Конго

1. График за програмата на екипа

Полетът от Танжер до Найроби през Африка беше по-дълъг отколкото от Ню Йорк до Лондон — 3 600 мли, или осем часа. Рос прекара цялото време на компютъра, изчислявайки „вероятностните линии на хиперпространството“ както ги нарече тя.

— Това са всичките ни графици — каза Рос. — Можем да ги анализираме за продължителност и наличие на фактори за забавяне.

Под екрана на компютъра се намираше специален часовник, по който непрестанно се движеха цифри.

— Какво означава това? — запита Елиът.

— Компютърът подбира най-бързия маршрут. Виждаш, че току-що определи график, който ще ни изведе на мястото след шест дни осем часа и петдесет и една минути. А сега се опитва да подобри времето.

Елиът се усмихна. Представата, че един компютър може да предскаже с точност до минутата кога ще стигнат до мястото в Конго му се струваше налудничава. Рос обаче беше повече от сериозна.

Докато гледаха, компютърният часовник се промени на 5 дни 22 часа и 24 минути.

— А, това вече е по-добре — кимна Рос. — Но може още да се подобри. — Тя натисна друг клавиш и линиите се раздвижиха, разтягайки се като гумени над африканския континент. — Това е маршрутът на консорциума — каза тя, — базиращ се на предположенията ни за експедицията им. Съставът им е доста голям — най-малко тридесет човека, ако не и повече, всичко пълен комплект. Но не знаят точното местоположение на града; поне така считаме. Обаче имат значителна преднина, най-малко дванайсет часа, защото хората им вече са строени до самолета им в Найроби.

Часовникът показа пълното изтекло време: 5 дни 9 часа и 19 минути. Тя после натисна бутон с надпис ДАТА и цифрите се промениха на 06 21 79 0814.

— Според тия данни, консорциумът ще стигне мястото в Конго малко след осем часа сутринта на 21 юни.

Компютърът работеше тихо; линиите продължаваха да се разтягат и свиват, и часовникът отчете нова дата: 06 21 79 1224.

— Е, — произнесе тя, — ето ни нас. При най-добрия разовй на нещата и за нас и за тях консорциумът ще ни изпревари с четири часа, след четири дни.

Мънро мина покрай тях захапал саднвич.

— По-добре избери друг маршрут — посъветва я той. — Или давай направо.

— Колебая се как да го направя с тая маймуна.

— Трябва да направиш нещо, при тоя график — повдигна рамене той.

Елиът ги слушаше с чувство надхвърлящо обичайното удивление: те обсъждаха разлика от няколко часа, която щеше да се случи чак след пет дни.

— Вие наистина ли очаквате, че през следващите няколко дни, с всичките му въртели в Найроби и после в джунглата, че ще спазим графика с точност до минута?

— Сега нещата не стоят така, както в началото на африканските експедиции — каза Рос, — когато групите са потъвали сред джунглите само след месец. В най-лошия случай компютърът може да сбърка с няколко минути, максимум половин час, в течение на целия петдневен период. — Тя поклати глава. — Не. Имаме си проблем тук и трябва да направим нещо, за да го разрешим. Залогът е прекалено висок.

— Имаш предвид диамантите.

Тя кимна и посочи към долната част на екрана, където се появиха думите СИН КОНТРАКТ. Той я запита какво означава това.

— Страшно много пари — отвърна тя. — Поне така мисля — добави след кратък размисъл. Защото в действителност не знаеше.

Всеки нов контракт сключен от ТСЗР получаваше кодово наименование. Само Травис и компютърът знаеха името на компанията закупила контракта; всички останали в ТСЗР, от програмистите и до екипите на място, знаеха проектите само под кодовите им наименования свързани с цветовете: Червен Контракт, Жълт Контракт, Бял Контракт. Това се правеше, за да се запазят в тайна имената на фирмите и бизнеса им. Но математиците в ТСЗР не можеха да се сдържат и се мъчеха да отгатнат страните в договорите, които бяха ежедневната тема за разговор в столовата на компанията.

Синият Контракт беше сключен от ТСЗР през декември, 1978 година. Според него ТСЗР се задължаваше да установи местонахождението на един природен източник на промишлени диаманти в приятелска или неутрална страна. Диамантите трябваше да бъдат тип IIв, кристали „със слабо съдържание на азот“. Не бяха специфицирани никакви размери, защото размерът на кристала нямаше значение; нито бяха определяни количествата, които можеха да се извлекат; контракторът щеше да вземе каквото и колкото можеше. Това, което беше най-необичайното в този случай, беше, че нямаше Ограничение за разходите по извличане на единица обем (ОРИЕО).

Почти всички контракти пристигаха с ОРИЕО. Не беше достатъчно само да се открие минерално находище; минералите трябваше да се извличат с предварително определена граница на разходите. Тези разходи на свой ред отразяваха концентрацията на минерала в рудата, отдалечеността й, наличието на местна работна ръка, политическите условия, евентуалната нужда от строежи на летища, пътища, болници, мини, или рафинерии.

Защото когато един контракт пристигаше без ОРИЕО, това означаваше само едно нещо: някой така се нуждаеше от диамантите, че не даваше пат пари колко ще струва добивът им.

Само след четиридесет и осем часа столовата на ТСЗР беше разгадала Синия контракт. Оказа се, че диамантите тип IIв бяха сини вследствие наличието на следи от елемента бор, който ги правеше безсмислени като скъпоценни камъни, но променяше електрическите им свойства, превръщайки ги в полупроводници със съпротивление от порядъка на 100 ома на сантиметър. Те също така притежаваха и светопроводни свойства.

И тогава някой откри кратка статия в Електроник Нюз от 17 ноември, 1978 година: „Производството по технологията на Макфий спряно“. В нея се обясняваше, че Уолтман, Масачузетс, фирма на Корпорация Сайлък, била изоставила експерименталната технология за получаване на изкуствени диаманти с отлагане на боров монослой. Процесът на Макфий бил изоставен като прекалено скъп и ненадежден за получаване на „желаните полупроводникови свойства.“ Статията заключаваше, че „други фирми са подценили проблемите в отлагането на боров монослой; Морикава (Токио) изоставил процеса Нагаура през септември същата година.“ Връщайки нещата назад във времето, столовата на ТСЗР намести липсващите късчета от главоблъсканицата по местата им.

През 1971 година Интек, компанията за микроелектроника от Санта Клара, била първа предвидила, че диамантените полупроводници ще бъдат от особена важност за едно бъдещо поколение „свръхпроводящи“ компютри през осемдесетте години.

Първото поколение електронни компютри, ENIAC и UNIVAC, построени в най-дълбока секретност през военните години в началото на четиридесетте, използваха електровакуумни лампи. Електровакуумните лампи притежават средно време на живот двадесет часа, но при наличието на хиляди такива нажежени лампи в една машина, някои компютри блокират на всеки седем до дванайсет минути. Технологиите представяни от електровакуумните лампи налагат едно ограничение върху размера и мощността на планираните второ поколение компютри.

Второто поколение обаче никога не използва електровакуумни лампи. През 1947 година с изобретяването на транзистора — сандвич от твърд материал с големина на нокът, който изпълнява всички функции на електровакуумната лапма — сложи началото на нова ера от „твърдотелни“ електронни устройства, които се нуждаеха от малка мощност, генерираха малко топлина, и бяха по-малки и по-надеждни отколкото електровакуумните лампи които те замениха. Силициевата технология осигури в продължение на двадесет години базата за три поколения компютри, все по-компактни, надеждни и евтини.

Но през седемдесетте години конструкторите на компютри започнаха да се сблъскват с присъщите ограничения на силициевата технология. Макар и схемите да се бяха свили до микроскопични размери, скоростта на пресмятане все още зависеше от дължината на схемата. По-нататъшното миниатюризиране обаче на схемите върна обратно един стар проблем: топлината. По-малките схеми буквално се разтопяваха от отделяната топлина. Нужен беше метод, който едновременно да елиминира топлината и да намали съпротивлението.

От петдесетте години насам беше известно, че много метали при охлаждане до много ниски температури се превръщат в „свръхпроводници“, при което потокът от електрони препуска през тях необезпокояван от нищо. През 1977 година IBM обяви, че конструира един суперсвръхскоростен компютър с размера на грейпфрут, охлаждан от течен азот. Свръхпроводящият компютър изисква една радикално нова технология, и един нов диапазон от нискотемпературни конструктивни материали.

Произведените диаманти щяха да намерят извънредно широко приложение.

Няколко дни по-късно столовата на ТСЗР излезе с едно алтернативно обяснение. Според новата теория, седемдесетте години са били десетилетие с безпрецедентен ръст при компютрите. Макар и първите производители на компютри през четиридесетте да бяха предсказали, че четири компютъра ще бъдат достатъчни да вършат всички изчисления на целия свят в обозримото бъдеще, експертите очакваха, че към 1990 година в действителност ще има един милиард компютри, като по-голямата част от тях ще бъдат свързани посредством комуникационни мрежи с другите компютри. Такива мрежи не съществуваха, и дори можеха да се окажат теоретически неосъществими. (Едно изследване на хановерския институт през 1975 година заключи, че земната кора не съдържа достатъчно метал, за да се конструират необходимите компютърни мрежи за предаване на данни.)

Според Харви Ръмбо осемдесетте години ще се характеризират с критичен недостиг от компютърни системи за предаване на данни: „Точно както кризата с изкопаемите горива изненада индустриалния свят през седемдесетте, така и недостигът на предаване на информация ще бъде удар за света през следващите десет години. През седемдесетте хората бяха лишени от движение, но през осемдесетте ще бъдат лишени от информация, и остава да се види, коя липса ще се окаже по-съдбоносна.“

Лазерната светлина представляваше единствената надежда за справяне с изискванията към тези огромни масиви от данни,тъй като лазерните канали пренасяха двадесет хиляди пъти повече информация отколкото обикновен метален коаксиален кабел на магистрална линия за връзка. Предаването с лазер изискваше изцяло нови технологии, включително тънконишкова влакнеста оптика, и изкуствено създадени полупроводникови диаманти, за които Ръмбо предсказва, че ще бъдат „по-ценни и от нефта“ през идващите години.

Ръмбо отива дори и по-далеч, като очаква в рамките на десет години самото електричество да стане отживелица. Бъдещите компютри ще използват само светлинни схеми, и ще взаимодействат с информационни системи със светлинен носител на информацията. Причината за всичко това е скоростта. „Светлината“ казва Ръбмо, „се движи със скоростта на светлината. Електричеството — не. Ние живеем в последните години на микроелектронната технология“.

Разбира се, микроелектрониката не изглежда като отмираща технология. През 1979 година микроелектрониката представляваше основната технология в индустриализирания свят, на която се падаха осемдест милиарда долара годишно само в Съединените щати; за шест от първите двадесет корпорации в списъка 500 на списание Форчън микроелектрониката представляваше основната им дейност. Тези компании имаха история изпълнена с изключителна конкуренция и напредък, за един период от по-малък от тридесет години.

През 1958 година един производител можеше да помести 10 електронни компонента върху един единствен силициев чип. През 1970 беше възможно да се поберат 100 компонента върху чип със същия размер; това беше едно десетократно увеличение за период от време малко по--голям от десетилетие.

Но през 1972 година вече стана възможно да се поместят 1000 електронни компонента върху един чип, а през 1974 — 10 000. Очакваше се, че към 1980 върху един чип с големината на човешки нокът ще могат да се поместват един милион електронни компонента, но в действителност тази представа беше постигната още през 1978. През пролетта на 1979 година новата цел бяха десет милиона компонента, или, още по-добре, един милиард върху един единствен силициев чип още през 1980. Никой обаче не успя да предвиди развоя на събитията през юни или юли.

Такъв напредък в само една индустрия просто няма прецедент. Това става много ясно, когато бъде направено сравнение с по-старите производствени технологии. Детройт беше доволен да прави обикновени промени в конструкцията на произвежданите автоммобили веднъж на три години, но електронната промишленост обикновено очаква промени с цял порядък за същия период. (За да не изостане, Детройт би трябвало да увеличава пробега в мили за 1 изразходван галон гориво от 8 мили за галон на 80 000 000 мили за галон през 1979 година. Вместо това, Детройт увеличи пробега от 8 на 16 мили за това време, още едно доказателство за задаващата се смърт на автомобилната индустрия като сърцето на американската иконимика.)

При такъв конкуриращ се пазар всеки се тревожеше от чуждите сили, особено от Япония, започнала от 1973 година да поддържа японски културен център в Сан Хосе, който по мнението на компетентните институции предсталляваше фасада за добре финансиран и организиран промишлен шпионаж.

Синият контракт можеше да бъде разбран само в светлината на промишленост правеща гигантски крачки на всеки няколко месеца. Травис беше казал, че Синият контракт е „най-голямото нещо, което ще видим през следващите десет години. Този, който открие диамантите, ще направи скок в технологията от най-малко пет години. Пет години. Знаете ли какво означава това?“

Рос знаеше какво означава. В една промишленост, където разликата между конкурентите се измерваше в месеци, компании бяха правли несметни печалби изпреварвайки конкурентите си само със седмица с някое ново устройство или технология; Синтел в Калифорния беше първата коммпания произвела чип с памет 256К докато всички останали още правеха 16К и си мечтаеха за чипове с 64К. Синтел успя да задържи предимството си в продължение само на шестнадесет седмици, но реализира печалба превишаваща сто и четиридесет милиона долара.

— А ние говорим за пет години — изрече Травис. — Този аванс се измерва в милиарди долари, а може би десетки милиарди. Ако успеем да се доберем до тия диаманти.

Това бяха причините зад този извънреден натиск който усещаше Рос докато продължаваше да работи с компютъра. На двайсет и четири години тя беше водач на екип в една надпревара на авангардните технолологии, включваща половин дузина нации по света, всички изправили един срещу друг бизнеса си и промишлените си ресурси.

Залогът превръщаше всички досегашни надпревари да изглеждат като детски забави. Травис й го каза преди да потеглят.

— Не се страхувай когато натискът те докара до полуда. На раменете ти яздят милиарди долари. Просто направи всичко, което е по силите ти.

Правейки всичко възможно по силите си, тя съумя да намали графика на експедицията с още три часа и тридесет и седем минути, като все още изоставаха зад проекта на консорциума. Не беше толкова голям интервал, особено с хладнокръвните ходове на Мънро на тяхна страна, но въпреки всичко изоставаха; а това можеше да означава пълен крах в състезание, при което победителят получаваше всичко.

И тогава дойдоха и лошите новини.

На екрана излезе съобщението НЕЛЕГАЛНИ КЛЬОПАЧИ / ВСИЧКИ ЗАЛОЗИ ОТМЕНЕНИ.

— Проклятие — изруга Рос.

Изведнъж усети нечовешката умора върху плещите си. Защото ако действително някъде по линиите на ТСЗР се бяха закачили нелегални кльопачи, можеха да се простят с шансовете си за победа, и то преди още кракът им да е стъпал в джунглата на централна Африка.

2. Нелегална кльопачка

Травис се почувства последният глупак.

Той се втренчи в разпечатката, която току-що бе дошла от центъра по управление на космическите полети Годар, ЦУКПГ, Грийнбелт, Мариланд.

Съобщението бе пристигнало преди час от ЦУКПГ/Мариланд, но вече бе закъсняло повече от пет часа.

— Проклятие! — изруга Травис втренчен в телекса.

Първият признак, че нещо не е наред, беше когато японците и германците прекъснаха преговорите с Мънро в Танжер. Само преди минута те бяха готови да платят всяка цена; следващата едва не се бяха втурнали през вратата без дори да си вземат довиждане. Това прекъсване бе дошло изведнъж, без всякакво предупреждение; то предполагаше, че в компютрите на консорциума беше постъпила нова информация.

Нова информация, но откъде?

Можеше да има само едно обяснени: и то сега беше потвърдено по телекса на ЦУКПГ от Грийнбелт.

Този факт имаше само едно просто обяснение: ТСЗР не изпращаше никаква информация. Най-малкото, целенасочено. ТСЗР и ЦУКПГ имаха споразумение да разменят актуализирани данни; самият Травис беше сключил сделката през 1978 година, за да получава евтини спътникови изображения от Ландсат в орбита. Изображенията, предавани от спътници, бяха единственият най-голям разход на компанията. ТСЗР предоставяше обработените изображения на ЦУКПГ, а в замяна на това ЦУКПГ се съгласи да снабдява ТСЗР със спътникови снимки с намаление от 30% под основната цена.

В онзи момент това изглеждаше добра сделка, и в споразумението бяха договорени кодираните честоти.

Сега обаче потенциалните недостатъци изскочиха пред Травис уголемени до неузнаваемост: най-лошите му страхове се бяха сбъднали. Прекара ли веднъж информационна линия дълга две хиляди мили от Хюстън до Грийнбелт, човек направо си търси белята. Някъде между Тексас и Мариланд някой бе успял да вклини междинно терминално звено, най-вероятно в телефонните линии с носещата честота, и бе започнал да смуче данни с нелегален терминал. Това беше формата на промишлен шпионаж от която най-много се страхуваха.

Механизмът представляваше нелегален терминал, включен между два легални терминала, който следеше размяната на данни и в двете посоки. След известно време нелегалният оператор научаваше достатъчно и започваше да предава по линията, смучейки данни от двата крайни пункта, представяйки се пред Хюстън за ЦУКГП и обратно. Нелегалният терминал можеше да продължи да функционира дотогава, докато единият или и двата легални терминала не усетеха, че са подслушвани.

Сега въпросът беше следният: колко данни бяха изсмукани през последните седемдесет и два часа?

Травис поиска двайсет и четири часови проверки със сканер; показанията му бяха отчайващи. Положението изглеждаше така, сякаш компютърът на ТСЗР беше излъчил не само елементи от оригиналната база данни, но също така и развоя по трансформирането на информацията, или последователността от операции изпълнявани върху данните от ТСЗР за последните четири седмици.

Ако това се окажеше вярно, то в този случай нелегалният агент на евро-японския консорциум знаеше какви трансформации бе приложила ТСЗР върху данните за Мукенко, и следователно знаеха с изключителна точност местоположението на изгубения град. Сега то им беше известно толкова точно, колкото и на Рос.

Трябваше да се преустройват графици, което щеше да затрудни още повече работата на екипа на Рос. А и обновените от компютъра графици бяха неясни; колкото и да беше способна Рос, вероятността екипът на ТСЗР да се добере до мястото преди японците и германците сега вече беше равна на нула.

От гледната точка на Травис, цялата експедиция на ТСЗР представляваше безсмислено упражнение, чиста загуба на време. Не съществуваше никаква надежда за успех. Единственият елемент не взет под внимание от компютъра беше горилата Ейми, а всички инстинкти на Травис му говореха, че горилата на име Ейми няма да се окаже решаващ фактор за откритието на минералните залежи в североизточно Конго.

Всичко беше безнадеждно.

Дали да отзове експедицията обратно? Той се втренчи в таблото за управление до бюрото си.

— Извикай ми функцията разходи-време — заповяда той.

Компютърът изведе съобщението РАЗХОДИ-ВРЕМЕ.

— Локална Експедиция Конго.

Екранът изведе данните за експедицията в Конго: разходи на час, акумулирани разходи, фиксирани бъдещи разходи, отчетни пунктове… Проектът в този момент се намираше точно извън Найроби, и акумулираните му разходи възлизаха малко над 189 000 щатски долара.

Прекратяването му щеше да струва 227 445 щатски долара.

— Фактор БФ — каза той.

Екранът се промени. Появиха се серия вероятности. Факторът БФ представляваше бона фортуна, или добър късмет — нещо съвсем ефемерно при всички експедиции, особено далечните, изпълнени с всякакви опасности.

ДА ПОМИСЛЯ ЗА МОМЕНТ, излъчи съобщение компютърът.

Травис зачака. Той знаеше, че на компютъра му бяха нужни няколко секунди да изпълни необходимите изчисления, за да придаде тежест на случайните фактори които могат да повлияят на експедицията, все още на пет или повече дни от целта.

Личното му повиквателно устройство се обади. Беше Роджърс, специалистът по подслушването.

— Проследихме нелегалното подслушвателно устройство. Намира се в Норман, Оклахома, на адреса на Северната американска централна застрахователна компания, САЦЗК. САЦЗК е петдесет и един процента притежание на една хавайска холдингова компания, корпорация Халекули, на свой ред владение на островна японска компания. Какво искате да направим?

— Искам задниците им препечени на фурна — заповяда Травис.

— Ясно — отвърна Роджърс и затвори телефона.

На екрана се появи съобщението ИЗЧИСЛЕН ФАКТОР БФ и вероятността: 0,449. Това беше наистина изненада: тази стойност означаваше, че ТСЗР разполагаше с почти равен шанс да достигне целта преди консорциума. Травис не се поколеба и за секунда: 0,449 беше достатъчно добра стойност.

Експедицията на ТСЗр щеше да продължи, най-малкото поне засега. А междувременно той щеше да направи всичко, което беше по силите му, за да забави консорциума. Травис си имаше наум няколко идеи.

3. Допълнителна информация

Самолетът летеше на юг точно над езерото Рудолф в северна Кения когато Том Сиймънс повика Елиът.

Сиймънс беше приключил компютърния си анализ за отличаването на горилата от другите маймуни, основно шимпанзетата. След това бе получил от Хюстън видеозапис с три секунди от много лошо видеотранслация, на която изглежда някаква горила разбиваше сателитна антена и се втренчваше в камерата.

— Е? — запита Елиът, загледан нетърпеливо в екрана на компютъра. Съобщението беше следното:

— Проклятие — изруга Елиът. С тези параметри изследването беше неясно и безполезно.

— Съжалявам — обади се Сиймънс по телефона. — Част от проблемите обаче възникват от самия тестван материал. Трябваше да въведем като фактор в компютъра извличането на това изображение. То е било обработено, което означава, че е бил въведен някакъв порядък; а при този процес се е изгубила именно онази прагова стойност. Бих искал да поработя с оригиналната дигитализирана матрица. Можете ли да ми я осигурите?

Карън Рос кимна утвърдително.

— Разбира се — каза Елиът.

— Ще направя още един опит — каза Сиймънс. — Но ако искате да знаете мнението ми, пак няма да се получи. Работата е там, че при горилите са наблюдават значителни индивидуални различия в лицевата структура, точно както при хората. Увеличим ли базата от образци, тогава ще получим и повече вариации, и един още по-голям популационен интервал. Мисля, че сме ни напред, ни назад. Никога не ще успеете да докажете, че това не е горила, макар и да залагам всичките си спестявания, че е.

— Какво означава това? — запита Елиът.

— Означава, че сме се сблъскали с нещо съвсем ново — отвърна Сиймънс. — Казвам ви, ако това действително е горила, тя би трябвало при тази функция да получи стойност някъде от порядъка на 0,89 или 0,94. Изображението обаче получи 0,39. Това просто не достатъчно. Не е горила, Питър.

— Тогава какво е?

— Това е преходна форма. Приложих функцията, за да измеря къде беше вариацията. И знаеш каква беше основната разлика? Цветът на кожата. Дори и при черно-бяло изображение не е достатъчно тъмен, за да бъде горила, Питър. Това е едно съвсем ново животно, гарантирам ти.

— С какво ще промени това графика ти? — обърна се Елиът към Рос.

— За момента, с нищо — каза тя. — Другите елементи са по-критични, а този не може да се разложи на по-прости компоненти.

Пилотът включи вътрешната система за връзка.

— Започваме да снижаваме към Найроби — каза той.

4. Найроби

Само на пет мили от Найроби човек може да се озове сред дивото обкръжение на източноафриканската савана. А в паметта на много найробски жители обкръжението можеше да се открие и още по-близо: газели, бъфало и жирафи скитаха наоколо, а от време на време някой случаен леопард ощастливяваше с присъствието си нечия спалня. В ония дни градът все още запазваше характера си на дива колониална станция; в дните на своя разцвет Найроби сигурно е бил много бързо разрастващ се град; „Женен ли сте или живеете в Кения?“ беше стандартният въпрос. Мъжете бяха яки и пиеха здраво, жените красиви и без много задръжки, а картината на живота предсказуема не повече от лова на лисици всяка събота в околностите на града.

Модерният Найроби обаче е почти неузнаваем в сравнение с онзи от безгрижното колониално време. Шепата оцелели викториански здания сякаш са затънали в един модерен град с население половин милион души, с улични задръствания, френски ресторанти, супермаркети, химически почиствания за един ден, стоп-светлини, небостъргачи, и замърсен въздух.

Самолетът на ТСЗР кацна на международното летище в Найроби 16 юни на разсъмване, и Мънро се свърза с носачите и помощниците на експедицията. Те възнамеряваха да излетят от Найроби само след два часа, но точно в този момент от Хюстън им позвъни Травис и им предаде, че Питърсън, един от геолозите от първата конгоанска експедиция, е успял по някакъв начин да се добере до Найроби.

Рос се възбуди неимоверно от новината.

— Къде е сега той? — запита нетърпеливо тя.

— В моргата — отвърна Травис.

Елиът примига докато се приближаваше: тялото върху масата от неръждаема стомана беше на русокос мъж неговата възраст. Ръцете на мъжа бяха строшени; кожата беше подута, с някакъв отвратителен ален цвят. Той погледна към Рос. Тя изглеждаше напълно в ред; дори не примигна или извърна настрани. Патологът настъпи един педал и микрофонът над главите им се включи.

— Бихте ли се представили, ако обичате.

— Карън Елън Рос.

— Националност и номер на паспорта.

— Американка, F1413649.

— Можете ли да идентифицирате мъжа пред вас, мис Рос?

— Да. Това е Джеймс Робърт Питърсън.

— Каква е основната ви връзка с починалия Джеймс Робърт Питърсън?

— Работех с него — изрече тя със скучен глас. сякаш разглеждаше безстрастно някаква геоложка проба. На лицето й не се изписа нищо.

Патологът се обърна към микрофона.

— Самоличността потвърдена като Джеймс Робърт Питърсън, пол мъжки, от бялата раса, националност американец. — Той се обърна към Рос. — Кога за последен път се видяхте с мистър Питърсън?

— През май тази година. Тогава тръгваше за Конго.

— През последния месец не сте го виждали?

— Не — отвърна тя. — Какво се е случило?

Патологът докосна подпухналите морави рани върху ръцете му. Връхчетата на пръстите му потънаха, оставяйки следи като от зъби върху плът.

— Дяволски странна история — произнесе патологът.

Предният ден, 15 юни, Питърсън бил докаран на борда на малък чартърен самолет, в стадий на терминален шок. Умрял няколко часа по-късно без да дойде в съзнание.

— Цяло чудо е, как е успял да го направи. Очевидно самолетът е кацнал непредвидено поради някакъв механичен проблем на летището Гарона, една доста кална писта в Заир. И в този момент този момък излиза залитайки от гората и се строполява в краката им. — Патологът посочи къде костите са били счупени и на двете ръце. Според думите му раните не били пресни; получил ги най-малко четири дни преди това, а може и повече. — Изпитвал е невъобразима болка.

— Какво би могло да причини такива рани? — запита Елиът.

Патологът никога не бе виждал нещо подобно.

— На повърхността наподобява механична травма, като счупване от сблъсък с лека кола или камион. Такива при нас се случват всеки ден; но раните от механични счупвания никога не са двустранни, както в този случай.

— Значи не е било механично счупване? — запита Карън.

— Не знам какво е било. Такъв случай досега в практиката ми няма — изрече бързо патологът. — Също така открихме следи от кръв под ноктите му и няколко сиви косъма. Сега провеждаме изследвания.

В дъното на стаята друг патолог вдигна поглед от микроскопа.

— Космите определено не са човешки. Сечението не съответства. Някаква животинска козина, близка до човека.

— Сечението ли? — запита Рос.

— Най-добрият индекс за определяне на произхода на косъма — каза патологът. — Човешкият косъм от пубиса например е с по-елипсовидно сечение, отколкото окосмеността от другите части на тялото, или това по лицето. Той е много характерен и се признава като доказателство в съда. Лабораторията има голям опит в тази област, понеже при много случаи се налага да работим с всякакви животински окосмености, и сме експерти.

Големият анализатор от неръждаема стомана започна да издава звуков сигнал.

— Кръвната проба идва — каза патологът.

На един видеоекран се появиха структури-близнаци с пастелно обагрени ивици.

— Това е структурата получена с помощта на електрофореза — обясни патологът. — С нея се проверяват серумните протеини. А това отляво е обикновена човешка кръв. Вдясно е кръвната проба взета от кръвните следи под ноктите му. Вижда се добре, че това определено не е човешка кръв.

— Не е човешка кръв? — възкликна Рос, обърната към Елиът.

— Близка е — отвърна патологът без да откъсва поглед от екрана. — Но не е човешка. Може да принадлежи на домашно или селскостопанско животно, може би прасе. Или дори на примат. Маймуните са много близо до човека в серологично отношение. След минута ще разполагаме и с компютърния анализ.

На екрана се изписа съобщението АЛФА И БЕТА СЕРУМНИТЕ ГЛОБУЛИНИ СЪВПАДАТ: КРЪВ НА ГОРИЛА.

— Ето ви отговора чия е кръвта под ноктите му. На горила.

5. Преглед

— Няма да ви нарани — опита се да успокои изплашения санитар Елиът. Намираха се в пасажирския отсек на товарния боинг 747. — Ето, виждате ли, тя ви се усмихва.

Ейми действително се хилеше с най-пленителната си усмивка, като внимаваше да не си показва зъбите. Санитарят от частната клиника в Найроби обаче не беше запознат с тези тънки нюанси на горилския етикет. Ръцете му се тресяха докато държеше спринцовката.

Найроби беше последната възможност Ейми да мине един цялостен преглед. Огромното й мощно тяло не създаваше представа за конституционална крехкост, както и навъсеното й с гъсти надвиснали вежди лице прикриваше една мека, доста нежна натура. В Сан Франсиско екипът по проекта Ейми я беше подложил на цялостно медицинско изследване: проби на урината на всеки втори ден, екскрементите й се проверяваха ежеседмично за наличие на следи от кръв, всеки месец пълни изследвания на кръвната картина, и всеки три седмици посещение при зъболекаря за отстраняване на черния налеп който се акумулираше от вегетарианската й диета. Ейми се справяше много лесно с това, но санитарят не го знаеше. Той я приближаваше протегнал спринцовката пред себе си като оръжие.

— Сигурен ли сте, че няма да ме ухапе?

Ейми се опита да помогне, сигнализирайки Ейми обещава не хапе. Тя сигнализираше бавно и отсечено, когато знаеше, че има пред себе си човек незапознат с езика й.

— Тя обещава, че няма да ви ухапе — каза Елиът.

— Щом казвате — отвърна боязливо санитарят. Елиът реши, че е по-добре да не му обяснява, че думите не са негови, а на Ейми.

След като взе кръвните проби, санитарят малко се отпусна.

— Това е едно много грозно животно — каза той, докато си събираше принадлежностите.

— Вие наранявате достойнството й — каза Елиът.

И наистина Ейми вече енергично сигнализираше Какво грозно?

— Нищо, Ейми — опита се да я успокои Елиът. — Просто човекът още не е виждал горила.

— Моля? — вдигна вежди санитарят.

— Наранихте достойнството й. По-добре се извинете.

Санитарят възмутено щракна ключалките на медицинската си чанта. Той се вгледа с невярващ поглед първо в Елиът и после в Ейми.

— Да му се извиня?

— На нея — поправи го Елиът. — Да. На вас ще ви хареса ли някой да ви нарече грозен?

Елиът изпадаше направо в бяс при всеки подобен случай. С годините бе започнал да усеща все по-осезателно предразсъдъците, които хората изпитваха спрямо маймуните, считайки шимпанзетата за хитри дечица, орангутаните мъдри старци, а горилите тъпи и безразсъдъчни животни. Те грешаха и в трите случая.

Всяко от тези животни беше уникално, и изобщо не се вписваше в човешките стереотипи. Шимпанзетата например бяха далеч по-груби, отколкото можеха да бъдат горилите. Понеже шимпанзетата бяха екстраверти, едно разгневено шимпанзе е далеч по-опасно, отколкото ядосана горила; в зоологическата градина Елиът с изумление бе ставал свидетел как майки подбутваха дечицата си да погледат по-отблизо шимпанзетата, но се дърпаха назад при вида на горилите. Тези майки очевидно не знаеха, че дивите шимпанзета хващаха и ядяха човешки деца, нещо, което горилите никога не биха направили.

Елиът често се сблъскваше с човешките предразсъдъци спрямо горилите, и се бе запознал добре с ефекта, който имаха те върху Ейми. Тя не можеше да скрие факта, че е едра и черна, с надвиснали вежди и некрасиво лице. Зад лицето, толкова отблъскващо за повечето хора, се криеше интелигентна и чувствителна същност, съчувствена към хората около нея. Болеше я, когато хората панически бягаха от нея или запищяваха от страх, или пък подхвърляха ядовити и жестоки забележки.

Санитарят се навъси.

— Искате да кажете, че той разбира английски?

— Да, тя разбира. — Смяната на рода беше още едно нещо, което не се нравеше на Елиът. Хората се бояха от Ейми, защото винаги считаха, че е от мъжки пол.

Санитарят поклати глава.

— Не вярвам.

— Ейми, изпрати господина до вратата.

Ейми се заклатушка към вратата и я отвори пред санитаря, чиито очи се превърнаха на палачинки при жеста й. После затвори след него.

Глупав човек, сигнализира Ейми.

— Не им обръщай внимание — каза Елиът. — Ела, Питър почеше Ейми.

Следващите петнайсет минути той я разчесва докато тя се търкаляше по пода и грухтеше от задоволство. Той дори и не усети как вратата се отвори зад него и нечия фигура пристъпи напред, докато изведнъж се сепна и се завъртя само за да види тъмният цилиндър как връхлита върху главата му, която експлодира с ослепителна бяла светлина и след миг всичко се потопи в мрак.

6. Отвличане

Пробуди го пронизителен електронен писък.

— Не се движете, сър — обади се нечий глас.

Елиът отвори очи и примижа срещу ярката светлина блеснала над него. Лежеше по гръб в самолета и някой се беше привел над него.

— Погледнете надясно… а сега наляво… Можете ли да си сгънете пръстите?

Той изпълни нарежданията. Светлината беше отместена и той видя чернокож мъж в бял костюм приведен до него. Мъжът докосна главата му; пръстите му се отдръпнаха изцапани с кръв.

— Няма за какво да се тревожите — успокои го мъжът. — Раната е доста повърхностна. — Той отмести поглед. — Колко дълго предполагате, че е бил в безсъзнание?

— Две минути, не повече — каза Мънро.

Пронизителният писък отново се повтори. Елиът видя Рос да се движи из пасажирския отсек нарамила някаква торба на рамо и с протегнат пред себе си прът. Последва нов писък.

— Проклятие — изруга тя и изчопли нещо от рамката на илюминатора. — Това е вече петият. Направо са се престарали.

Мънро приведе поглед към Елиът.

— Как се чувствате? — запита той.

— Трябва да остане под лекарско наблюдение поне двайсет и четири часа — намеси се чернокожият мъж. — Просто като предпазна мярка.

— Двайсет и четири часа! — възкликна Рос, без да спира търсенето.

— Къде е тя? — изстена Елиът.

— Отмъкнаха я — каза Мънро. — Отвориха задната врата, спуснаха пневматичния подемник и изчезнаха още преди някой да усети какво става. Намерихме това до теб.

Мънро му подаде една малка стъклена ампула с японски йероглифи. В единия край имаше бутало, а в другия счупена игла.

Елиът седна на пода.

— Полека — обади се лекарят.

— Чувствам се отлично — сопна се Елиът, макар че главата му пулсираше цялата. Той повъртя ампулата из дланта си. — Беше ли в скреж когато я намерихте?

Мънро кимна.

— Много студена.

— СО2 — каза Елиът. Това беше стрела от газов пистолет. Той поклати глава. — Счупили са иглата в тялото й. — Сякаш дочу гневните писъци на Ейми. Тя беше свикнала само на внимателни обноски. Може би това беше един от недостатъците на работата му с нея; той не я беше подготвил достатъчно добре за живота в реалния свят. Подуши ампулата; лицето му се намръщи от резкия мирис. — Лобаксин. Бързо действащо средство, ефектът настъпва само след петнадесет секунди. Това са използвали. — Елиът изпита истински гняв. Лобаксинът не се използваше при животните защото засягаше черния дроб. А те бяха счупили иглата…

Той се изправи на крака и се облегна на Мънро, който го обхвана с ръка. Докторът запротестира.

— Наред съм — проговори Елиът.

В дъното на стаята се разнесе поредният писък, този път особено силен и продължителен. Рос движеше пръта си над аптечката за бърза помощ, покрай шишетата с таблетки и лекарства. Звукът сякаш я смути; тя бързо се дръпна настрани, захлопвайки вратичката на шкафчето.

Тя прекоси пасажирския отсек, и писъкът отново се извиси. Рос измъкна дребно малко черно устройство изпод една седалка.

— Погледни. Сигурно са довели със себе си някой, който да разхвърля микропредавателите. Стерилизирането ще ни отнеме часове. Не можем да си го позволим.

Тя веднага застана пред компютъра и пръстите й зашариха по клавиатурата.

— Къде са сега? Искам да кажа консорциумът?

— Основният им състав излетя от летището Кубала до Найроби преди шест часа — каза Мънро.

— Разбира се, те не са я взели със себе си — произнесе отегчено Рос. — Едва ли ще им върши някаква работа.

— Да не са я убили? — запита Елиът.

— Може би — отвърна Мънро.

— О, Господи…

— Но не вярвам — продължи Мънро. — Те гледат да избягнат на всяка цена и най-малкия шум около себе си. А Ейми е известна; в някои кръгове е по-известна и от филмова звезда или държавен глава. Тя е говоряща горила, а такива не се срещат под път и над път. Показвали са я по новините, сума ти вестници публикуваха снимката й… По-скоро биха убили теб, отколкото нея.

— Само да не я убият — прошепна Елиът.

— Няма — изрече убедена Рос. — Консорциумът не се вълнува от Ейми. Те дори не знаят защо сме я довели с нас. Опитват се само да ни забавят, но няма да им стане играта.

Нещо в тона й подсказа на Елиът че тя се канеше да изоставят Ейми. Елиът се разгневи.

— Трябва да я върнем на всяка цена — каза той. — Ейми е моя отговорност, не мога да я зарежа като някаква…

— Седемдесет и две минути — каза Рос, сочейки екрана. — Разполагаме точно с час и дванайсет минути преди да срутим графика си. — Тя се обърна към Мънро. — И трябва да превключим на втория вариант.

— Добре — каза Мънро. — Веднага ще поставя хора да работят по него.

— В нов самолет — реши изведнъж Рос. — Не можем да продължим с този, прекалено е замърсен. — Тя ловко набираше позивните кодове върху клавиатурата на компютъра. — Потегляме директно към точка М — каза тя. — Нали?

— Абсолютно — съгласи се Мънро.

— Не мога да изоставя Ейми. Ако възнамерявате да я зарежете, тогава трябва да зарежете и мен… — Елиът изведнъж спря.

На екрана на компютъра се беше появило следното съобщение:

— Не можете да я зарежете — заяви Елиът. — И аз ще остана с нея.

— Нека да ви кажа нещо — обади се Рос. — Никога не съм считала, че Ейми е от някакво значение за експедицията ни, или пък ти. Още от самото начало я използвах като заблуда. Когато дойдох в Сан Франсиско, някой ме следеше. Ти и Ейми осигурихте тази заблуда. Хвърлихте консорциума в тъча. Струваше си усилията. Сега обаче вече не е така. Наложи ли се, изхвърляме ви зад борда. Не ме е грижа повече.

7. Буби

Елиът усети как кръвното му започна да се покачва.

— Дявол да го вземе, да не искате да кажете, че…

— Точно така — прекъсна го студено Рос. — Вече не си ни нужен.

Но още докато изричаше думите, тя го сграбчи здраво за ръката и го поведе навън от самолета с показалец върху устните си.

Елиът проумя, че тя се кани да го умири на спокойствие. Той беше отговорен за Ейми, да вървят по дяволите всички диаманти и международни интриги. Вече на пистата той отново повтори вироглаво:

— Няма да си тръгна без Ейми.

— Нито пък аз. — Рос бързо крачеше през пистата към полицейския хеликоптер.

Елиът забърза да я настигне.

— Какво?

— Нищичко ли не можеш да вдянеш? — запита Рос. — Този самолет е буквално заразен. Гъмжи от буби, и консорциумът слуша всички разговори. Онази реч в самолета я направих само за тях.

— Но кой те е следял в Сан Франсиско?

— Никой. Ще загубят часове в опит да открият кой е бил.

— Значи двамата с Ейми не сме били заблуда за врага, така ли?

— Изобщо — отвърна тя. — Виж, не знаем какво се е случило с последния екип на ТСЗР в Конго, но каквото и да говорите двамата с Травис или който и да е друг, аз мисля, че горилите имат пръст в цялата работа. И определено считам, че Ейми ще ни окаже голяма помощ когато се доберем до мястото.

— Като посланик?

— Имаме нужда от информация — каза Рос. — А тя знае за горилите повече от нас.

— Но ще успееш ли да я намериш за един час и десет минути?

— По дяволите, не — отговори Рос, поглеждайки си часовника. — Това няма да отнеме повече от двайсет минути.

— Снижете! Снижете!

Рос крещеше в портативната си радиостанция докато седеше до пилота на полицейския хеликоптер. Хеликоптерът кръжеше около кулата на правителствената сграда; след малко се завъртя и потегли на север, към Хилтън.

— Това не се позволява, мадам — изрече учтиво пилотът. — Летим под минималната разрешена височина.

— Прекалено високо сте! — изсумтя Рос, втренчена в една кутия върху коленете й, с четири циферблата. Бързо щракаше превключвателите, докато накрая радиото изпращя и някакъв гневен глас от кулата по управлението на полетите не поиска обяснения какво става.

— А сега на изток — инструктира пилота тя и хеликоптерът се килна встрани и пое курс на изток, към бедните предградия на града.

Отзад Елиът усети стомаха си да се свива с всеки рязък завой на хеликоптера. Главата му бумтеше и той се чувстваше ужасно, но въпреки всичко бе настоял да тръгне с тях. Той беше единственият човек, способен да помогне на Ейми, в случай на нужда от медицинска помощ.

— Хванах сигнал — извика тя надвиквайки грохота в машината, и посочи на североизток. Хеликоптерът минаваше над грубо сковани бараки, разядени от корозия и ръжда автомобилни гробища, мръсни пътища. — Сега забави, забави…

Индикаторите бясно раздвижиха цифрите в прозорчетата си. Елиът ги видя как изведнъж всички едновременно се превърнаха в нули.

— Надолу! — изкрещя Рос, и хеликоптерът се спусна в центъра на огромно сметище.

Пилотът остана в хеликоптера; последните му думи бяха обезкуражаващи.

— Има ли смет, има и плъхове.

— Плъховете не ме притесняват — каза Рос, излизайки от хеликоптера с уреда в ръка.

— Има ли плъхове, има и кобри — предупреди я пилотът.

— О! — възкликна Рос.

Двамата с Елиът прекосиха сметището. Духаше постоянен вятър; вестници и отломки шумоляха под краката им. Елиът го заболя главата, а от вонята му се повдигна.

— Не е много надалеч — произнесе Рос без да откъсва поглед от уреда. Беше силно възбудена; погледна часовника си.

— Тук ли е?

Тя се приведе и затърси с ръка в сметта; ръката й описваше кръгове, заравяйки все по-дълбоко.

Накрая измъкна една огърлица; това беше същата огърлица, която беше подарила на Ейми при качването им на самолета в Сан Франсиско. Тя я обърна и погледна пластмасовата пластина с името върху нея; Елиът забеляза, че пластината беше необичайно дебела. На гърба имаше пресни драскотини.

— Проклятие! — изруга Рос. — Загубихме шестнайсет минути.

И забърза чакащия ги хеликоптер.

Елиът я настигна и се изравни с нея.

— Но как можеш да я намериш след като са се отървали от микропредавателя с огърлицата?

— Никой не поставя само един микропредавател — отвърна Рос. — Този беше само за заблуда, беше предвиден да го открият. — Тя посочи драскотините върху гърба. — Те обаче са хитри, задали са наново честотите.

— Може да са се отървали и от втората буба — забеляза Елиът.

— Не са — отвърна тя. Хеликоптерът се отдели от земята; грохотът на витлата му разтърси сметището и вдигна цял облак вестници и боклуци под тях. Тя притисна микрофона до устните си.

— Откарайте ни до най-голямото гробище за метални отпадъци в Найроби.

След девет минути уловиха още един много слаб сигнал, намиращ се на територията на автомобилното гробище. Хеликоптерът се приземи на улицата отвън, привличайки дузини крещящи деца. Рос влезе с Елиът в гробището.

— Сигурна ли си, че е тук? — запита Елиът.

— Няма съмнение. Единственият им изход е бил да я обградят от всички страни с метал.

— Защо?

— За да я екранират.

Тя си пробиваше път сред разбитите коли, като през няколко крачки спираше да сверява курса си с уреда.

И в един момент Елиът дочу грухтене.

Идваше от един древен и разяден от ръжда автобус Мерцедес. Той се покатери през разбитите врати, гумените уплътнения се разпадаха на прах под ръцете му, и скочи вътре. Откри Ейми просната на гръб, завързана с лепенки скоч. Беше като пребита, но шумно се заоплаква когато отпра лентата от козината й.

Намери счупената игла в дясната част на гръдния й кош и я измъкна внимателно с един форцепс. Ейми изписка, след това го прегърна. Той дочу далечния вой на полицейски сирени.

— Всичко е наред, Ейми, всичко е наред — успокои я той. Помогна й да седне на пода и я прегледа по-основно. На пръв поглед изглеждаше добре.

И в този момент нещо го осени.

— Къде е вторият микропредавател?

— В стомаха й — ухили се Рос.

Елиът усети как го сграбчва справедлив гняв, още повече, че Ейми вече беше в безопасност.

— Накарала си я да го глътне? Електронно устройство? Нима не разбираш колко деликатно животно е тя и че здравето й…

— Само не се навивай — каза Рос. — Спомняш ли си онези витамини, които ти дадох? Ти също носиш в себе си една бубичка. — Тя погледна часовника си. — Тридесет и две минути. Никак не е зле. Имаме още четиридесет преди да отлетим от Найроби.

8. Местонахождение в момента

Мънро седеше в Боинга и тракаше клавиатурата на компютъра. Следеше как линиите се пресичаха върху картите, изхвърляйки серии от данни, графици, информация за пресечни точки на координати.

Компютърът прехвърляше възможните маршрути на експедицията, като на всеки десет секунди тестваше нов. След всяко съвпадение на данните, разпечатваше вариантите — разходи, логистични трудности, проблеми със снабдяването, пълните изминали времена от Хюстън, от местонахождението в момента (Найроби), където се намираха.

Мънро търсеше решение.

Вече не е като едно време, помисли си той. Дори и само преди пет години експедициите все още се придвижваха с метода на пробите и грешките, разчитайки на късмета си. Сега обаче всяка експедиция използваше компютърно планиране в реално време; още преди години Мънро беше принуден да изучи BASIC и TW/GESHUND и останалите основни интерактивни езици. Никой вече не можеше да си свърши работата търкайки панталоните си на стола. Бизнесът бе претърпял принципна промяна.

Мънро бе решил да се включи в експедицията на ТСЗР точно поради тези причини. А не заради Карън Рос, по-вироглава и от овен и без всякакъв опит. Но ТСЗР притежаваше най-обширната функционираща база-данни, и най-съвършените програми за планиране. В крайна сметка той очакваше именно тези програми да надделеят на везните. Имаше и още една причина — не можеше да понася многобройни екипи; веднъж след като консорциумът стовареше експедицията си в джунглата, щяха да проумеят, че съставът им от тридесет човека щеше е най-голямата им спънка.

Но въпреки това той беше длъжен да намери един по-бърз график с маршрут до мястото. И Мънро неуморно натискаше клавишите, като следеше как данните изскачат на екрана. Задаваше траектории, пресечни точки, връзки. И после с практичното си око започна да елиминира алтернативите. Зачеркваше пътища, затваряше летища, елиминираше товарни маршрути, избягваше прекосявания на реки.

Компютърът продължаваше да връща всеки път все по-кратки маршрути, но от сегашната им точка (Найроби) общите изминали времена всеки път биваха прекалено дълги. При най-добрия вариант изпреварваха консорциума с тридесет и седем минути, което беше повече от малко, за да разчита сериозно на такава преднина. Той се навъси и запали пура. Може би ако прекосят реката Лико в Мугана…

Набра варианта.

И това не помогна. Прехвърлянето през реката щеше да ги забави. Той опита един преход през долината Гороба, макар и вероятно да беше прекалено опасно.

— Големите умове мислят еднакво — поклати глава Мънро с димяща пура в уста. Това обаче го накара да се замисли: къде се намираха другите, неортодоксалните маршрути, които не бяха догледали? И в този момент нещо му проблесна.

Нямаше да се понрави на останалите, но можеше да свърши работа…

Мънро набра списъка с логистичното оборудване. Да, бяха екипирани за подобна възможност. Той набра новия маршрут, и с усмивка проследи как линията му се стрелна по права през цяла Африка, само на няколко мили от крайният пункт на маршрута им. Той поиска готовия вариант.

Той натисна клавиша за пренебрегване и получи резултантния вариант. Точно както си го беше мислил — можеха да изпреварят консорциума с цели четиридесет часа. Почти два дни!

Компютърът се върна на предишното си съобщение:

Мънро не беше уверен, че това е вярно. Той счете, че могат да се промъкнат, особено ако атмосферните условия се запазеха добри. Височината нямаше да представлява проблем, а теренът макар и тежък, щеше да е достатъчно устойчив.

И наистина, колкото повече обмисляше идеята, толкова повече се изпълваше със сигурност, че номерът ще стане.

9. Отпътуване

Малкият Фокер S-144 редом с гигантския товарен 747 напомняше на малко дете сгушено в прегръдката на майка си. Две товарни платформи бяха в постоянно движение; работниците прехвърляха оборудването от по-големия самолет на по-малкия. След като се върнаха на летището, Рос обясни на Елиът, че ще вземат по-малкия самолет, защото 747 трябваше да бъде почистен от „бубите“, и тъй като вече е „прекалено голям“ за нуждите им.

— Но реактивният самолет е по-бърз — възрази Елиът.

— Бързината не е задължителна — заяви Рос, без обаче да се задълбочава в темата.

Така или иначе, нещата се развиваха стремглаво, и Елиът си имаше достатъчно свои грижи. Той помогна на Ейми да се качи на фокера, и сега вече я прегледа наистина цялостно. Цялото й тяло беше натъртено, поне така се оплакваше когато я опипваше, но нямаше счупени кости и настроението й вече се подобряваше.

Няколко чернокожи мъже товареха оборудването в самолета, като се смееха и тупаха по гърбовете. Ейми се заинтригува от мъжете, настоявайки да знае Каква шега? Те обаче я игнорираха. Тя беше още като пребита от лекарствата, които я бяха натъпкали и скоро заспа.

Рос наблюдаваше товаренето, и Елиът се придвижи обратно към опашката на самолета, където я завари да разговаря с един весел чернокож мъж, когото представи като Кахега.

— А, — възкликна Кахега, разтърсвайки ръката му. — Доктор Рос и доктор Елиът, двама доктори, чудесно.

Елиът не беше много наясно защо трябва да е чудесно.

Кахега се разсмя заразително.

— Много добро прикритие — заяви той. — Не е като едно време с капитан Мънро. Сега си имаме двама доктори, значи медицинска мисия, а? Чудесно. Къде са „медицинските запаси“? — И той намигна.

— Нямаме медицински запаси — въздъхна Рос.

— О, това е чудесно, докторе, обожавам стила ви — каза Кахега. — Вие сте американка, нали? Какво ще караме, М-16 ли? Чудесна пушка е М-16. Аз самият я предпочитам.

— Кахега си мисли, че прекарваме оръжие — каза Рос. — Просто не му се вярва, че няма такова нещо.

Кахега избухна в бурен смях.

— Нали сте заедно с капитан Мънро! — каза той, сякаш това обясняваше всичко. След това отиде да види какво правят работниците.

— Сигурна ли си, че не прехвърляме оръжие? — запита Елиът когато двамата останаха сами.

— Гоним нещо далеч по-скъпоценно от оръжия — каза Рос. Тя сръчно преопаковаше оборудване. Елиът я попита дали не може да помогне с нещо, но тя поклати глава. — Само аз мога да го направя. Трябва да паднем на четиридесет паунда на човек.

— Четиридесет паунда? С всичко?

— Толкова позволява компютърът. Мънро доведе Кахега с още седем други Кикую за помощници. Или общо ставаме единадесет човека, плюс Ейми; тя също ще си носи четиридесетте паунда. Но това означава товар общо от четиристотин и осемдесет паунда. — Рос продължи да тегли опаковки и пакети с храна.

Новините накараха Елиът да се замисли дълбоко. Експедицията вземаше друг обрат, водещ към още по-голяма опасност. Желанието му обаче незабавно да се върне бе засенчено от спомена за изображението на видеоекрана, и сивото горилоподобно създание, което подозираше, че е ново, неизвестно животно. Това откритие си заслужаваше риска. Той се втренчи през илюминатора.

— Те Кикую ли са?

— Да — отвърна тя. — Добри носачи са, макар че устата им не спира и за миг. Хората от племето Кикую умират да си чешат езиците. Те всички са братя, така че внимавай какво говориш. Само се моля Мънро да не им отваря много очите.

— На Кикую?

— Не, на НКИА.

— НКИА — повтори Елиът.

— Китайците. За компютри и електронни технологии китайците дават мило за драго — каза Рос. — Мънро сигурно им казва нещо в замяна на съвета който му дават.

Тя направи жест към илюминатора и Елиът го последва. Разбира се, Мънро стоеше в сянката на крилото на самолета и разговаряше с четирима китайци.

— Премести ги в онзи ъгъл — каза Рос и му посочи три големи кашона от стиропор с надпис АМЕРИКАНСКИ СПОРТНИ АКВАЛАНГИ, ЕЗЕРО ЕЛСИНОР, КАЛИФ.

— Да не се гмуркаме някъде? — запита озадачен Елиът.

Рос обаче дори и не го чу.

— Така ми се иска да разбера какво ли им разказва — възкликна тя.

Оказа се обаче, че тревогите й са били напразни. Мънро им беше платил с нещо, за тях много по-ценно от информация за електронните технологии.

Фокерът се отдели от пистата на Найроби в 14 часа и 24 минути, три минути по-рано от новия им график.

За шестнадесетте часа последвали откриването на Ейми, експедицията на ТСЗР прелетя 560 мили, прекосявайки границите на четири страни — Кения, Танзания, Руанда и Заир — по маршрута от Найроби към гората Баравана, до покрайнините на конгоанските тропически гори. Логистиката на този сложен преход щеше да е невъзможна без помощта на външен съюзник. Мънро твърдеше, че „имал приятели по долните етажи на властта“, а в този случай се обърна за помощ към китайските тайни служби в Танзания.

Китайците бяха започнали да проявяват активност в Африка още от началото на шейсетте, когато шпионските им мрежи направиха опит да въздействат върху развоя на конгоанската гражданска война, защото Китай искаше достъп до богатите залежи от уран в Конго. Местните агенти бяха финансирани от китайската банка, или в повечето случаи от Новата китайска информационна агенция, НКИА. Мънро си беше имал работа с доста „военни кореспонденти“ от НКИА през периода 1963 до 1968 когато прехвърляше оръжия и оттогава не беше прекъсвал връзките си с тях.

Китайците оказваха значителна финансова помощ на Африка. В края на шейсетте по-голямата част от двата милиарда долара чуждестранна помощ беше погълната от африканските нации. Друга сума същата по размер беше изразходвана тайно; през 1973 година Мао Цзе-дун публично се оплака за сумата, която похарчил при опитите си да събори заирското правителство на президента Мобуту.

Китайската мисия в Африка беше предназначена да възпира руското влияние, но след Втората световна война китайците намразиха до смърт Япония и желанието на Мънро да изпревари евро-японския консорциум срещна добро разбиране у тях. За да отпразнува съюза, Мънро бе донесъл три изцапани със смазка кашони от Хонконг.

Главните китайски агенти в Африка, Ли Тао и Лиу Шу-уен, бяха и двамата от провинция Хунан. Безвкусната африканска храна не разкрасяваше живота им и те с благодарност приеха подаръка на Мънро, състоящ се от кашон дървесна гъба, каса лютив бобен сос, и кашон пастет от чили с чесън. Фактът, че тези подправки произхождаха от неутрален Хонконг, а не бяха долнокачествени имитации произвеждани в Тайван, беше важен пункт; така или иначе, подаръкът се оказа изключително подходящ при последвалата размяна на информация.

Служителите на НКИА подпомогнаха Мънро с проверката на документация, определено трудно за доставяне оборудване и забележително подробна информация за условията покрай североизточната заирска граница, тъй като те подпомагаха нахлуването на танзанийските войски в Уганда. Китайците го бяха предупредили, че реките в джунглата са придошли и има наводнения, и го бяха посъветвали да се сдобие с балон, за да прекосява реките и наводнените области. Мънро обаче не се впечатли от съвета им; и в действителност той си имаше план как да се добере до набелязаното място без изобщо да прекосяват каквито и да било реки. Как обаче, китайците дори и не можеха да си представят.

В 10 часа вечерта на 16 юни фокерът спря да зареди с гориво на летището Равамагена, до Кигали в Руанда. Местният служител по управлението на полетите се качи на самолета с бележник и формуляри, като ги запита за крайния пункт на маршрута им. Мънро му обясни, че това е летището в Равамагена, което означаваше, че самолетът ще направи кръг и ще се завърне.

Елиът се навъси.

— Но нали щяхме да кацаме някъде в…

— Шшшшт — обади се Рос с показалец върху устните. — Не им се бъркай.

Очевидно служителят остана доволен от плана на полета им; тръгна си веднага щом пилотът се подписа в бележника му. Рос обясни, че управляващите полетите в Руанда са свикнали със самолети, които не изпълняват планираните си полети.

— Той само иска да е сигурен за времето, когато се върнем на летището му. Останалото не е негова работа.

Летището Равамагена беше сънливо; наложи им се да изчакат два часа докато ги заредят с гориво, но този път иначе вечно нетърпеливата Рос беше съвсем спокойна. Мънро пък дремеше, без да дава пет пари за закъснението.

— Какво ще стане с графика ни? — запита разтревожен Елиът.

— Няма проблеми — отвърна тя. — Така или иначе, три часа сме като вързани. Ще изчакаме изгрева над Мукенко.

— Там ли се намира летището?

— Ако можеш да го наречеш така — произнесе Мънро и като издърпа сафарито над главата си задряма отново.

Елиът се разтревожи силно, но Рос му обясни, че повечето африкански летища представляват просто кални ивици земя оголена джунгла. Пилотите не са в състояние да кацат нощем, или в мъгливи сутрини, защото пистата често гъмжи от животни, или пък някое скитащо племе си е направило лагера върху нея, или пък е кацнал друг самолет и не може да излети.

— Трябва ни дневна светлина — обясни тя. — Затова изчакваме. Не се тревожи; взети са предвид всички фактори.

Елиът прие обясненията й и се върна да види как е Ейми. Рос въздъхна.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре, ако му кажем? — запита тя.

— Защо? — отвърна й с въпрос Мънро, без дори да повдига шапката си.

— Може да възникне проблем с Ейми.

— Аз ще се погрижа за Ейми — отвърна той.

— Елиът ще се ядоса много, когато разбере.

— Разбира се, че ще се ядоса — каза Мънро. — Но няма смисъл да го ядосваме още сега. В края на краищата, какво печелим с този скок?

— Четиридесет часа, най-малко. Опасно е, но така си осигуряваме съвсем нов график. Все още можем да ги изпреварим.

— Ето, виждаш ли — каза Мънро. — А сега си затваряй устата и събери малко сили.