да се е стъмнило. Защото знаеше, че Тъмнината, нейните мъгли и създания се спотайват недалеч и само чакат да излязат под закрилата на мрака.

Вече можеха да са далеч.

Ако не беше тоя порой, тая кал, които ги бавеха и принуждаваха да заобикалят, щяха да са прекосили проклетата равнина още преди два часа и сега да са на сигурно място. Така че кочияшът вече нямаше избор: трябваше да следва адския ритъм, който конниците отпред налагаха. Все още имаше време. Ако поемеха всички рискове на пътя, можеха да се измъкнат и кочияшът започваше да вярва, че ще успеят. В сивата мъгла на плющящия дъжд пред себе си вече започваше да различава тъмния силует на малка горичка. Щом минеха горичката, оставаше само половин левга, за да се измъкнат от Тъмнината и нейната зловредност.

Да, можеха да успеят.

По милостта на Белия дракон.

Конвоят беше навлязъл в гората, когато — пред него — дърветата от двете страни на пътя пламнаха, подпалени от гръцки огън. Белите пламъци пращяха — живи и непоносими. Погълнати до върха, дърветата политнаха и се кръстосаха сред трясък на счупени клони, като препречиха пътя. Конниците в предната част от ескорта не можаха да избягнат падането. Един от тях се строполи в ослепителната клада и изгоря, сякаш беше от слама и кълчища, като напразно викаше и се бореше. Един кон, който прескочи препятствието, се подпали веднага щом пламъците лизнаха корема му, и полудял от болка, той изчезна в галоп под дъжда, а силуетът му едва се различаваше сред нетърпимата светлина, която го разръфваше. Кочияшът опъна юздите. С всичка сила, с цялата си тежест натисна с крак лоста на спирачката. Успя само да избегне най-лошото. Колата се преобърна в канавката, окът се разцепи, а той излетя встрани. Впрегнатите коне счупиха стръките си и побягнаха уплашени. Хора и животни бяха обзети от паника. Изсвириха стрели от арбалети, мнозина от конниците бяха улучени. После измежду дърветата изскочиха мъже в черни ризници и започнаха бой с мечове и кинжали. Бяха организирани, бързи, безмилостни. Засадата се превърна в клане.

Черният конник не изчака края на засадата. Знаеше какъв ще е изходът и чувстваше как Тъмнината се пробужда около него.

Съвсем спокойно той подкара коня си с цъкане на език.

Кочияшът беше паднал по корем, беше ранен и зашеметен.

Шумът на битката го оглушаваше под проливния дъжд: дрънченето на оръжията, блъскането и ударите, заповедите и виковете, цвиленето на конете, стенанията на умиращите. Бедрото го болеше. Опита се да помръдне и простена от болка. Но продължи да пълзи с изкривено от мъки лице, като молеше Ейрал да не го забележат. Не знаеше дали кракът му щеше да го издържи и дали щеше да може да се изправи и да върви, когато стигне до прикритието на дърветата. Дори не знаеше дали ще успее да се завлече дотам. И не разумът или смелостта го караха да се движи. Той искаше да живее, да оцелее.

Когато стигна до канавката, леко се плъзна на дъното ѝ и за миг остана така, без да мърда, с разтуптяно сърце, до някакво тяло, което лежеше също като него в ледената вода. В окото на трупа имаше стрела, забита чак до перата. Кочияшът взе кинжала от колана му и предпазливо погледна към биещите се — те бяха там, зад колата, където беше спряна основната част от ескорта. За кочияша това несъмнено беше най-добрата възможност да избяга. Предпазливо се измъкна от канавката, все така пълзешком стигна до едни храсти и започна да се промъква под тях. Успя да стигне до първите дървета, без да го видят, и да се скрие зад един дънер. Облекчен, за миг остана да лежи по гръб. Над него, сред клоните на дърветата се виждаше притъмнялото небе. Остави дъждът да му измие лицето, докато запасваше кинжала на колана си и малко по малко дишането му се успокояваше. Почувства някаква надежда. Кракът продължаваше да го боли силно, но не беше счупен. Знаеше, че ще може да върви, макар и с куцане. И може би с малко късмет преди да се стъмни съвсем, можеше да намери някой достатъчно дълъг и здрав клон, за да си направи патерица от него.

Дъждът отслабна.

Кочияшът се изправи, вкопчен в едно дърво, и видя — близо до колата — как умря и последният конник от ескорта, посечен с един последен удар на меча. Време беше да тръгва. Войниците можеше да започнат да търсят оцелели и ако някой забележеше, че е изчезнал, на него му се искаше в този момент да е възможно най-далеч. Освен това го мъчеше силна тревога. Беше го обзела, без да забележи, докато се мъчеше да оцелее. Но сега вече напълно я осъзнаваше и макар никога да не бе изпивал подобна, знаеше причината за нея: Тъмнината започваше да обхваща околността или поне присъствието ѝ вече се усещаше съвсем наблизо.

Кочияшът тъкмо напускаше мястото на засадата, когато видя конника, който бавно идваше по пътя. Той носеше качулка и дълго палто. На седлото му беше закачен меч. Като го видяха, войниците спряха това, което правеха, и почтително го изчакаха. Кочияшът спря и затаи дъх. Знаеше кои са тези войници. По кожените им ризници с метални халки беше познал ониксовите гвардейци. Така че, когато конникът смъкна качулката си и се показа забралото на шлема му във формата на вълча глава, кочияшът вече изобщо не се съмняваше. Това беше Лорн Аскариан — капитанът на прочутите Черни гвардейци.

Пороят престана и шумът от дъжда се замени с друг — на капките, които тежко падаха от клоните сред нощната тишина.

Без да си дава сметка за мъглите, които се надигаха зад него, и за силуетите, които се очертаваха в тях сред дърветата, кочияшът гледаше как генерал Аскариан чака, възседнал коня си, докато трима от хората му вдигнаха преобърнатата кола, разбиха вратичката, подсилена с железни пръчки, а един от тях се пъхна вътре. Кочияшът не знаеше какво има в колата. Беше нает да я прекара през границата и да я откара — добре ескортирана — в Орвал. Беше избран да го направи, понеже беше умел, лоялен и познаваше местността. Освен това му бяха платили предварително — скъпо, много скъпо, достатъчно, за да плати семейството му, останало на север, да може да мине нелегално към Градовете. Но никой не му беше казал какво ще кара, а и той не беше попитал. Но сигурно беше нещо много ценно, за да дойде лично капитанът на Ониксовата гвардия…

Войникът, който беше влязъл в колата, издърпа от нея един сандък и го подаде на други двама, които го сложиха на земята. Като присви очи, кочияшът позна един от ония стоманени сандъци, които можеха да устоят на огън, и бяха предназначени точно за съхраняване на документи. Значи за това петнайсет мъже бяха рискували живота си и го бяха изгубили? За хартии? Кочияшът почувства как в него се надигна ярост, която беше твърде внезапна и твърде силна, за да е естествена. Тя насочи вниманието му към мъглата от Тъмнина, която очертаваше призрачни форми зад него. Започна да се поти, вече не чувстваше ранения си крак. Прииска му се да се втурне и да нападне Черните гвардейци — това беше някакво абсурдно желание, което го възпламени… и също толкова внезапно изчезна, когато си даде сметка, че е привлякъл погледа на техния капитан.

Той се скова.

Потта се смръзна по гръбнака му, докато осъзнаваше какво го заобикаля. Дочу шепот. С крайчеца на окото си забеляза движения и разбра, че някакви сенки го докосват. Ужасѐн, задъхан, той не можеше да помръдне. Обезумелият му поглед остана втренчен в очите на Аскариан, когато капитанът на Ониксовата гвардия слезе от коня и тръгна към него, после спря само на няколко метра от линията на дърветата. Кочияшът не знаеше какво да прави. Черните гвардейци се бяха обърнали към него и наблюдаваха от място. Слепоочията му пламтяха. Очите му се насълзиха, беше неспособен да мисли, струваше му се, че от болка в главата му отекват вой и ридания.

— Това съм аз или Тъмнината — каза Лорн спокойно.

Лорн гледаше кочияша, който отначало стоеше неподвижен под заслона на дърветата, после се обърна с гръб към него и като влачеше крак, потъна в гората. Върху мъжа се спуснаха сенки — по-тъмни от нощта, пронизвани от пурпурни спирали… Той изчезна.

Лорн въздъхна и се върна при каретата. Мина покрай Нае, която беше застанала малко по-напред и продължаваше да гледа мястото, където бе стоял кочияшът.

— Проклета страна — прошепна тя.

— Тук властва Тъмнината — отвърна Лорн, без да спира.

Нае тръгна с него.

— Няма ли да опитаме да направим нещо за този нещастник? — попита тя.

— Няма да пратя никого в тази гора. А и вече е много късно.

Нае хвана Лорн за ръкава.

Искаше да каже нещо, но в нощта отекна вик — разтърсващият вик на човек, който умира сред адски мъчения.

Лорн устоя на погледа на Нае.

Младата жена знаеше, че той има право, че нищо не можеше да спаси кочияша, щом веднъж беше попаднал под влиянието на Тъмнината, че да се изпратят хора да го търсят, значеше да бъдат обречени. И все пак това беше една глупава, ненужна смърт. Една от многото. Като ругаеше наум, Нае пусна ръкава на Лорн и още веднъж се загледа в редицата на дърветата.

Лорн отиде при мъжете до преобърнатата карета и видя Йерас, който беше разбил сандъка, открит в колата, и разглеждаше, клекнал, съдържанието му на светлината на един фенер.

— Е? — попита Лорн.

— Документи — отвърна бившият наемник, като продължи да прелиства една дебела купчина. — Писма. Доклади. Малко злато. И това.

Той протегна кожен плик, украсен с герба на Орвал. Лорн го отвори и вътре намери шифровани документи.

— Това ли търсехме? — попита Нае.

Беше се приближила до тримата мъже и гледаше през рамото на Лорн.

— Така мисля — рече Лорн, затвори плика, пъхна го под ризницата си и добави. — Ще разберем, когато документите бъдат разшифровани.

Дойде Логан и каза:

— Трябва да тръгваме. Струва ми се, че нещо много мърда в тая гора. А и мъглата започва да излиза навън.

Лорн се съгласи.

— Прав си. Ранени в отряда?

— Леко. Всички могат да яздят.

— Заловени?

— Трима.

— Освободете ги и им върнете оръжията. Дайте им и храна.

— Единият не е в състояние да върви — уточни Теожен.

Лорн се поколеба.

— Тогава им оставете един кон — реши той.

— Разбрано — отговори Логан.

Конете бяха нещо рядко и ценно във време на война, но никой не оспори решението му. Лорн възложи на Нае да събере отряда и изпрати Йерас да доведе конете, оставени под наблюдение недалеч. След по-малко от половин час Ониксовата гвардия беше готова да потегли.

Когато тримата мъже, които Лорн бе пощадил — единият на кон, а другите двама пеш, — поеха по пътя на юг, към Орвал, ониксовите гвардейци се отдалечиха в нощта, като тръгнаха през полето. Движеха се в раван, двама по двама, най-отпред беше Логан заедно с двама знаменосци, а Лорн яздеше сам, встрани. Минаваха един тревист хълм, когато Лорн се спря и за последно погледна назад, докато отрядът продължаваше пътя си.

От прокълнатата гора се процеждаше Тъмнината.

Сега небето се бе прояснило и тя се издигаше към Голямата мъглявина на бавни кълба плътна мъгла — черна, пронизвана от пурпурни отблясъци, които приличаха на тихи пожари, на мълнии от далечна буря.

Нямаше нито вятър, нито гръмотевици.

Само жалба, от която стомахът се свиваше, а клоните на дърветата потръпваха тревожно.

Запленен от гледката, Лорн не можеше да откъсне очи от нея. Не чу Нае, която го викаше, а после обърна и се приближи до него. Забеляза я чак когато тя спря коня си до него и, стъписана пред това, което сега двамата наблюдаваха, прошепна:

— В името на боговете, какво е това?

— Тъмнината.

— Знам, но… Ти виждал ли си я друг път да прави така?

Той се поколеба.

— Да… Не. Вече не знам… Може би в Далрот…

— Ела. Не бива да стоим тук.

— Чакай.

— Какво да чакам? Този ужас може да ни…

Тя не довърши. Отрядът беше спрял в подножието на хълма и Йерас, заинтригуван, се изкачваше в тръс към тях.

Очите на Лорн блестяха от вълнение и той не можеше да откъсне поглед от Тъмнината.

— Мамка му! — възкликна Нае. — Виждаш ли същото, което виждам аз?

Да, той го виждаше.

Сред мъглите и проблясъците се очертаваше някаква форма — цяла или откъслечна, понякога ясна, а на моменти почти недоловима, която поразяваше ума за един удар на сърцето и после изчезваше, може би въобразена, един детайл се прибавяше към друг, после се изгубваше.

Това беше формата на древен дракон, който Лорн познаваше твърде добре…

Серкарн — Драконът на разрушението.

Далоран

Завършваше един хубав, приятен ден, когато Лорн и ескортът му от трийсет Черни гвардейци се върнаха в Далоран. Тромпети известиха за пристигането им и хората в лагера се събраха на групи, за да ги видят, докато минават, и да ги поздравят, като Лорн дори бе възнаграден с няколко „Да живее“. Ониксовата гвардия беше много популярна сред войниците на Върховния крал. От началото на войната в Исрия тя нямаше нито едно поражение и неведнъж сама бе печелила победата. Редовните кралски войски знаеха какво дължат на този елитен корпус, наброяващ сто и двайсет рицари, подбрани не според потеклото, а според качествата си.

Лагерът беше огромен.

Беше разположен върху няколко хълма, защитен с ров и две редици високи огради — насипи, настръхнали от набитите в тях заострени колове, които следваха неравностите на терена. В тази двойна стена имаше няколко наблюдателни кули, а самата тя обграждаше ивица земя, включваща четири укрепления, които бяха единствените възможни места за влизане или излизане. Отвън, при портите се бяха настанили цели палаткови села, пазари, кабарета и всякакви бордеи. Вътре, струпани около големи пилони с развяващи се флагове, палатки и бараки покриваха хълмовете — нещо като островчета, защитени с огради и траншеи, където бяха разположени полковете. Между тях минаваха бели пътеки, посипани с чакъл, в които вече се бяха вдълбали коловози.

Лорн и конниците му прекосиха лагера в тръс под палещото слънце, оставяйки подире си облаци прах, после се разделиха — всеки пое към своята палатка в района на Ониксовата гвардия, а Лорн тръгна към замъка. Заобиколен с тревясали ровове, над които можеше да се премине само по един подвижен мост, след който имаше спускаща се решетка, Далоран се извисяваше над лагера на Кралските войски. Състоеше се от три кули и три дебели крепостни стени, които очертаваха триъгълен двор — тесен и обграден от високи скали. Върховният крал се беше настанил сред тези древни камъни със своя генерален щаб и гвардията си — прочутата Сива гвардия, към която някога принадлежеше Лорн — и която един ден щеше да командва, ако не беше обвинен в предателство и осъден да умре в Далрот. А Алдеран I ръководеше войната в Исрия от тази скромна, неуютна постройка, в която една от кулите вече се рушеше, като я напускаше много рядко — само от време на време, за да иде на лов в околните гори.

Подвижният мост беше спуснат, а решетката — вдигната. Часовите се отдръпнаха и Лорн свободно влезе в двора на замъка, който се изпълни с отчетливия звук от чаткането на подкованите копита по паважа. Един слуга хвана коня му за юздите. Лорн скочи от седлото и попита:

— Кралят?

— В залата с картите, месир — посочи конярят.

Лорн влезе с решителна стъпка в най-голямата кула.

Алдеран I се намираше с генералите си в най-високата зала на главната кула, когато му известиха за идването на Лорн.

— Да влезе.

Лорн застана до вратата, поклони се почтително и след като се изправи, изчака докато — по знак на краля — генералите се оттеглят, като пътьом те го поздравиха. Един от тях беше граф Теожен д’Аргор, облечен в кожената ризница с халки на Ониксовата гвардия. Двамата с Лорн приятелски си кимнаха с глава.

Щом останаха сами, Върховният крал потупа Лорн по гърба и двамата се ръкуваха.

— Радвам се да те видя отново, Лорн.

— Благодаря, сир.

Веднага след коронясването си в Ориал Алан — който веднага бе станал Алдеран — си беше пуснал къса, строга брада, която го правеше да изглежда по-стар. Чертите му се бяха изопнали и трите месеца военни действия му се бяха отразили със загубата на няколкото килограма, които бе качил след смъртта на баща си. Погледът на сините му очи, някога весел и жизнерадостен, беше станал твърд.

— Успя ли? — попита той.

— Да — отговори Лорн.

— Сведенията верни ли бяха?

— Да, верни бяха.

— Пустият му Естеверис — рече младият Върховен крал. — Наистина неговите шпиони са най-добрите…

Лорн протегна кожения пакет, намерен в каретата, която той и хората му бяха нападнали няколко дни преди това, доверявайки се на сведенията на онзи, чиито услуги Алдеран беше решил да привлече.

Върховният крал взе пакета и го разтвори.

— Всичко е шифровано — каза Лорн. — Имаше и други документи, които хората ми ще донесат тук по-късно.

— След като ти ги прочетеш?

Лорн се сепна.

— Не — каза той. — Трябваше ли?

— Хайде, Лорн! Шегувам се! — възкликна Върховният крал усмихнато. — Не виждаш ли, че се шегувам?

Лорн кимна, напълно съзнавайки, че всъщност Алдеран се шегува само наполовина. Истината беше, че Върховният крал завиждаше за популярността на Ониксовата гвардия и тя го тревожеше, тъй като на първо място тази популярност се падаше на Лорн.

Дали поради слабост или поради горделивост, но принц Алан никога не бе приемал — понякога несъзнателно, често против волята си — някой да блести повече от него. Това го обиждаше. Но сега, когато беше крал, нямаше доверие на никой от онези, чието реноме можеше да се превърне в оръжие против него, защото виждаше в тях възможни съперници. Лорн знаеше, че не беше изключение от това правило и се питаше до каква степен тайната мисия, от която се бе върнал, нямаше за цел да го отдалечи. От известно време Черните гвардейци бяха изпращани на второстепенни операции — или поне на такива, които не можеха да им донесат повече слава, отколкото вече имаха.

Върховният крал затвори дебелия пакет, хвърли го на една маса, покрита с карти, и каза:

— Ще наредя да дешифрират всичко това. Ти иди да си починеш няколко часа и да се видим тази вечер, става ли? Да вечеряме заедно. Искам да говоря с теб — и като хвана Лорн под ръка, той го поведе към вратата. — И бъди така любезен да се изкъпеш — добави той приятелски.

Лорн се усмихна насила.

Лорн се прибра в лагера на Ониксовата гвардия, която заемаше — сама — една височинка недалеч от замъка. Скочи от коня под пилона, на който се вееше черното бойно знаме с вълча глава и кръстосани мечове, остави на един коняр да отведе изтощения му кон и с дисагите и меча в ножницата на рамо влезе в палатката на командването. Нямаше търпение само за едно: да си свали ботушите и да се отпусне във ваната.

Палатката беше широка и ниска, доста мрачна, състоеше се от отворено централно пространство и отделни ниши, разделени с дебели платна. Подът беше застлан с килими, износени от налчетата на ботушите. В откритото пространство, до голямата маса, го чакаше Теожен.

— Капитане.

— Графе.

На пояса на граф Д’Аргор висеше прочутият му боздуган, шлемът му бе сложен на масата — той също носеше шлем, чието забрало представляваше вълчата глава, създадена от Лейк Вард, която Нае бе направила по скиците на баща си, намерени в ковачницата на Черната кула. Носеше и кожената ризница с халки, откакто бе приел предложението на Лорн и се бе присъединил към Черните гвардейци в началото на войната. Тогава беше станал пръв офицер на Лорн. Отчиташе се само на него и под негово командване бяха два от четирите ескадрона по трийсет мъже, които Ониксовата гвардия наброяваше сега, а Лорн командваше другите два.

Наведен над една карта, Теожен потъмняваше с графит различни сектори от нея.

— Струва ли ви се точно? — попита той, като бутна картата към Лорн.

Лорн отиде да остави тежките си дисаги до походното си легло. И забеляза една малка медна вана, сложена в един ъгъл. Тъй като тя не беше част от обичайното обзавеждане, Лорн вдигна вежда въпросително.

— Хрумване на Наерис — обясни Теожен.

На входа на палатката се появиха ординарци. Бяха изчакали връщането на Лорн и сега носеха кофи с димяща вода.

— С ваше позволение, капитане?

Нае се беше погрижила за всичко.

Лорн кимна и докато ординарците пълнеха ваната, той погледна картата на Теожен. На нея беше изобразена западна Исрия. Зоните, които графът току-що беше потъмнил, се прибавяха към други: всичките сочеха местата, заразени от Тъмнината.

— Следвах указанията на Логан и Наерис — каза Теожен.

— Отговаря — потвърди Лорн и сложи пръст на картата. — Може да добавите подозрителни мъгли тук, в дола на един поток. Но не го проверих отблизо.

Графът обърна картата към себе си и нанесе новата поправка.

— Като че присъствието на Тъмнината се увеличава с всеки изминал ден — въздъхна той. — Преди няма и седмица тези гори още бяха здрави.

— Тъмнината обича страданието и смъртта — отвърна Лорн намръщено и разтри с пръст дланта на белязаната си ръка. — Обича войната.

— Наерис ми разказа нещо за някакъв дракон.

Ваната беше пълна. Лорн изчака и последният ординарец да излезе, после се отпусна в едно походно кресло и — почти шепнешком — описа на Теожен появата на дракона над горичката, близо до мястото на засадата.

— Знаете ли за какво става дума? — попита Теожен.

— Нямам представа — излъга Лорн.

Понечи да свали ботушите си, когато Исарис скочи на краката му и с мъркане се погали в него. Това разсейване дойде тъкмо на време. Лорн не можеше и не искаше да признае на Теожен, че беше разпознал Дракона на разрушението, и макар да не знаеше нито смисъла, нито значението на тази поява, беше убеден, че е предназначена за него.

Дали Серкарн искаше да изпрати съобщение?

Важното обаче беше, че по всеобщо убеждение Драконът на разрушението е бил убит преди векове от първия Върховен крал. Това, че беше жив и затворен в Закрилящите планини, беше тайна, която малко мъже и жени знаеха. А още по-малко бяха онези, които — като Лорн — имаха специални връзки с него.

— Подобни прояви на Тъмнината никога не са плод на случайността — настойчиво каза Теожен.

— Зная — отвърна Лорн, като продължи да гали рижото коте.

Граф Д’Аргор стана и нави картата.

— Ще я покажа на генералния щаб — каза той. — Ако отрядите ни трябва да минат оттам, добре е офицерите да знаят къде да не стъпват.

— Изпратете на краля сандъка, който донесохме. Може би съдържа ценни документи.

— Искате ли да му хвърля едно око преди това?

— Добра идея.

Теожен поздрави и излезе.

Останал сам, Лорн свали Исарис, събу най-сетне ботушите си и се съблече. В случай че някой влезеше в палатката, той остави ризата си — не за да прикрие свенливо голотата си, а за да скрие черните белези, които покриваха лявата му страна, като тръгваха от сърцето и отиваха към врата му. Властта, която Тъмнината имаше над него, вече беше известна на всеки във Върховното кралство. Но той отказваше да показва открито клеймото ѝ.

Лорн седна в горещата вода, затвори очи от удоволствие и като се облегна назад, се потопи изцяло.

Вечерта Лорн се приготвяше да тръгне, когато Нае дойде да му каже, че има посетител.

— Нямам време — отвърна Лорн. — Трябва да отида в замъка.

— Няма нужда.

Нае се дръпна и пропусна покрай себе си един човек, който с влизането в палатката свали качулката си. Беше Алдеран I — сам и неузнаваем, облечен като обикновен благородник.

— Благодаря, Нае — каза той.

Младата жена смутено се поклони, преди да се оттегли. Също като Лорн, и тя познаваше принц Алан от детинство: тримата играеха заедно. Но за нея Алдеран I беше чужд човек и кралската му висота я смазваше. Не знаеше как трябва да се държи с него.

— Много добре направи като я взе в твоята гвардия — каза Върховният крал.

— Няма съмнение.

— Баща ѝ щеше да се гордее.

— Преди всичко щеше да е бесен.

— Тя има ли неговия талант с ковашкия чук?

— Да, Вард ѝ предаде Дарбата. Един ден ще умее да кове аркана.

Заинтригуван, Алдеран се извърна към входа на палатката, сякаш можеше да проследи с поглед Нае през дебелото сиво платно.

— Наистина ли? — рече той. — Тогава може би ще трябва да ти я открадна.

Идеята, че който и да било — па бил той и Върховният крал — може да пожелае да разполага свободно с Нае, не се хареса на Лорн. Той се изпъна и попита:

— Няма ли да вечеряме заедно?

— Напротив.

— Мислех, че ме чакаш в замъка.

Лорн говореше на Върховния крал на „вие“ само в присъствието на други хора.

— Никога не съм казвал нищо такова — заяви Алдеран. — Ще вечеряме заедно, но не в замъка. Нито пък тук.

— Тогава къде?

— На Тържището.

„Тържището“ беше прозвището на пазара, който се беше установил при южната порта на лагера. Войниците ходеха там, за да си купят нещо, с което да подобрят ежедневието си, или за да се поразвлекат. Освен търговци и селяни, дошли да продадат стоката си, там имаше проститутки, наемници, скитници, шпиони, несретници, разорени от войната, просяци, които следваха войската навсякъде — цялата съмнителна, опасна фауна, оставена на произвола да се справя сама.

— Непредпазливо — каза Лорн.

— Никой няма да разбере кой съм.

— Няма значение.

— А и нали ще съм с тебе, а? — понеже Лорн се поколеба, Алан продължи настоятелно. — Слушай, Лорн. Имам нужда да не бъда крал за час-два. Наистина имам нужда. А и там мястото е по-подходящо за това, което искам да ти кажа.

Лорн прочете в очите на младия Върховен крал, че молбата му далеч не беше някакъв каприз. Дори видя известно отчаяние и това го накара да се съгласи.

— Добре — каза той.

Взеха два коня и тъй като Лорн трябваше само да си покаже герба, за да мине покрай постовите, напуснаха лагера без никакви затруднения малко преди угасването на светлините. Слънцето залязваше, когато оставиха конете си в една конюшня на входа на Тържището. После потънаха в лабиринт от навеси, палатки, магазинчета и сергии, паянтови постройки и дървени бараки. Беше часът, в който Тържището си променяше лицето, когато се прибираха онези, които работеха денем, и излизаха другите, които живееха нощем. Вече бяха запалени първите фенери, провесени над прага на кръчмите и бордеите.

Очевидно Алдеран знаеше къде отива.

Вървеше бързо, а Лорн го следваше, като внимателно се оглеждаше наоколо, готов за всичко. Видяха войници, тръгнали да търсят удоволствия, и крадци, дебнещи плячка. Разголени проститутки ги викаха. Просяци ги дърпаха за ръкавите. Един търговец им предложи великолепни момичета, силни вина, евтини ястия.

— Къде отиваме? — попита Лорн.

— Ще видиш.

— Не се измъкваш за пръв път, нали?

Този път Алдеран не отговори. Изглеждаше угрижен, съсредоточен, забързан. Минаха по няколко тесни прохода и той отведе Лорн до една колиба, като го помоли да изчака отпред.

— И дума да не става — каза Лорн.

— Няма да се бавя.

— Нали не ме доведе чак дотук, за да стоя на стража!

Лицето на Върховния крал се смръщи.

— Лорн, аз съм твой крал. Чакай тук.

След тези думи Алдеран повдигна една протрита завеса и се наведе, за да влезе в колибата. Лорн искаше да го последва, но се отказа. Докато се оглеждаше наоколо, забеляза трима мъже, които говореха тихо и крадешком поглеждаха към него. Разбра, че замислят нещо лошо и обсъждат всички „за“ и „против“. Лорн отметна наметалото си и показа сканда, като ги изгледа мрачно. Сякаш им казваше: „Рисковете и опасностите са за ваша сметка“.

Тримата мъже размениха още няколко думи и си тръгнаха. Но можеха да се върнат с подкрепление и на Лорн започна да му се струва, че твърде дълго стоят на това място. Затова се реши да открехне завесата и да погледне в колибата.

Никой.

Беше празно. Само пръстен под, един сламеник и друг изход, скрит между две дъски на стената в дъното.

Лорн изруга и се запита къде ли е Алан и каква опасна игра играе: като че младият Върховен крал не разбираше кой е и какво представлява вече или — още по-лошо — отказваше да го приеме. Лорн влезе в колибата и я прекоси с четири предпазливи крачки. Скрит в полумрака, погледна внимателно навън и видя Алдеран да говори под един навес с мъж, чието лице — също като лицето на Върховния крал — беше скрито от качулка. Непознатият беше облечен в пътнически дрехи, носеше кама на пояса си, а ездитните му ботуши бяха прашни.

Лорн не можеше да чуе какво си говорят двамата мъже. Накрая двамата се разделиха, като се ръкуваха, и Лорн побърза да се върне в колибата, където го намери Алдеран.

— Всичко наред ли е? — попита Лорн.

— Всичко е наред.

— А сега?

— Сега ще вечеряме, както се бяхме разбрали. Ела, оттук.

Малко по-късно двамата седнаха на една обща маса под големия навес на една кръчма. Съседите им не им обърнаха някакво внимание и им поднесоха обичайната чаша вино и паница от рагуто, което къкреше на открито в една почерняла тенджера. Разговорите, смеховете, песните и случайните крамоли създаваха шумотевица, сред която Лорн и Алдеран можеха да говорят, без да се страхуват, че някой може да ги чуе.

Лорн отпи глътка вино и погледна Алдеран, който се нахвърли с охота на своето рагу.

— Кой беше това? — попита той след малко.

— Кой? — отвърна Върховният крал между два залъка.

— Мъжът, с когото говореше преди малко. Конникът.

Алдеран остави дървената си лъжица.

— Не можа да се сдържиш — процеди той.

— Не се прави, че не ме познаваш. По-добре отговори на въпроса ми.

Върховният крал направи знак на сервитьорката, която минаваше между масите, понесла голяма стомна вино. Тя му доля, предложи да долее и на Лорн, но той отказа.

— Благодаря, хубавице! — извика Алдеран подир младата жена.

Тя му се усмихна през рамо, докато се отдалечаваше.

— Е? — настойчиво повтори Лорн.

Алдеран въздъхна.

— Беше пратеник.

— От кого?

— От брат ми.

Лорн се изненада:

— Искаш да кажеш…?

— От Ирдел, да.

— Каква е тая история?

Върховният крал се наведе към Лорн и заговори по-тихо.

— Точно за това исках да говоря с тебе тук, далеч от недискретни уши. Във връзка съм с Ирдел. Започна малко след като ти замина на мисия.

— Как?

— С писмо, което една вечер намерих пъхнато под вратата ми. Беше подписано от Ирдел. И беше неговият почерк.

— Шегуваш се.

— Не.

— И какво искаше той?

— Да говори с мен. Да се срещнем. Да се споразумеем за тайна среща на четири очи.

Лорн се изправи.

— Не ми казвай, че си приел…

— Колебах се, но да, приех. Ще се срещна с Ирдел след три дни. Човекът, с когото говорех, беше негов пратеник. Всичко е уговорено.

— Но това е лудост!

— Лудост е тази война.

— И се надяваш, че ще ѝ попречиш? Но тя вече започна!

— Най-лошото още може да се избегне.

Лорн се вгледа в Алдеран.

Войната беше още в началото си. Продължаваше малко повече от един сезон и — като се изключат обсадата на Арканте и няколко напрежения в чужбина — засега обхващаше само Исрия, сиреч западните покрайнини на Върховното кралство. Войната беше започнала в областта, която Лориан на север и Орвал на юг дълго си бяха оспорвали. Владетелите от Лориан бяха останали верни на Трона от абанос и оникс, докато херцогство Орвал се бунтуваше — там се бяха пробудили стари разпри, стари дрязги, стари омрази. Кралската армия беше потеглила от Лангър и се бе установила на север от Ваал — голямата река, която прекосяваше Исрия от изток на запад, преди да се влее в Сграбчващото море. Армията на Ирдел, нараснала с няколко полка иредийски наемници, беше дошла от Орвал и беше заела южната част на областта. Оттогава кралските и бунтовническите войски се бяха сблъсквали много пъти. Но това бяха предимно няколко нападнати градове, разграбени ферми, подпалени ниви, оплячкосани села, хора, изхвърлени на пътя от случайността на военните действия. Големите битки и решителните обсади тепърва предстояха.

А може би нямаше да ги има.

— На какво се надяваш? — попита Лорн.

Алдеран смутено вдигна рамене.

— Да постигнем разбирателство — каза той. — Да се спогодим.

— Не се заблуждавай. Единствената спогодба, която ще приеме, започва с теб — да се откажеш от трона. Готов ли си да го направиш?

— Трябва да има и друг начин, не…

— Не. Няма никакъв друг начин. И никога няма да има. Спомняш ли си какво ти казах, когато дойде при мен след погребението на нашия баща?

Алдеран кимна и извърна поглед встрани.

Помнеше, че онази вечер Лорн го бе предупредил какво ще стане, ако приеме завещанието и се възкачи на трона: „Ирдел ще се разбунтува и ще намери съюзници. Ще вдигне армия. Ще се бие с тебе. Няма да царуваш без война. Нито и ако не победиш…“

— Може би няма да се наложи да побеждавам — каза Върховният крал. — Ирдел не иска тази война не по-малко от мен.

— Той не иска война, но иска своя трон. Войната е само средство.

— Най-лошото от всички.

— Ти не му остави избор.

Очите на Алдеран запламтяха.

— Не забравяй с кого говориш, Лорн.

Лорн не трепна.

— Говоря с този, който прие да стане Върховен крал напълно съзнателно. Можеш да се откажеш от короната си, но не можеш да се откажеш от войната. Освен това…

Той не довърши.

— Какво има? — разтревожи се Алдеран.

— Не се обръщай.

Лорн бе видял тримата съмнителни мъже, които го наблюдаваха, докато чакаше Върховния крал. Бяха седнали на една маса и мълчаливо пиеха.

Лорн обясни каква беше работата.

— Мислиш ли, че са ни проследили? — попита Алдеран.

— Възможно е. Или просто са дошли да изпият по едно. По-добре да се махаме.

— Добре.

Станаха и си тръгнаха, взеха си конете и след като Лорн се увери, че никой не ги следи, се прибраха безпрепятствено. Не размениха и дума, докато прекосяваха заспалото поле, осветено от огньовете на постовете. Един патрул поиска да ги провери, но Лорн показа отличителните си знаци и ги пуснаха да продължат.

Палатката на командването на Черната гвардия беше осветена от слабия пламък на няколко малки свещи. Лорн реши да не пали други, свали плаща и меча си в полумрака, после наля вино в две чаши и подаде едната на Алдеран.

— Ами ако е капан? — каза той и седна.

Върховният крал остана прав.

— Помислих за това — отговори той.

— Не знаеш кой може да се е представил за Ирдел.

— Към първото съобщение имаше медальон — доказателство за добронамереност. Той е на Ирдел.

— Може да му е бил откраднат.

— Той не е ценен. Само двамата с Ирдел знаем какво му е специалното за нас. Спомен от детството.

— Да приемем. Ирдел лично ти предлага среща. Това обаче не пречи да е капан.

— Не е присъщо за Ирдел.

— И за тебе не е. И въпреки това ти за малко не направи така, че да го убият и Ирдел го знае.

Върховният крал се засегна — забележката на Лорн не толкова събуждаше угризенията му, колкото засягаше гордостта му.

— Аз обясних поведението си — процеди той.

— На мене.

— И на Ирдел също. В писмо. Казах му, че нямам нищо общо с този заговор, скроен от майка ми, който съм разкрил в последния момент и съм те натоварил да се намесиш.

Алдеран погледна Лорн предизвикателно, очаквайки да го упрекне за тази лъжа.

— И той ти повярва? — подигравателно рече Лорн.

Върховният крал не отговори.

Остави чашата си и вдигна качулката си, готов да се върне в замъка все така инкогнито.

— Срещата ще е утре вечер — заяви той.

— Къде?

— Ще разбереш, ако дойдеш с мене. Ще отида със или без тебе. Вече определих ескорта.

— Кой знае за тайната?

— Ирдел. Аз. А сега и ти.

— И вероятно няколко шпиони.

— Не. Бях предпазлив.

— Да се надяваме, че и Ирдел е бил предпазлив като тебе. Кралицата? Естеверис?

— Предпочетох да ги държа настрана от тази работа.

— Сигурно защото знаеш, че щяха да те разубедят да приемеш.

— Аз съм кралят. Не дължа обяснения на никого — раздразнено рече Алдеран. — Е, идваш ли, или не?

— Тази среща е чисто самоубийство.

— Чакам отговора ти.

Лорн въздъхна.

— Идвам — каза той със съжаление.

Нориж

Готов за тръгване, принц Ирдел тъкмо бе сложил ръкавиците си и посягаше към меча си, когато граф Дьо Торганд му съобщи, че при него идва госпожа Леара. Той изруга, поколеба се, но — колкото от уважение, толкова и от страх да не подразни леля си — бързо се отказа от идеята да я отпрати. Тя идваше във възможно най-неподходящия момент. Дали беше случайност или досадно съвпадение?

Ирдел веднага се усъмни.

— Ще я приема — каза той с нежелание.

— Но…

— Зная, графе! Минете по малкото стълбище, без да ви видят, а ескортът да ме чака в двора на малките конюшни. Няма да се бавя.

Графът кимна и се оттегли.

Разтревожен, Ирдел си свали ръкавиците, хвърли наметалото си на облегалката на един стол и се помъчи да изглежда доволен, когато госпожа Леара влезе, подпирайки се на бастун — отекването на потропването на железния му връх по паркета се чу още преди тя да се появи. Ирдел взе ръката ѝ, за да я целуне, и каза:

— Лельо, не ви очаквах. Дори не знаех, че сте се върнали в Нориж.

— Зная — отговори старата херцогиня на Галиор и Лоринис, докато принцът ѝ помагаше да седне.

— На какво дължа посещението ви? Какво мога да направя за вас?

— Всъщност аз, племеннико, мога да ви помогна.

Ирдел почувства как тревогата му нараства под инквизиторския поглед на леля му. И веднага съжали, че не бе отпратил ескорта от конници, с който се канеше тайно да излезе: тя го обвиняваше.

— Как така? — попита той.

— Приближете се. Никой не бива да чуе това, което ще ви кажа.

Ирдел се приближи и се наведе, за да се изравни с леля си и тя да може да говори тихо. Херцогинята хвана ръката на принца с две ръце и като прикова в него погледа си, както орелът сграбчва плячката си, му каза тихо, търпеливо, но твърдо:

— Няма да тръгнете сега, племеннико. Няма да се срещнете с принц Алдеран и няма да спазите обещанията, които му дадохте.

Ирдел пребледня.

— Но какво…?

— Не — прекъсна го госпожа Леара. — Не възразявайте. Зная. Зная още от началото, още от онова писмо, което изпратихте на принц Алан. Тайно, както си мислехте.

Ирдел си припомни, че ако леля му бе успяла да запази известно влияние върху вътрешната политика на Върховното кралство през дългите години на заточението си, то беше благодарение на нейните шпиони, връзки, хората, които ѝ бяха задължени и които тя никога не забравяше. Същите те продължаваха да ѝ служат, а някои от тях бяха приближени на принца-регент. Един от тях го бе предал, но в момента беше без значение да се пита кой. А и дали наистина можеше да се говори за предателство? Не споделяше ли херцогинята същите амбиции, не преследваше ли същите цели като него?

— Не се бойте — продължи херцогинята. — Прощавам ви, че пожелахте да скриете от мен това намерение и че ме излъгахте, та макар и само от пропуск. Поискахте да ме държите настрани от толкова важно начинание. Може би защото се съмнявахте в мен — Ирдел се вцепени. — Или може би тъкмо напротив, защото не се съмнявахте, че няма да ви оставя да доведете до край едно толкова… неразумно начинание — принцът извърна поглед, а госпожа Леара се усмихна. — Но очевидно се излъгахте, защото аз знаех и ви оставих да продължите…

Заинтригуван, принцът погледна леля си.

— Аз… Не схващам… Желаете ли тази среща между брат ми и мен да се състои?

— Не, племеннико. Никога не съм искала тази среща да се състои. Затова пък винаги съм искала принц Алан да се съгласи да отиде на нея, изпълнен с доверие.

И едва тогава Ирдел разбра.

— Вие… вие сте ме използвали…

— Трябва да умееш да уловиш възможностите за победа, когато ти се предоставят. Те са капризни създания, които може да се уплашат от нищо и дълго да не се появят отново.

Ирдел повиши глас:

— Използвали сте ме, за да примамите Алан в клопка!

— А може и на вас да е заложен капан. Забравихте ли, че за малко не ви убиха в Ориал? Ами ако принц Алан възнамерява да довърши започнатото? Тайна среща? В отдалечено място? Възможността е твърде добра!

Ирдел се изправи и нервно закрачи из стаята. После спря, за миг замълча и — обърнат с гръб към госпожа Леара — каза:

— Добре, така да бъде. Няма да отида. И признавам, че допуснах грешка, като скрих намерението си от вас. Понякога… толкова ми се иска да повярвам в мира… — и той искрено въздъхна. — Но каквото и да е, отменете това, което сте организирали против Алан. Няма да стана съучастник, та макар и неволен, в никакво предателство.

За него нещата бяха ясни и той вече обмисляше възможността за официална среща със своя полубрат, когато херцогинята каза:

— Не.

Ирдел стреснато се извърна.

— Моля да ме извините, лельо?

Старата жена се изправи с ръце, опрени на дръжката на бастуна ѝ. Погледът ѝ не трепна, когато впи очи в очите на принца-регент.

— Не — повтори тя.

— Госпожо, нареждам ви да…

— Уговарянето на тази среща беше заблуждение. Но ако принц Алан отиде на нея и ние не се възползваме, това ще бъде грешка.

— Това ще е престъпление!

— Искате ли войната да обхване цялото Върховно кралство? Искате ли да излезе извън границите му? Да го разори за дълги, много дълги години? Искате ли да рискувате да царувате над пепелища?

Ирдел не отговори.

— Тогава ме оставете да действам — заключи херцогинята на Галиор и Лоринис, докато излизаше от стаята. — Утре принц Алан ще бъде мъртъв или заловен. Ненавиждайте ме, ако искате.

Червената скала

Бяха яздили целия ден и вече се стъмваше.

— Това там ли е? — попита Лорн, когато излязоха от гората на върха на един хълм и той съзря хана.

— Да — отговори Алдеран. — Нарича се „Червената скала“. Не можеш да го сбъркаш.

Укрепеният хан се намираше на мястото, където се пресичаха два пътя, в долина, заобиколена от гористи височини, недалеч от огромна сива скалиста издатина. Наоколо беше пусто, мястото беше претърпяло нападение и бе опустошено. Срутени покриви. Обгорели стени. Изкъртена врата. Стари трупове още висяха на въжета. Други се въргаляха по двора, изоставени на скитащите кучета.

— Не виждам никого — каза Норфолд, оглеждайки околностите с далекогледа си.

Капитанът на кралската гвардия беше преназначен на този пост от новия Върховен крал, който по този начин бе заявил намерението си да продължи традицията на своя баща. Норфолд беше опитен офицер, сериозен и строг, суров, компетентен и непоколебимо верен на Трона от абанос и оникс.

— Трябва да изпратим разузнавач — каза Лорн.

Норфолд се направи, че не го е чул.

Той мразеше Лорн, комуто не можеше да прости, че навремето бе опетнил Сивите гвардейци, когато бе осъден за предателство. Норфолд никога не се бе съмнявал в неговата вина. Това, че предишният Върховен крал го бе върнал при себе си и оневинил, че го бе направил свой Пръв рицар, нищо не променяше: Лорн трябваше да умре в Далрот. Дълбоко в себе си Норфолд беше убеден, че Лорн не може да донесе друго, освен нещастие.

— Капитане — каза Алдеран. — Изпратете един разузнавач, моля ви. И ми дайте далекогледа си.

— На вашите заповеди.

Норфолд отиде при десетте конника, които чакаха зад тях заедно с конете, скрити сред дърветата. Всички принадлежаха към кралската гвардия, но никой не носеше нейните цветове. Бяха облечени най-различно и се бяха постарали да подберат коне, които по нищо да не се набиват в очи. За тази експедиция нищо не биваше да отличава Върховния крал и неговия ескорт от отряд обикновени наемници.

На светлината на залеза Върховният крал внимателно огледа с далекогледа изоставения хан. Спря се по-продължително на труповете, повечето от които бяха голи и осакатени. Мъжете бяха измъчвани, а жените изнасилени. Сред тях нямаше нито един войник.

— Кой е могъл да направи това? Ние? Те? Разбойници?

— Какво значение има сега? — отвърна Лорн.

— Знаех, че мястото ще е пусто, но това не го очаквах.

— Ирдел ли го избра?

— Да.

— Никой не контролира областта. Нашите на няколко пъти минаха през нея и я разграбиха. Както и Бунтовниците. Понеже не е ничия, е на всички.

— Значи на разбойниците или на наемниците.

— Да, и на тях. Всички, които са могли, са избягали. Не мисля, че на километри наоколо ще намерим и едно село, в което да е останала жива душа.

Всъщност в селата и махалите, през които бяха минали, нямаше никого. От някои бяха останали само руини. Други изглеждаха сякаш са били пощадени: сградите си стояха, но разбойниците бяха разграбили и малкото, което жителите бяха оставили на тръгване — без да знаят дали един ден ще се върнат.

Алдеран замълча.

Докато Норфолд идваше към тях, те проследиха конника, който отиде до странноприемницата, като се приближи откъм пътя, заобиколи я, после слезе от коня на двора. С меч в ръка мъжът огледа внимателно, като на няколко пъти влезе в постройките и после излезе. Накрая размаха широко ръце по посока на гората.

— Всичко е наред — потвърди Норфолд.

Върховният крал доволно кимна.

— На конете — каза той.

Зад гърба му Лорн и капитанът на Сивата гвардия скришно се спогледаха: да, те се мразеха, но като опитни войници споделяха едно и също безпокойство.

В двора слязоха от конете.

Норфолд веднага издаде няколко точни заповеди, така че хората му да покрият мястото, да се погрижат за конете и лагера, да направят наблюдателници и накрая да съберат труповете встрани. Дисциплинирани и отлично обучени, Сивите гвардейци веднага се заловиха за работа под строгия поглед на капитана си.

Лорн обиколи укрепената странноприемница.

Стената ѝ беше непокътната и можеше да бъде отбранявана, но избитата порта не можеше нито да се поправи, нито да се барикадира. Както странноприемницата, така и съседните постройки — конюшнята, ковачницата и плевнята — бяха пострадали от огъня. Обаче, за разлика от покривите, повечето от стените и подовете им бяха оцелели. Най-здрава беше централната, двуетажна жилищна сграда, макар че обгореният ѝ скелет беше оголен — това беше и мястото, където щеше да е най-лесно да се прикрият, ако се наложеше. Отрядът се настани на приземния етаж.

Общата зала беше преобърната наопаки: навсякъде имаше съборени, изпотрошени шкафове, стъклата на прозорците бяха счупени, стените изцапани, въргаляха се разбити бъчви. Войниците тъкмо бяха успели да пооправят малко на слабата светлина на фенерите, когато Лорн видя Върховния крал — седнал на едно ниско столче, замислен, приведен напред, с лакти на коленете, той нервно си разтриваше ръцете.

И тогава Лорн откри капака.

Докато отиваше към Алдеран в дъното на залата, стори му се, че подът под краката му сякаш издава различен звук. Заинтригуван, той спря на място, направи крачка назад и чу необичайно изскърцване.

— Какво има? — разтревожи се Върховният крал.

Лорн не отговори, само вдигна пръст към стиснатите си устни.

След това привлече вниманието на един войник, като щракна с пръсти, посочи му фенера, закачен на една греда и му направи знак да му го донесе. Човекът побърза да го изпълни. Лорн се наведе, дръпна един килим и на светлината видя капак, изрязан в пода.

Без съмнение водеше към мазе.

Това трябва да беше единственото място, което до този момент не бе претърсено, следователно единственото, което все още можеше да крие някаква опасност. Всички около Лорн разбраха опасността. Може би под пода се спотайваха мъже, които чакаха само да се стъмни, за да нападнат.

Мечовете бавно и безшумно излязоха от ножниците.

Със сканда в ръка Лорн рязко вдигна капака и се дръпна. Капакът падна на пода, но нищо — нито стрела, нито нещо друго — не процепи въздуха. Лорн се наведе. Стари дървени стъпала водеха надолу в тъмното.

Като си светеше с фенера, Лорн слезе сам във влажно мазе, мрачно и смълчано.

Празно.

— Няма никой — каза той, когато се качи обратно след няколко дълги минути.

Докато Норфолд нареждаше на двама войници да претърсят внимателно мазето, Лорн излезе на двора да подиша малко чист въздух под звездното небе. Нощта беше ясна и спокойна, изпълнена с обичайните шумове на нощни животни, лишени от тревоги.

Върховният крал излезе при Лорн и приятелски сложи ръка на рамото му.

— Прекалено много се тревожиш — каза той. — Всичко ще е наред.

— В колко часа е срещата?

— Преди полунощ. Мине ли полунощ, значи Ирдел не е могъл да дойде.

Лорн замълча, но той знаеше, че чакането ще бъде дълго.

Смъртта дойде от небето посред нощ.

Никой не спеше. Часовите бяха на поста си. В общата зала останалите си почиваха, като преодоляваха скуката кой както може. Легнал на една каменна пейка пред главната постройка, Лорн дремеше навън, качулката на дългото му наметало беше спусната над очите му. От време на време поглеждаше към Алдеран I, който наблюдаваше пътя и хоризонта от една тераса, разяждан от нарастващо съмнение, което се мъчеше да прикрие. Норфолд стоеше до своя крал, малко по-назад, мълчалив и съсредоточен като съвършено куче пазач.

Всичко изглеждаше спокойно.

После, без видима причина, конете се разцвилиха в ограждението, където бяха прибрани. Заинтригуван, Лорн стана, прекоси двора по диагонал и се приближи, като се оглеждаше да разбере какво може да тревожи тези животни, дресирани да издържат на война с нейните грохоти и опасности.

Нищо.

Нито шум, нито движение, нито някаква необичайна миризма.

Галеше врата на своя кон през оградата, когато му хрумна да погледне нагоре.

Твърде късно.

Една огнена топка падна върху странноприемницата. След нея втора, трета и всичките избухнаха. Разрушиха камъните, подпалиха дървесината, разкъсаха на парчета подпалените тела. Последваха други, а в това време конете бутнаха оградата, цвилейки, и побягнаха в галоп, като събориха Лорн, който се изтърколи сред тропота на копитата.

Норфолд избута Върховния крал под едно стълбище в мига, когато терасата, на която стояха, изчезна сред ослепителен огън. Експлозията се стовари върху капитана и го отхвърли далеч, сред облак от отломки и пламтяща прах… той падна на двора, тялото му се разби, гърбът му гореше и от него се издигаше пушек.

Зашеметен, Лорн едва успя да помръдне, а огънят продължаваше да се сипе върху подпалените постройки и последните живи. В бягството си конете го бяха ранили, но беше останал жив и лежеше насред двора. Леко допълзя до една стена и се прикри зад нея, колкото да се съвземе, въпреки суматохата, грохота на пожарите и крясъците на хората, които изгаряха живи.

На небето, под съзвездията на Голямата мъглявина се очертаваха крилати силуети — на змейове, много по-големи от обичайното, като всеки от тях носеше по двама мъже. Те кръжаха, после се спускаха върху странноприемницата, бълваха огън и отново се издигаха.

Огнени змейове.

Лорн никога не беше срещал такива. Дори никога не ги беше виждал. За тях знаеше само две неща. Първото бе, че идваха от далечните планини на север от Имелория. А второто, че запасът им от огън не беше безкраен. Но дали можеха да бълват още дълго? И колко точно бяха? Четири? Пет? Шест? В тоя хаос беше невъзможно да ги преброи.

Лорн си помисли за Върховния крал.

Борейки се с болката, той се надигна и приведен, като дебнеше небето, внимателно се промъкна покрай стените до мястото, където беше видял Алдеран за последно. Първо видя Норфолд, който лежеше сред отломките. Помисли, че е умрял, но капитанът изстена и отвори очи, когато го обърна по гръб.

— Кралят? — попита Лорн. — Къде е?

Норфолд протегна мръсната си, трепереща ръка към отвора на една врата, под стълба, задръстена от развалини.

— Там… Ж… Жив ли е?

Това бяха последните му думи.

Един змей, който прелетя над хана, като избълва остатъци от огън върху онова, което вече не гореше, принуди Лорн да изчака, преди да се втурне към стълбището. Трябваше да отмести една греда, за да измъкне Алдеран изпод парче полегнала стена, което отчасти го беше предпазило. Върховният крал беше жив, в съзнание, но тежко ранен. Цялата дясна страна тялото му, от кръста до слепоочието беше обгорена, кожата му беше напукана и почерняла над живата плът.

— Чуваш ли ме? — попита Лорн.

— Да…

— Можеш ли да вървиш?

— Н… не сам…

Лорн бързо помисли.

Върховният крал не беше в състояние да тича и следователно да избяга. Освен това, дори да бяха в най-добрата си форма, шансовете им да измамят бдителността на змейниците и да изчезнат в тъмнината пак щяха да са никакви. Значи трябваше да останат.

Да останат и да се съпротивляват. Да издържат.

Лорн помогна на Алдеран да се изправи и го вкара в най-близката постройка — някогашната ковачница.

— Освен тебе и мене, кой друг? — попита Върховният крал на един дъх.

— Никой — отговори Лорн. — Останахме само ние двамата.

— А те? Колко?

— Десетина.

— Съжалявам. Ти… ще умреш по моя вина.

— Пази си силите. Още не сме мъртви.

От ковачницата минаха в това, което беше останало от конюшните, а огънят окончателно изпепеляваше. Лорн придържаше Алдеран, вървяха сред пламъците, задушени от горещината и плътния дим, измъчващ дробовете им. Като кашляха, храчеха и стенеха, те успяха да излязат от конюшните и да се подслонят в един тъмен ъгъл. Лорн остави Алдеран там за малко, колкото да успее да види, че четири змея бяха кацнали на двора и осем мъже слизаха от тях. Носеха шлемове, обковани ризници, бяха въоръжени с мечове, а някои и с арбалети.

Лорн се върна при Върховния крал и докато го вдигаше, му каза:

— Сега ще започнат да претърсват. Ще довършат ранените. И най-вече ще искат да се уверят, че си мъртъв.

С един ритник Лорн изби страничната врата на главната постройка, чиито горни етажи бяха обхванати от огромни пламъци. Но пожарът още не беше достигнал до приземния етаж. Алдеран се държеше за ръката на Лорн и като куцаше силно, двамата побързаха да минат през общата зала, чийто таван скърцаше като корабен нос, блъскан от ураган. Лорн отвори капака, който беше открил няколко часа по-рано, и помогна на Върховния крал да слезе в мазето.

— Скрий се — каза му той.

Изненадан, Алдеран вдигна очи към Лорн.

— Какво? — простена той.

— Скрий се където можеш. И се моли. Ако не се върна и ако никой не те намери, изчакай да се съмне и тогава излез.

— Но…

Лорн затвори капака, като остави краля в тъмнината. Върна килима на мястото му и сложи отгоре една преобърната маса. След това взе арбалета, оставен от един Сив гвардеец, шепа стрели и излезе от постройката, както бе влязъл.

На двора войниците бяха застанали в кръг около змейовете си и наблюдаваха горящите постройки. После, по заповед на един от тях се разпръснаха да търсят оцелели или трупа на Върховния крал. Дали трябваше да занесат тялото на онзи, който беше поръчал нападението? Лорн предполагаше, че е точно така, което означаваше, че те нямаше да тръгнат, преди да са претърсили всичко от горе до долу. Неминуемо щяха да намерят мазето и онзи, който се криеше в него. Беше само въпрос на време, а войниците имаха предостатъчно.

През опожарената конюшня Лорн се върна в ковачницата, без да го забележат. Тя също продължаваше да гори. Лорн бе посрещнат от ослепителна горещина и по пращенето, което чуваше, той разбра, че само след малко обзетият от пламъци таван ще да падне, повлечен от собствената си тежест. Бързо, но спокойно той клекна до единствения, тесен прозорец, открехна капака, опря арбалета на рамото си и се прицели във войника, който се канеше да влезе в главната постройка.

Стрелата тихо процепи въздуха, удари целта в главата и като прониза шлема, се заби в слепоочието. Мъжът падна мъртъв, без да гъкне, което позволи на Лорн да зареди отново арбалета си, преди другите войници да разберат каквото и да било.

Тревогата беше дадена от двамата змейници, които, яхнали едно животно, бяха останали във въздуха и наблюдаваха странноприемницата отвисоко. Но докато войниците на земята успеят да разберат какво ги застрашава, падна втори със стрела, забита в сърцето му. Войниците бързо потърсиха прикрития, като говореха на чужд език, който Лорн не знаеше, но разпозна гърлените му звуци. Ако не се лъжеше, противниците му бяха от същите далечни области, откъдето идваха и страховитите змейове: Гюдерия. Гюдерийските войници бяха едновременно наемници и убийци и изпълняваха поръченията си с религиозно усърдие.

Една стрела се заби в капака на прозореца.

Лорн се дръпна от прозореца, бързо презареди арбалета си, надникна в двора и видя, че войниците се разгъват, за да го обкръжат. Бяха организирани и се възползваха от обстоятелството, че могат да говорят високо на език, който само те разбираха. Като се показваха на открито колкото е възможно по-малко, те прибягваха от прикритие към прикритие и така се редуваха, че беше невъзможно да се отгатне кой щеше да е следващият, който ще се раздвижи. Лорн едва успяваше да се прицели в един, и ето че той изчезваше и друг изскачаше от скривалището си.

Лорн разбра, че трябва да се премести.

Бяха го забелязали. Сега вече войниците не му даваха никаква възможност да стреля. И скоро щяха да го хванат в клопка, ако таванът не паднеше преди това.

Ковачницата имаше три врати: едната водеше към конюшните, другата, която водеше към двора, беше останала открехната, а през третата се влизаше в съседната работилница. Лорн се съмняваше, че ще може още веднъж да мине през огъня, който поглъщаше конюшните. Да излезе на двора, където бяха войниците, си беше чисто самоубийство…

Таванът изскърца, изпращя и поддаде.

Лорн има време колкото да отскочи към вратата на работилницата и да я разбие с рамо. В същия миг откъм двора влезе един войник, който слагаше стрелата в арбалета си. Понесен от устрема си, Лорн изчезна в ужасния пожар, който унищожаваше работилницата. Таванът се сгромоляса, като погълна войника, разруши ковачницата и вдигна ослепителен облак от пламъци, въглени и горещ дим…

… който бавно започна да сляга.

На двора вече имаше само петима, на светлините на пожара сенките им изглеждаха огромни и изкривени. Не бяха видели какво се бе случило в ковачницата, преди тя да се срути. Сигурно си мислеха, че Лорн може да е загинал под развалините, които бяха премазали другаря им. И макар да нямаха представа с кого си имат работа, знаеха, че трима от техните бяха загубили живота си по негова вина.

Стояха предпазливо в прикритията си.

После бавно започнаха да се приближават, нащрек сред светлините, грохота и стенанията на пожара. И бяха започнали да вярват в победата си, когато вратата на работилницата до ковачницата се отвори широко и Лорн изскочи оттам сред огнена вихрушка. С качулка на глава и с кърпа, завързана на лицето му, в лявата си ръка той държеше арбалета, а в дясната — меча си. Пламтяща пепел покриваше раменете му. Пламъчета облизваха краищата на коженото му наметало. От раменете му излизаше дим, а очите му блестяха като на демон, изскочил направо от ада.

За миг войниците останаха вцепенени от изумление.

Лорн уби един със стрела в гърлото, отсече главата на първия, който му се изпречи, със силен удар с меча, навреме успя да разцепи стрела, която летеше към гърдите му. Един войник го нападна, размахвайки боен топор. Лорн се извъртя, измами противника си, като го накара да коленичи и заби сканда си там, където шлемът се свързва с яката на ризницата, после бързо го изтегли сред бликналата кръв. Оставаха само двама войници, единият се нахвърли върху Лорн, а през това време другият се опитваше да зареди арбалета си. Лорн вдигна очи, отскочи настрани и избягна диханието на змей, който идваше с бръснещ полет. Избълваната отрова вдигна огнена стена, която остави след себе си обгорена диря и порази арбалетчика. Неподвижен, вторачен в оръжието си, чийто лост беше засякъл, той не видя идващата смърт. Пламна и като надаваше страшни викове, направи няколко несигурни крачки, после падна в агония насред лоеното пращене на собствената си плът.

Последният войник не посмя да се изправи сам срещу Лорн.

Отказа да се бие, отстъпи, разпери открито ръце, пусна меча си и тъй като Лорн само го гледаше, помисли, че е пощаден и се затича към змейовете, които чакаха на двора.

Без да бърза, Лорн вдигна един арбалет от земята.

Зареди го, спокойно сложи една стрела и се прицели в бягащия.

И внезапно се извъртя, вдигна арбалета и взе на прицел змея, който се спускаше над него и, разтворил уста, се канеше да избълва огън.

Един миг. Един изстрел. Един шанс.

Лорн не трепна.

Стрелата се заби в гърлото на змея, точно под челюстта му. Прониза люспи и мускули и сцепи огнения джоб. Влечугото изрева, изправи се назад, както летеше, и изхвърли единия от змейниците, чийто вик секна, чак когато падна на земята. Като закован за врата към нощното небе, змеят започна да маха с крила на едно място и да дращи въздуха с лапите си, а от раната му потече пламтяща течност. На двора се посипаха огнени капки и принудиха Лорн да се отдръпне. Крилатото животно се гърчеше и изхвърли и втория змейник, който, закачен с ремък, омотан около глезена му, остана да виси надолу, докато змеят се отдалечаваше в мрака.

Лорн се извърна към войника, който беше напуснал битката, и го видя, че полита, яхнал един змей, другите три стояха все така завързани за юздите си. Въздъхна облекчено и изведнъж почувства страшна слабост в краката, главата му тежеше, ръцете му бяха като от олово. Пъхна ръката си под наметалото, за да опипа лявото си рамо, и я извади обляна в кръв: когато Лорн бе скочил от ковачницата в горящата работилница, точно преди таванът да се срути върху него, арбалетчикът, който загина под развалините, беше имал време да стреля и го беше улучил. Стрелата само го беше пронизала, без да засегне ставата. Лорн можеше да си движи рамото и едва сега започваше да чувства болката. Щеше да прегледа раната по-късно.

Побърза да отиде при Върховния крал.

Тъй като пожарът беше обхванал общата зала, Лорн мина през високите пламъци сред задушаваща горещина и плътен дим, преди да стигне до капака на мазето. Отвори го, извика, помогна на Алдеран да се качи по стълбите.

Оставаше да излязат от пещта.

Върховният крал беше останал без сили. Краката едва го държаха, а болките от ужасните му изгаряния го караха да бълнува. Наложи се Лорн да го носи, докато най-накрая успяха да се доберат до двора, изтощени и почернели от пушеците и саждите, и жадни за свеж въздух.

Зазоряваше се, когато, яхнали един огнен змей, двамата полетяха на север, напускайки странноприемницата, от която скоро щяха да останат само развалини и пепелища.

Далоран

Знамената на кралица Селиан се вееха заедно с флаговете на Върховния крал над замъка в Далоран, когато Лорн и ескортът му пристигнаха в кралския лагер. Завръщайки се след много дни отсъствие, те се движеха в бърз тръс, хоругвите им гордо плющяха на вятъра, а наметките им с избродирани гербове се спускаха върху задниците на конете им. Следобедът беше към края си. Подухваше хладен вятър и разпиляваше облака белезникав прах, който конниците вдигаха.

Тромпети изсвириха, за да известят пристигането им. Портите се отвориха пред тях и те влязоха в лагера, който се беше увеличил двойно, откакто нови военни части се бяха настанили извън двойното укрепление от кули и огради. Лорн яздеше отпред, като държеше юздите с една ръка, за да си пази лявото рамо. За раната му се бяха погрижили добре, но тъй като бе минало много малко време след битката в странноприемницата „Червената скала“, то още го болеше и Лорн предпочиташе да не рискува, още повече няколко дни преди битката, която се задаваше.

Без да намаляват темпото, Лорн и ескортът му прекосиха лагера, после се разделиха — отрядът сви към палатките на Ониксовата гвардия, а Лорн продължи сам към замъка.

Теожен д’Аргор чакаше в двора на замъка, когато Лорн спря коня си, гъвкаво преметна крак през дръжката на седлото и стъпи на земята. Графът спести на Лорн болезнената прегръдка, двамата мъже само се ръкуваха, преди да влязат в главната кула.

— Е? — попита графът, докато се качваха по стълбата един до друг.

— Всичко е готово. Остава само кралят да одобри моя план.

— Какво би попречило да го одобри?

Лорн вдигна рамене.

— Кой знае?

Върховният крал трудно се възстановяваше от раните си. Затова бе обявил Лорн за свой главнокомандващ в Исрия с мисия да води безпощадна война против Ирдел и съюзниците му. Лорн се бе оказал изключителен стратег — той трупаше победите една след друга, водейки противника там, където искаше: следващата битка при Дарлат. Но се бе научил да не се доверява на Алдеран. Останал без сили, изтощен от болките и дрогите, които вземаше, за да ги уталожи, понякога Върховният крал имаше странни реакции, които не можеха да се предвидят. Самият Лорн бе силно изненадан, когато му бе поверено командването на войските. Защото, макар да бе спасил живота на Алдеран, кралската признателност не обясняваше всичко. Малко преди това не смяташе ли същият този крал, че Лорн и Ониксовата гвардия го засенчват и не се ли мъчеше да ги отстрани?

Лорн и Теожен изкачиха стълбището и застанаха пред двойна врата, пазена от часови.

— Кралицата е с краля? — попита Лорн, преди да свали шлема си. — Видях, че знамената ѝ се веят над замъка.

Теожен кимна.

— Тя пристигна вчера — каза той.

— Мислех, че я очакваха най-рано след седмица.

— Всички мислеха така. Но тя ускорила пристигането си, като оставила всичкия си багаж и по-голямата част от свитата зад себе си.

Лорн се сепна.

— Защо е това бързане? — запита се той на глас. — Това не предвещава нищо добро.

— Кралицата обича своя син — отбеляза Теожен тихо. — Всеки, който пренебрегва този факт, значи нищо не разбира от тази жена.

— Така е. И все пак се съмнявам, че е дошла да му сменя превръзките и да му попива челото. Няма съмнение, че е тук, за да служи на интересите на Алдеран. Но как?

— Мен ако питате, съвсем скоро ще го разберете, рицарю.

При тези думи графът направи знак на часовите да отворят вратата.

Алдеран I прие Лорн и Теожен сред златист полумрак.

Плътни кожени завеси закриваха прозорците на последния етаж на главната кула на Далоран. На високите свещници горяха свещи, обвити в плътен мрак, който сега — денем и нощем — не напускаше помещенията. Говореше се, че светлината заслепява Върховния крал, който се възстановяваше от раните си, и му причинява страшни мигрени. Но Лорн знаеше, че Алдеран иска преди всичко да се скрие, разкъсван едновременно от бяс и срам заради изгарянията, които го бяха обезобразили.

Теожен остана до вратата, а Лорн пристъпи напред с шлем под мишница и ръка върху дръжката на меча. Поклони се и почтително застана на едно коляно.

— Изправете се, рицарю.

Лорн се подчини.

Върховният крал седеше на Трона от абанос и оникс, който по негова заповед бе донесен от Кралския дворец: това беше своеобразен начин да изпрати послание на всички онези, които си мислеха, че раните му ще го принудят да се върне в Ориал. Беше заобиколен от кралицата, Естеверис и множество съветници, секретари и духовници, повечето от които Лорн не познаваше и които му припомниха, че откакто бе започнала войната, в Двора бяха настъпили големи промени — една от най-съществените бе, че кралят бе извикал на служба при себе си Естеверис. Сега министърът ръководеше дипломацията — официална и тайна — на Върховното кралство. Присъствието му учуди Лорн, който мислеше, че той е в чужбина.

Когато Лорн влезе, Естеверис показваше документи на Върховния крал и му говореше нещо на ухото. Разбира се, беше прекъснал, но оставаше приведен и държеше документите разтворени пред монарха, чието лице се губеше в грижливо аранжирана сянка — свещниците бяха разположени така, че да осветяват предимно периферията на залата. С трепереща ръка Алдеран бутна встрани документите на министъра, който затвори папката, в която бяха сложени, изправи се и поздрави Лорн с кимване на глава.

Лорн отвърна на поздрава на Естеверис.

Винаги го беше виждал облечен само в богати, цветни тъкани, чийто лукс се набиваше в очи, но сега бившият прелат носеше само строги, тъмни дрехи. Дали не мислеше, че тази строгост отговаря по-добре на новите му функции? Единственото, което беше останало от някогашния Естеверис, бяха скъпоценните пръстени, отрупващи ръцете му.

— Сир — каза той, — връщам се след миг. Всичко е готово.

Седнал на Трона от абанос и оникс сред полумрака, Върховният крал изглеждаше като жив портрет на баща си. Беше облечен в черно и носеше короната си върху черно кепе, тъмен воал скриваше превързаната половина от лицето му. Дясната му ръка беше с ръкавица. Той трудно я повдигаше и едва-едва помръдваше дясната си половина, като всеки път лицето му се сгърчваше от болка. Виждаше се само лявото му око. Блясъкът му беше познат на Лорн — това беше блясъкът на кеша, който кралят пиеше, за да облекчи страданията, които, ако не беше дрогата, щяха да са го подлудили. Но лекарствата не можеха да потушат омразата в него.

Омраза към Ирдел, който го бе предал.

Омраза към самия себе си, че се бе хванал в този срамен капан.

Омраза към слабото, осакатено, жалко същество, в каквото се бе превърнал.

— Картата — каза Върховният крал.

Двама прислужници приближиха една маса, покрита с платно, под което се очертаваха неправилни форми. Сложиха масата пред трона и тъкмо щяха да вдигнат платното, Лорн ги възпря:

— Не — каза той. После се обърна към краля. — В залата има прекалено много хора, които не познавам — обясни той, като подчерта думите си с поглед, насочен към кралицата.

Кралицата се скова.

Тя възмутено посочи съветниците и духовниците, които я придружаваха, и високомерно каза:

— Рицарю, тези „хора“ са на служба при мен. Те са достойни за доверие и аз не…

— Да излязат — прекъсна я Върховният крал.

Кралицата се обърна към сина си:

— Моля да ме извините?

— Майко, вече казах. Да излязат. Всички. Сега.

Естеверис пристъпи към придворните на кралицата и учтиво им посочи вратата. Тази находчивост развесели Лорн, но на министъра му струваше убийствен поглед от Селиан. Публична тайна беше, че тя никак не се бе зарадвала, че Естеверис я напуска, за да служи на Върховния крал.

А това, че е била на път да уволни Естеверис, когато се бе случило, с нищо не променяше нещата. Вдовстващата кралица беше от онези, които вземат и хвърлят в зависимост от капризите си, но гордостта им не понася да бъдат изоставени.

— Останете, Естеверис — каза Алдеран.

След като каза на стражите да не пускат никого повече до нова заповед, министърът затвори крилата на вратата и се върна при трона. В тъмната зала бяха останали само петима души: Върховният крал, Естеверис, Лорн, Теожен и кралицата, която — изправена и горда — се мъчеше да остане спокойна.

Лорн дръпна платното, покриващо масата, и пред погледите им се разкри миниатюрен макет, който възпроизвеждаше точно няколко хълма, една река, едно поточе, един мост, гори и поля, едно село и една махала, мелници и пътища, един от които се виеше към укрепен замък. Бяха наредени фигурки, представляващи различни войски, заели позиция, а други, дръпнати встрани, очакваха да бъдат сложени.

— В синьо — кралската армия. А в черно — армията на Бунтовниците — обясни Лорн на кралицата и Естеверис.

Доколкото му бе известно, те за пръв път виждаха макета.

— Това е Дарлат, нали? — каза министърът, като посочи замъка с отрупания си с пръстени пръст. — На двайсет лангърски левги оттук, струва ми се.

— Двайсет и една — уточни Теожен. — Всичките ни войски ще бъдат там след три дни.

— А точно тук ще ни очакват Бунтовниците — каза Лорн и нареди нови фигурки.

— Да си пожелаем те да дойдат на срещата — иронично подхвърли кралицата. — За да има битка, са нужни две армии.

— Нямат друга възможност. Ако Ирдел не иска да бъде принуден да се откаже от Исрия, трябва да запази Дарлат. Впрочем по-голямата част от войската му вече се придвижва.

— На място ли се увери в това? — попита Върховният крал.

— Абсолютно съм сигурен.

— Моите шпиони също са категорични — намеси се Естеверис. — Всички вражески сили скоро ще бъдат съсредоточени в Дарлат.

Заинтригувана, кралицата се наведе над макета и го огледа с пламнал поглед, сякаш подозираше, че зад него има някаква скрита истина.

— Н… не разбирам — призна тя. — По какъв начин тази малка крепост може да реши съдбата на Исрия?

— Дарлат пази достъпа до Нориж — обясни Теожен.

— Столицата на Исрия?

— Да, госпожо. Загубата на Дарлат ги обрича да изгубят Нориж.

— Е и? Нориж е едно нищо и никакво градче. Представлява ли някакъв стратегически интерес, който ми убягва?

— Не — каза Лорн. — Никакъв.

Беше сложил и последните фигури. Изправи се и загледа произведението си, без да обръща ни най-малко внимание на кралицата, която обаче чакаше обясненията му.

Но Естеверис разбра.

— Договорът — каза той. — Договорът от Нориж!

Лорн го погледна и кимна.

Малката провинция Исрия открай време преживяваше от търговия. Притисната между владенията Лориан на север и Орвал на юг, тя често бе разпалвала ламтежите на могъщите си съседи, преди те да се присъединят към Върховното кралство — нещо, което тя самата не бе закъсняла също да направи. Но ревниво пазеща независимостта си, тя се радваше на особен статут във Върховното кралство. Начело на провинцията стоеше търговска гилдия: Исрийската лига, с която принц Ирдел беше сключил договор. Този договор, подписан в Нориж, признаваше Ирдел за покровител на Исрия против завоевателните амбиции на Върховния крал и осигуряваше на Бунтовниците подкрепата — финансова, наред с други — на провинцията.

— Ако Дарлат падне — разсъждаваше Естеверис на висок глас, — нашите войски тръгват към Нориж. Ирдел и войските му ще трябва да се изтеглят оттам и вместо да преживява обсада, градът по-скоро ще ни отвори вратите си.

— Възможностите му за защита са нищожни — каза Теожен. — Достатъчно е оръдието да гръмне и стените му ще паднат.

— А Лигата ще прекрати договора си с Ирдел под претекст, че той е трябвало да защити Исрия — добави Лорн, без да вдигне очи от макета.

— Тези търговци мислят само за собствените си интереси — продължи графът с лека презрителна нотка в гласа. И като се обърна към краля, продължи. — Бъдете уверен, че ще знаят къде да го намерят, когато застанете с войската си под стените на тяхната столица.

Върховният крал се усмихна доволно.

— Дарлат наистина е военна цел — заключи Естеверис с възхищение. — Но истинската цел е Нориж, а тя вече е политическа… Моите поздравления, рицарю. Много добре обмислено.

Лорн прие комплимента с разсеяно кимване на глава.

— Ето как смятам да разположа нашите войски — каза той, като се дръпна, за да позволи на Върховния крал да види по-добре макета и фигурките, както ги бе разположил. (Копиеносци, стрелци с лък, арбалетчици, тежка и лека кавалерия, пешаци и други — всички военни части, предвидени да участват в битката при Дарлат, бяха представени. Кралските бяха на изток. Бунтовническите — на запад, разположени около крепостта и по височините на хълмовете.) — Разбира се, не мога да гарантирам, че Ирдел ще разположи отрядите си точно по този начин. Но като имаме предвид силите му и особеностите на терена, това ни се струва най-вероятно — добави Лорн, като посочи към Теожен за потвърждение.

— Ще сме сигурни едва на сутринта — каза графът. — Когато слънцето изгрее над армията на Ирдел, преди битката.

Върховният крал с мъка се наведе напред.

— Колко хора?

— Десет-единайсет хиляди според нашите изчисления — отговори Лорн. — Ние — дванайсет хиляди с подкрепленията, които сега получихме.

— Повече от тях — отбеляза Алдеран. — Но на тяхна страна ще е предимството на терена.

— Така е. Те ще дойдат сутринта. Ние ще дойдем вечерта на същия ден. Битката ще бъде на следващия ден, което няма да им остави много време, за да укрепят позициите си. Освен това сме им подготвили и няколко изненади.

Върховният крал се изправи.

— Слушам.

Граф Д’Аргор изложи подробно бойния план. Беше участвал в неговото изготвяне и макар че си даваше сметка за рисковете, ценеше най-вече неговата безпогрешност и дързост. Като опитен стратег, той вярваше в победата и беше красноречив. Лорн знаеше, че думата на графа ще има по-голяма тежест от неговата.

— Добре — каза кралят, когато Теожен завърши изложението си. — Добре…

След думите му настъпи мълчание, което издаваше не толкова нерешителността, колкото умората му.

Седеше вече повече от час, което му костваше огромни усилия. Изтощението го завладяваше, а болките от изгарянията отново започваха да го измъчват. Имаше нужда от почивка.

От грижи.

От кеш.

И докато всички чакаха напрегнато отговора му, най-накрая той рече сред дълбоката тишина:

— Направете го. И ми донесете победата.

Лорн и Теожен отдадоха чест с наведена глава и дясна ръка, поставена на сърцето. И двамата имаха много работа и искаха да се оттеглят, когато Върховният крал задържа Лорн, който бе принуден да остави графа да си тръгне сам:

— Съберете генералите. Ще дойда при вас след малко.

Теожен се поколеба, на лицето му се изписа тревога.

Алдеран протегна здравата си ръка и помоли Лорн да му помогне да се изправи от своя трон. Това беше трудно и със сгърчено от болка лице кралят не можа да сдържи мъчителните си стонове. Придържан от Лорн, той посочи една ниска врата и тръгна натам, куцайки.

— До по-късно, майко — каза той. — Естеверис, елате с нас…

Кралицата замълча и остана сама, лицето ѝ беше непроницаемо.

Само клепачите ѝ трепнаха веднъж, когато вратата се затвори.

Лорн и Естеверис влязоха с Върховния крал в неговата стая, където — сред полумрака — чакаше Одрик. Бързо, но внимателно старият слуга помогна на Лорн да сложат краля да седне в леглото си, опрян на няколко възглавници.

— Да повикам ли лекарите ви, сир?

— След малко, Одрик. Сипи ми вино.

Одрик видя гарафата, която кралят сочеше с жаден поглед: тя беше пълна с рубиненочервено вино, в което се виеха златистите спирали на силен ликьор от кеш. Старецът със съжаление наля на господаря си. Съзнаваше, че само кешът може да успокои болките, от които страдаше Върховният крал, но знаеше също какво зло му бе причинила тази дрога и можеше отново да го направи, ако се поддадеше на властта ѝ.

Алдеран I трепереше прекалено силно, за да може да пие сам. Одрик трябваше да му подпре главата и внимателно да доближи чашата до устните му. Със затворени очи кралят отпи няколко бавни, търпеливи глътки. После се отпусна на възглавниците и без да мърда, изчака дрогата да подейства.

Накрая въздъхна доволно от облекчение, отвори отново очи и каза на Лорн:

— Преди малко Естеверис споделяше с мен някои от тревогите си.

Министърът притеснено стоеше настрани, като притискаше към гърдите си папката, съдържаща документите, които бе показвал на краля, когато Лорн бе пристигнал. Върховният крал му направи знак да се приближи.

— Естеверис, кажете на рицаря за какво става дума.

Министърът побърза да изпълни нареждането.

Той обясни, че майсторите криптографи бяха започнали да разчитат шифрованите документи, които Лорн и хората му бяха заловили преди няколко седмици в западна Исрия. Все още не всички бяха разшифровани, а сред онези, които бяха, имаше няколко, които продължаваха да пазят част от загадките си.

— Как така? — попита Лорн.

— Известна ни е мелодията, но невинаги разбираме песента — отговори Естеверис.

— Ще трябва да го кажете по-ясно…

— Повечето от документите, които взехте, се оказаха… решаващи. И подчертано осветляващи. Но с няколко дребни изключения авторите им — чиито самоличности още не сме установили — са много предпазливи хора. По най-деликатните теми не са се задоволили да използват само тайни кодове. Отделно от това се изразяват с намеци, с образи. Понякога дори със символи.

— Разбирам. Ако разшифровате „Да се срещнем на познатото ви място“, разбирате, че ще има среща, но не можете да се досетите къде. Нито кои ще се срещнат.

— Точно. Не бих могъл да го кажа по-добре.

Лорн успя да се сдържи: ласкателствата и лицемерните маниери на някогашния прелат го изкарваха извън кожата му.

— Добре, и какво? — настойчиво попита той, докато Алдеран пиеше — този път сам — втора чаша вино с кеш.

— Вижте.

Естеверис отвори кожената си чанта и извади от нея няколко документа, които показа на Лорн.

— Това са разчетени и преписани писма — обясни той. — Били са предназначени за принц Ирдел.

— От кого са писани?

— Не сме сигурни.

— Но имате известни подозрения — намеси се Върховният крал.

Министърът се обърна към краля.

— Да, сир — после продължи отново към Лорн. — Смятаме, че са писани от иргаардски шпионин.

Лорн повдигна едната си вежда.

Управлявано открай време от Черния дракон на смъртта и нощта, Иргаард беше могъщо кралство, отколешен, злокобен противник на Върховното кралство. Лорн вече се бе сблъскал с иргаардските войски и беше извършил подвига да победи сам един принц-дракон.

— Трудно ми е да си представя, че Ирдел поддържа връзки с Иргаард — каза той.

— Необходимостта създава закона — припомни Естеверис.

— Правилно. Но няма необходимост. Да се съюзи с Черния дракон? Ирдел не е притиснат дотолкова, че да прибегне до подобна крайност.

— Иргаардският шпионин може да има няколко господари — подхвърли Върховният крал. — Но не това е важното.

Лорн погледна въпросително към Естеверис.

— В тези документи — каза министърът — на няколко пъти се споменава някакво иредийско оръжие. И е уточнено, че това оръжие е платено с ансгаранско злато. Ето какво ме тревожи на първо място, тъй като не разбирам абсолютно нищо.

Лорн се замисли.

Иредия беше политически раздробена земя, а нейните владетели търговци — сред които богатият и уважаван херцог на Сарма и Валенса — бяха стари съюзници на Върховното кралство. Но пък старият крал на Ансгарн още не беше простил смъртта на сина си, убит при съмнителни обстоятелства лично от Лорн. В това Ансгарн да финансира по един или друг начин войната против Трона от абанос и оникс нямаше нищо изненадващо: беше въпрос само на месеци ансгаранците открито да вдигнат оръжие против Върховния крал. Но иредийските принцове запазваха строг неутралитет, откакто бе започнала войната. Не беше в техен интерес да се откажат от него. А и какво можеше да бъде това „оръжие“, за което ставаше въпрос?

— Ами ако целта на всичко това е била да създаде само объркване? — предложи Лорн.

Умът му беше зает с огромното предизвикателство на предстоящата битка и той не искаше да се затормозява с разсъждения, които — в този момент — не го засягаха.

— Да — съгласи се Естеверис. — Може би… — (Службата му при Върховния крал изискваше да не отхвърля нито една хипотеза, а да се усъмнява във всичко.) — Ще видим…

И остана замислен, а Лорн се обърна към Алдеран.

Повален от кеша, Алдеран беше заспал.

По-късно вечерта кралица Селиан поиска аудиенция при Върховния крал. Той я прие в стаята си, седнал в леглото си, на светлината на една-единствена свещ. Лекарите току-що бяха промили раните му и сменили превръзките му, което за него винаги беше истинско мъчение. Изнемощял от страданието, уморен, той беше хапнал едва-едва и единственото му желание беше да потъне в дълбок сън. Може би насън щеше да се види такъв, какъвто беше преди огъня и болката, преди изгарянията, които бяха белязали тялото му и го обезобразяваха.

— Майко, страшно съм уморен — каза той на кралицата, когато тя влезе в стаята.

— Ще бъда кратка, сине.

„Сине“?

Алдеран си помисли, че може да преброи на пръстите на едната си ръка пътите, когато майка му го бе наричала така…

Одрик донесе една табуретка, на която кралицата седна до леглото. Като се наведе напред в светлината на свещта, тя взе лявата ръка на сина си в своите и прошепна:

— Вие страдате. Какво мога да направя, за да ви дам поне малко облекчение?

Върховният крал помисли, преди да отговори, после каза:

— Не можете, майко. Никой не може.

— Имате възможно най-добрите лекари. Говорих с тях. Те казват, че…

— Те нямат никаква представа какви мъки търпя — разгневи се кралят. — Никаква! Ни… никаква…

Силите не му стигнаха, за да се отдаде напълно на гнева си. Тялото му се отпусна. Дишането му се успокои.

— Подложен сте на истинско мъчение — каза кралицата. — Няма миг нито денем, нито нощем, в който да не страдате, зная. Но зная също, че имате в себе си необходимите сили да превъзмогнете това изпитание. И зная, че ще излезете от него извисен.

— Възможно е ръката ми никога да не се възстанови напълно — прошепна кралят огорчено. — И се задъхвам и хриптя като старица при най-малкото усилие. Ами лицето ми… Погледнете в какво се превърнах, майко! Вижте какво представлявам сега…

Селиан познаваше сина си като лековат и безгрижен, понякога сякаш неспособен да помисли за последствията от постъпките си. Беше го виждала и зависим, с тяло и душа, разядени от кеша. Но никога не го беше виждала толкова слаб, толкова безпомощен, както в този момент. Болката и отчаянието можеха всеки миг да го победят. В него имаше някаква трептяща, опъната струна, която заплашваше да се скъса.

— Кой би могъл да знае, че цената на вашата съдба ще е толкова скъпа? — каза кралицата.

— То е може би, защото тази съдба не е моята.

Кралицата се изправи — ледена.

— Какво искате да кажете?

— Че Сивият дракон може би ме е наказал за това, че поех по пътека, която…

— Не! — прекъсна го кралицата. — Винаги сте били предопределен да царувате и точно това стана. Никога не се съмнявайте!

Алдеран се изсмя.

— Какъв монарх съм само…

— Вие сте Върховен крал по волята на Божествените и по волята на вашия баща. С времето раните ви ще заздравеят. Болките ви ще изчезнат. Белезите ви ще избледнеят. Но нова опасност ви грози още в този момент. Ето защо бързах да дойда при вас.

Очите на Върховния крал заблестяха.

— Опасност?

— Исках да съм сигурна. Лично да видя това, което шпионите на Естеверис вече не искат да ми докладват.

— Каква опасност, майко?

Кралицата замълча за миг, преди да нанесе удара:

— Лорн.

— Лорн ми спаси живота. Ако не беше той…

— Нямаше да му се налага да ви спасява живота, ако беше успял да ви отклони от това безумно намерение. Не бяхте ли в правото си да очаквате точно това от него? Да ви съветва мъдро и да не ви позволява да допускате грешки, особено ако тези грешки могат да бъдат фатални?

Върховният крал настоя:

— Лорн ми спаси живота — повтори той. — А сега ръководи войските ми. Нямам по-добър генерал от него.

— Именно.

Кралицата не каза дума повече.

Изчака съмнението да се промъкне в ума на сина ѝ.

— Какво…? Какво искате да кажете? — попита Алдеран.

Кралицата се престори, че подбира думите си, сякаш е принудена да признае нещо, което отказва да стори.

— Решението ви да останете тук, начело на войските си, е много добро. Решение, достойно за велик Върховен крал. Но според един слух, който се носи в двора, това, че не сте се върнали в Ориал, въпреки раните и болките си, е защото Лорн не е искал.

— Това не е вярно!

— Зная. И все пак…

— Кой го казва?

— Говори се, както и това, че вие печелите войната, но всъщност Лорн я води. Всички успехи ще бъдат за него. Вие ще сте твърде слаб, за да командвате, сиреч за да царувате. Ще изпаднете под влиянието на Лорн. И той ще царува чрез вас…

Всичко това беше чиста лъжа — или почти. Такъв слух не се носеше из Ориал, но кралицата се страхуваше, че скоро щеше да започне да се говори точно това. В този момент обаче най-важното беше Върховният крал да повярва.

И той повярва.

— Има… Има само един крал — каза той. — Аз!

Кралицата знаеше, че синът ѝ е обзет от ярост, при това тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че на първо място тази ярост беше насочена против Ирдел, който го бе измамил и предал. На второ място бе насочена против самия него, против глупака, какъвто се бе показал, като бе приел да се срещне с брат си и по този начин се бе хвърлил сам в капана. Той не можеше да си прости наивността, а още повече слабостта: ако не беше пожелал да даде последен шанс на мира, ако решително бе приел да поведе безпощадна война против Ирдел, вместо да сдържа ударите си, всичко това нямаше да се случи.

Но ето че сега яростта на Върховния крал имаше нова цел — по-неясна, по-обща, която обаче само чакаше да приеме образ. Когато се бе възкачил на Трона от абанос и оникс, Алдеран I беше млад и силен мъж, привлекателен, изпълнен с амбиции и жар. Сега почти се бе превърнал в осакатен, безпомощен старец, който никога нямаше да оздравее напълно от изгарянията, които разяждаха плътта му и го обезобразяваха. Мразеше се. Срамуваше се от себе си. Това, в което се бе превърнал, му бе противно, и вече не можеше да търпи нито погледите на другите, нито мисълта, че сам бе причинил собствената си гибел. Не можеше да го понесе. Гордостта му беше прекалено силна и засегната, за да го приеме.

Но какво и кого да обвини?

Всичко и всекиго. Ирдел. Съдбата. Божествените дракони, които бяха позволили това да се случи. Тъмните сили — в този свят или другаде, — които се бяха ожесточили против него. Онези, които не бяха видели нищо. Онези, които нищо не бяха разбрали. Всички онези, които — виновни или невинни — на нищо не бяха попречили…

— Лорн ви вреди — прошепна кралицата на ухото на сина си. — Присвоява си цялата слава. Искате ли един ден да го приветстват по-силно, отколкото вас?

— Не! — изстена кралят.

— Тогава направете така, че този ден да не настъпи. Никой никога не бива да бъде прославян повече от Върховния крал. Предупредих ви за тази опасност в последните ми писма.

— И аз ви послушах. Отдалечих Лорн и неговите Черни гвардейци за известно време, но…

— Тогава ме послушайте отново. Поемете командването на предстоящата битка. Не оставяйте тази чест на никого и особено на Лорн. Покажете, че вие и единствен вие командвате своите войски. Покажете, че вие и само вие царувате.

Върховният крал помисли и рече:

— Никой няма да ми открадне тази победа. Нито моята слава. Нито моя трон.

Погледът му блестеше, зареян, сякаш прикован върху някакъв далечен и омразен противник.

Тази нощ, в най-потайните часове, Върховният крал спеше. Сънят му беше неспокоен и изведнъж тялото му потрепери. Той се събуди тревожно, изправи се в леглото си и различи нечие присъствие в мрака, който го обгръщаше: свещта, която Одрик беше оставил запалена, осветяваше само леглото му.

— Кой е там? — попита той.

Никакъв отговор. Но там имаше някой и кралят беше убеден в това.

— Одрик, ти ли си?

Макар да знаеше, че е в безопасност, макар да знаеше, че ако бяха наемни убийци, досега щяха да са го убили, той почувства как го обзема някакъв необясним страх. Безумен, дълбок страх. Страх от мрака и от онова, което той крие. Страх от тъмното…

Върховният крал се канеше да извика трети път, когато от сянката се появи един силует. В същото време до ноздрите му достигна гадна смрад на урина, мръсотия и гранясала пот, на засъхнала кръв и вътрешности.

— Кой…? Кой сте вие? Какво искате?

Приближи се един старец.

Беше облечен в дрипи, невероятно слаб, бузите му бяха хлътнали, обрасли с рядка, мръсна брада, напуканите му устни се усмихваха леко и разкриваха изгнили зъби. Алдеран го позна и тутакси го обзе страх, примесен с неверие: това беше Солиас, черният магьосник, към когото се обърнал за сведения в Ориал, когато му бе поверил острието на Тъмнината, за което се предполагаше, че е пронизало Жал.

— Какво правите тук? Как…? Как влязохте?

— „Там, в Ада, Тримата дракони бдят…“ — започна вещерът.

— „Чакат и никога не спят“ — продължи Върховният крал.

Битката при Дарлат

Свечеряваше се.

От една височина Лорн наблюдаваше вражеските линии. Лицето му беше мрачно и той навъсено протегна далекогледа на граф Д’Аргор. Двамата бяха на коне, неподвижни под студения дъжд, който се лееше докъдето поглед стигне.

— Ако дъждът продължи така, утре нивите ще са се превърнали в тресавища — каза той. — Кавалерията ни ще затъне.

С вдигнато забрало на шлема, Теожен внимателно наблюдаваше с далекогледа.

Теренът пред тях се спускаше полегато към ниви, разделени с прегради и ниски каменни зидове. След тези безстопанствени ниви имаше три хълма, на които армията на Бунтовниците — в този момент невидима — щеше да се разгърне в утрото на битката. Бяха осеяни с горички и гъсталаци, а на върха на единия се издигаше скромна, но яка крепост, построена на една скална издатина: Дарлат. Един път минаваше през нивите от изток на запад, после се разделяше на два ръкава, единият от които се извиваше нагоре към малката крепост. Този път беше като един вид граница, разделяща на две бойното поле. Кралските войски трябваше да го преминат, идвайки от север, а противникът ги чакаше на юг, зад укрепленията, които продължаваше да издига.

— Пет дни! — ядосано рече Лорн. — Пет дни, откакто сме тук и чакаме, а през това време те се укрепяват. И кой знае какви подкрепления са получили вече?

Теожен свали далекогледа.

— Нито едно, според нашите съгледвачи — каза той.

— Случва се съгледвачите да сгрешат — възрази Лорн. — Или да лъжат — и той посочи склоновете на хълмовете от страната на Бунтовниците. — Тези дървета може да крият всичко. Ако вие сте получили тайни подкрепления, къде ще ги разположите преди битката?

Теожен не отговори.

Той също се опасяваше какво може да се крие зад тези дървета. В този момент беше готов да плати скъпо, само да беше зима и да трябваше да наблюдава през голи клони. Но есента едва започваше. Клоните все още бяха гъсто разлистени и съвсем зелени.

— Може би тази битка вече е изгубена — процеди Лорн ядно.

— Кралят ще бъде тук след по-малко от час. Утре ще се бием — каза графът, като подаде на Лорн далекогледа.

Лорн се изсмя.

— Тъкмо навреме…

Когато Върховният крал му бе обявил намерението си да командва битката при Дарлат, Лорн беше останал изумен от това, което му се струваше просто каприз. Отначало Лорн се беше опитал да го накара да се откаже от решението си, но беше станало ясно, че колкото повече го убеждаваше, толкова по-подозрителен ставаше в очите на краля, който направо се заинати. Лорн беше разбрал, че Върховният крал вече му няма доверие и че съжалява, че го бе сложил начело на войските си. Разбира се, зад всичко това стоеше кралицата, която мразеше Лорн. И за да убеди сина си, не се беше поколебала да се възползва от гордостта му, събуждайки най-лошите му страни: суета, завист, злоба…

Имаше и друго: беше ли Алдеран в състояние да ръководи битка с такъв размах и значение? Способен ли беше да командва и да взема в разгара на бойните действия решенията, които обстоятелствата щяха да налагат? Дали щеше да има дори само необходимата физическа сила?

Лорн беше убеден, че не е.

Беше убеден, че Върховният крал беше твърде отслабнал, за да бъде на висотата на призванието си, и като че събитията вече потвърждаваха правотата му. За да се даде на краля, който не беше в състояние да язди, достатъчно време да пристигне в Дарлат, още отначало беше уговорено да се отложи битката с един ден: срок, който противникът нямаше да може да оползотвори и който, следователно, нямаше да има кой знае какви последици. За жалост, закъсненията се бяха натрупали и кралят пристигаше чак след пет дълги дни — заради дъждовете и лошото състояние на пътищата, както се твърдеше. Но Лорн знаеше, че истината беше друга: Върховният крал не можеше да понесе умората и трудностите на пътуването. Заради него се бе наложило да почиват по-често и по-продължително.

— Време е — каза Теожен. — Трябва да идем да се приготвим за посрещането на краля.

С поглед, вперен в защитните линии на Бунтовниците, Лорн кимна.

После спусна забралото на шлема си и като цъкна с език, обърна коня си и го пришпори към лагера.

Посрещнаха Върховният крал късно вечерта. Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Пред палатката на генералния щаб Лорн и генералите бяха строени в редица за почест, с ръка върху дръжката на меча, невъзмутими в ризниците си, от които течеше вода и блестяха на светлината на фенерите, които вятърът блъскаше.

Алдеран пристигна на кон, следван от каляската си и ескорт на кралската гвардия. Всъщност беше яхнал коня, колкото да мине през лагера и да поздрави войските си, които го приветстваха, още щом първите тръби отекнаха. Но далеч от погледите на обикновените войници Лорн видя, че кралят беше придържан от облегалка, за която бе завързан с ремъци. Наложи се да му помогнат, за да слезе от коня, а после да влезе в палатката. Кралица Селиан слезе от каляската и мина, без да поздрави никого.

Одрик се погрижи за господаря си и намали светлините, преди да покани Лорн и генералите да влязат в палатката. Върховният крал беше седнал в края на масата, сложена за случая, а кралицата беше заела място от дясната му страна. Доколкото можеше да се види в полумрака, лицето му, чиято дясна страна беше скрита с черен плат, беше лице на човек, който е на края на силите си: изопнати черти, хлътнала буза, тънки устни, окото потънало в орбитата си. Пътуването от Далоран го беше изтощило — пътуване, което можеше да му бъде спестено. Лорн прониза с поглед кралицата, която разбра упрека и презрително се престори, че гледа настрани.

С движение на ръка Върховният крал прикани генералите да седнат. Посочи на Лорн креслото от лявата си страна и студено го попита:

— Рицарю, моята войска готова ли е най-сетне да се бие?

Най-сетне?

Лорн се направи, че не е забелязал, и отговори:

— Готова е, сир. Но може би моментът не е подходящ за започване на битка.

— Защо така? — попита кралицата високо.

— На първо място, дъждът — обясни Лорн, като се обърна само към краля. — Вали от вчера сутринта. Утре земята със сигурност ще е подгизнала. Това ще е капан за пехотинците ни, но най-вече за конницата ни.

— И какво от това? — отново се намеси кралицата. — Само за нашите войски ли ще е кално? Калта ще пощади ли противника?

Този път Лорн се обърна към вдовстващата кралица и я погледна право в очите.

— Не, госпожо. Но противникът няма да напредва под огъня, нито ще изкачва склон. Той ще трябва просто да си стои на позициите и да се защитава.

— И как може да сте толкова сигурен в това, рицарю?

— Не съм. Но имам военен опит.

Кралицата щеше да отговори, но Върховният крал вдигна ръка и настъпи тишина.

— Дъждът — каза той уморено. — Добре. Калта. И какво още?

— Противникът имаше достатъчно време да се разположи и укрепи — добави Лорн.

Разгърна една карта, на която бяха изобразени хълмовете и полята около Дарлат. На нея бяха нанесени позициите на Бунтовниците, както и защитните укрепления, които те бяха успели да изградят, преди да пристигне Върховният крал.

— Тук, тук и тук — изкопи — посочи Лорн. — Там и там — насипи. По цялата дължина на тези линии — барикади. И това е без да броим какво ще направят тази нощ, дори дъждът да забави работите им…

Върховният крал се наведе и без да бърза, внимателно разгледа картата.

— А това? — попита той и посочи с пръст.

— Наклонени огради от заострени колове — отговори Лорн.

Алдеран се изправи, без да успее да сдържи напълно едно болезнено стенание.

— Все още на наша страна е предимството на броя, нали?

— Да, но…

— Но?

— Всъщност това изобщо не е сигурно. Може да са пристигнали подкрепления, за които нищо не знаем.

— За които нищо не знаем — намеси се кралицата. — Може би… Всичко това е доста смътно.

— Това е война, госпожо — възрази ѝ Лорн. — Сигурността идва след битката. Когато е много късно.

— Чувала съм да казват, че за великите стратези дързостта е добродетел.

Върховният крал отново вдигна ръка и Лорн, който се канеше да отговори, млъкна, като остави последната дума на Селиан. Омразата помежду им беше очевидна.

— Достатъчно — прошепна Алдеран, като погледна гневно Лорн. После се обърна към генералите, докато кралицата тържествуваше. — Господа, говорете. Какво ме съветвате?

Един подир друг генералите изразиха мнението си, но без да вземат страна, като претегляха всички „за“ и „против“ и оставяха решението на краля, който ги изслуша, а после се обърна към Лорн.

— Според вас, рицарю, поражението сигурно ли е?

— Не, сир.

— Шансовете ни за победа добри ли са?

— Реални са, сир — каза Лорн. — За останалото не мога…

Върховният крал го прекъсна:

— Ако не нападнем утре, кога ще имаме по-добри възможности за победа?

— Не зная.

— А ако се откажем от тази битка, кога ще се представи нов шанс да победим Исрия за един ден?

Без да отговори, Лорн издържа погледа на своя крал.

— Чакам — настоя Върховният крал. — Кога, рицарю?

Настъпи тишина и изведнъж дъждът престана да барабани по опънатото платно на палатката.

— Несъмнено никога — призна Лорн.

— Добре — каза Алдеран със задоволството на човек, успял да усмири вироглав кон. — Утре ще нападнем.

Отвсякъде течеше вода и лагерът се беше превърнал в кална нива, когато Лорн, след когото като сянка вървеше Логан, се върна пеша, бесен, в стана на Ониксовата гвардия. Теожен, Нае и Йерас го чакаха мълчаливо в неговата палатка, седнали до бутилка вино.

Още щом видяха мрачното му изражение, веднага разбраха.

— Значи утре ще се бием — каза графът.

— Кралят даде заповед да бъде издигната командната кула — каза Лорн със съжаление. — Иска победа. Но най-вече я иска кралицата.

— Преди пет дни победата беше близо. Но сега…

— Знам.

— Поне дъждът спря — отбеляза Нае.

Лорн се обърна към Йерас.

— Вземи трима души с теб и идете да разгледате полето под хълма — каза му той. — Не се бавете. Използвайте, че небето все още е облачно.

— Разбрано.

Бившият, вестфалдски разузнавач вече тръгваше, когато Лорн му извика:

— И без излишна непредпазливост. Внимавай. На ония отсреща може да им е хрумнала същата идея.

— На вашите заповеди.

Йерас излезе.

— Каква ще е нашата роля утре? — попита Теожен.

— Ще покриваме десния фланг. Сами.

— Десния фланг?

— Кралят реши да ни вкара още в началото на битката — потвърди Лорн.

Той знаеше какво учудва както Теожен, така и Нае, и което щеше да изненада всеки опитен боец. Ониксовата гвардия беше елитен отряд, от онези, които могат да решат изхода на една битка, ако бъдат използвани добре, и които следователно трябваше да бъдат пазени за накрая. Да бъде вкарана в началото на битката, означаваше да бъде изложена на излишни опасности и да се поеме риска да бъде отслабена, дори погубена, преди да настъпи благоприятният момент.

— Защо? — попита Нае.

— За да накаже Ониксовата гвардия — отговори Лорн.

— Но за какво да я накаже?

— За това, че ѝ се възхищават и я приветстват. За това, че е заслужила голяма слава.

— И че вие сте неин капитан, нали? — подметна Теожен.

Лорн се съгласи неохотно.

Огорчена, Нае тръсна глава и ядосано рече на себе си:

— Мъжете и тяхната гордост… — а после по-силно. — Той винаги ти е завиждал.

Лорн погледна Нае въпросително.

Младата жена познаваше добре Лорн и Алан. Беше тяхна довереница и приятелка, когато бяха деца, а и после, като юноши. Преди животът да ги отдалечи от нея, беше разбрала за тях повече, отколкото те самите знаеха за себе си, или поне което не искаха да си признаят.

— Само ти нищо не виждаше — добави тя. — Но Алан винаги ти е завиждал.

— Бълнуваш!

Нае докосна с върха на пръстите си белега, прорязан в бузата ѝ.

— Завиждаше ти, но те обичаше — каза тя. — Ще дойде ден, когато ще ти завижда, без да те обича. Пази се.

По-късно същата вечер една жена дойде при един от входовете на лагера. Беше сама, боса в калта, облечена с прокъсан шал и раздрана рокля, още мокра от дъжда, под който дълго бе вървяла. Трепереше и едва се държеше на крака.

— Кой е там? — извика един часови.

Жената спря на ръба на светлината, която хвърляха факлите на стражевия пост, сякаш се страхуваше да излезе от мрака на нощта. Остана така, като леко се олюляваше. Дългата ѝ разрошена коса се спускаше върху лицето ѝ.

— Кой е там? — повтори войникът. — Отговорете.

Заинтригувани, един сержант и един войник, които лагеруваха недалеч, се приближиха.

— Какво става? — попита войникът.

Постовият посочи с глава непознатата.

— Някаква несретница — досети се сержантът. — Или луда. Изгони я.

Войната беше изхвърлила по пътищата много клетници, изгубили всичко, дори ума си. Често ги изоставяха, защото ги мислеха за мъртви, и после те бродеха, разбити от мъка и болка, от убийствата, които бяха видели, от мъченията, които бяха изтърпели.

— Върви си! — заповяда часовият. — Нямаш работа тук! Влизането в лагера е забранено! Хайде! Метла!

Без да отговори, жената се приближи с несигурни крачки към тримата мъже, които не знаеха какво да мислят. И дума не можеше да става да се свири тревога заради някаква скитница, но започваше да ги обзема някаква странна тревожност. Часовият свали копието си, а сержантът се наведе да вземе камък.

И тъкмо щеше да го хвърли, когато войникът го хвана за ръката.

— Чакай! — каза той. — Тя е просто една нещастна жена.

И като пристъпи предпазливо към непознатата, я попита:

— Коя си ти? Какво искаш?

Този път тя отговори, но гласът ѝ беше толкова слаб, че не можаха да я чуят.

— Какво каза? — попита сержантът, който беше останал по-назад, заедно с часовия.

Войникът се извърна леко и вдигна рамене.

— Т… трябва да говоря… Лорн — прошепна жената.

Войникът помисли, че не е чул добре. Наведе се напред и се вслуша.

— Какво казваш?

Изтощена, жената падна в ръцете му.

— Лорн… — каза тя едва чуто. — Синът му… в… в опасност…

На зазоряване войските на Бунтовниците вече чакаха, заели позиции по хълмовете пред Дарлат. От техните окопи се издигаше пушек, както и от комините на крепостта. Вееха се знамена, но иначе нищо друго не помръдваше. Горите бяха тъмни и притихнали. В подножието на хълмовете плътна мъгла обвиваше полята. Пътят, който минаваше през тях, се виждаше едва-едва, като бледа линия. Въздухът още беше натежал от влага, природата мълчеше.

Кралската армия се разгърна — пехотата в центъра, а конницата на двете крила. От височината на своята командна кула Алдеран I със задоволство гледаше как войската му заема местата си. Увит в дебело палто, той седеше в едно повдигнато кресло и наблюдаваше битката през окото на внушителен далекоглед, поставен на триножник. Кралицата и генералите му стояха около него. Одрик беше застанал в един ъгъл и дебнеше и най-малкия знак, за да удовлетвори нуждите на своя господар. Малко по-назад Естеверис дори не се мъчеше да прикрие безпокойството си.

Върховният крал даде знак. Изсвириха тръби и неговата армия потегли, а при Бунтовниците забиха камбани и страховитият им звън окончателно наруши тегнещото спокойствие на утрото. Копиеносци и арбалетчици изскочиха от окопите. Стрелци с лъкове тръгнаха напред. Всички бяха облечени в червено и сиво — цветовете на принц Ирдел и на неговото херцогство Орвал. Копиеносците и арбалетчиците се спуснаха в полята под хълма, където се подредиха в карета, а мъглата ги скриваше до кръста. Стрелците останаха на височината, защитени от насипите и редиците заострени колове, с опънати лъкове и стрели, забучени в пръстта близо до тях.

От сивото небе заваля ситен, студен дъжд.

Облечена в бяло и синьо, кралската армия напредваше равномерно, в ритъма на своите барабани. После, посред потъналите в мъгла поля, застанали на височината на полегат тревист склон, блестящ от утринната роса, барабаните изведнъж замлъкнаха и войската спря на място, само знамената плющяха на вятъра.

Изминаха няколко дълги минути, през които в трептящия въздух се чуваше само звънът на камбаните на Бунтовниците.

После кралските войски се втурнаха в атака с бойни викове.

Лорн поведе атаката на Ониксовата гвардия, която — развяла всичките си бойни знамена — сама съставляваше десния фланг на кралската армия. Ходом, тръс, бърз тръс. Сега конниците се спускаха по склона в галоп. Върху тях се изсипа облак стрели, после втори, трети, но те не намалиха темпото. Лорн гледаше право пред себе си, оглушал от гърма на копитата зад себе си, погледът му беше прикован в каретата на копиеносците и арбалетчиците, чакащи в мъглата. Една стрела отскочи от нараменника му. Друга одраска шията на коня му, който — с пяна на устата и разширени ноздри — нищо не усети. Дочуха се викове, някои паднаха, имаше ранени и мъртви.

Преди да стигнат края на склона, върху Черните гвардейци се изсипа още един облак стрели. Но те продължиха със същия устрем. Докато вражеските стрелци се целеха в кралската пехота, която едва напредваше в калта, те прескочиха един ров, после един зид и прекосявайки полето, разцепиха мъглата, която се отдръпваше пред техния капитан, както вълните се разбиват в носа на кораб. Когато пресякоха пътя, конниците излязоха от мъглата, но веднага потънаха обратно в нея до корема на конете, като се устремиха към едно каре точно срещу тях. Граф Д’Аргор яздеше от лявата страна на Лорн, а Нае Вард — от дясната му страна. Нямаше никакво съмнение, че ако все още бяха на седлата, то е защото Йерас и Логан ги следват плътно, а зад тях се носи бойният елит на Върховното кралство.

Арбалетчиците в карето бяха готови.

Застанали на едно коляно, те изстреляха стрелите си и отстъпиха, за да презаредят, а копиеносците веднага заеха местата им. Няколко стрели изсвистяха покрай Лорн и коня му. Той хвана юздите с една ръка, а с другата извади меча си и високо го размаха. Хората му го последваха. Стрелците имаха време да стрелят още веднъж, преди да изчезнат зад нова стена от дълги, наведени напред копия. Последният залп повали на земята хора и животни, но сякаш нищо не можеше да забави устрема на Ониксовата гвардия.

Копиеносците много добре знаеха кой е насреща им. Някои се разколебаха и в последния миг преди удара наведоха копия. Въздухът се изпълни с грохота на крясъци и цвилене, разсечени конски гърди, паднали тела, убити животни, разкъсани брони, щитове, смазани под копитата. Лорн удряше надясно и наляво, като продължаваше да напредва, кървавият му сканд описваше рубинени дъги над него. Боздуганът на Теожен разбиваше черепи. Мечът на Нае сечеше глави. След като копиеносците бяха победени, арбалетчиците извадиха късите си мечове, но съпротивата им беше слаба. Карето се разпадна. Ониксовите гвардейци го прегазиха, минаха от едно поле в друго и начело с Лорн — като острие на копие — се забиха във фланга на второ каре, заварено неподготвено. Стрелците не успяха да реагират. Копиеносците започнаха да се блъскат един в друг. Около конниците настана бъркотия от копия и крайници. Започна битка и сблъсъкът беше страшен. Конниците започнаха поголовна сеч, без да ги е грижа за бягащите.

За миг Лорн спря коня си. Теожен, Нае, Логан и Йерас, ранен в ръката, застанаха в кръг около него, а той се изправи на стремената и като вдигна забралото на шлема си, се опита да прецени положението. Позицията му не беше никак добра. Виждаше само част от бойното поле и завидя на Върховния крал, който — от своята командна кула — можеше да обхване всичко с поглед. Тъй като мъглата се беше вдигнала, Лорн успя да види, че кралската пехота навлизаше в полето и скоро щеше да влезе в досег с няколко карета, които с бавни маневри се придвижваха към нея. От укритията си отряди стрелци изстрелваха залп след залп там, където бяха сигурни, че няма да засегнат собствените си войски. До тях чакаха резерви от пехотинци и кавалерия.

— Какви са загубите? — обърна се Лорн към Теожен.

— Най-малко двайсет души.

— Двамата с Нае съберете отряда. Още не сме приключили.

Лорн се обърна към командната кула в очакване на заповед. Но никаква тръба не изсвири за Ониксовата гвардия. Нито едно цветно знаме не се развя към него.

Лорн изруга.

— Логан, след мен. Йерас, ръката ти?

— Ще се справя, капитане.

— Тогава отивай на кулата и се върни с…

Лорн не завърши думите си.

Някакво бръмчене ги накара да се свият и да наведат глава по инстинкт. И веднага експлозии пробиха първите редици на кралската пехота, като вдигаха във въздуха разчленени тела и парчета земя, които падаха обратно — ранени крещяха от болки, зашеметени, с почернели, окървавени лица. Последваха други взривове, други трупове.

— Но какво е…?

Лорн се овладя и погледна към вражеските позиции. Скрити до този момент, на височините бяха изкарани оръдия и те изстрелваха гюлета с барут. Тези гюлета летяха със запален фитил, като се въртяха около себе си и оставяха във въздуха тънка следа от дим, извит на спирали. Някои експлодираха, преди да са стигнали до земята. Други — след като отскочеха и тогава покосяваха хората. Всички се разбиваха на пламтящи осколки, които минаваха през телата, изгаряха плътта и трошаха костите.

Изведнъж Лорн разбра каква беше тази иредийска армия, платена с ансгарско злато, за която се споменаваше в документите, разшифровани от криптографите на Естеверис. Иредийските княжества бяха по-напреднали във всички изкуства и всички науки, сред които и науката за войната, обсадите и барутните оръжия. Техните наемнически войски струваха много скъпо, като при това бяха също толкова известни, както вестфалдските, а артилерията им нямаше равна. Което означаваше, че оръдията, които покосяваха кралските редици, бяха иредийски, а Ансгарн беше бръкнал в хазната си, за да ги достави на армията на Ирдел.

Лорн отново погледна към командната кула.

Напразно.

Трябваше обаче да се реагира. Бързо.

— Лорн! Там!

Нае сочеше с пръст към дърветата… откъдето в боен ред излизаха войници с аркебузи, с шлемове и брони, носещи на рамо оръжието и поставката му.

Лорн изруга.

Значи беше прав, като се съмняваше какво можеше да крият тези дървета на хълма, но не очакваше оттам да излязат редици тежка артилерия — без никакво съмнение иредийци, — за които в последните дни никой съгледвач нищо не бе съобщил.

— Трябва да махнем оттам тези оръдия! — извика той. — Преди стрелците да стигнат до пушечния обхват!

— Но как? — попита Теожен.

Да нападнат челно хълма и отрядите, които го защитаваха, беше чиста загуба. Ониксовата гвардия със сигурност щеше да премине три-четири линии от укрепленията, но насипите и рововете, барикадите и коловете в крайна сметка щяха да я спрат. Да се превземе хълма с щурм не беше работа на конницата, а на пехотата — пехота, която дори нямаше да мине пътя, ако иредийските оръдия продължаваха да я обстрелват.

Един снаряд избухна на около двайсет метра от Лорн и Черните гвардейци около него. После още един, по-наблизо: оръдията се целеха в тях и стрелбата им ставаше по-точна.

— Трябва да се махнем! — каза Логан.

Лорн реши.

Изправи се на седлото, вдигна меча си и изкрещя:

— СЛЕД МЕН!

Тръбачите на Ониксовата гвардия засвириха, когато той се понесе в галоп, увличайки всичките си хора след себе си.

Едновременната поява на оръдията и стрелците с аркебузи беше изненадала всички на командната кула. Генералите говореха едновременно, не се слушаха един друг и всеки се мъчеше неговото мнение да достигне до краля, като губеха ценно време, докато кралската пехота беше подложена на смъртоносен обстрел.

— Трябва да се изтеглим!

— В никакъв случай!

— Да хвърлим резервната конница!

— Това ще е клане!

— Пехотата ще премине!

— Никога! Тя е обречена!

Уморен, с размътен от кеша разсъдък, Върховният крал трудно мислеше. Не знаеше кого да слуша, на кого да вярва, кого да последва. Чувстваше се изгубен, безпомощен. И тъкмо щеше да повика Одрик, когато един от петимата офицери, които непрестанно наблюдаваха бойното поле, каза:

— Сир! Черната гвардия се оттегля!

— Какво? — извика Върховният крал.

— Черната гвардия се оттегля, сир! — повтори офицерът.

На командната кула настъпи тишина.

Алдеран погледна през огромния си далекоглед, поставен на триножник, и затърси Ониксовата гвардия. Видя я в момента, когато — подгонена от стрелбата на артилерията — тя тъкмо изчезваше зад една горичка, която трябваше да заобиколи, за да се върне в задната част на кралските линии.

— Лорн бяга от битката? — учуди се кралицата.

Тя не можеше да повярва.

— Не — каза Естеверис тихо. — Това не му подхожда.

Само кралицата го чу. Като грабна далекогледа на единия офицер, тя също затърси с поглед Ониксовата гвардия, но не можа да я види.

— Къде са? — попита тя, но не получи отговор.

— Сир — намеси се един от съветниците на Върховния крал. — Трябва да отзовем пехотата обратно. Ако нашите войски разберат, че Черните гвардейци са се изтеглили, ще започнат да бягат безразборно.

— Ако отзовем пехотата, това означава да приемем поражението — каза друг член на генералния щаб.

— За да се бием по-добре утре! — заяви уверено трети.

Върховният крал колебливо погледна към майка си.

— Трябва да спечелим тази битка — каза тя. — Без значение дали ще бъде утре, или вдругиден.

— Сир! — извика един от наблюдателите. — Черната гвардия!

Очаквайки да види Ониксовата гвардия да се появява откъм горичката, зад която се беше скрила, Върховният крал насочи далекогледа си в тази посока… но напразно.

— Къде? — раздразнено попита той. — Къде?

— На пътя — отвърна офицерът.

— Пътя? Но кой път?

— Пътя за Дарлат, сир!

Невярващ, Върховният крал насочи далекогледа към пътя, който се изкачваше отстрани на хълма към замъка Дарлат: Ониксовата гвардия летеше по него в галоп с Лорн начело, а след него препускаха неколцина знаменосци.

— Ама той какво прави? — прошепна кралицата.

Върховният крал обаче проумя плана на Лорн: тъй като не можеше да превземе с атака хълма, от който стреляха иредийските оръдия, той беше поел по лъкатушещия път, на върха на който се издигаше замъка, за да заобиколи укрепленията на Бунтовниците и да изненада артилерията им странично. Този път се пазеше от няколко малки отряда, но за това си имаше причина: да се мине оттам означаваше да се излезе открито на гол, стръмен терен, под обстрела на арбалетите и оръдията от замъка.

— Лорн иска да хване артилерията на Бунтовниците откъм тила — каза Върховният крал със смесица от изумление и възхищение в гласа.

— Няма да минат! — предрече един съветник. — Ще ги избият.

— Това е Ониксовата гвардия — каза Естеверис. — Ако има отряд, който може да извърши този подвиг, това е точно тя.

Този път Върховният крал го чу. Но не му обърна внимание.

Друг съветник каза:

— Сир, Черната гвардия върви към своята гибел. Ако не я спрете, я осъждате на смърт.

Върховният крал се сепна. В очите му се появи зъл пламък, който вещаеше ново, дръзко изкушение. Алдеран погледна към майка си и в погледа му се четеше: „Ами ако това е възможността?“

Естеверис го видя.

— Не можем да си позволим да изгубим Ониксовата гвардия — каза той. — Този отряд е твърде ценен. Освен това въздействието върху морала на нашата войска ще е пагубно. Сир, наистина ли искате да поемете риска да изгубите най-славната гвардия на Върховното кралство? И то в първата ви голяма битка?

Аргументът попадна точно на място, и не само що се отнася до Върховния крал. Кралицата погледна сина си и дискретно кимна: споделяше мнението на бившия си министър.

— Тръбете отбой за Черната гвардия — заповяда Върховният крал.

Ониксовата гвардия изкачваше в галоп пътя, който се виеше към замъка Дарлат. Водена от Лорн, тя вече бе превзела и преминала четири от петте барикади, издигнати пред нея, като убиваше или обръщаше в бягство войниците, които ги защитаваха, и всеки път плащаше все по-тежка дан.

Най-лошото обаче тепърва предстоеше.

И наистина Черните гвардейци отначало се бяха възползвали от ефекта на изненадата. Сега обаче зад вражеските линии свиреха тръби и срещу тях напредваха държаните в резерв подкрепления. По бойниците на крепостта се появиха арбалетчици, които вече вдигаха на рамо оръжията си. Заредени с картеч, оръдията на ъгловите кули бяха насочени към завоя, откъдето Лорн и хората му скоро трябваше да се покажат. Тогава щяха да излязат на участък от пътя, който минаваше между рова и зидовете, и щяха да са напълно открити…

Последната барикада беше направена по-добре и устоя повече от другите, но не можа да спре Ониксовата гвардия, която — още щом пристигна пред замъка — беше обсипана от огъня на оръдията. Все така начело, Лорн усети как десетки осколки прелетяха покрай него, някои дори го докоснаха, а в същото време един куршум поряза бедрото му, втори прониза шлема му, а трети рани коня му. Конят на Нае беше убит в бяг и като цвилеше силно, повлече ездачката си на земята. Други паднаха — мъртви или ранени. Коне рухваха и се прекатурваха. Ониксовата гвардия обаче не спря и докато препускаше бясно покрай крепостните стени, понесе и няколко залпа стрели, после подмина замъка и оттам пое през полята към позициите, на които бяха разположени иредийските оръдия.

На един тревист хребет Лорн спря и строи в линия своите Черни гвардейци.

Бяха зад вражеските линии, а сега Бунтовниците бяха вкарали по-голямата част от своите сили в битката, която продължаваше да бушува в ниското, в полето. Теренът пред Лорн се спускаше с лек наклон, после отново се изкачваше, за да образува хълма, от който стреляше артилерията. Тъй като поначало беше преценено, че ще е невъзможно да бъде нападната изненадващо, тя беше защитена много слабо. Но отряди от пехотинци вече се придвижваха към нея на помощ, идваше и един кавалерийски отряд, призован набързо. Освен това, виждайки опасността, която ги застрашаваше, иредийските артилеристи пренасочваха всички онези от оръдията си, които можеха да бъдат пренасочени.

Трябваше да действат бързо.

— Лорн! Чуй!

Лорн видя Нае, която се приближаваше в тръс. И тъй като тя му повтори да чуе, той свали шлема си и се заслуша. Звънеше камбана — два дълги и един кратък удар: това беше знакът за Ониксовата гвардия. Чуваше се едва-едва. Откога ли биеше? Нямаше обаче никакво съмнение: биеше отбой за Черните гвардейци.

Лорн изруга.

Яхнал ранения си кон, който нервно риеше с копита, той се обърна към командната кула в далечината. Обзе го убеждението, че в същия миг и Върховният крал го наблюдава през далекогледа си и сякаш погледите им се срещнаха.

Лорн направи „не“ с глава.

После се обърна, сложи си шлема, пришпори коня и застана пред своите конници, които трудно се задържаха в права линия на възбудените си коне. Размаха меча си, конят му се изправи на задните си крака и той изкрещя:

— ОНИКС!

С вдигнати оръжия, на свой ред хората му също изреваха:

— ОНИКС!

И Черната гвардия се втурна в атака.

Спусна се по склона под стрелбата на оръдията, които иредийците бяха успели да преместят. Огънят и въздушната струя на взривовете поваляха цвилещи коне, хвърляха на земята конници, вдигаха цели парчета пръст, които се изсипваха обратно като истински дъжд, от който се носеше лютивия мирис на изгорял барут.

Ониксовата гвардия стигна в подножието на склона и без да спира продължи нагоре към височината на хълма, сякаш понесена в устрема на своята атака. Сега снарядите не можеха да я достигнат, а и врагът нямаше време да презареди с картеч. Лорн се появи пръв на върха на хълма, прескочи едно оръдие, като пътьом нанесе широк удар с меча си на един изненадан войник. След него се изсипаха останалите Черни гвардейци и пометоха неколцината войници, които бяха избрали да се изправят насреща им, вместо да побегнат. Изоставените оръдия млъкнаха, все още димяха, но понеже вече не обстрелваха пехотата на Върховното кралство, всички погледи се вдигнаха нагоре към хълма: там се виждаше Лорн, който развяваше бойното знаме на Ониксовата гвардия, яхнал своя кон, изправен на задните си крака.

Това беше повратната точка в битката.

— ОНИКС! ОНИКС!

В полето, сред редиците на кралските войски, се надигнаха силни викове, хората си върнаха надеждата и изведнъж почувстваха прилив на смелост и сили. Но Черната гвардия още не беше привършила. Все още трябваше да издържи и на първо време да окаже съпротива на конницата, която вече я застрашаваше.

— Слизайте от конете! — изкрещя Лорн. — На оръдията! На оръдията!

За да вижда и да могат другите да го виждат, той остана на коня си, докато хората му се спешиха и се спуснаха към оръдията. Не бяха специално обучени за това, но знаеха достатъчно, за да заредят оръдие и да стрелят право напред. Пък и Теожен д’Аргор имаше известен опит в тази област.

— Картеч! — заповяда той и даде пример. — Заредете с картеч!

Вражеската конница приближаваше в галоп, разгърната в редица: шейсет воина в тежки доспехи, които се целеха с копия.

Оръдията бързо бяха пренасочени. Веднага няколко кофи с дребни парчета желязо бяха изсипани в горещите им отвори върху обилно количество барут и по заповед на Лорн…

— ОГЪН!

… Ониксовите гвардейци запалиха фитилите и се отдръпнаха назад.

Избухнаха безразборни залпове, когато бунтовническите конници бяха само на двайсет метра. Тъй като бяха претоварени с барут, оръдията силно отскочиха назад. Някои дори се преобърнаха. Няколко цеви се сцепиха по дължина, но за щастие, нито една не избухна.

Докато бълваха смъртоносния си картеч, от оръдията се вдигнаха гъсти облаци дим, които известно време останаха надвиснали, а после, когато конниците стигнаха до тях, се разсеяха. Почти всички бяха избити. Колкото и несъвършен да беше, този залп, изстрелян на късо разстояние, беше направил истинска сеч, беше избил десетки от устремените в бяг коне: хора и животни бяха ранени или мъртви. Имаше изкормени, обезумели от болка коне, които цвилеха и напразно се опитваха да се изправят на крака, и паднали от седлата конници, зашеметени, осакатени — един без ръка, друг с липсваща част от лицето, — които се влачеха сред труповете и валмата дим.

Черните гвардейци обърнаха в бягство и последните конници. После трябваше да отблъснат и две нападения на пехотата. Биеха се за всяка педя земя, превърнаха хълма в укрепен лагер, не отстъпиха нищо и мобилизираха против себе си бойни части, които не помагаха — на полето — на основната част от армията в затруднение. За принц Ирдел се очертаваше жестока загуба, но обкръжената Ониксова гвардия губеше силите си. А ако тя паднеше, изходът на битката все още можеше да се промени.

Докато Бунтовниците се готвеха да атакуват хълма за трети път, Лорн разбра, че това нападение щеше да е последно, защото хората му — изтощени, повечето ранени, някои от които тежко — нямаше да устоят. Той самият чувстваше, че силите му са на изчерпване поради множеството рани и болките в мускулите.

Теожен дойде при него и каза:

— Няма да издържим — свали шлема си и прокара ръка по голата си глава, плувнала в пот. — Хората не могат повече. Или се изтегляме, или…

Не довърши.

Лорн наблюдаваше бойното поле в подножието на хълма и видя, че кралските войски надделяват, но победата още не бе спечелена. Погледна към командната кула в далечината и си помисли за Върховния крал.

— Не можем да оставим оръдията на Бунтовниците — каза той.

— Но да останем тук означава да загинем — възрази Теожен, без да трепне.

Смъртта не го плашеше. Той само изричаше една истина.

— Тогава атакуваме — заяви Лорн решително.

Обърна се към Логан, който не се отделяше от него и в сблъсъка неведнъж бе спасил живота му.

— Искам да събереш трийсет души и искам всички да са на коне — после се обърна към Йерас. — Вземи няколко души и събери всички снаряди с фитил, които можеш.

— Останаха само няколко здрави оръдия — напомни бившият разузнавач. — И дори да имаме време да ги заредим, да се справим с тези снаряди, без да разбираме от това…

— Ще минем без оръдията — накрая, като се обърна към Теожен д’Аргор — Графе, след мен.

И Лорн тръгна да даде последните си заповеди.

След като вражеските войски бяха отблъснати на два пъти, сега сто и двайсет войници, въоръжени с копия и мечове, се втурнаха в последен щурм срещу хълма, който ониксовите гвардейци защитаваха. Не се съмняваха в победата си и перспективата да победят знаменитата Черна гвардия ги въодушевяваше. Гвардията беше с отслабени сили и малко оставаше да се огъне при предишната атака. И тъй като само малко не бе достигнало, а Лорн и хората му не можеха да се надяват на никакво подкрепление, този път щеше да е победен.

Първите снаряди се спуснаха по склона, подскачайки, със запален фитил. Избухнаха, последваха ги други, които също на свой ред се взривиха — някои твърде рано, други прекалено късно, но всеки път създаваха паника, докато минаваха през редиците на щурмуващите. Фитилите бяха своенравни и само няколко снаряда избухнаха сред войниците, които се сблъскаха, за да ги избягнат. Въпреки това имаше ранени и убити, но най-вече много дим, шумотевица и объркване. Така че когато и последното гюле, напълнено с барут, избухна, пехотинците се измъкнаха безредно от един плътен, парещ облак…

… и се оказаха лице в лице с кавалерийска атака, която не бяха ни чули, ни видели да се задава.

Препускащи в галоп, Лорн и трийсетимата гвардейци, които го следваха, събориха на земята най-предните пехотинци и отблъснаха по-голямата част от отряда в подножието на хълма. Хората падаха, блъснати от гърдите на конете и покосени от удари на остриета, после настана жестоко стълкновение. Ониксовите гвардейци се биеха един против четирима. Водени от Лорн, който въртеше сканда си с едната ръка, а с другата развяваше бойно знаме, отначало те се възползваха от изненадата и суматохата, но скоро бяха обградени от всички страни. Продължаваха да удрят и да удрят, опиянени от изтощение и грохот, от насилие и кръв. За щастие, онези, които бяха останали на върха на хълма, се притекоха и се хвърлиха с викове в сблъсъка, а в същото време едно непредвидено подкрепление се носеше по пътя: Нае. След падането си пред Дарлат и въпреки, че трябваше да държи едната си ръка неподвижна, тя беше събрала Черните гвардейци, които бяха паднали при препускането и все още можеха да се бият.

Хванати като в менгеме, пехотинците се огънаха и побягнаха, изоставяйки оръжията и знамената си в отчаян опит да се спасят. Лорн се отказа да ги преследва, свали шлема си и тогава чу, че тръбите на Бунтовниците свиреха всеобщо отстъпление.

Малко след това тръбите на кралската армия обявиха победата.

От своята командна кула Върховният крал видя как неговите войски победиха. Гледаше невъзмутимо как неговата пехота разби и разпиля вражеската пехота. Видя как Ониксовата гвардия защитаваше с всички сили иредийските оръдия, които Бунтовниците напразно се опитваха да си върнат. Видя как врагът се оттегли, за да спаси онова, което все още можеше да бъде спасено. Накрая видя как неговата редовна кавалерия застигна и изби бягащите.

Но най-вече видя — през изкривяващото стъкло на далекогледа си — Лорн, който, яхнал коня си на върха на завладяния от него хълм, заобиколен от дим и разкъсани знамена, стоеше над бойното поле и — сам — победоносно се извисяваше.

Дарлат

Тази вечер в голямата зала на замъка факлите осветяваха не толкова самото помещение, колкото стените му и старите избелели стенни гоблени. Масата беше наредена по дължина, покрита с няколко покривки, които се застъпваха. Алдеран I седеше на единия ѝ край, с гръб към камината, където гореше силен огън, който заслепяваше присъстващите и топлеше повече от необходимото. Кралица Селиан седеше от дясната му страна, а Естеверис — от лявата. Следваха генералите и капитаните, един до друг, чак до Лорн, който седеше на другия край на масата — с лице към краля, но отдалечен от него колкото е възможно повече.

— Немилост? — прошепна Теожен д’Аргор, докато сядаше до Лорн.

— Не още. Порицание.

— Така де, какво ни беше прихванало да спечелим тази битка?

Лорн се усмихна леко.

Макар че празнуваха победа, вечерята протичаше в почти пълна тишина, сред която пращенето на огъня отекваше като детонации. Опитите за разговор бяха редки и замираха след няколко банални, неуверени реплики.

— Виното е добро.

— Много.

— Местно вино, струва ми се.

— Да, така е.

И отново настъпваше тишина, а прокашлянията издаваха нарастващото смущение. Присъстващите се споглеждаха скришом и притеснено се усмихваха. Но най-вече се страхуваха да привлекат погледа на краля, който не вдигаше очи от чинията си. Беше начумерен и непохватно се хранеше с лявата ръка. Дясната, облечена в ръкавица, лежеше на масата като безжизнен предмет.

— Истински късмет, че не чухте камбаната — каза изведнъж Върховният крал и сред мъчителната тишина прегракналият му глас прозвуча още по-силно.

Само кралицата седеше невъзмутимо, останалите престанаха да се хранят, леко разтревожени, макар да не разбираха за какво става въпрос.

Лорн обаче знаеше.

Той се изправи, бутна напред чинията си, погледна краля и зачака.

— Защото, ако бяхте чули камбаната, която ви призоваваше — продължи Алдеран, — щяхте да се върнете и да получите заповедите си, нали, рицарю? И следователно вие и вашата Ониксова гвардия нямаше да победите иредийските оръдия толкова дръзко — гласът му беше зловещ, почти заплашителен. — И може би победата щеше да ни се изплъзне — завърши той, след като замълча за миг.

Лорн не трепна.

От мястото, където стоеше, той не виждаше Върховния крал, а само един силует с корона, който се сливаше в мрака с облегалката на креслото си. Огънят зад него образуваше ореол, който изглеждаше яркочервен на фона на тъмнината.

— Да бъдем признателни на Дракона на съдбата — рече Лорн.

— На него или на калта в ушите ви — твоите и на хората ти! — пошегува се кралят.

Изведнъж се показа развеселен, сякаш мрачната му физиономия и мълчанието му бяха само комедия, подготовка за фарс. Тази промяна в тона смути присъстващите, включително и Естеверис. Но Лорн, който добре познаваше краля, реши да приеме играта му:

— Ами да, вярно е, теренът беше доста тежък…

Алдеран се разсмя заразително и вдигна чашата си.

— За тежките терени, които донасят победата! — извика той.

Всички избухнаха в смях и дори кралицата се усмихна.

— За тежките терени! — повториха генералите и капитаните. — За победата!

Естеверис се изправи и като вдигна чашата си, извика:

— За Върховното кралство!

Всички повториха след него.

— ЗА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО!

— И за Върховния крал! — продължи бившият министър. Три пъти!

— ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ!

С изключение на кралицата, всички бяха станали прави. Изпиха чашите си на един дъх и ги удариха на масата, само Лорн остави пълната си чаша. После присъстващите седнаха и гощавката продължи в добро настроение. Виното се лееше. Всички си върнаха въодушевлението и охотата за ядене. Битката беше преразказана и обсъдена стотици пъти.

Внезапното веселие, което Върховният крал показваше, не можа да заблуди Теожен и той се наведе към Лорн.

— Тази работа не е приключила — каза му той.

— Зная — отговори Лорн. От другия край на масата, докато кралят говореше нещо с майка си, Естеверис погледна Лорн загрижено. — Той също го знае.

— Кой? Естеверис?

Лорн кимна, после отпи глътка вино.

— Не го обичам тоя човек — каза Теожен. — Но трябва да призная, че…

Той изведнъж спря и Лорн трябваше да се извърне на стола си, за да види какво бе учудило графа: Логан бе влязъл незабелязано от всички край масата и се приближаваше към тях.

— Какво става? — попита Лорн.

Бившият наемник се наведе към ухото му сред веселата гълчава на разговорите и смеховете.

— Наерис ме изпраща — каза той. — Трябва да се върнете в лагера.

— Сега?

— Да, ако е възможно.

— Знаеш ли защо?

— Не.

Лорн се поколеба, но знаеше, че Нае нямаше да го обезпокои без основателна причина.

Той се изправи.

— Напускате ли ни, рицарю? — извика Върховният крал през масата.

Сътрапезниците заговориха по-тихо. Някои млъкнаха.

— С ваше позволение, сир — отвърна Лорн.

— Нещо спешно?

— Да.

— Засягащо Ониксовата гвардия?

— Един от моите хора агонизира. Аз…

— Не е нужно да казвате повече. Вървете.

Лорн благодари и поздрави краля с наведена глава. После, заедно с Логан и Теожен, които вървяха плътно зад него, излезе бързо, но чак до вратата усещаше погледа на Върховния крал върху тила си.

Нае ги чу, че идват в силен тръс, и излезе да ги посрещне. Лорн, Логан и Теожен скочиха от седлата пред командната палатка на Ониксовата гвардия, а конярите веднага поеха юздите на конете им. Побързаха да влязат, но Нае им препречи пътя.

— Само ти — каза тя на Лорн.

Лорн кимна успокоително на другите двама, които се изненадаха, но нищо не казаха.

— Ще ида да видя ранените — каза граф Д’Аргор, преди да се отдалечи.

А Логан застана на пост пред палатката.

— Как е Йерас? — попита Лорн.

В последния сблъсък силен удар беше отхвърлил Йерас на земята. Шлемът му беше спасил живота, но той беше изгубил съзнание и сега трудно се възстановяваше.

— Добре е — отговори Нае. — Но не за това изпратих да те повикат.

— Тогава за какво? — попита Лорн и влезе в голямата палатка.

Младата жена не отговори.

Мина напред, дръпна завесата, която отделяше мястото, където спеше Лорн, и с пръст на уста му направи знак да мълчи. Лорн се приближи и видя една жена, която спеше в леглото му, осветена от малка свещ. Лицето ѝ беше чисто, но по него имаше рани, кожата ѝ беше мокра, а тежките къдрици на черната ѝ коса още бяха влажни. Той позна Майрин, не я беше виждал, откакто бе напуснал планините на Аргор, където предишната година тя го бе лекувала. Без нея, без познанията ѝ за растенията и без магическите ѝ умения вероятно Лорн никога нямаше да оздравее от ужасните рани, които наемните убийци му бяха нанесли — по заповед на кралицата, — преди да го изоставят агонизиращ и прикован в една горяща кула.

Нае спусна завесата.

— Майрин? — изненада се Лорн. — Но какво прави тя тук?

— Миналата нощ стражите я намерили на един от входовете на лагера — хладно обясни Нае. Говореше и се държеше като човек, изпълнил дълга си безупречно, но пряко волята си, при това без да успее да прикрие недомлъвките си зад привидната си невъзмутимост. — Облечена в дрипи и полумъртва от глад и изтощение. Помислили я за някаква луда и отначало поискали да я изгонят, но тя казала твоето име. Това я спасило. И тъй като ние бяхме в разгара на подготовката за битката, стражите я затворили, после я забравили. До тази вечер — Нае погледна към Лорн, който си сипа чаша вино, без да я прекъсва. — Един офицер дойде преди малко. Отидох с него и познах Майрин. Дискретно я доведох тук и се погрижих за нея. Надявам се, че не ми се сърдиш, задето я сложих да спи в твоето легло…

Лорн смутено пресуши чашата си на един дъх.

— Не — каза той. — Не, разбира се… Ти… направила си каквото трябва. Дори повече. Благодаря. Благодаря ти заради нея…

— Тя има същия белег като теб.

— Същия белег?

— Белегът, от опаката страна на ръката ти. Твоят белег на Тъмнината. Тя има същия, но тук, под косата — Нае сложи пръст зад дясното си ухо. — Ти знаеше ли?

Лорн разсеяно кимна.

— Да.

— Това какво значи?

— Нямам представа. Тя… тя е родена така, струва ми се. Не като мен.

— Обаче това е същият белег.

— Да.

— Видях го, докато я къпех — обясни Нае.

Лорн се сепна.

— Изкъпала си я?

— Не можеш да си представиш в какво състояние беше. Не знам откъде идва, но е прекосила сама цяла една страна, обхваната от война, за да дойде дотук. Кой знае какво е преживяла.

Лорн се замисли.

Дали Майрин беше извървяла целия път от Аргор, за да го намери? Но защо? Защо сега? Защо при тези обстоятелства, след като беше изминала повече от година, откакто се бяха разделили?

— Прибирам се — каза Нае. — Късно е и едва гледам от умора.

— Разбира се. Някой лекар прегледа ли ти ръката?

Падайки от коня, Нае си беше ударила лявата ръка много лошо. Можеше да я движи, но предпочиташе да я държи привързана към тялото си.

— Да — отвърна Нае. — Няма нищо счупено — после добави, като посочи завесата, зад която спеше Майрин. — Дадох ѝ малко от нашия кеш за ранените. Би трябвало да спи дълбоко до утре сутринта. Има нужда от това — после посочи шишенцето, сложено на една маса. — Ти също трябва да пийнеш малко.

Едното бедро и едното рамо на Лорн бяха превързани и нямаше мускулче, което да не му причиняваше страшна болка.

— Добра идея — каза той.

— Там оставих дрехи за нея.

Нае вече се бе обърнала и тръгваше, когато Лорн я попита:

— Тя беше ли в състояние да говори? Каза ли нещо?

— Не точно. Някакви несвързани неща. Нищо… Нищо важно.

Той остана с убеждението, че младата жена го излъга, но не настоя повече.

— Благодаря, Нае.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Още веднъж ти благодаря.

— Забравих. Тя носеше това на врата си. Ти ѝ го дай.

Нае подаде на Лорн медальон, закачен на кожена връв. Беше голям колкото монета и изработен от оникс. На него беше гравирана руна, която Лорн добре познаваше.

— До утре — каза Нае. — Ще кажа да не те безпокоят.

— Освободи Логан.

— Разбрано.

Нае излезе и остави Лорн сам и някак объркан.

Лорн изведнъж се почувства смазан от умора, до такава степен, че дори не можеше да мисли. Той се прозя, протегна се и веднага съжали, а лицето му се сгърчи от болка. Наля си чаша вино и следвайки съвета на Нае, сипа в него малко ликьор от кеш. Изпи една глътка прав. Виното му хареса и той въздъхна тежко. После, с чашата в ръка, отиде и се настани на един сгъваем кожен стол, който Нае беше сложила до леглото.

Докато пиеше виното на малки глътки в полумрака, Лорн се вгледа в Майрин. Беше красива, в лицето ѝ, успокоено от съня, имаше нещо сериозно и тържествено.

Лорн заспа, без да духне свещта.

Яви му се сън.

Все още беше пълна нощ, но когато Лорн се събуди, Майрин вече не беше в леглото. Той я повика и тръгна да я търси. И тъй като не я видя никъде в полумрака на голямата палатка, излезе навън.

— Майрин!

Напразно.

Всичко беше повехнало и сиво, безжизнено. Само вятър и тишина. Земята се бе превърнала в пепелища. Вееха се само избелелите парцали на разкъсани бойни знамена от отминала слава.

Лорн се отказа.

— Тя не е тук — каза някакъв сериозен, дълбок глас, който отекна чак във вътрешностите му. — Само аз съм тук. И ти.

Лорн бавно се обърна, но не видя никого. Беше познал обаче този зловещ глас — беше гласът на Серкарн.

Серкарн — Драконът на разрушението.

Серкарн, който от векове продължаваше да живее тайно в Закрилящите планини — затворен и покорен.

Серкарн, чиято руна красеше медальона, който Майрин носеше…

— Какво искаш от мен? — извика Лорн.

Стори му се, че стенанията на вятъра се бяха усилили, че хоризонтът се бе отдалечил.

— Ти ме пренебрегваш, рицарю. Откакто умря последният Върховен крал, духът ти е затворен за мен. Последният Върховен крал — искам да кажа…

Лорн погледна ониксовия медальон в дланта си.

Затвори шепа, отвори я пак. Медальонът се бе превърнал в черна пепел, която вятърът разпиля. Прахът се изви на спирали, издигна се нагоре, разгърна се и очерта силуета на огромен дракон, който придоби тяло. Две червени очи пламнаха, Серкарн наведе огромната си глава над командната палатка и каза:

— Виж на какви крайности съм принуден, за да стигна до теб.

— Твоята Съдба не е моя — възрази Лорн.

— Как се заблуждаваш! — развеселено рече Серкарн. — Как се заблуждаваш…

Лорн нетърпеливо рече:

— Кажи ми какво искаш.

— Нуждая се от теб, рицарю.

— Ти вече ме измами.

Серкарн заплашително протегна глава.

— Не ми се доверявай, ако искаш — каза той. — Достатъчно е да ми се подчиниш.

— Не служа на теб!

Драконът се изсмя тихичко, после попита:

— Дори за да спасиш сина си?

На другата сутрин, когато Лорн се събуди, Майрин още спеше. Той дръпна няколко черни къдрици от лицето ѝ и се увери, че е добре и спи спокойно. Тя отвори натежалите си клепачи и в полусън, с блуждаещ поглед, едва чуто рече:

— Лорн… Лорн! Ти ли си?

— Аз съм. Всичко е наред, Майрин.

— Те… Те го взеха, Лорн… Те го взеха!

— Знам. Успокой се — той хвана ръката ѝ. — Значи имам син? Син от теб?

Лорн знаеше, че не само бе сънувал Серкарн. Те наистина бяха разговаряли, но това далеч не означаваше, че драконът бе казал истината. В миналото Серкарн вече го бе лъгал, като умело използваше истината, лъжата и недомлъвките, за да постигне целите си.

— Те го взеха — повтаряше Майрин. — Те го…

И тя отново заспа. Ръката ѝ се отпусна в ръката на Лорн.

Лорн се изправи, дръпна завесата, подаде глава през отвора на палатката и изпрати да повикат Нае.

Известена от един оръженосец, младата жена дойде тъкмо когато Лорн привършваше тоалета си и — само по панталон и риза — бършеше току-що избръснатото си лице.

— Моля те, наглеждай Майрин — каза той, докато продължаваше да се приготвя.

— Искаш да се погрижа за нея или да я държа под око?

Лорн се усмихна: Нае беше умна и досетлива.

— И двете — отвърна той.

— Разбрано. Ти къде отиваш?

— Трябва да говоря с краля.

— За какво?

— По спешна работа.

— Има ли нещо общо с нея?

Нае беше единствената, на която Лорн можеше да позволи да му задава толкова въпроси.

— Да — каза той.

След като обу ботушите си, той облече кожената си ризница с черни метални халки, а Нае му помогна да я закопчае, после препаса сканда на пояса си.

— Има ли за какво да се тревожа? — попита Нае.

Лорн я изгледа, без да отговори, и излезе.

Пред палатката, до пилона, на който се вееха знамената на Ониксовата гвардия, Лорн видя Логан, който — както всеки ден — го чакаше с два оседлани коня.

— Отивам в замъка — заяви Лорн. — Сам — яхна коня и се наведе към Логан, за да може да му каже тихо. — Искам да идеш да намериш Теожен. Помоли го да приготви дискретно най-добрия ни змей. За мен. Да е готов да излети, когато се върна.

Откакто граф Д’Аргор се бе присъединил към нея, Ониксовата гвардия притежаваше три змея, които се използваха за разузнаване и за пренасяне на пощата.

— И храна ли? — попита Логан.

— Да. За пет дни.

На лицето на Логан се изписа загриженост: щеше да е по-добре, ако Лорн беше поискал два змея. Идеята, че капитанът му тръгваше сам, където и да беше това, не му харесваше, но той не каза нищо. Кимна и продължи да гледа след Лорн, който се отдалечаваше.

Лорн напусна лагера на кралската армия и в бърз тръс прекоси бойното поле, което — под лъчите на палещото слънце — беше осеяно с тела и оръжия, стъпкани знамена и кървави трупове на животни. Гарвани пируваха. Войници хвърляха мъртвите в каруци, без значение дали бяха кралски, или бунтовнически, събираха онова, което все още можеше да се използва или продаде, гонеха с ритници скитниците — селяни или просяци, мъже, жени или деца, — които се мъчеха да грабнат каквото могат. Понякога сред труповете откриваха някой ранен и ако за свой късмет той имаше с какво да плати, го отнасяха да се погрижат за него. Често обаче някой прикрит удар с кама довършваше ранения.

Върховният крал се беше настанил в замъка Дарлат още вечерта след битката, заедно с генералния си щаб и кралицата. Кралската Гвардия пазеше навсякъде и Лорн трябваше да покаже отличителните си знаци, за да мине по подвижния мост. И веднага след като поиска среща с краля, бе приет. Новият капитан на Сивата гвардия, когото Лорн не познаваше, но вече го бе виждал в Ориал да придружава принца-кардинал Жал, го отведе в оръжейната зала.

Алдеран I беше сам, седнал в кресло, сложено на подиум като трон — сред рафтове с оръжия: мечове, секири, боздугани и различни алебарди, покриващи стените. Параван, разположен грижливо пред един прозорец, спускаше плътна сянка върху главата му, увенчана с корона. Мракът разсичаше гърдите му по диагонал от рамото, така че само здравата му страна беше на светло. Лявата му ръка беше отпусната върху дръжката на Меча на кралете като върху бастун.

Лорн изчака вратата зад него да се затвори и пристъпи напред. Поздрави и се поклони.

— Вчера… — започна Върховният крал, гласът му беше по-дрезгав от обичайното. — Вчера, по време на битката… Ти чу камбаната, която биеше отбой за твоята гвардия, нали?

— Да.

— И реши да не ѝ обръщаш внимание.

— Не знаех от колко време бие. Помислих, че…

Кралят го прекъсна, като вдигна дясната си ръка, облечена в ръкавица.

— Без извинения — каза той. — Без увъртания. Ти реши да пренебрегнеш моята заповед. Да или не?

— Да.

— Друг на мое място можеше да реши да те осъди за предателство.

— Друг на мое място нямаше да спечели битката.

— Сякаш Ониксовата гвардия се е била сама вчера — иронично рече Върховният крал.

Лорн замълча.

Нямаше смисъл да спори. Кралят знаеше, че дължеше победата на Черните гвардейци и проблемът беше точно в това. Още когато беше съвсем млад и още само принц, Алдеран искаше да е единственият, който блести, докато слънцето огрява всички. И ако можеше да изтърпи да не е единственият, комуто се възхищават, държеше да е този, когото предпочитат.

— Дошъл си да си признаеш грешката открито?

— Дойдох да ти кажа, че заминавам.

— Заминаваш.

— За няколко дни.

— Какво ще правиш?

Лорн се поколеба, после рече:

— Имам син. Той се нуждае от мен.

Кралят се изсмя, смехът му беше кратък и болезнен.

— Ти? Син? И откога?

— Не знаех — призна Лорн. — Но той е в опасност.

Върховният крал го изгледа продължително.

— Не — каза той почти непринудено. — След три дни подновяваме бойните действия. Ирдел вече няма армия. Исрия ни е почти в ръцете. Имам нужда да си до мен. Имам нужда и от Ониксовата гвардия. Твоят… твоят син ще почака.

— Ониксовата гвардия остава. Теожен ще я командва. Аз заминавам сам.

— Казах „не“.

— Не съм дошъл да ти искам позвол…

— Не ми говори на „ти“! — избухна изведнъж Върховният крал и се изправи в креслото си. — Без значение дали сме насаме, или не, повече не ми говори на ти! Никога! Аз съм твой крал! Твой крал!

Този пристъп на ярост го изтощи. Седна отново, а вратата зад Лорн се отвори и влязоха разтревожени Сиви гвардейци и слуги. Лорн ги спря с поглед през рамо. После, докато Върховният крал все още трудно успяваше да си поеме въздух, се приближи до него и тихо, така че да го чуе само той, му каза:

— Не съм дошъл да ви искам позволение, сир. Дойдох да ви известя за заминаването си.

— Внимавай, Лорн. Може да се уморя от твоите безочия.

Лорн се наведе толкова близо до Върховния крал, че потъна в същия полумрак като него. И прошепна на ухото му:

— Ако не искаш да не ти се подчиня пред всички, не ми заповядвай да остана. Ониксовата гвардия ще ти служи предано в мое отсъствие. Само от теб зависи да заявиш, че си ме натоварил с поверителна мисия. Или по-добре нищо не казвай и остави хората да си говорят. А засега, довиждане.

След това Лорн направи няколко крачки назад, поклони се почтително, обърна се и излезе. Войниците и слугите се поколебаха за миг, но всички се отдръпнаха и му сториха път.

Сякаш изникнал от нищото, Одрик бутна вратата на оръжейната зала и остана сам със своя господар. В мрака Върховният крал мълчеше, но дишаше тежко, погледът му беше неподвижен, далечен и блестящ от ярост.

Одрик знаеше какво да очаква. Познаваше господаря си, бе го видял как се бе променил след изгарянията, които го мъчеха, но най-вече го караха да се мрази и презира сам. В този миг Върховният крал беснееше от безсилие, разкъсван между огромното желание да се откаже от Лорн и неговите недомлъвки или да накаже героя от войната в Исрия и победител в битката при Дарлат. Лорн го беше предизвикал, беше го поставил пред свършен факт. Алдеран мразеше това.

Макар да подозираше, че Лорн беше причината, Одрик не знаеше какво точно бе вбесило краля. Затова пък нямаше никакво съмнение, че първият срещнат щеше да понесе последиците от гнева му. Така че той се помъчи да не вдига почти никакъв шум, докато приготви лекарството, което господарят му трябваше да вземе в този час на сутринта. Когато сместа бе готова, той смирено се приближи и като се поклони, я подаде на краля.

— Господарю. Лекарството ви?

С рязко движение с опакото на ръката Върховният крал запрати чашата в стената. Одрик отстъпи и се сви от страх да не го удари, но кралят отново бе седнал неподвижно и с треперещ от гняв глас каза:

— Извикай капитана на кралската гвардия. Искам Лорн да бъде арестуван.

Лорн се боеше, че в крайна сметка Върховният крал може да се реши и да заповяда да го арестуват, затова се върна в галоп в лагера на кралските войски. Скочи от седлото, още преди конят да спре, и се втурна в палатката си, където намери Нае и граф Д’Аргор.

— Успяхте ли да направите необходимото? — обърна се той към Теожен.

— Да, рицарю. Най-добрият ми змей е готов. Обаче…

— Отлично. Графе, поверявам ви командването на Ониксовата гвардия — Лорн се обърна към Нае. — Майрин?

Нае посочи с брадичка към завесата в мига, в който тя се разтвори и Майрин излезе от стаята. Лорн и Майрин размениха дълъг поглед. Бледа и с изопнати черти, тя беше облякла дрехите, които Нае ѝ беше оставила. Двете млади жени бяха еднакви на ръст, но Нае беше по-набита и по-яка от вещицата. Панталоните и сакото ѝ бяха доста широки, което я правеше да изглежда по-крехка, отколкото беше.

— Оставете ни — каза Лорн.

Теожен и Нае излязоха.

— Имам много малко време — заяви Лорн.

— Заминаваш ли?

— Защо не ми каза, че имам син?

— Това интересуваше ли те?

— Може би си се съмнявала дали е от мен…

— Не. Знаех го.

— Тогава защо?

— Защото още в деня, когато се роди, разбрах, че това дете е в опасност.

— Не си се излъгала — Лорн се зае да събере някои неща, които хвърли набързо в една кожена торба. — Ще се върна сигурно след няколко дни — каза той. — През това време ще е най-добре да не се показваш много-много.

Тя разтревожено пристъпи към него.

— Къде отиваш?

— Да намеря нашия син.

— Знаеш къде е? — учуди се тя, а гласът ѝ беше изпълнен с надежда.

— Зная кой ти го е взел и ще ти го върна.

— Идвам с тебе.

— Не.

Тя го сграбчи за ръката.

— Идвам с тебе! Това е моят син!

Той се отскубна от нея с едно движение на рамото.

— Нашият син — уточни Лорн. После завърза ремъците на торбата. — Ти нямаш сили. Ще се справя по-добре сам. Ти си почивай.

Той тръгна към изхода, но Майрин застана на пътя му — студена и решителна.

— Знаеш ли какво преживях, за да те намеря? За да дойда дотук? Това, че съм майка на сина ти, не ме прави робиня. Никога не съм се подчинявала на никой мъж. Това никога няма да стане. Нито на теб, нито на когото и да било друг. Идвам.

Лорн се поколеба.

Искаше да ѝ отговори, но тогава в палатката влезе Логан и каза:

— Извинете ме, капитане. Но насам се приближават въоръжени Сиви гвардейци. Идват за вас.

Вече можеше да се чуе отчетливият шум на приближаващ се отряд.

— Заеми се с тях! — каза му Логан. — Но без насилие!

— Разбрано.

Лорн кимна за довиждане на своя телохранител, после хвана Майрин за ръката и я дръпна в дъното на палатката, където изряза отвор с камата си.

— Напълно ли си сигурна? — попита той.

Майрин не го удостои с честта да му отговори и мина първа.

Малко след това един аргорски змей напусна кралския лагер, като размахваше широко криле и отнасяше Лорн и Майрин на гърба си.

Увенчаните планини

— Ще отидеш в Увенчаните планини. И там ще влезеш в последното жилище на Ейлазий.

— Никой не знае къде е то.

— При прохода на Мъдреца ще намериш човек, който знае и те чака. Когато изпълниш възложената ти задача, твоят син ще ти бъде върнат.

Лорн се събуди до огъня, който двамата с Майрин бяха запалили. Колко ли време беше спал, изтощен от дългите часове, през които държеше юздите на летящия змей? Край него хребетите на Увенчаните планини се очертаваха на нощното небе като ресни, а Голямата мъглявина никога не бе изглеждала толкова близка и ясна. Планинският въздух беше чист и прохладен. Огънят гореше пред една просторна пещера, в която Лорн и Майрин смятаха да прекарат нощта и където едно изтощено животно, полегнало настрани, вече спеше.

Майрин я нямаше.

Лорн стана и започна да се оглежда за нея и тъкмо когато щеше да я повика, тя се появи спокойно иззад една скала.

— Ходих да набера билки. Тук има същите като в Аргор.

Увенчаните планини ограждаха Исрия от юг. По-малко от ден бе достатъчен, за да стигнат от Сталерн до тях, яхнали змей. За миг Лорн се бе побоял, че Върховният крал може да изпрати змейници да ги преследват, но нищо такова не бе станало — или поне те не бяха видели никого. Лорн обаче предпазливо бе решил да спрат за почивка чак вечерта.

Във вдлъбнатината на един камък Майрин стриваше билките и плодовете, които бе събрала. Лорн я наблюдаваше какво прави. Откакто бяха тръгнали, бяха говорили много малко — оглушителният вятър, който брулеше лицата им, правеше всякакъв разговор невъзможен.

— Разкажи ми за него — каза Лорн.

Тя не реагира на въпроса, остана съсредоточена в работата си. Дали изобщо беше чула Лорн?

След известно време каза:

— Казва се Каел. На шест месеца е. Е, сега вече на малко повече — работата ѝ помагаше да може да говори за детето, което бяха изтръгнали от нея. Потънала в заниманието си, успяваше да понесе по-леко тревогата, която разяждаше стомаха ѝ, отнемаше ѝ съня и желанието за храна. — Як е. Много е буден. Има същите очи като теб. Едно синьо. Едно сиво.

— Каел… — повтори Лорн на себе си.

— Означава „принц“.

— На какъв език?

— На един забравен език. Красив и силен език. Също като него.

— Ти ми каза, че още с раждането му си разбрала, че е в опасност. Защо?

— Защото виждам отвъд нещата и разбирам знаците.

— Какви знаци?

Тя замълча, продължаваше внимателно да стрива билките. После попита:

— Кои бяха жреците, които ми го взеха?

— Пазителите на мавзолея на Ерклант I, струва ми се.

— Познаваш ли ги?

— Да.

— За да стигнат до теб, затова ли взеха Каел?

— Да. За да ме принудят да се подчиня на господаря им. С… съжалявам.

Майрин спря, остана неподвижна, без да вдига очи от кашата, в която се бяха превърнали стритите билки и плодове; в ръката си държеше камъка, с който ги бе смачкала.

— А ти това ли правиш? — попита тя. — Подчиняваш се на господаря им?

Лорн разбра смисъла на въпроса ѝ.

— Да, подчинявам се. Няма да направя нищо, което да ви застраши — Каел и теб.

Тя продължи работата си все така със сведени очи.

— Не се тревожи за мен. През целия си живот никога не съм разчитала на хората… Тези жреци — кой е господарят им?

— Не мога да ти кажа.

— Не заслужавам ли да зная?

— Не е това.

От дисагите, които Логан беше приготвил по молба на Лорн, Майрин извади една дървена чаша, лъжица и мях с вода. После попита:

— Тоя господар какво иска да направиш?

— Не знам точно. Трябва да отида в гробницата на Ейлазий. Някой ме чака на прохода на Мъдреца, за да ми каже повече.

Младата дори не трепна при името Ейлазий.

Сипа кашата от билки и плодове в чашата, наля вода и като разбърка сместа, рече:

— Този Ейлазий същият ли е, за когото си мисля?

Лорн кимна.

Като ставаше въпрос за Ейлазий, историята и легендата се сливаха. Този маг бе живял в края на времето на Мрака. Знаеше се, че е бил приятел и съветник на Ерклант I — първия Върховен крал, — комуто помогнал да победи войските на Драконите от Ада, да постави основите на своето кралство и да победи Дракона на разрушението. Без Ейлазий Върховното кралство никога нямало да стане това, което беше сега. Може би дори нямаше да съществува.

Майрин подаде чашата на Лорн.

— Пий — каза тя. — Но само половината.

Той я погледна и повдигна въпросително едната си вежда.

— Защо само половината?

— Защото другата е за мен. Искаш ли аз да пия първа?

Лорн вдигна рамене и изпи своята половина.

— Това ще ни подейства добре — каза тя. — Ще ни върне силите. А твоите рани ще заздравеят по-бързо. Всъщност я ми ги покажи.

Тя взе чашата и я допи, после прегледа ръката и бедрото на Лорн. Това, което видя, не я разтревожи. Намаза върху раните каквото беше останало от сместа във вдлъбнатината на камъка.

— А Тъмнината? — попита тя.

— Напредва. Но бавно.

— Искаш ли да погледна?

— Не тази вечер.

— Както искаш — каза тя и превърза раните му. — Но имам право да зная — и понеже Лорн я гледаше неразбиращо, уточни. — Кой е господарят на жреците? Кой ми взе сина? — той се поколеба. — Моля те, Лорн. Ако искам да мога да ти помогна да намерим Каел, трябва да зная.

Лорн въздъхна.

— Серкарн — рече той.

— Д… Драконът?

— Да.

— Но той е мъртъв! Убит от Ейлазий и…

— Не. Не е.

Той ѝ разказа всичко.

На следващата утрин двамата отново поеха на път. Този път не летяха високо, за да избягнат най-силните въздушни течения и да пестят силите на змея, така че следваха отблизо планинските долини и накрая стигнаха до прохода на Мъдреца. Там, след като направиха няколко кръга във въздуха, за да огледат добре мястото, кацнаха до каменни развалини, на тревиста полянка, осеяна с бели камъни. Лорн слезе пръв от змея, огледа внимателно околността, ослуша се и когато се увери, че няма опасност, помогна на Майрин да слезе.

— Стой тук — каза той. — Ще огледам наоколо.

Тя кимна.

С меч в ръка Лорн влезе в развалините, които бяха наполовина хлътнали в земята. След като се убеди, че са пусти, той тъкмо излизаше, когато чу, че Майрин го вика, гласът ѝ беше спокоен.

— Лорн!

Той тръгна към нея и видя мъж, който спокойно се приближаваше към тях по една пътека. Носеше сиво расо и се подпираше на тояга. Обръснатата му глава беше покрита с ритуални татуировки. Беше жрец от мавзолея на Ерклант I. И макар Лорн да не можеше да направи разлика между него и който и да било друг подобен жрец, Майрин позна един от онези, който ѝ бяха взели сина в развалините на Ириас.

Лорн отиде до Майрин. С поглед, вперен в жреца, тя беше насочила към него кинжала си, като здраво го държеше с две ръце. Леко трепереше. Очите ѝ блестяха от омраза.

— Всичко е наред — прошепна Лорн.

Тя не отвърна.

Жрецът се приближи и застана невъзмутимо пред тях. Изглеждаше напълно безразличен към кинжала, с който Майрин го заплашваше. Но Лорн натисна надолу ръцете на младата жена и я накара да свали оръжието.

— Трябва да ме последвате — каза жрецът с равен глас. — Само вие. Тя остава.

Майрин понечи да възрази, но Лорн я изпревари.

— Тя идва — каза той.

Жрецът го изгледа така, сякаш Лорн говореше чужд език, който внимателно трябваше да си преведе.

— Тя остава — повтори той.

— Ако тя остане, и аз оставам.

— Къде е моят син? — попита Майрин, но не получи отговор. — Отговори ми, мръснико! Къде си го отвел?

— Добре — каза жрецът. — Трябва да ме последвате.

— В гробницата на Ейлазий? — попита Лорн. — Какво ще правим там?

Жрецът се обърна и се отдалечи.

Смутен, Лорн погледна към Майрин.

— Другите, в Уриас, бяха също като него — обясни тя полугласно. — Сякаш лишени от емоции. Празни. А ти видя ли му краката?

Жрецът вървеше бос, но на прасците му още стояха завързани каишките на сандали. Разкървавените му крака със засъхнала по тях натрупана мръсотия, разранени от камъните по пътеката, оставяха червени дири. Сигурно всяка крачка, която правеше, беше цяло мъчение, но той като че ли не страдаше.

— Да вървим — рече Лорн. — Ще видим къде ни води.

Жрецът не ги беше изчакал. Така че те трябваше да побързат, за да го настигнат, като Лорн теглеше змея за юздата.

След прохода се спуснаха в една пуста, дива долина и три дни вървяха през гори и долчинки, без жрецът да пророни и дума. Вечер той спираше, забиваше тоягата си, сядаше кръстато на земята с широко отворени очи, но напълно отсъстващ дух и оставаше неподвижен до следващото утро. Дали спеше? На зазоряване се изправяше, вземаше тоягата си и — независимо дали те го следваха, или не — тръгваше отново. Сякаш не чуваше, когато му говореха. Не пиеше, не ядеше, вървеше все с една и съща равномерна стъпка. Напомняше на Лорн ония автомати, които изработваха вестфалдските майстори-часовникари. Вървенето подире му беше изтощително и в края на деня Майрин се решаваше да яхне змея. Няма нищо по-непохватно от змей, ходещ по земята, и това правеше ездата още по-тежка. Но тъй като Майрин още не се бе възстановила от мъките, които бе претърпяла, докато намери Лорн, нямаше избор. Изтощена, заспиваща, тя се оставяше на ритъма, с който влечугото ходеше, и се поклащаше напред-назад, а Лорн вървеше до нея от страх тя да не падне.

Най-сетне, в края на една гора, обградена от високи скали, през която бяха минали, следвайки останките на стар павиран път, те стигнаха до началото на една гърловина, чиито скалисти стени бяха обрасли с растения. Виждаше се, че това бяха много стари развалини, сред които през вековете бяха поникнали дървета.

Свечеряваше се.

Жрецът спря и заби тоягата си.

— Тук е — каза той.

Седна, кръстоса изранените си крака със забити в тях трънчета и повече не помръдна.

Лорн помогна на Майрин да слезе от змея. Завърза влечугото за един дънер, после двамата се заеха да разгледат входа на гърловината.

— Първите му думи от прохода на Мъдреца — рече Майрин, като посочи с глава към жреца.

— Това трябва да значи, че сме стигнали — отвърна Лорн. — Мисля, че гробницата на Ейлазий е насам.

Нощната тъмнина вече бе обгърнала гърловината. Лорн усети, че печатът на Тъмнината започва да го сърби и забеляза, че и Майрин вдигна ръка зад ухото си, под косата.

— И ти ли? — попита той.

— Да. Но това не е Тъмнината. Нещо друго е.

Лорн имаше същото предчувствие.

— Много скоро ще разберем какво е — каза той.

Отиде да събере дърва и двамата се настаниха, за да прекарат нощта, без да обръщат внимание на жреца, който — все така седнал кръстато и с втренчен пред себе си поглед — вече не дишаше.

Тази нощ Лорн отново сънува.

Серкарн дойде при него там, където двамата с Майрин лагеруваха, на входа на гърловината, от която се носеше гъста мъгла. Майрин спеше. Жрецът изглеждаше като статуя. Завързан за дънера, змеят стоеше кротко.

— Ти стигна — каза Драконът на разрушението. — Гробницата на Ейлазий е в тази гърловина.

— А когато я намеря?

— Ще я отвориш, ще вземеш черепа, който се намира в нея, и ще ми го донесеш.

— Черепа на Ейлазий.

— Да.

— Защо?

— Защото искам да го сториш — отвърна Серкарн.

— Какво ще правиш с него? — настоя Лорн.

— Подчинявай се. Първо черепът. После детето.

От гърловината се надигнаха бели, тромави мъгли, прошарени в сиво. Под светлините на Голямата мъглявина над тях се стелеше блед ореол, те се понесоха над земята и се увиха около спящите Лорн и Майрин.

Не бяха нито от Сянка, нито от Тъмнина.

Бяха от Забрава.

Ейлазий

Лорн се събужда от слънчевите лъчи, които минават през кристалните стъкла на прозореца и галят лицето му. Прозява се и се протяга, отпочинал е. Леглото е дълбоко и меко. Стаята е уютна и приятна. Тук сякаш времето не тече. Въздухът е свеж и ухаен. Лорн става.

Докато Лорн се мие, огледалото, закачено на стената над умивалника, показва отражението му. Той е гладко обръснат. Косата му е подстригана късо. Водата се стича по широките му рамене и по гърба му. Без да знае защо, той разглежда и докосва здравия си хълбок. Няма нито белег по ръцете и по мускулестото му тяло. Той гледа опакото на лявата си ръка, сплита пръсти и ги изпуква, после отново се протяга.

Лорн обува нови панталони, бяла риза и изгладено сако, което оставя разкопчано. Сяда на леглото, за да обуе лъснати до блясък ботуши, изправя се и удря с пета, за да се намести кракът му хубаво. Чувства се в отлична форма. Гладен е.

Излиза от стаята, поема по един коридор, влиза в светла, огряна от слънцето зала, от чийто балкон се вижда покрит двор и — над червените керемиди на покривите на красивия му дом — покритите със сняг високи хребети на Увенчаните планини. В тишината на двора ромоли фонтан. На небето прелитат игриви птици. Те се спускат и кълват от ръката на Ейлазий.

Магът е застанал на балкона.

Облечен е в тъмносиня роба, носи шапка от червена кожа, която прилепва плътно към плешивата му глава. Чува Лорн, обръща се и се усмихва, като си изтупва ръцете от последните трохички, които птиците не са успели да изкълват. Бялата му брада е къса и добре пригладена. С приятелски поглед пита рицаря дали е прекарал спокойно нощта. Лорн отговаря, че е спал непробудно. Пропуска да добави, че от цяла вечност не е спал толкова хубаво, но споменът за някогашните му кошмари изведнъж изчезва — като мимолетно ухание, отнесено от полъх на вятър.

Ейлазий посочва маса, отрупана с ястия. Предлага на рицаря, който сигурно е гладен, да седне. Двамата мъже сядат край масата и докато се хранят — а в това време край тях минават призраци, заети с ежедневните си задължения в дома, — спокойно разговарят: за Войната на Мрака, за началото на царуването на Ерклант I и за първата Ониксова гвардия. Заситен, Лорн споделя, че с удоволствие би живял сред тези стени. Ейлазий му отвръща, че това е най-голямото му желание и че тук рицарят е у дома си. Да остане колкото желае, освен ако не се налага да отиде другаде. Лорн се колебае, но не, доколкото му е известно, никой и никъде другаде не го чака.

Изведнъж остра болка пронизва главата му.

— Лорн!

Лицето му се сгърчва, той опира лакти на масата и разтрива слепоочията си с пръсти. Ейлазий е разтревожен. Лорн казва, че не знае какво му се случва. Всичко е било много хубаво до тази внезапна болка.

— Лорн!

Магът се суети. От едно седефено шишенце налива в една чаша някаква млечна течност, в която плуват сиви нишки. Дава на Лорн да пие, като му обещава, че болката бързо ще бъде облекчена.

Лорн пие. Болката изчезва.

— Лорн…

Лорн седи слаб и объркан. Ейлазий му помага да се изправи. Отвежда го в библиотеката и го слага да легне на една кожена пейка. Смята, че рицарят е надценил силите си: въпреки добрия си вид, още не се е възстановил от огромните изтощения в живота си.

Лорн заспива и когато се събужда, вече е вечер. През прозореца нахлуват червеникавозлатистите светлини на залеза и заливат голямата, притихнала къща и нейната градина, където Лорн вижда Ейлазий. Отива при него. Магът стои пред саркофаг от бял камък. Тъй като Лорн се колебае, Ейлазий го приканва да се приближи, като го уверява, че не го притеснява. Напротив, всяка компания му е приятна. Рицарят по-добре ли се чувства? Лорн признава, че все още е леко уморен.

Двамата остават смълчани. Нощта се спуска. После Ейлазий казва, че нищо не знае за Серкарн и за тайните на измъчената му душа. Той се е бил с него и го е победил, прибягвайки до всички средства на своята магия. Никой не го познава като него. Уверява Лорн, че Драконът на разрушението иска само едно: да си отмъсти на рода, на който е бил принуден да се покори — на рода на Върховните крале. Впрочем, тъй като няма законен крал на Трона от абанос и оникс, мощта на Серкарн расте. Той все още не може да се освободи от физическите вериги, в които е окован, но преградите, които някога магът е издигнал, за да държи затворен духа му, се разхлабват. Лорн разбира. Ето как жреците са попаднали под властта на дракона и защо му се подчиняват. Магът кима в потвърждение, а гласът му отеква странно: „Достатъчен е обаче само един зов, за да може Серкарн да хвърли над света собствения си призрак от Тъмнина. Този зов ще дойде от вас, рицарю.“ Накрая Ейлазий предупреждава Лорн: Драконът на разрушението сигурно ще се опита да го накара да понесе това, което е наложил на жреците. Да внимава и да не се доверява.

Лорн иска да отговори, но болката се връща — още по-силна и жестока, остра. Той пада на земята и стенейки, се свива на кълбо, като държи главата си с ръце.

— Лорн! Лорн!

От ръкава си Ейлазий вади седефено шишенце. Навежда се, повдига главата на Лорн, опитва се да облекчи болката му с думи, иска да му даде да пие от шишенцето. Но болката става още по-силна. Лорн се отскубва от ръцете на мага и се търкаля по земята. Едва се сдържа да не крещи. Обръща се по корем и хълца. Някак успява да застане на колене. Гърдите му се повдигат от конвулсии. Повръща. На няколко пъти изхрачва млечнобяла течност, прошарена със сиво — същата като онази, която магът му даде да изпие след първата криза. Лорн се навежда напред, главата го носи, опира се на протегнатите си ръце. Пак повръща. Същата белезникава, гъста маса. Ейлазий стои прав, встрани. И докато Лорн се чисти, той постепенно се стопява. Около двамата мъже изчезват алеите, посипани с едър пясък и покрити с трева, зидовете се срутват, стените се превръщат в храсталаци и диви горички, израстват огромни дървета, къщата е развалина, обрасла в бръшлян. За няколко удара на сърцето изминават хиляди дни и хиляди нощи.

— ЛОРН!

Лорн се свести, лежеше на килим от трева.

Когато отвори очи, те приличаха на две топчета обсидиан, но след едно примигване си върнаха нормалния цвят и той седна. Страшно главоболие замъгляваше погледа му. Майрин беше клекнала до него. Намираха се в дъното на гърловината в Увенчаните планини, където ги бе довел жрецът. Под надвисналите клони на столетни дървета ги заобикаляха обвити в мъгла развалини, обрасли в бурени. Беше тъмно. Над тях блестяха съзвездията на Голямата мъглявина.

Лорн почувства, че отново му се гади, наведе се настрана и изплю още малко бяла жлъч. Избърса си устата с опакото на ръката и погледна Майрин.

— Изплаши ме — каза тя.

— Какво стана?

— Ти ми кажи! Когато се събудих, се беше съмнало. Теб те нямаше, а жрецът беше мъртъв. Аз…

— Мъртъв?

— Да. Мъртъв. Мисля, че от изтощение.

— Или защото е престанал да бъде полезен — прошепна Лорн на себе си, като си помисли за Серкарн.

Майрин не го чу и продължи да разказва:

— Намерих те тук. Лежеше в несвяст. Безжизнен. Беше потънал в мъгла от Забрава, която минаваше през устата и ноздрите ти. Очите ти бяха широко отворени. Бяха изцъклени като на мъртвец.

Три ужасни стихии продължаваха да съществуват след Войната на Мрака: Тъмнината, Сянката и Забравата. Разяждащата Тъмнина се срещаше най-често, тя най-охотно се издигаше от недрата на света. Забравата беше най-рядка и най-непозната — може би защото човек не можеше да се доближи до нея, без да се изгуби.

— Никога не бях виждала Забрава — призна вещицата. — Направих каквото можах.

— Зная.

— Чуваше ли ме?

— Може да се каже. Аз бях… далеч.

— Тъмнината в теб ти спаси живота — каза Майрин. — Тя те предпази. И продължава да го прави.

Лорн се огледа наоколо.

Плътна бяла мъгла, пронизана от сиви нишки, ги обгръщаше: изглеждаше недоверчива и постоянно дебнеща. Издигаше се, спускаше се, задържаше се до средата на глезените, увиваше се около стволовете на дърветата, катереше се по ниските руини.

— Те са имали по-малко късмет — добави Майрин.

Тук-там сред мъглата се виждаха трупове. Позите им бяха спокойни и човек можеше да си помисли, че спят. Но бузите им бяха хлътнали, очите им — широко отворени, а кожата им се бе сбръчкала като пергамент. В разтворените им усти се виждаха оголените им зъби. Ръцете и краката им бяха изключително слаби. Изглеждаха като мумифицирани. По облеклото им Лорн позна, че това бяха жреци от мавзолея на Ерклант I.

— Понеже те не са успели, Серкарн е решил да повика теб — досети се Майрин. — Можеш ли да вървиш?

— Ще се справя.

Тя помогна на Лорн да се изправи и в този миг мъглата като че ли се отдръпна. Лорн си пое дълбоко въздух няколко пъти и почувства, че главоболието му намалява, а силите му се връщат.

— Да вървим — каза Майрин. — Не ми харесва това място.

— Трябва да свърша още нещо — каза Лорн.

Извади меча си и докато валмата мъгла се отдръпваха пред него, внимателно започна да разглежда руините на светлината на Голямата мъглявина. Стиснала кинжала си, Майрин вървеше след него и докато се взираше напрегнато в сенките, слушаше разказа му за това, което бе преживял, докато бе във властта на Забравата. Лорн познаваше мястото и се движеше уверено сред останките от дома на Ейлазий. Замълча, когато намериха гробницата, пред която двамата с мага бяха разговаряли. Постройката беше обрасла в пълзящи растения и се беше наклонила, повдигната от едната страна от корените на дърво. Стените ѝ бяха осеяни с пукнатини, а металната ѝ врата, макар и здрава, беше открехната.

Наложи се Лорн да я натисне с рамо, за да я отвори.

Вътре белият саркофаг на Ейлазий беше замърсен от вековния прах, който покриваше всичко. Легнала статуя, отличаваща се със съвършен реализъм, изобразяваше мага точно такъв, какъвто Лорн го бе видял — същата фигура, същата възраст, същите дрехи. Ръцете, кръстосани на гърдите, изглеждаха така, сякаш са били изваяни, за да обгръщат предмет, който липсваше.

След кратко колебание Лорн се наведе и се приготви да бутне капака, увенчан с руни, когато Майрин го спря.

— Чакай.

В дъното на гробницата имаше ниша, а в тази ниша — каменно ковчеже, което едва се виждаше под дебелите слоеве прах. Вещицата отвори ковчежето и извади от него мощехранилница от стъкло и аркан, която подаде на Лорн: вътре имаше гол череп с цвят на слонова кост, чието чело беше украсено с пентакъл, издълбан в костта, а празните орбити сякаш гледаха към вечността на едно бездушно небитие.

Мавзолеят на Ерклант I

Яхнали якия си аргорски змей, Лорн и Майрин напуснаха Увенчаните планини и прелетяха над цяла Исрия, за да стигнат до Закрилящите. От долина до проход, от проход до долина, те стигнаха до един пресушен дол, брулен от сухи, резки пристъпи на вятър, които вдигаха вихрушки от прах. Оттук насетне полетяха ниско, като следваха пътя, по който поклонниците отиваха в мавзолея на Ерклант I. Близостта на войната не беше прекратила поклонническите пътувания. Мъже и жени, деца и старци, монаси и скитници, луди и покаяници продължаваха да идват от Върховното кралство и от другаде, за да се молят над гроба на първия Върховен крал и понякога да отседнат в лагера от палатки и бараки пред храма — крайна цел на пътуването им. Някои повече не си тръгваха. Други се раждаха и умираха на това място, в непосредствена близост до легендарния монарх. Преди пет века, когато още царуваше само над кралството Лангър, той бе успял да обедини човешките армии и благодарение на саможертвата на Дракона-крал бе победил Драконите от Ада и техните легиони в Последната война на мрака. Бе коронован за крал, бе основал Върховното кралство чрез съюзи и завоевания, бе създал Ониксовата гвардия и — според Хрониките — бе убил Дракона на разрушението на същото това място, където по-късно бе пожелал да е гробницата му.

Храмът, който пазеше мавзолея, беше построен на няколко етажа, опрян на склона на планината. Лорн се приземи на първата тераса, където чакаха жреци в сиви раса, с татуирани бръснати глави и обредни жезли. Лорн и Майрин слязоха от змея, но само той пристъпи напред, като извади мощехранилницата от чантата си и я показа. Жреците останаха невъзмутими при вида на черепа на Ейлазий. Без да кажат дума, те поканиха Лорн и Майрин да ги последват, а двама неофити се заеха да се погрижат за змея. Лорн усещаше, че Майрин е някак особено напрегната. Обясни ѝ, че членовете на ордена, посветен на защитата и поддръжката на кралската гробница, дават обет за мълчание. Онзи, който ги бе завел в Увенчаните планини, е бил под умствения контрол на Серкарн и затова бе говорил толкова малко, макар и едва няколко думи.

Всичко бе готово за посрещането им.

Жреците ги отведоха в чисти, уютни покои, чийто балкон гледаше към градина. Там Майрин бе поверена на грижите на слугини, а Лорн бе отведен при Серкарн. И тъй като Майрин се разтревожи, че я разделят от него, той я прегърна и успокои: скоро щяха да бъдат заедно — тя, той и Каел.

Огромните врати се отвориха пред Лорн сред непрогледен мрак. Следвайки сянката си, безмерно разтегната пред него по покрития с плочи под, той влезе в утробата на планината и тръгна към каменния подиум с троновете, поставени един срещу друг, и светилниците край него, които изведнъж пламнаха. Креслото, което беше с гръб към вратите, беше празно. На другото, обърнато с лице към входа, седеше статуя, чийто смущаващ реализъм караше посетителя да си мисли, че първият Върховен крал сякаш бди над собствената си гробница и над паметника си от черен мрамор, прошарен с аркан, който се виждаше отзад.

Но пазителят на гробницата на Ерклант I беше съвършено друг.

Вратите се затвориха в същия миг, в който Лорн тръгна към големите светилници и заизкачва стъпалата, водещи към троновете. Той усещаше в тъмнината някакво смазващо, зло присъствие, много по-страховито от обикновено. Без да трепне, свали чантата си, която до този момент носеше преметната през гърди, сложи я на земята и извади от нея мощехранилницата с черепа на Ейлазий. После, като се обърна към мрака, размаха мощехранилницата с една ръка, както се показва и размахва като трофей главата на победен враг, и извика силно:

— Драконе, върни ми моя син!

Тежки вериги задрънчаха по каменните плочи. Чу се прегракнало, могъщо дихание. Две червени очи на влечуго се отвориха и Серкарн излезе от сянката. Бяха изминали месеци, откакто Лорн не беше виждал Дракона на разрушението — месеци, през които един Върховен крал беше умрял, а друг бе дошъл след него, като бе узурпирал титлата си. Призракът на Ейлазий бе потвърдил, че тъй като няма законен крал на Трона от абанос и оникс, мощта на Серкарн се е увеличила. Изправен пред злокобната аура на дракона, която сега бе десетократно по-силна, Лорн вече не се съмняваше, че е точно така.

— Донесох черепа на мага — каза той.

Серкарн приближи глава, от ноздрите му се носеше гаден дъх. Той завъртя главата си така, че да може да разгледа мощехранилницата от различни ъгли. Лорн не помръдна. Огнените очи на дракона пламтяха от злобна хитрост, сякаш подозираше някаква измама и предварително намираше повод да се радва.

— Успях там, където твоите жреци се провалиха — добави Лорн, без да трепне.

Серкарн продължи да мълчи и се вгледа внимателно в Лорн, както бе огледал черепа в мощехранилницата. После доволен дръпна главата си и попита:

— Той говори с теб, нали? Ейлазий?

Гласът отекна почти болезнено в ума на Лорн.

— Да, той говори с мен. Той или неговият призрак.

— Той е бил. Отвъд времето.

— Отвъд Забравата.

— Да, рицарю. Разбрал си… Сигурен съм, че те е предупредил да се пазиш от мен. Греша ли?

— Не, не грешиш.

— Какво ти каза?

— Нищо, което вече не знаех — нетърпеливо отвърна Лорн. — Ето черепът. Нали това искаше?

Драконът се направи, че не е чул. Следвайки нишката на собствената си мисъл, той каза:

— Ейлазий никога не е пропускал да злослови за мен. Чакай да позная… Посъветвал те е… Не. Настоявал е да не ми се доверяваш, да се пазиш от моите хитрости и от жестоката ми природа. Казал ти е, че съм способен единствено да лъжа и предавам. Казал ти е, че имам една-единствена цел. Да вредя. Да вредя на човешкия род. Но преди всичко да вредя на рода, на който бях подчинен: на рода на Върховните крале… — той отново подаде напред огромната си люспеста глава и като се обърна към черепа на Ейлазий, добави. — Правилно ли се досетих, стари мой приятелю? — и тогава драконът започна разговор, а Лорн така и не разбра той ли не можеше да го чуе, или разговорът беше само във въображението на Серкарн. — Може би да… Но ще признаеш, че ако няма нищо, на което да те научи… Мислиш ли? Да, но твърде късно. Твърде, твърде късно…

Драконът се извиси над Лорн.

— Мощехранилницата — каза той. — Сложи я на празния трон.

— Моят син, драконе. Върни ми го.

— Не се страхувай, той вече е при майка си.

— Как да ти повярвам?

— Нямаш избор. Сега сложи мощехранилницата.

Без да знае дали Драконът на разрушението му казва истината, Лорн се подчини. Сложи мощехранилницата и пред очите му призракът на Ейлазий се появи, седнал на трона, неподвижен, с поглед, вперен напред, и ръце върху бедрата — призрачна статуя срещу каменната статуя на Ерклант I.

— Ето ги най-накрая събрани заедно — каза Серкарн. — Приятели. Почти братя. Преди единият да предаде другия… Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Нали точно така ги наричат Хрониките, а? Нали точно така се е запазил споменът за тях? Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Единият наистина беше маг, така е. Но дали другият беше велик?

— Основал е Върховното кралство. И пет века по-късно кръвта му продължава да тече във вените на нашите крале.

— И в твоите — развеселено рече драконът.

— Създал е първата Ониксова гвардия.

— За да я разруши по-добре.

— Лъжеш.

— Защо да те лъжа? — Лорн не знаеше какво да отговори. — Ерклант никога нищо не е направил сам. Всичко, което успя да стори, беше благодарение на Ейлазий и благодарение на мен.

— На теб?

Серкарн се усмихна и очите му заблестяха като две пещи.

— Позволи ми да ти разкажа това, което Хрониките никога няма да кажат, рицарю. Двамата с Ерклант бяхме съюзници. В края на епохата на Мрака, тъй като времето на драконите свършваше, разбрах, че трябва да си намеря нови съюзници сред хората. Избрах крал Ерклант Лангърски, а той много бързо разбра какво можех да му донеса. Власт. Успехи. Богатства. Той прие предложението ми за съюз и Ейлазий стана гарант на нашата спогодба. Разбира се, Ерклант носеше короната и държеше скиптъра. Но аз основах Върховното кралство, рицарю. Дори създадох скъпата ти Черна гвардия…

— Лъжеш. Отново. Ти непрекъснато лъжеш!

— Виж.

Драконът на Разрушението се изправи и показа широките си гърди: между люспите му се виждаше инкрустиран оникс.

— Ониксът е моят камък — каза той. — Някога Ониксовата гвардия дори ми отдаваше култ. Ерклант направи всичко възможно това да бъде забравено след неговото предателство, но членовете на твоята гвардия се молеха на мен, рицарю. Призоваваха моето покровителство преди битка и ми благодаряха след победата.

Лорн си спомни параклиса, открит в Черната кула в Ориал. Той беше зазидан и последователно опустошаван, така че в крайна сметка беше невъзможно да се разбере на кой Божествен Дракон е бил посветен. Лорн често се бе питал какво е това загадъчно място, чиято крипта, освен всичко друго, беше обитавана от Тъмнината. Много пъти беше влизал в нея, но така и не успя да разгадае тайните ѝ. И сега, когато въпросите му бяха получили отговори, разкритията на дракона му се струваха още по-непоносими, защото разбираше, че са истина.

Въпреки това Лорн възрази:

— Ониксовата гвардия се е била с теб. И те е победила.

— Да. Тя се обърна срещу мен. Също като Ейлазий, чиито заклинания ме подчиниха чрез предателство. Също като Ерклант, когато реши, че повече не мога да му служа и че — може би — мога да му навредя.

— Той грешеше ли?

— Кой знае? След като един договор бъде сключен, е важно само едно: кой пръв ще го наруши? — Драконът се наведе и протегна глава, за да погледне Лорн в очите. — Родът на Върховните крале е предателски род. Очаквай този, който царува днес, да те предаде, както онзи, който царуваше тогава, предаде мен.

Погледът на дракона стана още по-пронизващ и Лорн се почувства така, сякаш всеки миг ще потъне в бездънен кладенец, в някакво уютно небитие. Но Ейлазий го беше предупредил. Беше му казал, че Серкарн ще се опита да го подчини на властта си, както бе направил с жреците от мавзолея.

— Твоят крал скоро ще те предаде — продължи Серкарн. — Твоят крал ще те предаде и тогава аз ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се зовът ти да стигне до мен и да пожелая да те чуя. Когато дойде този момент, ще си спомниш.

Лорн почувства как думите на дракона се запечатват като с нажежено желязо в ума му.

Когато дойде този момент, ще си спомниш.

После изгуби свяст.

Когато дойде този момент…

Лорн се събуди в някакво легло, главата го болеше толкова силно, че от болка изстена. Да отвори очи му струваше истинско усилие, закри си лицето с ръка и седна, неспособен да погледне към прозореца, през който влизаше приглушена светлина, но и тя беше прекалено силна за него. Виеше му се свят и му се стори, че отново преживява първите дни на свободата си, когато след вечния мрак на Далрот трябваше да си предпазва очите с тъмни стъкла. Докато си разтриваше слепоочията, той се опита да си припомни събитията от предишната вечер и забеляза, че не помни нищо след срещата си със Серкарн. Дали беше изгубил съзнание? Да, може би. Но за колко време? И как се беше озовал в това легло? Лорн започна да диша дълбоко. Чуваше се вятърът, който поклащаше копринените пердета. Никакъв друг шум не смущаваше покоя в стаята, освен далечна гълчава.

Когато реши, че има достатъчно сили, Лорн стана. Веднага му се зави свят и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Краката едва го държаха и той почака да премине замайването. После с несигурни стъпки отиде до прозореца и предпазливо дръпна едната завеса. Отначало слънцето го заслепи, после привикна към светлината му и различи хребетите на Закрилящите планини и безводната долина, в която се намираше мавзолеят на Ерклант I. Наведе се и видя палатковото селце на поклонниците, което се простираше от двете страни на единствения път и от което долиташе шумът на хилядите съществувания, протичащи сред песни и молитви. Значи Лорн не бе напуснал храма и по разположението на слънцето прецени, че е по средата на следобеда. Но кой ден? Наистина ли беше изминала само една нощ и една сутрин, откакто с Майрин дойдоха в храма? Прокара ръка по бузите си: няколкодневната брада, която ги покриваше, като че не беше покарала много от последния път, когато се бе погрижил…

Постепенно Лорн се почувства по-добре.

Видя, че дрехите му са сложени върху един сандък — чисти, изгладени и закърпени. Дори бяха почистили шлема му със забрало във формата на вълк и бяха смазали кожената му ризница с халки. Той се облече, предпочете да не слага шлема и ризницата, помисли да препаше меча си, но и от това се отказа: камата на пояса щеше да му е достатъчна. Когато излезе от стаята, позна покоите, в които бе оставил Майрин, преди да занесе черепа на Ейлазий на Дракона на разрушението. Бяха празни. Лорн ги обиколи, после излезе в сенчестата свежест на градината и там намери Майрин.

Седнала на одеяло, простряно на тревата, тя си играеше с едно бебе, което можеше да е само Каел, държеше двете му ръчички, като ги разтваряше, когато се навеждаше към него, и прибираше, когато се отдръпваше. Детето прихваше да се смее при всяко движение, развеселено от мимиките и звуците, които майка му правеше. И се смееше толкова силно, че често трябваше да го държи, когато, без да се страхува, политаше да падне. Майрин също се смееше — сияеща, забравила всичко.

Лорн застина на едно място.

Виждаше сина си за първи път и сърцето и душата му бяха обхванати от вихрушка от нови емоции. Ако в този миг го бе видял да се ражда, надали щеше да е по-развълнуван. Достатъчен бе един поглед, за да почувства едно дълбоко, вътрешно привличане, толкова силно, почти болезнено. Той имаше син и едва сега разбираше, че в него кипи смесица от чиста радост, смайване и объркване. Защото пред него се разкриваше нещо съвършено непознато. Светът се бе променил в един дъх, в един смях, в един блясък за живот. И докато дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това, което вече го свързваше със сина му, щеше да е завинаги, в същото време бе обзет от силно желание да избяга.

Забелязвайки Лорн, Каел стана сериозен.

Майрин се обърна, видя Лорн и побърза да се изправи, като взе детето на ръце и го притисна към себе си, сякаш да го предпази. Напрегнато гледаше как Лорн бавно се приближава. Той виждаше само своя син, който го наблюдаваше и изглеждаше заинтригуван от този висок мъж в черно, който не казваше дума. Минаха няколко секунди, които се сториха на Майрин цяла вечност, преди Лорн да я попита:

— М… може ли да го подържа?

Тя се усмихна с облекчение.

— Разбира се — каза тя и подаде бебето на Лорн.

Детето с желание мина в ръцете на баща си. Както беше казала Майрин, двамата имаха еднакви очи: едното синьо, а другото сиво.

— Не съм сигурен как да го държа — призна Лорн.

Никога не се бе чувствал толкова тромав и непохватен.

— Ще се научиш — каза Майрин. — И аз в началото го изпуснах два-три пъти.

Тъй като умът му беше другаде, Лорн не реагира веднага:

— А? Какво?

— Шегувам се! Придържай му главата и всичко ще е наред.

Шегата не развесели Лорн. И тъй като му се струваше, че Каел се намира твърде далеч от земята, когато е в неговите ръце, той седна на една каменна пейка до фонтана. Шумът на водата веднага прикова вниманието на бебето. Детето се извиваше, за да види, затова Лорн предпочете да го върне на майка му, която бе седнала до него.

— Той е… силен — каза той.

— Много.

— Добре ли е?

— Да. Мисля, че добре са се грижили за него.

— Жреците кога ти го върнаха?

— Снощи. Малко след като ти тръгна.

— Серкарн си удържа на думата — каза Лорн на себе си.

— Съмняваше ли се?

— Надявах се.

Лорн заговори тихо, сякаш Каел можеше да го разбере, и призна на Майрин, че макар нищо да не ѝ бе казал, до последно се бе страхувал Драконът на разрушението да не го измами. За щастие, всичко бе минало добре.

— Но можеш да си сигурна, че ако Серкарн удържа на думата си, това не е нито от доброта, нито от почтеност — заключи Лорн. — А защото иска да спечели нещо — сега или по-нататък.

— Нещо?

— Сигурно си мисли, че още мога да съм му полезен — предположи Лорн.

Майрин кимна, изражението ѝ бе сериозно. Каел заспиваше на ръцете ѝ и тя нежно се усмихна и погали с върха на пръстите си спокойното личице.

— Утре тръгвам — каза тя. — Сама, с Каел. Трябва да го скрия, да го предпазя.

— Не мисля, че Серкарн ще продължи да преследва теб — възрази Лорн. — Нито Каел.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но…

— Всъщност аз не се страхувам от него. Е, не само от него.

— Вече беше избягала от Аргор, когато жреците на Серкарн ти взеха Каел. И не от тях се мъчеше да се измъкнеш.

— Не.

— От кого тогава? — и понеже Майрин не отговори, Лорн настоя. — Който и да е той, ще те пазя. Ще ви пазя — теб и Каел. Заклевам се! Но трябва да ми имаш доверие.

— Имам ти доверие, Лорн.

Тя продължаваше да стои наведена над детето, което спеше в ръцете ѝ със стиснати юмручета и леко отворена уста.

— Тогава ми кажи — рече Лорн.

Майрин вдигна глава, усмихна се на Лорн и посочи с глава зад рамото му, към някого, който стоеше зад него.

— По-скоро него трябва да изслушаш — каза тя.

Лорн се извърна и видя силует с качулка — беше един бял драк с тюркоазени очи, когото веднага позна.

— Скерен.

— Добър ден, рицарю.

Лорн не можеше да си обясни как така не бе могъл да чуе, че Пратеникът на Пазителите се приближава. Инстинктивно се изправи и застана между драка и Майрин. Огледа се наоколо, но не видя никого другиго в градината.

— Не сте тук заради мен — каза Лорн.

— Не само.

— Какво искате от моя син?

— Нищо. Исках да го видя и го видях.

Лорн се намръщи недоверчиво.

— Кога го видяхте?

— Тази сутрин, когато пристигнах.

— Защо?

Вместо да му отговори, Скерен се обърна към Майрин:

— Покажете му — каза той.

— Какво да ми покаже — нетърпеливо рече Лорн, като се обърна към вещицата.

Тя спокойно вдигна дрешките на детето и, без да го събуди, оголи коремчето му до гърдите. Лорн се наведе и видя каменен печат върху слънчевия сплит на сина си — печат, подобен на този, който имаше той самият на опаката страна на лявата си ръка, но руната беше различна.

— Това е белегът на Мага — обясни Скерен. — Никой друг не го е носил от пет века насам.

Лорн се изправи, а Майрин оправи дрешките на Каел.

— Какво означава това? — попита той.

Скерен искаше да отговори, но Майрин го изпревари.

— По-добре да сложа Каел да спи — каза тя и стана. — Вие си поговорете. Изяснете се. Но ви заклевам — не намесвайте моя син във вашите интриги.

Тя тръгна бавно, без да се обръща, като остави Лорн и Скерен сред тишина, която се проточи. Смутен, разтревожен, Лорн не знаеше какво да мисли. Обзе го страх — неоснователен, но вледеняващ, — че повече няма да види сина си.

— Да повървим малко, искате ли? — предложи Пратеникът.

Двамата тръгнаха бавно из градината, пясъкът проскърцваше под краката им.

— Говорете, Скерен. Но без загадки. Кажете ми защо моят син представлява интерес за вас и ми го кажете ясно.

— Ще се опитам… — дракът се замисли, после обясни. — Белегът, който Каел носи, е белег за велика съдба. Много рядък. Дори изключителен. Но не е единствен. И друг вече го е носил.

— Кой? — попита Лорн.

Беше сигурен, че знае отговора и не грешеше.

— Ейлазий Магът — каза Скерен.

— Но Ейлазий го е носил на челото си.

— Да! Но откъде можете Вие да го…?

— Няма значение.

Макар че това го заинтригува, дракът не настоя повече. Задоволи се само да погледне под очи към Лорн и закача той да заговори отново.

— Моят син носи белега на мъжа, предал и затворил Серкарн — каза Лорн след кратко мълчание. — И пет века по-късно той се превръща в разменна монета, позволяваща на Серкарн да получи отмъщение. Случайност?

— Няма случайности. Съществуват единствено сметките на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито важността им.

— Мислите, че Серкарн иска сина ми?

— Ако го искаше, щеше да го задържи… Въпреки всичко мисля, че мисията с която ви бе натоварил, не беше най-важното нещо за него. Той искаше да ви привлече при себе си, тук, в своето владение… Което не означава, че му е неприятно да притежава — благодарение на вас — черепа на стария си враг. И само Божествените знаят какво възнамерява да прави с него.

— Наистина? — рече Лорн. — Само Божествените? А Пазителите не?

Скерен се усмихна.

— Зная само това, което Пазителите пожелаят да ми кажат, рицарю. Но независимо от всичко, чувствам, че има някаква връзка, която ви свързва със Серкарн, рицарю. Винаги е било така, но днес тази връзка е по-силна от вчера. По-силна от когато и да било.

Лорн спря и накара драка също да спре и да се обърне. Впери поглед в очите на Скерен и процеди:

— Синът ми в опасност ли е?

— Да — отговори Пратеникът невъзмутимо.

— Мога ли да го защитя?

— Съмнявам се.

— Защо?

Скерен въздъхна.

— Пазителите ме бяха натоварили да присъствам на раждането му. Този син, носещ белега на Мага, трябваше да е ваш и на Алисия дьо Лоранс. Изглеждаше, че звездите са написали това, изглеждаше така, сякаш Сивият дракон иска това. Или поне това, което Пазителите помислиха, че разбират…

— Но са сгрешили.

— Само отчасти. Бяха видели точно, що се отнася до бащата, но не и що се отнася до майката. А вие знаете как действа Съдбата: тя винаги се сбъдва. Може би при други обстоятелства този син щеше да е детето, което Алисия да роди. Но изглежда, че нещо попречи това да стане, така че ходът на Съдбата направи завой. И наследникът на Мага наистина се роди, както това беше предизвестено, но на друго място и от друга майка.

— И това какво променя?

— Променя това, че, тъй като не присъствах на раждането на Каел, Пазителите не успяха да попречат неговата звезда да изгрее на Небосвода на Съдбата. Не можаха да я скрият, дори не успяха да я прикрият. И други очи освен техните също са я видели — други, които биха искали да си присвоят могъществото на вашия син. Нещо, което Майрин разбра веднага.

— Кой? Кой желае злото на сина ми?

— Мисля, че Черната Хидра вече го търси.

Лорн стисна юмруци и замълча.

От Божествените дракони, които някога бяха господствали над света, само един все още заемаше имелорски трон. Пет века след Последната война на мрака Орсакир — Черният дракон на смъртта и нощта — властваше над мощното кралство Иргаард. Лорн беше победил армията му при обсадата на Саарсгард и по-късно бе убил един от неговите принцове-дракони. Войната между Лорн и Хидрата от Иргаард беше обявена отдавна и Лорн знаеше, че Орсакир няма да отстъпи пред нищо, за да постигне целите си.

— Какво може да се направи? — попита Лорн.

— За момента има само едно решение. Каел да бъде отведен и скрит далеч. Много далеч. Далеч от Иргаард и неговите шпиони. Далеч от всички, които го търсят…

— И далеч от мен.

Скерен кимна тежко.

— Съжалявам, рицарю.

Лорн замълча.

Малко по-късно Майрин отиде при Лорн в градината. Той се бе върнал и сега седеше сам на пейката до фонтана и размишляваше. Тя седна до него и попита:

— Ще се опиташ ли да ме задържиш? Да ми попречиш да отведа Каел?

— Не — отвърна Лорн.

Беше се навел напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете. Гледаше втренчено в земята.

— Благодаря — каза Майрин. — Благодаря ти заради него.

— Какво мислиш да правиш?

— Да тръгна със следващия керван, който поема към Бренвост.

— Бренвост. Добра идея. А после?

— Не зная.

— Може би е по-добре да не зная.

— Да, може би…

Разположен на запад от Закрилящите планини, Бренвост беше най-богатото и най-многолюдното пристанище на Сграбчващото море. Майрин лесно щеше да се слее с тълпата на този търговски кръстопът, откъдето можеше да тръгне към Седемте града по суша или да отплава дискретно към Орвал, Ломбрия или Алгера. Но пътуването до Бренвост щеше да е дълго и мъчително, дори опасно.

— Мога да ви заведа — предложи Лорн. — Работа за по-малко от два дни птичи полет.

Майрин се усмихна.

— И да пристигнем в Бренвост на змей, управляван от капитана на Ониксовата гвардия? То е като да затръбим с рогове, не мислиш ли?

Лорн обаче не успя да се усмихне.

— Права си — въздъхна той примирено. — Имаш ли нужда от нещо?

— От пари. Трябва да купя всичко, което ще ми трябва за пътуването. Може би и едно муле.

— Добре.

— Изглежда, че в лагера всичко се продава на цената на златото.

— Ако трябва, ще го уредя с жреците.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Не, Лорн — тя се наведе, взе ръцете на Лорн в своите и успя да привлече погледа му. — Благодаря. Наистина. Благодаря за всичко.

Смутен, Лорн се изправи, издърпа ръцете си от ръцете на Майрин, но не знаеше къде да ги дене. Потърка си бедрата, не намираше точните думи:

— Щ… ще трябва добре да се грижиш за него.

— Не исках да стане така, Лорн. Повярвай ми.

— Вярвам ти.

Той стана и като избягваше погледа на Майрин, каза:

— Почини си. Аз ще свърша всичко.

После остави Майрин, чиито големи сини очи вече не умееха да плачат.

Няколко дни по-късно, след една последна нощ, прекарана до спящия Каел, Лорн гледаше как се отдалечава керванът, който отвеждаше Майрин и неговия син към една несигурна съдба. От балкона, на който бе застанал — в ризница и с меча на кръста — трудно различаваше силуетите и напразно се мъчеше да види Майрин. Но знаеше, че тя е там, сама и непозната сред поклонниците, които я заобикаляха, и единственото ѝ съкровище беше детето, което отнасяше далеч от него.

— Направихте правилен избор — каза Скерен, който се приближи и застана до Лорн.

— Вие служите на Пазителите. За вас правилният избор е този, който улеснява осъществяването на Съдбата. За Каел и Майрин това може би е нещо съвсем друго. Ако ги застигне зло, няма да си го простя. На вас също няма да ви го простя.

— Разбирам ви.

— Бдете над тях, Скерен. Поне до Бренвост.

— Ще направя всичко по силите си. Но знайте, че съдбата на Каел е несигурна. Тя може да се определи единствено според вашата, която също остава доста неясна. Чий син ще бъде Магът? На Рицаря с меча или на Черния принц? Това е въпросът, който занимава сега Събранието на Ирканс. И само вие можете да отговорите.

Лорн се усмихна претръпнало.

— Какво още?

— Време е да възобновите хода на вашата съдба, рицарю.

След по-малко от час Лорн излетя към Исрия.

Лагерът при Далоран

Лорн не знаеше къде се намира кралската армия, не знаеше и докъде беше стигнала войната в Исрия. След битката при Дарлат победата изглеждаше на страната на Върховния крал. Но въпреки това предпазливостта не беше излишна: макар да бяха отстъпили, Бунтовниците вероятно не бяха напуснали областта и също разполагаха със змейове, с които наблюдаваха от въздуха. Така че Лорн заобиколи районите, където беше разположен врагът — и може би още се намираше там, и пристигна в северната част на Исрия, в Далоран, където кралските войски бяха установили главния си лагер в началото на войната. Съмняваше се, че ще намери там Върховния крал, заобиколен от по-голямата част на армията си, а това до голяма степен беше в негова полза. Защото имаше нещо, което Лорн не знаеше и то беше как ще да го посрещне Върховният крал, когато се завърне.

Лорн пристигна вечерта, слънцето залязваше зад гърба му, а змеят му се носеше с бавни, широки махове на крилете. Както очакваше, завари лагера при Далоран празен. Сега вече нито една войскова част не лагеруваше извън тройната стена от кули и ограждения. От големия пазар при южната порта бяха останали само отломки, боклуци и изоставени палатки. Що се отнася до войските, пазещи лагера, те едва успяваха да го покрият. Само тук-там бяха останали няколко палаткови селища, обозначени с редки пилони, на които все още се вееха флагове.

Един от тези флагове беше на Ониксовата гвардия.

Лорн се приземи в двора на малката змейна на ониксовите гвардейци и не се наложи да търси никого: пристигането му по въздуха бе забелязано и Теожен д’Аргор вече идваше към него.

— Рицарю!

— Графе.

— Но откъде идвате?

Двамата мъже се прегърнаха и докато потупваше Теожен по рамото, Лорн видя Наерис Вард, която ги наблюдаваше отдалеч със скръстени ръце.

— От Закрилящите планини — отговори той.

Граф Д’Аргор се дръпна назад, но ръцете му останаха върху раменете на Лорн и той го погледна втренчено.

— Закрилящите? Но какво сте правили там? И къде е Майрин? Тя добре ли е?

— Майрин е добре.

— О, чудесно!

— А останалото…

Теожен разбра.

— Тайни? Ще ми кажете онова, което можете да ми кажете, рицарю. Не искам повече. Кралят обаче…

Лорн погледна натам, където стоеше Нае: нея вече я нямаше. Потърси я, но в този момент около него се струпаха неговите хора и го задържаха. Ониксовите гвардейци се радваха на завръщането на своя капитан и всички искаха да го поздравят, да го чуят, да му кажат нещо, да му стиснат ръката. Внезапното му заминаване, което по всичко приличаше на бягство, беше породило слухове и тревоги. Лорн трябваше да се покачи на един сандък и да каже няколко думи на хората си — да им благодари, но и да ги успокои. После Теожен го поведе под възторжените възгласи „Да живее!“ към неговата командна палатка, на чийто вход Логан вече бе застанал на стража. Наемникът посрещна Лорн с усмивка и с дискретно кимване на глава.

Нае чакаше в палатката. Тя едва-едва отвърна на поздрава на Лорн. Стоеше права и чешеше брадичката на Исарис, който мъркаше в ръцете ѝ, а в това време Лорн остави шлема си, свали ризницата и взе чашата вино, която граф Д’Аргор му подаде.

— Благодаря.

— Искате ли да наредя да сервират храна?

— По-късно.

Отпусна се в едно пътническо кресло, което изскърца под тежестта му. Протегна краката си, кръстоса глезени, отпи глътка вино и рече:

— Слушам ви.

— С какво искате да започна? — попита Теожен.

— С войната. Превзехме ли Нориж?

— Да. Както се предвиждаше, градът се предаде доброволно след нашата победа при Дарлат. Търговците от Исрийската лига прекратиха съюза си с Ирдел и положиха клетва за вярност към Върховния крал. Провинцията е наша, макар че Бунтовниците все още заемат една част от нея. Продължават да контролират границата с Орвал, но изгубиха всички пристанища в Сграбчващото море. С наближаването на зимата въпрос е само на време да се оттеглят.

— Къде е кралят?

— В Нориж. Влезе победоносно в града…

— Влизане, в което ние нямахме честта да участваме — намеси се Нае.

Лорн се обърна към нея.

Разбра, че по негова вина Ониксовата гвардия беше понесла гнева на краля. Тъй като не можеше да си го изкара на Лорн, Върховният крал си бе отмъстил на хората му. Първо, като ги бе лишил от триумфа, който заслужаваха повече от всеки друг. И второ, бе ги оставил тук, в Далоран, за да им покаже, че бе оттеглил доверието си в тях.

— Съжалявам — каза Лорн. — Нямах друг избор.

— Нямал си избор? — тъй като Нае бе повишила тон, Исарис предпочете да скочи от ръцете ѝ и седна на масата. — Ако графът не беше тук, кралят щеше да разпусне Гвардията. Беше побеснял, Лорн! Побеснял! За бога, какво си му казал?

— Не му се подчиних. Казах му, че заминавам и не му позволих да ме задържи. Само от него зависеше да…

— Той е крал! — прекъсна го Нае. — Алан вече не е Алан. Забрави го. Вече има само Алдеран I.

— Зная, но…

— … но не си имал избор, така ли?

— Достатъчно, Нае.

— Постъпките ти имат своите последствия — и не само за теб. Не можеш да си позволиш да изчезваш ей-така и да…

— Казах: достатъчно — повтори Лорн, гласът му бе спокоен.

Нае млъкна, издържа погледа на Лорн, без да мигне, после се обърна. Точно преди да излезе от палатката, подхвърли:

— Всъщност Йерас се възстановява. Благодаря, че се тревожиш за него.

С Исарис като единствен свидетел Лорн и Теожен останаха смълчани в голямата притихнала палатка. Лорн стана да си сипе още вино, а графът каза:

— Тя… няма лесен характер.

— Нае знае, че е единствената, която може да ми каже някои неща. И ги казва, както баща ѝ ги казваше преди нея.

— Тя е… твърде строга.

— Не. Права е. Заминах, без да ме е грижа какво ще се случи с всички вас. И знаете ли какво? През последните дни не мислех за нищо друго, освен за сина си. Войната? Забравена. Върховният крал? Забравен. Ониксовата гвардия? Същото.

— Вашият син?

Лорн кимна.

— Не знаех за съществуването му. Майрин е негова майка. Роден е в края на зимата.

— Бил е в опасност.

— Да. Но сега е при майка си. Той… казва се Каел.

Теожен изчака, досети се, че върху детето все още тегне опасност, и разбра, че Лорн няма да каже повече.

— Зная какво е да се страхуваш за сина си, рицарю. При това моят е на възраст, когато може да се бие и да се защитава…

Лорн изпи чашата си на един дъх. Помълча още малко, после каза:

— Значи кралят е в Нориж.

— Да. Но сигурно ще се върне в Ориал, за да прекара зимата там.

— Утре ще отида да говоря с него.

Теожен се сепна.

— Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Защо?

— Позволете ми да отида като ваш вестител. Тук, сред хората си, не рискувате нищо. Но ако отидете сам при краля…

— Страхувате се, че ще нареди да ме арестуват?

— Наерис не излъга, когато каза, че беше бесен. Бих искал да се уверя, че вече не е. Или поне му е поразминало. Позволете ми да подготвя почвата.

— Какво предлагате?

— Ще пиша на краля. По змейник ще получи писмото утре и ще видим какъв ще бъде отговорът. Изглежда, че реакциите му стават все по-непредвидими.

— Разбрано. Благодаря, графе.

— Моля ви, няма за какво.

— Благодаря ви също, че командвахте Ониксовата гвардия в мое отсъствие. Мога да си представя, че при тези обстоятелства това далеч не е било лесно.

Теожен се поклони леко, преди да се оттегли.

За миг Лорн остана замислен, изправен пред масата, като галеше Исарис по главата. После облече чиста риза и черно кожено сако, запаса меча си и извика:

— Логан!

Бившият наемник веднага подаде глава:

— Капитане?

— Знаеш ли къде е Йерас?

— Разбира се.

Ранените бойци от Ониксовата гвардия бяха събрани в голяма кръгла палатка, където всеки имаше отделно легло и за него се полагаха най-добрите грижи, които можеха да се осигурят. В този късен час войниците бяха вечеряли и вече дремеха или четяха, разговаряха, играеха на карти на светлината на факлите. Всички имаха превръзки — един на ръката, друг на хълбока, трети на бедрото, на рамото, някои бяха с превързано чело или дори част от лицето. Други — извадили по-малко късмет — бяха осакатени на бойното поле или впоследствие се бе наложило да им ампутират крайник и сега им предстоеше да се научат да живеят с един дървен крак или с една желязна ръка. Сред черните ризници, блестящите мечове и гравираните шлемове висяха патерици.

Следван от Логан, Лорн влезе, без да известят за него. Ранените знаеха, че се е върнал, но не бяха могли да го видят, нито да го чуят, когато си бе дошъл, и изобщо не очакваха, че той ще ги посети. Веднага щом го видяха, в палатката настъпи пълна тишина, която стигна до края ѝ като вълна.

Лорн тръгна между леглата, поздрави първия ранен, после втория, третия и друг, и още, и още, а в това време хората му ставаха един по един и се приближаваха към него. Сега Ониксовата гвардия беше многобройна и Лорн не познаваше всекиго по име, но знаеше, че всички се бяха изправили безстрашно срещу смъртта и пак щяха да го направят за него — и за всичко онова, което означаваше черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове.

— На Върховното кралство служим — казваше Лорн.

— Върховното кралство защитаваме — отвръщаше онзи, на когото стискаше ръката или го потупваше по рамото.

Докато Лорн стигне до него, Йерас вече бе станал и го чакаше, изправен до походното си легло. Едната ръка на някогашния вестфалдски разузнавач беше превързана — там, където я бе пронизала стрела от арбалет. Но не заради това — въпреки протестите му — го държаха в палатката на ранените. В края на битката при Дарлат той беше получил силен удар по главата. Само шлемът му го бе спасил от сигурна смърт, но дълго бе останал в несвяст, а след това проявяваше странни симптоми: виене на свят, загуба на равновесие, гадене.

— Капитане — каза Йерас шеговито, — кажете ми, че идвате да ме спасите…

Лорн видя, че е блед и отслабнал и разбра, че той нарочно се мъчи да изглежда добре, да се покаже по-силен, отколкото всъщност беше. Двамата се прегърнаха, после Лорн седна на ръба на леглото му, като застави Йерас също да седне.

— Как си? — попита той тихо.

Хората около тях се отдръпнаха. Само Логан можеше да чуе какво си говорят, като не преставаше да се оглежда наоколо. Войниците в палатката се върнаха към предишните си занимания.

— Добре съм — излъга Йерас.

Той нервно намести кожената превръзка на сляпото си око. Здравото му око беше кървясало.

— Кажи ми истината, Йерас.

Едноокият въздъхна.

— Възстановявам се — призна той. — Понякога все още малко ми се вие свят, но наистина съм по-добре.

— Сигурен?

— Сигурен.

— Имам нужда от теб, Йерас. Но искам да съм убеден, че…

— В състояние съм да се върна на служба — прекъсна го Йерас.

Лорн знаеше, че Йерас не му казва цялата истина, но не му беше трудно да си представи как се отразява бездействието на човек с неговата закалка.

— Добре — каза Лорн и се изправи. — До утре.

Йерас също стана.

— Благодаря, капитане. Няма да ви разочаровам.

Двамата се ръкуваха и това ръкостискане имаше стойността на клетва.

На следващия ден Върховният крал още не беше отговорил на писмото на Теожен и Лорн отиде в ковачницата на кралския лагер. Както му беше казал Логан, намери там Нае, която работеше сред пламтящия полумрак — изкусно удряше метала върху наковалнята, а ризата ѝ беше залепнала от пот на гърба. Беше сама, другите военни ковачи предпочитаха да ѝ оставят пълен простор и не общуваха с нея. Избягваха я, завиждаха ѝ за Дарбата, наричаха я вещица, страхуваха се от скандските ѝ татуировки, които проблясваха, когато ковеше аркан.

Лорн почака тя да привърши. А и тя го забеляза, чак когато сложи желязото в огъня, докато пиеше студена вода, която гребна с черпак от една кофа.

— Добър ден — каза тя.

— Добър ден, Нае.

— Жаден?

— Не, благодаря.

Нае отметна глава назад, изсипа един черпак вода върху лицето си и изпръхтя от удоволствие. После се върна при огнището и докато наблюдаваше желязото в горещата жар, рече:

— Извинявай за снощи.

— Няма нищо.

— Не е така. Прекалих. Особено пред Теожен. Както и пред когото и да било друг.

— Да го забравим.

— Тревожех се, Лорн.

— За мен? — попита Лорн. Тя не отговори, само го погледна мрачно под вежди. — Извинявай — каза той.

Настъпи мълчание, после Нае рече:

— Значи имаш син?

Лорн кимна:

— Каел.

— Добре ли е?

— Да.

— С майка си ли е?

— Надявам се.

— Но не си сигурен.

— Не съм.

С едната си ръка Нае размърда желязото в жарта, а с другата задвижи духалото. Помещението се изпълни с приглушен шум като от дишане и ярка светлина оживи огнището, галейки със сянка и огън суровия, белязан профил на младата жена. После Нае пусна дръжката на духалото и размаха нажеженото желязо във въздуха.

— Обичаш ли я? — попита тя, без да отделя очи от цветовете на нагорещения метал.

— Майрин?

— Че кой друг?

— Не. Но ако тя или Каел са в опасност, ще…

Тя го прекъсна.

— Трябва да довърша това — каза тя и се върна при наковалнята.

Хвана чука си, който някога беше на баща ѝ.

Лорн излезе, след него равномерните удари на чука продължиха да отекват в ковачницата.

Когато се върна в командната палатка на Ониксовата гвардия, Лорн завари Теожен д’Аргор, който го чакаше. Върховният крал бе отговорил на писмото му и бе дал съгласието си да се срещне с Лорн. Тръгнаха на другия ден с ескорт, бързаха, почти не спираха да почиват и вечерта пристигнаха в Нориж, където бяха приети веднага. Но едва се поклониха пред краля, когато — по негов знак — Лорн бе арестуван от кралската гвардия и отведен, въпреки протестите на графа.

Нориж

Няколко дни арестът на Лорн беше пазен в пълна тайна на четвъртия етаж на крепостта, която се издигаше над Нориж и в която пребиваваше и самият крал. Сменяни на всеки три часа, войници от кралската гвардия пазеха вратата му и патрулираха в двора под прозореца на стаята му. Отнасяха се към него с уважение, но всякакви посещения му бяха забранени и войниците имаха заповед да не разговарят с него. Поднасяха му храна три пъти на ден, освен това разполагаше с книги за четене, пособия за писане и светлина. Тъй като нощите станаха хладни, получи допълнителна завивка. Убеден, че е напълно безсмислено да протестира или да иска да говори с краля, Лорн прие злочестината си спокойно и прекарваше дните си в четене, разсъждаваше над това, което бе научил от Ейлазий и Серкарн, мислеше много за Каел и Майрин, с изненада установи, че пише писмо на сина си, което изгори на пламъка на свещта, после дълго гледа в нощта как вятърът развява пепелта.

Една вечер, тъкмо когато Лорн привършваше вечерята си на малката масичка, която му служеше и за писалище, вратата се отвори и влезе Теожен. Приятно изненадан, Лорн стана и двамата с графа приятелски се прегърнаха.

— Щастлив съм да ви видя.

— Аз също, рицарю.

Лорн предложи стола си на Теожен и седна на ръба на леглото.

— Значи вас не ви арестуваха веднага след мен — каза той. — Малко се страхувах да не стане така.

— Не. Обаче наистина имам чувството, че ви вкарах в капан. Само ако можех да се усъмня, че…

— Вие нямата никаква вина, графе. Аз бях наивникът, който повярва на думата на краля.

— Докато се застъпвах за вас, той ми каза, че е съгласен да ви изслуша, но не уточни кога. Това… това е недостойно за един Върховен крал.

Лорн се усмихна.

— Може би — съгласи се той. — Но пък много подхожда на принц Алан… Моля ви обаче да ме освободите от едно съмнение: нищо не рискувате с това, че сте тук, нали?

— Не. Получих от краля разрешение да говоря с вас.

— И на какво дължим тази чест?

— На обстоятелствата.

Лорн смръщи вежди.

— Графе, какво става?

— Току-що научихме: банди ограбват Исерн. Плячкосват фермите. Изглежда, че сега вече нападат дори селата и градчетата във вътрешността на провинцията.

Лорн почувства как стомахът му се сви на топка.

Провинция Исерн се намираше на западната граница на Върховното кралство. Беше тясна и разположена между диви планини на изток и Мъртвите земи на запад, като се простираше от Свободните градове на север до Сграбчващото море на юг. Нейна столица беше пристанището Бренвост — крайна цел на кервана от поклонници, с който бяха тръгнали Майрин и Каел преди една седмица…

— Банди? — каза Лорн.

Знаеше, че от няколко години северната част на Исерн кръстосваха банди от разбойници. Дали се бяха разраснали и засилили, дали се осмеляваха да се спускат и на юг?

Лицето на Теожен стана мрачно.

— Гелти — обясни той. — Сиви гелти. Идват от Мъртвите земи.

Лорн импулсивно стана и отиде до прозореца. Познаваше гелтите. Беше се сражавал с тях в Далатия преди да го осъдят, а неотдавна и в планините на Аргор с граф Теожен. Знаеше на какво са способни тези страховити воини: нападенията им винаги бяха смъртоносни.

— И го научаваме едва сега? — възнегодува Лорн.

Теожен също се изправи.

— За жалост, да — каза той. — И ако нищо не се направи, Исерн скоро ще потъне в огън и кръв. Бренвост е застрашен. Бегълци прииждат в него от всички страни. Може би в този миг, когато разговаряме, вече е твърде късно.

Лорн стисна юмрук и му се дощя да удари графа, да си го изкара на вестителя. Но Теожен нямаше никаква вина за ставащото и ако някой беше оставил Майрин да тръгне с Каел към област, която беше подложена на грабежи, то това беше Лорн и само Лорн. Дали се бяха изплъзнали от гелтите? Дали бяха успели да намерят убежище в Бренвост? Дали бяха на сигурно място или бяха заловени? Лорн знаеше, че Бренвост не е в състояние да издържи обсада.

— Трябва да отидем на помощ на Бренвост — каза Лорн, като се постара да прозвучи спокойно. — А кралят какво възнамерява да прави?

— Колебае се — призна Теожен със съжаление.

— Трябва да говоря с него. Непременно.

— Аз… ще направя всичко възможно — каза графът, но по вида му личеше, че никак не вярва в успеха на това начинание.

— Не. Безполезно е. Той няма да ви изслуша и рискувате да го ядосате и да свършите като мен… — Лорн се замисли. — Трябва да заминете. Тази вечер.

— Да замина?

— За Далоран. Съберете Ониксовата гвардия и се пригответе да вдигнете лагера. После чакайте моите заповеди.

— Но…

— Имайте ми доверие.

— А вие?

— На мен ми остава една последна карта, която мога да изиграя, ако вие се съгласите да поемете една последна мисия, преди да тръгнете.

— Каква?

Лорн понижи глас:

— Ще кажете поверително на трима души, че съм се срещнал тайно с Естеверис.

— Естеверис дори не е в Нориж!

— Моля ви, графе.

— Разбрано. Довиждане, рицарю.

Граф Д’Аргор почука на вратата, един часови му отвори и той излезе.

Силно разтревожен, Лорн не спираше да мисли за Каел и Майрин и крачеше из стаята си, когато при него дойде нов посетител.

Беше Естеверис, облечен в черно, със спусната качулка. Двамата мъже разговаряха тихо около половин час, после, тъкмо преди да си тръгне, бившият министър попита:

— Всъщност как разбрахте, че съм тук?

— Само подозирах.

— Само това?

— Вчера двамата стражи пред вратата ми си поделиха сладкиши, които единият беше откраднал. Сладкиши, пържени в мед и поръсени със счукани бадеми. Според стражите, още бяха хладки. Следователно бяха изпържени преди малко, а аз зная, че вие сте луд по тях.

Естеверис се усмихна като добър играч.

— Моята лакомия ще ме погуби — рече той.

— В този случай се оказа доста полезна.

— А, това още не се знае.

— Разчитам на вас, Естеверис.

— Нищо не ви обещавам, освен, че ще направя всичко по силите си, рицарю.

— Негово Величество ви очаква.

Върховният крал прие Лорн в главната зала на кулата, на светлината на факли, скрити в сенките, които тесните сводове хвърляха. Сивите гвардейци, които бяха дошли да вземат Лорн и го бяха ескортирали от стаята му до залата, го оставиха да влезе сам през големите врати, които двама войници с алебарди отвориха пред него. Кралят седеше на Трона от абанос и оникс, Естеверис стоеше прав до него. Лорн влезе сред пълна тишина и докато Алдеран I го гледаше пронизително с омраза, пристъпи до трона, застана на едно коляно с наведена глава и поздрави. Кралят почака, после каза:

— Това, че ви приемам, рицарю, е услуга, която правя на Естеверис.

— Благодаря, сир.

— Благодарете и на Естеверис.

Лорн вдигна очи и погледна към бившия министър. Двамата мъже кимнаха с глава.

— Поемате голям риск, като се появявате пред мен — продължи Върховният крал. — Всеки на ваше място ще направи всичко възможно да бъде забравен — Лорн мълчеше и като се наведе напред, кралят добави по-тихо. — Как става така, че никога не успявам да разбера къде свършва наглостта ти и къде започва безразсъдството ти? — после се изправи и отново промени тона си. — Станете, рицарю.

Лорн се подчини и изтърпя невъзмутимо погледа на Върховния крал.

Алдеран беше облечен в черно и изглеждаше по-добре. Седеше изправен и гласът му макар и все още дрезгав, вече не беше като на болен старец. Но дясната му ръка продължаваше да е облечена в ръкавица. И дясната страна на лицето му беше скрита както от полумрака в залата, така и от мрежичката от ситни халкички, която носеше — също като баща си — под своята корона с инкрустирани оникси.

— Слушам ви — каза Върховният крал.

— Вярно ли е, че банди гелти опустошават Исерн и вече заплашват Бренвост? — попита Лорн.

— Това трябва да се провери, но да, всичко сочи, че е вярно.

— Известен ли е броят им?

— Не.

— А кой ги командва?

— И това не се знае. Но нищо не доказва, че тези групи се подчиняват само на един вожд.

— Сигурен съм, че е така. Познавам гелтите. Бил съм се с тях в Далатия.

— И ако предположим, че сте прав?

— Тогава нямате работа с банди разбойници, а с предните отряди на армия, която се придвижва насам.

Върховният крал остана невъзмутим. Обърна се към Естеверис и го попита:

— Вашето мнение?

— Сир, доверявам се на опита на рицаря. Както каза, той познава гелтите, тъй като се е бил с тях и…

— Искам вашето мнение, Естеверис.

Естеверис се поколеба, хвърли към Лорн поглед, който издаваше смущението му, и призна:

— Винаги основавам мнението си само на проверени факти и истини, сир. А ние нямаме сигурна информация. Какво можем да направим, за да се осведомим с точност? Докладите на неколцина вестоносци, които късно достигнаха до нас и понякога си противоречат, и приказките на пътници, предавани от хан на хан. Няма никакво съмнение, че Исерн е бил нападнат. Може би дори пристанището на Бренвост е било застрашено — или скоро ще бъде. Но що се отнася до останалото…

Върховният крал се обърна отново към Лорн. С едно движение на ръката върна думата обратно към него и го прикани да възрази на бившия министър.

— Естеверис има право, сир — каза Лорн. — Не мога да докажа предположенията си. Но дори и да греша, можете ли да изоставите Исерн на съдбата му, сир?

— Нямам такова намерение.

— Ако гелтите разграбят Исерн, без да срещнат съпротива, и ако не се направи нищо, за да бъдат прогонени, те няма да спрат дотук. Скоро ще застрашат Седемте града или Лориан. Може дори да застрашат Исрия от север, ако рискуват да преминат подножията на Закрилящите планини.

— Знаем, че Лориан вече е изпратил рицари — рече Естеверис внимателно.

— Колко? — попита Лорн.

— Около стотина — отвърна кралят.

— Сто рицари в тежки доспехи няма да направят нищо срещу гелтите. Гелтите ще ги тормозят, но ще избягват да влязат в бой. Ще ги изтощят и винаги ще са там, където рицарите не са… Сир, знаете, че е ваш дълг да помогнете на Исерн.

— Не мога да изтегля войските си от Исрия. Ирдел веднага ще се възползва, за да контраатакува, и ще изгубим всичко, което спечелихме от пролетта досега. Освен това, докато моята армия се придвижи и пристигне в Исерн, най-лошото вече ще е станало. Ще можем единствено да видим пораженията, а гелтите със сигурност ще са се върнали в Мъртвите земи за зимата.

— А през това време Ирдел ще е завладял отново Исрия — добави Естеверис. — Не съм ви противник, рицарю. Известна ви е моята позиция и ако не смятах, че в някои отношения имате право, нямаше да моля краля да ви изслуша. Но ние трябва да вземем предвид всички възможни последици. Трябва да преценим рисковете и добре да претеглим печалбите и загубите.

— Не бива да изоставяме сигурното и да гоним вятъра — каза Върховният крал. — Вие какво предлагате?

— Заповядайте ми да тръгна към Исерн с Ониксовата гвардия. Тя е готова. Липсват ѝ само сто допълнителни коня, за да стигне в Бренвост възможно най-бързо. Там ще преценя положението, ще защитя населението и ще започна да преследвам гелтите. През това време вие също ще тръгнете към Бренвост. Само с няколко полка. Основната част от армията ви ще остане тук да пази Исрия и да не позволи на Ирдел да опитва каквото и да било преди зимата. Ако съм прав и гелтска армия вече се придвижва насам, присъствието на вашите полкове ще е достатъчно да я накара да се върне. А ако греша, от това славата ви няма да намалее. Напротив, вие ще бъдете кралят, който лично се е притекъл на помощ на една от своите застрашени провинции.

Върховният крал мълчаливо се изправи, което изненада Лорн, който вече бе свикнал да го вижда само седнал или легнал. Без да куца, той отиде до камината, в която гореше огън. Мислеше, обърнат с гръб към залата, така че Лорн и Естеверис успяха да се спогледат съзаклятнически. Лорн едва видимо кимна, а бившият министър се приближи до краля и му каза на ухото:

— Войските, които ще поведете в помощ на Исерн, могат да останат там, като ще имат най-доброто основание. Оттук насетне владенията на Лориан ще се окажат притиснати между Исерн от запад, Лангър от изток, Аргор от север и Исрия от юг. Засега те са ви верни в тази война, която ви изправя против вашия брат. Но защо да не си осигурите и още гаранции, че ще продължат да ви бъдат верни?

Върховният крал мълчаливо погледна Естеверис и леко се усмихна. После се обърна към Лорн и попита:

— Черната гвардия кога може да тръгне?

— Веднага, щом се върна при нея. Най-късно след два дни.

— Толкова скоро?

— Да.

Лорн предпочете да не казва на краля, че бе изпреварил заповедите му и че граф Д’Аргор вече препускаше към Далоран, за да подготви потеглянето на Ониксовата гвардия.

— А след това? — настоя кралят.

— След това можем да бъдем в Бренвост пет дни по-късно. Може би четири.

— Това би било подвиг.

— Моите хора са способни да го извършат.

Върховният крал се върна и седна на трона си, помисли още малко и каза:

— Добре. Ще направим така — и докато Лорн излизаше, добави: — Събитията са благоприятни за теб, Лорн. Не мисли обаче, че съм ти простил.

Същата вечер, въпреки късния час, Върховният крал отиде да види майка си в нейната стая. Кралица Селиан го прие седнала в леглото си, единственият свидетел на срещата беше свещта, която гореше на нощното ѝ шкафче. Обясни ѝ какво решение бяха взели с Лорн и Естеверис. Тя одобри плана му и предложи вместо да замине за Лангър на следващия ден, както бе предвидено, да остане при него.

— Не, майко. Приберете се. Благодаря ви, но е по-добре единият от нас да е в Ориал. Кой знае какво се крои в Двора в този момент.

— Несъмнено сте прав. Само че…

— Да?

— Бяхте решили да държите Ониксовата гвардия настрана и повече да не се доверявате на Лорн. Дори възнамерявахте да го съдите за предателство. А ето че го изпращате пред войските си и му давате възможност — за пореден път — да се отличи. Наистина ли държите да го превърнете в спасител на Исерн? И без това вече се говори, че той печели вашите войни…

На лицето на краля се изписа жестока усмивка.

— Не се страхувайте, майко. Тъй като Лорн и неговите Черни гвардейци могат да са ми от полза, бих направил грешка, ако не ги използвам. Но нищо не съм забравил. Зная, че скоро ще трябва да се отърва от тях — преди да са станали прекалено популярни и прекалено мощни.

— Говорите за ониксовите гвардейци.

— Да, за ониксовите гвардейци. И за техния капитан. Чакам само подходящия случай.

На сто и петдесет лангърски левги оттам, над степите на Мъртвите земи се бе спуснала красива, необятна, смълчана нощ. От върха на един хълм, увенчан с високи, изправени камъни, един гелт в кожена ризница гледаше доволно безчетните огньове и палатки на своята армия. Не благодареше на Дракона от Пепел, а гордо стоеше пред него, убеден, че е изпълнил волята му.

Казваше се ГюлРа.

Беше висок, силен и груб, сивкавата му кожа беше покрита с белези, спечелени на лов или в битка — съвършен воин, от онези, които другите никога не се колебаят да последват в боя. Но освен това беше умен, амбициозен и безмилостен — качества, които сега го превръщаха в безспорен кер.

Кер ГюлРа. Каква гордост, когато Старите го бяха избрали и му бяха врязали посветителните белези след толкова години на търпение и интриги, усилия и саможертви!

Беше син на гелт, уважаван за воинската му храброст, и на вещица, от която се страхуваха заради силата на магията ѝ. Именно тя беше предрекла на своя син, че го очаква съдба на войни и слава. И пак тя му бе помогнала да изпълни обещанието, дадено над гроба на баща му: да обедини племената, да вдигне могъща орда и начело на нея да се извиси до легендата, да се превърне в Безсмъртен, чиито подвизи хората вечно ще възпяват.

ГюлРа се усмихваше доволно.

Да, нощта беше красива.

И скоро кръвта на имелорците щеше да потече.

Исерн

Придружен от Логан и Йерас, Лорн наближи Бренвост по въздух. Бяха взели змейовете на съгледвачите си и изпревариха Ониксовата гвардия с един час, за да известят за пристигането ѝ и да подготвят посрещането ѝ. Слънцето залязваше, обагряйки в златно, розово и пурпурно водите на залива, в който се движеха само няколко кораба, и които се отдалечаваха от пристанището.

Построен на устието на източния ръкав на Ворл, през последните години Бренвост се беше разраснал много благодарение на търговията със Седемте града. Сега кварталите му се простираха отвъд първите укрепени селища и средновековните му крепостни стени — отчасти разрушени и оголени от старите си камъни — ограждаха само историческия му център и замъка. В момента се строеше по-голяма крепостна стена. Тя обаче се състоеше само от две редици укрепления, които трябваше да се съединят на брега, но все още бяха далеч от завършването си, и няколко безполезни укрепени порти, които — издигнати там, където главните улици преминаваха в пътища — чакаха крепостните стени да ги съединят.

Лорн бавно направи един кръг над града.

Улиците му гъмжаха от народ. Кейовете на пристанището, където нямаше нито един акостирал кораб, изглеждаха като залети от панаир. Всяко местенце, всеки двор бяха завзети от палатки. Навсякъде горяха лагерни огньове, дори в пресъхналите ровове на замъка. При портите се простираха цели села от палатки, разпънати в изкопите и по насипите на строежите. И непрекъснато се появяваха нови, всеки ден все повече и повече — това бяха несретниците, които прииждаха от околните села с жалките си имущества. Лорн направи знак на Логан и Йерас, че се спуска, и — с развети знамена — двамата кацнаха след него върху най-високата тераса на замъка. Предупреден, че пристигат Черни гвардейци, губернаторът на града ги чакаше и с огромно облекчение разпозна — по шлема, скандския меч и резбованото забрало — капитана на Ониксовата гвардия.

— Рицарю! Божествените ви изпращат!

Лорн поздрави губернатора, после нареди на Йерас да се увери, че за змейовете ще се погрижат добре.

— Знаеш какво да правиш след това — подхвърли му той.

След това двамата с Логан последваха губернатора в главната кула на замъка. Мъжът беше висок и слаб, от умората чертите на лицето му се бяха изопнали, а очите му бяха зачервени. Казваше се Сорво. И докато почтително им показваше пътя, говореше много бързо, сякаш времето му беше преброено, но от него Лорн не научи кой знае какво. Той го слушаше, без да го прекъсва, и разбра, че събеседникът му, който вече трудно удържаше тежестта на събитията, скоро щеше да стигне до крайния предел на силите си. Накрая влязоха в кабинет, затрупан от всевъзможни хартии, и там Сорво се отпусна в едно кресло, като покани Лорн да седне. Лорн остана прав. А Логан остана да пази в коридора пред вратата.

Настъпи тишина и тогава губернаторът, задъхан, изтощен, си даде сметка, че до този момент беше говорил без прекъсване.

— Аз… съжалявам — каза той. — Отегчавам ви с думи, докато вие…

— Ониксовата гвардия ще бъде тук след час — оповести Лорн. — И друга войска се придвижва насам. Води я Върховният крал.

— Слава на Божествените!

— Но не можем да си позволим да я чакаме. Знаете ли с колко гелти имаме работа? Колко банди. Колко воини.

— За жалост, не. Патрулите, които изпратих, когато до нас стигнаха слуховете за първите нападения, така и не се върнаха. А много скоро след това вече се нуждаех от всичките си хора тук, за да поддържаме реда, доколкото е възможно… Всичко, което знам, е от слуховете, стигащи до тук. Опитах се да разпитам бегълците, но техните разкази рядко вдъхват доверие. Тъжно е да се каже, но всички, които можеха да ни осведомят, са мъртви…

— Гелтите не оставят живи — каза Лорн, като се обърна към прозореца и се загледа в равнините, стигащи чак до хоризонта.

Сорво тежко кимна.

Ониксовата гвардия пристигна, когато вече се бе стъмнило напълно и бе приветствана така, сякаш току-що бе спечелила голяма победа. Зае двора на замъка, а гвардейците се настаниха в църквата, като пейките бяха вдигнати и изправени покрай стените. Веднага бяха организирани патрули в града и околностите, за да се възстанови редът и да се успокои населението. Сблъсъците между бегълците и гражданите бяха все по-чести, а най-уязвимите ставаха жертва на всевъзможни използвачи и безскрупулни отрепки. Лагерите край портите бяха свърталища, където властваше законът на по-силния.

— Вие знаете как да управлявате град — каза Лорн на граф Д’Аргор. — Искам да помогнете на губернатора. Всъщност искам да го заместите. Сорво е на края на силите си. Няма да представлява никаква трудност да се опре на вас.

— Разбрано — каза Теожен.

— Още утре сутрин нашите съгледвачи ще огледат провинцията от въздуха. През това време ние ще патрулираме по пътищата, за да осигурим спокойствието, като обаче ще бъдем в готовност да се намесим навсякъде, където съгледвачите видят гелти — Лорн разгърна една карта на областта върху олтара. — Искам тези диваци да разберат, че вече не са господари на Исерн — той сложи пръст на картата. — Ще следваме тези пътища, като ще се срещаме тук, тук, тук и тук. Змейниците ще осигуряват връзката между патрулите. Първата ни задача е да пазим пътищата. Там бегълците са лесна плячка за гелтите, но също и — както разправят — за разбойниците. Това трябва да спре. След това ще се заемем с околните села. И когато областта отново стане сигурна, ще прогоним тези гелти чак в Мъртвите земи. Разбрано?

Събрани около олтара, Теожен, Логан и Нае потвърдиха, а в това време Лорн забеляза Йерас, който му правеше знак откъм входа на църквата.

— Знаете какво да правите — каза Лорн и отиде при Йерас. Хвана го за лакътя, отведе го настрани и попита. — Е?

— Намерих я.

Малко по-късно Лорн и Йерас излязоха от замъка и потънаха в тъмнината, загърнати в дълги черни наметала.

Йерас заведе Лорн в един от лагерите, разположени в покрайнините на Бренвост. Това беше островче, в което цареше насилие и бедност, мръсотия и болка, и което сякаш никога не спеше истински. Цели семейства се подслоняваха в палатки. Някои спяха направо на земята, увити в тънки одеяла, зъзнещи от треска. Тук-там имаше петна светлина — на местата, където бяха сложени няколко паянтови маси и хората пиеха лошо вино, а жените се продаваха в полумрака — прави, с поли, запретнати отзад. Плачеха деца, измъчвани от глад. Пияници се биеха. Мародери, гледащи страшно, дебнеха за възможни жертви и се движеха по алеите, уверени в силата си.

— Благодарение на вашите сведения успях да открия в кой керван е била. И в кой ден е пристигнал този керван. Намерих водача на кервана и после стана малко по-сложно. Най-накрая обаче попаднах на един човек, който ми каза да дойда да потърся тук.

Стояха пред църква, построена на кръстопът, към която предградията на Бренвост малко по-малко се бяха приближавали през годините, а след това лагерът на бежанците я беше обградил. Беше заобиколена от ограда, направена от всевъзможни подръчни средства, а до напуканите ѝ стени се опираха дървени бараки. Лорн забеляза няколко счупени стъкла на прозорците.

— Тук? — попита той. — Сигурен ли си? — Йерас кимна утвърдително. — Ти видя ли я?

— Да.

— Говори ли с нея?

— Предпочетох да запазя дискретност.

— Чакай ме тук. И си отваряй очите.

— На вашите заповеди.

Тишината в църквата се нарушаваше от накъсано дишане, стенания, кашляне. Подът беше осеян със сламеници, на които бедняците и болните спяха по двама или трима. Тук-там горяха няколко свещици. Във въздуха се носеше застоял прах, миришеше на мизерия и отчаяние.

Вратата изскърца и стресна един стар жрец на Ейрал, който дремеше, седнал на един стол. Белият жрец отвори очи, видя Лорн, стана и му каза учтиво, но уморено:

— Късно е, синко. Каквото и да желаете, елате утре.

Лорн свали качулката си и отметна наметалото, така че да се види гербът на Черната гвардия.

— Аз съм Лорн Аскариан — капитан на Ониксовата гвардия.

При други обстоятелства свещеникът сигурно щеше силно да се учуди, но умората му беше толкова голяма, че притъпяваше всичките му сетива. Той само вдигна едната си вежда и рече:

— Аз съм отец Фасория. Пристигането на вашата гвардия породи много надежди, капитане. С какво мога да ви помогна?

— Търся една жена.

— Как се казва?

— Не мисля, че ви е казала истинското си име. Но зная, че е тук. Дошла е с малко дете — отец Фасория се поколеба. — Няма да ѝ причиня никакво зло. Тъкмо напротив.

Жрецът се дръпна встрани и направи знак с ръка на Лорн да мине.

— Моля ви, синко, не смущавайте почивката на болните.

Лорн благодари с кимване и тръгна из църквата. Монахини се грижеха за болните или се молеха до постелите им. Една жена обаче не беше облечена в бяло и главата ѝ не беше покрита. Беше Майрин. Държеше главата на един старец и му помагаше да изпие някакво лекарство. Лорн почувства сякаш огромен товар се смъкна от него. Да знае, че Майрин беше пристигнала в Бренвост, като се бе измъкнала от гелтите, беше едно, но да я види жива и здрава — това беше истинско освобождаване. Лорн се огледа за бебешко кошче.

Майрин го видя, че идва към нея, прошепна нещо окуражително на стареца, усмихна му се, изправи се и отиде в един тъмен ъгъл на църквата, където изчака Лорн да дойде.

— Преди малко ми се стори, че забелязах Йерас — каза тя тихо. — Какво правиш тук? Разбрахме се, че…

— Зная. Но трябваше да се уверя, че сте добре — Каел и ти. Когато научих какво става тук… Къде е Каел?

— В добри ръце е, не се страхувай.

— Тук не сте на сигурно място.

— Никой не е.

— Ела с мен. Да идем да вземем Каел. После ще ви отведа далеч оттук със змей.

— Не.

Неприятно изненадан, Лорн можа да каже само:

— Какво?

Майрин разбра, че тонът скоро ще се повиши, хвана Лорн за ръката и го поведе вън от църквата през една ниска вратичка. Той я последва, но веднага щом излязоха отвън, раздразнено се освободи от ръката ѝ.

— Вечно ще съм ти благодарна за това, което направи за Каел и мен — каза Майрин спокойно. — Но ние не ти принадлежим. Нито той, нито аз.

— Той е мой син! — възрази Лорн, като гневно насочи пръст към нея.

— Той порасна в моя корем. Излезе между моите бедра и оттогава се храни от моите гърди. Наистина ли искаш да спорим дали е повече твой син, отколкото мой? И не се опитвай да ме заплашваш, Лорн. Не ме е страх от тебе.

Всъщност беше разтревожена, но с нищо не го показваше.

Ядосан на нея, но преди всичко на себе си, Лорн се извърна и няколко пъти бавно и дълбоко си пое въздух. С крайчеца на окото си забеляза Йерас, който го гледаше изпитателно откъм улицата. Лорн кимна с глава, за да го успокои, после се обърна към Майрин.

Беше се успокоил.

— Освен това Каел не е в състояние да понесе умората от пътуване.

— Но нали ми каза, че е добре.

— Не. Казах ти, че е в добри ръце.

Лорн се разтревожи.

— Позволи ми да го видя.

— Не.

— Болен ли е?

— Не, не е болен. Но е слаб. Крехък — гласът на Майрин се прекърши. — Много повече… Много повече, отколкото преди жреците да ми го вземат…

Лорн нежно притисна Майрин в обятията си. Тя се отпусна, зажадняла за подкрепа и утеха. За миг двамата останаха така — неподвижни и смълчани, сякаш бяха сами на света. После, с буза, опряна на гърдите на Лорн, Майрин рече:

— Тези хора имат нужда от мен, Лорн. Моето място е тук.

Лорн я притисна още по-силно към себе си.

Изведнъж пред черквата се чуха викове и шум от блъсканица.

— Какво става там…?

Следван от Майрин, която вървеше плътно зад него, Лорн отиде да види и излезе точно в момента, когато двама войници от гарнизона на Бренвост се мъчеха да влязат в църквата, като носеха един човек в безсъзнание.

— Какво става? — попита Лорн, а Майрин се втурна вътре.

Йерас, който не знаеше нищо, само вдигна рамене. Вече се струпваха любопитни, които бяха последвали войниците или бяха привлечени от шума.

— Пази вратата — нареди Лорн. — Не пускай никой да влиза.

И докато Лорн се отдалечаваше навътре в църквата, Йерас смъкна наметалото си и застана решително на прага с изваден меч. Ризницата на Ониксовата гвардия беше достатъчна, за да задържи всички на разстояние.

В църквата Майрин и отец Фасория вече се бяха навели над мъжа, който току-що бе внесен. Слаб и целият покрит с прах, той лежеше на плочите и дишаше трудно.

— Конят му падна на входа на лагера — обясняваше единият от войниците. — Целият беше потънал в пяна и беше съвършено изтощен.

— Конникът не е по-добре — рече белият жрец. — Този мъж е останал съвсем без сили.

— Ранен е — каза Майрин, като вдигна ризата на умиращия. Под навита на топка превръзка се виждаше дълбока рана. — Изгубил е много кръв.

Една монахиня донесе светилник, друга — стъклени шишенца, които показа на Майрин. Майрин взе едно, отвори го и го приближи до напуканите устни на ранения.

— Познавате ли го? — попита Лорн двамата войници.

Впечатлени, че стоят пред капитана на Ониксовата гвардия, те казаха, че не го познават.

— Аз го познавам — рече отец Фасория. — Той е ловец. Живее в Мъртвите земи… Опитва се да каже нещо!

И наистина мъжът говореше едва чуто, като се опитваше да се изправи.

— Дръпнете се! — нареди Лорн. Клекна, избута белия жрец настрани и се наведе да доближи ухото си до устата на ловеца. — Тихо!

Всички млъкнаха, не смееха дори да помръднат.

Гласът на ранения беше съвсем тих, но Лорн успя да разбере:

— Гелтите… Цяла армия… Те… идват… Дунрат… Бягайте… Бягайте!

Мъжът потрепери и изгуби съзнание.

— Какво става? — попита отец Фасория.

Лорн не отговори. Изправи се и излезе.

Събуден насред най-дълбокия си сън, губернаторът Сорво, по риза и с разчорлена коса, отиде при Лорн и граф Д’Аргор, които го чакаха в кабинета му. Бездруго беше разтревожен, но когато ги видя, съвсем пребледня. Двамата бяха облекли бойните си доспехи, гледаха сурово, бяха въоръжени, с ръкавици и ботуши и с шлем в ръка.

— Какво…? Какво става?

Осведомен за положението, Сорво се овладя и докато Лорн носеше светилник, той разгърна една карта върху масата, отрупана с книжа. На картата беше изобразена областта на Бренвост, и по-точно южната част на Исерн с границата с Мъртвите земи на запад и Закрилящите планини на изток.

— Ако тази армия съществува… — започна той.

— Съществува — прекъсна го Лорн.

Когато беше уверил Върховния крал, че гелтските банди, които нападат Исерн, са само предни части, той беше представил страха си за убеждение, като желанието му беше най-вече да убеди Алдеран да се притече на помощ на нападнатата провинция. Но страхът му се потвърждаваше. Сега вече знаеше: гелтска армия се придвижваше към Бренвост.

Губернаторът погледна Лорн, понечи да му възрази, но се отказа и продължи:

— Ако гелтска армия е влязла в Исерн, вече щяхме да го знаем. Значи все още е в Мъртвите земи.

— Но се приближава — добави Теожен.

— Дунрат — каза Лорн. — Това име говори ли ви нещо?

— Разбира се — отговори Сорво. — Това е тук.

И той сложи пръста си на река Ворл, която очертаваше естествена граница между Мъртвите земи на запад и Исерн на изток. Бренвост беше разположен на устието на единия ръкав на тази река, на двайсет лангърски левги от главното течение и от мястото, което сочеше губернаторът.

— Това е мост, построен още по времето на Мрака — обясни той. — Някои казват, че е прокълнат. Но това е единственият начин да се премине Ворл в нашата област.

— Особено когато става дума за армия, предполагам — каза Теожен.

— Ворл тече сред високи отвесни скали, преди да се влее в Сграбчващото море. Всъщност десетки левги тече в дълбока пропаст. Трябва да се отиде много назад към горното му течение, за да се премине по друг начин. Ето това са направили бандите и точно затова са започнали да нахлуват в провинцията от север.

— Което позволява за момента Бренвост да е още далеч от опасността — заключи Теожен и се наведе да огледа картата отблизо.

Тя беше много подробна на изток от Ворл и вярно предаваше горите, пътищата, селата и фермите в Исерн. Но беше почти бяла на запад от реката — там, където се простираха Мъртвите земи.

— Армията е бавно и непохватно чудовище — каза Лорн. — Тя винаги трябва да избира или най-лесния, или най-краткия път. А за да се стигне до Бренвост, най-лекият и най-краткият път минава по моста на Дунрат…

— Значи и двамата мислите, че тази армия се е насочила към Бренвост? — попита губернаторът.

Тревожният му поглед се премести от Лорн към Теожен и от Теожен към Лорн.

— Убеден съм — рече Лорн.

— Но Бренвост е без защита! А за да се спре армия, е необходима друга армия!

— Не губете надежда, губернаторе — каза Теожен. — Ние сме тук. Армията на Върховния крал се придвижва насам, а в краен случай скоро ще дойде флота, която да изведе населението.

Сорво кимна, че разбира.

Най-много от всичко искаше някой да го успокои, но тревогата не преставаше да го гризе.

Когато си тръгнаха от кабинета на губернатора на Бренвост, за да се върнат при своите хора, докато слизаха на двора по стълбите на главната кула, Лорн каза на граф Д’Аргор:

— Ние не знаем нито кога ще пристигне Върховният крал, нито кога ще дойде помощта от флотилията.

— Зная. Но този губернатор има нужда от надежда.

— Така или иначе не можем да разчитаме на него.

— Не можем. Или много малко.

— Наредете да приготвят трите ни змея. Йерас ще вземе единия, за да предупреди Върховния крал и да го накара да ускори ход. Аз и Логан ще вземем другите два.

— Къде отивате?

— В Мъртвите земи. Искам да видя тази гелтска армия със собствените си очи.

— Съмнявам се, че е някакъв мираж.

— Аз също.

Стигнаха в двора, осветен от запалени факли. Повечето от ониксовите гвардейци не спяха. Чакаха, потънали в трептящата от напрежение тишина, която предшества битките и великите събития.

— А докато вие разузнавате? — попита Теожен.

— През това време вие ще потеглите към моста на Дунрат начело на Ониксовата гвардия. Ще се срещнем там и там ще задържим гелтите колкото време е нужно.

Всички необходими приготовления бяха направени през нощта и на зазоряване Черните гвардейци поеха след граф Д’Аргор към моста на Дунрат, Йерас полетя на изток, а Лорн и Логан се насочиха към Мъртвите земи. Вече изобщо не ставаше въпрос да се преследват гелтите, които плячкосваха Исерн, и да се помогне на жертвите. Изоставяйки последните бежанци на съдбата им по пътищата на Исерн, Ониксовата гвардия трябваше да се изправи пред опасност, за която знаеше, че е много по-голяма, но тепърва ѝ предстоеше да разбере точно колко.

С това намерение Лорн и Логан полетяха на северозапад, яхнали змейовете, минаха главното течение на Ворл малко преди пладне и полетяха над степите — все по-безводни и пусти — на Мъртвите земи. Хоризонтът пред тях се простираше огромен и монотонен, осеян от скалисти хълмове. Следобедът вече свършваше, когато забелязаха облак прах, който беше толкова голям, че можеше да се дължи единствено на голямо множество хора. В този миг те се спуснаха надолу и като летяха ниско, се насочиха към една скалиста издатина, зад която оставиха змейовете, а после се изкачиха на върха ѝ. Легнал на земята, Лорн разгъна далекогледа си…

И видя.

Наистина се движеше множество — множество от войници, които тичаха, без умора, като носеха оръжията и припасите си на гръб. Конниците не бяха много, но няколко групи гелти теглеха на ръце каруци, в които бяха клекнали жреци-магьосници. Варварски бойни знамена се вееха в ритъма на тичането. Барабани отмерваха движението. Във въздуха кръжаха змейници.

Без да каже дума, Лорн подаде далекогледа на Логан, който изпсува и попита:

— Колко ли може да са?

— Две хиляди. Най-малко.

— Бих казал дори три.

— Досега виждал ли сте толкова много гелти, събрани в една армия?

— Не.

Логан върна далекогледа на Лорн.

— Ние летяхме около осем часа. Следователно сме изминали около петдесет левги птичи полет.

— Ако не се уморят…

— Няма да се уморят. Това са гелти.

— … ще стигнат в Бренвост до седмица.

— А до моста на Дунрат след четири дни — добави Лорн. — Точно там ще ги чакаме. Да се връщаме. Сега вече всеки час е ценен.

Дунрат

Лорн и Логан трябваше да спрат за няколко часа през нощта и пристигнаха при моста на Дунрат едва в средата на следващата сутрин. Това беше древен мост, построен преди много векове, целият от черен и сив камък. Видът му внушаваше страх, както всички градежи от времето на Мрака. Минаваше над пролом, в дъното на който Ворл течеше между стръмни, почти отвесни скали. Беше широк около петдесет метра, а дължината му беше два пъти по триста метра: всъщност мостът беше двоен, като двете му части се събираха при една огромна скалиста колона, побита сред водите на реката, която се извисяваше в средата на пролома. Някогашните архитекти и инженери неслучайно бяха избрали това място — по-лесно беше да се построят два свода от по триста метра, отколкото един от шестстотин.

Лорн прелетя със змея под всеки свод и разбра, че мостът не може да бъде разрушен: армия от работници можеше да успее след месеци усилен труд, а всичкият барут на Върховното кралство нямаше да стигне, за да бъде вдигнат във въздуха. Следователно трябваше да го защитават и — за щастие — той беше направен точно за това. И наистина мостът на Дунрат се пазеше от кула във всеки край, но най-вече от редут, който се издигаше в средата му, върху скалната колона, там, където се събираха двете му части. Така че за да се стъпи на моста, трябваше да се мине през една от портите, а за да се премине целия мост, трябваше да се мине през редута, който се състоеше основно от голяма, ниска кула, заобиколена от крепостна стена с бойници.

Лорн и Логан се приземиха на редута, обиколиха го, после внимателно разгледаха двете кули, които го пазеха. Изоставени отдавна, централните и страничните сгради бяха служили за убежище на всякакви животни, но също и на пътници, разбойници или иманяри, минавали оттук през всичките тези векове. Освен това до неотдавна бяха квартирували и войници. Помещенията бяха празни, в камините бяха гнездили хищни птици. Тук-там беше оцелял по някой капак на прозорец. Но покривите, стените и подовете бяха здрави, въпреки обичайните поражения на времето и климата. Големите двукрили порти на кулите, както и вратите на главната кула зееха отворени, но изглеждаха солидни и сигурно можеха да бъдат затворени и — при нужда — зазидани.

След като огледаха всичко, Лорн и Логан се срещнаха при парапета на главната кула и двамата се загледаха към Мъртвите земи.

— Твоето мнение? — попита Лорн.

Бившият наемник се замисли.

— Не сме достатъчно като брой, за да победим — каза той. — Но гелтите ще се измъчат.

Теожен д’Аргор и Ониксовата гвардия пристигнаха към обяд и се настаниха в главната кула. Лорн проведе бърз разговор с графа и Нае, после събра Черните гвардейци в двора на редута и се обърна към тях, застанал на горната площадка на едно външно стълбище.

— Гвардейци! Към нас се движи армия. Тя е многобройна. Много по-многобройна от която и да било гелтска армия, събирана от времето на Мрака досега. Ще бъде тук след три или четири дни. И ако не направим нищо, ще бъде в Бренвост много преди армията на Върховния крал… — Лорн замълча. Хората му го слушаха — сурови и сериозни. Знаеха до каква степен е уязвим Бренвост и познаваха жестокостта на гелтите. Лорн продължи, като повиши глас. — Днес единствено ние можем да спрем армията, която настъпва към нас. Единствено ние можем да спасим Бренвост. Днес единствено ние можем да запазим Върховното кралство! Тук! Сред тези стени! Единствено ние! — Лорн извади меча си и го размаха. Черните гвардейци също извадиха мечовете си сред екот на стомана и сто остриета заблестяха на слънцето. — Да превърнем тези стени в крепост! И да се борим! Да се борим, защото да се бием и да паднем тук е не само наш дълг! ТОВА Е НАША ЧЕСТ!

— НА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО СЛУЖИМ! — извика Теожен.

— ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ! — отговори Ониксовата гвардия.

И заедно с Лорн всички повториха:

— НА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО СЛУЖИМ! ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ!

През следващите три дни ониксовите гвардейци се подготвяха. Под тройното командване на Лорн, Теожен и Наерис те затвориха и укрепиха портите на кулите и на редута. Зазидаха тази, която водеше към Мъртвите земи, и натрупаха зад нея, чак до свода, пръст и камъни, за да запушат прохода оттам. Издигнаха барикади и заслони. Докараха десетина леки оръдия от Бренвост и бурета с черен барут. Заложиха капани. Направиха прикрития с муниции. Разпределиха запасите си от вода, вино и храна. Подготвиха оръжията си. Упражняваха различни маневри за изтегляне и контраатака. Молеха се. Превързваха раните си, някои от които още не бяха оздравели след битката при Дарлат. Написаха писма до близките си, които Логан отнесе в Бренвост със змей и предаде лично на губернатора Сорво.

Едно от тях беше адресирано до Майрин:

Гелтите пристигнаха по тъмно вечерта на третия ден.

Предупредени от своите змейници, ониксовите гвардейци ги чакаха въоръжени и внимателно наблюдаваха хоризонта. Отначало чуха барабаните и в редиците им настъпи пълна тишина, докато ритмичният тътен ставаше все по-силен и от него сякаш земята се тресеше под огромното небе.

После видяха факлите, които се появиха на хребета.

Стотици.

Хиляди.

И когато първият хребет на Мъртвите земи заприлича на обхванат от пожар в нощната тъмнина, барабаните замлъкнаха, но факлите останаха.

Йерас се върна същата тази нощ и съобщи, че армията на Върховния крал едва бе преминала полите на Закрилящите планини. Змеят му беше съвършено изтощен.

Ониксовата гвардия трябваше да издържи — сама — девет дни.

В ранното утро на първия ден Лорн беше сред хората си на бойниците на кулата, защитаваща входа на моста Дунрат откъм Мъртвите земи — тази, чиято врата Черните гвардейци бяха зазидали, и която бяха кръстили Пожертваната, защото знаеха, че нямаше да я удържат дълго. Нямаше достатъчно място, където да се бият, и около Лорн се бяха събрали петнайсетина воини, заедно с Логан. Други стояха близо до вътрешната част на кулата или в първата част на моста — първата укрепена стена. Основната част на войската, под командването на Теожен д’Аргор, беше разположена на централния редут — Главната кула — заедно със змейовете и конете.

На Пожертваната лицата бяха изопнати, но решителни и цареше пълна тишина. Чуваше се само как бойните знамена на Ониксовата гвардия плющят на вятъра, а фитилите на оръдията вече димяха. Всички погледи бяха вперени към хребета, където през цялата нощ факлите не бяха престанали да горят. Сега там нямаше никого — пуста линия, покрита с изсъхнала трева, под сивото небе.

Изсвири тръба.

После друга, още една, станаха десет и засвириха заедно, а в това време откъм Мъртвите земи се надигна тътен. Лорн изтегли сканда си и погледна назад, към Главната — там Теожен беше вдигнал юмрук към него. Той му отвърна със същия жест, после отново се обърна към хребета.

— Готови! — каза той.

Те идваха.

Като огромна вълна, заливаща дига, с крясъци и див рев стотици гелти се спуснаха от хребета към моста на Дунрат. Сивата им кожа беше покрита с войнствени цветове и изрисувани руни. Защитени с костни брони и кожени щитове, те размахваха копия, боздугани, мечове с назъбени остриета. Някои бяха закачили на гърба си племенните си знамена: те бяха най-едрите и най-свирепите — онези, които другите следваха.

Лорн изчака гелтите да се приближат на стотина метра и извика:

— ОГЪН!

Петте оръдия, сложени на кулата, избълваха картеч и покосиха десетки воини, но не забавиха нападението. Мъртви и ранени паднаха на земята и веднага бяха стъпкани от идващите подир тях.

— ЗАРЕДЕТЕ ОТНОВО! ЗАРЕДЕТЕ И СТРЕЛЯЙТЕ!

Залп подир залп оръдията унищожаваха вражески воини, но това не попречи на гелтите да стигнат в подножието на Пожертваната и да се струпат там. Рояци копия и назъбени стрели се удариха в бойниците, свистейки във въздуха, и принудиха Черните гвардейци да се пазят, а в това време до стената бяха изправени стълби. Струпалите се атакуващи се отдръпнаха, за да направят място на един таран, който беше избутан напред. И докато той безуспешно удряше зазиданата врата, Ониксовата гвардия отблъсна три щурма с цената на неколцина мъртви и ранени.

Преди четвъртата атака, като видя стълбите, които отново бяха изправени върху планина от трупове, Лорн заповяда:

— ПОДГОТВЕТЕ СЕ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ! ИЗТЕГЛЯЙТЕ ОРЪДИЯТА! ПОДГОТВЕТЕ СЕ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ!

Маневрата беше подготвена и всеки знаеше какво трябва да прави. От долните етажи на кулата бяха качени бурета с барут. Гвардейците бързо запалиха фитилите им и ги хвърлиха през парапета. Те избухнаха почти веднага, като събориха стълбите и онези, които ги държаха, убиваха, осакатяваха и така породиха у гелтите едно стъписване, което спря устрема им и даде на Ониксовата гвардия затишието, от което се нуждаеше.

— ОТСТЪПЛЕНИЕ! — извика Лорн. — ОТСТЪПЛЕНИЕ!

Лорн напусна кулата последен и се затича по моста към редута. Двамата с Логан помогнаха на един Черен гвардеец, който куцаше силно. Изтегляха се последни и бяха на половината път от Главната, когато гелтите се изкатериха на Пожертваната и нададоха победни викове. Покачиха се и други, които също тържествуваха, като размахваха оръжията и знамената си. Откъм Мъртвите земи засвириха тръби. Неколцина гелти понечиха да се спуснат подир бегълците, но Черните гвардейци от редута бдяха и ги обърнаха в бягство с няколко оръдейни залпа, които Лорн чу как профучават над главата му.

— Залегнете — извика Лорн.

Логан и черният гвардеец, който беше ранен в крака, разбраха. Хвърлиха се на земята и се покриха с щитовете си, Лорн направи същото. Знаеха, че техният капитан беше запалил последния фитил, преди да тръгне, и че в същия този миг този фитил вече изгаряше… в едно помещение, напълнено с черен барут.

Взривът беше оглушителен.

Вдигна във въздуха тонове камъни и греди, разруши Пожертваната и уби всички, които се намираха сред стените ѝ или наоколо. Горещият въздух и експлозиите вдигаха нагоре тела, късаха крайници, оставяха осакатени жертви, които крещяха от болка, докато други, обезумели, покрити с дрипи, се лутаха под отломките, които падаха върху тях като пороен дъжд.

Когато гъстите облаци прах се разпръснаха, Лорн видя, че от кулата беше останала само купчина димящи развалини и почернели трупове. Въздухът още продължаваше да трепти, но гелтите вече се изтегляха под звука на бойните си барабани, като изнасяха ранените, но изоставяха мъртвите си.

Ониксовите гвардейци продължаваха да са в пълна бойна готовност, но разбраха, че този ден гелтите няма да направят друг опит. Не се излъгаха и се възползваха от затишието, за да превържат раните си и да се погрижат за своите мъртви.

Петима мъртви и дванайсет ранени, четирима от които тежко.

Скромни загуби в сравнение с тези на противника. И наистина, с петте трупа, увити в бяло платно, които лежаха покрай стената, ниската сводеста зала, която Черните гвардейци бяха направили своя гробница, все още изглеждаше почти празна. Но Лорн знаеше, че скоро щеше да се напълни и че последните, които паднат, няма да има кой да ги пренесе в нея.

По мръкнало Нае дойде при Лорн, който стоеше далеч от другите и гледаше към Мъртвите земи, опрян на един парапет. Тя мина пред Логан, неподвижен и мълчалив в тъмнината, двамата си кимнаха, после подаде на Лорн паница с рагу.

— Яж — и понеже в погледа на Лорн се появи някакво подозрение, тя добави. — Няма да е това, което ще те убие тази вечер, обещавам.

— Благодаря.

Лорн пое паницата и я сложи на бойницата, на която се бе опрял с лакти. Нае застана до него, извърната в същата посока, стояха рамо до рамо.

— Това днес беше победа — каза тя след малко.

— Зная.

— Всичко протече според твоите планове.

— Да.

— Тогава какво те тревожи?

Лорн се поколеба, преди да отговори.

— Използваха само няколкостотин воини — рече той накрая. — Те са две-три хиляди, а хвърлят в боя само няколкостотин воини. Защо?

Нае се замисли.

— Знаели са — каза тя. — Знаели са, че няма да можем да удържим Пожертваната. Знаели са също, че и ние сме го разбрали и че следователно от наша страна ще има твърде слаба съпротива.

— И че, понеже не можем да защитаваме Пожертваната… — започна Лорн.

— … ще я изоставим — довърши Нае. — Мислиш ли, че са се досетили също и че ще я разрушим?

— Вероятно. Гелтите са варвари, диваци. Но не са малоумни. Едно нещо научих в Далатия, когато се биех с тях, и то е точно това… Ние бяхме принудени да пожертваме тази кула. Гелтите са го разбрали и също пожертваха само войските, които бяха необходими да стане така. Колко войници изгубиха те днес? Стотина?

— Да, така мисля.

— Това не е чак толкова висока цена, когато разполагаш с армия от две-три хиляди души.

Нае се извърна към Лорн и го погледна в очите.

— Защо това те тревожи толкова?

— Защото гелтските племена, с които съм се сблъсквал, щяха да се избият помежду си, за да превземат Пожертваната и да спечелят първата победа в тази битка. Дори и да знаеха, че сигурно ще я взривим. Въпрос на слава, на чест… Но сега някой е успял не само да събере воините от поне стотина племена, но и да ги накара да му се подчиняват. Да им наложи авторитета си и да накара да замлъкнат вековните разправии и съперничества. Ако гелтите от Мъртвите земи никога не са представлявали истинска заплаха за Върховното кралство, то е защото племената им враждуваха помежду си още от времето на Мрака. Но един изключителен вожд е успял да ги обедини и точно с този вожд се сблъскваме тук — Лорн въздъхна. — Ето това ме тревожи.

На следващия ден гелтите не нападнаха.

Все така нащрек Ониксовата гвардия напразно наблюдаваше пустия хребет, който сутринта бе преминат само от десетина змейници. На редута веднага бе вдигната тревога и Лорн бързо се изкачи при бойниците на Главната, където граф Д’Аргор вече бе отишъл заедно с други Черни гвардейци.

— Нападат ли? — попита Лорн, макар да не му се вярваше.

— Съмнявам се — отвърна Теожен.

На война змейниците можеха да бъдат добри разузнавачи и много добри вестоносци, но — освен ако не яздеха огнени змейове — бяха доста лоши бойци. Най-много можеха да хвърлят по врага отвисоко някое и друго копие или гранати със запален фитил, но бяха съвършено уязвими за стрелбата с каменохвъргачка или оръдие, дори с лък или арбалет. А освен това във всички армии змейниците бяха рядкост и поради това бяха твърде ценни. Нямаше почти никаква полза да бъдат хвърлени в битка и да се поеме рискът от загубата им.

— Добре тогава, какво правят? — настойчиво попита Лорн.

И нареди оръдията да бъдат готови за стрелба.

Ненужна предпазливост. Следвани от всички погледи, гелтските змейници покръжаха известно време в небето като лешояди над плячка, после прелетяха над моста на Дунрат и изчезнаха по посока на Исерн.

— Разузнавачи? — колебливо предположи Лорн.

Теожен неуверено вдигна рамене.

За ониксовите гвардейци кулата, която защитаваше моста, беше Бдителната. Там винаги имаше часови на пост, но Лорн реши, че занапред десет души постоянно ще патрулират там. И също така реши да не зазиждат нейната порта, която беше единственият им изход.

Настана вечер, после нощ.

Ониксовите гвардейци се поотпуснаха, почувства се известно разведряване. Вторият ден свършваше вече и оставаха още само седем, които трябваше да издържат, докато дойде кралската армия. Дали гелтите се бяха отказали? Явно разрушаването на Пожертваната и загубите, които бяха понесли предния ден, ги бяха накарали да размислят. Може би се бяха разколебали, изправени пред решимостта на противниците си.

Лорн не вярваше на нищо от това, но остави хората да говорят.

Загрижен да поддържа високия боен дух на гвардията, Теожен го посъветва да разреши двойна дажба вино за всички, освен за часовите.

— От толкова никой няма да се напие. Но това ще стопли сърцата. И телата.

Лорн се съгласи. И наистина нощите ставаха все по-хладни, а бяха решили да пазят дървата за осветление: по-добре беше да изтърпят малко студ, но да запазят възможността да видят приближаването на врага в тъмнината.

— Чувате ли? — попита Лорн.

Теожен замълча и се ослуша. В далечината отекваха барабани като приглушено ръмжене.

— Това не са бойни барабани — уточни Лорн.

— А какво?

— Има само един начин да разберем.

Теожен погледна втренчено Лорн, после разбра.

— Не — каза той. — Много лоша идея.

— Нещо става. Трябва да знам какво.

Графът се приближи до Лорн. Заговори по-тихо, но натъртваше всяка дума:

— Ще знаем достатъчно утре, когато гелтите атакуват отново!

— Колкото повече разберем за тази армия, толкова по-добре.

— Нуждаем се от вас тук, рицарю.

— Със сигурност смятам да се върна.

— Не бива да се шегувате…

Нае видя двамата мъже, които разговаряха настрани и сякаш се караха. С чаша вино в ръка тя отиде при тях и спокойно попита:

— Някакъв проблем ли има?

Понеже не успяваше да откаже Лорн от намерението му, Теожен се зарадва, че един разумен човек ще успее да разреши спора им:

— Рицарят иска да иде да шпионира гелтите — каза той с тон, който ясно изразяваше мисълта му.

— Сега? — попита Нае, без да покаже никакво вълнение.

— Да! Кажете му, че това е лудост!

Младата жена се обърна към Лорн:

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Лорн.

— Отлично — и тя изпи чашата си на един дъх. — И аз идвам.

Тя също беше повече от заинтригувана от биенето на барабаните.

Тръгнаха тримата: Лорн, Нае и Логан.

За да не трябва да отварят портата и да вдигат желязната решетка на Главната, те се спуснаха в подножието на крепостната стена по въжена стълба, която след това беше вдигната. Прикриха се и изчакаха облаците да забулят Голямата мъглявина, после затичаха по моста до останките на Пожертваната. Там спряха под прикритието на развалините и започнаха да оглеждат наоколо. Тъй като не забелязаха нищо тревожно, тримата скоро потънаха в тъмнината на Мъртвите земи.

Гелтите се бяха разположили на стан в една широка котловина.

Легнал сред храстите между Логан и Нае, Лорн можа спокойно да разгледа лагера им с далекогледа си. Преброи около хиляда кръгли кожени палатки, също толкова огньове, ями за отпадъци и множество места за молитва, отбелязани с олтари и свещени знаци. Въпреки огромните си размери лагерът беше организиран по същия начин, както биваха организирани всички лагери на гелтите в Мъртвите земи: с две перпендикулярни алеи, които се пресичаха, и — в центъра — място за важните събития в общностния живот.

Точно така беше и тази нощ.

Огромни огньове осветяваха барабанчици, които свиреха в равномерен, напрегнат ритъм. В кръга, който те образуваха, танцуваха жреци, носещи на главите си маски на невъобразими, плашещи животни — вълци с еленови рога, биволи с гребени от пера, хищни птици с лъвска грива, — и размахващи своите магически пръчки и жезли. Бяха в транс и по всичко личеше, че отдаваха почест или освещаваха един огромен гелт, който стоеше гол и неподвижен сред тях, стъпил здраво на земята, с широко разперени ръце и отметната назад глава. Мускулестото му тяло беше покрито с бойни шарки, но и с петна от кръвта, с която жреците го бяха пръскали при изричането на заклинанията си.

Лорн не знаеше в каква церемония участваха воините от Мъртвите земи, които се удряха в гърдите с юмрук в ритъма на барабаните. Но беше съвършено уверен, че именно високият гелт, който беше причината за техния възторг и — несъмнено — за религиозното им благоговение, беше този, който ги бе обединил и довел тук.

Лорн подаде далекогледа на Нае, като се питаше кой ли беше този военен вожд и каква цел преследваше в действителност, като бе повел няколко хиляди гелти против Върховното кралство. Да, те бяха разграбили Исерн. Да, още можеха да се надяват, че ще плячкосат Бренвост. А после? Ако не искаше да бъде пометен от кралската армия, на него не му оставаше друг избор, освен да се върне дълбоко навътре в Мъртвите земи — там, където дори Върховният крал не би могъл да го достигне.

В това нямаше смисъл.

Освен ако…

Освен ако този военен вожд не изпълняваше мисия и не водеше свещена война.

Освен ако не се смяташе за мъченик.

— Време е — каза Нае, като върна далекогледа на Лорн. — Видяхме достатъчно.

Лорн кимна, но за последно насочи далекогледа към военния вожд. Разстоянието беше голямо и увеличителното стъкло беше леко замъглено, но Лорн усети как коремът му се свива, когато разпозна знака, нарисуван в червено върху гърдите на гелта. Този знак беше руна и тази руна беше знакът на Серкарн.

— Хайде, Лорн — каза Нае и го разтърси за рамото. — Небето се прояснява. Накрая може да ни забележат!

Този път Лорн сгъна далекогледа.

Изтеглиха се внимателно с пълзене и когато излязоха от обсега на полезрение, тримата се върнаха при моста на Дунрат, като Логан вървеше последен.

На третия ден сутринта гелтите нападнаха.

Под звуците на барабаните, които отмерваха бавния им ход, хиляда воини преминаха хребета, отделящ Мъртвите земи, и напредваха рамо до рамо. Повтаряха ритъма, като удряха с копията си по големите си кожени щитове, и при всеки удар издаваха сухи, гърлени звуци, които — при непрестанното повтаряне — звучаха като заклинателно предизвикателство за бой, като боен призив.

Ордата спря при входа на моста, пред развалините на Пожертваната.

Барабаните изведнъж замлъкнаха.

Ударите по щитовете и ръмженето спряха едновременно и в напрегнатата тишина, която последва, се чуваха само стенанията на вятъра, плющенето на бойните знамена и далечните крясъци на лешоядите.

Тишина цареше и на редута, който Ониксовата гвардия се подготвяше да защитава до смърт. Вече и дума не можеше да става мястото да бъде изоставено или вдигнато във въздуха, като бъдат унищожени колкото е възможно повече врагове. Да, още им оставаше Бдителната в другия край на моста, където можеха да се оттеглят. Но загубата на Главната означаваше да се изгуби битката, това щеше да позволи на гелтската армия много скоро да влезе в Исерн.

На бойна нога от зори, една част от Черните гвардейци бяха при бойниците на западната порта — тази, която гледаше към Мъртвите земи и към варварската орда, която в момента стоеше неподвижно и мълчаливо. Други чакаха в двора на редута, командвани от Нае, готови да се включат, веднага щом има нужда от тях. Трети бяха заели позиция край парапетите на трите етажа на главната кула, където вече димяха фитилите на оръдията.

Лорн и Логан бяха сред защитниците на портата. Лорн се обърна, двамата с Нае се спогледаха, изпълнени с доверие един към друг, после той вдигна поглед към балкона на първия етаж на кулата, откъдето Теожен щеше да командва стрелбата на оръдията, за да може да наблюдава развитието на битката, така че да вижда навреме заплахите и да определя най-добрата тактика.

— Помнете! — извика Лорн силно. — Ние сме първата и последната защитна линия на Върховното кралство! На Върховното кралство служим!

— ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ!

— На Върховното кралство служим!

— ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ!

Гелтските тръби изсвириха и ордата потегли, отначало бавно, после по-бързо и — под залповете на оръдията — нападна с бойни викове.

Оръдията нанесоха поражения, но не спряха ордата. Под дъжд от смъртоносен картеч гелтите стигнаха до портите на Главната, започнаха да изправят стълби и да хвърлят куки, като не преставаха да обстрелват с копия и стрели бойниците, така че принуждаваха Черните гвардейци да се прикриват с щитовете си.

Когато Лорн се изправи, четири стрели стърчаха от щита му, украсен с герб. С един замах на меча той преряза въжето на една кука и се втурна да помага да отблъснат една стълба: натежала от гелтите, които се катереха по нея, стълбата се изправи отвесно и политна назад като отсечено дърво. В последния момент обаче двама гелти скочиха и успяха да се вкопчат в парапета, но Лорн разцепи главата на единия, а другият се хлъзна, изпусна се и падна. И други стълби бяха съборени, и други въжета на куки бяха разсечени. Но гелтите бяха по-многочислени и успяха да направят пробив. Виждайки опасността от главната кула, Теожен насочи натам стрелбата на две оръдия и не позволи на първите гелти да стъпят на обходната пътека. Но почти веднага, докато зареждаха отново оръдията, се показаха нови гелти.

Лорн се намеси:

— СЛЕД МЕН!

Следван от Черни гвардейци, той се втурна, за да задържи гелтите, а Нае и нейните хора бяха повикани в подкрепление. В настъпилата суматоха той удряше наляво и надясно, ръгаше и сечеше, безчувствен към болката, топла кръв го оплискваше от всеки победен враг. Прикривайки го, Логан на два пъти му спаси живота. Изстреляна от Йерас, стрела от арбалет изсвири покрай ушите му и се заби в окото на един снажен воин, който внезапно бе застанал пред него и беше готов да му разбие главата.

Лорн и хората му бяха изправени пред голяма трудност, но малко по малко, благодарение на помощта на Нае, успяха да отблъснат гелтите и да ги задържат под крепостната стена. Гелтите издигнаха още няколко стълби, но устремът им бе прекършен и когато изсвириха тръбите, те се оттеглиха под последните залпове на оръдията, които ги принудиха да бягат, изоставяйки своите ранени ведно с мъртвите, изоставяйки оръжията, окървавените знамена и отломките от щитове.

На бойниците Черните гвардейци, уморени до краен предел, останаха слисани — невярващи и объркани. В погледите им се четеше признателност — за това, че са живи и за това, че са победили. Но не всички бяха оцелели. А сред живите някои страдаха от ужасни рани и лежаха на земята стенещи или в безсъзнание.

Обърнат към моста, който гелтите напускаха, Лорн свали шлема си, изтри си потта от челото и рече:

— Скоро ще се върнат.

И наистина това беше първото нападение този ден.

През този трети ден от обсадата отблъснаха още една атака, после още три на следващия ден, още три на петия ден и накрая две на шестия. Отначало ониксовите гвардейци се сменяха на бойниците. Но скоро загубите им станаха твърде тежки и онези, които все още можеха, се изтощиха да се бият без отдих. Второто нападение на шестия ден продължи до вечерта и беше едно от най-жестоките, от най-смъртоносните. Вече свършваше и гелтите бяха започнали да се оттеглят, когато Теожен рухна под ударите на трима войници.

Същата вечер, като видя, че Теожен падна и изчезна в мелето, Нае се втурна да му помогне, следвана от шепа Черни гвардейци. Лорн беше твърде далеч, за да се намеси, но видя как тя направи пробив и успя да удържи достатъчно дълго, за да може графът да бъде вдигнат и отнесен, макар и в безсъзнание. Плати с рана в рамото, но това не я накара да отслаби удара и тя предприе контраатака, която окончателно обърна гелтите в бягство.

За пореден път ордата се изтегляше под огъня на оръдията.

За пореден път ониксовите гвардейци печелеха твърде скъпоструваща победа. От стоте воини, колкото бяха в началото, само половината бяха в състояние да се бият. Сега в Гробницата лежаха трийсет тела, а сред ранените двайсет не бяха способни да се защитават, нито дори да вървят или да яздят. Колкото до граф Д’Аргор, той страдаше от рани, които щяха да са убили вече някого другиго: един удар почти му беше разцепил главата, копие беше пронизало гърдите му, а лявата му ръка до такава степен беше осакатена, че се наложи да я ампутират.

Същата тази вечер видяха първите гелтски конници, които дойдоха откъм Исерн. Те останаха на разстояние, виждаха се, но бяха в равнината, където не можеха да бъдат достигнати. Предупреден за това, Лорн разгъна далекогледа си и започна да ги наблюдава откъм главната кула. Още беше целият в кръв след битката.

Да, това наистина бяха гелти.

Съгледвачи, въоръжени с копия, придружени от няколко вълка, обучени за война и лов. Лорн подаде далекогледа на Нае, която бе застанала до него, и каза:

— Ето за какво са били змейниците, които видяхме да тръгват онзи ден.

— Вестоносци? — опита се да отгатне Нае.

— Гончии. Бандите са престанали да плячкосват и измъчват провинцията. Изпълнили са предназначението си. Защо тогава да не ги използват за нещо друго?

— Например да ни нападнат в гръб.

— И да ни отрежат пътя за отстъпление.

Нае върна далекогледа на Лорн, чертите ѝ бяха изопнати от умора и тревога и лицето ѝ се сгърчи от болка, когато размърда раненото си рамо.

— Как си? — попита Лорн по навик.

— Виждала съм и по-лошо.

— Наистина ли? — подигравателно рече Лорн. — По-лошо от тук?

Тя се усмихна уморено.

— Всъщност не… Но все пак съм по-добре от графа. Аз… дори не знам как е възможно той да е още жив…

— Ако е жив, то е благодарение на теб.

— Но за колко време?

Двамата замълчаха.

Също като Нае, и Лорн знаеше, че Ониксовата гвардия няма да издържи още дълго. Тя се би героично и гелтите бяха загубили стотици воини през последните дни, но какво значение имаше това? При всяко ново нападение ордата беше все така многобройна. И още по-решителна, още по-ожесточена.

В далечината конниците се обърнаха и се скриха от поглед, а вълците им бягаха след тях, за да ги настигнат. В небето гелските змейници кръжаха бавно.

— Трябва да изнесем ранените оттук — каза Лорн.

— Кога?

— Тази нощ. Утре може да е много късно, ако бандите се събират така, както си мисля. Онези, които могат да яздят, тръгват на кон. Останалите ще натоварим на продоволствените каруци. Ще се наложи доста да се посгъстят, но е по-добре от нищо…

Спокоен, макар и уморен глас прекъсна Лорн:

— Нали не се надявате да се отървете от мен, а?

Беше граф Д’Аргор, който, подкрепян от един оръженосец, превит под тежестта му, се приближаваше, куцайки. Беше блед, челото му плуваше в пот, гол, с превързани гърди. Втора превръзка покриваше плешивата му глава. Трета обвиваше лявата му китка там, където беше ампутирана ръката му.

— Графе! — извика Лорн и забърза към него.

Двамата с оръженосеца помогнаха на графа да стигне до една каменна пейка, на който той направо се строполи. Останал без дъх, графът се облегна на стената, благодари на оръженосеца с поглед и го отпрати с ръка, после затвори очи, колкото да си възстанови дишането.

— Не биваше да ставате — каза Нае.

Теожен отвори очи.

— Това каза и нашият хирург. Но като ще мра, предпочитам това да стане под открито небе — той вдигна поглед към Голямата мъглявина, която тъкмо се показваше, и облаците, които започваха да я закриват. После, като погледна смутено превързаната си китка, рече. — Това ще има да ме сърби, когато престане действието на кеша, нали?

— Върнете се да си легнете, Теожен — посъветва го Лорн. — Ще ви помогна.

— Мога и сам. Мога и сам… — графът си пое дълбоко дъх, за да си проясни мислите. Изчака малко и рече. — Значи така, смятате да евакуирате ранените тази нощ. Към Бренвост?

— Не одобрявате ли?

— Одобрявам. Освен ако не искате да тръгна с тях.

— Не искам това.

— А, добре тогава.

— Искам вие да ги водите.

Теожен помръкна:

— Играете си с думите, рицарю…

Лорн се обърна към Нае и само с поглед ѝ даде знак да ги остави.

— Трябва да свърша нещо — каза тя и се оттегли.

Лорн седна до граф Д’Аргор и веднага щом останаха сами, го увери:

— Още имам нужда от вас, графе. Ониксовата гвардия се нуждае от вас. Но тук вие престанахте да сте…

— Знам — прекъсна го Теожен. — Престанах да бъда полезен.

— Тук. Единствено тук… Каква полза ще има, ако ви убият на този мост заедно с нас? Докато — под ваше командване — ми се ще да се надявам, че нашите ранени ще пристигнат в Бренвост.

Графът се замисли, погледна превързаната си китка и се примири.

— Ще ми трябват няколко души, които да са в състояние да се бият.

— Ще ги имате.

— Тогава съм съгласен.

Докато Нае и Теожен подготвяха заминаването на ранените, а повечето ониксови гвардейци бяха заети с различни задачи на двора, под светлината на факлите, Лорн се обърна към тях от балкона, който опасваше първия етаж на главната кула:

— Гвардейци! — Всички мъже спряха, млъкнаха и се обърнаха към своя капитан. — Това, което трябва да ви кажа, вие вече го знаете. Битката, която водим тук, е необходима, но ние не можем да победим сами. Утре, също като вчера, гелтите ще нападнат и утре, също като вчера, ние ще ги отблъснем. Но колко пъти още ще можем? Колко пъти още, преди да изгубим сили? — Лорн замълча сред напрегнатата тишина. — Армията на Върховния крал ни идва на помощ. Скоро ще бъде тук. Утре. Вдругиден. Но може би по-късно. Може би твърде късно. Не мога да ви обещая, че тя ще ни спаси. Че някои от нас още ще бъдат тук, когато тя дойде. Че знамената ни още ще се веят на върха на тази кула — Лорн вдигна ръка и посочи черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове. — След няколко часа граф Д’Аргор ще потегли с тежко ранените и умиращите към Бренвост. Ако някои от вас искат да тръгнат с него, нека го направят. Всеки мъж, който се е бил тук до този ден, е герой. Така че няма защо да се червите заради решението си и няма да престъпите нито думата си, нито ще накърните честта на Ониксовата гвардия, защото ще ви освободя от всички клетви, които сте положили към нея. Искам от вас само едно — да ескортирате другарите си и да ги защитавате до Бренвост — Лорн замълча и се вгледа в хората си, някои от които смутено и колебливо се споглеждаха. — Помислете за жените си. Помислете за децата си. Помислете за всички онези, на които сте задължени не по-малко, отколкото на тази Ониксова гвардия, на която служихте толкова предано досега. И ако това ще победи последните ви скрупули, знайте, че ако няма доброволци, ще избера петима от вас чрез жребий.

Лорн слезе от балкона и малко по малко обичайните занимания на двора се подновиха.

След час имаше седмина доброволци, които искаха да тръгнат, но Лорн не изчака да го научи. Тъй като беше наредил на Логан да събере Йерас и тримата змейници на Ониксовата гвардия, малко след това той отиде при тях под широките сводове зад решетките, където стояха змейовете на батальона. Един змейник обаче не се яви на заповедта: беше умрял същия този ден и Лорн още не го знаеше.

Лорн връчи едно писмо на Йерас и каза:

— Това е за Върховния крал. Искам да тръгнеш веднага. Кралската армия вече трябва да е съвсем наблизо. Лесно ще я намериш. Ако може да дойде за по-малко от три дни бърз ход, за нас все още има шанс да се спасим.

— Това писмо ще стигне до краля — обеща Йерас.

Тогава Лорн се обърна към змейниците и им обясни, че тъй като гелтите вече наблюдават небето, той се страхува, че те може да се опитат да заловят Йерас, а той непременно трябва да стигне до кралската армия.

— Искам да излетите и ако гелтските змейници се спуснат да ви преследват, искам да ги отдалечите колкото е възможно повече. Благодарение на вас Йерас ще има повече шансове да успее. Ако се обръщам към вас, то е защото никой в Ониксовата гвардия не умее да язди змей по-добре от вас. Но ви оставям правото да откажете да послужите за примамка. Само ви моля да решите бързо.

— Приемам — отговори веднага единият змейник.

— Аз също — каза другият.

Лорн им благодари и малко преди да излетят, им отдаде чест и прошепна на всеки един нещо на ухото. След това двамата с Йерас се прегърнаха и Лорн му каза:

— Животът ни е в твоите ръце. Не се бави.

— Разчитайте на мен.

Лорн и Логан гледаха как Йерас излетя и се отдалечи в нощта. От назъбения връх на кулата те го проследиха с поглед, докато той се изгуби, и не видяха други змейове да се спускат подире му.

— Иска ми се да знам — каза Логан.

— Какво? — попита Лорн, без да се обръща от нощния хоризонт.

— Какво казахте на змейниците, преди да тръгнат?

— Казах им да не се връщат.

— Но не и на Йерас?

— Нямаше да има смисъл.

Ранените потеглиха към Бренвост три часа преди разсъмване. Веднага след като те тръгнаха, последните защитници на моста Дунрат зазидаха портите на Бдителната и си дадоха малко почивка.

Въпреки изтощението никой не можа да заспи дълбоко.

Йерас летеше високо и бързо и отдалеч забеляза огньове, които можеха да са само на кралската армия. Промени леко линията на полета си и предпазливо се спусна малко по-ниско. Скоро разпозна бойните знамена на Върховното кралство, които се развяваха над лагера. Йерас въздъхна с облекчение. По негова преценка бяха изминали едва четири часа, откакто бе напуснал моста на Дунрат. Следователно бе изминал двайсет или двайсет и пет лангърски левги — разстояние, което редовна армия можеше да измине за два дни или за един ден и малко повече от нощ, като се сметне необходимата почивка за хората и животните. Което означаваше, че Ониксовата гвардия можеше да бъде спасена, ако издържеше още един ден.

Един ден.

Само още един ден.

Това беше толкова много и толкова малко…

Въпреки късния час Алдеран I още не си беше легнал, когато същата тази нощ Одрик влезе при него. Сам в полумрака на своята палатка, той играеше срещу себе си партия шах, която щеше да го държи буден още дълго. Сега спеше малко, много малко след ужасните изгаряния, които го бяха осакатили и обезобразили. Умората, терзанията и влудяващите мъки бяха оставили върху него своя отпечатък — и не само върху плътта му. Бяха го променили, но той не съжаляваше — или вече не съжаляваше. Защото ако стоманата на неговата душа бе понесла мъките на ново изковаване, то сега тя бе станала още по-закалена и острието ѝ беше безмилостно.

— Какво искаш, Одрик? — попита Върховният крал, без да вдига очи от партията шах, която приковаваше цялото му внимание.

— Змейник от Ониксовата гвардия пристигна току-що, сир. Казва, че носи писмо, което има заповед да ви предаде лично. Вашите стражи го задържаха, но…

— Добре — прекъсна го кралят. — Иди да го доведеш.

Върховният крал се изправи и седна удобно в креслото си, за да приеме Йерас, който влезе, поздрави почтително и съобщи:

— Сир, идвам от моста на Дунрат. Изпраща ме…

— Зная кой ви изпраща.

Кралят протегна ръката си, облечена в ръкавица.

Йерас направи крачка напред, за да му подаде писмото на Лорн, и отстъпи, после зачака в тишината, която, без да знае защо, го накара да се почувства несигурно.

Инстинктът му за оцеляване, който бе направил от него отличен съгледвач и много пъти му бе спасявал живота, се пробуди.

Почувства се натрапник, нежелан, може би дори враг.

Алдеран позна почерка на Лорн, разпечата писмото и набързо го прегледа. Лицето му остана невъзмутимо. Когато свърши с четенето, той сгъна писмото и попита:

— Положението на Ониксовата гвардия наистина ли е безнадеждно?

— Да, сир.

— Колко души още са в състояние да се бият?

— По-малко от петдесет.

Върховният крал се замисли.

— Добре — каза той. — Ние няма да ги оставим да загинат — Йерас се поклони признателно. — Вие сигурно бързате да се върнете при братята си по оръжие…

— Да, сир.

— Един момент.

Кралят повика Одрик и му нареди да му донесе пособия за писане. Старият слуга веднага донесе масичка с всичко необходимо, която държа, докато господарят му написа една дума на обикновен лист хартия, сгъна го, залепи го с восък и го подпечата с личния си пръстен с печат.

— За вашия капитан — каза той и подаде писмото на Йерас. — Не се бавете.

Йерас се поклони още веднъж и излезе. Без да е успял да се отърси от странното безпокойство, което го бе обзело, той побърза да възседне отново своя змей и по-малко от половин час, след като бе пристигнал, полетя отново към моста на Дунрат.

Останал сам, Върховният крал продължи своята партия шах.

Трудностите, с които неговата армия се бе сблъскала, прекосявайки подножията на Закрилящите планини, бяха или въображаеми, или нарочно предизвикани. Алдеран искаше да пристигне, когато вече е твърде късно, за да спаси Лорн, но без някой да може да го упрекне, че е предал Черните гвардейци или че е изоставил Бренвост на съдбата му. В мига, когато бе разрешил на Лорн да се притече на помощ на Исерн като авангард на кралската армия, кралят бе замислил да му заложи капан. И когато бе научил, че Ониксовата гвардия ще защитава сама моста на Дунрат срещу гелтската армия, бе благодарил на Сивия дракон за възможността, която му се бе удала.

Сега капанът можеше да щракне.

На сутринта Върховният крал и неговата армия щяха да поемат към Бренвост.

На връщане Йерас изтощи змея до краен предел.

Искаше да пристигне преди зазоряване, за да избегне наблюдателността на гелтите и да донесе възможно най-бързо отговора на Върховния крал, но не успя: слънцето вече изгряваше, когато мостът на Дунрат се очерта пред него.

Независимо от това, той реши да си опита късмета, което го погуби. Не видя гелтските змейници, които се спуснаха върху него откъм облаците. Изведнъж около него засвистяха назъбени копия и едно от тях се заби в змея му. Друго го прониза в бедрото. Последното се заби в гърба му. Той политна напред и падна върху врата на смъртно раненото животно.

Йерас се приземи на Втората крепостна стена — втория свод на моста, между Главната и Бдителната. Ониксовите гвардейци се втурнаха да му помогнат и като изоставиха агонизиращия змей, побързаха да го отнесат в укритието и да го сложат да легне на един сламеник. Той сам беше изтръгнал копието, забито в бедрото му, но желязното острие на другото, което го бе пронизало в гърдите, продължаваше да стърчи. Мъчеше се да остане в съзнание. Дишането му се бе превърнало в мъчително хъркане. Кръвта му изтичаше от ужасните му рани и през устата му, с която се мъчеше да поеме въздух.

Лорн беше клекнал до Йерас и наведен над него, държеше главата му. Знаеше, че няма надежда, както го знаеха и тези, които — независимо от всичко — се мъчеха да спрат кръвоизлива и притискаха върху раните топки платно. Блуждаещият поглед на умиращия срещна погледа на Лорн. Йерас се опита да каже нещо, но не можа. Успя обаче да измъкне писмото на Върховния крал от ръкава си и да го пъхне в ръката на Лорн.

И след като вече бе изпълнил мисията си, той повърна черна кръв и умря.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Всички се отдръпнаха от Лорн, който се наведе да допре челото си до хладното, прашно чело на Йерас. Лорн затвори очи и остана неподвижен, стоя така известно време, после се изправи и излезе.

Логан искаше да го последва, но Нае го задържа за ръката.

— Недей — каза му тя кротко.

Лорн влезе в едно празно помещение на първия етаж на кулата.

Беше съсипан от болка и му трябваха няколко минути, за да събере мислите си. После се приближи до една бойница и — на светлината — разпечата писмото на краля.

Ръката на Алдеран I беше написала една-единствена дума:

„Сбогом.“

Лорн стисна челюсти и потрепери. Погледът му стана мрачен, а юмрукът му стисна писмото, по което бяха останали петна от кръвта на Йерас. Почувства как гневът го завладява, бързо излезе от стаята и без да каже дума и без да погледне никого, тръгна по стълбите към върха на кулата, откъдето прогони часовия.

Сдържаше се да не закрещи, не си позволи дори да заблъска с юмрук по камъните.

Закрачи бясно напред-назад и чак когато съвсем се задъха, спря и се загледа в хоризонта зад Мъртвите земи.

Серкарн беше прав.

Серкарн го беше предупредил.

Беше му казал, че Алдеран I ще го предаде, както Ерклант I беше предал него самия. И също като славния си предтеча Върховният крал, който царуваше сега, беше решил да се отърве от Ониксовата гвардия — твърде могъща, твърде влиятелна, твърде прославена…

Родът на Върховните крале е предателски род.

Спомни си думите на Дракона на разрушението.

Родът на Върховните крале е предателски род.

Думите се връщаха в паметта му и отекваха в главата му като камбанен звън, известяващ смърт. Лорн почувства как го обхваща някакво опиянение. Печатът на Тъмнината го заболя.

Родът на Върховните крале е предателски род. Родът на Върховните крале е предателски род. Родът на Върховните крале е предателски род. Родът…

Това беше предупреждението, но имаше и обещание:

Когато настъпи моментът, ще си спомниш. Родът на Върховните крале е предателски род. Когато настъпи моментът, ще си…

Болката продължи нагоре по ръката му и стигна до рамото му. После се разпростря до сърцето му — там, където Тъмнината в него беше най-дълбока — и се плъзна по всички черни вени, които покриваха хълбока му и стигаха до врата.

Лицето на Лорн се сгърчи от болка.

Хвана се за лакътя и се обърна. Облегнат на парапета, той се плъзна и седна на плочите. Нямаше представа какво става с него.

Когато му дойде времето, ще си спомниш.

Други думи се върнаха в паметта му. Думите на Ейлазий, които се смесваха с думите на Скерен и с думите на Серкарн.

Ще е достатъчен един зов…

Няма случайност. Има само…

… за да спусне Серкарн над света собствения си призрак от Тъмнина.

… сметки на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито значимостта им.

Когато настъпи моментът, ще си спомниш.

Лорн се свлече на една страна, повален от болката и от силата, която се пробуждаше в него и искаше да се освободи. Повърна черна, гъста жлъч, а Тъмнината разяждаше плътта му и властта ѝ нарастваше.

Тогава ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се да…

Усещам близост, която ви свързва със Серкарн, рицарю.

… зовът ти да достигне до мен и да благоволя да му отговоря.

„Съдбата винаги се сбъдва.“

Скован от болката и от пламналия си ум, Лорн разбра, че Серкарн беше предвидил този момент, че го беше пожелал и че бе направил необходимото — несъмнено отвъд това, което Лорн знаеше и можеше да си представи — той да настъпи. До каква степен Драконът отгатваше очертанието на пътеките на Съдбата? Виждаше ли как се кръстосват и прекъсват, разклоняват, изчезват в гъсти шубраци и после отново се появяват?

Когато настъпи моментът, ще си спомниш.

Последният път, когато Лорн бе чул това изречение, то се запечата в ума му, после той изгуби съзнание пред Дракона на разрушението. По-късно понякога се замисляше отново над него, без да успее да разгадае смисъла му.

Но може би то не беше предназначено за него.

Може би Серкарн не говореше на него, а на нещо в него…

— Тер-ак серт. Тер-ак доргах. Дерис таед фро Серкарн. Сор то кирас. Берас ду киран. Гарт дарул киран.

— Лорн! Събуди се!

Болката изчезна.

Лорн отвори очи и видя Майрин, наведена над него.

— Лорн!

Той примига с очи и лицето на Нае измести лицето на Майрин. Той се съвзе и се изправи, объркан като след кошмар. Избърса си устата с опакото на ръкава, докато Нае разтревожено го питаше:

— За бога, Лорн! Какво става с тебе?

Клекнала до него, тя му помогна да седне и да се облегне на стената. Логан също беше там, стоеше прав зад нея.

— Не съм много сигурен — призна Лорн.

— Ти говореше на драконски!

— А?

— Ами така ми се стори. Във всеки случай на такова приличаше. Не помниш ли?

— Не.

Подкрепян от Нае, той се изправи, но трябваше да преодолее леко виене на свят. Спомни си болката, гласовете, Тъмнината, но не помнеше да е говорил на драконски — древен, прокълнат език, който не знаеше.

— Добре ли си? — разтревожи се младата жена.

— Ще се оправя. Благодаря.

— Това беше твоят дух от Тъмнина, нали?

Лорн погледна Нае и си спомни, че ѝ бе обещал да не я лъже.

— Да. Така мисля.

— Какво става?

— Не знам. Кълна ти се. Наистина не знам.

Нае кимна: тя искаше само да му вярва.

В далечината засвириха гелтските тръби.

Загледан към Мъртвите земи, Лорн въздъхна. Първите редици на ордата скоро щяха да преминат хребета.

— Да вървим — каза той.

С Логан подире си той тръгна, стъпките му бързо си връщаха увереността. Нае остана назад и забеляза — на земята — писмото на Върховния крал, което Лорн бе забравил. Тя го вдигна, прочете го, после го сгъна и го пъхна в ботуша си.

Този ден беше последният.

Отблъснаха две нападения и когато дойде вечерта, разбраха, че няма да могат да отблъснат нито едно повече. Гелтите вече три пъти бяха успели да влязат в двора и три пъти ониксовите гвардейци трябваше да ги прогонват оттам. Петнайсет от тях паднаха — мъртви или ранени твърде тежко, за да могат да се сражават. За да победят, изстреляха последните си запаси от картеч, хвърлиха последните си бъчви с барут върху обсаждащия враг, изчерпаха и последните си сили.

Когато накрая гелтите отстъпиха, повечето от Черните гвардейци се строполиха на място. Нямаше нито един, който да не е ранен на няколко места. Нито един, който да не е оплискан от собствената си кръв, от кръвта на братята си по оръжие, от кръвта на поне двайсет диви воини. Нито един, чийто меч да не е нащърбен, шлемът му да не е ударен, а халките на бронята му да не са разкъсани. На редута мирисът на кръв се смесваше с миризмата на барут. А пред стената гелтските трупове, които Черните гвардейци вече не смееха да изхвърлят, воняха, натрупани един върху друг, и привличаха лешоядите.

Седнал на едно стълбище, Лорн още не бе събрал смелост да си свали шлема, а само беше вдигнал забралото с вълчата глава. Приведен напред, с лакти, опрени на коленете, той още идваше на себе си след опиянението на битката, когато Нае, ранена и измъчена, се приближи с натежали от умора крака и седна до него.

— Те ще се върнат тази вечер — каза тя.

— Знам.

— Ние ги победихме, но те се оттеглиха под звуците на техните тръби. Така им е било заповядано.

— Вождът им иска да участва в последното нападение — каза Лорн. — Иска да е този, който ще размаха главата ми. Ако го направи някой друг, властта му ще бъде оспорена пред всички.

Нае замълча.

Бръкна с два пръста в ботуша си, извади оттам писмото на Върховния крал и го показа на Лорн.

— Не смяташ ли да кажеш на хората?

Лорн въздъхна.

— Какъв смисъл има?

— Те имат право да узнаят, Лорн.

— Да узнаят какво? Че са обречени? Те вече го знаят. Че техният крал ги е предал? Че ги е изоставил? — Лорн изхрачи слузеста топка кръв. — Това какво ще промени, освен че ще увеличи отчаянието им? Алан можеше да върне Йерас с писмо, в което да каже, че идва. Лъжа и ние щяхме да умрем, без да го знаем. Но не. Алан е искал аз да знам. Искал е да знам, за да се почувствам измамен, отчаян, да побеснея. Искал е да ме засегне и успя. Няма да му позволя да засегне и хората ми.

— Разбирам — и понеже Лорн не посегна да вземе писмото, Нае го върна в ботуша си. — Не съм подозирала, че сега Алан те мрази до такава степен.

— Не само мен. Ониксовата гвардия също.

Настъпи мълчание, през което Лорн си разтриваше с палец китката на белязаната ръка. После Нае каза:

— Лорн?

— Да?

— Не искам да умра тук.

Лорн не очакваше да чуе такива думи и се намръщи.

— Хванати сме в капан. А ти знаеш, че гелтите не вземат…

— Не — прекъсна го Нае. — Не разбираш — тя посочи редута около тях. — Казвам, че не искам да умра тук. На това място. Сред тези стени… Не се страхувам от смъртта, Лорн. Но нямам желание да я чакам покорно.

Лорн се изправи и слезе две стъпала.

Застанал с гръб към Нае, той свали шлема си и се замисли, гледайки двора на Главната и кулата, където — неминуемо — последните ониксови гвардейци щяха да се изтеглят, за да окажат последна съпротива и да паднат един по един.

— Права си — каза той, преди да се обърне към Нае. — Ние ще…

Но не довърши, смутен от уплахата, която изведнъж се изписа на лицето на младата жена.

— Лорн… лиц… лицето ти… — отрони тя.

По инстинкт Лорн вдигна ръка към лявата си буза и опипа с пръсти белезите на Тъмнината, които — през шията — бяха продължили черните си нишки до слепоочието му и до синьото му око, което вече обкръжаваха.

Нае се огледа наоколо си, вдигна от земята парче броня, изтри го с ръкава си и го подаде на Лорн.

— Вземи. Погледни се.

Лорн взе парчето, все едно беше огледало, и в кривото му отражение по-скоро отгатна, отколкото видя белезите на последната си криза.

— Ти… добре ли си? — разтревожи се Нае.

Лорн хвърли парчето броня.

— Какво значение има? — отвърна той и нахлупи шлема си. — След час всички ще сме мъртви.

Откъм Мъртвите земи барабаните на гелтската армия отново забиха.

За последен път.

Гелтите се приближиха бавно, като удряха по щитовете си в ритъма на барабаните и на гърлените си викове. Сред тях се извисяваше вождът им ГюлРа — вече тържествуващ, — заобиколен от елита на своите бойци. Зад него вървяха тръбачите и жреците-магьосници, които пееха молитви и заклинания. Бяха петстотин и вървяха към победата — жадни за трофеи и подвизи, които да прославят вечер край огъня.

ГюлРа беше обещал слава.

ГюлРа беше обещал много плячка.

Но най-вече бе обещал, че кръвта на имелорците ще тече от хиляди и хиляди рани, от хиляди и хиляди живи рани, от хиляди и хиляди отсечени глави.

Слънцето залязваше над Мъртвите земи.

Сянката на ордата се спускаше пред нея, когато тя премина развалините на Пожертваната и пое по моста. Още веднъж застина на едно място там, докъдето стигаше обхватът на оръдията. Изведнъж замлъкна и войнствената врява бе последвана от продължителна дълбока тишина, галена от вятъра.

До мига, в който отекна бавно, тежко дрънчене.

Решетката на редута се вдигаше.

Гелтите се смаяха: какво беше това? И понеже нито вождовете, нито жреците разбираха какво става, те зачакаха — все по-изнервени и нетърпеливи, колкото повече решетката разкриваше крилата на портата.

Решетката се вдигна и се чу изщракването на механизма, която я заключи.

После двете тежки дъбови крила се разтвориха.

Бавно.

По бойниците на укрепената порта нямаше никой. Нямаше никой и по зидовете на редута. Никой и на парапетите на главната кула.

Сред гелтите нетърпението се превърна в тревога.

Подметките им стържеха по каменните плочи. Щитовете се удряха едни в други. Копията се размърдаха, докато портите на редута се разтвориха докрай и зад тях се показа тъмен свод.

ГюлРа разбра, че трябва да предприеме нещо.

Вдигна меча си и нададе силен боен вик.

Неговите гелти се втурнаха в нападение — в същия миг, когато последните ониксови гвардейци внезапно изскочиха от редута, препускайки на коне.

Нападнаха.

Зад Лорн имаше едва трийсетина воини — всичките ранени, с разкъсани ризници, всичките изтощени от умора и болка, всичките обречени. Но въпреки това те нападнаха с вдигнати мечове, бойните им знамена плющяха на вятъра, копитата на конете им чаткаха по моста като глух тътен, от който камъните потрепериха, а заедно с тях и коремите на гелтите.

— ОНИКС! — изкрещя Лорн.

— ОНИКС! — подеха след него Черните гвардейци в един глас.

Стигнаха до гелтите и покосиха няколко редици воини. Носейки се в бърз галоп, те се врязаха в ордата като желязно острие на копие в хълбок — острие, чийто връх беше Лорн. С едната си ръка той вееше бойно знаме, а с другата, хванал здраво тежкият сканд, удряше надясно и наляво, разсичаше рамене, под меча му летяха глави. Устремът на атаката скоро замря, спрян от масата на телата и щитовете. Неколцина ониксови гвардейци паднаха. Сега бяха в центъра на битката и вече бяха само двайсет и петима, но продължаваха да се сражават с бляскавата, отчаяна смелост на хора, които вече са изгубили всичко. Яхнал коня си, Лорн използваше дръжката на знамето като копие и то прониза няколко войници, но накрая се счупи в нечии гърди. Скандът му убиваше и убиваше, и рисуваше във въздуха кървави спирали. Пронизан от стрели на няколко места, конят му се строполи, цвилейки. Лорн бе ранен в крака и в бузата, но Нае го спаси, като му даде възможност да се изправи. От двайсет и петимата ониксови гвардейци бяха останали двайсет — кръг от стомана и кръв сред ревящата орда. Лорн обезоръжи един воин и му разби главата със собствения му боздуган. Следващия изкорми с един удар на меча. Разцепи главата на друг. Двайсетимата вече бяха петнайсет. Лорн изкрещя да го последват и отвори кървава пътека към руините на Пожертваната. Дванайсет стигнаха до нея, следвайки го, но двама загинаха в развалините. Десет. Вече бяха само десет, сред тях Нае и Логан, които се биеха близо до него. Някогашният наемник имаше много рани и кръвта му изтичаше, но неговите остриета близнаци сечаха наляво и надясно. После останаха седмина и се изтеглиха на върха на развалините, защитавани от няколко парчета оцелели стени, а гелтите около тях бяха като бушуващо море. Към тях летяха стрели. Една уцели Нае и тя падна. Останаха само петима. Тълпата на гелтите се разлюля, когато ГюлРа отстрани всички, които му пречеха да мине напред. Лорн видя идващия удар едва в последния момент. Парира го, но силата му го отпрати към една стена. Лорн изгуби свяст и следващият удар щеше да го убие, ако Логан не се бе препречил. С едното острие Логан отби меча на ГюлРа, а с другото го прониза в хълбока. Но военният вожд сякаш не усещаше нищо и отвърна, като заби меча си до дръжката в корема на бившия наемник. Логан изхриптя, от устата му бликна струя кръв и той се строполи мъртъв, когато ГюлРа издърпа меча си, преди да се обърне към Лорн.

Лорн се беше повдигнал. Само той още стоеше прав — пръв и последен от ониксовите гвардейци.

Тъй като сега оставаше само Лорн да бъде убит, гелтите бяха отстъпили до началото на руините, за да не предизвикат гнева на своя вожд. Сигурен в силата и победата си, ГюлРа се усмихваше и чакаше, стискайки с юмрук меча си, облян с кръвта на Логан.

— Ела да умреш — каза той и се изплю.

— Тер-ак серт — каза Лорн.

ГюлРа престана да се усмихва.

— Какво каза?

— Тер-ак серт!

Военачалникът позна драконовия и този език пробуди у него стари страхове. Той пребледня, докато гледаше Лорн, който свали шлема си с лявата си ръка.

Лорн не приличаше на себе си.

Очите му бяха две черни мраморни топчета.

— Тер-ак серт! Тер-ак доргах!

— Не — рече тихо ГюлРа. — Ти… не можеш…

Лорн удари.

Уплашен и невярващ, гелтът почти не се опита да се защити. Ударът изтръгна меча от ръцете му.

— Дерис таед фро. Дерис таед фро Серкарн!

Като чу името на Серкарн, името на този, чиято руна носеше изписана на гърдите си, ГюлРа стана мъртвешки блед. Отстъпи пред очите на цялата си орда, която — ужасена, изумена — не смееше да помръдне.

Небето се бе покрило с облаци. В далечината се чу тътен.

— Дерис таед фро Серкарн! — повтори Лорн, който все така не приличаше на себе си.

Духът на Тъмнината в него беше взел надмощие.

Обсидиановите му очи блестяха. От устата и ноздрите му излизаха черни спирали. Обгръщаше го могъща аура.

— Тер-ак серт! Тер-ак доргах! Дерис таед фро Серкарн!

Пречупен, победен, ГюлРа падна на колене. Беше разбрал каква съдба го очаква и сам се принасяше в жертва.

Като обсебен, той извика:

— Дерис таед фро Серкарн!

Лорн извъртя сканда си и като го вдигна високо с две ръце, го заби в гърдите на гелта.

После изрева:

— СОР ТО КИРАС. БЕРАС ДУ КИРАН. ГАРТ ДАРУЛ КИРАТ!

Докато ГюлРа агонизираше, далечният тътен стигна до тях. Задухаха бурни ветрове, които се блъскаха едни в други и вдигаха оглушителни вихрушки. Земята се разтърси и мостът изскърца. Това окончателно хвърли гелтите в ужас и те побягнаха към Мъртвите земи.

Не на себе си, Лорн повтаряше заклинанието, което Драконът на разрушението беше казал на неговия дух на Тъмнината: това, което — когато дойдеше моментът — той трябваше да си спомни:

— ТЕР-АК СЕРТ! ТЕР-АК ДОРГАХ! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН! СОР ТО КИРАС! БЕРАС ДУ КИРАН! ГАРТ ДАРУЛ КИРАТ! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН!

Хоризонтът потъна в небитието.

Мракът се разкъса и от него изплува един силует — силуетът на дракон, който бавно размахваше крила и идваше откъм един невъзможен хоризонт.

„Достатъчен ще е обаче един зов, за да изпрати Серкарн в света собствения си призрак от Тъмнина — беше предсказал Ейлазий. — Този зов ще дойде от вас, рицарю.“

Настигайки гелтите, докато те се прехвърляха през хребета към Мъртвите земи, Драконът на разрушението избълва върху тях невиждани пламъци. Всички, които биваха докоснати от тях, изкрещяваха, обхванати от пурпурночерен огън, който не оставяше изгорени тела, а изсушени обвивки, чиито кости стърчаха под изтънялата кожа. Призракът от Тъмнина не пощади никого, прокълнатият му дъх унищожи душата и живота на жертвите му. И когато Серкарн се освободи от него, от ордата беше останало само поле, осеяно с изсъхнали трупове с хлътнали бузи и празни очни орбити, зеещи усти и сгърчени пръсти.

Лорн беше паднал на колене на същото място, където бе призовал дракона — на върха на хълмчето от руините на Пожертваната, която напълно бе заслужила името си. Вдигна глава, когато Серкарн се приземи до него. Разноцветните му очи си бяха върнали обичайния вид. Той отново беше в нормалното си състояние, но почти не му бяха останали сили.

— Ти си… Ти си послужи с мен — прошепна той.

— Разбира се.

— И с него — добави Лорн, като посочи трупа на ГюлРа. — Той носи твоята руна. Служел ти е.

— Обещах му слава. Каква по-хубава слава от това да освободи господаря си?

— Аз не съм твой слуга!

— Не си. Между нас… има нещо по-силно.

— Между нас няма нищо.

Серкарн се изсмя тихо, сякаш изхълца.

Лорн успя да се изправи. Погледна дракона предизвикателно.

— Не си освободен. Пред себе си виждам само твоя призрак от Тъмнина. Ти… още си окован във вериги в твоята планина…

— Вярно е. И все пак… И все пак съм тук, нали?

— Преставам да ти се подчинявам. Убий ме, ако искаш.

— Неблагодарник.

Лорн се усмихна уморено.

— Би трябвало… да се чувствам задължен? За това, което направи за мен?

— Не. За това, което ще направя. Но ще ми благодариш по-късно… Ще се видим пак, рицарю.

Изведнъж Лорн почувства, че не може да помръдне и е като привлечен от бездънния поглед на Серкарн. Драконът вдигна едната си лапа, доближи черния си нокът до лицето на Лорн и с върха поряза челото му.

Лорн крещя, докато Серкарн бавно изтегли Тъмнината от живата му плът и я изтръгна от измъчената му душа.

После изгуби свяст.