Кралицата на бунтовниците

3

Селото беше скрито в падина. Състоеше се само от десетина куполообразни постройки, но той видя множество следи — много повече, отколкото би било вероятно при ограничения брой колиби. И не само следи от хора.

Той беше проверил града в северния край на равнината и, както и Даниел, беше стигнал до заключението, че капитан Леърд и множеството нейни придружители трябва да бяха напуснали лагера на шарките, преди глайтерите да пристигнат там, и са прекосили равнината в посока на юг; във всеки случай му трябваше много по-малко време, отколкото на Даниел, за да стигне до този извод. Още през нощта беше разбрал, че деветдесет процента от следите, които глайтерите на Даниел и отрядът ездачи бяха проследили, бяха фалшиви — или следи на отделни бегълци, отделили се от основната група, или умишлено оставени, за да заблудят преследвачите.

Но не и Кайл.

Той мълчаливо погледна надолу към селото, с част от вниманието си проследи движението на облечените в кафяво и сиво фигури между мизерните колиби и концентрира друга част от мислите си върху това да възстанови липсващата част от следата. Задачата не беше трудна. Пътят, който можеха да изминат превозните средства, с които Леърд и спътниците й се придвижваха, беше ограничен, както и запасите им от храна и вода. Вероятно бяха спрели в това селце, за да попълнят запасите си. Но Кайл знаеше, че не може просто да слезе долу и да попита за тях: употребата на сила също не би имала смисъл. Хората на Даниел вече се бяха опитали — изпепелените развалини на една от колибите го доказваше. Живите същества там долу бяха от същите специални части, както Леърд и спътниците й. И съвсем очевидно ставаше дума за раса със силно изразено чувство за солидарност.

Когато Кайл стигна до тази точка в разсъжденията си, по-нататъшното му поведение беше вече ясно. Безшумно и без някой от хората долу в падината дори да подозира за съществуването на мълчаливия наблюдател, той се надигна от скривалището си и без видимо да бърза, се върна при скалите, зад които беше оставил превозното си средство. Ставаше дума за една от онези двуколесни машини, каквито Леърд и останалите също бяха използвали при бягството си. Той беше отхвърлил предложението на Даниел да му предостави един бърз глайтер преследвач и вместо това беше взел един от мотоциклетите, от които имаше достатъчно в някогашния лагер на шарките. Един от основните принципи на преследването беше да се преследва жертвата по същия път, по който тя беше избягала. А превозното средство, наистина примитивно, за тази сурова равнина се бе оказало изненадващо ефективно. И му беше помогнало да разбере доста неща за капитан Леърд и оцелелите шарки.

Кайл нарочно свали тубата с вода от седалката, изля скъпоценната течност в пясъка и запали харлито. Потегли и се отдалечи на две-три мили от селището, после описа голяма дъга и отново пое курс на юг, като внимаваше да се движи само по камениста почва, по която машината не оставяше никакви следи. Лявата му ръка се плъзна към колана и докосна един бутон върху малък команден пулт, който заемаше мястото на катарамата.

Маскировъчният костюм потъмня. Плътно прилягащият материал, който допреди миг имаше цвета на пустинния пясък, стана груб и сякаш пулсираше като кожата на живо, треперещо същество. Десет секунди, след като. Кайл докосна бутона, костюмът му се беше превърнал в комбинезон от протъркана черна кожа.

Кайл леко намали скоростта, хвърли поглед в огледалото на мотоциклета и промени пигментацията на кожата си.

Гладкият тъмен тен на лицето му се превърна в болезнено кафяв слънчев загар, под който личаха изтощение и слабост. Тъмни, тежки кръгове се появиха под очите му. Устните му изсъхнаха и се напукаха. В същото време косата му изсветля: от черна стана руса, през която на тънка ивица преминаваше светлозелено. За момент Кайл критично огледа тази последна промяна, а после я премахна.

Сега вече бързо се приближи до селището. Лъжливата стена от сухи трънаци неочаквано изникна пред него и Кайл почти против волята си трябваше да се възхити от съвършенството на маскировката. Дори той би се затруднил да прозре какво всъщност се крие зад заблудата.

Той намали скоростта, след кратко търсене откри мястото, което от височината на скалите беше преценил като най-добър проход, и решително подаде газ.

Моторът на харлито изрева и направо го катапултира напред, шиповете и сухите клони го шибнаха, раздраха дрехите му и оставиха дълбоки кървави дири по ръцете и лицето му. Машината подскочи, за момент опасно се наклони настрани, а после с полюшване отново се изправи. Долу в селото се надигнаха викове на уплаха. Лица се обърнаха към него — неколцина от шарките се разбягаха. Кайл продължи нататък, сега вече не бавно, а със залитане, измъчено, полупревит на седалката, сякаш с последни сили успяваше да удържи машината изправена.

Малко преди да достигне първата колиба, той добави последен, решаващ щрих към маскировката си. Тялото му рязко капсулова всички водни запаси, които беше натрупал през последните дни. Същевременно телесната му температура се повиши до около четирийсет градуса. Кайл усети как небцето му болезнено се сви и жаждата започна да го измъчва. В това време кожата му започна да се пука. Големи, грозни кафяви петна се появиха по лицето и ръцете му, а пръстите му изведнъж се покриха с множество малки полузасъхнали рани. Когато спря пред първата колиба, той за сетен път се концентрира и този път употреби цялата си сила.

Кайл изкрещя пронизително, когато лявото му рамо за броени секунди се превърна в една единствена, огромна, възпалена рана. Не му се наложи да симулира пристъпа на слабост, който го изхвърли от падащия „Харли Дейвидсън“ и го остави да лежи в несвяст.

Черити зъзнеше. Така беше, откакто се събуди, но от повече от два часа ставаше все по-лошо. Бутилката на малката газова печка беше празна и тя едва сега започваше да усеща колко студено в действителност беше тук долу: достатъчно студено, за да превърне дъха й в пара, а пръстите на ръцете и краката й — в болящи ледени късове. При това беше почти напълно уверена, че не искаха нарочно да я оставят да измръзне. Все пак Кент знаеше колко студено можеше да стане тук през нощта, на десет или двайсет метра под земята, в пустинята, защото малката й килия предлагаше дори лукса на газовата печка — не, пазачите й просто бяха забравили да проверят бутилката й.

Въпреки всичко разликата не беше кой знае колко голяма, ядосано си помисли Черити. В най-добрия случай малко по-различен надгробен надпис: Тук почива Черити Леърд, спасителка на света и против волята си пътешественица във времето, за съжаление, поради недоглеждане, втория път замразена малко повече, отколкото е било нужно.

Тя се опита да се увие по-плътно в тънкото одеяло, което Кент й беше дал, но пръстите й вече бяха станали прекалено неподвижни. Жалко, саркастично помисли тя, че Кент не влезе още веднъж, за да я нагледа. Може би би могла да убие — просто шоково да го замрази, като му дъхне веднъж. Или…

В мислите си Черити беше стигнала до седмия или осмия оригинален начин за екзекуция, които би подготвила на Кент и идиотските му приятели по оръжие, преди изобщо да забележи, че вече не е сама в невзрачната килия. Някой стоеше до леглото й, разтърсваше внимателно рамото й и при това през цялото време й говореше нещо, от което тя не разбираше нито дума. Тя с мъка вдигна поглед и съзря едно брадато лице, по което се четеше много голяма уплаха.

Мъжът изглеждаше искрено загрижен.

— Наред ли е всичко при вас? — попита той.

Черити с усилие се надигна и се заклатушка до него към вратата.

Изминаха десет минути, преди животът да започне постепенно да се възвръща в крайниците й. От болка от очите й потекоха сълзи. Черити храбро отпиваше от кипящия чай, с който спасителят й се опитваше да я налее.

— Сега наред ли е всичко? — попита брадатият, когото беше видяла най-напред. Черити го изгледа гневно, но въпреки това видя, че уплахата в очите му беше искрена.

— Горе-долу — каза тя. Все още й беше трудно да говори. Устните й бяха безчувствени. — Да не би да искахте да ме убиете?

— Аз… аз не разбирам — полугласно каза брадатият. — Бутилката беше пълна. Във всеки случай така мисля. — Той поклати глава. — Би трябвало да стигне за три дни!

Черити впери поглед в него. Три дни? Ако беше намалила пламъка съвсем и се беше задоволила със седем или осем градуса по Целзий, може би, но не и ако…

Тя пое дъх, за да отвърне ядосано — и отново затвори уста, без дори да каже дума, когато погледът й попадна върху невзрачното синьо пламъче на газовата печка, която гореше непосредствено до нея. Беше намалено докрай и в това помещение температурата наистина беше само седем или осем градуса. Съдържанието на бутилката беше достатъчно, само че не беше предвидено за човек, роден в епохата на разточителството, който все още не беше проумял напълно, че оцеляването и комфортът не означаваха непременно едно и също нещо.

— Всичко е наред — каза тя с усмивка. — Стават грешки, нали? Вината не е ваша.

В очите на събеседника й се изписа облекчение. Но той все още изглеждаше много изплашен. И тя изведнъж проумя защо.

— Наистина, вече всичко е наред — каза тя, колкото е възможно по-убедително. — И аз ви обещавам, че няма да кажа нищо на Кент — ако ми дадете още една чаша от вашия отвратителен чай.

Мъжът кимна с облекчение, скочи и се върна толкова припряно с чая, че разля половината на пода, преди Черити да успее да вземе чашата от ръцете му. Чаят наистина имаше отвратителен вкус, но поне беше горещ.

— Къде е Скудър? — попита тя. — И него ли сте замразили дълбоко?

Брадатият се усмихна нервно, но Черити виждаше, че той не беше сигурен доколко сериозно му говореше тя.

— Вашият спътник е при Кент — колебливо отвърна той. — Трябваше да заведем и вас при него, обаче…

Черити се усмихна окуражаващо.

— Какво чакаме още?

Тя се изправи и внимателно направи една крачка.

Бунтовникът я очакваше в една полукръгла бетонна зала, която дори предлагаше лукса на електрическото осветление — и която без съмнение не беше нищо друго, а сборен басейн на някогашна канализация, както Черити от пръв поглед разбра.

Кент не беше сам. Освен Скудър и задължителната дузина въоръжени мъже, които така недоверчиво наблюдаваха Черити и него, в залата имаше още трима други мъже. Единият от тях говореше с Кент, но после замлъкна по средата на думата и направи жест, който накара Кент да се обърне.

— Къде се бавите толкова време? — попита той вместо поздрав.

Черити видя как двамата й придружители виновно потръпнаха и равнодушно сви рамене.

— На нас, жените, винаги ни трябва малко повече време, за да се приготвим — каза тя. — Не го ли знаехте? Освен това трудно успях да се откъсна от уютния апартамент, който ми предоставихте.

Кент примигна объркано, накани се да отговори — и после се отказа, като също сви рамене. Черити бързо го пренебрегна и се обърна към Скудър.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

Скудър се усмихна и каза:

— Не.

— Не? Какво…

— Нищо страшно — каза той. — Само видях някого, който много ми напомня за някой друг, знаеш ли?

Вбесен, Кент прекъсна Скудър:

— По дяволите, какво означават тези глупости? В случай, че още не сте го разбрали, Скудър, тук става дума за живота ви!

— Зная — невъзмутимо отвърна шаркът. Той се усмихна вяло, обърна се към мъжа, който стоеше непосредствено до Кент, и добави: — Сигурно ме смятате за луд, но приликата наистина е поразителна, разбирате ли? Имах един приятел, който… — Той не довърши, а само отново сви рамене. — Съжалявам, ако съм ви отегчил. Но вие толкова си приличате с Раул, сякаш сте братя.

Черити замръзна. Мъжът ни най-малко не приличаше на някогашния заместник на Скудър, но тя много добре разбра какво искаше да й каже шаркът.

И в същата секунда го почувства.

Мъжът, към когото се бе обърнал Скудър, объркано повдигна вежди и недоумяваше също като Кент и останалите; съвсем очевидно не беше разбрал какво искаше да каже шаркът.

— Сега вече стига — ядосано каза Кент. — Вие, изглежда, все още не раз…

Черити най-сетне преодоля изумлението си и рязко се обърна към него.

— Вярно е! — гневно каза тя. — Наистина стига, Кент. Какво си мислехте, като затворихте мен и Скудър за два дни в този хладилник? Дойдохме тук, защото имаме нужда от помощ.

Кент въздъхна. Но очевидно много по-добре можеше да се справи с гнева си, отколкото с изявлението на Скудър, защото тя забеляза как той вътрешно се отпусна. Но не и мъжът до него. Небрежното му държание заблуждаваше.

— Съжалявам за неудобствата — каза Кент с тон, който доказваше противното. — Но ви казах, че ще проверя твърденията ви и че не мога да взема сам подобно решение. Както виждате, наредих да повикат останалите ръководители на организацията.

— Да — изсъска Черити. — Ти само пропусна да споменеш, че е трябвало да долетят от Тамбукту.

Кент се усмихна с престорено съжаление.

— Сега обаче са тук — хладно каза той. — И не само те. Проверих вашата история.

— И? — попита Черити. Трябваше да се овладее, за да престане неотклонно да се взира в мъжа до Кент.

— Историята като че ли е вярна — отвърна Кент. — Неколцина шарки, изглежда, са се измъкнали от клането, а сред тях… — Той настойчиво погледна Черити. — … и една жена, която… се появила при много странни обстоятелства.

— Да — каза Черити. — Направо паднала от небето.

— Ти ли си тази жена? — невъзмутимо попита Кент.

— Кой ви е разказвал за нея? — отвърна Черити. И не беше особено изненадана, когато Кент кимна към мъжа до себе си.

— Фаергал. Неговата група работи на границата с Вастенландия. Вие сте преминали право през тяхната територия. Ако сте тези, за които се представяте.

Черити с благодарност се възползва от случая да разгледа малко по-подробно мнимия бунтовник. Беше половин глава по-нисък от Кент, но значително по-як; мъж на около петдесет години с обветрено лице и осеяни с белези много силни ръце. Очите му бяха будни и излъчваха направо абсурдна честност. А нещо у него беше ужасяващо фалшиво.

— Ти си Фаергал? — попита тя.

— Тук въпросите задавам аз — грубо каза Кент.

На Черити й направи впечатление, че той изглеждаше някак… напрегнат. Така, сякаш се чувстваше не на място.

— Добре, ние сме двамата, за които говорите — призна тя.

И без да изпуска Фаергал от погледа си, добави: — Във всеки случай не зная как бих могла да докажа това тук и сега.

Вместо Кент Фаергал отвърна на забележката й:

— Например като ни разкажеш откъде имаш това. — Той посочи лазерната пушка, която Кент носеше през рамо.

— Веднага, щом разбера на чия страна си — възпротиви се Черити.

Лицето на Фаергал потъмня от гняв, но той не отвърна, а само настойчиво погледна Кент. Черити от своя страна, отправи поглед към мъжете зад Кент. За момент тя прецени възможността просто да рискува — решителен скок, посягане, светкавично завъртане — но не, беше безнадеждно.

— Така няма да стигнем до никъде — изпъшка Кент. — Вие искате помощ от нас, така че трябва да ни се доверите. — Той отново посочи към Фаергал. — Скудър и непознатата не са били сами. Къде са останалите?

— Откъде да знам? — заинати се Черити. — Вероятно и тях сте замразили като Скудър и мен.

Лицето на Кент потъмня от ярост, но той все още се владееше.

— Не говоря нито за момичето, нито за този шарк — процеди той през зъби. — Къде отведохте хората, които избягаха от бункера?

— Какви хора? — невинно попита Черити.

— Къде са? — изсъска Фаергал. — Ако ги намерим, това ще е доказателство.

— Там, откъдето са и лазерните пушки — с усмивка отвърна Черити. Тя вдигна ръка, посочи оръжието на рамото на Кент и същевременно пристъпи една крачка напред към него и Фаергал.

— Тази игра на криеница няма никакъв смисъл, не намирате ли? — с въздишка попита Кент.

Черити го изгледа с престорен гняв и пристъпи още една крачка към тях. Сега вече беше много близо до двамата, но все още не достатъчно. Кент със сигурност не очакваше нападение, но неговите хора бяха бдителни, а Черити не се съмняваше в това, че в жилите на Фаергал вместо кръв пулсира втечнено недоверие.

— Едва ли — изсъска тя. — Но какво си въобразявате? Вие и хората ви ни нападате, открадвате ни оръжието, затваряте ни за две денонощия в една леденостудена черна дупка и като завършек очаквате помощ от нас? — Още една крачка в резултат на безупречно изиграно нервно движение. — Вие сте луди! — добави тя.

— Мило дете — потиснато каза Кент, — търпението ми се изчерпа. Аз ти повярвах. Накарах приятелите си да дойдат тук, защото си мислех, че ти си важна за нас. Но аз знаех, че си имам работа с една истерична жена! — При последните думи гласът му ставаше все по-силен. Сега наистина кипеше от гняв, но в края на краищата това беше нещото, което Черити искаше. Тя реши да долее още малко масло в огъня.

— Аз мисля, че всички вие сте страхливци — каза тя. — Точно така си го представях — една купчина глупаци, които си играят на война и подвиват опашка, щом стане сериозно.

Кент ококори очи, в продължение на секунда я гледа недоумяващо и протегна ръка, за да я хване. И тъкмо това беше очаквала Черити.

Всичко стана толкова бързо, че хората на Кент нямаха никаква възможност да предприемат каквото и да е. Черити сграбчи пушката му, блъсна го и неочаквано с всички сили се спусна в противоположна посока, когато той инстинктивно се хвърли напред. Изведнъж Кент изгуби почва под краката си, блъсна се в нея и с продран вик се претърколи по нейния ненадейно извил се гръб.

И Черити успя да хване пушката.

Не си направи труда да сваля оръжието от рамото на Кент, а вкопчена в него се хвърли на пода, свали предпазителя и с отчаяно напрягане на силите изви Кент, докато дулото на лазера се насочи към Фаергал, и натисна спусъка; всичко стана с едно-единствено, мълниеносно движение. От дулото на оръжието се появи тънък като конец лъч и прониза корема на Фаергал.

Всичко ставаше едновременно. Черити чуваше Скудър да крещи, чуваше стъпки и ясното метално изщракване на оръжия, чиито предпазители се сваляха с бясна бързина, после шумовете от борба и отново крясъци и изведнъж тя се опомни хваната от почти дузина ръце. Някой я удари в стомаха, друг сграбчи ръката й и така брутално я изви на гърба й, че тя с вик от болка падна на колене. Една дузина дула се насочиха към нея.

Но никой не стреля.

Фаергал се беше строполил на пода, когато лазерният лъч го улучи. Но не лежеше кротко.

Той буйстваше. Тялото му потръпваше като в гърчове, докато ръцете и краката му бясно се мятаха с движения, които едно човешко тяло просто не можеше да извърши, все едно какво му причиняваха.

Тогава се разглоби. Толкова чисто и бързо, като две части от съвършено сглобена форма, които внезапно са загубили връзката помежду си. И от вътрешността му изпълзя… нещо. Едно голямо черно същество с мършави крайници като на паяк, което с омраза се взираше в Черити с една дузина фасетъчни очи.

Черити решително се отскубна, вдигна лазерната пушка и я насочи към нещото.

Никой не се опита да я спре.

Този път, преди да натисне спусъка, тя настрои лазера на пълна мощност.

— Все още не мога да повярвам — каза Кент. — Виждам го със собствените си очи, обаче аз… аз просто не мога да повярвам. Това е невъзможно! — Той беше блед. Гласът му звучеше немощно като глас на прастар човек и въпреки ужаса, който изпитваше, му се струваше невъзможно да откъсне поглед от овъгленото нещо, което беше останало от Фаергал. По лицето му се стичаше кръв от рана, която беше получил при падането си върху бетонния под, но той, изглежда, изобщо не усещаше.

— Точно това казах и аз, когато видях какво всъщност беше Раул — тихо каза Скудър. Мъжете бяха го пуснали отново и беше пристъпил до Черити и Кент. Той като че ли беше единственият освен Черити, който не трябваше с всички сили да се бори за разсъдъка си.

Кент с усилие вдигна поглед към Черити. Очите му безумно пламтяха.

— Ти… ти си знаела?

Черити кимна.

— Също и Скудър — отвърна тя. — Дори той го разбра преди мен. Защо иначе ще ни трябва да разиграваме целия този театър?

— Но как така? — промърмори Кент. — Откъде…?

— Аз мога да го усетя — отвърна Черити. — Чувствам, когато някой от чуждите е близо до мен. Скудър също.

Погледът на Кент объркано се луташе между нея и Скудър.

— Какви… какви сте вие двамата? — попита той. Страхът му, изглежда, не се беше уталожил; тъкмо напротив.

— Ние не сме нищо особено — трескаво отговори тя. — Струва ми се, че всеки усеща присъствието им. Може би аз съм само малко по-чувствителна от повечето хора тук. — Тя посочи към овъгленото тяло, после към Кент. — Наблюдавах те. Преди малко, когато стоеше до него. Ти също го усети.

Кент кимна колебливо.

— Да. Обаче…

— Ти се стори маловажно, зная — прекъсна го Черити. — Скудър се чувстваше по същия начин с Раул. Инстинктивно отвращение, антипатия… Може би ние просто усещаме близостта на съвършено чужда форма на живот. — Тя сви рамене.

— Но как така точно ти го чувстваш толкова ясно?

— Може би защото не съм израснала в близост до тях — отвърна Черити. С ъгълчетата на очите си забеляза предупредителния поглед на Скудър и реагира. Можеше да бъде грешка сега да посвещават Кент. Понякога беше по-добре истината да се поднесе в малки дози. — Израсла съм в една област, където ги няма — добави тя. — Вероятно това е цялата тайна. Заместникът на Скудър беше първият жив морони, до когото се доближих на по-малко от няколко мили. След няколко години може би ще изгубя усета си.

— Означава ли това, че вероятно има още от тези същества? — попита един от останалите водачи на бунтовниците.

— Не — спокойно отговори Черити. — Не вероятно. Със сигурност. — Тя се засмя горчиво. — Бих се изненадала, ако тук не бях срещнала никого от тях.

— Но Фаергал от двайсет години е с нас! — запротестира водачът на бунтовниците. — Аз го познавам, откакто се е родил! Това е напълно невъзможно!

— Може би по-късно са го подменили — предположи Скудър.

— Но ако са знаели за нас, защо тогава не са ни избили? — изсумтя Кент.

— Защо да го правят? — попита Скудър. — Враг, който е известен, вече не е опасен. — Той се засмя съвсем тихо, посочи изгорялата мърша, а после и бунтовниците. — Те са ви оставили малко да си поиграете на война и между другото вероятно са били съвсем сигурни, че няма други истински бунтовници освен вас.

Никой не отговори, а Черити също се съмняваше, че освен Кент някой друг от мъжете действително беше разбрал какво искаше да каже Скудър. Шокът беше все още много силен.

Черити хвърли бърз предупредителен поглед към Скудър да не прекалява и отиде до разкъсаната обвивка на Фаергал. Искаше да я докосне, но не можеше. Макар че с всички сили се опитваше да си обясни, че това, което виждаше, не е нищо друго освен техника, съвършена мимикрия на компютъра, гледката предизвикваше в нея толкова непреодолимо отвращение, че тя дори не можа да намери сили да протегне ръка.

Помоли един от пазачите за ножа му. Той й го даде и с острието му Черити обърна напуканата човешка маска, докато Скудър, Кент и останалите бавно започнаха да се скупчват около нея.

Това, което видя, беше ужасяващо и същевременно възхитително. Имитиращата човек обвивка беше само малко по-дебела от кутрето й, но даже и сега продължаваше да изглежда отвратително жива. Имаше безброй микроскопични жили, в които пулсираше нещо като кръв, както и други, странно безформени органи, каквито в човешкото тяло нямаше и чиято функция Черити дори не се опита да разгадае. Дори сега, когато знаеше какво има пред себе си, все така би могла да се закълне, че си има работа с жива плът и кръв, а не с изкуствена материя.

— Това е невероятно — промърмори тя. — Не разбирам много, но ми се струва, че това е най-съвършената маска, която някога е имало на тази планета. Това нещо кърви, ако го нараниш, нали?

Мъжът, който беше пристигнал заедно с Фаергал, кимна.

— Миналата година той си счупи ръката. Аз сам го шинирах. Аз… аз изобщо не съм забелязал.

— Може би тогава е бил истинският Фаергал — каза Скудър. Той смръщи чело, когато видя Черити с усилие да разглобява напълно изкуственото тяло и с погнуса да наднича вътре. — Какво търсиш?

Черити не отговори, а довърши разглеждането, макар при това да имаше чувството, че стомахът й се обръща. Чак тогава стана, избърса ножа в панталоните на мъртвеца и го върна на притежателя му.

— Нещо, което не беше там — отвърна тя. — Радиопредавател или нещо подобно.

Кент видимо се изплаши.

— Ти смяташ…

— Не — бързо го прекъсна Черити. — Не смятам. Боях се. Но там няма нищо. — А сега трябваше само да се молят нещото да не е било телепатично, добави тя наум. Но предпочиташе да не го произнася на глас. Внезапно почти съжали, че толкова основно беше разглобила шпионина насекомо. Неговият труп би могъл да им даде ценни отговори на…

Тя не беше довършила мисълта си докрай, когато откри грешката си. Останките биха могли да дадат ценни отговори на екип от учени, който работи в напълно оборудвана лаборатория. Но такова нещо вече не съществуваше. Още не се беше научила да се оправя в този свят. Вероятно никога нямаше да се научи. А вероятно и не искаше.

— Махнете това оттук — каза тя уморено, кимвайки с глава към разкъсаната празна обвивка. — А после да свършим най-сетне работата, за която сме дошли — да поговорим.

Измина повече от час, докато се събраха в импровизираната командна централа на Кент. Черити беше помолила да дойдат всички мъже, които бяха станали свидетели на ужасното събитие — разбира се, също Барт, Нет и Ел Гърк — и беше настояла засега никой да не съобщава за разкриването на Фаергал. Кент се беше съгласил с нея, а тримата водачи на бунтовниците също се бяха подчинили.

В стаята на Кент беше тясно. Малката бетонна камера беше достатъчно голяма, за да побере десет души, но в момента вътре се бяха събрали почти два пъти повече хора. По този начин поне студът се понасяше по-леко. За изненада не само на Черити, Кент беше наредил да доведат и Лидия, жената, която бяха спасили от ездачите преди два дни. Тя седеше върху един сандък и се взираше втренчено в празнотата. Но няколко пъти Черити се улови, че я наблюдава с чувство на вина, което и сама не разбираше. По някакъв начин смяташе себе си и Скудър отговорни за смъртта на детето й.

— Значи, вие търсите Даниел — започна Кент. Говореше все така тихо и малко провлачено; от всички присъстващи досега той най-зле бе преодолял ужаса си и това не се харесваше на Черити. Разбира се, шокът наистина трябва да е бил много силен, но мъж с положението на Кент имаше право на чувства само тогава, когато можеше да си го позволи. Черити го погледна угрижено. Не беше сигурна дали може да разчита на някого, който толкова лесно можеше да излезе от равновесие. За пръв път забеляза колко млад все още е той. Тя плахо кимна.

— Даниел или неговите работодатели. Най-добре и него, и тях. Но първо Даниел.

— И това не е лична работа? — попита един от тримата водачи на бунтовниците. Когато забеляза гневния поглед на Черити, той се усмихна извинително и разпери ръце в пояснителен жест. — Ние не сме много, а и измина доста време, докато беше изградена организацията. Ние…

— … не държим особено да бъдем въвлечени в лично отмъщение — довърши изречението мъжът до него. — За такова нещо залогът е прекалено голям. Говореше много тихо, но някак по-решително от другия.

— Може би дори имате право — невъзмутимо каза Черити.

Мъжът я стрелна с поглед, после рязко се обърна. Размаха пръст и почти обвинително го насочи към Скудър.

— Както изглежда, май наистина сте тези, за които се представяте. Но не знам дали моите хора ще искат да работят заедно с един шарк.

Скудър яростно му отвърна, но Черити вече не слушаше. Използва възможността да разгледа по-подробно тримата мъже.

Арсън, мъжът точно до Кент, беше много висок и още доста млад, имаше будни очи и открито лице, но Черити просто усещаше, че въпреки силата си той е много мекушав човек. Тя се запита как ли е успял да стане водач на бунтовническа армия. До него беше Тайдуъл, мъж в началото на трийсетте, слаб, но жилав, с очи, които гледаха на света с една никога неугасваща ярост. И накрая мъжът, чието име пак беше забравила; единственият от бунтовниците, за когото все още не бе могла да си състави мнение. Може би, защото само той единствен досега не беше казал нито дума, а само гледаше ту Скудър, ту нея или Кент.

Арсън забеляза изпитателния й поглед и започна нервно да се върти на стола си. Изглеждаше така, сякаш желае да избяга много-много далеч.

— Нещо не е наред ли? — попита Черити.

Арсън неуверено се усмихна.

— Няма нищо — увери я той. — Но последният, когото ти така изпитателно гледаше, вече не е между нас.

За момент Черити го погледна смаяно, после се засмя. Тайдуъл и Скудър престанаха да се карат и я погледнаха слисано. Само Кент остана сериозен.

— Арсън може би има право — каза той. — Никой не ни гарантира, че Фаергал е бил единственият шпионин. — Той се поколеба за момент. — Вярваш ли, че можеш да провериш всички?

Черити кимна.

— Няма проблеми. А също и мъжете в другите скривалища. Но ще се въздържа.

— Защо? — остро попита Тайдуъл.

— Защото това би била най-голямата глупост, която можем да извършим — каза Скудър. Той удостои Тайдуъл с пренебрежителен поглед. „Двамата, изглежда, са станали приятели“ — с ирония си помисли Черити. — Ще бъде доста трудно да се намери убедително обяснение за изчезването на Фаергал — продължи Скудър. — Вярвате ли, че Даниел няма да събере две и две, ако с един удар всичките му шпиони изчезнат?

— Скудър има право — бързо се намеси Черити, преди Тайдуъл да успее да се обади. — Всичко трябва да остане така, както беше. Затова и аз поисках никой да не научава за случилото се тук. Зная, че е жестоко, но не трябва да се доверявате на никого от тези, които сега не са тук при нас. Дори и на най-добрите си приятели.

— О, да, разбира се — иронично каза Тайдуъл. — Та ние сме достатъчно много, почти двайсет души. Просто ще нападнем сами крепостта на Даниел. Срещу такава свръхсила той нищо не може да направи.

— Не ми трябва армия — спокойно каза Черити. — Скудър и аз ще отидем сами. Трябват ни вашите знания, а не вашите хора.

— Вие двамата срещу Даниел? — Тайдуъл се засмя насила. — Та вие сте луди.

— Може би — намеси се Кент. — Но въпреки това тя е права, Тайдуъл. — Той се опита да смекчи тона си. — Двама или двеста, това няма никакво значение. — Той въздъхна и погледна Черити. — Проблемът е съвсем друг — продължи той. — Никой не може да се приближи до Даниел. След малкия шедьовър, който току-що ни изигра, дори вярвам, че ще можеш да го откриеш. Но не можете да достигнете до него. Няма път до Ню Йорк.

— Глупости! — остро запротестира Скудър. — Хората на Даниел също успяват и…

— Няма път, по който ние да можем да минем — продължи Кент. Той направи неопределен жест в посока на север. — Мислите ли, че не сме опитвали стотици пъти? Единственият път до вътрешността на града е по въздуха. А ние нямаме летателни машини. А даже и да имахме, глайтерите на Даниел биха ги обстрелвали далеч преди да се доближат до града. Същото важи и за пътя през хълмовете.

— Ние имаме средствата и начини да се отбраняваме — каза Черити, но думите не прозвучаха убедително и в нейните собствени уши. Май просто все още не искаше да приеме истината.

— Не и срещу зоната на смъртта — убедително каза Кент. — Ние се опитахме. Една дузина добри мъже заплатиха това с живота си. Вярвате ли, че отдавна не мислим за възможността да ги улучим там, където наистина ще има резултат? — Той поклати глава, когато Черити понечи да отвърне нещо, и продължи малко по-тихо, но почти тъжно: — Бяхте прави за това, в което ни упрекнахте онзи ден. Ние не сме бунтовници, които вършат нещо сериозно. — Тайдуъл го изгледа сърдито, но Кент невъзмутимо продължи: — Въпреки това правим каквото можем. Но не можем да обявим война на Морон. За нея нямаме нито необходимите хора, нито средства.

— Или знания — добави Арсън.

Черити го погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Та ние дори не знаем срещу кого в действителност се борим — отвърна бунтовникът. — Никой досега не е влизал в Черната крепост. Никой не знае кой седи вътре.

— Черната крепост?

— Главната квартира на мороните — обясни Арсън. — Сигурен съм, че и Даниел не е влизал там.

— И къде се намира?

— Ако знаех, нямаше да бъда тук — отвърна Арсън.

Черити замълча за момент. Всичко съвпадаше. Това, което чуваше, колкото и невероятно да звучеше, идеално се вписваше в представата, която си беше създала за този нов свят. Господството на Морон се крепеше на два стълба: от една страна — присъствието на неговите окупационни части и тоталната дезориентация — от друга. Те не просто бяха отнели свободата на хората. Бяха откраднали историята и с това и тяхната идентичност. Това, което в първия момент й се бе сторило смешно — абсолютната забрана да си припомня историята на Земята, ревнивият стремеж от страна на Морон да разруши социалните връзки на оцелялото й население — при по-внимателно вглеждане това се оказваше направо гениално. Черити погледна Нет и вастенландката отвърна на погледа й, но тя не вярваше, че Нет има представа какво всъщност виждаше в нея Черити. Две поколения, помисли си тя. Преди две поколения предците на това момиче са били хора като нея, американци, родени и израсли в свободна страна. Нет и нейните родители вече дори не си спомняха какъв е бил някога този свят.

Когато проумя цялото значение на тази мисъл, почувства огорчение. Може би беше пристигнала твърде късно. Още едно, най-много две поколения — и хората биха забравили, че този свят някога е бил друг. Планът на Морон беше много по-хитър, отколкото досега й се искаше да повярва. Вероятно черните бойци насекоми бяха покорили вече хиляди светове, но те не се задоволяваха само с това да поробват населението им. Имаха грижата то да забрави, че някога е било свободно.

— Още една причина да пипнем този Даниел — каза Скудър. — При това жив.

— Вече се опитахме — ядосано каза Тайдуъл. — Обаче е невъзможно. Ти си видял пръстена на смъртта около Шаитаан, нали?

Скудър кимна.

— Около Ню Йорк съществува подобен пръстен. — Той посочи лазерната пушка на Черити. — Дори със стотици от тези неща би било равносилно на самоубийство. Дори да се справите с чудовищата, които населяват зоната на смъртта, глайтерите на Даниел ще ви избият до крак, преди да изминете и десет мили.

Той каза вие, а не ние, помисли си Черити, но прогони тази мисъл. Недоверието й започваше да се превръща в болест. Трябваше да внимава и да не търси измяна и коварство във всяка необмислено казана дума.

— Но все пак трябва да има път, който да води в крепостта — каза тя. Ню Йорк беше столица на този континент, центърът, от който Даниел управляваше цяла Северна и Южна Америка. Беше направо невъзможно да прави всичко това само с помощта на телекомуникационни връзки и една шепа глайтери.

— Защо просто не попитате мен?

Не само Черити се завъртя смаяно на стола си и погледна към Лидия. Изведнъж проумя, че всички те чисто и просто бяха забравили за нея. Но жената ги беше слушала. И беше разбрала всяка дума. Лицето й беше все така неподвижно, но в очите й неочаквано се бе появило нещо, което почти ужаси Черити. Такава безгранична ярост, каквато никога досега не беше виждала у никого.

— Теб? — изненадано попита Кент.

Лидия кимна.

— Знам как можете да влезете в града.

За секунди в малкото подземно скривалище стана много тихо. Всички гледаха към Лидия, но тя гледаше към Черити, сякаш това, което искаше да каже, засягаше само тях двете.

— Ти? — каза Кент накрая. Гласът му звучеше много недоверчиво и изведнъж Черити отново си спомни колко силен беше страхът на Лидия от него и неговите хора. Изглежда, бунтовниците на Кент имаха не само приятели сред населението.

— Децата — продължи Лидия, сякаш говореше в транс. — Децата, които те събират в Шаитаан — се откарват в Ню Йорк.

Черити изненадано пое дъх, но Кент направи бърз повелителен жест и направи една крачка към Лидия.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита той. — Никой никога не е влизал в Шаитаан. Във всеки случай никой, който не е от техните.

— Моята сестра — отвърна Лидия. — Тя е жрица на Шаит.

— Още една причина да не ти вярваме — енергично се намеси Тайдуъл. — Тя ще ни предаде — добави той, обърнат към Кент и останалите.

— Няма да го направя! — запротестира Лидия. — Аз ги мразя. Те откраднаха децата ми. Те отвлякоха дъщерите ми и убиха сина ми.

Тайдуъл се канеше да й отвърне, но Черити се обърна отново към Лидия.

— Какво става с децата, които отвеждат в Шаитаан? — попита тя.

— Посвещават ги на Шаит и… и ги отвеждат — отвърна Лидия с треперещ глас.

— Къде?

Лидия сви рамене.

— Никой не знае — отвърна тя. — Но моята сестра е… е участвала няколко пъти. Тя ми е разказвала, че отвеждат посветените в една голяма зала под Шаитаан, откъдето тръгва пътят за Ню Йорк.

— За Ню Йорк? — Кент не си правеше труда да прикрива неверието си. — Това са почти хиляда мили.

— Знам — каза Лидия. — Чувала съм го от нея. Тя… тя каза, че веднъж е била там.

— Но това е абсолютно невъзможно! — запротестира Тайдуъл. — Тя лъже!

— Не — тихо каза Черити. — Тя казва истината.

Тайдуъл я погледна мрачно, Кенг също въпросително повдигна вежди, но Черити не им обърна внимание и отново се обърна към Лидия.

— Една голяма зала с метален пръстен по средата, който виси в безтегловност над пода, нали?

Лидия кимна.

— Точно така — каза тя. — Но ти откъде знаеш за него?

— Това би било интересно и за мен — коварно добави Тайдуъл.

— Трансмитер на материя — каза Черити. Обяснението беше толкова просто, че й се щеше сама да си удари плесница. — Шаитаан не е нищо друго освен трансмитерна станция.

От погледа на Кент ясно се виждаше колко малко му говори тази дума.

— Един вид… предавател — поясни тя. — Само че не пренася радиовълни или образи, а твърда материя.

— Не говориш сериозно — изумено промърмори Кент.

— По този начин ме доведоха тук, Кент — отвърна Черити. — Те ни изпратиха един от тези проклети предаватели. Трябваше да го унищожим. Ние дори можехме да го направим, но… не знаехме какво е дошло при нас. А когато разбрахме, беше прекалено късно. — В гласа й се долови горчивина. Тя погледна към Арсън. — Нещото, което вие наричате Черната крепост, струва ми се, е корабът на Северния полюс. Нищо друго освен трансмитерна база. Вероятно на Земята има стотици от тях.

Изминаха няколко секунди, преди тя да забележи внезапно настъпилото мълчание. А после още известно време, докато проумя защо изведнъж всички се взираха в нея, а не в Лидия.

— Ти каза ние? — попита Кент. — Какво искаш да кажеш? Има още такива като теб?

— Да — каза Черити, но веднага се поправи и поклати глава. — По-точно казано, не. Не вярвам.

Тя помълча още миг, после с тих, но много суров глас започна да разказва.