ШЕСТА ГЛАВА ПРЕВАЛСКИ БРОД


Град Превалски брод беше кацнал на планински склон с изглед към Дола, плодородна долина, където Притулените води си прорязваха път между скалистите скатове на Ханалеа и хълмистите поли на Алиса, посестримата ѝ планина. Високопланинските кланове често наричаха жителите на Дола „равнинци“. Долският народ, от своя страна, се извисяваше над град Делфи и просторните полета на Ардън на юг.

Долът проблясваше като смарагд, загнезден високо в планината. Там го бранеха начумерени върхове, където намираха обител духовете на загинали преди векове планински кралици. През цялата година го топлеха термални извори, които бълбукаха под земята и извираха през скални пукнатини.

Сред истинските равнинци — гражданите на Тамрон и кралство Ардън, разположени отвъд Южна порта — се носеха легенди, че Призрачните планини (Призраците, както ги наричаха местните) били свърталище на демони и вещици, на дракони и други страховити твари, а пръстта им била отрова за краката на всеки неканен гост.

Планинците не се и опитваха да разсеят тези слухове.

Джемсън, учителят на Хан, твърдеше, че преди появата на магьосниците и Опустошението Седемте кралства представлявали обща територия, управлявана от престола в Превалски брод. Жито от Ардън, от Мечо гърло и Тамрон пълнело хамбарите ѝ. Риба от крайбрежните градчета, дивеч, скъпоценни камъни и минерали от Призрачните планини допринасяли за благосъстоянието ѝ. Кралицата и дворът ѝ покровителствали изкуствата, градели музикални зали, библиотеки, храмове и театри по цялата земя.

Макар през последните години за Превалски брод да бяха настанали тежки времена, градът се беше вкопчил със сетни сили в костите на величавото си минало. Беше осеян с внушителни сгради, построени още преди Опустошението. Замъкът Превалски брод надживя някак повсеместното разрушение. Оцеляха и храмовете на проповедниците, и други обществени сгради.

Хан излезе от последния завой по Призрачната пътека и погледна надолу към родния си град. Пред очите му се разкри гора от високи кули и позлатени куполи, блеснали под гаснещите лъчи на залязващото слънце. Отдалече определено изглеждаше по-добре.

Над целия този пейзаж господстваше замъкът Превалски брод с величествените му кули, същински монумент от мрамор и камък. Притулените води го отцепваха от околността и го правеха недостижим, досущ като онези, които живееха зад стените му.

Град на светлината — така го наричаха, независимо от дългите зимни нощи. През определен период по време на зимното слънцестоене слънцето наистина изобщо не изгряваше, но във всеки друг ден то огряваше сутрин Източната порта и тлееше над Западната порта по залез.

Надолу към града криволичеше Призрачната пътека и се вливаше в първия от многото площади, наследство от отдавнашен кралски архитект. Пътят на кралиците свързваше всички площади. Този широк булевард минаваше през целия град и свършваше пред замъка Превалски брод.

Хан не тръгна по Пътя на кралиците. При цялото му нежелание, имаше работа в Южен мост. Пое по лабиринт от все по-тесни и по-тесни улички и проникваше все по-надълбоко в онази част от града, която кралицата никога не посещаваше. Колкото повече се отдалечаваше от парадния булевард, толкова пo-разнебитени ставаха сградите. Улиците гъмжаха от хора с изпити, бдителни лица, от жертви и хищници.

Всевъзможни отпадъци гниеха в канавките и препълнените боклукчийски кофи.

Въздухът вонеше на варено зеле, дървесна пушилка, мръсни клозети и излети на улицата гърнета. През лятото беше още по-зле, понеже горещината нагнетяваше въздуха, превръщайки го в зловонна миазма, която разболяваше бебетата от круп, а старците храчеха кръв.

На пазара в Южен мост Хан продаде острозъбеца на сносна цена, като се имаше предвид, че беше напълно безполезен. Навярно щеше да го пробута на някой и във Вехтошарника, но не си струваше да поема риск толкова близо до дома, където някой би го познал.

С излизането от пазара придоби уличното си изражение и закрачи с бърза, целеустремена крачка покрай лъскавите момичета, шарлатаните и кварталните разбойници, които само чакаха да надушат дори най-малка следа от страх или слабост.

— Здравей, малкия — закачи го някаква жена, но той не ѝ обърна внимание; не обърна внимание и на напудрените благородници, независимо от опита им да го примамят в тясна уличка.

Южен мост беше инфекцията, която пламтеше под привидно здравата кожа на града. Човек не биваше да стъпва там нощем, освен ако не беше едър и въоръжен до зъби и обграден от едри, въоръжени до зъби приятели. Денем улиците бяха безопасни, стига да използваш главата си и да си нащрек. Хан бързаше да излезе от Южен мост, преди да се мръкне.

Всъщност някои биха нарекли и неговия квартал опасно място. Но във Вехтошарника Хан поне знаеше от кого да се пази и откъде евентуално ще го нападнат. Нужни му бяха само няколко стъпки преднина пред който и да било нападател, за да изчезне в лабиринта от добре познати му улици и пресечки. Във Вехтошарника можеше да се изплъзне на всеки.

Беше се запътил към „Бъчвата и короната“, пропаднала кръчма, залепнала за речния бряг като миризлива мида. От векове пролетните наводнения подкопаваха брега под нея и грохналата постройка сякаш всеки момент щеше да се катурне в реката. Хан идваше точно навреме — вечерните клиенти тъкмо започваха да прииждат. Възнамеряваше да си свърши работата и да офейка, преди да избухне някоя пиянска кавга.

Предаде бутилките от Лушъс на Матю, кръчмаря, и в замяна получи тежка кесия.

Матю скъта бутилките на рафтовете зад бара, далеч от ръцете на пo-агресивните си клиенти.

— Само толкова ли ми носиш? Ще изкъркат тоя алкохол за един ден. Пият го като вода.

— Имай сърце. Толкова мога да мъкна — отвърна Хан с жална физиономия и разтри с пръсти отмалелите си рамене.

Всяка кръчма в Превалски брод ламтеше за стоката на Лушъс. Той можеше да утрои производството си и пак да продава всичко докрай, но нямаше желание.

Матю го изгледа подозрително, бръкна под грамадното си шкембе и си извади кесията. Взе една монета, сложи я в ръката на Хан и затвори пръстите му върху нея. Принцеска монета, ако съдеше по формата и теглото ѝ; на улицата я наричаха „девойче“.

— Защо не поговориш с него? Да го убедиш да ми праща повечко бутилки?

— Е, ще пробвам, но той си има доста дългогодишни клиенти и… знаеш как е. — Хан сви рамене. Беше мярнал чиния с месни питки на бюфета. Сестра му Мари обожаваше месни питки. — Ъ… Матю. Имаш ли някакви планове за онези питки?

На тръгване от „Бъчвата и короната“ Хан си свирукаше доволно, забогатял с едно девойче и четири увити в кърпа свински питки. Май все пак се очертаваше хубав ден.

Свърна по улица „Тухларска“ и се отправи към моста над Притулените води. Оттам щеше да стигне до Вехтошарника. Почти се озова на мястото, когато тясната уличка притъмня, сякаш пред слънцето се изпречи облак.

Погледна напред и видя, че две едри тела заприщват изхода на уличката.

Познат глас отекна между каменните сгради от двете му страни.

— Я виж ти, какво си имаме тук? Вехтошар на наша земя?

Оглозгани кости. Беше Шив Конър и Южняците му.

Хан се завъртя с намерението да хукне в обратна посока, но двама Южняци препречваха и този изход. Ясно, не се срещаха случайно. Бяха го издебнали, умишлено избирайки това място.

Огледа се — общо бяха шестима Южняци — четири момчета и две момичета — от година-две по-малки от Хан до година по-големи. Нямаше начин нито как да им се изплъзне от тясната уличка, нито как да защитава гърба си. Това бе знак на уважение, признание на славата му в Южен мост.

И така можеше да погледне на положението.

Едно време щеше да си е осигурил нужните секунди. Изобщо нямаше да допусне подобна засада.

Хрумна му да обясни, че вече не е с Вехтошарите, но така щяха да го вземат за лесна плячка, човек без подкрепление и собствена територия.

Напипа дръжката на ножа си и го извади от канията, макар и да си даваше сметка колко е безсмислено. Истински късмет щеше да бъде, ако му се разминеше само с грабеж и побой.

Опря гръб на една от каменните стени.

— Само минавам — обяви той и вирна брадичка симулирайки увереност, каквато всъщност не изпитваше. — Не искам да засегна никой.

— Така ли било? Аз пък виждам нещата другояче, Гривник.

Шив и тайфата му образуваха широк полукръг около Хан. Главатарят беше рижав и синеок, с бледо, голобрадо лице като на госпожичка, белязано единствено от лилавия бандитски символ на дясната му буза и стар белег, провлачил ъгълчето на лявото му око надолу. Шив, скромен на ръст, бе не по-голям на години от Хан. Издигна се благодарение на ловкостта си с ножа и готовността да изтръгне сърцето ти, докато спиш. И по всяко друго време. Пълната липса на съвест му придаваше абсолютна сила.

Острието на ножа му проблесна на светлината, която се процеждаше откъм главната улица. Ръцете му бяха осеяни с белези — войниците го бяха нашарили с отличителните знаци на всеки крадец, преди да поумнее. В цял Южен мост нямаше пo-чевръст с ножа от него. За единствен достоен съперник от Вехтошарника минаваше Кат Тайбърн, момиче, станало главатарка на Вехтошарите след Хан.

— Търгувал си в Южен мост. Искаме дял от печалбата. Знаеш правилата — рече Шив. Останалите Южняци скочиха напред с ехидни усмивки.

— Виж к’во, не нося мангизите — увери го Хан на някогашния си уличен жаргон. — Кой би ми се доверил? Само разнасям стоката. Те сами си оправят сметките.

— Тогава стока — предложи Шив и Южняците закимаха оживено. Все едно Шив би споделил плячката с тях.

Хан съсредоточи погледа си върху ножа на Шив, нагласяйки стойката си според движенията му.

— Лушъс не ми плаща нито тарифа, нито рушвети. А преметна ли някой със стоката, изхвърчам.

— Добре дошло ще ми е — ухили се Шив. — Тогава някой ще трябва да поеме твоята работа. Не виждам защо да не сме ние.

„Да бе, да — помисли си Хан. — Само дето Лушъс не би се хванал с кой да е.“ Но моментът не беше подходящ за подобни коментари.

— Добре — отговори неохотно, сякаш едва склони. — Ще говоря с него и ще опитам да те уредя.

— Умник — продължи да се хили Шив.

Това явно беше сигнал, защото ненадейно всичко се скупчиха около него. Ножът на Шив политна към лицето му, Хан успя да го парира, ала Южняците от двете му страни го сграбчиха за ръцете и заблъскаха китката му в стената, докато не изпусна ножа. Тогава едно от по-големите момчета, наглед от Южен остров, започна да блъска и главата му в стената. Хан съобрази, че ако островитянинът продължи в този дух, с него е свършено. Затова се свлече на земята и го повлече със себе си. Шив го зарита свирепо в ребрата, друг го фрасна в лицето. Силно, но не смъртоносно.

Накрая го хванаха под мишниците, вдигнаха го и го опряха в стената. Задържаха го така, докато Шив го претърсваше. Хан устоя на изкушението да се изплюе в лицето му или да забие коляно в едно особено болезнено място. Все пак му се искаше да оцелее след това премеждие.

— Къде криеш същественото? — попита Шив, докато обръщаше джобовете на Хан. — Къде са онези диаманти, рубини и златни монети, за които всички приказват?

Нямаше смисъл да му обяснява, че легендарните богатства съществуват единствено в уличните истории.

— Няма ги вече — отговори вместо това. — Похарчени, откраднати, раздадени малко по малко. Нямам нищо.

— Имаш ето тези. — Шив дръпна ръкавите на Хан и разкри сребърните гривни. — Дочух, че си голямо конте, Гривник. — Сграбчи дясната му ръка и дръпна свирепо едната гривна, едва не изкълчи китката му. Накрая се ядоса, притисна върха на ножа си в гърлото му и Хан усети как струйка кръв се стича под ризата му. — Сваляй ги.

Гривните бяха отличителният белег на Хан от времето му като главатар на Вехтошарите. Шив ги искаше за трофей.

— Не мога да ги сваля — обясни Хан, съзнавайки с вцепеняваща увереност, че всеки момент ще умре.

— Така ли? — процеди Шив с лице на сантиметри от лицето на Хан. Очите му горяха от бяс, а от лявото, повреденото, се стичаха сълзи. — Жалко. В такъв случай ще отсека ръцете ти, за да проверя дали пък няма да се изхлузят от другата страна. — Огледа публиката си и сред Южняците се разнесе дрезгав смях. — И не се тревожи, Сакат. Ще ти позволим да просиш от тая страна на моста. Срещу част от печалбата, разбира се. — Смехът му отекна пронизителен и малко налудничав, като фалшива мелодия.

Шив отдръпна ножа си от гърлото на Хан и продължи да го претърсва. Явно му даваше възможност да помисли по въпроса. Напипа кесията му и сряза вървите ѝ, като се постара да одере Хан с ножа си. После тикна плячката в панталона си, грабна торбата на Хан и се разрови из нея, мятайки по земята стоките за продан. Хан се отчая още повече. Нямаше начин Шив да пропусне кесията с пари от Матю. А Хан никога нямаше да успее да ги възвърне.

Но това нямаше да го притеснява, ако умре като псе на улицата.

Шив обаче не извади кесията от Матю, а амулета в кожения му вързоп.

— Какво си имаш тук, Гривник? — попита Шив с грейнали от оживление очи. — Нещо скъпо, надявам се? — Разгърна кожата и побутна амулета с пръст.

В тясната уличка лумна зелена светлина и заслепи временно Хан. Оглушителен взрив запрати Шив и Южняците като парцалени кукли към отсрещната стена, където се блъснаха в камъка със страшна сила. Хан се строполи на земята с пищящи уши.

След малко успя да се надигне на колене. Амулетът, невредим наглед, лежеше в прахоляка пред него и продължаваше да излъчва злокобното си зелено сияние. След миг колебание Хан метна парчето кожа отгоре му, уви го и го пъхна обратно в торбата си.

Докато се изправяше на крака, по калдъръма откъм южняшкия край на уличката дочу гръмки команди и тропот на ботуши. Надникна през рамо. Група войници в сини униформи запушиха входа. Кралската гвардия. Хан си беше имал вземане-даване с тях. Трябваше да си плюе на петите.

Погледна към Шив. Онзи стоеше изправен и клатеше замаяно глава, обграден от другарчетата си. Нямаше начин да си върне своята кесия, но поне спаси кесията от Матю, пък и гвардейците щяха да забавят Южняците. Отдаваше му се шанс да отърве кожата. И той щеше да се възползва.

Хукна в посока към реката, надалеч от войниците. Зад себе си чуваше заплахите и заповедите им да спре. Хрумна му да се укрие в храма в западния край на моста, но в крайна сметка реши, че е най-добре да избяга възможно по-надалеч. Излезе от уличката, профуча покрай оградения двор на храма, проправи си път през човешкото гъмжило пред моста и изтърча по него с всички сили. Не забави крачка, докато не стъпи на вехтошарска земя. После пое по заобиколен маршрут, озъртайки се през рамо, за да се увери, че никой не го преследва.

Накрая свърна по улица „Калдъръмена“ и закуца по неравната ѝ каменна настилка. Вече се чувстваше на достатъчно сигурно място, за да огледа щетите. Цялото тяло го болеше. Силно опънатата кожа по дясната страна на лицето му говореше за сериозно подуване, а и почти нищо не виждаше с дясното си око. Явно имаше и счупено ребро, защото го пронизваше остра болка от едната страна. Внимателно опипа тила си с пръсти. Косата му беше слепнала от кръв и на мястото се надигаше цицина с размерите на гъше яйце.

„Можеше да е и по-зле“, каза си Хан. Ребрата си щеше да увие със стегната превръзка, а като че ли нямаше друго счупено. Не му се намираха пари за доктори, затова всичко счупено си оставаше счупено и евентуално зарастваше както му падне. Така стояха нещата във Вехтошарника. Ако имаше сили, можеше, естествено, отново да изкачи Ханалеа и да се остави в ръцете на Върба.

Спря при кладенеца в края на улицата и обля главата си с вода, за да отмие кръвта, доколкото беше възможно, после разреса косата си с пръсти. Не искаше да уплаши Мари.

През цялото време паметта му стъпваше на пръсти около случката на улица „Тухларска“. Дали не се заблуждаваше? Все пак го бяха ударили по главата. Но бе готов да се закълне, че амулетът избухна при допира на Шив. Точно както го предупреди Баяр.

Усещаше прокобното тегло на вещерската дрънкулка в торбата си. Вероятно Жарава имаше право. Май трябваше да зарови амулета още тогава. Но истината беше, че ако не го носеше със себе си, щеше да е в сериозна беда. Дори мъртъв.

„Ха! — помисли си той. — Не се самозалъгвай. И бездруго си в сериозна беда.“

Стигна до конюшнята в края на улицата. Вече нямаше как да отлага неизбежното. Влезе вътре и подуши въздуха за проба. Не миришеше на вечеря. Вместо това вонеше на конски тор, влажна слама и загрели коне. Утре трябваше да изрине. Ако изобщо успееше да стане от леглото.

Няколко коне подадоха глава от отделенията си и изцвилиха за поздрав, просейки лакомства.

— Съжалявам — прошепна той, — не нося нищо. — Изкачи с мъка старото каменно стълбище към стаята, която делеше с майка си и седемгодишната си сестра. Открехна леко вратата. Очите му по навик обиколиха набързо помещението, за да засекат евентуална опасност, преди да го е връхлетяла. Беше хладно и тъмно, защото огънят вече догаряше. От майка му нямаше и следа.

Мари лежеше на сламеника до огнището, но явно беше будна, защото главата ѝ се надигна веднага щом Хан влезе през вратата. Усмихна му се до уши и скочи към него. Уви кльощавите си ръчички около краката му и зарови лице в корема му.

— Хан! Къде се губиш? Така се притеснихме!

— Вече трябваше да спиш. — Потупа я неловко по гърба, загледан в рошавата ѝ пясъчноруса коса. — Къде е мама?

— Тръгна да те търси. — Зъбите на Мари тракаха от страх или студ. Върна се в леглото си до огъня и загърна мършавите си раменца с протрито одеяло. Беше толкова слаба, че нямаше какво да я топли. — В лошо настроение е. Уплашихме се да не ти се е случило нещо.

„Оглозгани кости“, изруга гузно наум Хан.

— Кога излезе?

— От сутринта излиза няколко пъти.

— Вечеряла ли си?

Малката се поколеба — явно обмисляше дали да не го излъже, но накрая поклати глава.

— Мама сигурно ще донесе нещичко.

Хан стисна устни, за да попречи на мислите си да се излеят навън. Доверието на Мари му беше скъпоценно като мечта, с която не иска да се разделя. Във Вехтошарника единствено тя вярваше в него.

Той отиде до камината, взе съчка от чезнещите им запаси и я сложи в огъня. После седна на тънкия дюшек до сестра си и извърна лице от светлината на пламъците.

— Аз съм виновен, че нямаш нищо за ядене — призна той. — Трябваше да се прибера по-рано. Обещах на мама да ти донеса нещо. — Бръкна в джоба си и извади кърпата с месните питки. Разви ги и подаде едната на Мари.

Момиченцето ококори сините си очи. Постави питката върху дланта си и погледна с надежда брат си.

— Колко от нея ми се полага?

Хан сви рамене смутено.

— Цялата. Нося и за двама ни с мама.

— О! — Мари разкъса питката, излапа я гладно и накрая си облиза пръстите. Беше омазала цялата си уста с вкусния, ароматен сос и прокара език по устните си, за да събере и последната капчица.

На Хан му се прииска да се върне в онези години, когато една месна питка можеше да го направи толкова щастлив.

Подаде ѝ още една, но докато я вземаше от ръцете му, момиченцето впери поглед в него.

— Какво се е случило с лицето ти? Цялото е подпухнало. — Протегна ръчичка и го докосна сякаш пипа крехка яйчена черупка. — Започва да посинява.

В този момент Хан дочу уморено троп-троп-троп по стълбите — знак, че майка му се прибира. Стана бавно и опря гръб о стената, за да се скрие в сенките. След секунда вратата се отвори с трясък.

Майка му застана на прага с рамене, трайно превити от цял живот злополучия. За изненада на Хан носеше новото му палто, което си купи от пазара преди седмица-две с мисълта, че ще му е от полза през идната зима. На нея ѝ беше голямо — влачеше се по земята. Около врата си бе увила дълъг шал. Майка му носеше купища дрехи дори в топло време — служеха ѝ вместо броня.

Тя разви шала и дългата ѝ плитка от светла коса се изхлузи. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове и изглеждаше по-сломена от обикновено. Беше млада — бе родила Хан на възраст, не по-голяма от неговата сега — но изглеждаше състарена.

— Не можах да го намеря, Мари — рече тя с пресекващ глас. Сълзите по бузите ѝ смаяха Хан. — Търсих къде ли не, разпитвах наляво и надясно. Дори отидох при гвардията, а те ми се изсмяха. Сигурно бил в затвора, където му било мястото. Или бил мъртъв. — Подсмъркна и избърса лицето си с ръкав.

— Ъм, мамо… — запъна се Мари и погледна към Хан.

— Все му разправях да не се шляе по улиците, да си няма работа с разбойници, да не мъкне парите на оня дъртак Лушъс, ама той не ме чува, мисли си, че никой нищо няма да му стори, вечно…

„Аз съм отрепка — помисли си Хан. — Измет.“ Колкото повече изчакваше, толкова по-зле. Излезе от тъмния ъгъл.

— Тук съм, мамо. — Прокашля се. — Извинявай, че закъснях.

Майка му примига, восъчнобледа, и сложи ръка на гърлото си, сякаш вижда призрак.

— К-къде…?

— Преспах в Морски борове — обясни Хан. — А на път за вкъщи ми се случиха неприятности. Но пък нося вечеря. — Протегна безмълвно ръката, в която държеше кърпата с останалите месни питки, все едно принася дар на божество.

Тя прекоси стаята, плесна го през ръката и бутна питките на пода.

— Носиш вечеря? Това ли е? Изчезваш за цели три дни и ми скъсяваш живота от тревоги, обаче носиш вечеря, така ли? — Гласът ѝ се извисяваше все повече. Хан размаха ръце да я спре. Оставаше им само да събудят хазяина в съседство и да му напомнят за неплатения наем.

Майка му направи крачка напред, а Хан заотстъпва, докато не опря гръб в камината. Тя насочи укорително пръст към него.

— Какво съм ти казала? Пак си се бил. Нали?

— Не — възрази той. — Просто… Спънах се в бордюра и паднах по лице на улицата.

— Сложи му студен парцал — посъветва го Мари от укритието на леглото си. Гласът ѝ трепереше, както обикновено се случваше, когато е разстроена. — Мамо, нали така спадало подутото?

Хан погледна сестричката си. Искаше му се той и майка му да проведат този разговор другаде. Но когато живееш в една-единствена стая над конюшня, няма къде да се скриеш.

— Кой беше тоя път? — попита майка му. — Разбойниците или гвардията? Или обра твърде много народ?

— Вече не съм обирджия — засегна се Хан. — Не бих…

— Нали тръгна да береш билки за Равнинския пазар? — продължи майка му. — Качи ли се изобщо в Ханалеа? Или през цялото време си скитал по улиците?

— Качих се в Ханалеа — отвърна Хан. Едва владееше нервите си. — С Жарава цял ден събирахме билки в планината.

Майка му присви очи и протегна ръка.

— Значи трябва да ми носиш пари.

Хан се сети за кесията си, вече притежание на Шив. У него бяха останали само парите на Лушъс, но — както постоянно си повтаряше — той не беше крадец. Преглътна сухо и сведе очи към пода.

— Не нося пари — отвърна накрая. — Взеха ми ги в Южен мост.

Майка му изпусна въздуха си през зъби, сякаш току-що бе потвърдил най-лошите ѝ страхове.

— Ти си прокълнат, Хансън Алистър, и зле ще свършиш — заяви тя. — Нищо чудно, че си загазил, щом по цял ден кръстосваш улиците. Като дружиш с улични банди и крадеш от хората…

— Вече не съм с Вехтошарите — прекъсна я Хан. — Още през есента ти обещах да ги напусна.

Майка му продължи да мели, все едно не беше казал нищо.

— … Като си имаш работа с противни хора от рода на Лушъс Чорлав. Може да сме бедни, но поне винаги сме били честни.

Нещо в Хан се отвърза, той отвори уста и думите се изляха сами.

— Честни сме били. Е, честността няма да напълни празния ни стомах. С честност не се плаща наем. През последната година аз ви изхранвам, а е много по-трудно без шайкаджийство. Да те видим как ще ни спасиш от затвора за длъжници само с пране и разнасяне на дрехи. А ако влезем в затвора, какво ще стане с Мари?

Майка му остана безмълвна, смаяно вперила в него сините си очи; дори устните ѝ бяха пребледнели, колкото и лицето ѝ. После грабна пръчка от купчината и замахна. Хан сграбчи инстинктивно китката ѝ и я задържа. Свързани от кръв и ярост, двамата впиха погледи един в друг. Постепенно яростта се изцеди и остана само кръвната им връзка.

— Няма да ти позволя да ме удряш повече — рече през зъби Хан. — Днес ме пребиха веднъж. Стига ми толкова.


Хан лежеше на сламения си дюшек в ъгъла. Чуваше тихото, равномерно дишане, което му подсказваше, че Мари и майка му най-сетне са заспали. Всяка кост от тялото му го болеше, а лицето му сякаш щеше да се разцепи надве. Пък и беше огладнял. С майка му изядоха последните две питки, но напоследък всичко, сложено в устата му, се изпаряваше, преди да стигне стомаха му.

Мислите се блъскаха в ъглите на съзнанието му по-объркани от мишки в лабиринт. Не можеше да се похвали с философски ум. Малко време му оставаше за размишления. Дори не се опитваше да помири воюващите души, които обитаваха тялото му.

Едната беше Хан Алистър, син и брат, мъжът в семейството, търговец и дребен шарлатанин. Другата — Самотен ловец, осиновен от Морски борове, решен един ден да си осигури място в клана. Третата — Гривник, дребен престъпник и уличен боец, някогашен главатар на разбойническата банда Вехтошарите и враг на Южняците.

Непрекъснато излизаше от едната си кожа и си нахлузваше друга. Нищо чудно защо се затрудняваше да реши кой е всъщност.

Обърна се върху твърдия под. Обикновено използваше торбата си за възглавница, но този път не смееше да посегне към нея заради амулета. Мисълта за вещерската дрънкулка го измъчваше като зъбобол. Ами ако избухне и убие и тримата? Или още по-лошо — остави ги живи, но без покрив над главите.

Думите на Лушъс изплуваха в паметта му. „Скрий амулета и стой настрана от Баяр. Разберат ли, че е у теб, ще те убият, за да си го върнат.“

Накрая извади от торбата увития амулет. Обу си панталоните, слезе по стълбите, мина покрай конете и излезе в студения двор. На известно разстояние от конюшнята се намираше ковачница, построена по времето, когато в чифлика бе живял ковач — любимото скривалище на Хан още откакто порасна достатъчно, че да си има тайни. Вдигна разхлабен камък от основата ѝ, скъта амулета в дупката и върна камъка на мястото му. Тръгна си поуспокоен и изкачи стълбите към жилището им, потънал в дълбоки размисли.

На сутринта щеше да се върне при Луилъс, да му предаде кесията и да си получи заплащането. С тези пари щеше да укроти хазяина поне за малко, особено ако отново изчисти конюшнята.

Седна на дюшека, бръкна в джоба си и извади принцеската монета, дадена му от Матю преди цяла вечност. Обърна я към гаснещия огън и светлината му очерта гравирания върху нея силует.

Силуетът на принцеса Раиса ана’Мариана, потомка на Сивия вълк, наследница на превалския трон.

— Здравей, девойче — прошепна той, прокарвайки мръсен пръст по релефния образ. — Ще ми се да виждам повече такива като теб.

Принцесата беше изобразена в профил върху студения твърд метал — елегантно вдигната шия, тиара, вплетена в отметнатите ѝ назад коси. Видимо горда и самоуверена като майка си, кралица Мариана.

„Не — помисли си саркастично Хан. — Прекалено трудно е да се катерят по чукарите, за да ловуват. Ще изпратим сърните при тях, пък ако ще цялата планина да изгори.“

На една принцеса не ѝ се налага да се тревожи дали ще остане без покрив над главата си, дали ще има какво да сложи на масата, дали ще я пребият в някоя тъмна уличка.

На една принцеса не ѝ се налага да се тревожи за каквото и да било.

Загрузка...