Кралят

Червената пепел

Лорн Аскариан излезе от Кралския дворец в тъмната нощ. Тежки облаци се струпваха и скриваха съзвездията на Голямата мъглявина. Над потъналата в сняг столица духаше вледеняващ вятър. Помиташе пустите, тъмни улици, вдигаше вихрушки от кристален прах, стенеше мъчително. Тези стенания напомняха на Лорн стоновете на измъчените души в Далрот, с тази разлика, че в този миг неговата не беше част от хора на измъчваните.

Току-що бе убил своя крал.

Току-що бе убил своя баща.

И от това на душата му олекваше.

Без да пришпорва коня си, Лорн спокойно стигна Черната кула, която — по-тъмна от небето — се извисяваше на един от хълмовете на Ориал. Качулката и раменете му бяха замръзнали, той слезе от коня в двора, осветен с факли. Подаде юздите на коняря, който притича към него, и го попита:

— Дежурен офицер?

— Господин Логан, месир.

— Трябва да говоря с него.

— Да, месир.

Докато конярят отвеждаше коня му в конюшнята, Лорн пое нагоре по едно покрито стълбище и стигна до обходния път. Там го посрещна още по-силен студ и виенето на хапещия вятър. Лорн се доближи до часовия, застанал до разпален мангал, и му каза:

— Логан ще дойде при мен. Оставете ни сами.

— На вашите заповеди.

Лорн спря и се загледа в заспалия в нозете му Ориал. Рядко някъде проблясваше светлина, освен в квартала на кралското пристанище и в Кралския дворец, чиито кули, павилиони, пристройки, паркове и гори покриваха цял един голям хълм. Погледът стигаше чак до крепостните стени на огромната столица на Върховните крале, но отвъд Стражевите кули, предназначени да пазят града от Тъмнината, се простираше пълен мрак. На хоризонта леко се очертаваха силуетът и хребетите на планините на Лангър.

В снега проскърцаха стъпки.

Часовият се оттегли и веднага щом остана сам с Логан, Лорн му каза:

— Ерклант II вече го няма. Издъхна в леглото си.

Това беше истина.

Лорн пропусна да признае само, че именно той бе убил Върховния крал, като го бе задушил с ръка, притисната към лицето му. Или по-скоро, че той го бе довършил. В немощното, костеливо тяло на стареца почти не беше останал дъх. Напразно го бе умолявал. Неспособен да извика и твърде слаб, за да се защити, той едва бе помръднал, а погледът му, изпълнен със страх, скоро бе помръкнал. Дали щеше да дочака да види изгрева? Лорн се съмняваше и му беше все едно. Не краля, той беше убил баща си — един омразен баща, чието тайно копеле беше самият той.

— Кажи новината на хората — продължи Лорн. — Онези, които искат, могат да го оплачат и да се помолят за душата му. Но могат да го направят само през времето, което остава от тази нощ. На зазоряване искам всички да са в пълна бойна готовност.

— Разбрано.

Бившият наемник Логан беше един от първите, които се бяха присъединили към Лорн, когато той създаде отново Ониксовата гвардия по нареждане на Върховния крал. И макар да говореше малко, мъжът беше надежден, сигурен, суров. Уважаваха го, а той владееше както никой друг двете остриета близначки, кръстосани на гърба му. Лорн му имаше пълно доверие.

— Ще трябва да се отслужи заупокойна молитва — добави Логан.

— Тук? В параклиса?

Сигурен в думите си, бившият наемник кимна.

— Добре — каза Лорн, след като помисли. — Намери свещеник. Но службата да е свършила преди утреня.

— Друго нещо?

— Не.

Логан понечи да тръгне, но Лорн го задържа.

— Чакай малко — прошепна той. — Ей сега ще започне.

Лорн се беше съсредоточил в нещо, което не можеше нито да види, нито да чуе, но отгатваше. Логан зачака и — без да му проличи — забеляза, че Лорн разтрива лявата си ръка, облечена в ръкавица: това беше ръката му, белязана от Тъмнината. Измина един миг в пълно мълчание сред мразовитата нощ, а после:

— Ето — каза Лорн.

Започна да вали пепелен дъжд.

— Червено — каза Логан, като разглеждаше късчетата пепел, нападали в отворената му длан.

Двамата мъже се спогледаха.

— Война — тихо рече Лорн.

Лорн живееше на последния етаж на Черната кула.

Веднага щом затвори вратата, той запали лампа и свали палтото и ръкавиците си. И тъй като беше много студено, побърза да запали огън, погледа го как се разпалва, хвърли още няколко цепеници и остана наведен над огнището, а червеникавожълтите отблясъци галеха лицето му и открояваха чертите му. Едно малко рижаво коте — Исарис — дойде при него и с мъркане се отърка в ботушите му.

Лорн се усмихна и разкопча яката на китела си.

— Ей, ама ти как влезе тук, а?

Исарис отвърна с тихо мяукане.

Лорн го гушна и като го чешеше с пръст по тила, седна в едно кресло. Отпусна се и остави времето да тече, с изгубен поглед, докато огънят пращеше и постепенно сгряваше стаята. Исарис затвори очи и доверчиво задряма. А Лорн мислеше за войната, която щеше да избухне по негова вина и която щеше да разори, може би дори да унищожи Върховното кралство.

Когато в стаята стана топло, Лорн остави Исарис на креслото, като го погали още веднъж, после свали китела и ризата си. Протегна се, гол до кръста. Мускулите го боляха и имаше нужда от почивка, но той знаеше, че дори да легне, нямаше да може да заспи. При това изобщо не го мъчеха угризения. Дори съмнение не го глождеше. Всъщност не чувстваше нищо, само някакъв остатък от омраза към онзи недостоен баща и крал.

В тишината и полумрака, на светлината на една газена лампа, Лорн се загледа в образа, който изпращаше към него едно очукано калаено огледало. Беше образът на уморен воин, с черни, разчорлени коси, брадясали бузи и светли очи с различен цвят. Множество белези — от разкъсване, от острие, от нокти и зъби — покриваха широките му рамене и гърдите му. Избледнелите белези контрастираха с черното петно върху сърцето му, от което тръгваха тъмни вени, които се проточваха през гърдите му и се увиваха около левия му хълбок.

Тъмнината.

Покваряваща сила, родена във владенията на Ада, Тъмнината, беше в него и го завладяваше все повече. Разяждаше тялото и душата му и понякога объркваше мислите и преценката му. Вече го бе накарала да извърши неща, за които сега съжаляваше. Но също така му бе помагала и го бе пазила. Сякаш притежаваше собствено съзнание, тя се бе превърнала в негов съюзник. От прищявка? Поради изгода?

Лорн не знаеше.

С върха на пръстите си той проследи вената, която се разделяше и пренасяйки Тъмнината, се изкачваше към врата му като отровен бръшлян. Болестта напредваше. Белезите ѝ скоро щяха да започнат да се подават над яката на ризата. След това щяха да плъзнат по бузите му и щеше да му се наложи да носи маска, за да ги прикрива… ако въобще решеше да ги крие.

Лорн се колебаеше.

Навремето беше един от най-обещаващите млади рицари. Обсипван с чест и слава, тогава той се радваше на благоразположението на Върховния крал и на приятелството на един принц. Успяваше във всичко — и в Двора, и на бойното поле. Можеше да се похвали дори, че бе щастливец и в любовта. Възхищаваха му се. Завиждаха му. Гордееха се, че го познават и общуват с него.

После бяха дошли обвиненията в държавна измяна и опозоряващата присъда.

После бе дошла Тъмнината.

В затвора в Далрот, където го запратиха, на един далечен остров в Мрачното море, Тъмнината трябваше да се нахвърли върху него с алчен бяс и да го ръфа нощем, както ръфаше другите осъдени, като ги превръщаше в обезумели вампири. Вместо това тя бе посяла в него плодовит зародиш. Беше го белязала със своя печат — според някои го бе осиновила.

Покварила.

Така че след три години, когато Върховният крал го бе оневинил и го бе повикал при себе си, Лорн се бе върнал от Далрот променен телом и духом, по-потаен и по-опасен от когато и да било. Сега Тъмнината беше част от него самия. Все още не го владееше напълно — поне засега. Но какво щеше да прави той, какво щеше да стане с него, ако не беше тя? Щеше ли да разбие армиите на Черния дракон и да спаси крепостта на Ангборн? Щеше ли да открие Меча на кралете? Щеше ли да победи принца-дракон?

Лорн се вгледа внимателно в огледалото — погледът му беше ясен, безмилостен и отчаян. За добро или за лошо, Тъмнината бе направила от него мъжа, който беше днес. И макар да го убиваше бавно, на нея дължеше това, че все още е жив. Колко пъти го беше спасявала? Лорн често мислеше за Тъмнината като за свой най-омразен и най-верен съюзник.

Проклятие, разбира се.

Но проклятие, което вече го бе отвело по-далеч, отколкото би могъл да стигне сам когато и да било.

Понеже опакото на ръката го засърбя, Лорн сведе очи към печата, който се беше вградил там: печат от тъмен камък, с изсечена на него прокълната руна. Лорн вдигна белега на Тъмнината към треперливата светлина на лампата и раздвижи пръстите си, после няколко пъти стисна юмрука си. Знаеше, че белегът му никога не се пробужда случайно.

— Заблуждаваш се, Лорн.

Лорн вдигна глава и видя мъртвешкото лице на Върховния крал, отразено в огледалото, точно над рамото му, сякаш стоеше зад него. Ерклант II носеше короната си и парцалива плетена качулка. Изглеждаше точно както преди да издъхне: жив мъртвец, когото животът бавно напускаше.

Лорн не трепна.

— Заблуждаваш се — повтори мъртвият Върховен крал, гласът му беше дрезгав и свистящ.

— Така ли? — каза Лорн.

— Тъмнината не ти е съюзник. Никога не е била и няма да бъде ничий съюзник. Тя не ти служи. И макар още да не си неин роб, скоро ще станеш.

— Тя ме освободи.

— Тя те направи цареубиец. Отцеубиец.

Лорн впери поглед в очите на Върховния крал и отвърна глухо:

— Не укорявайте Тъмнината за това, татко. Никога не съм бил толкова уверен в себе си, както в мига, в който ви убих.

— Защо ме мразиш толкова?

Лорн не отговори.

През един тесен прозорец, чийто капак беше останал отворен, Ерклант II наблюдаваше Кралския дворец, откъдето змейниците излитаха в нощта под пепелния дъжд.

Това като че ли го натъжи.

— Знам какви са ти намеренията, Лорн. Пощади Върховното кралство. Ти… ти можеш да го спасиш! Точно затова те изкарах от Далрот. Точно това искаше Сивият дракон. Това иска и сега!

Лорн се приближи до прозореца и застана до краля.

Посочи отдалечаващите се змейници и рече:

— Вижте тези вестоносци. Отиват да занесат вестта за вашата смърт навред във Върховното кралство. Скоро ще стигнат в Аргор, Фелн, Орвал, Лориан. В Седемте града. В Арканте… Как мислите, коя от тези хубави провинции ще се разбунтува първа? Фелн? Орвал?

— Направих те Пръв рицар на кралството. Поставих те начело на Ониксовата гвардия. Твоят дълг е да пазиш Върховното кралство… Защо мислиш, че още съм тук? Ти трябва да изпълниш съдбата си, Лорн. Осъждаш се, като не…

— Какво? — прекъсна го Лорн. — Вие наистина ли си въобразявате, че ако още не сте отишли в Ада, то е защото Божествените искат да ме върнете в правия път?

— Не зная — призна Върховният крал отчаяно. — Не зная…

— Още сте тук, защото макар да ви убих, още не съм приключил с вас, татко. Нито с Върховното кралство.

— Един човек против цял народ. Това е лудост.

Призракът изчезна.

Червена пепел, изпратена от Дракона на Войната, се стелеше над Ориал и се смесваше със снега. На сутринта столицата се събуди окървавена под звъна на камбаните, известяващи смъртта на Върховния крал.

Погребалният кортеж напусна Кралския дворец по здрач сред вледеняващ студ. Бавно прекоси Ориал под тежките удари на камбаната, за три часа стигна до катедралата, минавайки по улици, които събраната тълпа правеше по-тесни. Всички врати бяха затворени. Всички капаци бяха спуснати. Факли осветяваха фасадите и на светлината им блестеше чисто бял сняг, навалял наскоро и затрупал другия, смесен с кървавочервена пепел, който беше покрил столицата след смъртта на Върховния крал. На нощното небе светеше огромната Мъглявина и изглеждаше като обгърната от блед ореол.

Седем дни бяха изминали от смъртта на Върховния крал.

Лорн Аскариан и трийсет рицари от Ониксовата гвардия яздеха начело на шествието. Черни бяха гравираните им ризници, дългите им наметала, покриващи задницата на конете, от чиито ноздри излизаше пара, знамената им с избродирани на тях в сребърно вълча глава над два кръстосани меча: те бяха Черната гвардия. Лорн беше препасал скандския си меч, а наметалото му беше спуснато само над лявото му рамо. Това позволяваше да се види нараменникът му, също украсен с вълчата глава и мечовете, но обогатен и с кралска корона — такива бяха знаците на Първия рицар на кралството. Широка качулка се спускаше над лицето му, от което се виждаше единствено извивката на строга уста.

След ониксовите гвардейци идваха Кралските гвардейци. Бяха облечени в сиво и ескортираха пеш погребалната кола, която пренасяше тялото на Ерклант II, покрито с балдахин с герб. Тялото почиваше в абаносов ковчег, върху който бяха положени короната, скиптърът и мечът на покойния Върховен крал. Четири коня теглеха колата, която издълбаваше червени коловози в снега. При преминаването ѝ жителите на Ориал свеждаха глава, плачеха, молеха се, падаха на колене, като през цялото време сподавяха хълцанията и плача си.

Тримата принцове яздеха след колата, като Ирдел беше малко по-напред от Жал и Алдеран, когото всички наричаха Алан. Като син на Ерклант II и първата му съпруга, принц Ирдел беше наследник на трона на Върховното кралство. Умората и тъгата бяха изопнали чертите му. Изправен на седлото, той сякаш не усещаше студа и със сълзи на очи гледаше право напред. Мъката му беше искрена и хората се възхищаваха на смелостта му, докато принцът-кардинал Жал показваше пълния блясък, полагащ се на хората на Църквата. Алан изглеждаше отсъстващ. Беше като премазан и сякаш по-скоро се оставяше да го водят, вместо сам да насочва коня си.

Със спуснати завески, каретата на кралица Селиан се движеше след принцовете. След нея се точеше дълга, бавна колона от карети и рицари, кресла, носени от носачи, мъже, жени и деца тъпчеха белия сняг, в който попиваше червено. Придружен от молещи се жреци, въоръжени войници, прислужници в ливреи, Дворът преминаваше, подреден според ранга на благородството и почестите — великолепен и траурен на слабите светлини на факлите. Камбаната биеше и звънът ѝ беше като злокобен призив, на който тя можеше единствено да отговаря. Едри и дребни благородници, нотабили и прелати, придворни и слуги — сякаш всички вървяха след Лорн към своята гибел, оставяйки подире си кървава диря, отъпкана хиляди и хиляди пъти: жива рана, отворена в сърцето на Ориал — столицата на Върховното кралство.

Камбаната спря да бие, когато кортежът стигна пред катедралата.

Беше полунощ. На площада се бе събрала многолюдна, смълчана тълпа, държана зад бариерите, пазени от въоръжени мъже. Катедралата на Ориал беше посветена на Ейрал — Дракона на Светлината и Познанието — и беше огромна, елегантна бяла постройка, издигаща дръзките си стрели към съзвездията на Голямата мъглявина. Когато беше осветена, тя сякаш приютяваше в себе си слънце, чиято топла светлина струеше навън през прозорците ѝ и многоцветната ѝ розета.

Вътре хорът пееше химни.

Ковчегът беше внесен от осем членове на кралската гвардия, за които това беше последна мисия в служба на Ерклант II. Поставиха го на подиум под монументалния централен купол, пред легендарната статуя на Ейрал — истински шедьовър от бял мрамор: изправен, с разперени крила и победоносно изпъчени гърди.

Катедралата беше осветена с много свещи и цялата бе обточена в черно. Преди да бъде отнесен в криптата на Върховните крале за вечни времена, ковчегът щеше да остане изложен тук трийсет дни, под закрилата на Белия дракон и неговите монаси-рицари на Светите Покровители. Облечени в дълги бели раса и туники от преплетени железни халки, с щит в ръка и меч на хълбока, петдесет Покровители вече стояха на стража, неподвижни в сянката на вековните сводове на олтара и абсидата.

Кралицата се появи в пълен траур — с воал и ръкавици, тревожеща и величествена. Опряна на ръката на принц Ирдел, тя се качи на кралския подиум по вита стълба, разположена в масивна колона. След тях вървяха принц Алан, както и няколко дами и господа, сред които министър Естеверис. Алан пристъпваше несигурно, спъна се в едно стъпало и за малко не падна. Раздразнен, той ядно се извърна към оногова, който го беше подхванал за лакътя, но се сдържа, като разпозна в него Лорн.

Изглежда, никой друг не беше забелязал инцидента.

Със замъглен поглед Алан благодари с кимване и сам доизкачи стълбите. Седна вдясно на Ирдел, кралицата седеше от лявата му страна. Тя дори не го погледна. Но Ирдел му отправи безмълвен въпрос, като загрижено смръщи вежди. Макар да не го бе видял как се спъна, бледото, трескаво лице на по-малкия му брат го тревожеше. Алан направи знак, че всичко е наред и Ирдел не настоя повече, въпреки очевидното: тъгата владееше мислите му.

Лорн остана в сянката — внимателен и предпазлив.

Кралицата и двамата принцове седяха на тронове под аленочервен балдахин. Под тях се простираше централният кораб на катедралата; в краката им основната алея и по-високата галерия от двете страни на трибуната се изпълваха. Погребалната литургия щеше да бъде отслужена от принца-кардинал Жал според строгия ритуал на Църквата на пожертвания Дракон-крал. Ейрал беше драконът покровител на Върховното кралство, но неговият култ беше започнал да отстъпва пред култа на Дракона-крал. Разбира се, опелото на Ерклант II щеше да се отслужи в катедралата на Белия дракон, според традицията на Върховните крале. Но щеше да е първото от векове, което да не е отслужено от жрец на Ейрал. Това беше накарало много зъби да изскърцат, но изглежда, нищо не можеше да се изпречи на пътя на нарастващото влияние в Двора на „Добродетелните“ — предана партия, застанала зад Жал в служба на Пожертвания.

Без да се замисля, Лорн разтриваше с палеца си дланта на ръката си, белязана от Тъмнината. Внимателно оглеждаше присъстващите, които вече се бяха настанили в катедралата, търсейки някого, чието присъствие долавяше и когото видя в момента, когато влезе принцът-кардинал Жал, придружен от десетина други свещенослужители.

Хорът спря да пее и седналите се изправиха.

Лорн се възползва от това раздвижване и излезе. Тръгна по една тясна стълба, която го отведе още по-нависоко, и трябваше да напъне с рамо една вратичка, през която много рядко минаваше някой, за да излезе на една външна галерия, брулена от всички ветрове, под осветената розета на катедралата. Опрян на парапета, Лорн чакаше и се възхищаваше на Ориал в ледената нощ.

Знаеше, че другият скоро ще дойде при него.

В катедралата засвири големият орган. Заупокойната служба за Ерклант II започваше. В притвора събраната тълпа коленичи за молитва в отъпкания сняг.

— Добър вечер — каза дракът, когато дойде при Лорн в галерията.

Люспите му бяха бели, а очите — тюркоазени, носеше качулка, но тя не успяваше да скрие достатъчно добре лицето му. Въпреки това можеше да мине незабелязан, независимо от вида си и необичайния си цвят. Лорн знаеше, че единствено той го беше забелязал в тълпата малко преди това.

— Добър вечер, Скерен.

Скерен беше Пратеник. Принадлежеше към братство — известно, но непризнато, — което служеше на Събранието на Ирканс. Ролята на Пратениците беше да съобщават волята на Сивия дракон така, както я тълкуваха Пазителите. Но понякога се случваше техните действия да улесняват хода на Съдбата.

Лорн и Скерен не се срещаха за първи път.

— Струва ми се, че ще ми бъде отправен основателен упрек. Така ли е? — подигравателно попита Лорн.

Скерен не трепна.

— Онова, което трябва да стане — фатално, — но ще стане — рече той.

— Значи няма да има упрек?

— По-скоро предупреждение.

— Срещу кого?

— Срещу самия вас. Продължавайте така и ще предизвикате гибелта си.

— Какво ви засяга?

— Нищо. Това, което трябваше да извършите и не извършихте, друг ще го извърши. И онова, което не трябваше да правите, но направихте, друг няма да го направи. Дали от един, или от друг, което трябва да бъде извършено, винаги ще бъде сторено.

— Каквото трябва да стане, ще стане, знам. Затова повтарям: какво ви засяга? Аз или някой друг…

— Вие сте… — Скерен замълча, търсейки точната дума. — Вие представлявате несигурност. Възможно е това да не интересува Сивият дракон — нещо, в което се съмнявам. Но мога да ви уверя, че Пазителите страшно мразят някой да прави така.

Лорн се усмихна.

— Несигурност. Това доста ми харесва.

— Разбирам, че горделивостта ви може да е поласкана. Но все пак тя не бива да ви заслепява.

— Нищо не може да се направи против волята на Сивия дракон, нали?

— Никога задълго. Две звезди блестят и се смесват по ваша вина на Небосвода на Съдбата. Едната е на Рицаря с меча, а другата е на Черния принц. А именно защото си мислеха, че вие сте Рицарят с меча, Пазителите се намесиха, за да бъдете освободен от Далрот.

Лорн въздъхна, дъхът му побеля от студа.

— Аз не служа на Пазителите. Не ме е грижа какво искат.

— Не става дума за това. Скоро ще го разберете — обеща Скерен.

Ще видим.

— Довиждане, рицарю.

— Довиждане, Пратенико.

Белият драк си тръгна, като остави Лорн, чийто поглед се зарея към заснежените покриви на Ориал, които блещукаха на светлината на Голямата мъглявина.

Примирието на сълзите

Лорн бе повикан в Кралския дворец на другия ден след опелото — в първия ден от Примирието на сълзите. Той потегли, ескортиран от десет конници, и в хапещия студ бавно прекоси все още потъналия в траур град. Небето беше съвършено чисто и от него струеше светлината на ослепително слънце, под която блестеше белият сняг, тук-там зацапан от червени петна, останали от пепелта, замръзнали и лъскави като рубинени локвички. Ориал изглеждаше пуст.

Никакъв глас, никакъв живот по улиците. Рядко някой минаваше. Увити в дебелите си дрехи, хората се движеха като покаяници, смазани от грях и угризения, и спираха, когато покрай тях минаваше Ониксовата гвардия, за да открият лицата си, свели поглед надолу.

Дворецът беше огромна сграда, чиито най-стари части бяха още от времето, когато Божествените дракони царуваха над света. Издигаше се на един от хълмовете на Ориал, заобиколен от „Кралския град“. Ограден със стена, издигната навремето от Белия дракон, в Кралският град имаше — освен Двореца на Върховните крале — други сгради и кули, помощни пристройки, градини, дворове и тераси, жилища, едно градче и дори гора, езеро и руини. Човек можеше да се роди и умре в Кралския град, без никога да излезе от него.

След като влезе през градската порта, Лорн пое нагоре по павираната улица, която прекосяваше градчето и водеше в Кралския дворец. Там остави ескорта си в двора на Големите конюшни, даде някои наставления на хората си и влезе сам в Залата на Победите, наричана така, защото стените ѝ бяха украсени с най-славните военни трофеи на Върховните крале. Както обикновено целият Двор се беше събрал там, само че сега всички говореха тихо и бяха в пълен траур — всички облечени в аленочервено. Долавяше се, че са смутени и разтревожени, жадни за новини и вече оживени от някои несигурни слухове.

Идването на Лорн бе забелязано.

Много погледи го проследиха, докато той вървеше към една от големите камини в залата. Лорн свали ръкавиците си и протегна ръце към топлината на огъня. Повечето от тези погледи бяха заинтригувани и предпазливи. Някои обаче бяха откровено враждебни, особено от страна на неколцина мъже и жени, застанали встрани: Добродетелни, като всички те носеха на гърдите си, там, където е сърцето, една и съща руна, издялана като медальон от аленочервен камък.

Лорн не им обърна никакво внимание.

Знаеше, че в Двора го презират и мразят заради това, което е, завиждат му и се страхуват от него, заради това, което направи. Малцина бяха истинските му съюзници, но това не го притесняваше. Макар и белязан от Тъмнината и опозоряван много пъти в миналото, сега той командваше престижната, страховита Ониксова гвардия, която му беше изцяло предана. Освен това се радваше на огромна популярност в цялата страна, откакто бе върнал легендарния Меч на кралете. Народът го обичаше и виждаше в него герой. Това не го правеше недосегаем, но го пазеше: не можеха да го убият, без това да доведе до безредици в тези бездруго несигурни дни.

Но за колко ли време още?

Докато се топлеше, с крайчеца на окото си Лорн забеляза, че някои придворни гледаха лявата му ръка. За да видят печата от черен камък, който Тъмнината бе вградила там? По-вероятно за да проверят дали продължава да носи пръстена на Първи рицар на Кралството. Точно така беше и това не пропусна да даде повод за няколко тайни разговора. Пръстенът вече му бе отнеман веднъж, но после му бе върнат заедно с командването на Ониксовата гвардия. Щеше ли да го задържи още дълго?

— Рицарю?

Лорн се извърна към онзи, който го бе повикал, и позна принца-кардинал Жал.

— Добър ден, рицарю.

— Монсеньор.

— Имате ли малко време?

— Очакват ме.

— Да, принцът-регент ви очаква.

Лорн замълча.

Воден от непоклатима вяра, Жал рано бе напуснал Двора, за да стане част от Църквата на пожертвания Дракон-крал. На негова страна бяха потеклото му, но също така умът и амбицията. Той бързо се бе издигнал в църковната йерархия и сега, на трийсет години, беше кардинал. Някои виждаха в него избраник на Дракона-крал, откакто преди десет месеца бе оцелял от опита да го убият, докато ръководеше заключителните преговори между Върховното кралство и Арканте. Убиецът беше някакъв фанатичен аркантец, който обаче умря отровен в килията си, преди да успее да издаде евентуалните си съучастници и поръчители. Преговорите се провалиха и малко след това започна обсадата на Арканте. Колкото до принца-кардинал, макар и ранен с кинжала на Тъмнината, той оздравя: прокълнатото острие по чудо не бе успяло да увреди плътта му, нито да отрови кръвта му.

Само че Лорн не вярваше в чудеса.

— Тези дни нямахме никаква възможност да поговорим, рицарю. И аз много съжалявам за това, защото държа да ви уверя колко много ви ценя и уважавам. Зная, че сте предан служител на Върховното кралство и Върховният крал не можеше да избере по-подходящ мъж от вас, за да го представлява и ръководи Черната гвардия.

Жал се обърна към онези, които говореха тихо, докато скришно наблюдаваха тях двамата с Лорн. Втренчи се в тях продължително, така че накрая те извърнаха поглед и се направиха, че продължават прекъснатите си разговори.

— Скоро и повече от когато и да било Върховното кралство ще има нужда от мъже като вас — продължи принцът-кардинал. — Мъже на честта и смелостта. И които Драконът-крал ще отличи…

И тъй като Лорн продължаваше да мълчи, той настойчиво продължи:

— Защото вие не се съмнявате, че Пожертваният ви е отличил, нали?

— Наистина ли? — каза Лорн спокойно.

— Направи го, като ви позволи, единствено и само на вас, да присъствате на последните дихания на моя баща. Това е привилегия, чест, която Драконът-крал не може да даде на кого да е.

Лорн се запита до каква степен принцът-кардинал беше искрен. Ласкаеше ли го? Наистина ли вярваше, че Драконът-крал го бе отличил? Или таеше задни мисли, като споменаваше последните мигове на Върховния крал — мигове, които Лорн бе прекарал сам с монарха, без свидетел, без телохранител? Лорн знаеше какви подозрения тегнеха върху него.

— Уверявам ви, че можете да ме смятате за свой съюзник — добави Жал. — Всъщност дълг на всеки истински вярващ е да ви помага. Докато следвате волята на Дракона-крал, разбира се…

Лорн сдържа една усмивка, преди да забележи виконт Елвин д’Ералс, който се приближаваше. Висок, красив, елегантен, Д’Ералс още нямаше трийсет години. Беше приближен — едновременно приятел и съветник — на принц Ирдел. Лорн беше срещнал виконта при обсадата на Арканте, но не знаеше почти нищо за него, освен това, че предпочита мъжете пред жените — нещо, за което на Лорн не му пукаше.

Сякаш смутен от присъствието на принца-кардинал, Елвин се поколеба и остана встрани. Лорн разбра, че младият виконт беше дошъл при него. Жал също го разбра и каза:

— Оставям ви, рицарю. Запомнете обаче, нищо не може да бъде направено без Божествените. И нищо велико не може да бъде извършено без най-великия от тях. Да бъде с вас мирът на Пожертвания.

При тези думи той се поклони и се оттегли.

Лорн го проследи с поглед през тълпата придворни. После отново насочи вниманието си към Елвин.

— Да?

— Принцът ме помоли да ви отведа при него — каза Елвин.

Не шепнеше, но беше снишил глас така, че да го чуе само Лорн.

Лорн кимна и го последва.

Лорн беше очаквал протоколна среща между принца-наследник на Върховното кралство и капитана на Ониксовата гвардия.

Очевидно обаче нямаше да е така.

Елвин не го съпроводи до покоите на принца. Без да каже и дума, той го поведе по дискретни стълбища и коридори, по които рядко минаваше някой, и стигнаха до една неофициална врата, която той отвори, а после се отдръпна.

— Стигнахме — обяви той.

Вратата беше ниска. Лорн трябваше да се наведе, за да мине през нея, и когато се изправи, се оказа в зимната градина на Двореца. Не беше идвал тук от детството си, когато си играеше тук и се забавляваше да гони въображаеми създания. Въздухът беше прохладен, затоплен от слънцето, което грееше през високите прозорци, и от тръбите с топла вода в пода.

Елвин влезе след Лорн, но остана до вратата, която затвори.

— Принцът-регент ви очаква — каза той.

Лорн тръгна сред саксиите със зелени растения, пъстрите цветя и екзотичните дървета, някои от които имаха плодове. Тук цареше мирна тишина, смущавана единствено от песните и леките удари с криле на птиците. Увеличена от стъклата на прозорците, светлината беше почти ослепителна и внасяше последната нотка в странното усещане, че е попаднал на място, което е извън времето, извън света. Лорн намери Ирдел, седнал сам под един балдахин, до малка масичка, на която имаше изстинала храна, която той ядеше без охота. Принцът беше блед, изпит и изглежда, не беше спал много-много напоследък.

— Извинете ме, че ви посрещам така — каза принцът, без да става. — Но използвам един кратък миг за почивка, за да ви приема. — И той посочи един празен стол на Лорн. — Както виждате, още не съм имал време да обядвам. Вино?

— Благодаря — каза Лорн и свали палтото си.

Седна, взе чашата, която му подадоха, отпи една глътка и го оцени като познавач: виното беше превъзходно.

После зачака.

— Не сте в траур — отбеляза Ирдел.

Както целия Двор, принцът също беше облечен в червено според традицията, която повеляваше цветът на траура за Върховен крал да е същият като на пепелния дъжд, завалял в мига на неговата смърт. Лорн обаче беше облечен в черно и сиво — цветовете на Ониксовата гвардия.

— Не — отвърна Лорн.

— Защо?

— Защото командвам Черната гвардия, а Черната гвардия може да носи само един-единствен траур.

— На Върховното кралство?

— Да.

— Да се надяваме, че това никога няма да се случи.

Лорн невъзмутимо отпи глътка вино.

Ирдел беше наследник на трона на Върховното кралство, но още не беше крал, независимо от смъртта на баща си. Щеше да стане крал, след като бъде коронясан, а това можеше да стане най-рано в деня след Примирието на сълзите, когато тялото на Ерклант II — засега изложено в своя ковчег в катедралата — бъдеше отнесено в кралската крипта, за да премине във вечността. Докато чакаше, Ирдел беше само принц-регент. Но макар да не царуваше, той управляваше, и независимо че кралската му власт беше ограничена, на вратите му вече се блъскаше множество — в очакване на скорошния ден, когато като Върховен крал щеше да може да раздава постове и служби, пенсии и благодеяния.

— Досещате се защо ви повиках — каза Ирдел.

— Ониксовата гвардия.

— Реших да ви оставя командването ѝ. — Лорн кимна, без да каже дума, което развесели принца-регент. — Не ми благодарите.

— Защо да го правя? Ако не ми отнемате Ониксовата гвардия, то е, защото мислите, че тя ще ви е по-полезна, ако аз я командвам.

— По-полезна на Върховното кралство — поправи го Ирдел. — „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме.“ Нали това е девизът на Черните гвардейци?

— Така е — потвърди Лорн. — Макар някои да казват, че девизът е: „На Върховния крал служим. Върховния крал защитаваме.“ На староимелорски разликата е много тънка.

— На мен обаче ми се струва колосална.

Лорн замълча.

Ирдел беше спокоен, разумен мъж, когото Лорн уважаваше. Въпреки това двамата се познаваха слабо. До този момент изобщо не бяха общували, дори тогава, когато Лорн и Алан бяха юноши и бяха неразделни. Ирдел беше по-голям от тях с няколко години и никога не бе участвал в техните игри, а и те всъщност изобщо не отговаряха на нрава му. Принц Ирдел беше самотник, прилежен и отговорен и още от ранното си детство се беше подготвял да наследи баща си в занаята на крал.

Дали беше искрен, като твърдеше, че поставя интересите на Върховното кралство пред собствените си?

Лорн се съмняваше.

— Обаче — каза Ирдел, като гледаше Лорн право в очите — искам да ви кажа още сега, че възнамерявам да ви отнема длъжността Първи рицар на Кралството. Дори това е едно от първите решения, които ще обявя веднага, щом стана крал. Бих желал това да не ни превърне във врагове.

С поглед, все така прикован в очите на Лорн, принцът-регент зачака. Лорн не трепна.

— Няма — каза той.

— В никакъв случай не го приемайте като враждебност от моя страна. Когато ви направи Пръв рицар, баща ми беше болен и се бе оттеглил в пълно уединение в своята Цитадела. Тогава имаше нужда от мъж, който да го представлява и да му служи вярно. Вие бяхте този мъж и не се провалихте. Знайте, че съм ви искрено признателен за всичко, което направихте за доброто на Върховното кралство. Но аз не искам да имам Първи рицар до себе си. Няма да сте нито вие, нито някой друг. — Лорн кимна, че разбира. — Но се надявам да мога да разчитам на вас, когато стана крал. Това лято, когато служехте под мое командване при обсадата на Арканте, можах да се убедя какъв командир сте. В битката при Трите змии вие се проявихте като истински герой.

— Провал. Изгубена битка в една ненужна война.

— Аз не исках тази обсада. Само я ръководех и в момента, когато това бъде в моя власт, ще я прекратя с мир, който да е благоприятен и за двата лагера. Вече работя по този въпрос.

Принцът-регент замълча. Погледът му се зарея, мислите му препускаха. Лорн го наблюдаваше спокойно, като допиваше виното си.

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — повтори Ирдел тихо. И като се съвзе от замислянето си, добави: — Искам да кажа, че Черната гвардия става бойна част — гарант за единството и сигурността на Върховното кралство. Силна и независима част, която няма да служи на ничии амбиции. Войска в служба на Върховното кралство и единствено на Върховното кралство.

— Невъзможно е без други войски и без средства — възрази Лорн.

— Зная. И възнамерявам да намеря.

— Единствено под мое командване?

— Да.

Лорн успя да прикрие изненадата си и прие новината, без да трепне. Разбира се, че много добре знаеше какво щеше да представлява за него една подсилена Ониксова гвардия, способна да съперничи във военно отношение на най-добрите войски на Върховното кралство. Тя щеше да бъде оръжието, от което се нуждаеше той, за да задоволи амбициите си.

Ирдел си доля малко вино и пресуши чашата си на един дъх, после се изправи. Лорн разбра, че разговорът завършва и на свой ред също се изправи.

— Да се видим отново утре — каза принцът-регент, докато го изпращаше. — Искам да ви възложа мисия. — Лорн беше заинтригуван, но нищо не попита. — Поверителна мисия. Мисия, за която ви се доверявам.

Лорн се задоволи само да кимне, което с нищо не го ангажираше.

— Утре сутрин ще изпратя ескорт да ви доведе — добави Ирдел, като посочи вратичката, която Елвин д’Ералс вече отваряше.

— Няма нужда — каза Лорн.

Ирдел се усмихна разбиращо.

— Както обичате, рицарю. Значи до утре. При Старите арени.

Лорн поздрави принца-регент, който добави, преди той да излезе:

— И последно нещо. Бдете над Алан, моля ви. Направете ми тази услуга. Алан е ваш приятел, а вие сте един от малцината, които все още слуша. Пазете го от лоши влияния. За негово добро.

Лорн спря за миг, после тръгна, без да отговори.

След като Лорн си тръгна, виконт Елвин д’Ералс заключи вратата на зимната градина. Принц Ирдел стоеше прав, беше умислен. Елвин отиде до ниската масичка, взе чашата на принца-регент и без никакво притеснение я допи.

— Е? — рече той.

Ирдел не отговори веднага.

— Не знам какво да мисля за този мъж — каза той. — Давам си сметка, че слабо го познавам, но се питам дали изобщо някой може да се похвали, че го познава добре.

— Този разговор послужи поне за това — отбеляза Елвин, като си доля още вино в чашата на принца. — Душата на Лорн е черна.

— „Черна душа“? — повтори Ирдел. — Говориш като някой Добродетелен.

— Прекарал е три години в Далрот — настойчиво продължи Елвин. — Бил е под влиянието на Тъмнината. Тя го е покорила и го е белязала с печата си. Лорн се е върнал жив от този ад, но това не означава, че се е върнал невредим. Не мисля, че сега може да му се има доверие. Всъщност дали някога е могло да му се има доверие? Бил е изпратен в Далрот заради държавна измяна.

По онова време Лорн бе член на кралската гвардия и му бе поверена строго секретна мисия: да бди над сигурността на делегация, натоварена да преговаря за таен мирен договор между Върховното кралство и Иргаард. Преговорите бяха почти на привършване, когато клаузите на договора — който заплашвал да разруши равновесието на силите в Имелория — бяха разкрити публично. Последвалият дипломатически и политически скандал постави Върховното кралство в деликатно положение спрямо отколешните му съюзници. Договорът пропадна и скоро Лорн бе заподозрян, че е организирал изтичането на информацията. Беше съден и признат за виновен и без да се знае какви точно доказателства има против него, изпратен в Далрот, за да гние там до края на дните си. Обаче три години по-късно Върховният крал върна Лорн на служба при себе си, като го обяви за Първи рицар на Кралството.

— Баща ми го оневини — припомни Ирдел. — А кой от тогава до сега е направил толкова, колкото Лорн за толкова кратко време?

Настъпи мълчание.

Елвин не беше убеден, но въпреки това се колебаеше да постави под въпрос легитимността на реабилитирането на Лорн пред принца-регент, защото това означаваше да се усъмни в основанията на едно от последните важни решения на Върховния крал.

Ирдел взе чашата си от ръката на Елвин и отпи.

— Не бива да се доверяваш на този човек — настоятелно повтори виконтът. — Никой не бива да го прави.

— Зная — отвърна Ирдел мрачно. — Но нямам избор.

Загрижен, граф Теожен д’Аргор наблюдаваше небето от двора за излитане на Голямата Кралска змейна. Беше към петдесетгодишен, едър, с лъскаво плешиво теме. На колана му висеше легендарният боздуган, с който никога не се разделяше.

— Става цял час, откакто трябваше да са се върнали — каза той.

— Стерм е добър змейник — отговори главният змеяр, застанал до него. — Ще предпочете да се приземи, за да не преумори Дил.

Теожен мрачно се съгласи.

Главният змеяр сигурно беше прав, но можеше да има и други хипотези, не толкова успокоителни. И точно те тревожеха графа, който се страхуваше, че е надценил силите на Дил — млад змей, чието оздравяване следеше от седмици. Ако беше сгрешил, това излизане можеше да се окаже опасно за змея и за неговия змейник, толкова опасно, че дори фатално. Верен на традицията на господарите на Аргор, през целия си живот Теожен бе отглеждал и дресирал змейове. Беше виждал не един змей внезапно да изпада в пълно изтощение и да повлича безпомощния змейник в стремително падане.

— Дил повече не можеше да издържа затворен между четири стени — добави главният змеяр. — Накрая щеше да се нарани с веригите си. Да полети малко днес беше добро решение.

— Това още не се знае — възрази Теожен. Помисли после рече. — Прати хора да ги търсят, докато е още светло.

— На вашите заповеди.

Докато главният змеяр се отдалечаваше, Теожен видя Лорн, който минаваше през покрития със слама и сняг двор и идваше към него.

— Какво правите тук, рицарю?

— Идвам да ви видя. Казаха ми, че ще ви намеря тук.

Двамата мъже се прегърнаха.

Брат по оръжие на Ерклант II, Теожен винаги бе бил верен и предан служител на Върховното кралство. Поради тази причина бе отстранен от кралица Селиан, след като Върховният крал се оттегли в Цитаделата. Уморен от интригите, отказващ компромисите и отчаян, че един ден ще види краля да напусне доброволното си отшелничество, най-накрая Теожен се бе отказал от всичко. Беше последният останал верен човек и се бе върнал в любимите си планини в Аргор, вместо да присъства на покварата и упадъка на Върховното кралство. Обсадата на Арканте не го накара да промени решението си. Беше отказал да участва в нея и да изпрати войските си, защото не приемаше политиката на кралицата.

— Вече само със змейовете се чувствам по-добре — рече Теожен. — Ще полудея, ако трябва да прекарвам дните си в Двора.

— Можем ли да поговорим някъде?

— Разбира се.

Обграден със сводове, разположени на пет етажа, затворени с решетки или с дървени порти, подсилени с желязо, дворът беше защитен от вятъра, но не и от хапещия студ. Затова Теожен поведе Лорн към едно от стражевите помещения, където гореше хубав огън. Един слуга им донесе вино, после ги остави насаме.

— Е? — попита Теожен. — Какво ви води тук?

— Днес бях приет от принц Ирдел.

— И какво ви обеща той?

— Да ми отнеме пръстена на Първи рицар и да ме остави да командвам Ониксовата гвардия.

— Можеше да се предвиди. Това ли е всичко?

— Не. Според собствените му думи иска Черните гвардейци да се превърнат във войска, гарантираща единството и сигурността на Върховното кралство. Войска в служба на Върховното кралство и само на Върховното кралство.

— Може би е искрен — каза Теожен и присви устни.

— Да, може би.

— Но колкото и да са престижни и уважавани, вашите Черни гвардейци съвсем не са толкова многобройни.

— Казах му го. На това Ирдел отговори, че ще направи необходимото.

Теожен се замисли.

— Познавам принц Ирдел — рече той. — Ако е обещал, ще го направи. Обаче се съмнявам, че ще бъде от полза единствено на Върховното кралство. А впрочем и във ваша.

— Смята да ми възложи мисия.

Теожен се усмихна.

— Нищо не е даром на този свят. Опасна ли ще е тази мисия? Противна на честта?

— Все още не знам. Ще разбера утре.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, не мисля. Дойдох да ви попитам дали имате новини за Лукас.

Лукас дьо Гатлис беше единственият син на граф Теожен д’Аргор. Беше водил бурен живот, преди да се включи — воден от идеал, но и от любов — във войската на господарката на Арканте против Върховното кралство. Тогава Лорн се бе сблъскал с него и го бе заловил при обсадата на Арканте. Тъй като можеше да бъде съден за държавна измяна, Лукас бе отведен в Ориал, където съдбата му продължаваше да бъде нерешена.

— Виждали ли сте го скоро? — попита Лорн.

Теожен въздъхна и прокара ръка по плешивата си глава.

— Веднъж — рече той. — За малко. Но не и откакто е затворен в Гриф. (Крепостта Гриф беше затвор, построен на един остров в река Ейрдър, под Ориал. Там Върховното кралство пазеше най-опасните или най-ценните затворници.) Знаете, че винаги ни е било трудно да се разбираме — продължи Теожен. — Започна, когато умря майка му, струва ми се… — той замълча, в ума му нахлу споменът за съпругата, която бе обичал страстно. — Никога не съм знаел как да се разбера с него. Това, че поисках да го възпитам както моят баща възпита мен, сигурно бе грешка. Но Божествените са ми свидетели, че винаги съм искал единствено и само доброто му и по някакъв начин успях. Направих от него смел и честен мъж. Рицар, достоен за уважение.

— И опасен противник, повярвайте ми.

— Знам, че ви създаде доста трудности в Арканте — каза Теожен с лека нотка на гордост.

Графът на Аргор беше строг и властен баща и не бе съумял да задържи при себе си своя горд, буен и твърде необуздан син. Веднага щом бе станало възможно, Лукас се бе изтръгнал от бащиното влияние и бе приел името Гатлис — името на покойната му майка. От години Теожен и Лукас не си бяха говорили. Но графът не бе престанал да обича сина си и да се тревожи за него.

— Само ако можеше Лукас да подбира по-добре битките си — тихо рече Теожен.

— Нямаше нищо безчестно в това, че взе страната на Арканте против Върховното кралство. Синът ви не се е провинил.

— Но сега това ще му струва обвинение в държавна измяна.

— Кога трябва да бъде съден?

— Все още не е решено. Докато Лукас не бъде осъден, кралицата и Естеверис ме държат и те го знаят. Могат да ме принудят да остана в Ориал. Да се показвам в Двора. Кой баща няма да е изтерзан от притеснение, когато има риск синът му да свърши с глава на дръвника?

— Кралицата би могла да пожелае да ви унижи, да ви принуди да коленичите пред нея…

— Никога! — изръмжа графът в брадата си.

— … но Естеверис не е толкова глупав, че да допусне тази грешка — продължи Лорн. — Точно защото знае, че никога няма да отстъпите. Той ви познава. Знае, че няма да получи нищо от вас, ако започне да ви шантажира. И ако трябва да съди и осъди Лукас, губи и малкото влияние, което има върху вас.

— Никога няма да позволя да екзекутират сина ми. По-скоро ще потопя Върховното кралство в огън и кръв.

— И това също Естеверис го знае.

Присъствието на Теожен в двора имаше политическо значение. Можеше да мине за сближаване, за начало на помирение с кралицата. Защото граф Д’Аргор беше един от най-могъщите владетели във Върховното кралство. Но най-вече се радваше на огромното уважение на дребното благородничество на меча, привързано както към рицарските ценности, така и към феодалните традиции, чиято подкрепа — за момента безуспешно — кралицата искаше да получи.

— Засега — продължи Лорн — Лукас нищо не рискува.

— А аз съм с вързани ръце. Това не може да продължава вечно — погледът на Теожен се зарея нанякъде, после графът се съвзе и каза. — Да се върнем към вашите дела. Запитали ли сте се защо Ирдел е отложил за утре момента да ви обясни в какво се състои мисията, която иска да ви възложи?

— Той е предпазлив. Може би се колебае. Мисля, че искаше да види колко е дълбока водата, преди да стъпи в нея.

— Това е доста присъщо за него. И все пак тази мисия, каквато и да е тя, вие имате свободата както да я приемете, така и да я откажете, ако не се лъжа…

Лорн кимна и посочи пръстена на безименния си пръст.

— Аз съм Първият рицар на Кралството. Ирдел все още е само принц-регент. Нищо не може да ми наложи, преди да бъде коронясан.

— Това е колкото добре, толкова и зле. Защото ако приемете, няма да можете да кажете, че сте се подчинявал, че сте изпълнявал единствено дълга си. Ако приемете, ще трябва да поемете отговорността за избора си.

— Някога отмятал ли съм се от отговорностите си?

— Не, рицарю. Бъркате. Не искам да кажа това.

— А какво?

— Казвам, че, ако Ирдел искаше да ви задължи да вземете неговата страна, това да ви предложи мисия, която можете да откажете, би било много умел начин да го направи…

Лорн замълча и се замисли над това, което Теожен току-що му бе подсказал.

— А да се вземе страната на принца-регент, означава да се застане против кралицата — рече Лорн.

— Страхувам се, че да.

Лорн продължи да мисли.

— Е, какво пък! — рече той. — Научих се да живея с нейната злопаметност.

Усмихваше се, но погледът му беше мрачен.

Кралица Селиан разговаряше с Естеверис, когато принцът-кардинал Жал влезе при тях в личната библиотека на министъра. Беше малко преди вечеря. Големи свещници осветяваха помещението, а в огнището гореше хубав, силен огън.

Жал влезе, без да известят за него.

— Моля да извините закъснението ми — каза той, докато сваляше палтото си, все още побеляло от сняг.

Свали ръкавиците си, поздрави първо майка си, а сетне Естеверис. После се надвеси над огъня, за да се стопли, и започна да си разтрива ръцете.

— Проклет студ — процеди той през зъби.

— Несъмнено твърде много сте свикнали с мекия климат на Светия престол — каза Естеверис. — Във Върховното кралство зимите винаги са били много сурови.

Принцът-кардинал не обърна внимание на заяждането.

— Къде бяхте? — попита Селиан, когато забеляза, че под кардиналската си роба синът ѝ носи ботуши.

— Там, където службата на Дракона-крал ме призовава, майко.

— И по-точно?

— До смъртното ложе на един нещастен човек, чиято душа трябваше да бъде напътствана и който сега вече почива в мир.

— Това занимание за кардинал ли е?

— Няма незначителна душа, майко.

— Без всякакво съмнение виконт Борал е намерил при принца-кардинал пълното утешение, за което е жадувала старата му душа — каза Естеверис. — Струва ми се, че той съвсем наскоро прие култа към Дракона-крал.

Жал се извърна към министъра.

„Значи ти си знаел — помисли си той. — Знаел си къде съм. Знаел си при кого съм и си знаел защо. И трябваше да го кажеш. За да ме впечатлиш и да ми дадеш да разбера, че ме наблюдаваш? Може би. За да покажеш на скъпата ми майка, че нищо не ти убягва? Сигурно. Да, обаче богатството на виконта скоро ще послужи за свещената кауза на Пожертвания. И да, аз те тревожа и ти с пълно право се страхуваш от мен…“

— Наскоро, но бе един от най-искрените — каза Жал.

Естеверис се усмихна учтиво.

— Как би могло да е другояче?

Двамата мъже размениха поглед — твърде любезен, за да е невинен.

— Говорехме за аудиенцията, която Ирдел даде днес на Лорн — намеси се кралицата.

Осведомен начаса от шпионите си, Естеверис беше побързал да информира кралицата за срещата на Лорн и Ирдел. Това, че го бе направил пръв, беше малка победа, на която той се наслаждаваше, без да остави да му проличи. Но показната скромност на министъра не можа да заблуди Жал. Знаеше какво може да очаква от този разпопен духовник, за когото си мислеха, че всичко знае, вдъхваше страх и от години беше верен съветник на кралицата.

— В зимната градина, нали? — подхвърли Жал небрежно. — В този момент няма някой в Двореца, който да не го знае.

И седна доволен.

Жал беше навършил трийсет години и много приличаше на принц Алан, от когото беше малко по-голям. Имаше същите светли очи, същите руси коси и същата ослепителна усмивка. Но докато от Алан струеше светъл, топъл блясък, у Жал се таеше студен огън, който придаваше на погледа му стоманена острота. Това беше огънят на непоклатима религиозна вяра. В отговор на божествен призив Жал още като юноша бе влязъл в ордена и убеден, че съдбата му бе другаде, без никакво съжаление се бе отказал от всичките си права над трона на Върховното кралство. Всичко беше на негова страна: потеклото, умът, решимостта, липсата на скрупули и жестокостта. И като не отстъпваше пред нищо, за да служи на една цел, която беше по-висша от него, Жал се бе издигнал мълниеносно в Църквата на пожертвания Дракон-крал. Сега, когато беше кардинал на Ориал, единствената му амбиция бе да наложи вярата в Дракона-крал във Върховното кралство — ако трябва, дори със сила, война и страх.

— Да, точно така, в зимната градина — каза Естеверис. — На частна аудиенция. Принц Ирдел знае, че това ще се разбере, че ще бъде забелязано и обсъждано. Побърза да разговаря с рицаря Лорн и иска всеки да знае какво уважение му засвидетелства.

— Без никакво съмнение — предположи Жал.

Седяха в удобни кресла с високи облегалки около ниска кръгла маса, на която имаше поднос с медени сладкиши, които Естеверис обожаваше. Принцът-кардинал се наведе, взе една курабийка и докато отхапваше от нея, Селиан му каза:

— Естеверис смята, че Ирдел се е срещнал с Лорн, за да се увери в неговата лоялност към короната на Върховното кралство. Сигурно войната, известена от червената пепел, го тревожи. Въобразява си, че ще трябва да защитава своя трон и кралството, но не знае срещу кого. Или срещу какво. Така че брои съюзниците си. Разбира се, всичко това е ненужно, защото той никога няма да царува, макар все още да не го знае — Жал кимна одобрително, като с това искаше да насърчи майка си да продължи. — Естеверис предполага също, че Ирдел е обещал на Лорн да го остави начело на Ониксовата гвардия. Затова пък сигурно му е съобщил, че повече няма да бъде Първи рицар на Кралството, което е съвсем логично.

— Да, така е — потвърди разсеяно Жал, като махна една жълта трохичка, залепнала на маншета му.

Изпълнен с подозрение, Естеверис внимателно наблюдаваше принца-кардинал. Непринуденото държане на принца го тревожеше.

— Какво мислите за тези заключения? — попита кралицата.

— Намирам ги за много основателни — отвърна Жал.

Селиан се сепна.

Синът ѝ твърде охотно признаваше заслугите на Естеверис, при положение, че двамата мъже никога не пропускаха случай да се противопоставят, дори да си вредят. Те не се харесваха. Завиждаха си и откакто Жал се бе върнал в Двора на Ориал, се бореха за доверието на кралицата. Но и двамата бяха ловки политици. Бяха равностойни и ако в полза на Естеверис беше дългогодишната му, безупречна служба на Селиан, то Жал бе принц по рождение и най-висш представител на Църквата на пожертвания Дракон-крал във Върховното кралство.

— Само това ли? — настойчиво продължи кралицата.

— Не мога нищо да добавя или да възразя на хипотезите на министъра — увери я Жал. — Ирдел сигурно се е постарал да привлече лоялността на рицаря Лорн, който впрочем се би под негово командване в обсадата на Арканте.

— Как?

— Какво как, майко?

— Според вас, как Ирдел се е постарал да привлече лоялността на риц… на т… това копеле?

Кралицата почти изплю думата.

— Като е поставил Ониксовата гвардия на преден план — отвърна Жал неопределено.

Знаеше повече, отколкото за момента искаше да каже на кралицата и Естеверис. Кралицата мразеше Лорн до мозъка на костите си — още повече че виждаше в него пречка за осъществяването на съдбата на Алан, любимия ѝ син. Засега се сдържаше, като проявяваше достатъчно интелигентност да чака подходящия момент, в който да му навреди. Но как ли щеше да реагира, ако знаеше, че Ирдел води преговори с Арканте и че Лорн ще е този, който ще върне свободата на Лукас? Щеше да изпадне в луда ярост, която можеше да застраши плановете им. Жал познаваше майка си. Двамата преследваха една и съща цел, но той знаеше, че може да я постигне само ако тя не участва. По-добре беше — доколкото бе възможно, защото тя разполагаше със свои шпиони — да направи така, че тя да не знае онова, което имаше опасност да ѝ навреди. Що се отнася до Естеверис, колкото повече стоеше в сянка, толкова по-добре щеше да е…

Кралицата погледна въпросително своя министър.

Той кимна със съжаление, потвърждавайки думите на принца-кардинал.

— Ониксовата гвардия се радва на изключителен престиж — каза Естеверис. — Нейната роля е да гарантира сигурността на Върховното кралство, независимо от личните амбиции и династичните разпри.

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — подметна Жал.

— Като отдава предпочитание на Черната гвардия, принцът-регент се грижи за престижа си — продължи Естеверис. — Иска хората да повярват, че също като нея, и той няма друго желание, освен доброто и благоденствието на Върховното кралство.

Беше ред на принца-кардинал да кимне, за да признае правото на Естеверис.

— Ониксовата гвардия — това е Лорн — възрази кралицата. — А Ирдел знае на какво е способен Лорн. Как може да му се доверява?

— Не мисля, че Ирдел се доверява на Лорн — каза Жал.

— Само че принцът-регент държи много малко карти в ръката си — уточни Естеверис. — Трябва да ги изиграе възможно най-добре и да приеме всички козове, които му дойдат, дори и най-несигурните.

Селиан помисли, после очите ѝ просветнаха от злобна радост.

— Е! — процеди тя. — В края на краищата нека Лорн служи на Ирдел, ако така му харесва. Когато настъпи моментът, двамата ще загинат заедно на една и съща клада, а от това пламъците ще бъдат само по-големи и по-буйни.

Свечеряваше се, когато Лорн и ескортът му се върнаха в Черната кула. По времето, когато ониксовите гвардейци бяха в апогея си, имаше девет еднакви кули, предназначени да пазят, но и да наблюдават столицата Ориал и нейния дворец. Няколко века по-късно от тях беше оцеляла само една, изоставена, в квартала на Червените павета. Тя се рушеше, но Лорн я престрои и я превърна в свой генерален щаб. Сега последната Черна кула се издигаше, окичена с бойни знамена с гербове и защитена с бронирана порта и кръгъл зид, до който, от вътрешната страна, се опираха всички необходими постройки: спални помещения, складове, конюшни, стражеви помещения, работилници и други. Тя беше емблема — емблема на възстановената Черна гвардия, която — под командването на Лорн — си бе възвърнала гордостта, мощта и славата.

Но Лорн не искаше да спре дотук. Смяташе да увеличи личния състав на ониксовите гвардейци, като в същото време възнамеряваше да построи други Черни кули — първо в Ориал, а после и в други градове на Върховното кралство. Да разшири съществуващата в момента също влизаше в намеренията му — искаше да възстанови сградите ѝ и да издигне нови. В центъра на големия кръгъл двор главната кула — която се виждаше отдалеч, — не можеше да се оправи повече от това. Беше опустошена от пожар, в който Лорн за малко не умря, и носеше следите на изпитанията, през които бе преминала, и които се виждаха лесно там, където горната ѝ част бе отрязана полегато преди последното ѝ възстановяване. За Лорн тези белези имаха особен смисъл. Трябваше да се знае, че Черната кула — символ на Ониксовата гвардия — ще бъде въздигана толкова пъти, колкото пъти бъде разрушена — като непобедим страж.

Лорн влезе в двора, чиито павета тук-там се подаваха под сивия сняг. Вечер палеха факли, които сега пращяха на ледения въздух. Лорн подаде поводите на коня си на един от хората от ескорта и докато сваляше качулката си, забеляза четирите жребеца, завързани под един навес пред конюшнята: великолепни животни с разкошни амуниции, съвършени за парад, които обаче щяха да офейкат при първия оръдеен изстрел, а мирисът на кръв щеше да е достатъчен, за да се паникьосат.

— На кого са тези коне? — попита Лорн коняря.

— Не зная, месир. Искате ли да попитам?

— Не. Няма нужда.

Йерас идваше към него.

Този бивш разузнавач от вестфалдската армия, който беше едноок, се беше присъединил — също като Логан — към Ониксовата гвардия още в самото начало, когато тя се състоеше едва от шепа решителни мъже, събрани от общ идеал. Впоследствие той бе участвал заедно с Лорн във всички приключения и във всички изпитания.

Изглеждаше разтревожен.

— Някакъв проблем? — попита Лорн.

— Принцът е тук.

— Ирдел?

— Не. Алан.

Лорн се намръщи.

— Сам ли дойде?

— Почти — Йерас посочи с брадичка към конете, които Лорн вече бе забелязал. — Ескортът му. Господата чакат на топличко в столовата.

— А принцът?

Йерас посочи към върха на кулата.

— Той е горе — рече той. — В твоите покои.

Лорн завари Алан, седнал в креслото му, кръстосал крака пред огъня, с чаша в ръка. На лицето на принца се беше изписало изражението от лошите му дни: изопнати черти, кръгове под очите, мрачен поглед. Не се беше бръснал няколко дни и брадата му изглеждаше като слама — по-тъмна от светлорусата му коса. Траурните му дрехи бяха изпомачкани, беше захвърлил палтото си където свари, а кителът му беше разкопчан и отдолу се виждаше ризата му.

Докато затваряше вратата, Лорн успокои с поглед Йерас, който го беше последвал, но бе останал на стълбите. Свали си шлема, после наметалото и прибра меча си в ножницата. После си сипа чаша димящо вино от калената гарафа, сложена на топло до огнището, и я протегна към Алан.

— За краля — предложи той.

Принцът го погледна неразбиращо. После се съвзе и чукна чашата си в чашата на Лорн.

— За краля — каза той. — За татко.

Лорн кимна.

— За татко.

Двамата надигнаха чашите си, Алан изпи своята на един дъх, а Лорн отпи само глътка.

Настъпи неловко мълчание.

Алан се наведе напред и въздъхна с лакти, опрени на разкрачените си колене. Изглеждаше, сякаш мисли за нещо, докато очите му блуждаеха, втренчени в пропукващия огън.

Лорн чакаше, накрая Алан каза:

— Къде беше през последните дни?

— Имах си работа.

— Защо не беше до мен?

— Току-що ти казах.

— Имах нужда от тебе, Лорн.

Лорн не отговори.

Алан се смути, обзет от някаква смес от гняв и угризения. После въздъхна и като видя, че чашата му е празна, предложи, колкото да каже нещо:

— Още по една?

— Не.

— Както искаш.

Принцът се изправи и леко залитна, после се овладя. Напълни чашата си от калената гарафа, извади от джоба на китела си флаконче, пълно наполовина с кехлибарена течност и отсипа от нея в горещото вино.

Лорн го гледаше, без да каже нищо.

Когато се върна, след като бе тръгнал да търси легендарния Меч на кралете, Лорн бе разбрал, че Алан отново пие кеш. Тогава принцът му се бе сторил променен, много по-мрачен и загрижен от обикновено. И имаше защо: Алан беше научил, че съгласно завещанието, написано от баща му, той ще е следващият, който ще седне на Трона от абанос и оникс, а не брат му Ирдел. Като обаче нямаше представа за задкулисните игри, които кралица Селиан бе успяла да доведе до успешен край, за да постигне този резултат.

— За твое здраве — рече Алан и като вдигна чашата си, изпи на един дъх виното, смесено с ликьор от кеш, после се престори на учуден. — Какво? Никакъв упрек? Дори няма да ме накараш да те лъжа и да ти кажа, че се ограничавам до три чаши на ден?

— Това ще послужи ли за нещо?

— Не — Алан се просна в един фотьойл и тежко въздъхна. — Смяташ ли да присъстваш на отварянето на завещанието? — попита той. — В края на краищата може би се отнася и до тебе.

Алан вече знаеше, че двамата с Лорн са половин братя. Знаеше също, че според едно пророчество, пазено дълго в тайна, са призвани — освен ако единият от тях не се откаже или не умре — да си оспорват славна съдба, която Сивият дракон беше написал само за един. Лорн също знаеше това пророчество и вече бе уверил Алан, че няма да се опитва да го измести, но това не го правеше по-малко опасен.

— Съмнявам се, че кралят ми е оставил част от своето наследство — рече Лорн.

— Татко те направи Първи рицар. Създаде отново Ониксовата гвардия за тебе. Повери ти мисията да върнеш честта и славата на Върховното кралство.

Лорн долови ревнива горчивина в гласа на Алан.

— А теб направи свой наследник — възрази му той.

Принцът кимна, но някак със съжаление.

— Не знам защо — прошепна той. — Защо ме е предпочел пред Ирдел?

— Това не е въпросът, който трябва да си задаваш.

— Ами?

— По-скоро се запитай дали си готов да поемеш отговорността за решението на баща ти. Само ти можеш да откажеш короната на Върховното кралство и да я повериш на Ирдел.

Алан погледна Лорн, в очите му гореше огън, подхранван от гордост, подозрение и кехлибарени пари от кеш. Идеята да се откаже от трона вече му бе хрумвала: беше го обсебила и го изкушаваше, откакто бе научил съдържанието на завещанието на своя баща. Но изразена така рязко от някой друг, а не от него самия, тя му се струваше почти оскърбителна. Дали Лорн не го предизвикваше, за да види дали ще приеме съдбата си?

Засегнат живо, Алан попита:

— И поради каква причина би искал да се откажа?

— Аз не искам нищо. Но ако ти го искаш, винаги можеш да се обърнеш към юристите в Двореца. Те ще намерят причина.

— А волята на един Върховен крал, а? С нея какво ще направиш?

Тъй като волята на покойник обикновено не струва почти нищо в сравнение с амбициите и интересите на живите, Лорн само вдигна рамене и се запита дали принцът знаеше за измамата, с която той бе наследил трона на Върховното кралство. Защото завещанието, което скоро щеше да бъде отворено, не беше последното, което Ерклант II беше написал. След като бе пожелал да направи Алан свой наследник, Върховният крал бе размислил и бе написал завещание, с което връщаше на Ирдел династичните му права. С подкупи, заплахи и насилие кралицата и Естеверис бяха успели да направят така, че това последно завещание да изчезне. Следователно оставаше само завещанието в полза на Алан — автентичен, но незаконен документ.

Алан изведнъж се оживи и нетърпеливо закрачи.

В главата му се блъскаха неясни, тревожни мисли. После той застана пред Лорн и му каза:

— Необходимо ми е да знам, че винаги ще бъдеш мой съюзник. Че винаги ще мога да разчитам на тебе. Че никога няма да застанеш на пътя ми.

Това прозвуча като зов за помощ.

Алан сякаш вземаше решение, което му беше непоносимо и за което тайно умоляваше Лорн да го разубеди с една дума, с изречение, съвет, с някакво чудо, дошло от провидението. Лорн разбра, че това решение го засяга и че това беше въпрос на живот и смърт. Значи затова Алан се колебаеше толкова, въздържан от скрупули, подхранвани все още от останките на едно приятелство, на което Лорн бе сложил край.

Лорн не трепна.

— А това, което аз имам нужда да знам, е дали си готов да подложиш Върховното кралство на огън и меч. Защото не се съмнявай какво ще стане, ако ти седнеш на трона. Ирдел ще се възпротиви и ще намери съюзници. Ще вдигне армия. Ще се бие с теб. Няма да царуваш без война. А и без да спечелиш… — и понеже Алан не отговаряше нищо, Лорн настоя. — Готов ли си за най-лошата от войните, Алан? Но най-вече готов ли си да направиш всичко, за да я спечелиш? Защото само при това условие ще те последвам.

Алан не изглеждаше потресен от тази тирада, а Лорн не можеше да каже дали непринуденото му държане беше престорено или искрено. Принцът направи няколко крачки в стаята, после, докато очите му шареха насам-натам, каза:

— Днес си се срещнал с Ирдел.

— Да.

— За какво говорихте?

— За бъдещето на Ониксовата гвардия.

— Значи за твоето.

— В известен смисъл.

— Благородна кауза.

И тогава Лорн проумя истинската причина за посещението на Алан.

— Ревнуваш ли? — попита той.

Принцът се засмя.

— Боговете да ме пазят — каза той, докато си вземаше палтото. — Повярвай ми, Лорн. Дори за всичкото злато на света, не бих искал да съм… теб.

— А за едно кралство?

Алан, който тъкмо отваряше вратата, се закова на място. За миг се поколеба дали да отговори, после излезе.

Седнал на пода пред камината в своята стая, със скръстени крака, покрити с куп документи, принц Ирдел гледаше втренчено огъня с блуждаещ поглед. Цепениците пращяха сред тишината, спокойствието и самотата, за които принцът-регент бе мечтал през целия ден и сега най-сетне им се наслаждаваше. Някакъв шум го стресна.

Изненадан, Ирдел извърна глава и видя Елвин д’Ералс. Не го беше чул да влиза. От колко ли време красивият млад виконт чакаше в полумрака? Чарът на Елвин открай време вълнуваше принца-регент. От ангелски той можеше внезапно да стане опасен, но това го правеше само още по-смущаващ.

Ирдел мрачно извърна поглед и отново се загледа в пламъците.

— Какво става? — попита Елвин след малко. — Какво ти е?

Ирдел въздъхна.

— Нищо — каза той. — Уморен съм.

— Познавам те, Ирдел. Има и друго нещо.

— Не. Успокой се.

Това не успя да заблуди Елвин, но той сви рамене.

— Както искаш. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Елвин тъкмо се канеше да излезе, когато — с все така втренчени в огнището очи — Ирдел каза:

— Лорн беше виновен.

Елвин не реагира веднага.

— Виновен? — той се поколеба. — Но… виновен за какво?

— Именно Лорн беше този, който разкри и провали договора, който Върховното кралство подготвяше с Иргаард.

Елвин посрещна новината слисано.

— Откъде знаеш? — попита той. — Лорн е бил съден в пълна тайна. Свидетелите са били изслушвани при затворени врата. Всички документи от процеса му са били унищожени. Никой не може наистина да знае дали…

— Баща ми — прекъсна го Ирдел. — Баща ми ми каза една вечер, когато беше попрекалил с виното с кеш. Беше… Беше в началото на неговата… болест… — Ирдел стана жлъчен. — Едно от редките нещо, които е споделял с мен. Единственото може би. А на другия ден беше забравил всичко…

Настъпи мълчание, после Елвин каза тихо:

— Значи Лорн е предател.

— Да, извършил е предателство — съгласи се Ирдел. — Но що се отнася до причините, накарали Лорн да го направи, несъмнено ще се изненадаш, когато разбереш, че са били почтени.

— Почтени? — стъписа се виконтът.

— Договорът предвиждал Върховното кралство да предаде някои от съюзниците си или поне да продължи да подкрепя едностранно някои от най-старите си съюзи. И особено нашия съюз със скандите.

Скандите бяха народ, който Иргаард никога не бе успял да покори, докато Върховното кралство открай време ги въоръжаваше и подкрепяше. Разделени на големи племена, но способни да се обединят под властта на военен предводител, когато е необходимо, скандите от векове воюваха по този начин срещу армиите на Черния дракон, като отблъскваха всеки опит за нашествие и не се колебаеха да преследват, нападат и ограбват корабите и предните постове на иргаардците. Връзките между Върховните крале и скандските крале-воини бяха стари и близки.

— Това несъмнено е било желанието на иргаардците — продължи Ирдел. — Но според клаузите на договора Върховното кралство трябваше веднага да престане да поддържа скандите. Което означаваше, че ги изоставяме на съдбата им и ги осъждаме да бъдат унищожени. И всичко това за няколко митнически облаги… Не е много славно, нали?

Елвин се въздържа да отговори.

Макар и прагматичен и осъзнаващ добре действителността, принцът-регент не беше циничен. Ако по онова време той беше крал и трябваше да съди Лорн, той също щеше да го осъди, както бе направил баща му. Това обаче не му пречеше да види благородството в предателството на Лорн.

Объркан, Елвин попита:

— Но ако Върховният крал е знаел, че Лорн е виновен, ако е знаел, че Лорн е извършил предателство, защо го обяви за невинен и го повика при себе си? Защо изпрати Алан да го доведе от Далрот? И най-вече как можа да му връчи пръстена на Първи рицар и да му повери съдбата на Върховното кралство?

— В нищо не съм сигурен — призна Ирдел. — Предполагам, че Лорн не е изпълнил съдбата си. Мисля, че зад всичко това стоят Пазителите — той се поколеба. — По един или друг начин баща ми разбра малко преди смъртта си, че съдбата на Върховното кралство и съдбата на Лорн са свързани. И в това не мисля, че сгреши.

Принцът и архиварят

Сутринта Лорн се събуди в креслото си. Беше дремнал само няколко часа. Тъмнината, която го мъчеше, му позволяваше много малко почивка и с Исарис на коленете той дълго бе мислил за това, което трябваше да извърши.

Огънят беше угаснал.

Пепелта в огнището беше сива и бледа. Студът изпълваше стаята и бледите лъчи, огряващи замръзналите прозорци, не внасяха никаква топлина.

Все така с Исарис в ръце, Лорн се изправи и, наметнал на раменете си одеялото, в което бе заспал, отиде до прозореца. Постоя малко, погледа силния сняг, който се сипеше над Ориал, после рижавото коте се умори да мърка под ласките му и скочи на масата. На вратата се почука.

— Влезте — извика Лорн, без да извръща от прозореца.

— Добро утро, капитане. Преча ли?

— Не.

— Трябва да дойдете да видите нещо.

— Къде?

— В ковачницата.

— Важно? Спешно?

— Не.

— Добре тогава, нареди да ми качат малко горещо вино и нещо за хапване. После ще дойда при тебе.

Йерас кимна и затвори вратата, а Исарис се промъкна между краката му.

Малко по-късно, когато излезе навън, студът обгърна Лорн. Той вдигна яката си, за да се предпази от пристъпите на бурята, прекоси двора с големи крачки и стигна до ковачницата. И чак когато влезе, си даде сметка, че не беше прекрачвал този праг от смъртта на Вард.

Тримата ковачи на Ониксовата гвардия го чакаха, а заедно с тях Логан и Йерас. Лорн затвори вратата и шестимата мъже потънаха в топлия полумрак, осветяван от светлината в леярната.

На една маса беше сложена желязна кутия.

— Е? — попита Лорн.

— Моска намери това, прибрано в един ъгъл — каза Логан, сочейки кутията. — Беше на Вард.

Кутията беше съвсем обикновена. Затваряше се с ремък и халка. Нямаше нито ключалка, нито закопчалка. Доста беше поживяла: почернелият метал носеше следи от удари и на много места беше надраскан.

— Отворихте ли я? — обърна се Лорн към Моска.

Като най-опитен ковач след Вард, Моска, естествено, бе поел да го замества, докато бъдеше решено как да се преустрои ковачницата.

— Не, капитане. Помислих си, че…

— Добре сте направили.

Лорн се приближи до масата. Застана пред кутията и внимателно се вгледа в нея.

— Оставете ни — каза той, без да откъсва очи от кутията.

Ковачите разбраха. Мълчаливо отдадоха чест и се оттеглиха.

В ковачницата останаха Лорн и двамата му заместници. Вратата се затвори.

Логан и Йерас чакаха мълчаливо.

Рейк Вард беше изключителен ковач и един от най-уважаваните хора в Черната гвардия. Беше родом от Скандия и притежаваше талант, какъвто само най-добрите скандски ковачи можеха да имат и предават в наследство — дарбата да умее да обработва аркана, за да изковава от него неподражаеми оръжия и брони. Но преди всичко този ветеран от войните на покойния Върховен крал беше приятел и другар по оръжие на Лорн, а преди това бе приятел и боен другар на неговия баща. Вард беше първият, когото Лорн избра, за да възстанови Ониксовата гвардия. Вярно бе служил на Лорн, бе го съветвал и бе умрял, за да му спаси живота — без него Мечът на кралете никога нямаше да бъде върнат на Върховното кралство. Смъртта на Вард нанесе силен удар върху духа на Черните гвардейци и никой не можеше да си представи кой би могъл да го наследи.

За Лорн тази загуба беше още по-разтърсваща.

И тъй като Логан и Йерас не можеха да видят нищо от мястото, на което бяха застанали, те не помръднаха, когато Лорн отвори кутията и се загледа в съдържанието ѝ. Вътре имаше десетки скици на оръжия, части от броня, токи за колани, гравирани закопчалки, остриета за мечове и железни върхове за копия или брадви. Някои рисунки бяха само скицирани върху парчета хартия или страници от бележници. Други, по-завършени, много грижливо направени, бяха изумително елегантни. И сред тях една привлече особено вниманието на Лорн. Върху голям лист пергамент, който трябваше да бъде разгърнат, беше нарисуван — видян от различни ъгли, с подробни технически указания — шлем, подобен на онези, които Вард вече бе направил за Черната гвардия, но украсен със забрало във формата на вълча глава, покриващо цялото лице. Рисунката беше великолепна, дело на грациозно и точно перо — също като предмета, който изобразяваше. Нямаше никакво съмнение, че ако Вард го бе направил, този шлем от стомана, оникс и аркан щеше да бъде неговият шедьовър.

Развълнуван, тържествен, Лорн сгъна рисунката, сложи я при другите, после затвори капака и грижливо закопча двата кожени ремъка.

Накрая вдигна глава.

— Всичко това се полага на Нае — каза той.

Наерис беше единствената дъщеря на Вард.

— Аз мога да ѝ го предам — предложи Йерас.

— Не — Лорн тръсна глава. — Нещо друго?

— Трябва да вземем решение за ковачницата — рече Логан.

— Зная — въздъхна Лорн.

— Моска отговаря за нея, докато изчакваме. Но трябва да бъде определен нов…

— Зная! — прекъсна го Лорн, като повиши тон, нещо, за което веднага съжали. Въздъхна дълбоко и продължи: — Извинявай. Имаш право — бившият наемник прие извинението на своя командир с просто кимване. — Предполагам, че с Йерас вече сте го обсъждали. Какво предлагате? Моска?

Логан вдигна рамене.

— Моска сам пое да се грижи и досега се справя добре — каза Йерас. — Той е добър, но не е изключителен ковач. На нас обаче ни трябва майстор-ковач. И то майстор-ковач на оръжия.

Лорн неохотно се съгласи.

Всичко това го знаеше. Но да определи кой да наследи Вард, означаваше да обърне последната страница от една глава, която наистина беше болезнена, но въпреки това той отказваше да го направи.

— Няма да намерим с едно щракване на пръсти оръжеен ковач от закалката на Вард — каза Лорн. — Имате ли предвид някого?

— Не съвсем — призна Логан. — Може би онзи от кралските конюшни, макар изобщо да не е сигурно, че ще можем да го привлечем.

— Можем да разгласим, че търсим оръжеен ковач — предложи Йерас. — И да изчакаме да видим кой ще се появи. В крайна сметка нали за нас всичко започна така…

Лорн се замисли.

— Ще помисля — рече той. — Може би имам решение. Докато чакаме… Докато изчакваме, не предприемайте нищо, разбрано? — двамата мъже кимнаха в знак на съгласие. — Добре.

Лорн още веднъж обгърна голямата ковачница с поглед: без Вард тя му се струваше съвсем празна. После се съвзе, пое си дъх и каза:

— Чакат ме при Старите арени. Логан, нареди да оседлаят два коня. Идваш с мен.

Старите арени се намираха в един от историческите квартали на Ориал. Това беше просторна постройка, където някога се бяха провеждали турнири — в епохата, когато царуваха първите крале на Лангър. Но времето на рицарските двубои беше отминало и Арените рядко се използваха, докато кралица Селиан не започна да организира там празненства, пиршества и големи конни представления, особено ценени от Двора. Няколко редици пейки бяха наредени около почетна трибуна и обграждаха по цялата ѝ дължина една конна пътека от отъпкана пръст, покрита с дървени стърготини. Денем светлината влизаше откъм срещуположната страна, през редицата широки прозорци. Нощем се спускаше от безброй светилници, висящи от гредите на великолепно, изумително скеле. Десетки знамена с гербовете на Върховното кралство и неговите васали покриваха стените.

Тази сутрин принц Ирдел и десетина от неговите придворни се упражнява в бойни изкуства на пътеката — по риза, с ръкавица на дясната ръка, а подкованите им ботуши стържеха под насипаните стърготини замръзналата земя. Правеха физически упражнения или се биеха по двойки с тежки мечове, чието ясно звънтене отекваше под високия покрив. Бяха потънали в пот и не щадяха усилията си, въпреки студа, който царуваше в залата, въпреки ударите, получени с плоската страна на острието, въпреки опасните падания, въпреки порязванията. Ирдел не искаше по никакъв начин да го щадят: страдаше и се мъчеше както всички други. Примерът му караше неговите придворни да дадат най-доброто от себе си, а също и присъствието на няколко дами от Двора, които — увити в кожени палта — седяха на пейките и наблюдаваха спектакъла.

Лорн влезе на пътеката през вратата, от която се отиваше до почетната трибуна и нейния балдахин в лазурносиньо и сребърно. Логан вървеше на три крачки зад него, зорко оглеждаше всичко наоколо и бе готов да се намеси на мига и да извади двете остриета, кръстосани на гърба му. Най-напред ги забелязаха откъм пейките, като дамите с учудване познаха капитана на Ониксовата гвардия. Това привлече вниманието на благородниците, които един подир друг преустановиха упражненията си. Бяха задъхани, от устата им излизаше пара, докато гледаха Лорн да се приближава, и дебнеха реакцията на принц Ирдел. Очевидно не бяха известени за идването на Лорн. Дори Елвин д’Ералс — който при това бе най-близък на принца-регент — изглеждаше неподготвен.

Ирдел се приближи до Лорн и го поздрави непринудено.

— Добро утро, рицарю. Добре сте дошли.

Лорн сдържано присви очи.

Огледа придворните — познаваше повечето от тях. Разбира се, виконт Д’Ералс. Но също и граф Д’Алвейн, и херцог Дьо Мидхелт, които Ирдел бе направил свои генерали по време на обсадата на Арканте. Бароните Дьо Фурия и Д’Ирест също бяха тук. Граф Дьо Торганд и двамата му синове. Рицарят Дьо Дирион. Неколцина други. Повечето бяха висши благородници от Орвал — провинцията на Върховното кралство, на която Ирдел беше херцог. И всички ясно заявяваха своята подкрепа за принца-регент: ако Ирдел станеше крал, те щяха да са неговите министри и съветници. Но мястото, където се бяха събрали този ден, и бойните тренировки, които отрито провеждаха, означаваха и друго: при необходимост те щяха да бъдат и негови съюзници и стратези и нямаше да се поколебаят да се бият под неговото знаме.

— Благодаря ви, че приехте поканата ми — добави Ирдел.

Лорн се извърна към пейките и придворните дами, техните слугини и пажове. И се почувства хванат в капан: Ирдел току-що го бе принудил да се покаже публично заедно с него и новината много скоро щеше да обиколи целия Кралски град.

Досещайки се за мислите му, Ирдел го хвана за лакътя и му прошепна:

— Ще поговорим за нашата работа след малко. Засега нека ги заблудим.

Лорн усети как белегът на Тъмнината на лявата му ръка започва да го гложди. Потисна гнева, който го обземаше, и кимна, че е съгласен.

— Благодаря — каза Ирдел, после го представи на придворните си. — Поканих рицаря да се присъедини към нас — добави той. — Рицарю, ще ни окажете ли тази чест? — завърши, като посочи с ръка пътеката.

Лорн се поколеба.

— Срещу кого? — попита той.

— Срещу мен, разбира се! — отвърна Ирдел.

Лорн погледна принца-регент, очите му бяха непроницаеми.

— Добре.

— Принце! — възкликна Елвин, приближи се и каза тихо: — Сигурен ли сте?

После Елвин се обърна към придворните, за да ги призове като свидетели, и видя мълчаливата им подкрепа. На лицата им се четеше открита тревога при мисълта, че Лорн и Ирдел ще се изправят един срещу друг. Не бяха присъствали на почетния дуел, който бе противопоставил Лорн и наследника на Ансгарн предишната година. Но всички знаеха как Лорн — вече победител — безмилостно бе довършил своя противник. Разбира се, никой не си представяше, че Лорн — колкото и опасен и непредвидим да беше — наистина може да убие Ирдел тук и сега, по време на упражнение. Но притесненията на придворните се дължаха повече на интуицията им, отколкото на разума. Нямаше значение какви бяха обстоятелствата, моментът, мястото. Да се остави един принц на Върховното кралство на милостта на човек като Лорн, им се струваше противоестествено. Все едно да гледат как Ирдел влиза в клетката на лъв.

Лорн чакаше.

Даваше на придворните възможност да се намесят, а на принца-регент — да се откаже. Но Ирдел беше твърдо решен. Придворните му млъкнаха и дори разгневеният Елвин престана да протестира.

Лорн погледна Ирдел.

— Пригответе се — каза Ирдел.

Лорн съблече китела си, остана по риза, извади сканда и откачи ножница си. Даде ги на Логан, който нямаше нужда да говори, за да му покаже какво мисли за този дуел:

„Не е добра идея.“

Лорн не му обърна внимание и бързо започна да се загрява: разкърши раменете си, направи няколко движения с ръцете и краката, за да раздвижи мускулите си. През това време придворните мълчаливо застанаха в широк кръг около тях, а дамите се приближиха до оградата покрай пътеката. Накрая Лорн направи няколко движения с меча срещу въображаем противник.

— Готов? — попита Ирдел.

Лорн се обърна към него и кимна.

— Готов.

На пътеката в Старите арени Лорн остави преимуществото в първата атака на Ирдел. На няколко пъти парира, после премина в защита. Противниците отново застанаха един срещу друг и Ирдел отново нападна. Лорн отби удара, извъртя се и отвърна с нов удар, като принуди принца-регент да отстъпи. И реши да приключи размяната на удари, без да се възползва от предимството си.

Напрегнат, Ирдел се приготви за трета атака.

Гледаше мрачно и бързането да поднови битката издаваше началото на изнервяне, което Елвин забеляза и бързо се досети за причината. Лорн контролираше дуела и щадеше Ирдел, което беше поведение на учител по фехтовка, а не на противник. Дали Лорн грешеше поради излишна предпазливост, от страх да не рани принц на Върховното кралство? Или напротив, искаше — от каприз или по сметка — да вземе надмощие над Ирдел? И то пред всички?

Но какво можеше да се надява, че ще спечели?

Едно беше сигурно: Ирдел нямаше да изтърпи дълго това положение. Той беше принц по кръв и беше разумен. Затова рядко се ядосваше, но напълно съзнаваше ранга си и не му липсваше гордост.

Ирдел нападна с неочаквана сила.

Опита се да наложи своя ритъм, като се надяваше да увлече Лорн в равностойна размяна. Но усилията му се оказаха напразни. Лорн оставаше все така спокоен и тази трета атака завърши като предишните: без истински победител, но с един губещ.

Придворните дебнеха реакцията на техния принц.

— Една дума, рицарю.

Тонът беше спокоен.

Лорн вече беше заел отбранителна позиция, но свали оръжието, докато Ирдел се приближаваше към него, добавяйки:

— Вие ме щадите, рицарю. Моля ви, престанете. Бийте се с мен така, сякаш се биете с някой от моите капитани. Забравете кой съм.

— Невъзможно.

— Тогава, ако не можете да забравите, че скоро ще бъда ваш крал, подчинете ми се. Бийте се.

— Добре.

— Гордостта ми ще понесе една загуба, но само ако не ме щадите. Покажете целия си талант на боец, рицарю. Аз желая това.

Лорн кимна.

Тревогата на придворните нарасна, когато Лорн и Ирдел застанаха един срещу друг с меч в ръка. И стана двойно по-голяма, когато видяха с каква енергия двамата мъже се нахвърлиха един срещу друг. Ударът на оръжията беше страшен. Той отекна в тишината и беше последван от бърз боен ритъм. Ирдел беше с няколко години по-възрастен от Лорн, но на ръст и сила бяха равни. Атаките станаха по-продължителни, като всяка завършваше с отчетлива победа. Най-често решаващият удар биваше задържан на косъм от смъртта. Понякога биваше нанасян с плоската страна на острието и отекваше — звучен и болезнен — в хълбок, ръка, бедро.

Един от тези удари шибна Ирдел по китката, принцът-регент извика и бе принуден да пусне меча си. Лорн веднага прекрати битката. Неколцина придворни искаха да се приближат, но Ирдел им направи знак да се отдръпнат.

— Не се безпокойте, господа. Рицарят бе достатъчно умел да удари с плоската страна.

— С плоската страна, но силно — възрази херцог Дьо Мидхелт.

Погледна укоризнено Лорн, но той сякаш нямаше никакво намерение да се извинява.

— Не толкова болката, колкото изненадата ме обезоръжи — каза принцът-регент, докато си разтриваше ръката. — Продължаваме.

— Принце — опита се да се намеси Елвин. — Позволете да прегледат ръката ви…

— Не, виконте. Добре съм — прекъсна го Ирдел спокойно, но твърдо.

После вдигна меча си, почисти го от полепналите по него стърготини и се приготви за атака.

— Рицарю, когато обичате.

Двубоят продължи.

Ирдел беше добър боец. Като наследник на трона на Върховното кралство, той беше обучаван от най-добрите майстори на оръжието в света, които и сега продължаваха да поддържат уменията му. Освен това беше участвал в много битки, беше водил атаки и се беше бил тяло в тяло в много ожесточени сблъсъци. Военният му опит обаче не можеше да се сравнява с опита на Лорн. Нито издръжливостта му. И макар да изглеждаше, че двамата мъже са равностойни, Лорн пестеше силите си, докато Ирдел вече бе дал всичко от себе си.

Постепенно Ирдел започна все по-малко да напада и вече не отговаряше на удара с удар.

Защитаваше се, парираше и отклоняваше ударите, без Лорн да му даде време да си поеме дъх. Скоро стана ясно, че този сблъсък ще е последен и че няма да завърши в полза на принца-регент. Придворните се напрегнаха, което накара Логан да застане нащрек. Дамите на пейките се смълчаха. Лорн продължаваше да нанася все нови и нови удари, а Ирдел отстъпваше и отстъпваше, съперниците разкъсаха кръга на придворните, които трябваше да се дръпнат и да ги последват покрай пътеката. Ирдел губеше сили, но отказваше да се предаде. Знаеше, че търпи поражение, но не се решаваше да се признае за победен. Двамата мъже бяха задъхани и плувнали в пот. Дишаха трудно. Ризите им бяха залепнали за гърба, а от тях в студения въздух се извиваха бледи облачета пара.

После дойде поредицата от удари, срещу които Ирдел не можа да направи нищо. Без Ирдел да разбере как, Лорн се плъзна под гарда му и го хвана. Принцът-регент почувства как го повдигат от земята, после падна, преметнат през рамото на противника си. Тупна по гръб. Силно. Тежко. Ударът го зашемети и той изстена. За малко Лорн не му счупи ръката, като я извиваше. Откъм пейките прокънтяха викове — от страх и ужас. И изведнъж Лорн стъпи с ботуша си на гърдите на Ирдел и като обърна меча си, го прикова към земята.

За миг победителят и победеният останаха неподвижни, но веднага след това придворните се втурнаха към тях.

— Принце!

Елвин се спусна към принца-регент, а младият, импулсивен рицар Дьо Дирион беше насочил оръжието си към Лорн. Без всякакво усилие Лорн го изби от ръката му и го хвърли да се търкаля в стърготините. После с меч в ръка отстъпи пред граф Дьо Торганд и синовете му, които се приближаваха — бесни и застрашителни. В техните очи, а и според всички, които бяха присъствали на сцената, Лорн беше отишъл твърде далеч.

— Да не сте полудял, рицарю? — изкрещя графът.

Ирдел беше принц по кръв. Личността му беше свещена. Нямаше никакво значение дали беше поискал от Лорн да не го щади. Да го хвърли на земята и да се направи, че му нанася смъртоносния удар, беше светотатство.

— Значи ли това, че не уважавате нищо и никого? — упрекна го херцог Дьо Мидхелт.

Също като Елвин и неколцина други, и той се беше надвесил над Ирдел, който бавно идваше на себе си.

Лорн видя Дирион, който, побеснял от ярост, се изправи и вдигна оръжието си от земята. Със сканда в ръка Лорн чакаше. В стойката му нямаше нищо враждебно, но решителният му поглед ясно говореше, че е готов да се защитава, ако го нападнат. Графът и синовете му го разбраха. Знаеха с кого си имат работа и макар да бяха трима срещу един, размислиха.

Дирион обаче, изглежда, искаше да се бие.

— Не го правете — посъветва го Лорн.

Спокойствието на Лорн смути Дирион и той се поколеба. Това му спаси живота.

— Достатъчно, господа! — обади се Ирдел, като напрегна силите, които му бяха останали.

Принц Ирдел се изправи с помощта на Елвин, но ушите му още бучаха.

— Добре съм — каза той и отстрани виконта от себе си. — Ето, вижте, държа се на крака.

И разпери ръце, за да е още по-убедителен, първо към придворните си, а после и към дамите на пейките.

— Нищо счупено? — попита граф Дьо Торганд. Синовете му продължаваха да гледат Лорн накриво. — Сигурен ли сте?

— Убеден съм — отвърна Ирдел, като разтриваше ръцете и раменете си. — Но дори и да бях ранен, рицарят в нищо не може да бъде упрекнат — и той се приближи до Лорн с усмивка. — Рицарю, позволете ми да ви стисна ръката. А вие, господа, забравете това начало на разпра. Благодаря ви за загрижеността, но рицарят само се подчиняваше на моите заповеди.

Придворните почтително отстъпиха, някои неохотно, като се поклониха на Ирдел. Ирдел стисна ръката на Лорн, който прие това ръкостискане, макар и все така нащрек. Защото ръкостискането изглеждаше дружеско, но дали принцът-регент беше искрен? Лорн не можа да потисне мисълта си за Алан и за това каква щеше да бъде неговата реакция, ако му бе нанесено толкова сурово поражение като това, което Ирдел току-що бе претърпял, отгоре на всичкото публично. Нямаше никакво съмнение, че — засегнат в честолюбието си — Алан щеше да побеснее и някой — който и да е — щеше да стане жертва на яростта му.

— Този ден и моето поражение трябва да бъдат запомнени — каза Ирдел гръмко, като продължаваше да държи ръката на Лорн с двете си ръце. — Ето какво става, когато някой се изправи срещу най-добрия рицар на кралството и го призове да не жали ударите си. Супата ми беше поднесена толкова гореща и лютива, колкото си я поисках. Мога да се сърдя единствено на себе си. Да се знае, че не изпитвам никаква злоба и ненавист към рицаря! И че никога, още по-малко утре, отколкото днес, няма да упрекна никого за грешките, които аз самият мога да допусна, когато стана крал!

Придворните отново се поклониха. Дамите от Двора изръкопляскаха и Ирдел каза:

— Господа, струва ми се че за днес това беше достатъчно — и като хвана Лорн за лакътя, му каза: — Елате. Трябва да поговорим.

Маса, отрупана с храни и напитки, беше наредена под балдахина на почетната трибуна. Придворните дами и господа се наредиха около нея и започнаха да разговарят, а в това време Ирдел дръпна Лорн настрана. По знак на принца един слуга им донесе поднос с калаени чаши и кана вино. Лорн забеляза, че слугата само чакаше да бъде повикан. Значи всичко беше подготвено за този разговор — едновременно поверителен и публичен — и изглеждаше така, сякаш Ирдел беше нагласил и най-малката подробност. Лорн дори се запита дали принцът наистина бе импровизирал, като обеща да поема вината за грешките си, когато стане крал…

Ирдел взе чашите и каната, после отпрати слугата и седна.

Лицето му се изкриви от болка.

— Мисля, че дълго ще помня нашия дуел — каза той, като раздвижи рамото, което го болеше. И понеже Лорн продължаваше да стои прав, добави: — Моля ви, рицарю, седнете.

Докато сядаше до принца, Лорн срещна погледа на Логан, който стоеше настрана. Направи му знак, че всичко е наред, но бившият наемник остана все така нащрек.

Ирдел подаде на Лорн чаша вино. Двамата се чукнаха, после жадно изпиха чашите си на един дъх. Сетне Ирдел ги наля отново и от разстояние вдигна чаша към своите благородници, които му отвърнаха със същото.

— Искам да ви възложа една поверителна мисия — рече Ирдел, като продължаваше да се усмихва спокойно. — Отнася се за рицаря Дьо Гатлис.

Заинтригуван, Лорн повдигна едната си вежда.

Рицарят Лукас дьо Гатлис беше единственият син на граф Теожен д’Аргор.

— Вчера споделих с вас, че желая мир с Арканте — продължи Ирдел. — Дори ви казах, че вече работя по този въпрос — Лорн кимна. — Истината е, че водя с Арканте преговори, за които силно се надявам скоро да приключат успешно. Разбира се, кралицата не знае нищо за тези преговори. И не се съмнявам, че би ги провалила, ако можеше, но на това ще се върна след малко… — Ирдел отпи глътка вино и любезно се усмихна на една придворна дама. — Реших да освободя рицаря Дьо Гатлис.

— Искане на аркантците?

— Молба. Но молба, която искам да удовлетворя.

— За доброто на мирните преговори.

— Да.

Лорн дебнешком погледна Ирдел с крайчеца на окото си.

Ирдел продължи:

— Важно е рицарят Дьо Гатлис да си върне свободата възможно най-бързо, да бъде ескортиран на сигурно място и след това да може да се върне в Арканте. Без това…

— Без това преговорите с Арканте няма завършат успешно. Или ще се проточат.

— Страхувам се, че е така.

„Не се страхуваш — помисли си Лорн. — Сигурен си в това.“

— Кое ви притеснява? — попита той.

Ирдел въздъхна.

— Все още съм само принц-регент. Смятам, че имам властта да освободя рицаря Дьо Гатлис, но кралицата може да я оспори. Както и да е, но тя, именно тя има властта да провали това освобождаване. Дори да го възпрепятства със скандал или процес, знам ли? Дори и да е само за да оспори властта ми, тя няма да се поколебае. И това без да броим, че кралицата никога няма да се съгласи на честен мир с Арканте. За нея старият враг може да бъде само победен и унижен, но не и да бъде враг, с когото да се е помирила.

Лорн се замисли.

Нямаше никакво съмнение, че кралица Селиан беше предизвикала войната срещу Арканте. Официалната версия беше, че един непокорен и твърде горделив град трябва да бъде върнат в лоното на Върховното кралство. Говореше се също, че тази война е била улеснена — ако не и породена — от омразата на кралицата към Исандра Аркантска, бившата любовница на Върховния крал. Но макар тази омраза да беше съвършено истинска, Лорн знаеше, че Селиан беше пожелала обсадата на Арканте, за да може провалът на тази крайно непопулярна военна операция да е по вина на този, който я ръководеше: принц Ирдел. Клопката беше страшна и жестока. Дългът принуждаваше Ирдел да води обсада, която не одобряваше, при това единствено той трябваше да поеме отговорността за нагласения провал.

— Ако кралицата не знае нищо за вашите преговори с Арканте, тя не може да прецени важността на освобождаването на Лукас — каза Лорн.

— Въпреки това ще се противопостави. Освен това Естеверис много бързо ще разбере. Ако научи, че искам да освободя рицаря Дьо Гатлис, ще се запита защо и защо сега. И отговорът ще се наложи от само себе си, при това с достатъчно сигурност, за да убеди кралицата да действа.

— Сигурен ли сте, че кралицата не знае нищо за тези преговори?

— Убеден съм — категорично каза Ирдел. Убедеността му беше такава, че направо порази Лорн. — Но времето играе против мен. Против плановете ми. Против мира… Трябва кралицата и Естеверис да бъдат поставени пред свършен факт, рицарю. Рицарят Дьо Гатлис трябва да бъде освободен и отведен на сигурно място, преди те да могат да реагират. А това означава, че освобождаването му трябва да стане много бързо и много дискретно.

— Нелегално?

— В известен смисъл. Дори и да имате надлежно изготвена заповед за освобождаване. Която аз ще подпиша. Искам вие да ескортирате Дьо Гатлис на сигурно място, рицарю.

Лорн замълча.

Разглеждаше почетната трибуна и придворните на принца-регент. Видя, че Дирион го гледа враждебно, но не му обърна особено внимание.

— Защо аз? — попита той. — Не ви липсват способни мъже, на които при това със сигурност имате много повече доверие, отколкото на мен…

— Вярно е.

— Тогава защо?

— Защото аркантците твърдят, че до тях са стигнали слухове за заговор. За планове за убийство. За момента смятат, че най-сигурното място за рицаря Дьо Гатлис в цялото Върховно кралство е килията му. Но настояват, когато я напусне, вие да гарантирате сигурността му. Всъщност аркантците не се доверяват нито на мен, нито на някого другиго във Върховното кралство. С изключение на вас — Ирдел изпи чашата си на един дъх някак със съжаление. Напълни я отново и искаше да долее и на Лорн, но той отказа. — Преди да ви кажа всички подробности за мисията ви, очаквам от вас отговор. Помислете и ми отговорете тази вечер. Ако приемате, когато се стъмни, прекарайте три пъти пламъка на свещ на прозореца си.

— Разбрано.

— Няма нужда да го казвам, но очаквам от вас пълна дискретност, каквото и да бъде решението ви.

— Разбира се.

Лорн понечи да стане, но Ирдел го спря, като го хвана за китката.

— Бих искал да ми дадете думата си, рицарю.

Лорн погледна принца-регент в очите, после бавно сведе очи към ръката, която го задържаше.

Ирдел го пусна.

— Довиждане — каза Лорн.

Когато се върна в Черната кула, Лорн хапна сам, седнал на края на една маса в кухнята. После се прибра в покоите си, където го чакаше Исарис, и цял час размишлява на спокойствие. Мисията, която принцът-регент му предлагаше, го тревожеше. Не заради политическите или другите опасности, които криеше. А с въпросите, които повдигаше. Защото макар да разбираше, че Ирдел иска да освободи Лукас дьо Гатлис, докато траят преговорите с аркантците, нетърпеливото му бързане го учудваше.

— Защо толкова бързо? — прошепна Лорн, докато чешеше с пръст главата на Исарис. — Защо държи толкова много преговорите да приключат преди края на Примирието на сълзите?

Лорн размишляваше.

Ирдел не знаеше, че няма да наследи трона. Но благодарение на пепелния дъжд, изпратен от Червения дракон, знаеше, че следващото царуване — за което вярваше, че ще е неговото — ще бъде белязано от война. Следователно искаше да започне царуването си с траен мир с Арканте — колкото за да сложи възможно по-бързо край на един ненужен конфликт, толкова и за да може да свика войските си на друго място веднага щом се наложи. И му беше необходимо да успее, преди кралица Селиан да бъде в състояние да попречи на преговорите.

Лорн се усмихна, като си помисли за гнева на кралицата, ако бъдеше поставена пред свършения факт на подписан мир с Арканте. Освен че имаше претенциите да управлява всичко, тя ненавиждаше Исандра — господарката на Арканте. Исандра не само беше красива и образована, обичана и уважавана, но навремето — любовница и последната голяма любов на покойния Върховен крал. Кралицата изпитваше яростна ревност към нея и толкова я мразеше, че мечтаеше да я убие.

Следователно Ирдел поемаше риск, като водеше преговорите зад гърба на кралицата и нейния министър Естеверис. Той все още беше само принц-регент и с връщането на Лукас дьо Гатлис на аркантците рискуваше да му се наложи да дава сметка за постъпките си. А дали изобщо имаше правото да води мирни преговори, преди да е станал Върховен крал? Лорн се съмняваше. Освен това освобождаването на Лукас много скоро щеше да бъде разкрито и Ирдел със сигурност щеше да бъде обвинен. При това положение защо не изчакаше да бъде коронясан? Защо не изчакаше да бъде в позиция на силата, тъй като не знаеше, че щеше да му се наложи да се бие, за да си възвърне династичните права — ако изобщо някога успееше.

С голямото си желание да ускори нещата Ирдел застрашаваше мирните преговори с Арканте. А той искаше този мир — Лорн беше убеден в това.

Лорн наистина не можеше да си обясни припряността на Ирдел.

— Освен ако…

Освен ако фактите не потвърждаваха едно интуитивно предположение, което му бе хрумнало на Старите арени: противно на това, в което Ирдел го бе уверявал, освобождаването на Лукас не беше молба, а изискване от страна на аркантците — изискване, пред което Ирдел се оказваше принуден да отстъпи, ако искаше преговорите да успеят на време. Значи не Ирдел бързаше да освободи сина на граф Д’Аргор, а аркантците.

Но защо?

Малко след това Лорн повери командването на Йерас и Логан. Каза им къде отива и излезе от Черната кула, без никой да го види. Дългото му наметало скриваше скандския му меч и нараменника с резбована на него вълча глава; качулката скриваше горната част на лицето му и очилата с опушени стъкла, които — след безкрайния мрак в Далрот — трябваше да носи, когато светлината беше много ярка. Навел глава, той разблъска тълпата, струпала се под свода на голямата укрепена порта. След това потъна в оживлението на столичните улици и реши, че се е слял с хората.

Грешка.

Лорн си проправяше път през струпаното множество на един пазар, когато инстинктът му се обади тревожно. Той не намали ход, не погледна през рамо, не направи нищо, което би могло да го издаде. Интуицията му скоро се превърна в убеждение: следяха го.

Лорн изруга наум.

Въпреки предпазните мерки, които бе взел, някой го бе забелязал, когато напускаше Черната кула. Само по себе си това не беше някаква драма. Нито пък изненада. При необходимост това доказваше, че Лорн е следен, в което нямаше нищо чудно, като се има предвид през какъв период преминаваше Върховното кралство и позицията, която Лорн заемаше на политическата шахматна дъска. В този момент в Ориал всеки шпионираше всеки: съюзници или врагове, партньори или противници. Всъщност Лорн щеше да се изненада, ако се окажеше, че от него се интересуват само две-три фракции, които се възползват от Примирието на сълзите, за да плетат интриги.

Колко ли шпиони наблюдаваха Черната кула денем и нощем?

И в услуга на кого? На кралицата? На Естеверис? На принца-регент? На принца-кардинал? На аркантците? На маговете от Валмир? На Черния дракон и Иргаард? На Вестфалдската империя? На кралство Алгера? На Великата църква?

Или и на други?

На Лорн му беше все едно. Обаче се ядосваше на себе си, че бе сгрешил, понеже се бе предоверил, като мислеше, че едно наметало и една качулка ще са достатъчни да заблудят шпионите, натоварени да го следят. За в бъдеще трябваше да е по-предпазлив.

Лорн още не беше обядвал.

Приближи се до сергията на един продавач на супа, поръча два големи черпака тлъст, горещ бульон, добави му черен пипер и започна да го пие внимателно, прав, като държеше димящата купа с две ръце, а погледът му шареше по пазара, както всеки би направил на негово място.

И го видя.

Човекът не се отличаваше по нищо, беше увит в дебело палто, носеше ръкавици, шал стягаше яката на качулката му. Правеше се, че се интересува от коланите на сергията на един обущар, но се издаде, като погледна няколко пъти поред към Лорн.

Лорн си допи бульона и остави купата на тезгяха.

— Благодаря — каза той на продавача.

— На вашите услуги.

После вдигна качулката си и тръгна към шпионина, без да го изпуска от поглед, като разблъскваше хората, които се изпречваха на пътя му, и не обръщаше внимание на онези, които негодуваха, без да смеят да му се противопоставят.

Мъжът разбра късно.

И когато разбра, отначало се поколеба, но накрая реши да побегне. Какво можеше да направи? Беше разкрит и със сигурно не му стигаха силите да окаже съпротива на капитана на Ониксовата гвардия, който вървеше право срещу него. Лорн не ускори крачка. Знаеше, че няма да хване шпионина и нямаше намерение да го хваща. Обаче искаше да му даде да се разбере, като го уплаши здравата.

Така и стана.

Докато Лорн вървеше към него с равна, но решителна походка, мъжът се забърза. После тревожно взе да подтичва. Накрая се затича и изчезна, без да се обръща.

Лорн спря и продължи да го гледа как бяга.

Доволен, той се изплю в снега и продължи.

Когато стигна до Кралските архиви, Лорн видя една прясно изписана червена руна върху вратата на старата сграда. Беше начертана с няколко бързи удара на четката и изглежда, някой се беше опитал да я изтрие, но неуспешно. Тъй като напоследък често я бе виждал, Лорн лесно я разпозна. Това беше драконовата руна на силата, смелостта и чистотата — тази, с която отличаваха себе си Добродетелните, която носеха като медальон на сърцето си.

Разтревожен, Лорн почука на вратата — пет силни удара, защото се боеше, че може да не го чуят. Почака и щеше да почука отново, когато чу един познат глас да пита от другата страна на тежката порта:

— Кой е?

— Аз съм — отвърна Лорн. — Отворете, Сибелиус.

— Рицарю? Момент.

Вратата, на която беше издълбан гербът на Върховното кралство, имаше три ключалки. И трите изщракаха, преди главният архивар да отвори.

— Влезте, рицарю. Влезте — Сибелиус се дръпна и пусна Лорн да мине, после огледа улицата — наляво и надясно — и затвори. — Извинете ме за това недотам топло посрещане — каза той, докато превърташе ключа във всяка една от ключалките.

Главният архивар на Върховното кралство беше на около шейсет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен, но погледът му беше жив и ясен, а грижливо подстриганата му брада преминаваше на слепоочията в корона от къси бели коси. На главата си носеше кръгла кожена шапка. Вълнен шал бе увит два пъти около врата му. От ръкавиците без пръсти се подаваха пръстите му, изцапани с мастило.

— Неприятности с Добродетелните? — попита Лорн.

— Нищо чак толкова сериозно.

— Обяснете ми — настоя Лорн и тръгна подир Сибелиус по един леденостуден коридор.

— Няма нищо за обясняване — отвърна архиварят, без да се обръща.

Навред се носеше мирис на хартия, мастило и прах. Във всички помещения и покрай стените на всички коридори стените бяха скрити под рафтове с книги, свитъци, карти и документи. Тук-там купчини с ръкописи се бяха съборили и под мебелите се бяха търколили пергаменти. Ракли и шкафове бяха претъпкани с обикновени и луксозни листа хартия. За да се мине, понякога човек трябваше да повдигне крак високо или да се извърти с едното рамо напред.

— Подреждаме — обясни Сибелиус. — Знаете ли, че се смилиха над мен и ми дадоха петима архивари и шестима чираци?

— Трябват ви двойно повече.

— Трябват ми десет пъти повече. Но тъй като досега нямах и една четвърт от това, с ваше позволение ще се зарадвам и на толкова.

— И с какво сте заслужили това подкрепление?

— Нямам представа. Може би искат да ме примамят…

Изкачиха се по една паянтова дървена стълба и влязоха в личния кабинет на Сибелиус. Стаята беше добре подредена, макар и потънала в прах. От един матов фенер се излъчваше слаба светлина. Печката гореше и затопляше помещението. Зад една завеса беше сгънато тясно легло от преплетени ремъци.

— Е, рицарю. Какво ви води насам? — попита Сибелиус, докато сваляше шала си.

Протегна ръцете си към печката и ги разтри.

— Най-напред ми обяснете руната върху вратата си — настоя Лорн.

Архиварят въздъхна.

— Няма да се откажете, нали?

— Не.

— Добре — примирен, Сибелиус закачи шала и шапката си на един пирон. — Не ви излъгах, като ви казах, че няма нищо за обясняване. Варлиите показват мускули, това е. Трудно е да се изненадаш, понеже нямат мозък…

— Варлиите?

— Мародерите на Добродетелните.

Лорн разбра: варл беше името на драконовата руна, която Добродетелните си бяха присвоили.

— Идват маскирани, заплашват, държат се грубо и събират това, което наричат данъка на Пожертвания — продължи Сибелиус. — Животни. Просто едни подли, неискрени животни… Както изглежда, стават все по-многобройни и безчинстват около Ориал.

— Но какво искат от вас?

— Наскоро се възпротивих на неколцина от тях. Те ме познаха и не посмяха да ми се нахвърлят веднага. Отидоха си доста посрамени, но аз и без това се съмнявах, че няма да се примирят просто ей така. Това, което видяхте на вратата ми, е предупреждение и в същото време доста посредствено отмъщение.

— Кои са тези хора?

Сибелиус вдигна рамене.

— Обичайната смесица от простаци, негодници и подлеци, които се възбуждат от насилието. А освен тях сигурно в цялата сбирщина има и няколко истински фанатици…

— Трябва да внимавате.

— Само това правя.

— Наистина да внимавате, Сибелиус.

— Не се бойте.

— Ще изпратя няколко души при…

— Не. Това само ще влоши положението.

— Знам как да се справя с тези мъже. Познавам единствения език, който те разбират, и го говоря по-добре от тях. Спомнете си милицията на Червените павета. Разреших проблема, нали?

— Не и без да пролеете кръв.

— Понякога насилието е единственото решение.

— Насилието никога не е единственото решение. Затова пък винаги трябва да е последното. Оставете ме сам да се справя с този проблем.

Двамата мъже се погледнаха продължително, после Лорн отстъпи.

— Добре.

— Чудесно. Сега ще ми кажете ли най-сетне на какво дължа посещението ви?

Лорн свали ръкавиците си.

— Пълна дискретност? — попита той.

— Разбира се.

— Ирдел преговаря с Арканте. Иска клаузите на мира да бъдат уточнени преди коронясването му и да остава единствено договорът да бъде подписан. За тази цел иска да освободи Лукас дьо Гатлис и да го върне на аркантците.

Сибелиус се сепна.

— Преди края на Примирието на сълзите?

— Да.

— Кралицата и нейните привърженици няма да бъдат доволни. Защо Ирдел не изчака да стане крал? Мислите ли, че…?

— Не. Не знае. Щеше да се държи съвсем различно, ако знаеше, че Алан е наследник на трона.

— Тогава защо е това бързане? — Сибелиус разсъждаваше на глас и крачеше из стаята. — Ако Ирдел преговаря тайно с аркантците, то е за да не може кралицата да се противопостави на мира. В това отношение постъпва добре… Но ако освободи Лукас, това ще се разбере много скоро. Преговорите с Арканте ще излязат наяве. И не само че Ирдел ще трябва да дава обяснения, но това ще даде възможност на кралицата да попречи на договора с Арканте… — той престана да крачи и се извърна към Лорн. — Защо принцът-регент ще поставя под заплаха договор, който желае?

— Точно същия въпрос си задавам и аз — каза Лорн. — Това няма никакъв смисъл, освен ако…

Сибелиус го прекъсна:

— Освен ако не принцът-регент е този, който бърза, а аркантците.

— Именно.

— Но те не може да не са наясно с рисковете, които поемат. Следователно или са готови да поемат риска мирните преговори да бъдат прекратени…

— Или знаят, че никога няма да завършат — заключи Лорн.

Сибелиус отвори широко очи и рече:

— Искате да кажете, че те знаят, че Ирдел не е наследник на трона?

— Така мисля. Струва ми се, че в началото на преговорите аркантците не са го знаели. После са го разбрали и са решили да действат възможно най-бързо.

— Мислите ли, че Исандра Аркантска иска да ускори освобождаването на своя любовник? Големи лудости и друг път са били вършени от любов.

Лорн завъртя глава отрицателно.

— Досега Исандра позволявала ли е на чувствата си да надделеят над разума? Някога да не е изпълнила задълженията си към своя град?

— Не. Имате право.

— Аркантците знаят, че скоро Ирдел няма да е в състояние да върне свободата на Лукас.

Главният архивар кимна и — без да иска — снижи глас:

— Което означава, че те са открили, че принцът-регент няма да е следващият, който ще се възкачи на трона на Върховното кралство — каза той, но продължаваше да не му се вярва. — Но как?

— И аз се питам същото. И се надявах вие да имате някаква представа — призна Лорн.

Сибелиус се замисли.

— Не виждам как аркантците биха могли да научат съдържанието на завещанието на Ерклант II — каза той. — Ако знаят, че Ирдел няма да е следващият Върховен крал, научили са го по друг начин.

— Как? От кого?

— Валмирците — прошепна Сибелиус след кратък размисъл.

Валмир беше — заедно с Върховното кралство, Алгера, Иргаард и Вестфалд — едно от петте Велики кралства в Имелория. Богато и влиятелно, то дължеше могъществото си на търговския си флот, на своите магове и на своите занаятчии, които умееха да обработват аркана. Беше съюзник на Върховното кралство, което от векове простираше над него своето военно и дипломатическо покровителство.

— Съмнявам се, че Валмир е прекратил всякакви взаимоотношения с Арканте — добави архиварят. — Дори мисля, че е тъкмо обратното.

По ред исторически и културни причини Арканте беше най-валмирският от Свободните градове. Между Белия град и Кралството на маговете връзките бяха стародавни и когато Върховното кралство обяви война на Арканте, Валмир беше принуден да избира между двамата си съюзници. Разбира се, валмирците бяха взели страната на Върховното кралство и официално бяха скъсали с Арканте, както в дипломатическо и военно, така и в търговско отношение.

— А валмирците как са разбрали? — попита Лорн. — Маговете им?

— Да. Техните магове-астролози. Знаете също като мен, че най-добрите астролози са валмирските.

— Вярно е. Значи според вас астролозите на Валмир са разчели по звездите, че Ирдел няма да е този, който ще царува?

— Това е само хипотеза.

— Привлекателна.

— Може би валмирците знаят само толкова — рече Сибелиус бавно.

— Но това е достатъчно — каза Лорн. — Няма значение защо и как. Да знаят, че Ирдел няма да бъде коронясан, когато свърши Примирието на сълзите, означава, че знаят твърде много — той взе палтото си. — Благодаря, Сибелиус.

— Не мисля, че ви помогнах кой знае колко.

— Сега ми е малко по-ясно.

— Е, щом е така, добре.

— И съм ви признателен, че не ме попитахте откъде знам толкова много за преговорите на Ирдел с Арканте.

Сибелиус се усмихна скромно.

— Обзалагам се, че принцът-регент е поискал помощта ви, несъмнено с намерението да се възползва от вашите услуги.

Лорн замълча за миг, после взе палтото си. Обличаше се, когато Сибелиус каза тихо:

— Какво направихте със завещанието, рицарю? — за миг Лорн спря, надянал единия ръкав. Без да отговори, той облече палтото си и взе ръкавиците си. — Моля ви, рицарю. Мисля, че имам правото да зная…

Лорн се поколеба.

Когато Върховен крал направеше завещанието си, обичаят повеляваше да бъдат написани пет екземпляра: единият пазен на сигурно място, а другите четири поверени на видни личности от Върховното кралство. Смяташе се, че по този начин може да се избегне всякакво фалшифициране, но кралицата бе доказала, че тези предпазни мерки не гарантират нищо. Без да отстъпва пред нищо, за да постигне целта си, тя бе унищожила екземплярите на последното кралско завещание и ги бе заменила с екземплярите на предишното завещание, което посочваше Алан за наследник на трона. Тя обаче не знаеше, че съпругът ѝ бе наредил да бъде направен — тайно — шести екземпляр на завещанието му, който да бъде поверен на Лорн — неговия Първи рицар на Кралството. И именно Сибелиус — един от съставителите на последното кралско завещание — беше натоварен от Върховния крал да връчи този шести екземпляр на Лорн.

И разбира се, той се бе подчинил.

— Какво направихте със завещанието? — повтори Сибелиус.

— По-добре е да не знаете.

— Унищожихте ли го?

Лорн си сложи ръкавиците.

— Един съвет, Сибелиус: забравете дори, че това завещание е съществувало.

— Знаете какво може да бъде направено благодарение на него, нали?

Лорн не отговори. Един дълъг миг очите му останаха втренчени в главния архивар, после си тръгна. Спускаше се бледа вечерна мъгла, когато излезе от Кралските архиви. Поколеба се, после не пое към Черната кула.

Беше се свечерило.

Гробището бе потънало в сиви сенки и бяла мъгла и се виждаха само неясни очертания — статуи и паметници, гробници, голи дървета. Оттатък стените му Ориал се простираше притихнал и някак далечен.

Наерис Вард стоеше сама в гробницата на баща си. Чу, че някой приближава и позна стъпките му. Беше Лорн. Той застана до младата жена и свали кожената си качулка.

— Добър вечер, Нае.

Нае не помръдна, стоеше със сведен поглед и ръце, събрани пред гърдите си. Лорн замълча и направи като нея.

— Не те питам как си разбрал къде съм — рече тя след известно време.

— Ти всеки ден идваш тук и оставаш дълго.

— Добре си осведомен. Следиш ли ме?

— Загрижен съм за теб.

— Няма нужда.

— Това щеше…

— Не! Изобщо не ми казвай, че точно това баща ми е щял да поиска…

Лорн не настоя повече и настъпи дълго мълчание.

Облечена в панталон до коленете и кител, Нае носеше палто, което ѝ беше доста голямо, но беше на баща ѝ.

— Той умря по твоя вина — каза Нае безизразно.

— Той умря, за да ми спаси живота.

— Заради един меч.

— Заради Мечът на кралете.

— И заради тебе.

Лорн не възрази, но Нае беше права: именно заради него той беше тръгнал да търси Меча на кралете. Заради него или заради неговата Ониксова гвардия, което беше едно и също. Тогава той бе изгубил всичко: славата, честта, властта. Дори Черните гвардейци му бяха отнети. Бяха му останали само неколцина верни мъже… и яростта да възтържествува отново. Хрумна му, че трябва да успее там, където всички се бяха провалили, и да върне легендарния Меч на кралете във Върховното кралство. Беше успял, но с цената на няколко погубени живота. Единият беше на Рейк Вард.

Застанал пред гроба му, Лорн стисна юмруци.

След като изрече последната обредна формула, с която поверяваше душата на Вард на неговите скандски предци, Нае вдигна глава, сложи си качулката и се обърна към Лорн. Погледът ѝ беше помръкнал, чертите на лицето ѝ бяха изопнати от умората и тъгата. Кичур черна коса галеше грозния белег на лявата ѝ буза.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да говоря с тебе.

— За какво?

— Получи ли Дарбата?

Въпросът изненада Нае и тя се смути.

— Не — отвърна тя, след като почти на мига се съвзе.

Понечи да се обърне, но Лорн хвана китката ѝ с едната си ръка, а с другата вдигна ръкава на китела ѝ. Нае ядосано се дръпна.

— Остави ме!

Беше ядосана, но Лорн бе имал достатъчно време да види зараждащите се татуировки, които не оставяха никакво съмнение. След като някой скандски майстор-ковач умреше, Дарбата, която му позволяваше да обработва аркана, можеше да се изгуби или — ако пожелаеше — да премине в някой от неговата кръв. Обикновено предаването ставаше от баща към син или от вуйчо към племенник. Но нищо не пречеше наследникът да бъде жена. В Скандия имаше дори женска династия ковачи.

— Какво те прихваща? — ядоса се Нае.

— Баща ти те научи на всичко, което той самият знаеше. Ти порасна в неговата ковачница. Сложи в ръцете ти чук и клещи в мига, когато можеше да ги хванеш — и дори малко преди това. Предаде ти художествата на коването. И накрая ти предаде своята Дарба.

— Е и?

— Имам нужда от военен ковач. И искам това да бъдеш ти.

— Какво?

— Присъедини се към Ониксовата гвардия и стани неин главен ковач. Продължи делото на баща ти.

— Аз…

— Какво? Да не би да имаш нещо по-добро предвид?

— Не, но…

— Ти имаш ранга на майстор-ковач, нали?

— Да, но… Тук? Във Върховното кралство? Жена? — Нае погледна Лорн, в очите ѝ се четеше смесица от недоверие и насмешка. Но ядът още не ѝ беше минал. — Ти си луд — каза тя и си тръгна. — Забрави за това.

— Чакай! Не си тръгвай!

Тя спря и се обърна.

Лорн извади от китела си кожена папка, в която беше събрал скиците на Вард.

Нае недоверчиво го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Какво е това?

— Последните работни скици на баща ти. Независимо какво ще решиш, те ти принадлежат. Но ми обещай да помислиш над предложението ми.

Нае взе папката.

— Нищо не ти обещавам — каза тя и се обърна.

Лорн я остави да тръгне.

— Наковалнята на баща ти сега е твоя — каза той. — Само от теб зависи да я накараш отново да запее. И съм сигурен, че Вард щеше да го иска!

Без да се обръща, Нае изчезна в мъглата.

Лорн остана още малко до гроба на Вард. Мислеше за своя стар приятел и мислено си поговори с него. Беше му поверил нещо много ценно: запечатан в оловна тръба, последният екземпляр на действителното кралско завещание почиваше в ковчега, скрито при един от малкото мъже, на които Лорн имаше доверие.

И чието мнение уважаваше.

— Ако беше тук, какво щеше да ме посъветваш? — прошепна Лорн. — Трябва ли да приема мисията на принца?

Когато излезе от гробището, Лорн вече бе взел решение.

Лорн се върна в покоите си в Черната кула, изчака малко, после запали огъня. Седнал в креслото си, той гледаше как хоризонтът пламти от залязващото слънце, после небето притъмня и зад заледените стъкла на прозорците настъпи пълен мрак.

Накрая, когато стана съвсем тъмно, Лорн запали една свещ и я размаха три пъти пред прозореца си.

Крепостта Гриф

Вечерта се спускаше над Ориал, когато Лорн излезе от Черната кула, ескортиран от двайсетина конници. На главата му се спускаше широка качулка, прочутият му сканд висеше на хълбока му, а наметката му, прихваната с широк кожен ремък през гърдите, показваше нараменника му с герба на Ониксовата гвардия: вълча глава и кръстосани мечове.

Групата премина в бърз тръс по улиците, опустели от студа и тъмнината, никой не забави придвижването ѝ, всеки, застанал на пътя ѝ, беше принуден бързо да се отдръпне, чаткането на копитата хвърляше пръски кал и сняг по фасадите на къщите. Изглеждаше сякаш се движи към Кралския град, където прозорците, кулите и обходните пътища бяха осветени. Но насред път внезапно излезе от улицата на Принцовете и пое към Сводовете, чиито редуващи се дълги, дълбоки дъги водеха — след огромните стълбове в квартала на Терасите — към портата на Поклонниците.

Един подир друг Сводовете отекнаха от шума на копитата, които чаткаха по паветата в полумрака. Конниците минаха под първия, под втория, под третия. В един ъгъл под четвъртия чакаше мъж, който приличаше на Лорн и беше облечен като него: това беше Логан, който сега не носеше двете си остриета, кръстосани на гърба, а сканд на хълбока. Без да забавя ход, Лорн скочи от седлото наляво, а в същото време Логан се хвана за седлото и възседна коня отдясно.

Логан и конниците оставиха Лорн зад себе си, излязоха от четвъртия свод и изчезнаха под следващия. Лорн се обърна, загърна се с плаща и скри сканда и нараменника си. Спусна качулката си и с наведена глава бързо продължи. Един час по-късно, благодарение на помощта на граф Д’Аргор, яхна един змей от Голямата Кралска змейна и полетя в нощта.

Господарката на Леара, херцогиня на Галиор и Лоринис нареди да сложат креслото ѝ до прозореца в нейната стая. Седна и се отдаде на удоволствието от гледка, на която от години не бе могла да се наслади: залез над Ориал. Дребна и суха, със строго, набръчкано лице, с чисто бели коси, тя беше от онези сурови жени, на чието лице винаги е изписано недоверие и презрение, и за които всички мислят, че са неспособни да се усмихнат. Устата ѝ беше стисната, беше ѝ студено въпреки дебелото ѝ палто и кожената яка, но тя не трепереше. И макар да беше уморена от ужасното пътуване, от което току-що бе пристигнала, това по нищо не ѝ личеше.

Безразлична, недостъпна, госпожа Леара седеше скована и неподвижна, с изправена глава. Не проронваше дума и никой не смееше да я заговори. Около нея, в студените, прашни покои, стояли дълго необитавани, слугите сновяха насам-натам, палеха огън в камините, метяха, постилаха килими, закачаха гоблени по стените, подреждаха мебели, сглобяваха леглото. Придворните дами бяха заети да подредят гардероба и личните вещи на херцогинята: бижута, портрети, скъпоценности. А на всички врати стояха стражи с ръкавици и ботуши, с ризници, с ръка върху дръжката на меча.

Стражи, придворни дами и слуги се поклониха един след друг пред принц Ирдел, когато той припряно прекоси покоите. В бързината си той не обърна никакво внимание на вълнението, което предизвикваше, и забави крачка чак, когато влезе в стаята.

Настъпи тишина.

Ирдел почтително поздрави херцогинята и остана наведен пред нея.

— Лельо.

Госпожа Леара бавно извърна очи от прозореца и погледна принца-регент. Тя беше по-голямата сестра на първата съпруга на Ерклант II, умряла при раждането на Ирдел. Известно време след това тя бе останала в Двора и — както се говореше — бе помагала на Върховния крал да понася по-леко вдовството си. Освен това го бе съветвала, като бе проявила много далновидност, политически ум и безмилостна решимост. Но бракът на Върховния крал с инфантата на Алгера бе поставил началото на залеза на Леара дьо Галиор и бе предизвикал погубването ѝ. Много бързо младата амбициозна кралица Селиан започна да ревнува. Без да подбира средствата, тя успя да накара Върховния крал да изгуби доверие в нея, отстрани я от кръга на съветниците и дори направи така, че срещу нея да се породят съмнения. В крайна сметка Върховният крал отстрани Леара от Двора, като я омъжи за един могъщ, но много далечен владетел в Орвал — херцог Дьо Лорини. Последва заточение, което не свърши със смъртта на херцога, защото тогава Върховният крал, вече болен, се бе оттеглил в Цитаделата, и управляваше кралица Селиан. Умела и разумна, хранеща към съперницата си омраза, от която черпеше сили, херцогинята остави да измине една година, без да направи грешката да поиска от Ирдел да се намеси в нейна полза. Но никога не престана да го подкрепя и тайно да го съветва, като му внушаваше да бъде търпелив: един ден и техният час щеше да настъпи.

Госпожа Леара протегна ръка към Ирдел и му подаде слабите си, студени пръсти, за да ги целуне. После само с един поглед нареди да ги оставят сами. За миг помещението безшумно се изпразни и стражите затвориха вратите.

— Лельо — каза Ирдел и се изправи. — Не ви очаквах толкова скоро. Възнамерявах да наредя да подготвят покоите ви и да дойда да ви посрещна, за да ви приема с почестите, които ви се полагат. Ако знаех, че…

— Не се тревожете за нищо, племеннико.

— Но аз…

— Вместо това ми позволете да ви поднеса моите съболезнования.

Ирдел тъжно сведе поглед.

— Благодаря, лельо.

— Вашият баща имаше своите недостатъци и доста слабости, но нека си спомним за великия крал, който беше в началото на царуването си.

— Когато вие го съветвахте.

Госпожа Леара сдържа една усмивка на удовлетворение.

— Така е — каза тя и посочи една табуретка на Ирдел. Принцът-регент седна съвсем близо до нея. Тя го накара да се наведе и му каза на ухото. — Завърнах се толкова бързо не само за да скъся пътуването си, нито пък за да хвана противниците ни неподготвени. Последното съобщение, което Вол ми изпрати, издаваше тревожеща нервност.

Великият градоначалник Вол беше пръв съветник на Исандра Аркантска. Именно с него херцогинята договаряше мира с Арканте. Всички съобщения — независимо дали от Исандра или от принца-регент — от седмици минаваха през тайния канал на госпожа Леара. Дори те двамата с Вол се бяха срещнали тайно.

— Тази вечер ще стане, нали? — попита херцогинята.

— Да, лельо. Тази нощ Лорн ще освободи и повери на аркантците рицаря Дьо Гатлис. Сега, докато разговаряме, той сигурно вече лети към Гриф.

— Добре, добре…

Госпожа Леара се замисли, загледана в Ориал, вече потънал в нощния мрак.

— Няма никаква нужда да ви припомням важността на този мирен договор с Арканте, нали? — попита тя след известно мълчание. — Някога досега да съм ви давала лош съвет?

— Не, лельо.

— Когато кралицата пожела тази война срещу Арканте и ви повери командването на обсадата, ви предупредих за капана, който ви залага. Тази война, която никой не искаше, не можеше да бъде спечелена, и макар че не я обявихте вие, вие единствен трябваше да поемете вината за поражението. Независимо от това, аз какво ви казах?

— Че трябва да приема.

— Първо, защото това беше ваш дълг. Но най-вече защото отказът ви щеше да се приеме като бягство от отговорност. Щяха да ви помислят за подлец, което щеше да опетни царуването ви още преди да е започнало.

Ирдел със съжаление се съгласи.

— Зная.

— Но днес можете да използвате против враговете си клопката, която те ви заложиха. Сключвайки почтен мир с Арканте още с коронясването си, вие публично ще отречете политиката на кралицата. Ще изтриете от умовете на поданиците си спомена за поражението. Ще се представите като велик крал. Като човек на мира и справедливостта — херцогинята замълча за миг, после продължи. — Ще покажете на всички какъв мъж сте.

— Зная всичко, което ви дължа.

— Не мислете за това. По-скоро помислете, че всичките тези години на търпение, всичките тези години, през които понасяхте, без да отстъпите, неприязънта на кралицата, като изпълнявахте дълга си на принц, най-сетне са на път да дадат своите плодове. Единственото, което ви липсва, е да започнете царуването си с бляскав удар. И този бляскав удар е мирът с Арканте. Тогава ще имате предостатъчно възможности да насочите острието против кралицата, която ви смята за слаб и неспособен.

Ирдел не можа да сдържи усмивката си.

Да отстрани кралицата, беше удоволствие, за което много отдавна мечтаеше.

— Сега обаче — каза госпожа Леара — да поговорим за нещата, които все още ни предстои да направим.

Крепостта Гриф1 се издигаше на тясна, издадена скала, която беше най-големият от седемте острова в река Ейрдър, по-надолу от Ориал. Широкото, силно течение на реката я пазеше толкова добре, че можеше да бъде достигната единствено по въздуха или по няколко моста: първият, който започваше от брега, и следващите, все по-високи, свързващи всеки остров със следващия. Тези мостове бяха укрепени, построени от същия бял камък, както крепостта, превърната в затвор. Тя дължеше името си на отвесната издатина, на която беше построена и която по своята форма напомняше нокът, забит във водите на Ейрдър.

Въпреки насрещните ветрове, на Лорн му отне едва половин час, за да дойде от Ориал. Трябваше само да следва реката, която проблясваше под бледите съзвездия на Голямата мъглявина, а после да държи курс към светлините на затвора. Крепостта имаше няколко двора и няколко кули, една от които беше предназначена за змейове. Лорн извести за пристигането си, като накара змея да изкрещи три пъти, преди да се спусне на една тераса, осветена с факли. Духаше силен снежен вятър, когато Лорн, увит в дебело палто, подплатено с кожи, скочи от животното.

Трима стражи и един сержант го чакаха.

— Кой е там? — извика силно сержантът, за да може да се чуе сред пристъпите на вятъра.

Лорн свали ръкавиците и шала си и отметна качулката си назад.

— Аз съм рицарят Лорн — отговори той, като също викаше. — Капитан на Ониксовата гвардия. Заведете ме при тукашния командващ.

— По какъв въпрос?

— Веднага, сержант.

Мъжът се поколеба, но после се обърна, като прикани Лорн да го последва, а стражите вървяха след тях. Влязоха в кулата, по една вита стълба слязоха седем етажа надолу, прекосиха тесен двор, после влязоха в друга кула. Изминаха един коридор, после сержантът отвори една врата и се дръпна.

— Изчакайте тук. По това време командващият е в покоите си. Ще го известя.

Лорн влезе в малка стая с голи стени. Сержантът го остави сам, излезе и затвори вратата зад себе си. В помещението имаше само маса и две пейки и миришеше на застояло. Беше студено, но не толкова, колкото навън, а още по-малко, отколкото на няколкостотин метра височина, яхнал змей, порещ нощта и вятъра. Лорн свали тежкото палто, което сковаваше движенията му: нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да има нужда от пълната свобода на движенията си. Гърлото му беше пресъхнало, той видя едва калаена кана на масата и я разклати. Празна.

Лорн тъкмо връщаше каната на мястото ѝ, когато вратата се отвори.

Появи се огромен черен драк, който трябваше да се наведе и да пъхне първо едното си рамо, за да може да влезе. Беше с една глава по-висок от Лорн. Широкоплещест и масивен, той носеше кървавочервена кожена ризница, украсена с нитове, а на гърба му имаше едноръчен меч с абаносова дръжка. В погледа му нямаше и сянка от приятелски чувства, когато, посочвайки отворената врата, каза дрезгаво:

— Барон Дирова ще ви приеме. Последвайте ме.

Лорн грабна палтото си и мина пред драка, после изчака в коридора, за да тръгнат заедно. Дискретно вдигна кожената халка, с която си служат всички змейници, за да са сигурни, че мечът им няма да изпадне от ножницата.

Барон Дирова — директор на затвора Гриф, беше мъж с ъгловати черти и дебели черни вежди, изпод които се виждаха очите му, дълбоко потънали в орбитите си. Беше към петдесетгодишен. Изправи се, накуцвайки, за да посрещне Лорн в една топла, луксозна стая, която странно контрастираше с ледената строгост на цитаделата. В огнището пращяха дебели цепеници, а големи свещници, изправени покрай стените, разливаха светлина, която се отразяваше в позлатата на мебелите, картините и дървените ламперии. Подът беше излъскан, скъп, намазан с парафин. Всичко беше чисто, съвършено подредено в строга симетрия, стигаща до маниакална точност. На видно място, върху един аналой, лежеше плетен кожен камшик.

Дирова се ръкува с Лорн и му посочи един стол. Между двамата мъже веднага, инстинктивно се възцари неприязън.

— Добър вечер, рицарю. Седнете, моля. Да ви предложа нещо за пиене? За ядене?

Лорн остана прав, докато Дирова се върна и седна отново зад писалището си, на което върху безупречно чиста кожена подложка бяха изрядно подредени бележник, мастилница, сребърен барутник и няколко пера, еднакви по размер и цвят.

— Вино — каза Лорн. — С удоволствие.

Дракът в червена ризница стоеше зад Лорн, неподвижен и мълчалив. Дирова му посочи с пръст една малка инкрустирана масичка, на която бяха наредени гарафа с вино и чаши. Без да каже дума, дракът поднесе чаша вино на Лорн и се върна на мястото си.

Лорн отпи глътка — беше превъзходно бяло илерийско вино.

— Харесва ли ви? — попита Дирова.

— Да — отвърна Лорн. — Но не съм дошъл да си говорим за вино.

Директорът се намръщи и каза:

— За да е изпратен капитанът на Черната гвардия, значи работата е сериозна…

— Така е. А също така и поверителна.

Дирова разбра недоизказаното.

— Можете да говорите пред Саарг.

Лорн не каза нищо.

Чакаше.

Накрая Дирова отпрати драка с рязко движение на ръката, прикриващо зле недоволството му. Веднага щом вратата бе затворена, Лорн каза:

— Впечатляващ е този ваш помощник.

— Да — отвърна Дирова с лека, доволна усмивка. — Саарг винаги прави такова едно впечатление…

Лорн извади кожен плик от китела си и го подаде на директора на Гриф. В плика се съдържаше документ, който Дирова разпечата и прочете набързо: това беше заповедта, с която принц Ирдел връщаше свободата на Лукас дьо Гатлис. Дирова вдигна очи от документа и предпазливо се вгледа в Лорн.

— Предайте ми рицаря Дьо Гатлис — каза Лорн. — От този момент, по заповед на принца-регент, той вече не е ваш затворник.

Сякаш за да се убеди напълно в съдържанието ѝ, Дирова отново прочете заповедта за освобождаване.

— Сега? — учуди се директорът. — Посред нощ?

— Сега.

— Това е необичайно.

— Спешно е. Имам заповед да отведа Лукас дьо Гатлис в Ориал и да го предам на принца-регент — излъга Лорн.

— Защо?

— Не знам повече от вас. Това е повече от необходимото.

Дирова впери поглед в очите на Лорн. Нищо не прочете в тях, но не скри недоверието си.

— Добре — каза той въпреки това, изправи се и взе тежка връзка ключове. — Последвайте ме, рицарю.

Двамата излязоха. В коридора Саарг тръгна заедно с тях.

По една покрита галерия, чиито дървени капаци потропваха от вятъра, тримата стигнаха — без да излизат на открито — високата, просторна главна кула, в която се помещаваха килиите. Това беше най-старата, най-зловещата и най-студената сграда в цитаделата. А и камъните ѝ бяха по-тъмни, от тях се носеха странни стенания, които отекваха още по-силно в нощната тишина поради внезапно задухалия леден вятър, примесен със сняг.

Управителят Дирова водеше с уверена стъпка. Саарг вървеше най-отзад. Лорн усещаше погледа на високия драк, впит в тила си, и имаше усещането не толкова, че го водят, колкото, че го ескортират като затворник. Беше сигурен, че Дирова се усъмнява в нещо, затова беше нащрек. Беше дошъл без предупреждение, като натрапник, и се страхуваше от капан, но не можеше да постъпи другояче, освен да продължава да играе играта и да се прави, че всичко е наред с надеждата, че всичко ще се нареди по най-добрия начин. В крайна сметка, за да се провали освобождаването на Лукас, беше достатъчно Дирова да задържи Лорн насила или с хитрост малко повече от час — колкото някой змейник да отиде до Кралския дворец, да провери какво става и да се върне.

Дирова въведе Лорн в едно стражево помещение в главната кула. По това време на нощта там нямаше никого, в камината припламваха червеникавите огънчета на жарта, над нея беше окачена цяла колекция от старинни оръжия. Плътни кожени завеси затуляха бойниците. На една голяма маса, покрай която бяха сложени две пейки, горяха няколко свещи сред купчини стар восък.

— Трябва да ви помоля да почакате тук, рицарю — каза Дирова. — Не може да продължите по-нататък. От съображения сигурност.

— Моята сигурност ли? — попита Лорн.

Дирова се усмихна лицемерно.

— Разбира се, вие сте от тези, които могат да се защитят в случай на… инцидент. Но такъв е правилникът и той не допуска никакво изключение.

— И кой го е въвел този правилник? — Лорн се забавляваше.

— Лично аз — отвърна Дирова надменно.

Двамата мъже си погледнаха враждебно.

— Добре тогава — рече Лорн. — Ще почакам.

Доволен, управителят излезе и затвори вратата.

„Тъпанар“ — помисли си Лорн.

Той потрепери от студ, разтри си раменете, после се огледа наоколо и видя един сандък до камината. Вътре намери пън и подпалки, които хвърли върху жарта и я разрови, за да може огънят да се разпали. Понеже още чувстваше в костите си хапещия студ, който го бе пронизвал, докато летеше от Ориал, Лорн с удоволствие се загледа в първите пламъци, които се издигнаха. Възседна на обратно един стол, протегна ръце към огъня и остави щипещата топлина да го завладее.

Крясъкът на змей сепна Лорн от лека, приятна дрямка.

Той се изправи, повдигна кожената завеса на единия отвор и макар че снегът и вятърът брулеха лицето му, подаде глава навън и се взря в нощното небе.

Един змей с ездач току-що бе излетял и летеше на юг.

Към Ориал.

Лорн разбра, че това, от което се страхуваше, беше на път да стане: несъмнено за потвърждение Дирова беше изпратил вестоносец в Кралския дворец. Дали искаше да се увери, че заповедта за освобождаване наистина беше издадена от принц Ирдел? Или искаше да предупреди кралицата, принц Жал или Естеверис?

Без значение.

Важното беше, че след по-малко от половин час в Ориал щяха да знаят, че капитанът на Ониксовата гвардия се е представил в крепостта Гриф със заповед — истинска или фалшива, — подписана от принца-регент, за освобождаването на Лукас дьо Гатлис. Много скоро кралицата и нейният министър щяха да научат и щяха да направят всичко възможно, за да му попречат.

Лорн трябваше да действа.

Но как да намери Лукас и как да го измъкне от цитаделата по най-бързия начин? Трябваше да организира бягството му, въпреки надлежно изготвената заповед за освобождаване.

Лорн тъкмо се отдръпваше от бойницата, когато нещо долу привлече вниманието му. Той присви очи и като ги пазеше с ръка, различи три силуета, които прекосяваха двора три етажа по-долу. Единият, който накуцваше отпред, осветявайки пътя с покрит фенер, можеше да е само Дирова. Отзад вървеше Саарг, който лесно можеше да се познае по високия ръст, а до него един мъж вървеше трудно: ръцете му бяха завързани на гърба, а на главата му беше нахлузен чувал или качулка.

Лукас.

Очевидно Дирова смяташе, че е по-добре да премести Лукас от килията му, докато разбере по-точно положението. Но къде го водеше, къде смяташе да го скрие?

Лорн изруга.

Невъзможно беше да се провре през бойницата, под която на всичкото отгоре нямаше нищо, а дворът беше на около дванайсет метра по-долу.

Лорн се спусна към вратата и изруга силно.

Заключена.

Дирова го беше затворил като предпазна мярка против мръсния номер, който можеше да му изиграе.

Лорн се опита да разбие вратата. Напразно. Само си натърти рамото, чувствайки как го обзема хладна ярост. После изрита бравата веднъж, втори път и при третия удар вратата се отвори с трясък.

Коридорът беше пуст.

С меч в ръка Лорн изтича до стълбите, но там чу, че се качват войници. Сблъсъкът с тях щеше да го забави, което щеше още повече да намали и без това слабите му шансове да настигне Дирова и Саарг, преди те да отведат Лукас на сигурно място. Видя малка врата, затворена с обикновено резе, през която нахлуваше леден въздух. Лорн я отвори и — блъснат от силния вятър, примесен със сняг, — излезе на една обходна пътека. После затвори вратата зад себе си и изчезна в нощта сред снежната буря.

— По-бързо! — гневно извика Дирова. — По-бързо!

С покрития фенер в ръка той куцаше силно, но вървеше бързо и зад него Саарг и затворникът едва го застигаха. С платнен чувал на главата и вързани на гърба ръце рицарят Лукас дьо Гатлис се съпротивляваше, дърпаше се и принуждаваше драка да го бута. Саарг обаче не можеше да си позволи да удря силно. Като син на граф Д’Аргор и капитан на гвардейците на Исандра Аркантска, Лукас беше един от най-важните затворници, държани в крепостта Гриф.

Дирова нетърпеливо отвори вратата на покрит пасаж, прекосяващ една постройка.

— Хайде! По-живо!

Гласът му отекна под тъмния свод.

Дирова знаеше, че Примирието на сълзите беше благоприятно за всевъзможни интриги. Времената бяха смутни и човек можеше много лесно да сгреши към кого да насочи своята лоялност, да избере погрешната партия и да допусне фатална грешка в кариерата си или дори нещо още по-лошо. Директорът не знаеше дали нещо се крои в Ориал, но обстоятелствата около освобождаването на Лукас дьо Гатлис — посред нощ и без предупреждение — бяха събудили недоверието му.

Саарг натика затворника в пасажа. Дирова затвори вратата зад тях и побърза отново да мине отпред.

— Къде ме водите? — възнегодува Лукас. — Какво става? Отговорете!

— Мълчете! — заповяда Дирова. — По-тихо!

— По-тихо ли? — Лукас повиши глас, в който нямаше никакъв страх. — И защо по-тихо! Кажете ми какво става!

Бяха стигнали до края на пасажа. Дирова отвори вратата, която водеше към следващия двор, но Лукас отказа да върви по-нататък, здраво стъпил на краката си.

Дирова изруга.

Бързаше да прибере своя затворник на сигурно място, докато изчака вестите от Кралския дворец. Разбира се, заповедта за освобождаване, подписана от принца-регент, изглеждаше напълно редовна. Но защо с тази среднощна мисия е бил натоварен човек като Лорн Аскариан? Това намирисваше на поверителна мисия, а поверителните мисии никога не са безобидни. По-добре беше да е предпазлив. По-добре беше да провери — дори ако трябваше да забави освобождаването на Лукас дьо Гатлис с час или два. При всички случаи беше по-добре, отколкото да го пусне необмислено. Ако нещата се обърнеха на зле, ако се окажеше, че да върне свободата на Лукас дьо Гатлис, като го повери на Лорн, е грешка, Дирова можеше да бъде обвинен в съучастничество, дори в предателство. А обвинението в престараване нямаше да е толкова строго. Освен това неговата лоялност беше насочена повече към кралицата, отколкото към принц Ирдел — поне до коронясването му.

— Настоявам да ми кажете къде ме водите посред нощ! И защо!

Дирова въздъхна и направи знак с глава на Саарг, който сграбчи Лукас за яката и го изведе насила. Лукас се подхлъзна и тежко падна по очи в снега, без да може да смекчи падането си заради завързаните си ръце.

Дирова забързано го прекрачи.

— Вдигни го — нареди той на Саарг. — И без това изгубихме много време.

Дирова тръгна през двора, като вдигна високо фенера сред снежната вихрушка.

— Хайде! Почти стигнахме!

Тревожеше се за Лорн и за реакцията му, когато разбере какво се готви против него. Колко ли време щеше да мине, преди да си даде сметка, че е затворен в стражевата стая? Дали вече го бе открил? Лорн не беше от мъжете, които ще стоят в клетка. Дирова се надяваше, че ще може да скрие Лукас и да вземе някои предпазни мерки, преди Лорн предприеме нещо. Да остави рицаря Дьо Гатлис в килията му беше много рисковано, защото Лорн може би знаеше къде да го намери. А едно беше да задържи Лорн и да го накара да изгуби време, съвсем друго — да му попречи с оръжие да изпълни мисията си…

Дирова чу шум зад гърба си.

Обърна се да освети Саарг с фенера и се закова на място.

В същия миг Лорн скочи от покрива върху Саарг, а около него продължаваха да дрънчат изпопадалите керемиди. Човекът и дракът се изтърколиха в снега и Лорн се изправи пръв, макар и с мъка. Ударът щеше да изкара от строя всеки друг, но Саарг, въпреки че беше зашеметен, също се изправяше. Лорн залитна, обаче успя да изрита силно Саарг в лицето. Чу се изпукване на кости. Шурна кръв и Саарг падна в несвяст по гръб.

Лорн извади меча си и се обърна към Дирова, който бягаше, колкото му позволяваше вдървеният му крак. Лорн го остави да се измъкне. Знаеше, че скоро ще бъде дадена тревога и крепостта щеше да загъмжи от войници, но главата му още беше леко замаяна.

Прибра меча си и насочи вниманието си към Лукас.

— Аз съм — каза той. — Лорн.

— Лорн? Но какво…?

Лорн махна чувала, който пречеше на Лукас да вижда, и обясни:

— Принц Ирдел заповяда да бъдете освободен, но Дирова искаше да ви задържи. Налага се да бързаме. Обърнете се — добави Лорн, който искаше да развърже въжетата от китките на Лукас.

Но не можа да го направи.

Усещайки заплашително присъствие зад гърба си, Лорн се обърна и видя Саарг, който прав и неподвижен в снежната виелица, с окървавено лице и гърди, които се повдигаха от силното му дишане, държеше с две ръце меча си и го гледаше изпепеляващо.

Дракът се впусна към него.

Лорн има време само да извади сканда и да парира първата атака, после втора, трета, четвърта — всичките насочени със свръхчовешка ярост. Петата за малко не го повали, а следващата успя да избегне, като се хвърли настрани. Повлечен от устрема си, Саарг политна напред и най-сетне позволи на противника си да си поеме малко дъх. Беше обладан от воински бяс, който удесеторяваше силите му, но го заслепяваше.

Лорн се олюляваше като пиян и се мъчеше да събере силите си. Ръката го болеше, а рамото му вече беше изтръпнало. Но нямаше избор: трябваше да се изправи срещу него. Хвана меча си с две ръце, разкрачи краката си колкото може по-широко и зачака.

Побеснял, Саарг нападна и нанесе ужасен удар, който Лорн ловко избягна, после и той премина в атака. Дракът парира, контраатакува, но отново разцепи само въздуха. Осланяйки се на умението и гъвкавостта, Лорн можеше да вземе надмощие. Но много бързо щеше да се умори и неизбежно щеше да допусне грешка. Освен това Дирова всеки момент можеше да се върне с подкрепление. Тъй като времето играеше двойно против него, Лорн трябваше възможно най-скоро да сложи край на този двубой.

Което означаваше, че трябва да рискува.

Като парираше и се прикриваше, Лорн свали гарда, за да нанесе светкавична атака. Скандското острие сряза кожата и плата и се заби в хълбока на драка, като отвори огромна рана, от която шурна кръв. Раната беше смъртоносна. И дори само болката стигаше, за да го повали, но Саарг само потрепери… и удари Лорн по главата с абаносовата дръжка на своя меч.

Лорн се почувства така, сякаш го бяха ударили с ковашки чук.

От удара загуби равновесие. Зашеметен, със замъглен поглед, той се олюля, направи няколко крачки встрани и с нечовешко усилие на волята успя да не изгуби свяст. Слепоочията му пулсираха, но той се задържа прав, с меч в ръка. Около него всичко се люлееше. Залитайки като пиян, той все пак успя да се обърне към драка, макар да успяваше да различи единствено високия му, черен силует.

Готов да нанесе смъртоносен удар, който Лорн нямаше да има сила да парира, Саарг вдигна меч високо над главата си, но в мига, когато посегна, нещо го бутна отзад: издал едното си рамо напред, Лукас се беше затичал и с пълна сила се бе хвърлил върху него. Дракът тупна тежко, главата му се удари в голите камъни, а Лукас залитна и падна малко по-нататък, неспособен да се задържи на крака заради завързаните си ръце.

Това беше отсрочката, от която се нуждаеше Лорн.

Саарг беше изгубил много кръв. Убийственият му бяс го напускаше и вече не успяваше да го поддържа. Докато дракът с мъка се опитваше да се изправи, Лорн грабна шепа сняг и си разтри лицето. После с несигурна крачка, държейки в отпуснатата си ръка сканда, който стържеше по земята, тръгна към Саарг, който също събираше последните си сили.

Дракът беше успял да застане само на колене, когато Лорн отиде до него. Победен, Саарг вдигна очи към Лорн, който бавно насочи удара си, съзнавайки, че няма да може да понесе още един след това.

Лорн събра всичките си сили и замахна с едно дърварско „ха!“. Тежкият сканд разцепи черепа на Саарг на две и остана дълбоко забит в раната, толкова дълбоко, че се наложи да опре крак в гърдите на драка, за да го измъкне.

В цитаделата заби камбана: тревогата беше обявена.

Без да изчака да си поеме дъх, Лорн помогна на Лукас да се изправи и с един удар на камата сряза кожените върви, които свързваха ръцете му.

— В състояние ли сте да тичате? — попита той.

— Да. А вие? — отвърна Лукас. — Не сте много хубава гледка.

Лорн се поусмихна.

— Бил съм и по-зле — после, виждайки светлините, които започнаха да се появяват по прозорците, добави. — Трябва да тръгваме.

Лукас вдигна меча на Саарг, докато Лорн вече се отдалечаваше.

— И как смятате да излезете оттук? — попита Лукас, спускайки се след Лорн.

— Така, както влязох — отвърна Лорн през рамо.

Кралица Селиан още спеше, когато на разсъмване Естеверис помоли за спешна среща. Тя го прие, седнала в леглото си, на светлината на високи свещи, след като отпрати слугините си и нареди да затворят вратите. Министърът почтително поздрави кралицата и каза:

— Тази нощ по нареждане на принц Ирдел е бил освободен рицарят Лукас дьо Гатлис.

Кралицата пребледня.

— Освободил е риц… Но с какво право?

— Той е принц-регент. Има свободата да…

— Има свободата да ми се подчинява! — вбеси се кралицата. — Ама за кого се взема той?

Естеверис не отговори.

Ирдел дълго се бе показвал смирен, като непоколебимо изпълняваше задълженията си на принц наследник. Но тези години бяха отминали и кралицата — която не успяваше да се примири — едва сега си даваше сметка, и то твърде добре.

Министърът изчака тя да се успокои, после обясни:

— И така, тази нощ Лорн отишъл при директора на крепостта Гриф със заповед за освобождаване, подписана от принца-регент.

— Лорн! — процеди кралицата презрително. — Пак той. Мислех, че го следите…

— Изплъзнал се е от шпионите ми.

— Моите поздравления…

Естеверис наведе глава.

— Директорът Дирова се е опитал да задържи Лорн и да спечели време — добави той. — Дори изпратил вестоносец в Кралския дворец, за да се опита да провери истинността на заповедта за освобождаване. За жалост…

Не довърши думите си.

— За жалост, Лорн си е Лорн, нали? — рече кралицата.

— Освободил е Лукас дьо Гатлис и го е отвел. Избягали са със змей.

— Къде? Тук, в Ориал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Тогава къде?

— Никой не знае.

На лицето на кралицата се изписа подигравателно изражение.

— И най-вече вие, както изглежда.

— Госпожо! — възнегодува Естеверис. — Едва преди няколко часа…

— Достатъчно! — Естеверис млъкна. — Защо Ирдел е освободил Лукас дьо Гатлис? За да се хареса на баща му и да го освободи от нашето влияние?

— Може би. Но мисля, че за принца-регент е по-важно преди всичко да се хареса на аркантците.

Никога не е добре да припомняш на властимащите грешките им. Затова Естеверис внимаваше да не каже на кралицата, че често я бе предупреждавал за възможно сближаване между Ирдел и аркантците, но тя всеки път бе отхвърляла проблема с махване на ръка и високомерно нацупване. Впрочем точно същото поведение бе възприела и спрямо Ирдел, когото презираше и смяташе за неспособен да прояви сила и дързост. А сега се оказваше, че бе грешала и си даваше сметка против волята си.

— Мислите ли, че Ирдел знае, че няма да наследи трона?

— Как би могъл да го разбере? Обаче знае, че в Двора има много повече врагове, отколкото приятели. И благодарение на червената пепел знае, че Върховното кралство е пред война. Ето защо принцът-регент се заобикаля със сигурни хора като онези, които беше събрал в Старите арени. И затова търси подкрепа отвън. Всъщност желанието бързо да сложи край на аркантския конфликт е добър политически ход.

— Можем ли да попречим това да стане?

— Мисля, че ще е безсмислено. Времето, което принцът-регент посвещава на подготовката на своето царуване, е време, което не посвещава на защитата си. Да не се отклоняваме от плана, който търпеливо изготвихме. След няколко дни принц Алан ще се възкачи на трона, а на принца-регент няма да му остане друго, освен да избира между бунта и изгнанието.

Кралицата се замисли.

— Да — каза тя. — Напълно сте прав.

За момент замълча, после отпрати министъра с махване на ръка.

Естеверис се поклони и се оттегли заднешком, без да се изправя.

Поведението му с нищо не го издаде, но той беше разтревожен.

Разтревожен, защото кралицата много бързо се съгласи с неговите аргументи, защото беше убеден, че тя крие нещо от него и защото знаеше, че е способна и на най-лошото. Какво подготвяше и при това го подготвяше сама?

Естеверис беше циничен политик, който рядко се бе колебал какви средства да избере, когато ставаше въпрос да задоволи амбициите си. Но винаги с грижа не за общественото благо, а за Върховното кралство — за неговото могъщество и слава. Кралицата обаче нямаше толкова скрупули. А и дали изобщо имаше? За нея всичко беше добро, стига да постигаше собствените си цели, при това не се чувстваше виновна, защото това, което правеше, не го правеше за себе си, а за своя обичен син. До такава степен, че досега не бе отстъпила и нямаше да отстъпи и занапред пред никого и нищо, за да сложи Алан на Трона от абанос и оникс — дори ако това означаваше да потопи Върховното кралство в огън и кръв.

Лорн и Лукас дьо Гатлис следваха течението на Ейрдър до зазоряване, като летяха ниско, за да избягнат опасността да се изгубят. Снегът спря едва при първите лъчи на слънцето, когато двамата кацнаха близо до плевнята на една изоставена ферма. Там успяха да стъкнат огън и да се стоплят, докато змеят си почиваше: Лорн беше избрал яко животно, но носенето на двама мъже, и то в продължение на няколко часа, го беше изтощило.

— Благодаря — каза Лукас, когато Лорн му подаде плоско шише с вино, подсилено с ракия. — Благодаря за всичко.

— Гладен ли сте? Имам хляб и сирене. Сушени плодове.

Преди да тръгне от Ориал, Лорн се бе погрижил да вземе малко провизии в дисагите на седлото си.

— Не, благодаря — отвърна Лукас.

Лорн свали замръзналото си, побеляло от леда палто. После се наведе над огъня, застанал срещу Лукас, и отхапа парче черен хляб.

— Скоро ще стигнем — каза той.

— Зная.

Лорн спря да дъвче и впери поглед в Лукас — достатъчно дълго, за да го накара да обясни.

— Зная къде отиваме и зная защо — каза Лукас. Без да го изпуска от очи, Лорн мълчеше. Така че Лукас добави: — Принц Ирдел пое риска да ме освободи, за да улесни преговорите, които тайно води с Арканте. И ви повери тази мисия, защото аркантците изискаха от него да го направи.

Лорн продължи да дъвче и се загледа в огъня. Слабо го интересуваше как Лукас бе успял да общува с външния свят от килията си и по такъв начин да остане във връзка с Арканте. Затова пък се питаше до каква степен Лукас бе повлиял — пряко или не — на преговорите.

Смутен от мълчанието, Лукас каза:

— Не зная дали щяхте да успеете толкова лесно, ако аз не бях наясно какво се готви. Вашето освобождаване много приличаше на отвличане.

— Не съм някакъв главорез.

— Не казах това.

— Вие ли поискахте да ви ескортирам?

Рицарят Дьо Гатлис се усмихна:

— Капитанът на Черната гвардия. Кой би могъл да се надява на по-добро?

Съзнавайки, че Лукас всъщност внимателно бе избягнал отговора, Лорн мълчаливо си дояде парчето сирене. За да му е спокойна съвестта, излезе да огледа небето, после се върна и легна до огъня.

— Всичко наред ли е? — попита Лукас.

— Да. Не мисля, че ще ни търсят, а освен това нощта и снегът улесниха бягството ни — и докато затваряше очи, Лорн завърши: — Ще поспя малко. Ще е добре и вие да направите същото.

Един час по-късно отново поеха на път и пристигнаха преди пладне. Небето беше чисто, слънцето грееше, но духаше много силен вятър, който ги затрудни доста, докато се приземяваха в развалините на една наблюдателна кула. От някогашната укрепена кула стърчаха няколко полусъборени стени, но те се издигаха над Ейрдър, там, където друга река се вливаше в нея. Един търговски кораб беше пуснал котва в малко скалисто заливче, скрит от погледите.

В руините чакаха въоръжени мъже.

Един от тях хвана змея за юздата веднага, щом той кацна. В това време един офицер се запъти към Лорн и Лукас, които скочиха в снега. По навик Лорн преброи и огледа въоръжените мъже. Бяха десет, в бели кожени ризници под дебели наметки, въоръжени с копия и кинжали, с изключение на офицера, който носеше дълъг меч на колана си. Аркантски войници — дисциплинирани и уверени, които не се държаха заплашително, но съвършено покриваха цялото място.

Офицерът поздрави Лорн, а с Лукас се ръкува приятелски.

— Очакват ви — каза му той. После се обърна към Лорн: — Вас също, рицарю.

Лорн се сепна.

Смяташе, че е приключил. Беше освободил Лукас дьо Гатлис и го бе ескортирал докъдето трябваше. Мисията му бе изпълнена и сега не му оставаше друго, освен да се върне в Ориал, където може би щеше да му се наложи да понесе последиците от постъпката си.

— Оттук — учтиво настоя офицерът, като посочи една пътека, спускаща се към заливчето.

Тъй като Лорн не помръдваше, Лукас му каза:

— Моля ви, рицарю. Ще ви отнемем съвсем малко време.

— Ние? — повтори Лорн.

— Не повече от час.

— А ако откажа?

— Свободен сте да си тръгнете веднага, ако желаете — увери го Лукас. — Тук имате единствено приятели.

Лорн не се колеба дълго.

— Добре — каза той.

Офицерът остави трима души в развалините със заповед да наблюдават околностите и да пазят змея. Останалите тръгнаха с него — той вървеше по пътеката начело, пред Лорн и Лукас, те завършваха колоната. От кораба сигурно ги наблюдаваха, защото веднага щом поеха към заливчето, една лодка беше спусната на вода и тръгна към брега.

Лорн се досещаше кого щеше да срещне на борда.

Беше разбрал, че не той бе довел Лукас дотук, а обратното.

Великият градоначалник Вол прие Лорн и Лукас на корабния мостик. Тежък и масивен, мъжът имаше фигура на носач, но всъщност беше умел политик и знаменит ерудит. Беше най-близкият съветник на Исандра Аркантска.

— Господа, добре сте дошли.

Лорн отвърна с бегло кимване, но Лукас и Вол се здрависаха и прегърнаха топло.

— Щастлив съм да ви видя отново свободен и сред нас, Лукас.

— Благодаря. Но ако не беше рицарят, сигурно все още щях да съм затворник.

Лукас и Вол се обърнаха към Лорн, който се оглеждаше наоколо и вече беше забелязал, че въпреки вида си, корабът не беше търговски. Колкото до моряците, само един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че всичките са войници.

— Рицарю, дължим ви голяма благодарност — каза му Вол. — И на първо място извинения. Но разберете, че за нас хитростта беше единственият начин да се срещнем с вас тайно.

Лорн кимна, че разбира, после двамата с Лукас последваха Вол в просторен салон в задната част на кораба. Офицерът и войниците, които ги ескортираха до борда, останаха навън.

Господарката на Арканте чакаше в капитанската каюта — комфортно и луксозно обзаведено помещение, осветено от ромбовидни прозорци, гледащи навън. Висока и стройна, красива и горда, Исандра стоеше права, тя също беше облечена в дълго бяло палто със сива кожена яка.

Лорн влезе пръв, но Лукас веднага го изпревари, спусна се към Исандра, коленичи пред нея, взе ръцете ѝ и целуна пръстите ѝ, шепнейки:

— Господарке моя… Господарке моя… Най-сетне…

Исандра не знаеше какво да направи, стоеше развълнувана и засмяна и поглеждаше смутено към Лорн и Вол, накрая успя да дръпне ръцете си — нещо, от което младият рицар се възползва, за да я прегърне и да я притисне към себе си с буза, опряна в корема ѝ. Очите му бяха все така затворени и той продължаваше да шепне страстни думи, когато господарката на Арканте се освободи от прегръдката му.

— Изправете се, Лукас. Моля ви…

— Още миг… Само един миг.

— Моля ви…

Лорн чакаше невъзмутимо, а Вол се усмихваше доброжелателно.

Най-накрая Лукас се изправи, отстъпи назад и поздрави с наведена глава и ръка на сърцето. Исандра му отправи влюбена усмивка, после си върна достолепния вид и каза на Лорн:

— Добър ден, рицарю. Оценявам възможността, която ни се предоставя да разговаряме тук.

— Възможност, в която няма нищо случайно.

Исандра се направи, че не е забелязала сухия тон на Лорн.

— Така е.

Вол се намеси.

— Вече поднесох нашите извинения на рицаря.

— А аз охотно му ги поднасям отново — каза Исандра, като леко се поклони на Лорн. — Рицарю, моля ви да извините хитруването, което ни се наложи да употребим, за да се срещнем с вас, без никой друг да знае. Както сте се досетили, тази среща е една от причините, които ни накараха да поискаме вие да ескортирате рицаря Дьо Гатлис. Разбира се, в добавка към това да знаем, че е в отлични ръце…

Исандра посочи на Лорн един стол.

Двамата седнаха едновременно един срещу друг до масата в центъра на каютата, след тях седна и Лукас. Вол наля четири чаши горещо вино от една кана, сложена в тава, пълна с жар.

Лорн пое чашата, която Вол му подаваше, и попита:

— Няма ли да налеете на гостенката си?

Вол се закова на място.

Настъпи мълчание, през което Лукас поглеждаше въпросително ту към Вол, ту към Исандра, но изглежда, той единствен не знаеше какво става.

Исандра впери поглед в Лорн, после каза на Вол:

— Моля ви, бъдете така любезен да налеете още една чаша.

Тогава от един тъмен ъгъл, където никой не би могъл да се скрие, без да използва магия, излезе една жена, която свали качулката си.

— Позволете ми да ви представя… — започна Исандра.

— Наталия д’Олмера — прекъсна я Лорн. — Посланик на Валмир. И магьосница.

Дамата се поклони на Лорн с лека усмивка на устните. Беше на около петдесет години, погледът ѝ излъчваше увереност, дългите ѝ кестеняви коси бяха сплетени на плитка, украсена с перли от черен аркан.

— Но как…? — изненада се Лукас, като се оглеждаше невярващо край себе си.

— Тъмнината — обясни Наталия. Очите ѝ бяха впити в очите на Лорн, който оставаше все така невъзмутим. — Греша ли?

Лорн не отговори и устоя на желанието да си разтърка ръката, белязана с печата на Тъмнината: сърбеше го от мига, в който беше влязъл.

Лукас стана и приближи една табуретка до масата. Той седна на табуретката и предложи стола си на магьосницата, която му благодари и седна.

Обърнат към Исандра, Лорн каза:

— Слушам ви.

Господарката на Арканте се бе уплашила от най-лошото, когато той бе разкрил магьосницата, но — поради безразличие или цинизъм — той сякаш не придаваше никакво значение на инцидента. Исандра с облекчение заяви:

— Принц Ирдел е в голяма опасност. Ако нищо не се направи, той ще изгуби трона си, а може би и живота си.

Лорн чакаше, неподвижен като мрамор.

Исандра и Вол се спогледаха смутено, после тя продължи:

— Всъщност ние имаме основателни причини да смятаме, че тронът ще му бъде откраднат още преди да е седнал на него и че…

— „Ние“? — прекъсна я Лорн. — Вие и валмирците, предполагам. Но какво ви кара да смятате, че те ви казват истината? — попита той, без да погледне към Наталия д’Олмера. — Какво ви дава увереност, че това, което ви казват, е същото, което техните астролози са разчели в Голямата мъглявина? И ако е така, какво ви гарантира, че ви казват всичко, а не само онова, което искат да узнаете? Днес знаехте кой се крие в сянката. А вчера? А утре?

— Достатъчно! — обади се магьосницата. — Нищо не ви позволява…

Исандра я накара да замълчи, като сложи ръка върху нейната, и каза:

— Какво искате да кажете, рицарю? Защо са тези обвинения?

Лорн не отговори.

Обърна се към Вол, който разбра и се усмихна.

— Госпожо — каза градоначалникът, — мисля, че рицарят искаше да се увери на кого дължим сведенията си. По свой начин и той ни изигра номер, както ние му изиграхме, като го накарахме да дойде тук. Защото вие никак не се съмнявате в лоялността на Валмир, нали, рицарю?

— Никак.

Давайки си сметка, че е била подведена, магьосницата прехапа устна.

А Исандра се усмихна.

— Какво очаквате от мен? — попита я Лорн.

— Искаме да защитите принц Ирдел и да спасите трона му.

Същата вечер Лорн се върна в Ориал.

Веднага беше приет от принц Ирдел и го уведоми за успеха на своята мисия, като му връчи дебел кожен плик, в който имаше писмо от господарката на Арканте и мирен договор, който чакаше единствено да бъде подписан. Лорн не каза нищо за споразумението, което бе сключил с аркантците. И макар да не познаваше съдържанието на писмото на Исандра, нямаше никакво съмнение, че именно то повлия до голяма степен на решението на Ирдел да се постави до коронацията си под опеката на Ониксовата гвардия.

Новината предизвика голям шум.

Принцът-регент правеше публично достояние доверието, което засвидетелстваше в момента към Лорн, и заедно с това ясно показваше недоверието си към Дворцовата гвардия, която бе изцяло предана на кралицата. Посланието беше ясно и в мрака фигурите мълчаливо се разместиха върху шахматната дъска на Върховното кралство в очакване да свърши Примирието на сълзите.

Първи огньове

Тази сутрин, в ръце с Исарис, който мъркаше под ласките му, Лорн наблюдаваше от прозореца си работите по разширяването на Черната кула. Строежът бе започнал преди седмица, без да промени с нещо обичайния живот на войниците. Оттогава към казарменото оживление се прибавяше и това на строежите. Вече бяха издигнати няколко скелета, други бяха на привършване. На едни места издигаха стени. Другаде ги събаряха и извозваха боклуците. Тук-там имаше голи скелета. И докато работниците и майсторите вършеха своята работа, войниците провеждаха упражненията си, а стражите патрулираха. Заповедите на майсторите се смесваха с командите на офицерите, а на звънтенето на оръжията, които се удряха едно в друго, отговаряха ударите на чуковете, скърцането на макарите и стърженето на трионите, захапали дъските.

Беше последният ден от Примирието на сълзите.

Бяха изминали две седмици, откакто Лорн се бе върнал в Ориал, след като беше освободил Лукас дьо Гатлис и се бе срещнал тайно с Исандра Аркантска. Оттогава Ониксовата гвардия ескортираше принц Ирдел навсякъде и денонощно охраняваше покоите му, а Лорн беше натоварен с нови отговорности. И наистина принцът-регент го бе назначил на служба при себе си, за да осигури собствената си сигурност, но също така и за да му помага в организирането на посрещането на многобройните чуждестранни делегации, които — по суша или по реката, а понякога и по въздуха — пристигаха в Кралския град, за да присъстват на Литургията на почестите — последната церемония от кралското погребение. Като се изключат отявлените врагове на Върховното кралство, всички държави — херцогства и кралства — в Имелория идваха да отдадат почит на покойния Върховен крал и да установят с неговия наследник нови дипломатически, икономически и стратегически отношения. Все още обаче една от най-очакваните делегации закъсняваше — делегацията на Арканте. Тя беше на път и щеше да пристигне в Ориал през деня, ако всичко беше наред.

Лорн беше преуморен.

Нощите му бяха кратки — заради Тъмнината, която го измъчваше и изпълваше сънищата му, но и заради съжаленията, угризенията и гнева, които непрестанно подхранваха у него един раздиращ огън. Лорн не допускаше нищо да проличи от тези мъки, малцина бяха онези, които умееха да ги съзрат, потиснати дълбоко в пъстрите му очи. Но единствената му истинска слабост, най-болезнената му рана, се знаеше. Парещата рана от изгубената любов: Алисия.

Алисия дьо Лоранс.

Алисия, която обичаше и която го обичаше, която беше негова годеница, преди да го осъдят да загине в Далрот. Алисия, която си мислеше, че отново ще може да спечели, когато се върна, която му се бе отдала една-единствена нощ и носеше неговото дете. Алисия, чиито живот и последни надежди за щастие бе разбил и която му бе отнета завинаги.

Алисия…

Някой почука на вратата и Лорн се сепна.

— Да? — извика той, без да се обръща от прозореца.

Един млад щитоносец отвори вратата и, без да влиза, извести:

— Господин Логан ви моли да отидете при него на двора, месир.

— Сега ли?

— Да, месир.

— Кажете му, че идвам.

Както винаги пестелив на думи, Логан само посочи ковачницата с пръст. Заинтригуван, Лорн тръгна към нея, като избягваше каруците и количките, които кръстосваха из двора — празни или натоварени с материали и отломки — сред шума на строителните работи. Тримата ковачи на Ониксовата гвардия стояха пред ковачницата, сякаш някакъв суеверен страх не им позволяваше да прекрачат прага. Мълчаливо се отдръпнаха пред своя капитан и отвориха вратата.

Лорн влезе.

Нае го чакаше, скръстила ръце и опряна на наковалнята на баща си. Погледът ѝ беше мрачен, а лицето — решително.

— Добър ден, Нае — каза Лорн и затвори вратата.

— Струва ми се, че твоите хора се страхуват от мене.

— Ти си дъщеря на Вард — Нае сухо вдигна рамене. — Какво мога да направя за тебе?

— Помислих над предложението ти.

— Благодаря.

— Не съм казала, че го приемам.

— Знам. Благодаря ти, че си помислила.

— Мммда.

С меч на кръста, Нае направи няколко крачки из ковачницата, погледът ѝ беше замислен. Сякаш преоткриваше това място след дълго отсъствие, спомените ѝ малко по малко се връщаха.

— Ако приема, на никого ли няма да се подчинявам? — попита тя.

— Не. Ще се подчиняваш на мене — тя се обърна към Лорн, който издържа погледа ѝ. — Ако приемеш предложението ми, ще бъдеш главен ковач на Ониксовата гвардия. А аз командвам Ониксовата гвардия.

Нае леко кимна.

— Но ще имам същите права и правомощия като баща ми?

— Да.

— Искам да продължа делото му.

— Зная.

Настъпи мълчание, после Нае каза:

— Приемам при едно условие.

— Дадено.

— Почакай да разбереш какво е.

— Добре. Какво е условието?

Нае погледна Лорн право в очите.

— Искам да знам какво си ти. Кой си ти наистина. Искам да знам какво видях в нощта на пожара. И искам истината. Цялата истина. Ако усетя, че ме лъжеш или криеш нещо от мен, ще изляза през тази врата и никога повече няма да ме видиш.

Лорн се замисли. Лицето му беше съвършено безизразно.

Това се бе случило преди година и половина, няколко месеца след като се бе върнал от Далрот. Една вечер бе станал жертва на наемни убийци. Беше наръган с кинжал и оставен — понеже смятаха, че са го убили — насред пожар, прикован за ръцете към една дървена пейка, а кръвта му изтичаше. Но Нае беше дошла навреме и му спаси живота, когато той вече беше в несвяст — или поне всички си мислеха така, в това число и Лорн. Истината — която Лорн трябваше да научи едва по-късно, и то от устата на Нае — беше, че той сам се бе освободил от капан, от който не трябваше да оживее. Така че Нае го беше видяла как излиза от пламъците — ранен, с дърводелски пирон, забит във всяка ръка, обезкървен, но движен от някаква невъзможна сила, а очите му бяха черни и блестящи като обсидиан. Като някакъв сомнамбул той бе направил само няколко олюляващи се крачки, преди да се строполи в несвяст в ръцете на Нае, която — впоследствие — предпочете да остави другите да вярват, че тя е помогнала на Лорн, вместо да ѝ се налага да разказва това, което беше видяла.

Онази нощ Тъмнината бе спасила Лорн за първи път.

— Не съм сигурен, че имам отговор на всичките ти въпроси — каза той.

Беше искрен. Не се опитваше да се измъкне.

— Опитай все пак — отвърна Нае.

— Добре. Знаеш ли какво е дух на Тъмнината?

— Кажи ми.

— Понякога Тъмнината така се концентрира, че става като… — Лорн търсеше точните думи. — Като нещо живо. Като живо същество със зачатък на съзнание. Нещо, което знае, че е живо и само толкова. Но нещо, което достатъчно силно осъзнава, че е живо, и не иска да изчезне.

Нае кимна, че разбира.

Лорн направи няколко крачки, после продължи:

— През трите години, които изкарах в Далрот, бях изложен на непрестанното въздействие на Тъмнината. И тя сигурно е разяла тялото и духа ми. Можела е да ме подлуди, но не е станало така. Е, не съвсем.

— Защо?

— Не знам. Може би защото не ми е било писано да умра в Далрот и Тъмнината го е разбрала.

— Говориш за Тъмнината като за човек.

— Повярвай ми, тя действа и мисли. Много пъти съм я виждал да го прави, така че наистина го мисля — Лорн вдигна рамене. — Но аз не съм нито маг, нито жрец. Нито учен. Може и да греша.

Нае се вгледа в него и каза:

— Докато беше в Далрот, в тебе се е вселил дух на Тъмнината.

— Да.

— Той контролира ли те?

— Не. Аз владея постъпките си.

— Винаги ли?

Лорн се поколеба смутено. После промълви:

— То е… По-сложно е…

— Обеща ми истината.

— Истината е, че Тъмнината никога не ме е накарала да направя нещо, което дълбоко в себе си да не съм желал. Искам да кажа, че понякога съм правил неща, които не бих могъл да извърша без Тъмнината. Но тя не е единствената виновна. Аз не съм ѝ играчка. Не, всеки път Тъмнината само освобождаваше най-мрачната част от желанията ми, от инстинктите ми. От… от изборите ми.

Нае разбра какво костваше на Лорн да направи това признание. Разбра, че беше искрен, несъмнено по-искрен, отколкото някога бе бил към някой друг. Но имаше още нещо, последно, което искаше да разбере.

— Смъртта на баща ми — каза тя.

— Да?

— Тя има ли нещо общо с…?

— С Тъмнината в мен? Не. Не, давам ти дума. Твоят баща умря, за да спаси живота ми. Ако не беше той, сега нямаше да съм тук, а Мечът на кралете завинаги щеше да остане в ръцете на иргаардците. Всичко, което ти разказах, е вярно. Върховното кралство му дължи много. Аз също.

Нае се усмихна, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Лорн се приближи до нея и хвана ръцете ѝ.

— Наистина искам ти да станеш оръжеен ковач на Ониксовата гвардия — каза той. — Заеми мястото на баща си, Нае. Продължи делото му.

Тя се съгласи.

Беше доста късно сутринта, когато Одрик най-сетне посмя да събуди господаря си. Старият слуга безшумно разпали огъня в камината, после открехна завесите, като остави в стаята да влезе съвсем малко светлина.

Легнал гол в леглото си, в което цареше пълен безпорядък, принц Алан изръмжа и се обърна на другата страна. Беше мускулест, но вече бе започнал да страда от началото на напълняване и бе отпуснал коремче. На десния му глезен още стоеше един от четирите копринени шала, с които любовницата му за една нощ си беше послужила, за да го завърже за леглото — една компаньонка, която на зазоряване Одрик дискретно бе възнаградил и отпратил.

— Добро утро, господарю.

Алан не се изненада, че се събужда сам. Знаеше, че бе прекарал нощта с жена, но дори да я срещнеше, нямаше да я познае: тя приличаше на всички други преди нея. За принца момичето нямаше никакво значение. Както нямаше значение бутилката. Той търсеше повече забравата, отколкото удоволствията, и когато се събудеше, в устата му винаги имаше един и същ дъх на вино и кеш.

Алан седна в леглото и дълго си разтрива лицето с две ръце.

— Жаден съм — каза той и се изправи.

Одрик му поднесе чаша вода. Принцът само леко потопи устни в нея и я запрати към главата на слугата си.

— Вино! — изрева той.

Слугата не бе успял да се дръпне достатъчно бързо от тежката метална чаша. От порязаното му чело течеше кръв.

— Но, господарю… Вчера вечерта ми казахте да…

— Не ми пука какво съм казал вчера! Искам вино!

— Да, господарю.

Одрик побърза да се подчини и напълни с вино една чаша, която подаде на Алан.

— Благодаря — каза принцът, вече поуспокоен.

Прислужникът се усмихна — усмивка на дете върху разраненото лице на старец. Служеше на Алан още откакто той беше дете. Знаеше всичко за него, познаваше качествата и недостатъците му, най-съкровените му тайни и най-лошите му наклонности. Принцът често се бе показвал немарлив, несправедлив, дори жесток към своя стар слуга, чиято лоялност и вярност обаче никога не му бяха изменили. Не защото Одрик прощаваше на Алан всичко. А защото не можеше да си представи, че е възможно да го обвини за нещо — да го обиди или удари. Одрик не можеше да изпитва гняв към принца. Обичаше го както кучето обожава господаря си.

Алан присви очи към прозореца, като се мъчеше да прецени колко високо се е вдигнало слънцето. Преди разполагаше със стенен часовник в стаята си. Но го беше счупил една вечер, когато не можеше да понася оглушаващото му тиктакане.

— Късно е, нали?

— Кралицата вече два пъти изпрати да ви повикат. А в голямото преддверие чакат няколко посетители. Някои от часове.

— Да чакат. Нали за това служат преддверията? — Одрик се въздържа да отговори. — Калрис да е идвал?

Лицето на Одрик посърна.

— Не, господарю.

Раздразнен, Алан стана и се протегна.

— Намери го — каза той. — Прати да го доведат — Одрик кимна със съжаление. — И ми донеси червената кутийка.

От примирено, лицето на стареца стана измъчено.

Едва следобед принц Ирдел научи, че неговият полубрат — принц Алан — беше изчезнал.

След бърза закуска Ирдел беше събрал най-приближените си придворни. Заедно с тях той подготвяше пристигането на аркантската делегация, за чието придвижване още от сутринта вестоносците съобщаваха на всеки час. Делегацията вече беше съвсем близо до Ориал и независимо че беше решено да влезе в столицата през портата на Ейрдър, маршрутът ѝ до Кралския град още не беше определен, а времето вече не достигаше.

— Най-краткият път е най-добър — твърдеше старият граф Дьо Торганд. — Вижте.

Картата на Ориал беше разгърната на една маса, около която се бяха наредили принцът-регент и приближените му. Графът начерта с пръст един маршрут, който обаче не се хареса на никого.

— Този път със сигурност е най-кратък, но не е най-удобен — възрази херцог Дьо Мидхелт.

— Нито е най-сигурен — допълни рицарят Дьо Дирион.

Граф Дьо Торганд искаше да защити мнението си и започна да спори с Мидхелт и Дирион.

— Трябва да помислим за сигурността — каза барон Дьо Фюрия. — Господарката на Арканте е обичана от народа, но…

— Ние продължаваме да не знаем дали Исандра е начело на делегацията — припомни граф Д’Алвейн. — Дори да е потеглила на път, все още не се е показала.

— Как би могла да не дойде? — попита барон Д’Ирест. — Никой не може да представлява Арканте по-добре от нея.

— И освен това е обичала баща ми — каза Ирдел.

Благородниците замълчаха.

Всички знаеха за страстната връзка, която Върховният крал и Исандра бяха преживели. Но изневерите на Ерклант II открай време бяха твърде деликатна тема за открито обсъждане.

— Исандра Аркантска е обичана — продължи Елвин. — Дори тук, в Ориал. Но винаги може да се появи някой луд.

— Луд или убиец — каза Мидхелт. — Трябва да се страхуваме от атентат. Кой знае дали кралицата, принцът-кардинал или партията на Добродетелните…?

Той не довърши думите си, но всички разбраха.

— Арканте и Върховното кралство продължават да са във война — припомни Д’Ирест. — Исандра с право може да се страхува да дойде в Ориал.

— Примирието на сълзите я пази — каза Фюрия.

— Примирието на сълзите свършва тази нощ — възрази Д’Алвейн.

— Тогава аз ще я пазя — заяви Ирдел и удари с юмрук по масата. Настъпи тишина. — Ще пазя господарката на Арканте и нейната свита, както ще пазя всички посланичества и всички делегации, които ще приема! — Тъй като мълчанието продължаваше, принцът-регент се обърна към Лорн. — Рицарю, вашето мнение.

От началото на съвещанието Лорн стоеше зад Ирдел, без да каже и дума, на една ръка разстояние, досущ като телохранител. Той почака, после без да помръдне, с ръка върху токата на колана си, каза:

— Излезте да посрещнете аркантската делегация. Идете да я чакате при портата на Ейрдър. Мога да дам на ваше разположение ескорт от петдесет мъже. След това тръгнете по който път ви харесва. Няма да поемете никакъв риск под закрилата на Ониксовата гвардия и ще покажете цялото си уважение към представителите на Арканте.

— Мислите ли, че Исандра идва с делегацията?

— Сигурен съм.

Докато Ирдел размисляше, сред благородниците се чуха различни гласове — едни подкрепяха, други отхвърляха предложението на Лорн. Споровете се подновиха и — с изключение на Лорн — никой не забеляза, че влезе Елвин д’Ералс, който разтревожено прошепна няколко думи на ухото на принца-регент.

За миг Ирдел остана като вцепенен, после направи знак на Лорн да се приближи и му каза тихо:

— Изглежда, че принц Алдеран не може да бъде намерен. Може да е само слух. Разберете дискретно какво става.

— А ескортът?

— Съберете хората. Ще посрещна господарката на Арканте при портата на Ейрдър.

— Без мен?

— Имате по-важна работа от това да ме държите за ръката, рицарю.

Лорн натовари Логан и Йерас с организирането на ескорта, от който Ирдел щеше да има нужда, за да посрещне делегацията на Арканте. Повери командването на Йерас, а Логан отговаряше за личната охрана на принца-регент. След това спокойно остави лейтенантите си: знаеше, че може да разчита на тях.

Кралските и княжеските покои се пазеха денонощно от Дворцовата гвардия, наричана още Лазурна гвардия заради синия цвят на своите плащове, шлемове и знамена. Така че Лорн не видя нищо нередно в това, че пред покоите на принц Алан имаше Дворцови гвардейци. Но да бъде вратата затворена точно за него, беше съвсем необичайно: Лорн можеше да влиза по всяко време при Алан.

— Принц Алдеран ме очаква — каза Лорн на часовите, които, макар да го познаха, кръстосаха алебардите си пред него. — Какво става? — попита той.

Стражите останаха неподвижни и мълчаливи, с поглед, вперен напред.

— Никой не може да влиза — каза някой зад гърба на Лорн. — Принцът е неразположен. Не приема никого.

Лорн се обърна към Дол Стуриш, чийто глас позна.

Капитанът на Дворцовата гвардия беше едър и тежък, с мрачен поглед и беше амбициозен, но верен грубиян на служба при Естеверис, преди да положи клетва за вярност пред кралица Селиан, след което пред него се разкри шеметна кариера. Лорн и Стуриш вече няколко пъти се бяха спречквали. Двамата се мразеха.

Лорн изгледа Стуриш изпепеляващо, после забеляза медальона от драцит на Добродетелните, закачен на гърдите му.

— Някой е чул призива на Пожертвания, а, Стуриш?

— Не се подигравайте с вярата ми.

Лорн открито се изсмя, за да покаже на Стуриш какво мисли за искреността на неговата вяра. Понеже се мазнеха на кралицата, Добродетелните придобиваха все по-голяма власт в Двора.

— Трябва да говоря с принца — настоя Лорн.

— Той не приема никого — повтори Стуриш. — До нова заповед.

— Заповед от кого? — гадната усмивчица на Стуриш угасна. — Какво криеш, Стуриш?

За миг Лорн си помисли да разбие вратата, дори ако трябва да избие капитана и хората му. Всъщност наистина му се искаше, не само заради удоволствието да отстрани Стуриш, но просто, за да се отдаде на насилие. Съзнавайки, че този порив се дължи на Тъмнината, той обаче се овладя: Ирдел му бе наредил да се осведоми дискретно и Лорн не печелеше нищо, ако предизвикаше още един скандал.

Той вдигна рамене.

— Добре — каза той. — В края на краищата нищо не мога да направя.

Той си тръгна, а Стуриш доволно го изгледа с палци, пъхнати в колана.

Бяха изминали вече няколко часа, откакто принц Алдеран беше изчезнал и тревогата измъчваше Одрик. Той беше мършав старец, на около шейсет години, сух и сбръчкан, който служеше на принца от раждането му. Одрик познаваше качествата, слабостите, най-интимните тайни и най-лошите наклонности на Алан.

Някакво изщракване — насред тишината на покоите на принца — стресна стария слуга. Бяха го затворили там, като му бяха забранили да се опитва да излезе и той бе убеден, че е сам — поне до този момент. Тъй като бе живял дълго и бе бдял денем и нощем, Одрик познаваше всички кътчета в покоите на своя господар. Можеше да определи и най-дребното проскърцване в дървенията или в паркета. Но изщракването, което чу, идваше от отварянето на едно подвижно пано, скрито зад стенен гоблен в стаята на принца.

Стая, в която Одрик стоеше в същия този момент.

Той видя как една ръка дръпна гоблена и въздъхна от облекчение, когато видя, че оттам се появи Лорн, който му направи знак да мълчи, приближи се безшумно до вратата на преддверието, което Стуриш и неговите хора пазеха, и долепи ухо до нея.

После успокоен се върна при Одрик и го замъкна в един ъгъл.

— Тия глупаци са забравили да сложат стража пред вратата на малкото преддверие — каза той.

Одрик кимна неуверено и колебливо, тъй като не знаеше какво да каже. Когато бе открил, че Алан е изчезнал, той тайно бе уведомил Естеверис. Министърът бе дошъл почти незабавно. Беше разпитал Одрик и му бе наредил в никакъв случай да не напуска покоите на принца.

— Няма от какво да се страхуваш — увери го Лорн. — Никой не знае, че съм тук. И никой няма да разбере какво си ми казал. Ясно?

Одрик отново кимна, бавно, в погледа му, прикован в очите на Лорн, още се четеше страх. Какво рискуваше, ако му кажеше? Лорн не беше някой случаен. Пръв рицар на кралството и капитан на Ониксовата гвардия, на първо място. Но също така приятел от детинство на Алан, което в очите на стария слуга беше по-важно.

— Какво става тук? — попита Лорн.

— Принцът изчезна, месир. Аз… Мислех, че вие знаете…

— Не съм аз този, към когото се обръщат, когато Алан избяга — отвърна Лорн и си спомни за всичките пъти, когато беше тръгвал да търси принца и го беше намирал в несвяст в една или друга долнопробна пушалня.

В миналото кешът унищожаваше Алан телом и духом.

Тази истина беше и си оставаше една от най-добре пазените държавни тайни на Върховното кралство и на Одрик това му беше известно. Тъй като понякога беше ставал свидетел, Лорн знаеше, че Алан често се бе показвал нехаен, несправедлив, дори жесток съм своя слуга. Но също така знаеше, че независимо от всичко лоялността и верността на Одрик си оставаха неизменни.

— Пак кешът, нали?

— Да, месир.

— Спомняш ли си последния път, във Валенса? Беше преди почти пет години…

Одрик отново кимна, а Лорн започна да разтрива белязаната си ръка, докато внимателно оглеждаше и крачеше из стаята. Тя беше луксозна и чиста, но в пълен безпорядък. Леглото беше разхвърляно, чаршафите бяха смъкнати, а възглавниците преобърнати.

— Оставил си стаята във вида, в който е била, когато принцът е изчезнал, нали?

— Да.

— Добре си направил. Кой е влизал след това?

— Министър Естеверис и…

— И Далк — досети се Лорн.

— Да, месир.

Далк беше наемният убиец на Естеверис, неговият изпълнител на мръсните поръчки. Беше жесток и безскрупулен, но компетентен. И ако той не беше намерил нищо в тази стая, значи не е имало нищо за намиране.

Или не кой знае какво.

Изпод една възглавничка Лорн извади продълговата лакирана червена кутия, украсена със слонова кост.

— Разкажи ми — каза Лорн и затвори кутията. — Разкажи ми за последния път, когато видя Алан — той седна. — Най-подробно.

Одрик разказа всичко до момента, когато Алан беше поискал червената кутия, същата, която Лорн гледаше в ръцете си. Той я отвори и — както очакваше — в нея имаше всичко необходимо за пушене на смола от кеш, включително и гравирана сребърна лула. Дощя му се да я счупи, но се сдържа, затвори кутията и я остави.

— После? — попита той. — Занесъл си тази кутия на принца. И после?

— Изчаках Калрис да дойде. Въведох го и принцът ми каза да изляза и да чакам да ме повика. Това и направих, но принцът не ме повика. И оттогава не съм го виждал.

— Това отдавна ли беше?

— Преди шест часа.

— Алан прекаляваше ли с кеша след смъртта на Върховния крал?

— Не. И аз бях започнал да се радвам… — Лорн прочете в погледа на Одрик отминала радост, която бързо изчезна. — Сигурно… Сигурно съм се заблудил — заключи тъжно старият слуга.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин беше… както преди.

Лорн се замисли.

— Разкажи ми за този Калрис — каза той.

— Ами… не знам какво да кажа — неохотно рече Одрик.

Беше го страх и Лорн разбра, но не се издаде.

— Друг път срещал ли си го?

— Само колкото да му отворя вратата и да го въведа при принца.

— Той доставя на Алан кеша.

— Да.

— И само на Алан?

— Не. Според… слуховете той снабдява целия Двор. Или почти… Но лично ходи само при най-знатните хора. При останалите… При останалите праща подчинените си. Всички ги познават.

Лорн се сепна.

— И стражите ги пускат да минават — каза той.

— Да.

— А Калрис? Той също ли влиза навсякъде?

— Да, месир. Навсякъде.

— Когато идва тук, през голямата врата ли минава?

— Не. През вратата на малкото преддверие.

— Като свой човек — Одрик засрамено кимна. — Значи Калрис последен е видял Алан. Каза ли за него на Естеверис или на Далк?

— Не.

— Защо?

— Не ме попитаха нищо за него.

Лорн се усмихна горчиво, после се заслуша, тъй като дворцовите камбани забиха. Отбелязваха пристигането в Кралския град на знаменита личност — несъмнено Исандра Аркантска.

— Доста дълго се задържах тук — каза Лорн и стана. — Трябва да тръгвам.

Одрик понечи да го задържи.

— Месир!

— Да?

— Ще отидете ли да потърсите принца?

Лорн се поколеба.

— Не — отвърна той, преди да излезе. — Не и този път.

Лорн се присъедини към принц Ирдел в момента, когато той влизаше в двореца с Исандра Аркантска и нейната свита. Както Лорн бе предположил, Исандра държеше да чуе литургията на Почестите, независимо от рисковете, които поемаше като господарка на разбунтувал се град. Изправена, с горда осанка и уверен поглед, тя яздеше отстрани на принца-регент, яхнала великолепен бял жребец, облечена в червена рокля и червено палто — цвета на траура във Върховното кралство. На кръста ѝ висеше меч в скъпа ножница, украсена с великолепни изумруди — подарък от Ерклант II.

Кортежът влезе в големия Почетен двор, пълен със стражи и офицери, министри и прелати, посланици и придворни, коняри и слуги. Прозвучаха тромпети. Ирдел видя Лорн, който чакаше в началото на монументалното стълбище и му направи знак, че може да се приближи. Лорн се подчини, докато Ирдел помагаше на Исандра да слезе от седлото.

— Госпожо — каза Ирдел, — това е рицарят Лорн. Не се съмнявам, че славата му е достигнала до вас.

Лорн се поклони пред нея.

— Госпожо.

После Лорн поздрави Вол и другите аркантски нотабили. Потърси с поглед Лукас дьо Гатлис, но напразно. Вероятно бяха решили, че ще е по-разумно синът на граф Д’Аргор да остане в Арканте, тъй като идването му в Ориал можеше да бъде възприето като предизвикателство от някои, сред които кралицата.

Веднага щом му се удаде възможност, Ирдел прошепна на ухото на Лорн:

— Новини?

— Да.

— Ще ви приема веднага, щом приключа тук.

— Няма да се наложи.

Застанал встрани, Елвин д’Ералс наблюдаваше Ирдел и Лорн, които разговаряха тихо, докато Исандра Аркантска, която всички уважаваха, не преставаше да поздравява наляво и надясно.

— Как така? — учуди се Ирдел. — Трябва ли да се тревожа за Алан?

— Говорих с Одрик. Алан наистина е напуснал Кралския град. Тайно, но сам и по собствена воля. Несъмнено с помощта на някой си Калрис.

— Кой е той?

— Човекът, който продава кеша, употребяван в Двора. На всички, както изглежда. Което означава, че е подкупил много хора, като се започне с Лазурната гвардия.

— Стуриш?

— Да, но не само него. За да получи някой свободен достъп в Двореца, му трябват покровители. Могъщи покровители. Високопоставени.

— Съветници? Министри?

— Например.

— Естеверис?

— Със съгласието на кралицата, разбира се. Освен ако не се задоволява да гледа на друга страна… Но подвизаването на Калрис в Двореца не може да е убягнало на шпионите на Естеверис. Значи той знае.

— Значи кралицата знае.

Ирдел въздъхна примирено. Погледът му бе привлечен от един от приближените му, който му даваше знак, че го чакат.

— Трябва да вървя — каза принцът-регент. — Вашето мнение?

— Има нещо, което ме смущава в цялата тази работа. Знам, че Алан отново взема кеш, но сега няма нищо общо с отчаяния човек, който беше някога. Освен това, когато навремето бягаше, то беше, защото го лишаваха от кеша. Сега му го носят в стаята и никой нищо не възразява: защо ще ходи да търси другаде?

— Така е. Тогава защо?

— Защо е това бягство? Къде е отишъл? С кого се е срещнал? Не зная. Но това днес не е случайно, само няколко часа преди Почестите — Лорн погледна Ирдел право в очите. — Искате мнението ми? Е, добре, мисля, че отделихте достатъчно време на тази работа. Не позволявайте да ви отклони от задълженията ви.

— Ами ако грешите? Ами ако в този момент Алан лежи на одъра в някоя пушалня?

— Трябва да изберете едното или другото. Или аз съм прав и в такъв случай никой няма да намери Алан, ако той не иска. Или греша, но тогава нямаме време да претърсим щателно квартала на Пушеците. Освен това, главата си залагам, че Естеверис вече е пратил Далк по дирите на Алан.

— Далк?

— Прокълнатата душа на Естеверис. Отрепка, която обаче си знае работата. Ако е възможно Алан да бъде намерен преди Почестите, Далк ще го направи.

Със свечеряването над Ейрдър се беше спуснала мъгла. Най-гъста беше на пристанището и около него. Улица „Мъртвият фонтан“ беше обвита в плътна сива мъгла, когато наемниците безшумно дойдоха, прикривайки се покрай стените. Те заеха позиция, после зачакаха сигнала на шефа си.

— Давай — каза Далк.

Един от тях почука с юмрук на вратата на пушалнята и веднага щом тя се открехна, той я изби с ритник. Крилото на вратата удари един слуга право в лицето и зашеметен, с уста, пълна с кръв, той отстъпи назад, оставяйки наемниците да нахлуят в сградата. Благодарение на изненадата не срещнаха почти никаква съпротива. С оръжие в ръка те претърсиха последователно всички етажи, като отваряха всяка врата и претърсваха всяка стая. Неколцина слуги, въоръжени с оловни тояги, се опитаха да ги спрат, но бързо бяха отстранени. Колкото до пушачите на кеш, рядко някой от тях беше в състояние да разбере какво се случва и да стане от леглото си. Със замъглен разсъдък някои от тях се опитаха да протестират и да окажат съпротива, но наемниците грубо ги изблъскаха.

Спокойствието още не беше напълно възстановено, когато Далк бавно влезе в пушалнята, препасал меча си.

— Тук ли е? — попита лейтенанта си, докато се качваше по стълбите след него.

— Мисля, че не. Но още не сме свършили. Остава ни да претърсим още няколко стаи горе.

Въздухът на първия етаж беше наситен с ароматния тъмножълт пушек на кеша. Далк и заместникът му минаха покрай помещения, потънали в полумрак, в които можеха да се различат тела, легнали на тесни, ниски легла. После лейтенантът отвори една врата пред Далк и се дръпна настрани.

Далк влезе в салон, обзаведен и украсен с прекомерен лукс. Вътре Вал Калрис стоеше на колене, с вързани ръце, двама наемници го натискаха за раменете. Човекът беше уплашен, но яростта му започваше да надделява и очите му блестяха с убийствен блясък. От сцепената му уста се стичаше кръв и цапаше скъпата му брокатена дреха.

— Оставете ни — каза Далк.

Хората му излязоха и затвориха вратата.

— Кои сте вие, бе? — изплю се Калрис. — А ти, ти кой си? Ти ли командваш, а?

Далк го заобиколи и спокойно започна да оглежда цялото помещение.

Отвори чекмеджетата на едно бюро, повдигна един стенен килим, размести няколко дрънкулки, после вниманието му бе привлечено от червени кутии, натрупани на кръгла масичка.

— Ти какво, мислиш си, че ще ти се размине, така ли? — продължаваше Калрис. — Аз имам покровители, нещастнико! Нямаш представа какво вършиш!

Далк отвори няколко кутии и във всяка една намери една и съща сребърна лула, един и същ скъп комплект за пушене на кеш.

— Бъди сигурен, че ще си платиш! — каза Калрис и се изправи. — И то скъпо! — Далк го погледна под око. — Мамка му, ама кой си ти? Ще ми отговориш ли? Кой си? — изкрещя трафикантът. — Отговаряй! Какво искаш? Злато? Кеш?

Далк се приближи до Калрис, който продължаваше да вика, в прегракналия му глас се смесваха яд и страх. Застана пред него и му каза:

— Името ми е Далк.

И рязко удари Калрис с юмрук в корема.

Мъжът престана да диша и се строполи в ръцете му. Далк го прихвана и с почти нежни движения му помогна да се придвижи до един диван и да седне на него.

— Ето — каза Далк сякаш се грижеше за болен. — Ето. Дишай. Бавно. Дишай. По-добре ли си? — Калрис с мъка кимна. — Аз знам ти кой си. А ти знаеш ли кой съм аз? — ново кимване. — Отлично. Сега вече ще можем да поговорим. Веднага щом си поемеш въздух… Имаш ли нещо за пиене тук?

Калрис посочи с брадичка към един шкаф. Далк му развърза ръцете, после отвори шкафа, в който имаше много бутилки и флакони. Върна се с две чаши ликьорено вино и подаде едната на трафиканта.

— За твое здраве.

Далк седна в един фотьойл и пресуши чашата си на един дъх, а Калрис предпазливо се мръщеше заради сцепената си устна.

— Тази сутрин си отишъл в Двореца и си се срещнал с принц Алдеран в неговите покои — каза Далк. — Не. Не отричай. Не ти задавам въпрос. Знам го. Разбрахме ли се?

— Да.

— Занесъл си му кеш.

— Да.

— А после какво направи?

— Нищо. Аз… си тръгнах. През малко преддверие, както обикновено.

— Сам? — попита Далк и като видя, че Калрис нервно кима, продължи: — Лъжеш ме. Лоша идея.

— Не! Аз…

— Помогнал си на принца да излезе от Двореца.

— Не! Не от Двореца! Само от покоите си!

— Само от покоите си? Как?

— Принцът се предреши като мен.

— Разказвай.

Калрис обясни, че бил занесъл същите дрехи като тези, които носел сутринта. Алан ги облякъл и излязъл просто ей така, само с една качулка на главата. Тъй като Калрис бил от онези, които слугите и стражите не само познавали твърде добре, но дори избягвали да поглеждат, никой не забелязал измамата.

Далк мислеше.

— И за да не се учуди някой, че те вижда да излизаш два пъти от покоите на принца, просто си изчакал смяната на часовите, нали?

— Да — призна Калрис.

— Принцът ли нагласи всичко това?

— Да.

— Някой помагаше ли му?

— Не.

— Знаеш ли къде е отишъл?

— Той… Той спомена „Жълтите пушеци“.

— Нещо по-точно?

— Кълна се, не!

Далк въздъхна.

— Вярвам ти — каза той и стана от фотьойла си. — Ти си последният, който е видял принца. След това той е изчезнал. Може да е бил отвлечен. Благодарение на тебе.

Калрис се изправи, беше пребледнял.

— Ама… — заекна той. — Ама аз не знаех! Не можех да зная, че… Принцът ме накара да му помогна! Н… Не можеш да кажеш „не“ на принц на Върховното кралство! Дори не знаех, че възнамерява да излезе от Двореца! Мислех си… Помислих си, че иска да посети някого дискретно! Да почувства малко свобода!

— Винаги можеш да кажеш всичко това, ако с принца се случи нещо лошо.

Калрис съкрушено тупна обратно на дивана.

После му хрумна една идея — идея, която бързо се превърна в увереност, идваща от годините на шантажи и цинизъм. Той повдигна поглед към Далк и попита:

— Какво искате?

Далк се усмихна зловещо.

— За в бъдеще запомни, че служиш на министър Естеверис и че оттук насетне трябва да се отчиташ на него и единствено на него.

Магазинчето се намираше в квартал „Долните ями“ далеч от квартал „Жълтите пушеци“, в дъното на кална уличка, в която се бе спуснала непрогледна мъгла. Нямаше никаква табела, само един звънец-камбанка, който жално се поклащаше, а топчетата и зъбните му колела се държаха от неравни сплитки изсъхнали, мръсни косми.

Вратата беше ниска.

Принцът трябваше да се наведе, за да я отвори. После влезе в помещение, осветено слабо от треперливите пламъчета на големи свещи, които се разтапяха, потъвайки в себе си. Веднага почувства, че се задушава. Въздухът тегнеше от миризмата на мръсотия и развалено месо, но това не беше достатъчно, за да обясни замайването му. В това място имаше нещо много по-зловредно от смрад.

Нещо или по-скоро някого, когото бе дошъл да види.

Алан се изправи и свали качулката на наметката си. Кожена маска скриваше лицето му и заглушаваше гласа му. Той извика:

— Има ли някой?

Тъй като не получи отговор, той пристъпи напред и като се взираше в полумрака, видя очертанията на сандъци и шкафове, претрупани етажерки, гърнета и всякакви съдове, урни. Видя една препарирана драконова глава, буркан, в който плуваше детска ръка, изсушени прилепи, увесени заедно за лапите.

Алан извика още веднъж и изневиделица чу един остър, треперлив глас:

— Кой е?

Една мършава ръка дръпна една завеса в дъното на помещението. Алан пристъпи внимателно, готов да извади камата, която носеше на колана си, под наметалото.

— Търся Солиас. Имам нужда от помощта му и от познанията му. И умея да бъда щедър.

— Добър отговор. Но на друг въпрос.

Завесата се разтвори и се показа един ужасяващ старец. Беше невероятно слаб, отблъскващо мръсен, облечен в дрипи, вкоравени от нечистотия. От него се носеше миризма на пот и урина.

Оголил жълтите си зъби, с блеснал поглед, той се усмихваше.

— Вие ли сте Солиас? — попита Алан.

— Това е името ми.

— Сами ли сме?

— Никога.

Алан се огледа наоколо си.

— Там, в Ада, Тримата дракони бдят. Чакат и никога не спят — изрецитира Солиас.

— И друг път съм чувал тези стихове.

— Значи винаги трябва да ги помниш. Какво искаш, принце?

Солиас посочи прокъсан килим, на който бяха сложени две възглавници от двете страни на поднос от потъмняло сребро. Наведе се към едната възглавница, но Алан продължи да стои прав и — цял напрегнат — попита:

— Откъде знаеш кой съм?

Той беше принц и наследник на трона, затова имаше пълно основание да се бои от засада, от отвличане. Без ескорт и въоръжен само с една кама, без никой да знае къде се намира, той не се съмняваше, че предрешеният му вид беше най-добрата защита в квартал като „Долните ями“.

— Дойде да говориш със Солиас, нали? — каза старецът, докато оправяше гънките на гнусната си дреха върху коленете си.

— Да.

— И защо? Защото той вижда това, което другите не виждат, нали? Защото той знае повече, отколкото знаят другите, нали? Тогава от какво се оплакваш? — Солиас посочи възглавницата срещу себе си. — Не се бой от нищо, принце. Твоите тайни са и мои.

Принц Алан свали маската си и седна.

— Там! — каза Солиас, като щракна с пръсти към десния хълбок на Алан. — Там! — повтори той раздразнено. — Покажи, принце! Покажи!

Алан се поколеба, после пъхна ръка в сакото си. Извади метална ножница, към която Солиас протегна ненаситни пръсти, извити като нокти на граблива птица.

— Дай!

Солиас взе ножницата, устата му се разтегна в усмивка, при която се показаха зъбите му, разядени до венците. Разгледа я от всички ъгли с влюбен поглед, помириса я с удоволствие и я потърка в хлътналите си бузи, покрити с рядка, сплъстена брада.

— Тъмнината — прошепна той. — Тъмнината… Ето какво те води, принце. Нали?

— Как успя да разбереш? — изуми се Алан. — Тази ножница е от плътен аркан. Специално накарах да го изработят. По принцип не трябва да пропуска нищо от…

Солиас го прекъсна с подигравателно, доволно хилене.

Отвори ножницата, обърна я и от нея се плъзна изящно изработен кинжал с черно острие, нашарено със зловещи пурпурни нишки. Това беше кинжал от Тъмнина, сам по себе си съвършена рядкост. Но точно за този се предполагаше, че за малко не бе убил принца-кардинал Жал няколко месеца преди това. Всички мислеха, че е изгубен, но Алан го беше прибрал и запазил, без да каже на никого.

— Хубава изработка — каза Солиас, като се възхищаваше на кинжала. Държеше го с двата си палеца за острието и за дръжката. — Хубава изработка… Но не е оръжие за принц.

— Искам да знам откъде идва това оръжие. Кой го е изковал и омагьосал. Изглежда, че е възможно, че всеки магьосник оставя своя печат и че той може да се разпознае. Вярно ли е?

— Вярно е — отговори старецът с вдигане на рамене, като не изпускаше кинжала от очи. — Но трудно. Дълго… Скъпо.

— Няма значение.

— Тогава ще узнаеш, принце. Ще узнаеш.

— Но никой друг, само аз. Ако проговориш…

Заплахата не развълнува Солиас.

— Никой друг, принце. Ти и аз. Нали?

Старецът протегна ръката си, дланта му беше покрита с кора от мръсотия. Алан сложи в нея кесия с двайсет златни лангъра като първоначална предплата.

Вечерта кралица Селиан завършваше приготовленията си и избираше бижутата си за литургията на Почестите, когато Жал влезе в покоите ѝ. Почетните ѝ дами побързаха да излязат, като всяка поздрави принца-кардинал с реверанс, когато мина покрай него, сред шумолене на поли.

Остана само Дол Стуриш, когото принцът отпърво не бе забелязал.

Жал зачака.

Почака достатъчно дълго, колкото бе нужно, вперил мрачен, нетърпелив поглед, без да каже и дума, в капитана на Лазурната гвардия.

Тишината стана напрегната.

Разбирайки, че принцът-кардинал иска той да напусне, Стуриш се поколеба. Чувстваше се неловко и потърси подкрепа — или поне някакъв знак — от кралицата. Но тя продължаваше да стои с гръб към двамата мъже и седнала пред изящна тоалетка, чието овално огледало се осветяваше от няколко свещи, си даваше вид, че нищо не забелязва.

Стуриш се прокашля.

Напразно — кралицата упорито се интересуваше само от бижутата си.

Оскърблението, на което Жал подлагаше капитана на Дворцовата гвардия, стигна дотам, че той му посочи вратата с очи, при което Стуриш пребледня. Не можеше да търпи повече и тъй като не можеше да отвърне на един потомствен принц, му оставаше само едно: да излезе. И така, той сковано поздрави кралицата и принца-кардинал, преди да се оттегли.

Веднага щом вратата се затвори зад Стуриш, кралицата се извърна леко към Жал и му каза:

— Би трябвало да щадите повече Стуриш. Той е суетен тъпак, но е полезен. Всъщност именно защото е суетен тъпак, е полезен. Смятате ли, че случайно го сложих начело на Лазурната гвардия?

— Мразя лицемерните благочестивци.

— Повечето благочестивци са лицемерни.

— Този е по-лицемерен от другите. Не мога повече да търпя да го гледам как се перчи с драцитената руна на Добродетелните на гърдите си.

— Но ще ми направите удоволствие да се отнасяте по-снизходително към него за в бъдеще. Повтарям ви: той е полезен.

Принцът-кардинал понечи да каже нещо в яда си, но се сдържа и замълча. Вярата му в Дракона-крал беше истинска, пламенна. И когато вземеше властта, щеше да преследва и гони нечистите и лицемерните със същата убеденост.

— Нещо ново за Алан? — попита той.

— Не — колието, което кралицата държеше, се скъса и освободените черни перли се изтърколиха на паркета и се пръснаха в сумрака на стаята. — Чакам Естеверис да дойде всеки момент.

На вратата се почука.

— Да? — каза Селиан силно.

Министър Естеверис влезе през една врата, която един слуга отвори и затвори. Все така седнала пред огледалото, кралица Селиан подаде, без да поглежда, едно изумрудено колие на Жал.

— Ние ви слушаме, господин министре — каза принцът-кардинал, докато слагаше колието на шията на майка си.

Това „ние“ никак не се хареса на Естеверис, който смяташе, че единственият човек, който може да му държи сметка, е кралицата. Направи се, че не забелязва и каза:

— Далк проследи следите на принца до Калрис…

— Калрис? — не разбра Жал.

Кралицата, която отлично знаеше кой е Вал Калрис, отхвърли въпроса с махане на ръка — същото, с каквото би прогонила досадно насекомо.

— Точно Калрис е помогнал на принца да напусне Двореца инкогнито — продължи Естеверис, който бе подчертано доволен, че Жал е извън играта. — Но той му се е подчинил, без да задава въпроси и не знае какво е възнамерявал да прави принцът. Споменал е „Жълтите пушеци“, но нищо повече.

Кралицата въздъхна.

„Жълтите пушеци“ беше малък квартал в Ориал, където бяха повечето пушални на кеш. Ако Алан беше отишъл там, за да се отдаде на порока си, шансовете да го открият бързо бяха нищожни.

— Далк и хората му започнаха да претърсват „Жълтите пушеци“. Но освен ако не стане някое чудо…

— Алан няма да присъства на Почестите — довърши Жал.

Естеверис се съгласи.

— Камбаната току-що отмери девет часа — каза той. — Съмнявам се, че принцът ще може да бъде намерен за по-малко от три часа.

Кралицата рязко се изправи, като преобърна стола си.

— Това е невъзможно и Алан отлично го знае. Не е случайно, че е избрал да изчезне точно днес. Знае, че е твърде късно Почестите да бъдат отменени. Целият Двор вече се приготвя за тях, както и чуждите делегации. Длъжни сме да бъдем там и никой няма да пропусне да забележи неговото отсъствие.

— Да обявим официално, че Алан е тежко болен — предложи Жал.

— Това ще е по-малкото зло — каза Естеверис. — Ще запазим приличието, но нищо повече. Не можем да попречим на никого да си въобразява каквото си иска.

— И да говорят. Да злословят.

— И когато принцът се възкачи на трона си, мнозина няма да пропуснат да припомнят, е не е бил на литургията на Почестите на баща си…

— Тъпак — процеди кралицата през зъби. — Малък неблагодарник.

— Не за пръв път принцът изчезва, за да се отдаде на кеша — припомни Естеверис. — Но всеки път е бил намиран без шум и без скандали.

— От всички дни пожела да е точно този — продължи кралицата, която не ги слушаше, а мислеше на глас.

Естеверис и Жал млъкнаха и зачакаха кралицата да довърши мислите си.

Накрая тя каза:

— Алан ще присъства на Почестите.

— Моля? — изненада се принцът-кардинал.

— Естеверис, потвърдете, че принц Алдеран днес е бил болен. Но бъдете категоричен, че нищо не би могло да го възпрепятства да присъства на Почестите.

Министърът се поклони.

— На вашите заповеди, госпожо.

Жал обаче не беше толкова схватлив като Естеверис:

— Но как можете да сте сигурна, че Алан ще се появи на Почестите тази вечер? — попита той кралицата.

На което тя отговори:

— Познавам Алан по-добре, отколкото той самият се познава.

Лорн се върна в Черната кула чак по мръкнало.

Завари я осветена с факли и почти смълчана, сякаш беше пуста. Дворът беше празен. Можеха да се различат силуетите на часовите на обходните пътища — по-тъмни сред мрака. Вятърът развяваше платната, покриващи скелетата. Капаците на всички прозорци бяха затворени, от някои от тях се процеждаше светлина.

Докато минаваше през двора, Лорн чу смехове — единият мъжки, другият женски, — идващи от ковачницата. Заинтригуван, той отиде да види какво става и влезе, без да почука, като прекъсна точно по средата един весел разговор. Принц Алан и Наерис се обърнаха към него, усмивките им замръзнаха от леко смущение. Бяха седнали до една маса и на светлината на огнището си поделяха бутилка вино, в която не оставаше още много.

— Добър вечер — каза Лорн.

— Добър вечер — отговори Алан и се изправи.

— Търсят те.

— Знам.

Лорн, Алан и Нае се познаваха от детинство и Нае ги познаваше достатъчно добре, за да знае кога, въпреки привидностите, нещата помежду им не бяха на добре.

Тя стана и каза:

— Трябва да се приготвя за Почестите.

— Радвам се да те видя отново, Нае — каза ѝ Алан, докато тя запасваше меча си.

— Аз също — рече тя и нахлузи палтото си. — До скоро — обърна се към Лорн, преди да излезе.

Лорн ѝ кимна.

Отвори вратата, за да може Нае да излезе, после я затвори.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Мислех си, че можем да отидем на Почестите заедно.

Лорн се приближи до масата и без да си сваля палтото, си наля вино в чашата на Нае.

— Добре си направил, като си наел Нае.

— Знам.

Лорн отпи и като остави чашата, погледна Алан. Принцът беше в отлична форма — погледът му беше жив, а изражението доволно.

— Горд ли си със себе си? — процеди Лорн.

— Доста.

— По твоя вина Калрис ще има неприятности.

— Не ми казвай, че си загрижен за тая отрепка…

— Не. Обаче Одрик се притеснява за тебе. Наистина е повярвал на малкия ти трик тая сутрин. Сигурно е трябвало той да повярва, че не си на себе си, понеже нямаш дрога, за да може и други след това да го повярват. Необходимо зло.

— Как се досети?

— Носят ти всичкия кеш, който пожелаеш, направо в леглото. Няма никаква причина да прескачаш през стената, за да ходиш да пушиш другаде.

Алан се усмихна.

— Добре казано — той седна и се протегна. — Да прескачам през стената. Да, точно така е…

— Не я ли мина тая възраст, а?

— Караха ли те да ме търсиш, както в доброто старо време? Майка ми? Естеверис?

Лорн напълни чашата си, после и чашата на Алан. Напрежението между двамата мъже отслабваше. Връщаше се разбирателството.

— Горе-долу — отвърна Лорн. — Ирдел научи много бързо, че си изчезнал. Мисля, че Естеверис е направил така, че информацията бързо да стигне до него.

— С надеждата Ирдел да те накара да разбереш какво става.

— Да.

— Трябва да се признае, че това е напълно в стила на Естеверис.

— Във всеки случай това успя.

С чаша в ръка Алан се опря с рамо на стената и каза:

— Успяло е, но ти не си се чудил дълго.

— Само докато бях в стаята ти. Обаче Далк и хората му сигурно претърсват всички пушални в „Жълтите пушеци“ ако това те утешава.

— Да, това наистина малко ме утешава.

Лорн погледна Алан право в очите.

— Искаш да им дадеш урок, така ли е? На Естеверис. На Жал. И най-вече на майка ти. Искаш да им напомниш, че нищо не може да се прави без тебе и че грешат, ако те смятат за напълно спечелен. Че не си пионка, която могат да местят, както си искат.

— Нищо не може да се скрие от тебе — Алан изпи виното си. — Ще разберат след малко, когато ме видят, че идвам.

— Мисля, че вече са разбрали посланието. Поне майка ти.

Принцът се сепна.

— Как така?

— Продължава да е оповестено, че ще присъстваш на Почестите. Следователно или са поели риска да заложат, че Далк ще те намери навреме, или са разбрали.

Лицето на Алан стана замислено.

— Майка ми. Майка ми е разбрала…

Лорн беше на същото мнение, но замълча. Имаше чувството, че Алан крие нещо от него, че единствената цел на бягството му не е била да припомни на кралицата и на Естеверис колко е значим.

— Какво прави целия ден? — попита Лорн. — Кри ли се?

Алан вдигна рамене неопределено.

— Не точно. Шлях се из улиците. Разхождах се из Ориал като обикновен гражданин. Казах си, че срещата инкогнито с моя народ не е лоша идея, тъй като утре ще бъда крал…

Принцът показваше безгрижие, което не успя да заблуди Лорн. Без да покаже нищо, Лорн разбра, че Алан лъже.

Алан се досети и се смути.

За да прикрие смущението си, той потри ръце с пресилен възторг и непринудено рече:

— Скоро ще стане време да тръгваме, нали?

Лорн си помисли, че от тримата синове на Върховния крал, единствен Ирдел все още го оплаква.

Тя гледаше градините на Кралския дворец, осветени от Голямата мъглявина, когато принц Жал дойде при нея. Щом го чу да влиза, тя се извърна от прозореца и смъкна на раменете си широката наметка, която до този момент скриваше лицето ѝ. Беше на четирийсет. Висока и слаба, с благородна осанка, тя се усмихваше и изглеждаше спокойна, противно на принца-кардинал, чийто недоверчив поглед непрекъснато шареше наоколо.

Госпожа Мерил направи почтителен реверанс.

— Добър вечер, ваше преосвещенство. Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен.

— Моля ви. Но мога да ви отделя само няколко минути, преди да отида на Почестите.

— Няколко минути — това е всичко, което искам. И не се страхувайте, ваше преосвещенство. Никой не знае за срещата ни тази вечер и никой няма да узнае.

Госпожа Мерил ръководеше Лилиите — орден от елитни куртизанки, чиито мисии с времето бяха станали твърде разнообразни. Красиви, интелигентни и образовани, те бяха известни не само с прелестите си и с таланта, с който ги използваха. Тъй като имаха достъп навсякъде, те биваха използвани и като вестителки, шпионки или посреднички при преговори от знатните лица във Върховното кралство или другаде. Знаеха много тайни. Дискретни и влиятелни, опасни, те никога не пропускаха да се погрижат за собствените си интереси.

— Но се налагаше да се срещнем — добави госпожа Мерил.

— По какъв повод?

— Вашето време е ценно. Така че ще говоря направо. Дойдох тук тази вечер, за да ви предложа услугите на Лилиите.

— Вашите услуги? Как така?

— Ще има война и тя ще раздели Върховното кралство. На нас са ни известни причините и знаем кои партии ще се изправят една против друга. Лилиите желаят да вземат вашата страна, която е също така и страната на кралицата… и на следващия Върховен крал.

Жал остана невъзмутим, но само той си знаеше какви усилия му струваше това. Възможно ли бе Лилиите да познават съдържанието на завещанието, което скоро щеше да лиши Ирдел от неговия трон в полза на Алан? Госпожа Мерил току-що бе дала ясно да се разбере. Но как беше възможно? И от какво трябваше да се страхуват? Принцът-кардинал реши, че е за предпочитане да извърти разговора, без нищо да отрича или потвърждава.

— Струва ми се, че в миналото Лилиите винаги са спазвали съвършен неутралитет.

— Така е. Или поне е това, което сме се старали да покажем и да ни повярват.

Жал се усмихна.

— Когато са успешно направени — каза той, — външните белези значат много повече от истините.

Принцът-кардинал замълча за миг, размишлявайки над това, което госпожа Мерил предлагаше. Не ставаше въпрос да ѝ отговори сега, нещо, на което тя със сигурност не се надяваше. Жал трябваше първо да претегли всички „за“ и „против“. Трябваше да реши дали да каже, или не на кралицата. После трябваше да обсъди нещата с нея и Естеверис. Предложението на Лилиите можеше да крие капан. И тъй като Лилиите знаеха, може би вече бяха предупредили принц Ирдел за онова, което го очакваше след Примирието на сълзите.

— Да предположим — каза Жал, — че не грешите. Да предположим, че по волята на Сивия дракон скоро династична разпра ще противопостави двама принцове на Върховното кралство. Да предположим също, че тази разпра ще доведе до война. И да предположим накрая, че Лилиите ще се включат в тази война с присъщите им оръжия…

— Добре. Да предположим всичко това.

— В такъв случай няма ли да е пусната в ход най-голяма предпазливост?

— Несъмнено. Но вие знаете, че няма по-голяма гаранция за верността от общите интереси. Ние залагаме на победата на този, когото крал Ерклант II е посочил за свой наследник. Което означава, че залагаме на вашата победа, ваше преосвещенство. И на победата на Църквата на пожертвания Дракон-крал.

— Това е мъдро — съгласи се принцът-кардинал.

— Мъдро и обмисляно дълго, не се съмнявайте. Помислете добре над нашето предложение, ваше преосвещенство. Само за това ви моля.

Коленичил пред статуята на Ейрал, принц Ирдел се молеше сам в полумрака на своите покои, когато на вратата се почука. Поверявайки душата си на Белия дракон на Познанието и Светлината, той се пое дълбоко дъх и се изправи.

— Влезте.

Появи се Елвин д’Ералс.

Елегантно облечен, той носеше широко червено наметало. Друго такова беше сгънато на ръката му.

— Скоро ще стане време — каза той.

Ирдел кимна.

Погледна мрачно през прозореца към катедралата на Ориал, всички прозорци на която светеха в нощта. Скоро камбаната щеше да забие и литургията на Почестите щеше да бъде отслужена. И в полунощ Примирието на сълзите щеше да свърши.

— Ще се справите ли? — попита Елвин.

— Да — отвърна принцът-регент.

Всъщност беше смазан.

Смазан, на първо място, от траура, тъй като скърбеше за смъртта на своя баща, който при все това никога не бе показал към него нито уважение, нито обич. Смазан и от тегобата на отговорностите, които скоро трябваше да поеме: на следващия ден щеше да бъде коронясан и от този момент насетне съдбата на Върховното кралство щеше да легне на плещите му — дали щеше да е достоен за това?

И накрая смазан от заплахите, които тегнеха върху него.

— Какво има? — разтревожи се Елвин.

Ирдел се насили да изглежда спокоен.

— Нищо. Малко… Малко съм напрегнат, това е.

Но Елвин не се заблуди.

Сложи наметалото, предназначено за принца-регент, на облегалката на един стол и каза:

— Познавам те, Ирдел. Има още нещо.

— Не. Успокой се.

— Както искаш. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Тогава те оставям. Не се бави. Ескортът ти те чака.

Елвин тъкмо щеше да се оттегли, когато — с очи, все така вперени в светлините на катедралата — Ирдел каза:

— Днес говорих с Исандра Аркантска.

Елвин се обърна.

— Е? — рече той.

— Или по-скоро тя говори с мен. Насаме.

— Моля? — каза Елвин.

Елвин се върна назад и попита:

— Какво каза тя?

— Предупреди ме да се пазя от кралицата и от Жал. Каза ми, че срещу мен има заговор. Предупреди ме и че ще има война — войната, която предвеща червената пепел. Война, която ще разкъса Върховното кралство… Каза ми също, че имам само един истински съюзник и че скоро ще трябва да му се доверя повече от всякога.

— Кой?

— Лорн.

— Лорн? — възкликна Елвин. — А Исандра откъде знае всичко това? И от кого?

— От валмирците. От техните астролози.

Елвин презрително изпухтя.

— Случва се астролозите да сгрешат. Дори валмирските… А и кой знае дали валмирците не са излъгали аркантците? Или дали аркантците не те лъжат умишлено? Не знам каква игра играе господарката на Арканте, но Божествените не говорят от нейната уста.

— А от чия уста биха могли да говорят?

— От ничия. Ти трябва да се пазиш от всички.

— И от теб ли?

— От мен… Знаеш, че аз съм нещо различно…

Ирдел се усмихна и попита:

— Ще ми помогнеш ли?

Взе плаща, който Елвин му бе донесъл, наметна го, после се обърна, за да може младият виконт да го нагласи на раменете му и да го надипли.

Елвин се зае.

— Ето — каза той, после нежно прегърна Ирдел отзад и го целуна по врата. — Ти ще бъдеш велик крал — прошепна му той на ухото.

Със затворени клепачи Ирдел се остави на ласките му… после се съвзе. Освободи се от нежната прегръдка на този, който беше негов любовник, обърна се и му каза:

— Ти ми обеща, че ако останеш да ми служиш, няма да…

— Зная — прекъсна го Елвин. — Извини ме.

— Не мога да бъда Върховен крал и да обичам мъжете.

— Аз искам да обичаш само един от тях.

— Невъзможно е и ти го знаеш.

Елвин сведе поглед.

После се окопити, усмихна се, върна си обичайното поведение и продължи да играе ролята си.

— Ескортът — каза той. — Чака те.

На свой ред Ирдел също се направи, че е забравил за случилото се:

— Върви напред. Ей сега идвам.

Когато излезе, виконт Д’Ералс вдигна два пръста към гърдите си и през дрехата си докосна малкия медальон във формата на кръст, изобразяващ изправения Дракон-крал с разперени настрани криле.

— Превелики Пожертван — прошепна той, — прости ми.

Тържественото ритуално погребение на Ерклант II завърши в часа и на мястото, където беше започнало преди двайсет и един дни. В дванайсетия час през нощта крале и кралици, херцози и херцогини, велики феодали и велики дами напуснаха катедралата на Ориал, където бяха присъствали на литургията на Почестите, посветена на покойния Върховен крал. Всички, без значение от потекло и ранг, носеха еднакви кървавочервени плащове.

Първо се появи кралското семейство.

Най-отпред вървеше принц Ирдел, подал ръка на леля си — Леара, херцогиня на Галиор и Лорини, за която това беше първото ѝ публично появяване, откакто бе изпратена на заточение. Следваше кралица Селиан, опряна на ръката на принц Алан. Накрая вървеше принцът-кардинал Жал, който бе отслужил Почестите и бе предал на Дракона-крал душата на своя баща, като се бе молил Божественият да съхрани Трона от абанос и оникс.

Следваха представителите на големите провинции на Върховното кралство: Аргор, Фелн, Лангър, Лориан и Орвал, и на неговите Свободни градове: Арканте, Самаранд, Исмалис. След тях вървяха представителите на кралствата и княжествата в Имелория: Вестфалд, Валмир, Алгера, Ломбрия, Иредия и други. Липсваха единствено враговете на Върховното кралство, повечето обединени зад Иргаард.

Дългият, бавен и величествен кортеж излезе от катедралата на Ориал под звъна на камбаните, които биеха с всичка сила под Голямата мъглявина, изпълнила ясното небе. Кортежът тържествено премина между огньовете, които горяха в празния притвор, тъй като Ониксовата гвардия — в пълно въоръжение и на коне — държеше тълпата настрани.

Няколко кървавочервени наметки паднаха на земята.

След тях други.

Всички те малко по малко заприличаха на килим от кадифе и коприна, преди да бъдат хвърлени в огъня. Онези, които ги бяха хвърлили, се отдалечаваха, свалили своя траур, а камбаните замлъкнаха и в нощта настъпи странна, трептяща тишина.

В каретата, която я връщаше в Двореца, кралица Селиан, седнала сама на най-хубавата седалка, дълго мълча. Принц Жал и Естеверис седяха насреща ѝ и мълчаха заедно с нея. Безучастна, неподвижна, тя мислеше, погледът ѝ гореше, а горната ѝ устна потреперваше. Каретата се носеше бавно, със спуснати завески, по тесните улици, изпълнени с тълпи, дошли до катедралата да се молят. Свещите, осветяващи кабината, хвърляха мрачни сенки, които правеха лицето на кралицата още по-тревожно.

— Подцених Ирдел — каза тя накрая. — Взех лоялността за покорство. Приех подчинението му за слабост. А мълчанието му за подчинение. И това в продължение на години — тя се вгледа първо в Жал, после в Естеверис, сякаш за да ги предизвика да я оборят. — А той само е чакал да настъпи неговият час. Чакал и приспивал недоверието ми. И сега, когато си мисли, че е на път да стане крал, най-сетне се показва в истинската си светлина…

Кралицата изобщо не се съмняваше, че Ирдел ще се бие за трона си. Очакваше той да оспори завещанието, да събере привържениците си и да вдигне войска, за да спечели. Това обаче не я тревожеше. Кралицата беше готова за война, ако тази война щеше да постави Алан на Трона от абанос и оникс: всичко, което можеше да позволи на сина ѝ да изпълни съдбата си, беше добро, а цената, която трябваше да се плати за това, щеше да е толкова по-ниска, колкото по-кратък бъдеше сблъсъкът за короната на Върховното кралство.

Всъщност допреди няколко дни кралицата мислеше, че принц Ирдел бързо ще се откаже и ако му бъде предложен почтен мир, ще свали оръжието след няколко битки, няколко обсади и — преди всичко — няколко поражения. Смяташе го за също толкова неспособен да царува, колкото неспособен беше да води война и да подчинява провинциите. Щеше да се огъне пред пролятата кръв, изгубените животи, сълзите на вдовиците и майките, опустошените селища и полята, осеяни с трупове, от които се процежда Тъмнината. Така че за него в крайна сметка несъмнено щеше да бъде облекчение да капитулира, а после да се откаже от трона. Неспособен да поеме кралските си отговорности, той щеше да приеме едно позлатено заточение и да изчезне в небитието на забравата.

Кралицата обаче беше сгрешила за Ирдел.

И го разбираше едва сега, въпреки неколкократните предупреждения на Естеверис. Тя просто не бе пожелала да чуе тези предупреждения. Вече нямаше за кога да съжалява, но сега я беше яд на самата нея. Освен това имаше чувството, че е била измамена, а това ѝ беше особено мъчително.

Измамена от Ирдел, разбира се.

Но най-вече от Леара — херцогинята на Галиор и Лорини.

— Ирдел няма да се откаже — кралицата продължи да мисли на глас. — И дори ако той е принуден да го направи, Леара никога няма да отстъпи. Не се е върнала от заточението заради едното удоволствие да се покаже под ръка с племенника си.

Враждата между кралицата и херцогинята беше стара, а и дълго време си бяха оспорвали влиянието, което искаха да упражняват над Върховното кралство. На кралицата ѝ бяха нужни много усилия и интриги, за да успее да компрометира и прогони херцогинята от Двора. Двете жени се ненавиждаха.

— Повярвайте ми, дъртата мръсница е абсолютно решена да си отмъсти за годините на заточение, които дължи именно на мен. Търпеливо е подготвяла завръщането си и няма да спре, докато не си върне положението в Двора — нещо, което може да стане само ако Ирдел седне на трона.

Кралицата замълча, подканяйки принца-кардинал и Естеверис да кажат нещо.

— Войната, която се задава, ще бъде ужасна — каза министърът. — Червеният дракон не е сгрешил, изпращайки своя пепелен дъжд.

— Нещата се промениха. Ако утре избухне война, която трябва да ни изправи срещу принца-регент, в този момент не можем да сме сигурни, че предимството ще е на наша страна. Привържениците на принца-регент ще бъдат многобройни и решени да се борят. Разбира се, зад него ще застане неговото херцогство Орвал. Несъмнено Аргор ще го подкрепи. Както и Фелн, ако реши, че е в негов интерес. Дориан ще се раздели на две. Арканте вече се бунтува срещу Трона от абанос и оникс. Остават ни само Лангър и Седемте града…

— Лангър е най-могъщата и най-богатата от нашите провинции — възрази принцът-кардинал. — Само той струва колкото две херцогства Фелн. Може би дори три.

Естеверис се направи, че не е чул. Изпълнен с надежда, че ще успее да убеди кралицата, той се интересуваше единствено от нея.

— Това е положението вътре в страната — каза той. — Сега, външното положение — и започна да изброява: — Иргаард? Винаги е бил враг на Върховното кралство и армиите му ще застрашат нашите пристанища и нашите граници при първа възможност. Вестфалд? Той няма да се помръдне, но неговите наемници ще се бият за този, който плаща повече, а това няма да можем винаги да сме ние. Кралство Алгера? Няколко обещания за земи и богатства ще са достатъчни да припомнят на краля му, че майката на принца-регент е алгеранска инфанта. Търговците от Ломбрия? Хванати между Алгера на запад и Орвал на изток, кой лагер мислите, че ще изберат? Колкото до Ансгарн, там чакат само най-малкия повод, за да си отмъстят за смъртта на един от техните принцове.

— Валмир ще се присъедини към нас — каза Жал. — Той винаги е бил съюзник на Върховното кралство. Принцовете на Иредия също ще ни подкрепят.

— Не всички — Естеверис привлече погледа на кралицата в сумрака. — Господарке, ако утре оповестим завещанието, според което принц Алан е наследник на Трона от абанос и оникс, ще избухне война, която няма да можем да спечелим и която ще доведе до разрухата на Върховното кралство. В желанието си да го спасите, в желанието си да му дадете един велик крал, ще ускорите гибелта му.

— Какво значи това, искате да се откажем? — възмути се Жал. — Тъкмо напротив, сега е моментът да поведем битката! Драконът-крал ще гарантира нашата слава и нашите успехи — заяви принцът-кардинал с непоколебима вяра.

Естеверис още веднъж не му обърна внимание.

Наведе се към кралицата и настойчиво каза:

— Спомнете си червената пепел над Ориал, господарке. За всички това беше прокоба. Единствено от вас зависи да се окаже само предупреждение.

За миг министърът си помисли, че е успял.

Заблуждаваше се.

В криптата на катедралата на Ориал около гробницата на Ерклант II горяха големи свещи и на тяхната светлина всичко наоколо тънеше в сумрак: ниши, решетки и саркофази, сводести проходи, потънали в земята, потъмнели надгробни плочи, които едва-едва се очертаваха. Тук почиваха за вечни времена, в покоя на Ейрал Върховните крале — от първия до последния.

Застанал на колене, граф Теожен д’Аргор се молеше сам, когато чу стъпки. Погледна през рамо и видя Лорн, разбра и тъжно се усмихна.

— Време е, нали?

— Да — каза Лорн. — Монасите-рицари чакат, за да могат да затворят криптата.

— Още малко, моля ви.

Лорн кимна и застана встрани да изчака, мълчалив и неподвижен, докато Теожен привършваше молитвите си и отправяше последно сбогом към покойния. Накрая графът се изправи мъчително, сякаш премазан от огромна тежест.

Обърна се и — тежко, развълнувано — каза:

— Каквото и да е направил, той беше мой крал. И мой приятел.

Не беше махнал червения си плащ.

— Зная — отговори Лорн. — Елате, графе. Време е.

Принц Алан още не си беше легнал, когато на вратата на покоите му се яви Дол Стуриш. Седнал в едно кресло, кръстосал глезени пред хубавия огън, принцът бавно пиеше своето вино с кеш и размишляваше.

Утре щеше да бъде крал.

— Ама той какво иска по това време? — попита Алан.

— Не зная — отвърна Одрик. — Каза само: „Заповед на кралицата“.

Алан се сепна и се разтревожи, но нищо не показа.

— Добре — рече той. — Пусни го.

Малко след това Стуриш влезе. Не видя веднага Алан, който седеше с гръб към него и креслото го скриваше почти изцяло.

— Какво ви води, Стуриш? — попита принцът, без да стане и дори без да погледне слугата си.

Изпитваше същото презрение към капитана на Дворцовата гвардия, както и Лорн.

Стуриш не посмя да се приближи.

— Нейно Величество кралицата ви моли да отидете при нея — каза той от вратата.

— Сега?

— Да, месир.

— Какво се е случило?

— Не зная.

— Добре. Кажете ѝ, че идвам.

— Имам заповед да ви отведа при кралицата.

— Знам пътя до покоите на майка ми — процеди Алан раздразнено.

— Нейно Величество ви очаква в тронната зала.

Сега вече Алан се разтревожи.

Логан чакаше отвън.

Кладите още горяха, когато Лорн и Теожен излязоха и големите врати на катедралата се затвориха зад тях. Нощта беше приятна и спокойна. На ясното небе се виждаха безбройните звезди на Голямата мъглявина, към която катедралата — висока, бяла, величествена — издигаше каменната си стрела.

Осветен от жарта, която постепенно слягаше, притворът беше осеян с кървавочервени плащове, които техните собственици — бързащи да оставят траура — дори не бяха хвърлили в пламъците. Валяха се — разпръснати, изпотъпкани хиляди пъти като тъжни останки от разбита армия. Тази гледка окончателно натъжи граф Д’Аргор, който седна на стъпалата на катедралата. Лорн се поколеба, после го последва, а Логан остана да стои прав встрани.

Известно време Лорн и Теожен седяха, без да кажат и дума, накрая графът прекъсна мълчанието:

— Днес говорих с Великия Градоначалник на Арканте.

— Вол?

— Да. Исках да науча нещо за Лукас…

Тъй като Теожен не довърши думите си, Лорн попита:

— Е?

— Вол ми каза, че последния път, когато го е видял, Лукас бил добре. В момента е в Арканте.

— Не мисля, че е страдал много в затвора.

— Лукас е издръжлив — каза Теожен с лека нотка на бащинска гордост. — Нужни са повече от няколко месеца в килия, за да бъде подложен на изпитание — въздъхна и добави. — За да бъде вразумен също, за съжаление.

Настъпи ново мълчание, в това време една от кладите рухна с трясък и от нея полетяха жар и пепел.

— Още не съм ви благодарил, рицарю — каза Теожен. — За мен. И за моя син.

— Няма нужда. Принц Ирдел поиска освобождаването на Лукас. Аз нямам никаква заслуга.

— Само че аз знам, че да измъкнете Лукас от крепостта Гриф съвсем не е било лесно. А с това си спечелихте и нови врагове. Съмнявам се барон Дирова да ви прости някой ден. Внимавайте с него: той е жесток и притворен.

Лорн вдигна рамене.

— Какво ще правите? — попита Лорн. — Ще се върнете в Каларин? Сега вече можете.

Каларин беше замъкът на граф Д’Аргор.

Докато синът му зависеше от милостта на кралицата, която заплашваше да го осъди за предателство, Теожен нямаше друг избор, освен да стои в Ориал и да се показва в Двора като верен васал. Но сега, когато Лукас отново беше свободен, ръцете му бяха развързани.

— Мога, да — каза Теожен. — Но трябва ли да го направя? — заинтригуван, Лорн се извърна към него. — Червеният дракон изпрати известие за война. Ориал се превърна в гнездо на интриги и заговори. Тронът е нестабилен, а Върховното кралство от години запада. Може би дори го грози гибел… А аз какво направих, за да попреча на това? Нищо. Зарязах всичко и се прибрах в моите планини. Като се замисля, избягах. Уморен. Отвратен. Избягах далеч от света, както направи Ерклант, когато се затвори в своята Цитадела.

— Твърде строг сте към себе си.

— Не, рицарю. Откровен съм.

— Ако не бяхте вие, Иргаард щеше да победи в Ангборн. Върховното кралство щеше да понесе тежко поражение. Ониксовата гвардия нямаше да я има и аз нямаше да съм тук и да разговарям с вас.

— Тъкмо това е доказателството, че Аргор прекалено дълго стоя настрани от делата на Върховното кралство. И че той може да промени съотношението на силите. Лукас никога не се отказа да се бори за това, което смяташе за справедливо. Хвана оръжието, когато Върховното кралство обсади Арканте. Аз отказах да изпратя войска в тази война, която смятах за несправедлива, но нищо не направих, за да ѝ попреча — Теожен се изправи, бавно свали плаща си и го сгъна. — Задава се война, рицарю. Дори да я нямаше пепелта на Червения дракон, усещам го дълбоко в себе си — и той се удари с юмрук по корема. На свой ред, Лорн също стана. — Но този път няма да гледам, без да правя нищо. Ще избера своя лагер и ще се боря.

— Кой е този лагер?

— Този, който честта и дългът ми посочат.

— Има само един достоен лагер — заяви Лорн. — Лагерът на Върховното кралство.

Теожен кимна неопределено и се замисли над това, което чу.

И разбра.

— Искате да кажете…

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — рече Лорн. — Присъединете се към Ониксовата гвардия.

Елвин д’Ералс се беше скрил и се молеше с болезнено усърдие, застанал на колене върху голите, прашни плочи. Очите му бяха затворени и лицето му се гърчеше от напрежение в мрака на един параклис, където никой вече не идваше, само една свещ осветяваше лицето му и на светлината ѝ сълзите му блестяха. Молитвата, която изричаше, беше отправена към Дракона-крал и той я повтаряше безспир, отново и отново, почти до опиянение. По челото му бе избила пот, която оросяваше и слепоочията му. Той трепереше, развълнуван и разкаян, притиснат под тежестта на вината, на срама от това, което беше и — още повече — на това, което щеше да стане.

Стресна се и рязко се обърна, когато усети, че някой го докосна по рамото. До него стоеше човек с качулка.

— Ваше преосвещенство! — извика той полугласно, но облекчено. — Ваше преосвещенство, вие дойдохте. Благодаря, благодаря…

С очи, изпълнени с признателност, той взе ръката на принца-кардинал в своите и я целуна.

— Това е добре — каза Жал и си дръпна ръката. — Знаете, че съм загрижен за всички, които са верни на Пожертвания. Особено когато са толкова пламенни и изпълнени с желание да служат като вас.

Притихнала и скръбна, тронната зала беше пуста, което я правеше да изглежда още по-просторна и по-висока. Бледите лъчи на Голямата мъглявина минаваха през островърхите прозорци и струпваха под сводовете на тавана матова светлина, която плавно се стелеше и сипеше проблясващи прашинки.

Алан пристъпи напред, зад него Стуриш затвори вратата.

Върху подиума знаменитият Трон от абанос и оникс на Върховните крале изглеждаше печален и празен — въплъщение на огромна, но смазваща власт. Алан спря и се загледа в него, с ръка върху дръжката на меча.

Скоро щяха да се бият за този трон.

Неговия трон.

— Кой ли не си е помислял какво ще изпита, сядайки на него? — попита кралица Селиан.

Алан не беше чул майка си да влиза. Сигурно го беше чакала в мрака. Обърна се и я видя — облечена цялата в бяло, над лицето ѝ се спускаше воал, който обаче не можеше да скрие блясъка на очите ѝ.

Беше сама.

— Невъзможно е да гледаш този трон, без да мислиш за всички Върховни крале, които някога са седели на него — поде отново тя. — Какъв по-хубав символ може да има за царуването и за властта им от това кресло? — с благородна стъпка кралицата мина покрай сина си и продължи да говори. После бавно заобиколи трона, докосна го с върха на дългите си пръсти с лакирани нокти. — Радвам се, че най-сетне се върна тук, в Ориал…

Ерклант II беше прекарал последните години от царуването си затворен в една крепост, изгубена сред Закрилящите планини, заобиколен единствено от личната си гвардия. Тронът му беше отнесен там и бе върнат едва когато Върховният крал, чувствайки, че умира, бе пожелал да издъхне в двореца си в Ориал.

— Спомняш ли си първия път? — попита кралицата. — Спомняш ли си първия път, когато си помисли какво ли може да чувства човек, сядайки на този трон?

— Н… не мисля, не — отвърна Алан.

Кралицата вдигна воала си. Усмихваше се.

На Алан му беше трудно да повярва, че е сам с майка си: някой, отнякъде сигурно ги наблюдаваше, слушаше, беше готов за действие. Запита се дали тронната зала има скрити врати, тайни отвори, през които можеше на воля да се шпионира всичко, което става там. Не виждаше нищо подобно, но интуицията му казваше, че на сцената присъства поне един таен зрител.

Естеверис? Жал?

— Аз често съм се замисляла какво изпитва човек, когато седне на трона на Върховните крале — продължи кралицата. — Толкова често, че — също като теб — не мога да си спомня първия път. И един ден спрях да се питам. Знаеш ли кога?

— Не.

— В момента, когато го направих.

Кралицата седна на Трона от абанос и оникс.

Настани се спокойно, подреди диплите на роклята си върху коленете си, отпусната, с длани на облегалките и кръстосани глезени.

— Виждаш ли? — забавляваше се тя. — Нищо сложно. Достатъчно е да седнеш… и вече знаеш.

Алан се помъчи да прикрие смущението си.

Кралицата го гледа един дълъг миг, без да каже нищо, полуусмихната, разнежена, както се гледа дете, което още е непохватно, но обещаващо и изпълнено с добра воля.

— Днес — добави тя небрежно — ти пожела да ми дадеш урок — Алан се сепна. — Не, думата е много силна. Да кажем по-скоро, че искаше да ни отправиш едно послание. На Жал, на Естеверис… И на първо място, на мен. Така ли е? Послание? — Алан кимна неубедително. — Като изчезна днес, ти искаше да ни накараш да оценим тежестта на отсъствието ти, необходимостта от твоето присъствие. Струваше ти се, че те държа настрани: мога само да се съглася с теб. Сигурно смяташ, че сме се отнасяли твърде лековато към теб. Мога да си представя, че си се почувствал… използван.

— Майко, аз…

С едно движение на ръката си кралицата накара сина си да замълчи.

— И сигурно гордостта ти е страдала — каза тя. — И тъй като един принц не може да се оплаква, ти си послужи с хитрина, за да те разбера. Казвам ти: аз разбрах и за в бъдеще ще участваш във всички решения, които ще вземам — кралицата се изправи и гласът ѝ стана стоманен. — Но дали ти разбра? Ти разбра ли какво означава това?

— Майко, струва ми се, че…

Кралицата слезе едно стъпало от подиума, на който стоеше тронът на Върховните крале.

— Утре — продължи тя — завещанието на баща ти ще те посочи публично за наследник на Трона от абанос и оникс. Ще се издигнат гласове против законното ти право и сред тях несъмнено гласът на Ирдел ще е най-силен.

— Готов съм за това.

Селиан слезе второ стъпало и каза:

— Иска ми се да го вярвам. Но това, което ще се случи тогава, няма да стане без шум и без сблъсък. Ще се пролее кръв. Като се започне с кръвта на Ирдел.

Алан изведнъж се разтревожи.

— Кръвта на Ирдел?

— Когато разбере, че короната на Върховното кралство ще бъде твоя, Ирдел ще се разбунтува. В скандала и безредието, които ще последват, той ще бъде отведен настрана, където Стуриш ще го чака с гвардейци, за да го задържи. По-късно ще кажем, че Ирдел е оказал съпротива и че Стуриш не е имал друг избор, освен да го убие.

Кралицата слезе от последното стъпало и впери поглед в очите на сина си — предизвикателен поглед, в който се усещаше и известна заплаха.

— Вие предвиждате да убиете Ирдел? — прошепна Алан стъписано.

— Предвиждам да спестя на Върховното кралство една война. Война, която след години може и да загубим.

— Но това е убийство!

— Това е необходимост.

Майката и синът стояха лице в лице, почти долепени един в друг. Невярващ, изплашен, Алан не знаеше какво да каже, мъчеше се да си събере мислите. Кралицата невъзмутимо се наведе напред и с буза, долепена до неговата, прошепна на ухото му:

— Искаше да знаеш, Алан? Ето. Знаеш — тя сложи нежната си, галеща ръка на бузата на принца. Гласът ѝ отново стана мек и изпълнен с обич. — Сега е твой ред. Свободен си да постъпиш както желаеш. Можеш да попречиш на изпълнението на този план. Можеш да спасиш своя полубрат. Можеш дори да се откажеш от трона. Но сега знаеш. Имаш ли сили? Готов ли си? Носиш ли в себе си каквото трябва, за да станеш Върховен крал?

При последната дума тя заби острия си нокът в скулата на Алан и бавно, много бавно, докато той стоеше неподвижен и ням, издълба кървав улей на бузата му.

Тази нощ Лорн не спа.

Прибра се много късно след последния си разговор с господарката на Арканте и вместо да се качи, с натежала глава той бутна вратата на параклиса, който бяха открили, когато започнаха преустройването на Черната кула. Това загадъчно обредно място датираше от времето, когато бе създадена Ониксовата гвардия, веднага след Последната война на Мрака. За него не се знаеше почти нищо. Беше опустошено, после зазидано и пет века запустение бяха довършили унищожението му и го бяха изтрили от паметта на хората. Нищо не бе останало от барелефите, издълбани с длето. Времето беше разяло стенописите, а колкото до статуята, която се извисяваше на разцепения на две олтар, тя беше толкова повредена, че беше невъзможно да се познае кой дракон изобразяваше — вероятно един от Дванайсетте божествени, но кой? И защо го бяха принизили така? Най-странното обаче беше криптата на параклиса, също зазидана, където се долавяше присъствието на Тъмнината и където никой не беше влизал.

Лорн не знаеше какво го бе привлякло тук и защо тази нощ, а не някоя друга. Беше почувствал нещо като необходимост, като зов, на който бе отговорил, без да се учудва и дори без да се замисля. Седнал на едно стъпало, покрито с вековна прах и сажди, той остана до сутринта пред статуята, която — осветявана отдолу със свещ — понякога сякаш оживяваше.

На зазоряване, докато Ориал се пробуждаше, един мъж, ескортиран от шестима въоръжени наемници, застана пред вратата на Черната кула. Беше облечен в дълъг черен плащ, лицето му не се виждаше, потънало в сянката на широка качулка. Един от войниците почука три пъти с чукчето във формата на вълча глава и се дръпна, като остави мъжа пред отвора, чийто капак се плъзна в дебелата врата.

— Кой е там? — попита един Ониксов гвардеец.

— Трябва да видя рицаря Лорн — каза мъжът, без да си покаже лицето. — Сега — и той протегна един медальон. — Събудете го, ако е необходимо, и му предайте това. Той ще ме приеме.

Не след дълго вратата се отвори.

Завещанието

Въоръжени с дълги жезли, с които си служеха, за да определят ритъма на официалните церемонии или да въдворяват ред, когато е нужно, приставите влязоха първи в Голямата библиотека, отвориха двойните крила на шестте врати и застанаха от двете страни на всяка от тях, с гръб към стената. После едновременно удариха с жезлите по пода и започнаха да отмерват бавен, отчетлив ритъм.

Членовете на Горните и Долните камари — висши сановници, прелати, министри, съдии, общински съветници и представители на големите благороднически ордени — започнаха да влизат и да заемат местата си на пет реда пейки, като заставаха прави, безмълвни, тържествени.

Последва втори силен удар и приставите престанаха да отмерват ритъма.

При третия удар ритъмът започна отново, този път — за да отбележи влизането на принцовете и кралица Селиан, които се качиха на подиум срещу пейките и също останаха прави пред местата си.

Силен удар за край на отмерването.

Още един: кралицата и принцовете седнаха.

Последен: членовете на Камарите ги последваха.

Огромната зала, чиито стени бяха запълнени с книги от долу до горе, заемаше една цяла осмоъгълна кула. Беше висока осем етажа, всеки един от които беше увенчан с галерия. В едната от първите две галерии, които бяха и най-широки, бяха чуждестранните делегации, в другата — придворните и други привилегировани особи. Тази публика се бе настанила преди отварянето на вратите от приставите и — струпана на балюстрадите — присъства на влизането на Камарите и на кралското семейство сред почтителна тишина — тишина, която стана още по-напрегната, когато министър Естеверис пристъпи напред, за да вземе лично, пред всички, кралското завещание, съхранявано в кутия от сребро, злато и стъкло.

Лорн стоеше сам до балюстрадата на галерията на третия етаж. С шлем в ръка и меч на хълбока, с отметнат плащ, показващ нараменника с герба на лявото му рамо, той беше облякъл черните кожени доспехи, покрити с плетена ризница, на Ониксовата гвардия. Беше с ботуши и ръкавици — готов за война.

Той невъзмутимо гледаше пиесата, която се разиграваше пред очите му: нейното развитие му бе известно и той знаеше, че в нея измаменият щеше да бъде принц Ирдел. Загледа се в Алан, чиято буза беше наранена, а той изглеждаше странно отсъстващ, в Жал, който чакаше достолепно и спокойно, в кралицата, чиито очи пламтяха. Облечена цялата в бяло, с Великия си градоначалник от едната страна и с новия капитан на гвардията си от другата, Исандра Аркантска седеше в първата галерия заедно с посланиците, консулите и легатите. Светлината падаше върху нея, сякаш хваната в клопката на красотата и елегантността ѝ. Лорн срещна погледа ѝ, когато Естеверис започна да чете завещанието, и го издържа, докато залата извика от изненада: Естеверис току-що бе известил, че Алан наследява короната на Върховното кралство.

Без да чака, Лорн тръгна.

Объркването обхвана залата и галериите на Голямата библиотека, настана страшен шум, гласовете отекваха под сводовете. Някои не можеха да повярват на това, което бяха чули; други мислеха, че не са разбрали добре; онези, които не бяха чули, питаха съседите си, не получаваха отговор, повтаряха, настояваха, дразнеха се. Имаше и такива, които се опитваха да накарат останалите да замълчат. Приставите удряха по пода с жезлите си и призоваваха към ред, но никой не им се подчиняваше, дори не ги чуваха.

Малко по малко обаче редът се възстанови.

Принц Ирдел се бе изправил. Беше пребледнял и разтреперан, със стиснати зъби и поглед, блестящ от ярост.

Постепенно вниманието се съсредоточи върху него и настъпи тишина.

— Повторете — каза той студено.

Естеверис се поколеба.

— Принце, аз…

— Повторете — каза Ирдел, като повиши тон и се приближи до министъра.

Естеверис погледна към кралицата, очите му умоляваха за съвет, заповед, за помощ, но тя седеше безизразна, лицето ѝ беше непроницаемо като мрамор, а погледът — вперен някъде далеч.

— ПОВТОРЕТЕ! — изкрещя Ирдел.

Министърът се стресна и се уплаши, не можеше да помръдне. Алан се изправи, сякаш възнамеряваше да се намеси, но само с един жест Жал го накара да остане на мястото си.

— „По моя воля…“ — започна Ирдел. — Повторете. „По моя воля…“

Разтреперан, Естеверис сведе очи към завещанието и зачете:

— „По свободната ми воля и за благото на Върховното кралство, аз, Ерклант Втори, заявявам, че признавам третия ми син и единствено него за мой законен наследник.“

Ирдел се обърна и се вгледа в кралицата и двамата си полубратя. После изтръгна кралското завещание от ръцете на Естеверис, който се дръпна назад, обърна се към присъстващите и ги призова за свидетели сред тишина, подобна на тази, която настъпва точно преди да започне битката, когато две армии са изправени една срещу друга в ранното утро.

— Аз! — извика Ирдел силно и уверено. — Аз, Ирдел I! Аз, Ирдел I, Върховен крал от този ден насетне, ето какво правя с тази хартия!

При тези думи той вдигна високо кралското завещание и бавно го разкъса на две. Алан пребледня, а кралицата се усмихна: Ирдел току-що сам се бе осъдил, точно както тя бе предвидила. В цялата зала, както и по балюстрадите, всеки беше затаил дъх.

— Принце, моля ви… — опита се Естеверис.

Но Ирдел завърши светотатственото си движение, като смачка на топка парчетата пергамент и ги хвърли в краката на кралицата — последно предизвикателство към тази, която не бе престанала да му вреди. И докато врявата от коридорите нахлуваше през вратите, изведнъж Голямата библиотека се изпълни с викове, крясъци и — вече — с призиви за оръжие, изречени от някои от членовете на Камарите.

Безразличен към шумотевицата, Ирдел впери убийствен поглед в Алан.

И излезе.

След като напусна главната зала на Голямата библиотека, принц Ирдел влезе в един просторен хол, където се бяха събрали всички онези придворни, любопитни и посетители, които не бяха успели да заемат място в галериите. Тази тълпа, която се блъскаше на вратите, развълнувана от слуховете и вече размирна, принуди Ирдел да си проправя път със сила. Хората го познаха, но не можеха да си обяснят причините за напускането му, нито за мрачното му изражение, което още повече засили всеобщото объркване.

Ирдел застана насред блъсканицата, потърси своите придворни, но не ги видя. Отначало се изненада. Бяха се разбрали да го чакат тук. Къде ли можеше да са? А Ониксовата гвардия? Изведнъж Ирдел се почувства уязвим, незащитен. Спомни си доволната усмивчица на кралицата и разбра, че без да знае, бе изиграл част от пиесата, предварително написана за него. Селиан знаеше. Тя познаваше съдържанието на кралското завещание, което несъмнено бе диктувала, ако изобщо беше истинско. Следователно е могла да изпревари реакцията му и да предвиди, че той ще напусне с гръм и трясък, без да изчака края на церемонията и без да признае валидността на завещанието.

Зад гърба му вратите на библиотеката се затвориха и Ирдел почувства, че се е хвърлил право в капан.

Обзе го тревога. Като продължаваше да се оглежда за своите придворни, видя, че две отделения от Лазурните гвардейци разбутват тълпата и се насочват към него. Веднага му стана ясно, че идват да го арестуват. Бяха го чакали и имаха заповед го отведат — доброволно или насила, като се възползват от безредието. Но къде щяха да го отведат? В някоя тъмница, откъдето нямаше да може да се бори за своя трон, нито да командва привържениците си, и от която вероятно никога нямаше да излезе. Нямаше да е първият възпротивил се, който свършва в някоя подземна килия.

Трябваше да бяга.

Ирдел тръгна, като разблъскваше хората с лакти. През това време гвардейците се приближаваха към него. Ако не намереше изход, скоро щяха да стигнат до него. По инстинкт той стисна дръжката на камата, закачена на колана му. Това беше единственото му оръжие, но той беше твърдо решен да го използва.

А дали кралицата не се надяваше именно на това?

Ако окажеше съпротива, поемаше риска да се изложи на някой лош удар. При всички случаи обаче и въпрос не можеше да става да се предаде…

Някой го хвана за ръката.

Той се обърна и понечи да извади камата, но спря, защото видя едно познато и — най-сетне — приятелско лице.

— Елвин!

— Последвай ме — каза му младият виконт. — Тук си в опасност.

Като разблъскваше всички, които препречваха пътя му, Елвин д’Ералс повлече Ирдел след себе си. За щастие гвардейците се забавиха, но не смееха да извикат или да използват сила, за да минат. Ирдел си каза, че ако имаха заповед да го хванат, кралицата сигурно предпочиташе това да стане без скандали или поне възможно най-дискретно.

— Но какво става? — попита Ирдел. — Къде са другите?

Елвин не му отговори.

Водеше го към една стена, но изглежда, знаеше къде върви и когато гвардейците ги изгубиха от поглед, той повдигна един стенен килим и отдолу се показа скрита врата, която той отвори.

— Оттук!

Ирдел влезе, без да помисли, в един тесен коридор, който потъна в тъмнина веднага щом Елвин затвори вратата зад тях. За миг останаха неподвижни, напрегнати и дебнещи — колкото да свикнат с мрака и да започнат по малко да виждат.

— Ела — каза му тогава Елвин тихо. — Скоро ще разберат.

Ирдел тръгна след него.

Сърцето му биеше лудешки, не му стигаше въздух и слепоочията му бучаха. Неговият свят се бе сгромолясал и сега свободата му, животът му бяха в опасност. Знаеше, че го търсят. Трудно му беше да си събере мислите и не знаеше на кого да се довери, освен на Елвин. Може би придворните му го бяха изоставили. Колкото до Ониксовата гвардия, дали изобщо някога бе могъл да разчита на нея? Каква ли игра играеше Лорн още от началото? Дали беше нещо друго, освен да служи на собствените си интереси, каквито и да бяха те?

Елвин открехна една врата и пусна Ирдел да мине пръв.

— Стигнахме.

Ирдел влезе в едно помещение, където внезапната силна светлина го порази.

Заслепен, объркан, той не можа да направи нищо срещу хората, които изведнъж го хванаха и му нахлузиха чувал на главата.

Кралица Селиан и принцовете Алан и Жал също бързо се оттеглиха, като оставиха Естеверис сам с членовете на Горните и Долните камари на Върховното кралство. Намериха убежище в една стая, която предварително бе подготвена за това, останаха там със засилена охрана, далеч от скандала и брожението. Вече нищо не можеше да възпре събитията, чието начало те бяха поставили. Можеха само да чакат.

Съвсем овладяно принцът-кардинал седна в един фотьойл до камината и потъна в мислите си. Алан обаче далеч не беше толкова спокоен, наля си чаша вино и я изпи на един дъх. Понечи да си сипе още една, но кралицата сложи ръката си върху неговата.

— Вие сте крал — каза му тя.

— Не още, майко.

— Всичко е подготвено.

— Ами ако Ирдел се спаси…

— Няма да се спаси — уверено заяви кралицата.

Алан остави на масата празната си чаша и гарафата.

— Царуването ми започва с убийство.

— По-добре, отколкото с война.

— Всичко, което става сега, е по волята на Дракона-крал — намеси се Жал, без да помръдва и без да отвори очи. — Дори Сивият дракон му се подчинява.

Кралицата хвана Алан за раменете и го застави да я погледне в очите.

— Сега не е времето да съжалявате. Мислете за отговорността и за славата, които оттук насетне са ваши. Вече не можете нито да отстъпите, нито да се откажете. Вие сте Върховен крал по волята на вашия баща. Утре ще бъдете коронясан — Алан се извърна. — Единствено от вас зависи да станете най-велик от всички — добави кралицата.

— Алдеран I — прошепна Алан.

Въпреки страховете му и първоначалните угризения, по тялото му премина тръпка на удоволствие.

Сладостна тръпка.

С чувал на главата и с ръце, завързани на гърба, принц Ирдел внезапно беше избутан в някаква стая. Той се спъна и падна. Един от похитителите му, който го водеше, като го държеше за ръката, го задържа и му помогна да се изправи. Махнаха чувала от главата му и му развързаха ръцете. Заслепен от светлината, той примига и си разтри китките. Пред него един силует в контражур му се струваше все по-познат, най-накрая го позна.

— Лорн?

Ирдел се огледа и видя празна, прашна стая, в която нямаше никакви мебели. Знаеше, че не е напуснал Кралския дворец, но нямаше представа къде точно се намира. Петима ониксови гвардейци, сред които Логан, го бяха заобиколили — бдителни, но не заплашителни. Елвин стоеше встрани и сякаш примирено очакваше съдбата си. Неговите ръце също бяха вързани, а на главата му беше нахлузен чувал.

— Съжалявам за всичко това — каза Лорн. — Но трябваше да действаме много бързо. Няма време за обяснения.

— Настоявам да разбера какво става! — възпротиви се Ирдел.

Лорн се дръпна, за да му покаже прозореца без пердета, към който той стоеше с гръб.

— Погледнете сам — каза той. — Внимавайте да не ви забележат.

— Освободете Елвин.

— Първо погледнете.

Ирдел познаваше достатъчно добре Лорн и разбра, че той няма да отстъпи. Разгневен, но и заинтригуван, Ирдел го погледна недоверчиво, докато отиваше към прозореца. Застана отстрани и погледна навън, без да се подава. Прозорецът гледаше към малък двор, в който стояха Стуриш и шестима войници от Лазурната гвардия.

— Какво…? — започна Ирдел.

— Те чакат вас — каза Лорн. — За да ви убият. Но скоро ще разберат, че нещо не е наред. По-добре да сте вече далеч, когато известят кралицата.

— Н… не разбирам…

— Напротив, разбирате. Разбирате, но не можете да допуснете това, което разбирате. Първо, че кралицата хладнокръвно е предвидила да ви убие. И второ, че този, на когото имахте най-голямо доверие, ви водеше право към смъртта.

Невярващ, Ирдел се обърна към Елвин, чийто чувал — по мълчалива заповед на Лорн — бързо бе свален. Младият виконт веднага наведе очи — за да избегне светлината, която го заслепяваше, но и погледа на принца. По лицето му се четеше не толкова страх, колкото вина и срам.

Ирдел пребледня.

— Значи… Значи е вярно… Ти? Ти! Ти щеше да ме предадеш? ТИ!

Принцът понечи да се нахвърли върху Елвин, но Лорн го задържа.

— Трябва да тръгвате, принце. Да напуснете Двореца. Да напуснете Лангър. По най-бързия начин. Ако Лазурната гвардия ви намери, всичко е загубено.

Ирдел беше като зашеметен от силен удар, но разбра и се съгласи.

— Да — каза той. — Да… Но как?

— Вървете с Логан. Доверете му се, както се доверявате на мен — Логан се приближи, в ръцете си държеше пълни бойни доспехи на Ониксовата гвардия. — Облечете това — добави Лорн.

Двама черни гвардейци отведоха Елвин. Лорн дискретно наблюдаваше Стуриш и хората му, докато Логан помагаше на Ирдел да се преоблече. Справиха се бързо и скоро Лорн можа да се убеди, че като си сложи шлема, е почти невъзможно някой да познае принца, без да се приближи съвсем близо до него.

— Ще свърши работа — каза той.

— Благодаря, рицарю — каза Ирдел и стисна ръката на Лорн.

— Късмет.

— Вие няма ли да дойдете?

Тревога или подозрение прочете Лорн в очите на принца?

Несъмнено и двете.

— Не — отвърна Лорн. — Трябва да остана в Двореца и да се показвам. Да отклонявам вниманието.

Ирдел се съгласи.

— Разбирам, рицарю — Ирдел посочи с брадичка презрително към Елвин. — А той? С него какво ще правите?

— Ще го използвам, за да изпратя едно съобщение.

— Както желаете — изплю се Ирдел.

— Време е — каза Логан.

Ирдел и Лорн се ръкуваха за последно.

— Дължа ви живота си — каза принцът. — Никога няма да го забравя.

След това тръгна — забързан и безличен — с ониксовите гвардейци.

Когато вратата се затвори, Лорн се обърна към Елвин.

На дворчето Стуриш започваше да става нетърпелив.

И разтревожен.

Ирдел и Елвин не идваха. А според сведенията, които имаше капитанът на Дворцовата гвардия, всичко до този момент се бе развило съгласно предварителния план. Кралското завещание бе посочило принц Алан за наследник на Трона от абанос и оникс, принц Ирдел се бе разбунтувал и сега липсваше само едно: Ирдел да падне в клопката, приготвена за него. След това щяха да са необходими само няколко удара с меч и всичко щеше да е решено.

Удари с меч, които Стуриш мечтаеше да нанесе, защото те щяха да му заслужат признателността на кралицата, което означаваше почести и богатство, може би дори титла.

Но в този момент той не знаеше какво да прави. Да чака още? И докога? Разбира се, Ирдел се беше хванал в капана — всички врати на двореца се наблюдаваха. Но все пак беше по-добре работата да се свърши тук, далеч от чужди очи. Стуриш пръв си помисли, че…

Силен трясък го накара да подскочи и той едва успя да се обърне, когато тялото на Елвин д’Ералс падна на плочите в двора сред дъжд от счупена дървения и парчета проблясващи стъкла.

След като учудването отмина, Стуриш вдигна невярващи очи към прозореца, от който беше хвърлено тялото.

Никой.

От височината на най-големия балкон в своите покои кралица Селиан гледаше как слънцето залязва зад Лангърските планини и виждаше в огньовете на залеза първите пламъци на войната. Влезе Естеверис и без да се обръща, тя го попита отдалеч:

— Новини?

— Принц Ирдел остава неоткриваем, госпожо. Освен ако не се крие някъде, значи е успял да напусне Двореца.

— Как е възможно? Струва ми се, че Стуриш беше наредил да се наблюдават всички изходи на двореца… Впрочем, къде е тоя некадърник?

— Капитан Стуриш организира наблюдението на градските порти и патрулите.

— Няма смисъл. В този момент Ирдел е вече далеч.

— Убеден съм.

— Стуриш също го знае.

— Без съмнение. Капитан Стуриш си намира работа, за да не се налага да се яви пред вас. Страхува се от гнева ви.

— Има право, но с него ще се заемем по-късно.

Подухна хладен вятър и кралицата потрепери.

— Ще наредя да ви донесат палто, госпожо — каза Естеверис.

Кралицата кимна едва-едва и малко след това дойдоха три слугини, като всяка носеше палто.

— Няма значение — каза кралицата раздразнено.

Тъй като слугините се колебаеха, Естеверис избра най-дебелото палто.

— Принцът-кардинал се върна в епископския дворец — каза министърът, когато двамата с кралицата отново останаха сами. — Ще прекара нощта там.

— И утре сутрин ще прецени дали ще спечели или загуби повече, ако се появи до Алан — продължи кралицата и вдигна яката на палтото си. — За най-голямо благо и най-голяма слава на Църквата на пожертвания Дракон-крал, естествено…

Естеверис се усмихна зад гърба на кралицата.

— Принцът-кардинал каза, че би желал да организира възможно най-добре отслужването и благослова на коронацията.

— Ще видим.

Министърът се сепна.

— Моля да ме извините?

— Ще видим — повтори кралицата. — Върховните крале винаги са били коронясвани от прелат на Ейрал. Без съмнение е желателно да продължим да поддържаме тази традиция, как мислите?

Естеверис се усмихна за втори път.

— Коронация пред Ейрал ще бъде много по-легитимна — каза той. — Народът е привързан към старите ценности. А духовенството на Ейрал ще съумее да покаже признателността си. Успехите на Църквата на пожертвания Дракон-крал са в негов ущърб.

— Алан ще реши.

— Ще избера Ейрал за моята коронация и ще избера моя брат за мой главен изповедник — каза Алан.

Кралицата и Естеверис се обърнаха едновременно към Алан, който излезе на балкона при тях, без да бъде съобщено за идването му.

— Ето кой трябва да утешава Добродетелните — каза кралицата усмихнато. — Умело.

Естеверис се поклони почтително пред своя крал.

— Сир.

— Добър вечер, Естеверис. Оставете ни. Но моля ви, не се отдалечавайте много.

Министърът се поклони още веднъж и се оттегли в покоите на кралицата да изчака.

— Реших да отсроча клетвите за вярност — обяви Алан. — Това няма да стане утре, а след три дни. Вече наредих да бъде съобщено — уточни той, за да прекъсне всякакви възражения. — Искам да дам на всички верноподаници на баща ми достатъчно време да изберат — по душа и съвест — между Ирдел и мен.

— Добре — отговори кралицата. — Но щях да съм много доволна, ако се беше допитал до мен, преди да вземеш това решение.

Алан се направи, че не е чул.

— Искам също така да гарантирам сигурността на всички, които ще поемат обратно към своите земи, независимо от това какво е решението им. Те дойдоха в Ориал, за да засвидетелстват последната си почит към моя баща. Няма да позволя верността им към него да бъде използвана против тях. Няма да имат повод да се страхуват от мен нито тук — в Кралския град, нито по обратния си път. Но след това трябва да очакват сблъсък с Върховното кралство.

Колкото по интуиция, толкова и от политическа практичност, кралицата възнамеряваше да се възползва от това, че някои от противниците ѝ зависеха от нея, за да предприеме мерки против тях. Обаче трябваше да признае, че решението на сина ѝ беше решение на крал, дори на велик крал. Никога не се бе съмнявала, но според нея сега Алан доказваше, че е монархът, от когото Върховното кралство скоро щеше да има нужда, и че всичко, което бе извършила, за да го постави на Трона от абанос и оникс, бе оправдано. Алан скоро щеше да се докаже и наложи. За миг очите на Селиан заблестяха от гордост.

— Някой знае ли къде е Ирдел? — попита Алан.

— Не. Сигурно е далеч. Вече трябва да е напуснал Лангър.

— Освен ако не се крие в Кралския град.

— Това ще е безразсъдно, но кой знае?

— На негово място щях да бързам да направя само едно: час по-скоро да отида в Орвал и да вдигна армия, да създам съюзи — каза Алан, като се опря на балюстрадата на балкона. Погледът му се изгуби някъде на югозапад, към херцогството Орвал, което не можеше да види, но вече усещаше далечното му, заплашително присъствие. — Зная, че сигурно сте си задали тоя въпрос, но не съм аз, майко. Не аз спасих Ирдел от капана, в който той трябваше да падне. Но трябва да ви призная, че съжалявам. Защото като виждам до каква степен се чувствам облекчен, като знам, че е жив, си представям колко виновен щях да се чувствам, ако беше убит — Алан се изправи и се обърна към кралицата. — Зная също, че може би един ден щях да ви простя, че сте организирали това убийство, но никога, че сте ме убедили да ви позволя да го направите. Никога, майко. Никога.

Кралицата устоя на погледа на сина си.

— Дори с цената на война? — попита тя.

Алан отново погледна към хоризонта.

— Може би мога да избегна тази война.

Кралицата замълча.

Тя знаеше, че сега вече нищо не можеше да попречи Върховното кралство да пламне във война. Покривайки Ориал с червена пепел, Червеният дракон бе оповестил тази война и никой не беше в състояние да избегне пророчеството му.

Алан се отдалечи, като остави кралицата на балкона.

— Приятна вечер, майко. Не настивайте.

С ръкавици и дълго сиво палто, с шапка, обточена с хермелин, господарката на Арканте чакаше на едно стълбище да приготвят каретата ѝ. Свитата и ескортът ѝ също бяха готови за път. Беше тъмно. Факли осветяваха двора под Голямата мъглявина.

Исандра видя Лорн, който идваше към нея, и се усмихна. Той беше облечен в ризницата на Ониксовата гвардия, с меч на хълбока и шлем в ръка.

— Боях се, че няма да ви видя, рицарю.

Лорн я поздрави, като целуна ръката ѝ, която тя му подаде.

— Не знаех, че вече тръгвате — каза той. — През нощта.

Исандра погледна към своите благородници и придружаващи дами и те се отдръпнаха.

— Прекомерната предпазливост е за предпочитане — отвърна тя, когато само Лорн можеше да я чуе.

— Кралят обяви, че под негова закрила ще бъдат всички, дошли да присъстват на Почестите. Съюзници или врагове. До границите на кралството.

Исандра се усмихна и полу на шега каза:

— Тепърва очертанията на тези граници може да станат обект на безкрайни обсъждания…

— Алан няма да измени на думата си. Не и след като публично пое това обещание.

— Ще ми се да вярвам. Но ще се почувствам сигурна, когато повече не съм изложена на някое прекомерно усърдие от страна на кралицата или на принца-кардинал. Да не говорим, че тази сутрин принц Ирдел за малко не бе убит.

— Той вече е извън опасност.

— Това несъмнено е силно казано.

— Скоро ще бъде в Арканте. След това само от вас ще зависи да стигне безпрепятствено в Орвал или другаде.

Каретата на господарката на Арканте спря пред стълбището и един слуга отвори вратичката.

— Благодаря, рицарю. Благодаря за всичко, което направихте. Ако не бяхте вие, принц Ирдел вече нямаше да е на този свят и Арканте щеше да се изправи сам срещу Върховното кралство… Но как разбрахте? Как узнахте за капана, заложен на принца-регент?

Единият от конете във впряга изцвили.

— Вашият впряг е нетърпелив — каза Лорн.

Исандра се усмихна разбиращо.

— Довиждане, рицарю. Може би сбогом. И тъй като вие решихте да останете верен на Трона от абанос и оникс, пазете се от съюзниците си и най-вече от новите си господари.

Лорн остана да гледа как кортежът на господарката на Арканте — карети и конници от ескорта — напуска двора сред шума от скърцането на осите и чаткането на подкованите копита по паветата. Когато се обърна, видя един офицер и войници от Лазурната гвардия, които вървяха срещу него.

Офицерът отдаде чест и каза:

— Негово Величество ви чака.

Принца Алан вече беше Алдеран I.

Той прие Лорн в тронната зала, където високите свещници правеха смазващия, смълчан мрак червеникав. Спокоен и самоуверен, той седеше на Трона от абанос и оникс напълно естествено, дори небрежно. Двамата мъже бяха сами и шумът от ботушите на рицаря отекна, докато той вървеше напред с ръка върху дръжката на меча, а бойните му доспехи подрънкваха в ритъма на стъпките му. Лорн спря пред подиума, на който се извисяваше тронът на Върховното кралство — трон, за който вече мнозина бяха спорили и сякаш от чернотата му се излъчваше лошо предзнаменование.

Той коленичи и поздрави.

— Изправи се, Лорн.

Лорн се подчини.

— Ето те вече крал — рече той.

Младият Върховен крал кимна, после погледът му се зарея някъде пред него. Сякаш търсеше думите си, после каза:

— Зная какво си направил днес — и впери поглед в Лорн. — Зная, че си спасил Ирдел и си му позволил да избяга. Още не знам как, но ще разбера… Нали не отричаш?

Лорн не трепна.

— Това ще послужи ли за нещо? — каза той.

— Това би направил невинният човек.

— Никой не е невинен. И най-вече ние.

Върховният крал се усмихна леко.

— Искам да ти благодаря — каза той. — Ако не беше ти, ако не бе направил това, което направи, царуването ми щеше да започне с грях. С престъпление. Като спаси Ирдел, ти ми спести извършването… спести ми да позволя да бъде извършено едно безчестие. Ето защо ти прощавам. Затова ще простя и на Естеверис.

— Естеверис?

— Кой друг? Идеята да бъде убит принц на Върховното кралство за него беше непоносима. Да интригантства, да подкупва, да заплашва, да предателства — да. Но да нареди да бъде пролята кралска кръв? Не, на такова нещо той не би се решил. И тогава, като не е могъл да го забрани, е направил така, че да се провали. Вероятно като е предупредил аркантците. Освен ако не е дошъл направо при тебе, а? — Върховният крал се вгледа продължително в очите на Лорн. Напразно. — Добре. Не казвай нищо, ако така предпочиташ. В крайна сметка аз ще науча истината — и като продължи да мисли на глас, добави: — Това, което не разбирам, е, защо не е предупредил Ирдел… Дали е искал капанът да щракне, за да не може Ирдел да отрича очевидното? Това би било съвсем в негов стил, нали?

— Щом казваш.

— Мисля да го привлека към мен. Да се лиша от услугите на човек като Естеверис ще бъде грешка, нали?

— Без съмнение.

Алдеран I вдигна рамене.

— Е! Ще видим! Ще помисля… — изведнъж стана суров, протегна ръка към Лорн, щракна с пръсти и властно рече: — Пръстенът ти, Лорн.

Няколко секунди Лорн остана неподвижен.

После невъзмутимо свали пръстена на Пръв рицар на кралството и изкачи стъпалата на подиума, за да го постави в шепата на Върховния крал.

Алдеран го ложи на безименния си пръст.

— Ти си ми приятел — каза той. — Най-добрият, когото съм имал и несъмнено най-добрият, когото някога ще имам. Но дори за мое добро, дори за твое или за доброто на когото и да било, никога повече не си и помисляй да ме предаваш.

Заплахата беше в думите, в гласа, в погледа, който Лорн издържа в пустата, смълчана, огромна и потънала в полумрак тронна зала, където той и Върховният крал бяха сами в целия свят в зората на едно кърваво царуване.

Когато се прибра в покоите си на последния етаж на Черната кула, Лорн първо запали огън и чак след това се отпусна с въздишка в креслото си. Остана така, потънал в мисли, седнал пред прозореца, от който виждаше целия Ориал, с чаша вино в ръка.

— Смутен си — каза призракът на Върховния крал, като излезе от един тъмен ъгъл. — А трябваше да очакваш да ти бъде отнет пръстенът на Първи рицар на Кралството, нали? Или се надяваше завинаги да е твой?

— Не ми пука за това бижу — отвърна Лорн. После погледна с крайчеца на окото си голия си безименен пръст и се запита дали това, което току-що бе казал, наистина е вярно. — „Това, което Върховен крал е сторил, само Върховен крал може да отмени.“ Спомняте ли си, татко?

— Алан не е мой законен наследник.

— Обаче седи на Трона от абанос и оникс.

— Ирдел ще царува.

— Може би, един ден.

— Трябваше да кажеш на Ирдел какво подготвя кралицата против него. Той вече се виждаше крал! Защо не го предупреди? Защо не му каза, че завещанието, което скоро щеше да бъде прочетено, ще посочи Алан за мой наследник? И защо не му каза, че това завещание е фалшиво?

Лорн се обърна към мъртвия крал.

— Това завещание е истинско — каза той. — Вие сте го искали. Диктували. Подписали.

— Това не е последното, което направих, и ти го знаеш по-добре от всеки друг. Аз… не бях на себе си. Бях слаб, изгубен. Спомняш си, нали?

— Спомням си.

— Оставих се кралицата да ме убеди, че Алан ще бъде по-добър крал от Ирдел. Че той… че той е кралят, от когото Върховното кралство се нуждае. Тя ме излъга, измами ме. Тя ме предаде! — Ерклант II въздъхна съкрушен. После се оживи и като обвиняем, който защитава каузата си, каза: — Но аз се осъзнах. Съжалих. Пожелах да поправя грешката си и написах последното завещание, което върна на Ирдел законните му права. Именно това е валидното завещание! Само то!

С поглед, отправен отново към потъналата в нощния мрак столица, Лорн отпи глътка вино.

— Ирдел знае, че кралицата предпочита Алан пред него — добави Върховният крал. — Винаги е било така. И той нищо не може да направи по този въпрос. Срещу него е фактът, че не е неин син… Щеше да ти повярва, ако му беше казал, че кралицата възнамерява да го убие. Той ти имаше доверие…

— Ирдел има нужда от теб — каза Върховният крал.

Лорн стана.

Приближи се до прозореца и до нощния студ, който струеше откъм него. Погледът му разсеяно се плъзна по съседните покриви, галени от светлините на Голямата мъглявина.

— Ирдел е жив, нали? Ако Сивият дракон иска, той ще може да завладее трона си отново.

— Но на каква цена? След колко битки и кланета? Ти можеше да попречиш на тази война, която ще разкъса Върховното кралство. Но не го направи. По-лошо, ти направи така, че тя да започне.

Погледът на Лорн бе привлечен от златно отражение.

На дръжката на прозореца висеше медальон. Онзи медальон, който същата тази сутрин, на зазоряване, един загадъчен посетител бе поръчал да му предадат, за да го приеме.

Мъжът чакаше сам в една стая, осветена от току-що запаления огън в камината, хората му пазеха отвън. Беше се обърнал към вратата, когато Лорн бе влязъл, и бе свалил качулката си.

Беше Жал.

— Драконът-крал — беше казал той — ме отличи с дарба, която ценя най-много от всичко. Знаете ли коя? — и тъй като Лорн не бе отговорил, Жал веднага бе добавил: — Да прониквам в сърцата. Да чета в душите най-дълбоко стаените тайни и желания.

— Какво искате от мен?

— Днес завещанието на баща ми ще бъде отворено и ще посочи Алан, а не Ирдел за наследник на Трона от абанос и оникс. Но вие това го знаете, нали?

— Ако го зная, тогава защо е нужно да идвате да ми го кажете?

Принцът-кардинал се бе направил, че не забелязва враждебността на Лорн. Беше се усмихнал помирително и бе казал:

— Това обаче, което не знаете, е, че след това Ирдел ще бъде убит. Официално той ще умре, докато се съпротивлява на арестуването си. Защото вие не се съмнявате, че той ще откаже да признае завещанието и ще се разбунтува. Всичко вече е подготвено, за да го вкара в капан, от който той няма да излезе жив. Знам всичко за този капан, защото аз го замислих и организирах.

— Значи кралицата наистина е готова на всичко.

— Нима сте се съмнявали?

— Не. Но ми отговорете на въпроса: какво искате от мен?

— Искам вие да спасите Ирдел. Искам да направите така, че той да напусне Кралския град здрав и невредим. Ако е необходимо, аркантците ще бъдат много доволни да ви помогнат в това начинание.

— Защо?

— За доброто на Върховното кралство, разбира се.

— По-скоро за неговото унищожение — бе възразил Лорн. — Ако Ирдел умре, бунтът ще бъде потушен. Малцина ще са онези, които да посмеят да се разбунтуват и да вдигнат оръжие срещу Алан. Те ще са изолирани. Слаби. Следователно няма да има война. Но ако Ирдел остане жив, Върховното кралство ще пламне и ще потъне в хаос. Което пък ще позволи на Църквата на пожертвания Дракон-крал да възстанови мира в него. И да установи своя закон, разбира се.

— Приписвате ми твърде мрачни намерения, рицарю.

— Вие винаги сте желали разрушението на Върховното кралство.

— Което ни сближава, нали?

Тогава Лорн бе свел очи към медальона, който Жал бе показал на вратата на Черната кула, настоявайки да му го занесат. Беше скъпоценно бижу, женско, което изглеждаше доста крехко в ръката на Лорн. Последния път, когато го бе видял, то висеше на нежния врат на Алисия — жената, която бе обичал и два пъти бе изгубил, и за която не знаеше нищо, откакто семейството ѝ я бе отвело в Иредия.

— Зная къде е Алисия дьо Лоранс — бе потвърдил принцът-кардинал. — Мога дори да ви кажа, че е родила момиченце. И двете са добре.

Лорн се бе стреснал и бе погледнал Жал недоверчиво.

Дъщеря? Но Драконът на разрушението му бе казал, че ще има син.

— Защо да ви лъжа? — бе попитал Жал, досещайки се за съмненията на Лорн.

— Какво ли знам аз? Аз нямам дарбата да прониквам в душите.

— Заблуждаваш се — каза мъртвият крал. Това изтръгна Лорн от мислите му. — Ти не спаси Ирдел нито заради Алисия, нито заради дъщеря ти. Направи го по същите причини като Жал.

Лорн отстъпи от прозореца и се обърна към призрака. Погледът му бе красноречив — искаше обяснение.

— Направи го, за да въвлечеш Върховното кралство във война и да предизвикаш разрушаването му — каза Ерклант II. — С тази разлика обаче, че Жал, колкото и да е фанатик, се надява след това да възстанови Върховното кралство. А ти искаш единствено пепелища. Само руини. И нищо друго.

Невярващ, натъжен, умоляващ, призракът дълго гледа Лорн и накрая попита:

— В името на Божествените, сине, толкова ли ме мразиш?

Лорн го изгледа презрително.

В очите му блестяха сълзи от гняв и той процеди:

— Пепелта беше червена, татко. Какво мога аз?