Кралицата на бунтовниците

4

Нечия ръка лежеше на челото му; тясна и хладна, и много лека — ръката на дете или на някой много дребен на ръст планетянин. Шумове — гласове, твърде далече, за да може да разбере думите, стъпки, смях: делнични шумове в човешко селище. Никаква заплаха.

Кайл отвори очи. Полезрението му беше много стеснено и в първия момент той се затрудни да фиксира погледа си, всичко беше размазано, мрачно, светлината беше леко изместена в червения спектър. Някой седеше до него, взираше се в лицето му и продължаваше нежно да гали с ръка челото му. Имаше температура. Докосването на тясната ръка му беше особено приятно. Беше ужасно жаден.

— Разбираш ли ме?

Гласът звучеше така младежки, както се усещаше и докосването на ръката. Кайл кимна слабо, за момент се съсредоточи върху това да коригира своето излязло от контрол зрение и с тихо изумление отбеляза какво усилие му костваше това.

Размазаното светло петно се избистри в тясно лице, обгърнато от черна, дълга до раменете коса, лицето на момиче, както и бе предположил. Понечи да каже нещо, но гласът му изневери. Небцето му беше подуто и твърдо. Жаждата беше достигнала силата на истинска физическа болка.

— Почакай — каза детето. — Ще ти донеса вода. Не се движи.

То стана и изчезна от полезрението му, но не напусна колибата. Кайл го чуваше да шета някъде вдясно от себе си. Падането и припадъкът бяха програмирани; четири, най-много пет часа беше лежал, измъчван от треската и беше бълнувал думи, които неговото никога незаспиващо подсъзнание педантично беше проверявало. Знаеше, че сега вече е спечелил доверието на планетяните — привидно несвързаните думи и изречения го бяха представили за такъв, за какъвто го представяше и външността му. Той бързо обобщи още веднъж какво беше говорил в съня си и със задоволство регистрира, че не беше допуснал никаква грешка. Въпреки това нещо не беше наред. Беше по-изтощен, отколкото би трябвало да бъде, както и много по-жаден. Липсата на вода беше придобила заплашителни размери. В десния му крак пулсираше силна, туптяща болка.

Кайл се съсредоточи за момент върху нея и установи, че кракът е счупен на няколко места и не гладко, така че парченца кост бяха се забили в плътта и вече бяха причинили възпаление. Падането от мотоциклета се бе оказало по-тежко, отколкото той предполагаше.

Но повредата не беше непоправима. Още преди детето да се върне с обещаната вода, Кайл активира известен брой скрити защитни механизми, които даваха възможност тялото му да се справи с инфекцията в рамките на няколко часа. Същевременно той започна внимателен процес на лечение. Усети леко боцкане в десния крак и болката изчезна мигновено. Би могъл да излекува счупването и за няколко минути, но не биваше да го прави. Беше спечелил доверието на тези хора тук, но още не разполагаше с необходимата му информация.

Детето се върна, като държеше в ръце дървена купа с плоско дъно, пълна с вода. То внимателно коленичи до него, остави купата, после пъхна едната си ръка под тила му, за да подпре главата му. След това с другата ръка отново вдигна купата и я опря до устните му.

— Ето — каза то. — Пий. Но внимателно. Само на малки глътки, обещай ми!

Кайл направи опит да кимне, отвори уста и отпи. Водата имаше лош вкус. Беше топла и престояла, и пълна с болестопричинители, а Кайл дори не се нуждаеше от нея — сега, когато отново напълно контролираше тялото си, можеше предпазливо да освободи част от капсулованите водни запаси и по такъв начин да регулира застрашителната липса на вода. Въпреки това той пи на големи, жадни глътки, така че детето накрая поклати глава и отдръпна купата с въздишка на съжаление.

— Не толкова припряно — каза то. — Ще получиш колкото искаш, но трябва да пиеш по-бавно.

— Жаден съм — прошепна Кайл. Гласът му трепереше.

— Зная — каза детето хуманоид. — Имаш температура. Обаче Стенли ми забрани да ти давам твърде много вода, преди да те е прегледал. Ти лежа и бълнува дванайсет часа.

Дванайсет часа? Кайл се стресна. Над два пъти повече от предвиденото. Нещо не беше както трябва. Тялото му беше увредено по-тежко, отколкото би трябвало да бъде.

Момичето забеляза уплахата му и, естествено, я изтълкува напълно погрешно.

— Не се тревожи — бързо каза то. — Ти си извън всякаква опасност. Стенли е добър лекар. — То стана. — Сега ще го доведа, съгласен ли си?

Кайл кимна. Момичето още веднъж му се усмихна окуражително, после се обърнали изчезна от колибата.

Дванайсет часа? Той не би трябвало да лежи дванайсет часа с температура. И после този лекар — очевидно местното название за биохимик. Какво беше направил той и какво беше открил? Кайл знаеше, че тялото му би издържало на бегъл преглед. На пръв поглед той по нищо не се отличаваше от местните жители, но някой, който разбира от биология, би забелязал разликите.

Той тревожно се вслуша в себе си. Подозрението му се потвърди: в тялото му имаше чужди субстанции. Примитивни химикали, които лекарят му беше дал в старанието си да свали температурата и да стабилизира общото му състояние бяха постигнали точно обратното. Наистина, Кайл изглеждаше като човек, но не беше. Непознатите химикали бяха атакували застрашително телесното му равновесие и бяха довели до тревожна дестабилизация. Без следа от страх Кайл разбра, че за малко не бе умрял. Той бързо изхвърли различните органични отрови, с които хуманоидът почти го беше убил, като обърна особено внимание на това да не променя нищо във външността си.

Все още изглеждаше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато детето се върна, придружено от още трима други планетяни, два мъжки и един женски екземпляр, всички значително по-възрастни от детето. Единият от мъжете мълчаливо коленичи до него, опипа челото му, погледна в очите му и после опипа с пръсти превързания десен крак. Кайл реши, че този мъж трябва да е Стенли.

— Съвсем не изглежда зле — каза Стенли, след като свърши с прегледа. — Струва ми се, че най-страшното вече е минало. Вие сте жилаво момче, а?

Гласът му звучеше малко несигурно. Кайл се питаше дали е предизвикал подозрение. Възможно беше прекалено да е форсирал процеса на лечението. Реши при пръв удобен случай да убие лекаря. А гласно каза:

— Горе-долу. Вече се чувствам… по-добре.

Лекарят се усмихна.

— Ама, разбира се — подигравателно каза той. — Ей сега ще станете и ще изтръгвате дървета, а? — Той се ухили, отново се изправи и направи място на другите двама хуманоиди. Кайл внимателно ги огледа. Мъжът беше стар — в последната четвърт от житейската прогноза, жената — малко по-млада, но състарена, с големи, зле излекувани белези по ръцете. Движенията й бяха малко по-бързи от тези на мъжа, а погледът — по-суров. Без съмнение, тя беше по-опасната от двамата.

— Аз съм Антъни. Това са Стенли и Лиз. Можете ли да говорите? — започна мъжът.

Жената мълчеше. Кайл можеше да почувства недоверието й.

Той кимна.

— Къде съм?

— Може би най-напред вие ще ни отговорите на няколко въпроса, преди да поставите своите — остро каза жената, преди мъжът да успее да отговори. — Кой сте вие? Какво търсите тук при нас?

— Кайл — отвърна той. — Името ми е Кайл. Търся Скудър.

В очите на мъжа се появи ясен израз на разбиране, лицето на жената остана неподвижно.

— Кой трябва да е този? — попита тя.

Кайл въздъхна. Той с мъка се подпря на лакти, опита се да седне и отново падна назад. Нямаше сили. Температурата му все още беше прекалено висока. Той леко я понижи.

— Чуйте, Лиз — каза той. — Разбирам недоверието ви. Нямаме време за игрички. Трябва да намеря Скудър и останалите.

— Трябва ли? — Лиз тънко се усмихна. — И защо?

— Защото са в опасност — с усилие каза той. — Моля ви, аз… трябва да отида при тях.

— Никъде няма да ходите — строго го прекъсна Стенли. — Истинско чудо е, че изобщо сте още жив, добри човече. Ще останете най-малко още една седмица на легло и…

— До тогава Скудър и Черити Леърд ще бъдат мъртви — спокойно каза Кайл.

— Какво трябва да означава това? — изсъска Лиз.

Кайл изчака за миг, преди да отговори.

— Нали това се опитвам да ви обясня през цялото време — каза той. — Даниел е изпратил по петите им един мъж. Един… специалист. Трябва да ги предупредя.

— Така ли? — недоверчиво попита Лиз. — Ами ако вие сте този специалист? Само така, да предположим…

Кайл въздъхна.

— Ако бях, то тогава бих бил пълен идиот да дойда тук полумъртъв и да поема риска да бъда убит от вашия знахар — избухна той. Стенли се ухили. Кайл беше улучил верния тон. Играеше ролята на шарк. А шарките бяха известни с недотам изискания си речник. — Чуйте — продължи той след известно време. — Зная, че са били тук. Аз съм един от тях. Разделихме се, но уговорката беше да се срещнем тук.

В същия миг той разбра, че е допуснал грешка. Антъни го погледна изненадано, а недоверието в очите на Лиз се усили.

— Тук?

— Тук горе в първото човешко селище в посока на юг — грубо каза той. — Ние…

С енергично движение Лиз го накара да замълчи.

— Добре — каза тя. — Приемаме, че всичко това е вярно. Кой сте вие? Щом сте един от тях, как така сте изостанали? Скудър и останалите минаха от тук преди една седмица.

Откровеността на този отговор за момент изненада Кайл. Но после разбра, че с него Лиз не поема никакъв риск. Ако той й даде грешен отговор, тя ще го убие.

— Разкажете всичко отначало — каза Антъни. — Ние, разбира се, ви вярваме, но трябва да бъдем сигурни.

Лиз му хвърли ядосан поглед. Антъни го пренебрегна, усмихна се окуражително на Кайл и махна с ръка.

— Моля.

— Е, добре — започна Кайл. — Бяхме разделени. Аз… се забавих в града, за да взема още някои неща. Не много, може би един час, но когато се канех да потегля, пристигнаха глайтерите. — Той говореше със запъване, сякаш споменът му причиняваше физическа болка. Лиз го гледаше безизразно, но той забеляза състрадание в очите на Антъни, Стенли и момичето. Той продължи с разтреперан глас и насочи поглед в празнотата. — Беше потресаващо. Те… стреляха по всичко, което се движеше. Ние… ние се оттеглихме. Неколцина от нас се опитаха да се промъкнат, но те откриха всички. Ние, останалите, се изпокрихме в подземията.

— И? — попита Лиз, когато той не продължи, а нарочно направи пауза, сякаш се затрудняваше да изрази с думи образите от спомена си.

— Тогава дойдоха мравките — прошепна той. — Бяха стотици. Те… блокираха града и… го претърсиха къща по къща. Ние се бихме, но те… те просто бяха прекалено много. Те избиха всички.

— Всички?

Кайл кимна. После посочи превързаното си рамо.

— Имах късмет, това е всичко. Бях прострелян, но и аз улучих онази проклета мравка, преди да ме довърши. После… — Той се запъна и безпомощно вдигна ръце. — Не зная колко време съм бил в безсъзнание. Може би няколко часа, може би дни. Те някак са ме пропуснали. Сигурно са решили, че съм мъртъв.

— А после?

За момент Кайл погледна в празнотата край Лиз.

— Беше вчера, не, онзи ден — прошепна той. — Аз… намерих вода и малко морфин, за да успокоя болките. Исках да се махна. Мравките се бяха изтеглили, след като бяха избили всички. А после се приземи онзи глайтер.

— Какъв глайтер? — недоверчиво попита Лиз.

Кайл трябваше да изходи от предположението, че транспортният кораб е прелетял над селището. Не знаеше какъв курс е поел.

— Нещо огромно — отвърна той. — Един вид… диск, с диаметър почти половин миля. Никога преди това не съм виждал подобно нещо. Няколко мравки излязоха отвътре, а после… — Той погледна Лиз, сякаш сам не вярваше в това, което говори. — Предполагам, че беше самият Даниел — продължи той. — Един мъж с черно облекло, със знака на Морон. Във всеки случай някой с голяма власт. Не беше сам. С него беше една мравка и един… един друг мъж. Можех да чуя разговора им.

— И този друг мъж беше преследвачът, за когото говорехте? — Недоверието на Лиз по никакъв начин не беше намаляло.

Кайл кимна.

— Да. Аз… не знам кой и какъв е той.

Лиз се усмихна тънко.

— Откъде ви идва на ум идеята, че един единствен човек би могъл да намери Скудър? — попита гя. — Даниел и мравките не успяха.

— Това не е нормален човек — разпалено отвърна Кайл. — Не знам какъв е, обаче… трябва да е един вид куче-преследвач. — Той възбудено вдигна ръце. — Чуйте Лиз. Аз го проследих. Неколцина… от нашите момчета бяха потърсили укритие в планината, но той ги намери. Нямаше никакви следи. Нищо, което би могло да ги издаде, а скривалището беше съвършено. На него му беше достатъчен по-малко от час, за да надуши къде се крият. Той изби всички.

Антъни го погледна, а Лиз замълча за момент. После каза:

— И сега сте убеден, че той е по петите на Скудър?

— Така е — каза Кайл. — По дяволите, не проумявате ли, че вие също сте в опасност? Той ще дойде. Карах като луд, но не мисля, че имам голяма преднина. Той ще убие всички ви!

— Не вярвам — небрежно каза Лиз. — Ние не сме напълно беззащитни. — Тя се обърна към Антъни. — Постави няколко поста!

Мъжът кимна и се отдалечи. Лиз отново се обърна към Кайл.

— Историята, която ни разказвате, е доста фантастична, не намирате ли?

— Но е вярна! — енергично запротестира Кайл. — Дявол да го вземе, ако не ми повярвате, то тогава поне изпратете някого при Скудър, който да го предупреди. Изобщо не трябва да ми казвате къде е той.

За момент Лиз го изгледа много замислено. После сви рамене, обърна се и отиде до вратата, но отново се спря.

— Ще помислим за това — каза тя. — Ако историята ви е вярна, ще видим по-нататък.

Кайл я изгледа със съвършено изигран гняв, но не каза нищо повече.

— Не бива да й се сърдите — каза Стенли. — Лиз е олицетворение на недоверието. Но без нея сигурно отдавна нямаше да бъдем между живите. — Той замълча за момент, изглежда, очакваше Кайл да отговори. — Така или иначе, това няма значение — продължи той с променен глас. — Дали ви вярваме или не — с този крак никъде няма да ходите през следващите две или три седмици. — Той се обърна към момичето. — Ти ще останеш тук и ще се грижиш за него, нали? По-късно отново ще намина.

Кайл продължи да мълчи, докато и той напусна колибата. После бавно се обърна към момичето и поклати глава:

— Какво им е на онези двамата? — попита той. — Да не би съвсем да са се побъркали или работят за мравките?

Детето се усмихна, но изглеждаше някак измъчено.

— Трябва да разбереш — каза то, докато се приближаваше. — Още малко вода? — Кайл кимна и момичето отново опря купата до устните му. — Преди четири дни имахме посещение от приятелите на Даниел — продължи то, докато той пиеше. — Те търсят Скудър. Те… убиха трима от нашите и изгориха една колиба. Лиз вече няма доверие в никого. Но тя знае, че ти казваш истината — добави то.

Кайл изненадано вдигна поглед.

— Ти говореше в съня си — обясни момичето. — Напълно объркани неща, но сега те придобиват смисъл, знаеш ли? Мисля, че тя ти вярва. Просто е предпазлива. А Стенли е прав — каза то, като посочи десния му крак. — И без това нищо не можеш да направиш.

— Мога да карам — самонадеяно отвърна Кайл. — Наред ли е машината ми?

Момичето сви рамене.

— Нищо не разбирам от това — отвърна то. — Мисля, че е наред. Но това нищо не променя. С този крак не можеш да караш, повярвай ми.

— Но някой трябва да предупреди Скудър — настоя Кайл. Сега говореше по-тихо и нещо в тона му се промени, нюанси, които момичето не можеше съзнателно да регистрира, но които упражниха въздействие върху него. Беше един вид изключително фина хипноза. Без дори да забележи, неговото слабо изразено недоверие започна да се разсейва.

— Зная — каза то.

Кайл се усмихна.

— Тогава ми обещай нещо — меко каза той. — Аз не мога да мръдна от тук, но ти можеш да се погрижиш някой да бъде изпратен при Скудър. Предупредете го. И изчезвайте от тук, преди да се е появил този убиец.

Момичето мълчеше. Изглеждаше объркано. После кимна, но веднага след това поклати глава.

— Бих го направила, обаче…

— Ти не ми вярваш — констатира Кайл. Гласът му звучеше обидено, но не укоризнено. Въпреки това той знаеше, че е предизвикал силно чувство за вина у момичето. Толкова лесно можеше да се въздейства върху тези хуманоиди.

— Не е това — каза момичето. То се усмихна нервно, неочаквано се обърна и бързо почти уплашено погледна към вратата, сякаш се страхуваше да не ги подслушват.

— Ами?

— Те бяха тук, вярно е — със запъване продължи момичето. — Но дори и Лиз не знае накъде тръгнаха. Скудър мислеше, че… би било по-безопасно, ако тя не знае. Искаха да поемат на изток.

— Към крайбрежието?

Момичето безпомощно сви рамене.

— Не зная — несигурно каза то. — Джуджето, което беше с тях разказваше за някакви бунтовници. Но тук никой не знае къде точно се намират те.

Кайл замълча за момент. Не изпитваше никакво разочарование. Имаше следа — не много добра, но все пак следа. Сега за него вече нямаше никакви причини да остава по-дълго. Знаеше, че момичето казва истината. Той самият не би действал по-различно, ако беше на мястото на Скудър и Леърд.

Той седна. Момичето се изплаши — и застина на мястото си, когато видя каква невероятна промяна ставаше с Кайл.

Издраното лице на Кайл се изглади. Следите от треска и жажда изчезнаха за секунди. Изведнъж по ръцете му вече нямаше никакви белези, а за секунда сивата превръзка на рамото му започна да се движи като живо същество, когато плътта под нея се изглади и раната, която Кайл беше създал само със силата на волята си изчезна.

Кайл не даде възможност на момичето да даде предупредителен вик. Той го уби, стана и в следващите три минути се концентрира върху лечението на счупения си крак. После напусна колибата.

Когато половин час по-късно напускаше селото, в малката скалиста долина всички бяха мъртви.