Краля демон

ДЕВЕТА ГЛАВА ОЧИ И УШИ

В деня след планинския пожар Раиса прекара цяла сутрин с учителя си по чужди езици, мъчейки се да произнася меките южняшки гласни. Тамронският беше несъвършен език — подтикваше към неточен изказ и двусмислия; отличен за политическия свят. Раиса предпочиташе безотказната прецизност на долския или фините нюанси на клановия.

Тъкмо приключваха урока, когато вестоносецът на кралицата ѝ донесе покана за обяд в покоите на майка ѝ. Беше твърде нетипично и Раиса се зачуди как ли се е провинила този път.

Шамбеланът въведе Раиса в покоите на майка ѝ. Вътре чакаше маса, сервирана за двама. Майка ѝ седеше до камината с разпусната руса коса и лъскав копринен шал на раменете. На кралицата вечно ѝ беше студено. Страдаше като крехко равнинско цвете, пресадено в неприветлив климат. В сравнение с нея Раиса се чувстваше като жилав планински лишей, тъмен, устойчив и пълзящ по земята.

Раиса направи реверанс, озъртайки се наоколо.

— Мамо? Само ние ли сме?

Мариана потупа с длан мястото до себе си.

— Да, скъпа, имам чувството, че не сме имали възможност да поговорим, откакто се върна от Демонаи.

„Слава на Създателката“, помисли си Раиса. Отдавна не ѝ се беше случвало да остане насаме с майка си. Лорд Баяр вечно се навърташе наоколо. Отваряше ѝ се шансът да обсъди с кралицата въпроса за наемните войници. Нищо чудно дори да я убеди да заповяда на капитан Бърн да назначи Амон в личната ѝ стража.

Раиса седна до майка си и Мариана ѝ сипа чай от масивната кана на масата.

— Възстанови ли се след ужасяващата случка в Ханалеа? — поинтересува се кралицата. — Аз лично трудно заспах снощи. Да помоля ли лорд Вега да те прегледа? — Хариман Вега беше дворцовият лекар.

— Добре съм, майко — увери я Раиса. — Разминах се само с няколко синини.

— Благодарение на семейство Баяр — натърти Мариана. — Имаме безценен защитник в лицето на висшия магьосник, а и младият Мика изглежда е наследил таланта на лорд Баяр, не смяташ ли? Както и очарователната му външност — добави с момичешки смях.

— И двамата са впечатляващи. — Раиса отпи дълга глътка чай, припомняйки си срещата с Мика в коридора, и се запита дали да не сподели с майка си случката.

— Как вървят уроците? — поинтересува се Мариана. — След толкова дълъг престой в лагера се притеснявах да не си забравила всичко научено дотук, но чувам добри отзиви от учителите. — Звучеше леко изненадана.

— Е. — Раиса се размърда смутено на място. „Омъжила си се за човек от клановете, мамо — помисли си тя. — Помниш ли защо?“ Когато бяха заедно, сякаш си спомняше. Но напоследък майка ѝ звучеше като говорител на Гаван Баяр с непрестанните му намеци и клевети.

— Едва ли престоят в Демонаи ми се е отразил зле — възрази Раиса. — Както ти е известно, клановете са прочути с книгите, разказите, музиката и танците си. Бива ги и с цифрите. Доста време работих на пазарите им.

— Е, не твърдя, че одобрявам — отвърна свъсено Мариана. — Бъдещата кралица на Превала да се учи на търговски трикове?

— О, мамо, научих много повече — увери я Раиса. — Важното е да умееш да четеш мислите на хората; да знаеш кога да приемеш тяхната цена и кога да държиш на своята. Трябва да преценяваш качеството на стоката в движение и да избираш най-подходящата цена. Пък и се научаваш кога да се откажеш от някоя лоша сделка, независимо колко искаш да притежаваш нещо.

Раиса се приведе напред и вкопчи ръце в полите си. Особената динамика на търговията и пазарлъка предизвикваше оживлението ѝ. Удивляваше я фактът, че с едно грешно движение на очите и малко пот по горната устна, търговецът разкриваше на купувача повече, отколкото възнамерява. От друга страна, ако загърби алчността и желанията си, тя съумяваше да излезе с напълно неразгадаемо лице в суровия свят на търговията.

Кралицата я изслуша, галейки с пръсти гривната на фината си китка, но Раиса усещаше, че не я впечатлява. Затова се облегна назад.

— Както и да е, не беше загуба на време — обобщи небрежно тя.

— Щом казваш — съгласи се Мариана. Клеър влезе в стаята със сребърен поднос, остави го на масата и излезе. Кралицата се изправи. — Е, да обядваме.

Оказа се, че на кралицата ѝ е по-лесно да изплюе камъчето по време на ядене.

— Скоро ще навършиш шестнайсет и наближава дебютантският ти ден — заяви ненадейно тя, докато Раиса разрязваше рибния пай.

— Така ли? Чак сега осъзнавам — отвърна Раиса и забели иронично очи. — Магрет остана без ръце да ми носи подаръци от всевъзможни ухажори.

Майка ѝ се усмихна.

— Очакваме дебютът ти да привлече значителен интерес — отбеляза тя, най-сетне навлязла в свои води, а именно разговорите за сватби и забави. — Войната на юг обърква плановете на доста наследници на кралски престоли. Мнозина принцове от Юга виждат в брака с принцеса от Севера начин да затвърдят положението в своите земи, а и да си подсигурят убежище, ако се случи най-лошото. — Погледна Раиса право в очите. — Не бива да попадаме в такъв капан.

— Какво имаш предвид? — попита Раиса. Кифличката застина на половината път към устата ѝ. Майка ѝ никога не говореше за политика.

— Е, няма как да знаеш какъв ще е изходът. В зависимост от развоя на войната може да се окажеш омъжена за крал или бежанец.

Раиса сви рамене.

— Така или иначе съм кралица. Не ми е нужен брак с крал.

— Именно! — усмихна се Мариана и отхапа първата си хапка.

— Не разбирам — почуди се Раиса. — „Именно“ какво?

— Трябва да избягваме съюзи с Южняци — поясни Мариана. — Положението там е твърде нестабилно. Ще ни донесе малко облаги и много загуби. Не е изключено дори да ни въвлекат във войните си.

— Е — подхвана Раиса, замисляйки се върху думите на Амон, — войните на юг няма да продължат вечно. По-добре да изчакаме, за да видим кой ще победи. И после да решим с кого ще е най-изгодно да сключим съюз. Бракът с южняк може да се окаже благонадежден ход. Все пак ще ни трябват приятели, когато насочат вниманието си към нас.

Мариана примига насреща ѝ, сякаш дъщеря ѝ беше проговорила на тамронски.

— Но не знаем кога ще се случи това. А междувременно не бива да бездействаме.

— Ами да се подготвим за този момент още отсега — настоя Раиса. — Много от поданиците ни заминаха на юг като наемни войници, понеже заплащането е добро. Не ти ли се струва по-разумно да ги върнем у дома и с тяхна помощ да изградим наша собствена армия?

Кралицата се загърна още по-плътно в шала си, все едно е в броня.

— Не разполагаме с толкова средства, Раиса — отговори накрая.

— Защо не освободим чуждестранните наемници, на които плащаме в момента — предложи Раиса. — Така ще имаме достатъчно пари.

— Лесно е на думи — отбеляза кралицата. — Но те заемат високи постове. Генерал Клемат разчита на тях за…

— Не твърдя, че ще е лесно — прекъсна я Раиса. — Просто смятам за необходимо да обмислим този вариант. Струва ни по-скъпо да наемаме чуждестранни войници, а и хората се бият по-всеотдайно, когато бранят собствените си домове и семейства. Освен това присъствието на толкова чужденци би било рисковано в даден момент.

— Откъде прихвана тази идея? — попита Мариана, сбърчила чело. — От лагера Демонаи ли?

Всъщност питаше дали я беше чула от баща си, или от баба си Елена. Амон я помоли разговорът им да си остане между тях. А Раиса не искаше да злепоставя нито него, нито капитан Бърн.

— Не, просто се замислих наскоро.

— В момента е по-добре да съсредоточиш вниманието си върху уроците — заяви Мариана. — Аз ще преценя кой е най-подходящият кандидат за теб и кралството. Не бива да отлагаме сватбата ти до края на войната. Кой знае кога ще настъпи.

— Но защо да бързаме? — сепна се Раиса. — Ти си се омъжила млада, защо обаче и аз да постъпя така. Ще управляваш кралството още дълги години. Сигурно ще съм старица с цял куп внуци, докато дойде време да се възкача на престола.

Мариана заопипва шала си с нервни пръсти.

— Знам ли — пророни тихо. — Понякога си мисля, че не ми остава много време на този свят.

Раиса познаваше това старо оръжие още от детството си, но то още имаше ефект.

— Престани! — скара ѝ се Раиса и добави: — Моля те, не говори така, мамо. Не издържам да те слушам.

Като малка Раиса често се измъкваше от стаята си нощем, за да наблюдава как спи майка ѝ, понеже се страхуваше да не би да спре да диша. В такъв момент трябваше да е наблизо, за да ѝ помогне, фактът, че в кралицата имаше нещо свръхестествено, почти неземно, само подсилваше опасенията на Раиса. Въпреки това съзнаваше манипулациите на Мариана: често прибягваше до тази тактика, за да постигне една или друга цел.

— Просто ще ми олекне, ако въпросът с брака ти е уреден — въздъхна Мариана.

Раиса не възнамеряваше в скоро време да урежда каквото и да било. Бракът беше просто затвор и тя обмисляше как да го избягва възможно по-дълго.

Въпреки това с нетърпение очакваше дългия сезон на флиртове, ухажване, целувки, тайни срещи и отчаяни обяснения в любов.

Пазарене. Договаряне. Отклоняване.

А, да, отклоняване. Този похват винаги действаше при кралицата.

— Замислих се за тържеството по случай дебютантския ми ден — излъга Раиса. — Хрумнаха ми няколко идеи за роклята и исках да чуя мнението ти.

Прекараха половин час да обсъждат материята — сатен или дантела, цвета — черно, бяло или смарагдовозелено, модела — с волани или с набор, украшенията — тиара или лъскава мрежа за коса с мъниста. Накрая преминаха към терена — шатра в градината или прием в банкетната зала.

— И да не пренебрегваме срещата с главния готвач, за да обсъдим менюто — каза Мариана, когато темата започна да се изчерпва. — Ако уредим по-важните въпроси още сега, ще си спестим доста грижи в последния момент. Е, всичко зависи и от списъка с гости, разбира се…

— Амон очаква с нетърпение тържеството — обяви Раиса, колкото да насочи разговора към по-приятна за нея тема. — Радвам се, че си е у дома.

— А, да, исках да поговорим за Амон Бърн. — Този тон на кралицата никога не предвещаваше добро.

— Какво за него? — попита Раиса, веднага заела отбранителна позиция.

— Магрет каза, че снощи с ефрейтор Бърн сте имали тайна среща в оранжерията — подхвърли Мариана, въртейки отнесено един от пръстените си.

— Далеч не беше тайна — поправи я Раиса. — Не сме се виждали от три години. Искахме да наваксаме, а не успях да поговоря с него по време на вечерята.

— Казала си на лорд Баяр, че те боли глава — подхвърли Мариана.

— Наистина имах главоболие — излъга Раиса. — Е, и?

— Измъкваш се от трапезарията, защото те боли глава, а се срещаш с капитан Бърн — учуди се кралицата. — Какво ще си помислят хората?

— Видяхме се на публично място в компанията на дойката ми — повиши глас Раиса. — Ти ми кажи! Какво могат да си помислят хората?

— Магрет твърди, че сте я оставили в лабиринта и сте тръгнали нанякъде сами — изгледа я кралица Мариана.

— Магрет заспа на пейката и решихме да не я будим — уточни Раиса. — Знаеш каква е, ако я събуди някой. Тази сутрин се върнах да я прибера.

Каква благодарност само. Още от сутринта Магрет гледаше изпод вежди и се оплакваше от болки в старите си кости, защото беше спала на каменната пейка цяла нощ. А това вероятно обясняваше защо я бе издала на кралицата. Раиса разчиташе, че ще си замълчи — все пак беше заспала при изпълнение на служебното си задължение. Хората са толкова непредвидими.

Мариана се прокашля.

— Освен това ми съобщиха, че ефрейтор Бърн е бил видян да напуска стаята ти по-късно същата нощ.

Раиса дръпна стола си назад с дразнещо стържене.

— Кой ти каза? Какво, да не би тази сутрин да си получила доклад за действията ми? Наредила си да ме следят ли?

— Не съм давала подобно нареждане — отрече Мариана със съвършено умерен глас. — Но висшият магьосник ме посети сутринта. Мика отишъл да те навести, защото се притеснявал за теб, и те видял с ефрейтор Бърн пред стаята ти…

И това е било причина за посещение от висшия магьосник? Защо се бърка, където не му е работа?

— Значи на Мика Баяр му е позволено да ме навестява, когато си поиска, но Амон…

— Мика се е тревожил за теб, скъпа. Съвсем нормално е да…

— Мика почти ме нападна в коридора, майко! Беше пил, сграбчи ме за ръката и се наложи Амон да го съпроводи до стаята му.

— Не преувеличавай, Раиса — скара ѝ се Мариана. — Мика просто с изненада е открил, че ти и ефрейтор Бърн сте имали тайна среща.

Ироничното в случая беше, че Раиса и Мика също се бяха срещали тайно. А в Наеминг бракът помежду им се забраняваше изрично. Целият този разговор нямаше смисъл.

Раиса стана и кърпата ѝ за хранене се свлече на пода. Как изобщо ѝ хрумна, че майка ѝ ще застане на нейна страна, а не в защита на семейство Баяр? Както обикновено, трябваше да се оправя сама.

— Говорим за Амон — натърти Раиса. — Хранил се е на трапезата ни стотици пъти. Защо държиш да го наричаш ефрейтор Бърн? А що се отнася до Мика, поразпитай този-онзи. Обходил е доста от придворните дами и слугините. Даже се носят слухове, че…

— Мика Баяр е потомък на Соколово гнездо, многоуважаван, знатен род, членове са на магьосническата гилдия от хиляда години — прекъсна я кралицата. — Семейство Бърн, от друга страна…

— Замълчи! — не ѝ позволи да продължи Раиса. — Да не си посмяла. Едън Бърн е капитан на гвардията ти. Амон не произлиза от почитано семейство, това ли твърдиш?

— Не, разбира се, Раиса. — Мариана несъзнателно усукваше кичур коса около пръста си. — Но той е войник като баща си и като неговия баща. Добри са в професията си. И толкова.

Мариана направи пауза, за да позволи на думите си да попият в съзнанието ѝ.

— Знам, че Амон ти е приятел. Вече си на път да станеш жена обаче и трябва да проумееш колко различни сте двамата. Всичко това е невъзможно.

— Кое е невъзможно? — затрепери от възмущение Раиса. — Не възнамерявам да се омъжвам за него. Наясно съм с дълга си към нашия род. Но Амон ми е приятел, а и дори отношенията ни да се задълбочат, това не засяга никого, стига да не вреди на престола. А то не вреди.

— Но е възможно — възрази майка ѝ. — Знаеш ли как изглежда поведението ти точно в момента, когато планираме женитбата ти?

Раиса отвори уста и думите ѝ се изляха през рухналата дига, възпирала ги години наред.

— Ако се тревожиш за хорското мнение, по-добре помисли за теб и висшия магьосник.

Мариана скочи на крака и шалът ѝ литна към пода.

— Раиса ана’Мариана! Какво искаш да кажеш? — Умереният глас си беше отишъл.

— Само това, че хората говорят за теб и лорд Баяр — уточни Раиса. — Че той има твърде голямо влияние върху теб. Че… че е време баща ми да се върне у дома. — Преглътна тежко и усети напора на сълзи в очите си. — И аз искам да се върне. — Направи реверанс. — Ще ме извините ли, Ваше Величество?

Не изчака разрешение да си тръгне, а се обърна и направо избяга от стаята. Ала преди да се отдалечи, кралицата се провикна след нея с висок, пронизителен глас.

— Ще обсъдя въпроса с капитан Бърн.

Като всичко друго в живота на Раиса, посещенията ѝ в храма бяха постановени в Наеминг. Кралицата и принцесата-наследница имаха задължението да посещават храма четири дни в месеца — било по един ден седмично, било четири дни подред.

В лагера Демонаи да ходиш в храма беше привилегия, а не задължение. Четири дни в Матриархската шатра, където винаги имаше и други хора, или четири дни в горския храм, отдадени на прослава на Създателката и всички творения на природата. В края на тези дни Раиса неизменно се чувстваше по-силна, изпълнена с надежда, някак по-уравновесена и наясно с целите си.

В кралския двор на Превалски брод обаче имаше много пречки за това. Майката на Раиса посещаваше храма според изискванията към нея, но превръщаше събитието в своеобразна веселба — обграждаше се с придворни дами, музиканти, певци и слуги, разнасящи храна и напитки. Все пак, твърдеше Мариана, музиката, храната, питиетата и клюките са творения на Създателката, затова заслужаваха почит. Общо взето, единствената разлика с най-обикновен ден в кралския двор беше подчертаната липса на магьосници и присъствието на проповедници, които, макар да гледаха неодобрително, не смееха да изкажат мнение. Мариана и придворните ѝ дами им се присмиваха тайно.

Понякога Раиса имаше чувството, че редът на живота в двореца неслучайно не позволява на обитателите му да се отдават на размисли за каквото и да било.

Ала за някои неща трябваше да се помисли.

След спора с майка си Раиса не беше в настроение да разговаря с когото и да било, затова се укри в малкия храм сред остъкления лабиринт на покрива. Градината се къпеше в слънчеви лъчи и Раиса плъзна няколко от стъклените панели, за да пусне пролетния въздух в просторното помещение.

Тя се настани на каменната пейка. Известно време съзнанието ѝ препускаше бурно и преследваше спомени — било за Мика Баяр и Амон Бърн, било за майка ѝ и Гаван Баяр. Постепенно обаче темпото се забави.

„Овладей собствения си кон, преди да посегнеш към поводите на чуждия — обичаше да повтаря Елена Демонаи. — И първо се увери, че си здраво седнала на седлото.“

В рамките на един ден целуна две момчета — Амон и Мика. И двамата я привличаха силно, всеки по свой начин. За нея и върху двамата тегнеше забрана.

Затова ли я привличаха — защото бяха забранени за нея? Защото с тях не ѝ се налагаше да мисли за неприятния брачен въпрос? Защото ѝ беше омръзнало да изпълнява нечии нареждания?

Реално погледнато, тя се придържаше към семейната традиция. Кралиците от рода Сив вълк бяха прочути с кокетството си. Най-известната сред тях, разбира се, беше Ханалеа. За нейните любовни завоевания имаше цяла книга. Веднъж хвана Магрет да я чете.

Мислите на Раиса се понесоха от романтиката към политиката. Очи и уши, беше казал Амон. Отвъд стените на двореца ѝ трябваха лично нейни очи и уши.

Изгледите за бъдещето ѝ се търкулнаха към нея. Точно пред краката ѝ се простираше широк път и се губеше в далечината — планът, който други хора чертаеха вместо нея. Недалеч по пътя виждаше брак с човек, подбран от майка ѝ. Краят му обаче не се виждаше. Поглъщаха го сенки.

От двете му страни в противоположни посоки се виеха пътеки, тесни и буренясали като избуялите тунели на лабиринта; някои едва се открояваха, но всяка криеше рискове и неизвестности. Значи имаше и други варианти, макар и трудни.

Докато седеше на пейката с притворени очи, някой седна до нея. Без да вдига клепачи знаеше кой е, затова само въздъхна дълбоко.

— Здравей, Раиса — поздрави я Елена Демонаи. — Може ли да ти правя компания?

— Здравей, Елена Сенестре. Разбира се. — Раиса използва клановата дума за „майка“. Отвори очи. — Как ме намери?

— Това място е старо, малка моя — обясни Елена и карамеленото ѝ лице се сбърчи в усмивка, която превзе зелените очи на пророчицата. — Едно от малкото с истинска сила в Дола. А тя ще ти е нужна.

Раиса се замисли върху думите ѝ. В Демонаи се научи да не задава всеки хрумнал ѝ въпрос, защото разни неща сами се избистряха с времето.

— Тревожа се, бабо — сподели Раиса. — Пътят пред мен е открит, но не съм убедена, че е правилният.

— В Призраците слънцето и звездите ни показват пътя — напомни Елена. — Шепнат ни дали сме тръгнали в правилна посока и ни държат настрана от беди. Как избягваш опасностите в Равнините?

Раиса се замисли за момент.

— Както на пазарите. Оглеждам се за несходства — когато някой ми казва едно, а очите, ръцете и тялото му ми говорят съвсем друго.

— И намираш ли такива несходства?

— Чувам думите на лорд Баяр от устата на майка ми — заяви в прав текст Раиса. — Някога имаше свое мнение. А сега… знам ли.

Елена кимна.

— Какво друго?

— Усещам, че около мен се затваря капан, а още не знам какъв. — Раиса се поколеба. — В деня на пожара видях вълци в Ханалеа, но мама сякаш не ги забеляза.

— Вълци — пророни Елена. — Родът Сив вълк е в опасност, а кралицата не го съзнава. — Вдигна поглед към Раиса. — Според магическата повеля на Наеминг висшият магьосник е подвластен на кралицата. Лорд Баяр не ми се струва подвластен на когото и да било. Нещо не е наред.

— Какво мога да направя? — попита Раиса.

— Кралицата би ли се съгласила да посети лагера Демонаи? Ще успееш ли да я придумаш?

Раиса поклати глава.

— Не знам. Едва ли. В момента не сме в особено добри отношения. Опитам ли да кажа нещо за лорд Баяр, тя се ядосва.

— Продължи с опитите, малка моя — заръча ѝ Елена. — Убеди я да посети храма в Демонаи. И се пази от рода Баяр. Младият Баяр е чаровник, но стой настрана от него. Не влизай в клопката му.

— Добре, бабо — съгласи се Раиса.

— Имам подарък за теб. — Елена извади от джоба на робата си кесия от еленова кожа и ѝ я подаде.

Раиса развърза връвта и изсипа съдържанието в шепа. Видя сребърен пръстен на верижка, почернял от старост, гравиран с препускащи в кръг вълци. Веднага прецени, че е твърде голям за нея.

Вдигна очи към Елена.

— Изглежда… изглежда много стар. — Само това ѝ хрумна да каже.

Елена го взе от ръката ѝ, с удивителна ловкост отвори закопчалката на верижката и я щракна около врата ѝ.

— Някога е принадлежал на Ханалеа.

— Ханалеа — повтори Раиса. — Но той изглежда твърде голям за…

— Това е талисман. Ще те защитава от магьоснически заклинания. Никога не го сваляй. А сега — Елена стана от пейката — ще направя всичко по силите си да върна баща ти у дома.

След известно време Раиса се прозя и отвори очи. Намираше се сама в лабиринта, отпусната в ъгъла на каменната пейка, а топлият южен вятър рошеше косите ѝ. Заспала ли беше? Присънила ли ѝ се беше баба ѝ?

Ала около врата ѝ на верижка тежко висеше пръстенът с препускащи вълци.